НИКОЙ НЕ СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ ДЪЛГАТА РЪКА НА МАФИЯТА.

	 
	Едва петнайсетгодишен Джанкарло Ломанто се сблъсква с безмислената жестокост. Баща му е убит от Камората, престъпния клан оглавяван от дон Никола Роси. Изплашена за съдбата на сина си, майка му го принуждава да напусне Ню Йорк и да се пресели в Неапол.
	Изминали са двайсет и три години. Джанкарло вече е детектив в отдел „Убийства“ на неаполитанската полиция. Той е човекът, който отмъщава на всички, разпространяващи злото, човекът, който си е поставил за цел да го спре, преди пипалата му да се разпрострат и в други страни.
	Но мафията не оставя никого да й се изплъзне. Пит Роси, синът на дон Никола, нарежда да отвлекат племенницата на Джанкарло, за да примами върлия си враг обратно в Америка.
	Ломанто се завръща… и се озовава срещи най-опасния и коварен противник. Някой трябва непрекъснато да му пази гърба и този някой е полицейската служителка Дженифър Фабини. Тя очаква да се сблъска с грубоват и необразован италианец, но красивият и сдържан Джан се оказва истинско предизвикателство за жената, която се е зарекла да няма интимни връзки с колеги. Двамата започват издирването на момичето, без да подозират, че всяка следваща стъпка води към смъртоносна клопка.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	  

	 
	 
	 
	 
	Отмъщението тържествува над смъртта, любовта я презира, честта я предизвиква, тъгата я съпътства.

	 

	Франсис Бейкън

	 
	 
	 
	 
	 
	 
	ПРОЛОГ

	 
	Момчето бе вперило поглед в отворения ковчег. Седеше на ръба на метален стол, отпуснало ръце върху коленете си, тънкият му врат се търкаше в колосаната тясна бяла риза и черна вратовръзка. Носеше черния блейзър на свой по-голям братовчед от Ню Джърси, когото не познаваше, тъмни панталони с широки маншети и кафяви кожени обувки. Беше опънало белите дебели чорапи чак до коленете.
	Очите му, тъмни като зимни облаци, не се откъсваха от лицето на мъртвеца. След три седмици щеше да навърши петнайсет години и за пръв път виждаше мъртъв човек. Беше присъствал на няколко погребения с родителите си, но винаги успяваше да се скрие в дъното на задушната стая, далеч от ковчега, и с облекчение оставяше роднините да скърбят над студеното тяло на човека, когото обичат. Но този път не можеше да не види трупа. Този път трябваше да бъде на първия ред, до майка си и леля си Тереза, която от време на време го потупваше с кокалестата си ръка по гърба.
	Този път тялото в ковчега не бе на далечен роднина или съсед. Не беше и на семеен приятел, когото рядко виждаше, или на човек, чието обществено положение изискваше да му се отдаде последна почит. Този път в ковчега бе неговият баща.
	В залата имаше много хора с тъжни и разплакани лица. Жените, облечени в черно и с воали на лицата, бяха насядали на столовете. Покрай стените, навели глави, стояха прави мъже, облечени в неудобни официални дрехи. Те разговаряха шепнешком и не поглеждаха човека, когото повечето познаваха още от деца. В четирите ъгъла на стаята имаше високи настолни лампи, които хвърляха приглушена светлина. Бели обредни свещи бяха наредени покрай ковчега, трептящите им пламъчета осветяваха капака му. Цялата зала бе покрита с тънък тъмносин килим, поизбелял в краищата и средата. Нямаше врата, в залата можеше да се влезе направо от площадката на втория етаж. Отдясно на ковчега беше оставена разтворена книгата за съболезнования, върху нея имаше черна химикалка, приготвена за присъстващите на погребението.
	На момчето му се искаше да остане само. Да му позволят да прекара малко време насаме с баща си, далеч от сълзите и виковете на близки и непознати. Да му прошепне думи, които само той да чуе. Да се сбогува с него.
	То почти не обръщаше внимание на хората около себе си. Бе вперило поглед в студеното, восъчно красиво лице на баща си, гримът придаваше на бузите му изкуствен блясък. Острият мирис на течностите, с които погребалният агент бе поръсил баща му, изгаряше ноздрите му, а гелът по косата на баща му миришеше на дъжд през влажна нощ. Зле ушитият тъмен костюм едва скриваше мускулестите гърди на покойника, но трите дупки от куршумите, които бяха погубили баща му, не се виждаха. Човекът, изстрелял тези куршуми, никога нямаше да бъде арестуван.
	Момчето, макар и твърде малко, разбираше, че живее в затворено общество. Знаеше, че в тези кръгове тайните се пазят с десетилетия, старите ритуали и обичаи на далечната им родина вземат връх над законите на новата. В Източен Бронкс тези обичаи налагаха хората да живеят изцяло под властта на Камората, жестокия клон на неаполитанската мафия. Повечето от неговите съседи бяха дошли в Америка, за да преследват мечтите си, баща му също желаеше по-добър живот на по-хубаво място. Обаче членовете на Камората бяха пристигнали, за да разширят сферата на влиянието си.
	Лидерите на Камората решаваха кой да живее и кой да умре. Избираха работоспособни мъже и им предлагаха сигурна работа в предприятия, които контролираха – доковете на Уест Сайд, пазара за месо на Четиринайсета улица, магазините за дрехи в центъра на града и в трите аерогари в района – а в замяна взимаха комисиона, възлизаща на почти половината от седмичната им надница. Достатъчно беше член на Камората да се оплаче от някой работник, за да бъде уволнен. Семейството му гладуваше, докато той не се съгласяваше да прави това, което му заповядат престъпниците. Камората уреждаше и одобряваше браковете срещу определена сума и винаги избираше най-добрите момичета за своите членове. Хората от Камората не се страхуваха от нищо, отнасяха се със същото пренебрежение към властите в Ню Йорк, с което и към избраните от народа политици в Неапол. „Те пълнят джобовете на всички, най-вече своите – с горчивина каза веднъж един старец на момчето – и използват нашите пари да трупат богатство. Така бе, когато бях на твоите години, ще бъде същото и когато ти станеш на моите.“
	Бащата на момчето бе един от малкото мъже, които негодуваха срещу намесата на Камората в живота му. Той плащаше лептата от надницата си на месар, но избягваше какъвто и да било контакт с гангстерите, които властваха по улиците на квартала, в който живееше. „Баща ти бе горд човек – каза майката на сина си в нощта на убийството. – Добър човек. Не обръщай внимание на това, което говорят хората, никога не забравяй, че той умря като герой.“
	Момчето не каза нищо. Наведе глава и излезе на противопожарната площадка, която гледаше към дълга стена от сгради, без да обръща внимание на върволицата от хора, които идваха да донесат храна и да изкажат съболезнования.
	Той знаеше, че убиецът на баща му е някъде в стаята, сред скърбящите. Нямаше нужда да се обръща и да поглежда, за да разбере, че стои в дъното на залата, ръкува се с хората и получава полагащото му се уважение, сякаш е близък на семейството. Момчето не знаеше защо баща му е бил набелязан от Камората, какво е сторил човек, който не е отсъствал от работа нито един ден за шест години, за да си заслужи техния гняв. Но знаеше, че дон Никола Роси може да отговори на въпросите му. Момчето добре познаваше дон Никола и дори бе ходило във величествената му къща, която се намираше точно срещу гробището „Уудлоун.“
	Знаеше, че парите, които хората от квартала отделяха от надниците си, и високите лихви отиват в неговия джоб. Знаеше, че онези, които не плащат или не могат да платят пълната вноска, понасяха наказание, което той определяше. Дон Никола притежаваше квартала, както и живота на хората в него. Неговата дума бе единственият закон, който важеше, и неговото решение, неговата присъда винаги бяха окончателни. Момчето знаеше, че той бе издал присъдата баща му да бъде застрелян, а тялото му оставено да лежи между две паркирани коли на една пряка на Уайт Плейнс Роуд.
	Момчето си пое дълбоко въздух, изправи се и направи няколко крачки към ковчега на баща си. Усети, че стаята зад него утихна, а когато коленичи на дървеното стъпало, настъпи пълна тишина. Той сключи ръце за молитва, лицето му бе само на няколко сантиметра от единствения човек, когото някога бе обичал.
	Джанкарло Ломанто каза последната молитва за баща си, сълзите се стичаха по бузите му, брадичката му трепереше, беше навел глава и затворил очи. Кратката молитва бе последвана и от една клетва, едно обещание отправено към баща му. Закле се да отмъсти за неговата смърт, както и за всички останали невинни мъже, убити заради жестоките прищевки на един професионален престъпник. Още не знаеше кога и как ще си отмъсти, а само, че ще го направи. Извади сгънато листче от джоба на ризата. Наведе се по-близо до баща си и бавно го пъхна в страничния джоб на сакото му. Намести го, погледна баща си и нежно го целуна по челото.
	След това се изправи и излезе от залата съвсем тихо, както и влезе.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Тъй като князът трябва да се държи като див звяр,

	се налага да се учи от лисицата и от лъва,

	защото лъвът не се пази от капаните,

	а лисицата не се пази от вълците,

	затова трябва да е лисица,

	за да вижда капаните,

	и лъв, за да прогонва вълците.

	 

	Николо Макиавели „Князът“

	 
	 
	 
	 
	 
	 
	ПЪРВА ГЛАВА

	 
	НЕАПОЛ , ИТАЛИЯ

	 
	Лятото на 2003 година

	 
	Джанкарло Ломанто беше опрял гръб на груба и неравна стена, в ръцете си държеше деветмилиметров пистолет. Наведе глава и затвори очи, наострил слух за всеки шум в коридора до апартамент 3Е. Замириса му на пържено месо, което цвърчеше в олио, Ерос Рамацоти пееше последния си хит. Знаеше, че повечето апартаменти са празни в неделя сутрин – хората бяха отишли на сутрешната литургия, после щяха да закусят на открито, а останалата част от деня щяха да прекарат с роднини и близки. Знаеше също, че четиримата мъже, които живееха в малкия апартамент в средата на коридора на третия етаж, нямат планове за деня; те се криеха и чакаха слънцето да залезе.
	Ломанто отвори очи и погледна двамата мъже в другия край на коридора. И двамата бяха с около десетина години по-млади от него, облечени в цивилни дрехи, но с бронежилетки отгоре, в ръцете си държаха пистолети, полицейските им значки бяха закачени на якетата. Бяха нервни, по лицата им имаше капчици пот, не откъсваха погледи от здраво залостената врата пред тях. Ломанто погледна часовника си, после двамата полицаи и кимна. Те застанаха от двете страни на вратата и зачакаха, здраво стиснали пистолетите си, без да откъсват погледи от Ломанто, плътно прилепили гърбове към стената. Той се наведе към вратата и почука три пъти с дръжката на пистолета. Изчака няколко секунди, след това отново почука. Отдръпна се, щом чу резето да се освобождава. Видя, че топката на бравата бавно се завъртя и спря. Ломанто отстъпи три крачки назад, протегна ръка и насочи пистолета си към средата на вратата.
	После всички зачакаха първия ход.
	Ломанто много пъти бе попаднал в подобни ситуации през седемнайсетгодишната си кариера в полицията на Неапол, последните осем от които работеше в може би най-тежкия участък в цяла Европа, в отдел „Убийства“. През всичките тези години бе раняван много пъти, бе лежал в болница и много добре знаеше, че това, което скоро ще се случи, ще е въпрос на секунди – че не толкова уменията и сръчността, а късметът решава кой ще умре и кой ще си тръгне жив и здрав. Той погледна двамата млади полицаи, изпратени за подкрепление, които нямаха никакъв опит в обикновени улични престрелки, камо ли да се справят с четирима наемни убийци на Камората. Виждаше колко ги е страх. Те се молеха никога да не попадат в подобна ситуация. Молитвите на Ломанто обаче бяха насочени в друга посока. Животът му преминаваше в преследвания, престрелки и арести. Той обожаваше работата си на улично ченге. Беше му приятно да събира доказателства и улики и да ги сглобява, да обикаля из улиците, да събира информацията, от която се нуждаеше за случая, върху който работеше. Затягаше обръча около жертвата си и щом престъпникът допуснеше грешка или информацията, която бе получил от информаторите си, се окажеше вярна, действаше. Крайният резултат беше или закопчаване на белезници на нечии китки, или затваряне на ципа на чувал за трупове над нечие безжизнено лице.
	Точно в тези изключително напрегнати моменти, когато животът му висеше на косъм и всяко решение можеше да се окаже фатално, Ломанто имаше чувството, че контролира нещата.
	Чувстваше се на мястото си.
	Видя, че вратата се открехва, и реши да действа. Засили се и блъсна вратата с рамо. Човекът зад нея падна и събори един стол и саксия с цвете. Ломанто се претърколи, застана на колене и погледна четиримата мъже, единият на пода, а тримата пръснати из малката трапезария, всички с пистолет в ръка, насочен към него. Двамата полицаи зад вратата на апартамента стояха по местата си, както предварително ги бе инструктирал.
	— С кого трябва да разговарям? – попита Ломанто с неаполитански акцент, погледът му шареше от едно лице към друго.
	Слабият мъж в средата на стаята кимна с глава и свали оръжието си.
	— С мен – каза. – Аз съм шефът тук.
	— Може ли да се изправя? – попита Джанкарло и вдигна едното си коляно от пода. – Така ще е по-лесно да поговорим.
	— Остави пистолета на пода – каза слабият мъж. – И отпусни ръцете си покрай тялото.
	Ломанто сложи пистолета си на пода и се изправи. Оправи яката на тънкото си черно кожено яке и отиде до масата в средата на стаята. Погледна в кухнята и видя, че на предния котлон на печката има голямо джезве с кафе.
	— Защо не ми налееш чаша кафе – каза на слабия мъж, – а аз ще ти кажа защо съм дошъл. Три лъжички захар, но само ако е силно.
	Ломанто дръпна дървен стол от масата с ламиниран плот и седна, без да изпуска слабия мъж от очи. Беше с гръб към останалите трима.
	Мъжът пъхна пистолета в колана си и отиде в кухнята, с лявата ръка се пресегна и взе празна чаша. С дясната вдигна джезвето от печката и наля кафето на тънка струйка. Остави джезвето на котлона, отиде да масата и плъзна чашата към Ломанто.
	— Свърши ни захарта – каза мъжът. – Ще трябва да го пиеш такова, каквото съм го направил.
	Ломанто вдиша чашата към устните си и отпи две глътки.
	— Кафето не е лошо – отбеляза. – Има онзи тръпчив затворнически вкус. Вариш го прекалено дълго. Отвикнал си да боравиш с печка след всичките тези години, през които си правил кафе на пламъка на свещ.
	Мъжът посегна към пистолета си, вдиша го и го насочи право в гърдите на Ломанто.
	— Знаеш ли колко пари ще получа, ако те застрелям? – попита. – Имаш ли представа колко ще платят семейство Роси, за да видят погребението ти?
	Инспекторът спокойно си допи кафето и остави чашата накрая на масата.
	— Двеста и петдесет хиляди евро е последната цена, която чух – отвърна. – Но нямат намерение да я платят. Затова е толкова висока. Така че, ако ме убиеш, просто след това те ще убият теб. Което ме подсеща за причината, поради която съм тук.
	— Слушам те – каза слабият мъж и кимна към тримата мъже зад Ломанто. – Всички те слушаме.
	— В джоба си имам заповед за ареста и на четиримата – заяви Ломанто. – Това обяснява разбиването на вратата и ранното ми посещение.
	— Какво е обвинението? – попита слабият мъж.
	— Не съм чел подробно заповедта – призна той. – Но това, което успях да видя, не е нещо по-различно от обичайните обвинение срещу вас – опит за убийство, притежание на наркотици, конспирация и – трябва да погледна пак, за да съм абсолютно сигурен – отвличане. Но с вашите досиета, ако ви признаят за виновни само по едно от тези обвинения, ще ви се наложи да правите кафе на свещ до края на живота си.
	— Няма да арестуваш никого – изрече слабия мъж с усмивка, която разкри ред потъмнели долни зъби. – Не и днес, не и когато четири пистолета са насочени към теб.
	— Аз не искам да ви арестувам – отвърна Джанкарло. – И с твоя помощ и малко късмет няма да ми се наложи.
	— Какво искаш?
	— Да ми кажеш едно име – заяви направо. – И къде мога да намеря това лице.
	— Чие име?
	— На човека, който уби Пепино Алватар – отвърна Ломанто. – Издирвам го, а ти знаеш кой е и къде да го намеря.
	Мъжът поклати глава, усмивката изчезна от лицето му.
	— Ако ти позволя да ме арестуваш, ще ме осъдят и ще лежа в затвора. Ако ти кажа това, което искаш, ще получа смъртна присъда. А аз не искам да умирам.
	— Не бързай, опитай се да разсъждаваш трезво – посъветва го инспекторът. – Рано или късно семейство Роси ще решат да се отърват от боклуци като теб. Въпреки добрите дела, които вършиш за тях, им причиняваш и доста вреди. С всеки арест ще става все по-зле. Ако разберат, че ти ги издаваш, няма да ти се размине. Преди това да се случи, мога да уредя присъдата за последните престъпления да бъде възможно най-малка. Но ми трябва име и място.
	Мъжът погледна Ломанто в очите за няколко секунди, дишаше тежко. Пръстите му барабаняха по пистолета.
	— Може това, което казваш, да е вярно – призна той. – Но може и да ми се размине, ако предоставя на семейство Роси нещо, което винаги са искали.
	Ломанто се усмихна и се облегна назад.
	— Мен ли? – попита.
	— Теб – отвърна слабият мъж. – Мъртъв на прага на дома им. След всичко, което чух тази сутрин, това ми звучи най-разумната сделка.
	— Някои сделки се довеждат до добър край много по-трудно от други – каза Ломанто.
	— Не и тази – отвърна слабият мъж, вдигна пистолета и сложи пръста си на спусъка. Ломанто бе с гръб, но чу, че другите трима се приближават до него.
	Не изпускаше от очи слабия мъж, бутна назад стола си, повдигна масата за двата предни крака и я завъртя из стаята, използвайки я като щит. Двамата полицаи пред вратата хвърлиха три съскащи димки и влязоха в стаята с насочени пистолети към тримата мъже, които стреляха по масата. Ломанто сграбчи деветмилиметровия си пистолет и бързо изстреля три куршума към наемните убийци, апартаментът вече беше изпълнен с дим.
	Чу как двама падат на земята и остави третия на полицаите, които трябваше да са най-близо до килерите във фоайето, прикривайки се от убиеца и от евентуални куршуми отвън. Оставаше само слабият мъж. Той беше изтичал през кухнята и прескачаше парапета на терасата, хванал се с две ръце за черния железен парапет. Ломанто изрита масата от пътя си и влезе в кухнята. Спря в края на терасата и видя, че слабият мъж се е хванал за извитите железа с две ръце, а пистолетът му е пъхнат в колана.
	— Двамата са простреляни, а третият е арестуван, инспекторе – извика на Ломанто по-младият от двамата полицаи.
	— Простреляните мъртви ли са или ранени? – попита той, без да изпуска от поглед слабия мъж.
	— Единият е жив – отвърна полицаят. – Поне засега.
	— Повикайте линейка и кола от моргата – нареди Ломанто. – След това заведете арестувания в управлението. Аз ще остана още няколко минути с моя приятел.
	Плъзна поглед покрай слабия мъж и се загледа в задния двор три етажа под него.
	— В най-добрия случай ще се отървеш със счупен крак – каза. – Но само ако имаш късмет и паднеш на „меко“. Ако се закачиш на жиците или клоните на онези дървета, кой знае какво може да се случи.
	Мъжът се обърна и погледна надолу, а после вдигна поглед към Ломанто.
	— Помогни ми – помоли.
	Джанкарло пъхна пистолета в колана си и се облегна на парапета.
	— Преди малко се пошегувах – призна на слабия мъж. – Кафето наистина ми хареса, ще си налея още една чаша. Докато ме няма, опитай се да си спомниш името и мястото, за които те попитах.
	— Първо ми помогни – каза слабият мъж, пръстите му започнаха да изтръпват от дългото стискане на извитите железа.
	В кухнята Ломанто намери чиста чаша и си наля кафе, около него пушекът от димката се разнасяше като облак. Той погледна слабия мъж и се усмихна:
	— Сигурен ли си, че нямаш захар?
	 
	 
	 
	ВТОРА ГЛАВА

	 
	Майката на Ломанто го бе хванала под ръка и вървяха по пътеката в градината й в задния двор. Всички растения и храсти бяха нацъфтели. Портокаловите и лимоновите дръвчета, които бе насадила до двуетажната къща на Виа Толедо преди двайсет и три години, малко след като се преместиха от Ню Йорк, вече бяха пораснали и даваха плод. Майка му, Анжела, обичаше градината си, грижеше се за нея като всеотдайна медицинска сестра, която се суети около болен пациент. Той знаеше, че това е нейният начин да погребе миналото, да постави рязка граница между живота си в Неапол и бурния живот, който беше водила в Америка. През всичките тези години много пъти се бяха разхождали, но и двамата не говореха за живота си в Ню Йорк. Сякаш този период беше дълбоко заровен в земята, като корените на дърветата покрай алеите в градината.
	Анжела Ломанто погреба съпруга си в гробището „Уудлоун“ в една дъждовна сутрин, беше вторник. До петък успя да продаде малкото вещи, които притежаваше, закри банковата си сметка, резервира три билета за Рим за себе си, сина си Джанкарло и дъщеря си Виктория. Пътуваха с влак до Неапол, а първите три месеца отседнаха при вуйчото на майка им, Марко, кондуктор в трамвай и заклет ерген. Тя започна работа в местната хлебарница, използвайки уменията си по най-добрия начин. Когато имаше възможност, отделяше пари, взе малки заеми от няколко роднини и събра сумата за предплата за къщата на Виа Толедо.
	На Джанкарло и сестра му, която тогава бе седемнайсетгодишна, не им бе никак лесно да се приспособят, а майка им просто махаше с ръка и свиваше рамене:
	— Тези неща отнемат време. А когато си млад, разполагаш с цялото време на света.
	На момчето му липсваха приятелите от Бронкс. Копнееше за бейзболните мачове на „Янките“ през лятото, за баскетболните мачове на „Никс“ през есента и мачовете по американски футбол на „Джаянтс“, когато студените зимни ветрове духаха толкова силно, че можеха да повалят човек. Беше му трудно да загърби живота, който познаваше. Но най-вече смяташе, че ще бъде почти невъзможно да отмъсти за смъртта на баща си, живеейки толкова далеч от мястото, където бе извършено престъплението.
	Постепенно свикна с обстановката. Беше отличен ученик благодарение на факта, че вече говореше италиански. Учебната програма в държавните училища в Неапол се оказа доста по-лека от тази в училището „Марист Брадърс“ в Бронкс. Схвана правилата на европейския футбол, представи си го като по-бърза версия на бейзбола. Намери си добри приятели, чиято компания му беше много приятна и които ценеше и обичаше не по-малко от приятелите, които бе оставил отвъд океана. Много харесваше храната и темперамента на неаполитанците. Обичаше да слуша жените да пеят стари балади, докато простират прането, разгорещените политически спорове, които мъжете водеха пред кафенетата в края на дългия работен ден. Хората бяха шумни, весели, с чувство за хумор, неотстъпчиви, но с добри сърца. Бореха се с живота в най-опасния, най-бедния град в Италия.
	Седмица преди да навърши шестнайсет години, Ломанто откри, че Камората управлява не само Ню Йорк, но и Неапол, че всичко е под тяхна власт. Един ден се прибираше от училище, наслаждаваше се на лекия есенен ветрец, който духаше откъм залива, когато чу, че някъде се счупи прозорец. Погледна от другата страна на калдъръмената улица и видя трима мъже в тъмни костюми да ограждат собственика на магазина за плодове и зеленчуци, двама с ръце в джобовете, а третият държеше отворен тефтер. Бяха приклещили не особено спретнатия човек, във вълнена работна престилка и навити тъмни дънки, към ръба на дървената сергия, на която бяха наредени патладжани, артишок, домати и цикория за салата. Мъжът с тефтера говореше тихо, допрял устни до дясното ухо на собственика, всяка дума беше добре обмислена и казана на място, във всяка гласна се усещаше жлъч и заплаха.
	Ломанто стоеше във входа на триетажна кооперация, строена през деветнайсети век, стъпалата към фоайето бяха от мрамор, дървената врата беше така добре лъсната, че човек можеше да се огледа в нея, и наблюдаваше сцената, която се разиграваше навън – често беше ставал свидетел на подобни сцени в Бронкс, където израсна. Вече беше сигурен, че злото, което смяташе, че е загърбил, не само живее по улиците на новия му град, но и процъфтява. Той внимателно следеше действията на тримата мъже – жестовете, кимването с глава и усмивките имаха за цел да сплашат жертвата – и реши, че ако смята да превърне Камората в свой личен враг, трябва да научи колкото се може повече за нея. Трябваше да знае всичко за миналото й, да схване тактиката, начина на действие, едва тогава щеше да се превърне в смъртоносно оръжие срещу нейните членове.
	Щеше да превърне хищника в плячка.
	 
	 
	— Сложих водата за макароните – каза майка му. – Тази сутрин направих рибен сос, пикантен, както ти го обичаш и както лекарят ми забрани да го ям. Така и двамата ще сме доволни.
	— Някога липсвал ли ти е? – попита я той, застанал с гръб към нея, докато късаше пресни домати от градината. – Имам предвид живота в Америка.
	— Помня го – отвърна тя, не й беше приятно да говори на тази тема. – И никога няма да го забравя. Което не означава, че ми липсва. Това бе просто един период от моя живот.
	— Много неща са се променили оттогава – отвърна той и се обърна с лице към нея. – Градът, който напусна и загърби, вече не е същият.
	— Босовете са други, но и сега животът на хората е в техни ръце – каза майка му. – Това никога няма да се промени. Така бе, когато бе малък, така е и сега, когато вече си детектив. Властта винаги ще принадлежи на тези, които са в сянка. В тази страна и в този град.
	— Говориш като шефа ми – усмихна й се Ломанто. – Казвал ми е, че се бори с Камората в Неапол от трийсет години. Арестувал е стотици нейни членове, убил е още десетки. И въпреки това сега те са два пъти по-силни отколкото когато е станал полицай.
	— Пиетро е голям късметлия – каза Анжела. – Доживя до тази възраст. Всеки ден се моля и ти да имаш същия късмет. Никога няма да спечелиш борбата срещу Камората, независимо колко усилия полагаш.
	— Не очаквам да победя всички, мамо. – Ломанто й подаде доматите. – Искам да унищожа само едно семейство.
	Анжела притисна доматите към гърдите си, наведе глава, излезе от градината и отиде в кухнята.
	— Време е да сядаме на масата – каза тя. – Забрави за Камората. Поне докато се храниш.
	 
	 
	 
	ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Ломанто седна на каменните стъпала пред входа на огромната църква „Сан Паоло Маджоре“ и отвори четвъртото пакетче дъвки за деня, докато чакаше един от информаторите си, който закъсняваше с петнайсет минути. Гледаше залеза в далечината, вечерният ветрец започна да подухва откъм залива и поразхлади малко. Той обичаше Неапол по това време на деня – отвсякъде излизаха хора, приключили работа, и нямаха търпение да направят обичайната си вечерна разходка. Мъжете бяха с колосани ризи, изгладени с ръб панталони, лъснати обувки и сака, наметнати на раменете. Жените носеха фини памучни рокли и летни обувки с нисък ток, косите им се спускаха свободно край лицата, чантите им висяха на рамото, а децата се стремяха да вървят наравно с тях, без да изостават. В тези минути, преди да се мръкне, градът заприличваше на пазар на открито, където хората разговаряха, разменяха клюки, с една дума – кипеше живот. Това бе една от причините човек да нарече Неапол свой дом. Точно в тези моменти, когато се вглеждаше в лицата на хората, минаващи покрай него, когато виждаше и чуваше всичко онова, което превръщаше Неапол във вълшебен град, Ломанто забравяше злите демони, управляващи града.
	— Какво общо имаш ти с църквите? – попита някой зад него. – Смяташ да спасяваш грешни души, вместо да арестуваш престъпници ли?
	— И Свети Петър не би могъл да спаси твоята душа – отвърна Ломанто.
	Той проследи с поглед как мъжът слезе на долното стъпало и седна до него, от устата му висеше цигара, кафявото му памучно яке беше толкова мръсно, че лъщеше. Беше около трийсетгодишен, слаб, с тридневна брада, дълга кестенява коса, прибрана на тила. Зъбите му бяха с цвета на жълт тебешир, имаше кафяви очи и белег с формата на полумесец. Беше пристрастен към хероина и беше информатор на Ломанто от три години. Сведенията, които му предоставяше, бяха надеждни и въпреки че беше наркоман, изглежда беше спечелил доверието на по-нисшите по ранг членове на Камората, които му продаваха наркотици. Ломанто многократно се бе опитвал да вкара информатора си в един от центровете за лечение на наркомани в града и да го откъсне от живота на улицата. Всеки път удряше на камък, полагаше напразни усилия и само губеше ценна информация, която можеше да доведе до поредния арест.
	— Алберто проговори ли, каза ли ти онова, което отиде да го питаш? – попита информаторът.
	— Това засяга само мен и Алберто – отвърна Ломанто, черните му като маслини очи бяха вперени в движението по улицата. Информаторът седна по-близо до него, миришеше на наркотици и пот.
	— Създадоха ли ти проблеми – попита, – или акцията мина гладко? Арестите вбесяват босовете много повече от престрелките. Смятат, че винаги могат да измъкнат своите хора от затвора. А на мъртвец можеш да изпратиш единствено цветя, нищо друго.
	— Купи си вестник, Пепе – посъветва го инспекторът. – Аз тях чета, когато искам да науча новините. Но когато се нуждая от информация, се обръщам към теб. Така че, кажи ми това, което си дошъл да ми съобщиш.
	— Откъде знаеш, че имам информация за теб?
	Ломанто се обърна, погледна уморения млад мъж, който широко му се усмихваше, стиснал цигарата си между зъбите, два от които бяха толкова остри, че можеха да пуснат кръв, ако те ухапе.
	— Бих се заклел в живота ти, че е така – отвърна Ломанто.
	Усмивката на Пепе угасна, цигарата падна от устата му и той стъпчи малкия фас с износените си ботуши.
	— Градът остава „на сухо“. Всички доставчици, които познавам, чакат някакъв дилър да ги снабди. Не е било толкова трудно да си намериш дрога откакто папата посети града, но тогава продължи само няколко дни.
	— Какво се прави по въпроса?
	— Чака се голяма доставка. Доставчикът ми каза да гледам дрогата да ми стигне до средата на седмицата. Тогава ще има достатъчно хероин за цял месец. А и твърди, че ще бъде първокласен.
	— Дочул ли си къде и кога ще се извърши доставката?
	— Не знам точно кога, но знам мястото – отвърна Пепе и запали нова цигара „Лорд,“ ръцете му трепереха, дългите му нокти бяха мръсни.
	— Ще ми кажеш ли – попита Ломанто, – или ще влезеш в църквата и ще изповядаш всичко на някой свещеник?
	— Тук вече не става дума за това да ти подшушна нечие име – отвърна Пепе. – Този път ще ми отмъстят, ако разберат, че съм се разприказвал, ще се окажа насред залива без глава.
	— Ако толкова те беше страх, че ще умреш, нямаше да вземаш хероин. Една долнокачествена партида наркотик ще те убие много преди Камората да го направи.
	Пепе си дръпна дълбоко от цигарата, димът излезе от ноздрите и отворената му уста.
	— Херкулан – промълви. – Там винаги е пълно с туристи, които влизат и излизат от руините. Мястото е идеално да оставиш един пакет или да прибереш друг.
	Ломанто се изправи и погледна надолу към Пепе. Извади банкнота от петдесет евро от джоба си и я пъхна в предния джоб на мръсната риза на наркомана.
	— Щом няма откъде да купиш наркотик, поне се нахрани добре – каза му. – Можеш дори да отидеш да се подстрижеш и обръснеш, ако ти останат пари. И се покрий някъде докато извършваме акцията и всичко се поуспокои.
	— Когато си имаш работа с Камората, няма такова нещо като „да се покриеш някъде“. – Пепе засенчи с ръка очите си, защото залязващото слънце го заслепяваше. – Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всеки друг.
	 
	* * *

	Ломанто бе вперил поглед в неаполитанския залив. Седеше на ръждясал железен стълб, на който се завързват лодките, и клатеше крака над вълните, с гръб към града, в който живееше откакто напусна Ню Йорк. Завърши средното си образование в Неапол, след това отби двугодишната си военна служба в италианските военноморски сили, по-голямата част от нея прекара на борда на ръждясал разрушител, който кръстосваше бреговете на Африка. Мислеше да се върне в Ню Йорк и да постъпи в тамошната полиция, но имаше чувството, че времето, през което бе живял в чужбина, ще се окаже по-скоро пречка за него, отколкото предимство. Това бе труден период от живота му, тъй като се опитваше да се ориентира, да реши какво ще прави по-нататък. Беше младеж със силен дух, който не искаше да нарече нито един град свой. Беше нюйоркчанин по рождение и както твърдяха хората зад гърба му, и по манталитет. Но по душа бе неаполитанец, чувстваше се спокоен в центъра на този враждебен град. С времето се научи да не прави разлика между властите в Неапол и Ню Йорк, защото пътуваше между двата града в преследване на членове на престъпната фамилия Роси, настанила се здраво и на двете места.
	Той попълни формулярите, положи изпита и беше приет на работа в полицейското управление на Неапол още преди да съобщи на майка си каква професия си е избрал. Но тя не се изненада, когато най-после й каза. Отдавна подозираше, че синът й иска да отмъсти за смъртта на баща си, но предпочете да не засяга тази тема, докато той сам не я подхване.
	— Можеш да арестуваш всички членове на Камората – му каза тя, когато този ден настъпи. – И тук, и в Ню Йорк, но това няма да върне баща ти.
	— Правя го заради себе си – обясни Джанкарло, – не заради татко.
	— Можеш да направиш много по-полезни неща за себе си – отвърна майка му. – Да следваш, да си намериш работа, която ти доставя удоволствие, а не такава, която може да те погуби. Хората от Камората са много влиятелни и е непосилно за сам човек да се бори с тях, Джанкарло. Дори и човек като теб, който таи толкова злоба в себе си.
	— Мога да поставя началото, като спра един от тях – възрази той. – Това е по силите на сам човек.
	— Как можеш да говориш така и същевременно да твърдиш, че няма нищо общо със смъртта на баща ти?
	— Наистина няма нищо общо с него – отвърна Ломанто. – Не искам бащата и на друго момче да бъде убит само защото е застанал на пътя им.
	— Всеки ден се моля за душата на баща ти – изрече майка му и застана с гръб към него. – Сега ще отправям още една молитва към Бога, да пази сина ми.
	Ломанто постъпи в неаполитанската полиция една седмица след двайсет и първия си рожден ден и отначало го назначиха в отдела за патрулиране по улиците на града, чиято цел бе да пази туристите от скитници, безделници и джебчии. Тази работа бе скучна и еднообразна, но той смяташе в бъдеще да се възползва от слабостите на хората в района, който охраняваше. Рядко арестуваше уличните крадци, на които се натъкваше, а изграждаше много ценна мрежа от сигурни хора и информатори, които с времето щяха да увеличават броя си и щяха да го снабдяват с постоянна информация, докато се изкачва в професионалната стълбица и получава по-висок чин. Никога не съдеше проститутките и мошениците за начина, по който изхранват себе си и семействата си, тъй като много добре разбираше, че е почти невъзможно да си намерят постоянна работа в този беден град и колко е лесно да се поддадат на изкушението да поемат протегнатата ръка на Камората.
	Опитваше се да помогне на колкото се може повече хора. Свърза се с игуменката на женски манастир, за да му помогне да настани дъщеричката на една проститутка в добро предучилищно заведение; намери жилище на бездомна джебчийка с много премръзнали дечурлига. След като безработицата се движеше около двайсет процента, а корупцията бе неизменна част от живота в града, нищо чудно, че църквата бе просто избор, а много често единствен начин за оцеляване за хиляди граждани.
	Само след няколко години методите му на работа и фактът, че винаги държеше на думата си, направиха Ломанто едно от най-доверените ченгета в Неапол, ченгето, към което се обръщаха хората за услуга или втори шанс. Той също се възползваше от тяхната помощ, докато в същото време бе съсредоточил вниманието си към „големите риби“ в престъпния свят, пречеше на бизнеса на Камората, от което всички понасяха загуби, включително и престъпната фамилия Роси, най-влиятелния от многобройните кланове на организацията. Започна с дребни неща, проведе няколко рисковани и незаконни акции, не бързаше, първо свързваше информацията, която постоянно получаваше от източниците си на улицата, и постепенно се приближаваше до сърцето на огромната престъпна мрежа. Не му трябваше много време да разбере, че влиянието на Камората не спираше пред вратата на местните полицейски участъци. Забеляза кимванията с глава и погледите, които си разменяха заподозреният, който бе задържал, и детективите, които бяха в стаята на дежурните полицаи. Даването на подкуп бе нещо съвсем нормално в Неапол и нископлатените и натоварени с много работа полицаи не отказваха подобна бърза и добра печалба.
	— Ще откриеш, че можеш да разчиташ единствено и само на себе си – веднъж му каза един корумпиран полицейски инспектор. – И че това не е начин да оцелееш, особено за едно ченге.
	Освен многото умения, които притежаваше, Ломанто имаше и голям късмет. Неговата тактика, честност и впечатляващият списък от арести скоро привлякоха вниманието на Пиетро Бартони, началник на отдел „Убийства“ към неаполитанската полиция. Вестниците често наричаха Бартони италианския Елиът Нес, син на убито ченге и изключителен детектив с безупречна репутация и дълъг списък от арести и обвинения. Бартони се бореше срещу Камората вече повече от двайсет години, беше участвал в многобройни престрелки, в които и двете страни бяха дали жертви. Когато дойде време да го повишат на ръководен пост, искаше негов заместник да стане детектив, който никога няма да се задоволи с една операция, с един арест. Искаше на негово място да застане детектив, който желае да сложи Камората на колене, да я отслаби дотолкова, че да се предаде. Заместникът му трябваше да е неподкупен.
	Откри този детектив в лицето на Джанкарло Ломанто.
	Ломанто се учеше под ръководството на главния инспектор от десет години, работеше по случаи с убийства и наркотици, по-възрастното ченге се удивляваше на способността на своето протеже да провежда разпити и да разкрива престъпления.
	— Никога не поемай случай с мисълта, че си по-умен от човека, когото се опитваш да спипаш – посъветва Бартони Ломанто късно една вечер. Двамата седяха в ъгъла на тъмно ресторантче след поредната успешна акция. – Това те прави уязвим и можеш да допуснеш грешки. Винаги трябва да задаваш въпроси, но да търсиш отговор само на един – как е извършил престъплението? Всичките ти мисли, всичките ти действия, времето, посветено на случая, трябва да бъдат насочени към това да си отговориш на този въпрос. Стремежът да си отговори на този въпрос, отказът да приеме, че не може да разреши даден случай, правят един детектив блестящ.
	— Помниш ли всички случаи, които си разкрил? – попита го Ломанто.
	— Не – отговори той. – Само онези, които не съм успял да разреша. Тях никога не можеш да забравиш.
	— Много ли са?
	— И един е прекалено много – отвърна Бартони.
	— Как постъпваш тогава? Когато се случи подобно нещо?
	— Научаваш се да живееш с него. Остава ти като клеймо за цял живот. Не е като при други професии, където грешка или случаен провал могат да бъдат поправени. Когато си сложиш полицейската значка и вземеш оръжието в ръце, поемаш и предимството, и недостатъците, които вървят с тях.
	Ломанто се облегна назад, погледът му се плъзна покрай Бартони и се спря на един мъж на средна възраст, който нежно притискаше към гърдите си заспало малко детенце.
	Бартони бързо проследи погледа му и няколко секунди не каза нищо, запали нова цигара и си доля останалата бира „Перони“.
	— И моят баща почина, когато бях малък – промълви. – Дълги години след смъртта му бях гневен и негодувах срещу целия свят. Смятах, че съм можел да сторя нещо, че съм бил длъжен да се опитам да го спася. Няма причина да се чувстваш по този начин, но се чувстваш.
	— Аз не можех да направя нищо, за да спася баща си – каза Ломанто. – Ако бях с него през онази нощ, щяха да убият и мен.
	— И въпреки това отмъщението те тласка напред. Искаш Камората да си плати за това, което си загубил.
	— Ти не би ли искал същото? – попита Ломанто дръзко и предизвикателно, но и малко предпазливо.
	— Гневът и отмъщението ще ти помогнат да станеш страхотно ченге, Джанкарло – каза Бартони. – Но тези чувства винаги оставят след себе си един огорчен и озлобен човек.
	Ломанто впери поглед в Бартони. По-възрастният детектив беше елегантен мъж, винаги стилно облечен       и скромен по характер. Косата му бе гъста, започнала тук-там да побелява, късо подстригана и сресана назад, а добре оформената заострена брадичка придаваше царственост и величественост на загорилото му от слънцето лице. Беше слаб и строен, а марковите му костюми не бяха купени с пари от рушвети, а с голяма отстъпка, която негов зет, който имаше магазин за дрехи, му правеше. По-възрастните полицаи наричаха Бартони „Барона“, а той не правеше нищо, за да опровергае този си прякор.
	— Или го убиват – добави Ломанто.
	 
	* * *

	Ломанто се обърна с гръб към залива и тръгна по пряка, която водеше към петстайния му апартамент на втория етаж в кооперация близо до Пиаца Данте. Беше на трийсет и седем години. Чувстваше се капнал от умора. Остаряваше. Откакто работеше в полицията, беше ползвал само една седмица отпуск, беше си почивал само когато се възстановяваше от раните, получени по време на изпълнение на служебния си дълг. По настояване на Бартони планираше един месец отпуск, резервира си квартира в курортно селище на остров Капри. Имаше нужда от тази почивка и щеше да замине, щом приключеше акцията по залавянето на наркопласьорите в Херкулан. Беше уморен от самотата, от това да разчита само на шепа хора, да се пита дали ще залови престъпниците, които толкова отчаяно преследваше. Спъваше бизнеса на Камората през почти всичките седемнайсет години откакто бе на служба в полицията, и въпреки това, въпреки арестите и провалените сделки с наркотици те бяха станали по-силни и по-могъщи. Пийт Роси, който зае мястото на дон Никола като господар на Камората, живееше в къща в Манхатън и беше женен за красавица, която спокойно можеше да бъде модел, имаше три малки момчета, които един ден щяха да бъдат обучени да въртят бизнес, в който семейството превъзхождаше всички. А като резултат от усилията си Ломанто можеше да покаже единствено дълъг списък от арести, които беше извършил, и многобройни белези по тялото.
	Беше одрал кожата на баща си. И двамата имаха тъмна гъста коса, която Ломанто носеше дълга, очи като въглени, които сякаш проникваха в теб. Беше малко по-висок от баща си, метър и осемдесет и три, имаше неговата походка и маниери. Но усмивката си беше негова. Изразителна и искрена като грейнало слънце, като изгрев, веднага покоряваше сърцето на „потенциалната жертва“. Беше завъртял главата на не една жена, когато усмивката му влизаше в действие, щом се опитваше да измъкне информация от тях. Обаче в присъствието на млади жени, с които майка му насила го караше да излиза, се притесняваше и рядко се усмихваше.
	Пресече на червено, не обърна внимание на гневните викове на шофьора на един червен фиат и стъпи на Пиаца Данте. Бръкна в джоба на панталона си и извади нов пакет дъвки. Разопакова три и ги напъха в устата си. В повечето общества натискът да се ожениш или омъжиш до определена възраст е много голям. А в град с толкова закостенели разбирания като Неапол той бе почти непоносим. Джанкарло никога не се бе замислял сериозно да се ожени, без значение какъв натиск му оказваше семейството. Нямаше никакво намерение да оставя вдовица, а при неговата професия, като се имаха предвид хората, с които бе решен да се бори, смяташе, че точно това ще се случи, ако се ожени.
	Джанкарло Ломанто не желаеше една жена да пропилее любовта и младостта си, плачейки над гроба му.
	 
	 
	 
	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк

	 
	Лятото на 2003 година

	 
	Пийт Роси седеше зад масивно махагоново бюро с гръб към огромния прозорец, от който се виждаше пристанището на Ню Йорк. Пръстите му с добре оформени нокти, бяха отпуснати на облегалките на италиански кожен стол. Беше облечен с тъмносин костюм на Армани и риза на сини райета с марката „Триплер“, на врата си бе сложил кървавочервена вратовръзка. Златните копчета за ръкавели с инициалите му, гравирани в средата, бяха в комплект със златната игла на вратовръзката. Той беше на трийсет и две години, красив, по мургавото му лице нямаше бръчки, с тъмни очи, гъста кестенява коса, сресана назад.
	Роси беше завършил икономика в Бостънския университет и беше магистър по бизнесадминистрация на Нюйоркския университет, и в двата университета се бе дипломирал с най-добър успех в курса. Беше президент на мултимилионна търговска фирма, имаше дял в три ресторанта в Манхатън и фирма за кетъринг в Бронкс. Избягваше да рискува на стоковата борса, а инвестираше свободните си пари в общински облигации, съкровищни бонове, в европейски предприятия за мобилни телефони. Беше женен и водеше бурен социален живот. Лицето му често украсяваше клюкарските страници на местните таблоиди, почти толкова често, колкото и страниците на финансовите брошури. Тези, които следяха редовно това, което става във финансовите среди, познаваха Пийт Роси като преуспяващ млад човек.
	Но той всъщност беше част от подземния свят.
	Беше най-младият и най-влиятелният от всички донове на Камората, който открито демонстрираше новия и сложен начин, по който организацията контролираше престъпния си щаб. Десетилетия по-рано лидерите на Камората решили да оставят първите страници да съобщават за арестите на своите събратя в Сицилия. Нямаха полза да правят бизнес по този начин, не печелеха нищо, като афишираха и парадираха с действията си. Затова решиха сами да възпитават членовете си без много шум. Набираха ги сред бедните семейства от Неапол, които или им дължаха пари, или много искаха синът им да е свободен, да му се гарантират добро образование и шансът да се измъкне от мизерията и нищетата. Старейшините се занимаваха с всяко дете поотделно и определяха образованието му с неговите заложби, като обхващаха всички области на науката, от медицина до финанси. В продължение на четирийсет години Камората бе проникнала във всички сфери на живота и в Неапол, и в Ню Йорк, като официалният бизнес на членовете им бе напълно законен, а мръсната и далеч по-печелившата работа бе забулена в мрак. Сред хилядите млади членове на организацията нямаше по-достоен от Пийт Роси, сина на уважаван дон.
	Роси си пое дълбоко въздух, вдигна глава от счетоводната книга и погледна по-възрастния мъж, който седеше срещу него и държеше в дясната си ръка незапалена кубинска пура.
	— Има си вътрешен информатор, който го осведомява за действията ни – заяви и се облегна на хладния кожен стол. – Не може уличен информатор да е чул и да знае такива подробности.
	— Не е възможно този човек да е от най-висшите служители в компанията – каза мъжът. – Иначе това ченге щеше да ни създава много повече главоболия, щяхме да понесем много по-големи загуби.
	— Само миналата година заради него не сключихме сделки за сто и петдесет милиона долара – изрече Роси с гневна нотка в гласа. – Колко повече поразии очакваш да ни нанесе, Франк?
	— Само казвам, че той е сам – оправда се Франк. – Все ще се справим с един човек.
	— Крайно време е да го сторим – каза Роси. – Не можем да търпим повече нелоялност и предателство. Ако не вземем мерки, могат да се появят и други предатели.
	Франк Силвестри стана от стола, пъхна големите си ръце в джобовете на панталона и отиде до големия прозорец. Загледа се в пристанището. Силвестри беше петдесетгодишен. Станал член на Камората, когато бил осемгодишно дете, изоставено на улицата в Неапол от майка си, която била твърде млада, отчаяна и объркана и не можела да се грижи за сина си. Настанили непокорното, буйно момче в няколко училища, но в нито едно не издържали избухливия му нрав. Годината, прекарана при монасите в пансион близо до Монте Касино, в покрайнините на Салерно, му помогнала да пообуздае непокорния си характер и да разбере колко е ценно търпението. С времето високото и мускулесто момче, яко и издръжливо като боксьор, успяло да съчетае силата и ума си и се превърнало в безценен „войник“ на бащата на Пийт Роси, дон Никола.
	Силвестри знаеше кога да нападне и кога да изчака. Още като млад бе научил, че макар да изглежда по-лесно да използваш слабите места на врага си, в крайна сметка е много по-ефикасно и изгодно да унищожиш врага си, като се изправиш срещу силните му страни. Чрез този метод той не само държеше в ръцете си човека, когото бе отстранил от пътя си, но изключваше всеки опит за отмъщение поради простата причина, че врагът му се страхуваше от него. Когато настъпил моментът старият дон да назове дясната ръка, доверения човек, към когото синът му да се обърне, когато има нужда от съвет каква стратегия и политика да водят, много добре знаел, че няма да намери по-подходящ човек за този пост от Франк Силвестри.
	— Досаден е като конска муха – каза Франк и със стоманеносивите си очи проследи един кораб, който плаваше по средата на река Хъдсън. – Нека местните да се заемат с него. Няма защо ние да се намесваме. Поне на този етап.
	— Местните са правили многобройни опити да го елиминират – каза Роси. – По дяволите, тогава аз все още съм бил в гимназията, а ти си преследвал хора, закъснели с вноските по заемите си. Тогава не са успели да го спрат, няма да го спрат и сега.
	— Ще го държа под око, ако това искаш – рече Силвестри. – Може да пусна „опашка“ след него, да платя на местните за труда. Иначе мисля, че той не си заслужава да се замесваме много в тази история.
	— Ние вече сме замесени – отвърна Роси, гласът му бе тих и злокобен, беше вперил суровия си поглед в Силвестри. – Замесени сме от самото качало. Това не е просто едно ченге, което се стреми да стане капитан, преди да се пенсионира. Той иска да ни стъпче, да ни съсипе. И го прави по негов си начин и когато той реши.
	Франк се отдръпна от прозореца и се приближи до шефа си.
	— Познаваш ли го? – попита.
	— Никога не сме се срещали – отговори Роси. – Но знам достатъчно за него, за да не искам да се меси в бизнеса ни.
	— Значи въпросът е личен
	— Винаги, когато е засегнат бизнесът ни, въпросът е личен.
	— Мога да изпратя хора да го следят – предложи Силвестри. – До края на седмицата ще са в Неапол. Много скоро след това ще повалят мишената.
	— Не – Роси бавно поклати глава. – Без наемни убийци. Искам да знае, че сме ние. Трябва лично да го убием.
	Силвестри погледна лъснатия дървен под, който така блестеше, че човек можеше да се огледа в него. През всичките тези години като член на Камората бе научил много уроци. Точно те му бяха помогнали да забогатее, да притежава три къщи, няколко милиона долара успешно „изпрани“ и внесени в шест офшорни сметки. Най-ценният урок беше най-лесен за научаване – опознай своя дон по-добре дори отколкото познаваш самия себе си. Предугаждай ходовете му, научи се да се нагаждаш към променливото му настроение и най-важното от всичко, бързо долавяй кога дадено решение е основано не само на бизнес, но и на лични мотиви. Предишният бос на Силвестри, дон Никола, беше избухлив човек и често беше доста трудно да се разграничат бизнес решенията му от личните. Той беше от старата школа, приемаше съвременния начин да се ръководи една престъпна фамилия, но повече му подхождаха непочтените начини от миналото. За дон Никола всяко решение бе лично.
	Пийт Роси беше по-потаен. Той не показваше чувствата си и не разкриваше мотивите си дори на най-приближените си хора, които познаваше още от дете. Не беше необходимо някой да му казва да не се доверява лесно, това беше част от характера му, също както и вкуса му към скъпите дрехи, хубавото вино и старите коли. Консултираше се със съветниците, за да затвърди решението, което вече е взел, а не за да му помогнат да реши. Беше дон за пример, който скриваше жестокото лице на бизнеса си зад маската на любезността и добрите обноски. Така че Силвестри разбра, без да се налага да му го казват, че тази работа с ченгето в Неапол означаваше за Пийт Роси нещо повече, от просто премахване на някого, който спъва семейния бизнес.
	— Искаш ли аз да отида и да се заема с него? – попита Силвестри. – Мога да бъда в Неапол в средата на седмицата.
	— Не – прошепна Роси. – Да го доведем тук, при нас. Време е ченгето да се върне у дома. Заслужава да умре в града, в който се е родил.
	 
	 
	 
	ПЕТА ГЛАВА

	 
	Херкулан, Италия

	 
	Лятото на 2003 година

	 
	Ломанто стоеше по средата на къщата на Телеф, вперил поглед в пейзажа, останал още от първи век, който разказва легендата за Ахил. Беше застанал на известно разстояние от групата от двайсетина туристи, странна смесица от немци, италианци и британци, внимателно заслушани в млад екскурзовод, който разказваше на три езика легендата, която бе просъществувала през вековете. Той отстъпи назад, застана под хладната сянка на дългия коридор и се загледа как туристите правят снимки и докосват стените на руините. Облегна глава на хладния камък, затвори очи и се заслуша в монотонния глас на екскурзовода на колежанска възраст, който „изпя“ словото, което тази сутрин бе произнесъл пред още три групи туристи.
	Херкулан, както Неапол и околните градове, няколко века е бил под гръцко владичество. Едва през осемдесет и девета година преди Христа градът пада в ръцете на Римската империя и е превърнат в жилищна провинция и курортно селище с право на самоуправление. Изригването на Везувий през седемдесет и девета година след Христа слага край на спокойния период в историята на града – лавата, която погребва Помпей, покрива Херкулан с дебел пласт кал. През осемнайсети век след продължителни разкопки са били открити римските къщи, които били подредени в правоъгълни карета, включително и Вила дей Папири, която според екскурзоводите е вдъхновила архитектите на музея на Дж. Пол Чети в Малибу, Калифорния. Това място бе богато на история и внушаваше почит и страхопочитание. А сега, само след петнайсет минути, тук щеше да се извърши наркосделка за един милион евро.
	Ломанто много пъти се бе разхождал из руините и като юноша, и като възрастен. Доставяше му удоволствие да обикаля паметниците от древността, тези екскурзии задоволяваха големия му интерес към историята, едно от малкото му хобита. Всяко от тях имаше за цел да го направи по-добър детектив. Твърдо вярваше, Бартони много пъти беше потвърдил, че е прав, че широката обща култура и умението да разбира хората от улицата е смъртоносна комбинация за един враг на Камората. Така че Ломанто се зае да се образова. Често посещаваше тъмните зали на музеите и художествените галерии. Четеше както шедьоврите на класическата литература, така и най-новите бестселъри. Купуваше си много и разнообразни списания и вестници, за да следи събитията по света. Обожаваше старите филми на Виторио де Сика и Роберто Роселини, както и съвременните шедьоври на Мартин Скорсезе и Майкъл Ман. Харесваха му нежните звуци на музиката на Бенет и на пулсиращите, монотонни ритми на италианския и американския хип-хоп и рап. Често посещаваше огромната зала на Обществената библиотека на Неапол, библиотекарките го познаваха и по физиономия, и по име, те си работеха мълчаливо, докато той четеше под слабата светлина, пиеше студено еспресо и внимателно прелистваше страниците на всяка нова книга.
	Опитваше се да предпази личния си свят, като се стараеше да не мисли за опасностите на работата си и призраците от миналото. Четеше най-разнообразна литература. Прочиташе на един дъх книги за организираната престъпност, които му помагаха да схване връзката между японската Якудза, сицилианската Мафия, китайските Триади, руските банди и Камората. Разбираше от криминология, беше наясно с най-съвременните технологии, прилагани от международната полиция при залавянето на престъпниците, както и от методите, които използваха членовете на организираните престъпни групировки, за да избегнат арестите. Четеше биографиите на световни лидери, знаменитости, военни и все се мъчеше да открие общото между тях, което им е помогнало да постигнат целите си. Беше особено привлечен от истории за бащи и синове, опитвайки се в тези разкази да намери знаци за връзките, които толкова му липсваха откакто беше загубил баща си.
	Ломанто беше човек с разностранни интереси. А това го правеше още по-добро и по-опасно ченге. „Най-опитните полицаи ще ти кажат, че за да заловиш престъпник, трябва да мислиш и да действаш като такъв – каза му Бартони по време на едно от поредните им среднощни дежурства в участъка. – Но всеки, който повярва на това, е глупак. Средностатистическият престъпник е идиот, но въпреки това повечето престъпници прекарват живота си, без да ги заловим нито веднъж. Такъв е резултатът, когато мислиш като тях. Ако наистина искаш да спипаш някой „плъх“, тогава трябва да си по-умен, по-добър, по-хитър, да знаеш онова, което знае той, плюс всичко, което той няма начин да научи. За да е велик един детектив, умът му трябва да е толкова важно оръжие колкото и пистолета му.“
	Ломанто излезе на силното слънце и тъкмо минаваше покрай къщата със скъпоценностите, когато забеляза мъжа с раницата. Беше висок, слаб, носеше очила с малки елипсовидни стъкла и тънки метални рамки, дънки, поло и шапка на „Милан“. Беше застанал близо до групата и се преструваше, че слуша екскурзовода, който разказваше с нестихващ ентусиазъм, искаше да издекламира всички уроци по история, които бе учил с часове. Мъжът измъкна цигара от задния джоб на дънките си, запали я, дръпна силно от нея и издуха тънка струйка дим към безоблачното небе. Светлосинята раница беше пълна и тежка, затова слабият мъж ходеше с леко приведени рамене. Ломанто внимателно се присламчи към групата, разгледа лицата на хората, но видя само туристи, които се разхождат и си разговарят. Според него трима души щяха да извършат размяната – у единия бяха парите, у другия беше наркотикът, а третият щеше да е въоръжен и да прикрива другите двама. Нямаше да изпратят човек, който да се набива на очи. Например уличен хулиган, който ще свети като фар в мъгла сред тези хора и тази обстановка. Което означаваше, че трябва да търси най-малко вероятните заподозрени.
	Улови беглия поглед, когато бяха на стадиона, до големия плувен басейн, на който векове по-рано римските атлети са се подготвяли за игрите си. Това бе бърза размяна на погледи между екскурзовода и възрастна дама в синя рокля и сламена шапка, хванала под ръка белокос мъж с ярка риза. В свободната си ръка мъжът държеше хладилна чанта, която бе тежка и той се бе навел на една страна; от време на време я оставяше на земята. Ломанто погледна часовника си – до края на обиколката оставаха още петнайсет минути. Тогава туристите щяха да се насочат към чакащия ги автобус. Но той често бе разглеждал забележителности като част от туристическа група и много добре знаеше, че винаги има няколко човека, които изостават, за да направят по още някоя и друга снимка или да зададат още един въпрос на екскурзовода.
	Ломанто извади фотоапарат за еднократна употреба от джоба на ризата си и направи няколко снимки на величествена бронзова статуя със слабия мъж с раницата на преден план. Направи и снимка на трапезарията, а възрастната двойка бе в центъра й. После отиде при екскурзовода, който бе застанал встрани от групата, за да позволи на хората да се насладят на гледката. Ломанто протегна фотоапарата си към него.
	— Ще ви притесня ли много? – попита той екскурзовода. – За майка ми е. Тя е доста възрастна и не може да пътува. Затова иска да снимам всичко, което виждам по време на обиколките.
	Екскурзоводът го изгледа, а после кимна:
	— Нищо не мога да откажа на майка си. Как бих могъл да откажа на майката на някой друг?
	Ломанто му подаде фотоапарата и забеляза издутина от дясната страна на ризата на екскурзовода. Предположи, че е лугер, идеалното оръжие за стрелба от близко разстояние.
	— Жалко само, че и аз ще съм на снимката – каза Ломанто. – Ще съсипя цялата красота, която ни заобикаля.
	— Сигурен съм, че майка ви няма да забележи – успокои го екскурзоводът. Вдигна фотоапарата, изчака Ломанто да заеме позиция, доближи го до очите си и направи две снимки. После го върна на Ломанто, който идваше към него.
	— Направих две, в случай че съм ви отрязал главата на първата – обясни екскурзоводът. – Често го правя.
	— Майка ми ще е доволна, както и да излязат снимките. – Ломанто си взе фотоапарата.
	— Мисля, че видяхме всичко тук – каза екскурзоводът и мина покрай него. – До края на обиколката трябва да спрем на още две места. А аз обичам да завършвам обиколките си навреме.
	— Прекрасна работа за през лятото за един студент. – Инспекторът вървеше с гръб към разпръсналата се група. – Заплатата е ниска, но бакшишите на туристите са щедри. А и е почасова, така че ти остава време и за други неща, които те интересуват.
	— Специализирам древна история в университета – обясни младежът. – А подобна работа в автобиографията прави много добро впечатление.
	— Но търговията с наркотици не – каза Ломанто, а екскурзоводът намали ход и инстинктивно вдигна дясната си ръка към пистолета.
	— Трябва да се връщам на работа – заяви той. – Не остана много време.
	— Тогава да говорим по същество – предложи Джанкарло и прокара ръка през капачето на предния джоб на спортната си риза и позволи на екскурзовода да зърне полицейската му значка. – Нека планът се осъществи. Остави възрастната двойка и човекът с раницата да извършат размяната в края на обиколката. И направи така, че пистолетът, който са ти дали, да си остане там, където е, и всички ще се разотидем щастливи и доволни.
	— Не знам за какво говорите – каза младежът, над горната му устна се появиха капчици пот.
	— Говоря за петнайсет години от живота ти – обясни Ломанто. – Толкова години затвор ще си спестиш, ако направиш това, което ти казвам. И то само при условие, че сделката се осъществи без проблеми и без инциденти. Ако посегнеш към пистолета, поне си си избрал хубаво място, където да умреш.
	— Никога не съм вършил такова нещо – заяви екскурзоводът.
	— Хич не ми пука – отвърна Ломанто. – Просто не го прави сега.
	— Налага ми се – призна младежът. – Нямам друг избор.
	— Аз ти давам възможност за избор – отвърна инспекторът. – Не знам как си се забъркал в тази каша, но ако ми позволиш, ще те измъкна.
	— Държат брат ми като заложник. – Екскурзоводът впери поглед в него. – Ако позволя сделката да се осъществи, ще го освободят. Освен това ще му опростят всички дългове.
	Ломанто на свой ред погледна момчето, впери поглед в тъжните, но решителни тъмни очи.
	— Довърши обиколката – нареди му. – Хората те чакат.
	Отидоха при събралата се група, Ломанто поизостана, слабият мъж бе от лявата му страна, а възрастната двойка от дясната. Той погледна екскурзовода, а после последва групата, която излезе от гимнастическия салон и се отправи към къщата с елените, една от най-запазените и изискани къщи в Херкулан. Застана до беседката с изглед към неаполитанския залив и се загледа в слънцето, доволен, че благодарение на него обиколката щеше да завърши без инциденти.
	Групата се бе разпръснала, повечето хора се отправиха към автобуса с климатик, няколко човека отидоха до една сергия със сладолед и плодови напитки. Възрастната двойка и мъжът с раницата бяха изостанали от другите и стояха пред къщата на Трелис, една от малкото запазени многофамилни сгради в Европа.
	Старецът остави хладилната чанта на земята до десния си крак, а мъжът хвърли раницата си до нея. Екскурзоводът беше с гръб към тях, вперил поглед в Ломанто, ръката му бе на хълбока, а пръстите докосваха пистолета. Ломанто пъхна парче дъвка в устата си и се доближи до тях. Беше спокоен, готов и за престрелка, и за безпроблемна размяна, осъзнавайки, че това, което ще се случи, зависи повече от думите, отколкото от делата му. Беше на около метър от екскурзовода, когато видя как старецът се наведе, взе раницата и с доста усилия я метна на гърба си, а съпругата му му помогна да я намести. Слабият мъж бавно възседна хладилната чанта с ръце в джобовете и нова цигара в устата.
	— Оставете ги да го вземат – помоли екскурзоводът Ломанто. – Ако не им помогна да извършат размяната, някой друг ще го направи утре, така че какво значение има?
	— Трябва ли да ги уведомиш, че сделката е извършена успешно?
	— Да – отвърна момчето. – Когато се обадя, че всичко е наред, тогава ще освободят брат ми.
	— Тогава ми направи две услуги – каза Ломанто. – Още сега се обади на човека, с когото контактуваш, и му кажи, че размяната е извършена и всичко е наред, че няма никакъв проблем.
	Той мина покрай екскурзовода и тръгна към възрастната двойка и слабия мъж.
	— Каква е втората услуга? – попита младежът.
	Ломанто се обърна към него.
	— Довери ми се – отвърна.
	 
	* * *

	— Къде ли не съм търсил да си купя раница и хладилна чанта – каза Ломанто, застанал между възрастната двойка и слабия мъж. – Имате ли представа колко трудно се намират в Неапол? Почти е невъзможно. По-лесно ще намериш злато.
	— Има ги в почти всички универсални магазини – обясни възрастният мъж, отпред ризата му бе мокра от пот. До него съпругата му нервно хапеше долната си устна. – Сигурен съм, че ще намерите, ако продължите да търсите.
	— Кой разполага с толкова време? – изрече Ломанто. – А и тези, които бих купил от всеки универсален магазин, няма да са пълни с това, което всъщност ми трябва. Така че само ще си загубя времето.
	Погледът на слабия мъж се плъзна покрай Джанкарло и се спря на екскурзовода, който кимна, заради дима от цигарата беше затворил едното си око.
	— В момента вие сте само куриери – каза инспекторът, погледът му се местеше от единия към другия.
	— Може би го правите, защото сте принудени. Така че не би трябвало да ви дадат голяма присъда, ако въобще ви осъдят. Вие сте прекалено възрастни, за да умрете в затвора, а ти си прекалено млад, за да влизаш там.
	Възрастната жена се разплака, тя здраво стискаше ръката на съпруга си. Раменете на слабото момче се отпуснаха, а цигарата падна на земята. Единствено старецът прояви дързост и агресивност.
	— И какво ще направите? – попита той Ломанто. – Ще вземете парите и ще им продадете обратно дрогата ли? Така ли си изкарвате прехраната?
	— Не – поклати глава Ломанто. – Не я изкарвам по този начин. Но идеята не е лоша. Да ви кажа право, това е една от най-добрите идеи, които съм чувал от доста време.
	Наведе се и взе хладилната чанта. Изчака старецът да свали раницата от гърба си и да му я подаде.
	— Къде трябваше да ги оставите? – попита той.
	— По средата на стълбището пред Съдебната палата – отвърна възрастният човек. – Казаха ми да оставя раницата там в шест и петнайсет и да си тръгна.
	Ломанто погледна слабия мъж, очаквайки неговия отговор, усети смесица от високомерие и недоверие и в позата на тялото му, и в поведението му.
	— А ти? – попита го той.
	— В една църква – отвърна мъжът.
	Ломанто се усмихна:
	— Посочиха ли конкретна църква? Или са оставили трудната задача ти да помислиш и да решиш?
	— „Сан Лоренцо Маджоре“ – тихо отговори мъжът. – В седем часа.
	Ломанто се обърна към екскурзовода, който стоеше точно зад дясното му рамо.
	— Обади ли им се?
	— Да – отвърна той. – Казах им, че размяната се е извършила и пратките са на път.
	Полицаят сложи раницата на земята и разкопча ципа. Беше натъпкана с дебели пачки банкноти от по сто евро, всяка стегната два пъти с ластиче. Грабна две пачки и закопча ципа на раницата. Отиде при екскурзовода и му ги даде.
	— Намери брат си – каза на младежа. – След това и двамата си съберете малко багаж и напуснете Неапол колкото се може по-бързо.
	— И къде да отидем? – попита екскурзоводът.
	— Където искате. Не ми казвай. Не казвайте на никого. Просто заминете оттук. Напуснете града, преди да се осъществи първата доставка.
	— Ами ако ни проследят? – попита той, осъзнавайки, че е вперил поглед в тримата зад Ломанто. – Ако проследят всички ни?
	— Няма – увери го инспекторът. – Ти не си толкова важен за тях, нито пък брат ти. Не им пука за никого от вас. Трябват им дрогата и парите. Ще поискат да пипнат и да отмъстят на този, който им ги е отнел. А това съм аз.
	Екскурзоводът пъхна парите в колана на панталона си и го погледна.
	— Не мога да ти ги върна – каза и кимна с глава в знак на благодарност.
	— Е, в такъв случай добре, че не са мои – пошегува се Ломанто.
	Той проследи с поглед екскурзовода, който тръгна към къщата на „двеста годишнината“ и изчезна от погледа му. Отиде при възрастната двойка и слабия мъж и им предложи дъвка. Възрастната жена посегна да си вземе с трепереща ръка.
	— А на нас? – попита мъжът, отказвайки дъвката, беше неуверен, но това не можеше да скрие, че е по-скоро разтревожен. – Колко ще ни дадеш, за да изчезнем?
	— Той свърши работата, която му бе възложена – обясни Ломанто. – А вие все още не сте.
	— Не можем да се явим пред тях с празни ръце – каза старецът. – А и не можем да им разкажем какво се случи. Трябва да довършим започнатото, ако искаме да останем живи. Ако само моят живот беше заложен на карта, нямаше да ми пука. Но са замесени и други хора, и то невинни, включително и съпругата ми.
	— Ще си изпълните задачата докрай – каза Ломанто. – Новото е, че се намесвам и аз, а единствените, които знаят за мен, сте вие.
	— Ще ни избият всички, ако ни видят с вас – уплашено изрече слабият мъж. – Не че много ви пука какво ще се случи с нас. Единственото, което ви интересува, е да ги арестувате.
	Ломанто погледна възрастната жена, която трепереше, а лицето й бе покрито със студена пот.
	— Защо не оставите сценария „Виж Неапол и умри“ за следващото си посещение тук? – каза той на слабия мъж. – Засега правете това, което ви казвам. Ако ми се подчинявате и ако имате малко късмет, единствените хора, които ще умрат, ще са онези, които са ви принудили да се замесите в тази история.
	— Дано сте добър професионалист – каза старицата на Ломанто и постави слабата си ръка върху рамото му.
	— Много скоро ще разберем – отвърна й той.
	Джанкарло сложи раницата на гърба си, взе хладилната чанта, всички излязоха от древния град Херкулан, качиха се в колата му и пропътуваха краткото разстояние до Неапол.
	 
	* * *

	Ломанто седеше зад волана на черен мерцедес седан, със смъкнати стъкла на прозорците, паркиран срещу Съдебната палата в Неапол. Наблюдаваше младеж в кожено яке и маркови дънки, който се изкачваше по каменните стълби и се насочваше към изоставената раница. Той внимателно огледа адвокатите, съдиите, защитниците и туристите, които излизаха от сградата и тръгваха по оживения булевард.
	Слабият мъж от туристическата обиколка седеше до Джанкарло на мястото до шофьора. Преди това Ломанто се бе обадил по телефона и бе наредил полицейски патрул да придружи възрастната двойка до гарата. Бяха им осигурили билети за влака за Милано и достатъчно пари, за да изкарат без притеснение поне една седмица.
	— Точно този човек се доближи до мен – слабият мъж посочи с пръст към стъпалата пред Съдебната палата.
	— Той не ме интересува – каза Ломанто. – Плащат му, за да изпълнява поръчки. Предполагам, че ще сложи пакета в багажника на тъмносиния седан, паркиран до ресторанта. С това работата му е свършена.
	— Какво ще стане след това?
	— Ще проследим седана до „Сан Лоренцо Маджоре“. Ще сме там няколко минути преди тях. Ти ще слезеш от колата, ще оставиш хладилната чанта на посоченото място в църквата и ще продължиш живота си.
	— Даде доста пари на екскурзовода, изпрати старците по живо по здраво – каза слабият мъж – А аз какво ще получа?
	— Нищо. – Ломанто не откъсваше поглед от мъжа на стълбите и паркирания седан.
	— С какво заслужиха това специално отношение?
	Полицаят се обърна, погледна строго слабия мъж и спокойно му обясни:
	— Те са обикновени хора. Забъркали са се в тази каша, защото са имали семейни проблеми и дългове от комар. А ти си член на Камората. Още по-лошо, влязъл си в тази престъпна организация по собствено желание. Печелиш единствено това, че няма да те арестувам или да те застрелям. Поне не днес.
	— И би трябвало да ти благодаря за това, така ли? – попита мъжът.
	— Не – отвърна Ломанто и отново се съсредоточи върху улицата. – Би трябвало да млъкнеш и да следваш плана ми. Запомни, важна е хладилната чанта, не идиота, когото са наели да я сложи там.
	— Откъде си сигурен, че няма да им се обадя, щом ме изпуснеш от поглед? И за да спечеля точки пред шефовете, им разкажа какво се случи и кой им открадна парите и стоката?
	— Всъщност се надявам да направиш точно това – призна Ломанто. – Но преди да се решиш на този ход, не забравяй колко зле реагират на лошите новини. Ще ти задават много въпроси и ще очакват отговор на всички тях. Готов ли е член на Камората като теб за подобно изтезание?
	— Какво толкова има за разказване? – попита мъжът. – Че едно ченге ги е спипало неподготвени. И сами ще се досетят, когато арестуваш всичките.
	— Никого няма да арестувам – поправи го Ломанто. – Хората в онази кола, мъжът на стълбите – те не са нарушили нито един закон. Не и такъв, който аз смятам за важен.
	— В тази раница има един милион евро – напомни слабият мъж. – А в хладилната чанта има хероин, който струва два пъти повече. Не ти ли стига?
	— В раницата няма пари – поясни Джанкарло. – Само няколко стари камъка от Херкулан. Не знам дали въобще имат някаква стойност, но определено не струват милион долара. Парите са в багажника на колата ми и ще бъдат на бюрото на шефа ми по-късно тази вечер.
	— А хладилната чанта? – попита мъжът и погледна, за да се увери, че все още е на задната седалка.
	— Купих парче лед от продавача на зеленчуци на входа на руините. Наркотикът е в багажника при парите. Ще занеса него и парите на шефа, щом се отърва от теб.
	Слабият мъж зяпна с ококорени от удивление очи.
	— Тогава защо въобще си правиш труда да ги следиш? – попита. – Знаеш, че няма да има сделка с наркотици.
	Ломанто наблюдаваше младежа, който сложи раницата в багажника на чакащия седан, затвори го, а после зави зад най-близкия ъгъл. Той запали колата и остави двигателя да поработи няколко секунди. Изчака седанът да потегли, смени скоростите и плавно навлезе в натовареното движение. После се обърна към объркания мъж на седалката до него:
	— За да проследя всичко до края. Да се уверя, че всичко ще мине както трябва. Винаги проследявам акциите си до последния момент.
	 
	 
	 
	ШЕСТА ГЛАВА

	 
	Главният инспектор доближи кибритена клечка към тънката си пура и се облегна назад на кафявия кожен стол. На застлания с килим под до черното му куфарче бяха наредени дузина дебели пачки евро и десет големи, добре натъпкани пакета хероин. Бартони погледна Ломанто, който седеше с разтворени колене, а глезените му бяха кръстосани, и се усмихна на предприемчивото си протеже.
	— Тази вечер доста сълзи ще се пролеят над чиниите с паста – каза Бартони. – Тази пратка е трябвало да падне като манна небесна над наркоманите в Неапол. Вместо това ще падат глави. И то глави на членове на Камората.
	— Тази сделка се движеше от членове на Камората, които работят край Маргелина – уточни Ломанто. – Подобна пратка щеше да им помогне да покажат на босовете, че са способни да доставят толкова голямо количество дрога.
	— Камората да си им бере грижата – каза Бартони. – Не ти. Винаги е същинска благословия, когато те вършат нашата работа. Колкото по-често се избиват помежду си, толкова по-добре за гражданите на Неапол.
	— Ще хвана първия хидроплан за Капри утре сутринта – съобщи Джанкарло. – Преди да замина, ще се отбия да оставя доклада.
	— Няма за къде да бързаш – успокои го Бартони. – Можеш да ми го изпратиш и по електронната поща от Капри, ако искаш. Сигурен съм, че си действал по устав.
	— Следвах устава така, както го разбирам аз – уточни подчиненият.
	— Това искам от хората си – каза Бартони. – Ще наглеждам майка ти докато те няма.
	— Уцелваш възможно най-подходящия момент – увери шефа си Ломанто. – Доматите й зреят, а и има толкова много пресен босилек в градината си, че би могла да снабди всички ресторанти в града.
	— Тази ваканция ще ти се отрази добре – каза Бартони. – Ще прочетеш някоя и друга книга, ще плуваш всеки ден, ще ядеш и ще пиеш и ще забравиш Камората. Поне за един месец, докато си на Капри.
	— И членовете на Камората си взимат ваканция – вметна Джанкарло. – Кой знае. Ако имам късмет, може да се натъкна на стари приятели.
	— Ще имаш още по-голям късмет, ако не срещнеш стари приятели – не се съгласи с него началникът му. – През следващите трийсет дни от теб искам само красиви картички. Ако искам да чета за престрелки, ще ги намеря в ежедневните доклади.
	— Ако решат да си отмъстят заради загубата, която понесоха по наша вина, искам да ме уведомиш – каза Ломанто. – Този случай е мой, без значение дали съм тук или не.
	— Ако получиш вест от мен, ще знаеш, че имаме проблеми – отвърна Бартони. – Иначе, наслаждавай се на престоя си в рая. Много скоро ще се върнеш на работа в ада.
	— Тази работа е ад само ако я мразиш.
	 
	* * *

	Ломанто излезе от банята и отиде в голямата спалня, чийто прозорци бяха с изглед към Пиаца Данте.

 	Беше увил синя хавлиена кърпа около кръста си, а друга бе наметнал на раменете си. Тялото му все още бе мокро от горещия душ. На леглото му имаше кафяв кожен сак, а около него бяха разхвърлени дрехи. В единия ъгъл на стаята до малка масичка имаше голяма купчина книги, списания и вестници, които искаше да прочете. На ръба на леглото до маратонките „Пума“ бяха трите му пистолета – два деветмилиметрови и един трийсет и осми калибър. По CD плейъра Лоренцо Джованоти изпълняваше последния си рап-хит.
	Ломанто спря пред бюрото, което се намираше в средата на стаята и беше подарък от майка му. Загледа се в отражението си на дългото и широко огледало.
	Погледът му винаги се спираше на белезите, издълбани върху тялото му като бразди на планински хребет. Имаше дълъг, извит белег точно под дясната гръд, спомен от порезна рана, която бе получил малко преди да навърши шест месеца от постъпването си в полицията. Белегът с формата на полумесец на врата беше от куршум от пистолет трийсет и осми калибър, който ако бе попаднал само на сантиметър по-встрани, щеше да се окаже смъртоносен. Имаше петнайсетсантиметров белег точно над пъпа, където го бяха намушкали с парче дърво по време на свада на пристанището в нощта, когато направи първия си голям арест на наркодилъри.
	Загледа се в малките ръбчета, вследствие на повече от четирийсетте шева, които бе получил по време на борбата си с Камората, порезни рани, които започваха от раменете и стигаха до краката, някои от тях забелязваше само той, а други бяха толкова фрапиращи, както и здравите му мускули. Ломанто разгледа внимателно заздравелите рани и обезобразеното си тяло, поклати глава и седна на края на леглото. Усмихна се и се запита що за старец ще бъде, разбира се, ако доживее до старини. Може би ще бъде като онези старци, които пушат лют тютюн от надъвкана лула и разказват все едни и същи стари полицейски истории на отегчени и незаинтересовани хора. Това бе един от най-големите страхове на полицаите. Повечето ченгета се бояха, че кариерата им, посветена на това да пазят невинните хора от „вълка“ пред вратата им, ще свърши без много шум. Ломанто искаше това, което е постигнал, да бъде оценено, да остави диря в живота на хората, на които е помогнал, и на престъпниците, които бе вкарал в затвора. За него бе много важно да не пропилее живота си, а да го оползотвори за нещо добро. Спомняше си, че баща му много пъти му бе казвал, че човек може да направи нещо полезно с живота си в Америка. Той се надяваше, че ще успее да направи същото и в Италия.
	Обърна се, когато чу, че някой звъни на вратата. Смъкна двете хавлиени кърпи, взе дънките си, обу ги и излезе от спалнята, мина покрай малката трапезария и тръгна по дългия коридор.
	— Regina bella – поздрави той, когато отвори вратата и видя на прага сестра си Виктория. Прегърна я силно и веднага разбра, че нещо не е наред.
	Покани я в кухнята и я настани на най-близкия до печката стол.
	— Ще направя кафе – каза той, – а ти разказвай.
	Две години по-голяма от Джанкарло, Виктория беше красива жена според южноиталианските представи за красота. Имаше дълга, гъста кестенява коса, стройно тяло, което нямаше нужда да тренира, за да поддържа във форма, ръцете и краката й бяха слаби и с естествен тен. Овалното й лице грейваше, когато се усмихнеше, а черните й като маслини очи можеха да повишат температурата на всеки мъж, макар че днес не се усмихваше, а в очите й се четеше тъга. Беше се омъжила млада, прекалено млада според майка им, и то за неподходящ човек, според това, което се мълвеше сред приятели и роднини. Съпругът й Фабио работеше в средно голяма банка, печелеше добре и на пръв поглед всичко изглеждаше наред. Имаха една дъщеря, Паола, която съвсем наскоро навърши петнайсет години, но роднините й от майчина, и от бащина страна доста я глезеха и й угаждаха. Виктория имаше магазин за цветя в Лунгомаре и караше кървавочервено порше 1998 година, което си купи доста изгодно на полицейски търг, кола, която може би отговаряше на характера й, но не и на нуждите й.
	Ломанто сложи кафеварката за еспресо на котлона и го включи. Погледна сестра си и забеляза нервните й жестове и страха в очите й.
	— Кафето ще е готово след по-малко от десет минути – заяви той, – а ти все още не си казала и думичка.
	— Паола изчезна – обикновено спокойният глас на Виктория сега бе изпълнен с тревога и страх. – Никой не я е чувал от три дни.
	— Кога научи, че е изчезнала?
	— Преди около час – отговори тя. – Обади ми се семейството, у което е отседнала в Ню Йорк. Казаха ми да не се тревожа – можело просто да е отишла на гости при приятели. Може да е решила, че не е необходимо да се обажда на никого.
	— Уведомили ли са полицията?
	— Майката се е обадила в полицията точно преди да ми звънне – отвърна Виктория. – Каза, че отивали да попълнят формуляр за изчезнали лица.
	— Добре ли познаваш това семейство? – попита той. Спомни си, че се обади на приятелите си от полицейското управление в Ню Йорк, за да проучат това семейство, още щом разбра за плановете на племенницата си да замине на разменни начала в Ню Йорк и да живее при семейство с две деца в манхатънския Ийст Сайд. По думите на всички те бяха почтено семейство.
	— Ползват се с отлична репутация, Джан – увери го сестра му. – Не само ти знаеш да използваш телефон и да задаваш неудобни въпроси. През последните шест години всяко лято приемат тийнейджър в дома си и никога нищо лошо не се е случило. Една моя съседка, Констанца, миналата година изпрати дъщеря си Клаудия при тях.
	— И при всичкия опит, който имат с чужди деца, са чакали три дни, преди да позвънят на полицията? – учуди се Ломанто.
	— И преди им се е случвало такова нещо – каза Виктория. – Три пъти през последните шест години и винаги резултатът е бил един и същ. Всеки път, когато са звънели в полицията и са попълвали формуляри за изчезнали хора, нищо не е било направено. В крайна сметка хлапето се връща в апартамента и въобще не се замисля за тревогите, които е причинило. Та те са тийнейджъри, Джан. Не винаги постъпват правилно.
	— Паола е по-разумна и отговорна от връстниците си – възрази брат й. – Освен това къде би отишла и не би искала никой да знае за това? С кого би могла да е, кой би я накарал да забрави да се обади? Дори и да не е имала доверие на онова семейство, е щяла да се обади на теб. А ако е загазила, щеше да се свърже с мен.
	— Имам нужда от твоята помощ – промълви сестрата. – Трябва да я намериш.
	— Тя има ли мобилен телефон с международен обхват? – попита Ломанто.
	— Не, само с местен обхват – отговори Виктория.
	— Обаждаше ни се от друг телефон поне веднъж в седмицата.
	— Кога говори с нея за последен път?
	— В деня преди да изчезне. Разговаряхме около двайсетина минути – петнайсет с мен, а останалото време с баща си.
	— Как ти се стори? – попита Ломанто. – Имаше ли нещо в гласа й, което да ти подскаже, че нещо не е наред?
	— Беше й домъчняло за вкъщи, но нищо повече – обясни Виктория, взе си салфетка и избърса сълзите си. – Бе прекарала деня в някакъв увеселителен парк и смяташе да ходи на кино с приятели. Дори бе спечелила някаква награда, плюшено мече, щеше да го подари на мама, когато се прибере у дома.
	— Знаеш ли имената на приятелите й? – попита Ломанто. Наля кафе в две чаши и подаде едната на сестра си, забеляза, че ръцете й треперят. – Споменавала ли ги е, когато сте разговаряли по телефона?
	— Само веднъж – отвърна Виктория и постави чашата на масата. – На някакъв купон се запознала с момиче, което говорело италиански. Оказало се, че живее наблизо и че имат сходни интереси, така че започнали да ходят заедно по галерии и музеи.
	— Знаеш ли името на това момиче?
	— Клара – каза сестра му. – Така и не научих фамилията й. Но Паола ми каза, че дядото на приятелката й е роден в Неапол. Помислих си, че това е още нещо, което ги сближава.
	Джанкарло издърпа стол, седна срещу сестра си и хвана треперещите й ръце.
	— Ще се обадя на няколко човека в Ню Йорк – каза, – да видим какво ще успея да науча. Ще трябва да ми дадеш името и телефонния номер на семейството, при което е отседнала Паола. След това се прибери у дома и остани до съпруга си. Ще ви се обадя, щом науча нещо.
	— Няма я от три дена, Джан. – Гласът на сестра му трепереше. – В Ню Йорк всеки ден изчезват хора, там е много лесно да изчезнеш. А изчезналите хора така и не биват открити. Няма да позволя това да се случи и с Паола. Полицаите в Ню Йорк може и да я търсят, но няма да я намерят. За тях тя е просто поредното име в регистрите, чужденка, за която не знаят нищо. За теб тя е много повече от това. Тя е твоя кръв.
	Той погледна сестра си, но нищо не каза. Външно остана спокоен и уверен, доволен, че разсейва страховете на Виктория, подбирайки думите си много внимателно, преценявайки всеки въпрос, така че да не прозвучи като обвинение. Но знаеше, че времето и фактите са против тях и намаляваха шанса да намерят племенницата му, ако е била отвлечена или просто не иска да бъде открита. За едно ченге тридневно изчезване означаваше цяла вечност. Всички улики и следи се смятат за „студени“, всяка промяна вече е твърде късно да бъде проследена.
	— Не искам мама да научава, поне засега – изрече той тихо и спокойно. – Ако не можеш да го скриеш, не ходи при нея няколко дена.
	— Фабио щеше да ме води на езерото Комо за кратка ваканция. – Виктория стискаше силно ръцете на брат си. – Не е нужно мама да разбира, че няма да заминем. Ще й оставя номера на мобилния си телефон, в случай че се нуждае от нещо.
	— Тя си мисли, че заминавам на едномесечна почивка на остров Капри – каза Ломанто. – И искам да продължи да смята така.
	— Намери я, Джан. – Гласът й трепереше. – Обещай ми. Обещай ми, че ще върнеш дъщеря ми при мен.
	— Каза ми, че иска да е тук за рождения ден на мама следващия месец – отбеляза Джанкарло. – Да й помогне да духне свещичките на тортата. Ще направя всичко възможно да стане точно така.
	— Съжалявам, Джан. – Виктория се почувства по-спокойна, но по лицето й отново потекоха сълзи. – Най-малко от подобен проблем имаше нужда точно преди да заминеш. Знам, че нямаше търпение да се махнеш оттук. Не исках да ти създавам грижи. В работата си имаш достатъчно.
	— Нищо не се е променило чак толкова, Виктория – успокои я той. – Щях да замина за Капри, но нищо не бях планирал. Вместо за Капри заминавам за Манхатън и ще имам какво да правя, докато съм там, нещо, което е важно и за двама ни. А и според мен всички острови са интересни.
	 
	 
	 
	СЕДМА ГЛАВА

	 
	Ломанто се загледа в тучните поля, ширнали се между Неапол и Рим. Бартони сменяше скоростите на полицейския седан, бавно излязоха от градските задръствания и се насочиха към широката магистрала, по която им предстоеше два часа път до летище „Леонардо да Винчи“. Можеше да се качи на вътрешен полет от единия до другия град, но щом каза на Бартони, че има промяна в плановете му и каква е причината, главният инспектор настоя лично да го закара до Рим.
	Събра багажа си за по-малко от двайсет минути, като остави книгите, вестниците и списанията, но сложи два от пистолетите си в сака заедно с всички пачки патрони, които успя да намери, пъхна един деветмилиметров пистолет в кобура на хълбока си. Проведе два телефонни разговора с Ню Йорк, първият със стария си приятел от полицията, капитан Франк Фернандес от Четирийсет и седмо полицейско управление. Познаваше Фернандес още от времето, когато капитанът беше детектив под прикритие и залавяше наркопласьори в Ийст Бронкс, бившия квартал на Ломанто и все още основна територия на Камората. През всичките тези години, докато всеки от тях се издигаше в чин, бяха работили по дузина операции, в които участваха полицаи и от двата града, включително разбиване на банда, която бе извършила контрабанден внос на дрога за петдесет милиона долара. След този удар трима високопоставени членове на Камората се озоваха в затвора за двайсет години, а други трима влязоха преждевременно в гроба. Често разговаряха по телефона и редовно си кореспондираха чрез електронната поща, като си разменяха информация и си правеха услуги. Като гост-детектив от чужда държава, поканен да работи заедно с местните си колеги по даден случай, Ломанто щеше да се ползва с много малко правомощия; нямаше да има право да обискира, да конфискува стока и да извършва арести. Трябваше да отиде в полицейски участък в Ню Йорк, чийто командир щеше да му прикачи „партньор- сянка“. Ломанто смяташе, че най-подходящият човек, който можеше да му помогне да открие племенницата си, бе Франк Фернандес.
	Второто обаждане бе на обществен телефон с монети, който се намираше в задната част на прашна стара сладкарница, от северната страна на надземната част на метрото, което минаваше по Уайт Плейнс Роуд в Бронкс. Ломанто изчака телефонът да звънне осем пъти, преди да чуе раздразнения, дрезгав от тютюна глас от другата страна на линията.
	— Дано си е заслужавало да си домъкна задника до телефона – изрева гласът в телефонната слушалка.
	Той се усмихна, щом го чу, и отвърна:
	— Ще си заслужава, ако не се издъниш.
	— О, обажда се ченгето-италианец – позна го човекът от другата страна. – Коледа ли дойде или просто се чувстваш самотен и си решил да се обадиш на единствения приятел, който смяташ, че имаш?
	Кармайн Делгардо беше най-добрите „очи и уши“ на Ломанто в Ню Йорк, което бе доста странно, тъй като той много рядко напускаше сладкарничката си. Джанкарло го познаваше още от дете и още тогава сладкарницата му бе само зле прикрито място, където хората от квартала играеха на комар, а лихварите използваха за „щаб“. Той не бе член на Камората, но им даваше дял от печалбата си, а в замяна те му позволяваха да върти бизнеса както той намери за добре. Редовно плащаше и на униформените патрули, които обикаляха из квартала, като единственото, което искаше от тях, бе да си затварят очите, когато патрулират около сладкарницата. Делгардо нямаше мобилен телефон, нито пейджър. Използваше само очукан телефон, който не фигурираше в телефонния указател, нито пък беше регистриран в някоя телефонна компания в района и беше закачен на стената до малката тоалетна на сладкарницата. Веднъж в месеца идваше негов племенник от Бруклин, бивш затворник, за да провери сладкарницата за „бръмбари“. Не пушеше, пиеше само безалкохолна бира, поставена в голям съд с лед. Беше в течение на всичко, което се случваше, както и с уличните слухове и промените, които стават в престъпния свят. Обичаше жените и настроението му винаги се подобряваше, когато някоя млада жена влезеше в сладкарницата и поискаше да си купи нещо съвсем прясно.
	Откъм задната част на сладкарницата винаги гърмеше музика. Делгардо бе луд по мотаун* и събираше сингъли и дългосвирещи плочи на всяка група, която успееше да пробие в Детройт.
	[* Мотаун – стил ритъм енд блус от шейсетте години, характерен със силен, ритмичен такт, който включва и черната музика. – Б.пр.]
	Знаеше имената и биографиите на всички музиканти, всички песни, които са изпели и записали. За секунди можеше да изчисли колко пари е трябвало да спечелят и колко всъщност са взели.
	— Ако искаш да крадеш и да излезеш чист – каза той веднъж на Ломанто, – влез в музикалния бизнес. Там не ти трябват пистолет и нож. Единственото, от което имаш нужда, е да познаваш някого, който работи в звукозаписно студио. След това всичко тръгва от само себе си.
	Джанкарло знаеше, че Делгардо е бил добър приятел на баща му, макар че никога не бяха разговаряли за това. Баща му прекарваше голяма част от свободното си време пред сладкарницата на Делгардо, седнал на дървени щайги, пиеше студена бира, разговаряха за спорт и работа, а „Темптейшънс“ или „Фар Топс“ заглушаваха думите им. Ломанто знаеше още, че Кармайн Делгардо бе направил всичко по силите си, за да накара баща му да не се опълчва срещу хората, които в крайна сметка го убиха. Опитал се да го успокои, да го накара да разбере, че няма друг начин, че не може да избяга от тях, но не успял.
	Ломанто беше убеден, че този човек знае много повече за баща му и за връзката му с Камората от това, което бе чул да се говори из квартала. Не знаеше само дали им е писано да проведат този разговор и да научи истината за баща си.
	 
	* * *

	Бартони превключи на четвърта скорост, движеха се в лявото платно на магистралата, слънцето грееше в гърбовете им, а Салерно се намираше на десетина километра вдясно.
	— Остани там колкото време е необходимо – каза той на Ломанто, който седеше до него, гледаше през прозореца полетата, покрай които минаваха, и кротко дъвчеше дъвка. – Дори когато всичко приключи и намериш Паола, остани още няколко дена и се наслади на града.
	— Май си доста сигурен, че ще я открия. – Джанкарло се обърна и погледна главния инспектор. – Когато кацна в Ню Йорк, вече ще са минали пет дена от изчезването й. Знаеш по-добре от всеки друг колкото малки са шансовете да я намеря при тези обстоятелства.
	— Шансовете наистина са минимални – призна Бартони и кимна многозначително с глава. – Но само ако Паола е била мишената. А не мисля, че случаят е такъв.
	— Кой тогава е мишената?
	— Членовете на Камората са станали по-силни в Ню Йорк – обясни шефът. – Завзели са и Ню Йорк, и Неапол. Двата града се подкрепят един друг и колкото по-силна е Камората в Неапол, толкова по-голяма власт придобива и в Ню Йорк. Щетите, нанесени в единия град, се отразяват пагубно и на другия.
	— И ние имаме известна „вина“ за тези щети – отбеляза Ломанто. – Те не ги унищожиха, но им костваха доста време, пари и членове.
	— А те приемат тези неща много лично. – Бартони погледна подчинения си за миг, а после пак се съсредоточи върху пътя. – И гледат да се отърват от всеки, който вреди на бизнеса им.
	— Какво общо има всичко това с Паола? – попита Джанкарло. – Те не отвличат деца. В това има прекалено голям риск, а изгодата е много малка.
	— Така е – съгласи се Бартони. – Когато работех като уличен патрул и получех информация, че някой дребен мошеник се кани да изкара пари от невинни деца, не си губех времето и веднага пусках слуха на Камората. Нещастникът се изпаряваше от района ми само за няколко часа.
	— И въпреки това виждаш връзка между тях и изчезването на Паола. – Ломанто прокара пръсти през гъстата си коса, умът му работеше трескаво, опитваше се да намери някаква връзка между племенницата си и престъпниците, с които се бореше.
	— Ако тя не е мишената – каза Бартони, – значи е капан.
	— Това не е само твое вътрешно предчувствие, нали?
	— Не само ти имаш приятели в Ню Йорк. А и моите са по-възрастни, което означава, че са с по-висок чин в полицията и могат по-бързо да отговорят на въпросите ми.
	— Слушам те – каза Ломанто.
	— Семейството, при което е отседнала Паола, е чисто като сълза – започна главният инспектор. – Така че там всичко е наред.
	— Това и аз го знам – прекъсна го Джанкарло. – Кажи ми онова, което съм пропуснал.
	— Дъщеря им учи в частно училище на по-малко от две преки от дома им – продължи спокойно Бартони, без да повишава глас. – Става дума за същото училище, в което Пийт Роси праща дъщерите си, тя е в същия клас с една от тях.
	— С дъщерята на Роси ли е излизала Паола? – попита Ломанто. – Тя ли е момичето, с което се е сприятелила?
	— Виж, това вече не можах да разбера – призна Бартони. – Но се съмнявам. Роси не би рискувал и не би допуснал да се сближат чак толкова. Залагам пенсията си обаче, че приятелката на Паола е от семейство, което той познава или с което лесно може да се свърже.
	Ломанто се извърна, облегна главата си на вратата на колата и съсредоточи вниманието си върху пътя пред себе си. Досега си мислеше, че е успял да държи семейството си далеч от служебните си проблеми, за да не пострадат. Не им разказваше нищо за полицейските акции, в които участваше, и те научаваха за арестите, които е извършил, и за случаите, върху които работи, от ежедневниците и седмичните списания, които отделяха толкова много място за Камората, колкото и за последните скандали около известни личности. Позволи на факта, че организацията не се занимава с обикновени хора, освен ако не им дължат пари, да приспи бдителността му. Ломанто бе от хората, които полагат огромни усилия да не допуснат грешка. Но сега се оказваше, че може би е сгрешил и е изложил на опасност много скъп за него човек.
	— Могат да ме издирят и да ме убият в Неапол. Тук няма да им е по-трудно да го направят, отколкото в Ню Йорк – каза. – Не би трябвало да има значение за тях в кой град ще умра.
	— Но за Пийт Роси може и да има значение – възрази шефът му. – Именно неговите хора са се опарили от твоите удари, включително и от последното ти приключение в Херкулан. Освен това, въпреки че познаваш Ню Йорк много добре, ще бъдеш много по-слаб противник, когато си на чужда територия.
	— Ами ако грешиш? – Джанкарло се поизправи, беше сложил дясната си ръка върху кожената дръжка на вратата. – Ами ако Роси няма нищо общо с изчезването на Паола? Ами ако е била отвлечена на улицата?
	Бартони завъртя волана само няколко сантиметра, но колата направи остър завой със сто и десет километра в час, а после включи на предавка, която при определена скорост на колата автоматично намалява мощността на мотора, без да се намалява скоростта на движение. Бяха на по-малко от четирийсет минути път от летището в Рим. Той тъжно погледна Ломанто, на чието лице бе изписана мъка.
	— И двамата вече знаем отговора на тези въпроси – каза. – Но не ни се иска да ги чуем.
	Пропътуваха останалото разстояние мълчаливо, само омайващият глас на Андреа Бочели правеше компания на мислите им.
	 
	 
	 
	ОСМА ГЛАВА

	 
	Ню Йорк

	 
	Лятото на 2003

	 
	Детектив Дженифър Фабини забеляза мъжа с коженото палто на ъгъла на Шестнайсета улица и Ървинг Плейс. Беше висок, много слаб, късо подстриган афроамериканец, леко накуцваше. Отговаряше съвсем точно на описанието в досието му. Другите хора, които вървяха по задушната улица, бяха облечени с възможно най-малко дрехи, тягостната августовска жега направо задушаваше града. Въпреки това мъжът с коженото палто дори не се бе изпотил, докато се движеше с решителни стъпки към Трето Авеню, а Фабини вървеше няколко крачки зад него. Според правилника тя трябваше да се обади по радиостанцията и да поиска подкрепление, тъй като се предполагаше, че мъжът, който се казваше Лутър Слайк, е опасен престъпник и по всяка вероятност тежко въоръжен. Нямаше да се поколебае да застреля полицай, беше го правил два пъти през дългата си криминална кариера. В досието пишеше, че е висок един и осемдесет и осем, тежи осемдесет и четири килограма, има няколко изкуствени горни зъба и три прободни рани в гърдите – спомен от срещите му с полицията в миналото.
	Фабини се замисли дали да не се обади и да поиска подкрепление, но идеята да го спипа съвсем сама беше много изкусителна. Много добре осъзнаваше опасността, на която се излага в тази ситуация, но това само я правеше още по-привлекателна. Освен това предпочиташе да работи сама, което бе една от причините работата в цивилния отдел да й харесва толкова много.
	— Потърсете снимката на Дженифър в годишника от гимназията, която завърши – казваше често баща й на пенсионираните си приятели от полицията, с които се срещаше в един бар в Куинс, където харчеше по- голямата част от пенсията си. – Под нея пише: „Не е общителна.“ От нея ще излезе страхотно ченге, но няма да я бива като партньор.
	Баща й Сал Фабини беше легенда сред полицаите в нюйоркското управление, детектив със златна значка, арестувал и изправил пред съда повече убийци от всяко друго ченге в историята на управлението. Двайсет и шест години беше работил на улицата, беше разбил много глави и врати, беше нарушавал закона, но никога не се бе отказал да закопчае белезниците на заподозрян и да изтръгне показанията му. Беше убил четирима души при изпълнение на служебния си дълг, ранил още дузина, беше получил толкова много отличия и медали за работата си в полицията, че можеше да запълни две от облицованите с ламперия стени в игралната зала в мазето. Веднага след като се пенсионира, му предложиха престижни и добре платени места като охрана, но той отказа.
	— Това не е за мен – каза той на Дженифър една сутрин, докато пиеха кафе заедно. – Не си мисли, че ще се превърна в прегърбен, белокос глупак, който пази парите на другите. Предпочитам да ме бяха застреляли в главата като полицай. Това няма да стане.
	— Нещата вече не стоят точно така – възрази дъщеря му. – Никой няма да иска от теб да стоиш във фоайето на някоя банка и да упътваш хората на кое гише да отидат. Става дума за фирми за сигурност, които разполагат с високи технологии и имат офиси по цял свят. С технологията, която съществува, можеш да си много полезен.
	— Сигурността си е сигурност, всичко друго е пълна глупост – махна с ръка Сал. – Нямах търпение да сваля униформата, когато бях полицай, и не възнамерявам на тези години да обличам друга.
	— Ще си облечен с костюм и ще имаш солидна банкова сметка. – Дженифър се опита да преодолее раздразнението, което винаги изпитваше, когато разговаряше с баща си. – Със заплатата и пенсията можеш да си позволиш по-хубава къща или по-добра кола. Не бива да отричаш това, както правиш с всичко останало.
	— Не ми трябва нито нова къща, нито по-хубава кола, тези, които имам, ми вършат работа – заяви той. – Така че да приключим темата за фирмите за сигурност. Що се отнася до мен този въпрос е решен.
	— Съжалявам, че въобще го повдигнах – саркастично изрече Дженифър. – Можеш да направиш толкова много неща през последните години от живота си, като например да седиш до камината в „Трите аса“, да разкарваш досадниците и да следиш никой да не си тръгне, без да е почерпил с едно питие момчетата.
	— Виж какво – каза Сал през зъби, тъмните му очи гледаха строго, в тях се четеше заплаха. Тя много добре разбираше защо преуспелите хора и престъпниците спираха да се перчат при този поглед. – Не съм отсъствал от работа нито един ден през всичките двайсет и шест години служба – нито един. Дори когато бях прострелян, пишех докладите си от болничното легло. Извоювал съм правото да прекарвам времето си така както искам. А от теб очаквам по-малко приказки и повече уважение. Възпитал съм те по-добре.
	— Мама ме възпита. – Дженифър стана от стола и погледна баща си през масата. Намираха се в кухнята в дома на родителите й в Мидъл Вилидж, Куинс. Това бе двуетажна къща в колониален стил. Износените бели и черни плочки на пода бяха същите, върху които намери тялото на майка си, отпуснато на мивката, водата все още течеше от чешмата. Длетото беше забито в корема й, кръвта бе потекла по вратите на шкафа и по краката й, оцветявайки сините й чехли в яркочервено.
	— Мама правеше всичко в тази къща. Готвеше, чистеше, стараеше се да е до мен, когато имах нужда от нея. Но най-вече си губеше времето и пропиляваше живота си да те чака да влезеш през тази врата. Пиян или трезвен, това нямаше никакво значение за нея. Стигаше й, че си у дома.
	— И двамата имахме задължения, и ги изпълнявахме – каза баща й, устните му едва се мърдаха. – И двамата се справяхме добре, иначе нямаше да стоиш тук, а горе в стаята ти да виси диплома от престижен колеж.
	— Можеш да си припишеш заслугата за арестите – възрази Дженифър, – те са извършени благодарение на теб и твоите партньори. Но усилията на мама и парите на баба ме изпратиха в колежа и ми помогнаха да го завърша. Ти с нищо не ми помогна.
	Сал стана и отиде до дървените шкафове, наредени до хладилника. Взе бутилка уиски „Дюърс“ и стар буркан от конфитюр, който използваше вместо чаша откакто дъщеря му бе в гимназията. Наля си три пръста уиски и го изпи на екс.
	— Е, все нещо трябва да съм направил за теб – каза. – Все пак стана полицай, нали, което означава, че си искала да станеш като мен. Няма нужда да те виждам в униформа, за да ти кажа, че никога няма да го постигнеш. Не и в този живот, не и на тази планета.
	— Постъпих в полицията напук на теб, а не благодарение на теб, не за да ти подражавам – призна дъщеря му. – Вестниците пишат за теб като за легенда. По-възрастните полицаи в управлението говорят за теб като за един от Апостолите. Но не всички, които носят полицейска униформа, смятат, че си можел да „ходиш по вода“. Даже има такива, които смятат, че би трябвало да си облечен в жълта затворническа униформа и да излежаваш присъда в някой затвор.
	— Едно ченге, имам предвид което и да е ченге, е толкова добро, колкото добра е информацията, която получава. – Сал се обърна към нея. – Това е единствената разлика между това да ти закачат медал на гърдите и да получиш куршум в гърба. А що се отнася до това, което току-що ми каза, си правя заключението, че човек, който плува с глава във водата, има по-добър поглед върху нещата от теб.
	— Така е – съгласи се тя и се закашля, за да преодолее желанието си да се разплаче при спомена за това как намери майка си, приведена над мивката. Беше на петнайсет години, облечена в ученическата си униформа, краката й трепереха, беше стиснала силно ръцете си в юмруци. – Забравих, че разговарям с човек, който има плоча в Залата на славата в Ню Йорк. Ти си ченгето, разрешило всичките си случаи. Всички, с изключение на един. Единственият случай, който би трябвало да е от значение за теб.
	— Майка ти се самоуби. – Сал тресна буркана върху кухненския шкаф. – Само ти смяташе, че е нещо друго. Тогава грешеше, в момента продължаваш да не си права.
	— Тя не би сторила такова нещо – възрази Дженифър, – като е знаела, че точно аз ще намеря трупа й. Не би ме натоварила с такъв кошмарен спомен за цял живот. По дяволите, тя не би причинила това дори на теб, колкото и да си го заслужаваше.
	— Не рови в тази история, хлапе – изрече малко по-меко баща й. – Нека всичко си остане така както си е, примири се най-сетне. Ако се ровиш в миналото, само ще си навлечеш главоболия. И то такива, каквито не би искала да имаш.
	— Аз съм ченге, татко – напомни му тя и тръгна към задната врата. – И твоя дъщеря. Мога да се справям с неприятностите.
	 
	* * *

	Лутър Слайк влезе във входа на пететажната кооперация почти на ъгъла на Ийст Туелфт Стрийт. Дженифър спря при будката за вестници на отсрещния тротоар, взе „Ню Йорк Поуст“ и остави четвърт долар в поставката. Пресече на светофара и се отправи към сградата, чиято фасада съвсем наскоро е била освежена. Изчака някой да отвори автоматичната врата на Лутър и той да влезе в сградата, качи се но петте стъпала и се доближи до двойната дървена врата с хромови дръжки, които блестяха на сутрешното слънце. Разгледа имената на шестте пощенски кутии. Търсеше име, което би могла да свърже с Лутър. Надникна през вратата и го зърна да завива по стълбите на втората площадка. Пак погледна имената на пощенските кутии и натисна всички бутони на домофоните, после се облегна на вратата и изчака някой да й отвори. След по-малко от трийсет секунди всичките шестима обитатели реагираха на позвъняването и й отвориха вратата, но само един си направи труда да се обади по домофона, мъжки глас, който попита дали е куриер или пощаджия.
	Дженифър се скри в една тъмна ниша на първия етаж и впери поглед във вратата от орехово дърво срещу нея, топката се завъртя. Вратата се открехна и един млад латиноамериканец излезе в коридора. Беше с чисти дънки, джапанки и каубойска шапка. Беше гол до кръста, на гърдите му имаше татуировка на змия в червено и черно. „Гърмящата“ й опашка започваше под пъпа му, а отворената й уста, зъбите, от които капеше кръв и отрова, се намираше на гърдите. Той излезе от апартамента си и тръгна право към Дженифър, на лицето му имаше странна усмивка. От стаята зад него се чуваше латиномузика и тракане на съдове. Женски глас го помоли да побърза. Дженифър усети и острия мирис на марихуана, смесен с нагрят кокаин.
	— Забравила си пицата – каза латиноамериканецът на Дженифър. Беше на по-малко от метър от нея, дъхът му бе толкова лош, че можеше да умори растение. – А ви се обадих преди повече от час. Там има гладни хора.
	Дженифър отдръпна десния край на дънковото си яке и му показа значката, закачена на панталона й.
	Той забеляза дулото на деветмилиметровия й пистолет, пъхнат в кобура на хълбока й.
	— Мога да забравя не само пицата, но и обвинението в притежание на наркотици, което мога да предявя към теб и гаджето ти, ако вляза и обискирам апартамента ти – тихо каза. – За да ти направя тази услуга, трябва само да се обърнеш, да влезеш вътре и да заключиш вратата.
	— А какво ще ядем? – попита той и отстъпи няколко крачки към вратата.
	— Яжте салата – отвърна тя, мина покрай него и се качи по стълбите за втория етаж, като с лявата ръка се подпираше на грапавата студена стена.
	Горе двама мъже разговаряха доста ядосано, сякаш всеки момент щяха да избухнат. Дженифър се качи на площадката между етажите, сниши се и погледна нагоре, гласовете идваха от третия етаж, дългото кожено палто на Лутър се развяваше от лекия ветрец, който влизаше през отворения прозорец в коридора. Тя извади пистолета от кобура си, провери пълнителя и внимателно се заизкачва по стълбите.
	Другият мъж беше доста висок и пълен, беше само по тениска на „Никс“ и черни шорти. От устата му висеше запалена цигара и държеше в ръка облия край на щека за минибилярд. Стоеше с разкрачени крака, плешивата му глава лъщеше като намазана с восък топка, а стоманеносивите му очи бяха втренчени в неспокойния престъпник. Дженифър наблюдаваше пълния мъж през пролуките на парапета. От гласа му, който ехтеше по целия коридор, и от езика на тялото му тя разбра, че това не е първият разговор между тях, при който е възможно да се стигне до кръвопролитие. На дясното си рамо той имаше татуировка на лъвска глава, а на лявото – на тигър, което означаваше, че е гангстер, лежал доста години в затвора. Тя имаше достатъчно опит и много добре разбираше, че няма да й се наложи да чака дълго, за да разбере дали Лутър Слайк наистина е опасен, или само така му се носи славата.
	— Ти трябва да си се побъркал, щом идваш в дома ми, сякаш си поканен на обяд – пълният мъж беше ядосан и готов да действа. – Да идваш при мен, когато полицията е по петите ти. До този момент само си мислех, че си тъпо магаре. А сега мога спокойно да го напиша със спрей на стената.
	— Успокой се, дебело копеле такова – в гласа на Лутър се долавяше нервност. – Не е лесно да ме проследи човек. Поне не е толкова, колкото ти си мислиш. Минавам ту в една, ту в друга пряка. Чист съм, нямам опашка.
	— Не е лесно да те проследи човек ли? – засмя се пълният мъж. – С това палто? В тази жега? Ти с всичкия ли си? Човече, онази сляпа кучка от „Червения дракон“ може да те разпознае сред тълпата на Тайм Скуеър. Залагам петстотин долара срещу един твой, че цяла група ченгета си правят пикник за обяд пред входа и чакат да изнесеш слабия си задник от сградата.
	— Спешно е, работата е неотложна. – Лутър говореше притеснено и сякаш се защитаваше. Хвърли поглед към отворената врата зад пълния мъж; на килимчето пред вратата оранжева котка се бе излегнала и си почиваше. – Трябва да я разкарам бързо, а не се сетих за по-подходящ човек от теб.
	— Какво да разкараш? – полюбопитства дебелият човек, гневът му бе попреминал.
	Лутър се огледа и се обърна отново към пълния мъж. Разкопча четирите копчета на коженото си палто и с пръстите и на двете си ръце го разтвори.
	Усмихна се широко, когато видя как блеснаха очите на дебелака, щом зърна шестте малки пликчета, запечатани с тиксо, пълни с кокаин.
	— Някой комарджия ли измами? – попита дебелият. – Или се сдоби със стоката съвсем открито, без да се криеш?
	— В затвора не открих нито религията, нито нов начин за правене на секс, Хектор – усмихна се Лутър. – Попаднах на дилър, който може редовно да ме снабдява. Това е първата ми голяма покупка от него, извършихме сделката късно снощи.
	— Не те дават по Си Ен Ен, глупако – Хектор огледа и двете страни на коридора. – Не е нужно да ми разказваш подробности. Стига ми да знам, че стоката е твоя, което означава, че ако я купя от теб, ще стане моя.
	— Можеш да спиш спокойно – увери го Лутър. – И ако имаш петнайсет хиляди долара, скрити някъде сред многото храна, която държиш в хладилника, мога да си тръгна доста по-лек и много по-богат.
	— Този твой човек може ли да те снабдява редовно? – попита Хектор. – Да кажем два пъти седмично, трийсет хиляди долара за него?
	— Може да ти доставя колкото искаш. И за нула време да те превърне в почтен колумбийски барон.
	Хектор се почеса но наболата сива брада, погледна пакетчетата кокаин, които се показваха от дрехата на Лутър, докато леко потропваше с тънкия край на щеката за билярд по червения циментов под.
	— По-спокойно – каза най-после. – Извади пликчетата от мантото си и ги нареди до вратата. Ако някой те нападне и вземе дрогата, докато ме няма, сделката се проваля.
	— Побързай, дебеланко. – Лутър извади едно от пликчетата. – И хубавичко си помисли.
	 
	* * *

	Дженифър бе легнала по корем на студения под, краката й висяха от най-горното стъпало, в дясната ръка държеше зареден деветмилиметров пистолет, очите й бяха скрити под козирката на шапка на „Янките“, но следеше с поглед Лутър и дебелия мъж в края на коридора. В сградата цареше злокобна тишина, иззад затворените врати на апартаментите не се чуваше почти никакъв шум, не миришеше на манджи, кучета не лаеха и не дращеха по вратите, нетърпеливи да излязат навън. Тя видя, че Хектор влезе в апартамента и затвори вратата, а Лутър остана да реди кокаина върху изтривалката пред вратата. За разлика от Лутър не вярваше, че мотивите на дебелака са почтени. Според нея вероятността един закоравял престъпник да прави бизнес с някакъв уличен наркоман, особено ако всеки момент могат да го арестуват и да го разпитват, бе минимална. Фактът, че дебелакът прави бизнес в коридора вместо в апартамента си, показваше, че тази сделка ще приключи не с ръкостискане, а с куршуми.
	Тя се опита да се свие и да коленичи, за да бъде на по-добра позиция за стрелба. Беше доста по-слаба и дребна и от двамата мъже, но разчиташе на изненадата и увереността, че нито един от тях не би могъл да я улучи, освен ако няма и трети човек. Прецени, че на Лутър ще му отнеме повече време да извади пистолета си, пъхнат някъде отзад под коженото му палто. Освен това бе готова да се обзаложи, че реакциите му са бавни и мерникът му е неточен, рефлексите му бяха притъпени от наркотиците и годините, прекарани в затвора. Затова насочи вниманието си към Хектор. Бавно коленичи, обърна шапката с козирката на тила върху гъстата си руса коса и насочи пистолета си към слабо осветения коридор.
	Хектор отвори вратата на апартамента си, в дясната си ръка държеше хартиен плик и погледна купчинката наркотик до краката си.
	— Поне изпълняваш точно нарежданията – кимна той към Лутър. – Надмина очакванията ми.
	— Когато става дума за пари, можеш да разчиташ на мен за всичко. – Наркоманът едва сега започна да се поти. Не изпускаше от поглед хартиения плик в ръката на Хектор. – Това е единствената причина човек да отвори сутрин очи.
	— Движещата сила на нашето общество е алчността – възрази Хектор. – За моя бизнес е добре, че наркоманите са повече от скъперниците. Така печеля и аз.
	— Значи и двамата ще останем много доволни от сделката – каза Лутър. – Имам предвид, щом ми дадеш плика. Сигурно искаш да приключим още сега, наближава време за обяд.
	— Мога да ям по всяко време – отвърна Хектор. – Винаги имам апетит. Откакто не живея при мама, се храня съвсем редовно.
	Хектор се приближи до Лутър и бръкна в хартиения плик. Не откъсваше очи от по-високия мъж, който следеше движенията на ръката му, и забеляза, че по лицето му се появиха капчици пот.
	— Добре ли си, мой човек? – попита. – Кълна се в Светата Дева, че нещо ми се виждаш пребледнял. От тази жега, а и в коженото палто, с което си се издокарал, всеки би се изпотил здравата.
	— Не се притеснявай за мен, Хектор – успокои го Лутър. – Добре съм. Ще съм още по-добре, когато получа моя дял от сделката.
	— Тогава да приключваме – предложи дебелакът, бе пъхнал ръката си чак до дъното на хартиения плик.
	— Стой, не мърдай! – извика Дженифър от другия край на коридора. Тя се приближаваше към тях, без да изпуска Хектор от очи, пистолетът в ръцете й бе насочен право в него. – Да не си помръднал. Ако искаш да не се пролее кръв, махни пръста си от спусъка на пистолета.
	Лутър погледна Дженифър, а после Хектор. Дебелакът се поотпусна, искаше да изчака хубавата жена да се доближи до него.
	— Права ли е? – попита Лутър и погледна хартиения плик. – Щеше да ме застреляш? Да ме гръмнеш пред вратата на дома си? На какво си играеш с мен, Хектор?
	— Успокой се, Лутър. – Дженифър вече беше достатъчно близо, за да застреля единия от тях, но не беше сигурна дали ще успее да стреля достатъчно бързо, ако и двамата реагират едновременно. – Всичко е наред и двамата ще влезете в затвора. Ще имате достатъчно време да изгладите отношенията си с Хектор там.
	— Знаеш ли какво. – Хектор се усмихна на Дженифър. – Красива кукличка като теб не може да се справи и с двама ни, дори единият да е тъп като галош. Обвиненията срещу Лутър са страшно много. Само притежание на наркотици би трябвало да е достатъчно, за да го пъхнеш на топло за седем години. Единственото обвинение срещу мен обаче е, че може би в този плик има пистолет. Имам много добри адвокати, така че това обвинение няма да мине.
	— Значи, ти ми предаваш Лутър и наркотика, а аз те пускам да си тръгнеш, така ли? – попита тя, без да помръдва от мястото си. Беше раздалечила краката си и се бе прицелила в гърлото на Хектор. – Това ли искаш да се случи?
	— Струва ми се най-разумно – отвърна дебелакът. – Ще извършиш много лесен арест и ще получиш повишение за него. Аз се отървавам от човек, който ми докарва само неприятности, а и всичко може да се уреди до обяд.
	— Толкова лесно ли ще ме пожертваш, дебело копеле такова? – попита Лутър, плувнал в пот, която образуваше тъмни петна по скъсаната кафява тениска.
	— Без никакъв проблем, нещастнико – ядосано каза Хектор, за да придаде тежест на думите си. – Човек като теб няма място в града, в който аз работя, а за съвместен бизнес и дума не може да става. Толкова пъти са те съдили и си лежал в затвора, че тъмничарите сигурно знаят ЕГН-то ти наизуст. Аз съм „gatto grande“, голяма клечка. Пикая на долнопробните дилъри. Особено на тези, които се появяват, облечени в кожено палто през август и искат да пробутат долнокачествена стока, опакована в пликове за боклук. Дори когато бях още млад и неопитен, сключвах по-изгодни сделки.
	— Остави хартиения плик на земята, Хектор – каза Дженифър. Гласът й бе тих, спокоен, но решителен, не искаше да налива масло в огъня. – След това всички ще си тръгнем.
	— Имам по-добра идея, ченге – отвърна той. – Защо не се разкараш някъде за пет минути. Иди си вземи студена бира от кръчмата зад ъгъла. Когато се върнеш, това, което ти трябва, ще те чака на пода – дрогата от едната страна, а Лутър от другата. Само мен няма да ме има. Някой друг път ще ми се отплатиш.
	— Няма да повтарям, Хектор – изрече тя. – Остави плика и пистолета на земята.
	— Не мога да ти направя тази услуга – отговори Хектор. – Ще убия Лутър, защото докара ченгета и наркотици пред дома ми, а и просто защото не харесвам този нещастник. Ако това означава да убия и теб, няма да ми е приятно, но ще го направя.
	— Твърде си умен, за да поемеш такъв риск – каза Дженифър. Усещаше мократа студена пот по врата си, по гърба й се стичаха вадичка. – Освен ако „gattos“ приемат всякакви малоумници с татуировка в бандата си.
	— Какъв риск, маце? – попита дебелакът и се направи, че не е чул обидата. – Лутър е въоръжен и стреля, това е ясно. Но за да се самоубие, а не да убие мен. Оставаме ние двамата. Ти се мислиш за много добра, но и мен си ме бива.
	Тя си пое дълбоко въздух и сви рамене.
	— Може и така да е.
	— Сега вече мислиш разумно, маце. – Той хвърли бърз поглед на Лутър. Дженифър изчака Хектор отново да я погледне, очите им се срещнаха, едрият престъпник хапеше долната си устна, но не се страхуваше от факта, че един пистолет бе насочен към него, а друг сега беше опрян в гърба на Лутър. – Ако те познавах малко по-добре, щях да те оставя да убиеш Лутър тук. Ще направиш услуга на униформения екип.
	— Ще го отбележа в досието ти – обеща Дженифър. – Може да ти спести ден-два от присъдата.
	— Твоя работа, маце. Пионките са извън играта. Сега е ред на царя и царицата. Е, какъв е твоят ход?
	— Шах и мат – отговори тя.
	Бързо стреля два пъти, единият куршум уцели Хектор в дясното рамо, а другият раздроби костица на лакътя му. Силата на изстрелите го повали на земята, главата му се удари в бетонната стена, хартиеният плик с пистолета падна до купчината кокаин. Лутър подскочи, като чу изстрелите, и залепи гръб за парапета. Бръкна с дясната си ръка под палтото. Дженифър не изпускаше от очи Хектор. Доближи се до ранения мъж.
	— Не си го и помисляй – предупреди тя Лутър, ритайки хартиената торбичка чак в другия край на коридора, далеч от Хектор. – Не забравяй, че дойдох тук да арестувам теб. Хектор е нещо като допълнителна награда, като бонус.
	— Той е трофеят – каза Лутър. – Важният играч. А аз, аз съм просто поредното име в докладите. Никой не го е грижа за мен.
	— Не ми се разчувствай сега, Лутър – каза Дженифър. – Мен ме е грижа за теб. Непрекъснато нося твоя снимка със себе си. А сега си свали палтото и го остави на земята. Направи го бавно, така както правиш всичко останало. След това се завърти и ела към мен.
	Лутър се отлепи от парапета и остави палтото да се смъкне от раменете му. След това разпери ръце встрани и се обърна. Дженифър се наведе и извади малкия трийсет и осем милиметров пистолет, напъхан между изцапаните му панталони и скъсаната риза. Тя погледна Хектор, който следеше с поглед всяко нейно движение, дясната му ръка бе подгизнала от кръв, на пода взе да се оформя локвичка. Тя откачи белезниците от колана си. Грабна радиостанцията и се обади на колегите си и на „Бърза помощ“.
	— Ще те закопчая с белезниците за Хектор, ще сложа пистолетите и наркотика в хартиения плик а после всички ще седнем и ще изчакаме да дойдат моите приятели – обърна се тя към Лутър. – Звучи прекрасно, нали?
	— Предпочитам да ми пуснеш куршум в главата, отколкото да ме приковеш към това смрадливо нищожество – през зъби изрече Хектор.
	— Говори каквото си искаш, дебелак такъв – не му остана длъжен Лутър. – Когато се разнесе мълвата, че си оставил една малка женичка с пистолет в ръка да те спипа, вече ще си в затвора, гримиран и с високи токчета.
	Дженифър щракна едната белезница на слабата китка на Лутър, а другата на доста по-пълната ръка на Хектор. Избута Лутър с лице към стената, кракът му забърса рамото на Хектор, покрай ботуша му имаше кръв. Тя вдигна хартиения плик от земята, щом чу сирените навън, и сложи пистолета на Лутър при магнума на Хектор. Натрупа пакетчетата наркотик върху пистолетите, пъхна плика между парапета и се облегна до него, пистолетът й бе отново в кобура.
	— Надявам се ченгетата да пазят коженото ти палто – каза Хектор на Лутър. – А и не е лошо да го дадат на химическо чистене. Задникът на котката ми е по-чист от този парцал. Искам да си облечен с него, когато подпаля хилавия ти задник. Ще те запаля като сухо дърво и ще си опека кюфте за хамбургер на топящите ти се кости.
	— Единственото нещо, което ще подпалиш, са топките на съпруга си – каза Лутър. – Във формата, в която ще се намираш, може да те изпратят да излежиш присъдата си в женски затвор. Ще се превърнеш от „gatto grande“ в „gatto кучка“.
	— Вие двамата, момчета, би трябвало да направите собствено токшоу по телевизията. – Дженифър погледна надолу към стълбището, по което тичешком се качваха четирима униформени полицаи и двама санитари от „Бърза помощ“. – Да се конкурирате с Хауърд Стърн, да видим как ще се справите.
	— Кой е Хауърд Стърн? – попита Лутър.
	 
	 
	 
	ДЕВЕТА ГЛАВА

	 
	Ломанто беше застанал в средата на стаята на дежурния детектив и внимателно преглеждаше извадените на принтер списъци на изчезналите хора през миналата седмица.
	— Тук има близо петстотин имена – обърна се той към Франк Фернандес. – Колко от тях успявате да откриете?
	— Зависи – отговори Фернандес. – Първо, не всички, които фигурират в този списък, наистина са изчезнали, но семействата им смятат, че са. Така че можем спокойно да задраскаме около една четвърт от имената. Освен това има хора, които наистина са изчезнали, но по собствена воля. Ако си пълнолетен, не си нарушил закона и искаш да напуснеш града, това си е твоя работа, не на полицията.
	— А останалите петдесет процента? – Ломанто подаде списъка на капитана. – Какво се случва с тях?
	— Четирима на всеки десет души остават в неизвестност завинаги – отговори капитанът. – Трима свършват на масата в някоя морга. А ако извадим мъничко късмет, успяваме да върнем трима при семействата им.
	Италианецът кимна и огледа голямата стая, шкафовете с папки, принтерите и ксероксмашините заемаха голяма част от пространството. Малки бюра, групирани две по две, запълваха средата на стаята. По черните телефони непрекъснато светеха червени лампички.
	— Обеща ми чаша кафе – каза на капитана. – Няма да откажа и нещо за ядене.
	— Така беше – призна Фернандес. – Но не забравяй, че не съм ти обещал да е хубаво.
	— И последния път, когато идвах, не го биваше – каза Ломанто. – Не съм се и надявал, че се е променило.
	— Добре – успокои се Фернандес. – Никак не ми е приятно да разочаровам приятел.
	Франк Фернандес беше един от малкото шефове на полицейско управление, които не бяха подлагани на изпити, за да получат капитански чин. Беше извоювал нашивките си с къртовска работа. Той беше единственият син на пенсиониран водопроводчик от Бронкс, а майка му повече от трийсет години бе работила за телефонна компания. Тогава в цял Ню Йорк съществуваше само една-единствена. Родителите му се надяваха синът им да следва медицина или право в елитен университет и да сбъдне „американската им мечта“. Имаше необходимите оценки да го приемат и сериозното учене нямаше да го уплаши, но нито една от тези две професии не му бяха по сърце. Това, което винаги бе искал Франк Фернандес, това, с което бе мечтал да се занимава още щом започна да осъзнава какво се случва по улиците на Куинс, квартала, в който живееха хора от средната класа, беше да стане ченге и да защитава добрите от лошите.
	Само за три години се издигна от униформен в цивилен полицай и най-накрая полицай под прикритие в отдела за наркотици, печелейки много медали и награди. Винаги действаше по негови си методи, независимо в кой район работеше или каква престъпна група се очакваше да разбие.
	И той като Ломанто не се съобразяваше много-много с правилата и наредбите, винаги когато имаше възможност, ги изменяше така, че да отговорят на нуждите на конкретния случай, но в същото време беше умен и си подсигуряваше оправдание за пред съда, когато го призоваваха да дава показания.
	Впечатляващият списък от арести и желанието му да даде всичко от себе си, за да свърши поставената му задача, привлече вниманието на шефовете на полицейското управление, които спешно търсеха кандидати от малцинствата, достойни за повишение. Фернандес никога не се бе смятал за по-долно качество човек, наркоманите, които се стараеше да присъстват във всеки негов доклад, също не го смятаха за такъв. Беше заслужил всяко повишение и колегите му не го оспорваха.
	Фернандес беше взискателен капитан. Очакваше в неговия район да има ниска престъпност и инструктираше полицаите и детективите да направят всичко по силите си, за да осигурят на хората спокойствие и сигурност. Държеше всеки арест да е напълно аргументиран и убедителен, за да издържи пред съда, и всяко ченге да е не по-зле подготвено, отколкото адвоката, който го разпитва за мотивите и действията му, когато застане на свидетелското място. Гонеше корумпираните и непочтени ченгета по-яростно и безмилостно отколкото някога бе преследвал уличните бандити. Искаше да е напълно сигурен, че Четирийсет и седми участък ще издържи на една проверка от Отдела по вътрешни разследвания, ако се наложи такава. Той бе любимец на криминалните репортери, които отразяваха полицейските акции, открояваше се сред останалите полицаи и беше направил впечатление на шефовете на Полис Плаза №1, които с нетърпение чакаха деня, в който щяха да го обявят за следващия комисар.
	Вниманието и уважението даваха на Франк Фернандес свобода на действие, а той се възползваше максимално от възможността да работи, без офицери с по-висок чин непрекъснато да му висят на главата и да поставят под съмнение всяко негово действие.
	Шефовете на другите полицейски управления почти всяка седмица ги въртяха на шиш заради статистиките за извършените престъпления и съмнителни престрелки, в които бяха участвали и техни хора, а на Фернандес му бе позволено да работи относително свободно, без да бъде контролиран толкова изкъсо. Това му даде възможност да направи онова, което никой друг капитан в града не би се осмелил дори да си помисли. Подбра петима от най-добрите полицаи, млади момчета, все още неопитни, но с огромно желание да направят добро и трайно впечатление, и ги превърна в мълчаливи наблюдатели, които работеха извън границите на неговия участък. Възложи им задачата да го информират своевременно за действията на уличните банди, за чиновнически нередности, за корупция сред висши офицери в нюйоркското полицейско управление или за случаи на изнудване, за които не е докладвано. С „благословията“ на заместник-инспектора, който одобри действията му, Фернандес за осемнайсет месеца събра данни за всички престъпни организации в района. Той знаеше и кой от висшите чиновници, политиците, адвокатите и съдиите, с които имаше работа, е корумпиран. Това правеше от Франк Фернандес едно добро ченге, което човек си заслужава да има на своя страна.
	— Предполагам, че няма да ми позволиш да шофирам из града сам? – попита Ломанто. Пиеха горещо черно кафе от чаши, на които пишеше: „Закон и ред“. – Нали се сещаш, да се поразходя, да поразгледам, може дори да отида на шоу в Бродуей.
	— Познаваш ме – отвърна Фернандес. – Много ми е приятно, когато приятелите ми се забавляват. Но намирам, че е по-добре да разгледаш града с някого, който го познава добре. Да ти покаже неща, които, ако си сам, може и да пропуснеш. Освен това с този човек ще избегнеш опасни и проблемни райони, в които може да попаднеш.
	— Новият ми приятел ще има ли полицейска значка и пистолет? – попита Ломанто. Остави чашата на края на бюрото на капитана и огледа стаята. Погледът му се спря на огромната колекция от бейзболни трофеи, наредени по рафтовете и шкафовете за документи.
	— Да – отговори Фернандес. – Но ти не. Можеш да оставиш значката и пистолета си при мен, както аз направих, когато дойдох в Неапол. Нямах право да извършвам арести. Същото се отнася и за теб, докато си тук. Не е задължително всички правила да ни харесват, Джани, но трябва да спазваме някои от тях, а това е именно такова.
	— Добър полицай ли е? – попита Ломанто. – Щом се налага да имам „сянка“, искам да издържа на моето темпо, да не се изгуби сред тълпата. Ще трябва да действам по мой си начин, и то бързо, няма да имам време да се обръщам назад, за да видя дали моят „призрак“ ме следва.
	— Тя няма да се отдели от теб – увери го колегата му. – Това хлапе е толкова печено, че няма да се даде дори на здравеняк като теб. А ако изпаднеш в беда, ще поискаш именно тя да ти пази гърба. Освен мен, разбира се.
	— Какво знае? – попита Джанкарло. – За мен и за причината, поради която съм тук?
	— Разказах й само най-важното. Че си детектив от Неапол и си дошъл за няколко дена, за да се опиташ да ни помогнеш да открием племенницата ти, която е изчезнала. Не знае нищо за миналото ти, за семейството ти, дори че с теб сме приятели. Реших, че ти ще й кажеш това, което прецениш, че искаш да знае. Тъкмо ще има за какво да си говорите, когато попаднете в някое задръстване през пиковите часове.
	— Знае ли, че говоря английски? – Ломанто стана, обърна се с гръб към капитана и се загледа през тънкото стъкло, което разделяше кабинета от общото помещение. Там вече беше пълно с детективи – някои разговаряха по телефона, други разпитваха евентуални очевидци на престъпления и главни заподозрени.
	— Не ме попита – Фернандес се изправи иззад бюрото си. – Но според мен мисли, че не говориш английски. Ако искаш позабавлявай се с това, ти реши.
	Ломанто наведе глава, дългата му коса падна над очите му, после вдигна поглед към приятеля си:
	— Мислиш ли, че племенницата ми е още жива, Франк?
	Капитанът прокара ръка през прошарената си късо подстригана коса. Тази прическа много отиваше на мустаците му, които също бяха прошарени. Беше оставил косата си в този вид, не я боядисваше, не я пускаше дълга, за да прикрие факта, че на трийсет и пет годишна възраст е прекалено млад за поста, който заемаше. Въпреки младостта си познаваше града, безпощадната жестокост, насочена към невинните и беззащитни хора.
	Но знаеше също така, че няма да може да излъже Ломанто, когото смяташе за близък приятел и страхотен детектив.
	— Нямаше да поискам да дойдеш чак дотук, ако мислех другояче – отвърна. – Нямаше да позволя да присъстваш на откриването на тялото й.
	— Информацията, която ти имаш, съвпада ли с тази, която е получил Бартони от хората на улицата? – попита Джанкарло. – Или нещо е пропуснал?
	— Старото ченге има добри източници на информация – каза Фернандес. – Какво не бих дал да разбера кои са те. Бих могъл да ги използвам при другите неразрешени случаи.
	— Може и да не е отвличане, и определено не става дума за откуп – каза Ломанто. – Досега все някой щеше да ни се обади, ако беше така.
	— Определено не искат откуп за нея. Щом чух за случая, веднага изпратих мой екип. През последната седмица не е забелязано момиче на нейната възраст и с нейното описание да е обикаляло из улиците на града. Проверихме досиетата на всички изчезнали, проверихме пръстовите им отпечатъци, никой не отговаря на тези на Паола. Така че в това сме сигурни. Съгласен съм с шефа ти. Смятам, че става дума за отвличане.
	— И искат мен, а не пари като откуп. Ако аз отвлечах някого, в замяна щях да поискам нещо много по-ценно от някакво си ченге от Неапол.
	— През всичките тези години Камората са загубили много пари по твоя вина – напомни му Фернандес. – Честно казано, изненадан съм, че едва сега предприемат някакви действия срещу теб. Заради начина, по който проваляше сделките им и тук, и в Италия, ти се превърна в нещо като денонощен „банкомат“, който изсмуква всичките им спестявания. Отразява се зле на бизнеса им и те отвръщат на удара.
	— Моята нова партньорка? – попита Ломанто.
	— Дженифър Фабини – уточни Фернандес. – Работи като цивилен полицай в отдел „Наркотици“. Или по-скоро работеше там, преди да дойдеш ти.
	— Как прие новината? Че ще трябва да се прави на „бавачка“?
	— Единствено понижение в униформен полицай щеше да я ядоса и разстрои повече – засмя се капитанът. – Доста се оплаква и мърмори, че ще трябва да сменя памперси на едно ченге, което иска да се прави на велико в големия град. После изхвръкна от кабинета ми и отиде да тренира във фитнес залата. Нека си го изкара на боксовата круша.
	— Май ще е любов от пръв поглед. – Ломанто отвори вратата на кабинета.
	— Ще бъда много щастлив, ако не те убие от пръв поглед – пошегува се Фернандес. – Но й дай време. Според мен, ако не греша, ще стане добро ченге, също като нас с теб. Даже и по-добро.
	— Щом е чак толкова добра, права е да недоволства. – Джанкарло подаде ръка на приятеля си. – Аз също не бих искал да си губя времето с някакво си ченге от чужбина.
	 
	* * *

	Дженифър Фабини беше в банята, по лицето й се стичаше студена вода, беше вперила поглед в запотеното огледало, тъмните й очи пламтяха от гняв. Зад себе си чуваше шушукането и гръмогласния смях на три полицайки, които се преобличаха за работа, Фабини носеше черни дънки, черни маратонки и тънък черен сутиен. Русата й коса бе сресана назад и вързана на опашка. Избърса лицето си с бяла хавлиена кърпа и се загледа в отражението си в огледалото. За пръв път се почувства стара, хваната като в капан от работата, която обожаваше.
	След две седмици щеше да навърши трийсет години, работеше като полицай от седем години, през последните три като цивилен детектив трети разряд. Още когато се яви на изпитите за полицай, много добре осъзнаваше, че всичко, което прави, ще бъде сравнявано с таланта и енергията на баща й. Затова си вършеше съвестно работата, но и здраво тренираше тялото си, правейки всичко по силите си да не дава повод за съмнения и да опровергае факта, че е единственото дете на Сал Фабини. Дженифър тичаше по един час всеки ден, често по малката алея покрай Ривърсайд Драйв, на няколко преки от нейния тесен едностаен апартамент на третия етаж в една кооперация. Редовно играеше кикбокс, освен това имаше кафяв колан по карате. Беше висока метър и шейсет и тежеше петдесет и два килограма, но знаеше, че може да победи мъже, два пъти по-едри и по-тежки от нея. А когато не можеше да се възползва от уменията си, прибягваше до помощта на пистолета. Резултатите й на стрелбището бяха най-добрите, особено когато мишената беше по-далече. Тогава е доста по-трудно да бъдеш точен.
	Полагаше невероятни усилия да бъде добро ченге, но живееше в сянката на баща си. И най-младите новобранци знаеха чия дъщеря е. Работеше извънредно до разрешаване на случая, по който работеше, ако се наложеше, цяла нощ следеше заподозрян. Опитваше се да прави колкото се може по-малко грешки и да си взема поука от всяка една от тях. Осъзнаваше много добре, че всяка грешка щеше да се умножи многократно, по простата причина, че е дъщеря на баща си. Записа се на курсове в колежа „Джон Джей“, където наблягаше на новите начини за разкриване на престъпления, най-вече на прогреса, постигнат в областта на криминологичните технологии и ДНК-анализите. Четеше трилъри и учебници по право, ходеше на йога, за да поддържа тялото си гъвкаво, а ума си остър като бръснач, преглеждаше стари, разрешени вече случаи, за да проучи начина, по който детективите са използвали информацията, за да разкрият престъпника. Не пушеше, предпочиташе червено вино и мразеше да танцува. Имаше само един порок – да гледа среднощните повторения на стари полицейски предавания по кабелната телевизия. Сядаше в леглото, което заемаше по-голямата част от малката спалня, с чаша диетичен топъл шоколад в скута си и с котката Мило, легнала до нея.
	Дженифър приличаше и на двамата си родители. Беше наследила мургавата кожа на баща си, но и фината, изящна скандинавска красота на майка си. Често я канеха на среща нейни колеги детективи, както и мъже, с които се запознаваше, докато чакаше да я извикат да дава показания в мрачните съдебни зали на Сентър Стрийт №111. Отказваше им с лекота, понеже държеше на решението си никога да не излиза с ченге. Повечето мъже, които я канеха, бяха или женени, или се опитваха да забравят провален брак, с което много улесняваха нейния отказ. Повечето ченгета бяха ужасни съпрузи и още по-ужасни гаджета, на пръстите на едната ръка се брояха онези, които успяваха да се отърсят от служебните проблеми и да се отпуснат в присъствието на жена. А ако по някаква случайност и жената се окажеше полицай, положението ставаше още по-трудно. Дженифър бързо разбра, че повечето й колежки се срещат с полицаи, защото мъже с други професии трудно се навиваха да излязат с жена-полицай.
	— В момента, в който постъпим в полицията, шансовете ни да се омъжим се свеждат до минимум – сподели веднъж най-добрата й приятелка в управлението, Кони Дънън, от осем години в системата, наскоро повишена в сержант. – Ако излезеш с ченге, цяла вечер слушаш как вече не може да понася жена си или как бившата му съпруга никога не го е разбирала, нито пък е била толерантна към работата му. Обикновените глупости, обичайните клишета. А всъщност целта е да те вкара в леглото си, където може би, ако не е прекалено пиян или прекалено безчувствен, може да направи така, че поне част от нощта да е приятна.
	— А мъжете, които не са колеги, сякаш не се интересуват от нас – допълни Дженифър. – Поне такъв е личният ми опит.
	— Защо да ги интересуваме? – попита Кони. – Първо, мъжете са несигурни като малки деца. Второ, появяваме се ние, мацки с пистолети, полицейски значки и собствено мнение, което ги плаши до смърт. Не знаят какво да кажат, как да се държат с жени като нас. Помисли за това. Бихме могли да ги застреляме, да ги арестуваме или просто да ги разкараме, ако ни хрумне. Знаеш, че заради професията ни сме склонни да съдим всеки, с когото се запознаваме, и то не винаги в негова полза. Да кажем, че се запознаем с банкер или адвокат и веднага ни хрумне, че сигурно мами хората. Излизаме с журналист и веднага гледаме на него като на амбициозен кариерист, готов на всичко да направи репортаж, който да предложи на някой редактор. Запознаем се с лекар и смятаме, че не си върши добре работата или прави някоя шашма със здравните осигуровки на пациентите, което ще повлече и нас към дъното заедно с него.
	— Как попадна на мъж като Джо? – попита Дженифър.
	— Извадих късмет, признавам си – отвърна Кони. – И двамата посещаваме една и съща църква, и пеем в хора. Оказа се, че сме се познавали като деца, израснали сме в един и същ квартал в Бруклин. Само дето той се сети за мен, а аз не бих го познала. Както и да е, той е свестен човек, доволен е от работата си в „Кон Ед“ и е щастлив с мен. Няма нищо против професията ми, като изключим, че се притеснява и се тревожи за мен. Но това е нормално за човек, който те обича и го е грижа за теб.
	— Май трябва пак да започна да ходя на църква – засмя се Дженифър. – Дори може да започна да пея в хора. Знае ли човек кого мога да срещна там.
	— На днешно време изборът ти се свежда до един-два типа мъже, не повече – поясни приятелката й. – Добър човек, който иска да се помоли на Господ, или някой педофил, който гледа да стои далеч от хора като теб.
	 
	* * *

	Дженифър си облече бяла тениска и я напъха в дънките. Отиде до отвореното шкафче, кимна на униформената полицайка, която застъпваше на смяна след десет минути, и взе пистолета и кобура си.
	— По някой интересен случай ли работиш? – попита я колежката й.
	Дженифър я познаваше по физиономия, но не знаеше как се казва, досега си бяха разменяли само поздрави.
	— Не съвсем – отвърна. – Капитанът ми възложи да придружавам няколко дена детектив от Италия. Да не се изгуби в големия град или нещо още по-лошо, да го нападнат на улицата.
	— Хубав ли е поне?
	— Не знам. Трябва да се срещна с него пред управлението след около петнайсет минути. Не че има някакво значение как изглежда, дали е хубав или не. Няма да се свалям с него.
	— Според теб говори ли английски? – попита полицайката.
	— В най-добрия случай съм в ситуацията на Чико Макс – каза Дженифър. – А в най-лошия, няма да си кажем друго освен „пица“ и „паста.“
	— Защо е дошъл? – попита я колежката й.
	— Търси племенницата си – отвърна Дженифър. – Дошъл е да ни помогне, ако може. И да разгледа града, докато е тук.
	— Това май не ти е приятно – установи полицайката.
	— Така е, не ми е приятно – призна Дженифър. – А може би трябва. Отдавна не съм се возила на влакчето на ужасите, не съм ходила до Статуята на Свободата, не съм се качвала на Емпайър Стейт Билдинг. Хората не напразно казват, че най-малко познаваш и разглеждаш града, в който живееш. Е, сега е моят шанс да поправя тази грешка.
	— Веднага бих си сменила мястото с теб. – Младата жена си сложи полицейската шапка и тръгна към вратата. – През следващите осем часа, може и дванайсет, кой знае, ще пазя няколко висши служители от Обединените нации да не получат някой куршум в главата, докато пътуват с лимузината си към „Плаза“ за среща с други височайши персони.
	— Може да се отбия. – Дженифър помаха с ръка на младата си колежка. – Никога не съм била вътре в „Плаза“. Може и на моята италианска сянка да му хареса.
	— Защо не гледате „Закуска в Тифани“ – предложи полицайката, докато дебелата дървена врата се затваряше зад нея. – Поне времето ви ще мине бързо, ако не друго.
	Дженифър изгледа вратата, закопча кобура си и си облече тънко кожено яке.
	— Ненавиждах този филм – промърмори.
	 
	 
	 
	ДЕСЕТА ГЛАВА

	 
	Пийт Роси седна срещу младата девойка и сложи бутилка студен чай до нея. Момичето погледна бутилката, а после вдигна очи към мъжа. Тя напълно отговаряше на очакванията му – беше само с няколко години по- голяма от собствените му дъщери, малко непокорна и с предизвикателно поведение. Само треперещите й ръце издаваха, че това, което се случва с нея, я плаши.
	— Ще останеш тук няколко дена – каза й той. – Но не искам да се страхуваш. Ще получиш всичко, от което имаш нужда. Свободна си да напускаш стаята и да излизаш навън, да постоиш на слънце, да се разхождаш из имението. С теб ще има човек, но само за твоя сигурност.
	— Какво искате? – попита момичето.
	— От теб нищо не искам, Паола – отвърна Пийт Роси.
	— Тогава защо ме доведохте тук? – отново попита тя. Огледа голямата стая, която се намираше на втория етаж на огромна добре поддържана къща. Личеше си, че е стая на момиче, много приличаше на стаята й в дома на семейството, при което беше отседнала, но тук имаше много по-скъпи мебели. Ядоса се на самата себе си, че се бе оставила да я отвлекат, нарушавайки всички правила, които вуйчо й се бе опитал да й втълпи, повтаряше й ги непрекъснато. Предупреждаваше я да не се доверява на непознат, каквото и да й казва. Беше се хванала на най-стария капан на света. Повярва на искрения младеж зад волана на лъскавата черна кола. Довери му се, когато й каза, че майка й била болна и тя трябвало да се качи в колата, за да я закара бързо у семейството, при което е отседнала. Те щели да я качат на първия самолет за Италия. Каза й, че е техен племенник, онзи, с когото е трябвало да се запознае на вечеря следващата неделя. Изпратили го да я вземе, защото всички останали били много заети да организират заминаването й.
	Тя се качи в колата, повярва му, след като видя колко е разтревожен, сложи си колана и чу вратите автоматично да се заключват, щом колата потегли. Младежът не повиши глас дори когато Паола изпадна в паника, щом забеляза, че тръгват в друга посока, към Северната магистрала и се насочват към покрайнините на Ню Йорк. Погледна я няколко пъти, като всеки път й кимваше с глава и й се усмихваше. Не превишаваше позволената скорост и с лекота преминаваше ту в едната, ту в другата лента. Пътуваха повече от два часа, минаха покрай крайпътни строежи, които бяха неразделна част от живота в Ню Йорк, също като движението и дупките по улиците. Високите административни сгради и жилищни комплекси изчезваха в далечината. На тяхно място се появиха гъсти гори и крайградски квартали с ниски къщи.
	Младежът, висок, красив и добре облечен, отговори на всичките й въпроси спокойно и доста професионално. Не повиши глас, нито пък направи заплашително движение, всячески се стараеше да не я плаши още повече.
	— Защо правите това? – в един момент го попита тя, без да забравя да държи ръцете си в скута и да гледа шофьора в очите.
	— Просто ще се поразходим c колата – отвърна той, без да отклонява вниманието си от пътя. – Никой не иска да те нарани и никой няма да го направи. Знам, че никак не е лесно, но се опитай да се насладиш на разходката. Няма да пътуваме още дълго, почти пристигнахме.
	— Няма никакъв смисъл да искате паричен откуп за мен – каза Паола. – Семейството ми не е богато, нямаме какво да ви дадем.
	— Не се притеснявай за тези неща – успокои я младият човек. – Мисли си, че всичко ще мине добре, и повярвай ми, така ще стане.
	— Да ви повярвам ли? – ядоса се тя. – Веднъж вече направих тази грешка, помните ли? Няма да я повторя отново. На мен можете да повярвате.
	— Сигурно си гладна. – Младежът не обърна внимание на думите й. – А и жадна. Зад твоята седалка има хладилна чанта. В нея има напитки и няколко сандвича. Вземи си каквото искаш.
	— Единственото нещо, което искам, е да сляза от колата – заяви Паола.
	— И това ще стане съвсем скоро – отвърна младежа.
	— Ще влезете в затвора, знаете ли? – изрече тя. Младежкият й буен темперамент надделя над разума да замълчи. – Ще ви хванат и ще ви пъхнат зад решетките. Готов ли сте да поемете този риск? Заради човек като мен?
	Младежът отклони вниманието си от пустия път и я погледна. Възхити се на способността й да преодолее страха си и да се опълчи срещу него. Нейният гняв и решителност отговаряха на красотата, която щеше да разцъфне само след година-две.
	— Бих поел подобен риск за когото и да било – отвърна след няколко минути. – Особено за човек, толкова важен за нас, каквато си ти.
	 
* * *	— Защо съм тук? – Паола попита Пийт Роси, който завъртя капачката на бутилката „Снапъл“ и я отвори.
	— Трябва да ми помогнеш – отвърна той. Гласът му бе тих и спокоен, явно бе свикнал да общува с деца. – На мен и на семейството ми.
	— Как бих могла да ви помогна? – попита Паола и отпи от безалкохолното. – Не ми позволяват да напускам имението. Не мога да говоря по телефона, нито да изпращам писма. А ако повиша глас, със сигурност ще изскочи някой и ще ми запуши устата.
	— Не е нужно да правиш всичко това – обясни той и се усмихна леко с дясната страна на устата си. – Фактьт, че си тук, ми помага достатъчно.
	Тя се изправи и бутна встрани люлеещия се стол, на който беше седнала, и отиде до малък прозорец с изглед към просторен, добре поддържан двор.
	— Заради вуйчо ми е, нали? – попита.
	— Защо мислиш така? – Беше впечатлен от самообладанието й и от това колко бързо разбра какво се случва с нея. Той беше израснал в свят, в който не се толерираха внезапните прищевки и променливите настроения, типични за един тийнейджър. В тези среди се очакваше младежите и в редки случаи девойките да преминат от детството направо в зрялата възраст, без междинен период. Непрекъснато учеха и се усъвършенстваха, за да са подготвени за момента, когато всяко тяхно решение ще означава успех или провал за цялата организация.
	— За какво друго може да съм ви нужна? – попита Паола и се обърна към него. – Каква друга причина има да ме отвлечете и да ме доведете тук, на това отдалечено място.
	— Ти си много умна млада дама – призна Роси. Въртеше в ръцете си капачката на шишето. – Такава и очаквах да си. А умните млади дами знаят, че понякога е по-добре да престанат да задават въпроси и да изчакат отговорите да дойдат сами.
	— Което означава „да“. – Паола се приближи до Роси.
	— Което значи, че е време да се върна към работата си – отвърна той. – Ти трябва да направиш същото.
	— Той е по-добър от вас – заяви момичето, само пламналите му бузи издаваха, че е притеснено. – Ще се досети къде съм и ще дойде да ме отведе. А вие не бихте ли искали да сте тук, когато това стане.
	— Може би вече се е досетил. – Роси беше пъхнал ръце в джобовете на сакото си. Усмихваше се на дръзката си, нагла заложница. – Като се имат предвид пътят и часовата разлика, сигурно вече е пристигнал в Ню Йорк, готов да сглоби парчетата от пъзела и да те открие.
	— Няма да се хване на номерата ви, нито пък ще падне в капаните, които сигурно сте му заложили – каза Паола. – Вуйчо ми е невероятно ченге.
	— Дано си права. – Мъжът вече не се усмихваше. – Надявам се вуйчо ти да е толкова добър, колкото казваш. А когато всичко приключи, искам да не си си променила мнението за него. Това ще бъде единствената ти утеха, когато ходиш на гроба му да оставиш свежи цветя. Само ти ще знаеш кой всъщност го вкара в гроба.
	Роси задържа погледа си върху Паола няколко секунди, после се обърна и излезе от стаята, като внимателно затвори вратата след себе си. Тя стоеше в центъра на стаята, ръцете й бяха отпуснати покрай тялото, цялата трепереше, в очите й имаше сълзи, гърлото й бе пресъхнало. Обърна се надясно и погледна бюрото с четири чекмеджета, върху което бяха наредени различни керамични статуи на герои на Уолт Дисни. Взе едно от седемте джуджета, според нея това бе Глупи, и го хвърли към вратата. Седна на люлеещия се стол, а части от счупеното джудже се разлетяха навсякъде. Подът бе покрит от остри керамични парчета.
	 
	* * *

	Франк Силвестри седеше на една пейка в парка близо до подлеза на Уест Стрийт 102, до него имаше плик с храна за птици. Хвърли малко семена на земята и се загледа как цяло ято гълъби накацаха и започнаха да кълват. Беше съсредоточил вниманието си върху птиците, които се бореха за семената, и не обърна внимание на двете сенки, които застанаха до него и скриха слънцето.
	— Закъсняхте с двайсет минути – каза той, без да откъсва очи от гълъбите. – Не започваме добре. А когато нещо не е както трябва, то може само да се влоши още повече, поне за вас.
	— Съжаляваме за закъснението – извини се единият. Мъжът бе добре сложен, млад, с кестенява коса, дълга почти до яката на закопчаното с цип черно полиестерно яке. Беше пъхнал и двете си ръце в предните джобове на кафявия панталон. Носеше нови обувки с развързани връзки. – Попаднахме в задръстване.
	— В метрото ли? – попита Силвестри, без да очаква отговор и хвърли още една шепа семена на птиците.
	— Важното е, че вече сме тук – обади се вторият. – Другото е без значение.
	Той беше по-едър и по-як от приятеля си, по-възрастен с няколко години, по мускулестото му тяло имаше какви ли не белези – от рани от куршуми до порезни рани. Беше облечен по-леко от колегата си, в чиста бяла тениска, чисти дънки и високи до глезена маратонки като на Майкъл Джордан, здраво завързани. Играеше си с една бейзболна топка, която държеше в дясната си ръка – движеше я с пръсти, стискаше я, мачкаше я.
	— Кой от двамата е шефът? – попита Силвестри.
	— Аз – отвърна човекът с бейзболната топка. – Казвам се Арман, а това е братовчед ми Джордж.
	— Запазете имената си за някоя агенция за запознанства – посъветва го Франк. – За вас искам да знам единствено това, че ще поемете възложената ви задача и няма да се издъните. Разбрахме ли се?
	Арман стисна топката още по-силно, светлосините му очи бяха вперени в мъжа с марковия костюм. Не обичаше да има вземане-даване с такива старомодни надути отворковци, повечето от тях не говореха много, целият им живот минаваше според някакви правила от миналия век, за които хората от тази страна на океана въобще не бяха чували. Винаги призоваваха към търпимост, даваха примери с преданите войници, които посветили десетки години от живота си в тежка служба в името на господаря си, преди да заслужат по-висок пост. Повечето млади членове на Камората, възпитани по този начин, бяха доволни, че имат възможност да се изкачват по „професионалната“ стълбица, като единствената им амбиция бе някой ден да станат уважаван дон. Арман Кастиони обаче не бе сред тях. Той не очакваше да доживее до старини, още по-малко да бъде високопоставен член на Камората. Искаше да участва в настоящите удари на организацията и имаше планове как да ускори издигането си и влизането в по-вътрешните кръгове. В момента беше престъпник средна ръка, от време на време му възлагаха задачата да убие някого, получаваше петцифрена заплата, за да се справя с всякакви проблеми, възникнали пред шефовете му. Ако планът на Арман проработеше, всичко това щеше да се промени само за шест месеца.
	— Чухте ли? – попита Силвестри. – Или говоря на този, дето духа?
	— Чух – отговори тихо Арман, избягвайки погледа на по-възрастния мъж. – И разбрах. Да говорим колкото се може по-малко за себе си.
	— Поемаме риск, като ви възлагаме толкова отговорна задача – призна Силвестри. – До този момент от информацията, която получихме за вас, справяли сте се успешно с всички задачи, които са ви били възлагани, и сте се измъквали чисти след приключването им. Това може да се дължи или на факта, че наистина сте добри, което, като ви гледам, ми е трудно да повярвам, или пък, защото сте големи късметлии. А може и да сте „удряли топки за тенис с бейзболни бухалки в леката категория“. Тук става дума за „висша лига“, поверяваме ви много отговорна задача. Съветвам ви да я свършите добре.
	— Само ни кажете къде и кога – самоуверено изрече Арман. – После можете да спите спокойно.
	— Аз ще спя спокойно, независимо дали ще се справите или не – каза Силвестри. – Ако свършите работата, в края на деня шефът ми ще е усмихнат и доволен. Ако се издъните, само вие двамата ще сънувате кошмари и ще се събуждате облени в пот. И в двата случая аз печеля. Схванахте ли картинката?
	— Бяхте съвсем ясен – отвърна Арман.
	— Мишената е едно ченге. – Франк хвърли последната шепа семена на гладните гълъби. – Не е американец. Дошъл е на посещение при нас от Европа. Въпреки това тукашните шефове на полицията няма да са доволни. Ченгето си е ченге, няма значение от коя държава е или какъв цвят му е кожата. Това означава, че ще ви издирват, ако всичко мине както трябва. Така че се надявам да харесвате Испания, защото именно там ще живеете три-четири месеца, след като си свършите работата.
	— Защо точно в Испания? – попита Арман. – Защо не се върнем в Италия?
	— Може и да си прав. – Силвестри стана от пейката. – Защо ли, по дяволите, ви изпращаме в страна, в която никой не ви познава и където на никого и през ум няма да му мине да ви търси? След като бихме могли просто да ви върнем в родното ви градче в Италия, където всички ви познават, включително и ченгетата.
	— С колко време разполагаме? – попита Арман, без да обръща внимание на коментара, връщайки се към деловата страна на разговора. – За да изпълним задачата?
	— Ако ви отнеме повече от седмица, ще се притесня – обясни Силвестри. – Ако минат две седмици, ще дойда и лично ще ви застрелям.
	— Къде е мишената?
	— Това е първият разумен въпрос, който зададохте днес – каза Силвестри, сгъна празния плик от семената и го подаде на Арман. – Ще си тръгна, а вие ще седнете тук и ще изчакате десетина минути, изпушете по една цигара, правете каквото искате. После излезте от парка и тръгнете на изток. Щом стигнете Пето Авеню, отворете плика и прочетете това, което е написано от вътрешната страна. Указанията ще ви заведат до мишената. Там ще научите всичко, което трябва да знаете. Останалото зависи от вас.
	— Няма да ви разочароваме – обеща Арман и седна на пейката. Проследи с поглед Силвестри, който бавно, с премерени крачки, се отправи към изхода на парка. – Ние с Джордж сме като пари в банката.
	— Това е много лошо. – Франк погледна през рамо Арман и мълчаливия му братовчед. – Обзаложих се с шефа си на пет хиляди долара, че ченгето ще елиминира и двама ви още при първия ви опит да го убиете. Смятах, че спечелването на този бас ми е в кърпа вързано. Натъжава ме вероятността да съм сгрешил.
	Арман изчака Силвестри да излезе от парка, за да не чуе това, което щеше да каже.
	— Ще убия ченгето – каза на братовчед си. – А някой ден лично ще ликвидирам питбула на Пийт Роси. И ще напъхам петте хиляди долара в устата на този подмазвач. Ще го накарам да се задави с тях, преди да пусна един куршум в главата му.
	— И после ще оставим гълъбите да го изядат – обади се Джордж, едва сега добил смелост да проговори, след като Силвестри си беше отишъл. Гледаше с отвращение птиците, които кълвяха зърна. – Толкова много обича тези летящи плъхове.
	 
	* * *

	Пийт Роси вървеше по централната пътека в хладилната камера. От двете му страни на дебели куки висяха стокилограмови бутове първокачествено говеждо. В дясната си ръка държеше чаша горещо кафе, а с лявата пляскаше бутовете замръзнало месо. В дъното на камерата видя завързания за стола мъж, двама негови хора се бяха навели над него и го зяпаха, чакайки заповедите на Роси.
	— Оставете ни сами за малко – каза им той, когато се приближи. И двамата бяха млади, бицепсите им бяха големи колкото бедра, вените по ръцете им бяха изпъкнали, дебели като въжета. Роси подозираше,че освен че тренираха и вдигаха тежести, пиеха доста, което скоро щеше да увреди и мозъците, и телата им. След няколко години щяха да са му абсолютно безполезни.
	Те кимнаха и тръгнаха към дебелата врата на хладилната камера. Дървените трици по пода се полепиха по маратонките им „Пума“. После Роси се обърна към мъжа, завързан за стола. Той беше около трийсет и пет годишен, с красиво лице, внимателно оформена брада и гъста кестенява коса. Беше в относително добра физическа форма, имаше лек тен и добре поддържани нокти.
	— Когато дойде при мен и сподели за проблемите си, ти казах, че един ден ще свършиш така – припомни му Роси. – Предупредих те: „Чарли, не се замесвай в тази работа, защото няма начин да се измъкнеш.“ Но ти ми заяви, че греша, че ще се оправиш. И виж сега докъде я докарахме.
	— Мислех, че ще получа парите по-бързо отколкото всъщност стана – отвърна Чарли. – Досега съм си плащал редовно, не съм закъснявал. Не съм пропускал нито една вноска, откакто взех парите назаем. Лихвите ме съсипват. Никой, дори скапания Доналд Тръмп, не би могъл да издържи на седемнайсет процента лихва на седмица.
	— Това е част от сделката, Чарли. – Роси бавно отпи от кафето. – Не правя пари, като ти давам заем. Ако беше така, щях да фалирам. Щях аз да съм на твоето място в момента.
	— Тогава по-добре ме убий – решително заяви Чарли. – По-добре да съм мъртъв, отколкото цял живот да се бъхтя, за да ти изплащам дълговете си. Можеш да вземеш моя дял от бизнеса, ако въобще има някаква стойност. Поне няма да имам нищо.
	— Има много начини да умре човек, Чарли – каза Роси, всяка дума бе изречена бавно и много внимателно. – Няколко куршума в главата е най-лесният, и то ако поискам да те отърва от мъките ти. Което нямам намерение да направя. Ти ме излъга. Даде ми дума, а ме излъга. Това ще ти струва много повече от два куршума в главата.
	Чарли го погледна и преглътна с усилие. От студа в хладилната камера потта по челото и влажната му риза почти замръзваха. В очите му се четеше паника, долната му устна трепереше, зъбите му тракаха.
	— Проблемът е между теб и мен – каза той. – Не е нужно да замесваме други хора.
	— Ти ни докара до това положение, Чарли – припомни му Роси. – Не аз.
	— Какво ще правиш? – попита Чарли. Гласът му бе като на малко момче, което скимти в ъгъла на тъмна стая.
	— Това, което ти ме принуди да направя – отвърна другият мъж с толкова студен глас, че можеше да смрази стените на хладилната камера. – Ще си свърша работата.
	— Дай ми още една седмица, Пийт. – Очите на Чарли се напълниха със сълзи. – Моля те като приятел. Само още седмица и ще ти платя цялата сума плюс лихвата. Моля те, Пийт! Боже мой! Моля те!
	Роси беше застанал пред Чарли и гледаше отвисоко съсипания човек, беше пъхнал ръце в джобовете на панталоните, а очите му бяха студени като зимна утрин.
	— В момента в апартамента ти има мои хора – уведоми го той. – Отнасят всичко ценно, всичко, което може да се продаде. Съпругата ти е с тях. Когато приключат с бижутата и дрехите, ще се заемат с нея и ще спрат едва когато им писне.
	— Копеле такова – изсъска Чарли. Очите му бяха разширени от гняв и страх. – И ти имаш семейство! Как можеш да причиниш подобно нещо на нечие чуждо? Как можеш да живееш, знаейки какво причиняваш на хората?
	— Изпратил съм хора и в склада ти в центъра на града. – Той не обърна внимание на думите му, не откъсна поглед от Чарли. – Добре е зареден. Късно снощи пристигна и последната пратка. Ще го запалят и всичко ще изгори до основи. Застраховката, която ще получиш заради пожара, ще е на името на друго лице и ще бъде използвана, за да покрие останалата част от дълговете ти към мен.
	Чарли повърна на дървените стърготини до краката си, изцапа и без това мократа си риза. Заплака, очите му бяха затворени, сълзите се стичаха по лицето му, което блестеше от студения въздух.
	— Тръгвам си, ще кажа на двете момчета, които те пазеха досега, да дойдат – каза Роси. – Наредено им е да не те убиват, дори и да ги молиш за това. Почти ще те довършат, но ще те оставят жив, за да ги умоляваш да стигнат до края. Ще прекараш цялата нощ заключен тук и ако извадиш късмет, ще умреш от студ. Рано сутринта, ако все още дишаш, ще те извадят и ще те оставят пред най-близката болница. Тогава вече всичко между нас ще е приключено. Ти няма да ми дължиш нищо, както и аз на теб.
	— Ще ти платя двойно това, което ти дължа. – Чарли се опита да се възползва по най-добрия начин от секундите, които можеха да се окажат решаващи за него. – Няма да се наложи да чакаш. Мога да ти платя цялата сума още утре.
	Роси погледна Чарли, за пръв път показа признак на раздразнение и гняв.
	— Досега не можеше да си плащаш месечните вноски. А ето че изведнъж имаш достатъчно пари, за да ми платиш двойно това, което ми дължиш? Да не би да си спечелил шестица от тотото, докато беше заключен тук?
	— Парите не са мои – призна Чарли, по лицето му течаха вадички пот. – На един от съдружниците ми са. Но имам достъп до тях. Мога да изтегля колкото е необходимо при спешни случаи.
	Пийт Роси кимна и се приближи до жертвата си. Внимаваше да не стъпи на повръщаното върху стърготините.
	— Лично ти ли трябва да ги изтеглиш? – попита. – Или може да се уреди и по телефона?
	— Няма значение, става и по двата начина – почти шепнешком отвърна Чарли. – Само трябва да се обадя на главния банкер и да му кажа кода. Това ми дава достъп до банковата сметка. След това трябва да му кажа колко пари и на каква сметка да ги прехвърли.
	— Колко пари има в тази сметка? – попита Роси. – Каква е цялата сума?
	— Достатъчно, за да покрие двойно това, което ти дължа. – Чарли започна да възвръща нормалното си дишане. Усещаше, че ако не друго, то поне бе привлякъл вниманието на Роси, което можеше да се окаже достатъчно, за да го накара да      размисли.
	— Не те питам това. Искам да знам точно колко пари има в момента в тази банкова сметка. До последния цент.
	— Шестстотин и петдесет хиляди долара. Миналия петък проверих.
	— Теглил ли си друг път от нея? – попита Роси.
	— Само веднъж – отговори Чарли. – Преди около две години. Не ни стигаха около сто хиляди долара, за да покрием разходите си. Върнах ги, щом продадохме по-голямата част от стоката.
	— Защо не ги използва, за да си платиш дълговете към нас? – попита Роси. – Ако това, което казваш, е истина, си можел да получиш парите само с едно телефонно обаждане. Тогава нямаше да се налага да се стига дотук. Сигурен съм, че съдружникът ти щеше да прояви разбиране.
	— Обмислях този вариант – призна Чарли. – И преди около седмица едва не се обадих в банката. Но заемът, който ми даде, е личен. Няма нищо общо с бизнеса ни. Съдружникът ми се отнася към мен като към по-голям брат и не исках да си помисли, че съм безделник, пристрастен към комара.
	— Ще те смята за нещо още по-лошо – каза Роси. – Ще си помисли, че си от най-долнопробните крадци, които съществуват. И ако има малко разум в главата си, ще се отърве от теб при първия удобен случай,
	— Ще му върна парите – обеща Чарли. – Ще направя и невъзможното, но ще намеря парите и ще му ги върна.
	— Ще трябва да върнеш цялата сума в банковата сметка. И не съм сигурен как точно ще го направиш. Честно казано, не ми пука.
	— Не е необходимо да връщам цялата сума – възрази Чарли, заемайки защитна позиция. – Ще изтегля малко повече от половината, ще стигнат да покрият двойно това, което ви дължа, и вече ще сме си разчистили сметките.
	— Не – поклати глава Роси. – Ще се обадиш и ще изтеглиш всичките пари от банковата сметка, след това ще наредиш да бъдат прехвърлени на трето лице. Оттам нататък, ще стигнат до мен.
	— Но аз не ти дължа толкова много пари. – Чарли не се сдържа и повиши глас, от устата му излизаше пара. – Това напълно ще съсипе предприятието ни, ще ни принуди да закрием бизнеса си. Не можеш да ни причиниш такова нещо.
	— Нямам такова намерение – каза Роси. – Ти ще го направиш. Ще се обадиш на банкера да преведе парите на банкова сметка, която ще ти бъде дадена. И то ще го сториш, щом ти наредим.
	— Какво ще стане след това? – попита Чарли, опасявайки се, че вече знае отговора на този въпрос.
	— Връщаме се към първоначалния план. – Роси се запъти към задната част на хладилната камера. – Нищо не се е променило. Освен фактът, че ще бъда с шестстотин и петдесет хиляди долара по-богат. За мен беше удоволствие да правя бизнес с теб, Чарли. Радвай се на времето, което ти остава.
	— Ти си мръсник! – изкрещя Чарли. – Безсърдечен, безполезен мръсник! И такъв ще си останеш до края на живота си.
	Роси се обърна и погледна мъжа, който се мъчеше да се освободи от дебелите въжета и ленти тиксо, с които бе завързан за стола.
	— Винаги съм искал да бъда точно такъв – изрече.
	Отвори вратата на хладилната камера и се озова навън, където беше влажно. Отиде до черен седан, където го чакаха двамата мъже, единият му отвори вратата на колата.
	— Трябва да се обади по телефона – каза той на мъжа до вратата. – Щом го направи, е ваш.
	— Какво искате да му сторим? – попита човекът.
	— Вземете главата, ръцете и краката – каза Роси толкова хладнокръвно и спокойно, сякаш си поръчва храна за вкъщи от някой ресторант. – Отървете се от тях, а останалото изпратете на семейството му. Не искам хората да разправят, че не се грижим за хората, които работят за нас.

 	 
	 
	 
	ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Ломанто седна на мястото до шофьора в колата на Фабини, сив необозначен „Крайслер“ седан, и си сложи колана. Погледна Дженифър, усмихна й се бързо, кимна и й подаде сгънат лист хартия. Тя го взе, разтвори го, хвърли бърз поглед на написаното в горната част.
	— Какво има в Бронкс? – попита и му върна листчето.
	— Come*? – попита Ломанто на италиански.
	[* Come – моля (итал.) – Б.пр.]
	— Говориш ли английски изобщо? – Тя запали колата и потегли, включвайки се в натоварения трафик в центъра на града. – Или през следващите няколко дена ще си говоря сама.
	— Si, si, английски – кимна с глава Ломанто. На лицето му грееше широка усмивка. – Говоря, да, много добре. В Италия го учих четири години, а и гледам много, много филми. Все едно роден в Америка.
	— Радвам се да го чуя. – Дженифър натисна газта и мина на червено, докато пресичаше Пето Авеню.
	— Говориш ли италиански? – попита Ломанто. – Фабини, да? Ти си италианка, нали?
	— Аз съм нюйоркчанка от италиански произход – обясни тя, без да се старае да скрие раздразнението си от новата задача, която й бяха поставили. – Това означава, че ям италианска храна, но не говоря езика.
	— Това вярно за повечето италианци в Америка – Ломанто скръсти ръце зад тила си и погледна Фабини. – Казват, че са италианци, но не учат езика. Толкова е peccato* да не говориш толкова красиви думи. Особено ако човекът, който ги произнася, също е красив.
	[* Peccato (итал.) – жалко. – Б.пр.]
	Фабини хвърли бърз поглед на Ломанто и се усмихна.
	— Сигурно се шегуваш. Освен ако ченгетата в Италия не се изразяват по различен начин.
	— Аз съм molto сериозен – каза той. – Вярвам с цялото си сърце в това, което казах. В Италия търсим красотата във всяко нещо. Дори в полицията.
	— Звучи страхотно – призна тя. – Мисля, че тук гледаме на нещата по по-различен начин. Първо търсим лошото и някак си обръщаме гръб на доброто и красивото. Това важи за повечето хора в този град. А още повече, ако по някаква случайност си ченге.
	— Харесва ли ти това, с което се занимаваш? – попита Ломанто.
	— През повечето време много ми харесва – отвърна Фабини и трепна, понеже предницата на колата хлътна в дълбоката като яма дупка в началото на булевард „Брукнер“. – Дори когато се налага да пиша доклади с часове или да си губя времето пред някоя съдебна зала, докато чакам да ме извикат да дам показания. Това е част от работата ми.
	— Но днес не ти харесва – отбеляза Ломанто, – че трябва да ме закараш до Бронкс, за да не се изгубя.
	— Нямам нищо лично против теб и не искам да го възприемаш по този начин – обясни Фабини. – Тази задача щеше да ми е неприятна, без значение за кого трябваше да се грижа. Мислех си, че времето, когато ми поставяха подобни задачи, е вече минало, че съм направила достатъчно като полицай и не заслужавам да ме направят шофьор на колега от чужбина. Но след като и двамата сме тук, пътуваме към Бронкс, изглежда съм сбъркала, и то доста.
	— Може би има причини вашият капитан да избере именно теб, не е ли така? – попита Ломанто. – Според него, ако си помагаме взаимно, ще сме добър екип. Той е умен човек, а умните хора винаги имат планове.
	— Виж какво, сигурна съм,че си невероятно способно ченге. – Дженифър се беше примирила със задачата, която й бяха поставили. – Капитанът не би се отнасял към теб с уважението, което демонстрира, ако не си добър полицай. Но тук не можеш да извършваш apeсти, нито пък ще имаш възможност да си отмъстиш, така че нашите отношения се свеждат до това да не се изгубим из улиците на града и да не те оставя да изчезнеш нанякъде. Съвсем просто е.
	— Щом се чувстваш толкова зле, мога да помоля да ме придружава друго ченге – каза той. – Капитанът ми е приятел. Ще те смени, ако го помоля.
	— Ще се получи много добре – саркастично отбеляза Дженифър. – Вместо да те разкарвам насам-натам с колата, ще ме сложат да регулирам движението на някое кръстовище в жегата. Приятелят ти не харесва ченгетата, които кръшкат от поставената им задача, и им го казва съвсем ясно.
	— Тогава да направим така, че нещата да потръгнат – предложи Ломанто. – Да научим нещо, докато сме заедно. Аз ще науча теб на това, което знам, и ще наблюдавам внимателно как вършиш работата си. Може би капитанът цели точно това. Ако е така, то тогава следващия път, когато ви посети ченге от чужбина, ти няма да го разкарваш с кола.
	— Какво има в Бронкс? – Дженифър зави по Уайт Плейнс Роуд и мина под надземната част на метрото.
	— Един познат на мен. – Той се поизправи на мястото до шофьора. Езикът на тялото му подсказваше, че вече не е спокоен, а доста напрегнат и развълнуван. – Мисля, че той знае отговорите на мои въпроси. Хубаво ще е да ни посрещне не само с кафе.
	— Живял си тук, така ли? – попита Дженифър.
	— Да – отвърна Ломанто. – Когато бях малък, това беше моят guartiere*. Как се казва на английски?
	[* Guartiere (итал.) – квартал. – Б.пр.]
	— Квартал – помогна му Дженифър и погледите им се срещаха. – В гимназията три години учих италиански. Помня някои неща.
	— Можем да спрем до онзи малък магазин? – попита Ломанто. – Дето има giornali* пред него.
	[* Giornali (итал.) – вестници. – Б.пр.]
	— В кой от тях трябва да влезем? – попита тя. Намали скоростта и спря необозначената служебна кола до противопожарния кран, от който течеше вода. – В сладкарницата или в бара до нея?
	— Аз отида в бара. – Ломанто отвори вратата на колата и бързо стъпи с единия крак на паважа. – Но ти можеш да отидеш и да разгледаш, който си искаш.
	— Не бива да те оставям сам – каза Дженифър. – Никак не ми допада, но такива са нарежданията. И смятам да ги изпълня.
	— Ами ако помоля теб? – попита той и наклони глава, усмихвайки й се. – Човекът, с когото ще се срещна, не обича полицията.
	— Ще стоя настрана – обеща тя. – Няма да ти се меся, ще ви оставя да си поговорите за доброто старо време, да поиграете карти, да пиете кафе, да погледате италианска телевизия час-два. Остани тук, колкото искаш. Няма да те юркам. Но знай, че когато влезеш в бара, аз ще бъда плътно зад теб.
	Ломанто слезе от колата и я изчака да загаси двигателя, да сложи служебния ваучер за паркиране на таблото и също да излезе от нея.
	— Италианки, американки – каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея. – Няма никаква разлика.
	— Аз обаче не съм като всички останали. – Тя тръгна към бара на ъгъла на улицата.
	— Моля?
	— Аз имам пистолет – напомни му.
	 
	* * *

	Ломанто влезе в заведението – дървеният под беше лъснат и полиран, страничните лампи хвърляха приглушена светлина, бар-плотът беше дълъг и също лъснат до блясък. На въртящите се високи столове на бара седяха трима мъже в добре ушити костюми. Бяха се надвесили над питиетата си, а цигарите им димяха в дебелите пепелници. Зад дървения бар-плот барман с колосана бяла риза и червена вратовръзка слагаше бутилки бира в хладилника, за да се изстудят. В единия край на бара имаше шест малки маси, покрити с бели ленени покривки, върху които бяха поставени сребърни свещници със запалени свещи. От средата на заведението Ломанто виждаше лампите в основната трапезария, която се намираше от лявата му страна. От там се носеше гласа на Франк Синатра. Барманът го погледна и Ломанто кимна.
	— Едуардо? – тихо каза барманът. – Ti aspetta*.
	[* Ti aspetta (итал.) – очаква те. – Б.пр.]
	— Обичаш ли еспресо? – попита Ломанто Дженифър. Тя стоеше до него, якето й беше разкопчано, но пистолетът и полицейската й значка не се виждаха. Тя внимателно оглеждаше бара и посетителите.
	— Имаш ли представа чий е този бар? – попита го тя.
	— Да – ядосано отвърна той. – Всички го знаят.
	— Сигурен ли си, че си в безопасност? – тихо попита тя. – Ако имаш вземане-даване с подобни хора и сгафиш, малко те дели от моргата.
	— Седни на бара – каза Ломанто. – Наслади се на кафето си, може даже да си вземеш нещо dolce, и послушай хубава музика. Ще те отпусне.
	— Няма да те оставя в бара – заяви Дженифър. – Не можеш да предвидиш всичко.
	— Едуардо ме очаква – напомни й той. Очите му шареха между Дженифър и костюмираните мъже на бара. – Ще се обиди, ако заведа непознат човек със себе си. Ti prego, моля те, изчакай ме тук.
	Тя погледна Ломанто, а после и задната част на бара. Пое дълбоко въздух и бавно кимна с глава.
	— Ще те послушам – отвърна. – Но ако подуша, че има нещо нередно, дори съвсем дребно, веднага ще дойда. Capice какво се опитвам да ти кажа?
	— Un espresso, per la sinorina per cortesia* – каза той на бармана и тръгна към задната част на заведението.
	[* Un espresso per la sinorina, per cortesia (итал.) – Едно кафе за госпожицата, ако обичате. – Б.пр.]
	— Бих предпочела американско кафе – каза Дженифър, дръпна един висок стол и седна с гръб към Ломанто.
	— Когато сте в Рим, синьорина, правете като римляните – отбеляза барманът. – А когато сте в моя бар, пийте кафето така както ви се сервира.
	 
	* * *

	— Всички твърдят, че си от хората, които предпочитат да работят сами – каза Едуардо Гаспалди. – А сега идваш в заведението ми с партньор. И то жена на всичкото отгоре. Единият от нас май остарява и това определено не съм аз.
	— Тя няма нищо общо с това, за което трябва да говоря с теб – отвърна Ломанто. – За теб тя е просто клиент на заведението, който убива времето си и пие от твоето прясно сварено кафе. Имаш работа с мен.
	— И каква е тази работа? – попита Едуардо, бутна настрани чашата с еспресо и посегна към полупразния пакет цигари „Лордс“.
	— Племенницата ми изчезна преди около седмица – каза Джанкарло. – Сигурно си чул за това преди мен. Дойдох да помогна на полицията да я намери и си помислих, че е най-добре първо да говоря с теб.
	— Кварталът е голям, Ломанто. – Едуардо запали клечка кибрит и я доближи до цигарата си. – Непрекъснато изчезват и се появяват деца по какви ли не причини. Не е моя работа да им ходя по петите. Аз въртя ресторант, не училище.
	— Ти си сводник. – Ломанто издърпа стола срещу другия мъж и седна. Облегна лакти на масата и се наведе напред. – Поне беше такъв, когато си тръгнах оттук, такъв си останал и до ден-днешен. Едно време поне използваше професионалистки. Но после и ти стана алчен като всички останали. Започна да търсиш млади момиченца, смятайки, че от тях ще изкараш повече пари.
	— В Неапол си важна клечка – каза Едуардо, издухвайки струйки цигарен дим към вентилатора на тавана. – Но тук си никой. Не можеш да извършиш дори арест, защото не си гражданин на Ню Йорк.
	Ломанто подскочи като ужилен. Стана от стола си, озова се до Едуардо, в дясната си ръка държеше сгъваемо ножче, острието на което бе завряно в ухото на изумения сводник, а с другата си ръка бе сграбчил мъжа за гърдите. Цигарата на Едуардо все още бе между зъбите му.
	— Тук, в Америка, съм незабележим, никой не ми обръща внимание – каза Ломанто, – което означава, че мога да правя каквото си поискам. Особено с измет като теб. Нито едно ченге, независимо дали си го подкупил или не, няма дори обяда си да пропусне, ако чуе, че лежиш по лице в някоя мръсна канавка.
	— Нищо не знам – почти изписка Едуардо. – Ако знаех нещо, щях да ти кажа.
	— Острието на ножчето ми е тънко – предупреди го Ломанто. – И е много близо до тъпанчето ти. Така че преди да кажеш нещо, увери се, че ще ми свърши работа.
	— Дори ти не би могъл да си толкова луд. – Едуардо изплю цигарата на земята.
	Ломанто извади острието от ухото му, а после с бързо движение отряза малко парченце от меката му част. Запуши с ръка устата на сводника и го задържа на мястото му. Не искаше някой от съседната стая да чуе виковете му.
	— Исках просто да се уверя, че е достатъчно остро – прошепна в ухото на човека. По шията на Едуардо течеше кръв и капеше по якето на Ломанто. – Кажи ми всичко, което знаеш, докато още чуваш. А ако извикаш хората си, ще преместя ножа от ухото към гърлото ти, преди да са успели да станат от столовете си.
	— Говори се, че се е качила в някаква кола – каза Едуардо. – Не тук, а някъде в града.
	— Чия кола?
	— Не е от местните гангстерчета. Абсолютно сигурно е. Нает е само за тази работа и не е от града.
	— И къде я е закарал? – Ломанто го стисна още по-здраво за гърлото. Ухото и вратът на сводника бяха целите в кръв.
	— Извън града – отговори Едуардо. – Може би в Уестчестър. Някъде, където на ченгетата не би им хрумнало да я търсят.
	— Жива ли е?
	— Какво си мислиш, че издават собствен вестник ли? Не ме уведомяват за всичко, което става, а и свикнах да не питам много, много.
	— Няма да ти се налага да задаваш никакви въпроси, ако не чуваш. – Ломанто докосна с ножа ухото му.
	— Убийството й не влиза в плана – каза Едуардо.
	— Това знам със сигурност.
	— А какво влиза в плана?
	— Да убият теб.
 * * *	Дженифър запали колата, натисна газта, излезе от мястото, където бе паркирала, но рязко зави, за да не блъсне идващата насреща циганска каруца.
	— Доверих ти се – каза на Ломанто. Лицето й бе червено като домат, здраво стискаше волана. – Хванах се на долнопробните ти сладки приказки и виж какво стана!
	— Нищо не е станало. – Той забърса кръвта от якето си със салфетката, която взе от бара. – Приятелят ми претърпя злополука. Поряза се, докато си говорехме.
	— С какво се поряза? – извика Дженифър. – Какво е правил, разбърквал си е кафето с касапски нож ли?
	— Ще се оправи – каза Ломанто, опитвайки се да я успокои и да я накара да го закара до следващата му цел. – Сам той каза така. Ти не чу ли?
	— Намислил си нещо – каза тя. – И ми е пределно ясно, че искаш да го направиш сам. Но докато съм ти шофьор и те разкарвам из града, ще е по-добре и за двамата, ако ме посветиш в плана си.
	— Обядва ли вече? – попита Ломанто и хвърли окървавената салфетка на задната седалка.
	— Не, но пих кафе – иронично отвърна младата жена и зави надясно на червено. – Изпих цели четири чашки от онова силно италианско кафе, докато си седях на бара като добро момиченце, а ти се забавляваше със собственика.
	— Наближаваме Ийстчестьр – отбеляза Ломанто. – Това означава, че сме близо до прекрасен обяд. Antipasto misto, купичка паста, чаша vino ще подобри настроението ти. Дори може да те накара да се усмихнеш.
	— Ще се усмихна едва когато те закарам на летището и видя, че се качваш на самолета за Италия – каза Дженифър. – Да не забравяме, че се возим на служебна кола и че прахосваме парите на данъкоплатците, докато обикаляме града и търсим най-новия петзвезден ресторант „Загат“. Може в Неапол да не се обръща внимание на тези неща, но тук, в Ню Йорк, си е от голямо значение.
	— Аз ще поема разходите – отвърна Ломанто. – И за обяда, и за горивото на колата. Ще платя от собствения си джоб. Така е справедливо.
	— Тежко ти и горко, ако разбера, че ме разиграваш – предупреди го Дженифър. – Ще съжаляваш, докато си жив.
	— Не си омъжена, така ли? – попита той. – Нямаш дори приятел. Вярно?
	— Какво общо има това? – изрече младата жена вече по-спокойно. Сега беше по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. – Дори да имах идеален съпруг, шест прекрасни деца и куче, което да ме чака на предната веранда, пак щях да съм в същото ужасно настроение, в което се намирам и в момента.
	— Прекарваш свободното си време сама. Затова толкова бързо се ядосваш. Tu come si dice,* бързо се палиш. Като вулкан, малко ти трябва да изригнеш.
	[* Come si dice (итал.) – Както се казва. – Б.пр.]
	— Предполагам, че в Италия те чака красива, яка невеста – каза Дженифър. – От онези, дето редовно готвят, гладят дрехите и задоволяват всички прищевки на съпрузите си. И имайки предвид, че си ченге и италианец, сигурно си имаш нещо още по-добро в резерва. Всичко ми е пред очите като на снимка.
	— Не – поклати глава Ломанто. – Аз нямам съпруга, нито приятелка. Аз също цялото си свободно време прекарвам сам. И като теб, и аз бързо се ядосвам и се паля.
	— Това поведение повече подхожда на мъжете – отбеляза тя. – На вас не ви натякват приятели, близки, колеги. Всички се опитват да ви сватосват с някого, с когото дори не биха легнали в съседни гробове. След всички тези усилия в крайна сметка пак оставаш сам и нещастен, както всички около теб.
	— Сега вече знам, че не си била никога в Италия. Да си ерген като мен, наближаващ четирийсетте, е un grande problema. Винаги има приказки зад гърба ти, че може би не си в ред. Mi capisci?
	— Думите „гей“ и „ченге“ не си пасват – отбеляза Дженифър. – Без значение от коя страна на океана се намираш.
	— Появяват се далечни братовчедки, които никога не са се женили – продължи Ломанто. – Винаги се намират причини да ви запознаят.
	— Би ли се оженил за твоя братовчедка?
	— Не, не бих. – Той вдигна рамене с безразличие. – Но много хора в Неапол го правят. В Ню Йорк също. Леля Клаудия и чичо Франко са първи братовчеди и са женени от почти четирийсет години. Сега са по-влюбени отколкото когато са били млади. Una bella cosa* да ги гледа човек заедно, как се държат за ръце, как се шегуват един с друг. Някой обичаи отмират много по-бавно от други. Има и такива, които по някаква причина остават завинаги.
	[* Una bella cosa (итал.) – Много е хубаво. – Б.пр.]
	— Аз не бих издържала подобно нещо – призна Дженифър. – Не мога да понасям роднините си, камо ли да се омъжа за някой от тях.
	— Някои хора са създадени за семеен живот, а други не – отвърна Ломанто. – Смятам, че човек е по-добро ченге и тук, и в Италия, ако няма семейство.
	— Тъй като не виждам мъж с надпис „Ерген“ на хоризонта, ще трябва да се съглася с теб – каза Дженифър. – Ако не броим Мило. От доста време е луд по мен. 
	— Но ти каза, че нямаш fidanzato*? – каза Ломанто.
	[* Fidanzato (итал.) – годеник – Б.пр.]
	— Ако това означава „гадже“, прав си. Мило е моят котарак, моят приятел, единственият, който изслушва проблемите ми късно вечер, когато на никого не му пука за мен. Почиства след себе си, никога не цапа извън кутията си и дори обича бира. Той е най-близо до идеала ми за мъж.
	— Знае ли за мен?
	— Той знае всичко, което става в живота ми. Между нас няма тайни. Споделяме си всичко. Имаме си пълно доверие.
	— Дори gatto* иска да се върна в Италия – каза Ломанто. – Е, ще му се изпълни желанието. Двамата пак ще сте щастливи и доволни.
	[* Gatto (итал.) – котка – Б.пр.]
	— Кога ще стане това? – попита Дженифър, удряйки рязко спирачката на червен светофар. Не обърна внимание на ядосаните погледи на пресичащите пешеходци.
	— Не мога да говоря на празен стомах. – Той подмина въпроса й с махане на ръка. – Не мога дори да мисля. Трябва да хапнем нещо сега. Това е нещо, което дори gatto Мило не би одобрил.
	Дженифър го погледна, поклати глава, натисна газта, премина светофара, като се размина на косъм с идващия насреща форд. Шофьорът удари гневно с юмрук по клаксона.
	— Може пък да извадя късмет – промърмори тя. – Да получа хранително натравяне и да отсъствам от работа няколко дена.
	— Яж сурови миди – посъветва я Ломанто. – В Неапол това обикновено върши работа.
	 
	 
	 
	ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Фелипе Лопес наблюдаваше как мъжът, облечен в червена, изпръскана със сос риза, приплъзва парче пица върху хартиена чиния и я поставя на тезгяха.
	— Искаш ли нещо за пиене? – попита той.
	— Това, което искам, и това, което мога да си позволя, са две различни неща – отвърна Фелипе и посегна да вземе червения пипер. – Имам пари само за пицата, така че ще се огранича само с нея.
	— Къде спиш напоследък? – мъжът погледна Фелипе, който прегъна парчето пица и отхапа от нея.
	— Това пицария ли е или полицейски участък, Джоуи? – попита Фелипе. – Би трябвало да ме попиташ дали ми харесва пицата, а не къде си получавам пощата.
	— Все още живееш на улицата – заяви Джоуи. – Затова ми се правиш на остроумен, вместо да излъжеш.
	— Добре де, така е – отвърна той. – В момента не мога да направя нищо повече.
	— Преди няколко седмици братята от училището ти дошли и дали на баща ти пари за наем за шест месеца. Поне така подочух. Казали му да намери квартира за двама ви.
	— С парите за шестмесечен наем можеш да си купиш доста пиячка – каза момчето. – Точно това направи. Никога няма да се промени.
	Фелипе Лопес беше петнайсетгодишно бездомно хлапе. Баща му Енрике беше алкохолик, безработен, затънал в дългове. Спяха в приют за бездомни в търговската част на града. Беше успял да измоли Социалните служби да му отпуснат малка пенсия за инвалидност. Изплащаха му я на първо число всеки месец, а той си купуваше алкохол с нея. Фелипе гледаше да контактува възможно най-рядко с баща си – местеше се от приют на приют в търсене на топла храна, студена напитка и чисто легло. Понякога, обикновено през учебната година, се възползваше от поканата на свой приятел и спеше на походно легло в едностайната му квартира. Друг път се свиваше в дъното на коридора в някоя кооперация и чакаше да се съмне и слънцето да изгрее.
	Независимо къде спеше, на улицата или някъде другаде, той не напускаше училище. Изкарваше достатъчно джобни пари, за да поддържа униформата си чиста и да покрива разходите по учебната програма на братята от Католическия орден, които управляваха училището.
	Фелипе беше на дванайсет, когато видя майка си за последен път. Била едва осемнайсет-деветнайсетгодишна, когато се запознала с Енрике и скоро забременяла от него. Бракът им така и не потръгнал, и двамата се борели със собствените си демони, опитвали се да се задържат на нископлатени работи, оставало им малко време да се грижат за невръстния си син.
	— Лежеше просната на земята – разказа веднъж Фелипе на свой приятел за последния ден от живота на майка си. – Беше забелила очи, по устата й имаше бяла пяна. В дясната си ръка стискаше тръбичката за смъркане на кокаин, все едно е печеливш лотариен билет. Изглеждаше така, сякаш отплаваше някъде надалеч. Още тогава се сбогувах с нея. Насред порутената бърлога, в стая, пълна с боклуци и плъхове.
	— Мъртва ли е?
	— За мене е мъртва – сви рамене момчето. Гласът му все още мутираше. – Може би е така и за всички, които са я познавали тогава. С изключение може би на нейния наркопласьор. Тази отрепка ще бъде последният човек, който майка ми ще види, преди да пукне от свръхдоза.
	 
	* * *

	Мъжът напълни малка пластмасова чаша с натрошен лед и кока-кола и я остави до Фелипе.
	— Пийни си да ти прокара пицата – каза. – Моите пици са най-добрите. А с нещо за пиене са още по-вкусни.
	— Аз не съм едно от момчетата на Джери – каза Фелипе, без да обръща внимание на колата. – Ако искаш да подариш нещо като подаяние, обади се на него.
	— Нищо не давам безплатно – отвърна Джоуи. – Без значение на кого. Ще си платиш, просто няма да е днес.
	— Добре тогава – съгласи се момчето и взе чашата. – Следващия път, когато дойда, ще се разплатим.
	— Как върви училището? – попита мъжът. – Братята не се интересуват дали живееш в огромна къща или на стълбите на някой канал. Очакват всички момчета да се учат добре.
	— Получавам отлични оценки без никакви проблеми – отвърна Фелипе. – А и обичам да уча. С удоволствие стоя в библиотеката до късно вечерта.
	— Обаждала ли ти се е социалната работничка? Онази вечер се мерна тук. Помага ли ти или говори с теб само да си оправдае заплатата?
	— Не й позволявам да се навърта около мен – отвърна Фелипе. – Започна да ми чете конско, че нямам постоянно място, където да живея. Каза ми, че ако продължавам така, ще ме пратят в приемно семейство, а аз не искам.
	— Къде си й казал, че живееш? – попита Джоуи. – В „Плаза“ ли?
	— Има една къща край Бейчестър – отвърна Фелипе. – Помниш ли Джери Ботън? Старецът, който загубил крака си, след като паднал от скеле.
	— Обича пицата с повече гъби и много сирене. – Джоуи забърса тезгяха с влажна кърпа. – Никога не забравям редовен клиент. Почина преди шест или осем седмици. Прав ли съм?
	— Точно той – потвърди момчето. – Сега двете му деца се карат за къщата. Не могат да се разберат. Докато се изяснят, тя остава така, както в деня, в който Джери ритна камбаната. Този адрес дадох на социалната работничка. Чух, че е ходила четири-пет пъти да ме търси. Тръгнала си е като Яховски свидетел, с празни ръце и джобове.
	— Ходила ли е в училище? – попита Джоуи. – Търсила ли те е там?
	— Не ме следи по двайсет и четири часа, Джоуи. Два пъти идва там, надявайки се да ме спипа в междучасието. Братята я пратиха за зелен хайвер и тя си тръгна така както дойде.
	— А ти къде отиваш?
	— Тук – отвърна Фелипе. – При теб. Ям пица и пия безалкохолно.
	— А откъде ще вземеш пари, за да си ги платиш? – попита Джоуи, наведе се напред, едната му ръка бе сгъната върху тезгяха.
	— Ям в различни пицарии – широко се усмихна момчето. – Така спестявам пари.
	— Говоря сериозно. – В думите на Джоуи личеше искрена загриженост. – Ти си на улицата, където никой не заслужава да се окаже, още по-малко дете, което все още е в гимназията. На улицата се случват какви ли не неща, повечето далеч не хубави. Можеш да се шегуваш, колкото си искаш, може би това ти помага да се справяш със ситуацията, но истината е, че действителността далеч не е розова.
	— Вече съм голям да плача, Джоуи. – Фелипе се отдръпна от тезгяха. Вече не се усмихваше. Беше жилаво момче, слабо, здраво, пъргаво – атлет с красиво лице, черни очи и черна като катран гъста коса. – Обаче все още съм твърде млад и се страхувам. Но такива карти имам и с тях трябва да играя. Дай най-доброто от себе си и се надявай, друго не може да направи човек.
	Той беше много добър баскетболист и участваше в състезания, които предлагаха парична награда за победителите. Неговият дял от наградата, който възлизаше на шест долара, му стигаше за три дни, понякога и за четири. Освен това заедно с бездомниците, алкохолиците и пияниците събираше празните бутилки и кутии, които се търкаляха по ъглите, край кофите за боклук, по тротоарите и тъмните коридори на кооперациите. Но ако цял ден обикаляше улиците, изкарваше само дребни монети. Никога не просеше, не приемаше милостиня нито от братята в училището, нито от многобройното му „семейство“ на улицата. Не приемаше нищо дори от наивниците от Армията на спасението.
	— Сам ще се оправя, без чужда помощ – каза веднъж на брат Джоузеф, учител по американска история в училището. Той направи всичко възможно да убеди ръководството на училището да опрости неизплатените училищни такси на момчето, да се обърне внимание на оценките му, които го правеха подходящ кандидат за една от четирите годишни стипендии, които училището предлагаше. – Може и да не одобрявате начина, по който ще го сторя, но ще се оправя. Няма да обикалям улиците до края на живота си и не искам да ме намерят мъртъв на някой ъгъл.
	— Значи крадеш – каза учителят. Намираха се в гимнастическия салон на училището, който представляваше просторно помещение, подобно на склад, с очертано баскетболно игрище, писта за бягане и места за зрители. – Вземаш вещи, които принадлежат на други хора, и си ги присвояваш.
	— В момента ми се налага да го правя, братко – отвърна момчето. – И на мен не ми е приятно, но от това преживявам. Никога не вземам от хора, които имат по-малко от мен.
	— Никой няма по-малко от теб, Фелипе – каза брат Джоузеф. – Дори аз имам повече пари в джоба си от теб.
	— Този избор е ваш. А аз никога не съм искал да бъда беден.
	— Едно престъпление винаги води до друго. Лесно е да направиш крачката от кражба на храна, защото си гладен, до въоръжен обир на банка или ресторант. Виждал съм това да се случва с много деца на твоята възраст. Аз съм на четирийсет и две години и ми е омръзнало да ходя на погребения на хора два пъти по-млади от мен.
	— Да не сменяме темата. Няма нужда да ме обявявате за национално издирване – каза Фелипе. – Крада сладкишчета, сандвичи, някоя бутилка безалкохолно, понякога взимам пакет с храна от доставчика в китайския ресторант. Никой няма да умре от такова нещо.
	— Като заговорихме за това – гласът на брат Джоузеф ехтеше в празната зала. – Денис от кафенето ми каза, че липсва една от печените пуйки, които ни доставиха онази вечер. Случайно да знаеш нещо по този въпрос?
	— Не – поклати глава Фелипе. – Но ако искаш, мога да проуча тази работа.
	— Много ще ти бъда благодарен – отговори учителят.
	 
	* * *

	Фелипе излезе от хладната пицария на задушния, влажен въздух в Източен Бронкс.
	Не си спомняше да е имало по-горещо лято и се замисли дали да не прекара нощта на Илай Авеню, където уличните кранове често се задействаха. Леденият душ щеше да го разхлади. После можеше да прескочи стената в края на Илай и да се качи в някоя мотриса на метрото, която върви по линия две между Манхатън и Бронкс, и да прекара нощта в нея. Ако имаше късмет, можеше да попадне на мотриса с климатик. В каквато и да попаднеше, поне нямаше да спи на кашоните, с които се покриваше последните две седмици. Гърбът и вратът му все още бяха схванати от циментовия под, който му служеше за матрак.
	Пресече на светофара при Източна двеста трийсет и пета улица и тръгна под сянката на надземната част на метрото, когато видя Чарли Съншайн да излиза от ресторантчето на Бен Мърфи. Притискаше дясната ръка към тялото си, ръкавът на широката синя риза за боулинг бе пропита с кръв. Фелипе се скри зад ръждясал железен стълб, мотрисите на метрото бучаха над главата му и видя как Съншайн се показа иззад една паркирана кола и залитайки отиде до друга, която го чакаше. Той отвори задната врата на черен олдсмобил „Кътлас“ и се качи. След няколко секунди шофьорът потегли и се включи към входа на магистралата „Мейджър Дийган“.
	Фелипе се огледа, пресече улицата и се затича към ресторанта на Мърфи. Отвори входната врата и влезе. Очите му трябваше да привикнат със сумрака в заведението. Във въздуха се носеха тънки струйки дим. Сепаретата в дясно бяха празни, масите бяха подредени, готови за клиентите. Той бавно отиде до бара, внимаваше да не стъпи върху счупените стъкла по пода. От една бутилка се разливаше уиски. Телевизорът над бар-плота бе пуснат на канал, по който предаваха мача на „Янките“ – Джим Кат хвана удара на Джордж Посада.
	— Бен? – извика Фелипе. – Тук ли си?
	Чу слаб стон иззад бара. Заобиколи го и погледна напуканите летви върху тъмносиния линолеум. Бен седеше на пода, точно под отворения касов апарат, беше се облегнал на студената стоманена врата на малък хладилник. Обърна се и погледна Фелипе, по пухкавото му лице имаше охлузвания и кървеше, плешивата му глава лъщеше на светлината, която хвърляше машината за наливна бира, главата му бе наранена и кървеше.
	Отпред бялата му риза бе подгизнала от кръв, до него се бе оформила локвичка. Краката му бяха разкрачени, десният леко потреперваше.
	Фелипе бързо отиде при него, коленичи, взе ръката му и я притисна до гърдите си.
	— Ще извикам линейка – каза. – За пет минути ще си в болницата. Там лекарите ще ти помогнат.
	Бен изкрещя на момчето:
	— Не прави нищо. Не искам линейка. Нито болница, нито пък ченгета. Няма време, пък и няма смисъл от това.
	— Не мога да те оставя тук в това състояние – възрази Фелипе. – Ако не направим нещо, и то бързо, ще умреш от загуба на кръв. Не знам какво друго да сторя. Трябва да повикам помощ, Бен. Това е единственият ти шанс.
	— Чуй ме – каза раненият Бен. – Забрави тези глупости, затвори си устата и слушай внимателно какво ще ти кажа.
	Момчето кимна.
	— Тук съм, Бен, слушам те. – Притисна още по-силно ръката на мъжа към гърдите си.
	— Онзи глупак Съншайн дойде за парите – рече Бен. – Но си отиде с празни ръце. Задник такъв!
	— Защо не му ги даде? – попита Фелипе. – Сигурно в касата няма много пари? Не си заслужава да умреш за стотина долара.
	— А за сто хиляди долара? За такава сума заслужава ли си да умреш?
	— Не познавам толкова богат човек – призна Фелипе.
	— Напротив, точно пред теб е – отвърна Бен. Кръвта вече се стичаше и по лицето му.
	— По дяволите! – извика Фелипе. – Продаваш повече бира и хамбургери отколкото си мислех.
	— Преди пет години с трима приятели извършихме обир – заразказва Бен. – Не ни хванаха, разделихме парите на четири и ги скрихме. Все едно ги нямаме. Възнамерявахме да изчакаме седем години, после да ги извадим и да ги харчим.
	— Чарли Съншайн участва ли в обира?
	Раненият изсумтя нещо, което прозвуча като смях.
	— Чарли Съншайн не можеше да си напипа задника с двете ръце. Около шест месеца след обира арестуваха един от групичката по време на кражба с взлом в Бруклин. Трябваше да му дадат лека присъда, но ченгетата се хванаха за първия обир, опитаха се да го притиснат, за да каже всичко, което знае. Той не издаде нищо и получи десет години затвор като награда. Изпратиха го в затвора „Комсток“. Там бил и Чарли, с когото живеели в един и същи квартал.
	— И той разказал на Чарли за обира? – попита Фелипе. Взе един парцал, намокри го и го сложи върху челото на Бен. – Така е разбрал за парите?
	— Приятелите ми не са предатели – заяви Бен. – Затова успяхме да извършим толкова много грабежи, без да ни заловят. Свършваме работата, а после оглушаваме и онемяваме. Но Съншайн се сдушил с онези долни наркоманчета в затвора, те спипали приятелчето ми много лошо. Били го, рязали го, докато не разказал на Чарли това, което искал да чуе. След това го върнали обратно в килията и оставили надзирателите да го намерят там мъртъв.
	— От колко време е на свобода Чарли – три-четири седмици? – попита Фелипе. – Защо чак сега идва при теб?
	— В началото се правеше на мил и любезен. Идваше, купуваше си бира, понякога се хранеше тук, сякаш сме първи приятели. Предполагам, че душеше наоколо, знаех, че именно той е наредил да убият приятеля ми.
	— Защо не му отмъсти?
	— Може би не съм толкова смел и умен колкото ми се ще. А и съм по-стар и по-бавен, отколкото ми се ще да си призная. Мислех си, че ще успея да го надхитря, че отрепка като Съншайн не е имал куража да направи това, което е сторил. Предполагам, че със сто бона може да се купи всичко.
	— И какво се разбрахте вие двамата?
	— Каза, че ако не получи парите, няма да живея още дълго, за да ги харча – отвърна Бен. – Остави ме така, както ти ме намери.
	— Видях го, като излизаше оттук – каза момчето. – Качи се в някаква кола, която потегли към Дийган. Държеше се за корема, където стъпеше, капеше кръв.
	— Хвърлих една бутилка уиски през бара и го порязах с нея – обясни Бен. – Преди десет, дори преди пет години щях да измия пода с кръвта му. Но вече не ме бива, той победи. Само съжалявам, че не изтеглих някоя и друга стотачка от моя дял, за да платя на онези шантави испанчета от Йонкърс да го убият още щом излезе от затвора.
	— Искаш ли да се опитам да те преместя в задната стаичка? – попита Фелипе. – Да те сложа да си легнеш?
	— Не – отвърна Бен. – И тук ми е добре. Но ето какво можеш да направиш. Изтичай, обърни табелката на вратата на „Затворено“ и заключи. После ела при мен.
	Фелипе кимна, скочи на крака, заобиколи бара и изтича до вратата. Върна се при Бен след по-малко от две минути.
	— Дръпнах и щорите на входната врата – каза той. – Така никой няма да види какво става вътре.
	— Браво – похвали го Бен. – A сега погледни зад себе си, бръкни в средното буре под машината за наливна бира. Просто го дръпни и го остави да падне на пода.
	— Тежко е – отбеляза Фелипе. – Не знам дали ще мога сам да го помръдна.
	— Не се притеснявай – успокои го раненият. – Точно това буре ще помръднеш без проблем.
	Момчето отиде до машината за наливна бира и клекна, сложи едната си ръка върху голямото сребристо буре и го бутна с другата. Наклони го към себе си и то падна с лек тропот на дървения под. Обърна се към Бен:
	— Празно е.
	— Не съвсем – отвърна мъжът. – Ако не е заял, капакът би трябвало съвсем лесно да се отвори.
	Фелипе бутна с лакът и завъртя капака на бурето, той се отвори и падна до черните му гуменки. Наведе се, погледна вътре и видя три жълти плика за писма, завързани здраво с ластичета.
	— Вземи това, което виждаш, и ми го донеси – помоли го Бен.
	Момчето пъхна глава и ръце чак до дъното на варела и извади трите плика, изправи се и ги занесе на Бен. Мъжът ги притисна към гърдите си и ги изцапа с кръв. На лицето му грейна широка усмивка.
	— За това дойде Чарли – каза. – Но никога няма да го получи. Не и докато все още имам думата.
	— Какво ще правиш с парите? – попита Фелипе.
	— Ще ги дам на теб. – Бен откъсна поглед от парите и се взря в момчето. – Така ще знам, че са на сигурно място.
	— На мен ли? – попита изумено момчето. – Аз няма къде да държа дрехите си, а ти ме молиш да скрия сто хиляди долара? Сигурно има някой друг, на когото имаш доверие. Освен мен.
	— Ето какво ще направим. – Бен не обърна внимание на думите му. – Ще скриеш парите, докато се пооправя дотолкова, че да мога да се движа и да намеря начин да вкарам Съншайн там, където някой, който го е грижа за него, ще може да ходи всяка неделя и да му носи цветя. Не е нужно да знам къде са, стига да са на сигурно място и само ти да го знаеш.
	— Хрумна ми къде да ги скрия, Бен – възкликна Фелипе. В гласа му се долавяше нотка на паника. – Това са много пари. Не искам да ги изгубиш по моя вина. Не и след всичко, което си направил, за да ги скриеш.
	— Не се притеснявай – успокои го мъжът. – Няма да се провалиш. Ще измислиш някое сигурно място. И запомни, нямаш право да ги пипаш. Нито цент от тях.
	— Никога няма да ти причиня подобно нещо – увери го момчето. – Ти си ми приятел, а аз не крада от приятелите си.
	— Нямах това предвид – каза Бен. – Ти си почтен, иначе не бих ти доверил толкова пари. Съншайн ще дойде пак, ще търси плячката. Полицията също, както и бандюгите, които преследват Чарли. Кварталът е малък и новините се разпространяват бързо, особено когато става дума за пари. Ако се разчуе, че едно бездомно момче се е сдобило с много пари, всички ще започнат да те търсят. Така че не пипай парите и не споменавай за тях пред никого. Пред абсолютно никого. Разбра ли?
	— Ясно, Бен – отвърна Фелипе. – Разчитай на мен.
	— Когато му дойде времето, след около две години, ще ме намериш и ще ми донесеш парите – продължи Бен. – Не всичките – половината.
	— А другата половина? Какво да правя с тях?
	— Използвай ги, за да уредиш живота си, ето какво. – Бен погледна момчето, бършейки кръвта от очите си, за да вижда по-добре. – Намери си дом и започни начисто, колкото се може по-далече от тук. Не прави глупости. Давам ти много пари, но нямаш представа колко бързо могат да се стопят готовите пари и да отидат в нечий друг джоб. Използвай ги разумно.
	На Фелипе му трябваха няколко секунди, за да осмисли плана. Още не можеше да повярва, въпреки че нямаше причина да смята, че Бен го пързаля и ще го измами. Той винаги се бе отнасял добре с него, предлагаше му храна срещу няколко часа работа в заведението – да измие мръсните чинии и да забърше пода на стаите за почивка. Но имаше нещо, което не беше както трябва: суров тип като Бен Мърфи да помоли бездомно момче да скрие парите от Чарли Съншайн и неговата банда? Фелипе беше поласкан, че Бен му има доверие, но всичко се случи твърде неочаквано.
	Ако някой се опиташе да вземе парите, той нямаше да ги опази, особено ако Съншайн го спипаше, и то не с голи ръце.
	— Защо избра мен? – попита. – Не сме нито близки, нито кръвни роднини. Да, приятели сме, но съм сигурен, че имаш доста по-близки от мен хора. Мога още утре да избягам, без да ти се обадя, и чак след две години да разбереш, че съм изчезнал. Поемаш голям риск, като ми даваш толкова много пари.
	— Избрах те, защото си тук точно в този момент – обясни Бен. – Никой от познатите ми не е до мен,       когато съм ранен. Ти се случи тук. Това те поставя на първо място в краткия ми списък. А и трябва да разкарам парите оттук веднага. Де да имах време да измисля по-добър план, но нямам. Така че съм принуден да се обърна към теб, да разчитам на теб да скриеш парите. Ако не искаш да се замесваш, просто кажи и ще намеря друг начин да се оправя. Но решавай веднага, бързо. 
	— Няма да те изоставя – не се притеснявай. – Фелипе запали лампата над бара, която хвърли неонова светлина в сумрачната стая. – Трябваше да ти кажа, че съществува и такъв вариант, но никога няма да постъпя така с теб.
	— Не се тревожа – увери го мъжът. – Дори и най-малко съмнение да имах, че може да ме прекараш, щях да си стоя тук да ми изтече кръвта, да умра и да отнеса тайната за парите в гроба. Ако чух добре – загубих доста кръв, но мисля, че чух правилно – включваш се в играта. Значи ставаме партньори.
	— С теб съм, Бен. – Фелипе стисна ръката на собственика на бара. Въпреки че беше пребит и беше изгубил доста кръв, ръкостискането му беше все още силно и момчето знаеше, че е имало момент, когато тези ръце са действали много по-твърдо. – Ще сложа парите на сигурно място, което ще знам само аз.
	— Добре тогава. Сега вече можеш да се обадиш на „Бърза помощ“, щом толкова искаш. След това вземи парите и изчезни, преди да е дошъл някой.
	— Когато намеря къде да ги скрия – рече Фелипе, – ще ти кажа.
	— Предупредих те, че никой не бива да знае – скара му се Бен. – Включително и аз.
	— Не искаш ли да знаеш къде са? Ами ако избера неподходящо място?
	— Ще бъде огромна грешка – отговори Бен. Сега гласът му бе по-строг. Говореше по-ясно. – По-скоро за теб, отколкото за мен. Освен това няма нужда да знам къде са. Единственото, което трябва да знам, е къде си ти. Мисли за себе си като за карта, момче. Моята карта.
	Фелипе погледна Бен, кимна, а после се изправи и се пресегна за телефона, който беше под бара.
	— В коя болница искаш да те закарат? – попита той с гръб към кървящия мъж.
	— Всяка болница, в която има лекари, ще свърши работа – отвърна Бен Мърфи. Той държеше трите пакета с парите и ги гледаше с лека усмивка на лицето.
	 
	 
	 
	ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Дженифър излезе първа от „При Чичино“, италиански ресторант в Ийстчестър, в който три часа обядваха с Ломанто.
	— Предполагаше се, че просто ще обядваме – каза тя през рамо, докато вървеше към служебната кола, паркирана на алеята за коли зад сградата – а не че ще забравим да си тръгнем от ресторанта.
	— Според мен точно затова вие, американците, умирате толкова млади. – Той си сложи черни слънчеви очила. Спря се за малко, коленичи уж да вдигне чорапа си, но всъщност искаше да погледне в страничното огледало на една паркирана кола. Тъмносивият седан, стар модел, все още беше на паркинга отсреща, двигателят работеше, в него имаше двама мъже, единият зад волана, а другият отзад, облегнал рамене на затворения. прозорец. Ломанто забеляза колата още в ресторанта, докато поздравяваше собственика за голямото разнообразие и отличната храна. Хвърли един поглед на колата, прие питието, предложено му от собственика, и видя, че Дженифър завъртя очи от скука и недоумение. Предположи, че двамата мъже са професионални убийци, които имаха за цел да ликвидират или него, или Дженифър, а не крадци, готови да ограбят ресторанта. Беше рано, оборотът сигурно беше твърде малък и не си заслужаваше труда. Пък и пладнешки обир, макар и на тази тиха уличка, щеше да привлече вниманието на хората. Ломанто изключи и възможността двамата мъже да са изпратени да ги следят и да докладват за всяка тяхна стъпка на този, който ги е наел и им е платил. Ако беше така, двигателят на колата нямаше да работи през цялото време, докато с Дженифър бяха в ресторанта. Според него тази акция целеше да убият някого, а мишената по всяка вероятност беше самият той. И ако двамата наемни убийци си изиграеха добре козовете, щяха да стеснят района и да стрелят по тях. Това можеше да стане само на тясната алея, преди с Дженифър да стигнат до колата, а Ломанто имаше по-малко от минута да направи своя ход.
	— Всеки ден ли обядваш толкова обилно? – попита Дженифър, все още с гръб към него. – Ако питаш мен, няма начин да го правиш всеки ден, без да заприличаш на Джон Гудман.
	— Кой е Джон Гудман? – попита той. – Някой твой колега ли?
	Той се обърна и видя, че задните фарове на колата се приближават към тях. Те излизаха от паркинга на заден ход, за да направят обратен завой и да тръгнат по Уайт Плейнс Роуд. Ако дадяха пълна газ, щяха да пресекат улицата, докато светофарът още не е светнал червено. Ченгетата щяха да имат само няколко минути на разположение, колкото да стигнат до колата, спряна      на ъгъла на препълнената с коли алея между един контейнер за боклук и нов лексус.
	— Актьор е – отговори Дженифър. – Страхотен актьор, но е доста закръглен.
	Тя се обърна, щом чу свирещите гуми на идващата кола. Седанът с четири врати пресече кръстовището с висока скорост и влезе в алеята за коли на ресторанта. Дженифър погледна Ломанто, който я хвана за ръката и я издърпа към себе си, а после и двамата изтичаха към необозначената кола.
	— Мини между колата и стената – извика й той. За пръв път говореше без абсолютно никакъв акцент. – И ако имаш резервен пистолет, няма да е лошо да ми го дадеш.
	— Ти говориш английски? – учуди се тя, минавайки покрай багажника на колата. Опита да се промъкне покрай гладката стена. – Искам да кажа истински английски. Не онези глупости, които ми пробутваш цял ден.
	— Всъщност говоря четири езика – поправи я той с гръб към стената, а коленете му бяха опрени във вратата на полицейската кола. – Хайде да обсъдим това по-късно. Сега обаче ми трябва пистолет.
	Дженифър се поколеба. Колата идваше към тях с пълна скорост, шофьорът се бе насочил право към колата им. Пътникът на задната седалка се опитваше да се прицели в тях с деветмилиметров пистолет. Тя извади служебното си оръжие от кобура на кръста си, залегна точно срещу Ломанто и се прицели в резервоара на идващата към тях кола.
	— Противоречи на правилата – каза, без да го поглежда. – Мога да си навлека големи неприятности, ако ти позволя да се доближиш до пистолет.
	— И двамата може да умрем, ако не го направиш – напомни й той. – Ти решаваш, детектив. Но действай бързо.
	 
	* * *

	Арман Кастиони и братовчед му Джордж следяха колата на Дженифър откакто с Ломанто се отбиха в бара в Източен Бронкс.
	— Този тип сигурно се е побъркал, че въобще влезе в онова заведение – беше отбелязал Арман. – Държи се така, сякаш въобще не му пука кой притежава бара и в чия територия навлиза.
	— Може пък наистина да не знае – предположи братовчед му. – Може просто да е жаден.
	— Може някой ден и сам да започнеш да схващаш някои неща. Не, този тип с нещо е притеснил шефовете, за да ни наемат да го очистим.
	— Мадамата с него е готина, не мислиш ли? – попита Джордж. – Винаги съм смятал, че жените-полицайки са обратни, но тази не ми прилича на лесбийка.
	— Не се самозалъгвай, братовчеде – рече Арман. – Половината добре изглеждащи жени на този свят, ако не и повече, обичат да „плуват в плитките води на езерото“. Казвам ти го от собствен опит.
	— Жалко, ако е вярно.
	Те последваха необозначената полицейска кола до Ийстчестьр и спряха в една уличка срещу малък ресторант със сини гипсови стени. Арман паркира колата и остави двигателя да работи, а климатикът бе включен до дупка.
	— Това ченге знае как да си живее живота – раздразнено отбеляза. – Първо на бар, а сега на ресторант. Полицаите в Неапол са доста добре, ако се съди по този техен колега. Обзалагам се, че всичко е за сметка на полицията. Не би похарчил и цент за когото и да било. Мадамата е платила сметката.
	— Той пък сигурно е избрал кой филм ще гледат, след като се наобядват – каза Джордж.
	Арман погледна братовчед си и поклати глава.
	— Няма да има време за кино. Нито пък за каквото и да било друго. Ще го ликвидираме, щом излезе от ресторанта. Планът е идеален: влизаме в алеята от едната страна и излизаме от другата. Ще го убием и ще се върнем на пътя за по-малко от две минути, далеч от местопрестъплението. Премести се отзад и се приготвяй. Щом се появят, ще действаме.
	Джордж се наведе напред, огледа тясната уличка с формата на полумесец, която не беше оживена.
	— Посред бял ден е – отбеляза. – Ако някой ни види, всичко отива по дяволите. Защо не изчакаме следващата им спирка? Може тогава вече да се е стъмнило.
	— Страхуваш се, че някой ще ни види ли? – попита Арман, опита се да скрие гнева и решителността в гласа си. – Огледай се. Тук е като пустиня. Седим в колата по-дълго, отколкото ти си прекарал в училище, и единствените хора, които видяхме, бяха един старец с проходилка и откачената му медицинска сестра. Освен това всичко ще е приключило, преди някой да е видял нещо. А сега зареди пистолета си и бъди точен, когато стреляш.
	— Бъди спокоен, братовчеде – каза Джордж. – Точната стрелба е единственото нещо, в което ме бива, а и ставам все по-добър и по-добър. Ти гледай да караш с постоянна скорост, а аз ще се погрижа за ченгето.
	— Трябва да убиеш и двете ченгета – предупреди го Арман. – Ако убиеш само италианеца, все едно си свършил работата наполовина.
	— Нали не тя е мишената.       – Джордж вдигна поглед от пистолета, който държеше в ръка. – Ако е така, не съм разбрал.
	— Прав си, тя не е мишената. Тя е очевидец. И то от най-опасните. Очевидец с полицейска значка и белезници. Преди две минуси се тюхкаше, че ще извършим убийството посред бял ден, а сега не ти пука, че ще те види жена, която може да те вкара на топло за доста време, и се колебаеш да застреляш и нея.
	— Мислех, че трябва да застрелям само полицая от Италия – започна да се оправдава Джордж. Погледът му шареше от братовчед му към врата на ресторанта. Знаеш как побеснява Силвестри, когато не вършим точно това, което ни е наредил. Искам да направим това, което искат от нис. За доброто и на двама ни.
	— Да убием и двете ченгета – каза Арман. – Това е редно да направим за доброто на теб, и на мен.
	Ломанто опря пистолета на капака на служебната кола и се прицели в шофьора, насочил се към тях. Дженифър без особено желание му бе дала резервния си служебен пистолет, какъвто носеха повечето полицаи. 
	— Ако се наложи да застреляш някого – каза му – постарай се да го направиш с един куршум. Не е редно аз да нося този пистолет със себе си, какво остава за теб.
	— Ще поема шофьора – заяви той. – Умът му работеше трескаво. Опитваше се да прецени създалата се ситуация, да предвиди всеки един от четирите сценария, които можеха да се разиграят в следващите няколко минути. – Ти се заеми с убиеца. Прицели се вляво от шофьора. Важното е не да го застреляш, а да му попречиш да използва пистолета си срещу нас. Но това ще стане само ако го уцелиш.
	— Гледай си твоя човек. – Беше облегнала гърба си на стената и опряла крака в колелото на колата си. – Насочил се е право към нас. Ако не спре, ще ни смажат.
	— Ще ни прегазят, независимо дали ще ги застреляме или не – уточни Ломанто. – Щом ти дам знак, стреляш колкото се може по-бързо, гледай да си точна, и веднага се отдръпваш от пътя на колата. С малко късмет, когато всичко приключи, ще можем да ходим.
	— Защо пък ти ще ми даваш знак? – попита Дженифър. – Защо знака не дам аз?
	Той й хвърли един поглед, а после насочи вниманието си към колата, която вече беше на по-малко от десет метра от тях.
	— Защото съм ти гост – обясни. – А с гостите си човек не бива да се държи грубо.
	Два куршума се забиха в стената над главите им. По раменете им попада прах и малки парченца мазилка, а убиецът на задната седалка се прицели и стреля по тях.
	— Не бързай – каза Дженифър. – Не искам да те притискам да правиш нещо, за което не си готов.
	— Сега! – извика Ломанто.
	Двамата изстреляха по три бързи изстрела, а после излязоха от скривалището си зад необозначената полицейска кола. Дженифър падна по корем върху купчина големи пликове за смет. Ожули коленете си на чакълестата настилка. Ломанто от другата страна се стовари с цялата си тежест върху задния капак на паркирания лексус, дясното му рамо пое по-голямата част от удара, пистолетът му се изплъзна от ръката и излетя чак в средата на алеята за коли. И двамата погледнаха в една посока, когато чуха силния удар на двете коли – разхвърча се метал, отвориха се въздушните възглавници, въздухът се изпълни с бял дим.
	Дженифър първа се изправи на крака и предпазливо се приближи до колата, която връхлетя върху тяхната, вдигна спусъка на пистолета си и се приготви да го използва, ако се наложи. Опита се да надзърне в колата, пълна с дим. На задната кожена седалка лежеше мъж, чието лице бе покрито с кръв, тялото му беше неподвижно. Тя погледна шофьора, който бе отпуснат върху кормилото, а главата му бе покрита със стъкла от счупеното предно стъкло, ръцете му бяха отпуснати встрани, целият беше в кръв. Тя видя, че Ломанто стои от другата страна на колата и се опитва да отвори задната врата, за да види дали убиецът е жив. Тя се приближи до колата, вдигна оръжието си, готова да стреля, в случай че мъжът на задната седалка нападне Ломанто. Около тях вече се бяха насъбрали хора, които искаха да разберат какво става.
	— Трябва веднага да повикаме линейка – каза й Ломанто. – Този е още жив, но няма да издържи още дълго, ако не му се окаже медицинска помощ.
	Дженифър извади мобилния си телефон и отиде при събралите се.
	— Това е местопрестъпление – обясни им. – Трябва да се отдръпнете и да не се приближавате.
	— Кои са тези мъже? – попита един сервитьор. – В катастрофиралата кола?
	— Хора, които едва ли бихте искали да познавате – обясни им тя, обърна се с гръб към тях и се обади на колегите си да изпратят подкрепление, а после и на „Бърза помощ“.
	Ломанто се отдръпна от димящата кола, взе пистолета си и отиде при Дженифър, която се бе облегнала на задната стена на ресторанта.
	— До три-четири минути ще са тук – каза му тя. – Повиках „Бърза помощ“ за мъжа на задната седалка и се обадих на моргата да дойдат да откарат шофьора.
	— Искаш ли да ти върна пистолета? – попита Ломанто.
	— Задръж го, поне засега – каза тя. – Кой знае, и други твои приятелчета може да се появят изневиделица, и да ни изненадат.
	Ломанто кимна и пъхна пистолета в колана си.
	— Справи се много добре – похвали я той и погледна през рамо смачканата кола. – Уцели с два куршума и беше на косъм да уцелиш и с третия.
	— Аз съм ченге, или забрави тази подробност? – поклати глава Дженифър. – Затова имам два пистолета и полицейска значка, а ти не.
	Тя го погледна, беше загрижена от факта, че се опитаха да ги убият, а това я изнервяше доста. Беше твърде ядосана, за да зададе на капитан Фернандес смислени въпроси за Ломанто, когато й бе поставил задачата да му бъде „ бавачка“. Побърза да го сметне за поредното ченге от чужбина, което се нуждае от човек с шофьорска книжка, за да го разкарва из града. Беше излязла нацупена от кабинета на капитана. Опита се психически да се подготви за седмица, в която щеше да обикаля града. Тази сутрин оправда най-лошите й очаквания. Но сега нещата коренно се бяха променили – участваха в престрелка, един човек бе убит на предната седалка на колата си, а един наемен убиец лежеше в локва кръв на задната седалка, ранен от два куршума, изстреляни от Ломанто. И всичко това само защото едно ченге от Неапол с по-силен нюйоркски акцент от нейния, се беше качило на самолета и се бе върнало у дома в Ню Йорк.
	— Ранена ли си? – попита я той и плъзна поглед покрай нея, защото пристигаха линейката и патрулката от местния участък с пуснати сирени. Вратите и на двете коли се отвориха още щом влязоха в паркинга.
	— Добре съм – отвърна младата жена и погледна двамата фелдшери, които се затичаха към димящата кола. – Но ние с теб трябва да си намерим тихо и спокойно местенце, където да поговорим за случващото се. Мислех си, че съм наета за твой екскурзовод. Но след това, което се случи, май имаш нужда по-скоро от бодигард.
	— Защо смяташ, че знам повече за тези двамата от теб – попита Ломанто. – Не знам почти нищо за теб. Може да са искали да убият теб.
	— Разправяй ги тия на някой друг. – Дженифър се отдръпна от стената, застана точно срещу Ломанто и го погледна сърдито. – Ти пръв ги забеляза, което за мен означава, че си очаквал някой да прати хора след нас. Сякаш беше подготвен, просто не знаеше кога и откъде ще дойде ударът. Такива неща не се случват на ченге, което е дошло за няколко дена да посети старите си приятели от квартала, а на ченге, което разследва нещо. Може би изчезването на племенницата ти, не знам. Но ако мислиш да продължаваме да работим заедно и занапред, и да разговаряме един с друг, трябва да знам истината.
	Ломанто я изгледа втренчено, без да каже нищо. През по-голямата част от кариерата си гледаше да избягва да работи с партньор, предпочиташе да разследва даден случай сам, с неговото си темпо, като оставяше заподозреният и самото престъпление да диктуват разследването. Когато все пак се наложеше да работа с друг детектив в Италия или пък с колеги от Ню Йорк или Лондон, пак намираше начин да се измъкне и да се разходи сам. Обикаляше тъмните улици на различни градове, и познати, и такива, в които стъпваше за пръв път, опитвайки се да предвиди ходовете на престъпника, който преследваше. Вярваше, че най-добрите ченгета са самотниците, тези, които не зависеха нито от нуждите на семейство, нито от недостатъците и прищевките на една сериозна връзка. Но когато погледна Дженифър Фабини, когато се взря в очите й, които, щом заблестяха от гняв, я правеха още по-красива, стигна до заключението, че или трябва да й се довери, или да отиде при Фернандес и да го помоли да я освободи от ангажимента да го пази. Това щеше да накара капитана да намери някакво средно положение между приятелството им и отговорностите в работата си. Ломанто щеше да се окаже натясно и нямаше да може да си избере заместник на Дженифър, ако се стигнеше дотам. В правомощието на Фернандес беше да ограничи действията му, можеше да се стигне дотам да го затвори в най-евтината стая на най-близкия до управлението хотел, докато приключи издирването на племенницата му. Не можеше да си позволи да си губи времето да чака Фернандес и Бартони да си говорят по телефона, да стои затворен в задушното управление, докато двамата полицаи решат какви действия ще му позволят да предприеме. Щом се налагате да има партньор в Ню Йорк, по-добре това да е нахъсаната млада жена, която се бе втренчила в него с ръце, скръстени на гърдите.
	— Слушаш ли ме? – попита тя, в думите й се долавяше раздразнение. – Или вече си мислиш какво да си поръчаш за вечеря?
	Ломанто й обърна гръб и огледа мястото зад тях, където се бяха скупчили група полицаи. Двама униформени и екип детективи оглеждаха трупа на предната седалка на колата, а фелдшерите от „Бърза помощ“ внимателно изваждаха ранения от задната врата. Екип криминалисти снимаха местопрестъплението и снемаха пръстови отпечатъци.
	— Ако и при вас процедурата е като в Италия, ще ни се наложи да говорим с всички тези хора и да отговаряме на въпросите им поне час-два – отбеляза той. – А после, предполагам, че ще ни отведат в управлението, където ще ни задават още въпроси.
	— И аз така си представям нещата – призна Дженифър, оглеждайки местопрестъплението. – На всичкото отгоре стрелбата стана извън границите на града. Тук нямам полицейски права, а за теб е абсолютно сигурно, че ги нямаш. А това означава, че ще трябва да отговаряме на ченгетата, които може да не са така дружелюбни, както момчетата в Бронкс.
	— Хвърли цялата вина върху мен – каза й той. – И се опитай да разбереш колкото се може повече за мъжете в колата – дали са местни бандити, или са наети само за тази работа. Колкото повече знаем за тях, толкова по-добре ще планираме следващия си ход.
	— А как ще обясним незначителния факт, че пистолетът в ръката ти, с който уби шофьора, по случайност е мой? – попита тя. Все още не беше наясно какви са истинските му намерения.
	— Паднал е от кобура ти, когато си се ударила в стената – каза Ломанто. – Аз съм го взел, а ти, имайки предвид напечената ситуация, не си могла да ми попречиш, без да рискуваш живота и на двама ни.
	— Много те бива – каза тя. – Лъжите излизат от устата ти по-бързо, отколкото куршумите от пистолета ти. Предполагам, че не ти е за пръв път.
	— Всички добри ченгета, които съм срещал, са и добри лъжци – отвърна Ломанто. – Обикновено точно те нарушават правилата и имат съвсем основателна причина за това.
	— Поемам огромен риск. – Дженифър се приближи още повече до него, почти шепнеше. – Най-лошото, което може да ти се случи, е някой да ти връчи самолетен билет за Рим и да те закара до летището. Но ако спипат мен, ще чистя кучкарниците на полицейските кучета, докато се пенсионирам. Преди да се съглася да си сложа главата в торбата, трябва да знам в какво точно се забърквам.
	Ломанто сложи ръка на рамото й.
	— Ако искаш да ти се доверя – опита се да й вдъхне увереност, – ти също трябва да ми вярваш.
	Дженифър погледна над рамото на Ломанто и видя двамата детективи да идват към тях – единият бе жена в светлосиня блуза с къс ръкав, а другият – по-възрастен от нея мъж в износено карирано сако, по плешивата му глава имаше капчици пот.
	— Ще те прикрия – каза му. – Но ако номерът не мине и ме оставиш аз да опера пешкира, следващият път, когато се видим, ще бъда с пистолет в ръка, насочен към теб.
	— Не бих казал, че е най-романтичното предложение, което някога съм получавал – леко й се усмихна Ломанто. – Но ще бъда пълен глупак, ако го отхвърля. Ще те оставя ти да се оправяш с Уил и Грейс, а след това и с колегите ти от „Вътрешно разследване“, когато отидем в управлението. Ако успееш да ги убедиш във версията ни и ни се размине, обещавам да ти кажа всичко, което те интересува.
	— А капитана? – попита тя. – Той ти е приятел, но е мой шеф и със сигурност ще е ядосан, като разбере.
	— Ако наистина ми е такъв добър приятел, нито ти, нито аз ще имаме проблеми – увери я Ломанто.
	— А ако не е?
	— Тогава не само ти ще чистиш кучкарниците на полицейските кучета – каза й и се обърна към двамата детективи. – Ще бъда до теб.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Пийт Роси отпи няколко големи глътки от висока стъклена чаша с еспресо и начупен лед. На лицето му сякаш имаше маска, изразяваща безразличие. Той седеше срещу Силвестри и слушаше възрастния мъж, който го информираше за провалената акция в Ийстчестър, при която един от наемните убийци беше загинал, а другият бе в болница на командно дишане, между живота и смъртта. Роси беше научил много неща от строгите мъже, които бяха наети да го обучават как точно действа Камората. Най-важното правило за един съвременен, модерно мислещ бос бе да не показва каквито и да било емоции извън кръга от най-приближените му хора. Роси се учеше от донове, влиятелни като баща му и отмъстителни като легендарния Карло Робуто, жесток човек, който контролираше улиците на Неапол повече от двайсет години. Роси бе променил тези правила така, че да отговарят на неговия характер, и сега му бяха като втора природа.
	Много добре осъзнаваше слабите си места, това, че е твърде избухлив. Понякога ядът му се стоварваше върху всеки, който му се изпречеше пред погледа. Вместо да преодолее този недостатък, той се научи да го контролира, да го проявява, когато на него му е изгодно, за да засили, а не да отслаби позициите си. Рядко говореше пръв, независимо дали ставаше дума за делова среща или за неофициална семейна сбирка. Беше се научил да гледа на ежедневието си като на дълга игра на покер, при която останалите играчи се интересуват само от картите, които държеше в ръката си.
	— Това е то. – Силвестри допи скоча си с лед. – Поехме риска и изпратихме двама аматьори, надявайки се да извадят късмет и да изпълнят задачата. Сгрешихме. Сега единият е мъртъв, а другият е с единия крак в гроба, така че няма опасност да ни навреди.
	— Те знаят ли кой ги е наел, могат ли да свържат станалото с нас по някакъв начин? – попита Роси. Той остави еспресото с лед на стъклен поднос, като внимаваше да не капне върху лъскавата повърхност на бюрото му от дъб.
	— Нямат ни най-малка представа. Свързаха се с нас чрез трети човек. Срещнах се с тях само веднъж на неутрална територия и уредихме плащането. Казаха, че ще използват собствените си оръжия и че имат план за действие. Никой от нашите хора не ги е виждал и не би ги познал дори да ги види мъртви на моравата пред дома си.
	— Онзи, който е в болницата – каза Роси, – какви са шансовете му да се оправи?
	— Ако питаш мен, хлапето си беше хахо още преди да го прострелят – отвърна Силвестри. – Ще е напълно неадекватен, и то ако въобще оцелее.
	— Не ми се вярва да оживее – гласът на Роси бе решителен и категоричен. – А ти?
	— Не – отвърна Силвестри осъзнавайки, че донът не изказва мнението си, а изразява един факт. – Следващия път ще ни е още по-трудно да се справим с него. – Трябва да изчакаме два-три дни, преди да опитаме пак. Да се поуталожат малко нещата. Може пък да имаме късмет и на колегите му от тукашната полиция да им писне от него, също като на нас, и да го изпратят отвъд океана.
	— Той няма да се съобрази с тяхното решение – възрази Роси и се отпусна в кожения си стол. Облегна глава назад. – Не би и трябвало да го направи. Няма да си тръгне без момичето. Което значи, че няма да си замине, докато не разбере къде е и кой я е похитил.
	— Колко време ще му отнеме според теб?
	— Не много. Спира го това, че тук свободата му на действие е ограничена, но Ню Йорк е негов дом, както и Неапол, и той го познава много добре. Трябва да прояви малко повече въображение, за да се сети къде е момичето, а това никога не е било проблем за него. Приспособява се към всякакви ситуации. Ако животът му е поел в друга посока, спокойно е можело да стане като мен, да е бил обучаван от същите хора, които обучаваха и мен.
	— Използваме племенницата му като стръв, така ли? – попита Силвестри. – Държим я тук, за да го примамим?
	— Той вече се хвана на въдицата – нетърпеливо отвърна Роси. – Дойде в Ню Йорк. Точно както искахме. Дотук беше лесно. Да го убием обаче ще е доста по-голямо предизвикателство. Това ще е твой приоритет. Прехвърли ангажиментите си на някой друг и се заеми лично с тази задача. Очаквам да завърши успешно.
	Силвестри погледна своя дон и кимна. Беше член на Камората от дълги години и осъзнаваше важността на тази заповед, изречена доста категорично, нещо, което Роси не правеше често. Семейството на Пийт Роси бе понесло доста лични загуби и в пари, и в човешка сила вследствие на енергичните действия на Ломанто в Неапол и в Ню Йорк. Десетките „клонове“ на огромния концерн, който беше пълен господар на престъпния свят и в двата града, също бяха понесли големи загуби, но, изглежда, се задоволяваха да ги приемат като част от цената, която трябва да платят, за да си въртят бизнеса. Нямаха желание да губят време, сили и средства да преследват без никакъв успех едно самотно ченге. При Роси обаче гневът и раздразнението не се дължаха само на загубата на хора и пари. Той беше прекрачил критичната доловима граница и нещата бяха станали лични, нещо, което всички велики донове от миналото се бяха опитвали да избягват на всяка цена. А сега с тази заповед и Силвестри бе поставен на „фронтовата линия“.
	— Няма да те разочаровам – каза той възможно най-убедително. – Ченгето от Неапол ще се качи в самолета за Италия само в ковчег.
	Пийт Роси втренчи поглед в Силвестри, изражението му беше строго и решително, както в началото на разговора им. Взе чашата си с айс еспресо и отпи голяма глътка. Обгърна с пръсти студеното й дъно.
	— Не си първият, който му се заканва – изрече. – От петнайсет години се бори с организацията ни и досега никой не е успял да го вкара в гроба. Няколко човека почти успяха, но повечето се провалиха.
	— Най-напред ще се погрижа за нашия човек в болницата. – Силвестри отново долови значението на неизречените думи на дона. – След това нашият приятел от Неапол ще се радва на цялото ми внимание.
	— Надявам се да не си изгубил желанието си за победа – намекна му Пийт Роси. – Заради мен, но най-вече заради теб самия. – След това стана, бутна стола си назад и бавно излезе от кабинета.
	 
	* * *

	В болничната стая бе сумрачно. На желязна поставка висеше система, а в ъгъла, до спуснатите щори, беше поставен телевизор. Младият мъж в леглото спеше, очите му потрепваха, по лицето му се появяваше гримаса всеки път, когато отворените рани го заболяваха. Главата му беше превързана, в средата беше избила кръв, точно на мястото, зашито, за да бъде затворена дълбоката вертикална рана, която получи, когато се удари силно във вратата на колата. Преди шест часа го вкараха в операционната, където лекарите работеха бързо, с хладнокръвна прецизност, за да извадят двата куршума, заседнали в гръдната кухина. След двучасова операция и голяма кръвозагуба успяха да извадят всичко, с изключение на най-малките парченца. Когато лекарите излязоха от операционната да се измият и да хвърлят изцапаните хирургически престилки, бяха спокойни, че са направили всичко по силите си за малкото време, с което бяха разполагали, но в същото време бяха реалисти и осъзнаваха, че техните усилия само щяха да отложат неизбежното.
	— Ако има късмет да посрещне утрото – каза един хирург на медицинската сестра, която вървеше до него, – това означава, че сме си свършили работата повече от добре.
	— От години не съм виждала пациент да губи толкова много кръв – призна тя. Все още не можеше да се съвземе, въпреки че имаше над десетгодишен стаж като операционна сестра. – За малко да почине от кръвозагуба, докато го сложим на операционната маса.
	— Какво му се е случило, защо е тук? – попита лекарят. Той свали маската и хирургическите ръкавици и ги хвърли в син метален контейнер.
	— Престрелка с полицията – отвърна медицинската сестра. – Поне това коментираха помежду си хората от „Бърза помощ“, когато го докараха.
	— Все така става – каза хирургът. – Особено през последните няколко години.
	— Какво искате да кажете?
	— Извършвам най-добрите си операции върху престъпници – обясни й той. – Това е загуба на умения, усилия и време.
	 
	* * *

	Вратата бавно се отвори и млад мъж в бяла престилка влезе в болничната стая. На главата си носеше синя шапка, а на гърдите му висеше хирургическа маска. Кафявите му мокасини не издаваха шум по студения под. Младежът застана до леглото и се наведе над раненото момче, чиято мечта бе да стане гангстер, но така и нямаше да навърши двайсет години. Обърна се и взе една възглавница от зеления стол вляво от леглото. Хвана я с две ръце и я постави върху нараненото лице на Джордж Костиони. Задържа я няколко минути, като натискаше с цялата си тежест, търпеливо изчака и малкото живот, който бе останал, да си отиде от тялото на наемния убиец. Щом се увери, че мъжът, който лежеше в леглото, вече не заплашва никого, върна възглавницата на стола, извади системата от ръката на починалия пациент и отстъпи три крачки назад. Посегна към колана си, отмести престилката и извади деветмилиметров пистолет със заглушител. Насочи го към трупа в леглото и изстреля два куршума – един в гърдите и един в затвореното дясно око. Тялото подскочи и пак падна на леглото. От пресните рани рукна кръв.
	— Съжалявам, Джордж – каза младият човек, прибра пистолета в кобура и си тръгна.
	 
	* * *

	Гаспалди се бе настанил в едно сепаре в дъното на празния китайски ресторант. Отпи от чая, докато дебелият човек успее да се напъха в сепарето.
	— Винаги ли закъсняваш толкова? – попита го Гаспалди, по-скоро от любопитство, отколкото защото бе ядосан.
	— Според моя часовник закъснявам само с десет минути – оправда се дебелакът. – За мен това е направо постижение. Ако трябва да си призная, направо е невероятно. Освен това не чух да крещиш, че става дума за спешен случай.
	Гаспалди се опита да не се засмее, а само се усмихна. Позволяваше на много малко хора, с които работеше, да му говорят с тона, с който го правеше дебелакът, но с годините беше свикнал с него и в повечето случаи не обръщаше внимание на неуважението, което му засвидетелстваше. Освен това малко хора от тези, с които работеше, изпълняваха възложените им задачи толкова добре и с такава коравосърдечност. Гаспалди беше положил огромни усилия да подготви и да убеди другите членове на семейство Роси, че един ден ще имат възможността да подкрепят или да заменят дебелия човек, който досега не беше намерил повод да изпълни подобно хладнокръвно деяние. Дебелият не се беше провалял в нито една от поставените му задачи, винаги довеждаше нещата до успешен край. Имайки предвид колко много желаеше Пийт Роси главата на Ломанто, щеше да постъпи адски глупаво, ако се беше обърнал към някой друг. Съдбата на ченгето от Неапол скоро щеше да се намира в ръцете на дебелака.
	— Гладен ли си? – попита го Гаспалди. – Искаш ли да си поръчаш нещо, преди да говорим по същество.
	— Умирам от глад – призна дебелият мъж. – Толкова съм гладен, че бих изял цял вол. Но, убий ме, не бих хапнал от това, което тук наричат храна.
	— Поръчай си супа. Всеки може да готви супа.
	— Тези хора слагат морски котки във всичко – каза дебелият. – Включително и в супата. По-късно ще хапна нещо в ресторанта на Марио. Там поне знам какво готвят.

 	— Тогава да говорим по същество – предложи Гаспалди. – Какво точно знаеш?
	— Искате да се отървете от някакво ченге – отговори едрият мъж. – Опитали сте веднъж, но не сте успели. Изглеждали сте като пълни аматьори.
	— Ще получиш пълната информация на обичайното място. Проучи я внимателно два-три дена, а после изпълни задачата както ти намериш за добре. Стига да ни отървеш от този проблем.
	— Това важи ли и за човека, който е с него, ако има такъв? Той е чужденец. Нашите полицаи не изпускат от очи ченгетата, които им гостуват, треперят косъм да не падне от главите им. Трябва да знам дали мога да убия и пазача му, ако се наложи.
	— Не ми пука, дори лично шефа на полицията да го води до тоалетната – отвърна Гаспалди. – Гръмваш и него. Разкарай всеки, който се изпречи на пътя ти. Ние ще се оправим, ако след това възникне какъвто и да било проблем.
	— Какво можеш да ми кажеш за това ченге? – попита дебелакът. – Имам предвид нещо извън информацията, която ще получа по-късно.
	— Добро ченге е – каза Гаспалди. – По-добро от всяко друго, с което сме имали работа досега. Нямам предвид, че стреля добре, въпреки че и в това си го бива. Искам да кажа, че е много умен и хитър. Планира ходовете си, обмисля нещата отвсякъде, обича да е наясно с какво се захваща. Не очаквай да го завариш неподготвен. Това няма да се случи. Не и с него.
	— Защо въобще е дошъл тук? – попита едрият мъж. – Защо не си стои в Италия да арестува мъже, които потупват дебелия задник на някоя италианка.
	— Негова роднина е изчезнала – поясни Гаспалди. – Дошъл е да помогне при откриването й. Все още не знае кой я е отвлякъл и защо, но е прекалено умен и съвсем скоро ще се досети.
	— Отвлекли са я, за да го подмамят да дойде тук ли? Или говорим за два различни случая?
	— Това не те засяга. Ако беше важно за теб, досега да съм ти го казал. Казах ти всичко, което трябва да знаеш.
	— Не се разбрахме за цената – поправи го едрият човек, ядосан и раздразнен, че трябва да си тръгне от празния ресторант и да излезе в горещината навън.
	— Както винаги – отвърна Гаспалди. – Плюс пари за разходите.
	— Не е достатъчно. Тук не става дума за избягал стар хитрец, който се крие в някой от негърските квартали на Лонг Айлънд, мислейки си, че никога няма да търсим там, още по-малко него. Става дума за ченге, което води след себе си един куп главоболия, един от който е, че ще получа смъртна присъда, ако ме спипат.
	— Той е италианец – каза Гаспалди. – Убийството му не се наказва с тежка присъда тук, в САЩ, поне не такава, каквато би трябвало да те притеснява.
	— Ченгето си е ченге, няма значение от коя страна е печатът в паспорта му – отбеляза дебелият мъж. – А това прави задачата рискована. За да поема този риск, който ще ми коства много време, а може би и живота ми, ще искам двойно от обикновено и средства за триседмична ваканция на някое топло място.
	Гаспалди допи чая си и помаха на келнера, който стоеше в ъгъла на салона със скръстени ръце.
	— Това са доста пари – каза на дебелия и проследи с поглед келнера, който идваше към масата им. – Много повече, отколкото сме ти давали досега. Като имаш предвид, че трябва да убиеш само един човек.
	— Доколкото си спомням, вие ме потърсихте. Ако искате да си намерите някого, който ще ви вземе по-евтино, моля, вие решавате. Казах ви цената си и няма да отстъпя от нея.
	Гаспалди подаде сгънатата двайсетдоларова банкнота на келнера и с жест отказа квитанцията.
	— Задръж рестото – каза му той. Изчака момчето да вземе празната чаша и каничката и му кимна в знак на благодарност. После отново насочи вниманието си към дебелия мъж. – Ще ти дам колкото искаш. Само свърши работата. Не бива да се провалиш. По-вишестоящи хора от мен ще следят за това. Ако се провалиш и останеш жив, ще похарчим повече пари, за да променим това. Чуваш ли добре какво ти казвам?
	— Знаеш как работя – отвърна дебелакът. – Не вземам и цент, преди да изпълня поставената ми задача. Ако ченгето се окаже наистина умно или ако извади късмет и остане живо, твоите хора няма да похарчат и петак. Така че си спести лекцията за някой новобранец. Това не е първата ми „мокра“ поръчка. А и не смятам да е последната.
	— Тогава всичко е в твои ръце. – Гаспалди се измъкна от сепарето. – Това е всичко.
	— Радвам се да го чуя – отвърна дебелакът. – Най-сетне ще се измъкна от тази дупка и ще отида да ям свястна храна.
	— Въпреки всичко мисля, че супата щеше да ти хареса – каза Гаспалди, докато отиваше към бялата табела „Изход“, поставена до тъмната гардеробна. – Жалко, че не я опита.
	 
	* * *

	Фелипе Лопес излезе от апартамента на сутерена и хвърли малко найлоново пакетче в кофата за смет до извитата черна желязна порта. Изкачи двете стъпала, отключи резето, отвори вратата, излезе на тротоара пред четириетажната сграда. Все още беше доста рано, но си личеше, че и днешният ден ще бъде много горещ. На улицата имаше само един човек, който тичаше за здраве, преди да е станало горещо. Фелипе бръкна в задния джоб на скъсаните си дънки, за да се увери, че сгънатата двайсетдоларова банкнота, която госпожа Клер Самюелс му даде преди малко, е там. Вече две години й правеше услуги. Започна да й помага, когато съпругът й Елиът почина в хола на двустайния им апартамент, в който живееха под наем. Не й трябваха много неща: мляко, сок, яйца, около двеста и петдесет грама шунка и хляб бяха нещата, за които го изпращаше до магазина и с това преживяваше.
	Наминаваше да я види два пъти в седмицата, обикновено в сряда и неделя, изхвърляше боклука и й носеше пощата, хвърлена пред заключената врата. Често го канеше да закуси с нея, ядяха сандвичи, пиеха сок и гледаха новините по MSNBC. Рядко разговаряха, предпочитаха мълчаливо да се наслаждават на компанията си, но когато го правеха, през повечето време говореше госпожа Самюелс. Разказваше му какъв е бил градът едно време, когато той още не е бил роден.
	Тогава кварталът бил пълен с новопристигнали емигранти, които горели от нетърпение да сложат свой почерк върху новите си домове. Разказваше му за съпруга си Елиът, колко здраво работел в местната пералня, в която пералните машини и големите сушилни работели по дванайсет часа на ден. В джобовете на късата кафява престилка, вързана на кръста му, винаги имало монети от по четвърт долар. Тя бавно поклащаше глава, говореше на пресекулки, очевидно изпитваше болка при спомена за парите, които съпругът й бе прахосал на конни залагания и на ежеседмичната игра на карти в задната стаичка на магазина на Джакомо.
	— Можехме да имаме хубава голяма къща – казваше тя на Фелипе. – Като онези на Или Авеню. Може би кола и пари в банката за почивка. Вместо това Ели притежаваше само пералнята си и куп дългове. А когато почина, хората, на които дължеше пари, дойдоха да си ги искат от мен, отнеха ми и пералнята. Накараха ме да подпиша документите в кухнята.
	— Защо просто не отказахте? – попита Фелипе. – Дълговете са били на съпруга ви, не ваши.
	— Ако го бях направила, и аз щях да съм мъртва – отвърна тя. – А пералнята така или иначе щеше да премине в техни ръце.
	Когато не се сещаше за квартала от едно време и провалените мечти на съпруга си, госпожа Самюелс разказваше на Фелипе за градове в Европа, за които бе чел само в книгите, и за ястия, за които дори не беше чувал, камо ли да ги е опитвал. Спомняше си детството – била сираче, подмятана от семейство на семейство, докато накрая попаднала в приют в Солерно, Южна Италия, ръководен от монахини. Една седмица преди да навърши осемнайсет, се запознала с нейния Елиът в едно местно кафене. Срещата им била уредена от неговите родители и майката игуменка на манастира. Госпожа Самюелс разказваше как се е чувствала, когато се преместила в чужда страна, в непознат град, намерила си работа като шивачка в едно шивашко ателие в центъра. Родила трима сина, преживяла ужасни лета без вентилатор или климатик, а през зимата се отоплявали на газова готварска печка.
	Фелипе обичаше да слуша разказите й, докато пиеха чай, телевизорът работеше, а навън съседите посрещаха новия ден. Тя никога не го попита за неговия живот, как се бори сам без дом и семейство, а и той не говореше много за себе си. Тя бе разбрала това, което трябваше да знае за Фелипе от хазяина си Луис, мускулест, куц човечец, който я убеди да се довери на момчето и да го допусне в дома си, за да й помага, да й пазарува, да й прави услуги и да я спаси от самотата. Никога не бе канила Фелипе да пренощува на дивана до препълнената с книги библиотечка, чиито летви бяха увиснали от тежестта на стари издания, които така и никой не бе прочел, без значение колко лошо беше времето навън и колко леко бе облечено момчето. Той никога не я бе молил да остане, нито пък й се сърдеше, че не го кани.
	Приемаше отношенията им такива каквито са, благодарен за времето, което прекарваха заедно, за парите, които му плащаше. Не искаха нищо един от друг, бяха доволни всичко да си остане така както в деня, когато се запознаха.
	Фелипе никога не открадна нещо от госпожа Самюелс. Беше имал предостатъчно възможности да открадне сребърните прибори, да рови в кутията за бижута, която тя държеше скрита под нощното шкафче до леглото си, дори да изнесе малкия телевизор при редките случаи, когато жената заспиваше, докато слушаше сутрешните новини. Но никога не го направи и ако някой го попиташе защо, той нямаше да може да му отговори. Харесваше възрастната жена, но харесваше също и собственика на кварталния магазин, обаче през всичките тези години бе откраднал достатъчно стока от него, че да го докара до фалит. Може би защото беше прекалено лесно да откраднеш от човек, който притежава толкова малко неща, които би могъл да задигнеш. Или пък защото крадеше само храна и дрехи. А може би причината бе в това, че не искаше да разочарова старата жена, която сякаш очакваше твърде много от него. А той не желаеше да я разочарова.
	Фелипе имаше доверие на госпожа Самюелс и не можа да се сети за по-сигурно място от апартамента й, където да скрие парите, които му даде Бен Мърфи. Беше сигурен, че дори и да намереше трите пакета, тя нямаше да си ги присвои – щеше да му задава въпроси, но парите щяха да бъдат на сигурно място. На никого от приятелите и познатите му нямаше и през ум да му мине, че той има толкова много пари. А и дори да притиснат Мърфи до стената, на никого нямаше да му хрумне, че са у Фелипе. Дори и да се досетеха или пък ако Мърфи се огънеше под натиска, те щяха да търсят къде ли не, но не и в сутеренния апартамент на една стара вдовица. Съпругът й отдавна беше починал, от десетки години бе изгубила връзка с приятелите си, а тримата й сина бяха загинали трагично. Да остави трите пакета с парите зад томовете за Шерлок Холмс бе все едно да ги остави в банков сейф. Сега, пъхнал ръце в предните джобове на дънките си, на Фелипе му оставаше само да остане жив още две години, за да вземе половината от парите.
	 
* * *	Паола вървеше покрай гъстия жив плет, опипваше пътя си в тъмното до задната врата. Избягваше прожекторите, монтирани в земята, които ярко осветяваха задната част на имението на Роси. Когато над имението се здрачи, успя да излезе през малкото прозорче в стаята с изглед към градината. Спусна се по малък дървен покрив, а после, използвайки водосточните тръби, за да пази равновесие, се придвижи много внимателно по ръба на каменната къща. Озова се в градината едва два часа, след като избяга от стаята си. Скри се от видеокамерите, монтирани от двете страни на високата метър и осемдесет желязна порта, която се отваряше или с ключ, или с електронна фотоклетка. Беше опряла гръб в острите ръбове на тухления зид, изграден покрай имението. Хвана се здраво и се закатери нагоре. Острите ръбове прорязаха коленете и ръцете й. Около нея цареше тишина и тъмнина, двупосочната улица беше пуста. Нямаше представа къде се намира и в каква посока трябва да тръгне, след като прескочи оградата. Знаеше само, че когато се озове от другата страна, ще бъде свободна.
	С големи усилия се изкачи на зида, краката й бяха порязани и кървяха, кожата на дясната й ръка бе разкъсана, дланите и на двете й ръце бяха наранени. Тя се обърна назад и погледна къщата. В няколко стаи все още светеше, високите дървета скриваха по-голямата част от сградата. После й обърна гръб и скочи от близо два метра, надявайки се, че долу има трева и шубрак. Тупна долу, един розов храст одраска лявата й буза, а тръните покрай оградата заплашваха да разкъсат кожата й до кръв. Няколко минути лежа така да си поеме дъх, очите й бяха затворени, навред цареше тишина и мрак. Беше уморена, навсякъде я болеше, беше уплашена, сега беше съвсем сама. Беше готова да тръгне по тъмния криволичещ път, надявайки се до зазоряване да намери помощ. Изправи се на крака, поизтупа листата и тревата от дрехите си, опита се да не обръща внимание на болката от охлузванията и драскотините и тръгна в тъмното.
	 
	* * *

	Пийт Роси бе проследил всеки неин ход от кабинета си, седнал в големия си кожен стол. Стената над главата му бе пълна с видеомонитори, които следяха имението от всеки възможен ъгъл. Усмихна се, когато видя момичето да се катери по оградата и да скача от другата страна.
	— Никой не може нито да влезе, нито да излезе от тук – обърна се той към слабия мъж, който стоеше зад него. – Така каза, когато инсталира оборудването. И че ще спя в по-голяма безопасност от президента на САЩ. Спомняш ли си, Крис.
	— Да – отвърна Крис Романо. – Това, което казах тогава, все още е в сила. Не се оставяй това, което виждаш, да те заблуди, шефе. Да не забравяме, че я оставихме да избяга. Ако искахме да пипнем хлапето, можехме да го сторим по всяко време – от момента, в който излезе от стаята, до мига, в който прескочи оградата.
	Роси отклони вниманието си от мониторите, погледна Романо и се усмихна.
	— Много добре се справи – призна. – Съмнявах се, че ще успее да слезе от покрива. Има куража, въпреки че сигурно е много уплашена от подобен ход. Повечето деца, ако въобще се решеха да избягат, щяха да го направят посред бял ден, за да виждат накъде отиват. А това девойче бяга посред нощ, когато смята, че никой не го наблюдава.
	— Изпратил съм трима души да я следят пеша – обясни Романо. – А по-надолу на разклона, чакат две коли, готови да тръгнат, в която и посока да поеме тя. Където и да отиде, те ще бъдат до нея.
	— Да се покажат само ако възникне някакъв проблем – нареди Роси и отново погледна мониторите, на които сега се виждаха само жив плет и дървета. – Не искам нищо лошо да се случи на това момиче. Тя не е мишената, само примамката.
	— В часовника й е вградено проследяващо устройство, в случай че я изпуснат от поглед дори за миг. Ще я открият за секунди.
	— Ами ако си свали часовника? – попита Роси. – Или го изгуби? Тогава какво?
	— Сложил съм резервно устройство в чантичката, която носи на кръста си – обясни Романо. – И трето в лампичката на дясната й маратонка. Може да изгуби едно от тези неща, дори две, но не и трите.
	— Надявам се да си прав. Трябва да успеем. На всяка цена.
	— Смятате ли, че ще го намери? – попита Романо. Той беше двайсет и пет-шест годишен, красив като манекен – с изсечени черти на лицето, мургава кожа, гъста черна коса и черни очи. Беше отгледан от Камората. На шестгодишна възраст обеднелите му родители го заведоха при местния дон в Неапол и се заклеха, че ще му изплатят парите, които му дължат. Изпратиха го в САЩ и го настаниха в семейство, което живееше в богатия квартал Уестчестър Каунти, Ню Йорк. Учи в най-добрите частни училища, където му беше дадена възможност да покаже способностите си, които в неговия случай бяха в областта на електрониката. След колежа започна работа при Пийт Роси. Назначиха го за отговорник на системите за сигурност на всички предприятия – легални и нелегални. Романо бе направо магьосник в поставянето на проследяващи детектори на места, където никой досега не смяташе, че е възможно да се поставят. Направи първия си удар, когато сложи миникамера в сутиена на една секретарка, която дължеше пари на семейството. Накараха я да им осигури тайните планове за предстоящото сливане между две големи финансови институции. Записът, показан на шефовете на въпросните предприятия, позволи на семейство Роси да измъкне милиони долари и от двете страни в замяна на мълчанието им, освен това поискаха и част от евентуалната печалба от сливането.
	— Или тя ще намери него, или той нея – каза Роси на Романо. – Както и да се случи, ме устройва.
	— Още утре ще знам къде е ченгето – потвърди специалистът. – Трябва ми малко време да се добера до колата, до стаята му, до полицайката, с която се движи. Щом това стане, ще знаем къде отива дори преди него самия.
	— Може би – Роси не беше толкова уверен, колкото младежа, който стоеше от дясната му страна. – Не си първият, който смята, че е с две крачки пред това ченге. Много други са имали същото чувство. Всички те са или мъртви, или в затвора за толкова години, че се молят някоя сутрин да не се събудят. Сега ние сме се заели с тази задача. Трябва да я доведем до успешен край. Така че нека проявим нескромност и самоувереност, след като всичко приключи, а не преди това.
	Романо кимна с глава, беше наясно, че не бива повече да предизвиква нещата.
	— Не разчитам на никого – каза той. – Лично съм се заел с тази задача. За да съм сигурен, че всичко е направено както трябва. Би трябвало утре или най-късно вдругиден ченгето да се появи на записите от скритите камери.
	— Дръж Силвестри в течение на всяка стъпка – нареди му Роси. – Той също работи по случая и не искам да си правите мръсни номера. Нека нещата да са ясни и всеки да знае какво прави другият.
	— Ще го държа в течение на най-важните събития – с раздразнение отвърна Романо. – Както винаги досега. Но нали знаеш какво е отношението на Силвестри към моята работа. Той е адски старомоден, смята, че това оборудване е за боклука. И каквото и да кажа, направя или му покажа, няма да промени мнението му.
	— Изясни си тези неща с него, не с мен – с досада отвърна Роси, – само искам и двамата да си вършите работата. Ще се отърва от това ченге и не ми пука кой ще трябва да умре заедно с него. Независимо дали е от негова страна или от моя. Така че се стегнете и действайте.
	— Ами ако ми попречи? – попита Романо. Усети, че сега има идеалната възможност хем да впечатли шефа си, като убие ченгето, хем да се отърве от вътрешния човек, който му пречеше да се издигне в йерархията на Камората. – Имам предвид Силвестри.
	— Ще ти кажа това, което казах и на него – заяви шефът му. – Разчисти пътя и свърши работата. Ясно ли се изразих?
	— Абсолютно – отвърна младежът.
	 
	 
	 
	ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Ломанто вървеше по една оживена улица в квартала, в който някога бе живял, разглеждаше претрупаните витрини на магазините и променената обстановка. Беше към края на един дълъг ден, изпълнен с много трудни въпроси, на които не беше намерил задоволителни отговори. Капитан Фернандес и Дженифър биха „поели удара“ и отговориха на въпросите на екипа детективи, които бяха дошли чак от Уестчестър със задачата да разпитат две ченгета, които се бяха осмелили да стрелят и да убият човек на тяхна територия, а след това и на „търсачите на истината“ от отдел „Вътрешни разследвания“ към Нюйоркската полиция. Не веднъж бе попадал в подобни ситуации и бе наясно, че е най-добре да си мълчи, да отговаря само с кратки изречения и да се прави на „ни лук ял, ни лук мирисал“. С Дженифър се придържаха към историята, която измислиха, и двамата признаваха само неоспоримите факти, избягваха, доколкото бе възможно, да коментират причините за случилото се пред малкия ресторант. След като разпитващите си прибраха записващата апаратура и си тръгнаха, доволни, че са събрали доста информация за един ден, Ломанто и Дженифър трябваше да застанат пред разгневения Фернандес.
	— Наговорихте сума ти глупости, за да се измъкнете от хората на „Вътрешни разследвания“ – каза той, наливайки си четвърта чаша черно кафе за деня. – Но сега ми кажете цялата истина. Ако чуя и една лъжа, лично ще ти закарам задника на летище „Кенеди“.
	— Научи ли нещо за наемните убийци? – попита Ломанто. – Не искам да гадая кой ги е наел.
	— Шофьорът е местен тип – отвърна капитанът. – Средна ръка играч, но с големи амбиции. Поел е огромен риск. Твоето убийство е щяло да впечатли шефовете му и да го включат в играта.
	— Кой му е поставил тази задача? – попита Дженифър.
	— Може да е всеки от шефовете на Камората. – Фернандес отпи от кафето си. – Бих заложил на Роси, понеже последните арести на Джан в Неапол им струваха доста. А и се славят с това, че от време на време дават някоя роля на местните; не рискуват нищо освен клюки.
	— И няма никаква информация за племенницата ми? – обади се Ломанто.
	— Засега сякаш е потънала вдън земя. Няколко избягали деца онази вечер бяха намерени мъртви близо до бариерата за пътна такса „Джърси“, но никое не отговаря на описанията на племенницата ти. Всички свободни хора от управлението работят по случая. Ако е някъде в града, ще я намерим – и то скоро.
	— И сега какво ще правим? – попита Дженифър, седнала срещу капитана, ръцете й бяха скръстени на скута, приличаше по-скоро на невинна колежанка, отколкото на полицай. – Имам предвид ние двамата.
	— Зависи – отвърна Фернандес. – Дали ще ми кажете истината за престрелката. Дали Джан ще ми каже какво е намислил да прави. И дали ти все още искаш да участваш във всичко това. Може би ще е по-добре за кариерата ти, а дори и за живота ти, да се оттеглиш още сега. Ще те разбера, ако го направиш.
	— Днес имаше престрелка. – Тя поглеждаше ту Ломанто, ту капитана. – Искам да участвам, за да разбера защо бях принудена да вкарам един човек в интензивното. И още повече да узная защо той искаше да вкара мен в моргата.
	Капитан Фернандес седеше на стола си, вдигнал крака върху бюрото и сложил ръце зад тила си.
	— Сега е твой ред, Джан – подкани той Ломанто. – Време е да ни кажеш какво става.
	— Не крия нищо от вас. – Той се обърна с гръб към двамата и погледна оживената служебна стая през стъклените стени на кабинета. – Иначе нямаше да съм тук и да търся отговори. Също като вас и аз съм в неведение. Може би разликата е, че аз имам някаква идея кой стои зад атентата срещу нас, но е само предположение.
	— Искаш да ми кажеш, че не си сигурен защо онези нещастници се опитаха да те премажат, след като сте се наобядвали? – попита Фернандес. – Не забравяй, Джан, че разговаряш с мен.
	— Знам, че са от Камората – леко сви рамене Ломанто. – И ти си го знаел още щом си чул за инцидента, а Дженифър много скоро щеше да се досети. Но това не ни дава предимство пред тях, просто означава, че знаем с кого си имаме работа. Освен това кой друг би стрелял по ченге от Неапол?
	— Тогава трябва да са знаели, че си тук – отбеляза капитанът. – И сигурно са били наясно, че ще дойдеш. Необходимо е време да наемеш хора, да изработиш план и да го задействаш. Тези работи не стават току-така, за една нощ. Така че още преди да се качиш на самолета, за да напуснеш Италия, те вече са разговаряли по телефоните и са организирали удара си срещу теб.
	— Значи са знаели защо идвам – каза Ломанто. – Това вади племенницата ми от списъците с избягали от къщи тийнейджъри.
	— И къде точно попада тя? – попита Дженифър.
	— В ръцете им. Точно както подозираше Бартони.
	— Трябва ли да запомня това име? – поинтересува се младата жена.
	— Само ако го опознаеш по-добре – отвърна той.
	— Обадих се на Джейкъбс и Ривера – съобщи Фернандес. – Ръководители са на най-добрите екипи в отдел „Убийства“. Ще ти е нужна помощ, а по-добри от тях няма.
	Ломанто забеляза разочарованието на Дженифър, тя сви устни, стисна зъби, в очите й блесна гняв.
	— Не съм дошъл тук да ти казвам какво да правиш – обърна се той към капитана. – Ти си човека с нашивки на пагоните, не аз и уважавам чина ти. Дойдох при теб като при приятел. И като такъв те моля да оставиш нещата такива каквито са. Нека ние с Дженифър се заемем с този случай. Тя познава града, а аз – врага. От друго не се нуждаем. Още две ченгета, колкото и да са добри, само ще ни пречат. А нито ние, нито ти, искаме това.
	— Съгласна ли си? – Фернандес посочи с пръст Дженифър.
	— Да, сър – отвърна тя. – Съгласна съм.
	— Преди известно време искаше да те освободя от тази задача – припомни й той. – Каза ми, че си готова да вършиш какво ли не, доколкото си спомням. А сега, вие двамата сте по-близки от Луси и Рики. Винаги ми е било чудно докъде могат да те доведат хубав обяд и престрелка.
	— Искам да помогна да открием момичето – отвърна Дженифър, вперила поглед в шефа си. – И онези, които са я отвлекли. Само това, нищо повече.
	Фернандес се облегна назад и отмести поглед от двамата детективи. Не каза нищо, няколко минути остана замислен, а Ломанто и Дженифър просто чакаха.
	— Ще ви покрия – най-после изрече, – доколкото ми позволяват силите. Но ако нещата излязат извън контрол, ако започнат да се появяват трупове и от общината ме притиснат, ще направя това, което трябва. Само такава помощ мога да ви предложа. Като капитан и като приятел.
	— Тогава приемаме – каза Ломанто.
	 
	* * *

	Ломанто седеше с чаша еспресо и зяпаше препълненото заведение на Делгардо.
	— Това място май не е ремонтирано от времето, когато бях дете – каза. – Стените и тогава бяха жълти.
	— Ще го ремонтирам, когато преценя, че има нужда, не по-рано – отвърна Кармайн Делгардо. – Когато Микеланджело изрисувал Сикстинската капела, не побързал да излезе да купи няколко литра „Бенджамин Мур“ и да мине втора ръка боя, прав ли съм? Не, оставил рисунките, без да ги пипа. Същото правя и аз с това заведение.
	— Не си давах сметка, че се намирам на свещена земя. – Джанкарло отпи от кафето. – Щях да се облека по-официално.
	Делгардо сложи дългосвиреща плоча на „Сюприймс“ върху прашния диск на стар грамофон и внимателно намести игличката на първата песен.
	— От няколко дена си в града – каза той, а мелодичният глас на Даяна Рос изпълни малкото заведение, – а вече се опитаха да те очистят. Или не съм чул правилно?
	— Какво друго си чул? – попита Ломанто и остави празната чаша на тезгяха до купчина дъвки без захар.
	— Че спокойно можеш да участваш в предаването „Най-търсения мъж на Америка“. Представяш ли си колко наемни убийци ще хукнат след теб. Ще съм в по-голяма безопасност, ако се намирам в центъра на Багдад, отколкото ако ме видят с теб.
	— А за племенницата ми? Какво се говори за нея?
	— Играят странна игра. Хората на Камората я отвлякоха, но го разгласиха на всички. Викат те да отидеш и да си я вземеш. Използват я като фалшив заек на състезания за кучета. Готови са на всичко, само и само да те спипат.
	— И какво трябва да направя според теб? – Ломанто си взе пакетче дъвки.
	Делгардо тръгна по централната пътека в малката сладкарничка. Беше висок, гъстата му бяла коса бе сресана назад, а бялата му брада беше оформена и добре поддържана. Носеше кремава широка риза с къс ръкав и сив памучен панталон, чиито ръбове можеха да порежат някого. Имаше ясни сини очи, бледа бяла кожа и голяма татуировка на змийска глава на дясната ръка. Беше доверен човек, който десетилетия беше оцелял в незаконния бизнес, доверявайки се само на хората, за които бе сигурен, че биха си послужили с куршуми, ако думите не свършат работа.
	— Няма значение какво мисля аз – отговори. – Вече си взел решение, иначе нямаше да дойдеш при мен. Знам, че и в Италия продават дъвки и че не ти е домъчняло за кльощавия ми задник. От което следва, че искаш да знаеш кога, къде и най-вече кой е на твоя страна и кой не е.
	— Идвали ли са при теб?
	— Въртя по-голямата част от бизнеса си с Камората – заяви възрастният човек. – И работим чудесно заедно. Няма никакво значение дали ме харесват или не. Важни са парите, които се въртят.
	— Когато започна да действам, ще те потърсят – отбеляза Джанкарло. – За да научат какво точно знаеш. Ще се постарая да не се навъртам наоколо, но по-старите членове на Камората знаят, че сме приятели.
	— Това си е мой проблем. Аз само въртя бизнес с тях, не съм част от организацията им. И преди сме се спречквали, но съм все още тук. Могат да дойдат и да питат каквото си искат. Може това, което чуят да им хареса, а може и да ги ядоса. И в двата случая няма да си загубя съня.
	— Ще имам нужда от оръжие – заяви Ломанто. – И достатъчно амуниции, за да го направя както трябва. Каквото и да стане, с мен или с плана, ще се погрижа да си получиш парите.
	— Нямам финансови проблеми – изрече приятелят му. – А и не за пръв път поемам твоя товар. Но искам да ти дам един съвет в замяна на безплатна доставка на дрога.
	— Една добра лекция винаги може да ми бъде от полза.
	— Ще ти го кажа по-мило – започна Делгардо. – Сега си в Ню Йорк, готов да започнеш игра, чиито правила не са ти съвсем ясни. Не си в добрия стар Неапол, където познаваш всички играчи с полицейски значки, тези, на които можеш да се довериш, и онези, които не стават за това. От доста време не си идвал тук и работата, която си дошъл да свършиш, в Неапол не значи нищо. Би трябвало да го знаеш по-добре и от мен. В момента според мен пипаш на сляпо, като Стиви Уондър.
	— Не те бива да утешаваш смъртноболен човек – каза му Ломанто. – Би трябвало да поработиш малко върху това. Например да разкажеш някой виц, преди да кажеш на пациента си, че ще умре.
	— Сега не е моментът да говорим със заобикалки – възрази Делгардо. – Тези хора са претърпели тежки загуби по твоя вина и желаят да си отмъстят. От личен опит знам, че обикновено постигат целта си, особено ако го искат толкова много. Ти си добро ченге, сигурен съм. Ако не беше така, още преди години щях да присъствам на погребението ти. Но винаги се захващаш с подобни задачи сам и някой ден ще пострадаш.
	— Този път имам партньор – обясни му Ломанто, но предпочете да не му казва кой е.
	— Дано да е като робота, който яде куршуми от филма „Терминатора“. Друг няма да ти е от голяма полза.
	Джанкарло извади сгънат лист хартия от джоба на ризата си и го подаде на Делгардо:
	— Мисля, че това е всичко, което ми трябва. Ако смяташ, че съм пропуснал нещо можеш да го добавиш.
	Приятелят му разгърна листа и прегледа прилежно написания списък.
	— Първите три неща мога да ти ги доставя още тази вечер – заяви, – следващите три – утре, късно следобед. А за последните две трябва да проверя и тогава ще ти кажа. Ако имаме късмет, ще ги получиш вдругиден. Ако не са те гръмнали дотогава.
	Италианецът отвори разхлопаната дървена врата, от която се излизаше от заведението.
	— Може би си заслужава да ме убият тогава – погледна Делгардо през рамо. – Само за да ти направя напук.
	Ломанто мина покрай надземната част на метрото на Източна двеста трийсет и осма улица и се запъти       към един апартамент на първия етаж на Бойд Авеню.       Заваля проливен дъжд. Вдигна яката на тънкото си кожено яке и продължи да върви под навесите на магазините. Последва силен гръм и ярка светкавица и дъждът се усили. Той се пъхна в първата отворена врата, която му се изпречи пред очите – между пицария с капаци на прозорците и малък магазин за дамско бельо. Облегна гръб на пощенските кутии, наредени на стената и прокара ръка през гъстата си коса. Стъклената врата към фоайето беше открехната, а домофонът отдавна не работеше. Ломанто я отвори       и бавно влезе вътре. Коридорът бе тъмен, осветяваше се само от една двайсет и пет ватова крушка в дъното. Отиде до стълбите и се отпусна на напукания цимент. По ръбовете на стъпалата бяха изрисувани вече избледнели цветя. Облегна се назад, пое си дълбоко въздух, наслаждавайки се на шепота и миризмата в сградата. От малките задушни апартаменти се чуваха приглушени разговори, телевизионни шоуигри и сапунени сериали. По това време на деня вкъщи си бяха или пенсионери, или безработни, или хора, които се приготвяха за нощна смяна в някое от близките заведения. Косата на Ломанто беше мокра, по яката на якето му капеше вода. Той затвори очи и облегна глава на стената. Беше му студено, беше гладен и уморен. Трескаво анализираше сегашното си положение. Следващият ход беше негов и нямаше намерение да остане безучастен. Трябваше бързо и без много шум да събере колкото се може повече информация, а после да удари едно от главните убежища на Камората – или едно от заведенията, което след като затвори, се превръщаше в място за хазарт, или някой от клубовете, който им носеше половината седмична печалба от търговията с наркотици. Това щеше да е нещо като отмъщение за опита за покушение срещу него пред ресторанта и като знак към колегите му от нюйоркската полиция, че не е готов да си събере багажа и да се прибере у дома. В същото време трябваше да разбере точно коя от фамилиите на Камората е отвлякла племенницата му и къде я държат. Все още смяташе, че тя е само примамка, за да го накарат да дойде, и няма да й сторят нищо лошо, но започваше да изпитва съмнения, понеже похитителите не се бяха свързали с него. Ломанто знаеше, че не може да си позволи да направи погрешен ход.
	Той отвори очи, щом чу шума, който идваше зад стълбището, но не помръдна. Опъна крака и се отпусна, но бе нащрек, докато слушаше шумоленето на дрехи и тиха, сподавена кашлица. Погледна наляво и видя, че по стената се плъзга прегърбена сянка. Тя сгъваше дрехи и ги слагаше в нещо, което приличаше на малък сак. После сянката се изправи, излезе от тъмното и отиде във вестибюла. Беше около петнайсетгодишно момче, което мина покрай стълбището. На рамото му висеше найлоново пликче, беше навело глава, готово да излезе навън и да се изправи срещу следобедната буря.
	— Ако почакаш още двайсетина минути, ще си спестиш едно намокряне до кости – обади се Ломанто. – Ако излезеш сега, ще попаднеш в разгара на бурята.
	Момчето, Фелипе Лопес, се обърна и погледна мъжа, седнал на стъпалата. Не го беше виждал преди, май не беше наемател тук, въпреки че и по облеклото, и по поведението приличаше на човек от този квартал – седеше спокойно, без да го е грижа за нищо, сякаш мястото му е точно тук.
	— Дъждът ще намокри мен, а не вас – сви рамене Фелипе. – След като седите тук на сухо, не виждам какво ви засяга, че аз ще се намокря.
	— Заведението на Едуардо на същото място ли си е? – попита Ломанто доста непринудено. – До химическото чистене на Двеста четирийсет и първа улица?
	— Няма причина да се мести – отвърна момчето. – Винаги е пълно с хора. В събота идват дори от другите квартали да обядват там.
	— Е, ако все още готви така, че да си заслужава да изгориш един резервоар бензин, за да дойдеш дотук – отбеляза ченгето. Изправи се, без да изпуска момчето от очи. Очакваше следващия му ход. – Храната при Едуардо е по-добра отколкото в някои ресторанти в Италия.
	— Не знам – отвърна Фелипе. – Никога не съм ял там.
	— Защо? – Ломанто стана, опъна гърба си и пораздвижи схванатите си крайници. – Не ти ли харесва италианската кухня?
	— Нямам достатъчно пари – призна момчето. – А според мен на подобни места трябва да си платиш веднага след като се нахраниш.
	— А сега гладен ли си?
	— Аз съм гладен по всяко време на деня – изрече Фелипе.
	— На мен ми се ядат печени миди и може би пълнени раковини. – Ломанто се приближи до момчето, което стоеше до входната врата. – А мразя да се храня сам. Така ще поръчам повече храна, ако сме двамата.
	— Обикновено не ям с непознати – обясни Фелипе. – Това никога не е добра идея.
	— Аз също. – Ломанто държеше входната врата отворена, очакваше момчето да мине. – Не бива да им се доверява човек. Ресторантът е на цели седем пресечки от тук, което значи, че трябва да тичаме в проливния дъжд. Който стигне пръв, запазва маса и поръчва виното. Ако си ти, поръчай червено вино и да е „Брунело“.
	— Ами ако отида там, а ти не се появиш? – попита Фелипе и пристъпи няколко крачки във вестибюла, вперил поглед в мъжа. Навън дъждът беше толкова силен, че сигурно причиняваше болка, ако си под него. – Ще съм поръчал бутилка вино, която сигурно струва повече от мен самия.
	— Ако стане така, поне ще знаеш – отговори Ломанто, бавно пристъпи, готов да тича бързо по улиците на Източен Бронкс.
	— Какво да знам?
	— Че съм от непознатите, на които не е трябвало да вярваш. – Джанкарло се усмихна на момчето, обърна се и изтича в проливния дъжд към ресторанта и вкусния обяд.
	 

	* * *

	Още ядяха предястието си – Ломанто си бе поръчал скара от сепия, скариди, змиорка и различни видове миди, а за гарнитура – салата от домати и червен кромид лук, а Фелипе излапа една пържола-пизайола, картофено пюре с чесън и порция мариновани сини домати. Бяха успели да се доберат до ресторанта в проливния дъжд, като прескачаха големите локви и се пазеха от минаващите коли, които пръскаха много вода по тротоарите, като вървяха ту по-близо до сградите, ту по-близо до улицата. Съблякоха мокрите си якета и ги оставиха на младата гардеробиерка с дълъг маникюр, дълга къдрава коса и мила усмивка. Възрастен прегърбен мъж, облечен със смокинг ги придружи до една маса. В ресторанта бе тихо и спокойно, само шест-седем маси бяха заети, повечето клиенти бяха възрастни хора, влезли да се скрият от дъжда и да похапнат топла храна. В ъгъла имаше високоговорители, от които се носеше тиха италианска музика.
	Ломанто поръча на неаполитански диалект на оберкелнера – висок, грациозен мъж, с бяла коса, спокоен и любезен. Той кимна, отбеляза си поръчката, предложи мнението си за избора на вино и се усмихна, когато младото момче поиска кола без лед като начало. Не си казаха нито дума, докато чакаха да им сервират предястието, което се състоеше от плато прясно нарязан салам, прошуто, сопресата и различни видове сирена.
	Ломанто наля в чинията си за хляб зехтин, обилно го поръси с червен пипер и се престори, че не забелязва, когото момчето направи същото. Фелипе пиеше втора чаша кола, а чинията му бе празна.
	— Ти не си оттук, нали? – попита той Джанкарло. – Но се държиш така, сякаш си местен. Каква е истината?
	— Едно време живеех тук – обясни му Ломанто. – Преди много години. Заминах, когато бях приблизително на твоята възраст, защото с майка ми и сестра ми се преместихме в Италия. Но се връщах и тук.
	— За да се видиш с роднините си ли?
	— Не – отвърна Ломанто, дояде предястието си и си наля още вино. – Всичките ми близки са в Неапол. Тук имам само няколко приятели и толкова много врагове, че биха могли да напълнят ресторанта.
	— Затова ли покани мен на обяд?
	— Приятно е да виждаш срещу себе си дружелюбно лице – леко се усмихна италианецът. – По този начин се наслаждаваш още повече на хубавата храна.
	— В Италия храната би трябвало да е още по-добра – предположи Фелипе. – Поне така съм чел в учебниците, а и клиенти в ресторанта на Гуидо са го казвали. Осен това там имаш близки и приятели, така че винаги можеш да намериш някого, с когото да хапнеш, нали?
	— Да – съгласи се Ломанто. Погледът му се плъзна покрай момчето и се спря на една млада двойка, вкопчена в страстна целувка, седнала с гръб към снимка на Неаполитанския залив.
	— Защо тогава би толкова път и дойде чак в Ню Йорк? – попита момчето. – Опитваш се да си върнеш апартамента, в който си живял, или нещо такова?
	— Работата ми налага да се връщам.
	— С какво се занимаваш? Непрекъснато идваш в командировка и си отиваш? И на всичкото отгоре пак не е чак толкова добре платена.
	Ломанто се засмя, вдигна чашата си и бавно отпи от виното:
	— Защо реши, че не изкарвам много пари? Според твоите представи трябва да съм по-богат от Доналд Тръмп.
	— Облечен си с кожено яке, поло и дънки – отвърна Фелипе. – Покажи ми снимка, на която Тръмп се е издокарал с такива дрехи.
	— Може и да се облича по-добре от мен. – Ломанто се облегна назад, щом сервитьорът постави пред него купа с паста, в която имаше брачиола от телешко и свинско. – Но той не може да заповяда на когото и да било да не напуска града за уикенда. Когато съм на работа, аз мога да го направя.
	Момчето постави вилицата си на ръба на купата с паста пене и гъст сос маринара. Бутна стола си назад с няколко сантиметра и сложи дланите си на масата. Впери поглед в Ломанто, тъмните му очи вече не бяха открити и дружелюбни, в тях се прокрадваше страх.
	— Ти ченге ли си? – попита, лицето му не издаваше никакви емоции.
	— Обаче не тук – призна мъжът. – А в моя град, Неапол. Занимавам се най-вече с убийства и наркотърговия. Така че ако не си замесен в подобни престъпления, можеш да си отдъхнеш и спокойно да си довършиш обяда. Опитвам се да си наложа навика да не арестувам хора, с които съм се хранил.
	— А след като се наобядваме?
	— Мислех, че ще се разходим и ще си поговорим – отвърна Ломанто. – Да изгорим поне част от калориите, които погълнахме, и да се опознаем малко по- добре.
	— Няма нужда да си губите времето да ме опознавате. – Фелипе взе вилицата си и започна да рови в чинията, личеше си, че вече се е поуспокоил. – Опитвам се да си нямам вземане-даване с ченгета, независимо от коя страна са.
	— Напълно те разбирам. – Джанкарло си отчупи голямо парче от топлия хляб. – Трябва да внимаваш на кого се доверяваш, особено когато става дума за ченгета. Ще видим как ще потръгне между нас двамата. Ако в края на разходката решиш да тръгнеш по своя път, няма да ти се разсърдя. Очаквам и ти да направиш същото, ако аз пожелая да се сбогуваме.
	— Имаш нещо наум ли? – попита Фелипе, беше обзет от любопитство. Никога не беше прекарвал толкова време с ченге, още по-малко да седи и да обядва с такова. Ломанто му харесваше, пренебрегна инстинктите си на дете от улицата, които го предупреждаваха да бъде нащрек, и се отпусна. Чувстваше се спокоен в неговата компания. Като се изключеше фактът, че носеше полицейска значка, нямаше разлика дали обядва с него или с някой познат от квартала. Само дето ченгето поръча от най-хубавите ястия от менюто.
	— Нямаше ме доста време – рече Ломанто. – Някои неща не са се променили, но атмосферата е различна от това, което беше, когато бях на твоите години. Ако разполагах с повече време, щях и сам да се оправя. Но времето ме притиска, затова няма да ми е излишен информатор. Някой, на когото мога да разчитам, когато спешно ми трябва отговор на някой въпрос.
	— Няма да шпионирам за теб – заяви Фелипе. – Ако това имаш предвид. Не върша подобни неща. А и да посочиш някого с пръст, тук означава смъртна присъда.
	— Не искам това от теб – успокои го Ломанто. – Не ми трябва шпионин. И сам мога да свърша тази работа.
	— Тогава какво ти трябва?
	— Партньор.
	 
	 
	 
	ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Дженифър отпи от студеното фрапучино „Старбъкс“, стъклото на прозореца откъм шофьора беше смъкнато, двигателят на необозначената служебна кола работеше на празен ход. Ломанто седеше до нея и четеше спортната страница на италиански вестник, а на таблото имаше чаша горещо кафе. Беше рано сутринта, но отсега си личеше, че щеше да е поредният горещ и влажен ден в Ню Йорк, ролетките на магазините по Ийст Гън Хил Роуд все още бяха спуснати. Няколко собственици на магазини миеха с маркуч тротоара и гледаха как мръсотията и наносите се отмиват и потичат към канала.
	— За какво си говорихте с Фернандес, след като излязох от кабинета му? – попита младата жена и постави пластмасовата чаша в дупката под радиото. – И не увъртай. Добра или лоша, искам да чуя истината. Имам предвид случилото се вчера, мисля, че имам това право.
	Ломанто остави вестника и взе кафето си. Отпи бавно няколко пъти, пак сложи чашата на таблото и се обърна към Дженифър.
	— Трябваше да реши дали ще вземеш участие в операцията или не – рече. – Дали си достатъчно добра, за да се справиш с това, което ще се случи, както и с разпитите, и разследването, което ще последва. Спомена предимствата ти и слабите ти места.
	— И каква оценка получих?
	— Тук си. И си в играта. Само това е от значение. Поне засега.
	— На нито едно ченге не му е приятно да работи по какъвто и да е случай с упорит партньор – отбеляза тя. – Особено на мен. Трябва да знам дали наистина искаш да сме партньори и да работим по случая, или ще гледаш да се отървеш от мен при първия удобен случай.
	— Не искам друг партньор – призна той. – Няма нищо общо с това дали смятам, че си добро ченге или не. Просто не искам друг колега да пострада. Битката си е моя. Водя я всеки божи ден в Неапол и обикновено го правя сам.
	— Фернандес предложи ли пак на мое място двамата бабаити от отдел „Убийства“? – попита тя. – Джейкъбс и Ривера?
	— И те не са решението на проблема. Дори да ми беше казал, че Франк Серпико си прекъсва пенсията и иска да ми е партньор, нямаше да е от значение. Искам да се справя сам. Нямам нищо против теб или когото и да било друг.
	— Но той не ти позволи – тя повиши глас, за да надвика шума от минаващ автобус.
	— Каза, че или ще работя с партньор, или ми връчва билет за Неапол – отвърна Ломанто. – А аз не съм готов да си ходя.
	— Значи нямаме избор, ще трябва да работим заедно и да се търпим един друг. Колкото и да не ни допада идеята и на двамата.
	— Аз те харесвам и след това, което видях вчера, мисля, че си доста хладнокръвна в работата си на улицата. – Ломанто се бе втренчил в гладкото й лице, наслаждаваше се на острите й черти, ясните очи, устните й – свити или разтегнати, в зависимост от това дали се усмихва или се цупи. – А и не искам да те забърквам в проблеми, които не те засягат. Сега вече не става дума да играеш ролята на „детегледачка“ на ченге от чужбина. Истината е, че нещата никога не са стояли точно така. Става дума за преследване на една престъпна фамилия.
	Дженифър си пое дълбоко въздух и погледна през отворения прозорец.
	— Кога започваме? – попита.
	Той посочи малък магазин за цветя между солариум и бар.
	— Щом цветарят отвори магазина.
	 
	* * *

	Дженифър застана в средата на магазина и се наведе, за да помирише саксия с гардении. Мъжът зад щанда вдигна поглед от купчината книжа, които преглеждаше, и й се усмихна.
	— Мога ли да ви помогна?
	— Току-що изписаха от болницата една моя стара леля – каза младата жена. – Много обича цветята. Търся нещо, което да я зарадва и развесели.
	— Може ли да става? – попита мъжът. – Или е на легло?
	— Има ли значение? – отвърна Дженифър. Не можа да не реагира като ченге. – Става дума за цвете.
	— Да, но то трябва да се полива – обясни мъжът, в снизходителния му тон се долавяше подигравка. – Ако леля ви не може да става, за да бърше листата му, по-добре й купете букет. Независимо дали във вазата има достатъчно вода или не, след три дни така или иначе ще умре.
	Дженифър се отдалечи от гарденията и отиде към щанда. Мъжът свали очилата си и остави настрана документите. Бе висок, добре сложен, с гъста кестенява коса. Имаше извит белег под долната устна и безупречно бели зъби.
	— Ще взема дузина рози тогава – изрече тя. – Жълти. Няма да е зле в апартамента да има нещо, което ще умре преди леля.
	— Сега вече мислите разумно – отбеляза мъжът и се усмихна под тънките си мустачки.
	— Може и да грешите – отвърна Дженифър. – Едно растение нямаше да се отрази толкова сериозно на кредитната ми карта.
	— Щом е за член на семейството – каза мъжът. – Цената е без значение.
	— Нямаше да говорите така – отвърна тя, – ако познавахте леля ми.
	Мъжът излезе иззад тезгяха и отиде до стъклената хладилна витрина, където цветята се запазваха свежи.
	— Ще ви избера най-хубавите, с които разполагам – рече. Леко накуцваше. – Толкова са красиви, че ще накарат и най-лошия човек да се усмихне.
	Дженифър се опря с лакти на тезгяха. Облегна гърба си на ръба му и огледа цветарския магазин.
	— Сам ли работите тук? – Гледаше как мъжа отваря вратичката и взема жълти рози с дълги дръжки.
	Мъжът спря да избира розите, обърна се към клиентката и я погледна строго.
	— Какво ви интересува?
	— Просто се опитвам да поддържам разговор с вас – обясни тя, усещайки, че го подразни. – Не се ядосвайте.
	— Можем да говорим за времето. – Мъжът отново стана мил и любезен. – Винаги върши работа, когато човек иска да си поговори с някого.
	— Можете ли да ми доставите цветята на място? – попита тя. – Леля ми живее на шест-седем преки оттук.
	— Току-що са я изписали от болницата. – Мъжът се върна при тезгяха с дузина рози. – Може би ще й стане приятно цветята да й поднесе човек с красиво лице.
	— Днес започвам нова работа – каза тя – и не ми се иска да закъснея още от първия ден. Леля ми държеше на кариерата, така че ще ме разбере.
	Мъжът кимна и остави цветята на тезгяха. Извади голям лист целофан и го растла върху плота.
	— Картичките са ето там, до рамките – каза той и взе ножиците. – Изберете си, която ви хареса, напишете нещо мило, а аз ще я прикрепя към цветята.
	Дженифър отиде до витрина, пълна с рамки в различни размери, видя рафта с поздравителни картички и избра една, на която имаше усмихнато ангелче. Извади я, отвори я и взе химикалката, оставена върху средната лавица. Написа името си, пъхна я в малък плик, отиде при тезгяха и го подаде на мъжа. Той го закрепи с кламер към прозрачния целофан, в който бяха увити розите.
	— Ще ги доставим между четири и пет часа – рече той. – Щом живее в квартала, както казахте.
	— Апартаментът й е близо до стария театър „Уейкфийлд“ – обясни Дженифър. – В кафява тухлена сграда с много цветя отпред. Веднага след Уайт Плейнс Роуд. На третия етаж. На вратата пише „Розети“.
	— За доставката дължите още пет долара – каза мъжът. – Не го правя лично. Плащам на едно пуерториканче от съседната къща, когато има доставка, напоследък се случва доста рядко някой да поиска тази услуга.
	— Няма проблем – увери го Дженифър. – Добавете го към сметката.
	— В такъв случай дължите четирийсет и девет долара с доставката. Освен ако не искате още нещо.
	— Да, има още нещо – изрече тя. – Но няма да ни струва и цент, нито на вас, нито на мен.
	Мъжът оправи очилата си и я погледна. В очите му не се четеше никаква емоция, беше напълно спокоен.
	— И какво е то? – попита той.
	— Искам да легнете по корем на пода, с разтворени крака и сключени на гърба ръце. – Разкопча якето си, колкото мъжът да види пистолета на кръста й. – Ако обичате.
	Мъжът се изправи с ръце на тезгяха. Бе вперил черните си очи в Дженифър, устните му бяха здраво стиснати.
	— Има места, където влизаш, ограбваш ги и се измъкваш ненаказан, а собственикът е доволен, че е отървал кожата – изрече спокойно. – Това обаче не е такова.
	— Дръзки думи казваш за един цветар – отбелязя Дженифър. – А сега залегни на пода, както ти наредих.
	— А ако не се подчиня? – попита мъжът. – Колко лоша ще станете?
	Тя се вгледа в мъжа и си пое дълбоко въздух.
	— Как се казваш?
	— Важно ли е?
	— Много – отговори му тя.
	— Джордж – каза той. – Джордж Полмеро.
	— И предполагам, че си на около… колко, шейсет, малко над шейсет, може би? – предположи и се приближи още малко до тезгяха. – Права ли съм?
	— Близо сте до истината. – Джордж леко сви рамене.
	— Най-учтиво те моля да легнеш на пода, Джордж – рече Дженифър, – както бих сторила с всеки човек на възрастта на баща ми.
	— А ако не те послушам? – отново попита Джордж, без да се поддава на заплахата. – Какво ще направиш?
	— Ще стрелям в теб, докато не паднеш на земята – заяви тя възможно най-спокойно, но в гласа й се долавяше раздразнение. – Както бих сторила с всеки мъж на възрастта на баща ми. Включително и с него самия.
	Мъжът бавно свали ръцете си от тезгяха и ги сложи зад гърба. После коленичи и сведе поглед към нацепения дървен под. Дженифър отиде зад тезгяха и се наведе над него, в дясната си ръка държеше белезници.
	— Няма да живееш толкова дълго, че да похарчиш парите в касата – каза й Джордж, без да вдига глава, напълно неподготвен.
	— Не искам парите ти – отвърна тя и с бързи движения сложи белезниците на китките му. – Нито пък цветята.
	— Какво искаш тогава?
	Дженифър се доближи и погледна възрастния мъж право в очите, на лицето й грееше широка усмивка.
	— Ще ти отнема целия скапан магазин.
	 
	* * *

	Ломанто прескочи червения зид и се озова пред здраво залостената задна врата на цветарския магазин. Огледа се, наоколо бе пълно с найлонови торбички с боклук и купчини завързани стари вестници. Пътеката бе тясна и тъмна, а прозорците над него бяха боядисани в черно и затворени. Заобиколи няколко празни кашона и погледна надолу към стълбището за мазето, осветено единствено от слаба крушка. Извади трийсет и осем калибровия пистолет, отпусна ръката си покрай тялото и бавно заслиза в сумрака.
	Прилепи се към нащърбената дървена стена и наблюдаваше как четиримата младежи поставят внимателно запечатани пакетчета хероин в дълги бели кутии, постлани с копринена хартия и пълни с току-що откъснати цветя. След това затваряха кутиите, опаковаха ги с панделки с различни цветове и ги нареждаха в пазарски колички, строени в редици зад тях. В стаята имаше още един мъж – по-нисък и доста по-възрастен от четиримата младежи. Той се бе навел над дървен месарски плот, в дясната си ръка държеше черпак, а на устата и носа си беше сложил хирургическа маска. Той сипваше бял прах в малки прозрачни пликчета. Някъде свиреше радио – чувственият глас на Лаура Пауцини се носеше из мрачната стая.
	Ломанто опря глава на стената и за миг затвори очи. Въпреки че толкова пъти бе свидетел на подобни сцени, и в Ню Йорк, и в Неапол, винаги го обземаше тъга и гняв. От това усойно и влажно място, което бе само едно от стотиците в двете страни, Камората добиваше силата и властта си. Именно от там тръгваше пътят им към богатството. Законният им бизнес – от банки до брокерски къщи и агенции за недвижими имоти – беше доста печеливш и позволяваше на империята им да расте и процъфтява, но нямаше да съществува без тази първа крачка. Търговията с хероин беше в основата на властта на Камората, но оставаше под повърхността на успеха им. За да се ограничи тяхната власт, най-важното бе да се прекъсне постоянният приток на пари от търговията с хероин, който вливаше, грубо казано, седемстотин и петдесет милиона долара на месец в хазната на престъпните фамилии и в двата града.
	Ломанто се отдръпна от стената и пристъпи към средата на стаята, пистолетът му бе насочен в мъжете, които работеха на голямата дървена маса. Щом го видяха, вдигнаха глава и хвърлиха пакетчетата хероин, вдигнаха ръце и отстъпиха няколко крачки назад. Ченгето погледна възрастния мъж и му кимна с глава, а той остави черпака и отиде при четиримата младежи. Бяха нелегални емигранти и повече се страхуваха да не ги депортират, отколкото че ще лежат в затвора. Те връщаха заемите, които семействата им бяха взели от престъпната организация, за да могат синовете им да живеят по-добре в по-богата държава. Ломанто погледна четиримата младежи и видя изтощените им тела и умората в очите им. И те бяха жертви на Камората, също като наркоманите, в чиито вени щеше да потече бялата отрова. Никога нямаше да опознаят Америка като прехвалената страна на неограничените възможности. Щяха да си спомнят само стаи като тази, в които дълги часове приготвят наркотиците за пазара под заповедите на невидимите господари, които управляваха живота им.
	Заговори им на италиански, защото знаеше, че английският им в най-добрия случай не е добър. Даде им знак да излязат през задната врата и им каза да не се притесняват, нямало да им стори нищо лошо. Той се отдръпна и изчака да свалят прашните си работни престилки и гумените ръкавици, които хвърлиха на земята и мълчаливо му кимнаха на излизане в знак на благодарност. Ломанто вдигна ръка и спря възрастния мъж, който отмести встрани пазарската количка и тръгна към задните стълби. Отиде при него, хвана го за дясната ръка, обърна я с дланта нагоре и огледа кожата над китката. Прокара пръст през малката татуировка – черен гарван, хванал нож в човката си.
	— Член на Камората ли си? – попита той възрастния човек.
	Старецът кимна.
	— Si. – В сините му очи се четеше решителност и дързост, тялото му бе здраво, въпреки напредналата възраст.
	— Към коя фамилия? – попита Ломанто на английски. Предположи, че мъжът е в Щатите от доста години и разбира езика. – Чий е наркотикът?
	Възрастният човек се усмихна, показаха се ред бели зъби, направени и почистени съвсем наскоро.
	— Ако ти кажа дори една думичка, мъртъв съм – отвърна. – По-добре да си мълча и да изчакам да те убият. После ще се върна на работа тук.
	— Казвам се Ломанто – представи се Джанкарло и пусна ръката му. – Ченге съм от Неапол. Нямам прано да те арестувам. Не мога дори да ти кажа какво да правиш.
	— Тогава защо си тук? – попита старецът. – Дошъл си чак тук, за да умреш ли? Дори да спреш дотук, да не направиш нищо друго и да върнеш момчетата на работа, те пак ще ти дадат добър урок. Само защото ни прекъсна.
	— Тогава какъв е смисълът да спирам дотук? Нали така?
	— Аз няма да им кажа нищо – обеща възрастният мъж. – Ще предупредя момчетата и те да си мълчат. Но само ако веднага си тръгнеш.
	— Аз държа да им кажете – заяви Ломанто. – Искам да им разкажете всичко, което се случи и тепърва ще се случва. Не забравяйте да споменете името ми. Така Пийт Роси ще знае кого да преследва.
	— Кой ти каза, че познавам човек на име Пийт Роси? – попита старецът и бавно се приближи с няколко сантиметра към стълбите.
	— Ти току-що ми го каза – отвърна Ломанто.
	 

	* * *

	Ломанто мина покрай купчината празни кутии и разпръснати бандероли и отвори голяма дървена врата. Влезе в цветарския магазин и кимна на Дженифър, все още надвесена над Джордж, прибрала пистолета си в кобура, със скръстени пред гърдите си ръце.
	— За закуска ли си дошъл? – леко раздразнена попита тя. – Хлапе с бокс на ръката и кутия кибрит досега щеше да си е свършило работата и пак да си е легнало.
	— Срещнах стар приятел – поясни Ломанто и се отпусна до нея зад тезгяха, вперил поглед в Джордж. – А на теб дадох време да си намериш нов.
	— Мисля, че не съм негов тип – рече тя. – Май не харесва момичетата, които носят белезници в себе си.
	Джордж вдигна глава и погледна двамата детективи:
	— И двамата ще умрете, преди да се мръкне.
	— Видя ли какво имам предвид? – попита Дженифър. – Не е от хората, които би завел у дома, за да го запознае със семейството си. Освен ако близките му не са офицери, дори тогава би било малко прекалено.
	Ломанто се пресегна и изправи Джордж на крака. Плъзна поглед покрай рамото на възрастния мъж и видя, че изпод задната врата излиза дим.
	— Ще накарам партньорката си да ти свали белезниците.
	— Това са първите разумни думи, които произнасяш откакто дойде – отбеляза цветарят. – Това няма да спаси живота ти, но жестът ти ми подсказва, че не си стопроцентов глупак.
	— Нека ти задам един въпрос, гений такъв – рече Ломанто. – Още колко време смяташ, че ще те оставят жив, след като разберат какво се е случило?
	— Нищо не се е случило – каза Джордж, но в думите му липсваше увереността, която се долавяше само преди секунди.
	— Първо, остави се една жена да те просне на пода. За това сигурно заслужаваш два куршума в коленете. След това позволяваш на един италианец като мен да влезе в цветарницата през задния вход и да я запали. За каква сума става въпрос. Предполагам, че загубите възлизат на около трийсет хиляди долара само от цветята.
	Джордж отвърна поглед от полицаите и се обърна паникьосан към задната врата, от която вече излизаше дим. Огнени езици обгръщаха дограмата отстрани. Отново погледна Ломанто, челото му бе плувнало в пот, долната му устна трепереше.
	— Прав си – с дрезгав глас отвърна. – Нямат друг избор, освен да ме убият. Но мен ще убият бързо и безболезнено, докато теб и момичето ще ви измъчват, ще ви накарат да страдате.
	— Нима можеш да ги виниш за това? – попита Ломанто. – Половин милион долара в хероин стават на дим. Това е достатъчно да накара кръвта и на най-спокойния шеф на Камората да кипне.
	— Защо го направи? – попита Джордж и излезе от цветарския магазин веднага след Ломанто. Дженифър вървеше зад тях, а димът ги настигаше. – Щом си искал да умреш, щеше да ти е по-лесно и по-безболезнено, ако се беше хвърлил от някоя сграда.
	Ломанто се обърна и погледна фасадата на магазина. По цялата дължина имаше пламъци, от горещината цветята се топяха, стъкла и вази се чупеха. Джордж стоеше до него, а Дженифър се бе облегнала на паркирана кола. Около тях се събраха хора, а в далечината се чуваше воят на сирените на пожарните коли. Той погледна Джордж, нахаканият бърборко отпреди малко се бе превърнал в уплашен старец, който много добре осъзнаваше каква съдба го очаква.
	— Не е много забавно да умреш сам – рече Ломанто.
	Той впери поглед в стареца, димът обгръщаше и двамата, после кимна, обърна се и тръгна към необозначената полицейска кола, паркирана малко по-нагоре по улицата.
	 
	* * *

	Пийт Роси освободи носа на тринайсетметровата си яхта в дълбоката пяна на идващите вълни, беше се хванал здраво, защото доста се клатушкаше. Беше гол до кръста на руля на най-горната палуба на двумачтовата яхта, борейки се с вълните по средата на Лонгайлъндския пролив. През деня бе горещо и влажно, но при залез слънце задуха вятър, който донесе прохлада и морето се развълнува още повече. Роси нагласи в неутрална позиция механизма, указващ посоката на движение, погледна как носът на двумоторната яхта потъна във водите на Атлантическия океан и пусна руля. Направи полукръг с въртящия се стол и се облегна назад, тъмните му очи се взряха в Силвестри, чието тяло бе напрегнато и свито.
	— Питал ли си се някога откъде знае точно кое от заведенията ни да удари? – попита, без да очаква отговор. – И кога да го направи? Тук, в Неапол, за него сякаш няма значение. Все едно че в джоба си има карта. Или още по-зле, сякаш някой му дава информация по мобилния телефон.
	— Може един-двама от нашите хора да са му информатори, да ги е притиснал да му докладват – съгласи се Силвестри. – Които и да са те, не е възможно да знаят всичките „работилници“. Правим всичко възможно да ги държим в тайна. Хората ни на улицата може да знаят едно, ако са извадили огромен късмет – две, но в никакъв случай повече. И то в никакъв случай главните. На пръстите на едната ми ръка се броят хората, които могат дори да предположат за всичките места, които използваме.
	— Колко ще ни коства пожарът? – попита Роси. – И в пари, и във време.
	— В сутерена имаше стока за малко над половин милион долара – отвърна Силвестри и избърса потта от челото си с двата пръста на дясната си ръка. – Възлиза на поне пет пъти това, което е на улицата. Наркопласьорите ще трябва да почакат поне два дена, преди да получат новата пратка. Би трябвало до четвъртък всичко вече да е наред.
	— Само дето сделката ще ни донесе с три милиона по-малко – спокойно каза Роси. – И то само защото едно, точно така, едно-единствено ченге знае къде и кога да удари. Някой мой приближен го осведомява и искам да знам кой е той, името му.
	— Удари ни в Неапол, а сега и в Ню Йорк. – Силвестри извади цигара от полупразния пакет в джоба на ризата си. – А няма човек, който да е наясно с делата ни и в двете страни. Така както е организирана работата ни, това просто не е възможно. Поне според мен.
	— Тогава грешиш – отвърна Роси, който бе станал и тръгна покрай парапета на яхтата, вълните се плискаха в страните й. – Или не си наясно с неща, с които би трябвало да си. Има човек, който снася информация на това ченге. Трябва да бъде разкрит.
	— Ще се заема с това още щом акостираме – Силвестри осъзнаваше, че поема задача, която бе обречена на неуспех.
	Структурата на Камората приличаше на гигантска сепия, всяко пипало действаше самостоятелно, но в същото време всички бяха тясно свързани с една огромна „глава“ в центъра. Това позволяваше на различните компании да сключват сделки за милиарди долари, без да се страхуват, че отгоре ще им се месят. Докато двойникът им, Сицилианската мафия, често е била довеждана до прага на фалит само заради факта, че вътрешни информатори можеха да разкажат страшно много неща за начина, по който бе организирана работата. Камората открай време допускаше много малко подобни провали. Всеки член, без значение какъв ранг заема, имаше достъп до толкова информация, колкото му е необходима, за да свърши работата си. По този начин цялата власт се намираше в ръцете на „господстващия“ дон, а най-добрите лидери смятаха, че е изключително важно да не се доверяват на никого. Мълчанието бе най-силното и ценно оръжие на организацията. Досега никой не бе успял да проникне във висшите й етажи и Силвестри много се съмняваше, че Ломанто, въпреки успехите си през всичките тези години, ще бъде първият.
	— Какво става с момичето? – попита Роси. Беше изключил двигателите, пуснал котвата и яхтата се носеше из бурните вълни на океана на три мили от Лонг Айланд.
	— Добра се до северната станция на метрото. Или вече беше много късно, или просто извади късмет, но никой не й поиска билетче. Нашият човек успял да се качи на същата мотриса. Пътувал заедно с нея до града.
	— Опитала ли се е да се свърже с вуйчо си? – попита Роси, пресегна се, отвори хладилната чанта и извади бутилка минерална вода „Диър Парк“.
	— Все още не. Прекара нощта на пейка в Гранд Сентрал. Стана, когато започна пиковият час, и се заразхожда из гарата.
	— Нашите хора още ли я следят? – Роси отпи от водата, после остави шишето в една нишичка отстрани на стола, на който седеше.
	— Вече им писна, взеха да роптаят и да се оплакват – отвърна Силвестри. – Но са плътно по петите й. Не са я изпускали от поглед. Следят я откакто напусна къщата.
	— Да продължават в същия дух – рече Роси, извади незапалената цигара от устата на Силвестри и я хвърли през рамо във водата. – И да направят така, че когато предприемем действия срещу вуйчо й, тя да не е наблизо. Искам да очистя ченгето, не момичето.
	— Залепили сме се за нея като гербови марки. Следват я навсякъде. Ако я изпуснат, умират. Бях пределно ясен пред тях.
	— Щом си им дал нарежданията, отсега нататък нека докладват на някой друг. Искам да се заемеш единствено и само с това ченге, остави всичко друго. Поразрови се и разбери каквото можеш за семейството му, за миналото му. Имам предвид неща, които не знаем. Започни още от детството му.
	— Информацията, която имаме за него, е доста подробна – отвърна Силвестри. – Започва от първата му година в гимназията. Знам повече за този полицай, отколкото за собствената си съпруга.
	— Пропускаме нещо. Трябва да има нещо, което ни е убягнало. За него ние не сме просто поредният случай, по който работи. Има нещо лично срещу нас, от самото начало. Може да е свързано с баща му. За някои хора това е достатъчно, той може да е от тях. Но не ми се вярва. Мисля, че тук има някаква игра. Колкото по-бързо открием каква е тя, толкова по-скоро ще го спипаме.
	— Да използвам ли това, което вече знаем, или да започна отначало?
	— Използвай основното – нареди му Роси – и мисли отвъд него. Това ченге е добро, умно, никога не предприема ход, без да е сигурен в себе си. Но има много такива хора. Е, може би не чак на неговото ниво, но почти. Трябва да има нещо, което знае или притежава, което му дава предимство, позволява му да предвижда действията ни, преди още да сме ги предприели.
	— Няма да е толкова лесно да го открием – отбеляза Силвестри. – Като се има предвид, че нямаме представа какво е то и къде да го търсим.
	— Ако беше лесно, вече щяхме да го знаем – отвърна Роси, в дрезгавия му глас се долавяше нотка на раздразнение. – Това обаче не значи, че тайната му е заровена толкова дълбоко, че никой не може да я научи.
	— Ще звънна в Неапол. Да видим какво ще ни кажат оттам. Трябва да има някой колега, приятел, дори негов роднина, който да може да ни каже повече, отколкото вече знаем.
	— Раздвижи връзките си на всички нива. От уличните информатори до хората на най-високо равнище, всеки, който го е виждал – искам да чуя какво имат да ни кажат.
	— Доколко можем да се доближим до семейството му? – попита Силвестри, подтекстът зад думите му бе пределно ясен.
	— Вече държим племенницата му в ръцете си. Ако искаш да причиниш болка на сестра му, най-добре го направи чрез съпруга й. Той не им е кръвен роднина, така че може да се съгласи да ни даде информация, ако гарантираме безопасността на дъщеря му.
	— А майка му? – попита Силвестри. – Хората ни в Италия ми докладваха, че са много близки. Тя избягва да говори за живота си тук, а и той не я разпитва. Според мен и двамата искат да останем с такова впечатление. Обзалагам се, че тя знае много повече, отколкото казва. Логично е да се опитаме да се доберем до нея.
	— Направете го внимателно – нареди Роси. – Не ходете при нея. Можете да научите това, което ни трябва, и от хората, които я заобикалят, вместо директно от нея. И гледайте да не надуши какво правите. Не искам да предупреди сина си.
	— До средата на седмицата ще имаме още една пратка за превозване – докладва Силвестри. – Можем да я задържим няколко дена, да изчакаме нещата да се поуталожат, за да имаме време да се справим с ченгето.
	— „Ние“ решаваме как да въртим бизнеса си. – Красивото лице на дона се бе зачервило от яд и от слънцето. – А не някакво си ченге. Освен това, ако наистина предвижда всеки наш ход, ще разбере, че нещо не е наред, щом променим графика. Оставете нещата такива каквито са и го пораздрусайте.
	— Изглежда страшно спокоен по отношение на племенницата си. Това ме притеснява. Вместо да разпитва информаторите си за следващите ни ходове, за момичето, той си трае, не предприема нищо. Според теб защо постъпва така?
	— Може би е пратил свой човек да я следи, без ние да знаем – отвърна Роси. – Но това е твърде малко вероятно дори и за неговите възможности. Може би просто не го е грижа за съдбата на детето. Но той не е такъв човек.
	— И какво следва от това? – попита Силвестри.
	— Че са ни нужни отговори, които те съветвам да откриеш – рече Роси. – В противен случай не само него ще погубя.
	 
	* * *

	Паола вървеше бавно през пълната с хора зала. Погледна величествения таван на Гранд Сентрал Терминал, позволи си само няколко минути да се полюбува на формите и композицията на звездите и планетите, всяка от които сякаш сама се носеше из въздуха. Беше гладна и уморена, въпреки че през нощта поспа на сигурно място в чакалнята. Но най-вече нямаше търпение всичко да свърши. Отмести кичур коса от очите си. Нито се бе мила, нито бе взимала душ, откакто избяга от заключената стая. Застана до голямо кръгло информационно гише. Към него се приближаваха хора, които искаха да разберат кога и от кой перон тръгват влаковете – очакваха безразличните служителки, които седяха зад стъклените прозорци и неохотно даваха информация, която почти не се чуваше, ако не беше микрофонът, притиснат близо до устните им, да им отговорят. Плъзна поглед над преминаващите покрай нея хора, които бързаха към редицата ресторанти в дъното на терминала, и потърси подходящо място за хапване.
	Двамата мъже в кожени якета и тесни дънки я изгледаха как минава покрай тях, поставили ръце небрежно на гишето за билети, над тях се намираше таблото с пристигащите и заминаващите влакове, цифрите се сменяха толкова бързо, че човек би си помислил, че се намира на стоковата борса. По-високият от двамата, с гъста тъмна коса, зализана назад с гел, със закопчана до горе риза и със сутрешното издание на вестник „Ню Йорк Поуст“ в дясната ръка, сведе поглед и поклати глава:
	— Ако питаш мен, Ото – обърна се той към по-якия мъж до себе си, – това хлапе не бърза за никъде. Дори представа си няма къде да отиде. Ако наистина е така, по-добре да си беше останало в проклетата къща.
	— Може и да си прав, а може и да не си – отвърна му Ото. – И в двата случая трябва да я следим. Ако изпуснем хлапето, съпругите ни ще трябва да ходят на две погребения следващата седмица.
	Високият мъж остави вестника на гишето и последва момичето, Ото бе плътно до него.
	— Вече започвам да си мисля, че някой е помогнал на хлапето – тихо изкоментира той. – Ако не друго, то поне да й покаже, че се безпокои за нея.
	— Тя избяга само преди няколко дена, умнико – каза Ото. – Отнема доста време да се организира подобно нещо. Но това така или иначе не е твоя работа. Твоята задача е да не изпуснеш ченгето и когато настъпи моментът да действаш.
	— Мислиш ли, че ще се появи? – попита високият мъж, минавайки покрай жена и малката й дъщеричка, които бързаха да не изпуснат влака за Уестчестър. – Или някой, когото не познаваме?
	— Няма никакво значение, Фреди. – Ото не изпускаше от поглед Паола, която минаваше покрай будка за книги. – Важното е да го спипаме, преди да се е докопал до момичето.
	— Май отива да хапне нещо – отбеляза Фреди и изтупа с ръка мястото, където го докосна един минаващ покрай него бизнесмен с костюм, ушит по поръчка.
	— Крайно време беше – каза Ото. – И аз бих хапнал. – А после, като видя, че обектът на наблюдение завива надясно, добави: – Но мисля, че първо ще се отбие до тоалетната.
	 
	* * *

	Паола остави студената вода да се стича по ръцете й. Погледна лицето си в изцапаното огледало. Дългата й коса бе мръсна и несресана, очите й бяха подпухнали от недоспиването през последните дни. Напълни шепи, наведе се и си наплиска лицето с леденостудена вода. Направи го няколко пъти, без да забележи мъжа, който стоеше до последната мивка и гледаше затворената врата. Видя, че възрастна жена в жълто-кафяво яке си избърса ръцете, изхвърли две хартиени кърпи в препълненото кошче, взе малката си чантичка и излезе от тоалетната. Тогава мъжът тръгна към момичето, което все още бе наведено над мивката и плискаше очите си с вода. Сложи ръка на гърба й, а тя замръзна на място. Тялото й се скова като статуя, чуваше се единствено шумът от течащата вода.
	— Харесва ли ти Ню Йорк до този момент? – попита той момичето и му се усмихна в огледалото.
	Паола вдигна поглед. На лицето й грейна усмивка, тя се обърна и побърза да прегърне мъжа.
	— Zio! – прошепна тя. Беше го прегърнала толкова силно, че усети и мускулите му, и дулото на пистолета му. – Знаех си, че ще се появиш. Не знаех къде и как, но бях сигурна, че ще ме откриеш.
	Мъжът нежно целуна момичето по главата, повдигна лицето и към своето и се вгледа в ясните й, невинни очи.
	— Трябваше да съм умрял, за да не те намеря – усмихна се Ломанто на племенницата си.
	— Първо ще си взема душ – каза Паола, – а след това ще изям най-голямата порция храна, която си виждал някога.
	Ломанто отмести очи от племенницата си и погледна затворената врата.
	— Ще трябва да почакаш малко – изрече. – Налага се да свърша още няколко неща и ще ми е нужна помощта ти.
	— Вуйчо Джани, моля те! – с раздразнение реагира Паола. – Ти си свърши работата. Спаси ме. Тук си, а аз съм в безопасност. Какво друго можеш да направиш, освен да ми осигуриш душ, а после да ме заведеш на обяд?
	Той чу, че дръжката на вратата се завърта. Хвана племенницата си и я дръпна в първата свободна тоалетна кабинка. Затвори вратата, заключи я и скочи върху тоалетната чиния, навеждайки се, за да не го види жената на средна възраст, която влезе. Направи знак на момичето да пази тишина. И двамата си отдъхнаха с облекчение, когато чуха, че жената влезе в най-отдалечената кабинка и затвори вратата. Паола си пое дълбоко въздух и се обърна към вуйчо си. Той се беше свил върху тоалетната чиния, забил поглед в пода, където се виждаха върховете на мъжки обувки. Тя видя, че вуйчо й плъзна дясната си ръка под якето и извади пистолета си.
	Мъжът сигурно бе отишъл до мивката, защото чуха, че тече вода. Ломанто направи знак на Паола да отвори вратата на тоалетната кабинка и да излезе. Преди да успее да го направи, жената на средна възраст излезе от последната кабинка.
	— Какво правите тук? – попита тя мъжа. По тонът й личеше, че е ядосана, но иначе остана спокойна. – Това е дамската тоалетна.
	— Знам – отвърна й любезно Фреди. – Мъжката тоалетна е наводнена. Мъжът отвън каза, че мога да се измия тук. Увери ме, че няма никого.
	— Сгрешил е. – Жената се доближи до мивката.
	— Едва сега виждам, че е така – отговори мъжът. – Ще изляза, няма да ви преча.
	Ломанто побутна Паола и отключи вратата. Той слезе от тоалетната чиния и се придвижи в сянката на вратата. Паола излезе бавно, вперила поглед в мъжа, и попита жената:
	— Какво прави той тук?
	Фреди вдигна ръка към двете дами:
	— Успокойте се и двете. Направих грешка. Сега ще я поправя, тръгвам си.
	Той погледна първо Паола, после празната кабинка зад нея и най-накрая жената до мивката. Наведе глава, на лицето му имаше лека усмивка, и излезе от тоалетната. Жената се обърна към момичето, щом той си тръгна. Докато говореше, жената бършеше ръцете си с кафява хартиена кърпа.
	— Не стой тук – предупреди я тя. – Той може и да се върне. Всъщност много е вероятно да го направи. Мъжете като него постъпват точно така. Ако едната от нас бе тук сама, нещата може би нямаше да приключат по този начин.
	— Не се притеснявайте – успокои я Паола. – Тръгвам си след минутка.
	Ломанто излезе от кабинката, щом вратата се затвори след жената. Племенницата му се обърна и впери поглед в него.
	— Може ли вече да се махаме оттук?
	— Чуй ме, сага. – Ломанто нежно я хвана за раменете. – Мъжът, който току-що излезе от тук, е един от двамата юнаци, които те следват по петите, за да не ти се случи нещо лошо, преди да си ги завела при мен.
	— Какво ще стане сега?
	— Ще се опитат да ме убият. Точно това искам да направят.
	— Защо? – попита тя. – Вече сме заедно. Можем просто да си тръгнем. И двамата. Изплъзнах им се в тоалетната, значи ще им се изплъзнем още по-лесно сред тълпата. Вече не е нужно да се борим с тях. Нека всичко приключи, преди наистина да те убият.
	— Тези неща не приключват, когато някой се оттегли от борбата – обясни Ломанто. – Прекалено много кръв се е проляла, за да се случи такова нещо сега. Твърде близо съм до истината. И те го знаят. Аз също.
	Паола погледна вуйчо си в очите. Започнаха да й разказват за него още когато бе съвсем малка. По-късно, когато порасна, прочете статиите за полицейските му подвизи и осъзна, че в легендите за него има голяма доза истина. Въпреки че бе много малка, тя познаваше вуйчо си като решителен човек, обсебен от мисията си да прочисти улиците на Неапол от злото, което Камората причинява на хората. Майка й смяташе брат си за най-тъжния човек. Според Паола обаче той бе най-смелият, самотен герой, който водеше война срещу по-силен от него противник, действащ с жестокост и измама. Беше сигурна, че би дал живота си за нея и би убил всеки, който заплаши да я нарани.
	Тя знаеше много малко за „кръстоносния поход“, който бе предприел срещу Камората за нея. Той бе вуйчото, който се появяваше в деня след Коледа с пълна кола подаръци и топла усмивка. Изпращаше подаръците за рождения й ден един месец след това, обличаше бяла лекарска престилка, за да влезе в болницата и да е до нея, когато отвори очи след спешна операция. Водеше я да гледат архивни филми, запознаваше я с неореализма на Виторио Де Сика, Роберто Роселини и на младия Федерико Фелини. През лятото ходеха на прожекции на открито на италиански класически филми и сядаха на първия ред, нетърпеливи да гледат най-новите комедийни уестърни с Бъд Спенсър и Терънс Хил. През зимата караха кънки на лед, купуваше й дискове с най-нашумелите групи, и американски, и италиански, обикаляха заедно музеите на Неапол, разказваше й за произведенията на изкуството и за художниците, чиито четки ги бяха сътворили.
	Той бе важна част от детството й и бе готова на всичко, за да не го загуби. А сега, тук, в тази миришеща на урина тоалетна на Централната гара в Ню Йорк, той стоеше пред нея и я молеше за помощ.
	— Кажи ми какво трябва да направя – решително изрече Паола.
	 
	 
	 
	СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Дженифър седеше сама на малка маса в дъното на слабо осветена стая. Мониторът на компютъра осветяваше лицето й, от дясната й страна имаше голяма чаша с кафе, а до лакътя си беше сложила бележник и химикалка. Намираше се в архива в сутерена на Полис Плаза №1 и се опитваше да сглоби парчетата от пъзела, наречен живота на Джанкарло Ломанто. Един от уроците, в които сляпо вярваше, бе, че винаги трябва да си наясно на кого точно „даваш гръб“. За по-малко от седемдесет и два часа Ломанто се бе преобразил от ченге, пристигнало от Италия, което трябваше да наглежда и придружава, в неин партньор, който се канеше да воюва с Камората. И вече стреляха по нея, принудиха я да надупчи с куршумите си мъж, прицелил се в нея, но все още не бе наясно защо. Това, което знаеше за Ломанто, бе научила от собствени наблюдения и от това, което бе дочула да говорят няколко полицаи, които го познаваха задочно. Според един ветеран като капитан Фернандес италианецът беше нещо като „младия Шерлок Холмс“, който използва хитри трикове и инстинктите си, за да залови „жертвата“ си, умът му бе съизмерим със силата на враговете му. Винаги успяваше да се измъкне невредим и извършваше важни арести.

 	По-младите полицаи го представяха в по-различна светлина. Според тях той бе италианският „Мръсният Хари“ – избухлив, с предпочитание към действието. Той бе ченге, което нямаше скрупули да извади пистолета си и да изпразни пълнителя му в гърдите на някой престъпник. Той бе човек на действието, пристрастен към екшъна, това му качество се подклаждаше допълнително от престъпността из улиците на Неапол, където можеше да арестува хора без заповед за арест и без да е необходимо да прочита правата на арестуваните. Той работеше по случаите безмилостно, като нападащ див бик, когато се отнасяше до клановете на Камората, сякаш това беше мисия, която само той можеше да изпълни. Притискаше информаторите си, разпространяваше слухове сред източниците си на улицата и проявяваше неестествена способност да удари основните места на Камората часове след като е била сключена сделка за шестцифрена сума. Дженифър бе чула полицаи, които бяха работили с него по различни случаи, да наричат Ломанто „неуправляем, но с мозък в главата си“. Това определение не я смути. Всъщност оказа се, че няма нищо против да се движи с такова решително и дръзко ченге като него, готово да рискува всичко, за да арестува някой престъпник. Това, което я притесняваше обаче и на което се надяваше да намери отговор в компютърните файлове за Ломанто, бе тъмната страна от характера му. Инстинктът й подсказваше, че това разследване представлява нещо много повече за него, не просто поредният случай, поредният арест. Имаше някаква тайна, която го подтикваше към действие, която го караше да се изправи лице в лице с най-добрите представители на Камората, предизвикваше го да ги унищожи, не просто да ги победи, а да срине организацията из основи. Дженифър взе кафето и отпи няколко големи глътки, разтри скованите мускули на врата си със свободната ръка. Кликна на сайта на Разузнавателното управление и написа името му, паролата си и почака няколко минути, за да се появи информацията. Наведе се по-близо до монитора, хвърляйки празната чаша от кафе в кошчето за боклук до себе си, и зачете написаното за мъжа, който за съвсем кратко време стана първият й партньор, който с желание би дал живота си за нея при престрелка.
	— Търсих те из цялото управление – каза й капитан Фернандес. Думите му я стреснаха, тя изпусна молива и удари коляното си в ръба на бюрото.
	— Изглежда, че ме намери, капитане – опита се да се усмихне тя. Много й се искаше и той да й се усмихне в отговор.
	Фернандес хвърли бърз поглед на записките й и на монитора. Забеляза, че това я накара да се почувства неудобно.
	— Прекъсвам ли те? – попита я.
	Дженифър бавно отдалечи стола си от компютъра, стана и се отдалечи от капитана спокойна и уверена. През всичките тези години работа под негово ръководство се бе научила да има доверие на Фернандес, да го уважава и смяташе, че няма причина да не му каже истината.
	— Опитвам се да науча колкото се може повече за новия си партньор – призна.
	Той се усмихна.
	— И си си помислила, че от компютъра ще разбереш това, което те интересува?
	— Сметнах, че е добре, поне като начало – отвърна Дженифър. – Освен собствените си впечатления слуховете, които се подочуват оттук-оттам, не знам почти нищо за този човек.
	— Защо смяташ, че е необходимо да знаеш повече за него? – попита Фернандес. – Ще си помагате взаимно, ако се наложи, ще разчитате един на друг. Това е всичко, което ми е било нужно да знам за партньорите, с които съм работил.
	— Не е достатъчно, капитане. Той смята да се изправи срещу много опасни и влиятелни хора, да извърши първокласна операция. Причината не е само в това, че са си позволили дързостта да отвлекат племенницата му. Нещата са далеч по-сериозни. Искам да разбера защо.
	— Знае ли, че правиш това?
	— Не му казах – призна младата жена. – Но ако е толкова добро ченге, каквото го описват всички, сигурно се е сетил, че ще предприема подобна стъпка.
	— Какво се надяваш да откриеш?
	— Едно от нещата е миналото му. – Дженифър отново се облегна назад, много й се искаше да изпие чаша прясно кафе. – Ще разбера що за човек е, ако знам повече за миналото му, подробности за семейството му. Освен това искам да разбера какво ченге е в Италия, да прочета докладите за някои от арестите, които е извършил, какви престъпници е преследвал. Предполагам, че ми трябват повече отговори, отколкото имам в момента. Не мога да го обясня с думи.
	Фернандес скръсти ръце, въздъхна дълбоко и се облегна с цялата си тежест на стената.
	— Никога не е било лесно да го разгадае човек. Има някаква особена енергия в Ломанто, която го прави по-суров и непоколебим от повечето ченгета, които ще срещнеш в живота си. Работил съм с него по шест-седем случая и мога да кажа, че не съм виждал друг полицай, който по-добре да разбира и да е наясно точно срещу кого се изправя. Той не обича много-много да обсъжда плановете си; предполагам, че е свикнал да работи сам през всичките тези години и не е могъл да се довери на никого. Но когато в главата му се роди план, бих те посъветвал да направиш всичко възможно да го следваш.
	— Работил ли си с него в Неапол? – попита Дженифър. – Виждал ли си го как действа на собствена територия?
	Капитанът кимна.
	— Преди три-четири години. Участвахме в операция, която продължи три месеца. – Ние работехме по финансовата част, а Ломанто се занимаваше с хероина в Неапол. Работехме денонощно, вземахме бързи и неочаквани решения, които му позволяваха да е крачка напред, да размърда и полицаите, и бандитите, сякаш са пионки на огромна дъска за шах. Той притежаваше повече информатори на улицата от дванайсет ченгета, взети заедно, включващи хора от всички слоеве на обществото, чукаше на най-неочакваните врати. В крайна сметка Камората изгуби четири милиона долара в брой и още толкова в хероин. И тук, и в Италия вестниците писаха за този удар, но Ломанто се погрижи името му да не бъде споменато в нито една статия.
	— Значи не е жаден за слава – отбеляза Дженифър. – Не останах с такова впечатление. Изглежда изцяло погълнат от разследването на този случай, дори това да го погуби.
	— Доколко важно е това за теб? – попита Фернандес. – Да опознаеш Ломанто, да разбереш вътрешните му мотиви?
	— Той не е единственото ченге, което държи да получи отговори на въпросите си, преди да си тръгне – отвърна тя. – А и това може да ни помогне да работим по-добре заедно.
	— Мислила ли си да попиташ него самия?
	— И каква ще е ползата? – усмихна се тя.
	— Предполагам, че ще се опита да избегне отговорите и доста ще увърта – каза Фернандес. – Но поне ще е забавно да ви наблюдава човек.
	— Мислиш, че си губя времето ли? Преглеждам си файловете. Ще науча ли нещо, което вече не знам?
	— Зависи къде и как търсиш. Но тук няма да откриеш отговорите, които търсиш. Само ще си зададеш още въпроси.
	— Тогава къде, капитане? Къде да търся?
	— Ако искаш да опознаеш Ломанто, забрави Неапол, забрави арестите, забрави дори, че е ченге – посъветва я той. – Отиди в Източен Бронкс, в квартала, в който е израснал. Към затворените врати, които може никога да не се отворят пред теб. Ще намериш отговорите на всичките си въпроси там, на онези улици, сред онези хора. Няма да е лесно да си отговориш на всички въпроси. Опитвах няколко пъти, но безуспешно. Трябва да ги търсиш именно там. Там ще откриеш истината.
	Тя кимна и се обърна към компютъра. Фернандес отпусна ръце, отмести се от стената и тръгна по тясната пътечка между един компютър и чекмедже с папки, за да излезе от стаята. Бе по средата на пътеката, когато тя вдигна глава и го извика:
	— Хей, капитане! – Всички работещи се обърнаха и я погледнаха.
	Фернандес спря и се обърна.
	— Чудех се кога ще ме попиташ откъде съм научил, че си тук – усмихна се той.
	— Е? – Тя протегна ръце и изви гърба си върху меката облегалка на стола.
	— Ломанто ми каза – отвърна той. Намигна й, помаха й с ръка и продължи към външната врата.
	 
	* * *

	Пълният човек опря ръце на ръба на покрива, бе легнал върху керемидите и гледаше оживената улица долу. Следобедното слънце безмилостно напичаше черните му дънки и тениска, тънкото черно яке бе захвърлено на една страна, а по дебелия му врат бяха избили капчици пот. Бе закрепил бинокъл близо до десния си лакът, до дълъг сребрист термос, пълен с еспресо. От устата му висеше цигара без филтър, малка козирка предпазваше очите му от слънцето. В ръцете си държеше снайпер, чийто окуляр бе фиксиран на стълбището на жилищна сграда от другата страна на улицата. Щом улови мишената си на мушка на подходящото разстояние, мислено си отбеляза температурата и градуса на наклон, взимайки предвид скоростта на вятъра, отклонението и всякакви други проблеми, независимо колко дребни са те, които биха могли да възникнат. За миг му хрумна да стреля рано сутринта или вечер, за да избегне блестенето на слънцето в очите, минаващите коли и пешеходци, но отхвърли тази възможност, понеже се сети, че тогава пък ще е сумрачно. Освен това в момента дебелакът поемаше задачи не само за да провери уменията си, но и да понапълни банковата си сметка. За един наемен убиец нямаше по-голямо предизвикателство от това да се цели в движеща се мишена, окъпана от слънчева светлина. Щеше да стреля в главата на жертвата и щеше да получи седемдесет и пет хиляди долара.
	Дебелия бе роден в богато семейство; родителите му бяха известни лекари и учени. Беше отраснал в лукс и богатство, но тези неща не му бяха донесли радост и щастие. Беше осемгодишен, когато негов лекомислен чичо му подари ловна пушка, а едва деветгодишен извърши първото си убийство – елен, който пасеше покрай един бързей в Северен Мериленд. Точно тогава, в мига, в който куршумът проникна в плътта на животното, младия Грегъри Рандъл откри истинското си призвание. Това се бе случило преди трийсет години и сега якият мъжага, познат сред колегите си като Светкавицата, защото поваляше мишените си с изключителна бързина, беше към края на кариерата си. Беше готов да зареже пушката и снайпера и да води по-спокоен и почтен живот. След първото убийство в горите на Мериленд бе повалил толкова много жертви, че вече не ги броеше. Беше му все едно дали стреля по хора или по животни. Това щеше да бъде последният му удар. Вече бе уморен от тази работа, от непрекъснатите позвънявания по телефона посред нощ, срещите с тихи и скромни мъже, чиито имена не си правеше труда да научи. През всичките тези години никога не се бе страхувал, не се бе притеснявал нито от затвора, нито от предателства, защото знаеше, че хората, с които си има работа, искат единствено да се отърват от някоя пречка в живота си и са готови да дадат много пари, вместо сами да се изправят лице в лице с неприятеля си и да натиснат спусъка, когато и където поискат. През всичките години като наемен убиец Флаш Рандъл не бе загубил вкуса си към убийството и любовта към малките стъпки, които трябваше да се предприемат, за да приключи задачата успешно. Това, което го изморяваше и още преди седмици бе решил да приключи, бе деловата страна от живота на наемния убиец. Беше му писнало да слуша брътвежите на милионери, които недоволстваха от схемата на плащане и се оплакваха, че разходите, които бяха жизненонеобходими за изпълнението на задачата, са твърде големи. А ако се провалеше, нещо, което все още не му се бе случвало, щеше да се превърне от преследвач в жертва, още едно нещо, което не му се нравеше.
	Отдръпна се и вдигна поглед към слънцето, затвори очи, отпред ризата му бе влажна от студената пот. Това бе последната му мишена, „последният лов“. И щеше да го направи по възможно най-добрия начин.
	Убийството на Джанкарло Ломанто щеше да се помни много дълго време.
	 
	* * *

	Ломанто беше застанал на третото стъпало към малката веранда пред жилищния блок и гледаше Фелипе Лопес. Очите на момчето блестяха като черни въглени, когато говореше. Придаваше значение на всяка дума като възрастен, а не като младеж, който живее ден за ден на улицата.
	— Пуснали са повече хора да търсят теб, отколкото онзи Осама – каза му Фелипе. – Само дето цената за главата ти е много по-ниска и нямаш пещери и тунели в скалите, в които да се криеш.
	— Кой ме търси най-усилено? – попита Джанкарло. Бръкна в джоба на синята тениска на момчето и си взе пакет дъвки с канела.
	— Зависи какво разбираш под „усърдно“ – рече Фелипе. – Кой плаща повече или кой е пуснал повече хора по улиците?
	— И двете – отвърна Ломанто. Той отмести поглед от момчето и се загледа чак до края на улицата, към морето от непознати лица, лишени от емоции, безизразни, вглъбени в собствените си проблеми и тревоги. – Големите клечки, ако знаеш кои са.
	— Говори се, че всеки, който те залови, за предпочитане мъртъв, получава голяма награда – каза Фелипе. – Ще се сдобие с достатъчно пари, за да живее година-две, без да извършва престъпления. Това са слуховете.
	— Предложението към някой конкретен човек ли е отправено?
	— Ако имаш два крака и що-годе прилично зрение, класираш се – отвърна момчето. – Изглежда, не им пука точно кой ще те гръмне, стига да умреш.
	— Виждал ли си нови физиономии из квартала? – попита Ломанто. – Нямам предвид „кокошкарите“, които обират мазетата, а хора с кожени якета, истински наркопласьори.
	— Не мога да посоча някого със сигурност. Но много се шушука за наемен убиец, дошъл да изстреля няколко куршума в гърба ти. Предполага се, че е доста добър, поне така подочух. Ако не те уцели или само те рани, ще е първият провал в кариерата му.
	Ченгето седна на стъпалото, протегна крака и облегна ръцете и раменете си на твърдия цимент. Погледна Фелипе, усмихна му се и сви леко рамене.
	— Сигурно сме на прав път – рече. – Щом сме заслужили чак такова внимание от тяхна страна.
	— А може би си от хората, които просто дразнят околните – предположи Фелипе. – От това, което чух, имаш проблеми не само с италианците и наемните им убийци. Щом новината се разчуе, из квартала всеки, който успее да се докопа до пистолет, ще се цели в теб.
	Ломанто се загледа в момчето няколко секунди, слънцето топлеше лицата им и двамата бяха с бейзболни шапки, чиито козирки пазеха сянка на очите им.
	— Направих те част от моя план, за да бъдеш мои очи и уши – обясни му той. – Точно това очаквам да правиш отсега нататък. Но щом стане напечено, изчезваш. Плащам ти да слушаш какво се говори и да ми докладваш, а не да те прострелят.
	— Да си кажа правичката, не ми плащаш достатъчно – призна Фелипе. – Изкарвам по двайсет долара на ден само от кутиите и бутилките, които събирам по Уест Сайд.
	— Така ли? – учуди се Ломанто и съвсем леко се усмихна. – Тогава защо прие предложението ми? Свършиха ти торбичките за смет, в които събираш богатството си ли?
	— Далеч си от истината. Исках да опитам нещо различно, а работата, която ми предложи, ми се стори лесна за изпълнение.
	— Тази причина ми се струва основателна – отвърна италианецът. – Само внимавай. Не задавай твърде много въпроси и не се доближавай до човек, за който шестото ти чувство ти подсказва, че може да те свърже с мен.
	— Тези хора внимават какво говорят. Но ти си израснал тук. Знаеш как се разпространява информацията. Кварталът и хората може и да са се променили, откакто си заминал, но не и начинът, по който лошите въртят бизнеса си.
	— Убиецът, за когото всички са чули. Разбра ли как се казва?
	— Само прякора му – рече Фелипе. – Големите клечки го наричат Светкавицата. Този прякор познат ли ти е?
	— Ще помоля един човек да провери в полицейските досиета – каза Ломанто. – Ако открием как изглежда и истинската му самоличност, значи не е чак толкова добър, колкото си мисли.
	— Не е нужно да е велик – отбеляза момчето. – Понякога е достатъчно да имаш малко късмет. Надявам се да не улучи някой невинен човек, който случайно се намира до теб.
	— Имаш предвид себе си ли? – попита Ломанто и се усмихна.
	— Сякаш подобни неща никога не се случват – рече Фелипе. – В последните три книги, които взех от библиотеката, се разказваше за хора, които са били простреляни съвсем случайно. А междувременно героят се измъква невредим, сякаш дори не го е духал силен вятър.
	— Май четеш неподходящи книги – отбеляза ченгето.
	— Може и така да е – съгласи се момчето. – Това важи и за вестниците, телевизията, киното. Навсякъде се съобщава едно и също. Хората като теб се измъкват невредими, а невинните като мен отнасят куршум в главата.
	— Ще направя всичко възможно това да се промени – обеща Ломанто и огледа покривите на околните сгради.
	— Ще бъдеш първият. Освен това не се притеснявам чак толкова, просто съм наясно, че и това може да се случи, нищо повече.
	Мъжът го погледна, възхищаваше се на способността му да не обръща внимание на заобикалящата го среда, на положението, в което се намира, както и на умението му да го контролира. Толкова много му напомняше на изоставените деца, които живееха из улиците на Неапол, деца, които едва преживяваха от просия по ъглите, от храната, която успяваха да откраднат от бакалиите и пазарите. Тези деца бяха принудени от съдбата и обстоятелствата да пораснат преждевременно и да поемат грижата за разрушените домове и разбитите си семейства, като осигуряваха храната, подслона, дрехите и лекарствата. Те много приличаха на Фелипе, всеки миг от мизерното им ежедневие оставяше следи върху бързо остаряващите им лица. А и той го виждаше в очите им, тъмни, пронизващи, пълни с тъга и решителност, но и с гняв и унижение.
	В Неапол крадците уважаваха Ломанто, дори благоговееха пред него. Знаеха, че никога няма да ги арестува, че винаги могат да го потърсят и той ще се отзове какъвто и проблем да имаха. Те пък му се отплащаха, като му предоставяха информация. По този начин той се бе снабдил с хиляди очи и уши из целия град. Никога не се държеше с тях като с просяци или крадци. Винаги им се отплащаше за информацията, която му даваха, с обяд, студена напитка или парите за лекар, когато се разболееха. Караше ги да се чувстват така, сякаш са му партньори, запазвайки достойнството им, и по никакъв начин не показваше, че ги съжалява.
	В Ню Йорк той разчиташе Фелипе да заеме мястото на информаторите му от Неапол. Това бе голям товар за такива крехки рамене, но имаше чувството, че момчето има известно предимство – способността да усеща „пулса“ на улицата и да разграничава слуховете от фактите. Фелипе бе решително и смело момче, но приказките и перченето не можеха да скрият страха, с който се бе научил да живее, сякаш е палто, което го обгръща и го пази от студа през зимата. Когато сложи полицейската значка, Ломанто долови този страх и у други деца. Той много добре разбираше първопричината за него и го уважаваше.
	Усещаше този страх, откакто се помнеше.
	— Благодаря. – Той се отдалечи от Фелипе и тръгна нагоре, към надземната част на станцията на метрото. – Радвам се, че все пак ще липсвам на някого.
	— Човек с пари винаги липсва на хората – извика хлапето след него. – Дори и да е ченге.
	 
	* * *

	Дженифър затвори папката с полицейския доклад и я пъхна под седалката на колата, щом видя Ломанто бавно да се приближава. Натисна едно копче, смъкна стъклото откъм пътника до шофьора и го изчака да посегне към дръжката на вратата.
	— Ако беше донесъл по едно кафе, нямаше да сбъркаш – каза му.
	Той седна на мястото до нея, затръшна вратата и се усмихна.
	— Никога не пия кафе преди ядене. Или престрелка.
	— Кое от двете е по план?
	— На покрива на сграда, само на две преки оттук, има снайперист, готов да стреля – съобщи й той. – Бях на отсрещния тротоар. Можеше да се пробва. Предоставих му достатъчно време и пространство, но той не предприе нищо.
	— Обичаш да го правиш, нали? – попита тя. – Да си незащитена мишена на улицата, само за да видиш дали човекът с пушката има куража да те застреля?
	— Така времето минава по-бързо – сви рамене той.
	— Ако си беше поиграл на „котка и мишка“ с наемния убиец, щеше да убиеш още час-два от деня. Освен ако не си искал да видиш дали той е добър стрелец.
	— Не бях сам – призна Ломанто. – А и нито той, нито аз бяхме готови да направим следващата крачка.
	— А сега? Какво следва? Като се има предвид, че е имал достатъчно време да отиде, да се обръсне и да си вземе душ.
	— Той не избяга – отвърна колегата й с обичайния си спокоен глас. – Нямаше нужда да го прави. Човекът е професионалист и го видях само защото той ми позволи. Искаше да ми покаже, че е там и че ще се изправим един срещу друг.
	— Виждали ли сте се и друг път?
	— Няколко пъти. Веднъж в Неапол и веднъж тук. Когато дойдох по служба. До мен стигнаха слухове, че са му правили предложение за работа, но той всеки път е отказвал.
	— Имаш ли представа защо? – поинтересува се Дженифър.
	— Единствената причина биха могли да са парите – отвърна Джанкарло. – Хора като него извършват убийства заради пари. Доставя му удоволствие да планира удара си, обича подготовката, да следи мишената и едва тогава да я убие. Но в крайна сметка единствената причина да натисне спусъка са парите.
	— Което означава, че или са вдигнали цената, или той е поискал по-малко – установи младата жена. – Но каквото и да е станало, на гърба ти е изрисувана мишена.
	— Не се притеснявай – каза Ломанто. – Плащат му да застреля само мен. Не му дават бонус, ако убие и някой друг.
	— Не се притеснявам – отговори тя. В думите й се долавяше гняв и раздразнение. – Ако се притеснявах, щях да разговарям с теб от много по-безопасно разстояние.
	— Сега само ме предупреди. Следващия път няма да има прошка. Ще стреля.
	— Предполагам, че имаш някакъв план – каза Дженифър.
	Той се обърна и я погледна, слънцето огряваше лицето и косата й и подчертаваше естествената й красота. Прииска му се тя да не е ченге, да не седят в необозначена полицейска кола, планирайки хода си срещу наемен убиец, на когото е платено да го довърши. Щеше да е много по-просто, ако имаха на разположение целия ден да разговарят, да се опознават постепенно. И двамата се бяха опарили от връзки с колеги. Тези взаимоотношения обикновено възникваха не от любов или страст, а защото някой разбира работата, която вършиш. Имаше неискреност, нещо изкуствено в любовните връзки между ченгетата заради изолацията и самотата, която им налагаше професията, многото време, което прекарваха заедно, и адреналина от самата работа. Малко от любовните връзки се превръщаха в нещо сериозно, повечето се оказваха просто загуба на време и продължаваха само един уикенд или най-много шест месеца. А когато приключваха, често това ставаше със скандал; пострадваха професионални партньорства, разрушаваха се приятелства. Ломанто винаги бе смятал, че е по-добре да устои на изкушението. Ако се доближеше твърде много, та макар и до такъв примамлив „огън“, само щеше да се изгори.
	— И така? – възкликна Дженифър, подканвайки го да наруши мълчанието си. – Какво смяташ да предприемеш по въпроса с наемния убиец?
	— Ще се покрия някъде. По този начин, ако извадя малко късмет, ще му объркам плановете.
	— Говоря сериозно – каза тя. – По-добре и ти последвай примера ми и ми отговори сериозно.
	— Добре, де – отвърна Ломанто. – Ако не мога да избягам на наемния убиец, остава ми само още един избор.
	— Какъв е той?
	— Да го убия, преди той да гръмне мен.
	За миг погледна Дженифър в очите, а после се загледа във върволицата пешеходци по улиците на Източен Бронкс в този иначе спокоен летен ден.
	 

	* * *

	Джоуи Макграу-Влекача седеше в тъмното върху празна щайга и слушаше високия глас, думите ехтяха из отдавна изоставения кей. В едната си ръка държеше голям портокал, а в другата нож и бързо разряза плода на четири големи парчета. Отхапа и се заслуша в гласа и стъпките, които се чуваха все по-ясно.
	— Много лесно ще изкараш един милион долара, може би дори два – каза гласът. – И то за какво? Само отиваш на посоченото място единия ден да вземеш стоката, а на следващия да я предадеш. Толкова е лесно и просто. Бих спрял сина си от училище и бих му възложил задачата на него.
	— Защо не го направиш? – попита Макграу и погледна нагоре към мъжа. – Не виждам какво би ти попречило.
	Мъжът бе висок най-малко метър и деветдесет, здравеняк, тежеше сто и десет килограма и имаше мускулесто тяло. Коремът му бе по-голям, отколкото преди осем години, когато сключиха първата сделка. Но по- голямата част бяха мускули, ръцете му бяха големи и дебели, кокалчетата на ръцете му бяха разранени. Макграу лично бе виждал разкъсана плът и счупени кости по вина на тези ръце и не му се мислеше колко хора е убил този човек.
	— Защото хлапето е едва в четвърти клас, умнико – отвърна Рено Сепията. – И не може да кара кола. Иначе защо ми е да разговарям с теб, след като бих могъл да говоря с него? Той поне прави това, което му се каже.
	Гласът на Рено Сепията рикошираше в ушите, всяка дума, която произнасяше, бе изкривен дрезгав звук. Почти нищо не се знаеше за детството на Сепията, само това, че дошъл в Ню Йорк от Неапол още като младеж и си проправил път нагоре по стълбицата в йерархията на Камората. Оказа се необходим за организацията и се справяше с каквато и задача да му поставеха. Влечеше го търговията с наркотици и преди да навърши двайсет и две-три години, вече беше един от най-доверените и надеждни пласьори. През всичките тези години, откакто бе пристигнал тук, си бе изградил могъща мрежа от хора на пристанищата и в Неапол, и в Ню Йорк, като по този начин управляваше цяла верига наркопласьори и наркотърговци, осигуряващи годишна печалба, която според вътрешни хора възлизаше на повече от сто и петдесет милиона долара. Беше организирал наркодилърите в нещо като йерархия и бе почти невъзможно по-нисшите да са информирани кой получава парите в брой и кой доставя дрогата. Никой не бе виждал Рено Сепията да пуши нещо по-силно от обикновена цигара, водеше спокоен, скучен живот в колониална къща с четири спални на двайсет минути от града. Имаше и едностаен апартамент в центъра на Неапол, който бе наследил от майка си. Доходите му възлизаха на седемдесет и пет хиляди долара годишно, плюс премия от около двайсет и пет хиляди долара, които получаваше за работата си в една предприемаческа фирма в Долен Манхатън. Нямаше криминално досие и не се появяваше на публично място с известни членове на Камората. Сменяше номера на мобилния си телефон на всеки шест седмици, а домашният му телефон не фигурираше в телефонния указател. Този телефон не се използваше нито от него и съпругата му, нито пък от двамата им сина, за да провеждат разговори. Беше пример за идеалния член на Камората, великодушен, добър и хрисим за пред хората, а всъщност бе жесток, груб и коварен.
	Приближи се до Макграу, наведе се и впери празен поглед в доста по-ниския и слабичък от него мъж.
	— Сделката е договорена за вторник – каза. – Би трябвало да мине гладко, както сме го планирали. Очаквам да се справиш, ако възникнат някакви проблеми. Разбрано?
	— Хората, с които ще се срещна, сигурни ли са? – попита Макграу. – Предпочитам изненадите да се ограничат само до купоните за рождения ми ден.
	— Двама мъже и една жена – кимна Рено и хвърли бърз поглед наоколо. – Мъжете са немци, имат лек акцент, но почти няма да го усетиш, защото говорят само по работа.
	— А жената каква е?
	— В нея са парите – обясни Сепията. – Немците могат да пренесат наркотика, но не могат да извадят толкова пари за по-големи количества. А тя може.
	— Работили ли сте с нея и преди?
	— Сключихме няколко сделки с нея през последните пет години. Всички минаха безпроблемно. Както ще стане и с тази.
	— Хубава ли е? – попита Макграу. Тънка като змия усмивка се прокрадна по сипаничавото му лице.
	— Ще я видиш във вторник. – Рено не си направи труда да се усмихне. – Но ако бях на твое място, щях да съм много предпазлив. Мъжете около нея умират. Откакто я познавам, смени петима партньори, и то все мъже, всичките от Европа.
	— Какво е станало с тях?
	— Попитай нея. Това ще е добър повод да разтопите ледовете помежду ви. Но първо сключете сделката. Предай й дрогата във вторник. Вземи парите в сряда. Искаш да се влюбиш, да се ожениш и да заживееш в Наци? Направи го в четвъртък.
	— Ще доведа сделката до успешен край. – Макграу хвърли кората от портокала в ъгъла на щайгата. – Както винаги досега.
	— И още нещо – рече Рено. – В града е дошло някакво ченге от Неапол. Вече няколко пъти е провалял големи сделки на шефовете. По някакъв начин получава информация къде и кога ще се извърши сделка, взема и парите, и дрогата. Босовете не искат това да се случи и сега.
	— Защо да се случва? – Макграу сви рамене. – Не разправяйте наляво и надясно какви ги вършите, аз също ще си държа устата затворена. Само шепа хора трябва да са наясно какво правим. Не се притеснявам, освен ако ти не ми кажеш, че има причина за това.
	— Трябва да се тревожиш само ако въпросното ченге провали тази сделка – каза Рено Сепията. – Ако това се случи, ще се разправяш не с шефовете, а с мен.
	Макграу бутна настрани щайгата, на която седеше, изправи се и погледна другия мъж.
	— Ако това ченге, или което и да е друго, припари до сделката, ще си получи заслуженото. Както винаги. Така че си спести заплахите. Те не ме плашат.
	Рено Сепията кимна и бавно се отдалечи от Джоуи Макграу; изчезна в мъглата, праха и тъмнината на безлюдния кей. Чуваха се само тежките му стъпки.
 * * *	Дженифър шофираше с една ръка, намали скоростта и се включи в бавния трафик по булевард „Хенри Хъдсън“. Ломанто седеше до нея, хванал с две ръце голяма чаша кафе.
	— Надявам се, че имаш основателна причина да сме тук? – Тя натисна спирачките, докато колата бавно се придвижваше напред.
	— И аз се надявам – отвърна той.
	— Ще я споделиш ли с мен?
	— Нетърпелива си – констатира Ломанто. – Искаш да научаваш всичко веднага, понякога преди да му е дошло времето. Това е нормално за една жена, но май не е най-доброто качество на един детектив.
	— Какво искаш да ми кажеш? – Беше готова да избухне. – Че не съм добро ченге ли? Само защото се осмелих да ти задам един въпрос?
	— Освен това много лесно се палиш. Още нещо, което би могло да се окаже спънка в работата ти.
	— Спънка за какво? – попита тя, с дясната си ръка удари волана от яд и раздразнение.
	— Имаш страхотен инстинкт на полицай – отвърна Ломанто и отпи от кафето си. – Твърде бързо се ориентираш във всякаква ситуация и преценяваш що за птица е противникът ти. А и си се научила да прикриваш страха си. Въобще не мислиш за риска, когато си на работа.
	— Стига с хвалбите – прекъсна го Дженифър. – Давай с „но“-то.
	— Изпускаш си нервите – каза той. Гласът му бе спокоен, успокояващ, сякаш беше лекар, който предлага алтернативно лечение за някое заболяване на свой по-млад колега. – Независимо дали това се дължи на характера ти или на факта, че си нетърпелива. Трябва да се научиш да го превръщаш в твое предимство, в твоя сила, а не в недостатък.
	— И ако го направя, тогава какво? – погледна го тя. – Питам просто от любопитство.
	Той сложи чашата в поставката до радиатора, облегна се назад и затвори очи за миг.
	— Тогава няма да имаш равна на себе си. Ще си много повече от просто добро ченге. Ще си загадка за престъпниците. А това ще те направи опасна и ще всяваш страх у тях.
	Известно време пътуваха мълчаливо, седанът се движеше бавно по криволичещите улички на Ривърдейл.
	Бе горещо и задушно, над топлия асфалт въздухът трептеше. Бяха затворили всички прозорци и пуснали климатика на средна степен. Нямаха никакво желание да излязат навън, в напечените от слънцето улици на Ню Йорк.
	— Ти такъв ли си? – попита тя и се преустрои в лентата за движение с по-висока скорост. – Или поне за такъв ли се смяташ?
	— Опитвам се да съм точно такъв – отвърна той. – Имам нужда да владея положението, да мога да го променям когато и както искам. Не винаги се получава, но поне можеш да опиташ. Човек трябва да се откаже от много неща, за да го постигне.
	— От какво например?
	— Възможността да имаш личен живот.
	За пръв път, откакто се запознаха, тя долови тъга в гласа му, желание да води по-простичък, по-спокоен живот. Годините, през които не бе живял в Ню Йорк, не бяха смекчили грубите му обноски, които се научаваха, когато живееш в град, който не се променя лесно. Работата му из уличките на Неапол, да арестува наркопласьори и престъпници, които действаха на „неподходяща почва“, го бяха направили още по-суров. Но под привидната суровост Ломанто имаше уязвимо местенце, което не му позволяваше да се отърси от южноиталианските си корени.
	— Щом се научиш да контролираш ситуацията, хората на улицата, съвсем скоро ти става навик и започваш да се отнасяш така и с близките, и приятелите си. Което предполагам, че дава някакво обяснение на въпроса защо повечето ченгета са или несемейни, или разведени, или споделят с някой барман вместо със съпругата си.
	— Или още по-лошо – добави Дженифър – Женят се за ченге.
	Ломанто кимна и се усмихна.
	— Почти пристигнахме – каза. – Завий надясно.
	Тя мина в другата лента, погледна знаците, а после пак колегата си.
	— Какво толкова има в Клоистърс?
	— Страхотни произведения на средновековното изкуство – отвърна той. – Прохладно място, където човек може да се поразходи и да поговори на спокойствие. Приятен ресторант, в който можеш да обядваш. И двама наркопласьори, които държат сделката им да мине гладко, без проблеми.
	 
	* * *

	Двамата мъже гледаха с безразличие вековния кръст, поставен зад витрина от дебело стъкло. Наслаждаваха се на хладината в сумрачните помещения, място, където човек може да избяга от смазващата жега навън. По-високият беше с черна риза с къс ръкав, сако на Армани и светлокафяв памучен панталон. Той вдигна поглед от кръста и се загледа в хората, които се бяха събрали, и наблюдаваше внимателно лицата и начина, по който реагираха на произведенията на изкуството. В музея имаше необичайно много хора за този ранен час на деня, още нямаше единайсет часът, до обедната почивка имаше още цели два часа. Това бяха типичните посетители на музеи – отегчени ученици, доведени от учителите, възрастни хора, тръгнали на екскурзия, учени, които се взираха в произведенията на изкуството така, сякаш знаят някаква тайна, с която малко хора са наясно. Тези хора не представляваха интерес за високия мъж.
	Той удари по рамото с програмата си мъжа до него и му направи знак да тръгват.
	— Няма ги сред тези хора – каза. – Да обиколим и другите изложбени зали.
	— Тук е събрана много история, Тери – отбеляза другият мъж. Той бе по-нисък, с коса до раменете, лице, покрито с белези, но изглеждаше младолик и с приятни обноски. – Едва сега разбрах за съществуването на този музей.
	— Ела през свободното си време, ако искаш да го разгледаш. – Тери поклати ядосано глава. – Сега сме на работа.
	Те се отдалечиха от групата и тръгнаха из хладните тъмни зали. Тери, късо подстриган, със стегнато тяло, приличаше по-скоро на учител по изкуствознание в гимназията, извел децата на изложба, отколкото на наркопласьор, работещ за Камората. Предпочиташе да работи сам, да разполага с достатъчно време, за да извърши размяната – пари срещу стока. Но сега ставаше дума за спешна работа и в последния момент му натрапиха и друг човек, за да могат да смогнат да снабдят уличните пласьори с дрога навреме. Бруно Марго беше „второразряден“ играч с ограничени способности, наемен убиец, който вършеше работа при подобни случаи само защото стреляше точно, а и доста бързо. Не се страхуваше да стреля дори когато мишената бе заобиколена от много хора, готов да убие всеки, който се опиташе да попречи на сделката.
	Хора като Бруно обикновено изиграваха ролята на жертвен агнец. Даваха им много малко информация, ако въобще им кажеха каквото и да било за извършващата се сделка, но бяха доволни, че са ги наели, всеки път се надяваха, че ще им поставят и други задачи, още по-важни, и че в крайна сметка ще успеят да влязат в тайната организация. Това, разбира се, никога нямаше да се случи. В Камората избираха своите доверени хора, мъже и жени, още като деца, на пет-шестгодишна възраст, и ги обучаваха, докато пораснат. Изпращаха ги да учат в най-добрите училища, развиваха способностите им и после ги пускаха в реалния свят, за да се грижат и за законния, и за незаконния бизнес на организацията. Тери бе син на проститутка от Неапол, която го бе оставила в ръцете на местен клан на Камората два дена преди да навърши седем години. За сина си тя получи заплата за седмицата. Поощряваха Тери да развие способностите си, най-много го биваше по математика и геометрия. Завърши гимназия в Неапол, после следва в Англия и отиде на специализация в Ню Йорк. Когато получи и последната си диплома, Тери Фосино вече бе наркопласьор на Камората от висок ранг. Сключваше сделки за шестцифрени суми и прекарваше парите през сложна система, която включваше шест различни банки в пет държави, преди да внесе вече „изпраните“ пари в сметката на организацията в Рим. Тери бе едно от многото момчета, които работеха за Камората.
	Той дръпна Бруно встрани, на няколко метра от минаващите посетители, и двамата облегнаха гърбовете си на хладната стена.
	— Сигурен ли си, че ти посочиха точно тази зала? – попита Бруно, по гласа му личеше, че е притеснен. – Искам да кажа, че всичките ми изглеждат еднакви. Откъде си сигурен?
	— Ако не дойдат до пет минути, ще знам дали съм сбъркал залата, или просто те не се появиха. – Тери бе спокоен като хирург.
	— Какво ще стане, ако това се случи? – Бруно впери поглед в Тери.
	— Ще трябва да обвиня някого за объркването – отвърна той с още по-спокоен глас. – Може и да си ти.
	Бруно нервно се изсмя и каза:
	— Много смешно. Обичам да работя с комедиант.
	Тери Фосино се втренчи в празното пространство, сега вече беше сигурен, че както и да приключи размяната, младежът до него не е подходящ за партньор. Ако го хванеше полицията, щеше да се свие на задната седалка на патрулната кола и да разкаже всичко още преди да са стигнали до полицейското управление. А ако попаднеше в ръцете на конкурентна банда, щеше да издаде мястото на размяната, имената на наркотрафикантите, без дори да го принуждават. Бяха му необходими само няколко секунди в тъмната зала на музея за средновековно изкуство, и Тери Фосино отсъди съдбата на друго човешко същество. Това щеше да е последната задача на Бруно Магро.
	Тери замръзна на място, когато усети дуло на пистолет, опряно в ребрата му. Пое си дълбоко въздух; беше попадал в подобни ситуации и добре знаеше, че не бива нито да мърда, нито да говори.
	— Пресегни се и вземи пистолета на партньора си с лявата ръка – нареди мъжки глас. Думите бяха изречени тихо и спокойно. – Пусни го на земята. И не забравяй, че дулото на пистолета ми е притиснато в тялото ти. Ако направиш и едно движение, което да ме изнерви, ще натисна спусъка три пъти, преди да успееш да стреляш.
	Тери протегна ръка в тъмното, плъзна пръсти по кръста на Бруно и напипа деветмилиметровия му пистолет.
	— Какво правиш, по дяволите? – попита той и се опита да се отдръпне.
	— Дай ми пистолета си – нареди му Тери – и млъкни.
	Хвана пистолета за цевта и го пусна на пода. Звукът от падането отекна в залата.
	— Искаш ли и моя? – попита човека зад себе си.
	— Да – отвърна той. – Ако имаш. Но не си носил пистолет от двайсет години. И не вярвам, че точно в музея си решил да нарушиш този си навик.
	— Тогава какво искаш?
	— Дрехите ти. – Човекът излезе от тъмното и застана на по-осветено място. Показаха се лицето и горната част на тялото му. – И петдесетте хиляди долара в брой в страничния джоб на сакото ти от „Армани“.
	Тери впери поглед в лицето на мъжа. Надяваше се да забележи признаци на страх или вълнение, но не откри.
	— Няма да можеш да ги похарчиш – рече тихо. – Ще се погрижа да умреш, преди да си похарчил двайсет долара от тях.
	— Нямам намерение да ги харча – призна Ломанто и пристъпи с още няколко крачки на светло. – Ще ги даря за благотворителност. И не се притеснявай, дарението ще е от твое име.
	— Парите не са мои – отбеляза Тери. – А човекът, от чийто джоб са излезли, мрази благотворителността.
	— Един от многото недостатъци на Пийт Роси – усмихна се Джанкарло. – А сега съблечи дрехите си. И ти, и приятелят ти.
	— Можем да откажем – каза Тери.
	Ломанто премести дулото на пистолета и го опря в лакътя на Тери.
	— Дрехите или лакътя. Набий си това в главата. Не искам да изцапам сакото си с кръв.
	Лицето на Тери бе почервеняло, целият трепереше от яд, но кимна и измъкна едната си ръка от ръкава на сакото. Ломанто отстъпи назад и изчака да му го подаде.
	— А сега съблечете и останалите дрехи, и двамата, и ги ритнете в онзи ъгъл – заповяда им той.
	— Вече получи парите – каза Тери. – Това не ти ли стига?
	— Отдавна не съм идвал в Ню Йорк – призна детективът. – А вие, момчета, ходите по петите ми откакто слязох от самолета. Заради вас не успях да обиколя магазините. От дрехите ви все ще си харесам нещо.
	— Аз няма да се съблека – сопна се Бруно. – Предпочитам да ме застреляш, отколкото да ме зарежеш тук гол.
	Ломанто се доближи до по-ниския мъж, погледна го, а после го удари по устните с дръжката на пистолета си, от силата и бързината на удара три предни зъба на мъжа се счупиха. После завъртя пистолета и го заби в брадата на Тери, чиято глава се удари в стената.
	— Закъснявам за обяд – каза им. – А не искам да си тръгна без дрехите ви.
	Тери разкопча панталона си и го остави да се смъкне до коленете му. Бруно послушно свали ризата си и я сложи върху сакото на Тери. Ломанто отстъпи назад няколко крачки и ги наблюдаваше. Щом двамата останаха голи, той подаде на Бруно една рекламна найлонова торбичка на музея.
	— Сложете дрехите и обувките тук – заповяда. – Не си правете труда да ги сгъвате. Дайте ми само сакото. Ще го облека още сега. Тъкмо ще съм елегантен и стилен, имам среща за обяд. При моята работа и заплата, която получавам, не мога да си позволя костюм на „Армани“.
	— Ще се погрижа да те погребат в него. – Тери беше вперил очи в детектива.
	— На майка ми ще й хареса – отвърна Ломанто. – Винаги ме критикува за начина, по който се обличам.
	Той пъхна пистолета в колана си, взе плика, пълен с дрехи и обувки, и тръгна към осветената част на музея.
	— Внимавайте, като тръгнете към изхода – предупреди той двамата голи наркопласьори. – Подовете са малко хлъзгави. Не ми се ще да паднете и да се нараните.
	 
	* * *

	Франк Силвестри бе вперил поглед в младия мъж срещу себе си, който нервно отпиваше от кафето си, тъмносинята му риза бе доста мръсна и прогизнала от пот.
	— Как така изгуби стоката? – Силвестри грабна една химикалка с дебелите си пръсти. – Обясни ми бавно. Не искам да пропусна нито една важна подробност.
	Бяха сами в задната част на празна конюшня, двама мъже в светлокафяви сака пазеха главния вход. Скоро щеше да се стъмни, по балите със сено и купищата одеяла и седла, разхвърлени навсякъде, шареха сенки. Хората на Силвестри хванаха куриера, докато бягаше бос и паникьосан по Форт Вашингтон Авеню. Малката кожена чанта в ръцете му бе изпразнена от дрогата, която му бяха дали по-рано, вместо това тя беше пълна с крем за ръце. Младежът правеше всичко по силите си, използваше и последната капчица кураж, която му бе останала, за да не заплаче.
	— Онази дама се приближи до мен в музея – изрече думите бързо и нервно. – Каза ми, че се е изгубила. Помоли ме да й помогна да намери изхода. Да й покажа как да стигне до магистралата към центъра.
	— И ти го направи, въпреки че всички те предупреждаваха да не говориш и да не поглеждаш никого, дори нашите хора? – попита Силвестри. – Правилно ли съм разбрал?
	— Бяхме съвсем близо до изхода – оправда се младежът. – Не смятах, че ще отнеме повече от три-четири минути.
	— Въпросната дама кога извади пистолета?
	— Откъде знаеш, че е имала пистолет? – попита младият човек. Любопитството надделя над страха.
	— Ако не е имала пистолет, а ти си дал дрога на стойност над петдесет бона на една хубавица само защото ти е казала да го направиш, положението ти щеше да е още по-неловко, отколкото можеш да си представиш.
	— Когато се приближихме до колата й – рече младежът, целият плувнал в пот, сякаш излизаше от баня. – Удари ме по гърба с пистолета, взе пакета и го хвърли на задната седалка.
	— Видя ли каква марка е колата? – попита Силвестри. – Регистрационния номер? Нещичко, което да ми помогне да открия тази кучка?
	Младежът поклати глава:
	— Съжалявам. Просто не бях на себе си. Хвана ме неподготвен, не очаквах да се случи подобно нещо.
	— Нищо чудно – отбеляза Силвестри. – По-добре да бях изпратил онзи малоумник, бавноразвиващия се от „Рейнман“, да извърши размяната. Поне щеше да види номерата на колата.
	— Не знам какво да кажа – призна младежът, очаквайки съдбата, която му бе отредена. – Здравата се издъних. Повярвай ми, това няма да се повтори.
	— Точно така, Реймънд – потвърди Силвестри. – Няма да се повтори никога вече, не и когато ти извършваш сделка за нас.
	Той сложи ръка върху слабите рамене на Реймънд и го заведе още по-навътре в тъмната конюшня.
	Докато вървяха, младото момче влачеше краката си и подритваше буци пръст и сено.
	— Дай ми още един шанс, Франк – помоли Реймънд. – Ще правя каквото кажеш. Кълна се.
	— Не бързай толкова. – Силвестри пъхна ръката си в джоба и извади нож с извито острие, дълго петнайсет сантиметра. – Чакай да приключим с тази сделка, а после ще говорим за друга.
	— Какво можем да направим? – попита Реймънд.
	— Да изпълним обещанията си. – Той заби ножа в гърдите на Реймънд и повдигна младежа с една ръка, вперил поглед в очите му, гледаше го и чакаше животът бавно да напусне тялото му.
	 
	 
	 
	ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Чарли Съншайн се бе скрил в един тъмен ъгъл на стълбището и чакаше. На дясната си ръка бе сложил месингов бокс. В десния си ботуш държеше малокалибрен пистолет, а на дебела верижка на врата му висеше нож с назъбено острие. Бе зализал косата си назад с толкова много гел, че с него можеше да се смаже един мотор. Дишаше учестено и болезнено, понеже наскоро бе получил пристъп на астма. Гърдите му бяха здраво бинтовани. Бяха зашили с петнайсет шева раните му, нанесени от Бен Мърфи с една счупена бутилка. Те зарастваха бавно.
	Той знаеше, че Мърфи е преместил парите, които му се бяха паднали след обира, само не беше сигурен къде е новото скривалище и кой ги е взел. Бе научил, че веднага след като се скараха онзи ден, в бара на Мърфи влязло едно бездомно хлапе, Фелипе. Знаеше, че хлапето помага в бара, и не беше необичайно да отиде рано сутринта, преди да започнат да идват редовните клиенти. Ако хлапето бе останало в бара няколко часа и си бе тръгнало по-мръсно, отколкото когато бе влязло, с няколко долара в джоба за работата, която бе свършило, Чарли нямаше да допусне, че бездомното хлапе е замесено в цялата работа. Но неговите информатори му донесоха, че момчето се застояло в бара по-малко от час, а после са го видели да чака нетърпеливо пристигането на лекарите от „Бърза помощ“, които да се погрижат за раните на Мърфи. Това бе основателна причина да следи всяко действие на момчето, за да види дали поведението му се е променило след случката в бара, търсейки някакви сигнали, които да му подскажат, че момчето се е докопало до плячката.
	Бяха забелязали хлапето да се мотае из квартала в компанията на някакво ченге, което още повече засили подозренията му, че момчето е пипнало парите. Не познаваше този полицай, който според слуховете бил чужденец и без съмнение е наясно с играта на момчето, сигурно му бяха обещали част от парите. Основната работа на полицая бе да служи като „щит“ на Фелипе, „щит“ срещу всякакъв опит някой да се докопа до парите, перфектната защита от преследвачи. Но нямаше ченге, особено от чужбина, което да може да пази Фелипе Лопес по двайсет и четири часа.
	Чарли се притисна още по-плътно към студената стена, щом чу, че входната врата се отваря. Надникна внимателно в тъмния коридор и видя, че момчето седи в ъгъла на вестибюла с наведена глава и бавно разопакова сандвич с кашкавал. Мъжът изчака две минути, за да се увери, че никой не е проследил Фелипе, а после тихо излезе от сянката.
	Ходеше така, сякаш стъпва върху облаци, равните му черни обувки едва оставяха следи по мръсния мраморен под в коридора.
	— Мразя да ям сам – каза той на Фелипе. – Обзалагам се, че и ти, нали?
	Момчето вдигна поглед, опита се да скрие страха, изненадата и гнева, който изпитваше към самия себе си за това, че се остави да го спипат неподготвено. Гордееше се със способността си да е с крачка пред останалите, да оцелява на улицата благодарение на вродените си инстинкти и способността си да предусеща опасностите. Знаеше, че за него е жизненоважно да е винаги нащрек.
	— Не ми пука – спокойно отвърна Фелипе. – Тъкмо имам време да размишлявам.
	— Виждам, че си си взел много хубав сандвич – отбеляза Чарли и се усмихна, показвайки ред ситни кафяви зъби. – Сигурно е трябвало да събереш цял вагон празни бутилки, за да си го купиш.
	— Та това са само пари – сви рамене момчето и си отхапа от сандвича. – Освен това все трябва да ядеш нещо, нали?
	— Трябва и да живееш – каза Чарли Слънцето. Наведе се към Фелипе, сянката му падна върху момчето, скривайки го от изгарящото слънце. – Давай, дояж си сандвича. Изглежда много вкусен, за да отиде така. Докато ядеш, отвори си хубаво ушите и внимателно чуй какво ще ти кажа. Разбра ме, нали?
	Фелипе кимна.
	— Ти говориш, а аз ям.
	— Онзи барман, Мърфи, ти е дал нещо, което съм сигурен, че е мое – рече Слънцето, отвратителният му дъх стигаше до Фелипе, който бавно дъвчеше сандвича си. – Предаваш ми го и повече няма да те безпокоя до края на дните ти. И кой знае? Може да получиш дори и награда. Много повече е от това, което онзи стар пияница щеше да направи за теб.
	— За каква сума става дума? – Момчето изяде последния залък. Внимателно огледа мястото, търсейки начин да избяга.
	— Петстотин долара. – Хладният мрак във вестибюла покри лицето на мъжа. – Може дори да ги направя хиляда, ако парите, които ми дадеш, са повече, отколкото си мисля.
	— А колко са според теб?
	— Не се подигравай с мен, лайно такова – ядоса се мъжът. – Барманът криеше своя дял от обир, който извършихме много отдавна. Дял, който трябваше да даде на мен. Вместо това, причините за което тепърва ще си изясня, го даде на теб. Това ще е без значение, стига да върнеш парите на истинския собственик – на мен.
	Фелипе поклати глава и го погледна, стараейки се да запомни чертите на лицето му на ярката светлина.
	— Ако парите, за които говориш, наистина бяха у мен – каза възможно най-спокойно, – щях ли да се свирам тук, да чакам човек като теб да дойде и да ме обвинява? Щях да забивам чадъра си в горещия пясък на плажа. Нямаше да ям стар сандвич и да ме трови отвратителният ти дъх.
	Чарли се пресегна и удари силно момчето по дясната буза, която почервеня и се поду от бокса на ръката му.
	— Започвам с бокса – изсъска той през зъби, които така се клатеха, че всеки момент щяха да изпопадат. – А после минавам към ножа, ако се наложи. Така че си спести болката и ми кажи това, което искам да знам.
	— Мога да та кажа само, че не знам нищо за никакъв дял от обир – рече Фелипе. Дясното му око се насълзи, а от удара ухото му бучеше. – Бен Мърфи ми плаща само това, което съм си изработил в бара му. Ако искаш тези пари, пак удари на камък, защото вече ги похарчих.
	— Мислех, че си умно момче – каза Чарли. – Но май съм сбъркал.
	Бръкна под яката на ризата си, извади ножа и го отвори с показалеца на дясната си ръка. Надвеси се над момчето, лицето му излъчваше едновременно и гняв и лудост.
	— Имаш нужда от езика си, за да говориш, и от ушите, за да чуваш – озъби се той. – Останалото ми принадлежи.
	Повдигна Фелипе за косата и го изправи на крака. Поряза дясната ръка на момчето с ножа, потече кръв.
	— Смятай, че това е последният ти шанс, малък пуерториканецо. След това няма да се спра, докато не започнеш да ме молиш да го направя.
	Фелипе го погледна в очите и се усмихна.
	— Направи това, за което си дошъл – рече той. – Но не забравяй, че без мен ги няма и парите. Сам няма да ги намериш дори да бяха скрити в някой от джобовете ти.
	— Може и така да е – съгласи се Чарли. – Но ще се погрижа и ти да не успееш да ги похарчиш.
	— В такъв случай голяма сума пари ще отидат на вятъра – отбеляза Фелипе. – Аз няма да взема и цент, а ти още по-малко и от мен.
	Престъпникът заби острието на ножа в ръката на Фелипе, краката на момчето се подкосиха, притъмня му пред очите. Острата болка бе единственото нещо, което го държеше да не припадне.
	— Ако не получа парите – каза мъжът в ухото на момчето, – може да се позабавлявам по друг начин. Надявам се да си прекарам добре.
	Ударът попадна между раменете на Чарли в основата на главата. Беше силен и бърз, болката се разпространи по цялото му тяло, заставяйки го да изпусне ножа и да се хване за стената, за да не се свлече на земята. Вторият удар го уцели в левия бъбрек, от него просто дъхът му спря. Бавно се обърна и третият удар попадна право в лицето му, счупи носа му, рукна кръв, която изцапа целия вестибюл. Ломанто се надвеси над Съншайн, извади бяла носна кърпичка от задния си джоб, после се обърна към Фелипе, махна ножа от ръката му и го захвърли в стената зад тях.
	— Стегни с това раната – каза му той. – Стегни колкото можеш. Дръж ръката си вдигната нагоре. Така кървенето ще спре.
	Чарли, който все още лежеше на студените плочки, хвана левия крак на Ломанто с две ръце и отвори уста, готов да го захапе. Детективът повдигна десния си крак и ботушът му се стовари върху лицето му, от силния удар главата на негодника отхвръкна назад, разхвърчаха се счупени зъби и кръв. Ломанто гледа престъпника няколко секунди, готов отново да го удари, ако мръдне, а после отново насочи вниманието си към Фелипе. Момчето стоеше до него, гъвкавото му тяло все още трепереше, топлите му очи бяха пълни със сълзи, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Бялата кърпичка, завързана на ръката му, беше почервеняла от кръвта, пръстите му трепереха, тънки струйки кръв се стичаха към лакътя му. Фелипе сведе глава, положи я на гърдите на Ломанто и остана така, позволи на страха да обхване цялото му тяло. Джанкарло прегърна момчето с лявата си ръка. Притисна го към себе си. Фелипе не издържа и се разплака, при всяко ридание раменете му потръпваха, смелостта, с която посрещна заплахите на Чарли, бързо изчезваше. Свали маската на „кораво“ момче, което оцелява само на улицата, хвърли тежката броня, с която се защитаваше, и си позволи, макар и за мъничко, да бъде просто едно уплашено момче. Ломанто го остави да си поплаче, осигури му спокойствието и уважението, което изискваха подобни моменти, радваше се, че може да погали момчето по тила.
	Той много се ядоса, че Фелипе пострада. И то най-вече, че го нарани долен боклук като Съншайн, който в момента се превиваше и кървеше само на няколко крачки от него. В същото време бе доволен, че момчето успя да се освободи от страха си и че намира утеха в доверието, което изпитва към Ломанто, човек, когото познава от два-три дни. Искаше му се да бе познавал някой такъв човек, когато бе на годините на Фелипе, човек, който да му помогне да се отърве от бремето, което го измъчваше, да преодолее гнева, който го разкъсваше. И той като Фелипе се бе научил да прикрива слабостите си, никога да не ги показва пред когото и да било, най-вече пред враговете си. Дълго време криеше дълбоко в себе си чувството на страх и уязвимостта си, сега се съмняваше, че щеше да успее да ги покаже, дори и да бе пожелал. Ако враговете му знаеха истината за ченгето, за което се говореше, че няма сърце!
	— Съжалявам. – Фелипе вдигна глава и погледна Ломанто, лицето му бе обляно в сълзи. – Обикновено не правя такива неща.
	— Не всеки ден те намушкват с нож – каза детективът. – Да знаеш пък аз какво представлявам, когато ме прострелят. Приличам на някоя баба, отишла на погребение.
	Фелипе се усмихна и избърса сълзите с мръсните си пръсти, загледан в Чарли.
	— Трябваше да се досетя, че рано или късно ще ме спипа. Човек като него не може дълго време да стои далеч от парите.
	— Защо е решил, че у теб има чужди пари?
	— Защото е така – отвърна. В момента, в който изрече това, осъзна, че издава тайна, която обеща да не казва на никого. Въпреки че харесваше Ломанто и му имаше доверие, се почувства неудобно. – Подари ми ги един човек, който притежава бар в квартала. Само че нямам право да ги пипам най-малко две години. Никой няма право на тях.
	— Къде са? – попита Ломанто.
	— На място, където никой няма да се сети да ги търси – рече Фелипе и бързо кимна към кървящия мъж на земята. – Особено отрепка като Чарли.
	— Щеше да те принуди да му кажеш – отбеляза Ломанто. — Хора като него ги бива единствено да принуждават хората да им „изпяват“ това, което ги интересува.
	— Искаш ли да знаеш къде са? – попита момчето. Болката се качваше нагоре по ръката, кръвта бе понамаляла и сега само капеше.
	— Защо смяташ, че това ме интересува? Парите са си твои и са скрити на място, което само ти знаеш.
	— Но ти си ченге – бързо сви рамене Фелипе.
	— Не съм такова ченге. Не искам дял от тях и не искам да знам откъде са дошли. Не е нужно да ми казваш тези неща. Няма значение дали ще сме приятели само за няколко седмици или за цял живот.
	— Човекът, който ми ги даде, преди работех за него от време на време – рече Фелипе, – каза да ги използвам, за да започна почтен живот. Да се откъсна от сегашния си начин на живот.
	— Страхотен съвет. – Ломанто сложи ръка на рамото на момчето. – Надявам се да го послушаш.
	— Това и възнамерявам да направя. Ако доживея до тогава.
	Ломанто се усмихна и изведе момчето от преддверието. И двамата прескочиха неподвижното тяло на Чарли Слънцето.
	— Щом е така, и аз ще ти помогна – каза той на момчето. – Като за начало ще намерим лекар, който да зашие раната на ръката ти.
	— Не се бой – каза Фелипе, когато излязоха на улицата, където бе много горещо и задушно. – Обещавам, че няма да те изложа и да се разцивря пред лекаря. Нито пък ще припадна.
	— Де да можех и аз да ти обещая същото – отвърна Джанкарло. – Но да ти кажа право, от спринцовки и игли винаги ми се завива свят. Така че всичко може да се случи в кабинета на лекаря.
	— Ще те покрия – усмихна му се Фелипе. – Можеш да разчиташ на мен.
	— Знам, че мога да разчитам на теб.
	 

	* * *

	Паола седеше на края на противопожарната стълба, обезопасена от две ръждясали прегради, слабите й крака висяха надолу. В дясната си ръка държеше половин фунийка ванилов сладолед. Гъсти облаци, предвещаващи пороен дъжд, засенчваха следобедното слънце. Близна си от сладоледа, потекъл по ръката й, хладният му вкус освежи пресъхналото й гърло. Беше на крак от рано сутринта, после се срещна с вуйчо си Джанкарло в тоалетната на приземния етаж на Централната станция на метрото. Успя да се добере до центъра, до Бронкс, като ту вървеше дълго по задушните улици на Ню Йорк, ту се качваше на някой автобус с климатик, но двамата членове на Камората бяха неотлъчно по петите й.
	Откри пететажната кооперация на Илай Авеню – изтъркана кафява врата, която се намираше между хлебарница и цветарски магазин, точно както й беше обяснил вуйчо й. Вмъкна се в тясната уличка и влезе в задния двор, препълнен със свежи цветя, плодове и зеленчуци, за да се хване за най-ниското стъпало на аварийната стълба. Качи се до най-горния етаж, извади едно пликче от чантичката на кръста си и седна за пръв път през деня. Беше изтощена и все още не разбираше защо вуйчо й не я отведе на сигурно място, въпреки че едва сега осъзна опасностите, на които бе изложен той.
	Освен това знаеше много добре, че бягството й от имението на Роси не бе резултат от брилянтния й план и не по-малко брилянтното му осъществяване, а единствено и само на поредния коварен заговор да вкарат вуйчо й в капан, чиято цел бе да го убият.
	Тя погледна надолу към градината и видя двамата мъже, които не я изпускаха нито за миг откакто избяга от имението. Бяха клекнали сред дълги лехи домати и босилек, коленете им се опираха в пръстта. Изглеждаха уморени и по всяка вероятност ядосани, тъй като не знаеха какво възнамерява да прави Паола. Не че тя бе наясно. Чудеха се къде, по дяволите, ги води малката бегълка. Тя се стресна и едва не изпусна сладоледа си, когато възрастна жена прошепна зад гърба й. Момичето бавно се обърна и видя мургавото строго лице на старицата, което й се усмихваше зад прозореца. Чертите й бяха скрити зад пердетата, които се вееха от лекия ветрец.
	— Обърни се напред и слушай какво ще ти кажа – гласът на възрастната жена бе тих и дрезгав със силен италиански акцент. – Аз съм приятелка на вуйчо ти.
	— Той добре ли е? – попита Паола.
	— Има сърце на светец – тихо се засмя тя, – но душа на дявол. Все някога ще умре, но не и когато и както очакват враговете му.
	— Къде е тогава?
	— Прави това, което трябва – отвърна старицата. – Време е да се скриеш на сигурно място и да се отървеш от тези главорези.
	— Как? – попита Паола. – Те са в градината долу. Следят всяка моя крачка.
	— С много хубава рокля си. – Старата жена се опита да бъде по-мила и любезна. – Внучката ми има същата. Същия цвят, същия модел. А е и на твоята възраст.
	— Може някой ден да се запознаем. – Момичето положи усилия да прикрие раздразнението си. – Но мисля, че точно сега не е най-подходящият момент.
	— Грешиш – решително каза жената. – Сега е най-удобният момент.
	— Само ако искате да рискувате живота й – отбеляза Паола. – Ако онези двамата долу ме видят с някого, няма да имат друг избор, освен да го застрелят. Мисля, че не искате това да се случи.
	— Изправи се бавно – нареди й старата жена. – Вземи си раницата и тръгни към стълбите, които водят надолу, но не се отдалечавай от прозореца ми.
	Паола затвори очи за миг и си пое дълбоко въздух. После прехвърли краката си през парапета, погледна двамата мъже, които се правеха, че не я забелязват, а берат домати. Тя взе раницата си, пръстите й още лепнеха от сладоледа, и бавно отиде до противопожарното стълбище. С лявата си ръка се подпираше на изтърканата тухлена стена, само на няколко сантиметра от възрастната жена, която стоеше до отворения прозорец.
	Паола леко завъртя главата си и погледна през пролуката между поклащащите се от вятъра пердета и погледът й засече този на старицата, която й се усмихна и й кимна. Беше толкова близо, че усещаше уханието на пиле, което се печеше във фурната, и на сос, който къкреше на газовия котлон. Старата жена се доближи още повече до перваза, хвана здраво дървената дограма с кокалестите си ръце, осеяни с изпъкнали вени, и подаде глава през отворения прозорец.
	— Влизай – рече тя на момичето. – Колкото можеш по-бързо.
	Старицата отстъпи две-три крачки назад и се долепи до стената. Паола се вмъкна вътре и се озова върху малка дървена холна масичка, поставена до дивана. Жената грабна раницата от Паола и се обърна към младо момиче, застанало в сянката, даде му я и му помогна да излезе на противопожарната стълба. Момичето, което бе на същата възраст и високо колкото Паола, облечено със същата рокля и със същата прическа, бавно заслиза по стълбата. След няколко секунди момичето изчезна от погледите им. Паола стоеше изумена в средата на сумрачната всекидневна. Завесите спираха слънчевата светлина и в стаята бе изненадващо прохладно.
	— Какво, за бога, се случи току-що? – успя да попита тя, устата й бе пресъхнала. – Онези двамата скоро ще разберат, че преследват друго момиче. Тогава ще се върнат.
	— Надявам се тогава вече да е твърде късно – рече старицата. – Тъй като вкъщи няма да има никого.
	— Как ще се измъкнем? – попита Паола. – Единият ще остане да наблюдава задния двор, а другият ще отиде при главния вход на сградата. Няма да им отнеме много време да повикат подкрепление.
	— Точно затова не бива да губим време – отбеляза възрастната жена. – Трябва да слезем в сутерена, преди да са се усетили, че моята Реджина не си ти. После ще минем по тайното стълбище и ще излезем през три сгради оттук, точно до бензиностанцията на ъгъла. Там ще те чака кола, шофьорът е дългогодишен познат на вуйчо ти. По пътя ще му дадеш часовника и маратонките си. Той знае какво да направи с тях.
	— Къде ще ме закара той?
	— Където вуйчо ти ни помоли да те отведем.
	Жената хвана Паола за ръката и я изведе от малкия апартамент. На излизане грабна ръчната си чанта. Възрастната дама бе пълна и нисичка, но бе доста подвижна за възрастта си. Гъстата й посивяла коса бе сресана назад и прибрана със страшно много фиби, на врата си носеше медальонче с лика на Дева Мария. На дясната й буза имаше тънък белег, а дъхът й вонеше на долнокачествен тютюн. Казваше се Асунта, вдовицата на Алберто Конте, убит пред очите на трите му деца преди близо двайсет и пет години, защото отказал да плаща повече данъци на босовете на Камората, които държаха крайбрежния квартал. От онази сутрин, в която видя как четирима яки мъжаги полагат ковчега на съпруга й в студената земя на гробището „Уудлон“, Асунта бе обявила война на членовете на престъпната организация, която така хладнокръвно бе сложила край на живота му. Помагаше на преследваните от престъпниците да се спасят, приютяваше невинни хора, които гангстерите искаха да убият, даваше средства на онези, които имаха големи дългове. Обявявайки личната си война, тя се превърна в легенда – една жена, която работеше в сянка, причиняваше вреда, всяваше хаос в редиците на хората, които й бяха причинили такова зло, по чиято вина бе преживяла такава огромна мъка. Борбата срещу Камората се бе превърнала в цел на живота й. Също като на кръщелника й Джанкарло Ломанто.
	Възрастната жена и младото момиче тичаха по стълбите, за да стигнат до сутерена, преди някои от хората на Камората да се доберат до главния вход. Асунта вървеше напред, държеше се за парапета с пухкавата си дясна ръка, често вземаше по две стъпала наведнъж.
	— Ами ако не успеем? – попита Паола, белите й дробове изгаряха от тичането, в думите й вече се прокрадваше страх, в мислите й също. – Ако ни спипа във фоайето?
	— Ще пуснеш ръката ми и ще бягаш към сутерена – нареди й Асунта с тон, който не търпеше възражение. – Аз ще се оправя с престъпника.
	Прекосиха площадката на втория етаж и тичешком заслизаха надолу по стълбите към първия. Паола усещаше, че умората и възрастта на старицата си казват думата. Белите й дробове свиреха толкова силно, че звукът отекваше между студените стени. Цяла шепа фиби бяха паднали от главата й и кичури коса, мокри от пот, висяха по врата й. Гърбът на Паола бе мокър, а връзката на дясната й маратонка се бе развързала. Едва си поемаше дъх, когато тичешком влязоха в големия хол, по чиито стени бяха окачени стари снимки на италианската природа, в центъра имаше запушена камина, в отвора на която бе поставен букет свежи цветя. Момичето пусна ръката на Асунта и спря. Жената обаче продължи по коридора, водещ към голямата червена врата на мазето. Освободи резето, отвори вратата и за миг впери поглед в тъмните стълби. После се обърна към Паола и я изчака да дотича до нея. Косите на момичето се вееха свободно в хладното притъмнено помещение.
	Точно в този миг възрастната жена видя, че наемният убиец влиза в тъмното фоайе. Тежките му стъпки отекваха между дебелите стени. Асунта видя пистолета в дясната му ръка, беше го насочил надолу, готов да стреля. Тя постави ръце върху крехките рамене на Паола, пръстите й стиснаха леко нежната кожа. Наведе се, целуна момичето по челото и топло му се усмихна.
	— Внимавай, като слизаш по стълбите – предупреди го тя. – Щом стигнеш долу, бързо тръгни наляво. Не спирай, докато не стигнеш до парния котел. В стената до него ще видиш дупка. Мини през нея колкото се може по-бързо. Ще стигнеш до малко стълбище, по което се излиза на улицата. Там ще видиш черна кола със запален двигател. Качи се в нея и се довери на шофьора, той ще направи останалото.
	— Ами ти? – Паола плъзна поглед покрай възрастната жена и забеляза приближаващата сянка. – Няма ли да дойдеш с мен?
	— Пак ще се видим, малката ми – рече Асунта. – Обещавам ти.
	Момичето погледна право в строгите очи на възрастната жена и кимна. После се обърна и хукна надолу по тесните стълби, изчезвайки в тъмното.
	— Това беше голяма грешка – каза мъжки глас. Той беше зад жената и държеше пистолета си на нивото на кръста си. – Тя няма да успее. Ти също.
	Асунта наведе глава и бавно се обърна към мъжа с пистолета. Беше пъхнала дясната си ръка в предния джоб на шарената домашна роба.
	— Ще убиеш една старица и едно дете ли? – попита.
	Мъжът се изсмя тихо.
	— Само ако застанат на пътя ми. А в момента ти ми пречиш. Девойката също. Но с нея ще се заема малко по-късно. Ще дойде и нейният ред да умре.
	— Не и от твоята ръка – каза Асунта.
	Тя се обърна с лице към мъжа, бе стъпила стабилно на земята и изпънала гръб. Помръдна пръстите на дясната си ръка, пъхната в джоба на роклята й, и ги сключи около спусъка на пистолета, който някога бе принадлежал на съпруга й. Стреля три пъти, и то право в гърдите. Пистолетът на мъжа падна на пода миг преди и той да се строполи на земята.
	Чу се тежко тупване, мъжът удари главата си в ръба на стълбите, от челото му рукна кръв. Възрастната жена погледна за миг жертвата си, която кървеше обилно, а после се обърна. Тя заключи вратата на сутерена, внимателно прескочи локвата кръв, образувала се около тялото на мъжа, и се върна в апартамента си, пистолетът й все още димеше.
	 
	* * *

	Пийт Роси стоеше в средата на голямата кухня на ресторанта, заобиколен от тенджери и тигани, които висяха на лъснати куки, заковани на четирите тухлени стени. Пусна крана на студената вода, която потече в мивката от неръждаема стомана, и бавно разтърка ръцете си една в друга под леденостудената струя. Пресегна се, взе кърпа от страничния шкаф и се загледа как водата попива в нея. Спря крана, изстиска кърпата и я сложи върху лицето си. Задържа я, за да може свежият аромат и хладината да отнемат от умората, натрупала се през последните няколко дена. Отметна глава назад, пое дълбоко въздух, махна кърпата от лицето си и я хвърли в празната мивка.
	Едва тогава насочи вниманието си към треперещия мъж в другия край на кухнята, който го гледаше ужасено. Роси отиде до печката и взе малка каничка за еспресо, тънка струйка пара излизаше от чучурчето. Взе една чаша от шкафа над главата си и я напълни догоре с гъстата черна течност. Бавно отпи няколко глътки, горещото кафе стопли гърдите му. Мъжът срещу него вече видимо се тресеше, бе подпрял дясната си ръка на дървения сандък, за който бе вързан, за да не падне. Роси тръгна към него, спря до печката и включи фурната на четиристотин градуса.
	— От какво толкова те е страх? – тихо попита. – От мен ли? Или от факта, че ме предаде? Предаде хората, чийто успех зависеше от теб?
	— Бях завардил задния вход – едва успя да промълви уплашеният Ото. – Хлапето не излезе оттам. Бяха ми казали да стоя там, така и сторих.
	— А докато ти си стоял там на пост, един от хората ми е бил убит, а момичето, което ви наредих да не изпускате от очи нито за миг, се изпари. При тези обстоятелства няма абсолютно никакво значение, че си стоял на задния вход, нали така?
	— Какво трябваше да направя, господин Роси? – попита мъжът. – Ами ако бе излязла оттам, а мене ме нямаше? Тогава пак щях да бъда в немилост. Даже щеше да е още по-зле.
	— От колко време работиш за мен? – попита Роси и остави празната чаша на чистия бял кухненски плот.
	— През ноември ще станат шест месеца – отвърна Ото. – Досега не съм провалял нито една задача, която сте ми поставяли.
	— Не ме интересуват задачите, изпълнени точно както са били планирани – обясни му Роси. Думите му бяха премерени, строги, както подобава на бос, разговарящ с подчинен, който не заслужава дори да бъде в една стая с него. – Вниманието ми привличат само онези, които са завършили с неуспех.
	— Вината не беше моя, дон Роси – с усилие рече Ото. Преглъщаше често, за да прикрие паниката в гласа си, която като река течеше по вените му. – Направих каквото можах да не изпусна племенницата на онова ченге от очи. Мисията не се провали заради мен.
	— Не, но в момента ти стоиш пред мен – каза му Роси. – Партньорът ти е мъртъв. Момичето е някъде на сигурно място. А ти седиш тук, срещу мен, в уютната и топла кухня и гледаш как си пия кафето.
	— Ще ви я намеря, господин Роси – обеща Ото. – Кълна ви се, че ще я открия и ще ви я доведа жива, както искахте.
	— Не я искам обратно – поклати глава босът. – Нито пък искам да знам къде е. Единственото нещо, което исках от вас, бе да не я изпускате от очи. А какво стана, заради теб и убития ти приятел, тя избяга. Планът, в който тя играеше ключова роля, претърпя пълен провал. Което означава, че вече нямам нужда от теб.
	— Искате да пипнете ченгето, господин Роси. – Ото наблягаше на всяка дума с ясното съзнание, че много преди да влезе в стаята, е било взето решение за живота му. – Мога да го убия вместо вас. Трябва ми само още един шанс и вашето разрешение.
	Пийт Роси се обърна и отвори вратата на голямата фурна зад себе си, лъхна го горещ въздух.
	— Шансовете ти се изчерпаха – каза той на младия мъж, който стоеше зад него. Роси бавно натисна едно черно копче в средата на телефон, закачен на страничната стена до снимка на баща му – млад и много елегантен в кафяв костюм от три части и кафява мека шапка. След няколко секунди в кухнята влязоха трима мъже в тъмни дрехи и заобиколиха Ото.
	— Свалете дрехите му, преди да го напъхате вътре – нареди им Роси на излизане.
	Паника обзе младия мъж, всеки мускул на тялото му трепереше неконтролируемо. Един от тримата убийци го хвана за лакътя, за да не се строполи на пода.
	— Не можете да го направите, господин Роси – успя да изрече Ото. – Просто не можете да ми причините такова нещо.
	Роси се обърна към него, сви рамене и се усмихна.
	— Не се притеснявай, Ото – каза той. – Не бих похабил новата фурна заради теб. Просто проверявам дали работи. Но ти ще умреш днес.
	Пийт Роси погледна Ото в очите. Беше против това подобни хора да се държат в организацията, дори и да ги използват за съвсем дребни задачи. Те винаги се проваляха, а в редките случаи, когато успяваха, се хвалеха наляво и надясно. Това бе твърде голям риск и не можеха да го поемат. Трябваше да се стараят да наемат най-добрите новобранци, най-умните и най-кадърните хора, които можеха да намерят, и да ги подтикват сами да си проправят път, като започнат от най-ниското стъпало в организацията. Ако някой бе достатъчно добър, за да работи за корпорация „Форчън 500“, то тогава можеше да се справи в най-елитните престъпни организации в света.
	— Не хабете куршумите си за него – заповяда Роси на най-високия наемен убиец. – Погребете го жив.
	 
	* * *

	Джои Тъгс Макграу остави куфара, пълен с чист хероин, върху кафявата маса. Вдигна поглед към мъжа, който стоеше срещу него, и кимна.
	— Виждам, че си с празни ръце – отбеляза той. – Не носиш чанта или сак. Дано това не означава, че си забравил да донесеш парите.
	— В колата са – спокойно и уверено каза мъжът. – Всичките. До последната банкнота. 
	— Иди и ги вземи тогава – рече Макграу. – Това бе едно от главните условия на сделката. Аз ще те чакам тук.
	— Отвори куфара – нареди му мъжът. – И отстъпи крачка назад. Трябва да се уверя, че стоката е в него и че е с качеството, за което ми разказаха. За мен това е далеч по важната част от сделката.
	— Е, след като стана ясно, че си нямаме доверие – каза Макграу, – как смяташ да се споразумеем?
	Мъжът си пое дълбоко въздух и пъхна ръце в джобовете на якето си. Бавно извади едната и предложи отворен пакет дъвки на Макграу.
	— Обикновено дъвча по три наведнъж – поясни той, – четвъртата е за теб, ако я искаш.
	— Я се разкарай – отвърна Макграу. – Дъвчи по три, по четири, ако искаш пъхни целия пакет в устата си. Хич не ми пука. Дойдох да сключим сделка и да си тръгна с малко пари. Ако искам да правя балончета, ще се разкарвам с някое хлапе.
	Мъжът отвори пакета и започна да пъха дъвките една по една в устата си.
	— Защо не вземеш куфара и двамата да излезем навън? – попита мъжът Макграу. – Ще отворя багажника, а ти ще видиш парите, докато аз проверявам дрогата.
	— Посред бял ден? – учуди се пласьорът. – Тази блестяща идея твоя ли е или някой малоумник ти я е прошепнал на ухото тази сутрин?
	— Настроен си доста негативно, за да вършиш подобна работа – установи мъжът. – Това значи, че или си новак в този бизнес, или това е първата ти по-крупна сделка. И двете не ми харесват.
	— Хич не ми пука как се чувстваш – каза Макграу, малки балончета се появиха в ъглите на устата му.
	— Не е нужно – отвърна мъжът. – Но има нещо, за което би трябвало да ти пука. Ти трябва да си тръгнеш оттук с парите, а аз – с наркотика. И то съвсем скоро. Иначе ще се обърна и ще си тръгна, а ти ще се качиш в колата си. Само дето на мен няма да ми се наложи да обяснявам на Сепията, защо стоката му е все още у теб, а парите му не са.
	— Ще кажа, че вината е твоя. Няма начин да поема вината за тази каша.
	— Опитай – рече мъжът. – Можеш да си спечелиш десетина минути или поне достатъчно дълго, за да реши Сепията кой нож да използва, за да те накълца на парченца, които да пусне в аквариума си за рибки. Ще потърси и мен само за да ми съобщи, че си мъртъв и че ще изпрати друг човек, който знае как се сключват сделки.
	— Откъде да знам, че ако изляза, няма да ме причакат трима-четирима от твоите хора? – попита Тъгс Макграу. – Които чакат знак от теб, за да ме убият?
	— Както вече отбеляза, посред бял ден е – каза мъжът и се опря с дланите върху масата. – Никога не съм давал знак на някого, за да гръмне даден човек. Сам си върша мръсната работа.
	Тъгс Макграу сведе поглед към куфара, над горната му устна имаше капчици пот.
	— Отиваме при колата. Ти тръгваш пръв. Завеждаш ме право при парите. Ако направиш и най-малкото погрешно движение, ще бъде последвано от куршум. Разбрахме ли се?
	— Ясно като бял ден – отвърна мъжът.
	Той се обърна и пръв тръгна към изхода на малкия офис, слезе по две бетонови стъпала, излезе през вратата и се озова на улицата с три платна за движение. Тъгс Макграу вървеше на няколко крачки зад него, държеше куфара в лявата си ръка, а дясната бе пъхнал в джоба на тънкото си дънково яке, пръстите му бяха сключени около специален трийсет и осем калибров пистолет. Мъжът се отправи към полупразния паркинг, където бе паркиран черен седан последен модел с регистрационен номер от Ню Джърси. Спря, обърна се, изчака наркодилъра, и посочи колата зад гърба си.
	— Ще отворя багажника – каза. – Това, което искаш да видиш, се намира вътре.
	— Действай – нареди му Макграу. – Само го направи бавно и не забравяй, че следя внимателно всяко твое движение.
	— Не се и съмнявам в това – рече мъжът.
	Застана пред багажника, пъхна ключа в ключалката и го отвори. Дръпна се встрани и изчака Макграу да застане до него. Тъгс погледна в багажника и отскочи назад, щом видя якия младеж в кожено яке, завързан и със запушена уста, главата му лежеше върху сиво куфарче, пълно с парите, които Макграу се надяваше да занесе на Сепията. Макграу извади пистолета от джоба си и остави куфара на земята.
	— Предупредих те да не си играеш с мен – изръмжа. – Даде ми съвсем основателна причина да те застрелям.
	— Не си ли любопитен да узнаеш кой съм? – попита Ломанто, разперил ръце встрани. – В противен случай как ще разбере Сепията кого си убил?
	Дулото на деветмилиметровия пистолет, опрян във врата на Макграу, го накара да замръзне на място и му попречи да отговори на въпроса на детектива.

 	— Махни пръста си от спусъка – заповяда му Дженифър. – И не насилвай късмета си. Хич не ме интересува дали партньорът ми ще живее, или ще умре. Така че можеш да си представиш колко ми пука за теб.
	— Според мен не й е все едно дали ще умра. – Ломанто се приближи към Макграу, който пусна пистолета, и го хвана, преди да се свлече на земята. – Каза го, само за да ме подразни и да те стресне.
	— И парите, и дрогата ли ще вземете? – попита Макграу, гласът му трепереше от страх и напрежение. – Имате ли представа какво ще ви стори Сепията, когато научи какво сте направили?
	— Предполагам, че ще е нещо доста грозно и неприятно – каза Ломанто и хвърли пистолета в отворения багажник. – Но не толкова, колкото онова, което ще стори с теб, задето си ни позволил да те изиграем, но определено не бих искал да съм свидетел на случващото се.
	— Нали няма да ме арестувате? – попита Макграу, изненадан, че въобще му е хрумнало подобно нещо.
	— Не мога – отвърна Ломанто. – Нямам правомощия в този град. Но партньорката ми, която стои зад теб, умира да ти пусне няколко куршума в тила. Няма да те арестува. Иска да се прибере у дома и да се отърве и от двама ни.
	— Тъкмо сключвахме наркосделка. – Макграу вече не се правеше на бабаит. – Не можеш да ме оставиш с празни ръце. Не ми пука в кой край на света работиш като ченге. Трябва да ме арестуваш.
	— За пръв път срещам човек, който няма търпение да влезе в затвора – призна Ломанто. Облегна се на багажника на колата, скръсти ръце и погледна Дженифър, която прибра пистолета в кобура си и отстъпи няколко крачки назад от Макграу.
	— Не виждам някой да е нарушил законите. Просто вземам куфара ти назаем. Аеролиниите, с които пътувах, загубиха един от моите. Ще ти го върна при първа възможност. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Знам, че Сепията те чака, а не искам да закъснееш по моя вина и по вина на партньорката ми.
	— Каква игра играете? – попита Тъгс Макграу. – Какво искате от мен? Не е нормално ченгетата да вземат сак с пари, куфар с наркотик и да оставят пласьора на свобода. Освен ако не сте се споразумели да си разделите плячката. Трябва да поговорим и за нещо друго.
	Италианецът наклони глава, за да не му свети слънцето, и погледна Дженифър.
	— Нали ти казах, че не е чак такъв идиот, за какъвто го мислеше? Подобна задача не се възлага на първите срещнати малоумници с пистолети и кола. Преценяваш внимателно и избираш най-добрите.
	— Сделката не се състоя, нали? – попита тя. – На мен ми изглеждат притеснени. Момчето в багажника беше готово да ни даде парите още преди да сме го заплашили с пистолетите си. А другарчето му те последва на излизане от административната сграда като кученце без каишка.
	— Права е – каза Ломанто и отново насочи цялото си внимание към Макграу. – И изглежда вече е решила какво да прави с вас. Ще трябва да направиш нещо, с което да ми помогнеш да я убедя, че разпространяваш дрога. Иначе си свободен да си вървиш. Сигурно Сепията умира от нетърпение да чуе подробности за твоите приключения.
	— Него искате да спипате, нали? – попита пласьорът. – Не ви интересувам нито аз, нито онзи нещастник в багажника. А и защо да ви е грижа за нас? От нас нямате никаква полза. Не можем да ви кажем нищо, което вече не знаете. Но Сепията е нещо друго. Примамвате го и го спипвате заедно с парите и наркотика, доста добър удар.
	— Всичко това е вярно – призна Ломанто. – Но дръзките ти приказки няма да ми доведат Сепията. И докато не чуя нещо, което ще го накара да дойде, ти си свободен да си вършиш работата.
	— Мога да ви заведа при него – каза Тъгс Макграу. Беше застанал до отворения багажник и видя свития на кълбо мъж в черно кожено яке, около ръцете, краката и на устата му имаше сребристо тиксо, от всяка пора на тялото му течеше пот. – Само ми кажете кога и ще го уредя.
	Ломанто погледна Макграу и поклати глава.
	— Току-що слязох от самолет. – Строгият му тон изненада Дженифър. – Не от кораб. Ще сключа сделката с теб. Дори ще ти дам парите, за да ги покажеш на Сепията и да му докажеш, че всичко е минало без никакви пречки. След това ще се оттеглим и ще чакаме да уредиш срещата. Искам да се срещна с него на четири очи, само аз и той. Но ако ме изиграеш, ще те намеря и ще те убия, без да ми мигне окото. А ако стане така, че загина, ще се погрижа някой друг да свърши тази работа вместо мен. Искаш ли да си помислиш или ще ми отговориш още сега?
	Макграу трудно си поемаше въздух и опитваше да запази самообладание. Не знаеше кое е това ченге, нито откъде е, но беше сигурен, че въобще не се шегува и ще го убие, без да се замисли. Не бе длъжен да се подчинява на Сепията и всъщност може би даже щеше да е в негова полза да го отстрани от пътя си. Щеше да го използва, за да се изкачи с още едно стъпало в йерархията, да започне да работи с големите клечки, той да организира сделките, вместо все да рискува. Да извърти така нещата, че да работа и за двете страни. Това ченге щеше да му осигури защита. Макграу го погледна, опита се с всички сили да се абстрахира от опасността, която излъчваха очите на мъжа, и кимна.
	— На твое разположение съм — рече. – Кажи ми какво искаш да направя.
	 
	* * *

	Кармайн Делгардо стоеше в средата на билярдната зала, трите четирийсетватови крушки над главата му осигуряваха единствената светлина в дългото прашно помещение. Облегна се на старата билярдна маса и с лекота вкара една топка в       ъгловия джоб.
	Франк Силвестри отпи глътка бърбън от водна чаша, дръпна висока табуретка от празния бар и седна.
	— Мислил ли си някой ден да боядисаш това заведение? – попита той Делгардо. – Нали се сещаш, да го постегнеш малко. Да изглежда така, сякаш ти пука дали някой идва тук да играе билярд или не.
	— Ако човек иска да играе, ще го направи и в снежна буря дори – отвърна собственикът на заведението. – Играчите на билярд не ги интересува дали е боядисано или не. Интересуват ги само парите, които са заложени.
	— Как върви сладкарничката ти? – Силвестри запали тънка пура и избълва гъст дим към потъмнелия таван. – Мисля, че и там не е влизал клиент от времето, когато Буш-баща още бе в Белия дом.
	— Аз инвестирам за удоволствие, не заради печалбата – заяви Делгардо и се наведе да удари следващата топка. – Освен това ти не играеш билярд и не ядеш сладки неща. А аз притежавам и двете заведения, така че не си дошъл за наема, това е сигурно. Няма причина да си тук. Поне не съм те чул да я споменаваш.
	— Търся четирима наемни убийци, най-добрите в района – Силвестри говореше тихо, директно и решително. – Донът ги иска до края на седмицата. Дава по половин милион долара в брой на калпак. Очаква да работят в екип, като един. Всичките получават пари, независимо кой убие жертвата.
	— Тази новина не кара сърцето ми да бие по-бързо – каза Делгардо. – Не съм стрелял с пистолет от дете. Тогава не уцелвах това, по което се целех.
	— Този път мишената е твой приятел. Ченгето от Неапол. Шефът го иска мъртъв. И то не по-късно от следващата седмица по това време.
	Делгардо удари топките, изправи се и намаза с талк щеката си за билярд. Беше спокоен и равнодушен, сякаш му съобщават прогнозата за времето за седмицата.
	— Толкова ли е трудно? – попита той. – Едно ченге срещу четирима първокласни наемни убийци. Два милиона долара, сложени на масата. Щом новината се разчуе, ще се появят повече наемни убийци, готови да изпълнят задачата, отколкото са арабите таксиметрови шофьори в града.
	— До този момент ченгето се е оказало костелив орех – обясни Силвестри. – Но дори и някой да му помага, не виждам как ще се измъкне този път. Те ще са на всеки ъгъл и ще се целят в него.
	— Сигурно си много доволен, нали? От това, което подочувам, той ви е като трън в петата открай време. Май е трябвало да се отървете от него още преди години. Щяхте да си спестите маса пари и бая неприятности.
	— Какво ще кажеш за предложението ми?
	— Нямам особено голям избор – отвърна Делгардо. – Решението вече е взето. Наемните убийци вече се приготвят и зареждат пистолетите си. Не е нужно да полагам особени усилия да разпространя новината.
	— Можеш да се върнеш в сладкарницата и да продължиш да си вършиш работата – каза Силвестри. – Или да се обадиш на приятеля си и да пуснеш слуха. Да го предупредиш какво му готвят.
	— Хрумва ми да задам два въпроса. – Делгардо бавно заобиколи билярдната маса. – Какво ще спечеля аз, ако направя това, и защо ти ме молиш за подобна услуга?
	— Това ченге е проблем за нас от твърде много време. Никога не е стоял въпросът дали да се отървем от него, а кога. Ти си му приятел, познаваш го от малък. Ще му направиш услуга, нищо повече. Ще му дадеш шанса да стреля по нас, преди да го повалим мъртъв на земята. С нищо не можеш да промениш крайния резултат. Той така или иначе ще умре, без значение дали ще му се обадиш или не.
	— Добре. Това отговаря на въпроса защо бих помогнал на тази луда глава. Но не обяснява твоята роля в историята.
	— Да кажем, че си плащам дълг към него – отговори Силвестри. – Това е всичко.
	— Не е типично за човек като теб да дължи нещо на човек като него, ако разбираш какво искам да кажа – рече Делгардо. – Ние с него се познаваме много отдавна, познавах и баща му.
	Франк Силвестри се изправи, сянката му затъмни и без това мижавата светлина в стаята.
	— Не само ти имаш минало, собственико на сладкарница – рече той. Хвърли цигарата на пода, допи питието си и излезе от билярдната зала, тежките му стъпки отекнаха навън.
	 
	 
	 
	ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Дженифър провери името, записано в бележника й, затвори го и го пъхна в задния джоб на дънките си. Качи се по стълбите на добре поддържаната кооперация и отвори лакираната дървена врата, от която се влизаше във фоайето. Леко натисна звънеца на апартамента на петия етаж и изчака да чуе нечий глас по сребристия домофон. Вместо това вратата изшумоля, отвори се и тя влезе в сградата, в която предишния ден бе извършено престъпление. Заизкачва се по стълбите към първия етаж, погледна надясно големите кървави петна, които все още личаха по настилката, дълги жълти полицейски ленти ограничаваха достъпа на външни лица до района. Беше ходила на толкова много подобни местопрестъпления през кариерата си като полицай, че за нея не бе проблем да остане безразлична към това, което вижда. Още в началото се бе научила да не взема тези неща присърце, да се отнася към всяко престъпление, на което е повикана, като към пъзел, който трябва да нареди и никога да не прекрачва опасната граница, и да го приема лично. Всички ченгета, които познаваше, й повтаряха това почти ежедневно, като се започне от собствения й баща, мине се през инструкторите й в Полицейската академия и се свърши с капитан Фернандес. Но въпреки че психически бе подготвена за трудностите на тази далеч нелека професия, Дженифър Фабини така и не бе успяла напълно да се отърси и да свикне с хладнокръвието, с което се извършваха убийствата.
	Асунта Конте отвори вратата на апартамента си секунда преди Дженифър да почука втори път. Тя погледна по-младата жена с ясните си, проницателни очи и отстъпи две крачки назад.
	— Ако искате да влезете, няма да се противопоставя – рече. – Но вече казах на колегите ви всичко, което знам, и какво правих. Останаха доволни от това, което чуха.
	— Не съм дошла заради престрелката – обясни Дженифър и влезе в апартамента. – Случаят не е мой. Въпреки че от това, което дочух, убийството е извършено доста професионално и чисто. Не мисля, че ще се намерят гилзи от оръжието на престъплението.
	— Искате ли кафе? – попита Асунта. – Току-що го направих. Винаги приготвям повече, отколкото е редно да пия. Лош навик. Но когато човек остарее, му остават само вредните навици.
	Дженифър кимна.
	— Ако е с мляко и две лъжички захар, няма да откажа.
	— Ще ви почерпя и със сладкиш и бишкоти – каза възрастната жена и отиде в голямата кухня, в която имаше и маса за хранене. – Кафето помага на сърцето, но е вредно за стомаха. Затова трябва да се хапне нещо, когато се пие кафе.
	Детективката я последва в кухнята, дръпна дървен стол от грубата маса и седна. Наблюдаваше как възрастната жена бързо и пъргаво вади от шкафа две големи чаши. Лекотата, с която се движеше, бе нетипична за жена на нейната възраст. Беше абсолютно спокойна, по нищо не личеше, че преди по-малко от двайсет и четири часа е изстреляла три куршума в човек и го е убила, за да спаси едно младо момиче и да му позволи да избяга.
	Кухнята бе типична за италиано-американската част на Бронкс. На стените имаше тапети с цветя в пастелни тонове, на едната бяха наредени сувенирни чинии с образите на президента Джон Кенеди и папа Йоан XXIII. На един от шкафовете висеше италиански календар с образи на светци и на Исус Христос, нарисувани за всеки месец, а църковните празници бяха отбелязани с червено. Мивката бе пълна с накиснати в прах дрехи, които старицата щеше да изпере следобед. На задните котлони на малката печка имаше две големи тенджери. В едната вреше на тих огън прясна риба в доматен сос, а в другата къкреше пастата. Приятното ухание на храна се смесваше с острия мирис на почистващи препарати. Това напомни на Дженифър за детството й, върна я в кухнята на баба й Франческа в Куинс. Тя пишеше домашните си, докато пълничката старица, на която момичето не можа да се порадва дълго време, пееше неаполитански любовни песни и приготвяше храна, с която можеше да нахрани дванайсетчленно семейство. Тя държеше да има четири пъти повече храна отколкото е необходимо. Това бяха много мили и скъпи спомени от детството й, което приключи сякаш изведнъж, когато почина майка й. Дженифър се бе хванала за тях, сякаш са единствените ценни неща, които са й останали.
	Асунта седна срещу нея и й подаде голяма чаша кафе. После се обърна, протегна се и сложи голяма чиния с италиански сладки и сладкиши на масата между тях.
	— Предупреждавам те – рече. – Правя кафето си много силно. Така го пиеше съпругът ми. Не е за всеки – знам това.
	Дженифър поднесе чашата до устните си и бавно отпи голяма глътка. Кафето бе черно и гъсто като катран и имаше лек кисел вкус. Изгори гърлото й, а вкусът му оставаше в устата.
	— Определено си го бива – призна тя на възрастната жена. – Не можеш да пиеш такова кафе в „Старбъкс“.
	— И на теб ще ти се отрази добре – каза Асунта, обърна голямата чаша пред себе си с пълните си ръце и изпи половината кафе на две големи глътки. – Ще ти избистри ума и съзнанието. Ще ти е по-лесно да ми зададеш въпросите, които те вълнуват.
	— Вие сте смела жена – изрече Дженифър. – Вчера спасихте живота на онова момиче. И за да го направите, убихте един човек. Не е лесно да се направи подобно нещо. Не съм живяла и видяла колкото вас, но съм преживяла достатъчно и знам, че е така.
	— Може би и двете направихме това, което трябваше. – Асунта допи кафето си. – Така сме си избрали да изживеем дните си. Ти с пистолет и полицейска значка, а аз със спомените за съпруга ми.
	— Дойдох тук, защото се нуждая от помощта ви. – Дженифър погледна напудреното лице на жената. – Не знам защо бихте ми помогнали, но сигурно твърде много държите на Ломанто, щом рискувате живота си заради него. А и той държи на вас, щом ви се е доверил и е сметнал, че племенницата му ще е в безопасност при вас. Друго не ми е необходимо, това е предостатъчно.
	— Винаги е по-лесно да се довериш на възрастен човек. Прекалено малко живот ни е останал, за да си позволим лукса да предадем хората, които обичаме. Възрастта ни принуждава да стесним кръга от близки хора около себе си.
	— Познавате Ломанто от дете – започна детективката. – Познавали сте и родителите му. Знаете що за дете е бил и защо е заминал. Познавате го и що за ченге е. Вие сте единственият човек, който може да отговори на всичките ми въпроси.
	— Зависи от въпросите – отбеляза Асунта. – И причината, поради която ги задаваш.
	— Има една-единствена причина, която си заслужава – отвърна Дженифър. – Искам да го спася. А докато го правя, рискувам самата аз да отнеса някой и друг куршум.
	— Джани е напълно способен да се пази и да се грижи за себе си и сам – каза възрастната жена. – Прави го от доста време.
	— Сега е различно. Не става дума за малка банда хулигани, които може да проследи чрез информаторите си и някой и друг телефонен разговор. Много хора искат да го убият. Не знам точно колко са, но от доста време съм полицай, знам, че се крои нещо, и сами няма да успеем да се справим.
	— Но ти все още си до него. Би могла да го зарежеш или да се престориш на болна. Даже можеш да помолиш шефа си да ти назначи друг партньор. Имам племенници в полицията. Знам как работи системата. Но въпреки всичко си на негова страна, защото така си избрала. От което следва и първият ми въпрос. Защо?
	Дженифър отмести кафето настрани и сложи лакти на масата.
	— Отчасти го правя, защото това е работата ми, а не обичам да оставям нещата недовършени.
	— Това е професионалната част – изрече старицата. – Интересува ме какво чувстваш като жена. Отговори ми на този въпрос.
	— Не искам да пострада – призна Дженифър. – Бих могла да му помогна повече, ако знаех какво преследва. Работя с него едва от няколко дена, но ми бе достатъчно да разбера, че арестите, престрелките, плановете, които прави, надминават рутинната полицейска работа. За него тази борба е лична и мисля, че е започнала именно тук, още когато е бил дете.
	— Баща му беше убит – каза Асунта. – От хора на Камората. Зад това стоеше семейство Роси. Но съм сигурна, че тези факти са вписани в полицейското му досие. Изглеждаш ми доста умна и съм убедена, че вече си го чела.
	— Има нещо повече. – Детективката се пресегна и сложи ръка върху стиснатите й ръце. – Той е погребал тези спомени, може би ти също. Все още не знам, но бих искала да разбера, преди да си тръгна от тук.
	— Държиш на него – каза Асунта. – Усещам го по гласа ти. Виждам го в очите ти.
	Дженифър се усмихна и отново се облегна.
	— Познавам го едва от няколко дена – каза тя. – Твърде рано е да правим тази история нещо като в „Казабланка“.
	— Колко време трябва да мине? – сви рамене старицата. – Само час след като се запознах със съпруга си, вече знаех, че той е мъжът, когото ще обичам цял живот. В сърцето на една жена няма часовник. То бие със собствен ритъм.
	— Може би тогава обстоятелствата са били различни. – Дженифър усети, че бузите й пламват. – Сега е съвсем друго. Никога не сме разговаряли на тази тема.
	— Което значи, че той не знае. – Асунта се усмихна и разкри кафявите си зъби и венци, оцветени от тютюна. – Така е най-добре.
	Тя стана от масата, взе празните чаши и ги занесе в мивката.
	— Нека да довърша соса и да измия съдовете. После ще отида в задната спалня и ще си полегна малко. Ти излез и се поразходи, не бързай. Вземи ключа от малката врата във фоайето. Ако се върнеш, събуди ме и ще ти дам отговорите, които търсиш. Отговори, които даже и кръщелникът ми не знае. Но ти казвам, няма да се досетиш, колкото и да мислиш върху тях.
	 
	* * *

	Едуардо Гаспалди гледаше вълните, които се плискаха в голямата яхта, закотвена до изоставения кей. Запали цигара без филтър, дръпна силно през зъби и остави следобедното слънце да стопли лицето му. Отвори капачето на чаша горещ чай и я обгърна с ръце, за да стопли дланите си. Четиримата наемни убийци го чакаха долу на корпуса на яхтата, всичките бяха новопристигнали в града, с пълно бойно снаряжение, нетърпеливи да приемат доходната работа, която щяха да им предложат. Гаспалди смяташе, че е измислил страхотен план, според който трябваше най-после да вкара в капана човека, който го преследваше вече петнайсет години. Пътищата на Гаспалди и Ломанто се пресякоха за пръв път в Неапол в края на осемдесетте. Тогава Гаспалди имаше малък публичен дом на по- малко от шестнайсет километра от центъра на града. Това беше защитена територия – седмичната вноска, която плащаше на полицията и на Камората, му осигуряваше сигурност и му позволяваше да върти бизнеса си необезпокояван от нищо и от никого. През първите три години чистата печалба, която му носеха осемте момичета, подслонил под покрива си, възлизаше на четири хиляди и осемстотин долара на седмица.
	След това по време на съвсем основателно пререкание според Гаспалди във връзка с един недоволен редовен клиент той ударил през лицето една млада проститутка със счупена стъклена бутилка от кампари. Жената, седемнайсетгодишната Розалия Вентура, била избягала от малък град в Северна Италия. Извели я от бордея и я закарали до близката болница, където зашили раните й и я задържали за през нощта. Манипулацията извършила възрастна монахиня, която отговаряла за спешното отделение. По някое време през нощта, докато момичето спяло дълбоко от успокоителните, монахинята се обадила на едно младо ченге, което работело под прикритие. Полицаят отишъл в болницата, разговарял с монахинята, видял момичето и отишъл в публичния дом да търси Гаспалди.
	— Подранил си с два дена – казал той на ченгето, предполагайки, че идва за парите си. – Ела в понеделник. Тогава ще ти ги дам.
	— В понеделник няма вече да си тук – заявило ченгето, това бил Джанкарло Ломанто, на Гаспалди. – Няма да има никой тук. Бордеят ще е празен.
	— И къде ще сме всички? – изсмял се високо Гаспалди. – На църква ли?
	— Момичетата ще бъдат настанени в приют – отговорил Ломанто. – А ти ще лежиш в болница със системи в ръцете.
	Гаспалди се нахвърлил върху детектива, който отскочил настрани и повалил по-едрия от него мъж на земята. Взел една бутилка червено вино, счупил гърлото й в дървената маса и я забил в гърдите на Гаспалди. Тя пробила десния му бял дроб, от което му останали груб белег и силно хъркане. Ломанто възседнал кървящия Гаспалди, вдигнал главата му с лице към себе си и доближил счупената бутилка до гърлото на сутеньора.
	— Когато излезеш от болницата, напусни града – казал му той. – Виждам те тук, на пода на тази дупка, за последен път. Ако те видя пак в Неапол, ще те убия.
	Две седмици по-късно Гаспалди заминал за Ню Йорк и започнал да се изкачва по стълбицата в йерархията на семейство Роси. Те обикновено не търсели такъв тип хора, но той умеел да върти бордей и с течение на времето щял да се научи и как се търгува с дрога, и как се върти ресторант. От организацията започнали да го ценят, печелели шестцифрени суми от него и можели да разчитат не само на високи печалби от работата му, но и да ги отърве от някой, който им пречи. Пийт Роси много добре знаел, че може да хвърли Гаспалди на „федералните вълци“, ако имат нужда от сензационен публичен арест.
	Гаспалди успявал да стои настрана от Ломанто, когато детективът идвал в Ню Йорк като член на висококвалифициран полицейски екип. Това продължило до момента, в който Ломанто влезе в бара му без предупреждение преди по-малко от седмица и отряза част от ухото му. Тогава нямаше избор, трябваше да се примири c това, което му стори ченгето, и да позволи на Роси да изпълни плана си. Но сега, когато четирима наемни убийци щяха да получат два милиона долара в брой и чакаха само знак, за да действат, Гаспалди най-после можеше да елиминира човека, когото ненавиждаше. Допи чая си и хвърли празната пластмасова чаша в морето. Пое си дълбоко морски въздух, пръски солена вода покриха лицето му и изпълниха белите му дробове. След това сводникът от Неапол тръгна към стълбите, водещи към най-долната палуба на кораба, готов да одобри план, според който едно ченге от Италия щеше да бъде убито в Ню Йорк.
	 
	* * *

	Ломанто бе облегнал гръб на вратата към покрива. Бе опрял длани върху тухлената стена. Бе късно през нощта, ръмеше ситен дъждец и покриваше горещата черна настилка, но все още не се бе разхладило. Светлините от апартаментите на последния етаж осветяваха мястото около него. Леко разкрачи краката си и провери пълнителя на трийсет и осем калибровия си пистолет. Никога не започваше акция с мисълта, че ще има престрелка. Всъщност стараеше се, доколкото е възможно, да ги избягва. Беше преодолял първичната реакция да стреля пръв, която бе като условен рефлекс за много полицаи. Предпочиташе да предизвика жертвата си. Но тази вечер се запита дали философията му ще има успех.
	Тази нощ Ломанто щеше да се изправи срещу Рено Сепията.
	Отиде до ръба на покрива и погледна надолу. После се придвижи към ръждясалите стълби, водещи към петия етаж, където започваше противопожарното стълбище, хвана се за парапета и го прескочи. Спря се, погледна широките улици и ниските сгради на Източен Бронкс, където бе минало детството му. Тук се бе оформил като човек, животът му бе придобил смисъл и посока. По тези улици бе играл футбол, бе ходил на училище, бе тичал под струята на противопожарните кранове, бе научил думите на любимите си песни на „Ролинг Стоунс“, Боб Сегер, Франк Синатра и бе целунал момиче за пръв път. Бе служил като клисар в местната католическа църква, изпълняваше си задълженията с чувство за дълг по време на съботната меса в пет часа и литургията в неделя в девет сутринта. Започна първата си работа, след училище и през уикендите, в ателието за химическо чистене „Делууд“. Работеше по четири часа на ден рамо до рамо със собственика Мъри Салтсман, прегърбен, трудолюбив вдовец, който разказваше тъжни истории за загинали и ранени хора, останали след разрушенията на войната и за омразата, която така и не успял да проумее. Салтсман бе първият чужденец, с когото контактуваше Джанкарло, дълбоко религиозен човек, който всеки ден ядеше прясно сирене за обяд и се смееше на собствения си превод на глупави вицове. Бе започнал бизнеса с малък заем от тъста си, бе работил по шест дни в седмицата, дванайсет часа на ден близо четирийсет години. Ломанто го уважаваше като човек и го обичаше като приятел. Господин Салтсман запозна младия Ломанто с разказите на Ъруин Шоу, комедиите на Мел Брукс и гения на Сид Цезар. За пръв път стъпи на Бродуей именно благодарение на него, гледаха неделното сутрешно представление на пиесата на Артър Милър „Смъртта на търговския пътник“.
	— Изглеждаше толкова реално – каза му Ломанто, докато вървяха към метрото, за да се приберат в Бронкс. – И толкова тъжно.
	— Разказваше се за нещата от живота – отвърна Салтсман. – Как да не е реално и тъжно?
	Мъри Салтсман бе първият човек, който разкри на момчето коварството и предателството на Камората. С години възрастният мъж неохотно плащаше седмичната вноска от петдесет долара на семейство Роси. В замяна те му гарантираха, че химическото чистене ще остане отворено и няма да бъде притесняван от местните непрокопсаници. Ломанто виждаше как всяка седмица един висок, слаб млад мъж идва в химическото, застава с ръка върху тезгяха и се усмихва, докато старецът отброява пет десетдоларови банкноти. Господин Салтсман обикновено се умълчаваше през останалата част от работния ден, вършеше си работата, но умът му бе някъде другаде.
	— Защо ви взима парите? – веднъж го попита Джанкарло. Работеше в ателието от шест месеца и си бе разменил няколко строги погледа с младия бирник в жълто-кафяво сако.
	— Защото по тази начин изкарва заплатата си – обясни му господин Салтсман. – От тежкия труд на другите хора. Мислех си, че тук, в тази страна, ще е различно, не както бе в родината ми. Но навсякъде е едно и също, без значение от коя страна на океана живееш. Винаги има такива, които взимат от теб. В Европа ти взимат живота, а тук парите.
	— Какво ще стане, ако не платите? Какво ще ви сторят?
	— Не съм им задавал този въпрос – призна господин Салтсман. – Но знам, че няма да е нищо хубаво. И то лично за мен, не за ателието ми.
	— И все пак – възрази момчето. – Това, което прави този мъж, не е редно. Парите не са негови, а твои.
	Господин Салтсман прегърна момчето през яките рамене.
	— Съвсем скоро ще разбереш, млади ми приятелю – отвърна той на Ломанто, – че повечето неща, които се случват в живота, не са редни.
	Месец по-късно хората на Роси удвоиха таксата на господин Салтсман, която вече беше сто долара на седмица. Старият човек се затрудняваше да я плаща редовно и да посреща и другите си разходи.
	— Ако се налага да ме уволните, ще ви разбера, господин Салтсман – каза му Ломанто една вечер, докато затваряха ателието и включваха алармата. – Не искам да ви затруднявам.
	— Ако те освободя, Джани, кой ще слуша историите ми? Ти си ми приятел. А държа да запазя малкото приятели, които имам тук.
	Десет дни по-късно Мъри Салтсман, нисичък, изискан белокос господин, оцелял след престой в два концлагера, видял как погребват живи двете му по-малки сестри, бе намерен мъртъв в задната част на ателието за химическо чистене. Тялото му беше напъхано в гладачната преса, а гърлото му беше прерязано чак до гръкляна. Пропуснал да внесе една-единствена вноска през всичките години, през които бе въртял бизнеса си, но на младия бирник с кривата усмивка му се бе сторило твърде много.
	Ломанто се натъкна на въпросния младеж от Камората три месеца след погребението на Мъри Салтсман. Влязъл в сладкарницата на Кармайн Делгардо да си купи цигари „Марлборо“ и шест кутии „Будвайзър“.
	— Тук сме в Съединените американски щати, умнико – каза Делгардо. – Първо плащаш, а после си тръгваш от магазина.
	Бирникът се обърна и погледна продавача със смразяващ поглед.
	— Не се заяждайте с мен – тихо го предупреди.
	— Нямам подобно намерение – отвърна Делгардо. – Стига да платите за нещата, които държите в ръце. В противен случай оставете цигарите и бирата там, откъдето ги взехте. Каквото и да решите да направите, няма да провалите деня ми.
	Бирникът застана до вратата, усмихна се на Делгардо и пусна бирата и цигарите на пода.
	— Ще се върна някой друг път – рече. – Когато сте в по-добро настроение. Тогава може да пийнем по бира и да изпушим по цигара. Как ви звучи това?
	— Като сутрин, прекарана в ада – отвърна Делгардо и обърна гръб на бирника.
	Младежът отвори вратата и излезе навън. Насочи се към следващата си „жертва“ в квартала. Ломанто погледна Делгардо, сложи две монети по двайсет и пет цента на тезгяха и си взе пакет дъвки „Джуси фрут“.
	— Този има ли си име? – попита.
	— Има много неща, нещастникът му с нещастник – отговори Делгардо. – Името му е само едно от тях.
	— И как се казва?
	— Рено Сензани. Но само майка му и някаква унгарка го знаят. Всички други му викат Рено Сепията.
	— Защо го наричат така?
	— Говори се, че събира пари от толкова много хора, че му трябват поне осем ръце, за да ги носи – обясни Делгардо. – Нали се сещаш, като октопод. Освен това кльощавият глупак харесва прякора си. Смята, че така хората ще го запомнят.
	— Прав е – каза Ломанто.
	 
	* * *

	Ломанто заслиза по противопожарното стълбище и спря на първата площадка. Надникна през прозореца и видя голяма, добре поддържана всекидневна, обзаведена с вносни мебели и пищни картини. Сепията бе вътре. Стоеше с гръб към него, в едната ръка държеше бутилка вино, а в другата – стъклена чаша. Детективът се отдръпна от прозореца и погледна часовника си. Беше уговорил Джоуи Макграу да се срещне със Сепията при кейовете в Челси в два часа през нощта. Макграу трябваше да каже на Сепията, че Ломанто е наркодилър от Италия, дошъл да пласира голяма пратка чист хероин из улиците на Ню Йорк. Бързал да сключи сделката и да се отърве от стоката, и с радост щял да поеме част от разходите за превоза, ако някой му помогне. Ломанто смяташе, че Макграу е предал само част от информацията на Сепията. Надяваше се, че в играта ще се намеси и предателството, и реши, че ще е от голяма полза за него да си вземе пистолета и да се срещне със Сепията един час по-рано на по-спокойно място. Погледна часовника си. Беше един часът и дванайсет минути след полунощ.
	Реши, че сега е най-подходящият момент да посети мъжа, който бе убил господин Мъри Салтсман.
	Шумът от климатика заглушаваше стъпките на Ломанто, докато се придвижваше по тънките метални стъпала на противопожарната стълба. Наблюдаваше внимателно Сепията, който свали якето си. На масата до него имаше два полуавтоматични пистолета. Той седна на кожения диван и разкрачи краката си. Отпи от чашата с червено вино, която държеше в дясната си ръка, а с лявата започна да мести каналите с дистанционното. Ломанто погледна през прозореца и видя, че резето на вратата е спуснато. Пъхна пистолета в колана на панталона и си пое дълбоко въздух, дъвчеше три парчета дъвка.
	След по-малко от петнайсет секунди вече беше в хола, стъпил здраво на пода. Шумът накара Сепията да скочи на крака, чашата падна на пода и се счупи, виното се разля върху панталона му и напръска краката на дивана. Детективът погледна престъпника и се усмихна.
	— Обожавам срещите със стари приятели – каза. – Връщат толкова много спомени.
	— Трябваше да те убия още когато беше пикливо хлапе – отвърна престъпникът. – А не да чакам толкова години и да го направя чак сега.
	— Тогава беше страшно зает, помниш ли? – рече Ломанто. – Освен това обичаше да се целиш в по-възрастни мишени, доколкото си спомням. Защото нямат сили да ти се съпротивляват.
	Сепията погледна счупения прозорец и стъклата около краката на Ломанто.
	— Не си спомням законите в Неапол. Но в Ню Йорк да нахлуеш с взлом в нечий дом е престъпление. А ако си ченге, още по-зле за теб.
	— Не мисля, че си от хората, които подават жалби в полицията. Още повече, че това, което се случи, бе нещастен случай. Подхлъзнах се на мократа противопожарна стълба и не можах да се хвана навреме за парапета.
	Сепията отмести погледа си от него и го насочи към холната масичка, където се намираха двата му пистолета, оставени един до друг. Ломанто забеляза това.
	— Десет секунди, ако не си загубил реакциите и бързината си – каза детективът. – Толкова време ще ти трябва да се докопаш до пистолетите, да ги грабнеш, да се прицелиш в мен и да стреляш.
	— И твоето време да умреш ще дойде, ченге – изсъска Сепията и на лицето му се появи тънка усмивчица. – Чаках толкова време. Ще почакам още малко.
	— Задържам ли те, да не би да имаш работа? – попита Ломанто. – Да не би да трябва да сключиш някоя наркосделка? Да прибереш някоя пратка? Или да отидеш да измъчваш някого, а после да го убиеш?
	— Нищо подобно – отвърна Сепията. – Имам цяла нощ на разположение. По телевизията няма нищо интересно. Тъкмо ще ме поразведриш малко.
	Ломанто се отдръпна от прозореца и влезе навътре в хола. Видя до телевизора куфара, онзи, който Макграу носеше, когато се срещнаха. Даваха някакъв документален филм по MSNBC.
	— Имаш ли нещо против да разгледам? – попита.
	— Мисля да си взема квартира в квартала. Така пак ще сме съседи.
	— Опасявам се, че вече няма да ти хареса – каза престъпникът. – Не е като едно време, когато си живял тук. Италианците са много малко, пълно е с негри и пуерториканци. Не е безопасно както преди. Затова нося пистолети.
	— Чудя се как ли търпят отрепките, които търгуват с наркотици в квартала им? – изрече детективът.
	— Трябва да зададеш този въпрос на латиноамериканците и негрите. Аз не търгувам с подобни боклуци. Ако си чул такова нещо, значи са те осведомили погрешно.
	Ломанто взе куфара, сложи го на холната масичка и го отвори. Вътре имаше четири пакета от по един килограм хероин.
	— Няма начин всичкият наркотик да е твой – Ломанто откъсна очи от куфара и погледна Сепията. – Нали знаеш, че ако дойдат колеги от отдел „Наркотици“, съвсем случайно, както направих аз, ще си помислят, че се готвиш да пласираш стоката. Няма да хвърлят вината върху чернилките и пуерториканците, а ще предпочетат да тикнат теб в пандиза.
	— Не знам откъде се е взело това нещо – каза Сепията. – Но дори и да знам, какво от това? Какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли? Не сме в Неапол, ченге-италианче. Тук нямаш никакви правомощия.
	— Тогава и двамата ще си имаме големи неприятности. Не знам за теб, но аз не мога да си позволя да си навличам още проблеми. Шефът ми в Неапол, инспектор Бортони, не понася ченгета, които му създават само главоболия. Но ако я няма дрогата, и двамата сме чисти.
	— Започва да ми писва от теб, ченге – рече Сепията. – А мразя да се чувствам по този начин.
	Той плъзна поглед покрай Ломанто към дъното на тесния коридор, където бавно се движеше сянката на Джоуи Макграу, който се промъкваше в хола. Макграу държеше пистолет с двете си ръце, беше без обувки и внимателно стъпваше по персийския килим, за да не скръцне някоя дъска. Детективът забеляза погледа му, но не му обърна внимание. Хвърли двата пистолета на Сепията в отворения куфар, взе го и го занесе в кухнята. Пусна крана на студената вода докрай и я остави да тече в мивката.
	— Много съм впечатлен – призна той на Сепията. – И през ум не би ми минало, че имаш такива скъпи кранове в кухнята. Това е върхът. Колкото повече слушам и виждам, толкова повече се убеждавам, че от престъпността човек си докарва доста добри пари.
	— Може би си заслужава да помислиш дали да не минеш на другата страна. Или поне направи това, което правят повечето ченгета, които познавам. Тъчи и на двата стана.
	Ломанто се пресегна и извади голям кухненски нож от една поставка и разряза първия плик с хероин. Обърна го и изсипа съдържанието в мивката, наблюдавайки как бялата прах се разтваря под струята течаща вода и потъва в сребристия сифон. Вдигна глава и видя смесица от ужас и гняв, изписани по лицето на Сепията.
	— Успокой се, наркотрафиканте – каза Ломанто – Шефовете ти няма да обвинят теб, задето тази първокласна стока отива в канала. Както преди малко сам каза, можеш да хвърлиш вината върху негрите и пуерториканците.
	— Все някога ще те убия – закани се Сепията. – Смъртта ти ще бъде още по-мъчителна, отколкото тази на стария евреин, когото толкова много обичаше. Ще те накарам да крещиш както крещеше той.
	Ломанто разряза и второто пликче с хероин, изсипа го в мивката и премести ножа в лявата си ръка. Извади трийсет и осем калибровия пистолет от колана на панталона си, тръгна към Сепията, но спря на по-малко от метър от него.
	— Чувал ли си, че едно ченге никога не използва сила срещу невъоръжен човек? – попита. – Чувал си такива неща, нали?
	Сепията кимна, погледът му бавно се премести от ченгето към Макграу, който бе застанал в ъгъла на хола.
	— Да – призна. – И какво?
	Ломанто вдигна трийсет и осем калибровия си пистолет и изстреля един-единствен куршум в десния крак на Сепията.
	— Тези закони важат само за Ню Йорк – каза той. – В Неапол не действаме така.
	Видя как дилърът се наведе и се хвана за коляното, ударът от куршума разтърси цялото му тяло. От дупката в дънките, точно под капачката на коляното, шурна кръв. Потекоха червени вадички и изцапаха оранжевия персийски килим. Сепията бе толкова шокиран, че не можеше дори да изкрещи, очите му бяха широко отворени, бе прехапал до кръв долната си устна.
	Ломанто отклони погледа си от Сепията и проследи сянката, която се движеше от лявата му страна. Обърна се, опря коленете си и изстреля четири куршума във фоайето, три от които уцелиха Джоуи Макграу, един попадна право в сърцето му. Двата пистолета на Макграу паднаха на земята, след тях се строполи и самият Джоуи мъртъв.
	Сепията се нахвърли върху Ломанто и го стисна за гърлото с всички сили, удари по-младия мъж по гърба със здравото си коляно. От удара детективът изпусна пистолета си на земята, ръцете, обвили врата му, спираха дъха му.
	— Приготви се, ченге – изсъска Сепията. – Приготви се да умреш.
	Ломанто се изправи на крака и заби лакътя си в ранения крак на Сепията. Наркодилърът поотпусна врата на детектива. Ломанто се опря на коляното си, обърна се и заби ножа, който държеше в лявата си ръка, дълбоко в корема на Сепията. Задържа го там няколко секунди, а после го дръпна нагоре, надробявайки кости, плът и кожа чак до гръдния кош на Сепията. Изправи се, Сепията го сграбчи здраво за китките, главата му трепереше, очите му бяха кръвясали и изцъклени. Бяла пяна, смесена с кръв, потече от устата му, вената на врата му бе изпъкнала. Ломанто се освободи от Сепията, пусна ръцете му и отстъпи крачка назад. После вдигна левия си крак и натисна ножа още по-дълбоко в гърдите на Сепията, който се стовари върху кожения диван. Падна на една страна, главата му провисна от края на дивана, очите му все още бяха отворени. Бе мъртъв.
	Ломанто го погледна и поклати глава.
	— Съжалявам, че ми отне толкова време, господин Салтсман.
	Прескочи безжизненото тяло на Джоуи Макграу и се върна при мивката, за да изсипе в канала хероина и от останалите две пликчета.
	* * *
	Дженифър седеше на една пейка срещу клетката на белите мечки в зоологическата градина в Бронкс, държеше малък хартиен плик с печени кестени. Сутрешното слънце топлеше лицето й, лекият ветрец развяваше косите й. Усмихна се, щом видя група деца, водени от родители, да сочат и да се радват на огромните мечки, някои от които пляскаха в студената вода, а други се изтягаха на лъскавите камъни. Зоологическата градина в Бронкс винаги бе нещо като убежище за Дженифър, място, където да се усамоти, когато проблемите изглеждаха толкова сериозни, че обсебваха цялото й същество. Идваше и когато бе дете, облечена в колосаната униформа на католическото училище, в което учеше, прекарваше няколко часа тук, ръмжеше срещу животните, бъбреше и се смееше с приятелите си, а понякога се „губеше“ в тъмния терариум. Понякога идваше с майка си, двете се разхождаха из дългите алеи, чувстваха се добре в компанията една на друга. Повечето пъти идваше сама, защото смяташе, че това е нейното специално място, където да взема решения или да застане очи в очи с истината за действителността, за собственото си съществуване. Дойде тук и в деня, след като бе приета в Полицейската академия, и на сутринта, когато я повишиха в детектив трети ранг.
	Прекара четири дълги следобеда в зоопарка на пейката срещу слоновете след първата престрелка в полицейската й кариера.
	Намери утеха тук и в деня след погребението на майка си.
	Дженифър обели два кестена и видя, че Асунта бавно се приближава към пейката. Възрастната жена седна в другия край и сложи голяма синя дамска чанта помежду им.
	— Мислех, че няма да дойдеш – призна детективката. – Но се радвам, че си тук.
	— Автобусите не са редовни, затова закъснях – отвърна Асунта и се загледа в група усмихнати деца. – А и не хода така бързо, както едно време.
	Дженифър я погледна и се усмихна.
	— Чух, че онзи ден си била доста бърза – рече. – Изпреварила си един наемен убиец и си застреляла друг.
	— Докато идвах насам, не ме преследваше мъж с насочен пистолет към мен – отвърна Асунта и кимна на едно момиченце с къса конска опашка, което й помаха с ръка. – Ако беше така, щях да дойда преди теб.
	— Помислих си, че тук е подходящо място за нашия разговор – обясни Дженифър. – Безопасно е, а е и тихо и спокойно. Освен това, ако огладнеем, има къде да отидем и да хапнем нещо.
	— Ям само вкъщи, и то храна, която съм приготвила със собствените си ръце – сви рамене старицата. – Не ми допадат мръсните кухни и изненадите.
	— Разкажи ми за Ломанто – помоли Дженифър. – Но прескочи нещата, които вече знам или които сама бих могла да науча. Искам да чуя тайни, погребани в миналото, за които никой не говори. Неща, които само шепа хора знаят и помнят.
	Асунта се обърна и погледна младата полицайка. Допадаше й твърдостта и решителността, които се излъчваха от нежното лице и топлите очи на младата жена. Усещаше, че харесва Ломанто и в много отношения прилича на него, най-вече по начина, по който подхожда и се отнася към професията си и по предпазливото поведение. Старицата бе живяла дълго и знаеше, че жената до нея има свои тайни и също жадува за отмъщение.
	— За да научиш тези тайни, да ги разбереш, да си тръгнеш без повече въпроси, трябва да чуеш много неща, които нямат нищо общо с Ломанто – поясни.
	— Какво по-точно? – попита Дженифър и хвърли пликчето с кестени в кошчето за боклук.
	— Трябва да си наясно с историята на Камората – отговори Асунта.
	Господството на Камората започнало през шестнайсети век, когато испанците завладели Италия. Там испанската престъпна организация „Гардуна“ се разраснала с течение на времето и постепенно се превърнала в ранния вариант на неаполитанската Камората. Това, което тръгнало от поредица ежеседмични срещи на дузина местни мъже, стремящи се да се установят в окупираната си и бедна страна, се разраснало много бързо и сякаш неусетно през вековете се превърнало в най-влиятелния клон на организираната престъпност в света. От самото начало ръководството било поето от група босове, които се нарекли Велик управителен съвет. Докато сицилианската Мафия разпростирала „пипалата“ си из малките градове, Камората се насочила към големите градове, най-вече Ню Йорк и Неапол. Първият член на организацията, за когото се знае, че пристигнал в Америка през 1916, бил мошеник и изнудван на име Алесандро Болеро. Бил преследван безмилостно и решително от първия истински полицай-герой на двайсети век, американецът с италиански произход Джоузеф Петросино. Решителният млад полицай, чиято цел била да прочисти квартала си от „хищниците“, които ограбвали невинните хора, в крайна сметка бил убит по време на опит да се върне в Неапол и да съсипе Камората на тяхна територия.
	Ломанто бе проучил внимателно тактиката и стратегията, която използвал Петросино, и ги приспособил към полицейската си работа, добавяйки голяма доза натиск към методите си. В деня, в който повишили Ломанто в детектив в Неапол, инспектор Бортони му подарил снимка на Петросино, поставена в рамка, за да му напомня непрекъснато за войната, която ще води, и цената, която ще трябва да плати. Той я сложи в хола в дома си в Неапол.
	По това време Камората контролираше Неапол и италианския квартал в Ню Йорк, разпореждаше се кой ще получи работа и кой не, кой ще яде и кой ще гладува, кой да живее и кой да умре. Босовете на престъпните банди нямаха никакви угризения да пролеят кръвта, на собствените си хора. Легендите за тях, които разказваха и отвъд Атлантическия океан, ставаха все по-впечатляващи с всяко следващо убийство. Пелегрино Морано, гангстер от Кони Айлънд, бил първият известен дон на Камората, който изградил властта и могъществото си в Ню Йорк. Скоро го последвали и Джон Еспозито – Левака, Луиджи Бизаро, Тони Нотаро – Торпедото. Те направили състояния от контрола върху заплатите на другите, от кейовете, търговията с месо, риба, контрола върху пазарите, събирането на сметта и договорите за строителство, които получавали от корумпираните политици по онова време. За постоянна работа и редовни седмични заплати вземали трийсет процента от възнаграждението на работниците. Те пък на свой ред давали по пет-шест процента на избраните държавни служители в петте градски съвета и три процента комисиона на полицаите в местните полицейски управления.
	— Забогатяха на гърба на сиромасите – обясни Асунта на Дженифър. Двете бавно вървяха към големия басейн на тюлените. Покрай тях минаваха крещящи деца и уморени възрастни. – Така най-лесно се изкарват пари. Навсякъде по света е същото, не само тук.
	— Това е и най-бързият начин да влезеш в затвора или да получиш куршум в главата – допълни Дженифър. – Обикновено мошениците не живеят достатъчно дълго, за да похарчат парите, които са откраднали.
	— Това е вярно за повечето престъпници – каза старицата, – но не и за тези от Камората.
	В края на Втората световна война след провала на мечтата на Дучето и разрухата в Италия, попаднала в ръцете на американските, британските и немските военни сили, държавата била ужасно уязвима. Неапол бил най-бедният и разграбен град в цяла Европа. Камората се възползвала от тази ситуация. Местните донове, решени да засилят и да затвърдят влиянието си, използвали находчиви и страховити методи да гарантират бъдещия успех на престъпната си империя. Официално изглеждало като акт на благотворителност и скоро много хора се обърнали за помощ към Камората, смятайки, че това е единственият начин децата им да се измъкнат от сиромашкия, мизерен живот.
	— Това бе дяволски план – рече Асунта. – Ако някой работник имал дългове към Камората, предоставяли му се три алтернативи: Да си плати задълженията, да умре или да им предаде най-малкия си син, който щял да бъде отгледан като дете на Камората, образован, научен да живее по техните правила.
	— Значи са крадели децата от родителите им? – попита Дженифър и се обърна към възрастната жена, слънцето нагряваше и топлеше гърбовете им.
	— Понякога хората били толкова бедни, толкова отчаяно искали да спасят живота на децата си, че предпочитали да ги дадат на Камората – обясни Асунта. – Те се грижели добре за децата, изпращали ги в най- добрите училища, насочвали ги по път, който щял да им донесе много пари. Родителите им не ги виждали никога повече.
	— За колко момчета става дума? – попита Дженифър. Тези потресаващи разкрития „пробиха“ полицейската й „броня“ и я трогнаха дълбоко. – И колко време е продължила тази практика?
	— За хиляди деца. Правели го в продължение на много десетилетия. Децата били подтиквани да развиват талантите си. Ако някое момче било добро по математика, го изпращали в колеж по икономика. Ако го бивало по науките, записвали го в медицински институт. При тази система на набиране и обучаване на кадри много скоро организацията разполагала със специалисти във всички области на живота, за които можеш да се сетиш.
	— Това важи ли и за Америка?
	— Тук тази практика започнала много по-късно – обясни Асунта, – но когато Ломанто беше дете, вече действаше с пълна сила.
	Никола Роси бил първият дон на Камората, въвел неаполитанските правила в действие и в Ню Йорк. Той смятал, че е изключително важно да развива младите умове с изострено чувство към бизнеса, за да си проправят път към най-високи постове във водещи посреднически къщи и финансови институции. В дългосрочен план предвиждал Ню Йорк да е градът, който да осигурява на организацията умовете, от които се нуждае, за да затвърди позициите си, а Неапол осигурявал физическата сила на Камората. Ако двата града се обединели, щели да станат непобедими и щели да гарантират взаимния си успех.
	— Бащата на Ломанто бе добър, но слабохарактерен човек – рече старицата. Двете седяха на малка маса на открито в едно кафене и пиеха капучино с лед. – Имаше непреодолимо влечение към хазарта, но не го биваше много-много. Вечно имаше дългове към лихварите на дон Никола. В повечето случаи с жена си успяваха да съберат парите и да платят заемите. Но веднъж пропуснаха.
	— И затова го убиха, така ли? – попита Дженифър.
	Асунта погледна младата полицайка, която седеше срещу нея, усмихна й се и поклати глава.
	— Не. Ломанто мисли, че е заради това. Казаха му, че баща му се е опълчил срещу Камората, понеже му писнало да дава по-голямата част от заплатата си на тези престъпници, да взема заеми с такива умопомрачителни лихви. Това му разказаха и той повярва. Вярва го и до ден-днешен.
	— Той е добро ченге – каза младата жена. – Някои казват, че е страхотно ченге. Можел е да открие истината, ако е искал.
	— Намираме отговори само на въпросите, на които искаме да си отговорим – рече Асунта. – Дори и тогава не винаги вярваме на това, което чуваме.
	— Какво всъщност се е случило?
	Старицата отпи от студената напитка и погледна строго младата жена, на която се канеше да довери тайна, която шепа хора знаеха, повечето от които бяха починали, без да имат възможността да я разкрият. Тайна, която ако излезеше на бял свят, щеше да доведе до още кръвопролития и смърт. Тя си пое дълбоко въздух, облегна се на металния стол и повдигна закръгленото си лице към напичащото слънце.
	— Щяха да го убият. Заповедта вече беше издадена. Нямаха с какво да платят, а дон Никола знаеше, че бащата на Ломанто няма да се съгласи да му даде единствения си син. Камората нямаше друг избор, освен да го убие.
	— Ломанто бил ли е наясно с всичко това?
	— Един родител може да скрие много неща от детето си, колкото и умно да е то – отвърна Асунта. – А и съседите, кой от страх, кой от уважение, не се намесиха, не казаха нищо.
	— И баща му е бил убит от Камерата, така ли? – попита Дженифър. – Тази част от историята е истина.
	— Това е самата истина. Само дето причините бяха потулени.
	Те станаха и отново тръгнаха да се разхождат, този път се отправиха към изхода на зоопарка, възрастната жена бе хванала под ръка Дженифър. И двете изглеждаха спокойни, сякаш бяха майка и дъщеря, които се радват на един от малкото дни, който успяват да прекарат заедно.
	— Майката на Ломанто отиде да се срещне с дон Никола – каза тихо Асунта, сякаш седяха около лагерен огън и си разказваха приказка на ужасите, която се предаваше от поколение на поколение. – Тя бе много по-силна и смела от съпруга си и отиде, за да се опита да намери начин да излязат от кошмара, в който той бе превърнал живота им. Помолила дона да пощади съпруга й и да му опрости дълговете. В замяна на това щяла да го дари със син. Но не сина, който имала от съпруга си, не Джани. Щяла да го дари с техен общ син, в чиито вени да тече кръвта на семейство Роси.
	Дженифър спря и се втренчи в старата жена. Чутото се стовари върху нея като голяма вълна.
	— Той съгласил ли се е? – попита тя, нейният глас също бе тих и дрезгав.
	— Кой дон не би се съгласил на подобно предложение? Да има дете от една красива жена, да вземе от нея това, което никой друг не би дръзнал. Това е власт.
	— И имали ли са общо дете? – попита Дженифър, опасявайки се, че вече знае отговора.
	Асунта кимна.
	— Роди им се син. Две седмици преди Джани да навърши шест години, в една местна клиника. Аз акуширах.
	— Пийт Роси – рече Дженифър.
	— Донът, когото Джанкарло Ломанто мрази толкова много, срещу когото води война вече петнайсет години и който носи вина за смъртта на баща му, е неговият по-малък брат – каза Асунта. – Той се бори срещу собствената си кръв всеки ден от живота си.
	— И баща му е бил убит не заради дългове – добави Дженифър. – Застреляли са го, защото е разбрал истината и е отишъл да потърси сметка от дона.
	— Той не подозираше нищо до нощта, в която се роди бебето. Ходел напред-назад из коридора с малък букет току-що откъснати цветя в ръка, когато видял дон Никола и хората му да излизат от стаята на съпругата му. Скрил се в един тъмен ъгъл и чул как всички поздравяват дон Никола с раждането на такъв хубав и силен син.
	— Отишъл ли при съпругата си? За да научи, че всъщност самият той е подтикнал жена си да постъпи така?
	— И той като повечето мъже беше твърде горд и изпълнен с гняв, за да си признае собствените си грешки – поклати глава старицата. – Напуснал клиниката и излязъл в нощта, един загубен човек.
	— Ломанто не е бил малък и е знаел, че майка му очаква бебе – каза полицайката. – Сигурно е питал какво е станало с него.
	— Какво е питал и какво са му отговорили са две различни неща – рече Асунта. – Истината така и не се отрази върху детството му.
	— Но останали да живеят в същия квартал, докато Ломанто не станал около четиринайсет години. – Дженифър застана пред колата си, отвори вратата до шофьора, за да се качи възрастната жена. – А майка му се отказала от бебето си още след раждането. Защо са чакали толкова дълго, за да се преместят?
	— Тя тайничко се грижела за Питър, докато станал на около шест годинки – отвърна Асунта. – Позволили й да го посещава по три пъти седмично и понякога да обядват заедно в неделя. Малко след това отвели момченцето. Изпратили го да следва пътя, който щял да го доведе до мястото в организацията, което заема в момента. Нуждаела се от време да тъгува по загубения си син и покойния си съпруг. Едва след това се завърнала в Неапол.
	— И баща му чакал толкова години, знаейки, че съпругата му се грижи за детето от друг мъж, преди да предприеме нещо срещу дона? – попита Дженифър.
	— Бащата на Ломанто обичаше съпругата си страшно много и през всичките тези години му беше по-лесно да удави омразата си в бутилка вино. Но както винаги омразата рано или късно излезе наяве. Да вижда всеки ден какво е причинил на жената, която обичал, се оказало твърде тежко бреме за него. Смъртта от ръката на самия дон му се сторил най-лесният начин да разреши проблема.
	— Горката жена – възкликна Дженифър. – Толкова години е живяла с тази мъка в душата си, без да може да я сподели с когото и да било.
	— И което е още по-лошо – добави Асунта, – знаела е, че всеки божи ден синовете й водят война един срещу друг, която може да доведе единствено до смъртта и на двамата или в най-добрия случай на единия от тях.
	— Според мен, ако Ломанто не знае нищо, то Пийт Роси знае още по-малко – предположи детективката.
	— Той е един от тях от мига, в който пое първата си глътка въздух – поясни старицата. – Той е Роси. Дон на Камората. Да очакваш, че в гърдите му бие сърце, е равносилно на това да поискаш от Христос да направи чудо и то да се случи.
	Дженифър отвори вратата на шофьора и седна в колата. Пъхна ключа в контакта и запали двигателя. Остави го да поработи на празен ход няколко секунди, загледа се в кръстовището и се заслуша в шума на минаващите коли. После се обърна към възрастната жена:
	— Знам, че никак не ти бе лесно да ми разкажеш тази история. Не знам защо реши да го направиш, но се радвам, че го стори.
	— Проблемът е там, че когато човек получи отговорите на въпросите, които си задава, те често водят единствено до още въпроси – рече Асунта. – Получи тежко бреме. Можеш да не го споделяш с никого или пък да го използваш. Това е лично твое решение.
	— Все ще измисля нещо – отвърна Дженифър. – Само се надявам да постъпя правилно.
	— Сигурна съм, че ще съумееш да постъпиш правилно. Нямаше да ти разкажа тази история, ако не вярвах в това.
	— Ще загинат хора, особено ако сгафя с тази информация. Трябва да се уверя, че това няма да се случи, преди да предприема следващия си ход.
	— Хората непрекъснато умират – отбеляза Асунта. – В името на добра или лоша кауза. Единствено въпрос на време е.
	Дженифър кимна, смени скоростите и плавно се включи в трафика на Бронкс.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТА ГЛАВА

	 
	Пийт Роси стоеше на перона на станция „Ню Рошел Метро Норт“ на Нюйоркското метро и четеше сутрешното издание на „Ню Йорк Поуст“. Беше се зачел в спортната страница, прегледа десетина статии, в които се даваше подробна информация за мача на „Янкис“ – „Ред Сокс“ предишната вечер. Не обърна внимание на мотрисата за Амтрок, която пристигна с тътен точно в четири и петнайсет от Бостън, спирайки и на станция „Пен“. Отиде до боядисаната в синьо пейка и седна, опъна краката си, внимаваше да не измачка ръбовете на ръчно шития костюм от Роко Чичирили. Стараеше се да стои по-далече от минувачите, които бързаха да се качат или слизаха от мотрисата. Прехвърли се от спортната на финансовата страница, за да провери последните сведения за транзакциите си на борсата и да прочете последните клюки и скандали. Хвърли един поглед на статия за някакъв шеф на корпорация, замесен в далавери във взаимоспомагателен фонд, и погледна здравеняка, който стоеше от другата страна на перона.
	Роси кимна, стана и се отправи към стълбите, водещи до надлеза, по който можеше да стигне до другия край на станцията. Не бързаше, много добре знаеше, че здравенякът е дошъл точно в уречения час и щеше да чака цял ден и цяла нощ, ако Роси сметнеше, че е необходимо. Първоначално се колебаеше дали да се съгласи на тази среща, винаги бе нащрек и за най-малките сигнали за предателство от най-приближените си хора, съзнаваше, че при живота, който води, не може да очаква лоялност от никого. Освен това нямаше навика да се среща с хора, директно свързани с някоя наркосделка. Винаги се опитваше да прикрие тези следи с колкото се може повече „пластове“. Той бе доста предпазлив престъпен бос, добре осъзнаваше многобройните пречки, които биха могли да възникнат и да го вкарат във федерален затвор за десетилетия напред. Рядко разговаряше по телефона, а когато го правеше, говореше по най-наболелите за момента проблеми. Сменяше номера на мобилния си телефон на всеки две седмици, винаги имаше на разположение два мобилни телефона, единият само за входящи, а другият само за изходящи обаждания. Стараеше се всеки ден да се появява в офиса на инвестиционната компания, която управляваше, обявяваше доходите си и плащаше данъци върху годишна заплата от петстотин хиляди долара. Седемте милиона, които му се полагаха в качеството му на дон на престъпната фамилия Роси, минаваха през сложна система от офшорни банкови сметки, европейски брокерски къщи и среднозападни бонови дивиденти. Притежаваше дузина мениджърски фирми, които да се занимават с парите му, всяка от които боравеше ежедневно с огромни суми, изпрани чрез други мултинационални компании и чрез петнайсет физически лица, чиито имена без тяхно знание се използваха в тази схема.
	Роси бе доста богат човек, но почти не му оставаше време да се наслаждава на властта, която му даваха парите и положението, което заемаше. Изпрати децата си в най-добрите частни училища, не жалеше средства, когато ставаше дума за начина на живот на съпругата си, бе обзавел манхатънската си къща и имението в провинцията с най-качествените мебели и най-съвременната техника. Работеше всеки ден, включително в събота и неделя; възпитанието, което бе получил от Камората не му позволяваше да си губи времето във ваканции в компанията на близки приятели. Най-добрите донове живееха като монаси, пазеха се от отслабващите волята и духа удоволствия като алкохол, наркотици и връзки със силни жени. Ако решеха да си позволят да се отдадат на някой „порок“, го правеха изключително дискретно. Това беше строго пазена тайна за цял живот.
	Роси отиде до северния перон и застана до здравеняка.
	— Хайде да се поразходим – каза му той. – На три преки оттук има кафене. Можем да поговорим по пътя.
	— Благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен – рече якият мъж. – Знам, че обикновено не го правите.
	— Каза, че имаш да ми съобщаваш много важна информация. – Донът беше сдържан. – Искам първо до я чуя.
	— Имам две неща, които искам да споделя с вас – каза здравенякът. Спряха на червен светофар и двамата мълчаха. Трафикът в късния следобед минаваше край тях. Якият мъж пристъпваше от крак на крак, за да се успокои, все още не бе сигурен дали е постъпил правилно, като е поискал среща на четири очи с дона. През последните шест години работеше само за Пийт Роси, изпълняваше „мокри поръчки“ и на двата бряга на океана. Но едва за втори път се намираше толкова близо до младия дон, че можеше да го докосне, а за пръв път разговаряха лично. Якият мъж Грегъри Рандъл – Светкавицата от доста време работеше като семеен убиец и беше наясно със строгите правила в света, в който живееше. Беше прекрачил границата, като бе установил директен контакт с настоящия дон, прескачайки посредниците, които му бе наредено да търси. Животът му зависеше от това, дали Пийт Роси ще сметне информацията, която щеше да му представи, за изключително важна. Ако се окажеше от достатъчно голям интерес за дона и той й обърнеше внимание, и предприемеше нещо по въпроса, мисията му щеше да е изпълнена и можеше да се надява, че ще го повишат в йерархията на престъпното кралство, спечелвайки вечната благодарност на човек, който нямаше доверие на никого. От друга страна, ако представеше като факт само един уличен слух, подшушвайки имена на хора, които Роси и неговият екип вече са проучили, без съмнение щяха да го погубят, щеше да бъде поредният удавник, загинал през лятото в дълбините на река Хъдсън.
	— Знам, че ще се появят четирима наемни убийци, които ще се опитат да застрелят италианското ченге – каза Рандъл докато пресичаха улицата. И двамата внимаваха да не стъпят в някоя дупка. – Ще пробват на открито. Това е умен ход и без съмнение планът им си го бива.
	— Какво искаш да кажеш? – попита Роси, прикривайки изненадата си, че наемните убийци знаят не по-малко от самия него. Наемниците живееха в свой собствен свят, в който се пазеше мълчание и никой не биваше да знае точно с какво се занимават, дори най-близките им приятели. Едва ли Рандъл е чул за четиримата наемни убийци от някой техен приближен, понеже нямаше нужда да обявяват на всеослушание, че са приели задачата. На Роси не му оставаше нищо друго, освен да се обърне към собствения си „лагер“. Именно пред най-приближените му за пръв път бяха споменати имена и бе начертан планът за действие. Сред тях трябваше да търси предателя.
	— Бих искал да предложа да работя по случая – каза Рандъл. — Не желая да се меся в работата на вашите хора. Сигурен съм, че са получили заповеди как да действат и ще сторят всичко по силите си да ги изпълнят. Но искам и аз да се пробвам срещу ченгето. Освен това няма да ви искам толкова, колкото се говори, че ще платите на тях.
	Стояха срещу гарата с гръб към телената ограда. Вече беше доста горещо.
	— Защо ми казваш това? – попита Роси. – И то точно сега?
	— Няма да предприема нищо без ваше разрешение – заяви Рандъл. – Обикновено не натискам спусъка преди този, който ме е наел, да ми нареди. Честта се пада на четиримата наемни убийци, те ще действат така, както преценят за уместно. Не ми пука за тях. Но за вас да. Ако не ми дадете съгласието си, ще се оттегля и все едно никога не сме се срещали. Ако ме оставите в играта, ви обещавам, че ако ченгето бъде убито, то ще е от куршум, изстрелян от моето оръжие.
	— Интересуваш ли се от бокс? – попита го Роси.
	— Просто съм му голям почитател, нищо повече. Следя всички срещи, които дават по НВО, но не съм луд по този спорт.
	— Това е напълно достатъчно, за да разбереш примера ми. – Донът срещна погледа на една висока брюнетка в тясна черна пола, която се движеше уверено на високите си токчета по разбития паваж. – Всеки може да бъде победен по всяко време. Няма значение кой е. В повечето случаи не вижда удара, който го сваля на тепиха. Просто пада. Дори се обзалагам, че тази нощ някой ще получи нокаут, но това не ме интересува. Притеснява ме само това, човекът, срещу когото залагам, да не се окаже извън играта.
	— Напълно е възможно да се получи нокаут – каза Рандъл. – Можете спокойно да се обзаложите.
	— Колко би могъл да заложи човек? – попита Роси и отмести поглед от жената, но едва след като й се усмихна. – Като се имат предвид създалата се ситуация и противникът, с когото си имаме работа.
	— Четвърт от сумата, за която се говори.
	— Струва ми се приличен залог. Бих заложил собствени пари при подобна възвръщаемост.
	Роси се отдръпна от оградата и тръгна надолу по тясната уличка, Светкавицата вървеше до него.
	— Каза, че имаш да ми съобщиш две неща – напомни му Роси. – Предполагам, че боксът бе едното от тях. Би било нелогично да не ми кажеш и другото.
	— От много години съм в този бизнес – рече Рандъл. – Би могло да се каже, че съм роден с него. Тази професия се предава от баща на син в семейството ми.
	— Ако искам да науча нечия биография, има цял телевизионен канал само за това. – Донът дори не се постара да прикрие раздразнението си. – Ако има нещо, което си заслужава да чуя, кажи ми го.
	— Сред хората, които работят по случая, има предател – заяви Светкавицата. – Този човек подава информация на италианското ченге, когато стане напечено. Именно благодарение на този информатор той винаги е крачка пред нас и тук, и от другата страна на океана.
	Пийт Роси спря по средата на улицата и зяпна Рандъл.
	— Чуй ме внимателно, наемнико – рече. – Ако знаеш конкретно име, кажи ми го. Ако имаш доказателства за това, което казваш, покажи ми ги. В момента не участваме в телевизионна игра и нямам желание да задавам много въпроси. Искам да получа отговорите.
	Рандъл се огледа, коли и камиони бучаха по осеяната с дупки улица, покрай тях минаваха пешеходци, много от които бързаха да хванат следващата мотриса на метрото за към града.
	— Сигурен ли си, че тук е безопасно да се обсъжда подобен въпрос? – попита.
	— Това е единственото място, където ще проведем подобен разговор – отвърна Роси.
	— Става дума за един от вашите „капос“ – изплю камъчето Рандъл. Устата му беше пресъхнала, по врата му беше избила пот. Стоеше под изгарящото следобедно слънце, което бавно вървеше към своя заник, и знаеше, че току-що е поставил живота си на карта на някаква уличка в Ню Рошел.
	— Преди да ми съобщиш името на предателя, кажи ми откъде имаш тази информация? – нареди донът.
	— Този „капо“ е роден в Неапол и е свързан с въпросното ченге – каза наемникът. – Предоставя му вътрешна информация откакто е постъпил в Полицейската академия. Ето защо е бил крачка пред вас, знаел е за всяка сделка, която е предстояло да сключите.
	— Откога разполагаш с тази информация?
	— Със сигурност по-малко от седмица – отвърна Рандъл. – Истината е, че от около година имах подобни подозрения. Не знаех за родствената връзка между тях, а само това, че той го информира за всичко.
	— На какво се основаваха тези твои подозрения? – попита Роси. – Да не би да си е залепил билбордове по улицата или е пуснал обява във вестника?
	— Преди по-малко от десет месеца ми се наложи да пътувам по работа до Европа. Един от вашите хора бе хванат да взима пари от приходите и се пусна слухът, че трябва да бъде ликвидиран.
	— Давай по същество. – Роси вървеше с наведена глава и ръце в джобовете. Прекъсна наемния убиец, за да прикрие гнева, който почувства от вероятността един от най-приближените му съветници да е работил за Ломанто, и то с години. Вътрешен човек, който бе спечелил доверието и уважението на дона, бе нарушил свещения обет на Камората и Роси бе допуснал това да се случи. Знаеше, че ако информацията, която му предостави наемникът, се окаже вярна, пукнатината в привидно железния „имидж“ на Роси рискуваше да бъде изложена на показ. Ситуацията изискваше да вземе светкавични мерки, и то с „убийствена“ прецизност. Това означаваше да унищожи не само информатора, но и убиеца, който го накара да осъзнае създалата се ситуация.
	— На следващия ден щях да изпълня поръчката – заразказва Рандъл. – Всичко вървеше по план: излизам на вечеря късно вечерта, прибирам се в хотела, приготвям се и отивам на посоченото място. Но нямаше и час откакто влязох в ресторанта, трябваше да бягам, свит в една моторница, италианската полиция бе по петите ми. А мишената се оказа под пълната защита на полицията. Включиха го в Програмата за защита на свидетелите.
	— Доминик Мурина – каза Роси. – Четох във вестниците за този случай. Криел се в едно крайморско градче в Касино. В статиите пишеше, че експериментът се провалил, защото планът не струвал. Купувачът издал повече информация, отколкото трябвало.
	— Знам какво правя и как да го правя. – Рандъл се засегна. – Нямаше да съм в този бизнес толкова години, и то на такъв висок пост, ако не знаех как да прикривам следите си. Така че аз бях перфектен, съвестта ми е чиста. Хванаха ме и „птиченцето“ ми отлетя невредимо, защото някой проговори. И този човек бе част от вашия екип.
	— Назови името му – подкани го Роси и спря, за да си запали цигара. – И се аргументирай.
	— Франк Силвестри – изрече наемникът. – Той и майката на ченгето са братовчеди, поддържат връзка още от Италия. Той е лоялен като цяло, отдаден на това, което върши, и изпълнява стриктно заповедите ви. Пренебрегва ги само когато става дума за ченгето, което преследвате. Най-редовно му снася информация за вас и вашите сделки. Не за всички, имайте го предвид, но достатъчно, за да го държи в течение на делата ви, а вас в играта.
	— Защо едва сега ми казваш всичко това? – попита Роси. – В някои среди една седмица е страшно много време, особено в нашите.
	— Исках да съм сто процента сигурен – отговори Рандъл. – Не можех да поема риска да дойда при вас с подобни твърдения, без да имам документи, с които да ги докажа.
	— Но днес ме потърси. Това значи, че не рискуваш нищо, така ли?
	— Няма риск, когато имаш доказателства. Получих ги едва онзи ден. Щом се уверих с абсолютна сигурност, поисках среща с вас.
	— У теб ли са? – попита Роси. Зави зад ъгъла на гарата, при паркинга до нея, където бе новият му черен мерцедес 600 SL. – Готов ли си да ми ги предадеш?
	— Нося достатъчно, за да ви накарам да ми повярвате – отвърна Рандъл. – Съвсем скорошни са. Отпреди по-малко от пет дена.
	Пийт Роси спря, хвърли цигарата на тротоара, погледна часовника си и впери поглед в Рандъл.
	— Срещата приключи – заяви. – Следващата мотриса за Ню Йорк би трябвало да пристигне след около шест минути. Можеш да се качиш на нея, да вървиш пеша, за където си тръгнал, или да си хванеш такси. Не ме интересува какво си решил да правиш.
	— А пакета? – наемникът беше объркан. – Сега ли да ви го дам, или някой друг път?
	— Не е нужно да ми го показваш. Важното е, че е у теб и никой друг не го е виждал.
	— Само двама души знаят за това, за което говорихме – увери го Рандъл. – Ние двамата с вас. Не водя на срещи хора, които не бива да присъстват.
	— Тогава се разбрахме – каза Роси.
	— Не искате ли поне да ви кажа каква информация е предал вашият човек на ченгето?
	— Вече ми каза – отговори Роси. – Говореше прекалено много и не забеляза. – Обърна гръб на Рандъл Светкавицата и тръгна по стръмния склон към колата си. В главата му се въртяха планове за три убийства.
	 
	* * *

	Ломанто се качи на мотрисата по линия номер 2 секунди преди вратата да се затвори на станцията на Източна двеста трийсет и трета улица. Мина през три купета, държеше се за лостовете, за да не падне. Купетата бяха пълни с нюйоркчани. Студенти гледаха отегчено безличните сгради покрай надземната част на трасето на метрото. Уморени строителни работници се прибираха у дома от изтощителна десетчасова работна смяна. Възрастни хора седяха, приведени напред, забили поглед в страниците на вестници или дебели списания. Няколко момичета, сложили слушалките на уокмените в ушите си, затворили очи, слушаха музика.
	Той видя едно празно място пред картата на линиите на метрото. Маршрутите им минаваха от квартал в квартал, свързани с безразборно поставени букви и цифри. Обърна се надясно и погледна Кармайн Делгардо, който се бе скрил зад брой на „Ню Йорк Поуст“ и четеше статия, в която подробно пишеше за убийство на няколко души, извършено в танцов клуб в Бруклин.
	— Сигурно четеш нещо много важно – подхвърли Ломанто, вперил поглед право пред себе си в изоставените сгради, които все още стърчаха по улиците на Южен Бронкс, след като десетки години политиците обещаваха да ги разрушат. – Не си спомням да съм те виждал извън сладкарницата или билярдната зала. Какво се е случило? Да не са изгорели до основи?
	— Гледай си полицейската работа, италианецо – каза Делгардо, без да откъсва поглед от статията във вестника. – Шегичките ти са адски плоски.
	— Ако искаш ще ти изпея една песен – широко му се усмихна детективът. – Ако живееш в Неапол като мен, ще научиш много за музиката.
	— Не е достатъчно, за да стопли слуха ми – отвърна по-възрастният мъж. – Но да оставим тези глупости за по-късно. Сега имаме по-важна работа.
	— В метрото сме. – Ломанто облегна глава на ръба на картата с маршрута на метрото. – Имаме достатъчно време да говорим по всички въпроси, които те вълнуват.
	— Имаш два големи проблема – рече Делгардо. – И двата ще те връхлетят по-бързо от куршум.
	— Започни с първия.
	— Хората на Роси са надушили вътрешния ти човек. Някакъв наемен убиец, който нарича себе си Светкавицата, е съобщил лично на дона. Отстрани този човек от полезрението. Не казвам да го направиш още днес или утре. Но ако бях на твое място, щях да го накарам да изчезне съвсем скоро.
	Ломанто плъзна поглед покрай Делгардо и го спря на една жена на средна възраст, облечена в палто от изкуствена кожа. Тя четеше книга с твърди корици, отворена на скута й. Беше слаба, дългата кестенява коса скриваше половината от лицето й, но се виждаше, че е красива, с достойнство посрещаше наближаването на старостта.
	— Какъв е вторият ми проблем.
	— Четирима наемни убийци и два милиона долара в брой – отвърна Делгардо. – Всички те са насочили снайперите си в главата ти. Предполагам, че ще стрелят по теб на улицата, ще обединят усилията си и ще се целят в теб от всички страни. Няма да си тръгнат или да се откажат от парите, ще мирясат едва когато видят как поставят трупа ти в черен чувал.
	Мотрисата спря на станцията на Термът Авеню, вратите се отвориха, качиха се група испаноговорящи хлапета с високи кецове и широки панталони, смееха се на някаква история, която си бяха разказали на перона.
	— Знаеш ли имената им? – попита Ломанто. – На наемните убийци или пък на тези, които са им платили?
	— Все още нищо конкретно – отвърна Делгардо. – Заповедта без съмнение е издадена от най-високо ниво, имайки предвид парите, които са им предложили, и мишената, която им е наредено да повалят. Обзалагам се, че между тях няма местен. Всички са дошли от Италия.
	— Работи в тази посока – помоли го Ломанто. – Да предположим, че идват от Европа. Логично е Роси да се довери на наемници извън страната. Аз ще се погрижа да скрия вътрешния си човек на сигурно място.
	— Може вече да е твърде късно. Онези диви италиански каубои не мразят нищо повече от вътрешен предател и обичат да се справят незабавно. Ако вече не е мъртъв, съвсем сигурно е, че ще умре много скоро.
	В мотрисата стана тъмно, защото влезе в основния тунел, който се намираше под Източна сто четирийсет и девета улица, движеше се с висока скорост към първата станция в границите на града, на Сто двайсет и пета улица. Ломанто се изправи, хвана се за една от високите дръжки и погледна Делгардо, който сгъна вестника си.
	— Слизам на следващата станция – каза му той. – Ще ти се обадя пак, когато дойда в източната част на града. Междувременно гледай да събереш колкото се може повече информация от хората си на улицата и ми я предай по посредника.
	— Следващата станция е Харлем – напомни му Делгардо. – Нима не ти стигат убийците, които са готови да ти напълнят задника с куршуми? Искаш да ядосаш и тъмнокожите гангстери ли?
	— Ако искаш ела с мен – предложи му Ломанто. – Да се увериш, че няма да ми се случи нищо лошо.
	— Ще сляза на станцията в Харлем, ако ме изнесеш на ръце от мотрисата – заяви Делгардо. – Ходя пеша по улиците на един обикновен квартал, там, където съм роден и където ще бъда особено щастлив да умра.
	— Няма от какво да се притесняваш – каза Джанкарло. – Тук има само хора от Южна Италия, като нас с теб.
	Кармайн Делгардо се усмихна и бързо му помаха с ръка за довиждане.
	— Ако наистина е така – изрече, докато вратите вече се затваряха. – Тогава спокойно се разхождай тук, без да се страхуваш.
	 
	* * *

	Дженифър се облегна на предния капак на колата, скръстила ръце, изглеждаше отегчена. Ломанто се появи откъм лявата й страна и й подаде чаша кафе.
	— Не знаех как го пиеш – каза той. – Затова не му сложих нито мляко, нито захар.
	Тя взе кафето и вдигна капака на чашата.
	— Така е добре. Обичам го с мляко и две лъжички захар, но се опитвам да намаля калориите.
	Ломанто отпи от своето кафе и се усмихна.
	— Американците вечно се опитват да отслабнат. Сменят една диета с друга, готови са да пробват какво ли не само за да останат слаби.
	— Какво искаш да кажеш? Че италианците не пазят диети ли? Че не им пука как изглеждат?
	— Напротив, много се грижат за външния си вид – обясни той. – Просто не са го превърнали в такава мания. Денят им се върти около голямото хапване, а не около стремежа да го избегнат. Храната за тях е толкова важна колкото приятелството, любовта и религията. Тя е един от ключовете към това кои сме ние. Ако искаш да разбереш що за човек е един италианец, открий какво обича да хапва.
	— Това правило и за теб ли важи? – попита Дженифър.
	— Защо? – Ломанто впери поглед в нея. – Искаш да ме опознаеш по-добре ли?
	Гледаха се няколко секунди, а после Дженифър погледна трафика по Ленъкс Авеню.
	— Има ли причина да седим и да си пием кафето насред Харлем? – попита тя, опитвайки да върне разговора към служебните проблеми. – Какво следва сега? Да се разходим с колата по Съркъл Лейн ли?
	Ломанто тръгна по улицата срещу движението, все още пиеше кафе, но бързо огледа тротоара. Навалицата беше типична за късния следобед – възрастни жени с усилия дърпаха скрибуцащи колички, натъпкани с найлонови торбички с покупки, мъже на средна възраст се събираха пред сладкарниците, пушеха цигари и си бъбреха. Повечето магазини бяха пълни с хора, широката улица гъмжеше от народ. Кварталът бе работнически. Престъпността тук намаляваше, тъй като новото поколение, което имаше на разположение доста пари, искаше да превърне старите кооперации в модерни сгради.
	— Не знам дали днес ще имаме време – каза той и хвърли празната чаша от кафе в пълен контейнер с боклук. – Може би утре, ако все още сме живи.
	— Какво е да посетиш Ню Йорк, без да се разходиш с корабче по река Хъдсън? – попита Дженифър малко саркастично. – Но преди да отида да купя билети, би ли ми подсказал защо сме тук.
	— Искам да прекарам малко време с един стар приятел. – Ломанто спря пред тъмносива сграда с фасада, която не е била освежавана с десетилетия. – Помислих си, че и ти ще искаш да се запознаеш с него.
	— И той ли е приятел от детството ти? – попита тя, мина през въртящата се врата от старо дърво и стъкло и влезе в дълъг тъмен коридор, в който миришеше на вкиснала бира.
	Ломанто поведе Дженифър към дъното на коридора, където се намираше стар и скърцащ асансьор.
	— Надявам се, че не те е страх от кучета – каза, пренебрегвайки въпроса й. – Mo е много дружелюбен човек, поне след като те опознае. Но Малкият Mo е нещо друго. Той е от онези кучета, които обичат да бъдат харесвани и уважавани, и ако усети, че не получава някое от тези неща, действа.
	— А с теб разбира ли се? – попита Дженифър, влезе в разнебитения асансьор и наблюдаваше как Ломанто натиска копчето за шестия етаж.
	Той пъхна ръка в джоба си и извади от там малък пакет с кучешка храна.
	— Обожава ме – отвърна Ломанто. – Но то е защото винаги му нося подкуп.
	Вратата на асансьора се затвори.
	 

	* * *

	Слепецът Mo Равини, обявен за краля на залаганията в Източен Бронкс, притежаваше тази титла повече от четирийсет години. Докарваха го с кола в квартала два пъти на ден, рано сутрин, за да събере залаганията, после след последните конни залагания, по залез слънце, за да изплати печалбите. Когато остаря и кокалите не му позволяваха да обикаля квартала, той сформира екип от куриери, които да обикалят вместо него. След като цял ден събираше залагания и фишове, плащаше и на полиция, и на печелившите, слепият Mo беше закарван с кола до офиса в Харлем, където в продължение на още няколко часа звънеше на шефовете си и им докладваше за печалбите през деня. Почти нищо не бе известно за личния му живот, само това, че има съпруга и син, които живеят някъде във фермата му в щата Джорджия. Още по-малко се знаеше за детството му, за това как е станал букмейкър в три от петте квартала на Ню Йорк. Появил се един ден, сякаш паднал от небето, висок, мускулест; сляп по рождение мъж, единствен син на чернокожа чистачка и бял счетоводител на Камората. Слепият Mo се придвижваше с помощта на сребърен бастун за слепци и английски булдог, който му служеше по-скоро за стража, отколкото за водач. Говореше рядко и никой в квартала, където въртеше бизнеса си, не го бе виждал да се храни. Където и да ходеше, големият седан и шофьорът, черният Джак Къри, винаги бяха на такова разстояние, че шофьорът да го чуе, когато го извика. Къри също бе мълчалив човек.
	Ломанто се бе запознал със слепия Мо малко преди да навърши пет години. Тогава майка му за пръв път му позволи да заложи джобните си пари от един долар на щастливото си число 213. Спомняше си как подаде сгънатия фиш на слепия човек, прошепвайки му числото, както му бе заръчала майка му, както и внимателно да сложи долара в ръката на слепеца. Онази сутрин Ломанто се наведе, за да погали булдога по главата, но в отговор получи едно изръмжаване.
	— Ти си късметлия – каза слепият Mo на момчето. – Уцели малкия Mo в добро настроение. Ако се опиташ да го погалиш утре, заедно с долара може да оставиш тук и някой от пръстите си.
	Джанкарло правеше едно и също всяка сутрин в продължение на седем години, никога не залагаше повече от долар и винаги на едно и също число. Разговаряше не повече от минута, кучето ръмжеше все по-свирепо. Въпреки това Ломанто с нетърпение чакаше сутринта, за да отиде и да заложи своя долар, спирайки на ъгъла на Източна двеста трийсет и осма улица и Уайт Плейнс Роуд на път за училище. Той харесваше слепия Mo и се научи да не обръща внимание на ръмженето и лаенето на кучетата на слепеца.
	Една сутрин през пролетта Ломанто, който тогава беше почти дванайсетгодишен направи залога си и тъкмо се канеше да завие зад ъгъла, за да не закъснее за първия час, когато слепият Mo му проговори за втори път.
	— Обичаш ли кафе? – попита той момчето.
	Джанкарло се обърна и погледна слепеца.
	— Да – отговори.
	— Тогава си задръж долара – казал слепият Mo. – А утре донеси две чаши кафе. Една за мен и една за теб. Аз пия кафето си с много мляко и четири лъжички захар. Ти си вземи твоето както го обичаш. Направи го само ако искаш и имаш време.
	— Ще купя кафето на идване – каза Ломанто. – Да взема ли нещо и за кучето?
	— Сутрин не яде нищо – отвърна слепецът. – Само вода и бисквити, има и двете в изобилие. Ние с теб трябва да се събудим.
	На следващата сутрин момчето тръгна от вкъщи петнайсет минути по-рано от обикновено, отби се в кафенето „Дикс Дели“, взе две кафета и ги занесе на два преки, където се намираше букмейкърският пункт на слепеца. Застана пред слепия Mo. Отвързаното куче лочеше студена вода от голяма синя купа, сложена от дясната страна на Mo. Момчето изчака слепецът да усети присъствието му.
	— Трябва ли да позная в кое има захар? – най-после попита Mo. – Или това, че стоиш безмълвен пред мен означава, че и двете са еднакви?
	— Това е твоето – каза Ломанто и му подаде чашата, която държеше в дясната си ръка. – Взех още няколко захарчета, в случай че не ти е достатъчно сладко.
	Слепият Mo взе чашата с горещо кафе, поднесе я до устните си и глътна почти половината.
	— Според мен чаша хубаво, сладко кафе доставя същото удоволствие, както когато си с красива жена – каза той, слепите му очи бяха скрити зад тъмни очила. – Май си още много малък за тези неща, така че трябва да повярваш на думите ми.
	Момчето бавно отпи от кафето си и се усмихна. Между Mo и булдога имаше празна дървена щайга, поставена с дъното нагоре.
	— Имаш ли нещо против да седна? – попита Ломанто.
	— Ако и малкият Mo е съгласен, давай! – отвърна слепият Mo. – Само не искам да чувам, че закъсняваш за училище. Аз съм си взел хляба в ръцете, но теб те чака празна класна стая, а една монахиня е застанала пред черната дъска.
	— Не са чак толкова строги, на колкото се опитват да се правят. – Момчето седна на щайгата, кучето го следеше с подозрение. – Казват го, но по погледа им си личи, че не го мислят сериозно.
	— Нещата са се променили от времето, когато аз бях ученик – отбеляза слепият Mo. – Тогава зад колосаните бели униформи се криеха доста страховити мацета. Познавам мъже, които не са имали по-тежък период в живота си от времето, прекарано при онези монахини.
	— Не знаех, че и ти си учил в католическо училище. – Ломанто не си направил труда да прикрие изненадата си.
	— Нима си мислиш, че съм роден на този ъгъл? – изрече слепият Mo. – И аз съм ходил на училище, също като теб. С тази разлика, че ме изпратиха в специализирано училища, което нямаше нищо общо с твоето. Там беше пълно с деца, които не могат да научат нещата, които не виждат.
	— Какво ви преподаваха?
	— Дамите проповядваха истината. Втълпяваха ни я в главите. Казваха ми да не очаквам нищо от никого, освен съжаление, понеже съм слян, а това не плаща наема на квартирата ми. Казваха да използвам това, което имам, а не да се тюхкам и да се оплаквам заради това, което ми е отнето. Не можеха да ме научат да виждам, затова ме научиха да чувам. Този урок много често ми е помагал в живота.

 	Слепият Mo Равини чуваше всичко. Използваше недъга, с който бе роден, за да развие другите си сетива. Докато останалите говореха, той слушаше и през годините този факт му бе помогнал да изгради влиянието си. Непознати, приятели и врагове имаха чувството, че могат спокойно да говорят пред слепеца, че могат да му имат доверие, че биха могли да поиска съвет от човека, който рядко говореше. Той беше ушите на Източен Бронкс, бе информиран за всяка сделка, още преди да е осъществена. Нямаше нужда от очите си, за да разбере кои са важните играчи, между които е разпределена престъпната територия, и кои наркопласьори и кариеристи живееха под опеката на Роси. Той събираше информацията и я съхраняваше, изграждайки нещо като „умствена“ база данни от детайли, благословен от Бога със способността да върти бизнеса си и да действа без чужда намеса, като просто стои безмълвен и взема залагания на един изолиран ъгъл в Източен Бронкс.
	 
	* * *

	Ломанто почука на тежката дървена врата, завъртя топката и влезе. Дженифър беше зад него. В коридора бе тъмно, но той чу топуркане и стържене от лапите на голямо куче, което идваше към вратата. Младата жена инстинктивно посегна към пистолета си. Ломанто отвори пликчето с кучешки бисквити и взе две в дясната си ръка. Изчака кучето да се приближи толкова, че да чува как ръмженето идва дълбоко от гърдите му.
	— Sono io* – каза той на приближаващото куче. Знаеше, че Равини учи всичките си кучета да отговарят на команди само на италиански. – Fa il bravo e sietate**.
	[* Sono io (итал.) – Аз съм. – Б.пр.]
	[** Fa il bravo е sietate (итал.) – Бъди добър и седни. – Б.пр.]
	Булдогът спря и седна на задните си крака. Ломанто се пресегна към малката холна масичка, и включи богато украсена нощна лампа. Обърна се и видя огромен булдог, влажният му език висеше от едната огряна на масивните му челюсти, който седеше мирно и търпеливо очакваше лакомствата си. Кучето лапна двете бисквити от ръката му и легна, за да се наслади на специалната си изненада.
	— Научил си се как да заблудиш едно глупаво куче – каза слепият Mo. – Но защо си мислиш, че си станал толкова умен, че да заблудиш и мен?
	Ломанто отиде при слепеца, който стоеше на прага между фоайето и кабинета си. Беше остарял доста от времето, когато се запознаха, къдравата му коса бе посивяла, брадата му – също. Все още носеше тъмни очила, но се движеше из кабинета си без помощта на бастун.
	— Помислих си, че ще се зарадваш да чуеш гласа ми. – Детективът протегна ръка и бавно я постави на рамото на слепия Mo. – Това ми се стори достатъчно, за да дойда.
	— Стига си се подмазвал – прекъсна го старият човек, – и ми кажи коя е жената с теб.
	Ломанто погледна Дженифър и й даде знак да се приближи.
	— Тя е ченге. От Нюйоркската полиция я помолиха да ме наглежда. Да следи да не се забъркам в неприятности.
	— Това и сам разбрах – рече слепият Mo. – Не ми се вярва да си дошъл чак дотук, за да покажеш кабинета на един слепец на момиче. Изключвам и вероятността да си я поканил на любовна среща. Жените около теб или се пазят от куршуми или самите те ги изстрелват. Имайки предвид, че в момента не си е сложила парфюм, обзалагам се, че е взела задачата насериозно.
	— Ако знаех, щях да се изкъпя с „Шанел“ – каза Дженифър. – Едно момиче има нужда да се поотпусне малко. Но си падам но краткосрочните наряди.
	Слепецът се усмихна и отбеляза.
	— Бива си я. Харесва ми. Ще ти се отрази добре да ти лъхне такова нещо. Може да ти помогне да си стъпиш здраво на земята.
	— Имаш ли малко време за мен? – попита Ломанто.
	— Идваш тук с красива жена и пълен джоб кучешки бисквитки – отвърна слепецът. – Това е повече от достатъчно, за да направя и на двама ви по едно кафе и да ви отделя петнайсет минути от времето си. Доволни ли сте?
	— Зависи какво ще ни предложиш с кафето. – Италианецът последва Mo в кабинета му, възрастният мъж запали лампата, минавайки безпроблемно между шкафовете, наблъскани в голямото помещение. По сивите стени бяха наредени стари снимки, рафтовете бяха пълни с плочи с джаз и блус, наредени по азбучен ред. На стената срещу вратата имаше голям прозорец с изглед към Ленъкс Авеню.
	— Можех да ви застрелям заради нахлуване с взлом в имота ми – каза Mo и отиде до малък ъгъл в кабинета, където бе обособено нещо като малка кухничка – и щях да се отърва като света вода ненапита. А сега трябва да ви поднеса нещо за хапване.
	— Не го поисках за себе си – уточни Ломанто и седна на масивния махагонов стол срещу бюрото на слепеца.
	— Но все пак имаме гостенка. Помислих си, че няма да е зле да я почерпим.
	— Ако иска нещо, и сама може да си поиска – отбеляза домакинът. – Не съм виждал срамежливо ченге. Нито пък срамежлива жена. А тя е и двете – и полицай, и жена.
	— Стига ми само едно кафе – обади се Дженифър. – Не искам нищо друго.
	— Добре. – Слепият Mo беше застанал с гръб към тях и наливаше кафе в три големи чаши. – Оставаме двама гладни.
	Той сложи мляко и захар във всяка чаша, без да си прави труда да ги попита как пият кафето. Обърна се и им занесе двете чаши, усети колко е нежна кожата на Дженифър, като съвсем леко докосна ръката й. Върна се в кухничката, взе третата чаша, отиде до бюрото, седна в големия кожен люлеещ се стол и се настани удобно в него. Натисна едно копче до стария телефонен апарат и след миг гласът на Джон Колтрейн изпълни стаята.
	— Така – изрече той, – да си дойдем на думата. Какво искаш?
	— Да ми кажеш какво си чел за наемни убийци, които се набират, за да изпълнят „мокра поръчка“ – отвърна Ломанто. – Би трябвало това да се случи през следващите няколко дена. До края на седмицата, най-късно в началото на следващата.
	— Помогни ми малко – коя е мишената? – попита слепецът. – Кой нещастен глупак ще погубят наемниците?
	— Мен – отвърна детективът.
	 
	* * *

	Фелипе се настани удобно на дървената седалка на първия ред, точно срещу първа база, и зачака началото на мача между „Мец“ и „Брейвс“. Дясната му ръка бе бинтована със стегната бяла превръзка. Трябваше да зашият с пет шева раната, причинена му от Чарли. Фелипе много обичаше бейзбола, бе фен на „Мец“ и беше на върха на щастието, когато Ломанто му даде двата билета и достатъчно пари, за да се почерпи в клуб „Диамант“, но се опита да скрие колко е развълнуван.
	— Това са много пари, за да ги прахоса човек просто така – каза на детектива. – А и не съм направил абсолютно нищо, за да ги спечеля.
	— Не се притеснявай – успокои го той. – Не ги вадя от джоба си. Билетите са на капитана, той е зает, не може да отиде на мача и ми ги даде. Обещах му, че ще бъдат оползотворени.
	— И няма никаква уловка? – попита Фелипе. Познаваше Ломанто едва от няколко дена, но му бе пределно ясно, че зад всяко негово действие има план, дори и в нещо толкова елементарно като вечер, прекарана на бейзболен мач. – Мога да отида, без да се притеснявам за нищо, без да заема нечие чуждо място?
	— Искам да се отпуснеш и да се насладиш на играта. – Ломанто му подаде билетите и клубния пропуск. – Вземи си толкова хамбургери и фъстъци, колкото може да побере стомахът ти. И си плащай всичко, което изядеш. Имаш достатъчно пари. Не е нужно да крадеш.
	— Билетите са два – отбеляза Фелипе. – И ти ли ще дойдеш с мен?
	— Имам важна среща, на която не мога да не отида – обясни Ломанто. – Една бейзболна среща може за продължи доста дълго време, особено когато играе отбор като „Мец“. Ако успея, може и да дойда, за да видя поне два-три ининга.
	— Значи ще отида сам? – Момчето усещаше, че има някаква уловка. – И няма да правя нищо друго, освен да викам за домакините?
	— Ти и още около трийсет хиляди заклети фенове на „Мец“ – отвърна детективът. – И още един човек, на когото му е все едно кой ще спечели. Той ще е там и ще те наблюдава. По време на четвъртия или петия ининг ще дойде при теб и ще седне на съседното място.
	— Знаех си, че е твърде хубаво, за да е истина. Във всяко безплатно нещо, което получаваш, има някаква уловка.
	— Няма да стои повече от час – успокои го Ломанто. – Щом реши, че му е писнало от удари, хоумрънове и грешки, ще стане, ще ти се усмихне и ще си тръгне. На мястото си ще остави яке на „Мец“, в единия ръкав на което има жълт плик за писма. Можеш да задържиш якето – твое е. А плика трябва да предадеш на мен.
	— Струва ми се твърде просто – каза Фелипе. – Ами ако нещата не се развият точно както си ги предвидил?
	— Ти се тревожи само за мача. Остави ме аз да подсигуря гърба ти.
	 
	* * *

	Към края на четвъртия ининг резултатът беше 1:1. Фелипе бе качил краката си на железния парапет. Бе нахлупил на челото си бейзболна шапка на „Мец“. Ядеше втори пакет соленки „Кракър Джак“. Фелипе се наведе, прегърна коленете си и се съсредоточи върху играта на терена. Първият удар се оказа фал, попадна в левия ъгъл на игрището. Хората на стадиона заскандираха: „Хит! Хит! Хит!“ Момчето вдигна поглед към високия, силен мъж, който бавно слезе по стълбите и седна на свободното място до него. При следващото хвърляне Рейес уцели точно в средата и хукна към първа база.
	— Май дойдох точно навреме – отбеляза мъжът, отвори пакетче фъстъци и сложи голяма чаша бира до краката си. – Изглежда ще видя как ще отбележат няколко ръна.
	— Може да се окаже доста трудно – рече Фелипе. – И двамата питчъри са на местата си и през повечето време отбелязват само страйкове. Само ударите попадаха не там, където трябва.
	— Май доста я разбираш тази игра. – Мъжът предложи фъстъци на Фелипе. – В училищния отбор ли играеш?
	— Играем с приятели – отвърна момчето. – Нищо сериозно. Играем по някой и друг мач, когато успеем да се съберем девет човека.
	— На какъв пост играеш?
	— Зависи кога се включа в играта. Ако отида навреме, си избирам който пост си поискам, питчър. Ако закъснея, обикновено съм зад оградата и оставам там докрая.
	Мъжът се облегна назад. Скоро около краката му се напълни с обелки от фъстъци. Известно време той гледа с интерес, Фелипе забеляза, че ръцете му са груби и осеяни с белези, голям овален пръстен блестеше на малкия му пръст. Това бяха ръце на наемен убиец, на човек, който с удоволствие би се намесил в улична свада, в която уменията му и желанието му да наказва решаваха изхода й. Дрехите му бяха шити но поръчка и доста скъпи, пълна противоположност на внушителното му излъчване. Прожекторите над тях осветяваха белите кичури в гъстата му коса и когато се обърна да погледне Фелипе, момчето забеляза тънките белези около тъмните му очи.
	— Не съм те виждал преди – каза той на Фелипе. – От колко време сте приятели с ченгето?
	— Достатъчно дълго, за да се съглася да дойда тук и да се срещна с вас – отвърна Фелипе, който все още не знаеше дали мъжът до него бе на страната на Ломанто или не.
	— Успокой се, младежо – рече непознатият. – С теб сме от един и същи отбор. Ако нещо те тревожи, това не бива да съм аз. С твоето приятелче, ченгето, се познаваме от десетилетия, не       от дни.
	— Смятам ви за приятел – отвърна момчето. – Не вярвам, че той би ме пратил при вас, ако не беше така. И въпреки това никога не е излишно човек да е предпазлив.
	— Тука си прав – призна мъжът. – Заслужава си човек да е по-внимателен. Нека сега гледаме играта. След малко ще стана и ще донеса някои неща. Ще ги оставя на седалката и ще си отида. Ако имаме късмет, с това съвместната ни работа ще е приключила.
	Фелипе кимна и се усмихна.
	— Остава да ми кажеш, че „Мец“ ще спечелят, и тази нощ ще спя спокоен и щастлив.
	 
	* * *

	Тони Колинс и Рок Пулман, двама наемни убийци, които работеха за Камората, бяха застанали на алеята, водеща към сектор 421А и наблюдаваха как Франк Силвестри разговаря с испаноговорящо хлапе, седнало до него, сякаш няма никакви грижи и проблеми. Беше им наредено да не изпускат Силвестри от очи, да следят всеки негов ход и да го застрелят, когато около него няма хора. Шефът им подшушна, че ще направят добро впечатление на дона, ако успеят да съберат информация, въз основа на която могат да обявят Силвестри за предател. Следяха го от два дена, но досега не биха открили подобни признаци.
	— Сигурен ли си, че си чул правилно? – попита Колинс. Той бе на около трийсет и пет години. Италианец по рождение, осиновен, а после изоставен от една възрастна двойка, която сметнала, че проблемното момче е твърде голям товар за тях и не могат да се справят. Бил отгледан в Щатите от шеф на екип на Камората, който използвал склонността на момчето към насилие в полза на престъпната фамилия. – Този тип ни предава, така ли?
	— С такова впечатление останах. – Пулман леко сви рамене. Той бе по-млад, по-силен и много по-опасен от партньора си, бързо избухваше и още по-бързо вадеше оръжието си и стреляше. Едва от три години беше в бизнеса, след като бе спасил Колинс от побой в танцов клуб в центъра на града. Беше действал така по-скоро инстинктивно отколкото от чувство за чест, но остави след себе си два трупа на нискостоящи наркопласьори. След това му предложиха петцифрена сума, за да работи за Камората и да следва техните заповеди. Когато му заповядаха да убие някого, Рок Пулман бе доволен и щастлив.
	— Тогава как ще ми обясниш факта, че е дошъл на бейзболен мач с хлапе от Бронкс? – попита Колинс, без да обръща внимание на крясъците на тълпата, понеже „Мец“ бяха отбелязали точка.
	— Не е моя работа да обяснявам къде ходи и какво прави старото куче – сви рамене Пулман. – Трябва само да разберем какво смята да прави и какви игрички играе. Може просто да е срещнал случайно това хлапе на стадиона. Ако е така, просто сме загубили няколко часа от времето си, нищо повече.
	— Защо тогава не дойде заедно с хлапето? – попита Колинс. – А се появи чак на четвъртия ининг? Не е бил на работа, или нещо такова. Беше в един бар, преди да се качи в колата си и да отпраши по магистралата.
	— Може би хлапето е идеалният човек, чрез който или да предаде, или да прибере стока – предположи Пулман. – Каква точно не мога да кажа.
	— Определено става нещо – добави Колинс. – Бейзболният мач, той и хлапето, определено не ми изглежда наред.
	— Ако питаш мен, изпуснем ли дъртия негодник тази вечер – каза Пулман, – няма да имаме друг подобен шанс. Всички на стадиона ще се паникьосат. Свършваме си работата и изчезваме, сякаш нищо не се е случило. Направим ли го, ще натрупаме много точки пред дона, може пък най-сетне да забележи колко добре си вършим работата.
	— Ако са искали да го застреляме, щяха ясно да ни го кажат – рече Колинс. – Ако са споменавали подобно нещо, то не е било пред мен.
	— Този човек ще получи куршум в главата – каза Пулман. – Иначе нямаше да ни наредят да го следим. Просто е въпрос кой и кога. Да го направим ние, и то още тази вечер.
	— Ами ако сгрешим? – попита Колинс. Той спря един продавач на бира и купи две големи чаши, в които имаше много пяна и малко пиво. – В коя част на града искаш да те погребат?
	— Този тип е бос в организацията много преди и двамата да сме се родили. – Другият взе едната чаша с бира. – Човек гради репутацията си, като ликвидира тип като него.
	— Няма значение какво ще се случва, да го застреляме и да поемем отговорността. Много по-добре е отколкото да сме момчета за всичко.
	Колинс изпи бирата си, огледа огромния стадион, виковете от тълпата отекваха в ушите му и се замисли. Знаеше, че най-разумното е да правят това, което им е заповядано, да следят Силвестри, да си записват къде ходи, с кого се среща и да докладват на босовете. Щяха да поемат голям риск, ако престъпеха заповедите, а именно да застрелят бос на Камората, който вече е в черния списък. Колин много добре осъзнаваше, че подобен ход щеше да бъде възприет или като смел и брилянтен, или като дързък и глупав. Решението бе в неговите ръце. Той допи бирата си и хвърли празната пластмасова чаша в краката си.
	— Да се отървем от онзи дърт досадник.
	 
	* * *

	Силвестри изчисти черната риза и якето си от обелките от фъстъци и прокара ръка през устата си. Погледна Фелипе, който изцяло беше погълнат от играта.
	Завидя на момчето за младостта, за свободата, която имаше, за способността му да се отдаде напълно на нещо толкова земно като бейзбола, на светлинни години от проблемите на престъпния свят. Много му бяха говорили за Фелипе и знаеше, че момчето решително се справяше с трудностите, изникнали на пътя му, че е калено от живота на улицата и че се е научило да не показва страха си. Знаеше как да се справя с неприятностите, беше се научило да мисли бързо и да действа според ситуацията. Франк Силвестри погледна Фелипе и забеляза същия плам в очите му, какъвто и у Ломанто, когато ченгето бе на неговите години. В погледа му имаше решителност, но и готовност да се излага на всички опасности, които му се изпречеха на пътя. Този поглед бе резултат от трудния живот на улицата, от болката от личните загуби, които бе преживял. Сега бе моментът, да приложи на практика онова, което бе научил на теория.
	— Трябваше да ти предам един плик, пъхнат в яке на „Мец“ – каза Силвестри на Фелине.
	В момента имаше пауза. Следваше началото на седмия ининг. – Ще трябва да се задоволиш само с плика. Нямам време да ти донеса якето. Трябва веднага да тръгвам.
	Момчето погледна първо Силвестри, а после публиката в сектора. Тя се състоеше или от мъже с костюми и вратовръзки, дошли на мача след дълъг работен ден в офиса, или бащи със синовете си, с ръкавици и шапки, надяващи се да си хванат топка, изпратена във фал. Останалата част от феновете бяха възрастни хора, благодарни, че поне една вечер могат да избягат от самотата в празните си апартаменти. Никой не приличаше на наемен убиец, готов да стреля по човек.
	— Искате ли да дойда с вас? – попита Фелипе. – Може би ще успея да ви помогна.
	Мъжът поклати глава и се засмя.
	— Ломанто каза, че си смело момче. Благодаря ти за предложението, но в деня, в който не успея сам да се справя с двама убийци, те ще имат пълното право да ме гръмнат.
	— Проследиха ли ви, когато идвахте насам?
	— В първия момент не ги забелязах – призна Силвестри. – Зърнах ги едва когато онзи дребничкият удари хоумрън. От лявата ми страна са, чакат ме на алеята.
	— Какво искате да направя? – Фелипе видя как мъжът извади дълъг жълт плик за писма от дълбокия джоб на якето си.
	— Ломанто трябва да види това – каза той на момчето и му подаде плика. – Предай му го лично.
	— А вие? – попита Фелипе, докато Силвестри закопчаваше якето си и бавно се заизкачва по бетонните стъпала. – Какво ще правите?
	Франк Силвестри се обърна към момчето, намигна и му се усмихна.
	— Това, за което съм роден.
	 
	* * *

	Силвестри мина покрай момче и момиче, хванати за ръце, девойката бе отпуснала глава на гърдите на гаджето си и двамата държаха в ръка по чаша бира, бяха сами сред многобройната, трийсетхилядна тълпа. Той зави надясно, нямаше търпение да излезе от стадиона и да отиде на паркинга, където тъмнината и многото коли щяха да му послужат за прикритие. И без да се обръща назад, знаеше, че двата „призрака“ са по петите му и все още се колебаят къде да го нападнат. Дори и да успееха да го убият и да сложат край на дългогодишната му кариера в Камората, той бе убеден, че няма да ги бъде още дълго в подземния свят.
	Силвестри слезе по пълна с боклуци алея и се отправи към изход А. Вървеше бавно, опитвайки се да предвиди какво ще последва, кой е най-логичният вариант на действие. Въпреки че през всичките тези години бе попадал в подобни ситуации хиляди пъти, адреналинът му се покачи, тялото му бе напрегнато, но вътрешно бе готов да посрещне удара, откъдето и да дойдеше. Беше се абстрахирал от врявата наоколо, мислеше за убийство. Силвестри бе бос от много години и се бе отдалечил от грозната и долна страна на подземния свят, което бе притъпило рефлексите му. Но в душата си все още бе уличен боец и притежаваше по-добри инстинкти за схватка на открито, отколкото между четирите стени на някоя заседателна зала.
	Вървеше по централната алея на квадрат А2 на паркинга, когато първият куршум изсвистя покрай него и направи на сол предното стъкло на черен форд експлорър. Извади трийсет и осем калибровия си пистолет от кобура и се претьрколи на земята с пъргавина типична за мъж на половината на неговите години. Коленичи, за по-голяма стабилност постави ръката, с която държеше пистолета, върху капака на сребриста хонда акорд и се опита да долови и най-малките шумове, които биха му подсказали къде са се скрили наемните убийци. Успокои дишането си, шумът от стадиона се чуваше в далечината зад него. Зачака и най-малката грешка, която да го насочи накъде да изстреля първия куршум. Издайническото движение дойде отляво, до един очукан стълб между син ван и фургон. Завъртя ръката си, прицели се и изстреля два куршума, после изчака да чуе мърморенето, което не закъсня. Силвестри се наведе и облегна глава на вратата на хондата, затвори очи, беше спокоен, сякаш е на семеен пикник. Точно така си представяше срещата си със смъртта. Предположи, че вторият убиец се е скрил някъде и е нервен, защото не може да реши какъв да бъде следващият му ход. Това бе предимството на възрастта пред неопитността и Франк Силвестри щеше да използва този си коз.
	Той отвори очи, щом усети дулото на деветмилиметров пистолет, опряно в дясното му слепоочие.
	— Трябваше да изчакаш и двамата да умрем, преди да се отпуснеш – рече Рок Пулман. Беше се надвесил над Силвестри, бе плувнал в студена пот и миришеше на вкиснала бира, дишаше тежко, десният му крак трепереше неконтролируемо. – Предполагам, че човек проявява подобна непредпазливост, когато брадата му посивее като твоята.
	— Какво очаквате да постигнете ти и раненият ти приятел? – попита Силвестри. – Не че ми пука, просто ми е любопитно.
	— Знаеш как стоят нещата. Застрелваме голяма клечка като теб и трупаме точки в нашия актив. Ако отбележиш точки, ти отпускат още време. И докато се усетиш, вече си на върха и командваш други хора.
	Силвестри се засмя и сложи ръка на лявото си коляно.
	— Можеш да ме убиеш – каза, – а после да отидеш и да убиеш още десет човека като мен. Дори двайсет. Това няма да има никакво значение. Такъв като теб може да се доближи до боса единствено ако той реши да дойде на бдението ти. Иначе папата има по-голям шанс от теб да стане бос.
	— Може и така да е – призна Пулман. – Предполагам, че много скоро ще разбера. Но поне имах преимуществото да те отстраня.
	— Все някой трябваше да го направи.
	Силвестри вдигна глава и погледна тъмното като океан небе, обсипано със звезди. Зад него се чу силен рев, който отекна из целия паркинг, та даже из целия квартал „Куинс“, потънал в тъмнина.
	— Май спечелиха – отбеляза. – Хубаво е, когато побеждават.
	Рок Пулман раздалечи краката си за по-голяма стабилност и изстреля три куршума в главата на Франк Силвестри. Още първия го уби на място. Пулман отстъпи крачка назад, видя как тялото на възрастния мъж се наклони надясно и лицето му падна върху предната гума на една кола. Той прескочи тялото на Силвестри, сложи още топлото си оръжие в колана на мръсните си кафяви дънки и тичешком прекоси паркинга. Откри Тони Колинс, който се бе облегнал на предния капак на седан, стар модел, от крака му течеше кръв.
	— Ще успееш ли да стигнеш до колата? – попита го Пулман, вперил поглед в раната. – Ще ти помогна, ако искаш.
	— Далече ли е? – попита другият наемник, лицето му лъщеше от пот.
	— Не повече от километър и половина – отвърна Пулман. – Ако минем през този изход, прескочим мантинелата и тръгнем към булеварда, ще си спестим и време, а и ти ще си спестиш болка.
	— Да го направим тогава – каза Колинс. – Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-скоро някой ще се погрижи за крака ми. Може дори да намерим лекар, който да извади куршума.
	— Познавам един лекар, шеф на клиника в Ямайка – поясни колегата му. – Тук някъде имам визитната картичка. Ще му звънна да видя дали ще ни помогне.
	— Истински доктор ли е? – попита Колинс и закуцука до Пулман. Двамата тръгнаха към изхода към Гранд Сентрал Паркуей. – Или е някой от онези индийци със съмнителна диплома.
	— Какво значение има кой университет е завършил? – ядоса се Пулман. – Важното е да извади проклетия куршум от крака ти.
	Минаха покрай редица тъмни коли. Уличните лампи осветяваха пътя им, стадионът зад тях светеше, сякаш беше паднал от небето. При всяка стъпка Колинс оставяше след себе си кървава диря, острата болка се качваше нагоре по целия крак. Втрисаше го, въпреки че бе много топло. Пулман му помагаше и го влачеше след себе си не толкова, защото бяха приятели, а защото се опасяваше, че може част от публиката да си е тръгнала от стадиона по-рано и някой да е чул изстрелите, и да е уведомил охраната на стадиона.
	Намираха се на около петнайсет метра от телената ограда, чиито двойни врати бяха широко отворени, когато забелязаха необозначената кола.
	Беше паркирана успоредно на пътя, до предния калник на автомобила стоеше мъж.
	— Кой, по дяволите, пък е този? – попита Колинс и присви очи, за да види по-добре.
	— Много е рано за ченгетата – добави Пулман. – Обикновено се появяват едва когато се насъберат хора на местопрестъплението. Освен това обикновено са облечени в униформи. Може да чака приятелите си. Ще разберем, когато се приближим до него.
	— Дръж пистолета си на удобно място, за всеки случай. Тази вечер се възползвахме от шанса, който ни се предостави, и убихме голямата клечка. Не е сега моментът да се отпускаме и да сме небрежни.
	— Може би все пак трябва да го очистим – каза Пулман. – Без значение дали е просто минувач, или има вероятност да ни създаде проблеми. Убиваме го, вземаме колата му и се махаме оттук.
	— Вече си имаме кола – възрази раненият с дрезгав глас. Беше блед като платно. – Само трябва да стигнем до нея.
	— С темпото, с което се движиш, това може да стане утре – сопна му се Пулман. – Докато стигнем до нея, кой знае колко ченгета ще са дошли. Не е нужно да си Батман и Робин, за да проследиш кървавата диря, която оставяш след себе си.
	— Това, че убихме стария, може да се хареса на босовете – каза Колинс. – Не сме сигурни, но има такава вероятност. Но ако човекът, когото искаш да убием, се окаже съвсем обикновен гражданин, шефовете ще го сметнат за проблем, което няма да е добре нито за теб, нито за мен.
	— Тогава си затваряй устата и говори само това, което е в наша полза – рече Пулман. – Или направи това, което ти казвам, или остани тук и умри от загуба на кръв. Животът си е твой, решавай ти.
	Бяха само на пет-шест метра от мъжа и вече започваха да различават чертите на лицето му. Беше застанал в другия край на колата си, беше сложил ръцете си на покрива с дланите надолу, вперил поглед към тях. Откакто го видяха, не бе помръднал.
	— Трябва ни помощ – извика Пулман на мъжа. – Имаш ли минутка? Приятелят ми се спъна на ескалатора и си нарани крака. Раната е дълбока и доста кърви. Мисля, че ще се наложи да му сложат някой и друг шев.
	— На стадиона има Център за спешна медицинска помощ – рече Ломанто. – Щяхте да спестите на приятеля си малко кръв, ако го бяхте завели направо там.
	— Въобще не се сетих за това – призна Пулман. – Мислех, че ще успеем да стигнем до колата и да го закарам до някоя болница. Когато се случи, не изглеждаше толкова сериозно. Сега се влоши.
	— Никога не съм превързвал рана – каза детективът. – Поне не толкова сериозна, колкото изглежда твоята. Но съм вадил куршуми от простреляни хора, което е доста по-лесно.
	— Не е по-лесно от това да вкараш куршум в нечие тяло – обеляза Пулман.
	— Зависи колко те бива с оръжията – изрече Ломанто. – Теб май те бива само да застреляш някой стар човек. Ако е млад и кадърен, си загубен.
	— Себе си ли имаш предвид? – попита Пулман.
	— Сега имаш шанс да разбереш – каза Ломанто.
	Рок Пулман извади деветмилиметровия си пистолет и го насочи към италианеца. Колинс пък хвана с дясната ръка своето оръжие, от болката в крака пръстите му трепереха.
	— Защо не си отидеш по живо по здраво? – извика Пулман. – Трябва ни колата ти. Ако искаш да запазиш живота си, това е начинът.
	— Аз живея за колата си – отвърна Ломанто.
	Пулман изстреля два куршума, а Колинс само един.
	Ломанто се скри зад седана и изчезна от полезрението им. Няколко секунди цареше тишина, двамата наемни убийци се взираха в сумрака, опитвайки се да видят мишената си.
	— Може изстрелите да са го уплашили – предположи раненият. – Може би се е шмугнал в полето и вече да е на главния път.
	— Не ми изглеждаше страхливец – каза Пулман. – Говореше като човек, който не се предава лесно.
	Колинс погледна колата, от ауспуха излитаха газове, двигателят работеше.
	— Тази кола просто плаче да бъде открадната – рече. – Можем да чакаме онзи задник да се появи или да вземем колата и да се разкараме оттук.
	— Ти карай. – Пулман се огледа. – Аз ще седна отзад и ще те прикривам. При всеки шум, който не идва от мен, първо стреляй, а после гледай откъде идва.
	Големият кръгъл камък изсвистя отляво и улучи Тони Колинс по гърба. Ударът бе силен, а и убиецът не го очакваше, Тони коленичи, трийсет и осем милиметровият пистолет, който държеше в ръка, падна на земята до дясната предна гума. Пулман инстинктивно се обърна към посоката, от която бе хвърлен камъкът, и изстреля два куршума.
	Хората започнаха да напускат стадиона и да се отправят към изходите. Полицейски коли патрулираха по уличките около стадиона, за да контролират потока от изнасящи се коли.
	— Забрави за колата – извика Пулман. – Трябва бързо да се разкараме оттук. Ще ни обградят след две-три минути.
	— Не мога да ходя – заекна Колинс, все още на колене. – Кракът ми кърви страшно много. Няма да успея да се измъкна без кола.
	Пулман погледна приятеля си, който не можеше да се изправи. Забеляза сините светлини на полицейските коли и чу женски писък откъм мястото, където бе тялото на Силвестри.
	— Тогава забрави за себе си – каза той на Колинс, обърна се, тичешком излезе от стадиона и хукна по малка, тъмна уличка, която излизаше на пътя.
	Ломанто изникна иззад един паркиран черен ван с пистолет в дясната ръка. Изтича до Колинс откъм гърба му, спря и изчака раненият мъж да го погледне, а после го удари силно с дръжката на пистолета си. Убиецът падна назад и удари главата си в паважа. Ломанто хукна да гони другия, оставяйки ранения на колегите си. Прескочи живия плет и затича с всички сили по средата на пътя, не обръщаше внимание на колите, които летяха от двете му страни, и на клаксоните им. Не виждаше мъжа, когото преследваше, но чуваше стъпките му и прецени, че не е на повече от двеста метра пред него и се насочва към северния булевард.
	Ломанто тичаше още по-бързо, прескочи едно паднало дървено полицейско заграждение и пресече разделителната линия, водеща към главната улица, точно до стадиона. Улиците вече бяха пълни с хора, щастливи и нетърпеливи да се приберат у дома след мача, продължил до късно. Детективът си проправи път между хората, които вървяха бавно, и почти настигна Пулман, който не бе във форма заради двата пакета цигари, които пушеше на ден. Ломанто пресече на червен светофар пред дълга колона от коли и спря на ъгъла близо до надземната станция на метрото. Пулман държеше пистолета си в дясната ръка. Беше останал без дъх, почервенял от дългото тичане. Стоеше срещу Джанкарло, облегнал гръб на витрината на една аптека. Ченгето имаше деветмилиметров пистолет.
	— Избери някого – извика той на Ломанто, – и той ще получи куршум в тялото. Ако не ме оставиш да си тръгна, ще умре невинен, който не заслужава подобна съдба.
	— Тази вечер уби мой приятел – отвърна детективът. – Не трябваше да умира. Не и от твоята ръка.
	— А сега и един невинен човек ще получи куршум в главата – повтори наемникът. – Освен ако не се разкараш от пътя ми.
	— Защо ще убиваш човек, когото не познаваш, без никаква причина – Ломанто пристъпи две крачки напред, – след като можеш да убиеш мен по понятни причини?
	Няколко пешеходци намалиха ход, щом забелязаха мъжете с извадени пистолети, и се скриха зад будка за вестници,
	— Ще оставя отговора на този въпрос на теб, ченге – отвърна Пулман. – Ако се отдръпнеш и ме оставиш да си вървя по пътя, никой няма да загине. Дори и ти.
	Зад тях се чуха полицейски сирени и три патрулни коли спряха със свирене на гумите от другата страна на улицата. Униформените полицаи отвориха вратите и излязоха от черно-белите служебни автомобили с извадени оръжия, готови да стрелят и по Пулман, и по Ломанто.
	— Аз нямам нищо против да изпълниш заканата си – каза детективът на наемника. – Но мисля, че на полицаите зад мен никак няма да им хареса. Изглежда не се шегуват.
	— Май са готови да застрелят и теб – рече Пулман. – Не са абсолютно сигурни кой от нас е ченгето и кой престъпникът. Това е в моя полза.
	— Не бих се обзаложил, че не ме познават – отвърна Ломанто.
	Двойната врата на аптеката се отвори и една възрастна двойка излезе оттам. Мъжът се облегна на парапета и търпеливо изчака съпругата си, която стискаше найлонова пазарска торбичка в дясната си ръка. Пулман отмести поглед от Ломанто и го насочи към възрастните хора. Той отпусна пистолета си и направи три крачки към тях.
	Джанкарло пренебрегна полицейските оръжия, насочени в гърба му, пъхна пистолета си в страничния джоб на тънкото си кожено яке и се затича към Пулман. Хвана убиеца през кръста и двамата паднаха върху витрината, появиха се пукнатини, които приличаха на вените върху човешка ръка. Пистолетът на наемника падна от ръката му и се плъзна по неравния паваж. Ломанто смъкна рипсеното сако до раменете на Пулман и заключи ръцете му. После се отдръпна назад и стовари два силни юмрука право в лицето на наемния убиец. От ударите дясното му око и буза веднага се подуха.
	Пулман се бореше да се освободи, но ченгето го притискаше с раменете си. Ломанто бе като отвързан див бик, яростта му заради смъртта на Силвестри бе извън контрол. Уважаваше и обичаше Франк Силвестри, един безмилостен и суров човек, който го познаваше и му бе помагал още от ранното му детство, безскрупулен убиец, който бе показал на момчето, останало без баща, само доброта и нежност. Силвестри бе основният му извор на информация в семейство Роси, но го правеше не от нелоялност към хората си, а заради приятелството си с младото ченге. Никога не даваше прекалено много информация на Ломанто, като по този начин принуждаваше детективът да планира действията си въз основа на малкото, но изключителни важни данни, които му предоставяше. Рядко разговаряха, знаейки, че това може да се окаже фатално и за двамата. Бяха се разбрали никой никога да не ги вижда заедно на обществено място. Общуваха чрез посредник с кодирани съобщения, публикувани в някой вестник или мобилни телефони. Тази връзка помежду им продължи повече от трийсет години. И двамата бяха наясно, че неминуемо един ден тя ще приключи. Но нито Ломанто, нито Силвестри, ченгето и престъпникът, биха повярвали, ако някой им бе казал, че това ще стане от ръката на нещастник като Рок Пулман.
	Джанкарло заби дясното си коляно в корема на Пулман и се отдръпна, щом убиецът започна да диша тежко. Ченгето отстъпи назад и стовари юмрука си върху носа на бандита. Във въздуха се разлетяха пръски кръв. Униформените полицаи се бяха промъкнали иззад служебните си автомобили и вече бяха само на няколко сантиметра от двамата мъже. Ломанто бе толкова ядосан, че не ги забелязваше. Беше застанал пред една денонощна аптека и сипеше удари върху мъжа, който бе убил неговия приятел.
	Ломанто бе вир-вода от пот, облегна глава на витрината и проследи двама униформени полицаи, които се суетяха около пребития Пулман. Дишаше тежко, сърцето му биеше лудо, кокалчетата на ръцете му бяха подути и изцапани с кръв. Един от униформените дойде при него. Беше към трийсетте, движеше се като Дензъл Уошингтън на младини, ръцете му бяха толкова здрави, че можеше да счупи кости с тях.
	— Вие по случая ли работите? – попита полицаят. – Или участвате в „купона“?
	— Аз съм ченге – задъхано отвърна Ломанто. – Изпълнявам специална задача. Попитайте капитан Фернандес, шефа на Четирийсет и седми участък.
	— Предполагам, че човекът, който сте пребили, е дружка на наемния убиец, който намерихме пребит на паркинга – каза полицаят. – А и двамата заедно имат нещо общо с мъжа с трите куршума в главата.
	— Приберете веществените доказателства – нареди Ломанто на младия си колега и отиде да нагледа местопрестъплението. – Проверете пистолетите им за пръстови отпечатъци. Дайте куршумите за балистична експертиза. Раненият е шеф, а онзи до колата е негов партньор.
	— Ще трябва да дойдете с нас до управлението, за да попълните формуляр – каза полицаят. – Да узаконим ареста.
	Ломанто погледна младия мъж и се взря в табелката с името на ризата му.
	— Не искам да ми приписвате този арест, полицай Томпсън – каза. – Включете го във вашия актив. Ще напиша доклад и ще посоча вас като герой на операцията. Утре сутрин ще бъде на бюрото на капитана.
	— Но заслугата е ваша, детектив – възрази Томпсън.
	— Лесно ще разберете какво точно се случи до най-малките подробности. – Ломанто се отдръпна от витрината на аптеката. – Ако ви убегне нещо, някой от двамата нещастници с белезници ще ви го изясни.
	Той потупа полицай Томпсън по рамото и бавно тръгна към надземното метро.
	— Мога да помоля някой колега да ви откара – извика след него младото ченге.
	— Искам за малко да остана сам – отвърна Ломанто. – Да събера мислите си. Нощта бе тежка и дълга, а ми предстоят още по-тежки и дълги нощи. Но можеш да ми направиш много голяма услуга.
	— Ще трябва ли да наруша закона? – попита полицаят, на хубавото му лице грееше широка усмивка.
	— Този път не – успокои го Ломанто. – Откраднах една кола, за да блокирам входа на паркинга. Би ли се погрижил собственикът, който все още я изплаща, да си я получи обратно?
	— Познавате ли го или ще трябва да го издиря чрез регистрационния номер на колата? – попита Томпсън, все така усмихнат.
	— Приятел ми е – призна Джанкарло, ухили се и позабави ход нагоре по стълбите. – Толкова много ме обича, че няма да ми се разсърди чак толкова много, че съм взел колата му и че съм помолил теб да му я върнеш.
	— Как се казва?
	— Капитанът – отвърна Ломанто. – Франк Фернандес.
	Продължи нагоре по стълбите. Щом изчезна в тъмното, за да хване линия седем на метрото, която наближаваше станцията, силите му сякаш се върнаха.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	 
	Дженифър Фабини влезе в голямото фоайе на старата кооперация и се озова срещу маслен портрет на изискан възрастен мъж, облечен в колосана бяла риза и ръчно ушито тъмносиньо сако. Дъските на пода бяха лъснати до естествения цвят на дървото и блестяха на сутрешната светлина. Голям еркерен прозорец заемаше стената към улицата, звукоизолиращото и здраво стъкло спираше шума от трафика. От дясната й страна имаше библиотека, дебелата дървена врата към нея бе леко открехната, рафтовете с книги, започващи от пода и стигащи до тавана, бяха пълни с класическа литература. Книгите с кожени подвързии бяха напечатани на два езика. От лявата й страна имаше стъпала от бял мрамор, водещи към горните етажи. Цялото помещение бе пропито от някаква скрита власт и натрупани богатства. Всеки цент бе получен за сметка на нелегални работници.
	Мъжът излезе от малката стая до входната врата и безшумно се приближи до нея. Беше облечен в светлосин костюм, подходяща риза, червена вратовръзка, обувките му бяха много добре лъснати. Беше спокоен и сдържан.
	— Господин Роси помоли да го изчакате в библиотеката – каза й той. По нейна преценка младежът бе на не повече от двайсетина години, току-що завършил училище, акцентът издаваше южноиталианския му произход. – Но нареди да се погрижа да се чувствате удобно.
	Леко й се поклони, обърна се, отвори широко вратата на библиотеката и с жест я покани да влезе първа. Стаята, пълна с близо хиляда тома, миришеше на стара хартия и пресен лак. Кожените мебели и лампите, поставени във всички ъгли, изглеждаха мънички в сравнение с величествените рафтове от тъмен дъб, ръчно гравирани в ателие на една малка уличка в квартал „Сраканаполи“ в Неапол.
	— Да ви предложа нещо за пиене? – попита я младежът. – Студен чай или горещо кафе? Каквото предпочитате.
	— Не бих отказала студен чай – призна Дженифър.
	— Донеси направо една кана, Марио, с повечко лед – нареди Пийт Роси, който се бе облегнал с ръце в джобовете на вратата и бе вперил поглед в младата жена.
	Марио кимна на шефа си и безмълвно напусна библиотеката. Пийт Роси изчака да се отдалечи по коридора, отиде към кухнята, преди да влезе в библиотеката, и внимателно затвори вратата.
	— Настанете се удобно, полицай – каза й той. – Аз ще сторя същото.
	— Чели ли сте някоя от всички тези книги? – попита Дженифър и се настани в дълбок стол от червена кожа. Високите лакътници и облегалка почти погълнаха дребното й тяло.
	— Около половината – отвърна той. – И ако живея достатъчно дълго, ще прочета и останалата половина. А вие? Прочели ли сте всички книги в домашната си библиотека?
	— Да, и това никак не ме затрудни. – Тя се опита да скрие, че не се чувства особено комфортно в компанията на дон на Камората. – Всичките ми книги са с меки корици. Повечето са трилъри и исторически романи.
	— В такъв случай можете спокойно да си изберете която книга ви хареса – каза Роси. – Приемете я като подарък от мен.
	Почукване на вратата прекъсна разговора им. Те мълчаливо изчакаха Марио да внесе сребърния поднос, на който имаше големи чаши, купичка с лед и каничка със студен чай, в който плуваха парченца лимон. Той сложи подноса на малка масичка и напълни до половината двете чаши с чай, а останалата част допълни с лед. Подаде чашите на Дженифър и на Роси, поклони се и излезе от библиотеката.
	— Не съм дошла за книги. – Тя остави чашата.
	— И аз така си помислих. Не знам обаче защо сте тук и какво очаквате от това посещение, освен да ме арестувате и да ми сложите белезници.
	— И това може да се случи някой ден – отвърна Дженифър. – Но днес не е моментът.
	— Радвам се да го чуя – рече Роси. – Навън е прекрасно утро. Щеше да ми е много неприятно, ако трябваше да прекарам деня в ареста.
	— Трябва да говоря с вас за семейството ви. – Младата жена правеше всичко по силите си да не показва колко е нервна. Това нямаше нищо общо с арестите на двама наркопласьори. И резултатът от посещението й тук не бе така ясен, както престрелка в някоя кооперация, при която един случаен куршум решава нещата. В момента тя бе полицай с чисто досие, изправил се пред най-влиятелния престъпен бос в Ню Йорк, за да му съобщи нещо, което, ако се окажеше истина, можеше да доведе до смъртта и на двамата.
	— Какво за семейството ми? – Той се облегна на кожения люлеещ се стол, разглеждайки чашата със студен чай, която бе хванал с двете си длани.
	— Вижте, не искам да увъртам – започна Дженифър. – Имам да ви казвам нещо. Може би вече го знаете, а може и да не сте наясно. Предполагам, че и вие знаете толкова, колкото и Ломанто, което е равно на нищо.
	Роси настръхна, когато събеседничката му спомена името на полицая, погледът му издаде и безпокойство, но и любопитство.
	— Какво общо има той с тази история? Ломанто ли ви изпрати при мен?
	— Той не знае, че съм тук – призна тя. – Ако знаеше, щеше да ме застреля по-бързо и от вас самия.
	— Обикновено не стрелям по хора. – Роси бавно възстанови самообладанието си, което рядко губеше. – Но дори и да го правех, нямаше да е в жени. Дори тя да е полицай, партньор на най-върлия ми враг.
	— Какво знаете за майка си? – попита Дженифър направо. Реши, че не е възможно да подхване темата по по-деликатен начин. Погледна Роси и забеляза прилика с Ломанто. И двамата имаха остри, но красиви черти на лицето, косите им бяха гъсти, очите – черни като дъждовна нощ. Някои от тях се дължаха на южноиталианския им произход. Но не само заради приликата между тях историята, разказана й от Асунта Канте, звучеше достоверно, а и поради начина, по който Роси се възползваше от момента. И двамата с Ломанто имаха вродена способност да предусещат в каква посока ще поеме даден разговор и какво точно се има предвид под многото лъжи и увъртания. Използваха езика на тялото на събеседника си, който им помагаше да прозрат истината, използвайки движенията и жестовете, сякаш са пътна карта към душата на човека срещу тях.
	— Вие сте първото ченге, което ме е питало за майка ми. – Той остави празната си чаша на бюрото. – Надявам се да сте и последното.
	— И за мен това е за пръв път, повярвайте ми – призна тя. – Нямаше да го правя, ако наистина не е много важно.
	— Това едва ли е работа на полицията – рече Роси. – Затова като начало нека изясним нещо. Какво ви кара да навлизате в лични води и преди да ви позволя да се гмурнете в тези дълбоки води, трябва да чуя основателна причина, поради която ми задавате подобен въпрос.
	— Защо не ми позволите да ви разкажа какво научих? – предложи Дженифър. Взе дамската си чанта и извади от нея голям бежов плик за писма. – Вие      ще ми кажете кое е вярно и кое не. След това или ще продължим нататък, или ще прекратим разговора. Оставям решението изцяло във ваши ръце.
	— Давайте по-бързичко – нареди й Роси. – И дано това, което ще ми съобщите, да е хубаво.
	Тя отвори папката и отдели настрани няколко страници, държейки последната в дясната си ръка.
	— Според акта ви за раждане, издаден от Ню Йорк, сте роден в малка клиника в Долен Манхатън, която отдавна е закрита. Вие сте единствен син на Никола Роси. Името на майка ви не е вписано. Не знам как са ви обяснили този факт, какви причини са ви изтъкнали, но съм сигурна, че не е било истината.
	— И откъде знаете това? Може би от съседите, които разнасят всякакви клюки? Или пък някой от онези гадни италианци ви е напълнил главата с неща, за които и представа си нямате? Името на майка ми не е вписано в акта ми за раждане, защото ме е изоставила, щом е излязла от родилния дом. И понеже не ме е искала, баща ми решил да не я вписва в акта като моя майка.
	— Тя не ви е изоставила – поправи го Дженифър. – Поне не тогава, когато баща ви ви е казал.
	Роси наведе глава, облегна лакти на ръба на бюрото си и скри лицето си с длани.
	— Продължавайте, полицай – подкани я. Гласът му бе рязък, изпълнен с жлъч. – Довършете мисията си и ми кажете това, което сте дошли да ми съобщите.
	Дженифър затвори папката и я пъхна обратно в чантата си. Стана и отиде до бюрото, беше толкова близо до Роси, че усещаше уханието на скъпия му одеколон. Знаеше, че докато присъствието й го бе разгневило, то думите й бяха събудили любопитството му. Не беше сигурна какво точно знае или подозира за майка си, каква част от истината е била потулена и каква погребана много преди той да има шанса да я открие. Тя не знаеше как ще реагира той на това, което предстоеше да чуе.
	— Майка ви е била много смела жена – каза тя. – И упорита. Трябвало е да бъде такава, за да преживее това, което е направила, и да продължи напред. Тя е имала съпруг, свестен човек, но с лошия навик да играе комар. Именно от хора като него баща ви е печелел пари, вземайки им всичко, което може. Или почти всичко.
	— Баща ми ли го е карал да залага пари, които не е притежавал? Или този неудачник го е правил по собствена воля?
	— Залагал е доброволно. А баща ви трупал лихвите. Човекът си ги е плащал, обикновено със закъснение, но в рамките на приемливото.
	— Тогава онзи човек не е имал никакво право да се оплаква – рече Роси. – В такъв случай най-лесно е човек да се обърне и да изчезне. Тогава никой не може да пипне нито него, нито семейството му. Но едва ли е възможно да изчезнеш просто ей-така. За комарджиите залаганията са много по-важни от семейството и дома им, биха се отказали от всичко, за да продължат да залагат, мечтаейки за онази голяма печалба, която би променила живота им. Но тя така и не идва. Не и в този живот.
	— Но идва денят, в който баща ви слага край на историята – каза Дженифър. – На човека му се предлагат три алтернативи – да плати лихвите, да се откаже от живота си или да се откаже от по-малкия си син. Предполагам, че повечето хора биха избрали или да платят парите, или да жертват себе си. Последният избор изглежда най-лесен.
	— Какво решение е взел нашият герой? – попита Роси. Думите му бяха пропити от презрение. Беше научен да гледа отвисоко на слабостите на хората, да презира действията на уязвимите.
	— Никога няма да разберем – отвърна тя. – Така и не е имал шанса сам да направи своя избор. Майка ви го е направила вместо него. Сторила е нещо, което е изненадало дори баща ви.
	— И какво е било то?
	— Предложила да му роди негов собствен син. Техен общ син. Син, в чиито вени да тече кръвта на семейство Роси, а не кръвта на много по-слабохарактерен от него човек.
	— Баща ми съгласил ли се е? – попита Роси. Очите му не издаваха каквито и да било чувства. Тялото му бе неподвижно като древна статуя.
	— Защо да не се съгласи? Защо да поема риска с дете, за което не знае почти нищо, след като може да възпита син, който носи неговото име, неговите гени? Наследник, който един ден ще порасне и ще поеме семейния бизнес. Ще бъде толкова добър дон, ако не и по-добър от баща си. Негов собствен син.
	— Хубава история, полицай. – Роси поотпусна раменете си и се облегна назад. – Благодаря ви, че си губите времето с мен, вместо да гоните престъпниците. Но и двамата имаме работа, която изисква цялото ни внимание, и мисля, че е време всеки да се заеме с нея.
	— Тази жена е вашата майка – каза Дженифър. Очакваше ответна реакция, не бе сигурна точно каква ще е тя – гняв или отрицание, безразличие или превзетост. Ако Роси приличаше поне малко на Ломанто, тя бе сигурна, че сега е най-подходящият момент истината да излезе на бял свят.
	— Ще ви потърпя още няколко минути – рече мъжът. – Да приемем, че тази историйка, която ми разказахте, е истина и че баща ми е имал вземане-даване с някаква жена, чийто съпруг е бил във финансова дупка. Да отидем още по-далече. Да предположим, че призная, че тази тъжна, нещастна жена е моята майка. Приемайки този факт без каквито и да било възражения, пак стигаме до едно голямо: „Много важно.“ Тази история не означава нищо за мен и въобще не ме трогва.
	— Много грешите, Роси – каза Дженифър. Беше сложила дланта си върху бюрото и се наведе напред, русата й коса се спускаше и почти закриваше дясната част от лицето й. – Означава много за вас и ви трогва дълбоко. Човек като вас не би си и помислил, че е възможно нещо да го трогне толкова много.
	— Кажете ми по какъв начин? – попита той. – Изплюйте камъчето докрай. Когато свършите, очаквам да се махнете от дома ми.
	— Майка ви е имала двама сина – заразказва Дженифър. Гледаше го строго, както правеше с всеки престъпник, с когото си имаше работа. – Единият е от баща ви, а другият – от законния й съпруг.
	— Продължавайте! – заповяда й той.
	— Синът от съпруга й е Ломанто. – Дженифър леко потрепери, изричайки тези думи. – Ченгето, което толкова много искате да убиете, е ваш брат.
	Пийт Роси бутна стола си назад и се изправи. Отиде до еркерния прозорец и се загледа в преминаващите по улицата коли. Пъхна ръцете си в джобовете на панталона и си пое дъх. Ченгето зад него бе отворило врата, която той отдавна бе затворил, заключил и хвърлил ключа. Още като дете не бе повярвал изцяло на историята, че майка му е изоставила съпруга и сина си, за да търси по-смислен живот от този, който й е било писано да води. По-късно, когато порасна и стана зрял човек, отгледан и възпитан от Камората, му бе още по-трудно да повярва, че всичко е истина. Отдавна подозираше, че е копеле, родено в резултат на някоя от многобройните забежки на баща му. Дон Никола Роси спазваше стриктно всички закони на организацията с изключение на един-единствен. Беше слаб и уязвим, когато ставаше въпрос за жени, прелъстяваше и покоряваше всички, които пресичаха пътя му. Бе човек, който с радост би заменил страстта за любовта, секса за романтиката, би предпочел мимолетна връзка пред дълготраен и сериозен ангажимент. Роси доста рано се научи да потиска любопитството си относно майка си. Задоволяваше се с измислената история, която му бяха разказвали.
	Той погледна надолу и видя един възрастен мъж, който минаваше покрай къщата. Пред него тичаше малко кученце, вързано на каишка. Беше доста възрастен и отдавна не му се налагаше да става в определен час, вече нямаше шеф, но все още се обличаше така, сякаш отива на работа. Костюмът му бе стар, но здрав, обувките бяха износени, но лъснати, връзката – вързана безупречно. Старецът имаше доста житейски опит и добре знаеше, че външният вид можеше да прикрие слабостите, служеше като маска за истинската същност на човека.
	— Какво очаквахте да се случи, след като ми разкриете истината? – попита я Роси все още с гръб към нея. – Може би да организирам семеен пикник? Или да поканя ченгето на вечеря, по време на която да си разкажем стари спомени? Как тази информация би променила нещата между мен и Ломанто?
	— Не знаех как ще реагирате – призна Дженифър. – Да си кажа честно, не смятам, че това ще промени отношенията помежду ви. Може би и не би трябвало. В това също не съм сигурна. Прецених, че е време да чуете истината, а аз съм единственият човек, готов да ви я каже.
	— Той знае ли? Споделихте ли малката си мрачна сага и с него?
	— Ако знае, не го е научил от мен – отвърна тя. – Но според мен няма никаква представа.
	— Странно е, не смятате ли? – попита той и се обърна с лице към нея. – Великият детектив да не може да открие истината за собственото си семейство.
	— Същото може да се каже и за Великия дон. Така че на ваше място бих била по-снизходителна.
	— Всички сгрешихме, полицай – каза Роси и отиде до нея. Хвана я за лакътя и я изведе от библиотеката. – Направихте сериозна, но поправима грешка. Следващата обаче ще реши истинската посока, по която ще поеме животът ни оттук нататък.
	Спряха пред входната врата, Роси изчака Марио да я отвори. Отвън нахлу топъл въздух и в стаята грейна слънце. На улицата, точно от лявата им страна, две момиченца скачаха на въже, смехът им изпълваше утрото с щастие.
	— Какво смятате да правите сега? – попита Дженифър.
	— Това, което се очаква от мен – отвърна Пийт Роси, властта на гангстера се усещаше във всяка негова дума.
	 
	* * *

	Четиримата наемни убийци се бяха настанили в задната стая на малкия ресторант и мълчаливо дояждаха обилния си обяд. Гаспалди седеше начело на дългата маса, пиеше трета чаша червено вино, наблюдаваше сътрапезниците си и си припомняше „кървавата“ биография на всеки от тях. Беше доволен, че е намерил подходящите хора да ликвидират ченгето, което толкова мразеше. Изчака, докато един млад, слаб и притеснен сервитьор се появи иззад дебелите червени завеси, разделящи частната трапезария от основния салон на ресторанта, и донесе кафето и десертите, които си бяха поръчали, поставени върху измачкана поставка.
	— Поднесете кафето и десерта след около двайсетина минути – нареди Гаспалди на келнера. – Дайте ни малко време да си поговорим за доброто старо време.
	Сервитьорът само кимна с глава и напусна помещението. Гаспалди се наведе и извади дебела сгъната папка от куфарчето, сложено до краката му, и я сложи на масата.
	— Разчистете малко тези боклуци – нареди той на четиримата мъже около него. – Искам да преговорим всичко за последен път.
	— Държиш се като девственик, на който му предстои първата брачна нощ. Сякаш вършиш подобно нещо за пръв път – каза Елмо Стали, наемникът, седнал от дясната му страна. – Всички сме убивали неведнъж, работим тази работа от доста време. Явно си ни бива, щом банковите ни сметки са пълни с пари. А и ще бъдем четирима срещу един. Какво те притеснява толкова много?
	— Възрастта – отвърна шефът им. – Болки в коленете. Ужасен брак. Майка, която е в болница. С други думи, на кого му пука какво ме притеснява? Дайте да свършим добре работата, за която са ни платили, а? И ако това означава да обсъдим плана още шест пъти, преди да се е стъмнило, ще го направим. Някой да има нещо против?
	И четиримата поклатиха глави и допълниха чашите си с вино. Не казаха нито дума, докато Гаспалди отвори папката и остави съдържанието й на разтребената маса. Внимаваше да не изцапа картата, на която бяха отбелязани улици и сгради.
	— Да започнем от самото начало – каза им той. – Кой действа пръв и къде?
	— Аз заемам позиция тук – каза Карло Берц. Той бе най-младият от наемните убийци, събрани около масата. Бе мускулест британец, който работеше като наемен убиец от петнайсет години, в актива му имаше двайсет и седем убийства. Бе получил много добро военно обучение, биваше го и с пистолета, и с автомата. Можеше да повали мишена на сто метра разстояние. – На покрива на шестетажната сграда на ъгъла. Вземам мишената на мушка със снайпера и изчаквам удобен момент.
	— Аз ще стрелям пръв – предложи Джон Ръми. Той бе с немско-италианско потекло, работеше като наемен убиец от трийсет години, а беше едва на петдесет и четири. Беше ветеран от четири граждански войни и три въстания срещу правителства, по време на които го бяха ранявали. Използваше по-голямата част от парите и времето си да финансира десни фракции, които свалят нестабилни режими по целия свят. Обичаше да осъществява близък контакт с бъдещата си жертва. Не се страхуваше да погледне в очите човека, когото му бяха платили да убие. – Но само за да го спра, не да го убия. Раната няма да е смъртоносна. Ще побегне, а аз ще го насоча към средата на тясната улица.
	— Дотук всичко е наред – каза Гаспалди. Обичаше да общува с професионалисти, независимо в каква област, дори и с наемни убийци. Те обсъждаха плана за действие спокойно и директно. Това не бе работа за хора, които лесно се паникьосват. Често говореха за страните си, понякога имаха екзотични хобита. Хем се интересуваха от живота, хем бяха безразлични към смъртта.
	— Мифо, твой ред е.
	— Аз действам с колата, паркирана по средата на улицата с включен двигател – каза Мифо. Той бе странен тип, наемен убиец, който убиваше жертвите си не с куршуми, а чрез силен и жесток удар с автомобил. Беше роден някъде в Югоизточна Азия и бе попаднал в бизнеса съвсем случайно. Бил тийнейджър, влюбен в бързите коли и мощните двигатели. Мечтаел някой ден да се състезава по известните писти на формула 1. Мечтаел да пие шампанско от купата на шампионите, да прегръща знойни красавици, които са част от церемонията. Но един ден шофирал по магистрала в Полша, форсирайки двигателя на фиат 124 колкото му позволявали четирите цилиндъра, когато профучал през една дига и ударил челно млада жена, която ръкомахала за помощ в мъглата. И отляво, и отдясно светели аварийните светлини, повредената й кола била паркирана в аварийното платно. На километри зад нея се носел дим. Момичето починало на място. Заради полупразната бутилка руска водка върху предната седалка на колата му и на високото ниво алкохол в кръвта Мифо получил петгодишна присъда за убийство, причинено от пътна злополука. Това било началото на новата му кариера като престъпник.
	— Колегата на улицата ще го насочи към мен. Щом се приближи на около петнайсет метра, подкарвам колата и се насочвам право към него. Блъскам го и продължавам, завивам наляво, а на следващата пряка – надясно, после веднага пак наляво и се качвам на магистралата, за да изляза от града.
	— Остана само ти. – Гаспалди посочи Стали. – Ако си си записал какво трябва да правиш, ще извикаме келнера, за да ни донесе кафето и десерта.
	— Изчаквам във фоайето на кооперацията на номер 238, Източна двеста трийсет и четвърта улица – каза Стали. Гаспалди го познаваше, защото беше от наемните убийци на Камората. Започнал да стреля в гората близо до Неапол още като дете. В началото стрелял по зайци и гълъби. Извършил първото си убийство на седемнайсетгодишна възраст. Скарал се с местния бакалин за цената на пресните домати и разрешил спора с ловната си пушка. Убийството на шейсет и седем годишния зарзаватчия принудило Стали да навлезе в подземния бизнес, избягал с помощта на няколко млади членове на Камората, които търсели човек, който посяга към пистолета без много-много да му мисли. Озовал се в малко градче на север. Осигурявал прехраната си като момче за всичко в местното ресторантче. Вечер ходел при наемни убийци на Камората, които му предавали мъдростта и техниката си.
	— Ако все още мърда след стрелбата и удара от колата, аз поемам нещата в свои ръце. Изпразвам в него всички куршуми от пистолета и от джобовете си, а след това отивам да се повозя на метрото към центъра, за да изчезна от полезрението.
	— След като ченгето е на земята? – попита Гаспалди. – Какво правите с него?
	— Вадя автомата си и пускам три куршума в тялото му, без значение дали е в гръб или не – отвърна Бец и запали френска цигара. – Ако някой случайно полюбопитства кой е простреляният или просто иска да му помогне, гръмвам и него. После си плюя на петите, скачам на съседния покрив и изчезвам така бързо, какото се и появявам.
	— Имате ли други въпроси към нас? – попита Джон Ръми, отмествайки настрана празната си чаша от вино.
	— Само един. – Гаспалди не си направи труда да прикрие усмивката си.
	— И какъв е той? – поинтересува се Елмо Столи.
	— Каква пиячка искате с кафето? – попита той.
	 
	* * *

	Ломанто седеше на първия ред в празната църква, точно срещу олтара. Светлината на свещите се отразяваше в стените, безмълвните светци се взираха в него. Обожаваше старите църкви, особено когато беше единственият посетител. Тук намираше спокойствието и покоя, които му липсваха. Бе служил като клисар в тази стара църква, облечен в бяло расо и тъмна стола по време на следобедната служба, тази, която привличаше истинските вярващи. Повечето енориаши бяха възрастни хора, които се молеха за душите на отдавна починали близки. Самите те бяха близо до погребалната си меса и уханието на тамян.
	Съвсем за кратко на Ломанто му бе хрумнала идеята да стане свещеник. Бе привлечен от това не заради някаква душевна нужда и духовни помисли, а защото свещениците му бяха казали, че получават добро образование и пътуват много за сметка на църквата. Най-добрият му приятел в училище, Ханк Саметри, на четиринайсетгодишна възраст му даде най-мъдрия съвет:
	„Ако търсиш безплатно образование и пътувания по цял свят, запиши се в армията или във флота. Така ще водиш сравнително нормален светски живот. Но ако се стремиш към нещо друго, моят съвет е да си поживееш на воля, преди свещениците да са те обсебили.“
	— Това е само идея – отвърна малко отбранително Ломанто. – Не че умирам от желание да прекарам остатъка от живота си в манастир.
	— Да ти кажа право – рече Ханк, – понякога си мисля, че ще ни е по-добре в манастир, отколкото тук. Би било чудесно да се махнем от това гнусно място.
	Тогава Джанкарло не отговори нищо на приятеля си. Знаеше, че семейството на Ханк има сериозни финансови проблеми. Дължаха пари на държавата и на лихварите на Камората, което беше по-страшно. Бащата на Ханк беше безработен вече почти година и половина, а майка му работеше като чистачка по домовете на хората, но изкарваше само за храната. Задълженията на семейството се увеличаваха с всеки изминал ден. Затъваха все повече и повече и нямаше как да се измъкнат.
	Хората от Камората изчакаха Ханк да навърши седемнайсет. По това време Ломанто живееше повече от две години в Неапол, но поддържаше връзка със стария си приятел – редовно си пишеха, а от време на време се чуваха по телефона.
	— Искат да работя за тях, Джани – сподели Ханк при последния им телефонен разговор. Гласът му беше ужасен. Чувство на безпомощност се долавяше в думите му. – Не мисля, че бих могъл да го направя.
	— Тогава трябва да се махнете оттам – посъветва го Ломанто, споменът за смъртта на баща му все още беше доста пресен. – Не чакай, Ханк. Кажи на родителите си да стягат багажа и се махайте.
	— Къде ще отидем? – попита приятелят му. – Къде бихме могли да отидем, за да се скрием от тях. Ако си направят труда, ще ни открият, където и да сме.
	Две седмици по-късно Ханк Саметри загина, докато пресичаше Уайт Плейнс Роуд близо до Медицинския център „Дева Мария“. Беше блъснат в гръб от тъмносин ван без регистрационни номера. Гробът му беше още пресен, когато баща му бе открит мъртъв на една пейка в малък парк в Долен Манхатън с куршум в тила. Не бяха открити и арестувани убийците нито на единия, нито на другия. Оставиха майка му жива, позволявайки й да оплаква най-близките си, докато е жива
	Ломанто се облегна назад, сведе глава и затвори очи. Вече близо двайсет години водеше войната срещу Камората и все още на хоризонта не се задаваше лъч надежда за победа. Бе конфискувал милиони долари от търговия с наркотици, бе провалил сделките им, бе арестувал или убил повече от петдесет високопоставени членове на тази огромна по мащаби престъпна организация, действаща и в Италия, и в САЩ. Въпреки усилията, които бе положил през годините, Камората бе все още могъща, както и в нощта на убийството на баща му. Продължаваха да обикалят и да ограбват хората, оставяйки след себе си смазани от бой тела и съсипани съдби. Жертвите се увеличаваха пред очите му с всеки изминат ден. Бе поразен от пагубното въздействие върху хората, от това как стъпкваха и физически, и психически жертвите си. Камората ги използваше просто като средство за постигане на могъщество. А той не можеше да направи нищо, за да ги спре. „Те винаги ще са повече от нас – беше му казал инспектор Бартони още при първата им среща. – Трябва да приемем този факт. Водим битка не за надмощие, а за справедливост. Никога не бива да забравяш това.“
	Но Ломанто скоро забрави заръката на инспектор Бартони. Не го задоволяваха случайните „проблясъци“ на справедливост. Не му стигаше някой и друг арест или убийство на член на Камората. Не му беше достатъчно да види как водят група престъпници от Камората към ареста, за да излежат присъдата си. Искаше да приключи окончателно с тях, да ги унищожи из основи. Искаше да постигне онова, което се бе изплъзнало на полицаите и в Италия, и в Америка, които се бяха осмелили да се опълчат срещу престъпната организация, за да я унищожат завинаги. Но докато седеше в спокойната празна църква, почувства, че се е заел с непосилна задача. Съмнението, което се беше промъкнало в душите на най-големите оптимисти, че нещо би могло да се направи срещу Камората, започваше да гризе и неговата желязна увереност.
	Скръсти ръце в скута си и погледна статуята на Юда, светията, покровител на изгубените каузи и на полицаите. Призракът на толкова много съсипани съдби бе обсебил съзнанието, мислите и действията му, но и молитвата към любимия му светия изглеждаше безпредметна. Нуждаеше се от нещо повече, не само поредица арести, за да сложи прът в колелото на Камората, не просто да предизвика хаос в притока на пари и наркотици. Не трябваше да се занимава с наемните убийци, които „изсмукваха кръвчицата“ на невинни хорица, за да пълнят банковите си сметки, а да се довери на информаторите, които предлагаха да му съобщят това, което знаеха, очаквайки единствено неговата снизходителност в замяна. Трябваше да предизвика сериозен трус в йерархията в Камората, от който криминалната организация да се задъха. За да го постигне, трябваше да направи нещо, което все отлагаше през цялата си кариера като полицай.
	Трябваше да ликвидира дона.
	Ломанто се надигна, коленичи пред основния олтар и тихичко отиде до статуята на Свети Юда. Вдигна поглед към тъжното, брадясало лице с отнесен поглед, прекръсти се и шепнешком се помоли. Бръкна в джоба на панталона си и извади петдоларова банкнота. Сгъна я и я пусна в кутията за дарения, закачена на стената точно под статуята. Наведе се надясно, към четири реда свещи, половината от които не бяха запалени, натисна две копчета, от които ги запали. Погледна за последен път Свети Юда, сведе глава и бавно тръгна по пътеката между редовете, водеща към изхода на църквата. Времето за молитви бе свършило.
	 
	* * *

	Фелипе стоеше на най-горната палуба на корабчето за разходка, хванал се и с двете ръце за парапета. На лицето му грееше усмивка, широка като река Хъдсън, по която плаваха. Ломанто държеше плика, който Силвестри бе дал на момчето. Ръбът бе разкъсан и Джанкарло четеше четирите имена, написани на сгънатия лист хартия, намиращ се в него. Дженифър бе обърнала гръб на неспокойната река, застанала с лице към слънцето, пъхнала ръце в джобовете си. Косата й бе хваната със синя шнола.
	— Пошегувах се, когато ти казах, че ми се вози на корабче – призна тя на Ломанто. – Не очаквах, че ще го приемеш насериозно и ще ме поканиш.
	— Помислих си, че на един мой приятел ще му хареса. – Той кимна към Фелипе. – Дължа му услуга за това, което направи за мен онази вечер.
	— Не е ли редно да знам що за услуга ти е направил? – попита Дженифър. – Или поне ми разкажи нещичко за приятеля си? Като се има предвид, че сме партньори поне докато самолетът ти не излети от Ню Йорк.
	— Вече ви казах името си – намеси се Фелипе. – Това е почти всичко, което мога да разкажа за себе си.
	— Нека аз да задавам въпросите, а? – репликира го детективката. – А ти направи всичко възможно да ми кажеш истината.
	Фелипе се отдръпна от парапета и тръгна към вратата за магазинчетата, взети под аренда.
	— Искате ли първо да взема няколко шоколадови десертчета и безалкохолно? – предложи той.
	— Плащай веднага за всичко, което вземеш – предупреди го Ломанто. – Ако ни изхвърлят през палубата, ще трябва да плуваме до брега.
	Момчето изчезна през тясната врата и Джанкарло се приближи до Дженифър. Сгъна листа заедно с плика и ги пъхна в задния си джоб.
	— На всички ще ни се отрази добре да се махнем за малко от града – каза й той. – Реката ни дава възможност да се поразсеем и да подишаме малко чист въздух.
	— Не те смятах за човек, който обича да се разхожда с хлапета – призна Дженифър. – Не ми изглеждаш търпелив човек.
	— Фелипе само външно е хлапе – в душата си е по-зрял и от двама ни, взети заедно. Преживял е и е видял много за момче на неговата възраст. Но никога не се е качвал на корабче и си помислих, че е крайно време да го направи.
	— Като малки с приятелките ми често се промъквахме и се возехме на тези корабчета за разходка – малко по-тихо и мило каза Дженифър. – Обикновено го правехме в сряда, защото свършвахме училище на обяд. Учениците от държавното училище имаха часове по религия в нашето.
	— В седми клас идвах тук с класа – сподели Ломанто. – Бяхме неконтролируеми хлапета – италианци, ирландци, испаноговорящи и източноевропейци, събрани заедно и ръководени от един свещеник. Сигурно си е помислил, че разходката по реката ще е приятно и сплотяващо преживяване и че с много молитви и малко късмет ще успее да ни обуздае.
	— И извади ли късмет отецът?
	— Абсолютно никакъв, нито за миг. – Той се усмихна при този отдавна забравен спомен. – На отиване плъзнахме из магазинчетата като червени мравки върху парче плод. После скочихме на следващото корабче за към града и оставихме горкия човек сам на острова с още три деца, които се уплашиха да дойдат с нас.
	— Сигурно сте си изпросили поне една седмица наказание – предположи Дженифър.
	— Цял месец – и толкова много домашни, че четири съботи и недели не можахме да си покажем носовете на улицата и да играем. Да не говорим за проблемите, които си имахме с родителите у дома. И въпреки това определено изживяването заслужаваше жертвите.
	Младата жена пристъпи до парапета и се хвана с дясната ръка за червеното дърво, вълните под нея пръскаха ситни студени капчици по лицето и косата й. Наклони главата си и погледна Ломанто, слънцето придаваше жълтеникав оттенък на строгите му черти.
	— Какво ще кажеш за следващия ни ход? – попита тя. – Смяташ ли, че ще си заслужава жертвата?
	— Ако не стане тук и сега, ще се случи на някоя друга улица в някой друг град – отвърна той. – Водя война срещу тях и ще продължа да го правя, докато не ме спрат.
	— Май искаш да те спрат там, където си израснал – каза Дженифър. – Доста добре си се справил досега. Затова са решили, че най-ефективният начин да те спрат и да сложат край на всичко, е да те нападнат от всички страни. Не знам какво смяташ да предприемеш, за да им отговориш подобаващо, но се надявам да е поне на тяхното ниво.
	— Няма да разберем, докато всичко не свърши. В повечето случаи, за да оцелееш, ти трябва късмет, а не планове.
	— А къде се вписва хлапето в картинката? – попита Дженифър.
	— Не се вписва – решително заяви Ломанто. – Не е редно. Не искам да го замесваме в тези неща. Достатъчно гадости е преживяло. Няма нужда да го въвличам и в моите неприятности.
	— И за мен ли се отнася същото? – попита тя и се приближи до него. Тъмните му очи бяха вперени в нея. Южният бриз развяваше черната му коса. – И мен ли ще се опиташ да държиш настрана?
	— Помолиха те да наглеждаш едно италианско ченге, докато е в Ню Йорк. Направи го, та даже и отгоре. За всичко това имаш моето уважение и благодарност. Но никой, нито капитан Фернандес, нито дори аз самият не те моля да жертваш живота си. Нито в началото на тази история, още по-малко в нейния край.
	— Аз нямам ли право на глас? – попита тя. Малко се изненада от силата и страстта в думите му, първият признак, че не я смята просто за свой партньор, че е нещо повече за него. – Или решението ще вземеш ти?
	— Само ако си на моето мнение – отвърна Ломанто. – Това е положението. В противен случай ще претърпим пълен провал на изборите.
	— Аз имам нареждания, детектив. – Дженифър се отдръпна от парапета. – И смятам да продължа да ги изпълнявам възможно най-добре. Все ми е едно дали това ти харесва или не.
	Той взе ръцете й в своите, топли и меки. Взря се в очите й и се усмихна. Положи глава на рамото й, косата му докосна бузата й, после я целуна нежно по устните. Тя дръпна ръцете си и ги сключи около врата му. Привлече го още по-близо до себе си, не искаше да го пуска, не искаше да го загуби, искаше й се този миг да продължи вечно. Стояха така под горещото лятно слънце, силно притиснати един към друг, вкопчени в страстна целувка.
	— Бил съм свидетел как хора, на които много държа, умират – прошепна той. – Повечето загинаха заради мен, заради ситуацията, в която ги бях въвлякъл, заради избора, който ги бях накарал да направят. Този път няма да позволя това да се случи. Камората иска да ликвидира мен. Нямат нищо против теб. Но ако ти позволя да се намесиш, заставайки до мен, ще убият и теб. А не мога да го позволя.
	— Ако е така, тогава дано си изиграеш картите по най-добрия начин, детектив – каза Дженифър. – И аз не умирам от желание да бъда убита в Бронкс.
	Ломанто се обърна и се загледа в бурните вълни на студената река, в горичките покрай нея, в къщите, които от време на време се мяркаха между дърветата. Все още не бе свикнал да работи с партньор, още по-малко с партньорка, в която бе влюбен, а и никога не се бе чувствал особено добре, когато трябваше да споделя плановете си с някого. Докато колегите му виждаха в партньора си една допълнителна защитна мярка, още един пистолет, който прикриваше гърба му, то Ломанто смяташе партньора си за една пречка да си върши добре поставената му задача. Това ограничаваше действията му. Не се чувстваше свободен да променя начина си на мислене в движение и бе принуден да се съобразява с предварително натрапен план. Не зависеше от собствените му умения дали планът му ще успее, или ще се провали. Трябваше Дженифър да действа и реагира толкова бързо, колкото ситуацията и моментът го изискват, което означаваше, че тя трябва да вижда не само това, което е около нея, но и онова, което не е. Трябваше да е наясно не само кой стреля, но и защо куршумите са насочени към нея, и то именно от конкретното място. Интуитивно трябваше да предусеща какво ще последва. От тези й способности зависеше дали ще излезе жива от дадена престрелка или мъртва.
	— Ще правиш каквото ти кажа, както ти кажа и когато ти кажа. – Той все още гледаше реката. – Във всеки един момент. Ако не си съгласна с тези условия, трябва да го знам още сега, а не когато започнат да стрелят по нас.
	Дженифър помисли за миг, преди да кимне.
	— Ти знаеш как разсъждават те. Не аз. Съгласна съм ти да командваш парада. Но ако видя или чуя нещо глупаво в плана ти, няма да се поколебая да ти го кажа.
	Ломанто се обърна към нея и се усмихна.
	— Няма да имаме проблеми. Моите планове никога не са били глупави. Само опасни.
	— Опасността не ме плаши – отвърна тя.
	— Но мен да – призна Ломанто. Той се отдръпна от парапета и тръгна към магазинчетата да търси Фелипе.
	 
	* * *

	Пийт Роси вървеше покрай кея Уест Сайд с наведена глава и слушаше Гаспалди, който го осведомяваше за последните подробности около плана да се отърват от Джанкарло Ломанто.
	— Няма начин ченгето да се измъкне живо – увери го Гаспалди и се загърна. – Дори и един, даже двама от наемните убийци да не уцелят. Ще изстрелят повече куршуми, отколкото са изстреляни в целия филм „Спасяването на редник Райън“. Няма начин да се спаси. Семейството му вече може да се приготвя за погребение.
	— Работата не е свършена, докато не умре – каза Роси. Не се опитваше да прикрие неприятните си чувства. Той никога не се бе чувствал добре в компанията на Гаспалди. Смяташе, че убиецът предпочита по-грубите методи на работа пред по-интелигентната стратегия. Не харесваше и факта, че един сутеньор като Гаспалди се е издигнал толкова много и е успял да се вмъкне във висшите кръгове на Камората. Може това да е било добре, когато баща му е изграждал престъпната организация и са му трябвали типове, но не и сега, когато по-голямата част от бизнеса бе на светло.
	На всичкото отгоре не харесваше Гаспалди и никога не се обръщаше към него за съвет. Смяташе го за недодялан, груб човек, на когото не може да се има доверие, и не полагаше никакви усилия да прикрие чувствата си. Не притежаваше способността на баща си да категоризира хората, които работеха за него, и да позволява на всеки да се развива в своята област, като държеше да не разочароват очакванията му. Ако някой се проваляше в дадена задача, биваше убит. Дон Никола Роси беше велик бос, защото разрешаваше дори и най-сложните проблеми директно и категорично. Качествата му го бяха превърнали в легенда като дон, но го бяха направили лош баща.
	— Ще умре, господин Роси – увери го Гаспалди. – Може и да се е спасявал в миналото, но този път няма да успее. Готов съм да заложа живота си.
	— Повярвай ми – каза му Роси, – точно това правиш.
	Той стоеше с гръб към отлива, чиито вълни се плискаха в стените на пустия кей, и гледаше трафика, който се движеше в двете посоки по магистрала „Уест Сайд“. От другата й страна се виждаше южният край на парка „Деуит Клинтън“ Като дете често се разхождаха в неделя с баща си по калдъръмените алеи с голяма бисквита, поръсена със сол и горчица в дясната ръка, двамата безмълвни телохранители на дона вървяха плътно зад тях. По това време кейовете бяха оживени и все още представляваха стабилен източник на долари, повечето от които бяха от обири на товарни кораби и намаляване на надниците на работниците. Дон Никола бе в пряка конкуренция с кейовете на Тони Анастейша, които се намираха по-надолу към центъра на града, за това кой ще спечели повече пари на седмица. Баща му се разпореждаше със съдбите на хората в квартала, сякаш е крал, титла, полагаща му се по рождение. Той решаваше кой да работи и кой да остане „на сухо“, кой ще си плаща седмичната вноска и на кого ще му бъде позволено да задържи по-голямата част от заплатата или печалбата си. Роси виждаше израженията на мизерстващите хора в присъствието на баща му. Погледите им бяха неспокойни, в тях все още се четеше страх.
	Пийт Роси винаги е бил наясно с тази черта от характера на баща си и го уважаваше. Онова, което не знаеше и което в момента му причиняваше болка и го наскърбяваше, бе свързано с връзката му с жена, за която само преди час разбра, че е негова майка. Дори и да е направила несполучлив опит да избяга, един толкова властен и влиятелен дон като Никола Роси не би го позволил. Щял е да я върне обратно и да я принуди да остане под „покрива“ на Камората до края на дните си. Мисията й е щяла да бъде да отгледа и да възпита сина му. Сам по себе си фактът, че знае, че истинската му майка е жива и живее в Неапол, го тревожеше.
	Но новината, че кръвният му враг Джанкарло Ломанти му е брат, направо разтърси Пийт Роси. Нито едно предателство, нито един куршум не биха му причинили такава болка. В крайна сметка щеше да му навреди много повече      от       измислените       обвинения, които биха му предявили федералните власти, дишащи във врата му.
	За пръв път през живота си Пийт Роси бе объркан и не знаеше какво да предприеме. Планът на Гаспалди бе по-близо до едно толкова лелеяно убийство от всеки друг досега. Напълно гарантираше смъртта на единствения му враг, ченге, което уважаваше и ненавиждаше едновременно и което се бе заклел да унищожи. Това щеше да е предупреждение към всички полицаи и на двата бряга на Атлантическия океан, че да се месят в работата на Камората не води до нищо добро за тях. Смъртта на ченгето щеше да внесе спокойствие в престъпната фамилия и да им позволи безпрепятствено да отстояват властта си. Това бе идеалният ход, и то във възможно най-подходящия момент, ход, който повечето престъпни босове щяха да одобрят. Роси разбираше, че сега не му е времето да размишлява или пък да прави анализ на миналото. Трябваше да действа. Да се изправи и да покаже на враговете си, че е готов да се бори, за да запази влиянието си върху престъпната фамилия.
	Пийт Роси не можеше да си позволи да губи време в размишления и да действа като обикновен гражданин.
	Трябваше да се държи като дон и да даде най-решителната заповед за човек с неговото положение.
	Да заповяда смъртта на друго човешко същество.
	— Всичко е готово – каза Гаспалди. – Парите са изтеглени и раздадени на наемните убийци. Чакаме само знак от вас.
	Роси отмести поглед от магистралата и го впери в Гаспалди.
	— Действайте – изрече той.
	— Кога? – попита наемникът.
	— Днес. Нека всичко приключи днес.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	 
	Ломанто и Фелипе се разхождаха по Строубери Фийлдс в Сентрал Парк. И двамата ядяха хот-дог.
	— Лобното му място далеч ли е от тук? – попита момчето. – Знам, че е убит пред дома му, но исках да попитам той наблизо ли е?
	Ломанто се обърна и посочи готическата сграда в парка, която едва се виждаше от гъстите клони на дърветата.
	— Ленън е живял в Дакота – обясни той – със съпругата и детето си. Убиецът е искал да го застреля точно пред дома му, пред очите на много хора.
	— Без никаква причина. – Фелипе пъхна в устата си последната хапка от хот-дога. – Поне така съм чел.
	— Повечето хора биват убити без конкретна причина – обясни му Ломанто. – Било то известни или не.
	— Не е ли време да се връщаме в Бронкс? – попита Фелипе, като видя, че навлизат още по-навътре в парка.
	— Защо да бързаме? Да не би да имаш среща и да си забравил да ми кажеш?
	— Де да беше така! – възкликна момчето. – Щом погледна някое момиче, то веднага ми обръща гръб. Предполагам, че не смятат за особено романтично да излизат с бездомно момче.
	— На твое място не бих се притеснявал чак толкова много – каза Ломанто. – Просто все още не си срещнал подходящото момиче. То няма да се интересува къде живееш, колко пари имаш в джоба си или каква марка кола караш. Ще я интересуваш единствено ти. По това ще разбереш, че момичето е специално.
	— И с теб ли стана така?
	— Все още не. Но аз не съм толкова красив като теб, липсва ми твоят естествен чар. Момичетата ме гледат, но не ме виждат, забелязват само ченгето в мен, а повечето жени не искат да се захващат с полицай.
	— И през ум не ми е минавало да излизам с ченге. – Фелипе се отдръпна, за да направи път на две момчета с ролери.
	— Защо да го правиш? Защо въобще на някого би му хрумнало такова нещо? Това е голямо бреме дори в най-спокойните дни.
	— Какво ще кажеш за онази твоя колежка? – попита момчето. – Дженифър. Тя определено си пада по теб. Личи си по погледа й. Знам, че и ти я харесваш, само дето не ти стиска да й го кажеш.
	Джанкарло се спря и го погледна.
	— Преди две минути каза, че нищо не разбираш от момичета. А сега изведнъж се правиш на доктор Фил. Кое от двете е вярно?
	— Казах, че момичетата не ме поглеждат втори път – възрази Фелипе. – Това не означава, че не разбирам нищо. Знам със сигурност обаче, че с партньорката ти се харесвате. Но мисля, че тя чака да се решиш и да направиш първата крачка. Което според мен е съвсем в реда на нещата, имайки предвид, че си италианец.
	— Не е толкова просто. Да оставим тази тема. Освен ако нямаш други прозрения по въпроса.
	— Не, нямам. Казах каквото имах да казвам. Останалото оставям на експерти като теб.
	Отидоха до пейка срещу софтбол.
	— Да поседнем тук за малко – предложи Ломанто. – Трябва да поговорим. Отдавна искам да говоря с теб, но все нямам време.
	— За жени ли? – попита Фелипе.
	— Да оставим тази тема, моля те. – Ломанто седна до момчето.
	— Ако е за това, че крада, спести си конското. Мислех си да спра да го правя. Това е ужасен навик и се чувствам виновен. Но ще ми трябва малко време, за да се освободя от него. Важното е, че работя по въпроса.
	Ломанто впери поглед в момчето, поклати глава и се усмихна.

 	— Чака те доста работа и няма да ти е никак лесно. Имал си тежко детство – без родители, без роднини, без дом. На твое място повечето деца, попаднали в същата ситуация, ограбват хората и вземат наркотици, за да забравят причината. Не искам и ти да свършиш като тях.
	— Не знам какво ще стане – тихо каза момчето. – Нямам намерение да тръгвам по този път, но не мога да ти се закълна. Понякога животът на улицата те принуждава да вземеш определени решения, макар и да не го искаш.
	— Това се случва само ако ти позволиш, Фелипе – изрече детективът. – Никой не може да го предотврати, единствено ти. Това решение трябва да вземеш сам, както и всички останали решения в живота си. Но ти ще се справиш. Притежаваш и смелост, и ум да го направиш. Плюс парите, които онзи твой приятел ти е дал и ти е казал, че можеш да ги харчиш след две години. Можеш да се измъкнеш от мизерията и да заживееш добре. Заслужаваш да усетиш вкуса на хубавия живот. Ще ми е страшно болно, ако пропилееш този шанс.
	— Това означава ли, че няма да си тук, да ме следиш и проверяваш през цялото време? Това прощалната лекция ли беше?
	— Независимо как, в ковчег или със самолет, все някога ще трябва да се прибера в Италия – отвърна Ломанто. – А ти оставаш там, където те открих. Дженифър ще те наглежда, но няма да е същото, не бива и да бъде. Не искам да използваш никакви извинения, Фелипе. Не искам да чувам колко ти е трудно и как си бил принуден от обстоятелствата да тръгнеш по лош път. Това са пълни глупости, ти го знаеш много добре, аз също.
	— За какво се палиш толкова? Откакто се познаваме, да съм те разочаровал или предал?
	— Не става дума за мен – възрази детективът. – Важното е да не предадеш себе си, да си честен и почтен към самия себе си. Един-единствен човек ще пострада, ако се провалиш, Фелипе. И това си ти. Ако все още съм жив, ще ми е много неприятно да чуя, че е станало така. А ако вече съм мъртъв, няма да има никакво значение. Стигнал си дотук сам, без чужда помощ. Можеш да продължиш и нататък.
	Няколко минути седяха, без да си кажат нищо. Беше им приятно да наблюдават минувачите, младите майки, които се разхождаха с децата си по алеята.
	— Защо избра мен? – попита Фелипе. – Нямаш нужда от мен, за да оцелееш. Познаваш квартала и хората в него по-добре от мен самия. Не правя почти нищо, за да заслужа двайсетте долара, които ми даваш всеки ден.
	— Един приятел повече никога не е излишен – отвърна Ломанто. – Можеш да се довериш само на малцина. А в теб открих и приятел, и човек, на когото мога да имам доверие.
	— Имаш ли план как да се справим с наемните убийци? – попита момчето. – Или ще чакаш, докато не започнат да стрелят по теб, и едва тогава ще кроиш планове?
	— Ти не участваш в тази работа. Няма да се доближаваш до мястото на престрелката. Говорих с един приятел и се разбрахме да отидеш у тях за няколко дена. Той е стар, сляп и има зло куче. Там ти е мястото. Той не обича да говори много, но когато го прави, очаква да го слушаш.
	— Аз нямам ли думата? – попита Фелипе.
	— Не – отвърна Ломанто. – Това е част от плана ми и нямам намерение да го променям.
	— Кога трябва да отида? – Момчето се облегна на твърдата дървена пейка, опитвайки се да не показва чувствата си, впери поглед в лепенката, която все още стоеше на порязаната му длан. Знаеше, че това може би е последната му среща с Ломанто. Поне жив. Опитваше се да не се привързва към никого, защото знаеше, че животът на улицата не позволява подобно нещо. По-добре беше да се държи на разстояние от хората и да ограничава приятелствата до минимум. В противен случай рискуваше прекалено много. Опита се да не се привърже и към полицая от Неапол, да гледа на отношенията им като бизнес, да не го приема като близък приятел. Много добре знаеше, че за да оцелееш на улицата, трябва да можеш да прикриваш чувствата си. Това му помагаше да е силен и съсредоточен, да не се отдаде на отчаянието и да стане уязвим. Знаеше, че когато си бездомен в който и да е град по света, още повече в жесток град като Ню Йорк, означава, че е най-добре да си незабележим. По този начин бе много по-лесно да оцелееш. Ломанто промени тази му философия. От мига, в който се запознаха, Фелипе разбра, че повече няма да може да се скрие.
	— В другия край на парка те чака кола – каза детективът. – Шофьорът ще те закара до офиса на моя приятел. Там ще се чувстваш добре и ще си на сигурно място.
	— Къде живее този твой приятел? – попита Фелипе. – Искам да кажа, в квартал, който познавам ли е?
	— Живее в Харлем. – Ломанто се изправи и тръгна по алеята към източния изход на парка. – Много прилича на Източен Бронкс. Само дето хората слушат по-хубава музика. Ако ти позволи да слушаш музика, разбира се.
	— Защо не ме заключиш в килия в предварителния арест? – изрече момчето. – Струва ми се, че там ще ми е далеч по-забавно отколкото при приятелчето ти. А и няма да ми ръмжи някакво си псе.
	Ломанто извади пакетче дъвки от джоба на якето си и предложи на Фелипе. Момчето си взе две и ги сложи в предните джобове на панталона си.
	— Всеки глупак би могъл да свърши в затвора. Това е най-лесното нещо на света. Идеята ми е да те държа далеч от там. Надявам се скоро да мога да видя колко добре съм се справил с тази задача.
	— Ще се спогодя с приятеля ти – обеща Фелипе. – Имаш си достатъчно грижи. Няма нужда да си губиш времето да се притесняваш и за мен.
	— Ти си ми приятел, Фелипе – отвърна Ломанто. – А тревогата за приятел никога не е загуба на време. Само ми направи една услуга.
	— Каква?
	— Опитай се да не дразниш кучето.
	Момчето се усмихна.
	— Не мога да ти обещая. Но ще направя каквото мога. В замяна би ли ми направил и ти една услуга?
	— Каква е тя?
	— Опитай се да не те убият, докато ме няма. 
	Ломанто кимна.
	— Не мога да ти обещая. Но и аз ще направя всичко по силите си.
	 
	* * *

	Дженифър седеше в кухнята в бащината си къща, пиеше кафе от голяма чаша, радиото бе пуснато на станция WCBS – FM. Сал Фабини стоеше до печката и приготвяше любимата им закуска – две пържени яйца с печени чушки и прясна моцарела върху две дебели препечени филии италиански хляб. В друг тиган цвърчаха на силен огън десетина парченца бекон. Беше сложил две чинии във фурната, на плота до него имаше бяла кухненска ръкавица.
	Ароматът на храната, смесен с този на кафето, и тихата музика на „Фор Топс“ й напомниха за най-хубавите моменти, прекарани с баща й. Тогава той си позволяваше да бъде просто неин баща, а не известният полицай, работещ по труден за разгадаване случай, или тиранин, който се прибира след тежък гуляй и за пореден път посяга на майка й. В тези редки моменти той сядаше срещу нея и си усмихваше, когато тя чупеше хляба както трябва и го слагаше върху яйцата, използвайки вилицата, за да пробие жълтъка. Разговаряха, докато пиеха кафето си и ядяха понички, които представляваха „кулминацията“ на сутрешното им пиршество. Точно по време на тези спокойни сутрини, когато майка й или гладеше, или изпълняваше поръчки, Сал Фабини се възползваше от времето, за да навакса и да научи повече за живота на дъщеря си. Тя му разказваше за училището и за приятелите си, много малко от които той познаваше. Разказваше му за следобедните училищни мероприятия – спортни състезания, пиеси, които или тя сама беше написала, или в които играеше. Той така и не намираше време да отиде и да ги гледа. Разказваше му за учителите си, които все я разпитваха за детектива, за когото бяха чели по вестниците, но когото не познаваха лично. Информираше го за клюките из квартала, но му спестяваше коментарите относно романтичните му похождения с омъжени жени от района.
	— Някой ден ще станеш страхотно ченге – дразнеше я той, докато стояха един до друг до кухненския плот, Сал миеше чиниите, а Дженифър ги бършеше и ги прибираше. – Обръщаш внимание на всички подробности. Дори на неща, които повечето хора биха отминали, защото смятат, че не са важни. В повечето случаи ключът към дадена история, било то криминална или не, е точно в тези изключително важни неща.
	— Не искам да стана полицай, татко – отговаряше тя. – Един в семейството е достатъчен.
	— Така е според майка ти. Тя никога не се е интересувала от ченгето, нито от човека, който се крие зад него. Не можеш да се бориш срещу природата си. Дали ти харесва или не, във вените ти тече синя полицейска кръв.
	— Доста ме бива по английски и всички учители казват, че пиша много добре – отвръщаше Дженифър. – Като порасна, може да стана учителка. Ще е забавно.
	— Свършваш работа в три следобед. Освен това нямаш какво да правиш по цяло лято – изтъкваше недостатъците на тази професия Сал. – Що за живот е това? Братовчедка ти Тереза е учителка в Бронкс. Нападали са я с бръснач два пъти за четири години, и то защото се е опитала да налее малко знания по математика в главите на група дечурлига, които се интересуват само от парите, които печелят от продажбата на наркотици.
	— Има и други неща, които бих могла да работя, освен да преподавам, татко. Да си полицай не е единствената професия в света, знаеш ли?
	— Можеш да се занимаваш със страшно много неща – съгласяваше се Сал Фабини. – Има десетки професии, с които може да се захване човек, а ти би била добра във всяка една от тях. Но само като полицай ще си ненадмината. Не можеш да го отречеш.
	— Времето ще покаже – казваше Дженифър, оставяше баща си сам в кухнята и излизаше, за да прекара деня с приятелите си.
	— Точно така – извикваше Сал след нея, спокоен и уверен. – Времето ще покаже.
	 
	* * *

	Сал седна и й подаде една от двете горещи чинии, пълни с яйца, хляб и бекон. Пресегна се назад, взе две големи чаши портокалов сок и сложи едната пред нея. Няколко минути се хранеха мълчаливо.
	— Кафето е прясно сварено – каза й той, дояждайки яйцата си. – Направих го две минути преди да започна да приготвям закуската.
	— Ще го донеса. – Дженифър бутна стола си и занесе чашата си до кафемашината, стъклената каничка бе пълна догоре. Изсипа в мивката това, което бе останало в чашата, и си наля от силната черна течност. Беше сигурна, че кафето е „Италиан сток 84“. – Ти искаш ли? – попита го тя.
	— Малко по-късно – отвърна той. – Обичам да си пия кафето, докато чета сутрешните вестници.
	Младата жена седна на мястото си.
	— Благодаря ти за закуската – каза на баща си, знаейки колко много обича да му се правят комплименти за кулинарните му способности. – Надмина себе си. Това бе най-хубавата закуска, която някога си приготвял.
	— Малко промених рецептата откакто беше дете. – Той кимна с глава в знак на благодарност. – Започнах да добавям малко босилек в яйцата.
	— Каквото и да правиш, продължавай в този дух – леко му се усмихна тя. – Човек може да си оближе пръстите.
	— Обикновено не ме навестяваш през седмицата. – Баща й я погледна. – Всъщност май не си го правила никога досега, това ти е за пръв път. Прав ли съм?
	— Можеш да прибереш полицейската си антена, татко. Няма нито загадка, нито заговор зад този факт. Наминах да те видя и да закуся с теб.
	— Сработихте ли се с ченгето от Италия, което направиха твой партньор? – Сал бутна настрани празните си чиния и чаша.
	Дженифър погледна баща си и кимна. Знаеше, без да е нужно някой да й го казва, че той вече е информиран за всичко. Все още разполагаше със стабилни източници в управлението и бе излишно да увърта.
	— Той е най-добрият партньор, с когото съм работила досега – каза тя. – Добър е на улицата и направо невероятен, когато прикрива гърба ти. Прави каквото си иска по-често, отколкото ми се ще, но това е част от характера му.
	— От това, което чувам, по-скоро има нужда ти да прикриваш него, отколкото той теб. – Сал започна да говори с обичайния си наставнически тон. – Смяташ ли, че сами ще се справите с това, което предстои?
	— Искам да чуя твоето мнение.
	— Не познавам този човек. Слуховете за него съвпадат с това, което казваш и ти, той е добро ченге, има способности и талант, не е въздух под налягане. Но май ще трябва да е повече от добър, имайки предвид какво се говори, че го чака. Същото се отнася и за теб.
	— Той има план – каза Дженифър. – Просто не знам точно какъв е и каква роля играя аз в него.
	— Предполагам, че все още не е научил какво означава на английски думата „партньор“. – Сал погледна строго единствената си дъщеря, по-скоро като полицай, отколкото като баща. Искаше да разбере дали е готова да участва в опасна полицейска акция. Имаше достатъчно сведения за Дженифър и знаеше, че е добро ченге с инстинкти. Не беше наясно обаче дали притежава ловкостта и куража да стреля бързо, дали е способна да ликвидира наемните убийци и да оцелее. – Или не иска да те замесва в проблемите си, които държи да реши сам.
	— Трудно е да се каже – изкоментира Дженифър. – Той не е от хората, които споделят. Много прилича на теб, татко.
	Сал Фабини се усмихна и бутна стола си назад, готов да изпие първата чаша кафе за деня.
	— Чух, че бил красавец.
	— Какво общо има това?
	— Абсолютно нищо – отговори Сал и се обърна към нея. – Поне за мен. Но това, което чувстваш ти, е друго нещо.
	— Да говорим по работа – прекъсна го тя. – А и външният вид няма да му помогне да се справи с наемниците.
	Сал седна на мястото си, на подложка имаше голяма чаша кафе. На лицето му грееше широка усмивка.
	— Това отговаря на въпроса ми – рече той. – Което означава, че когато дойде при мен, вече си била взела решение какво да правиш.
	— Не мога да го оставя сам, татко. Той мисли, че ще се справи, и няма да помоли за помощ. Но аз искам да съм до него. За мен е много важно.
	— Вземаш този случай твърде присърце – отбеляза Сал Фабини. – Това е най-бързият начин едно ченге да си навлече неприятности.
	— Ти приемаше всеки случай присърце. – Дженифър се облегна на масата. – Заради това бе лош съпруг и далеч не най-добрият баща. Но за сметка на това бе най-доброто ченге в района. Именно това, че вземаше всеки случай прекалено лично, те спасяваше.
	— Не си дошла току-така, Джени. Не е само заради яйцата с бекон, които приготвям. Изплюй камъчето най-сетне. Какво искаш?
	— Имам нужда от човек, който може да стреля безпогрешно – каза Дженифър. – Някого, на когото мога да се доверя.
	— Молиш ме да те прикривам ли? – попита Сал. Седеше с изправен гръб, тъмните му очи бяха много живи, ръцете му показваха признаци на жизненост. – Отново да изляза на улицата?
	— Няма да може да се справи сам с всичките наемни убийци. Много ще са – обясни Дженифър. – Не знам точно колко, просто вътрешно предчувствие, че ще са много. Не знам кога и как ще бъде извършено покушението срещу него. Но определено знам, че не бива да го оставяме сам.
	— Защо дойде при мен? – попита баща й. – Отдавна работиш в полицията и сигурно имаш приятели, готови да ти помогнат дори и в ситуация, която би ги изложила на опасност. Те ще са ти по-полезни от мен, имайки предвид възрастта ми.
	— Ти си ми баща. – Дженифър протегна ръка през масата и я сложи върху ръката му. – И най-доброто ченге, което познавам.
	— По-добро от твоя италианец?
	Тя се усмихна.
	— Да, татко – отвърна. – По-добър си дори и от Ломанто. Направи ми една малка услуга, ако нямаш нищо против, а?
	— Знам – каза Сал. – Да не му казвам, че ме смяташ за по-добро ченге от него. Не се притеснявай. Ще си остане между нас, без значение какво ще се случи.
	— Това „да“ ли означава? – попита Дженифър. Наблюдаваше как баща й бута стола си назад и отива до малката закачалка до входната врата. – Ще ми помогнеш ли?
	— Само ми кажи кога и къде. – Сал облече син блейзър, отвори най-горното чекмедже на страничен шкаф и извади два пистолета трийсет и осми калибър, прибрани в кобури. – Ако не съм тук, обади ми се по мобилния. Не ми оставяй съобщения. Ако не можеш да се свържеш с мен, опитвай, докато ти се обадя.
	— Къде отиваш? – Тя проследи с поглед баща си, който отиде до вратата към гаража.
	— На стрелбището – отвърна й той. – Отдавна не съм стрелял с тези пистолети. Няма да е зле да проверя дали все още мога да улуча мишената, в която се целя, та било то и хартиена.
	Дженифър застана до кухненската маса, облегна се на шкафа и впери поглед в баща си.
	— Благодаря ти, татко – рече. – Длъжница съм ти.
	— Измий чиниите тогава – Сал Фабини се запъти към кухненската врата, само на няколко метра от паркираната му кола „Меркюри Гранд Маркиз“, – така ще сме квит.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	Карло Берс остави пушката на бялата хавлиена кърпа, която бе постлал на покрива. Разкъса хартиено пликче и извади от него дебело парче сирене .„Муенстер“ и твърда франзела, облегна се на назъбения ръб и отвори кървавочервено сгъваемо ножче. Отряза голямо парче сирене и го напъха в устата си, дъвчеше бавно, сякаш обмисляше нещо преди всяка хапка. Извади бутилка вода „Поланд Спринг“ от джоба на якето си, отвори капачката и отпи няколко големи глътки, за да преглътне по-лесно сиренето. Погледна пушката, а после будилника, който бе сложил до себе си. Той цъкаше силно, голямата бяла стрелка наближаваше единайсет и петнайсет и вече започваше да става горещо. Бертс си отряза още едно парче сирене и се потопи в шума от дългата, тясна улица. Намираше се на покрива на шестетажна кооперация по средата на улицата, само на изстрел разстояние от надземната част на метрото, което се движеше по Уайт Плейнс Роуд.
	До поредното убийство, което щеше да извърши, оставаха само четирийсет и пет минути.
	 
	* * *

	Елмо Стали вървеше покрай задните дворове на къщите и се отдалечаваше от големия медицински център, който граничеше с Бронкс. Вървеше с наведена глава, съсредоточен в работата, която му предстоеше да извърши, към тясната сграда на Източна двеста трийсет и четвърта улица. Беше пъхнал и двете си ръце в джобовете на дълъг, тънък сив шлифер, стиснал здраво цевите на трийсет и осем калибровите пистолети. Закачена на кожена каишка около врата му, висеше двуцевна ловна пушка. Стали прекоси тясната уличка зад местната банка и влезе в сутерена на малка къща, залепена за съседните, които граничеха с нея.
	Намери сгънат градински стол, облегнат на очукан казан. Разгъна го и го сложи срещу малкия счупен прозорец, през който се виждаха тротоарът и паркираните коли. Седна и сложи пушката в скута си, пистолетите все още бяха в джобовете му. Извади от ризата си мъничък CD плейър, и натисна „плей“, мекият звук на „Тарантела неаполитана“ от Росини, изпълнена от Енрико Карузо, скоро изпълни тъмната стая. Това бе любимата му песен.
	Идеална песен за един убиец.
	 
	* * *

	Бифо намали скоростта и плавно паркира осемцилиндровия форд мустанг от 2003 година в празното място между сив шевролет седан и волво. Остави мотора да работи тихичко, идеално настроен двигател, работеше плавно като клавиатурата на пиано. Намираше се в южната част на Източна двеста трийсет и четвърта улица с лице към центъра на Уайт Плейнс Роуд. Мотрисите на линия номер две на метрото кънтяха над него, превозвайки уморени пътници от и към града. Мифо се загледа в уличното движение, което бе сравнително спокойно за късна лятна сутрин по средата на деветдневна гореща вълна. Провери уредите в колата, натисна газта с десния си крак и видя как всички стрелки мръднаха. Бръкна в предния джоб на коженото си яке и извади тънка пура и газова запалка. Не откъсваше очи от улицата. Запали пурата и се облегна на кожената седалка. Погледна часовника си и се усмихна.
	Вече беше време някой да умре.
	 
	* * *

	Джон Ръми беше в голям италиански магазин за деликатеси и разглеждаше рафтовете, отрупани с макаронени изделия с всякаква форма и размер. Пое си дълбоко въздух, омаян от наситените и разнообразни аромати, и бавно обиколи всички пътеки, всяка от тях пълна с храна, чието име дори не можеше да произнесе. Спря при рафта с маслините, на който имаше над дванайсет тави с маслини от всички райони на Италия. Взе голяма пластмасова кутия и сложи от едрите зелени сицилиански маслини, които привлякоха вниманието му. Отиде на касата, изчака красивата млада жена с кестенява къдрава коса и широка усмивка да ги претегли и да ги сложи в кафяв хартиен плик.
	Подаде й десетдоларова банкнота, изчака рестото, тихо излезе на улицата, където го лъхна жегата. В края на Източна двеста трийсет и четвърта улица Ръми се отби рязко вдясно, влезе в малко антре и опря гърба си на лъсната врата от дърво и стъкло. Отвори кутийката с маслини, взе две и ги пъхна в устата си. Сложи малкия кафяв плик между краката си и опипа двата черни деветмилиметрови пистолета на гърдите си, поставени в кобури за рамо. Изплю костилките от маслините и разтърка уморените си очи. В нощта преди някое убийство не можеше да спи добре, бе твърде нервен и нетърпелив всичко да приключи по-бързо. Повтаряше плана за действие отново и отново. Едва след като работата приключеше, се отпускаше и си отдъхваше.
	Животът на жертвата бе приключил.
	 
	* * *

	Грегъри Рандъл – Светкавицата стоеше на надземния перон на линия №2 на метрото и гледаше оживената улица отдолу. Наведе се над железния парапет, дояждайки сандвича си с шунка. В краката му имаше кожен сак. Беше облечен леко, с тънка черна тениска, черни дънки и маратонки „Найк“. Знаеше, че има още четирима убийци, които имат конкретна задача и определено място, готови да стрелят по ченгето от Неапол, но никой не очакваше той да даде началото на куршумите, които щяха да полетят над улиците и станцията. Беше готов да се обзаложи, че онзи старец Силвестри е предупредил Ломанто какво го очаква, къде точно и ченгето е подготвено. Щеше да очаква нападението на четирима наемни убийци, но не би предположил, че има и пети. Рандъл изчезна след срещата си с Роси и се съсредоточи върху всичко онова, което би било в негова полза. Не знаеше имената на останалите наемни убийци, но бе сигурен, че куршумът, който щеше да убие Ломанто, ще бъде от неговото оръжие.
	Още една резка на колана на убиеца.
	 
	* * *

	Джанкарло Ломанто паркира необозначената кола на северозападния ъгъл на Източна двеста трийсет и пета улица и влезе в малката пицария. Отиде до щанда и кимна на пълничкия, плешив мъж зад него.
	— Коя е най-прясна? – попита и посочи наредените пици, всяка на самостоятелен сребърен поднос.
	— Сицилианската – отвърна мъжът, посягайки към все още горещата пица от дясната му страна, добре изпечена и дебела. – Извадихме я точно преди да влезете.
	— Ще взема едно парче и чаша бира с много лед – каза Ломанто. Бръкна в джоба си, извади петдоларова банкнота и я остави на тезгяха. Мъжът отряза голямо парче, сложи го в бяла хартиена чиния. После взе пластмасова чаша, пъхна я под машината за лед, напълни я догоре, а след това я сложи и под машината за наливна бира. Плъзна чашата по тезгяха, оставяйки тънка линия бяла пяна.
	— Ако има ресто, задръжте го – каза му Джанкарло.
	Седна с лице към уличното движение. Ядеше пица и пиеше бира в деня, в който очакваше да умре. Беше попадал хиляди пъти в опасни ситуации през полицейската си кариера, и в Ню Йорк, и в Неапол, но при нито една от тях не се бе изправял срещу тежковъоръжени професионални убийци, каквито бяха онези, които го причакваха само на две преки на юг. Вътрешният му информатор го бе осведомил за плана им на действие и очакваше да го обстрелват още щом тръгне по Уайт Плейнс Роуд.
	Идеята да издаде на четиримата убийци къде се намира и къде смята да ходи бе на Ломанто. Направи го чрез доверен информатор, който дължеше на Гаспалди не само услуга, но и доста пари, които никога нямаше да може да върне. Ломанто смяташе, че има по-голям шанс да се справи с тях на някоя пуста улица посред бял ден, да ги накара да се целят в него един по един, отколкото на място, което не може да контролира, увеличавайки вероятността все някога един от тях да успее.
	Бе запазил плановете си в тайна и от Дженифър, и от Фелипе, за да ги предпази от опасността, не искаше някой от тях да пострада. Това бе негова лична битка, а той обичаше да върши работата си сам, да не поема излишния ангажимент да трябва да прикрива партньора си. Беше започнал да уважава нюйоркската си колежка, въпреки че отскоро я познаваше, ценеше вродените й инстинкти на полицай, хладнокръвието и куража й пред дулото на някой наемен убиец. Бе първокласен детектив, един от най-добрите професионалисти, с които бе работил. Освен това имаше още нещо, което го караше да я държи далеч от опасността. Нещо, с което досега не се бе сблъсквал.
	Беше влюбен в нея. Приятните моменти на корабчето за разходка само потвърдиха онова, което сърцето му вече знаеше.
	Не бе посмял да говори с нея на тази тема, боеше се какво ще си помисли тя и как ще реагира. През всичките години като полицай никога не бе излизал с колежка, защото знаеше много добре, че усложненията са много повече от приятните мигове в една такава връзка. Освен това Дженифър му бе показала чувствата си, а те съвпадаха със собствените му опасения, така че нямаше почти никакъв смисъл да подлага проблема на разискване. Обаче Ломанто осъзна, че се е влюбил в жена различна от всички, с които си бе имал работа досега. Той бавно поклати глава, забарабани с пръсти по червената маса и се усмихна. Коравото ченге с тяло убиец и очи, които го приканваха да прекара нощта с нея, бе откраднало сърцето му. Само заради това си заслужаваше да дойде чак в Ню Йорк и да се срещне с наемните убийци на Камората.
	Джанкарло Ломанто бе открил любовта, докато се готвеше за битка на живот и смърт.
	 
	* * *

	Ломанто мина покрай фризьорския салон на Фран, навел глава, като се ослушваше за всеки звук. Беше облякъл широкото си тънко кожено яке, беше скрил двата пистолета трийсет и осми калибър в колана на панталона си, а деветмилиметровия бе пъхнал в задния джоб на тесните си джинси. Движеше се целенасочено, небрежно оглеждаше минаващите по улицата коли и пешеходци, които вървяха по тротоара. Трябваше да предусети първия изстрел, да долови бързото движение на куршума, знаейки, че ако постъпи другояче, ще ускори смъртта си.
	Градският автобус в синьо и бяло бавно спря на ъгъла на Източна двеста трийсет и трета улица, на една пряка на юг от мястото, където се намираше той. Две възрастни жени слязоха, натоварени с хартиени пликове и торбички. Слънцето напичаше безмилостно. По Уайт Плейнс Роуд се чуваше шумът на климатици, от моторите им капеше вода, която изсъхваше още щом докоснеше горещия цимент.
	Ломанто забеляза убиеца. Беше на отсрещния тротоар, скрит зад голяма водоноска. Не намали ход, изчакваше мъжът да извади оръжието си, вече почти не чуваше шума около себе си. Когато до престрелката оставаха само няколко секунди, всичко притихваше. В миналото той смяташе, че тези моменти приличат на кадри от ням филм, замъглени, неясни, сякаш действието се развиваше на забавен каданс.
	Джон Ръми се показа иззад водоноската и извади един от пистолетите си. Раздалечи краката си и се прицели посред оживеното кръстовище. Изстреля два куршума към Ломанто, първият счупи страничното стъкло на паркиран фолксваген костенурка, а вторият рикошира от противопожарен кран. Ломанто извади трийсет и осем калибровия пистолет от колана си и се скри зад голяма синя пощенска кутия. Огледа улицата, Ръми си проправяше път през пълната с народ улица, сякаш се намираше в гората и ловуваше сам-самичък. Убиецът стреля бързо, докато се движеше, куршумите отскачаха един след друг от покрива и стените на пощенската кутия. Ломанто не отделяше гърба си от кутията, която бе станала на решето, и правеше знак с ръка на минувачите да се отдалечат. Знаеше, че трябва да се махне от там, преди Ръми да се приближи още повече. Не смяташе, че той е главният убиец, а само човекът, който трябваше да примами ченгето да излезе на открито, за да е на мушката на убиеца.
	Изчака да затихне и последният залп и едва тогава реши да действа. Изтича до един паркиран шевролет импала на другия ъгъл на Източна двеста трийсет и четвърта улица. Ръми изпразни пълнителя на единия пистолет. Куршумите свистяха около бягащото ченге, чупеха прозорци, включваха алармите на колите, минаваха покрай него отвсякъде, един едва не отнесе задната гума на паркиран ван. Ломанто прескочи предницата на импалата, падна на земята, коленичи и изстреля три куршума към приближаващия се наемен убиец, никой не улучи мишената си. Ръми се приближаваше към него, вече нито виждаше, нито чуваше това, което става около него. Приличаше на Терминатор на средна възраст, решен да изпълни успешно поставената му задача.
	Ломанто видя втория убиец, Елмо Стали, да излиза от една сграда по средата на улицата и да се приближава към него със заредени пистолети. Знаеше, че Стали ще се опита да го постави под кръстосан огън с Ръми, разчитайки, че поне единият от тях ще го улучи и той ще умре. Предполагаше, че третият убиец се готви да се присъедини към колегите си и да стреля от покрива на някоя съседна сграда, насочил снайпера си надолу. По улицата нямаше жива душа, в далечината се чуваха сирените на полицейските коли, двамата убийци се приближаваха, онзи на покрива се бе прицелил в него, а четвъртият все още се спотайваше някъде наблизо. Ломанто погледна през рамо Ръми, а после се обърна и мерна приближаващия се Стали, който все още не бе стрелял. Трябваше да убие единия от двамата и да се довери на инстинкта си кой е по-опасен. Гаспалди бе определил Ръми за „параван“. Старият сводник или беше скроил някакъв номер на Ломанто, за да го заблуди, че не Стали е определен да свърши тази отговорна задача, или бе знак, че Стали наистина е толкова добър, колкото се говореше. Имаше само един начин да разбере.
	Отдръпна се от импалата и хукна към Елмо Стали.
	 
	* * *

	Карло Берц гледаше „екшъна“ долу и се забавляваше, сякаш гледаше видеоигра, но на живо и в реално време. Пъхна дълъг, тънък куршум и го постави на мястото му с бързо, рязко движение. Приближи окуляра на снайпера към дясното си око, затвори лявото, насочи дулото към Ломанто, който тичаше към Стали, и изстреля четири куршума. Ченгето се завъртя, хвърли единия си пистолет и стреля по Ръми с втория, движейки се бавно и ритмично. Куршумите рикошираха в паркирани коли, изсвистяха покрай пищящи минувачи и счупиха витрините на близките магазини.
	Берц постави показалеца на дясната си ръка на спусъка и се прицели в мишената си.
	Замръзна на място, когато женски глас му каза:
	— Ако изстреляш дори един куршум със снайпера си, три мои ще попаднат в тила ти.
	— Ченгето ще умре преди мен – отвърна той. – Ще се погрижа лично.
	— Това е достатъчно, за да те пратя на оня свят – каза Дженифър Фабини. – Ако това ти изнася, давай, стреляй.
	Той прокара пръста си по спусъка, все още гледаше през окуляра на снайпера, Ломанто бе на мушката, куршумът със сигурност щеше да го уцели. Постави дулото на снайпера на ръба на покрива, все още държеше мишената си на мушката, с лявата ръка бръкна в джоба на якето си, за да хване дръжката на деветмилиметровия пистолет, закрепен от дясната му страна. Отмести очи от окуляра и погледна какво става долу. Имаше достатъчно време да убие и жената зад себе си, и мишената, шест етажа под него. Карло Берц просто мразеше да убива, без да му се плати за това. Остави пушката и се обърна с лице към Дженифър Фабини, слънцето светеше прави в очите му.
	 
	* * *

	Ломанто се намираше по средата на улицата и се предпазваше от свистящите куршуми. В двете си ръце, протегнати напред, държеше пистолети. Джон Ръми се приближаваше към него от дясната му страна, а Елмо Стали – отляво, прикривайки се зад няколко паркирани коли. Тримата заедно бяха изстреляли над четирийсет куршума, но нито един не бе улучил човек, което е нормално за подобен тип престрелки. Ломанто знаеше, че да уцелиш мишена, която се движи, и то при този шум наоколо, е въпрос на късмет, а не на умения и способности. Нямаш никаква възможност да се прицелиш както трябва, да се съсредоточиш в изстрела и да контролираш ситуацията по какъвто и да е начин. Подобни престрелки представляваха организиран хаос, който се разиграваше по улиците на някой град. Вероятността някой куршум да попадне в жертвата беше много малка.
	Ръми стреляше, обсипваше Ломанто с куршуми, всеки със сантиметър по-близо до тялото на ченгето. Стали действаше далеч по-търпеливо, стреляше, а после източваше до следващата кола, докато стигна на подходящото разстояние. Ломанто хвърли и втория пистолет, сега вече разчиташе само на деветмилиметровото си оръжие. Като стреляше, си проправи път от средата на улицата до входа на сутеренен апартамент. Прикриваше се зад няколко наредени кофи за боклук.
	— Прикривай ме – извика Стали на Ръми, който все още се криеше зад предницата на буик регал. – Ще застрелям копеленцето.
	— Той е приклещен в ъгъла – извика му на свой ред Ръми. – Няма накъде да мърда. Или действаме, или изчакваме да видим дали ще предприеме нов ход.
	— Привлечи му вниманието – каза Стали тихо, правейки жестове с ръце. – Ще се приближа към него отдясно.
	Кофата за боклук падна между Ръми и Стали и издрънча. Ръми отскочи и изстреля два куршума по-скоро инстинктивно, отколкото защото се налагаше. Стали отстъпи назад и падна на земята, яркото слънце го заслепи. Ломанто изтича от входа на приземния апартамент и скочи на предния капак на шевролет каприс. През цялото време стреляше по Ръми, два куршума попаднаха в десния крак на убиеца. От лявата му страна Стали се поокопити и насочи оръжието си в гърба на Ломанто. Първият куршум не го уцели. Вторият беше много безшумен, като пукащо се балонче.
	Куршумът скъса коженото яке на Ломанто, одраска лявото му рамо, повали го на колене до едно тънко изсъхнало дърво. Той насочи пистолета си в Стали и изстреля последните три куршума в пълнителя. Чу убиеца да стене и разбра, че поне един е попаднал там, където трябва.
	Облегна се на дървото, по ръката му течеше кръв и капеше върху сухата земя в основата на дървото. Затвори очи за няколко секунди, знаейки, че двамата убийци скоро ще го спипат и ще го довършат. Пое си дълбоко въздух, отвори очи и видя сянка, която се промъкваше зад него. Вдигна глава, очакваше да види някой от убийците, ранени, но готови да сторят онова, за което са им платили. Вместо това погледна в очите на най-върлия си враг.
	— Сериозно ли си ранен? – попита го Пийт Роси.
	 
	* * *

	Мифо смени скоростите и изкара колата от паркинга. Седя тук през цялото време и реши, че сега е най-подходящият момент да действа и да нападне раненото ченге от Неапол. По улицата и на кръстовището нямаше коли. Щом стигнеше там, щеше да завърти кормилото на пълната с бензин и загрята кола наляво, да се качи на тротоара и да блъсне Ломанто. Изчисли с каква скорост трябва да кара в момента на удара. Поне със сто километра. Ако не бе достатъчна, за да го убие, със сигурност щеше да го рани и да го накара да изпадне в безсъзнание, след което бе ред на снайпериста на покрива. Щом блъснеше Ломанто, щеше да свие на първата пряка, да слезе по хълма и да поеме по магистрала „Дигън“ към свободата си. Планът му съвсем не бе безопасен.
	Той превключи от първа на втора скорост, приближавайки се към кръстовището. Натисна газта, пресече кръстовището с петдесет километра в час и продължи по Уайт Плейнс Роуд. Светофарите и на Източна двеста трийсет и трета и на Източна двеста трийсет и осма светеха червено, което означаваше, че и в двете посоки нямаше движение. Мина на трета и се приготви да освободи амбреажа.
	Чу камиона, преди да го види. Приближаваше към него с голяма скорост, буталата работеха, двигателят скърцаше, от ауспуха излизаше бял дим. Удари колата на Мифо с такава сила, че изпрати мустанга чак в железните прегради на метрото. От двойния удар колата спря на място, предницата бе смазана като детско акордеонче, от двигателя излизаше кафяв дим и пламъци. Мифо бе заклещен зад волана от въздушната възглавница, бездиханен, дясното му око бе наранено и кървеше, носът му бе счупен. Във врата му бе забито дебело парче стъкло. Главата му бе клюмнала наляво, подпряна на парче метал. Тялото му бе студено и започна да трепери неконтролируемо. Очите му бяха широко отворени, пълни със сълзи и кръв, която течеше от спукани кръвоносни съдове.
	Мъжът зад волана на камиона излезе от шофьорското място и отиде до димящия мустанг на Мифо. Надникна през дима, без да обръща внимание на сирените и на свирещите гуми на полицейските коли, които идваха от всички страни, и погледна в очите умиращия наемен убиец.
	— Само след няколко минути ще си мъртъв – увери го Сал Фабини. – Сигурно и друг път си бил на ръба и го знаеш по-добре от мен.
	— Не беше злополука – заяви Мифо. – А ти не си шофьор на камион. И това знам твърде добре.
	— Бих предпочел да се застреляме – призна бившето ченге. – Но ти не действаш така. Затова реших да го направя по познатия за теб начин.
	— Колко им струваше услугата ти? – попита убиецът. – Колко ти платиха, за да ме елиминираш?
	— Нито цент – отговори Сал. – Да си кажа правичката, всичко това ще ми струва доста скъпо. Взех камиона назаем от един приятел, но той няма представа за какво ми трябва. Като огледах камиона, ремонтът ще ми струва най-малко шест бона. Но разходите ще са за твоя сметка.
	— Какви ги дрънкаш, по дяволите? – промълви Мифо, от устата му течеше кръв, смесена с бяла пяна.
	— Мина на знак „Стоп“ на онзи ъгъл – каза Фабини и посочи мястото с глава. – Доколкото знам, това е нарушение на Закона за движение по пътищата.
	Той впери поглед в Мифо за няколко минути, гледайки как животът напуска тялото на убиеца. След това се обърна и си тръгна. Отправи се към стълбите на метрото, за да се прибере у дома.
	Последната му полицейска задача бе изпълнена.
	 
	* * *

	Елмо Стали и Джон Ръми се бяха изправили на крака, само на четири коли разстояние от Ломанто, до когото стоеше Пийт Роси. Стали насочи трийсет и осем калибровия пистолет право в ченгето, готов да дръпне спусъка. Роси погледна Ломанто, а после през рамо и Ръми.
	— Останали ли са ти патрони? – попита Роси.
	— Пълнителят ми е празен – отговори Ломанто. – Ако нямаш нищо напротив, бих предпочел ти да ме застреляш, а не да оставиш това задължение на някой от наемните си убийци. И двамата сме си спечелили правото да си изберем палача.
	Пийт Роси се усмихна на ранения детектив, извади деветмилиметровия си пистолет от кобура на кръста, насочи го, но не към Ломанто. Изстреля два куршума над багажника на една стара кола в слисания Елмо Стали. Първият уцели убиеца в гърдите. Вторият направи малка дупка в средата на дясната му буза и той падна мъртъв на земята между колелата на две паркирани коли. Роси се обърна, наведе се и тръгна да търси убиеца, който се бе сврял във входа на една кооперация.
	— Скрий се зад някоя кола – извика на Ломанто. – И стой там.
	— Какво правиш, по дяволите? – попита Джанкарло.
	— Млъкни и прави каквото ти казвам – отвърна Роси, – преди да съм те надупчил с още един куршум.
	Ломанто се отдръпна от тънкото дърво и лазейки отиде към улицата, недалеч от престрелката, оставяйки след себе си кървава диря. Облегна се на широка гума и вдигна поглед към Роси и Ръми, които се обикаляха един друг, сякаш са бандити, разрешаващи стара вендета. Фактът, че оръжията им бяха извадени, говореше, че убийците не познаваха Роси. Преговорите, сключването на сделката, плащането трябва да е било извършено от Гаспалди, по всяка вероятност беше съвсем логично и в реда на нещата.
	Присъствието на Пийт Роси обаче не се връзваше по никакъв начин.
	Ломанто го гледаше как се приближава достатъчно до убиеца, за да го застреля, инстинктите му подсказваха накъде ще се обърне. Движенията му бяха бавни и плавни, като на котка, която се разхожда посред нощ. Ръми бе този, на когото му бяха плащали, за да убива. На Роси обаче този занаят му бе преподаван от най-добрите. Ломанто се облегна на колата погледна полицаите, които се намираха на около деветстотин метра от него. От катастрофиралата кола се издигаше дим, имаше закъсал камион. Той разбра, че униформените полицаи ще са при тях след няколко минути, освен ако капитан Фернандес не ги задържи и остави драмата да се реши от само себе си. Все още имаше двама убийци, с които трябваше да се справи, освен Ръми и Роси, и на този етап всеки с оръжие в ръка, готов да вземе участие в екшъна. А той вече нямаше куршуми. За пръв път, откакто бе станал полицай, губеше контрол над ситуацията и плана за действие, който си бе начертал.
	— Предполагам, че това ще ти е от полза – чу гласа на Фелипе.
	Момчето бе дотичало до него, като се бе промъквало приведено от една кола до друга, в дясната си ръка държеше зареден трийсет и осем калибров пистолет. Ломанто се обърна, взе пистолета от момчето и впери строгия си поглед в него.
	— Един пистолет и малко куршуми никога не са излишни в престрелка като тази – заяви Фелипе.
	— Този пистолет е полицейски – отбеляза Ломанто и сграбчи трийсет и осем калибровото оръжие.
	— Точно затова ти го давам – отвърна момчето. – Нали си ченге!
	— Казах ти да стоиш при слепия Mo – скара му се Ломанто. – Коя част от заповедта ми не разбра?
	— Така и направих, както ти ми каза. Не съм се отделял от него. Той ми избяга.
	— Каза ли нещо?
	— Обясни ми, че с кафявата мечка с пяна по устата, която нарича куче, отдавна не са се качвали на метрото и ще отидат да се повозят – обясни Фелипе. – И че мога да правя каквото си искам. Да стоя в кабинета му или да хвана метрото до Бронкс и да видя как я караш.
	— А пистолета?
	— Формално погледнато, това не е кражба – отговори Фелипе. – Слепият Mo го остави на масата в кухнята. На бележка до него бе написано твоето име. Ти какво би направил на мое място?
	Двата изстрела дойдоха откъм надземната част на метрото вдясно. Не уцелиха мишените си, а само счупиха няколко стъкла. Ломанто покри Фелипе с тялото си и го избута под паркираната до тях кола.
	— Ще мръднеш оттук само ако колата се подпали – нареди той на момчето.
	Ломанто коленичи и прескочи предницата на автомобила, без да обръща внимание на болката в ръката, с която държеше оръжието. Застана до Роси. Двамата мъже сега бяха обединили силите си и се бяха прицелили в Ръми.
	— Наистина ли ще убиеш този? – попита той Роси.
	— Не мисля, че се нуждая от помощ – отвърна Роси, погледът и пистолетът му бяха насочени към убиеца, свит на земята срещу тях. – А дори и да беше така, нямам нужда точно от теб.
	— В момента разполагаш само с мен – отвърна Ломанто. – Така че да приключваме с този и да се заемаме с истинската битка – между теб и мен. И двамата чакаме този миг от много време. Той настъпи точно днес.
	— Нямам нищо против, ченге – съгласи се Роси.
	Той се обърна с гръб към Ломанто и смело тръгна към наемния убиец. Ръми изстреля два куршума, единият „лизна“ бедрото на Роси и скъса панталона му, от раната потече кръв. Другият не го улучи. Роси изпразни пълнителя си в посока към Ръми, куршумите пронизаха дървенията, големи трески и облачета прах се разхвърчаха във въздуха. Един куршум уцели ранения Ръми в рамото, от силата на изстрела той политна назад и опря гръб в стъклената врата.
	Следващите три куршума попаднаха право в гърдите му. Животът напускаше тялото му.
	Джон Ръми падна назад и счупи вратата, стъкла и големи трески дърво заваляха като дъжд на земята. Едно голямо парче дърво се заби в гърба на мъртвия мъж.
	Роси отиде при убиеца, от раните шуртеше кръв, и изстреля един последен куршум в челото му. Погледна го отвисоко, хвърли празния пълнител, сложи нов и се обърна с лице към брат си.
	 

	* * *

	Дженифър се строполи върху металната врата, водеща надолу по стълбите на кооперацията. Карло Берц се пресегна, сграбчи я за косата и я хвърли на земята. По дясната й ръка имаше кръв, резултат от бързата престрелка с убиеца на покрива. Куршумът на Дженифър бе счупил кост на десния лакът на Берц и кръвта от раната капеше по дънките и по земята.
	— Загубих пари заради теб – каза й той, в думите му имаше омраза и яд. – А това ще ти струва живота.
	Пистолетът бе на метър и половина вдясно от него, тъмната му цев блестеше на слънцето. Дженифър лежеше по гръб, с разтворени крака и прибрани към тялото ръце. Намираха се на покрива и двамата кървяха и се потяха обилно, и двамата знаеха, че на единия му остават само няколко секунди живот. Чуваха полицейските коли долу, надушваха дима, искаха да вземат участие в голямата битка, която се водеше шест етажа под тях. Берц кимна и се обърна да вземе падналия пистолет. Дженифър скочи на крака, изтича до него, ритна го и той падна на земята. Тя отиде до ръба на покрива и взе пушката, чийто предпазител бе вдигнат. Хвана я с две ръце, сложи окървавения си пръст на спусъка и се прицели в Берц. Той не я изпускаше от очи, не се притесни от насочената в гърдите му пушка.
	— Това не е детска играчка – бавно я предупреди той. – Откатът е толкова силен, че ще полетиш надолу. Предлагам ти да я оставиш на земята. Обещавам ти безболезнена смърт.
	— Ще го имам предвид, но първо ти ще умреш – каза тя, ръката й туптеше, острата, изгаряща болка стигаше от отворената рана чак до рамото, беше толкова силна, че очите й се бяха насълзили.
	— Тогава всичко ще свърши както си му е редът – изрече убиецът. – Всеки има един последен куршум. Според мен това е смъртта, за която човек би могъл само да мечтае.
	Той скочи, за да вземе пистолета си, преобърна се два пъти, изправи се и стреля, куршумът му мина покрай Дженифър и попадна в черни керемиди, които паднаха на земята и се изпотрошиха. Младата жена не трепна, натисна спусъка на пушката и се опря, за да не падне. Въпреки това залитна и изпусна пушката, горната част на тялото й се надвеси над улицата. Толкова силно се хвана за железния парапет, който се издаваше от основата, че ръцете й се ожулиха, погледна ясното небе, до ушите й достигаше шумът от престрелката долу. Бавно и трудно успя да стъпи на крака. Виеше й се свят и цялата трепереше. Погледна отсрещната страна на покрива и видя Карло Берц да лежи на едната си страна, очите и устата му бяха отворени. Имаше малка дупка точно под гърлото му, от която течеше кръв като малък фонтан, с дясната си ръка бе натиснал тази дупка. Тя тръгна към него, дясната й ръка все още кървеше, взе пистолета си и се отправи към вратата, от която се излизаше от покрива. Обърна се и още веднъж погледна Берц.
	— Хубаво е, когато мечтите ти се сбъдват – каза и изчезна по малкия, тъмен коридор.
	 
	* * *

	Гаспалди стоеше във фоайето на една сграда на ъгъла на Източна двеста трийсет и четвърта улица и следеше развръзката на екшъна. Полицията бе блокирала улицата, снайперистите им се бяха скрили зад паркираните служебни коли. Един капитан контролираше всяко тяхно действие. Великият план на Гаспалди да ликвидира неаполитанского ченге се проваляше пред очите му благодарение на тактиката на Ломанто и неочакваното присъствие на Пийт Роси. Приближи кибритената клечка до френската си цигара, дръпна силно и се запита кой от двамата мъже да убие най-напред – ченгето, което искаше да го убие, или дона, който го бе предал. Трима от убийците му лежаха мъртви само на две преки от него. Изстрелите от снайпер дойдоха откъм станцията на метрото, не от покрива, което означаваше, че или там има ченге, което стреля, без да му е дадена заповед за това, или още някой наемен убиец се е включил в играта. Не че имаше някакво значение. Той щеше да направи онова, което трябваше да направи още от самото начало.
	Именно сводникът щеше да сложи край на подвизите на ченгето.
	 

	* * *

	Грегъри Рандъл – Светкавицата бе презаредил пушката си и гледаше надолу към Ломанто. Пийт Роси беше зад една паркирана кола с пистолет в ръка и се бе запътил към полицая. Той не знаеше защо донът е там, но за Рандъл поне причината не бе от особено значение. Ако Роси бе минал на противниковата страна, това бе работа на Камората, те щяха да се заемат с този проблем. Но ако ченгето получеше фатален куршум в тялото, то тогава някой от престъпната фамилия щеше да плати голяма сума, пари, които бяха предназначени за джоба на Рандъл. Той се прицели, окулярът бе фиксиран в горната част на тялото на Ломанто. Рандъл размърда раменете си и си пое дълбоко въздух, готов да отнеме още един човешки живот, това щеше да бъде най-доходният изстрел в цялата му кариера на наемен убиец.
	Английският булдог заби зъбите си в глезена на Рандъл чак до кокала. От уплахата и изненадата убиецът се отдръпна назад, пушката му падна на земята, крачолът на панталона му подгизна от кръв, а кучето не пускаше глезена му, сякаш бе залепено за него. Рандъл вдигна поглед и видя възрастен чернокож мъж с бял бастун за слепци и тъмни очила на очите.
	— Ще гръмна кучето ти, слепецо – извика. – Няма да видиш това, но ще го чуеш. Обещавам ти.
	— Та той е едно малко кученце – рече слепият Mo Равини. Приближаваше се към убиеца с бавни и добре преценени крачки. – Няма намерение да нарани никого. Иска само да си поиграе. Ухапа ви само защото направихте нещо, което не му хареса. Нямам представа какво точно, но съм сигурен, че е било нещо сериозно.
	Рандъл започна да сипе удари по главата на кучето, които зашеметиха животното и то отпусна захапката си. Кучето спря да ръмжи и започна да скимти.
	— Мразя, когато някой се отнася зле с животните – дрезгаво каза слепият Mo. – Това е против природата ми.
	Рандъл погледна слепия Mo, със здравия си крак риташе кучето.
	— Хич не ми пука – извика той. – Като си тръгна оттук, ще оставя след себе си труповете на две черни копелета.
	Слепият Mo удари с бастуна си по твърдата земя. Долната му част се отвори и оттам се показа трийсетсантиметрово острие на нож, назъбено и остро като ръб на панталон на дизайнерски костюм. Слепецът направи две крачки напред и заби острието в гърдите на Грегъри Рандъл – Светкавицата. Задържа го там, после го завъртя и се заслуша в пърлените звуци, идващи от устата на убиеца. Въпреки че ръцете му бяха изпорязани и кървяха, Рандъл бе хванал здраво ножа и се опитваше с всички сили, които му бяха останали, да извади острието от гърдите си.
	Старият букмейкър бе стъпил здраво на земята, бавно въртеше бастуна, всяко завъртане нараняваше убиеца още повече. Усети, че Рандъл клюмна на една страна, и пусна бастуна.
	Букмейкърът завъртя острието още веднъж и го извади. С едно движение на китката го прибра в бастуна на безопасно място.
	— Да си вървим, малък Mo – каза на разтреперания английски булдог, омаломощен от побоя, но не и победен. – Мотрисата ни всеки момент ще пристигне на станцията.
	Ломанто и Роси стояха на метър и половина един от друг и двамата държаха пистолети в дясната си ръка, и двамата бяха ранени. По лицата им се стичаше пот.
	— Май останахме само ние двамата – каза Роси и погледна труповете около тях.
	— И още около три дузини ченгета – добави Ломанто и посочи с глава ъгъла на половин пряка от тях. – Само чакат удобен случай да се нахвърлят и върху двама ни.
	— Ще действат само по твоя заповед – добави Роси. – Няма да се намесят по своя инициатива. Без значение в коя държава се намираме.
	— Не знам защо направихте това преди малко – каза Джанкарло. – Сигурен съм, че сте имали основателни причини. Дойдох тук да приключим войната между нас и няма да си тръгна докато това не стане.
	— Водим я вече доста време – отбеляза Роси. – И двамата дадохме най-доброто от себе си в нея. Прав си, че трябва да приключим още сега. Точно тук, където започна, само ние двамата.
	— Това е заради баща ми. – Ломанто бавно вдигна пистолета на нивото на кръста си.
	— И за моя също. – Роси държеше деветмилиметровия си пистолет на разстояние от тялото си, пръстът му бе на спусъка.
	— Ломанто! – изкрещя Фелипе, който се бе появил изпод колата и бе вперил поглед в Гаспалди. Той пълзеше към ченгето и гангстера. Сводникът изстреля и шестте куршума от пълнителя, залагайки всичко. Пийт Роси реагира пръв и застана между Гаспалди и Ломанто, деветмилиметровият му пистолет бе насочен към човека, който през последните петнайсет години бе работил за него. Куршумите уцелиха Роси в гърба и той се строполи в ръцете на Ломанто. Ченгето от Неапол хвана най-омразния си враг и го притисна към себе си, прицели се през рамо и стреля в Гаспалди. После взе пистолета на Роси с лявата си ръка и го насочи към сводника.
	— Застреляй го – прошепна му той.
	— И двамата ще го направим – отвърна Ломанто. Сграбчи трийсет и осем калибровия си пистолет и стреля в мига, в който Роси с последни сили натисна спусъка на собственото си оръжие. Куршумите уцелиха Гаспалди в гърдите, врата и лицето. Той тежко се строполи върху фасадата на кооперацията и падна по стълбите. Ломанто хвърли пистолета си, коленичи, положи Роси на земята и го прегърна.
	— Защо? – строго попита. – Защо го направихте?
	— Това би искала майка ми – отвърна Пийт Роси, най-влиятелният дон в света.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	 
	Ломанто седеше на стол от мека пластмаса с лице към болничното легло. Дясната му ръка бе бинтована. Болеше го при всяко движение. Беше с дънки и тънка тъмна риза, имаше синини по лявото око и дълга порезна рана по брадата. Погледна Пийт Роси, който спеше в леглото, завит до кръста с чаршаф. Малки тръбички и игли излизаха от прозрачни торбички, закачени на сребристи поставки, и се забиваха в ръцете му. Дишаше тежко, на пресекулки, гърдите и гърбът му бяха покрити с марли, по които имаше засъхнали петна кръв. Челото му бе обляно със студена пот. Лицето му бе покрито с двудневна брада. Съпругата и децата му чакаха пред голямата частна стая на третия етаж на болничното крило заедно с няколко въоръжени бодигарда.
	Ломанто намокри една кърпа и избърса челото на Роси. Той отвори очи и му се усмихна.
	— Предпочитам медицинските сестри, които се грижат за мен, да са с прилепнали по тялото им бели престилки – каза. Произнасяше думите бавно и мъчително. – Не съм свикнал ченге да ми бърше челото.
	— И за мен това е нещо необичайно – призна Джанкарло. – И не ме бива много-много.
	— Що за човек е тя? – попита Роси.
	— Коя?
	— Майка ни. Не съм я виждал дори на снимка. Никога не съм знаел каква е и как изглежда.
	Ломанто остави кърпата на шкафчето зад себе си. Бръкна в джоба на ризата си и подаде една снимка на Роси.
	— За тебе е – каза. – Правена е преди три-четири седмици. Нямам много нейни снимки. Тя не обича да се снима.
	Роси вдигна снимката и я гледа няколко минути.
	— По това си приличат със стария дон – изрече. – По-скоро би стъпил бос в огъня, отколкото да застане пред фотоапарата.
	— Много бих искал сега тя да е тук, с нас – призна Ломанто. – Да се срещнеш с нея и да я опознаеш. Тя е добра майка, упорита, строга, държи всичко да става така както тя каже. В повечето случаи го постига.
	— Сигурно никак не й е било лесно – каза Роси. – Да пази такава тайна толкова години. Човек трябва да е много силен и смел, за да постъпи като нея. Уважавам я за това.
	— Ще ми се да не е трябвало да прави подобна жертва – възрази Ломанто. – Да е живяла с децата си. С всичките си деца.
	— Няма виновен за това – прошепна Роси. – Съпругът й е бил такъв, какъвто е бил, а баща ми беше престъпен бос. Не са можели да направят нищо, дори и да са искали поне да опитат.
	— Ще се грижа за децата ти, ако искаш – предложи Джанкарло.
	— Би било много мило от твоя страна – отвърна Роси. – Ще им е от полза да знаят, че имат чичо, който се грижи за тях и на когото могат да разчитат. Дори и ченге.
	— Имаш ли нужда от нещо? – попита Ломанто и седна на ръба на леглото, вперил поглед в брат си. – Искаш ли да направя нещо за тебе?
	— Едно-единствено нещо. – Гласът му вече беше доста слаб. – Ще те разбера, ако ми откажеш.
	— Какво е то?
	— Остани до мен, докато умра – помоли го Роси.
	Ломанто се приближи още до ранения мъж и хвана ръцете му, пръстите им се преплетоха.
	— Това е най-малкото, което мога да направя за малкия си брат – рече Ломанто, гласът му трепереше, очите му се напълниха със сълзи.
	Роси го погледна и кимна.
	— Щеше да станеш страхотен дон.
	— А от теб щеше да излезе невероятно ченге – отвърна Ломанто.
	Ломанто стисна ръцете на Роси по-силно и гледаше как поема последните си глътки въздух, очите му бяха затворени, тялото му бе спокойно. Ченгето положи глава на края на възглавницата и заплака над тялото на единствения си брат.
	Брат, когото цял живот бе смятал за враг.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	 
	Ломанто и Дженифър вървяха през тихото гробище „Уудлоун Семетъри“, от двете страни на пътеката бяха наредени надгробни камъни, които допълваха красивата гледка.
	Дженифър леко накуцваше с десния крак. Дясната й ръка бе гипсирана чак до лакътя, бе наметнала коженото си яке. Току-що си бяха тръгнали от погребението на Пийт Роси. Бяха единствените ченгета сред членовете на Камората.
	— Странно е, нали? – изрече Джанкарло. – Само преди няколко дни бих стрелял по всеки човек, присъстващ на погребението. А днес стояхме един до друг със сълзи в очите. Сякаш сме едно голямо семейство.
	— Той беше част от твоето семейство – отбеляза тя. – Само дето не ви стигна времето, за да го осъзнаете.
	— А ти как разбра?
	— Беше само подозрение. Търсех някаква връзка. Не разчитах, че ще открия нещо, още по-малко подобна тайна.
	— Защо отиде при него, а не при мен? – попита той.
	— Не знаех как ще реагираш – отвърна му тя. – По всяка вероятност щеше да отидеш при него, да търсиш отговори на какви ли не въпроси. А той искаше само да знае, че има майка и коя точно е тя. Това ми се стори по-разумно.
	— Радвам се, че си го направила. Дойдох да разреша веднъж завинаги убийството на баща си. А си тръгвам с още загадки. И през ум не ми е минавала подобна развръзка.
	— Какво ще кажеш на майка си, когато се срещнеш с нея?
	— Почти нищо – отвърна й Ломанто. – Просто ще поседя в градината с нея, ще я прегърна през рамо и ще оставя тя да реши. Ако иска, нека ми разкаже какво се е случило, ако предпочете да го запази в тайна, така да бъде. Определено си е спечелила това право.
	— Готов ли си да се прибереш в Италия? – попита го Дженифър. Минаваха покрай големи, внушителни гробници. Повечето построени в началото на века.
	— След няколко дена заминавам – каза той. – Капитан Фернандес е наясно с всички подробности около престрелката. Не че има оцелял, който да се оплаче, не и за това, че сме ликвидирали петима убийци.
	— Той реши да не разгласява роднинската връзка между теб и Роси. Няма да го впише и в полицейското ти досие.
	— Той е добър приятел – изрече Ломанто.
	— Изглежда имаш доста добри приятели. И те бяха свидетели на голямо шоу. А и много помогнаха.
	— И баща ти не се справи никак зле – каза той. – Чувал съм, че е един от най-добрите. За мен бе удоволствие да го видя със собствените си очи.
	— Имаш ли някакви планове? – попита Дженифър. – Нямам предвид, когато се върнеш в Италия, а за тази вечер.
	Той я погледна и й се усмихна:
	— Не, нямам. Една хубава италианска вечеря би се отразила добре и на двама ни.
	— Щях да предложа суши – каза тя. – Има едно ресторантче на Ийст Сайд, което много ми харесва. Правят невероятни ролца от сьомга. Аз черпя.
	Ломанто спря и впери поглед в Дженифър, слънцето грееше в гърба й, красивото й лице сияеше.
	— Приключихме съвместната си работа – каза й той. – Няма нужда да ми бъдеш бавачка.
	— Знам – отвърна тя. – Това няма нищо общо с работата ни. В момента не сме дежурни.
	— Това означава ли, че ме каниш на среща? 
	Дженифър тръгна по тясна пътека покрай редица надгробни камъни, оградени от брезова горичка.
	— Първо пробвай текамакито и пикантната риба-тон – отвърна тя. – След това ще решим дали е среща или не.
	— Както кажеш, полицай – съгласи се Ломанто. – На твое разположение съм. Ти реши накъде ще тръгнат нещата и как ще приключат.
 * * *	Ломанто погледна Дженифър, която спеше до него. Внимателно отмести няколко кичура коса и погали лицето и врата й, кожата й бе нежна и топла. Целуна я по челото и я притисна плътно до себе си, присъствието й му подейства успокояващо.
	Облегна се на възглавницата и затвори очи. Чуваше как навън градът бавно се събужда, ранобудници тичаха за здраве, костюмирани мъже бързаха да хванат претъпканите автобуси, деца се смееха, отивайки на дневен лагер. Но вътре, под топлите завивки на голямото легло, всичко сякаш бе замряло и Ломанто за пръв път в живота си разбираше какво означава да си влюбен.
	Предишната вечер Дженифър седеше срещу Ломанто в ресторанта. Беше поръчала различни видове суши, които според нея той задължително трябваше да опита. Смееше се, като го гледаше как се мъчи да яде с пръчици и смело поглъща всичко, което слагаше в чинията му, готов да го полее обилно със студена бира.
	— В Неапол единствените морски дарове, които ядем сурови, са миди – обясни й той. – Но дори и с тях сме изключително внимателни.
	— Имах един колега в полицейското управление – каза му Дженифър, – който трябваше да свали трийсет килограма или рискуваше да получи удар. Мина на диета със суши и ходеше на фитнес всеки ден. За три месеца свали всичките излишни килограми, изцяло смени гардероба си, дори си присади коса. Направо стана нов човек.
	— Харесвам дрехите си. – Джанкарло се усмихна. – Косата на главата ми си е моя, а майка ми смята, че трябва да кача някое и друго килце, а не да отслабвам. Защо тогава ям тази сурова риба?
	— Защото ме обичаш – отвърна Дженифър, пресегна се през масата и хвана ръката му. – И искаш да ми доставиш удоволствие.
	— Не забравяй, че ти плащаш вечерята – напомни й Ломанто и нежно погали пръстите й.
	Вървяха и си говореха, оставяйки светлините на града да ги видят. Ломанто я бе прегърнал, а тя бе положила глава на рамото му, думите й му действаха успокояващо, позволяваха му да изрази чувствата, които досега бе свикнал да подтиска, най-после можеше да се наслади и да усети силата на любовта на една жена. Никога досега не се бе чувствал толкова добре, изпълнен с доверие в нечие присъствие, както когато държеше Дженифър Фабини в обятията си.
	— Не вярвах, че на света съществува човек като теб – призна той, когато наближаваха сградата, в която тя живееше. – Мислех, че не съществуват жени като теб, а дори и да съществуват, не мислех, че ще срещна такава. Не знам какво ще стане с нас оттук нататък, но със сигурност знам, че искам да си част от живота ми.
	— Това означава, че ще се качиш, нали? – попита тя.
	— Изпросих си покана – каза той.
	— Ще ми е много приятно да останеш – усмихна се Дженифър и бръкна да извади ключовете си. – Но трябва да внимавам с Мило. Не знам как ще те приеме.
	— Ще се опитам да не го събудя – обеща Ломанто.
	— А на сутринта докато пия кафе, а той мляко, ще проведем задушевен разговор между човек и котка.
	— Май всичко си предвидил. – Тя отвори вратата. – Но те предупреждавам, сутрин не е много разговорлив.
	— Добре. Вече го харесвам.
	Хвърлиха се на леглото й, събличайки дрехите си, сякаш отвътре ги изгаряше огън, дадоха воля на страстта си, която бяха подтискали през самотните, често изпълнени с насилие нощи, най-после бяха свободни да обичат и да бъдат обичани. След това заспаха дълбоко, изтощени, прегърнати, дишаха и се движеха като един.
	И двамата бяха намерили парченцето от пъзела, наречен живот, което им бе липсвало досега.
	А когато се събудиха, Дженифър Фабини и Джанкарло Ломанто бяха наясно, че завинаги ще имат място в живота на другия.
	 
	 
	 
	ЕПИЛОГ

	 
	Ломанто седеше в залата за заминаващи близо да изход 44А на международното летище „Джон Ф. Кенеди“ и чакаше да обявят вечерния полет в седем и четирийсет за Италия. Племенницата му Паола седеше до него и четеше роман от Андрея Камилери. В краката си бе сложила раницата си.
	— Доволна ли си, че си отиваме у дома? – попита я вуйчо й.
	— Лятната ваканция беше доста интересна, zio – отвърна тя. – Но съм щастлива, че пак ще видя семейството, ще помагам на nonna в градината, че ще бъда с приятелите си.
	— А и само след няколко седмици започвате училище – напомни й той. – Тогава ще си доста заета.
	— Какво от случилото се да разкажа на родителите си? – попита тя.
	— Това, което те кара да се чувстваш добре. И то когато ти решиш. Не бива да го правиш насила.
	— Какво знаят те?
	— Че не си била изложена на никаква опасност – отвърна Ломанто. – Че мъжът, който те отвлече, не е имал намерение да ти причини зло.
	— А какво сте казали на nonna?
	— Почти същото. Но тя знае доста повече от всички останали. За нея ще е по-лесно да разбере точно какво се е случило и защо.
	— Промени ли отношението си към нея? – попита Паола.
	— Да, промених го – отвърна вуйчо й. – Сега я обичам още повече.
	— Май не си смятал да се сбогуваш с мен! – каза Дженифър Фабини, застанала над него. И Фелипе беше с нея, ръцете му бяха пълни със списания и сладкишчета.
	— Не се ли сбогувахме снощи? – попита Ломанто. Стана и я хвана за ръка, вперил поглед във Фелипе и подаръците му. – Но много се радвам да ви видя.
	— Всъщност тук съм по служебен въпрос – отбеляза тя.
	Топлотата в очите й не отговаряше на строгия й тон.
	— Да чуем за какво става дума – каза Ломанто.
	Тя бръкна в десния заден джоб на дънките си и извади бордова карта и паспорт.
	— Този билет и паспорт са на името на Фелипе. Подарък от Нюйоркското полицейско управление. Изпращаме го във ваканция за три седмици. После трябва да се върне и да започне училище.
	Ломанто кимна.
	— Предполагам, че няма къде да отседне.
	— Той тук няма дом – изрече тя, – камо ли в Италия.
	— Ти ли купи списанията и сладкишите? – попита той момчето. – И ми кажи истината.
	— Не – призна Фелипе. – Откраднах ги, докато полицайката беше в тоалетната. Само ти имаш право да ме критикуваш.
	— Не те познава толкова добре – усмихна се Ломанто. Посочи момичето до себе си. – Това е племенницата ми Паола. Току-що обявиха нашия полет. Вие двамата се качвайте на самолета и да не откраднете нещо по пътя, ей! Идвам след няколко минути.
	Двамата тийнейджъри неловко си кимнаха един на друг и тръгнаха към отворения изход за полет 614 за Рим.
	Ломанто и Дженифър стояха един до друг и ги наблюдаваха как подават билетите и паспортите си на служителите на аеролинията.
	— Тя може да го научи да говори италиански – каза Дженифър. – Той е умно дете, ще научи много за три седмици.
	— А той ще я научи да краде, без да я хванат – усмихна й се Джанкарло. – И двамата ще научат нещо един от друг.
	— Веднага ли се връщаш на работа, или ще си вземеш малко почивка? – попита тя, застанала толкова близо до него, че усещаше силния му одеколон. Брат му Пийт Роси използваше същия.
	— Имам един месец отпуск – отвърна той. – Мислех да прекарам една седмица с майка ми, да й помогна да осмисли нещата. След това, ако имам късмет, най-после ще отида на остров Капри. Има невероятни плажове и много слънце.
	— Никога не съм била на Капри. – Погледна го право в очите тя. – Толкова ли е красиво, колкото разправят?
	— Хората, които живеят там, го правят прекрасен. – Ломанто погали Дженифър. – Трябва сама да видиш и да прецениш. Не си от жените, които си съставят мнение според онова, което хората разправят за някой човек или място.
	— Имам три седмици почивка – каза Дженифър. – Капитанът каза, че мога да я взема, когато искам.
	— Тогава я вземи – посъветва я той – и иди на някое топло местенце. Някъде, където има страхотна храна, слънце и дълги бели плажове, като остров Капри например. Смяташ ли, че ще го намериш? Доста е далече оттук.
	— Ще го намеря – увери го Дженифър. – Аз съм ченге. Това ми е работата. Забрави ли?
	— Ти си страхотно ченге. – Ломанто взе големия си сив кожен сак и тръгна към гишето за чекиране. – Най- доброто, което някога съм срещал.
	— Безопасен път, Джани – пожела му тя и му помаха. – И гледай да не те застрелят поне още известно време. Може да ти се отрази добре.
	— Ще се вадим на плажа, полицай – каза й той и се обърна. – Ще ти запазя един шезлонг и ще изстудя виното.
	Джанкарло Ломанто подаде бордовата си карта на чернокоса жена в син костюм и изчезна по коридора към полет 614.
	 
	* * *

	Ченгето от Неапол се прибираше у дома.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Lorenzo Carcaterra – Paradise City (2004)
	Лоренцо Каркатера – Гангстерски рай 
	Американска
	Превод: Светлана Павлова 
	Редактор: Лилия Анастасова 
	Художник: Димитър Стоянов – ДИМО
	ИК ПЛЕЯДА (2007)
	ISBN 978-954-409-257-3
	Сканиране: bonbon4e
	Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e