Преди четиристотин години Медичите скриват скулптурната група „Ангели в полунощ“, изваяна от неповторимия Микеланджело. Оттогава трите ангела са изгубени за света, макар че според непотвърдени слухове те съществуват.
	В тайните проходи на един от най-красивите и величествени градове в света – Флоренция – Кейт Уесткот с помощта на приятеля си Марко се натъква на зашеметяващо откритие: зад стената в затворен коридор има ниша, приютила трите ангела. Тя ще рискува всичко, за да попречи отдавна изчезналите скулптури да попаднат в ръцете на Безсмъртните – престъпници, които не се интересуват от произведенията на изкуството, а само от печалбата при продажбата им на черния пазар. Начело на Безсмъртните е зловещият Гарван, наричан така заради пръстена си с печат, изобразяващ черна птица. Гарвана е готов да мине през трупове, за да се добере до безценната творба. Алчността и жаждата за власт са най-големият му стимул. Преследването започва, но дали ще е с фатален край за Кейт и за Марко?
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	  

	 
	 
	 
	НА МОЯ СИН НИК

	 
	 
	 
	 

	 

	 

	ПРОЛОГ

	 
	Лятото на 1989 г.

	~~~~~~~~~~~~~~~~

	 

	ФЛОРЕНЦИЯ, ИТАЛИЯ

	 
	В стаята миришеше на стари дрехи. Въздухът беше натежал от прах, покрай стените бяха скупчени опърпани бели покривала. Двамата натрапници носеха малки фенерчета и бавно си проправяха път към най- отдалечения край на помещението, като внимаваха да не докосват картините, струпани на дървения под, и скулптурите, разпръснати навсякъде. Дъждът трополеше по покрива, а фенерчетата осветяваха произведенията на изкуството.
	— Няма да е лесно да ги изнесем – отбеляза жената. – И то ако предположим, че въобще са тук.
	Мъжът се обърна и я изгледа. Тя беше слаба, с дълга до раменете кестенява коса и кафяви очи.
	— Ти си най-опитният член от екипа – изтъкна той. – Не се паникьосвай точно сега. Освен това те са тук и двамата го знаем.
	— Ами тогава се надявам, че имаш някакъв план с тези фенери – каза тя и се огледа из мрачната стая.
	— Андрея, аз винаги имам план.
	— Разбира се, че имаш – отговори му тя, без да се опитва да прикрие усмивката си. – Само се надявам, че е по-добър от предишния ти. Не мисля, че съм готова за още един полет с планер над открити води.
	— Но пък трябва да признаеш, че беше романтично – засмя се той. – Никоя жена не е разглеждала Париж като тебе.
	— Може и да е така, Франк – отговори Андрея. – Само че предпочитам разходка край Сена и кротка вечеря в „Л’ами Луи“. Предполагам обаче, че си струва риска да се озовеш толкова близо до скиците на Микеланджело.
	— Просто поредната спънка – каза Франк и докосна лицето й с облечената си в ръкавица ръка. – Само че нека първо да видим дали онова, което старецът ни каза, е истина. Скиците на Микеланджело трябва да са някъде около тази стена, близо до камината.
	— Старецът каза истината. – Резкият глас долетя от предната част на стаята. – Скиците са тук и не мога да ви се отблагодари, че ме отведохте до тях.
	Франк се обърна към Андрея и й направи знак да се приближи до купчината картини от лявата им страна. И двамата бяха изключили фенерчетата си и бяха стиснали деветмилиметровите си револвери. Движеха се тихо като котки, дишаха бавно и уверено и отбелязаха разстоянието между себе си и невидимия глас.
	— Последната година имахме няколко хубави приключения, нали така? – продължи другият в стаята. – Бих казал, че заедно намерихме поне десет процента от изгубените съкровища на Микеланджело. Но този шедьовър, „Ангели в полунощ“, все още е някъде там и чака да бъде открит. И мисля да си го намеря сам.
	Франк се обърна и насочи пистолета си към натрапника.
	— Никога нищо няма да намериш – обеща той. – Не би могъл. Не знаеш къде да търсиш. Единственото, което си правил, е да ни следваш. Ако не сме ние да ти показваме пътя, ще си късметлия да откриеш и летището.
	— Може и така да е, професоре – отговори мъжът, – но аз ще съм този, който ще излезе оттук като богат човек. Ти и жена ти нямате търпение да зарежете онова, което ще откриете, на първия местен музей, който ще отвори вратите си за вас, и ще пренебрегнете десетките купувачи, които само чакат да ви платят милиони за онова, което държите в ръцете си.
	— Само крадец би продал нещо, което не е негово – каза Андрея и се сви зад купчината картини, като продължаваше да стиска здраво оръжието си. – Тези творби никога не са били наши.
	Невидимият мъж се разсмя.
	— Ако търсехме изгубено злато вместо произведения на изкуството, нима нямаше да го задържим или да го продадем? – запита с пропит от презрение глас. – Потънало съкровище вместо някой заровен бюст? То е едно и също и е там само с една-единствена цел. Да донесе печалба на онзи, който е имал късмета да го открие.
	— И това докъде ни води? – запита Франк, усещайки, че не са сами, че освен мъжа има и други скрити в стаята, най-вероятно въоръжени. От плановете на етажа, които беше разгледал, знаеше, че има само два пътя за бягство. Най-близкият беше големият френски прозорец от лявата му страна, което пък предлагаше невероятно приземяване от третия етаж върху чакъла или по-вероятен триметров прескок до съседния покрив. Предният вход беше втората и потенциално по-достъпна възможност, но тя беше съпроводена от трудности като многобройни картини и скулптури, които препречваха пътя им. И това – без да се споменава заплахата от невидимите оръжия, насочени към тях.
	— Съжалявам да кажа – обади се отново мъжът, – че нашето време заедно приключи.
	Франк погледна Андрея и й посочи прозореца зад тях.
	— Ще те прикривам, бягай – прошепна й.
	Тя поклати глава и вдигна пистолета си.
	— Тръгваме заедно – прошепна в отговор. – Прикриваме се един друг, докато бягаме. Който стигне пръв до прозореца, го чупи.
	Франк помълча за миг, след което кимна с усмивка на съпругата си.
	— Дори не знам защо си правя труда – каза. – Идеите ми все биват отхвърлени.
	— Е, някой ден… – отговори тя и също му се усмихна.
	Притиснали гърбовете си, двамата се задвижиха като един, стреляйки към четирите ъгъла на стаята. Франк беше преценил правилно ситуацията – отговори им силен огън от всички страни. Куршумите пръскаха скулптурите, раздираха картини, преживели поколения. След секунди стаята, която от десетилетия беше служила за хранилище на безценни шедьоври, се превърна във военна зона.
	Андрея беше улучена първа. Куршумът в дясното й рамо я принуди да се извърти към съпруга си и да падне на едно коляно. Франк я вдигна и обви кръста й с лявата си ръка. Сложи нов пълнител в пистолета си и се приближи на сантиметри от прозореца.
	— Дръж се – каза й той. – Почти стигнахме.
	Дъжд от куршуми полетя към тях, улучвайки камък, платно, стъкло и плът, и ги обви в пелена от дим.
	— Знаеш ли какво най-много ме притеснява? – извика Андрея, като изпразваше последния си пълнител по посока на стрелците.
	— Какво – запита Франк, докато вдигаше резето на големия прозорец и го отвори, усещайки как вътре се втурва прохладният вечерен флорентински вятър.
	— Мислех си, че това ще е лесната част – отговори тя.
	Франк погледна през прозореца и се съсредоточи върху червения керемиден покрив на по-малко от три метра вляво от тях.
	— Няма да е лесен скок – призна. – Но не е и невъзможен. Ще се справиш. Твърде си добра, за да не успееш.
	— Така мислиш ти – каза тя и изстена, щом понечи да се раздвижи. Франк изстреля финален дъжд от куршуми пред себе си, застанал на перваза, докато изчисляваше скока. – Ще се видим от другата страна – каза й той.
	— Гледай да го направиш – отговори тя.
	Той извърна глава и видя как съпругата му прескача и се приземява тежко върху покрива срещу отворения прозорец. Няколко керемиди паднаха на земята отдолу и се строшиха. Застана на перваза на отворения прозорец и погледна към жена си. Кръвта шуртеше от раната на десния му крак, от ръцете и шията му. Стоеше на перваза и се канеше да скочи, когато куршумът се заби в гърба му.
	Андрея го видя как се разтресе и заглуши вика си, притиснала длани към устата си. Пистолетът се изплъзна от ръката на Франк, коленете му се подгънаха, тялото му се разтрепери и се покри с пот. Погледна съпругата си, усмихна й се за последно и притисна ръка към сърцето си. След това падна обратно в стаята и се стовари върху дървения под, главата му разкъса платната до него.
	Андрея отстъпи от корниза. Все още притискаше длани към устата си и се озова право в ръцете на мускулест мъж с тънко кожено яке.
	— Той няма да умре сам, ако това ти е грижата – каза познат глас.
	Тя свали ръцете от устата си, дишането й се успокои, тялото й се отпусна, освободено от всяка болка и напрежение. Знаеше, че предвид безбройните рискове, които бяха поемали със съпруга си през годините, жестокият край не би трябвало да е изненадващ. Това си беше, както често изтъкваше Франк, част от трудовата им характеристика. „Като преподаватели живеем на щат – й беше казал веднъж. – Като търсачи на съкровища живеем в риск.“
	— Ще остарееш на тоя покрив, ако чакаш да ти се моля – каза тя на похитителя си.
	Мъжът я пусна и я обърна към себе си. Вгледа се в очите й в продължение на няколко дълги секунди. Полумесецът освети мършавото му лице.
	— А можехме да сме ние – каза й той. – Ти и аз. Трябваше да сме ние. Имаше време… преди години…
	— За танц трябват двама – отвърна тя и смело срещна погледа му. – Ти обаче винаги си играл соло.
	— Тогава няма за какво да съжаляваме – каза й той, пристъпи по-близо до нея и понечи да я избута от покрива.
	— Но все пак има нещо, за което съжалявам – внезапно изрече тя.
	Той я погледна неразбиращо.
	— Че нито аз, нито съпругът ми ще сме там, за да видим човека, който най-сетне ще приключи с теб.
	— Тогава се задоволи с това, което знаеш в момента. Че и двамата сте умрели със съзнанието чии ръце са обърнали колата.
	Махна черната си кожена ръкавица и с тънките си пръсти стисна шията на жената; големият му пръстен с печат с главата на черна птица улови отблясъка от далечна светлина. Погледна раната от куршума, от която на пода се беше образувала кървава локва, видя страха в очите на Андрея и се усмихна. Вдигна дясната си ръка, с която държеше дълъг нож, и го заби дълбоко в корема й. Задържа я и изчака, докато животът напусна тялото й и от устните й се стече кървава вадичка. Извади острието и направи две крачки назад, погледна към отворения прозорец отсреща и кимна на двамата мъже, които стояха там:
	— Елате да я вземете. Вземете и скиците.
	— А другите неща? – попита единият.
	— Изгорете ги. Заедно с труповете.
	Прекрачи мъртвата професорка и се загледа към покривите на Флоренция, събрал ръце зад гърба си, като знаеше, че вече няма кой да му попречи да постигне мечтата си.
	Тайните на града скоро щяха да са само негови.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	ПЪРВА ЧАСТ

	 

	„Видях ангел в мрамора

	и ваях, докато го освободя.“

	Микеланджело Буонароти

	 
	 
	 
	ПЪРВА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 

	Лятото на 2010 г.

	 
	ФЛОРЕНЦИЯ

	 
	КЕЙТ И МАРКО СВИХА РЯЗКО ВЛЯВО ПО „КИАЗО АЛТОВИТИ“, като оставиха бурната река Арно зад себе си. Тичаха с всички сили по калдъръма на тясната улица. Кейт, прибрала дългата си кестенява коса със синя шнола, избираше маршрута. Избегнаха случаен купувач, блъснаха се в паркирана веспа и успешно заобиколиха възрастна жена, понесла два найлонови плика, пълни с плодове и зеленчуци.
	— Мисля, че вече не ни преследват – каза Марко и рязко спря. Говореше английски с акцент, потта му беше избила по светлокафявата му тениска. Той се приведе, отпусна длани върху краката си, обути в имитация на дънки „Ливайс“. Беше почти на трийсет, гъстата му тъмна коса се спускаше по шията му, силните му черти бяха подчертани от наситените му маслиненозелени очи.
	Кейт забави стъпките си и погледна надолу по извитата улица.
	— Нека продължим – предложи тя. – Просто за всеки случай.
	— Какъв случай? – запита Марко.
	Двама мъже по анцузи и с маратонки се зададоха тичешком откъм „Борго Апостоли“.
	— В случай, че грешиш – отговори тя, стисна ръката му и отново се понесоха напред по улицата.
	— Казах ти, че не трябваше да правим това – излишка вбесен той. – Казах ти, че трябва да оставим нещата така, както си бяха.
	— Не е вярно. – Кейт се обърна, за да погледне към мъжете. – Нищо такова не си ми казвал.
	— А щеше ли да има полза, ако го бях направил? – запита той.
	Мъжете ги наближаваха. Напредваха бързо покрай подранилите сутрешни купувачи и туристите, много по-опитни в изкуството на преследването, отколкото мишените им бяха опитни в изкуството на бягството.
	Кейт и Марко се втурнаха с всички сили към „Уфици“.
	— Ако успеем да стигнем там, може и да се измъкнем – каза тя и посочи величествената галерия. – Една от охраната ми е приятелка. Ще намери къде да ни скрие.
	— Сигурна ли си, че днес е на работа? – запита Марко.
	— Предполагам – призна Кейт. – Но точно сега предположението е най-доброто, което мога да направя.
	— Трябваше да сме си в кафенето, да пием еспресо и да слушаме Боб Дилън – задъхано изрече Марко. – Вместо това бягаме от двама мъже, които може би искат да ни убият.
	— Не знаех, че харесваш Дилън – отбеляза тя и зави по Виа де Джоргофили, приближавайки „Уфици“. Отметна кичур кестенява коса от лицето си, хвърли бърз поглед на преследвачите и кимна окуражително на Марко.
	И двамата спряха, когато видяха въжената стълба, която висеше от отворения двоен прозорец три етажа над тях, а един мъж на средна възраст им махаше лудо, за да се качат.
	— Fai presto!* – им извика той. – Моля, побързайте. Няма много време. Разполагате само със секунди.
	[* Бързо! (ит.). – Б.пр.]
	— Откъде да знаем дали да му се доверим? – запита Марко. Добра се до края на въжената стълба и видя, че двамата мъже се появяват иззад ъгъла и се понасят към тях. – Откъде да знаем, че не е с тях?
	— Не знаем – призна Кейт, задържа въжената стълба и кимна на Марко да се качва.
	Само след секунди вече беше преполовил пътя нагоре, Кейт беше точно зад него и събираше след себе си въжените стъпала, а двамата мъже останаха на улицата и ги загледаха ядно. Започнаха да блъскат по дебелата червена дъбова врата, която отвеждаше към входа на сградата, но срещнаха единствено поредица сериозни ключалки, а на звъненето им никой не отговори. Марко погледна мъжа на средна възраст, който се беше надвесил от прозореца, готов да го посрещне с усмивка и с протегната ръка.
	— Bravo, ragazzo* – каза човекът и му помогна да влезе вътре. – Сега синьорината, нали така?
	[* Браво, момче (ит.). – Б.пр.]
	— Аз ще й помогна – каза Марко и протегна ръце към Кейт, която се измъкна от стълбата и пристъпи от перваза на прозореца в стаята.
	— Сега трябва бързо да се качите на покрива – каза мъжът. – Във Флоренция ходенето по покривите е най-бързият начин да се стигне донякъде, по-сигурно е дори от автобус или такси.
	— Но защо ни помагате? – запита Кейт и го погледна в очите.
	Човекът беше нисичък и пълен, но изглеждаше добре, облечен в шити по поръчка панталони и с колосана бяла риза, чиито ръкави бяха навити до лактите.
	— Стори ми се, че всякой трябва да го направи – обясни той. Английският му беше уверен като държанието му. – А и никога не съм стоял встрани от хорските дела. Предполагам, че съм го наследил от майка си.
	— Ония двамата, дето ни гонеха, може да ви намерят – каза Марко, притиснал гръб към големия дървен скрин, пълен със стари снимки и спомени. – Не че ги познавам лично де, но ми се струва, че не са от хората, дето ще са търпеливи към човек, изпречил се на пътя им.
	— Нека те са моя грижа – каза мъжът. – Вие гледайте да се качите на покрива и да се измъкнете на безопасно място.
	— Как се казвате? – запита Кейт.
	— Джанлука – отговори той и леко кимна. – Кръстен съм на дядо си като повечето италиански момчета.
	Кейт се усмихна на Джанлука, след което се наведе и го прегърна.
	— Благодаря ви. Това, което направихте, беше много мило и много смело.
	— И много глупаво – добави Марко. Долови погледите на Кейт и Джанлука. – Не че не го оценявам – побърза да каже.
	Джанлука се обърна към Кейт и се усмихна топло.
	— Моля ви. Трябва да ви отведа до покрива. Макар да не ми се ще да се съглася, този млад приятел е прав. Ония двамата скоро ще са тук и няма да са толкова щастливи като вас, когато ме видят. Времето не ни е приятел.
	Няколко минути по-късно Кейт и Марко стояха на покрива на малката сграда. Слънцето хвърляше отблясъци върху водите на Арно недалеч оттам, а величествената „Уфици“ се извисяваше зад гърбовете им.
	— Разстоянието между покривите е късо и не би трябвало да представлява голям риск – каза Джанлука. – Трябва да стигнете сградата, която е най-близо до Понте Векио. Вратата горе ще е отключена. Щом веднъж излезете на улицата, преминете от другата страна на Арно и ще сте в безопасност, поне засега.
	— Ами вие?
	— Ще трябва да се подготвя – отговори Джанлука. – Идват ми гости.
	— Не се налага да рискувате живота си – каза Кейт и стисна дясната му ръка. – Можем да останем и да помогнем.
	— А още по-добре ще е да тръгнете с нас – предложи Марко. – Защо ви е да се въвличате в бой, когато е толкова лесно да го избегнете? Този урок очевидно още не е усвоен от американската ми приятелка.
	— Ценя загрижеността ви – отговори Джанлука, усмихна се и се потупа по корема. – Само че за мен подскачането по покривите не е най-безопасната възможност.
	— Ще се видим ли отново? – запита Кейт.
	— Само ако планирате отново да се окажете преследвани – каза той.
	— Тогава предполагам, че ще си станем близки приятели – обади се Марко. – Едва от десет дена се знаем с нея, а нямам суха тениска.
	Джанлука чу задаващите се по стълбището стъпки, отвори дебелата черна врата на покрива и погледна надолу.
	— Трябва да отида и да посрещна гостите си – каза той. Помаха им и отново се върна в сградата, след което затвори вратата на покрива и я заключи отвътре.
	— По колко покрива си скачала в живота си? – запита Марко.
	— Пет-шест или някъде там. Може и повече – отговори Кейт. – Имах приятелка в гимназията, която много я биваше и понякога излизах с нея.
	— Не съм имал такива приятели – изсумтя той. – Най-щурото нещо, което някога сме правили, май беше да ходим на ски.
	— Колко добър скиор си?
	— За три отивания – една счупена ръка и един счупен крак – отговори Марко. – Това какво ти говори?
	— Говори ми, че аз ще скачам първа – каза тя.
	И го направи.
	 
	 
	 
	ВТОРА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 

	ЧИКАГО, ИЛИНОЙС

	 
	РИЧАРД ДИЛЪН ЕДУАРДС стоеше изправен зад голямата катедра и гледаше как студентите изпълват малката аудитория. Хвърли поглед на бележките си и списъка на курса и се зачуди колко от осемдесет и тримата студенти, които щяха да присъстват на семинара му за Микеланджело и неговата теория за изкуството, наистина ще приложат нещо от наученото. Колко ли от тях се бяха захванали с история на изкуството, за да заситят глада си и да се свържат с великите майстори от миналото, и колко ли от тях се бяха записали с мисълта, че по-лесно ще завършат университета? Този въпрос професор Едуардс често си задаваше, обикновено в дни, когато се тревожеше за неща, ставащи отвъд стените на тази аудитория.
	А днес беше точно такъв ден.
	На четирийсет и шест години Едуардс беше един от най-големите специалисти по Микеланджело в света. Беше посветил живота си на изучаването на човек, роден в бедно и неизвестно семейство и починал след осем десетилетия, обгърнат от богатство и уважение. Само че не творбите на Божествения обсебваха съзнанието на професора в тази ранна сутрин по време на първия семестър, в която времето навън продължаваше да носи тежестта на силната жега, която не даваше признаци, че смята да отстъпи. Цялото му внимание беше погълнато от сгънатата в горния джоб на дочената му риза бележка, която беше принтирал от имейла си по-рано тази сутрин и оттогава я прочиташе отново и отново. Беше от Кейт Уесткот, младата жена, която беше отгледал от вечерта на четвъртия й рожден ден и която в момента следваше аспирантура във Флоренция, за да посвети година от живота си на изучаването на неговия герой. Първоначално беше приел аспирантурата с родителска гордост, само че в момента беше изпълнен с боязън.
	— Прощавайте, сър?
	Едуардс вдигна поглед, за да види младия мъж, който стоеше пред него, подпрял леко кокалестото си тяло на ръба на катедрата, а дългата му руса коса прикриваше половината му лице, което винаги изглеждаше, сякаш ей-сега ще се усмихне.
	— Добро утро, Стивън – поздрави той. – Каква ще е тази голяма драма, заради която днес ще се наложи да си поблъскаме главите, за да я преодолеем? Или искаш да позная?
	— Мога да ви дам няколко жокера – каза студентът му, потискайки кикота си.
	— Ако ми потрябва спасителен пояс, ще си кажа – отговори Едуардс. – Но засега по-скоро бих заложил на версията за изчезналото есе.
	— Готово е сър, честно. Може да не знам къде го оставих, но със сигурност знам, че е завършено.
	— Пиян или трезвен беше, докато работи по него? – запита Едуардс.
	— Трезвен си бях – отвърна Стивън. – Но май добре се подредих, след като приключих.
	— Помниш ли нещо от него?
	— Спомням си всичко. Особено след като цели четири дни се занимавах с това, сър.
	— Значи не липсва, а ти няма да си излезеш оттук без него.
	— Не разбирам, сър – обърка се Стивън. – Не мога да ви дам есето си днес, защото не е у мен.
	— Но то е у теб – изтъкна Едуардс. – Само дето не е написано.
	Сините очи на Стивън се разшириха и той няколко пъти поклати глава.
	— Не мисля, че мога да направя онова, което си мисля, че искате от мен, сър – каза той. – Всъщност дори мога да се закълна в това.
	— Имаш предвид, че не можеш да го направиш точно в този момент. Което си е съвсем разбираемо и не е нещо, което въобще ми е хрумвало да искам от теб.
	— Благодаря ви, сър – каза Стивън и лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. – За миг се хванах, да си призная. Сигурен бях, че ще ме накарате да рецитирам есето си на глас още щом лекцията почне.
	— Подобна тактика по-скоро би подхождала на факултета по философия – усмихна се Едуардс, излезе иззад катедрата и застана до Стивън. Пред него студентът сякаш се смали, превъзхождан по ръст и по телосложение. – Обаче определено очаквам да го изрецитираш и на мен, и на колегите си, преди лекцията да е приключила. Ще те оставя да ми дадеш сигнал, когато си готов.
	— Но, професоре, моля ви – завайка се Стивън. – Не мисля, че ще мога да си спомня всичко, което съм написал.
	— Няма да ти се налага – успокои го Едуардс. – Просто си спомни достатъчно, за да ме убедиш, че говориш истината и по-точно, че някъде в този кампус или в този щат съществува завършено есе за Микеланджело с твоето име под него. Мога да приема, че работата ти е била изгубена или дори открадната. Но никога няма да допусна да ме правят на глупак. Ясен ли съм?
	— Напълно, сър – отговори Стивън.
	Младежът бавно се обърна, спря на средния ред на аудиторията и обезсърчен седна на мястото си.
	Едуардс се приближи до големия еркерен прозорец, който гледаше на север. Рамото му докосна стената, топлото слънце проблясваше през покритото с прах стъкло. Загледа се към опасаните с дървета алеи, където студентите се излежаваха на тревата или седяха по пейките със слушалките на айподите, висящи от ушите им, и с учебници, разтворени върху коленете им.
	Професор Едуардс обичаше спокойствието на живота в кампуса – мехур на безопасност от житейските рискове отвъд тухлените зидове на входа. Тук животът можеше да бъде анализиран и дискутиран без страх от наказания, можеха да се намерят отговори дори на най-сложните въпроси… Най-малкото в контекста на някоя разгорещена дискусия. Среда, отдадена на анализиране на уроците на миналото и прилагането им в проблемите от настоящето. Като академик той беше открил утеха в тази спокойна обстановка. И ако това съставляваше живота му, то Ричард Дилън Едуардс определено би могъл да мине за човека, открил мир на този свят.
	 
	 
	САМО ЧЕ АКАДЕМИЧНИЯТ СВЯТ не владееше изцяло вниманието на енергичния професор. Истинското призвание на Едуардс, заради което нерядко се оказваше въвлечен в опасност, беше издирването на изгубени и откраднати творби на изкуството и връщането им на истинските им собственици. Академичната му дейност предлагаше прикритие за потайните му начинания, като му позволяваше лукса да пътува с месеци и да издирва неща, които мнозина смятаха за изгубени завинаги.
	Откликна на призванието си добре екипиран, за да се справи с предизвикателствата. Природно атлетичен, тренираше здраво тялото си, за да се поддържа във форма. Умееше да си служи с различни оръжия, от съвременни до средновековни; в продължение на десетилетия беше изучавал бойни изкуства. Въпреки това не се впускаше в приключенията си сам, а вместо това беше един от цял отбор учени, академици, реставратори, историци и ловци на съкровища, принадлежащи към тайна група. Обществото „Витория“ беше наречено на синьора Витория Колона, дъщеря на великия конетабъл на кралство Неапол и единствената жена, за която се знаеше, че е спечелила сърцето на Микеланджело. Художникът е бил на шейсет и една години през 1536-а, когато срещнал красивата Витория, която по това време била вдовица на загинал в бой маркиз, и Микеланджело прекарал остатъка от дните си в нейната компания. Посветил й многобройни сонети, нарисувал й десетки портрети в различни пози, бил с нея толкова дълго, колкого работата му позволявала. Когато Витория починала на 25 февруари 1547 г. в манастира „Сан Силвестро“ в Рим, художникът жалил за нея повече, отколкото за когото и да било от другите, пресекли живота му.
	Те бяха ловци на изкуство.
	Само през последните пет години шестима от членовете на „Витория“, разпръснати по света, бяха открили три картини на Караваджо в мазето на парижки хотел, който трябваше да бъде разрушен. Зацапана книга, за която се смяташе, че е писана от Уилям Шекспир в режещия студ на вестибюла на изоставена фермерска къща из шотландските планини; по време на нелегален аукцион, проведен след работно време в елегантен лондонски дом, бяха закупили завършен ръкопис, по всяка вероятност дело на сър Уолтър Скот; бяха преровили Хонконг в търсене на меч, използван в битка от самия Чингиз хан. Всяко от откритията им дискретно беше връщано на законните собственици, както беше постановено от водачите на Обществото.
	Едуардс беше въвлечен в този таен свят от Франк и Андрея Уесткот.
	Те бяха академични легенди, усърдна и брилянтна двойка, които дълго време бяха смятани за най-прочутите специалисти по Микеланджело в целия свят. Освен това бяха сред шестимата основатели на „Витория“ и до този момент – най-активните и най-големите авантюристи в цялата група.
	Когато ги срещна за пръв път, Едуардс беше свенливо дванайсетгодишно момче, което живееше в сиропиталище в Индианаполис и стоеше в коридора на сивата като затвор спалня, която беше свикнал да нарича свой дом. Не запита защо искаха да го видят и нямаше и най-беглата представа кои са тези хора. Но от онзи момент вече знаеше, че е в техния отбор. Уесткот го научиха на методите си и бяха толкова взискателни в работата и преподаването си, колкого щедри бяха в привързаността си.
	— Не сме ние, дето ще променим света – веднъж му каза Франк пред музея на сър Джон Соун в Лондон, седмица преди Едуардс да постъпи в университета. – Само се стремим да донесем равновесие. Никой никога не трябва да гледа на някое произведение на изкуството откъм финансовата му стойност. Трябва да го изучиш, да му позволиш да ти каже какъв човек си. Наблюдавай очите на човек, който вижда статуята на Давид за пръв път, и само след секунди вече знаеш всичко за него. Ако шедьовърът не може да те докосне, единственото, което можеш да направиш, е да изчислиш финансовата му стойност. Това какво повече би могло да каже за теб?
	 
	 
	ПРОФЕСОРЪТ наблюдаваше от прозореца на аудиторията на втория етаж младата жена, която прекосяваше добре поддържаната морава, и умът му незабавно призова образа на Кейт. Тя бе едва на четири, когато родителите й загинаха. По онова време той беше двайсет и пет годишен и не беше подготвен за семейство. Обаче дължеше живота и призванието си на родителите на Кейт. В замяна посвети годините си, за да отгледа дъщеря им.
	Научи я на онова, на което и той беше учен. Родителите й му бяха оставили достатъчно средства, за да осигури възможно най-доброто образование на момичето. Рано осъзна, че може да направи далеч повече, отколкото да запише тихото и прилежно дете на различни курсове. Трябваше да й даде стабилен дом; да бъде човекът, към когото да може да се обръща и на когото да разчита, ако възникнат проблеми. Освен това за него беше важно животът й да не се превърне до еднообразно ежедневие. Искаше от нея да цени времето, когато са заедно, да се отдава на учението и физическата подготовка със същата страст като родителите си.
	Едуардс се отдръпна от слънчевите лъчи, обърна се и погледна към редицата с банки, където седеше Стивън.
	— Още пет минути – каза той. – След това започваме.
	Върна се на катедрата. Наведе се да вземе кафявото си кожено куфарче и се зарови в съдържанието му, докато не намери сгънатия лист хартия, който търсеше. Издърпа го, облегна се на стената и притисна листа към десния си крак. Това беше писмото, което беше писал на Кейт по-рано тази сутрин и на което все още му липсваше оня завършек, който би искал да сложи, а тя бе отгледана да очаква – ключ за загадката.
	Това беше игра, която играеха близо двайсет години. Роди се от привързаността на Кейт към сериала, в който участваше любимият й детски герой от комиксите, Батман. Особено беше запленена от един от злодеите, с които героят редовно мереше сили – Гатанката – и поглъщаше всяка история, в която двамата се изправяха един срещу друг. Често Гатанката опитваше да примами противника си чрез поредица загадки, много от които спъваха Батман за достатъчно дълго време и позволяваха на врага му да се измъкне. Едуардс беше забелязал колко много харесва Кейт тези части от историята и скоро се появи играта със загадки и подсказки, която се въртеше около темите, по които разговаряха, и се превърна в отличителна част от ежедневието им. Спомни си последния път, когато бяха играли, преди четири месеца, докато вървяха към терминала на летището, два часа преди полета й до Рим.
	— Не забравяй! – каза тя. – Обеща ми да идваш колкото се може по-често.
	— И ще го направя – зарече се той. – Обаче това пътуване си е твое. Изчела си всички книги, премина през всички курсове, дори сама преподаваш. И навсякъде постиженията ти са отлични. Но все още има едно липсващо парче. Едно много важно, много решаващо парче.
	— Какво? – попита тя.
	Едуардс я погледна и осъзна, че зад увереното поведение на добре обучена млада жена все още се крие уплашеното малко момиченце, чиито родители бяха загинали години преди да успее да ги опознае, и че страстта, която той и те бяха споделяли към изучаването на Микеланджело, беше единствената й връзка с тях.
	— „Отгатни това“ – цитира й той Гатанката.
	— О, не – каза Кейт, без да прикрива удоволствието, което й доставяше играта. – Не сега. Не и с нещо такова. Никога няма да позная отговора. Знаеш колко съм зле с играта.
	— Забелязвам известен прогрес – подкачи я той.
	— Ричард, играем на това още откакто ходех на предучилищна, нали така?
	— Да.
	— И колко пъти съм познала верния отговор?
	— Това не означава, че не те бива – рече той.
	Обичаше я така, както баща обича дъщеря си, но заради близостта във възрастта им връзката им по-скоро наподобяваше на тази между по-голям брат и сестричката му.
	— Колко пъти? – настоя тя.
	— Нито веднъж – призна Едуардс и сви рамене. – Само че имам голяма вяра в способностите ти. Винаги съм имал и ще имам.
	Кейт мълчаливо го изгледа и внимателно постави ръката си върху неговата.
	— Така и не съм ти благодарила за всичко, което си направил за мен – каза тя. – Ти си единственото семейство, което някога съм познавала.
	— А ти си единственото семейство, от което някога съм имал нужда – отговори той и стисна ръката й. – И така, готова ли си? Не се налага да ми отговаряш точно сега. Помисли си по време на полета и през първите ти няколко седмици във Флоренция. Във всяко писмо, което ще ти изпращам, ще слагам нова подсказка и не искам да се обезсърчаваш. Това ще е най- трудната ти загадка, но мисля, че накрая ще я решиш.
	— Има ли награда накрая? – усмихна се широко Кейт.
	— Голяма награда. Изключителна – обеща Едуардс.
	 
	 
	СТИВЪН ПРЕКОСИ тясната пътечка между банките към професора. Едуардс пъхна сгънатия лист в страничния джоб на сакото си и махна към катедрата.
	— Върнаха ли се спомените ти? – запита студента си и го загледа как застава отпред и стиска катедрата отстрани.
	— Не точно, сър – отвърна Стивън.
	— Може пък и да се изненадаш – каза Едуардс. Застана насред аудиторията с ръце в джобовете и се обърна към младежа: – Винаги знаем повече, отколкото си мислим. Номерът е да не се паникьосваш, а да позволиш на отговорите да изплуват на повърхността. Готов ли си да започнеш?
	— Май никога няма да съм съвсем готов, сър – призна Стивън.
	— Малцина от нас са готови – успокои го професорът. – И въпреки това намираме достатъчно сили, за да продължим напред. Понякога това дори е по-важно.
	— Да, сър.
	— Тогава нека и двамата да продължим напред, заедно – каза преподавателят и направи две крачки към студента. – Разшифровай ми загадката.
	 
	 
	 
	ТРЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ И МАРКО ТРЪГНАХА ПО КАМЕННИТЕ СТЪПАЛА НА ТЕСНИЯ тротоар. От дясната им страна течеше река Арно, от лявата бяха разположени редици от магазини за кожени изделия и бутици, от които ги делеше забързаният трафик. Слънцето клонеше към залез и във въздуха се стелеше нежна мъгла. Светлините на Понте Векио, на жилищните и бизнес сградите, които обграждаха двете страни на реката, хвърляха над града меко сияние.
	— Ти си бил голям късметлия, Марко – каза Кейт.
	— В какъв смисъл?
	— Ами изкарал си целия си живот в този град – отговори тя. – Не мога да си представя по-красиво място на света.
	— Още по-красиво е, когато по улиците не те преследват въоръжени мъже – изтъкна той.
	Кейт се загледа в тъмната му коса, която се спускаше по яката на дочената му риза, а кръглото му красиво лице не можеше добре да прикрие тревогата, извираща от бадемовите му очи.
	— Съжалявам, че те забърках в това – призна тя. – Не беше нарочно, повярвай ми.
	Марко сви рамене и леко поклати глава.
	— Не че ме насили да тръгна с теб.
	— Напротив, направих го.
	— Имам предвид, че не ме принуди под дулото на пистолета – обясни Марко. – Дойдох, защото исках. Не че имаш пистолет де. Тоест, нямаш, нали?
	Кейт спря, облегна се на сивата каменна стена и се загледа надолу към Арно.
	— Реката толкова прилича на града – каза. – Не мислиш ли? Толкова тъмна и величествена, красива и могъща, изпълнена с толкова много тайни.
	— Не забравяй да добавиш и опасна. Не е толкова далеч времето, когато Арно едва не унищожила Флоренция.
	— Наводнението?
	Марко кимна.
	— Още можеш да видиш следите от водата по някои сгради и музеи – каза той. – На някои места стигнала чак уличните лампи. Представяш ли си? Реката е придошла. Баща ми е бил на моята възраст, когато това е станало, и после нямаше и ден да не мисли за нанесените щети. Майка ми никога не говори за това – спомените са твърде тежки за нея, – но татко ми разказа някои истории, преди да почине, и всички бяха с тъжен край. По време на онова наводнение имало момент, може би няколко часа, когато много от хората, включително и семейството ми, помислили, че целият град ще бъде отнесен. Ще изчезне все едно никога не го е имало.
	— Много прилича на онова, което ураганът „Катрина“ направи с Ню Орлиънс – сети се Кейт.
	— Да – съгласи се Марко. – Но с едно изключение. Никой тук не обърнал гръб на Флоренция. Никой не би позволил градът да бъде отнесен, нито правителството, а още по-малко жителите на града. Това може да са били нашите най-тежки дни и нощи, но светлините не били угасени.
	— Според теб дали някога ще пожелаеш да живееш другаде? – запита го тя.
	— Само Америка ме интересува – отговори Марко. – Ако онова, което съм слушал и чел, е истина, значи там може да се постигне много. За разлика от много от местните никога не съм вярвал, че улиците на американските градове са застлани със злато, но вярвам, че имаш повече възможности да постигнеш целите си, ако си американец, отколкото тук като италианец. При нас амбицията не е достатъчна.
	— Америка е по-голяма – каза Кейт. – С по-голям апетит. А аз се чувствам тук повече у дома си, отколкото когато и да било там. Имам чувството, че Америка е там, където живея, където уча и работя. Тук е моето място. Все едно историята ми е писана на тези улици, по онези алеи, в музеите и църквите. А съм тук едва от няколко седмици.
	— Обвинявам за това Микеланджело – усмихна се Марко. – Превърнал те е във флорентинка. А и как би могъл да не успее? Толкова време си чела за него и си изучавала творчеството му. Вече знаеш за него повече от повечето учени. Нали те слушам как говориш по време на лекции? А щом познаваш Микеланджело, значи познаваш Флоренция.
	— Просто за мен той е истински – призна Кейт. – Никога не съм мислила за него като за историческа личност, а като за човек, който е живял, като е правил онова, което е обичал. Всички книги говорят колко сложен човек е бил, колко е бил уважаван, но никога не можеш да разбереш какъв е бил в ежедневието си. Мисля, че тези липсващи части са онова, което винаги съм търсела.
	— Родителите ти са писали за въпросните липсващи части – каза Марко. – Предполагам, че това е една от причините, книгата им да е толкова популярна сред студентите, изучаващи история на изкуството. На човек не са му необходими десетина еспресо, докато изчете възложените от преподавателя глави.
	Кейт задържа погледа си върху тъмнокафявите води на Арно и замълча, провесила ръце през парапета, със сключени като в молитва пръсти.
	Марко се облегна на тухления парапет и се загледа в трафика.
	— Надявам се, че нямаш против, че споменах родителите ти – каза той. – Не съм ги познавал, разбира се, но съм запознат с работата им. Оказаха голямо влияние върху мен.
	— Аз също не ги познавам – приглушено призна Кейт. – Бях много малка, когато загинаха, така че книгите, които оставиха, бяха единственият начин да се свържа с тях. Точно като теб.
	— Което отново ни връща на Микеланджело – отбеляза Марко.
	— И тъй като ония, дето ни гониха, май са отишли да си почиват, може би е точното време да го посетим – добави Кейт.
	— Ще дойда само защото знам, че това ще донесе усмивка на лицето ти. Велосипедът ми е от другата страна на моста и можем да стигнем до „Санта Кроче“ за десет минути.
	— Ако нямаш против, по-скоро бих предпочела да вървя дотам – каза Кейт. – Вечерта е толкова красива.
	— Всеки път, когато ти предложа да те повозя на колелото, ти отказваш – изтъкна Марко. – Нямам нищо против, наистина. Просто се чудя защо толкова го мразиш.
	— Че какво има да му мразя? – запита тя, отдръпна се от парапета и отново тръгна по улицата, а Марко продължи заедно с нея. – Освен че няма място, където да седна, гумите могат малко да се понапомпат, веригите дрънчат като църковни камбани, а ръждата е толкова, че човек не може да познае какъв цвят е велосипедът ти?
	— Ето сега вече говориш съвсем като американка.
	— Какво имаш предвид?
	— За американците, ако нещо е старо – имам предвид да е на поне няколко месеца, а не години, – трябва да се хвърли – обясни Марко. – Чел съм, че си сменяте колите на всеки две години, купувате си нов телевизор всеки път, когато се появи модел с по-голям екран, разкарвате дрехите си, щом сезонът отмине. Тук, ако нещо си е твое или по-важното, ти е подарък, човек прави всичко възможно, за да го запази завинаги. То става част от теб.
	— Мислиш ли, че Микеланджело щеше да се съгласи да го повозиш на велосипеда си? – запита Кейт и го побутна с рамо.
	— По-вероятно щеше да откаже – призна Марко. – Както знаеш, бил е безразличен към всичко, което не е проектирал и изработил сам. Винаги е гледал към следващото. Ако нещо вече е съществувало, а той не е бил част от създаването му, се е отегчавал.
	— С подобно поведение би могъл да мине за американец – усмихна се момичето.
	Минаха по Понте Векио. Бижутерските магазини от двете страни продължаваха неуморно да развиват търговия, докато работният ден наближаваше края си. Продължиха по Виа Джиролами към „Санта Кроче“, където Микеланджело спеше вечния си сън.
	 
	 
	 
	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ПЛЕШИВИЯТ МЪЖ С ДЕСЕТСАНТИМЕТРОВИЯ БЕЛЕГ, който минаваше през дясната страна на лицето му, отвори куфарчето с алуминиева рамка и направи две крачки назад. Погледна през рамо към човека зад себе си и се усмихна.
	— Навреме, както беше обещано – каза той.
	— За това ти се плаща – изтъкна слабият мъж и мина покрай него, за да погледне съдържанието на куфарчето. – Няма за какво толкова да се надуваш.
	— Беше по-рисковано, отколкото очаквахме – отвърна плешивият.
	— Това може би се дължи на факта, че няколко минути след началото на операцията полицията вече знаеше – каза клиентът му. – А и беше подшушнато от хората, които доведе ти, уж за да помагали. Завършекът не беше много професионален.
	Плешивият измъкна смачкана бяла кърпичка и избърса шията и челото си. Дишаше през устата, синята му блуза с дълга ръкави беше мокра от пот. От петнайсет години се занимаваше с фалшификации и кражби на произведения на изкуството, най-вече по-дребни предмети на стойност не повече от няколко хиляди евро и в повечето случаи се налагаше да проникна в жилищата на стари флорентински фамилии, за които се знаеше, че притежават картини и скулптури, които лесно можеха да бъдат изнесени от града и страната.
	— Бяхме се махнали, преди да дойдат – каза той. Гласът му все още беше уверен, горната му устна леко потрепваше. – И не оставихме нищо, чрез което да ни проследят.
	Слабият мъж се отдръпна от куфарчето и изгледа крадеца.
	— Тук няма „ни“ – изтъкна той. – И докато работим заедно, те съветвам да го запомниш.
	— Ей, не съм искал да кажа, че сме партньори – каза плешивият. – Дявол да го вземе, че аз дори името ти не знам, заради което е невъзможно да разкажа нещо на някого. Само имах предвид, че върша това за теб.
	— Роберто Манини – каза слабият и се облегна на дървената маса, върху която лежеше куфарчето. – Това истинското ти име ли е, или просто искаш да повярвам, че така се казваш?
	— Малкото име е истинско – отговори плешивият. – Значи ме водиш поне с една точка.
	— Според теб колко струва това в куфарчето? – смени темата слабият.
	— Зависи от купувача и колко ще се осмелиш да вдигнеш, но бих казал, че може да е двеста или дори триста хиляди евро – отговори Роберто. – Минус разходите, които ще трябва да се платят.
	Стояха насред голямата кухня на затворен ресторант на малка странична уличка край Палацо Пити. Над главите им мъждукаше електрическа крушка. Минаваше полунощ и от време на време се дочуваха случайните стъпки на закъснял минувач или на прибираща се у дома си двойка след вечерна разходка.
	— Колко от твоето време може да се купи с тази сума? – запита слабият.
	— Зависи от работата, която ще искаш да свърша – отговори Роберто. – Ако ще е друго проникване, лесно като това, значи ще можеш да ме задържиш за седмица, може би и още няколко дни отгоре. По-сложните неща винаги са по-скъпи. Но докато не знам какво ще искаш, не мога да кажа.
	— Тогава ще отговоря вместо теб – каза слабият. – Давам ти тази картина, позволявам ти да я продадеш на най-високата цена и да прибереш цялата сума. Дори ще ти платя комисионите или разходите, които могат да възникнат. Така става ли?
	Роберто кимна.
	— Харесва ми каквото чувам.
	— Можеш да вложиш тези пари в банка, да ги инвестираш разумно или да ги проиграеш всички за една нощ – продължи слабият. – Това не ме засяга. Но в замяна, че си ги взел, ще свършиш още една работа за мен.
	— Колко дълго ще отнеме?
	— Може да е ден – отговори събеседникът му и сви рамене. – А може да продължи и година. Единственото, което ме интересува, е дали си съгласен.
	— А ако вместо това избера да се махна? – запита Роберто. – Това до какво ще доведе?
	Слабият мъж се приближи към него. Погледът му беше твърд като камък, ъгловатото му лице беше безизразно, но носеше намек за заплаха.
	— Колко точно знаеш за мен?
	— Достатъчно – отговори Роберто.
	Слабият мъж се усмихна.
	— Отдавна съм разбрал, че този отговор го дават хора, които всъщност нищо не знаят.
	 
	 
	СЛАБИЯТ МЪЖ БЕШЕ РОДЕН през 1965 г. в предградие на Детройт насред закъсняла януарска буря. Баща му работеше на конвейер в автомобилен завод, заради сериозните му проблеми с пиенето непрекъснато имаше опасност да го уволнят. Майка му работеше почасово в крайпътен ресторант на около километър от къщата с трите спални, която беше наследила от чичо си. Момчето беше единственият им син и бе отгледан в къща без книги и без топлина. Учеше в местното държавно училище и се справяше достатъчно добре в часовете по английски и по изкуство, за да привлече вниманието на учител, който разбра, че зад износените дрехи и мълчанието се крият неутолима любознателност и силен ум.
	Учителят убеди безразличните му родители да позволят на сина си да посещава поредица уроци за напреднали в близкото частно училище. Тези уроци му помогнаха да изкара достатъчно високи оценки, за да постъпи или в елитно подготвително училище за колежа, или в Мичиганския университет. Беше се измъкнал.
	Момчето, което беше кръстено Дейвид от родителите си, но състудентите му го наричаха с множество жестоки прякори заради необщителността и любознателността му, се учеше бързо. Усещаше лична връзка с шедьоврите на великите майстори, особено ренесансовите, и посвещаваше времето си, за да ги изследва. Тежката работа се отплати и му спечели редица стипендии в чужбина, където атакува уроците си с още по-голяма страст.
	Дейвид се отдаде на изучаването на изкуството, като си позволяваше малко време за дейности, присъщи на студентите на неговата възраст. Ходи на няколко купона, не принадлежеше към никоя социална група, а няколкото опита да си уреди среща приключиха или с неловко мълчание, или твърде бързо. Но Дейвид вярваше, че любовта към работата ще му помогне да превъзмогне всичко.
	Точно по онова време името му стана известно на Андрея Уесткот.
	В началото на осемдесетте Андрея Уесткот работеше за разширяването на Обществото „Витория“. Особено се интересуваше от талантливи студенти, изучаващи история на изкуството, за да ги привлече месеци преди да са се отдали на отшелническата среда на академичния живот.
	— Трябва да вербуваме новобранците, докато са още чисти – каза тя една вечер на съпруга си Франк, докато хапваха в „Состанца“, любимото им флорентинско заведение. – Да ги привлечем, преди някой от онези професори да ги е лишил от желание за приключения.
	— И аз си падам по приключенията – каза Франк. – Тоест, ако беше внимавала, щеше да забележиш, че именно аз поръчах дивите горски плодове.
	— Истински Индиана Джоунс.
	— Ами какво да ти кажа. Живея заради тръпката.
	— Вярваш ли, че това, което правим, си струва? – запита тя. – Дали си струва риска?
	Франк я изгледа, взе ръката й и нежно я задържа.
	— Да – отговори кратко.
	— Понякога изглежда невъзможно – продължи Андрея. – Особено като знам, че дори и да доживеем до сто, пак няма да сме открили всичко. Имам предвид, че само Микеланджело да погледнем, поне една трета от работите му още липсват.
	— Не мисля, че някой от нас трябва да се тревожи дали ще доживее до сто – каза Франк. – А и честно, не съм сигурен дали бих искал, дори и да можех.
	— Мисля, че ще бъдеш много секси старче – подкачи го тя. – Освен това ще е много забавно да те гледа човек как три часа всяка сутрин си търсиш пантофите.
	Франк се засмя и изчака младият сервитьор със снежнобялата риза да остави чинията с бишкоти на масата.
	— Не бих се тревожил за това. Онова, което вършим, е правилно – каза той. – Успехът ни не може да се оцени по броя творби, които сме намерили. Успехът е да опиташ да го направиш.
	 
	 
	ДЕЙВИД БЕШЕ СРЕД първите вербувани от Андрея Уесткот студенти. Срещна се с нея по време на обяда, който беше организирала в малък ресторант на около три километра от кампуса. Никога нямаше да забрави първата им среща. Тя го очарова с познанията си за света на изкуството, плени го с красотата си и Дейвид се врече да следва целите на Обществото „Витория“ още преди келнерът да е докарал количката с десерти до масата им. Оттогава поддържаха връзка както по пощата, така и лично. Именно по време на тези бурни месеци, с идването на всяко ново писмо или с началото на някой разговор на чаша топло кафе, Дейвид се влюби за пръв и единствен път.
	Един семестър след като започна първата си преподавателска работа в малък колеж на северозападния бряг, се намираше в самолет, който летеше към Шотландия. Седеше в първа класа точно зад Франк и Андрея. Щеше да извърши първата си работа за Обществото – да открие открадната картина на Модиляни.
	Дейвид беше учил за художниците, докато следваше, четеше книги или се разхождаше из музеите. Но изкуството го научи от Андрея. Тя му показа как да гледа отвъд книгите и уроците, за да види творбата такава каквато е. Понякога обаче онова, което двамата виждаха, беше коренно различно. Андрея обичаше произведенията на изкуството заради комбинацията от вроден талант и присъщата им красота, докато Дейвид оценяваше финансовата им стойност. Но това не би трябвало да е изненада. Андрея никога не беше страдала от липса на пари, докато Дейвид се лакомеше за парите и изпитваше чувство на загуба всеки път, когато Обществото даряваше върнатата творба, вместо да спечели от нея милиони. Но нещата стигнаха още по-далеч. Дейвид призна любовта си на Андрея, но бързо и болезнено разбра, че няма да му бъде отговорено на чувствата.
	Напусна „Витория“ през пролетта на 1983 г. и прекара следващите две години в пътуване из Европа, където направи началните стъпки за създаването на нова мрежа. Искаше да се появи с група, която да съперничи на Обществото по интелектуална мощ, финансова подкрепа и връзки с музеи и галерии, само че с радикално различни цели. Крайната му цел беше да натрупа богатство и нямаше да има граници в методите, с които групата му щеше да работи, включително щеше да привлече професионални убийци и опитни наемници.
	От времето, прекарано в Обществото, Дейвид беше натрупал много знания, но нищо не му бе оказало по-голямо въздействие от необходимостта да действа тайно. Усещаше, че е от съдбовно значение групата да работи в сянка, да се използват кодови имена и посредници, като никой не трябваше да знае истинската идентичност на съучастниците си. Парите и произведенията на изкуството щяха да изчезват в нелегалните канали, да бъдат изпирани от наети лица без видима връзка помежду си, а после да преминават през поредица сигурни банки от Европа и Близкия изток. Той щеше да пътува сам и в нелегалност и да се появи за достатъчно дълго, колкого да извърши транзакцията или да открие изчезналата творба, след което отново щеше да потъне в мъглата. Щеше да му трябва самоличност, обвита в мистерия и опасна, която да може да го отличи както в творческите, така и в криминалните общности.
	До лятото на 1985 г. всички парченца от пъзела му вече си бяха на местата. „Безсмъртните“ отвориха вратите си за търговия с крадено изкуство. В същата година Дейвид, тихото момче от детройтското предградие, което се беше превърнало във феномен с познанията си по история на изкуството, престана да съществува.
	Отсега нататък до края на живота си щеше да бъде известен като Гарвана.
	 
	 
	РОБЕРТО ЗАДЪРЖА ПОГЛЕДА СИ върху пачките, които се криеха в куфарчето, пое си дълбоко дъх и кимна.
	— Какво искаш да направя? – запита.
	Гарвана се усмихна, пъхна ръце в джобовете си и тръгна към вратата, която водеше към задната част на затворения ресторант.
	— Отсега нататък не напускай града – нареди той, без да се обръща към крадеца. – Скоро с теб ще се свърже някой от сътрудниците ми. От този момент следвай инструкциите му.
	— На твое място не бих се тревожил – каза Роберто. – Винаги изпълнявам моята част от сделката.
	Гарвана се обърна.
	— Никога не се тревожа за хора като теб. Ако ме провалиш или ме предадеш, още в същия ден някой ще те замести.
	При тези думи дръпна резето на старата дървена врата, отвори я и пристъпи в мрака на флорентинската нощ.
	 
	 
	 
	ПЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ УЕСТКОТ ЗАВИНАГИ ЩЕШЕ ДА ЗАПОМНИ ТОЗИ МИГ.
	Седна в ъгъла на препълнения гимнастически салон. Тениската й беше мокра, кестенявата й коса бе прилепнала, но тя се чувстваше освежена след едночасовата тренировка. В ръцете си държеше тънък плик и тя се взираше в шаблонния италиански надпис отпред. Писмото беше пристигнало в служебната й пощенска кутия преди два дни, а тя още не беше събрала куража да го отвори. От седмици се измъчваше в очакване на идването му, а сега, в този късен следобед, беше толкова нервна, колкото преди три месеца, когато беше пуснала по „ФедЕкс“ дебелия плик, пълен с цялата информация, която изискваше стипендиантската програма за Микеланджело. Имаше чувството, че шансът е на нейна страна. Притежаваше нужните дипломи, беше натрупала професионален стаж още от завършването на гимназията, говореше три чужди езика, включително италиански. Разполагаше с впечатляващи препоръки от някои от най-изтъкнатите учени в тази област. Освен това беше преполовила втората си година като нещатен преподавател в Североизточния университет за либерални изкуства и науки, което й даде нужния опит, за да получи по-висока академична титла. Обаче знаеше, че всяка година се отпускат само шест стипендиантски позиции за Микеланджело, а само от САЩ имаше поне хиляда и двеста също толкова подготвени кандидати, които си бяха подали документите.
	— Няма да се отвори сам – произнесе мъжки глас.
	Кейт обърна глава, като без да иска поизмачка писмото, и видя Санди Уокър, от една година преподавател по английски, с когото се беше сприятелила и му беше помогнала да пребори училищната бюрокрация. Санди беше висок, кокалест, с гъста къдрава руса коса, която винаги изглеждаше разрешена. Като преподавател беше свестен, но му липсваха страст и амбиция в избраната професия, за да продължи напред. На двайсет и пет вече беше улегнал човек, който броеше часовете до последния звънец, когато щеше да е свободен да се отдаде на развлеченията, от които, изглежда, основно се състоеше битието му.
	— Но пък така щеше да е много по-лесно – въздъхна Кейт.
	— Хайде де! Скъсай плика, прочети добрите новини и после можем да отидем да празнуваме. Ще нападнем „Алфи“ за пресни миди и толкова бира, колкото могат да ни налеят. Аз черпя.
	— Защо не отидеш ти, а по-късно може да дойда и аз, все едно дали новините са добри, или лоши – предложи Кейт.
	— Стипендията ти е в кърпа вързана, Кейт – каза Санди. – Ти си я заслужи. Но трябва да си дадеш време, за да й се порадваш. А не знам дали можеш наистина да съчетаеш двете неща.
	— А ако се напия в кръчма, където сервират миди, ще докажа, че грешиш?
	— Е, може поне да е някакво начало – усмихна се Санди. – А и няма да се напиеш сама. Ще съм неотлъчно до теб по пътя. Честна скаутска.
	— Имам нещо друго наум – каза тя.
	— Ще споделиш ли?
	— По-скоро не.
	— Тъна в недоумение, Кейт – въздъхна той. – Опитах всичко, за да се сближим, но започвам да чувствам, че ти всъщност предпочиташ да не го правя. Само се опитвам да ти бъда приятел, нищо повече.
	— Не се сприятелявам лесно – призна Кейт.
	— Да, и аз забелязах.
	— Може би очаквам твърде много – продължи тя.
	— А може би си твърде съсредоточена към миналото и не отдаваш достатъчно време за настоящето – допусна Санди.
	— Доверявам се на онова, което знам. И не само аз мисля така.
	— Сигурен съм, че там някъде има някой, който се чувства по същия начин – рече той. – Просто това не съм аз.
	— Ще вечеряме заедно в събота – предложи Кейт, като се изправи и го погледна. – Само че преди това трябва да направя нещо, а ако наистина си ми приятел, няма да ме питаш повече неща, отколкото вече ти казах. Съгласен ли си?
	— Че имам ли избор?
	— Не.
	— Значи това е среща – усмихна се леко Санди. – Обаче пиенето и вечерята ги плащам аз и не приемам „не“ за отговор.
	— Да се обзаложим ли? – запита Кейт. Обърна се и излезе от салона със сведена глава, все още стиснала плика в дясната си ръка.
	 
	 
	КЕЙТ СТОЕШЕ ДО професор Едуардс. Пясъкът под краката им беше мек от морските вълни. Тя стискаше два свежи букета в ръцете си и гледаше бурното море, което се пенеше и се блъскаше върху пясъчната ивица. Беше посред нощ, в средата на седмицата, а Атлантическият океан изглежда не беше в настроение да си има компания. Професор Едуардс вдигна яката на пуловера си, за да се предпази от острия хлад, и вдиша дълбоко въздуха с вкус на сол.
	— Как помниш винаги точното място? – запита Кейт. – Би могло да е къде ли не на този бряг, променил се е толкова много през годините.
	— А как да не го помня? – отвърна Едуардс. – Да разпръсна праха на родителите ти беше най-трудното нещо, което някога съм правил.
	— Много ми липсват – каза тя. – Завиждам ти заради времето, което си прекарал с тях. Успял си да ги опознаеш така, както аз никога не успях. Вероятно си бил повече тяхно дете от мен. Надявам се да не звучи жестоко, защото не го мисля така.
	— Знам, че не го мислиш – отвърна той. – Обаче, повярвай ми, никога не съм ги виждал по-щастливи, отколкото когато те държаха в обятията си. В много отношения бяха късметлии. Изпитваха страст към работата си, един към друг, към дъщеря си. Получиха рядък дар, макар и за кратко време.
	— Животът ми досега е бил фантастичен и не искам думите ми да звучат сякаш не е било така – каза Кейт. – И това в голяма степен се дължи на теб, на нещата, на които ме научи, и на любовта, която ми показа. По онова време бях твърде малка, за да осъзнавам от колко неща се отказваш, за да ме отгледаш. Да си давам сметка каква жертва е било това за теб. Но вече не съм чак толкова малка, за да не го разбирам.
	Едуардс се загледа в океана. Пръските от вълните мокреха лицето и ръцете му.
	— Не съм се отказал от нищо, Кейт – глухо изрече той. – Аз бях този, който спечели от годините, прекарани заедно с теб. И за миг не се съмнявай в това.
	— Отне ми седмица да отворя писмото, толкова бях нервна – призна тя. – Не само заради всичко, което означава това за мен, а и заради тебе, и заради тях.
	— И през ум не ми е минавало, че няма да получиш стипендията. Дори ти купих билет за самолета, преди да дойде писмото.
	— Откъде си бил толкова сигурен?
	— Е, ами първо, знам колко те бива. Освен това се обадих в университета и лично говорих с ръководителя на стипендиите.
	— Обадил си се?
	— О, ами ненавиждам изненадите – сви рамене Едуардс. – Което пък не би следвало да те изненадва. Ако ти по някакъв каприз на съдбата не беше получила стипендията, исках да разполагам с време, за да ти помогна да се съвземеш от разочарованието.
	— Но аз знаех, че не им е позволено да споделят информация за програмата – каза Кейт. – Мислех си, че дори не могат да го обсъждат извън кабинетите си.
	— Не могат – съгласи се той. – Именно по тази причина не съм питал за стипендията.
	— А за какво говорихте?
	— Ами най-вече за апартаменти. За срок за наемане. Това е много важно, доколкото съм запознат. Просто бях любопитен дали според него е по-разумно да се направи договорка за едногодишен наем, отколкото за по-кратък период.
	— „Следвай всички правила, но го прави по-възможно най-гъвкавия начин“ – цитира Кейт. – Напълно уверена съм, че точно това е написано в бележника ти.
	— Това наистина беше едно от правилата им – призна Едуардс, все още загледан в разбиващите се вълни.
	— Ако спазвам някакви правила, те са онези, на които ме научиха родителите ти. И дадох всичко от себе си да науча и теб на тях.
	— Не мога да спя добре, откакто кандидатствах за стипендията. Мога само да си представям колко щастливи щяха да са точно сега, ако стояха тук с нас.
	— Времето ти във Флоренция е повратна точка, Кейт. Ще ти позволи да започнеш на съвсем друго ниво. Аз не само те лаская, когато изтъквам пред приятели способностите ти. Ти си много талантлива. А сега ще впрегнем талантите ти така, че да работят както трябва.
	— А пък аз се надявам да се запия в някой бар и да събера всички погледи – усмихна се Кейт. – А може би и да си хвана някой от ония сладки италиански младежи, чиято единствена цел е да ми разбият сърцето.
	— Значи и двамата мислим еднакво – също се усмихна Едуардс. – Само че помни, че сладките италиански младежи често са силно привързани към строгите си италиански майки, които пък не бързат да се разтопят от радост при вестта, че синчето им е хлътнало по красива млада жена. Или каквато и да е жена, ако става въпрос.
	— Клишето ти за италианските майки важи ли и за дъщерите им?
	— Не по-малко.
	— Значи аферата ти е била несполучлива?
	— Ами не й позволихме да сполучи – призна той. – Всъщност вината не беше на никого. Има десетки причини, поради които любовните връзки започват да буксуват и когато това стане, всичките изглеждат еднакво важни. Но с времето осъзнаваш колко глупави са били всички тези причини.
	— Поддържаш ли връзка с нея?
	— В началото не. Нещата се развиват на различни етапи. Първо искаш да си с нея всеки миг и всеки ден. После, след като скъсаш, решаваш, че е добре да дадеш време на парата да се изпусне, и докато се усетиш, минали петнайсет години. А после, един ден, без конкретна причина вдигаш телефона и ти отговаря глас, който още те кара да се усмихваш и ако си късметлия, започва да се развива приятелство.
	— И все пак нищо от изреденото не би могло да е лесно – каза Кейт. – В момента съм на същата възраст, на която си бил ти, когато родителите ми загинаха. Но вместо да се отдадеш на приключения, си се нагърбил с отглеждането на четиригодишно хлапе. Заслужаваш далеч по-различен живот.
	— Нищо не съм пропуснал – възпротиви се Едуардс. – А ако съжалявам за нещо, то е за онези моменти, когато работата ми ме е принуждавала да съм далеч от теб и от вкъщи. Беше самичка далеч повече време, отколкото би трябвало. Това е една от причините, заради които гледах все да си заета, с надеждата, че това ще държи самотата далеч от теб.
	— Липсва ли ти, че ти самият нямаш семейство?
	— Ти си семейството ми. Точно както и родителите ти, което пък ме прави много щастлив човек. И ето ни тук, четиримата, отново заедно.
	Кейт коленичи на мокрия пясък и положи цветята върху вълните. Гледа, докато пенестата вода се отдръпна, повличайки букетите със себе си. Изправи се, приближи се до професора и положи глава на рамото му.
	— Струва ми се, че четиримата сме доста забележително семейство, не мислиш ли?
	Той я прегърна през рамо, двамата се обърнаха и тръгнаха бавно по обратния път.
	— И представа си нямаш – отговори й той.
	 
	 
	 
	ШЕСТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ И МАРКО СЕ НАМИРАХА В ЮЖНАТА ЧАСТ НА ВИА ГИБЕЛИНА и вървяха към номер 70, адреса на Каза Буонароти. Домът някога се беше състоял от три сгради, купени от скулптора през 1508 г. и първоначално използвани, за да печели от наем. След смъртта си Микеланджело завещал къщите на племенника си Леонардо, който пък отворил галерия през 1612-а в памет на прачичо си.
	— Това е последната улица, на която трябва да бъдем – прошепна Марко, макар че около тях беше почти пусто. – А това е последната къща, в която трябва да влезем.
	— От пет дни ни следят и ни гонят. Мисля, че и двамата знаем какво искат. Обаче онова, което с теб не знаем, е кои са те. Не си ли поне малко любопитен?
	— Никак – тросна се той. – А ако им дадем каквото искат, може би тогава никога няма да ни притрябва да разбираме кои са.
	— И затова ли каза на приятелите си на какво сме се натъкнали? – запита тя. Прозвуча като обвинение, макар че нямаше такова, но не й се стори и грешно.
	— Не – отрече той, стреснат от тона й. – Никога не бих те предал. Въобще не беше каквото си мислиш.
	— Обаче ме предаде. Помолих те да не казваш на никого. Накарах те да ми обещаеш, че няма да казваш на никого. И тогава, без дори да са минали и два дни, се оказваме преследвани из улиците като някакви бегълци. Искам да знам кои са, а няма да го разбера, ако прекарвам времето си да се крия. И много ще ми помогне, ако знам на кого разказа, както и защо.
	Вече стояха от другата страна на улицата срещу дървените порти на Каза Буонароти.
	— Има още цял час, докато отворят – посочи Марко. – Може би ще е достатъчно, за да обясня.
	— Истината не би трябвало да отнеме толкова време – каза Кейт.
	Той си пое дълбоко дъх и се огледа и в двете посоки на тихата улица.
	— Това е един от онези моменти, в които ми се щеше да пуша.
	— Само че не пушиш – ядно изтъкна тя.
	— Едва ме приеха в стипендиантската програма – изрече той. – Сигурен съм, че основната причина да ме одобрят, е, че съм от Флоренция, а директорът е искал поне един студент от съответния град.
	— Ти си толкова добър, ако не и по-добър от всички останали в групата – посочи Кейт. – И не го казвам, за да те накарам да се чувстваш по-добре. То просто е факт.
	— Харесвам нашата работа – призна Марко. – Винаги съм я харесвал. Само дето на теб и на още някои от другите им се удава повече. За мен никога не е било така. Много от приятелите ми си имат свястна работа, някои дори вече са създали и семейства. И ме гледат как на моите години още се занимавам с учене, как изучавам творчеството на човек, починал преди векове, чието име им е писнало да чуват, и си мислят, че си губя времето.
	— И какво според тях е важно за теб?
	— Виж. Вкъщи никой не се гордее с мен. Татко почина, когато бях малък. Майка ми се омъжи повторно няколко години след това, а последният, когото новият й съпруг искаше да вижда всяка вечер, когато се прибираше, бях аз. Изнесох се веднага след като ми се удаде възможност и не виждам майка си често. Когато го правя, няма за какво толкова да си говорим. Сигурно съм единственият ерген в Италия, който на тази възраст не живее с майка си.
	Кейт се облегна на каменната стена и се загледа в дома на Микеланджело.
	— На колко от приятелите си каза? – запита накрая.
	— Ами в бара бяхме петима. Две вечери, след като с теб направихме откритието. Бяхме на дълга разходка, а после спряхме в едно открито заведение за няколко питиета.
	— И как въобще стана дума за това?
	— Както все става – отговори Марко. – Винаги се хващам. Всички други бяха със стабилна работа и гадже. Аз нямам и двете. Така че като ми дойде редът, ме питаха за следването ми, но с оня тон, дето толкова пъти преди съм го чувал.
	— И ти си изпял всичко, въпреки че ми обеща.
	— Бях горд с онова, което направихме – обясни той. – С онова, на което се натъкнахме. Исках да знаят, че не си прекарвам дните, забит в някоя класна стая, а че върша нещо значимо.
	— А те впечатлиха ли се?
	— Не толкова, колкото ми се искаше, но достатъчно, че да спрат да говорят за сватби и годежи и да ме изслушат, макар и само за няколко минути. Не съм им казал всичко, само най-основното.

 	— Тоест?
	— Че с теб сме се натъкнали на изгубена творба. Не съм им казал как я открихме и какво сме направили с нея, а само че сме намерили нещо, за чието съществуване досега е имало само догадки.
	— Каза ли им какво е? – настоя Кейт.
	Марко поклати глава.
	— Обаче приятелите ми са достатъчно умни да се сетят, че е нещо, свързано с Микеланджело. Все едно. Почерпиха, вдигнахме наздравица, отпразнувахме. И така приключи всичко.
	— Само че не за всички. Някой от приятелите ти трябва да е казал на някого, на когото му е пукало достатъчно, че да тръгне да ни издирва.
	— Тия, дето ни гонят, са опасни – отбеляза Марко. – Приятелите ми не познават такива хора. И аз не познавам такива всъщност. Изнервям се в близост до кухненски ножове. Иска ми се да не беше се случвало.
	— Не си знаел до какво ще доведе това – омекна Кейт. – Няма как някой от нас да е знаел.
	— Нямам предвид само, че съм говорил за това пред приятелите си – каза той. – Имам предвид всичко. Откриването и…
	— Това, че се запознахме?
	— Всъщност да – призна Марко. – Сега те моля да не си тръгваш. Дай ми шанс да ти обясня какво се опитвам да кажа.
	— Никъде не се каня да ходя.
	— Харесвам те – каза Марко. – Още от деня, в който влезе в класната стая. И как да не те харесам? Ти си красива, забавна, мила, умна, а от другите студенти разбрах, че дори си и богата. За такъв като мен е мечта да срещне жена като тебе.
	— Усещам, че идва едно „но“. Мога да го усетя – обади се Кейт.
	— Но в теб има и нещо, което ме плаши – продължи той. – Начинът, по който реагираш, когато сме в опасност. Не изглежда да те е страх. Аз се вцепенявам, когато ни преследват, но ти запазваш пълно спокойствие. Никога не съм бил такъв и това ме ужасява. Разбираш ли нещо от това, което се опитвам да ти кажа?
	— Всичко – отговори тя. – Съжалявам, че те забърках в това, но не съжалявам, че те срещнах и не съжалявам, че станахме приятели. И само защото не изглеждам уплашена, не значи, че не се страхувам.
	— Наистина ли?
	— Да. Би трябвало да съм луда да не се плаша от онова, което става около нас. И макар да съм импулсивна, не мисля, че е честно да ме смятат за луда.
	— Какво мислиш, че ще стане? – запита Марко.
	— Може би не трябва да ти казвам. Може да е по-добре да не знаеш какво си мисля.
	— Сега ясно ли ти е какво имам предвид? – въздъхна той и застана насред улицата с разперени ръце. – Това, което току-що каза, ме уплаши дори повече от онези мъже, дето ни преследват.
	— Няма да те лъжа, Марко – изрече Кейт. – Без значение колко добре може да се почувстваш.
	Той си пое дълбоко въздух и застана до нея.
	— Няма да те оставя да се бориш сама – заяви той. – Без значение колко ме е страх.
	— Не знам кой ни преследва – призна тя. – Но който и да е той, целта му е да сложи ръце върху откритието ни. Ако са искали да ни убият, вече щяха да са го направили. Трябва да ни заловят… по-скоро мен, а не теб.
	— Че защо пък теб?
	— Не знаят със сигурност дали си бил с мен, като направихме откритието – обясни му. – Може би си мислят, че не ти вярвам достатъчно, за да ти кажа къде съм го скрила.
	— Няма причина да мислят така – изтъкна той.
	— Нямат причина да не мислят така – отговори Кейт. – А след като си казал на приятелите си, че има някаква находка, но не си им споменал нито каква е, нито къде е, това само им дава повече причини да вярват, че аз държа ключа.
	— Но не можем просто да продължим да обикаляме от единия до другия край на града! Рано или късно ще ни заловят.
	Кейт го изгледа и му се усмихна.
	— Прав си – каза. – Още в началото трябваше да помисля за това. Толкова бях въодушевена от станалото, че вероятно не съм разсъждавала трезво. Обаче това е отговорът.
	— Отговор на какво? – запита Марко.
	— Ще ги оставим да ни хванат – обяви тя. – Тогава ще разберем срещу кого сме застанали.
	— Това въобще не е добра идея. Всъщност е една от най-лошите идеи, които някога съм чувал.
	— Но ти сам го каза. Не можем да продължим да бягаме.
	— Обаче това е твърде опасно. Само си мислим, че знаем какво целят. Ами ако грешим? Ами ако ни преследват по причини, които нямат нищо общо с онова, което открихме в оня коридор?
	— Например?
	— Че откъде да знам? – отчаяно изрече той. – Преди две седмици обикалях с колелото из града и се оглеждах за интересни неща из антикварните магазини. Единствените ми грижи бяха свързани с намирането на почасова работа, за да имам пари за кафе през учебната година.
	— Аз имам пари за кафе. – Кейт застана на улицата. – А точно зад ъгъла има бар. След няколко минути трябва да отвори.
	Марко се замисли над думите й.
	— Мога ли да си поръчам сладкиш с кафето?
	— И двамата ще си вземем – отговори тя.
	Той кимна и застана до нея.
	— Струва ли си това, което правим?
	— Ами кафенето е най-доброто в квартала, а сладкишите им са най-прекрасното нещо, което някога съм опитвала.
	— Струва ли си? – настоя той. – Да си рискуваме живота за творба, останала скрита в продължение на векове?
	— За теб бих казала, че по-скоро не, въобще не си струва.
	— А за теб по-различно ли е?
	— Да. И те моля да не ме караш да ти обяснявам защо, понеже още не мога да сглобя всичко. Просто знам, че не само трябва да го направя, а се налага да го направя.
	— Дори ако има вероятност да те убият ли? – запита Марко.
	— Да. Дори тогава.
	Пъхна ръката си под лакътя му и двамата тръгнаха към кафенето, като оставиха потъналата в сенките на късния следобед Каза Буонароти зад гърба си.
	 
	 
	 
	СЕДМА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ БЕШЕ СЛУШАЛА РАЗКАЗИ ЗА МИКЕЛАНДЖЕЛО още откакто проходи. Родителите й често се позоваваха на него, дали в разговор, или в историите, които й четяха всяка вечер – практика, продължена от професор Едуардс, след като загинаха. След като порасна и започна сама да чете за него, запомняше въпроси, които задаваше на Едуардс по време на вечеря, като знаеше, че той ще й даде поредица от намеци и следи, с които да открие сама отговора. С времето започна да мисли за Микеланджело като за талантлив, но ексцентричен член на семейството – чичо, за когото винаги се говореше, но никога не се появяваше. Постиженията му я удивляваха, обожаваше творчеството му, смееше се на скандалните му действия и изказвания и постоянно се стремеше да открие нови и интересни детайли от живота му във всяка книга или статия, които четеше.
	Сърцето й обаче беше спечелено от историята за снежния човек.
	Кейт беше на дванайсет, когато Едуардс й разказа за рядка снежна буря, разразила се във Флоренция на двайсети януари 1494 г. и приключила едно денонощие по-късно. Беше топъл и влажен летен следобед и двамата с професор Едуардс се разхождаха бавно из Сентръл Парк, дъвчейки току-що опечени бретцели, купени от уличен продавач.
	В онзи ден Микеланджело бил на седемнайсет и все още жалеел заради скорошната кончина на своя благодетел, приятел и близък до сърцето му човек – Лоренцо ди Медичи, наричан Великолепния. Флоренция била застинала заради снежната буря, големи преспи покривали всяка улица и покрив.
	В дома на бащата на Микеланджело на Виа Бентакорди дошъл вестител от двореца, изпратен от Пиеро ди Медичи, току-що заел мястото на Лоренцо. Микеланджело изслушал думите на вестителя, наметнал плътно пурпурно палто – подарък от Великолепния – и поел през навалелия сняг към двореца на Медичите.
	Четирийсет и пет минути по-късно стоял пред Пиеро, който бил едва двайсетгодишен, и бил помолен да излезе и да изгради снежна статуя на мъж в името на семейната чест. Микеланджело няколко минути тъжно и мълчаливо гледал Пиеро, кимнал и неохотно приел поръчката.
	— Пиеро защо го е накарал да направи нещо толкова тъпо? – озадачи се Кейт.
	— Изглежда тъпо само на пръв поглед – отговори Едуардс. – Просто в онези дни било обичайно да се наемат скулптори, за да правят снежни статуи. Почти по същия начин художниците били карани да рисуват плакати за безбройните процесии и турнири, които се състояли из страната.
	— Но защо е наел Микеланджело за това? – запита тя. – Тоест, не трябва да си гений, за да направиш снежен човек.
	— Имало редица причини, поради които Микеланджело нямал избор, освен да приеме предизвикателството – обясни Едуардс. – Първо, той бил семейният скулптор, което означавало, че трябва да направи онова, за което бил помолен. Освен това след смъртта на Лоренцо Микеланджело бил накаран да се изнесе от двореца и да се върне при баща си.
	— Че какво му е лошото на това? – зачуди се Кейт. – Той не обичал ли баща си?
	— Сигурен съм, че го е обичал. Но за него било по-добре да живее в двореца, което пък означавало, че трябвало да направи снежен човек, който да се хареса на новия му господар Пиеро.
	— И направил ли го е?
	— А ти как мислиш? – запита Едуардс и й се усмихна. Бузите й бяха зачервени, очите й горяха от любопитство.
	Удивяваше се на начина, по който се развиваше младият й ум. Кейт постоянно разпитваше, никога не се срамуваше да изрече на глас мнението си и – което беше рядкост за момиче на нейната възраст – не само че откликваше бързо на добрата история, но освен това нямаше търпение да се замисли и за скрит смисъл.
	Едуардс правеше всичко по силите си, за да подхранва интелектуалния й глад. Водеше я по музеи и в местната библиотека, където Кейт поглъщаше всичко – от комикси до романите за младата детективка Нанси Дрю. Обичаше историите и изкуството, така че той се постара великите шедьоври да подхранят тази част от нея, като съзнаваше, че така я запознава и с родителите й. Ето защо Кейт най-много обичаше историите за Микеланджело. Човекът, който бил известен като Божествения, беше най-пряката връзка между малкото момиче и родителите, които познаваше само по спомени.
	— Мисля, че е излязъл и е направил онова, което Пиеро е поискал – отговори Кейт.
	— И нещо повече. Статуята била толкова голяма и великолепна, че събрала хиляди граждани въпреки заледените улици. Освен това Пиеро бил толкова доволен, че не само поканил Микеланджело да се върне отново в двореца, ами му отредил и почетно място на вечерната трапеза на Медичите.
	— Колко време стояла статуята? – запита тя.
	— Дори и великият Микеланджело не може да попречи на пролетното топене – отвърна Едуардс. – Работата му скоро се разтопила и изчезнала. Тя е една от няколкото творби, които завършил, но нямаме тяхното изображение.
	Кейт повървя мълчаливо. Отдавна си беше изяла  бретцела, стъпваше леко по алеята. По моравата се излежаваха хора и се печаха на слънце, а около тях тичаха деца, стиснали здраво въженцата на хвърчилата си.
	— И тогава откъде знаем за това? – запита накрая.
	— Че е направил статуята ли?
	Тя кимна.
	— Дори не знаем дали наистина е валяло сняг. Тогава откъде можем да сме сигурни, че е направил снежна статуя?
	— Разгадай това, уважаема госпожице – подразни я Едуардс.
	Кейт покри лице с дясната си ръка.
	— Никак не ме бива в това.
	— Само засега. Но накрая ще успееш. С късмет и с умения. Но точно за това и сега ще успееш да се сетиш.
	— Само ако ми помогнеш.
	— Дефектен мраморен блок – започна той, без да крие усмивката си. – Дълг, който трябва да се плати. Работа, която трябва да бъде свършена. А времето не е твой приятел. Това какво ти говори?
	Кейт помисли за миг и кимна.
	— Голият мъж – каза.
	— Известен в някои среди като Давид – потвърди Едуардс.
	— Значи познах?
	— Не точно, но си доста близо.
	— Но какво общо има голият със снежния човек? – зачуди се тя.
	— И двамата са две страни на една и съща монета – поясни той. – И двете поръчки трябвало да бъдат завършени бързо по определени причини. И двете дошли във време, когато Микеланджело се нуждаел от средства, както през по-голямата част от живота си.
	— Над какво е работил, когато е правил снежния човек? – запита Кейт.
	— Статуя на Херкулес.
	— Виждала ли съм я?
	Едуардс поклати глава.
	— Не – каза. – Нито пък аз или който и да било друг от осемнайсети век насам. Когато статуята най-сетне била завършена, била продадена на мъж на име Алфонсо Строци, а години по-късно с нея се сдобил френският крал Франсоа I. Била държана в градините на Фонтенбло и стояла там до началото на осемнайсети век.
	— А после?
	— После изчезнала, почти като снежния човек, само дето в неговия случай изчезването се дължало на естествени причини.
	— Струва ми се, че е трудно да се отмъкне статуя – каза Кейт.
	— Ако е била открадната – отговори той. Тръгна към една пейка, а момичето побърза да го настигне.
	— Но ти каза, че е изчезнала – изтъкна тя. – Това не означава ли, че някой я е откраднал?
	Едуардс седна и погледна Кейт, която стоеше срещу него. Късното следобедно слънце се отразяваше в безкрайната поредица небостъргачи.
	— В повечето случаи би било така – съгласи се той. – Но не мисля, че с Херкулес е станало точно това.
	Кейт го погледна и се опита да вникне в думите му, а после кимна.
	— Микеланджело я е скрил – изрече въодушевено.
	— Ако не той, то някой, който работел за него – каза Едуардс и се приведе напред с длани на коленете. – И вероятно това не е бил единственият случай. Ако онова, което подозирам, се докаже, тогава поне четирийсет процента от творбите му са скрити на различни места из Европа. И не само аз мисля така. Родителите ти също го вярваха, а те са правили далеч повече изследвания по темата от мен.
	— Но защо би го направил? – зачуди се Кейт. – Защо ще си прави целия този труд да довърши нещо, ако след това ще го скрива?
	— Има редица причини – отговори той. – И всички са доста разумни, ако се погледнат по-внимателно.
	— Например?
	— Ами например може да е станало по повеля на семейство Медичи. Били са погълнати от идеята да властват, но знаели, че няма вечно да управляват града. Укриването на творбите на най-големия скулптор за времето си би помогнало никога да не им липсват средства, независимо колко несигурно може да стане положението им.
	— Мислиш ли, че Микеланджело би се съгласил на това?
	— Съмнявам се, че е имал думата – каза Едуардс. – Спомни си, че през по-голямата част от живота си работил за тях и им е бил лоялен, както е бил към всички останали. Така че в този случай не мисля, че би започнал да спори, особено след като му се плащало добре за работата.
	Кейт седна на пейката и се загледа в безоблачното небе, опънала крака пред себе си. Две катерички ровеха из тревата наблизо.
	— Той би ли скрил някои от работите си по същата причина като Медичите?
	— Много е възможно – отговори Едуардс. – Особено по времето, когато враждувал с тях или по-лошо, когато се криел от тях. На няколко пъти бил арестуван и държан в затвора от тях за нарушения, които днес биха изглеждали съвсем невинни. А ако е имало човек, който да е наясно с истинската стойност на произведенията му, то това е бил именно техният автор.
	— Открити ли са някои от работите му?
	— Излизат от време на време. Родителите ти откриха изгубена негова творба още в началото на кариерата си. Малка скулптура, направена от много младия Микеланджело. Дариха я на Флоренция.
	— А ти намерил ли си нещо?
	Едуардс поклати глава.
	— Бях наблизо няколко пъти или поне така си мислех, но накрая все се оказвах с празни ръце.
	— Мислиш ли, че някога ще намеря нещо негово? – запита тя.
	— Не мисля, Кейт. Знам го. Знам го с цялото си сърце и го знаех още откакто се роди.
	— И защо си толкова сигурен?
	— Защото ще станеш най-добра от всички нас – отговори той. – Ще те напътствам, ще се водиш и от указанията, оставени от родителите ти, но ще стигнеш по-далеч отколкото всеки от нас някога би се осмелил. Ето в какво вярвам.
	Кейт стана и тръгна към моравата с наведена глава и отпуснати ръце, изгубена в бурята на момичешките си мисли.
	 
	 
	 
	ОСМА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ И МАРКО ПРИСТЪПИХА ВЪВ ВХОДА НА ГАЛЕРИЯ „ВАЗАРИ“ и бързо спряха. Загледаха се в наклонения коридор с портрети в позлатени рамки, окачени по кремавите стени. Прозорците пропускаха светлината на късния следобед, а величието на помещението ги порази.
	— Мястото изглежда като замръзнало във времето – каза Кейт. – Изглежда така, както е бил още след построяването си.
	— Добавили са неколкостотин портрета и са го пребоядисвали шест пъти – каза Марко. – Освен това са сложили и охранителни камери. Но ако оставим това, в момента се намираме във Флоренция, каквато е била през 1564 г.
	Коридорът „Базари“ бил построен за пет месеца от архитекта Джорджо Вазари уж за сватбата на Франческо ди Медичи и Йохана Австрийска. Истинската му мисия обаче била да свързва Палацо Пити, където живеел великият херцог, с Палацо Векио, където работел, което пък му позволявало да ръководи града под един покрив. Каменният коридор е с дължина малко под километър и представлява висящ покрит мост, който започва от западния коридор на галерията и продължава към река Арно, следвайки течението й до Понте Векио. Там минава над магазините, пресича църквата „Санта Феличита“, подминава домовете и градините на фамилия Гуичардини, преди да приключи под арките на величествените градини „Боболи“.
	— Великият херцог сигурно е бил доста арогантен тип – отбеляза Марко, след като заслизаха бавно по стълбите на коридора, съпровождани от възрастен охранител, който вървеше на няколко крачки след тях.
	— И доста наплашен освен това.
	— Защо говориш така?
	— Понте Векио бил местният пазар за месо, когато Вазари започнал работа – обясни Марко. – Великият херцог го преместил и го заменил със златарските дюкяни, които са тук и до днес. Знаеш ли защо?
	— Защото не можел да понася миризмата на месото – каза Кейт. – Особено през летните месеци.
	— Е, това не ти ли се струва като действие на арогантен човек? – запита той.
	— Може пък да е бил чувствителен – отговори тя и спря, за да погледне една от седемстотинте картини, които висяха заедно с автопортретите на петстотин художници по цялото протежение на коридора. Галерията „Базари“ е била построена като място, от което да се наблюдава ежедневието на града без страх, че ще бъдеш забелязан. Малките прозорци едва се виждаха долу от улицата. В наши дни невъоръжен охранител обхожда галерията на всеки час, а дебели решетки блокират достъпа между отделните отсеци. И макар че охранителните камери ясно се виждат по цялото протежение, няма алармена система.
	— Човек би си помислил, че с всички тези ценни картини тук сигурността ще е на по-високо ниво – каза Кейт.
	— Истината е, че малко хора знаят колко са ценни картините, а това може би е най-сигурната охранителна система – отговори Марко.
	— Но все пак си е мишена. Ами онази кола, дето се взриви през 1993-а? И уби петима души? Станало е долу на улицата точно под този прозорец.
	— Това си беше трагедия – съгласи се Марко. – Обаче няма нищо общо с коридора. Няколко картини бяха повредени, а една или две – унищожени.
	— В някои от статиите, които съм чела, се твърдеше, че атаката дошла от местни терористи – каза Кейт. – Сигурно са целели да засегнат или музея, или коридора.
	— Ако смяташ мафията за местни терористи, значи статиите са били верни – отговори той. – Бомбата беше заложена, за да се покаже на полицията колко са недоволни от мерките, които бяха взети срещу тях. Колата беше паркирана тук, защото е близо до центъра на града, а не по друга причина.
	— Човек не би си помислил, че мафията може да се развихри в град като Флоренция – отбеляза младата жена. – Не знам защо, но тя и градът сякаш не се вписват в една картина.
	— Ако поживееш достатъчно дълго в Италия, ще видиш, че мафията е оставила отпечатъците си навсякъде. Тя е нашият първороден грях и може никога да не се освободим от прегръдката й.
	Завиха по втората част на коридора над Виа дела Нина, която свързва единия край на „Уфици“ с Палацо Векио – седалището на флорентинската управа още от тринайсети век.
	— Прозорците са твърде малки – отбеляза Кейт и хвърли поглед надолу към оживената улица. – Но и така онова, което ти трябва, се вижда достатъчно добре.
	Двамата с Марко слязоха по няколкото широки стъпала и се озоваха пред два големи прозореца – единствените подобни в цялата галерия, които предлагаха гледка към Арно и жилищните сгради от двете страни на реката.
	— Тези прозорци не са част от оригиналния дизайн – обясни възрастният охранител. – И ако ме питате, въобще не е трябвало да ги строят.
	— Защо са ги направили? – запита Кейт.
	— През 1938 г. Хитлер дошъл във Флоренция и решил, че трябва да държи реч от коридора – обясни Марко. – Дори и Мусолини не успял да го разубеди. Нямало какво друго да се направи, освен да се изградят тези прозорци и така да му позволят да достигне до хората долу. През онзи черен ден прозорците били отворени за пръв и единствен път – добави старият охранител с гордо изражение на лицето. – В замяна на жеста с прозорците нацистите взривили всички мостове във Флоренция освен онзи, който виждате оттук. Същия, който гледал и Хитлер, Понте Векио.
	Кейт и Марко повървяха мълчаливо. Стъпките им заглъхваха по застлания с килими под, а охранителят продължаваше бавно да ги следва.
	— Вървял е точно по същия път, по който вървим в момента – каза Кейт, загледана в белите каменни стъпала и богато орнаментирания килим, който ги покриваше. – Най-вероятно сам, погълнат от мислите си, притеснен или облекчен заради някоя своя работа.
	— Кой? Хитлер ли? – сепна се Марко.
	— Микеланджело. Сигурно е имал десетина различни причини да мине оттук, без да го е грижа кое време от деня е. И повечето причини са били свързани с работата му, няма съмнение. Но някои от разходките му тук не са били свързани с нея.
	— Например?
	— Бил е знаменитост или поне се е доближавал до този термин така, както го разбираме днес – обясни Кейт, която винаги с неохота описваше Микеланджело с човешки черти. – Сигурно за него е било трудно да обикаля улиците, без да привлича хорското внимание, и е рискувал да бъде спрян и разпитван за различни неща, на които може би не е бил в настроение да отговаря.
	— Малко като Мик Джагър – засмя се Марко.
	— Е, не е съвсем шантаво да се мисли за него по този начин. Бил е нещо като ренесансова рокзвезда.
	— Значи какво? Ако Микеланджело е Джагър, то Да Винчи какъв е? Един от „Бийтълс“ ли? – запита той.
	— Няма кой друг, освен Ринго, предполагам.
	— Този коридор вероятно е бил използван по различни причини – отбеляза Марко, загледан в една картина на Бернини. – Бродиш си из градските улици и дори не го забелязваш. Виждаш всичко, но си невидим за всички. По определен начин това е върховното ренесансово изобретение.
	— Ако се чувстваш така, значи трябва да вярваш, че някои от слуховете са истина – каза Кейт.
	— А пък аз съм сигурен, че ти вярваш на всички – отсече той.
	— Не на всички, но на повечето – да. Никога не съм вярвала, че силните на деня са държали тук затворници или са използвали мястото, за да се отърват от труповете на враговете си. Из града е имало достатъчно тайни места, които са можели да се използват за тази цел. Освен това този коридор не е бил построен като място за кръвопролития. Прекалено е елегантен, твърде величествен, за да бъде опетнен по този начин. Медичите са били методични хора – планирали са всяко движение, а всяко място е било оформено според специфичното му предназначение.
	— Точно така – съгласи се той, застанал точно срещу нея, опрял гръб в бялата каменна стена и скръстил ръце на гърдите си. – Целта на коридора „Базари“ е била да даде възможност на богатите и могъщите да обикалят града от единия до другия край, без да се тревожат, че ще бъдат видени. Не мисля, че е имало нещо по-зловещо от това.
	— Това е само едната страна – каза Кейт. – Имали са други планове за този коридор и са ги споделили едва с няколко човека.
	— Виж, и аз харесвам филмите на Оливър Стоун. Освен това съм първият, дето ще изслуша всяка приемлива теория на конспирацията, но никога няма да забравя факта, че това не е нищо друго освен теория.
	— Това е било повече от изложбена зала, повече от покрита улица – настоя Кейт, оглеждайки стените. – Това е било скривалище, дълъг коридор, който е едновременно сигурен и защитен от любопитни очи. Идеалното място.
	— Да се скрие какво?
	Тя се обърна към Марко.
	— Каквото е било най-ценно за Медичите – отговори. – Съкровището им. От нещата, които с теб сме чели, знаем, че големият страх на семейството бил да не изгубят натрупаното богатство – дали от това, че можело да попадне в ръцете на друг управник, или от възможността да паднат от власт. Не се различавали от кое да е друго богато семейство, било то в миналото или в наши дни. Логично е да са се стремили да се подсигурят в случай, че настъпят тежки времена за тях.
	— Значи мислиш, че са скрили парите си някъде в този коридор?
	— Може би – отвърна тя. – А може и да са скрили нещо, което са мислили, че ще е дори по-ценно от пари.
	— Ако не са пари, значи са само произведения на изкуството – каза Марко.
	— Но не кое да е произведение. Медичите е трябвало да бъдат напълно сигурни, че творбите, които според тях си струвало да бъдат укрити, ще са ценни не само по тяхно време, но и за бъдещите поколения. И доколкото знаели, творбите само на един човек отговаряли на това условие.
	— Искаш да вярваш, че това е бил Микеланджело – каза Марко. – Това може и да е истина, ако приемем, че някоя част от теорията ти е вярна. Но той не е бил единственият голям маестро, който е работил за вътрешния кръг на Медичите. Рафаело също бил част от тази вселена, както и Леонардо, а и още няколко. Защо точно Микеланджело? Защо не някой от останалите?
	— От една страна, заради връзката му с Лоренцо ди Медичи. Тази връзка се предала и върху другите членове на семейството и продължила с десетилетия. Помисли си, Марко. Каквито и вражди да са имали с него, дори и когато го затваряли или са го осъждали на порицание, постоянно се връщали към него и творчеството му. Защото знаели и вярвали в онова, в което вярвал тогавашният свят: че творбите му ще се запазят и с времето ще стават все по-ценни. И си струвало да бъдат скрити, независимо от цената или риска.
	— И какво те кара да си толкова убедена, че тук има скрита такава творба? – запита Марко.
	— Ако спреш и помислиш за минута-две, ще разбереш, че в това има смисъл.
	— Флоренция е град на тайните, Кейт. И тук има достатъчно места, които да ги пазят.
	Кейт, Марко и възрастният охранител стигнаха до единия от изходите близо до пещерата „Буонталенти“.
	— Да излезем оттук – предложи Марко и кимна за благодарност на охранителя.
	— Защо тук?
	— Защото Буонталенти е един от моите герои – отговори той. – За мен той е това, което е великият Микеланджело за теб.
	— Не знаех, че толкова се възхищаваш на пещерата – каза тя.
	— Не се възхищавам. Тоест, тя е невероятно произведение, но въобще не се доближава до най-големия му принос. Оставил ни е дар, който никой не би могъл да забрави. Такъв, който дори отдаден на конспирациите човек като теб би оценил.
	— Какъв? – запита Кейт и излезе от коридора навън под парещото флорентинско слънце.
	— Буонталенти е изобретил сладоледа – отговори Марко и се ухили съвсем по момчешки. – Я ми кажи има ли по-голям дар?
	 
	 
	 
	ДЕВЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС СЕДЕШЕ НА МЕКИЯ КОЖЕН СТОЛ И ДЪРЖЕШЕ чаша с кафе. Пламъците от огъня от дясната му страна предлагаха единствената светлина и топлина в семпло обзаведената стая. Гледаше към добре облечения мъж, който стоеше с гръб към огъня и с ръце в джобовете на костюма, който изглеждаше шит по поръчка.
	— Не бих се притеснявал много – каза той на мъжа. – Просто й трябва малко време. Ако й го дадем, няма да се боим от разочарования.
	Мъжът – висок и жилест, с гъста бяла коса, която стигаше до колосаната му бяла яка, с кобалтовосини очи, обвити от дима – бавно обърна глава и погледна Едуардс. Беше около шейсет и пет, но изглеждаше поне с десет години по-млад, с атлетично тяло и академично лице.
	— Те ще разберат къде е тя – каза той и гласът му прозвуча рязко. – Стига вече да не са разбрали. И ще знаят какво е тръгнала да търси дори преди тя самата да е разбрала.
	— Винаги е имало такава опасност – отвърна Едуардс и остави чашата с кафе на трикраката дървена маса. – И винаги от това сме се страхували.
	— Все още мисля, че щеше да е най-разумно да й бяхме казали всичко, което трябва да знае, преди да замине – продължи мъжът. – Още преди го казах.
	— Това е, защото не я познаваш като мен – възрази Едуардс. – Тя е подготвена за всички опасности, с които може да се сблъска. А и да не забравяме, че не сме я пуснали там сама. Държим я под око.
	— Никога не съм се съмнявал във възможностите й – каза мъжът. – Обаче познавам и способностите на враговете й. Не се налага да ти обяснявам докъде биха могли да стигнат „Безсмъртните“.
	— Наясно съм с рисковете – отговори Едуардс. – И тя ще ги разбере, когато часът настъпи. Но засега всичките ни притеснения са напразни. Тя може и нищо да не намери и да прекара времето си във Флоренция, отдадена на учението си.
	— Наистина ли вярваш, че случаят е такъв? – запита мъжът.
	— Не – призна Едуардс след кратко колебание. – Майка й и баща й бяха гениални в откриването на изгубени или откраднати съкровища.
	— Но колкото и велики да бяха, ти ги надмина – каза мъжът и почти си позволи да се усмихне. – Обществото „Витория“ доби повече власт и престиж под ръководството ти.
	— Може би – отвърна Едуардс и прие комплимента с леко кимване. – Но не сме като нея. Разчитаме на огромна мрежа от информатори и сътрудници. Местни хора на изкуството, застрахователни компании. А имаше време, когато печелехме предимство от грешките на съперниците ни.
	— И тя също трябва да действа по този начин – каза мъжът.
	— Така е. Но тя носи със себе си и онази допълнителна страна, която на нас ни липсва. Някакъв вътрешен радар, който всеки ловец на съкровища би искал да притежава.
	Мъжът се подсмихна.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Той си е там още откакто беше малка – обясни Едуардс, без да се старае да скрие гордостта си. Лицето му се оживи, жестовете му станаха по-драматични.
	— Ние можем с часове да размишляваме над записките на родителите й. А тя само с няколко насоки ще стигне до смислено заключение. – Усмихна се. – Обича разговорите за Микеланджело.
	— На какво отдаваш това?
	— За нея той е толкова истински, колкото съм и аз – каза Едуардс. – Никога не го е виждала като известния човек от учебниците. За нея той е много по-жив, много повече човек. Освен това е нишката, която би могла да я отведе до родителите й. Толкова много е чела за него, прекарала е много години в изучаване на творбите и методите му. Изучи всички записки на родителите си за документите му, възприе възгледите им и сама формулира свои собствени заключения.
	— Свои собствени? – повтори мъжът.
	— Нито родителите й, нито аз някога сме гледали отвъд твореца, за да видим човека – обясни Едуардс.
	— Изглеждаше ни много по-лесно да оставим творбата сама да говори за себе си. А Кейт просто му позволява да я разведе из творчеството си.
	— И това ще я отведе до откритие, което други не са успели да направят с десетилетия?
	— Нямам голям избор, освен да вярвам в това – каза Едуардс. – А като член на Общността най-разумно би било поне да признаеш същото.
	Мъжът отклони поглед и леко кимна.
	— Какво искаш да направя?
	— Бъди готов – нареди Едуардс. – Сега Кейт ще определи следващия ни ход. Като предполагаме, че няма да си тръгне оттам с празни ръце, трябва да сме готови да й помогнем.
	— А ти тук ли ще останеш?
	Професор Едуардс се изправи и се загледа към тлеещия огън.
	— Когато часът настъпи, ще съм във Флоренция. Двамата с Гарвана чакахме прекалено дълго, за да доведем докрай нещата между нас.
	 
	 
	 
	ДЕСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~

	 
	„БУКА МАРИО“ СЕ НАМИРА НАСРЕД ПИАЦА ОТАВИАНИ на една от най-тихите улици във Флоренция. Ресторантът се помещава в избите на Палацо Николини още от началото на 1886 г. и предлага местна кухня на нормални цени на студенти и туристи, както и на местните жители. Собствениците, симпатична съпружеска двойка, излязла сякаш из някоя ранна комедия със София Лорен и Марчело Мастрояни, са винаги първите, които поздравяват посетителите на своето светилище с хубаво вино и прекрасна храна. Топлите усмивки никога не слизат от лицата им. Прегръщат сърдечно клиентите си и полагат старание вечерта им да завърши щастливо.
	Това беше единият от трите подобни ресторанта, на които Марко беше завел Кейт скоро след пристигането й във Флоренция, защото разбираше, че освен всичко останало една млада жена далеч от дома си ще има нужда от няколко специални места, които да нарече свои. И „Бука Марио“ скоро се превърна в такова място за нея.
	Харесваше й това, че ресторантът изглеждаше сякаш заровен под двореца. Трите каменни стъпала надолу отвеждаха към вратата, от която се влизаше в големия салон с бързите сервитьори в бели сака и с клиентите в ежедневно облекло, с миризмата на домашна паста, сосове и прясно изпечено месо, които топлеха въздуха и изостряха апетита. Кейт често посещаваше ресторанта, обикновено избираше ъглова маса на десетина крачки от входа. Собствениците и персоналът я смятаха за редовен клиент, а тя се беше доверила на вкуса на любимата си келнерка Луиза и често й позволяваше да избере вместо нея храната.
	— Не може да говориш сериозно – настоя Марко. Седеше срещу нея, приведен напред, стиснал в ръка дебела филия тоскански хляб. – Нали си даваш сметка, че ако ни хванат, ще ни арестуват? А ти дори рискуваш да те депортират. Може би трябва да помислиш за всичко това, преди да решиш да продължиш.
	— Ако не искаш, може и да не участваш – отвърна Кейт, без да се трогва от гнева му. – Това е нещо, което трябва да направя. И все едно дали ще съм сама, или с теб, ще се заема.
	Той надигна чашата си с червено вино и пое дълга и бавна глътка. Погледна купата си с ригатони и печена наденица със сос от пресни домати и босилек и поклати глава.
	— Защо си толкова сигурна, че там има нещо?
	— Вътрешно чувство е, не е нещо, което мога да обясня – отговори тя. – Но единственият начин да се уверя, че там няма нищо, е да проверя сама.
	— Но там не допускат никого – напомни Марко и сниши гласа си, когато двойка американци на средна възраст седнаха на масата от лявата им страна. – Сигурен съм, че са имали причина да въведат това правило.
	— Ако има нещо скрито, то е именно там – настоя Кейт и погледна към жената от дясната си страна.
	— Но това е малко място с ограничен достъп и е точно до входа на „Уфици“ освен това е в пълния обсег на две охранителни камери. Има бариера и жълта лента. Ако пристъпим отвъд тях, няма как да не ни забележат.
	— Това място от галерията „Базари“ никога не е било отваряно за посетители – каза Кейт. – Нито сега, нито по времето на Медичите. Проверих оригиналните планове на коридора – онези, които имаме в университета, и онова, което успях да намеря в интернет. Към триста метра е, завива покрай „Уфици“ и свършва в северния край на Понте Векио. Това е едно от малкото места в града, недокоснати от съвременността. Само заради това си струва да се разходи човек из него, независимо от рисковете.
	Марко остави вилицата си до чинията и се наведе към Кейт. „Бука Марио“ вече беше пълен с клиенти и малък отряд сервитьори – млади и стари – сновяха покрай тях, понесли чинии с паста, разядки и пълни с хляб кошници. Завиваха покрай столовете и отнасяха отрупани с празни чинии подноси. Клиентите на повечето маси бяха шумни и весели, но някои говореха тихо и спокойно, доволни да се хранят и да пият вино точно тук.
	— Да речем, че по някакво чудо наистина откриеш нещо – каза той на Кейт. – И тогава какво ще стане? Откритието само по себе си достатъчно ли ще е? Или ще трябва да предприемеш по-нататъшни действия?
	— Зависи какво ще намеря – отговори тя.
	— Какво искаш наистина, Кейт? – запита той. – Имам предвид, защо всъщност дойде във Флоренция?
	— Нямам някакви злокобни мотиви, Марко. Тук съм, за да уча, също като теб.
	— Доста е вероятно вече да знаеш всичко, каквото може да се знае за Микеланджело – изтъкна Марко. – А малкото, което може би не знаеш, няма как да го научиш нито от лекциите в университета, нито от книгите, които са ни дадени за четене. Така че сигурно в дневния ти ред има и нещо повече. Но ще те разбера, ако не искаш да го споделиш с мен. Познаваме се отскоро, а има достатъчно неща, които не знаеш за мен. Но ако ще искаш да поема голям риск и да се присъединя към опита ти да се промъкнеш в затворена част от галерията „Базари“, ще трябва да науча малко повече от това, което знам сега.
	Кейт се облегна и огледа препълнения ресторант. Разбираше причините за объркването на Марко, както и притеснението му за промъкването навътре в галерията. На негово място и тя щеше да се чувства по същия начин. Но най-много й се искаше да му даде задоволителен отговор, който да уталожи съмненията му. Проблемът беше, че всъщност нямаше отговор или поне не и смислен такъв. В момента действаше по инстинкт.
	— Предполагам, че любопитството не е достатъчно? – запита тя.
	— Боя се, че не – отговори Марко. – Не и когато включва нещо толкова важно.
	— Прав си. – Кейт се отдръпна назад, за да позволи на един млад келнер да вдигне празните чинии от масата им. – Това е твърде голям риск за тебе. Ако ни заловят, може да си навлечеш неприятности. Може дори да те изхвърлят от програмата, а на мен не ми се ще да видя това, особено след всичките усилия, които си положил, за да те приемат.
	— Но това ще стане и с теб – посочи той. – А аз знам, че за теб програмата е толкова важна, колкото и за мен.
	— Значи е най-добре да направя така, че да не ме хванат.
	— Но защо въобще го правиш? Наистина ли си струва вмъкването ти там?
	— Да – отговори Кейт. – Струва си.
	Марко се загледа в масата. Заигра се е малката бяла захарница. Кейт го привличаше още от началото на програмата. Спомни си колко лесно се беше ориентирала в онзи първи ден, когато всичко изглеждаше лавина от правила и формуляри, размесени е инструкции за работа по време на лекции, твърде объркани, за да бъдат записани, още по-малко запомнени. Тя се държеше спокойно и уверено и даваше вид, че сама й е много по-добре, отколкото в компанията на непознати. Кейт не се притесняваше да бъде център на вниманието, но го правеше така, че другите да се заинтригуват от нея. И все пак под топлината и чара, които излъчваше, Марко долавяше копнеж към изследване и разработване на границите на неизследвани територии, а тези черти от характера й едновременно го привличаха и ужасяваха.
	— Понякога ме плашиш – прошепна той.
	— Не съм го искала.
	— Знам. И вината е повече в мен, отколкото в теб. Не мога да го обясня, наистина. Може би онова, което чувствам, е повече завист, отколкото страх. Ти пренебрегваш всеки риск, който може да се появи на пътя ти, и нямаш нищо против да позволиш на сърцето си да начертае курса ти. В този смисъл ти си много повече италианка от мен.
	— Винаги пресмятам рисковете на всичко, каквото върша – каза Кейт. – Би било глупаво да не го правя. Но понякога най-големият риск е да не се възползваш от случая.
	— Ще се разочароваш ли от мен, ако не се опитам да се промъкна в коридора с теб? – запита Марко.
	— Разбира се, че не – отговори тя.
	— Но няма да имаш против, ако дойда с теб?
	— Винаги е най-добре да си с компания.
	— Това може да се окаже едно от онези решения, за които ще съжалявам цял живот – въздъхна Марко.
	— А може и да е такова, че да промени завинаги живота ти – каза Кейт. – Може и просто да се окаже не повече от авантюра и за двама ни. Но вероятността да се окаже нещо различно, си струва риска.
	— Кога планираш да го направиш? – запита той.
	— В събота, трийсет минути преди обяд.
	— И защо тогава?
	— Защото тогава ще има най-много хора – обясни тя. – Особено в района до затворения коридор. Пазачите пред „Уфици“ ще са затрупани от работа да следят различните туристически групи, които постоянно влизат и излизат. Това е най-добрата възможност да се вмъкнем, без да ни забележат.
	— А как ще излезем?
	— Ще останем вътре, докато тълпите започнат да се връщат след обяда – отговори тя. – Излизаме от страната на Палацо Векио и се присъединяваме към някоя от влизащите или излизащите групи.
	— Още преди да седнеш тук, знаеше, че ще дойда е теб. – Марко се усмихна.
	Кейт отвърна на усмивката му.
	— А защо си толкова сигурна, че в затворената част на коридора няма охранителни камери? – запита той.
	Тя престана да се усмихва и смръщи чело. Наведе се по-близо до него и сниши глас:
	— Не се паникьосвай, става ли?
	— Това означава, че ти не знаеш дали там няма камери – изрече той. – Dio mio, Кейт, никога няма да живея достатъчно дълго, за да разбера човек като теб.
	— Няма причина в онази част на коридора да има охранителни камери – каза тя. – Затворен е още когато Микеланджело е бил жив. Има хора, които цял живот са живели в този град и дори не знаят за съществуването му. Скрит е на сигурно място пред погледа на всички. Що се отнася до пазачите, онази част от коридора може да е напълно невидима.
	— Ако това е истина – не че оспорвам думите ти – побърза да каже Марко, – тогава е съвсем вероятно онази част да не е била така добре поддържана както целия коридор. Може екипите по поддръжка да са ползвали мястото за склад.
	— Има само един начин да го разберем със сигурност – отговори Кейт. – Трябва да влезем там и да се уверим сами.
	Жена на средна възраст в лека синя лятна рокля, спускаща се по тяло, което все още изглеждаше достатъчно добре, за да привлича погледи, застана до масата им, стиснала кутия с бишкоти в ръката си.
	— Тези са за вас – каза тя и постави кутията от страната на Кейт. – За да им се насладите късно вечерта, докато учите.
	— Grazie, signora – благодари Кейт и се загледа в топлите очи на жената, в тъмната й коса.
	— Per niente* – отговори жената с лека усмивка и бързо се оттегли към съседната ъглова маса, за да си поговори с възрастна двойка.
	[* За нищо (ит.). – Б.пр.]
	— Ще ми е трудно някой ден да напусна града – въздъхна Кейт. – Вече имам чувството, че мога да живея тук до края на живота си.
	— Така е с повечето американци – каза Марко. – И с някои флорентинци е така, предполагам,
	— Но не и с теб. Защо, Марко?
	— Харесвам италианския начин на живот. Здравите семейни връзки, способността да подхранваме душите си, както правим и с портфейлите си. Ето така всички трябва да гледаме на живота. Щеше да има далеч по-малко войни, ако беше така, това е сигурно.
	— Но ти виждаш и отрицателни страни в този начин на живот – изтъкна тя.
	— Да. Не са отрицателни за всички, но за мен са ограничение.
	— Как така?
	— Ами например в Америка се предполага, че човек може да постигне всичко, което си е наумил, и ви учат на това от люлката до гроба. И вие прегръщате тази идея със сърцата си, все едно дали е истинска, или е заблуда, без значение колко богат или беден е човекът. В моята страна не е така.
	— Не вярваш ли, че можеш да сбъднеш мечтите си? – запита тя. — Какво те спира?
	— Разбира се, че вярвам, че мога да постигна онова, което съм започнал – каза той. Но подобно на много италианци на моята възраст подхождам към мечтите си по-реалистично. Може би тук в Италия се научаваме отрано да не се целим твърде нависоко. Учат ни да имаме по-простички мечти. А за много хора това е достатъчно.
	— Но не и за теб.
	Марко кимна.
	— В много отношения съм много повече американец от теб, може би защото съм гледал далеч повече телевизия. А може и да съм го прихванал, след като живея в град с толкова много американски туристи. Изглежда, че искам повече от онова, което искат италианските ми приятели и тук не говоря само за пари. Искам много от нещата, които за успелите американци са втора природа и които по някаква причина са непостижими за повечето италианци. Дори не съм сигурен, че ще мога да ти посоча конкретен пример, които да ти помогне да разбереш какво имам предвид. Просто знам, че разликите са тук и за мнозина от нас са съвсем реални.
	— Искаш ли някой ден да идеш да живееш в Америка? – запита Кейт.
	— Мечтая като американец – отговори той. – Би било хубаво да опитам да живея като такъв.
	— Звучи, сякаш трябва да си сменим местата – каза тя. – Така и двамата можем да се окажем по-щастливи.
	— На теб изглежда ти харесва тук. Още от първия ден, когато пристигна, се вписа напълно.
	— Професор Едуардс – мъжът, който ме отгледа, след като родителите ми загинаха – все повтаря, че не съм от моето поколение. Че съм едно от онези деца, които предпочитат миналото пред бъдещето. А ако от нещо не можеш да избягаш във Флоренция, то е именно миналото.
	— Което обяснява увлечението ти по всичко, свързано с Микеланджело – каза Марко.
	— Отчасти.
	— И това изяснява защо си толкова решена да се вмъкнеш в онзи затворен участък от коридора – продължи той.
	— Да. И е успокояващо да знам, че няма да съм сама. Ще бъда заедно с приятел.
	— Уплашен приятел, със сигурност, но все пак приятел – съгласи се Марко. – И който дори ще те черпи обяд.
	— Не помня да съм се съгласявала на това – каза тя с престорен гняв. – Мислех, че всеки ще си плаща сам.
	— Тук в Италия казваме „а ла романа“, когато всеки сам си покрива сметката – услужливо обясни той.
	— Добре тогава. „А ла романа“ ми звучи като добър план.
	— Щеше да е добър план, но само ако бяхме в Рим – каза Марко и махна на минаващия сервитьор. – Само че сме във Флоренция и днес настоявам да почерпя.
	— От теб ще стане страхотен американец, Марко. Въобще не се съмнявам в това.
	 
	 
	 
	ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ГАРВАНА ВЛЕЗЕ С УВЕРЕНА СТЪПКА В ДУОМОТО, със сведена глава и със скръстени зад гърба ръце. Съпровождаха го двама мъже, които бяха с поне десетина години по-млади и няколко сантиметра по-високи, облечени в твърде обикновено облекло, за да съответства на педантичния им водач. Гарвана се обърна към величествения олтар насред катедралата, около който светлината, проникваща през украсените прозорци, падаше като оголени мечове – плътните лъчи на предобедното слънце отскачаха от мрамора и дялания камък.
	— Тук се е творила история, приятели – каза Гарвана. Говореше с тих, но твърд глас, без да обръща внимание на тълпите туристи и гидовете, които сновяха около тях. – Именно тук планът за убийството на младия Джулиано ди Медичи е бил доведен докрай. Точно на това място – продължи той и посочи – Джулиано бил убит от Франческо Пази, който по онова време бил банкер на папата. Било двайсет и първи април 1487-а. Църквата била два пъти по-пълна, отколкото е днес.
	— Убийството е станало пред свидетели? – запита мускулестият мъж от лявата страна на Гарвана. Старателно обръснатата му глава беше като восъчно огледало за горящите наоколо свещи. – В такъв случай се съмнявам, че убиецът е стигнал далеч.
	Гарвана се отдръпна от олтара, наклони леко глава и изгледа мъжа.
	— Бягството не е било част от плана му – обясни. – Искал Медичите да знаят, искал всички да знаят, че именно той е имал смелостта да забие двайсет и един пъти камата си в тялото на един от най-могъщите мъже на света. Има някои действия, които си струват живота. Колкото по-рано усвоиш този урок, Пиеро, толкова по-добре ще можеш да служиш на каузата ни.
	— Не виждам как смъртта ми би допринесла за каузата – възпротиви се Пиеро.
	— А аз виждам – отговори Гарвана. – Но това е разговор за друг ден. Засега искам да ми разкажеш какво си научил за най-любопитната студентка в града.
	— Дотук не е направила нищо необичайно – отзова се пълният мъж от другата му страна. – Държи се нормално като за млада жена с нейните финансови средства, имам предвид.
	— Интересно ми е да разбера, Дженаро, дали двамата с теб имаме едно и също определение за „нормално“ – каза Гарвана.
	— Ами първоначално се погрижи за най-основното – обясни Дженаро. – Намери си апартамент с една спалня на втория етаж в добре поддържана сграда точно зад ъгъла след Каза Буонароти. Прозорецът на дневната гледа към тихата улица. Записа се навреме за лекциите и си купи учебници втора ръка от университетската книжарница. Води стриктен дневен режим: започва деня си точно при изгрев, като или тича по улиците, или покрай Арно. До университета ходи пеш, спира в кафенето да изпие набързо едно кафе и да си вземе бутилка с вода, която носи в раницата си. Сприятелила се е с много от продавачите в квартала си и понякога подхваща кратък разговор. Различава се от повечето други чуждестранни студенти не само по дисциплината, която е избрала да следва, но и в цялостното си отношение към университета.
	— Тоест? – запита Гарвана.
	— Още от началото тя си беше като у дома там – включи се в разговора Пиеро. – Не й трябваше време да се приспособи или да промени навиците си. Помага й и това, че говори италиански свободно. Освен това няколко пъти е идвала тук и преди, така че градът не й е чужд. Всеки ден се храни навън – сандвич или салата за обяд, най-често край грозния Нептун или на площад „Санта Кроче“. Вечеря предимно в някой от трите ресторанта, на които е станала редовна посетителка. Купува и чете два вестника на ден – „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и „Ю Ес Ей Тудей“ – и рядко е без книга в ръката. Обича да разглежда витрини и си купува тетрадки близо до хотел „Екселсиор“.
	— Ами приятели?
	— Има един младеж – отговори Дженаро. – Неин състудент, Марко Скударти. Изглежда са се запознали още от началото на лекциите и прекарват доста време заедно. Ако въобще е с компания, тя включва и него.
	— За него какво знаете?
	— Има чисто досие и няма по-ранни връзки нито с момичето, нито с някой друг от семейството й – отвърна Пиеро. – Баща му е починал, докато той бил едва ли не в пелени, а майка му се омъжила повторно след няколко години, но момчето прекарва в дома си колкото е възможно по-малко време. Не съм сигурен защо, но подозирам, че не са близки с втория си баща.
	— Какво е финансовото му положение? – запита Гарвана.
	— Не е богат откъдето и да го погледнеш – отговори Дженаро. – Има сметка в една от местните банки и на всеки две седмици тегли малки суми оттам. Изглежда, че преди години на негово име е създаден малък попечителски фонд, вероятно от баща му или от друг роднина, починал отдавна. Все едно, достатъчно му е, за да има средства за храна, дрехи и книги, докато завърши следването си.
	— Има ли романтична връзка между него и младата дама?
	— Само приятели са – увери го Дженаро. – Доколкото мога да преценя поне. Заедно ходят по музеите. И ден не минава, без да посетят поне един, и понякога прекарват там с часове.
	— Можеш ли да стигнеш до него?
	— Семейството му е с чисто минало, без криминални прояви – обади се Пиеро. – В миналото е имало няколко правни спора, но нищо по-сериозно от недоразумения с хазяи. Ако подходим към него с правилната оферта, може и да ни изслуша.
	Гарвана обърна гръб на Дженаро и Пиеро и бавно тръгна към изхода в задната част на Дуомото, със сведена глава и с ръце, небрежно пъхнати в джобовете на майсторски ушитите му сиви панталони. Дженаро и Пиеро изчакаха няколко секунди, след което го последваха.
	— Държите ли и двамата под око? – запита ги той.
	— Да – потвърди Дженаро. – Никой от двамата не прави и крачка, без да знаем, все едно дали отиват да си купят сладолед, или до библиотеката. Нашите хора ги следят неотлъчно.
	— С изключение на онзи ден – допълни Пиеро. – Няколко часа. Вмъкнаха се в помещение в „Уфици“, където не успяхме да влезем.
	— Това не е проблем – побърза да каже Дженаро в опит да успокои ситуацията, преди да е станала взривоопасна. – Пуснаха само тях – частна обиколка, уредена за тях от университета. Освен охранителя, който ги съпровождаше, бяха сами. Там нямаше никой, с когото дамата да влезе в контакт, нито пък имаше нещо, което да успее да вземе.
	Гарвана се обърна и изгледа двамата мъже. Погледът му беше твърд като камък.
	— Някой от вас бил ли е в галерия „Базари“? – запита той.
	И двамата поклатиха глави.
	— Следователно не знаете кой още може да е бил там и какво може да е имало в коридора, което тя би могла да вземе – продължи той.
	— Така е – измърмори Дженаро.
	— Кога е било посещението?
	— Преди три дни – отговори Пиеро. – Влязоха през предния вход и вървяха до изхода, също като всеки друг, който е имал късмет да получи обиколка из коридора. Единственият друг човек с тях беше възрастният пазач, който ги съпроводи до изхода.
	— Оттогава ходили ли са някъде около „Уфици“ или Палацо Векио? – запита Гарвана.
	— Не – отрече Пиеро. – Оттогава прекарват времето си в библиотеката, а после вечерят. Накрая обикновено ядат сладолед и бавно се разхождат до апартамента й.
	— Ами момчето? Той качва ли се в апартамента й?
	— Никога – отговори Дженаро. – Вземат си довиждане на вратата. Може би е стеснителен или пък не се интересува от момичета, а може и просто да очаква точния момент. Но в приятелството им не се забелязва романтика.
	— Което го превръща в примамка, чрез която да се доберем до нея – заключи Гарвана. – Тя ще направи ход, а той ще бъде този, който доброволно или не ще ни покаже пътя.
	— Какъв ход? – запита Пиеро. – Може да ни помогне в работата ако имаме някаква представа какво се предполага, че търси тя.
	— Бих могъл да споделя мислите си с вас – рече Гарвана. – Само че това ще изгуби и моето, и вашето време. Краткият отговор е, че нямам представа какво търси. Само че и за миг не мога да повярвам, че е тук единствено от академичен интерес. Тя е ловец на съкровища. В кръвта й е.
	— Ние ли сме единствените, които я следим? – запита Пиеро.
	— Засега. И трябва да си остане така, докато не направят откритието. Ако това стане, слухът бързо ще се разпространи и тогава тя ще привлече вниманието и на други.
	— Какво ще стане тогава? – зададе въпроса Пиеро.
	— Един от нас ще умре – отговори Гарвана равнодушно. – И съдбата ни ще се изпълни.
	Хвърли поглед към олтара, след което кимна на двамата мъже, стоящи до него, обърна се и с тихи стъпки излезе от препълнения Дуомо.
	 
	 
	 
	ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ СТОЕШЕ НАСРЕД ДРОГЕРИЯТА „Санта Мария Новела“ – най-старата билкова аптека от вида си в света. Бившият манастир някога е бил медицинският център на ренесансова Флоренция, в който монасите доминиканци вършели чудеса сред разцъфтелите стени на билковите си градини, търсейки начини да лекуват болестите и на богатите, и на бедните. Разполагаха с чайове за раздразнени стомаси; хранителни добавки от дяволски нокът със смес от въглен и копър, които гарантирано успокояваха спазмите и лекуваха мускулни болки; плодови смеси с минерали и витамини, които обещаваха да подсилят слабите и уморени тела; ароматни масла за масаж и освежаване на застаряващата кожа. Сред най-редовните посетители на монасите някога са били Данте, Да Винчи, Рафаело и Микеланджело.
	— Страдал е от запек, знаеш – каза Кейт. – Постоянно се оплаквал на всеки, който би го изслушал. Вероятно за това е говорел повече, отколкото за която и да е от творбите си.
	— Как въобще си разбрала това? – удиви се Марко.
	— Пише го в много книги и статии – обясни тя, докато оглеждаше лавица с пудра за баня и парфюми. – Освен това има логика това да е било проблем за него и за всеки друг жител на Флоренция от онова време поради ограничената им диета. Спомни си, че чак когато изследователите се завърнали от Америка, италианците се запознали с доматите, портокалите и грейпфрутите.
	— И тогава настъпил Ренесансът не само за творците, но и за монасите, които обслужвали това място – допълни Марко.
	— Местните пазаруват ли оттук, или е основно туристическа дестинация? – запита Кейт. Погледна през облицованото с мрамор помещение към момичето в баскетболна фланелка и къси панталони, което стоеше с безразлично изражение до елегантно облечена и дълбоко замислена по-възрастна жена.
	— Всички още си пазаруваме оттук, когато можем да си го позволим – отговори Марко. – Само че сме се научили да си сверяваме часовниците спрямо по-рехавия туристически трафик, което най-често е към края на деня. Майка ми обича да идва тук да си купува подправки за готвене и органичен зехтин за салата, а аз трябва да призная дълбоката си привързаност към домашната лешникова паста, която продават тук. Най- хубавата на света е.
	— Ами да си купим тогава – предложи Кейт.
	— И освен това ще е непростим грях, ако излезете оттук, без да си купите бурканче от техния крем за ръце – обади се зад тях мъжки глас. – Младата и деликатна кожа го заслужава.
	Кейт се обърна и видя безупречно облечен мъж, с гъста кестенява коса, сресана назад, за да открива очите и челото му. На устните му беше изписана лека усмивка, а от острия му поглед по гърба й пропълзяха тръпки. Никога не беше виждала този човек, но някак не се зарадва на присъствието му.
	— Доволна съм и от сапун „Айвъри“ – каза тя.
	— Винаги си струва човек да угоди на прищевките си – отговори мъжът, без да сваля леката усмивка от устните си, като продължи да я пронизва с кобалтовосините си очи. – Тази теория съм я възприел от много години.
	— Не всички прищевки са с етикетчета за цена. Някои въобще нямат цена.
	— Добре казано – съгласи се непознатият и леко кимна. – В такъв случай ще ми позволите ли да ви предложа крема за ръце като подарък?
	Кейт бързо огледа дрогерията. Опашките пред двете каси бяха дълги и извити, а тълпите около тях оредяваха. Мъжът беше от лявата й страна, срещу Марко, който се беше облегнал на тезгяха, мълчалив и бдителен.
	— Не – решително отказа тя. Лицето й почервеня от гнева, породен от подозрението. – Не си падам по изненади или подаръци, правени ми от непознати.
	— Вие сте студентка тук, нали? – запита мъжът. – И вашият кавалер също, предполагам.
	— Това си е наша работа – отсече тя.
	— Имате буен нрав – изрече мъжът и се усмихна по-широко, от което придоби още по-зловещ вид. – По това доста приличате на майка си.
	Кейт замръзна, когато човекът спомена майка й. Не беше свикнала да слуша да говорят за нея, още по-малко пък непознати, чието присъствие я изнервяше. Задържа дъха си и опита да остане спокойна, но се оказа победена от тъгата, примесена с гняв. Усети как я избива студена пот и изпита желание да се разплаче.
	— Кой сте вие? – запита тихо, но решително през стиснати зъби.
	— Ако се представя като стар семеен приятел, няма да е справедливо и към двама ни – бавно и сериозно отговори мъжът. – Предпочитам да мисля за себе си като за нещо повече от това. Навремето имах честта да съм едновременно студент и протеже на родителите ви. Всичко, което знам за изкуството и историята му, съм го научил от тях и от работата им. Няма ден, в който да не си припомням уроците им.
	— С какво се занимавате?
	— С онова, което винаги съм искал. На което съм научен. Достатъчно е да кажа, че с вас споделям същата страст към произведенията на изкуството, които се смятат за изгубени или откраднати.
	— Аз съм само студентка – заяви Кейт.
	— Засега – отговори мъжът. – Но вкусът към приключението си е там, дори и още да не сте му се поддали. Ще дойде време, когато ще впрегнете в употреба всичко, което сте научили. И когато това време настъпи, ви моля да си спомните, че мога да ви бъда от голяма помощ.
	— Разполагам с цялата помощ, която ми е нужна. – Хвърли бърз поглед към Марко. – Но все пак ви благодаря.
	Мъжът се обърна и кимна на Марко:
	— Сигурен съм, че вашият приятел е с добри намерения, но се съмнявам дали е талантлив като вас. Не искам никого да засегна, разбира се.
	— Не се притеснявайте – отвърна младият мъж. – Съгласен съм с вас.
	— Познавам го и му вярвам – заяви Кейт. – И само това има значение. Но дори и да ми потрябва нечия помощ, няма да се обърна към вас.
	Мъжът се усмихна и пристъпи по-близо към нея. Гласовете и стъпките на купувачите отекваха в дрогерията, въздухът беше наситен с миризмата на спрейове, сапуни и билки.
	— Помислете малко над днешния ни разговор – каза непознатият. – Не го пренебрегвайте. Моля го просто от учтивост, като човек, който дължи всичко онова, което е постигнал, на родителите ви.
	— И една дума няма да забравя – зарече се Кейт.
	Мъжът кимна, леко се поклони и се отправи с превзета походка към изхода на дрогерията. Флорентинското слънце се процеждаше през отворените стари манастирски порти.
	— Може би трябва да преосмисля кариерата си, ако по приятеля ти може да се съди за хората, които се вихрят в областта на историята на изкуството – каза Марко.
	— Не ми е приятел – отрече Кейт.
	— Изглеждаше, че той знае доста за теб и още повече за родителите ти.
	— Никога досега не съм го виждала. Обаче съм сигурна, че пак ще се срещнем.
	— Мислиш ли, че ни е следил? – запита Марко, без да крие притеснението си.
	— Не съм сигурна. Може да не е нищо повече от съвпадение. Тоест, нямаме навик да посещаваме потайни и скришни места, че да се налага някой да ни проследява. Във Флоренция има две групи, които лесно се забелязват – студенти и туристи, а в моя случай отговарям и на двата профила.
	— Ще ми бъде по-леко да повярвам, че той просто се е приближил и е провел непринуден разговор с теб – каза Марко. – Само че го чу какво каза и ми се струва, че си съвсем наясно какво имаше предвид.
	— Хвана ме неподготвена, което без съмнение беше и намерението му. Следващия път, когато го срещна, ще съм по-добре подготвена.
	— Подготвена за какво?
	Кейт пъхна ръка под лакътя му и го избута към лосионите, подредени на лявата стена.
	— Това е нещо, което ще трябва да разбера – отговори тя. – Но засега защо не проверим за оня крем за ръце, за който говореше мъжът? Нека видим колко откровен е бил за това.
	— Целият съм кълбо от нерви. Никога преди не съм бил така. Не и преди да те срещна.
	— Чай от немска лайка трябва да помогне – каза Кейт, като го поведе по застлания с плочки под. – Ще вземем една кутия на излизане. Ако изключим „Фернет Бранка“, това е най-доброто за стомаха ти. Довери ми се.
	— Мразя чай. Италианец съм, нали помниш?
	— Довери ми се – повтори Кейт с малко по-решителен тон и стисна по-здраво ръката му. – Само това се иска от теб.
	 
	 
	 
	ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ПРОФЕСОР РИЧАРД ДИЛЪН ЕДУАРДС СЕДНА И СЕ ЗАГЛЕДА към празното бейзболно игрище. Слънцето топлеше лицето и ръцете му, а между краката му имаше голям плик с необелени фъстъци. Беше се настанил на скамейките на предния ред до първата база в спокойния промеждутък между тренировките и началото на играта, когато игрището беше тихо и спокойно като празна църква.
	Едуардс обичаше едновременно и бейзбола, и игрищата на висшата и нисшата лига, като ги поставяше на същия пиедестал, който пазеше за музеите и художествените галерии. Беше си поставил като лична цел да изгледа поне един мач на всяко едно бейзболно игрище в страната, а досега беше изпълнил едва една трета от задачата си. Беше преживял лудостта от мача между „Янките“ и „Ред Сокс“ в нажежения Фенуей Парк; беше гледал как „Ню Йорк Метс“ побеждават „Сан Диего Падрес“ на собствен терен, тоест на „Ший Стейдиъм“; пътувал бе до Лос Анджелмс, за да гледа как „Доджърс“ издухаха „Синсинати Редс“ насред „Чавес Равин“. Освен това прекара дълъг уикенд в Сейнт Луис, където успя да присъства на два мача на „Буш Стейдиъм“. Обаче нямаше друго игрище, което така да подхранва бейзболната му душа, както малкото „Ригли Фийлд“, родния дом на „Чикаго Къбс“.
	Едуардс смяташе „Ригли“ за най-доброто бейзболно игрище в Америка, където скамейките на зрителите бяха достатъчно близо, за да може човек да подвиква на играчите, феновете бяха интелигентни и яростни, отдадени въпреки стабилната диета от разочарования. Именно красотата на игрището и неуморният дух на непримиримите даваше душевен комфорт на професор Едуардс.
	Беше прекарал десетилетия да издирва творби, смятани за изгубени от света на изкуството, нагърбваше се с невъзможни задачи. И почти както любимите му       „Чикаго Къбс“ се беше научил да не бъде самодоволен, а да приема всяка победа, която му се изпречваше на пътя.
	— Това е нашата година, чувствам го – каза мъжът, седнал на съседната седалка. – Разполагаме с всички добри играчи и нищо не може да ни спре.
	— Това не би трябвало да е началото на сезона, а началото на оптимизма – усмихна се Едуардс. – Далеч по-смислено щеше да е, ако го бяха нарекли така. След днес следва стабилно търкаляне надолу по хълма.
	— Говориш като истински фен, Ричард – каза мъжът. – Това е една от многобройните причини да се радвам толкова на компанията ти.
	— Изненадваш ме, Андрю – отвърна Едуардс. – Мислех, че си тук, защото винаги аз плащам билетите.
	Андрю Макнамара беше един от шестте основатели на Обществото „Витория“, още от първата среща, състояла се в задната стаичка на малък ресторант в едно нюйоркско предградие. Сега наближаваше седемдесет и втората си година и водеше битка с безпощадния демон на белодробния рак, но продължаваше да е съсредоточен над целите на групата така, както и в края на онази първа вечер, когато помогна да се разработи план за подсигуряването на бъдещето на изгубените творби на изкуството. Макар външно да даваше вид на академична личност със спокоен глас, с годините беше снабдил Обществото „Витория“ с един от най-решаващите му елементи – именно той беше създал международната мрежа от информатори и сътрудници, които помагаха на групата да изпълнява целите си и да е на една стъпка пред съперниците си.
	Ядрото на групата беше родено благодарение на връзките, които Макнамара беше създал по време на ранната си академична кариера. Докато още беше невинен и жаден за знания студент, беше вербуван от различни сътрудници на ЦРУ, след което бе преместен в кампуса на Северозападния университет, след което в продължение на дванайсет години в качеството си на таен агент бе изпълнявал многобройни нелегални и изключително опасни мисии из Европа. Това му беше помогнало да създаде мрежа от лоялни сътрудници, правителствени служители, престъпници и агенти от Студената война, които симпатизираха и подпомагаха каузата.
	До времето, когато седеше на седалката на втория ред на „Ригли“, Андрю Макнамара беше изградил международна мрежа с близо пет хиляди участници, осигурили на „Витория“ очи и уши из потайни и опасни кътчета. Доброто финансиране на начинанието идваше от спонсорството от страна на колекционери на произведения на изкуството, търговци, академични преподаватели и историци, които за двайсет години бяха натрупали солидна парична основа, с която да поддържат различните си дейности.
	— Дневните мачове скоро ще останат в миналото – каза Макнамара, докато оглеждаше обвитите в бръшлян стени и наблюдаваше играчите, които напускаха полето, след като бяха загрявали. – Забелязал ли си, че нещата, които доставят най-простичкото удоволствие на хората – двойните прожекции, автокината, карнавалите, увеселителните паркове – са първите, които изчезват, когато цивилизацията реши да става модерна?
	— Това не би трябвало да представлява проблем за теб или за мен – отговори Едуардс. – Особено след като живеем в миналото. За хора като нас нищо никога не умира. Просто е замръзнало във времето.
	Макнамара се облегна и пъхна ръце в износената си горница на „Къбс“. Винаги се обличаше според случая, лесно се сливаше с групата и гледаше никога да не изпъква. Беше нисък, а сега заради болестта изглеждаше някак крехък. Някога гръмкият му глас беше заменен от дрезгаво хриптене. Но погледът му, толкова ярък върху съсухреното му лице, говореше на случайния наблюдател, че старецът още не се е предал.
	Погледна Едуардс и когато играта започна, постави тънката си изпита ръка с пурпурни изпъкнали вени върху лакътя на професора. Тълпата приветстваше първия страйк на питчъра.
	— Чувал ли си се с Кейт след пристигането й във Флоренция? – запита той, когато виковете отслабнаха.
	— От толкова имейли, писма и телефонни обаждания съм изненадан, че въобще й остава време за учене – отговори Едуардс, без да спира да наблюдава терена, но вниманието му беше съсредоточено върху Макнамара.
	Лицето на възрастния мъж се набръчка, когато усмивката изкриви ъгълчетата на устните му, след което напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете на топлата си горница.
	— Знаеш ли, че когато са построили „Ригли“ през 1914-та, са се надявали да привлекат по-млада публика. Още тогава лозунгът е бил „Доведете младежта“.
	— Не ми се вярва да си дошъл на мача, за да упражняваш бейзболните си познания, Андрю – каза Едуардс. – Какво искаш да ми кажеш?
	Макнамара отклони поглед от игрището и в продължение на няколко дълги секунди гледа Едуардс, след което се наведе към него.
	— Установили са контакт с Кейт – рече накрая. – Преди два дена в билковата аптека.
	— В опасност ли е?
	— Засега не – леко поклати глава Макнамара. – Ще изчакат и ще й дадат необходимото време, за да видят дали ще се добере до нещо. Ако го направи, ще атакуват и нея, и находката й.
	— Кой е установил контакта?
	— Самият Гарван. Не би следвало да сме изненадани. Вероятно тя възбужда любопитството му не по-малко от теб. В края на краищата, ако беше останал верен на каузата, сега щеше да е ръководител на Обществото. А малката Кейт щеше да е отгледана от него, а не от теб.
	— Тя как е приела срещата? – запита Едуардс.
	— Добре, както разбрах. Според мен първоначално е била хваната неподготвена, но изглежда, че е добре.
	— Какво ще предприемем?
	— Като за начало бих засилил наблюдението върху нея – отговори възрастният човек. – Също бих сложил и двама мъже да следят приятеля й. Но не мисля, че трябва да ти казвам, че нашите хора не са сами там.
	Едуардс се облегна и пренебрегна крясъците, които поздравяваха страйк аута на Карлос Самбрано.
	— Понякога се чудя дали нямаше да е по-правилно да я държим далеч от неприятните страни на нашата работа – каза той. – Да я оставим просто да си живее живота.

 	— Тя е това, което е, Ричард. И не се заблуждавай, че си имал някакво влияние върху решението.
	Едуардс свали шапката си на „Къбс“, бавно прокара длан през гъстата си къдрава коса и поклати глава.
	— „Безсмъртните“ – измърмори той с отвращение. – Винаги е бил претенциозен глупак.
	— Смята се за боец и е нарекъл групата си с подходящо име – леко се усмихна Макнамара. – Персийските „Безсмъртни“ все пак са победили спартанците. Наистина шансът е бил на тяхната страна, но победата си е победа.
	— Да приемем, че Кейт наистина открие нещо ценно, докато е във Флоренция – отново се върна на проблема Едуардс. – Как ще разберем преди Гарвана?
	— Не е лесна задача – призна Макнамара. – Зависи много какво ще открие и къде ще е то. А също и какво ще реши да прави с откритието си.
	— Според мен тя веднага ще ми се обади – каза Едуардс. – В такъв случай можем да задържим леко предимство, възможно е да си осигурим няколко часа.
	— Това, ако допуснем, че първо ще се свърже с теб – изтъкна Макнамара. – Трябва да се уверим, че ще е достатъчно благоразумна да не ползва телефонна връзка, която може да се проследи. Трябва също да се надяваме, че приятелят й Марко няма да проговори.
	— Какво показва проверката за него?
	— Няма връзки с Гарвана или с друг, приближен до него или групата му – отговори възрастният мъж. – Изглежда е точно такъв, за какъвто се представя – обикновен студент, който е развил голяма привързаност към нашата Кейт.
	— Тя отговаря ли на чувствата му?
	— Никога не съм можел да отгатна какво се крие в женското сърце – призна Макнамара. – Но според мен чувствата й са просто приятелски. Поне засега.
	— Ако Кейт въобще открие нещо, ще й е нужно време – каза Едуардс. – Трябва да се уверим, че ще го има.
	— Което означава да си създадем главоболия с Гарвана. Може да се уреди.
	— Отклони го по всеки възможен начин – разпореди Едуардс. – И нека не разчитаме само на силата на Обществото. Убеден съм, че Римският отдел за разследване на престъпления в областта на изкуството го държи под око заради някоя и друга кражба. Да видим дали ще можем да им помогнем. Освен това от години има обявена цена за главата му, а малцина са се осмелявали да опитат. Защо според теб е така?
	— Наема всеки потенциален убиец, който би захапал стръвта, и му плаща солидно, за да работи за него – обясни Макнамара. – Оставя неопитните и отчаяните като потенциална плячка. Освен това си е спечелил определено страхопочитание и се приема за непобедим както в света на изкуството, така и в криминалния свят. Много хора вярват, че само ние сме в състояние да го победим на равна нога, а всъщност повече от двайсет години въобще не можем да се доберем до него.
	— Според теб дали не стигам прекалено далеч? – запита Едуардс.
	— Че какъв избор имаш?
	— Често се чудя дали Франк и Андрея биха обърнали Обществото в такава смъртоносна сила – призна той. – В интерес на истината, по какво точно се различаваме от „Безсмъртните“, освен по методите за откриване на изгубени творби? И от двете страни се е ляло еднакво количество кръв.
	— Може някой ден Обществото да се върне към онова, което Франк и Андрея бяха замислили – каза Макнамара. – Ако Кейт реши така.
	Едуардс се върна към мача и за кратко си позволи да се отдаде на лукса да му се наслади, вместо да говори за опасности и измама. Погледна към таблото с резултата и после отново се обърна към събеседника си:
	— Обществото ще победи Гарвана и ще прекрати делата му. Никога не съм се съмнявал.
	Макнамара кимна.
	— Това, както и хубавият мач, са повече от достатъчни, за да върнат усмивката върху лицето на един умиращ човек – каза той. – А междувременно ще създам колкото се може повече грижи на Гарвана и знаменитите му „Безсмъртни“, за да позволя на Кейт да се погрижи за учението си или за следващото си приключение.
	— Винаги съм те приемал за даденост, Андрю – въздъхна Едуардс. – Никога не съм искал да става така, но ти си ми помагал от толкова дълго време, че е лесно човек да приеме талантите ти за нещо обичайно. Без помощта и приятелството ти съм изгубен.
	— Боя се, че по-скоро, отколкото и на двама ни се иска, ще останеш без тях – каза Макнамара, като избягна да го погледне в очите. – Разпространява се по-бързо, отколкото лекарите предполагаха. Съмнявам се, че след лятото ще мога да съм ти от голяма полза.
	— Какво мислиш по въпроса за чудесата? – запита Едуардс.
	— Мога да разграничавам реалността от мечтите – отговори Макнамара. – Освен това имах късмета да живея достатъчно, за да видя как се осъществява една от онези мечти – Общността „Витория“. Този рядък дар струва повече от всяко чудо, което бих могъл да си представя. Но пък ако някое чудо реши да ме споходи, няма да се дърпам.
	— Мисля, че е време да осъществиш още една мечта, ако си в състояние.
	— Ще трябва нещо повече от някаква си болест, за да ме спре.
	След тези думи стария боец се изправи, потупа Едуардс по рамото, кимна му и се обърна. Пое по каменните стъпала към изхода на стадиона, готов да се изправи в последната си битка.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	АНТОНИО РУМОРЕ СЕ ВЗИРАШЕ В ТЪЛПИТЕ покрай сергиите на Меркато Чентрале – централния пазар на Флоренция, където във въздуха се смесваха миризмите на прясно месо, риба, птици и сирене. Вдигна ленив поглед към втория етаж, където се продаваха плодове и зеленчуци. Детски смях кънтеше през полуотворените прозорци и се чуваше долу на улицата. Беше събота, девет и десет сутринта, и ранните утринни мъгли бавно отстъпваха пред топлото слънце и покачващата се температура.
	Руморе бръкна в предния джоб на шитата си по поръчка риза и извади цигара с филтър. Стисна я в дясната си ръка и подпря глава на затворените врати на отдавна изоставената пералня, без да отклонява поглед от ставащото на пазара. След това погледна вляво, където възрастен мъж бавно вървеше към него, понесъл две малки картонени чашки с еспресо, а по челото му беше започнала да избива пот.
	— Нося кексово руло в джоба си – каза мъжът, докато подаваше една от чашите на Руморе. – Можем да си го поделим, ако искаш.
	— Кафето ми е достатъчно – отклони поканата Руморе, приближи чашата до устните си и духна.
	— Да не съм пропуснал нещо впечатляващо? – запита мъжът, докато си търсеше сенчесто местенце до другаря си, след което извади от десния джоб на измачканото си жълтеникаво сако поръсена със захар кифла, увита в салфетки.
	— Мисля, че им свършва артишокът – отговори Руморе. – Ако изключим това, всичко е нормално.
	— Ами нашият приятел? И при него ли всичко е нормално?
	— При хората с навици винаги е така, Стефано – каза Руморе. – Първо спря при касапина, където му подадоха две пълни найлонови торби. Предаде ги на високия плешив мъж, който стоеше от лявата му страна, след което двамата се запътиха към рибния щанд.
	— Боже, колко обичам полицейската работа – въздъхна Стефано и лапна последната хапка от кифлата си. – Я кажи къде другаде бих могъл да открия такова вълнение, и то в събота сутринта?
	— Пребиваването му във Флоренция през последните две седмици не се дължи на факта, че в Рим е свършило прясното месо или рибата – изтъкна Руморе. – Надушил е нещо и то вероятно му мирише на големи пари, иначе нямаше да му е необходимо да се въвлича толкова рано в процеса.
	— Всяка сутрин проверявам статистиките както винаги – каза Стефано. – Това, което става тук, не заслужава вниманието на отдела, още по-малко пък на Гарвана.
	— Може още да не се е появило на радара. Но големите плячки рядко изскачат преди крайния момент, когато са готови да се появят на пазара. А той може дори да не е по следите на някое откритие. Може да е тук, за да извърши кражба.
	— Флорентинската полиция е известена – отговори Стефано. – Както и охранителните отдели на всички музеи. Ако той или някой от бандата му направят и една крачка, ще разберем.
	— Ще е далеч по-ценно, ако чуем за това, преди да е станало – изсумтя Руморе.
	— Онова беше изолиран инцидент, а ако можехме да обвиним някого, сам щях да го уволня. От наша страна беше грешка, а от страната на престъпниците си беше чист късмет. Понякога става така.
	— На мен никога не ми се случва – каза Руморе, продължавайки да следи пазара.
	— Значи ти е време да го преглътнеш. Не ти говоря като на партньор. Говоря ти като приятел.
	— Ще ги преглътна. Веднага щом видя Гарвана с белезници или в ковчег.
	 
	 
	АНТОНИО РУМОРЕ беше капитан в полицията в един от най-престижните отдели: Римския специализиран отдел за разследване на престъпления в областта на изкуството. От създаването си през 1969 г. в Рим отделът беше отговорен за връщането на над 1,2 милиона откраднати или липсващи произведения на изкуството, триста хиляди от които – заловени извън границите на Италия. Отделът се състоеше от сто осемдесет и шест инспектори, които работеха в единайсет града, а членовете му бяха експерти в областта на история на изкуството, антитерористични тактики, бойни изкуства и чужди езици, като поддържаха контакти – и легални, и не съвсем – с организации, занимаващи се с антики, пране на пари и трафик на наркотици.
	На пръв поглед Руморе беше странен избор за Отдела.
	Той беше единствен син на силно религиозен неаполитански управител на хотел, работлив и самотен вдовец, чиято съпруга бе станала поредната жертва на уличните битки, водени от Камората. Живееха в апартамент в Лунгомаре – работнически квартал, който гледаше към оживеното пристанище на Неапол. Като дете Руморе беше слаб и болнав, и често отсъстваше цели срокове от училище заради различни заболявания – от двустранна пневмония, до ревматична треска или счупен на три места крак. Момчето обаче не губеше време да се оплаква, а вместо това беше доволно, че може да прекарва дните и нощите си насаме със собствения си свят, като четеше в спалнята си дебели томове по история на изкуството и биографиите на великите и прочути личности. Баща му беше нагласил леглото му срещу малкия прозорец, който гледаше към пристанището и откъдето се носеха неаполитанските любовни балади, които се прокрадваха от откритите ресторанти, заели първия етаж на жилищната им сграда от тринайсети век.
	Рядко виждаше баща си, който често поемаше двойни смени, за да спести пари, с които да осигури на сина си нещо повече от съществуване месец за месец. Това беше спокоен живот, който обещаваше малко и предоставяше още по-малко възможности. А после всичко се обърка.
	Три седмици преди да навърши дванайсет, Антонио Руморе загуби слуха си.
	Никой от малкия лекарски ескадрон, с който баща му съумя да го обгради, не успя да предложи обяснение, а някои завършваха прегледа със свиване на раменете и поклащане на главата. Докато баща му и неколцината му приятели се чувстваха объркани от тежкото състояние на момчето, Антонио прие потъването си в света на тишината, като съжаляваше единствено за любовните песни, които толкова обичаше. Същевременно положи усилия да превърне неочакваното си увреждане в предимство. Когато излизаше с баща си, внимателно наблюдаваше как вървят пешеходците, как се движат, как ръкомахат; изучаваше външния им вид, кройките на дрехите им и как се държат с околните. След това си съставяше мислено досие на тези минаващи непознати като малък експерт по езика на тялото, работещ из улиците на Неапол.
	Живя в тишина в продължение на две цели години.
	Тогава, една неделна сутрин, докато стоеше пред огледалото в банята и нагласяваше синята си вратовръзка под колосаната яка на бялата си риза, подготвяйки се за закуската преди литургията, Антонио чу клаксона на кола, който неколкократно изсвири под прозореца на спалнята му. Оправи вратовръзката си, излезе от банята, смъкна една касетка от втората лавица на малката си библиотека, извади я от кутийката и я пъхна в портативния касетофон, който стоеше до леглото му. Момчето седна на стола до бюрото си, заслушано в печалната мелодия на „Говори ми за любов, Мариу“, която изпълваше стаята. Сведе глава, положил длани на коленете си, а по нежното му хубаво лице се застичаха сълзи.
	 
	 
	РУМОРЕ ТЪКМО БЕШЕ ПРИКЛЮЧИЛ двете години задължителна казарма, където беше избрал да служи във флота, заради което беше обиколил африканския бряг и неспокойния Близък изток и се наслаждаваше на кратката си почивка след досадната рутина, която съставляваше основната част от живота в морето. По онова време беше на двайсет и три, висок около метър и деветдесет, тялото му беше гъвкаво и мускулесто. Беше спринтьор на дълги разстояния в страна, в която на почит бяха ленивите вечерни разходки. Намираше спокойствие в тишината, докато тичаше по празната писта или по обградената с дървета пътека, защото така прочистваше главата си и можеше да се съсредоточи върху целите, които сам си беше поставил.
	Руморе искаше да стане карабинер – правителствената част на италианската полиция и най-уважаваната подкрепа на закона в страната. Това беше детската му мечта, която не изчезна и когато възмъжа. Често отиваше до местното отделение на карабинерите, което се намираше на три пресечки от апартамента му, и наблюдаваше как хората от следобедната смяна отиват при колите си, за да застъпят на работа. Тъмните им униформи бяха изгладени, белите ризи – колосани, черните вратовръзки си бяха точно по местата, обувките бяха лъснати.
	Цял живот беше искал точно това – да е един от тях. Член на най-добрата служба, която страната можеше да му предложи. Освен това желаеше да стигне до още по-далеч – не само да бъде приет в редиците им, но и да получи пост в елитния Римски отдел за разследване на престъпления в областта на изкуството.
	Беше подал документите си шест месеца преди края на военната служба, но все още нямаше отговор – нито по пощата, нито по телефона. Осъзна, че шансът не е на негова страна. Произхождаше от Южна Италия, а искаше да постъпи в служба, доминирана от северняци. Не беше завършил известен университет. Беше се дипломирал по история на изкуството, което не беше точното образование за длъжността, която би искал да заеме. Не произхождаше и от семейство, което да е достатъчно изтъкнато, че да има връзки сред структурите на закона или неговите подкрепления. Но въпреки това Руморе се закле, че ще изпълни онова, което смяташе, че е съдбата му. Именно вярата му, силното му желание да стане член на карабинерите, го отведе в един следобед на късното лято в малък и почти празен ресторант на Виа Венуто и го подтикна да доближи масата на генерал Карло Албертини, директора на Римския отдел за разследване на престъпления в областна на изкуството.
	Руморе беше изчел за всички подвизи на генерала и бе следил кариерата му още от ранните му години, белязани от борбата му с разпространителите на наркотици от най-високо ниво, до известността, която бе получил след работата си под прикритие и проникването си в редиците на най-известната мафия в Европа, търгуваща с изкуство, и последващото й разбиване в Рим. Този успех доведе до създаването на Специализирания отдел за разследване на престъпления в областта на изкуството, на който той застана начело и го ръководи, докато не го превърна в най-добрия по рода си, а той самият стана най-известният карабинер на света.
	Руморе стоеше точно срещу Албертини, докато генералът спокойно сипваше захар в голяма чаша, пълна с пенесто капучино. Той беше дребен човечец, слаб и сух. Сивата му коса беше късо подстригана, а мустаците му, изпъстрени със сиво и черно, подчертаваха тъмните му пронизващи очи. Остави лъжичката си върху бялата ленена покривка и погледна младия мъж срещу себе си.
	— Много мило от ваша страна, че изчакахте да се нахраня, преди да се приближите – каза му. – Обикновено не се радвам на такава любезност, когато някой ме следи.
	— Не съм ви следил, господине – възрази Руморе. – Просто изчаквах подходящия момент да дойда и да говоря с вас.
	— Да знаеш кога да предприемеш ход може да се окаже лукс за някого – отбеляза генералът, след което се облегна и се вгледа в младия нервен мъж. – За полицаите обаче това е необходимост. В някои случаи това е умение, което се научава с години.
	— Не съм полицай – отбранително каза Руморе.
	— Все още – каза генералът. – А може би и никога няма да бъдете. Но от това, което успях да видя, няма да е поради липса на желание.
	— Аз, господине, нямам какво да губя – каза Руморе. – Да говоря с вас е най-добрата ми възможност, единствената, за да постъпя при карабинерите.
	— Преди колко време подадохте документите си?
	— Ще станат седем месеца, господине – призна младият мъж. – Или са попаднали в нечие кошче, или още не са отворени.
	— От Неапол сте, не греша, нали? – запита генералът.
	Руморе кимна.
	— От онова, което двамата с вас знаем за този прекрасен град, писмото ви още може да отлежава в местното полицейско управление.
	— Наистина има такава възможност, господине – призна Руморе с усмивка. – Именно затова ви изпратих по пощата две заявления.
	Сервитьор на средна възраст, преметнал кърпа през лакътя си, ги доближи, понесъл малък поднос в дясната си ръка с две чаши капучино. Генералът спокойно го изгледа как постави едната чаша в другия край на малката маса, а втората я сервира пред него. След това покани Руморе да седне.
	— Позволих си да ви поръчам кафе – обясни, – което пък ми дава идеалното извинение да пренебрегна съветите на лекаря си и да се насладя на втора чаша.
	Руморе издърпа дървения стол и седна. Обви длани около топлата чаша и погледна генерала.
	— Кога точно ме забелязахте? – запита накрая.
	— Точният въпрос, който трябва да ми зададете, е кога разбрах, че не сте заплаха – отвърна генералът. – И полицаите, и престъпниците винаги се забелязват, но никога не е лесно да отгатнеш мотива на човека, който те следи.
	— А какво ме издаде?
	— Езикът на тялото ви не подсказва опасност – обясни генералът. – Това може да означава, че сте нетърпелив кандидат за служба или че сте много некадърна и зле платена опашка. Така или иначе в продължение на няколко минути ми дадохте храна за размисъл.
	— Тогава мога да допусна, че сте разбрали защо трябваше да дойда и да се срещна с вас – каза Руморе.
	Генералът разбърка кафето си и се усмихна.
	— Последният път, когато проверих, имаше над петстотин заявления за постъпване, струпани на огромна купчина върху бюрото ми, които пък бяха отсети от близо хиляда и двеста. Всички заявления са от страна на достойни млади мъже и жени, също като вас, всеки от които – квалифициран и със съответното академично образование. От цялата тази голяма група ще трябва да избера двама и да ги зачисля към моя отдел. Погледнато отстрани, това изглежда обезкуражаващо начинание и в много отношения е точно такова. Но в действителност не е нещо по-сложно от обикновено вътрешно усещане. Постъпвам така от доста години досега и още не съм назначил в отдела човек, който да се е оказал грешка.
	— В отдела никога не е имало човек от Неапол – каза Руморе. – Това заради липса на заявления ли е, или просто вътрешното ви усещане ви казва, че всички неаполитанци са неприемливи?
	— Използването на предразсъдъци като аргумент може да ви спечели няколко точки в дебат – отбеляза генералът. – Само че няма да ви осигури място в отдела ми.
	— А какво ще помогне?
	— Ами например, като ми отговорите защо трябва да ви избера пред всички други кандидати. И ако може да ми спестите подробностите колко е добро образованието ви и как се просълзявате, като видите Давид на Микеланджело.
	— Повечето други кандидати ще са ценно допълнение към отдела ви – призна Руморе. – Това не може да се отрече. Всички се явяваме с умения и способности, необходими за усъвършенстването в работата – говорим много езици, познаваме галерии и музеи, сред най-добрите сме в боравенето с оръжия и в тактическото планиране, разполагаме със собствена независима мрежа улични информатори и се славим с познанията си за върховете на криминалния свят. Никой от нас не би си правил труда да кандидатства, ако не притежавахме тези качества.
	— Но вие притежавате качество, което на тях им липсва – каза генералът. – Нямам търпение да разбера какво е то.
	— Мога да изчезна в криминалния свят – отговори Руморе. – Да се внедря в редиците им, да бъда приет като един от тях, да ме приветстват сред себе си и с времето да ме включат в плановете си.
	— Под прикритие – отбеляза заинтригуван генералът.
	— Никога не сте имали такъв човек в отдела.
	— Никога не ми е трябвал такъв. Разкриваемостта ни е най-висока сред всички подобни служби по света. Разследваме случаите си почти като убийства, събираме следи, свързваме отделните парчета, докато всичко си дойде на мястото, заподозреният е подведен под отговорност, а ценната творба е върната.
	— И досега този процес е бил ефективен – съгласи се Руморе. – Не съм дошъл да ви моля да го смените, а само да го осъвремените.
	— А ако се реша на такава промяна, защо да избера вас? – настоя генералът.
	— Не вярвам, че ще загубите част от времето си в този прекрасен ден, ако вече не знаехте отговора – каза Руморе, като леко избута стола си и се изправи срещу генерала. – За мен беше удоволствие да се запозная с вас и за мен ще е чест да работя за вас. Моля се когото и да изберете накрая, решението ви да е правилно.
	Руморе леко кимна и си тръгна. Отправи се към редицата ядосани шофьори и уличното задръстване. Генералът се облегна, кръстоса крака и проследи младия мъж, който с лекота си пробиваше път по претъпканите улици.
	— И двамата споделяме същата молитва – прошепна.
	 
	 
	ДВА ДНИ ПРЕДИ началото на операцията във Флоренция Руморе седеше на бюрото си и разглеждаше снимките на заподозрените. Беше рано и все още спокойно, кабинетът беше празен, телефоните мълчаха. Вдигна една от снимките и я приближи до настолната лампа, гледа я няколко секунди и я остави до лакътя си. Написа името на мъжа от снимката най-отгоре на страницата в бележник с жълти листове, след което се протегна и взе папка, в която бяха събрани данните за последните освободени от затвора. На втората страница откри онова, което търсеше, и преписа информацията в бележника точно под името на мъжа от снимката.
	Облегна се на стола си и се загледа към улицата с трите платна. Сутрешният римски хаос щеше да настъпи след няколко часа. Погледна часовника си и тъкмо щеше да тръгне към градините „Боргезе“, за да потича на спокойствие, когато телефонът иззвъня.
	Вдигна на второто иззвъняване, отбеляза си времето и се заслуша.
	— Ти си единственият, когото познавам, дето спи по-малко и от мен – каза мъжът от другия край на линията. Беше американец и приятел. Звучеше уморено.
	— Според мен е от кафето – отговори Руморе.
	— Успя ли да направиш сутрешния си крос? – запита мъжът.
	— Едва ли звъниш в толкова ранно за мен и толкова късно за теб време, за да разпитваш за графика ми.
	Настъпи пауза, след което се дочу кашлица, преди възрастният мъж да заговори:
	— Имаш ли някакви новини за Флоренция?
	— Нищо необичайно – отговори Руморе.
	— Би ли отделил от времето си за едно пътуване дотам?
	— Ако ще си струва.
	— Нямаше да ти се обаждам, ако не мислех, че ще си струва – каза възрастният мъж.
	— Имам доста стари приятели във Флоренция – каза Руморе. – Както и ти. Има ли някой по-конкретно, с когото искаш да се срещна?
	— Да. Някой, когото и двамата познаваме твърде добре. Но се съмнявам, че бихме го възприели като приятел.
	— А, стар враг. Така е още по-интересно.
	— Не просто стар враг, капитане – каза възрастният, а после затвори.
	Руморе остави слушалката на мястото й, стана и излезе от празния кабинет на Римския отдел за разследване на престъпления в областта на изкуството.
	 
	 
	 
	ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ И МАРКО СТОЯХА притиснали гърбове към студения грапав каменен зид, университетските им тениски бяха мокри от пот. Намираха се на около пет метра навътре в затворената част на коридора „Базари“, обвити от прахоляк и тъмнина, а белите им маратонки „Пума“ бяха изцапани с червено от купчините глина, покриваща пътя.
	— Сигурна ли си, че никой не ни видя да влизаме? – запита Марко.
	— Според мен щяха да ни последват – каза Кейт, но в думите й не се долавяше обичайната й убеденост. – Обаче нямаха причини да очакват нещо такова.
	— Но това не обяснява защо все още треперя като дете с треска – оплака се младият мъж. – Никога в живота си не съм бил толкова изплашен и не ме е срам да си го призная.
	— И аз също – отговори тя и се отдръпна от стената. – Може би трябва да започнем да се оглеждаме. Нека да спрем да мислим за ставащото отвън и да се съсредоточим върху онова, което е тук.
	— Тук няма нищо, Кейт – настоя Марко. – Опитвам се да те убедя в това още откакто си наби тази идея в главата. Няма нищо друго освен прах, захвърлени портрети на неизвестни благородници и таван, който, изглежда, всеки момент ще рухне.
	— А да не забравяме и плъховете – каза тя. – Сигурно тук има стотици и си живеят из пукнатините.
	— Бях забравил за тях… Досега.
	Кейт бавно и внимателно тръгна навътре в коридора. Изненада се, като видя, че този отсек е почти толкова добре поддържан, колкото и откритата за посещения част – стените бяха прясно боядисани в бяло и от двете страни висяха по-стари и по-неизвестни портрети, така че затвореният коридор наподобяваше на съседните участъци. По тавана имаше големи кръпки на местата, където беше текла вода, и се виждаха много места, които определено се нуждаеха от ремонт, но иначе мястото не се различаваше особено от основната част. За разлика от нея обаче този отсек беше създаден да е скрит от погледите, а слуховете винаги са твърдели, че целта му е била Медичите да укрият най-тайните си и ценни притежания. Кейт прекрачи голяма пукнатина върху пода и прокара ръка по стената. Множество дебели бели камъни изпъкваха навън, ръбовете им бяха достатъчно остри, за да пуснат кръв на човек, а когато натисна единия камък отгоре, усети, че е разхлабен.
	— Всички тези тухли и камъни лесно могат да се издърпат – каза тя, като продължи да опипва стената.
	— Тук са от цяла вечност – изтъкна Марко и хвърли бърз поглед зад гърба си. – Като добавиш и влагата, се чудя, че още се държат на местата си.
	— А може би са направени така, че да се поместват без усилия – изрече Кейт, разклащайки един камък, след което го измъкна и го стисна в ръка. – Този е тук отскоро, не може да е поставен преди повече от две или три години.
	— И това какво ти говори? Вероятно работниците по поддръжката са ги сменили. Явно е работено но тавана и по части от пода. Тук никой не влиза, така че спокойно могат да си вършат ремонта.
	Кейт отстъпи крачка назад и огледа стената. Погледът й се спираше на всеки участък, всяко кътче от камъка и тухлите, проследявайки ги, сякаш са карта. Застанал до нея, Марко я наблюдаваше внимателно.
	— Да ги свалим – каза тя след един дълъг миг. – Всички.
	— Защо?
	Тя му се усмихна.
	— Просто предчувствие.
	— Нали разбираш, че едно е да се промъкнем тук, което пак ще ни донесе неприятности, ако ни хванат. Но да повредиш национален обект – дори не мога да си представя какво ще ни сполети, ако ни заловят.
	— Рискът си струва – настоя Кейт.
	— А ако предчувствието ти те подвежда, ще ми обещаеш ли, че ще сложиш край на това? – запита Марко.
	— Честна скаутска. Ще съм най-законопослушната жителка на Флоренция.
	— Може да ни чуят – притесни се той. – Звукът може да отеква от другата страна на стената.
	— Не вярвам – каза тя. – Тухлите и камъните са сложени внимателно, държи ги само малко пръст. Ще излязат и при най-лекото издърпване. Не се налага да ги блъскаме, за да ги изкараме.
	— И колко точно от стената искаш да съборим?
	— Ами трябва да разберем какво има зад нея – отговори Кейт. – Когато успеем, можем да спрем.
	— Искрено се моля да не се окаже, че се взираме в някой магазин за сувенири – въздъхна Марко.
	 
	 
	ОТНЕ ИМ четирийсет и пет минути, за да премахнат от стената достатъчно, че да могат да погледнат в кръглия отвор. Кейт надникна в дупката, като разчисти прахоляка и паяжините. Хладен въздух перна лицето й, носът й се сбърчи от тежката остра миризма. Можеше да чуе как плъховете пищят и бързо бягат от светлината, нахлула в леговището им, видя и очертанията на малка ръчна количка и две лопати, опрени на едната стена.
	— Повдигни ме – нареди тя на Марко и стъпи върху острия ръб на един камък.
	Марко застана на коляно и подложи ръцете си под крака й, за да я повдигне. След няколко секунди тя изчезна от другата страна на пролуката, кожата й се отърка в камъните и зидарията. Скоро стоеше насред помещението, което беше много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Здравите му стени бяха изградени през друг век. Изглеждаха дебели и розовееха по-скоро вследствие на отминалото време, отколкото заради конкретен избор на цвят.
	Обиколи помещението и го огледа внимателно, студени струйки вода опръскаха глезените й, но на лицето й се изписа широка усмивка. Зави зад един ъгъл и стигна до задънено пространство, където погледна надолу към нещо с рядка красота, едва на сантиметри от краката й, достатъчно близо, за да го докосне, почувства и прегърне.
	Падна на колене и затвори за миг очи. Замисли се за майка си, за баща си и за професора и знаеше колко щяха да се развълнуват, ако можеха да видят това. Това беше техният миг и повече от всичко на света Кейт желаеше да бъдат до нея, за да споделят откритието.
	Озова се в друго време.
	Усещаше как диво бие сърцето й, студът в стаята рязко се смесваше с ледената пот, която се стичаше по гърба й. Никога не беше изпитвала толкова чиста радост, такъв неподправен възторг. Обърна се към пролуката в стената и видя Марко да наднича вътре.
	— Ела – каза му тя с изненадващо спокоен глас. – Искаш да видиш това.
	Изчака го да се прехвърли при нея. Той сумтеше, докато се провираше през острите камъни и купчините отломки и мръсотия. Приземи се тежко на едно коляно, изправи се и бързо се огледа, след което отиде при нея. Тя сочеше към един тъмен ъгъл, стените около който бяха издялани и издълбани, а в отворената ниша стояха три каменни скулптури. Марко изчисти прахоляка от устата си и се приближи към скулптурите – три ангела, всеки висок приблизително метър и трийсет и тежък по-малко от четирийсет и пет килограма. Бяха със съвършени пропорции, изваяни от ръката на майстор, незасегнати от праха и мръсотията, покрили цялото останало помещение.
	— Не може да са истински – прошепна Марко. – „Ангели в полунощ“ не се предполага да са истински. Във всички книги, които съм чел, се твърди, че са просто поредната легенда, нищо повече от мит.
	— Значи книгите са грешали – каза Кейт.
	Марко се наведе и нежно прокара ръка върху единия от ангелите. Пръстите му обходиха съвършено изваяните рамене, мускулестите ръце, лицето и решителните очи, пропорционалните криле.
	— Откъде знаеше? – прошепна той. – Откъде знаеше, че съществуват и че са някъде тук?
	— Книгите следват историята – отговори тя, без да отмества поглед от ангелите. – На това са учени повечето хора. А аз последвах твореца.
	— Само три ангела ли има?
	— Така мисля – каза тя. – Един от непотвърдените слухове твърди, че Микеланджело планирал и изваял тайно седем архангела, като се доверил единствено на един или двама от най-близките си помощници. Трябвало да бъдат подарък, изненада, жест на любов или уважение към близък до сърцето му човек.
	— Знае ли се кой е?
	— Жена на име Витория Колона – отговори Кейт. – Единствената жена, която Микеланджело някога е твърдял, че обича.
	— Друга част от митовете за него – подхвърли Марко. – Всичко подсказва, че е бил гей или асексуален.
	— Още недоказани слухове. Микеланджело е прекарал живота си, обгърнат от тях. Така предпочитал. Колкото по-малко знаели хората за него, толкова по-силна ставала легендата.
	— А ние какво ще правим сега?
	— Ангелите ли имаш предвид? – запита Кейт.
	Марко кимна.
	— Трябва да кажем на някого, че сме ги открили. Музеят, университета… Някой трябва да знае, че са тук.
	— Някой вече знае – изтъкна тя.
	— Но кой ли ще е той?
	— Онзи, който ги е скрил тук и ги държи скрити един Бог знае колко години.
	— Непрекъснато правиш това – обвини я Марко. – Тъкмо започвам да се успокоявам и ти превключваш и започваш да говориш по начин, който ме плаши до смърт.
	— Просто виж „Ангелите“ – каза му тя. – Всичко наоколо е потънало в прахоляк и мръсотия, само те са чисти. Оставени са в най-хладния ъгъл на запечатано помещение, далеч от любопитни очи. Но лесно и често могат да бъдат проверявани, ако съдим колко малко ни отне, за да направим пролуката. Тук са по някаква причина. Само дето още не съм разбрала каква.
	— Може би с цел да бъдат продадени? – предположи Марко. – „Ангели в полунощ“ би трябвало да струват милиони на легалния пазар и да са още по-скъпи на черния.
	Кейт поклати глава.
	— Не мисля така. Можели са да ги продадат по всяко време. Не ми се вярва някой да е търсил „Ангелите“, за да ги продаде. Никой не знае, че съществуват.
	— Ти знаеше – изтъкна той. – Защо да не са знаели и други?
	— Аз преследвах просто детската си мечта – каза Кейт. – На крадците и ловците на произведения на изкуството им трябва повече от мечта, за да се задействат.
	— Е, ако не са били оставени тук, за да бъдат продадени накрая, защо изобщо са били скрити? Щяха да са в много по-голяма безопасност в някой от нашите музеи.
	— Може би целта е била да бъдат защитени – допусна тя. – Можеш да крадеш от музеите. Постоянно се случва. Но тук, скрити зад стената в запечатана част от коридор с малко посетители, те са в пълна безопасност.
	— Не чак в толкова голяма безопасност – посочи той. – Ние ги намерихме, нали?
	— В момента си задаваме въпроси, на които нямаме отговор – каза Кейт. – Докато не открием хората, които биха могли да отговорят, трябва да направим каквото ни е по силите, за да се уверим, че „Ангелите“ ще продължат да са в безопасност точно както ги заварихме.
	— Ами това поне е лесно. Ще се измъкнем оттук и ще запечатаме отново стената.
	— Засега това ще свърши работа – съгласи се тя. – Поне докато не измисля по-сигурно място, където да ги скрием. Междувременно трябва да открием кой знае, че „Ангелите“ са тук, и кой друг навън ги търси.
	— Защо си толкова сигурна, че и друг ги търси?
	— Когато става въпрос за изгубена или скрита творба, винаги има и някой друг.
	— Говориш така, сякаш вече знаеш кой е – каза Марко.
	Тя поклати глава.
	— Знам само кой може да е. Но трябва да съм абсолютна сигурна.
	— Как ще се увериш?
	Кейт го погледна.
	— Ще призова кавалерията.
	 
	 
	 
	ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЛЕЪР ДЖОНСЪН СТОЕШЕ НА ТЕРАСАТА на двустайния си апартамент на петия етаж в хотел „Екселсиор“ и гледаше към бурните кафяви води на река Арно, която се извиваше през сърцето на града. Беше рано сутринта, двайсет минути преди изгрев, когато църковните камбани щяха да събудят жителите на Флоренция за новия ден, а тя вече беше на третата си чаша еспресо. Вътрешният й часовник още показваше нюйоркско време и тиктакаше с бесния ритъм на мегаполиса. Носеше костюм с пола на Карл Лагерфелд, тоалетът й подчертаваше оформеното й от тренировки тяло.
	Клеър беше на трийсет и три, имаше бакалавърска Степен по история на изкуството и магистратура от Харвард, и от четири години беше сред най-добрите следователи на „Макбейн Интернешънъл Секюритис“. Всъщност беше основният реставратор на произведения на изкуството за „Макбейн“, най-често избираният агент да издирва откраднати творби, застраховани със златни седем до десетцифрени полици от компанията. Подхождаше към работата си със страст, която не беше често срещана в първичния свят на най-висшето изкуство, и предпочиташе да действа там, където беше най-напечено. Най-добра беше в работата на улицата, където получаваше дневни дози информация от обширната си мрежа от източници, защото беше почитателка на теорията, че за да хванеш крадец, е най-добре да мислиш като него.
	Клеър Джонсън беше родена на път и бе расла в големи и малки градове, в невзрачни градчета и на места, които са желана дестинация за всеки пътешественик, на когото не му липсват пари. Този шеметен начин на живот беше плод на необходимост, тъй като бе дъщеря на Джеймс Джонсън, когото всички наричаха Котака и който беше най-великият крадец на произведения на изкуството на своето време. Котака Джонсън беше уникална личност в криминалния свят, човек с дарба да задига и със способности да планира кражба във всяка галерия или музей по света с вниманието и прецизната отдаденост на готвещ се за битка генерал, фактът, че беше чернокож, роден в Бейкън Каунти – Джорджия, в едностайна колиба, правеше подвизите му още по-забележителни и придаваше допълнителна тежест към легендата. Котака беше изучавал престъпленията из прашните улици на нелекото си детство, когато бе подхранвал вкуса си към изкуството чрез многото книги, които заемаше от обществената библиотека на около половин километър от междущатската магистрала, която по-късно щеше да използва, за да избяга от средата си и да се впусне в криминалните си приключения. Поглъщаше книгите, взираше се във всеки величествен портрет или скулптура, докато очите му не започнеха да сълзят, а умът му попиваше всичко прочетено и научено. Напълно осъзнаваше, че никога няма да има средствата, за да купи дори най-ниско оценената творба от тези, на които се възхищаваше, но беше достатъчно схватлив, за да си даде сметката, че за един млад човек бързата мисъл и уменията на първокласен крадец са достатъчни поне да опита да докосне онова, което беше нарисувано или изваяно от майсторите. Всичко, от което се нуждаеше човек в неговото положение, бяха малко спестени пари, много късмет, а както виждаше света и проблемите му, чувстваше, че животът му дължи всичко това като отплата за лошата ръка, която му се беше паднала от раздаването.
	— Ако искаш да паднеш по-долу от Бейкън Каунти, трябва да си изкопаеш триметрова дупка и да скочиш в нея с главата надолу – каза веднъж на свой приятел. – Не твърдя, че животът ми е длъжник, задето ме е захвърлил в прахоляка, където да си прекарвам дните, драпайки за пари и тичайки след миризмата на храна. Но определено ми дължи известен късмет, а аз възнамерявам да го осребря.
	Започна с дребни кражби, но не продължи дълго с тях. Добре планираните му и още по-добре осъществените му обири привлякоха вниманието на криминалните труженици, така че по времето, когато младият крадец стигна до Чикаго, името му вече беше начело на списъка на Артуро Мастопиеди – дясната ръка на Антонио Акардо и собственик на една от най-добрите колекции на произведения на изкуството в Щатите. Мастопиеди се стремеше винаги да стига до най-обещаващите и да ги привиква в отбора си, така че направи всичко възможно, за да привлече Котака Джонсън. За пръв път се срещнаха в една бръснарница в централната част на Чикаго, със затъмнени стъкла и големи вентилатори, които висяха от тавана и прогонваха жегата и мухите. На двамата амбициозни мъже им трябваха по-малко от двайсет минути, за да постигнат взаимно съгласие, което се превърна в трийсетгодишно приятелство.
	Котака Джонсън се специализира в проникване в домашни музеи и винаги работеше сам. Никога не извършваше повече от пет кражби в годината и отделяше средно три часа в изследване за всеки три секунди, които прекарваше в набелязания обект. Още същата нощ пренасяше задигнатите творби с помощта на бусове, които чакаха на място, известно единствено на Мастопиеди. Оттам нататък босът поемаше контрола и прекарваше горещата стока през различни участъци на черния пазар. В замяна на работата си Котика получаваше в аванс двайсет и пет хиляди долара плюс шест процента комисиона от крайната цена на откраднатите предмети. През цялата си кариера никога не получи по-малко от двеста хиляди на удар, като работеше по съвсем проста система.
	— Знам, че мога да получавам и по-големи суми – сподели веднъж на дъщеря си в последните месеци от живота си, когато ракът от белите му дробове се беше разпрострял из цялото му тяло. – Само че си има цена за този глад, за тази алчност, която не исках да платя. Освен това винаги съм гонел тръпката. Парите си бяха бонус, както и това, че не влязох в затвора и не ме отделиха от теб. Каква цена би платил човек за нещо толкова хубаво?
	Никога не беше крил от съпругата си и от единствената си дъщеря как е спечелил състоянието си. Водеха обикновен живот и често се местеха, като използваха за претекст прикритието на Котака като продавач на застрахователни полици от Омаха. Местеха се не от притеснение, че властите са по петите им, а заради друга особеност на криминалния начин на живот на главата на семейството – никога да не допуска да се привърже към други хора или места. Нямаше място за приятелство извън бизнеса, нито пък за носталгия. Това беше студен живот, но за Котака да държи стеснен личния си кръг беше най-добрият начин да стои далеч от затвора.
	Все пак си позволи един личен лукс – посвети се на дъщеря си Клеър. Тя остана единствената стабилна връзка в живота му. Макар никога да не кривна от брака си със Синтия, животът им беше изграден по-скоро на основата на лоялността, отколкото на любов. Но за Котака Клеър беше прекрасна като най-хубавата картина, която бе виждал, умна като най-добрите творци, чиито биографии беше наизустил. Ето защо направи всичко, за да й даде добро образование и да я подготви да води честен живот в един, както го виждаше той, корумпиран свят.
	— Никога не вярвай, ако някой ти каже, че на света има само два вида хора – посъветва я той, когато беше дванайсетгодишна и двамата обикаляха залите на един музей в Хюстън, а Котака си правеше бележки наум за всяка творба, покрай която минаваха. – На света има всякакви хора, а ако смяташ да правиш нещо повече от това да оцеляваш, трябва да се научиш да ги разчиташ като книги, отворени в скута ти.
	— Ти това ли правиш? – запита го Клеър.
	— Всеки ден, всеки път – отговори баща й.
	— И как?
	— По същия начин, както можеш да разчетеш онази картина, дето виси ей-там – каза той и й посочи ранна рисунка на Пабло Пикасо. – Научаваш всичко за художника, на каква възраст е бил, когато е започнал и е завършил творбата си, къде е живял, с кого е живял, как е печелел пари и какво е правил, когато не е работил. Запомняш всичко това и после поглеждаш творбата му. Имам предвид наистина да я погледнеш, все едно е жива; да я видиш да се движи, да видиш отвъд боята, да разбереш какво е искал да ти каже художникът. Ако успееш да вникнеш достатъчно, ще се почувстваш така, сякаш ти сама си нарисувала картината. Същият урок важи и за хората и повярвай ми, моето момиче, хората са много по-лесни за разчитане от всяка картина във всеки музей, който сме посещавали.
	— Това ще ми помогне ли да стана като теб? – запита Клеър.
	— Това въобще не трябва да ти минава през ума – скастри я баща й. – Ще бъдеш много по-добра от мен, а двамата с теб заедно ще го видим. Един крадец в семейството е достатъчен. Ти имаш по-високи върхове за покоряване.
	— Какви например?
	— Имаме достатъчно време да поработим над това – каза Котака и сложи слабата си ръка на тъничкото й рамо. – Ще разбереш, когато му дойде времето. Но засега да се съсредоточим над уроците, които са пред нас и чакат да бъдат усвоени. Призванието, както аз го разбирам, е едно от ония неща, дето просто се носят и се приземяват върху теб. Понякога се появяват отникъде или от място, за което човек дори не се е сещал. Но определено ще го познаеш, когато се появи. И ще станеш толкова добра в призванието си, каквото и да се окаже то, колкото аз съм добър като крадец. А аз ще бъда с теб достатъчно дълго и ще те уча на всичко, което трябва да знаеш, и тогава е възможно – наистина е възможно – да станеш дори по-добра.
	Котака Джонсън си свърши работата и чрез съчетанието от най-добрите училища, които можеха да се купят с крадени пари, и уроците, които той сам преподаваше, живя достатъчно дълго, за да види как дъщеря му се превръща в най-добрия застрахователен инспектор. Клеър специализира в разкриването и връщането на откраднати творби на изкуството и изпъкваше с шейсет и пет процента разкриваемост там, където четирийсет процента успех бяха за златен стандарт. Знаеше как да си направи подробни заключения, събирайки информация и от полицията, и от търговците на изкуство, като в същото време почти нищо не издаваше от онова, което вече беше научила за случая. В много отношения Клеър беше истинска дъщеря на баща си – предпочиташе да работи сама, а шефовете й гласуваха пълно доверие, след като видяха резултатите. Тя не се доверяваше на никого и макар в определени случаи да беше приятелски настроена и мила, избягваше да се сприятелява с колегите си. Вместо това се посвети да изучи вкусовете и навиците им, силните и слабите им страни, нещата, които харесваха и които им бяха неприятни. Харесваше й да работи в продължение на дълги часове, да пътува до отдалечени градове, за които само беше чела в учебниците си и в книгите, да прави частни посещения в много музеи по света – места, за които баща й беше отделил толкова много от времето си, за да й разказва. Но от всичко най-много й харесваше да разкрива кражби, а точно в тази област уроците на Котака бяха най-ценни. Щом станеше кражба, я викаха в рамките на дванайсет часа и най-често това беше среднощно телефонно обаждане от директния й началник Едуард Лангли. Лангли беше крехък човечец, наближаващ седемдесетте, който бе основал фирмата заедно с отдавна споминалия се Шеймъс Макбейн, и винаги беше прям в разговорите и рязък в заповедите, които даваше, без да се разпростира в празни приказки.
	— От къща-музей в Сан Франциско е откраднат Моне – обикновено започваше телефонния разговор вместо поздрав. – Детайлите ще бъдат изпратени на блекберито ти. Работата е професионална – алармата е преодоляна, измъкването изглежда е станало през парадния вход посред бял ден, така че най-вероятно са знаели, че вътре ще е празно.
	— Колко губим от това? – питаше Клеър.
	— Застраховката е за двайсет и пет милиона – казваше Лангли или пък назоваваше друга сума. – Направи каквото трябва, за да не се наложи да ги изплащаме.
	Нямаше „дочуване“, нямаше пожелания за успех. Следваше само мълчание, а после сигнал за свободно, с който разговорът и за двете страни се прекратяваше и започваше изпълнението на новата задача.
	Клеър винаги държеше куфара си подреден, за да не губи време. Обикновено пътуваше до мястото с частен самолет, а кола под наем я очакваше на трийсетина метра от пистата. Щом се озовеше на местопрестъплението, се свързваше с местната полиция, за да събере всяко късче информация, която бяха склонни да споделят с нея, а после си осигуряваше разрешение да огледа самостоятелно мястото. Съчетаваше в работата си уменията на застрахователен инспектор и инстинкта на крадец, и тази смъртоносна комбинация й позволяваше да покорява с лекота върховете на професията си.
	Нямаше съмнение, че Клеър Джонсън е най-страховитата и уважавана застрахователна инспекторка в този бизнес.
	 
	 
	ГАРВАНА СТОЕШЕ на няколко крачки зад Клеър на балкона на апартамента й в „Екселсиор“. Очите му бавно изучаваха формите на тялото й, в ръцете си държеше чаша топло кафе.
	— Колко красива гледка – каза той. – Достатъчна е, за да накара всяко мъжко сърце да подскочи.
	— Спести си сладките думи – сряза го тя, без да се обръща. – Чувала съм по-добре формулирани любезности от уличните търговци.
	— За реката говорех. – Гарвана леко се усмихна. – Но сега, като стана дума, и ти също изглеждаш чудесно.
	— Много кафе и малко от всичко останало – отговори тя. – Поддържа сърцето и тялото.
	Гарвана пристъпи на терасата, слънцето огря лицето му, а лъчите върху речните води се отразиха в тъмните му очила.
	— Предполагам, че няма смисъл да те питам какво те води във Флоренция? – каза той и остави чашата си с кафе върху черния парапет.
	— Предстои ми малко отпуска – отговори Клеър. – А когато ме сполетява толкова рядко събитие, това е най-доброто място, където може да ме открие човек. Обаче предполагам, че ти го знаеше и преди да уговориш камериерката да те пусне тук.
	— Подкупих камериерката – поправи я той. – И, да, знаех, че това е любимият ти град, както и че имаш две платени седмици отпуск от фирмата. И все пак съмнението остава.
	— Ами ти? – запита Клеър. – Дояли са ти се пържолите на „Состанца“? Или може би в града има нова изложба, която трябва да проверя?
	— Нито едното, нито другото. Макар че трябва да призная, че съм развил привързаност към грубите маниери на сервитьорите в „Состанца“.
	— Е, след като вече обсъдихме това – каза Клеър, – защо да не караме направо? Казваш ми колкото си склонен да споделиш, аз правя същото и така и двамата можем да се сдобием с някои отговори.
	— Ще дам всичко от себе си, за да съм честен с теб – отвърна Гарвана.
	— Няма да стигнем много далеч, ако започнеш разговора с лъжа.
	— И двамата знаем, че има три професионални кражби в напреднал стадий на планиране – отбеляза Гарвана. – Едната ще е в „Уфици“. Още се опитвам да установя къде ще са другите две.
	— Втората ще е в частен дом някъде в историческата част на града – каза Клеър. – Опасна банда от Франция, водена от стара кримка на име Дювалие.
	— Той беше един от най-добрите ни касоразбивачи, преди да го споходи лош късмет – обясни Гарвана. – По време на доста дългия му период на възстановяване разви вкус към най-доброто ренесансово изкуство.
	— И двете кражби няма как да те привлекат да им отделиш от времето си – каза тя. – Да не говорим, че трупата ти наброява достатъчно членове, та да сформирате скаутски отряд. Което означава, че или третата работа е тази, която обещава забележителна печалба, или в този град се готви нещо друго, което е привлякло вниманието ти.
	— Същото може да се каже и за теб – парира я Гарвана. – Обикновено се появяваш, след като прахът се е слегнал, а ето, че сега си тук, уж в отпуска, на няколко крачки разстояние от местата и на трите кражби, които се подготвят, и където фирмата ти не е представена. Ако смятах да се обзалагам, щях да се хвана на бас, че ти проявяваш същия интерес към тези потенциални събития като мен. С други думи, никакъв.
	— В този град човек винаги има с какво да се занимава, освен с потенциална кражба – отбеляза Клеър, облегнала лакти на черния парапет и загледана в младата двойка, която се прегръщаше под светлината на уличните лампи от другата страна на площада. – И двамата ще направим ход, ако надушим нещо такова. Стигнали сме толкова далеч, защо да спираме сега?
	— Значи знаеш, че тя е в града – рече Гарвана.
	— Знам, че е тук, за да продължи образованието си – отговори Клеър. – И това може да е всичко. Може да е тук по същата причина, по която стотици други идват всяка година – университетът, в края на краищата, до голяма степен е част от живота й.
	— Ако някой от двама ни вярваше в това, нямаше да е тук – изтъкна той.
	— Дори и заради грубите сервитьори ли? – запита Клеър и изви леко глава към него с усмивка.
	— Не ми се налага да пътувам, за да намеря свестен ресторант. Но и до края на света ще отида, за да сложа ръце върху някое рядко откритие. Особено ако е майсторска творба.
	— А защо и двамата сме толкова сигурни, че тя ще направи откритието?
	— Защото за това е отгледана.
	— Може – съгласи се Клеър. – А може просто да има късмета да се озове в точното време на точното място. Може би всички очакваме да тръгне по стъпките на родителите си, докато тя си е едно обикновено момиче.
	— И двамата сме твърде умни, че да мислим така. – Гарвана пренебрежително махна с ръка. – Основните съставки на нашите професии са подготовката, търпението и изчисляването на времето. А тя е подготвяна още от дете. Нещата, които прави, в съчетание с наученото, докато е била под опеката на изтъкнатия професор, са й показали стойността на търпението. Колкото до времето, то може и да не е сега, но инстинктът ми казва, че няма по-добър момент за действие от настоящето. А ако ни трябва допълнително доказателство, то присъствието ни тук е достатъчно.
	— Колко хора от екипа ти я следят? – запита Клеър.
	— Е, Клеър, как мога да мина за достоен враг, ако ти отговоря директно на подобен въпрос? Достатъчно е да кажа, че разполагам с достатъчно хора, които да я покриват във всеки един момент, независимо колко безметежни са били набезите й.
	— Значи знаеш къде е била вчера? – запита Клеър.
	— Промъкването в затворена секция от галерия „Базари“ си е ритуал за всеки студент по история на изкуството, който си заслужава академичната степен – каза Гарвана. – Това е вярно и днес, както беше вярно и навремето, когато бяхме достатъчно млади, за да смятаме подобни действия за приключение.
	— Това може и да е така – започна Клеър, – само че тогава се ограничавахме просто да обядваме на забранени места. Никой не е ходил там с очакването да открие нещо ценно.
	— Тя и младият й приятел влязоха с празни ръце и излязоха по същия начин – изтъкна той. – Нямаше да седя тук и да си пропилявам деня в разговори, ако беше станало нещо различно.
	— Ами дрехите им? – запита Клеър. – Твоите шпиони споделили ли са ти за дрехите им?
	— Ако е било важно, щяха да кажат – отговори Гарвана, извърна се от реката и изцяло съсредоточи вниманието си върху Клеър. – Но подразбирам, че ти си получила по-преувеличен разказ от оня, който ми бе разказан.
	— А може и онова, което ми е казано, да е било невярно. – Тя влезе в елегантно обзаведената дневна и си наля чаша прясно кафе от количката със закуска на румсървиса.
	— Ако си чула нещо различно, значи и аз трябва да го знам – изрече Гарвана с лека заплаха в гласа.
	— Няма съмнение – отвърна Клеър и отпи от кафето си, без да се поддава на косвената заплаха. – Просто не се налага да го научаваш от мен. Освен ако не стигнем до спогодба, която да облагодетелства и двама ни.
	— И преди сме правили бизнес. Винаги съм го намирал за приятно, макар и скъпо.
	— Получаваш, каквото плащаш – каза тя. – Или поне така съм чувала, обикновено от хора, които нямат достатъчно пари, за да получат каквото искат. За щастие с теб случаят не е такъв.
	— И никога не е бил – похвали се Гарвана.
	— Този път е различно. Трябва да го знаеш от самото начало. Това е по-скоро експедиция. Може доникъде да не ни отведе. Но ако има отплата, може да е по-голяма, отколкото някога сме виждали.
	— Все още ли гледаме на Катрин като на основен източник? – запита той.
	— Като на единствен източник – поправи го Клеър.
	Гарвана скръсти ръце на гърдите си и кимна.
	— Колко ще ми струва още веднъж да застанеш на моя страна?
	— Петнайсет процента от пазарната стойност на онова, което тя намери – отговори Клеър, без да се колебае. – Говоря за черния пазар.
	— А ако все пак излезе с празни ръце? – запита той. – Или ако откритието й не е толкова голямо, колкото се надяваме? Колко ще струва времето ти, ако стане нещо такова?
	— Ще те улесня. – Клеър взе каната с кафето и напълни отново чашата си. – Петстотин на ден. Плюс разходите, разбира се.
	— Съгласен съм на всичко при едно условие – каза Гарвана. – Простичко условие, наистина, каквото изисквам от всеки, с когото правя бизнес, особено при очаквания за голяма печалба.
	— И преди сме работили заедно – напомни тя, донякъде изненадана от искането и от смяната на тона от страна на Гарвана. – Не работя с условия.
	— Това е по-различно. Изисква по-високо ниво на доверие от моя страна. Следователно ми трябва допълнително поощрение и няма да направя и крачка без такова уверение.
	— Ами да чуем тогава – подкани го Клеър.
	Гарвана се приближи до нея, взе чашата с кафето и я върна на подноса. След това обгърна с длани лицето й, погледна я в очите и приближи тънките си устни на сантиметър от ухото й.
	— Ако ме предадеш – прошепна той, – ще те нарежа на парченца и ще нахраня с теб тварите в реката долу. Имаш думата ми.
	След това я притисна още по-близо до себе си и положи студена целувка върху топлите й устни.
	— Сега ми кажи всичко, каквото знаеш – подкани я.
	 
	 
	 
	СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	„САНТА КРОЧЕ“ Е ЕДНА ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ И КРАСИВИ францискански църкви, останали и до днес. Работата по мраморната фасада започнала през 1294 г. и била завършена през 1443-та, макар че неоготическата камбанария била добавена чак през деветнайсети век. Монасите, които ръководели църквата в онези ранни години, били едновременно благочестиви по дух и проницателни, а уменията им за правене на пари били прости като живота, който водели. В замяна на значителните финансови приходи, които използвали, за да поддържат църквата и себе си, те осигурявали на благодетелите място за вечен покой вътре в самия храм. Малцина от ренесансовите гиганти успявали да устоят на подобна сделка, което обяснява защо гробниците на Данте, Макиавели, Росини, Галилей и дори на божествения Микеланджело се редят от двете страни на храма.
	Микеланджело първоначално имал намерение да бъде погребан в Рим, а неговата Пиета да украсява гробницата му. Само че три години преди смъртта си променил плановете си и пожелал тялото му да бъде положено във Флоренция. Гробницата му има невзрачен и невдъхновяващ мраморен дизайн. В началото немалко негови другари, водени от Даниеле да Волтера, предложили скулптурната му група „Гений, потъпкващ грубата сила“ да бъде използвана като погребален монумент. Това изглеждало като консенсусно решение, докато Джорджо Вазари – приятел и съветник на Микеланджело – не взел участие в дискусията. Той успешно изтъкнал, че след като Божествения никога не бил участвал във война и дори не бил носил униформа, една посветена на битките статуя ще е лош избор. След това се заел с изработката на гробницата, която била завършена с изваян от скулптора Батиста Лоренци бюст и е обградена с трите символа на рисуването, скулптурата и архитектурата. Крайният резултат, според професор Едуардс, не би спечелил одобрението на Микеланджело. Само че, както обичаше да добавя той, скулпторът нямал думата по въпроса.
	 
	 
	КЕЙТ И МАРКО стояха на десетина крачки от гробницата на Микеланджело и оглеждаха голямото мраморно творение, докато туристите ги заобикаляха от всички страни. Въпреки хладния въздух в просторната зала, тениската и лицето на Марко бяха подгизнали от пот, а дишането му беше тежко и накъсано.
	— Твърде много се тревожиш – каза Кейт в опит да успокои изплашения си приятел. – Никой не ни видя като влизахме и като излизахме. А ако някой ни беше чул как махаме и после връщаме на мястото й зидарията, не мислиш ли, че щеше да се втурне в галерията?
	— Предполагам – отвърна Марко.
	— Онова, за което трябва да се тревожим, е как да измъкнем „Ангелите“ от коридора, а след като се справим с това, да измислим къде да ги скрием, така че никой да не ги намери. Първата част звучи почти невъзможно, а втората може да се окаже дори по-трудна.
	— А защо изобщо трябва да ги местим? – попита Марко. – Изглеждат си в пълна безопасност там, където са си. Ако целта ни е да не допуснем някой да разбере, че сме ги открили, тогава според мен най- разумното би било да ги оставим там.
	— Няма да им отнеме много време да се досетят, че сме били в галерията – каза Кейт. – Заличихме следите си добре и направихме всичко по силите си да върнем стената както си беше, но все пак не изглежда така, както я заварихме, което означава, че трябва да изнесем „Ангелите“ оттам, преди друг да го е направил.
	— Нямам никаква представа как да направим подобно нещо – отговори Марко. – Аз съм студент по история на изкуството, а не крадец.
	Кейт се обърна с гръб към гробницата на Микеланджело и го изгледа.
	— Трябва да защитя „Ангелите“ – произнесе тя. – Знам, че си уплашен и аз също съм уплашена. Но ние не сме сами или поне това няма да продължи дълго. Скоро ще дойдат хора, които ще ни помогнат. Най-много след два дни.
	— Ако това е така, защо не ги изчакаме да дойдат? – запита той.
	— Щеше ми се да можехме, но не мисля, че разполагаме с време – отговори Кейт.
	След това погледна над рамото му към изхода на „Санта Кроче“ и забеляза двама мъже, които стояха в сянката на дебелите украсени порти. И двамата бяха млади, слаби и облечени като туристи. Видът и поведението им бяха предназначени да не привличат внимание – само поредните двама любопитни зяпачи сред стотиците, които прекрачваха прага на голямата църква. Случайните потайни погледи, които й хвърляше по-високият от двамата, бяха достатъчни да я притеснят, но всъщност най-много я привлече начинът, по който се придвижваха – с бавни стъпки, обикаляха в стегнат полукръг; като в същото време излъчваха безразличие, което беше рядко явление сред стените на „Санта Кроче"'. Кейт престана да ги гледа и се обърна към Марко.
	— Какво има? – притесни се той, щом видя изражението й.
	— Да тръгнем към задната част на църквата – предложи тя. – Не се обръщай и не се дръж по-различно отколкото преди пет минути.
	— Преди пет минути бях уплашен – отговори той. – Сега вече съм ужасен.
	Кейт се обърна и пъхна ръка под лакътя му. Отдалечиха се от гроба на Микеланджело и без да се обръщат, минаха покрай този на Данте, който беше много по-голям и злокобен.
	— Просто си предпазлива или си уверена, че ни следят? – запита Марко.
	— Не знам – отговори Кейт и забърза, като го задърпа да не изостава. – Вероятно е плод на въображението ми. Предполагам, че при вида на „Ангелите“ съм минала на по-висока предавка.
	— Според теб от кого бягаме?
	— Ако греша, значи се опитваме да се измъкнем от двама английски студенти – каза тя.
	— А ако си права?
	— От двама мъже, с които никой от нас не би искал да се озове насаме – призна Кейт.
	Приближиха коридора, който водеше към градините. Ярките слънчеви лъчи ги поведоха към изхода, пробивайки си път през група деца, които оглеждаха орнаментите от ковано желязо около пътеките. Кейт още повече ускори хода си и мина покрай децата, всяко от които носеше яркожълта тениска и сини шорти, и всички бяха обути с еднакви маратонки.
	— В градината няма да има толкова хора – каза тя.
	— Това добре ли е? – запита Марко.
	— Да, ако искаме да разберем дали ни следят – отговори тя и двамата се насочиха към изхода за тихите градини на „Санта Кроче“.
	— Какво ли искат от нас? – зачуди се той.
	По гласа и по движенията му Кейт разбра, че го е изтощила. Осъзнаваше, че е много близо до опасността да го изгуби като помощник и приятел и че дори тръпката от откритието на „Ангелите“ няма да е достатъчна да го убеди да остане до нея. Нямаше да е за пръв път да изгуби приятел заради прекомерното си любопитство и вманиачаването й по изгубени творби на изкуството. Все още не беше усвоила деликатния баланс, необходим за задържането на ценно приятелство и подхранването на манията, която определено й доставяше удоволствие. Ако я принудеха да избира между двете, тя винаги щеше да изтъкне, че гледа на изучаването на изкуството като на връзка с родителите си. Би могла да остави приятелството, но щеше да се придържа към родителите си колкото се може по-дълго.
	— Ще искат да разберат какво знаем – отговори накрая. – Да разберат какво сме видели.
	— А ако откажем? Тогава какво ще направят? И моля те, не се шегувай. Искам искрен отговор. Не нещо глупаво, като например, че могат да ни убият.
	Тя погледна наляво и видя как възрастна жена поставя запалена свещ пред статуята на Богородица, докато си мълвеше някаква молитва. След това погледна надясно към малка група японски туристи, готови да позират и с приготвени фотоапарати в ръце, които се усмихваха пред голямата мраморна гробница на друга легенда на Ренесанса, Росини.
	После насочи поглед към градината. Тухлите и хоросанът ги предпазваха от яркото слънце, камъните бяха сложени преди векове. Тишината и мирът царуваха в едно от най-вълшебните места във Флоренция, където само след минути спокойният ден щеше да завърши брутално.
	 
	 
	 
	ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС СТОЕШЕ ПОД БЕТОННАТА АРКА, отвеждаща към самолетната писта. Силният вятър и дъждът го блъскаха, водата се просмукваше през якето му и мокреше лицето му. Стоеше с гръб към черния частен самолет, зареден и приготвен за излитане, който чакаше тежките буреносни облаци да се разнесат от Източния бряг. Беше късно следобед, но дъждът и облаците бяха превърнали деня в среднощна тъмница.
	Едуардс гледаше как дъждовните капки удрят настилката, след което отклони поглед към бръмчащите тихо самолетни двигатели и към тъмната празнота на хоризонта. Не се обърна, когато чу тежките стъпки да го доближават отляво, задържа погледа си напред, а тялото му остана отпуснато.
	— За какво е това бързане? – запита приближилият се мъж с дрезгав от дългогодишно пушене глас. – Според прогнозата за времето всичко това ще бъде издухано след три часа, може и по-рано. Винаги е по-добре да се лети в чисто небе, а не посред буря.
	— Дъждът не ми пречи – отговори Едуардс, продължавайки да гледа в далечината. – Всъщност дори го предпочитам. Винаги съм се чувствал по-сигурен, като летя в лоши условия. Не знам защо.
	— Уредих необходимото още щом получих обаждането ти. – Мъжът застана до него. – Всичко, което ти трябва, ще е там и ще те чака, щом стигнеш в Ню Йорк. Освен това ти резервирах стая за две нощи в обичайния хотел и под името, с което пътуваш.
	Едуардс го погледна и кимна.
	— И една нощ ми стига – каза той. – Достатъчно ми е, за да взема каквото ще ми трябва във Флоренция и да се срещна с Баниън.
	— Баниън? – повтори мъжът, без да си прави труда да скрива изненадата си, като чу името. – Мислех, че Обществото е прекъснало отношенията си с него, особено след последната издънка.
	— Не бихме могли да прекратим отношенията си с мъже като Баниън – каза Едуардс. – Вече би трябвало да си го разбрал, Ръсел. Академично? Финансово? Можем да си съперничим на всяко ниво с всяка група там. Но битките ни не са само в библиотеките и на академично ниво. Понякога се налага да си изцапаме ръцете.
	— Никога не съм мислил за онези като Баниън, че са на наша страна – отговори Ръсел.
	— Е, той наистина не е редовен член – призна Едуардс. – Но ако цената, която му плащаме, надвишава предизвикателствата, пред които сме изправени, тогава той е най-ценният ни актив. И няма да е единственият, към когото ще се обърнем за помощ. Имам чувството, че ще ни трябват колкото се може повече хора като Баниън.
	— Притесняваш ли се, че още не е осъществила контакт? – запита Ръсел.
	— Внимателна е. Предупредих Кейт, че докато е във Флоренция, ще я следят, и то не само приятелски настроени хора. Разполага с подсигурена мобилна връзка, която да използва в обичайни обстоятелства, но има и списък с членове на Обществото, които могат да й помогнат да се свърже с мен, без някой друг да разбере. Но тя ще постъпи така само ако открие нещо, което да си заслужава вниманието, а това, че не съм се чувал с нея от два дни, ми говори, че именно това се е случило.
	— Можем просто да я изтеглим оттам – предложи Ръсел. – Да я изведем в безопасност, да видим дали наистина е открила нещо, което да си заслужава да го погледнеш втори път, и да пратим екип да го прибере.
	— Помислил съм за това.
	— И реши да не го правиш.
	Едуардс кимна.
	— Един ден Кейт ще поеме Обществото – каза той. – Част от работата й ще е да се сблъсква ежедневно с рискове и опасности. Трябва да разбера… Всички трябва да разберем дали може да се справи с това.
	— Ще сме там, за да й помогнем с каквото можем – рече Ръсел. – Но и преди сме били изигравани от Гарвана. Много по-добър е в преследването на хора, отколкото в намирането на изкуство. Ако тя се е натъкнала на нещо ценно, Гарвана ще направи всичко, за да се добере до него.
	Едуардс погледна към тъмните облаци и затвори очи. Отдавна се боеше от този момент, въпреки годините, които беше отделил, за да се подготви. Беше превел големи суми от сметката си през фондацията, за да осигури на Кейт най-добрата академична подготовка. Понеже се страхуваше от опасностите, с които тя би могла да се сблъска един ден, той се беше опитал да я предпази, като я записа да тренира бойни изкуства, стрелба с лък и на напреднали курсове по оръжия и тактика. Когато времето му позволяваше, тренираше заедно с нея, което му помагаше да поддържа инстинктите си в готовност, а и му осигуряваше и повече време с младата жена, на която беше свикнал да гледа не толкова като на неин пазач, колкото на по-малка сестричка.
	Така че я беше запознал с хора като Ръсел Коуди, член на Обществото от двайсет години, негов уважаван и всъщност несменяем директор по сигурността. Ръсел беше изминал дълъг и кървав път, докато извоюва мястото си в групата. Беше воювал като наемник в няколко войни, което бе довело до три години служба в контраразузнаването на ЦРУ, преди да бъде забелязан от Обществото. От самото начало прегърна каузата им и ги отърва от много врагове, като работеше с жар заедно с малка армия от уважавани академични личности, куратори и ловци на произведения на изкуството. Преподаваше тайните на занаята си на всеки, който беше готов да слуша и да се подчинява, а в замяна получаваше колкото се може повече от обширния и непознат свят на изчезналото или изгубено изкуство и антики. Представляваше идеалното допълнение към екипа, а ползата беше двустранна. И докато беше лоялен и защитаваше всички членове на Обществото, нямаше друг, за когото да се грижи повече и който да отнема по-голяма част от вниманието му, отколкото Кейт.
	„Нека ти го кажа така – беше изрекъл веднъж на Едуардс. – Ако някой я нарани или се опита да я нарани по какъвто и да е начин, ще се разправя с мен.“
	— Кейт може да се грижи за себе си – заяви Едуардс решително. – Направили сме всичко, за да е така.
	— И все пак ще се почувствам много по-добре, ако намалим рисковете – настоя Ръсел. – Няма да е трудно да забележим наемниците на Гарвана. Няма да навреди да се отървем от няколко от тях и да разчистим пътя на хлапето.
	— Не прибързвай засега. Ако нещата се развият както се надявам, ще имаме възможност да се отървем от всички тях. Да се отървем от Гарвана и „Безсмъртните“ му веднъж завинаги.
	— В този случай, професоре – каза Ръсел, като подаде ръка и удостои приятеля си с възможно най-близкото подобие на усмивка, на което беше способен, – ти пожелавам безопасен полет и успешна среща с Баниън. Когато стигнеш до Флоренция, ще бъда там и се надявам нашето момиче да открие каквото търси.
	Едуардс пое ръката на Ръсел, след което взе кожения куфар до краката си.
	— Надявам се всички да намерим, каквото търсим – каза той.
	 
	 
	 
	ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ И МАРКО ТИЧАХА ПО ТЯСНАТА УЛИЦА, двамата мъже от църквата бягаха след тях. Завиха рязко зад ъгъла и Кейт одраска коляно в каменната стена, след което пробягаха покрай безразборно паркираните скутери и сергиите, където продаваха фалшификати на известни марки. Марко тичаше пред Кейт, краката му горяха заради стръмния наклон, силите го напускаха и въздухът започваше да не му достига. Кейт се обърна да провери двамата мъже, които ги доближаваха, но се спъна в отчупено парче от калдъръма и падна на земята с разперени ръце.
	Слабият мургав мъж бързо спря, наведе се, стисна ръката й и я изправи на крака. Видя уплашения й поглед и кимна.
	— Успокой се и всичко ще е наред – каза й. Почти не се беше задъхал, въпреки изтощителното бягане.
	Вторият мъж, който беше много по-блед и не беше в толкова добра форма, спря до тях с ръце на коленете, опитвайки се да си поеме въздух.
	— Остави го другия – изпъшка той. – Трябва ни само тя.
	Марко забави ход, когато видя Кейт да пада. Поколеба се за миг, след което се обърна и се втурна към нея.
	— Марко, недей! – извика му тя, като го гледаше как идва към нея и мъжете, които я бяха пленили. – Бягай. Няма да те гонят!
	Той стигна до нея и до двамата слаби мъже.
	— Добре ли си? – запита я.
	Тя кимна, макар че мургавият мъж продължаваше да я стиска за ръката.
	— Е, сега, след като се събрахме всички – каза той, – нека да отидем на някое по-спокойно място и да поговорим.
	Кейт погледна Марко.
	— Защо се върна? – прошепна му.
	— За теб – отговори той.
	 
	 
	КЕЙТ СЕДНА НА КАМЕННАТА ПЕЙКА, притиснала гръб в хладната тухлена стена. Мургавият мъж продължаваше да държи ръката й. Другият мъж беше задържал Марко от другата страна на пътя срещу окосената морава с големите борови дървета.
	— Много е просто, девойче – каза мургавият. Погледът в кафявите му очи беше лишен от живот и емоция, акцентът му беше неприкрито британски. – Кажи ми какво си открила и къде, а ние ще пуснем теб и приятеля ти.
	Тя си пое дълбоко дъх и погледна ръцете си. Имаше достатъчно причини да е уплашена. Двамата преследвачи изглеждаха решени да получат информацията, за която бяха изпратени и изглежда не ги интересуваше по какъв начин щеше да стане това. Освен това съзнаваше, че въпреки смелата си постъпка Марко накрая щеше да отговори на всеки въпрос, който щяха да му зададат, ако повярваше, че заплахата срещу тях е истинска. От друга страна, тя беше относително спокойна въпреки явната опасност, първоначално обзелият я страх бе започнал леко да се уталожва. Осъзнаваше, че за последното трябва да е благодарна на професор Едуардс.
	Обаче освен това знаеше, че има по-сериозна причина от мъдрите поучения на професора, с която да обясни поведението си. Реакциите й в ситуации, които други намираха за потенциално опасни, още от детските й години граничеха със спокойствието. Изглежда й беше почти присъщо да държи чувствата си под контрол въпреки мястото или положението, в което бе попаднала – интуитивен начин да намира спокойствие там, където другите биха се ужасили.
	— А ако не ви кажа нищо, какво ще стане? – запита тя мургавия. – Ще ни убиете ли?
	Мъжът я изгледа, след което се наведе към нея. Дъхът му миришеше силно на мента.
	— И най-страшните деяния могат да бъдат извършени посред бял ден и в пълна тишина – отговори й, като вдигна кафявите си вежди.
	— Може би. – Кейт също го изгледа. – Само че ти не си такъв човек. Нито пък приятелят ти там. И двамата го знаем.
	— Доста кураж имаш, студентке – гневно изрече мъжът. – Би трябвало да ти прекърша врата и да приключа с теб.
	— Ако наистина искаш това, не мога да направя кой знае какво, за да те спра – отговори тя. Даваше си сметка, че е затънала дълбоко в мътни води. – Само че ако ме убиеш, оставаш без никаква информация, а това няма да зарадва оня, който ти плаща.
	— Все още държим приятеля ти – напомни мъжът, хвърляйки последната си карта. – Като види как се разправяме с теб, ще се разприказва.
	— Знам. И аз щях да го направя, ако бях на негово място. Само че той дали знае онова, което аз знам? Дали би могъл да ви отведе до каквото там си мислите, че съм открила? Има повече от един начин това да свърши зле за вас.
	Мъжът пусна ръката й. Бързо пресметна думите й.
	— Изглежда си предвидила всичко – каза той. – Не ми оставяш много място за действие. Само че съм убеден, че имаш какво да ми кажеш.
	— Ти си шефът, ти решаваш.
	— Подобни решения струват доста повече от тарифата ми – отговори мъжът.
	Вторият преследвач дойде, повлякъл нервния Марко след себе си.
	— Стигнахме ли вече донякъде? – запита той, без да крие яда си.
	— Май се оказахме в задънена улица – отговори колегата му. – Тя не иска да говори, а аз не искам да я убивам. Така че, Ед, освен ако нямаш бързо решение, ти предлагам да си завлечеш задника където беше и да изчакаш.
	— Аз нямам проблеми да убия някого от тях – каза Ед. – Само ми дай знак.
	— Колко разбирате от изкуство? – запита Кейт и хвърли успокояващ поглед на Марко. – Нямам предвид дали можете да различите Моне от Пикасо. Питам дали можете да прецените колко са ценни някои портрети или скулптури.
	— Нямам представа – отговори Ед. – Говоря и от името на Филип. Знам само, че за моя шеф е важно да ви проследим и да открием какво знаете.
	— Какво имаш предвид? – запита я Филип.
	— Просто си мислех. Зависи най-вече доколко сте лоялни на човека, който ви е пратил след нас.
	— Лоялни сме към портфейла му – отговори Филип.
	— В този случай аз съм вашето момиче – усмихна се Кейт. – Онзи, който ви е пратил след нас, ви плаща добре. Това е ясно. Но макар да не разбирате много от изкуство, би трябвало да знаете за групата, която стои зад мен. А ако ви е позната, ще знаете колко повече ще ви платят, за да ме оставите жива.
	— Какво говориш? – ахна Марко. – Да не си решила да ги накараш да ни помогнат?
	— И той ли върви в комплекта? – запита Ед.
	— Не се притеснявай, ще свикнеш с него – увери го Кейт.
	— Съмнявам се – отговори мургавият мъж.
	— Та какво предлагаш? – върна се към същността на въпроса Филип. – И какво ще стане, ако не е толкова сладко като онова, което вече имаме?
	— Знаеш отговора – каза Кейт. – Иначе нямаше да водим този разговор.
	Филип погледна Ед и изчака другарят му да кимне, след което пусна Марко. После отново се обърна към Кейт.
	— Сега накъде? – запита.
	— Към пиацата – отговори тя. – Трябва ми сладолед. Сигурна съм, че и на Марко също.
	— Няма защо да се тревожиш за мен – каза й той. – Не ми се иска да съм в тежест.
	— Я млъквай – нареди Ед.
	— Дано сладоледът да върви и с план – каза Филип.
	— Има само един начин да разберете – отговори Кейт.
	Изправи се, отиде до Марко и го хвана под лакът, след което бавно тръгнаха по покритата с чакъл пътека към изхода от градините. Двамата мъже вървяха след тях със сведени глави и с пъхнати ръце в джобовете на саката.
	— Моля се да знаеш какви ги вършиш – прошепна Марко.
	— И аз също – отвърна Кейт.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	СМЕЛАТА ЖЕНА, КОЯТО СТОЕШЕ ЗАД БИЖУТЕРСКИЯ ЩАНД, беше на петдесет и шест години, с дълга прошарена коса и лъчезарно лице, белязано с тънък десетсантиметров белег точно над дясното й око. Живееше във Флоренция от сутринта на 16 август 1982-ра – деня, в който се беше омъжила за шивача Марио Бранки, който държеше малък дюкян до обменното бюро срещу Понте Векио. Бракът им продължи по-малко от година, не доведе до деца, но за сметка на това донесе много нещастие и за двамата. Тя копнееше за приключения още от ранното си детство, докато Марио искаше само сигурността, която му беше липсвала в живота. Тя изпитваше страст към изящните изкуства и качествената изработка; той се мислеше за модерен човек, затворен сред стените на средновековен град. Така че Марио и съпругата му Джоузефин Мария Колинс се предадоха пред здравия разум и решиха да прекратят онова, което виждаха като провалено съжителство. И след като с брака им беше приключено, разцъфтя приятелство, което вече беше навлязло в третото си десетилетие.
	- Не позволихме нещата да станат гадни – каза веднъж на стар приятел родената в Чикаго Джоузи. – Вместо това запазихме живо онова, което и двамата харесвахме един в друг и започнахме отново оттам. Понякога – всъщност много по-често, отколкото и двамата бихме си признали – доброто приятелство е по-ценно от добрия брак. Можеш да разчиташ на добрия приятел да рискува всичко за теб. Не знам дали човек може да каже същото за оня, с когото дели леглото си. Или поне аз не мога.
	През пролетта на 1988-а с парите, които беше наследила от една своя леля и със заем от Марио, Джоузи отвори луксозен магазин за художествени материали през два номера от „Бара на Хари“ на брега на река Арно. Магазинът, в който се предлагаха скицници с кожена подвързия, канцеларски принадлежности с монограми и пергамент в различни нюанси, беше наречен „Витория“ на името на италианската историческа личност, от която Джоузи най-много се възхищаваше. Синьора Витория Колона.
	Магазинът пожъна незабавен успех и снабдяваше редовните клиенти, най-вече студенти от университета, местни художници, дизайнери и американски туристи, търсещи идеалния подарък. В средата на втората година от отварянето на магазина Джоузи ремонтира задната стая и я превърна в място, където млади и стари художници можеха да седят и да обсъждат работите си или да обменят клюки за провали и успехи. Не отне дълго из улиците на Флоренция да се разчуе, че „Витория“ е място за всеки, който има засъхнала боя под ноктите. Магазинът се превърна в място за срещи, където се зараждаха приятелства или започваха вражди, а също и любовни афери – случайни или продължителни, като в центъра на всичко това стоеше Джоузи.
	Освен това магазинът беше и мястото, което служеше за флорентинското седалище на Обществото „Витория“.
	Джоузи за пръв път чу за групата съвсем случайно една вечер в салона си. Намери за вдъхновяваща идеята за организация, посветила се на откриването и връщането на изгубени или откраднати творби, след което без много шум успя да научи колкото се може повече за Обществото. Отне й две години, преди от заинтересован наблюдател да се превърне в пълноправен член, като благодарение на приятел успя да си уреди среща с местна свръзка на Обществото, който пък я срещна с професор Едуардс.
	Джоузи беше впечатлена от страстта, която професорът проявяваше към преподаването и възвишените цели на Обществото. Тези цели тя намираше за благородни като задача и опасни за изпълнение. Освен това беше заинтригувана от тъмнокосото момиче, което тихо стоеше до професора и чакаше да изстине чашата е горещ шоколад, като внимателно слушаше разговора им. Още по време на тази първа и съдбовна среща на Джоузи й стана ясно, че един ден в недалечното бъдеще всички задачи и проблеми на Обществото щяха да легнат на раменете на младата Кейт Уесткот.
	Джоузи бързо се превърна в ценен член на Обществото. Сега домът и магазинът й бяха безопасно райско кътче за всички негови членове, които идваха във Флоренция, за да изпълнят различни задачи, като всички от тях изискваха дискретност. Джоузи не се притесняваше да действа на опасен терен, а репутацията й нарастваше заедно с рискованите й начинания. На нея можеше да се разчита да скрие картина, струваща милиони на пазара, като често излагаше творбата пред очите на клиентите в рамка и със стъкло насред магазина като поредното евтино копие на някой шедьовър. Сред приятелите й имаше умели фалшификатори, мъже и жени, които притежаваха таланта да нарисуват върху някоя велика творба своя собствена картина, без да се притесняват, че ще повредят оригинала. Разполагаше със стабилна мрежа от купувачи и продавачи както на легалния, така и на черния пазар. Освен това можеше да разчита на редовните посетители на кафенето да я снабдяват с дневната доза улични клюки, както и новини за музейни изложби и различни други събития.
	Накратко, в тази предизвикателна и енергична среда Джоузи процъфтяваше и намираше удоволствие от ежедневната си дейност, както и удовлетворение от приключенския си втори живот.
	Ето защо не се изненада, като видя Кейт Уесткот и един младеж да влизат в магазина й по залез слънце след поредния прекрасен флорентински ден. Не беше виждала момичето от онази първа среща с професор Едуардс, но я позна още щом пристъпи прага й, когато ярката дневна светлина започваше да се смесва със сенките на предстоящата вечер. Магнетичният поглед, който бе привлякъл за пръв път вниманието й, спокойната и уверена походка, лекотата, е която бързо попи всичко наоколо, всичко това си беше там, но изглеждаше още по-подчертано, след като момичето се бе превърнало в жена.
	— Тъкмо се канех да си приготвя чаша еспресо – каза Джоузи на английски, в който още се долавяше чикагският й акцент. – Мога лесно да направя още две кафета. Можете да ги изпиете, докато разглеждате. Само че трябва да ви предупредя, че кафето ми се сервира горещо, силно и горчиво. Ако не ви харесва предложението, само кажете.
	— Звучи ми идеално – каза Кейт. – Благодаря.
	— Запази благодарностите си за времето, когато ще направя нещо полезно – отговори Джоузи и леко махна с ръка. – Истината е, че мога да се възползвам от компанията ви. През последните два-три дни тук беше твърде спокойно. Не съм сигурна точно защо, но понякога става така. Човек би си казал, че след всички тези години работа тук, ще свикна с ритъма, но майка ми все повтаряше, че присъствието на Чикаго е твърде силно в мен и предполагам, че в това има много повече истина, отколкото бих искала да призная.
	Джоузи наля в три чаши еспресо и предложи на младежите. Остави своята на щанда и изгледа двамата студенти.
	— Ръцете ви са твърде чисти, аз продавам художествени материали, а вие можете да си купите много поевтини плакати за стените от търговците край фонтана на Нептун. А и не са много студентите, които могат да си позволят моите скицници. Това ви ограничава до тефтерите и химикалките и както и сами виждате, имам голям избор от тях, който да ви предложа, ако наистина това ви трябва.
	Кейт отпи бавно от кафето и топло се усмихна на Джоузи.
	— Един приятел ми похвали кафето ти и виждам, че е бил прав. Но той рядко греши, поне в мое присъствие.
	— Ако приятелят ти е казал за кафето ми, значи ти е разказал и за мен – каза Джоузи.
	Кейт кимна.
	— Често говори за теб – призна. – И винаги с голяма обич. Разказвал ми е, че си сред най-доверените му приятели и че трябва да дойда при теб, ако ми се наложи.
	Джоузи довърши кафето си на две глътки и постави празната чаша в средата на бронзовия умивалник. Пресегна се към кутията за бисквити, от която извади дълга цигара с кафяв филтър и синя газова запалка.
	— Всички си имаме своите пороци – каза тя, стисна цигарата между зъбите си и я запали с бързо щракване на запалката. – Надявам се да нямате нищо против.
	— Димът си е твой – каза Марко, – само че идва в нашите дробове. Без да проявявам неуважение, разбира се.
	Джоузи го изгледа отчасти объркано, отчасти с неприязън.
	— Той винаги ли е толкова досаден, или просто е нервен? – запита тя Кейт, без да сваля поглед от него.

 	— По малко и от двете – отговори момичето. – Но не се безпокой. Марко е добър човек.
	Милите й думи го хванаха неподготвен и той се успокои.
	— Той обвързан ли е с теб, или просто ти прави компания? – запита Джоузи.
	— Не сме гаджета, ако това имаш предвид – отговори Кейт.
	— Нямах това предвид – сви рамене Джоузи и всмука дълбоко от цигарата си.
	— Идвам при теб, защото ми трябва помощ – каза Кейт.
	— Ясно. – Джоузи хвърли угарката в празната си чаша. – Как според теб мога да ти помогна?
	Кейт погледна Марко и после отново се обърна към жената:
	— Професор Едуардс ми е казвал, че си му помагала много пъти в някои твърде деликатни ситуации, както и че си била една от неговите…
	Джоузи сложи ръка на рамото на Кейт и леко го стисна.
	— Какво искаш да направя, дете? – запита тя с далеч по-мек глас.
	— Да нарушиш закона.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	БЯХА МИНАЛИ ТРИ ДНИ ОТ ОТКРИВАНЕТО на „Ангели в полунощ“. Кейт лежеше но корем, притиснала ръце към дървения под, и се опитваше да свикне със сумрака в малката стая. Погледна наляво и кимна окуражително на Марко, давайки всичко от себе си, за да го успокои. Притисна пети към основата на старо дървено бюро и започна да опитва боядисания в бяло под, като търсеше разхлабените дъски, за да които Джоузи я беше уверила, че са там.
	Марко протегна ръка към нейната и здраво стисна китката й.
	— Ще попитам за последен път – прошепна той.
	Кейт се обърна към него, постави другата си ръка върху неговата и му се усмихна, за да го успокои.
	— Вече знам въпроса, Марко – каза. Думите й прозвучаха спокойно в мрачната стая.
	— И?
	— И, да, сигурна съм. По-сигурна никога не съм била в живота си. Постъпваме правилно, и то по правилните причини.
	Марко кимна.
	— Вярвам ти – каза той. – Не знам защо, но започвам да си мисля, че знаеш какво правиш.
	Тя го потупа по ръката и също кимна.
	— Помогни ми да намерим тия греди. Джоузи каза, че няма да са на повече от петнайсет стъпки от предния десен крак на бюрото.
	Марко изпълзя няколко сантиметра напред и почука по дъските на пода около себе си.
	— Първите две тук мога да ги отместя – каза той. – Може да ми потрябва малък нож или нещо такова, примерно ножче за отваряне на писма, за някои от останалите.
	Кейт бръкна в задния джоб на дънките си и извади малко черно ножче.
	— Това трябва да свърши работа. – При тези думи пъхна острието в цепнатината. – Щом я повдигна, ще я хванеш и ще я дръпнеш настрани. Трябва да махнем поне десет или дванайсет дъски, за да си освободим място.
	— А настилката под дъските какво ще я правим? – запита той. – Ако не е толкова лесно да я разбием, както казва Джоузи?
	— Планът е добър, Марко – настоя Кейт, като се зае с втората дъска. – Джоузи изпълни своята част. Сега ние трябва да изпълним нашата.
	— Колко време имаме до следващата смяна на охраната?
	— Двайсет минути, ако са точни – отговори тя. – Това трябва да е напълно достатъчно, за да вдигнем дъските и да отбележим мястото, където смятаме да пробием дупка в гипсокартона.
	— Значи чакаме десет минути, преди да проникнем – каза Марко. – Знаеш, че вече го знаех. Исках само да ти кажа, че го помня. Не желая да ме мислиш за страхливец.
	Кейт спря и вдигна поглед от дъските.
	— Никога не бих си помислила нещо такова – отговори тя. – Всъщност е точно обратното. Трябва да си много смел и много да ми вярваш, за да се въвлечеш в това, което правим.
	— Да не забравиш да добавиш и че трябва да съм глупак – изсумтя той, но се усмихна нервно. – Това често върви ръка за ръка със смелостта и доверчивостта. И любовта също, предполагам. Но само ако човек е романтичен.
	— А ти романтичен ли си?
	— Иска ми се да мисля така – отговори Марко, като се опитваше да намери точните думи. – Иска ми се да мисля, че и двамата сме такива.
	Искаше му се да може да й каже как се чувства, какво става в сърцето му, как го е грижа за нея не само като приятелка, а като нещо повече. Много повече. Но никога дотогава не беше изпитвал подобни чувства към някоя жена, не и толкова силни като тези, които го бяха отвели толкова далеч. И докато не се увереше със сигурност какво изпитва тя към него, се боеше да продължи по-далеч от там, където се намираше в момента.
	— Стигнахме толкова далеч. Да не им позволим да ни хванат – каза Кейт.
	Марко я гледа няколко секунди, след което кимна и внимателно подпря освободените дъски на здравото махагоново бюро, което сякаш заемаше цялото пространство в малката стая. Усещаше тънките струйки пот, които се стичаха по гърба му, пръстите и дланите му лепнеха, докато поемаше разхлабените дъски на пода. Можеше да вкуси и страха, който като че ли покриваше езика му като прясна боя, а в главата му се прескачаха съмнения, появили се, откакто се впусна в това опасно приключение с Кейт.
	Нямаше как да прецени дали шумът, който вдигаха, колкото и слаб да беше, би могъл да се чуе сред тишината, която обгръщаше малката стая точно над запечатаната част от галерията „Базари“, тоест на по-малко от четири метра от мястото, където се намираха „Ангели в полунощ“. Чудеше се какво ще стане, ако властите ги хванат и ги измъкнат навън, ако им се наложи да обясняват на непознати хора по какви причини се опитват да откраднат съкровище, останало скрито в продължение на толкова векове.
	След като подпря и последната дъска на бюрото, Марко погледна през малкия прозорец над главата си към пълната луна, която грееше над Флоренция. Пое си дълбоко въздух и осъзна, че от този момент вече не е студент по история на изкуството, който работи над магистратурата си с цел да получи преподавателско място в престижно учебно заведение.
	Сега беше крадец.
	 
	 
	МЛАДИЯТ МЪЖ и по-възрастната жена стояха в сенките на Понте Векио. Шумът на вълните на река Арно ехтеше из празните улици.
	— Ванът на място ли е? – запита жената.
	— Да, Джоузи – потвърди младият мъж. – Чака само на няколко метра оттам, извън забранената за паркиране зона, както поиска. По това време на шофьора няма да му трябват повече от пет минути, за да стигне до целта, дори и с ниска скорост.
	— Вътрешността на вана застлана ли е както трябва? – запита Джоузи. – Няма да има никаква полза, ако продуктът се повреди при транспорта.
	— Безопасно е и за новородено – увери я мъжът. – Преместването никога не е било проблем. Изнасянето им е онова, което ме безпокои.
	— Ще се справят – каза Джоузи и запали нова кафява цигара. Пламъкът за кратко освети лицето й. – Имат и кураж, и план. Трябва им само малко късмет.
	— Защо ги остави да отидат сами? – зачуди се мъжът. – Защо въобще ги пусна да отидат? Можехме да намерим и по-опитен екип.
	— Откритието е тяхно, Питър – изтъкна Джоузи и издуха тънка струя дим към небето. – Принадлежи им. Те са тези, които трябва да го извадят. Освен това аз искам така, а Едуардс иска същото. Колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре ще е за всички. И без това ще си имаме достатъчно грижи, щом слухът за откритието изтече.
	— Мислиш ли, че са истински? – запита Питър. – Няколко пъти в миналото сме минавали по този път, мислили сме, че сме открили нещо рядко, но се оказва, че не струва нищо.
	— През последните няколко години сме се натъквали и на ценни находки – напомни Джоузи и огледа тъмната празна улица. – Например Караваджо, дето го открихме заровен край Дуомо преди две години.
	— Не това искам да кажа – отговори мъжът.
	— А какво имаш предвид?
	— Предстои ни да открием творба, за чието съществуване има само слухове – обясни Питър. – Всичко, което е открило Обществото досега, е документирано в архива в мазето на някой музей, все едно къде. Това може да се окаже единствената наистина изгубена работа, с която се срещаме. Намирам за озадачаваш, факта, че ако случаят е именно такъв, една студентка успява да направи онова, което световна мрежа от академични хора и експерти в областта на изкуството никога не са успявали.
	— Това е, защото тя не е просто студентка – отбеляза Джоузи. – Младата дама сама по себе си е рядка находка, каквато нито ти, нито аз или който и да е друг член на Обществото някога би се надявал да открие. Ако някой е в състояние да намери изгубена творба, това е именно тя.
	— По-добра ли е от професор Едуардс?
	— Ще стане, и то доста скоро. Дори Едуардс ще трябва да го признае.
	Питър погледна часовника си, като натисна малко копче, което освети циферблата в зеленикав цвят.
	— С малко късмет вече би трябвало да са разчистили гипсокартона. Трябва да са в помещението с находката. Ако бяха успели да задействат някоя аларма, вече щяхме да сме чули.
	— Но все още им предстои да измъкнат „Ангелите“ през отвора и да ги вкарат в кабинета – каза Джоузи. – Което означава, че трябва да разчитаме на момчето толкова, колкото и на Кейт. А в нашето уравнение той все още е непознат елемент.
	— Все още мога да намеря човек, който да се вмъкне там, ако се наложи – предложи Питър. – Един от членовете на екипа ми живее през няколко пресечки оттук, точно под магазина на „Ферагамо“. Може да влезе за малко повече от петнайсет минути, а може би дори и по-малко.
	Джоузи помисли, но после поклати глава.
	— Нека се придържаме към плана. Няма причина да правим промени.
	— Поне докато не чуем алармата – измърмори Питър.
	Наклони се и леко целуна Джоузи по бузата, повдигна яката на кафявото си кожено яке и пристъпи на застланата с камъни улица на Понте Векио.
	— Ако това стане – каза той, – няма да ти се налага да се чудиш къде ще бъда.
	Джоузи му се усмихна и бързо му помаха.
	— Насред най-голямата пушилка – отговори тя.
	 
	 
	КЕЙТ СТОЕШЕ ДО единия от трите ангела, а пръстите й нежно се плъзгаха по тялото му. Марко гледаше отгоре от малкия кабинет, насочил фенерче към нея и статуетките.
	— Микеланджело е вярвал, че тези ще бъдат най-голямото му постижение – каза тя шепнешком. Гласът й отекваше в студените каменни стени. – Творението, което ще подпечата легендата му.
	— Повечето учени дори не вярват в съществуването им – каза той. – Според тях те са само мит.
	Кейт вдигна глава към него и се усмихна.
	— Е, и двамата можем да видим колко точно са били прави.
	— Мислиш ли, че някога ще разберем кой ги е крил през всички тези години? И защо?
	— Ще започне да ни се изяснява, след като открият липсата им – отговори тя. – Изключваме хората, които биха ги търсили единствено заради стойността им, както и онези, които биха искали единствено да ги притежават. Останалите би трябвало да ни дадат някои отговори.
	— Ти по-добре започвай да ми ги подаваш – подкани я Марко. – Все още имаме достатъчно време, преди следващата смяна да мине насам, но колкото по-бързо се измъкнем оттук, толкова по-добре.
	— Помни, че трябва да хванеш всеки под крилата и да го прекараш внимателно през отвора – каза Кейт. – По-леки са, отколкото изглеждат, но са и по-деликатни. Който и да им е бил пазителят, е свършил голяма работа, като ги е държал в почти идеално състояние през годините. Нека не проваляме всичко само за една нощ.
	— В този случай гледай да ги хванеш, ако случайно ги изтърва – отговори Марко.
	Тя повдигна първия ангел, като уви длани около кръста му. Беше стъпила здраво на каменната издатина, което й даваше възможност да пази равновесие и по-стабилно да изтласка десеткилограмовата статуя към протегнатите ръце на Марко. Той пък беше опрял глезените си около краката на бюрото за опора и зачака, докато Ангелът се издигне достатъчно, че да го хване.
	— Не пускай, докато не ти кажа – предупреди той. – И дори тогава стой достатъчно близо, че да го хванеш, ако падне.
	— Издърпай го бавно – нареди Кейт. – Не се изправяй, докато главата му не мине през дупката.
	Марко подпъхна ръцете си под крилете на Ангела и замръзна. Кейт долови погледа му и притесненото му изражение.
	— Какво има? – прошепна тя.
	— По стените току-що пробяга светлина – отговори той. – Мисля, че е от улицата долу.
	— Може да е някой от охраната на сградата – предположи тя, като се мъчеше да не отпуска хватката си около Ангела. Ръцете й започваха да я болят от тежестта му.
	— Ами ако не е така? – запита Марко. Ръцете му, стиснали крилата, сега трепереха.
	— Тогава сме в голяма беда – каза Кейт, опитвайки се да изглежда уверена, макар да беше напълно наясно със затрудненията, с които щяха да се сблъскат, ако ги хванеха.
	Професор Едуардс и неговите сътрудници я бяха учили, че страхът е едно от няколкото човешки чувства, които можеха да бъдат победени. Никога не беше оспорвала теорията им, която изглеждаше толкова правдоподобна сред стените на безопасната класна стая и насред спокойния академичен живот. Но сега, посред тишината на нощта, хванала изваян ангел, скрит от векове от хорските очи, застанала зад тайна стена на затворен коридор, страхът, за който си беше мислила, че е толкова лесен за преборване, й се стори така истински, колкото и ледената пот, която се стичаше по гърба й. Имаше чувството й, че дишането й се чува като цял хор, искаше й се да може да контролира силните удари на сърцето си. Знаеше, че трябва да запази контрол над положението, а може би за пръв път в зрелия си живот нямаше представа как ще постигне подобен подвиг.
	В този миг Марко рязко издърпа Ангела и я върна обратно към настоящата им задача.
	— Слагам първия тук и ще отида да хвърля един поглед – каза той. – Не чувам стъпки да идват насам, така че мисля, че всичко е наред. Но и двамата ще се почувстваме още по-добре, ако знаем това със сигурност. Ти ще се оправиш ли?
	Кейт си пое няколко пъти дълбоко дъх. Пръстите й започваха да изтръпват. Погледна нагоре към него.
	— Само не ме оставяй сама тук долу за дълго – успя да изрече.
	— Няма да те оставя, не се тревожи – увери я той. – Що за човек ще съм, че да направя подобно нещо?
	— Умен – отговори тя и го проследи с поглед как промъква първия Ангел през отвора, след което изчезна.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС ГЛЕДАШЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА ЧАСТНИЯ ДЖЕТ НА „ГЪЛФСТРИЙМ“, който прелиташе над развълнувания Атлантик. Вече бяха минали три часа от началото на полета. Професорът седеше зад овалното бюро, отрупано с отворени бележници и тефтери, пълни с подробни записки и скици. Наля си чаша кафе от сребърната кана и го изпи набързо. Напоследък пиеше твърде много кафе и можеше да почувства ефекта му – от случайното сърцебиене до нервното напрежение. Даде си обещание след края на тази мисия и в случай, че оцелееше в нея, да се върне отново към стриктния си здравословен режим, който беше следвал през зрелите си години. Но сега не му беше времето да се терзае за установените си навици и твърдите си графици. Това беше един от най- важните и изпълнени с предизвикателство моменти, с които Обществото „Витория“ се беше сблъсквало – златен шанс да бъде извадена на светло създадена преди столетия творба, за чието съществуване досега бяха витаели единствено слухове из академичните среди и всичко това съчетано с шанса най-сетне да бъде елиминиран мъжът, чието име от години го беше измъчвало. Двамата с Гарвана твърде дълго се бяха обикаляли един друг. Беше настъпил моментът, в който единият от двамата да изскочи от сенките на тайния си свят и да се пребори за победата.
	А за да стане това, Едуардс усещаше, че единият от двамата трябва да умре.
	Облегна глава назад и затвори очи. Беше твърде превъзбуден, за да спи, и се замисли за Кейт. Мислите му се завихриха в безкраен кръг – момиченцето на тренировка по карате, което за пръв път рита към тавана на доджото; посещенията на безброй музеи в твърде много градове, за да може да си ги припомни; дългите разговори и още по-дългите разходки; да я слуша с каква страст говори за Микеланджело, докато в думите й се долавяше гласът на майка й и трезвата мисъл на баща й. А сега си я представи във Флоренция, както се кани да открие творба, за която се беше говорило единствено в частните клубове и университетските аули, или по време на вечери с петстепенно меню, и се чудеше дали наистина е готова да се справи с тази задача. Дали я беше подготвил достатъчно добре? А ако не беше, дали присъствието му и цялата сила на Обществото щяха да са достатъчни, за да се противопоставят на атаката, която очакваше от силите на Гарвана? Едуардс знаеше, че рисковете са големи, а предизвикателството – сред най-тежките, пред които се беше изправял. Разбираше последиците от действията, които скоро щеше да предприеме, и не се осмеляваше да пресметне колко ли хора можеха да загинат при преследването на три изваяни парчета камък. И въобще нямаше съмнение, че Кейт лесно би могла да се превърне в случайна жертва на битката, която все повече наближаваше. Щеше да направи всичко възможно, за да предотврати подобна опасност, но достатъчно такива битки беше преживял, за да знае, че започнеше ли веднъж войната, вероятностите бяха безкрайни и малко от тях биваха благоприятни. Беше обрекъл любовта и отдадеността си на Кейт, но верността му беше за Обществото.
	Освен това се чудеше дали рискът си струва. Дали не беше предал всичко онова, в което вярваше, за да превърне Обществото в организация, която да може да се противопостави на Гарвана и неговите „Безсмъртни“? Рядката находка дали си струваше загубата на живот, и то не чий да е живот, а на онази, която обичаше най-много от всички? Беше отвел Обществото до висота, каквато никой не си бе представял, че е възможна, но на каква цена? И всъщност колко точно се различаваше от мъжа, когото искаше да победи; от човека, когото някога бе смятал за приятел, а сега се беше превърнал в негов смъртен враг?
	Иронично, но именно родителите на Кейт винаги бяха настоявали, че отделен човек не трябва да е по-голям от цялото Общество. Не биха могли да предположат, че именно тази им теория ще застраши единственото им дете.
	— Не исках да ви безпокоя – обади се мек женски глас, който мигновено го върна към настоящето. – Само да проверя дали ще искате да направя още нещо, преди да кацнем.
	— Моля те – каза той, – седни и нека проверим дали сме извършили всичко необходимо.
	Едуардс изгледа как жената, която беше едва с няколко години по-възрастна от Кейт, се отпуска в плюшената седалка от другата страна на овалната маса. Носеше костюм с панталон, тялото й беше стегнато, а краката – добре оформени. Дългата гъста кестенява коса скриваше частично едната страна на слабото й лице с искрящите сини очи. В дясната си ръка държеше маркер, в скута й лежеше бележник с жълти листове.
	— Според пилота полетът върви чудесно – каза тя с глас, който гордо разкриваше бостънския й произход. – Трябва да се приземим с около четирийсет минути по-рано от предвиденото.
	— По това време на нощта не е особено изненадващо – отговори Едуардс. – Ти си Рита, нали?
	Жената кимна с усмивка.
	— Да. Съжалявам, трябваше да се представя отново. Но по време на излитането беше голяма бъркотия.
	— Не, аз съм виновен – настоя Едуардс. – Никога не ме е бивало с имената. Ако човек не е мъртъв от поне триста години, не би трябвало да се очаква да помня нещо за него.
	— Моторът ще ви очаква на пистата, както пожелахте – каза Рита. – А багажът ви ще е в хотела.
	— Регистриран съм под друго име, нали?
	— Да, професоре. В ръчния ви багаж има и нов паспорт, който да отговаря на името. Ще откриете и бял плик е пет хиляди евро, всички в банкноти от по пет, десет и двайсет. И зареден деветмилиметров, както и два допълнителни пълнителя.
	— Някой друг знае ли за идването ми? – запита той.
	— Постарахме се да няма изтичане на информация. Онези, които познавате от САЩ, са най-доверените ви помощници, а никой от Италия не е информиран. Тъй като посещението ви е неочаквано, мисля, че ще можем да го държим в тайна толкова дълго, колкото се наложи.
	— За начало ще се задоволя и с един ден – каза Едуардс и се пресегна да си налее още една чаша кафе. – Това е най-доброто, на което мога да се надявам, въпреки всички мерки, които бяха взети.
	— Това ще ви остави ли достатъчно време да довършите планираното? – запита Рита.
	— Всъщност, не. Но ще съм благодарен за всяко предимство, което бихме могли да си осигурим. Останалото ще зависи от мен.
	— Можем да предупредим някои от хората ни във Флоренция – предложи тя. – Малко помощ може да ни осигури още известно време.
	— Ще ги намеря, ако се сблъскам с проблеми, с които не мога да се справя. Или, както по-често става, те ще ме намерят. Но си мисля, че първоначално ще съм много по-полезен, ако работя тайно. А времето за фойерверките и без това скоро ще дойде. Няма причина отсега да палим клечката.
	— Добре – съгласи се Рита и се изправи, за да се върне на мястото си в задната част на частния самолет. – Няма да съм далеч в случай, че ви потрябва нещо.
	Едуардс протегна ръка и я задържа на място.
	— От колко време си част от Обществото? – запита я той.
	— Този октомври ще станат четири години – отговори жената, очевидно объркана от въпроса. – Бях вербувана някъде около месец след като завърших университета.
	— Защо според теб си била забелязана?
	— Честно казано, не съм съвсем сигурна – призна Рита. – Имам степен по история на изкуството, но ми е на второ място след тривиалната магистратура по английски. И тъкмо се канех да започна работа в музея в Денвър.
	Може би съчетанието на тези две дисциплини беше привлякло нечие внимание. А може би точно през този месец Обществото беше закъсало откъм членове и му се беше наложило да попълни състава си.
	Едуардс се облегна, кимна и се усмихна.
	— Кой те привлече? – запита.
	— Приятел на един от преподавателите ми – обясни жената. – Представи се като Чарлс Ейджи, но някак така и не повярвах, че това е името му. Разказа ми малко за Обществото, за целите му и миналите му постижения, като даде всичко от себе си, за да ми го представи колкото се може по-бляскаво, без всъщност да разкрива особено много за групата.
	— Но явно е успял – отбеляза Едуардс.
	— Не беше особено трудно. Господин Ейджи ми изтъкна множеството възможности, които щяха да се открият пред мен – пътувания, възможност да завърша допълнителна магистратура с парите на Обществото, да работя с някои от най-изтъкнатите имена от света на изкуството. Да не говорим за заплатата, която беше три пъти по-висока от онова, което щях да получавам в Денвър, така че си извадих химикалката и бях готова да подпиша.
	— А всички тези възможности откриха ли ти се наистина? – запита професорът.
	— Повече или по-малко – отговори тя. – Пътувах до места, за които дори не си бях мечтала да посетя, работих с великолепни хора, успях да науча толкова много от тях, колкото ми позволи времето. Освен това си създадох няколко много близки приятелства – хора, които винаги ще бъдат важна част от живота ми. Така че в този смисъл отплатата беше огромна.
	— А къде според теб Обществото те е провалило?
	— Така и не успях да продължа образованието си. Не можах да си взема достатъчно почивка между пътуванията, за да се запиша в нормална програма. Всъщност вината не е на никого. Просто така се случва при някои назначения.
	— Значи все пак не съжаляваш? – продължи да разпитва Едуардс.
	— До този момент, не – отговори тя.
	— Това означава ли, че няма да приемеш работата за френската компания, която толкова активно се опитва да те привлече?
	Въпросът я накара да се изчерви и тя премина в защита:
	— Обществото има твърде положителен публичен облик. Така че не е необичайно служители на подобни компании да получават предложения за работа. Убедена съм, че не съм единствена от членовете на групата, с която се е свързал чуждестранен екип.
	— Каква длъжност ти предложиха?
	— Това не е ясно – отговори тя, като взе да възвръща самообладанието си, макар все още да беше малко несигурна откъде професорът е узнал толкова много за извънработните й дейности. – Отхвърлих предложението.
	— Защо? – запита той. – Това е по-млада и както биха се съгласили немалко хора, много по-умела група с възможности за развитие, каквито ние може никога да не видим. Поне що се отнася до обществения имидж. Предложили са ти значително повече пари, повече предизвикателства и отговорности. Бих предположил, че искаш и двете.
	— Доволна съм от това къде се намирам и от онова, което имам – отговори тя.
	Едуардс отново се облегна и се загледа в облаците, които летяха покрай тях, дебели като възглавници.
	— Колко много знаеш? – запита я, без да си дава труда да я погледне.
	— За кое?
	— За това кои сме ние и какво точно правим – поясни професорът и бавно се обърна към нея. – За онази част от Обществото, която хората не виждат.
	Тя вдиша дълбоко и внимателно се зае да подбира думите си:
	— Има много истории, но никоя не може да се потвърди със сигурност. А аз не вярвам много на онова, което чувам, а само на онова, което мога да докажа. Но досега доказателство не съм намерила.
	— И как ще се почувстваш, ако онези истории за дейността на групата се окажат истина? – запита той. – Това ще те притесни ли достатъчно, за да напуснеш Обществото и да приемеш първата ти предложена работа?
	— Не, никак – отрече тя. – Единственото, което ще изпитам, е желанието да стана част от това. Ако историите действително са истински – а аз мога единствено да предполагам, че би трябвало да има някаква истина в тях, – това не само ще означава, че върша важна работа, но и в живота ми ще има далеч повече вълнения.
	— А ние винаги можем да използваме свежа доза от тях – каза Едуардс. Извърна се и й подаде една папка, която измъкна изпод купчината документи, разпръснати върху масата. – Прочети това и го разучи. Имаме по-малко от четири часа, докато кацнем. Времето би трябвало да е достатъчно, за да те запознае с всички детайли. Вече съм уведомил прекия ти началник, че ще останеш във Флоренция и ще работиш като моя асистентка. Разбира се, при положение, че това те устройва.
	— Да, сър – възкликна Рита, стисна папката и се усмихна щастливо. – Напълно ме устройва.
	— Този отговор се надявах да чуя – каза той. – Може най-сетне да вкусиш от онова вълнение, за което копнееш от толкова години.
	— Ако мога да попитам, сър, защо се спряхте на мен?
	— Работата ти, способностите ти, включително онези, които смятаме, че предстоят да се развият, привлякоха погледите на много от хората в организацията – отговори Едуардс. – Сега е време да видим дали можем да се възползваме по-добре от талантите ти.
	Тя се стегна, след което сложи папката в скута си.
	— Да не би да ме повишавате заради баща ми?
	Той поклати глава.
	— Повишена си въпреки баща ти – отговори й. – Той няма връзка с настоящото положение.
	— Преди да постъпя в Обществото, не знаех, че в продължение на години сте били близки приятели – каза Рита. – Никога не ми е споменавал, нито веднъж, дори и след като разбра, че започвам работа за организацията.
	— Предвид двойнствената природа на работата, която вършим, винаги е добра идея определени дейности да бъдат пазени колкото се може в по-голяма тайна – обясни Едуардс.
	— Дори и от собствената ти дъщеря?
	— Особено от членове на семейството – потвърди той. – Такова разкритие често може да поведе по два пътя: предателство или разочарование.
	— И двете възможности не могат да обобщят чувствата ми към него – каза младата жена. – Истината е, че много се гордея с баща си и с работата, която е извършил.
	— Надявам се да не позволиш никога на тези чувства да се променят – отговори Едуардс.
	— Няма – зарече се тя. – Без значение какво ще стане.
	— В такъв случай ми се струва, че сме готови да започваме – каза той.
	— Предполагам, че ще се задържим известно време във Флоренция – отвърна Рита.
	— Толкова, колкото е необходимо, за да се изпълни задачата. Това проблем ли е?
	— Единствените дрехи, които нося, са тези, с които съм облечена – обясни тя и се усмихна притеснено.
	— Ще имаш достатъчно време, за да пазаруваш. Купи си, каквото ти трябва. Ако става въпрос за дрехи, а не можеш да ги намериш във Флоренция, значи няма да ги намериш никъде другаде.
	— Трябва да се захващам за работа. – Рита се изправи. – Искам да се подготвя възможно най-добре, преди да кацнем.
	— Само още нещо, преди да се върнеш на мястото си – каза Едуардс. Наведе се и издърпа кожената пътна чанта, оставена до левия му крак. Разкопча коланите, отвори я, бръкна вътре и извади дебел кафяв пакет. От мястото си Рита успя да види името си, прилежно изписано с калиграфски шрифт. Едуардс се изправи и й го подаде.
	— Това сега е твое – каза й.
	— Какво е? – запита тя и пое пакета, който се оказа странно тежък.
	— Пистолетът на баща ти – отговори професорът.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

	 
	 
	МАРКО СЕ ОТДРЪПНА ОТ ПРОЗОРЕЦА И БАВНО ИЗПЪЛЗЯ до отворената дупка насред стаята.
	— Махнаха се – прошепна на Кейт. – Поне засега. Така че ако тази нощ ще местим Ангелите оттук, предлагам да започваме.
	Тя вдигна поглед към него. Ръцете и лицето й бяха покрити с прах, а останалите два Ангела я обграждаха в тъмнината.
	— Ванът още ли е там? – запита момичето.
	— Наскоро не съм проверявал – призна Марко. – Но няма причина шофьорът да се е преместил. Не беше наблизо, когато ни притесниха.
	— Ами тогава да ги вдигнем и после да ги измъкнем – подкани го тя, възвръщайки си бавно увереността и спокойствието, които я бяха изоставили за кратко по време на дългите агонизиращи минути, в които го беше чакала да се върне. – Ако го направим както трябва, можем да се измъкнем преди следващата смяна да намине насам.
	Продължиха да работят в тишина. Внимателно промушваха Ангелите през отвора на пода, като се стараеха да не одраскат статуята в дъските на пода. Щом всички Ангели бяха качени горе и подредени един до друг в малкия кабинет, Марко помогна на Кейт да се промъкне през дупката. Тя се загледа в мрака, който от толкова дълго време беше представлявал дом за „Ангели в полунощ“, и изтупа праха от ръцете си.
	— Да върнем дъските на местата им – каза тя. – След това да тръгваме към вана.
	— Познаваш ли шофьора? – запита я Марко, докато поставяше една дъска на мястото й.
	— Нищо не знам за него – откровено отговори тя. – Дори и името му.
	— Шегуваш се, нали?
	Кейт провери колко е часът, след което погледна през малкия прозорец долу към тъмната улица.
	— Не виждам вана оттук – каза тя. – Но не би трябвало да е на повече от четвърт километър от сградата.
	— А може и да е изчезнал в мига, в който е чул шума – каза Марко, който беше колкото нервен, толкова и ядосан. – Не мога да повярвам, че си се доверила изцяло на някого, когото дори не познаваш.
	— Вярвам на човека, който ни го изпраща – изтъкна тя. – Но можем да го обсъдим и щом се озовем във вана, обаче засега нека първо да измъкнем Ангелите оттук.
	Изнесоха ги един по един – Кейт държеше горната половина на всяка статуя, а Марко подкрепяше долната. Слязоха по задната стълба, като внимаваха на всяко стъпало, стараейки се да не отъркат мрамора в бетонната стена. Смъкнаха се по тясното стълбище и излязоха през двойната дървена врата на гърба на малката бизнес сграда, която се намираше точно над затворената част на галерията „Вазари“. Там застанаха под меката светлина на уличната лампа. Улиците около тях бяха тихи, нощните сенки бяха погълнали града.
	— Сега накъде? – запита Марко.
	Кейт посочи с глава.
	— Надолу по улицата зад теб – отговори. – Ванът трябва да е паркиран до сладкарницата, срещу магазина за кожени изделия.
	Пренесоха първия Ангел по каменните стъпала, като внимаваха да го държат здраво и да стъпват, без да вдигат шум. Никой от двамата не проговори, но от време на време поглеждаха към статуята и въпреки нощния мрак, едва нарушаван от слабото осветление, виждаха колко е великолепна творбата в ръцете им.
	— Съвършен е – прошепна Марко. – Никога не съм бил толкова близо до нещо толкова съвършено.
	— А сега се приближаваш до нещо дори още по-хубаво – каза Кейт.
	— Какво? – запита той, без да вдига поглед от Ангела, като внимаваше при всяка своя стъпка.
	— Ванът – отговори тя.
	Внимателно положиха Ангела на земята, след което Кейт отвори багажника. Вътре ванът сякаш беше подготвен да транспортира ядрени отпадъци: стените, вратата и таванът бяха обвити в плат и покрити с опаковъчно фолио с балончета, а отгоре му бяха поставени плътни бели чаршафи за Ангелите, така че да са защитени от всяка повреда по време на пътуването по неравните странични улички. Осветлението в багажното не беше включено, а шофьорът не помръдна от мястото си зад волана. Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза как двамата студенти поставят първия Ангел в багажника, а след това затварят вратата. Подаде глава през страничния прозорец и им кимна. В лявата си ръка държеше голямо парче бял плат.
	— Вземете го с вас – каза той. – Преди да излезете с последния Ангел, изчистете всяко място в кабинета, което може да сте докоснали – от дръжките на вратите до мебелите; всичко, по което може да сте оставили отпечатъци.
	Кейт притича до шофьора, взе парчето плат и после се върна при Марко.
	— Виждаш ли? – каза тя. – Казах ти, че ще е тук и ще ни чака.
	— Не се притеснявах, че няма да е тук – отговори й той, докато се връщаха за втория Ангел. – Чудех се дали можем да му се доверим, а за протокола още се чудя.
	— Чуди се колкото си искаш – каза му тя. – Просто го прави, докато вървиш. Все още ни остават два Ангела.
	Стигнаха до отключената предна врата на малката бизнес сграда и изкачиха стълбите колкото се можеше по-бързо.
	Докато завиваха с втория Ангел по стълбището надолу, Марко остърга основата на статуята в стената, множество прашни частици паднаха на земята, а потните му ръце започнаха да изпускат товара.
	— Искаш ли да сложа моя край на земята? – предложи Кейт. – Да те изчакам да го хванеш по-стабилно?
	— Не. Мисля, че вече съм добре.
	— Не се задоволявай да мислиш – каза му тя по-гневно, отколкото беше възнамерявала. – Гледай да си сигурен.
	Марко я изгледа мълчаливо, хвана по-стабилно статуята и после кимна.
	— Сигурен съм – увери я и продължи надолу по следващото стъпало.
	Кейт отмести косата от очите си и двамата продължиха пътя си към очакващия ги ван.
	 
	 
	МАРКО ЗАТВОРИ БАГАЖНИКА на вана. Трите ангела бяха прилежно подредени вътре. Изтупа белия прах, който покриваше ръцете и фланелката му, докато отиваше към мястото си отпред. Улицата беше тиха и пуста, потънала в нощните мъгли.
	— Почистихте ли следите си? – запита шофьорът, без да обръща глава. Гласът му отекна в тесните улички и стресна Марко.
	— Да – потвърди Кейт. – Колкото успяхме.
	— Тогава се качвайте – подкани ги шофьорът. – Да се махаме оттук.
	Марко понечи да хване бравата, за да я отвори. Ненадейният удар по главата му го повали на колене. Погледът му се размъти, очите му се насълзиха. Кейт се обърна, за да се изправи срещу нападателя. С дясната си ръка отби тръбата, която мъжът беше размахал към нея. Той беше висок и слаб, с черни панталони, черно кожено яке и черни маратонки. Заради вълнената плетена шапка, захлупена на челото му и липсата на светлина, лицето му остана скрито. Не проговори. Всъщност не издаде никакъв звук. Кейт се отдръпна от вана, предизвиквайки нападателя да отиде при нея. Сега стояха в центъра на улицата. Мъжът държеше тръбата над главата си, сякаш беше голям меч, и бавно, но уверено се приближаваше към нея.
	Тя наведе глава, избегна силния замах с тръбата и здраво изрита мъжа в гръдния кош. Това му изкара въздуха, но не премахна решителността му.
	Кейт забеляза шофьора да излиза от вана и да тръгва към тях безшумно като призрак, прекрачвайки стенещия на земята Марко. Не виждаше дългото тънко острие в дясната му ръка, докато не долови проблясъка, след което го проследи как се забива в гърба на нападателя. Шофьорът въобще не го докосна, остави на ножа да свърши цялата работа – прекара го уверено през кожа, кост, нервни окончания и артерии. След това го извади и остана мълчалив да наблюдава как мъжът рухва като отсечено дърво с лице върху твърдите улични камъни.
	Кейт не помръдна и дори не се осмели да си поеме въздух, докато пред очите й се разиграваше смъртоносната драма. Остана на мястото си с отпуснати ръце, разтреперана от страх и отвращение. Марко лежеше от дясната й страна. Все още стенеше безпомощен, главата му пулсираше от силния удар, който беше получил, краката му бяха твърде слаби, за да се изправи.
	— Хващай приятеля си и се качвайте в колата – нареди безстрастно шофьорът.
	— Ами той? – успя да каже Кейт и посочи с разтреперан пръст към мъжа в краката си, който вече лежеше в локва кръв.
	— Той ще си остане тук – отговори шофьорът и тръгна към вана. – И вие също, впрочем, ако не се качите веднага.
	Кейт направи няколко нестабилни крачки към Марко, наведе се и го докосна по шията.
	— Трябва да тръгваме – прошепна му тя.
	Той я изгледа с помътен поглед.
	— Какво направихме? – запита я.
	Шофьорът запали вана и Кейт чу как превключва на първа скорост. Помогна на Марко да се изправи, отвори вратата и го задържа. Настани го на средната седалка и седна до него. Затвори вратата и се втренчи в тялото на мъжа, когото щяха да изоставят. Онзи, който беше убит заради три скулптури, в което тя не виждаше никакъв смисъл. Едно беше да искаш да притежаваш някой шедьовър. Дори беше приемливо да стигнеш до някои крайности, за да го придобиеш. Всъщност нали точно това правеха от векове ловците на съкровища? Но да убиваш или да умреш заради нещо такова – това превръщаше света й в ново и много по-опасно място. И осъзнаваше, че започнеше ли пътуването им по този тъмен път, нямаше да има връщане назад.
	Ванът рязко потегли и се отдалечи в мрака, „Ангели в полунощ“ бяха на сигурно място в багажника му, спасени от затвора си зад стените на тайния коридор, а първата жертва на бягството им лежеше мъртва на тихата улица.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	— ИМАЛО Е ИЗТИЧАНЕ – КАЗА ЕДУАРДС, ЕДВА СДЪРЖАЙКИ ГНЕВА СИ. Стоеше насред празната улица срещу хотел „Екселсиор“. Тъкмо започваше да ръми. – Искам да знам как е станало.
	— Бяхме подготвени за това – каза мъжът. – Нямаше как да оставим хлапетата да се размотават сами по улицата. Имахме хора на мястото, които очакваха атака отнякъде. Когато оня тип се появи, бяхме подготвени.
	— Не в това е въпросът – каза Едуардс. – Някой нападна Кейт с проклетата тръба, Ръсел. Няма значение колко от нашите са били на терен, просто няма как да е станало това.
	— Разбирам, Ричард – отговори Ръсел. – Обаче виж, само през последната седмица имаше поне дванайсет от хората на Гарвана в града, а кой знае колко още е довлякъл междувременно. На всичкото отгоре този град е сборно място за ловци на произведения на изкуството, обирджии на галерии и музеи, на дебнещи за плячка мошеници. Има сигурно сто начина информацията да изтече и не всички биха могли да бъдат предотвратени от нас.
	— Тя можеше да загине, Ръсел. За мен това е все едно цяла вселена да загине заради дребен пропуск в сигурността. И при това те не са наели някой местен, не са довлекли някого, дето само да сплаши нея и приятеля й. Което можеше да стане. Вместо това са заложили на мускулите вместо на мозъка и са пратили човек с намерението да убие Кейт.
	— Идентифицирахме нападателя – каза Ръсел и кимна в знак на съгласие. – От малкото, което успяхме да разберем за него, знаем, че не е играч в света на изкуството, и се съмнявам, че е имал представа какво се е намирало във вана, нито пък че би се трогнал, ако знаеше. Той просто е бияч, нает, за да ги уплаши и нарани.
	— Може и да не е знаел какво е имало във вана – възрази Едуардс, – но оня, който го е наел, е знаел. Не съм учуден, че слухът е стигнал до Гарвана. Онова, което ме изненадва, е скоростта, с която е станало. Трябва да разберем от кого е тръгнала информацията, какво още е знаел човекът, който я е разпространил, и трябва да го направим още сега.
	— Вярваш ли на момчето? – запита Ръсел. – На приятеля на Кейт?
	— Трябва ли изобщо да питаш?
	— Проверих го по-рано, когато за пръв път се появи на радара на Кейт – каза Ръсел. – Нищо съмнително не открих. Този път ще накарам момчетата да се заровят по-дълбоко, да видим какво може да изскочи, ако въобще се намери нещо.
	— Ще тръгнем оттам – рече Едуардс, – но ако той въобще е част от целия пъзел, е едва едно малко парченце. Трябва да стигнем до началото и колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.
	— Ще увелича охраната около мястото, където скрихме „Ангелите“ – обеща Ръсел. – Ще осигуря и по-стабилно наблюдение над Кейт.
	— Задръж засега. Не искам да привличам твърде много внимание върху скривалището, поне към този момент. Гарвана следи ходовете ни и ще забележи, че увеличаваме броя на хората си.
	— От сутринта в музея цари пълно спокойствие – уведоми го Ръсел. – Все едно, че нищо не е станало.
	— От музея може да не са знаели, че Ангелите са били скрити в коридора – каза Едуардс. – Който и да е скрил статуите, е направил всичко възможно, за да запази самоличността си в тайна. От „Уфици“ може и да знаят, че са изчезнали, но може и да са в неведение. И в двата случая няма да направят нищо, докато не се наложи.
	— Докато не установя изтичането, ще спра всичките ни други дейности в града – каза Ръсел. – Съгласен ли си?
	Едуардс кимна.
	— Толкова дълго, колкото е необходимо – каза той. – Трябва да запушим пробойната. Разпространи ли е слухът, може да отнеме твърде много време, за да се предотврати следващо предателство.
	— Кой знае, че си в града?
	— Освен теб и Рита ли? – запита Едуардс. – Никой. И ако е възможно, искам да остане така.
	— Тя как се вписва в това?
	— Рита ще си има своя роля. Просто още не знам каква ще е тя.
	— Няма да е толкова добра като баща си, ако на това се надяваш – каза Ръсел.
	— Недей да съдиш толкова бързо. Готов съм да се обзаложа, че може да бъде и по-добра, макар и по съвсем различен начин. Не толкова брутална, но също толкова ефективна.
	— Е, скоро ще разберем дали си бил прав. – Имам усещането, че бездействието няма да продължи още дълго.
	— Готово ли е всичко за срещата тази нощ? – запита Едуардс.
	— В голяма степен – отвърна Ръсел. – Все още трябва да затегна един или два винта, но това са детайли, нищо съществено.
	— Само за по-голяма сигурност се увери, че си проверил всички, които ще присъстват, дори и онези, които познаваме добре. Никой не е вън от подозрение. Не искам да бъда хванат неподготвен втори път, и то за по-малко от двайсет и четири часа.
	— Ами Кейт?
	— Какво за нея?
	— Тя още не знае, че си в града и може да е малко уплашена от станалото по време на преместването. Може да се зарадва при вида на познат човек.
	— Това ще трябва да изчака – каза Едуардс. – Ще се свържа с нея, когато му дойде времето. За момента нека се съсредоточим върху вътрешните си проблеми. Кой е този човек и колко е близо до нас ще засегне Кейт повече от всичко друго. Безопасността – нейната и на Ангелите – не може да бъде пожертвана на каквато и да е цена.
	— След няколко часа трябва да се сдобия с достоверна информация – зарече се Ръсел. – Ще прегледаме основно всички, които биха имали причина да не са доволни от Обществото и са в обсега на Гарвана. В този бизнес винаги накрая изниква въпросът за лесните пари. Трябва да открия кой в нашата група има сериозни финансови проблеми.
	— Каква е вероятността къртицата да не е само една? – запита Едуардс. – Да са всъщност цял отбор?
	— Винаги съществува подобен риск, без значение колко е сплотена една организация – призна Ръсел. – Постоянно тегне изкушението за по-голяма печалба. Но в продължение на месеци ние обстойно проверяваме хората, преди да се решим на първа среща. Възможно е обаче да се промъкнат един или двама. Но пък цяла група? С всички проверки, които правим на място, това би била най-невероятната възможност, на която да заложи човек.
	— Обаче е ставало и преди – припомни Едуардс.
	— По онова време нямаше друг, който да се ползва с по-голямо уважение от Гарвана.
	— Днес в Обществото няма човек, който да разполага с някогашните му привилегии – каза Ръсел.
	— Предателството му ни даде тежък урок. Никой няма права като неговите, нито силата, която му носеха те. А тогава нямаше и един аспект от дейността ни, за която Гарвана да не знае или в която да не е въведен. Човек поема този риск, когато отглежда човек, който ще го наследи.
	— Това става, когато отглеждаш грешния човек – подчерта Едуардс.
	— Ако имаме къртица, бъди спокоен, Ричард. Ще я намеря – обеща Ръсел. – Ще се справя с човека.
	— Не точно сега – спря го професорът. – Трябва да разберем кой е и за кого работи, това е достатъчно ясно. Но трябва да задържим шпионина сред нас жив, поне докато трае мисията. Може да се окаже важно предимство.
	— Това ще проработи веднъж или два пъти, ако имаме късмет – каза Ръсел. – Не можеш да очакваш да стигне по-далеч от това.
	— И веднъж ми стига. След това нашият шпионин ще е изпълнил предназначението си и няма да ни трябва нито на нас, нито на Гарвана.
	— В такъв случай можем да запазим ръцете си съвсем чисти – отбеляза Ръсел. – Да оставим на Гарвана да доведе нашия предател до съвсем заслужен край.
	— Трябва да се обадиш още веднъж по телефона, преди да позволим това да стане – предупреди Едуардс. – Просто за да довършим картината.
	Ръсел се усмихна.
	— Контактите ни в полицията ще са уведомени.
	— Недей. Те само ще дойдат и ще извършат арест.
	— Но ти искаш повече – каза Ръсел.
	Едуардс се замисли за миг, а после кимна.
	— Много повече – призна той.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	БЕШЕ ПРОХЛАДНА НЕДЕЛНА СУТРИН, ДВА ДНИ СЛЕД КАТО „Ангели в полунощ“ бяха извадени от скривалището им. Камбаните във Флоренция биеха, улиците бяха пълни с хора от всички възрасти, които доброволно или насила отиваха към най-близката църква за неделната служба – първата стъпка към ден на отмора, ядене, пиене и семейни събирания. Това е ежеседмичен ритуал от живота на почти всяко населено място, но е типичен за Флоренция – модерен град, който с удоволствие се обвива в уюта на средновековните традиции.
	Миналото все още резонира във флорентинското настояще, но е най-силно в неделя сутринта. Прозорците на каменните къщи са широко отворени през пролетта и лятото и са леко открехнати през по-студените месеци, а през тях чак до старинните калдъръмени улици се процеждат ароматите на прецедените сосове, печените пилета или прясно нарязаните меса, цвъртящи в горещите фурни. Музиката се смесва с уличния шум – детски смях; разхождащи се хванати ръка за ръка тийнейджъри, гласовете им се извисяват, докато вървят през площадите към богато украсените врати на църквите; групи туристи заедно с тълпите, някои спират да правят снимки или да си купят сандвич от някой от многобройните магазини или сергии, но повечето просто се любуват на пищното зрелище – възрастни господа с костюми, които са носили в продължение на години, и стари дами със също толкова старомодни облекла, които бавно водят процесиите към величествените катедрали, за да послушат успокояващите поучителни слова, съпътствали ги през целия им живот.
	Кейт и Марко вървяха по сенчеста алея в Джардино деи Семпличи, където уханието на цветята и зеленината сладко се смесваха с миризмата на доматения сос, която се носеше от прозорците на околните домове.
	— Неделята винаги е била любимият ми ден – каза Марко, – независимо че ме натъжава.
	— Защо те натъжава? – запита Кейт.
	— Ами огледай се. Какво виждаш? Семейства и приятели, запътили се към църквата, вървят заедно, а после след службата ще се върнат вкъщи, за да седнат и да се наслаждават на обилния обяд. През целия ден ще си разказват истории, ще гледат футбол, ще спят, ще играят карти, ще правят дълги разходки, може дори да се скарат за политика. Но каквото и да правят, го правят заедно.
	— А ти си лишен от това?
	— Имах го, но за кратко. След като татко почина, не беше същото. А после, когато майка ми се омъжи повторно, всичко се промени и не към по-добро. Не виня никого. Просто така се случи. Но в дни като днешния това ми липсва.
	— Знам как се чувстваш – каза Кейт. – Иска ми се да пазех повече спомени за родителите си. Мога винаги да препрочета книгите, които са издали, а професор Едуардс направи всичко възможно, за да пази спомена жив чрез разказите за тях, но не е същото, като да са до теб и в добро, и в лошо.
	— Според теб как биха приели онова, което направихме? – запита Марко. – Нямам предвид самото откритие. Предполагам, че биха се развълнували заради него. Говоря за другата част. Сещаш се – как с теб задигаме „Ангелите“ от скривалището им. Биха ли го одобрили?
	Кейт повървя със сведена глава и известно време мълча. Не беше очаквала този въпрос. Родителите й бяха известни и уважавани експерти в областта на историята на изкуството и вероятно биха се възмутили от нещо, което толкова се доближаваше до понятието за кражба. Но, от друга страна, те бяха вярвали, че изкуството не трябва да се крие, че не принадлежи на частни колекционери, които го пазят само за себе си, а на хората, за които изначално е било предназначено.
	— Не знам отговора, Марко – каза накрая. – Предполагам, че биха искали разумно обяснение за причината, заради която реших да ги преместя. Освен това ми се струва, че ще трябва да положа далеч повече усилия, отколкото просто да мисля, че това беше най-правилното решение.
	— А ти вярваш ли го? Че това е било най-правилното решение?
	— Нямаше да ги преместим, ако не го вярвах – изтъкна тя.
	— И сега какво ще стане?
	— Ще изчакаме, но не твърде дълго. Скоро ще се появят хора с далеч повече опит от нас и те ще решат какъв да бъде следващият ход.
	Излязоха от градината и завиха надясно но Виа Джино Капони, като лесно се смесиха с тълпите от местни и туристи.
	— Според теб утре трябва ли да ходим на лекции? – запита Марко.
	— Не виждам защо не – отговори Кейт. – Няма причина да привличаме върху себе си каквото и да е нежелано внимание. Освен това, доколкото всички знаят, ние не сме направили нищо, заради което да не присъстваме на лекции.
	— Беше убит човек, Кейт. А ние бяхме там, видяхме го и после си тръгнахме с онази кола. Може да не го убихме ние, но ако не бяхме направили онова, което направихме, силно се съмнявам, че човекът щеше днес да е мъртъв.
	— Щеше да убие и двама ни, без да се замисли – каза тя и сама се изненада колко остро прозвуча гласът й. – А ако онзи шофьор не беше там, точно това щеше да стане.
	— И това в по-правилно ли го превръща? – запита Марко.
	— Не, не е правилно. Никога не би могло да бъде. Но беше необходимо. Може да не ми харесва, че стана така. Всъщност при тази мисъл стомахът ми се обръща и косата ми се изправя, но това е част от действителността, срещу която сега се изправяме. Открихме творба на Микеланджело, за чието съществуване в продължение на векове са се носели единствено слухове. Има хора, които биха платили огромни суми, за да сложат ръце върху такова откритие, а много от тях няма да спрат и да се запитат какво точно да направят, за да го постигнат.
	— Не искам да виждам как загива някой друг – заяви Марко. – Все едно по каква причина, било то и Микеланджело.
	— Значи сега ще трябва да се отдръпнеш – каза Кейт с безстрастен глас. – Преди да затънеш дотолкова, че да не можеш да се измъкнеш.
	— Мисля, че е твърде късно за това, Кейт. Да се махна щеше да е възможно, преди да бъдат откраднати „Ангелите“ и още повече, преди оня човек, дето дори не му знам името, да бъде убит пред очите ми.
	Тя се обърна и го изгледа съсредоточено, дясната й ръка нервно потрепваше.
	— И двамата трябва да се научим как да се справяме с това – изрече. – На мен също не ми харесва станалото. Но онова, което мога, което трябва да направя, е да се уверя, че „Ангелите“ ще се озоват в сигурни ръце.
	— Независимо от цената.
	— Да, Марко – каза Кейт, като сама се изненада колко уверено звучи, докато вътрешно се чувстваше съвсем объркана. – Независимо от цената.
	— И това как ни прави по-различни от онези, които ще дойдат да търсят „Ангелите“? – запита той. – Как това превръща нашата мисия в нещо много по-благородно от действията на онези, които със същата страст вярват, че са прави?
	— Съжалявам, че изпитваш необходимост да ми зададеш такъв въпрос – каза Кейт.
	— И на мен не ми харесва да питам – отговори Марко, – но е нещо, което трябва да знам, особено след случилото се на онази улица. Колко далеч ще стигнеш, Кейт, за да върнеш изгубена творба?
	— Много съжалявам, че онзи човек загина – каза тя. – Нищо, че той не би се чувствал по същия начин, ако ни беше убил. Но ако беше успял, щеше да вземе „Ангелите“ и най-вероятно да ги остави в погрешни ръце, за да бъдат продадени на черния пазар на най-високата възможна цена.
	— И кое му е толкова ужасното на това?
	— Ами например това, че мястото на едно произведение на изкуството не е на черния пазар, а оттам – в неизвестността. Това ще е предателство към истинското му предназначение.
	— Което е?…
	— Виж, знам, може да не звучи много смислено, но точно в това вярвам от цялото си сърце – заяви Кейт. – Изкуството и по-специално великите творби принадлежат на хората, за които са били създадени. Мястото на „Давид“ на Микеланджело е тук, във Флоренция, а не някъде другаде. Не в някоя частна колекция или в ръцете на групировка, решена да го осребри и да забрави за него. Той е дар, направен от твореца за хората. Никаква парична сума не би трябвало да може да промени това.
	— А същото важи ли за кръвопролитията? – запита Марко.
	— Не и за мен – призна Кейт. – Но не съм сама в това. Нямам представа докъде ще ни отведе тази история и колко опасно може да стане. Изобщо не съм очаквала да има и един смъртен случай. Никога няма да забравя станалото. Бих искала да мога да обещая, че това ще е първият и последен такъв случай, но това ще е повече пожелание, отколкото факт.
	— А ако става въпрос само за теб? Ако между теб и творбата стои единствено някой, който я иска толкова силно, колкото и ти, по причини, които ти намираш за изцяло погрешни? Тогава какво ще стане, Кейт? Ще можеш ли да убиеш човек, за да спасиш някакво произведение на изкуството?
	Тя се спря и огледа оживената улица, където смехът и разговорите се смесваха, а вятърът носеше прохлада. Очакваше този разговор от няколко години, само дето предполагаше, че ще е философска дискусия с професор Едуардс на спокойствие в домашната им библиотека, а няма да е предизвикан от истински събития и няма да е насред многолюдна улица във Флоренция, в шумна неделна сутрин, със студент, когото познаваше по-малко от месец. Обърна се към Марко и отметна косата от очите си.
	— Не мога да ти отговоря – тихо каза тя.
	Продължиха сутрешната си разходка, без да разговарят, като Кейт беше хванала Марко под ръка.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	РИМ

	 
	АНТОНИО РУМОРЕ ЗАТВОРИ ТЕЛЕФОНА, завъртя се в стола си и отърка с крак сака си. Погледна колко е часът, след което се огледа из шумния препълнен кабинет, после отново се обърна към бюрото си, по което бяха разпилени бележки, папки с досиета и снимки от местопрестъпления. След това погледна инспекторката, която седеше срещу него – трийсетгодишно тъмнокосо миньонче, току-що преместила се при тях от отдел „Убийства“ във Венеция.
	— Ана, през последните три дни имаме ли някакви новини от Флоренция? – запита той.
	Жената поклати глава.
	— Нещо конкретно ли те интересува?
	— Още не съм сигурен – отговори той. – Получих кратко обаждане, че нещо се мъти там, но не знам какво. Надявах се от някой от докладите ти да е изскочила информация.
	— Всъщност там е доста спокойно – осведоми го Ана. – Няколко дребни кражби и предотвратен опит за обир в музея в Милано. Освен това нищо друго няма.
	— Източникът ми не би ми се обадил да ме насочи натам само за да ми губи времето – каза Руморе.
	— Питаш ли ме, или просто разсъждаваш на глас?
	— По малко и от двете. От колко време си с нас? Две седмици? – запита той.
	— В понеделник ще започна четвъртата си седмица.
	— Още не си ли получавала външни задачи?
	— Обядът с Винченцо и Артуро брои ли се за това? – засмя се тя.
	Руморе се усмихна.
	— Виж, дори да отидем там и нищо да не излезе, както и най-вероятно ще стане, това може да се окаже добър опит за теб, както и възможност да излезеш от кабинета. Да се разходиш из града, да си създадеш контакти, докато аз душа наоколо, за да разбера дали източникът ми не е преувеличил. Ако предпочетеш да не идваш, няма проблеми.
	— Обикновено работя сама – каза Ана. – Не искам да ти се пречкам.
	— Няма – обеща той. – Освен това прегледах случаите ти. Била си много активна и акуратна в разследването на убийства в град, където е много лесно да се отървеш от труп. Струва ми се, че си имала по-малко от двайсет и четири часа, преди покойникът да отплува в морето или да бъде изяден от рибите в каналите.
	— По-скоро осемнайсет, което доближава допустимия максимум – отговори тя.
	— Е, ами и източникът ми, и стомахът ми казват, че ако онова, което става във Флоренция, се доближава до истината, тогава няма да търсим само произведение на изкуството – каза Руморе. – Ще сме затънали до глезените в трупове. Ако случаят е такъв, ще е от голяма полза наоколо да има човек, който може да разпознава пролятата кръв със същата лекота, с която установява произхода на мраморни отломки.
	— А ако се окаже, че няма нищо?
	— В такъв случай ще сме за няколко дни във Флоренция, вместо да стоим тук – отговори Руморе. – На мен това положение ми се струва печелившо.
	— Източникът ти дава ли някаква конкретна насока?
	Руморе бързо огледа стаята, след което отново се обърна към нея.
	— Нищо конкретно, но достатъчно, за да заподозра, че в града се готви някакъв голям удар.
	— Кога тръгваме? – запита Ана.
	— Ако см съгласна, можем да сме на път след по-малко от двайсет минути. Мога да ги вдигна на трийсет, ако искаш да си вземеш багаж.
	— Казаха ми, че не си губиш времето – отбеляза тя.
	— Особено ако е прекалено ограничено – съгласи се той. – И така, участваш ли, или по-скоро би останала тук да чакаш Винченцо и Артуро да се осмелят отново да те поканят на обяд?
	— С твоята кола или с моята? – запита тя, докато избутваше стола си назад, после стана и заобиколи бюрото. Руморе кимна одобрително при вида на тясната черна пола, скъпата лавандулова блуза и сакото, за чийто автор не можа да се сети в момента. Все пак знаеше, че обувките с високи токове са „Ферагамо“, а висящите обици, които стигаха почти до деколтето й, бяха купени от една от луксозните бижутерии на Виа Венуто. Имаше смугла кожа и стегнато тяло.
	— Каква ти е колата? – запита той.
	— „Алфа-ромео“, кабриолет, с две врати – отговори тя с усмивка. – След четири години във Венеция и след като посещавах почти всяко местопрестъпление с лодка, свикнах да се придвижвам бързо. Тази кола беше най-близкото подобие на катер, което намерих.
	— Доста скъп катер – отбеляза Руморе. – Особено пък за ченге.
	— Единствено ченге в семейството съм, а останалите са в банковия сектор и търговията – обясни Ана. – Татко е най-успелият от цялата банда. Освен това съм и единствено дете. Не е трудно да получиш специално отношение при тези условия.
	— Колкото и да е впечатляваща колата ти, ще вземем моята – каза той. – Трябва да взема и някои неща, а от багажника на алфата има много какво да се желае. Ще свикнеш с нея, след като се качиш. Имам братовчед, който продава мотори във Флоренция и ми позволява да обикалям из града, като изпробвам последните модели.
	— Става – съгласи се Ана. – Ще ида да си взема командировъчно и ще се чакаме отпред.
	— Не искаш ли да знаеш каква ми е колата? – запита Руморе.
	— „Бенц“ Седан с четири врати. Май това е предпочитаната кола на отдела или поне така реших, като видях колко такива са паркирани долу в гаража.
	Руморе скръсти ръце и кимна.
	— Не се безпокой за командировъчното. Обадих се на Албертини, преди да се съгласиш. Той изцяло подкрепя пътуването, както и твоето включване.
	— А откъде знаеше, че ще се съглася?
	— Не знаех. Обаче помолих Албертини да подготви документите. Не си те представях като ченге, на което ще му харесва да се мотае из кабинета.
	Руморе се изправи, преметна сакото си през рамо и тръгна по тясната пътека между бюрата на път към асансьора в задната част на голямото служебно помещение.
	— Като стигнем във Флоренция, ще се насладим на ранна вечеря – каза той и й кимна. – „Мамчето“ не само е голяма готвачка. Тя е страхотен източник на информация. Ако нещо се мъти из тамошните улици, тя ще знае.
	— „Мамчето“? – запита Ана, като се стараеше да не изостава. – Мислех, че си от Неапол.
	— Оттам съм – потвърди той. – Обаче флорентинските мамчета гледат на всеки италиански ерген като на техен син, особено ако могат да се похвалят и със завиден апетит. Бих се обзаложил, че същото важи и за всяка млада жена, която прекрачва прага на ресторанта им. Така че се подготви да хапнеш и да пийнеш добре, да бъдеш обичана до смърт и ако си късметлийка и привлечеш вниманието й, ще излезеш оттам много по-осведомена, отколкото си влязла.
	Руморе спря до асансьора, натисна бутона за надолу, обърна се и изчака Ана да се приближи.
	— Да не очакваш неприятности? – запита тя.
	— Винаги очаквам неприятности. Такъв съм по природа.
	— Имаш ли представа срещу кого може да се изправим?
	— Няма да знам със сигурност, докато не стигнем там – отговори той, – но през последната седмица е имало значително раздвижване от страна на две големи групировки, които се насочват на север. А се съмнявам, че отиват там само за да се насладят на спагетите с артишок на „мамчето“.
	— И според теб след какво са тръгнали?
	— Престъпниците са еднакви и искат едно и също, независимо дали ще тарашат света на изкуството, или ще продават трева по кръстовищата – поясни Руморе. – Единствената разлика между двата вида е само дипломата и различното ниво на изтънченост. Ако накрая се окажат с хорските пари в джобовете си, значи са си изпълнили мисията. И въобще не ги интересува колко хора ще загинат, за да постигнат те целта си. Накрая всичко се свежда до осребряването на крайния резултат.
	— Вече ми е ясно, че с теб ще е забавно – рече Ана.
	— И представа си нямаш.
	Изчака вратата на асансьора да се отвори и младата ясена да влезе, след което я последва и силно натисна бутона за първия етаж.
	— Може ли да те попитам още нещо? – запита тя. Въжетата на асансьора скърцаха достатъчно силно, за да притеснят човек.
	Руморе кимна, докато преглеждаше съобщенията на блекберито си.
	— Само че бързо – подкани я. – Преди въжетата да са се скъсали.
	— Има ли нещо лично в това? Тоест, онова, което може би става във Флоренция?
	Руморе престана да гледа в смартфона си и изчака вратите на асансьора да се отворят. Отдръпна се, за да направи място на Ана да излезе, и я проследи е поглед, докато минаваше покрай него.
	— Всичко е лично – отговори. – Няма значение кой е градът, нито какво е престъплението. Всичко е лично.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ФЛОРЕНЦИЯ

	 
	ГАРВАНА ИЗГЛЕДА ИЗТОЩЕНИЯ МЛАД МЪЖ, който стоеше до тухлената стена с петна от влага по нея, а бурните води на Арно бяха само на няколко крачки от тях. Мъжът беше без риза, дънките му бяха разкъсани и окаляни. От устата му и от дълбоката рана над дясното му око се процеждаше кръв.
	— Ти ме провали, Виторио – изрече Гарвана. – И двамата знаем това. Онова, което не зная, е дали си го направил от некадърност или от алчност.
	— Не бих ви предал, сър – запелтечи Виторио. – Никога не бих го направил.
	— Значи си ме провалил от нехайство и глупост – каза Гарвана. – И от това трябва да ми стане по-добре, така ли?
	— Не съм ви провалил, сър – увери го Виторио. – Наех най-добрия, когото успях за толкова кратко време, и действах в съгласие с желанието ви да включа колкото е възможно по-малко хора в плана.
	Гарвана направи няколко крачки по мократа настилка. Покрай стената растяха дебели туфи трева и бурени, цвърченето на водните плъхове се смесваше с ниското боботене на течащата река.
	— Мъжът е мъртъв – изтъкна той, – а полицията издирва убиеца му, което може да ги отведе до теб. До мен. И колкото и зле да звучи това, то въобще не е най-лошата част от разказа ти, нали?
	Виторио се втренчи в него с оцъклен поглед и успя да поклати глава.
	— Не, нашата малка сага завършва с неведението и на двама ни къде се намират сега трите Ангела, измъкнати от коридора от двама студенти, и то пред очите ни – продължи Гарвана. Гневът в гласа му беше ясно доловим. – И аз мога да виня само себе си за този тъжен край, понеже бях достатъчно глупав, за да наема теб да извършиш нещо, което смятах за проста задача.
	— Знаехме, че имат кола и че са наели шофьор – заобяснява Виторио. – Разбрахме, че шофьорът е местен и че не е нещо повече от човек, който иска само малко лесни пари срещу среднощен превоз. Никой от нас не предполагаше, че може да направи нещо такова.
	— Тук няма „нас“ – каза Гарвана. – Само ти си, а ето ти и въпрос, над който да помислиш: защо шофьорът не беше очистен първи? В края на краищата щеше да бъде свидетел на убийство и в някакъв момент все щеше да се наложи да се приключи с него, така че защо не е бил ликвидиран, докато хлапетата се занимаваха с изнасянето на „Ангелите“?
	Виторио преглътна мъчително, напълно осъзнавайки, че какъвто и отговор да даде, няма да бъде удовлетворителен.
	— Ще ви намеря „Ангелите“ – каза той, защото се сети, че само това обещание може да удължи живота му. – Дайте ми този последен шанс. Моля ви.
	— Чувал ли си някога за „ло скуило“? – запита Гарвана, като пренебрегна молбата на мъжа.
	Краката на Виторио се подкосиха, ръцете му се вкопчиха в тухлената стена, а пръстите му застъргаха по острите ръбове, за да успее да се задържи прав, докато тялото му искаше единствено да се предаде на страха.
	— Само слухове – успя да изрече. – Не знам някой да е виждал такова.
	— Те са наистина удивителни създания – осведоми го Гарвана. – Хибрид са, смесица между воден плъх, змиорка, бобър и един Господ знае какво още. Отнело им е векове да еволюират до сегашното си състояние и живеят в плитчините на Арно, покрай брега. Повече са от обикновен слух. Всъщност са си съвсем истински и поне петстотин от тях живеят в реката зад нас и под храсталаците по бреговете й. Вярваш ми, нали?
	— Да. Да, вярвам ви.
	— Не съм убеден – рече Гарвана. – Долавям съмнение.
	— Нямам причини да се съмнявам – увери го Виторио. – Никакви.
	— Имам идея. – Гарвана се обърна и се загледа в реката. – Защо не отидеш и не провериш сам? Да се гмурнеш във водата и да видиш дали някой от тези „скуили“ няма случайно да се появи? Какво ще кажеш?
	— Не съм добър плувец – беше единственото, което успя да изрече Виторио.
	— Това не би трябвало да е пречка. Течението е твърде силно и ще отнесе и най-добрия плувец. А това, че не можеш да плуваш, дори ще ти е от полза, ако се натъкнеш на „скуило“, понеже те доста наподобяват акулите и се възбуждат повече от движението, отколкото от миризмата. Но ако все пак те забележат, най-добре е да останеш колкото се може по-неподвижен. Имат много остри предни зъби и ще гледат да се увият около краката ти и да захапят вените от задната им страна. И ще си останат там, докато не изсмучат достатъчно кръв, за да задоволят жаждата си.
	— Не можеш да го направиш – изхленчи Виторио, изгубил напълно хладнокръвието си, а сълзите се стичаха по лицето му. – Не можеш.
	— Мога да застана тук и да те накълцам на парченца, ако така предпочиташ – каза Гарвана. – Но няма да имаш и най-малката възможност да оцелееш, ако избереш това. Да влезеш в реката, да привлечеш малко внимание, да оставиш течението да те отвлече, докъдето реши, ми се струва най-доброто решение. Да, ще погълнеш ужасни гадости, но може и да оцелееш от изпитанието. Разбира се, ако някое „скуило“ не те захапе. Ето това ще е наистина гаден начин да умреш. Но ще оставя крайното решение на теб.
	— Ще намеря „Ангелите“ за теб – замоли се Виторио. – Кълна се.
	— О, „Ангелите“ ще се намерят. Само че не ти ще си този, дето ще го направи.
	Виторио панически се огледа. Слънцето се скриваше над величествения силует на Дуомото. Той се отлепи от стената, клатушкайки се нестабилно на краката си. Гарвана с тихи стъпки застана зад него, стисна здраво гърлото му и като му спря въздуха, го разтресе.
	— Бих предпочел да отидеш в реката жив – прошепна. – Но ако си решил да опиташ просто да се носиш неподвижен по повърхността, вместо да плуваш, ще опитам да те улесня.
	Виторио кимна. От ъгълчетата на устата му изби слюнка и той едва успя да проговори:
	— Ще се опитам да плувам.
	— Мъдър избор – рече Гарвана. Освободи хватката си и внимателно подбутна ужасения млад мъж към ръба.
	Там го събори на земята и проследи с поглед как пада върху меката пръст на крайбрежието, а пенестата кафява вода изплиска ръцете му.
	— Побързай – подкани го той. – Колкото по-късно става, толкова по-силно е течението. Ако се надяваш на някакъв шанс за оцеляване, бих ти препоръчал да не се бориш с течението, а да го оставиш да те води. А може да се окажеш и късметлия и някое „скуило“ да се появи и да сложи край на мъките ти.

 	Виторио вече плачеше на глас, докато влизаше в мътните води. Гарвана се наведе, стисна младия мъж за глезена и го задържа. Извади сгъваемо джобно ножче от джоба на тъмнокафявото си яке и го отвори с щракване. Прокара острието през долната част на десния му прасец, където изби тънка струйка кръв. След това го пусна и остави Виторио да отплува към неясното си бъдеще.
	— „Скуилите“ е най-вероятно да се появят, ако надушат кръв – обясни Гарвана и сгъна острието на ножа.
	Остана на брега на Арно, докато течението завлече Виторио към центъра и по-близо към болезнената среща със същество, което само допреди няколко часа за него не беше нищо повече от местен фолклор. След като младият мъж изчезна от погледа му, Гарвана се обърна, бавно се отдалечи от калния бряг на реката и се отправи към центъра на града.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

	 
	 
	— НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ГО ОПРАВИШ ТОЗИ ВЕЛОСИПЕД – каза Кейт, настанила се неудобно на рамката зад кормилото само на сантиметри от веригите, като внимаваше да не се удря в ръцете на Марко, докато коленете му от време на време я побутваха по краката и гърба.
	— Че какво му е? – засегна се той.
	— Колелата трябва да се напомпат например. Веригите може малко да се смажат, да не говоря, че изглеждат толкова ръждясали, че могат всеки миг да се разпаднат. Иначе нищо му няма.
	— Американците въобще не умеят да ценят старото – каза Марко.
	Харесваше му да вози Кейт на колелото си и въпреки постоянното й мрънкане знаеше, че й на нея й доставя удоволствие. С действията си беше поставила под сериозна опасност както следването му, така и живота му и макар той да продължаваше да се притеснява за връзката им и докъде би могла да ги доведе тя, се чувстваше привлечен от нея. Онова, което не се осмеляваше да запита, което се страхуваше да узнае, беше дали тя чувства същото към него. Не беше сигурен дали за нея не е просто местен приятел, в когото вижда едновременно добра компания и доверена помощ в опасно приключение, или в чувствата й има и нещо по-дълбоко.
	По отношение на жените Марко често се чувстваше несигурен, осъзнавайки ниското си положение по отношение на строгото, макар и негласно класово разделение в италианската култура, защото не знаеше дали границите му не се разпростират и през океана и дали не засягат по същия начин и американците. Особено онези като Кейт с академично образование и финансова обезпеченост – все качества, от които се притесняваше. И все пак той имаше силни чувства към нея и знаеше, че ще бъде съкрушен, ако разкриеше, че страстите му са несподелени. Ето защо, типично по флорентински, той ги държеше под похлупак, поне засега. И все пак дълбоко в сърцето си осъзнаваше, че въпреки краткия период на познанството им за пръв път е влюбен.
	— И ти отправяш това обвинение към един изследовател на Микеланджело – каза Кейт. – Аз оценявам старото, що се отнася до изкуство, дизайн, скулптура и архитектура. Просто не изпитвам дълбока привързаност към ръждясали стари велосипеди, особено ако се движат по покрити с павета улици.
	— И пак е по-бързо от ходенето – защити се Марко.
	— Не кой знае колко.
	Намираха се на „Санто Спирито“ – тих площад, отрупан с работилници на стари майстори на мебели, над който се извисяваше Палацо „Гуададжи“ на ъгъла с улица „Мазета“. Марко знаеше, че това е едно от най-любимите места на Кейт в града, така че мина няколко пъти през площада, за да й позволи да разгледа подробно обстановката от шестнайсети век и да се наслади на офортите с форма на сълза по прозорците.
	В началото на четвъртото кръгче из площада, докато приближаваше леко към статуята, която украсяваше централната част, усети как здрави ръце улавят задницата на велосипеда и го задържат. От рязкото спиране Кейт излетя от рамката и падна на паважа, дланите и коленете й поеха удара. Марко слезе от велосипеда и се изправи срещу мъж с няколко години по-възрастен от него, със здрави ръце, облечен в износен син пуловер и опънати по краката му дънки. Лицето му беше сурово, мрачното изражение се подчертаваше от десетсантиметровия белег, който минаваше през носа му като тънка превръзка.
	— Къде са? – запита мъжът със силен британски акцент.
	— Кои къде са? – запита на свой ред Марко и хвърли поглед към Кейт, която бавно се изправяше на крака.
	— Не ща глупости – каза непознатият. – Искам отговори.
	— Той нищо не знае – намеси се Кейт, която вече се беше изправила и бе застанала зад него.
	Мъжът остави Марко и се обърна към нея.
	— Опасявах се от това – каза той. – Значи, ето какво. Ако не започнеш да говориш, твоят приятел тук ще е тоя, дето ще го боли. Схващаш ли? Говориш или той кърви.
	Марко я погледна и бавно поклати глава. Тя улови погледа му, но не отклони вниманието си от мъжа, който стоеше с гръб към статуята.
	— И тук ли планираш да го направиш? Насред площад, пълен с магазини и хора? Кой селски идиот те е изпратил?
	— Умница – изсмя се той. – Точно както ми казаха. Държа на думата си и ми повярвай, че докато мигнеш, ще срежа приятеля ти наполовина. Ще е пукнал, преди който и да е тук да е забелязал, че е ранен.
	Кейт си пое дълбоко въздух и видя, че в дясната си длан мъжът стиска дълъг нож с тънко острие. Погледна Марко и си даде сметка, че той няма да може да избяга от бързото професионално замахване. След това тайно огледа и площада, където покрай тях бавно се разхождаха двойки, потънали в собствените си разговори, а собствениците на магазините приключваха работата си за деня, но продължаваха да привличат клиенти към стоките си.
	— Ще те заведа при тях – каза тя на непознатия.
	— Колко са далеч?
	— Зависи от теб. Ще караме бавно, защото ще ни следваш пеш, така че ще отнеме десет, може би петнайсет минути.
	Мъжът се ухили.
	— Мислиш си, че ще успеете да ми избягате с това раздрънкано старо колело? Това ли е планът ти? Мога да ви уцеля с ножа дори по-добре, отколкото да ви клъцна от място. Ако решиш да опиташ това, приятелчето ти ще умре.
	— Няма да опитваме да избягаме – увери го Кейт.
	Мъжът помълча известно време. Продължаваше да стиска ножа, шумът на старинния площад отекваше отвсякъде.
	— Качвайте се тогава на колелото – нареди той. – И ме отведете при „Ангелите“.
	Марко вдигна колелото си, без да е сигурен какво точно е намерението на Кейт и без да й вярва напълно, че просто ще предаде „Ангели в полунощ“, без да се бори или да измисли начин за бягство. Седна на колелото и изчака и Кейт да се настани на рамката. Той протегна ръцете си от двете й страни, за да хване кормилото.
	— Сигурна ли си какво точно правиш? – прошепна й той.
	— Да тръгваме – подкани тя Марко и мъжа, който стоеше до велосипеда и със свободната си ръка също стискаше кормилото. – Надолу по Виа Сан Мартино, а после – втората пресечка вляво.
	— Само бавно и умната – предупреди мъжът. В погледа му се четеше заплаха.
	— Просто върви с нас – каза му Кейт. – Намери ни на площада, ще успееш да последваш колелото и по улиците.
	— Особено това колело – добави Марко.
	Продължиха заедно надолу по Виа Сан Мартино и през тесните пресечки, които преминаваха през улицата, покрай отворените входни врати на жилищните сгради и на малките магазини, които продаваха всичко – от подвързани с кожа дневници до костюми, елегантни вечерни тоалети, детски книжки и играчки. Кейт гледаше напред, не говореше и насочваше Mapко накъде да кара.
	След около шест минути улиците започнаха да стават по-тесни, с по-малко коли и дори по-малко хора. Марко знаеше къде са се озовали, но не беше сигурен накъде отиват. След като зави надясно по Виа Барбадори, единственото му предположение беше, че Кейт ги насочва към Понте Векио, макар да не му беше ясно защо. Усещаше, че е напрегната, пръстите й стискаха кормилото, сякаш участваше в мотоциклетно състезание сред италианската провинция. Освен това долавяше страха й, а мълчанието й беше ясен знак за тревогата, която й тежеше.
	— Още колко остава? – запита мъжът. Гласът му стресна Марко, нарушавайки тишината, която ги беше обгърнала.
	— Всеки момент – отговори Кейт. – Завий надясно на ъгъла на Виа де Барди в началото на Понте Векио.
	— Сигурна ли си? – запита Марко с колкото се може по-тих глас.
	Кейт махна ръката си от кормилото и го потупа по коляното.
	— Всичко ще е наред – увери го. – Не се притеснявай.
	Марко зави рязко покрай ниския бордюр на тротоара и тримата се озоваха на по-широката Виа де Барди, отрупана от двете страни с улични търговци, които подмамваха търсещите евтина стока туристи с фалшификатите си на известни марки.
	— Спри до високия човек, дето продава чанти – каза Кейт.
	— А после? – запита мъжът, като хвърли поглед по протежение на улицата.
	— Ще си с една стъпка по-близо до „Ангелите“ – отговори му Кейт.
	 
	 
	БАНИЪН ДЪРЖЕШЕ КОЖЕН ПОРТФЕЙЛ и кимна на високия африканец, който стоеше с гръб към река Арно.
	— Колко? – запита той.
	Младият мъж разтвори пръстите на лявата си ръка.
	— Пет – отговори с усмивка. – Добра цена.
	— Щеше, ако държах истинска кожа, но не е така. Честна ли е цената за фалшификат?
	— Три евро тогава – каза чернокожият.
	— Не съм тук да се пазаря – скастри го Баниън. – Ще ти платя пет. Просто исках да си изясня какво точно продаваш, а аз купувам.
	Продавачът го изгледа и кимна.
	— Пет – каза, – за онова, дето държиш.
	— Имаме сделка, приятелю – рече Баниън.
	Подаде на африканеца монета от пет евро, след което пусна тънкия кафяв портфейл в предния джоб на кремавото си сако и се качи на тротоара. Облегна се на ниската тухлена стена и се зае да изучава луксозните жилищни сгради покрай речния бряг. Наблюдаваше как слънчевите лъчи прогонват сенките, как пробягват по повърхността на Арно и осветяват улицата около него. Слушаше шума от преминаващите коли и мотопеди и си отбеляза, че през това време от деня трафикът не е натоварен. И от двете страни на улицата имаше много пешеходци – някои бяха забързани местни, други – туристи със сгънати карти в ръце, несигурни дали са се запътили в правилната посока, но без да се притесняват особено, че може и да грешат. Винаги беше намирал Флоренция за един от най-успокояващите градове за посещение, а хората, за които това беше дом, истински го обичаха. Спокойствието явно засягаше и туристите, като ги подтикваше да уталожат вълнението си и се наслаждават на миговете, споделени в компанията на великите творци в музеите, в църквите и с незабравимата, макар и твърде скъпа тосканска кухня.
	Баниън винаги се впечатляваше от начина, по който Флоренция успяваше да изглежда като град на препалено възрастните и на твърде младите. Сякаш местните прекарваха средната си възраст някъде другаде. Но най-вероятно причината беше, че именно старците и младежите разполагаха с време и желание да бъдат навън и да се разхождат, като оставяха градът да се движи от онези, които бяха скрити в банките и бизнес сградите. Каквато и да беше причината, този град му беше от любимите за посещения и едно от най-лесните места, в които човек да се ориентира, така че той прие с радост възложената му във Флоренция задача. Винаги беше доволен от посещенията си тук. Освен това вярваше, че това е едно от най-добрите места на света, където да убиеш някого.
	Флорентинската полицейска служба беше добре тренирана, но разполагаше с малко хора, които обикновено се придържаха към по-големите площади и основните улици. Доколкото можеше да каже, през всички години, в които беше вършил черната работа за Обществото „Витория“, по улиците сновяха едва неколцина полицаи под прикритие. Ако и сега имаше такива на работа, щяха да са в кварталите, в които съществуваше най-голяма вероятност от наличие на терористични спящи клетки. Престъпността във Флоренция не беше голяма, а кражбите бяха редки, което според Баниън означаваше, че полицията в града се занимава предимно с уличния трафик и с всяко отклонение от нормалното ежедневие.
	Местните полицаи не бяха толкова опитни в разчитането на езика на тялото като нюйоркските цивилни или униформени ченгета, търсещи намерение или вероятност за злонамерено действие, което улесняваше професионалистите, особено ако бяха с неговия опит, да се смесят с тълпата.
	Отдръпна се от Арно и забеляза Кейт и Марко да се появяват иззад ъгъла, яхнали велосипеда на момчето. Мишената ги съпровождаше и единственият знак, че изпитва някакво притеснение, бяха случайните погледи наляво и надясно.
	Баниън се приближи на няколко крачки до високия африканец, застанал между един търговец, който продаваше анцузи и тениски, и затворен павилион. Чернокожият не му обърна внимание. Погледът му беше прикован върху стария велосипед, който бавно завиваше, и младата жена на рамката му.
	Баниън отиде до павилиона и зачака, като още веднъж погледна реката и бурните й води. Това, каза си той, беше най-замърсената река в света. И по някакъв начин най-пленителната.
	 
	 
	КЕЙТ УЛОВИ ПОГЛЕДА НА АФРИКАНЕЦА и му помаха. Видя го, че напуска мястото си и застава пред голямата сергия, отрупана с всевъзможни кожени стоки, разперил ръце за прегръдка.
	— Сега какво? – запита мъжът, който вървеше с тях.
	— Стар приятел – обясни Кейт.
	Скочи от рамката на велосипеда и пробяга няколкото крачки, които я отделяха от тесния тротоар, за да поздрави африканеца с топла прегръдка.
	— О, Франсис, представа си нямаш колко се радвам да те видя отново – прошепна тя, увиснала на шията му, докато силните му ръце притискаха гърба й.
	— Много време мина – каза Франсис.
	— Как са Хана и малкият Франсис? – запита тя. – Сигурно много е пораснал. От години не съм ви виждала.
	Франсис нежно отпусна прегръдката си, но продължи да държи дясната й ръка.
	— Ще имаме достатъчно време, за да наваксаме – каза той.
	— Да се връщаме към нашата работа, а? – подкани я британецът, който се беше приближил до Кейт и Франсис и сега стоеше с гръб към Марко, който пък още седеше на велосипеда си, отпуснал крака отстрани.
	Франсис застана между натрапника и Кейт и я предпази с гръб, след което се обърна към Марко.
	— Много ти е старо колелото – каза му. – Сигурно ти е подарък от някого, дето много те е обичал. Иначе няма друга причина да го пазиш.
	— Беше на баща ми – обясни младежът.
	— Май не ме чу – обади се отново британецът и застана по-близо до Франсис. – Имам работа с приятелката ти, а ти ми стоиш на пътя.
	— Знам ти аз работата – отговори Франсис.
	Мъжът го изгледа. Ножът бавно се плъзна от ръкава му и се озова в дясната му длан.
	— Разкарай се от пътя ми – заплаши го той.
	— Както желаеш – каза Франсис, но продължаваше да пази с тялото си Кейт. Единият му крак беше само на сантиметри от масата, отрупана с кожени изделия.
	Нападателят надникна над рамото му към момичето.
	— Приключвай с тази игра – изръмжа той.
	Кейт поклати глава.
	— Не се надяваше на този отговор, а? – изрече Франсис с широка усмивка.
	Мъжът замахна с ножа си ниско и бързо. Китката му беше под такъв ъгъл, че да среже чернокожия отляво надясно. Франсис обаче действа светкавично и улови китката му насред замаха, след което силно го удари с чело в лицето и от носа на британеца шурна кръв.
	С другата си ръка чернокожият задържа нападателя и го извърна от сергията си към ниската тухлена стена между река Арно и затворения павилион. Главата на британеца клюмна, погледът му се изцъкли. Франсис го изгледа и му прошепна успокоително:
	— Ангелите са достатъчно близо, за да ги докоснеш.
	— Със студени ръце – добави Баниън.
	Беше се озовал точно до африканеца и отвори малката дървена врата на тъмния павилион. Франсис бутна мъжа вътре и после отстъпи настрани, като огледа набързо улицата и се увери, че действията им почти не са привлекли внимание. След това погледна Кейт. Очите им се срещнаха, докато трите приглушени изстрела прозвучаха от пистолета на Баниън, а британецът се свлече мъртъв в каменната тишина на затворения павилион.
	Баниън заключи вратата, прибра пистолета в кобура на гърба си, мина покрай Франсис и Кейт и продължи надолу по улицата.
	Марко продължаваше да седи на велосипеда си. Беше станал свидетел на цялото кърваво събитие. Дланите му стискаха кормилото и трепереха, тялото му се тресеше. Кейт беше притиснала ръце към устата си, за да заглуши писъка си. Не помръдна, когато Франсис мина покрай нея и вдигна кожена чанта от масата си.
	— Вземи чантата и приятеля си и се махайте оттук – нареди й той със спокоен и уверен глас.
	— Налагаше ли се да умре? – успя да запита тя.
	— Имаше времена, когато работата ни приличаше повече на шахматна игра – отговори мъжът. – Сега обаче се е превърнала в смъртоносен мач, в който загубите са и за двете страни. Никога не забравяй това.
	— Ами „Ангелите“?
	— Те са в безопасност. Поне засега.
	— Къде да отидем? – запита тя. – Знаят как изглеждаме. Няма да отнеме много някой друг да ни подгони.
	— Щом излезете от тази улица, погледни в чантата – каза й той и я поведе към Марко и велосипеда. – Вътре ще намериш адрес. Мястото е безопасно и ще можете да си починете и да хапнете.
	Кейт преметна чантата през главата си и целуна Франсис по бузата. След това се качи при Марко и зачака.
	— Всичко ще е наред – увери го тя и го подкани да започва да върти педалите.
	— Никога повече няма да е наред – отговори й Марко.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	— ОЩЕ НЕ РАЗБИРАМ ЗАЩО СИ ТУК – КАЗА ДЖОВАНИ САЛТИЕРИ – и ми задаваш тия тъпи въпроси за кражба, след като не сме имали никаква кражба.
	— Откога си на тази работа? – запита Клеър Джонсън. – От шест-седем години? Права ли съм?
	Салтиери кимна и се изкуши да си вземе цигара от отворената кутия „Лордс“ до бюрото му, която лежеше до украсения нож за писма.
	— Тази есен ще станат седем години – призна.
	— Работата ти включва да отговаряш и за галерия „Базари“, нали така?
	— Отговарям за цялата „Уфици“ – каза Салтиери. – Това включва и галерията.
	— Може ли да ти задам един глупав въпрос?
	— Ха! Въпросите ти и досега си бяха достатъчно глупави.
	Клеър се облегна на стола си и кръстоса крака. Черната й пола разкриваше достатъчно.
	— Защо част от галерията е запечатана? – запита тя.
	Салтиери направи пауза, преди да отговори.
	— В ремонт е – каза накрая. – След като работата приключи, ще решим дали трябва да се отвори отново.
	— Освен теб кой още има достъп до затворения участък?
	— Не мога да ти отговоря на това и няма да го направя, докато не ми кажеш какво целиш с въпросите си – отвърна й той. – Съгласих се да се срещнем заради услугите, които си ми правила навремето. Но сега този разговор започна да засяга неща, които не би трябвало да те интересуват.
	Седяха в кабинета на Салтиери на третия етаж на „Уфици“. Помпозността на стаята беше подчертана от портретите на графове и херцози, живели в славните дни на Флоренция, които заемаха целите стени от пода до тавана. Бюрото беше голямо и внушително и правеше Салтиери да изглежда по-нисък, отколкото беше в действителност и по някакъв необясним начин добавяше още десет години към възрастта му. В съответствие с поста си на директор по сигурността на „Уфици“, той беше безупречно облечен, с изискани обноски и тон.
	— Виж, познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че не обичам да си губя времето – каза Клеър. – Нито моето, нито на някой друг. Значи, щом съм дошла тук и питам за затворената част от галерията, в която на никого – натъртвам на никого – не се позволява да влиза, сигурно си имам основателна причина, нали така?
	— Да – съгласи се Салтиери. – Само дето още не съм я чул.
	— Ще я чуеш, повярвай ми. Но преди да стигнем дотам, ми трябва още информация, за да разбера дали съм се насочила в правилната посока. Инстинктът ми казва, че съм права. Но все още не разполагам с достатъчно, а дотогава всичко са само приказки.
	— Остани наоколо и ще направя всичко възможно да ти отговоря на въпросите – каза й Салтиери. – Но много ще съм ядосан, ако се окаже, че не проявяваш същата отзивчивост към мен. Това е най-честната сделка, която мога да ти предложа.
	— Пазите ли някакви творби в затворената част? – запита Клеър.
	— По правило, не. Но това не означава, че понякога, когато се наложи, не слагаме някои неща там.
	— А има ли нещо, което постоянно да стои там?
	Салтиери я изгледа, усмихна се и бавно поклати глава.
	— Била ли си някога в затворената част?
	— Доколкото съм осведомена, на никого не му е позволен достъп дотам – отговори Клеър. – Освен на теб и служителите ти.
	— Ами ако някога беше влизала там, щеше да знаеш, че не е място, където да сложиш някое произведение на изкуството, все едно какво, без да очакваш, че ще се съсипе – каза той. – А ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че никога не бих го допуснал.
	Клеър свали крак, наведе се и опря ръце върху бюрото на Салтиери.
	— Нека се изясним – каза му тя. – И двамата знаем за какво се използва онзи коридор, след като и двамата печелим пари от това, и то от години. Ако аз търсех място, където да скрия някаква творба, особено такава, за чието съществуване има единствено слухове, онзи запечатан коридор щеше да е първият ми избор, а ти щеше да си първият човек, на когото щях да се спра.
	— За това ли е всичко? – запита Салтиери. – Имаш картина, която трябва да скриеш от хората?
	— Не точно.
	— Е, какво точно е тогава?
	— Ти криеш ли някоя творба от хората? – запита на свой ред тя. – И помисли, преди да ми отговориш. Не се налага да ти обяснявам колко сериозни са правните последици при подобни нарушения, особено в тази страна. Така че седни спокойно и ми разкажи, а после може да се договорим така, че както винаги изгодата да е взаимна. Или си излизам оттук и звъня на Римския отдел за разследване на престъпления в областта на изкуството.
	Салиери извади цигара „Лордс“ от кутията, пъхна я в ъгълчето на устата си и я запали със запалката, която държеше до телефона си. Всмукна бавно и дълбоко, след което се отпусна в стола си.
	— Били са скрити дълго преди да започна тази работа – започна той. – Онова, което направих, беше да следвам повелите на господина, който заемаше мястото преди мен.
	— Спести ми подробностите – подкани го Клеър. – Какво има там?
	— Чувала ли си някога за „Ангели в полунощ“? – запита я Салтиери.
	— Естествено. Слухът се носеше още по времето на баща ми, а даже и преди това. Има много истории за тях, но доколкото знам, никой не ги е виждал. Винаги са ми звучали повече като мит, отколкото като реалност.
	— Били са възложени на Микеланджело от таен поръчител скоро след като завършил „Давид“, което ще рече, че по онова време е бил двайсет и седем годишен – каза Салтиери. – Поръчителят, за когото се предполага, че е бил член на вътрешния кръг на Медичите, искал творба, която да представлява майсторско продължение на произведението, което бързо превърнало Микеланджело в легенда. Седем архангели, пазители на портите, изваяни в идеални пропорции – това било продължението.
	— Което Микеланджело не само не довършил, а въобще не си дал труда да започне – каза Клеър. – Или поне това е продължението от историите, които съм чувала.
	— Само донякъде си права. Така и не е довършил работата, или поне досега никой не е доказал обратното. Обаче е започнал, като работил над „Ангелите“ постоянно или от време на време в продължение на близо две години.
	— И докъде стигнал?
	— Доколкото е известно, завършил е три ангела – отговори Салтиери. – В света на изкуството, особено сред големите колекционери, се носел слухът, че има и четвърти, но досега никой не го е виждал. А ако някоя творба не може да се види, тогава как може да се вярва, че съществува?
	— Но ти знаеш, че три от „Ангели в полунощ“ съществуват? – запита Клеър.
	— И са точно каквито е трябвало да бъдат – потвърди той. – Истински пример за гениалност.
	— Колко време са стоели в коридора?
	— Доколкото съм успял да проуча, грубо петнайсет, а може би и двайсет години – отговори Салтиери. – Преди това са били скрити в Рим, в мазето на частна галерия близо до Ватикана. А още преди това не знам къде са били пазени, но предполагам, че често са били местени.
	— Има ли причина никога да не са били показвани пред хора? – запита Клеър.
	— Понякога митът е с по-голяма стойност, ако си остане легенда и не се превърне в реалност. Самата мисъл, че творба като „Ангели в полунощ“ може да съществува, придава допълнително измерение на и без това огромното наследство на Микеланджело. Скриването им от хорските очи в голяма степен подхранва впечатлението, че не само са истински, но и че са най- впечатляващата му творба.
	— Според теб колко може да струват?
	— Ако се продадат на аукцион, ще очаквам всеки да е между сто и сто и петдесет милиона – отговори Салтиери. – На черния пазар цената може да стане и тройна, особено сега с онези руснаци и с притока на терористични групи, които са се засилили да инвестират в изкуство.
	— И колко от тези пари ще се озоват в джобовете ти? – ужили го Клеър.
	— Мисля, че отне достатъчно от времето ми – заяви й той. – Сега, освен ако нямаш нещо смислено, което да добавиш, предлагам да приключим срещата така, както я започнахме – като приятели.
	— Имам още един въпрос – каза тя.
	— Ами тогава го задай.
	— Кога за последно ти лично видя „Ангели в полунощ“?
	— Не разполагам със свободата да предоставя подобна информация – отвърна Салтиери. – Това си е работа на „Уфици“, а също и моя, и така ще си остане.
	— Добре. – Клеър стана и метна на рамо чантата си „Прада“. – И без това трябва да си вървя. Ти беше просто първата ми спирка. А аз ще направя всичко възможно, за да запазя този разговор в тайна.
	Салтиери се изправи, заобиколи бюрото си, стъпи на дебелия ориенталски килим и се отправи към Клеър.
	— Така и не каза защо си във Флоренция. – Той внимателно сложи ръка на рамото й.
	— Защото ти така и не ме попита.
	— Питам те сега.
	— Работя по нов случай – отговори тя.
	— Ако мога да помогна с нещо, знаеш, че ще съм на твое разположение и ще направя каквото мога – каза Салтиери. – Обаче трябва да призная пълното си неведение. Не съм чул да е имало каквато и да е кражба в някой от големите музеи, а подобна информация обикновено бързо стига до мен.
	— Съвсем ново е. Още дори полицията не знае, доколкото съм осведомена.
	— Значи си дошла при мен за подкрепа? Да го беше споменала още в началото. Можеше да отговоря с по-голямо желание, отколкото показах.
	Клеър хвана дръжката на дебелата дървена врата, която отвеждаше към фоайето.
	— Трудно бих приела подкрепа от теб – каза тя. – Не и в този случай.
	Салтиери се подразни, но прикри чувствата си.
	— И тогава като какъв ме виждаш?
	— Или си от главните, или си от мишените.
	Кръвта се стече от лицето му, а горната му устна потрепери.
	— „Ангели в полунощ“? – запита той. – Ако се опитваш да ми пришиеш това, си много далеч от целта. Това не е възможно.
	— Вече е сторено – заяви Клеър. – Няма защо да ми вярваш, можеш да провериш и сам. Дори и да се съмнявам, че не знаеш много за станалото там, ще има определени хора, които ще се насочат към теб. Мога да ти осигуря някакво прикритие, ако мислиш, че ще ти трябва. Но не съм в бизнеса с оказването на безвъзмездна помощ.
	— Колко време това може да се пази в тайна?
	— Още едно денонощие – отговори тя. – Или две, ако си късметлия.
	— Какво мога да направя, за да помогна?
	— Заведи ме там, където са били пазени ангелите. Искам да огледам мястото преди полицията.
	— И в замяна ще мога да очаквам да ме покриеш? – запита Салтиери.
	— Всеки може да те покрие. Аз ще стигна по-далеч, но само ако ми помогнеш. Само на мен.
	— Какво предлагаш?
	— Ще те запазя жив – отговори тя.
	Обърна му гръб и мина през фоайето. Звукът от токчетата й отекваше по мраморния под, докато вървеше към стълбището и изхода на „Уфици“.
	 
	 
	 
	ТРИЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС ОТПИ ОТ ЧАШАТА СИ ПИНО ГРИДЖО, докато наблюдаваше как трима мъже, облечени като рибари, със скиорски шапки и дебели гумени ръкавици, пристъпват грубо през входните врати на иначе елегантния ресторант, бутайки трите големи колички, натоварени с пресния улов. Той седеше сам на ъглова маса за трима. На масата бяха подредени голям панер с хлебни пръчици, букет цветя и запалена свещ. Огледа се из скъпото заведение, пълно с тихи двойки и групи приятели. Винаги му беше харесвало да се храни във „Фуор д’Акуа“ не само защото тук предлагаха най-прясната и хубава риба в града, а защото ресторантът се посещаваше основно от местни жители. Освен това локалът насред Виа Пизана в най-старата част на града му действаше успокояващо и му предоставяше място, където да прочисти ума си, докато се храни.
	Намираше се във Флоренция едва от няколко часа, а вече усещаше тежестта на последната си мисия. Само за четири дни от преместването на „Ангели в полунощ“ от дългогодишното им скривалище благодарение на Кейт и Марко, бяха убити двама мъже, в екипа на Гарвана се вляха дузина нови попълнения, а самият той беше помолил Ръсел чрез Рита да удвои присъствието на Обществото в чертите на града. И това – без да се брои малката армия от наемни търсачи на произведения на изкуството, които често се озоваваха във Флоренция с надеждата да се доберат до нещо ново. Освен това знаеше, че температурата ще се покачи в момента, в който от полицията щяха да разкрият връзката между двамата убити мъже, а впоследствие и щеше да се стигне до кипене, когато от музея най-накрая се решаха да съобщят за кражбата.
	Чувстваше се изтощен, а битката още не беше започнала.
	Тези му притеснения се смесваха с необходимостта да забави темпото и внимателно да претегли всеки ход. Едуарс обикновено се радваше на предизвикателството, което се появяваше с всяко ново откритие – да надделее и да надхитри противниците си, да стигне до набелязаната цел преди полицията и наемниците, да премести творбата от рисковата зона и да й намери подходящ дом, както и да взима всяко решение в крачка. Адреналинът при всички тези действия го караше да се чувства още по-жив. Но не такъв беше случаят с „Ангели в полунощ“. Предполагаше, че причината се корени във факта, че за пръв път, откакто бе застанал начело на Обществото „Витория“, Кейт се беше озовала в центъра на събитията.
	Знаеше, че този миг ще настъпи, само дето никога не беше предполагал, че ще е заради толкова рядка находка и при такива кървави обстоятелства. Освен това беше наясно – и то вероятно повече от всеки друг член на Обществото, че последиците от това откритие, ще бъдат едновременно и добри, и лоши както за самия него, така и за организацията и Кейт. Скулптурите щяха да привлекат вниманието на медиите и властите, което пък можеше внезапно да разкрие истинската дейност на Обществото. А това беше нещо, което той искаше да избегне на всяка цена.
	— Позволих си волността да поръчам и за двама ни – каза Гарвана. Стоеше пред масата, подпрял се на облегалката на стола срещу Едуардс. – Реших, че няма да имаш нищо против.
	— Ни най-малко – отговори професорът и изчака Гарвана да издърпа стола си и да седне. – Много време мина. И ако паметта ми не ме подвежда, храната, която ядохме тогава, не би могла да се открие в менюто на нито един луксозен ресторант.
	— Разделихме си телешки ребра върху хлебче – каза Гарвана. – Седяхме на предните седалки на един форд, паркиран срещу музея по естествена история. Треперехме от студ и чакахме Франк и Андрея да се върнат от поредното си щуро приключение.
	Едуардс кимна и проследи с поглед младия сервитьор, който наля бяло вино в идеално изстудена чаша и я постави пред Гарвана.
	— Никога не съм съжалявал за миговете в онези ранни дни, прекарани в компанията ти, Дейвид – призна той. – Жалко, че онова време не продължи толкова, колкото си мислехме, че ще трае.
	— Продължи толкова, колкото му е било отредено, предполагам – отговори Гарвана.
	— Е, какво те е довело във Флоренция този път? – реши рязко да прекрати разходката по алеята на спомените Едуардс.
	— Рядка находка. Или, за да съм по-точен, слухът за нея. Не се съмнявам, че и ти си го чул. Иначе защо ще оставиш свещената си класна стая? Разбира се, освен ако просто не ти се е дояла хубава храна.
	— Никога не съм се доверявал прекалено на слуховете, Дейвид – каза Едуардс. – Намирам ги за загуба на време. Единствено на фактите позволявам да влияят върху бъдещите ми решения. Но щом се уверя в съществуването на някоя находка, тогава не позволявам на никого да ме спре да стигна до нея.
	— Добре казано – отбеляза Гарвана. – Говориш като истински последовател на теорията на Уесткот за изгубените и откраднатите произведения на изкуството. И през годините отбеляза много значими постижения, с които да илюстрираш тази гледна точка. Но в този случай се налага да те предупредя. Тази находка ми принадлежи.
	— Този път не се отнася само за нас двамата – каза му Едуардс. – Не е само „Обществото“ срещу „Безсмъртните“. Сега има и нещо ново и се налага и двамата да сме внимателни.
	— Кейт може и да е нова, но не ми изглежда да се учи бавно – отбеляза Гарвана. – Всъщност бих се обзаложил, че е много по-бърза от двамата мъртъвци, за които местната полиция се надява да я отведат до няколко полезни следи.
	— Наясно съм, че рано или късно с теб ще трябва да прекратим това… нещо между нас – каза Едуардс. – Мисля, че и двамата знаем, че с откритието на Кейт този момент е дошъл. Само един от нас може да вземе „Ангелите“. Но искам да ми обещаеш, че независимо от онова, което ще стане между нас, Кейт няма да пострада.
	— От малката ни групичка ти си най-склонният към драматизиране – изрече Гарвана, като отклони молбата. – С онова, което е заложено, с всичко, което знаеш за мен и за постигнатото от мен, как въобще ти хрумна, че ще тръгна да се тревожа за добруването й?
	— Беше влюбен в майката на Кейт. Всички го знаехме.
	— Хората, които нямат много работа, са склонни да дърдорят – рече Гарвана. – А ние и двамата знаем, че никой не разполага с повече свободно време от университетските преподаватели.
	— Това не са само празни приказки. Мисля, че поне за малко и Андрея се беше увлякла по теб.
	— Това беше много отдавна, Ричард – напомни му Гарвана. – Положих толкова усилия, за да се отърва от спомените си за този период от живота си. И нищо от онова време – все едно дали клюките за мен и Андрея са истина или лъжа – няма нищо общо с настоящото ни положение. Така че ако ми излизаш с тия приказки с надеждата да събудиш в мен нещо, де да знам носталгия например, всичко е напразно. Ще направя каквото се налага, за да сложа ръка на „Ангели в полунощ“.
	— За човек като теб, който твърди, че е бил запален студент по история, се показваш като пълен идиот – каза Едуардс. Думите му бяха пропити повече с тъга, отколкото с яд. – Особено като става въпрос за твоята история.
	— Ако те интересува дали между нас с Андрея е имало нещо, просто трябва да ме попиташ – отговори му Гарвана. – На този етап от живота ни наистина няма причина да извъртаме фактите.
	— Знам, че имахте връзка – натърти Едуардс. – И все едно колко ме беше засегнало това, то не повлия на чувствата ми към нея.
	— Колко благородно от твоя страна.
	— Онова, което ме засяга обаче, е Кейт да е добре. И точно сега ти си най-голямата опасност за нея.
	— И ти си мислиш, че щом съм имал някакви чувства към Андрея, това ще ме възпре да се отнеса към Кейт по-различно, отколкото към всеки друг, застанал на пътя ми ли? – запита Гарвана. – Ако случаят е такъв, значи нищо не знаеш за мен.
	— Знам на какво си способен, Дейвид – рече професорът. – През годините изгубих достатъчно членове на Обществото, с което да го докажа. Онова, което не знам, е дали необходимостта ти да подхранваш този глад, това желание да постигнеш целта си независимо от цената, ще се пренесе и върху някой като Кейт?
	Гарвана се усмихна.
	— А защо да залагам безопасността й в плана ми? Кажи ми защо, Ричард. Защото е млада и нова в бизнеса ни ли? Или защото е единственото дете на Андрея?
	Едуардс се наведе над масата.
	— Защото може да е и твое дете.
	Думите му постигнаха целта си. Гарвана застина.
	— И на какво доказателство се основава теорийката ти? – успя да попита накрая.
	— На това как се подреждат събитията във времето – отговори той и отново се облегна назад. – Връзката ти с Андрея, доколкото е известно, продължи около шест месеца. Тогава, знаеш, беше трудно време за Обществото. Не беше тайна, че между Андрея и Франк имаше несъгласие накъде трябва да се продължи. Нито пък беше тайна, че между вас двамата имаше дълбока привързаност.
	— Винаги съм смятал, че никой или най-много няколко човека са знаели за това – каза Гарвана. – Предполагам, че това е грешка, която много тайни любовници са допускали.
	— Не можахте да избегнете вниманието на Франк – обясни Едуардс. – През тези месеци между тях двамата имаше силно напрежение.
	— И това как се връзва с Кейт?
	— Помисли, Дейвид – подкани го Едуардс. – Опитай да си спомниш. Връзката ви приключи по причини, известни само на вас двамата, но доколкото знам раздялата ви беше внезапна, като остави и двете страни с горчиви чувства. След време всички разбрахме, че Франк и Андрея чакат дете. Това може да е просто обикновено съвпадение и Франк наистина да е баща на Кейт. Но трябва да признаеш, че времето, когато стана това, оставя отворена вратичка за съмнение.
	— Това ли ти е доказателството? – изсумтя Гарвана. – Ако е така, струва ми се, че съдиш твърде прибързано. Не е в стила ти да правиш такива прибързани заключения.
	— Нямам доказателство – призна Едуардс. – Обаче има достатъчно следи, оставени през годините, които да ме карат да мисля, че съм прав.
	— Имаш скрит коз, Ричард – рече Гарвана. – Твърде си умен, за да подхващаш подобен разговор без доказателство.
	— Кейт е един от най-добрите хора, които познавам, както и от най-умните, които съм срещал – отвърна Едуардс. – В нея има нежност, която постоянно ми напомня за Андрея. Винаги търси доброто в другия.
	— Но...
	— В нея има и някаква острота. И е смела. От дете е такава. Все очаквах да чуя някакво оплакване, когато започвахме тренировките за следващото ниво в бойните изкуства, фехтовката или стрелбата с лък. Повечето момиченца биха предпочели да са си вкъщи с приятелките. Вместо това Кейт приемаше всяко предизвикателство.
	— И ти приписваш тази й страст на мен? – запита Гарвана.
	— В техниката й има студенина – продължи Едуардс. – Трудно е да се обясни. Но докато я наблюдавах по време на всичките й тренировки, на терена и в гимнастическия салон, все виждах теб. Тя изпитва удоволствие от състезанието и от победата над противника. Франк и Андрея прибягваха до по-сериозни тактики, когато нуждата го налагаше, но никога не им е било приятно. Аз стигнах много по-далеч, отколкото някога бях предполагал, но ми отне години, докато започна донякъде да оправдавам насилието. Не вярвам на Кейт да й трябва чак толкова време, за да се адаптира.
	— Никога не съм изпитвал разочарование да слушам теориите ти, Ричард – каза Гарвана. – Все едно дали са свързани с историята на изкуството, изгубени артефакти, провалени връзки, а сега и семейни връзки. Но разговорът ни нищо не променя. Няма да позволя на някой да застане на пътя ми към „Ангели в полунощ“. Ще отстраня всеки, който ми се изпречи, все едно дали ми е стар приятел, или дори е моя плът и кръв.
	— Не ти казах за Кейт, защото очаквам да си тръгнеш оттук с желание да промениш методите си – изрече професорът. – Реших, че след всички тези години това е нещо, което би трябвало да знаеш.
	— Кейт знае ли за тая история?
	— Не – поклати глава Едуардс. – Обожава родителите си и не виждам причина да направя нещо, което би могло да накърни любовта й.
	— Така си е. Фактът, че съм й баща, определено би опетнил светлата им памет – рече Гарвана. – Но ако предпочиташ да не знае, няма да те предам.
	— Трябва ми нещо повече от това, Дейвид.
	— Тя е наследникът. В някакъв момент ще се отърва от теб, а ако мога да елиминирам и човека, който ще те наследи, в Обществото ще зейне голяма празнина, от която смятам силно да се възползвам. Така че отговорът е не, няма да има сделка.
	Едуардс се облегна и огледа големия салон. Пръстите на дясната му ръка потъркваха винената чаша.
	— Значи някой от нас ще трябва да те убие – спокойно изрече.
	— Желая и на двама ви успех в начинанието – отвърна му Гарвана. – Освен, разбира се, ако не се съгласиш на едничкото условие, при което бих склонил да пощадя не само живота на Кейт, но и твоя.
	— И какво е условието?
	— Да ми предадеш „Ангели в полунощ“. Кажи ми къде са скрити и си тръгни. Ако те е грижа за Кейт, решението би трябвало да е лесно.
	— Ангелите не са мои, че да ги предавам – отговори му Едуардс.
	— Спести ми пазарлъците, Ричард. От идеята ти, че загубените творби трябвало да се връщат на някакъв предопределен собственик, ми се гади.
	— И това докъде ни води?
	— Дотам, където сме си били винаги – на противоположните краища, където чакаме другия да допусне фатална грешка.
	— Ако може, нека посоча нещо – поиска Едуард.
	— Действай – подкани го Гарвана.
	— Кейт не знае как са загинали родителите й. Беше й казано, че е станало при злополука.
	— Колко благородно от твоя страна.
	— Това ще се промени, преди да напусна Флоренция. Тя ще разбере как са загинали и от чии ръце. Най-сетне ще има причина да пожелае смъртта ти, Дейвид. Също като мен.
	— Ще очаквам битката с нетърпение – отвърна Гарвана. – А ако стане така, че те убия, преди да намериш онзи специален момент, в който да й се изповядаш, ти давам думата си – тя ще умре, знаейки истината.
	Избута стола си назад, изправи се и се загледа в Едуардс.
	— И дори и за миг не мисли, че от моя страна ще има някакво колебание. Тя ще умре със съзнанието, че родителите й са били повече грешници, отколкото светци, а човекът, който я е отгледал и обучил, е направил всичко, за да пази от нея в тайна истината за раждането й. И тя ще повярва на всяка моя дума.
	— Кое те прави толкова сигурен? – запита Едуардс.
	Гарвана се усмихна, наведе се над масата и опря длани върху колосаната бяла покривка.
	— Ти ми кажи, професоре, коя дъщеря, озовала се в толкова тежка ситуация, не би повярвала на думите, изречени от собствения й баща?
	— Заслужаваш всичко, което ще те сполети – каза Едуардс.
	— Всички го заслужаваме – отговори Гарвана.
	След това кимна, обърна се и бавно и мълчаливо излезе от пълния ресторант.
	 
	 
	 
	ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ И МАРКО СТОЯХА КАТО ЗАМРЪЗНАЛИ НАСРЕД СТАЯТА на втория етаж. На лицата им се четяха гняв и объркване.
	— Ключалките отвън не бяха счупени, а само ние с теб имахме ключове – каза тя. – А прозорците са твърде малки, че някой да влезе през тях.
	— Обаче някой е влязъл – отбеляза Марко. – И все едно как го е направил, „Ангелите“ ги няма.
	Кейт обиколи стаята, маратонките й скърцаха недоволно, а после тя внезапно спря и се обърна. Замисли се за всички, с които беше говорила – онези, които й помогнаха с изнасянето на „Ангелите“ от коридора; с онези, които бяха измислили това място – втория етаж на бижутериен магазин в края на известния мост, идеалното скривалище, любопитно, макар й насред най-оживените и охранявани улици във Флоренция – и не можа да се сети и за един човек, който би я предал. Всички бяха дългогодишни членове на Обществото „Витория“, лоялни и на каузата на организацията, и един към друг. И все пак, ето я, че стоеше тук, без да може да обясни изчезването.
	— Не мога да повярвам – прошепна тя. – Просто не мога да повярвам. Няма ги. „Ангелите“ ги няма. Изчезнали са.
	— Знам, че вярваш на хората, дето ни помогнаха – внимателно подбираше думите си Марко, – но дали между тях няма някой, който било заради пари, било заради нещо друго, би преглътнал предаността си и би те предал?
	— Не – отвърна Кейт. – За тях парите и властта не са важни. Вярват в делото на организацията. Не биха я предали, особено след намирането на толкова ценна находка.
	— И как може да си толкова сигурна? Ти всъщност не ги познаваш наистина. А „Ангелите“ струват цяло състояние.
	— Вече в нищо не съм сигурна – призна тя. – Може би бях твърде доверчива. Но, от друга страна, и на теб ти се доверих, а не те обвинявам в конспирация за отмъкването на „Ангелите“.
	— Не бих ги взел, Кейт – увери я Марко и сведе поглед. Знаеше, че още не си е възвърнал пълното й доверие въпреки опасния път, който беше извървял в желанието си да й се хареса. – Ако думата ми не ти е достатъчна, тогава може би фактът, че не знам къде мога да ги скрия или на кого да ги продам, може да те накара да се почувстваш по-добре.
	Кейт погледна надолу към оживения ъгъл на улицата и поклати глава.
	— Извинявай – каза тя с внезапно омекнал глас. – Не исках да те нараня. Просто не мога да спра да си блъскам главата над загубата на „Ангелите“.
	Марко сви рамене.
	— Какво ще правим сега? – запита той.
	— Връщаме се в началото на шахматната дъска. Намерихме „Ангелите“ веднъж, може пак да ги намерим. Само дето нямам никаква представа как ще го направим.
	— Според теб откога ги няма?
	— Проверих ги снощи около единайсет – отговори Кейт.
	Марко погледна часовника си и застана до нея.
	— Значи грубо имат преднина от около десет часа – отбеляза той. – Това вероятно не е достатъчно време, за да ги изнесат от града.
	Кейт се отдръпна от прозореца и се огледа из почти празната стая с дървена ламперия.
	— Изнесени са внимателно – каза тя. – От някой, който е знаел какво прави. Нито по пода, нито по стените има мраморен прах или отломки. И е станало по тъмно, късно през нощта, когато магазините са затворени и наоколо няма никого.
	— Следователно, който и да ги е взел, е имал достъп – отбеляза Марко. – Не се е налагало да разбива кода на алармата или ключалката, с което да привлече нечие внимание.
	— Но не може и да е бил сам. Това би означавало да остави „Ангелите“ без надзор, а наблизо трябва да е имало и неохранявана кола. Дори ние с теб имаме достатъчно ум, че да не поемаме такъв риск.
	— Е, явно можем да си представим как е станало – каза Марко. – Сега остана да разберем и кой е бил.
	— Който и да е изключил алармата и е отключил вратата, го е направил без страх или притеснения – каза Кейт. – Това означава, че който и да е бил, е пуснал тук човек, на когото е имал доверие. И който и преди е бил тук. Огледай се. Няма нищо разместено. Никъде няма и отпечатъци от стъпки. Спомняш ли си колко се изцапаха маратонките ни, като носихме „Ангелите“? И не само като ги изнасяхме от галерията, но и като ги донесохме в тази стая? Бяха покрити с мраморен прах, което е напълно разбираемо предвид колко са стари и крехки. А тук няма и прашинка.
	— Което ще рече, че човекът или е покрил подметките си, или е оставил обувките си пред вратата.
	Кейт кимна.
	— И е бил достатъчно педантичен, за да прочисти мястото от всякакви доказателства, че някога е бил тук.
	— Професионалист – каза Марко.
	— Повече от професионалист – поправи го Кейт. – Знаел е какво е имало тук. Историята на творбата. Нейната значимост. И го е било грижа достатъчно, за да се отнася към „Ангелите“ с уважение.
	Марко я изгледа.
	— Да не се опитваш да кажеш, че знаеш кой го е направил?
	— Просто си мисля на глас – каза тя. – Може да е имало измяна, някой, който е компрометирал Обществото и ни е продал. А може и да е било по изискване на друг член на Обществото, който е пожелал „Ангелите“ да бъдат преместени на още по-безопасно място от това.
	— Но ако е така, нямаше ли да ти кажат?
	— Може би не. Следиха ни и това не е тайна. Дори и аматьори като нас могат да извършат такова проследяване. Защо да рискуват безопасността на „Ангелите“, като ми кажат, че ще ги преместят?
	— Хората, които са ни проследили, могат да бъдат внимателни като всеки член на Обществото – посочи Марко. – Освен това знаят, че „Ангелите“ ще струват далеч по-малко, ако са повредени.
	— Прав си – съгласи се Кейт. – В този случай „Ангелите“ вероятно са някъде извън Флоренция, изгубени завинаги за нас.
	— И сега къде ще търсим истината?
	— Връщаме се на улицата и се стараем да сме колкото се може по-видими – каза Кейт. – Ако са още по следите ни, това ще значи, че още търсят „Ангелите“. Не би имало друга причина да се интересуват от нас.
	— Ами ако никой не тръгне да ни следи? Тогава какво?
	Кейт обърна гръб на малкия прозорец и бавно мина покрай Марко.
	— Тогава значи ги няма – отговори тя. – Изгубени са за нас. Сякаш никога не ги е имало. Изчезнали са завинаги.
	С наведена глава излезе от малкия магазин и се озова на оживения паваж на най-стария мост във Флоренция.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	ВТОРА ЧАСТ

	 
	РАЙ

	 
	„Не мислят с колко кърви и страдание осеяно е

	Святото писание.“*

	 

	Рай, Песен 29. За ангелите.

	Данте Алигиери

	[* Из „Божествена комедия“ на Данте по превода на Иван Иванов и Любен Любенов. – Б.пр.]
	 
	ПЪРВА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ДЖОУЗЕФИН МАРИЯ КОЛИНС ГЛЕДАШЕ ГАРВАНА. В погледа й се четеше омраза, но успяваше да изтърпи вонята на тънката му пура, макар ръцете й да бяха завързани към тялото й с дебело въже, омотано през кръста й. Беше вързана за дървената греда в средата на стаята.
	Гарвана стоеше срещу нея и й се усмихваше.
	— Ние с теб никога не сме се разбирали – каза и поклати глава. – Така и не разбрах точно каква е причината. Предполагам, че някои хора просто не са създадени да си бъдат симпатични.
	— Или пък съм разпознала в тебе предателя, какъвто в крайна сметка се оказа – отговори Джоузефин. – Имаше ум, за да работиш с Франк, Андрея и професора. Просто ти липсваше гръбнак. Не си нищо повече от престъпник.
	— Възможно е да си права – рече Гарвана. – И все пак Франк и Андрея отдавна не са между нас. Колкото до професора, ами нека кажем, че за момента с него сме равни, но очаквам ситуацията да се разреши от само себе си, и то в най-близко време. А ето те и теб, и твоето скъпоценно магазинче. Какво да правя с вас?
	— С годините си станал още по-непоносим – каза Джоузефин. Въобще не поглеждаше към двамата млади мъже с тъмни якета, които стояха настрани и очакваха следващата заповед, а вместо това гледаше Гарвана с цялото презрение, което изпитваше към него. Внезапно избухна в смях.
	— „Непоносимите“ – подчерта тя. – Ето това е подходящото име за шайката ти, не „Безсмъртните“, което нито е оригинално, нито пък е вярно. Ти и хората ти ще бъдете забравени в мига, в който умреш.
	— Не съм дошъл да слушам глупостите ти, дъртофелнице – каза Гарвана.
	— Аз пък знам, че не си дошъл да пазаруваш, нито да пиеш чай. Остава само една причина. И ако си дошъл за това, значи си изгубил не само моето, но и твоето време.
	— Знам, че не са в теб – каза й той. – Обаче знаеш в кого са. И си мисля, че може да знаеш нещо, което много бих искал да разбера – къде са точно в този момент.
	— „Ангели в полунощ“ са във Флоренция – отговори Джоузефин с широка усмивка. – Където им е мястото.
	Гарвана пусна тънката пура на земята, приближи се до нея и я удари два пъти през лицето. Всеки удар остави червено петно. В ъгълчето на дясното й око се оформи сълза, но тя не издаде никакъв звук.
	— Нямам какво повече да ти кажа – заяви му тя. – Може и да умра днес, но ще е с увереността, че никога няма да се докопаш до тях.
	Той се отдръпна и погледна двамата мъже, застанали от двете й страни.
	— Доникъде не я докарах, както виждате. Може би ще успеете да я убедите да погледне на положението ни с повече разбиране.
	След тези думи се облегна на библиотеката с трите лавици, отрупани с книги и ръкописи, и скръсти ръце на гърдите си, безразличен към приглушените писъци и плача само на няколко крачки от него. Прегледа книгите, издърпа опърпан екземпляр от ранно издание на „Парижката Света Богородица“ и прелисти няколко страници. Вдигна поглед към Джоузефин. Беше плувнала в пот и в кръв, костите на дланите й бяха разместени, краката й трепереха и тя се държеше на място единствено благодарение на дебелото въже, завързано за дървената греда.
	— Това е много ценен екземпляр – уведоми я той и размаха книгата. – Трябва повече да се грижиш за колекцията си. Щеше да струва много повече, ако беше в добро състояние.
	Джоузефин отвори очи и го изгледа.
	— Не ги държа заради цената, която могат да струват – спокойно го увери тя, а от ъгълчетата на устата й се стичаше кръв. – Държа ги заради онова, което означават за мен и за хората, които идват тук. Не очаквам търгаш като теб да разбере чувствата ми, нито пък ме е грижа дотам, че да ти ги обяснявам.
	Гарвана захвърли романа на Юго на пода, отиде до Джоузефин и стисна лицето й с дясната си ръка.
	— Ето ти нещо, което се надявам да разбереш – изрече. – Независимо дали ще ми кажеш къде са „Ангелите в полунощ“, или не, ще те оставя жива. Поне достатъчно дълго, че да стоиш и да гледаш как скъпоценният ти магазин и всичките ти безценни спомени изгарят на пепел.
	Думите му я засегнаха. Лицето й потъмня повече от страх, отколкото от болка.
	— Тук се пази богата история. Твърде много, за да бъде унищожена. Дори и звяр като тебе би трябвало да го разбере.
	— За мен нищо тук няма стойност – отговори той и леко сви рамене. – Така че защо да си правя труда да го запазвам? Но пък ако ми се даде основание, тогава може би мога да бъда убеден да пощадя една-две дреболийки.
	Джоузефин изгледа ужасена магазина си. Спомените започнаха да извират все едно бяха сцени от филм, запазен в паметта й – безбройните нощи, прекарани в сърдечни остроумни разговори с близки приятели и членове на Обществото. Отгласът от разказите на многобройните посетители сякаш беше тук и можеше да се чуе; внимателно изготвените планове за дръзките авантюри на Обществото също бяха тук, готови да бъдат преработени и задействани.
	Но най-много изпъкваха лицата на мъжете и жените, пристъпили прага през тази олющена врата и оставили отпечатък върху живота й по начин, какъвто тя никога не би могла да си представи. Вгледа се в по-младата си версия, изпълнена със страст и енергия към каузата, решена да надделее над невидимия и непознатия враг, жадуваща да открие и да спаси поредното изгубено съкровище... Цялата тази тръпка струваше повече от всичките пари на света. Преживените приключения бяха ценното и за пръв път, откакто видя Гарвана по-рано през деня, Джоузефин Мария Колинс успя да се усмихне.
	— Започвай да правиш онова, за което си дошъл – подкани го тя. – Колкото по-бързо, толкова по-добре.
	Той приближи устните си до ухото й, без да изпуска от хватката си изтерзаното й лице.
	— Ще ти кажа нещо, преди да умреш – изсъска. – Ще напусна града като собственик на „Ангели в полунощ“, а след себе си ще оставя още два трупа, които да ти правят компания на оня свят: скъпоценния ти приятел, професор Едуардс и младата Кейт. Ще се отърва от всички ви и всеки един от вас ще знае, че се е провалил. Сега стой тук и гледай, дъртачке. Нека последното, което ще видиш, да са издигащите се пламъци.
	Гарвана я пусна и кимна на двамата мъже.
	— Изгорете всичко до основи – каза им и се запъти към изхода. – Ще видим кое ще изгори по-бързо: старата хартия или старата плът.
	— Тя каза ли ти нещо? – запита го по-младият.
	— Не с толкова много думи. Но тя изпълни целта си и повече не ми е нужна.
	— Тук обаче има някои ценни неща – посочи по-възрастният от двамата биячи. – Срамота е да изгорим всичко.
	Гарвана се обърна и го изгледа.
	— Виждаш ли нещо, което ти харесва? – запита той.
	— Не бих отказал да взема един-два от томовете, които е сложила на горните лавици – отговори мъжът и посочи към библиотеката вляво от завързаната жена.
	Гарвана се върна в средата на стаята и застана срещу мъжа.
	— Покажи ми онова, което ти хареса – подкани го той.
	Наемникът заобиколи малката маса, подредена за трима, покатери се на сгъваемата стълба и отвори стъклената врата на библиотеката, която заемаше цялата стена от пода до тавана. Взе една книга от най-горната лавица, слезе и се върна при Гарвана.
	— Това е най-ранното издание на Вазари от всички, които съм виждал – каза и му подаде книгата. – Ако излезе на пазара и се намери подходящ купувач, може да достигне двеста или дори триста хиляди.
	Гарвана задържа книгата в дясната си ръка и прокара пръсти по оръфаната кожена подвързия на гърба.
	— Повредена е и следователно не струва нищо. Като почти всичко останало тук. Намерението й не е било да събира и да се грижи за шедьоврите, за да ги продаде изгодно. Ако беше така, мястото щеше да е безупречно чисто, температурата щеше да се контролира и на никого нямаше да му е позволено да се доближава до книгите.
	— Седяла е върху стотици хиляди долари – добави мъжът, възприел урока, който Гарвана току-що му беше предал. – И е оставила всичко да се скапе.
	Гарвана сви рамене и изгледа Джоузефин.
	Тя отвърна на погледа му. Силната й омраза си личеше въпреки изписаната на лицето й болка.
	— Заслужи си мястото в ада – изрече тя.
	— И когато времето настъпи, ще си го заема с удоволствие – отвърна й той и я удостои с лек поклон.
	Заобиколи масите и проследи с поглед двамата мъже, които запалиха един парцал и го хвърлиха върху купчина книги и хартия. По-възрастният държеше револвер и тръгна към Джоузефин.
	— Не си хаби куршумите – спря го Гарвана. – Нека пламъците си свършат работата.
	 
	 
	 
	ВТОРА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ ЗАВИ ОТ ПОНТЕ АЛЕ ГРАЦИЕ И СЕ ЗАСПУСКА внимателно надолу по склона, който щеше да я изведе на Виа деи Нери. Беше сама, потънала в мислите си, пред очите й бяха с образите на „Ангелите в полунощ“ и хаоса и кръвопролитието, до които беше довело откриването им. Намираше се във Флоренция едва отскоро, а вече си мислеше за града като за свой дом и въпреки многото опасности, с които се беше срещнала, знаеше, че именно тук иска да живее. Това беше мястото, в което вярваше, че може да покаже най-доброто от себе си, където най-добре би могла да поеме незавършените мечти и желания на родителите си и да ги осъществи. Освен това тук се чувстваше най-близо до тях. Осъзнаваше, че увлечението й по най-известния художник на града се е превърнало в мания, но винаги успяваше да намери успокоение и утеха в думите и творбите, които той бе оставил след себе си. И сега, повече от всякога, чувстваше връзката между себе си и онзи човек, който макар отдавна да беше напуснал този свят, присъстваше живо по флорентинските улици.
	Кейт пресече широката Виа деи Нери, спря и се загледа във витрината на „Пиколо Слам“ – магазин за облекло за мъже и жени на нейната възраст. Обърна внимание на мъжа, който беше застанал до нея и в едната си ръка държеше фунийка шоколадов сладолед, а в другата – малък пакет носни кърпички. По отражението във витрината Кейт разбра, че той я гледа. Обърна се към него.
	— Имате шоколад по бузата и брадичката – каза тя на италиански. – А ако не си изядете сладоледа бързо, ще изцапате скъпото си сако.
	— Още от дете ям бавно – отговори й той на английски. – А като възрастен станах немарлив.
	— Какво искате? – запита тя.
	— Да довърша сладоледа си, без да си съсипя сакото – отвърна непознатият. – А може би и минута-две от времето ви.
	— И защо трябва да ви отделям от времето си?
	— Имам страхотен отговор на този въпрос – каза мъжът. Бръкна в десния джоб на сакото си, като внимаваше да не се изцапа със сладолед, извади малък черен кожен калъф и го отвори. Кейт погледна и видя паспортна снимка от едната страна и полицейска значка от другата. Мъжът я погледна, след което затвори калъфа и го прибра.
	— Откъде да знам, че значката е истинска? – запита Кейт.
	— Защото ако целта ми беше да ви навредя по някакъв начин, нямаше да ми се налага да размахвам фалшиви баджове, за да го постигна – изтъкна той и довърши сладоледа си. – Тук съм, за да помогна, а ако сте толкова умна, колкото се говори, ще ми позволите.
	— И от каква помощ точно си мислите, че се нуждая?
	— Нека се поразходим, докато говорим, може ли? – Мъжът посочи отново към Виа деи Нери. – Винаги съм намирал, че разговорът върви по-стегнато, когато хората се разхождат, която е една от многото причини, поради които мразя да разговарям с когото и да било в стаята за разпит.
	— Това ли е причината да не съм арестувана?
	— Че защо да ви арестувам? – зачуди се той. – Не е като да сте открили отдавна изгубена творба на най-великия ренесансов художник и скулптор и да сте помогнали да се организира кражбата й. Ето това би било причина да ви закопчая белезници и да ви отведа в най-близкото полицейско управление. Но вие не сте направили нищо такова, нали?
	Кейт се поколеба за миг, след което тръгна до него по широката улица.
	— Как да ви наричам? – запита.
	— Капитан Руморе, в случай че искате да водим официален разговор. Иначе може да ми викате Антонио или Руморе, няма значение кое от двете.
	— Антонио, какво прави във Флоренция член на Специализирания отдел за разследване на престъпления в областта на изкуството?
	Кейт си отбеляза, че изглежда му хареса, задето се обърна към него на малко име. Той се държеше спокойно и уверено и в негово присъствие тя се почувства сигурна и в безопасност. Освен това нямаше как да не забележи, че е най-красивият мъж, когото някога е виждала.
	— Ей, предполага се, че аз трябва да задавам въпросите, а не ти – мина на „ти“ Руморе. – Нека се опитаме да се придържаме към установената процедура.
	— Добре – съгласи се Кейт. – Какво искаш да знаеш?
	— Знаеш ли как тази улица е получила името си? – запита я той.
	— Ако трябва да предполагам, бих казала, че понеже думата „neri“ значи „черно“, сигурно е на флорентинските „Черни партизани“. А може и да е наречена на Мери – известно и богато семейство от шестнайсети век.
	— И двете предположения са чудесни – одобри Руморе.
	— Но и двете са грешни – каза тя.
	— Да, напълно. Всъщност улицата е наречена на Франческо Нори, чието семейство било толкова близко с Медичите, колкото въобще е било възможно.
	— Франческо е бил онзи, който е спасил живота на Лоренцо по време на нападението в катедралата – каза Кейт. – Бил прободен вместо Лоренцо и загинал вместо него.
	— Заговорът „Паци“ – съгласи се Руморе. – Хиляда четиристотин осемдесет и седма. Семейството притежавало няколко къщи на тази улица, а предполагам, че с времето „Нори“ станало на „Нери“ и така се изменило името. Съмнявам се да е предполагал, че наречената на него улица ще се превърне в рай за шопинг маниаците, но пък всъщност за него поначало се знае малко, освен че е загинал на мястото на приятеля си.
	— За такова нещо си заслужава да бъде помнен – отбеляза Кейт.
	— През последните три дни са загинали трима души – рязко смени темата Руморе, макар че все още се контролираше. – Три дни, откакто се разнесе слухът за намирането на шедьовър, който би обогатил притежателя си с много милиони. Такива приказки биха накарали мнозина да изпълзят от дупките си и да се впуснат в търсенето на златната кокошка, или в нашия случай, на три много специални ангела.
	— И ти мислиш, че знам нещо за това? – запита тя.
	— Ако само си го мислех, щях да си остана в Рим и да работя по другите случаи, и щях да оставя местните да се оправят сами – отговори Руморе. – Вместо това съм тук и съм достатъчно глупав да вярвам, че ти наистина си най-важният човек.
	— Обаче не можеш да го докажеш или поне още не – каза Кейт. – Иначе щях да бъда арестувана дълго преди да си си доял сладоледа.
	— Ами да предположим, че работя с това, което знам или поне подозирам с доста голяма увереност – отвърна той. – Да вземем първите два трупа. И двамата са мъже, професионалисти в криминалния смисъл на думата, и двамата свързани по един или друг начин с организация, ръководена от човек, който е известен и в подземния свят, и в света на изкуството като Гарвана.
	— Но аз не принадлежа към тази организация – защити се тя. – Освен ако не вярваш в противното.
	— Per l’amore di dio* не – отрече Руморе, поклати глава и махна с ръка, за да отхвърли обвинението. – Всъщност си от точно противоположната страна на Гарвана и групата му – „Безсмъртните“, в случай че се чудиш. Обаче третата жертва... Тя вече има съвсем различен профил. Искаш ли да знаеш защо?
	[* За Бога, не. (ит.). – Б.пр.]
	— Винаги съм готова да изслушам някоя добра история – отговори Кейт.
	— Името й е Джоузефин Мария Колинс – започна Руморе.
	Погледна момичето и долови реакцията, която се надяваше да види. Тя определено познаваше жената и беше съвсем ясно, че не знаеше за смъртта й. Последното по някакъв начин му донесе облекчение. Дойде във Флоренция, без да е съвсем сигурен срещу какво ще се изправи, като знаеше само, че целият град кипи с новината за кражбата на „Ангели в полунощ“ и че е пълен с различни враждуващи групировки, от които особено изпъкваха подбрани членове на „Безсмъртните“ и Обществото „Витория“. Изобщо не се съмняваше, че младата жена до него, чието отражение се виждаше във витрината на „Ферагамо“, е мозъкът, стоящ зад кражбата. Обаче не можеше да си я представи като човека, по чиито заповеди двама мъже бяха намерили смъртта си на улицата и знаеше, че няма как да е наредила мъчителното убийство на Джоузефин и изгарянето на магазина й.
	Руморе имаше достатъчно опит с методите на Обществото „Витория“, за да знае, че организацията реагира на актове на насилие, но никога не извършва убийства, освен в самозащита или като отмъщение. Така оставаха Гарвана и шайката му. Той беше добре запознат с начина им на действие, особено след като преди шест месеца беше преследвал трима членове на „Безсмъртните“: те бяха направили смел, но безразсъден опит да откраднат картина на Моне от частна галерия насред центъра на Рим.
	Кражбата беше струвала живота на двама охранители, а един случаен турист едва напоследък се върна на работа, като все още страдаше от многобройните рани, които му бяха нанесени по време на нападението.
	„Безсмъртните“ бяха гадна пасмина, а Гарвана беше в челото на списъка на всеки един детектив по света, който се занимаваше с разследвания на престъпления от областта на изкуството. Но никой не искаше главата му повече от Руморе. Гарвана щеше да е най-голямата награда, а залавянето му щеше да допринесе за разрешаването на много неразрешени обири и разкрития на черния пазар.
	Обаче Гарвана се беше доказал като неуловим, достатъчно умен да не оставя следи, достатъчно смъртоносен, за да убие всеки, който би осведомил властите за леговището му, а внимателните му и прецизни планове го осигуряваха на няколко крачки преднина от най-упоритите следователи. И все пак Руморе не беше обезсърчен. Още в началото на полицейската си кариера беше научил важен урок – търпението бе най- доброто оръжие, което човек може да използва срещу всеки престъпен талант, особено срещу толкова добър като Гарвана. Погледна Кейт. Знаеше, че ако наистина тя беше организирала кражбата на „Ангели в полунощ“, може би по повеля на Обществото „Витория“ или дори на своя глава, то тогава със сигурност щеше да е привлякла вниманието на Гарвана. Можеше да събере незначителни наглед доказателства, за да я задържи за разпит заради поне две от убийствата; можеше дори да изрови един-двама свидетели, които да я посочат; можеше да задържи и оня неин състудент и да изчака да се пречупи на разпита под заплахата от дълъг престой в затвора. А можеше и да я остави да се движи свободно, да запази дистанция и да изчака парченцата от пъзела с „Ангели в полунощ“ да си дойдат по местата, да запази спокойствие до появата на Гарвана. Тогава може би щеше да направи хода, който бе очаквал от години. Намираше за иронично, че ключът към залавянето на най-жестокия и неуловим престъпник в света на изкуството е в ръцете на красива млада студентка във Флоренция, отдала се на изследването на творбите на великия Микеланджело.
	Въз основа на прочетеното и видяното напоследък можеше да прецени, че Кейт действа като много по-възрастна, отколкото е – черта, която му се стори твърде привлекателна. Не му беше за пръв път да срещне едновременно красива и умна млада жена. Но жена, която освен това е и мъдра, и с вкус към приключенията, бе комбинация, на която трудно можеше да устои.
	— Тя как е умряла? – запита Кейт, след като шокирано мълча известно време.
	— Няма добър начин да се умре – отговори Руморе. – Обаче нейният е бил един от най-лошите. Изгоряла е жива, завързана за дървена греда в магазина си.
	— Знаеш ли кой го е направил? – запита тя. В очите й имаше сълзи, но в гласа й се долавяше гняв.
	— Имам доста добро предположение – каза той. – Само че предположенията не минават в съда, така че какво му е доброто всъщност?
	— Познаваше ли я?
	Той кимна.
	— Запознахме се преди няколко години, по време на един от първите ми случаи в отдела. Тя се доказа като ценна помощничка, а с времето ми стана и приятелка. Означаваше много за мен, макар, допускам, не чак толкова, колкото е означавала за теб.
	— Не се виждахме толкова често, колкото би ми се искало – отговори Кейт. – Но когато и да влизах в магазина й, тя правеше така, че да ми се струва, сякаш винаги сме били заедно. Обичах я. Беше ми повече от приятелка, тя бе част от семейството ми.
	— Ако съм прав в предположението си за убиеца й, тогава мога да те уверя, че той няма да се задоволи с убийството на само една твоя приятелка – предупреди я Руморе. – Ще премахне всеки, който ти е близък, за да получи каквото иска. И няма да престане, докато не бъде спрян.
	— А ако се обърна към теб за помощ, може би ще направиш така, че да го спреш – продължи мисълта му тя. – В това ли искаш да ме накараш да повярвам?
	— Би било глупаво да ми се довериш точно в този момент – отговори той. – Не ме познаваш, не си имала възможност да ме провериш, дори не си сигурна дали съм честен следовател, или някой ми плаща. Когато отново се срещнем, вече ще знаеш, но дотогава искам да те уверя, че ще направя всичко, за да те държа под око и да гледам да си в безопасност.
	— Защо?
	— Ще призная, че е от чисто егоистични подбуди. Не мисля, че имаш нещо общо с убийствата на двамата мъже, които така и не обсъдихме, но имам предчувствието, че можеш да ме насочиш към извършителя. Да не забравяме и „Ангели в полунощ“. В момента не би ми признала, че си знаела предварително за съществуването им, нито че си имала нещо общо с кражбата им. Но работата е там, че не ти се налага да го правиш. На мен ми е достатъчно да се огледам наоколо и да видя всичките тези престъпници, ловци на съкровища и търговци от черния пазар, различните членове на „Безсмъртните“ и на Обществото „Витория“ – всички събрани в града с една цел и само с едно име на устата – твоето. Е, според теб каква е причината?
	— Възможно е всички да грешат – отговори Кейт. – Може би всички си губят времето, преследвайки нещо, за което само си мислят, че съществува. Слухове за „Ангели в полунощ“ се носят от векове, а откакто съществуват слуховете, има и хора, някои от които с добри намерения, но повечето – не, които идват във Флоренция с надеждата да превърнат чутото в реалност. Какво те кара да мислиш, че точно тази хайка е нещо по-различно?
	— Никой досега не ги е откривал – отговори Руморе. – Сам Бог знае, че някои от най-добрите в работата си – и академични хора, и престъпници – са правили много опити да ги открият, но напускат града целите в прах и разочаровани. Някои остават три години, като обикалят залите и мазетата на всеки музей и галерия, четат и препрочитат думите на Микеланджело и се надяват да открият онази вълшебна и скрита следа; взират се в творбите му, докато не им се стори, че очите им ще се разтопят, и търсят оня знак, онази насока къде би могъл да се крие незавършеният му шедьовър. И никой не е успял, докато ти не дойде тук.
	— Не са у мен, капитане – каза му Кейт. – Давам ти думата си.
	— Знам. – Той кимна и си пое дълбоко въздух. – Отново са изчезнали. Твърде удивително, нали? „Ангели в полунощ“ са скрити в продължение на столетия, без никой да успее да надуши скривалището им, а сега, само в продължение на няколко часа, те са открити и са отмъкнати два пъти от две различни личности.
	— Не очаквах да ми повярваш – каза Кейт, изненадана от бързия му отговор. – Не съм си мислела, че следователите са толкова доверчиви по природа.

 	— Е, не мога да говоря от името на всички, но аз обикновено не съм такъв.
	— Тогава откъде знаеш, че не лъжа?
	— Ами още си жива – изтъкна той. – Ако Гарвана си мислеше, че „Ангелите“ са при теб, щеше да тръгне по следите ти, вместо да се опитва да измъкне информация от Джоузефин.
	— Тя е загинала заради мен – каза Кейт.
	— Загина заради работата, която си беше избрала да върши – отговори й Руморе. – Не е тайна, че беше член на Обществото и вярваше в каузата му с дълбока страст и убеденост. Отдадеността й вероятно е довела до нейното убийство.
	— А ти как приемаш тази кауза?
	— Аз съм следовател от Отряда за разследване на престъпления в областта на изкуството – изтъкна той. – Това е моята висша цел. Работата ми е много проста – арестувам крадците на изкуство, без значение колко възвишени може да са били намеренията им. Така че засега, а и докато продължиш да си заподозряна, двамата с теб вървим от двете страни на улицата.
	Руморе й кимна като кавалер на дама, която ухажва, след което се обърна и тръгна обратно по старата улица, чиято история толкова добре познаваше.
	 
	 
	 
	ТРЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС ПРИТИСНА МАРКО КЪМ ТЪМНАТА КАМЕННА СТЕНА насред усойната алея точно след „Виале Дука дели Абруци“. Късният нощен мрак беше започнал да отстъпва леко пред сивотата на ранното утро. До разсъмване оставаше поне час, а улиците бяха тихи и пусти.
	— Какво искате от мен? – запита Марко. Тялото му трепереше, по лицето и шията му се стичаше студена пот.
	— Истината – отвърна Едуардс. – И никой от нас двамата няма да си тръгне оттук, преди да съм я чул.
	— Казах ви истината – увери го младежът. – Не съм този, за когото ме мислите. Нищо общо нямам с онази група, за която продължавате да говорите. Аз съм студент, също като Кейт. Трябва да ми повярвате, господине.
	— Щях да ти повярвам, стига да не си бил видян да говориш с член на „Безсмъртните“, и то вчера, в кафенето на площад „Санто Спирито“ – отвърна професорът, без да крие гнева си, докато стискаше младежа със сила, достатъчна да насини ръцете му. – За какво си говорихте двамата?
	— Оня беше турист или поне за такъв се представи – каза Марко. – Пиех кафе, а той ме запита колко време ще отнеме да стигне пеш до площад „Микеланджело“. Отговорих му и той се разкара. Целият разговор продължи не повече от половин минута, което трябва да ти е казал и човекът, който ме е шпионирал.
	Едуардс освободи хватката си, обърна се и застана до Марко, с гръб към стената.
	— Трябва да знам каква е връзката ти с Кейт – каза накрая. – Това между вас сериозно ли е?
	— Кейт ми е приятелка и аз много я харесвам – призна Марко. – Бих направил всичко за нея и бих я защитавал по всеки възможен начин.
	— Прекалено голяма отдаденост към човек, с когото се познаващ отскоро. Особено ако този човек те е изложил на риск от дълъг престой в затвора и е възможно дори да е застрашил живота ти.
	— А нима приятелството не идва винаги със съответната цена? – запита Марко.
	Едуардс го изгледа и се усмихна.
	— Тя знае ли?
	— Какво да знае, господине?
	— Че те е грижа за нея – отвърна Едуардс. Тонът му беше поомекнал. – Освен приятелството, имам предвид.
	Марко го погледна и поклати глава.
	— Знам кой сте и знам колко много означавате за Кейт – каза той. – И, да, наистина много ме е грижа за нея, което е повече от достатъчна причина да ми вярвате, като ви казвам, че никога не бих направил нещо, което да я нарани.
	— Може да не си искал да й навредиш, но си се изправил срещу сили, които ще се възползват от теб. Тя ти е оказала голямо доверие, а ти самият си видял „Ангелите“. Бил си част от кражбата и си бил с Кейт, като ги е скрила. Това е много информация за човек, който е съвсем отскоро в играта ни.
	— Вече съм част от това – отвърна Марко. – Не е нещо, към което съм се стремил, повярвайте ми. Но вече съм затънал твърде надълбоко и не мога да си тръгна... В случай, че ми предлагате да направя това де.
	— Дойдох, за да преценя дали може да ти се има доверие, когато продължим нататък – отговори Едуардс. – Сега, понеже си мисля, че отговорът ти ще е да, не съм сигурен дали си наясно какво може да изисква мисията. И това ме кара да спра и да се замисля.
	— Каква мисия?
	— Колко далеч би стигнал, за да защитиш Кейт? – запита Едуардс. – А също и „Ангели в полунощ“?
	— Бих направил всичко по силите си, за да я защитя – уверено отговори Марко.
	— Това би ли включвало отнемането на живот? Помисли си.
	— Това вече не е нещо, за което някога съм предполагал, че ще ми се наложи да решавам – заяви младежът.
	— С повечето хора е така – съгласи се Едуардс. – Обаче сега този въпрос стои пред теб и ако си решен да продължиш това приключение с Кейт, искам честен отговор.
	— А ако не мога да ви дам отговора, който искате, какво ще стане с мен? – запита Марко.
	— Връщаш се обратно към живота, който си водил, преди да срещнеш Кейт – отговори Едуардс. – Няма да се налага повече да виждаш някого от нас. А ние няма да сме заплаха за теб, освен ако не решиш да извършиш нещо глупаво с информацията, с която в момента разполагаш.
	— Дори и да е така, откъде да знам дали някоя от тези групи все пак няма да реши да тръгне след мен? – настоя Марко.
	— В момента не си под наблюдение от нито едно полицейско управление, а дори и да си привлякъл погледа на някой любознателен детектив, той ще разполага с твърде малко, за да успее да те задържи за разпит, а още по-малко да те подведе под отговорност – увери го професорът. – А колкото до „Безсмъртните“, Кейт ще остане основната им мишена. Ако желаят да придобият „Ангелите“, няма да си губят времето да тичат след теб. Онази, която им трябва, е Кейт.
	— Никога не съм държал пистолет – глухо призна Марко, като знаеше, че всъщност му се иска, макар да се боеше от последиците от едно такова решение.
	— Не всеки е способен да убива – внимателно каза Едуардс.
	— В колко голяма опасност е Кейт? – запита Марко.
	— В по-голяма, отколкото можеш да си представиш.
	— Тогава що за приятел ще съм, ако я оставя точно сега?
	— Не кой знае какъв – призна Едуардс. – Но поне ще се отървеш от участие в събитие, което не ти влиза в работата и ще си свободен да се върнеш към ученето, кариерата и живота.
	— Боя се, че няма да е толкова просто да се отървете от мен – решително заяви Марко. – Ще остана до нея и ще направя всичко по силите си, за да е в безопасност.
	Едуардс го изслуша и кимна. Загледа се надолу и побутна камъните с краката си, пъхнал ръце в джобовете на сакото си с цвят каки.
	— В такъв случай още един въпрос – каза. – Отнася се повече за любопитство, отколкото за каквото и да е друго.
	Марко изтри потта от челото си с ръкава на синята си риза и изгледа мъжа.
	— Съмнявам се, че ще е по-труден за отговор от предишните.
	— Планираш ли въобще да кажеш на Кейт какво изпитваш към нея? – запита Едуардс. – Или ще чакаш да се сети сама?
	— Не, господине. Няма да й кажа – отговори Марко с лека усмивка. – Страхувам се, че границите на смелостта ми не се простират чак дотам.
	Едуардс се ухили.
	— Всички сме страхливци, когато става въпрос за жени – каза той.
	— Да кажа ли на Кейт за срещата ни? – запита Марко.
	— Не още – спря го професорът. – Досега успях да опазя присъствието си тук в тайна и искам това да продължи поне още ден, може би два. Така ще ми е по-лесно да свърша онова, което се налага.
	— Тогава предполагам, знаем, че „Ангелите“ отново липсват. – Марко искаше да види реакцията на Едуардс.
	— Градът е малък, а хората с нашата професия са още по-малко. Новините се разнасят бързо в нашите среди. Но аз имам вяра и в двама ви. Открихте ги веднъж. Пак ще го направите.
	Марко пресече тясната уличка и отиде при велосипеда си. Настани се на седалката и сложи крака върху педалите. Погледна сутрешното небе, към слънчевите лъчи, които плахо пълзяха по покривите като предвестници на поредния горещ ден.
	— Има ли още нещо, господине? – запита той.
	Едуардс поклати глава.
	— Един нов велосипед не би бил лоша идея – каза той. – Някой споменавал ли ти го е преди?
	Марко тъкмо започваше да върти педалите надолу по застланата с камъни уличка.
	— Само всеки срещнат, господине – успя да отговори, преди да изчезне зад завоя.
	Дебелата дървена врата зад Едуардс се отвори и навън пристъпи Ръсел Коуди, който му поднесе чаша топло кафе.
	— Каква е присъдата? – запита той.
	— Грижа го е за нея – отговори професорът. – И привързаността му е истинска. Не е достатъчно умел, за да симулира.
	— Ще успее ли да се справи сам?
	— Не, но не поради липса на кураж – отговори Едуардс. – Но не трябва да ни се изпречва на пътя, ако имаш това предвид.
	— Обаче ако все пак ни се изпречи? – запита Ръсел. – Какво ще стане, ако успее да направи нещо, което ще постави в сериозна опасност Кейт или някой друг от екипа ни?
	Едуардс отпи от кафето си.
	— Тогава ще го отстраним – отговори. – Бързо.
	 
	 
	 
	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЛЕЪР ДЖОНСЪН СЕДЕШЕ НА КРЪГЛА МАСА ДО БАРА в лобито на хотел „Екселсиор“ и пиеше зелено ябълково мартини. Усмихна се, като видя Антонио Руморе да влиза през страничната врата. Инспекторът улови погледа й и тръгна към нея. Кимна на бармана, постави ръцете си върху облегалката на стола срещу нейния и отвърна на усмивката й.
	— Така, знам, че е имало кражба – започна направо, – защото си в града.
	— Поръчала съм ти двоен фернет с лед – каза Клеър. – Освен това сервират обяд и мезета, ако си гладен.
	Руморе седна и изчака сервитьора с бялото сако и черната папийонка да постави пред него пълна до половината чаша с тръпчивия диджестив, който пиеше още от малък, когато седеше на масата с баща си. Вдигна чашата за поздрав към Клеър и отпи от студения фернет – питие, измислено от монасите през Ренесанса, за което се твърдеше, че било любимо и на Микеланджело, и на Да Винчи, превърнало се в едно от малкото удоволствия в живота на двамата мъже.
	— Заради някакъв случай ли си тук? – запита той.
	— Първо ти – каза Клеър. – Явно в Рим е било твърде спокойно за теб, за да дойдеш на север и да душиш след слуховете за кражба... А това ми подсказва, че имаш малко повече информация от мен за станалото.
	— Този път за кого работиш, Клеър? – запита Руморе. – И не ми размахвай баджа си от застрахователната компания. Кой ти партнира в това?
	— Честно казано, бих искала да си ти – каза тя. – Сама не мога да правя онова, което ми се иска, но с твоя помощ може и да успея.
	— И какво искаш да направиш?
	— Да ликвидирам Гарвана – отговори Клеър. – Не и организацията му. Тя се е разпространила твърде нашироко и е твърде голяма, за да се справи някой с нея. Говоря лично за него. Дали ще е с белезници, или на маса в моргата, за мен е все едно.
	— Обаче преди време двамата правихте общ бизнес и се разделихте с доста солидна печалба – изтъкна Руморе. – Онази работа в Лисабон преди три години ви донесе по петдесет милиона евро на човек, да не говорим за комисионата ти от работата ти в застрахователната компания. Не че искам да звуча цинично, но защо ще искаш да обърнеш гръб на такова доходоносно предприятие?
	— Лично е – каза тя. – Не е ли достатъчно, че ти казвам това?
	— Не, Клеър, не е. Ако ще трябва да ти се доверявам, се налага да ти повярвам. А точно сега не ти вярвам.
	Тя допи мартинито си и се облегна. Носеше лъскав черен костюм с панталон, на тънката й шия имаше перлена огърлица. Очите й блестяха от светлините в бара. Погледна към ръцете си, които беше събрала пред себе си като ученичка.
	— Преди осем години бях сгодена – започна тя. – Той работеше за една галерия извън Лондон. Красив, сладък, луд по мен.
	— Това вече го вярвам – каза Руморе.
	Клеър се усмихна.
	— И баща ми щеше да го хареса, макар че може би щеше да се чуди как един човек може да се справи с живота, като е толкова честен.
	— Баща ти сигурно е презирал Гарвана – допусна Руморе. – Той беше най-добрият сред неуловимите крадци, но се отнасяше към професията си и към откраднатите творби с уважение. Освен това спазваше границите. Нямаше да е щастлив да те види да въртиш бизнес с човек, който не познава граници.
	— Имах си причини – каза тя. – Вярвай ми, че ако татко беше още жив и му бях разказала цялата история, с радост щеше да приеме плана ми. Освен това, ако татко беше жив, сигурно и Глен също щеше да е жив.
	— Той как е бил свързан с Гарвана?
	— Никак. Знаеше за него, разбира се, както и всеки друг, който работи в луксозните галерии. Следователно знаеше и че трябва да е внимателен с него.
	— А знаеше ли за теб и твоята връзка с Гарвана?
	Клеър бавно поклати глава.
	— Бях се забъркала с него много преди това. Понякога ми се струва толкова отдавна, че едва си го спомням, но е истина и ме преследва постоянно, чак до днес. Покривам всички клишета – млада, наивна, привлечена от вида и чара му – и с времето осъзнах що за човек е всъщност. Вече бяхме преспали заедно. Но колкото и честна да бях с Глен, това беше част от живота ми, от която се срамувах твърде много, за да я споделя. Помислих си, че ще ме намрази за това.
	— И тогава Гарвана решава да удари галерията на Глен – предположи Руморе, като се опитваше да си представи сценария, за да направи разговора по-лек за Клеър. – А ти си опитала да го разубедиш.
	— Можеш да си представиш колко далеч стигнах. Вместо това той ми предложи алтернативен план, който щеше да гарантира и участието ми, и безопасността на Глен, а аз се съгласих.
	— Какво се обърка?
	— Нищо – каза тя. – Планът на Гарвана се разви точно както го беше замислил, от проникването та чак до продажбата на откраднатите творби. Беше изпълнен идеално – нямаше никакви отпечатъци, ни една следа, която би могла да издаде всеки, замесен в кражбата, включително и мен.
	— Но Гарвана обича да замита всичките си следи – каза Руморе. – Помага му да намали риска. Не би видял заплаха в теб, след като си участвала в схемите му.
	— Обаче Глен не участваше – поясни Клеър. Погледът й се беше зареял, дланите й лежаха върху масата. – Гарвана изчака няколко седмици, преди да предприеме хода си. Бях се върнала в Щатите и работех с Отдела за разследване на престъпления в областта на изкуството в Бостън, а Глен беше зает да подготвя нова изложба. И двамата работихме дълги часове, както обикновено, и трупахме големи сметки за телефон.
	— Как стана?
	— Прибирал се към вкъщи в нощта преди официалното откриване – отговори тя. – Било толкова късно, че всъщност било по-скоро сутрин, отколкото късна нощ. Намирал се половин пресечка от пустата улица, когато изскочила една кола и го блъснала.
	— Всичкото това от полицейския доклад ли го разбра? – запита Руморе.
	Клеър поклати глава и избърса очите си.
	— Никакъв полицейски доклад не съм видяла – каза тя. – Гарвана ми се обади на мобилния и ме осведоми за всички подробности. Искаше да ме предупреди, за да не пропусна погребението на Глен.
	Руморе улови погледа на сервитьора и му даде знак за още две питиета.
	Двамата седяха и мълчаха, докато чакаха ликьора да дойде заедно с две чаши минерална вода и купа ядки.
	— И след всичко това продължаваш да въртиш бизнес с него – каза той. – Дори и днес. Освен ако не те заплашва с нещо, което не мога да си представя какво би могло да бъде, това не ми се струва като реакция на скърбяща влюбена жена.
	— Липсват ти добрите обноски – обвини го тя, стресната от грубия му тон.
	— Е, аз съм следовател – изтъкна Руморе. – Не съм лекар. Не съм дошъл, за да предлагам утеха. Тук съм, за да разбера какво искаш и защо.
	— Знаех, че ще приключа с него заради онова, което направи на Глен – каза Клеър. Тонът й вече беше лишен от всякакви чувства и тя заговори делово: – Знаех го в мига, в който чух гласа му по телефона. Но освен това знаех, че ще го очаква и ще е готов за всеки подозрителен ход, който може да направя. Така че вместо това писах Глен в списъка на поредния отдавна забравен любовник и продължих да си върша работата с Гарвана всеки път, когато ми се удадеше случай. Трябваше да оставя времето да отмине, споменът да избледнее, доверието да се изгради. Налагаше се да изчакам да настъпи идеалният момент.
	— И този момент е дошъл сега? – запита Руморе.
	— Да – потвърди тя. – Не мога да измисля по-добро време, нито по-удобно място. Мизансценът е съвършен, а всички участници са разпределени на точните места. Единственото, което ми трябваше, беше ченге. И ето че ненадейно се появяваш ти – последното парченце от сложния ми малък пъзел.
	— Възхищавам се на решителността ти, макар че все още не съм напълно убеден какъв е истинският ти мотив – каза Руморе. – Но все пак трябва да простиш подозрителната ми природа – тя ми е вродена като на роден в Южна Италия човек. Я ми кажи, какво те кара да вярваш, че това е идеалното време, за да спреш полета на Гарвана?
	— Съгласих се да му помогна да се сдобие с „Ангели в полунощ“ и да ги отнесе – отговори тя. – Може да не ми се доверява напълно, не повече от теб, но усеща, че му трябвам, защото международните ми връзки ще му помогнат да предложи „Ангелите“ на нелегалния пазар и да се окаже с възможно най-голямата печалба накрая.
	— Това при положение, че накрая „Ангелите“ се окажат във вас – посочи Руморе.
	— Не искам „Ангелите“ да се оказват в него – каза Клеър. – И той няма да ги получи, особено след като от едната страна ще си ти, а от другата Обществото „Витория“ ще води своята битка с него. Ако добавим и няколкото ловци на антики, които в момента се мотаят из града, шансовете му намаляват значително.
	— Бандата му не е за подценяване – предупреди я Руморе. – Може и да не оставят отпечатъци и следи след себе си, но не се притесняват да проливат кръв.
	— Не ги подценявам, макар че разчитам Обществото да увеличи загубите им или поне да ги държи нащрек. Междувременно Гарвана ще е зает да дебне момичето и младия й приятел. Ако накрая наистина се добере до Ангелите, тя ще е човекът, който ще го е отвел до тях.
	— Какво знаеш за нея? – запита инспекторът.
	— Не повече от онова, което вероятно вече си разбрал – отговори Клеър. – Но не бих я поставила в категорията на неопитните и наивните. Само защото досега не е била в подобна ситуация, не изключва възможността да се окаже много умела в справянето с нея.
	Руморе довърши питието си и се облегна, като хвърли бърз поглед на пищно украсения бар. Забеляза младата двойка отстрани, които бяха сключили ръце и споделяха интимен момент, както и мъж на средна възраст – внушителен, оплешивяващ и сам, който доволно довършваше бутилка, която несъмнено беше скъпо „Монтепулчано“. Бузите му вече бяха зачервени, а на устните му беше изписана усмивка. Руморе винаги беше намирал Флоренция за идеалния град, в който да бъдеш турист. Поради размерите си и навиците на местните жители на града му липсваше безумният ритъм на Ню Йорк или Париж, и позволяваше на посетителя спокойно да се наслади на всичко, което би могъл да му предложи – от обширните си ренесансови колекции до най-доброто от съвременната мода и най-вкусното от тосканската кухня. Флоренция беше малък град и човек лесно можеше да се придвижва пеш – факт, на който винаги се беше наслаждавал след прекалено многото дни и нощи, прекарани в задръствания и в лудостта на Рим. Проследи с поглед високия дългокос млад мъж в отдавна излязъл от мода костюм, който седна зад голямото пиано до входа на салона и засвири първите тактове от песента на Франк Синатра, любима на всички италианци: „Странници в нощта“.
	След това Руморе отново се обърна към Клеър. Лицето и очите й блестяха на светлините на бледите лампи и горящата свещ на масата им. Усмихна й се.
	— Я ми кажи – подкани я той. – Къде точно се вписвам във великия ти план?
	Тя побърза да му се усмихне в отговор.
	— Е, инспекторе. Ужасно се радвам, че ме попита.
	 
	 
	 
	ПЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС ОПРЯ РЪЦЕ НА КАМЕННИЯ СВОД на малкия мост и погледна към бурните кафяви води на Арно, устремили се в неуморен бяг към морето. Здрачът се беше спуснал над Флоренция и улиците се къпеха в леката омара на ранната вечер. Кейт стоеше до него с гръб към реката, скръстила крака и пъхнала ръце в джобовете на жълто-кафявото си яке. От срещата на професора с Марко бяха изминали два дни.
	— Можеше да ми кажеш, че си тук – укори го тя. – Не беше нужно да ме караш да се досещам.
	— Така беше най-безопасно – отговори той. – И за теб, и за мен.
	— Защо ти трябваше да ги местиш? – запита Кейт и го изгледа.
	— Трябваше да се уверя, че Гарвана няма да ги открие – обясни Едуардс. – Мястото, което ти беше избрала, беше добро, но за него знаеха прекалено много хора. Трябваше да намеря по-сигурно скривалище.
	— И къде са сега?
	Той извърна глава към нея.
	— Отгатни ми това – подразни я.
	— А, не това – ядоса се тя и закри лицето си с ръце. – Още от дете хич ме нямаше в това и не мисля, че някога ще ме бива.
	— Ще ти дам солидни указания – каза Едуардс. – А после ще те оставя да се досетиш. Така е честно, нали?
	— Обаче нека указанията наистина да са добри – помоли Кейт и свали ръцете си. – Да не са някои от онези твоите, криптираните.
	— Добре – съгласи се той. – Имаш думата ми. Но преди да стигнем до това, трябва да проведем сериозен разговор, което трябваше да стане още преди години. Все отлагах по различни причини и всичките бяха свързани с мен. Бих отложил още, стига да можех, но понеже не съм сигурен как ще завърши малкото ни приключение тук, мисля, че ще е най-добре да чуеш от мен онова, което се налага да знаеш.
	— Ричард, добре ли си? – запита тя и сложи ръка на рамото му. – Не си болен, нали?
	— Не. Всъщност това няма почти нищо общо с мен. Трябва да поговорим за родителите ти.
	Кейт застина.
	— Какво за тях? – запита го.
	Едуардс си пое дълбоко дъх и отново погледна надолу към бурното течение. Черните води на реката се блъскаха в брега, след което неохотно продължаваха пътя си напред, влачейки боклуци и отломки със себе си.
	— Повечето от онова, което съм ти разказвал за тях, е истина – започна той. – Те бяха много специални хора, майстори в онова, което вършеха, щедри по душа и сърце, лудо влюбени един в друг, а също и в теб. Бяха страстна двойка, а постиженията им промениха света на изкуството към по-добро и подсигуриха наследството им. Никога няма да има друга двойка като тях и с всичко това трябва много да се гордееш.
	— А какво не си ми казал? – запита Кейт.
	— Не загинаха при злополука – каза Едуардс. – Бяха убити от човек, на когото се доверяваха и разчитаха така, както разчитаха един на друг.
	Кейт направи две крачки назад. Светлините на града се размазаха, шумът от преминаващите мотопеди и коли й заприлича на биене на барабан. Пръстите на ръката й се впиха в древните камъни на стената.
	— Защо ме излъга? – успя да изрече накрая.
	— Решението го взеха родителите ти и го прехвърлиха на мен – обясни той. – Ясно съзнаваха рисковете на работата си, крайната цена, която можеше да се наложи да платят. А ти беше толкова мъничка, затова решиха, че ако ги изгубиш, ще ти е достатъчно тежко и без да ти се налага да знаеш как е станало. Лъжата беше благородна, Кейт. От онези, които се изричат единствено от хора, носещи най-дълбоката обич в сърцата си.
	— Той жив ли е още? Човекът, убил родителите ми?
	— Напълно – отговори Едуардс. – Но може би не за дълго.
	— Познаваш ли го?
	— Да. Или поне така си мислех. Имаше време, когато го смятах за приятел. Беше студент, за когото родителите ти имаха големи надежди, но той позволи на жаждата за богатство и на любовното разочарование да надделеят и да го принудят да загърби мечтата на Андрея и Франк. Вместо това разработи по-смъртоносен подход за достигане на изгубените световни културни съкровища, който да му донесе по-голяма печалба. С времето целите му станаха съвсем различни от нашите.
	— А какви точно са целите ни? – запита Кейт.
	Едуардс сви рамене.
	— Намираме изгубени съкровища и ги връщаме на собствениците им, все едно дали са семейство, музей или дори град. Мислех, че вече си се досетила за тази част. Но пътят, който изминаваме, за да постигнем целта си, е далеч по-сложен.
	— И за това бях започнала да се досещам – каза тя. – Има трима загинали. Джоузефин е една от тях. Била е измъчвана, а магазинът й е бил изгорен до основи. Това част от пътя ли е, който трябва да изминем в името на по-висша цел?
	— Виж, не очаквам да приемеш всичко това веднага – отговори Едуардс. – Освен това ми се искаше да имаше повече време, за да го осмислиш. Но стана така, че точно сега проблемът сам изскочи на дневен ред, и то точно когато най-много се нуждаем от теб.
	— Обществото „Витория“ ли имаш предвид? Взех да придобивам впечатление, че е повече от група учени, обединени от една цел.
	— Това e, но и много повече. Групата е създадена от родителите ти и сега я ръководя аз, а може би някой ден ще я ръководиш ти. Затова си отгледана и възпитана по този начин, точно с тази цел.
	— А какво ще стане, ако това не е нещо, с което бих искала да се занимавам? – запита Кейт. – Тогава? Вече няма ли да съм нужна?
	— Това си е твое решение – отговори Едуардс. – Но преди да вземеше решение, има нещо, което трябва да прочетеш.
	При тези думи измъкна изпод лявата си мишница дебелата книга с кожена подвързия и й я подаде.
	— Какво пише вътре? – запита тя, след като я пое и я притисна към гърдите си.
	— Истината за родителите ти. Това е дневник, който пазеха за теб, да го прочетеш един ден. Познаваш ги единствено чрез работата им. Това ще те отведе по-далеч и ще ти даде възможно най-честния поглед към тях. Не са скрили нищо и макар че някои части ще ти се сторят болезнени за четене, мисля, че до края ще ги заобичаш още повече.
	— Значи си го чел?
	— Да – призна той. – Всъщност няколко пъти. Не беше тайно, имай го предвид. Всъщност беше по тяхно желание. Мислеха, че мъжът, който ще отгледа дъщеря им, трябва да получи достъп и до личния им живот. Щях да ти го дам, когато почувствам, че му е дошло времето, а не мога да се сетя за по-подходящ момент от настоящия.
	— Намери ли вътре нещо, което да те изненада? – запита Кейт.
	— Да. И съм сигурен, че и ти ще намериш. Но независимо от онова, което ще прочетеш, искам да знаеш едно: родителите ти водиха пълноценен живот и се обичаха силно. Ще откриеш също – ако още не си, – че животът често се обърква и ни подтиква да поемем по пътища, по които никога не сме си представяли, че ще тръгнем. Това се отнасяше и за родителите ти. Моля те да имаш това предвид, когато четеш дневника им.
	— Какво се опитваш да ми кажеш, Ричард? – запита тя.
	— Че е време да започнеш да мислиш за родителите си като за хора, несъвършени като всеки друг човек – отговори той. – Точно това биха искали и го заслужават.
	При тези думи Едуардс я прегърна и нежно я целуна по бузата.
	— Чети с отворено съзнание и с опрощение в сърцето – прошепна й той.
	След това я пусна и бавно пое към южния край на Понте Санта Тринита, докато прохладният вечерен ветрец галеше лицето му.
	 
	 
	КЕЙТ СЕДНА НА КАМЕННИЯ ПАРАПЕТ на моста с гръб към Арно. Отвори дневника и започна да чете думите, които родителите й бяха оставили. Всеки параграф беше написан с ясна цел и с откровеност, каквато не можеше да бъде открита в нито един от академичните им трудове, които тя бе чела и препрочитала безброй пъти. Това бяха думи на загрижена майка, която се страхува да остави малката си дъщеря, за да се впусне в търсене на изчезнала творба; бяха притесненията на баща, прекалено изтощен да продължи делото, към което беше започнал да става скептичен, но все пак бе решен да не спира. Докато разлистваше страниците, тя научи как двамата са се запознали и как са се влюбили, въпреки първоначалната им неохота да се съсредоточат над онова, за което бяха предполагали, че ще е скучно съществуване в кампуса на университета. Как са се преборили да останат на постоянна длъжност и как им се е налагало да изтърпяват поредица от безкрайни и безплодни спорове по коктейлни партита, на които бяха разисквали стойността на една или друга картина.
	Докато сумракът отстъпваше пред вечерта, тя откри, че именно майка й е дала идеята за Обществото „Витория“, но баща й е определил целите и задълженията му, а после го е разширил – от малка група колеги със сходни виждания в завършен отряд, допълван от ловци на произведения на изкуството, фалшификатори, търговци, въоръжени наемници, частни колекционери, застрахователни инспектори и работещи в аукционните къщи – всички, обединени от едничката цел: да откриват и опазват изгубените или откраднати творби не просто за своя изгода (макар че получаваха достатъчно приходи, които да напълнят ковчежетата на Обществото по света), но и от радостта, която носеше самото изкуство.
	Кейт искаше времето да спре и да я остави точно така, сама на моста, обляна от светлината на уличната лампа над нея, докато опознава родителите си по начини, за които никога не е мечтала. Четеше за приключенията им, които ги извеждаха от кабинетите им и дома им, за да изследват места, отдавна премахнати от запечатания академичен свят – дивия лов на изгубените съкровища; дръзките бягства; телата и на приятели, и на врагове. Четивото беше далеч по-вълнуващо от всичко, което би могла да открие в романите на Александър Дюма или Виктор Юго. Родителите й прескачаха из страниците като съвременни авантюристи и живееха на пълни обороти.
	Кейт четеше за личните моменти, които Андрея и Франк споделяха с нея, със своето дете: колко привързана беше майка й към стила си на обличане и прическата си; как баща й все търсеше някое малко приключение, което двамата биха могли да споделят – все едно дали щеше да е езда в гората край лятната им къща в Мериленд, или спускане с шейна по слънчевите хълмове на Нова Англия.
	Най-проникновените моменти в дневника се развиваха по време на спокойните им мигове – често късно вечерта, когато вечерята беше приключила, а Кейт седеше на мекия диван между майка си и баща си и се смееше заедно с тях, докато те й разказваха истории за пътешествията си и за странните и ексцентрични хора, които бяха срещали.
	Кейт спря да чете, остави книгата разтворена до краката си и погледна Флоренция. Току-що беше прочела, че това е бил любимият град на родителите й и мястото на много техни приключения, всяко по-забележително от предишното. Сега вече знаеше какво бяха предвидили за нея и каква е била мисията на професор Едуардс – да я подготви по всеки възможен начин да стане част от Обществото „Витория“, независимо от опасностите, които може да срещне, пречките, пред които може да се изправи, или яростната съпротива, на която може да се натъкне. Родителите й бяха живели и загинали заради Обществото, а ако тя не успееше да го съхрани и да разшири мисията му, щеше да ги предаде по възможно най-жестокия начин. Докато седеше на моста в тази флорентинска вечер, тя може би за пръв път в живота си почувства цялата тежест на предопределението си. Това беше съкрушително осъзнаване, което почти я доведе до сълзи.
	Вдигна дневника и продължи да чете. Прехвърляше страниците с трепет, като помнеше предупрежденията на професора и когато най-сетне стигна до момента, за който той само беше загатнал, написаното я връхлетя с такава сила, че тя се разлюля, почти изтърва дневника и й се наложи да стисне стълба на уличната лампа, за да не падне. Затвори очи и на няколко пъти пое бавно и дълбоко въздух, след което успя да преглътне жлъчта, която се беше събрала в гърлото й.
	Думите бяха писани от ръката на майка й. Всяко изречение беше ясно и стегнато, без извинения, без обвинения, просто изложение на фактите такива, каквито бяха. Андрея и Франк били по дирите на изгубен Сезан и взели със себе си професор Едуардс и един млад студент, когото обучавали за помощник. Следите ги принудили да се разделят. Франк и Ричард заминали за Лион, където да издирват предполагаемите крадци, а Андрея и Дейвид – описан като хубав, изпълнен с безкрайна енергия и притежаващ изключителен ум – се върнали в Лондон, за да проследят парите от продажбата. По време на третата им нощ в Англия, където се криели в усамотена къща в провинцията и чакали леденият дъжд да спре да дави ветровитите пътища на малкото градче, си запалили огън от слама, дъски и счупени мебели, и се сгушили един до друг, за да се топлят.
	На страниците на дневника Андрея признаваше мълчаливата си любов към сдържания млад мъж, когото двамата със съпруга си взели под крилото си, и преди първите сутрешни лъчи да огреят малката къща, тя се отдала на тайните си желания. Това било началото на двугодишна любовна връзка – период, през който Андрея се чувствала разбита и объркана, разкъсвана между искрената си любов към Франк и физическото привличане, което съществувало между нея и Дейвид. От действията на Дейвид Андрея започнала да остава с впечатлението, че целта му била да си присвои и нея, и Обществото, което по онова време още било в своя зародиш. Знаела, че това не може да продължи още дълго. Връзката й с Франк започнала да се разпада и тя усещала, че макар съпругът й да знаел какво става, все още не бил готов да разговарят. Освен това видяла как това изправя професор Едуардс и Дейвид един срещу друг, как двамата близки приятели започнали да се превръщат в големи и потенциално смъртни врагове.
	Докато Кейт четеше болезнените слова, които майка й толкова старателно беше записала, успя да види една жена, която никога досега не си беше представяла – разкъсвана между двама мъже, между любовта и увлечението, като в същото време се боеше от крайния резултат на всяко свое възможно решение. Андрея беше писала ясно и откровено, но не можеше да свали оковите на емоционалната дилема, пред която бе принудена да се изправи. Едва след като бе прозряла неутолимата жажда за власт на Дейвид и лекотата, с която можеше да предаде най-близките си хора, най-сетне бе осъзнала лудостта от аферата си и риска, който поемаше, като отблъскваше единствения мъж, който я обичаше истински и безусловно.
	Кейт продължаваше да разлиства страниците. Часовете на нощта преминаваха покрай нея; градът бе потънал в мълчание и я бе оставил насаме с онзи интимен свят, в който се беше потопила, свят, който до днешния ден й беше толкова далечен. Почувства облекчение, когато прочете как майка й се е скарала с Дейвид и как е отхвърлила молбата му да зареже Франк и да прехвърли ръководството на Обществото в ръцете на амбициозния и безскрупулен млад мъж. „Ако можеш да имаш само едното – мен или Обществото, – кое би избрал?“, питаше тя Дейвид. Той въобще не се поколебал в отговора си и след като слушала премерените му ледени думи, Андрея осъзнала пълния размер на грешката си. „Няма причина да избирам, защото не мога да си представя едното без другото“, отговорил той. „Но все пак, ако съществуваше само едното, тогава какво?“, запитала тя, страхувайки се, че вече знае отговора. „Ще избера онова, което ще се помни дълго, след като и двама ни вече няма да ни има. И двамата можем да намерим някого, с когото да ни е добре и който да го е грижа за нас, но ползите, които Обществото може да донесе, мощта, която може да натрупа, и богатствата, които ще последват след това? То е твърде ценно, за да се пренебрегне.“.
	„Обществото не е твое, че да го искаш. Никога няма да бъде“, отговорила Андрея.
	Кейт изтри сълзите си и прочете как майка й се е сдобрила с баща й и колко лесно й е простил той, въпреки очевидната болка, която тази връзка му беше причинила. Андрея беше носила тежестта на вината си до края на живота си, без никога да успее напълно да си обясни причините, поради които се беше впуснала в онази авантюра, особено след като й се бе наложило да приеме истината, че никога не е спирала да обича Франк и никога не се е влюбвала в Дейвид.
	„През живота си съм била в обятията на двама мъже“, пишеше Андрея. „Единият е мъжът, с когото никога не би трябвало да бъда, а другият е мъжът, с когото никога не би трябвало да се разделям. Не мога да си простя, че предадох единия заради другия.“
	И после, докато четеше и вярваше, че най-лошото е минало, Кейт стигна до пасаж, който я разтърси из основи. Ръцете й се разтрепериха и думите се размазаха пред очите й, докато се бореше да задържи дневника стабилно. Това бяха едва три параграфа, написани изключително прямо, с думи, почти лишени от чувства. Ставаше дума за бременността на Андрея, която бе пазила в тайна през първите три месеца. Не го беше сторила от притеснение, че може да изгуби бебето, нита от неувереност дали въобще иска да има дете. Беше я пазила в тайна колкото бе могла по-дълго, защото не беше сигурна кой е бащата – Дейвид или Франк.
	„И ето, че взех просто и ясно решение. Франк е моят съпруг, човекът, когото истински обичам и следователно той е баща на детето ми. Не се налага да се правят никакви тестове, пито да се говори повече по въпроса. Детето, което нося, е на двама ни.“
	Кейт затвори дневника и слезе от парапета на моста. Притисна тетрадката към гърдите си и тръгна към тъмната и тиха улица. Налагаше се да направи онова, което майка й беше сторила преди нея – да отсее чувствата от фактите, срещу които се беше изправила в момента, макар да не беше сигурна дали притежава вътрешната сила и ясното съзнание, за да извърши такъв подвиг. Докато вървеше, си даде сметка, че има три големи истини, които й се налагаше да приеме. Първата беше, че родителите й са загинали от ръката на мъжа, когото знаеше като Гарвана. Онзи, когото можеше да потърси, за да му отмъсти. Втората беше, че той беше Дейвид, любовникът на майка й. Това трябваше да го осмисли и евентуално да прости. Третата истина беше, че Гарвана спокойно би могъл да й е баща. И точно това я плашеше до степен да се предаде.
	Зави зад ъгъла и се озова на площад „Санта Мария Новела“. Намери празна пейка, седна, загледа се пред себе си и осъзна, че срещу каквото и да се възправеше в бъдеще, отсега нататък животът й нямаше да е същият.
	Сега, след толкова години и толкова неотговорени въпроси най-сетне беше опознала родителите си такива, каквито наистина са били и ги чувстваше много по-близки отпреди. Освен това вече беше напълно наясно с целите на Обществото и мястото й в осъществяването им. Разбираше по-добре силата и възможностите на организацията, изградена от родителите й и поддържана от професор Едуардс, и осъзнаваше от какво значение е за нея да понесе тези отговорности.
	Загледа се в ятото гълъби, които си търсеха трохи и кълвяха остатъци от храна. С гърба си усещаше топлината на изгряващото слънце, началото на новия ден.
	 
	 
	 
	ШЕСТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ФИАТЪТ СЕ ДВИЖЕШЕ ПО ТЯСНАТА ЗАДНА УЛИЧКА, ЗАВИ рязко надясно, гумите изсвириха, след което се засили към Кейт и Марко.
	Двамата тичаха, защото Кейт имаше нужда да изгори малко от напрежението, което й тежеше след прочитането на дневника на родителите си, а Марко беше с нея повече от загриженост, отколкото от желание да спортува. Беше рано сутринта и двамата тичаха покрай градините „Боболи“. Кейт се обърна веднага щом чу рева на двигателя и свиренето на гумите. Удари Марко по ръката, за да го отвлече от Дзукеро, когото слушаше на айпода си, и му посочи входа на двореца „Пити“.
	— Бързо натам – подкани го тя. – Този много се е засилил.
	Марко се обърна и видя фиата, който вече беше на по-малко от сто и петдесет метра от тях, и ускори темпото.
	— До шофьора има и друг човек – каза той. – Може просто да се опитват да ни изплашат.
	— И как им се получава? – запита Кейт, докато завиваше рязко в посока към портите на двореца и входа към градините.
	— Оттук. – Марко посочи пътя надясно, заобиколен отвсякъде с гъста растителност. – Можем да бягаме между дърветата. Дори и малка кола като тяхната няма да се провре между тях.
	Кейт рязко спря. Малкият фиат 124 беше паркирал точно пред входа на двореца, двамата мъже бяха слезли и сега тичаха към тях.
	— Май и те са се сетили за същото – отбеляза тя. – Трябва да ги изпреварим и да стигнем до другия край на парка.
	— Според теб дали имат пистолети? – заниза Марко.
	— Бих казала, че е много вероятно, а още по-вероятно е да планират да ги използват срещу нас.
	— Тогава съм повече от навит за бягането – каза Марко, ускори темпото и се втурна към шубраците.
	Спринтираха, двамата мъже бягаха след тях достатъчно близо, за да представляват заплаха, но недостатъчно за точен изстрел. В градината имаше неколцина посетители – някои тичаха, други се разхождаха из един от най-спокойните участъци в града, без да съзнават надвисналата опасност. Все още беше твърде рано за ежедневната армия от туристи и звуците от тежкото им дишане и блъскането на краката им в прахоляка и настилката се смесваха с песента на птиците в дърветата.
	Докато вземаха рязък завой по протежението на прашна пътека, заобиколена от високи борове, Кейт стъпи на голям камък, изкриви глезена си и се строполи по лице на земята. Марко спря и бързо се върна при нея, като се оглеждаше за двамата преследвачи, опитвайки се да прецени разстоянието между тях.
	— Помогни ми да стана – каза Кейт. – А после продължавай да тичаш и не спирай, докато не стигнеш до другия край на градините.
	— Няма да те оставя – заяви Марко и я вдигна.
	— Няма нужда да хващат и двама ни – изтъкна тя.
	— Защо не изчакаме и не разберем какво искат?
	Кейт се обърна и видя капитан Антонио Руморе да излиза иззад дърветата по тениска и анцуг, яката около шията му беше мокра от пот.
	— Какво правиш тук? – запита тя, облекчена, че го вижда.
	— Същото като теб – отговори инспекторът с усмивка и хвърли бърз поглед на Марко. – Излязох да потичам в прекрасната сутрин.
	Кейт улови погледа му и се обърна към Марко.
	— Това е Антонио Руморе – представи го тя. – Инспектор от Рим, който, изглежда, че ме следи.
	— И май не съм само аз – добави Руморе, след което протегна ръка на Марко, който я стисна.
	Двамата преследвачи вече не тичаха, а вървяха с небрежна походна към тримата. Инспекторът ги изчака да се приближат достатъчно, за да го чуят, без да се налага да вика, и отново се усмихна.
	— Определено ще успеете да постигнете по-добро време, ако тичате е по-подходящо облекло – каза той и посочи саката им, панталоните и обувките.
	И двамата бяха млади и енергични, а по издатините под саката им и в основата на десния крак на всеки Руморе можеше да се досети, че носят поне по два пистолета, а може би и повече, стига да бяха достатъчно нахакани, че да затъкнат оръжие и в панталоните си. Той отстъпи две крачки вляво, за да прикрие Кейт и Марко, доколкото беше възможно, след което отпусна ръце в поза, лишена от всякаква заплаха.
	— Стори ми се, че си тук, за да спортуваш – обърна се единият преследвач към Руморе. – Ще постъпиш умно, ако продължиш.
	— Паркирахте колата си на забранено място до входа на двореца – отговори Руморе. – Това съвсем определено е в нарушение на закона, така че бях принуден да сигнализирам. Паякът ще дойде всеки момент, за да я вдигне.
	Вторият мъж, който беше по-як, с оредяваща коса и с бледа кожа, бръкна с дясната си ръка в жълто-кафявото си сако, без да сваля поглед от инспектора. Изглеждаше, че всеки миг ще извади пистолета си и ще почне да стреля.
	— Аз нямам пистолет – каза Руморе. – Така че, ако ще правите нещо, помнете, че стреляте срещу невъоръжен човек. Невъоръжен полицай.
	— Любимата ми мишена – обади се вторият.
	— Освен това нямам и мобилен телефон.
	— Е, и?
	— Ами не ви ли е поне малко любопитно как съобщих за колата ви в полицията? – запита инспекторът.
	Марко, който стоеше зад него, ги видя пръв – четирима тежко въоръжени полицаи, с бронежилетки и с автоматични оръжия; двамата бяха частично скрити в гъстия шубрак, а другите бяха зад дърветата. И на четиримата оръжията им бяха насочени към преследвачите.
	Вторият мъж замръзна на място, а колегата му се приближи до Руморе, напълно осъзнавайки, че са обградени.
	— Никой не иска престрелка – каза той с нисък глас. – Освен дето сме паркирали колата си на забранено място, не сме направили нищо, което да изисква полицейска намеса.
	— Носите скрито оръжие – започна Руморе. – А последния път, когато проверих в книгата с правилата, срещу това имаше голям червен знак. Освен това преследвахте тези две хлапета през градините, в което един подозрителен по природа човек като мен вижда някаква степен на злонамереност.
	— Какво искаш от нас? – запита първият, който май беше по-нахакан от двамата.
	— Трябва да ми кажете онова, което не знам. А аз от своя страна ще ви помогна с онова, което знам. Работите за Гарвана, но понеже са ви поверили едно просто преследване, допускам, че отскоро работите за него.
	— Дойдохме преди седмица – каза първият.
	— Къде трябваше да отведете момичето, след като го заловите? – запита Руморе.
	Двамата се спогледаха, след което наведоха глави, без да са сигурни кое от наказанията ще бъде по-жестоко – гневът на Гарвана или тежестта на закона.
	— В частен дом – след няколко секунди мълчание проговори вторият. – Нагоре по площад „Микеланджело“.
	— Ами момчето?
	— И той също – отговори мъжът. – За застраховка, в случай че момичето не проговори.
	— Като допълнителна гаранция – допълни другият. – Така или иначе, не е важен.
	— Колко добре се охранява къщата? – запита Руморе.
	— Не съм сигурен – каза първият. – Само ни беше даден адрес и време на доставка.
	Инспекторът се обърна към Кейт и Марко.
	— В това има известен риск и аз ще съм първият, дето ще го признае – каза им той. – Обаче си има и редица предимства.
	— Моля? – не разбра Марко, без да се старае да прикрива объркването и страха си.
	Отговори му Кейт:
	— Отиваме с тях, Марко – обясни тя спокойно. – Ще ги оставим да продължат по план.
	— Моля? – повтори той потресен. – Че защо ще правим нещо толкова тъпо?
	— Е, няма да сте точно сами – каза Руморе.
	— И какво ще успееш да направиш? – запита Марко.
	Руморе застана по-близо до тях и сниши глас:
	— Честно казано, решението не е твое. – Обърна се той към младежа. – Чу какво каза мъжът за теб: че си допълнителна гаранция. Дали Гарвана ще те види или не, няма значение. Той иска Кейт и именно тя ще реши дали ще ходи в къщата.
	— Ако тя реши да отиде, тогава и аз ще тръгна с нея – каза Марко. – Няма да я оставя сама с тия кроманьонци.
	— В такъв случай ще трябва да измъквам оттам и двама ви – отбеляза Руморе. – И ще е два пъти по-трудно да се осъществи, като при това се увеличава опасността и двамата да не излезете отвътре живи.
	— Той е част от всичко това не по-малко от мен – заяви Кейт.
	— Струва ми се, че вече си взела решение – каза Руморе. – Ще събера колкото мога повече хора, за да покрием периметъра около къщата, веднага след като разберем къде е тя. Аз ще се погрижа за онова, което ще става вътре, и ще се добера до вас, преди да е станало нещо лошо.
	— А ние как да сме сигурни в думите ти? – запита Марко.
	— Студент си по история на изкуството – каза му полицаят, без да сваля поглед от Кейт. – Следваш магистратура. По тази причина допускам, че си много добър в онова, което си решил да правиш. Нали?
	— Да – отговори уверено Марко. – Много съм добър.
	— Аз също – заяви Руморе.
	Задържа погледа си върху Кейт още няколко секунди, след това изгледа полицаите, които чакаха в храстите, и им даде знак да се доближат. Обърна се към двамата мъже, които стояха и чакаха, неуверени дали са предприели най-безопасния ход, като се бяха оставили да бъдат забъркани насред какъвто там заговор кроеше полицията.
	— Беше съвсем ясен по въпроса какво може да стане, ако се оставим да ни въвлечете – каза вторият мъж. – Обаче не каза какво ще включва участието ни.
	— Така е – съгласи се Руморе. – Не казах.
	— И по каква причина?
	— Ето ви всичко, което двамата с приятеля си трябва да знаете – каза инспекторът. – Никой от вас не е с окови на краката на път към затвора. Никой от вас няма да се обади на Гарвана, за да му каже, че сте се прецакали при изпълнението на ясна задача. И двамата отивате там, където ви е наредено – онази безопасна къща – и доставяте исканата пратка. Това ще ви запази живота и ще ви спаси от затвора. И това е най-доброто, което мога да предложа.
	— А ако получите Гарвана? – запита първият.
	— Тогава ще има за какво да си говорим – отговори Руморе.
	Двамата кимнаха, а инспекторът привика двама от полицаите.
	— Върнете им колата, обезвредете оръжията им и носле им ги оставете. Разберете точното място на онази къща, както и времето, когато трябва да отведат момичето там. След това осигурете три полицейски части, които да са в готовност да се задействат. Разберете колкото се може повече подробности, а после ги проверете щателно чрез колкото успеете да намерите доверени източници. Освен това пуснете имената им в базата. Да видим как са си печелили хляба през последните няколко години.
	Полицаите хванаха двамата бандити и тръгнаха с тях надолу по склона, далеч от дърветата. Марко застана до Руморе и проследи с поглед групата, докато завиха наляво и изчезнаха зад една статуя. Кейт се беше облегнала на висок бор, обвила ръце около тялото си и с наведена глава, погълната от собствените си мисли.
	— Знам, че няма да ми повярваш, но не трябва да се тревожиш за мен, щом влезем в къщата – каза Марко.
	— Прав си – отговори Руморе. – Няма да се тревожа.
	— Може пък да те изненадам – подхвърли младежът.
	Руморе го гледа известно време.
	— Каква е целта ти? – запита го накрая. – Имам предвид, че не си се забъркал в това заради приключението. Нямаш връзка с Обществото. Но ето те тук, готов да заложиш живота си заради момиче, което едва познаваш.
	Въпросът хвана Марко неподготвен, макар че след разговора си с професор Едуардс имаше по-голяма готовност да отговори.
	— Харесвам я – призна той. – Трябва ли да има друга причина?
	— Ако я канеше на среща, не – отговори Руморе. – Обаче ти смяташ да рискуваш живота си, а за това може би е необходима по-сериозна причина.
	— Това е достатъчно – заяви момчето.
	— Е, скоро ще разберем – отвърна му инспекторът и двамата заедно тръгнаха към Кейт.
	— Колко време има до отиването ни в къщата? – запита Марко.
	— Най-малко два дена. Ще се опитаме да получим колкото се може повече информация, преди да предприемем ход. Междувременно с Кейт сте свободни да си гледате задачите.
	— Има ли нещо, което искаш да направя, щом веднъж влезем в къщата? – запита Марко и застана до Кейт.
	Руморе кимна.
	— Внимавай да не те убият!
	 
	 
	 
	СЕДМА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~

	 
	РЪСЕЛ КОУДИ ПЛАВАШЕ С КАНУ В РЕКА АРНО, като се бореше с бурното течение. Тялото и краката му се изпъваха при всяко загребване с тънките дървени весла. Разсъмваше се и предстоеше поредният топъл и хубав ден. Коуди гребеше едва от петнайсет минути, а бялата му тениска на „Чикаго Блекхоукс“ вече беше подгизнала. Лицето и шията му също лъщяха от пот и той не можеше да бъде по-щастлив. Беше верен на ежедневната си деветдесетминутна тренировка точно колкото и на професор Едуардс, и на Обществото „Втория“, за което беше организирал много убийства, всичките от които, както вярваше искрено той, справедливи.
	Заби веслата по-дълбоко в тъмните бурни води. Къщите и сградите от двете страни на реката бяха тихи и величествени, градските улици все още бяха свободни от туристи и задръствания. Докато гребеше, разсъждаваше за препятствията, пред които в момента се беше изправила групата, приближавайки се до момента, в който щеше да приложи към арсенала си най-скъпоценната находка, правена от десетилетия. Знаеше, че ако успее да опази „Ангели в полунощ“, репутацията на Обществото щеше да е подпечатана завинаги, а целите на създателите му щяха да са постигнати. Планът, който двамата с Едуардс бяха започнали да изпълняват, наистина беше много добър, но с едно притеснително неизвестно – това щеше да е първата им работа с Кейт, а никой не знаеше как ще реагира тя на опасностите и напрежението. Притежаваше нужните гени, в което беше напълно убеден, освен това разполагаше и с всички необходими академични познания, но никога не се беше забърквала в стълкновение от мащаб, още по-малко пък с такова, което да я изправи срещу Гарвана и безскрупулните му наемници.
	Ръсел беше водил десетки битки заедно с Едуардс и никога не беше поставял под съмнение нито смелостта му, нито отдадеността му към каузата. Обаче в този случай се притесняваше заради привързаността на професора към Кейт, както и от опасностите, които можеха да избухнат и да погълнат такава връзка. През всичките тези години в качеството си на един от основните сътрудници на Обществото, които се грижеха за сигурността, никога не му се беше налагало да се занимава със семейни въпроси, дори по времето, когато Франк и Андрея ръководеха групата. Беше свикнал да не мисли за тях като за съпрузи, а като за двама решителни професионалисти. А сега не знаеше дали Едуардс и Кейт, до като работят заедно за първи път, ще успеят да постигнат такава дисциплина. Обаче знаеше едно: където имаше съмнение, винаги съществуваше и повишен риск.
	И понеже тези проблеми не бяха достатъчни, трябваше да се помисли и за уменията на противника. Ръсел беше наясно, че Гарвана и „Безсмъртните“ са подготвени, за да превърнат битката за „Ангели в полунощ“ в последния отпор, в най-смъртоносната рана за Обществото, и да излязат под прожекторите на света, който обитаваха всички техни съперници, издирвани на изкуство. В нелегалните артсреди бързо се беше разнесла мълвата, че Обществото е отслабено, защото главните му сили – Ръсел и Баниън – са прехвърлили най-добрите си дни, а професорът, колкото и опитен, и умел да беше, не можеше да се сравни с Гарвана. Освен това Андрю Макнамара, най-страховитият оперативен агент в организацията, линееше, а битката му с рака поглъщаше малкото му останали дни. Наследничката им пък беше още новачка, която тепърва трябваше да се докаже на терен.
	И все пак Ръсел се чувстваше уверен и спокоен. Шансовете клоняха на страната на Обществото, особено по отношение на хора и пари. Освен това с годините бе изградена по-устойчива мрежа от връзки и от двете страни на света на изкуството, чрез която сътрудниците имаха достъп до галерии, частни музеи и до колекционери, до нелегалните търговци и полицейските управления, така че никога да не липсват ценна помощ и информация. И никъде Обществото не беше представено толкова добре, колкото във Флоренция – града, в който организацията беше разпростряла най-обширната си мрежа и разполагаше с най-голямо влияние. Сътрудниците на „Витория“ се чувстваха тук като у дома си и вярваха, че ако не успеят да сразят Гарвана на улиците, които толкова вярно го защитаваха, значи цялото им начинание ще е обречено.
	Самият Ръсел Коуди не очакваше да си тръгне от Флоренция с празни ръце. Никога не се беше провалял в мисия, поверена му от Обществото, и нямаше намерение да превърне възвръщането на „Ангели в полунощ“ – най-важната му задача до този момент – в първия си неуспех. В миналото се беше сблъсквал с членове от висшия ешелон на „Безсмъртните“, но Гарвана все успяваше да се измъкне от битката. Сега, при този голям залог, Ръсел усещаше, че това ще бъде истинският тест за уменията му.
	Издърпа веслата от водата и ги задържа нависоко, доволен за миг да се остави на бурните вълни да определят пътя му. Пусна едното весло в кануто, наведе се, за да вземе бяла кърпа, и избърса потта от лицето и челото си. Пое си дълбоко дъх. Единственото, за което съжаляваше, бе, че беше забравил да си вземе бутилка с вода. Утрото беше спокойно и тихо, ранното слънце бавно се издигаше, а гъстата мъгла по бреговете тъкмо започваше да се вдига, от което околностите приличаха на изплувал мираж от деветнайсети век. Вгледа се отвъд редиците мостове, сгради и покриви. В тази прекрасна сутрин Флоренция не му изглеждаше по-различна, отколкото сигурно бе изглеждала няколко века по-рано, когато истинските майстори бяха кръстосвали павираните й улици. Потопи се в тази величествена гледка и се усмихна, когато вълшебният град се разкри пред него.
	Усмивката му изчезна в мига, в който улови проблясъка на мерника.
	Идваше от края на приближаващия се мост и Ръсел знаеше, че има малко време за действие. Пусна кърпата, стисна веслото, заби го отново във водата и се опита да задвижи кануто така, че да се превърне в по-трудно достижима мишена. Беше допуснал непростимия грях на професионалиста – оставил се бе незащитен и без никакъв изход за бягство. Можеше да се хвърли в реката, но знаеше, че никога няма да се измъкне от бурното течение или от опасностите, които лежаха под ядосаните води. Би могъл също така да легне, да се притисне към дъното на кануто и така да стане по-труден за улучване, само дето по този начин щеше да се остави изцяло на милостта на реката. Освен това не знаеше дали си има работа със самотен стрелец, или са цяла банда, скрити на различни места по брега. Предвид ранния час не се надяваше особено, че някоя минаваща кола или пешеходец ще видят стрелеца. Да започне да гребе обратно на течението и да се отдалечи колкото се може повече от моста също не беше възможност, тъй като течението беше твърде силно и единственото, което щеше да постигне по този начин, бе да забави кануто си и сам да стане жива мишена.
	Освен всичко това Ръсел Коуди знаеше, че не е от хората, които ще избягат от противника си. Беше получил тежка подготовка като безстрастен професионалист, а първото и последното правило от обучението му гласеше да атакува противника си директно. Прецени, че се намира на поне сто и петдесет метра от стрелеца, и предвид ранния час, времето и това как изглеждаше като мишена, изстрелът щеше да е труден, но не и невъзможен. Погледна към малкия сак до десния си крак. Черната дръжка на полуавтоматичния му пистолет стърчеше и можеше бързо да я грабне. Ако стрелецът беше търпелив и го изчакаше да се доближи, тогава можеше би той щеше да получи шанс да стреля пръв. Това си беше хазарт, но Ръсел искрено желаеше да приеме облога.
	— Е, тъкмо е време да разбера дали ми е останал някакъв късмет – измърмори на себе си.
	Заработи с веслата с всичката си сила и яростно започна да пори вълните. Лодката бързо се понесе по течението и вторият мост започна да се доближава. Той пусна едното весло, извади пистолета и го нагласи до десния си крак. Отново хвана веслото и още по-яростно го заби в бурната кафява вода.
	Вече беше на около петнайсет метра от стрелеца.
	Плесницата на една насрещна вълна го спаси от първия изстрел. Куршумът беше голям калибър. Заби се в лявата част на кануто и разпръсна дебели трески от полирано дърво. Ръсел отново заработи здравата с веслата и когато се наведе назад, оръжието му легна здраво в дясната му длан, а очите му се вторачиха в приближаващия се мост. Изчака няколко мига. Дишането му беше спокойно, сърцето му препускаше по-скоро поради физическото усилие, отколкото от страх.
	Тогава сенки се спуснаха от брега и Ръсел успя да зърне стрелеца. Стоеше приведен, на едно коляно, другият му крак беше опрян в каменния парапет. Беше презаредил оръжието си и Ръсел знаеше, че вече е в обсега му. С бързо движение, достойно за мъж с двайсет години по-млад от него, той пусна веслата и наклони кануто с тежестта на тялото си. Озова се в мръсната вода, но зад солидно укритие. Изчака да се увери, че е подминал моста, след което освободи хватката си, стисна устата и очите си и заплува срещу течението.
	Плуваше с отмалели ръце и крака, изтощен от силното вълнение. Продължи с всички сили към по-близкия бряг, като се плъзгаше точно под повърхността, за да облекчи движенията си и да попречи на стрелците да се прицелят в него. Не беше сигурен дали е успял да улучи стрелеца, но знаеше, че стрелбата му е хванала противника му неподготвен. Ако онзи беше изпратен да го отстрани сам, като разчиташе на елемента на изненадата, тогава можеше и да се отърве, щом стигнеше брега. Но ако стрелците бяха повече и се бяха разпръснали и по двата бряга, тогава той беше в беда.
	Успя да се добере до брега. Ръцете и коленете му задраха по грубия корав пясък. Изтъркаля се зад храсталака, още мокър от утринната роса. Там си почина в продължение на няколко минути, докато успокои дишането си, вдишвайки неприятната воня на трева и гнили корени, толкова силна, че можеше да изгори ноздрите му. Видя как група водни плъхове хукват бързо към гнездата си, раздразнени от неочакваното притеснение.
	Положи всички усилия да остане неподвижен, като пренебрегваше отвратителната смрад и се чудеше от каква ли гадна болест рискува да се разболее, докато лежи в тинята и мръсотията на Арно. Намираше се твърде дълбоко в храстите, за да го стопли утринното слънце, но така беше защитен от погледите на всеки случаен наблюдател, който можеше да се появи по близките улици.
	За миг това противно късче земя изглеждаше като най-безопасното място в града.
	Затвори очи, когато чу приближаващите се стъпки и осъзна, че всичките му усилия са били напразни. Бавно се изправи на крака, изтръска мокрия пясък от долнището си и погледна към Гарвана.
	— Не съм си представял, че толкова си падаш по водата – каза Ръсел. – Имам предвид, че избягваш да се появяваш на слънце.
	— Нека привидностите не те заблуждават – отговори му Гарвана и се загледа към един самотен плъх, който пъплеше из храстите. – Просто обичам по плажовете ми да няма гризачи.
	— Тенът си е тен – отбеляза другият мъж.
	— Зависи от кръговете, в които човек се движи, предполагам – изрече Гарвана.
	— Никога не съм си представял, че пътят ми ще приключи така – призна Ръсел, който бързо си даде сметка за положението си и за намеренията на Гарвана. – Хората в нашия бизнес винаги очакват да паднат при много по-драматични обстоятелства.
	— Не се налага това да е край – каза му Гарвана. – Всъщност може дори да бъде ново начало. Но това, разбира се, е нещо, което само ти можеш да решиш.
	— Имаш предвид да работя за теб?
	— А нима това ще е толкова ужасно? Работата ще е все същата, но заплатата ти ще е двойно по-голяма. А е трудно да се намерят опитни хора като теб.
	Ръсел погледна към слънцето, а след това към водите на Арно, а на лицето му се разля самодоволна усмивка.
	— Не мисля така – изрече с нисък глас.
	— Възхищавам се на лоялността ти. Никога не получавам достатъчно от нея от моите хора – призна Гарвана.
	— Не мога да кажа, че съм изненадан да го чуя – отговори Ръсел. – Има какво да се желае от тактиките ти за наемане.
	Гарвана сви рамене.
	— Предполагам, че нямаш представа къде мога да намеря „Ангели в полунощ“?
	— Не само че не знам къде са, а дори и не знам какво всъщност представляват – каза Ръсел.
	Гарвана се усмихна и извади пистолет от кобура си.
	— Това е много лошо – установи.
	Вдигна пистолета, който беше със заглушител, и стреля три пъти. Беше точен, трите куршума се забиха близо един до друг. Ръсел се свлече бавно по лице до самия ръб на брега, притиснал ръце към гърдите си. Кафявите води оплискаха главата му, малките пенести вълни се смесиха с кръвта, която изтичаше от тялото му. Гарвана се надвеси над него, хвърли бърз поглед към околните улици, но не видя някой да наблюдава. Изстреля един последен куршум в тила на Ръсел, върна пистолета на мястото му и тръгна по брега към Понте Векио.
	 
	 
	 
	ОСМА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ ПРЕРОВИ ПОРТМОНЕТО СИ ЗА монети, с които да си купи жетони за пералнята и сушилнята. Марко вече й беше дал трите евро, които държеше в горния джоб на ризата си. Наближаваше пет часът следобед в дъждовната неделя и двамата бяха единствените хора в обществената пералня на страничната улица недалеч от площад „Санта Кроче“. Тя беше довлякла два сака, пълни със събирано от две седмици пране, а Марко беше свил във вързоп мръсните си дрехи и ги носеше под мишницата си.
	— Не разбирам – каза тя. – Ти си сменяш ризите на практика на всеки час и никога не съм те виждала да носиш едни и същи дънки повече от два дена подред, а аз съм тази с многото пране.
	— Има си някои положителни неща в това майка ти да живее наблизо – отговори той. – Не много, но достатъчно, за да я посещавам от време на време.
	— Не се виждате често – отбеляза Кейт и пъхна монета в отвора. – А още по-рядко говориш за нея. Знам, че двамата не сте близки, но не мислиш ли, че й липсваш поне малко?
	— Много я обичам – изрече Марко, без да я поглежда, а вместо това потърси най-близката празна пералня машина. – Не искам да оставаш с впечатление за обратното. Но тя си има свой живот и семейство, от което аз вече не съм част.
	— Но ти си част от семейството й, Марко – изтъкна Кейт. – Може би не по същия начин, както докато баща ти е бил жив, но ти си неин син, а никоя майка никога не прекъсва такава връзка.
	— Мога само да предполагам колко трудно ти е било да изгубиш родителите си на твоята възраст – каза той. – Когато татко почина, бях съсипан и въпреки че минаха много години, още не съм го преодолял. Но в някакъв смисъл двамата с теб сме щастливци, задето ни е сполетяло нещо такова.
	— Как така сме щастливци?
	— До ден-днешен баща ми е жив за мен – обясни Марко. – И в много отношения дори повече от майка ми. И имам чувството, че и с теб е така, и с двамата ти родители. Запазила си ги живи през всичките тези години чрез работата им и чрез спомените ти. Те са тук винаги когато имаш нужда от тях, без значение къде си и кое време от деня е, и винаги ще бъде така. Никой никога не може да ти ги отнеме, точно както никой не може да ми отнеме баща ми.
	Кейт напъха дрехите си в две малки перални, като ги отделяше по цвят и материя.
	— Това е така, Марко – призна тя. – Обаче знаеш, че не можеш да се обърнеш към някакъв спомен, когато имаш проблем. И нямам предвид само ситуации като тази, в която сме се озовали с теб, но и в простите ежедневни моменти – каква рокля да си купя за тържеството или пък какво да кажа и какво да не казвам на следващото си интервю за работа. Просто да са тук и да разговарям с тях така както с теб, да сме заедно през най-обикновените мигове от един спокоен ден.
	— Че ти имаш ли спокойни дни? – подкачи я Марко с надеждата да я накара да се усмихне.
	Кейт не го разочарова.
	— Ако щеш вярвай, но се намират – отговори.
	— Значи за нас все още има надежда – каза той.
	В пералнята влезе висок мъж с кожено яке и остави вратата да се затвори зад гърба му. В помещението нямаше персонал, само няколко охранителни камери в ъглите на тавана. Двата вентилатора над главите им разнасяха топъл въздух и прах, а от стереоуредбата звучеше музика. Марко стоеше с гръб към мъжа и гледаше към задната част на пералното помещение, където имаше монетни машини, които предлагаха различни видове сапун, прах за пране и белина, когато вратата се затвори зад новодошлия. Марко се обърна с надеждата да привлече вниманието на Кейт, но установи, че тя вече гледа мъжа, който се беше озовал на по-малко от метър и половина от тях.
	Дебелите подметки на обувките му скърцаха по пода, когато той тръгна към монетните автомати, а бръмченето на сушилните и бученето на пералните поглъщаха всички останали звуци.
	— Не вярвам някой от вас да има дребни? – запита той.
	— Използвахме всичко, за да пуснем нашите перални – отговори Кейт. – Обаче на няколко метра от вратата има магазин, където могат да ви развалят.
	— Стига да купите нещо – добави Марко. – Това е единственото правило на собственика. Не обича да прави нищо, ако няма печалба.
	— Повечето хора са такива – каза новодошлият.
	Кейт погледна смачканата на топка бяла риза в дясната ръка на мъжа.
	— Това не е достатъчно за цяла пералня – отбеляза.
	— Шофьор на лимузина съм – обясни човекът. – Винаги си нося допълнителна риза в колата, чиста и колосана. Част от задълженията ми е. Но през последните два дни не съм се спрял да обикалям наоколо с една клиентка и нямах възможност да се прибера и да изпера. Трябваше още преди няколко часа да сме потеглили за Милано, но тя настоя да пийне и да вечеря с някакви приятели. Ако сега тръгна към вкъщи, ще съмне, а не искам да седя зад волана през всичкото това време и да смърдя като мокро куче.
	— Тъкмо щях да си пускам прането – каза му Марко. – Има достатъчно място. Можете да сложите ризата си при дрехите ми, ако не се притеснявате, че ще се смеси с тях. И ще е много по-евтино, отколкото да пуснете цяла пералня само за една риза.
	— Не, нямам против – отговори мъжът.
	Кейт и Марко стояха един до друг и мълчаливо се споглеждаха, докато мъжът слагаше ризата си при прането му.
	Човекът беше слаб, но мускулест, а Кейт мерна дълъг закривен белег от дясната страна на шията му.
	— Най-малкото ви дължа по едно кафе – каза им той.
	— Не се тревожете за това – отвърна му Кейт. – Но все пак ви благодарим. Ние трябва да прочетем някои неща и да свършим малко работа, а празната обществена пералня изглежда идеална за тази цел.
	— Студенти ли сте? – запита мъжът.
	— Всеки под трийсет години във Флоренция е или студент, или турист – отговори Марко.
	— Ами вие? – запита на свой ред момичето. – От Милано ли сте?
	— Аз съм оттам, където ме отведе работата – каза той, като я огледа изпитателно с тъмните си очи. – През пролетта и лятото предпочитам да съм на север, а докато има туристи, които са готови да платят по нещо отгоре, за да ги разхождам из Италия, не виждам причина да променям тези си навици.
	— Значи отдавна работите това? – запита Кейт. – Шофьор, имам предвид.
	— През януари станаха пет години – отговори мъжът. Тялото му беше отпуснато и изглеждаше спокоен в компанията на двамата студенти в прашната обществена пералня. Някак беше успял да застане между тях с гръб към Марко, съсредоточавайки цялото си внимание върху младата жена с всичките й въпроси.
	— Не си ли носите допълнителни дрехи в багажника? – запита тя. – В случай, че ви навали дъжд или се наложи да сменяте гума и си скъсате сакото?
	— Говорите повече като полицайка, отколкото като студентка – рече мъжът. – Някакъв проблем ли има?
	— Засега няма – отговори Кейт.
	— И не би трябвало – каза той.
	— Колко често идвате във Флоренция? – запита Марко. Постара се тонът му да е не толкова напрегнат.
	— Когато съм нает, може би три пъти, а понякога и по пет пъти в седмицата – обясни мъжът. – Пътуването насам и обратно е бързо, особено ако човек успее да избегне трафика в края на седмицата. А клиентът може да разгледа и после да се прибере в хотела си, преди да е станало съвсем късно през нощта.
	— Когато сте в града с клиенти, къде ги водите най-често? – запита Кейт. – Дуомо, Давид, Двореца, тези места, нали? Имам предвид, не посещавате по-малките квартали или закътаните ресторанти, където се хранят само местните?
	— Не – поклати глава мъжът. – Клиентите искат да видят местата, за които са чували или чели. Искат да видят онова, което нямат там, откъдето идват.
	— Ами вие? – продължи разпита Кейт. – Поне вие не разглеждате ли по-неизвестните места?
	— Аз ли? – Мъжът насочи показалец към гърдите си. – Мен не ме интересуват дори местата, които клиентите ми искат да разглеждат.
	Тя се отдръпна по-далеч от автомата.
	— Тогава откъде знаехте, че тук има пералня? – запита. – На тази улица са само коли на местни, с регистрационни номера от Флоренция. А пералнята обслужва студенти и чужденци от хостелите. Най-близкото място, където може да сте паркирали, е на около сто и петдесет метра нагоре от църквата. Това са седем пресечки дотук и е доста дълго разстояние за клиентката ви, която може да реши да си тръгне по-рано от събирането и да пожелае да се върне в Милано, обаче ще й бъде трудно, ако не може да открие шофьора си.
	Мъжът кимна впечатлен.
	— Това не е проблем – каза. – Клиентката ми познава добре града. Всъщност точно тя ми каза за пералнята. Освен това ми спомена, че тук мога да намеря и вас.
	— Не познавам много хора, които да си имат наети шофьори. – Кейт внезапно се почувства притеснена в голямото помещение, а устата й пресъхна.
	— Тази я знаете – отвърна мъжът. – Не по име, мисля. Всъщност не съм ви казал името й.
	— Защо ви е изпратила тук? – запита Кейт.
	— Няма нищо сложно – отговори той. – Иска да говори и с двама ви. Няма причини да се бърза. Може дори да си довършим прането. Когато сте готови, ще си направим малка разходка и ще се срещнете с нея до колата.
	— А оттам? – настоя Кейт.
	— Оттам се боя, че сме в една лодка – каза мъжът. – Крайната ни цел ще я реши клиентката ми.
	— А ако решим да не идваме? – обади се Марко.
	Мъжът му хвърли бърз поглед, след което отново се обърна към Кейт.
	— Не мисля, че трябва да обсъждаме тази възможност – изрече той с безстрастен тон, все едно обсъждаше прогнозата за времето.
	— Щом дрехите излязат от сушилнята, идваме с вас – каза Кейт.
	— Добра идея – похвали я мъжът.
	 
	 
	ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ ПО-КЪСНО Кейт и Марко вървяха с мъжа по тясната улица към площад „Санта Кроче“. Вече се беше смрачило, в небето се трупаха дъждовни облаци. Марко беше преметнал през рамо единия от саковете на Кейт, крачеше с наведена глава и се чувстваше физически изтощен. Събитията от последните дни си казваха тежката дума и сега беше убеден, че онова, което някога му се беше сторило невинно приключение, задължително ще свърши по възможно най-гадния начин. И професорът, и инспекторът от Рим го бяха предупредили да се махне; бяха му казали, че е поел по твърде стръмен път, за да може да се справи; бяха му изтъкнали, че най-безопасно ще е да се върне към студентския живот, за който толкова беше мечтал. Вместо това беше позволил на гордостта си и на загрижеността си към Кейт да замъглят иначе присъщото му здравомислие. Още от дете винаги беше съзнавал напълно ясно способностите и ограниченията си. Освен това знаеше колко бързо и потайно може да удари смъртта, без никакво колебание и без предупреждение. Беше научил този урок при смъртта на баща си. А сега на улиците на родния си град имаше смътното усещане, че е съвсем близо до собствения си край.
	Кейт си имаше собствени грижи, докато вървеше до мъжа с коженото яке, понесла сака си в ръка. Някои моменти от разказа му я притесняваха. Най-важният въпрос витаеше около клиентката му. Ами ако не беше някоя позната жена? Ако вместо това мъжът работеше за Гарвана? Обаче пък Гарвана очакваше тя и Марко да бъдат доставени в тайната къща, така че защо ще праща някого да ги пресреща в обществената пералня? Защо да рискува нещо да тръгне накриво, предприемайки ход на място, което може да е пълно със свидетели, след като може да я получи там , където ще има пълен контрол? Но ако Гарвана отпадаше, тогава коя беше тази жена и каква беше ролята й във всичко това?
	Завиха зад ъгъла и излязоха на по-широка улица, пълна с пешеходци, понесли покупките си от дрехи и вино.
	— За пръв път ли возиш тази клиентка? – запита Кейт.
	— Не – отговори той. – Когато е във Флоренция, съм й шофьор.
	— И с какво се занимава тя?
	Марко забави стъпките си и й хвърли бърз поглед, като се чудеше какво ли цели да постигне с тези въпроси.
	— Има ли значение? – на свой ред запита мъжът. – Иска да ви види, а аз съм човекът, който трябва да ви отведе при нея.
	Кейт спря и остави сака до крака си.
	— Има значение – настоя тя. – Ако не за теб, то определено е важно за мен и Марко. Трябва да знаем при кого ни водиш. И докато не разберем, няма да направим и една крачка.
	— Това ще е грешка – каза мъжът, без да крие, че ситуацията го обърква.
	— Огледай се – подкани го Кейт. – Наоколо има твърде много хора, за да направиш нещо, с което да привлечеш внимание. На следващата пресечка има паркирана полицейска кола, точно до магазина за сладолед. Сигурна съм, че ще се отзоват, ако се разпищя, което ще те постави в известно затруднение.
	— Какво искаш? – запита той.
	— При кого ни водиш? – настоя тя. – Без повече игрички. Искам истината и държа да я чуя сега, или оставам тук и ще си стоя така до съмване, ако се наложи.
	— Води те при мен – каза Клеър Джонсън и застана пред Кейт. На раменете си беше наметнала лек кремав дъждобран.
	— Коя си ти? – запита момичето.
	— Някоя, с която трябва да разговаряш – отговори Клеър. – И приятелят ти също. И колкото по-скоро стане, толкова по-добре ще е за всички засегнати страни.
	— За какво ще разговаряме?
	— Мога да съм ви от голяма помощ – отвърна й Клеър. – Мога да ви помогна да се измъкнете от настоящия проблем. Нека да сме честни. Ако вие двамата не получите помощ скоро – и имам предвид правилната помощ, – тогава наградата за всичките изтърпени от вас беди ще се озове в нечии други ръце.
	— Какво имаш предвид под „правилна помощ“? – запита Кейт.
	Жената се обърна и тръгна по улицата. Един черен седан с включен двигател беше паркиран до ъгъла, а мъжът с коженото яке стоеше на няколко крачки от шофьорската врата. Тя спря и погледна през рамо към Кейт.
	— Това е нещо, което ще трябва да откриеш сама.
	 
	 
	 
	ДЕВЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС БЕШЕ ВЪЗСЕДНАЛ МОЩНОТО ДУКАТИ 999. Двигателят изпусна тънка линия бял дим от сребристия си ауспух. Единият крак на професора беше опрян на мокрия паваж, с другия се подпираше на бордюра точно пред „Бара на Хари“. Погледна в страничното огледало. Видя двамата мъже, които седяха в черния мерцедес, лицата им едва се виждаха от цигарения дим.
	Внимателно нахлузи черния си шлем, като внимаваше да не измъкне слушалката от ухото си.
	— Още ли си там? – каза в малкия микрофон, закрепен във вътрешната част на шлема.
	— Не мога да те оставя сега – отговори му Баниън. – Все още си ми длъжник за онази работа в Токио преди три години.
	Едуардс се усмихна, като си спомни.
	— Забрави, приятелю – каза. – Тази сметка няма да мога да ти я платя. А и ти въобще не трябваше да си там, помниш ли?
	— Да, но ако ме нямаше, сега ти нямаше да си тук – изтъкна Баниън.
	— Зад мен има три коли – заговори по същество Едуардс. – Двете са застанали отпред, третата май е зад тях.
	— Да ги проследим или да ги отстраним?
	— Омръзна ми да си играем – отговори професорът. – След онова, което направи с Ръсел, е време да се занимаем с шайката му.
	— Ами тогава да ги изведем на разходка – предложи Баниън. – Тръгни към южния изход към Рим. Аз ще съм плътно след тях, за да ги спра, ако те доближат.
	— След около десет-петнайсет километра има бензиностанция – каза Едуардс. – Ще спра там за кафе и за да отида в тоалетната. Ако оня ме последва, ще се оправя с него.
	— В такъв случай ще направя всичко възможно, за да запазя живота на един от тях за теб – отговори му Баниън.
	— Ако ще е само един, предлагам ти да е шофьорът – каза му Едуардс. – Но кой съм аз, че да казвам на човек като теб как да си върши работата?
	— Ти дръж под око втората кола – посъветва го Баниън. – И по улиците, и като излезеш на магистралата. На тях им се вижда разумно да си имат водеща кола. Иначе щеше да е просто опашка, за да докладват.
	— Може пак да си е просто опашка, нищо, че са с две коли – отговори Едуардс. – Гарвана не може да си позволи да заложи всичко на Кейт, за да научи къде са „Ангелите“. Аз съм застраховката му. Трябва да се сети, че ако тя е казала на някого, то това ще съм аз.
	— Но може да е решил, че „Ангелите“ са вече в теб, което ще те превърне в главната му мишена – изтъкна Баниън.
	— Има само един начин да разберем това – отговори Едуардс, запали мотора и се включи в лекия трафик.
	Погледна в огледалата и видя мерцедеса също да потегля. Между мотора му и колата имаше само малък бус на водопроводна фирма. Подмина черното ферари на Баниън и го видя как прави бърз обратен завой, умело избягвайки идващия насреща автобус.

 	— Радвам се да видя, че рефлексите ти още ги бива, дори и в тази напреднала възраст – подкачи го Едуардс.
	— Ти чакай само да ме видиш как стрелям, докато карам. Ето там вече наистина съм в стихията си – каза Баниън.
	— Надявам се.
	Спря на червения светофар, пусна кормилото на мотора и провери пистолетите дали са си по местата и дали лесно могат да се извадят при необходимост. Леко наклони мотора надясно, стисна кормилото и рязко даде газ, щом светна зелената светлина. Зави надясно, след това направи рязък ляв завой и след секунди вече беше на магистралата с черния мерцедес седан зад себе си.
	Задържа се в лявата лента и превключи скоростта така, че да е достатъчно бърз, за да се задържи пред колата, но не чак толкова, за да издаде, че знае, че го следят. Сега се движеше твърде бързо, за да види колата на Баниън, но вярваше, че приятелят му ще е там, когато е необходимо. Движението не беше натоварено, все още беше относително рано, а лятото още бе в разгара си. Придвижи се към централната лента, а после бързо се върна вдясно и се усмихна, като видя мерцедесът да прави същото, с което напълно потвърди, че той е мишената.
	Бензиностанцията беше на по-малко от пет километра разстояние, когато втора кола, тъмносин джип „Ауди“ със затъмнени прозорци, се приближи само на сантиметри от мотора му. Видя как задният прозорец се смъква и мерна пистолета, подпрян на вратата. Едуардс бързо превключи скоростите и остави дукатито да забави, като се върна в средната лента и се озова точно след аудито. Забеляза суматохата на задната седалка – явно двама стрелци заемаха нови позиции и насочваха пистолетите си към него.
	Едуардс свали дясната си ръка от кормилото и се пресегна за своя пистолет, извади го и се прицели в задния прозорец на аудито. Стреля три пъти поред, разби стъклото и колата изгуби управление. След това превключи на по-висока скорост, придвижи се в лявата лента и приближи шофьора с пистолет в ръка. Размени погледи с мъжа вътре, който се оказа млад здравеняк на около двайсет и пет. Тънката яка на синия му блейзър обгръщаше шията му, на главата си беше нахлупил шапка на „Рома“, която скриваше очите му.
	Беше започнало да ръми, гладките пътища станаха хлъзгави и трудни за придвижване.
	Иззад шофьора му отговориха с три изстрела, единият закачи две от спиците на задното колело на дукатито, което принуди мотора да се отклони и накара Едуардс да стисне по-здраво кормилото и да отпусне газта. Бързо погледна в огледалата и видя черния мерцедес в дясната лента, на три коли разстояние от него. От Баниън нямаше и следа, а до бензиностанцията оставаше километър.
	Сега всички прозорци на аудито бяха смъкнати, оръжията бяха насочени и очакваха Едуардс да влезе в обхвата им. Той забави още повече, извади втория си пистолет и го нагласи, докато се установяваше в средната лента на магистралата. Аудито също забави, стрелецът се показа от прозореца и го взе на прицел. Мерцедесът ги следваше стабилно, на разстояние от предстоящата настървена престрелка.
	Черното ферари се появи внезапно и се озова отдясно на аудито и само на няколко метра пред него. Както си беше зад волана, Баниън стискаше здраво магнум .357 с дясната си ръка и го беше насочил към предната част на колата със стрелците. Прицели се в двигателя и изстреля пет куршума. Едуардс, който беше отзад, изстреля цял залп към резервоара и задните гуми. След това превключи скоростта, заобиколи джипа и се озова само на сантиметри от бронята. Колата изгуби управление, гумите засвириха, отвътре се разнесоха викове и безразборна стрелба.
	Едуардс рязко наклони мотора си вдясно. Шлемът му беше едва на сантиметри от асфалта. Профуча покрай джипа и зави към бензиностанцията. Намали и паркира така, че да е с лице към пътя. Махна шлема си, притисна го към гърдите си и проследи с поглед обвития в плътен дим джип да отбива от магистралата, докато помита няколко дървета по пътя си. Изчака черното ферари да последва колата. Видя го как спира на безопасно разстояние, Баниън слезе от него и се отправи към димящото ауди явно не за да помага, а да приключи със стрелците.
	Оставаше мерцедесът.
	Едуардс знаеше, че ще е паркиран наблизо, а пътниците ще го чакат или в някой от магазините, или в тоалетната, водени от надеждата, че затворените им кабинки ще им бъдат от по-голяма полза, отколкото стрелба на открития паркинг. Остави шлема си на седалката на дукатито и докато все още беше с лице към пътя, постави нов пълнител във всеки пистолет. Пое си дълбоко въздух, оправи косата и якето си и се отправи към магазините, за да си вземе двойно еспресо и топъл сандвич.
	Погледна часовника си, след което огледа внимателно разпрострелия се на почти цял километър паркинг, който в този час беше пълен с миниванове, мотори, наети седани и бусове. Обичаше крайпътните места за почивка по европейските пътища, особено онези в Северна Италия. Храната винаги беше прясна, вкусна и евтина – предимно сандвичи, прясно изпечени сладки и малки пайове. Намираше го за освежаваща и приятна почивка от дългата поредица бензиностанции и закусвални, осеяли магистралите в Щатите.
	Едуардс се усмихна на тъмнокосата жена на средна възраст зад гишето в магазина, поръча прясно изпечен сандвич с генуезки салам и прясна моцарела и й подаде касовата си бележка. Това беше друг европейски навик, който му доставяше удоволствие: решаваш какво ще искаш, плащаш си го, а след това си го поръчваш. Така опашката се придвижваше по-бързо, тъй като нямаше колебанията в последния момент.
	Огледа малкото помещение, което се допълваше от шестте високи кръгли маси без столове. В ъгъла до касата имаше кърпички и пакетчета захар, а един пълен младеж гледаше телевизия от екрана над главата си. Отдясно на Едуардс имаше вход към магазина с плъзгаща се врата, където няколко купувачи се запасяваха с прясно мляко, вода и неща за хапване, подходящи за дълъг път. От лявата му страна и по широкия коридор, срещу редицата монетни автомати за сода и сок, се намираха тоалетните. Първо бяха женските, а мъжките следваха точно зад ъгъла.
	Жената му подаде сандвича, загърнат в найлонов плик и постави малка чаша кафе до него.
	— Бяхте ли навън, когато стана експлозията? – запита тя.
	Той поклати глава.
	— На мен ми се стори като че ли се е спукала гума и шофьорът е изгубил контрол – отговори той. – Ето защо си обичам мотора.
	— Дано никой не е пострадал – каза жената.
	Едуардс кимна, взе сандвича и кафето си и се обърна към пакетчетата със захарта. Изсипваше три пакетчета в твърде силното си еспресо, когато видя да влизат двама мъже. И двамата бяха млади и яки, със свити юмруци и решителни погледи, и продължиха напред, без да ги е грижа дали е забелязал присъствието им. По-високият, с гъста, тъмна и силно гелосана коса и с пламнало лице, застана до него и облегна лакътя си върху тезгяха със захарта.
	— Трябва да поговорим – каза. – Мъжката тоалетна ще е най-удобна, но и тук става. И имай предвид, че ако започнеш да спориш, имаме нареждане да те застреляме. И ако ни се изпречи някой, дето уж е влязъл тук, за да ползва тоалетната, също ще го отнесе.
	Едуардс отпи от кафето си и отхапа от сандвича си.
	— Вземете си нещо – подкани ги, докато дъвчеше бавно. – И ти, и приятелят ти. Каквото и да стане тук между нас – дали ще е само разговор, или нещо по-лошо, – най-добре ще е да е на пълен стомах.
	— Имаше късмет на магистралата – каза високият. – Онези в джипа не бяха много добри.
	— Но не такъв е случаят с теб и високият ти приятел – отговори Едуардс. – Сигурно затова Гарвана ви е поверил да сте във водещата кола.
	— Ти си умникът тук – изрече мъжът. – Ако нещата се развият както трябва, тогава може би и тримата ще имаме шанс да си тръгнем живи оттук.
	Едуардс довърши сандвича и еспресото и избърса ъгълчетата на устата си с кранчетата на една салфетка.
	— Да се поразходим – предложи, обърна се и се отправи към тоалетните точно зад монетните автомати.
	Отвори вратата на мъжката тоалетна и стъпи в малка локва. От ръба на една метална тръба над главата му бавно капеше вода. Отиде до трите умивалника, постави ръцете си под чешмата и изчака водата да потече. Не вдигна поглед, когато двамата влязоха и изчакаха възрастен мъж с износен пътен костюм да мине покрай тях и да излезе.
	— Сега ли е моментът, когато ми се нахвърляте? – запита Едуардс.
	— Няма нужда да става тук – отговори високият. – Знаеш какво искаме да разберем. Само ни го кажи и ще те оставим да си продължиш по пътя с оня мотор.
	— Преди няколко минути ми казахте, че съм умник – напомни им професорът. – Е, колко умен щях да съм, ако ви повярвам, че смятате да ме пуснете да изляза жив от тая тоалетна?
	— Знаеш ли къде са? – настоя мъжът.
	Едуардс кимна.
	— Да, знам.
	— Тогава ти правим честно предложение. Казваш ни къде са „Ангелите“, а ние оставяме момичето на мира. Ако го отхвърлиш, в града има хора, които ще я заловят. А щом тя се озове в ръцете му, знаеш, че той ще направи всичко, за да я принуди да се разприказва.
	— Карате го да звучи доста просто – отбеляза Едуардс.
	— Защото може да е точно такова, стига да поискаш.
	Едуардс се извърна от умивалника и застана срещу двамата.
	— А ако реша да не поема по лесния път? Да я оставя да се оправя сама? В този случай какво предвижда планът ви?
	— Мисля, че ти познаваш Гарвана най-добре от всички – каза високият. – Не те съветвам да поемеш по този път.
	— Предполагам, че има и по-гадни места, където да умреш, отколкото в мъжката тоалетна на бензиностанция край Флоренция – отговори Едуардс. – Но все пак трябва да призная, че винаги съм си представял по-романтичен край.
	Високият разтвори якето си и извади пистолета, който висеше на колана му. Другият, който стоеше със скръстени на гърба ръце и с наведена глава, застана до умивалника зад Едуардс.
	— Допускам, че отвън сте оставили някакъв знак – каза професорът. – Това обяснява защо от толкова време сме сами.
	— Защо му е да влиза на човек в тоалетната, ако е запушена? – запита с усмивка високият.
	— Не пускате никого тук – одобрително кимна Едуардс. – Това е умен ход. Но допуснахте една грешка.
	— Просветете ни, професоре – каза високият.
	— Не проверихте кой е вече вътре – отговори Баниън и се появи иззад ъгъла. В ръцете си стискаше по един пистолет със заглушител и ги държеше насочени към гърба на високия.
	— Не съм извадил пистолета си – каза високият. Не отмести погледа си от Едуардс, но говореше на Баниън.
	— Значи това е втората ти грешка – ледено го осведоми Едуардс.
	Извъртя се към втория мъж, който стоеше зад него и с едно ловко и яростно движение заби ножа си дълбоко в корема му, без да го пуска, докато жертвата не се свлече на колене с изцъклени очи и без да може да каже и дума. Зад себе си Едуардс чу трите приглушени изстрела и стенанието на умиращия мъж. Измъкна ножа си и се обърна точно когато високият падаше по лице на мраморния под.
	Спогледаха се с Баниън, който още стискаше димящите пистолети, а под краката му взе да се събира локва кръв от двете тънки ручейчета. Поклати глава.
	— Запитал ли си се кога точно целите на Обществото започнаха удобно да се смесват с онези на „Безсмъртните“? – рече.
	— Има разлики – изтъкна Баниън.
	— Е, тогава може да ми припомниш точно какви са – каза Едуардс. – Ще се почувствам чудесно, ако ги чуя изречени на глас.
	— За мен ще е удоволствие веднага след като се отървем от труповете – отговори Баниън.
	 
	 
	 
	ДЕСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЪЩАТА БЕШЕ ГОЛЯМА, КАМЕННА И УЕДИНЕНА. Представляваше обновена сграда от тринайсети век, обградена от поддържани морави, подрязани храсти и дървета, които я скриваха от околните улици. Намираше се на около километър от площад „Микеланджело“. От големите прозорци на просторната дневна на първия етаж и господарската спалня на втория се виждаше целият град. Стаите бяха четири метра високи, по стените бяха окачени портрети на херцози, херцогини и графове, подовете бяха покрити с дебели ориенталски килими.
	Кейт стоеше насред голямата библиотека на втория етаж, Марко беше от лявата й страна. Вратата беше заключена отвън, завесите бяха спуснати, светлината идваше само от двете подови лампи. От дясната страна на Кейт в каменната камина гореше слаб огън.
	Отвън се дочуваше лекият дъжд по стъклата на прозорците.
	— Ако е толкова умен, колкото всички твърдят, ще знае, че това е капан – прошепна Марко.
	— Може. Но да не му помагаме излишно. Да го оставим сам да се досети. Не му позволявай да го види в очите ти или да го долови в гласа ти – каза Кейт.
	— Уплашен съм и той ще види и ще чуе точно това.
	— Предполага се да те е страх – отговори тя. – Той ще го очаква.
	— Ами ти? – запита той.
	— Никога не съм била толкова уплашена – призна тя.
	— Какво ще му кажеш? Имам предвид, като те пита за „Ангелите“.
	— Нямам друг избор, освен да му кажа истината – отвърна Кейт. – Не знам къде са и не съм съвсем сигурна в кого са.
	— Няма да ти повярва. Ако си мислеше, че някой друг освен теб знае къде са „Ангелите“, тогава той щеше да стои тук вместо нас двамата. А той предполага, че лъжем и това ще го ядоса, а както беше споменато по-рано, аз ще съм първият, който ще усети гнева му.
	— Руморе няма да допусне това – успокои го Кейт. – Все едно дали става въпрос за теб, или за мен.
	— Може да си мислиш за него като за свой защитник, щом желаеш – остро каза Марко. – Аз обаче не мога да си представя, че безопасността ми му е първа грижа.
	Тя се усмихна и постави длан върху лицето му.
	— Това е защото ревнуваш.
	— Няма причина да ревнувам – защити се той, объркан от докосването й и от правилната й преценка за чувствата му. – Обаче трябва да признаеш, че си впечатлена от него.
	— Току-що се запознахме, Марко – напомни му тя.
	— Но наистина се впечатлих как се справи с онези двамата в градините. Получи предимство при една опасна ситуация, без да се препоти. И после на място измисли план, дето сякаш го беше съставял седмици наред.
	— Ами той е полицай – напомни й Марко. – За това му се плаща. А планът му въобще не е толкова велик, повярвай ми. Той си е там отвън, на сигурно място, заобиколен от десетки полицаи, а ние сме тук вътре и ще застанем лице в лице с опасност, която би трябвало да избягваме на всяка цена.
	— Това е доста ласкателно – каза Кейт.
	— Кое?
	— Че ревнуваш от Руморе.
	Вратата зад тях се отвори и влезе Гарвана, придружен от двамата мъже от градините.
	— Радвам се, че дойдохте на малката ни среща – каза той. – За мен е винаги удоволствие да се срещна с теб.
	— Струва ми се, че нямахме особен избор – отвърна Кейт.
	Гледаше право в него и виждаше не само своя съперник, но и мъжа, който би могъл да й е баща. От тази мисъл лицето й се зачерви от гняв и притеснение. Чудеше се дали и на него му минават подобни мисли, или много отдавна се е научил да мисли само за онова, с което си има работа в момента.
	А може би той дори не знаеше цялата история и нямаше представа за миналото, което двамата споделяха.
	— Винаги има избор – каза Гарвана. – Независимо от обстоятелствата. Винаги опира до нуждата. Ти избра да дойдеш тук, защото почувства, че е в твой интерес да направиш всичко възможно, за да защитиш живота на младия си приятел. Това е достойно за възхищение при повечето професии, но в нашата може да е вредно.
	— А това щеше да е вярно, ако мислех, че споделяме една професия – отговори Кейт. – Аз обаче не съм крадла.
	— Истинска дъщеря на майка си – въздъхна мъжът. В очите му за миг проблесна някакво чувство. – Радвам се да видя, че всичките тези години, прекарани под настойничеството на професора, не са притъпили напълно духа ти. Успяла си да го запазиш жив.
	— Разбирам, че майка ми е значела много за теб – каза Кейт. Доближи се до него. – Нали така?
	— В тези ти думи има толкова истина, колкото и във всичко друго, което би могла да кажеш – отговори той.
	— Тогава можеш да прекратиш това. Можеш да ми покажеш колко много е означавала майка ми за теб, като ме пуснеш да си тръгна с Марко.
	— Виждам също, че си наследила и романтиката й – каза й Гарвана. На лицето му се разля усмивка и той опря ръце в облегалката на един стол. – Има само един проблем с предложението ти.
	— Какъв?
	— Ангелите ме интересуват далеч повече, отколкото някога ме е било грижа за майка ти – отговори той.
	— Значи не си я познавал толкова добре, колкото съм си мислела.
	— Може и така да е. А може и да съм я познавал по-добре от всеки друг. Майка ти живееше заради работата си и ако беше толкова близо до „Ангелите“, колкото съм аз сега, нямаше да позволи нищо да застане на пътя й.
	Кейт кимна.
	— Нямам представа къде са „Ангелите“.
	Усмивката на Гарвана изчезна. Мускулите на лицето му се стегнаха, ръцете му стиснаха облегалката на стола. Вгледа се в Кейт, а после хвърли бърз поглед на Марко.
	— Вече би трябвало да сте разбрали що за човек съм – изрече. – Може да сте чули или дори да сте видели на какво съм способен. Ако наистина не са у вас и не знаете къде са, тогава въобще не сте ми нужни. Ясен ли съм?
	— Да – отговори Марко. – Тя обаче ти казва истината. Няма представа къде са „Ангелите“.
	— И как е възможно това, след като вие бяхте енергичният екип, дето ги откри, изнесе ги и ги скри? – запита Гарвана.
	— Това е така, обаче точно както ги измъкнахме от скривалището им, някой друг ги е намерил и ги е взел от мястото, което мислехме за сигурно – отговори му Кейт.
	— И защо да вярвам на това?
	— Не ме интересува дали вярваш. Това е истината – заяви момичето.
	— Добре, но трябва лично да се уверя. И трябва да ми повярваш, като ти казвам, че това няма да бъдат приятни моменти.
	— Да не забравиш да започнеш с мен. – Марко примирено поклати глава. – Няма проблем. Предупреден съм.
	— И освен това си наивен – отговори му Гарвана. – Смъртта ти няма да означава нищо за младата дама, на която толкова явно си отдал чувствата си. Методите ни може и да се различават, но не се заблуждавай. С нея споделяме едни и същи цели.
	— „Ангелите“ не са в мен и не знам къде са – настоя Кейт.
	Правеше всичко възможно, за да се държи, но не можеше да скрие страха си. Краката й се подкосиха, дясната й ръка трепереше и беше сигурна, че и Гарвана го вижда. Тилът й беше мокър от пот, задушаващата топлина в стаята й пречеше да диша. Много пъти се беше подготвяла, за да изпълни тази роля, но сега, докато стоеше, готова да се разтрепери, осъзна, че никакви тренировки не могат да я подготвят за този момент.
	— Значи сме в патова ситуация – отбеляза Гарвана. – Единственият метод за решаване на подобен проблем, който ми е известен, е доста болезнен.
	Вратата зад гърба му се отвори и влязоха трима мъже. Единият носеше дебело руло навита кожа.
	Той не се обърна.
	— Махнете ризата на момчето и го разпънете на масата – нареди и отмести поглед от Кейт към Марко. – Вържете му ръцете и краката. Ако не друго, поне съм напълно вманиачен по религиозния символизъм.
	Кейт изкрещя. Паниката най-сетне пое пълното командване на тялото й.
	— Не знам къде са! – извика тя. – Трябва да ми повярвате!
	Двама от мъжете сграбчиха Марко и разкъсаха синята му риза. Кръглите бели копчета се разпиляха по пода. След това го завлякоха към масата в ъгъла на стаята. Той почти не оказа съпротива, защото осъзнаваше колко малко ефект ще има това срещу двама далеч по-силни мъже. Улови погледа на Кейт и видя ужаса на лицето й – сякаш суровата истина най-сетне се беше стоварила върху нея. Тя вече знаеше онова, с което той беше наясно още от началото – двамата бяха студенти, озовали се в разгара на битката между далеч по-силни и по-смъртоносни врагове, отколкото въобще биха могли да си представят. Кейт може и да си беше мислила, че е готова за подобно развитие и може би с повече време и тренировки наистина щеше да бъде така, но моментът беше дошъл твърде скоро и без предизвестие, за да я предупреди да очаква всички опасности, които щяха да завалят отгоре им.
	— Не знам какво е видяла майка ми в теб – изрече глухо, без да сваля очи от Гарвана и съзнателно без да поглежда към Марко, който лежеше проснат върху масата с разперени ръце и крака. – Трудно ми е да си представя как е рискувала да изгуби единствения мъж, когото е обичала, заради един жалък тип.
	— Значи знаеш за майка си дори по-малко, отколкото предположих в началото – каза Гарвана. – А още по-малко знаеш за мен.
	— Знам, каквото виждам – отвърна му тя. – Алчен мъж, който си служи с убийства и мъчения, за да придобие произведения на изкуството и да ги продаде. Майка ми не е могла да се влюби в такъв човек. Поне толкова знам за нея.
	— Нима си мислиш, че нейните цели са били по-различни? – запита той. – Или пък твоите? Твърде си умна, за да вярваш в това. Просто погледни какъв живот водиш: красив дом, най-добрите училища, можеш да пътуваш когато и където решиш. Според теб откъде са парите за тези разходи? А го има и Обществото „Витория“, хвалено надлъж и нашир като най-алтруистичния благодетел. Ето ги, най-богатата организация от този вид в света, а ето те и теб, готова някой ден да заемеш трона на професора. Събери всичко това и пак ми кажи каква е разликата между майка ти и мен.
	Кейт помълча малко. Жегата в стаята ставаше все по-непоносима въпреки нощния вятър, който опитваше да се промъкне зад завесите.
	— Майка ми не би подкрепяла това – каза накрая. – Би дала всичко от себе си, за да придобие творбата, но има определени граници, които никога не е преминавала.
	— И аз бих могъл да правя същото, стига да беше избрала да остане с мен – отговори й Гарвана.
	— Избрал си работата пред нея – напомни му Кейт. – Бил си напълно ясен по въпроса.
	— Тя беше работата – произнесе Гарвана, но кратката пауза, която направи, го издаде. – Това така и не съм й го казвал. Нямаше граница между двете. Не и в очите ми. Обичах и майка ти, и работата еднакво силно. Дори и до днес. А сега, след като се изповядах, се страхувам, че е време да се заемем с проблема, пред който сме изправени. Знаеш какво ме интересува. Единственото, което трябва да направиш, е да ми го кажеш.
	Кейт погледна към Марко. Двамата мъже го притискаха. Краката му висяха отстрани, тялото му трепереше, очите му бяха затворени.
	— Ще ми се да можех – каза тя. – Ще ми се да можех.
	Гарвана си пое дълбоко дъх и тръгна с наведена глава към биячите.
	— Счупете му два пръста и нека тя чуе крясъците му – нареди той.
	— Чакайте! – извика Кейт от другия край на стаята, без да знае какво ще направи по-нататък, като се чудеше какъв ли знак очаква да чуе Руморе, преди да се задейства.
	Гарвана и двамата мъже се обърнаха към нея.
	— Мога да ви кажа къде ги бяхме скрили, след като ги изнесохме от коридора – рече тя. – Оттам може би ти и хората ти ще можете да хванете следата и да ги намерите.
	— Страхувам се, че това не е достатъчно – заяви Гарвана. – Аз съм ловец на произведения на изкуството, а не детектив.
	Погледна към единия от мъжете и кимна. След секунда викът на Марко отекна из стаята и почти събори Кейт на колене. В очите й се появиха сълзи и тя притисна ръце към устата си.
	— Съжалявам, Марко – прошепна тя.
	— Да продължаваме ли? – запита Гарвана.
	Кейт се обърна към него, свали ръце от устата си, а после, изпълнена с гняв и омраза, се нахвърли отгоре му. Заби рамо в гърдите му и двамата се строполиха на земята. След това скочи и се втурна към двойните врати, които водеха към малкия вестибюл. Грабна дебела порцеланова ваза, избегна сблъсъка с един от биячите, отвори вратите, метна вазата от прозореца на втория етаж и остана там, докато чу удара върху чакълената настилка долу. После се вгледа в сумрака с надеждата да види някакво раздвижване, да различи полицаите, които се впускат в акция, но не усети нищо друго, освен топлия ветрец върху лицето си. Замръзна, когато Гарвана я хвана през кръста.
	— Я да видим до какво доведе малкият ти екшън? – прошепна той. — Освен дето съсипа една предполагаемо ценна ваза?
	— Можеш и да ме убиеш, ако искаш – предизвика го Кейт. Гневът надделяваше над страха й. – Никога няма да ти помогна. Никога. Така че направи онова, което правиш най-добре. Иначе ще те накарам да вкусиш поражението.
	— Най-сетне взе да говориш като майка си – похвали я той. – Може пък в края на краищата за теб да има надежда.
	— Пусни Марко да си ходи – каза тя. – Това е нещо между Обществото и „Безсмъртните“, а той няма нищо общо и с двете организации. Нека битката продължи между двама ни, както е предопределено.
	— Ако се съглася, дали ще чуя от теб онова, което искам? – запита той.
	— Имаш думата ми – отговори Кейт.
	Гарвана я пусна и се върна обратно в стаята, като я остави сама във вестибюла. Погледна двамата биячи, които неуверено се бяха надвесили над Марко.
	— Пуснете момчето – нареди той. – Вече не ми трябва.
	— Това е забавно – каза Руморе. – Канех се да кажа същото. Това само показва, че може да е истина твърдението, дето криминалните мозъци мислели еднакво.
	Стоеше на отворената врата, заобиколен плътно от трима тежко въоръжени полицаи, а коридорът беше пълен с още ченгета, които държаха готови за стрелба автоматични оръжия.
	Гарвана бързо се съвзе от внезапния шок. След като допусна, че отвън има поне толкова, ако не и повече полицаи, прецени положението и изчисли най-бързия възможен изход, който можеше да измисли при оскъдните секунди, с които разполагаше. От дълго време беше преследван и още преди години беше научил, че докато истинските професионалисти трябва да бъдат подготвени за неочакваното, единствено много опитните разполагаха със способността да импровизират успешен план.
	— А пък аз винаги съм си мислел, че Флоренция е най-безопасният град в Италия – каза той на Руморе. – От днес ще внимавам да ми стане навик винаги да си заключвам вратата.
	— Това е разумен подход, независимо от града – одобри инспекторът. Прекоси стаята и погледна Марко, който беше успял да се надигне и седеше върху масата, притискайки наранената си ръка със здравата. После срещна погледа на Кейт, която продължаваше да стои във вестибюла, а след това отново се обърна към Гарвана:
	— Друга разумна идея би било ти и мъжете ти да хвърлите на земята оръжията, които криете под дрехите си. С всички тия полицаи наоколо, все някой от тях ще си изтърве нервите, а твоите хора са идеалната мишена.
	— Изглежда предимството е твое – отвърна Гарвана. – Това не ми се случва често.
	— Молбата за оръжията се отнася и до теб – отговори Руморе.
	Гарвана протегна ръце и задържа дланите си отворени, с разперени пръсти.
	— Добре тогава. – Инспекторът направи няколко крачки из стаята. – Да опитаме да приключим това спокойно и без нерви, нали?
	— Очаквам нарежданията ти – каза Гарвана.
	Руморе се обърна към един от униформените полицаи, който стоеше от лявата му страна.
	— Първо изведете хлапето – нареди той. – Заведете го на лекар и нека се погрижат за ръката му.
	Униформеният кимна, бързо прекоси стаята и внимателно подхвана Марко за лакътя.
	— Не се тревожи за ризата си – каза на момчето. – Долу имаме одеяла.
	Марко погледна инспектора, докато минаваше покрай него.
	— Съжалявам, ако съм ви провалил – изрече.
	— Много по-издръжлив си, отколкото си мислиш – увери го Руморе и го потупа по рамото. – Спечели ни време.
	— Ами той? – запита Марко и кимна към Гарвана.
	— Да, моля, какво ще стане с мен? – запита престъпникът. – Мислите ли, че разполагате с достатъчно причини да ме задържите за по-дълго време, отколкото ще му е необходимо на адвоката ми да дойде тук от Рим?
	Руморе обиколи стаята. Полицаите стояха зад него, разположени в позиция за стрелба. Беше впечатлен от спокойствието, което Гарвана демонстрираше. Отдавна беше научил, че професионалните престъпници се държат така, сякаш те контролират събитията, без значение колко тежко е положението. На биячите на Гарвана обаче това умение им беше чуждо. Стояха с отпуснати рамене и очакваха всеки момент да им сложат белезници. Марко беше щастливец, че бе оцелял след мъчението, което лесно можеше да завърши много по-лошо. Колкото до Кейт, тя още си стоеше във вестибюла. Руморе не беше сигурен дали страхът я държи там, или го прави, защото смята, че е най-добре да се отдръпне, за да не пречи на него и полицаите да свършат онова, за което са дошли.
	Обаче онзи, който притесняваше Руморе, беше Гарвана.
	Той въобще не изглеждаше така, както си го беше представял, въпреки всичко, което беше чел за приписваните му кражби и отвратителните му престъпления. Гарвана имаше атлетично тяло, движеше се с грациозността на танцьор, всеки негов жест беше премерен, всяко негово действие беше в отговор на нещо, което изглежда беше очаквал. Но Руморе най-много се притесняваше от спокойствието му. Изглеждаше, сякаш е знаел какво ще стане, много преди който и да е друг да е предположил.
	— Може би трябва да кажеш на адвоката си да тръгва насам – каза Руморе с желанието да си възвърне решаващия при всяко стълкновение импулс. – Само обвиненията в отвличане ще ни позволят да те задържим толкова, колкото е необходимо. След това ще добавим и нападение, може дори да го разширим до опит за убийство и заплаха за умишлена телесна повреда, така че съдията ще разполага с достатъчно основания да подпише доклада и да те задържи без право на гаранция.
	— В този случай ми оставяте твърде малко възможност за избор – въздъхна Гарвана.
	— Не мисля, че въобще ти остава избор – натърти Руморе.
	— Инспекторе, повярвай ми, като ти казвам, че винаги има избор, все едно какви са обстоятелствата.
	— И какъв е твоят?
	Гарвана изгледа спокойно инспектора, след което се обърна и се хвърли към вестибюла. Руморе изненадан хукна след него, но само успя да го види как притиска Кейт и я поставя пред себе си. В дясната му длан се появи пистолет и той го опря в слепоочието й.
	Инспекторът се постара да запази хладнокръвие и да пренебрегне факта, че се остави да бъде измамен, като падна в капана на разговора с Гарвана, който той толкова умело заложи, вместо да се придържа към устава и да го арестува още при нахлуването си в стаята.
	Беше допуснал един от основните грехове на полицейската работа – оставил се бе да изгуби контрол над положението. Сега правилата щяха да бъдат диктувани от престъпника, а не от полицая, а той нямаше какво друго да прави, освен да слуша.
	— Какво искаш? – запита.
	— Струва ми се очевидно, нали така? – отговори Гарвана. – Вземам момичето и напускам компанията ти. Можеш да откриеш утеха във факта, че на драго сърце ти оставям хората си, за да правиш с тях каквото искаш. Не ми трябват повече.
	— Къщата е обградена от поне двайсет и пет полицаи – каза Руморе. – На първите два етажа има още петима или шестима. И никой от тях не докладва на мен. Аз не съм оттук и имам ограничени правомощия.
	— Това не е проблем – отговори Гарвана. – Или си тръгвам оттук с Кейт, или можеш да дойдеш и да поемеш умиращото момиче. Бих предпочел първия изход, който ми се струва и много по-чист. Ами ти?
	Руморе го изгледа и после се обърна към един от полицаите.
	— Намерете капитана си – нареди. – Обяснете му положението и го помолете да оттегли хората си от къщата.
	— Всичките си хора – допълни Гарвана. – Не искам да има случайни оръжия, насочени към мен.
	Руморе погледна Кейт, която беше притихнала в хватката му.
	— Добре ли си? – запита я той.
	Тя кимна.
	— Съжалявам, че прецаках работата – каза й той. – Но искам да знаеш три неща. Ще те намеря. Ще те върна у дома жива и здрава. Вярваш ли ми?
	— Да – отговори тя.
	— А, само от любопитство – обади се Гарвана, който почти сияеше заради победата си, – какво е третото?
	— Че няма да напуснеш Флоренция жив – обеща му Руморе.
	 
	 
	 
	ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС СТОЕШЕ ДО КЛЕЪР ДЖОНСЪН И СЕ ВЗИРАШЕ към величествения Дуомо. Минаваше девет сутринта, в деня след дръзкото бягство на Гарвана.
	— Истинско чудо е – каза той. – Семпъл и елегантен дизайн, създаден да се извисява не просто за десетилетия, а да устои на вечността. Винаги ме е удивявало майсторството и никога не се уморявам да го гледам. Все намирам нещо ново и уникално.
	— Не всички са толкова възхитени – отговори му Клеър. – Микеланджело го е мразел. Твърдял, че представлява високопарен гълъбарник.
	— Той е смятал всичко, което не е било направено от ръката му, за незначително – напомни й. – Високомерието на гения, предполагам.
	— Като говорим за гении – обади се Клеър, – явно си бил заварен неподготвен от нашия общ приятел. Сега държи Кейт, което значи, че скоро ще се сдобие и с „Ангелите“. Набелязал я е още от началото, без да го е грижа в кого са всъщност. Което поставя въпроса какво смяташ да правиш.
	— Каквото поначало възнамерявах – отговори Едуардс. – Гарвана не е единственият, който се забърка в тази история и който смята да напусне града с „Ангелите“.
	— Значи сделката ни още е в сила? – запита Клеър.
	Едуардс отклони поглед от Дуомо и се обърна към нея.
	— Как успяваш да мислиш толкова целенасочено е загадка за мен – призна той. – Всъщност има ли някой, който да е забъркан в това и ти да нямаш сделка с него?
	Тя се усмихна и отметна косата от лицето си.
	— Все още нямам окончателно споразумение с полицията, но ми дай още малко време. Виж, Ричард, всички работим по своя си начин, със своите си методи. Също като всички и аз искам „Ангелите“.
	— Е, поне си честна в това отношение – отбеляза Едуардс.
	— Единствената тайна в занаята ни е да се намери къде е скрита творбата – каза тя. – Останалото – съюзничества, приятелства, истински или фалшиви, кой на чия страна е – всичко това се разкрива за по-малко време, отколкото е необходимо, за да се създадат връзките. Никога не съм крила как си върша работата. Най-добрата оферта, която ми се предлага, е онази, която приемам.
	— Можеш ли да уредиш среща между мен и Гарвана? – запита Едуардс.
	— Мога, но няма да го направя, освен ако не разбера защо и нямам предвид само онова, което се вижда на повърхността. Трябва да ми кажеш колкото се може повече за плановете си. Ще се изненадаш, но мога да съм ти от помощ.
	— А ти какво искаш? – запита той. – Имам предвид, освен „Ангелите“? Това е краткосрочна цел. Питам за дългосрочните ти планове.
	— И защо си мислиш, че имам такива? – на свой ред запита тя.
	— Преди няколко години чух разни неща за баща ти – отвърна Едуардс. – Планирал някакъв удар, наистина голям, в град, който не познавал и с алармена система, която още не била преодолявана.
	— Той харесваше такива неща – усмихна се Клеър.
	Сега обикаляха Дуомо, минаваха покрай сергиите, където се предлагаха местни сувенири за туристите, насочили цифровите си фотоапарати във всички посоки.
	— Имало частен музей някъде извън Денвър – продължи Едуардс. – Собственикът му бил ненаситен колекционер на модерно изкуство и тайно изкупувал откраднати ренесансови творби. С годините успял да се сдобие с десетина шедьоври, някои от които били известни, а за съществуването на един или два от тях имало само слухове.
	— И кой от тях искал баща ми? – запита Клеър.
	— Всичките. Ето и него в непознат град, опитвал се да разбие алармена система, за която всеки разумен човек би му казал, че не може да бъде преодоляна, и се канел да освободи оня тип от всеки закупен на черно шедьовър, който пазел в колекцията си. Знаел, че това може да се окаже най-трудната работа, с която някога се бил нагърбвал, така че си отделил време да планира, работил и преработвал всеки аспект, чел книги за града, статии за човека, изучавал плановете на къщата, поръчал си курсове по пощата за най-новите технологии в областта на алармените системи. Работил три години над това, преди да направи хода си. С други думи, мислел е дългосрочно.
	— И ти си мислиш, че и аз правя същото – отбеляза Клеър.
	— Не можеш да избягаш от собствената си кръв – изтъкна той.
	— И баща ми успял ли да свърши работата? – запита тя.
	— А ти да си чувала за случай, в който не е успял? Разбил кода, взел картините и добавил такава сума към състоянието си, че се съмнявам някога да се е притеснил за цената на образованието, което ти е купил.
	Двамата повървяха в мълчание няколко минути, поемаха звуците и гледките на препълнената улица – ресторантите и кафенетата се приготвяха за обяда; на сергиите се продаваше всичко – от кожени изделия до парфюми и керамика, а продавачите рекламираха стоките си насред преминаващите тълпи; усмивките и учудените погледи, примесени с объркване, върху лицата на децата, които не бяха идвали в града и стискаха родителите си за ръцете, загледани в сградите, построени на ръка и създадени от хора, които бяха освободени от теглото на съвременните технологии.
	— Имам дългосрочна цел – призна накрая Клеър. – Обаче това няма нищо общо с теб, поне не и пряко. Все още няма да я споделя с теб, но някой ден, и то скоро, ще го направя. Засега само имай предвид, че не сме противници. Само понякога може да изглежда така.
	— Мога ли да разчитам на помощта ти срещу Гарвана? – запита Едуардс. – Знам, че в миналото сте имали общ бизнес, а се говори и за романтична връзка, която завършила с разочарование. Нищо от това не ме интересува, освен ако не засяга настоящата операция.
	— Той ще нарани ли Кейт? – запита Клеър. – Тя в опасност ли е?
	— Нямаше да се наслаждавам на разходката ни, ако имах и най-леките опасения – отговори той. – Гарвана си има причини да не наранява Кейт, като най-важната е, че тя е ключът му към „Ангелите“. Ще направи всичко възможно, за да я изплаши, но поне за момента тя е в безопасност.
	— Тя сега може да е при него, но Гарвана не е единственият, който иска Кейт – каза Клеър. – Тръгни по която и да е улица в града и ще се натъкнеш на човек, свързан със средите на изкуството. Докато вървях за срещата ни, видях французин, който работи изцяло за руската мафия и е нает да им носи колкото се може повече изгубени или откраднати произведения на изкуството. А както знаеш, за руснаците цената не е пречка, макар да предпочитат заплащането да е в кръв вместо в брой. Нашият бизнес много се промени, и то за толкова кратко време… Винаги е бил брутален, но сега сякаш работиш насред военна зона.
	— Разбрах вече за французина – каза Едуардс. – Но колкото и да го бива, не може да се сравнява с Гарвана. Това се отнася и за другите ловци но флорентинските улици. Гарвана никога не би преговарял с тях и определено няма да допусне да направят нещо на Кейт.
	— Защо си толкова сигурен?
	— Просто познавам враговете си.
	— Имаш ли някаква представа къде може да я държи Гарвана? – заинтригува се тя.
	— Всъщност да – отговори той.
	— Бих била много по-отзивчива като партньор, ако положиш малко повече усилия да споделиш информацията си с мен – заяде се тя. – Ще отнеме много време да укрепим доверието, което съществува между нас.
	— Всъщност между нас няма доверие – усмихна се Едуардс. – Връзките ни почиват по-скоро на взаимната изгода.
	— Е, понякога това действа дори още по-добре – също се усмихна тя.
	— Рискуваш да се поставиш в много опасна ситуация – предупреди я Едуардс. – С всичките тези ходове, които опитваш. Достатъчно е да се провали един и нито една от страните няма да се поколебае да те отстрани.
	— Не знаеш какво съм намислила – каза му тя. – Само си мислиш, че знаеш. А аз съм способна да се оправям независимо от ситуацията.
	— Не казвам, че не те бива, а че си надула твърде много балони и един от тях все ще се пукне.
	— Не съм предполагала, че те е грижа за мен – отговори Клеър.
	— Всъщност не ме е грижа. Обаче започнах да те уважавам и оценявам помощта, която навремето си оказвала на Обществото. Но идва време, когато трябва да спреш да противопоставяш двете страни, залагайки на това, че ще се измъкнеш, независимо кой ще спечели накрая. И това време е сега.
	— Виж, работила съм навремето с теб, а също и с Гарвана – каза тя. – А понякога правя сделки с полицията или с галериите. Никога не съм го крила. Това е част от работата ми – правя всичко, каквото се налага, за да върна творбите в правилните ръце и срещу съответна цена. Но няма да направя нещо, което може да нарани момичето. Давам ти думата.
	— Без да се засягаш, но ми трябва повече от честната ти дума, за да ти повярвам – каза Едуардс.
	Клеър кимна, спря се и се облегна на една спряла кола.
	— Какво ти трябва? – запита.
	— За да върна Кейт и да я спася от Гарвана, трябва да му дам да разбере къде са скрити „Ангелите“ – започна той. – Или поне това е една от възможностите, които обмислям. Той обаче няма да я пусне, докато не е сигурен, че онова, което му казвам, е истина. Обаче ще я остави при човек, с когото е мачкал чаршафите, образно казано, докато е навън и издирва статуите.
	— Искаш от мен да играя двойна игра с него, за да можеш спокойно да го пратиш за зелен хайвер, ако правилно съм те разбрала.
	— Съвсем правилно.
	— И след като нямаш търпение да изиграеш Гарвана, как да съм сигурна, че не си също толкова нетърпелив да изиграеш и мен? – запита го Клеър.
	— Поемам риск с теб – призна Едуардс. – Ти също рискуваш с мен. В края на играта и двамата ще знаем дали единият от нас е предател. Това е единственото ми предложение. Но преди да си тръгна оттук, трябва да знам дали приемаш.
	Клеър се отдръпна от колата и се загледа в момчетата, които ритаха футболна топка между групичките туристи.
	— Можеш да разчиташ на мен, професоре.
	 
	 
	 
	ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ГАРВАНА ТРЪГНА ПО ПЪТЕКАТА МЕЖДУ СКАМЕЙКИТЕ В ТИХАТА ЦЪРКВА и застана отляво на олтара. Видя млада монахиня да седи на една пейка на втория ред. Ръцете й бяха сключени, главата й беше наведена за молитва. След това той тръгна към стълбата отзад. Стените и таванът бяха обгърнати в сенки от приглушеното осветление и свещите. Заслиза към мазето, чиито ледени каменни подове и дебели стени отблъскваха топлината и всеки потенциален досадник. Редица висящи крушки осветяваха пътя към масивните дървени врати, върху които беше написано „ОПАСНОСТ“ на четири различни езика. Завъртя старата ръждясала брава и влезе вътре.
	Кейт седеше на разнебитен дървен стол. Ръцете й бяха завързани, краката й също бяха вързани, но към краката на голямата маса, която сякаш изпълваше помещението. Топлината идваше от кюмбето с въглища, които горяха зад гърба й. Гарвана кимна на двамата пазачи.
	— Предполагам, че гостенката ми е гладна също като мен – каза той. – Така че излезте и ни донесете две порции свястна храна. И гледайте да се уверите, че никой не ви следи. Предпочитам да обядвам без нежелана компания.
	Мъжете минаха покрай него и излязоха от стаята.
	— Дадох ти малко време да си помислиш – обърна се той към Кейт. – Надявах се това да ти позволи сериозно да обмислиш положението, в което се намираш.
	— Да знаеш, че за толкова умен човек, за какъвто те смятат, може да си доста тъп – отговори му тя. – Но все пак си загрижен. Виждам го по лицето ти.
	Гарвана се усмихна:
	— И как точно?
	— Започваш да изпитваш съмнения. Криеш ги много добре, държиш се, сякаш винаги имаш пълен контрол, но всъщност не си напълно сигурен какъв ще е следващият ти ход.
	— И на какво се основават тези ти разсъждения?
	— На това, че започваш да се съмняваш дали наистина „Ангелите“ са у мен, или пък знам в кого са – отговори му тя. – Имам предвид, че и в двата случая най-вероятно вече щях да съм ти казала. Сигурно щях да съм го направила още в къщата, точно след като нарани Марко. Но дори и да съм успяла да устоя там, определено вече щях да съм се предала в това мрачно мазе, замръзнала и завързана. Обаче не съм ти казала и една дума. Или съм най-смелата жена, която някога си срещал, или през цялото време съм ти говорила истината.
	— Оня твой приятел, младежът – започна Гарвана. – Възможно ли е да се е разприказвал повече, отколкото твърди? Да се натъкнеш на толкова рядка находка не е нещо, което един наивен и неопитен човек като него ще запази в тайна. Вероятно се е похвалил с откритието си.
	Кейт сви рамене. Ръцете и краката й я боляха от неподвижната поза и бяха схванати от стегнатите връзки.
	— Никой от онези, с които можеш да говориш, не знае как да премести „Ангелите“, нито пък къде да ги скрие. Ако Марко е споделил с някого къде са били скрити първоначално, те вече щяха да са под крилото на Отдела за разследвания на престъпления в областта на изкуството.
	— Следователно, както винаги, остава професорът – каза Гарвана.
	— Никога не съм му казвала къде бяха скрити – отговори Кейт, изненадана от обвинението, но нямаше как да не види логиката.
	— Не е било нужно. Ричард те познава най-добре от всички. Знае как работи умът ти. Освен това разполага с достатъчно хора във Флоренция, които да му помогнат в това начинание, вероятно дори си имала и опашка, а после човекът е докладвал къде си скрила статуите.
	— Не би направил това, без да ми каже – предизвикателно каза Кейт.
	— В такъв случай не познаваш любимия си професор толкова, колкото си мислиш – подигра й се.
	Тя тъкмо се канеше да отговори, когато на вратата силно се почука.
	Гарвана отвори и се изненада, като видя същата монахиня, която беше седяла в църквата. Погледна към краката й и видя две големи найлонови торби, пълни с пакети и кутии.
	— Да не се изгубихте, сестро? – запита той.
	— Не – отговори тя. – Мисля, че съм там, където трябва. Искахте тук да ви бъде донесена храна, нали?
	— Истина е – призна той и предпазливо отстъпи назад. – Но не пратих вас, за да я донесете.
	— Приятелите ви са горе. В първата изповедалня, точно срещу олтара.
	— Това не са моите приятели – каза той.
	Монахинята погледна Кейт, а после отново се обърна към Гарвана:
	— Всички търсим Господ, когато надвисне смъртта.
	Той посегна към кобура си, но беше твърде бавен.
	Монахинята се задвижи с професионална ловкост и скорост. С три бързи движения влезе в стаята, затвори вратата зад себе си с ритник и притисна полуавтоматичен пистолет към гърдите на Гарвана.
	— Днес вече убих двама – осведоми го тя. – Трети няма да ми е проблем.
	Въпреки притиснатото към ребрата му дуло, Гарвана леко се усмихна.
	— Към кой орден принадлежиш? – запита той.
	— Аз съм сестра Рита от „Безмилостните сестри“ – отговори жената.
	Бръкна в страничния джоб на одеждите си, извади джобно ножче и рязко блъсна с оръжието си Гарвана, така че и двамата се озоваха до Кейт.
	— Протегни ръце към мен – нареди й тя, без да сваля поглед от похитителя й.
	Кейт протегна ръце и изчака Рита да отвори ножчето и да среже въжетата.
	Гарвана стоеше неподвижно и изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото притеснен от ставащото.
	— Много те бива – похвали той Рита, след като Кейт беше освободена. – Трябва да похваля професора за методите му на вербуване. Никога не ми бе хрумвало да набирам попълнения от манастир.
	— Някои сестри са омъжени за Христос – отговори Рита. – Други са омъжени за работата си. Просто трябва да знаеш накъде да гледаш.
	Тя погледна как Кейт маха въжетата от краката си и се изправя. След това й заговори:
	— Разположил е мъже около църквата. Ще трябва да се измъкнем колкото се може по-бързо. Можеш ли да шофираш?
	Кейт кимна утвърдително.
	— Доколко познаваш страничните улици? – запита Рита.
	— Обиколила съм почти всички, но никога не съм шофирала по тях.
	— Това ще се промени днес – каза мнимата монахиня. – Ще ми трябваш, за да караш колата, докато се опитвам да държа тези мъже далеч от нас.
	— Имаме ли крайна цел? – запита Кейт.
	— Да.
	— Тогава ти трябва да караш.
	— Няма да стигнете далеч – предупреди ги Гарвана. – Не всичките ми хора са лесни за убиване.
	— Може би – съгласи се Рита, без да сваля оръжието си. – Но с теб случаят не е такъв.
	Кейт издърпа Гарвана и го бутна на стола.
	— Ще го завържа – каза тя. – Това ще го извади от строя за достатъчно дълго време.
	— А пък два куршума ще го извадят от строя веднъж завинаги – изтъкна Рита.
	— Той ще срещне съдбата си – отговори Кейт, докато връзваше ръцете и краката му зад стола, – само че не тук и сега.
	— С действията си не печелиш точки пред мен – глухо изрече Гарвана. – Най-добре се отървете от мен, както предлага добрата сестра.
	— От теб не очаквам нищо – отговори му Кейт. – Само че не съм убиец като теб.
	— Значи имаш още много за учене – каза й той.
	Кейт провери възлите на ръцете и краката му, след това ги затегна още по-добре, погледна го за последен път и последва сестрата вън от мазето, като затръшна вратата зад себе си.
	 
	 
	 
	ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЗДРАЧЪТ СЕ БЕШЕ СПУСНАЛ НАД ГОЛЕМИТЕ ГРОБИЩА в покрайнините на града, само на петнайсет минути с кола до центъра. Паркът тънеше в тишина, десетки дебели мраморни стени, високи над три метра и половина, се редуваха от двете страни на каменната алея. Имаше сигурно по сто надгробни табели и от двете страни на всяка една от стените, на които бяха указани имената, датите на раждането и смъртта на покойниците. По правило в Италия не се отделяха хиляди декари плодородна земя за мъртъвците, а вместо това предпочитанията клоняха към семейните гробници или стените, които често бяха обкичени със свещи и цветя, които се сменяха всяка седмица от редовните посетители, отдаващи почитта си по навик или от искрено желание.
	Едуардс стоеше между две големи стени и се взираше в непознатите имена на отдавна споминалите се, а поставените в рамки снимки бяха единственият знак, който напомняше, че някога и те са вървели на тази земя. От дясната му страна стоеше Андрю Макнамара, с едната ръка в джоба, а с другата – стиснал запалена цигара без филтър.
	— Съжалявам, че се наложи да те намеся в това предвид състоянието ти – каза Едуардс. – Беше нещо, което се надявах да избегна.
	— Умирането не е състояние, Ричард, а факт – поправи го приятелят му. – Освен това никога не съм бил от хората, които ще седят кротко отстрани.
	— Само след часове ще получиш всичкия екшън, за който си мечтаеш – увери го Едуардс. – Гарвана е събрал онези от бандата си, които е успял да отдели, дори е изтеглил някои от хората си, които са на други места по света. Готви се за битката за „Ангелите“.
	— Да, даже предлага солидни оферти на наемниците, които се размотават из града или са наблизо – допълни Макнамара. – Но дори и Сто и първа въздушно-десантна дивизия да беше привлякъл към себе си, пак нямаше да има значение.
	— Защо мислиш така?
	— Защото всичко се свежда до трима – ти, Кейт и Гарвана. Останалите сме второстепенни.
	— Дали вече е разбрал, че „Ангелите“ не са при Кейт? – запита Едуардс.
	— Предполагам, че от известно време го е подозирал – отговори Макнамара. – Предположението ми е, че я постави в риск, за да привлече вниманието ти и да те принуди да се втурнеш да защитаваш нея вместо „Ангелите“. А междувременно хората му обръщат града наопаки, за да търсят къде са скрити. Предвид това трябва да призная, че съм изненадан, задето още не ги е открил.
	Едуардс се вгледа в стария си приятел и се усмихна.
	— Ако човек иска да оцелее в този бизнес, трябва винаги да мисли като противника си – напомни той. – Още преди години на това ме научи един много по-умен от мен човек. Помниш ли?
	Макнамара също му се усмихна в отговор, закашля се тежко и кимна.
	— И доколкото виждам, си се вслушал в урока. Или поне дотолкова, че да накараш Гарвана и шапката му да се въртят безпомощно в кръг.
	— Ако искаш да скриеш нещо, най-умното е да го оставиш там, където всеки може да го види – каза Едуардс. – Ако си готов на кратка разходка, ще ти покажа пример, с който да илюстрирам правилото.
	— Давай, води – подкани го Макнамара и избърса ъгълчетата на устните си с бродирана носна кърпа.
	Повървяха мълчаливо по калдъръмената алея, която отвеждаше към семейните гробници по околните хълмове. Гробището беше спокойно в този час, лека мъгла покриваше тревата и ниските дръвчета, осеяли пейзажа.
	— Човек може да свърши и далеч по-зле, отколкото да се озове на толкова красиво място – отбеляза Макнамара.
	— Никога не съм мислил, че си от сантименталните – каза Едуардс.
	— Какво да ти кажа? Човек започва да мисли за тези неща, когато наближи финала.
	Спряха пред входа на богато украсена бяла каменна гробница с черна желязна врата, върху която бяха изписани имената на Анджела и Франко Буонароти, с две коленичили ангелчета отгоре. Едуардс бръкна в сакото си и извади малка връзка ключове.
	Застанал на най-високото стъпало пред гробницата, той хвърли бърз поглед наоколо и улови одобрителната усмивка на Макнамара, който запита:
	— Имат ли връзка с Микеланджело?
	— Не съм си правил труда да проверявам – отговори професорът и вкара един тънък ключ в ключалката. – В продължение на доста векове е било често срещано име, така че е много вероятно да нямат никаква връзка. Но все едно дали им харесва или не, в момента са в неговата компания.
	Отвори вратата и пристъпи вътре, следван плътно от Макнамара, който я затвори още щом влезе в студеното помещение. На четирите стени имаше надгробни плочи, всяка с имената на починалите членове от този клон на семейство Буонароти, който изглежда водеше началото си от осемнайсети век.
	Насред помещението в бял каменен ковчег беше положен патриархът на семейството.
	— Помогни ми – помоли Едуардс. – Трябва да наклоня ковчега.
	— Значи трябваше да си донесеш лост и да доведеш строителен екип – подхвърли Макнамара.
	— Далеч по-силен си, отколкото мислиш – каза му Едуардс и хвана единия край на ковчега. – Сега хвани от другата страна и бутай.
	Двамата мъже обърнаха ковчега на една страна върху каменния под.
	— Това си е чист гипсокартон с твърда обшивка – обясни Едуардс. – А дори по някаква случайност Гарвана да прати тук някои от хората си, за да огледат, няма да видят нищо друго освен семейство, заспало вечен сън.
	Отворът беше покрит с дебел бял плат. Едуардс коленичи и издърпа единия му край, като гледаше Макнамара с щастливо изражение.
	— Всеки човек трябва да види поне една рядка и красива творба, преди да напусне този свят – каза той. – Да се наслади на дар, който малцина други са виждали. Сигурен съм, че ще се съгласиш.
	— С цялото си сърце – потвърди Макнамара.
	— Ето ти подаръка, приятелю – тържествено обяви Едуардс и отметна бялото покривало настрани. – Виж „Ангелите“.
	Двамата мъже се загледаха в четвъртития отвор.
	Там, дълбоко в камъка, положени внимателно един до друг, стояха трите непокрити Ангела, най-необичайната от творбите на Микеланджело, която някога беше откривана.
	— Винаги съм смятал, че „Давид“ е най-съвършената творба, която съм виждал – проговори най-сетне Макнамара. – Но „Ангелите“ далеч го надминават.
	— Ако това, което знаем за тях, е истина, значи той още е нямал трийсет, когато е започнал да работи над проекта – каза Едуардс. – Значи е бил почти с четири години по-възрастен от времето, когато е завършил Давид. Следователно е бил много по-опитен, много по-изкусен скулптор.
	— Тук има нещо много повече – добави Макнамара. – „Ангелите“ са изваяни със страст и плам, каквито липсват в другите му творби. Макар и дело на гений, „Давид“ все пак е изваян от дефектен мрамор и под диктата и на времето, и на парите. Но тези са изработени с грижа, търпение и любов. Никога не съм виждал нещо подобно.
	— Никой не е – отговори Едуардс. – И е много вероятно никой да не ги види.
	— Разбирам защо Гарвана толкова отчаяно иска да сложи ръка върху тях. Ще достигнат невъобразима цена, ако се появят на черния пазар.
	— Ако се вярва на приказките на търсачите на произведения на изкуството, няма да е цент по-малко от четиристотин милиона евро – съгласи се Едуардс.
	— Немалко от тези търсачи са готови да умрат за четиристотин милиона в брой – отбеляза Макнамара.
	— Четиристотин милиона за всеки – поправи го професорът.
	— Мислиш ли да ги оставиш тук? – запита Макнамара.
	— Засега, поне докато трае битката с Гарвана.
	— А после?
	— После ще зависи от Кейт. Решението ще е нейно. Ако следва повелите на Обществото, а нямам основание да мисля, че няма да го направи, тя ще реши на кого принадлежат по право „Ангелите“ и къде Микеланджело е искал да се намират.
	— Да, тя ще вземе правилното решение – съгласи се другият мъж.
	— Не можем да я провалим, Андрю. И не можем да провалим и Обществото. Трябва да разкараме Гарвана от пътя й веднъж завинаги.
	Андрю Макнамара избърса шията и челото си, без да сваля поглед от „Ангели в полунощ“.
	— Да се заемаме тогава – каза той. – Няма да стана по-млад.
	Едуардс го проследи как прави напразен опит да потисне кървавата си кашлица.
	— Сигурен ли си, че искаш да направиш това? – запита той.
	Възрастният мъж се подсмихна.
	— Ако се вярва на лекарите ми, Ричард, ми остават по-малко от два месеца живот. А това ме превръща в най-смъртоносното оръжие, с което разполагаш. Сега ти предлагам да оставим „Ангелите“ да почиват в мир, да излезем и да се уверим, че и нашите врагове ще направят същото.
	 
	 
	 
	ЧЕТИРИНАЙCEТA ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	МАЛКИЯТ СМАРТ ФУЧЕШЕ ПОКРАЙ ДРЕВНИТЕ СТЕНИ, ЛЕТЕШЕ ПО павираните улици, отбягваше пешеходци и сергии. Колата се движеше на пълна мощност, зад волана седеше Рита, все още облечена като монахиня и превключваше скоростите с вещината на пилот от формула 1. Кейт се беше свила на тясната задна седалка, стиснала пистолет във всяка ръка и следеше през задния прозорец двамата мъже на мотопеди „Весна“, които ги преследваха.
	— Манастирът ти трябва да е много специален – каза тя на Рита. – Явно там те учат как да стреляш и как да палиш кола без ключове.
	— Не прекарваме цялото си време в молитви – отвърна Рита, която тъкмо правеше рязък десен завой и на косъм успя да избегне магазин за кожени изделия.
	Кейт скръсти ръце над предната седалка, без да изпуска пистолетите.
	— Човек би си казал, че вече трябваше да са стреляли по нас – отбеляза тя.
	Рита погледна наляво и видя един фиат, който летеше откъм съседната улица. Малко по-нататък забеляза стоповете на паркирало такси.
	— Искат да ни хванат в капан – поясни. – Точно зад нас има още една кола и едно такси отпред, което ще е водачът. Двете веспи вероятно ще изостанат, ще ни последват по успоредните улици и ще се появят при необходимост.
	Подминаха един знак „Стоп“ и едва не блъснаха двама колоездачи. Рита отклони колата толкова близо до съседното кафене, че събори две от масите.
	— Нямам ясна видимост, за да стрелям, а не искам да рискувам да улуча случаен минувач – каза Кейт.
	— Това ни спира, но няма да спре тях, ако решат да стрелят – отговори Рита. – Обаче засега изглежда, че ни искат живи, или поне теб.
	Жълто такси се понесе по тясната улица, блъсна се в смарта откъм страната на шофьора и запрати колата към каменния вход на адвокатска кантора. Макар и замаяна от сблъсъка, Рита успя да намали скоростта и рязко да натисне педала. Откъм задните гуми се понесе дим, но тя продължи да кара направо.
	— Има си един недостатък при използването на тази малка кола в скоростна надпревара и ти току-що го видя – каза тя. – Не може да устои на сблъсък.
	Кейт се премести върху багажника и счупи задното стъкло с цевите на пистолетите. Таксито беше само на сантиметри от крехката задна броня на смарта. Виждаше шофьора и спътника му, който беше провесил ръка през прозореца, стиснал готов за стрелба пистолет.
	— Ще се опитат да ни притиснат от двете страни – предупреди Рита. – През три пресечки отдолу към нас лети още едно такси.
	— Можеш ли да завиеш по странична улица? – запита Кейт, без да сваля очи от таксито, което се блъскаше в задницата на колата им.
	— Нямам голям контрол върху волана – отговори Рита. – Може и да успея, но няма да е достатъчно бързо, за да се отървем от двете коли.
	Кейт срещна погледа на мъжа, който седеше до шофьора на таксито, а после вдигна единия пистолет и стреля два пъти в средата на предното стъкло с надеждата, че шофьорът ще се отклони от пътя и ще намали скоростта. Не постигна резултат и вдиша дълбоко, притисна гръб към облегалката на седалката отпред и запъна крака пред себе си. Вдигна оръжията си и се прицели в шофьора.
	От страничната улица се появи черен седан без регистрационни номера, блъсна се в смарта и го избута в една тясна алея. Предницата на малката кола се смачка, две от гумите се пръснаха и въздухът замириса на изгоряла гума.
	Шофьорът на таксито бързо намали, но без полза, защото се заби право в черния седан. Второто такси, което Рита беше забелязала по-рано, се появи от другия край на улицата, спирачките му изсвириха и успя да спре на сантиметри от седана. Въздухът се изпълни с дим, от всички страни виеха приближаващи се сирени, хората се надвесваха от малките прозорци, като вдигаха дървените щори, за да виждат по-добре.
	Антонио Руморе излезе от черния седан и откри огън към димящото такси. Свали шофьора, а в същото време няколко куршума, предназначени за него, пропуснаха мишената си. Измъкна втори пистолет от кобура на рамото си, разпери ръце и започна да стреля по такситата от двете си страни.
	След като изпразни пълнителите и ги остави да паднат на земята, се завъртя на сто и осемдесет градуса, презареди и продължи стрелбата. Куршумите отскачаха от черния седан и спукаха една от гумите, но Руморе не помръдна. Изпразни и вторите си пълнители, след което отпусна ръце, наведе глава и изчака тишината да се задържи.
	Само след секунди беше заобиколен от тежко въоръжени полицаи. Вдигна глава, огледа улицата, след това се обърна към един от полицаите, който държеше полуавтоматичен пистолет.
	— Какви са щетите? – запита той.
	— Четирима загинали, по двама във всяко такси – докладва униформеният. – А вие сте ранен. Струва ми се, че рамото ви е простреляно, но може би е по-добре това да го каже лекар. След минута, а може и по-малко, тук ще дойде и втора линейка.
	— Как са жените в смарта? – запита Руморе.
	— Сестрата доста е пострадала. На главата си има рана, която трябва да се зашие, а май има и счупен крак – отвърна полицаят. – Момичето от задната седалка изглежда е само в шок, но за по-сигурно ще я прегледат.
	Руморе прибра пистолетите в кобурите им и тръгна към линейката, която беше паркирала насред улицата с отворени задни врати и виещи сирени. Сестрата вече беше вътре, а двама млади парамедици се грижеха за нея. Кейт лежеше на количката, покрита с чаршаф до гърдите. Когато го видя, му се усмихна.
	— Ти кървиш, а аз – не – каза му тя. – Тогава защо аз съм тази, дето е на количката?
	— Италианците обичат да глезят жените си – отговори Руморе.
	— Все съм си мислела, че това включва музика и храна – въздъхна тя. – Не знаех и за престрелките.
	— Онова, което предприехме, беше рисковано и можеше да стане много зле – каза той. Стоеше до нея и внимателно отмести кичур коса от очите й. – Единственият ми избор беше да те запазя жива и не можех да позволя нещо да ти се случи.
	Кейт го изгледа и му се усмихна.
	— Това да не е защото още си мислиш, че знам къде са „Ангелите“?
	Той поклати глава.
	— Щях да го направя дори и никога да не беше ги намирала. И пак бих го направил, само за да видя тази усмивка.
	— Можеше да загинеш – изтъкна тя. Гласът й беше дрезгав от напрежението.
	— Направих всичко възможно, за да не го допусна. Щях ли да ти липсвам?
	Кейт кимна, протегна се и задържа ръката му до лицето си.
	— Казаха ми, че жената, която ме спаси, ще се оправи, но ще остане за няколко дни в болницата.
	— Предполагам, че е от полза Бог да е на твоя страна – отбеляза Руморе.
	— Как е Марко? – запита Кейт.
	— В една полицейска кола е на път към болницата – отговори инспекторът. — Вероятно ще стигне там преди теб. Намираше се на няколко километра оттук, от другата страна на Арно, и чу всичко по полицейското радио. Обаче вече са готови да те отведат, mia саrа*. Скоро ще дойда да те видя.
	[* Мила моя (ит.). – Б.пр.]
	— Ще ме задържат в болницата само няколко часа, а после ще ме пуснат да се прибера – каза Кейт.
	— Не се притеснявай, ще те намеря – отговори с усмивка Руморе.
	— А дали би могъл да не се блъскаш с кола отгоре ми, когато решиш да дойдеш? – подкачи го тя.
	— Ще се постарая.
	Руморе кимна на двамата парамедици, които стояха наблизо, изчака количката с Кейт да се качи в линейката, след което й помаха, докато вратите се затваряха. После се обърна към полицая, който стоеше от лявата му страна.
	— Мисля, че ще ми трябва друга кола – каза му той. Останките от седана без регистрационните номера още тлееха в горещия въздух зад тях, корпусът и гумите бяха надупчени от куршуми.
	 
	 
	 
	ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ПРОЧУТИЯТ ПЛОЩАД „САЛТА МАРИЯ НОВЕЛА“ беше почти пуст. Наближаваше три след полунощ и на повечето от живеещите наоколо им оставаха още няколко часа до посрещането на новия ден. Пуста беше и масивната гара, която се намираше зад църквата в центъра на площада, и само от време на време някой случаен влак потракваше по релсите, пътуващ от далечен град, тръгнал на ремонт или за зареждане с гориво. Във въздуха се усещаше хлад, тънък мъглив покров обгръщаше площада, който в продължение на векове беше посрещал учени, художници и поети, сред тях Хенри Уадсуорт Лонгфелоу, Хенри Джеймс и Джеймс Фенимор Купър. Началото на най-прочутата творба на италианския разказвач Бокачо, „Декамерон“, започваше в църквата, украсена с фреските на Филипино Липи и Гирландайо.
	Площадът беше входът към Флоренция; спирка за отмора и за благородниците, и за селяните, за туристите и местните. От двете страни на това пространство с неправилна форма се издигаха два каменни обелиска, положени върху корубите на бронзови костенурки. На този площад Медичите за първи път бяха въвели надбягванията с колесници в града през шестнайсети век, а каменната алея беше мястото, където се срещаха влюбени двойки, разделяха се любими, приятели отново се запознаваха и отново се събираха семейства. И точно тук двама смъртни врагове щяха да дойдат, за да доведат кръвната си вражда до кървавия й край.
	Гарвана първи пристъпи от сенките на величествената църква. Вървеше бавно, с отпуснати ръце, към центъра на площада.
	— Знаеш ли, че от всички известни и неизвестни хора, били някога тук, единствен Уилям Дийн Хауелс е доловил неговата красота – отбеляза. – Всички останали, дори и тези, които са наричали и наричат Флоренция свой дом, никога не са го виждали такъв какъвто е.
	— Това е, защото човек трябва да търси красотата – отговори Едуардс, седнал на сгъваем стол, който беше открил опрян в стената на едно затворено кафене. – Не те поразява като „Санта Кроче“. Трябва ти време, за да погълнеш това, което е тук, а не са много хората, които са склонни да го направят.
	— Това е една от причините двамата с теб да сме на различни страни, Ричард. Винаги сме се стремили да търсим красотата, независимо от отделеното време и цената, съзнавайки, че ако наистина я открием, ще бъдем възнаградени.
	— Но избрахме различни пътища до нея – допълни го Едуардс. – И винаги сме се водили от различни мотиви.
	— И все пак крайният резултат е все същият – изтъкна Гарвана. – И двамата станахме богати мъже с власт, които са длъжници единствено на себе си. Но въпреки това ето ни тук, насред един от най-внушителните площади в цяла Флоренция, и на единия от нас му е писано да загине от ръката на другия.
	— И, разбира се, е невъзможно човек да избяга от съдбата си – каза Едуардс.
	— Можем, Ричард. Само трябва да се обединим и можем да станем онова, което бяхме някога – партньори, търсещи изгубени съкровища.
	Едуардс се изправи и се приближи до Гарвана.
	— Възможността за подобно развитие на нещата отдавна отмина – каза той. – Не бих могъл да приема твоите правила, както и ти моите.
	— Само това ли е? – запита Гарвана. – Или в отказа ти има и нещо друго, освен че продавам откритията си на най-високата цена?
	— Ти ми кажи, Дейвид – отвърна Едуардс. – Винаги ти си бил човекът с отговорите.
	— Мисля, че всичко е свързано с Андрея – отговори Гарвана. – Причината е, че тя избра да се втурне в моите, а не в твоите обятия, което през цялото време е разяждало душата ти. Аз не съм единственият ловец на творби, с когото си съперничил през годините, но само мен искаш да унищожиш.
	— Обичах Андрея повече, отколкото някога съм признавал сам на себе си – съгласи се Едуардс. – Но не бях сляп за онова, което тя и Франк споделяха. Никога не бих направил нещо, което ще ги нарани. А и колкото и привързан да бях, с тези ми чувства беше свършено, когато Кейт се роди.
	— Значи си избрал да се откажеш от жената, която обичаш, заради мъжа, в когото си вярвал, че е влюбена – обобщи Гарвана. – Все съм те мислел за романтик, но никога не съм осъзнавал докъде се простира глупостта ти. А колкото до обичната ти Кейт – тя спокойно би могла да е и твое дете, също както би могла да е дъщеря на Франк или моя.
	— И въпреки съвсем истинската възможност Кейт да ти е дъщеря, ти ще я убиеш, за да сложиш ръка върху „Ангелите“ – рязко изрече Едуардс.
	— Сантименталността не ми е присъща, професоре. Ще убия всеки, за да получа „Ангели в полунощ“.
	— Тогава не търси повече, стари приятелю – каза Едуардс. – Аз съм този, когото искаш. В мен са и ако ги желаеш, трябва да ме убиеш.
	Първият куршум се удари в паважа, вторият отчупи парченце от каменната стена. И двата изстрела дойдоха от високо, но от различни посоки.
	Едуардс скочи от стола си и потърси укритие в тясната алея между църквата и малкия жилищен блок. Извади пистолет от кобура си и огледа площада, търсейки Гарвана, който се беше скрил зад дърветата до гарата.
	— Дано нямаш нищо против, но доведох и няколко приятели – провикна се той през площада.
	Прогърмяха още три изстрела. Единият куршум пръсна някакво стъкло, другите два се забиха в стената на жилищния блок. Едуардс се облегна към потъмнелите тухли и си пое дълбоко въздух.

 	— Последната сцена между двама стари приятели – отново подвикна Гарвана. – Няма нужда да става по-драматично.
	Едуардс се отдели от стената, огледа покривите и се прицели във врага си. Стреля бързо два пъти, избяга от алеята, свърна наляво и се затича към ъгъла на съседната сграда. Няколко куршума се удариха в паветата под краката му, други изсвистяха над главата му. Той зави зад ъгъла, избяга от площада и се затича с всички сили по тъмните безлюдни улици. Гарвана и хората му бяха по петите му, следваха го и по земята, и по покривите.
	Едуардс сви в страничните улички. Тичаше приведен към Понте Векио. Нощната тишина се нарушаваше единствено от стъпките му по паважа и бръмченето на някой случайно преминаващ скутер. Малко градове спят по-дълбоко от Флоренция.
	Не си позволи да бъде заблуден от обгръщащото го спокойствие. Знаеше, че го преследват, и искаше да пренесе битката на по-високо ниво и в по-отворено пространство. Трябваше да примами Гарвана, като познаваше добре навиците му да страни от открития сблъсък, оставяйки мръсната работа на подчинените си. Докато тичаше по хлъзгавия и влажен от мъглата паваж, си припомни много други преследвания из градове по целия свят; моменти, в които се беше оказвал или ловец, или плячка – всичко в името на Обществото „Витория“. Постара се да опази реална мечтата на Андрея и Франк Уесткот. Беше направил всичко, за да запази целостта на Обществото, но също така беше достатъчно реалист, за да знае, че целите му често могат да бъдат достигнати само с цената на живота.
	За малко неща съжаляваше – не за жертвите, които се бяха оказали необходими, за да подготви Кейт да го замести, нито за което и да е от действията, благодарение на които Обществото беше постигнало положението си в света на изкуството. След този ден всичко можеше да се промени и той знаеше, че ако пътят му наистина свършва, не би могъл да си мечтае за по-подходящ край от този да завещае на Обществото една от най-редките находки в света на изкуството – „Ангели в полунощ“ на Микеланджело.
	Едуардс спря рязко и огледа тихите улици. Небето беше обсипано със звезди, шумът на вълните на Арно се чуваше отдалеч. „Ангелите“ бяха на сигурно място; на покривите и по околните улици членове на Обществото бяха заели позиции, готови по даден сигнал да започнат битката с Гарвана и неговите „Безсмъртни“. Само след няколко мига спокойствието на нощта щеше да бъде нарушено и Флоренция щеше да се превърне в голямо бойно поле, на което щеше да се лее кръв и щяха да падат жертви в името на изкуството.
	Едуардс бръкна в страничния джоб на якето си, извади сигнален пистолет и го насочи към звездното небе. Стреля веднъж, проследи как сигналната ракета се издига, изчака я да избухне и изхвърли оръжието в контейнера за боклук на ъгъла. Изтича по тясната улица, отвори вратата на малък частен дом и изчезна.
	 
	 
	 
	ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	РУМОРЕ БРЪКНА В МАЛКАТА ПЛЕТЕНА КОШНИЦА, взе половин пресен италиански хляб и си откъсна голямо парче. Постави го срещу малката чиния до левия си лакът и кимна.
	— В момента не съм тръгнал за „Ангелите“ – каза той. – Онзи, когото искам, е Гарвана. Ако го заловя, може да ме отведе до тях или до десетки други откраднати творби. Работата ми е да връщам изгубените или откраднатите произведения на изкуството, а най-добрият начин за това, който ми е известен, е да арестувам най-умелите крадци на света. И точно сега той е тук.
	Седеше в задната градина на „Траториа Пандемонио“ – популярен и сред местните, и сред туристите ресторант благодарение на първокласното си меню и листата с вината, на спокойната обстановка и заради „мамчето“ – дребна и мила тъмнокоса и тъмноока жена, която се отнасяше с всеки клиент като с отдавна изгубен роднина. Топлината и енергията й изпълваха ресторанта и го превръщаха в дом за всички редовни посетители. Това беше любимото място на Кейт и Марко и за свое удивление скоро откриха, че е любимо място и на Руморе.
	— Откъде да знаем, че може да ви се доверим? – запита Марко. Седеше до Кейт срещу инспектора, пръстите на дясната му ръка бяха гипсирани.
	Руморе потопи залък от хляба си в маслиновата паста и сви рамене.
	— Ако започна да броя, предполагам, че и двамата, все едно дали заедно или поотделно, сте нарушили поне половин дузина закони само докато се запознаем – каза той и ги изгледа. – Ако исках, лесно можех да ви тикна зад решетките, докато съм в града, че дори и за по-дълго. Но вие сте на свобода. Седите си тук, точно срещу мен, и чакате „мамчето“ да ви донесе паста с артишок и домати. Това отговаря ли на въпроса ти?
	— Запознат ли си с дейността на Обществото? – запита го Кейт. – Допускам, че това не е първият път, когато пътищата ви се срещат, докато търсите едно и също произведение на изкуството.
	Руморе поклати глава и отхапа от хляба.
	— Не – призна той. – И преди съм работил с тях и са ми били от помощ при съхранението на творбата. Това не означава, че одобрявам методите им. Но имаме сходни цели – да връщаме творбите на онези, за които са били предназначени.
	— Значи няма проблем – усмихна се Кейт. – Ти взимаш Гарвана, а ние взимаме „Ангелите“. Получаваш каквото искаш, а ние – каквото ни трябва.
	— Нямам такива правомощия – отговори Руморе. – Не мога да допусна тази творба да се изплъзне. Това не ти е поредният мраморен бюст на някой римски император, дето никой не го помни кой е. Това е Микеланджело, а намирането на негова творба ще е откритие, което ще се радва на вниманието практически на всеки, който има и най-малката връзка със света на изкуството. Това не е обикновена находка, Кейт. Това може да е най-голямата находка, правена някога. Трябва да бъде защитена и дори Обществото с всичките си ресурси не е способно на това.
	— Но ти вярваш, че Отделът ти в Рим е способен? – запита Марко. Съвсем непреднамерено въпросът му прозвуча саркастично.
	— Ти какво си мислиш, че просто ни дават пропуск за музея и ни разкарват ли? – отговори Руморе, без да крие гнева и нетърпението си. – В света няма по-добри от нас в тази работа и точно сега аз съм точно този, от когото вие двамата се нуждаете и на когото трябва да се доверите.
	— В такъв случай работим заедно – каза Кейт. – Аз ще работя по моя план, а ти – по вашия, но ще действаме като екип. Прав си за едно – може би ще можем да се справим сами с бандата на Гарвана. Обществото има много членове и може да стане смъртоносно, когато го предизвикат. Но в града има много ловци, които не са от никоя от двете организации. Някои от тях може просто да се изтеглят, като чуят, че Отделът от Рим също е на сцената.
	„Мамчето“ се появи до масата, понесла три големи чинии, пълни с паста с плътен сос от артишок и домати. Постави чиния пред всеки от тях и се усмихна.
	— Всички сте толкова сериозни – каза тя. – Сега яжте и не се тревожете. Проблемите ще са си там и след като се нахраните.
	Известно време се храниха мълчаливо и се наслаждаваха на храната. Руморе си отчупи още един комат хляб и махна на сервитьора за още три чаши вино.
	— Ако се съглася с предложението ти – каза той, – това означава да ви изгубя от поглед за неопределен брой часове. През това време могат да станат много неща и повечето от тях – лоши. Не забравяй, че Гарвана е по петите ти, ти си ключът към всичко, което иска той, а аз няма да допусна нещо да те сполети.
	Кейт му се усмихна топло и кимна.
	— Готова съм за това, инспекторе.
	— Защо се притесняваш толкова? – обърна се Марко към Руморе, без да опитва да прикрие ревността си.
	— Това ми е работата – отговори уверено инспекторът. – За тази цел не е необходимо да те харесвам, а ти между другото взе да не ми допадаш. Но обикновено предпочитам лошите да са тези, които си го отнасят, а не някакво вироглаво хлапе.
	— Това ли мислиш? – запита Марко. – Че мога да помогна?
	— Ти си добро хлапе и те е грижа за Кейт – обясни инспекторът. – Обаче онези са професионалисти и ви очакват. Готови са да направят всичко, каквото се налага, за да получат онова, заради което са дошли във Флоренция. Не е като едничката ти грижа да е състоянието на раздрънканото ти колело, както беше преди три седмици.
	— Няма да я оставя – каза Марко. – Все едно колко настояваш.
	— Ако искаш да я поканиш на среща, моля – отговори му Руморе. – Щом това приключи, аз се връщам в Рим, а ти ще си в аулата и ще разполагаш с достатъчно време, за да се чудиш на кой филм ти се иска да я заведеш. И всичко това може да стане, но само ако напуснеш сега. Ако ли не, не мога да гарантирам, че ще живееш достатъчно, за да видиш отново аулата отвътре.
	Кейт се протегна към здравата ръка на Марко и я стисна.
	— Не искам да става така – каза тя. – Инспекторът е прав. Той си е на мястото, а това му е работата. И аз също съм си на мястото. Това е животът ми. Ти си единственият, който не е искал нищо от това.
	Марко погледна Руморе и взе чашата си с вино.
	— Прави сте – каза след кратка пауза. – Не съм искал да се въвличам в това. Но тръгнах с Кейт, защото съм й приятел. И точно по тази причина ще остана, без значение как могат да се развият нещата за мен.
	Руморе допи виното си, обра чинията си от пастата с хапка хляб и изтръска няколко трохи от масата.
	— Решението си е твое – каза на Марко. – Не ми се налага да го харесвам или да се съгласявам. Но едно ще ти кажа: ако разбера, че участието ти поставя Кейт, мен или някое друго ченге в риск, ще те отстраня от сцената по-бързо, отколкото ще преброиш до едно. Само след секунди ще си изчезнал.
	Марко се напрегна и издърпа ръката си от тази на Кейт.
	— Може да те изненадам, инспекторе.
	— Възможно е, да.
	„Мамчето“ отново се запъти към масата, но този път не се усмихваше, а слабото й красиво лице изглеждаше разтревожено. Руморе бутна стола си назад и я пресрещна по средата на тясната пътека.
	— Какво има? – запита той.
	— Започнало е – отговори тя и погледна през рамото му към Кейт и Марко.
	Руморе притисна „мамчето“ в топла прегръдка. Обърна се и се върна до масата.
	— Мисля, че ще е най-разумно да пропуснем десерта – каза.
	 
	 
	 
	СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС СКОЧИ ОТ ПОКРИТ С ЧЕРВЕНИ КЕРЕМИДИ ПОКРИВ върху съседния, като продължи да стреля по мъжете, които го преследваха. Приземи се с меко тупване, претърколи се и застана на колене, изчаквайки мъжете да се приближат. Зад него, откъм близкия покрив, долетяха два куршума. Стрелецът се беше скрил зад малкия комин. Професорът залегна и потърси прикритие, като стреляше и в двете посоки, след което тръгна към ръждясалата ламаринена врата, която се полюшваше от вятъра. Провери пълнителя си, а после хвърли бърз поглед към моста четири етажа по-долу. Там видя група въоръжени, които приближаваха от двете страни на улицата.
	Достигна вратата и чу приближаващите се стъпки. Извъртя се, стреля и после се присви на стълбището, а до него долетя стенанието и падането на ранен човек. Зави зад ъгъла на стълбището, погледна през парапета и видя нагоре да се качват още трима. Знаеше, че онези отгоре също щяха да се появят скоро, а той не можеше да си позволи да го обградят. На етажа имаше четири апартамента и той опита да завърти бравите на два от тях, но неуспешно. Тогава от третия апартамент в най-отдалечения край на стълбищната площадка се дочу слабото скърцане на отваряща се врата. Навън надникна възрастна жена по нощница и халат и му кимна да се приближи. Едуардс се втурна към вратата й и изчака жената да отвори напълно и да го пропусне.
	— Сигурна ли сте? – запита той. – Мъжете, които ме преследват, ще застрелят всеки, който им се изпречи.
	— Още по-основателна причина да влезете – каза старицата и го изчака да пристъпи във фоайето, преди да затвори вратата зад гърба му.
	Едуардс се огледа из малкия апартамент и се втурна към кухненския прозорец, който гледаше към улицата. На слабата светлина на уличните лампи видя трима мъже, около които се образуваха локви кръв, а още двама тежко ранени лежаха на багажниците на паркиралите коли. Обърна се към старицата:
	— Имате ли къде да се скриете?
	— Какво ще правите? – запита го тя.
	— Много е високо, за да скоча, а аз съм твърде уморен, за да бягам – отговори той, – което ще рече, че трябва да ги пусна.
	— Оставете на мен – предложи жената. – Няма да ме очакват и така ще получите по-добър шанс.
	— Казах ви, че не желая да пострадате – възрази Едуардс.
	— Тогава ми дайте единия си пистолет – отговори тя и протегна ръка. – Не се тревожете. Няма да ми е за пръв път. Съпругът ми беше полицай и често ме водеше на лов. Може мерникът ми да не е много добър, но пък изненадата е на моя страна.
	Едуардс изгледа старицата, наведе се и нежно я целуна по бузата. Подаде й единия си пистолет и се отправи към входната врата.
	— Пълнителят е пълен – каза й той през рамо. – Стреляйте бързо, след което още по-бързо идете до оня гардероб до дивана. Влезте вътре и не излизайте, докато не сте в безопасност.
	— Ами вие?
	— Синьора – въздъхна уморено Едуардс, – боя се, че за мен нощта тепърва започва. Но ако успея да я докарам до зазоряване, обещавам един ден да се върна и да ви изкажа благодарността си.
	— Ще задържа пистолета дотогава – каза жената.
	Едуардс се скри зад вратата. Старицата скри пистолета в десния ръкав на широкия си халат и отвори. Отвън имаше четирима мъже – двама на стълбищната площадка и двама точно пред апартамента й.
	— Посред нощ е – сприхаво каза тя. – Какво търсите тук?
	— Това не е ваша работа – отговори й най-близкият.
	— Сама ли сте вътре?
	— Вижте ме и познайте – сопна се жената.
	— Видяхте ли някой друг на стълбището? – запита той. – Може би някой, който ви е събудил от дълбокия ви сън?
	— Ами това бяхте вие – отвърна тя.
	— Тя лъже – обади се един от другарите му. – По лицето й се вижда.
	Мъжът, който беше най-близо до старицата, направи няколко крачки към нея, насочил надолу пистолета в лявата си ръка.
	— Приятелят ми прав ли е? – запита той. – Да не криеш някого от нас?
	Старата дама го изгледа, обърна се и се върна в апартамента си. Иззад вратата изскочи Едуардс, застана с широко разтворени крака на входа и започна да стреля по цялата стълбищна площадка, с което принуди натрапниците бързо да потърсят укритие. Пусна изпразнен пълнител на земята и зареди нов. Приведе се, сграбчи оръжието на ранения мъж, след това го изправи на крака, обърна го с лице към стълбищната площадка и се придвижи напред, без да спира да стреля.
	Стигна стълбището и се наведе, обърна се и внимателно продължи да се придвижва напред, без да изпуска от поглед мишените около себе си. Раненият го притискаше с тежестта си – беше получил няколко куршума в гърдите и краката при свирепата атака. Всеки миг щеше да умре и тялото му започваше да се гърчи от спазми. Едуардс го пусна, изстреля три куршума към площадката и се втурна надолу по стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж.
	Отново се озова на улицата. Косата му беше сплъстена и прилепнала на главата му, лявото му рамо кървеше. Облегна се за няколко мига на каменната стена, поемайки си дълбоко въздух, докато попиваше тишината и спокойствието на улицата. Втурна се към ъгъла, зави надясно и продължи по пустата улица със затворените магазини, без да се отдалечава от стените и прикритието, което му предлагаха. Чуваше бученето на Арно от другата страна на ниските сгради и знаеше, че приближава до мястото, където трябваше да бъде. Имаше по-малко от час, преди слънцето да започне да изгрява и да го лиши от укритието на нощта. Забеляза тъмносиня кола – БМВ, паркирана между частен дом и затворен ресторант. Страничните прозорци бяха затъмнени, фаровете не светеха, но двигателят работеше.
	На Едуардс не му се налагаше да проверява пълнителите си, за да знае, че патроните му са на привършване. Освен това съзнаваше, че ако колата е дошла за него, не би могъл да направи нищо, за да го предотврати.
	Кръвта бликаше от рамото му, а десният му крак го болеше от удара, който беше понесъл по време на битката. Разбра, че има една-единствена възможност.
	Реши да се възползва.
	Привел глава, направи няколко крачки напред. Беемвето беше паркирано на сто метра от дясната му страна. Забърза, докато приближаваше, свърна към колата и докато тичаше приведен, започна да стреля в прозореца на шофьора. Докато стигне предницата, вече беше останал без дъх и без куршуми. Рязко отвори вратата на шофьора и видя само строшено стъкло и разкъсаната кожа на седалката. Двигателят работеше, но вътре нямаше никого. Огледа се, но наоколо нямаше хора. Той пък беше без оръжие и кръвта му изтичаше. Сърцето му биеше толкова силно, че усещаше как гръдният му кош се движи и за миг Ричард Едуардс се озова толкова близо до паниката, колкото никога досега през живота си.
	— Слава на Господа, че излязох за една цигара.
	Ниският дрезгав глас долетя някъде от дълбоко от пътеката между къщата и ресторанта.
	Едуардс се ухили, пое си въздух и се обърна да види Макнамара да върви с бавни и отмерени крачки към него, лицето и главата му бяха скрити от цигарения дим.
	— Никога вече няма да те карам да спираш цигарите – каза му той.
	Макнамара погледна колата и видя всичките дупки от куршуми и парчетата стъкло по предната седалка.
	— Ти ще караш – обяви той. – Тъй и тъй вече кървиш. А по пътя ще ти кажа каквото трябва да знаеш.
	— Дали не ти се намира някой резервен пълнител? – запита Едуардс и събори с ръка част от стъклата върху паветата. – Изхабих всичко, докато стрелях в прозореца на новата ти кола.
	Макнамара бавно отиде от страната на пътника и отвори вратата.
	— Всъщност колата е твоя – осведоми го. – Или може би трябваше да кажа, че е на Обществото. Взех я от гараж на около десет километра от центъра. Колкото до оръжия и амуниции, аз лично не бих се тревожил. Заредил съм багажника с всякакви необходими неща.
	Едуардс седна зад волана, сложи си предпазния колан и подкара колата.
	— Ти си дар от небесата, приятелю – каза той. – Без теб щях да съм изгубен.
	— Дар от ада пò би подхождал на задачата ни – отговори Макнамара. – Но все пак благодаря.
	— Намаляхме със седем, може би с осем мъже – осведоми го Едуардс. – И това е само от каквото видях от покривите. А из града сигурно преизподнята се е развихрила.
	— Определено е така – съгласи се Макнамара. – Изглежда, че ти не си единственият, който е решил това да е последната му битка. Гарвана е не по-малко настоятелен.
	— Някой от външните замесен ли е? – запита Едуардс, докато шофираше с лекота по пустите улици.
	— Все още не. Най-вероятно изчакват да видят кой ще излезе по-малко окървавен и с „Ангелите“ в добавка.
	Едуардс бавно спря, изключи от скорост и погледна Макнамара.
	— В това той е по-добър от мен – призна. – Винаги е бил, а сега направо му се навирам в ръцете.
	Макнамара се загледа през прозореца, а после се обърна към приятеля си.
	— Гарвана е по-опитен, но опитът невинаги печели. А в това да се навреш в ръцете му, си има и предимства.
	— Например?
	— Не е очаквал това да е ходът ти – обясни Макнамара, – което ще рече, че ще си помисли, че е уловка, и ще се отдръпне в очакване на истинския ти план. Но тогава може да стане твърде късно, за да реагира.
	— Той вече ще е там и ще ни очаква – каза Едуардс.
	— Е, ще очаква теб – поправи го другият мъж. – Информацията му е, че съм вън от строя. Направих така, че да съм извън радара на Гарвана.
	— Никога не съм предприемал действие, изпълнен с толкова съмнения – призна професорът. – Тревожа се за направените избори, за действията си. Не съм сигурен защо, но последните няколко дни ме оставиха с усещането, че се лутам без посока.
	— Това означава, че ставаш по-добър в онова, което правиш – каза Макнамара. – Приеми го, Ричард. Когато за пръв път пое Обществото, беше много по-млад, а онази прекрасна възраст върви със свободен дух и чувство за недосегаемост.
	— Не съм чак толкова стар, че тези чувства внезапно да се изпарят – изтъкна Едуардс.
	— Достатъчно възрастен си – отговори Макнамара. – И вече си много по-наясно с последствията от действията си. Достатъчно битки си водил, за да осъзнаеш, че си смъртен. А освен това стои и въпросът с Кейт.
	— Какво за нея?
	— Готова е да заеме мястото ти. Това означава, че без значение как точно ще завърши тази история тук, Обществото ще бъде в опитни ръце. А това те тревожи. Страховете ти, Ричард, са за Кейт. В твърде много битки си оцелял, за да се страхуваш от тази. Но това е нейното първо участие в акция, за пръв път вижда кръв, а ти не знаеш дали ще може да го понесе.
	— А ти как мислиш? – запита Едуардс.
	— Мисля, че Кейт е много повече твоя дъщеря, отколкото на Франк и Андрея – отговори Макнамара. – И като знам това, нямам тревоги. И ти не трябва да се тревожиш.
	— Никога не съм се тревожил за уменията й – каза Едуардс.
	— Е, тогава кое те притеснява?
	— Да оставя това – отговори той. – Ще изгубя едновременно и Кейт, и Обществото. Досега те бяха моите котви. Да ги напътствам и пазя, да се гордея, като ги гледам как растат и се развиват… А сега нито тя, нито то ще имат нужда от мен. Мисията ми ще е изпълнена. Вече ще съм без значение.
	— Искаш ли да си разменим местата? – изсмя се дрезгаво приятелят му.
	Едуардс се обърна и го изгледа.
	— Не – призна. – Но мразя мисълта, че ще те изгубя. В нашата работа човек не си намира лесно приятели.
	Макнамара се извърна.
	— В този случай може да се окаже, че Гарвана е лапнал твърде голяма хапка – каза накрая. – Двама отчаяни мъже и една жена, която се бори за съдбата си. Това е голяма сила, срещу която да се възправиш.
	— На това и разчитам – отговори Едуардс.
	Освободи спирачката, натисна газта и отново подкара колата по улиците.
	 
	 
	 
	ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ОПРЕЛИ ГЪРБОВЕ В ЕДИН ЗАТВОРЕН МАГАЗИН НА ПОНТЕ ВЕКИО, Кейт и Марко гледаха към прозорците на галерията „Вазари“ в мъждивата светлина на настъпващото утро.
	— Надявам се информаторът на Руморе да е бил прав – каза момчето. – На пръв поглед не намирам смисъл. Защо Гарвана би избрал това място, за да проведе битката си?
	— Всъщност има голям смисъл – отговори Кейт. – Тук има многобройни пътища за бягство: двореца „Пити“ в единия край, Палацо Векио в другия, църквата „Сан Феличита“ е в средата. Освен това самата галерия с прозорци и от двете страни. Все едно какво ще стане вътре, Гарвана знае, че ще трябва да излезе навън, а това място ще му осигури най-добрите маршрути.
	— Ами охраната? – запита Марко. – Може да успее да се измъкне от нас, но от охранителите?
	Кейт го погледна и се усмихна.
	— Ние успяхме, и то без да знаем какво вършим – напомни му. – Освен това тук няма да има толкова охрана, колко би очаквал. Руморе е разчистил мястото и е оставил само няколко подбрани полицаи.
	— Но защо е направил нещо толкова тъпо? – не разбра Марко.
	— Не ми сподели причините си, но съм сигурна, че една от тях е свързана с доверието. Гарвана плаща на много хора и е логично някои от тях да са охранители.
	— Не е ли малко иронично, че нашето приключение може да завърши на мястото, където започна? – каза Марко. – Ако не бяхме открили „Ангелите“, това щеше да е просто поредната прекрасна флорентинска сутрин и единствените, които щяха да обикалят тези зали, щяха да са туристи, екскурзоводи и пазачи… И никой от тях нямаше да е застрашен.
	— Този ден се очаква от десетилетия – обясни Кейт. – Още откакто съм била малко момиченце. Ако не бяха „Ангелите“, щеше да е друга неочаквана находка, която щеше да задвижи събитията. С други думи, това все някога щеше да стане.
	— А ти вярваш ли, че в крайна сметка това си заслужава? Ако днес тук нещата се обърнат срещу нас, можеш да изгубиш много – хора, за които те е грижа и които от години са част от живота ти. И всичко това заради скулптури, чието съществуване самият Микеланджело не си е дал труда да признае.
	Кейт се извърна и погледна към улицата, която извеждаше от Понте Векио. Утрото още беше хладно, незасегнато от идващото слънце, а река Арно сърдито бучеше.
	— За родителите ми си е струвало – произнесе едва чуто. – Струва си и за професор Едуардс, както и за всеки друг член на Обществото. И същото е вярно и за Гарвана, и за групата му. И, да, за мен също си струва. Аз съм тази, която съм. Която съм избрала да бъда. Мисля, че точно това се опитваше да ти каже Руморе в ресторанта по своя прям начин. Ти си единственият днес тук, който не е избирал това.
	— Тук съм, защото се тревожа за теб – напомни й Марко. – Оценявам находката, която направихме заедно, обаче да ме прощаваш, ако се изключат художествената и финансовата й стойност, не виждам причина някой да трябва да убива някого, за да запази сигурността на творбите. Нима за света ще има значение дали „Ангелите“ са на Обществото, или на „Безсмъртните“, или пък на някой частен колекционер, който е платил кралски откуп за тях? Не би трябвало да има значение кой ги притежава. Мисля, че дори и Микеланджело би се съгласил с това. Силно се съмнявам, че би одобрил убийствата, пък били те и в името на изкуството, особено на неговото.
	— Има значение за мен – разпалено отговори Кейт, засегната от думите му. – Въпросът никога не е бил в притежанието на творбите, открити от Обществото. Всъщност вярно е точно обратното и ще продължи да бъде единственото правило, което ни води. Не е важно само да запазим творбите, а да направим така, че да са в правилните хора – онези, за които са били предназначени.
	— Не съм искал да те ядосвам – каза той. – Мисля, че в момента говорят повече нервите ми, отколкото аз. Това ме промени – срещата с теб, поемането по този път, по който през повечето време те следвам. Промяната е за добро, струва ми се. Май винаги съм живял в страх, без да желая да привличам внимание към себе си, предпочитах да оставям нещата така, както ги намирам. Обикновено съм последният, който би се забъркал в някаква дейност, която би имала и най-малкия шанс да бъде огряна от успеха. И все още ми липсва куражът, който е необходим, за да приема тези предизвикателства по начина, по който го правиш ти или пък Руморе. Мисля, че май се опитвам да ти кажа, че ме е страх. Не просто за мен, а за двама ни.
	Кейт отпусна глава на рамото му.
	— И мен ме е страх – тихо призна тя. – Ето защо се радвам толкова, че си с мен. Знам, че ще си тук, за да ме пазиш. Помни, че винаги най-смелите са онези, които показват най-голям страх.
	— Значи съм най-смелият човек на света – прошепна й в отговор Марко.
	Кейт отдръпна глава, погледна го в очите, после се надигна и го целуна.
	 
	 
	 
	ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ЕДУАРДС ЗАСЛИЗА ПО СТЪЛБИТЕ НА ПЪРВИЯ ОТСЕК НА празната галерия „Базари“. Дебелите пътеки заглушаваха стъпките му, а от пръстите му се процеждаха капчици кръв, стичаща се от раненото му рамо. От двете му страни се редуваха големи портрети на херцози и херцогини, умрели преди векове, и роднини на фамилията Медичи, славила се с покровителството на изкуството. Имаше хиляда и двеста такива портрета, които покриваха стените на дългата повече от километър и половина галерия и всяка беше поддържана защитена от прах и от вредата, която би могла да нанесе пряката слънчева светлина. На всеки четири или пет метра имаше малък прозорец, който гледаше към улиците долу и всеки беше проектиран от самия Микеланджело по нареждане на семейство Медичи. Заръката била да направи прозорците така, че да бъде по-лесно да се гледа отвътре навън, отколкото обратното. На мястото на парапета имаше дебело въже, прекарано през редица железни колонки, които служеха като пътеводители из масивния коридор, из който на всеки четиристотин метра се появяваше заключена зарешетена врата, отваряна четири пъти дневно от пазачите. В горния ляв край на всяко помещение имаше охранителна камера, която трябваше да подсили наблюдението. Таваните бяха високи и солидни, ширината на коридора беше около три метра и половина, стените бяха каменни.
	Коридорът започваше от Палацо Пити, преминаваше покрай църквата „Сан Феличита“ и пресичаше Понте Векио по цялата му дължина, който по времето на построяването си през 1565 година е бил пазар за продажба на току-що заколени прасета.
	В най-отдалечената си северна точка коридорът завиваше надясно след прага, от който навлизаше в „Уфици“ и оттам преминаваше към малък мост, който позволяваше достъп към Палацо Векио. Там се намираше и един голям прозорец, гледащ към река Арно. И точно там беше и оня по-особен детайл в края на коридора: една от стените не беше плътна като останалите. Тази стена, плоска и гладка, ограждаше спалнята на ренесансовото семейство, което не бе пожелало да премести дома си, за да угоди на вижданията на Джорджо Вазари. Така че, за да не губи време, Вазари строил около дома им. Погледнато отстрани, галерията „Вазари“ беше едно от най-безопасните и сигурни места във Флоренция.
	— Великолепен е, нали? – запита Гарвана. Стоеше насред стълбището на няколко крачки от Едуардс, скръстил ръце на гърдите си. – Да си призная, има още какво да се желае откъм естетика, но пък сама по себе си постройката е зашеметяваща.
	— Картините са оригинали – каза Едуардс и погледна едното платно. Изобразяваше строга наглед жена с тъмна, силно опъната назад коса, за да открива лицето й и бадемовите й очи. – Могат да ти докарат стабилна сума на черния пазар.
	— Ще са необходими поне дузина такива коридори, натъпкани с хиляди неприятни физиономии, за да ми осигурят сумата, която търся – отговори Гарвана.
	— Тогава ти предлагам да тръгнеш да ги търсиш, защото никога няма да получиш „Ангели в полунощ“.
	— Дори и ако се съглася да ти пощадя живота ли? – запита Гарвана. – Или пък нейния?
	Едуардс поклати глава и се приближи до стария си враг.
	— Това ще приключи тук и сега – изрече.
	— А аз ще имам удоволствието да наблюдавам – обади се Макнамара. Стоеше на няколко стъпала над тях с вечната си цигара в уста.
	Гарвана наклони глава настрани. На лицето му се появи лека усмивка, очите му не слизаха от Едуардс.
	— А аз пък взех, че ти повярвах, че ще си сам – каза той. – Колко тъпо от моя страна, нали така?
	— Колко точно „сам“ беше нашият приятел Дейвид? – обърна се Едуардс към Макнамара.
	— Двама от неговите бяха в по-ниската част на коридора, а третият беше скрит в прохода през „Уфици“. Вече не са „Безсмъртни“ – отговори приятелят му.
	— Винаги си вярвал, че си по-добър в тази игра – каза Едуардс на Гарвана. – И беше прав в много отношения. Но такива постижения си имат цена, а твоята е, че човек не бива никога да ти се доверява.
	Гарвана задържа усмивката си, без да отмества поглед от него.
	— Инстинктите ти винаги са непогрешими и сигурно по тази причина Франк и Андрея предпочетоха теб пред мен. И там им беше грешката. Вярно е, че ти направи групата по-голяма, по-богата и по-могъща. Но и аз щях да направя това, че и повече. Щях да направя така, че Обществото да вдъхва страх. Ако бях на твое място и държах в ръцете си толкова рядка находка, никой не би се осмелил да ме заплашва, за да я придобие.
	— Проблемът с думите, Дейвид, е, че те никога не гарантират резултат – каза Едуардс. – Ти не си по-близо до „Ангелите“ сега, отколкото си бил и преди да бъдат открити. Не спечели нищо, а изгуби много – улиците на Флоренция са осеяни с труповете на хората ти.
	Гарвана се приближи още повече до Едуардс и усмивката му се разшири.
	— Никой от онези клетници не означаваше нищо за мен – прошепна той. – Не съм от генералите, които се тревожат за войските си. Но вярвам, че ти си от тях.
	Отдръпна се рязко от Едуардс, застана на едно коляно, измъкна пистолет от кобура си и го насочи към Макнамара. Стреля три пъти и порази два пъти мишената си. Макнамара разпери ръце и тупна приглушено по гръб върху застланите с пътеки стъпала. Незапалената му цигара падна върху неподвижните му окървавени гърди.
	Едуардс сграбчи Гарвана отзад. Пистолетът падна на земята и двамата мъже се изтъркаляха по стълбището. Едуардс се опитваше да обезвреди врага си, обаче раната в рамото му и нараненият му крак му пречеха. Гарвана го заудря по рамото и в гърдите, с което отслаби хватката му. Успя да го изрита в слабините и рязко да го удари в корема, което му позволи да се отдръпне от професора и да се изправи на колене. Докато се опитваше да се добере до изпуснатия пистолет, Едуардс отново го сграбчи отзад и обви здравата си ръка около шията му, притиснал коляно в гръбнака му. Гарвана започна да се задушава, но не можеше да достигне оръжието си.
	Все пак успя да замахне с лакът и да го забие в корема на Едуардс, което го принуди да отслаби захвата си. Това му позволи да го притисне в стената, блъскайки с всички сили раненото му рамо, с което успя за миг да спре въздуха на професора.
	Едуардс беше застанал на колене, с безполезна ръка, с окървавено и насинено лице и със замъглен от кръвта поглед. Гарвана успя да се изправи. Сграбчи дебелото бяло въже, което служеше за парапет, и го уви около врата на професора. Надвеси се над него, избута го по лице надолу, притискайки го с всички сили с дясното си коляно в гърба, стегна въжето и започна да го души.
	Използва стената, за да се подпре и да затегне още по-силно въжето. Едуардс, затворил очи, напразно се опитваше да се освободи и да се изправи на крака.
	— Къде е сега любимото ти Общество? – изсмя се Гарвана. – Къде са те, когато водачът им има най-голяма нужда от помощ?
	Едуардс успя да се протегне назад и да издере лицето му. С отчаяно усилие пръстите му задълбаха силно в плътта и върху дясната буза на другия мъж се появиха тънки кървави бразди.
	— И къде е наследничката ти? – продължи Гарвана, без да обръща внимание на болката, като още по-силно затегна въжето, копнеейки да изтръгне последния болезнен дъх от устата на най-стария си враг. – Къде е младата жена, заради която се лиши от толкова много, за да я отгледаш? Защо не е тук да види това? Достатъчно е умна, за да открие шедьовър, но недостатъчно прозорлива, за да се досети къде ще се срещнем?
	Гарвана усети как животът напуска тялото пред него и преди да го освободи, дръпна за последно въжето с яростно ожесточение. Облегна се на окървавената стена, гледайки как професорът се свлича на земята с глава на едното стъпало и с изкривено върху другото стъпало тяло.
	— Сигурно просто не й е пукало достатъчно – прошепна той. – Може пък все пак наистина да ми е дъщеря.
	Няколко мига съзерцава тялото на професор Ричард Дилън Едуардс, глава на Обществото „Втория“. След това пристъпи над него и бавно заслиза по стълбите на галерия „Вазари“.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	— ДРЪЖТЕ СЕ ПРИВЕДЕНИ И ДАЛЕЧЕ ОТ ВРАТИТЕ! – извика Руморе на Кейт и Марко, като им плъзна по един полуавтоматичен пистолет по студения под. – И ги използвайте, ако се появи някой, който не носи бадж или униформа. Ясно?
	— Къде отиваш? – запита Кейт.
	— Трябва да прочистя обстановката с няколко приятели отвън – обясни Руморе, застанал до вратата на гробницата, като си проверяваше пълнителите на двата си пистолета. Погледна отново Кейт и Марко, които тъкмо отместваха големия ковчег в центъра на помещението, докато около тях летяха хоросан и парченца мрамор. – И помнете, излизате само ако ви кажа. Иначе стоите тук вътре и давате всичко от себе си, за да не ви убият.
	— Все още не ми е ясно защо сме тук, а не в галерия „Вазари“ – каза Марко. – Имам предвид, не трябваше ли да ни е повече грижа за залавянето на Гарвана?
	— Аз исках да съм тук – напомни Кейт. – С „Ангелите“.
	Стояха в старинната гробница, в параклиса на семейство Буонароти, лицата им бяха едва на сантиметри от укритието на „Ангели в полунощ“, а не знаеха, че в центъра на града, вътре в галерия „Вазари“ професор Едуардс лежи мъртъв. Марко протегна ръка и взе пистолета, оставен му от Руморе. Превръзката не му попречи. Кейт вече беше взела своя.
	— Още не мога да разбера как инспекторът е разбрал, че „Ангелите“ ще са тук – каза й той.
	— Казах ти, че никога не ме е бивало със загадките на Ричард – отговори Кейт. – Освен това не разполагам с цял полицейски отряд и десетки местни информатори, които да търсят отговори. А Руморе ги има.
	— Както се оказва, тези информатори не работят само за полицията – отбеляза Марко. – Явно са разпространили слуха и до бандата на Гарвана.
	Кейт приклекна, след като куршумите заваляха по камъните, а после се изправи и погледна към вратата.
	— Трябва да му помогнем – каза тя. – Отвън трябва има поне шестима стрелци, а може би и повече. Не може сам да се справи с тях.
	— Но той ни нареди да не мърдаме оттук, помниш ли?
	— Чух го, Марко. Обаче му трябва помощ и точно сега с теб сме единствените, които можем да му я дадем.
	Над тях куршумите разбиха стъклата, забиха се в дебелата дървена врата и отчупиха парченца от гробовете в стените. Марко беше застанал на ръце и колене, от дима в помещението очите му смъдяха.
	— Има само един изход – успя да каже той, – а те нямат търпение да ни видят на вратата. Ще бъдем лесни мишени.
	Кейт излезе иззад ковчега и се приближи към по-близкия до вратата прозорец. Маратонките й стъпваха по потрошените стъкла. Приведе се под прозореца и надигна глава достатъчно, за да погледне отвън.
	— Не и ако се пазят от куршумите ни – каза тя. – Няма да очакват ответен огън. Ако бях на тяхно място, щях да реша, че единствено полицаят е въоръжен. Ако започна да те прикривам, докато се измъкваш навън, а после ти намериш сигурно укритие и започнеш да ме прикриваш оттам, няма да знаят с колко въоръжени си имат работа. Това може да даде на Руморе достатъчно време, за да свали няколко.
	— От всичкото, дето го каза, разбрах, че аз първи ще изляза през вратата – каза Марко.
	— Просто бягай наведен и не спирай да стреляш – посъветва го тя. – Няма да го очакват и това може да ти спечели времето, което ти трябва, за да се скриеш зад дърветата.
	Марко бавно се промъкна до вратата. Подът беше застлан с прахоляк, мраморни отломки и счупено стъкло. Достигна стената, застана на колене и стисна бравата.
	— Кажи кога да тръгна – каза той, – защото ако ще ме чакаш аз да направя хода, ще си стоим тук цяла нощ.
	Кейт облегна пистолета си на прозореца и изгледа Марко.
	— Сега! – извика тя и откри огън.
	Той рязко отвори вратата и хукна навън. Към него летяха куршуми и той също стреля два пъти, докато тичаше на зигзаг към редицата борови дървета отляво. Когато доближи достатъчно, Марко се втурна към купчините листа и мократа трева, изтърколи се по лекия наклон и остана да лежи там, стиснал оръжието с двете си ръце, а сърцето му оглушително блъскаше в гърдите му.
	Обърна се по корем, изпълзя до един малък каменен блок сред дърветата и го използва за прикритие. Опита да се изправи, но тялото и краката му трепереха и той едва си поемаше дъх. Затвори очи и направи напразен опит да се съвземе с ясното съзнание, че разполага само със секунди преди Кейт да изскочи от вратата на гробницата.
	— Стреляй три пъти към дърветата. – Гласът на Руморе долетя от лявата му страна, самият той беше скрит от мрака и шумата. – Обаче изчакай, докато излезе. Ще се приближа и ще й прочистя пътя. Заедно ще можем да й осигурим безопасно преминаване.
	Марко отвори очи, изправи глава и изчака Кейт да се появи. Щом я видя как изтича навън, стисна оръжието с двете си ръце и стреля два пъти в мрака. Обърна се и видя Руморе да върви право към огневата линия. Инспекторът беше разперил ръце, стиснал пистолет във всяка, и стреляше непрекъснато, застанал на открито. Тялото му осигуряваше много по-голяма защита за Кейт от оръжията му.
	Тя тичешком се понесе надясно от гробницата, спря, за да стреля, и после се скри зад редица от храсти. Изправи се на колене, стреля отново, а от далечината прокънтя вик като доказателство, че куршумът е улучил целта си.
	Тя продължи да сипе куршуми отдясно, Марко също пускаше по някой изстрел отляво, Руморе действаше в средата и стреляше във всички посоки, като спираше само за да изхвърли празните пълнители и да зареди с нови. Стрелците се придвижваха из сенките и дърветата, използваха за укритие гробищните стени, за да презаредят и да се прегрупират. Бяха поне осем и едва един от тях беше ранен и извън строя.
	Руморе заобиколи една от стените и остана в позиция, опрял гръб в студения гранит. Чу как двама си говорят приглушено от дясната му страна, подаде глава и ги видя. И двамата бяха приклекнали, бяха се прицелили в гробницата. Изскочи иззад стената и вдигна достатъчно шум, за да го чуят. Двамата се обърнаха към него, срещнаха куршумите му и паднаха един върху друг. Инспекторът прибяга до тях, взе оръжията им, издърпа пълнителите от коланите им и отново се скри в тъмнината.
	Сега стоеше насред гробището и стреляше във всички посоки, освен там, където знаеше, че Марко и Кейт лежат и чакат въоръжените да бъдат извадени от укритията си. От лявата му страна се появиха още двама, които стреляха и тичаха към него. Руморе свали единия с куршум в гърдите. Другият успя да улучи крака му и го принуди да падне на едно коляно, при което инспекторът изтърва единия си пистолет. Руморе и стрелецът си размениха изстрели, застанали само на няколко стъпки един от друг. Куршумите се забиваха покрай краката им и свистяха над главите им, преди финалният изстрел да намери целта си и да запрати стрелеца с лице върху студената настилка едва на сантиметри от инспектора.
	Руморе не чу стрелеца, който се появи иззад гърба му. Беше навел глава и зареждаше единия си пистолет, канеше се да презареди и втория, а коженото яке на гърба му представляваше идеална мишена. Стрелецът наведе оръжието си, приведе се за стрелба и се приготви да стреля.
	Два изстрела накараха Руморе да се обърне и да се озове лице в лице с нападателя си. Улови оцъкления и изпълнен с болка поглед на мъжа секунди преди той да се свлече на земята. От лявата страна на натрапника видя Марко, който стискаше оръжието с двете си ръце.
	Втурна се към него.
	— Добре ли си? – запита той момчето.
	— Да – потвърди Марко. – Ами ти?
	— Нямаше да бъда, ако не се беше проявил – призна инспекторът.
	— Какво ти е на крака? – запита Марко, загледан в кръвта, която се процеждаше от раната точно над дясното коляно на Руморе.
	— А, умея да куцам – отговори той. – Обаче наоколо има поне още четирима, които трябва да намерим.
	— Нямах намерение да го убивам – каза момчето и посочи с оръжието си простреляния стрелец.
	— Знам – отвърна Руморе. – Обаче той имаше намерение да убие теб.
	 
	 
	КЕЙТ ИЗЧАКА СТРЕЛЕЦЪТ ДА МИНЕ ПОКРАЙ НЕЯ. Лежеше по гръб върху студената мокра трева, надигнала оръжието пред себе си. Изпъна крака, за да се изправи и изрита няколко камъка. Шумът привлече вниманието на стрелеца, той се извърна и стреля в нейната посока. Кейт се изтърколи, за да избегне куршумите, приближи го от лявата му страна и стреля два пъти, като и двата й изстрела поразиха мишената.
	След това отиде до поваления мъж, за да вземе оръжието му.
	Силата, с която той я сграбчи, я повали на земята.
	Онзи я стисна за гърлото, с другата си ръка извади остър нож и го надигна.
	— Спипах те – прошепна той. Грубата му кожа се отърка в лицето й, острият му дъх я накара да потрепери.
	Тя опря маратонките си в меката земя и два пъти заби силно лакти в слънчевия му сплит. Силата на ударите и изненадата го принудиха да пусне ножа и да застане на колене, притиснал корема си, борейки се да си поеме въздух. Кейт успя да се извърти и бързо заби два юмрука в лицето му, а после стисна ножа му. Мъжът погледна нагоре точно когато тя застана пред него, стиснала ножа в дясната си ръка и насочила острието си към него. Ръката й не трепваше.
	— Аз ще поема оттук – каза Руморе.
	Кейт не се обърна, когато чу познатия глас, и не се отмести. До тях долетяха сирените на приближаващи се полицейски коли и линейки, точно до входа на гробището се чуха свирещи гуми.
	— Всички са вън от строя, Кейт – увери я Руморе. – Освен един-двама, които избягаха, след като дочуха приближаването на подкрепленията.
	— Как е Марко? – запита тя. Адреналинът й започна да спада.
	— Добре е – каза й той. – Пази ми гърба, в случай че греша за онези стрелци.
	Тя отмести поглед от падналия мъж към инспектора, който стоеше до нея с окървавен крак и с насочено към стрелеца оръжие.
	— Марко пази гърба ти? – запита тя.
	— Да – кимна Руморе. – Идеален е за тази работа, както се оказа.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ ПРИТИСКАШЕ ПРОФЕСОР ЕДУАРДС В ОБЯТИЯТА СИ, опряла лицето си в главата му. Руморе и Марко стояха до нея. Галерията „Вазари“ представляваше сцена на местопрестъпление от двайсет и първи век – местата, където се беше стреляло, бяха обградени с жълти ленти; криминалисти вземаха проби от кръвта по стените и пода, събираха гилзи и търсеха отпечатъци и улики.
	Кейт леко се поклащаше, сълзите се стичаха по лицето й, а тя се бореше с желанието да повърне.
	— Съжалявам, Ричард – шепнеше тя. – Трябваше да съм тук с теб. Правех онова, което мислех, че искаш от мен – пазех „Ангелите“.
	Руморе приклекна до нея и внимателно постави ръка на гърба й.
	— Ще задържат тялото му в моргата за няколко дни – каза той. – След това ще можеш да отлетиш с него у дома.
	Кейт го изслуша и кимна.
	— Ще бъде погребан до родителите ми – каза. – Те биха искали той да е при тях. Той беше точно толкова техен син, колкото аз – тяхна дъщеря, а на мен ми беше като баща.
	— Съжалявам, Кейт – рече Руморе. – Хората ми бяха покрили входовете, но те сигурно са влезли през входа откъм „Пити“ или може би от друго място, за чието съществуване дори не знаем. Всички те – Макнамара, професорът, Гарвана – са знаели тайните входове и изходи от този коридор. Това е направило трудно проследяването им. И все пак трябваше да предотвратим станалото.
	— Знаете ли къде е Гарвана? – запита Кейт.
	— Имаме предположение – отговори той. – Онзи господин от гробището, когото ти извади от строя, ни помогна да потвърдим подозренията си.
	— А ще ми кажеш ли?
	— Това вече не е само твоя работа, Кейт – каза й Руморе. – Това е работа на полицията. И би трябвало да е така през цялото време. Позволих нещата да стигнат твърде далеч, но вече няма да рискувам нечия друга смърт, още по-малко твоята.
	Тя се обърна и го изгледа.
	— Сама ще го намеря, ако не ми кажеш. През цялото време това си беше моята битка и аз съм тази, която трябва да я приключи. Гарвана чака мен и никой друг.
	— Професорът и приятелят му бяха двама от най-добрите, с които Обществото разполага – напомни Руморе. – А Гарвана се справи с тях сам. Той е професионалист, а ти не си. Аз поемам оттук и аз ще приключа с него, това ти го обещавам.
	Кейт бавно и внимателно постави главата на професора върху горното стъпало, след което се изправи лице в лице с Руморе.
	— Гарвана е убил майка ми и баща ми – едва успя да изрече. – А сега уби човека, който ме отгледа и който ме обичаше като собствена дъщеря. Трябва да бъде спрян и аз съм тази, която трябва да го направи. И ако не мога да те накарам сега да разбереш това, значи няма да ме разбереш никога.
	Руморе се загледа в нея, после премести поглед към тялото на професор Едуардс и кимна.
	— Давам ти десет минути – каза той. – Ако дотогава не приключиш с това, идва моят ред.
	— Къде е?
	В коридора отекна нов глас.
	— В Залата на петстотинте – каза Клеър Джонсън, докато вървеше към тях. – В Палацо Векио.
	Застана на три стъпки от Руморе, Марко и Кейт, загледана в тялото на професор Едуардс.
	— Полицията е обградила сградата – продължи тя, – но той използва мрежа от подземни коридори, за да стигне дотам.
	— А ти какво правиш тук? – запита Руморе.
	— Официално съм тук, за да направя оценка на портретите и на галерията. Моята компания държи застраховката. Неофициално дойдох, за да видя дали мога да помогна. Ричард ми беше добър приятел и дори още по-добър приятел на баща ми.
	— Откъде знаеш къде е Гарвана? – запита Кейт.
	— Знам, защото би трябвало да се срещна там с него след половин час – отговори тя.
	— И защо? – запита Руморе.
	— Това, че сте го обградили, не е от особено значение за него, инспекторе – отвърна Клеър. – Дошъл е във Флоренция, за да вземе „Ангели в полунощ“ и няма да си тръгне, докато не изпълни целта си. Освен това си мисли, че мога да му помогна.
	— А прав ли е? – отново запита инспекторът.
	— Бих могла, ако исках – каза тя. – Само че тогава щях да съм се запътила към срещата си с него, а нямаше да стоя тук и да си говоря с вас.
	Кейт застана между стълбището и Клеър, само на сантиметри от по-високата жена.
	— Сам ли е? – запита тя.
	— Доколкото знам, да. Знае, че мразя да говоря за бизнес пред хора, на които не вярвам.
	— Не й вярвам – обади се Марко, като местеше погледа си от Кейт на Руморе и обратно. – Може да работи за Гарвана.
	— Вероятно е така – съгласи се Кейт, без да сваля очи от Клеър. – Но мисля, че казва истината.
	Руморе я хвана за ръката и я обърна към себе си.
	— Ако смяташ да се разправиш с него, ще трябва да удариш първа – посъветва я той.
	Тя кимна.
	— Макнамара къде е паркирал колата си? – запита.
	— Две улици по-надолу – отговори инспекторът. – Защо?
	— В багажника й има нещо, което ми трябва – отговори Кейт.
	— Какво?
	— Подарък от професора. Мисля, че е време да го споделя с Гарвана.
	 
	 
	 
	ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

	~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

	 
	ТОВА Е НАЙ-ВПЕЧАТЛЯВАЩАТА ПО РОДА СИ ЗАЛА В СВЕТА. Залата на петстотинте е построена през 1495 г., за да се провеждат в нея заседанията на Големия народен съвет на Флоренция, който по онова време наброявал петстотин човека. Алегоричните картини, покриващи пода, тавана и стените на помещението, представят великите военни победи на флорентинската армия; вътре се намира прочутата скулптурна група на Микеланджело „Гений, потъпкващ грубата сила“; има и фрески на Леонардо да Винчи и Джорджо Вазари. Стените, високи колкото цяла къща, излагат композиция от бойни сцени, портрети и картини, представящи четирите елемента: земя, вода, въздух и огън; трийсет и деветте панела на тавана пресъздават сцени от живота на Козимо I, а постиженията му са предадени далеч по-велики благодарение на парите, заплатени на художниците, които да осигурят почит на паметта му.
	Гарвана вървеше през голямата зала със сведена глава, и потънал в мисли. Въпреки съкрушителното надмощие по отношение на хора и оръжие, „Безсмъртните“ му все още не бяха успели да се доберат до „Ангели в полунощ“, а вместо това бяха надхитрени и обезоръжени от по-малки групи на по-решителни членове на Обществото.
	Но все пак сред цялото това кръвопролитие имаше и лъч надежда. Вестта за смъртта на водача им скоро щеше да плъзне по улиците и вероятно щеше да ги накара да се спрат. Пристигането на онова ченге от Рим го беше хванало неподготвен, присъствието му предизвика дилема. Обикновено нямаше да се поколебае да отстрани член на коя да е организация, но ясно съзнаваше, че убийството на капитан от най-уважавания италиански отряд щеше да доведе полицейски подкрепления, а той не можеше да си позволи такъв риск.
	Знаеше, че все още Кейт е ключът. Беше се доказала толкова находчива и съобразителна, колкото бе предполагал, но много по-трудна за укротяване. Зачуди се дали смъртта на любимия й професор е отслабила решимостта й, или напротив, беше я направила още по-упорита. И макар да беше готов да я убие, ако се наложеше, мисълта не го радваше и той намери този факт за доста притеснителен. Прие го за знак на слабост – нещо, което никога досега не си беше позволявал.
	Гарвана бавно продължи да върви към центъра на просторната зала, като оглеждаше бойните сцени и извличаше утеха от многобройните си триумфи. Вярваше, че би се вписал сред най-великите от ренесансовите мъже, до като вървеше сред родствените нему духове, ценели двуличието и предателството еднакво с творбите на изкуството.
	Чу бръмченето на стрелата, преди да усети острата болка от пробождането в дясното си бедро. Шокът от изстрела го събори на едно коляно. Втора стрела полетя към него като дървен снаряд и се заби в лявото му рамо. Той изстена силно от болка и затърси с поглед извършителя, но с изненада видя Кейт да върви към него, осветена от светлината, пропускана от огромния прозорец. Погледна раните си. От тях бавно се процеждаше кръв. Отново вдигна поглед към момичето.
	— Чух, че си много опитна с лък и стрели – каза той.
	Тя подпря лъка си на „Гений, потъпкващ грубата сила“ на Микеланджело и се приближи.
	— Ти победи професор Едуардс, който беше в неблагоприятно спрямо теб положение, ранен в крака и в рамото – каза тя. – Реших, че ще е съвсем честно да споделиш същите неудобства, когато се изправиш срещу мен.
	— Ти се доказа достоен противник – призна Гарвана и се намръщи, докато бавно се изправяше на крака. Приближи се до нея. – Освен това мога да добавя, че си много по-опасна, отколкото си мислех в началото.
	— Човек сам изгражда враговете си – отговори Кейт. – Или поне така са ми казвали.
	— Няма нужда да свършва така – каза той, без да сваля и за миг очи от нея. – Във властта ти е да задействаш Обществото във всяка посока, която избереш, а обединението ни е възможност, която не би трябвало да се отхвърля с лека ръка.
	— Родителите ми са мъртви заради теб – напомни му тя. – А сега и моят наставник. Те бяха единственото семейство, което си имах, а сега ги няма само заради твоята алчност, заради ревността ти и омразата ти. Ако слея Обществото с шайката ти, ще е предателство спрямо паметта им.
	Гарвана се беше озовал достатъчно близо до нея. Стоеше нестабилно заради ранения си крак, около обувките му се образуваше локва кръв.
	— В такъв случай приемам, че отговорът ти е „не“.
	— По-скоро бих умряла – осведоми го Кейт. – Всъщност ще направя всичко по силите си, за да разруша онова, което си градил в продължение на десетилетия.
	— Възвишена цел, но и кървава в същото време – отбеляза той. – Според теб как биха я приели родителите ти?
	— Те не са тук, забрави ли? Тук съм аз – напомни му тя.
	Той наклони главата си към нея.
	— Но докога? – прошепна.
	Тънкото острие на камата му просветна в дясната му ръка и проряза лявото рамо и гърдите на Кейт, като раздра бялата й блуза и кожата й. Раната и болката я изненадаха и тя инстинктивно вдигна дясната си ръка, за да се предпази от последващи удари. Гарвана стисна косата й отзад и яростно я събори по лице на земята, надвеси се над нея и затисна тялото й с крака. Кейт се опита да се извърти и да се изправи, но напразно, а в това време той с ненаситна страст размахваше ножа си към гърба и краката й. Подът около тях стана хлъзгав от кръв.
	Кейт успя да изрита силно забитата в тялото му стрела, с което го принуди да извика от болка и да отстъпи за миг. Беше й достатъчно, за да извади затъкнатия в колана й пистолет с малък калибър. Стисна го с дясната си ръка, кръвта се процеждаше през пръстите й, тя стреля, но не улучи. Силният ритник в китката й запрати оръжието върху хлъзгавия под.
	Гарвана се наведе, извъртя я и я изгледа с леден твърд поглед. Коленичи върху раменете й и се усмихна, когато тя се намръщи от болка. Държеше ножа си насочен към гърдите й.
	— Преди да умреш, би ли ти харесало да знаеш, че аз съм истинският ти баща? – запита той.
	— Спести ми последната си лъжа – каза тя.
	Първият куршум го улучи в гърдите и той изпусна ножа. Вторият се оказа също толкова точен и го запрати по лице на пода.
	Кейт замръзна, после извърна глава, щом чу приближаващите се стъпки. Като видя Руморе, затвори очи от облекчение. Димящият пистолет още беше в ръката на инспектора.
	— Казах ти десет минути и нито миг повече – напомни й той.
	Кейт изпълзя изпод тялото на Гарвана. Лицето й се озова само на сантиметри от неговото. Видя усмивката на треперещите му устни.
	— Ангелите… – изграчи той. – Те изглеждат ли така, както си ги представях?
	— Дори повече – отговори тя.
	Гарвана задържа усмивката си и кимна.
	— Накара баща си да се гордее – каза.
	След това затвори очи и тялото му потрепери за последен път.
	 
	 
	КАПИТАН РУМОРЕ НОСЕШЕ КЕЙТ НА РЪЦЕ през просторната Зала на петстотинте. Тя беше облегнала глава на шията му, обвила ръце около раменете му.
	— Ще изцапам с кръв цялата ти риза – каза.
	Руморе й се усмихна.
	— Обещавам никога да не я пера. Така ще имам нещо за спомен от теб.
	Тя надигна глава към лицето му.
	— Лесно мога да свикна да си около мен, инспекторе – изрече, докато го гледаше в очите.
	— Мога да го уредя.
	Кейт кимна, после отново отпусна глава и затвори очи.
	Като я притискаше към гърдите си, Руморе прекоси огромната зала, стъпките му отекваха из празното помещение. Обърна се да погледне Гарвана, чието тяло лежеше, обградено от изрисуваните батални сцени от миналото, огрявани от светлината, която се процеждаше през големите прозорци.
	След това погледна Кейт. Лицето й беше окървавено, кичури коса покриваха очите й, раненото й тяло леко се притискаше в неговото. Битката й най-сетне беше приключила, скулптурите бяха спасени.
	На Руморе му се стори толкова спокойна.
	Ангел, родил се на света.
	 
	 
	 
	ЕПИЛОГ

	~~~~~~~~

	 
	КЕЙТ ВЪРВЕШЕ НАВЕЛА ГЛАВА ПО ПЛОЩАД „САЛТА КРОЧЕ“. Радваше се, че отново е във Флоренция и се е завърнала към нормалния си живот. Бяха минали три седмици откакто „Ангелите“ бяха прибрани на сигурно място. В това време раните й бяха зараснали и беше летяла до Америка, за да присъства на погребението на своя любим професор Едуардс.
	Ричард Едуардс беше положен до родителите й, на погребението му дойдоха десетки негови колеги, приятели и членове на Обществото. Тя се увери, че всяка седмица щяха да бъдат поставяни свежи цветя на всеки от надгробните камъни.
	Под името на Едуардс беше поставила снимка, направена преди много години, когато беше още дете. На нея бяха и четиримата: Кейт беше в ръцете на майка си, която стоеше между баща й и Ричард. Бяха точно каквото изглеждаха – семейство.
	И така щяха да бъдат запомнени завинаги.
	Кейт мина покрай величествената статуя на Данте, който пазеше входа на „Санта Кроче“, и се усмихна, като видя Руморе и Марко на най-горните стъпала. Втурна се към тях и ги дари с по една дълга и изпълнена с благодарност прегръдка.
	— Толкова много ми липсвахте и двамата – каза тя, опитвайки се да не допусне да се разплаче.
	— Флоренция не беше същата без теб – призна Руморе.
	— Нито пък храната при „мамчето“ – допълни Марко. – Но това скоро ще се промени. Тя ни очаква там за обяд и обеща да приготви пиршество в твоя чест.
	— Звучи идеално – каза Кейт. – Но преди да отидем, имате ли нещо против да се поразходя наоколо още няколко минути? Имам нужда от малко време насаме с един голям симпатяга.
	Руморе поклати глава.
	— Третият мъж в живота ти – отбеляза той.
	— Но той е много по-възрастен от теб – напомни й Марко. – И живее само за работата си.
	— Но пък е богат – добави Руморе. – Това може да компенсира останалите му недостатъци.
	Кейт ги потупа по бузите и се усмихна.
	— Може да ме обсъждате, докато съм на гроба му.
	Изкачи последните стъпала, отвори вратата на църквата и изчезна във вътрешността й.
	 
	 
	МАРКО ГЛЕДАШЕ МОТОРА „Дукати“ на Руморе, паркиран на пиацата до ръждясалия му велосипед.
	— Предполагам, че ще предпочете да се качи при теб – каза той.
	— Не бих бил толкова сигурен – отговори инспекторът. – Тя обича обикновените и старите неща. А колелото ти е начело в списъка и при двете категории.
	— Това беше колелото на татко – обясни Марко. – Само това ми е останало от него.
	— Знам. Кейт ми каза.
	— Слушай. Мога да се отдръпна, ако искаш. Нека бъдем честни. Ако тя започне да избира, ще избере теб – каза Марко.
	Руморе го погледна, усмихна се и нежно го потупа по гърба.
	— Късмет и на двама ни – каза той. – In bocca al lupo*.
	[* Буквално „В устата на вълка“ (ит.). – Италиански идиом, който означава пожелание за късмет. – Б.пр.]
	— Какво следва сега? – запита Марко. – Имам предвид, след днес?
	— Връщам се в Рим и в моя отдел – отговори Руморе. – Винаги има гадни типове като Гарвана и свестни хора като теб. Това ще ме държи зает толкова, колкото искам. И предполагам, че двамата с Кейт ще се върнете към ученето. Поне докато не изникне следващото приключение.
	— Мислиш ли, че ще има и друго?
	— Напълно съм убеден – отвърна инспекторът.
	— Тя казала ли ти е? – запита Марко.
	— Какво да ми каже?
	— Какво е направила с „Ангели в полунощ“.
	— Не съм я питал – обясни Руморе. – Доколкото знам, все още не са открити.
	— И аз не съм я питал – въздъхна Марко. – Но съм сигурен, че ако съществуват, тя ги е прибрала на сигурно, точно там, където им е мястото.
	— Бих заложил живота си на това – каза Руморе. – И твоя също.
	 
	 
	КЕЙТ СТОЕШЕ ПРЕД ГОЛЕМИЯ МРАМОРЕН ГРОБ на Микеланджело и се усмихваше на изваяното му лице. Зад нея туристическите групи оглеждаха гробовете, подредени от двете страни на църквата. Микеланджело беше положен срещу Галилей и точно до стария си приятел Данте Алигиери – трима гиганти, властващи над църквата, пълна с тленните останки на велики ренесансови личности.
	— Надявам се да си доволен от това, което направих – прошепна тя. – А дори и да не си, нямаш голям избор. Сега си свързан с мен. Мама и татко вече ги няма, а също и Ричард. Сега имаш само мен, а само ти ми оставаш от цялото ми семейство. Не знам какво ще правя, ако някога ме изоставиш. Но някак ми се струва, че няма да го направиш. По някаква причина мисля, че винаги ще си тук и аз винаги ще те обичам заради това.
	 
	 
	КЛЕЪР ДЖОНСЪН ГЛЕДАШЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА на апартамента срещу площад „Санта Кроче“. Тънка бяла завеса скриваше лицето й от слънцето. Наведе се, като видя Кейт да излиза от църквата и да тръгва към Марко и инспектора. До нея се приближи мъж с черна риза и черен панталон и също погледна към площада.
	— Не изглеждат толкова впечатляващи – каза той.
	— Това е, защото не ги познаваш добре – отговори Клеър. – Но именно това не толкова впечатляващо трио отстрани Гарвана и предотврати възможността „Ангели в полунощ“ да попаднат в ръцете му.
	— От цялата работа излезе нещо хубаво. – Мъжът обърна гръб на площада. – Сега „Безсмъртните“ са твои, а ние сме най-добрите.
	— Задръж си ласкателствата, не ми влияят – каза Клеър.
	— Искаш ли да бъдат проследени?
	Тя поклати глава.
	— Не. Остави ги на мира. Ще имаме достатъчно време за това.
	— Ами „Ангелите“?
	— Те са в безопасност. Сигурна съм, че момичето се е погрижило за това. А докато ние не можем да стигнем до тях, никой друг няма да може.
	— И какво следва сега? – запита мъжът.
	— Какво ще кажеш да последваме примера на нашите приятели от площада и да излезем, за да се насладим на остатъка от деня? – предложи тя.
	— Как предпочиташ? Да се разхождаме, или да сме с колата?
	— А как би предпочел старият ти шеф, Гарвана? – запита на свой ред Клеър.
	— Винаги предпочиташе да ходи пеш, когато имаше възможност.
	Клеър кимна и обърна гръб на прозореца.
	— В такъв случай докарай колата. Дотук бях с разходките.
	 
	 
	КЕЙТ, МАРКО И РУМОРЕ стояха пред дукатито и разбития велосипед.
	— Виждам, че две колесници ни очакват – каза Кейт. – Коя ли да избера?
	— Според мен днес всички трябва да се придвижваме със стил – отговори Руморе. Забеляза тъжното изражение на Марко и се обърна към него:
	— За мен ще е чест, ако ми позволиш да се кача на колелото на баща ти. В замяна двамата с Кейт можете да вземете моето дукати и да отидете с него при „мамчето“.
	— Но аз никога не съм карал дукати – заекна Марко. – Ами ако нещо сбъркам и го повредя?
	Руморе възседна велосипеда му, бръкна в джоба на дънките си, извади връзка ключове и му ги подхвърли. Марко ги улови във въздуха.
	— Ако стане нещо такова, ще трябва да те застрелям – отговори инспекторът.
	Кейт и Марко проследиха с поглед Руморе, който пое с велосипеда през площада и продължи по една странична улица на път към ресторанта. Марко се качи на мотора, пъхна ключа и стартира мощния двигател. Взе черната каска, която висеше на волана, и я подаде на Кейт, изчака я да си я сложи, след което взе втората и си я нахлузи на главата. Кейт седна зад него и обви ръце около кръста му. Марко сложи краката си върху черните стъпенки и бавно превключи скоростите. Дукатито потегли внимателно през площада.
	— Браво, Марко – похвали го момичето.
	— Мислиш ли, че Руморе ще ме застреля, ако направя нещо на мотора му? – запита Марко, докато караше по страничната улица.
	— Да – потвърди тя.
	— Ето на това му се казва приятел. – Марко се обърна към нея с усмивка.
	— Да, такъв е – съгласи се Кейт и облегна глава на гърба му. – И ти също.
	 
	 
	В ТЪМНАТА ЦЪРКВА, на метър и половина под гроба на Микеланджело, „Ангели в полунощ“ стояха един до друг.
	Ръцете им бяха протегнати напред с вдигнати нагоре длани, крилете им бяха разтворени, готови да полетят. Лицата им сияеха, погледите им бяха насочени към гроба на създателя им.
	Бяха там, където им беше мястото.
	В покой при Микеланджело.
	В мир.
	У дома.
	 
	 
	 
	 
	 
	Lorenzo Carcaterra – Midnight Angels (2010)
	Лоренцо Каркатера – Ангели в полунощ 
	Американска
	Превод: Весела Ангелова 
	Редактор: Лилия Анастасова 
	Художник на корицата: Димитър Стоянов – ДИМО
	ИК ПЛЕЯДА (2016)
	ISBN 978-954-409-360-0
	Сканиране: bonbon4e
	Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e