[Kodirane UTF-8]

	Лий Чайлд
	Време за умиране


	На дъщеря ми Рут


	1

	Мобилният телефон на Елдридж Тайлър иззвъня. Тайлър се намираше на дълъг прав двупосочен път в Небраска. Беше късен следобед. Прибираше внучката си у дома, след като й беше купил нови маратонки. Пикапът му беше силверадо с двойна кабина и неопределен цвят. Момиченцето лежеше по гръб на тясната задна седалка с вдигнати крака, но не спеше. Широко отворените му очи бяха заковани върху огромните бели маратонки, които се поклащаха на петдесет сантиметра над главата му. От устата му излитаха странни звуци. Беше на осем години. С леко забавено развитие според Тайлър.
	Телефонът му беше обикновен и без кой знае какви екстри, но в същото време и достатъчно сложен, за да има различни мелодии за записаните в паметта номера. Повечето от тях бяха вградени фабрично, но четири бяха настроени да издават басов сигнал за тревога — нещо средно между сирена на противопожарен автомобил и на потапяща се подводница. Именно този звук прозвуча в онзи късен следобед, докато пикапът се носеше по двупосочния път в Небраска, на петнайсет километра от голям аутлет и на трийсет от дома му. Той издърпа апарата от поставката, натисна бутона и го притисна до ухото си.
	— Ало?
	— Може би ще имаме нужда от теб — прозвуча глас насреща.
	— От мен? — учуди се Тайлър.
	— От теб и от пушката ти. Както преди.
	— Може би? — подхвърли Тайлър.
	— На този етап е само предпазна мярка.
	— Какво става?
	— Някакъв тип души наоколо.
	— Близо?
	— Трудно е да се каже.
	— Какво знае?
	— Все още не всичко.
	— Кой е той?
	— Никой. Някакъв непознат. Но е замесен. Според нас е бил в службите. Може би е бил военен полицай, който все още не е изгубил навиците си.
	— Кога е напуснал армията?
	— Отдавна.
	— Връзки?
	— Никакви, доколкото ни е известно. Няма на кого да липсва. Отнесен, прилича на скитник. Появи се изневиделица. Сега трябва да изчезне, както се е появил.
	— Описание?
	— Едър е — отвърна гласът. — Най-малко метър и деветдесет и три, около сто и двайсет килограма. За последен път е забелязан с голяма стара кафява шуба и вълнена шапка. Ходи малко сковано. Сякаш го боли нещо.
	— Добре — рече Тайлър. — Кога и къде?
	— Искаме от теб да наблюдаваш хамбара. Утре, през целия ден. Той не бива да го вижда. Поне не сега. Не го ли хванем тази вечер, най-вероятно ще разнищи работата и със сигурност ще отиде там да хвърли едно око.
	— И ще влезе направо, просто ей така?
	— Той знае, че сме четирима. Не подозира, че има и пети.
	— Това е добре.
	— Застреляй го в мига, в който го зърнеш.
	— Добре.
	— Гледай да го улучиш.
	— Че кога съм пропускал? — извика Тайлър, изключи телефона и го върна на поставката. В огледалото белееха новите маратонки на момиченцето. Пред него се простираше мъртво зимно поле, зад него — също. Отляво цареше мрак, отдясно залязваше зимното слънце.


	Хамбарът беше построен отдавна, когато скромните размери и дървената конструкция бяха подходящи за селското стопанство в Небраска. После функциите му бяха иззети от огромни метални депа, построени на далечни места, избирани единствено според изискванията на логистиката. Но старата постройка беше оцеляла, изкривяваше се бавно, гниеше бавно и ставаше все по-наклонена и паянтова. Земята наоколо беше покрита със стар асфалт, напукан от зимните студове и летните жеги. От пукнатините стърчаха бурени. Главният портал, изработен от масивни трупи, свързани с дебели железни скоби, се плъзгаше встрани. Някога металните му колела се бяха движили по желязна релса, но днес бяха блокирали заради изкривената конструкция. Единственият начин за проникване във вътрешността беше малка врата, вградена близо до средата на портала. Размерите й бяха такива, че мъж със среден ръст трябваше да се наведе, за да мине през нея.
	Елдридж Тайлър наблюдаваше вратата през оптическия мерник на пушката си. Беше заел позиция рано, доста преди разсъмване. Предпазна мярка, която смяташе за разумна. Той беше търпелив човек. Прецизен и точен. Прекара пикапа си по черния път с дълбоки коловози, оставени от тракторите, а после го паркира в старата барака, построена преди много години за съхранение на тор в големи чували от зебло. Земята беше замръзнала. Нямаше прах и след колата не останаха никакви следи. След като изключи мощния осемцилиндров двигател, той се наведе и опъна тънък кабел на няколко сантиметра навътре в бараката, горе-долу на височината на глезена на висок мъж.
	После се качи в каросерията на пикапа, стъпи на покрива на кабината и промуши пушката и брезентовата торба в тесния отвор на нещо като малък таван, скован под наклонения покрив. Набра се на мускули, пропълзя вътре и свали капака на вентилационния отвор. Дупката предлагаше отлична видимост към хамбара, намиращ се точно на сто и двайсет метра северно от бараката. Небето на изток започна да просветлява. Тук късметът не играеше никаква роля. Тайлър беше открил тази позиция преди много години, още когато четиримата му приятели поискаха помощ за пръв път. Тогава беше заковал пироните за кабела, беше измерил с крачки разстоянието до хамбара и беше махнал капака на вентилационния отвор. Сега просто се настани удобно в скривалището си и зачака. Опитваше се да запази топлината на тялото си, докато слънцето изгрее.
	Пушката му беше модел „Гранд Аласкан“, произведена от Арнолд Армс Къмпани. Използваше муниции .338 магнум, дължината на цевта й беше 66 сантиметра, а резбованият й приклад беше направен от качествен английски орех. Цената й надвишаваше седем хиляди долара. Вършеше добра работа срещу всичко на четири крака и бе още по-добра срещу двукраки мишени. Оптиката беше оборудвана с електронен мерник за 900 долара, снабден със стандартен визьор. Тайлър го беше нагласил на две трети увеличение, което превръщаше мишената на сто и двайсет метра по-нататък в светъл кръг с диаметър три метра. Бледото утринно слънце висеше ниско на хоризонта, меката му сивкава светлина се плъзгаше почти хоризонтално над замръзналата земя. По-късно щеше да се вдигне и да се измести на юг, след което бавно щеше да се стопи на запад. Всичко това беше благоприятно за изпълнение на задачата, защото означаваше, че мишената с кафява шуба цял ден щеше да изпъква добре на фона на избелелите греди на хамбара.
	Тайлър изхождаше от предположението, че повечето хора са десняци, следователно неговата мишена щеше да заеме позиция малко вляво от центъра, за да използва дясната си ръка за отваряне на вратата. После прецени, че човек, който накуцва и изпитва болка, най-вероятно ще застане близо до вратата, за да намали до минимум неудобните движения. Самата врата беше висока около метър и осемдесет, но поради факта, че беше вградена в големия портал, долният й ръб се намираше на двайсетина сантиметра над земята. Черепът на мъж, който е висок над метър и деветдесет, ще се окаже на 185 сантиметра от повърхността на земята, което според вертикалната ос означаваше, че оптималният прицел трябваше да бъде на петнайсетина сантиметра под горната рамка на вратата. А мъж с тегло около 120 килограма положително щеше да бъде широк в раменете и в мига, в който се опиташе да отвори вратата, центърът на черепа му щеше да заеме позиция на петдесетина сантиметра вляво, което според хоризонталната ос означаваше, че прицелът трябваше да бъде на петнайсет сантиметра извън левия край на рамката.
	Петнайсет сантиметра надолу, петнайсет сантиметра вляво. Тайлър протегна ръка и измъкна от раницата си два пластмасови пакета с ориз. Запечатани и неотдавна закупени от магазина за хранителни стоки, те тежаха по два килограма всеки. Нагласи ги в хоризонтално положение и внимателно опря ореховия приклад върху тях. После примижа с едното си око и погледна в окуляра. Визьорът бавно се премести към горния ляв ъгъл на вратата. Ръката му притисна пакетите с ориз надолу и наляво, а пръстът му нежно докосна спусъка. Напълни гърдите си с въздух, после бавно го изпусна. Пикапът под него изстиваше с тихо пропукване. Мирисът на бензин и нагорещен ауспух бавно се смесваше с миризмата на прах и старо дърво. Навън слънцето продължаваше пътя си нагоре, светлината ставаше все по-силна. Въздухът беше влажен, тежък и студен. Подобен въздух задържаше бейзболните топки в рамките на полето. А също така подпомагаше точността на куршума, поддържайки правилната му траектория.
	Тайлър чакаше. Даваше си сметка, че може да чака цял ден и беше готов за това. Той беше търпелив човек. Използваше времето, за да обмисли поредицата на възможните събития. Представи си как едрият мъж с кафявата шуба се появява в обхвата на визьора, спира за момент, а после се обръща с гръб и посяга към ръчката на вратата.
	Сто и двайсет метра.
	Един-единствен високоскоростен куршум.
	Краят на пътя.


	2

	Едрият мъж с кафявата шуба беше Джак Ричър. За него пътят беше започнал преди шест километра с едно вечерно телефонно обаждане в мотела на кръстопътя, където го беше оставил един шофьор, след като пътищата им се бяха разделили. Земята наоколо беше тъмна, равна и безлюдна. Единствено в мотела имаше признаци на живот. Изглеждаше построен преди четирийсет-петдесет години, по време на някакъв внезапен търговски ентусиазъм. По всяка вероятност очакванията за тези места са били големи, но не се бяха реализирали. А може би са били илюзия още от самото начало. На един от четирите парцела на кръстопътя стърчеше изоставеният скелет на бензиностанция.
	На съседния се виждаха излети бетонни основи, може би на голям магазин или дори на малък търговски център, които така и не бяха довършени. Третият парцел беше абсолютно гол.
	Но мотелът беше издържал, въпреки че изглеждаше авантюристично начинание. Приличаше на рисунка от комиксите, които Ричър обичаше да разглежда като дете — космическа колония, построена на Луната или на Марс. Основната сграда беше кръгла, с голям купол вместо покрив. Подобни куполи имаха и отделните къщички, които се извиваха встрани от централната сграда и постепенно чезнеха в далечината. Двойните стаи бяха близо до рецепцията, а единичните продължаваха след тях. Всички стени бяха боядисани в сребристо, с вертикални алуминиеви панели по вратите и прозорците. Скрити в куполите луминесцентни лампи хвърляха призрачно синя светлина. Алеите бяха посипани със ситен чакъл и оградени с дебели греди, също в сребрист цвят. Пилонът с табелата беше обкован с боядисан шперплат във формата на ракета, стъпила върху тънък триножник. Името на мотела беше „Аполо Ин“, изписано с букви, наподобяващи цифрите върху банков чек.
	Вътрешността на основната сграда представляваше огромно общо помещение, в единия край на който имаше офис и две тоалетни. Край едната стена имаше извита рецепция, а срещу нея на около трийсет метра бе разположен също така извит бар. Мястото се използваше главно за фоайе, в средата му имаше кръгъл дансинг, покрит с паркет. Наоколо се виждаха няколко масички с лампиони, абажури с пискюли и червени плюшени столове. Вътрешността на извития покрив беше оцветена в червено. Непряко осветление — главно в розово и червено, имаше още на много места. От скритите тонколони долиташе тиха музика на пиано. Обстановката беше странна, като Лас Вегас от 60-те години.
	Мястото беше безлюдно, ако не се брояха един мъж на бара и друг зад него. Ричър се изправи пред рецепцията и мъжът зад бара побърза да се насочи натам. Изглеждаше истински изненадан, когато чу, че гостът иска стая. Сякаш подобни желания бяха рядкост. Но мъжът бързо възвърна самообладанието си и му подаде ключ срещу трийсет долара в брой. Беше надхвърлил средната възраст, може би бе на петдесет и пет или шейсет, нито висок, нито слаб. Гъстата му коса беше боядисана в червеникав цвят като на французойка, надхвърлила определена възраст. Той пъхна трийсетте долара на Ричър в някакво чекмедже и забързано отбеляза нещо в служебния бележник. Приличаше на наследник на лунатиците, които бяха построили този мотел. Може би това беше единствената служба в живота му и отдавна се беше научил да съвместява длъжностите на мениджър, администратор, барман, момче за всичко и камериер. Свърши с писането, скри бележника в друго чекмедже и се насочи обратно към бара.
	— Предлагате ли кафе? — подхвърли след него Ричър.
	— Разбира се — обърна се мъжът. В гласа му се долови задоволството на човек, чиято отдавнашна мечта да пуска кафемашината всяка вечер се бе сбъднала.
	Ричър го последва през червения неонов сумрак и се настани на бара през три стола от единствения клиент. Той беше четирийсетгодишен, облечен в дебело сако от туид с парчета кожа на лактите. Самите лакти бяха опрени на бара, а дланите му обгръщаха висока чаша, пълна с лед и някаква кехлибарена течност. Очите му бяха заковани в нея, а нефокусираният поглед доказваше, че тя не е първата му за вечерта. Изпотеното му лице издаваше, че може би не беше третата, а дори и четвъртата.
	Мъжът с боядисаната коса напълни с кафе една голяма порцеланова чаша с логото на НАСА и гордо я плъзна по плота, сякаш беше някаква безценна антика.
	— Сметана, захар? — попита той.
	— Не — отказа Ричър.
	— Случайно ли минавате оттук?
	— Целта ми е да поема на изток колкото може по-бързо.
	— Колко далеч на изток?
	— Чак до края — отвърна Ричър. — Вирджиния.
	— В такъв случай първо трябва да се насочите на юг — мъдро рече червенокосият. — За да стигнете до междущатската магистрала.
	— Такъв е планът — кимна Ричър.
	— Откъде тръгнахте днес?
	— От север.
	— С кола ли сте?
	— Не, на автостоп.
	Мъжът с боядисаната коса не каза нищо повече, защото нямаше какво да каже. Барманите обичат да бъдат приветливи, но в този разговор приветливостта просто отсъстваше. Не е лесно да пътуваш на стоп по второстепенни пътища в разгара на зимата, и то в щат, който е едва на четирийсет и първо място по гъстота на населението. Но човекът беше твърде възпитан, за да го каже на глас. Ричър взе чашата и направи опит да я задържи стабилно. Просто един малък тест. Резултатът обаче не беше добър. Боляха го всички стави, кости и сухожилия от върховете на пръстите до гръдния кош. Течността леко се вълнуваше от микроскопичното потрепване на ръцете му. Той напрегна воля и поднесе чашата към устните си. Целта му беше да успокои вълнообразното движение на течността, но вместо това едва не разля кафето. Пияният му съсед го гледа известно време, после отмести очи. Кафето беше горещо и малко престояло, но съдържаше онова, от което той се нуждаеше — достатъчно кофеин. Пияният вдигна чашата си, отпи една глътка и я върна обратно на подложката. В очите му имаше тъга. В ъглите на леко разтворените му устни се образуваха микроскопични мехурчета. Вдигна чашата и отново отпи. Ричър последва примера му, този път по-бавно. Всички мълчаха. Пияният поиска още едно питие. „Джим Бийм“. Бърбън, поне тройна доза. Ръката на Ричър леко го отпусна. Както винаги кафето се оказа добро лекарство за болката.
	После телефонът иззвъня.
	Всъщност иззвъняха два телефона — единият на рецепцията, а другият на една лавица край бара. Съвместяването на пет длъжности едновременно. Мъжът с боядисаната коса не можеше да бъде навсякъде едновременно. Той се обърна и вдигна слушалката:
	— Мотел „Аполо Ин“.
	Изрече думите гордо и ентусиазирано, сякаш това беше първото обаждане в нощта на откриването на заведението. Послуша няколко секунди, после притисна слушалката в гърдите си и подхвърли:
	— Теб търсят, докторе.
	Ричър машинално се обърна да потърси с очи доктора зад гърба си. Но нямаше никой.
	— Кой е? — изломоти пияницата до него.
	— Мисис Дънкан — отвърна барманът.
	— Какъв й е проблемът?
	— Тече й кръв от носа и не спира.
	— Кажи й, че не си ме виждал.
	Мъжът предаде съобщението и прекъсна връзката. Пияният се смъкна на стола си и носът му почти опря в ръба на чашата.
	— Лекар ли си? — попита Ричър.
	— Какво ти пука?
	— Мисис Дънкан е твоя пациентка, така ли?
	— Технически погледнато — да.
	— Но теб не те е грижа за нея, а?
	— Ти да не си от Комисията по професионална етика? Тече й само кръв от носа.
	— Но не спира. Нещата могат да станат сериозни.
	— Тя е на трийсет и три и е здрава като кон. Няма нито хипертония, нито някакви болести на кръвта. Не употребява наркотици. Не виждам причини за безпокойство. — Мъжът отново посегна към чашата си и започна да пие на големи глътки.
	— Омъжена ли е? — подхвърли Ричър.
	— Да не искаш да кажеш, че бракът причинява кръвотечение от носа?
	— Понякога — отвърна Ричър. — Едно време бях военен полицай. Случваше се да ни викат в къщите на семейни двойки. Когато ги бият, жените вземат много аспирин срещу болката. Но аспиринът разрежда кръвта и при следващия удар в носа кръвотечението не може да спре.
	Пияният не отговори.
	Барманът погледна встрани.
	— Какво? — изгледа ги поред Ричър. — Това често ли се случва?
	— Само й тече кръв от носа — повтори пияният.
	— Май те е страх да се месиш в семейни скандали, а? — подхвърли Ричър.
	Мълчание.
	— Може би има и други наранявания — добави той. — По-малко видими. Тя ти е пациентка.
	Мълчание.
	— Кръвотечението от носа не се различава от кръвотечение от други места — продължи Ричър. — Ако не спре, тя ще припадне. Все едно, че е получила рана от нож. Ти нямаше да я оставиш да стои с прорезна рана, нали?
	Мълчание.
	— Както и да е — въздъхна Ричър. — Това не ми влиза в работата. А и ти не ставаш за нищо. Дори не можеш да шофираш, за да стигнеш при нея. Поне се обади на някой друг.
	— Няма друг — изфъфли пияният. — Има един пункт за спешна помощ, но той е на сто километра от тук. Със сигурност няма да изпратят линейка за някакво кървене от носа.
	Ричър отпи още една глътка кафе. Пияният не посегна към чашата си.
	— Разбира се, че ще ми бъде трудно да шофирам — промърмори той. — Но ако стигна до там, ще бъда окей. Аз съм добър лекар.
	— Не мога да си представя как би изглеждал един лош лекар — процеди Ричър.
	— Знам какво ти е на теб например — продължи събеседникът му. — Във физически смисъл. Психическия не мога да коментирам…
	— Не прекалявай, приятелче — изгледа го намръщено Ричър.
	— Иначе какво?
	Ричър замълча.
	— Нищо и никакво кървене от носа — отново повтори докторът.
	— Как ще го спреш?
	— С малко местна упойка и памук в ноздрите. Налягането ще спре кръвотечението, независимо дали е вземала аспирин.
	Ричър кимна. Беше виждал да го правят по време на военната си служба.
	— В такъв случай да вървим, докторе — подхвърли той. — Аз ще карам.


	3

	Докторът едва се държеше на краката си. Походката му беше характерна за човек на няколко питиета — приведен напред, той крачеше така, сякаш изкачва стръмен баир. Но стигна без проблеми до паркинга, а студеният въздух го отрезви дотам, че почти веднага откри ключовете на колата си. Потупа джобовете си с педантична последователност, след което измъкна голям кожен ключодържател, на който с олющени златни букви пишеше _Транспортна компания „Дънкан“_.
	— Това същият Дънкан ли е? — попита Ричър.
	— В областта има само една фамилия Дънкан — отвърна докторът.
	— Всичките ли ги лекуваш?
	— Само снахата. Синът ходи в Денвър, а бащата и чичовците се лекуват с разни треви и билки.
	Колата беше субару комби. Единственият автомобил на паркинга. Сравнително нова и относително чиста. Ричър натисна бутона на дистанционното. Докторът направи цяло шоу, насочвайки се към шофьорската врата, след което промърмори нещо и смени посоката. Ричър седна зад волана, премести седалката максимално назад, запали двигателя и включи светлините.
	— Карай на юг — рече докторът.
	Ричър се закашля.
	— Опитай се да не дишаш срещу мен — рече той. — Нито пък към пациентката.
	Положи длани върху волана като човек, който иска да хване две пръчки с бейзболни ръкавици, после бавно уви пръсти около него. Така успя да намали натиска върху раменете си. Изкара колата от паркинга и пое на юг. Наоколо цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, но той знаеше, че земята е равна и плоска чак до хоризонта.
	— Какво расте тук? — попита той, като се опитваше да държи доктора буден.
	— Царевица, какво друго — изломоти докторът. — Царевица и пак царевица, докъдето ти видят очите. Шантава работа.
	— Ти тукашен ли си?
	— Роден съм в Айдахо.
	— Значи картофи.
	— По-добре картофи, отколкото царевица.
	— А какво те доведе в Небраска?
	— Жена ми. Тук е родена и израснала.
	Настъпи продължителна пауза. После Ричър попита:
	— Какво не е наред с мен?
	— Какво? — вдигна глава докторът.
	— Каза, че знаеш какво не е наред с мен. Във физически смисъл. Дай да го чуем.
	— Ти какво, изпитваш ли ме?
	— Не се прави на учуден.
	— Върви по дяволите. Нищо ми няма.
	— Докажи го.
	— Знам какво си направил — заяви докторът. — Не знам как, но знам какво.
	— Какво съм направил?
	— Напрегнал си до крайност всичко от _flexor digiti minimi brevis_ до _quadratus lumborem_. От двете страни на тялото, горе-долу симетрично.
	— Говори на английски, а не на латински.
	— Повредил си всеки мускул, става и сухожилие, които имат отношение към движението на ръцете — от кутретата чак до края на дванайсетото ребро. Изпитваш болка и неудобство. Нарушена е работата на вазомоторните центрове, тъй като всички системи в организма ти са увредени.
	— Прогноза?
	— Ще се оправиш.
	— Кога?
	— След няколко дни. Може би седмица. Пий аспирин.
	Ричър продължи да шофира. Свали с два сантиметра страничното стъкло, за да излетят изпаренията на бърбъна от купето. Минаха покрай три големи къщи, построени плътно една до друга на стотина метра от двупосочния път. Бяха оградени с висока метална ограда. Стари, някога хубави и стабилни, а днес малко занемарени. Докторът извърна глава, огледа ги втренчено, после отново насочи очи към пътя.
	— Как го направи? — попита той.
	— Какво? — погледна го Ричър.
	— Как си увреди ръцете?
	— Ти си лекарят, ти ще кажеш.
	— Два пъти съм срещал подобни симптоми. Бях доброволец във Флорида след един от поредните урагани. Преди няколко години. Не съм чак толкова лош човек.
	— И?
	— Когато човек попадне на вятър, който се движи със сто и шейсет километра в час, той или го отнася, или човекът успява да се добере до някой заслон, използвайки силата на мускулите си. Все едно, че преодолява тежестта на тялото си, като се съпротивлява на урагана. Жесток стрес. Оттам идват и уврежданията. Но като те гледам, твоите са на ден-два, не повече. Каза, че идваш от север, но там не е имало ураган. Сега не им е сезонът. Бас държа, че през изминалата седмица не е имало ураган никъде по света. Нито един. Затова не знам как си пострадал, но ти желая бързо оздравяване. Наистина ти го желая.
	Ричър не каза нищо.
	— На следващия кръстопът вляво — добави докторът.


	Пет минути по-късно пристигнаха пред къщата на Дънкан. Тя разполагаше с външно осветление, включително две лампички отстрани на бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“. Общото впечатление беше, че това е една реставрирана стара ферма — Скромна по размери, но в безупречно състояние. На добре поддържаната морава отпред се виждаше старинна конска каруца с големи колела с дървени спици и дълги странични канати. Правата алея свършваше пред помощна постройка, която беше достатъчно голяма за нормално действащ обор — във времето, когато по този край е имало действащи обори. Сега беше превърната в гараж. Едното крило на вратата беше отворено, сякаш някой току-що беше излязъл през него.
	Ричър спря пред алеята, която водеше към входната врата на къщата.
	— Време е за шоу, докторе — подхвърли той. — Разбира се, ако тя все още е тук.
	— Тук е — отвърна онзи.
	— Тогава да вървим.
	Двамата слязоха от колата.


	4

	Докторът взе кожената чанта, която лежеше на задната седалка, след което повтори номера със стръмното изкачване, който беше демонстрирал в бара. Този път с повече основание, защото чакълът по пътеката наистина затрудняваше придвижването. Въпреки всичко той се добра без чужда помощ до входната врата — стара и солидна, боядисана в блестящо бяло. Ричър откри масивния бутон от излъскан месинг и го натисна с кокалчето на показалеца си. Отвътре долетя приглушеният звън на електрически звънец. За момент не се случи нищо, после се чуха бавни стъпки. Вратата се открехна и в процепа надникна някакво лице.
	Но какво лице! Бяла кожа и уплашени очи, оградени от черна коса в горната част, подгизнала от кръв носна кърпичка отдолу, плътно притисната към подпухнал триъгълен фонтан, от който бликаше алена кръв, спускаща се надолу към устата и шията. Изцапано с кръв перлено колие, подгизнала чак до талията копринена блуза. Жената отмести кърпичката. Отдолу се показаха полуразтворени устни и окървавени зъби. От носа й продължаваше да тече плътна струя кръв.
	— Значи все пак дойде — каза тя.
	Докторът примигна, за да се фокусира, устата му се сви в мрачна гримаса, главата му кимна.
	— Трябва да я видим тая работа — промърмори той.
	— Пил си — отбеляза тя и вдигна глава към Ричър. — А вие кой сте?
	— Карам колата.
	— Защото той е пиян?
	— Ще се оправи. Не бих му позволил да извърши мозъчна операция, но със сигурност може да спре кръвотечението ви.
	Жената се замисли за миг, после кимна, притисна кърпичката към носа си и отвори вратата.


	Използваха кухнята. Докторът беше пиян до козирката, но процедурата беше проста и той успя да извърши нужните манипулации — може би благодарение на мускулната си памет. Ричър мокреше чисти парцали с топла вода и му ги подаваше. Медикът почисти лицето на жената и запълни ноздрите й с дебели топки памук. За разбитите устни използва парчета марля. Упойката премахна болката и тя постепенно се отпусна в някакво полусънно състояние. Беше ясно, че носът й е разбиван многократно. Иначе имаше хубава кожа, изящни кости и красиви очи. Беше слаба и доста висока, добре облечена и очевидно заможна, което личеше и от обзавеждането на къщата. В кухнята беше топло. Подът беше покрит със солидни широки дъски, излъскани от десетки години добро поддържане. Всичко беше изпипано до последния детайл в пастелни тонове. Отрупани с книги лавици, картини по стените, килими на пода. В дневната имаше голяма сватбена снимка в сребърна рамка. На нея домакинята беше по-млада и без наранявания, изправена до висок и жилав мъж в сив костюм. Той имаше тъмна коса, дълъг нос и лукави очи. Не приличаше на спортист или на човек, който си вади хляба с физически труд, но не приличаше и на учен или поет. Със сигурност не беше и фермер. По-скоро беше бизнесмен, някакъв шеф. Човек, който живее далеч от природата, деликатен и енергичен, но без живец.
	Ричър се върна в кухнята. Докторът си миеше ръцете на мивката, а жената се решеше без огледало.
	— Сега по-добре ли сте? — попита я той.
	— Не толкова зле — отговори бавно и носово тя. Гласът й звучеше равнодушно.
	— Съпругът ви не е тук, така ли?
	— Излезе да вечеря с приятели.
	— Как се казва?
	— Сет.
	— А вие?
	— Аз се казвам Елинор.
	— Пиете ли аспирин, Елинор?
	— Да.
	— Защото Сет често ви причинява това?
	Тя дълго мълча, после бавно поклати глава.
	— Спънах се в килима.
	— Няколко пъти през последните няколко дни? Все в същия килим?
	— Да.
	— На ваше място бих го махнал.
	— Сигурна съм, че няма да се случи повече.


	Изчакаха десетина минути в кухнята, докато жената се качи да вземе душ и да се преоблече. Чуха как шурва вода, а после спира. Тя им извика от стълбището, че е добре и смята да си легне. Нямаха причина да останат повече и си тръгнаха. Входната врата меко щракна зад тях. Докторът се запрепъва към колата и тежко се тръшна на дясната седалка. Кожената чанта остана между краката му. Ричър запали двигателя и излезе на заден ход, после направи маневра, натисна газта и пое по обратния път.
	— Слава богу — обади се докторът.
	— Че тя се оправи?
	— Не, че Сет Дънкан не си беше у дома.
	— Видях снимката му. Нищо особено. Бас държа, че кучето му е пудел.
	— Те нямат куче.
	— Казах го фигуративно. Мога да разбера безпокойството на селския лекар, който трябва да се забърка в семеен скандал, а съпругът е пияч на бира, носи тениска без ръкави и държи два бултериера в двора си, който е задръстен от боклуци и повредени коли. Но този Сет Дънкан явно не е от тях.
	Докторът не каза нищо.
	— Ти обаче се страхуваш от него — подхвърли Ричър. — Това означава, че силата му е другаде. Може би финансова или политическа. Има много хубава къща.
	Докторът продължаваше да мълчи.
	— Той ли е бил? — обърна се да го погледне Ричър.
	— Да.
	— Сигурен ли си?
	— Да.
	— Правил ли го е и преди?
	— Да.
	— Колко пъти?
	— Много. Включително й е чупил ребрата.
	— Тя не е ли потърсила помощ от полицията?
	— Ние нямаме полиция. Най-близкото управление е на сто километра оттук.
	— Би могла да се обади по телефона.
	— Тя няма да повдигне обвинения срещу него. Никога не го правят. Позволят ли първия побой, всичко е свършено. Просто се примиряват.
	— Къде вечеря с приятели тип като този Дънкан?
	Отговор не последва и Ричър не настоя.
	— В бара ли се връщаме? — попита след известно време докторът.
	— Не, мисля да те закарам у дома.
	— Благодаря. Много мило от твоя страна. Но от там до мотела разстоянието е доста голямо, за да вървиш пеш.
	— Проблемът е твой, защото мисля да задържа колата — отвърна Ричър. — Утре сутринта ще хванеш някой да те докара и ще си я прибереш.


	На осем километра южно от мотела докторът отново се втренчи в трите стари къщи край пътя. След известно време извърна глава напред и започна да дава указания. Ричър зави наляво, надясно, после пак наляво. Сред тъмните и пусти ниви бавно изплува ново ранчо, разположено в центъра на парцел от два декара, ограден с мрежа.
	— Къде ти е ключът? — попита той.
	— На връзката.
	— Имаш ли друг?
	— Жена ми ще ми отвори.
	— Надявай се — промърмори Ричър. — Лека нощ.
	Изчака докторът да измине седем-осем метра по алеята пред къщата, после направи маневра и се насочи обратно към двупосочния път, простиращ се от север на юг. Когато се колебаеш, завий наляво, спомни си старото правило той. Това го накара да поеме на север. Измина километър-два, отби на банкета и спря. Къде би могъл да вечеря с приятели тип като Сет Дънкан?


	5

	В някой ресторант, беше заключението на Ричър. В тази дълбока провинция несъмнено има и богати типове, които се занимават със земеделие, а си почиват на кана домашна бира с мезе говеждо филе алангле — с навити ръкави, разхлабени вратовръзки и насмешливо отношение към женчовците от крайбрежието, които мислят за вредата от холестерола. Отделните окръзи в Небраска разполагат с огромни територии и са рядко населени, което означава, че ресторантите са на минимум петдесет километра един от друг. Но през нощта всички заведения светят с ярките си реклами. Част от местната култура. Табелата е с ясен надпис непосредствено под покрива на заведението, оградена с неон. Или пък е окачена на висок пилон, осветен от силни прожектори.
	Ричър изключи двигателя, излезе от колата и се покатери на покрива, използвайки опората на рамките за багажник, фиксирани към купето. Изправи се с цял ръст и се оказа на около три метра над най-плоската равнина в света. Започна бавно да оглежда хоризонта, въртейки се на 360 градуса. Далеч на север се виждаше бледото сияние на мотела. На около петнайсет километра в югозападна посока забеляза друго сияние — този път в розово. Може би беше обикновена бензиностанция, но си заслужаваше да се провери. Слезе, запали двигателя и пое на юг, а после свърна на запад. Спира още два пъти, за да актуализира информацията. Сиянието видимо се усилваше и накрая пред очите му се появи яркочервена неонова реклама, порозовяла в краищата от влажния въздух. Тя можеше да бъде на магазин за алкохол, на друг мотел, на бензиностанция от веригата „Ексън“.
	Оказа се обаче, че е ресторант. Най-после. Дълга и ниска сграда със свещи на прозорците, стени като на хамбар и странно извит нагоре покрив, която приличаше на стара кобила в полето. Беше построена в средата на парцел от около четири декара, с ярка неонова реклама под стряхата, която наподобяваше птиче гнездо от стъклени тръби, свързани с метални планки. Наоколо бяха паркирани множество коли, всичките с предницата към стената. Като прасета пред хранилките си. Или като самолети пред терминал. Повечето бяха пикапи и седани, но имаше и автомобили с висока проходимост. Някои бяха нови, други — по-стари, почти без изключение с местни номера.
	Ричър паркира субаруто на доктора встрани от тях, по-близо до пътя. Слезе и разкърши рамене, опитвайки да раздвижи горната част на скованото си от студ тяло. Никога през живота си не беше вземал аспирин и нямаше никакво намерение да започне точно сега. Един-два пъти беше лежал в болница на системи, които вкарваха контролирано количество морфин във вените му. Беше запазил приятни спомени от това лечение, но извън спешното отделение продължаваше да разчита на времето и силата на волята си. Друго не признаваше.
	Насочи се към входа на заведението. Озова се в малко квадратно фоайе с още една врата в дъното. Близо до нея бе бюрото на метр д’отела с включена лампа и дебела книга за резервации. Вдясно се виждаше малка зала за хранене, в която две двойки довършваха вечерята си. Вляво имаше нейно огледално копие. До основната зала в дъното се стигаше по къс коридор. Ниски тавани, ламперия по стените, много месинг. Топло и интимно местенце.
	Ричър подмина бюрото и провери голямата зала. Непосредствено след арката имаше малка маса за двама, заета от някакъв тип с червено футболно яке на „Корнхъскърс“, университета на Небраска. По-голямата част на салона беше запълнена от маса за осем, около която се бяха настанили седем мъже с костюми и вратовръзки. Трима срещу трима по дължината, с мъжа от семейната снимка начело. Без съмнение беше той, макар да изглеждаше малко по-стар, малко по-слаб и дори малко по-самодоволен. Със сигурност беше той. Човек не можеше да го сбърка. Масата беше отрупана с остатъците от богата вечеря. Чинии, чаши, назъбени ножове с дървени дръжки.
	Ричър влезе в салона. Мъжът на масичката за двама се изправи и му препречи пътя. Вдигна ръка като пътен полицай и я опря в гърдите му. Беше едър тип. Висок почти колкото Ричър, доста по-млад и малко по-тежък, в добро физическо състояние. Очите му гледаха доста умно. Сила и интелигентност. Опасен микс. Ричър предпочиташе онези от едно време, които бяха само мускули, без мозък. Виновно беше образованието. Трябваше да се плати генетична цена за това, че караха спортистите да ходят на училище.
	От голямата маса не му обърнаха внимание.
	— Как ти е името, дебелак? — попита Ричър.
	— Името ми ли? — зачуди се местната горила.
	— Въпросът не беше труден.
	— Брет.
	— Чуй какво ще ти кажа, Брет — изсъска Ричър. — Или ще свалиш ръката си от гърдите ми, или ще ти откъсна китката!
	Мъжът свали ръката си, но остана на пътя му.
	— Какво? — навъсено го изгледа Ричър.
	— Мистър Дънкан ли търсите? — попита Брет.
	— Какво ти пука?
	— Аз работя за мистър Дънкан.
	— Така ли? И какво работиш за него?
	— Уреждам му срещите.
	— Е, и?
	— Вие нямате среща с него.
	— А кога мога да си уредя такава?
	— Никога. Какво ще кажете?
	— Ще кажа, че това не ме устройва, Брет.
	— Съжалявам, сър. Трябва да си вървите.
	— Ти какъв играеш? Охрана, бодигард? Що за птица е той, по дяволите?
	— Той е обикновен гражданин, а аз съм негов сътрудник. Позволете да ви изпратя до колата.
	— Искаш да ме изведеш на паркинга?
	— Върша си работата, сър.
	Седмината бяха опрели лакти на масата и водеха задушевен разговор. Шестима от тях слушаха историята, която им разправяше Дънкан, и очевидно се забавляваха. Някъде отстрани долитаха обичайните кухненски шумове. Сребърни прибори потракваха по порцеланови чинии, чаши се връщаха с глухо почукване на покривките.
	— Сигурен ли си в това? — попита Ричър.
	— Бих бил доволен да се подчините — отвърна младежът.
	Ричър сви рамене.
	— Добре, да вървим.
	Обърна се, мина покрай рецепцията и отвори вътрешната врата. После направи същото с външната и излезе в студената нощ. Едрият тип вървеше по петите му. Ричър се мушна между два пикапа и тръгна към субаруто. Онзи го последва. Ричър спря на три метра от колата и се обърна. Едрият също спря и зачака. Беше спокоен, търпелив и компетентен.
	— Мога ли да ти дам един съвет?
	— Какъв съвет?
	— Ти си умен, но съвсем не си гений. Току-що размени една добра тактическа ситуация за нещо много по-лошо. Вътре имаше куп свидетели, които можеха да се намесят, имаше и телефони. Но тук няма нищо подобно. Току-що ти обърна гръб на едно огромно предимство. Аз мога да отделя достатъчно време, за да те наритам, и никой няма да ти помогне.
	— Тази вечер никой няма да бъде наритан.
	— Съгласен съм. Но при условие, че предадеш едно съобщение на мистър Дънкан.
	— Какво съобщение?
	— Той бие жена си, а аз искам да му обясня, че не бива да го прави.
	— Сигурен съм, че бъркате.
	— Видях последиците с очите си. Затова искам да поговоря с него.
	— Осъзнайте се, сър. Няма да говорите с никого. Само един от нас ще се върне в ресторанта и това няма да сте вие.
	— Харесва ли ти да работиш за тоя тип?
	— Не се оплаквам.
	— Може би ще започнеш, но по-късно. Някой ми беше казал, че най-близката линейка е на сто километра от тук. Може би ще лежиш цял час на асфалта.
	— Качете се в колата и си тръгвайте, сър.
	Ричър пъхна ръце в джобовете на шубата си. Трябваше да ги обездвижи и да ги предпази от нови контузии.
	— Давам ти последен шанс, Брет — каза той. — Все още можеш да се оттеглиш. Ще бъде жалко да пострадаш заради онзи боклук.
	— Трябва да си свърша работата.
	Ричър кимна.
	— Виж какво, момче — започна той.
	Едрият тип машинално се наведе, за да чуе края на изречението. Десният крак на Ричър се стрелна напред, тежкият ботуш потъна в слабините на младежа. Ричър се отдръпна в мига, в който тялото на противника му политна и се завъртя на деветдесет градуса. От устата му излетя сподавен вик, придружен с остатъци от храна. Направи опит да си поеме дъх, но се задави и се закашля.
	Вторият ритник попадна в слепоочието. Ричър го нанесе странично, като футболист, който изпълнява воле пред вратата на противника. Краката на бодигарда се отлепиха от асфалта, тялото му се просна по гръб.
	Без да вади ръце от джобовете си, Ричър се обърна и тръгна обратно към ресторанта.


	6

	Купонът във вътрешната зала продължаваше с пълна сила. Лактите вече не бяха на масата. Всичките седем участници се бяха облегнали назад, с изпънати крака, заемайки цялото свободно пространство, сити и доволни. Лицата им бяха леко зачервени от топлината и бирата. Докато чакаха поредния виц, шестима от тях разсеяно слушаха седмия, който се хвалеше нещо. Ричър се насочи към масата, застана зад стола на Дънкан, извади ръцете си от джобовете и ги постави върху раменете му. В салона настъпи мъртва тишина. Ричър леко подръпна раменете на Дънкан. Столът се люшна назад и застана на два крака. После Ричър го пусна и той с трясък зае нормалното си положение. Дънкан успя да се изправи и рязко се завъртя. Равни порции страх и гняв се изписаха на лицето му. Плюс желанието да запази самообладание пред приятелите си. Очите му бързо огледаха салона, но не откриха бодигарда. Това отне част от неговата самоувереност и гняв за сметка на страха.
	— Сет Дънкан? — попита Ричър.
	Кльощавият не отговори.
	— Имам едно съобщение за теб, приятел.
	— От кого? — попита Дънкан.
	— От Националната асоциация на брачните консултанти.
	— Има ли такава асоциация?
	— Вероятно.
	— Какво е съобщението?
	— То е по-скоро въпрос.
	— Добре де, да го чуем.
	— Въпросът е как ще ти хареса _това_! — отвърна Ричър и му нанесе силен удар в носа. Адски силен удар. Кокалчетата му смазаха хрущяли и кости, превръщайки ги в кървава пихтия. Дънкан отлетя назад и се просна върху масата. Разнесе се трясък на счупени чаши и чинии, ножовете се пръснаха по пода.
	Дънкан не направи опит да се изправи.
	Ричър спокойно се обърна и напусна вътрешния салон. Прекоси коридора, мина покрай рецепцията и излезе на паркинга.


	Върху ключа, който му беше връчил червенокосият барман — администратор, беше изписана голяма цифра шест. Ричър паркира пред бунгало номер шест, бутна вратата и изведнъж се оказа в миниатюрно копие на централната сграда. Помещението беше кръгло, с изключение на пространството, определено за банята и гардероба. Куполът на тавана излъчваше мека светлина. Леглото беше монтирано на специален извит подиум. Пред заобления фотьойл имаше малка кръгла масичка. Старомодният телевизор с кинескоп беше поставен на друга масичка. Банята беше малка, но удобна, с вана и душ. Гардеробът имаше почти същите размери.
	Тук имаше всичко, от което се нуждаеше. Нищо излишно.
	Ричър се съблече, хвърли дрехите си на леглото и взе душ. С наслада подложи тялото си на горещата струя. Врат, рамене, ръце и ребра. Повдигна едната си ръка, после и другата. След това и двете заедно. Движеха се, но като частите на ново сглобена машина, които се нуждаят от напасване. Добрата новина беше, че кокалчетата изобщо не го боляха.

	* * *

	Личният лекар на Сет Дънкан се намираше на повече от триста километра, в Денвър, Колорадо. Несъмнено отлично подготвен медик, който обаче нямаше опит в спешната помощ. Най-близкият рентген беше на един час път, а никой разумен човек не би прибягнал до услугите на някаква местна откачалка. Затова Сет помоли един от приятелите си да го закара до къщата на чичо му Джаспър Дънкан. Главно защото чичото знаеше как да се справя с необичайните ситуации по всяко време. Той живееше на осем километра от кръстопътя с мотела, в най-северната от трите стари къщи в края на общата алея. Вътрешността й беше задръстена от вещи, които чакаха момента да бъдат използвани. Самият чичо Джаспър беше надхвърлил шейсет, но беше здрав като бик и притежаваше разностранни умения — истинска съкровищница на народната мъдрост и отдавна забравени познания.
	Джаспър настани племенника си на един кухненски стол и се зае да разглежда раната. След известно време излезе и се върна със спринцовка с местна упойка. По принцип тя беше предназначена за прасета, но млекопитаещите са си млекопитаещи и упойката свърши работа. Когато мястото изтръпна до нужната степен, Джаспър намести костта със силните си пръсти, след което отново изчезна във вътрешността на къщата. Няколко минути по-късно се върна със стара алуминиева шина за лице — едно от нещата, които със сигурност можеха да се открият сред вещите му. Пръстите му сръчно започнаха да огъват шината, за да прилепне към лицевите кости на племенника. После запуши ноздрите с дебели тампони марля и почисти кръвта с гъба, напоена с топла вода.
	Дойде време да позвъни на съседите си.
	До него живееше брат му Джонас Дънкан. Третата къща беше собственост на другия им брат, Джейкъб Дънкан — бащата на Сет. Пет минути по-късно четиримата седяха около кухненската маса на Джаспър. Военният съвет беше открит.
	— Нека караме поред, синко — започна Джейкъб Дънкан. — Кой беше онзи тип?
	— Никога не съм го виждал — отвърна Сет Дънкан.
	— Тук е мястото да попитам къде, по дяволите, беше твоето момче Брет? — попита Джонас.
	— Излезе да го изпрати на паркинга и там онзи го пребил. Шут в топките, последван от шут в главата. След което го зарязал там.
	— Брет добре ли е?
	— Има мозъчно сътресение. Не знае кой ден сме днес. Безполезен е. Искам да го сменя с някой друг.
	— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — каза Джонас.
	— И така, кой е този тип? — попита Джаспър.
	— Едър мъж с кафява шуба и вълнена шапка. Това е всичко, което видях и което помня. Просто влезе в салона и ме удари.
	— Защо?
	— Не знам.
	— Нищо ли не каза?
	— Някакви глупости. Брет каза, че е дошъл с колата на доктора.
	— Не знае коя дата сме днес, но помни колата на непознатия?
	— Предполагам, че последиците от мозъчните сътресения са непредвидими.
	— Но ти си сигурен, че не те е ударил докторът, така ли?
	— Казах ти, че никога не съм виждал този тип. А доктора го познавам. Не би посмял да ме удари.
	— Какво не ни казваш, синко? — попита Джейкъб Дънкан.
	— Боли ме главата.
	— Сигурен съм, че те боли. Но аз те попитах нещо друго.
	— Не искам да говоря.
	— Но знаеш, че трябва. Не можем да оставим подобно нещо без последици.
	Сет Дънкан погледна вляво от себе си, после вдясно.
	— Добре де, тази вечер с Елинор се скарахме — промърмори той. — Преди да изляза. Нищо особено, но се наложи да я плесна.
	— Колко силно?
	— Май й разкървавих носа.
	— Лошо?
	— Знаеш, че е доста крехка.
	За миг в кухнята се възцари тишина.
	— Нека се опитаме да свържем нещата — обади се Джонас Дънкан. — Жена ти е повикала доктора.
	— Бях я предупредил да не го прави.
	— Ама тя го е направила. Защото е крехка. Но докторът не си е бил у дома, а в бара на мотела, където е постоянен клиент. На половин бутилка „Джим Бийм“, както обикновено. Елинор вероятно го е намерила там.
	— Наредено му е да се държи далеч от нея.
	— Но той не се е подчинил. Докторите понякога проявяват странности. Сигурно е бил твърде пиян, за да шофира. Както обикновено. Заради бърбъна. Може би е помолил някой да кара вместо него. Заради чувството на загриженост, което го е обзело.
	— Кого би помолил?
	— Някой друг клиент на бара.
	— Никой не би посмял да направи подобно нещо.
	— Прав си, но това се отнася само за местните. Външен човек спокойно би се съгласил. А това там все пак е мотел, в който отсядат всякакви хора.
	— Добре, а после?
	— Непознатият може би не е харесал онова, което е заварил в дома ти, и е тръгнал да те търси.
	— Може би Елинор ме е издала?
	— Сигурно. Иначе онзи не би знаел накъде да тръгне. Едва ли познава околността.
	— Какво точно ти каза? — попита Джейкъб Дънкан.
	— Някакви глупости за брачни консултанти.
	— Значи такава била работата — кимна Джонас Дънкан. — Попаднали сме на случаен минувач с морални скрупули. Гост на мотела.
	— Искам много да го боли — процеди Сет Дънкан.
	— Ще го боли, сине — успокои го баща му. — Ще го смачкаме от бой и ще го пратим да си върви по пътя. С кого разполагаме?
	— Надявам се да не е Брет — обади се Джаспър.
	— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — повтори Джонас.
	— Изпратете двама — разпореди се Джейкъб Дънкан. — Преди да тръгнат, нека се отбият при мен за инструкции.


	7

	След душа Ричър се облече отново. Включително шубата, защото в стаята беше студено. Изключи осветлението и седна в заобления фотьойл. Сет Дънкан едва ли щеше да се обърне към ченгетата. А и тяхното управление вероятно се намираше на сто километра от тук. Никакви местни връзки или приятелства. Освен това контактът с полицията означаваше някакви обяснения. Които със сигурност щяха да доведат до признанието, че бие жена си. Самонадеян тип като него не би избрал този път.
	Но ако наистина бе самонадеян, той положително имаше достъп до хора, които да заменят бодигарда му. Поне двама, а може би и трима. Живата охрана е по принцип реактивна професия, но въпросните двама или трима заместници можеха да бъдат убедени да действат проактивно поне една нощ, особено ако бяха приятели на Брет. Ричър знаеше, че няма да им бъде трудно да го открият. Може би „Аполо Ин“ беше единственото място за подслон срещу заплащане в район от около петстотин квадратни километра. А ако местните познаваха пиянските навици на доктора, никак нямаше да им е трудно да сглобят пъзела — телефонното обаждане, лечението и последвалата интервенция.
	Затова той се облече, завърза връзките на обувките си и зачака, наострил уши за пропукване на автомобилни гуми по чакъла.


	Границата между Съединените щати и Канада се намираше на повече от седемстотин и двайсет километра северно от мястото, където беше отседнал Ричър. Най-дългата сухопътна граница в света следваше 49-ия паралел, пресичаше планини, пътища, реки и потоци, минаваше през градове, ниви и гори. В западната си част тя представляваше съвършено права линия с дължина около три хиляди километра, започваща от щата Вашингтон и стигаща до Минесота, абсолютно неохраняема от военна гледна точка, на пръв поглед безлюдна и нерегулирана, но едновременно с това наблюдавана далеч по-стриктно, отколкото допускаха обикновените хора. Между щатите Вашингтон и Минесота имаше петдесет и четири официални гранични пункта, седемнайсет от които работеха денонощно, трийсет и шест бяха отворени само през деня, а в един нямаше никакъв персонал. В замяна на това пък имаше телефони за постоянна връзка с отдалечените митнически служби. Останалата част от правата като конец линия се патрулираше от засекретен брой агенти, по нея имаше неуточнено количество видеокамери, а в земята бяха закопани многобройни сензори за движение. Правителствата от двете страни на границата имаха много добра информация за всичко, което се случваше там.
	Но това беше само информация, а не доказани факти. Земята в щата Монтана източно от Скалистите планини беше предимно камениста, спускаща се плавно към равнини, залесени с иглолистни гори, сред които бълбукаха кристалночисти поточета и проблясваха девствени езера. Тук-там между дърветата се мяркаха песъчливи, покрити с борови иглички пътеки. Една от тях се виеше в продължение на километри, преди да се влее в черен път. След още много километри на юг въпросната просека опираше в тесен, покрит с чакъл път, който от своя страна свършваше до трудно забележимо сред дърветата шосе, водещо към малкото и забравено от бога градче Хог Париш.
	Пикап с боядисана в сиво каросерия направи ляв завой и пое по разбитото, изпълнено с дупки шосе. Амортисьорите му жаловито скърцаха от неравностите. Движеше се на габарити, с изключени фарове. Напредваше бавно, но неотклонно в дълбокия мрак и хапещия студ. В един момент стигна до черния път и пое по меката пръст. Отляво и отдясно се виждаха дълги редици замръзнали стволове. Отгоре се открояваше къс от безлунното нощно небе, обсипано с едри звезди, а джипиес сателитите осигуряваха отлично наблюдение върху площ от хиляди километри, насочваха пикапа и маркираха границите на неговата сигурност.
	След още много километри черният път най-сетне свърши, опирайки в песъчливата пътека. Пикапът забави ход, потъвайки в дълбоките коловози, който беше оставил при предишните си пътувания. Водачът предпочиташе да ги следва независимо от острите завои, защото те маркираха най-безопасното преодоляване на камъни и други скрити препятствия. Храсти и клони драскаха по каросерията. След около час машината спря на предварително избраното място, което се намираше на три километра южно от границата. Никой не знаеше къде точно са закопани сензорите за движение, но по единодушно мнение те бяха в рамките на зона от километър и половина, простираща се от двете страни на границата. Нещо като минно поле. За сигурност бяха прибавили още километър и половина. Околните храсти бяха изсечени, за да се осигури пространство за обръщане.
	Пикапът даде на заден, обърна и спря напряко на песъчливата пътека, с предницата на юг. Габаритите угаснаха, двигателят заглъхна.
	Започваше чакането.


	Ричър продължаваше да седи във фотьойла. Изтекоха четирийсет минути, после час. През цялото това време той прехвърляше в съзнанието си маршрута, по който щеше да поеме на следващата сутрин. На юг до междущатската магистрала, а после на изток. Междущатската беше лесна — никога не беше имал проблеми да се придвижи на стоп. Тя беше осеяна с паркинги и места за почивка, движението беше оживено. По нея пътуваха както големи камиони, така и частни коли. Голяма част от водачите им се чувстваха самотни и с готовност приемаха компанията на стопаджии като него. Проблем беше отсечката преди нея — един пуст път посред пустошта. Откакто последният шофьор го бе свалил на някакво кръстовище, наоколо цареше пълна тишина. Никакъв шум от трафик. През нощта винаги беше по-зле, отколкото през деня, но въпреки това беше странно, че няма никакво движение. В Америка това се случваше много рядко. На практика не чуваше абсолютно нищо. Нямаше вятър, обичайните нощни звуци също липсваха. Напрягаше слух да чуе пропукването на чакъла под автомобилни гуми. Но не чуваше нищо, сякаш беше оглушал. Вдигна ръка и щракна с пръсти пред ухото си, просто за всеки случай. Не беше оглушал. Стана, отиде до тоалетната и се върна на мястото си.
	После долови нещо.
	Не беше шум от преминаващ автомобил, не беше вятър, не беше нощен звук.
	Не бяха гуми по чакъла.
	Бяха стъпки.


	8

	Стъпки по чакъла. Чифт. Леки и несигурни, приближаващи се. В рамката на прозореца се появи сянка. Крехка и дребничка, сгушена в палтото си.
	Жена.
	Тихо и колебливо почукване на вратата. От малка и нервна ръка, облечена в ръкавица. Може би бе някакъв номер. Измислен от неособено умен мъж, решил да изпробва за примамка слаба и безобидна жена, която да му вдъхне чувство за измамна сигурност и да го измъкне навън. Съвсем нормално беше жената да се чувства нервна и несигурна в тази роля.
	Ричър безшумно прекоси стаята и влезе в банята. Отвори прозореца, откачи комарника и го сложи на дъното на ваната. После надникна навън, прекрачи перваза и стъпи на чакъла. Пое по една от боядисаните в сребристо греди, които рамкираха пътеката. Безшумно и внимателно, като въжеиграч. Движеше се обратно на часовниковата стрелка, обиколи кръглото бунгало и излезе в гръб на жената.
	Беше сама.
	На алеята нямаше коли, паркингът беше пуст. Никой не се притискаше отстрани на вратата, никой не клечеше под прозореца. Само жената, която видимо трепереше от студ. Беше облечена с вълнено палто, носеше шал. Без шапка. Може би бе четирийсетгодишна, дребна и разтревожена. Вдигна ръка да почука отново.
	— Тук съм — обади се Ричър.
	Тя ахна и се обърна с ръка на гърдите.
	— Простете, че ви изплаших, но не очаквах гости — добави той.
	— Би трябвало да очаквате — съвзе се тя.
	— Всъщност сте права — кимна той. — Но не очаквах вас.
	— Може ли да влезем вътре?
	— Коя сте вие?
	— Извинете — промърмори тя. — Аз съм съпругата на доктора.
	— Приятно ми е — кимна Ричър.
	— Може ли да влезем?
	Ричър извади ключа от джоба си и отвори вратата. Пропусна жената и заключи отвътре. После прекоси стаята и затвори вратата на банята, през която нахлуваше студен въздух. Жената стоеше в средата на мокета.
	— Моля, седнете — махна към фотьойла той.
	Тя се подчини, без да разкопчава палтото си. Все още беше нервна. Ако носеше чантичка, вероятно щеше да я притиска към коленете си. Като един вид защита.
	— Изминах пеша цялото разстояние до тук — каза тя.
	— За да си приберете колата? Трябваше да оставите това на съпруга си. Разбрахме се да я вземе сутринта.
	— Той е твърде пиян, за да шофира.
	— Но утре със сигурност ще бъде окей.
	— Утре ще бъде късно. Вие трябва да изчезнете от тук. Още сега. Намирате се в опасност.
	— Мислите ли?
	— Мъжът ми каза, че пътувате на юг, към междущатската. Ще ви закарам до там.
	— По това време? — вдигна вежди Ричър. — Това са поне сто и шейсет километра.
	— Двеста — поправи го тя.
	— Посред нощ е — поклати глава той.
	— Тук не сте в безопасност — настоя жената. — Съпругът ми ми разказа какво е станало. Забъркали сте се с онези Дънкан. _Видели_ сте. Те със сигурност ще го накажат, но ще дойдат и за вас.
	— Те? — вдигна вежди Ричър.
	— Фамилията Дънкан. Четирима са.
	— Как ще го накажат?
	— О, не знам. Последния път му забраниха да стъпва тук за цял месец.
	— Тук? Имате предвид бара на мотела?
	— Това е любимото му място.
	— Как така са му забранили?
	— Казаха на мистър Винсънт да не му сервира. Той е собственикът.
	— А защо собственикът на мотела трябва да се подчинява на тези Дънкан?
	— Те имат транспортна фирма. Мистър Винсънт е подписал договор за доставки с тях. Принудили са го. Те така работят. Ако мистър Винсънт не играе по свирката им, някоя доставка със сигурност ще се забави. Друга ще се загуби, а трета ще пристигне със значителни щети. Той ще фалира. И го знае.
	— Какво могат да причинят на човек като мен? — пожела да узнае Ричър.
	— Те наемат футболисти, направо от колежа. „Корнхъскърс“. Достатъчно добри, за да получат стипендия, но без качества да пробият в Националната лига. Използват ги за телохранители и биячи. Яки типове.
	_Брет_, помисли си Ричър.
	— Бързо ще направят връзката и ще разберат къде сте — продължи жената. — Всъщност къде другаде бихте могли да бъдете? Ще ви посетят. Може би вече пътуват насам.
	— Откъде?
	— Гаражът им е на трийсет километра от тук. А повече от хората им живеят около него.
	— С колко футболисти разполагат?
	— С десет.
	Ричър замълча.
	— Споменали сте на мъжа ми, че пътувате за Вирджиния — добави тя.
	— Така е — кимна той.
	— Там ли живеете?
	— Колкото на всяко друго място.
	— Трябва да тръгваме! — настоя тя. — Намирате се в голяма опасност!
	— Само ако изпратят всичките деветима — поклати глава той.
	— Кои деветима? — погледна го с недоумение тя.
	— Футболистите.
	— Казах ви, че са десет.
	— С един от тях вече се запознах. В момента е извън играта. От тази вечер отборът е с един човек по-малко.
	— Какво?
	— Изпречи се между мен и Сет Дънкан.
	— Какво направихте на Сет Дънкан?
	— Счупих му носа.
	— Мили боже! Защо?
	— А защо не?
	— Господи! Къде са ключовете от колата?
	— Какво ще стане с мисис Дънкан?
	— Трябва да тръгваме. Още сега, в тази минута!
	— Първо отговорете на въпроса ми.
	— Тя също ще бъде наказана. Защото се е обадила на мъжа ми. Била е предупредена да не го прави. Също като него. Забранили са му да я лекува.
	— Той е лекар и няма друг избор. Нали е дал клетва?
	— Как се казвате?
	— Джак Ричър.
	— Да тръгваме, мистър Ричър! Още сега!
	— Какво ще направят с мисис Дънкан?
	— Това не е ваша работа — отсече жената.
	На практика мнението й съвпадаше с неговото. Работата му беше да стигне до Вирджиния, а тази жена му предлагаше транспорт за най-трудната част от пътя. Бърз и безплатен превоз. Магистралата И-80 го очакваше на два часа път от тук. Там щеше да хване някой от нощните тирове, които потегляха от паркинга още в ранни зори. Може би дори щеше да закуси в някое денонощно заведение. Бекон с яйца и голяма чаша кафе.
	— Какво ще й направят? — повтори той.
	— Може би нищо особено.
	— Как така „нищо особено“?
	— Вероятно ще й дадат някакъв коагулант. Един от чичовците има доста голям запас от лекарства. А може би просто ще й забранят да взема аспирин. Така няма да кърви толкова силно следващия път. Това е всичко. Нищо особено. Няма за какво да се тревожите. Те са женени от десет години. Ако е искала да избяга, спокойно е можела да го направи. Все пак не е затворничка, нали?
	— Но този път е друго — поклати глава Ричър. — Макар и неволно, тя е станала причина за счупения нос на мъжа си. Ако не успее да си го изкара на мен, той най-вероятно ще си го изкара на нея.
	Съпругата на доктора не каза нищо, но в мълчанието й прозираше съгласие. В странната кръгла стая настъпи тишина. После Ричър долови скърцането на автомобилни гуми по чакъла.


	9

	Ричър погледна през прозореца. Гумите бяха четири на брой, огромни и назъбени, монтирани на пикап марка Форд. Имаше усилено окачване и прожектори на покрива. Отпред на бронята имаше лебедка. В мрака на кабината се очертаваха фигурите на двама мъже с дебели вратове и широки рамене.
	Пикапът бавно се плъзна покрай редицата бунгала и спря на шест-седем метра зад субаруто. Фаровете останаха включени, двигателят — също. Вратите се отвориха и двамата мъже стъпиха на алеята.
	Приличаха на Брет, но бяха доста по-едри от него. Под трийсет, над метър и деветдесет, от сто и трийсет килограма нагоре. Със сравнително тънки талии на фона на широките гърди, яките рамене и огромните бицепси. Къси подстрижки, малки очички и месести лица. Бяха от онези, които лапат по две порции една след друга, но продължават да са гладни. Червените якета на „Корнхъскърс“ изглеждаха сиви на светлината на прожекторите, монтирани над кабината на пикапа.
	Съпругата на доктора се приближи до прозореца.
	— Мили боже! — прошепна тя.
	Ричър не каза нищо.
	Горилите затръшнаха вратите и в синхрон се оттеглиха към товарната част на пикапа. Там, прикрепен към кабината, имаше голям метален сандък за инструменти. Резето се отмести, капакът се вдигна. Единият бияч извади тежък чук със заоблена глава, а другият се въоръжи с огромен френски ключ, дълъг близо метър. Оставиха капака отворен и се върнаха в светлината на фаровете. Издължените им сенки подскачаха пред тях. Крачеха леко и гъвкаво за ръста си като повечето спортисти. Спряха за миг и погледнаха вратата на бунгалото, а после й обърнаха гръб и се насочиха към субаруто.
	Атакуваха колата с дива ярост и зашеметяваща бързина. Шумът беше оглушителен. Пръснаха предното стъкло на сол и повториха упражнението със задното и страничните, с фаровете и стоповете. После се заеха с каросерията. Покривът, вратите, калниците и багажника се превърнаха в смачкани ламарини. Напъхаха оръжията си в отворите на страничните стъкла и потрошиха уредите на таблото и копчетата на радиото.
	_Мамка му_, помисли си Ричър. _Отиде ми превозът_.
	— Това е наказанието на съпруга ми — прошепна съпругата на доктора. — Този път е доста по-сурово.
	Биячите прекратиха акцията си толкова внезапно, колкото я бяха започнали. Останаха край смазаната кола с отпуснати ръце, дишайки тежко.
	Хиляди парченца стъкло проблясваха на неоновата светлина. Ехото от ударите върху ламарината бавно заглъхваше в неподвижния въздух.
	Ричър съблече шубата си и я хвърли на леглото.
	Двамата здравеняци се насочиха към бунгалото. Ричър отвори вратата и излезе да ги посрещне. Не знаеше дали ще победи или ще загуби, но искаше да избегне битката във вътрешността на бунгалото. Собственикът на мотела Винсънт и бездруго си имаше достатъчно проблеми.
	Мъжагите спряха на няколко крачки от него. Стояха един до друг, в някаква странна симетрия, с отпуснати оръжия във външните си ръце. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма стегната плът, зачервена и потна в студения въздух.
	— Ще ви задам една малка гатанка, момчета — подхвърли Ричър. — Вие сте изкарали четири години в колежа, учейки се да играете футбол. Аз пък съм бил тринайсет години в армията, където ме обучаваха да убивам хора. Въпросът е дали и колко съм уплашен?
	Не получи отговор.
	— Но вие сте се представили зле и никой не ви е предложил професионален договор — продължи той. — За разлика от вас аз бях толкова добър, че получих пълна колекция медали и повишения. Въпросът е колко уплашени сте вие?
	— Не много — отвърна младежът с френския ключ.
	Грешен отговор. Но разбираем. Да бъдеш сравнително добър гард или играч в отбора на колежа и да стигнеш до безплатния автобусен превоз до колежа в Линкълн несъмнено бе някакво постижение. Да излезеш на терена на стадион „Мемориал“ дори и като резерва автоматично те доближава до най-добрите. А фактът, че не си успял да сключиш професионален договор с някой отбор от Националната футболна лига, не е чак толкова голям срам. В света на спорта често става така, че линията между успеха и провала е много тънка, а причината да се окажеш от едната или другата й страна — твърде относителна. Тези хора бяха част от елита в продължение на двайсет години — отначало в квартала, после в града, региона, може би и щата. Популярни, глезени от фенове и от момичета, още от осемгодишни забравили какво е да губиш битка.
	С тази разлика, че никога не бяха водили истински бой. Бяха безкрайно далеч от битките на хората, на които им плащаха да се бият или да умрат. Перченето и блъскането в училищния двор, на тротоара пред сладкарницата или късно вечерта пред боулинг залата е толкова далеч от истинския бой, колкото са далеч от „Супербоул“ двама дебелаци, разменящи си лениви пасове в парка. Тези момчета бяха аматьори. При това самодоволни аматьори, свикнали да печелят само от репутацията си или от предимството в количествено отношение. В реалния свят щяха да са мъртви още преди да замахнат.
	В конкретния случай ставаше въпрос за лош избор на оръжие. Най-добро е стрелящото оръжие. След него идва пробиващото, а на трето място е режещото. Тъпите инструменти са далеч по-назад в списъка, защото забавят бързината на ръката. Неконтролируемата инерция при употребата им е неизгодна, когато се пропусне първият удар. И още нещо: когато се наложи да ги използваш, замахът задължително трябва да бъде отвътре навън, за да слееш ускорението и удара в едно плавно движение. 	Но тези двамата бяха застанали рамо до рамо и това предполагаше замах отвън навътре, което означаваше чукът и френският ключ да отлетят първо назад, да спрат и едва тогава да се насочат към целта. Първата част на това движение е ясна като телеграфно послание. Най-категоричното предупреждение на света, никаква изненада. Все едно, че пускаш обява във вестника или изпращаш телеграма чрез „Уестърн Юниън“.
	Ричър се усмихна. Той беше израснал във военни бази, пръснати по целия свят. Беше се сражавал с твърдото като кремък потомство на морските пехотинци, усъвършенствайки бойните си умения срещу жестоките банди местни хлапаци по прашните улици на Азия и влажните улици на Европа. В сравнение с тях тези типове, помпали мускули из затънтените градчета на Тексас, Арканзас или Небраска, приличаха на пухена възглавница. Докато тях ги бяха учили да тичат и скачат, за да уловят топката, него го бяха размазвали и изправяли на крака професионалисти, които могат да ти строшат врата толкова лесно, че разбираш какво се е случило едва когато решиш да кимнеш и главата ти се търкулне на улицата. Сама, без тялото…
	— Носим ти едно послание, приятел — обади се онзи с френския ключ.
	— Наистина ли? — погледна го Ричър.
	— Всъщност въпрос — уточни младежът.
	— Съдържа ли трудни думи? — попита Ричър и направи малка крачка напред и вдясно. — Ще ти трябва ли време да го формулираш?
	Застана директно срещу двамата си противници. На равно разстояние от двамата, някъде около два метра и половина, така че, ако неговата позиция отговаряше на шест часа на часовниковия циферблат, позициите на противниците му бяха съответно на единайсет и един. Мъжът с Френския ключ се падаше вляво от него, а другият с чука — вдясно.
	Пръв се раздвижи мъжът с френския ключ. Той прехвърли тежестта на тялото си на десния крак и направи къс замах назад с тежкия инструмент, предназначен да освободи силата на свитите мускули, а после да го стовари хоризонтално върху лявата ръка на Ричър — някъде между рамото и лакътя. Не беше пълен идиот, защото направи доста приличен опит за пръв удар.
	Но движението така и си остана недовършено.
	Прехвърлил тежестта си на левия крак, Ричър нанесе удар с десния. Действието му беше светкавично, в същата посока и със същата скорост, дори малко по-бързо. Още преди френският ключ да прекрати движението си назад и да се стрелне напред, подметката на Ричър потъна в коляното на едрия младеж и му строши капачката. Останките й потънаха дълбоко, разкъсвайки хрущяли и сухожилия. Ставата се измести и се обърна наопаки. Коляното се огъна навътре, заемайки недопустима и дори абсурдна позиция за всяко нормално коляно. Човекът започна да се свлича, но Ричър забрави за него още преди тялото му да измине два сантиметра във вертикална посока и преди в гърлото му да се роди писъкът на болка и ужас. Просто се плъзна от външната му страна и го изтри от паметта си. Той вече беше невъоръжен и еднокрак инвалид, а Ричър никога не обръщаше внимание на еднокраките инвалиди.
	Горилата с чука разполагаше с част от секундата, за да вземе решение. Би могъл да се завърти в посока на часовниковата стрелка, но то означаваше да направи нещо като пълен кръг, тъй като Ричър беше почти зад гърба му. Освен това между тях се свличаше тялото на приятеля му, който безпомощно очакваше директния сблъсък. Другата възможност беше да замахне назад на сляпо, с надеждата да има късмет и да улучи противника.
	Той избра втората възможност.
	Точно както очакваше Ричър. Очите му проследиха движението на ръката. Китката се извъртя назад, лакътят щръкна отвътре навън. В същия миг Ричър се разкрачи за максимална устойчивост, завъртя се в кръста и заби ръба на дланта си в сгъвката на лакътя. Огромната сила на замаха се насочи в една посока, но тежестта на чука я дръпна в обратната. Лакътната става на нападателя пропука, китката му се оказа прекалено изтеглена напред. Чукът започна да се изплъзва от пръстите му и той моментално реагира. Отскочи назад и надясно, търсейки позиция, при която лакътят да заеме нормалното си положение. Но инерцията го тласна в посока, обратна на часовниковата стрелка, и той изведнъж се озова очи в очи с Ричър, олюлявайки се в търсене на изгубения баланс. Още преди чукът да стигне до земята, главата на Ричър се заби в лицето му. Ударът беше страховит. После Ричър отскочи назад към смазаното субару. Секунда и половина му бяха достатъчни да планира следващите си действия.
	Мъжът с френския ключ се търкаляше на земята. Зашеметен не толкова от болката, която тепърва щеше да се появи, колкото от ужасното прозрение за край на живота, който познаваше. Сбъднал се беше дълбоко вкорененият страх на спортиста от тежка контузия по време на мач. И мрачно бъдеще с патерици и бастуни, болезнено куцукане и никакви перспективи за работа. Другият нападател все още беше на крака, примигваше и се олюляваше, от носа му шуртеше кръв. С обездвижена ръка, с нефокусиран поглед и изпразнена от съдържание глава.
	Цивилизованият човек, който живее в света на киното и телевизията и умее да се държи според правилата на феърплея, несъмнено би казал „стига“. Но Ричър не живееше там. В неговия свят невинаги започваш боя, но задължително го завършваш. Без да го загубиш, разбира се. Той беше наследил трудно събираната мъдрост на няколко поколения, според която най-лесният начин да загубиш една битка е да приемеш, че противникът е капитулирал, преди това да е станало факт. Затова той се обърна и пристъпи към онзи, който доскоро държеше чука, а после рискува да влоши състоянието на ръцете и юмруците си, нанасяйки му светкавичен ъперкът в триъгълника над мускулестия корем. Жесток и безпощаден удар в слънчевия сплит, нанесен бързо и със страшна сила. Противникът му се сгъна на две и политна напред. Ричър изчака главата му да стигне удобното разстояние до земята, след което му нанесе отмерен ритник в лицето. Обзет от известна доза милосърдие, той прецени, че е по-добре да му избие няколко зъба, вместо да му причини необратими мозъчни травми.
	После отново насочи вниманието си към онзи, който доскоро размахваше френския ключ. Изчака го да се претърколи в удобна позиция и му нанесе съкрушителен ритник в челото. Наведе се за ключа и с две точни движения строши китките му — _раз, два_. После направи същото и с мъжа, който държеше чука — _три, четири_. Тези двамата бяха нечие оръжие. Никой войник не си позволява да зареже изоставените муниции на врага, без да ги обезвреди.
	Съпругата на доктора наблюдаваше развоя на събитията от вратата на бунгалото. На лицето й беше изписан ужас.
	— Какво? — неприязнено я изгледа Ричър.


	10

	Пикапът продължаваше да мърка с работещ двигател и запалени фарове. Двете горили представляваха тъмни купчини отвъд обсега на светлината. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма плът, вече в хоризонтално положение. Много трудно щяха да ги преместят.
	— Какво ще правим сега? — нервно попита съпругата на доктора.
	— Моля? — вдигна глава Ричър.
	— Бих желала да не правите това.
	— Защо?
	— Защото нищо добро не ни чака.
	— Защо? Какво става тук, по дяволите? Кои са тези хора?
	— Нали ви казах — футболисти.
	— Не тези, а Дънкан — поклати глава Ричър. — Хората, които са ги изпратили.
	— Видяха ли ме?
	— Тези двамата? Съмнявам се.
	— Дано. Не искам да се забърквам.
	— Защо? Какво става тук?
	— Това не е ваша работа.
	— Кажете го на тях — промърмори Ричър.
	— Изглеждахте бесен — отбеляза тя.
	— Аз ли? Нищо подобно. Бях само леко заинтригуван. Ако бях бесен, сега щяхме да почистваме тук с пожарникарски маркуч. Но при създалата се ситуация един повдигач ще ни свърши по-добра работа.
	— Какво ще правите с тях?
	— По-добре ми разкажете за тези Дънкан.
	— Семейство са и това е всичко. Сет, баща му и двамата му чичовци. Едно време се занимаваха със земеделие, а сега имат транспортна фирма.
	— Кой от тях наема футболистите?
	— Не знам кой взема решенията. Може би ги вземат с мнозинство, а може би всички трябва да са съгласни.
	— Къде живеят?
	— Къщата на Сет вече я знаете.
	— Имам предвид другите трима, по-старите.
	— Южно от тук, съвсем наблизо. В три усамотени къщи.
	— Видях ги — кимна Ричър. — Съпругът ви ги оглеждаше.
	— Погледнахте ли ръцете му?
	— Защо?
	— Вероятно е кръстосал пръсти за късмет. Нали знаете — подсвиркваш си, докато минаваш покрай гробищата.
	— Но защо? Какви са тези типове, по дяволите?
	— Гнездо на стършели. Вие го разровихте с пръчка и сега трябва да изчезнете.
	— А как трябваше да постъпя? Да ги оставя да ме пребият с онези инструменти?
	— Ние правим именно това. Приемаме си наказанието с усмивка и покорно наведена глава.
	— Какви ги дрънкате, за бога?
	Тя замълча и поклати глава. След кратка пауза добави:
	— Нищо особено, казваме си. Когато хвърлиш жабата в гореща вода, тя веднага изскача обратно. Но когато я пуснеш в студена вода и я нагрееш постепенно, тя си стои кротко, докато се свари.
	— Това сте вие, така ли?
	— Да, това сме ние.
	— Искам повече подробности.
	— Не — поклати глава жената. — От мен няма да чуете нищо лошо за фамилията Дънкан. Аз съм местно момиче, познавам ги цял живот. Те са чудесна фамилия, нищо им няма. Абсолютно нищо.


	Съпругата на доктора изгледа продължително потрошеното субару и си тръгна. Ричър й предложи да я закара с пикапа на футболистите, но тя не пожела дори да го чуе. Прекоси паркинга на мотела и се стопи в мрака. Той насочи вниманието си към двамата, които лежаха на чакъла пред бунгалото. Никога не би могъл да вдигне изпаднал в безсъзнание мъж, който тежи над сто и трийсет килограма. Вероятно би се справил с тази тежест, ако е окачена на щанга. Но не и сто и трийсет килограма инертна плът с габаритите на хладилник.
	Отвори вратата на пикапа и влезе в кабината. Вътре миришеше на боров ароматизатор и нагорещено масло. Включи на скорост, описа полукръг и върна назад към мястото, където лежаха двамата мъже. Слезе, мина отпред и огледа лебедката, монтирана към бронята. Беше електрическа. С моторче, свързано към барабан, на който беше навит тънък стоманен кабел с кука накрая. Имаше лост за отключване и бутон за навиване.
	Ричър натисна лоста и започна да развива въжето. Три метра, пет метра, десет. Прехвърли го над кабината, а после го издърпа през каросерията към задния край. Свали капака и закачи куката на колана на мъжа, който бе по-близо. Върна се отпред, потърси бутона за навиване и го натисна.
	Моторчето се включи и барабанът започна да се върти. Въжето се опъна и затрептя като тетивата на лък, издълбавайки дълбок улей в ламарината на покрива. Барабанът забави ход, но после захапа и продължи да се върти. Пикапът клекна на пружините си. Ричър мина отзад. Първият мъж се влачеше по чакъла с безжизнено отпуснати крайници. Тялото му бавно се насочваше към ръба на каросерията. После въжето зае вертикално положение и застърга по метала. Коланът на мъжа се огъна, но издържа тежестта на тялото, което бавно се вдигна във въздуха. Гърбът му се изви като дъга, ръцете и краката му увиснаха надолу. Ричър изчака още малко, после започна да го бута напред, нагласи го над каросерията и спря лебедката. Протегна ръце и успя да освободи куката. Повтори процедурата и с другия. Приличаше на ветеринар, когото са повикали да прибере две мъртви крави.


	Той измина осем километра на юг, после намали и спря пред общата алея, която водеше към трите самотни къщи. Боядисани в бяло от предишни поколения, те все още излъчваха сивкаво сияние под лунните лъчи. Солидни, наредени в полукръг постройки, с малко разстояние между тях. Никакви декоративни храсти. Само подравнен, обрасъл с трева чакъл, на който бяха паркирани три автомобила. Зад тях се виждаше телена ограда с метални стълбове, отвъд която се простираше пусто и равно поле.
	Светеше само един от партерните прозорци на къщата вдясно. Всичко друго тънеше в мрак. Ричър изтегли пикапа десетина метра напред, после включи на заден и го вкара в алеята. Гумите заскърцаха по чакъла, достатъчно шумно, за да привлекат вниманието. Измина около петдесет метра, което беше горе-долу половината от разстоянието до къщите. После спря, слезе от кабината и отиде да свали задния капак. Покатери се в каросерията, грабна за колана единия от пребитите бабаити и го повлече към ръба. Там се изправи, опря крак в бедрото му и силно го бутна. Тялото прелетя около един метър и с тътен се стовари на алеята.
	Обратна пратка.
	Повтори маневрата и с втория, който се стовари върху колегата си. После вдигна капака, скочи от каросерията и се мушна в кабината. Потегли бързо, без да гледа назад.


	Четиримата Дънкан все още седяха около масата в кухнята на Джаспър. Това не беше официално заседание, но те се възползваха от обстоятелствата, за да обсъдят дългия списък с предстоящи задачи. Тревожеха се най-вече от извънредната ситуация, възникнала на канадската граница.
	— Нашият приятел на юг започва да ни притиска — обяви Джейкъб.
	— Няма как да контролираме нещо, което е извън контрол — поклати глава Джонас.
	— Опитай се да му го обясниш.
	— Ще си получи доставката.
	— Кога?
	— Когато е възможно.
	— Но той плати в аванс.
	— Както винаги.
	— Много пари.
	— Както обикновено.
	— Този път е ядосан. Иска действия. Но се случва нещо странно. Когато ми се обади, останах с чувството, че продължава някакъв разговор.
	— Какво?
	— Явно беше притеснен. Едновременно с това и доста кисел, сякаш не го приемаме на сериозно. Сякаш беше осъществил предварителни, но безплодни контакти. Сякаш сме пренебрегнали предупрежденията. Аз останах с усещането, че е разгърнал на трета страница, докато ние все още сме на първа.
	— Май започва да си губи ума.
	— Освен ако…
	— Освен какво?
	— Освен ако не е разговарял веднъж или два пъти с някой от нас.
	— Не и с мен — обяви Джонас Дънкан.
	— Нито пък с мен — добави Джаспър Дънкан.
	— Сигурен ли си?
	— Разбира се.
	— Питам, защото няма друго обяснение. Да не забравяме, че не бива да обтягаме отношенията си с тоя тип. Той е безкрайно неприятен и доста опасен.
	Братята на Джейкъб едновременно повдигнаха рамене. Наближаваха шейсет, яки и обрулени от живота, солидни като пожарни кранове.
	— Хич не гледайте мен — обади се Джонас.
	— Мен също — побърза да се обади Джаспър.
	Само Сет Дънкан мълчеше. Не беше казал нито дума. Синът на Джейкъб.
	— Какво не ни казваш, момче? — попита баща му.
	Сет бавно вдигна очи от масата. Алуминиевата шина правеше лицето му странно. Баща му и двамата му чичовци го гледаха втренчено.
	— Не аз счупих носа на Елинор тази вечер — промълви той.


	11

	Джаспър Дънкан отвори един от кухненските шкафове и измъкна начената бутилка уиски „Ноб Крийк“. После пъхна пръсти в четири очукани чаши на плота и ги пренесе на масата. Махна тапата на шишето, наля четири щедри дози и ловко плъзна чашите по издрасканото дърво. Част от малък и познат на всички ритуал. Роднините му го изчакаха да седне и отпиха по глътка. Стъклените чаши изтропаха обратно на масата. Четири глухи почуквания, прозвучали необичайно силно в тишината на нощта.
	— Започни отначало, синко — въздъхна Джейкъб Дънкан.
	— Сам ще се оправя — поклати глава Сет Дънкан.
	— Като те слушам, май няма да се оправиш.
	— Той е мой клиент.
	— Беше, преди време — поправи го Джейкъб. — Но ние сме семейство и вършим всичко заедно. Няма такова нещо като странични сделки.
	— Оставяхме пари на масата.
	— Няма смисъл да се връщаме към миналото. Ти откри човек, готов да плати по-висока цена за една и съща стока, и всички бяхме доволни. Но наградата носи рискове. Никой не дава пари за нищо. Няма безплатен обяд. Затова казвай какво се случи.
	— Закъсняхме с една седмица.
	— Нищо подобно. Никога не работим с фиксирани дати.
	Сет Дънкан не отговори.
	— Какво? — изгледа го Джейкъб Дънкан. — Да не би да си гарантирал датата на доставката?
	Сет Дънкан мълчаливо кимна.
	— Направил си грешка, синко — поклати глава Джейкъб. — Отлично знаеш, че не можем да си позволим фиксирани дати. Стотици фактори са извън нашия контрол. Например метеорологичната обстановка.
	— Използвах най-лошия сценарий.
	— Твърде много мислиш. Винаги има нещо по-лошо от най-лошото, бъди сигурен в това. И тъй, какво стана?
	— Двама се появиха у дома. Преди три дни. Негови хора. Опасни типове.
	— Къде беше Брет?
	— Принудих се да му кажа, че ги очаквам.
	— А наистина ли ги очакваше?
	— Горе-долу.
	— Защо не ни каза?
	— Защото ще се оправя сам.
	— Май не се оправяш много добре, синко. Какво искаха тези хора?
	— Казаха, че носят съобщение от шефа си. Бил много недоволен. Казах, че разбирам. Обяснявах, извинявах се. Но те отвърнаха, че това не е достатъчно. Имали заповед да оставят следи. Казах им да не го правят, защото имам бизнес и се срещам с хора. Те обаче държаха на своето и удариха Елинор.
	— Просто ей така?
	— Първо попитаха и ме принудиха да се съглася. Принудиха и нея. Накараха ме да я държа, докато я удряха. По-късно й се извиних. А тя рече: „Каква е разликата? Те сега или ти по-късно?“ Знаеше, че съм много ядосан.
	— После?
	— Помолих за една седмица отсрочка, но те ми дадоха четирийсет и осем часа.
	— Значи тази вечер отново са се появили?
	— Да. И повториха всичко.
	— А кой е онзи тип в ресторанта? Някой от тях?
	— Не. Вече ти казах, че го виждам за пръв път.
	— Случаен минувач, както предполагахме — обади се Джонас Дънкан. — Защитник на слабия пол.
	— Е, добре поне, че _той_ ни се махна от главата — каза Джейкъб.
	Миг по-късно дочуха скърцане на гуми по чакъла. Някакъв автомобил влизаше в алеята им. Движеше се бавно, моторът виеше на ниска предавка. Спря на известно разстояние от къщата, без да изключва двигателя. След кратка пауза се разнесе глух тътен, сякаш примесен с изпускането на въздух от гърдите. Нова пауза, после чуха втори подобен тътен. Автомобилът се оттегли. Този път по-бързо, с превключване на скоростите. После отново се възцари нощната тишина.


	Джонас Дънкан пръв стигна до вратата. На петдесетина метра надолу по алеята се виждаше странна купчина, осветена от луната. На двайсет започна да му става ясно какво представлява тя. На пет вече можеше да установи и състоянието на младите горили.
	— Май не ни се е махнал от главата — промърмори той. — Още не.
	— Кой, по дяволите, е този тип? — промърмори Джейкъб Дънкан.
	Сет Дънкан и чичо му Джаспър не казаха нищо.


	Ричър спря пикапа до унищоженото субару и се насочи към вратата на бунгалото, където го чакаше собственикът. Мистър Винсънт. На тъмно косата му изглеждаше черна.
	— Патрона ли сменяте? — любезно попита Ричър.
	— Надявам се, че няма да се стигне дотам.
	— Но?
	— Не можете да останете тук.
	— Платих трийсет долара — напомни му Ричър.
	— Ще ви ги върна, разбира се.
	— Въпросът не е в това. Сделката си е сделка. Не съм повредил обзавеждането.
	Винсънт не отговори.
	— Те вече знаят, че съм тук — добави Ричър. — Къде бих могъл да отида?
	— Преди всичко беше окей.
	— Преди какво?
	— Преди да ми кажат да не ви оставям тук. Незнанието на закона не е престъпление. Но сега, след като ме информираха, вече не мога да им откажа.
	— Кога ви информираха?
	— Преди две минути, по телефона.
	— Винаги ли изпълнявате онова, което ви наредят?
	Винсънт не отговори.
	— Тъп въпрос, предполагам — промърмори Ричър.
	— Мога да изгубя всичко, което съм изградил със собствените си ръце. Включително и семейството си. След всичките тези години…
	— От хиляда деветстотин шейсет и девета насам?
	— Откъде знаете?
	— Щастливо предположение. Кацането на Луната и всичко останало. Програмата „Аполо“.
	— Помните ли шейсет и девета?
	— Смътно.
	— Най-хубавата година за мен. Случиха се много неща. Не знам какво стана после. Но тогава бях убеден, че сме на прага на нова епоха.
	— Така беше — кимна Ричър. — Но не беше епохата, която сте очаквали.
	— Съжалявам.
	— А сега може би ще предложите да ме закарате до междущатската магистрала?
	— Не мога да го направя. Ние не бива да ви подкрепяме по никакъв начин.
	— Ние?
	— Всеки един от нас. Заповедта вече е издадена.
	— По всичко личи, че съм наследил един пикап — рече Ричър. — Мога и сам да стигна до там.
	— Недейте — поклати глава Винсънт. — Ще го обявят за откраднат и общинската полиция ще ви хване още преди да сте преполовили пътя.
	— Семейство Дънкан контролира и ченгетата, така ли?
	— Не съвсем. Но откраднатият пикап си е откраднат пикап, нали?
	— Значи _искат_ да остана тук, а?
	— Вече да. Започнали сте война, която те искат да довършат.


	12

	Изправен на студа между пикапа и бунгалото, Ричър бавно се оглеждаше. Нямаше кой знае какво да види. Синкавото сияние на неона стигаше само до потрошеното субару. Над главата му светеше ярка луна, небето беше обсипано с милиарди звезди.
	— Има ли още кафе в онази кана? — попита той.
	— Не мога да ви обслужа — поклати глава Винсънт.
	— Няма да те предам — увери го Ричър.
	— Сигурно ще ме наблюдават.
	— В момента са заети да откарат двама ранени в болницата, която е на сто километра от тук.
	— Не всички, сигурен съм.
	— Това е последното място, на което ще ме потърсят. Вече са ти наредили да ме разкараш и едва ли допускат, че няма да изпълниш заповедта.
	— Не знам.
	— Да сключим споразумение — предложи Ричър. — Аз ще се разкарам, за да ти спестя неприятностите. А ти можеш да задържиш трийсетте долара, защото не си виновен за нищо. В замяна ще ме черпиш чаша кафе и ще отговориш на няколко въпроса.


	Фоайето беше тъмно. Светеше само малка лампа зад бара. Мекото розово-червено сияние беше изчезнало, заменено от режещата очите зеленикавобяла светлина на неоновата тръба. Музиката беше изключена. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на лампата и тихото бучене на въздуха в отоплителната система. Винсънт напълни кафемашината с вода, загреба лъжица кафе от голям почти колкото барабан буркан и го сложи върху хартиен филтър с размерите на шапка. Машината заработи. Ричър слушаше бълбукането на водата и съскането на парата и гледаше как скъпоценната кафява течност започва да пълни каната.
	— Започни от самото начало — рече той.
	— Началото беше много отдавна — въздъхна Винсънт.
	— Винаги е така.
	— Те са стара фамилия.
	— Винаги има такава.
	— Първият, когото познавах, беше старият Дънкан. Фермер, наследник на поколения фермери. Предполагам, че първият от тях се е заселил тук още с раздаването на земята. Може би непосредствено след Гражданската война. Отглеждали царевица и фасул, постепенно разширили обработваемите площи на фамилията. А старецът ги наследил. Той има трима синове — Джейкъб, Джаспър и Джонас. Публична тайна е, че момчетата мразят фермата, но я поддържаха до смъртта на баща си. За да не разбият сърцето му.
	После започнаха да продават и се ориентираха към бизнеса с камиони. Далеч по-малко работа. Разделиха имота и го продадоха на съседите си. Което звучеше напълно разумно. Площта, която е била голяма във времето на конете и мулетата, вече не изглежда такава. Трактори, ефективна икономика и още куп нови неща. По онова време цената на земята бе висока, но момчетата ловко подсладиха сделките, като предлагаха отстъпка в цената, ако съседите подпишеха договор да прибират реколтата си с помощта на „Дънкан Транспортейшън“. Което също звучеше разумно. Всички получиха онова, което искаха. Всички бяха доволни.
	— Докато?
	— Нещата бавно започнаха да се влошават. Възникна спор с един от съседите. Стара история, отпреди двайсет и пет години. Напрежението нарасна. Стигна се дотам, че в края на лятото реколтата на въпросния съсед остана на полето. Фамилията Дънкан просто отказа да я извози и тя изгни. През онази година човекът не получи нищо за труда си.
	— Защо не е потърсил друг превозвач?
	— По онова време семейство Дънкан вече държаха транспорта в целия регион. Никой превозвач нямаше сметка да бие толкова път само за реколтата от една ферма.
	— А защо не я е прибрал със собствени сили?
	— Всички си продадоха камионите. След подписания договор не виждаха смисъл да ги запазят, а и ипотеките ги притискаха.
	— Би могъл да наеме транспорт еднократно.
	— Нямаше дори да излезе през портала. Една от клаузите на договора гласеше, че само камионите на Дънкан могат да извозват стоката от фермата. Нямаше начин да я оспори в съда, а още по-малко извън него. По това време футболистите бяха вече на сцената. Първото поколение. Днес би трябвало да са старци.
	— Тотален контрол, а? — подхвърли Ричър.
	Винсънт кимна.
	— Всичко е много просто. Или работиш цяла година, след което трябва да извозиш реколтата, или си седиш на задника и не отглеждаш нищо. Фермерите живеят от сезон за сезон. Не могат да си позволят тотална загуба на реколтата. А фамилията Дънкан им хвана цаката. Може би случайно, може би в резултат на далновидност. Но в момента, в който осъзнаха какво държат в ръцете си, те с удоволствие започнаха да го използват.
	— Как?
	— На пръв поглед нищо кой знае колко лошо. Хората плащаха малко над уговорената цена и те се държаха прилично. Всъщност това е всичко.
	— И ти правиш същото, нали?
	— Ами да — отново кимна Винсънт. — Преди десет години това място се нуждаеше от ремонт. Дънкан предложиха да ми отпуснат безлихвен заем, ако подпиша договор за доставките с тях.
	— И продължаваш да плащаш.
	— Всички продължаваме да плащаме.
	— А защо мълчите?
	— Какво да направим? Революция? Няма как да стане. Хората трябва да ядат. А Дънкан са умни и никога не пипат прекалено грубо. Разбираш ли?
	— Жабата в топлата вода — кимна Ричър. — Така го обясни съпругата на доктора.
	— Всички го обясняваме така.
	— Но в крайна сметка пак си сварен, нали?
	— Да, ама не веднага — отвърна Винсънт, напълни една чаша с горещо кафе и я плъзна по плота. И тя носеше логото на НАСА. — Майка ми беше роднина с Нийл Армстронг — поясни той. — Първият човек, стъпил на Луната. Далечни братовчеди или нещо такова.
	Ричър подуши парата и отпи една глътка. Кафето беше превъзходно. Прясно, горещо и силно.
	— Президентът Никсън е имал готова реч, в случай че си останат горе — добави Винсънт. — Ако не успеят да излетят обратно. Представяш ли си? Седиш и гледаш Земята над себе си, докато въздухът ти свършва…
	— Няма ли закони? — попита Ричър. — Срещу монополите, възпрепятстването на свободната търговия или други подобни неща?
	— Да се обърнеш към адвокат означава да фалираш — въздъхна Винсънт. — Колко се точи едно дело? Две-три години? И през цялото време няма кой да ти извози реколтата. Това си е чисто самоубийство. Работил ли си някога във ферма? Управлявал ли си мотел? В края на деня хич не ти е до разни дебели книги по право, защото просто искаш да си легнеш.
	— Потрошената кола на доктора не е дреболия — поклати глава Ричър.
	— Съгласен съм. По-лошо е от обикновено. И всички сме разтревожени.
	— Всички?
	— Говорим помежду си. Главно по телефона. Споделяме информация, когато нещо се случи.
	— И какво казват хората?
	— Преобладава мнението, че докторът си го заслужава. Стигна твърде далеч.
	— Защото е помогнал на пациентката си?
	— Тя не беше болна. Тук става въпрос за интервенция.
	— Според мен всички сте болни — сопна се Ричър. — Според мен вие сте банда безгръбначни страхливци. Какво трябва да се случи, за да се размърдате? Съгласен съм, че е трудно, когато човек е сам. Но ако се обедините и потърсите друг превозвач, той ще дойде. След като има достатъчно работа за Дънкан, значи ще има и за всеки друг.
	— Но те ще ни дадат под съд.
	— Нека ви дадат. Това означава три години да плащат съдебни разноски и да нямат приходи. Тогава ще разберат какво е.
	— Мисля, че никоя транспортна компания няма да поеме техния бизнес — поклати глава Винсънт. — Нещата са нагласени така, че никой да не си пъха носа на място като това.
	— Но все пак можете да опитате.
	Винсънт не каза нищо.
	— Както и да е — въздъхна Ричър. — Изобщо не ми пука на кого ще му извозят тон царевица, как и кога. Нито пък някой бушел или кварта боб — не знам с какво го измервате. Това сами можете да го решите. От вас зависи. А аз потеглям за Вирджиния.
	— Не е толкова лесно — възрази Винсънт. — Тукашните хора са уплашени толкова отдавна, че вече не помнят какво е да не си уплашен.
	Ричър не каза нещо.
	— Какво мислиш да правиш? — погледна го Винсънт.
	— Зависи от фамилията Дънкан. План А е да си тръгна на автостоп. Но ако те искат война, план Б е да я спечеля. Ще продължавам да трупам футболисти на прага им, докато се свършат. А после ще им отида на гости. Изборът си е техен.
	— Моят съвет е да се придържаш към план А и да изчезнеш.
	— Може и така да направя, но за него ми трябва някакъв трафик.
	— Ще те помоля нещо.
	— Какво?
	— Да ми върнеш ключа от бунгалото. Съжалявам.
	Ричър бръкна в джоба си и остави ключа на бара. Тежък къс месинг, маркиран с цифрата шест.
	— Къде ще спиш тази вечер? — попита Винсънт.
	— По-добре да не знаеш — отвърна Ричър. — Братята Дънкан може да те попитат. И ти със сигурност ще им кажеш, нали?
	— Не мога да не им кажа — кимна Винсънт.
	С това разговорът приключи. Ричър допи кафето си и излезе при пикапа. Стоманеното въже на лебедката беше изкривило рамката на покрива. Гледан отпред, автомобилът изглеждаше леко кривоглед. Но двигателят запали веднага. Ричър напусна паркинга. Когато се колебаеш, завий наляво, напомни си той и бавно пое на юг с изключени светлини. Очите му постепенно свикнаха с мрака и започнаха да избират посоката.


	13

	Пътят представляваше тясна и права като конец лента. Пусти и тъмни ниви отдясно, пусти и тъмни ниви отляво. Светлината на луната и звездите беше достатъчна, за да вижда силуетите. Но силуетите бяха малко. Тук-там по някое самотно дърво. Разораната земя се простираше чак до хоризонта. След пет километра на запад се появиха две постройки. Едната голяма, другата по-малка. Самотни сред голото поле. Личеше, че са дървени, въпреки разстоянието и мрака. Не бяха нито съвсем квадратни, нито съвсем прави. Сякаш земята бавно ги засмукваше. Сантиметър по сантиметър, ъгъл след ъгъл.
	Ричър намали и пое по черния път, който представляваше два дълбоко изровени от тракторите коловоза със суха трева помежду им. Замръзнала и твърда като тел. Пикапът започна да се люшка. Изпод колелата му се разлетяха ситни камъчета. Коловозът направи завой, после още един, следвайки извивките на терена. Земята беше твърда като камък. Нямаше прах. Двете сгради бавно растяха пред очите му. Едната беше хамбар, а другата — някаква по-малка допълнителна постройка. Разстоянието помежду им беше стотина метра. Може би сто и двайсет. Обрасли със спяща растителност, поникнала от заблудени семена, довени от вятъра. През зимата тази растителност не представляваше нищо повече от голи и сухи пръчки. Но през лятото може би щеше да се превърне в свеж бръшлян.
	Той първо надникна в хамбара, който стърчеше самотно, заобиколен от напукан черен асфалт. Беше построен от греди, които изглеждаха здрави като стомана, но всъщност вече бяха изгнили, наклонени на една страна. Плъзгащата се врата беше достатъчно голяма, за да пропусне едра селскостопанска техника. Безнадеждно блокирана от хлътването на цялата сграда. Особено дясната й част, потънала дълбоко в земята. Водещото колело на портала беше изскочило от релсата.
	Вградената вратичка в портала имаше нормални размери и беше заключена. Прозорци липсваха.
	Ричър се върна обратно и подкара пикапа към другата постройка. Оказа се, че тя е обикновена барака. Отвореният й край гледаше в обратна посока на хамбара. Коловозите влизаха чак вътре. Беше някакъв склад, използван рядко и преди много време. Два пъти по-дълъг от пикапа и малко по-широк от него.
	Перфектно.
	Ричър вкара машината вътре и спря едва когато кабината се оказа под нещо като полуетаж, запълнил подпокривното пространство. Изключи двигателя, слезе и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Измина двайсетина крачки и се обърна. Пикапът изобщо не се виждаше.
	Усмихна се.
	Беше време за сън.
	Обърна се и продължи да върви.


	Пое по коловозите, издълбани от гумите на тежки трактори. Земята под краката му беше твърда и неравна. Със сигурност щеше да му бъде по-лесно да ходи по затревената площ в средата, но това означаваше да остави следи по замръзналата трева. А Ричър беше от хората, които предпочитаха да не оставят следи. След известно време излезе обратно на пътя и се насочи на север, крачейки по средата — там, където би трябвало да има осова линия. Нощта беше тиха и спокойна. Въздухът беше студен, небето беше обсипано с ярки звезди. Нищо не помръдваше. Синкавото сияние в далечината беше изчезнало. Неоновите реклами на мотела бяха изключени.
	За по-малко от час той измина пет километра и излезе на кръстопътя, от който можеше да тръгне на юг. След стотина метра в тази посока спря. Вляво стърчаха основите на изоставения търговски център, отвъд тях се виждаше изоставената бензиностанция. Вдясно нямаше нищо. В далечината смътно се очертаваше тъмният силует на мотела.
	Нямаше паркирани коли.
	Нямаше паркирани пикапи.
	Нямаше наблюдатели.
	Нямаше признаци за засада.
	Ричър пое натам. Не след дълго стигна до задната част на мотела, в края на извитата редица бунгала. Като се придържаше встрани от посипаните с чакъл пътеки, той мина покрай боядисаните в сребристо греди и спря пред прозорчето на банята си, което все още беше отворено. Комарника го нямаше, останал бе във ваната. Ричър седна на перваза, надникна вътре, а после прехвърли краката си. Затвори прозорчето и се огледа.
	Кърпите бяха там, където ги беше оставил след душа. Винсънт не беше оправил стаята. Беше оставил това за следващия ден, може би защото наистина нямаше смисъл да бърза. Едва ли някой щеше да се появи посред нощ с молба да бъде настанен. Това трудно можеше да се случи в пустошта на Небраска, и то посред зима.
	Ричър влезе в стаята и бавно се огледа. Всичко беше така, както го беше оставил. Не светна лампите и не дръпна пердетата, преди да се мушне в леглото напълно облечен, с обувки на краката. Нямаше да му бъде за пръв път. Понякога си струваше да е готов. Затова остана обут и не си оправи леглото. Повъртя се известно време, за да се нагласи максимално удобно, после потъна в дълбок сън.


	Събуди се пет часа по-късно и откри, че беше сбъркал в една от преценките си: Винсънт не съвместяваше пет длъжности, а само четири. Защото имаше камериерка. Жена, която поддържаше бунгалата. Именно нейните стъпки по чакъла отвън го бяха събудили. Зърна я през прозореца. Жената вървеше към вратата, с очевидното намерение да оправи стаята му. Ричър отметна одеялото, спусна крака на пода и примигна. Ръцете му бяха малко по-добре. Или все още бяха изтръпнали от съня. Навън утрото беше мрачно и студено, малко след разсъмване.
	Хората виждат онова, което очакват да видят. Камериерката използва резервния ключ, отвори широко вратата и влезе в една стая, която очакваше да е празна. Очите й се плъзнаха по фигурата на Ричър и после по-нататък. Измина цяла секунда, преди да се върнат обратно. Жената не показа кой знае каква изненада. Нито се сепна, нито извика. Явно имаше стабилната психика на човек, свикнал на всичко. Беше шейсетгодишна, а може би и повече. Нормална и здрава бяла жена, с руса коса, леко посребрена в корените. Личеше, че в кръвта й има германски или скандинавски гени.
	— Моля да ме извините, но мистър Винсънт каза, че това бунгало е свободно.
	— Така трябваше — кимна Ричър. — По-добре е за него. Това, което не знаеш, не може да ти навреди.
	— Вие сте човекът, който трябваше да си тръгне по нареждане на фамилията Дънкан — безпогрешно отгатна тя. Не беше въпрос, а заключение. Явно извлечено от многобройните телефонни разговори.
	— Тръгвам си още днес — поясни Ричър. — Не искам да му създавам неприятности.
	— Страхувам се, че вие ще си имате неприятности. Как възнамерявате да се измъкнете?
	— На автостоп. Ще стигна до кръстопътя и ще поема на юг. Правил съм го и преди.
	— А дали ще спре първата кола, която ще видите?
	— Може би.
	— Какви са шансовете ви?
	— Малки.
	— Първата кола няма да спре, защото почти сигурно ще бъде на някой от местните. А той веднага ще се обади на Дънкан да докладва къде точно се намирате. Вече сме инструктирани. Заповедта е дадена. Затова втората кола, която ще видите, ще бъде пълна с хора на Дънкан. Третата и четвъртата — също. Вие сте в беда, сър. Тук земята е равна, а сега е зима. Няма къде да се скриете.


	14

	Камериерката се движеше из стаята методично и организирано, без да обръща внимание на нелегалния гост, който седеше на леглото. Тя провери банята, сякаш за да прецени предстоящата работа, след което избута с бедро закръгления фотьойл, намествайки го върху вдлъбнатините на мокета, оставени от крачетата му.
	— Имате ли мобилен телефон? — попита Ричър.
	— Разбира се — кимна жената. — С няколко минути в картата.
	— Ще ме издадете ли?
	— Кого да издам? — вдигна рамене тя. — Тази стая е празна.
	— Какво се намира на изток от тук? — попита Ричър.
	— Нищо, което да заслужава вниманието ви. След километър и половина пътят става черен и не води доникъде.
	— На запад?
	— Същата работа.
	— Защо имате кръстовища на пътища, които не водят доникъде?
	— Заради един шантав проект отпреди петдесетина години. Според него тук трябвало да се изгради търговска зона, дълга повече от километър, с къщи на изток и запад. Няколко ферми били продадени заради земята, но всичко спряло дотам. Дори бензиностанцията фалирала. А това си е чиста целувка на смъртта, не мислиш ли?
	— Мотелът обаче си стои.
	— Държи се на зъби и нокти. Почти цялата печалба на мистър Винсънт идва от уискито, което продава на доктора.
	— Забелязах — кимна Ричър. — Голям оборот.
	— Всеки бар има нужда от повече клиенти.
	— Но на вас ви плаща.
	Жената кимна.
	— Мистър Винсънт е добър човек. Помага както може. На практика аз съм фермерка. Тук работя през зимата, за да изкарам още нещичко. Всъщност, за да плащам на фамилията…
	— За извозване на реколтата? — вдигна вежди Ричър.
	— За мен тарифите са най-високите — уточни тя.
	— Защо?
	— Стара история. Но няма да се предам.
	— За какво става въпрос?
	— Не мога да говоря — отвърна жената. — Темата е табу. От нея започват всички неприятности. На практика стана така, че сбърках. Обвинението се оказа фалшиво.
	Ричър стана от леглото и се насочи към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си. Зад него жената свали завивките от леглото с опитни движения. Чаршафите отидоха в единия край, а одеялата — в другия.
	— Пътувате за Вирджиния — обяви тя.
	— Случайно да знаете и номера на социалната ми осигуровка? — подхвърли Ричър.
	— Докторът споделил с жена си, че сте работили във военната полиция.
	— Някога. Вече не.
	— А сега?
	— Сега съм гладен.
	— Тук не сервираме закуска.
	— А къде мога да хапна?
	— Южно от тук има закусвалня. На около час път с кола, близо до града. Там общинските ченгета си пият сутрешното кафе и ядат понички.
	— Страхотно!
	Камериерката излезе от бунгалото и взе комплект чисти чаршафи от количката, която стоеше на алеята. Долни и горни, плюс калъфка за възглавницата.
	— Колко ви плаща Винсънт? — подвикна след нея Ричър.
	— Минималната заплата — отвърна тя. — Не може да си позволи повече.
	— Аз ще ви платя повече, ако ми приготвите закуска.
	— Къде?
	— В дома ви.
	— Рисковано е.
	— Защо? Толкова лоша готвачка ли сте?
	По лицето й пробяга усмивка.
	— Давате ли бакшиш?
	— Ако кафето е хубаво.
	— Използвам машината на майка ми.
	— А нейното кафе добро ли беше?
	— Най-доброто.
	— Значи имаме сделка.
	— Не знам — проточи жената.
	— Едва ли ще започнат да обискират къщите една по една — успокои я той. — Очакват да ме спипат някъде на открито.
	— А когато не успеят?
	— Нямате причини за тревога. Дотогава ще бъда далеч. Обичам закуската като всеки нормален човек, но не й отделям по няколко часа.
	Жената се поколеба известно време, притиснала изгладена калъфка към гърдите си. Като знаме. Или като средство за защита.
	— Добре — кимна най-сетне тя.


	На седемстотин и двайсет километра на север се разсъмна малко по-късно, заради географската ширина. Сивият пикап продължаваше да препречва песъчливата пътека. Притихнал, покрит с ледени капчици роса. Шофьорът се събуди, излезе навън и се облекчи до близкото дърво. После пийна малко вода, хапна едно десертно блокче и се върна в спалния чувал. От там гледаше как зората се промъква над боровите връхчета. Знаеше, че ще остане тук най-малко един ден, може би два, а в най-лошия случай — три-четири. Но после го чакаха цял куп пари и забавления, заради които си струваше да кисне в тая пустош.
	Освен това беше търпелив и изпълнителен по природа.


	Ричър стоеше в средата на стаята, а камериерката шеташе около него. Леглото беше изпънато като по конец, кърпите в банята бяха сменени, а под огледалото кацнаха неразпечатано флаконче шампоан и сапун в хартиена опаковка. Тоалетната чиния се сдоби със стерилна лента. После жената отиде да докара пикапа си — стар, очукан и ръждив, с износени гуми и раздрънкано окачване. Тя заобиколи потрошеното субару и спря с дясната си врата пред бунгалото. После се огледа и на лицето й се изписа нерешителност. Очевидно й мина през ума да натисне газта и да потегли без Ричър. Но не го направи. Наведе се над седалката, отвори дясната врата и махна с ръка. _Побързайте_.
	Ричър се подчини.
	— Ако видим някой по пътя, ще легнете долу, ясно?
	Той се съгласи, въпреки че кабината беше доста тясна за подобен вид упражнения. Старият шевролет беше с износена и мръсна тапицерия от винил. Колената на Ричър опираха в арматурното табло, между задното стъкло и облегалката нямаше никакво разстояние.
	— Дайте една торбичка — подхвърли той.
	— Защо ви е?
	— Да я нахлузя на главата си.
	— Не е смешно — каза тя и натисна педала.
	Износената скоростна кутия изпълни командата с известно закъснение, нещо под капака издаде странен шум. Двигателят затрака като повреден мотоциклет. Колата напусна паркинга, зави наляво и пое на юг. Нямаше никакъв трафик. На дневна светлина земята изглеждаше плоска, безлична, безкрайна и заскрежена. Небето над нея беше безцветно. След пет минути Ричър забеляза двете стари сгради на запад. Наклонения хамбар и ниската барака, в която беше скрил плячкосания пикап. Три минути по-късно минаха покрай трите къщи на фамилията Дънкан, стърчащи самотно в края на общата алея. Ръцете на жената здраво стискаха волана. Той забеляза, че е кръстосала пръстите на дясната си ръка. Тя гледаше не толкова пътя пред себе си, колкото в огледалото за обратно виждане. Така изминаха около километър и половина, после тя най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и видимо се отпусна.
	— Те са само хора — успокоително подхвърли Ричър. — Трима старци и един кльощав младок. Не притежават магически сили.
	— Те са лоши — отвърна жената.

	* * *

	Седяха в кухнята на Джонас Дънкан и закусваха, очаквайки Джейкъб да вземе думата. Всички признаци за решението бяха налице. Не за пръв път Джейкъб потъваше в дълбок размисъл, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си, а после изричаше някоя мъдрост или предлагаше задълбочен анализ на ситуацията. А след това правеше предложение, което най-често убиваше няколко заека с един куршум. Затова останалите мълчаха и чакаха. Джонас и Джаспър открито се наслаждаваха на храната, докато Сет изпитваше известни затруднения с нея, тъй като дъвченето му причиняваше болка. Отокът на лицето му беше станал толкова голям, че излизаше извън алуминиевата шина. Сутринта се беше събудил с две огромни синини под очите с размера и цвета на прогнили круши.
	Джейкъб остави вилицата и ножа, а после обърса устните си с ръкав. Постави длани на масата и каза:
	— Трябва да си зададем един въпрос.
	Като домакин Джонас имаше право на първа реакция.
	— Какъв въпрос? — попита той.
	— Трябва да се запитаме дали не е по-добре да се разделим с част от достойнството и самоуважението си, за да постигнем по-добър резултат.
	— Как?
	— В момента сме изправени пред една провокация и една заплаха. Автор на провокацията е някакъв непознат, отседнал в мотела, който си пъха носа където не му е работа. Заплахата идва от нашия приятел на юг, който започва да губи търпение. Провокацията може да бъде наказана, но заплахата изобщо не би трябвало да се появява. Точна дата не биваше да има. Но тя вече е определена, следователно трябва да бъде спазена. Няма съмнение, че Сет е постъпил така с убеждението, че това е най-доброто решение за всички нас.
	— Как ще се справим? — попита Джонас.
	— Нека първо помислим за провокацията. Онзи тип в мотела.
	— Искам много да го боли! — изфъфли Сет.
	— Всички го искаме, синко. Нали опитахме? Но май не се получи.
	— И какво? Нима вече се страхуваме от него?
	— Мъничко, сине. Все пак изгубихме трима души. Би било глупаво да не проявим загриженост. А ние не сме глупави, нали? Поне в това никой не би могъл да ни обвини. Оттук и моят въпрос за самоуважението.
	— Искаш да го оставим да си отиде?
	— Не. Искам да обясним на нашия приятел на юг, че проблемът е именно този непознат. Че той е причината за закъснението. После ще обясним на нашия приятел, че непознатият вече е отстранил двама от хората му, а ако той иска ускоряване на доставката, трябва да им даде шанс да се реваншират. Това ни устройва отвсякъде, нали? Три предимства, напълно самостоятелни. Първо, Сет ще се отърве от въпросните две момчета още сега. Второ, непознатият ще бъде убит или пребит и, трето, временно ще успокоим нашия приятел, който в крайна сметка ще осъзнае, че забавянето не е по наша вина. Ще се увери, че са ни попречили странични обстоятелства, и ще го приеме, защото сигурно и на него му се е случвало. С други думи каузата става обща.
	В стаята настъпи тишина.
	Пръв я наруши Джаспър Дънкан.
	— Предложението ми харесва — обяви той.
	— И на мен — рече Джейкъб. — Иначе не бих го направил. Единственият му недостатък е лекият удар по нашето достойнство и самочувствие. Защото не ние ще се справим с човека, дръзнал да се изправи срещу нас, а нашият приятел на юг ще разбере, че на света има проблеми, с които не можем да се справим сами.
	— В това няма нищо срамно — поклати глава Джонас. — Става въпрос за изключително сложен бизнес.
	— Значи сте на мнение, че неговите хора са по-добри от нашите, така ли? — попита Сет.
	— Разбира се, че са по-добри — отвърна Джейкъб. — Не че нашите са лоши, но неговите са наистина големи играчи. Няма място за сравнение. Да забравяме, че нашият приятел на юг трябва да си остане наш приятел. В противен случай може да се превърне в крайно опасен враг.
	— Но какво ще стане, ако не успеем с доставката? — попита Джаспър. — Ако нищо не се промени? Ако днес заковем непознатия, но въпреки това не можем да осъществим доставката в рамките на една седмица? Тогава приятелят ни на юг ще разбере, че го мамим.
	— Не мисля, че непознатият може да бъде закован за един ден — поклати глава Джейкъб.
	— Защо?
	— Защото личи, че е опитен. Всички доказателства сочат в тази посока. Вероятно ще ни трябват няколко дни, за да се справим с него. Но през това време камионът ни може да потегли. А дори и да не тръгне, винаги можем да се оправдаем, че мислим за сигурността на стоката, която не бива да напуска страната, преди да решим този проблем. Той може да приеме доводите ни, но може и да не ги приеме.
	— Значи трябва да рискуваме.
	— Разбира се. Едва ли имаме друг избор. Въпросът е ще поемем ли този риск или не.
	— Трябва да предложим помощ и да потърсим информация — обади се Джаспър. — Трябва да си осигурим пълното сътрудничество на населението.
	— Естествено — кимна Джейкъб. — Нашият приятел ще го очаква от нас. Ще дадем инструкции и ще обявим санкции.
	— Ще поверим операцията на нашите хора. Ще бъдат навсякъде и ще си отварят очите и ушите. Това ще бъде приносът ни.
	— Разбира се — кимна Джейкъб. — И така, да или не?
	В стаята настъпи тишина.
	— Аз съм „за“ — обади се най-накрая Джаспър.
	— Аз също — рече Джонас.
	Джейкъб Дънкан кимна и вдигна ръце.
	— Значи сме мнозинство — обяви той. — Това ми носи огромно облекчение. Трябва да ви призная, че преди два часа се свързах с нашия приятел на юг. Момчетата ни вече се включиха в лова заедно с неговите.
	— Искам да бъда там, когато спипат онзи тип! — изсъска Сет.


	15

	Ричър почти очакваше да види някаква барака, скована от изгнили дъски, но жената вкара пикапа в дълга, покрита с чакъл алея, която свършваше пред спретната двуетажна къща, построена в единия край на огромна ферма с площ от поне четиристотин хектара. Паркира зад къщата до стар схлупен обор и няколко бараки. Ричър долови писукането на пилета в кокошарника, а в ноздрите го удари миризмата на кочина. Останалото беше земя, въздух и простор. Селски свят в цялото си зимно великолепие.
	— Дано да не прозвучи грубо, но колко ще ми платиш? — попита жената.
	— Искаш да прецениш колко храна да ми предложиш ли? — усмихна се Ричър.
	— Нещо такова.
	— На запад от Мисисипи закуската ми излиза около петнайсет долара, включително бакшиша — отвърна той.
	Жената остана приятно изненадана.
	— Това са много пари — рече тя. — Надницата ми за два часа. Все едно, че съм работила девет дни в седмицата.
	— Не забравяй, че не всичко ще бъде печалба, защото съм гладен — напомни й Ричър.
	Тя го покани да влезе през задната врата. Къщата приличаше на тази на Сет Дънкан, но без скъпите подобрения. Ниски тавани, малки прозорци, неравен под. Стара къща, далеч от съвременната представа за дом, но чиста и подредена. Веднага личеше, че е била добре поддържана в продължение на поне сто години. В кухнята цареше безупречен ред. Печката беше студена.
	— Още ли не си закусвала? — подхвърли Ричър.
	— Аз рядко закусвам.
	— Диета ли пазиш?
	Жената не отговори, а той се почувства глупаво.
	— Плащам трийсет долара, за да закусим заедно.
	— Не искам милостиня.
	— Това не е милостиня. Просто се реванширам за услугата. Ти се изложи на риск, за да ме доведеш тук.
	— Опитвам се да бъда почтена, нищо повече.
	— И аз — рече Ричър. — Можеш да приемеш или да откажеш.
	— Приемам.
	— Как се казваш? — попита той. — Когато закусвам с дама, предпочитам да знам поне името й.
	— Казвам се Дороти.
	— Приятно ми е, Дороти. Омъжена ли си?
	— Бях. Но вече не съм.
	— Знаеш ли моето име?
	— Ти си Джак Ричър. Вече бяхме информирани за теб.
	— Казах го на съпругата на доктора.
	— А тя го е казала на фамилията Дънкан. Не бива да я виниш. Става автоматично. И тя се опитва да им се издължи като всички останали.
	— Какво им дължи?
	— Преди двайсет и пет години работеше с мен.


	Роберто Касано и Анджело Манчини пътуваха на север с взет под наем шевролет импала. За база бяха избрали „Кортярд Мариот“, който беше единственият хотел в селището, което бе определено за средище на окръга и представляваше няколко тесни улички, пресичащи се в центъра на огромна пустош. В Небраска бързо се научиха да следят индикатора за гориво и да пълнят резервоара догоре на всяка бензиностанция, която се изпречваше на пътя им. Защото един бог знаеше къде се намира следващата.
	Бяха от Вегас, което автоматично означаваше, че са отнякъде другаде. В случая с Касано това беше Ню Йорк, а Манчини беше от Филаделфия. Оставили следи в родните си градове, те се бяха събрали в Маями уж да си починат и да се позабавляват, а после се бяха насочили към голямото шоу насред пустинята Невада. На туристите неизменно се повтаряше, че онова, което се случва във Вегас, си остава там, но по отношение на Касано и Манчини то не беше съвсем вярно. Те винаги бяха в движение и пътуваха непрекъснато, наострили слух за първите предвещаващи неприятности гръмотевици, които впоследствие се стоварваха върху главата на нищо неподозиращия им шеф.
	Това беше и причината за пътуването им към земеделските земи, намиращи се на почти хиляда и петстотин километра на североизток от блясъка и сладкия живот. В снабдителната верига бе възникнал някакъв гаф, който заплашваше да стане изключително досаден през следващите един-два дни. Шефът им беше обещал някакви специални неща на някакви специални хора, а неизпълнението на поетия ангажимент щеше да му се отрази изключително зле. Касано и Манчини бяха на сцената вече седемдесет и два часа без прекъсване — време, за което успяха да размажат носа на съпругата на някакъв върлинест селяндур с единствената цел да подчертаят присъствието си. После се обади друг селяндур, роднина на първия, който докладва, че гафът е дело на някакъв непознат, решил да си пъха носа където не му е работа. Пълна измислица със сигурност. Просто оправдание за несвършената работа. Но Касано и Манчини бяха само на сто километра разстояние и шефът им нареди да отидат и да проверят за какво става въпрос. Ако се окажеше, че твърденията на селяндура са лъжа, това щеше да бъде сигнал за уязвимост. А малко помощ на този етап щеше да им осигури по-добра сделка в бъдеще. Ясно като бял ден. В края на краищата така се правеше бизнес по американски.
	Стигнаха до някакъв скапан двупосочен път, прекосиха кръстовището и спряха пред мотела. Вече бяха идвали тук. Нощем изглеждаше съвсем наред, но през деня не беше така. През деня изглеждаше тъжен, неугледен и унил. Пред едно от бунгалата видяха някакво напълно потрошено субару. Нямаше нищо друго за отбелязване. Паркираха пред централното фоайе, слязоха от наетата кола и се протегнаха. Две прозяващи се градски момчета, обрулени от нестихващия вятър. Касано беше среден на ръст, мургав и мускулест, с безизразни очи. Манчини беше горе-долу същият. Носеха скъпи обувки, тъмни костюми и шарени ризи без вратовръзка. С вълнени палта. Често ги бъркаха един с друг.
	Влязоха да потърсят собственика на мотела и веднага го намериха. Стоеше зад бара и усърдно търкаше лепкавите петна по плота с голям парцал. Тъжен нещастник с боядисана коса.
	— Ние представляваме семейство Дънкан — обяви Касано. Бяха му обещали, че тази декларация ще има резултат и наистина се оказа така. Човекът с червеникавата коса пусна парцала, отстъпи крачка назад и сякаш се приготви да им козирува. Като новобранец, скастрен от старши офицер.
	— Снощи си дал подслон на някакъв непознат — заплашително добави Касано.
	— Не, сър — изпъна се рижият. — Изхвърлих го.
	— Студено е — обади се Манчини.
	Човекът зад бара озадачено замълча.
	— Къде, по дяволите, е спал, ако не тук? — подхвърли Касано. — Наоколо нямаш конкуренция, а той едва ли е прекарал нощта в храстите. Първо, защото в Небраска май няма храсти. И, второ, защото задникът му със сигурност би замръзнал.
	— Нямам представа къде е отишъл.
	— Сигурен ли си?
	— Нищо не ми каза.
	— Тук намират ли се състрадателни души, които биха подслонили непознат?
	— Не, стига фамилията Дънкан да е забранила подобно нещо.
	— Значи е преспал в мотела.
	— Вече ви казах, че не е, сър.
	— Провери ли бунгалото му?
	— Преди да си тръгне, той върна ключа.
	— В едно бунгало може да се проникне и по друг начин, задник. Провери ли го?
	— Камериерката вече оправи стаята.
	— Тя каза ли нещо?
	— Не.
	— Къде е в момента?
	— Свърши тук и се прибра у дома.
	— Как се казва?
	— Дороти.
	— Къде живее тази Дороти? — попита Манчини.


	16

	Петнайсетдоларовата закуска на Дороти се оказа истинско пиршество. Всичко с изключение на кафето беше приготвено в момента — овесената каша, беконът с яйца, препечените филии. Огромни порции, съдържащи всички хранителни вещества. Горещи, поднесени в дебели порцеланови чинии на възраст най-малко петдесет години. Стари сребърни прибори с тежки закръглени дръжки.
	— Чудесно — рече Ричър. — Много ти благодаря.
	— Моля. И аз ти благодаря.
	— Не е добре, когато хората не ядат заради фамилията Дънкан.
	— Хората правят още много неща заради фамилията Дънкан.
	— Аз знам какво ще направя.
	— Едно време всички казвахме същото — усмихна се Дороти. — Но те ни държаха бедни и уморени, а после просто остаряхме.
	— А какво правят младите?
	— Махат се при първа възможност. Онези с авантюристични наклонности се пръскат навсякъде. Страната ни е голяма. Останалите предпочитат да са близо до дома — най-често в Линкълн или Омаха.
	— И с какво се занимават?
	— Там има работа. Някои постъпват в щатската полиция. Тази работа винаги е популярна.
	— Някой трябва да ги повика обратно.
	Дороти замълча.
	— Какво се случи преди двайсет и пет години? — попита Ричър.
	— Не мога да говоря за това.
	— С мен можеш. Никой няма да разбере. Ако някой ден се срещна с фамилията Дънкан, ще говорим за настоящето, а не за стари истории.
	— При всички случаи аз сбърках.
	— В какво?
	Тя не отговори.
	— Била си една от съседките, участвали в спора?
	Тя не отговори.
	— Да ти помогна ли при разчистването на масата?
	Тя поклати глава.
	— Когато се храниш в ресторант, не миеш чиниите, нали?
	— Досега не ми се е случвало.
	— Ти къде беше преди двайсет и пет години?
	— Не помня — отвърна Ричър. — Някъде по света.
	— В армията?
	— Най-вероятно — кимна той.
	— Хората казват, че вчера си пребил трима футболисти.
	— Не всичките наведнъж.
	— Искаш ли още кафе?
	— Искам. — Изчака я да зареди кафемашината и попита: — Колко ферми сключиха договор със семейство Дънкан?
	— Всички. Цялата тази част от региона. Четирийсет ферми.
	— Това е много царевица.
	— Плюс соя и люцерна. Тук редуваме посевите.
	— Ти ли купи част от старата ферма на Дънкан?
	— Четиристотин декара. Хубав малък парцел с външни граници. Беше разумна покупка.
	— Кога се случи това?
	— Трябва да има трийсет години.
	— И през първите пет всичко вървеше добре?
	— Няма да ти кажа какво се случи.
	— Би трябвало да ми кажеш — въздъхна Ричър. — Мисля, че ти се иска.
	— Защо питаш всъщност?
	— Както сама отбеляза, на мен ми изпратиха трима футболисти. Бих искал да разбера защо.
	— Защото си счупил носа на Сет Дънкан.
	— Чупил съм много носове, но никой не ми е пращал бивши спортисти.
	Тя напълни една чаша с кафе и я постави пред него. Кухнята беше приятно затоплена от печката. Може би цял ден щеше да си остане топла.
	— Преди двайсет и пет години Сет Дънкан беше осемгодишно хлапе — каза Дороти.
	— И?
	— Този край на региона беше една отделна общност. Пак живеехме на голямо разстояние един от друг, но училищният автобус ни свързваше. Всички се познаваха помежду си. Децата играеха заедно. Всеки ден в различна къща.
	— И?
	— Никой не обичаше да ходи в къщата на Сет Дънкан. Особено момичетата. Но Сет предпочиташе да играе с тях, а не с момчетата.
	— Защо не им харесваше да ходят там?
	— Никой не го каза открито. В онези години подобни неща не се обсъждаха. Но ставаше нещо неприятно. Или почти ставаше. Усещаше се във въздуха. По онова време дъщеря ми беше на осем години. Връстница на Сет. Рождените им дни бяха един след друг. Но тя ясно даде да се разбере, че не иска да играе в къщата им.
	— Какво се е случвало там?
	— Нали ти казах, че никой не искаше да отвори уста.
	— Но ти си знаела, нали? Имала си дъщеря. Може би не е имало начин да го докажеш, но си знаела.
	— Ти имаш ли деца?
	— Не, доколкото ми е известно. Но бях нещо като ченге в продължение на тринайсет години. Освен това съм човек. А понякога хората просто знаят разни неща.
	Жената кимна. Шейсетгодишна, едра и здрава, със зачервено от храната и топлината лице.
	— Предполагам, че днес ще го нарекат „неприлично докосване“ — рече с въздишка тя.
	— От страна на Сет?
	Тя отново кимна.
	— А също и от страна на баща му и чичовците му.
	— Това е отвратително!
	— Да, така е.
	— Ти какво направи?
	— Дъщеря ми повече не стъпи там.
	— Сподели ли го с хората?
	— Отначало не. После нещата изведнъж се отприщиха. Всички започнаха да говорят. Никой не искаше да пуска момиченцата си там.
	— А някой отиде ли да поговори с майката на Сет?
	— Той нямаше майка.
	— Как така? Може би е заминала някъде?
	— Не.
	— Починала?
	— Тя никога не е съществувала.
	— Е, няма как да не е съществувала — възрази Ричър.
	— Имаш право, поне в биологичен смисъл. Но Джейкъб Дънкан никога не е бил женен. Никой не го е виждал с жена. Както него, така и останалите. Тяхната майка отдавна беше починала. Остана само старият Дънкан и те тримата. После и старият почина. Измина известно време, след което Джейкъб изведнъж започна да води едно момченце на детска градина.
	— Никой ли не попита откъде се е взело момченцето?
	— Е, хората започнаха да говорят, но никой не попита. Бяха прекалено възпитани, прекалено сдържани. Мисля, че всички се обединиха около едно мнение — Сет е някакъв роднина, може би сираче.
	— Какво се случи след това? Неприятностите започнаха, след като забранихте на децата си да ходят в къщата им ли?
	— Така се започна. Плъзнаха какви ли не слухове. Фамилията Дънкан се оказа изолирана. Това никак не им хареса.
	— И отвърнаха на удара, така ли?
	— Не веднага.
	— А кога?
	— След като едно момиченце изчезна.

	* * *

	Роберто Касано и Анджело Манчини се качиха на наетата импала и запалиха мотора. Срещу няколко долара в повече към дневната такса колата беше оборудвана с навигационна система, но тя се оказа безполезна. На екрана се появяваха само няколко тънки червени линии като редовете в бележник. Пътищата нямаха имена. Само цифри или нищо. По-голямата част от картата представляваше бяло поле. Освен това беше неточна, а може би недовършена. Дори кръстовищата не бяха маркирани. Точно като във Вегас, ако трябваше да бъдат честни. Вегас се разрастваше с такива темпове, че никоя джипиес компания не можеше да навакса. Затова Касано и Манчини бяха свикнали да се ориентират по старомодния начин — просто като си записват указанията на някой от местните хора. А той адски много внимаваше да не сбърка, защото искаше да избегне порцията бой, съпътствала първоначалните им въпроси. След първите два юмрука в лицето собственикът на мотела стана по-усърден от всички. Защото със сигурност не беше герой.
	— След паркинга вляво — прочете на глас Манчини.
	Касано завъртя волана наляво.


	Дороти стана да направи трета кана с кафе. Изплакна машината, зареди кафето и я включи.
	— Сет Дънкан имаше трудни моменти в училище — каза тя. — Момчетата го преследваха, вероятно заради онова, което чуваха у дома. Момичетата страняха от него. Не само не искаха и да чуят за посещение в дома му, но и не искаха да разговарят с него. Такива са децата. Изключение правеше само едно момиче. Родителите й я бяха възпитали да бъде състрадателна. Тя също не ходеше в дома му, но поне разговаряше с него. Един ден изчезна. Просто ей така.
	— И? — подхвърли Ричър.
	— Нямаш представа колко е ужасно, когато се случи подобно нещо. Отначало настъпи пълна лудница. Хората бяха мрачни и разтревожени, но все още не вярваха, че се бе случило най-лошото. В продължение на два-три часа си мислеха, че детето се е заиграло някъде или е изгубило представа за времето. Но скоро щеше да се прибере у дома. Разбира се, по онова време нямаше мобилни телефони. Някои хора не разполагаха дори с обикновени. После стигнаха до решението, че детето се е изгубило, и всички скочиха в колите си и тръгнаха да го търсят. Накрая се мръкна и решиха да се обадят на полицията.
	— Какво свършиха ченгетата? — попита Ричър.
	— Всичко, на което бяха способни. Много добра работа. Обикаляха от къща на къща, използваха фенерчета и рупори, предупреждаваха хората да огледат хамбарите и допълнителните си постройки. Обикаляха през цялата нощ, а на разсъмване докараха кучета и се обадиха на щатската полиция. Тя пък се свърза с Националната гвардия и поиска хеликоптер.
	— Но не откриха нищо, така ли?
	— Абсолютно нищо — кимна жената. — После аз им разказах за семейство Дънкан.
	— Наистина ли го направи?
	— Все някой трябваше да започне. Другите се включиха в мига, в който отворих уста. Сочеха с пръст къщата им. Щатската полиция прие нещата много сериозно. Предполагам, че нямаха друг избор. Арестуваха всички Дънкан и ги откараха в някакво полицейско управление в покрайнините на Линкълн, където ги разпитваха в продължение на няколко дни. Обискираха къщите им, а после поискаха помощ от ФБР. Във фермата им се изсипаха цял куп криминалисти и лаборанти.
	— Откриха ли нещо?
	— Нищо.
	— Съвсем нищо?
	— Всички тестове бяха отрицателни. Официалното им заключение беше, че детето никога не е било там.
	— Какво стана после?
	— Нищо. Всичко замря, а онези се прибраха в дома си. Момиченцето просто изчезна. Случаят остана неразрешен. Семейство Дънкан бяха бесни. Поискаха да се извиня за обвинението, но аз отказах. Не можех да се примиря. Съпругът ми също. Някои хора бяха на наша страна като например съпругата на доктора. Но повечето се отдръпнаха, защото разбраха накъде духа вятърът. Дънкан се затвориха в себе си. А след известно време започнаха да ни наказват. За да си отмъстят. През онази година реколтата ни остана на полето. Изгубихме всичко и съпругът ми се самоуби. На стола, на който седиш в момента. Опря пушката си под брадичката и натисна спусъка.
	— Съжалявам.
	Жената не каза нищо.
	— Кое беше момиченцето? — попита Ричър.
	Мълчание.
	— Твоето, нали?
	— Да — промълви Дороти. — Моята дъщеричка, само на осем години. Която винаги ще си остане на осем години.
	Тя се разплака.
	После телефонът й зазвъня.


	17

	Телефонът беше стар модел Нокия. Подскачаше и бръмчеше на кухненския плот, издавайки до болка познатата фирмена мелодия, която Ричър беше чувал хиляди пъти — в барове, автобуси или направо на улицата. Дороти го грабна и натисна бутона за разговор. Изслуша някакво забързано и малко объркано съобщение или предупреждение на човека насреща, а после изключи и побърза да остави апарата. Сякаш изведнъж беше започнал да пари в ръцете й.
	— Мистър Винсънт, от мотела — обяви тя.
	— Какво каза? — изгледа я Ричър.
	— Посетили го двама мъже, които в момента пътуват насам.
	— Кои са?
	— Непознати. За пръв път се появяват тук.
	Тя стана, отвори вратата на коридора и погледна към предната част на къщата. В първия момент не се чу нищо, но после Ричър долови далечното съскане на гуми по асфалта, боботенето на намаляващ оборотите двигател, проскърцването на спирачки и пропукването на чакъл под тежки колела. Колата се насочваше към къщата.
	— Тръгвай, моля те! — подкани го Дороти. — Няма как да знаят, че си тук.
	— Но и ние не знаем кои са.
	— Хора на Дънкан, кой друг? Не бива да те заварят тук. Това ще ми струва живота.
	— Не мога да се махна — поклати глава Ричър. — Те вече са на алеята.
	— Скрий се отзад. Много те моля! Не бива да те заварят тук. Наистина не бива!
	След тези думи тя стана и излезе в коридора, готова да посрещне непознатите на входната врата. Бяха наблизо и се движеха бързо. Пропукването на чакъла се усили.
	— Може би ще претърсят къщата — добави тя. — Ако те открият, кажи, че си се промъкнал без мое знание. През полето. Моля те! Кажи им, че не знам нищо. Накарай ги да ти повярват. Кажи им, че нямам нищо общо.
	В следващия миг вратата се затвори зад гърба й.

	* * *

	Анджело Манчини сгъна листчето с написаните на ръка инструкции и го прибра в джоба си. Клатушкаха се по неравен селски коловоз, който свършваше пред стара фермерска къща, сякаш излязла от музея или учебниците по история. Навигацията не показваше нищо. Бял екран. Роберто Касано беше зад волана и караше направо през дупките. Не му пукаше. Гумите бяха собственост на „Хърц“, а не негови. Вратата на къщата се отвори и на стъпалата се появи възрастна жена. Ръцете й се бяха вкопчили в перилата, сякаш се боеше да не падне.
	— Бас държа, че е гузна — промърмори Манчини.
	— Така изглежда — кимна Касано.


	Ричър огледа обстановката зад къщата. Двайсетина метра до пикапа и още толкова до подредените един до друг хамбари, бараки и курници. Безшумно отвори вратата и се обърна. Входната врата беше затворена, но колата се чуваше съвсем ясно. Скърцането на чакъла престана, вратите се отвориха. Усети страха на жената, която чакаше на прага. Сви рамене и се приготви да излезе, после очите му се плъзнаха по кухненската маса.
	Лоша работа.
	_Може би ще претърсят къщата._
	_Кажи им, че нямам нищо общо._
	На масата лежаха остатъците от закуската. За двама.
	Две панички от овесена каша, две изцапани с яйца чинии, други две с трохи от препечен хляб. Две лъжици, два ножа, две вилици, две чаши за кафе.
	Сложи чинийката от препечените филии върху тази от омлета, а върху тях добави паничката от овесената каша. Ножът, вилицата и лъжицата потънаха в джоба му. После вдигна нестабилната купчина порцелан, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Закрепи съдовете на едната си ръка, а с другата затвори вратата и пое през двора. Земята беше отъпкана, осеяна с плоски камъни и изсъхнали бурени. Бе сравнително мека и поглъщаше звука от стъпките. Но ръцете му трепереха и чашата потракваше в купичката. На всяка стъпка. Звукът беше като на включена противопожарна сирена. Той подмина пикапа и се насочи към хамбара. Бе стара паянтова постройка, скована от тънки насмолени дъски. В лошо състояние. С двоен портал, без релси за плъзгане, окачен на нормални панти. Пантите бяха ръждясали и крилата зееха полуотворени. Пъхна крак между тях и се промуши вътре. Първо гърбът, после раменете, а накрая и подрънкващата купчина порцелан.
	Вътре беше тъмно. Единствената светлина проникваше от процепите между дъските и чертаеше тънки ивици по пръстения под. Мазен от машинно масло, сред което червенееше ръжда. Той се наведе и остави съдовете. Помещението беше задръстено от някакви покрити с ръжда машини. Той нямаше представа за какво са били използвани. Странно извити зъбци, перки и колела с различни размери и фантастични форми. Явно някаква селскостопанска техника, от която не разбираше абсолютно нищо.
	Върна се при портала и надникна през процепа. В главата му машинално изплуваха правилата, задължителни за подобен сблъсък. Не можеше да докосне онези типове дори с пръст, ако не бе готов да стигне докрай. Тоест да ги накара да изчезнат завинаги заедно с колата си, а после да накара Винсънт да си държи езика зад зъбите. Също завинаги. Всичко друго означаваше, че рано или късно Дороти щеше да го отнесе. Благоразумието му сочеше, че тактиката му трябва да бъде друга — да се скрие и да не вдига шум, а поведението му след това може би щеше да зависи от онова, което се разиграва в къщата. Един писък може би щеше да означава опънати до скъсване нерви или просто страх. Втори писък обаче щеше да промени нещата. Той щеше да нахлуе в къщата и вече никой нямаше да може да предскаже какво щеше да последва.
	Но той не чу нищо.
	И не видя нищо в продължение на десет безкрайни минути. После в задния двор се появи един мъж, следван по петите от друг. Направиха десет крачки и спряха. Сякаш те бяха стопаните. Погледнаха наляво, надясно, а после и напред. Градски момчета. С лъснати обувки, вълнени панталони и вълнени палта. Доста по-ниски от метър и осемдесет, но с широки гърди и рамене. И двамата мургави. Съвсем обикновени типове, като биячите, които показваха в телевизионните сериали.
	Направиха няколко крачки наляво към пикапа. Надникнаха в товарния отсек, отвориха едната врата и провериха кабината. После тръгнаха към редицата хамбари, бараки и курници.
	Право към него.
	Бяха съвсем близо.
	Ричър разкърши рамене, изпъна лакти и раздвижи китките си. Бавно сви дясната ръка в юмрук, после лявата.
	Двамата продължаваха да се приближават.
	Оглеждаха се наляво и надясно, душеха въздуха.
	После спряха.
	Лъснати обувки, вълнени палта. Градски момчета. Личеше, че никак не им се ще да газят из свинските нечистотии и кокошата перушина. Спогледаха се, после онзи отдясно се обърна към къщата и извика:
	— Хей, жено, я си домъкни дебелия задник насам!
	Дороти се появи на вратата. Поколеба се само за миг, после бавно тръгна към непознатите. Двамата се приближиха към нея също така бавно. Срещнаха се при пикапа. Мъжът отляво остана неподвижен. Мъжът отдясно сграбчи ръката на Дороти близо до рамото, а с другата си ръка измъкна пистолет от кобура под мишницата си. Полуавтоматичен, никелиран. Или от неръждаема стомана. Ричър беше твърде далеч, за да определи марката. Може би колт. Оръжието бавно се вдигна и опря в слепоочието на Дороти. Мъжът го държеше хоризонтално като бандитите по филмите. Пръстите му здраво стискаха ръкохватката. Показалецът легна на спусъка. Дороти инстинктивно направи крачка назад, но онзи грубо я дръпна към себе си.
	— Ричър? — подвикна той. — Нали така се казваш? Къде се криеш, Ричър? Слушай ме внимателно: ще броя до три. Ако не се появиш, ще гръмна старата крава. Опрял съм пистолет в главата й. Кажи му го и ти, бабо!
	— Тук няма никой — обади се Дороти.
	Дворът притихна. Трима души, съвсем сами сред четиристотин хектара.
	Ричър не помръдваше в мрака.
	Видя как Дороти затваря очи.
	— Едно — започна онзи с пистолета.
	Ричър не помръдваше.
	— Две.
	Ричър стоеше все така неподвижно.
	— Три.


	18

	Ричър продължаваше да наблюдава през цепнатината, без да помръдва. Настъпи продължителна пауза. После мъжът свали пистолета и го тикна обратно в кобура. Пусна и ръката на жената, която се олюля и направи крачка назад. Двамата непознати извъртяха глави наляво, надясно, спогледаха се и свиха рамене. Тест, който беше успешно издържан. Предпазна мярка, приложена по най-подходящия начин. Обърнаха се и тръгнаха покрай къщата. Фигурите им се стопиха зад ъгъла. Минута по-късно до слуха на Ричър долетя затръшването на автомобилни врати, последвано от ръмженето на включения двигател. Колата пое по разбитите коловози, а после излезе на асфалта. Ричър чу как се сменят скоростите и шумът постепенно заглъхна.
	Светът отново потъна в тишина.
	Ричър остана неподвижен в мрака. Предпазливостта му подсказваше, че единият от бандитите може би е останал зад ъгъла, докато приятелят му прави показно и шумно оттегляне. Тези номера му бяха до болка познати, защото сам беше измислил някои от тях.
	Опряна на пикапа, Дороти опитваше да възвърне самообладанието си. Ричър внимателно я наблюдаваше. Жената беше на трийсет секунди от победоносния вик на триумф, след който най-вероятно щеше да го уведоми, че опасността е отминала и той вече може да се покаже. Но миг по-късно с облекчение установи, че двайсетте и пет години предпазливост и страх започнаха да надделяват. Тя се отлепи от пикапа и пое по пътя на непознатите. Изчезна за минута, след което се появи от другата страна на къщата. Беше описала пълен кръг. Земята наоколо беше плоска и равна, без да предлага укритие.
	— Отидоха си — подвикна тя.
	Ричър вдигна купчината чинии и се промъкна през открехнатите крила на портала. Ярката светлина го принуди да примигне. Тялото му потръпна от студа. Срещнаха се при пикапа и тя пое чиниите от ръцете му.
	— Добре ли си? — попита той.
	— В един момент доста се поуплаших — призна тя.
	— Предпазителят беше спуснат — обясни той. — Палецът му изобщо не го докосна. Беше блъф.
	— Ами ако не беше блъф? Щеше ли да се покажеш?
	— Вероятно — неохотно призна Ричър.
	— Браво за чиниите — похвали го тя. — Спомних си за тях в последния момент и реших, че с мен е свършено. Тези типове не пропуснаха нищо.
	— Как ти се сториха?
	— Груби и опасни. Казаха, че представляват Дънкан. Не работят за тях, а само ги представляват. Това е нещо ново. Никога досега не са използвали външни хора.
	— Накъде тръгнаха според теб?
	— Не знам. Мисля, че и те не знаят. Когато няма къде да се скриеш, няма и къде да те търсят, нали?
	— Може би у доктора — подхвърли той.
	— Може би. Знаят, че той е имал контакт с теб.
	— Май трябва да отскоча до там.
	— А пък аз мисля да се върна в мотела. Винсънт не ми прозвуча добре по телефона.
	— Южно от мотела има изоставен хамбар с допълнителна постройка до него. Изцяло дървени. Знаеш ли на кого са?
	— На никого. Останки от една от фермите, които бяха продадени за неосъществения проект преди петдесет години.
	— Там скрих пикапа, който ми остана подарък от футболистите — поясни Ричър. — Ще ме закараш ли?
	— Не — отсече Дороти. — Не искам дори да се приближавам до земите на Дънкан.
	— Те нямат рентген — отбеляза Ричър.
	— Напротив, имат. Под формата на стотици очи.
	— Значи ще ме оставиш да мина покрай тях _пеша_?
	— Не е нужно. Тръгни на запад, направо през нивите. Ще стигнеш до един ретранслатор на мобилни телефони. Съседът ми е дал два декара на телефонната компания. С парите от наема си плаща извозването на реколтата. От там завиваш на север и стигаш до хамбара, като ще минеш зад къщите на Дънкан, които нямат прозорци от тази страна.
	— Какво разстояние трябва да извървя?
	— Ще ти трябва цялата сутрин.
	— Значи ще изгоря всички калории от чудесната закуска.
	— Нали затова е закуската? Не забравяй да завиеш на север. Ако тръгнеш на юг, ще се озовеш твърде близо до фермата на Дънкан. А ти не искаш това, нали? Надявам се, че правиш разлика между север и юг.
	— Като вървя на юг, ми става по-топло — кимна Ричър. — На север е обратното. Би трябвало да се справя.
	— Говоря ти сериозно.
	— Как се казваше дъщеря ти?
	— Маргарет — промълви жената. — Казваше се Маргарет.


	Ричър мина покрай хамбарите, бараките, курниците и кочината и излезе на полето. Слънцето не беше нищо повече от блед луминесцентен диск в сивото небе, но светлината му беше достатъчна, за да се ориентира. В десет сутринта през зимата в Небраска то се намираше точно на изток, зад лявото му рамо. Задържа го там в продължение на четирийсет минути, след което от мъглата изплува кулата на ретранслатора — висока, скелетоподобна конструкция с рецептор във формата на барабан и многобройни антени. В основата й се виждаха мъртви и почернели от студа бурени, а площадката беше заобиколена от ограда с бодлива тел. В далечината се виждаше селска къща, подобна на тази на Дороти. Вероятно бе на съседа. Земята под краката му беше твърда и неравна, с големи буци замръзнала пръст. Остатъци от миналогодишната реколта. Простираха се вляво и вдясно от него и се ронеха под краката му.
	Стигна до кулата и пое на север. Слънцето се премести. Сега беше високо в небето и почти зад гърба му — час преди зимния еквивалент на тукашното пладне. Лъчите му не топлеха. Бяха просто светлина, малко по-силна от дневната. Далеч вдясно на хоризонта се виждаха тъмни петна. Трите къщи на Дънкан, скупчени една до друга в дъното на дългата обща алея. Не се различаваха никакви детайли, нито човешки фигури. Което означаваше, че и от там нямаше как да го видят. Едни и същи километри равна степ от изток на запад и от запад на изток, една и съща влажна мъгла. Но въпреки това той пое наляво, описвайки широк кръг около далечните къщи. Просто за всеки случай.


	Камериерката Дороти положи Винсънт на червен плюшен стол и избърса с гъба кръвта от лицето му. Имаше цепната устна, разбита вежда и оток с големината на яйце под окото. Извини се, че се е обадил твърде късно. Обясни, че е припаднал и запълзял към телефона в мига, в който се свестил.
	Дороти му каза да мълчи.
	Един от високите столове пред извития бар беше преобърнат, а огледалото зад него беше счупено. Между бутилките като ножове стърчаха парчета стъкло. Дръжката на една от чашите с логото на НАСА беше счупена.


	Лявата ръка на Анджело Манчини беше сграбчила ризата на доктора, а дясната бавно се свиваше в юмрук. Съпругата му седеше в скута на Роберто Касано. Бяха й заповядали да го направи, но тя отказа. Отказа и след като Манчини стовари юмрука си в лицето на мъжа й. Подчини се едва когато Манчини му нанесе втори, по-тежък удар. Ръката на Касано лежеше на бедрото й, палецът беше потънал на сантиметър-два под ръба на полата. Тя беше скована от страх и трепереше от отвращение.
	— Говори ми, скъпа — прошепна в ухото й Касано. — Кажи ми къде каза на Джак Ричър да се скрие.
	— Не съм разговаряла с него.
	— Снощи си била с него в продължение на двайсет минути. Така твърди онази откачалка от мотела.
	— Нищо не съм му казала.
	— А какво си правила двайсет минути в негова компания? Да не сте се чукали?
	— Не.
	— А с мен ще се чукаш ли?
	Жената не отговори.
	— Срамежлива си, а? — попита Касано. — Стеснителна? Езика ли си глътна?
	Ръката му пропълзя два сантиметра по-нагоре. Езикът му близна ухото й и тя инстинктивно се отдръпна. Изви се в кръста и дръпна главата си.
	— Хайде, скъпа, върни се — промърмори той.
	Тя не помръдна.
	— _Върни се!_ — повтори малко по-високо той.
	Тя изправи гръб, а той си помисли, че ще повърне. Това не биваше да става. Не и върху скъпите му дрехи. Все пак я близна по ухото още веднъж просто за да й покаже кой командва. Манчини тресна още един юмрук на доктора — ей така, за кеф. Двамата бяха просто пътници, които обикаляха района, за да си свършат работата. Но явно си губеха времето в Небраска. Тук никой нищо не знаеше. Земята наоколо беше гола като лунна повърхност, без следа от някаква дейност. Защо да стоят повече? Явно онзи тип Ричър отдавна си бе плюл на петите и бе стигнал Омаха още преди изгрев-слънце. Местните ченгета изобщо не бяха забелязали откраднатия пикап просто защото ги мързеше и по цял ден зяпаха мухите. Както не бяха забелязали и камионите, доставящи месеци наред стоката от Канада до Вегас. Нито един от тях.
	Тъпаци.
	Селяндури.
	Малоумници.
	Всичките са такива.
	Касано рязко се изправи. Съпругата на доктора изпадна от скута му и се просна на пода. Манчини нанесе един последен удар в лицето на доктора, а после последва колегата си навън, където ги чакаше наетата импала.

	* * *

	Ричър крачеше напред, като продължаваше да спазва почетно разстояние от тъмнеещите в далечината къщи. Беше свикнал да ходи пеша като всички войници. Понякога, най-вече по време на бързо настъпление, това беше единственият начин да се заемат благоприятни позиции. Войниците го знаеха и бяха обучавани за това. Така беше още от римско време и нещата нямаше да се променят никога. Ричър продължаваше да върви напред с равномерна крачка, доволен от скоростта, с която се придвижваше. Междувременно не пропускаше да се наслаждава на малките компенсации на ходенето — най-вече на чистия въздух и свежата миризма на пръст.
	После му замириса на нещо друго.
	Пред очите му изплуваха храсти, заемащи площ колкото малка горичка. Къпини и шипки, бог знае защо пощадени от плуговете. Оголени през зимата, но все така трънливи. От тях, леко вдясно се издигаше тънка струйка дим, която ветрецът разстилаше хоризонтално, правейки я почти невидима. С характерна миризма, която нямаше нищо общо нито с горящи съчки, нито със запалена цигара.
	Марихуана.
	Ричър познаваше миризмата. Като всички ченгета, включително и военните. Военнослужещите се друсаха като всички други, понякога и на пост. Това, което стигаше до ноздрите му в момента, приличаше на добро домашно производство, което няма нищо общо с боклука, внасян от Мексико. И защо не? Царевичните полета на Небраска със сигурност предлагаха отлични условия за нелегално отглеждане на марихуана. Няколко лехи сред високите човешки бой царевици на стотина метра от пътя са отлично място за тайни насаждения. Далеч по-печеливши от царевицата, дори когато отглеждането й се субсидира от държавата. А местните трябваше да мислят и за транспортните разходи, свързани с прибирането на реколтата. Може би някой изпробваше качеството на реколтата си, изчислявайки наум цената, която щеше да й вземе.
	Оказа се, че този някой е хлапе. Момче на петнайсет-шестнайсет години. Ричър го откри сред храсталаците, които стигаха до гърдите му. Височко за възрастта си, кльощаво, с разделена на път коса. Беше облечено с дебели панталони и плътна шуба, останала от някогашната армия на Западна Германия. Седеше върху разгъната найлонова торбичка, опряло гръб на къс скала, стърчащ между шубраците. Коленете му бяха прибрани към гърдите. Камъкът имаше назъбена форма, сякаш се беше откъснал от някоя голяма скала и се беше дотъркалял до тук. Именно той беше причината плуговете да заобикалят храсталаците. Големите трактори завиват трудно, а природата се беше погрижила за останалото. Момчето на свой ред също се беше възползвало и се беше скрило от света, за да се отдаде на забраненото удоволствие. Може би не ставаше въпрос за промишлено отглеждане на марихуана. Може би всичко беше дело на ентусиазиран аматьор, поръчал по интернет тревата от Боулдър или Сан Франциско.
	— Здрасти — рече Ричър.
	— Здрасти, пич — добродушно отвърна момчето. Явно не летеше из висините. По всяка вероятност имаше достатъчно опит и знаеше кога прекалява и кога тревата не му стига. По лицето му личеше, че мисловните процеси в главата му са приятно забавени. Първият от тях беше очевиден: _Гепиха ли ме?_ Вторият беше по-успокоителен: _Не, няма начин._
	— Знам кой си, пич — добави момчето. — Онзи, когото кланът Дънкан издирва под дърво и камък.
	— Така ли?
	— Ти си Джак Ричър, метър и деветдесет и три, сто и двайсет килограма, кафява шуба. Търсят те, човече. Адски много им трябваш.
	— Не думай.
	— Сутринта у дома цъфна половината отбор на „Корнхъскърс“. Предупредиха ни да си държим очите отворени. И изведнъж — хоп, ето те тук. Дошъл си ми на крака. Предполагам, че ти се блещиш, а не аз. Прав ли съм?	— Тирадата беше последвана от разпокъсан, някак безпомощен кикот. Май се е надрусал малко повече, отколкото предполагах, рече си Ричър.
	— Имаш ли мобилен телефон? — попита той.
	— Че как да нямам, по дяволите. И мисля да пусна един есемес на приятелите ми. Да им кажа, че съм срещнал въпросния тип, огромен като скала, съвсем на живо. Хей, искаш ли да те свържа с тях? Ще бъде страхотно! Навит ли си? Ще им кажеш само няколко думи, колкото да не си мислят, че ги баламосвам!
	— Не — поклати глава Ричър.
	— Разбирам, пич — стана сериозен хлапакът. — Аз съм с теб. Трябва да се покриваш. Но не се безпокой, няма да те издадем. Имам предвид аз и приятелите ми. Всички сме на твоя страна, защото си им разказал играта на онези Дънкан.
	Ричър запази мълчание. Хлапакът се съсредоточи. Ръката му с джойнта се отлепи от съчките.
	— Ще си дръпнеш ли? — попита. — Би било страхотно да си попуша с тип като теб.
	Джойнтът беше дебел и добре сгънат в жълта хартия. Половината вече го нямаше.
	— Не, благодаря — отказа Ричър.
	— Всички ги мразят — процеди хлапакът. — Имам предвид Дънкан. Стиснали са за топките целия регион.
	— Покажи ми регион, в който няма такива — поклати глава Ричър.
	— Знам какво имаш предвид, пич. Системата е скапана, няма спор. Но тези Дънкан са по-гадни от другите. Знаеш ли, че убиха едно дете? Момиченце, на осем години. Отвлякоха я, направиха я на нищо, а после я убиха.
	— Наистина ли?
	— Абсолютно.
	— Сигурен ли си?
	— Напълно, приятелю.
	— Това се е случило преди двайсет и пет години — подхвърли Ричър. — А ти на колко си? На петнайсет?
	— Въпреки това.
	— Заключението на ФБР е по-различно.
	— И ти им вярваш, а?
	— А какво имам в замяна? Твърденията на някакво наркоманче, което по онова време дори не е било родено?
	— ФБР не знаят нищо за онова, което съм чувал аз, човече.
	— Какво си чувал?
	— Призрака й, човече. Той още витае тук въпреки двайсет и петте години. Понякога идвам тук нощем и тогава го чувам. Плаче, човече. Вие, стене и хълца в мрака.


	19

	_Нашият кораб се върна._ Стара фраза, останала от времето на първите дълги морски пътешествия, изпълнена с надежда и радостна почуда. За да построят кораб, хората в онези времена давали последните си пари, а за оборудването и набирането на екипаж най-често вземали пари назаем. После корабът вдигал платна и изчезвал в неизвестното, преодолявал огромни разстояния, излагал се на всевъзможни опасности. Без никакви средства за комуникация. Без телефон или телеграф, без поща. Без никакви новини. А после като по чудо се прибирал в родното пристанище. Обрулен от ветровете, с изпокъсани платна, натежал от огромния товар подправки от Индия, коприна от Китай, чай, кафе, ром или захар. Печалбата била достатъчна, за да се покрият заемите и разходите, оставали и още пари, с които семейството можело да живее охолно в продължение на десет години. Следващите курсове вече били чиста печалба и собственикът изведнъж се оказвал притежател на богатство, за което дори не можел да мечтае. _Нашият кораб се върна._
	Джейкъб Дънкан използва тази фраза точно в единайсет и половина сутринта. Седеше в малка тъмна стая в задната част на къщата в компанията на братята си. Синът му Сет си беше отишъл у дома и бяха само тримата — възрастни мъже, въоръжени с огромно търпение и склонни към размисъл.
	— Обадиха ми се от Ванкувър — поясни той. — Нашият човек на пристанището. Корабът ни е акостирал. Забавянето му се дължи на лошото време в протока Лузон.
	— Къде е това? — попита Джаспър.
	— Там, където Южнокитайско море преминава в Тихия океан. Важното е, че стоката вече е тук. Тази вечер или най-късно утре сутрин можем да изпратим микробуса.
	— Което е добре — кимна Джаспър.
	— Мислиш ли?
	— Защо не?
	— Доскоро се тревожеше, че няма да спипаме непознатия преди края на забавянето. Каза, че това ще ни изкара лъжци.
	— Вярно. Но проблемът вече е отстранен.
	— Дали? На мен ми се струва, че проблемът само се е обърнал наопаки. Какво ще стане, ако микробусът се появи, преди да сме го заковали? И в този случай ще излезем лъжци.
	— Можем да задържим микробуса там.
	— Не, не можем. Ние сме транспортна компания, а не склад. Не разполагаме с нужната площ.
	— Какво ще правим тогава?
	— Това, което правим и в момента — ще мислим. Къде се намира този тип?
	— Не знаем.
	— Но знаем, че от вчера нито е спал, нито е ял. Знаем, че нашите момчета цяла сутрин безрезултатно кръстосват пътищата. Затова питам: къде е?
	— Или се е заврял в някой кокошарник, или върви пеш през полето — обади се Джонас Дънкан.
	— Точно така — кимна Джейкъб. — Мисля, че е време да се разпоредим момчетата да зарежат хубавите гладки пътища и да започнат да обикалят района по междуселските коловози, като постепенно затварят кръга.
	— Разполагаме само със седем души.
	— Които притежават мобилни телефони. В момента, в който засекат онзи тип, могат да повикат подкрепление от юг и да оставят проблема в ръцете на професионалистите. Ако се налага, разбира се. А могат и да координират действията си. Затова предлагам да им дадем пълна свобода.


	По същото време Ричър се разбърза. Намираше се на около четиристотин метра западно от трите къщи на Дънкан и нямаше намерение да ги доближава повече. Крачеше успоредно на пътя и вече виждаше дървените постройки в далечината — малки точици на хоризонта. От тях го делеше гола и равна земя. Оглеждаше се за пикапи, защото знаеше, че ще се появят. Преследвачите му със сигурност бяха проверили пътищата, без да открият нищо. Логично беше да стигнат до заключението, че той върви направо през полето. И да пуснат пикапите, които имат далеч по-висока проходимост от обикновените коли. Вероятно вече го бяха направили. Това можеше да се очаква. Бързи и мобилни патрули, постоянна връзка с мобилни телефони, а може би използваха и радиостанции. Нещата не вървяха на добре.
	Той продължи да крачи напред. Пет минути, после десет, двайсет. Къщите на Дънкан бяха зад гърба му, а дървените постройки си оставаха на хоризонта, макар и малко по-големи. На четиристотин метра пред него се появи още една горичка от високи до кръста храсталаци. Всичко останало беше високо не повече от два-три сантиметра. Фигурата му се виждаше отдалеч, а това беше опасно.


	В Лас Вегас ливанецът на име Сафир извади мобилния си телефон и набра един номер. Той принадлежеше на италианец на име Роси, който се намираше на шест преки от него. Размяна на любезности липсваше. Нямаше време за тях.
	— Започвам да се ядосвам — обяви Сафир.
	Роси не отговори. Не можеше да си го позволи. Въпрос на протокол. Той беше на върха на своето дърво — високо и красиво, с яки корени и разклонения навсякъде, но в гората имаше и по-големи дървета. Това на Сафир беше едно от тях.
	— Направих ти услуга в бизнеса — добави Сафир.
	— За което съм ти много благодарен — отвърна Роси.
	— Но сега започваш да ме ядосваш — заяви мрачно ливанецът.
	Според Роси това беше грешка. Признание за слабост, от което ставаше ясно, че независимо колко е голям, Сафир се страхува от някой още по-голям. Законите на хранителната верига в действие. Най-отдолу се намираше фамилията Дънкан, над нея беше Роси, после Сафир, а най-отгоре беше някой друг. Без значение кой. Самото съществуване на такъв човек вкарваше Роси и Сафир в една и съща лодка. Независимо от богатството, властта и славата и двамата си оставаха посредници. Каузата им беше обща.
	— Добре знаеш, че стока с такова качество се намира трудно — обади се Роси.
	— Обещанията трябва да се спазват — отвърна Сафир.
	— И аз мисля така. В случая и двамата сме жертви с тази разлика, че аз все пак правя нещо. Вече изпратих мои хора в Небраска.
	— Какъв е проблемът там?
	— Твърдят, че някакъв тип си пъха носа в делата им.
	— Ченге?
	— Твърдо не — отвърна Роси. — Мрежата е сигурна повече от всякога. Просто е някакъв случаен тип.
	— Кой е той?
	— Никой.
	— Как тогава този „никой“ бави операцията?
	— Нищо не бави. Убеден съм, че онези типове ме лъжат. Търсят си оправдания, защото са закъснели, и това е всичко.
	— Подобен отговор не ме задоволява.
	— Мен също. Но този пазар зависи от продавачите.
	— Кого си изпратил там?
	— Двама от моите хора.
	— В такъв случай и аз ще изпратя двама от моите.
	— Няма смисъл — рече Роси. — Вече съм на път да реша проблема.
	— Не в Небраска, тъпако! — изръмжа Сафир. — Ще изпратя две от моите момчета при теб, за да те дундуркат. И за да поддържат напрежението. Искам да ти е ясно като бял ден какво се случва с онези, които ме провалят.


	„Порт Ванкувър“ се беше обединила с „Порт Фрейзър Ривър“ и „Порт Фрейзър Ривър — север“ в нова компания — „Порт-Метро Ванкувър“. Това бе най-голямото пристанище на Канада и северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ, четвърто по големина по западното крайбрежие на Северна Америка и пето по големина за цялата Северна Америка. Простираше се на площ от шестстотин километра по брега на океана и разполагаше с двайсет и пет самостоятелни терминала, които обработваха 3000 кораба годишно с общо карго от сто милиона тона. Което означаваше обработката на повече от четвърт милион тона карго дневно, превозвано почти изцяло в унифицирани контейнери, въведени от Министерството на отбраната на Съединените щати през 50-те години на миналия век.
	Унифицираните контейнери представляваха продълговати сандъци от гофрирана ламарина, които можеха да се превозват с различни транспортни средства — кораби, железопътни платформи или автомобилни влекачи. Оттам идваше и наименованието им. Височината и широчината им бяха малко над 2,40 метра, а най-късите от тях рядко бяха под шест метра. Обикновено бяха дълги 12 метра, но се срещаха и такива с дължина от 13,50, 15 или 16,50. Стандартните им размери за нуждите на трафика се изчисляваха на базата на минималната дължина. Това означаваше, че шестметровият контейнер се смяташе за една транспортна единица, 12-метровият — за две, и така нататък. „Порт-Метро Ванкувър“ обработваше по два милиона транспортни единици годишно.
	Доставката на Дънкан пристигна в шестметров контейнер. Най-късият възможен — една транспортна единица. С брутно тегло 2771 кг и нетно тегло 2199 кг. Което означаваше, че теглото на стоката в контейнера възлизаше на 572 кг при възможност за превоз на 27 215 кг. Другояче казано, железният сандък беше около 98% празен. Но имайки предвид стоката вътре, прахосничеството не беше толкова голямо, колкото изглеждаше. Защото един килограм от нея струваше по-скъпо от един килограм злато.
	Контейнерът беше разтоварен от борда на южнокорейския кораб с помощта на подемен кран, който меко го приземи на канадска територия. От там почти веднага го пое друг кран, който го премести до зоната за проверка. Автоматична камера разчете кода на контейнера, който представляваше комбинация от четири латински букви и седем цифри. Тя съобщаваше на компютрите в „Порт-Метро Ванкувър“ кой е собственикът на контейнера, къде е натоварен, какво има в него и дали съдържанието му е предварително декларирано пред канадската митница. Всичко дотук беше фалшиво. Зрънце истина имаше в транспортната информация, която показваше на компютрите закъде и кога ще отпътува контейнерът — във вътрешността на Канада чрез незабавно прехвърляне на влекач, който вече го чакаше. Затова го прекараха през системата за откриване на радиоактивни материали, която, разбира се, не показа наличието на такива, а после го оставиха в зоната за незабавно транспортиране. На този етап пристанищните компютри автоматично изпратиха есемес до чакащия шофьор на камиона, който запали двигателя и зае мястото си под крана. След минута вече се насочваше към изхода на пристанището, след десет излезе през главния портал и пое на изток. Контейнерът гордо се пъчеше върху два пъти по-дългото от него ремарке, а мощната машина почти не усещаше тежестта му.


	Ричър измина още стотина метра по разровената земя, после спря и внимателно се огледа. Пред него всичко беше спокойно. На запад и на изток — също. Само плоска като тепсия земя, стигаща до хоризонта. Но зад него, далеч на юг, се появи пикап. На километър и половина, може би на два. Движеше се направо през нивите и подскачаше по дупките и неравностите. Хромираната му броня хвърляше мътни отблясъци. Не се движеше право към него, но поддържаше приблизително същата посока.


	20

	Ричър приклекна. Преобладаващите цветове на дрехите му бяха кафяво и масленозелено като тези на зимната степ. Гниещи стебла и листа, бучки плодородна почва между тях, напукани от студа и ветровете. Във въздуха все още се усещаше влага. Увиснала ниско над земята, неподвижна и невидима.
	Пикапът на юг от него продължаваше да се движи. Беше приблизително в средата на огромното поле и криволичеше наляво-надясно според неравностите на терена. Правеше го ритмично, като позволяваше на водача да оглежда хоризонта от всички страни, сякаш използваше мощен прожектор.
	Ричър остана в клекнало положение. Неподвижните мишени привличат много по-малко внимание от подвижните. Но пикапът рано или късно щеше да го приближи. Това беше неизбежно и означаваше, че в даден момент той трябва да се раздвижи. Но накъде да тръгне? Тук нямаше естествени укрития. Нямаше нито хълмове и гори, нито реки и потоци. Нямаше нищо. А и той не беше от най-добрите бегачи. Липсваше му подвижност. Не че някой бърз и подвижен тип може да спечели надбягването с автомобил, който се движи по плоска и равна до хоризонта земя.
	Пикапът продължи да се приближава. Малка точка на хоризонта. Бавна, търпелива и методична. Наляво, направо, после надясно. При завоите надясно се насочваше точно към него. В момента беше на около километър. Ричър все още не можеше да различи водача зад волана. Което означаваше, че и водачът не го виждаше. Засега. Но това беше въпрос на време. Прецени, че приклекналата му фигура ще стане забележима на разстояние от около двеста метра. Или сто и петдесет, ако предното стъкло е зацапано. А може би и сто, ако водачът е късоглед, отегчен или ленив. После щеше да настъпи миг на осъзнаване, последван от рязко увеличение на скоростта. На този терен тя щеше да бъде не повече от петдесет километра в час. Което означаваше между седем и петнайсет секунди до осъществяването на контакта.
	Твърде недостатъчно.
	По-добре да тръгне рано, отколкото късно.
	Но накъде?
	Ричър се завъртя бавно и предпазливо. На изток нямаше нищо. На запад — също. Но на около триста метра на север тъмнееха храсталаците, които отдавна беше забелязал. Вторите за три километра. Миниатюрна горичка от високи до гърдите храсти, повечето от тях къпини и шипки. Голи и обезлистени, но обсипани с остри бодли. Пожалени от плуговете. Първата горичка дължеше спасението си на големия камък в средата. По всяка вероятност и тази пред него криеше нещо подобно. На земята едва ли съществуваше фермер, който само от сантиментални чувства щеше да пощади дивите храсти в продължение на години.
	Трябваше да стигне до тях.
	Триста метра за Ричър. Шейсет секунди, защото се движеше тромаво.
	Хиляда метра за пикапа. Седемдесет секунди, защото бе по-бърз.
	Разлика от десет секунди.
	Ричър се изправи и хукна към храсталаците.
	Тичаше на тромави скокове, размахваше ръце и дишаше тежко с отворена уста. Десет, метра, двайсет, трийсет. После четирийсет, петдесет. Далеч зад себе си долови приглушеното ръмжене на дизелов двигател. Не се обърна. Продължи напред. С препъване и подхлъзване. С ужасното чувство, че се движи твърде бавно.
	Двеста метра до храстите.
	Продължи да тича колкото го държат краката. През цялото време чуваше пикапа зад гърба си. Все още приглушен, все още успокояващо далеч. Но бързо се приближаваше. Двигателят работеше на високи обороти, шумно засмуквайки въздух. Ремъците свистяха, пружините скърцаха, колелата преодоляваха неравностите с глух тътен.
	Сто метра до храстите.
	Ричър рискува да погледне назад. Пикапът се оказа по-далеч, отколкото беше предполагал. Явно беше попаднал на труден терен. Но разстоянието помежду им стабилно се скъсяваше. Всъщност не беше пикап, а джип. Местно производство. Тъмночервен, доста употребяван. С висока тъпа муцуна и никелирана броня с размерите на вана.
	Оставаха петдесет метра. Десет секунди. Ричър спря на двайсет метра от храсталаците и се обърна с лице на юг. Стоеше неподвижно, дишаше тежко. Вдигна ръце на височината на раменете си.
	_Ела и ме хвани._
	Тежката машина продължаваше напред. Право срещу него. Той направи голяма крачка надясно. После втора, трета. Постигна абсолютно права линия между тъпата муцуна и себе си. Скритият в шубраците камък остана точно зад гърба му. Джипът приближаваше. Той започна да отстъпва назад, като подтичваше на пръсти, без да отделя очи от кабината. Джипът неумолимо скъсяваше разстоянието. С ръмжене, подскачане и лъкатушене. Двайсет метра, десет, пет. Ричър се движеше заедно с него. В мига, в който усети докосването на първите бодли по прасците си, той отскочи встрани, претърколи се и зачака предницата да се забие в храстите и да се размаже в скалата.
	Но това не се случи.
	Човекът зад волана рязко натисна спирачката. Каросерията поднесе, предната броня потъна на около метър в храстите и спря. Местно момче, което знаеше какво крият подобни места. Скоростите изскърцаха. Шофьорът включи на заден и измъкна джипа от храстите. После включи на първа. Джипът се понесе право напред, бърз и огромен. Гумите бяха с дебел грайфер и бели, силно зацапани надписи отстрани. Зад тях се вдигаха малки облачета прах. Четири по четири. Мощният двигател виеше. Проснат на земята, Ричър виждаше пружините и амортисьорите, извивката на ауспусите и големите колкото футболни топки диференциали. В следващия миг се изправи, финтира надясно и се хвърли наляво, като се претърколи на земята. Шофьорът рязко нави волана, но не успя да го уцели, размазвайки кухи буци пръст на трийсет сантиметра от лицето му. Лъхна го миризма на нагорещено масло, бензин и изгорели газове. Връхлетя го какофония от звуци — ревът на двигателя, стърженето на скоростите, скърцането на пружините. Джипът отново включи на заден и се понесе към него със задницата напред. Изправил се на колене, Ричър имаше една секунда да вземе решение. Накъде? Навътре или навън? В шубраците или на открито?
	Всъщност нямаше никакъв избор.
	Да излезе на открито означаваше самоубийство. Отблизо автомобилът беше относително тромав, но той не можеше да бяга и криволичи до безкрайност. Никой не можеше. Изтощението щеше да си каже думата. Затова Ричър се изправи и потъна в храстите. Тръните се забиха в панталоните му. Задницата на джипа го последва. Шофьорът гледаше през рамо. Едър тип. Дебел врат, широки рамене, късо подстригана коса. Ричър се насочи право към центъра на гъсталака. Дълги, преплетени помежду си и ужасно бодливи клони се увиваха около глезените му. Шофьорът намали радиуса, но не достатъчно. Ричър се възползва от вътрешността на кръга и продължи напред.
	Най-после стигна до скалата.
	Ама каква скала! Много по-голяма от предишната. Онази беше назъбена, сякаш се беше откъртила от по-солиден къс, а тази беше цяла. Във формата на огромна торта с отчупен край, но не беше плоска, а издута и закръглена. Приличаше по-скоро на портокал с три-четири липсващи парченца, наполовина заровен в земята. Стигнал до тук преди петдесет хиляди години, по време на ледниковия период, чак от Канада, където заледеният сняг натрошава милиарди тонове скали, а после, в продължение на безброй столетия, бавно ги оглажда и ги смъква към равнината. По-големият фрагмент още беше тук, дълбоко потънал в богатата почва — огромна, леко загладена гранитна топка с плитко издълбан триъгълен процеп, наподобяващ захапката на гигантска уста, извърната на юг, към по-малкия си роднина. В единия си край захапката беше широка почти три метра, а в другия се свиваше наполовина.
	Ричър спря да си почине, опрял гръб на скалата. Захапката остана вдясно, току зад рамото му. Джипът обърна и излезе от храсталаците. За частица от секундата през главата на Ричър мина абсурдната мисъл, че човекът зад волана се е отказал и е решил да се прибере у дома. Но после го видя да описва широк и ленив кръг и отново да се насочва към него. Движеше се бавно и застрашително. Тъпата муцуна се насочи право към него. Лицето на водача зад челното стъкло разцъфна в широка усмивка. Злобна, тържествуваща, смъртоносна. Първите храсти потънаха под хромираната броня. Шофьорът стискаше волана с две ръце и внимателно насочваше тежката машина към Ричър.
	Целта му беше да притисне краката му към скалата.
	Ричър запълзя нагоре по наклонената стена. Заднешком, на длани и пети, като огромен рак. Не след дълго се добра до заобления връх и колебливо се изправи. Намираше се на около метър и половина над основите на скалата. Предната броня спря на три сантиметра от камъка. Таванът се озова малко под краката на Ричър, с леко издигнат покрив на кабината. Двигателят остана да работи на празен ход. Разнесе се отчетливо щракане и дебелите палци на вратите потънаха надолу. Противникът му се беше заключил отвътре. Явно идеята да бъде измъкнат от кабината и въвлечен в юмручен бой не му харесваше. Умно от негова страна. Възможностите на Ричър намаляха. Би могъл да скочи върху кабината и да се опита да разбие с ритници челното стъкло. Но от опит знаеше, че автомобилните стъкла са доста по-здрави, отколкото изглеждат. Освен това мъжът в кабината разполагаше с много лесно решение — просто щеше да включи на скорост и да потегли. В този случай Ричър без съмнение щеше да бъде изхвърлен, освен ако не се вкопчеше в металните релси на покрива. Но ръцете го боляха твърде много, за да издържи на евентуалното бясно препускане през степите на Небраска, вкопчен в покрива на автомобил, който се движи поне с петдесет километра в час.
	Пълна безизходица.
	А може би не. Мъжът в кабината беше разкрил тактиката си. Изобщо не посегна към телефона си, а това означаваше, че е решил да го хване сам, със собствените си ръце. За да обере лаврите. Възнамеряваше да го направи като използва джипа за чук, а скалата — за наковалня. Но едва ли щеше да чака цял век. Със сигурност щеше да звънне на приятелчетата си в момента, в който неудовлетворението му вземеше връх.
	Значи бе време за действие.
	Ричър се плъзна по обратната страна на скалата и потъна в трънливите храсти. Чу как джипът прави маневра и тръгва да заобиколя препятствието. Минута по-късно муцуната му се появи отдясно. Натрошените трънаци запукаха под колелата. Машината описа къс завой, сякаш навлизаше в кръгово движение. Движеше се бавно и внимателно. Ричър предприе фалшива маневра за отвличане на вниманието — сякаш се готвеше да хукне на открито. Мъжът зад волана се хвана и излезе с десетина градуса от кръга, който описваше. Ричър моментално се върна обратно, заобиколи скалата и се напъха в плитката триъгълна захапка — чак до мястото, където пукнатините се събираха във формата на буквата V. Раменете му опряха в полегатите стени. Джипът се поколеба за секунда, после описа малък кръг в замръзналата земя и отново изскочи пред него. Движеше се напред на ниска предавка, със същата застрашителна скорост. Разстоянието помежду им бързо се скъсяваше. Три метра, два, един, половин…
	После предната броня се удари в скалата по цялата си дължина — както с лявата си част, така и с дясната. Джипът спря. Точно на мястото, което искаше Ричър — на трийсетина сантиметра от бедрото му, затваряйки широката част на триъгълника. Усети топлината на радиатора, глухото боботене на мотора резонираше в гърдите му. Отново замириса на моторно масло, бензин, нагорещена гума и изгорели газове. Той опря ръце на закръглената броня и зае седнало положение. Идеята му беше да се плъзне под автомобила с краката напред, а после да се измъкне встрани, пълзейки по гръб.
	Не се получи.
	Явно желанието на шофьора да го хване беше толкова силно, че беше прежалил бронята си.
	Ричър прекрати спускането си и застина на място. До слуха му достигна остро стържене. Шофьорът беше включил на бавна скорост. Идеална за изкореняване на дънери. Или за мачкане на хромирана ламарина. Моторът изрева. Четирите колела захапаха едновременно и каросерията се люшна напред. Съпротивление оказваха единствено собствените й ламарини. Бронята остро изскърца, двата й края се извиха, а после се сплескаха в скалата. Муцуната бавно се придвижваше напред. Два сантиметра, четири, шест… Колелата се въртяха бавно, но неумолимо. Една шарка на гумата, после още една. Бронята се сгъваше навътре с пронизително скърцане. Мощният осемцилиндров двигател с лекота я превърна в парче излъскан скрап.
	Сега центърът на бронята се намираше на петнайсет сантиметра от гърдите на Ричър.
	И продължаваше да се приближава. Бронята залепна плътно за болтовете, които я крепяха към рамата. И започна да оказва по-голямо съпротивление. Двигателят изрева, колата приклекна и се разклати на пружините си. За миг едно от предните колела изгуби сцепление. Бясното му въртене хвърли купища пръст, камъни и съчки в кухината на калника. Каросерията се разклати и започна да танцува на място. После гумата захапа отново. Ауспухът изхвърли облак черен дим, стоманените куки се сплескаха и машината отново се люшна напред.
	Десет сантиметра до гърдите на Ричър.
	Седем.
	После куките поддадоха още малко и нагорещеният метал опря в шубата му.
	Беше крайно време да изчезне.
	Той изви главата си на една страна, оттласна се с ръце от бронята и се спусна надолу. Сякаш се потапяше във вода. Стигна някъде до средата, когато ламарината зад бронята започна да се огъва с пронизително скърцане. Двигателят виеше на пълни обороти, тръбите за изгорелите газове свистяха. Предницата преодоля още два сантиметра и средата на смачканата броня опря в бузата на Ричър. Той пропълзя надолу. Едното му ухо се оказа залепено за горещия метал, а другото — за студения гранит. Протегна крака, зарита с всички сили и успя да промъкне таза си през тесния процеп. После се просна по гръб под колата. Миг по-късно калниците се подгънаха, ликвидирайки последния светъл триъгълник над главата му. Остатъците от бронята се извиха назад и предницата се залепи за гранита.
	Шофьорът продължаваше да натиска газта. Беше ясно, че не знае къде точно се намира Ричър, защото от мястото си не можеше да види какво става отпред. Очевидно се надяваше, че е успял да го притисне към скалата. Джипът продължаваше да се тресе като жив. Ричър лежеше по гръб под него. От лявата и от дясната му страна се въртяха тежките гуми, над главата му пулсираха тръбите на ауспуха, на сантиметри от лицето му висяха мръсни и очукани метални части. Всичко около него се движеше и тресеше — гайки, болтове, ремъци. Ричър не разбираше от коли. Не знаеше нито как да ги поправя, нито как да ги повреди. Освен това не разполагаше с инструменти.
	Всъщност дали бе така?
	Опипа джобовете си, колкото по навик, толкова и от отчаяние. В единия от тях имаше нещо твърдо. Сребърните прибори на Дороти, останали от закуската. Нож, вилица и лъжица. Тежки антики, които набързо беше пъхнал в джоба си, а после ги беше забравил. Извади ги. Имаха дълги и солидни дръжки, изработени от някаква стара разновидност на неръждаемата стомана.
	Точно над главата му имаше плоска кутия, монтирана в задния край на двигателя. Приличаше на плитък контейнер, гледан отдолу. Черна и мръсна. Картерът, досети се той. Там се събираше маслото на двигателя. В средата му се виждаше голям шестоглав болт. Вероятно за източване на маслото. В сервиза го развиват, за да източат старото масло. А новото наливат отгоре.
	Но в сервиза разполагат с гаечни ключове.
	Ричър нямаше такъв.
	Моторът напрегнато ревеше, каросерията се тресеше. Ричър се изтегли около метър нагоре, вдигна ножа и вилицата и ги кръстоса около болта на картера. Притисна ги здраво с палци и показалци и направи опит да ги завърти обратно на часовниковата стрелка.
	Нищо.
	Той си пое въздух, стисна зъби и опита отново, без да обръща внимание на болката, която прониза ръцете му. Болтът не помръдна. Реши да опита друга техника. Опря дръжките на приборите от двете страни на шестоъгълния болт, закрепи ги между пръстите на дясната си ръка, а с лявата завъртя цялата нестабилна конструкция.
	Болтът помръдна.
	Съвсем мъничко. Ричър отново напълни гърдите си с въздух, задържа го там и стисна приборите с цялата си сила. Пръстите му побеляха от напрежение. Лявата му ръка повтори въртеливото движение. Болтът беше стегнат много здраво и се въртеше трудно. Попадналата в резбата мръсотия заплашваше да го запечата завинаги. Но той продължи да го развива, дишайки тежко и напрегнат докрай. След два оборота и половина вероятно поради маслото, което попадна в резбата, солидният болт изведнъж започна да се развива леко, без почти никакви усилия. Ричър захвърли сребърните прибори, изтегли тялото си още малко нагоре и доразви болта с върховете на пръстите си. Двигателят продължаваше да работи на високи обороти. Високото налягане изхвърли маслото наведнъж, под формата на дебела и плътна струя. Без обичайното лениво прокапване. Блестящочерната течност се изстреля навън като къс метал и засъска по замръзналата земя. Премазаните от колелата съчки се оцветиха в черно и запушиха.
	Ричър залепи ръце от двете страни на тялото си и запълзя по гръб към задната част на рамата. Бодливите храсталаци пречеха на движението и разкъсваха дрехите му. В крайна сметка успя да се добере до задната броня, хвана се с две ръце за нея и се изтегли изпод тежкия автомобил. Претърколи се до седнало положение, после бавно се изправи. Очите му се плъзнаха по каменистия терен. Търсеше някой по-голям камък, за да пръсне задното стъкло на кабината. Не намери такъв и се задоволи да заблъска с длани по покрива. Веднъж, втори път, с цялата си сила. После се обърна и побягна.


	21

	Той пробяга трийсет метра по замръзналата земя и спря. Водачът на тежкия автомобил беше извил врат и гледаше след него. Едната му ръка лежеше на волана, а другата се бореше с лоста на скоростите. Джипът започна да се изтегля назад, все още на бавна предавка. Моторът виеше на високи обороти. Ричър нямаше представа за колко време блокира един двигател, останал без масло.
	Надяваше се, че това ще се случи скоро.
	Започна да криволичи наляво-надясно по неравното поле, а джипът неотклонно го следваше. Смачканата предна броня му придаваше грозен и заплашителен вид. Бавните предавки му осигуряваха максимално сцепление. Колелата се въртяха стабилно, оставяйки дълбоки коловози след себе си. Шофьорът стъпи на газта и завъртя волана наляво, като се опитваше да разгадае посоката на движенията на жертвата си, да я засече и в крайна сметка да я прегази. Но Ричър го надхитри, като на свой ред отскочи наляво и джипът го пропусна с цели три метра.
	После спря. Ричър видя как мъжът зад волана се бори с лостовете и чу прещракването на трансмисията, върнала се в нормално положение. Джипът подскочи и се понесе към него, вече с далеч по-висока скорост. Ричър го изчака да опише широк полукръг, после отскочи вдясно. Повтори движението, а после отново се насочи надясно, като прибягна до троен финт. Онзи вече беше навил волана наляво и отново го пропусна. Размазаната предница се заби в храсталаците, издавайки куп неприятни звуци. Дълбоки и басови, като блокирала църковна камбана. Лагерите на коляновия вал, помисли си Ричър. Беше чувал за тях от механиците във военните бази. Видя как водачът се втренчва в арматурното табло, на което явно беше светнала някоя червена лампичка. Над предния капак се появи пара, която бързо се превърна в плътен синкав дим.
	Водачът отново включи на заден.
	Джипът успя да опише полукръг по каменистия терен, готов за смяна на скоростите. Но си остана там. Колелата направиха половин оборот напред и блокираха. Двигателят угасна. Изпод капака долиташе силно съскане, димът се сгъсти. Тънка черна струя се проточи под него. Разнесе се странен кашлящ звук, последван от предсмъртна въздишка.
	Шофьорът си остана на мястото в заключената кабина.
	Ричър отново се огледа за камък и отново не откри такъв, който да му свърши работа.
	Безизходица.
	Но не за дълго.
	Ричър ги видя пръв, благодарение на по-изгодната си позиция. Пламъците се появиха в предната част на джипа, ниско долу. Отначало малки и безцветни, после по-големи и по-ярки. Боята около тях започна да се цепи на ивици. Огънят бързо набра сила. Пламъците станаха синкаво-жълти и започнаха да изпускат черен дим. За броени секунди обхванаха предния капак. Големият квадрат пресована ламарина започна да пуши в краищата, боята завря, превръщайки се в низ ситни мехурчета.
	Мъжът продължаваше да седи на мястото си.
	Ричър изтича към него и опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Започна да чука по стъклото с безчувствените си пръсти, а после посочи горящия капак. Всъщност човекът вътре нямаше как да не е забелязал пожара. Чистачките на челното стъкло вече изпускаха черен дим, напълно обезформени. Шофьорът втренчено ги погледна, после се извърна към Ричър. В очите му имаше паника.
	Страхуваше се както от пожара, така и от врага си.
	Ричър отстъпи на около три метра. Вратата се отвори и шофьорът изскочи навън. Едър бял лигльо, много млад, почти хлапе. Почти метър и деветдесет, поне сто и трийсет килограма. Отскочи на два метра встрани и спря. Пръстите му се свиха в юмруци. Изпод калниците зад него започнаха да излитат пламъци. Отначало ниско долу, после и нагоре, алчно захапвайки нагорещения метал. Предните гуми запушиха. Младежът остана вцепенен на мястото си. Ричър се принуди да изтича обратно, изминавайки същите три метра. Онзи замахна, но той избягна удара и на свой ред заби юмрук в корема му, а с другата си ръка го сграбчи за яката. Младежът се преви на две и скри глава между дланите си. Ричър го вдигна на крака и бързо го повлече през полето. Десет метра, петнайсет, двайсет. После спря и го пусна. Младежът отново замахна и отново не улучи. Ричър го финтира с ляво кроше, след което му нанесе десен прав в ухото. Противникът му се олюля, после падна на задните си части. Очите му объркано примигваха. Безпомощен, сам посред нищото. На двайсет метра от тях джипът гореше като факла. Пламъците вече обгръщаха кабината. Предните гуми пламтяха, капакът хлътна.
	— Колко бензин имаш в резервоара? — попита Ричър.
	— Не ме бий повече — изхленчи онзи.
	— Отговори на въпроса!
	— Сутринта го напълних догоре.
	Ричър отново сграбчи яката му, изправи го на крака и го повлече след себе си. Изминаха десетина метра, после още толкова. Младежът се запрепъва след него, после спря.
	— Моля те, не ме бий повече — повтори той.
	— Защо? — изгледа го Ричър. — Ти току-що се опита да ме убиеш с джипа си.
	— Съжалявам.
	— _Съжаляваш?_
	— Трябваше да го направя.
	— Изпълняваш заповед, така ли?
	— Добре де, вече се предадох. Не искам да участвам в боя. Като военнопленниците.
	— Ти си по-едър от мен — отбеляза Ричър. — И по-млад.
	— Да, ама ти си луд.
	— Кой го казва?
	— Всички знаем какво си направил снощи. Трима от нашите са в болницата.
	— Как се казваш? — попита Ричър.
	— Брет.
	— Стига бе! Това да не е Зоната на здрача? Всички ли се казвате Брет?
	— Не, само трима.
	— Трима от десет, така ли?
	— Да.
	— Това прави трийсет процента. Каква е вероятността да е истина?
	Хлапакът не отговори.
	— Кой командва тук? — зададе нов въпрос Ричър.
	— Не знам за какво говориш.
	— Кой ти нареди сутринта да излезеш с джипа и да ме убиеш?
	— Джейкъб Дънкан.
	— Бащата на Сет?
	— Да.
	— Знаеш ли къде живее?
	Младежът кимна и посочи на югоизток, отвъд пламтящата кола. Огънят вече се беше преместил вътре. Стъклата се пръснаха, седалките горяха. Стълб черен и мазен дим се издигаше право нагоре, към най-ниския атмосферен слой, а после бавно се разпръскваше във формата на гъба.
	После резервоарът се взриви.
	Над задницата на джипа изригна огромна оранжева топка, която го вдигна във въздуха. Миг по-късно ги връхлетя ударната вълна. Достатъчно силна, за да накара Ричър да се олюлее, и достатъчно гореща, за да го принуди да й обърне гръб. Пламъците се вдигнаха на петнайсетина метра, после изчезнаха. Джипът се стовари обратно на земята, превърнат в обгорял скелет, и захрани нов пожар на трийсет метра над себе си.
	Ричър го погледа известно време, после въздъхна.
	— Чуй какво искам от теб, Брет — промърмори той. — Ще се разходиш до къщата на Джейкъб Дънкан и ще му предадеш три неща. Слушаш ли ме?
	Едрият младеж бавно отмести очи от пожара.
	— Да.
	— Първо: ако Дънкан желае, може да изпрати останалите шест момчета да ме преследват. Всеки от тях ще ме забави няколко минути, но това няма да ми попречи да се появя там и да му сритам задника. Това разбра ли го?
	— Да.
	— Второ: ако желае, може да спести страданията на шестте момчета и да дойде да поговори с мен, лице в лице. Още сега. Ясно ли е?
	— Да.
	— И, трето, ако още веднъж срещна двамата непознати, които му гостуват, те ще се върнат у дома в сандък. Ясно ли е? Запомни ли всичко?
	— Да.
	— Имаш ли мобилен телефон?
	— Да.
	— Дай ми го.
	Онзи покорно бръкна в джоба си и извади мобилния телефон — черен и някак крехък в огромната му розова ръка. Ричър свали задното капаче. Беше виждал как подобни апаратчета падат на тротоара и знаеше какво има вътре. Батерия и SIM карта. Извади батерията и я запрати на три-четири метра от себе си. Задържа SIM картата, а останалата част от телефона отлетя в обратна посока. Тънкото парче силикон със златни нишки в средата кацна в отворената му длан.
	— Изяж я! — заповяда той.
	— Какво?! — стреснато го погледна Брет.
	— Казах да я изядеш. Това ти е глобата, защото се представи като безполезна торба лой!
	Онзи се поколеба, после посегна с палец и показалец и внимателно положи картата на езика си. Затвори уста, подъвка известно време, за да произведе нужното количество слюнка и с усилие преглътна.
	— Покажи! — заповяда Ричър.
	Младият мъж отвори уста и изплези език. Като дете в кабинета на доктора. Картата беше изчезнала.
	— А сега седни — разпореди се Ричър.
	— Какво?!
	— Както преди малко.
	— Нали каза да тръгвам към дома на Дънкан?
	— Казах — кимна Ричър. — Но не веднага. Не и докато съм в района.
	Видимо обезпокоен, Брет седна на земята. С лице на юг и изпънати крака. Ръцете му легнаха на коленете, тялото му леко се наклони напред.
	— Ръцете назад — заповяда Ричър. — Облегни се на тях.
	— Защо?
	_Боеприпасите на противника._
	— Просто го направи.
	Брет се подчини. Тежестта на тялото му легна върху изпънатите ръце. Ричър се изправи зад него. Дебелата му подметка смаза десния лакът на младежа. Той падна назад, претърколи се по корем и заскимтя. После отново се надигна до седнало положение, хвана счупената ръка със здравата и му отправи обвинителен поглед. Ричър отново мина зад него и му нанесе силен ритник в тила. Тялото му политна напред, а после бавно се претърколи на една страна. Приличаше на огромна буква Г, изписана върху мръсна кафява страница.
	Ричър му обърна гръб и тръгна на север, към двете дървени постройки на хоризонта.


	22

	Канадският влекач с контейнера на Дънкан напредваше бързо по шосе №3 на Британска Колумбия, което вървеше успоредно с правата като конец държавна граница. Движеше се на изток към Албърта. Шосе №3 не беше особено подходящо за големи тирове, защото беше тясно, изпълнено с остри завои и опасни наклони. Повечето шофьори предпочитаха шосе №1, което тръгваше от Ванкувър право на север, а по-късно поемаше на изток. Беше по-удобно във всяко отношение, но и по-оживено. В сравнение с него шосе №3 беше далеч по-спокойно, с дълги участъци от абсолютно пуст асфалт, пресичащи дивата природа. Имаше и достатъчно зони за почивка, покрити със ситен чакъл.
	Една от тези зони се намираше на километър и половина преди националния парк „Уотъртън Лейкс“. От гледна точка на САЩ това място беше точно над границата между щатите Вашингтон и Айдахо, по средата на пътя между Спокейн и Кор д’Ален, приблизително на сто и шейсет километра от двете населени места. Гледката беше възхитителна — безкрайни гори на юг, величествени езера на север, заснежените върхове на Скалистите планини на изток. Шофьорът на влекача спря на паркинга не заради гледката, а защото трябваше да се срещне с пътниците на бял микробус, който вече чакаше там. Благодарение на своята предпазливост и на късмета фамилията Дънкан беше в този бизнес от дълги години. Едно от най-важните й правила гласеше да прехвърлят внесената стока по възможно най-бързия начин. Транспортните контейнери можеха да бъдат проследени. Всъщност индивидуалният код на всеки от тях имаше именно това предназначение. За да не рискуват закъснялата тревога, вдигната от някой подозрителен митнически служител, те предпочитаха да прехвърлят стоката броени часове след освобождаването й, като използваха анонимно, незабележимо и невъзможно за проследяване транспортно средство — обикновено някой от многобройните товарни микробуси, които кръстосваха по пътищата.
	Влекачът спря в далечния край на паркинга, а задницата на белия микробус се залепи за него. Шофьорите слязоха. Без да си разменят нито дума, те излязоха на пътя и започнаха да го наблюдават в двете посоки — единият на изток, а другият на запад. Платното беше пусто, нещо обичайно за шосе №3. Двамата се обърнаха, изтичаха при машините и се заловиха за работа. Шофьорът на микробуса отвори задната врата, а мъжът на влекача се покатери на платформата, счупи пластмасовите печати и отвори вратите на контейнера.
	Прехвърлянето отне не повече от минута. В товарния отсек на микробуса намериха място всичките 572 килограма стока, а след още една минута той направи нова маневра и пое на изток. Шофьорът на влекача потегли след него с намерението да завие на север по шосе №95, а после да излезе на шосе №1 и да се върне във Ванкувър за нов товар — най-вероятно напълно законен. Това щеше да се отрази добре на кръвното му налягане, но зле на портфейла му.


	В Лас Вегас ливанецът Сафир избра двама от най-добрите си помощници и ги изпрати да наглеждат италианеца на име Роси. Но това се оказа погрешно решение, което стана видно още в рамките на следващия час. Телефонът на Сафир иззвъня. Търсеше го иранец на име Махмейни, който беше негов клиент. Но в деловите им отношения не съществуваше равенство. Махмейни беше клиент на Сафир по начина, по който един крал може да бъде клиент на обущаря си. Много по-властен, строг и надменен, готов да стане опасен, ако поръчаните ботуши се окажат дефектни.
	Или бъдат доставени със закъснение.
	— Трябваше да си получа стоката още преди седмица — каза Махмейни.
	Сафир не отговори нищо, защото устата му пресъхна.
	— Моля те да приемеш нещата от моя гледна точка — добави Махмейни. — Стоката вече е разпределена между хора, които чакат на предварително уточнени места и трябва да я използват на точно определени дати. Ако не пристигне навреме, ще регистрирам големи загуби.
	— Ще направя всичко възможно — окопити се Сафир.
	— Знам. Затова ти се обаждам. Трябва да обсъдим много неща, защото загубите ми няма да бъдат еднократни. Ако репутацията ми рухне, никой вече няма да ме потърси. Ще изгубя завинаги доверието на клиентите си, а това означава да ме компенсираш цял живот. На практика ще се превърнеш в моя собственост. Разбираш ли какво ти говоря?
	— Според мен пратката вече пътува насам — измънка Сафир.
	— С една седмица закъснение.
	— Аз също понасям загуби и правя всичко възможно да променя нещата. Накарах сътрудника си да изпрати двама от хората си на място, а после изпратих двама от моите хора при него. Да му помогнат да се концентрира.
	— Какви хора? — попита Махмейни. — Мъже или хлапета?
	— Хората ми са добри.
	— Така значи… Е, скоро ще имаш възможност да разбереш какво значи да работиш с истински мъже. Ще изпратя двама от моите, които ще ти помогнат да се концентрираш.
	Линията прекъсна. Сафир остана да чака появата на двама яки иранци, и то в момент, в който офисът бе останал без най-добрите си охранители.


	Както очакваше, Ричър успя да се добере до дървените постройки без никакви инциденти. Шестимата останали футболисти плюс двамата изпратени отвън помагачи правеха общо осем топли тела, но външните със сигурност пътуваха заедно, а това означаваше едва седем автомобила, които трябваше да покрият територия от стотици квадратни километри. Една случайна среща с някой от тях беше чудо, а две просто нямаше как да се случат.
	Старият хамбар все още беше заключен, а пикапът чакаше в прилепената до него по-малка постройка.
	Недокоснат, доколкото можеше да прецени. Със студени ламарини и скован от студа двигател. Сухият въздух в бараката миришеше на прах и миши изпражнения. Безлюдната земя наоколо тънеше в тишина.
	Ричър отвори сандъчето с инструменти в каросерията. Най-голям се оказа никелиран френски ключ, с дължина около трийсет и пет сантиметра и тегло под килограм. С надпис „Произведено в САЩ“. Едва ли беше най-подходящото оръжие, но все пак беше по-добре от нищо. Ричър го пъхна под шубата си и продължи да рови в сандъка. Избра си две отвертки — едната кръстата, с гумена дръжка, марка „Филипс“, а другата обикновена, но доста по-дълга. Прибра ги в джоба си, затвори сандъчето и влезе в кабината. Двигателят запали на половин оборот. Пикапът излезе на заден ход и пое по дълбоките коловози, оставени от неизвестен трактор. Стигна до пътя и пое на север, към мотела.


	Здравеняците на Сафир се появиха в офиса на Роси с кобури под мишниците и черни найлонови торбички в ръце, чието съдържание изсипаха направо на бюрото му. Първата съдържаше само един предмет, а втората — два. Шлайфмашина, заредена с лист едра шкурка в първата. Газова горелка и ролка тиксо във втората.
	Работните им инструменти.
	В света на Роси това беше ясно и недвусмислено послание. В света на Роси тиксото означаваше овързване на голата жертва към стола, а шлайфмашината — обработка на чувствителни части от тялото й като колена, лакти и гърди. Понякога дори и лица. Горелката беше просто за забавление.
	Никой не проговори.
	Роси вдигна слушалката и набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания. Касано в Небраска.
	— Какво става там, по дяволите? — попита Роси. — Работата наистина е неотложна!
	— Гоним призраци — отвърна Касано.
	— Ами гонете ги както трябва.
	— Има ли смисъл? Бог знае дали тоя тип има нещо общо. Ти сам каза, че ще го използваме за оправдание. Каквото и да се случи с него, то няма как да ускори или забави доставката.
	— Ти лъгал ли си някога?
	— Не и теб, шефе.
	— А другите?
	— Разбира се.
	— Значи знаеш за какво става въпрос. Уреждаш нещата така, че да не те хванат. Според мен точно това правят тия негодници Дънкан. Ще скрият стоката някъде и ще чакат да хванем оня тип. Сякаш през цялото време са казвали истината. Причина и следствие, нали знаеш? Затова трябва да играем тяхната игра, независимо дали ни харесва. Затова трябва да откриеш оня задник, ясно? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма никакво време за губене!
	Роси прекъсна връзката. Едната от горилите на ливанеца разви кабела на шлайфмашината и го включи в контакта. После натисна бутона. Съвсем за кратко. Машинката се включи и спря.
	Проба.
	И послание.


	Ричър спря до потрошеното субару на доктора, което продължаваше да стои пред бунгало номер шест. Клекна пред пикапа и свали регистрационния номер с по-малката отвертка. После повтори упражнението и отзад. След минута номерата на субаруто отидоха на пикапа, а оригиналните издрънчаха в каросерията. Ричър прибра отвертките в джоба си и тръгна към фоайето.
	Винсънт беше там и усърдно търкаше барплота с някакъв парцал. Окото му беше насинено, устните — подути. На бузата му имаше оток с размерите на бейзболна топка. Едно от огледалата зад гърба му беше счупено. Назъбени късове стъкло покриваха лавиците. На мястото на огледалото се виждаха стари пожълтели дъски. Съвсем прозаични. Жизнерадостната илюзия на помещението беше нарушена.
	— Съжалявам за неприятностите ти — рече Ричър.
	— Тук ли прекара нощта? — попита Винсънт.
	— Наистина ли искаш да знаеш?
	— Не. Предполагам, че не.
	Ричър се огледа в останките от огледалото. На едното му ухо имаше тъмночервена коричка. От одраскването в скалата. Лицето му беше издрано от тръните. Ръцете също. Както и част от гърба — там, където ризата и пуловерът се бяха вдигнали нагоре.
	— По план ли работят онези типове? — попита той.
	— Предполагам, че ходят от къща на къща — отвърна Винсънт.
	— С какво се придвижват?
	— С кола под наем.
	— Цвят?
	— Тъмен. Може би тъмносин. Мисля, че е шевролет.
	— Казаха ли кои са?
	— Казаха само, че представляват Дънкан. Така се изразиха. Съжалявам, че им казах за Дороти.
	— Не се безпокой, тя се справи добре — рече Ричър. — Имала е и по-големи неприятности в живота си.
	— Знам.
	— Мислиш ли, че онези Дънкан са убили детето й?
	— Бих искал. Това отговаря на всичко, което си мислим, че знаем за тях.
	— Но?
	— Няма доказателства. Абсолютно никакви. Разследването беше много старателно. От различни институции. Много професионално. Съмнявам се, че са пропуснали нещо.
	— Значи е било нещастен случай?
	— Вероятно.
	Ричър замълча.
	— Какво ще правиш сега? — погледна го Винсънт.
	— Две неща — отвърна Ричър. — А може би три. После изчезвам. Отивам във Вирджиния.
	След тези думи той излезе навън, качи се в пикапа и подкара към къщата на доктора.


	23

	Биячите на Махмейни се появиха в офиса на Сафир около час след като собствените му горили бяха излезли. На външен вид не бяха нищо особено. Никакви опънати до пръсване яки, никакви яки бицепси. Бяха дребни и жилави, тъмнокоси, с безизразни лица и измачкани дрехи. Неособено чисти. Като ливанец Сафир познаваше много иранци. Повечето от тях бяха свестни хора, особено когато живееха другаде. Но имаше и адски гадни типове. Тези двамата не носеха нищо. Никакви торби, никакви инструменти и оборудване. Не им трябваха. Сафир беше сигурен, че носят пистолети под мишниците и ножове в джобовете. Опасяваше се именно от ножовете. Пистолетите са бързи за разлика от ножовете. Двамата пред него със сигурност умееха да боравят с тях много бавно и изобретателно. Сафир беше сигурен в това, защото веднъж му се случи да види една от жертвите им. Далеч в пустинята. Леко разложена. Дори на ченгетата им беше нужно време, за да определят пола на трупа. Което не беше изненада, защото външни полови белези липсваха.
	Сафир набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания.
	— Докладвай — рече Сафир.
	— Бъркотията е голяма — отвърна неговият човек.
	— Това е ясно. Трябва ми повече.
	— Оказа се, че контактите на Роси са някакви типове в Небраска. Фамилия на име Дънкан, която е в паника заради някакъв тип, който броди наоколо. Това най-вероятно няма нищо общо, но според Роси тези Дънкан ще шикалкавят, докато въпросният тип не бъде отстранен. За да се оправдаят за закъснението, защото вече са обявили, че именно той е виновен. Роси е на мнение, че това са глупости, но нещата се въртят в кръг. Той е убеден, че нищо няма да стане, преди да заловят тоя тип. Изпратил е свои хора на място, които работят по въпроса.
	— Добре ли работят?
	— Предполагам, че правят всичко, което могат.
	— Кажи на Роси да ги притисне. Трябват ни бързи резултати. Гледай да му обясниш, че не се шегувам, ясно? Предай му, че и аз имам гости. Ако пострадам от тая история, той ще пострада два пъти повече.


	Ричър помнеше пътя до къщата на доктора от предишната нощ. На светло нещата изглеждаха различни. По-открити, по-малко тайнствени. Тесни ивици асфалт, леко издигнати над околната земя. Незащитени от храсти или дървета. Утринните изпарения се бяха вдигнали и се бяха превърнали в нисък облак на сто и петдесет метра над земята. Небето хвърляше разсеяна светлина върху всичко наоколо без блясък и без сенки.
	Но Ричър пристигна без инциденти. Обикновена, с нищо незабележителна фермерска къща в средата на парцел от осем декара, заобиколен от телена ограда. На дневна светлина къщата изглеждаше нова. На покрива имаше сателитна чиния. Нямаше коли на алеята. Нямаше тъмносин шевролет. Съседи също липсваха. Най-близката къща беше поне на километър и половина. Земята зад оградата беше гола и замръзнала в очакване на пролетната оран и сеитба. От двете страни на пътя също нямаше нищо друго освен черна пръст. Равна и безлична чак до хоризонта. Очевидно докторът и съпругата му не обичаха градинарството. Парцелът им беше изцяло покрит с трева — от стълбовете на оградата чак до основите на къщата. Никакви храсти, никакви иглолистни насаждения, никакви цветни лехи.
	Ричър паркира на алеята и се насочи към входната врата, оборудвана с шпионка. Малка стъклена леща, наподобяваща едра водна капка. Нещо обикновено за големия град, но не и за усамотените къщи в провинцията. Вдигна ръка и натисна звънеца. Наложи му се да почака доста. Явно не беше първият посетител за деня. По-вероятно бе третият. Това обясняваше неохотата на доктора и съпругата му да отворят вратата. Но все пак я отвориха. Шпионката потъмня за миг, после отново просветля. Вратата бавно се отвори навътре. На прага се появи жената, която беше срещнал през миналата нощ. Изглеждаше малко изненадана и много облекчена.
	— Ти ли си — промълви тя.
	— Да — кимна той. — Не са те.
	— Слава богу.
	— Кога бяха тук?
	— Тази сутрин.
	— Какво стана?
	Жената мълчаливо се отдръпна да му направи път. Безмълвна покана. Ричър влезе, прекоси коридора, а после видя доктора и веднага разбра какво е станало. Пораженията не бяха големи, също като тези на Винсънт в мотела. Отоци под очите, подут нос със следи от кръв в ноздрите, разцепени устни. Вероятно и разклатени зъби, ако се съдеше по движенията на езика — сякаш човекът се опитваше да ги притисне обратно или просто да ги преброи. Ударите са били три, прецени Ричър. Еднакви по сила, но на различни места. Нанесени от експерт.
	— Знаеш ли кои са? — попита той.
	— Не са тукашни — поклати глава докторът. Произнесе трите думички завалено и с усилие. Това се дължеше на избитите зъби и разцепените устни. А може би и на махмурлук. — Казаха, че не работят за Дънкан, а само ги представляват. Което значи, че не са наемници. Не знаем нито кои са, нито какви са им връзките.
	— Какво искаха?
	— Теб, разбира се.
	— Много съжалявам за неприятностите, които ти причиних — въздъхна Ричър.
	— Така се стекоха обстоятелствата.
	Ричър се обърна към съпругата.
	— А ти добре ли си?
	— Мен не ме биха — отвърна тя.
	— Но?
	— Не искам да говоря за това. Защо си тук?
	— Имам нужда от медицинска помощ.
	— Каква?
	— Издраха ме тръни. Драскотините трябва да се почистят.
	— Наистина ли?
	— Не съвсем — призна Ричър. — Имам нужда от болкоуспокоителни и това е всичко. Надявах се да дам почивка на ръцете си, но не се получи.
	— Какво искаш всъщност?
	— Да поговорим — капитулира Ричър.


	Преместиха се в кухнята и се заеха с драскотините. Не че се налагаше, а по-скоро колкото да се занимават с нещо. Съпругата на доктора се оказа квалифицирана медицинска сестра. Напълни една чаша с някаква щипеща течност и си приготви памучни тампони. Започна от лицето и врата, постепенно премина надолу, към ръцете. Накара го да съблече ризата си. Гърбът му беше силно издран от пълзенето под джипа.
	— Сутринта закусвах в дома на Дороти — каза той.
	— Не биваше да го казваш — въздъхна съпругата на доктора. — Това може да й навлече неприятности.
	— Само ако я издадете на Дънкан.
	— Може би ще бъдем принудени.
	— Тя каза, че ти е приятелка.
	— Не съвсем. Дороти е доста по-възрастна.
	— Каза, че преди двайсет и пет години си била неотстъпно до нея.
	Жената замълча и продължи да обработва охлузения му гръб. Пипаше много старателно. Разтваряше всяка раничка с палец и показалец, а после обилно я навлажняваше с щипещия разтвор.
	— Искаш ли питие? — обади се докторът.
	— Рано ми е — отказа Ричър.
	— Имам предвид кафе — уточни домакинът. — Снощи пиеше кафе.
	Ричър се усмихна. Човекът се опитваше да му каже, че все пак е запомнил нещо. После пристъпи напред, хвана ръката му и започна да опипва и извива дланта му. Като повечето доктори. Ръцете му изглеждаха малки на фона на огромната длан на Ричър. Приличаше на месар, който се бори с говежда плешка. Пръстите на другата му ръка потънаха дълбоко в рамото на Ричър и започнаха да го опипват.
	— Мога да ти дам кортизон — обяви той.
	— Налагали се?
	— Ще ти помогне.
	— Колко?
	— Малко. А може би и повече. Помисли си. Кортизонът ще облекчи болката, която те мъчи в момента. И която вероятно те кара да се чувстваш уморен.
	— Добре, давай — кимна Ричър.
	— Ще го направя срещу известна информация — погледна го докторът.
	— Каква информация?
	— Как получи тези травми?
	— Защо искаш да знаеш?
	— Наречи го професионално любопитство.
	Съпругата му привърши работата си, хвърли на масата последния тампон и подаде ризата на Ричър. Той я облече и започна да я закопчава.
	— Стана така, както ти предположи снощи. Попаднах в окото на ураган.
	— Не ти вярвам — поклати глава докторът.
	— Не беше природно явление — поясни Ричър. — Случи се в една подземна галерия, обхваната от пожар. Имаше отвесно стълбище, заобиколено от две вентилационни шахти. Извадих късмет, защото бях на стълбите, когато пламъците изригнаха през вентилационните шахти. Това ме спаси от изгаряне. Но въздухът, който нахлуваше през шахтата и подхранваше пожара в галерията, беше точно толкова силен, колкото пламъците, издигащи се нагоре през вентилационните тръби. Имах чувството, че се катеря нагоре, блъскан от истински ураган. На два пъти паднах обратно, защото не ме държаха краката. В крайна сметка се наложи да се катеря нагоре само на ръце.
	— На какво разстояние?
	— Двеста и осемдесет стъпала.
	— Предостатъчно. Къде стана?
	— Това е извън професионалните ти интереси.
	— Какво се случи после?
	— И това е извън професионалните ти интереси.
	— Но е било наскоро, нали?
	— Все едно, че беше вчера — въздъхна Ричър. — А сега хващай иглата.


	Беше голяма игла. Докторът излезе за малко и се върна със спринцовка от неръждаема стомана — огромна, като за кон. Накара Ричър да съблече ризата си и да опре лакти на масата. Иглата потъна дълбоко в ключицата му отзад. Ричър усети как пронизва някакви мускули и сухожилия. Докторът натисна буталото, бавно и стабилно. Ричър почувства как течността прониква в тялото му. Ключицата моментално се разхлаби, болката се стопи. В реално време, сякаш с вълшебна пръчица. Докторът се прехвърли на другото рамо и повтори процедурата. Резултатът беше същият.
	— Прекрасно! — не се сдържа Ричър.
	— За какво искаш да говорим? — безстрастно попита докторът.
	— За отдавна случили се събития. Когато жена ти е била още дете.


	24

	Ричър отново облече ризата. После тримата взеха големите чаши с вряло кафе и се прехвърлиха в дневната — тясно и дълго помещение с разположени под прав ъгъл мебели. Едната стена беше заета от огромен телевизор с плосък екран, стъпил на масивен шкаф с аудио-визуална техника. Отделните компоненти бяха свързани с дебели кабели. От двете страни на телевизора бяха поставени солидни, очевидно професионални тонколони. Другата стена беше заета от широк прозорец с дръпнати пердета, от който се разкриваше прекрасна гледка към безбрежното поле. Морава, потънала в зимен сън, мрежеста ограда на масивни метални стълбове, а след това гола земя. Нищо друго освен гола земя чак до хоризонта. Никакви възвишения, никакви долчинки. Никакви гори и поточета. Но и никакви джипове или пикапи. Нищо не помръдваше. Ричър си избра кресло, от което можеше да наблюдава както вратата, така и панорамата през прозореца. Докторът се настани на канапето, а жена му седна до него. По лицето й личеше, че няма желание за разговор.
	— На колко години беше, когато изчезна детето на Дороти? — започна без увертюри Ричър.
	— На четиринайсет — отвърна тя.
	— С шест години по-голяма от Сет Дънкан — пресметна Ричър.
	— Някъде там.
	— Не си била от неговото поколение.
	— Не.
	— Спомняш ли си кога го видя за пръв път?
	— Смътно. Била съм девет или десетгодишна. Хората говореха. Помня по-скоро тези разговори, отколкото самото събитие.
	— Какво говореха хората?
	— Че какво можеха да говорят? Никой не знаеше нищо. Информация липсваше. Мислеха, че е някакъв роднина. Може би сирак след автомобилна катастрофа в някой друг щат.
	— А семейство Дънкан не предложи ли някакви обяснения?
	— Защо да го правят? Това си беше тяхна работа.
	— Какво се случи, когато изчезна детето на Дороти?
	— Беше ужасно. Като някакво предателство, от което хората се променят. Такава случка те плаши, но инстинктивно очакваш щастлив край. Трябва да има щастлив край. Но в онзи случай щастлив край нямаше.
	— Дороти смята, че това е дело на Дънкан.
	— Знам.
	— Каза, че ти си я подкрепила.
	— Вярно е.
	— Защо?
	— А защо не?
	— Била си на четиринайсет, а тя на трийсет. Може би на трийсет и пет. Два пъти по-възрастна от теб. Едва ли е било солидарност между две жени, две майки или две съседки. Не и в нормалния смисъл на думата. Знаела си нещо, нали?
	— Защо питаш?
	— Наречи го професионален интерес.
	— Това се случи преди четвърт век.
	— По-скоро вчера от гледна точка на Дороти.
	— Ти не си тукашен.
	— Знам — кимна Ричър. — Аз просто пътувам за Вирджиния.
	— Ами върви си там.
	— Не мога. Все още не. Не и докато подозирам, че това ужасно престъпление е дело на фамилията Дънкан и е останало ненаказано.
	— Какво значение за теб има това?
	— Не знам, но има. Не мога да го обясня.
	— На фамилията Дънкан й се разминават доста неща, повярвай ми. Това се случва всеки ден.
	— Не ме интересуват другите неща — поклати глава Ричър. — Пет пари не давам на кого му извозват реколтата и колко му струва. С това и сами може да се справите.
	— През онази година аз бях детегледачка у семейство Дънкан — промълви съпругата на доктора.
	— И?
	— Те нямаха нужда от детегледачка, защото почти не излизаха. Всъщност излизаха често, но бързо се прибираха. Сякаш играеха някаква игра. За камуфлаж. Някак неохотно ме връщаха у дома. Сякаш ми плащаха да остана с тях. С всичките четирима, а не само със Сет.
	— Колко време работи при тях?
	— Ходих шест пъти.
	— И какво стана?
	— В какъв смисъл?
	— Нещо лошо ли се случи?
	Тя се втренчи в лицето му.
	— С мен ли имаш предвид?
	— Да.
	— С мен не се случи нищо.
	— Ти чувстваше ли се в опасност?
	— До известна степен, да.
	— Нещо неприлично в поведението им?
	— Не точно.
	— Какво те накара да застанеш до Дороти, когато детето й изчезна?
	— Някакво чувство.
	— Какво по-точно?
	— Не забравяй, че тогава съм била само на четиринайсет! — сопна се тя. — Нищо не разбирах. Помня само, че се чувствах неудобно.
	— Защо?
	— Бавно започна да ми просветва.
	— Какво започна да ти просветва?
	— Те бяха разочаровани, че не съм по-малка. Караха ме да чувствам, че съм твърде стара за тях, и да тръпна от страх.
	— На четиринайсет си се чувствала стара за тях?
	— Да — кимна с въздишка тя. — А и бях доста неразвита. Бях дребно момиченце.
	— Какво си представяше, че може да се случи, ако беше по-малка?
	— Не искам да мисля за това.
	— Каза ли на ченгетата как си се чувствала?
	— Разбира се. Всички им помагахме. Бяха страхотни. Много съвременни, въпреки че събитията се развиваха преди двайсет и пет години. Приеха ни сериозно, включително и децата. Изслушваха всички. Искаха да знаят какво си мислим, независимо дали е нещо важно или незначителна подробност. И всичко се изясни.
	— Но нищо не беше доказано.
	— Нищо — поклати глава съпругата на доктора. — Фамилията Дънкан беше чиста като сълза. Като току-що навалял сняг.
	— Но въпреки това ти продължи да подкрепяш Дороти.
	— Знаех какво изпитвам.
	— Нормално ли протече следствието според теб?
	— Бях само на четиринайсет. Откъде бих могла да знам? Видях кучета и хора с якета на ФБР. Като по телевизията. Да, за мен всичко беше нормално.
	— А сега? Като се обръщаш назад?
	— Така и не откриха велосипеда й.


	Съпругата на доктора поясни, че повечето фермерски хлапета започвали да карат очуканите пикапи на родителите си на петнайсет, а дори и по-рано — стига да били достатъчно високи. По-малките и по-дребните карали велосипеди. Огромни стари велосипеди марка „Шуин“ с бейзболни карти между спиците и пискюли на кормилото. Ходенето пеша било непопулярно в окръг с толкова голяма територия. Осемгодишната Маргарет потеглила от къщата, която Ричър вече познаваше, с потръпващи от възбуда колене и лакти. Розовият велосипед бил по-голям от нея. Никой повече не ги видял. Нито нея, нито велосипеда.
	— През цялото време очаквах, че ще намерят велосипеда — добави съпругата на доктора. — Може би захвърлен в избуялата трева край пътя. Така става по телевизията. С важни улики около него. Стъпки или нещо, което похитителят е изпуснал. Къс хартия или нещо друго. Но не стана така. Не откриха абсолютно никакви улики.
	— Какво в крайна сметка беше твоето заключение? — попита Ричър. — Имам предвид за фамилията Дънкан. Виновни или невинни?
	— Невинни — отвърна жената. — Все пак фактите са си факти, нали?
	— Но въпреки това остана на страната на Дороти?
	— Отчасти поради чувствата, които изпитвах. Те нямат нищо общо с фактите. Отчасти и заради последствията. Случило й се беше нещо ужасно. Членовете на фамилията Дънкан се държаха адски самодоволно, а хората започнаха да осъзнават зависимостта си от тях. Очакваха Дороти да им се извини — нещо, което тя не направи, а после да си затвори устата и да се държи така, сякаш нищо не е станало. Не можеше дори да оплаче детето си, защото и това щеше да се изтълкува като скрито обвинение към фамилията. Всички се чувстваха неудобно. Сякаш Дороти беше длъжна да направи тази жертва. Като в една от приказките за чудовището, на което дали дете, за да остави на мира селото…


	Разговорът приключи. Ричър събра трите празни чаши и ги понесе към кухнята. Отчасти за да бъде любезен, отчасти за да огледа панорамата от друг прозорец. Всичко беше нормално. Никой не се приближаваше към къщата. Нищо не се случваше. Докторът се присъедини към него минута по-късно.
	— И така, какво ще правиш сега? — попита той.
	— Заминавам за Вирджиния.
	— Ясно.
	— С две спирки по пътя.
	— Къде?
	— Ще се отбия в районното полицейско управление на сто километра от тук. Искам да хвърля едно око на архивите им.
	— Дали все още ги пазят?
	— Трябва да ги пазят. Следствието е било голямо, с участието на различни правоохранителни органи, които са действали по най-добрия начин. Папката трябва да е доста дебела. Не могат да я изхвърлят, защото, технически погледнато, случаят не е приключил. Значи трябва да пазят материалите, независимо колко са обемисти.
	— И ще ти позволят да ги прегледаш? Просто ей така?
	— Аз също съм бил ченге. Цели тринайсет години. Обикновено успявам да се разбера с хората, които съхраняват архивите.
	— А защо искаш да ги прегледаш?
	— За да потърся пропуски. Ако всичко е наред, просто продължавам по пътя си. Ако не е, най-вероятно ще се върна.
	— За какво?
	— За да запълня дупките.
	— Как ще се придвижиш до там?
	— С кола.
	— Появата с краден пикап едва ли ще ти помогне.
	— Сложих му табелите от твоята кола. Те няма как да го знаят.
	— Моите табели?
	— Не се безпокой. Ще ги върна на мястото им. Ако архивите са наред, ще зарежа пикапа близо до управлението, с истинските му номера. Рано или късно някой ще се сети кои са собствениците и ще докладва на фамилията. Така Дънкан ще разберат, че съм изчезнал завинаги, и ще ви оставят на мира.
	— Дано — въздъхна докторът. — А втората ти спирка?
	— Втората са ченгетата. Първата е доста по-наблизо.
	— Къде?
	— Ние с теб ще се отбием при съпругата на Сет Дънкан. Посещение в дома на болния. Нали трябва да провериш състоянието на пациентката си?


	25

	Докторът категорично отхвърли идеята да отиде в къщата на Сет Дънкан. Той направи няколко крачки напред-назад, опипа нараненото си лице, навлажни устните си и плъзна език по разклатените си зъби.
	— Може би Сет Дънкан си е у дома — рече той.
	— Разчитам на това — кимна Ричър. — Ще можем да проверим и неговото възстановяване. Ако върви добре, ще го фрасна още веднъж.
	— Положително ще бъде в компанията на футболистите си — предупреди го докторът.
	— Няма. Те обикалят да ме търсят. Поне онези, които все още са на крака.
	— Ох, не знам.
	— Ти си лекар. Давал си клетва. Длъжен си.
	— Опасно е.
	— Опасно е и да станеш от леглото.
	— Знаеш ли, че си луд?
	— Не — поклати глава Ричър. — Предпочитам да мисля за себе си като за добросъвестен човек.


	Качиха се в пикапа, отправиха се към двупосочния път и завиха надясно. На около три километра южно от мотела излязоха на шосето. Къщите на клана Дънкан бяха на още два-три километра, но на север. Две минути по-късно докторът втренчено ги оглеждаше. Ричър също им хвърли един поглед. Вражеска територия. Три бели къщи с три автомобила пред тях. Никакво оживление. Брет номер две сигурно бе предал посланието му. Вероятно прието и отхвърлено като обикновено перчене, въпреки че опожареният джип би трябвало да им говори нещо. Фамилията губеше битката, бавно, но стабилно. Би трябвало да го знаят.
	Стигнаха отклонението, по което субаруто беше минало предишната нощ, и завиха наляво. След няколко завоя къщата на Сет Дънкан се появи пред очите им. На дневна светлина изглеждаше почти същата както през нощта. Бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“, заспалата зимен сън морава, старата двуколка. Правата алея, хамбарите — този път с отворени врати. В два от тях се виждаха задниците на автомобили. Червена спортна кола, може би мазда, подчертано дамска. И голям черен кадилак, подчертано мъжки.
	— Това е колата на Сет — обади се докторът.
	— Коя от двете? — усмихна се Ричър.
	— Кадилакът.
	— Бива си го — рече Ричър. — Може би трябва да го потрошим. Сега и аз разполагам с френски ключ. Искаш ли?
	— Не, за бога! — отвърна докторът.
	Ричър отново се усмихна и спря на мястото, където беше паркирал предната нощ. Слязоха едновременно и за миг останаха неподвижни на студа. Облакът над главите им беше все така ниско, мъглата се стелеше под него, готова да се спусне обратно и да влезе в правата си заедно с настъпването на нощта. Въздухът изглеждаше непрозрачен, плътен и сив.
	— Време е за шоу — обяви Ричър и тръгна към вратата.
	Докторът се повлече на метър-два след него. Ричър вдигна ръка и почука. Измина цяла минута, преди отвътре да се чуят леки и колебливи стъпки. Елинор.
	Жената отвори и се изправи под рамката. Лявата й ръка придържаше вратата, а дясната, с разперени пръсти, опираше в насрещната стена. Сякаш имаше проблеми с равновесието. Или пък хоризонталното положение на ръката имаше за цел да предпази вътрешността на къщата от външен достъп. Беше облечена с черна пола и черен пуловер. Без колие. Устните й бяха нацепени, тъмни и подути. Носът й също беше силно подут. Жълтеникавите контузии ясно се виждаха въпреки грима.
	— Вие — промълви тя.
	— Доведох доктора — рече Ричър. — Искаме да проверим състоянието ви.
	Очите на Елинор Дънкан се плъзнаха по лицето на спътника му.
	— Изглежда зле, също като мен — констатира тя. — Сет ли го подреди така? Или футболистите? И в двата случая се извинявам.
	— Не са били те — поклати глава Ричър. — По всичко личи, че в града гастролират двама здравеняци, появили се бог знае откъде.
	Елинор Дънкан не каза нищо. Дясната й ръка се отлепи от стената и с лек жест ги покани да влязат.
	— Сет у дома ли си е? — попита Ричър.
	— Не, и слава богу — отвърна тя.
	— Колата му е тук — обади се докторът.
	— Излезе с баща си.
	— Колко време ще го няма? — попита Ричър.
	— Не знам. Но по всичко личи, че имат да обсъждат много неща.
	Поведе ги към кухнята, където бяха обработили раните й през онази нощ. А може би и много пъти преди нея. Седна на един от столовете и обърна лицето си към светлината. Докторът се приближи и я огледа. Докосваше я с върха на пръстите си и питаше за болки в главата или в зъбите. Тя отговаряше така, както отговаряха хиляди хора в нейното положение. Малко дръзко, с оттенък на разочарование от самата себе си. Да, носът и устните все още я наболяваха. Да, имаше леко главоболие и зъбите й не бяха добре. Но дикцията й беше значително по-ясна, нямаше бели петна в паметта и зениците й реагираха нормално на светлината. Очевидно доволен, докторът я увери, че скоро ще се оправи.
	— А как е Сет? — обади се Ричър.
	— Страшно ви е ядосан — отвърна Елинор.
	— Каквото повикало, това се обадило.
	— Но вие сте много по-силен от него.
	— А той — много по-силен от вас.
	Жената го дари с продължителен поглед вместо отговор, после отмести очи. Лицето й издаваше несигурност, ограничена единствено от сковаността на подутите устни и болката в разбития нос. Много я боли, рече си Ричър. Очевидно е била ударена два пъти. Първо в носа, а после по-надолу — в устата. Първият удар е бил достатъчно силен, но без да счупи костта. Също като втория, предизвикал разкървавяване на устните, но запазил зъбите цели.
	Два удара, внимателно насочени, точно изчислени, прецизно нанесени.
	Удари на експерт.
	— Не беше Сет, нали? — подхвърли той.
	— Не беше — кимна тя.
	— А кой?
	— Ще цитирам заключението ви отпреди малко: двама здравеняци, гастролиращи в града.
	— Бяха тук, така ли?
	— Два пъти.
	— Защо?
	— Не знам.
	— Кои са?
	— И това не знам.
	— Обявили са, че представляват фамилията Дънкан.
	— Едва ли. Фамилията Дънкан не се нуждае от външна помощ, за да ме пребие. Отлично се справят и сами.
	— Колко пъти ви е нанасял побой Сет?
	— Може би хиляда.
	— Това е добре. Разбира се, не и от ваша гледна точка.
	— Може би от гледна точка на собствената ви чиста съвест?
	— Нещо такова.
	— Бийте го колкото искате — обяви тя. — Бийте го ден и нощ. Направете го на пихтия, строшете му костите. Лично аз нямам нищо против.
	— А защо търпите всичко това? Защо не си тръгнете?
	— Не знам — въздъхна тя. — Много книги са написани на тази тема. Изчела съм повечето от тях. Но къде да отида?
	— Където и да е.
	— Не е толкова просто.
	— Защо?
	— Просто ми повярвайте, става ли?
	— Какво се случи?
	— Преди четири дни се появиха двама мъже. Говореха с акцента на Източното крайбрежие. Приличаха на италианци. Носеха скъпи костюми и кашмирени палта. Сет ги покани в кабинета си. Не чух за какво разговарят, но усетих, че сме в беда. В къщата се появи някаква животинска миризма. Излязоха от кабинета двайсет минути по-късно. Сет гледаше кротко. Единият от мъжете обясни, че имали заповед да пребият Сет, но той ги убедил, че ще е по-добре да си го изкарат на мен. Отначало реших, че ще бъда изнасилена пред очите на съпруга си. Такава беше атмосферата. Онази животинска воня, за която споменах. Но стана нещо друго. Сет ме сграбчи и ме изправи пред онзи мъж. Той ме удари, после отстъпи място на колегата си. Удариха ме само по веднъж. В носа и в устата. Вчера вечерта се появиха отново и повториха операцията. После Сет излезе да хапне с приятели. Това беше всичко.
	— Много съжалявам — промълви Ричър.
	— Аз също.
	— Но Сет не ви каза кои са тези хора, така ли? Нито пък какво искат?
	— Не. Сет не ми казва нищо.
	— Някакви предположения?
	— Те са инвеститори — отвърна Елинор. — Или по-скоро представители на някакви инвеститори. Нищо друго не може да ми хрумне.
	— „Дънкан Транспортейшън“ има инвеститори? — вдигна вежди Ричър.
	— Предполагам. Не вярвам, че този бизнес е особено печеливш. В момента бензинът е доста скъп, нали? Или по-скоро дизелът, с който се движат камионите им. Зима е, постъпленията им са малки. Няма какво да се извозва. Всъщност какво знам аз? Те непрекъснато се оплакват. От новините разбирам, че времената са тежки, най-вече за обикновените банки и за дребния бизнес. Което означава, че те трябва да потърсят заем от други, по-неконвенционални източници.
	— Много по-неконвенционални — кимна Ричър. — Но ако става въпрос за някакви финансови затруднения на „Дънкан Транспортейшън“, защо тези типове търсят мен?
	— Наистина ли търсят вас?
	— Да, него търсят — намеси се докторът. — Тази сутрин се появиха у дома. Удариха ме четири пъти и заплашиха да се разправят и с жена ми. Единственият им въпрос беше къде е Ричър. Предполагам, че са го задали и в мотела на мистър Винсънт. И на Дороти — жената, която работи там като камериерка.
	— Това е ужасно! — прошепна Елинор. — Тя добре ли е?
	— Жива е.
	— А вашата съпруга?
	— Малко е шокирана.
	— Не мога да ви дам обяснение — въздъхна тя. — Не знам нищо за бизнеса на Сет.
	— А знаете ли нещо за самия него? — попита Ричър.
	— Какво например?
	— Ами кой е, откъде идва…
	— Искате ли нещо за пиене? — смени темата Елинор.
	— Не, благодаря — отказа Ричър. — Разкажете ми за Сет. Откъде се е появил?
	— Все същият въпрос. Осиновен е, като много други хора.
	— Откъде?
	— Той няма представа. Подозирам, че и баща му не е много наясно. От някаква фондация за осиновяване. Напълно анонимно.
	— Никакви слухове, така ли?
	— Никакви.
	— А Сет не си ли спомня нещо? Хората казват, че когато се е появил, той вече е бил достатъчно голям, за да ходи на детска градина. Би трябвало да има някакви спомени.
	— Той никога не говори на тази тема.
	— А какво знаете за изчезналото момиченце?
	— Още един изтъркан въпрос. Господ знае, че не съм сляпа нито за грешките на Сет, нито за тези на семейството му. Но по случая е проведено задълбочено федерално разследване, което ги оневинява. Това не е ли достатъчно?
	— По онова време вие не сте били тук, нали?
	— Не. Израснах в Илиной, съвсем близо до Чикаго. Когато се запознах със Сет, той беше вече на двайсет и две. Тогава се опитвах да стана журналистка, но си намерих работа в един вестник чак тук, в Линкълн. Поръчаха ми материал за цените на царевицата, разбира се. Във въпросния вестник това беше единствената тема заедно със спортните новини. Сет току-що беше станал директор на „Дънкан Транспортейшън“ и аз го помолих за интервю. После изпихме по един коктейл. Отначало бях много хлътнала по него. А после — не толкова.
	— Ще се оправите ли?
	— А вие? С онези здравеняци, които ви търсят под дърво и камък?
	— Аз заминавам — отвърна Ричър. — На юг, после на изток. Към Вирджиния. Искате ли дойдете с мен? Можете да стигнете междущатската магистрала и да не се върнете никога повече.
	— Не — отвърна Елинор Дънкан.
	— Сигурна ли сте?
	— Да.
	— В такъв случай не мога да ви помогна.
	— Вече го направихте. Много повече, отколкото съм очаквала. Счупихте му носа и ме направихте адски щастлива.
	— Трябва да дойдете с мен — въздъхна Ричър. — Трябва да се махнете от това проклето място. Лудост е да останете тук. И да се чувствате гадно.
	— Аз ще го надживея — отвърна жената. — Това е мисията на живота ми: да ги надживея всичките.
	Ричър не каза нищо повече. Огледа кухнята, сякаш искаше да провери какво ще й остане, след като ги надживее. Вътре беше пълно със скъпи уреди. Повечето италиански, но имаше и немски, и американски. Автомобилен ключ в стъклена купа на масата.
	— Това ли е ключът за кадилака на Сет? — попита той.
	— Да — кимна Елинор.
	— Редовно ли си зарежда колата?
	— Обикновено да. Защо?
	— Мисля да я открадна — кротко поясни Ричър.


	26

	— Имам поне един час път и ми се иска да използвам нещо по-комфортно от пикап — добави Ричър. — А и на доктора ще му трябва кола. За работата.
	— Няма да стигнете далече с крадена кола — поклати глава Елинор Дънкан. — Ще се наложи да минете точно покрай ченгетата.
	— Ако Сет не се обади, те няма да знаят, че е крадена.
	— Но той ще го направи.
	— Кажете му да не го прави. В противен случай ще се върна и ще му счупя ръцете. Кажете му да си мълчи до утре. Ще я оставя някъде по пътя да си я прибере.
	— Няма да ме послуша.
	— Ще ви послуша и още как.
	— Той не слуша никого.
	— Но това не се отнася до двамата непознати.
	— Защото се страхува от тях.
	— И от мен се страхува. От всички се страхува, повярвайте ми.
	В стаята настъпи тишина. Ричър извади ключа на кадилака от купата, подаде на доктора ключа от пикапа и се насочи към вратата.


	Сет Дънкан седеше на кухненската маса срещу баща си, притиснат от двете страни от чичовците си Джонас и Джаспър. Четиримата бяха мрачни и сдържани, защото не бяха сами. Роберто Касано се беше облегнал на мивката, а колегата му Анджело Манчини подпираше вратата. Касано приглаждаше с длани ризата и предната част на панталоните си, въпреки че изглеждаха безупречно изгладени. Манчини беше пъхнал пръсти под колана си, сякаш уморен от шофирането. Но целта им беше да покажат кобурите с пистолетите, които висяха под мишниците им. Колт, модел „Дабъл Игъл“. Полуавтоматици, изработени от неръждаема стомана. Абсолютно еднакви. Мъжете от фамилията Дънкан вече бяха успели да ги разгледат. По тази причина седяха и мълчаха.
	— Обяснете ми още веднъж — въздъхна Касано. — Убедете ме. Как непознатият пречи на доставката?
	— Аз казвам ли на шефа ти как да си управлява бизнеса? — мрачно попита Джейкъб Дънкан.
	— Предполагам, че не.
	— Точно така. Защото бизнесът си е негов. Сигурно има хиляди подробности, от които нищо не разбирам. Затова предпочитам да не му се меся.
	— Мистър Роси също не се меси във вашия бизнес. Освен ако остане неудовлетворен.
	— В такъв случай му пожелавам да си потърси друг източник.
	— Със сигурност ще го направи. Но в момента имате договор.
	— Ще го изпълним.
	— Кога?
	— Веднага след като непознатият се разкара.
	Касано с досада поклати глава.
	— Трябва да смените тактиката, момчета — обади се Манчини. — Ние приемаме, че непознатият е бил някъде из околността, но вече го няма. Използва пикапа на двамата глупаци, които сте му изпратили снощи. Скрил го е някъде. Него трябва да търсите. Налага се отново да проверите пътищата наоколо.


	Кадилакът на Сет Дънкан беше достатъчно нов, за да разполага с всички екстри, но и достатъчно стар, за да напомня за едни по-спокойни времена. Изобщо не можеше да се сравнява с последните модели на беемве и мерцедес, предпочитани от юпитата с пари. Но можеше да се конкурира по удобства със самолетите и влаковете за пътуване на дълги разстояния, подобно на всичките си събратя независимо от годината на производство. Ричър много го хареса. Един наистина добър автомобил. Дълъг, широк, тежък почти два тона. С безупречен и почти безшумен двигател и просторно купе, в което имаше всички удобства за пътниците.
	Черен на цвят, с черен кожен салон и затъмнени стъкла. Отлична аудиосистема и три четвърти пълен резервоар.
	Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и изкара колата от гаража. Направи маневра зад къщата и излезе на двупосочния път. Кадилакът се движеше меко и безшумно. Пейзажът беше непроменен. Прав като стрела път с равна земя от двете страни и облаци отгоре. Липсваше каквото и да било движение. След петнайсет километра се появи изоставена къща, пред която личаха останките от землист паркинг, обрасъл с гъсти шубраци. Прозорците и вратите на къщата бяха заковани с дъски. От там до хоризонта нямаше абсолютно нищо.


	Роберто Касано напусна къщата на Джейкъб Дънкан през задната врата и се отдалечи по обраслата със суха трева алея. Далеч на север се издигаше тънък стълб дим. Опожареният джип все още димеше. Дело на непознатия.
	Касано се огледа и набра номера на Роси.
	— Не отстъпват от версията си, шефе — докладва той, когато насреща вдигнаха. — Няма да получим доставката, преди да хванат непознатия.
	— Това е безумие — рече Роси.
	— На мен ли го казваш? — изпъшка Касано. — Сякаш съм Алиса в Страната на чудесата.
	— Достатъчно ли ги притиснахте?
	— Тези Дънкан ли имаш предвид? Точно това щях да те питам. Колко искаш да ги притиснем?
	Настъпи продължителна пауза, наситена с напрегнато дишане.
	— Работата е там, че стоката им е първо качество — въздъхна Роси. — Никъде няма да ми предложат такава. Не мога да намеря дори два пъти по-лоша от нея. Затова не мога да ги жертвам. Надявам се да ги използвам още дълго време. Няма две мнения по този въпрос.
	— И така?
	— И така, ще им играем по свирката. Открийте шибания непознат!


	Докторът излезе от вратата и закова поглед в пикапа. Не искаше да се качва в него. Не искаше да го кара. Не искаше да го видят в него. Не искаше дори да го приближава. Автомобилът принадлежеше на фамилията Дънкан и бе присвоен по унизителен за фамилията начин. Следователно използването му по какъвто и да било начин щеше да бъде изтълкувано като провокация. Или като пълно безумие. Щяха да го накажат жестоко, веднъж и завинаги.
	Но той беше лекар.
	И за нещастие трезвен.
	С остър ум.
	Имаше пациенти и носеше отговорност за тях. Например за Винсънт, собственика на мотела. Или за Дороти, камериерката. И двамата бяха здраво разтърсени. На всичкото отгоре той беше женен. Съпругата му се намираше на дванайсет километра от тук, сама и уплашена.
	Той погледна ключа в ръката си, после вдигна очи към пикапа на алеята. Маршрутът автоматично изплува в съзнанието му. Щеше да спре зад къщата на Дороти, където никой не можеше да види колата. Същия резултат би постигнал, ако паркираше от задната страна на мотела. А после щеше да зареже пикапа някъде на север и да се прибере пеша у дома.
	Опасността идваше от откритото пространство, което трябваше да преодолее. Три километра черен път, плюс шест километра по шосето.
	Десет минути.
	Това беше всичко.
	Достатъчно кратко, за да бъде сигурно.
	Може би.
	Той влезе в кабината и завъртя ключа.


	Анонимният бял микробус продължаваше да се движи по шосе №3 в Канада, но вече беше напуснал Британска Колумбия и беше навлязъл в Албърта. Поддържаше добра скорост и се отдалечаваше на изток, абсолютно незабелязан. Шофьорът не водеше телефонни разговори, защото мобилният му телефон беше изключен. Беше предупреден, че ретранслаторите в близост до 49-ия паралел са обект на постоянно прослушване и разговорите най-вероятно се записват и анализират. Министерството на вътрешната сигурност от двете страни на границата разполагаше със сложни компютърни системи, оборудвани със специален софтуер. Употребата на определени думи автоматично включваше алармените системи. Но дори без използването на условен език беше по-добре никой да не засича местоположението на човек като него и съдържанието на разговорите му. По същата причина той плащаше в брой на бензиностанциите, в местна валута, с вдигната яка и ниско нахлупена шапка. Така избягваше автоматичните камери, които може би бяха свързани с дигитални рекордери в някоя контролна зала.
	Микробусът напредваше стабилно на изток.


	Роси прекъсна разговора си с Касано и остана замислен в продължение на цели пет минути. После набра Сафир, който се намираше на шест преки от него. Напълни дробовете си с въздух и попита:
	— Някога да си виждал по-добра стока?
	— Не се прави на търговец — отвърна ливанецът. — Вече ти знам номерата.
	— Но винаги си бил доволен, нали?
	— Сега не съм доволен.
	— Разбирам — кимна Роси. — Нека поговорим за нещо друго.
	— Няма как да стане — отсече Сафир. — Ние не сме колеги. Аз говоря, а ти питаш.
	— Добре, нека те попитам нещо. Искам да се обърнеш назад и да помислиш.
	— За какво?
	— Нуждая се от доставката, ти също. Както и всички останали. Затова ще те помоля да забравиш разликата между нас и да се присъединиш към общата цел. Само за ден-два.
	— Как?
	— Моите хора в Небраска имат проблем.
	— Знам — отвърна Сафир. — Разполагам с подробен доклад от моите хора.
	— Искам да ги изпратиш там, за да помогнат.
	— Кого да изпратя? Къде?
	— Твоите хора, в Небраска. Няма смисъл да висят в офиса ми. Твоите интереси са и мои интереси, а аз правя всичко възможно. Затова си мисля, че твоите момчета могат да помогнат на моите и да решим проблема.


	Докторът успя да се добере до фермата на Дороти, без да го забележат, и спря в задния двор непосредствено зад пикапа на стопанката. Откри я в кухнята, заета да мие чинии, вероятно от закуската си с Ричър. Което си беше огромен риск.
	— Как я караш? — попита той.
	— Добре съм — отвърна тя. — Ти ми изглеждаш по-зле.
	— Ще се оправя.
	— Този пикап не е ли на фамилията?
	— Техен е.
	— Глупаво е.
	— Също като приготвянето на закуска за пришълеца.
	— Беше гладен.
	— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.
	— Ще ми се да знам как ще свърши всичко това.
	— Вероятно зле. Той е сам срещу всички. Освен това няма гаранции, че ще продължи да се навърта наоколо.
	— Знаеш ли къде е в момента?
	— Горе-долу.
	— Не ми казвай.
	— Няма.
	— Иди да погледнеш мистър Винсънт — рече тя. — Той доста пострада.
	— Натам съм тръгнал — кимна докторът.


	Сафир прекъсна връзката с Роси и остави слушалката. След десетминутен размисъл отново я вдигна и набра номера на клиента си Махмейни, който се намираше на осем пресечки от офиса му.
	— Някога да си виждал по-добра стока? — попита със затаен дъх той.
	— Казвай направо! — извика раздразнено Махмейни.
	— Има пропукване по веригата.
	— Веригите не се пропукват, а имат слаби звена. Признаваш ли, че ти си слабото звено?
	— Изразих се образно и това е всичко. Затруднения по пътя. Някакво препятствие. Откачена работа, истински Параграф двайсет и две.
	— И?
	— Целта е обща за всички ни. Всички искаме доставката, но няма да я получим, преди да отстраним препятствието на пътя. Такива са фактите за съжаление. Никой не може да направи нищо. Всички сме жертви. Затова те моля да забравим противоречията и да се обединим в името на общата цел. За ден-два, не повече.
	— Как?
	— Искам да разкараш хората си от офиса ми и да ги изпратиш в Небраска. Аз ще изпратя моите. Ще разрешим проблема само ако работим заедно.
	Махмейни замълча. На практика и той беше звено по веригата също като Сафир и Роси, когото познаваше много добре. Също като фамилията Дънкан, която също познаваше. Също като Ванкувър. Познаваше и региона, защото го беше проверил лично. Всички бяха брънки по веригата с тази разлика, че той беше предпоследната и беше подложен на най-голям натиск. Над него бяха единствено саудитците — изключително богати и зли хора. Много лоша комбинация.
	— Искам десет процента отстъпка — рече той.
	— Имаш я — отвърна Сафир.
	— Обади ми се, когато си готов с детайлите.


	Докторът паркира зад фоайето на мотела, между закръглените стени и мястото за отпадъците и цистерните с пропан-бутан. Залепи пикапа до задницата на стария понтиак на Винсънт. Не беше най-доброто място. Пикапът лесно можеше да бъде забелязан от север и юг. Но той не разполагаше с друга възможност. Излезе на студа и се зае да оглежда пътя. Нищо. Никакво движение.
	Винсънт беше във фоайето и се бе отпуснал в един от червените плюшени фотьойли. Не правеше абсолютно нищо. Окото му беше насинено, долната му устна беше разцепена, а на бузата му се виждаше оток с големината на кокоше яйце. Фактически пораженията му бяха същите като тези на доктора. Бяха като близнаци.
	— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.
	— Имам страшно главоболие — промълви Винсънт.
	— Искаш ли болкоуспокоителни?
	— Никакви болкоуспокоителни няма да помогнат. Искам този кошмар да свърши и нищо друго. Искам този човек да довърши онова, което започна.
	— Той вече пътува за Вирджиния.
	— Много добре.
	— Каза, че пътьом ще се отбие при общинските ченгета. И ще се върне обратно, ако открие нещо нередно в разследването отпреди двайсет и пет години.
	— Това е стара история. Сигурно отдавна са изхвърлили папките.
	— Той каза, че не са.
	— Значи няма да му ги покажат.
	— Той каза, че ще му ги покажат.
	— Но какво ще открие в тях? Какво може да е пропуснало следствието преди толкова време? Според мен думите му означават, че никога няма да се върне. Просто смекчава удара. Трябва му някакво извинение, че се измъква. На практика просто ни зарязва.
	В странното кръгло помещение се възцари тишина.
	— Имаш ли нужда от нещо? — повтори докторът.
	— А ти? — вдигна глава да го погледне Винсънт. — Може би едно питие?
	— Разрешено ли ти е да ме обслужваш?
	— Малко късно е да се тревожим за тези неща, не мислиш ли? Казвай искаш ли питие.
	— Не — отказа докторът. — По-добре да не пия. — Помълча малко, после добави: — Всъщност налей ми едно. За из път.


	Сафир набра номера на Роси.
	— Искам двайсет процента отстъпка — обяви той.
	— Срещу какво?
	— Срещу помощ от моя страна. Ще изпратя хората си там, където поиска.
	— Петнайсет, защото помагаш и на себе си.
	— Двайсет — остана непреклонен Сафир. — Защото ще изпратя и други хора освен моите.
	— Как така?
	— И аз имам гости като теб. Двама. В момента са тук и ме дундуркат. Мисля, че вече ти го казах. Нима си въобразяваш, че ще изтегля своите хора от офиса ти, без някой да разкара моите гости? Това няма как да стане. Вече се свързах с клиента си. Той също прие да изпрати част от своите хора. Нещо като саможертва, ама на практика не е така. Всички искаме да участваме в разпределението на тортата.
	Роси помълча известно време, после кимна.
	— Така да бъде. Това е добре. Даже много добре. На място ще се появят общо шестима от нашите хора, които бързо ще си свършат работата.
	— Детайлите — рече Сафир.
	— Най-близкото населено място е на сто километра на юг — започна Роси. — Там е общинската администрация. Има само един хотел — „Кортярд Мариот“. Моите хора са отседнали в него. Ще им кажа веднага да се приберат и да резервират още две стаи. Ще започнат акцията в момента, в който всички се съберат там.


	Двупосочният път беше прав като стрела. Кадилакът се движеше със сто километра в час. Точно петдесет минути по-късно той мина покрай самотно заведение, кацнало на десния банкет. Малка схлупена дървена постройка с реклами за бира по немитите прозорци. Отпред бяха паркирани три коли, а на табелата над тях пишеше „Килиите“. Доста сполучливо наименование, рече си Ричър. Гледано отдалеч, заведението спокойно можеше да мине за общински затвор — като онези от старите каубойски филми. Той профуча покрай него, без да намалява скоростта. След километър-два на хоризонта се появи водонапорна кула с реклама на „Тексако“ на върха. Ето я цивилизацията. Или поне късче от нея. Населеното място беше малко, с десетина шахматно подредени ниски постройки. Сякаш някой ги беше захвърлил посред пустошта.
	Осемстотин метра по-нататък се появи билборд на Търговската камара, който предлагаше на пътника пет различни начина да похарчи малко пари. Два ресторанта, ако е гладен. Единият на самообслужване, другият не. Имената им не му говореха нищо. Не бяха част от големи вериги. Сервиз за дребни услуги и за смяна на гуми. Единствената възможност за преспиване предлагаше хотел на име „Кортярд Мариот“.


	27

	Ричър профуча покрай билборда, после намали скоростта и се огледа напред. От опит знаеше, че основният бизнес в подобни градчета е разположен някъде около центъра. Общинските служби и полицейското управление трябваше да са някъде там, след две-три пресечки. А може би и повече. Това имаше пряка връзка с местните данъци и такси. Не могат да ти вземат пари за паркинг, ако си оставиш колата в някоя странична уличка.
	Той намали още малко и се плъзна край първата сграда от алуминиеви плоскости вляво от пътя. Беше закусвалня. Вероятно онази, за която се споменаваше на билборда. Същата, за която Дороти беше подхвърлила по време на закуската. Тук общинските ченгета пиеха първото си кафе за деня и се тъпчеха с понички. А може би се отбиваха и за следобедната си закуска. Пред вратата беше паркиран черно-бял додж патрулка. Плюс два кални и очукани пикапа, вероятно собственост на местни фермери. От другата страна на улицата имаше бензиностанция на „Тексако“ с три сервизни клетки. От нея започваше поредица от магазинчета, пръснати от двете страни на пътя. Железария, магазин за алкохол, банка, сервиз за гуми, магазин за трактори на „Джон Диър“, бакалница, аптека. Улицата беше широка и кална, с диагонални места за паркиране от двете страни.
	Ричър прекоси целия град и излезе на истински кръстопът с указателни табели. Табелата вляво сочеше към фабрика за етанол. Надясно се намираше болницата, а направо, след още сто километра, бе междущатската магистрала И-80. Той направи обратен завой и пое натам, откъдето беше дошъл. На север. Вдясно имаше три пресечки, вляво — също. Всички носеха имената на хора. Вероятно на първите заселници в Небраска или пък на прочути футболисти или треньори. А може би и на шампиони в отглеждането на царевица. Зави по първата вдясно на име „Макнали“. В дъното й се издигаше хотел „Мариот“. Часът беше четири следобед. Лоша работа. Архивните папки трябваше да бъдат или в управлението, или в общинските архиви, където се работеше до пет. Ричър разполагаше само с един час. Това беше всичко. Трябваха му поне трийсет минути, за да получи достъп до тях, но със сигурност те представляваха купища хартия и той едва ли можеше да ги прегледа в рамките на останалите трийсет. По всичко личеше, че операцията трябваше да бъде отложена за следващата сутрин.
	А може би не.
	Струваше си да опита.
	Продължи напред и огледа хотела. Не знаеше каква е разликата между обикновен „Мариот“ и „Кортярд Мариот“. Може би единият беше небостъргач, а другият — ниска постройка. Този тук беше от вторите. Двуетажна сграда във формата на Н, с централно фоайе между двете скромни крила. Паркингът побираше двайсетина коли, но заетите места бяха само две. Същото беше и положението отзад — още двайсет паркоместа, от които само две заети. Така бе през зимата в тази пустош.
	Ричър зави наляво и отново се насочи на север, като се движеше успоредно на главната улица. Пред очите му се появи и другият ресторант. На рекламата до вратата пишеше, че специалитетът на заведението са ребърца на скара по рецепта от Канзас. Той направи още един ляв завой, излезе на главната улица и спря пред закусвалнята. Патрулката още беше там. През витрината се виждаше, че вътре няма много клиенти. Две ченгета, трима цивилни и една сервитьорка. Плюс готвачът зад шубера.
	Ричър заключи кадилака и влезе. Ченгетата седяха един срещу друг в близкото сепаре. И двамата бяха дебели и заемаха почти цялата пейка, предназначена за трима. Единият беше на възрастта на Ричър, а другият по-млад. Носеха сиви униформи със значки, отличителни знаци и табелки с имената. По-възрастният се казваше Хоуг. Ричър го подмина, после рязко спря и се обърна.
	— Ти си Хоуг, нали? — втренчи се в лицето на полицая той. — Не мога да повярвам!
	— Моля? — изненадано го погледна онзи.
	— Операция „Пустинна буря“, нали? В Залива, през деветдесет и първа? Помня те много добре.
	— Съжалявам, приятел, но от деветдесет и първа насам изтече много вода — объркано отвърна ченгето. — Ще трябва да ми помогнеш.
	— Аз съм Ричър, от елитната сто и десета специална част на Военната полиция.
	Полицаят избърса длан в панталоните си и пое подадената ръка.
	— Дори не помня дали сме имали контакт с вас — промърмори той.
	— Наистина ли? Мога да се закълна, че сме се срещали. Може би в Саудитска Арабия преди „Пустинна буря“?
	— Не, по това време бях в Германия.
	— Не мисля, че беше в Германия. Но помня името ти. Лицето също. Да не би брат ти да е служил в Залива? Или някой братовчед?
	— Имах един братовчед там — кимна ченгето.
	— И си приличате?
	— По онова време може би. Но не много.
	— Ето откъде ми е позната физиономията ти. Добро момче, нали?
	— Аха.
	— И добър войник, доколкото си спомням.
	— Прибра се у дома с „Бронзова звезда“.
	— Знаех си. Седми корпус, нали?
	— Не. Втори бронетанков.
	— Трета дивизия?
	— Точно така.
	— Знаех си — повтори Ричър.
	Беше прибягнал до древния трик на всички гадатели. Вкарваш събеседника си в безкраен низ от въпроси, изискващи едносрични отговори, да или не. Коригираш погрешните и за нула време създаваш атмосфера на доверие. Прост психологически подход, който изисква внимателно изслушване на отговорите и съответната настройка. Повечето хора с име на ревера обикновено забравят това, поне в началото. Много ченгета са бивши военни. Повечето. А ако не са, все някой от големите им семейства е служил в армията. Брат, братовчед, някой друг роднина. Сигурна работа. „Пустинна буря“ беше главната военна операция на това поколение мъже. Най-голямата бойна част беше Седми корпус, а получилият „Бронзова звезда“ герой почти сигурно бе служил в Трета дивизия, която беше ударният отряд на корпуса. Алгоритъм на шанса. С големи изгледи за успех.
	— Братовчед ти с какво се занимава в момента? — попита Ричър.
	— Тони ли? Прибра се в Линкълн. Слава богу, че се уволни преди втората мобилизация. Сега работи в железниците. Има две деца — едното в гимназията, а другото в колеж.
	— Страхотно. Често ли се виждате?
	— От време на време.
	— Нали ще го поздравиш от мен? Ричър, от сто и десета елитна част на Военната полиция.
	— Сигурно ще попита ти с какво се занимаваш в момента — отбеляза полицаят.
	— Аз ли? Все същата работа.
	— Какво? Още ли служиш?
	— Не. Исках да кажа, че си останах следовател, но вече в частния сектор. Работя за себе си, а не за Чичо Сам.
	— Тук, в Небраска?
	— Само временно — кимна Ричър, направи нужната пауза и подхвърли: — Хей, знаеш ли, че можеш да ми помогнеш? Ако желаеш, разбира се.
	— Какво ти трябва?
	— Вие сега ли застъпвате, или приключвате дежурството?
	— Застъпваме. Чака ни нощна смяна.
	— Може ли да седна при вас?
	Ченгето на име Хоуг се отмести встрани. Виниловата седалка проскърца. Ричър седна съвсем накрая. Повърхността беше топла.
	— Познавах един човек, който също служеше във Втори бронетанков. Казва се Макнали. Оказа се, че лелята на един от приятелите му живее във вашия регион. Занимава се с фермерство. Преди двайсет и пет години изчезнала дъщеря й. Осемгодишно момиченце. Жената така й не успяла да се примири. Следствието било поето от вашето управление, плюс агенти на ФБР като черешката на тортата. Според приятеля на Макнали именно ФБР оплескало нещата. А той ме нае да погледна архивите.
	— Преди двайсет и пет години? — вдигна вежди Хоуг. — Тогава не съм бил тук.
	— Точно така — кимна Ричър. — По онова време ние с теб сме били зелени новаци.
	— Детето не е намерено, така ли? Това означава, че случаят не е приключен. Стар, но все още открит. Следователно има материали по него и все някой ще си спомни за тях.
	— Точно на това се надява Макнали.
	— Иска да прецака ФБР, а не на нас, така ли?
	— Всички документи сочат, че вие сте си свършили работата.
	— А в какво са сбъркали федералните?
	— Не са открили детето.
	— Каква е ползата от всичко това?
	— Ти ми кажи — въздъхна Ричър. — Знаеш как става. Някои неща просто не ни дават мира, докато не ги разнищим.
	— Добре, ще поразпитам в управлението — кимна Хоуг. — Най-късно утре сутрин ще имам резултат.
	— А не може ли да го направим още тази вечер? Ако свършим работа до полунощ, това ще му спести хонорар за един ден. Той няма много пари, нали знаеш?
	— Отказваш се от пари?
	— Няма как. И двамата сме ветерани. Не искам да го товаря. А и имам достатъчно друга работа. Вече трябваше да съм във Вирджиния.
	Хоуг погледна часовника си. Четири и двайсет.
	— Архивите се съхраняват в мазето на общината. Но те работят до пет.
	— Няма ли начин да измъкнем онова, което ми трябва?
	— Искаш твърде много.
	— Не ми трябват съдебните заключения. Нито физическите доказателства, ако има такива. Искам само работните доклади.
	— Това може да ми докара някое наказание.
	— Прочитам ги и толкова. Нищо повече. За една нощ. Едва ли някой ще разбере.
	— Сигурно става въпрос за много документи, може би няколко кашона.
	— Ще помогна за пренасянето.
	— Макнали е служил във Втори бронетанков, така ли? Заедно с Тони?
	— Точно така. Но не в Трета, а във Втора дивизия.
	— Къде си отседнал?
	— В „Кортярд Мариот“, къде другаде?
	Настъпи продължително мълчание. По-младият полицай не сваляше поглед от колегата си. Ричър наблюдаваше динамиката в поведението на Хоуг. Нормалната предпазливост бавно отстъпваше място на ученическата носталгия по отдавна отминалите „мъжки времена“.
	— Познавам един човек, който ще свърши работа — вдигна глава той. — Но ти не бива да се мяркаш там. Прибери се в хотела и чакай. Ще ти се обадим.
	И тъй, Ричър отново се насочи към „Кортярд Мариот“ и паркира кадилака зад сградата, където беше скрит от любопитни очи. За всеки случай, ако Сет Дънкан не може да бъде спрян и съобщи за изчезналата кола. После влезе във фоайето и изчака администраторът да приключи разговора си по телефона. По всичко личеше, че някой си резервираше стая. Когато той остави слушалката, Ричър му плати една нощувка в стая на първия етаж. Стаята беше в дъното на голямата буква Н, тиха, чиста и добре обзаведена. Кафяво-зелени завеси и излъскан месинг на фона на бледа ламперия. Четирийсет минути по-късно се появиха Хоуг и партньорът му, натоварили единайсет кашона с документи в микробус К-9, който бяха взели назаем. След още пет минути кашоните бяха прехвърлени в стаята на Ричър.


	Пет минути по-късно докторът напусна фоайето на мотела, намиращ се на сто километра в северна посока. Беше поговорил с Винсънт, колкото да го поразсее. Беше гаврътнал три големи чаши „Джим Бийм“ за малко повече от час. Навън беше тъмно, по небето се стелеха тежки облаци. Видимостта беше намаляла значително и той вече не можеше да огледа околността, както би го направил на дневна светлина. Качи се в пикапа и го изкара на заден ход от скривалището. Нави волана, прекоси паркинга и зави надясно по двупосочния път.


	28

	Последните шестима футболисти на „Корнхъскърс“ се бяха разделили и действаха самостоятелно. Двама бяха паркирали на север по пътя, други двама на юг. Един кръстосваше плетеницата от черни пътища на югоизток, а шестият правеше същото на югозапад.
	Докторът налетя на двойката, охраняваща северната част.
	Почти в буквалния смисъл на думата. Планираше да зареже пикапа на първото безстопанствено парче земя, а после да се прибере пеша, направо през полето. Ориентираше се в движение и въртеше глава в различни посоки. Бърбънът го правеше бавен и тромав. Очите му се върнаха на пътя миг преди да се блъсне челно в някакъв пикап, спрял на банкета с изключени светлини. Очите предадоха информацията на мозъка, който я препрати към ръцете. Алкохолната мъгла забавяше действията му. Успя да навие волана в последния момент и изведнъж се понесе диагонално към друг пикап, спрял на трийсетина метра по-нататък, на отсрещния банкет. Скочи на спирачките. Четирите колела блокираха едновременно. Пикапът поднесе и спря почти напряко на пътя.
	Вторият пикап включи на скорост и го блокира отпред.
	Същото направи и първият, но отзад.


	В Лас Вегас Махмейни посегна към телефона си. Отсреща вдигна първият му помощник, който се намираше в офиса на Сафир, на осем преки разстояние.
	— Промяна в плановете — каза Махмейни. — Вие двамата веднага заминавате за Небраска. Използвайте самолета на компанията. Пилотът ще бъде инструктиран.
	— Добре — рече помощникът му.
	— Задачите ви са две — продължи Махмейни. — Първо, да откриете прословутия непознат, за когото всички говорят, и да го ликвидирате. Второ, да се сближите с Дънкан. Да изградите доверие помежду си. После трябва да отстраните хората на Сафир и Роси. Така ще извадим две брънки от веригата и ще преговаряме директно. Печалбата ни ще бъде далеч по-голяма. Контролът също.
	— Добре — повтори помощникът му.


	Докторът седеше зад волана и трепеше от страх и възбуда. Футболистите слязоха от колите и нехайно се приближиха до пикапа. Едри типове с червени якета. Единият отляво, другият отдясно. Застанаха от двете страни на кабината, едва-едва очертаваща се в сумрака. Единият отвори лявата врата, другият — дясната. Мъжът пред дясната блокираше пътя за евентуално бягство, другият пред лявата сграбчи доктора за яката на палтото и го измъкна навън. Докторът се строполи на асфалта като чувал с картофи. Здравенякът го изправи и му нанесе силен удар в корема. После го завъртя и го удари още два пъти. Ниско в гърба, в областта на бъбреците. Докторът падна на колене и повърна на асфалта.
	Мъжът, който пазеше дясната врата, бавно се върна при колата си и я отмести от пътя. После паркира зад нея и пикапа на доктора. Отиде да помогне на колегата си и с общи усилия натикаха пленника в кабината на първия пикап и седнаха от двете му страни. Моторът изръмжа. Пикапът потегли и заподскача по пътя. Докторът се люшкаше наляво-надясно, притиснат между двамата здравеняци. Брадичката му опираше в гърдите, тялото му трепереше.


	В Лас Вегас Сафир звънна на своя човек в офиса на Роси.
	— Промяна в плановете — обяви той. — Вие двамата заминавате за Небраска. На летището ще ви чака факс с указания.
	— Добре — отвърна неговият човек.
	— В хотела ще се срещнете с хората на Роси — добави Сафир. — Махмейни също изпраща двама души. Ще работите заедно, докато онзи непознат се навърта наоколо. Междувременно се опитайте да се сближите с онези Дънкан. Станете приятели, а после елиминирайте хората на Роси. Така ще бъдем една стъпка по-близо до пратката и ще удвоим печалбата.
	— Добре — рече неговият човек.
	— А ако се разкрие удобна възможност, елиминирайте и хората на Махмейни. Мисля, че ще успея да вляза във връзка с неговия клиент. Къде другаде ще намери такава стока? Може би ще успеем да увеличим печалбата четири пъти.
	— Добре, шефе — отвърна неговият човек.


	Футболистите изминаха бързо осемте километра в южна посока, после намалиха скоростта и отбиха в общата алея към трите къщи на фамилията Дънкан. Докторът усети забавянето и вдигна глава. Издаде някакъв нечленоразделен звук, затвори очи и брадичката му отново опря в гърдите. Здравенякът до него го смушка с лакът.
	— Гледай да си върнеш гласа, приятел — изръмжа той. — Предстои ти да даваш обяснения.
	Пикапът се приближаваше към самотните сгради бавно и тържествено. Мисията беше изпълнена. Спряха пред къщата на Джейкъб Дънкан, измъкнаха пленника и почукаха на вратата. Минута по-късно домакинът отвори. Единият от футболистите сложи длан на гърба на доктора и го тласна напред.
	— Тоя го хванахме да кара пикапа, който загубихме — докладва той. — Беше му сложил своите номера.
	Джейкъб Дънкан гледа пленника в продължение на десетина дълги секунди, после вдигна ръка и го потупа по бузата. Бледа, влажна и лепкава и подута. После сграбчи ризата му и го блъсна навътре в коридора към кухнята.
	— Добра работа, момчета — похвали здравеняците той. — А сега отивайте да намерите и Ричър. По всичко личи, че се придвижва пеша. Ако докторът знае къде е, той ще ни каже и ние ще ви информираме. Но дотогава продължавайте да го търсите.


	Роберто Касано все още беше в кухнята на Дънкан. И Анджело Манчини беше там. Очите им се спряха на окаяната фигура на доктора, който се препъваше по коридора. Пиян, раздърпан, треперещ от ужас. По лицето му все още личаха следите от обработката на Манчини. После иззвъня телефонът на Касано. Той погледна дисплея, върху който се беше изписало името на Роси. Излезе през задната врата и се отдалечи на няколко крачки от къщата.
	— Усложнения — обяви Роси.
	— Какви? — попита Касано.
	— Наложи се да успокоя топката. Тук нещата започнаха да се изплъзват от контрол и трябваше да поговоря с някои хора. Казано накратко, ще имате подкрепления. Двама от хората на Сафир и още двама на Махмейни.
	— Така ще спечелим време.
	— Само в началото — въздъхна Роси. — Но после ще стане трудно. Бас държа, че са получили инструкции да ни изхвърлят от веригата. Махмейни ще се опита да отреже и Сафир. Затова никой от тях не трябва да се приближава до Дънкан. Дори за минута. Не бива да завързват нови приятелства. Трябва много да внимавате, докато онзи непознат се навърта наоколо. Четирима души ще ви държат на мушка.
	— Какво искаш да направим?
	— Да останете живи. И да държите нещата под контрол.
	— Условия?
	— Първо отстранете хората на Сафир. Така ще елиминираме брънката над нас и ще можем да продаваме директно на Махмейни, но по цените на Сафир.
	— Добре.
	— Ако се наложи, отстранете и хората на Махмейни. Ще бъде по-сигурно. Но го направете така, че да изглежда работа на Сафир или на Дънкан. Махмейни все още ми трябва, защото без него не мога да стигна до крайния купувач.
	— Добре.
	— Тръгвайте веднага към хотела. Там ще се срещнете с останалите, вероятно много скоро. Осъществете контакт и си изработете план за действие.
	— Кой командва?
	— Иранците ще поискат да са те, но няма да стане. Вие познавате хората и обстановката. Дръжте нещата под контрол и внимавайте много.
	— Добре, шефе — рече Касано.
	Две минути по-късно двамата с Манчини вече бяха в наетата синя импала и летяха по правия като стрела път. Трябваше да преодолеят сто километра.


	Белият микробус беше все още в Канада и продължаваше да се движи на изток по шосе №3. Отдавна бе преполовил територията на Албърта. Предстоеше му да прекоси Саскачуан. Преди броени минути подмина отклонението за шосе №4, което извиваше на юг, към границата. Там скромната ивица канадски асфалт се превръщаше във величествената американска магистрала И-15, която водеше чак до Лас Вегас и от там до Лос Анджелис. Промяната в статута на някогашния коларски път беше емблематична за двете съседни държави, но въпреки това пътуването по нея си оставаше опасно. Несъмнено важна артерия, водеща до двете големи награди в далечния си край, тя със сигурност се намираше под постоянно наблюдение. Това беше причината белият микробус да се откаже от хубавата настилка и широките й платна и да продължи по изпълнения със завои планински път. Целта му беше малкото градче Медсин Хет, откъдето най-после щеше да поеме на юг и да изчезне в огромната дива пустош около езерото Пакоуки, преди да открие безименния черен път в граничещата с Америка гора.


	Мъжете от фамилията Дънкан настаниха доктора начело на кухненската маса. В продължение на една дълга минута го гледаха, без да кажат нищо. Джейкъб и Сет от едната страна на масата, Джаспър и Джонас от другата.
	Мълчанието беше нарушено от Джейкъб.
	— Умишлен бунт ли беше всичко това? — попита той.
	Докторът не отговори. След повръщането гърлото го болеше, освен това не разбра въпроса.
	— А може би някакво въображаемо чувство за превъзходство? — добави Джейкъб.
	Докторът продължаваше да мълчи.
	— Трябва да ни обясниш — настоя Джейкъб. — Тази тема е изключително интересна и се нуждае от задълбочено изследване.
	— Не знам за какво говорите — изграчи докторът.
	— Може би жена ти ще знае — подхвърли Джейкъб. — Дали да не я докараме тук и да си поговорим с нея?
	— Оставете жена ми на мира.
	— Какво каза?
	— Моля да я оставите на мира.
	— Защо? Тя би могла да ни позабавлява. Правила го е и преди. Познаваме я много преди теб. Поне пет-шест пъти е идвала тук. В тази къща, в която се намираме в момента. И й беше приятно да го прави. Плащахме си, разбира се. Може би това е повлияло на отношението й. Трябва да я попиташ какво е вършила за пари.
	— Гледала е бебето.
	— Така ли ти каза? Всъщност не се учудвам.
	— Това е правила.
	— Пак я попитай някой ден. Издебни я неподготвена. Едно време твоята съпруга беше момиче с много таланти. Може би ще ти разкаже някои неща, които ще ти харесат.
	— Какво искате?
	— Искаме да разберем психологията на онова, което си направил — обясни Джейкъб Дънкан.
	— Какво съм направил?
	— Поставил си твоите регистрационни номера на нашия пикап.
	Докторът не каза нищо.
	— Искаме да знаем защо и това е всичко — продължи Джейкъб Дънкан. — Не е чак толкова сложно. Проява на наглост или някакво послание? Може би си искал да отмъстиш за потрошената си кола? Права ли предявяваш, или правиш някакъв намек? Сърдиш се, че сме отишли твърде далеч?
	— Не знам — прошепна докторът.
	— Може би номерата са били сменени от някой друг?
	— Не знам кой ги е сменил.
	— Но не беше ти, така ли?
	— Не.
	— Къде намери пикапа?
	— Пред мотела. Тази сутрин. Беше паркиран до моята кола. С моите номера.
	— Защо не ги върна на мястото им?
	— Не знам.
	— Но шофирането с чужди регистрационни номера е престъпление, нали? Или подсъдно деяние. Нима медицинските лица могат да си позволяват подобно поведение?
	— Предполагам, че не.
	— Но ти си го направил.
	— Съжалявам.
	— Няма нужда да се извиняваш. Ние не сме съд, нито пък щатска комисия. Ще трябва да измислиш някакво оправдание, за да не изгубиш работата си. Какво ще прави жена ти, ако допуснеш подобно нещо? Може би ще бъде принудена да се върне към онова, което вършеше някога. Ама ние няма да я приемем. А и кой друг би я приел? На кого му е нужна някаква дърта кучка?
	Докторът не каза нищо.
	— Освен това си оказал медицинска помощ на снаха ми — добави след кратка пауза Джейкъб Дънкан. — Въпреки че беше предупреден да не го правиш.
	— Аз съм лекар.
	— Хипократовата клетва, а?
	— Именно.
	— Която гласи, че на първо място не бива да вредиш.
	— Не съм вредил.
	— Я виж лицето на сина ми.
	Докторът се подчини.
	— Ти го направи — рече Джейкъб.
	— Не съм.
	— Бил си причината, което е едно и също. Навредил си на човек.
	— Не съм аз.
	— А кой?
	— Не знам.
	— Според мен знаеш. Носят се слухове, които няма как да не си чул. Ние знаем, че през цялото време говорите за нас. Най-често по телефона. Нима допускаш, че това може да бъде тайна?
	— Ричър беше.
	— Най-после — въздъхна Джейкъб. — А ти си му бил съучастник.
	— Не съм.
	— Помолил си го да те закара до къщата на сина ми.
	— Не съм. Той ме накара.
	— Както и да е — отново въздъхна Джейкъб. — Няма смисъл да плачем за разлятото мляко. Но имаме един въпрос към теб.
	— Какъв въпрос?
	— Къде е Ричър в момента?


	29

	В момента Ричър се намираше в стаята си на първия етаж на хотел „Кортярд Мариот“, затънал до колене в стари полицейски рапорти. С помощта на плоската отвертка в джоба си беше разпечатал всичките единайсет кашона и бе извадил най-горните страници с цел да подреди рапортите по дати. После се бе заел да ги преглежда един по един.
	Както очакваше, рапортите и бележките бяха обширни и задълбочени. Случаят бе особено чувствителен за обществеността и с него се бяха заели цели три институции — щатската полиция, Националната гвардия и ФБР. В тази компания общинската полиция се беше постарала да даде най-доброто от себе си. Подобни съвместни разследвания винаги се превръщат в състезание, а местните ченгета били решени да не го загубят. Отбелязвали всяко действие и всяка процедура, вземали мерки за спазване на закона. Папките постепенно се изпълнили с исторически сведения. Старомодни, но верни и човешки, написани на машина — вероятно някоя електрическа „Ай Би Ем“. По онова време компютрите все още били само мечта. Печатните грешки бяха старателно поправени с бял течен коректор. Хартията беше кафеникава, тънка и трошлива. Нямаше разпечатки от разговори по мобилни телефони. По онова време дори ченгетата не бяха разполагали с такива. Не бяха вземани и ДНК проби, джипиес координати също липсваха.
	Досиетата си приличаха като две капки вода с онези, които самият Ричър беше изготвял в началото на военната си кариера.
	Дороти се беше обадила в полицията от дома на съседката си. В неделя, в осем вечерта. Не на 911, а на местния оператор. Приложен беше запис на разговора, но от вида му личеше, че не е свален от магнетофонен запис, а по-скоро е бил преразказан от дежурния сержант. Фамилното име на Дороти беше Коу. Единствената й дъщеря Маргарет била видяна за последен път преди повече от шест часа. Била добро и послушно дете. Не създавала никакви проблеми. Била облечена в зелена рокличка и карала розов велосипед.
	Дежурният сержант се свързал с капитана, а той повикал един от местните детективи, който току-що се бил освободил от дневна смяна. Името на детектива беше Майлс Карсън. Той заповядал няколко патрулни коли да се насочат на север и издирването започнало. Времето било хубаво. Имало около час до мръкване. Самият Карсън се появил в района след около четирийсет минути. Събитията през следващите дванайсет часа се бяха развили горе-долу така, както ги беше описала Дороти, докато закусваха заедно — проверка по къщите, издирване с помощта на фенерчета, призиви с рупор за проверка на всеки хамбар и допълнителна постройка, патрулиране през цялата нощ и пристигане на кучета следотърсачи, предоставени от щатската полиция с първите лъчи на слънцето. Националната гвардия се отчела с отпускането на един хеликоптер.
	Майлс Карсън действал умно и задълбочено, но без резултат.
	Ричър имаше две принципни забележки. Не е било нужно да чакат до разсъмване, за да докарат кучетата. Те спокойно са могли да работят и на тъмно. Но на практика това не бе имало особено значение, защото миризмата на Маргарет се е стопила в мига, в който се е качила на велосипеда. Разтопена във въздуха, отнесена от вятъра, погълната от миризмата на автомобилни гуми. Кучетата я проследили до края на алеята пред собствения й дом и спрели до там. Призивите с рупор хората да прегледат хамбарите и допълнителните си постройки също му се струваха странни. Как би реагирал виновният? Може би като се предаде? Но в защита на Карсън трябваше да признае, че на този етап той все още не бе подозирал престъпление. За пръв път започнал да мисли в тази посока чак в девет сутринта на другия ден, когато Дороти изпаднала в нервна криза и споделила подозренията си по отношение на фамилията Дънкан. Разпитът продължил час и половина, протоколът заел девет страници. След което Карсън поел по следата.
	Но в началото членовете на фамилията Дънкан изглеждали абсолютно невинни.
	Те дори разполагали с алиби. Пет години по-рано продали семейния имот, като задържали единствено Т-образния парцел, върху който били построени къщите им. Но както обикновено става в дълбоката провинция, изобщо не си направили труда да го маркират. Границите му били обозначени от плуговете на съседите. На по-късен етап решили да издигнат метална ограда. Много по-висока и по-солидна от обичайното. За целта наели четирима местни тийнейджъри, които във въпросната неделя работили чак до мръкване и копали дупки за стълбовете. Тримата Дънкан и осемгодишният Сет били неотстъпно с тях чак до мръкване. Давали указания, проверявали, помагали. Четиримата младежи потвърдили, че никой от тях не е напускал имота, никой не се е отбивал при тях. Най-малкото пък момиченце със зелена рокличка и розов велосипед.
	Но въпреки това Карсън решил да ги разпита. На този етап все по-ясно се очертавали подозренията за извършено престъпление. Това наложило намесата на щатската полиция, защото районът бил под нейна юрисдикция. Разпитът на тримата мъже от фамилията Дънкан се провел в полицейското управление в околностите на Линкълн. С тях бил и малкият Сет, който бил разпитан от жени полицайки, но нямал какво да им каже. Но пълнолетните му роднини били разпитвани дни наред. Така ставало в Небраска през 80-те години. При подозрение за отвличане на дете правилата и процедурите били тълкувани доста свободно. Но задържаните не признали нищо. Доброволно предложили да претърсят фермата им. Карсън и хората му го направили много старателно, може би защото имотът е малък — само Т-образният парцел с недовършената ограда и трите къщи, построени върху него. Не открили нищо. Карсън се обърнал за помощ към ФБР, които изпратили специализиран екип, оборудван с най-модерната техника на 80-те. Но и той не открил нищо. Братята Дънкан били освободени и се прибрали у дома. Следствието било замразено.
	Ричър прекоси стаята на четири крака и отвори първия кашон. Беше приключил с общия преглед, сега го чакаха детайлите.


	Докторът не отговори. Просто стоеше прав, насинен, треперещ и потен.
	— Къде се намира в момента Ричър? — повтори въпроса Джейкъб Дънкан.
	— Бих искал да седна.
	— Пил ли си?
	— Малко.
	— В мотела?
	— Не. Прецених, че мистър Винсънт няма да ми сервира.
	— Къде тогава си пил?
	— У дома.
	— А после отиде пеша до мотела?
	— Да.
	— Защо?
	— Да си взема лекарската чанта, която остана в колата.
	— Значи си бил пиян, когато открадна пикапа ни?
	— Да. На трезва глава не бих го направил.
	— Къде е Ричър?
	— Не знам.
	— Искаш ли едно питие?
	— Питие? — ококори се докторът.
	— Да, питие. Предполагам, че знаеш какво означава това.
	— Бих приел една глътка.
	Джейкъб Дънкан се изправи, пристъпи към кухненския шкаф и извади почти пълна бутилка „Уайлд Търки“. От съседния шкаф извади чаша. Сложи ги на масата, а после разчисти стола в ъгъла, затрупан със стари писма, кълбо вълна и чифт стари ботуши. Пренесе го в средата на стаята и го постави зад доктора.
	— Сядай — покани го той. — Можеш да се обслужиш.
	Докторът седна, придърпа стола по-близо до масата и отпуши бутилката. Наля си щедра доза и я глътна наведнъж. После си наля още веднъж.
	— Къде е Ричър? — отново попита Джейкъб.
	— Не знам.
	— Според мен знаеш. Крайно време е да направиш своя избор. Можеш да останеш тук, да пиеш от хубавия ми бърбън и да прекарваш времето си в приятни разговори. Но може да се случи и нещо друго — например да позволим на Сет да ти счупи носа. Сигурен съм, че ще му хареса. Или пък да поканим жена ти и да я подложим на известни унижения. Предполагам, че няма да се съпротивлява кой знае колко, защото ни познава отдавна. Никакви белези, никакви видими щети. Но всичко това може да се отрази на брака ти, особено след като тя разбере, че си неспособен да я защитиш. Ще приеме, че не искаш. Помисли си добре.
	— Ричър си замина — рече докторът.
	— Замина?
	— Тръгна си днес следобед.
	— С какво?
	— С кола.
	— Невъзможно — поклати глава Джейкъб. — Блокирали сме пътя във всички посоки.
	— Много късно.
	— Ти видя ли да го тръгва?
	— Беше в мотела. Мисля, че той е сменил номерата, защото възнамеряваше да използва вашия пикап. Но после се появи някаква кола и той предпочете да пътува с нея.
	— Каква кола?
	— Не е от нашите. Човекът просто минаваше оттук.
	— Каква марка беше колата?
	— Не ме бива с колите. Май беше бяла.
	— Ричър каза ли къде отива?
	Докторът вдигна чашата и отпи голяма глътка.
	— Каза, че заминава за Вирджиния.
	— Защо?
	— Не знам — отвърна докторът и отново напълни чашата си. — Но през цялото време, докато беше тук, говореше само за Вирджиния. През цялото време пътувал натам.
	— Какво има във Вирджиния?
	— Не каза. Вероятно жена. Поне такова беше моето впечатление.
	— Базирано на какво?
	— На нищо. Просто имах подобно чувство.
	— Нервен си — отбеляза Джейкъб Дънкан.
	— Разбира се, че съм нервен — кимна докторът.
	— Защо? Пиеш си питието със съседите и нищо повече.
	Докторът замълча.
	— Мислиш, че ще се върне, нали? — подхвърли след кратка пауза Джейкъб.
	— Не.
	— А ще се върне ли?
	Докторът не отговори.
	— Кажи де!
	— Бил е военен полицай — рече докторът. — Знае си работата.
	— Каква работа?
	— Каза, че ще се отбие в общинската полиция. Утре сутрин, доколкото разбрах. Искал да надникне в едно досие отпреди двайсет и пет години. Ако всичко в него е наред, продължава за Вирджиния. Ако не е, ще се върне тук.
	— Защо?
	— За да ви спипа, ето защо.


	В Канада белият микробус зави надясно малко преди да навлезе в градчето Медсин Хет. Безлюдният път водеше към езерото Пакоуки. Тук нощта вече беше настъпила и никъде не се виждаше светлина. Луната и звездите бяха скрити зад плътни облаци. Пътят беше лош, осеян с дупки. Вълнист, с много завои. И направо опасен. Защото една счупена полуоска или носач би означавала край на всичко. Шофьорът зави по затревената полоса вляво и насочи машината към едно място за пикник, намиращо се на около двеста метра от пътя. Беше идвал тук и преди. През зимата никой не го използваше. Тогава тук се навъртаха мечки, койоти и червени лисици. Два пъти беше виждал дори лосове, но не беше сигурен дали не са били просто сенки. Веднъж зърна и вълк, но и за него не беше много сигурен. Може би е бил просто койот. Но никога не беше виждал хора. Не и през зимата.
	Спря под един огромен бор, изключи двигателя и се приготви за сън.

	* * *

	Роберто Касано и Анджело Манчини паркираха наетата импала зад хотела редом с някакъв черен кадилак. Слязоха, протегнаха се и погледнаха часовниците си. Надяваха се да имат време за една бърза вечеря преди появата на подкрепленията. Закусвалнята или заведението с ребърцата? И двамата не обичаха ребърца. За разлика от местните селяндури те бяха хора с изтънчен вкус. Но в момента бяха гладни и трябваше да хапнат някъде.
	След известно колебание се спряха на закусвалнята. Обърнаха гръб на фоайето и тръгнаха към главната улица.


	Братята Дънкан изчакаха доктора да пресуши третата чаша „Уайлд Търки“, а после го изпратиха да си върви. Изблъскаха го през вратата и му заповядаха да тръгне пеша към дома си. Изчакаха фигурата му да се стопи по алеята, а после се върнаха в кухнята. Джейкъб прибра бутилката в шкафа и сложи чашата в мивката. После върна стола в ъгъла.
	— Е, какво мислиш? — подхвърли брат му Джаспър.
	— За какво? — попита Джейкъб.
	— Трябва ли да се обадим в общината и да ги предупредим да не му показват архивите?
	— Не виждам как може да стане.
	— Можем да опитаме.
	— Ще привлечем вниманието върху себе си.
	— А защо не се обадим на Елдридж Тайлър? — обади се Джонас. — Като допълнително подкрепление?
	— Ще му бъдем задължени.
	— Ако Ричър реши да се върне, това би било една разумна инвестиция.
	— Няма да се върне — рече Джейкъб. — Аз също си помислих за Елдридж.
	— Но?
	— Всичко зависи от онова, което той ще открие в архивите.


	30

	Ричър откри клетвена декларация от бащата на момиченцето. Дълга и подробна. Ченгетата бяха проявили съобразителност. Когато изчезват малки момиченца, бащите автоматично се превръщат в заподозрени. Бащата на Маргарет се казваше Артър Коу, по-известен като Арти. Когато изчезнала дъщеря му, той бил на трийсет и седем години. Доста стар за баща на осемгодишно дете, поне по стандартите на 80-те години. Местен, ветеран от Виетнам. Отказал оферта да обяви фермерството като единствен начин да си вади хляба, отправена му от местната служба за устройване на ветераните от войната. Поддържал становището, че просто се е прибрал у дома, след като изпълнил дълга си към родината. Смел мъж. Патриот. Когато Маргарет се качила на велосипеда и изчезнала, той поправял някакви машини в постройката в двора. Поправял ги и четири часа по-късно, когато жена му дошла да каже, че детето още не се е прибрало. Веднага зарязал всичко и тръгнал да го търси. Декларацията му беше изпълнена с чувствата, които Дороти беше споделила на закуска: надежда срещу друга надежда, убеждението, че детето се е заиграло някъде. Може би бере цветя, изгубило представа за времето. Може би всеки момент ще се върне и всичко ще бъде забравено. Дори двайсет и пет години по-късно напечатаните върху хартията думи продължаваха да излъчват шок, болка и страдание.
	Артър Коу е невинен, беше заключението на Ричър.
	Прехвърли се на следващата папка, озаглавена „Биография на Маргарет Коу“. Тя съдържаше обикновен и доста тънък кафяв плик, в който се побираше кратката биография на едно осемгодишно дете. Самозалепващото капаче едва ли е било навлажнявано с език, но въпреки това беше плътно затворено. Вероятно от влажния въздух в хранилището. Ричър го отлепи. Вътре имаше няколко листа и една фотография в пожълтяла пластмасова обложка. Той я извади и трепна от изненада.
	Маргарет Коу имаше азиатски черти.
	Виетнамски, а може би тайландски. Или пък китайски, японски или корейски. Дороти беше бяла, по всяка вероятност и Артър е бил такъв — подобно на всеки фермер, роден в Небраска. Следователно Маргарет е била осиновена. Сладко момиченце. На гърба на снимката имаше дата, под която с женски почерк беше написано: Вече почти на осем! Красива както винаги! Самата фотография беше цветна, вероятно направена от аматьор, но въпреки това много хубава. Много по-добра от моментална снимка. Беше направена с добър фотоапарат. И затова я бяха предали на полицията. Момиченце с азиатски черти, усмихнато, заело подходяща поза. Дребничко, крехко и слабичко, с доверчиви и щастливи очи. Облечено в бяла блузка и плисирана поличка.
	Хубаво дете.
	В съзнанието на Ричър отново прозвуча мрачният глас, който вече познаваше. _Чувам писъците на призрака, човече. Чувам стенанията и риданията му. Ей тук, в мрака._
	Реши, че е време да направи кратка почивка.


	На сто километра на север Дороти Коу отвори фризера и извади един свински котлет. Той беше част от прасето на приятел, заклано на километър-два от дома й. Част от нещо като кооператив, създаден за взаимопомощ в трудни времена. Дороти оряза тлъстините, после поръси месото с черен пипер, горчица и няколко зрънца кафява захар. Прехвърли го в тавичка, която сложи във фурната, а после подреди приборите на масата. Нож, вилица, чиния. До тях кацна чаша с вода от чешмата, поставена върху прегъната на две книжна салфетка. С това подготовката за вечерята приключи. Вечеря за сам човек.

	* * *

	Ричър беше гладен, защото пропусна обяда. Позвъни на рецепцията и помоли да го свържат с рум сървиса. Човекът, който му даде стаята, се извини, че в хотела не предлагат такава услуга, а после спомена за ресторантите, които Ричър вече познаваше от рекламите. Каза, че и двата разполагат с отлична кухня. Може би беше извънщатен служител на Търговската камара.
	Ричър облече шубата и тръгна към фоайето. На рецепцията се регистрираха двама нови гости, и двамата мъже. Имаха вид на хора от Близкия изток. Може би бяха иранци. Дребни, с измачкани дрехи, неособено чисти. Ричър срещна погледа на единия от тях, любезно му кимна и се насочи към изхода. Навън беше тъмно и студено. Реши да отиде в закусвалнята за закуска, а да вечеря в другия ресторант — онзи със специалитета печени ребърца. Зави надясно и забърза по задната уличка.


	Докторът крачеше бързо, за да се стопли. За по-малко от час се прибра у дома. Съпругата му го чакаше. Беше разтревожена. Трябваше да й предложи обяснение. Отвори уста и не млъкна, докато не й разказа цялата история.
	— Значи става въпрос за хазарт, а? — подхвърли тя. — Това ли искаш да ми кажеш? Нещо като конно надбягване. Дали Ричър ще се върне, преди Сет да се прибере у дома и да научи, че си бил там и спокойно си гледал как му крадат колата?
	— Дали Ричър изобщо ще се върне? — погледна я докторът.
	— Според мен, да.
	— А защо?
	— Защото онова дете е било отвлечено от братята Дънкан. Кой друг би могъл да го направи?
	— Не знам. По онова време съм бил невръстно хлапе в Айдахо. Ти също.
	— Трябва да ми повярваш.
	— Вярвам ти. Но бих искал да ми кажеш защо?
	Тя замълча.
	— Сет може и да не се прибере — добави докторът. — Може би ще преспи у баща си.
	— Възможно е. Хората казват, че често го прави. Но ние трябва да предвидим всички варианти. — Жената стана и започна да обикаля къщата, като проверяваше ключалките на вратите и резетата на прозорците. — Трябва да барикадираме вратите с мебели — рече тя.
	— Тогава ще влязат през прозорците.
	— Стъклата са специални, издържат на торнадо. Много са дебели.
	— Онези здравеняци тежат по сто и петдесет килограма. Видя какво направиха с колата ми.
	— Трябва да направим нещо.
	— Ще ни изгорят живи. Или просто ще почукат на вратата и ще извикат да отворим. Какво ще направим тогава? Нима можем да не се подчиним?
	— Можем да издържим двудневна обсада. Имаме достатъчно храна и вода.
	— Нещата може да се проточат повече от два дни. А може би завинаги. Дори да си права, няма гаранции, че Ричър ще открие някакви уличаващи доказателства. Вероятно изобщо няма такива. Ако имаше, ФБР отдавна щеше да ги намери.
	— Но все пак трябва да се надяваме, нали?


	Ричър си поръча ребърца, салата от зеле и чаша кафе. Заведението беше полутъмно и мръсно. Стените бяха облепени със стари плакати и реклами. Вероятно фалшиви, поръчани накуп от някой доставчик на полуфабрикати, изрисувани в някоя тайванска фабрика, а после надраскани и изпомачкани от работниците в съседния цех. Но ребърцата се оказаха добри. С малки кости и крехко месо. Зелевата салата беше току-що нарязана, а кафето беше горещо. За капак на всичко и сметката се оказа тънка. Колкото бакшиша във всяка кръчма източно от Мисисипи или южно от Сакраменто.
	Ричър плати и тръгна обратно към хотела. На паркинга завари двама души, които вадеха саковете си от багажника на червен форд. Още гости на хотела. Фордът беше нов, без отличителни белези. Вероятно кола под наем. Мъжете бяха едри и мургави. Приличаха на араби. Сирийци или ливанци. Ричър познаваше тази част от света. Мина покрай тях и любезно кимна. Двамата продължително го изгледаха. Минута по-късно той беше в стаята си и разгръщаше поредните страници. Сухи и чупливи от времето.


	Същата вечер фамилията Дънкан вечеряше с агнешко в кухнята на Джонас, който се смяташе за страхотен готвач. На практика действително го биваше. Печеното му обикновено беше добро. Гарнитурата беше картофи и зеленчуци, изобилно полята със сос. Четиримата ядоха и пиха, седнали двама срещу двама на кухненската маса. После заедно почистиха чиниите. Пръв се обади Джаспър, който се обърна към брат си Джейкъб.
	— Все още разполагаме с шест момчета, които са здрави и прави — подхвърли той. — Трябва да решим как да ги разпределим през нощта.
	— Ричър няма да се върне тази нощ — поклати глава Джейкъб.
	— Имаме ли някакви гаранции?
	— Гаранции нямаме за нищо, освен че слънцето ще изгрее на изток и ще залезе на запад.
	— Следователно не е излишно да проявим някаква предпазливост.
	— Добре — съгласи се Джейкъб. — Ще сложим един да наблюдава пътя от юг, а на другите ще кажем да почиват.
	Джаспър вдигна телефона и предаде инструкциите. Когато остави слушалката, в стаята се възцари пълна тишина. После Сет Дънкан погледна баща си и попита:
	— Ще ме закараш ли у дома?
	— Не бързай, синко — поклати глава баща му. — Имаме още неща за обсъждане. Утре по това време пратката вероятно ще пристигне. А това означава, че трябва да бъдем подготвени.


	Касано и Манчини се върнаха от вечеря и се насочиха право към стаите си. Касано се свърза с рецепцията и попита дали някакви мъже са се регистрирали наскоро. Отговорът беше положителен — две двойки мъже, пристигнали една след друга с различен транспорт. Касано поиска да го свържат със стаите им. Първо разговаря с хората на Махмейни, а после и с хората на Сафир. Помоли ги незабавно да дойдат при него. Надяваше се да постигне някакво предимство, като им отнеме времето за обмисляне и ги събере на собствен терен, въпреки че никак не му се щеше някой от тях да си помисли дори за миг, че е свикнал да се свира в подобни дупки.
	Първи се появиха иранците. Хората на Махмейни. Говореше само единият от тях. Касано го прие като нещо нормално, тъй като и той говореше от името на Роси, а Манчини само му помагаше. Не се представиха с имената си, което също беше нормално. Такъв им беше бизнесът. Физически иранците не представляваха нищо особено — дребни, свити, зле облечени. С подозрително поведение. Странни хора. Касано отвори вратичката на минибара и ги покани да си вземат каквото пожелаят. И двамата отказаха.
	Пет минути по-късно пристигнаха и ливанците. Хората на Сафир. Със сигурност араби, но застрашително едри. Веднага им личеше, че не се спират пред нищо. Отново не се представиха с имена, отново говореше само единият от тях. Касано ги покани да седнат на леглото, но те не помръднаха, предпочитайки да се облегнат на стената. Опитват се да ни сплашат, каза си Касано. И почти успяват. Това беше тяхната психологическа игра. В стаята се възцари дълбока тишина. Касано оглежда гостите си в продължение на цяла минута. Четирима непознати мъже, които съвсем скоро ще се опитат да го убият.
	— Работата е сравнително проста — подхвърли най-сетне той. — На сто километра северно от тук има около четирийсет ферми. Някакъв тип се навърта наоколо и прави бели. Честно казано, не е кой знае какво, но нашият общ доставчик го приема лично. Бизнесът е на трупчета, докато не го отстраним.
	— Това го знаем — кимна човекът на Махмейни. — После?
	— После е ясно. Вдигаме се, отиваме там и с общи усилия отстраняваме проблема.
	— Кога започваме?
	— Да речем, утре сутринта, на зазоряване.
	— Виждал ли си човека?
	— Още не.
	— Име?
	— Ричър.
	— Що за име е това?
	— Американско. Твоето какво е?
	— Моето няма значение. Разполагаш ли с описание?
	— Едър, бял, със сини очи. Метър и деветдесет и три, поне сто и двайсет килограма, кафява шуба.
	— Това нищо не значи — поклати глава иранецът. — Америка е страна на фермерите, пълна със селяни и заселници, които си приличат. Току-що видяхме един тип, който напълно отговаря на твоето описание.
	— Прав е, и ние го видяхме — намеси се човекът на Сафир. — Ще ни трябва доста по-подробно описание.
	— Не разполагаме с такова — отвърна Касано. — Но като пристигнем там, ще стане по-лесно. Такъв човек със сигурност ще изпъква. А и местните са готови да ни помогнат. Предупредени са да позвънят, ако забележат нещо. А там е равно като тепсия, няма къде да се скриеш.
	— А той къде се крие? — попита наемникът на Махмейни.
	— Не знаем. Има един мотел, но не е там. Може би живее на открито.
	— В това време?
	— Има разни обори и хамбари. Сигурен съм, че ще го открием.
	— А после какво?
	— Отстраняваме го.
	— Рисковано е.
	— Знам. А и него си го бива. Дотук е успял да елиминира четирима от местните.
	— Изобщо не ме интересува дали го бива или не — сопна се иранецът. — Нито пък с колко от местните се е справил. Кой знае какви са идиоти. Казах, че е рисковано, защото Дивия запад вече го няма. Разполагаме ли със стратегия за оттегляне?
	— Казаха ми, че е нещо като скитник — рече Касано. — Няма кой да плаче за него. И следствие няма да има. Там дори няма ченгета.
	— Това е добре.
	— А ти правилно отбеляза, че тук са само ферми. Тайни дупки колкото щеш. Ще го заровим някъде. За предпочитане жив, както иска нашият доставчик.


	31

	Физическото претърсване на района беше описано в четири различни папки по четири различни начина — от местната полиция, от щатската полиция, от пилотите на Националната гвардия и от ФБР. Рапортът от хеликоптера беше кратък и безполезен. Маргарет Коу била облечена със зелена рокличка — факт, който малко помага на фона на избуялата царевица в началото на лятото. Освен това пилотът не беше слизал под триста метра височина, за да предпази младите растения от вихъра на витлата. Издирването на изчезнало дете си има определени правила, дори и в селскостопанските райони. От въздуха не бяха забелязали нищо. Нито прясно разкопана земя, нито блясък от хромираните части на колелото, нито изпотъпкани ниви. Просто един океан от царевица.
	Чиста загуба на време и авиационно гориво.
	Местната и щатската полиция бяха проверили четирийсет ферми. Отначало, още след мръкване, бяха използвали рупор, а на следващата сутрин бяха посетили всяка ферма поотделно и бяха разпитали живеещите в нея с молба да проверят всички допълнителни постройки. Местните хора бяха откликнали с голямо желание. Само една възрастна двойка бе признала, че не е проверила имота си както трябва, и това накарало полицаите да направят оглед на място. Не открили нищо. Мотелът също бил претърсен, бунгало по бунгало. Не пропуснали дори контейнерите за смет в търсене на някакви улики.
	Фермата на братята Дънкан се споменаваше в три от рапортите. Всички бяха ходили там, с изключение на хеликоптерния екип. Първо местната полиция, после местната и щатската заедно, след това само щатската, а накрая и ФБР. Доста посещения за такова малко място. Претърсването било интензивно и внимателно, може би защото малкият имот предизвиквал по-голямо подозрение. Въпреки че оттогава бяха изминали двайсет и пет години, Ричър ясно го усещаше между редовете. Селски ченгета. Объркани и неориентирани. Сякаш братята Дънкан бяха ненавиждали земята си. Сякаш, ако можеха, биха се отървали от всеки излишен метър от нея. На практика бяха запазили само алеята, която водеше към къщите им. С малко банкет отстрани и няколко квадратни метра под основите на сградите. Това беше всичко.
	От друга страна, мястото бе толкова малко, че претърсването му не представлявало проблем. Рапортите бяха много подробни. Купчините греди за оградата били проверени една по една. Чакълът бил разровен. Верига от хора обходили терена метър по метър, забили очи в земята. Кучетата го обиколили десетина пъти, душейки буквално всичко, сантиметър по сантиметър.
	Но не открили нищо.
	Издирването продължило вътре в къщите. Двойно по-интензивно и сериозно в сравнение с външния оглед. Ричър беше претърсвал достатъчно къщи, за да знае колко трудно е това. Но никога не го бе правил четири пъти един след друг, с различни екипи, които не жалят труда си. Бяха проверили цялото обзавеждане, кухините, стените и подовата настилка. Той знаеше защо са го направили, въпреки че рапортите не споменаваха нищо. Със сигурност обаче бяха търсили не само изчезналото дете, но и части от него.
	Не бяха открили нищо.
	ФБР бе изпратило екип опитни криминалисти, които бяха действали според правилата на 80-те години. Резултатите бяха прилежно описани в дълъг документ на официална бланка, чието фотокопие беше приложено към делото. Събрани били косми, фибри и влакънца, всяка гладка повърхност била проверена за отпечатъци с най-съвременното оборудване за онова време. Със самолет от Денвър докарали специално обучено за издирване на трупове куче, което върнали обратно, след като то не подушило нищо. В продължение на дванайсет часа без прекъсване къщите и пространството около тях били изследвани от криминалисти с различни умения.
	Не открили нищо.
	Ричър затвори папката и в душата му се промъкна онова странно чувство, което със сигурност бяха изпитали и разследващите екипи преди много години: чувството, че досието изстива.


	На сто километра на север Дороти Коу стоеше пред мивката и миеше съдовете от вечерята си. Чинията, вилицата и ножа, после чашата. Накрая изтърка тавичката, която беше използвала за котлета. Подсуши всичко със суха ленена кърпа, после прибра чинията и чашата в шкафа, сребърните прибори в чекмеджето и тавичката под мивката. Изхвърли използваната салфетка в кофата за боклук, избърса масата и пъхна стола под нея. После излезе навън за глътка чист въздух. Възнамеряваше да поседи малко, а после да си легне. Беше решила да стане рано сутринта и да отскочи до мотела. Мистър Винсънт със сигурност щеше да се нуждае от помощ, за да оправи счупеното огледало зад бара. А може би щеше да залепи и счупената дръжка на чашата с логото на НАСА.


	Ричър седеше сред разхвърляните папки на пода в хотелската стая. Часът беше десет вечерта. Бе свършил работата доста преди полунощ. Стана, прибра документите обратно, а после подреди единайсетте кашона в средата на стаята. Две купчини по четири, една от три. Пристъпи към телефона на нощното шкафче, натисна деветка за външна линия, а после набра оператора, който Дороти Коу беше използвала преди двайсет и пет години, за да съобщи за изчезналото дете. Оказа се, че номерът е същият и все още действа. Когато насреща вдигнаха, той поиска да го свържат с Хоуг. Ей така, без да се надява, че може да го хване. Но след едно остро изщракване и кратка пауза полицаят вдигна слушалката.
	— Приключих — рече Ричър.
	— Откри ли нещо?
	— Свършили сте отлична работа. Няма от какво да се безпокоиш. А аз мисля да тръгвам.
	— Толкова скоро? Няма ли да останеш за нощния живот?
	— Аз съм обикновен човек. Предпочитам тишината и спокойствието.
	— Добре. Остави кашоните там. По някое време ще минем да ги приберем. Предпочитам да ги върнем в мазето още през нощта, преди да са разбрали онези книжни плъхове. После си измивам ръцете. Ни чул, ни видял. Мисията приключена.
	— Задължен съм ти — рече Ричър.
	— Забрави — отвърна Хоуг. — Направи каквото можа.
	— Надявах се да имам повече късмет.
	След тези думи Ричър прекъсна връзката, грабна шубата от закачалката и излезе. Трябваше да прекоси целия коридор от дъното до изхода, а после да заобиколи сградата и да стигне до паркинга. Стълбището от втория етаж свършваше малко преди фоайето, заемайки мястото на още една стая — разбира се, ако сградата беше едноетажна. Някакъв тип слезе по него и също тръгна към изхода. Беше един от онези, които се регистрираха преди два часа. Дребен и небръснат, с измачкани дрехи. Вероятно иранец. Ричър срещна погледа му и любезно кимна. После отвори вратата и го пропусна пред себе си. Мъжът отново го погледна. В очите му проблесна нескрит интерес.
	Ричър пое наляво с намерението да заобиколи сградата. Иранецът направи същото. Което беше съвсем нормално предвид двете коли на паркинга. Кадилакът на Сет Дънкан и един тъмносин шевролет. Агенциите за коли под наем предлагаха хиляди такива.
	_Тъмносин шевролет._
	Ричър спря на място.
	Онзи също спря.


	32

	Никой не знае за колко време се оформят мислите ни. Някои твърдят, че става чрез електроимпулси, които пронизват нервите със скоростта на светлината, но това е просто прехвърляне, нещо като доставка на поща. Буквата се изписва в съзнанието, а после оживява благодарение на химическата реакция между два компонента — подобно на оловото и киселината в автомобилния акумулатор. Но вместо да изпрати дванайсет жалки волта като сигнал за някакво действие, мозъкът наводнява организма с хиляди незабележими сигнали едновременно, тъй като мислите не се появяват задължително една след друга. Те идват накуп, като водопад или експлозия, придвижват се паралелно, блъскат се, състезават се, борят се за превъзходство.
	Зърнал тъмносиния шевролет, Ричър моментално го свърза с разказа на Винсънт в мотела и с двамата непознати, които беше видял от хамбара на Дороти. Едновременно с това, в същия миг, той отхвърли тази връзка, като си напомни, че шевролетът е много популярна кола, тъмносиният цвят — също. Пак в рамките на този миг той си спомни за двамата еднакви на външен вид иранци и другите двама еднакви араби, които беше зърнал във фоайето на хотела. И в главата му се появи съвсем конкретен въпрос: случайна ли бе появата на тези странни двойки в затънтения хотел в Небраска, и то посред зима? Отговорът беше: не, разбира се. От което следваше, че някъде наблизо трябваше да има и трета двойка — не задължително онази, която се беше появила във фермата на Дороти. Връзка между тези шестима мъже очевидно съществуваше, колкото и невероятно да изглеждаше това. Докато гледаше как мъжът насреща му изпуска ключовете от колата и плъзва ръка в джоба на палтото си, той изведнъж си даде сметка, че мъжете от фермата на Дороти не са отседнали в мотела на Винсънт, което автоматично означаваше, че са тук, в „Кортярд Мариот“ — единствения хотел в радиус от сто километра. Разумно беше да се допусне, че шевролетът на паркинга е техен, което от своя страна означаваше, че иранецът насреща му вероятно е свързан с тях и това автоматично го превръщаше във враг. Без да има представа как и защо, Ричър внезапно осъзна, че думичката _вероятно_ не означава нищо в смисъла на гражданското право, а едновременно с това си спомни за трупания с години опит, който сочеше, че хора като този иранец посягат към джоба си на някой пуст и тъмен паркинг по четири основни причини: да повикат помощ по мобилния си телефон, да извадят паспорт или служебна карта с цел да демонстрират своята невинност или власт, да измъкнат нож или да измъкнат пистолет. Същевременно Ричър си даваше сметка, че реагирането с груба сила на първите две причини би било непростимо, докато същата реакция на останалите две бе единственият начин да си спаси живота.
	Мисли под формата на водопади и звездни експлозии, които се блъскат за предимство.
	_Нека сбъркам, но да остана жив._
	Ричър реагира.
	Той рязко се извъртя, юмрукът му се стрелна отдолу нагоре към гръдния кош на иранеца. Химическата реакция в мозъка, едновременната трансмисия на импулси и химическата реакция във всяко мускулче от левия глезен до десния юмрук се осъществиха за хилядна от секундата. И това беше добре, защото ръката на противника потъна още по-дълбоко в джоба на палтото. Неговата нервна система реагираше не по-бавно от тази на Ричър. Лакътят му се стрелна нагоре и назад, опитвайки се да извади онова, което се криеше в джоба му — нож, пистолет, телефон, шофьорска книжка, паспорт, служебна карта на държавен служител или съвършено невинно писмо от Техеранския университет, удостоверяващо, че приносителят му е световноизвестен експерт по растителна генетика и почетен гост на щата Небраска, обещал да увеличи стократно добивите от царевица и да ликвидира недостига от храни по света. Но това вече нямаше значение, защото юмрукът на Ричър светкавично се насочваше в целта. Независимо от паниката в очите на иранеца, която пролича ясно дори и в мрака, независимо от факта, че мургавата му окосмена ръка вече се измъкваше от джоба, а пръстите му бяха увити около нещо голямо и черно.
	Ударът на Ричър достигна целта.
	Сто и двайсет килограма телесна маса, огромен юмрук, ужасяващ по силата си удар. Ципът на палтото на иранеца потъна в гръдната кост, тя от своя страна потъна в гръдната кухина, а естествената гъвкавост на ребрата й позволи да се придвижи сантиметри навътре. Създалото се огромно налягане изтласка въздуха от дробовете, хидростатичният шок върна кръвта обратно в сърцето, главата клюмна напред, раменете се изпънаха в обратна посока, тялото се повдигна от земята. Главата се люшна назад и глухо издумка в дебелото стъкло на някаква витрина, ръцете и краката увиснаха. Тялото се стовари на земята като парцалена кукла, нещо тежко изтрака и се плъзна по асфалта. Ричър го погледна с крайчеца на окото си. Не беше нито телефон, нито нож, а полуавтоматичен Глок 17 — черен, тежък, застрашителен. Той се плъзна на два-три метра от тях, далеч от обсега на собственика си. Беше обезвреден. Отчасти заради разстоянието, отчасти защото иранецът лежеше на земята и не помръдваше.
	Всъщност изглеждаше като човек, който никога повече няма да помръдне.
	Случило се беше нещо, за което Ричър само беше чувал.
	Приятелите му лекари в армията го наричаха _commotio cordis_, медицинското наименование на нискоенергийната травма в стената на гръдния кош. Нискоенергийна единствено в смисъл, че не е била причинена от изстрел или при автомобилна катастрофа, а от силен удар с бейзболна или футболна топка, директен удар в гърдите при ръкопашен бой или падане отвисоко върху тъп предмет. Лабораторните експерименти върху животни сочеха, че всичко зависи от късмета и тайминга. Електрокардиограмите показват вълни, свързани със сърдечния ритъм. Една от тях се нарича Т-вълна и когато ударът бъде нанесен, когато тази вълна е на 15–30 милисекунди преди върха си, може да се стигне до фатална аритмия, която спира сърцето с ефективността на масиран инфаркт. А във високо стресова ситуация, каквото е юмручното стълкновение на празен паркинг, сърцето бие с по-ускорен ритъм от нормалния и пиковите стойности на Т-вълната са много по-чести — два, а понякога и три пъти в секунда.
	Иранецът лежеше неподвижно.
	Не дишаше.
	Без видим пулс.
	Без признаци на живот.
	Военните лекари препоръчват първа помощ чрез вдишване уста в уста и сърдечен масаж осемдесет пъти в минута. Но едно от правилата на Ричър гласеше никога да не свестява човек, който е насочил пистолет в него. Най-твърдото му правило. Затова изчака една минута, а после стисна с палец и показалец изпъкналата артерия на шията на иранеца. Четири минути без кислород бяха фатални за мозъка. За всеки случай Ричър му отпусна пет. Беше клекнал над тялото и се оглеждаше, напрегнал слух. Никой не реагира. Никой не се появи. Иранецът умря. Слабото напрежение на изпадналото в безсъзнание тяло бавно отмина, заменено от типичната тежка отпуснатост на труп. Ричър се изправи и отиде да прибере ключовете от колата и пистолета. Оказа се, че въпреки логото на шевролет на ключодържателя ключовете не бяха за тъмносинята импала. Тя не реагира въпреки сигналите на дистанционното. Глокът беше почти нов и напълно зареден. Седемнайсет лъскави 9-милиметрови патрона „Парабелум“ в пълнителя, плюс един в цевта. Ричър го пусна в джоба си при отвертките, а после тръгна към паркинга пред хотела.
	На дистанционното реагира жълт шевролет, модел „Малибу“, който примигна с четирите си мигача и ключалките му изщракаха. Беше нов, без екстри, добре почистен. Типична кола под наем. Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и завъртя ключа. Резервоарът беше почти пълен. Документите за наем бяха в преградата на страничната врата. Колата бе наета същия ден на името на някаква фирма от Лас Вегас, която не му говореше нищо.
	В стойките за чаши имаше две бутилки минерална вода. Едната преполовена, другата запечатана. Той изкара колата на заден ход, заобиколи сградата на хотела и спря така, че тялото на мъртвеца да остане между нея и стената. Намери бутона за отваряне на багажника и го натисна. Капакът отскочи с меко щракане. Багажникът не беше особено голям, но и иранецът беше дребен.
	Ричър отиде при трупа и претърси джобовете му. Телефон, нож, портфейл и носна кърпа. Плюс шепа монети на стойност около долар. Остави монетите и извади батерията на телефона, която пъхна в един от джобовете на мъртвеца. Самия телефон сложи в друг джоб. Ножът беше сгъваем, с инкрустирана със седеф дръжка. Тежък, солиден и остър. Много добро качество. Пъхна го в собствения си джоб — онзи, в който държеше френския ключ. После отвори портфейла. В него имаше почти четиристотин долара в брой, три кредитни карти и шофьорска книжка от щата Невада, издадена на името Асгар Арад Сепер с адресна регистрация в Лас Вегас. Снимката беше приемлива. Кредитните карти бяха на същото име. Парите бяха нови двайсетачки, вероятно наскоро изтеглени от банкомат. Ричър ги прибра, избърса портфейла с носната си кърпа, а после го върна в джоба на мъртвеца. Хвана го за колана и яката, с намерението да го прехвърли в багажника на жълтия шевролет.
	После спря.
	Хрумна му по-добра идея.
	Пренесе трупа до кадилака на Сет Дънкан, отвори огромния багажник и го сложи вътре. Затръшна капака и се настани зад волана. Използва кърпичката да почисти всичко, до което се беше докосвал в купето. Лостът за скоростите, огледалото, бутоните на радиото, ръчките на вратите отвън и отвътре. После излезе, натисна дистанционното и се върна обратно при шевролета. Макар и жълта на цвят, тази кола беше съвсем анонимна. Местно производство, тукашни номера, конвенционално купе. Може би по-незабележима от кадилака въпреки яркия цвят. И може би по-малко желана от автокрадците. Обикновено пришълците с ножове и пистолети в джобовете се държаха доста по-кротко от разгневените местни жители.
	Той се огледа внимателно във всички посоки. Наляво и надясно, напред и назад. Всичко изглеждаше спокойно. Студ, тишина и влажен нощен мрак. Седна зад волана и бавно напусна паркинга с изключени светлини. Измина разстоянието до края на Макнали Стрийт и намали ход. Наляво, след сто километра в южна посока, щеше да стигне до И-80 — широката и бърза магистрала с шест платна, която стигаше чак до Вирджиния на изток. Надясно бяха четирийсетте ферми и братята Дънкан, „Аполо Ин“ и Елинор, докторът и съпругата му, Дороти Коу. Също на сто километра от тук, но в северна посока.
	Време за решение.
	Наляво или надясно? На юг или на север?
	Включи фаровете, зави надясно и пое по обратния път на север.


	33

	Братята Дънкан и Сет напуснаха кухнята на Джонас и се прехвърлиха в кухнята на Джаспър просто защото там имаше една почти пълна бутилка „Нот Крийк“. Настаниха се около масата, почти опрели лакти. Пред тях имаше дебели стъклени чаши с по два пръста кехлибарена течност. Отпиваха бавно и разговаряха тихо. До пристигането на доставката оставаха някъде между дванайсет и двайсет и четири часа. По това време обикновено празнуваха. Но този път бяха доста по-кротки.
	— Къде ли се намира сега? — подхвърли Джонас.
	— Спрял е някъде за през нощта — отвърна Джейкъб. — Поне така се надявам. Близо до границата. Ще потегли отново чак на разсъмване. Сега няма нищо по-важно от благоразумието.
	— Осемстотин километра — уточни Джонас. — Десет часа път, а може би и повече. Без да броим непредвидените случайности.
	— За колко време може да се прочете едно полицейско досие? — попита Джаспър.
	— Добър въпрос — въздъхна Джейкъб. — Разбира се, аз му отделих нужното време. Специално това досие със сигурност е огромно. Трябва да са го складирали някъде. Да приемем, че служителите започват работа в девет сутринта и си тръгват в пет. Това означава, че изчитането ще започне някъде утре по обед. Той ще разполага с пет часа утре и може би с всичките осем вдругиден. Предполагам, че ще му бъдат достатъчни.
	— Значи няма да се върне, преди да изтекат четирийсет и осем часа.
	— Не мога да бъда сигурен. Само предполагам.
	— И така да е, ние пак разполагаме с достатъчно време.
	— Той изобщо няма да се върне — обади се Сет Дънкан. — Защо да го прави? Стотици хора са изчели това досие и са убедени, че в него няма нищо нередно. Той не е сто пъти по-умен от тях, нали? Няма как да бъде.
	Никой не отговори.
	— Какво? — попита Сет и бавно огледа лицата им.
	— Не е нужно да бъде по-умен от когото и да било, синко — рече с въздишка баща му. — Още по-малко пък сто пъти. Достатъчно е да мисли по друг начин. Да гледа отстрани.
	— Но всички знаем, че доказателства няма.
	— Съгласен съм — каза Джейкъб. — Но тъкмо там е работата, че не става въпрос за нещата в досието, а за онези извън него.


	Малибуто беше колкото половин кадилак. Четири цилиндъра вместо осем, един тон вместо два, двойно по-късо. Но вървеше добре, без никакви проблеми. Не че Ричър му обръщаше внимание. Мислеше за мъртвия иранец и за шансовете да улучи Т-вълната. Човекът беше дребен като птичка, а той беше свикнал да възприема противниците си за своя противоположност — както във физическо, така и в психологическо отношение. Тоест дребният иранец на паркинга трябва да е бил нервен и напрегнат, а пулсът му да е достигал 180 удара в минута. Това означаваше, че споменатите Т-вълни са връхлитали една след друга, три пъти в секунда. Или, казано иначе, шансовете му да улучи някоя от решаващите предпикови паузи, продължаващи едва петнайсет милисекунди, са били около 45 на 1000, или около едно на двайсет.
	Лош късмет. Най-вече за иранеца. Но не и повод за съжаление. При всички случаи Ричър щеше да бъде принуден да го ликвидира, може би с цената на няколко сърдечни удара в повече. Това беше неизбежно. При изваден пистолет нямаше да има друг избор. Но все пак това му се случваше за пръв път. Дай боже, и за последен. Защото беше сигурен, че следващият му противник щеше да бъде футболист. Членовете на фамилията Дънкан вече трябва да бяха научили, че е заминал. Вероятно отдавна бяха хванали доктора и го бяха принудили да пропее. Те бяха реалисти и проявяваха предпазливост. Това означаваше, че петима от здравеняците им щяха да почиват, а шестият щеше да остане на пост край пътя. Точно с него трябваше да се разправи. Но не чрез _commotio cordis_. Нямаше да го удря в гръдния кош. Не и в този живот. По-добре да му счупи ръката. Малибуто мъркаше по пътя. След петнайсетина километра Ричър започна да се оглежда за крайпътното заведение на банкета. Онова, дървеното, наречено „Килиите“. Извън града, върху ничия земя. Може би нарочно, за да се избегне издаването на разрешителни. Фаровете на колата образуваха светли тунели във влажната мъгла. След няколко минути се появи някакво конкурентно сияние. Далеч напред, вляво. Неон, оцветен в зелено, червено и синьо. Реклами на бира. Плюс две жълти петна от осветителните стълбове на паркинга.
	Ричър намали, отби вдясно и паркира жълтата си кола редом с някакъв почервенял от корозия пикап. Излезе навън, заключи и се насочи към заведението. Оказа се, че то изобщо не приличаше на затвор. Беше просто барака. Някогашна къща, а може би магазин. Дори името му беше изписано странно — като драсканиците на техник върху електрическо табло. Като нещо временно, до отстраняване на повредата. Вътре беше шумно. С типичното ехо на полупразно заведение, на фона на някаква музика, вероятно от джубокс. Мелодията беше непозната на Ричър, но той беше готов да я хареса.
	Вратата се намираше в левия край на правоъгълното помещение. Барът беше срещу нея, масите и столовете оставаха вляво. Посетителите бяха двайсетина, предимно мъже. Дървени маси и столове, дървени столчета пред бара, дъсчен под. Надписът „Килиите“ се мъдреше и зад бара, ограден от изрязани от фолио кули, от които излитаха светкавици.
	Ричър мина странично покрай масите. Барманът улови погледа му и тръгна наляво да го посрещне. Млад, с открито и приветливо лице.
	— Изглеждаш объркан — подхвърли той.
	— Очаквах решетки на прозорците и сепарета в стари килии — отвърна Ричър. — А ти да бъдеш облечен в раиран костюм.
	Младежът не отговори.
	— Като в затвор — поясни Ричър. — С килии.
	Младежът го гледаше с недоумение, после на лицето му се появи усмивка.
	— Тук не е като в затвор — рече той. — Извади си мобилния телефон.
	— Нямам мобилен телефон.
	— Ясно. Ако имаше, щеше да откриеш, че не работи. Няма сигнал. В радиус от един-два километра липсва покритие. Тъкмо затова идват хората. За малко спокойствие.
	— Биха могли просто да не вдигат.
	— Човешката природа не е устроена така. Хората просто не могат да не вдигнат телефона, когато ги търсят. Гузна съвест или нещо такова. Съпруги, шефове. Всякакви спешни неща. По-добре е телефоните им изобщо да не звънят.
	— Надявам се, че разполагате с монетен автомат, поне за спешни случаи.
	— Там, в дъното — махна с ръка барманът.
	— Благодаря — кимна Ричър. — За него съм дошъл.
	Мина покрай редицата високи столчета, част от които бяха заети. В дъното имаше тесен коридор, който водеше към тоалетните и задния изход. Телефонът се намираше на стената срещу дамската тоалетна, закрепен към правоъгълно парче корк, потъмняло от старост и плътно надраскано с избелели цифри. Ричър бръкна в джоба си за монети от четвърт долар. Оказа се, че разполага с пет, и съжали, че не прибра монетите на иранеца. Избра номера, който беше използвал преди четвърт час. Същия, на който Дороти Коу беше звъняла преди двайсет и пет години. Насреща вдигнаха почти веднага и той помоли да го свържат с Хоуг. Връзката беше осъществена за по-малко от десет секунди.
	— Една последна услуга — рече в слушалката Ричър. — Там имате указател на целия регион, нали?
	— Да — отвърна Хоуг.
	— Трябва ми телефонът на Сет Дънкан, който живее на сто километра на север.
	— Задръж така — каза Хоуг. В слушалката долетя приглушеното почукване на клавиатура. Явно нямаха указател в традиционния смисъл на думата, а използваха компютърна база данни. — Номерът не е обявен в указателя.
	— В смисъл, че не разполагате с него или не можеш да ми го кажеш? — попита Ричър.
	— Не е обявен в смисъл не го искай от мен, защото ще ме извадиш на течение.
	— Добре, не го искам. Някакъв номер на името Елинор Дънкан?
	— Не. Има четири имена с фамилията Дънкан, всички на мъже, с необявени телефонни номера.
	— Тогава ми дай телефона на доктора.
	— Кой доктор?
	— Местният.
	— Как се казва?
	— Не му знам името — отвърна Ричър.
	— В такъв случай не мога да ти помогна. Тук абонатите са регистрирани по име в азбучен ред. Смит, доктор Бил и прочие. С много ситен шрифт.
	— Трябва да има някакъв номер за връзка с лекар. За спешни случаи.
	— Не виждам нищо такова.
	— Чакай, чакай — каза Ричър. — Сетих се как ще стане. Дай ми номера на „Аполо Ин“.
	— Аполо като онзи космически кораб?
	— Точно така.
	Клавиатурата отново затрака. Няколко секунди по-късно Хоуг продиктува номера. Код 308 за западната част на щата, плюс седем цифри. Ричър ги повтори наум, после каза благодаря и прекъсна връзката.


	На петнайсет километра в южна посока един от хората на Махмейни също набираше някакъв номер.
	— Имаме проблем — рече той, когато Махмейни вдигна.
	— По-точно?
	— Асгар избяга.
	— Невъзможно.
	— Пратих го долу да донесе една бутилка вода от колата. Забави се и отидох да проверя какво става. Оказа се, че колата я няма.
	— Звънни му по телефона.
	— Направих го, поне десет пъти. Но телефонът му е изключен.
	— Не мога да повярвам — каза Махмейни.
	— Какво да правя?
	— Трябва да го намериш.
	— Нямам представа къде да го търся.
	— Знаеш, че обича да си попийва.
	— Знам. Но в това градче няма барове. Само един магазин за алкохол, който по това време трябва да е затворен. А и той едва ли би тръгнал да го търси с колата, защото е само на три пресечки от хотела.
	— Трябва да има бар. Това е Америка. Питай портиера — настоя Махмейни.
	— Няма портиер. Това не ти е „Беладжо“. В стаите няма дори вода.
	— В такъв случай попитай на рецепцията. Там не може да няма човек.
	— Без кола не мога да мръдна никъде. А няма как да помоля другите за подобна услуга. Поне не сега. Би било проява на слабост.
	— Намери начин! — извика Махмейни. — Разбери дали има бар и се опитай да стигнеш до него. Това е заповед!


	Ричър слушаше сигнала за свободно. Силен и звучен благодарение на старомодната мембрана, широка поне пет сантиметра и монтирана в голяма пластмасова слушалка, тежка най-малко половин килограм. Представи си двата звънящи апарата в мотела, намиращ се на сто километра на север. Единият на рецепцията, другият на бара. А може би имаше и деривати — един в офиса, друг в стаята за почивка на Винсънт. Може би цялата сграда беше опасана с кабели. Но никой не отговаряше независимо от броя на апаратите. Изтече цяла вечност, преди в слушалката най-сетне да се появи гласът на Винсънт.
	— „Аполо Ин“ — обяви жизнерадостно той. Сякаш беше администратор на чисто нов мотел и това беше първото — обаждане на клиент.
	— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.
	— Ричър? — учудено възкликна Винсънт. — Къде си?
	— Далеч. Трябва ми телефонът на Елинор.
	— Ще се връщаш ли?
	— Какво би ми попречило да се върна?
	— Нали щеше да ходиш във Вирджиния?
	— Все още се надявам, че това ще стане.
	— Нямам телефонния номер на Елинор.
	— А има ли го в указателя?
	— Има го, разбира се. Но ще вдигне Сет.
	— Ясно. Докторът да е там?
	— Не, няма го.
	— Значи си зле откъм клиенти.
	— За съжаление.
	— Имаш ли телефонния му номер?
	— Задръж така.
	Слушалката глухо изтропа, вероятно оставена върху плота. Настъпи продължителна пауза, после се вдигна друга слушалка — вероятно тази на рецепцията. Получи се нещо като ехо, придружено от тихо съскане. После Винсънт му продиктува телефона — кода на региона, плюс още седем числа. Ричър го повтори наум, благодари и прекъсна връзката. После започна да набира новия номер.


	Дежурният администратор каза на човека на Махмейни, че бар действително има, но не в града, а на петнайсет километра в северна посока. Името му било „Килиите“. Приятно място, с умерени цени, отворено до късно. Да, в града има таксиметрова служба и той с удоволствие ще му повика кола.
	След по-малко от пет минути иранецът седна на задната седалка на древен шевролет, който потегли по Макнали Стрийт и зави наляво в далечния й край.


	Докторът вдигна много по-бързо от Винсънт.
	— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.
	— Ричър? — изненада се докторът. — Къде си?
	— Все още извън града.
	— Ще се връщаш ли?
	— Да не би да ти липсвам?
	— Не казах на Дънкан за кадилака.
	— Браво. Сет прибра ли се у дома?
	— Когато си тръгнах, той беше при баща си.
	— Там ли ще остане?
	— Хората казват, че често го прави.
	— Ти добре ли си?
	— Горе-долу. Футболистите ме спипаха зад волана на пикапа.
	— И?
	— Нищо особено. Повече си приказвахме.
	Ричър си го представи изправен в коридора или в кухнята — треперещ, надничащ през прозорците и залостил вратите.
	— Пиян ли си?
	— Малко — отвърна докторът.
	— Какво значи малко?
	— Страхувам се, че това е нормалното ми състояние напоследък.
	— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан.
	— Тя няма телефон.
	— Знам.
	— Няма я в указателя.
	— Но е твоя пациентка.
	— Не мога.
	— Колко нови неприятности можеш да си навлечеш?
	— Не е само това. Тук става въпрос за конфиденциалност. Аз съм лекар. Давал съм клетва, както ми напомни преди време.
	— Когато правиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца.
	— Те ще разберат, че аз съм ти го дал.
	— Ако се стигне дотам, аз ще отрека.
	Докторът помълча известно време, после въздъхна и продиктува номера.
	— Благодаря — рече Ричър. — Пази се. Много поздрави на жена ти.
	Прекъсна линията и набра номера. В слушалката отново прозвуча сигналът за свободно. Същото електронно мъркане, но този път от друго място. Някъде във вътрешността на преустроена ферма, сред дебели килими в пастелни тонове и маслени картини. Ако Сет се беше прибрал у дома, със сигурност щеше да вдигне слушалката. Такива бяха отношенията в семейството му. Но Ричър беше готов да се обзаложи, че не си е у дома. Фамилията Дънкан имаше двойни неприятности, а опитът му сочеше, че ще стоят всички заедно, докато неприятностите отминат. От това следваше, че Елинор бе сама в къщата и вероятно щеше да вдигне телефона. А може би щеше да го остави да звъни независимо от мнението на младия барман за човешката природа.
	Тя вдигна.
	— Ало?
	— Сет там ли е? — попита Ричър.
	— Ричър? Къде си?
	— Няма значение. Къде е Сет?
	— У баща си. Едва ли ще се прибере.
	— Това е добре. Облечена ли си?
	— Защо?
	— Искам да ми свършиш една работа.


	34

	Задната седалка на стария шевролет беше оформена като две отделни кресла, но не фабрично, а от дългогодишна употреба. Наемникът на Махмейни избра хлътналата дупка отдясно и изви глава наляво, за да гледа през предното стъкло. Но онова, което видя на светлината на фаровете, беше голият гръб на някакъв билборд, след който имаше само мрак. Пътят беше прав и пуст, лишен от светлините на насрещни автомобили. Това го разочарова. Едно питие от страна на Асгар можеше да бъде простено. Две също, дори и три. Но само ако се прибере веднага после. Нощен запой обаче си беше дезертьорство.
	Шумният и износен двигател поддържаше скорост от около сто километра в час. По километър и половина в минута. Което означаваше около девет минути за тринайсетте километра до крайната цел на пътуването.


	— Точно след час и десет минути ще излезеш с малката си спортна кола — рече Ричър.
	— Къде ще ходя? — учуди се Елинор Дънкан.
	— На юг, по шосето. Ще изминеш точно шестнайсет километра и половина по него, а после ще обърнеш и ще се прибереш у дома. Няма значение с каква скорост ще караш.
	— Шестнайсет километра и половина?
	— Може и осемнайсет или двайсет. Но не по-малко от петнайсет.
	— Защо?
	— Няма значение защо. Ще го направиш ли?
	— Може би искаш да напусна къщата, за да свършиш някаква работа?
	— Обещавам, че изобщо няма да се приближавам до къщата. Никой нищо няма да разбере. Ще го направиш ли?
	— Не мога. Ключът за колата ми е у Сет.
	— Нямате ли резервен?
	— И той е у него.
	— Едва ли ги носи в джобовете си — рече Ричър. — Резервният ключ за неговата кола беше в една купа на кухненската маса.
	Елинор не каза нищо.
	— Знаеш ли къде са? — попита Ричър.
	— Да, на бюрото му.
	— На бюрото или в някое чекмедже?
	— Отгоре са. Държи ги там, за да ме изпробва. Казва, че подчинението без изкушение е безсмислено.
	— А защо още стоиш там, по дяволите?
	— Къде да отида?
	— Вземи проклетите ключове и толкова! Прояви самостоятелност!
	— Това ще нарани ли Сет?
	— Не знам какво искаш да чуеш като отговор.
	— Просто отговори честно.
	— Може да го нарани, но не пряко. И не във всички случаи.
	Настъпи продължителна пауза.
	— Добре, ще го направя — обади се най-после Елинор. — Ще измина шестнайсет километра на юг, а после ще се върна обратно. Час и десет минути от този момент нататък.
	— Не, час и шест минути — поправи я Ричър. — Вече говорихме четири минути.
	Окачи слушалката и се върна в салона. Барманът работеше както трябва — с бързи и сръчни движения и постоянно наблюдение на клиентите. Погледът му улови този на Ричър в мига, в който той се появи от коридора. Изчака го да се приближи и подхвърли:
	— Трябва да ми дадеш автограф, може би на някоя салфетка. За спомен. Ти си първият клиент, който идва тук, за да използва телефон, а не да се спаси от него. Какво ще пиеш?
	Ричър огледа високата лавица зад гърба му. Всякакъв твърд алкохол, наливна бира, бутилирана бира, безалкохолни. Никаква следа от кафе.
	— Нищо, благодаря — рече той. — Трябва да хващам пътя.
	Мина покрай бара, промуши се между масите и бутна входната врата. После включи двигателя, направи маневра и пое по пътя на север.


	Наемникът на Махмейни забеляза някакво сияние. Далеч напред, вляво. Неон. Оцветен в зелено, червено и синьо. Шофьорът задържа крак на педала още известно време, после го вдигна. Двигателят се задави, ауспухът издаде кашлящ звук, скоростта на таксито рязко намаля. Далеч напред проблеснаха червените габарити на отдалечаваща се кола. Бледи и примигващи от разстоянието. Почти несъществуващи. Таксито спря и иранецът видя бара. Обикновена дървена барака. Две слаби крушки под навеса на входа, чиято светлина почти не стигаше до паркинга. Колите там бяха доста. Но сред тях нямаше жълт шевролет, взет под наем.
	Шофьорът извърна глава.
	— Чакай ме тук — рече иранецът.
	— Колко време?
	— Само минута.
	Иранецът слезе от колата. Червените габарити бяха изчезнали в северна посока. В продължение на една дълга секунда той гледа натам, после се обърна и тръгна към вратата на дървената постройка. Пред очите му се появи широко помещение с маси в лявата част и дълъг бар вдясно. Клиентите бяха двайсетина души, но никой от тях не приличаше на Асгар Арад Сепер. Барманът обслужваше един от тях, но това не му попречи да огледа новодошлия. Чужденецът започна да си пробива път към него, усещайки погледите на посетителите в гърба си. Дребен, небръснат, с измачкани дрехи и неособено чист. Клиентът на бармана се отдалечи с две чаши пенлива бира в ръце.
	— Търся един човек — рече наемникът на Махмейни.
	— Всички тук сме хора, сър — отвърна барманът. — Такава е същността на човешката природа, не мислите ли? Винаги търсим някого.
	— Не, не. Аз търся един познат. Всъщност приятел.
	— Как изглежда?
	— Прилича на мен.
	— Съжалявам, но не съм го виждал.
	— С жълта кола.
	— Колите са навън, а аз съм вътре.
	Новодошлият се обърна, огледа помещението и отново си помисли за червените стоп — светлини, които изчезнаха на север.
	— Сигурен ли си? — извърна се към бармана той.
	— Не искам да бъда груб, сър, но ако двама като вас се бяха появили в този бар, някой със сигурност щеше да позвъни на Вътрешна сигурност — отвърна младежът. — Не мислите ли?
	Иранецът не каза нищо.
	— Тук е Небраска — добави барманът. — Пълно е с военни съоръжения.
	— Някой да си е тръгнал наскоро? — попита иранецът.
	— Това е бар, приятелю. Хората непрекъснато идват и си отиват. Баровете са за това, нали?
	След тези думи барманът се обърна към следващия си клиент. Край на приказките. Наемникът на Махмейни отново се обърна и огледа салона. После се отказа и тръгна към вратата. Излезе на паркинга и измъкна мобилния телефон от джоба си. Но сигнал нямаше. Остана за момент на място, извърнал поглед в посоката, в която бяха изчезнали червените светлини. После се качи в таксито, затръшна скърцащата врата и каза:
	— Благодаря, че ме изчакахте.
	— А сега накъде? — обърна се да го погледне шофьорът.
	— Нека си помисля малко — отвърна иранецът.

	* * *

	Ричър поддържаше стабилна скорост от сто километра в час. Усещането беше хипнотично. Електрически стълбове се стрелкаха от двете страни на пътя. Моторът мъркаше, гумите пърпореха. Ричър извади бутилката вода от стойката, разпечата я с една ръка и отпи. После включи дългите светлини. Пътят напред беше абсолютно пуст. Прав като стрела. Мъгла в далечината, после мрак. Ричър погледна в огледалото. Отзад нямаше никой. Провери уредите на арматурното табло. Всичко беше наред.


	Елинор Дънкан погледна часовника си. Малък ролекс, подарък от Сет. Може би истински. Беше засякла точно час и шест минути от момента, в който остави слушалката. Оставаха още четирийсет и пет минути. Излезе от стаята си и прекоси коридора към кабинета на мъжа си. Малка квадратна стаичка. Нямаше представа за какво е била използвана някога. Може би за съхранение на оръжие. Сега беше преустроена в домашен кабинет, подчертано мъжки. Голямо и удобно кожено кресло. Писалище от тис. Настолна лампа със зелен стъклен абажур. Лавици с книги, килим. Въздухът миришеше на Сет.
	На писалището лежеше малка стъклена купа. Произведена в Мурано, Италия. Близо до Венеция. Зелена на цвят, пълна с кламери. Най-отгоре лежаха ключовете от колата й. Две назъбени парчета метал с големи черни глави. За нейната мазда миата — червено двуместно кабрио. Кола за удоволствие и развлечения. На външен вид приличаше на някогашните английски кабриолети „Ем Джи“ или „Лотус“ — малки, но здрави и надеждни.
	Протегна ръка и взе единия ключ.
	После се обърна и излезе в коридора. Шестнайсет километра и половина. Вече се досещаше какво бе намислил Ричър. Отвори гардероба и извади един копринен шал. Чисто бял. Сгъна го като триъгълник, върза го на главата си и се погледна в огледалото. Приличаше на кинозвезда от далечното минало. Или по-скоро на кинозвезда от далечното минало, нокаутирана от някогашен шампион по бокс тежка категория.
	Излезе през задната врата и тръгна в студа към гаража. В дясната му част зееше празното място на колата на Сет. Нейната кола беше в съседство. Вратите бяха отворени. Седна зад волана, щракна скобите над предното стъкло и свали гюрука. Включи двигателя, изкара колата на заден и спря в началото на алеята. Отоплението беше включено на високи обороти, моторът мъркаше. Отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и девет минути.


	Ричър продължаваше да се движи със сто километра в час. След три минути пусна педала на газта и отново включи дългите светлини. Огледа десния банкет. Изоставената крайпътна къща се появи точно когато очакваше. Ярко осветена от фаровете. Продъненият покрив, зацапаните реклами за бира по стените, набраздената от автомобилни гуми земя, която някога е била паркинг. Отби от пътя и навлезе в паркинга. По пода на колата забарабаниха ситни камъчета. Той описа пълен кръг.
	Сградата беше дълга и ниска. Правоъгълна, с изключение на залепените отзад допълнителни квадратни постройки. Едната вероятно беше служила за тоалетна, а другата — за кухня. И двете ефикасни от гледна точка на нуждите на някогашния собственик. Пространството помежду им имаше П-образната форма на някогашна товарна рампа. Беше празно, затворено от три страни, с разпилени от вятъра боклуци. Отворената му част гледаше към пустото и равно поле на изток. Дължина десетина метра, дълбочина по-малко от четири.
	Отлично място, което по-късно щеше да му свърши добра работа.
	Той обърна край южната стена и спря на десет метра от нея. Пътят остана диагонално напред. Беше паркирал като ченге, което дебне нарушители с включен радар. Стената го скриваше от север. Изключи светлините, но остави двигателя да работи. Слезе от колата, мина пред нея и се насочи към ъгъла на сградата. Облегна се на дъските — тънки, напукани от студа на стотици зими, изпечени от слънцето на стотици лета. Миришеха на прах и старост. Обърна се на север, където трябваше да бъде пътят.
	После зачака.


	35

	След двайсет дълги минути от север се появи светлината на фарове. Много бледа, на разстояние поне десетина километра. По-скоро някакво сияние във формата на полусфера, потрепващо във влажната мъгла, отслабващо и отново набиращо сила. Подвижен балон светлина. Бяла, почти синя. Колата се движеше на юг, и то доста бързо.
	Вероятно беше Елинор Дънкан. Точно навреме.
	Ричър чакаше.
	След две минути тя се беше приближила с три километра. Светлата полусфера стана по-голяма и по-силна, все още потрепваща, но със странен асинхронен пулс. Подскачането стана двупосочно, с почти слят ритъм на усилването и отслабването.
	По пътя се движеха две коли.
	Ричър се усмихна. Футболистът, когото бяха поставили да наблюдава пътя на юг. Завършил колеж, а не някакъв тъпак. Убеден, че петте му приятелчета са били изпратени да си спят у дома, защото нищо не можеше да се случи. Още по-убеден, че са го изпратили на пост единствено като предпазна мярка, просто за всеки случай. Очакваше го дълга и скучна нощ, в която нищо нямаше да се случи. И изведнъж покрай него бе профучала Елинор Дънкан с малката си спортна кола. Какво да очаква човек в неговото положение? Точки, разбира се. Той забравя за часовете скука, които са пред него, и тръгва след нея. С надеждата да натрупа точки пред господарите си. В главата му започват да се въртят думите, които ще каже рано сутринта на Сет Дънкан, дърпайки го дискретно встрани. Като стар приятел и доверен съветник той ще прошепне: _Да, сър. Проследих я и мога да ви покажа къде отиде._ А после ще добави: _Не, сър, не съм казал на никого. Но си помислих, че вие трябва да знаете._ Скромно, предано. И накрая: _Ами реших, че това е много по-важно и напуснах поста си. Радвам се, че и вие мислите като мен._
	Ричър отново се усмихна.
	Такава е човешката природа.
	Той продължи да чака.
	Изминаха още две минути. Балонът светлина се приближи с още три километра, вече по-плосък и значително по-дълъг. Две коли с малка дистанция помежду им. Хищник и плячка, разделени от няколкостотин метра. В балона липсваше червеният цвят. Фаровете на футболиста не стигаха до боята на маздата. Той караше на триста-четиристотин метра след червените й стоп — светлини, убеден, че върши страхотна работа и остава напълно незабелязан. Може би не бе чак толкова умен. Маздата разполагаше с огледало за обратно виждане, а светлината на халогенни фарове в зимната нощ на Небраска вероятно се виждаше и от Космоса.
	Ричър се раздвижи.
	Оттласна се от стената, заобиколи предницата и седна зад волана. Включи на скорост, натисна спирачката с левия си крак, а с десния стъпи на газта. Колата затрепери, готова да се изстреля на пътя. Едната му ръка стискаше волана, а другата лежеше върху ключа за светлините.
	Чакането стана напрегнато.
	Шейсет секунди.
	Деветдесет секунди.
	После маздата се стрелна покрай него. Тъмно и неясно петно, подгонило море от ярка светлина. Свален покрив, жена с бяла забрадка зад волана. Гумите свистяха, двигателят виеше на високи обороти. Миг по-късно се мерна червеното сияние на задните габарити, които бързо се стопиха в мрака. _Сега_, рече си Ричър и включи светлините. Левият му крак освободи спирачката, десният натисна газта до дъно. Жълтото Малибу се стрелна напред и се закова напряко на пътя. Той отвори вратата и се претърколи навън, после скочи на крака и се понесе към банкета — в посоката, от която беше дошъл. На двеста метра вдясно от него джипът вече предприемаше аварийно спиране. Фаровете му осветиха каросерията на малибуто, за миг се обагриха в жълто, а после изведнъж клюмнаха към асфалта. Предните амортисьори не издържаха на огромната спирачна сила и се огънаха. Тежките гуми нададоха пронизителен вой, каросерията започна да се плъзга странично по пътя. Колелата от близката страна започнаха да се подгъват навътре. Центърът на тежестта беше достатъчно високо, за да се случи непоправимото. Каросерията се наклони, колелата от другата страна за миг се мярнаха във въздуха, а после с трясък се върнаха на шосето. Задницата се завъртя на деветдесет градуса, каросерията се разтресе. В крайна сметка тежката машина спря на по-малко от три метра от малибуто, успоредно с него. Двигателят угасна, пронизителният писък бавно заглъхна в мрака. Замириса на изгоряла гума, тънки струйки дим се вдигнаха в светлината на фаровете и бавно се разтопиха в студения нощен въздух.
	Ричър измъкна от джоба си глока на иранеца, втурна се към вратата откъм мястото на шофьора и рязко я отвори. По принцип не беше привърженик на драматичните арести, но от опит знаеше какво действа на изпадналите в шок хора.
	— Излизай от колата, излизай от колата! — изкрещя Ричър колкото се може по-силно.
	Човекът зад волана тромаво се подчини и Ричър скочи отгоре му. Сграбчи го за яката и го повали, притискайки лицето му в асфалта. Притисна с коляно долната част на гърба му и опря дулото на пистолета в тила му.
	— Стой на място, стой на място! — крещеше той, а очите му оглеждаха небето за ново сияние.
	Но други фарове нямаше. Никой не идваше. Никакви подкрепления. Тъпакът не беше повикал такива. Солова акция, за да запази овациите за себе си. Както беше очаквал.
	Ричър се усмихна.
	Такава е човешката природа.
	Настъпи тишина, нарушавана единствено от мъркането на двигателя на малибуто. Не се виждаше нищо, с изключение на четири снопа ярка светлина, забити в банкета. Въздухът беше наситен с миризмата на изгоряла гума и горещи накладки, на бензин и моторно масло. Футболистът лежеше неподвижно на асфалта. Нямаше как да бъде другояче с над сто килограма на гърба, пистолет в тила и телевизионни кадри от показните арести на специалните части в съзнанието. Момчетата от провинцията ги арестуваха понякога като всички други. А събитията се бяха развили светкавично, в пълен мрак, сред пронизително и всяващо паника стържене на метал и гуми. Може би младежът все още не беше видял лицето му или пък не го беше разпознал от описанията на мъжете от фамилията Дънкан. Може би все още не беше събрал две и две, може би се готвеше да се държи като нормален гражданин и да обясни на ченгето, че е невинен. Което създаваше малък проблем за Ричър. Всеки миг младокът щеше да разбере, че тук не става въпрос за законни полицейски действия, а за чиста проба отвличане. Което нямаше нищо общо със законността. На всичкото отгоре беше много як. Почти два метра, сто и трийсет килограма, а може би и повече. Беше облечен в червено спортно яке и торбести джинси.
	— Кажи ми името си! — изсъска Ричър.
	Брадичката, носът и устата на пленника бяха здраво притиснати в асфалта.
	— Джон — измуча той. Тихо пъшкане, едва забележимо изпускане на въздуха от гърдите.
	— Не си ли Брет? — попита Ричър.
	— Не.
	— Това е добре. — Ричър измести тежестта на тялото си, изви врата на жертвата си и заби глока в ухото му. За миг зърна бялото на очите му. — Знаеш ли кой съм?
	— Вече да — отвърна онзи.
	— А знаеш ли двете неща, които трябва да запомниш?
	— Какви са те?
	— За какъвто и да се мислиш, аз съм по-силен и по-жесток от теб. Нямаш представа колко много. По-лош съм от най-ужасния ти кошмар. Вярваш ли ми?
	— Да.
	— Наистина ли ми вярваш? Както вярваш на мама и ябълковия пай?
	— Да.
	— Знаеш ли какво направих с приятелите ти?
	— Да.
	— Какво?
	— Размазал си ги.
	— Правилно. Но с теб мисля да постъпя другояче, Джон. Да работя с теб, да спася живота ти. Мисля, че може да се получи, ако опитаме както трябва. Но престъпиш ли чертата дори с милиметър, ще те убия. А после ще си тръгна и ще те забравя. Дори за миг няма да си спомня за теб и ще спя като бебе до края на живота си. Разбрахме ли се?
	— Да.
	— Искаш ли да опитаме?
	— Да.
	— Да не би през главата ти да минават някакви глупости? Да не си решил да се правиш на куотърбек? Да ме чакаш да се разсея?
	— Не.
	— Добър отговор, Джон. Защото аз никога не се разсейвам. Виждал ли си как убиват човек?
	— Не.
	— Не е като на кино, Джон. Разхвърчават се разни гадни неща. Няма да се оправиш дори ако получиш рана на някое меко място. Или ще се оправиш, но не на сто процента. Ще получиш инфекция, ще те боли цял живот. Ще бъдеш слаб и немощен.
	— Ясно.
	— А сега стани.
	Ричър се изправи и отстъпи крачка назад. Стискаше пистолета с две ръце заради театралния ефект. Дулото следваше движенията на главата. За миг младежът остана в ембрионалната си поза, а после се оттласна с две ръце и застана на колене.
	— Иди при жълтата кола и спри пред шофьорската врата — заповяда Ричър.
	— Добре — подчини се младежът и се изправи. Отначало малко нестабилно, после по-твърдо. Беше висок и здрав като канара.
	— По-добре ли си, Джон? — попита Ричър. — Върна ли ти се куражът? Готов ли си да ми скочиш?
	— Не — промърмори онзи.
	— Добър отговор, Джон. Ще ти вкарам два куршума в мозъка още преди да си помръднал. Правил съм го и преди, повярвай ми. Плащаха ми да го правя и много ме бива. Хайде, отивай при колата и се изправи до вратата.
	Ричър тръгна след него. Шофьорската врата на малибуто зееше отворена. Беше я оставил така при изскачането си навън. Джон застана пред нея. Ричър го хвана на прицел над покрива на колата и отвори дясната врата. За миг останаха неподвижни. Отворените врати приличаха на крила.
	— Влизай вътре — рече Ричър.
	Джон се подчини, сгъна се и седна зад волана. Ричър отстъпи крачка назад и отново го хвана на мушка, този път под покрива. Ниска траектория, в посока на бедрата и гръдния кош.
	— Не пипай волана, не докосвай педалите, не си слагай колана!
	Джон остана неподвижен с ръце в скута.
	— А сега затвори вратата.
	Той се подчини.
	— Още ли се чувстваш като герой, Джон?
	— Не.
	— Добър отговор, приятел. Може би ще стане работата. Искам да запомниш едно: от гледната точка на Детройт шевролет Малибу е един добър автомобил средна класа. Но няма никакво ускорение. Хич не прилича на куршум. А пистолетът, който държа в ръката си, е зареден догоре с деветмилиметрови патрони „Парабелум“. Те излитат от цевта с хиляда и четиристотин километра в час. Мислиш ли, че един четирицилиндров двигател на „Дженерал Мотърс“ може да бъде по-бърз?
	— Не.
	— Много добре, Джон. Радвам се, че си понаучил нещичко в колежа.
	После вдигна глава над покрива на колата и видя някакво сияние далеч на юг. Полусферично, леко потрепващо, пулсиращо. Бяло, дори синкаво.
	От юг се приближаваше автомобил, който се движеше с висока скорост.


	36

	Ричър прецени, че колата е на около три километра и се движи с около сто в час. Горе-долу максималната скорост, която позволяваше това шосе. Разполагаше с две минути.
	— Седиш, без да мърдаш, Джон — изръмжа той. — Преставаш да мислиш. Предстои ти най-опасният момент. Аз ще играя на сигурно. Първо стрелям, а после задавам въпроси. Изобщо не се надявай, че ще се поколебая.
	Младежът остана неподвижен на шофьорската седалка. Ричър продължаваше наблюдението си над покрива на колата. Светлият балон продължаваше да се движи от юг и да подскача, на моменти по-ярък, на моменти по-блед. Но без допълнително сияние. Колата беше само една и в момента се намираше на около километър и половина. Една минута.
	Ричър чакаше. Сиянието се превърна в ярка светлина ниско над асфалта. После ярката светлина се раздели на две ярки светлини, разположени на сантиметри една от друга. С овална форма, насочени надолу, синкавобели, почти ослепителни. Приближаваха се с леко подскачане поради твърдото окачване и волана без никакви луфтове, като на състезателен карт. Отначало малки поради разстоянието, а после пак малки, защото фабрично си бяха такива. Монтирани ниско в предницата на компактна и ниска кола. Най-вероятно мазда миата, червена на цвят, която бързо намали скоростта си, а после спря. Фаровете й осветиха жълтото Малибу.
	После Елинор Дънкан изключи светлините и спря редом с багажника на малибуто. Наполовина на пътя, наполовина на банкета. Лакътят й почиваше на рамката на вратата, главата й беше извърната към Ричър.
	— Справих ли се? — попита тя.
	— Справи се страхотно — отвърна Ричър. — Това с шала беше отлично хрумване.
	— Реших да се откажа от тъмните очила. Нощем са твърде рисковани.
	— Това е вярно.
	— Но ти със сигурност се изложи на риск. Като нищо можеше да бъдеш размазан.
	— Той е спортист. Млад, с отлично зрение и бързи рефлекси. Изобилие от бързо реагиращи мускули. Прецених, че ще имам време да отскоча встрани.
	— Въпреки това. Какво щеше да правиш, ако се беше блъснал в колата?
	— Имах резервен план: да го застрелям и да се прибера с теб.
	Тя замълча за момент, после вдигна глава:
	— Нещо друго?
	— Не, благодаря. Прибирай се у дома.
	— Тоя тип ще каже на Сет какво съм направила.
	— Няма — поклати глава Ричър. — Двамата с него ще се разберем.
	Елинор Дънкан не каза нищо повече. Просто запали фаровете, включи на скорост и потегли. Бързо, но не рязко. Грохотът на ауспуха разкъса нощната тишина. Ричър два пъти погледна назад. Веднъж, когато маздата беше на километър от него, и още веднъж, когато вече беше изчезнала. После се плъзна на мястото до шофьора редом с младежа зад волана. Протегна ръка и затръшна вратата. Глокът остана в скута му, насочен към него.
	— Сега ще паркираш колата отсреща, зад изоставената постройка — рече той. — Ако скоростта надвиши пет километра в час, ще те прострелям отстрани в тялото. Без незабавна медицинска помощ ще живееш двайсетина минути. А после ще умреш в страшни мъки. Виждал съм да се случва, повярвай ми. Дори съм го правил, няколко пъти. Разбрахме ли се, Джон?
	— Да.
	— Кажи го, Джон. Кажи, че се разбрахме.
	— Разбрахме се.
	— До каква степен, Джон?
	— Не знам какво искаш да ти отговоря.
	— Искам да кажеш, че всичко ти е кристално ясно.
	— Дадено. Всичко ми е кристално ясно.
	— Добре. Тогава да го направим.
	Младежът включи на скорост, хвана волана и описа широк кръг на пътя. Колата подскочи на отсрещния банкет, прекоси платното и се задруса по коловозите към някогашния паркинг. Като се движеше мъчително бавно, тя подмина южната стена и направи остър завой към задната част на сградата.
	— Дръпни напред и паркирай на заден ход между двете допълнителни постройки — разпореди се Ричър. — Все едно, че правиш маневра за паркиране между две коли. Надявам се, че на изпита по кормуване в Небраска са ви учили на това.
	— Аз изкарах книжка в Кентъки — каза младежът. — Още в гимназията.
	— Това означава ли, че трябва да ти обяснявам?
	— Не. Знам как се прави.
	— Добре, покажи ми.
	Младежът изравни колата с далечната пристройка и влезе на заден в П-образното пространство.
	— Плътно — обади се Ричър. — Искам задната броня да опре в дъските, а твоята страна да се залепи за стената. Толкова плътно, че да счупиш страничното огледало. Ще го направиш ли, Джон?
	Младежът спря на място и завъртя волана докрай. Направи го сравнително добре. Задната броня опря в пристройката, страничното огледало се счупи от съприкосновението със стената. Разстоянието между нея и вратата беше не повече от два сантиметра. Той погледна назад, погледна встрани, а после спря въпросителен поглед върху лицето на Ричър. Сякаш чакаше похвала.
	— Добре стана — кимна Ричър. — Сега изключи двигателя.
	Младежът завъртя стартерния ключ. Моторът утихна, светлините угаснаха.
	— Остави ключа на мястото му — каза Ричър.
	— Не мога да изляза — изтъкна младежът. — Вратата не се отваря.
	— Ще минеш оттук — показа му Ричър, отвори вратата и се измъкна навън. Спря на две крачки от колата и вдигна пистолета, отново с две ръце. Младежът пропълзя след него на колене и лакти, огромен и тромав. С краката напред и смешно вирнат задник.
	— Искаш ли да затворя вратата? — попита той, след като се изправи.
	— Май пак започваш да мислиш, а? — подхвърли Ричър. — Тук е тъмно, защото фаровете са изключени. Може би не те виждам добре. Може би шансовете ти стават по-добри. Да, ама не е така. Аз те виждам отлично. На тъмно дори бухалите не могат да се сравняват с мен, Джон. Когато им окачиш прибор за нощно виждане, те не виждат добре. Повярвай ми. Затова кротувай. Няма как да се измъкнеш.
	— Не мисля нищо такова — промърмори младежът.
	— Затвори вратата.
	Джон се подчини.
	— А сега се отдалечи от колата.
	Той го направи. Колата остана в тясното пространство зад къщата, заемайки почти половината от цялата му площ. Беше невидима от пътя, както от север, така и от юг. А в полето на изток едва ли щеше да се появи някой преди пролетната оран. Всичко беше наред.
	— Сега тръгни надясно — заповяда Ричър.
	— Къде?
	— Там, накъдето сочи пистолетът. Успоредно на пътя.
	Младежът направи две-три крачки, после спря и се обърна. Зад гърба му останаха шейсетте километра до „Килиите“.
	— На какво разстояние се намира най-близката къща? — попито го Ричър.
	— На много километри.
	— Достатъчно близо ли е, за да се чуе изстрел?
	— Може би.
	— Как според теб ще реагират нейните обитатели?
	— Ще решат, че стреля някой нещастник. Тук това се случва често.
	— Аз ще бъда доволен, ако и ти чуеш изстрел, Джон — рече Ричър. — Поне веднъж да усетиш какво е, когато куршумът лети към теб. Това ще ти помогне да мислиш правилно. Да стигнеш до разумни заключения.
	— Няма да предприема нищо.
	— Имам ли думата ти?
	— Абсолютно.
	— Значи се разбрахме, Джон. Разумно ли постъпвам, като ти вярвам?
	— Абсолютно.
	— Добре. А сега се обръщай и тръгвай към колата си.
	Ричър пое след него, поддържайки триметрова дистанция. Заобиколиха сградата, минаха покрай южната стена и излязоха на двупосочния път.
	— Влез вътре — заповяда Ричър. — По същия начин, по който излезе току-що.
	Младежът затвори вратата откъм шофьора, заобиколи отпред и отвори дясната. Ричър неотстъпно го следваше. Младежът се покатери на мястото до шофьора и вкара краката си един по един. После започна да се прехвърля на шофьорската седалка, като използваше ръцете и коленете си. Ричър го изчака да се настани, влезе след него и затръшна вратата. За миг прехвърли пистолета в лявата си ръка, за да закопчае колана. После отново го хвана с дясната.
	— Аз си закопчах колана, но ти няма да го направиш, ясно? Просто за всеки случай. Ако изведнъж решиш да се блъснеш в някой телефонен стълб. Разбираш ли какво ти казвам? Ако го направиш, аз ще остана невредим, но ти ще пострадаш. Няма значение колко зле, защото веднага ще те гръмна. Разбрахме ли се?
	— Да.
	— Кажи го, Джон.
	— Разбрахме се.
	— Напълно?
	— Абсолютно.
	— Имам думата ти, нали?
	— Да.
	— Обещаваш?
	— Да.
	— Къде живееш?
	— В гаража за камиони на фамилията Дънкан.
	— Къде се намира той?
	— От тук ли? На около четирийсет и пет километра. Отначало на север, после на запад.
	— Добре, Джон — кимна Ричър. — Закарай ме там.


	37

	Наемникът на Махмейни се прибра в стаята си в „Кортярд Мариот“. Току-що беше приключил разговора си със самия Махмейни. Разговор, който започна зле. Махмейни не повярва, че Сепер е избягал. Все едно му казаха, че му е израснала трета ръка. Нещо напълно изключено.
	— Със сигурност не беше в бара — обясни мъжът.
	— Когато си се появил там — напомни му Махмейни.
	— Изобщо не е бил там. Адски противно място. Изобщо не ми хареса. Гледаха ме гадно, сякаш съм някакъв боклук. Или терорист. Съмнявам се, че изобщо щяха да ме обслужат. Асгар не би ги търпял дори пет минути. Със сигурност би вдигнал скандал. Но там нямаше дори следа от скорошен скандал. Нямаше кръв по пода. Ако Асгар е бил там, със сигурност щеше да има. Той е въоръжен, действа бързо и с удоволствие би наказал тъпаците.
	— Значи е отишъл някъде другаде — настоя Махмейни.
	— Проверих целия град. Не ми отне много време. След мръкване по улиците няма жива душа. Няма къде да се скриеш. Той не е там.
	— Жени?
	— Тук!? Ти май се шегуваш!
	— Опита ли отново да му позвъниш?
	— Не съм спирал.
	Настъпи продължително мълчание. От офиса си в Лас Вегас Махмейни обработваше получената информация и импровизираше.
	— Добре, да продължаваме нататък — каза най-сетне той. — Този бизнес е важен за нас. Утре трябва да се погрижим за него. Налага се да се оправяш сам. Можеш да го направиш. Достатъчно добър си за това.
	— Но аз нямам кола.
	— Момчетата на Сафир имат.
	— И аз си помислих за тях. Но динамиката става друга. Няма да съм шеф, а обикновен пътник. А и как да им обясня защо Асгар е изчезнал? Не можем да си позволим да изглеждаме като идиоти. Нито пък слаби. Не и пред онези хора.
	— Добре, вземи друга кола. На останалите кажи, че Асгар е тръгнал напред или е заминал, защото е получил нова задача.
	— Да взема друга кола? — учуди се иранецът. — Откъде?
	— Под наем, разбира се.
	— Тук не е Вегас, шефе. Нямат дори рум сървис, а най-близкият офис на „Хърц“ е на летището. Сигурен съм, че ще отворят чак сутринта. А и аз няма как да стигна до там.
	Последва нова пауза. Дълга пауза. Махмейни премисляше, преценяваше, планираше отново.
	— Другите видяха ли колата, с която пристигнахте там? — попита най-сетне той.
	— Не, сигурен съм. Пристигнахме поотделно, по различно време.
	— Ясно — рече Махмейни. — За динамиката си прав. Трябва да личи, че ние командваме парада. Да държим останалите в неведение. Ето какво ще направиш: в рамките на един час трябва да намериш подходяща кола. Ако се наложи, открадни я. После се свържи с останалите. Ако трябва, потърси ги в стаите им. Не ми пука в колко часа — в полунощ, в един сутринта. Кажи им, че сме решили да започнем купона по-рано и затова ти веднага тръгваш на север. После им дай пет минути да се приготвят. В противен случай тръгни сам. Те ще се объркат. Ще започнат да си събират багажа и да тичат към паркинга. Ти ще ги чакаш там, с новата си кола. Но те няма да знаят, че е нова. Дори няма да забележат, че Асгар не е с теб. Не и в тъмното и в настаналата суматоха. Ще караш бързо. Ще летиш като прилеп, избягал от ада. Трябва да стигнеш пръв на мястото. Когато останалите се появят, ще им кажеш, че си пуснал Асгар да разузнае пеша. Това ще ги разтревожи. Ще ги обърка още повече. Непрекъснато ще се оглеждат. Това е всичко, което ни трябва. Никога не знаеш от кой храст ще изскочи заек.


	Наемникът на Махмейни облече палтото си, грабна сака и слезе във фоайето. Администраторът си беше отишъл. Може би имаше някакъв нощен портиер, който да го замества, но и той не се виждаше никъде. Иранецът просто прекоси преддверието и излезе навън със сак в ръка, готов да открадне първата подходяща кола — нещо, което в много отношения беше крачка назад и уронваше достойнството му. Хората в неговото положение отдавна бяха загърбили кражбите на коли. Но сега се налагаше, а той все още помнеше как се прави. Трудности в техническо отношение нямаше да има. Щеше да го направи с обичайната си прецизност. Трудностите щяха да възникнат по време на работата с нещастниците, които не бяха нищо повече от потенциални мишени.
	Изискванията му бяха две: първо, колата да бъде престижна. Не много, но все пак престижна. Не можеше да се появи с някой очукан и ръждив пикап. Това би било под достойнството на един близък сътрудник на Махмейни, особено на такъв, който трябва да впечатли и респектира братята Дънкан. Имиджът далеч не означаваше всичко, но винаги помагаше. При половината от случаите се възприемаше като реалност.
	Второ, колата не трябваше да бъде нова. Последните модели разполагаха с прекалено много средства за защита. Компютри, микрочипове в ключовете, системи за автоматично разпознаване в ключалките. Не непреодолими, разбира се, но бързата и мръсна работа на улицата си имаше своите ограничения. Новите коли се крадяха най-добре с помощта на влекачи или платформи, откарваха се на някое спокойно местенце, а после изискваха часове търпелива работа с лаптопи, вързани в интернет. Самотните мъже в мрака се нуждаеха от нещо по-просто.
	Най-добре някой обикновен седан масово производство. Не нов, но не и много стар. Във Вегас бе пълно с такива. Работа за пет минути. Но не и в пущинаците на Небраска. Докато той обикаляше града да търси Асгар, успя да се увери, че деветдесет процента от местните автомобили са твърде обикновени — най-вече пикапи. А деветдесет и девет процента от тях бяха стари, очукани и корозирали. По всяка вероятност местните жители нямаха пари, а дори и да имаха, явно предпочитаха по-скромния начин на живот.
	Навън на студа той направи кратък преглед на възможностите си. Представи си разположението на околните улици, които вече беше обиколил. Беше зърнал упътващата табела за някаква болница. По принцип болничните паркинги бяха добро място, защото лекарите си купуваха нови коли, а старите продаваха на медицинските сестри или на практикуващите студенти. Но табелата сочеше, че болницата се намира на разстояние от няколко километра — твърде голямо, за да бъде преодоляно пеша без гаранции за успех.
	Реши да започне от паркинга на хотела.
	И свърши там.
	Заобиколи П-образната сграда и пред очите му се появиха три пикапа. Два от тях бяха преустроени на кемпери, с места за спане и всичко останало. Третият беше стар крайслер с номера от Аризона, нагънати брони и олющена от слънцето боя. Редом с тях бяха паркирани син шевролет импала, червен форд и черен кадилак. Пикапите и старият крайслер отпадаха по очевидни причини. Импалата и фордът бяха прекалено нови, явно взети под наем. Това личеше от баркода на задните странични стъкла. Почти сигурно бяха на хората на Сафир и Роси, а той не можеше да ги извика спешно на паркинга, настанил се в една от тях.
	Оставаше кадилакът. Достатъчно стилен, на подходяща възраст. Чист, дискретен, добре поддържан, с местни номера и затъмнени стъкла. Почти перфектен за целта му. Лесен. Той пусна сака на земята, легна по гръб и пъхна глава под двигателя. Измъкна връзката ключове от джоба си, включи миниатюрното фенерче, закачено за нея и започна изследването. Под рамата на колите от това поколение имаше електронен модул за регистриране на челен удар. Той представляваше обикновен датчик за измерване на ускорението с две функции. В най-лошия случай задействаше въздушните възглавници и отключваше вратите, за да се извадят зашеметените водачи от купето. Истински подарък за автокрадците, които веднага бяха оценили предимствата му и това беше наложило бързата му подмяна с друга, по-добре защитена електроника.
	Той напипа модула — проста и зацапана с кал ламаринена кутийка, от която стърчаха жички. Извади ножа си и й нанесе силен удар с дръжката. От кутийката се посипаха парченца засъхнала кал, но това беше всичко. Решил, че калта омекотява удара, той разтвори ножа си и започна да я стърже. След известно време щракна острието обратно и направи втори опит. Нищо. Събра сили и опита още веднъж, рискувайки някой да чуе звучният отговор на ламарината. Посланието беше прието. Замъгленият електронен мозък на кадилака реши, че току-що е получил челен удар — слаб за задействането на въздушните възглавници, но достатъчен за улесняване на евентуалните спасители, които се бяха появили на сцената. Чуха се четири глухи изщраквания и вратите се отключиха.
	Чудесно нещо е техниката.
	Наемникът на Махмейни изпълзя изпод колата и се изправи. Миг по-късно сакът му кацна на задната седалка, а той се настани зад волана. Шофьорската седалка беше изместена максимално назад, отваряйки достатъчно място дори за краката на гигант. Вече беше споменал на човека на Роси, че всички американски селяни са огромни. Напипа страничния бутон и го натисна. Седалката започна да се движи напред, изминавайки трийсетина сантиметра, преди да спре. После той нагласи облегалката и беше готов за работа.
	Насили ключалката на кормилната колона, свали пластмасовия капак под нея, оголи нужните жици с острието на ножа и ги залепи една за друга. Двигателят запали. Напевен звън го предупреди, че не си е сложил колана. Той го закопча, изкара колата на заден ход и спря до стената на хотела. Двигателят работеше почти безшумно, а автоматичната климатична инсталация започна да затопля купето.
	После той извади мобилния телефон от джоба си и набра номера на хотела, като последователно се свърза с хората на Сафир и на Роси. Придържайки се стриктно към инструкциите на Махмейни, той им съобщи за промяната в плановете. Купонът започваше веднага, което означаваше, че той и Асгар незабавно потеглят на север, а те разполагат с пет минути да си съберат багажа и да се включат.


	Джипът беше модел Джи Ем Си „Юкон“, златист металик, с много екстри и с бежова кожена тапицерия. Хубава кола. Младежът на име Джон положително се гордееше с нея. Ричър се надяваше да я задържи за следващите дванайсет часа или повече, докато си свърши работата в Небраска.
	— Имаш ли мобилен телефон, Джон? — попита той.
	Младежът се забави за част от секундата, което беше фатално.
	— Не — обяви той.
	— Дотук се справяше много добре, но току-що прецака нещата — поклати глава Ричър. — Разбира се, че имаш мобилен телефон. Ти си част от цяла организация. Изпратили са те на пост. Още нямаш трийсет, което означава, че и зачеването ти е било планирано.
	— А ти ще ми направиш онова, което си причинил и на другите — рече Джон.
	— Какво съм им направил?
	— Осакатил си ги.
	— А те какво щяха да направят с мен?
	Младежът не отговори. Движеха се с умерена скорост по двупосочния път, на север от мотела, сред безкрайната равнина. В светлината на фаровете не се виждаше абсолютно нищо. Ричър седеше леко извит на мястото си. Лявата му ръка лежеше на коляното, а дясната с пистолета беше опряна на нея.
	— Дай ми мобилния си телефон, Джон — подхвърли след кратка пауза Ричър, като внимателно наблюдаваше младежа. Той веднага забеляза лекото движение на очите, едва забележимия проблясък на зениците и присвиването на клепачите. Недвусмислено предупреждение. Джон отлепи задника си от седалката, свали ръката си от волана и я пъхна в джоба на панталоните си. Ръката се появи обратно с телефон. Тънък и черен, наподобяващ блокче шоколад. Понечи да му го подаде, но телефонът се изплъзна от пръстите му и падна в краката на Ричър.
	— Мамка му. Извинявай.
	— Добър опит, Джон — усмихна се Ричър. — Сега аз трябва да се наведа да го взема, нали? А ти ще смажеш тила ми с един як юмрук. Ама аз не съм вчерашен, да знаеш…
	Младежът не каза нищо.
	— Предлагам да го оставим там — добави Ричър. — Ако започне да звъни, ще го чакаме да се включи на гласова поща.
	— Бях длъжен да опитам.
	— Това извинение ли е? Ти ми обеща нещо друго.
	— А ти ще ми счупиш краката и ще ме изхвърлиш в канавката.
	— Звучи доста песимистично. Защо трябва да чупя и двата ти крака?
	— Не е време за шеги. Онези четири момчета, които си пребил, никога вече няма да могат да работят.
	— Няма да работят за фамилията Дънкан. Но в живота има още много неща, които могат да правят. По-добри неща.
	— Например?
	— Например да изриват тор в някоя ферма за бройлери. Или да си предлагат услугите в Тихуана на гърба на някое магаре. И в двата случая ще бъдат по-добре, отколкото да слугуват на братята Дънкан.
	Младежът не отвърна нищо и продължи да шофира.
	— Колко ти плащат онези типове? — подхвърли Ричър.
	— Доста повече, отколкото мога да изкарам в Кентъки.
	— Срещу какво по-точно?
	— Просто да се навъртам наоколо.
	— Кои са онези италианци с дебелите палта? — смени темата Ричър.
	— Не знам.
	— Какво искат?
	— Не знам.
	— Къде са в момента?
	— Не знам.


	Италианците бяха в синята импала, вече на петнайсетина километра северно от „Мариот“. Зад волана беше Роберто Касано, а Анджело Манчини седеше до него. Касано изпитваше трудности да се задържи зад червения форд на хората на Сафир, а двамата шофьори правеха съвместни усилия да не изгубят от поглед хората на Махмейни. Големият черен кадилак беше истинска фурия и без усилия летеше със сто и трийсет километра в час — далеч от комфортното пътуване, за което беше създаден. Тежката каросерия подскачаше и се люшкаше по неравностите на пътя и представляваше доста странна гледка.
	— Това кола под наем ли е? — напрегнато подхвърли Анджело Манчини, без да отлепя поглед от кадилака.
	Касано беше по-спокоен въпреки напрежението, свързано с поддържането на необичайно високата скорост по тесния път. И мислеше усилено.
	— Според мен не е — замислено отвърна той.
	— Каква е тогава? Да не би онези типове да разполагат със собствени коли във всеки щат? Ей така, за всеки случай?
	— Не знам — отвърна Касано.
	— Отначало си помислих, че е лимузина — от онези, които се предлагат с шофьор. Ама не е. Още в града успях да зърна онзи негодник зад волана. Същия, който ти се зъбеше.
	— Не го харесах — отбеляза Касано.
	— И аз. А сега още по-малко. Май ще излезе, че са по-големи от нас. Много по-големи, щом разполагат с коли във всеки щат. Долитат с частния самолет на някое казино и хоп — на пистата ги чака кола. Що за типове са тези?
	— Не знам — промърмори Касано.
	— Да не би това отпред да е катафалка? — не мирясваше Манчини. — Да не би иранците да имат верига от погребални агенции? Махмейни се обажда в най-близката от тях и разпорежда да изпратят кола. Така нещата се връзват, не мислиш ли?
	— Според мен иранците не се занимават с погребален бизнес.
	— С какво друго тогава? Колко щата има в тази шибана страна? Петдесет, нали? Това означава най-малко петдесет коли, всяка на тяхно разположение.
	— Дори Махмейни не може да поддържа бизнес в петдесет щата.
	— Е, Аляска и Хаваите можем да ги изключим. Но Небраска? Колко нагоре в списъка му е Небраска?
	— Не знам — отвърна Касано.
	— Добре, прав си — въздъхна Манчини. — Трябва да е кола под наем.
	— Вече ти казах, че не е — поклати глава Касано. — Не може да бъде под наем, защото е стар модел.
	— Времената станаха трудни. Може би не си сменят колите всяка година.
	— Но тази не е модел от миналата година, нито от предишната. Практически е истинска антика. Кола на възрастен човек. Кадилакът на дядото от съседния двор.
	— Може би тук предлагат под наем и такива антики.
	— А защо му е на Махмейни такава кола?
	— Добре де, каква е тогава?
	— Няма значение каква е. Ти не схващаш общата картина. Пропускаш най-важното.
	— А какво е то?
	— Тази кола си беше пред хотела. Забрави ли, че паркирахме точно до нея? Късно следобед, когато се прибрахме. Онези типове ни бяха изпреварили. Знаеш ли какво означава това? Означава, че са били там още преди Роси да помоли Махмейни да ги изпрати. Шантава работа. Тук става нещо много странно…


	След няколко километра по двупосочния път в посока север-юг златистият джип стигна до кръстовището с друг двупосочен път, който водеше на запад към Уайоминг — също толкова скучен и прав като стрела. Ричър си представи инженерите и конструкторите отпреди век, наведени над карти и чертежи с дълги линии и остри моливи в ръце, да създават инфраструктурата на девствената земя.
	— Колко още остава, Джон? — попита той.
	— Вече сме близо — отвърна младежът.
	Поредното доста мъгляво изявление. В някои случаи близо означава петдесет или сто метра, но в Небраска със сигурност ставаше въпрос за петнайсет километра и петнайсет минути. После далеч напред и вдясно от пътя се появи разсеяна светлина, идваща сякаш от нищото. Джипът намали, направи поредния завой под прав ъгъл и пое на запад по друга права отсечка, асфалтирана по различен начин от останалите пътища в района. Частен път, който водеше към някакво недостроено или полуразрушено промишлено съоръжение. Пред тях се появи бетонирана площадка с размерите на футболно игрище — може би някогашен паркинг, но по-вероятно основи на фабрика, която или не е била построена, или е била разрушена. Площадката беше оградена от всички страни с дебела мрежа на височина човешки ръст, над която се виждаха кълба бодлива тел. Върху част от стълбовете бяха монтирани осветителни тела с обикновени шейсет или стоватови крушки, наподобяващи по-скоро обикновено градинско осветление. Огромното пространство беше пусто, ако не се смятаха двата сиви микробуса на разчертаното място в дъното, предназначено за три коли.
	Пътят се стесняваше към двойния портал, който осигуряваше единствен достъп до квадратния плац, а после продължаваше към ниска и дълга едноетажна сграда, построена от тухли по правилата на класическата промишлена архитектура на 40-те години. Административна сграда, предназначена да обслужва някогашната фабрика. Почти сигурно бе с военно предназначение. Когато правителството реши да строи нещо по време на война, то неизбежно избира терен навътре в сушата, далеч от крайбрежните части на страната, които са обект на постоянни въздушни бомбардировки и потенциална инвазия. А Небраска разполагаше с много такива терени, предоставени на държавата за изграждане на всякакви съоръжения, които имаха отношение към Студената война. По всяка вероятност много от тях продължаваха да действат, но имаше и такива — най-вече фабрики за производство на бойно оборудване от първа необходимост като обувки, патрони и бинтове, които изчезваха още преди мастилото да изсъхне върху документите на военното министерство.
	— Ето това е — обади се младежът на име Джон. — Живеем в административната сграда.
	Въпросната сграда имаше плосък покрив с тухлен парапет и дълга редица еднакви прозорци с боядисани в бяло черчевета. В средата й се виждаше съвсем обикновена двойна врата, от двете страни на която светеха две мъждиви крушки. До нея се стигаше по къса бетонна пътека, която започваше от павирана площадка с големината на два тенискорта. Някогашният паркинг на фабричната управа. В сградата не светеше. Изглеждаше самотна и изоставена.
	— Къде са спалните? — попита Ричър.
	— Вдясно — отвърна Джон.
	— А твоите приятелчета са там, така ли?
	— Да. Петима.
	— С теб стават шест. Доста крака за чупене. Да вървим да го направим.


	38

	Ричър свали спътника си по същия начин, по който го беше качил — през дясната врата, със задника напред, лишавайки го от задължителното за евентуални изненади равновесие. Тръгна след него с пистолет в ръце, а очите му опипваха ограденото пространство.
	— Къде са комбайните и другата техника? — попита той.
	— В завода в Охайо, за ремонт. Това са специализирани машини, които изискват поддръжка. А някои от тях са на повече от трийсет години.
	— А онези микробуси?
	— Сервизни са, за всичко. Дребни поправки, смяна на гуми, такива неща…
	— Не трябва ли да бъдат три?
	— Единия го няма, вече няколко дни.
	— Защо?
	— Не знам.
	— Кога ще се върнат комбайните и тежкотоварните камиони? — попита Ричър.
	— Напролет.
	— В началото на лятото тук е доста оживено, така ли?
	— Да — кимна младежът. — Люцерната се прибира рано. Нужна е голяма подготовка преди кампанията и доста поддръжка след нея. Тук гъмжи от народ.
	— Пет дни в седмицата?
	— По-скоро седем. Говорим за около шестнайсет хиляди и двеста хектара обработваема земя, реколтата е голяма. — Младежът затвори вратата и направи крачка напред. После спря, защото и Ричър беше спрял, за да огледа павирания правоъгълник пред сградата. Някогашният административен паркинг в момента беше абсолютно празен.
	— Къде паркираш, Джон? — попита той.
	— Ей там, срещу вратата.
	— А приятелчетата ти?
	— Също там.
	— Защо тогава не ги виждам?


	Нощната тишина изведнъж натежа и младежът полуотвори уста и се завъртя, сякаш очакваше приятелите му да се крият някъде наоколо, за да го стреснат. Като лоша шега. Но приятелите му ги нямаше и той бавно се извърна към Ричър.
	— Предполагам, че някой ги е повикал.
	— Ти ли? — присви очи Ричър. — Когато тръгна след мисис Дънкан?
	— Не, кълна се! Не съм се обаждал. Можеш да провериш телефона ми.
	— Кой тогава ги е повикал?
	— Вероятно мистър Дънкан. Имам предвид мистър Джейкъб…
	— Защо да го прави?
	— Не знам. Тази нощ не би трябвало да се случи нищо.
	— Обадил се е на тях, но не и на теб?
	— Не се е обаждал на мен, заклевам се! Провери телефона ми! И не би трябвало да ми се обажда, защото съм на пост.
	— Тогава какво става, Джон?
	— Не знам.
	— Имаш ли някакви предположения?
	— Докторът. Или съпругата му. А може би и двамата заедно. Винаги са били най-слабата брънка във веригата. Заради пиенето. Може би братята Дънкан са стигнали до заключението, че те разполагат с някаква информация.
	— За какво?
	— За теб, естествено. Къде си в момента, какво си намислил, ще се върнеш ли… Това им е в главата.
	— И им трябват пет човека, за да получат отговор?
	— Демонстрация на сила — отвърна младежът. — Затова сме тук. Всеки би се разтърсил здравата от един внезапен нощен рейд.
	— Добре, Джон — рече Ричър. — Ти оставаш тук.
	— Тук?
	— Да, отиваш да си легнеш.
	— Няма ли да ми причиниш зло?
	— Ти вече си го причини. Не оказа никаква съпротива на по-дребен и по-възрастен мъж от теб. Ти си страхливец, Джон. Би трябвало вече да си го осъзнал. А за мен това е равносилно на извадена лакътна става.
	— Лесно ти е да го кажеш с тоя пищов в ръка.
	Ричър прибра глока в джоба си и протегна ръце. Абсолютно празни, с дланите нагоре и разперени пръсти.
	— Сега вече нямам пищов. Хайде да те видя, дебелако.
	Младежът не помръдна.
	— Хайде, скачай — подкани го Ричър. — Покажи на какво си способен.
	Младежът не помръдна.
	— Ти си страхливец — повтори Ричър. — Не заслужаваш храната, с която се тъпчеш. Ти си сто и петдесет килограмова торба с лайна. А на всичкото отгоре си и грозен.
	Младежът не каза нищо.
	— Давам ти последен шанс — рече Ричър. — Ела и опитай да бъдеш герой.
	Младежът се обърна и тръгна към тъмната сграда. С отпуснати рамене и наведена глава. След десетина крачки спря и се обърна. Ричър заобиколи джипа отзад и седна зад волана. Седалката беше прекалено изтеглена назад. Младежът наистина беше огромен. Не пожела да я регулира пред очите му, спрян от някакво глупаво чувство за мъжко достойнство. Запали мотора и потегли, а седалката нагласи в движение.


	Джипът вървеше добре, но спирачките му бяха доста „меки“. Резултат от паническото спиране там, при изоставената сграда край пътя. Петгодишно износване на дискове и накладки, получило се само за един миг. Но Ричър нехаеше. Не се налагаше да прибягва до спирачния педал. Сега важното беше да кара бързо, а не да намалява скоростта. Когато човек пътува сред пълен мрак без никакво движение наоколо, трийсет километра са много.
	По пътя Ричър не видя абсолютно нищо. Никакви светлини, никакви автомобили. Всичко беше замряло. Той излезе обратно на правия двупосочен път северно от мотела и пет минути по-късно мина покрай него. Беше затворен и тъмен. Никакъв син неон, никаква дейност, никакви коли с изключение на потрошеното субару. То продължаваше да си стои на асфалта, мокро от росата, клекнало на омекналите си гуми, тъжно и неподвижно като прегазен на пътя елен.
	Ричър се стрелна покрай него и зави надясно. После наляво и пак надясно сред пустото поле, както го беше правил вече два пъти. Пред очите му бавно изплува безличното ранчо с недовършената ограда и равния двор.
	Светеше отвсякъде. Приличаше на пътнически кораб насред нощния океан. Но без признаци на оживление. На алеята отпред нямаше никакви коли. Нито пикапи, нито джипове. Никакви едри фигури в сенките. Никакви звуци или движение. Нищо. Входната врата беше затворена. Прозорците също.
	Ричър зави и спря пред вратата. Изправи се точно срещу шпионката и натисна звънеца. Чакането се проточи цяла минута. После шпионката потъмня и просветля, ключалката изщрака и на прага застана докторът. Изглеждаше уморен, смазан и разтревожен. Съпругата му надничаше зад него от ярко осветения коридор със залепена до ухото слушалка. Телефонът беше старомоден. Голям и черен, поставен върху малка масичка. С циферблат за набиране и навит на спирала кабел. Тя не говореше, а слушаше. Напрегнато, с присвити очи.
	— Значи се върна — каза докторът.
	— Да — кимна Ричър.
	— Защо?
	— Добре ли сте? Футболистите бродят наоколо.
	— Знаем — рече докторът. — Току-що научихме по телефона.
	— Не са ли идвали тук?
	— Още не.
	— Знаете ли къде са?
	— Не сме много сигурни.
	— Може ли да вляза? — попита Ричър.
	— Разбира се, извинявай.
	Докторът се отмести и го пропусна в добре затопления коридор. Цялата къща беше топла, но изглеждаше по-тясна от преди. Като малка и отчаяна крепост. Докторът затвори след него, превъртя ключа в ключалката и постави веригата.
	— Успя ли да разгледаш полицейските досиета? — попита той.
	— Да — кимна Ричър.
	— И?
	— В тях липсват достатъчно факти за твърдо заключение — отвърна Ричър, докато се насочваше към кухнята.
	Зад гърба му съпругата на доктора възкликна:
	— Какво? — което прозвуча озадачено и леко шокирано.
	Той се обърна да я погледне. Тя не каза нищо повече, а само въртеше очи и слушаше. Докторът го последва в кухнята.
	— Искаш ли кафе? — попита той.
	Което на практика означаваше не съм пиян.
	— Искам, разбира се — отвърна Ричър. — И то много.
	Докторът се зае да зарежда кафемашината. В кухнята беше дори по-топло от коридора. Ричър свали шубата си и я преметна на облегалката на близкия стол.
	— Какво означава „недостатъчно факти“? — попита докторът.
	— Означава, че не успях да разбера как са го направили братята Дънкан — отвърна Ричър. — Наистина липсват доказателства.
	— А ти се върна, за да откриеш такива доказателства, така ли?
	— Върнах се, защото двамата италианци, които ме преследваха, изглежда, са се присъединили към сили на Обединените нации. Но не и умиротворителни сили. Мисля, че всички ще тръгнат насам, и искам да разбера защо.
	— Гордост — въздъхна докторът. — Фамилията Дънкан не може да търпи някой да се бърка в делата им. Хората им не могат да се справят с теб, затова са повикали подкрепления.
	— Нещо не се връзва — поклати глава Ричър. — Ти прекрасно знаеш, че италианците бяха тук преди мен. Чу какво каза Елинор Дънкан. Причината вероятно е друга. Имали си някакви пререкания с фамилията.
	— Защо тогава ще помагат на братята Дънкан в спора им с теб?
	— Не знам.
	— Колко души идват насам?
	— Петима — обади се съпругата му от коридора. Току-що беше приключила телефонния разговор. Влезе в кухнята и добави: — Освен това не идват насам, а вече са тук. Мълвата ги е изпреварила. Двамата италианци с още трима души. Общо с три коли. Италианците със синия шевролет, други двама с червен форд и още един с черен кадилак, за който всички са готови да се закълнат, че е кадилакът на Сет Дънкан.


	39

	Ричър си наля чаша кафе и потъна в размисъл.
	— Оставих кадилака на Сет Дънкан пред „Мариот“ — промълви след дълго мълчание той.
	— А как се върна тук? — попита съпругата на доктора.
	— Взех малибуто на един от лошите.
	— Това отпред?
	— Не, това е джипът, който взех от един футболистите.
	— А какво е станало с кадилака?
	— Предполагам, че след като свих колата на онзи тип, той е свил моята. Може би не нарочно, а защото в градчето няма кой знае какъв избор. Не е искал да краде някой скапан пикап, нито пък нова кола със сложна електроника. Харесал си е кадилака, който най-вероятно е бил единствената подходяща кола наоколо. Или просто го е мързяло да обикаля и да търси. Колата си беше там, пред хотела, редом с техните.
	— Успя ли да ги огледаш?
	— Само четиримата новодошли без италианците.
	— Това прави шестима, а не петима. Къде е шестият?
	— Мога да ти кажа само едно — въздъхна Ричър. — Сакът на онзи, който е свил кадилака, не е в багажника, а на задната седалка.
	— Откъде знаеш?
	— Шестият е в багажника. Лично го сложих там.
	— Дали разполага с достатъчно въздух?
	— Вече не му трябва въздух.
	— Господи Исусе! Какво се случи?
	— Мисля, че първо ще искат да отстранят мен, а после ще свършат работата, за която са дошли — въздъхна Ричър. — Не мога да го обясня. Тази вечер са се събрали в „Мариот“ и италианците са обявили задачата и са предложили някакво описание на останалите. Със сигурност бегло, защото все още не сме се срещали очи в очи. Но малко по-късно се сблъсках с един от новодошлите във фоайето на хотела. Той ме гледаше втренчено. Сякаш се питаше дали аз не съм човекът, за когото бяха говорили току-що. Виждах го как мисли. После излязохме на паркинга. Той бръкна в джоба си и аз го ударих. Чувал ли си за _commotio cordis_?
	— Травма на гръдната стена — кимна докторът. — Причинява фатална сърдечна аритмия.
	— Виждал ли си как действа?
	— Не.
	— И аз не бях. Но вече мога да ти кажа, че действа безотказно.
	— Какво имаше в джоба му?
	— Нож, пистолет и шофьорска книжка, издадена във Вегас.
	— Вегас? — сбърчи вежди докторът. — Може би братята Дънкан имат комарджийски дългове? За това ли става въпрос?
	— Възможно е — отвърна Ричър. — Очевидно живеят нашироко от дълго време насам. Парите им все идват отнякъде.
	— Как така отнякъде? От трийсет години насам рекетират близо четирийсет ферми, плюс мотела. Това са много пари.
	— Не са — поклати глава Ричър. — Този район трудно може да се нареди сред най-богатите в света. Дори да прибират половината от заработката на хората, пак няма да съберат пари и за едно нощно гърне. Но въпреки това Сет живее като Крез, освен това държат на заплата цял футболен отбор. Няма как да го правят, ако разчитат единствено на сезонните си приходи.
	— Има време да мислим за това — обади се съпругата на доктора. — В момента футболистите върлуват наоколо, но ние не знаем къде и защо. Това е по-важно. Дороти Коу може да се отбие.
	— Тук? — вдигна вежди Ричър. — Сега?
	— И това се случва понякога — поясни докторът. — Женска солидарност. Подкрепят се взаимно, сякаш са сестри. Най-беззащитните, разбира се.
	— Точно такива сме ние с Дороти — добави съпругата му. — Понякога към нас се присъединяват и други в зависимост от степента на паниката, която ги е обзела.
	— Идеята не е добра — поклати глава Ричър. — Главно от тактическа гледна точка. Така мишената им ще бъде само една вместо няколко.
	— Силата им е в числеността. Обикновено се получава. Понякога онези хлапаци стават свенливи и не искат свидетели, особено когато ги изпращат срещу жени.


	Отидоха в дневната заедно с кафето. От там имаха добра видимост към пътя. Той беше абсолютно пуст, почти незабележим в мрака. Седяха на столовете с високи облегалки и мълчаха. На тъмно, за да виждат по-добре през прозорците.
	— Разкажи за досиетата — обади се най-накрая докторът.
	— Попаднах на една снимка — рече Ричър. — Оказа се, че детето на Дороти е било азиатче.
	— Виетнамче — уточни съпругата на доктора. — Арти Коу беше ходил там. Предполагам, че нещо го е впечатлило, защото малко след като започна нашествието на виетнамски имигранти, те подадоха документи за осиновяване.
	— Много ли бяха тукашните хора, които заминаха за Виетнам?
	— Доста.
	— Включително и братята Дънкан?
	— Мисля, че не. Те имаха постоянна работа.
	— Също като Арти Коу — изтъкна Ричър.
	— С него беше друго. Разни хора, разни идеали.
	— Кой председателстваше местната наборна комисия?
	— Баща им. Старият Дънкан.
	— Значи синовете не са продължили с фермерството, за да му доставят удоволствие. Правили са го, за да се спасят от мобилизация.
	— Предполагам.
	— Добре е да се знае, че освен всичко друго са били и страхливци.
	— Кажи нещо за следствието — настоя докторът.
	— Дълга история — въздъхна Ричър. — Материалите по делото запълват единайсет кашона.
	— И?
	— Следствието е имало проблеми.
	— Какви?
	— На първо място с концепцията. Останалото не е важно. Следствието е водил детектив на име Карсън. В рамките на дванайсет часа изгубил твърдата почва под краката си. Започнало е като издирване на безследно изчезнало дете, но постепенно се превърнало в разследване на убийство. Но Карсън не се върнал на местопрестъплението в светлината на новите подозрения. През първата нощ накарал хората да проверяват собствените си допълнителни постройки — нещо съвсем нормално, когато става въпрос за изчезнало дете. Но после изобщо не си направил труда да се върне там и да ги провери лично. С изключение на дома на някаква възрастна двойка, която дори не излязла от къщата си. Всички останали вече били обявили, че не са открили нищо. Нещо като: „Не, сър, детето не е при нас и никога не е било.“ На този етап Карсън би трябвало да започне отново, третирайки всеки един фермер като потенциален заподозрян. Но той не го направил. Базирайки се на събраната информация, той се концентрирал единствено върху фамилията Дънкан. Но тя се оказала чиста като сълза.
	— Мислиш, че някой друг го е извършил, така ли?
	— Би могъл да бъде всеки, който е минавал случайно оттук. Или всеки от местните жители. Без Дороти и Артър Коу, разбира се, но и без тях възможностите са трийсет и девет.
	— Според мен това беше дело на братята Дънкан — тръсна глава съпругата на доктора.
	— Три държавни институции не мислят като теб.
	— Може би са сгрешили.
	Ричър кимна, но това остана незабелязано в тъмното.
	— Може би — каза той. — Не е изключено да са допуснали и друга концептуална грешка. Поради липса на въображение. Установено е, че никой от фамилията Дънкан не е напускал фермата, а детето не се е появявало там. Два факта, потвърдени от достоверни свидетелски показания. Четирима младежи са работили по оградата. Криминологичните изследвания също не дали резултат. Но братята Дънкан биха могли да имат съучастник. Пети човек, който би могъл да отвлече детето и да го скрие някъде другаде. Карсън изобщо не стигнал до подобна мисъл и не проверил познатите на семейството. А би трябвало. Пет години стоиш без ограда, а после изведнъж решаваш да я строиш точно в деня, в който изчезва едно дете? Това би могло да се окаже предварително подготвено алиби. Карсън поне би трябвало да си зададе такъв въпрос. На негово място аз със сигурност щях да го направя.
	— Кой би могъл да бъде петият човек?
	— Всеки — отвърна Ричър. — Приятел, някой от шофьорите. Ясно е, че детето е отвлечено с автомобил, защото велосипедът му така и не е бил открит.
	— Винаги съм се питала за този велосипед.
	— Имали ли са някой близък приятел? Виждала ли си такъв, докато си гледала Сет?
	— Е, виждала съм. Поне няколко души.
	— Става въпрос за близък човек, с когото са споделяли и на когото са имали пълно доверие. От тяхната черга.
	— Мъж?
	— Почти сигурно мъж. Мръсник като тях.
	— Не съм сигурна. Не си спомням. Къде би могъл да я отведе такъв мъж?
	— Теоретично навсякъде. Което е още една сериозна грешка. Карсън проверил единствено фермата на Дънкан. Абсурдно е да не претърси депото на транспортните автомобили. Според мен това едва ли би дало резултат, защото в началото на лятото там е било много оживено седем дни в седмицата. Заради люцерната или бог знае какво. Едва ли някой е щял да скрие отвлечено дете на място, което гъмжи от очевидци. Но едно друго място Карсън е бил длъжен да претърси, но не го е направил. Просто го е пренебрегнал. Може би от невежество, може би защото е бил объркан.
	— Кое място?
	Ричър не успя да отговори, защото стаята изведнъж се изпълни с ярка светлина, която прогони сенките, заливайки стените, тавана, лицата им. Ослепително бяла, подвижна.
	Светлината на фарове, нарязана на безброй квадратчета от мрежата на оградата.
	Кола, която бързо се приближаваше от изток.


	40

	Беше раздрънканият пикап на Дороти Коу. Ричър го разбра в мига, в който видя светлината на фаровете, а до слуха му достигна боботенето на пробития ауспух, наподобяващо рева на мотоциклет. Голям мотоциклет, като „Харли Дейвидсън“, спрял на червено. Пикапът бързо стигна до оградата и закова пред нея. Дороти остана в кабината, очевидно озадачена от присъствието на златистия джип в алеята. Може би го беше разпознала. Джипът на един от футболистите. Може би го познаваше много добре. Съпругата на доктора излезе в коридора, отключи входната врата и й махна да се приближи. Но Дороти Коу не помръдна. За двайсет и пет години се беше научила да бъде предпазлива. Очевидно подозираше някакъв номер. Ричър стана и се присъедини към съпругата на прага. Посочи джипа, после заби пръст в гърдите си. Ясно и недвусмислено като стрелките на семафор.
	_Това е моята кола._ Дороти Коу вкара пикапа в алеята, изключи мотора и тръгна към вратата. На главата си имаше вълнена шапка, а надолу беше облечена с ватирано палто, разкопчано над сива рокля.
	— Идваха ли футболистите? — попита тя.
	— Още не — отвърна съпругата на доктора.
	— Какво искат според вас?
	— Не знаем.
	Влязоха вътре и докторът залости вратата. Върнаха се в гостната, вече четирима. Дороти Коу съблече палтото си, защото беше топло. После се наредиха на столовете, с лица към прозореца. Като на кино. Дороти се оказа редом с Ричър.
	— Не идваха ли при теб? — попита я той.
	— Не — поклати глава тя. — Но мистър Винсънт видял един от тях да минава покрай мотела. Преди двайсетина минути.
	— Това бях аз — рече Ричър. — На път за насам, с колата на един от тях. Вече останаха само петима.
	— Ясно. Разбирам. Но все още съм разтревожена.
	— Защо?
	— Защото досега би трябвало някой от нас да зърне поне един от тях, който да обикаля наоколо. Но това не се случи. Значи не са се разпръснали, а се движат в пакет.
	— Мен ли търсят?
	— Възможно е.
	— В такъв случай не бих искал да ги привличам насам. Искате ли да си тръгна?
	— Може би — отвърна Дороти.
	— Да — рече докторът.
	— Не — отсече съпругата му.
	Безизходно положение. Не можеха да вземат решение. Отново се извърнаха към прозореца и продължиха да наблюдават пътя. Той беше все така тъмен. Облаците се разкъсаха, небето просветля. Наближаваше един след полунощ.


	Мотелът беше затворен за през нощта, но Винсънт продължаваше да стои пред един от прозорците на фоайето и да гледа навън. Преди минути по пътя мина златистият джип, който беше виждал много пъти. Той беше собственост на един изключително неприятен тип на име Джон. Истинско говедо, дори по стандартите на фамилията Дънкан. Веднъж го беше накарал да падне на колене и да моли за пощада. Цели пет минути беше скимтял като куче с вдигнати ръце, за да не бъде пребит.
	Зърнал джипа, Винсънт грабна телефона да съобщи новината, след което отново застана на пост до прозореца. Изтекоха двайсет минути, след което зърна петимата мъже, за които говореха всички. Странният конвой отби и спря на паркинга. Синият шевролет, червеният форд и черният кадилак на Сет Дънкан. По телефона вече му бяха съобщили, че някой друг използва кадилака на Сет. Никой не знаеше как и защо, но той получи възможност да разгледа човека. От шофьорското място слезе дребен и небръснат мъж с измачкани дрехи, мургав чужденец като онези, които беше виждал по телевизията с новини от Близкия изток. После от шевролета слязоха двамата, от които вече имаше неприятен спомен, а накрая от червения форд се измъкнаха още двама — високи мургави здравеняци, също чужденци. Събраха се на плътна групичка в мрака.
	Винсънт не допускаше, че са дошли специално заради него. Имаше много други причини да спрат тук. Неговият паркинг беше единственото място за почивка в продължение на километри. Много шофьори го използваха по всевъзможни причини. Да хвърлят едно око на пътните си карти, да съблекат връхните си дрехи, да извадят нещо от багажника или просто да се разтъпчат. Паркингът беше частна собственост със съответните обозначения, но от години се използваше като обикновена, достъпна за всички отбивка от пътя.
	Винсънт стоеше до прозореца и наблюдаваше. Петимата мъже разговаряха помежду си. Прозорците на мотела бяха стандартни, закупени от родителите му още през 1969 година. С вътрешни щори. Отваряха се навън с помощта на обикновени дръжки. Винсънт реши да отвори онзи, зад който стоеше. Съвсем малко, само сантиметър-два. Това беше почти задължително. Може би щеше да долови част от разговора на непознатите. Може би щеше да получи ценна информация, която по-късно да разпространи по телефона. Всеки от местните се чувстваше длъжен да даде своя принос. Системата работеше така. Хвана дръжката и внимателно започна да я натиска. Отначало тя тръгна леко, но после изведнъж зацикли. Крилото беше залепнало за уплътнителната лента. От боята, мръсотията и рядката употреба. Опита се да го отлепи, използвайки палеца и показалеца си. Съвсем лекичко, за да не вдига шум. Петимата продължаваха да разговарят. Всъщност говореше мъжът от кадилака, а другите го слушаха.


	— Свалих партньора си на около километър и половина от тук — обясни иранецът. — Ще действа в тил, защото така ще бъде най-полезен. Обходните действия винаги дават резултат.
	— А ще под държа ли връзка с нас? — попита Роберто Касано.
	— Разбира се. Нали сме екип?
	— Трябваше да го задържиш, докато изработим конкретен план за действие.
	— Не ни трябва план. Работата е проста — да отстраним някакъв тип, който действа сам. Толкова ли е трудно? Ти нали каза, че местните ще помагат?
	— Местните спят.
	— Ще ги събудим. С малко късмет можем да приключим още преди разсъмване.
	— А после какво?
	— После ще изкараме деня в компанията на братята Дънкан. Всички се нуждаем от тази доставка, заради нея сме тук. Затова ще използваме времето си за нея и за нищо друго.
	— Откъде ще започнем?
	— Ти ми кажи. От доста време си тук.
	— Докторът — рече Касано. — Той е най-слабата брънка във веригата.
	— Къде е тоя доктор? — попита иранецът.
	— На югозапад от тук.
	— Добре, иди да поговориш с него. През това време аз ще свърша една друга работа.
	— Защо?
	— След като ти знаеш, че той е най-слабата брънка, знае го и Ричър. Бас държа, че не е там. Затова предпочитам да свърша малко работа, докато ти си губиш времето.


	Винсънт се отказа да разлепва прозореца. Стана му ясно, че той няма да се отвори, без да издаде силен звук, а в момента това беше крайно нежелателно. А и по всичко личеше, че импровизираното съвещание навън вече беше свършило. Дребният с измачканите дрехи седна зад волана на кадилака и голямата черна лимузина описа широк кръг по чакъла. Фаровете й осветиха прозореца, зад който се криеше Винсънт, но той успя да клекне навреме. В следващия миг кадилакът излезе на пътя и изчезна в южна посока.
	Останалите четирима останаха по местата си, изпращайки с поглед голямата кола. Когато габаритите й се стопиха в мрака, те се разделиха по двойки и започнаха да говорят. Образуваха странно симетрично каре, всеки бръкнал в десния джоб на палтото си.


	— Той няма партньор — промърмори Роберто Касано, продължавайки да гледа в посоката, в която беше изчезнал кадилакът. — Никой няма да работи в тила. И какъв тил, по дяволите? Това са празни приказки!
	— Има партньор, разбира се — поклати глава наемникът на Сафир. — Всички го видяхме, нали беше в стаята ти?
	— Изчезнал е. Заедно с шибаната кола, която са взели под наем. А тоя тип си е сам-самичък. Откраднал е кадилака от паркинга на хотела. С очите си видях, че беше там.
	Настъпи мълчание.
	— Освен ако някой от вас няма пръст в тая работа — обади се Касано. — А може би и двамата.
	— Какви ги дрънкаш?
	— Всички тук сме възрастни хора — добави Касано. — Имаме известен опит. Затова нека не се преструваме, че нищо не ни е ясно. Махмейни е наредил на хората си да ни очистят. Така са постъпили и Сафир, и нашият приятел Роси. Всеки един от тях иска цялата торта за себе си. И ние прекрасно го знаем.
	— Ние не сме направили нищо — обади се ливанецът. — Според нас това е ваша работа. Обсъдихме нещата по пътя насам. Ясно е, че кадилакът не е кола под наем.
	— И на нас ни е ясно.
	— Сигурен ли си?
	— Да.
	— Заклеваш ли се?
	— Първо ти.
	— Заклевам се в гроба на майка си — каза Касано.
	— И аз се заклевам в гроба на моята — каза ливанецът. — Какво тогава се е случило?
	— Другият е избягал. Явно се е изплашил. Или не е достатъчно дисциплиниран. Може би Махмейни не е такъв, за какъвто го мислим. А това отваря нови възможности.
	Никой от останалите не каза нищо.
	— Имаме право на глас, не мислите ли? — подхвърли Касано. — Ние четиримата. Бихме могли да ликвидираме и другия човек на Махмейни, но да не се закачаме помежду си. Така Роси и Сафир ще получат по петдесет процента. А и ние също ще спечелим.
	— Предлагаш примирие?
	— Примирията са временни. По-добре да го наречем съюз. Звучи по-окончателно.
	Ново мълчание. Хората на Сафир се спогледаха. Решението не беше трудно. Война на два фронта или само на един? Историята е пълна с примери за умни хора, които са предпочели второто пред първото.

	* * *

	Винсънт продължаваше да наблюдава през прозореца. Разговорът беше спокоен, водеше се тихо. В един момент възникна леко напрежение, после нещата се уталожиха. Това пролича по отпуснатите стойки на участниците, по разменените изпитателни погледи и последвалите леки усмивки. После и четиримата извадиха ръцете си от джобовете и се здрависаха. По права линия и на кръст. Последваха потупвания по гърбовете. Четирима нови приятели, които се чувстваха прекрасно в компанията си.
	Размениха си още няколко думи, произнесени спокойно и дори небрежно. Решението беше взето. След нова серия от потупвания по гърбовете, този път в смисъл _скоро пак ще се видим_, двамата мургави здравеняци се качиха в червения си форд, затръшнаха вратите и включиха двигателя. В същия миг италианецът, който беше говорил най-много, сякаш си спомни нещо, обърна се и почука на прозорчето.
	Стъклото бавно се плъзна надолу.
	В ръката на италианеца проблесна пистолет.
	Тялото му направи лека чупка в кръста. Последваха чифт ярки оранжеви пламъчета в бърза последователност. Сякаш във вътрешността на купето блесна светкавицата на фотоапарат. Два оглушителни трясъка. След кратка пауза още два, отново съпътствани от оранжеви светкавици. Всичко беше изпълнено старателно, спокойно и точно.
	Италианецът се отдръпна и Винсънт успя да зърне мургавите здравеняци, проснати на седалките. Бяха някак смалени, като спукани балони. Оплескани с някаква тъмна субстанция. Главите им висяха към гърдите и изглеждаха странно. Защото части от тях _липсваха_.
	Винсънт се просна на пода и повърна. После запълзя към телефона.

	* * *

	Анджело Манчини отвори багажника на червения форд и огледа двата куфара на колелца от изкуствена материя, които до голяма степен потвърждаваха една от теориите му. Истинските мъже си носят багажа, а не го търкалят като някакви мадами. Дръпна ципа на единия от тях и откри няколко старателно сгънати ризи заедно със закачалките. Избра най-горната, развинти капачката на резервоара и я пъхна вътре с помощта на парче от закачалката. Навън остана да виси само единият ръкав. Манчини извади кибрита, който беше прибрал от масата на ресторанта до хотел „Мариот“, и драсна една клечка. Ръкавът пламна. Без да губи повече време, той се отдалечи от колата, качи се в синия шевролет до Роберто Касано и двамата бързо потеглиха.


	Пътят зад мрежестата ограда беше все така тъмен. Докторът отскочи до кухнята и се върна с четири чаши горещо кафе, наредени върху пластмасов поднос. Съпругата му мълчеше. Дороти Коу до нея също не обелваше нито дума. Женската солидарност в действие. Поредната дълга нощ от деветте хиляди нощи през последните двайсет и пет години. Повечето от тях спокойни, други — не. Девет хиляди залеза, всеки от които предполагаше откровение.
	Ричър мълчеше в очакване. Знаеше, че Дороти ще поиска да научи какво е открил в полицейския архив. Но жената все още не задаваше въпроси и той не бързаше. Нямаше намерение сам да отваря дума по темата. През годините се беше сблъсквал с какви ли не човешки трагедии, но никоя от тях не можеше да се сравнява с тази, която беше сполетяла семейство Коу. Затова мълчеше и чакаше. Десет минути, петнайсет.
	— Още ли пазят досиетата? — попита най-сетне тя.
	— Да — глухо отвърна той.
	— Видя ли ги?
	— Да.
	— Включително нейната снимка?
	— Била е много красива.
	— Нали? — усмихна се тя. Не с гордост, защото детето не беше нейно собствено, но с някакво топло учудване. — Все още ми липсва. Което е странно, защото би трябвало да ми липсват неща, които съм притежавала. Така и не видях нищо от онова, което щеше да се случи по-късно. Сега щеше да е на трийсет и три. Възрастен човек. Не ми липсват тези неща, тъй като нямам ясна представа какви биха били. Не знам каква щеше да стане. Може би майка, която щеше да си остане тук, може би жена с кариера — адвокат или учен, отдавна преместила се в някой голям град.
	— Как беше в училище?
	— Много добре. Пълна отличничка.
	— Имаше ли любими предмети?
	— Всички й бяха любими.
	— Къде беше тръгнала в онзи ден?
	— Много обичаше цветята. Предпочитам да мисля, че беше тръгнала да бере цветя.
	— Често ли обикаляше из околността?
	— Непрекъснато, когато не беше на училище. Особено в неделя. Много обичаше да кара велосипед. Винаги отиваше нанякъде. Невинни детски години. На нейната възраст и аз бях същата.
	Ричър помълча малко, после подхвърли:
	— Дълго време бях нещо като полицай. Ще разрешиш ли да ти задам един сериозен въпрос?
	— Да — кимна тя.
	— Наистина ли искаш да знаеш какво се е случило с нея?
	— То не може да бъде по-лошо от онова, което си представям.
	— Страхувам се, че може — въздъхна Ричър. — Понякога става точно така. Затова те попитах. В някои случаи е по-добре да не знаеш.
	Дороти дълго мълча, после промълви:
	— Синът на съседите чул призракът й да пищи…
	— Видях го — рече Ричър. — Пуши много трева.
	— Понякога и аз го чувам. Наистина го чувам. И това ме учудва.
	— Аз не вярвам в призраци.
	— Аз също. Я ме погледи.
	Ричър се подчини. Стабилна жена, която познава живота. Някъде около шейсет. Честна и открита, съсипана от работа. И от мъка. С бавно побеляваща коса.
	— Да — промълви тя. — Наистина искам да знам какво се е случило с нея.
	— Добре — кимна Ричър.


	Телефонът иззвъня две минути по-късно. Старомодният апарат издаде протяжен механичен сигнал, който прозвуча по-скоро скръбно, отколкото настоятелно. Съпругата на доктора скочи и изтича в антрето. Каза „ало“ и млъкна. Клюкарската мрежа отново се беше задействала. Високият и изкривен от мембраната глас се чуваше чак в хола. Съпругата реагира със стреснато възклицание. Явно новините бяха важни. Дороти Коу се размърда на стола. Докторът се изправи. Ричър продължаваше да гледа през прозореца. Пътят беше все така тъмен.
	Съпругата на доктора се върна в хола. Беше по-скоро учудена, отколкото обезпокоена, повече смаяна, отколкото уплашена.
	— Мистър Винсънт току-що ми съобщи, че италианците са застреляли мъжете от червената кола. С пистолет. Убили ги на място, а после запалили колата им. Това се случило на паркинга, на метри от прозорците му.
	Настъпи мълчание, нарушено от Ричър.
	— Е, това малко променя нещата — рече той.
	— Как?
	— Досега си мислех, че са изпратили шестима от една и съща организация, която поддържа някакви връзки с братя Дънкан. Но по всичко личи, че не е така. По-скоро си имаме работа с три двойки, представители на три различни организации. С Дънкан стават четири, а това означава наличието на хранителна верига. Братята Дънкан дължат нещо на някого, а той дължи нещо на някой друг. И така нататък, нагоре по веригата. Всички са инвестирали в сделката и са тук, за да запазят инвестицията си. А докато са тук, ще направят опит да се избият помежду си. За да скъсят веригата.
	— Значи сме попаднали в центъра на някаква гангстерска война?
	— Нека разглеждаме ситуацията от добрата й страна. Днес следобед тук пристигнаха шест човека, но сега останаха само трима. Петдесет процента намаление на състава, което ме устройва.
	— Трябва да се обадим в полицията — обади се докторът.
	— Ами — поклати глава съпругата му. — Полицията е на сто километра от тук, докато футболистите върлуват наоколо. Тази вечер трябва да мислим за тях. Трябва да разберем какви са плановете им.
	— Как поддържат връзка помежду си? — попита Ричър.
	— С мобилни телефони.
	— Аз разполагам с един от тях. Остана в колата, с която се сдобих. Може би трябва да ги подслушаме, за да разберем какво са намислили.
	Докторът дръпна резетата и отключи входната врата. Излязоха всички вкупом. Ричър отвори дясната врата на джипа, наведе се пред седалката и се изправи с телефон в ръка. Тънък и черен като блокче шоколад. Извърна се под ъгъл на отворената врата и вдигна капачето.
	— Вероятно ще използват конферентна връзка, нали? — подхвърли той. — И това нещо ще звънне, когато останалите пет са се включили?
	— По-вероятно ще вибрира — поклати глава докторът. — Трябва да провериш настройките, регистрацията на обажданията и адресния списък. Там някъде ще откриеш и номера за достъп.
	— Ти ги провери — отвърна Ричър. — Не разбирам от мобилни телефони.
	Той заобиколи джипа и подаде телефона на доктора. После извърна глава наляво и веднага забеляза сиянието на изток. Висока потрепваща полусфера, която ритмично пулсираше. Бяла, почти синкава светлина.
	Към тях се приближаваше кола, която се движеше доста бързо.
	Беше на по-малко от километър. Разсеяната светлина се превърна в ярки, ниско монтирани фарове, кръгли, разположени близо един до друг, излъчващи ослепителни синкавобели снопове. Точно както преди. Фаровете бързо се приближаваха, леко подскачащи от твърдото окачване и спортния волан. Точно както преди. Отначало изглеждаха малки, защото бяха далеч. Но когато се приближиха, пак останаха малки. Защото си бяха такива. Фарове на мазда миата — малка, ниска и червена. Ричър я разпозна от около шейсетина метра.
	Елинор Дънкан.
	Женското братство се увеличаваше.
	На трийсетина метра от тях маздата намали скоростта си. Този път гюрукът беше вдигнат и приличаше на малка, здраво нахлупена шапка. Времето беше студено, а бързата идентификация вече не беше на дневен ред. Липсваше и пост, на когото да отвлича вниманието.
	Спирачките се включиха на петнайсетина метра от тях. Мъглата зад купето се обагри в червено.
	На седем-осем метра маздата навлезе в широк завой.
	На три метра Ричър си припомни три неща.
	Първо, Елинор Дънкан не участваше в клюкарската мрежа.
	Второ, пистолетът му беше останал в джоба на шубата.
	Трето, шубата беше на стола в кухнята.
	Маздата описа пълен кръг по хрущящия чакъл и закова зад пикапа на Дороти Коу. През широко отворената врата се измъкна дългата и кльощава фигура на Сет Дънкан.
	В ръцете си държеше пушка.


	41

	Шината върху лицето на Сет Дънкан приличаше на алуминиева лепенка върху огромен изгнил плод. Под лунната светлина личеше палитра от болнави цветове — жълто, кафяво, пурпурночервено. Носеше тъмни панталони и тъмен пуловер, върху които беше облякъл новичка шуба. Пушката в ръцете му беше стара помпа „Ремингтън“, модел 870. Може би 12-и калибър, с 50-сантиметрова цев. Приклад от орехово дърво, заоблен магазин за седем патрона. Едно добро и изпитано оръжие, произведено и продадено в над четири милиона екземпляра, на въоръжение във флота за охрана на корабите, на въоръжение в морската пехота за бой от близко разстояние, използвано от армията за стрелба от близко разстояние, от цивилните граждани за лов, от полицията за борба с безредиците, от сприхави собственици за най-често срещаното предупреждение по тези земи: „Изчезвай от моравата ми, да те вземат мътните!“
	Никой не помръдваше.
	Ричър отбеляза, че Сет Дънкан държи пушката относително стабилно, с пръст на спусъка. Ниско до бедрото, насочена право в него. Което означаваше, че държи на мушка и всички останали, тъй като сачмите от този тип муниции се разтварят ветрилообразно, а докторът, съпругата му и Дороти Коу бяха в плътна групичка зад него, на три-четири метра от входната врата. Налице бяха всички условия за едно тежко поражение.
	Никой не каза нито дума.
	Вратата на маздата бе отворена и двигателят тихо боботеше. Сет Дънкан тръгна по алеята към тях. След няколко крачки той вдигна пушката на рамото си, примижа и се прицели. Придвижваше се бавно, но стабилно. Безполезна маневра на пресечен терен, но напълно достатъчна за равно разстлан чакъл. Дулото на пушката сочеше право в гърдите на Ричър.
	Той спря след няколко крачки и заповяда:
	— Всички на земята! Там, където сте! Седнете с кръстосани крака!
	Никой не помръдна.
	— Това нещо заредено ли е? — попита Ричър.
	— Можеш да се обзаложиш! — просъска Дънкан.
	— Внимавай да не натиснеш спусъка, без да искаш.
	— Не се безпокой.
	Отговорът долетя носово и неясно заради шината на лицето му. И заради бузата му, плътно залепена за ореховия приклад.
	Никой не помръдна. Умът на Ричър напрегнато работеше. Усети как докторът се раздвижва зад него, а после го чу да пита:
	— Искаш ли да поговорим?
	— Сядай! — заповяда Сет Дънкан.
	— Дай да поговорим като разумни хора — повтори докторът.
	— Сядай!
	— Не, първо кажи какво искаш.
	Смел отговор, но доста погрешен според преценката на Ричър. Докторът явно си въобразяваше, че с протакане могат да спечелят нещо. Но според Ричър вярно беше точно обратното. Нямаше време за губене. Никакво.
	— Студено е — обади се той.
	— Е, и? — вдигна вежди Дънкан.
	— Не става нито да седнем, нито да стоим прави. По-добре да влезем вътре.
	— Аз ви искам навън.
	— Защо?
	— Защото така.
	— Тогава им позволи да си вземат палтата.
	— Защо да го правя?
	— От самоуважение — отвърна Ричър. — Ти си облечен. Ако времето е топло за палто, значи си лигльо. Но ако е достатъчно студено, значи караш невинни хора да страдат. Нямам нищо против, ако имаш зъб на мен. Но тези хора никога не са ти причинили зло.
	Сет Дънкан обмисли думите му в рамките на една секунда. Прикладът остана притиснат в рамото му, отвореното му око продължаваше да ги фиксира през мушката.
	— Добре — каза най-после той. — Един по един. Другите остават тук като заложници. Първа ще влезе мисис Коу. Вземи си палтото и излез. Нищо друго. Изобщо не си помисляй да посягаш към телефона.
	За момент никой не помръдна. После Дороти Коу се отдели от групичката, обърна се и тръгна към вратата. Забави се само минута, след което се появи обратно. Беше облякла и закопчала палтото си. Застана точно там, където беше стояла преди малко.
	— Сядай долу, мисис Коу — рече Сет Дънкан.
	Дороти се подчини. Подгъна палтото си и седна на земята. Но не кръстоса крака, а ги подви странично под себе си.
	— Сега е ред на съпругата на доктора — обади се Ричър.
	— Не ми казвай какво да правя!
	— Обикновена любезност. Дамите винаги са първи, нали?
	— Добре — кимна Сет. — Нека бъде съпругата на доктора. Същите правила. Само палтото. Не пипай телефона. Не забравяй, че държа заложници, между които е и любимият ти съпруг.
	Съпругата на доктора се отдели от групичката. След минута се появи обратно. Беше облякла вълнено палто, с шал на шията. На главата й имаше шапка, ръцете й бяха скрити в топли ръкавици.
	— Сядай! — заповяда Сет Дънкан.
	Тя седна до Дороти Коу и кръстоса крака. С изправен гръб, ръце на коленете и поглед, отправен в далечината. Там няма нищо, помисли си Ричър. Вероятно просто не иска да гледа мъчителя си.
	— Сега докторът — рече той.
	— Добре, тръгвай — кимна Дънкан.
	Докторът също се забави не повече от минута. Върна се облечен със синьо яке от изкуствена материя с големи джобове отпред. Седна на земята, без да чака подкана.
	— Сега е мой ред — рече Ричър.
	— Ти не — отсече Дънкан. — Нито сега, нито по-късно. Оставаш тук, защото не ти вярвам.
	— Това не е много любезно от твоя страна.
	— Седни!
	— Накарай ме.
	Дънкан притисна буза в приклада, сякаш всеки момент щеше да стреля.
	— Седни! — повтори той.
	Ричър не помръдна. Очите му се изместиха вдясно, към едва доловимото сияние на хоризонта. Беше пропуснал шанса си.


	Футболистите пристигнаха бързо. Пет човека, всеки в отделна кола. Три пикапа и два джипа, образуващи малък конвой. Не след дълго изскърцаха със спирачките си и се наредиха покрай телената ограда. Пет автомобила, залепени плътно един зад друг. Отвориха се пет врати, от които изскочиха петима мъже с червени якета. Движеха се бързо. Най-дребният от тях беше с габаритите на къща. Прескочиха оградата и се пръснаха във верига по замръзналата морава отпред, бавно навлизайки в обсега на пушката помпа. Самият ремингтън не трепваше в ръцете на Сет Дънкан. Ричър гледаше дулото, което не мръдна дори с милиметър. Синкавата стомана тъмнееше под лунната светлина, насочена право в гърдите му. От десетина метра разстояние дупката в средата й изглеждаше достатъчно голяма, за да пъхне палец в нея.
	— Вкарайте онези тримата в къщата и ги дръжте там! — заповяда с дрезгав глас Дънкан.
	Яки ръце сграбчиха грубо доктора, съпругата му и Дороти Коу, изправиха ги на крака и ги повлякоха към входната врата. В къщата влязоха осем души. Четирима излязоха обратно след броени секунди. Всичките бяха футболисти. Насочиха се към Ричър, чакълът под краката им заскърца.
	— Хванете го! — заповяда Дънкан.
	Нямаше време за съжаления и самообвинения. Времето за анализ на грешките и извличането на поука от тях щеше да дойде по-късно, както обикновено. Сега беше концентриран единствено върху настоящето и близкото бъдеще. Обречен е всеки, който губи време и енергия да проклина грешките си. Но положението беше такова, че Ричър не виждаше лесен път към победата. Не в момента, не и в краткосрочна перспектива. В момента не виждаше нищо друго освен болка.
	Четиримата се приближиха, без да му оставят никакъв шанс. Дулото на ремингтъна остана заковано в гърдите му. Двама от футболистите описаха широк кръг, придържайки се далеч от линията на прицела. Изправиха се от двете му страни и го сграбчиха. Големи и силни ръце върху лактите му отзад, големи и силни ръце върху китките му отпред. С резки движения ги разделиха и извиха ръцете му зад гърба. Силни ритници в глезените разтвориха краката му и го лишиха от възможността да се движи. Третият здравеняк застана зад него и уви ръце около гърдите му. Четвъртият се отдръпна и застана на три метра от Дънкан.
	Ричър не оказа съпротива. Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Всеки от тримата, които го държаха, стърчеше със сантиметри над главата му и тежеше поне с двайсет килограма повече. Без съмнение бяха бавни, тъпи и недостатъчно обучени, но в момента огромните им габарити бяха напълно достатъчни. Той беше в състояние да помръдне краката си, но съвсем леко. Беше в състояние и да извие глава. Но това беше всичко. Краката му можеха да се отместят само назад, което означаваше да падне по очи, ако онзи зад него разхлаби хватката си. Положението с главата му беше горе-долу същото — можеше да притисне брадичка в гърдите си или да я отметне сантиметър-два назад. Недостатъчно, за да нанесе някакви поражения на мъжа зад гърба си.
	Беше в безизходица и го знаеше.
	Сет Дънкан свали пушката до бедрото си, тръгна към четвъртия здравеняк и му я подаде. После, без да намалява ход, продължи към Ричър. Спря на метър от него и го по-гледна. Дишаше на пресекулки, очите му бяха кървясали. Тялото му трепереше. От ярост или вълнение.
	— Нося ти едно послание, приятел — изсъска той.
	— От кого? — вдигна вежди Ричър. — Може би от Националната асоциация на тъпаците?
	— Не, лично от мен.
	— Защо, нима пропусна да си платиш членския внос?
	— След десет секунди ще стане ясно кой членува в този клуб и кой не.
	— А какво е посланието?
	— То е по-скоро въпрос.
	— Добре де, какъв е въпросът?
	— Въпросът е как ти харесва това?
	Ричър се биеше от петгодишен, но никога не му бяха чупили носа. Нито веднъж. Това се дължеше отчасти на късмета и отчасти на добрия мениджмънт. Много хора се бяха опитвали през годините — умишлено или чрез стихийна канонада от удари, но никой не беше успял. Това беше факт, с който Ричър вътрешно се гордееше. По особен начин. Като символ. Като талисман. Като медал на честта. Имаше какви ли не белези по тялото си. Порезни рани по лицето и ръцете, счупени и зараснали кости. Тотално компенсирани от целостта на един малък и уязвим хрущял, който го караше да се чувства горд.
	Сякаш казваше: _още съм тук, цял и непокътнат_.
	Ударът беше точно такъв, какъвто очакваше. Нанесен с всичка сила. С права ръка и свит юмрук, насочен малко по-високо от необходимото. Вероятно защото Дънкан очакваше някаква реакция, подобна на реакцията на Елинор. Леко повдигане на главата и инстинктивно сбърчване на носа. Но Ричър нито вдигна глава, нито сбърчи носа си. Направи точното обратното — главата му се _наведе_ напред и надолу, немигащите му очи светкавично изчислиха разстоянието. Последва рязко движение на шията и челото му се сблъска с кокалчетата на Дънкан. Твърдата като гранит кост над веждата срещу деликатните костици в юмрука на противника. Тук нямаше място за сравнение. Никакво. По принцип черепът е една от най-здравите части от човешкото тяло, а черепът на Ричър беше невероятно твърд. Докато ръцете и китките съдържат най-крехките кости. Дънкан изпищя, притисна ръката си към гърдите и заподскача в кръг. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, от устата му излиташе жалостиво скимтене. Три до четири счупени кокалчета, прецени Ричър. Със съответните поражения върху близките и по-отдалечените хрущяли. Така става, когато пръстите са свити прекалено силно, най-често в резултат на внезапна и масивна компресия.
	— Тъпак — рече Ричър.
	Пъхнал десния си юмрук под лявата мишница, Дънкан продължаваше да стене и да подскача на място. Измина цяла минута, преди да се успокои. Остана свит и прегърбен. Очите от двете страни на металната шина блестяха от гняв и унижение. Отначало заковани в лицето на Ричър, те бавно се извъртяха към четвъртия здравеняк, който продължаваше да стои неподвижно с пушка в ръце. Главата на Дънкан направи рязко движение. От здравеняка към Ричър. Недвусмислен жест, изпълнен с нетърпение и мълчалива ярост.
	_Виж му сметката!_
	Онзи направи крачка напред. Ричър беше почти сигурен, че няма да стреля. Никой не стреля в плътна групичка от четирима мъже, трима от които са негови приятели.
	Но беше убеден, че предстои нещо по-лошо.
	Здравенякът обърна пушката. Дясната му ръка стисна цевта, а лявата легна върху приклада.
	Мъжът зад Ричър се размърда. Лявата ръка го стисна за гърлото, а дясната легна на челото му.
	Този път обездвижването беше тотално. Не можеше да помръдне дори на милиметър.
	Четвъртият футболист вдигна пушката хоризонтално с приклада напред. Държеше я с две ръце. В следващия миг я преметна през рамо, като копие. Направи крачка напред, прицели се и заби приклада в лицето на Ричър.
	__Тряс!!!__
	Мрак.


	42

	Късно през нощта Джейкъб Дънкан свика спешно съвещание с братята си. В своята кухня, а не в тези на Джонас или на Джейкъб. С „Уайлд Търки“, а не с „Ноб Крийк“, и то в неограничени количества, тъй като настроението му беше празнично.
	— Току-що ми се обадиха по телефона — започна той. — С гордост ви информирам, че моето момче си е отмъстило.
	— Как? — попита Джаспър.
	— Заловил е Джак Ричър.
	— Как? — попита Джонас.
	Джейкъб Дънкан се облегна в стола и качи краката си на масата. Изглеждаше отпуснат, спокоен и доволен от живота. Човек, който има добри новини.
	— Както знаете, аз закарах Сет у дома. Свалих го в началото на алеята, защото прояви желание да се поразходи на чист въздух. Да прогони лошото настроение. На стотина метра от къщата за малко не го сгазила кола. _Неговата_ кола. Собственият му кадилак, който летял по пътя като прилеп, избягал от ада. Естествено, той се разтревожил и забързал към дома си. Притиснал жена си и тя се принудила да му разкаже всички подробности. Оказало се, че Ричър откраднал колата му още в ранния следобед. В компанията на доктора. Горкият човечец бил заблуден до степен да сключи нещо като съюз с нашия мистър Ричър. И така, Сет взел старата си помпа „Ремингтън“, скочил в колата на Елинор и се насочил към къщата на доктора. Оказало се, че Ричър наистина бил там, огромен като живота и два пъти по-жив.
	— А сега къде е?
	— На сигурно място. Залавянето му станало лесно.
	— Жив ли е?
	— Засега да — кимна Джейкъб Дънкан. — А ние с вас трябва да обсъдим докога да бъде жив.
	В стаята се възцари тишина. Гостите седяха и чакаха, както го бяха правили много пъти. Чакаха мнението на брат си Джейкъб — умен и разсъдлив човек, винаги готов да даде предложение или разумно решение. Да демонстрира мъдростта си, да анализира нещата.
	— По телефона Сет изрази желание да довърши нещата и аз, честно казано, съм склонен да му позволя. Той иска да си възвърне доверието ни, но аз побързах да го уверя, че това не е необходимо. На практика обаче всички ние се нуждаем от възстановяване на доверието към нас, главно от страна на нашия приятел мистър Роси, който живее на юг.
	— Какво иска да направи Сет? — попита Джаспър.
	— Постановка, чрез която да демонстрира правилността на решението ни да бъдем крайно предпазливи. Иска да изчакаме пратката да се приближи на един час път, а после да информира момчетата на мистър Роси, че ние държим Ричър. Така, с помощта на един въображаем телефонен разговор, той иска да им докаже, че пратката е на час път от тях, следователно твърденията ни относно причината за забавянето са били напълно верни.
	— Това е твърде рисковано — поклати глава Джонас. — Ричър е опасен. Не бива да го държим наоколо дори минута повече от необходимото, защото можем да си имаме неприятности.
	— Вече ви казах, че е на сигурно място. Ако приемем предложението на Сет, ще покажем, че можем сами да решим проблемите си. Без външна помощ. Така ще разсеем всякакви подозрения, че сме безпомощни.
	— Дори да е така, пак е рисковано.
	— Има и други фактори — добави Джейкъб.
	В стаята отново се възцари тишина.
	— На практика никога не сме се интересували какво става с нашите доставки, след като ги предадем в ръцете на мистър Роси — продължи Джейкъб. — Разбира се, имали сме смътна представа, че преди да стигнат до крайния купувач, те преминават през няколко ръце. Сега обаче наличието на тази търговска верига става все по-видно. Тази нощ имахме възможността да се уверим, че желание за участие в сделката проявиха цели трима участници в споменатата верига. Чрез свои преки представители, които изглеждат отчаяни и решени на всичко. За мен е ясно, че са се споразумели временно да работят заедно, а после най-вероятно ще получат заповед да се ликвидират взаимно. Който остане последен, ще утрои печалбата си.
	— Това нас не ни засяга — поклати глава Джонас.
	— Напротив, засяга ни, защото момчетата на мистър Роси вече са предприели въоръжени акции. Нашите телефонни информатори съобщават, че двама от пришълците вече са елиминирани. Момчетата на мистър Роси са ги убили пред мотела на Винсънт. Аз мисля да им дадем още малко време, за да скъсят веригата. Това ще се случи още утре, най-много вдругиден. Ние имаме интерес последен да остане именно мистър Роси, защото го познаваме и ще можем да преговаряме за разпределение на допълнителната печалба. Може да стане така, че и ние, и той да удвоим приходите си. Предполагам, че мистър Роси ще бъде доволен, ние — също.
	— Все пак е рисковано.
	— Ти май не обичаш парите, братко.
	— Не обичам рисковете.
	— Всичко на този свят е риск. Прекрасно го знаем, нали? Години наред живеем в риск. Той е част от удоволствието.
	Дълго мълчание.
	— Докторът ни излъга — обади се Джонас. — Каза, че Ричър отпътувал с някаква бяла кола, която спрял на стоп.
	— Така е, но той вече се извини — кимна Джейкъб. — Най-искрено. Чувам, че в момента бил пример за човек, който желае да сътрудничи. Жена му също. Сега и двамата твърдят, че Ричър е зарязал кадилака на Сет на сто километра от тук, където го е откраднал един от хората нагоре по веригата. Дребен мъж от Близкия изток според слуховете по мрежата. Същият, който за малко не блъснал Сет близо до дома му.
	— Нещо друго?
	— Докторът твърди, че Ричър е видял полицейските досиета.
	Тишина.
	— И? — подхвърли след кратката пауза Джонас.
	— Докторът казва, че не е стигнал до конкретни заключения.
	— Но достатъчно убедителни, за да го накарат да се върне.
	— Докторът твърди, че се е върнал заради онези хора с колите.
	Никой не каза нищо.
	— В интерес на истината трябва да добавя, че Ричър е попитал Дороти Коу дали наистина иска да разбере какво се е случило с дъщеря й — подхвърли след известно време Джейкъб.
	— Самият той няма как да знае. Поне засега.
	— Съгласен съм. Но може би е започнал да разплита кълбото.
	— В такъв случай трябва да го убием. Длъжни сме.
	— Нека изчакаме още един ден. Той е затворен и не може да избяга.
	Ново мълчание.
	Никой не прояви желание да вземе думата.
	После Джонас попита:
	— Нещо друго?
	— Елинор е помогнала на Ричър да се промъкне покрай поста — въздъхна Джейкъб. — Пренебрегнала интересите на съпруга си и най-нахално напуснала дома си. Заедно с Ричър измислили как да подмамят младежа да напусне поста си. Той се казва Джон. Представил се е зле и ние ще го уволним, разбира се. Ще оставим Сет сам да реши какво да прави с жена си. На всичкото отгоре май си е счупил ръката. Ще му трябва повече внимание. Главата на Ричър се оказала много твърда. Това са всички новини, с които разполагам.
	Никой не се обади.
	— Трябва да вземем незабавно решение за нещата, които предстоят — добави Джейкъб. — А те както обикновено са на живот и смърт.
	Никаква реакция.
	— Кой ще започне пръв?
	Мълчание.
	— В такъв случай аз ще го направя — въздъхна Джейкъб. — Гласувам да оставим сина ми да се оправя както намери за добре. Гласувам да държим Ричър затворен, докато нашият микробус се появи в района. Това не е кой знае колко рисковано. Един ден в повече и това е всичко. Общо погледнато, нищо особено. Освен това аз обичам да изпипвам нещата. Да им придам финес и елегантност.
	Дълго мълчание.
	— Аз съм „за“ — обади се най-сетне Джаспър.
	— Добре, и аз — неохотно добави Джонас.


	Ричър се свести в ярко осветена стая с бетонни стени. Лежеше по гръб на пода в подножието на стръмни стъпала. Вероятно го бяха пренесли, а не хвърлили отгоре, защото тилът му беше здрав, без цицини или рани. Крайниците също. Беше в състояние да вижда и чува, можеше да се движи. Само лицето адски го болеше, но това можеше да се очаква.
	Светлината идваше от обикновени стоватови крушки, седем-осем на брой, разхвърляни из цялото помещение. Без абажури. Бетонът беше гладък и сив. Хубав бетон, старателно почистен. Продукт на добра инженерна мисъл. Качествен, изливан с изключително внимание. Без пукнатини и вдлъбнатини. Стените се срещаха под абсолютно прав ъгъл, чак до пода. Като на готов за пълнене плувен басейн. Временно съоръжение, просъществувало дълги години. Беше виждал много такива в различна фаза на довършване.
	Лицето адски го болеше.
	Дали наистина го бяха хвърлили в недовършен плувен басейн? Едва ли. Освен ако не беше покрит с временен покрив. Плътно заковани дъски върху рамка от дебели греди. Много яки, изработени по поръчка. Пластове екзотична дървесина, залепени под огромно налягане. На специална фабрична преса. Изрязани с лазер, доставени със специална платформа и монтирани с помощта на кран. Изключително тежки, всяка една от тях.
	Лицето го болеше.
	Чувстваше се объркан. Нямаше представа колко е часът. Часовникът в главата му беше спрял. Дишаше през устата. Носът му беше подут и запушен от съсиреци. Усещаше кръв по устните и брадичката си. Гъста и почти засъхнала. Изтекла от носа му може би преди трийсет минути. За разлика от Елинор Дънкан, неговата кръв се съсирваше бързо. Винаги беше така. Обратно на хората, които страдат от хемофилия. Понякога това беше предимство. Продукт на еволюцията, изграден от много поколения мъже в рода му, оцелявали и в най-безнадеждните ситуации.
	Лицето го болеше.
	В бетонното помещение имаше и други неща. Най-вече тръби с различен диаметър. Имаше и железни кутии, покрити със зелена боя, леко олющена от влагата. Имаше и жици — някои в стоманени проводници, други голи. Прозорци липсваха. Плътни бетонни стени и нищо друго. И стъпалата, които свършваха пред плътно затворена врата високо горе.
	Намираше се под земята.
	Може би в нещо като бункер.
	Нямаше как да разбере дали е така.
	Лицето адски го болеше. И ставаше все по-зле. Ужасната болка пулсираше между очите му, минаваше през носа и се забиваше дълбоко в главата му с всеки удар на сърцето. Пронизваща и разяждаща. Затихваща за миг, за да се върне отново — още по-силна. Лоша работа. Но той можеше да я победи. Можеше да победи всичко. Правеше го още от петгодишен. Ако нямаше с какво да се бори, започваше да се бори със себе си. Но обекти никога не му бяха липсвали. Негови лични, както и обекти на брат му. Нещо като семейна отговорност. Което не означаваше, че брат му бе страхливец. Дори напротив. Не беше и слаб. Беше едър като него. Но рационален, дори любезен. Което си беше недостатък. Когато някой се нахвърляше отгоре му, Джо неизменно губеше ценни секунди, за да се запита защо. Ричър не го правеше. Никога. Той използваше първата скъпоценна секунда, за да нанесе първия скъпоценен удар. Биеше се, за да победи. Нищо друго.
	Лицето адски го болеше. Концентрира се върху болката, а после се дистанцира от нея. Разгледа я, изследва я, идентифицира я и я запечата. Изолира се от нея. Предизвика я. _Ти срещу мен? Нямаш никакви шансове, приятелко._ После очерта границите й и я огради със стени. Пъхна я между тях и започна да ги свива. Навътре, все по-силно и по-силно. Смазваше болката, правеше я все по-малка, ограничаваше я, елиминираше я.
	Но не успяваше да я победи.
	Напротив, тя го побеждаваше.
	Изригваше като бомба с часовников механизъм. С желязна последователност. Едно, две, три. Безкрайна, с всеки удар на сърцето. Щеше да спре само ако сърцето му спреше да бие. Пълно безумие. В миналото го бяха ранявали с шрапнел и с куршум в гърдите. Бяха го ръгали с нож. Но това беше по-лошо. Много по-лошо от всичките му наранявания, взети заедно.
	В което нямаше никакъв смисъл. Нещо не беше наред. И преди беше виждал счупени носове. Много пъти. Беше неприятно, разбира се. Но не и повод за трагедии. Никой не ги възприемаше като взривена в главата граната. Дори Сет Дънкан. Хората стават на крака и си тръгват. Е, може би плюят малко кръв, може би се мръщят от болка. Но само толкова.
	Вдигна ръка към лицето си. Бавно и внимателно. Знаеше, че ще бъде като изстрел в главата. Но трябваше да знае. Защото нещо не беше наред. Докосна носа си, а после ахна от пронизващата болка, която експлодира като мълния в главата му.
	Предната кост на носа беше строшена заедно с хрущяла. Потънала в кожата на лицето, малко встрани и забита дълбоко.
	Адски болеше.
	Може би прикладът на ремингтъна е бил облицован с метал. Бронз или стомана. За по-голяма издръжливост срещу капризите на времето. Не беше забелязал подобно нещо просто защото в последната секунда успя да помръдне главата си. Само толкова, колкото позволяваше потната длан, притиснала челото му. Целта му беше ударът да бъде максимално страничен. По-добре, отколкото фронтален. При фронтален удар съществуваше голяма опасност костиците да проникнат чак в мозъка.
	Затвори очи.
	После отново ги отвори.
	Знаеше какво трябва да направи.
	Да намести счупената кост.
	Имаше ясна представа за вредата и ползата от подобен акт. Болката щеше да намалее, а носът щеше да възвърне нормалната си форма. Почти. Но това със сигурност означаваше, че той отново ще припадне. Нямаше две мнения по този въпрос. Дори внимателното докосване на раната с върха на пръстите за малко не му откъсна главата. Все едно, че беше изстрелял куршум в лицето си. Но наместването на счупената кост щеше да наподобява дълъг картечен откос.
	Затвори очи. Болката беше непоносима. Внимателно отпусна глава на бетонния под. Нямаше смисъл да отскача назад и да си строши черепа. Вдигна ръка и хвана счупената кост с палеца и показалеца си. В главата му се взривиха няколко бомби едновременно. Но въпреки това той рязко дръпна костта и направи опит да я върне на мястото й.
	Никакъв резултат. Хрущялът беше забит твърде дълбоко. Сякаш притиснат от многобройни ластици. Тънки, но здрави. На най-неподходящото място. Ричър примигна, за да прогони бликналите сълзи, после опита отново. Дръпна, натисна. В главата му експлодираха няколко термоядрени бомби едновременно.
	Резултат нямаше.
	Той знаеше какво трябва да направи. Постоянният натиск не вършеше работа. Следователно оставаше да опита рязък удар с ръба на дланта, за да върне счупената кост на мястото й. За целта трябваше да се концентрира максимално и да нанесе удара с непоколебима решителност. Като масажист, който упражнява силен и рязък натиск върху отделния прешлен и очаква да чуе характерното изпукване.
	Той репетира движението. Ударът трябваше да попадне в долния край на бузата и основата на носа и да бъде нанесен под ъгъл с къс полукръг — нагоре, странично и навън. Като при карате. Ако ударът бъдеше сполучлив, кожата и сухожилията щяха да задържат носа на мястото му.
	Отвори очи. Не можеше да изчисли подходящия ъгъл. Не и докато лежеше на пода. Лакътят му пречеше. Запълзя с длани и глезени напред по гладкия бетон. Така измина около два метра, после още един. Зае седнало положение и опря гръб в стената. Протегна шия и прибра лакти към тялото си. После изпъна раменете и бедрата си, заемайки максимално стабилна позиция. Можеше дори да запази равновесие. Но и да паднеше, това щеше да стане отблизо.
	_Време е за шоу._
	Докосна с длан мястото, на което трябваше да попадне удара. За да го почувства. После още веднъж. Горната част на дланта докосна веждата му. Като указателен знак.
	_На три_, рече си той.
	Едно.
	Две.
	__Тряс!__
	Мрак.


	43

	Наемникът на Махмейни изпитваше страх. Обикаляше вече двайсетина минути, без да види нищо. В един момент попадна на къща с бяла пощенска кутия, върху която беше изписана фамилията на собственика: Дънкан. С големи добре осветени букви. Самата къща беше хубава, наскоро реставрирана. Това трябва да е щабквартирата им, помисли си той. Но се оказа, че не е така. В нея имаше само една жена, която заяви, че не знае нищо. Сравнително млада и със скорошни следи от побой по лицето. Тя го информира, че фамилията Дънкан се състои от четирима души — баща, син и двама чичовци. Била омъжена за сина. В момента мъжете били заедно, но на друго място. Насочи го към трите сгушени една до друга къщи, които той вече беше видял, но не им беше обърнал внимание. Може би защото бяха безлични, скрити зад недовършена метална ограда. И изобщо не приличаха на жилища, обитавани от известни и заможни хора.
	Въпреки това той обърна колата и се насочи натам. Караше бързо и почти прегази някакъв шантав пешеходец, който изскочи от мрака на няколко метра пред него. Видя пламъците малко след като излезе на асфалтовия път. На север, встрани от шосето. Буйни, като от възпламенен бензин. Подмина къщите и се понесе натам. Не след дълго установи и точното местоположение на пожара — мотелския паркинг. Гореше кола. Или по-скоро останките от кола. Нажежено до червено голо купе посред адския огън. Съдейки по формата му, иранецът стигна до заключението, че това е фордът, нает от хората на Сафир. Те все още бяха вътре. Или по-скоро онова, което беше останало от тях. Полуоголени скелети, които все още горяха. С овъглени вътрешности и призрачно вдигнати изпепелени ръце. Телата им се тресяха и подскачаха като живи в нагорещения въздух.
	Хората на Роси ги бяха убили. А това означаваше, че бяха убили и Асгар, вероятно преди броени часове. Планът на Роси беше ясен. Той вече беше установил постоянен контакт с фамилията Дънкан в началото на веригата. А сега работеше по отстраняването на Сафир и Махмейни, за да продава директно на саудитците, които бяха в противоположния край на веригата. Ясно и отлично обосновано поведение. Роси обаче беше допуснал хората му да започнат твърде рано. Те бяха поели инициативата. Беше истински заговор. Изборът на времето беше впечатляващ, също като уменията им. В рамките на някакви си трийсет минути бяха издебнали и отстранили Асгар, а после се бяха отървали от колата му. Което си беше отлично постижение. Асгар беше жилав тип и имаше глава на раменете си. Не би се предал лесно. Добър партньор и верен приятел. Който в момента го гледаше от отвъдното и плачеше за отмъщение. Наемникът на Махмейни усещаше присъствието му съвсем осезателно, сякаш стоеше до него. Всичко това усили чувството му за самота насред вражеската територия в търсене на начин да се защити. Необичайни чувства за него. Именно те пораждаха страх в душата му. Приоритетите му претърпяха внезапна промяна. Непознатият здравеняк можеше да почака. Сега главни мишени бяха хората на Роси.
	Човекът на Махмейни започна още там, пред мотела. Беше успял да забележи някакъв тип, който надничаше през прозореца. Със странна коса. Очевидно местен. Може би беше собственикът на мотела. Ако не друго, поне щеше да му покаже посоката, в която бяха поели хората на Роси.


	Роберто Касано и Анджело Манчини бяха спрели на шест километра на север. С изключени светлини и работещ двигател. Касано говореше по телефона с Роси. Наближаваше два сутринта, но въпросите не търпяха отлагане.
	— Тази сделка е между теб и Сет Дънкан, нали? — попита Касано.
	— С него направих първия контакт преди доста време — отвърна Роси. — Фамилията се включи веднага след това. По всичко личи, че там при вас се работи само когато има пълно единодушие.
	— Но сделката си остава твоя, нали?
	— В какъв смисъл?
	— В смисъл, че в нея не участват и други.
	— Разбира се, че е моя — отвърна Роси. — В това няма никакво съмнение. Винаги е била моя и ще си остане такава. Защо питаш? Какво става, по дяволите?
	— Става това, че Сет Дънкан е отстъпил колата си на наемника на Махмейни.
	Насреща се възцари тишина.
	— Днес следобед, когато се регистрирахме в „Мариот“, на паркинга отпред имаше един кадилак. Твърде стар, за да бъде кола под наем. По-късно видяхме, че го ползва иранецът. Отначало решихме, че го е откраднал, но се оказа, че не е така. Местните казаха, че това е личният автомобил на Сет Дънкан. Следователно той му го е отстъпил. Трябва да го е закарал там лично и го оставил на паркинга. А после, след като установихме първоначалния контакт, човекът на Махмейни започна солова акция. Отначало решихме, че хората на Сафир са видели сметката на партньора му или пък онзи просто е изчезнал. Но сега вече знаем, че директно е дошъл тук с взетата под наем кола. В момента най-вероятно е при фамилията Дънкан. А може би и двамата са там, като добри приятелчета. Ние сме напълно прецакани, шефе. Изхвърлят ни от играта.
	— Не може да бъде.
	— Твоят контакт отстъпва колата си на конкуренцията, шефе. Очевидно са си легнали заедно. Как иначе да тълкувам случилото се?
	— Няма как да вляза в контакт с крайния купувач — каза Роси.
	— Налага се да опиташ.
	Още една продължителна пауза.
	— Добре — рече най-сетне Роси. — Предполагам, че няма невъзможни неща. Вие се заемете с момчетата на Махмейни. Всичко друго оставете за после. Направете така, сякаш никога не са се раждали. После обяснете на Сет Дънкан, че е допуснал грешка. Намерете начин да привлечете вниманието му. Може би чрез жена му. Когато приключите, влезте в контакт с тримата старци. Предупредете ги, че ако продължават да шикалкавят, ще поемем целия бизнес, чак до Ванкувър. Точно след един час искам и тримата да са се подмокрили.
	— А какво да правим с Ричър?
	— Намерете го, отрежете му главата и я поставете в кутия. Покажете на онези Дънкан, че сме готови на всичко. Нека бъдат сигурни, че можем да стигнем до всеки, навсякъде и по всяко време. Обяснете им, че те ще бъдат следващите.


	Ричър се свести за втори път и моментално разбра, че часът е два сутринта. Часовникът в главата му отново работеше. После си даде сметка, че се намира в мазето на някаква къща. Не в недовършен плувен басейн и не в подземен бункер. Бетонът беше дебел и с високо качество, защото Небраска е земя на ураганите и торнадата. Със съответните задължителни предписания и стандарти за строителство и изисквания на застрахователните компании. А може би собствениците просто бяха попаднали на съвестен архитект. Всичко това навеждаше на мисълта, че става въпрос за мазето на доктора. Отчасти защото не беше минало достатъчно време, за да бъде прехвърлен другаде, отчасти защото къщата на доктора беше сравнително нова и единствената в околността, която приличаше на проектирана от архитект в съответствие със строителните стандарти. Преди години хората бяха строили къщите си сами и просто стискаха палци да не ги постигне най-лошото.
	От всичко това следваше, че тръбите с различен диаметър имат отношение към водоснабдяването, канализацията и отоплението. В железните кутии с олющена зелена боя бяха горелките и водните нагреватели. Имаше и електрическо табло, вероятно пълно с прекъсвачи. Вратата в горния край на стълбите се отваряше навън, към коридора. А не навътре към стълбите. Никой не поставя врата, която се отваря към стълбите зад нея. Това би означавало сигурно падане, когато собственикът е разсеян. Като в сапунен сериал. А торнадото може да се придвижва с четиристотин и петдесет километра в час. По-добре тази сила да притиска вратата отвън навътре, отколкото да я откъсне от пантите на убежището.
	Ричър се надигна до седнало положение. Явно беше изгубил съзнание в самия ъгъл на помещението. С отпусната на гърдите глава. Там, където се срещаха стените. Вратът му беше малко схванат, а това беше добър знак. Който означаваше, че болката в носа се беше превърнала в нещо по-обичайно и не толкова интензивно — като фонов шум. Вдигна ръка да провери. Носът все още го болеше, чудовищно подут и покрит с открити рани, но прекършената кост беше на мястото си. В общи линии. Почти. Горе-долу. Едва ли изглеждаше добре. Но той по принцип не изглеждаше кой знае колко добре. Изплю се в дланта си и направи опит да избърше засъхналата кръв от устните и брадичката си.
	После се изправи на крака. В мазето не бяха складирани никакви вещи. Нямаше претъпкани лавици, нямаше купчини прашни кашони, нямаше работна маса и табло за инструменти на стената. Тези неща се намираха някъде другаде, най-вероятно в гаража. Всяко домакинство ги има. Това мазе обаче беше само убежище срещу торнадо, нищо друго. Не беше дори място за уединение. Липсваха типичното за подобни случаи продънено канапе и стар модел телевизор, нямаше годен за употреба хладилник, маса за билярд или скрити бутилки бърбън. Тук бяха само най-необходимите съоръжения за функционирането на къщата. Отоплението работеше на пълни обороти и вдигаше доста шум. Достатъчно силен, за да заглуши всички долитащи отвън звуци. Затова Ричър запълзя нагоре по стълбите и залепи ухо за вратата. Успя да долови далечни гласове, напълно неразбираеми. Един, после друг, в нормален ритъм. Мъжки и женски. Въпроси и отговори. Вероятно Сет Дънкан разпитваше Дороти Коу или съпругата на доктора. Кратки въпроси и едносрични отговори. Отрицателни отговори. Лишени от стрес, без присъствието на паника или болка. Примирени. Съпругата на доктора или Дороти Коу просто казваха не, спокойно, търпеливо и твърдо в отговор на всеки въпрос. Несъмнено имаха и слушатели. Ричър усещаше присъствието и на други хора в къщата. Долавяше дишането и движенията на телата им, чуваше стъпките им. Докторът, плюс още поне двама души. Най-вероятно футболистите.
	Натисна бравата, бавно и внимателно. Тя покорно се спусна надолу, но вратата не се отвори. Беше заключена, както можеше да се очаква. Солидна врата с дебела рамка, която не помръдваше. Заради ураганите и торнадата, изискванията на закона, стандартите за строителство и съвестните архитекти. Ричър пусна бравата и се повлече обратно надолу. За миг се запита дали стандартите за строителство, законите и съвестните архитекти са предвидили втори път за достъп до убежището. Например капак в пода на основната спалня. Според него подобно нещо съвсем не беше лишено от логика. Ураганите връхлитат внезапно. Дълбоко заспалите обитатели на къщата едва ли имат време да излязат в коридора и да се насочат към единствената врата на убежището. Зае се с оглед на цялото помещение. Схванатият му врат енергично протестираше срещу вдигнатата към тавана глава. Капаци нямаше. Никакъв втори път за достъп, следователно и никакъв втори път за изход. Само дебели, плътно наредени дъски, стъпили на още по-дебели носещи греди.
	Той спря да си почине в средата на помещението. Имаше няколко опции, но никоя от тях не гарантираше успех. Би могъл да спре топлата вода, но това щеше да бъде една бавна провокация и нищо повече. Едва ли някой щеше да се къпе през следващите няколко часа. Би могъл да спре и отоплението — нещо доста по-сериозно, имайки предвид сезона. Уви, и в този случай реакцията щеше да бъде бавна, освен това щяха да страдат и невинни хора. Би могъл да изключи осветлението в цялата къща, възползвайки се от прекъсвача на електрическото табло. Но горе имаше поне една пушка, плюс няколко фенерчета. Той обаче беше от погрешната страна на заключената врата, без оръжие, без средства за реална атака.
	Лошо.
	Много лошо.


	44

	Дясната ръка на Сет Дънкан лежеше върху кухненската маса на доктора под пакет замразен грах, изваден от фризера. Студът успокояваше болката, но не напълно. Нуждаеше се от още една доза домашна анестезия на чичо си Джаспър и се готвеше да отскочи до там. Но беше решил, че преди да се погрижи за себе си, трябва да се погрижи за плана, който до този момент действаше отлично. Практически за пръв път си беше позволил да мисли в перспектива, преди настъпването на ендшпила. От дългогодишния си живот в този район бе разбрал, че реалността е такава, каквато я виждат хората. Ако никой не споменаваше за някакво събитие, значи то не се бе случило. Ако никой не споменаваше за даден човек, значи той никога не бе съществувал.
	Дънкан седеше сам в края на масата. Тъмният прозорец беше зад гърба му. Насреща му седяха докторът, съпругата му и Дороти Коу, плътно един до друг, напрегнато изправили гърбове на твърдите столове. Той им задаваше въпроси, изслушваше отговорите, преценяваше дали са искрени, градеше основите на историята, която все още предстоеше да бъде разказана. Вече беше приключил с доктора и съпругата му и се готвеше да започне с Дороти Коу. Единият от здравеняците с червено яке на „Корнхъскърс“ стоеше до вратата с намръщена физиономия. В ръцете си стискаше ремингтъна. Другият беше в коридора, облегнал гръб на вратата към мазето. Останалите трима от отбора бяха някъде навън и обикаляха района с пикапите си, преструвайки се, че издирват Ричър. Това беше една илюзия, която трябваше да поддържат за пред хората на Роси. Залавянето на Ричър беше планирано за по-късно през деня. Реалността е това, което виждат хората.
	— Срещала ли си се с човек на име Ричър? — зададе първия си въпрос Сет.
	Дороти Коу не отговори, а само погледна вляво от себе си към коридора. Упорита жена, която отказваше да се раздели със старите си представи за обективност.
	— Тази врата е изключително здрава — осведоми я Дънкан. — Знам го, защото по време на неотдавнашния ремонт у дома монтирах същата. Стоманена, с усилени панти и касова брава. Издържа на ураган от пета степен, тоест — на вятър със скорост четиристотин и осемдесет километра в час. Което означава, че ако зад нея случайно е затворен някой, той със сигурност ще си остане там. Няма как да избяга. Все едно, че никога не е съществувал.
	— След като е толкова сигурна, защо онзи футболист се е облегнал на нея? — попита Дороти Коу.
	— Е, той все пак трябва да стои някъде — отвърна Дънкан, а после с усмивка добави: — Нима предпочиташ да го изпратя в спалнята в компанията на твоята приятелка? И да се позабавлява с нея, докато ти отговаряш на въпросите ми?
	Дороти Коу погледна в обратна посока, към съпругата на доктора.
	— Срещала ли си се с човек на име Ричър? — повтори въпроса си Дънкан.
	Дороти Коу не отговори.
	— Времето лети — натъртено добави Дънкан. — Докато се усетиш и пролетта ще настъпи. Ще трябва да ореш и сееш. С малко късмет валежите ще бъдат достатъчни и ще се сдобиеш с добра реколта. Въпросът е какво ще правиш с нея. Тя трябва да бъде прибрана и извозена, нали? Или предпочиташ да налапаш дулото, както направи малодушният ти съпруг?
	Дороти Коу не каза нищо.
	— Срещала ли си се с мъж на име Ричър? — попита за трети път Сет Дънкан.
	— Не — рече Дороти Коу.
	— А някога да си _чувала_ за мъж с това име?
	— Не.
	— Да е посещавал дома ти?
	— Не.
	— Да си му приготвяла закуска?
	— Не.
	— Той беше ли тук при пристигането ти тази вечер?
	— Не.
	В коридора, на пет сантиметра от задника на футболиста, дръжката на бравата се наведе надолу. Остана в това положение няколко секунди, после се върна обратно.
	Никой не забеляза това.
	— Да си видяла някакъв непознат, появил се наскоро наоколо?
	— Не — отвърна Дороти Коу.
	— Никой?
	— Не.
	— А някакви проблеми в околността?
	— Не.
	— Нещо да се е променило?
	— Не.
	— А ти искаш ли нещо да се промени?
	— Не.
	— Това е добре — кимна Дънкан. — Аз много харесвам статуквото и се радвам, че то харесва и на теб. Всички имаме полза от него и няма причини да не му се наслаждаваме заедно. — Изправи се. Под пакета грах на масата се беше образувала малка локвичка. — Вие тримата оставате тук. Моите момчета ще ви наглеждат. Няма да излизате и няма да използвате телефона. Тази нощ клюкарската мрежа няма да работи. Вие сте извън обхват. Наказанията за неподчинение ще бъдат бързи и жестоки.
	След тези думи Дънкан облече шубата си. С цената на известни усилия, с лявата ръка напред. Мина покрай младежа с пушката и се насочи към вратата, която се захлопна след него. Минута по-късно маздата потегли. Ревът на ауспуха разкъса нощната тишина.

	* * *

	Наемникът на Махмейни измина близо пет километра на юг, а после изключи светлините и рязко намали скоростта. Големият двигател едва чуто замърка на ниски обороти, меките гуми шумоляха по асфалта. Пред очите му изплуваха трите къщи вдясно от пътя. Светлина имаше само в един от прозорците на първия етаж. Това беше единственият признак на живот. Отпред бяха паркирани три автомобила, неясно очертани на лунната светлина. Три стари пикапа, които нямаха нищо общо със син шевролет последен модел. Но иранецът беше сигурен, че шевролетът щеше да се появи. Част от вниманието на Роси беше насочено към това как да изиграе Сафир и Махмейни, а останалата — към осигуряването на собствения му тил. Отношенията му с фамилията Дънкан трябваше да бъдат запазени. Което на свой ред означаваше, че хората му щяха да ги навестяват често, да ги успокояват и най-вече да ги пазят от контакти с други хора. Стандартни мерки за сигурност, взети направо от учебника.
	Наемникът на Махмейни се плъзна покрай началото на алеята, подмина я и направи обратен завой. Черният кадилак отби от пътя и спря. Двете му колела останаха на настилката, а другите две стъпиха на банкета. Купето леко се наклони, почти скривайки се в малката затревена падинка. Трудно се забелязваше в мрака, ако се изключеха отблясъците от хромираните части. Но хората на Роси най-вероятно щяха да гледат в обратна посока, към началото на алеята. Всички шофьори го правят. Такава е човешката природа. Управлението на автомобила е колкото физически, толкова и мисловен процес.
	Иранецът се подготви да чака. Гледаше на север, защото смяташе, че именно от там ще се появят хората на Роси. Разбира се, те можеха да дойдат и от юг. Затова той нагласи огледалото, за да вижда и в обратна посока. Не че можеше да забележи в далечината кола, която се приближава с изключени светлини. Но хората на Роси нямаха причини да карат с изключени светлини. Би трябвало да са опиянени от постигнатите до този момент успехи.
	На пет километра в северна посока се виждаше оранжевото сияние на горящата кола. Но пламъците вече намаляваха. Нищо не гори вечно. Луната беше полускрита в облаци черен дим. С изключение на пожара нощният пейзаж беше спокоен. Нищо не помръдваше. Земята беше такава, каквато е била в продължение на векове — равна, пуста, скучна. Наемникът на Махмейни напрегна взор напред, но не видя нищо.
	Продължаваше да чака.
	И търпението му се увенча с успех.
	Далеч напред и вляво се появи синкаво сияние. Кръгъл балон светлина, който се движеше бързо от запад на изток. Кола, която се приближаваше под прав ъгъл. И която щеше да излезе на шосето на два-три километра от него. А после щеше да поеме наляво и да се отдалечи или надясно — право към него. Иранецът извади пистолета от джоба си и го сложи на съседната седалка. Светлинният балон забави ход и спря. После отново потегли, още по-ярък отпреди. Колата зави надясно и се насочи към него. Той веднага разбра, че не е шевролетът. Начинът, по който се движеха фаровете, сочеше за по-малка, по-ниска и по-бърза кола. Във Вегас така се движеха поршетата и фераритата — с почти опираща в настилката предница и подскачащи или потрепващи фарове.
	Той продължаваше да следи колата. Светлинният балон постепенно се раздели на два нервни лъча, които на свой ред се превърнаха в ярки окръжности. Ниско над земята, необичайно близо една до друга. На двеста метра от него скоростта й рязко намаля, а след още стотина тя направи остър завой в алеята. Беше малката червена мазда миата, която беше видял паркирана пред реставрираната ферма на Дънкан. Колата на снахата. Посещението й едва ли беше акт на любезност. Не и в този късен час. Със сигурност беше звъннала по телефона вероятно за да съобщи за срещата си с онзи странен иранец, а домакините я бяха привикали да дойде в името на сигурността. Явно фамилията знаеше, че някои сметки трябва да бъдат уредени още преди разсъмване, и не искаше никой от нейните членове да попадне под кръстосан огън.
	Наемникът на Махмейни гледаше как маздата подскача по алеята и спира до старите очукани пикапи. Светлините й угаснаха. Броени секунди по-късно входната врата се отвори да пропусне самотната фигура в осветеното антре, после всичко потъна в мрак.
	Иранецът отново насочи вниманието си към пътя. Нощната влага се сгъстяваше и започваше да създава проблеми. Предното стъкло на кадилака се покри със ситни капчици. Ръката му опипа арматурното табло, откри лостчето за чистачките и го включи. Големите гумени пера се раздвижиха. Надясно, наляво, после пак надясно. Стъклото се проясни и стана доста по-различно от задното, което се оказа плътно покрито с роса. През него не можеше да се различи дори кола с включени фарове, защото хилядите ситни капчици щяха да се превърнат в милиони непрозрачни точици, които не пропускат нищо. Лоша работа. По-лоша от очакваното.
	Без да отмества очи от пътя, иранецът потърси бутона за нагревателите на задното стъкло. Трудно му беше да го открие, защото без включени светлини арматурното табло тънеше в пълен мрак. А и бутоните бяха много. Това все пак беше луксозна лимузина, натоварена с всевъзможни екстри. Приведе се напред и успя да различи копче с изрисуван зигзагообразен символ и вградена предупредителна лампичка, оцветена в червено. По всичко личеше, че има някаква връзка с отоплението. Натисна го и зачака. Задното стъкло остана без промяна, но седалката под него бързо започна да се затопля. Той изключи бутона и натисна друг. С едно око върху таблото и друго към пътя. Включи се радиото, усилено доста над нормалното. Бързо натисна бутона за втори път и опита следващия, който меко щракна под пръста му.
	Капакът на багажника се отвори и бавно започна да се вдига, задвижен от миниатюрните моторчета на хидравликата. Спря едва когато стигна вертикално положение. Видимостта през задното стъкло тотално изчезна.
	Лошо.
	По всяка вероятност багажникът беше оборудван и с осветление. Слаба лампичка с жълтеникава светлина, която обаче сигурно изглежда като светлина на прожектор в мрака.
	Много лошо.
	Без да мисли, той натисна бутона още веднъж. Измина цяла секунда, преди той да си даде сметка какво очакваше — капакът да се затвори, бавно и покорно. Като отоплението на седалките и радиото. Но това не се случи, разбира се. Ключалката само изщрака, хидравликата забръмча, после утихна. Капакът не помръдна от мястото си.
	Беше широко отворен и напълно блокиращ видимостта.
	Налагаше се да слезе от колата и да го затвори с ръка.


	45

	Трите пълни дни присъствие в района даваха решително предимство на Роберто Касано и Анджело Манчини пред екипа на Махмейни. Защото вече познаваха всяка гънка на местността в буквалния смисъл на думата. И се бяха убедили с очите си, че гънки на практика няма, защото земята беше пуста и равна. Като гигантска, оцветена в кафяво маса за билярд. Ниви с огромна площ, без синори, без храсти и дървета. Без никакви природни препятствия. Само равна замръзнала земя. Толкова равна, че спокойно я обикаляха с обикновен градски автомобил. Все едно, че плаваха с малка платноходка в спокойно море. Освен това вече познаваха отблизо имота на Дънкан. Бяха влизали вътре, бяха го обикаляли отвсякъде, бяха се промъквали с колата зад него — бавно и предпазливо, с изключени светлини, мастиленосини и напълно невидими в мрака. Знаеха откъде могат да прескочат недовършената ограда и да атакуват в тил. Изненадата беше всичко. Може би отпред бяха поставили наблюдатели, но отзад щяха да стигнат директно до фамилията Дънкан и хората на Махмейни, настанили се около някоя от кухненските маси да обсъдят последните изменения в своите делови отношения, може би с чаши евтин бърбън в ръце.
	Два пистолетни изстрела щяха да са добър край на задушевния разговор.
	Касано изключи светлините малко преди да се изравнят с мотела. Фордът все още гореше на паркинга, но пламъците вече утихваха. От изгорелите гуми все още се издигаха плътни струи мазен дим, ниски пламъчета ближеха пропития с моторно масло чакъл. Хората на Сафир се бяха превърнали в тъмни сенки, двойно по-малки от това, което представляваха като живи, сгърчени върху оголените пружини на седалките, с раззинати в беззвучен писък усти, оголени черепи и стърчащи като клони ръце. Манчини се усмихна, докато Касано се плъзна покрай тях с изключени светлини и насочи колата обратно към пътя. Бавно и внимателно, като се ориентираше само по лунната светлина.
	На шест километра южно от мотела и на километър и половина северно от фермата на Дънкан той намали още повече, после завъртя волана и пое направо през нивите. Пружините заскърцаха, воланът заподскача в ръцете му. Но колата напредваше без никакви проблеми. Като ограничи скоростта на трийсет километра в час, Касано описа широк кръг, с който целеше да се приближи на около осемстотин метра от задната част на имота. Това щеше да му отнеме две минути, не повече. В един момент му се наложи да скочи на спирачките, за да заобиколи малка, обрасла с храсталаци могила. Зад нея се появи изгорелият скелет на джип, сякаш изскочил от нищото. Черен, на пепеливи ивици. Свидетелство за работата на Ричър по-рано през деня. След него препятствия нямаше. Пред очите им изплува петно жълтеникава светлина, подканяща като фар на познато пристанище. Кухненски прозорец, загатващ за топлина и уют. В най-южната от трите къщи. Домът на Джейкъб Дънкан. Най-важният от всички.


	Наемникът на Махмейни слезе от кадилака и се закова на място. Очите му обходиха околността във всички посоки — на изток и на запад, на север и на юг. Нищо не помръдваше. Затвори вратата откъм шофьорското място, за да угасне лампата в купето. После пристъпи към багажника. Оказа се прав — вътре също светеше малка лампичка, разсеяна и бледа във влажната мъгла. Невидима отпред, но сериозен проблем отзад. Човешкото око е много чувствително.
	Направи още една крачка, подмина задната врата и вдигна лявата си ръка с дланта надолу. Сякаш вече усещаше познатото движение, което беше правил хиляди пъти. Дланта му се насочи трийсетина сантиметра навътре, към средата на капака. Така щеше да натисне едновременно и двете пружини, които го държаха вдигнат. За да не се наклони, за да могат пружините едновременно да се свият и да го захлопнат меко. Заключващият механизъм щеше да свърши останалото.
	Но всичко приключи в мига, в който дланта му докосна капака.
	Несъзнателно се беше привел напред, не с намерението да го затръшне, нито пък като израз на недоволство и гняв от собствената си непредпазливост. Раменете му леко се приведоха, главата му също. Очите му машинално се извъртяха, търсейки на какво да се спрат. И съвсем естествено се насочиха към вътрешността на доскоро затворения багажник, която беше по-интересна от безформения тъмен силует на колата.
	И срещнаха безжизнения поглед на Асгар Арад Сепер.
	Мъртвите очи бяха широко отворени, мургавата кожа на лицето беше избеляла, по-скоро жълта на светлината на лампичката, сгърченото тяло беше заело странна поза в дъното на багажника, натикано там от ускорението и спирането. Крайниците странно стърчаха, главата беше клюмнала. Очите гледаха втренчено.
	Иранецът замръзна на място с ръка върху студената ламарина. Зяпнал от изненада, почти спрял да диша. С разтуптяно сърце. Насили се да отмести поглед от страшната гледка, изчака секунда-две, после отново вдигна глава. Не халюцинираше. Нищо не се промени. Дишането му се възвърна, бързо и накъсано. Сърцето тежко заблъска в гърдите му, побиха го тръпки.
	Асгар Арад Сепер го гледаше втренчено.
	Наемникът на Махмейни свали ръка от капака, направи две крачки и се изправи точно зад багажника. Коленете му потънаха в малкото облаче изгорели газове от работещия двигател, пръстите му несъзнателно се вдигнаха към челото и останаха там. Отново погледна надолу. В очите му се появи недоумение. Асгар беше мъртъв, но кръв нямаше. В челото му не зееше дупка от куршум, по тялото му не личаха видими травми, черепът му беше цял. Нямаше следи от удушаване, нямаше рани, нанесени с хладно оръжие, нямаше следи от борба. Нищо освен едно мъртво тяло, унизително смачкано и раздърпано. Тялото на приятеля му.
	Той се обърна и започна да се отдалечава. Десет крачки, после още десет. Спря, извърна глава към тъмната лимузина и вдигна ръце към небето в безмълвно стенание. Очите му бяха затворени, устата разкривена. Краката му тъпчеха на място, сякаш взели странното решение за някаква среднощна загрявка. Беше абсолютно сам в безбрежния мрак.
	Шокът постепенно отмина. Той плъзна длани по лицето си и се опита да мисли. Мозъкът му обаче отказваше да се подчини. Приятелят му беше убит на сто километра от тук. От неизвестно лице, използвало непозната техника, която не оставя следи. А после беше натикан в багажника на автомобил, който най-вероятно нямаше нищо общо нито с хората на Роси, нито с тези на Сафир. В същото време наетата им кола беше изчезнала, принуждавайки го да открадне същия този автомобил — единствен избор в целия град. Неизбежен, почти задължителен избор. Сякаш през цялото време някой му беше дърпал конците от разстояние. Някой с повече ум от него, който го беше правил с иронично пренебрежение.
	Невероятно. Напълно неразбираемо.
	Но фактите бяха налице. Той тръгна обратно към отворения багажник, събрал смелост да продължи огледа. Издърпа тялото на Асгар в средата и се наведе над него. Като патолог над каменната маса в моргата. Лампичката светеше относително силно, излъчвайки топлина. Но не откри нищо. Асгар нямаше счупени кости, отоци не се виждаха никъде. Вратът му беше цял, нямаше рани или драскотини, ноктите му бяха чисти. Липсваха пистолетът, ножът и парите му. Което бе интересен факт. Около тялото му лежаха обичайните предмети за всеки багажник. Не беше правен опит за разчистване или отстраняване на евентуалните улики. Празна торбичка от пазар с касова бележка отпреди седмица. Недокоснат местен вестник с дата отпреди месец, няколко почернели и изсъхнали листенца, обичайната за всеки багажник мръсотия. Очевидно колата принадлежеше на човек, който я използва съвсем нормално. Без специална подготовка за зловещия акт.
	И така, на кого принадлежеше кадилакът? Това беше първият въпрос. Отговорът би трябвало да дойде от регистрационните номера, стига да бяха истински. Но имаше и по-бърз начин предвид факта, че нищо не беше пипано. Иранецът заобиколи колата и отвори дясната предна врата. Наведе се и дръпна жабката. В нея се оказа папка от черна кожа с размерите на книга с твърди корици. Върху папката личеше златистото лого на фирмата производител. Вътре имаше две брошури с инструкции за употреба — едната дебела, другата по-тънка. Дебелата за цялата кола, по-тънката за радиото. В страничните джобчета бяха подредени визитката на продавача, регистрационният талон и застрахователната полица. Извади двата документа, захвърли папката на пода и ги приближи към светлината на жабката.
	Колата беше собственост на Сет Дънкан.
	Което беше логично, макар и по странен, дори ужасяващ начин. Защото всичко се беше объркало, още от самото начало. Нямаше друго обяснение. Нямаше никакъв непознат гигант, който броди наоколо. Никой не го беше виждал, никой не беше в състояние да го опише. Защото не съществуваше. Той беше измислица, плод на въображението. Въдица за наивници. Цялото закъснение на доставката беше измама. Постановка отначало докрай. Истинската цел на упражнението беше да ги привлекат в Небраска и да ги елиминират. Всички по веригата. Кланът Дънкан скъсяваше брънките между себе си и саудитците, които бяха крайните потребители. С очевидната цел да увеличат печалбата си. Дръзко, но добре премислено начинание. Което беше напълно по силите им просто защото всички ги бяха подценявали. Май щеше да се окаже, че те съвсем не са тъпите селяндури, за каквито ги вземаха. А точно обратното — безскрупулни стратези със смайващо добри качества, потайни и прозорливи анализатори. Съвсем правилно бяха отгатнали, че най-сериозният им противник е Махмейни и се бяха погрижили да го лишат от полезни ходове, като бяха ликвидирали Асгар още преди някой да заподозре каквото и да било, по някакъв тайнствен начин, без видими следи от насилие. И бяха оставили трупа му в автомобил, който недвусмислено щеше да бъде идентифициран като тяхна собственост.
	От всичко това следваше, че не става въпрос само за заговор, а и за послание. Дръзко и майсторски изпипано послание, което гласеше: _Ние можем всичко. В състояние сме да стигнем до всеки по всяко време. Няма начин да разберете как го правим. Няма начин дори да отгатнете._ После, за да премахнат всякакви съмнения, бяха изгорили хората на Сафир на паркинга пред мотела. Демонстрация на брутална сила и неограничени възможности. Това не беше дело на хората на Роси. По всяка вероятност те също бяха мъртви. Някъде другаде, умъртвени по различен начин. Може би разчленени, може би разпънати на кръст. Или погребани живи. Един от тях беше използвал точно тези думи, за да опише предпочитанията на фамилията Дънкан.
	Иранецът беше обзет от чувство на дълбока самота. Защото _наистина_ беше сам. Последният оцелял. На непознат терен, без приятели или съюзници. Без представа какво трябва да прави оттук нататък. Може би с единствения шанс да отвърне на удара, да потърси възмездие.
	На практика нямаше желание за нищо друго.
	Обърна се и напрегна очи към трите къщи на фамилията Дънкан. После капакът на багажника щракна над мъртвия му приятел. Почтително, с помощта на осем пръста, сякаш натискаше клавишите на църковен орган. Върна се на банкета, отвори дясната врата и взе глока си от седалката. Затръшна вратата, прекоси пътя и пое по замръзналата угар. Движеше се успоредно на оградената алея, на около стотина метра от къщите. Пистолетът беше в дясната му ръка, а в лявата стискаше нож.

	* * *

	Роберто Касано намали скоростта и направи обратен завой. Шевролетът пое към къщите на Дънкан, които се намираха на около осемстотин метра по-нататък. Когато разстоянието се стопи до сто метра, той спря и дръпна ръчната спирачка. После вдигна ръка към лампата в купето и я нагласи в положение да не се включва при отварянето на вратите. Размени кратък поглед с Анджело Манчини до себе си, изчака няколко секунди и кимна. Излязоха от колата, като държаха колтовете зад гърба си, за да скрият никелираните им части от бледите лъчи на луната. Поеха напред рамо до рамо. Предстоеше им да изминат последните сто метра.


	46

	Докторът, съпругата му и Дороти Коу седяха кротко в трапезарията, но футболистът с пушката беше напуснал мястото си до вратата, лежеше на канапето в хола и гледаше запис на най-интересните моменти от последния кръг на НФЛ. Телевизорът на доктора беше голям, скъп и последна дума на техниката. Партньорът му вече не беше пред вратата на мазето. Стоеше в коридора и гледаше предаването отдалеч. И двамата бяха силно заинтригувани от ставащото на екрана. Звукът беше нисък, но кристалночист благодарение на големите тонколони. Осветлението в дневната беше изключено, по стените подскачаха ярки отблясъци. Нощта зад прозореца беше тъмна и тиха. Телефонът звъня три пъти, но никой не вдигна. Обстановката беше спокойна. Като на първия ден от Коледа или следобедните часове в Деня на благодарността.
	После електричеството угасна.
	Телевизорът потъмня, монотонното бръмчене на отоплението утихна. Настъпи пълна тишина. Температурата бързо започна да пада, а стените сякаш се стопиха. Сякаш вече нямаше разлика между вън и вътре. Сякаш къщата изведнъж се беше сляла с безбрежната пустош наоколо.
	Футболистът в коридора се отлепи от стената и застана неподвижен. Партньорът му спусна краката си на пода и изправи гръб.
	— Какво стана? — попита той.
	— Не знам — отвърна другият.
	— Докторе?
	Докторът стана от мястото си на масата и се запрепъва към вратата.
	— Токът спря — рече той.
	— Сериозно ли говориш, Шерлок? Да не си забравил да си платиш сметката?
	— Не е това.
	— А какво е?
	— Може би са го спрели в целия район.
	Онзи в дневната пристъпи към прозореца и надникна навън.
	— Как да разбереш в тази тъмница, по дяволите? — изруга той.
	— Къде са бушоните? — обади се партньорът му в коридора.
	— В мазето — отвърна докторът.
	— Работата е ясна. Ричър се е свестил и ни прави номера. — Младежът си проправи път към вратата на мазето, опипвайки стената с ръце. После удари с юмрук по солидното покритие: — Включи тока, задник!
	Никакъв отговор.
	Къщата тънеше в непрогледен мрак.
	— Ричър, включи бушоните!
	Отговор не последва.
	Студ и мрак.
	Здравенякът от дневната започна да си проправя път към коридора.
	— Може би не се е свестил — промърмори той. — Може би наистина са спрели тока централно.
	— Имаш ли фенерче, докторе? — попита колегата му.
	— Имам, но в гаража.
	— Иди да го вземеш.
	— Не виждам нищо.
	— Ще се оправиш.
	Докторът колебливо се повлече по коридора. Разперените му пръсти докосваха стената. С първия от футболистите се сблъска директно, а втория успя да заобиколи. Добра се до кухнята, където налетя първо на някакъв стол, а после бедрото му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на масата. Не им е лесно на слепците, въздъхна той и плъзна пръсти по плота, мивката и печката. Целта му беше мокрото помещение в съседство, срещу което се намираше вратата за гаража. Успя да я напипа с протегнати напред ръце, завъртя се на деветдесет градуса и натисна бравата.
	Миг по-късно се озова в студеното помещение. Насочи се към работната маса и пръстите му започнаха да изследват старателно подредените инструменти на стената над нея. Чук, който можеше да свърши работа за някой тежък удар. Отвертки, които ставаха за ръгане. Френски ключове, ледени при докосване. Откри пластмасовия цилиндър на фенерчето и го откачи от куката. Натисна копчето. Появи се слаба жълтеникава светлина. Удари го в дланта си и светлината стана малко по-силна. Обърна се и видя футболиста на крачка от себе си. Онзи, който допреди малко се излежаваше в дневната.
	Здравенякът издърпа фенерчето от ръцете му, опря го под брадичката си и се ухили. Заприлича на онези осветени отвътре маски, които децата използват на Хелоуин.
	— Добра работа, докторе — похвали го той, обърна се и тръгна обратно, осветявайки пътя пред себе си. Докторът тръгна след него. — Върни се в трапезарията — процеди той, пропусна го пред себе си и добави: — Всички оставате на място, без да мърдате.
	После затвори вратата.
	— А сега какво? — подхвърли партньорът му.
	— Трябва да разберем дали Ричър се е свестил — отвърна здравенякът с фенерчето.
	— Халосахме го здравата — поклати глава партньорът му.
	— Какво е предположението ти?
	— А твоето?
	Вместо отговор младежът с фенерчето прекоси коридора към вратата на мазето и заблъска с длан по нея.
	— Ричър! Ако не включиш осветлението, тук ще стане лошо! — извика той.
	Отговор нямаше.
	Пълна тишина.
	— Не се шегувам, Ричър! — изрева онзи с фенерчето и нанесе поредния силен удар по вратата. — Включи проклетото осветление!
	Никакъв отговор.
	Пълна тишина.
	— А сега какво? — попита другият.
	— Доведи жената на доктора! — заповяда партньорът му и обърна светлината към вратата на трапезарията. Колегата му изчезна зад нея и миг по-късно се появи със съпругата на доктора, като я държеше за лакътя. — Започвай да крещиш! — извика здравенякът с фенерчето.
	— Какво?!
	— Започвай или аз ще те накарам да викаш!
	Жената примигна на светлината, напълни дробовете си с въздух и нададе продължителен вик. Когато спря, онзи с фенерчето отново заблъска по вратата.
	— Чу ли това, задник?
	Не получи отговор.
	Пълна тишина.
	Той махна в обратна посока и колегата му дръпна жената обратно към трапезарията.
	— Сега какво? — попита той, след като затвори вратата.
	— Ще чакаме да се съмне — отвърна партньорът с фенерчето.
	— Дотогава има четири часа.
	— Предложи нещо по-добро.
	— Можем да се обадим на шефовете.
	— Те ще ни кажат да се оправяме сами.
	— Аз няма да вляза в мазето. Не и докато онзи тип е вътре.
	— Аз също.
	— Какво ще правим тогава?
	— Ще го чакаме да излезе. Той се мисли за голям хитрец, ама не е. Просто ще си седим на тъмно. Не е сложно, всеки може да го направи.
	Тръгнаха към дневната, следвайки танцуващата светлина на фенерчето. Настаниха се един до друг на канапето, а ремингтънът легна между тях. Изключиха фенерчето, за да пестят батерията. Стаята потъна в непрогледен мрак. Тих и студен.


	Иранецът измина стотина метра успоредно на алеята за коли и стигна оградата на юг, която препречваше пътя му. Тя маркираше долната лява част на имота на Дънкан, която беше във формата на буквата Т. Беше изработена от десетсантиметрови винкели, наредени един над друг. Сравнително лесна за преодоляване. Той я прескочи без проблеми, спря и се огледа. Трите пикапа и маздата бяха паркирани вляво от него, а най-южната къща се намираше точно отпред. Само тази в средата беше тъмна. В южната и северната се виждаше слаба светлина. Сякаш се използваха вътрешните стаи, светлината от които стигаше до предните прозорци благодарение на отворените врати. Във въздуха се носеше миризмата на горящи дърва. Но не се чуваше нищо, включително и приглушени разговори. Човекът на Махмейни се поколеба накъде да тръгне. Наляво или надясно?


	Касано и Манчини прекосиха тъмното и пусто поле. Пред тях тъмнееше средната къща, която, доколкото им беше известно, принадлежеше на Джонас. За разлика от нея съседните къщи светеха. Светлината идваше от кухненските прозорци и очертаваше ярки правоъгълници в буренясалия заден двор. Касано беше наясно, че макар и почти погълнат от почвата, чакълът все пак щеше да издава шум. По-рано през деня го беше изпробвал, когато бе излязъл навън, за да разговаря на спокойствие с Роси. Следователно беше най-добре да останат от вътрешната страна на оградата в далечния край на парцела. От там можеха да стигнат до сградите почти без риск да бъдат чути. Но към коя от тях да се насочат? Лявата или може би дясната? Към къщата на Джаспър или към тази на Джейкъб?


	Всички членове на фамилията Дънкан бяха в мазето на Джаспър и ровеха из кашоните с надеждата да открият още някоя ампула животинска упойка. Последните количества от препарата за упояване на прасета бяха използвани за носа на Сет, но ръката му и бездруго се нуждаеше от нещо по-силно. Два от пръстите бяха толкова подути, че кожата сякаш щеше да се пръсне. Джаспър се сети, че има нещо за коне, и предложи да го инжектират в китката на Сет. Без да е лекар, той беше стигнал до заключението, че и при хората, и при конете става въпрос за препарат, който по някакъв начин въздейства върху нервите. Какво друго?
	Сет не се оплакваше от забавянето. Според Джаспър той приемаше ситуацията много добре. Явно растеше и помъдряваше. Беше сприхав, когато се оказа със счупен нос, но сега в поведението му имаше видима промяна. Очевидно беше доволен, че е успял да залови нападателя си сам, без чужда помощ. Радостта от това постижение и перспективата за скорошно отмъщение бяха една добра анестезия.
	— Това ли е? — попита Джонас и вдигна някакво кръгло кафяво шишенце. Етикетът му беше размазан, но по него все пак личаха някакви неразбираеми думи, вероятно на латински. Джаспър присви очи в здрача, после кимна.
	— Браво на теб. Откри го.
	После над главите им прозвучаха тежки стъпки.


	47

	Джейкъб беше пръв на стълбите, които извеждаха от мазето. В първия миг помисли, че се е отбил някой от футболистите, но подовете на къщите им бяха направени по типичния за провинциална Америка начин — от дебели, изрязани от сърцевината на борови трупи дъски, тежки и плътни, пропускащи само шум, но без детайли. Затова не беше възможно да се определи кой точно се бе появил в къщата. В коридора нямаше никой, но в кухнята завари дребен и жилав мъж с мургава кожа и безизразен поглед. Дрехите му бяха измачкани и неособено чисти, носеше закопчана риза без вратовръзка. В лявата си ръка държеше нож, а в дясната стискаше пистолет. Ножът висеше с острието надолу, но пистолетът беше насочен в гърдите на Джейкъб, който се закова на място.
	Непознатият остава ножа на кухненската маса и доближи пръст до устните си.
	Джейкъб не издаде нито звук.
	Миг по-късно в кухнята нахлуха братята му и синът му, твърде бързо, за да бъдат спрени. Непознатият започна да движи пистолета си наляво-надясно. Четиримата Дънкан се наредиха един до друг, рамо до рамо. Мъжът завъртя китката си и дулото заподскача нагоре-надолу. Никой не помръдна.
	— На колене! — заповяда нападателят.
	— Кой си ти? — попита Джейкъб.
	— Вие убихте приятеля ми! — изсъска мъжът.
	— Не съм аз — поклати глава Джейкъб.
	— Някой от вас го е направил.
	— Нищо подобно. Дори не знаем кой си ти.
	— На колене! — повтори заповедта си дребният мъж.
	— Кой си ти?
	Непознатият взе ножа си от масата и попита:
	— Кой от вас е Сет?
	Сет Дънкан трепна и вдигна здравата си ръка. Като отличник в час.
	— Ти си убил приятеля ми и си го сложил в багажника на кадилака! — отсече дребният.
	— Не е бил той — обади се Джейкъб. — Днес следобед Ричър му е откраднал колата.
	— Ричър не съществува.
	— Напротив, той е човек от плът и кръв. Пораженията по носа и ръката на сина ми са причинени от него.
	Дулото не помръдна, но дребният мъж извърна глава и се втренчи в Сет. Очите му се плъзнаха по алуминиевата шина на носа и подутите пръсти на ръката.
	— Цял ден не сме мърдали от тук — добави Джейкъб. — Но Ричър е бил в „Мариот“. Следобед и вечерта. Научихме го от сигурен източник. Зарязал е кадилака на паркинга.
	— Къде е той сега?
	— Не сме сигурни, но вероятно е някъде наблизо.
	— Как се е върнал обратно?
	— Най-вероятно с вашата кола. Ключовете у приятеля ти ли бяха?
	Дребният мъж не отговори.
	— Кой си ти? — отново попита Джейкъб.
	— Представлявам Махмейни.
	— Не познаваме човек с това име.
	— Той изкупува вашата стока от Сафир.
	— И този не сме го чували. Ние продаваме на един италианец от Лас Вегас, казва се Роси. Не се интересуваме какво става със стоката след това.
	— Опитвате се да отстраните всички по веригата.
	— Нищо подобно. Искаме да осъществим доставката и това е всичко.
	— Къде е стоката?
	— На път е. Но няма да я доставим, преди Ричър да бъде елиминиран.
	— Защо?
	— Отлично знаеш защо. Този бизнес не се върши публично. Ти би трябвало да ни помагаш, а не да ни държиш на мушката си.
	Дребният мъж не отговори.
	— Остави пистолета и седни да поговорим — подхвърли Джейкъб. — Всички тук сме на една и съща страна.
	Пистолетът в ръката на непознатия дори не потрепна.
	— Хората на Сафир също са мъртви — процеди той.
	— И това е дело на Ричър — въздъхна Джейкъб. — Той все още е на свобода.
	— А къде са момчетата на Роси?
	— Отдавна не сме ги виждали.
	— Наистина ли?
	— Заклевам се.
	Дребният мъж помълча известно време, после кимна.
	— Добре. Нещата се променят, животът продължава. Това се отнася за всички ни. От този момент нататък ще продавате директно на Махмейни.
	— Имаме споразумение с мистър Роси — поклати глава Джейкъб Дънкан.
	— Вече нямате — отсече дребният мъж.
	Джейкъб Дънкан не каза нищо.


	Касано и Манчини решиха да се насочат първо към къщата на Джейкъб Дънкан. Логичен избор, защото по всичко личеше, че глава на фамилията е именно Джейкъб. Отделиха се от оградата и тръгнаха обратно. Спряха на едно място, което се намираше срещу кухненския прозорец на Джейкъб. Върху чакъла под него се очертаваше светъл правоъгълник, който свършваше на два метра от основата на оградата. Двамата безшумно се прехвърлиха през нея и тръгнаха напред. Касано вдясно от правоъгълника, Манчини — вляво. Стигнаха до стената, залепиха се за нея и предпазливо надникнаха през прозореца.
	Кухнята беше празна.
	Манчини побутна задната врата и пропусна Касано пред себе си. В къщата цареше тишина. Ненарушавана от никакви звуци. Нито от спящи, нито от будни хора. Касано и Манчини имаха богат опит в претърсването на чужди къщи.
	Излязоха обратно навън и се върнаха по стъпките си. Прескочиха оградата и поеха на север сред тъмното поле. Не след дълго спряха пред осветения прозорец на Джаспър, отново прескочиха оградата и отново избегнаха светлия правоъгълник върху чакъла. После се промъкнаха до стената, залепиха се за нея и предпазливо надникнаха.
	Не очакваха онова, което се разкри пред очите им.
	Никак не го очакваха.
	Иранецът беше само един, а не двама, както си мислеха. Разговорът беше труден. Без усмивки, без тостове с бърбън. Човекът на Махмейни стоеше в единия край на стаята, въоръжен с нож и пистолет. Четиримата Дънкан бяха наредени рамо до рамо в другия. Тревожният глас на Джейкъб Дънкан долиташе с прекъсване до тях, вероятно поради различната дебелина на стъклото.

	* * *

	— Ние сме отдавна в този бизнес, сър — казваше Джейкъб Дънкан. — Всичко е изградено на базата на лоялност и взаимно доверие, а тези неща не се променят просто ей така. Имаме ангажименти само към мистър Роси и към никой друг. Може би за в бъдеще той ще продава директно на вас, тъй като по всичко личи, че мистър Сафир вече е вън от играта. Може би това ще ви донесе изгода, но ние не можем да ви предложим нищо.
	— Махмейни няма да се задоволи с половината, когато цялата торта е на масата — поклати глава дребният мъж.
	— Но тя не е на масата. Пак повтарям, че ние имаме отношения само с мистър Роси.
	— Дали? — извика онзи, отдръпна се встрани и вдигна дясната си ръка на нивото на рамото.
	После примижа, хвана на мушка четиримата мъже и леко раздвижи дулото. Като оръдието на крайцер, което бавно се върти на лафета си в търсене на мишена. Дулото спря първо на Сет, после на Джонас и Джаспър, за да стигне до Джейкъб. После тръгна обратно — Джонас, Джаспър, Сет… В крайна сметка избра Джонас и се закова точно между очите му. Пръстът на нападателя побеля върху спусъка.
	В следващата секунда главата на дребния мъж експлодира заедно с прозореца. Малката стая се изпълни с оглушителния грохот на 45-калибров револвер, разлетяха се парчета стъкло, а отсрещната стена бе опръскана с кръв, мозък и дребни костици. Иранецът рухна на пода в мига, в който Анджело Манчини влетя в помещението, следван от Касано.


	След по-малко от час на спортистите им омръзна да седят на тъмно. Освен досадата в душата им се бореха и други чувства — безпокойство, раздразнение, нетърпение и унижение. И двамата бяха наясно, че губят играта на нерви, и това чувство ги притесняваше. Не бяха от хората, които се примиряват с поражението и не обичаха да бъдат втори. И трудно приемаха, че им е отказан достъп до бляскавите прожектори на НФЛ. За тях това беше тежка обида.
	— Все пак имаме пушка, по дяволите! — извика единият.
	— Но мазето е голямо — отвърна другият. — Той може да се скрие навсякъде.
	— Имаме и фенерче!
	— Което едва-едва мъждука.
	— Може би все още е в безсъзнание. Може би токът е спрян централно, а ние висим тук като глупаци.
	— Със сигурност вече се е свестил.
	— И какво от това? Той е сам, а ние разполагаме с пушка и фенерче.
	— Да, но той е бил военен.
	— Това не му дава магически сили, нали?
	— Добре де, но как ще го направим?
	— Ще закрепим фенерчето върху дулото на пушката. После ще се спуснем долу. В индийска нишка, като по филмите. Ще го видим, преди той да ни засече.
	— Нямаме заповед да го ликвидираме. Сет иска да го направи лично, като му дойде времето.
	— Можем да го раним в краката.
	— Или да го принудим да се предаде. Така би било най-добре, не мислиш ли? Не може да се изправи срещу заредена пушка. А ние ще го вържем. Можем и да го опаковаме с тиксото, което ще използваме за фенерчето. Така няма как да си играе с осветлението. Трябваше да го направим още преди да го хвърлим долу.
	— Нямаме тиксо.
	— Ще потърсим в гаража. Ако открием някоя ролка, ще решим какво да правим.
	Тръгнаха след лъча на фенерчето. През коридора и кухнята покрай мокрото помещение. Влязоха в гаража. Тиксото лежеше на работната маса. Голямо, още неразпечатано руло сребриста лента, направо от магазина. Взеха го и поеха обратно, без да са сигурни, че изпитват някакво удовлетворение. Но вече бяха решили да действат, затова разпечатаха рулото и развиха част от тиксото. С него опитаха да закрепят фенерчето към дулото на пушката, възползвайки се от слабата светлина от отраженията по стените. То пасна добре. Малко пред и под удължението на приклада, за да запазят видимостта към мерника. Пластмасовата леща щръкна на около три сантиметра пред дулото. Напълно задоволително. Но за да я закрепят здраво, тиксото трябваше да покрие бутона за включване и изключване. Нещо, което правеше решението им необратимо. Тогава трябваше да действат. Нямаше смисъл фенерчето да свети напразно, докато батерията се изтощи.
	— Е? — подхвърли единият.
	Три часа до разсъмване. Отегчение, раздразнение, нетърпение, унижение.
	— Да го направим — рече другият.
	Положи пушката напряко на коленете си, а колегата му отлепи горния край на ролката и започна да увива тиксото около дулото и фенерчето. Разнесе се звучно скърцане. Сякаш бинтоваше пукнати ребра. Конструкцията постепенно надебеляваше. Накрая той се наведе, прехапа със зъби долния край и здраво го притисна с длани. Другият взе пушката в ръце и я размаха наляво-надясно. Фенерчето не помръдна, надеждно закрепено към цевта.
	— Получи се страхотно — доволно кимна той. — Можем да действаме. Това фенерче стана като лазерен мерник, няма начин да пропусне.
	— Не забравяй да се целиш в краката — предупреди го партньорът му. — Като го видиш, наведи дулото и стреляй в краката му.
	— Освен ако преди това не се предаде.
	— Точно така. Първата ни работа е да го обездвижим. Ако мръдне, стреляш.
	— Къде може да бъде?
	— Навсякъде. Най-вероятно под стълбите или зад бойлера. Той е достатъчно голям.
	Като следваха лъча на фенерчето, двамата прекосиха коридора и спряха пред вратата на мазето.
	— Отвори и се дръпни назад — каза футболистът с пушката. — Аз влизам, а ти тръгваш след мен. Ще слизам бавно и ще въртя оръжието във всички посоки. Предупреди ме, ако го видиш пръв. Трябва да поддържаме непрекъснат контакт.
	— Ясно — кимна другият, сложи ръка на бравата и добави: — Сигурни сме, нали?
	— Аз съм готов.
	— Добре, на три. Ти броиш.
	— Едно — започна младежът с пушката. — Две…
	— Чакай — спря го колегата му. — Онзи може да е от другата страна на вратата.
	— В горния край на стълбите?
	— Да. За да ни скочи, преди да сме готови.
	— Мислиш ли? Това означава, че дебне повече от час.
	— Понякога дебнат и по цял ден.
	— Само снайперистите. Но тоя не е снайперист.
	— Въпреки това е възможно.
	— Най-вероятно е клекнал зад бойлера.
	— Но може и да не е там.
	— Мога да стрелям направо през вратата.
	— Но ако не е там, ще бъде предупреден.
	— Ще бъде предупреден в мига, в който зърне светлината на фенерчето.
	— Вратата е стоманена. Нали чу какво каза Сет?
	— Какво правим тогава? — озърна се партньорът му с пушката.
	— Можем да изчакаме до разсъмване.
	Отегчение, раздразнение, нетърпение, унижение.
	— Не — поклати глава той.
	— Добре. Ето какво ще направим: аз ще отворя рязко, а ти ще стреляш веднага. Надолу, където би трябвало да са краката му. Или където стои. Просто за всеки случай. Не чакай да го видиш, а просто натисни спусъка.
	— Добре. Но после трябва да се спуснем адски бързо.
	— Точно така. Той ще бъде в шок. Бас държа, че пушката гърми като оръдие. Готов ли си?
	— Готов съм.
	Здравенякът с пушката изчисли на око мястото, което беше нужно на вратата да се отвори, пристъпи крачка напред и притисна приклада в рамото си. После примижа с едно око и уви пръст около спусъка.
	— Цели се ниско — напомни му другият.
	Светлият кръг се насочи към долната част на вратата.
	— На три. Ти броиш.
	— Едно.
	— Две.
	— Три.
	Първият натисна бравата и рязко отвори вратата. Вторият стреля. От дулото изскочи дълъг огнен език, последван от оглушителен трясък.


	48

	След като разгледа електрическото табло, Ричър стигна до решението да изключи всички бушони. Заради човешката природа. Беше убеден, че футболистите не са перфектни часови. На практика перфектни часови няма и това е един от сериозните проблеми в армията. Скуката постепенно взема връх, вниманието намалява, дисциплината също. Историята на армията е пълна с трагични примери за неадекватно поведение на часовите. А тези футболисти дори не бяха служили. По негова преценка двамата горе щяха да бъдат нащрек най-много десет-петнайсет минути. После щяха да станат небрежни. Щяха да тръгнат да си правят кафе, да пуснат телевизора и да се настанят удобно пред него. Отпусна им половин час за всичко, а после изключи всички бушони наведнъж, лишавайки ги от всякакви забавления.
	И зачака човешката природа да се прояви. Двамата над главата му бяха свикнали да доминират, да вършат нещата по свой начин, да получават каквото искат, да побеждават. Лишаването от телевизия, отопление или кафе не означаваше, че е настъпил краят на света, но за типове като онези горе то бе равносилно на предизвикателно забит в гърдите пръст пред някой бар. Провокация, която ще ги яде отвътре и която не можеха да пренебрегнат. Провокация, на която в крайна сметка щяха да реагират заради егото си. Отначало с гняв и заплахи, а после и с интервенция. Която най-вероятно щеше да бъде глупава и недобре обмислена.
	Такава е човешката природа.
	Ричър дръпна прекъсвачите и пипнешком пое нагоре по стълбите. Спря на място и залепи ухо за вратата. Дебела и солидна, тя не пропускаше кой знае колко звуци. Първо долови блъскането с длани по нея, последвано от писъка на съпругата на доктора, който бързо заглъхна. Ясно доказателство за неумела инсценировка. Често му се беше случвало да слуша човешки писъци и умееше да различава истинските от фалшивите.
	Сгуши се в мрака и зачака. Около час всичко остана спокойно. По-дълго, отколкото си беше мислил. Всички грубияни са страхливци, но тези двамата се оказаха много зле. В крайна сметка имаха пушка, да ги вземат дяволите! И със сигурност бяха намерили някое фенерче. Какво още чакаха, по дяволите? Разрешение от мама?
	Продължи да чака.
	В един момент усети движение от другата страна на вратата. Представи си как единият тъпак държи пушката, а другият му свети с фенерчето. Предположи, че са решили да се спуснат бавно, с насочена пушка като във филмите. С намерението да го обезвредят, а не да го убият. Защото между изгонването на недостатъчно кадърен куотърбек и убийството на човек все пак има дълбока концептуална пропаст. Или защото Сет Дънкан бе заповядал да го оставят жив, за да се позабавлява с него в удобен момент. От всичко това следваше, че ако стрелят, щяха да се целят ниско. А ако имаха малко ум в главата, щяха да стрелят веднага. Защото рано или късно щяха да проумеят, че най-добрата тактика от негова страна щеше да бъде да чака горе, непосредствено до вратата. Заради изненадата.
	Усети как бравата се раздвижва, после спира. Опря гръб на стената откъм пантите и протегна крак към отсрещната стена. Под прав ъгъл, някъде на височината на кръста. Напрегна мускули да задържи тежестта на тялото си, а после вдигна и другия си крак. Бавно започна да се вдига нагоре, използвайки цялата сила на дланите и глезените си. Не след дълго главата му опря в тавана, а тялото му се оказа притиснато в ъгъла, на около метър и двайсет височина.
	И зачака.
	Изведнъж вратата отлетя на пантите си в противоположната посока. За част от секундата зърна фенерче, прикрепено към пушечна цев. После пушката гръмна. От упор, под ъгъл надолу, на сантиметри от сгънатите му колене. Грохотът беше оглушителен. От дулото излетя дълъг огнен език, последван от кълбо дим. Куршумът удари стъпалото, вдигайки облак прах. Във въздуха се разлетяха трески, примесени с парченца пластмаса от разбитото фенерче, което миг по-рано стърчеше на няколко сантиметра пред дулото. После огненият език изчезна и къщата отново потъна в непрогледен мрак. Ричър отпусна мускули и скочи надолу. Десният му крак се приземи на най-горното стъпало, левият — на следващото. Тялото му зае позиция за атака, стабилно и балансирано. Използвайки визуалната памет от краткия проблясък на изстрела, той светкавично се наведе към мястото, на което би трябвало да е пушката, сграбчи я с две ръце, изтръгна я от хватката на мъжа и с всичка сила заби приклада на мястото, където би трябвало да се намира лицето му. Постигна двоен ефект: футболистът отлетя назад, а в същия миг Ричър презареди помпата. _Щрак_, _щрак_. Рамото му рязко удари вратата, която с цялата си тежест се заби в другия нападател. В следващия миг той напусна стълбите, нахлу в коридора, насочи дулото надолу и натисна спусъка. Не толкова с намерението да улучи някого, колкото да огледа обстановката на светлината на пламъка. Футболистът вляво от него беше на пода, а онзи вдясно все още беше на крака. Ричър му нанесе силен удар с приклада, като едновременно с това отново презареди. _Щрак_, _щрак_. Онзи се строполи и Ричър се хвърли отгоре му, засипвайки го с тежки ритници. В главата, в ребрата, в ръцете и краката, навсякъде. После се насочи обратно към първия нападател. Цялата му сила се отприщи, дива и необуздана. Ритниците му бяха тежки и точни, право в целта. В главата, корема, ръцете, навсякъде. После пак се прехвърли на първия. Тъпчеше и блъскаше, обхванат от необуздан гняв. Спря едва когато осъзна, че противниците му отдавна не помръдват.
	Отстъпи крачка назад, замръзна на място и се ослуша. От стаята вляво долиташе уплашено и разпокъсано дишане. Трапезарията.
	— Докторе? — подвикна той. — Аз съм Ричър. Всичко е наред. Никой не е застрелян. Положението е под контрол, но някой трябва да включи осветлението.
	Никакъв отговор.
	Пълен мрак.
	— Докторе? Колкото по-бързо, толкова по-добре. Разбираш ли?
	Нещо в трапезарията се раздвижи. Проскърца стол, някой се блъсна в масата. После докторът отвори вратата. По-скоро осезаем, отколкото видим.
	— Имаш ли друго фенерче? — попита го Ричър.
	— Не — отвърна докторът.
	— Добре. Слез долу и включи бушоните. Внимавай по стълбите. Може би има някакви поражения.
	— Сега ли? — попита докторът.
	— Само след минутка — отвърна Ричър, обърна се и повиши глас: — Хей, вие двамата на пода! Чувате ли ме?
	Никакъв отговор. Ричър предпазливо пое напред в непрогледния мрак. Подметките му не се отделяха от пода и внимателно търсеха евентуални препятствия. Не след дълго опряха в главата на първия футболист, после се плъзнаха надолу, към корема. Дулото потъна в него с едно-единствено рязко движение. Опрян на пушката като състезател по овчарски скок, той се прехвърли към втория нападател, който лежеше на метър по-нататък. И двамата бяха по гръб, приблизително на една линия, изпънали крака в странна симетрия. Изправен между тях, Ричър ги побутна с обувката си. Стиснал пушката с две ръце, той я размаха наляво, после надясно. Като сатър преди нанасянето на решителния удар.
	— Ако някой от вас помръдне, ще го гръмна в главата! — извика той. — Същото ще сполети и другия!
	Отговор нямаше.
	Пълна тишина.
	— Добре, докторе, тръгвай — подхвърли той. — И бъди внимателен.
	Чу приближаващите се стъпки на доктора, който го подмина и се насочи към стълбите. Бавни и предпазливи стъпки, вероятно на пръсти. Стъпалата заскърцаха под тях. После се появи нов звук, далеч по-уверен. Почукване на подметки по бетонния под.
	Десет секунди по-късно лампите светнаха. Телевизорът се включи, дневната се изпълни с възбудения глас на спортния коментатор. Помпата на отоплението забуча. Ричър инстинктивно стисна клепачи, после леко ги повдигна. Пред очите му изплуваха двамата здравеняци на пода. Потрошени от бой, кървящи. Единият беше в несвяст, а другият изглеждаше само зашеметен. Ричър го приспа с отмерен ритник в главата и се огледа. Ролката с тиксо беше захвърлена на канапето. Пет минути по-късно и двамата заприличаха на бройлери — опрели гръб в гръб и плътно омотани с тиксо. През шиите, кръста и глезените. Бяха твърде тежки, за да бъдат местени и Ричър ги остави там, където лежаха — на пода в коридора, прикрили с телата си дупката в пода, причинена от допълнителния изстрел.
	_Работата приключи_, помисли си той.


	_Работата приключи_, помисли си и Джейкъб Дънкан. Кадилакът на Сет беше прибран от пътя, а мъртвите иранци бяха съблечени чисто голи. Дрехите им изчезнаха в печката за дърва, а труповете им чакаха вън, до задната врата, готови да изчезнат завинаги. После стените бяха почистени от кръвта, стъклата бяха изметени от пода, а на мястото на счупения прозорец беше поставена восъчна хартия. След като се погрижиха за ръката на Сет, Джаспър донесе допълнителни столове и шестимата се настаниха около масата, рамо до рамо. Извадиха бутилката „Ноб Крийк“ и вдигнаха тостове за здравето на всички и за по-нататъшните успехи в съвместния бизнес.
	Облегнат назад, Джейкъб Дънкан отпиваше с наслада, обзет от дълбоко вътрешно удовлетворение от своето отмъщение. Той беше успял да зърне навреме Касано, който надничаше през прозореца, беше видял 45-калибровия револвер в ръката му. Затова бе удължил разговора с иранеца, подчертавайки на висок глас лоялността си към Роси, и бе успял да запази самообладание в очакване на изстрела. Всичко приключи добре благодарение на неговата съобразителност и храброст. Перспективите за двойна печалба придобиха плът и кръв. Ричър беше заключен под земята и надеждно охраняван от двамата му най-добри хора. Но най-хубавото беше, че стоката вече пътуваше. Както винаги малка част от нея щеше да бъде заделена за лична употреба на фамилията. Нещо като невинно отчупване от тортата, което придаваше смисъл на цялата опасна операция.
	— За нас! — вдигна чашата си той, очевидно доволен от живота.


	Ричър откри подходящ нож в едно от чекмеджетата на кухненската маса и сряза останките от пластмасовото фенерче, залепнали по цевта на пушката. Онези тъпаци нямаха никаква представа за силата на барута. Заряд, който бе в състояние да изстреля тежък куршум с няколкостотин километра в час, образува газов балон с достатъчно енергия да унищожи всичко по пътя си. Затова фенерчетата ги правеха от метал и ги монтираха зад цевта, а не пред нея. Изхвърли изкривените късове пластмаса в кофата за боклук, озърна се и попита:
	— Къде ми е шубата?
	— В гардероба — отвърна съпругата на доктора. — Когато се прибрахме, аз я скрих между другите палта. Помислих си, че в джобовете й може да има нещо важно.
	— И онези типове не ги преровиха, така ли? — попита Ричър, хвърляйки кос поглед към коридора.
	— Не.
	— Май не ги наритах достатъчно. Няколко допълнителни шута в главата може би щяха да повишат коефициента им на интелигентност.
	Съпругата на доктора го накара да седне и се зае да разглежда пораженията по лицето му.
	— Носът ти изглежда ужасно — констатира тя.
	— Знам — рече Ричър, който виждаше част от въпросния орган — зачервен и чудовищно подут. За пръв път виждаше носа си без помощта на огледало.
	— Съпругът ми трябва да го погледне.
	— Нищо не може да направи.
	— Трябва да бъде наместен.
	— Вече го направих.
	— Не, говоря ти сериозно.
	— Можеш да ми повярваш, че е наместен по най-добрия възможен начин. Но ако искаш, можеш да почистиш раните. Със субстанцията, която използва преди.
	Дороти Коу се зае да й помага. Започнаха да мият лицето му. С гъба и топла вода. После взеха парченца памук, потопени в щипещата течност, и дезинфекцираха кожата около носа му, която се беше разцепила. Откритите рани пареха ужасно. Съпругата на доктора работеше старателно, без да бърза. Когато най-сетне приключи, Дороти Коу изплакна лицето му с още вода, която внимателно попи с книжна салфетка.
	— Боли ли те главата? — попита съпругата на доктора.
	— Малко — призна Ричър.
	— Знаеш ли коя дата сме днес?
	— Знам.
	— Как се казва президентът?
	— На кое?
	— На Дружеството на производителите на царевица в щата Небраска.
	— Нямам представа.
	— Трябва да те бинтовам.
	— Няма нужда — поклати глава Ричър. — Само ми дай някакви ножици.
	— За какво са ти?
	— Ще видиш.
	Тя отиде да търси ножици, а той придърпа ролката тиксо. Изряза парче с дължина двайсет сантиметра и го постави на масата с лепилото нагоре. После изряза още едно, дълго около пет сантиметра, и го сгъна във формата на триъгълник. Хвана го с края на пръстите си и внимателно го залепи върху по-дългото парче на масата, точно в средата. После го вдигна и силно го притисна към лицето си. Получи се широка сребриста лента, която започваше от едната скула и завършваше на другата, малко под очите.
	— Това е най-добрата превръзка на света — доволно обяви той. — Преди време ме прехвърлиха със самолет от Ливан в Германия с разпорен корем. Червата ми се държаха точно на такава превръзка от тиксо.
	— Но тя не е стерилна.
	— Да речем, че е почти стерилна.
	— Със сигурност не е удобна.
	— Главното е, че мога да виждам.
	— Прилича на бойна татуировка — обади се Дороти Коу.
	— Което е допълнително предимство — усмихна се Ричър.
	Докторът влезе в стаята, закова очи в лицето му, но не каза нищо. Вместо това поклати глава и попита:
	— Какво ще стане оттук нататък?


	49

	Върнаха се в трапезарията и изгасиха лампите, за да могат да наблюдават пътя. Трима футболисти все още бяха живи и здрави и може би щяха да се появят, за да заместят колегите си. Като работа на смени. На практика Ричър се надяваше, че рано или късно и тримата щяха да цъфнат тук, за да приключи всичко. Тиксото и старият ремингтън му бяха подръка.
	— Не сме чули никакви новини — обади се докторът.
	— Защото ви забраниха да ползвате телефона — кимна Ричър. — Но той звъня и вие си мислите, че се е случило нещо.
	— Според нас са се случили три неща, защото телефонът звъня три пъти.
	— Какви по-точно?
	— Гангстерската война продължава. Трима си тръгнаха и телефонът звъня три пъти. Може би вече са мъртви.
	— Няма как всички да са мъртви. Поне победителят е останал жив. Тези негодници нямат навик да се самоубиват, след като отстранят враговете си.
	— Добре де, значи един е оцелял. Може би мъжът в кадилака е видял сметката на италианците.
	— По-скоро обратното — поклати глава Ричър. — Онзи с кадилака е много лесен за отстраняване. Защото е сам и защото е нов в региона. Тукашният терен е доста специфичен и човек трябва да му свикне. А италианците са тук по-отдавна от него. Всъщност и от мен, въпреки чувството, че съм пристигнал преди години.
	— Мисля, че това не е никаква гангстерска война — обади се съпругата на доктора. — Защо някакъв престъпник от Лас Вегас или бог знае откъде ще се оттегли поради неприятностите на двама от хората си в Небраска?
	— Онези двамата пред мотела имаха повече от неприятности — отбеляза Ричър.
	— Знаеш какво имам предвид.
	— Помисли малко — обърна се да я погледне той. — Представи си, че шефът се излежава край басейна на луксозния си дом във Вегас, пуши си пурата и си гледа кефа. В един момент обаче звъни доставчикът и му съобщава, че е изхвърлен от веригата. Според теб как ще постъпи той? Ще изпрати биячите си, разбира се. Но по стечение на обстоятелствата тях ги елиминират. И какво става? Той е свършен, фалирал. Безсилен, без да е в състояние да реагира. Край с него.
	— Сигурно разполага и с още хора.
	— Разбира се. Всички разполагат с още хора. Сами решават как да водят битката — двама срещу двама, десет срещу десет, двайсет срещу двайсет. Но в крайна сметка винаги има победител и победен. Приемат отсъждането на рефера и продължават нататък. Държат се като разгонени жребци. Това е в кръвта им.
	— Що за банди са те?
	— Като всички банди. Печелят пари от незаконна дейност.
	— Каква по-точно?
	— Не знам. Но едва ли е свързана със събиране на комарджийски заеми. Не е нещо, което е написано на хартия, но е нещо реално. Свързано с физическа сила, с тегло и размери. Такива са и братята Дънкан. Те имат транспортна фирма. Това означава, че превозват нещо от точка А до точка Б.
	— Дрога?
	— Едва ли. Никой не превозва с камиони дрогата от тук до Вегас. Тя стига до там директно от Мексико или Южна Америка. А може би и от Калифорния.
	— В такъв случай става въпрос за пари от дрога. Които трябва да бъдат изпрани из казината. В големите градове на изток, най-вероятно в Чикаго.
	— Възможно е — кимна Ричър. — Но със сигурност става въпрос за нещо много ценно. Няма друга причина за струпването на хората им тук. Нещо, на което се усмихваш и потриваш ръце в мига, в който го видиш да минава през портала. Но в случая това нещо закъснява и бойците поемат насам. Те са нетърпеливи, те искат да го видят, че пристига. Защото е нещо физическо, нещо ценно. Единственото им желание е да сложат ръка върху него и да си пазят дяловете. Но преди това трябва да отстранят едно неочаквано препятствие.
	— Какво препятствие?
	— Мен. Или Дънкан закъсняват по друга причина и се оправдават с мен, или става въпрос за нещо, което в никакъв случай не трябва да попада пред очите на външен човек. Може би районът трябва да бъде тотално прочистен преди появата му. Случвало ли се е да ви заповядат да не излизате за определен отрязък от време?
	— Не и в този смисъл.
	— А виждали ли сте появата на нещо необичайно?
	— Виждали сме камионите на Дънкан, които непрекъснато щъкат насам-натам. Но не и през зимата.
	— Чух, че цялата техника за прибиране на реколтата е на ремонт в Охайо.
	— Така е. В момента тук има само микробуси.
	— Един от които не е в гаража — кимна Ричър. — Местата са три, но автомобилите само два. Оттук следва и най-важният въпрос: какво ценно нещо може да се побере в един микробус?


	Джейкъб Дънкан отбеляза, че след като видя мъртвеца в багажника на кадилака, Роберто Касано рязко промени мнението си. Както и Манчини. И двамата приеха, че Ричър представлява сериозна заплаха. Как другояче да реагират? Мъртвецът нямаше следи по себе си. Никакви. Какво му беше причинил Ричър? Уплашил го бе до смърт? Джейкъб виждаше, че Касано и Манчини са дълбоко замислени, и търпеливо чакаше. Накрая Касано го погледна през масата.
	— Най-искрено се извинявам — каза той.
	— За какво, сър? — любезно попита Джейкъб.
	— За това, че не приехме сериозно предупрежденията ти за Ричър.
	— Извинението е прието.
	— Благодаря.
	— За съжаление ситуацията остава без промяна — въздъхна Джейкъб. — Ричър все още е проблем. Нищо няма да стане, докато той е на свобода. Изпратили сме хора да го издирват. Ако се наложи, ще работят денонощно. Колкото е необходимо. Ние не искаме мистър Роси да остане с чувството, че сме по-неопитните партньори. За нас това е много важно.
	— Май и ние трябва да тръгнем да го търсим — въздъхна Касано.
	— Всички?
	— Имам предвид себе си и Манчини.
	— Разбира се — кимна Джейкъб. — Може би наистина трябва. Може би трябва да го превърнем в нещо като състезание. Който го спечели, той ще има тежката дума при обсъждането на новите условия за разпределението на печалбата.
	— Но вие сте повече от нас.
	— За сметка на това вие сте професионалисти.
	— Вие познавате региона.
	— Искате честна борба, така ли? Много добре. Предлагам ви следното: прибираме хората си и ги изпращаме да си легнат. На тяхно място ще изпратя сина си. Сам. Един срещу двама. За толкова време, колкото е необходимо. Нека по-добрият спечели. Искате ли да го направя?
	— Изобщо не ме е грижа — отвърна Касано. — Прави каквото искаш. Колкото и хора да пратиш, ние ще бъдем победители. — Пресуши чашата си, остави я на масата и погледна Манчини.
	Излязоха през задната врата и се насочиха към колата си, която си стоеше на полето, зад оградата. Джейкъб Дънкан ги изчака да потеглят и с облекчение се облегна назад. Хората на Роси щяха да изгубят много време в безплодно издирване. Десетки часове. А после, когато Ричър излезеше на сцената, Роси щеше да получи невинен, но многозначителен удар, който щеше да наклони везните. Малко, но достатъчно. Джейкъб се усмихна. Успех, триумф, отмъщение. Постигнати умело, с финес.

	* * *

	Пътят зад прозореца на трапезарията беше все така тъмен. Нищо не помръдваше. Автомобилите на двамата футболисти бяха паркирани на банкета зад оградата. Единият беше джип, а другият — пикап. Луната за миг надникна иззад облаците, после отново се скри.
	— Писна ми да седя, без да правя нищо — обади се докторът.
	— Иди да си легнеш — рече Ричър.
	— А ти какво ще правиш?
	— Нищо. Ще чакам да съмне.
	— Защо?
	— Защото нямате улично осветление.
	— Ще излезеш ли?
	— Евентуално.
	— Защо?
	— За да се поразходя и да видя някои неща.
	— Единият от нас трябва да остане буден и да пази.
	— Аз ще го направя — каза Ричър.
	— Не си ли уморен?
	— Добре съм. А вие си починете.
	— Сигурен ли си?
	— Да.
	Те не чакаха втора покана. Докторът погледна съпругата си и двамата тръгнаха към вратата. Дороти Коу ги последва. Вероятно към стаята за гости. Захлопнаха се врати, чу се шум от течаща вода и изпразнени тоалетни казанчета. После къщата утихна. Отоплението равномерно бучеше, от коридора долитаха сумтенето и пъшкането на завързаните футболисти. Това бяха единствените звуци. Изправил гръб на стола, Ричър гледаше навън. Кожата под тиксото го сърбеше. Остана така в продължение на десетина-двайсет минути, после бавно потъна в някакъв транс. Бе наполовина буден, наполовина заспал, наполовина ефективен, наполовина полезен. Не беше безупречен като караул и го знаеше. Това беше най-големият му проблем в армията.
	Дочу приближаването на колата и видя фаровете й, но измина цяла секунда, преди да осъзнае, че не сънува.


	50

	Колата се появи от изток, което се падаше отдясно. Предшествана от светлината на фаровете и бръмченето на двигателя. Намали ход и се плъзна зад паркираните автомобили на футболистите. Първо зад пикапа, а после и зад джипа. После зави и пое по алеята, която водеше към къщата. Чакълът заскърца под гумите й.
	Ричър я разпозна.
	Отразената светлина беше достатъчна. Тъмносиният шевролет. Бяха италианците. Ричър се пресегна за пушката. Колата остана на място. Никой не излезе от нея. Беше на шейсет метра от къщата, стъпила с предните си колела на алеята. Фаровете останаха включени. Проблемът беше тактически. Освен Ричър в дървената къща бяха затворени три невинни души, които не бяха в състояние да се сражават. На алеята бяха паркирани две коли, други две чакаха на банкета. Противниците бяха двама, а къщата имаше прозорци и врати както отпред, така и отзад.
	Условията за престрелка бяха далеч от идеалните.
	Най-добре щеше да бъде, ако италианците се насочеха пеша към главния вход. Тогава всичко щеше да приключи бързо. Край на играта. Още там, на място. Ричър би могъл да отвори вратата и да ги разстреля от упор. Но италианците нямаха намерение да се приближат пеша. Седяха си в колата и чакаха. А може би разговаряха. Или оглеждаха обстановката. През предното стъкло се мяркаха извити глави и протегнати вратове. Очевидно обсъждаха нещо.

	* * *

	— Само си губим времето — рече Анджело Манчини. — Той не може да бъде там. Освен ако не е в компанията на трима яки спортисти.
	Роберто Касано кимна, стрелна с поглед пикапа и джипа на банкета, а после обърна глава към златистия джип на алеята. Той беше паркиран пред някакъв раздрънкан пикап.
	— Това е бричката на бабичката от фермата — каза той.
	— Дошла е на гости с преспиване — кимна Манчини.
	— Но в едно човекът на Махмейни беше прав — били са наясно, че слабото звено е докторът, и са го използвали.
	— Като се замисля, капанът им не струва. Най-вече заради колите им, наредени отпред. Едва ли някой ще влезе в него.
	— Това е добре за нас, защото разпиляват живата си сила. А ние ще имаме по-добър шанс другаде.
	— Все пак не искаш ли да погледнем? Просто за всеки случай?
	— Какъв е смисълът? Ако той е тук, значи вече е в техни ръце.
	— И аз мисля така. Но има и друг вариант: те да са в неговите ръце…
	— Един срещу трима?
	— Защо не? Нали видя какво е направил с онзи нещастник в багажника на кадилака?
	— Ох, не знам. Предполагам, че трябва да проверим. Но помниш какво каза старият Дънкан. Това е състезание и не бива да губим време.
	— Няма да ни отнеме кой знае колко време.
	— Така е, но ако тоя тип не е там, ще заприличаме на идиоти. Футболистите веднага ще звъннат на Джейкъб Дънкан, за да му съобщят как сме се появили на погрешното място.
	— Никой не е споменал, че това е игра на точки.
	— Но ги има. Когато става въпрос за стил, винаги има точки. Това е дълга игра, защото става въпрос за много пари. Изгубената репутация никога няма да се върне.
	— И така, какво ще правим?
	Касано отново погледна към пикапа на възрастната жена.
	— Ако тя е тук, значи къщата й е празна — каза той. — А някои хора предпочитат да се крият именно в празни къщи.


	Ричър видя как шевролетът включи на заден, излезе от алеята и пое по пътя. Отначало той не разбра защо, но после заключи, че италианците търсят Сет Дънкан. Бяха се отбили да огледат паркираните отвън коли и да констатират, че спортната мазда не е сред тях. Логично. Остави пушката на пода, изпъна гръб и отново насочи поглед към мрака зад прозореца.


	В продължение на деветдесет дълги минути не се случи нищо. Никой не дойде. Нищо не помръдваше. После небето на изток започна да просветлява. Сребристо — пурпурните ивици на изгрева бавно очертаха неравностите на терена и го оцветиха в сиво. Светът отново възвърна обичайната си форма чак до хоризонта. Появиха се разпокъсани облачета, над почвата се издигна лека мъгла. Нов ден, който едва ли щеше да е по-добър, помисли си Ричър. Ден на болка и страдания. За някои заслужени, за други не.
	Той продължи да чака.
	Не можеше да изкара джипа, защото нямаше как да премести пикапа на Дороти Коу. Може би ключът беше в джоба на палтото й, но той не изпитваше желание да го потърси. Нямаше закъде да бърза. Беше зима. До настъпването на истинския ден имаше поне един час.

	* * *

	В Канада, на осемстотин километра на север, утрото настъпи малко по-късно заради географската ширина. Първите лъчи на зората си пробиха път през клоните на вековния бор и докоснаха белия микробус, паркиран на мястото за пикник в края на черния път. Шофьорът отвори очи, примигна и се протегна. През нощта не беше чул нищо. Нито мечки, нито койоти, нито червени лисици, нито вълци. Нито хора. Бе спал зле въпреки топлината на спалния чувал. Кабините на товарните микробуси са тесни, без възможност за разгъване на седалките. Не можеше да се отърве от чувството, че товарът отзад е настанен далеч по-удобно от него. И пътуваше без никакви проблеми. Но товарът беше скъп и се намираше трудно — нещо, което не можеше да се каже за него. Той беше реалист и добре знаеше как стоят нещата.
	Скочи на земята и се облекчи до стеблото на бора. После хапна и пийна от оскъдните си запаси, опря длани в схванатия си кръст и отново се протегна. Небето просветляваше. Най-подходящото време за прекосяване на границата. Достатъчно светло, но твърде рано за компания. Идеално. Предстоеше му да измине около трийсет километра, повечето от тях по немаркирани горски пътища, докато стигне до място на по-малко от четири километра северно от границата. Мястото на трансфера. Там беше краят на пътуването. За него, но не и за стоката.
	Качи се в кабината и завъртя стартера. Остави двигателя да загрее, докато проверяваше контролните уреди на таблото. После включи на първа, освободи ръчната спирачка и бавно потегли. Микробусът заподскача по обраслите с трева коловози.


	От другата страна на коридора долетя шумът на тоалетно казанче, последван от шуртяща вода и захлопване на врата. Докторът влезе в трапезарията, като леко накуцваше поради схванатите си крайници, все още сънен. Поздрави с леко кимване, заобиколи проснатите в коридора футболисти и се насочи към кухнята. Минута по-късно Ричър долови съскането и бълбукането на включената кафемашина. Слънцето беше достатъчно високо, за да се отразява в страничното стъкло на джипа, паркиран до оградата. Полето наоколо беше покрито с искряща слана.
	Докторът се появи с две чаши в ръце. Над пижамата си беше навлякъл дебел пуловер, косата му беше разрошена. Пораженията по лицето му се губеха в общата руменина. Остави едната чаша пред Ричър, заобиколи масата, седна насреща му и промълви:
	— Добро утро.
	Ричър не отговори.
	— Как е носът ти?
	— Страхотно — рече Ричър.
	— Има нещо, което не си ми казал.
	— Има много неща, които не съм ти казал.
	— Спомена, че някакъв детектив е пропуснал да извърши обиск някъде преди двайсет и пет години. Поради небрежност или объркване.
	Ричър кимна и отпи глътка кафе.
	— Там ли се каниш да ходиш днес? — попита докторът.
	— Да.
	— Нима очакваш да откриеш нещо след толкова време?
	— Най-вероятно не.
	— Тогава защо ще ходиш?
	— Защото не вярвам в призраци.
	— Не те разбирам.
	— Надявам се никога да не ме разбереш. Надявам се, че съм сбъркал.
	— Къде е това място?
	— Мисис Коу каза, че преди петдесет години са били продадени две ферми. За строеж, който така и не започнал.
	Допълнителните постройки на едната от тях все още съществуват. Далеч от пътищата, насред полето. Един хамбар и по-малка барака.
	— Знам къде са — кимна докторът.
	— Заобиколени от всички страни с разорани ниви.
	— Знам — повтори докторът. — Не би трябвало да орат чак там, но защо да се хаби плодородна земя? Проектът с новите сгради никога няма да бъде изпълнен, а хората се нуждаят от тази земя. Реколтата от нея не влиза в изплащането на ипотеките им.
	— И така, какво е видял детектив Карсън преди двайсет и пет години? В началото на лятото? Видял е около четиристотин хиляди хектара с висока до кръста царевица, видял е тук-там по някоя къща, видял е и пръснатите допълнителни постройки около тях. Отбил се е във всяка от тях, а собствениците са заявили, че са прегледали пристройките си. Продължил е по пътя си, а въпросният стар хамбар и бараката до него са се появили точно насреща му. Питал е: „Погледнахте ли във _вашите_ допълнителни постройки?“, и хората са му отговорили утвърдително, вероятно напълно откровено. Карсън е видял хамбара и бараката, предположил е, че те принадлежат на някой от местните и следователно са били проверени. Но те не са принадлежали на никого и никой не ги е проверявал.
	— А ти мислиш, че именно там е било извършено престъплението?
	— Аз мисля, че преди двайсет и пет години Карсън би трябвало да си зададе този въпрос.
	— Там няма да има нищо. Няма как да има. Днес тези постройки са само руини. Вероятно и тогава са били такива. Стоят си празни вече петдесет години посред пустошта.
	— Така ли мислиш?
	— Разбира се. Сам каза, че не принадлежат на никого.
	— Защо тогава има коловози, които свършват чак до вратата на хамбара?
	— Има ли?
	— Има — кимна Ричър. — Видях ги, когато скрих пикапа в по-малката барака през онази нощ. Няма проблем да се стигне до там. Дори в Ню Йорк съм виждал по-лоши пътища.
	— Стари коловози? Или нови?
	— Трудно е да се каже. Вероятно и двете. Но са на доста години. Дълбоки, добре оформени. Без трева по тях. Използвани са рядко, но все пак са използвани. На периоди. Достатъчно често, за да се запазят.
	— Не разбирам — поклати глава докторът. — Кой би използвал тези руини днес? И за какво?
	Ричър не отговори, насочил вниманието си към прозореца. Навън се развиделяваше. Сивият цвят на полето преминаваше в кафяв. Кос слънчев лъч се плъзна по пикапа до оградата.
	— Значи мислиш, че някой е отвлякъл детето и го скрил в онзи хамбар? — подхвърли докторът.
	— Вече не съм сигурен — въздъхна Ричър. — По онова време са прибирали люцерната, пътищата са били задръстени от камиони. Предполагам, че тогава тук е било доста по-оживено. Хората са щъкали навсякъде. И пътищата са били използвани по-често в сравнение с днес. Толкова често, че е било рисковано да отвлечеш дете посред бял ден.
	— Какво тогава е станало?
	Ричър не отговори. Продължаваше да гледа навън. Чворовете по коловете на оградата вече се виждаха. Както и замръзнала трева около тях. Предната морава беше суха и искряща от скреж.
	— Май не си падаш много по градинарството — отбеляза Ричър.
	— Нямам нито желание, нито време — отвърна докторът.
	— А има ли хора, които се занимават с градините си?
	— По-скоро не. Хората са твърде уморени. А и по принцип фермерите рядко поддържат градини. Те отглеждат растения за продажба, а не за да им се радват.
	— Ясно.
	— Защо питаш?
	— Защото искам да се поставя на мястото на момиченце с велосипед, което обича цветята. Къде би могло да види цветя? Едва ли пред някоя къща, защото всички отглеждат растения за реколта. Според мен има само три възможности. В полето попаднах на две големи скали с храсти наоколо. Напролет край тях със сигурност цъфтят красиви цветя. Може би има и много други, но това няма значение. В началото на лятото те са напълно недостъпни, защото човек трябва да прекоси километри ниви с царевица, за да стигне до тях. Но същите храсти забелязах и на едно друго място.
	— Къде?
	— Край изоставения хамбар. Диви семена, донесени от вятъра. Хората са орали наблизо, но все пак са оставили малко място.
	— Мислиш, че тя е отишла до там с велосипеда си?
	— Възможно е. Може би е знаела, че там със сигурност има цветя. А някой друг е знаел, че тя знае…


	51

	Членовете на фамилията Дънкан се преместиха в кухнята на Джонас, защото от счупения прозорец на Джаспър духаше, а горящите в печката дрехи миришеха и изпускаха дим. Спряха да пият бърбън и преминаха на кафе. Слънцето беше изгряло преди четирийсет минути. Джейкъб Дънкан погледна стенния часовник.
	— И в Канада се е съмнало, преди десетина минути — отбеляза той. — Бас държа, че стоката вече пътува. Познавам момчето. Много е свястно. Не се мотае и обича да става рано. Трансферът скоро ще стане.


	Пътят южно от Медсин Хет следваше извивките на езерото Пакоуки. Асфалтът свърши. В продължение на четиристотин метра настилката представляваше споени с дзифт натрошени камъни, която скоро също изчезна в нещо като горска просека без изход. Но микробусът храбро се промуши между два високи бора, измина известно разстояние по дебелия килим сухи иглички и излезе на стар коларски път с едва видими коловози. Някога широк, а днес доста запуснат, изсечен за борба с горските пожари. Той водеше право на юг с оглед на пламъците и западния вятър. Микробусът се движеше бавно и се клатушкаше ту наляво, ту надясно. Колелата му подскачаха по неравностите. Стената от дървета неохотно се разтваряше пред челното стъкло. В далечината изплуваха контурите на градчето Хог Париш, което се намираше на територията на Монтана. Но микробусът нямаше да стигне до него. Щеше да спре на около три километра от границата, в северния край на охраняваната зона. Точно срещу същата зона от американска страна, където вече го чакаше партньорът му. Свеж, зареден с енергия, готов за последния етап от пътуването.


	Докторът изчезна в кухнята и се върна с още кафе.
	— Може би е било нещастен случай — каза той. — Може би тя е влязла в хамбара.
	— С велосипеда? — вдигна вежди Ричър.
	— Възможно е. Не знаем почти нищо за нея. Някои деца зарязват велосипедите си направо на пътя, но други ги тикат пред себе си. Въпрос на характер. Може би е влязла и се е наранила на нещо. Или е попаднала в капан. Днес вратата е блокирала. Може би и тогава се е отваряла трудно. Никой не е чул виковете й.
	— А после какво?
	— Осемгодишно дете няма да издържи дълго без храна и вода.
	— Гадна мисъл — промърмори Ричър.
	— Която все пак е за предпочитане пред някои алтернативи.
	— Може би.
	— Може би е била блъсната от камион или кола по пътя насам. Ти сам каза, че пътищата със сигурност са били оживени. Шофьорът се е паникьосал и е скрил тялото. Заедно с велосипеда.
	— Къде?
	— Навсякъде. В хамбара или на километри от него. В някоя друга община. Дори в друг щат. Може би затова не са открили нищо.
	— Може би — отново рече Ричър.
	Докторът млъкна.
	— Нещо ми спестяваш — подхвърли след кратката пауза Ричър.
	— Има време.
	— Колко време?
	— Половин час.
	— Преди какво?
	— Преди да се появят останалите трима. Приятелите им вече са тук, значи тук ще бъде временната им база. Ще накарат жена ми да им приготви закуска. Много обичат да се правят на господари.
	— Така и си помислих — кимна Ричър. — Ще бъда готов.
	— Сред тях е онзи, който ти счупи носа.
	— Знам.
	Докторът замълча.
	— Мога ли да ти задам един въпрос? — погледна го Ричър.
	— Давай.
	— На какво прилича гаражът ти? На двора ти или на телевизора?
	— По-скоро на телевизора.
	— Това е добре. Седни тук и наблюдавай пътя. Ще се върна след десет минути.
	Ричър взе пушката, прекоси кухнята и коридорчето пред мокрото помещение, а после отвори вратата, която водеше към гаража. Просторно и празно помещение, тъй като субаруто все още беше пред мотела. Чисто и подредено, със старателно пометен под и без следи от хаос. По лавиците покрай стените бяха подредени всички неща, които отсъстваха от мазето. Срещу тях имаше работна маса, също чиста и подредена. Над менгемето беше окачена дъска за инструменти.
	Ричър отвори магазина на пушката и извади патроните. Пет вътре, плюс още един в цевта. Обърна пушката с приклада нагоре и я стегна на менгемето. Свали флекса от стената, сложи му диск за рязане на дърво и го включи в контакта. Отряза приклада наведнъж, отвесно, в най-тясната част. После наклони диска и оформи остатъка от дървото като пистолетна ръкохватка. Заглади острите ръбове, остави флекса и започна да ги оформя с пила. Сухите орехови стърготини се посипаха по пода като настърган шоколад. Накрая използва и едра шкурка, издуха прахта и уви длан около произведението си. Резултатът беше задоволителен.
	Свали диска за дърво и го замени с диск за метал. Синкав, със ситни зъби. Опря го в цевта, на два-три сантиметра от спусъка. Флексът нададе пронизителен писък и захапа стоманата. След по-малко от минута трийсетсантиметровата тръба падна на пода, издавайки мелодичен камбанен звън. Той взе една пила за метал и старателно изглади новото дуло. Отвън и отвътре. Разхлаби менгемето, вдигна пушката с две ръце и зареди помпата. Щрак-щрак. Всичко изглеждаше наред. Върна патроните обратно. Пет в пълнителя и един в цевта. В ръцете си държеше оръжие с отрязана цев и приклад, което предвид дължината си би трябвало да прилича на пистолет. Поне той възнамеряваше да го използва като такъв.
	На връщане отвори гардероба в антрето и извади шубата си. Глокът и сгъваемият нож си бяха на мястото. Плюс две отвертки и един френски ключ. Щракна ножа и разпори подплатата на левия джоб, чак до долу. После навлече шубата, отключи входната врата и се върна в трапезарията.


	Футболистите пристигнаха един по един. Първият съвсем навреме — точно трийсет минути след прогнозата на доктора. Остави черния си пикап на пътя, изтича по алеята и бутна вратата. Уверено и спокойно, сякаш се прибираше у дома. Ричър го повали със силен удар в тила. Отзад, с помощта на френския ключ. Младежът падна на колене, а после се захлупи по очи. Ричър му отдели нужното време и усилия. Повлече го по излъскания под на коридора, а после започна да го опакова с тиксото. Бързо и грубо. Временна работа, но съвсем достатъчно за момента. Съпругата на доктора и Дороти Коу се събудиха от тъпия удар на френския ключ, падането на тежкото тяло и пъшкането на Ричър. Излязоха от стаите си, загърнати в халати. Съпругата на доктора спря поглед на сгърченото тяло на новодошлия и каза:
	— Предполагах, че ще се появят за закуска.
	— Днес закуска не им се полага — рече Ричър.
	— А утре? — подхвърли Дороти Коу.
	— Утре е нов ден. Добре ли познаваш Елинор Дънкан?
	— Тя не е виновна за нищо.
	— Тази година тя ще ти прибере реколтата. Защото ще поеме управлението на бизнеса.
	Дороти Коу не каза нищо.
	— Може би не искаш да ти се пречкаме, нали? — подхвърли съпругата на доктора.
	— Така ще е по-безопасно. Мисля, че няма да ти е приятно някой от онези типове да се стовари върху теб.
	— Идва още един! — извика от трапезарията докторът. С тих, но напрегнат глас.
	Вторият спортист беше сполетян от съдбата на колегата си. На същото място. Но вече нямаше накъде да бъде изтеглен. Ричър сви краката му в коленете, за да може да затвори вратата. Тиксото отново влезе в употреба.
	Последен се появи онзи, който му счупи носа.
	Но не беше сам.


	52

	Белият джип спря на пътя зад оградата. От мястото на шофьора слезе мъжът, който беше счупил носа на Ричър. После се отвори и другата врата. На пътя се появи младежът на име Джон. Същият, когото Ричър беше оставил в гаража със съвета да се прибере у дома и да си легне. Но той не си беше легнал. Беше изчакал нещата да се успокоят, а после беше решил да вземе участие в предстоящата веселба.
	Тъпо копеле. Много тъпо.
	Коридорчето беше претъпкано до такава степен, че не можеше да се стигне до вратата. Четиримата футболисти лежаха като изхвърлени на брега китове, с клюмнали глави и стегнати с тиксо крайници. Ричър ги заобиколи и пристъпи към прозореца. Новодошлите минаха покрай пикапа на Дороти Коу и джипа на Джон, като бързаха да се скрият от студа, изпълнени с радостни предчувствия.
	Ричър отвори вратата да ги посрещне. Извади самоделния пищов и го насочи в гърдите на здравеняка, който го беше ударил. С плавно и някак небрежно движение на дясната ръка, като пират, който измъква пищова си. Но очите му гледаха в Джон.
	— Ти ме излъга — хладно подхвърли той.
	Двамата се вцепениха и смаяно се втренчиха в него. Дори малко по-смаяно от очакваното. После той се досети за тиксото върху лицето си. Наподобяващо военна маскировка. Усмихна се и чу как пластмасата тихо пропуква. Измести очи върху онзи, който го беше ударил, и успокоително подхвърли:
	— Не беше кой знае какво и носът ми вече си е на мястото. Но не съм сигурен, че ти ще можеш да кажеш същото за себе си.
	Новодошлите не казаха нищо.
	Без да сваля поглед от онзи, който го беше ударил, Ричър протегна ръка.
	— Извади ключовете от колата си и ги подхвърли насам.
	— Какво? — объркано рече онзи.
	— Джипът на Джон ми омръзна. Днес ще използвам твоята кола.
	— Така ли?
	— Сигурен съм.
	Отговор не последва.
	— Време е за мисловна дейност, момчета — спокойно добави Ричър. — Или ще изпълнявате заповедите ми, или ще получите по един куршум.
	Първият бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Погледна ги да се увери, че са от колата, а после ги подхвърли. Връзката се удари в шубата и падна на земята. Ричър не посегна да я улови, защото искаше лявата му ръка да е свободна и да не раздвоява вниманието си.
	— Как е носът ти? — попита той, отново спрял очи върху лицето на първия младеж.
	— Добре — отвърна онзи.
	— Изглежда така, сякаш е бил чупен.
	— Два пъти — кимна онзи.
	— Е, някои хора твърдят, че три е щастливо число.
	Никой не отговори.
	— Легни по очи на земята, Джон — меко заповяда Ричър.
	Джон не помръдна.
	Ричър изстреля един куршум в краката му. Оръжието ритна с огромна сила, трясъкът се разнесе надалеч. Силен и басов, като взрив в каменна кариера. Джон изпищя и подскочи на място от острите камъчета, които се забиха в пищялите му вследствие на изстрела. Ричър го изчака да млъкне и презареди помпата. _Щрак-щрак!_ Най-заплашителните звуци на света. Празната гилза изскочи в ледения въздух и се приземи до връзката ключове.
	Джон легна на земята. Отначало на колене, сковано, сякаш беше в църква, после бавно опря длани на чакъла и се изпъна по очи. С видима неохота, сякаш изпълняваше командата на ядосания си треньор за сто лицеви опори.
	— Докторе? — подвикна през рамо Ричър. — Донеси ми тиксото, ако обичаш.
	Къщата мълчеше.
	— Не се безпокой, докторе — добави Ричър. — Репресии няма да има. Никога. Днес е последният ден. От утре ще живеете като нормални хора. А тези момчета ще станат безработни и ще бъдат принудени да се върнат там, откъдето са дошли, и да си търсят нова работа.
	Отвърна му продължително, натежало от напрежение мълчание. Минута по-късно докторът се появи на прага с тиксото в ръце. По силата на навика главата му беше наведена, а очите му не се отделяха от земята. Подаде ролката и побърза да се скрие обратно. Ричър я подхвърли на онзи, който го беше ударил.
	— Направи така, че приятелчето ти да не може да движи ръцете и краката си — заповяда той. — Ако не го направиш както трябва, ще го направя аз, но по друг начин. Може би с цената на известни поражения на гръбначния стълб.
	Младежът улови ролката и се залови за работа. Три пласта тиксо очертаха цифрата осем около китките на Джон, после лентата се уви няколкократно около центъра на осмицата, оформяйки нещо като белезници. Ричър нямаше представа за силата на опън на тиксото, но от опит знаеше, че няма човек, който да го скъса по дължина. Футболистът се прехвърли на глезените на Джон и ловко повтори упражнението.
	— Вържи му краката — заповяда Ричър.
	Наемникът изви назад краката на Джон и прекара лентата между „белезниците“ на китките и глезените му. Повтори упражнението четири-пет пъти, притисна тиксото и се изправи. Ричър извади френския ключ и го вдигна пред очите си. По него имаше кръв и косми, останали от съиграчите на младежа срещу него. Изви ръка и го пусна зад гърба си. Извади сгъваемия нож и го хвърли до ключа. Същата съдба сполетя и глока. Накрая се обърна и положи самоделния пищов най-отгоре на купчината. После съблече шубата и я остави да падне зад гърба му, изцяло покривайки оръжията.
	— Честен бой — подхвърли на младежа той. — Ти срещу мен. Резерва в щатския отбор на Небраска срещу армията на САЩ. С голи юмруци. Без правила. Ако успееш да минеш зад мен, имаш право да използваш всяко оръжие под шубата ми.
	В очите на младежа се мярна недоумение, после на лицето му изплува лека усмивка. Сякаш слънцето беше изгряло. Сякаш съдбата му предлагаше невероятен шанс. Сякаш в бетонната стена около него изведнъж беше зейнала дупка. Стъпи на пръсти, изви тяло и вдигна десния си юмрук под брадичката, готов да нанесе удар с левия.
	Ричър също се поусмихна. Младежът танцуваше пред него като маркиз Куинсбъри. Съвсем не беше в час, бедничкият. Ама никак. Май за последен път беше наблюдавал юмручен бой в някоя от сериите на „Роки“. Беше висок метър и деветдесет и пет, тежеше близо сто и четирийсет килограма, но въпреки това не представляваше нищо повече от вол за заколение. Огромен, охранен и тъп вол, изправен срещу някакъв непознат скитник.
	Тежащ „само“ около сто и двайсет килограма.
	Младежът затанцува на пръсти пред него, втурваше се напред и отскачаше назад, размахал юмруци. Губеше време и енергия. Ричър стоеше напълно неподвижен и го гледаше с широко отворени очи, но без да се фокусира никъде — нито в ръцете и краката на противника си, нито в очите му. Така най-добре използваше периферното си зрение и виждаше всичко. Вниманието му се изостри докрай.
	Очакваното посягане дойде миг по-късно. С лявата ръка като на всеки боксьор с нормален десен гард. Кроше, което изминава същата траектория като всеки прав удар, но е значително по-слабо от него, защото използва само силата на ръката от лакътя до китката без реално участие на краката, торса или раменете. Ричър изчака приближаването на големите розови кокалчета, отстъпи леко назад и направи светкавично движение с лявата си ръка — сякаш искаше да прогони досадно насекомо. Дланта му докосна китката на противника от вътрешната страна, достатъчно силно, за да промени траекторията на замаха. Юмрукът профуча над рамото му, което вече се движеше.
	А рамото му се движеше, защото бе използвал опората на задния си крак и се завърташе в кръста, за да набере необходимата инерция. Десният му лакът се стрелна в пролуката, появила се след замаха на противника. Целта му беше лявата очна ябълка заедно със слепоочието. _Без правила._ Ударът се стовари тежко, задвижен от цялата 120-килограмова маса на тялото. Силен и пронизващ удар, който разтърси противника му чак до петите. Той се олюля и отстъпи назад, но успя да се задържи на крака. Черепът му очевидно издържа, но на доста висока цена. Устата му се отвори, за да нададе вик на болка, но Ричър побърза да я затвори със свиреп ъперкът в брадичката. Грозен и непозволен удар за джентълменски двубой, но за сметка на това ефективен. Главата на младежа отскочи назад сред кървави пръски, после, получила опората на трапецовидните мускули, отново се върна в предишното си положение. Без да му дава време да се опомни, левият лакът на Ричър се стрелна към другата очна ябълка. Ударът беше силен и точен, нанесен с рязко завъртане от кръста. Почти едновременно с него ръбът на дясната му длан влезе в съприкосновение с гърлото на противника, а коляното му нанесе силен удар в слабините. Без да прекратява въртеливото движение на тялото си, Ричър мина зад него и му нанесе два светкавични ритника зад коленете. Краката на здравеняка се подгънаха и тялото му тежко рухна по гръб.
	Шест удара, нанесени в рамките на три секунди.
	Без правила.
	Резервата в щатския отбор на Небраска срещу армията на САЩ.
	Но младежът се оказа твърд. Или се страхуваше. Или и двете. Защото отказа да се предаде. Гърбът му се раздвижи по чакъла като някаква огромна преобърната костенурка, която се опитваше да заеме нормално положение. Главата му се въртеше наляво-надясно. Може би трябваше да му отпусне осемте секунди, полагащи се на всеки изпаднал в нокдаун боксьор, но на този свят едва ли има скитник, който да не се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата. Затова Ричър го укроти със силен ритник в ухото, а после стъпи върху лицето му. Като отвратен стопанин, размазващ хлебарка върху излъскания под на кухнята си. Проскърцването на смазания нос прозвуча съвсем ясно, доста по-силно от пъшкането и сумтенето на нещастника.
	Край на мача. Осем удара за шест секунди. Доста слабо постижение според стандартите на Ричър. Но противникът все пак беше изключително як, обладан от спортен дух и издръжливост, очевидно свикнал на доста големи дози физическо натоварване. Имаше желание да бъде конкурентоспособен. Неособено силно, но все пак осезаемо. Ричър познаваше и по-тежки случаи. Четири години участие в студентското първенство по футбол вероятно се равняваха на четири дни физическа подготовка на рейнджърите. А той познаваше доста хора, които не бяха издържали дори и до третия ден.
	Наведе се и започна да опакова младежа. Направо там, където беше паднал. Четири пласта тиксо върху китките, още четири около глезените. Свързани с половинметрови ленти около шията на жертвата. После се върна в коридора и се зае да опакова първата двойка, този път по-сериозно, без да бърза. Повлече ги по излъскания под, опря ги гръб в гръб и ги овърза заедно. Също като онези от нощната смяна. Изправи се и изпусна въздуха от гърдите си.
	В същия момент отнякъде се разнесе приглушен телефонен звън.


	Оказа се, че звъни телефонът на Дороти Коу. Приглушен, защото беше у нея, зад затворената врата на стаята й. Тя се показа на прага с апарата в ръка. Очите й се плъзнаха покрай четиримата овързани мъже на пода, на лицето й се появи усмивка. Сякаш изпита облекчение, че нормалният живот най-после беше взел връх след един ненормален ден.
	— Беше мистър Винсънт — обяви тя. — Иска да отида в мотела, защото са пристигнали клиенти.
	— Какви клиенти? — попита Ричър.
	— Не ми каза.
	Той се замисли за момент, после кимна:
	— Добре.
	Обърна се към доктора с молбата да държи шестимата футболисти на пода под професионалния си поглед, а после излезе навън и облече захвърлената на земята шуба. Разпредели обратно по джобовете импровизирания си арсенал, вдигна връзката ключове и се насочи към джипа пред оградата.


	Елдридж Тайлър помръдна, но съвсем лекичко, колкото да се намести по-удобно. Вече втори час беше на позицията, която бе заел още на разсъмване. Изпълнен с търпение и с око на мерника, насочен във вратата на хамбара. Прикладът на пушката продължаваше да лежи върху торбата с ориз. Въздухът беше все така тежък и влажен, но слънцето светеше ярко и видимостта беше отлична.
	Но едрия мъж с кафявата шуба го нямаше.
	Все още не беше се появил.
	И може би изобщо нямаше да се появи, ако фамилията Дънкан си беше свършила работата през нощта. Но Тайлър продължаваше да дебне, защото по природа си беше предпазлив и приемаше сериозно всяко излагане на риск. Имаше вероятност Дънкан да не бяха свършили нощната си работа. Което означаваше, че едрият мъж щеше да се появи съвсем скоро. И защо да се бави? Дневната светлина беше всичко, от което се нуждаеше.
	Тайлър отмести показалец от спусъка и раздвижи китката си. Веднъж, втори път. После пръстът му отново се уви около спусъка.


	53

	Белият джип се оказа шевролет тахо, който по некомпетентното мнение на Ричър беше абсолютно еднакъв с юкона. Кабините им бяха като близнаци, контролните уреди по таблото — също. Тахото се движеше по същия нестабилен начин — твърдо и тромаво. Ричър излезе на шосето, зави надясно и пое на юг. Още имаше влага, въпреки че слънцето беше доста високо в небето. От разсъмването бяха изтекли два часа.
	На двеста метра от мотела той намали и отби на банкета. От север се виждаха само макетът на ракетата и кръглото фоайе. Слезе от джипа и бавно тръгна по асфалта. Гледката се променяше с всяка крачка. Най-напред видя изгорелия форд на главния паркинг. Черен скелет, стъпил на оголените си джанти. Две безформени фигури зад прозорците без стъкла, изгорели и гладки като тюлени. После видя субаруто на доктора пред стая номер шест, смачкано и обезобразено, но много по-живо в сравнение с форда.
	Накрая видя и тъмносиния шевролет.
	Беше паркиран до субаруто, някъде между седма и осма стая, по диагонал. Хората в него очевидно са били гневни или уморени, спрели както им падне, с единствената мисъл за малко почивка.
	Ричър се насочи към входа, като се опитваше да стъпва максимално безшумно по камъните. Мина покрай форда, който все още излъчваше топлина. Огънят беше изрисувал фантастични фигури по метала. Вратата на фоайето беше отключена. Ричър отвори и влезе. Винсънт беше зад рецепцията. Зърнал лепенката на лицето му, той замръзна с телефонната слушалка в ръка.
	— Какво се е случило с теб, по дяволите?
	— Дреболия — отвърна Ричър. — С кого говореше?
	— Редовната сутрешна информация. Както винаги.
	— Последните клюки, а?
	Винсънт кимна.
	— И?
	— Нищо особено. Футболистите цяла нощ са шарили насам-натам с колите си. Напълно безцелно. Сега са се събрали някъде, явно за да обсъдят положението. А четиримата Дънкан са в къщата на Джейкъб.
	— Виждам, че имаш гости — подхвърли Ричър.
	— Италианците — кимна собственикът на мотела. — Настаних ги в седма и осма.
	— Питаха ли за мен?
	— Разбира се — отвърна Винсънт. — Питаха дали си тук и дали съм те виждал. Определено те издирват.
	— Кога дойдоха?
	— Около пет сутринта.
	Ричър кимна на свой ред. Били са уморени, след като цяла нощ са гонили вятъра. Решили са, че няма смисъл да пътуват един час до „Мариот“ и още един обратно. Вероятно планират да дремнат час-два тук в мотела. А после отново да яхнете конете. Но се бяха успали. Такава е човешката природа.
	— Събудиха ме — добави Винсънт. — Бяха в гадно настроение. Мисля, че няма да ми платят.
	— Кой от двамата застреля онези във форда?
	— Не мога да ти кажа. Видях, че единият ги стреля, а другият пали колата.
	— Видя това със собствените си очи, така ли?
	— Да.
	— Ще го потвърдиш ли пред съда?
	— Не, защото онези Дънкан имат пръст в тази работа.
	— А щеше ли да го направиш, ако нямаха пръст?
	— Нямам чак толкова силно въображение.
	— Но на мен ми каза.
	— Неофициално, само между нас двамата.
	— Кажи ми го пак.
	— Единият застреля хората в колата, а другият я подпали.
	— Добре — кимна Ричър. — Това е достатъчно.
	— За какво?
	— Събуди ги — каза Ричър. — Точно след минута, като лично се отбиеш в стаите им. Ще бъдеш напрегнат. Шепнешком ще им кажеш, че аз съм отпред на паркинга и оглеждам пораженията.
	— Не искам да се забърквам.
	— Днес е последният ден. От утре вече ще бъде друго.
	— Извинявай, но предпочитам да изчакам и да видя какво ще стане.
	— От утре тук ще има три групи хора — търпеливо рече Ричър. — Едните ще са мъртъвци, другите страхливци, а третите — мъже с поне малко достойнство и самоуважение. Искам ти да си сред последните.
	Винсънт не каза нищо.
	— Познаваш ли Елинор Дънкан? — попита Ричър.
	— Тя си е наред — отвърна Винсънт. — Никога не е имала нищо общо с тази мръсотия.
	— От утре тя ще поеме нещата в свои ръце и ще извозва цялата реколта в района.
	Винсънт не каза нищо.
	— След една минута събуди италианците по телефона — каза Ричър, излезе навън и тръгна покрай боядисаните в сребристо греди, които водеха към бунгалата.
	Мина директно покрай първите шест, а когато стигна седмо и осмо, описа широк кръг и излезе пред номер девет. Шмугна се в плитката ниша, която го делеше от извития еркер на осмо. Беше толкова близо, че можеше да я докосне с ръка. От другата й страна беше стая номер седем, а шевролетът, субаруто и изгорелият форд останаха зад гърба му, подредени в една линия, от север на юг. Извади глока на убития иранец и провери пълнителя.
	Всичко беше наред.
	Оставаше му само да чака.
	Чу телефоните. Първо в едната стая, после и в другата. Звъняха приглушено заради плътно затворените врати и прозорци. Представи си как обитателите им се размърдват под завивките, сядат, разтъркват очи и поглеждат часовниците си. После оглеждат непознатата обстановка, посягат към телефоните и изслушват съобщението на Винсънт, предадено с напрегнат шепот.
	Беше готов и чакаше.
	Знаеше какво ще се случи. Първият, който се появи, щеше само да надникне навън с пистолет в ръка, изчаквайки партньора си. После двамата щяха да се уточнят с помощта на жестове и заедно щяха да тръгнат към далечния край на паркинга.
	Чакаше.
	Първа се отвори вратата на стая номер осем. В рамката се появи ръка с пистолет, който сочеше почти директно надолу. После лакът и задната част на човешка глава. Пистолетът беше колт, модел „Дабъл Игъл“. Ръката до лакътя беше скрита под измачкан ръкав на риза. Темето беше покрито с разрошена черна коса.
	Ричър отстъпи крачка назад и в същия миг чу как се отваря вратата на стая номер седем. По-скоро усети, отколкото долови шумоленето на памучна материя, съпътстващо беззвучния дебат. Ролите се разпределяха с посочване и почукване по гърдите, вдигнатите ръце обозначаваха посоките, а разперените пръсти — времето. Очевидната тактика беше обитателят на осма стая да се промъкне напред, да заобиколи стая номер шест и задната част на кръглото фоайе и да излезе на паркинга от север. Колегата му от седма стая щеше да го изчака да излезе на позиция, а после щеше да изскочи на паркинга от юг. Елементарно, но твърде вероятно.
	Предвижданията му се оказаха точни. По-далечният от противниците му зае позиция пред вратата и изчака. Другият мина покрай него и продължи напред. Ричър преброи до шест. На седем напусна укритието си и вдигна глока. На осем напълни дробовете си с въздух и изкрещя:
	— Не мърдай!
	Двамата замръзнаха на място, готови да се предадат. Бяха все още уморени, сънени, объркани и дезориентирани. Пистолетите им сочеха надолу.
	— Хвърлете оръжието! — изкрещя Ричър и двамата моментално изпълниха заповедта. Тежките никелирани пистолети издрънчаха на чакъла почти едновременно.
	— Отстъпете назад! — беше следващата команда.
	Италианците се подчиниха и излязоха на паркинга. Изолирани, далеч от стаите си, далеч от колата си.
	Ричър изпусна въздуха от гърдите си и ги огледа изотзад. Бяха само по ризи и панталони. Без якета, без връхни дрехи.
	— Обърнете се! — заповяда той.
	Италианците го направиха.
	— Ти ли си — промълви онзи отляво.
	— Най-накрая се срещнахме — рече Ричър. — Как вървят нещата дотук?
	Не получи отговор.
	— Обърнете джобовете си — разпореди се Ричър. — Изцяло, с хастара навън.
	По земята се посипаха дребни монети и салфетки. Мобилни телефони изтрополиха по чакъла. До тях издрънча автомобилен ключ с дистанционно от черна пластмаса, закачен на държател във формата на цифрата едно.
	— Сега тръгнете назад. Няма да спирате, преди да ви кажа.
	Италианците се подчиниха. Вървяха малко тромаво на заден ход, без да отделят очи от лицето му. Ричър пое след тях, като поддържаше разстояние от десетина крачки.
	— Добре, спрете — подвикна им той, след като двамата мъже подминаха пистолетите. Наведе се, вдигна единия от тях и извади пълнителя. Беше пълен догоре. В другия обаче липсваше един патрон. — Кой? — вдигна глава Ричър.
	— Другият — отвърна онзи отляво.
	— Кой друг?
	— От иранците. Ти видя сметката на единия, а ние на другия. Май сме нещо като съюзници.
	— Не мисля — поклати глава Ричър, пристъпи към купчината с лични вещи и вдигна ключа от колата. Натисна бутона на дистанционното и вратите на шевролета изщракаха. — Качвайте се на задната седалка.
	— Знаеш ли кои сме? — попита го италианецът отляво.
	— Знам — кимна Ричър. — Двама дрисльовци, които току-що напълниха гащите.
	— Работим за човек на име Роси, който живее в Лас Вегас. Доста влиятелен и мрази да му се бъркат в работата.
	— Ще ми простиш, че не припаднах веднага.
	— Той има пари. Много пари. Може би ще уредим нещо.
	— Например?
	— Тук сме във връзка с една сделка, която ще бъде реализирана всеки момент. Можем да те включим и да те направим богат.
	— Аз вече съм богат.
	— Не изглеждаш такъв — възрази италианецът. — Говоря сериозно. Става въпрос за много пари.
	— Имам всичко, от което се нуждая. Това е другото име на охолството.
	Мъжът замълча за момент, после отново се зае да го обработва.
	— Кажи ми какво ще те направи доволен.
	— Първо седнете отзад в колата.
	— Защо?
	— Защото ръцете ми са изранени и не искам да ви влача.
	— Не, питам защо искаш да влезем в колата?
	— Защото ще се повозим.
	— Къде?
	— Ще ти кажа, след като влезете в колата.
	Двамата италианци понечиха да се спогледат, но очите им спряха някъде по средата, защото не можеха да повярват на късмета си. Нима тоя тип бе толкова глупав, че щеше да ги натовари на задната седалка и да седне зад волана? Сам?! Ричър ги проследи до колата с глока в ръка. Единият седна на близката седалка, а другият тръгна да заобикаля багажника. Докато го правеше, очите му огледаха пътя и равното поле. Мисълта за бягство бързо го напусна. Тук нямаше къде да се скрие. Противникът им държеше модерен 9-милиметров пистолет, който улучваше без грешка поне на петнайсет метра. Отвори вратата и се сгъна на седалката. Импалата не беше малка кола, но отзад беше доста далеч от представите за лимузина. Коленете на италианците опряха плътно в предните облегалки. Не бяха кой знае колко едри, нито пък особено високи, но въпреки това се озоваха твърде близо един до друг.
	Ричър отвори вратата откъм мястото на шофьора, сложи коляно на седалката и надникна в купето.
	— И така, къде отиваме? — попита мъжът, който беше водил разговора досега.
	— Съвсем наблизо — отговори Ричър.
	— Ще ни кажеш ли?
	— Ще паркирам до форда, който подпалихте.
	— Само до там?
	— Нали ти казах, че е наблизо.
	— А после какво?
	— После ще запаля тази кола.
	Двамата се спогледаха с недоумение.
	Пръв се окопити мъжът, който водеше разговора.
	— Нима ще караш с двама ни зад гърба си? — попита той.
	— Можете да си сложите предпазните колани, ако желаете. Но за толкова малко разстояние не си струва. Аз съм внимателен шофьор и няма да направя катастрофа.
	— Но…
	Мъжът понечи да каже нещо, после млъкна.
	— Знам — рече Ричър. — Ще бъда с гръб към вас и можете да ми скочите.
	— Ами… Да.
	— Но няма да го направите.
	— Защо?
	— Просто така. Знам, че няма да го направите.
	— Защо да не го направим?
	— Защото ще сте мъртви — отвърна Ричър и го простреля в челото.
	Дулото леко помръдна и съдбата на втория италианец беше същата. Изстрелите почти се сляха. _Дум, дум._ Задното стъкло се пръсна на хиляди късчета, оплискани с кръв и мозък. Двамата се отпуснаха на седалката. Като заспали, но с отворени очи и пурпурни капчици, които се стичаха от кръглите дупки в челата им, забавяха се над веждите, а после се превръщаха в червени вадички надолу по носовете.
	Ричър се измъкна от колата и погледна на север. Деветмилиметрови патрони, марка „Парабелум“. Добра муниция. Двете гилзи вероятно вече се бяха забили в земята на около километър и половина по-нататък, пробивайки си път в замръзналата пръст.


	Отби се в стая номер седем. Портфейлът беше във вътрешния джоб на палтото. В него имаше шофьорска книжка на името на Роберто Касано, издадена в Невада. С постоянен адрес в Лас Вегас. Освен това имаше четири кредитни карти и малко повече от деветдесет долара. Ричър прибра шейсет от тях, качи се в импалата и я придвижи на четирийсет метра навътре в паркинга. Залепи я плътно до обгорелия скелет на форда, изключи двигателя и се насочи към бюрото на рецепцията. Винсънт получи шейсетте долара — по трийсет за всяка нощувка, а в замяна на това той го снабди с парцали и кибрит. Ричър ги напъха в отвора на резервоара и драсна кибрита, след което изтича към бялото тахо, паркирано на банкета. Първите по-големи пламъци облизаха импалата в мига, в който той включи на скорост и потегли. Очите му не се отделяха от огледалото за обратно виждане. Резервоарът избухна в момента, в който беше изминал четиристотин метра. За миг огненото кълбо и гъстите облаци дим превърнаха ламаринения силует на покрива в истинска ракета, която сякаш беше включила двигателите си и всеки момент щеше да литне към Космоса.


	Елдридж Тайлър чу изстрелите. Две далечни и бързи пропуквания като почукване по врата. Нищо особено. Просто някакъв пукот, който бързо се стопи в зимния въздух. Не беше ловджийска пушка, не беше и карабина. Тайлър познаваше оръжията и начина, по който трясъкът им отекваше по въздуха. Пистолет, каза си той. На пет-шест километра от тук. Може би ловът беше приключил. Може би едрият непознат е повален. Отново се размърда. Протегна краката си. Бавно, един след друг. После повтори същото и с ръцете. Завъртя врат наляво-надясно и изпъна рамене. Извади от брезентовата си торба бутилка вода и сандвич с черен хляб, остави ги така, че да може да ги стигне, и надникна през процепа на липсващата летва. По принцип Тайлър беше предпазлив човек и си даваше сметка, че едрият непознат може би не е повален. Освен това имаше заповед да наблюдава и да чака и точно това възнамеряваше да прави.
	Той се опря на ръце, извъртя тялото си и погледна назад. Слънцето се беше изместило на югоизток и лъчите му осветяваха входа на бараката. Пластмасовата изолация на опънатата жица мътно проблясваше, все още влажна от утринната роса. След десет минути ще изсъхне и отново ще стане невидима, прецени Тайлър.
	После се обърна и отново зае полулегнало положение. Погледна през оптиката и пръстът му докосна спусъка.


	54

	Дороти Коу взе бърз душ в банята за гости и беше готова за работа. Насочи се към кухнята да изпие чаша кафе и да хапне препечена филийка с доктора и съпругата му, но после промени намеренията си да тръгне към мотела и попита:
	— Къде отиде Ричър?
	— Не съм много сигурен — отвърна докторът.
	— Би трябвало да ти е казал.
	— Работи върху някаква своя теория.
	— Вече знае нещо. Усещам го.
	Докторът замълча.
	— Къде отиде? — повтори Дороти.
	— Към стария хамбар.
	— И аз отивам там — отсече Дороти Коу.
	— Недей — рече докторът.


	Ричър се движеше на юг по двупосочния път. Хамбарът се появи на около километър и половина на запад, добре осветен от слънцето и леко наклонен към по-малката по-мощна постройка, сякаш се готвеше да коленичи. Той го подмина с около хиляда метра, отби на банкета и слезе от колата. Хвана се с две ръце за надлъжните релси на тавана и се покатери на покрива. Както го беше направил преди със субаруто на доктора. Този път наблюдателният пункт беше по-добър, защото тахото беше по-високо. Тялото му описа плавен кръг. Слънцето го заслепи от едната страна, а от другата се появи издължената му сянка. Далеч на север се виждаха контурите на мотела. На юг се очертаваха трите къщи на фамилията Дънкан. Нищо друго. Никакви хора, никакви автомобили. Нищо не помръдваше.
	Той слезе от покрива и закрачи направо през нивите, пренебрегвайки замръзналите коловози. Движеше се по права линия към тясното празно пространство между хамбара и малката барака.


	Елдридж Тайлър чу приближаването на автомобила. Отначало само далечното шумолене на гуми по асфалта и тихото съскане на изгорелите газове, които нарушаваха абсолютната тишина наоколо. После колата спря. Може би на километър и половина. Не беше някой от фамилията Дънкан. Те щяха да спрат до хамбара. Или щяха да се обадят по телефона. Не беше и стоката. За нея беше още рано. Щеше да пътува още часове.
	Обърна се на една страна и погледна към кабелния капан. После си повтори наум всички действия, които трябваше да предприеме, ако се появеше някой: грабва пушката, заема седнало положение, завърта се и стреля от упор. Никакъв проблем.
	Отново легна по корем, погледна през мерника и уви пръст около спусъка.


	Десет минути по-късно Ричър беше преполовил разстоянието до хамбара. Умът му напрегнато работеше. Преценяваше ситуацията, изброяваше възможните варианти. Беше останал сам. Последният оцелял. Всичките десет футболисти бяха блокирани. Италианците бяха отстранени, също като арабите във форда и втория иранец. Четиримата членове на фамилията Дънкан се бяха затворили в една от къщите си. Ричър имаше всички основания да вярва в надеждността на тази информация. Местната телефонна клюка действаше безотказно, почти като в армията.
	Той продължи да крачи напред, леко коригирайки посоката. Хамбарът беше вдясно от него, а по-малката постройка — вляво. Голите храсти пред тях сякаш бяха нарисувани с молив. Сухи пръчки през зимата, но може би истинска палитра от ярки цветове през лятото. Детските велосипеди могат да се справят с коловозите, оставени от тракторите. Гумите им са балонни, а рамките достатъчно здрави.
	Той продължи да крачи напред.


	Елдридж Тайлър затаи дъх и напрегна слух. Познаваше всички звуци, които издаваше голото поле. Земята никога не беше спокойна. Загряваше се и изстиваше, вибрираше и се разтърсваше от микроскопични трусове, които изтикваха малките камъчета нагоре, към набраздената повърхност, към коловозите и утъпканата пръст, където чакаха да бъдат изритани или притиснати заедно. Винаги издаващи някакъв звук. През голото поле просто нямаше начин да се ходи безшумно и Тайлър го знаеше. Окото му остана втренчено в мерника, пръстът му не мърдаше от спусъка. Наостри слух.


	Ричър спря на петдесетина метра от хамбара. Очите му огледаха постройките, в главата му се въртяха едни и същи мисли. Теорията му беше или стопроцентово вярна, или стопроцентово погрешна. Осемгодишната Маргарет Коу беше дошла тук да бере цветя, но изчезването й не беше следствие от някакъв инцидент. Доказателство за това беше велосипедът. Импулсивното дете би могло да го зареже на пътеката, да се втурне във вътрешността на паянтовата постройка и да се нарани лошо. Но дете, което проявява съобразителността да вкара и велосипеда си вътре, положително би внимавало и едва ли щеше да се нарани. Такава е логиката на човешката природа. Ако е имало инцидент, велосипедът щеше да е навън. Но той не е бил открит пред сградите, следователно инцидент не е имало.
	И още: момиченцето се беше насочило към хамбара по своя воля, но влизането му вътре не беше станало доброволно. Защо дете, което иска да си набере цветя, би пожелало да влезе в някакъв хамбар? За фермерските деца хамбарите не крият никакви тайни. Детето, което проявява интерес към цветовете и свежестта на природата, едва ли щеше да бъде привлечено от застоялия въздух на едно потънало в мрак затворено помещение. Но дали плъзгащата се врата е работила преди двайсет и пет години? Дали едно осемгодишно момиченце бе имало сили да я отмести? Сградата беше поне стогодишна и беше започнала да гние веднага след построяването си. В момента порталът беше блокиран, но нищо не пречеше да е бил блокиран и тогава. Освен това бе твърде тежък. И обратно: можеше ли едно осемгодишно момиченце да вкара велосипеда си през тесния процеп? Велосипед с дебели гуми, солидна рамка и стърчащо кормило и педали от двете страни?
	Не. Някой го бе направил вместо нея.
	Пети човек.
	Защото теорията нямаше да проработи без съществуването на пети човек. Без него значението на хамбара бе нула. Без него цветята ставаха безсмислени. Маргарет Коу беше изчезнала въпреки желязното алиби на всички от фамилията Дънкан. Следователно тук бе имало още един човек. Случайно или нарочно.
	А може би не.
	Кръгова логика.
	Изцяло правилна или изцяло погрешна.
	Би било дразнещо, ако се окаже погрешна. Но нищо повече. Но ако се окаже вярна, това ще означава, че пети човек наистина съществува и този факт трябва да бъде взет под внимание. По пътя на логиката той би трябвало да е свързан с фамилията Дънкан завинаги благодарение на някаква ужасна тайна. Готов да й сътрудничи при всички обстоятелства. Безусловно и предано, от интерес или принуда. Да се притече на помощ в случай на нужда.
	Ричър огледа хамбара и по-малката постройка.
	Ако петият човек бе някъде там, теорията му щеше да се окаже вярна.
	Кръгова логика.
	Вече познаваше сградите. Беше ги виждал два пъти — веднъж нощем, втори път на светло. Напълно достатъчно за човек като него, който цял живот беше обръщал внимание на детайлите. _Живееше_ благодарение на детайлите. Но от петдесет метра не можеше да види кой знае какви детайли. Просто две изоставени постройки, гледани отстрани. По-вероятно беше човекът да се е скрил в хамбара, встрани, на два-три метра от вратата. Настанен на удобен стол с пушка на коленете, очакващ мишената да се появи в яркия кръг светлина. Втората, по-малко вероятна възможност беше да се намира в другата постройка, отстояща на сто и двайсет метра от хамбара, проснат по корем на тавана с око на мерника и наблюдаващ обстановката през вентилационните отвори, които Ричър беше забелязал при предишните си посещения. Точната стрелба от там бе несъмнено по-трудна, но човекът може би се смяташе за снайперист. Имаше вероятност вътрешността на хамбара да се окаже нещо като светая светих, недостъпна за външен човек, включително и за онзи, който бе обречен да умре. Но и в двата случая първо трябваше да провери бараката. Въпрос на елементарна логика.
	Ричър тръгна наляво, към издължената източна стена на бараката. С умерена крачка, нито бърза, нито бавна. Спря на два метра от входа. Там, където започваха сухите храсталаци. Зае се да изчислява процентите. Вероятността петият човек да е служил в армията беше голяма. В най-лошия случай бе запознат с военните порядки с помощта на роднини или приятели. В този фермерски щат живееха предимно големи фамилии, с много братя и още повече братовчеди. Вероятно не бе снайперист, може би дори не бе служил в пехотата. Но със сигурност познаваше основните правила, едно от които гласеше, че когато дебнеш в засада с насочено напред оръжие, винаги трябва да мислиш и за онова, което става зад гърба ти. Такава е човешката природа. Неустоима. Затова снайперистите действат по двойки. Единият пази гърба на другия. Нарича се наблюдател. Той има задължението да засича мишените, да изчислява разстоянието и съпротивлението на въздуха, но основната полза от него са допълнителният чифт очи и сигурността, която осигурява. При равни външни условия представянето на снайпериста зависи най-вече от дишането и пулса му. Безценно е всичко, което му помага да ги държи в нормални граници.
	Въпросът беше дали петият човек си бе довел наблюдател. Шести човек? Вероятно не, защото вече имаше шести човек, който въртеше волана на сивия микробус. Ролята на наблюдателя би трябвало да се поеме от седми човек. Но седем е твърде голямо число, когато става въпрос за местна конспирация. Следователно петият човек най-вероятно бе сам, а това означаваше монтирането на някаква елементарна система за ранно предупреждение. Ситни камъчета или натрошени стъкла, а може би тънко въже на входа на бараката. Нещо, което да вдигне шум. Нещо, което да му даде възможност да се отпусне.
	Ричър се отдръпна от храсталаците и се насочи към входа. Спря на трийсет сантиметра от него и напрегна слух. Нищо. Всичко тънеше в дълбока тишина. Пое си дълбоко дъх с надеждата да подуши наличието на някакъв химикал във въздуха — безспорно доказателство за присъствието на паркиран автомобил, който винаги излъчва лека миризма на бензин и въглеводород. Но счупеният му нос беше запушен от съсиреци и не можеше да долови нищо. Абсолютно нищо. След кратко колебание той измъкна отрязаната пушка — помпа, стисна глока в другата си ръка и предпазливо започна да се промъква напред.
	Надникна вдясно и моментално видя кабела.
	Тънък, предназначен за слаб волтаж, обвит в черна пластмаса. Такива жици радиолюбителите си купуваха от магазините за радио части. Кабелът беше опънат на височината на глезена пред входа и беше още влажен от утринната роса. Което означаваше, че е тук най-малко от два часа и е поставен на разсъмване. Което от своя страна означаваше, че петият човек е сериозен и предпазлив, зареден с търпение и непоколебима решителност. Вероятно е бил предупреден от братята Дънкан ден по-рано, може би в късния следобед. Допълнителен план за действие, просто за всеки случай. Който сочеше, че хамбарът наистина е важен.
	Ричър се усмихна.
	Прогнозите му се оказаха верни. Отначало докрай.
	Описа широк полукръг около входа на постройката, като се придържаше далеч от преплетените увивни растения. Опираше се на предположението, че повечето хора са десняци, а той искаше да бъде вляво от онзи, който дебнеше вътре. Така дулото му трябваше да опише неудобна крива, преди да намери целта. Огледа земята около себе си, но не откри нищо, което да вдига шум. Вътре беше паркиран пикап, разположен диагонално под тавана. Задният му капак беше свален, мръсен и смътно белеещ се в полумрака. Ричър се приближи на двайсет сантиметра от опънатия кабел и застина на място, за да позволи на очите си да се адаптират. Мракът се нарушаваше единствено от тънките лъчи слънчева светлина, които проникваха през процепите между изгнилите дъски. Пикапът бе неподвижен и студен. Шевролет силверадо. Таванът беше точно над кабината му. През отвора се открояваше фигура с неясни очертания. Най-близо до него се виждаха чифт дебели подметки, вероятно на ботуши. После извивката на задника, краката, гърба и лактите, сравнително ясно очертани от дневната светлина, проникваща през вентилационните отвори. Петият човек, с пушка в ръце.
	Ричър вдигна левия си крак и прескочи кабела. После повтори упражнението и с десния. Безкрайно внимателно. Изчака известно време в сенките край стената, после пое напред по гладкия и твърд коловоз на левите гуми, гладък и твърд. Ходеше като по въже. Затаил дъх, бавно и внимателно. Няколко секунди по-късно се добра до задницата на пикапа. От там можеше да види само краката на мъжа, нищо друго. Нуждаеше се от по-добър ъгъл. Но такъв предлагаше само каросерията, което означаваше, че дотук свършваше безшумният подход. Металните листове щяха да се огънат и изскърцат под краката му. А поскърцването на пружините щеше да бъде сигнал за началото на едно много шумно утро.
	Напълни дробовете си с въздух през устата. После го изпусна обратно. Също през устата.


	55

	Елдридж Тайлър се вцепени от оглушителната какафония, която изригна някъде зад гърба му, на два-три метра под него. Пикапът му се разтресе от силни удари с нещо метално, в товарния отсек се разнесоха тежки стъпки, носов глас изрева:
	— Не мърдай, не мърдай!
	Изтрещя пушечен изстрел. В покрива над главата му се появи голяма дупка, гласът отново изрева __„Не мърдай!“__, ушите му писнаха от ехото в затвореното пространство. Рязко двойно изщракване показа, че пушката — помпа е заредена за нов изстрел, топла гилза се търкулна по гърба му, стърготините от пробитите дъски падаха отгоре му като фин снежец с кафеникав цвят.
	После се възцари тишина.
	— Махни ръцете си от пушката или ще ти надупча задника! — заповяда гласът.
	Тайлър отмести десния си показалец от спусъка, лявата му ръка се отдалечи от долната част на цевта. Гласът идваше отляво, зад гърба му. Той се надигна на длани и леко се извъртя. Гърбът му се изви, вратът също. Успя да зърне един мъж, висок поне метър и деветдесет и три, с тегло най-малко сто и двайсет килограма, облечен с кафява шуба и вълнена шапка на главата. Беше застанал някак странно, сякаш се беше схванал. Сякаш нещо го болеше, точно според описанието, което му бяха дали. На лицето му имаше две големи парчета тиксо, залепени на кръст. За това никой не му беше казал. В ръцете си държеше пушка — помпа с отрязана цев и тежък френски ключ. Беше десняк, с широки рамене. Темето му се намираше на около метър и осемдесет над пода на каросерията. Точно според изчисленията.
	Тайлър затвори очи.


	Ричър видя мъж на възраст между шейсет и седемдесет, широкоплещест и неособено висок, с рядка посивяла коса и набраздено от бръчки обветрено лице. Беше облечен в стара бархетна риза и вълнен панталон. Встрани от него смътно проблясваха гладка цев и приклад от фино полирано дърво. Скъпата ловна пушка беше опряна на нещо, което приличаше на пакет с ориз. До пакета имаше бутилка вода и нещо опаковано в салфетка, вероятно сандвич.
	— Номерът с кабела не проработи, а? — подхвърли Ричър.
	Мъжът не отговори.
	— Как се казваш?
	Мълчание.
	— Слез от там — заповяда Ричър. — Без да пипаш пушката.
	Човекът не помръдна. Очите му бяха затворени, но умът му работеше. Вечните изчисления на неудачника, попаднал в капан. Вечният въпрос, който гласеше: _Какво знае този?_
	— Знам почти всичко — информира го Ричър. — Липсват ми само няколко подробности.
	По-възрастният мъж мълчеше.
	— Преди двайсет и пет години тук се е появило едно момиченце да си набере цветя — започна Ричър. — Вероятно е било неделя. Ти също си бил тук. Искам да знам дали е било случайно или нарочно.
	Мъжът отвори очи, но не каза нищо.
	— Стигам до извода, че е било нарочно — добави Ричър.
	По-възрастният мъж мълчеше.
	— Било е в началото на лятото. Аз не разбирам от цветя, но тези тук вероятно прецъфтяват бързо. Искам да разбера колко време е било нужно на фамилията Дънкан, за да установят колко бързо. Три седмици, може би две?
	Мъжът леко се размърда. Главата му остана неподвижна, но ръцете му се плъзнаха към оръжието.
	— Последно предупреждение — рече Ричър. — Ще те гръмна в мига, в който тази цев започне да се извърта към мен.
	Мъжът спря, но не прибра ръцете си.
	— Предполагам, че е ставало въпрос за две седмици — добави Ричър. — Видяли са я първата неделя, наблюдавали са я през втората, а на третата са ти заповядали да се появиш тук.
	Отговор нямаше.
	— Искам потвърждение. Искам да знам кога са се свързали с теб. И кога са повикали работниците за оградата. Искам целия план.
	Отговор нямаше.
	— Май се готвиш да кажеш, че нямаш представа за всичко това, а? — подхвърли Ричър.
	Мълчание.
	— Добре, ще приема, че знаеш за какво говоря.
	Без коментар.
	— Преди всичко искам да знам откъде се познаваш с фамилията Дънкан. Споделен ентусиазъм може би? Всички ли членувахте в малкия гнусен клуб?
	Мълчание.
	— Правил ли си го и преди? На друго място?
	Мъжът мълчеше.
	— Или ти беше за пръв път?
	Мълчание.
	— Трябва да разговаряш с мен — рече Ричър. — Това е единственият ти шанс да останеш жив.
	Мъжът отново затвори очи. Ръцете под тялото му отново се раздвижиха, извити под странен ъгъл. Лежеше на една страна, повдигнат на лакът. Долната част на гръдния му кош зееше срещу Ричър като отвора на празна кофа. Цевта на пушката леко помръдна наляво. Ръката на мъжа беше стигнала до приклада. Той не искаше да остане жив. Беше готов на самоубийство. Не с пушката, а чрез преместването на пушката. Ричър познаваше признаците. Наричаха ги „ченге — самоубиец“. Срещаха се сравнително често, непосредствено след арест за тежко престъпление.
	— Краят все някога трябва да настъпи, нали? — подхвърли той.
	Мъжът кимна. С едва забележимо движение на главата. Пушката продължаваше да се движи. Един незабележим сантиметър, после втори. Трудно, с помощта на приплъзване, затисната между дъските и странното му облекло.
	— Отвори очите си! — изръмжа Ричър. — Искам да виждаш какво те чака.
	Мъжът отвори очи. Ричър го остави да извърти пушката на деветдесет градуса, а после натисна спусъка. Ушите му писнаха от оглушителния изстрел. Огромните куршуми пронизаха корема и проникнаха в гръдния кош. Мъжът умря почти веднага. Привилегия, която е била отказана на малката Маргарет Коу.


	Ричър изчака известно време, после стъпи на покрива на пикапа, покатери се в подпокривното пространство и клекна до мъртвеца. Претърколи тялото му встрани, измъкна пушката и се спусна обратно. Много хубава играчка. Направена по поръчка по подобие на класически „Уинчестър“ и със сигурност много скъпа. Един патрон магнум .338 в цевта, още пет в магазина. Прекалена огнева мощ за жива мишена, но може ли пък да знае човек?
	Ричър понесе пушката към изхода на бараката, излезе навън и изложи лицето си на студеното слънце. Остана в това положение няколко дълги секунди, после се обърна и тръгна към хамбара.


	Порталът беше оборудван с отварящи се навън панти и обикновена домашна брава с потъмняла от времето месингова плочка, голяма колкото чашка еспресо. Зад нея по всяка вероятност се криеше стоманено езиче, плътно натикано в метално, завинтено в касата гнездо. Самата каса представляваше едното крило на вратата, огромно и очевидно тежко. Ричър вдигна красивата пушка и изстреля два куршума на мястото, на което би трябвало да се намират винтовете. После още два, но под различен ъгъл. Магнумите свършиха добра работа. Вратата се открехна на сантиметър-два и се заклещи от отломките. Той напъха пръстите си в процепа и рязко дръпна. Треска с дължината на ръката му падна на пода и вратата се отвори. Ричър я избута докрай, постоя още секунда на слънце, а после се вмъкна в хамбара.


	56

	Той излезе обратно точно след единайсет минути. По черния път към хамбара се клатушкаше пикапът на Дороти Коу. В кабината имаше трима души — самата Дороти зад волана, докторът и съпругата му, всички на предната седалка. Ричър остана неподвижен, примигващ срещу слънцето. В едната си ръка държеше трофейната пушка, а другата висеше надолу. Дороти спря на десет метра от него, но не слезе. Сякаш вече знаеше.
	Изтече една дълга минута, после вратите на пикапа се отвориха. Докторът слезе от едната, а съпругата му се плъзна по седалката от винил и се присъедини към него. Дороти Коу направи същото от другата страна и остана на място, опряла рамо на отворената врата. Ричър примигна за последен път, плъзна длан по лепенката на лицето си и тръгна да я посрещне. Тя помълча известно време, понечи да попита нещо, но се отказа. Повтори упражнението още веднъж. Въпросът беше зададен едва при третия опит.
	— Тя вътре ли е?
	— Да.
	— Сигурен ли си?
	— Велосипедът й е там.
	— След толкова години? Сигурен ли си?
	— Отговоря на описанието в полицейските рапорти.
	— Трябва да е доста ръждясал.
	— Не е. Вътре е сухо.
	Дороти Коу замълча и насочи очи към хоризонта на запад, няколко градуса встрани от хамбара. Сякаш нямаше сили да го погледне директно. Стоеше абсолютно неподвижно, но пръстите й стискаха рамката на вратата с такава сила, че кокалчетата им побеляха.
	— Можеш ли да обясниш какво се е случило с нея? — попита тя.
	— Не — поклати глава Ричър. Технически погледнато, това беше вярно. Не беше патолог. Но благодарение на дългия си стаж като полицай знаеше доста неща и можеше да предполага.
	— Ще ида да погледна — каза тя.
	— Недей.
	— Трябва.
	— Не съвсем.
	— Искам.
	— По-добре недей.
	— Не можеш да ме спреш.
	— Знам.
	— Нямаш право да ме спреш.
	— Само те моля и това е всичко. Моля те, не отивай.
	— Трябва.
	— По-добре недей.
	— Не съм длъжна да те слушам.
	— Тогава послушай нея. Маргарет. Представи си, че е пораснала. Представи си каква е станала. Едва ли щеше да стане юрист или учен. Обичала е цветята. Обичала е цветовете и формите. Може би щеше да стане художник или поет. Човек на изкуството. Умна творческа личност. Влюбена в живота, благоразумна, мъдра. Загрижена за теб. Би те погледнала с усмивка, би поклатила глава. „Хайде, мамо, направи каквото ти казва този човек“…
	— Мислиш ли?
	— Би ти казала: „Можеш да ми се довериш, мамо.“
	— Но аз трябва да видя! След всичките тези години в неизвестност…
	— По-добре не го прави.
	— Но там са само нейните кости.
	— Не са само те.
	— Че какво друго може да е останало?
	— Казах, че там не са само _нейните_ кости.

	* * *

	Трансферът на четирийсет и деветия паралел се провеждаше по план. Белият микробус бавно пое на юг, преодолявайки последните метри от територията на Канада. Спря за последен път на горска полянка на малко повече от три километра северно от границата. Шофьорът слезе и се протегна. После взе навитото на руло дълго въже от дясната седалка и мина зад каросерията. Отвори вратата и направи знак на жените и децата в товарния отсек. Те не чакаха втора покана и се изсипаха навън. Без неохота, без колебание. Защото Америка беше мечтата им. Бяха платили за нея.
	Шестнайсет на брой, всички от Тайланд. Шест жени и десет момиченца. Средно тегло около четирийсет килограма, общо около 600 килограма — както беше отбелязано в транспортните документи на контейнера. Жените бяха стройни и красиви. Момиченцата бяха осемгодишни или по-малки. Струпани на едно място, те примигваха на утринната светлина и оглеждаха високите дървета наоколо. Бяха уморени, но нетърпеливи и развълнувани.
	Шофьорът ги нареди в полукръг. Той не знаеше тайландски, а те не разбираха английски. Това го принуди да използва пантомимата, до която беше прибягвал и преди. Която при всички случаи беше по-бърза от говоренето. Отначало потупа въздуха пред себе си, за да привлече вниманието им. После опря пръст до устните си и се завъртя наляво-надясно. Всички трябваше да го видят и да разберат, че трябва да пазят тишина. Насочи показалец в земята пред краката си, а после сложи шепа на ухото си. Това означаваше _тук има сензори, земята слуша_. Жените усърдно закимаха в знак, че са го разбрали. Той заби пръст в гърдите си, после го насочи към групата, махна на юг и размърда пръсти. _Сега ще вървим пеша._ Жените отново закимаха. Предварително им беше обяснено, че ще вървят пеша. Мъжът им показа как ще го направят, като размаха ръце с дланите надолу. Очите му осъществиха визуален контакт с всяка жена и момиченце от групата. _Трябва да стъпвате леко и абсолютно безшумно._ Жените кимнаха, а момиченцата срамежливо го гледаха изпод вежди.
	Шофьорът разви въжето, отмери два метра и уви края му около ръката на първата жена. Нови два метра и въжето се уви около ръката на едно от момиченцата. После отново жена, отново момиченце. В крайна сметка всичките шестнайсет бяха надеждно свързани помежду си. В случая въжето играеше помощна, а не ограничителна роля. Нещо като мобилен парапет, който щеше да им помогне да вървят с едно и също темпо в една и съща посока. Без отклонения, без риск някой да се загуби. И бездруго трансферът през гората беше достатъчно опасен.
	Шофьорът хвана свободния край на въжето и тръгна напред. Върволицата пое след него, извивайки се сред дърветата и храстите. Като влак по релсите. Той вървеше бавно, като се ослушваше за някакви шумове зад гърба си. Каквито обикновено нямаше. Азиатците умееха да пазят тишина. Особено нелегалните имигранти. Особено жените и малките момиченца.


	Но въпреки че пазеха абсолютно тишина, те все пак бяха чути. На две места едновременно, и двете на хиляда километра разстояние. Едното във Фарго, Северна Дакота, а другото — в Уинипег, Манитоба. Или по-точно казано, бяха видени. На прецизната сеизмографска апаратура, чиито игли регистрираха сигналите на заровен в земята сензор. Но отклонението беше незначително, малко над нивото на общия шум. Служителят на американското Министерство на вътрешната сигурност във Фарго внимателно проследи графиката. _Елени_, помисли си той. _Белоопашати, може би цяло семейство._ Колегата му в Канада също се зае да изследва своята графика. Но заключението му беше различно. _Вятърът, който събаря купчини сняг от боровете_, помисли си той.


	Групата продължаваше напред. Бавно, търпеливо преодолявайки третия от четирите етапа на дългото пътешествие. Първият беше натоварването им в транспортния контейнер, вторият — дългото пътуване с белия микробус. Сега беше ред на малко горски туризъм, след което щяха да бъдат натоварени на друг микробус. Всичко това им беше обяснено предварително до най-малката подробност. В тясна стаичка над някакъв магазин в окръжния център. Такива стаички имаше много. Също и операции. Но тази, която използваха, минаваше за най-добрата. Цената беше висока, но условията бяха отлични. Посредникът ги уверяваше, че единствената му цел е да ги достави в Америка в отлично състояние, свежи като маргаритки. Затова контейнерът, който щеше да бъде техен дом по време на най-продължителния от четирите етапа, беше оборудван с всичко необходимо. Електрически крушки, симулиращи дневна светлина, захранвани от автомобилен акумулатор. Дюшеци и одеяла. Изобилие от храна и вода, химически тоалетни и лекарства. Вентилационни отвори, маскирани като дупки от ръжда. Подпомагани от вентилатор, свързан със същия акумулатор. Плюс кислородни бутилки, които можеха да обогатяват въздуха в случай на нужда. Бягаща пътека, за да се поддържат в добра форма за шесткилометровия преход през границата. Тоалетни принадлежности и овлажнители за кожата. Обясниха им, че и микробусите са оборудвани по същия начин, но малко по-скромно. Защото пътуването с тях щеше да бъде по-кратко от пътуването по море.
	Отлична организация, която не беше пропуснала нищо.
	Най-хубавото беше, че нямаха нищо против семействата с малки момиченца. Други организации предпочитаха да прекарват само възрастни, защото те можеха да започнат работа веднага. Някои допускаха и деца, но само по-големи момчета, които също можеха да работят. Но тази организация приемаше момиченцата, включително и най-малките. А това се смяташе за много хуманно отношение. С единственото условие да пътуват отделно заради благоприличието. Бащите се отделяха от майките, братята от сестрите. Специално в този случай им съобщиха в последната минута, че отплаването на кораба с мъжете и момчетата щеше да има закъснение, но жените и момичетата трябва да тръгнат веднага. Увериха ги, че всичко е наред. След пристигането щяха да се погрижат за тях, позволявайки им да изчакат акостирането на другия кораб.
	Предупредиха ги, че най-труден щеше да бъде шесткилометровият преход през границата. Но всъщност не беше така. Движението на чист въздух беше добро за тях. Беше студено, но зимите в Тайланд също са студени. А и разполагаха с достатъчно топли дрехи. Почувстваха се най-добре, когато водачът им спря и докосна с пръст устните си, показвайки някаква въображаема линия, която пресичаше пътя им. Той махна отвъд нея и устните му беззвучно оформиха думата „Америка“. Прекосиха я, подредени в дълга редица. На лицата им грейнаха усмивки. Най-сетне бяха на американска територия. Продължиха напред, бавно и внимателно.


	Човекът на фамилията Дънкан зад волана на сивия микробус ги зърна на стотина метра пред себе си. Както винаги канадският му колега беше начело на процесията с въже в ръце. Зад него се появи доставката — неясни и безтегловни сенки, които се мяркаха между дърветата. Шофьорът на Дънкан отвори задната врата, готов да ги посрещне.
	Канадецът му подаде края на въжето както винаги. Като щафета в лекоатлетическо състезание. После се обърна и изчезна в гората. Шофьорът на Дънкан покани жените и момиченцата да се качват в микробуса, като се ръкува с всяка една поотделно, подхвърли им окуражителни думи и ги поздрави с пристигането в новата им родина. На практика този мъж беше хазартен тип и се опитваше да отгатне кое от децата ще си избере фамилията Дънкан. Жените щяха да заминат направо за Вегас, където щяха да работят в някоя от многобройните агенции за компаньонки, а девет момиченца щяха да бъдат разпределени по-нататък по мрежата. Десетото щеше да остане в Небраска. Уж временно, но на практика завинаги. Купуваш десет, продаваш девет — това беше тактиката на фамилията Дънкан. А на шофьора му беше интересно да отгатва кое дете щеше да извади късмет. Според него четири от тях имаха сериозни шансове, но при вида на петото сърцето му трепна, макар че едва ли щеше да я познае, когато стигнеше до него.


	Дороти Коу остана неподвижна край отворената врата на пикапа си в продължение на цели десет минути. Ричър стоеше пред нея и я гледаше, като се надяваше, че гърбът му скрива хамбара. Беше готов да стои в това положение колкото трябва — десет часа, десет дни, дори десет години. Беше готов на всичко, за да й попречи да влезе в тъмната дупка. Погледът й беше насочен някъде надалеч, устните й беззвучно помръдваха, сякаш репетираше аргументите си в някакъв спор.
	— Колко са вътре? — попита най-сетне тя.
	— Някъде към шейсет — отвърна Ричър.
	— Боже мили!
	— Две-три годишно — добави Ричър. — Развили са вкус към тях. Нещо като пристрастяване. Призраци няма. Такива неща не съществуват. Онова, което е чувало онова хлапе, е било истинско.
	— Кои са те?
	— Момиченца, повечето от тях с азиатски произход.
	— По костите ли ги разпозна?
	— Последното все още не се е превърнало в кости.
	— Откъде са?
	— Вероятно от семейства на имигранти. Почти сигурно нелегални, прекарани през границата, за да бъдат превърнати в секс робини. С това се занимават братята Дънкан. Така печелят парите си.
	— Всички ли са били невръстни момиченца?
	— Да, около осемгодишни.
	— Погребани ли са?
	— Не — поклати глава Ричър.
	— Просто са ги захвърлили вътре, така ли?
	— Не са ги захвърлили. Подредени са като в някакъв храм.
	Настъпи продължително мълчание.
	— Все пак трябва да погледна — тръсна глава Дороти Коу.
	— Недей.
	— Защо?
	— Има и снимки. Нещо като архив. Като албум за спомен. Снимки в сребърни рамки.
	— Трябва да ги видя.
	— Ще съжаляваш, може би цял живот. Ще ти се прииска да не беше ги виждала.
	— Но ти си ги видял.
	— И съжалявам за това.
	Дороти Коу отново замълча. Дишаше дълбоко и гледаше към далечния хоризонт.
	— А какво ще правим сега? — прошушна най-сетне тя.
	— Аз мисля да се отбия в къщите на фамилията Дънкан. Те всички са там, седят около някоя маса и си въобразяват, че всичко е наред. Време е да научат, че нищо не е наред.
	— Ще дойда с теб — рече Дороти Коу.
	— Идеята не е добра — поклати глава Ричър.
	— Искам да дойда.
	— Може да стане напечено.
	— Надявам се да стане. За някои неща си струва да умреш. Винаги идва време за умиране. За теб или за лошите.
	— И ние ще дойдем — обади се съпругата на доктора. — Хайде, да вървим.


	57

	Дороти Коу отново седна зад волана, а докторът и съпругата му се настаниха на седалката до нея. Ричър се качи отзад с трофейната пушка. Пикапът заподскача по изровените от тракторите коловози към мястото, на което беше оставил бялото тахо на футболиста, който му беше счупил носа. В продължение на километър и половина Ричър беше принуден да се държи здраво, за да не изхвръкне от каросерията. Джипът си беше на банкета. Подкара го на юг, а другите трима поеха след него. Спряха на няколкостотин метра от фермата на Дънкан. Гледката към нея беше отлична. Ричър развинти телескопичния мерник на пушката и го използва вместо бинокъл. Трите къщи се виждаха съвсем ясно. Паркираните автомобили пред тях бяха пет, подредени в една линия пред най-южната къща — тази на Джейкъб. Три стари пикапа, кадилакът на Сет и червената мазда на Елинор Дънкан. Студени и покрити с роса, което означаваше, че членовете на фамилията са се изолирали от света и чакат. Точно както предпочиташе Ричър.
	Той слезе от тахото и тръгна към пикапа, за да посрещне останалите. Измъкна рязаната пушка от джоба на шубата си и я подаде на Дороти Коу.
	— Връщате се обратно и вземате ключовете от колите на футболистите — разпореди той. — Ще ми докарате още две. Изберете онези, които имат най-много бензин в резервоарите. Искам да го направите по най-бързия начин.
	Дороти Коу включи на заден, направи пълен кръг и пое в северна посока. Ричър се качи обратно в джипа и зачака.


	Три изолирани къщи. Зима. Равна земя чак до хоризонта. Без никакви укрития. Класически проблем от тактическо естество. Стандартните правила на пехотата изискваха окопаване и изчакване на подкрепленията на артилерията или авиацията. Партизанският подход означаваше обкръжение на противника и атака от всички страни едновременно. С гранати или преносими ракети. Основният удар трябваше да дойде от север, където има най-малко прозорци. Но Ричър не разполагаше с достатъчно жива сила, за да приложи подобна тактика. Нямаше нито гранати, нито реактивни снаряди, не можеше да разчита на артилерийска или въздушна подкрепа. Беше сам. Живата му сила се изчерпваше с един алкохолик на средна възраст и две жени на средна възраст, едната от които в състояние на шок. Въоръжението им се изчерпваше с пушка — помпа с два патрона в пълнителя, деветмилиметров Глок с шестнайсет патрона, 12-милиметрова ловна карабина с три патрона, нож със сгъваемо острие, френски ключ, две отвертки и кутийка кибрит. Въоръжение, което не можеше да се нарече изумително.
	Но времето работеше за тях. Имаха цял ден на разположение. Теренът също беше на тяхна страна. Шестнайсет хиляди хектара, простиращи се чак до хоризонта. Оградата на Дънкан също беше на тяхна страна. Издигната преди четвърт век за алиби, но все още солидна и здрава. Законът за непредвидените обстоятелства в действие. Оградата щеше да изиграе неочаквана роля срещу собствениците си.
	Той отново вдигна телескопичния мерник пред очите си. Наоколо не се случваше нищо. Помръдваха единствено струйките дим, излитащи от комините на първата и последната къща. Които лениво се насочваха на юг. По-скоро бриз, отколкото истински вятър. Но въздухът със сигурност се движеше.
	Той продължи да чака.


	Петнайсет минути по-късно в огледалото за обратно виждане се появи малък конвой. Отпред се движеше пикапът на Дороти Коу, следван от златистия джип на младежа на име Джон с доктора зад волана. Най-отзад беше съпругата му, седнала зад волана на черния пикап, с който се беше появил първият футболист рано сутринта. Автомобилите намалиха и спряха зад него, плътно един след друг. По стар навик водачите им гледаха наляво, в обратна посока на фермата.
	Ричър слезе от тахото, а другите се скупчиха около него. Той каза на Дороти да задържи рязаната пушка, подаде телескопичния мерник на съпругата на доктора, а в замяна получи шала и мобилния й телефон. След кратките инструкции цялата жива сила на негово разположение се натовари в пикапа на Дороти и пое на юг. Ричър остана сам на банкета. Компания му правеха бялото тахо, златистият джип и черният пикап, чиито ключове лежаха в джоба му. Той преброи до десет и се залови за работа.


	Черният пикап се оказа с трийсетина сантиметра по-дълъг от останалите и Ричър реши да го използва втори. Първо щеше да бъде бялото тахо, защото имаше най-много бензин. Последен се оказа златистият джип на Джон. Ричър беше доволен от този факт, защото вече го беше карал и знаеше, че върви добре.
	Мина по редицата и запали двигателите, а после започна да ги придвижва един по един напред, точно към входа на алеята пред трите къщи. По сто метра с всяка кола, запазвайки реда им. Надяваше се да бъдат забелязани максимално късно. Наоколо всичко изглеждаше все така спокойно. Ричър придвижи черния пикап с петдесет метра напред, паркира златистия джип зад него, а после изтича за бялото тахо. С него подмина другите две коли и навлезе в паркинга. Спря точно пред входа.
	Слезе от кабината, приклекна и стегна човката на френския ключ около педала на газта. Направи го внимателно, като нагласи ръкохватката в хоризонтално положение. Провери дали държи здраво, а после заобиколи отзад и развинти капачката на резервоара. С помощта на по-дългата отвертка натика края на шала дълбоко в отвора на резервоара и драсна клечка кибрит. Върна се при отворената врата, наведе се през седалката и включи на скорост. Колата бавно потегли, използвайки минималните обороти на двигателя. Той започна да подтичва редом с нея, натиснал с пръст бутона за електрическо задвижване на седалката. Тя бавно се плъзна напред, подминавайки позицията на човек със среден ръст, а после и тази на човек с изключително дребен ръст. После седалката опря в края на френския ключ и моторът леко увеличи оборотите си. Ричър ускори крачка, без да отделя пръста си от бутона. Скоростта се увеличи и го принуди да затича редом с тежкия автомобил. Секунда по-късно седалката стигна до максимално предно положение и спря да се движи. Ричър отскочи встрани и каросерията се плъзна покрай него. Скоростта беше не повече от петнайсет километра в час, а може би и по-малко. Но напълно достатъчна да преодолее съпротивлението на чакълестата настилка. Плитките коловози поддържаха автомобила в права посока. Шалът в отвора на резервоара гореше добре.
	Ричър се обърна и изтича към черния пикап в началото на алеята. Скочи зад волана и натисна газта. Пикапът профуча през отвора и закова на място. Той направи няколко маневри, за да го нагласи под прав ъгъл спрямо отвора в оградата, оставяйки по петдесетина сантиметра разстояние от двете страни. Бялото тахо продължаваше стабилното си настъпление, леко поклащайки се по коловозите. Вече беше преодоляло половината разстояние до целта. От задницата му излитаха ярки пламъци. Ричър измъкна ключовете на черния пикап и хукна обратно към пътя. Изправи се от далечната страна на златистия Юкон, облегна се на капака и се обърна да гледа.
	Обвито в пламъци, бялото тахо продължаваше неумолимото си движение напред. Измина последните двайсет метра по плитките коловози и се заби в средната част на къщата. Сблъсъкът не изглеждаше силен въпреки инерцията на двата тона метал. Прозорецът на приземния етаж се пръсна на хиляди късчета, външната стена леко се наклони, разлетяха се парчета дърво. И това беше всичко.
	Но напълно достатъчно.
	Пламъците в задната част се люшнаха напред, пропълзяха под праговете и обхванаха вратите. Задните гуми пламнаха, от предните започна да излиза гъст черен дим. Подхванат от ветреца, той бързо набра височина и се понесе на югозапад.
	Ричър се наведе над седалката и издърпа пушката.
	Пламъците методично поглъщаха тахото и пълзяха напред. Бавно и целенасочено. Изпод капака изведнъж изригна нов огнен вулкан. Различен по цвят и по сила. Ярките му езици облизаха фасадата на къщата. Наляво, после надясно, очертавайки черен полукръг от разтопена боя. Езиците неумолимо напредваха. Като атакуваща армия, пробила защитния вал на противника. Разширяваха се, търсеха нов терен. Рамката на счупения прозорец пламна първа, защото там се беше образувало течение.
	Ричър извади мобилния телефон на съпругата на доктора и набра един номер.
	— Средната къща гори — докладва той.
	— Това е къщата на Джонас — отвърна Дороти Коу от позицията си на половин километър в западна посока. — Пушекът се вижда съвсем ясно.
	— Някакво раздвижване?
	— Още не. Чакай, чакай… Джонас излиза от задната врата и тръгва наляво. Вероятно ще заобиколи и ще излезе отпред.
	— Сигурна ли си, че е той?
	— Сто процента. Наблюдавам го през телескопа.
	— Добре — рече Ричър. — Чакай на телефона.
	Той остави отворения мобилен телефон на покрива на джипа и вдигна пушката. Тя беше оборудвана с метален мерник в задната част, преди мястото за оптиката. Плюс още един в края на цевта. Вдигна я на височината на очите си, опря лакти на покрива и се прицели в празното пространство между средната и южната къща. Разстоянието беше около сто и четирийсет метра.
	Ричър затаи дъх и зачака.
	В процепа се появи набита фигура. Нисък и широкоплещест мъж, надхвърлил шейсет. Кръгло червендалесто лице, оредяла сива коса. Първият възрастен представител на фамилията Дънкан, когото виждаше на живо. Той тръгна напред, излезе на светло и се закова на място. Погледна горящото тахо, понечи да се втурне към него, после се отказа. Очите му се извъртяха към черния пикап, запушил алеята.
	Ричър хвана на мушка горната част на тялото му и натисна спусъка.


	58

	Попадението се оказа малко високо. Куршумът калибър .338 попадна на трийсетина сантиметра над средата на гръдния кош, между долната устна и брадичката, смаза предните резци, проби меката тъкан в устната кухина и гърлото, смаза третия гръбначен прешлен, прониза вратните тлъстини и се заби в ъгъла на къщата на Джейкъб Дънкан. Джонас се срина отвесно, сякаш смазан от земното притегляне. Набитото му тяло изведнъж омекна и се просна на земята. С гротескно преплетени крайници и отворени очи. От раната му бликна кръв и смъртта му настъпи мигновено.


	Ричър издърпа затвора. Празната гилза изтрака върху покрива на джипа и се търкулна на земята.
	— Джонас е отстранен — обяви в телефона той.
	— Чухме изстрела — отвърна Дороти Коу.
	— Някакво раздвижване?
	— Засега не.
	Телефонът остана притиснат до ухото му. Къщата на Джонас гореше като факла. Пламъците покриваха цялата фасада и вече проникваха вътре, нахвърляйки се с ярост на стените и таваните. Малко мътни зад все още оцелелите прозорци, ослепително ярки през счупените. Димът се стелеше в южна посока, топлината се насочваше към къщата в южния край на парцела.
	— Показа се Джаспър — звънна в мембраната гласът на Дороти Коу. — В ръцете си държи дълга пушка. Май ни видя, защото гледа право към нас.
	— На какво разстояние сте от него?
	— На около шестстотин метра.
	— Останете на място. Дори и да стреля, няма да ви улучи.
	— Според нас държи карабина.
	— Още по-добре. Куршумът дори няма да стигне до вас.
	— Започна да тича. Подмина къщата на Джонас и продължи нататък, към къщата на Джейкъб.
	Ричър го видя. Нисък и дебел, също като брат си. Пресичаше празното пространство между къщите на Джонас и Джейкъб.
	— Влезе в кухнята — докладва в слушалката Дороти Коу. — Виждаме го през прозореца. Джейкъб и Сет също са там.
	Ричър чакаше. Пожарът в къщата на Джонас се разрастваше. Тахото пред входа се превръщаше в черен, обгорял скелет. Прозорците се пръскаха и от дупките се показваха алени пламъци. Като размахани юмруци. Покривът също гореше. Внезапно се разнесе оглушителен трясък. От вътрешността на къщата изригна синкав облак, който приличаше на гигантска въздишка. Вдигна се право нагоре, задържа се секунда-две, после се разпръсна във въздуха, отстъпвайки място на още по-яростните пламъци.
	— Нещо експлодира в кухнята на Джонас — докладва Дороти Коу. — Вероятно газовата бутилка. Задната стена е обхваната от пламъци.
	Ричър чакаше.
	Не след дълго приземният етаж изгоря напълно. Разнесе се нов трясък, земята се разтърси. Пламтящите носещи греди се сринаха. Левият фронтон хлътна навътре, а десният падна навън, преодолявайки разстоянието до къщата на Джаспър. Вятърът подхвана рояците искри и ги вдигна на трийсет метра във въздуха. Дясната стена на къщата на Джонас падна върху лявата стена на къщата на Джаспър, която моментално се запали от тлеещата жарава. Вдигнаха се яркооранжеви пламъци.
	— Нещата се развиват отлично — рече Ричър.
	Секунди по-късно рухна и вторият етаж на къщата на Джонас. Останала без опора, лявата стена бавно се пречупи на две. Горната й част падна право в огъня, а долната изскочи навън и опря в къщата на Джейкъб. Свежият приток на кислород разпали тлеещите греди. Огнените езици лакомо облизаха външната стена на последната оцеляла къща. Пламнаха дори изсъхналите храсталаци край чакъла.
	— Три от три — доволно констатира Ричър. — Мисля, че ги ударихме всички наведнъж.
	— Джаспър отново е навън — докладва Дороти Коу. — Отива към пикапа си.
	Ричър наблюдаваше през мерника. Видя как Джаспър тича към паркираните в една редица коли, скача в кабината на белия пикап и включва на заден. Маневрата приключи за секунди и пикапът се понесе към отвора в оградата. Мина на сантиметри от тялото на Джонас, вдигайки облаци от искри. После се понесе напред. Право към Ричър. И към паркирания напряко черен пикап. Спирачките остро изскърцаха. Джаспър изскочи навън, отвори дясната врата на черния пикап и потъна в купето.
	Секунда по-късно се показа обратно.
	Ключа го нямаше.
	Защото беше в джоба на Ричър, който протегна ръка и внимателно остави телефона върху покрива на джипа.
	Джаспър Дънкан стоеше неподвижно. Очевидно се колебаеше. Разстоянието до него не беше повече от четирийсет метра. Нищо работа.
	Ричър го простреля в главата. Тялото му се строполи отвесно, също като тялото на брат му. Във въздуха над него увисна розово облаче, което потрепна и изчезна, отнесено от лекия ветрец.
	Ричър отново взе телефона.
	— Джаспър е отстранен — обяви той, после хвърли празната пушка в канавката и влезе в кабината. Липсата на резервни муниции означаваше край на първата фаза от операцията. И начало на втората.


	59

	Ричър измести джипа на стотина метра встрани от алеята, зави надясно и пое направо през нивите. Под колелата захрущяха камъни и замръзнали буци пръст. Описа широк кръг и спря точно срещу къщите. Остави двигателя да работи. От новата си позиция ги виждаше под друг ъгъл. Южната стена на къщата на Джейкъб все още не беше обхваната от огъня, но съдейки по гъстите валма дим над противоположната част, къщата със сигурност гореше. Далеч напред и малко вляво се виждаше пикапът на Дороти Коу, спрял на шестстотин метра на запад. С муцуна към него, приклекнал в очакване. Като ловджийско куче с изплезен език.
	Той вдигна телефона до ухото си.
	— Отивам към приключване. Какво виждате?
	— Къщата на Джонас почти изгоря, с изключение на комина — отвърна Дороти Коу. — Тухлите са нажежени до червено. Натам върви и къщата на Джаспър. Току-що гръмна газовата му бутилка.
	— А тази на Джейкъб?
	— Тя също гори, от север на юг. При това здравата. На онези вътре трябва да им е доста топло.
	— В такъв случай остани на телефона. Скоро всичко ще свърши.


	Оказа се, че става въпрос за няколко секунди.
	— Излизат! — обяви Дороти Коу.
	Миг по-късно Джейкъб и Сет Дънкан изскочиха иззад ъгъла и хукнаха на зигзаг, приведени към земята. Очевидно си мислеха, че пушката все още е там. Добраха се до един от пикапите, отвориха вратите и пропълзяха вътре. Зад тях къщата на Джейкъб се разклати и рухна. Бавно и грациозно, сред тържествената заря на буйни рояци от искри. Горящите греди рухваха. Приличаха на вулканична лава, достигаща почти до външната ограда на имота. Вертикалната им позиция се превръщаше в хоризонтална. После южната стена бавно се наклони и рухна в огъня. Остана да стърчи само коминът.
	— Как изглеждат нещата? — попита Ричър.
	— Точно според предвижданията ти — отвърна Дороти Коу.
	Джейкъб Дънкан беше зад волана. По-нисък и по-широкоплещест от Сет Дънкан до него. На лицето му все още белееше предпазната шина. Пикапът включи на заден, измина десет метра и почти опря в огъня. После пое напред и заби нос в оградата. Бронята се изкриви, покривът се огъна. Оградата се разтресе, но издържа. Дълбоки дупки за яките стълбове, солиден винкел, всичко от първокачествен материал. Законът за непредвидените обстоятелства в действие.
	Джейкъб Дънкан направи още един опит. Отново върна назад, но този път по-малко от десет метра, защото пожарът се разрастваше. После се стрелна напред и се блъсна в оградата. Фигурите на двамата пътници се люшнаха като парцалени кукли, но оградата пак издържа. Ричър видя как Джейкъб извръща глава. Нямаше място за по-добро засилване. Пожарът и позицията на пикапа не го позволяваха.
	Джейкъб смени тактиката. Направи маневра и насочи муцуната на пикапа между два стълба. Включи на ниска предавка и натисна газта. Винкелите започнаха да поддават. Надяваше се, че постепенният натиск ще свърши по-добра работа от резкия удар.
	Но не се получи. Винкелите се огънаха и затрептяха от напрежение, но издържаха. Задните колела на пикапа изгубиха сцепление и задълбаха в пръстта. Оградата реагира на натиска и отскочи обратно. Пикапът помръдна двайсетина сантиметра назад.
	Вратите се отвориха и двамата пътници изскочиха навън. Приведени ниско към земята, те затичаха към кадилака. Тежка лимузина, по-мощен двигател, по-голям въртящ момент. Но с неподходящи гуми, предназначени за движение по гладки повърхности, почти без сцепление по неравен терен. Сет седна зад кормилото и включи на заден, но лимузината измина само един-два метра и спря. Явно се опасяваше, че резервоарът може да се взриви от пожара. После даде газ, предницата измина два-три метра и се заби в оградата. Задните колела моментално започнаха да се въртят на място.
	Край на играта.
	— Ето сега — рече Ричър.
	Последната вертикална греда се огъна и рухна в огъня. Бавно и плавно. Жаравата я прие в рояк от искри и облаци дим. От вътрешността й изскочиха ярки езици, които сякаш се хранеха с въздуха. Извиха се в причудливи форми, после изчезнаха. На тяхно място, възползвайки се от вакуума, изригна мощен пламък с височина над трийсет метра. Джейкъб и Сет отскочиха назад и прикриха лицата си с длани.
	После започнаха да се катерят по оградата.
	Прехвърлиха се от другата страна.
	Хукнаха да бягат.


	60

	Джейкъб и Сет Дънкан се отдалечиха на трийсетина метра от пожара, подгонени от животинския инстинкт за самосъхранение. После спряха и се обърнаха, самотни и незначителни сред огромната пустош. Видяха джипа и по лицата им се изписа недоумение. Той беше от техните, караше го едно от техните момчета, което изобщо не си беше направило труда да им помогне. После зърнаха и пикапа на Дороти Коу в обратната посока, отново се обърнаха към джипа и започнаха да проумяват. Спогледаха се и хукнаха отново. Този път в различни посоки.
	Ричър вдигна телефона.
	— Представи си един часовников циферблат — рече той. — Аз съм на девет нула — нула, а вие сте на дванайсет. Джейкъб бяга към десет нула — нула, а Сет към седем. Сет е мой, а Джейкъб е ваш.
	— Разбрах — отвърна Дороти Коу.
	Ричър вдигна крак от спирачката и завъртя волана с една ръка. Джипът описа широк и ленив завой, насочвайки се отначало на север, а после на изток, като подскачаше по неравния терен. Страничното стъкло бързо се нагря от пламъците на пожара. Пред него Сет се препъваше по замръзналата пръст. Седемдесет метра го деляха от асфалтирания път. В ръката си държеше нещо.
	— Джейкъб има оръжие — прозвуча гласът на Дороти Коу.
	— Какъв тип?
	— Пистолет. Или по-скоро револвер. Не мога да видя добре, защото колата подскача.
	— Намали и го огледай добре.
	Изтекоха десет дълги секунди, после тя се обади:
	— Според нас това е обикновен револвер с барабан за шест патрона.
	— Той използва ли го?
	— Още не.
	— Ясно. Дръжте го под око, но не се приближавайте. Той няма къде да отиде. Нека се поумори.
	— Разбрано.
	Ричър остави телефона на съседната седалка и продължи на юг след Сет, като поддържаше дистанция от около трийсетина метра зад него. Сет наистина много бързаше. И без помощни средства Ричър беше готов да се обзаложи, че и в неговата ръка се поклаща револвер, може би близнак на онзи, който държеше баща му.
	Ричър нави волана и леко увеличи скоростта. Разстоянието до беглеца намаля на двайсетина метра. Размахал ръце и отметнал глава, Сет бягаше с всички сили. В ръката си наистина държеше пистолет. С късо дуло, не по-голямо от показалец. До асфалтовия път оставаха четирийсет метра. Ричър нямаше представа защо Сет се бе насочил към него. Не виждаше никакъв смисъл в това. По асфалтовата лента нямаше никакво движение. От двете му страни се простираше равна земя чак до хоризонта. Може би ставаше въпрос за проблем на поколенията. Може би най-младият Дънкан разчиташе на общинската инфраструктура за спасението си. А може би искаше да се върне у дома, където разполагаше с по-сериозни оръжия. Посоката на движението му беше горе-долу правилна. Но ако наистина бе така, значи той или бе напълно отчаян, или бе най-големият оптимист на света. Трябваше да пробяга повече от три километра, но беше преследван от автомобил.
	Ричър остана на двайсет метра зад него и продължи да го наблюдава. Далеч зад гърба му се разнесе силен тътен. Беше се взривила последната газова бутилка. Огледалото за обратно виждане се запълни с рояк от искри. Пред него Сет продължаваше да тича.
	В следващия миг той изведнъж се закова на място и се обърна. Стисна револвера с две ръце, разкрачи крака и се прицели. Алуминиевата шина на лицето му мътно проблясваше. Гърдите му ускорено се надигаха и отпускаха, крайниците му трепереха. Въпреки че беше хванат с две ръце, револверът описваше кръгове с големината на баскетболна топка. Ричър спря, включи на задна и се отдалечи на трийсет метра. Чувстваше се напълно сигурен. Между него и оръжието имаше масивен 8-цилиндров двигател, а и шансовете на един задъхан нетрениран човек да улучи самата кола от трийсет метра разстояние бяха малки, дори незначителни. Да не говорим за директен изстрел през предното стъкло, чиито шансове предвид сложната траектория бяха пълна нула.
	Сет стреля три пъти в бърза последователност. С рязко натискане на спусъка и силен откат на ръкохватката. Дулото подскочи нагоре-надолу, без никакъв контрол на страничното отклонение. Ричър дори не мигна. Проследи трите пламъчета с професионален интерес, като се опитваше да идентифицира оръжието. Не успя, защото трийсет метра бяха все пак значително разстояние. На пазара имаше револвери със седем и осем патрона в барабана, но те се срещаха сравнително рядко. Затова стигна до заключението, че в случая ставаше въпрос за обикновен револвер с шест патрона, три от които вече бяха изстреляни. Телефонът на съседната седалка разтревожено изписука.
	— Добре ли си? — попита Дороти Коу. — Чухме изстрели!
	— Всичко е наред — отвърна Ричър. — А вие как сте? Има опасност тоя да улучи по-скоро вас, отколкото мен.
	— Добре сме.
	— Къде е Джейкъб?
	— Продължава да бяга на югозапад. Но вече намали темпото.
	— Не го изпускайте от очи — рече Ричър и остави телефона на седалката.
	Глокът все още тежеше в джоба му. Когато човек управлява кола с ляв волан, а стреля с дясната ръка, възниква един сериозен проблем: за да произведе изстрел, той трябва да го направи директно през предното стъкло. Някога, във времето на пясъчните стъкла, това е било сравнително лесно, но съвременните автомобили са оборудвани с изключително здрави челни стъкла, ламинирани с няколко слоя специална пластмаса. А и тежкият френски ключ беше останал в горящото тахо и вероятно вече се беше върнал в предишното си физическо състояние на къс разтопен метал.
	Сет си почиваше, силно приведен напред. Дишаше дълбоко, главата му почти опираше в колената. След няколко вдишвания и издишвания той се изправи, затаи дъх и отново вдигна револвера. Този път с далеч по-добра концентрация и контрол. Дулото продължаваше да описва кръгове, но вече с големината на топка за бейзбол. Ричър завъртя волана и стъпи на газта. Колата описа бърз кръг и като че ли щеше да заеме първоначалната си позиция. Но това беше само заблуждаваща маневра. Воланът се изви в противоположна посока и тежката машина описа голяма осмица. Първият изстрел на Сет попадна в празно пространство, но вторият издрънча в рамката на купето вдясно, малко над челното стъкло на джипа. На по-малко от два метра от главата му.
	Остана му само един патрон, изчисли Ричър.
	Но се оказа, че е сгрешил. Видя как Сет яростно натиска спусъка, видя и въртенето на барабана. Но изстрели не последваха. Или патроните му са били с един по-малко, или барабанът е побирал само пет. Такива са револверите „Смит-60“, помисли си той. Междувременно Сет безпомощно се огледа, а после запрати револвера към кабината. Най-после мерникът му се оказа точен. Този човек не би трябвало да използва огнестрелно оръжие, а да хвърля камъни. Револверът се заби в предното стъкло, точно над волана. Ричър неволно се сви. Желязото отскочи и падна встрани. После Сет се обърна и хукна да бяга. Останалото беше лесно.
	Ричър стъпи на газта и стисна волана с две ръце, като насочи тежкия джип точно по следите на беглеца. Скоростта достигна почти шейсет километра в час. Ако беше лека кола, ударът най-вероятно щеше да прехвърли жертвата над мотора и покрива. Но това беше тежък джип с тъпа муцуна, вирната високо над земята. Могъщ като парен чук, той блъсна Сет отзад, някъде над коленете и по-ниско от раменете. Като удар от двутонна тояга. Воланът подскочи в ръцете на Ричър. Главата на Сет внезапно изчезна от погледа му, а тялото му сякаш беше засмукано от земното притегляне със страшна сила. Лявото задно колело леко подскочи, сякаш преодоляваше някакво дребно препятствие. После джипът продължи пътя си, поклащайки се леко по неравностите на почвата.
	Ричър намали, описа широк кръг и пое обратно. Искаше да провери дали има нещо за довършване. Оказа се, че няма. Без никакво съмнение. През живота си беше виждал много мъртъвци, но Сет Дънкан беше по-мъртъв от всички.
	Вдигна телефона от съседната седалка и го опря до ухото си.
	— Сет Дънкан е отстранен — докладва той, изправи волана и пое на югозапад, направо през замръзналите угари.


	61

	Джейкъб Дънкан се беше отдалечил на около двеста метра от дома си. Ричър го зърна пред себе си. Дребен и самотен, абсолютно беззащитен насред безкрайното голо поле. На стотина метра в северозападна посока пикапът на Дороти Коу описваше бавен кръг около него. Като бдително овчарско куче. Като разрушител, охраняващ транспортен конвой.
	— Безпокои ме револверът — прошепна в микрофона Дороти.
	— Сет се оказа слаб стрелец.
	— Това не означава, че и Джейкъб е такъв.
	— Добре, отбий и ме изчакай — рече Ричър. — Ще го направим заедно.
	Изключи телефона и се насочи по диагонал към нея, минавайки на стотина метра зад гърба на бягащия Джейкъб. Когато наближи, Дороти Коу слезе от пикапа си и тръгна към мястото до шофьора на джипа. Ричър натисна бутона за свалянето на стъклото и каза:
	— Не, ти ще караш, а аз ще държа пушката.
	После слезе от мястото си зад волана и тръгна да заобикаля предницата. Срещнаха се пред хлътналата предна решетка на джипа. Не си казаха нищо повече. Лицето на Дороти Коу беше мрачно и решително. Спокойно и едновременно с това нервно. Тя седна зад волана, натисна бутона за нагласяване на седалката и погледна в огледалото. Сякаш всичко беше нормално, сякаш просто отиваше да си купи мляко от магазина. Ричър се настани до нея и измъкна глока от джоба си.
	— Кажи нещо повече за онези снимки в сребърните рамки — рече тя.
	— Не искам — поклати глава той.
	— Излишно е да се тревожиш за мен. Просто искам да съм сигурна, че доказват вината на фамилията, най-вече на Джейкъб. Че са неоспорими улики. Искам да го знам, преди да приключим с него.
	— Неоспорими са — рече Ричър. — Сто процента.
	Дороти Коу кимна и включи на скорост. Джипът се разклати и бавно потегли. Колелата захрущяха по замръзналата пръст.
	— Питахме се какво ще стане оттук нататък — сковано подхвърли тя.
	— Ще се свържете с превозвач от друга община или ще работите с Елинор.
	— Не, имах предвид хамбара. Докторът казва, че трябва да го изгорим из основи, но аз не съм сигурна, че това е правилно.
	— Сами ще решите.
	— Ти как би постъпил?
	— Не мога да кажа. Решението трябва да бъде ваше.
	— Кажи ми.
	— Бих заковал портата и не бих стъпил повече там — рече с въздишка Ричър. — Бих оставил всичко да обрасне с цветя.


	С това разговорът приключи. Приближиха се на петдесет метра от Джейкъб Дънкан и се приготвиха да действат. Джейкъб продължаваше да тича, но неособено бързо. Личеше, че е накрая на силите си. Препъваше се и влачеше крака. Един нисък и дебел мъж със слаби дробове и сковани крака, изпитващ всички болки и неудобства, които идват с възрастта. В ръката си държеше револвер, който беше точно копие на онзи у Сет. Същата никелирана стомана, същата къса цев. По всяка вероятност още един „Смит-60“, който може би щеше да се окаже също толкова неефективен в ръцете на изтощения възрастен мъж, който дишаше тежко, а мускулите му трепереха от прекомерните усилия.
	— Как ще го направим? — попита Дороти Коу.
	— Задмини го отляво. Нека проверим дали има сили за бой.
	Нямаше. Ричър натисна копчето за сваляне на страничното стъкло и извади навън ръката си с глока. Дороти натисна газта и бързо започна да настига Джейкъб. Откъм лявата му страна. Той не направи опит да се обърне и да стреля. Само отскочи встрани и продължи да се препъва напред, отклонявайки се с един-два градуса от избрания маршрут.
	— Сега ще опишеш широк кръг и ще се насочиш към гърба му, отдясно — рече Ричър.
	— Добре — кимна Дороти. — За Маргарет.
	Джипът описа пълен кръг и излезе на първоначалната си позиция. Но вече значително по-близо. Дороти изправи волана, после рязко натисна газта. Тежката машина подскочи и се втурна напред, вече по права линия. Десет метра, после двайсет, трийсет. Джейкъб Дънкан ужасено погледна през рамо и хукна наляво. Дороти Коу инстинктивно завъртя волана в обратна посока. Реакцията на примерен водач с четирийсет години стаж без нито едно произшествие. После се коригира. Левият фар улучи Джейкъб в гърба и дясното рамо. Револверът излетя от ръката му. Тялото му се претърколи и рухна на земята.
	— Обратно, бързо! — заповяда Ричър.
	Но Джейкъб Дънкан не стана. Лежеше по гръб, подвил единия крак под тялото си. Ноктите му дращеха пръстта, главата му се тресеше, очите му бяха отворени и бясно се въртяха в орбитите си. Нагоре и надолу, наляво и надясно. Револверът беше паднал на три метра от него.
	Дороти Коу се върна обратно, спря на няколко крачки встрани и попита:
	— А сега какво?
	— Според мен трябва да го оставим тук — отвърна Ричър. — Мисля, че си му счупила гръбнака. Ще умре бавно.
	— Колко бавно?
	— Час, може би два.
	— Не знам… — колебливо проточи тя.
	— В такъв случай иди и го гръмни в главата — подаде й глока Ричър. — Но това би било милост, която тоя тип не заслужава.
	— Ти го направи.
	— С най-голямо удоволствие. Но това е твой дълг. Двайсет и пет години си чакала възмездие.
	Тя бавно кимна и сведе очи към глока, който лежеше в дланите й като разтворена книга. Гледаше го така, сякаш никога не беше виждала подобно нещо.
	— Има ли предпазител? — попита.
	— Не — поклати глава Ричър. — Тези модели нямат предпазители.
	Тя отвори вратата. Първо спря на стъпенката, а после скочи на земята. Обърна се и го погледна.
	— За Маргарет — отново прошушна тя.
	— И за всички останали — добави Ричър.
	— И за Арти, моя съпруг.
	Докосна с длан отворената врата и тръгна напред. Бавно и неохотно. Със ситни стъпки. Десет, единайсет, дванайсет. Кратко разстояние, превърнато в дълго пътешествие. Джейкъб Дънкан престана да мърда и я следеше с очи. Тя спря пред него. Ръката с пистолета незабележимо се отдели от тялото й. Сякаш не искаше да има нищо общо с него, сякаш оръжието беше нещо отделно, напълно самостоятелно. Устните й се размърдаха, но Ричър не чу какво казва. Пистолетът се насочи надолу, пръстът й натисна спусъка. Един, два, три изстрела. После още три. В бърза последователност. После Дороти Коу се обърна и бавно започна да се отдалечава.


	62

	Докторът и съпругата му ги чакаха на пътя, сгушени в кабината на пикапа. Ричър и Дороти спряха пред тях и слязоха. Докторът и съпругата му направиха същото. Събраха се между двете коли и обърнаха поглед към къщите на Дънкан. От тях бяха останали само комините, под които лежаха почернели греди. Те все още горяха, но с ниски пламъци и не толкова интензивно. Димът се издигаше почти вертикално нагоре и образуваше голям черен облак. Той беше единственото нещо, което се движеше. Слънцето беше високо над него, а останалата част от небето синееше.
	— Чака ви много работа — обади се пръв Ричър. — Съберете останалите. Да вземат кирки и лопати. Изкопайте дълбоки дупки. Наистина дълбоки. После съберете мършата и я хвърлете в тях. Обаче трябва да оставите и малко свободно място. Микробусът им скоро ще се появи, а шофьорът е виновен точно толкова, колкото и всички останали.
	— Трябва да го убием, така ли? — попита докторът.
	— Ако искате, погребете го жив — сви рамене Ричър.
	— А ти си тръгваш?
	— Заминавам за Вирджиния — кимна Ричър.
	— Не можеш ли останеш още ден-два?
	— Нещата вече са във ваши ръце. Аз бях дотук.
	— А какво да правим с футболистите у дома?
	— Пуснете ги да си вървят. Посъветвайте ги да напуснат града. Те с радост ще го направят, защото вече няма какво да търсят тук.
	— Но сигурно ще разкажат на някого какво е станало — поклати глава докторът. — Или някой ще види пушека. Вероятно ще се появят и ченгетата.
	— Хвърлете цялата вина върху мен — отвърна Ричър. — Спокойно им кажете името ми. Докато разберат къде съм, аз вече ще бъда другаде.


	Качиха се в джипа и установиха, че в резервоара има бензин за още около сто километра. Решиха Дороти Коу да го откара петдесет километра на юг, а после да се върне обратно. А за зареждането с гориво да му мисли Джон, собственикът на колата.
	Първите петнайсет километра изминаха в мълчание. Дороти се обади едва когато подминаха изоставената постройка край пътя и пред очите им отново се ширна правото като конец шосе.
	— Каква има във Вирджиния? — попита тя.
	— Една жена — отвърна Ричър.
	— Твоята приятелка?
	— Не, просто разговаряхме по телефона. Преди време държах да я видя на живо, но вече не съм толкова сигурен. Поне засега. Не и с този външен вид.
	— Какво ти е на външния вид?
	— Носът ми, разбира се — отвърна той и приглади лепенката с две ръце. — Ще му трябват поне две седмици, за да възвърне нормалния си вид.
	— Как се казва жената във Вирджиния?
	— Сюзан.
	— Според мен трябва да я видиш. Ако тази Сюзан има проблем с външния ти вид, значи не си струва да се срещаш с нея.


	Спряха на някакво безлично място край пътя, което отстоеше приблизително на равно отстояние от „Аполо Ин“ и „Килиите“. Ричър отвори вратата.
	— Добре ли е тук? — попита Дороти Коу.
	— На мен ми е добре навсякъде — отвърна Ричър. — А ти как ще се почувстваш, като се прибереш у дома?
	Тя седеше за волана, без да помръдва. Яка и силна шейсетгодишна жена. Малко съсипана от тежкия труд на полето, но повече съсипана от мъка. Изглеждаше уморена, но видимо по-добре от преди. Без да задава повече въпроси, Ричър слезе на банкета и затръшна вратата. Тя го погледна през страничното стъкло, после се обърна напред. Джипът описа широк завой и пое по обратния път на север. Ричър придърпа шапката над ушите си, пъхна ръце в джобовете и се приготви за дълго чакане. Беше сигурен, че все някой щеше да го качи в неговата посока.


	Чакането се оказа наистина дълго. През първия час не мина нито една кола. После на хоризонта се появи някакъв автомобил. Измина цяла минута, преди да се приближи достатъчно, за да може да го различи. Малка вносна кола. Може би японска, може би тойота или хонда. Стара, с избеляла от времето синя боя. Преживяла поне шест собственици. Ричър стъпи на асфалта и вдигна палец. Колата намали скоростта си, което все още не означаваше нищо. Чист рефлекс. Очите на шофьора се извиват надясно, кракът му автоматично се вдига от газта. В случая шофьорът беше млада жена, вероятно студентка в колеж. С дълга руса коса. Колата й беше претъпкана с разни вещи.
	Очите й се спряха върху него, но само за миг. После кракът й натисна газта и колата се стрелна покрай него със сто километра в час. Блъсна го вълна студен въздух, разлетяха се ситни камъчета, скърцането на гумите бързо заглъхна. Ричър остана да гледа след нея. Беше взела правилно решение. Самотните жени не бива да спират посред пустошта, най-малкото за да вземат на стоп някакъв рошав гигант с тиксо на лицето.
	Върна се и отново седна на банкета. Връхлетя го умората. Не беше мигнал от предишната сутрин, когато Дороти Коу дойде да почисти стаята му в мотела на Винсънт. Придърпа качулката си над шапката и легна на земята. Преплете глезени, скръсти ръце на гърдите си и заспа.


	Събуди се на мръкване. Слънцето беше изчезнало на запад. Небето беше осветено единствено от бледите следи на зимния залез. Надигна се до седнало положение, после се изправи. Никакъв трафик. Но той беше търпелив човек. Майстор на чакането.
	Десет минути по-късно на хоризонта се появи автомобил с включени фарове. Ричър смъкна качулката, за да добие по-малко застрашителен вид, зае нехайна поза и вдигна палец. Единият му крак стъпи на асфалта, а другият остана на банкета. Автомобилът се оказа по-голям от лека кола. Това личеше от разстоянието между фаровете. Висок и сравнително тесен. Товарен микробус.
	Сив товарен микробус без прозорци.
	Абсолютно еднакъв със сивите товарни микробуси, които бе зърнал в гаража на фамилията Дънкан.
	Микробусът забави скоростта си на стотина метра от него. Механичният рефлекс в действие. Но забавянето продължи, докато кабината се изравни с него и спря. Шофьорът се наведе и отвори вратата откъм мястото за пътника. В кабината светна. Шофьорът се оказа Елинор Дънкан.
	Беше облечена с черни джинси и подплатена шуба с ципове, които мътно проблясваха на светлината в купето.
	— Здравей — рече тя.
	Ричър не отговори. Очите му оглеждаха микробуса. Отвътре и отвън. Личеше, че идва от път. Каросерията беше покрита със засъхнала кал и белезникави ивици сол. Беше изминала наистина дълъг път.
	— Доставката, нали? — подхвърли той. — Превозили са я с този бус.
	Елинор Дънкан кимна.
	— Съдържанието?
	— Шест млади жени и десет малки момиченца — отвърна Елинор. — От Тайланд.
	— Живи и здрави?
	— Абсолютно. Взели са всички мерки да бъдат в добро състояние за продажба.
	— Какво си направила с тях?
	— Нищо.
	— Тогава къде са?
	— Тук, отзад.
	— Какво?!
	— Не знаехме какво да правим. Явно са ги подмамили с фалшиви обещания. Разделили са ги от семействата им. В крайна сметка решихме, че трябва да ги върнем по домовете им.
	— А как ще го направите?
	— Карам ги в Денвър.
	— Какво има в Денвър?
	— Тайландски ресторанти.
	— Това ли е решението ви? Ресторантите?
	— Не е чак толкова тъпо, колкото звучи, Ричър. Помисли малко. Не можем да ги закараме в полицията, защото са влезли нелегално в страната. Ще ги затворят вероятно за месеци. Това ще им се отрази много зле. Най-добре е да ги съберем с хора, които, ако не друго, поне говорят езика им. Ще бъдат в своя среда. Работещите в ресторантите поддържат връзка помежду си, нали? Някои от тях също са били вкарани нелегално. Може би ще могат да използват същата организация, но за извеждане от страната.
	— Чия е идеята?
	— На всички. Цял ден я обсъждахме, а после гласувахме.
	— Страхотно.
	— Ти имаш ли по-добра?
	Ричър не отговори. Просто стоеше и гледаше сивата стена на микробуса, нашарена с ивици засъхнала кал. После вдигна ръка и опря длан в студения метал.
	— Искаш ли да ги видиш? — попита Елинор Дънкан.
	— Не — поклати глава той.
	— Ти ги спаси.
	— Спасила ги е щастливата случайност. Затова не искам да ги видя. Нямам желание дори за миг да зърна лицата им, защото неволно ще си представя какво щеше да се случи с тях без намесата на щастливата случайност.
	Настъпи тежко мълчание. Моторът работеше на място, подухваше лек ветрец. Небето потъмняваше, въздухът ставаше по-студен.
	— Не искаш ли да те закарам поне до магистралата? — попита Елинор Дънкан.
	Ричър кимна и се качи в кабината.

	* * *

	Мълчаха в продължение на трийсет километра, чак до „Килиите“.
	— Ти си знаела, нали? — попита Ричър.
	— Не — отвърна Елинор Дънкан. — Всъщност да. Мисля, че знаех точно обратното. И наистина го знаех. С абсолютна сигурност. В края на краищата осъзнах, че се опитвам да убедя самата себе си.
	— Знаеш откъде се е появил Сет, нали?
	— Вече ти казах, че не знам. Още тогава, когато му открадна колата.
	— Но аз не ти повярвах. Беше отговорила на цели четиринайсет въпроса без никакво колебание. Но когато те попитах за Сет, се запъна. Предложи ни питие. Искаше да спечелиш малко време за размисъл.
	— А ти знаеш ли откъде се е появил Сет?
	— Имам известни предположения.
	— Да ги чуем — тръсна глава Елинор Дънкан.
	— Фамилията си е падала по малки момиченца. Открай време. Били са пристрастени. Такива хора се събират в затворени общности. Във времето преди интернет са си писали по пощата и са провеждали тайни срещи. Разменяли си снимки и разни други неща. Организирали си сбирки. Нещо като тясно свързани групи по интереси. Предполагам, че са притиснали някоя група, която си е падала по момченца. Те преминали в нелегалност и се отървали от всякакви доказателства. Изпратили ги при приятели. Уж временно, докато отмине опасността. Но никой не се върнал за Сет. Собственикът му най-вероятно е бил пребит в затвора. Или ченгетата са му видели сметката в някоя килия. И хлапето останало при фамилията Дънкан. Но те нямали нищо против. Идеята да се сдобият със син без участието на жена им се сторила безкрайно привлекателна и Джейкъб го осиновил.
	— Да — кимна Елинор Дънкан. — Сет ми призна, че бил спасен. Отдавна, когато все още разговаряхме. Каза, че Джейкъб го измъкнал от някаква унизителна ситуация. От алтруизъм или милосърдие. А може би от принципност. Аз му повярвах. После с течение на времето започнах да подозирам, че фамилията се занимава с нещо нередно. Разбира се, истината се оказа абсолютно различна от подозренията ми. Напълно различна, повярвай ми. Не можех да я приема. Не можех да се примиря с подобно нещо. Спасението на Сет беше доказателството. Дълго време съм била сляпа. Мислех си, че се занимават с доставката на съвсем други неща — дрога, оръжие, дори бомби.
	— Какво те накара да промениш мнението си?
	— Онова, което чувах. Откъслечни неща. Постепенно ми стана ясно, че превеждат хора. Но дори след като го разбрах, продължавах да си мисля, че става въпрос за обикновени нелегални имигранти. Като онези, които работят по ресторантите.
	— Докато?
	— Няма докато. Едва днес научих цялата истина. Можеш да ми вярваш. Но ставах все по-подозрителна. Парите бяха прекалено много. Възбудата — също. Лигите им течаха в буквалния смисъл на думата. Но дори и тогава не повярвах. Особено по отношение на Сет. Бях убедена, че ще се чувства отвратително, защото лично го е преживял. Не исках да допусна, че може да е точно обратното. Но се е случило. Предполагам, че само това е знаел. Само то му е доставяло наслада.
	— Не съм психолог — обади се Ричър.
	— Изпитвам ужасен срам — продължи Елинор. — Няма да се върна там. Те си мислят, че ще го направя, но аз просто не мога да ги гледам в очите.
	— А какво ще правиш?
	— Ще дам микробуса на онзи, който се съгласи да помогне на жените отзад. Като дарение. Или като подкуп. После ще замина някъде. Може би в Калифорния.
	— Как?
	— На стоп, като теб. А после ще започна на чисто.
	— Трябва много да внимаваш. Пътищата са опасни.
	— Знам. Но не ми пука. Имам чувството, че заслужавам всичко, което може да ми се случи.
	— Не бъди чак толкова жестока към себе си. Все пак именно ти си извикала ченгетата.
	— Но те така и не дойдоха — поклати глава тя.
	Ричър замълча.
	— Откъде знаеш, че съм ги повикала? — обърна се да го погледне тя.
	— Все пак са дошли, образно казано — отвърна с въздишка той. — Но това е нещо, за което никой не се сети да ме попита. Никой не си направи труда да събере две и две. Всички знаеха, че пътувам на стоп, но никой не си зададе въпроса защо са ме свалили на кръстопът, който не води за никъде. Защо някой изобщо би спрял там? Нормалният човек не би тръгнал в тази посока или пък би продължил още сто километра на юг.
	— Кой беше той?
	— Ченге. От щатската полиция, в кола без обозначителни знаци. Не го сподели с мен, но то беше ясно. Не беше лош човек. Качи ме далеч на север, почти в Южна Дакота. Предупреди ме, че ще се наложи да ме свали на някое пусто място, защото просто пътувал напред-назад. Не стигнахме до подробности. Не разбрах защо го прави, нито пък дали възнамерява веднага да се връща обратно. Но той точно така постъпи. Отби на банкета, изчака ме да сляза и две секунди по-късно вече пътуваше обратно по пътя, по който бяхме дошли.
	— Но защо?
	— Джипиес и политика — отвърна Ричър. — Това беше първото ми предположение. Огромен щат като Небраска няма как да мине без вътрешни противоречия. Коя област се радва на внимание, коя е пренебрегната — ей такива неща. Затова си помислих, че те вземат предварителни защитни мерки. Снимки от джипиес системи като доказателство, че ходят навсякъде. Днес всички полицейски автомобили са оборудвани с уреди за проследяване, а хората в тях могат да бъдат призовани по всяко време пред съответната разследваща комисия. Но малко по-късно промених мнението си. Запитах се дали не става въпрос за някое фалшиво повикване, на което не са имали никакво намерение да се отзовават, но все пак е трябвало да прикрият задниците си по някакъв начин. Тоест да могат да докажат, че са се отзовали. По-късно пък си зададох друг въпрос — дали повикването в крайна сметка не е било фалшиво и дали не си се обадила ти.
	— Аз бях. Преди четири дни. И не беше фалшиво. Споделих с тях абсолютно всичко. Но защо твоят човек дори не е слязъл от колата?
	— Поради предразсъдъци. Поради познаване на местните нрави. Бас държа, че си се оплакала от домашно насилие.
	— Оплаках се. Но Сет наистина ме биеше.
	— Това означава, че са пренебрегнали всичко останало, което си споделила с тях — въздъхна Ричър. — Решили са, че просто си поредната съпруга, решила да натопи мъжа си. Понякога ченгетата мислят именно по този начин. Не е правилно, но го правят. Не са имали никакво намерение да се бъркат в семейните ви отношения. Особено когато става въпрос за фамилията Дънкан. Защото познават местните нрави. Дороти Коу ми каза, че доста от тукашните младежи са постъпили на работа в щатската полиция. Което означава, че или са ги разпитали, или са научили по друг начин. Но и в двата случая посланието е едно и също: затънтен край със собствени порядки. Няма смисъл да се ровят в семейните отношения на Дънкан.
	— Не мога да повярвам! — промълви Елинор.
	— Но си се опитала. Никога не го забравяй. Постъпила си правилно.

	* * *

	Навлязоха в онова, което минаваше за център на града. Покрай билборда на Търговската камара, покрай закусвалнята с алуминиева конструкция, покрай бензиностанцията на „Тексако“ с трите сервизни клетки, покрай магазина за железария и другия за алкохол, покрай сервиза за гуми и магазина на „Джон Диър“, покрай бакалницата и аптеката, покрай водонапорната кула. По Макнали Стрийт, която свършваше пред болницата. И след нея, в непозната за Ричър територия. Двигателят на микробуса мъркаше, гумите тихо проскърцваха. От време на време Ричър имаше чувството, че чува някакви звуци от товарния отсек. Раздвижване, говор, дори смях. Елинор Дънкан беше насочила цялото си внимание върху пътя, а това му даваше възможност да я наблюдава с крайчеца на окото си.
	Час по-късно пред очите им изплува ярко осветената естакада, през която се излизаше на магистралата. Бяха изминали около сто километра. Големи осветени зелени табели маркираха дестинациите на запад и на изток. Елинор намали скоростта и спря на банкета. Ричър слезе и й направи знак да продължи. Тя се включи в първата естакада под табелата с надписи „Денвър“ и „Солт Лейк Сити“. Той мина под моста и пое нагоре по рампата, която водеше на изток. Единият му крак стъпваше на ограничителната лента, а другият — на земята встрани от настилката. Ричър излезе на магистралата, вдигна палец и се усмихна. Като всеки нормален стопаджия, който се опитва да изглежда приятен и дружелюбен спътник.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5323
	__Издание:__
	Лий Чайлд. Време за умиране
	Италианска. Първо издание
	Издателство „Обсидиан“, София, 2010
	Редактор: Матуша Бенатова
	Коректор: Симона Христова