[Kodirane UTF-8]

	Лий Чайлд
	Сметки за разчистване



	Той се казва Джак Ричър и е бивш военен полицай. Напуснал е армията след края на Студената война и сега обикаля Америка, необвързан, самотен, без дом, без страх, без цел… До мига, в който вижда своя най-голям враг, когото сам е застрелял. Преди десет години. С два куршума в главата. Видял е как този човек, предал военни тайни на чужди разузнавания и убил партньорката му, потъва в океана.
	Сега Ричър има цел. Има сметки за разчистване. Защото девизът му е: _„Никога не прощавай! Никога не забравяй!“_ И той се впуска в рискована операция под прикритие, за да постигне това, което някои биха нарекли отмъщение, други възмездие. За него е просто справедливост.



	1

	Цивилният полицай слезе от колата си точно четири минути, преди да бъде застрелян. Движенията му бяха такива, сякаш знаеше какво ще се случи. Първо блъсна с крак заяждащата врата, която се люшна встрани, после бавно се извъртя върху протритата тапицерия от винил и положи едновременно и двете си стъпала на асфалта. След това се хвана с две ръце за рамката на вратата и с усилие се надигна, тромаво пренасяйки тежестта на тялото си от ръцете върху краката. Постоя така около секунда на студения въздух, след което се обърна и затръшна вратата след себе си. Остана неподвижен още секунда-две, после пристъпи крачка напред, олюля се и се подпря на предния калник, близо до фара.
	Колата му беше седемгодишен „Шевролет Каприс“ — черна, без отличителни знаци, ако не се брояха трите радиоантени и простите хромирани тасове на колелата. Попитайте който си искате полицай и той ще ви се закълне, че „Шеви Каприс“ е най-добрата полицейска машина, произведена някога в света. Човекът, изглежда, беше на същото мнение. Той имаше вид на детектив ветеран, който може да си избере всяка кола от парка на участъка и ако се е спрял на тази вехтория, то е не за друго, а защото така е пожелал. Сякаш новите фордове изобщо не го интересуваха. По движенията и осанката му си личеше, че е човек врял и кипял, който знае какво иска и не се отказва така лесно от навиците си. Беше едър и широкоплещест, с неугледен черен костюм от някаква плътна вълнена материя. Висок, с дебел врат, но прегърбен. Почти старец. Той се озърна в двете посоки — север и юг — на пътя, по който бе дошъл, после извърна глава и хвърли поглед през рамо към портала на колежа. Беше на трийсетина метра от мен.
	Порталът на колежа беше само за тежест. Два високи черни стълба се издигаха по средата на голяма, добре поддържана ливада, която започваше направо от тротоара. Между тях бяха окачени две крила от дебели ленти ковано желязо, извити и усукани в причудливи плетеници. Боята — лъскаво черна — изглеждаше съвсем прясна. Сигурно я подновяваха след всяка зима. Освен за тежест и украса порталът явно не служеше за нищо друго. Всеки можеше да го заобиколи, като мине направо през ливадата. На всичко отгоре сега крилата му зееха широко отворени. От портала започваше алея за коли. В тревата зад него, на два и половина метра навътре, бяха забити две ниски метални колчета. С куки. За тях бяха закачени крилата му. За да не се затварят. На около стотина метра навътре се виждаха няколко сгушени една в друга постройки от червени тухли, със стръмни, обрасли в мъх покриви, над които се сплитаха надвисналите клони на дърветата. Алеята минаваше под тунел от клони. Тротоарът също, по цялото си протежение. Всичко наоколо беше обрасло в дървета, които тъкмо започваха да се разлистват. Листенцата им бяха микроскопични, къдрави и нежно зелени. След шест месеца същите тези листа щяха да са големи, разперени, златисти или яркочервени и на същата тази улица щяха да се тълпят фотографи, за да ги снимат за рекламната брошура на колежа.
	На двайсетина метра зад полицая и колата му и на около петдесет метра от мястото, където се намирах, се виждаше червен пикал. Беше паркиран плътно до бордюра на отсрещната страна на платното, обърнат с предницата към мен. Боята на каросерията беше поизбеляла; пред решетката на двигателя беше монтирана яка броня от дебели стоманени тръби. Бронята беше боядисана в черно и изглеждаше многократно извивана и изправяна. В кабината на пикала имаше двама мъже. Млади, високи, стегнати, руси. Седяха си напълно неподвижно и гледаха право напред, в празното пространство. Изобщо не поглеждаха полицая. Нито пък мен.
	Бях заел позиция на юг от портала. Абсолютно безличният ми кафяв ван без прозорци беше паркиран пред някакъв музикален магазин. Точно такъв, какъвто човек може да види пред портала на всеки колеж — отвън, направо на тротоара, имаше изнесени стелажи с дискове втора употреба, а на витрините бяха разлепени плакати на никому неизвестни рок групи. Бях отворил задните врати на вана. Каросерията беше пълна с кашони. В ръката си стисках пачка хартии. Бях с палто, понеже беше началото на април и сутрините бяха студени. И с ръкавици, тъй като по кашоните — там, където се бяха поразкъсали — стърчаха изкривени метални скоби. Носех револвер, както често ми се случва. Бях го затъкнал направо в панталоните си, отзад на кръста под палтото. Беше „Колт Анаконда“ — огромен, от неръждаема стомана, зареден с патрони .44 калибър магнум. Трийсет и четири и половина сантиметра дълъг и малко под два килограма на тегло. Не беше любимото ми оръжие — тежеше, убиваше ми и ми студенееше на кръста, и изобщо през цялото време всячески ми напомняше за себе си.
	Спрях се по средата на тротоара, вдигнах поглед от хартиите в ръката си и в далечината чух как двигателят на пикапа запали. Не потегли, остана си плътно долепен до бордюра, като само двигателят му работеше на място. Край задните му колела се виеше белезникава пара от ауспуха. Беше студено. Толкова рано сутрин шосето беше пусто. Заобиколих иззад вана и покрай музикалния магазин хвърлих поглед към сградите на колежа. Пред една от тях чакаше черен „Линкълн Таун Кар“. До него бяха застанали двама мъже. От сто метра се виждаше, че нито един от двамата не прилича на шофьор на лимузина. Хората от тая професия не ходят по двойки, не са млади и яки на вид, нито пък през цялото време стоят в такава напрегната поза, сякаш са все нащрек. Двамата очевидно бяха бодигардове.
	Сградата, пред която беше паркиран линкълнът, приличаше на неголямо общежитие. Над масивната дървена врата имаше някакъв надпис от три гръцки букви. Точно в този момент вратата се отвори и отвътре излезе слабичък младеж. Имаше вид на студент. Косата му беше дълга и сплъстена, облечен беше като клошар, но в ръката си държеше пътна чанта, която отдалеч си личеше, че е от кожа и струва доста пари. Единият от бодигардовете продължи да стои неподвижно, с гръб към лимузината, докато другият отвори вратата. Младежът метна чантата си на задната седалка и се вмъкна след нея. После затвори вратата. От сто метра разстояние захлопването прозвуча глухо и притъпено. Бодигардовете хвърлиха последен поглед наоколо и после едновременно седнаха отпред. След миг линкълнът потегли. На трийсетина метра зад него една кола с емблемата на колежа го сподири лениво, сякаш не за охрана, а просто така, защото се бе случила в същата посока. В колата седяха двама наемни охранители. И двамата се бяха излегнали назад; позите им изразяваха пълна незаинтересованост.
	Свалих ръкавиците и ги хвърлих в каросерията на вана. Излязох на платното, откъдето се виждаше по-добре. Линкълнът се задаваше по алеята, без да бърза. По черното му туловище нямаше нито едно петънце. Затова пък имаше много хром. Лъснат до блясък. Охраната от колежа беше останала доста назад. Лимузината спря за миг пред церемониалния портал, после сви вляво и се насочи към черния полицейски каприс. И към мен.
	Това, което се случи след този момент, продължи около осем секунди, но на мен ми се стори като един кратък миг.
	На двайсет метра по-назад червеният пикал се отдели от бордюра и рязко ускори. Настигна линкълна, изнесе се встрани и го изпревари точно в мига, в който лимузината минаваше покрай черния каприс. Джантите му за малко не остъргаха коленете на цивилния. Когато предницата на пикапа се изравни с тази на линкълна, шофьорът рязко изви волана и с ъгъла на масивната стоманена броня се вряза в предния му ляв калник. След удара шофьорът на пикапа не отпусна газта и воланът му остана извит докрай вдясно, докато не изтласка тежката лимузина на банкета. Като хвърляше туфи трева с колелата си от спирачното усилие, линкълнът успя да забави ход, преди да спре окончателно в едно дърво. Чу се глух вопъл на метал, който се огъваше, смачкваше и разкъсваше, примесен със звън от сипещи се стъкла; микроскопичните листенца на дървото се тресяха сред облака пара от радиатора.
	Двамата мъже изскочиха от пикапа и откриха огън. Черните картечни пистолети в ръцете им обсипаха линкълна с ураган от куршуми. Трясъкът беше оглушителен; от мястото си виждах широките златисти дъги, които изстреляните гилзи описваха във въздуха, преди да се посипят по асфалта. Мъжете задърпаха вратите на линкълна. Отвориха ги. Единият се наведе напред и измъкна хлапака от задната седалка, докато другият продължаваше да стреля по бодигардовете на предната. После бръкна с лявата ръка в джоба си и измъкна граната. Хвърли я в линкълна, затръшна вратите, сграбчи другаря си и хлапака за раменете и ги повали на колене. Вътрешността на линкълна избухна в ослепително огнено кълбо. И шестте прозореца се пръснаха във всички посоки. От двайсет метра разстояние усетих експлозията с всеки мускул на тялото си. Във въздуха летяха късчета стъкло. Слънчевите лъчи се пречупваха в тях и образуваха малки цветни дъги. Мъжът, който бе хвърлил гранатата, се изправи и се затича към пикала; след него другарят му влачеше за ръка хлапака. И тримата се качиха през най-близката врата — първо шофьорът, после хлапакът, който бе вдигнат на ръце и буквално натъпкан вътре, и накрая другият мъж. Вратите се затръшнаха и аз зърнах лицето на хлапака, притиснат между двамата. Очите му бяха изцъклени от ужас. Беше мъртвешки бяло; през мръсното предно стъкло видях как устата му се разтваря в безмълвен писък. Видях и как шофьорът включи на скорост, чух рева на двигателя и свистенето на гумите; в следващия миг пикапът потегли и се насочи към мен.
	Беше тойота. От мястото си виждах надписа „ТОЙОТА“ върху решетката над тръбната броня. Беше с повдигнато окачване и отдолу се забелязваше големият черен диференциал на предния мост с размери на футболна топка. Двойно предаване. Големи балонни гуми. Очукана каросерия с олющена боя, захабена от мръсотията, напластена, откакто бе излязла от завода. И се носеше право към мен.
	Разполагах с по-малко от секунда, за да взема решение.
	Заметнах встрани пешовете на палтото си и извадих колта. Прицелих се внимателно и изстрелях един куршум по решетката на тойотата. Дулото проблесна, тежкият револвер изтрещя и подскочи в ръцете ми. Грамадният .44-калибров куршум пръсна радиатора. Втория изстрелях в предната лява гума. Последва зрелищна експлозия и по шосето се посипаха черни парчета каучук, докато грайферният протектор се мяташе като камшик във въздуха. Пикапът занесе настрани и спря с шофьорската врата, обърната към мен.
	Беше на не повече от десетина метра. Аз се прибрах зад вана, затръшнах задните врати, подадох се за миг от другата страна и стрелях по задната лява гума. Същият резултат. Парчета каучук се пръснаха по асфалта. Пикапът се килна под остър ъгъл върху джантите на двете си леви колела. Вратата на шофьора се отвори и тялото му се изсипа по наклонената седалка на платното. Надигна се на едно коляно. Картечният пистолет беше в лявата му ръка. Изчаках да го прехвърли в другата и да го насочи приблизително в моята посока. После вдигнах двукилограмовия колт, подпрях китката на дясната си ръка върху дланта на лявата, прицелих се внимателно в средата на тялото му, както ме бяха учили навремето, и дръпнах спусъка. Гръдният кош на мъжа експлодира в кървава мъгла. Хлапакът седеше в кабината, парализиран от ужас, но вторият мъж се бе смъкнал от другата врата и пълзеше на четири крака към предницата на колата. Видях как дулото на картечния му пистолет се повдига и насочва към мен. Извъртях колта леко наляво и отново подпрях дясната си китка на лявата длан. Целех се в гръдния кош. Изстрел. Същият резултат. Мъжът се просна по гръб до калника сред облак кървави пръски.
	В кабината на пикапа кльощавият хлапак се размърда. Аз прибягах и го измъкнах навън през трупа на първия мъж. Повлякох го тичешком към вана. От шока тялото му беше сякаш омекнало, като да нямаше кости. Натиках го на седалката до шофьора и затръшнах вратата след него. Докато заобикалях тичешком предницата, за да седна зад волана, с периферното си зрение забелязах трета мъжка фигура, която тичаше към мен. Някакъв едър набит тип. В тъмни дрехи. С ръка под сакото. Извих се встрани, инстинктивно вдигнах колта и стрелях. Гръдният му кош изригна в същата червена мъгла точно в мига, в който го познах: беше възрастният цивилен детектив от каприса, който бе бръкнал под сакото си, за да извади полицейска значка. Като в забавен кадър значката — златен щит в охлузен кожен калъф — изхвръкна от ръката му, преметна се няколко пъти във въздуха и изчатка върху бордюра пред вана ми.
	Времето спря.
	Стоях и го гледах. Беше паднал по гръб до бордюра. Целият му гръден кош представляваше кървава каша. Кръвта не бликаше, не шуртеше на тласъци от разкъсаните рани. Сърцето му бе спряло. В предницата на ризата му зееше огромна безформена дупка. Тялото му лежеше неподвижно. Главата му бе извърната на една страна; бузата му беше долепена до асфалта. Ръцете му бяха разперени встрани; виждаха се бледо синкавите вени на китките. Асфалтът беше черен и лъскав, тревата зелена, небето — яркосиньо. В ушите ми още ехтяха изстрели, но наред с тях дочувах шумоленето на младите пролетни листа, разлюлени от лекия ветрец. През предното стъкло на вана виждах кльощавия хлапак, който поглеждаше ту поваления полицай, ту мен. Видях и колата с охраната на колежа, която точно в този момент излезе през портала и сви към нас. Движеше се по-бавно, отколкото можеше да се очаква след такава стрелба. Може би се чудеха докъде точно се простира тяхната юрисдикция. Или просто бяха уплашени. През стъклото се виждаха червендалестите им лица. Идваха насам. Колата им се движеше с не повече от двайсет и пет километра в час. Право към мен. Погледнах към златната значка до бордюра. Беше излъскана от употреба през една дълга полицейска кариера. Ако през моята собствена кариера бях научил нещо, то беше, че колкото е лесно да пуснеш някому куршума, толкова е трудно да си го прибереш после обратно в цевта.
	Чувах как колата с охраната на колежа се приближава бавно към мен. Гумите й мачкаха разпръснатите боклуци по асфалта. Това беше единственият звук, който стигаше до съзнанието ми. После времето тръгна отново, един глас в главата ми изкрещя: Бягай! Бягай! Бягай! — и аз побягнах. Хвърлих се към шофьорската врата на вана, пуснах колта на седалката, запалих двигателя и направих такъв обратен завой, че машината се вдигна на две колела, а кльощавият хлапак се претърколи в ъгъла. Изправих волана и дадох газ докрай. Обсегът на огледалото за обратно виждане беше ограничен, но във всеки случай видях как охраната включи сигналните светлини и ме последва. Хлапакът до мен не издаваше звук. Долната му челюст беше увиснала. Всичките му сили в момента бяха съсредоточени в това да не изпадне от седалката. Докато моите бяха съсредоточени в крака, с който натисках газта. За щастие по шосето нямаше почти никакво движение. Колежът се намираше в някакво заспало градче в Нова Англия, а освен това беше и рано сутрин. Бързо вдигнах сто и двайсет; ръцете ми стискаха волана така, че кокалчетата ми побеляха. Гледах пътя пред себе си, сякаш не исках да видя какво става зад нас.
	— На какво разстояние са? — запитах хлапака.
	Не отговори. Примрял от страх, той се бе свил в ъгъла на седалката, колкото се може по-далеч от мен. Очите му бяха вперени в тавана. С дясната си ръка се бе хванал за дръжката на вратата. Имаше бледа кожа и дълги пръсти.
	— Колко далеч зад нас са? — повторих аз.
	Двигателят боботеше оглушително.
	— Ти уби полицай — каза хлапакът. — Тоя старец беше полицай, нали разбираш?
	— Разбирам.
	— И ти го застреля.
	— Случайно — рекох аз. — На какво разстояние са?
	— Той ти показа значката си.
	— На какво разстояние са?
	Хлапакът се размърда на седалката, извърна се и се сниши леко, за да изравни линията на погледа си с малките прозорчета в задната част на вана.
	— На трийсетина метра. — Говореше задавено, може би от уплахата. — Близо са. Единият се е навел през прозореца. Държи пистолет.
	Точно в този миг, през рева на двигателя и свистенето на гумите, се чу далечен изстрел. Вдигнах колта от седалката до себе си. После го пуснах. Беше празен. Вече бях стрелял шест пъти с него. Един радиатор, две гуми, двама похитители. И един полицай.
	— В жабката — казах.
	— Редно е да спреш. Да им обясниш. Ти ми помагаше. Беше нещастна случайност. — Докато говореше, не гледаше в мен, а през задните прозорци.
	— Убил съм полицай — казах с колкото се може по-равен глас. — Това им стига. Останалото не ги интересува. Защо и как, все тая.
	Хлапакът не отговори.
	— В жабката! — повторих аз.
	Той се обърна напред, напипа копчето и отвори капака. Вътре имаше друг „Колт Анаконда“. Абсолютно идентичен с първия. От лъскава бяла неръждаема стомана, зареден. Взех го от ръцете му. Свалих прозореца докрай. Вътре нахлу ураган от студен въздух. А с него и пукот от изстрели. Зад нас се стреляше. Бързо, настойчиво и непрестанно.
	— По дяволите! — изругах аз.
	Хлапакът мълчеше. Изстрелите не спираха — приглушени от разстоянието, яростни, накъсани. Как така не ни улучваха?
	— Лягай на пода! — казах аз.
	Плъзнах се настрани и долепих лявото си рамо плътно до рамката на вратата. После се извих докрай надясно и назад, докато ръката ми с пистолета се подаде през прозореца, успоредно на каросерията. Стрелях веднъж. Хлапакът ме погледна с разширени от ужас очи и се смъкна надолу в пространството между седалката и таблото, като покри главата си с ръце. Секунда по-късно задното стъкло на три метра зад мястото, където преди това беше главата му, се пръсна на парчета.
	— По дяволите! — изругах отново. Изнесох се плътно до банкета, откъдето имах по-добър ъгъл на стрелба, и отново стрелях назад.
	— Искам да гледаш назад — казах. — Само не си подавай главата много нагоре.
	Хлапакът не помръдна.
	— Изправи се — повторих аз. — Искам да гледаш назад. Хайде!
	Той се понадигна и се извърна. Проточи шия достатъчно високо, за да види разбитото задно стъкло. Усетих го как пресметна, че главата му е била точно на пътя на куршума.
	— Ще забавя малко — казах аз. — Ще отбия леко встрани, за да ме задминат.
	— Недей — каза хлапакът. — Нещата все още могат да се оправят.
	Не го послушах. Намалих скоростта до осемдесет и отбих плътно вдясно. Охраната на колежа инстинктивно се изнесе встрани, за да ме задмине. Когато се изравнихме, аз изстрелях последните си три патрона. Предното стъкло се пръсна, колата занесе по шосето, сякаш бях улучил шофьора или пък някоя от гумите. Предницата й заора в отсрещния банкет, колата подскочи, прегази посадените крайпътни храсти и се загуби от поглед. Пуснах празния револвер на седалката до себе си, вдигнах стъклото и натиснах докрай газта. Хлапакът мълчеше. Просто седеше, вперил поглед назад. Разбитото задно стъкло на вана виеше зловещо от въздушното течение.
	— Е — казах аз, — сега вече можем да си ходим кой откъде е.
	Хлапакът се обърна и ме изгледа.
	— Ти луд ли си? — запита той.
	— А ти имаш ли представа как се постъпва с човек, застрелял полицай? — отвърнах аз.
	Той не отговори. Около половин минута — близо километър — пътувахме мълчаливо, като само примигвахме, пухтяхме задъхано и гледахме пътя пред себе си като хипнотизирани. Вътрешността на вана беше пълна с остра миризма на барут.
	— Беше нещастен случай — казах аз. — Не мога да го съживя. Тъй че го забрави.
	— Кой си ти? — попита той.
	— А ти кой си? — отвърнах с въпрос.
	Той млъкна. Дишаше тежко. Погледнах в огледалото. Пътят зад нас беше пуст. Пред нас също. От двете ни страни нямаше нищо. Бяхме насред полето, на десет минути от най-близкото голямо кръстовище.
	— Аз съм обект — каза хлапакът. — На похищение.
	Интересна дума. В неговата уста звучеше особено.
	— Опитват се да ме отвлекат — поясни той.
	— Мислиш ли?
	Той кимна.
	— Не ми е за пръв път.
	— Защо?
	— Как защо? За пари!
	— Ти богат ли си? — залитах.
	— Не аз, баща ми.
	— Кой е баща ти?
	— Обикновен човек.
	— Обаче богат — отбелязах аз.
	— Вносител на килими.
	— Килими ли? Какви килими, тъкани? Или мокети?
	— Персийски.
	— Че може ли да се забогатее от внос на персийски килими?
	— И още как — каза хлапакът.
	— Имаш ли си име?
	— Ричард — каза той. — Ричард Бек.
	Отново надзърнах в огледалото. Пътят зад нас си оставаше все така пуст. Пред нас също. Бях намалил скоростта, държах плътно средата на лентата и се опитвах да карам като нормален човек.
	— Та кои бяха тези типове? — попитах.
	Ричард Бек поклати глава.
	— Нямам никаква представа.
	— Те знаеха точно къде да те причакат. И кога.
	— Прибирах се вкъщи за рождения ден на майка ми. Който е утре.
	— Кой би могъл да го знае?
	— Не съм сигурен. Някой, който познава семейството ми. Всеки един от килимарската гилдия, струва ми се. Ние сме доста известни.
	— Значи има и гилдия? — запитах аз. — На килимарите?
	— Всички са в конкуренция помежду си — каза той. — Едни и същи източници, един и същ пазар. Всички се познават.
	Не отговорих. Гледах пътя — стрелката беше залепнала на сто километра в час.
	— А ти имаш ли си име? — попита той.
	— Не — отвърнах аз.
	Той кимна разбиращо. Не беше загубено момче.
	— Какво смяташ да правиш? — попита ме.
	— Ще те сваля някъде близо до магистралата — отвърнах аз. — Оттам хващаш такси или тръгваш на автостоп и забравяш за мен.
	Той се умълча.
	— Не мога да те закарам в полицията — казах аз. — Това просто не може да стане. Нали ти е ясно? Убих полицай. Може би дори трима. Сам видя.
	Той мълчеше.
	— И не им давай описание как изглеждам — продължих аз. — Кажи им, че не помниш. Кажи им, че си бил в шок. Ако не, ще те намеря и ще те пречукам.
	Той не отговори.
	— Ще спра някъде и ти слизаш — казах аз. — Все едно, че не сме се срещали.
	Той се размърда. Извърна се настрани и погледна право в мен.
	— Закарай ме у дома — каза той. — Свърши работата докрай. Ще ти дадем пари. Ще ти помогнем. Ако искаш, ще те укрием. Нашите ще са ти благодарни. Тъй де, нали аз съм ти благодарен. Истина ти казвам. Ти ми отърва кожата. Това с полицая, то си беше чиста случайност, нали така? Нещастен случай. Малшанс. Беше притиснат и направи грешка. Разбирам те. Ние ще си траем.
	— Не ми трябва помощта ти — казах аз. — Искам само да се отърва от теб.
	— Но аз трябва да се прибера вкъщи — каза той. — Така ще си помогнем взаимно.
	До кръстовището с магистралата оставаха четири минути.
	— Къде е това вкъщи? — запитах аз.
	— В Абът — каза той.
	— Какъв Абът?
	— Абът, щата Мейн — отвърна той. — На брега. Между Портланд и Кенебънк.
	— Ние се движим в обратната посока.
	— На магистралата можеш да свиеш на север.
	— Но това са поне триста километра!
	— Ще ти дадем пари. Няма да си капо.
	— Ще те оставя някъде около Бостън — казах. — Оттам сигурно има автобус за Портланд.
	Хлапакът заклати глава с такова постоянство, сякаш имаше епилептичен припадък.
	— В никакъв случай — каза той. — Само не автобус. Не мога да пътувам сам. Не и сега. Имам нужда от охрана. Тия типове сигурно ме дебнат някъде.
	— Тия типове са мъртви. Както и оня шибан полицай.
	— Може да имат колаборатори.
	Още една дума, която прозвуча някак странно в устата му. Беше дребно хилаво момче и изглеждаше много уплашен. Жилата на врата му пулсираше. С две ръце той отметна настрани дългата си коса и обърна лице към предното стъкло, за да изложи на показ лявото си ухо. То липсваше. Вместо ушна мида имаше грозен назъбен белег, втвърдена бучка хрущялна тъкан, странно наподобяваща някакъв италиански макаронен деликатес.
	— Просто ми го отрязаха и го пратиха на нашите по пощата.
	— Кога стана това?
	— Бях петнайсетгодишен.
	— Баща ти отказа да плати ли?
	— Плати, но не достатъчно бързо.
	Не казах нищо. Ричард Бек седеше до мен и ми показваше белега си. Беше объркан и уплашен и дишаше шумно като машина.
	— Добре ли си? — попитах.
	— Закарай ме вкъщи — каза той. Вече се молеше. — Точно сега не мога да остана сам.
	До магистралата оставаха две минути.
	— Моля те — каза той, — помогни ми.
	— По дяволите! — потретих аз.
	— Моля те! Така ще си помогнем взаимно. И ти имаш нужда да се скриеш някъде.
	— Трябва да разкараме тоя ван — казах аз. — Бъди сигурен, че вече е обявен за издирване в целия щат.
	Той ме погледна, внезапно изпълнен с надежда. До магистралата оставаше една минута.
	— Трябва да намерим кола — казах аз.
	— Къде?
	— Няма значение къде. Навсякъде е пълно с коли.
	В югозападния квадрант на кръстовището се намираше огромен, широко разпръснат крайпътен търговски комплекс. Вече се виждаше в далечината — грамадни жълтеникаво кафяви сгради без прозорци, с големи неонови надписи. Наоколо имаше безкрайни паркинги, до половина пълни с коли. Отбих от шосето и направих една обиколка на района. Беше колкото цял малък град. Навсякъде гъмжеше от хора. Това ме притесняваше. Върнах се още веднъж по същия кръг, после свих покрай една редица контейнери за боклук и се насочих към задната страна на някакъв универсален магазин.
	— Къде отиваме? — попита Ричард.
	— Към служебния паркинг — казах аз. — Купувачите влизат и излизат по всяко време. Никога не знаеш кога. А колите на персонала стоят на място, докато изтече смяната. Така е по-безопасно.
	Той ме погледна неразбиращо. Насочих вана към редица от осем коли, паркирани с муцуните срещу сляпа стена. Видях празно място до един „Нисан Максима“ на около три години, в убито кафеникав цвят. Щеше да свърши работа. В него нямаше нищо забележително. Леко подминах празното място и паркирах на заден ход, като почти допрях задните врати до стената.
	— Да не се вижда разбитият прозорец — казах аз.
	Хлапакът не отговори. Натиках двата празни колта в джобовете на палтото си и слязох. Опитах вратите на нисана. Бяха заключени.
	— Иди да намериш парче тел — казах. — Дебела медна жица или закачалка за дрехи.
	— Смяташ да задигнеш колата ли?
	Кимнах мълчаливо.
	— Разумно ли е това?
	— Ако ти беше убил полицай, може би щеше да ти се види разумно.
	Хлапакът примигна глуповато, после се разтърси наоколо за тел. Аз изпразних изстреляните гилзи от двата колта и ги хвърлих в контейнера. В това време той донесе еднометрово парче дебел кабел от една купчина боклук наблизо. Оголих жицата със зъби, завих края й като кукичка и я натиках между стъклото на нисана и гуменото уплътнение.
	— Оглеждай се — казах му.
	Той се дръпна малко встрани и заоглежда паркинга, докато аз мушнах жицата дълбоко навътре, поразмърдах я нагоре-надолу, подръпнах няколко пъти дръжката на вратата и накрая тя се отвори. Хвърлих жицата обратно в боклука, наведох се под кормилната колонка и свалих пластмасовия кожух. Намерих двата кабела, които ми бяха нужни, допрях ги, двигателят превъртя и запали. Хлапакът ме изгледа с подобаваща доза възхищение.
	— Лоши навици от детството — обясних аз.
	— Разумно ли е това? — запита отново той.
	Кимнах.
	— По-разумно нещо не мога да измисля в момента. До шест вечерта никой няма да забележи, че колата липсва. Може би чак до осем. Не знам до колко работят. А дотогава ще си вкъщи.
	С ръка на дръжката, той се поколеба за миг, поклати глава, отвори вратата и се шмугна вътре. Аз дръпнах седалката си назад, нагласих огледалата и изкарах писана на заден ход. През паркинга карах, без да бързам. На стотина метра пред нас пълзеше патрулна кола. Вмъкнах се в първото свободно място, което видях, и изчаках, докато патрулката се разкара. После дадох газ към изхода, излязох на шосето, качих се на детелината и след две минути вече се носехме по широката магистрала на север с порядъчната скорост от сто километра в час. Колата миришеше силно на парфюм и вътре имаше две кутии книжни салфетки. На задното странично стъкло с прозрачни вендузи беше залепено някакво пухкаво плюшено животинче; отзад на седалката имаше бейзболна ръкавица, а някъде зад мен на пода потракваше алуминиева бухалка.
	— На мама таксито — отбелязах аз. Хлапакът не отговори. — Не се бой — казах. — Тая кола явно е на почтен гражданин. Положително е застрахована.
	— Не ти ли е криво? — каза той. — За оня полицай?
	Хвърлих му бърз поглед. Беше блед и слабичък и се бе свил на седалката колкото се може по-далеч от мен. Ръката му беше облегната на вратата. С дългите си пръсти приличаше на музикант. Усещах, че се насилва да ме хареса, но нямах особена нужда от неговото одобрение.
	— Случват се и издънки — казах аз. — Няма обаче какво да им се впрягаме толкова.
	— Що за отговор е пък това?
	— Единственият възможен. Беше незначителна странична щета. Няма какво да я мислим, освен ако не се обърне срещу нас. Нищо не можем да променим, а животът продължава.
	Той не отговори.
	— Както и да е, баща ти е виновен.
	— За това, че е богат и че има син?
	— За това, че държи некадърни бодигардове.
	Той извърна глава и пак млъкна.
	— Тия двамата бяха бодигардове, нали?
	Той кимна, но не каза нищо.
	— А на теб? — попитах аз. — Не ти ли е криво за тях?
	— Малко — отвърна той. — Така поне мисля. Във всеки случай не ги познавах добре.
	— Бяха пълни некадърници.
	— Всичко стана толкова бързо.
	— Лошите им бяха под носа — казах аз. — Такъв огрухан пикал да се мотае из онова префърцунено университетско градче… Що за бодигард е тоя, дето не забелязва подобна опасност?! Те не са ли чували за едно нещо, което се нарича оценка на обстановката?
	— Ти да не би да ги забеляза?
	— Разбира се, че ги забелязах.
	— Не е лошо за шофьор на ван.
	— Служил съм в армията. Бях военен полицай. Разбирам от охрана. Както разбирам и от странични щети.
	Хлапакът кимна, но не изглеждаше убеден.
	— Е, как ти беше името? — запита той.
	— Зависи — отвърнах аз. — Най-напред искам да разбера ти що за човек си. Може да ми се случат всевъзможни неприятности. Има поне един убит полицай, а сега и крадена кола.
	Той се умълча. Аз също. Исках да го оставя да размисли. Километрите се навиваха. Скоро щяхме да излезем от Масачузетс.
	— Моето семейство цени лоялността — каза накрая той. — А ти направи на сина им голяма услуга. И на тях самите. Най-малкото, спести им доста пари. Те ще намерят начин да ти покажат благодарността си. Последното нещо, което биха направили, е да те изпеят на полицията.
	— Не трябва ли да им се обадиш?
	Той поклати глава.
	— Те ме очакват. Така и така се прибирам, няма защо да им се обаждам.
	— От полицията ще им съобщят. Те си мислят, че си в сериозна беда.
	— В полицията нямат номера. Никой го няма.
	— В колежа със сигурност имат адреса ти и могат да издирят номера.
	Той отново поклати глава.
	— И в колежа не знаят адреса ми. Никой не го знае. Ние много внимаваме с тези неща.
	Вдигнах рамене; следващите километър-два изминахме в мълчание.
	— А ти? — попитах накрая. — Ти няма ли да ме изпееш?
	Видях го как инстинктивно попипа дясното си ухо. Онова, дето още си беше на мястото. Очевидно беше съвсем несъзнателен жест.
	— Та ти ми отърва кожата! — отвърна той. — Никога няма да те изпея.
	— Добре тогава. Казвам се Ричър.


	За броени минути пресякохме едно микроскопично ъгълче на Върмонт и поехме на североизток към Ню Хампшър. Очакваше ни още много, много път. Приливът ми на адреналин бе отминал, хлапакът се бе съвзел от шока и сега и двамата бяхме станали някак потиснати и сънливи. Свалих стъклото с няколко милиметра, колкото да влезе чист въздух и да изкара навън застоялата миризма на парфюм. От това шумът в колата се усили, но пък така поне нямаше да заспя. Поговорихме малко. Ричард Бек ми каза, че е на двайсет години. Студент в предпоследния курс. Специалността му била някакви си там модерни художествени изразни средства, което на мен ми прозвуча като рисуване с пръст по стената. Единствен син. Необщителен, трудно завързващ приятелства, включително интимни. Отношението му към неговото собствено семейство беше твърде двойствено. Явно фамилията Бек представляваше някакъв затворен, сплотен клан, към който с половината от съзнанието си Ричард принадлежеше изцяло, докато другата половина се чудеше как да се разграничи. Без съмнение предишното отвличане му бе причинило дълбока травма. Запитах се дали се бе отървал само с едно отрязано ухо, или му се бяха случили и други, много по-ужасни неща.
	На свой ред му разказах за военната служба, като не пропуснах дебело да подчертая уменията си на бодигард. Исках да се почувства, поне временно, в добри ръце. Карах бързо и уверено, с постоянна скорост. Резервоарът на нисана се оказа зареден догоре и не се налагаше да спираме на бензиностанции. Ричард каза, че не е гладен. Един-единствен път спрях, за да отида до тоалетната, като оставих двигателя да работи, за да не се налага после пак да си играя с жиците за запалване. Когато се върнах при колата, го заварих в същата поза, в която го бях оставил. Пак излязохме на магистралата, подминахме град Конкорд в Ню Хампшър и продължихме към Портланд, Мейн. Времето минаваше. Колкото повече Ричард се приближаваше към къщи, толкова по-спокоен изглеждаше. Но и по-притихнал. Раздвоен.
	Преминахме щатската граница и бяхме вече на трийсетина километра от Портланд, когато Ричард се размърда неспокойно на седалката, обърна се назад и внимателно огледа колите по платното, след което ми каза да отбия на следващия разклон. Излязохме на тесен път, който водеше право на изток, към Атлантическия океан. Минахме под надлеза на междущатската магистрала М-95 и продължихме още близо трийсетина километра през ниските гранитни хълмове, издадени като назъбени носове в морето. Помислих си, че такъв пейзаж може би изглежда фантастично през лятото, но сега беше още студено и голо. Тук-там се виждаха недорасли дървета, брулени от вятъра, носещ пръски морска вода, и оголени скали, от които бурите бяха отмили тънкия слой почва. Пътят се виеше и лъкатушеше през трудния терен, сякаш се опитваше насила да се провре колкото се може по на изток. Далеч напред за миг зърнах метално сивата повърхност на океана. Продължавахме да криволичим покрай вдадени навътре заливчета и остри, продълговати носове, между които се виждаха закътани плажове с груб, едър пясък. Внезапно пътят направи два остри завоя — първо наляво и веднага след това рязко надясно, и се изкачи върху продълговато било, преминаващо в нос с формата на човешка длан, с един издължен пръст, който се врязваше далеч напред в морето. Беше някакъв скалист полуостров, широк стотина метра и дълъг близо километър. По волана усещах как страничният вятър лашка бясно колата. Докато карах по хребета на полуострова, далеч напред забелязах редица хилави вечнозелени дръвчета, които сякаш се опитваха да прикрият някаква висока гранитна стена, но засега не им достигаше нито височина, нито плътност на короните. Стената беше висока може би два и половина метра. Отгоре беше увенчана с гъсти спирали остра като бръснач бодлива тел. На равни разстояния по протежението й бяха монтирани охранителни прожектори. Беше истински отбранителен вал, преграждащ полуострова през цялата му стометрова ширина. В двата си края се спускаше стръмно надолу и стигаше чак до повърхността на морето. Масивните й основи бяха иззидани върху огромни каменни блокове, обрасли с мъх. Точно по средата й имаше желязна порта. Беше затворена.
	— Ето — каза Ричард Бек, — тук живея.
	Пътят отвеждаше право към портата. Оттам продължаваше като дълга права алея за коли, в края на която се виждаше къща от сив гранит. Беше на самия връх на полуострова, насред океана. От вътрешната страна на портата имаше едноетажна постройка, нещо като железопътен кантон или голяма портиерна. От същия материал и в същия стил като главната къща, само че много по-малка. Беше построена върху общ фундамент с външната стена.
	— Свирни с клаксона — каза Ричард Бек.
	Върху въздушната възглавница на волана имаше малък знак с формата на свирка. Натиснах го с пръст и клаксонът бибипна учтиво. Видях как стъкленото око на охранителната камера върху пилона на портата се наведе към мен и ме огледа. Мина доста време, преди вратата на портиерната да се отвори. Отвътре излезе някакъв тип в тъмен костюм. Самият костюм имаше вид, като да е купен от магазин за гиганти, при това положително беше най-големият номер в каталога. Което не пречеше да му стяга в раменете и да му е леко къс в ръкавите. Собственикът на фамозния костюм беше значително по-едър от мен, което го правеше тотално нестандартен за човешко същество. Беше истински великан. Той се приближи до портата, без да я отваря, и надникна навън. Дълго ме оглежда, после хвърли бегъл поглед на хлапака. Отключи и дръпна крилата навътре.
	— Карай право към къщата — каза Ричард. — Не спирай. Тоя тип не ми е много симпатичен.
	Минах през портата, без да спирам. Карах бавно, като се оглеждах. Като попаднеш на ново място, първото нещо е да намериш изхода. И в двата си края стената стигаше чак навътре в прибоя. Беше твърде висока, за да я прескоча, а заради бодливата тел отгоре не можеше да се преодолее и с катерене. Зад нея навътре в двора имаше ивица от около трийсетина метра разчистено, напълно открито пространство. Един вид ничия земя. Или минно поле. Охранителните прожектори бяха насочени така, че да го покриват изцяло.
	Нямаше никакъв друг изход, освен през портата. Която тъкмо в този момент великанът затваряше зад нас. Виждах го ясно в огледалото.
	Къщата беше далеч напред. От три страни ни заобикаляше безбрежната сивота на океана. Самата къща беше стара каменна грамада. Имаше такъв вид, сякаш някога бе принадлежала на морски капитан, натрупал състояние с лов на китове. Беше цялата от камък, със сложни гънки, фронтони, корнизи и бордюри. Всяка стена, всяка най-малка повърхност, обърната на север, беше покрита със сив лишей. Останалото — със зелен мъх, на петна. Къщата беше на три етажа. Имаше дванайсет комина. И сложен, начупен покрив. С много островърхи тавански прозорци с къси, следващи извивките на покрива улуци и безброй дебели железни водосточни тръби за отвеждане на дъждовната вода. И с масивна дъбова входна врата, обкована с железни кантове и яки стоманени гвоздеи с големи глави. Алеята за коли се разшири и изви в плавен кръг пред къщата. Аз минах по кръга обратно на часовниковата стрелка и спрях колата точно пред дъбовата врата. Тя се отвори и отвътре се появи мъж в тъмен костюм. На ръст беше горе-долу колкото мен, значително по-дребен от страшилището при портиерната. С което не ми стана много по-симпатичен. Имаше каменно лице и безизразни очи. Той отвори невъзмутимо вратата на Ричард, сякаш бе очаквал тъкмо нас да види. Може пък и да ни е очаквал, казах си аз, нали оня от портата му се е обадил по телефона.
	— Би ли изчакал тук? — каза Ричард.
	Той се измъкна от колата и мрачната вътрешност на къщата го погълна. Мъжът с костюма затвори дъбовата врата отвън и зае позиция пред нея. Не гледаше към мен, но бях сигурен, че ме следи с периферното си зрение. Разкачих жиците под волана, угасих двигателя и зачаках.
	Чаках доста време — някъде около четирийсет минути. Без запален двигател купето бързо изстина. Колата се полюляваше леко на морския бриз, който повяваше на тласъци иззад къщата. Седях и гледах през предното стъкло право пред себе си. Бях обърнат с лице на североизток; небето беше изметено от вятъра и кристалночисто. Леко вляво се виждаше извивката на бреговата ивица. На трийсетина километра по-нататък над хоризонта висеше размито сивкаво петно. Сигурно беше облакът градски смог над Портланд. Самият град не се виждаше, закрит от продълговат нос.
	Внезапно дъбовата врата се разтвори, бодигардът отстъпи съобразително встрани и на прага се появи жена. Беше майката на Ричард Бек. В това нямаше никакво съмнение. Същата тънка фигура, същата бледа кожа, същите дълги пръсти. Беше по джинси и дебел рибарски пуловер. На вид около петдесетгодишна. Вятърът рошеше косата й. Изглеждаше уморена и някак напрегната. Спря се на два метра от колата, сякаш искаше да ми покаже, че е редно да сляза и да я пресрещна. Отворих вратата и се изправих. Тялото ми беше изтръпнало; мускулите ме боляха. Пристъпих крачка напред и тя ми подаде ръка. Аз я поех; ръката й беше студена и крехка, само кости и сухожилия.
	— Моят син ми разказа за случилото се — рече тя. Гласът й беше нисък и дрезгав, като на закоравял пушач или на човек, който много е плакал. — Не мога да изразя с думи колко съм ви благодарна за помощта, която сте му оказали.
	— Той добре ли е? — запитах аз.
	Тя направи гримаса, сякаш сама не беше сигурна.
	— Отиде да си легне.
	Кимнах. Пуснах ръката й. Тя падна безжизнена отстрани до тялото. Настъпи кратка неловка пауза.
	— Аз съм Елизабет Бек — каза тя.
	— Джак Ричър — отвърнах аз.
	— Моят син ми разправи за вашите преживелици.
	Преживелици. Хубава, неутрална дума. Не отговорих.
	— Мъжът ми ще си бъде довечера вкъщи — каза тя. — Той ще реши какво трябва да се направи.
	Кимнах разбиращо. Отново неловка пауза. Стоях и чаках.
	— Моля, заповядайте вътре — каза тя.
	После се обърна и влезе във вестибюла. Последвах я. Минах през вратата и тя изписука. Обърнах се; в рамката имаше инсталиран метален детектор.
	— Нали не възразявате? — попита Елизабет Бек, като направи примирен и същевременно извинителен жест с ръце. После даде знак на едрия грозник с костюма. Той пристъпи към мен, за да ме претърси.
	— Два револвера — казах аз. — Празни. В джобовете на палтото.
	Той измъкна двата колта с плавно, отработено движение; явно не му беше за пръв път да претърсва някого за оръжие. Постави ги на една масичка до стената. Приклекна и прокара ръце по крачолите ми, после се изправи и ме опипа по ръцете, кръста, корема и гърба. Знаеше си работата и не беше чак дотам деликатен.
	— Извинявайте — каза Елизабет Бек.
	Човекът с костюма се дръпна назад и отново настана неловка пауза.
	— Имате ли нужда от нещо? — запита Елизабет Бек.
	Точно сега имах нужда от много неща, но само поклатих глава в отговор.
	— Изморен съм — казах аз. — Имах тежък ден. Трябва просто малко да подремна.
	За миг тя се усмихна облекчено. Изглеждаше доволна, сякаш присъствието в дома на нейния личен убиец на полицаи, при това заспал, й беше достатъчно, за да я разтовари от някакъв непосилен протоколен ангажимент.
	— Разбира се — каза тя. — Дюк ще ви заведе в стаята ви.
	Тя задържа погледа си върху мен още около секунда. Въпреки бледността и напрегнатия си вид беше красива жена. Имаше тънки кости и хубава кожа. Преди трийсет години сигурно са й се лепили като мухи на мед, помислих си. Тя се обърна и изчезна в дълбините на огромната къща. Извърнах се към мъжа с костюма; предположих, че той е Дюк.
	— Кога ще си получа оръжието?
	Той не отговори. Посочи с пръст стълбището и ме последва по петите. После посочи следващото стълбище. Изкачихме се на третия етаж. Заведе ме до една врата, бутна я и тя се отвори. Влязох и се озовах в семпло мебелирана квадратна стая с дъбова ламперия. Всички мебели бяха стари и тежки — легло, гардероб, маса, стол. На пода имаше персийски килим. Изглеждаше тънък и протрит. Може би беше някаква безценна антика. Дюк се вмъкна покрай мен и ми показа вратата за банята. Държеше се като пиколо в хотел. После отново се провря покрай мен и се запъти към вратата.
	— Вечерята е в осем — каза той. Само толкова. Отидох до вратата и я затворих. Не се чу никакъв звук, но когато я опитах, беше заключена отвън. Отвътре нямаше ключалка. Пристъпих към прозореца. Стаята ми беше в задната част на къщата и от нея се виждаше само океанът. Прозорецът ми гледаше право на изток; следващата твърда земя беше Европа. На петнайсет метра под мен морските вълни се разбиваха в скалите. Скоро щеше да настъпи приливът.
	Върнах се назад и долепих ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Внимателно, сантиметър по сантиметър, огледах тавана, корнизите и всяка мебел поотделно. Нищо. Камери нямаше, а микрофони не ме интересуваха. Нямах намерение да вдигам шум. Седнах на леглото и събух дясната си обувка. Обърнах я с подметката нагоре и с нокти изтръгнах един гвоздей от тока. После извъртях гуменото капаче встрани като вратичка, обърнах отново обувката с тока надолу и я разтърсих силно. Отвътре изпадна малък пластмасов правоъгълен предмет и подскочи веднъж върху матрака на леглото. Беше безжичен предавател за електронна поща. Нищо особено. Подобни устройства се продават по магазините, но този беше програмиран да изпраща съобщения до един-единствен адрес. По размер беше колкото пейджър. Имаше клавиатурка с миниатюрни буквички. Включих го и написах кратко съобщение. После натиснах бутона SEND.
	Съобщението гласеше: _„Вътре съм.“_


	2

	Истината е, че бях вътре вече цели единайсет дни. От онази влажна, дъждовна съботна вечер в Бостън, когато видях един мъртвец да пресича тротоара и да се качва в някаква кола. Не беше оптическа измама. Не беше някаква случайна, необяснима прилика. Нито игра на светлината. Беше човек, умрял преди десет години. Нямаше никакво съмнение. Изглеждаше приблизително с десет години по-стар оттогава и си носеше раните, които бяха причинили смъртта му.
	Крачех по Хънтингтън Авеню на път към един бар, за който бях чувал. Беше късно вечер. Голямата зала на Бостънския симфоничен оркестър току-що бе отворила врати след края на концерта. А пък аз бях прекалено голям инат, за да мина на отсрещния тротоар и да избегна тълпите. И сега се провирах между тях. Между гъста маса от добре облечени, добре ухаещи хора, повечето възрастни. До тротоара бяха паркирани частни коли и таксита. Двигателите работеха; чистачките се мятаха напред-назад на неравни интервали. Видях мъжа да излиза от фоайето на залата вляво от мен. Беше облечен с тежък кашмирен балтон и носеше в ръка шал и ръкавици. Беше гологлав. Около петдесетгодишен. Едва не се сблъскахме. Аз се спрях. Той също. И както става обикновено в такива тротоарни сцени, няколко мига и двамата не се решавахме да помръднем, давахме си път един на друг, докато накрая тръгнахме едновременно. И пак спряхме. Отначало си казах, че сигурно не ме е познал. После по лицето му пробяга сянка. Нищо определено. Отстъпих крачка назад и той премина под носа ми към черния „Кадилак Дьовил“, който го очакваше до бордюра. Аз останах на място и видях как шофьорът седна зад волана и потегли. Чух свистенето на гумите по мокрия асфалт.
	Запомних номера. Без да изпадам в паника. Без да оспорвам каквото и да било. Вярвах единствено на собствените си очи. В един-единствен миг десет години от живота ми се преобърнаха наопаки. Той беше жив. И това вещаеше огромни проблеми за мен.
	Беше ден първи от тази история. Простих се мислено с бара. Върнах се право в хотела и започнах да звъня на полузабравени телефонни номера от времето, когато бях служил във военната полиция. Исках да се свържа с някой бивш колега, на когото имах пълно доверие, но оттогава бяха изминали шест години, а беше и късно в събота вечер, така че шансовете ми не бяха никак големи. Накрая се задоволих с някакъв тип, който твърдеше, че е чувал за мен, което може би имаше значение за крайния резултат, а може и да нямаше. Казваше се Пауъл и беше подофицер от администрацията.
	— Можеш ли да провериш на чие име се води автомобил с цивилни регистрационни номера? — казах аз. — Като лична услуга?
	Във всеки случай той знаеше кой съм и не се опита да го усуква. Продиктувах му данните. Казах му, че според мен колата е с частна регистрация, а не е от някоя служба за лимузини под наем. Той си записа телефона ми и обеща непременно да се обади на следващата сутрин. Ден втори.


	Не го чух повече. Затова пък ме изпорти на властите. Предполагам, че на негово място всеки би постъпил така. Ден втори се падаше неделя и аз бях станал рано. Бях си поръчал закуска в стаята и седях до телефона в очакване да позвъни. В това време на вратата се почука. Минаваше десет. Погледнах през шпионката и видях двама души, застанали плътно един до друг, за да влязат в обсега на малката леща. Един мъж и една жена. С тъмни сака. Без палта. Мъжът носеше куфарче. И двамата бяха извадили някакви стандартни документи за самоличност и ги държаха високо, за да ги осветява лампата.
	— Ние сме федерални агенти! — извика мъжът не много силно, но достатъчно, за да го чуя през вратата.
	В такава ситуация не върви да се преструваш, че те няма. Самият аз много пъти съм бил на мястото на двамата в коридора. Ако не отворех, единият щеше да остане на пост пред вратата, докато другият доведе управителя с втория ключ. Така че им отворих и ги поканих да влязат.
	Отначало се държаха предпазливо, но като видяха, че не съм въоръжен и нямам прекалено налудничав вид, се успокоиха. Подадоха ми служебните си карти и търпеливо изчакаха, докато ги разчета. Отгоре пишеше:

	Министерство на правосъдието на Съединените американски щати.

	А отдолу:

	Агенция за борба с наркотиците.

	По средата между двата надписа имаше какви ли не печати, водни знаци и други завъртулки. Както и снимки с имената на агентите, написани на машина. Мъжът се казваше Стивън Елиът, като оня поет. Април е най-жестокият месец. Е, по това поне спор няма. На снимката беше излязъл добре и си приличаше. Стивън Елиът беше между трийсет и четирийсетгодишен, набит, мургав, леко оплешивял, дружелюбно усмихнат. И на снимката, и още повече в действителност. Жената беше записана като Сюзан Дъфи. Сюзан Дъфи беше малко по-млада от Стивън Елиът. И малко по-височка. Беше със светла кожа, стройна и много привлекателна; освен това, откакто се бе снимала, си беше сменила прическата.
	— Хайде де — казах, — претърсете стаята. Отдавна нямам какво да крия от вас, младежи.
	Върнах им служебните карти и те ги прибраха във вътрешните джобове, като не пропуснаха да поразтворят саката си точно толкова, колкото да им видя пистолетите. Носеха ги в семпли, прибрани кобури под мишницата, с каишка през рамото. Под сакото на Елиът разпознах набраздената пластмасова ръкохватка на „Глок-17“; Дъфи пък имаше 19-ица, който е практически същият пистолет, съвсем леко по-малък. Беше под дясната й мишница, долепен плътно до гърдата. Сигурно беше левачка.
	— Няма нужда да претърсваме стаята — каза тя.
	— Дошли сме да си говорим за регистрационни номера — каза Елиът.
	— Нямам кола — казах аз.
	И тримата все още стояхме в равностранен триъгълник до вратата. Елиът продължаваше да стиска в ръка куфарчето си. Опитвах се да позная кой ли от двамата е шеф на другия. Май че нито единият. Май че бяха равни по чин. И то сравнително висок. Бяха добре облечени, но имаха уморен вид. Сигурно бяха работили цяла нощ и на сутринта бяха пристигнали отнякъде със самолет. Най-вероятно от Вашингтон.
	— Може ли да седнем? — запита Дъфи.
	— Разбира се — отвърнах аз. Но в един евтин хотел това не беше толкова лесна работа. Имаше един-единствен стол. Беше прибран под малкото бюрце, притиснато между стената и шкафа с телевизора. Дъфи го измъкна оттам и го обърна към леглото. Аз се настаних откъм страната на възглавниците. Елиът приседна внимателно в другия край, като положи куфарчето до себе си. Той продължаваше да се усмихва дружелюбно, а пък аз, кой знае защо, не намирах нищо фалшиво в усмивката му. Дъфи изглеждаше страхотно на стола. Височината на седалката й беше тъкмо по мярка. Беше с къса пола и черни найлонови чорапи, които леко просветляваха на коленете, където бяха най-изпънати.
	— Вие сте Ричър, нали така? — запита Елиът. Отместих поглед от краката на Дъфи и кимнах. От такива като тях можеше да се очаква да знаят кой съм.
	— Стаята се води на името на някой си Калхун — отбеляза Елиът. — Заплатена е в брой, за една нощ.
	— Навик — казах аз.
	— Днес ли си тръгвате?
	— Трудно ми е да правя планове за повече от ден напред.
	— Кой е тоя Калхун?
	— Вицепрезидентът на Джон Куинси Адамс — казах аз. — Стори ми се подходящо за хотел като този. Отдавна вече изчерпах имената на всички президенти и минах на вицепрезидентите. Калхун е особен случай. Подал оставка, за да участва в сенатски избори.
	— И бил ли е избран?
	— Това не знам.
	— А защо под фалшиво име?
	— Навик — повторих аз.
	Сюзан Дъфи беше вперила поглед в мен. Но не като в някакъв хахо. Сякаш й бях интересен. Или може би смяташе, че това е особено ценен подход при разпита. Навремето, когато самият аз водех разпити, постъпвах по същия начин. Деветдесет процента от задаването на въпроса е умението да изслушаш отговора.
	— Говорихме с един военен полицай на име Пауъл — каза тя. — Помолили сте го да идентифицира собственика на автомобил по регистрационния номер.
	Гласът й беше плътен, топъл и леко дрезгав. Не отговорих.
	— Нашият компютър е програмиран така, че да сигнализира при задаване на този конкретен номер — продължи тя. — Още щом постъпи запитването за справка, ние вече знаехме. Веднага му позвънихме и го запитахме каква е причината за неговия интерес. Той ни каза, че запитването е постъпило от вас.
	— Каза го с нежелание, надявам се — подметнах аз.
	Тя се усмихна.
	— Вашият приятел се опомни достатъчно бързо, за да ни даде грешен телефонен номер. Нямате причини да се притеснявате за колегиалността му.
	— Но накрая ви даде и верния.
	— Едва след като го заплашихме.
	— Значи все пак военната полиция не е като едно време.
	— За нас това е важен проблем — каза Елиът. — И той го разбра.
	— Така че сега за нас и вие сте важна личност — добави Дъфи.
	Извърнах глава встрани. Колкото и да съм извън играта, при тези нейни думи усетих лека тръпка. Започнах да си мисля, че от двамата сигурно тя е шефът. И страшно я биваше да разпитва.
	— Цивилен гражданин иска справка за номер на автомобил — каза Елиът. — За какво ли му е нужно това? Може би автомобилът със съответния номер е чукнал леко неговия. Може да е сгазил човек и шофьорът да е избягал. Но нали затова си има полиция? А пък вие току-що сам ни казахте, че нямате кола.
	— Може значи да сте видели някого да се вози в колата — каза Дъфи.
	Тя остави въпроса си недоизказан. Като хубав малък капан. Параграф 22. Ако човекът, когото си видял в колата, е твой приятел, значи ти си мой враг. Ако пък ти е враг, аз съм готова да ти стана приятел.
	— Вие, младежи, закусвали ли сте? — запитах аз.
	— Да — отвърна тя.
	— Е, и аз също.
	— Знаем — каза тя. — Рум сървис, чиния палачинки, не много, с едно рохко яйце отгоре. И голяма кана черно кафе. Поръчано в седем и четирийсет и пет, сервирано в седем и петдесет и четири, платено в брой, плюс три долара бакшиш за келнера.
	— А дали ми се услади, знаете ли?
	— Във всеки случай сте си изяли всичко.
	Елиът щракна заключалката на куфарчето си и вдигна капака. Извади сноп книжа, пристегнати с ластик. Хартията изглеждаше нова, но написаното върху нея беше размазано. Фотокопия на факсове, правени вероятно през нощта.
	— Служебното ви досие — каза той.
	В куфарчето му се виждаха и някакви снимки. Гланцови, черно-бели, формат двайсет на двайсет и пет. Вероятно правени от разстояние при наблюдение на обект.
	— Вие сте служили тринайсет години във военната полиция — каза Елиът. — Повишен сте по бързата процедура през всички чинове от младши лейтенант до майор. С много медали и отличия. Началниците са ви харесвали. Били сте добър. Много даже.
	— Благодаря — казах аз.
	— Може да се каже, дори повече от добър. Единственият, до когото са прибягвали при определени случаи.
	— Може и така да се каже.
	— И въпреки това са допуснали да се лишат от вас.
	— Бях СЛОС-нат — казах аз.
	— Били сте слоснат? — повтори Дъфи.
	— Съкращения на личния офицерски състав. В армията много си падат по инициалите. Студената война беше свършила, последва орязване на военните разходи, свиване на общата численост и тъй нататък. Не им трябваха повече хора за определени случаи.
	— Но армията продължава да си съществува. Не са орязали всички.
	— Не, не са.
	— А защо тъкмо вас?
	— И да ви кажа, едва ли ще разберете.
	Той не се опита да спори.
	— Бихте могли да ни помогнете — каза Дъфи. — Кого видяхте в колата?
	Не отговорих.
	— Имаше ли дрога в армията? — залита Елиът.
	Аз се усмихнах.
	— Какво е една армия без дрога! — казах. — Военните си падат по дрогата. Германците изобретиха екстази. Уж за потискане на апетита. ЦРУ измисли ЛСД, изпробва го на американски войници. Армията е това, което й тече във вените.
	— Нещо като увеселително заведение, а?
	— Средната възраст на един новобранец е осемнайсет години. Вие какво очаквате?
	— Наркотиците бяха ли проблем?
	— Ние гледахме да не го раздуваме. Някой си излязъл в градски отпуск, взел, че изпушил една-две цигари в леглото с мацката, голяма работа! Едва ли не предпочитахме да пушат трева, вместо да се налокат с бира и да се сбият. Извън казармата беше по-добре да са хрисими, отколкото да буйстват.
	Дъфи погледна към Елиът и той изчопли с нокът снимките от дъното на куфарчето. Подаде ми ги. Бяха четири на брой. Всичките зърнести и леко размазани. На всяка се виждаше същият кадилак, който бях забелязал предишната вечер. Познах го по номера. Беше паркиран в някакъв обществен гараж. До багажника бяха застанали двама типове. На две от снимките капакът беше затворен. На другите две — отворен. Двамата гледаха нещо вътре. Не можеше да се каже какво. Единият беше латиноамериканец. Другият беше по-възрастен, бял и с костюм.
	Сигурно Дъфи бе наблюдавала лицето ми.
	— Не е ли това мъжът, когото видяхте?
	— Не съм казвал, че съм видял някого.
	— Латиноамериканецът е крупен наркотрафикант. Всъщност главният дистрибутор за целия район на Лос Анджелис. Не може да го докажем, разбира се, но иначе знаем всичко за него. Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. И при все това е дошъл на крака до Портланд, щата Мейн, за да се срещне с този, другия.
	Пипнах с пръст една от снимките.
	— Това в Портланд ли е?
	Дъфи кимна.
	— В един обществен гараж в центъра. Преди около два месеца. Аз лично направих снимките.
	— Че кой тогава е другият?
	— Не сме сигурни. Разбира се, проверихме номера на кадилака. Води се регистриран на някаква корпорация на име „Бизар Базар“. Със седалище в Портланд, щата Мейн. Доколкото знаем, започнала е като някаква невзрачна фирмичка за внос на разни ориенталски джунджурии. Сега се специализира в персийски килими. И доколкото знаем, собственик на тази фирма е някакъв тип на име Закари Бек. Предполагаме, че на снимката е самият той.
	— Което означава, че е нещо огромно — допълни Елиът. — Ако тоя приятел от Лос Анджелис е готов да долети до другия край на страната, за да се срещне с него, значи Бек стои поне с две стъпала по-високо. А да си две стъпала над тоя тип, значи си направо в стратосферата, повярвайте ми. Нашият Закари Бек е голяма клечка, а си прави шегички с нас. Килими внасял, моля ви се!
	— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждал преди.
	— Не съжалявайте — каза Дъфи, като се наведе напред. — За нас е по-добре, ако не е бил този, когото сте видели снощи. Ние вече знаем кой е. Предпочитаме да сте видели някой от съучастниците му. Така бихме могли да се опитаме да се доберем до него.
	— Че не може ли направо?
	Неловко мълчание. Стори ми се, че са леко смутени.
	— Имаме проблем — каза накрая Елиът.
	— На мен ми се стори, че разполагате с доста солидни улики срещу латиноса. Имате и снимки, от които е ясно, че се познава с този Бек.
	— Снимките не са редовни — каза Дъфи. — Направих грешка.
	Още мълчание.
	— Гаражът се оказа частна собственост — каза тя. — Намира се под сграда с фирмени офиси. А аз нямах заповед за обиск. Според Четвъртата поправка тези снимки нямат правна стойност.
	— Не може ли да излъжете? Да кажете, че сте били на позиция извън гаража?
	— Физически е невъзможно. Защитата веднага ще го установи по вътрешното разположение на сградата и целият ни доказателствен материал ще рухне.
	— Важно ни е да знаем кого сте видели — каза Елиът.
	Не отговорих.
	— Наистина ни е важно — добави Дъфи. Каза го тихо, но с глас, способен да накара всеки мъж да се хвърли от най-високата сграда. При това нямаше никаква преструвка. Никаква женска хитрост. Тя дори не си даваше сметка колко е убедителна. Просто й беше важно да знае.
	— Защо? — запитах.
	— Защото трябва да поправя грешката си.
	— Всички правим грешки.
	— Изпратихме наш агент да разследва Бек — каза тя. — Под прикритие. Жена. И тя изчезна.
	Мълчание.
	— Кога? — попитах аз.
	— Преди месец и половина.
	— Търсихте ли я?
	— Не знаем къде да търсим. Не знаем къде ходи Бек. Не знаем дори къде живее. Няма имоти, регистрирани на негово име. Сигурно къщата му е собственост на някаква фиктивна корпорация. Все едно игла в копа сено…
	— Не сте ли опитвали да го проследите?
	— Опитвали сме. Той има шофьори и бодигардове. Твърде добри са.
	— Твърде добри за Агенцията?
	— Твърде добри са за нас. Ние действаме сами, на своя глава. Откакто направих оня гаф, Министерството свали от себе си всякаква отговорност за операцията.
	— Макар да има изчезнал агент?
	— Те не знаят, че има изчезнал агент. Включихме я, след като ни закриха. Операцията не е разрешена. Не се води никъде.
	Зяпнах я изумен.
	— Цялата тази операция не съществува — добави тя.
	— Че как я провеждате?
	— Аз съм ръководител на екип. Нямам пряк началник да ми се бърка в рутинната работа. Просто се правя, че се занимавам с нещо друго, докато всъщност се занимавам с това.
	— И никой не знае, че тази жена е изчезнала?
	— Само моят екип — каза тя. — Седем души. А сега и вие.
	Не казах нищо.
	— Дойдохме направо при вас — каза тя. — Трябва ни човек, който да ни помогне да направим пробив. Защо иначе да бием толкова път в неделя сутрин?
	В стаята беше тихо. Поглеждах ту нея, ту Елиът, ту отново нея. Те имаха нужда от мен. А аз от тях. Освен това ми харесваха. И то много. Бяха честни, симпатични хора. Като най-добрите, с които някога бях работил.
	— Ясно — казах аз. — Ще направим сделка. Информация срещу информация. Ще видим и как ще потръгне между нас. И ще караме нататък.
	— Какво ви е нужно?


	Казах й, че ми е нужен достъп до болничния архив на градче на име Юрика в Калифорния отпреди десет години. Казах й какво точно да търси. Казах й също, че ще бъда в Бостън, докато не се свърже с мен. Предупредих я да не оставя никакви документни следи след себе си. После те си тръгнаха и през следващите ден-два нищо не се случи. Нито ден трети, нито ден четвърти донесоха нещо ново. Помотах се наоколо. За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория ден обаче започва да омръзва. Но при мен почти с всеки град е така. Аз съм твърде неспокойна личност. С настъпването на ден пети започнах да полудявам. Бях готов да приема, че са забравили за мен. Смятах да се откажа и да хвана пътя. Мислех си за Маями. Там щеше да е доста по-топло. Ала късно следобед телефонът ми иззвъня. Беше тя. Приятно ми стана да чуя гласа й.
	— Идваме — каза. — Чакай ни до онази голяма конна статуя на кой беше там, край Алеята на свободата, точно в три.
	Като място за среща не беше много акуратно описано, но се сетих какво има предвид. Статуята се намираше в северния край на алеята, близо до някаква църква. Беше ранна пролет, времето беше студено и не ставаше за безцелни разходки на открито, но аз все пак отидох доста по-рано. Седнах на една пейка до някаква жена, която пускаше трохи хляб на лястовиците и гълъбите. Тя ми хвърли бърз поглед и се премести на друга пейка. Птиците в краката й се бутаха и лакомо кълвяха в пръстта. Воднистото слънце се бореше с няколко дъждовни облака. Човекът на коня се казваше Пол Ривиър. Смътно си спомних, че имаше някаква връзка с Войната за независимост.
	Дъфи и Елиът дойдоха точно навреме. Бяха облечени с черни шлифери, целите на токички и ремъчета. Все едно, че си бяха сложили на врата табелки с надпис Федерални агенти от Вашингтон. Двамата седнаха до мен — Дъфи отляво, Елиът отдясно. Аз се облегнах назад, а те се наведоха напред с лакти върху коленете.
	— Санитари извадили някакъв мъж от океана — каза Дъфи. — Това станало преди около десет години, малко на юг от Юрика, Калифорния. С две огнестрелни рани в главата и една в гръдния кош. Малки входни отверстия, вероятно от пистолет .22-ри калибър. Предположили, че е хвърлен от скалите.
	— И е бил жив, когато са го намерили? — попитах, макар вече да знаех отговора.
	— Едва дишал — отвърна тя. — Черепът му бил пробит, имал и куршум, заседнал в близост до сърцето. Освен това му били счупени едната ръка, двата крака и тазът. На всичко отгоре бил полуудавен. Оперирали го в продължение на петнайсет часа без прекъсване. После цял месец бил в интензивно отделение и още шест месеца в болница за възстановяване.
	— Самоличност?
	— Нямал никакви документи в себе си. В картона бил записан като Джон Смит.
	— Не са ли се опитали да го идентифицират?
	— Отпечатъците му не фигурирали никъде — уточни тя. — Не бил обявен за издирване. Никой не дошъл да го потърси.
	Кимнах. Компютърът, разпознаващ пръстови отпечатъци, казва това, което му е зададено да казва.
	— И какво после? — запитах.
	— После се възстановил — рече тя. — Вече били минали шест месеца и се чудели какво да го правят, когато той внезапно поискал да го изпишат и си тръгнал. Повече не го видели.
	— Не им ли е казал кой е?
	— Получил амнезия, нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два. От друга страна обаче, според тях би трябвало да си спомня по-ранни събития, докато той явно се преструвал, че и това не помни. Епикризата му е доста подробна. С психиатрични експертизи и така нататък. Разпитвали го най-редовно. Но той бил голям инат. Не им казал и дума за себе си.
	— Какво е било физическото му състояние при изписването?
	— Доста прилично. Имал видими белези от повърхностни рани, това е всичко.
	— Е, добре — рекох аз. После вдигнах глава и се загледах в небето.
	— Кой е бил той?
	— Вие как мислите?
	— Малокалибрени входни отверстия в главата и гръдния кош — обади се Елиът. — И после хвърлен в океана. Прилича ми на екзекуция. От наемен убиец. Тоя човек е свързан с организираната престъпност.
	Не казах нищо. Продължавах да гледам небето.
	— Е, кой е бил? — настоя Дъфи.
	Продължавах да гледам към небето, докато мислите ми ме върнаха десет години назад във времето, към един съвсем различен свят.
	— Разбирате ли нещо от танкове? — запитах.
	— От бойни танкове ли? С вериги и оръдия? Не особено.
	— Няма нищо особено за разбиране — казах аз. — Танкът си е танк. Желателно е да се движи бързо, добре би било да е що-годе надежден, а ако е и икономичен на гориво, още по-хубаво. Но ако си представим, че вие имате един танк и аз имам един, и ни изправят един срещу друг, знаете ли какво всъщност трябва да ви интересува най-много?
	— Какво?
	— Дали сте в състояние да ме гръмнете, преди да съм ви гръмнал аз. Това е, което трябва да се запитате. Ако сме на два километра разстояние, дали вашето оръдие може да ме достигне. Или моето вас.
	— Е, и?
	— Разбира се, физиката си е физика, но най-вероятният отговор е: ако вие можете да ме гръмнете от два километра, сигурно и аз мога да ви гръмна. Значи решаващото е друго. Боеприпасите. Ако се дръпна още двеста метра назад и вашият снаряд се удари в мен и рикошира встрани, дали аз разполагам със снаряд, който да се удари във вас и да не рикошира, а да ви види сметката. Затова са танковете. Мъжът, намерен в океана, беше офицер от военното разузнаване, който изнудваше оръжеен специалист.
	— А как попадна в океана?
	— Вие гледахте ли Пустинна буря по телевизията?
	— Аз я гледах — каза Елиът.
	— Да оставим умните бомби. Звездата на представлението беше основният боен танк М1А1 „Ейбрамс“. Съотношението между унищожени иракски и наши танкове беше четиристотин на нула, а иракчаните се сражаваха с най-доброто, което можеше да се купи където и да било по света. Но поради самия факт, че войната се предаваше по телевизията, светът вече ни беше видял картите, така че веднага трябваше да се заемем да измисляме още по-големи чудеса за следващия път, когато потрябват.
	— И? — запита Дъфи.
	— Ако искате един снаряд да отива по-надалеч и да удря по-силно, трябва да увеличите количеството на метателния заряд. Или да намалите теглото на проектила. Или и двете. Разбира се, ако наблъскате в гилзата прекалено голям метателен заряд, трябва да отнемете нещо по-съществено някъде другаде, за да остане теглото постоянно. Точно това и направиха. Произведоха проектил без взривен заряд. Което може да ви се стори доста налудничаво, нали така? Как може снаряд без взрив? Като се удари в танка, какво ще направи? Ще отскочи встрани като гумена топка? Но не, те промениха формата на проектила. Измислиха нещо, което прилича на гигантска стрела. С опашни перки и прочие. Отлята е от сплав на волфрам и обеднен уран. Двата метала с най-голяма плътност в природата. Тази стрела лети много бързо и отива много надалеч. Нарекоха я „издължен дълбоко проникващ орган“.
	Дъфи ме погледна за миг изпод спуснатите си клепачи, усмихна се и едновременно с това се поизчерви. Аз й се усмихнах в отговор.
	— Разбира се, усетиха се навреме и веднага смениха названието. Сега се нарича БППОСОАК. Нали ви казах, че военните си умират за инициали. Ще рече „бронепробивен проектил с опашни стабилизатори и отпадащ аеродинамичен кожух“. На практика се задвижва от свой собствен ракетен двигател. Забива се във вражеския танк с огромна кинетична енергия, която при удара се превръща в топлинна, точно както са ви учили в гимназията. Прогаря бронята и изпълва вътрешността на танка със струя от разтопен метал, която убива на място танкистите и възпламенява всякакви запалими или взривни материали. Хитро измислено. Както и да удари танка, все го обезврежда. Ако бронята е прекалено дебела или разстоянието е твърде голямо, това нещо, дори да не пробие докрай, се забива донякъде и раздробява долните слоеве на бронята на парченца, които се разхвърчават във вътрешността на танка като шрапнел. Екипажът става на кайма, все едно си прекарал жаба през мелничка за кафе. Невероятно оръжие!
	— И какво общо има намереният в океана?
	— Той беше измъкнал чертежите и всички технически данни от човека, когото изнудваше. Малко по малко, лист по лист, през един продължителен период от време. Ние го наблюдавахме. Знаехме точно какво прави. Възнамеряваше да продаде всичко това на иракското разузнаване. Иракчаните държаха да са добре подготвени за следващата война. Докато нашата армия не желаеше това.
	Елиът се облещи.
	— И те са го очистили?
	Поклатих глава.
	— Изпратихме двама служители от военната полиция да го арестуват. Стандартна процедура, напълно законна, нищо скрито-покрито, повярвайте ми. Но стана фал. Той се измъкна. Щеше да се скрие. А това беше нещо, което армията в никакъв случай не искаше да допусне.
	— И тогава го очистиха, така ли?
	Гледах към небето и мълчах.
	— Това вече не беше по стандартната процедура, нали така?
	Не отговорих.
	— Било е неофициално и без разрешение — продължи той. — Прав ли съм?
	Мълчах.
	— Но е останал жив — каза Дъфи. — Как се казва?
	— Куин — отвърнах аз. — Най-големият злодей, когото някога съм срещал.
	— И вие го видяхте в колата на Бек в събота вечер?
	Кимнах.
	— Дойде да го вземе пред концертната зала.


	Дадох им всички подробности, с които разполагах. Но още докато ме слушаха, съзнавах, че информацията ми е безполезна. Не можеше да се допусне, че Куин все още използва някогашната си самоличност. Единственото, което можех да им предложа, беше физическото описание на един около петдесетгодишен мъж, с нищо незабележим, ако не се смятат двата белега от куршуми на челото му. Беше по-добре от нищо, но едва ли щеше да им помогне много.
	— Защо не са открили отпечатъците му в компютъра? — запита Елиът.
	— Били са изтрити — казах аз. — Цялото му досие е заличено. Сякаш никога не е съществувал.
	— А защо не е умрял?
	— Заради калибъра — отвърнах аз. — Стандартното оръжие за агенти под прикритие е .22-калибров пистолет със заглушител. Не е много мощно.
	— Дали човекът е опасен още?
	— Не и за армията — отвърнах аз. — Той е бита карта. Все пак, минали са десет години. Скоро БППОСОАК ще е за музея. Както и самият танк „Ейбрамс“.
	— Защо тогава се опитахте да го издирите?
	— Защото в зависимост от това, което помни, би могъл да бъде опасен за човека, който се опита да го обезвреди.
	Елиът кимна, но не каза нищо.
	— Имаше ли вид на важна личност? — запита Дъфи. — В събота вечер, в колата на Бек?
	— Имаше вид на заможен човек — казах аз. — Скъп кашмирен балтон, кожени ръкавици, копринен шал. На човек, свикнал да го вози лимузина с шофьор. На човек, който нищо друго не признава.
	— А поздрави ли шофьора?
	— Това не знам.
	— Трябва да му съставим профил — каза Дъфи. — Нужно ни е да знаем обстоятелствата. Ползвал е колата на Бек, но дали е приличал на човек, уверен в правото си да я ползва? Или на някой, който приема това за лична услуга?
	— Определено имаше вид, сякаш това му се полага по право — казах аз. — Сякаш я ползва най-редовно.
	— Значи е равен на Бек?
	Вдигнах рамене.
	— Или негов шеф.
	— Най-много съдружник — каза Елиът. — Нашият приятел от Лос Анджелис не би дошъл тук на крака, за да се срещне с някоя дребна риба.
	— Не виждам Куин като нечий съдружник — казах аз.
	— Що за човек беше той?
	— Нормален — казах аз. — Що-годе. Като за разузнавач.
	— Ако изключим, че е бил шпионин — каза Елиът.
	— Да — съгласих се. — Ако изключим това.
	— Както и че досието му е заличено.
	— Това също.
	Дъфи се бе умълчала и мислеше напрегнато. Почти съм сигурен, че разсъждаваше как би могла да ме използва. Не че имах нещо против.
	— Ще останете ли още в Бостън? — запита тя накрая. — Където можем да ви открием?
	Аз казах „да“ и те си тръгнаха. Така приключи ден пети.


	В един бар някакъв мародер ми пробута билети за бейзболните мачове на астрономическа цена. По-голямата част от ден шести и седми прекарах на Фенуей Парк. „Ред Сокс“ бяха в плачевна форма. Петъчният мач се проточи до късно. Почти целия ден осми спах, едва привечер заех позиция пред залата на симфоничния оркестър. Казах си, че Куин може да има абонамент за целия сезон, но той не се появи. Пред очите ми беше все онази сцена, когато едва не се бяхме сблъскали, и начинът, по който ме бе погледнал тогава. Може би просто беше раздразнен от тълпите по тротоара. А може би имаше и нещо повече.
	Сюзан Дъфи ми се обади отново сутринта на ден девети. Гласът й звучеше различно от друг път. Като на човек, който много е размишлявал.
	— Бъди в дванайсет на обяд във фоайето на хотела — каза тя.
	Дойде с кола. Сама. Колата й беше „Форд Торъс“, най-базисната възможна модификация. Порядъчно мръсен отвътре. Държавна машина. Самата тя беше с избелели джинси, хубави удобни обувки и охлузено кожено яке. Косата й беше току-що измита и сресана назад. Седнах до нея, тя потегли стремително, пресече шестте платна на булеварда и се насочи право към тунела за Мас Пайк.
	— Закари Бек има син — каза тя.
	Колата летеше през извития тунел; докато се усетя, излязохме под бледото априлско слънце от другата страна, точно зад стадиона „Фенуей“.
	— Студент предпоследна година — продължи тя. — В някакъв смотан провинциален колеж по изкуствата, при това недалеч оттук. Един негов съвипускник ни поразказа това-онова, а в замяна ние му обещахме да си затворим очите за някакъв малък проблем с дрога. Синът се казва Ричард Бек. Не е особено популярен сред студентите, минава за особняк. Преди около пет години преживял премеждие, от което му останала сериозна травма.
	— Какво премеждие?
	— Бил е отвлечен.
	Замълчах.
	— Не разбираш ли? — каза Дъфи. — Имаш ли представа колко отвличания на обикновени хора стават в днешно време?
	— Не — отвърнах аз.
	— Нито едно. Няма такова престъпление. Значи тук става дума за преразпределение на територии в престъпния свят. Това доказва, че бащата е престъпник.
	— Доста произволно тълкуване.
	— Да, но звучи твърде убедително. При това полицията не е била уведомена. Каквото и да е станало, проблемът е бил решен по частен път. При това не много умело. Съвипускникът твърди, че на Ричард Бек му няма едното ухо.
	— Е, и?
	Тя не отговори. Известно време кара мълчаливо. Движехме се на запад. Аз се излегнах назад и я наблюдавах с крайчеца на окото си. Беше висока, стройна и хубава, с блестящи, живи очи. Без грим. Една от онези жени, които нямат нужда да се гримират. Беше ми много приятно да се оставя тя да ме вози. Но тя не просто ме возеше. Караше ме нанякъде. Това беше ясно. Беше дошла с готов план.
	— Разучих цялото ти служебно досие — каза. — В най-големи подробности. Ти си забележителна личност.
	— Не чак толкова — отвърнах аз.
	— Освен това носиш голям номер обувки — добави тя. — Това също е добре.
	— Защо?
	— Ще видиш.
	— Кажи ми сега.
	— Ние си приличаме — каза тя. — Ние двамата, ти и аз. Имаме нещо общо помежду си. Аз искам да се добера до Закари Бек, за да си прибера агентката. А ти, за да намериш Куин.
	— Твоята агентка е мъртва. След седем седмици би било чудо, ако са я оставили жива. Приеми факта.
	Тя не отговори.
	— А аз пет пари не давам за Куин.
	Погледна ме и поклати глава.
	— Даваш, и още как — каза тя. — Личи си от пръв поглед. Яде те отвътре. Имаш сметки за разчистване. А пък нещо ми казва, че ти си от ония, които не обичат неразчистените сметки. — Тя помълча и продължи: — А за моята агентка приемам, че е все още жива, освен ако и докато ти не ми представиш доказателства за противното.
	— Аз ли? — попитах.
	— Не мога да изпратя някого от моите хора — каза тя. — Нали разбираш? От гледна точка на Министерството на правосъдието цялата тази операция е незаконна, няма я. Така че, каквото и да предприема оттук нататък, ще бъде неофициално и не по устав. А пък си мисля, че ти си точно човекът, който разбира от този род операции. При тях се чувстваш в свои води. Дори може би ги предпочиташ пред другите.
	— Е, и?
	— Нужно ми е някой да проникне в дома на Бек. И реших, че този някой си ти. Ти ще си моят личен дълбоко проникващ орган.
	— Как ще стане това?
	— Ричард Бек лично ще те заведе.


	Дъфи отби от магистралата на шейсетина километра западно от Бостън и пое на север през глухата провинция на Масачузетс. Пътят ни минаваше през живописни селца, красиви като пощенски картички. Местните пожарни команди бяха изкарали колите си на тротоара и старателно ги лъскаха. Птичките пееха. Хората торяха ливадите си и подрязваха живите плетове пред къщите си. Във въздуха се носеше миризма на дим от камини.
	Спряхме в един мотел насред полето. Безупречно поддържана ниска сграда, облицована с червени тухли, с ослепително бели врати и рамки на прозорците. На паркинга имаше пет коли, наредени пред петте крайни стаи така, че да преграждат достъпа към тях. Все служебни автомобили. В средната стая ни чакаше Стивън Елиът с още петима души. Бяха донесли столове от стаите си и се бяха наредили в правилен полукръг. Дъфи ме въведе и едва забележимо кимна на Елиът. Предполагам, че с това искаше да му каже: „Вече знае. Засега не е отказал.“ После застана до прозореца с лице към стаята. Яркото слънце я осветяваше в гръб. Чертите й се различаваха трудно. Тя прочисти гърлото си. Стаята утихна.
	— И така, колеги, чуйте какво ще ви кажа. Напомням ви, че операцията не е разрешена официално, не се действа по устав, не остават никакви документни следи, всичко вършим на своя глава и на своя отговорност. Ако някой смята да се откаже, сега е моментът.
	Никой не си тръгна. Никой не помръдна от мястото си. Умно замислен ход. С който тя нагледно ми демонстрира, че двамата с Елиът имат екип от петима души, готови да ги последват и в ада.
	— Разполагаме с по-малко от четирийсет и осем часа — продължи тя. — Вдругиден Ричард Бек си отива вкъщи за рождения ден на майка си. Според нашия източник така правел всяка година. Пропускал занятия и така нататък. Бащата изпращал кола с двама бодигардове, понеже младежът се страхувал от повторно отвличане. Ние смятаме да се възползваме от този негов страх. Да обезвредим бодигардовете и да го отвлечем.
	Тя замълча за миг. Никой не се обади.
	— Целта е да проникнем в дома на Закари Бек — каза тя. — Разбира се, като похитители на сина му няма да ни се зарадва кой знае колко, ако му се явим лично. Затова ще направим така, че веднага след отвличането Ричър да се притече на помощ и да освободи момчето. В много бърза последователност: отвличане, освобождаване и така нататък. Момчето прелива от благодарност и Ричър бива посрещнат като герой край семейното огнище.
	Отначало хората й слушаха мълчаливо. После се размърдаха. Планът й издишаше на сто места. В него имаше толкова дупки, че приличаше на швейцарско сирене. Наблюдавах Дъфи. После погледът ми се зарея през прозореца. Винаги има начин да се запушат дупките в сиренето. Усетих как мозъкът ми се включи и заработи. За каква ли част от тези дупки си даваше сметка самата тя? Колко ли начина за запушването им беше измислила вече? И откъде, по дяволите, си беше наумила, че аз чак толкова си падам по тия работи?
	— Нашата публика се състои от един зрител — продължи тя. — Ричард Бек. Само неговото мнение има значение. Само това, което ще си помисли той. Всичко отначало докрай ще бъде инсценировка, но важното е той да остане с впечатление, че е истина.
	Елиът ме погледна.
	— Недостатъци?
	— Два — отвърнах аз. — Първо, как смятате да обезвредим бодигардовете, без действително да ги нараним? Предполагам, че не се предвиждат чак такива отклонения от устава.
	— С бързина, груба сила и елемент на изненада — каза той. — Екипът на похитителите ще бъде въоръжен с картечни пистолети с халосни патрони. Плюс една зашеметяваща граната. В мига, когато измъкнем момчето от колата, мятаме гранатата и затваряме вратата. Гръм и блясък. Те са в несвяст, но нищо повече. Докато хлапето си мисли, че вътре са на кайма.
	— Добре де — казах аз. — Цялата работа е инсценировка, нали така? Минавам случайно оттам и още по-случайно съм в състояние да го спася. Следователно не съм нито глупав, нито некадърен. Но защо след това да не го замъкна до най-близкия полицейски участък? Или просто да остана на място и да изчакам полицията? Да дам показания, както си е редно? За какво ми е притрябвало да го качвам на колата си и да го карам чак до вкъщи?
	Елиът погледна Дъфи. Тя каза:
	— Защото той ще бъде парализиран от ужас. И сам ще те помоли да го направиш.
	— Аз пък от къде на къде съм длъжен да приема? Какво иска той, няма значение. Важното е как би било по-логично да постъпя. Защото моята публика не се състои от един зрител. А от двама: Ричард Бек и Закари Бек. Ричард Бек в момента, Закари Бек малко след това. А той ще иска да му се възстанови всичко точно както е станало. Ние сме длъжни да убедим и него, не само сина.
	— Може би момчето ще те помоли да не викаш полиция. Както предишния път.
	— Но защо пък съм длъжен да се съобразявам с него? Ако аз съм обикновен, редови гражданин, първото и най-нормално нещо, което би ми минало през ума, е да повикам полиция. Да постъпя така, както повелява законът.
	— Той ще се опита да те разубеди.
	— Но аз няма да го слушам. Защо му е на един възрастен мъж като мен, който не е нито глупав, нито некадърен, да се съобразява с някакво си хлапе? Ето ви една дупка в сценария. Аз прекалено много му угаждам, сякаш гоня някаква своя цел. Много е явно. Много е нагласено. Закари Бек ще надуши капана на мига.
	— Може би, след като си го качил в колата, отзад ви преследват.
	— Ами тогава давам газ и право в участъка.
	— Ах, по дяволите! — рече Дъфи.
	— Планът си е план — казах аз. — Но трябва да гледаме реално на нещата.
	Отново се взрях през прозореца. Слънцето грееше ярко. Навън всичко се зеленееше. Виждаха се дървета, храсти, далечни склонове, напръскани със свежо зелени петънца. С ъгълчето на окото си следях Дъфи и Елиът, които гледаха замислено в пода. А също и петимата мъже, насядали неподвижно наоколо. Изглеждаха способни момчета. Двама от тях бяха малко по-млади от мен, високи и руси. Други двама бяха на моите години — обикновени, с нищо незабележими. Докато последният беше доста по-възрастен от останалите, прегърбен и побелял. Мозъкът ми работеше усилено; Отвличането, спасяването на жертвата, къщата на Бек. _Трябва да проникнеш в тази къща. Наистина трябва. За да откриеш Куин. Мисли си за голямата игра._ Опитвах се да си представя цялата ситуация през очите на момчето. И после още веднъж, през очите на бащата.
	— Планът си е план — повторих аз. — Но има нужда от известно усъвършенстване. Самият аз трябва да имам сериозна причина да не желая да намесвам полицията. — Спрях и се замислих. — Не, още по-добре е въпросната причина да възникне там, на място, пред очите на Ричард Бек.
	— Но как? — попита Дъфи. Аз я погледнах право в очите.
	— Като по моя вина пострада някой невинен. Случаен минувач. При неизяснени обстоятелства, в бъркотията. Мога ударя някого с колата. Някоя бабичка, която си разхожда кучето. Може дори да я убия. И тогава се паникьосвам и си плюя на петите.
	— Трудно е за инсцениране — каза Дъфи. — И не е достатъчно като причина, за да побегнеш. Все пак при такива ситуации е нормално да пострадат странични хора.
	Кимнах. В стаята беше тихо. Затворих очи и помислих още малко. В съзнанието ми започна да се очертава една сцена, отначало само като бегъл контур, но постепенно придоби форма и плътност.
	— Така — казах аз. — Я чуйте сега това. Убивам полицай. По случайност.
	Всички мълчаха. Аз отворих очи.
	— Не разбирате ли? — казах. — Това е идеалният план. Кент флош роял. Така изведнъж се слага край на всякакви съмнения на Закари Бек защо не съм постъпил като нормален човек и не съм повикал полицията. Човек не вика полиция, ако сам току-що е убил полицай. Дори да е станало случайно. Той ще разбере. И аз ще го използвам като повод да остана в дома му. Което ми е нужно. Той ще си мисли, че се крия. Ще ми бъде благодарен, че съм отървал сина му, при това няма да го гризе съвестта, че укрива престъпник, понеже самият той е такъв.
	Нямаше възражения. Само тишина, която постепенно отстъпи място на тихо мърморене, което можеше да се приеме за обсъждане, оценка, съгласие, одобрение. Мисли си за голямата игра. Аз се усмихнах.
	— Оттук нататък става все по-хубаво — казах. — Бек може дори да ме наеме на работа. Всъщност той направо ще бъде изкушен да го направи. Ние ще го накараме да повярва, че семейството му е обект на организирана атака, че е загубил двама бодигардове, а освен това той веднага ще разбере, че аз съм по-добър и от двамата, взети заедно, защото те са мъртви, а аз съм жив. Нещо повече, той с радост ще ме наеме, защото ще вярва, че след като съм убил полицай и съм дошъл да се укрия при него, ще съм му в ръцете.
	Дъфи също се усмихна.
	— Е, на работа — каза тя. — Имаме по-малко от четирийсет и осем часа.

	* * *

	Двамата по-млади агенти бяха определени за похитители. Решено бе да карат пикап марка „Тойота“ от парка за конфискувани автомобили на АБН и да бъдат въоръжени с картечни пистолети „Узи“, също конфискувани, заредени с халосни деветмилиметрови патрони. За по-зрелищно добавихме и една зашеметяваща граната, задигната от складовете на специалните отряди. После започнахме да репетираме моята собствена роля като спасител на отвлечения младеж. Както при всяка професионална измама, беше желателно да се придържаме колкото се може по-плътно до истината, така че аз щях да играя безработен скитник, уволнен от армията, който просто се е случил наблизо в подходящия момент. Щях да бъда въоръжен — нещо, което, формално погледнато, беше в нарушение на щатските закони на Масачузетс, но пък иначе съответстваше на легендата и щеше да изглежда правдоподобно.
	— Трябва ми голям старомоден револвер — казах аз. — Нещо, каквото би носил някой цивилен за самоотбрана. Цялата сцена трябва да бъде извънредно драматична, отначало докрай. Тойотата ме връхлита, аз се отбранявам, стрелям и я изкарвам от строя. За целта са ми нужни три бойни и три халосни патрона, в строга последователност. Трите бойни са за пикапа, трите халосни за хората.
	— По този начин можем да заредим всякакъв пистолет — каза Елиът.
	— Не става — казах аз. — Необходимо е да виждам патроните в барабана. Не мога да използвам смесен заряд слепешката. Трябва да знам с какъв патрон откривам огън. За целта ми трябва револвер. И то голям, за да се вижда по-ясно.
	Той разбра и си записа. После определихме възрастния агент да играе местен полицай. Дъфи предложи в суматохата той да попадне случайно под куршумите.
	— Не става — повторих аз. — Трябва да бъде убедителна грешка. Не просто заблуден куршум. Бек-баща трябва да остане подобаващо впечатлен. По-добре е да застрелям полицая съзнателно, макар и от безразсъдство. Сякаш съм бил обзет от моментно умопомрачение, но от това не съм станал по-слаб стрелец.
	Дъфи се съгласи. Елиът започна да изрежда на глас различни превозни средства, докато се спряхме на затворен ван без прозорци, каквито се използват за доставки и дребни ремонти по домовете. Той каза, че с такъв автомобил ще изглежда правдоподобно да се шляя из улиците. През цялото време си водехме бележки — на хартия и наум. Двамата агенти на моя възраст нямаха поставена задача и видимо нервничеха.
	— Вие сте полицейското подкрепление — казах им аз. — Да кажем, че хлапакът не е видял кога съм гръмнал първия полицай. Може в тоя момент да е припаднал или нещо такова. Та вие ще ни подгоните с патрулната кола и аз ще ви очистя, когато съм сигурен, че гледа.
	— Не ни трябва подкрепление — каза старецът. — Толкова много полиция на едно място, какво ще си каже хлапето!
	— Охраната на колежа — каза Дъфи. — Нали се сещате, всеки колеж си наема собствена въоръжена охрана. Те бездруго ще се навъртат наблизо просто защото няма къде другаде да бъда?
	— Идеално! — казах аз. — В момента на отвличането те внезапно се появяват с патрулната кола. При това може да ги използваме да координират цялата операция по радиото.
	— Но как ще ги обезвредиш? — запита Елиът, сякаш и това беше нещо, което трябваше да се планира в момента.
	Кимнах. Проблем наистина имаше. Дотогава щях да съм изстрелял шестте си патрона.
	— Не мога да презареждам в движение — казах аз. — Не и с халосни патрони. Хлапето може да забележи.
	— Не може ли да се забиеш в тях? Да ги изтласкаш от шосето?
	— С тая раздрънкана таратайка? Изключено. Трябва ми втори револвер. Зареден, скрит някъде във вана. В жабката например.
	— Мирен гражданин да се разхожда с два револвера? — забеляза старецът. — Малко странно ми се вижда, особено в Масачузетс.
	Кимнах.
	— Да, звучи неубедително. Трябва да се примирим, че ще има и слаби пунктове.
	— И така, аз ще бъда с цивилни дрехи — каза старецът. — Като детектив. Да застреляш униформен полицай е нещо повече от безразсъдство. Това също би прозвучало неубедително.
	— Ясно — казах аз. — Съгласен съм. Идеално се подрежда! Ти си цивилен детектив, бъркаш за значката, а аз си казвам, че ми вадиш пистолет. Случват се такива работи.
	— А как умираме? — запита старецът. — Просто се хващаме за коремите и се гътваме като в някой уестърн?
	— Крайно неубедително — каза Елиът. — Трябва да изпипаме всичко докрай. Иначе Ричард Бек няма да клъвне.
	— Трябват ни специални ефекти — каза Дъфи. — Като в Холивуд. Бронежилетки и презервативи, напълнени с червена боя, които да се взривяват дистанционно.
	— А можем ли да си ги набавим?
	— Може би в Ню Йорк или Бостън.
	— Нямаме много време.
	— На мен ли го казваш? — рече Дъфи.


	Така завърши ден девети. Дъфи настоя да се преместя в мотела и предложи някой да ме закара до Бостън, за да си прибера багажа от хотелската стая. Аз й съобщих, че нямам багаж. Тя ме изгледа с крайчеца на окото си, но не каза нищо. Нанесох се в стаята до стареца. Някой отиде за пица с една от колите. Останалите се суетяха насам-натам или говореха по телефона. Мен никой не ме закачаше. Лежах си на леглото и премислях всичко отначало докрай, от своя собствена гледна точка, като изброявах наум всички неща, които бяхме пропуснали. Получи се доста дълъг списък. Но едно конкретно нещо ме притесняваше особено. И то не от списъка. А някак си встрани от него. Станах от леглото и тръгнах да търся Дъфи. Намерих я на паркинга, тъкмо бе слязла от колата и бързаше към стаята си.
	— Закари Бек не е главното действащо лице — казах й аз. — Няма как да бъде. Ако е замесен Куин, значи той е шефът. Той никога не би се примирил да свири втора цигулка. Освен ако Бек не е по-голям злодей от Куин, но за такава възможност не искам и да мисля.
	— Може пък Куин да се е променил — каза тя. — Нали е получил два куршума в главата. Може това да му е разбъркало мозъка. Да е притъпило злината му.
	Не отговорих. Дъфи явно бързаше и аз се прибрах в стаята си.
	Ден десети започна с пристигането на автомобилите. Старецът получи седемгодишен „Шевролет Каприс“. Специална модификация с големия двигател на „Корвет“, от последната година, преди „Дженеръл Мотърс“ да прекрати производството им. Изглеждаше убедително, досущ като полицейска кола без отличителни знаци. Пикапът на похитителите беше грамадно чудовище с избеляла червена боя. Отпред имаше допълнителна тръбна броня пред цялата решетка на радиатора. Чух по-младите колеги да разговарят помежду си как биха могли да използват бронята. Моето возило беше обикновен кафеникав ван. Най-безличното превозно средство, което някога бях виждал. Беше без странични прозорци на каросерията, само на задните врати имаше две малки прозорчета. За всеки случай проверих дали има жабка. Имаше.
	— Добре ли е? — попита Елиът.
	Плеснах с ръка каросерията отстрани, както правят хората, когато оглеждат нов ван. Дебелата ламарина глухо издумка.
	— Идеален е — отвърнах аз. — Искам револверите да бъдат .44-ти калибър магнум. Заредени с три бойни патрона с мек връх и девет халосни. От най-шумните.
	— Дадено — каза той. — Но защо с мек връх?
	— За да няма рикошети — отвърнах. — Може да пострада някой отстрани. Меките куршуми се деформират и си остават там, където ударят. Смятам да изстрелям един в радиатора и два в гумите. Искам да ги напомпате докрай, за да се пръснат на парчета. Така е по-зрелищно.
	Елиът се отдалечи забързано. На негово място дойде Дъфи. В ръцете си държеше палто и чифт ръкавици.
	— За теб са — каза тя. — С тях ще изглеждаш по-убедително. Времето ще е студено. А под палтото си ще скриеш револвера.
	Взех ги от ръцете й и навлякох палтото. Беше ми по мярка. Явно добре ме беше премерила на око.
	— От психологическа гледна точка ще бъде доста сложно — каза тя. — Бъди готов да импровизираш. Момчето може да изпадне в кататония. Необходимо е да го принудиш да реагира. В идеалния случай ще остане в съзнание и ще му се приказва. Гледай да му внушиш, че не изгаряш от желание да бъдеш замесен. Идеално би било, ако той те помоли да го закараш вкъщи, а ти се съгласиш, и то след известно колебание. Иначе гледай инициативата да е у теб. Не му оставяй време да се замисля какво точно е видял.
	— Ясно — казах аз. — В такъв случай променям поръчката за мунициите. Искам вторият патрон във втория пистолет също да е истински. Ще му кажа да залегне на пода и ще стрелям в прозореца над главата му. Той ще си помисли, че охраната на колежа стреля по нас. После ще му кажа да се изправи, за да види разбития прозорец. Това ще увеличи чувството му за опасност. Пък и така ще го убедя да прави каквото му кажа, а на всичко отгоре няма да му е и толкова мъчно, когато очистя охраната. Не искам в никакъв случай да се стигне до борба помежду ни, той да се опитва да ме спре и така нататък. Може да преобърнем вана и да загинем и двамата.
	— Гледай да спечелиш доверието му — каза тя. — За да може да те похвали където трябва. Съгласна съм с теб, че ако те наемат като бодигард, все едно ще ударим десетката. Затова се опитай да го впечатлиш. Но полека и с мярка. Не е нужно чак да те харесва. Достатъчно е да си помисли, че си силен мъжкар, който знае какво прави.
	Аз тръгнах да търся Елиът и срещнах двамата агенти, които щяха да играят охрана. Разбрахме се те да открият огън по мен с халосни патрони, после аз да изстрелям един халосен по тях, после един истински по задното стъкло на вана, след това още един халосен по тях и накрая, като се изравнят с мен, останалите три халосни бързо един след друг. В това време те трябваше да прострелят собственото си предно стъкло с боен патрон отвътре и веднага след това да изхвръкнат встрани от шосето, сякаш съм им спукал гума или съм ударил шофьора.
	— Гледай да не объркаш халосните с истинските патрони — каза единият от тях.
	— Вие също — отвърнах аз.


	За обяд отново имаше пица. Нахранихме се и излязохме да наобиколим района на действието. Паркирахме на около километър и половина от мястото и наизвадихме карти. После рискувахме да минем на три пъти пред самия портал с две различни коли. Имах нужда от повече време, за да огледам обстановката, но се бояхме да не би да ни забележат. Върнахме се мълчаливо в мотела и отново се събрахме в стаята на Елиът.
	— Всичко изглежда наред — казах аз. — Накъде ще завият обаче?
	— Мейн се пада на север — каза Дъфи. — Приемаме, че Ричард живее някъде около Портланд.
	Кимнах.
	— Струва ми се обаче по-вероятно да тръгнат на юг. Погледнете картата. Оттук е по-близо до магистралата. Стандартна охранителна практика е да се стремиш колкото се може по-бързо да се влееш в оживено движение.
	— Ще караме на късмет.
	— Казвам ви, ще тръгнат на юг — настоях аз.
	— Нещо друго? — запита Елиът.
	— Би било лудост да задържа вана — казах аз. — От гледна точка на Бек-старши аз би трябвало да се отърва от него колкото се може по-скоро и да открадна кола.
	— Къде? — попита Дъфи.
	— На картата непосредствено до магистралата има отбелязан търговски център.
	— Добре, ще ти оставим колата там.
	— С ключовете отдолу под бронята? — запита Елиът. Дъфи поклати глава.
	— Много е подозрително. Трябва всичко да се изпипа до най-малката подробност. Ако Ричър ще краде кола, да я открадне както трябва.
	— Знам ли — въздъхнах аз. — Никога преди не съм крал кола.
	Настана тишина.
	— Разбирам от коли толкова, колкото са ме учили в армията — казах аз. — Военните автомобили по принцип не се заключват. И нямат ключове за запалване, стартерът се задейства с едно копче.
	— Добре де — каза Елиът. — Няма непреодолими проблеми. Ще ти я оставим отключена, но ти ще се правиш, че я разбиваш. Наоколо ще разхвърляме разни жици и телени закачалки. Може дори да накараш хлапака да ти намери парче тел. Нека да участва и той. Така ще ти има повече доверие. Свиваш телта на кука, бъзикаш малко вратата и — хоп! — тя се отваря. Ще разхлабим кожуха под кормилната колонка. Ще заголим две жици, само две, точно тези, които трябва. Ти се навеждаш, допираш ги и си готов крадец на коли.
	— Блестящо! — възкликна Дъфи.
	— Стараем се — усмихна се Елиът.
	— Хайде сега малко почивка — предложи Дъфи. — След вечеря продължаваме.


	Доокомплектоването на екипировката привърши след вечеря. Агентите ми бяха набавили два еднакви револвера „Колт Анаконда“. Грамадни, груби оръжия, които плашеха дори само с вида си. Не изглеждаха никак евтини. Не ги попитах откъде са ги взели. Към тях имаше две кутии патрони .44-ти калибър магнум — една бойни и една халосни. Последните бяха купени от железарски магазин. С такива се зареждат тежките пневматични пистолети за забиване на гвоздеи направо в бетон. Отворих барабаните на двата колта и с върха на ножицата отбелязах с Х по едно от гнездата за патроните. Барабанът на колта се превърта по часовниковата стрелка. По това се различава от „Смит &Уесън“, чийто барабан се движи в обратната посока. Знакът Х обозначаваше гнездото, от което щеше да бъде изстрелян първият патрон. Аз щях да го поставя на положение десет часа, като с натискането на спусъка гнездото щеше да се превърти и да застане точно зад цевта.
	Дъфи ми донесе чифт обувки. Бяха точно моят номер. В тока на дясната имаше изрязана кухина. Тя ми подаде едно безжично апаратче за изпращане на електронни съобщения, което пасваше точно в кухината.
	— Затова ти казах, че е хубаво, дето носиш голям номер обувки — обясни тя. — Има повече място в тока.
	— Дали е надеждно? — запитах аз.
	— Силно се надявам — отвърна тя. — Нов модел, отскоро се използва. С такива предаватели се води тайна кореспонденция между агентите на разузнавателните институции.
	— Прекрасно — казах аз. От професионален опит знаех, че нито един друг отделен фактор не е станал причина за повече провалени операции, отколкото засечките в техниката.
	— Това е най-доброто, с което разполагаме — каза тя. — Всякакъв друг уред ще бъде намерен. Те няма как да не те претърсят. А така, дори да имат скенер за радиочестоти, най-много да засекат някое моментно припукване на модема. Ще го сметнат за атмосферно смущение.
	От магазин за театрален реквизит в Ню Йорк бяха купили и три симулатора на огнестрелни рани. Бяха обемисти и неудобни. Всеки представляваше квадратно парче кевлар, около трийсет на трийсет сантиметра, което се залепваше направо за гръдния кош на жертвата. Към него имаше прикрепен гумен балон с червена боя, детонатор и малък радиоприемник с батерии.
	— Сложете си по-широчки ризи, момчета — каза Елиът.
	Устройствата се задействаха дистанционно с три отделни копчета, които щях да закрепя на дясната си ръка, между лакътя и китката. Те щяха да бъдат свързани с жица с батерия във вътрешния джоб на палтото ми. Копчетата бяха достатъчно големи, за да ги напипам през ръкава на палтото и ризата. Реших за по-убедително да се правя, че използвам лявата си ръка за опора на дясната, която държи пистолета. Направих суха тренировка. Най-напред шофьорът на пиката. Щях да го гръмна с копчето откъм китката ми. То се падаше под показалеца. После пътникът в пикапа. Средното копче, със средния пръст. И накрая старецът. Крайното копче откъм лакътя, с безимения пръст.
	— После непременно да ги разкараш — каза Елиът. — При Бек задължително ще те претърсят. Затова отбий някъде по пътя, уж отиваш до тоалетната, и ги изхвърли.
	Продължихме да се упражняваме на паркинга пред мотела върху умален чертеж на действителното разположение на пътя. Към полунощ бяхме затвърдили всяко отделно движение, доколкото това изобщо беше възможно. Пресметнахме, че цялата сцена ще трае около осем секунди, отначало докрай.
	— Всички важни решения са твои — каза ми Дъфи. — Ти носиш отговорност за всичко. Ако се случи нещо непредвидено, докато тойотата се носи към теб, отменяш операцията. Ние ще се погрижим да заличим следите. Имай предвид, че трябва да изстреляш три истински, бойни патрона на обществено място. Нямам никакво желание някой минувач или велосипедист, или просто съсед, който е излязъл да потича за здраве, да отнесе заблуден куршум. Разполагаш с по-малко от секунда, за да прецениш обстановката.
	— Разбрано — казах аз, макар да не виждах как точно щяха да заличат следите, ако нещата стигнеха дотам. После Елиът проведе още два телефонни разговора и потвърди, че са взели назаем патрулна кола с отличителни знаци на охранителна фирма, както и че са осигурили „Нисан Максима“, който щял да бъде паркиран при служебния вход на големия универсален магазин в търговския център. Нисанът бил конфискуван от някакъв тип, спипан от бдителните власти на щата Ню Йорк да отглежда марихуана в градината си. В момента му поставяли номера от Масачузетс и щели да го напълнят отвътре с всевъзможни вещи, които една продавачка в универсален магазин може да реши да наблъска в колата си.
	— Лягаме — каза Дъфи. — Утре е важен ден.
	Така приключи ден десети.


	Рано сутринта на ден единайсети Дъфи ми донесе понички и кафе в стаята. Бяхме двамата, тя и аз, сами. Преговорихме всичко отначало, за последно. Дъфи ми показа снимки на агентката, която самата тя бе внедрила сред тях преди петдесет и един дни. Трийсетгодишна блондинка на име Териса Даниъл. Била успяла да си издейства работа като чиновничка в „Бизар Базар“. Миньонче с умно лице, издаващо съобразителност и бързи рефлекси. Разглеждах внимателно снимката, за да запомня чертите й, но през цялото време пред очите си виждах лицето на една друга жена.
	— Приемам, че е още жива — каза Дъфи. — Длъжна съм да го приема.
	Не отговорих.
	— Гледай на всяка цена да те наеме. Ние прегледахме досието ти за последните години, както би направил и Бек. Доста е мъгляво, пълно с бели петна. Мен това би ме притеснило, но него не вярвам.
	Върнах й снимките.
	— Ще ме налапа като топъл хляб — казах аз. — Нека оставим илюзията да се подхранва сама. Загубил е двама души, а в същото време семейството му е обект на атака. Аз няма да му се натрапвам. Дори ще си дам вид, че се двоумя. Всичко останало би предизвикало съмнението му.
	— Добре — каза тя. — Имаш седем поставени задачи, от които първата, втората и третата са: да се пазиш, да се пазиш и пак да се пазиш. Приемаме, че имаме работа с извънредно опасни хора.
	Кимнах.
	— Не само приемаме. Ако Куин наистина е замесен, можем да бъдем сигурни.
	— Тогава действай — каза тя. — Пипай здраво, още от самото начало.
	— Ясно — казах аз. С дясната си ръка, прехвърлена отпред през гърдите, несъзнателно бях започнал да разтривам лявото си рамо. Изведнъж се сепнах и спрях. Навремето един военен психиатър ми беше обяснил, че този жест издава нерешителност и боязън. Акт на самозащита. Опит да се прикрия, да стана невидим. Следващата стъпка би била да легна на пода, свит на кълбо. Дъфи сигурно бе чела същите книги, защото ме погледна изпитателно.
	— Страх те е от Куин, нали?
	— Не ме е страх от никого. Разбира се, чувствах се по-спокоен, когато беше умрял.
	— Можем да отменим операцията — каза тя.
	Поклатих глава.
	— Много ще ми е драго да го открия, повярвай ми.
	— Какво се случи при ареста?
	Отново поклатих глава.
	— Не ми се говори за това.
	Тя замълча, не попита нищо повече. За миг извърна поглед встрани, после отново се обърна към мен и продължи с инструктажа. Гласът й беше тих, ясен и делови.
	— Задача номер четири: открий моята агентка и ми я доведи.
	Кимнах.
	— Пето: събери достатъчно солидни доказателства, с които да закопчая Бек.
	— Ясно — отвърнах аз.
	Тя отново замълча за миг.
	— Шесто: намери Куин и постъпи с него, както намериш за добре. И седмо: приключиш ли, мигновено се изпарявай.
	Кимнах, но нищо не казах.
	— Ние няма да те следваме — каза тя. — Хлапето може да ни забележи. Предполагам, че ще се бои вече и от сянката си. Няма да слагаме и радиочип на нисана, защото положително ще го открият. Ще ни изпратиш местонахождението си по имейл, веднага след като разбереш къде си.
	— Ясно — казах отново аз.
	— Някакви слабости в сценария? — запита тя.
	С усилие откъснах мислите си от Куин.
	— Три, които виждам в момента — отвърнах аз. — Две дребни и една значителна. Първата дребна слабост е, че смятам да прострелям задното стъкло, но на хлапето десет минути ще са му предостатъчни, за да разбере, че вътре няма нападали парчета, а и в предното стъкло няма съответстваща дупка.
	— Ами не го прави тогава.
	— Мисля, че е по-добре все пак да го направя. Необходимо е да се поддържа паника.
	— Добре, ще сложим отзад някакви кашони. И без това ще ти трябват, нали уж правиш доставки по домовете. Те ще му закриват погледа. Ако ли пък не, да се надяваме, че за десет минути няма да се досети.
	Кимнах.
	— Второ, старият Бек все някога и по някакъв начин ще се свърже с местната полиция, за да получи потвърждение на моята версия. Може би и с пресата.
	— Ние ще инструктираме местния полицейски участък какво да разпространи като обяснение, включително и за пресата. Сигурна съм, че ще ни играят по свирката, колкото и докогато трябва. А каква е сериозната слабост?
	— Бодигардовете — казах аз. — Колко време можете да ги държите така? Не може да ги допуснете в близост до телефон, защото веднага ще се обадят на Бек. Не можете да ги предадете на системата. Ще се наложи да ги скриете някъде без връзка със света, което е противозаконно. Колко време смяташ, че може да продължи това?
	Тя вдигна рамене.
	— Четири-пет дни, максимум. Повече не можем да ти пазим гърба. Така че побързай.
	— Това и смятам да направя — казах аз. — А колко време издържа батерията на апаратчето?
	— Около пет дни. Дотогава ще си вече вън. Не можем да ти дадем зарядно устройство. Би било твърде подозрително. Можеш да използваш устройство за мобилен телефон, ако намериш такова в къщата.
	— Ясно — казах аз.
	Дъфи ме погледна. Нямаше какво повече да си кажем. Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата. Стана някак внезапно. Устните й бяха меки. По кожата ми останаха прашинки пудра захар от поничката.
	— На добър час — каза тя. — Надявам се, че нищо не сме пропуснали.
	Бяхме пропуснали много неща. В плана ни бяха заложени опасни мини, които твърде скоро щяха да започнат да гърмят една по една в ръцете ми.


	3

	Дюк бодигардът се появи отново в стаята ми в седем без пет вечерта. Беше още рано за вечеря. Чух стъпките му в коридора и после тихото щракване на ключалката. Бях седнал на леглото. Устройството за имейли беше на мястото си в тока на обувката, а обувката — на крака ми.
	— Подремна ли му, тъпак такъв? — запита той.
	— Защо съм заключен тук? — отвърнах с въпрос аз.
	— Защото си убил полицай, затова.
	Извърнах поглед встрани. Помислих си, че самият той може да е бил полицай, преди да постъпи в частния сектор. Като нищо можеше да е така. Много бивши полицаи завършваха кариерата си в охранителния бизнес било като консултанти и частни детективи, било като обикновени бодигардове. Явно беше, че си има някакви лични съображения да ме мрази, което можеше да се окаже проблем за мен. Но пък, от друга страна, това означаваше, че е преглътнал историята на Ричард Бек без излишни въпроси, което си беше чист плюс. Погледът му се задържа за миг върху мен; лицето му не изразяваше нищо конкретно. После ме изведе от стаята и заслизахме по стълбите. От първия етаж тръгнахме по някакъв тъмен коридор към северното крило на къщата. Въздухът беше наситен с миризма на морски бриз и влажен мокет. Навсякъде бяха постлани килими. На места един върху друг. Цветовете им сияеха странно в полумрака. Дюк спря пред някаква врата, отвори я и се дръпна, за да вляза преди него. Стаята беше голяма и квадратна, с тъмна дъбова ламперия. Целият под беше в килими. Имаше малки прозорци в дълбоки ниши. През тях се виждаха само полумрак, скали и безбрежният океан. В средата имаше дъбова маса. Върху нея лежаха моите два колта. Празни, с отворени барабани. На централното място, върху масивен дъбов стол с висока облегалка и подлакътници, седеше някакъв мъж. Веднага го познах. Беше мъжът от снимките на Дъфи.
	На живо беше абсолютно незабележим. Нито дребен, нито много едър. Някъде към метър и осемдесет. И около деветдесет килограма. С побеляла коса — не оредяваща, но не и особено гъста; нито къса, нито дълга. Беше облечен със сив костюм от скъп плат, но без всякакъв намек за стил. Ризата му беше бяла, а вратовръзката с неопределен цвят, нещо като цвета на бензин. Ръцете и лицето му бяха бледи, сякаш естествената му среда бяха подземните паркинги, а естественото му занимание — да продава разни неща от багажника на кадилака си.
	— Седнете — каза той. Гласът му беше тих, но напрегнат, сякаш някой го стискаше за гърлото. Седнах на противоположния край на масата срещу него.
	— Аз съм Закари Бек — заяви той.
	— Джак Ричър — представих се аз.
	Дюк затвори безшумно вратата и се облегна на нея с едрото си тяло. В стаята беше тихо. Чувах прибоя. Същият ритмичен плясък, както вълните на плажа. В скалите под нас се разбиваха талази морска вода, след това се оттегляха с гъргорещ звук, подобен на оттичането на гигантски сифон. Накрая се чуваше потракването на по-дребните камъчета в кухините, докато отгоре с експлозивна сила не се стовареше следващата вълна. Опитах се да ги броя. Казват, че всяка седма вълна е по-силна от останалите.
	— Така… — каза Бек. На масата пред него имаше ниска дебела чаша с някакво питие. Мазна кехлибарена течност, вероятно скоч или бърбън. Той кимна на Дюк. Бодигардът се пресегна и взе от масичката до стената втора чаша, пълна до половина със същата кехлибарена течност. После я понесе предпазливо към масата, като я държеше с два пръста ниско за дъното. Пресече стаята, наведе се и внимателно я остави пред мен. Аз се усмихнах. Много добре знаех за какво се прави това.
	— Такааа… — повтори Бек.
	Седях и чаках.
	— Моят син ми разказа за вашите преживелици — рече накрая той. Същият израз, който бе използвала жена му преди това.
	— Законът за непредвидените последствия — казах аз.
	— Това ми създава известен проблем — каза той. — Аз съм един обикновен бизнесмен, който се опитва да определи докъде точно се простират отговорностите му.
	Седях и чаках.
	— Разбира се, ние сме ви благодарни — добави той. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно.
	— Но?
	— Но съществуват и някои правни въпроси, нали така? — В гласа му се долавяше известно раздразнение, сякаш бе станал жертва на обстоятелства, над които нямаше никаква власт.
	— Не е бог знае каква философия — казах аз. — Искам от вас да си затворите очите. Поне временно. Услуга за услуга. Разбира се, ако съвестта ви позволява подобен морален компромис.
	В стаята отново настана тишина. Слушах шума на океана. Пълен спектър от най-различни звуци. Чувах как снопове водорасли се трият в гранита, как подводното течение засмуква огромни маси вода далеч на изток. Очите на Закари Бек не спираха да шарят из помещението. Поглеждаше ту дъбовата маса, ту пода, ту вперваше очи в празното пространство. Имаше тясно лице с близко разположени очи и сплесната брадичка. Челото му беше сбърчено в размисъл.
	Устните му бяха тънки, издадени леко напред, сякаш се цупеше. Главата му се поклащаше едва-едва. С целия си вид можеше наистина да мине за сериозен бизнесмен, който се бори със сериозна дилема.
	— Случайна грешка ли беше? — запита той.
	— Кое, полицаят ли? — отвърнах с въпрос аз. — Сега, като се замисля, явно е било грешка. Но в момента просто се опитвах да доведа работата докрай.
	Той помисли още малко и накрая кимна.
	— Добре тогава. При това положение вероятно бихме били склонни да ви помогнем. Стига да можем. Вие направихте на семейството ми голяма услуга.
	— Трябват ми пари — казах аз.
	— Защо?
	— Ще ми се наложи да пътувам.
	— Кога?
	— Още сега.
	— Това разумно ли е?
	Поклатих глава.
	— Не толкова. Бих предпочел да изчакам тук ден-два, докато премине първоначалната врява. Но не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви.
	— Колко пари ви трябват?
	— Пет хиляди долара ще ми свършат работа.
	Той не отговори. Погледът му отново започна да се мести из стаята. Но този път очите му сякаш бяха по-фокусирани.
	— Бих желал да ви задам няколко въпроса — каза той. — Преди да си тръгнете. Ако си тръгнете. В момента имам две основни грижи. Първо, да разбера кои са те.
	— Вие не знаете ли?
	— Аз имам много съперници и врагове.
	— Които биха отишли толкова далеч?
	— Вносител съм на килими — каза той. — Не бях мислил да ставам такъв, но така се разви животът ми. Може би смятате, че се занимавам само с универсални магазини и дизайнери по вътрешно оформление, но истината е, че съм принуден да контактувам с всякакви нечистоплътни мошеници от най-дивите места на света, където малолетни деца, сврени в разни мръсни дупки, работят по осемнайсет часа на ден, докато им се разкървавят пръстите. В същото време собствениците на въпросните дупки са убедени, че ги мамя и обирам и че на всичкото отгоре покварявам националната им култура. И може би са прави, може би аз наистина върша това, но не повече, отколкото го вършат те самите. Те не са ми приятели или душеприказчици. С тях е нужна известна твърдост, за да се работи успешно. Нещо, което важи и за мен, и за конкуренцията. Жесток бизнес, както и да го погледнете. Така че, ако към моите доставчици прибавя и конкуренцията, мога да се сетя поне за половин дузина отделни индивиди, които биха отвлекли сина ми, за да ме уязвят. В края на краищата това вече се е случвало преди пет години, както самият той сигурно ви е разказал. Не отговорих.
	— Нужно ми е да знам кои са били — каза той сякаш искрено.
	Помълчах няколко мига и после му разказах цялата случка, секунда по секунда, метър по метър, изстрел по изстрел. Описах двамата високи русоляви агенти от тойотата максимално точно и подробно.
	— Описанието ви нищо не ми говори — каза той.
	Аз си замълчах.
	— Записахте ли номера на тойотата?
	Помислих малко и после му казах истината.
	— Видях пикала само отпред. Нямаше номер.
	— Добре — каза той. — Били са от щат, където предният номер не е задължителен. Това, струва ми се, донякъде улеснява задачата ни.
	Не отговорих. След дълга пауза той поклати глава и каза:
	— Информацията ни е твърде оскъдна. Един мой сътрудник се свърза с тамошния полицейски участък и поразпита по заобиколен начин. Убити са един полицай, един охранител на колежа, двама непознати мъже с черен „Линкълн Таун Кар“, както и други двама непознати с червен пикал „Тойота“. Единственият жив свидетел е вторият човек от охраната, но той е в безсъзнание, намерен е бил на десетина километра от мястото след претърпяна катастрофа с патрулната кола на охранителната фирма. Така че засега никой не може да каже какво точно е станало. Нито защо е станало. Никой не е направил връзката с проваления опит за отвличане. Знаят само, че без всякаква видима причина се е разиграла кървава баня. Правят се предположения за гангстерска война.
	— Какво ще стане, като идентифицират номерата на линкълна? — запитах аз.
	Той се поколеба.
	— Колата е с фирмена регистрация. Няма да ги отведе директно при нас.
	Кимнах.
	— Добре, но много бих желал, когато вторият охранител дойде на себе си, аз вече да съм на Западното крайбрежие. Той успя доста добре да ме огледа.
	— А пък аз бих желал да разбера чия е грешката в случая.
	Погледнах към двата колта на масата. Бяха почистени и леко смазани. Изведнъж се поздравих за това, че се бях сетил навреме да се отърва от изстреляните гилзи. Вдигнах чашата си. Обхванах я плътно между палеца и четирите си останали пръста и помирисах съдържанието. Не знаех какво са ми сипали, но със сигурност бих предпочел чаша кафе. Оставих чашата обратно на масата.
	— Ричард добре ли е? — запитах.
	— Нищо му няма — отвърна Бек. — Бих желал да знам кой точно ме атакува.
	— Казах ви какво съм видял — отвърнах. — Те не благоволиха да се легитимират. Не ми бяха лични познати. Просто се случих наблизо. Каква е другата ви основна грижа?
	Настъпи продължително мълчание. Прибоят продължаваше да се удря с грохот под прозорците.
	— Аз съм предпазлив човек — каза Бек. — Същевременно не бих желал да ви засегна.
	— Но?
	— Но се чудя кой всъщност сте вие.
	— Аз съм оня, който отърва другото ухо на сина ви.
	Бек погледна към Дюк, който съобразително пристъпи напред и отнесе чашата ми, като я хвана по същия неудобен начин, между палеца и показалеца си, ниско долу за дъното.
	— А сега имате и отпечатъците ми — казах аз. — Какво повече?
	Бек отново закима, като човек, който се мъчи да вземе важно решение, и посочи с пръст пистолетите, които лежаха на масата.
	— Хубави оръжия.
	Не отговорих. Той протегна ръка и побутна леко единия с кокалчетата на пръстите си. После го бутна по-силно и колтът се плъзна по повърхността към мен. Тежката стомана отекна глухо върху масивната дъбова дъска.
	— Ще бъдете ли така добър да ми обясните защо срещу едно от гнездата има знак Х!
	Аз седях, заслушан в шума на прибоя.
	— Нямам представа — казах. — Така ги получих.
	— Купили сте ги на старо?
	— В Аризона — отвърнах.
	— От магазин за оръжие?
	— От изложба на оръжия — казах аз.
	— Защо?
	— Не обичам излишни проверки на самоличността ми.
	— Не се ли поинтересувахте за издрасканото?
	— Предположих, че все нещо означава. Може някой да ги е прострелвал и да си е отбелязал най-точното гнездо. Или пък най-малко точното.
	— Гнездата са различни, така ли?
	— Всяко нещо само по себе си е различно. Щом е правено във фабрика…
	— Дори при един пистолет, който струва осемстотин долара?
	— Зависи колко взискателен сте решили да бъдете — казах аз. — Ако мерите нещата в части от микрона, няма да откриете два абсолютно еднакви предмета.
	— Това има ли значение?
	— За мен не — отвърнах. — Когато насоча пистолет към някого, все ми е тая в коя конкретна кръвна клетка съм се прицелил.
	Известно време той поседя мълчаливо. После бръкна в джоба си и извади един патрон. С лъскава месингова гилза и матов оловен куршум. Изправи го на масата срещу себе си. Приличаше на миниатюрен артилерийски снаряд. После го събори и го затъркаля с пръсти по плота. Спря го, коригира леко посоката и го тласна към мен. Патронът описа широка грациозна дъга, като потропваше тихо по дъбовата повърхност. Аз го изчаках да стигне до ръба на масата и го хванах в шепа. Беше .44-ти калибър ремингтън магнум без медна риза. Тупна тежко в ръката ми, може би имаше двайсетина грама. Направен да убива. Като нищо струваше близо долар.
	— Играл ли си някога руска рулетка? — запита той.
	— Трябва да се отърва от тая крадена кола — казах аз.
	— Ние вече те отървахме от нея — каза той.
	— Къде?
	— Там, където никой няма да я намери.
	Той се умълча. Аз също мълчах. Седях и го гледах. Сякаш се питах: Нормално ли е така да постъпва един обикновен бизнесмен? Нормално ли е да регистрира лимузините си на фиктивни фирми? Нормално ли е да знае наизуст цената на един „Колт Анаконда“? И да сваля отпечатъци от пръстите на гостите си върху чаши за уиски?
	— Играл ли си някога руска рулетка? — повтори въпроса си той.
	— Не — отвърнах аз. — Никога.
	— Аз съм жертва на атака — каза той. — И току-що загубих двама сътрудници. В такива времена е редно да наемам нови сътрудници, не да губя и тези, които имам.
	Седях и чаках. Минаха пет секунди. Десет. Давах си вид, че размишлявам върху думите му.
	— Да ме наемете ли предлагате? — запитах. — Не съм убеден, че мога да остана тук дълго.
	— Не ти предлагам нищо — каза той. — Взимам решение. Ти имаш вид на човек, който знае какво върши. Петте хиляди долара можеш да ги получиш, ако останеш. Не ако си тръгнеш. Евентуално.
	Замълчах.
	— Виж какво, нямам нужда да те наемам, ти и без това ми принадлежиш — каза той. — В Масачузетс е убит полицай, а аз знам как се казваш и имам отпечатъци от пръстите ти.
	— Но?
	— Но не знам кой си.
	— Свиквайте с това — казах аз. — Как изобщо може да знаете кой кой е?
	— Имам си начини — отвърна той. — Изпитвам хората. Я си представи, че те накарам да убиеш още един полицай? Като знак за лоялност?
	— Ще ви откажа. И ще ви напомня, че с първия стана нещастен случай, за който много съжалявам. Както и ще започна да се питам що за обикновен бизнесмен сте всъщност.
	— Моят бизнес не те засяга.
	Не казах нищо.
	— Хайде да поиграем на руска рулетка — каза той.
	— И какво ще докаже това?
	— Един федерален агент не би го направил.
	— Защо толкова ви притесняват федералните агенти?
	— Това също не те засяга.
	— Не съм федерален агент.
	— Докажи го. В известен смисъл аз вече играя руска рулетка с теб, образно казано, след като съм те допуснал в къщата си, без да знам кой си.
	— Аз спасих сина ви.
	— За което съм ти благодарен. Достатъчно, за да разговарям културно с теб. Достатъчно, за да ти предложа убежище и работа. Защото аз харесвам хора, които знаят какво вършат.
	— Не си търся работа — казах аз. — Търся място, където да се скрия, да кажем, за четирийсет и осем часа, и после да си продължа по пътя.
	— Ние ще те пазим. Никой няма да те открие тук. Ще си в безопасност. Стига да издържиш изпита.
	— Руската рулетка е изпит?
	— Безпогрешен — каза той. — Поне според моя опит.
	Мълчах. В стаята отново настана тишина. Той се наведе през масата.
	— Или си с мен, или си против мен. Във всеки случай, налага ти се да го докажеш. Надявам се, че ще направиш разумния избор.
	Облегнат с гръб на вратата, Дюк се размърда. Подът изскърца под краката му. Аз седях и слушах океана. Във въздуха се издигаха пръски от вълните, вятърът ги грабваше и ги запокитваше в стъклото на прозореца. Дойде и седмата вълна, по-силна и по-гръмотевична от останалите. Пресегнах се и взех колта от масата. Дюк извади изпод сакото си пистолет за в случай, че ми хрумне да си играя на някоя по-различна игра. Беше „Щаер СПП“, който не е нищо друго, освен леко умалена версия на автомата „Щаер ТМП“. Рядко оръжие. Произвеждат ги в Австрия. В ръката му изглеждаше като някакъв голям, уродлив къс желязо. Отместих погледа си от него и се съсредоточих върху колта. Тикнах патрона в едно гнездо наслуки, затворих барабана и го завъртях с ръка. Освободен, приводният механизъм мързеливо мъркаше в тишината.
	— Играй — каза Бек.
	Аз завъртях още веднъж барабана, вдигнах пистолета и опрях дулото до слепоочието си. Почувствах хладината на стоманата. Погледнах Бек право в очите, задържах дъха си и натиснах спусъка наполовина. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът се запъна назад. Прецизният механизъм работеше безупречно. Дръпнах докрай спусъка. Ударникът падна. Чу се рязко изщракване. Силата на пружината се предаде по цялата дължина на пистолета и дулото потрепна леко срещу слепоочието ми. Но нищо повече. Издишах въздуха от дробовете си, свалих пистолета и го положих на масата, легнал върху дланта ми. После измъкнах ръката си отдолу и пистолетът изтрака глухо върху дървения плот.
	— Твой ред е — казах.
	— Исках само да видя как ще го направиш — каза той.
	Тишина. Аз се усмихнах.
	— Искаш ли да го направя още веднъж?
	Бек не отговори. Вдигнах пистолета, завъртях барабана и го изчаках да спре. Опрях дулото до главата си. Цевта беше толкова дълга, че лакътят ми стърчеше навън и нагоре. Без да се бавя повече, дръпнах решително спусъка. В тишината се чу рязко изщракване. Звук на прецизен механизъм, струващ осемстотин долара. Свалих пистолета и за трети път завъртях барабана. Вдигнах го до главата си и дръпнах спусъка. Нищо. Четвърти път, по-бързо. Нищо. Пети път, още по-бързо. Пак нищо.
	— Стига — каза Бек.
	— Разправи ми сега за тия персийски килими — казах аз.
	— Няма нищо за разправяне. Хората си ги постилат на пода. Преди това ги купуват. Понякога за много пари.
	Усмихнах се. Вдигнах отново пистолета.
	— Шансовете са едно към шест — казах. Завъртях за шести път барабана. В стаята настана мъртвешка тишина. Опрях дулото до главата си. Натиснах спусъка. От силата на пружината дулото леко ме тупна по слепоочието. Нищо повече.
	— Достатъчно! — каза Бек.
	Свалих пистолета, отворих барабана и изтърсих патрона на масата. Насочих го с ръка и му го търкулнах обратно. Той описа широка дъга по дървото. Бек го спря с длан. Две-три минути не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш бях някакво диво животно в зоологическата градина. Имах чувството, че съжалява, задето не съм отделен от него с яки решетки.
	— Ричард разправя, че си бил военен полицай — каза той.
	— Тринайсет години — казах аз.
	— Беше ли добър?
	— Доста по-добър от ония мърльовци, които беше изпратил да го вземат.
	— Той много те хвали.
	— И с право — казах. — Нали го отървах. С цената на значителни неудобства за себе си.
	— Някой ще те търси ли?
	— Не.
	— Семейство?
	— Нямам семейство.
	— Работа?
	— Трудно ще ми е да се върна на работа точно сега — казах. — Не мислиш ли?
	Той си поигра малко с патрона, като го търкаляше под меката част на показалеца си. После го вдигна и стисна в шепа.
	— На кого мога да се обадя? — запита той.
	— За какво?
	Той разтърси патрона в шепата си, сякаш държеше зарове.
	— За препоръка — отвърна той. — Нали си имал началник?
	Мини, които започваха да гърмят една по една в ръцете ми.
	— Бях на свободна практика — казах аз.
	Той сложи патрона обратно на масата.
	— Имаш ли лиценз и застраховка?
	Помислих, преди да отговоря.
	— Не съвсем.
	— Защо?
	— Имам си причини.
	— Ванът ти регистриран ли е?
	— Загубил съм някъде документите.
	Той превъртя патрона между пръстите си. Очите му бяха вперени в мен. Виждах го как мисли напрегнато. Прехвърляше разни неща в съзнанието си. Обработваше информация. Опитваше се да я нагласи по собствените си представи и заключения. Аз мислено му подсказвах. Въоръжен, як мъжага с раздрънкан стар ван, който дори не е негов. Крадец на коли. Убиец на полицаи. Бек се усмихна.
	— Дискове втора ръка, а? — каза той. — Знам го този магазин.
	Аз не казах нищо. Само го гледах в очите.
	— Позволи ми да отгатна — каза той. — Доставял си им крадена стока.
	Идеалният кандидат. Поклатих глава.
	— Пиратски копия — отвърнах. — Не съм крадец. Аз съм бивш военен. Опитвам се да си изкарвам хляба. Освен това вярвам в свободата на изразяване.
	— Друг път! — каза той. — Вярваш в зеленото, в това вярваш.
	Идеалният кандидат.
	— И в това също — отвърнах аз.
	— Добре ли печелеше?
	— Не се оплаквам.
	Той загреба патрона с шепа и го подхвърли на Дюк. Дюк го хвана във въздуха и го пусна в джоба на сакото си.
	— Дюк е тук шефът на охраната — каза Бек. — Ще работиш за него. Считано от този момент.
	Изгледах Дюк, после отново се обърнах към Бек.
	— Ами ако не искам да работя за него?
	— Нямаш избор. В Масачузетс има убит полицай, ние знаем кой си и имаме отпечатъците ти. Докато не разберем що за човек си, се смяташ в пробен срок. Но пък защо не погледнеш позитивно на нещата? Пет хиляди долара, това са доста пиратски дискове.


	Разликата между първоначалния ми статут на почетен гост и новия на служител в пробен срок се състоеше в това, че получих вечерята си в кухнята заедно с останалата прислуга. Великанът от портиерната не се появи, но затова пък там бяха Дюк и още някакъв тип, който приличаше на механик и момче за всичко. Освен това имаше една прислужница и една готвачка. Петимата насядахме около проста дървена маса и ядохме същата храна, каквато и семейството на Бек в трапезарията. Или дори още по-добра, защото готвачката като нищо се бе изплюла в порциите им, а не вярвах да го е направила и в нашите. Имах достатъчно опит със сержанти, подофицери тиловаци и други мърморковци, за да знам какво мога да очаквам от тях.
	Вечерята протече в мълчание. Готвачката беше кисела, около шейсетгодишна матрона. Прислужницата имаше уплашен вид, сякаш беше сравнително отскоро. Още не знаеше как да се държи. Беше млада и невзрачна. Облечена беше с памучна престилка и вълнена жилетка и носеше груби ниски обувки. Механикът беше мъж на средна възраст, слаб, прошарен и мълчалив. Дюк също си мълчеше, явно размишляваше. Бек му бе създал неочакван проблем и той не знаеше как да подходи. Да ме използва? Можеше ли да ми има доверие? Дюк не беше глупав, това поне си личеше. Той виждаше всички страни на ситуацията, но му беше нужно малко време, за да ги осмисли. Беше горе-долу на моя възраст. Може би малко по-стар или малко по-млад. Имаше ъгловато, грубо лице, при което възрастта не си личи. И на ръст беше горе-долу колкото мен. Аз може би имах по-едри кости, а той беше малко по-набит. Предполагам, че на тегло бяхме еднакви, до килограм. Седяхме един до друг, аз се хранех спокойно, като от време на време, на подходящи интервали, му задавах въпроси, каквито можеше да се очакват от човек в моето положение.
	— Я ми разправи за тия килими — казах с тон, който не оставяше никакво съмнение, че се досещам какъв може да бъде истинският поминък на Бек.
	— Не сега — отвърна той. Това означаваше: Не пред прислугата. После ми хвърли такъв поглед, сякаш искаше да ми каже: Във всеки случай не съм убеден, че ми се говори с човек чак дотам побъркан, че да рискува да си пръсне черепа шест пъти поред.
	— Патронът беше фалшив, нали? — запитах аз.
	— Какво?
	— Без барут. Сигурно гилзата беше пълна с вата.
	— Защо да е бил фалшив?
	— Можех да го застрелям, ако беше истински.
	— От къде на къде да го застрелваш?
	— Не че съм искал да го застрелям, но той самият не би поел такъв риск. Доста е предпазлив.
	— Аз те държах на мушка.
	— Можех да застрелям първо теб, а после с твоя патлак да гръмна него.
	Той се сепна, но не каза нищо. Бранеше позициите си. Тоя тип нещо не ми харесваше. Което всъщност нямаше особено значение, защото сигурно твърде скоро щеше да е извън играта.
	— Дръж — каза той. Извади патрона от джоба си и ми го подаде. — Чакай тук.
	После стана от стола и излезе. Изправих патрона на масата пред себе си, както бе направил Бек. Привърших с вечерята. Десерт нямаше. Нито кафе. Дюк се върна, като размахваше единия колт, закачен на показалеца му. Отиде до задната врата на кухнята и ми кимна да го последвам. Вдигнах патрона и го стиснах в шепа. Когато минахме през задната врата, тя изписка. Още един метален детектор. Вграден в рамката, така че почти не се виждаше. Затова пък нямаше алармена инсталация против крадци. Явно разчитаха на морето и на каменната стена с бодлива тел да ги пазят.
	Вратата на кухнята извеждаше на студена, влажна веранда, а оттам през разнебитена портичка се излизаше в задния двор на къщата, който не беше нищо повече от върха на скалистия нос. Беше с форма на полукръг, вдаден още стотина метра в морето. Навън се бе стъмнило и само прозорците на къщата осветяваха сивкавия гранит. Духаше вятър и в далечината се различаваха белите гребени на вълните. Чуваше се и шумът на прибоя, и оттичането на водата от скалите. Луната се надбягваше с ниските парцаливи облаци. Хоризонтът беше черен и безкраен. Беше студено. Извърнах се назад и високо горе различих прозореца на стаята ми.
	— Дай патрона — каза Дюк.
	Аз се обърнах и му го подадох.
	— Гледай сега — каза той.
	Постави патрона в барабана на колта. Присви очи в полумрака и завъртя барабана, докато гнездото с патрона застана на десет часа.
	— Гледай сега — повтори той.
	После вдигна пистолета с изпъната ръка, като се целеше малко под хоризонта, в плоските гранитни плочи на края на носа над вълните. Дръпна спусъка. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът падна, пистолетът в ръката му ритна, дулото блъвна огън и изтрещя. Едновременно с това на скалите проблесна искра и се чу безпогрешното метално изчаткване на рикошета. Ехото заглъхна. Сигурно куршумът бе отскочил още поне стотина метра навътре в океана. Нищо чудно да бе убил някоя риба.
	— Не беше фалшив патронът — каза Дюк. — Аз съм достатъчно бърз.
	— Добре де — отвърнах.
	Той отвори барабана и изтръска празната гилза. Тя падна със звън върху камъните в краката ми.
	— А ти си едно лайно — каза той. — Убиец на полицаи.
	— Ти да не си бил полицай?
	Той кимна.
	— Отдавна.
	— Дюк собственото ти име ли е или фамилното?
	— Фамилното.
	— За какво му е на един вносител на килими въоръжена охрана?
	— Нали ти каза. Жесток бизнес. Големи пари.
	— Наистина ли имаш нужда от мен?
	Той вдигна рамене.
	— Може и да имам. Ако някой си навира носа наоколо, ще ни трябва пушечно месо. По-добре ти, отколкото аз.
	— Не забравяй, че спасих хлапето.
	— Е, и? Всеки от нас е спасявал хлапето един или друг път. Или мисис Бек. Или мистър Бек. Знай си мястото.
	— С колко хора разполагате?
	— С недостатъчно. Особено ако сме обект на атака.
	— Какво става тук, война ли?
	Дюк не отговори. Заобиколи ме и закрачи към къщата. Аз обърнах гръб на неспокойния океан и тръгнах след него.


	В кухнята всичко беше спокойно. Механикът се бе изпарил; готвачката и прислужницата вдигаха масата и нареждаха мръсните чинии в миялна машина, която беше толкова голяма, че можеше да измие съдовете на цял ресторант. Прислужницата беше с две леви ръце. За нищо не я биваше. Огледах се за кафе. Нямаше. Дюк седна на празната дървена маса. Наоколо цареше покой. Никой не бързаше. Времето минаваше и това не ми даваше мира. Аз не приемах уверенията на Сюзан Дъфи, че разполагам с пет дни. Това е прекалено дълъг период, когато се опитваш да задържиш двама яки мъже против волята им и против закона. Лично аз щях да се чувствам по-спокоен, ако беше казала три дни. Щях да оценя по-високо чувството й за реалност.
	— Върви да спиш — каза Дюк. — Застъпваш дежурен в шест и трийсет сутринта.
	— И какво ще правя?
	— Каквото ти наредя.
	— Вратата ми ще бъде ли заключена?
	— Разбира се — каза той. — Ще я отключа в шест и петнайсет. В шест и трийсет да си долу.


	Изчаках в леглото, докато го чух да заключва вратата отвън. Полежах още малко, за да съм сигурен, че няма да се върне. После свалих обувката си и проверих за съобщения. Малкото устройство се включи и на зеленикавото екранче се изписа жизнерадостен надпис в курсив: _Имате поща!_ Бях получил само едно съобщение. От Дъфи. От една-единствена дума: _„Местонахождение?“_ Аз натиснах REPLY за отговор и написах: _„Абът, крайбрежието на Мейн, на 3 километра южно от Портланд, самотна къща на издължен скалист нос.“_	Засега им стигаше толкова. Нямах нито адрес, нито пък точни координати. Но с подробна карта сигурно щяха да го намерят. Натиснах SEND.
	Известно време лежах, загледан в екранчето. Не ми беше много ясно как работи този имейл. Дали съобщенията се предаваха мигновено, като при телефонен разговор, или отговорът й щеше да блуждае някъде в киберпространството, докато най-после го получа? Предположих, че ще чакат обаждането ми. Сигурно двамата с Елиът се редуваха пред компютъра.
	След деветдесет секунди на екранчето отново се появи надпис: _Имате поща!_ Усмихнах се. Това нещо работеше! Този път съобщението й беше по-дълго. Само двайсет и две думи наистина, но не се събираше цялото на екрана, та трябваше да превъртам надолу, за да го прочета. Гласеше: _„Благодаря, ще проучим картите. Според отпечатъците двамата гардове, които държим, са бивши военни. Тук всичко е под контрол. При теб? Някакъв напредък?“_ Натиснах REPLY и написах: _„Нает съм, изглежда.“_ Помислих малко и като се сетих за Куин и Териса Даниъл, добавих: _„Иначе напредък нула.“_ Помислих още малко и написах: _„Отн. двамата гардове запитайте ВП Пауъл цитирам 10–29, 10–30, 10–24, 10–36 край на цитата, кажете, че лично за мен.“_ След което натиснах SEND. На екрана се изписа съобщението изпратено и погледът ми се зарея навън в мрака; искаше ми се да вярвам, че поколението на Пауъл все още говори същия език като моето. Цифрите 10–29,10-30,10-24 и 10–36 бяха стандартни военни кодове, като всеки сам за себе си не значеше нищо особено. 10–29 например означаваше слаб сигнал, кодирано оплакване за проблем с апаратурата. 10–30 значеше чакам помощ, но не е спешно. 10–24 беше кодът за подозрителна личност, а 10–36 означаваше предай по-нататък. Кодът 10–30 за липса на спешност гарантираше, че цялата фраза няма да привлече особено внимание, ще бъде заведена в деловодството и оставена да отлежава вечно в някоя папка. В комбинация обаче четирите двойки цифри представляват нещо като таен жаргон. Или поне представляваха по времето, когато аз самият носех униформа. Частта за слабия сигнал се разбираше като не разгласявай излишно, гледай да не се разчуе. Тя беше подсилена от молбата за неспешна помощ: По възможност да не се завежда. Кодът за подозрителна личност значеше именно това, а предай по-нататък се превеждаше като дръж ме в течение. Ако Пауъл беше в играта, той щеше да разтълкува цялата комбинация като: Виж какво можеш да изровиш тихомълком за тия типове и докладвай. Надявах се, че ще се отзове, защото веднъж ме беше изпортил и ми беше длъжник. Логиката ми казваше, че Пауъл се чувства виновен пред мен и ще гледа всячески да изкупи вината си.
	Малкото екранче привлече погледа ми: _Имате поща!_ Беше Дъфи: _„Добре, побързай.“_ Аз написах: _„Опитвам се“_, после изключих уреда и го върнах в тока на обувката си. След това се изправих и огледах прозореца.
	Беше съвсем обикновен, от две части, като долната половина се плъзгаше нагоре и заставаше успоредно на горната. Нямаше мрежа за комари. Боята от вътрешната страна беше положена тънко и равно, докато отвън, където я бяха шибали дъждът и соленият вятър, беше подновявана грубо и на слоеве. Подвижната част се закопчаваше за рамката с месингов райбер. Цялата конструкция беше направо древна. Никакви модерни охранителни средства. Освободих райбера и бутнах долната половина нагоре. Тя заяде върху натрупаната боя, но все пак се помръдна. Отвори се на около педя и студеният морски вятър ме лъхна в лицето. Наведох се и огледах долния перваз за сензори на алармена инсталация. Не видях. Напънах се, вдигнах прозореца докрай и огледах рамката сантиметър по сантиметър. Нямаше и следа от охранителна система. Което си беше разбираемо. Прозорецът беше на петнайсет метра височина; отдолу имаше само скали и вода. Къщата се охраняваше от океана и високата стена.
	Наведох се през прозореца и погледнах надолу. Виждаше се мястото, където бяхме застанали с Дюк, когато изстреля патрона. Останах така около десетина минути, надвесен до половина през прозореца, облегнат на лакти, загледан в черната безкрайност на океана, вдишвах в дробовете си соления въздух и си мислех за този патрон. Шест пъти бях дръпнал спусъка. Можеше да стане голяма поразия. Главата ми щеше да експлодира като бомба. Чак дъбовата ламперия от другата ми страна щеше да стане на трески. Килимите щяха да бъдат съсипани веднъж завинаги. Прозинах се. От морския въздух и от много мислене ми се доспа. Дръпнах се назад, затворих с трясък прозореца и се упътих към леглото.


	Вече бях станал, бях си взел душ и чаках облечен, когато Дюк отключи вратата на стаята ми в шест и петнайсет на следващата сутрин, ден дванайсети. Беше сряда, рожденият ден на Елизабет Бек. Бях си проверил имейла. Нямаше нови съобщения. Нито едно. Не че това ме тревожеше. Прекарах десет спокойни минути, изправен до прозореца. Зазоряваше се пред очите ми, морето беше спокойно. Водата изглеждаше гъста като олио, сивкава и укротена. Имаше отлив. Над повърхността се подаваха скали; между тях се бяха образували малки вирчета. Тук-там по брега се виждаха птици. Бяха черни гларуси. В момента бяха сиви, но черните им пролетни пера вече избиваха изпод зимния пух. Имаха яркочервени крака. В далечината се виеха черногърби чайки и корморани. Чайките се спускаха ниско над водата и се оглеждаха за някоя херинга за закуска.
	Изчаках, докато стъпките на Дюк заглъхнаха, после слязох в кухнята, където се сблъсках лице в лице с великана от портиерната. Той стоеше изправен до мивката с чаша в ръка. Сигурно току-що си бе глътнал стероидите. Наистина беше грамаден. Аз съм метър и деветдесет и три и за да мина през стандартна седемдесет и пет сантиметрова врата, трябва да застана точно по средата. Тоя тип беше поне с една педя по-висок от мен и с педя и половина по-широк в раменете. И със стотина кила по-тежък. Или дори с повече. Причиняваше ми онова усещане за първичен дискомфорт, каквото изпитвам твърде рядко — единствено когато се чувствам дребен в сравнение с някого. Сякаш целият свят изглежда различно.
	— Дюк е във фитнес залата — каза той.
	— Фитнес зала ли има тук? — попитах аз.
	— Да, долу — отвърна той. Гласът му беше тънък и тенекиен. Сигурно от години нагъваше стероиди като бонбони. Имаше мътни очи и лоша кожа. На възраст беше някъде около трийсет и пет, с мазна руса коса, облечен беше с плътно прилепнала тениска и долнище на анцуг. Ръцете му бяха по-дебели от краката ми. Приличаше на карикатура.
	— Преди закуска тренираме — каза той.
	— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Тренирайте си.
	— Ти също.
	— Мразя тренировките — казах аз.
	— Дюк те чака. Щом работиш тук, ще тренираш.
	Погледнах часовника си. Шест и двайсет и пет сутринта.
	Времето летеше.
	— Как ти викат? — запитах.
	Той не отговори. Само ме изгледа, сякаш подозираше някакъв капан. Това е още един проблем на стероидите. Взимаш ли твърде много, може да ти объркат мозъка. А пък тоя тип имаше вид, сякаш и по рождение мозъкът му не е бил кой знае колко изправен. Изглеждаше тъп и злобен. Това е най-точното описание. Което само по себе си не е много щастлива комбинация. Имаше нещо гадно в лицето му. Никак не ми беше симпатичен. Изобщо по отношение на новите ми колеги нещо не преливах от възторг.
	— Не ти зададох особено труден въпрос — казах аз.
	— Поли — отвърна той.
	Кимнах.
	— Приятно ми е да се запознаем, Поли. Аз съм Ричър.
	— Знам — каза той. — Бил си офицер в армията.
	— Това пречи ли ти нещо?
	— Не обичам офицерите.
	Пак кимнах. Бяха проверили. Знаеха военния ми чин. Явно имаха достъп до информация.
	— Защо? — запитах го. — Да не са те скъсали на изпита в подофицерското училище?
	Той не отговори.
	— Хайде да вървим при Дюк — казах аз.
	Той остави чашата си на мивката и ме поведе по някакъв тъмен коридор, през една врата към мрачно дървено стълбище, което водеше към мазето. Къщата имаше цял подземен етаж. Сигурно навремето е бил взривяван с динамит в масивната скала. Стените бяха от груб камък, тук-там по-загладени с кръпки бетон. Въздухът беше леко влажен и миришеше на мухъл. Мазето се осветяваше от голи крушки с телени решетки, завинтени направо в тавана. Състоеше се от множество стаи. Една от тях беше доста обширна и цялата белосана, подът беше постлан с бял линолеум. Вонеше на вкисната пот. Имаше велоергометър, бягаща пътечка, гладиатор с тежести, тежка боксова круша, провесена от греда на тавана, както и една по-малка до нея, на пружина, за трениране в бързина. По стелажите имаше боксьорски ръкавици и гирички, а на пода до пейката за коремни преси бяха натрупани тежести за щанга. До пейката бе застанал Дюк с черния си костюм. Изглеждаше смъртно уморен, сякаш цяла нощ не бе мигвал. Беше некъпан и разчорлен, костюмът му беше целият измачкан, особено ниско долу на гърба.
	Още с влизането си Поли се зае с някакво комплицирано упражнение за разкършване на мускулите. Беше толкова месест, че ръцете и краката му трудно се сгъваха. Бицепсите му пречеха да пипне с пръсти собственото си рамо. Аз огледах гладиатора. Машина с всевъзможни дръжки, лостове и ръкохватки. През система от скрипци минаваха яки черни стоманени въжета, върху които бяха накачени висок стълб оловни тежести. Сигурно общо имаха към двеста и петдесет килограма.
	— Какво, ще тренираш ли? — запитах Дюк.
	— Не е твоя работа — отвърна той.
	— Аз също няма — казах аз.
	Поли извърна глава на великанския си врат и ме изгледа. После легна по гръб на пейката и дълго се намества, докато раменете му не застанаха точно под една щанга с тежести, поставена на стойка. Той изръмжа, обхвана щангата с ръце, изръмжа повторно, изплези език и после си го прибра. По всичко личеше, че се подготвя за сериозно усилие. После напъна мускули и повдигна щангата от стойката й. Щангата се огъваше и потрепваше в ръцете му. По нея бяха накачени толкова тежести, че се бе извила в двата си края надолу, като на съветските щангисти по старите филми. Той отново изръмжа и я оттласна нагоре, докато ръцете му се изправиха в лактите. Подържа я така около секунда, след което с трясък я свали на стойката. Изви глава и ме погледна, сякаш очакваше да съм дълбоко впечатлен. Аз бях впечатлен, но не дотам. Тежестта беше голяма, но пък и той имаше големи мускули. Но мускулът, напомпан със стероиди, е тъп мускул. Може би изглежда внушително и срещу пасивна тежест върши работа. Но затова пък е тежък и бавен; човек се уморява само да го разнася.
	— Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? — извика той, леко задъхан.
	— Никога не съм се опитвал — отвърнах аз.
	— Не искаш ли сега да опиташ?
	— Не — казах аз.
	— Може само полза да имаш. Каквато си хърба, ще заприличаш на човек.
	— Аз съм офицер — отвърнах. — Не са ми нужни мускули. Ако реша да преместя двеста килограма тежест от едно място на друго, ще повикам някоя едра, тъпа горила да го направи вместо мен.
	Той лежеше и ме гледаше с омраза. Обърнах му гръб и се загледах в тежката боксова круша. Беше напълно стандартна, доста поовехтяла. Залюлях я леко с длан. Дюк ни наблюдаваше внимателно — ту мен, ту Поли. Беше усетил нещо, някакво смътно напрежение във въздуха, което засега му се губеше. Залюлях отново крушата. Навремето бяхме използвали такива в тренировки за ръкопашен бой. Обличахме се с парадните си униформи, понеже стоят на тялото като цивилни дрехи, и се упражнявахме в ритници по крушите. Веднъж, преди доста години, бях разпрал една такава круша с ръба на тока си. Тя просто цъфна и пясъкът се изсипа на пода. Представих си, че ако можех да го повторя сега, това би впечатлило Поли. Само че предавателят се намираше в тока ми и може би щях да го повредя. Казах си, че е трябвало да предупредя Дъфи да го постави в левия ток. После се сетих, че самата тя е левачка. Може би си е мислила, че така трябва.
	— Ти нещо не ми харесваш — подвикна Поли. Гледаше право в мен, явно на мен говореше. Имаше малки оченца. Кожата му лъщеше. Беше натъпкан с медикаменти. От всяка пора на тялото му бликаха екзотични химически съединения. — Хайде да се състезаваме на канадска борба — каза той.
	— Какво?
	— Да се състезаваме на канадска борба — повтори той. Стана и пристъпи безшумно към мен. До него бях като джудже. Направо ми закриваше светлината. От туловището му се носеше остра миризма на пот.
	— Не искам да се боря с теб — казах аз. Видях, че Дюк ме гледа. После погледнах към ръцете на Поли. Свити в юмруци, дланите му не бяха кой знае колко големи. От гълтане на стероиди китките и дланите не се развиват особено, освен ако не се упражняват, но повечето хора, които взимат стероиди, не се сещат за това.
	— Скапаняк! — каза той.
	Не отговорих.
	— Скапаняк! — повтори той.
	— Победителят какво получава? — запитах аз.
	— Удовлетворение.
	— Бива.
	— Какво бива?
	— Да се състезаваме.
	Той изглеждаше изненадан, но бързо се опомни и се върна на пейката за коремни преси. Аз свалих якето си и го положих сгънато върху велоергометъра. Разкопчах десния си маншет и навих ръкава на ризата си до над лакътя. Ръката ми беше тънка като клечка в сравнение с неговата. Затова пък дланта ми беше малко по-голяма. С по-дълги пръсти. И всичките мускули по тях, доколкото ги имаше, бяха продукт на чиста генетика, а не на алхимия.
	Двамата коленичихме с лице един към друг и поставихме лакти на пейката. Ръката му от лакътя до китката беше малко по-дълга от моята, което беше в моя полза, защото го принуждаваше да я държи леко свита, а това намаляваше силата му. Допряхме длани и стиснахме ръцете си в желязна хватка. Неговата беше хладна и потна. Дюк зае позиция до края на пейката като рефер.
	— Хайде! — каза той.
	От самото начало играх нечестно. Целта при канадската борба е със силата на ръката и рамото да се наведе китката напред, с което тази на противника се извива назад, докато се притисне към плота. Разбира се, аз нямах никакви шансове да постигна това. Не и срещу тоя тип. Никакви. Най-много можех да му попреча да извие моята китка. Не се надявах да го победя. Затова не се и опитах. Почнах да стискам. Милионите години еволюция са ни дарили нас, хората, със срещулежащ палец, с който можем да хващаме неща, а също и да ги притискаме срещу другите си четири пръста като в клещи. Успях да изравня кокалчетата му в една линия и ги стиснах безмилостно, с всичка сила. А пък ръцете ми са доста силни. Единствената ми цел беше да задържа ръката си изправена нагоре. Гледах го в очите и стисках, докато усетих как кокалчетата му започват да пукат. След което го стиснах още по-силно. И още по-силно. Той не се отказваше. Беше невероятно силен. Продължавах да стискам. Бях задъхан и се потях, и гледах само да не ме победи. Това продължи цяла минута, през което време и двамата се борехме мълчаливо, докато мускулите ни затрепериха от усилието. Стисках все по-силно, като постепенно усилвах болката в ръката му. Видях как тя се изписа по лицето му. Стиснах още по-здраво. Ето, това ги съсипва тия като него. Тъкмо си помислят, че по-зле няма да стане, и то вземе, че стане още по-зле. И още по зле, и пак, и пак. Все по-зле и по-зле — не наведнъж, а постепенно, плавно, постъпателно, неотстъпно, неумолимо, като машина, като някакъв средновековен инструмент за мъчения. В един момент забравят всичко останало, освен собствената си болка. И тогава в очите им проблясва разбиране. Разбрали са, че ги мамя, но са разбрали също така и че нищо не могат да направят срещу това. Не могат изведнъж да погледнат жално към околните и да кажат: „Ама тоя ми причинява болка! Не е честно!“ Защото тогава те ще са страхливците, не аз. А скапаняците това не могат да го понесат. Ето защо преглъщат другото. Преглъщат го и се молят само да не стане по-зле. А то става. И още как. Винаги може да стане и по-зле. Те даже не знаят какво ги чака. Вперил поглед в очите на Поли, аз стисках все по-силно. От потта кожата му бе станала хлъзгава, така че ръката ми се наместваше още по-лесно и стягаше неговата като менгеме. Между дланите ни нямаше излишно триене, което да го разсейва; цялото му съзнание беше концентрирано в кокалчетата, които пукаха и скърцаха в адска агония.
	— Стига — каза Дюк. — Резултатът е равен.
	Не охлабих хватката, нито пък Поли отслаби натиска срещу ми. Ръката му беше могъща и непоклатима като дънер.
	— Казах стига! — извика Дюк. — Стига сте се пънали, тъпаци. Имате по-важна работа.
	Вдигнах лакътя си високо нагоре, за да му попреча да ме изненада с някаква хватка в последния момент. Поли извърна поглед встрани и издърпа ръката си от пейката. Пуснахме се. Дланта му беше цялата на бели и яркочервени петна. Меките части на палеца ми пламтяха. Той се изправи и излезе от стаята. Чух тежките му стъпки по дървеното стълбище.
	— Много тъпо! — каза Дюк. — Ти току-що си спечели още един враг.
	С мъка си поемах дъх.
	— Е, какво, да се бях оставил да ме победи ли?
	— Щеше да е по-добре за теб.
	— Но нямаше да е в мой стил.
	— Значи си глупак — каза той.
	— Ти си шеф на охраната — възразих аз. — Твоя работа е да го накараш да се държи като възрастен.
	— Не е толкова лесно.
	— Тогава го разкарай.
	— И това не е лесно.
	Бавно се надигнах от мястото си. Свалих ръкава на ризата и закопчах маншета. Погледнах часовника си. Наближаваше седем. Времето минаваше.
	— Какво ще правя днес? — запитах аз.
	— Ще караш ван. Знаеш как става, нали?
	Кимнах, защото нямаше как да отрека. Нали все пак бях карал вана, когато спасих Ричард Бек.
	— Искам да си взема повторно душ — казах аз. — И ми трябват чисти дрехи.
	— Кажи на прислужницата — рече той. — Или може би си въобразяваш, че съм ти камериер?
	Той ме изгледа, обърна се и се заизкачва по стълбите. Аз останах сам в мазето. Разтъпках се и протегнах ръце, вдишах и издишах дълбоко и разтърсих китката си, за да облекча напрежението в мускулите. После облякох якето си и тръгнах да търся Териса Даниъл. Теоретически тя можеше да е заключена и някъде наоколо. Но я нямаше. Мазето на къщата беше цял комплекс от помещения — имаше котелно, където се кръстосваха тръби и пещите ревяха; имаше перално помещение с голяма машина, монтирана върху дървен плот, за да се източва гравитационно в една тръба, която минаваше покрай стената. Складови помещения нямаше. Две от стаите бяха заключени. Вратите бяха от масивно дърво. Заслушах се. Отвътре не се чуваше нищо. Почуках леко, но отговор нямаше.
	Качих се отново горе и в коридора на първия етаж срещнах Ричард Бек и майка му. Ричард си бе измил косата и я бе сресал на път от дясно на ляво, за да му скрива липсващото ухо. По същия начин постъпват оплешивяващите мъже, за да не им се вижда голото теме. На лицето му бе изписана познатата раздвоеност. Явно се чувстваше добре в мрачната безопасност на своя дом, но същевременно усещаше, че донякъде е попаднал в капан. Изглеждаше зарадван, че ме вижда. Не само защото го бях отървал, а може би и защото за него бях рядък представител на външния свят.
	— Честит рожден ден, мисис Бек — казах аз.
	Тя ми се усмихна, сякаш беше поласкана, че съм запомнил. Изглеждаше по-добре от предишния ден. Като нищо беше десетина години по-възрастна от мен, но ако се срещнехме случайно някъде — в някой бар или клуб, или при дълго пътуване с влак, — може би щях да й обърна внимание.
	— Вие ще останете при нас известно време — каза тя. После сякаш изведнъж си спомни защо точно щях да остана известно време при тях: защото бях убил полицай, защото имах нужда да се крия. Тя се смути, извърна поглед и отмина по коридора. Ричард тръгна с нея, но се обърна да ме погледне през рамо. Поли не се виждаше. Вместо това ме очакваше Закари Бек.
	— Какви им бяха оръжията? — запита той. — На ония двамата в тойотата?
	— Узита — казах аз. Когато лъжеш, придържай се максимално към истината. — Плюс граната.
	— Кой модел „Узи“?
	— Микро — отвърнах аз. — От най-малките.
	— Пълнители?
	— От късите. С двайсет патрона.
	— Абсолютно сигурен ли си?
	Кимнах.
	— Ти разбираш ли от тия неща?
	— Узито е създадено от лейтенант в израелската армия — казах аз. — На име Узиел Гал. Любител техничар. Обичал да разглобява това-онова и да прави подобрения. Бил направил толкова много подобрения по старите модели чешки пистолети, че се получил напълно нов картечен пистолет, който кръстили на него. Това било през четирийсет и девета година. Серийното производство започнало през петдесет и трета, като след време започнали да ги правят по лиценз в Белгия и Германия. Виждал съм доста тук-там.
	— И си напълно убеден, че тия бяха от модела микро, с късия пълнител?
	— Без съмнение.
	— Добре — каза той, сякаш това имаше голямо значение за него. После се обърна, излезе от кухнята и изчезна. Стоях и си мислех за настойчивостта на въпросите му и за измачкания отзад костюм на Дюк. Тази комбинация ме притесняваше.

	* * *

	Намерих прислужницата и й казах, че ми трябват дрехи. Тя държеше в ръка дълъг списък с покупки, отивала до супермаркета. Обясних й, че не я моля да ми купува дрехи, а просто искам да взема от някого назаем. Жената се изчерви, поклати глава и не каза нищо. Отнякъде се появи готвачката, съжали се над мен и ми изпържи яйца с бекон. Направи ми и кафе, след което денят вече не ми изглеждаше толкова мрачен. Нахраних се, изпих си кафето и се качих два етажа нагоре до стаята си. Прислужницата ми бе оставила дрехи в коридора, прилежно сгънати, направо на пода. Чифт черни джинси и черна памучна риза. Черни чорапи и светло бельо. Всичко изпрано и изгладено. Предположих, че са на Дюк. Ако бяха на Бек или на Ричард, щяха да са ми малки, а в дрехите на Поли щях да изглеждам като в циркова палатка. Вдигнах ги от пода и ги внесох в стаята. Заключих се в банята, свалих обувката си и проверих за поща. Имаше само едно съобщение. От Сюзан Дъфи. Гласеше: _„Местоположението ти определено по карта. Заемаме позиции в мотел на 40 км югозападно край М-95. Отговор от Пауъл цитирам поверителна и двамата ДУ след 5, 10–2,10-28 край цитата. Напредък?“_ Усмихнах се. Пауъл явно говореше на моя език. Двамата ДУ след 5 означаваше, че и двамата бодигардове са били дисциплинарно уволнени от войската след пет години служба. Пет години в армията са твърде дълъг период, за да може уволнението им да се е дължало на непригодност или гафове при първоначалното обучение. Такива неща се изясняват още в самото начало. Единствената причина да те уволнят след пет години служба е, ако си лош по природа. Цифрите 10–2 и 10–28 не оставяха никакво място за съмнение. 10–2 е стандартен отговор при проверка на радиовръзката и означава: Чувам те ясно. 10–28 пък е кодирана молба: Изпратете незабавно линейка. В съчетание помежду си тези две съобщения значат нещо съвсем различно: _„Тия не трябва да живеят, повярвай ми.“_ Пауъл се бе ровил в досиетата им и видяното там никак не му бе харесало.
	Намерих иконата за отговор и написах: _„Засега няма напредък. Изчакайте още малко.“_ После натиснах SEND и прибрах апарата в обувката си. Не се бавих дълго под душа.
	Само се облях, колкото да премахна миризмата на пот от: фитнес залата, и се облякох в чуждите дрехи. Бях със собствените си обувки и яке и с палтото от Сюзан Дъфи. Слязох долу и заварих Дюк и Закари Бек, застанали един до друг в коридора. И двамата бяха с палта. Дюк държеше в ръката си ключове от кола. Още не си бе взел душ. Изглеждаше уморен и намръщено се вторачи в мен. Може би се дразнеше, че му нося дрехите. Предната врата беше отворена и; аз видях отвън прислужницата, която потегляше да пазарува с някакъв мръсен стар сааб. Сигурно щеше да купи торта за рождения ден на мисис Бек.
	— Да вървим — каза припряно Бек. Тонът му означаваше: _Чака ни работа, не се потривай._ Двамата тръгнаха напред. Металният детектор изписка два пъти, по веднъж за всеки от тях, но не и за мен. Отвън беше доста хладно и ясно. Черният кадилак очакваше Бек на кръга пред къщата. Дюк му отвори задната врата и той се настани вътре. После Дюк седна зад волана, а аз до него. Така ми се стори правилно. Не разговаряхме помежду си.
	Дюк запали двигателя, постави колата на скорост и потегли по алеята към портата. Далеч напред видях Поли, който тъкмо отваряше двете крила за прислужницата със сааба. Беше си облякъл костюма. Изчака ни да минем покрай него. Излязохме през портата и се насочихме на запад, към вътрешността. Обърнах се и го видях как веднага затвори след нас.
	Изминахме двайсет и пет километра навътре в сушата и поехме по магистралата на север, за Портланд. Гледах право напред и си мислех къде ли ме водят. И какво ли ще правят с мен, когато стигнем там.


	Закараха ме до самия край на пристанището извън града. Наоколо стърчаха кранове; в далечината се виждаха надстройките на корабни палуби. По напукания асфалт бяха натрупани изоставени контейнери. Наблизо имаше няколко ниски офиса. През цялото време пристигаха и заминаваха камиони. Във въздуха кръжаха чайки. Дюк влезе през една порта в малко заградено пространство от бетонни плочи, закърпени тук-там с асфалт. Вътре имаше само един ван без прозорци, паркиран точно в средата. Беше обикновен пикал, каросерията му беше надстроена с квадратен затворен фургон, по-широк от кабината. Такива най-често се наемат за пренасяне на покъщнина. Ванът беше среден във всяко отношение, нито голям, нито малък, без всякакви надписи. Съвсем обикновен ван, с нищо незабележим, син на цвят, на места с избила ръжда. Беше стар и явно бе прекарал живота си на соления морски въздух.
	— Ключовете са в джоба на вратата — каза Дюк.
	Бек се пресегна напред от задната седалка и ми подаде лист хартия. На него бяха написани указания как се стига до някакво място в Ню Лъндън, щата Кънектикът.
	— Закарай вана точно на адреса — каза той. — Това е паркинг, много приличен на тоя тук. Там е паркиран ван, идентичен на този. Ключовете са в джоба на вратата. Оставяш този, взимаш другия и се връщаш.
	— Без да поглеждаш вътре — добави Дюк. — Нито в единия, нито в другия.
	— И карай бавно — допълни Бек. — Спазвай правилника. Гледай да не привличаш внимание.
	— Защо? — запитах аз. — Какво има вътре?
	— Килими — отвърна Бек. — Притеснявам се за теб. Търси те полицията. Тъй че по-добре се скатавай. Карай полека. Спри някъде за кафе. Дръж се нормално.
	Не казаха нищо повече. Аз слязох от кадилака. Въздухът миришеше на море и мазут, на дизелов пушек и развалена риба. Духаше вятър. Наоколо боботеха машини, във въздуха крещяха чайки. Приближих се до синия ван. Минах близо до задницата му и видях, че вратата на фургона е запечатана с оловна пломба. Пристъпих до кабината и отворих шофьорската врата. Намерих ключовете в джоба от вътрешната й страна. Качих се и запалих двигателя. Наместих се на седалката, сложих си предпазния колан, включих на скорост и изкарах вана от паркинга. Дюк и Бек ме изпратиха с поглед от кадилака. Лицата им бяха безизразни. На първия завои спрях, после свих вляво и тръгнах на юг.


	4

	Времето минаваше. Мисълта за това не ми даваше мира. Явно бях подложен на нещо като изпит и за да го издържа, ми бяха нужни поне десетина скъпоценни часа. А и ванът се инатеше и не щеше да върви. Беше стар, двигателят гърмеше, но не теглеше, а скоростната кутия скрибуцаше жално. Окачването беше раздрънкано и омекнало, возилото се люлееше и накланяше застрашително. Но огледалата за обратно виждане бяха големи и правоъгълни, завинтени направо за вратите, и през тях виждах всичко, което се намираше на повече от десет метра назад. Движех се по междущатска магистрала 95 в южна посока. Всичко беше спокойно; бях почти сигурен, че никой не ме следи. Почти, но не съвсем.
	Намалих скоростта, доколкото беше безопасно, извъртях се на една страна, сложих левия си крак върху педала за газта и се наведох, за да сваля дясната си обувка. Жонглирайки с една ръка, положих обувката в скута си и извадих апарата за имейли. Като го стисках между палеца и показалеца на ръката, с която държах волана, успях, шофирайки, да напиша следното: _„Бързо среща на първия паркинг на шосе М-95, южно от изхода за Кенебънк. Носете поялник и оловен припой. От «Радио Шок» или железарски магазин.“_ Натиснах SEND и пуснах апарата на седалката до себе си. Натиках крака си обратно в обувката и отново заех нормалната си поза зад волана. Погледнах в огледалата. Нищо. Захванах се да пресмятам. Разстоянието от Кенебънк за Ню Лъндън беше някъде около триста — триста и двайсет километра. При осемдесет километра в час това са четири часа. При сто и десет са два часа и петдесет минути, а от тоя ван повече от сто и десет едва ли можех да изстискам. Значи разполагах с час и десет минути максимум, за да свърша това, което считах за нужно.
	Стоях плътно в дясната лента и поддържах точно осемдесет километра в час. Всички останали ме задминаваха. Зад мен не се задържаше никой. Не ме следяха. Не бях сигурен дали това е добър знак или лош. Във всеки случай, ако ме следяха, щеше да е по-зле. След двайсет и девет минути подминах изхода за Кенебънк. Видях знак, според който на единайсет километра по-нататък имаше голям паркинг с бензиностанции, ресторанти и тоалетни. Единайсетте километра ми отнеха осем минути и половина. Отбих по една тясна и ниска рампа, която завиваше вдясно под лек наклон сред горичка от дървета и храсталаци. Напред нямаше почти никаква видимост. Пролетните листа бяха още малки, но самите клони бяха толкова нагъсто, че закриваха гледката. Отнех газта, ванът изкачи наклона по инерция и се спусна надолу в един напълно безличен крайпътен паркинг, каквито имаше със стотици по междущатските шосета — широка асфалтова ивица с диагонални места за паркиране от двете страни и няколко сгушени една в друга тухлени сгради вдясно. Отзад се виждаше и бензиностанция. Около тоалетните бяха паркирани десетина коли. Между тях беше фордът на Сюзан Дъфи. Последният вляво. Отстрани до него бяха застанали Дъфи и Елиът.
	Подминах ги, като им направих знак с ръка да почакат, и паркирах през три коли от тях. Угасих двигателя и една-две секунди се наслаждавах на тишината. После натиках уреда за имейли в тока на обувката си и я нахлузих. Опитвайки се да се държа нормално, се протегнах в кабината, после отворих вратата, изскочих навън и направих няколко крачки на място като човек, слязъл да се поразтъпче след дълъг път и да се порадва на чистия пролетен въздух. В същото време погледът ми обиколи няколко пъти цялото пространство, като накрая се спря върху изходната рампа, по която бях дошъл. Никой не се изкачи по нея. От магистралата до мен достигаше шумът на рехавия трафик. Звукът идваше сравнително отблизо и се чуваше ясно, но дърветата ни закриваха; мястото изглеждаше добре закътано и безопасно. Изчаках минута и десет секунди, което при осемдесет километра в час се равнява на километър и половина. Отново никой не се изкачи по рампата. Километър и половина е максималното разстояние, от което може ефективно да се следи движещ се автомобил. Успокоен, аз се приближих тичешком до Дъфи и Елиът. Той беше спортно облечен и без костюма си сякаш се чувстваше неловко. Тя беше с изтъркани джинси и със същото овехтяло кожено яке, с което вече я бях виждал. Изглеждаше фантастично. И двамата не отделиха излишно време за поздрави и любезности, за което им бях благодарен.
	— Закъде пътуваш? — запита Елиът.
	— За Ню Лъндън, Кънектикът — отвърнах аз.
	— Какво возиш?
	— Не знам.
	— Не те следят — каза тя.
	Това не беше въпрос, а констатация.
	— Може да са ми сложили локаторен чип — казах аз.
	— Че къде би могъл да бъде?
	— Ако имат капка ум, отзад в каросерията. Донесохте ли поялник?
	— Още не — каза тя. — Пристига всеки момент. За какво ти е?
	— Има оловна пломба. Трябва да можем да я възстановим.
	Тя погледна притеснено към изходната рампа.
	— Не е лесно толкова бързо да се намери поялник.
	— Докато чакаме, да проверим достъпните места — предложи Елиът.
	Тримата затичахме към синия ван. Аз легнах на земята и огледах отдолу шасито. Беше покрито със спечена кал, с големи мазни петна от течовете на двигателя.
	— Едва ли е тук — казах. — Ще им трябва длето, за да стигнат до метална повърхност.
	На Елиът му бяха нужни петнайсет секунди, за да намери чипа в кабината. Беше под шофьорската седалка, закачен за тапицерията с кукичка на ластик като закопчалка за сутиен. Представляваше малък метален цилиндър, половин пръст дебел и колкото монета от 25 цента в диаметър. От него се подаваше двайсетсантиметрова жичка, вероятно антената на предавателя. Елиът стисна чипа в шепата си, излезе заднишком от кабината и се загледа втренчено в изходната рампа, по която бях дошъл.
	— Какво? — запита Дъфи.
	— Много странно — промърмори той. — Това нещо се захранва с батерийка за слухов апарат. Малка мощност, малък обхват. Чува се максимум на три километра. Че къде тогава е този, който приема сигнала?
	Рампата на отклонението си оставаше все така пуста. След мен никой не бе отбил към паркинга. Ние стояхме и гледахме към нея. Очите ни сълзяха от студения вятър, вперени в нищото. Иззад дърветата се чуваше шумът на движението, но по рампата не се задаваше никой.
	— Колко време мина, откакто си тук? — запита Елиът.
	— Около четири минути — казах аз. — Близо пет.
	— Няма логика — каза той. — Тоя тип би трябвало да е на седем-осем километра зад теб. От такова разстояние не може да улови сигнала.
	— Може пък и да не ме следят — казах аз. — Може би ми имат доверие.
	— Че защо им е тогава да ти слагат чип?
	— Може би не са го сложили сега. Може да си е бил вътре от години и да са го забравили.
	— Може би, може би… за можене, всичко може — каза той.
	Дъфи се извъртя надясно и се загледа в дърветата.
	— Дали не е отбил в банкета? Дали не е някъде там, успоредно на паркинга?
	Двамата с Елиът проследихме погледа й. Предположението й звучеше много логично. Когато следиш някого по радиосигнал, едва ли е най-умно да паркираш непосредствено до него.
	— Я да идем да видим — казах аз.
	Между нас и магистралата имаше ивица от добре поддържана трева и след това втора ивица от декоративни храсти. Цялото останало пространство наоколо беше покрито с естествено растящи дървета. Шосето на изток и паркингът със сградите на запад от нас бяха единствените голи места сред тази гъста гора, която сигурно растеше тук, откакто свят светува. През гъсталака се вървеше трудно. Дърветата и храстите бяха оплетени в тръни и увивни растения. Ниски клони ни шибаха през лицата. При това беше едва април. През юли или август оттук нямаше да може да се минава изобщо.
	Спряхме се малко преди мястото, където гората преминаваше в по-ниска растителност. По-нататък беше равният затревен банкет на магистралата. Пристъпихме още крачка-две напред, докъдето беше безопасно, и се огледахме вляво и вдясно. На банкета нямаше паркирана кола. Той беше напълно свободен и в двете посоки, докъдето ни стигаше погледът. Движението по магистралата беше много рехаво.
	Минаваха по няколко секунди, преди да видим кола. Елиът вдигна озадачено рамене и тримата си запроправяхме път обратно.
	— Няма логика — повтори той.
	— В момента нямат достатъчно хора — казах аз.
	— Не, те просто те следят по шосе номер едно — каза Дъфи. — Другояче не може да бъде. То върви успоредно с М-95 и го следва от Портланд на юг покрай брега на морето. През почти цялата си дължина е на по-малко от три километра встрани от магистралата.
	Ние отново се обърнахме и погледнахме на изток, сякаш през гъстите храсти и клони на дърветата можехме да видим кола, спряла на банкета с работещ двигател.
	— Аз поне така бих постъпила — каза Дъфи.
	Кимнах. Версията на Дъфи звучеше твърде правдоподобно. Разбира се, съществуваха и значителни технически трудности. Като се има предвид, че двете шосета бяха на около три километра едно от друго, колкото беше и обхватът на предавателя, двете коли трябваше да се движат успоредно, защото при най-малкото изоставане или избързване напред на едната от тях, сигналът щеше да се губи. Но в края на краищата, на тях им бе нужно да знаят единствено доколко спазвам зададения маршрут.
	— Не е изключено — казах аз.
	— Дори е твърде вероятно — каза Елиът. — Дъфи е права. Така би било най-разумно. Те биха желали по възможност да не ти се мяркат отзад в огледалата.
	Отново кимнах.
	— Така или иначе, длъжни сме да приемем, че те са някъде наблизо. Докъде шосе номер едно остава успоредно на М-95?
	— През цялата си дължина — каза Дъфи. — Много след Ню Лъндън. При Бостън се разделят, но по-нататък пак се събират.
	— Е, добре — казах аз. Погледнах часовника си. — Минаха девет минути. Предостатъчно за кафе и тоалетна. Време е да продължим с електронното дебнене.
	Казах на Елиът да сложи чипа в джоба си и да продължи с форда на Дъфи на юг с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Уверих го, че ще го застигна с вана някъде преди Ню Лъндън. После щях да му мисля как да върна предавателя на мястото му. Елиът потегли и двамата с Дъфи останахме сами. Проследихме форда с поглед, докато се загуби зад завоя, после отново се вторачихме в изходната рампа. Разполагахме с час и една минута, а поялникът още се бавеше.
	— Как е там? — запита Дъфи.
	— Кошмар — отвърнах аз. Разправих й за гранитната стена с бодлива тел отгоре, за металните детектори във вратите и за стаята ми без ключалка отвътре. А също и за Поли.
	— Някакви следи от моята агентка? — запита тя.
	— Та аз от снощи съм там.
	— Тя е в къщата — каза Дъфи. — Длъжна съм да го вярвам. Не отговорих.
	— Трябва да направиш нещо — каза тя. — С всеки час, прекаран там, затъваш все повече. А и тя също.
	— Знам.
	— Що за човек е тоя Бек? — запита.
	— Мошеник — отвърнах аз. После й разказах за номера с чашата и отпечатъците, както и за бързината, с която се бяха отървали от нисана. Накрая споменах и за играта на руска рулетка.
	— И какво, ти игра ли?
	— Шест пъти поред — казах аз, без да отделям поглед от рампата.
	Тя се облещи насреща ми.
	— Ти си ненормален. При шанс шест към едно би трябвало да си мъртъв.
	Усмихнах се.
	— Ти играла ли си някога?
	— За нищо на света. Не обичам такива залагания.
	— Ти си като повечето хора. Бек е същият като теб. И той си мислеше, че шансовете са шест към едно. Докато всъщност са по-скоро шестстотин към едно. Сложи един-единствен тежък патрон в барабана на качествен, добре поддържан револвер като „Колт Анаконда“ и би било истинско чудо, ако барабанът спре, когато патронът е високо горе. В почти всички случаи тежестта на патрона го дърпа надолу и барабанът спира със зареденото гнездо в долна позиция. Прецизен механизъм, капка масло и земното притегляне свършва останалото. В края на краищата аз не съм идиот. Руската рулетка далеч не е толкова опасна игра, колкото си мислят хората. Освен това си струваше риска, за да ме наемат на работа.
	Тя помълча малко. После запита:
	— Какво ти казва вътрешният глас?
	— Прилича на вносител на килими — отвърнах аз. — Къщата му е натъпкана с килими до тавана.
	— Но?
	— Но не е. Залагам пенсията си, че не е. Помолих го да ми разкаже за килимите и той го заусуква. Като че ли не го интересуват особено. Повечето хора обичат да говорят за професията си. Запитай ги нещо и после не можеш да ги накараш да млъкнат.
	— Ти имаш ли пенсия? — попита тя.
	— Не.
	Точно в този момент един сив „Форд Торъс“, същият като на Дъфи, ако не се смята цветът, изскочи на гърбицата на изходната рампа. Забави за миг, докато шофьорът се оглеждаше, после стремително се понесе право към нас. На волана беше същият старец, когото бях оставил прострелян край бордюра пред портите на колежа. Той закова колата до синия ван, отвори вратата и се измъкна навън, като си помагаше с ръце, точно както тогава от полицейския каприс. В ръката си държеше голяма найлонова торба с червено-черното лого на магазините „Радио Шак“. Беше издута от кутии. Повдигна я да я видим, ухили се и пристъпи към мен, за да се здрависа. Беше с чиста риза, но със същия костюм както тогава. Отпред имаше големи размазани петна, където се бе мъчил сам да изчисти червената боя. Представих си го, изправен до мивката в мотела, как бе търкал с кърпата за ръце. Не може да се каже, че резултатът беше особено блестящ. Имаше вид, сякаш се е залял с кетчуп.
	— Какво, на работа ли те впрегнаха вече? — запита той.
	— Не знам в какво точно са ме впрегнали — отвърнах аз. — Имам проблем с една оловна пломба.
	Той кимна.
	— Така и предположих. Иначе за какво ще спираш насред път?
	— Правил ли си го преди?
	— Аз съм от старата школа — отвърна той. — Някога отваряхме по десет пломби на ден. Издебнем камиона пред някоя закусвалня и докато оня още си чака супата, ние вече сме го претършували.
	Старецът клекна и изсипа съдържанието на найлоновата торба от „Радио Шак“ върху асфалта. Вътре имаше поялник и макара оловен припой. А също и повишаващ трансформатор за поялника, който се включваше в гнездото за запалка на колата. За целта беше нужно двигателят да работи, ето защо той се качи в колата си и я запали, след което я приближи още малко до вана, за да стига кабелът.
	Пломбата представляваше халка от изтеглена оловна тел, оформена в двата си края като две плоски кръгчета. Телта беше прокарана през съответните изрези на вратата и кръгчетата бяха притиснати едно в друго с някакъв нагревателен уред, така че да се заварят в кръгла бучка метал с релефен печат. Старецът изобщо не докосна заварените краища. Явно беше, че не му е за пръв път. Той включи поялника и го остави да се нагрее, като един-два пъти го изпробва с плюнка. Когато се убеди, че е готов, го избърса в ръкава на палтото си и го допря до жицата в тънката й част. Жицата се стопи и се раздели на две. Той разшири халката и я изхлузи от мястото й. Наведе се и я остави върху арматурното табло на форда, с който бе дошъл. Аз сграбчих лоста за затваряне на вратата и го дръпнах встрани и навън.
	— Е — каза Дъфи. — Какво има вътре?
	Имаше килими. Вратата се хлъзна с потракване по релсите си нагоре и товарното пространство се изпълни с дневна светлина. Вътре имаше около двеста килима, навити на рула, пристегнати с връв и наредени изправени плътно един до друг. Бяха с различни размери, като по-високите рула бяха най-навътре, откъм кабината на вана, а най-ниските отзад, до вратата. Погледнати отвън, те се издигаха стъпаловидно като някакво древно базалтово образувание. Бяха навити с лицето навътре, така че отвън се виждаха само гърбовете им, груби и безцветни. Всяко руло беше привързано по на няколко места с яка връв, стара и пожълтяла. Каросерията беше изпълнена с тежка воня на непрана вълна и с по-слабата, едва доловима миризма на органични бои.
	— Трябва да ги проверим един по един — каза Дъфи, видимо разочарована.
	— С колко време разполагаме? — попита старецът.
	— С четирийсет минути.
	— Тогава да разгънем няколко наслуки.
	Извадихме два от предната редица. Бяха навити плътно, без картонени тръби за сърцевина. Просто така, бяха намотани върху краищата си и пристегнати яко с връвта. Единият беше с ресни. Те миришеха на застояло и мухъл. Възлите на връвта бяха стари и разръфани. Потеглихме ги с нокти, но така и не успяхме да ги развържем.
	— Сигурно прерязват връвта — каза Дъфи. — Но ние не бива да правим така.
	— Правилно — каза старецът. — Не бива.
	Самата връв беше грубо усукана на ръка, вероятно в чужбина. От години не бях виждал такава. Беше направена от някакви естествени влакна. Коноп или може би юта.
	Измъкнах един килим. Претеглих го на ръце. Тежеше горе-долу колкото би трябвало да тежи килим от такава материя. Стиснах го. Той поддаде леко. Поставих го изправен върху единия му край на асфалта и го ударих силно с юмрук в средата. Килимът се поогъна, точно както би се огънал всеки плътно навит килим при подобен удар.
	— Това са си килими и нищо друго — казах аз.
	— Да няма нещо отдолу? — предположи Дъфи. — Да не би да са стъпили върху нещо?
	Ние заизмъквахме един по един отделни килими, като ги нареждахме на асфалта в същия ред, в който трябваше да ги върнем обратно. Така наслуки проправихме пътечка на зигзаг през масата от навити рула в товарното пространство. Високите рула в дъното бяха точно това, което изглеждаха по-големи килими, навити на руло и пристегнати с връв. Отдолу нямаше нищо скрито. Слязохме от каросерията и известно време се гледахме един друг, застанали сред тази налудничава гора от изправени нагоре като стволове на дървета килими.
	— Целият товар е само за заблуда — каза Дъфи. — Бек е знаел, че ще намериш начин да отвориш пломбата.
	— Възможно е — казах аз.
	— Или пък просто е искал да те отпрати временно от къщата.
	— Защо му е било нужно?
	— За да те проучва на спокойствие — отвърна тя. — Да не му се пречкаш, докато се убеди кой си.
	Погледнах часовника си.
	— Време е да ги качваме обратно. Вече и без това ще трябва да карам като луд.
	— Ще дойда с теб — каза тя. — Докато застигнем Елиът, искам да кажа.
	Кимнах.
	— И аз искам да дойдеш. Имаме да говорим.
	Качихме килимите в каросерията, върнахме всеки на мястото му и ги посритахме и поблъскахме, докато застанаха в първоначалното си положение. После аз смъкнах вратата надолу, а старецът се хвана за поялника. Той вмъкна счупената пломба обратно в изрезите и събра двата края на прекъснатата оловна тел. Нагря поялника, допря го до краищата на телта и поднесе оловния припой към него. Между прекъснатите краища на телта се оформи голямо сребристо топче метал. Цветът му не подхождаше, а освен това беше много грубо. С него пломбата приличаше на карикатура на змия, погълнала заек.
	— Не бой се, ще я оправя — рече старецът.
	С върха на поялника той започна да размазва топчето метал, като капка боя с четка за рисуване, докато то постепенно изтъня и се оформи. От време на време изтръскваше излишния метал, който се отлагаше по поялника. Накрая пломбата възвърна първоначалната си форма. Той я изчака да изстине и я духна силно. Сребристата повърхност на новия метал веднага потъмня и стана мътно сива. Вече не личеше нищо. Аз никога не бих могъл да се справя толкова добре.
	— Отлично — казах аз. — Но ще ти се наложи да повториш операцията. Възложено ми е да докарам обратно друг такъв ван. Добре е да хвърлим един поглед и на него. Ще се срещнем на първия паркинг северно от Портсмут, Ню Хампшър.
	— Кога? — запита той.
	— Бъди там точно след четири часа.
	Още преди старецът да си е събрал нещата, двамата с Дъфи се метнахме във вана и отпрашихме на юг. Натисках газта докрай, но грохналата машина отказваше да вдигне повече от сто и десет. Освен това каросерията беше квадратна като тухла и въздушното съпротивление ни пречеше допълнително. Но сто и десет не беше зле. Имах дори няколко минути аванс.
	— Видя ли му офиса? — запита Дъфи.
	— Още не — отвърнах. — Трябва обаче да го огледаме. Цялата му дейност на това пристанище си струва да се огледа.
	— Работим по въпроса — каза тя. Бяхме принудени да се надвикваме. При сто и десет километра в час ревът на двигателя и воят на скоростната кутия бяха два пъти по-силни, отколкото при осемдесет. — За щастие Портланд не е чак такава лудница, каквато би могъл да бъде. Едва на четирийсет и четвърто място е по натовареност сред пристанищата на Щатите. Четиринайсет милиона тона внос годишно. Това са около двеста и петдесет хиляди тона на седмица. Делът на Бек е около десет тона, два-три контейнера седмично.
	— Нещата му минават ли митническа проверка?
	— Толкова, колкото и на всички останали. Понастоящем се проверяват около два процента от всички товари. Ако приемем, че той получава сто и петдесет контейнера годишно, максимум три от тях ще бъдат проверени.
	— Че как постъпва тогава?
	— Може да кара на късмет, като събира контрабандната стока, да кажем, в един контейнер на всеки десет. Така възможността да бъде проверен някой от опасните контейнери се свежда до нула цяло и два процента. По този начин може да продължава с години.
	— Той вече продължава с години. Сигурно плаща на някого.
	Тя не отговори. Погледът й се рееше в пространството.
	— Не може ли да уредите да го претърсват повече? — запитах.
	— Трябва да посочим причина — каза тя. — Не забравяй, че сега действаме абсолютно на своя глава. Трябват ни конкретни улики. А пък ако плаща някому, все едно стъпваме по минно поле. Може да се натъкнем тъкмо на неговия човек.
	Карах като луд. Двигателят ревеше, скоростната кутия виеше и приплъзваше. Задминавахме всичко живо по шосето. Поглеждах в огледалата вече не за опашка, а за полиция.
	Надявах се, че служебната карта на Дъфи ще ни свърши работа, но не исках да губим излишно време в обяснения.
	— Как реагира Бек? — запита тя. — Първоначални впечатления?
	— Беше озадачен — казах аз. — И сякаш леко раздразнен. Това са ми първоначалните впечатления. Нали забеляза, че Ричард Бек нямаше охрана в самото училище?
	— Там е в безопасност.
	— Не бих казал. Всеки може да отвлече което си иска дете от колежа, това е най-лесното нещо. Отсъствието на охрана означава отсъствие на чувство за опасност. Предполагам, че бодигардовете на път за дома са били просто колкото хлапето да се чувства по-спокойно. Чиста глезотия. Мисля, че самият Бек-старши е смятал това за излишно, иначе щеше да му осигури охрана и в самия колеж. Или просто да не го пуска на училище.
	— Е, и?
	— Ами смятам, че някъде в миналото е била сключена някаква сделка. Вероятно още след първото отвличане. Някакъв устен договор, който да гарантира, че няма да има повече отвличания. Затова в общежитието не е имало охрана. Това обяснява и сегашното раздразнение на Бек. Сякаш някой изведнъж е нарушил сключено преди време споразумение.
	— Смяташ ли?
	Кимнах, без да поглеждам към нея.
	— Той беше изненадан, озадачен и раздразнен. Големият въпрос беше: _„Кой?“_
	— Близко е до ума.
	— Но към този въпрос се добавя и елемент на: _„Как смеят?“_ На негодувание. Сякаш някой е извършил нещо напълно нередно. Това не е просто въпрос, а изблик на раздразнение, на възмущение от някого.
	— Ти какво му каза?
	— Описах му пикала. Описах и твоите хора.
	Тя се усмихна.
	— Е, това не вреди.
	Поклатих глава.
	— При него има един тип на име Дюк. Бивш полицай. Сега е шеф на охраната. Собствено име неизвестно. Тази сутрин го видях. Цяла нощ не беше мигвал. Изглеждаше грохнал, дори душ не си беше взел. Сакото му беше измачкано на кръста.
	— Е, и?
	— Това значи, че цяла нощ е шофирал. Предполагам, че е ходил да огледа тойотата. Да запише задния номер. Вие къде я скрихте?
	— Предадохме я на щатската полиция. За по-правдоподобно. Не можехме да я закараме в нашия гараж. Сигурно е на паркинга към някой полицейски участък.
	— Докъде ще ги отведе регистрационният номер?
	— До Хартфорд, Кънектикът. Бяхме разбили там малък канал за екстази.
	— Кога?
	— Миналата седмица.
	Продължавах да карам. Движението по магистралата беше станало по-натоварено.
	— Първата ни грешка — казах аз. — Бек ще провери номера и ще се зачуди за какво им е притрябвало на някакви дребни пласьори на екстази да отвличат сина му. Още повече, ще се запита как въпросните дребни пласьори са направили опита си за отвличане цяла седмица след като са били вкарани в затвора.
	— По дяволите! — възкликна Дъфи.
	— Но това не е всичко — продължих аз. — Мисля, че Дюк е огледал и линкълна. Предницата е смачкана от удара с бронята на тойотата, няма нито едно здраво стъкло, но извън това по колата няма и нито една дупка от куршум. А и отвътре въобще няма вид, като да е избухнала истинска граната. Линкълнът е живо доказателство, че цялата тая работа е ала-бала.
	— Спокойно — каза тя. — Линкълнът е скрит. Не сме го давали заедно с тойотата.
	— Сигурна ли си? Защото първото нещо, което Бек ме запита тази сутрин, е подробен доклад за узитата. По точки и букви. Сякаш искаше да подпиша собствената си присъда. Две узита модел микро, с по двайсет патрона, а нито драскотина по колата?
	— Спокойно — повтори тя. — Няма начин да го открие. Линкълнът е на сигурно място.
	— Къде?
	— В Бостън. В нашия гараж, но по документи се води в сградата на местната морга. Защото представлява място на престъплението. Нали уж бодигардовете са размазани по интериора. Гледахме да изпипаме всичко най-правдоподобно.
	— С изключение на номерата на тойотата.
	Тя помръкна.
	— Да, но поне линкълнът е наред. На сто и петдесет километра от тойотата. Тоя Дюк трябва да е карал цяла нощ като луд.
	— И на мен така ми изглежда. А защо Бек е толкова наежен за тия узита?
	Дъфи се бе умълчала.
	— Трябва да прекратим операцията — каза накрая тя. — Заради тойотата. Не заради линкълна. Той е наред.
	Погледнах часовника си. Погледнах пътя. Ванът с грохот се носеше напред. Скоро щяхме да настигнем Елиът. Бях пресметнал времето и разстоянието.
	— Трябва да прекратим — повтори тя.
	— Ами твоята агентка?
	— Ако ти загинеш, това с нищо няма да й помогне.
	Спомних си за Куин.
	— После ще го обсъждаме — казах аз. — Засега продължаваме по плана.


	Застигнахме Елиът след още осем минути. Фордът му се движеше плътно в дясното платно, закован на осемдесет километра в час. Задминах го и застанах пред него, като намалих скоростта до неговата. Така един зад друг заобиколихме Бостън и отбихме на първия по-голям паркинг южно от града. Наоколо беше много по-оживено. Двамата с Дъфи седяхме неподвижно един до друг и наблюдавахме изходната рампа точно седемдесет секунди. През това време по нея минаха четири коли. Нито един от шофьорите не ни обърна внимание. В две от колите имаше и пътници. Всички се държаха нормално като за паркинг — протягаха се и се прозяваха до отворените врати на колите си, оглеждаха се и после поемаха към тоалетните или закусвалнята.
	— Къде е другият ван? — запита Дъфи.
	— На един паркинг в Ню Лъндън.
	— А ключовете?
	— Вътре в него.
	— Значи там ще те наблюдават. Никой не оставя току-така кола с ключовете вътре. Ще те причакат. Не знаем какво им е казано да правят, като те видят. Ще трябва да бъдем готови да ги елиминираме.
	— Няма да се хвана в капан — отвърнах аз. — Не ми е в стила. А в другия ван може да има нещо по-интересно.
	— Добре тогава — каза тя. — Ще го претърсим в Ню Хампшър. Ако изобщо стигнеш дотам.
	— Можеш ли да ми услужиш с твоя глок? — запитах аз.
	Видях я как бръкна под якето си и го попипа.
	— За колко време?
	— За колкото е нужно.
	— А къде са двата колта?
	— Взеха ми ги.
	— Не мога — каза тя. — Нямам право да отстъпвам служебното си оръжие.
	— Ти отдавна вече не караш по устав — напомних й аз.
	— По дяволите! — рече тя. Извади глока от кобура и ми го подаде. Беше топъл от допира с тялото й. Подържах го върху дланта си, наслаждавайки се на нейната топлина. Тя бръкна в дамската си чантичка и извади два резервни пълнителя. Сложих пистолета в единия джоб на палтото си, а пълнителите в другия.
	— Благодаря ти — казах.
	— Хайде, до Ню Хампшър — отвърна тя. — Там ще проверим вана. После ще решаваме.
	— Ясно — казах аз, макар да бях взел вече моето решение.
	Елиът се приближи до нас и извади предавателния чип от джоба си. Дъфи се дръпна и той го постави обратно под седалката. После двамата се отдалечиха към служебния торъс. Изчаках колкото беше нужно и излязох на магистралата.


	Намерих Ню Лъндън без проблеми. Мърляво градче със стари сгради. Никога преди не бях ходил там. Не ми се бе налагало. Свързан е по някакъв начин с военноморския флот. Мисля, че в него строят подводници. Или може би някъде наблизо, да кажем в Гроутън. Следвайки указанията на Бек, аз отбих от магистралата доста преди самия град и навлязох в някаква западнала индустриална зона. Сградите наоколо бяха стари, от червени тухли, влажни, опушени и занемарени. Спрях на банкета на около километър и половина от мястото, където предполагах, че се намира паркингът. Свих вдясно, после вляво и се опитах да се приближа по заобиколен път. Паркирах до един повреден паркинг-метър и извадих пистолета на Дъфи. Беше „Глок-19“, почти нов, на около година. Зареден. Слязох от вана. Откъм залива прогърмя параходна сирена. Пристигаше ферибот. Вятърът носеше боклук по улицата. От един вход излезе проститутка и ми се усмихна. В тоя град има много моряци. Другаде колежките й подушваха отдалеч военната полиция, но тя не беше толкова печена.
	От следващия ъгъл вече се виждаше част от паркинга, за който бях тръгнал. По-нататък теренът беше наклонен към морето, а аз се намирах на високото. Различих вана; стоеше там и ме чакаше. Беше като брат близнак на този, с който бях дошъл. Абсолютно еднакъв по възраст, форма, модел и цвят. Стоеше съвсем сам точно в средата на паркинга, който представляваше празен квадрат, порядъчно буренясал, покрит със счукани тухли. Явно някакви стари сгради са били съборени преди десетилетия и оттогава нищо не беше строено на тяхно място.
	Не се виждаше някой да ме причаква, макар че по околните сгради имаше десетки малки мръсни прозорчета, на всяко едно от които можеше да е застанал наблюдател. Но аз не усещах нищо. Да усещаш не е като да знаеш със сигурност, но понякога трябва да се задоволиш и с това. Стоях неподвижно, докато ми стана студено, след което се върнах при вана. Качих се, заобиколих карето и влязох в паркинга. Спрях го на сантиметри от муцуната на неговия брат близнак, извадих ключовете и ги пуснах в джоба на вратата. Огледах се още веднъж за последно и слязох. Бръкнах в джоба на палтото си и стиснах дръжката на глока. Заслушах се. Нищо. Само шумът на боклук, носен от вятъра, и далечните звуци на един западащ град, който се мъчи да изкара криво-ляво деня. Бях в безопасност, освен ако някой не се готвеше да ми види сметката с далечен изстрел от карабина с оптически мерник. Срещу което глокът на Дъфи нямаше да ми помогне особено, колкото и да го стисках за кураж в джоба си.
	Другият ван беше притихнал и студен. Вратата беше отключена, ключовете бяха в джоба. Дръпнах назад седалката и нагласих огледалата. Направих се, че изпускам ключовете на пода, наведох се да ги взема и проверих с ръка под седалките. Предавател нямаше. Напипах само обвивки от дъвка, валма косми и прахоляк. Запалих двигателя. Дръпнах се няколко метра на заден ход от вана, с който бях пристигнал, изкарах новия от паркинга и поех обратно към магистралата. Никой не ме последва.


	Новият ван вървеше малко по-добре от стария. Двигателят не бучеше чак толкова и теглеше повече. Може би километражът му бе превъртан само веднъж, максимум два пъти. Лентата на шосето се навиваше отдолу и аз се носех бързо на север. Вперил поглед напред през стъклото, сякаш виждах самотната голяма къща на скалистия нос да се увеличава с всяка минута. Тя едновременно ме привличаше и отблъскваше с еднаква, загадъчна сила. Седях неподвижно на шофьорската седалка, стиснал с една ръка волана, и се насилвах да държа очите си отворени. Роуд Айланд беше тих и спокоен. Никой не ме следваше. Направих дълъг завой по магистралата около Бостън и след това се понесох през хълмовете на североизток, където отляво на шосето се редяха запуснати бунища като град Лоуел, а някъде далеч вдясно се гушеха симпатични градчета с имена като Нюбърипорт, Кейп Ан и Глостър. Сбогом, Масачузетс. Все още нямах опашка. Следващият щат беше Ню Хампшър. М-95 пресича щата само в едно ъгълче от трийсетина километра, като последното населено място е Портсмут. Подминах го и се заоглеждах за знаци към следващия голям паркинг. Оказа се почти на границата с Мейн. Според знака Дъфи, Елиът и старецът с изцапания от боя костюм трябваше да ме чакат дванайсет километра по-нататък.
	Само че Дъфи, Елиът и старецът този път не бяха сами. Бяха довели със себе си служебно куче. Оставиш ли на федерални чиновници достатъчно време да мислят, винаги ще те изненадат с нещо. Паркингът почти по нищо не се различаваше от предишния край Кенебънк; още щом отбих, видях двата им форда един до друг на края на една редица коли. До тях имаше ван без отличителни знаци, с въртящ се вентилатор на покрива. Паркирах през четири коли от тях и известно време чаках, слухтях и се озъртах, но никой не отби след мен. За банкета не се притеснявах. Имаше толкова дървета, че откъм шосето не се виждаше нищо. В щата Мейн ако не друго, поне дървета има в изобилие.
	Слязох от вана, старецът прекара колата си по-близо и отново се залови за поялника. Дъфи ме хвана за лакътя и ме дръпна встрани.
	— Говорих с няколко души — каза тя, като вдигна нагоре мобилния си телефон сякаш за доказателство. — Имам добра и лоша новина.
	— Първо добрата — казах аз. — Зарадвай ме с нещо.
	— С тойотата нещата биха могли все пак да се окажат наред.
	— Биха могли, а?
	— Доста е сложно. От митницата се сдобихме с графика за пристигане на контейнерите на Бек, Всичката му стока идва от Одеса. Това е град в Украйна, на Черно море.
	— Знам къде е.
	— Възможна отправна точка за експорт на килими. Дотам стигат през Турция от целия Близък изток и така нататък. Но от наша гледна точка Одеса е преди всичко транзитен пункт за хероин. Всичко, което не пристига тук направо от Колумбия, се стича в Одеса от Афганистан и Туркменистан през Каспийско море и Кавказ. Следователно, ако Бек получава стоката си от Одеса, тази стока може да е само хероин, а един вносител на хероин няма да се занимава с някакви си пласьори на екстази от Кънектикът. Или откъдето и да било. Той просто няма никакво отношение към тях. Не би и могъл да има. Това са две напълно различни сфери. Така че, за да ги издири, той трябва да започне от нищо. Какво ще му даде някакъв регистрационен номер? Едно име и един адрес. Информация, която нищо не му говори. Ще му трябват няколко дни, за да разбере кои са и да тръгне по следите им.
	— Това ли ти е добрата новина?
	— Според мен е достатъчно добра. Вярвай ми, това са различни светове. А ти, тъй или иначе, имаш само няколко дни. Не можем да държим вечно тия бодигардове.
	— А каква е лошата?
	Тя помълча няколко мига.
	— Лошата е, че не е изключено някой все пак да се е добрал до линкълна, колкото да му хвърли един поглед.
	— Какво е станало?
	— Нищо конкретно. Просто охраната на гаража се оказа не толкова надеждна, колкото ни изглеждаше.
	— Какво означава това?
	— Означава, че вече не можем да сме толкова сигурни, че нищо не се е случило.
	Чухме как вратата на вана се вдига нагоре по релсите, докато спря в ограничителя. Миг след това се чу и гласът на Елиът, който ни викаше. Приближихме се, като очаквахме да намерим нещо интересно. Вместо това открихме втори предавателен чип. Беше същата метална капсула, със същата двайсетсантиметрова антена от стоманена тел. Залепен беше от вътрешната страна на ламарината, в близост до задната врата, на височината на главата ми.
	— Е, няма що! — каза Дъфи.
	Товарното пространство беше натъпкано с килими както предишния път. Все едно гледах същия ван. Бяха навити на рула, пристегнати с връв, изправени на единия си край и наблъскани плътно един до друг по височина.
	— Ще ги проверяваме ли? — запита старецът.
	— Няма време — казах аз. — Ако някой изобщо приема сигнала на този предавател, ще си каже, че имам право на десет минути почивка, и толкова.
	— Да пуснем вътре кучето — каза Дъфи.
	Някакъв човек, когото не познавах, отвори задните врати на вана на агенцията и измъкна отвътре един зайчар на каишка. Грозновато животинче с къси крака и издължено, леко дебеличко тяло, с юздичка като на служебно куче. С дълги уши и припряно изражение на лицето. Аз обичам кучета. Понякога даже си мисля дали да не си взема едно. Да ми прави компания. Това обаче не ми обърна никакво внимание. Просто се остави инструкторът му да го отнесе до синия ван и зачака указания. Човекът го вдигна на ръце, постави го в каросерията и откопча каишката му. После щракна с пръсти и му каза нещо на ухото. Кучето се закатери по килимите и заобхожда товарното пространство. С неговите къси крачка това не беше никак лесно, но животното добросъвестно обходи всеки сантиметър от товара, после се върна на изходна позиция и замаха опашка с блеснали очи и някаква абсурдно ухилена физиономия, сякаш казваше: За какво всъщност ми губите времето?
	— Нищо — каза инструкторът.
	— Товарът е законен — каза Елиът.
	Дъфи кимна.
	— Но защо тогава се връща обратно на север? Да не би да изнасят килими за Одеса?
	— Пробват ме — казах аз. — Да видят дали ще погледна отзад.
	— Възстанови пломбата — каза Дъфи.
	Непознатият измъкна птичаря от каросерията, Елиът се протегна нагоре и спусна вратата, старецът хвана поялника, а Дъфи отново ме дръпна встрани.
	— Решавай — каза тя.
	— Ти как би постъпила?
	— Аз казвам да отменим операцията. Линкълнът ни е слабото място. Може да ти струва живота.
	През рамото й виждах как работи старецът. Той вече оформяше капката метал на мястото на свързване.
	— Те вече се хванаха — казах. — Аз им сервирах страхотна история. Невъзможно е да не са се хванали.
	— Може да са видели линкълна.
	— Не разбирам защо им е било да го гледат.
	Старецът привършваше. Той се беше навел да духне телта, за да направи лъскавия нов метал мътен и стар. Дъфи сложи ръка на рамото ми.
	— Защо Бек толкова се интересува от узитата? — запита тя.
	— Не знам.
	— Готово — каза старецът.
	— Решавай! — повтори Дъфи.
	Помислих си за Куин. Спомних си начина, по който погледът му бе преминал през лицето ми, нито бързо, нито бавно. Представих си белезите от .22-калибровите куршуми, като две допълнителни очи отляво на челото.
	— Връщам се — казах накрая. — Мисля, че е достатъчно безопасно. Ако имаха и най-малко съмнение, още тая сутрин щяха да ми видят сметката.
	Дъфи не отговори. Не се опита да спори с мен. Просто свали ръка от рамото ми и ме пусна да вървя.


	5

	Тя ме пусна да вървя, но не си поиска обратно пистолета. Може би го направи подсъзнателно. Или може би наистина искаше пистолетът да е у мен. Аз го натиках в колана си отзад на кръста. С него се чувствах далеч по-удобно, отколкото с големия колт. Резервните пълнители скрих в чорапите си. После дадох газ и пристигнах на паркинга до доковете на Портланд точно десет часа, след като бях тръгнал оттам. Никой не чакаше да ме посрещне. Не се виждаше никакъв черен кадилак. Аз влязох направо в заграденото пространство и паркирах. Пуснах ключовете в джоба на вратата и слязох. Чувствах се уморен и леко пооглушал след осемстотин километра по шосетата.
	Беше шест вечерта и слънцето се спускаше към хоризонта далеч зад града. Вятърът носеше студена влага на талази откъм морето. Закопчах палтото си и около минута стоях неподвижно, за в случай, че ме наблюдаваха. После се отдалечих от мястото. Гледах да си давам вид, че се лутам безцелно. Същевременно поех на север, като внимателно оглеждах сградите от двете си страни. Отвсякъде паркингът беше обграден от ниски офиси. Приличаха повече на фургони без колела. Бяха паянтови и зле поддържани. Имаха си собствени паркинги, тесни и запуснати, пълни със средно евтини коли. Цялата околност имаше делови и непретенциозен вид. Тук се водеше сериозна търговия. Това поне беше ясно. Никакви лъскави корпоративни централи, никакви мраморни фоайета с фонтани и бронзови скулптури — един свят на обикновени хора, които работят здраво, за да си изкарат хляба, скрити зад немити прозорци с разнебитени, провиснали щори.
	Някои от офисите бяха най-обикновени пристройки към малки складове. Самите складове представляваха модерни метални конструкции от модулни елементи. Към тях имаше бетонни товарни рампи, високи половин човешки ръст. Паркингите им бяха оградени с дебели бетонни стълбове, по които се виждаше остъргана автомобилна боя във всички цветове на дъгата.
	Бяха ми нужни около пет минути, за да открия черния кадилак на Бек. Беше паркиран в средата на правоъгълник от напукан асфалт по диагонал спрямо стената на един склад, близо до вратата на офиса. Самата врата приличаше на вход на някоя къща в предградията. Беше изработена от масивно дърво в колониален стил. Имаше вид, сякаш никога не е била боядисвана и от соления въздух беше станала сива и грапава. Върху нея имаше завинтена избеляла табелка:

	Бизар Базар

	Буквите бяха наплескани с боя на ръка и странно напомняха онези маниерно нескопосни надписи в квартала на хипитата в Сан Франциско през шейсетте години, с които се рекламираха големите концерти на открито на „Джеферсън Еърплейн“ или „Грейтфул Дед“.
	Чух шум на приближаващ автомобил. Скрих се зад ъгъла на съседната сграда и зачаках. Беше голяма кола, която се движеше бавно. Чувах ясно как меките балонни гуми шляпат в пълните с вода дупки на асфалта. Лимузина „Линкълн Таун Кар“, черна и лъскава, абсолютно идентична с онази, която бяхме съсипали пред портите на колежа. Двете коли сигурно бяха слезли една след друга от конвейера и имаха поредни серийни номера. Линкълнът бавно заобиколи кадилака на Бек, зави зад ъгъла и паркира зад стената на склада. От шофьорската седалка слезе мъж, когото не бях виждал преди. Той се протегна и прозина, сякаш също току-що бе шофирал осемстотин километра по шосетата. Беше среден на ръст, набит, с късо подстригана черна коса, с изпито лице и лоша кожа. Беше намръщен, сякаш недоволен от нещо. Изглеждаше опасен. Но същевременно нямаше вид на шеф. По-скоро на подчинен. Явно се намираше на доста ниско стъпало в стълбицата. Което го правеше още по-опасен. Той се наведе и извади от колата портативен радио скенер. Уредът имаше дълга хромирана антена и малък високоговорител, покрит с метална решетка, който писукаше, квакаше и изобщо издаваше съответните звуци, когато уловеше сигнала на съответния предавател от два-три километра разстояние.
	Мъжът сви обратно зад ъгъла и бутна небоядисаната врата. Аз останах на място. Прекарах през съзнанието си последните десет часа. От гледна точка на радио проследяването бях спирал на три пъти. Всяко от трите спирания беше достатъчно краткотрайно, за да изглежда правдоподобно. Разбира се, ако ме бяха следили и визуално, това беше друга история. Но в огледалата ми не се бяха мяркали никакви черни линкълни. Бях склонен да се съглася с Дъфи: човекът със скенера се бе движил по шосе 1.
	Изчаках още минута. После излязох от укритието си и пристъпих към вратата. Бутнах я и тя се отвори. Тясното коридорче завиваше веднага под прав ъгъл вляво и от него се влизаше в неголямо общо помещение с бюра и кантонерки. Нямаше хора. Всичките бюра, три на брой, бяха свободни. Но имаха вид, сякаш доскоро са били заети. В това нямаше съмнение. И трите бяха покрити с неща, каквито хората оставят след себе си в края на работния ден. Неприключена документация, изплакнати чаши от кафе, бележки с напомнялия какво да свършат на следващия ден. На стената имаше електрически калорифери, в помещението беше много топло и се носеше лека миризма на парфюм.
	В дъното на общото помещение имаше затворена врата, зад която се чуваха гласове. Разпознах Бек и Дюк. Чуваше се и един трети глас, който вероятно беше на мъжа с радио-скенера. Не можех да чуя какво си казват, но в тона на разговора имаше някаква нервна припряност, сякаш спореха. Никой не повишаваше глас, но явно не си говореха за времето.
	Огледах нещата по бюрата и по стените. На две табла бяха закачени карти. Имаше една карта на света. Черно море се падаше приблизително в самия й център. Сгушена вляво от Кримския полуостров, се виждаше Одеса. Нямаше никакви обозначения, но аз проследих мислено пътя на един малък търговски кораб: от Черно море през Босфора, оттам през Егейско и Средиземно до Гибралтар и после пълен напред чак до Портланд, Мейн. Всичко на всичко две седмици. Кажи го три. Повечето товарни кораби се движат бавно.
	Другата карта беше на Съединените щати. На мястото на Портланд имаше голямо мазно петно и хартията беше доста изтрита. Много хора си бяха слагали пръста там, после бяха разпервали педи и бяха пресмятали разстояния и време за пристигане. Една педя на не много едър човек се равняваше на цял ден път с камион. В такъв случай Портланд не беше най-подходящото място за център на дистрибуторска мрежа. Беше твърде далеч от всичко останало.
	Книжата по бюрата не ми говореха почти нищо. Успях да видя само, че съдържат дати и данни за товари. А също и колонки с цени. Някои високи, други ниски. Срещу цените имаше кодове. Може би обозначаваха килими. Или нещо друго. Но на пръв поглед офисът по нищо не се отличаваше от най-обикновена спедиторска агенция. Запитах се дали Териса Даниъл бе работила тук.
	Останах още малко така, заслушан в гласовете. В разговора вече се прокрадваше раздразнение и тревога. Върнах се в коридора. Извадих пистолета на Дъфи от колана си и го пъхнах в джоба на палтото с пръст на спусъка. Пистолетите „Глок“ нямат страничен предпазител. Вместо това имат едно допълнително лостче на самия спусък, което щраква назад при натискане. Натиснах го леко с показалеца си. Усетих как поддаде и щракна. Исках да бъда подготвен. Казах си, че най-напред ще застрелям Дюк. После човека със скенера. Бек накрая. Бек вероятно беше най-бавният от тримата, а най-бавният винаги се оставя за последно.
	Сложих и другата си ръка в джоба на палтото. Човек с една ръка в джоба изглежда въоръжен и опасен. Човек с двете ръце в джобовете изглежда отпуснат и мързелив. Не представлява заплаха. Поех си дълбоко дъх и влязох в общото помещение, като се стараех да вдигам шум.
	— Ехей! — извиках.
	Вратата на задната стаичка се разтвори мигновено. И тримата проточиха шии да видят кой е. Бек, Дюк, третият. Без оръжие.
	— Как влезе тук? — запита Бек. Изглеждаше уморен.
	— Беше отворено — казах аз.
	— Откъде знаеше през коя врата?
	Ръцете ми останаха, пъхнати в джобовете. Не можех да им кажа, че съм видял надписа, понеже знаех названието на фирмата от Дъфи, а не от него.
	— Колата ти е паркирана отвън.
	Той кимна.
	— Добре.
	Изобщо не ме запита как ми е минал денят. Човекът със скенера сигурно вече му го бе описал. Сега той стоеше и ме гледаше. Беше по-млад от Бек. И от Дюк. И от мен. Едва ли имаше трийсет и пет. Което не му пречеше да изглежда опасен. Имаше плоски скули и безизразни очи. Приличаше поне на стотина престъпници, които бях арестувал в армията.
	— Добре ли пътува? — запитах го аз.
	Той не отговори.
	— Видях те да внасяш скенера. Намерих и първия бръмбар. Под седалката.
	— Защо си го търсил? — запита той.
	— Навик — отвърнах. — А къде беше вторият?
	— Отзад, в каросерията. Не спря да обядваш.
	— Нямам пари — казах аз. — Още никой не ми е дал.
	Човекът даже не се усмихна.
	— Добре дошъл в Мейн — каза той. — Тук пари току-така не се дават. Трябва да си ги заработиш.
	— Добре де — казах аз.
	— Викат ми Куклата — каза той, сякаш очакваше името му да ме впечатли. Което не стана.
	— Аз съм Джак Ричър — отвърнах.
	— Убиецът на полицаи — каза той с особен тон.
	Изгледа ме втренчено няколко секунди, после извърна поглед. Не ми беше съвсем ясно откъде се бе появил този тип и каква беше ролята му. Бек беше шефът, Дюк — началник на охраната му, а пък изведнъж някакъв редови гангстер си позволяваше да ме заговаря през главите им.
	— Имаме съвещание — каза Бек. — Можеш да ни изчакаш при колата.
	Той подкара другите двама пред себе си обратно в задната стая и захлопна вратата в лицето ми. Това само по себе си показваше, че в секретарското помещение няма нищо интересно. Затова аз лениво се отправих към паркинга, като пътем не пропуснах да огледам алармената инсталация на сградата. Беше съвсем проста, но вършеше работа. На вратата и всички прозорци имаше малки правоъгълни пластинки — контактни сензори. От тях покрай касата на вратата и рамките на прозорците тръгваха жички с цвят и дебелина на спагети, които се събираха в една метална кутия, монтирана на стената до дъската за съобщения. По дъската бяха набучени безброй пожълтели хартийки с напомнялия за аварийни изходи, пожарогасители и дати за подновяване на застраховките на служителите. Контролното табло на алармата имаше клавиатура и две лампички. Една червена с надпис включено и една зелена — изключено. Нямаше отделни охранявани зони. Нямаше детектори на движение. Просто сензори за сигнализация срещу проникване в сградата.
	Не изчаках при колата, както ми бе наредено. Вместо това се разходих, за да поогледам терена. Целият район около складовете беше пълен с фирми, подобни на тази на Бек. Към него водеше асфалтов път за камиони. Предположих, че системата работи еднопосочно: от доковете пристигат контейнери, които се стоварват в складовете. Оттам се товарят на камиони и поемат на юг, Бек не бе направил и опит да прикрие склада си — намираше се в центъра на редица от пет сгради. Само дето нямаше външна товарна рампа. Вместо това имаше метална врата, която се вдигаше нагоре като ролетка. В момента линкълнът на Куклата я беше запречил, но иначе беше достатъчно голяма, за да влезе камион. Тайната беше гарантирана.
	Външна охранителна система нямаше. Мястото по нищо не приличаше на пристанищата на военноморските сили. Никаква бодлива тел, никакъв портал с бариери, никакви будки с часови. Просто един запуснат, буренясал лабиринт от сгради, строени без план и система, с изровен асфалт и доста на брой тъмни ъгълчета. Предположих, че тук денонощно кипи дейност. Каква и колко, можех само да гадая. Но сигурно предостатъчно, за да не се забелязва кой влиза и излиза.


	Бях се върнал при кадилака и стоях, подпрян на калника му, когато вратата на сградата се отвори. Бек и Дюк излязоха навън, а Куклата се спря в коридора. Ръцете ми си бяха все така в джобовете. Мислено продължавах да държа Дюк на мушката. Но в движенията им нямаше недоверие. Нито намек за открита агресия. Бек и Дюк крачеха замислено към колата. Изглеждаха изморени. Куклата продължаваше да стои на вратата, сякаш сградата беше негова.
	— Да вървим — каза Бек.
	— Чакайте малко — провикна се Куклата. — Искам първо да говоря с Ричър.
	Бек се закова на място. Не се обърна.
	— Само пет минути — каза Куклата. — Не повече. После аз ще заключа.
	Бек не каза нищо. Дюк също. И двамата изглеждаха ядосани, но явно нямаха желание да му противоречат. С ръце в джобовете аз се върнах назад. Куклата се обърна и ме поведе през секретарското помещение към задната стаичка. Оттам през една вътрешна врата преминахме в нещо като стъклена кабина в самия склад. През стените й се виждаше мотокар и безкрайни железни стелажи, натъпкани с килими. Стелажите бяха поне шест метра високи, килимите бяха навити на рула и пристегнати с връв. Втора врата извеждаше навън, към склада, а в кабината имаше само метално бюро с компютър. Столът към бюрото беше стар и протрит. През всичките му шевове се подаваше мръсен жълтеникав дунапрен. Куклата седна на него, погледна ме изотдолу и разтегна устата си в нещо, което според него би трябвало да наподобява усмивка. Аз стоях до бюрото, извърнат на една страна, и го гледах от горе на долу.
	— Какво? — запитах.
	— Виждаш ли го тоя компютър? — каза той. — С него мога да вляза във всяко бюро за регистрация на моторни превозни средства в цялата страна.
	— Е?
	— И мога да проверявам регистрационни номера.
	Не отговорих. Той бръкна в джоба си и извади пистолет. Движението му беше бързо, плавно и ловко. Но пък и оръжието беше подходящо за целта. Беше съветски ПСМ — малък автоматичен пистолет, плосък и загладен отвсякъде, за да не се закача в дрехите. Тия пистолети стрелят с някакви изчанчени съветски патрони, които трудно се намират. Предпазителят е в задната част на шейната. Този в ръката на Куклата беше в предно положение; не помнех дали това означава, че пистолетът е на положение предпазител или готов за стрелба.
	— Какво искаш? — запитах го.
	— Искам с твоя помощ да проверя едно свое съмнение — каза той. — Преди да го разглася и да ме повишат с една или две степени.
	Кратко мълчание.
	— И как смяташ да постигнеш това? — запитах.
	— Като споделя с тях една малка тайна, която те още не знаят — каза той. — Може дори да получа премия. Например петте бона, които са определили за теб.
	Натиснах леко спусъка на глока в джоба си и предпазителят щракна назад. Погледнах през лявото си рамо. Оттам през прозореца на офиса се виждаха Бек и Дюк, застанали на паркинга до кадилака, с гръб към мен. Разстоянието беше около дванайсет метра. Твърде близо.
	— Аз бях тоя, който разкара нисана — каза той.
	— Къде?
	— Няма значение — отвърна той. После отново се усмихна.
	— И какво?
	— Откраднал си го, казваш. Наслуки, от някакъв паркинг.
	— Е?
	— Беше с номера от Масачузетс — каза той. — Но фалшиви. Никога не са издавани официално.
	Мини, които гърмяха една по една в ръцете ми.
	— Така че аз проверих СИН-а. Серийният идентификационен номер. Всяка кола има такъв. Една малка табелка под арматурното табло.
	— Знам — казах аз.
	— Че е нисан, нисан е — каза той. — Максима. Дотук добре. Само дето регистрацията е от щата Ню Йорк. И е на името на едно лошо момче, арестувано преди пет седмици. От федералните власти.
	Не казах нищо.
	— Няма ли да пожелаеш да ми обясниш, а? — попита Куклата.
	Мълчах.
	— Може пък да ми разрешат лично да те очистя — каза той. — Предчувствам, че ще ми хареса.
	— Мислиш ли?
	— И преди съм го правил — рече той, сякаш имаше нужда да се доказва. — Да очистя някого, де.
	— Колко пъти?
	— Достатъчно.
	Хвърлих бърз поглед през задния прозорец на офиса. Пуснах глока и извадих ръце от джоба си.
	— Списъците на нюйоркското бюро за регистрация сигурно са остарели — казах аз. — Колата не беше нова. Може да е била продадена извън щата преди година. Провери ли разпознавателния код?
	— Къде?
	— Горе вдясно на екрана. Ако е осъвременен, съдържа верния номер. Аз бях военен полицай. Влизал съм в компютрите на нюйоркското бюро доста повече пъти от теб.
	— Не си падам особено по военни полицаи — каза той.
	Не изпусках от поглед пистолета в ръката му.
	— Изобщо не ме интересува по кого си падаш — казах. — Просто ти обяснявам как работи системата. И аз съм правил същата грешка навремето. И то неведнъж.
	Куклата мълчеше и мислеше.
	— Дрън-дрън — каза накрая той.
	Беше мой ред да се усмихна.
	— Карай тогава — казах, — излагай се. Стани за смях. На мен какво ми пука!
	Няколко безкрайни мига Куклата седя мълчаливо. После прехвърли пистолета в лявата си ръка и сграбчи мишката. Докато се взираше в екрана, с крайчеца на окото си попоглеждаше към мен. Аз се приближих леко, сякаш исках да надникна зад рамото му. Появи се страницата на Бюрото за регистрация на моторни превозни средства на щата Ню Йорк. Пристъпих още малко напред. Вече бях зад рамото му. Той набра, явно по памет, оригиналния регистрационен номер на нисана. Натисна SEARCH. Екранът отново се смени. Надвесих се леко напред, сякаш бях твърдо решен да го опровергая.
	— Къде? — запита отново той.
	— Ето тук — казах аз и посегнах към монитора. Ала дясната ми ръка не довърши движението си. Вместо това се спря върху врата му. В това време лявата ми ръка издърпа пистолета от неговата лява. Пистолетът падна на пода. Чу се звук, какъвто е нормално да се чуе, когато половин кило стомана се удари в прост дъсчен под, покрит с линолеум. Очите ми бяха извърнати към прозореца. Дюк и Бек продължаваха да стърчат отвън с гръб към мен. Вече държах врата на Куклата с две ръце и започнах да стискам. Той се мяташе бясно и риташе. Съпротивляваше се. Леко преместих ръце и смених хватката. Столът под него падна. Аз стисках още по-силно. Стисках и гледах към прозореца. Куклата дереше с нокти китките ми. Продължавах да стискам. Устата му се отвори и езикът му провисна навън. После той направи това, което очаквах: пусна китките ми и посегна към очите. Аз дръпнах глава назад, проврях ръката си под челюстта му, стиснах го в сгъвката на лакътя си и опрях другата си ръка в главата му. После с рязко движение му пречупих врата.


	Изправих стола и прилежно го прибрах под бюрото. Вдигнах пистолета от пода и извадих пълнителя. Беше пълен. Вътре имаше осем 5.45-милиметрови съветски патрони с широка гилза, която се стесняваше към куршума като гърло на бутилка. Куршумът е горе-долу с размера на .22 калибър, има ниска начална скорост, но казват, че удря достатъчно яко. Казват също, че хората на КГБ били много доволни от тия пистолети. Проверих цевта. Вътре имаше патрон. Проверих и предпазителя. Беше на положение готов за стрелба. Сглобих отново пистолета, вкарах патрон в цевта, поставих го на предпазител и го пуснах в джоба си.
	После прерових дрехите му. По джобовете си имаше съвсем обикновени неща: портфейл, мобилен телефон, щипка за пари без много банкноти в нея, голяма връзка ключове. Оставих всичко на мястото му. Отворих задната врата и се огледах. Бек и Дюк не се виждаха оттам, закрити от ъгъла на сградата. След като аз не можех да ги видя, те също не можеха да ме видят. Наоколо нямаше никой друг. Приближих се до линкълна на Куклата и отворих шофьорската врата. Дръпнах лостчето, което освобождаваше ключалката на багажника. Ключалката тихо изщрака и капакът се вдигна на пружините си с два пръста нагоре. Влязох обратно вътре и извлякох трупа за яката. Отворих докрай капака и го натиках в багажника. Притиснах леко капака, докато щракна, и внимателно затворих шофьорската врата. Погледнах часовника си. Петте минути бяха изтекли. С изхвърлянето на боклука щеше да ми се наложи да се заема друг път. Минах по обратния път — през стъклената кабинка, през задната стаичка на офиса, после през секретарското помещение и през входната врата излязох навън. Бек и Дюк се извърнаха. Бек изглеждаше премръзнал и раздразнен от забавянето. _Като те е яд, защо стоя тук като паметник?_ — помислих си. Дюк трепереше от студ, очите му бяха насълзени, устата му разтегната в прозявка. Приличаше на човек, който не е спал трийсет и шест часа. Имам тройна полза от това, помислих си.
	— Аз ще карам — казах. — Ако искаш, де.
	Дюк се поколеба. Не отговори.
	— Знаеш, че мога да карам — настоях. — Днес цял ден съм карал. По твоя заповед. Куклата ти е разказал.
	Той мълчеше.
	— И това ли беше изпит? — запитах.
	— Намерил си бръмбара — каза той.
	— Ти сериозно ли мислеше, че няма да го намеря?
	— Ако не го беше намерил, може би щеше да постъпиш по-различно.
	— Защо? Аз исках само да се прибера, колкото се може по-скоро и без произшествия. В течение на цели десет часа бях напълно беззащитен. Никак не беше забавно. Не забравяй, че с каквото и да се занимавате тук, аз имам повече да губя от вас.
	Той не отговори.
	— Е, твоя работа — казах, сякаш ми беше все едно.
	Той се поколеба още секунда, после въздъхна и ми подаде ключовете. Това беше първата ми реална полза. В предаването на връзка ключове има нещо символично. Това е акт на доверие и приобщаване. Вече бях навлязъл, макар и с малко, в техния кръг. Бях станал по-малко чужд. А пък връзката ключове си я биваше. Беше голяма — от офиса, от къщата, от разни коли. Сигурно имаше поне дузина. Доста метал. Голяма символика. Бек наблюдаваше мълчаливо цялата сцена и не коментира, когато Дюк ми връчи ключовете. Само се извърна и седна отзад. Дюк се намести отпред, на седалката до шофьора. Аз седнах зад волана и запалих двигателя. Прехвърлих палтото си през коленете така, че и двата пистолета се падаха в скута ми. Бях готов да ги извадя и използвам при всеки звън на мобилен телефон. Възможността следващото позвъняване да е от някой, който бе намерил трупа на Куклата, беше около петдесет на петдесет. Което означаваше, че въпросният телефонен разговор ще е последният в живота на тия двамата. Когато шансовете за провал са едно на шестстотин или едно на шест хиляди, нямам нищо против. Но петдесет на петдесет ми се струва неприемливо.
	През целия път за вкъщи не се чу звън на мобилен телефон. Карах плавно и без да бързам, като сам си намирах пътя. Когато стигнахме разклона, завих на изток към Атлантика. Отвън вече беше паднал мрак. Качих се на полуострова с форма на човешка длан, преминах малкото възвишение и поех по единствения издължен пръст право към голямата къща. Прожекторите на стената светеха. Острите като бръснач зъбци на бодливата тел проблясваха на светлината им. Поли чакаше да отвори портала. Докато минавахме покрай него, той ме изгледа злобно. Аз не му обърнах внимание, дадох газ и спрях на кръга, точно пред входната врата. Бек слезе пръв. Дюк се стресна, разсъни се и го последва.
	— Къде да оставя колата?
	— В гаража, тъпако — изсъска той. — Карай покрай къщата.
	Това беше втората ми полза. Печелех още пет минути самота.
	Подкарах колата, минах още веднъж по целия кръг и завих покрай южното крило на къщата. Гаражите бяха отделна постройка, която се намираше в малък вътрешен двор отзад, заграден с каменен зид. Най-вероятно първоначалното й предназначение е било на конюшня. Дворът беше застлан с гранитни павета, а постройката имаше купол със странични прозорци, за да излиза миризмата. Впоследствие яхърите са били съборени, а сградата — преустроена в гараж за четири автомобила. Плевнята, в която са държали сеното, беше превърната в апартамент. Предположих, че в него живее механикът.
	Вратата на най-левия гараж беше отворена. В него нямаше кола. Вкарах кадилака и угасих двигателя. Вътре беше мрачно и потискащо. По лавиците бяха натрупани всякакви боклуци, каквито могат да се видят в един гараж — туби за бензин, пластмасови кофи, празни шишета от полирпаста. Имаше електрически компресор за помпане на гуми, а на пода се въргаляше купчина от стари парцали. Сложих ключовете в джоба си и се надигнах от седалката. Заслушах се за звън на телефони в къщата. Нищо. Пристъпих към парцалите и ги огледах. Вдигнах един с размери на кърпа за ръце. Беше черен от прах, мръсотия и маслени петна. Престорих се, че избърсвам някакво въображаемо петънце от калника на кадилака. Огледах се. Никой. Увих в парцала пистолета на Куклата, глока и двата резервни пълнителя. Натиках малкия вързоп под палтото си. Може би щях да успея да вкарам оръжията в къщата. Може би. Можех да мина през задната врата, да задействам металния детектор, а когато той запищи, да погледна учудено, после да се досетя и да измъкна голямата връзка ключове от джоба си. Щях да ги вдигна нагоре вместо обяснение. Класически номер за отвличане на вниманието на противника. Можеше и да проработи. Можеше. Всичко щеше да зависи от това доколко все още ме подозират. Трудното обаче щеше да бъде после да изнеса пистолетите. Дори тази вечер да нямаше панически телефонни обаждания, най-вероятно следващия път щях да напусна сградата заедно с Дюк и Бек по нормалния начин, а пък нямаше гаранция, че тогава ключовете ще са у мен. Така че имах избор. Да рискувам или да карам по-предпазливо. Реших да заложа на предпазливостта и да оставя артилерията отвън.
	Излязох от двора с гаражите и се замотах около задната стена на къщата. Спрях се до ъгъла на зида, който ограждаше двора. Постоях неподвижно няколко секунди, после се извърнах под прав ъгъл и тръгнах надолу покрай стената, сякаш исках да хвърля един поглед към океана. Водата беше още спокойна, но откъм югоизток се задаваше дълга мазна вълна без пяна. Водата беше черна и изглеждаше безкрайно дълбока. Погледах я няколко мига, после се наведох и бутнах вързопа с пистолетите в една изровена падинка плътно до стената. Около нея растяха бурени и напълно я скриваха от погледа. За да ги открие, човек трябваше буквално да се спъне в тях.
	Върнах се към къщата, загърнат в палтото си, като се преструвах на човек, който обича самотата и току-що си е откраднал няколко минути покой. Беше тихо. Птиците, които кръжаха над брега, се бяха прибрали. За тях беше вече тъмно. В гнездата щяха да са в безопасност. Извърнах се и закрачих към задната врата. През верандата влязох в кухнята. Металният детектор изписка. Дюк, механикът и готвачката се обърнаха едновременно и погледнаха към мен. Аз се почудих за миг. Измъкнах ключовете и ги вдигнах нагоре. Те загубиха интерес. Влязох и пуснах ключовете на масата пред Дюк. Той не посегна да ги вземе.


	Третата ми полза от състоянието на Дюк се прояви постепенно по време на вечерята. Той беше толкова изтощен, че очите му се затваряха. През цялото време мълчеше. Кухнята беше затоплена и пълна с пара, а храната беше такава, че би могла да приспи всекиго — гъста крем супа, пържола и задушени картофи. От всичко по много. Порциите бяха грамадни. Готвачката работеше като конвейер. В единия ъгъл на масата имаше недокосната пълна чиния. Може би някой имаше навика да вечеря по два пъти.
	Хранех се бързо, като през пялото време се ослушвах за телефона. Повтарях си, че още на първото иззвъняване ще грабна ключовете и ще хукна навън. На второто трябваше да съм вече зад волана на кадилака. На третото — на половината дължина на алеята за коли. Може би щях да успея да разбия портала. Със сигурност щях да прегазя Поли. Но телефонът мълчеше. В къщата не се чуваше нищо друго, освен звукът от дъвчещи челюсти. Както винаги нямаше кафе, което започваше да ми дотяга. Аз обичам кафе. Вместо това пих вода. Налях си я от крана на кухненската мивка. Имаше вкус на хлор. Налях си втора чаша. Преди да съм я допил, в кухнята влезе прислужницата. Приближи се до мястото, където бях седнал, като тътрузеше старомодните си обувки. Беше срамежливо момиче. Приличаше на ирландка, която неотдавна е пристигнала в Бостън от Конемара, но не е могла да си намери работа.
	— Мистър Бек ви вика — каза тя.
	За втори път я чувах да говори. По акцента също можеше да бъде ирландка. Беше се увила плътно с вълнената си жилетка.
	— Веднага ли? — запитах.
	— Мисля, че да.
	Той ме очакваше в квадратната стая с дъбова маса, където бях играл на руска рулетка.
	— Тойотата е с регистрация от Хартфорд, Кънектикът — каза той. — Тази сутрин Куклата провери по номера.
	— В Кънектикът наистина няма преден номер — отбелязах аз, колкото да кажа нещо.
	— Ние познаваме собствениците — каза той.
	Настъпи тишина. Аз го гледах втренчено. Нужна ми бе част от секундата, за да разбера какво ми казва.
	— Откъде ги познавате? — запитах накрая.
	— Имаме делови взаимоотношения.
	— В търговията с килими?
	— Естеството на взаимоотношенията ни не те засяга.
	— И кои са те?
	— Това също не те засяга.
	Аз си замълчах.
	— Само че има един проблем — каза той. — Собствениците на пикапа не са онези, които ти ни описа.
	— Сигурен ли си?
	Той кимна.
	— Ти ги описа като високи и руси. А собствениците на пикала са латиноси. Дребни и мургави.
	— Че какви може да са ония, дето ги видях в него? — запитах аз, пак колкото да кажа нещо.
	— Има две възможности — отвърна той. — Първо, може някой да им е задигнал пикапа.
	— Или?
	— Второ, възможно е да са наели още персонал.
	— И двете изглеждат правдоподобни.
	Той поклати глава.
	— Не и първата. Аз им позвъних. Никой не отговаряше. Поразпитах тук-там. Оказа се, че са изчезнали. А какъв е смисълът да изчезват само защото някой им е задигнал пикапа?
	— Следователно са увеличили персонала.
	Той кимна.
	— Като са решили да хапят ръката, която ги храни.
	Не отговорих.
	— Сигурен ли си, че ползваха узита?
	— Нали ги видях — отвърнах аз.
	— А не МП5К?
	— Не — отвърнах. — Изключено.
	Между двете системи оръжия не може да става сравнение. Просто нямат нищо общо. МП5К е скъсена версия на картечния пистолет „Хеклер & Кох“ от началото на 70-те. Има две дебели ръкохватки от скъпа пластмаса. Изглежда много футуристично. Като реквизит от научнофантастичен филм. В сравнение с него узито сякаш е правено от пиян слепец.
	— Изключено — повторих аз.
	— Не ти се струва възможно да е случайно отвличане? — запита той.
	— Не — отвърнах. — Едно на милион.
	Той отново кимна.
	— Значи те са ни обявили война — каза той. — И са се покрили. Изчезнали са.
	— Защо им е притрябвало да го правят?
	— Нямам представа.
	Пълна тишина. Дори морето не се чуваше. Големите заоблени вълни идваха и си отиваха безмълвно.
	— Смяташ да ги търсиш ли? — запитах.
	— Тук позна! — отвърна Бек.


	Дюк ме чакаше в кухнята. Беше ядосан и губеше търпение. Искаше да ме качи в стаята ми и да ме заключи за през нощта. Аз не протестирах. Една заключена врата без ключалка отвътре е много добро алиби.
	— Утре в шест и трийсет — каза той — на работа.
	Заслушах се, чух как ключалката щракна и стъпките му се отдалечиха по коридора. После си свалих обувката. Имах ново съобщение. От Дъфи: _„Нормално ли се прибра?“_ Натиснах REPLY и написах: _„Докарайте кола на километър и половина от къщата. Оставете я с ключа на седалката. Тих подход, без светлини.“_ Натиснах SEND. Мина известно време. Тя сигурно ползваше лаптоп. Представих си я как седи в стаята си в някой мотел с вечно включен компютър и го чака да каже: „Дзън!“ _Имате поща!_
	Не след дълго тя отговори: _„Защо? Кога?“_
	Написах: „Не питай. В полунощ.“
	Дълга пауза. После тя отговори: _„ОК.“_
	Написах: „Приберете я в шест сутринта. Незабелязано.“
	Тя отговори: „ОК.“
	Написах: _„Бек познава собствениците на тойотата.“_ Минаха деветдесет мъчителни секунди, преди тя да отговори: _„Откъде?“_
	Написах: _„Цитат: «делови взаимоотношения» край цитата.“_ Тя запита: _„Подробности?“_ Написах: _„Не ми даде.“_
	В отговор тя ми изпрати една-единствена дума: _„Гадост!“_
	Зачаках. Тя не изпрати нищо повече. Сигурно се съветваше с Елиът. Представих си ги как разговарят бързо, без да се поглеждат, и се опитват да вземат решение. Написах един въпрос: _„Колко души арестувахте в Хартфорд?“_ Тя отвърна: _„Всичките, т.е. трима.“_ Аз написах: _„Проговориха ли?“_ Тя отвърна: _„Мълчат.“_ Запитах: _„Адвокати?“_ Тя отвърна: _„Нямат.“_
	Доста тромав начин на водене на разговор, но поне ми оставяше време да мисля.
	Написах: _„Можете ли да ги държите изолирани?“_
	Тя отвърна: _„Да, още два-три дни.“_
	Написах: _„Дръжте ги.“_
	Дълга пауза. После тя ми изпрати: _„Какво мисли Бек?“_ Отвърнах: _„Че са му обявили война и са се покрили.“_ Тя запита: _„Какво смяташ да правиш?“_ Отвърнах: _„Чудя се.“_
	Тя написа: _„Ще оставим кола, препоръчваме да се измъкнеш с нея.“_
	Аз отвърнах: _„Може би.“_
	Поредна дълга пауза. Накрая тя написа: _„Изключи уреда, пести батерията.“_
	Усмихнах се. Дъфи си оставаше практична жена.


	Цели три часа лежах с дрехите на леглото, като се ослушвах за телефона. Не чух звън. Малко преди полунощ станах, дръпнах встрани персийския килим на пода, долепих ухо до дъбовите дъски и се заслушах. Това е най-добрият начин за долавяне и на най-тихия звук в една къща. Чувах как работи парното отопление. Вятърът стенеше в прозорците. Самият океан беше притихнал. Къщата спеше дълбок сън. Беше масивна каменна сграда. Никакво скърцане, никакво пукане на гредоред. Предположих, че Дюк спи като заклан. Това беше третата ми полза от неговото изтощение. Той беше единственият, от когото имаше смисъл да се боя. Единственият професионалист.
	Завързах стегнато обувките си и свалих палтото. Все още бях с черните джинси и риза, които ми бе дала прислужницата. Вдигнах догоре прозореца и седнах на перваза с лице към стаята. Известно време седях така, вперил поглед във вратата. После се обърнах и погледнах навън. Луната, доста отъняла, висеше в небето. Имаше и звезди, но не много. И лек вятър. И разкъсани сребристи облаци. Беше студено. Въздухът беше солен. Океанът се движеше бавно и равномерно.
	Извих краката си навън в нощта и се плъзнах встрани по перваза. После се претърколих по корем и заритах, докато с върховете на обувките си напипах малка издатина във фасадата, където минаваше някакъв старинен корниз. Захванах краката си за издатината, стиснах с две ръце перваза на прозореца и извих тялото си назад и навън. После дръпнах прозореца надолу, докато се притвори на пет сантиметра от перваза. Запълзях встрани, като опипвах стената за водосточната тръба, която се спускаше от улука на покрива. Открих я на около метър вдясно — дебел стар чугунен цилиндър, около петнайсет сантиметра в диаметър. Дясната ми ръка едва я докосваше с отворена длан. Изглеждаше стабилна. Само дето беше твърде далеч. Аз не съм гъвкав по природа. Ако се бях състезавал на олимпиадите, щях да съм борец или боксьор. Или може би щангист. Във всеки случай не гимнастик.
	Прибрах дясната си ръка и като се държах с двете за перваза, сантиметър по сантиметър с върховете на обувките си се придвижих докрай вдясно. Прехвърлих лявата си ръка през дясната и се хванах за десния ъгъл на рамката на прозореца. Протегнах дясната встрани. Обгърнах с длан тръбата и я стиснах между палеца и пръстите си. Металът беше прясно боядисан и хлъзгав от нощната влага. Опитах хватката си. Издадох се още малко навън. Вече бях разчекнат във въздуха между прозореца и водосточната тръба. Разпределих равномерно тежестта между ръцете си и се издърпах напред, опрян до стената. Оттласнах се с крака от корниза, извих тялото си във въздуха и обхванах с колене тръбата. Отново се издърпах напред до фасадата, пуснах лявата си ръка от корниза и се хванах с двете за тръбата. Държах се добре. Стъпалата ми бяха долепени до стената, а задникът ми стърчеше навън, на петнайсет метра над скалите. Вятърът разрошваше косата ми. Беше студено.
	Боксьор, не гимнастик. Можех да вися цяла нощ на тая тръба. Никакъв проблем. Само дето не знаех как да сляза от нея. Напрегнах мускули и се притиснах до стената. Разхлабих хватката си и плъзнах ръце една педя надолу. Направих същото с краката. Изнесох тежестта на тялото си назад. Това като че ли помагаше. Повторих операцията — смъкнах се още малко, още една педя надолу, после още толкова. Избърсах дланите си една по една в дрехите, за да не се хлъзгат от влагата. Бях потен въпреки студа. Дясната ръка ме болеше от закачката с Поли. Все още бях на около тринайсет метра от скалите. Плъзгах се малко по малко надолу. Изравних се с втория етаж. Напредвах бавно, но сигурно. Само дето на всеки няколко секунди принуждавах тази стара тръба да издържа сто и десет килограмов удар. Улуците на къщата бяха поне на сто години. А желязото, както е известно, старее и ръждясва.
	Тръбата не беше много стабилна. Усещах как се тресе, клати и извива под тежестта ми. Освен това се хлъзгаше. Трябваше да сключа пръсти зад нея, за да не падна. Кокалчетата ми се остъргваха в камъка. Продължавах да се спускам внимателно, все по една педя. Вече си бях изработил ритъм. Придърпвах се към фасадата, после изнасях тялото си назад, отпусках ръце, плъзгах се една педя надолу и се спирах, като разгъвах ръцете си в лактите, за да смекча удара върху ставите, като го обирах с раменете си. В края на всяко движение гърбът ми беше извит поради разликата в преместването и аз спусках и краката си една педя надолу, за да обера луфта. Постепенно се изравних с прозорците на първия етаж. Водосточната тръба беше станала сякаш по-стабилна. Може би по-надолу беше хваната в бетон. Спусках се все по-бързо, докато стъпих на земята. Усетил твърдата скала под краката си, въздъхнах с облекчение и се отдръпнах от стената. Избърсах длани в панталоните си, застанах неподвижно и се заслушах. Чувството, че съм извън тази къща, беше приятно. Въздухът беше като кадифе. Плътен и студен. Даващ сили. Не се чуваше никакъв звук. Прозорците не светеха. Когато зъбите ме заболяха от студа, си дадох сметка, че се усмихвам. Погледнах към отънялата луна. Отръсках се и безшумно тръгнах да прибера пистолетите.
	Бяха си там, увити в парцала, в малката буренясала падинка до оградата. Оставих малкия ПСМ на Куклата и взех само глока. Развих го и внимателно го проверих по стар навик. Седемнайсет патрона в пистолета, по седемнайсет в двата резервни пълнителя. Общо петдесет и един деветмилиметрови патрона, система „Парабелум“. Ако се дойдеше дотам да изстрелям първия, можеше и да не са ми достатъчни. А може би нямаше да се стигне дотам да ги изстрелям всичките. Преди това някой щеше да е победил, а другият да е победен. Сложих пълнителите в джобовете си, затъкнах пистолета в колана и заобиколих дворчето с гаража отвън, за да направя един предварителен оглед на гранитната стена. Тя си беше все така осветена. Прожекторите блестяха — ярки, синкави и гневни, като на стадион. Портиерната беше окъпана в светлина. Остриетата на бодливата тел блестяха. Осветеният участък беше като твърдо тяло — ясно ограничено, трийсет метра в дълбочина, ярко като ден, отвсякъде заобиколено с черен мрак. Крилата на портата бяха заключени и привързани с верига. Цялата комбинация напомняше ограда на затвор. Или на лудница.
	Стоях и гледах стената, докато се сетих как да я преодолея. Заобиколих оградата на дворчето с гаражите и влязох вътре. Апартаментът над тях беше тъмен и притихнал. Вратите на гаражите бяха затворени, но не се заключваха. Големи, старомодни дървени врати, поставени далеч преди някой изобщо да се е сетил да краде коли. Четири двойни врати, четири гаража. В най-левия беше кадилакът. Вече бях влизал там. Затова, тихо и полека, започнах да отварям останалите. Във втория имаше още един „Линкълн Таун Кар“, голям и черен, същия като на Куклата, същия като оня, който бяха ползвали бодигардовете. Беше лъснат до блясък. Вратите му бяха затворени.
	Третият гараж беше празен. В него нямаше абсолютно нищо. Беше идеално чист, подът пометен. По петната от автомобилно масло се виждаха пресни следи от метла. Тук-там бяха разпилени конци от килими. Този, който бе мел, явно ги беше пропуснал. Бяха къси и твърди. В тъмнината не виждах цвета им. Изглеждаха сиви. Имаха вид, сякаш са измъкнати от зеблото, което служи за основа на килима. Нищо не ми говореха. Обърнах се и си тръгнах.
	Намерих това, което търсех, в четвъртия гараж. Бях отворил широко вратите, за да влезе достатъчно лунна светлина. В гаража се намираше мръсният стар сааб, който прислужницата използваше за покупки. Беше вкаран с муцуната напред, почти опрян в един шлосерски тезгях. По тезгяха бяха разпръснати инструменти; имаше и завинтено менгеме. Инструментите бяха стари. Дървените им дръжки бяха почернели от масло и мръсотия. Намерих едно шило, доста затъпено, с тумбеста стругована дръжка от дъбово дърво. Острието на шилото беше дълго около пет сантиметра. Аз го стиснах в менгемето на шест-седем милиметра от върха. Натиснах дръжката встрани и превих върха под прав ъгъл. Разхлабих менгемето, огледах резултата от труда си и пуснах шилото в джоба на ризата.
	После намерих едно длето. Стар дърворезбарски инструмент. С дванайсетмилиметрово острие и хубава брезова дръжка. Сигурно беше поне на седемдесет години. Порових наоколо и открих брус и ръждясала тенекия със заточваща течност. Капнах малко върху бруса и я разстлах с върха на длетото. Потърках острието няколко пъти напред-назад, докато стоманата блесна. Една от многото гимназии, в които бях учил навремето, беше старомодно учебно заведение в Гуам, където оценките по ръчен труд се даваха за най-презрени, делнични умения, като например умението да заточваме добре инструментите. Целият випуск изкарахме високи оценки. Това беше нещо, което явно ни интересуваше. В нашия клас имахме най-хубавите ножове, които някога съм виждал. Обърнах длетото и го повторих от другата страна. Подравних внимателно острието и го наточих. Лъсна като висококачествена питсбъргска стомана, каквато всъщност си беше. Обърсах го в панталоните си, без да го пробвам с палец. Нямах никакво желание да си пускам кръв. Само по вида му знаех, че е остро като бръснач.
	Излязох на двора пред гаражите, приклекнах в един ъгъл до стената и подредих нещата в джобовете си. Разполагах с длетото в случай, че беше нужно да се пази тишина, както и с глока на Дъфи, ако можех да си позволя малко шум. После прехвърлих наум приоритетите си. Първо къщата, казах си. Беше много вероятно никога повече да не я видя.


	Вратата на верандата зад кухнята беше заключена, но ключалката беше съвсем примитивна. Колкото за фасон. Пъхнах огънатия връх на шилото, сякаш беше ключ, и заопипвах езиците. Бяха големи и се различаваха лесно. След по-малко от минута бях вътре. Спрях се и се заслушах внимателно. Нямах желание да изненадам готвачката. Може би още не си беше легнала и печеше сладкиш по някакъв специален случай. Или пък ирландката беше вътре и шеташе. Но в кухнята цареше тишина. Пресякох верандата и приклекнах до вътрешната врата. Същата лесна ключалка. Същото кратко време за отваряне. Дръпнах се две педи назад и отворих вратата. Обичайните кухненски миризми. Заслушах се отново. Помещението беше студено и празно. Поставих шилото на пода пред себе си. До него длетото. После глока и резервните пълнители. Така нямаше да задействам металния детектор. В нощната тишина щеше да прозвучи като пожарна сирена. Плъзнах шилото по пода, без да го отлепвам от дъските. Направих същото с длетото. Като го притисках с длан към пода, го търкулнах вътре. Почти всички метални детектори, които се продават на пазара, имат по една тясна сляпа зона ниско долу. Това е така, защото в най-скъпите официални мъжки обувки се монтира усилваща метална подложка в подметката. Тя заздравява конструкцията, като същевременно я прави по-гъвкава. Затова металните детектори са направени така, че да пропускат обувките. В което има смисъл, понеже иначе щяха да пищят всеки път, когато някой с по-хубави обувки минеше през тях.
	Плъзнах глока през сляпата ивица, после, един по един, и двата пълнителя. Бутнах всичко навътре, докъдето ми стигаше ръката. Минах през вратата и тихо я затворих зад себе си. Вдигнах нещата си от пода и ги разпределих по джобовете си. Подвоумих се дали да не си сваля обувките. По-лесно е да се придвижваш безшумно по чорапи, но ако се наложи, обувките са превъзходно оръжие. Ритнеш ли някого с обувка, свършено е с него. А ако си по чорапи, най-много да си счупиш палеца. Освен това ти трябва време, за да ги обуеш. Ако се наложеше да се измъкна бързешката, нямаше да е много приятно да тичам бос по скалите. Или да пълзя по стената по чорапи. Реших да не ги събувам, а да стъпвам по-внимателно. Къщата беше масивна. Струваше си риска. Залових се за работа.
	Най-напред претърсих кухнята за електрическо фенерче. Не намерих. В повечето случаи, когато дадена къща се намира на края на електропроводната мрежа, там по-често спира токът и хората си държат фенерчета за всеки случай. Явно при семейство Бек нещата не стояха така. Успях да намеря единствено кутия кибрит и пресипах няколко клечки в джоба си. После запалих една и на мъждукащата светлинка затърсих голямата връзка ключове, която бях оставил на масата. Тъкмо сега щяха да ми свършат добра работа, но ги нямаше. Нито на масата, нито на някоя кука до вратата, никъде. Не че се изненадах кой знае колко. Ако ги бях намерил, щеше да бъде доста подозрително.
	Духнах клечката и опипом намерих стълбата, която водеше към мазето. Спуснах се в тъмнината надолу и в подножието на стълбите запалих още една клечка в нокътя на палеца си. Проследих плетеницата от жици по тавана до таблото с бушоните. На една поличка до него имаше електрическо фенерче. Най-тъпото място да си държиш фенерчето. Ако падне бушон и вече си се добрал някак си до таблото, фенерче не ти трябва.
	Фенерчето беше голям черен „Маглайт“, подобен на полицейска палка. С шест кръгли батерии от големите. Използвахме ги навремето във войската. Водят се гарантирано нечупливи, но то си зависи. Най-вече от това какво удряш с тях и колко силно. Включих го и духнах клечката. Плюнах върху остатъка и го прибрах в джоба си. С фенерчето огледах таблото с бушоните. Беше със сива метална вратичка, а вътре имаше двайсет отделни бушона. На нито един не пишеше „Портиерна“. Сигурно имаше отделно захранване, което си беше доста разумно. Нямаше смисъл да се опъват жици до голямата къща и после обратно до портиерната. Логично беше там да има отделно разпределително табло. Не че се изненадах, но бях смътно разочарован. Щеше да е много мило, ако ми бяха предоставили възможност да изключа прожекторите на стената. Вдигнах рамене, затворих вратичката на таблото и отидох да хвърля един поглед на двете заключени стаи, които бях мярнал сутринта.
	И двете вече не бяха заключени. Първото нещо, което трябва да направиш, преди да нападнеш една ключалка, е да провериш дали бездруго вече не е отключена. Нищо не може да ме накара да се почувствам по-глупаво от това да си губя времето да насилвам отключена ключалка. Тези две стаи не бяха заключени. И двете врати се отвориха без проблем с натискане на бравата.
	Първата стая беше абсолютно празна. Имаше форма на почти правилен куб, два и петдесет на два и петдесет на два и петдесет. Прекарах лъча на фенерчето навсякъде. Стените бяха каменни, подът циментов. Прозорци нямаше. Помещението приличаше на килер. Беше идеално чисто и не съдържаше абсолютно нищо. Нищичко. Никакви нишки от килими. Никакъв боклук или дори прах. Беше преметено и почистено с прахосмукачка, вероятно същия ден. Вътре беше влажно и леко усойно. Точно като в мазе. Или не съвсем. Ясно се усещаше характерната миризма на торба от прахосмукачка. Но и на още нещо. Някакъв едва доловим, витаещ във въздуха мирис на границата на възприятията ми. Беше ми смътно познат. Наситен и някак хартиен, като на дървесен пулп. Нещо, което би трябвало да мога да различа. Затворих вратата и угасих фенерчето. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа в пълния мрак. Миризмата изчезна. Сякаш движенията на тялото ми бяха раздвижили въздуха и онази милиардна част от него, която ме интересуваше, се бе смесила, размила, разтворила в общия фон от миризми на влажен гранит и спарено подземие. Колкото и да се напъвах, миризмата я нямаше. Накрая се отказах. Беше като спомен. Колкото повече го гониш, толкова повече ти бяга. А нямах време за губене.
	Включих фенерчето, излязох в коридора и полека затворих вратата след себе си. Застанах неподвижно и се заслушах. Чувах само пещта в котелното. Нищо друго. Надникнах в следващата стая. Тя също беше празна. Но не като предишната. А празна само в смисъл, че в момента в нея нямаше никой. Иначе имаше неща. Беше обитавана. Беше спалня.
	Тази стая беше малко по-голяма от килера. Може би три и шейсет на три. Лъчът на фенера опипа каменните стени, циментовия под; и тук прозорци нямаше. На пода имаше тънък дюшек. По него безразборно бяха нахвърляни измачкани чаршафи и старо одеяло. Без възглавници. В стаята беше студено. Въздухът беше просмукан със застояли миризми — на храна, на парфюм, на сън, пот и страх.
	Претърсих много внимателно цялата стая. Беше мръсна. Но иначе в нея нямаше нищо интересно. Чак когато дръпнах дюшека встрани, открих нещо. Под дюшека в циментовия под беше надраскана една-единствена дума:

	СПРАВЕДЛИВОСТ*
	[* На английски: Justice. Джъстис е и име на човек. — Б. пр.]

	Беше написана с разкривени главни букви. Сякаш дете се бе упражнявало с креда по асфалта. Но буквите се четяха ясно. И недвусмислено. А под думата имаше цифри. Шест на брой, три двойки. Ден, месец, година. Вчерашната дата. Буквите и цифрите изглеждаха по-груби и дълбоки, отколкото ако бяха надраскани с карфица, нокът или връх на ножица. Помислих си, че сигурно са направени със зъб на вилица. Върнах дюшека на мястото му и погледнах към вратата. Беше солидна дъбова врата. Плътна и тежка. Нямаше ключалка отвътре. Това не беше спалня. По-скоро затворническа килия.
	Излязох в коридора, затворих вратата и отново се спрях и внимателно се заслушах. Нищо. Още петнайсет минути претърсвах останалата част на мазето и не намерих нищо. Не че бях очаквал да намеря. Ако тук имаше нещо скрито, нямаше да ме оставят онази сутрин самичък да го намеря. Така че угасих фенера и в тъмното се изкачих обратно по стълбите. Върнах се в кухнята и затършувах наоколо, докато намерих голям черен плик за боклук. Трябваше ми и хавлиена кърпа. Успях да открия само квадратна ленена кърпа, с каквито бършат чинии. Сгънах внимателно и двата предмета и ги натъпках в джобовете си. После се върнах в коридора и тръгнах да огледам онези части от къщата, където още не бях попадал.
	Изборът беше значителен. Сградата беше същински кошер. Във всички посоки имаше коридори, стълбища и стаи. Започнах от парадния вход, през който бях влязъл още първия ден. Голямата дъбова врата беше плътно затворена. Аз я заобиколих отдалеч, понеже не знаех колко е чувствителен металният детектор. Някои модели се задействат от половин метър. Подът беше от масивни дъбови дъски, покрит с килими. Стъпвах внимателно, но не се тревожех особено за шума. Дебелите килими, завесите и дъбовите ламперии щяха да погълнат всеки звук.
	Обследвах целия приземен етаж. Само едно нещо привлече вниманието ми. В северното крило, в съседство със стаята, където Бек ме беше разпитвал, имаше още една заключена врата. Падаше се точно срещу семейната трапезария, от която я делеше широк вътрешен коридор. Това беше единствената заключена врата на приземния етаж. Следователно единствената, която представляваше някакъв интерес за мен. Бравата беше внушително месингово съоръжение, датиращо от времена, когато всяко нещо се е изработвало с гордост и апломб. Металната планка около ключалката беше украсена с натруфени филигранни извивки. Самите винтове, с които беше завита за дървото, блестяха от сто и петдесет години ежедневно лъскане. Тази брава положително беше връстник на самата къща. Имаше вид, като да е била изработена на ръка от някой отдавна забравен занаятчия в Портланд през първата половина на деветнайсети век, докато си е почивал между две по-сериозни поръчки за корабен обков. Нея я отворих за около секунда и половина.
	Помещението беше нещо като лична бърлога. Нито домашен офис, нито работен кабинет, нито семейна стая. С лъча на фенера обходих всеки квадратен сантиметър от помещението. Нямаше телевизор. Нито бюро, нито компютър. Беше просто стая, обзаведена семпло и старомодно. Тежките червени завеси на прозорците бяха спуснати. Имаше голямо кресло с подлакътници, тапицирано с червена кожа. И колекционерски шкаф с витрина. А също и килими. И то много. Натрупани по три един върху друг. Погледнах часовника си. Наближаваше един. Вече почти час обикалях из къщата. Пристъпих в стаята и затворих полека вратата отвътре.
	Шкафът с витрината беше висок почти човешки ръст. Най-отдолу през цялата му ширина имаше две чекмеджета, а отгоре, една до друга — две заключени стъклени врати. Зад стъклото се виждаха пет автомата „Томпсън“. От класическата гангстерска модификация от 20-те години, с барабанен пълнител, каквито днес могат да се видят само по зърнестите черно-бели снимки на хората на Ал Капоне. Бяха обърнати един наляво, един надясно и положени върху специално изработени дървени закачалки, които ги държаха в строго хоризонтално положение. Бяха напълно еднакви. Изглеждаха чисто нови. Сякаш с тях никога не е стреляно. Сякаш не са докосвани от човешка ръка. Креслото беше обърнато с лице към шкафа. В стаята нямаше абсолютно нищо друго интересно. Приседнах за миг на креслото и се замислих какъв ли човек би могъл да прекарва времето си в съзерцаване на пет допотопни автомата.
	Изведнъж се чуха стъпки. Леки, подвижни, точно над главата ми. Три стъпки, четири, пет. Бързи, тихи стъпки. Тихи не заради късния час, не за да не събудят някого. А за да не бъдат чути. За нищо на света. Станах от креслото. Замръзнах неподвижно на място. Угасих фенера и го преместих в лявата си ръка. С дясната стиснах длетото. Чух как някаква врата се затвори тихо. След това настъпи тишина. Бях станал целият слух. Напрягах се да доловя всеки най-слаб звук. Едва чутото гъргорене на парното отопление трещеше като гръмотевици в ушите ми. Собственото ми дишане беше оглушително. Отгоре не се чуваше нищо. Докато изведнъж стъпките започнаха отново.
	Тръгнаха към стълбището. Заключих отвътре стаята. Коленичих до вратата и превъртях двата езика на ключалката: едно-две, като се вслушвах в скърцането на стълбите. Не беше Ричард. Това не бяха стъпки на двайсетгодишно момче. В тях имаше някаква премерена предпазливост. И вдървеност. С приближаването на долната площадка стъпките ставаха все по-забавени. В коридора звукът изчезна напълно. Представих си как човекът стои насред дебелите килими, заобиколен от завеси и ламперии, и се оглежда и ослушва напрегнато. И може би идва към мен. Вдигнах нагоре фенера и длетото. Глокът беше в колана на панталоните ми. Бях сигурен, че с бой ще успея да се измъкна от къщата. В това не се съмнявах. Но по-нататък ставаше трудно. От портиерната ме деляха неколкостотин метра открито пространство, а там щяха да ме очакват будният Поли и ярките прожектори. А ако сега се стигнеше до престрелка, цялата ми мисия отиваше по дяволите, Куин щеше да изчезне отново.
	Откъм коридора не се чуваше никакъв звук. Само смазваща тишина. И изведнъж чух входната врата на къщата да се отваря. Ясно долових потракването на веригата, щракването на ключалката, плъзването на резето и всмукващия звук на медната изолация по ръбовете на вратата, когато тя се отдели от касата. Миг по-късно масивната дъбова врата се затвори отново. От тежестта й усетих как цялата конструкция на къщата едва забележимо се разтресе. Металният детектор не се задейства. Който и да бе минал през вратата, не носеше оръжие. Или дори ключове за кола.
	Стоях и чаках. Дюк сигурно спеше дълбоко. Освен това той беше предпазлив по природа. Не можех да допусна, че ще тръгне да се разхожда из къщата посред нощ без пистолет. Също и Бек. Но всеки един от тях двамата беше достатъчно умен, за да ме издебне в коридора, като само отвори и затвори вратата, за да си помисля, че е излязъл навън. Докато всъщност стои вътре в тъмния коридор и ме причаква. Докато всъщност стои неподвижно в мрака с насочен пистолет, готов да ме застреля в момента, когато се покажа.
	Седнах настрани върху коженото кресло. Извадих глока от колана си и се прицелих с лявата ръка във вратата. В мига, в който тя се разтвореше на повече от девет милиметра, щях да стрелям. Дотогава щях да чакам. Мен много ме биваше в чакането. Ако тия си въобразяваха, че ще ми се изчерпи търпението, не бяха познали.


	Ала мина цял час и нищо не наруши абсолютната тишина в коридора. Никакъв звук. Никакви вибрации. Там просто нямаше никой. Във всеки случай не беше Дюк. За толкова време той щеше отново да е заспал и да се е строполил на пода. Бек също. Той беше аматьор. Нужно е огромно умение и сила на волята да стоиш цял час абсолютно неподвижно, без да издадеш звук. Така че това с вратата едва ли беше номер. Някой бе излязъл в нощта невъоръжен.
	Коленичих до вратата и отново пъхнах шилото в ключалката. После легнах на пода, пресегнах се нагоре и отворих вратата. За всеки случай. Ако все пак отвън имаше някой, той щеше да е вперил поглед на предполагаемото ниво на главата ми. Никой нямаше да се сети да погледне надолу. Така аз щях да го видя преди той мен. Но отвън не ме причакваше никой. Коридорът беше пуст. Изправих се и заключих вратата след себе си. Спуснах се безшумно по стълбите в подземието и върнах фенера на мястото му. Намерих опипом пътя обратни догоре. Добрах се до кухнята и избутах всичката железария от джобовете си по обратния път през детектора навън. Заключих вратата, наведох се, събрах нещата си от верандата и през стъклата огледах положението в задния двор. Не се виждаше нищо, освен пустият сивкав свят на огрените от лунна светлина скали и океана.
	Заключих вратата на верандата и тръгнах плътно покрай стената на къщата. Като се придържах към сенките, полека се добрах до стената на двора с гаражите. Намерих падинката до зида и скрих там шилото и длетото, увити в парцала. Нямаше как да ги взема със себе си. Щяха да пробият дупка в найлоновия чувал за боклук. По зида стигнах до морския бряг. Намерението ми беше да се добера до скалите зад гаражите, далеч на юг, където от къщата няма да ме виждат.
	Бях изминал половината път, когато изведнъж се вкамених.
	На скалите седеше Елизабет Бек. Беше с бял хавлиен халат върху бяла нощница. Приличаше на ангел или по-скоро на призрак. Беше се подпряла с лакти на коленете си и гледаше в далечината на изток, неподвижна като статуя.
	Стоях, замръзнал на мястото си. Бях на десет метра от нея. Облечен бях изцяло в черно, но ако погледнеше наляво, тя щеше да види силуета ми на хоризонта. Всяко по-рязко движение щеше да ме издаде. Затова стоях като закован и не мърдах. Могъщи, спокойни океански вълни обливаха мързеливо брега. После още по-лениво се отдръпваха навътре. Звукът им беше успокояващ. Движението хипнотизиращо. Тя седеше и гледаше във водата. Сигурно й беше студено. Бе излязъл лек ветрец и развяваше косите й.
	Бавно, полека пристъпих напред, сякаш се опитвах да се слея със скалите. Свих колене, разперих пръстите и приклекнах, подпрян на ръце. Тя помръдна. Леко извърна глава, сякаш нещо бе привлякло вниманието й. Изведнъж очите й се заковаха в мен. С нищо не показа, че е изненадана. Няколко минути гледаше право в мен. Дългите й пръсти бяха сплетени. Бледото й лице бе огряно от лунната светлина, отразена в плискащата се под нея вода. Очите й бяха отворени, но не виждаха нищо. Или пък бях приклекнал достатъчно ниско, за да оприличи силуета ми на скала или сянка.
	Тя поседя така още може би десет минути, взряна в нищото някъде около мен. От студа започна да трепери. Изведнъж обърна решително глава на другата страна и се загледа към морето. Разплете пръсти, вдигна ръце и приглади назад косите си. Вдигна лице към небето. Бавно се изправи. Беше боса. Потрепери от студ или може би от мъка. Разпери ръце, сякаш ходеше по въже, и пристъпи към мен. Земята убиваше на краката й, това беше ясно. Тя се спираше на всяка крачка, опипваше почвата с голите си ходила, като пазеше равновесие с ръце. Мина на един метър от мен. Без да ме погледне, продължи към къщата. Обърнах се и я изпратих с поглед. Вятърът разтвори халата й. Нощницата й беше прилепнала за тялото. Тя се скри зад ъгъла на зида, ограждащ гаражите. Малко след това се отвори входната врата. Миг по-късно чух тихото щракване на бравата и вратата се затвори. Проснах се по лице на земята. Претърколих се по гръб и дълго гледах звездите.


	Лежах така, докато ми се стори безопасно да се надигна и да притичам последните петнайсетина метра до водата. Измъкнах найлоновата торба от джоба си, съблякох се, сгънах дрехите си и внимателно ги поставих в нея, като преди това увих в ризата глока и резервните пълнители. Натъпках чорапите в обувките и ги добавих към пакета. Най-отгоре сложих малката ленена кърпа за чинии. Вързах здраво торбата и нагазих във водата, като я влачех след себе си.
	Океанът беше студен. Друго не бях и очаквал. В края на краищата се намирах на брега на щата Мейн и беше едва април. Но все пак водата се оказа прекалено студена. Ледена. Дъхът ми секна. Вцепених се. Мускулите ме заболяха. За един миг замръзнах до мозъка на костите. Бях се отдалечил едва на пет метра от брега, а зъбите ми тракаха, папах безпомощно на едно място, а от солената вода очите ми смъдяха.
	Продължих да плувам право напред, докато се отдалечих на десет метра от брега и вече виждах стената. Беше обляна в ярка светлина. Не можех да я прескоча. Не можех да я пробия. Затова трябваше да я заобиколя. Друг избор нямах. Плувах и спорех със себе си. Предстоеше ми да преплувам около петстотин метра. Може би малко по-малко. Бях силен, но не и особено бърз, а освен това влачех след себе си найлонова торба. Щеше да ми отнеме десетина минути. Максимум петнайсет. А за някакви си петнайсет минути никой не умира от преохлаждане. Никой. Във всеки случай не и аз. Не и тази нощ.
	Като се борех със студа и с вълните, си изработих нещо като ритъм със страничен замах, тъй като загребвах с една ръка. Влачех торбата с лявата ръка, докато преброях десет ритвания с краката, след което я прехвърлях в дясната и продължавах. Имаше леко течение. Задаваше се прилив. Това ми помагаше. Но ми и пречеше. Замръзвах. Водата на прилива идваше от север. Чак от Арктика. Кожата ми беше станала безчувствена. В гърдите си чувах хрипове. Сърцето ми биеше като парен чук. Смъртта от преохлаждане вече не ми се струваше толкова невъзможна. Сетих се за книгите, които бях чел навремето, за потъването на „Титаник“. Онези, които не бяха успели да се доберат до спасителните лодки, бяха загинали за по-малко от час.
	Само че аз нямах намерение да прекарам във водата цял час. Пък и наоколо нямаше айсберги. Освен това ритъмът, който си изработих, ми помагаше. Вече се бях изравнил със стената. Снопът светлина от прожекторите не достигаше до мен. Бях гол й кожата ми беше побеляла от студа, но се чувствах невидим. Стената остана назад. Бях минал половината път. Продължавах да загребвам с ръце. Ритах с крака. Вдигнах китката си от водата и погледнах часовника. Бях плувал в продължение на шест минути.
	Плувах още шест. После се отпуснах във водата, поех си дъх, издърпах торбата пред себе си и погледнах през рамо. Стената бе останала далеч назад. Смених посоката и заплувах към брега. По някакви хлъзгави, обраснали с мъх и водорасли скали се добрах до каменист плаж. Хвърлих торбата пред себе и изпълзях на колене от водата. Около минута останах на четири крака, като треперех от студ и с мъка си поемах дъх. Зъбите ми тракаха. Развързах торбата, извадих кърпата и яростно се затърках. Ръцете ми бяха посинели. Дрехите ми се закачаха по кожата. Нахлузих обувките си и затъкнах глока отзад в колана на панталоните. Натъпках кърпата и найлоновата торба в джобовете си и се затичах по брега, за да се стопля.
	Тичах близо десет минути, докато видях колата. Беше фордът на стареца, изглеждаше сивкав на лунната светлина. Паркиран бе отстрани на шосето с гръб към къщата, готов за път. Дъфи беше практична жена, в това поне нямаше съмнение. Усмихнах се отново. Ключът беше на седалката. Запалих двигателя и полека потеглих. Карах със загасени фарове и без да пипам спирачката, докато не стигнах до първия завой на пътя след разперената длан. Тогава запалих фаровете, включих отоплението и дадох газ докрай.


	Петнайсет минути по-късно бях пред доковете в Портланд. Паркирах форда в една тиха уличка на километър и половина от склада на Бек и изминах останалото разстояние пеша. Дошъл бе часът на истината. Ако бяха открили трупа на Куклата, наоколо щеше да цари хаос и паника. Тогава щях да се слея с мрака и никой нямаше да ме види повече. Ако ли пък всичко беше спокойно, значи борбата продължаваше.
	Изминах разстоянието до склада за близо двайсет минути. По пътя не срещнах никого. Никакви коли, линейки, полицейски заграждения, съдебномедицински експерти и екипи криминалисти. Никакви непознати мъже с черни линкълни. Самия склад на Бек го заобиколих отдалеч, като поглеждах към мястото през тесните улички и процепите между сградите. Във всички стаи на офиса светеха лампите. Но нали аз ги бях оставил запалени! Колата на Куклата беше пред спуснатата врата на склада. Точно както я бях видял за последно.
	Отдалечих се от сградата и после се върнах от друга посока — откъм сляпата й страна, където нямаше прозорци. Извадих глока и го стиснах в ръка ниско долу до бедрото си.
	Колата на Куклата беше обърната с предницата към мен. Зад нея вляво се падаше вратата за персонала към стъклената кабина в склада. По-нататък беше задната стаичка на офиса. Подминах колата и вратата, проснах се на земята и пропълзях под прозореца. Повдигнах глава и надникнах вътре. В офиса нямаше никой. В секретарското помещение също. Навсякъде тишина. Изпуснах въздуха от дробовете си и прибрах пистолета. Върнах се до колата на Куклата. Отворих шофьорската врата и дръпнах ръчката за багажника. Той си беше вътре. Никъде не бе избягал. Извадих ключовете от джоба му. Затворих капака и влязох с ключовете през вратата за персонала. Намерих съответния ключ и заключих вратата отвътре.
	Бях готов да рискувам петнайсет минути. От тях пет прекарах в стъклената кабина към склада, пет в задната стая на офиса и пет в секретарското помещение. Избърсах всичко с ленената кърпа, за да няма никакви отпечатъци. Не открих никакви конкретни следи от Териса Даниъл. Нито от Куин. Но пък никъде нямаше и записани имена. Всичко — и хора, и стока — беше обозначено с кодове. Успях да науча само един конкретен факт: всяка година „Бизар Базар“ продаваше няколко десетки хиляди единици стока на неколкостотин отделни клиенти на стойност няколко десетки милиона долара. По нищо не се разбираше какви точно са въпросните стоки, нито кои са клиентите. Имаше три ясно обособени ценови категории: едни стоки струваха по около петдесет долара парчето, други по около хиляда долара, трети — много повече. Нямаше никакви документи за доставка, никакви квитанции на „Федеръл Експрес“, „Ю Пи Ес“ или на друга пощенска служба. Явно дистрибуцията се извършваше със собствен транспорт. Но пък в папката със застрахователни документи прочетох, че фирмата разполага само с два вана за доставки.
	Отбих се в стъклената кабина към склада и затворих компютъра. На излизане през главния вход загасих всички лампи, като се стараех да оставя помещенията в идеален порядък. При вратата опитах един по един ключовете на Куклата, докато намерих този, който ми трябваше, и го стиснах в шепа. Обърнах се към таблото на алармената система.
	Явно на Куклата му имаха доверие да заключи помещението, от което следваше, че знае кода. Сигурен бях, че от време на време и Дюк заключва лично. Също и Бек, разбира се. Както може би и една-две от служителките. Общо доста хора. От които поне един със слаба памет. Погледнах към дъската за обяви до контролното табло. Там, където хартийките бяха забучени по три една върху друга, ги разлистих с пръст. На гърба на една квитанция от глоба за паркиране с отдавна изтекла давност открих надраскан четирицифрен код. Набрах го с клавиатурата. Червената лампичка запримигва и таблото записука тихо. Усмихнах се. Опитът не ме лъжеше. Потрябва ли ти парола за компютър, телефонен номер, дето го няма в указателя, или код на аларма, някой винаги услужливо ти го е записал.
	Излязох през входната врата и я затворих след себе си. Писукането спря. Заключих, заобиколих сградата и се мушнах в линкълна на Куклата Запалих двигателя и подкарах. Оставих го в един подземен паркинг в центъра. Приличаше досущ на оня, който бях видял на снимките на Дъфи. Избърсах внимателно всичко, по което можеше да има мои отпечатъци, заключих колата и сложих ключовете в джоба си. Помислих си да я запаля. В резервоара имаше бензин, а в джоба ми — кибритени клечки. Много е забавно да палиш коли. Освен това Бек щеше да се стресне повече. Но накрая просто се обърнах и си тръгнах. Може би постъпих правилно. Щеше да мине поне един цял ден, преди някой от гаража да я забележи. Още един ден щяха да се чудят какво да я правят. Трети ден щеше да мине, преди полицията да реагира. Щяха да направят проверка по номера и да стигнат до една от фиктивните корпорации на Бек. След което щяха просто да я вдигнат с камиона и да я откарат в полицейския гараж до изясняване на случая. Със сигурност щяха да разбият багажника било поради миризмата, било поради страх от заложена бомба. Но дотогава аз щях да съм си свършил работата и отдавна да съм се изнесъл.


	Върнах се пеша при форда на стареца и с него отидох на километър и половина преди къщата. Върнах любезността на Дъфи, като го обърнах насред шосето и го паркирах с предницата към сушата. После повторих в обратен ред всичките си действия. Съблякох се гол на каменистия плаж и натъпках дрехите си в торбата. Нагазих в морето. Направих го без особено желание. Водата междувременно не бе станала по-топла. Но поне бе започнал отлив. Океанът движеше в моята посока. Дори и той ми помагаше. По обратния път доплувах за същото време — дванайсет минути. Заобиколих стената и излязох на брега зад гаражите. Треперех от студ и зъбите ми тракаха както преди. Но се чувствах прекрасно. Избърсах се колкото можах с и без това влажната ленена кърпа и се облякох, преди да замръзна. Оставих в падинката до зида глока, резервните пълнители и ключове на Куклата, загънати в парцала заедно с малкия пистолет, шилото и длетото. Сгънах найлоновата торба и кърпата и я затиснах с един камък на метър встрани. После, още треперещ от студ, се запътих към познатата водосточна тръба.
	Изкачването беше по-лесно от слизането. Като се прихващах с ръце за тръбата, аз си помагах с крака по стената! Когато стигнах до моя прозорец, пресегнах се с лявата ръка и се хванах за перваза. Прехвърлих краката си от тръбата и каменния корниз. С дясната ръка бутнах прозореца нагоре; Надигнах се на лакти и се вмъкнах в стаята, колкото се можеше по-тихо.
	Вътре беше студено. Прозорецът бе стоял открехнат няколко часа. Затворих го плътно и свалих дрехите си. Бяха влажни. Прострях ги на радиатора и се запътих към банята. Взех си един дълъг, горещ душ. После се заключих в банята с обувките. Беше точно шест сутринта. В момента прибираха форда на възрастния агент. Сигурно Елиът или лично старецът бе дошъл да го вземе. Това означаваше, че Дъфи е на пост в базата. Извадих уреда за имейли и написах: _„Дъфи?“_ След деветдесет секунди се получи отговор: _„Тук съм. Ти добре ли си?“_
	Написах: _„Екстра. Провери тези имена навсякъде, където можеш, вкл. с Пауъл: Куклата, възм. съучастник Поли, и двамата възм. уволнени от армията.“_
	Тя отговори: _„Дадено.“_
	После й зададох въпроса, който ме измъчваше от пет часа и половина: _„Как е истинското име на Териса Даниъл?“_
	И след обичайното деветдесетсекундно забавяне получих отговора: _„Териса Джъстис“._


	6

	Нямаше смисъл да си лягам, затова застанах до прозореца и гледах зазоряването. Скоро небето на изток почервеня и слънцето се показа над морето. Денят щеше да бъде ясен и свеж. Виждаше се поне на осемдесет километра. Откъм север във въздуха се носеше канадска рибарка. Летеше ниско над скалите. Помислих си, че търси място да свие гнездо. Сянката й от ниското слънце беше грамадна като на лешояд. Внезапно птицата се отказа да търси подслон, зави навътре в морето, издигна се стръмно нагоре и се гмурна във водата. Минаха няколко дълги мига, преди да изплува с дълъг шлейф от сребърни капки ледена вода, който я следваше по пътя й към небето. Нямаше нищо в човката си, но изглеждаше доволна от живота. Явно се бе адаптирала по-добре от мен.
	След това нямаше нищо кой знае какво за гледане. В далечината се виеха няколко чайки, излезли на лов за херинга. С премрежени срещу слънцето очи търсех да зърна някой делфин или кит, но не видях нищо. Наблюдавах как течението върти в кръг големи валма от водорасли. Точно в шест и петнайсет чух стъпките на Дюк в коридора и щракването на ключалката. Не влезе, а направо си тръгна. Аз се извърнах към вратата и си поех дълбоко дъх. Беше ден тринайсети. Четвъртък. Все пак добре, че не се падаше петък. И в това не бях сигурен. Каквото има да става, да става. Поех си отново дъх, отворих вратата и заслизах по стълбите.
	Всичко беше различно от предишната сутрин. Сега Дюк беше отпочинал, а аз изтощен. Поли не се мяркаше. Слязох във фитнес залата, но и там нямаше никой. Дюк не остана за закуска, а изчезна нанякъде. Ричард Бек дойде да закуси в кухнята. На масата бяхме само двамата — той и аз. Механика го нямаше. Готвачката се суетеше около печката. Ирландската прислужница ту влизаше, ту излизаше от столовата. Движенията й бяха бързи. Във въздуха се усещаше напрежение. Нещо ставаше.
	— Днес пристига голяма пратка — каза Ричард Бек. — Винаги е така. Всички се радват, че ще изкарат пари.
	— Ти връщаш ли се на училище? — запитах го.
	— В неделя — отвърна той. Нямаше вид на особено притеснен. Но аз бях. Неделя беше след три дни, падаше се петият ми ден в тази къща. Последният срок. Каквото имаше да се случва, трябваше да се случи дотогава. Дотогава хлапакът оставаше на мушката.
	— Не те ли е страх? — запитах.
	— Какво, да се върна ли?
	Кимнах.
	— След това, което се случи?
	— Вече знаем кой е бил — каза той. — Някакви смотаняци от Кънектикът. Няма да се повтори.
	— Как може да си толкова сигурен?
	Той ме изгледа, сякаш бях превъртял.
	— Баща ми постоянно се оправя с подобни неща. А пък ако проблемът не се реши до неделя, ще остана тук, докато се реши.
	— Баща ти сам ли ръководи целия бизнес? Или има съдружник?
	— Всичко върши сам — отвърна Ричард.
	От двойственото му отношение нямаше и следа. Изглеждаше щастлив, че си е у дома, чувстваше се удобно и в безопасност, беше горд с баща си. Целият му свят се бе свил до два декара гранитна пустош, заградена от неспокойното море и от висока каменна стена с прожектори и бодлива тел.
	— Не смятам, че ти си убил оня полицай наистина — каза той.
	В кухнята настана мъртва тишина. Аз седях и го гледах.
	— Мисля, че само си го ранил — добави той. — Във всеки случай, надявам се, че е така. Мисля си, че може би ще се възстанови, нали разбираш? Че сега е в някоя болница. Така поне си мисля. Опитай се и ти да си го мислиш. Гледай позитивно. Така е по-добре. Взимаш само доброто от живота.
	— Знам ли?… — отвърнах.
	— Просто си го представяй — продължаваше той. — Използвай силата на позитивното мислене. Казвай си: постъпих правилно и не съм направил нищо лошо.
	— Баща ти се е обадил в полицията — казах аз. — Мисля, че няма място за съмнение.
	— Преструвай се тогава — каза той. — Аз така правя. Лошите неща се случват само когато решим да си ги спомняме.
	Той бе спрял да се храни. Вдигнал бе лявата си ръка до лявото ухо. Беше широко усмихнат, но подсъзнателно тъкмо в този момент си спомняше някои недотам приятни неща. Това поне беше ясно. Спомняше си ги, и още как.
	— Добре де — казах аз. — Само съм го ранил. Мускулна рана.
	— Куршумът е влязъл и излязъл. Няма му нищо.
	Мълчах.
	— Минал е на милиметър от важните органи — продължаваше той. — Истинско чудо.
	Кимнах разбиращо. Голямо чудо ще да е било, наистина. Ако гръмнеш някого в гръдния кош с .44-калибров куршум с мек връх, ще отвориш дупка в гърба му, колкото да мине товарен влак. Обикновено смъртта настъпва мигновено. Сърцето спира, главно защото вече го няма. Помислих си, че този хлапак едва ли бе виждал преди да застрелват някого. После си казах, че може и да е. И това едва ли му се е харесало.
	— Положително мислене — повтори той. — Там е разковничето. Представи си, че е някъде на топло и приятно и че ще се възстанови напълно.
	— Какво съдържа пратката? — запитах аз.
	— Най-вероятно фалшификати — отвърна той. — От Пакистан. Оттам внасяме персийски килими, уж по на двеста години. Хората са такива будали.
	— Мислиш ли?
	Той ме погледна и кимна.
	— Виждат това, което искат да видят.
	— Така ли?
	— Винаги.
	Аз отместих поглед встрани. Кафе пак нямаше. Идва момент, когато човек разбира, че без кофеин не може. Бях ядосан. И уморен.
	— Днес какво ще правиш? — запита той.
	— Не знам — отвърнах.
	— Аз ще си чета — каза той. — Може да се поразходя малко. По брега, да видя какво е изхвърлило морето през нощта.
	— Морето изхвърля разни неща, така ли?
	— Понякога. Нали разбираш, неща, които изпадат от лодките.
	Аз го погледнах. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Бях чувал за контрабандисти, които изхвърлят бали марихуана на усамотени плажове. Помислих си, че същата система би могла да се използва и за хероин. Казваше ли ми нещо? Или може би искаше да ме предупреди? Дали не бе открил вързопа с железарията ми? И какво беше пък това за застреляния полицай? Бръщолевения на един психар? Или този хлапак си играеше игрички с мен?
	— Но това става главно през лятото — каза той. — Сега е студено за лодки. Все пак мисля да си остана на топло. Може да порисувам.
	— Ти рисуваш ли?
	— Аз следвам изобразително изкуство — каза той. — Мисля, че ти бях казал.
	Кимнах. Гледах настойчиво в тила на готвачката, сякаш се надявах да я накарам по телепатия да ми направи кафе. В този момент влезе Дюк. Той пристъпи направо към мен и сложи едната си ръка на облегалката на стола ми, а с другата се подпря на масата.
	— Върви ти днес, тъпако! — каза той.
	Не отговорих.
	— Ще возиш мисис Бек — обяви той. — Отива по покупки.
	— Къде да я закарам?
	— Където и да е.
	— Целия ден ли?
	— За предпочитане.
	Кимнах. Не се доверявай на непознати, когато идва пратка.
	— Вземи кадилака — каза той и пусна ключовете на масата. — Гледай да не й скимне да се връща по никое време.
	Май по-скоро беше: Не се доверявай на мисис Бек, когато идва пратка.
	— Дадено — отвърнах.
	— Ще ти хареса — каза той. — Особено първата част. Мен страшно ме кефи, и то всеки път.
	Нямах представа какво има предвид, а нямах и време да гадая. Седях и гледах празния кафеник. Дюк излезе и след миг чух как входната врата се отвори и затръшна. Металният детектор бипна два пъти. Дюк и Бек, с пистолети и ключове. Ричард стана от масата и мързеливо тръгна нанякъде. Останахме сами с готвачката.
	— Да ти се намира кафе? — запитах.
	— Не — отвърна тя.
	Поседях още малко, докато накрая се сетих, че един съвестен шофьор би трябвало да е винаги готов и да очаква клиента, та станах и излязох през задната врата. Металният детектор бипна учтиво на ключовете. Имаше пълен отлив и във въздуха се носеше миризма на сол и водорасли. На мястото на тлъстите заоблени вълни се бяха появили по-малки, но шумни и запенени. Отидох в заграждението с гаражите, запалих кадилака и го изкарах на заден ход. Докарах го на кръга пред входната врата и зачаках с работещ двигател, за да се затопли колата. На хоризонта се виждаха корабчета, които пристигаха или отпътуваха от Портланд. Те пълзяха едва-едва малко зад линията, където небето се сливаше с водата, и се подаваха едва наполовина. Зачудих се дали корабът на Бек е между тях, или вече е пристигнал и го чака, привързан на кея, готов за разтоварване. Представих си как някой митнически служител го подминава важно, с поглед, вперен право напред, към следващия кораб, и с пачка нови, шумолящи банкноти в джоба.
	След десет минути Елизабет Бек излезе от къщата. Беше облечена с карирана пола до коляното и с тънък бял пуловер, отгоре с вълнено палто. Краката й бяха голи. Без чорапи. Косата й беше изпъната назад и вързана с ластик. Имаше вид, сякаш й е студено. Като че ли изпитваше някаква вътрешна съпротива и едновременно с това примирение, а също и страх. Приличаше на благородничка, която пристъпва към ешафода. Помислих си, че сигурно е свикнала Дюк да я вози. Че не й е особено приятно да се довери на един убиец на полицаи. Слязох от колата и посегнах да й отворя задната врата. Елизабет Бек я подмина.
	— Ще седна отпред — каза тя.
	Настани се на седалката до шофьора, а аз заех мястото си зад волана.
	— Накъде? — запитах учтиво.
	Мисис Бек гледаше напрегнато през прозореца.
	— Ще говорим, след като минем през портата — отвърна тя.
	Портата беше затворена и Поли бе застанал пред нея, точно по средата. Изглеждаше по-едър отвсякога. Ръцете и раменете му имаха такъв вид, сякаш под костюма си беше натъпкал баскетболни топки. Лицето му беше червено от студа. Явно ни бе чакал. Спрях колата на два метра от него. Изобщо не посегна да отвори портата. Аз го гледах в упор. Той не ми обърна внимание, а се насочи право към прозореца на Елизабет Бек. Усмихна й се, почука на стъклото с кокалчетата на пръстите си и направи знак с ръка, сякаш въртеше малка ръчка. Тя седеше неподвижно и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Опитваше се да не го забелязва. Поли почука отново. Мисис Бек се извърна и го погледна. Той повдигна вежди. Отново направи с ръка въртеливото движение. Тя потръпна. Тялото й потрепери достатъчно силно, за да разлюлее колата върху ресорите. Погледа втренчено един от ноктите на ръката си, после сложи пръста си върху бутона и свали стъклото. Поли приклекна до колата и се подпря с лакът на рамката на прозореца.
	— Добро утро — каза той.
	После се пресегна и я докосна по бузата с гърба на показалеца си. Тя не помръдна. Седеше и гледаше право напред. Той улови един кичур коса и го прибра зад ухото й.
	— Много ми беше приятно посещението ти снощи — каза той.
	Тя отново потръпна. Сякаш умираше от студ. Той прокара ръка по шията й, после я свали надолу и я хвана за гърдата. Стисна я в шепа. Тя седеше неподвижно. Аз използвах бутона откъм моята страна. Стъклото й започна да се вдига, но се спря в гигантската му лапа, после предпазното реле се задейства и стъклото отново се смъкна автоматично надолу. Отворих вратата и слязох. Заобиколих предния капак. Поли още клечеше до колата и ръката му беше вътре. Само се бе смъкнала още по-надолу.
	— Разкарай се — каза ми той, като гледаше към нея.
	Чувствах се като дървосекач, който се готви с голи ръце да нападне секвоя. Откъде да почна? Ритнах го в бъбрека. Ако бях футболист, с такъв шут можех да изстрелям топката извън игрището и през трибуните, та чак на паркинга. Можех да счупя телеграфен стълб. Или да изпратя повечето нормални хора за дълго в болница. Или направо да убия някои от тях. При Поли ефектът беше такъв, сякаш го бях плеснал приятелски по рамото. Той дори не издаде звук.
	Просто се подпря с две ръце на рамката на прозореца, надигна се и се обърна към мен.
	— Спокойно, майоре — каза той. — Просто казвам добро утро на дамата.
	После се отдръпна от колата, мина досами мен и отключи портата. Аз го наблюдавах. Беше съвсем спокоен. Никаква реакция. Сякаш изобщо не го бях докоснал. Постоях неподвижно, докато ми мина приливът на адреналин. После погледнах колата. Първо багажника, после предния капак. Ако я заобиколях откъм багажника, все едно му казвах: Страх ме е от теб. Затова заобиколих откъм предницата. Като все пак внимавах да не попадам в обсега на ръцете му. Нямах желание да създам на някой хирург работа за шест месеца, докато ми намести лицевите кости. Минах на около метър и петдесет от него. Той изобщо не ми посегна. Просто отвори вратата и зачака търпеливо, за да я затвори.
	— Ще поговорим друг път за тоя ритник, става ли — подвикна той след мен. Не отговорих. — И не се връзвай, майоре — добави той. — На нея й харесва.
	Качих се в колата. Елизабет Бек бе затворила прозореца. Гледаше право пред себе си, пребледняла, притихнала, унизена. Аз минах през портата и подкарах право на запад, като поглеждах Поли в огледалото. Той затвори портата и се прибра в стаичката си.
	— Съжалявам, че трябваше да станете свидетел на това — каза тихо тя.
	Не отговорих.
	— И благодаря за намесата — добави тя. — Само че от нея нямаше полза. Пък и се боя, че ще ви донесе много неприятности. Той така и така вече ви мрази, нали разбирате? А не е способен на рационално мислене.
	Аз мълчах.
	— Той обича да ме унижава — каза тя. Гласът й звучеше така, сякаш обясняваше нещата на себе си, не на мен. — Унижението за него е демонстрация на сила. Това е всичко. Няма секс. Той не може. От прекалено много стероиди, предполагам. Само ме опипва.
	Продължавах да мълча.
	— Кара ме да се събличам — продължи тя. — Да марширувам гола около него. И ме опипва. Без секс. Той е напълно импотентен.
	Мълчах и карах. Шофирах бавно, като взимах плавно завоите.
	— Обикновено това трае около час — каза тя.
	— Казали ли сте на съпруга си?
	— Какво би могъл той да направи?
	— Да го уволни.
	— Невъзможно — каза тя.
	— Защо?
	— Защото Поли не работи за моя съпруг.
	Погледнах я. Спомних си какво бях казал на Дюк: „Разкарай го.“ А също и какво ми бе отговорил той: „Не е толкова лесно.“
	— Че за кого работи тогава?
	— За друг.
	— Кой е той?
	Тя поклати глава. Сякаш не можеше дори да произнесе името му.
	— Поли обича да ме унижава — повтори тя. — А аз не мога да се противя на това, което вършат с мен, както и съпругът ми не може да се противи на начина, по който постъпват с него. Никой не може да се противи. На нищо, нали разбирате? Там е работата. На вас също няма да ви бъде разрешено да се противите. Дюк, разбира се, не би и помислил да се противи. Той е едно животно.
	Мълчах.
	— Благодаря на Бога, че имам син — каза тя. — А не дъщеря.
	Мълчах.
	— Снощи беше отвратително — каза тя. — Надявах се, че вече ще ме остави на мира. Откакто почнах да остарявам.
	Отново я погледнах. Не се сещах какво да й кажа.
	— Вчера имах рожден ден — каза тя. — Това беше неговият подарък за мен.
	Мълчах.
	— Навърших петдесет — каза тя. — Предполагам, че не желаете да си представите как изглежда една петдесетгодишна жена, която марширува гола насам-натам.
	Не знаех какво да кажа.
	— Гледам да се поддържам — каза тя. — Ходя във фитнес залата, когато няма никой.
	Мълчах.
	— Той ме вика с пейджъра — каза тя. — Длъжна съм по всяко време да нося пейджър. Снощи ме повика. Посред нощ. Трябваше веднага да му се явя. Ако го карам да чака, става още по-лошо.
	Мълчах.
	— Тъкмо се връщах, когато вие ме видяхте — каза тя. — Там, на скалите.
	Отбих отстрани на шосето. Натиснах полека спирачката и спрях колата. Поставих скоростния лост на позиция паркинг.
	— Струва ми се, че работите за федералните власти — каза тя.
	Поклатих глава.
	— Грешите. Аз съм обикновен човек.
	— В такъв случай съм разочарована.
	— Аз съм обикновен човек — повторих.
	Тя си замълча.
	— Не бива да говорите такива неща — казах. — И без това си създадох достатъчно неприятности.
	— Така е — съгласи се тя. — Ако разберат, ще ви убият.
	— Е, поне ще се опитат — рекох аз. — Вие казахте ли им какво мислите?
	— Не — отвърна тя.
	— Не им го казвайте. И без това не е вярно.
	Тя не отговори.
	— Ще настане истинска война — продължих. — Те ще ме нападнат, а аз няма да се дам току-така. Ще пострадат хора. Може и странични. Може и Ричард.
	Тя ме изгледа.
	— Вие пазарите ли се с мен?
	Отново поклатих глава.
	— Просто ви предупреждавам — отвърнах. — Аз съм от тези, които трудно се дават.
	Тя се усмихна горчиво.
	— Вие даже нямате представа в какво се набърквате — каза тя. — Който и да сте, сега е моментът да си тръгнете.
	— Аз съм обикновен човек — потретих. — Нямам какво да крия от тях.
	Вятърът люлееше колата. Наоколо не се виждаше нищо, освен дървета и гранит. Бяхме на километри от най-близкото човешко същество.
	— Съпругът ми е престъпник — каза тя.
	— Досетих се — отвърнах аз.
	— Той е корав човек — каза тя. — Безогледен е, може да бъде и жесток.
	— Но не е господар на себе си — отбелязах аз.
	— Не е — съгласи се тя. — Той е корав човек, който омеква като пихтия пред господаря си.
	Не казах нищо.
	— Има един израз — продължи тя. — Защо злото винаги сполита добрите? Ала в случая на съпруга ми е станало изключение. Злото е сполетяло един лош човек. Каква ирония, нали? Но че наистина е зло, няма съмнение.
	— Дюк на кого е подчинен?
	— На съпруга ми — отвърна тя. — Но Дюк не е по-добър от Поли. По своя си начин той е дори по-лош. Не бих желала да ми се налага да избирам между двамата, Той е бил корумпиран и като полицай, и като федерален агент, освен това е убиец. Лежал е в затвора.
	— Единственият ли е?
	— Какъв, подчинен на съпруга ми? Как да ви кажа, имаше и двама бодигардове. Те също му бяха подчинени. Или поне бяха предоставени на него. Но бяха убити. Пред колежа. От онези хора от Кънектикът. Така че понастоящем Дюк наистина е единственият му служител. Ако не броим механика, разбира се. Но той си е просто техник.
	— А другият с колко души разполага?
	— Не съм сигурна. Те непрекъснато се сменят.
	— Какво точно внасят?
	Тя извърна глава встрани.
	— След като не работите за федералните власти, според мен не би трябвало да ви интересува.
	Проследих погледа й към горичката на хоризонта. Мисли, Ричър, мисли! Това можеше да е елегантен заговор да ме подхлъзнат да се разкрия. Възможно беше всички да са съучастници. Бек не би се посвенил да нареди на портиера да опипа жена му, ако на тази цена можеше да изкопчи жизненоважна информация. Аз лично вярвах в елегантните заговори. Длъжен бях да вярвам. Нали самият участвах в един такъв!
	— Не работя за федералните — казах.
	— В такъв случай съм разочарована — повтори тя.
	Поставих колата на скорост. Задържах крака си върху спирачката.
	— Накъде? — запитах.
	— Мислите ли, че ме интересува накъде отиваме?
	— Какво ще кажете да седнем някъде на кафе?
	— На кафе ли? — каза тя. — Дадено. Карайте на юг. Само да е по-далеч от Портланд.


	На около километър и половина преди кръстовището с М-95 свих наляво по шосе 1. Това беше обикновен, стар междуселски път, каквито са били пътищата едно време. Минахме през някакво населено място, което се наричаше Олд Орчард Бийч. Селце със спретнати, почистени тротоари от червени тухлички и викториански улични лампи. Указателни табели сочеха наляво, към плажа. Виждаха се избелели френски знамена. Помислих си, че канадци от Квебек са идвали тук на почивка, преди евтините самолетни билети до Флорида и Карибите да ги накарат да променят предпочитанията си.
	— Защо бяхте излезли навън снощи? — запита Елизабет Бек.
	Не отговорих.
	— Не можете да отречете — продължи тя. — Или си мислехте, че не ви виждам?
	— Във всеки случай не реагирахте.
	— Бях още в състоянието, в което съм с Поли — каза тя. — Принуждавам се да не реагирам на нищо.
	Замълчах си.
	— Нали стаята ви се заключва? — каза тя.
	— Слязох през прозореца — обясних аз. — Не обичам да стоя на заключено.
	— После какво направихте?
	— Поразходих се. Като вас. Поне ми се стори, че сте излезли на разходка.
	— И после се качихте обратно през прозореца?
	Кимнах безмълвно.
	— Големият ви проблем е стената — каза тя. — С прожекторите и бодливата тел, разбира се, но освен това има и сензори в земята, които реагират на натиск. Поли щеше да ви усети от тридесет метра.
	— Бях излязъл просто да глътна въздух — казах аз.
	— Под алеята за коли няма сензори — продължи тя. — Няма как да действат под асфалта. Но затова пък върху портиерната има камера. Знаете ли какво е това НСВ?
	— Съветска картечница, която се монтира върху купола на танк.
	— Поли има такава — каза тя. — Държи я зад вратата си. Има инструкции да я използва, ако се задейства алармата.
	Поех си дълбоко въздух, задържах го в дробовете и издишах. Картечницата НСВ е дълга метър и половина и тежи двадесет и пет килограма. Патроните й са единайсет сантиметра дълги и единайсет милиметра в диаметър. Изстрелва по дузина в секунда. Предпазител няма. Самата комбинация НСВ плюс Поли в никакъв случай не може да се нарече вдъхновяваща.
	— На мен ми се струва, че сте плували — каза тя. — Ризата ви мирише леко на море. Едва-едва се усеща. Не сте се избърсали добре на излизане от водата.
	Преминахме табелата на някакъв градец на име Сако. Пуснах колата по инерция, после отбих на банкета и я изчаках да спре. Покрай нас профучаваха коли и камиони.
	— Не работя за федералните — повторих аз.
	— Така ли?
	— А на вас не ви ли се струва, че поемате голям риск? — запитах. — Да кажем, че не съм точно тоя, за когото се представям. Просто така, да предположим. Да кажем например, че съм от конкурентна организация. Не усещате ли риска, който поемате? Очаквате ли да ви оставя да се върнете жива в къщата? След това, което ми наговорихте?
	Мисис Бек извърна поглед встрани.
	— В такъв случай нека това да ви бъде проверката — каза тя. — Ако сте федерален агент, няма да ме убиете.
	— Аз съм обикновен човек — настоях аз. — А вие можете да ми създадете неприятности.
	— Хайде да намерим някое кафене — каза тя. — Сако е приятен градец. Едно време тук са живели собствениците на големите мелници.


	Озовахме се на един остров в река Сако. На острова имаше огромна тухлена сграда, която някога е била гигантска мелница. Понастоящем беше ремонтирана и преустроена в стотици магазинчета и офиси. Открихме едно твърде модернистично заведение, наречено кафе „Кафе“. Не особено остроумно. Може би на френски, не знам. Но самата му миризма си струваше пътуването. Аз прескочих разните му там „о-ле“-та и пенещите белезникави течности и си поръчах обикновено кафе — черно, топло, голямо. Погледнах към Елизабет Бек, но тя поклати глава.
	— Пийте си кафето — каза тя. — Реших да обиколя магазините. Сама. Ще се срещнем тук след четири часа.
	Не казах нищо.
	— Нямам нужда от вашето разрешение — каза тя. — Вие сте само шофьор.
	— Нямам никакви пари — казах аз.
	Тя ми подаде двайсет долара от чантичката си. Платих кафето и го отнесох до една от масичките.
	— След четири часа — повтори тя. — Може би малко повече, но не и по-малко. За в случай че имате важна работа.
	— Нямам никаква работа — казах аз. — Аз съм само шофьор.
	Изгледа ме и закопча чантичката си. Пространството около масата беше тясно. Тя се изви настрани, за да нагласи каишката на чантата си върху рамото и без да иска закачи чашата с кафето ми. В този момент нещо изтропа на пода. Някакъв пластмасов предмет, ако се съди по звука. Погледнах надолу. Нещо бе изпаднало изпод полата й. Тя стоеше и го гледаше. Лицето й постепенно стана мораво. Наведе се, вдигна предмета и го стисна в шепа. Сякаш останала без сили, бавно се отпусна върху стола срещу мен. Изглеждаше неописуемо унизена и засрамена. В ръката си държеше пейджър. Малка, черна пластмасова кутийка, на големина колкото моя уред за имейли. Седеше и го гледаше. Шията й беше зачервена чак до под пуловера. Заговори с тих, скръбен шепот:
	— Той ме кара да си го слагам там — каза тя. — В бельото. Мисли си, че като ме потърси, от вибрацията получавам, както той се изразява, желания ефект. Всеки път, когато минавам през портата, лично проверява дали е на мястото си. Обикновено после го изваждам и си го слагам в чантата. Но този път нямаше как, нали разбирате? Щяхте да ме видите.
	Аз мълчах. Тя стана, примигна един-два пъти и си пое дълбоко дъх.
	— Четири часа — повтори тя. — В случай че имате някаква важна работа.
	После се обърна и се отдалечи. Аз я проследих с поглед, докато излезе от кафенето, зави вляво и изчезна. Елегантен заговор? Много беше възможно да я използват, за да ме подхлъзнат. Не беше изключено Елизабет сама да си бе сложила пейджъра в бельото за доказателство. А също и нарочно да бе направила така, че да изпадне в подходящия момент. Всичко това бе възможно. Ала едно нещо не беше — да се изчерви. Да се облее цялата в мораво по команда на волята. Това беше абсолютно изключено. Никой не може да го направи по желание. Дори най-великата актриса в зенита на кариерата си. Значи Елизабет Бек казваше истината.
	Това не означаваше, че изоставих всякаква предпазливост. Тя, предпазливостта, беше закодирана дълбоко в мен. Допих си кафето като невинен гражданин, който има предостатъчно време, излязох и тръгнах по закритите тротоари на търговския център, като свивах безразборно ту вляво, ту вдясно, докато се убедих, че никой не ме следи. После се върнах в същото кафене и си поръчах още едно кафе. Поисках ключа от тоалетната и се заключих вътре. Седнах на капака и свалих обувката си. Чакаше ме съобщение от Дъфи: _„Защо се интересуваш от истинското име на Териса Даниъл?“_ Прескочих го и запитах: _„Къде се намира мотелът ти?“_ След деветдесет секунди тя отговори: _„Какво закуси първия ден в Бостън?“_ Сюзан Дъфи беше практична жена. Явно се бе досетила, че уредът може да е попаднал в чужди ръце. Въпросът й целеше да провери дали съм аз. Отвърнах: _„Малко палачинки с яйце отгоре, чаша кафе, три долара бакшиш. Изядох всичко.“_ При всякакъв отговор, различен от този, тя щеше моментално да хукне към колата си. След деветдесет секунди се получи следното: _„От западната страна на шосе 1, сто метра южно от Кенебънк.“_ Аз пресметнах, че дотам има около петнайсет километра. Написах: _„Чакай ме след десет минути.“_


	Всъщност стигнах за около петнайсет минути. Забавих се първо, докато намеря колата на паркинга, а междувременно бяха започнали и сутрешните задръствания по шосе 1 през Сако. През цялото време попоглеждах назад в огледалото, но не видях нищо тревожно. Пресякох реката и веднага вдясно видях мотела — спретната редичка прясно белосани бунгала, наподобяващи едновремешните колониални къщи в Нова Англия. Беше април и мотелът не изглеждаше особено оживен. Видях същия форд торъс, в който се бях возил на излизане от Бостън, паркиран пред крайното бунгало. Беше единственият с нищо незабележим седан на целия паркинг. Оставих кадилака на трийсетина метра по-нататък, зад една дървена барака, в която имаше голям резервоар за пропан-бутан. Не беше особено разумно да се вижда от шосето.
	Върнах се пеша, почуках на вратата и Сюзан Дъфи ми отвори. Като ме видя, тя се хвърли върху мен и се прегърнахме. Стана някак неочаквано. Тя изглеждаше не по-малко изненадана от мен. Може би, ако го бяхме мислили предварително, нямаше да се решим да го направим. Предполагам, че бе спонтанна реакция на голямото напрежение. Всъщност беше твърде приятно. Тя беше висока, но тънка и изящна. Дланта ми заедно с пръстите обхващаше целия й гръб; усетих как ребрата й поддадоха леко на натиска. Ухаеше на свежо. Не парфюмът, кожата й. Явно току-що бе излязла от душа.
	— Какво знаеш за Териса? — запита тя.
	— Сама ли си?
	Тя кимна.
	— Другите са в Портланд. От митницата казват, че на Бек днес му пристигал кораб.
	Пуснахме се. Влязохме в стаята.
	— Какво смятат да правят? — запитах аз.
	— Да наблюдават. Не бой се, в това много ги бива. Никой няма да ги забележи.
	Стаята беше като във всеки мотел: двойно легло, стол, бюро, телевизор, прозорец, прост климатик, монтиран в стената. Единственото, което я отличаваше от стотиците хиляди стаи във всички мотели по света, бяха цветовете на интериора — синьо и сиво за мокета и дамаските, морско сини тапети. Специално тапетите придаваха на стаята малко от атмосферата на крайбрежието на Нова Англия.
	— Какво знаеш за Териса? — повтори тя.
	Разправих й за името, издълбано в пода на стаята в мазето. И за датата под него. През цялото време Дъфи ме гледаше. Когато свърших, затвори очи.
	— Значи е жива — промълви тя. — Благодаря ти.
	— Във всеки случай, била е до вчера — казах аз.
	Тя отвори очи.
	— Мислиш ли, че още е жива?
	Кимнах.
	— Смятам, че е напълно възможно. Тя им е нужна за нещо. Защо иначе да я държат жива девет седмици и изведнъж да я убият?
	Дъфи мълчеше.
	— Струва ми се, че просто са я преместили — казах аз. — Това е. Нищо друго не се сещам. Вратата на стаята беше заключена през нощта, значи е била вътре до предишната вечер.
	— Дали са се отнасяли добре с нея?
	Не й разправих за навиците на Поли с Елизабет Бек. И без това достатъчно грижи си имаше.
	— Мисля, че е издълбала името си с вилица — казах аз. — Освен това до леглото й имаше недокосната чиния с пържола и картофи. Сякаш толкова са бързали, че са забравили да кажат на готвачката. Така че явно я хранят добре. Мисля, че тя е тяхна пленница, просто и ясно.
	— Къде ли са я отвели?
	— Предполагам, че сега е при Куин.
	— Защо?
	— Защото според мен имаме организация в организацията. Бек е мошеник, дума да няма, но в момента го притежава още по-голям мошеник.
	— Като при поглъщането на една корпорация от друга?
	— Точно така. С цел погълнатата да бъде източена и задушена. Куин е внедрил свои хора в организацията на Бек. Той буквално паразитира върху неговия бизнес.
	— Но защо им е било да местят Териса?
	— Като предпазна мярка — отвърнах аз.
	— Заради теб ли? Разтревожени ли са от нещо?
	— Малко — казах аз. — Мисля, че разместват и крият разни неща.
	— Но още не са те обвинили директно.
	Кимнах.
	— Не са напълно убедени кой съм.
	— Че защо тогава изобщо рискуват с теб?
	— Защото спасих момчето.
	Тя кимна и се умълча. Имаше уморен вид. Предположих, че откакто в полунощ й бях поискал колата, не е мигвала. Беше по джинси и бяла мъжка памучна риза, разкопчана на шията. На краката си беше нахлузила меки кожени обувки на бос крак. Отоплението в стаята беше пуснато на максимум. На бюрото до телефона имаше лаптоп. Телефонът представляваше цяла малка централа с множество копчета за скоростно набиране. Погледнах неговия собствен номер и го запомних. Лаптопът беше включен в базата на телефона посредством сложен адаптер. В момента беше на скрийнсейвър — гербът на Министерството на правосъдието плуваше и се премяташе през екрана. Всеки път, когато достигнеше рамката, той отскачаше и се понасяше в нова произволна посока като в онази стара видеоигра на пинг-понг.
	— Виждал ли си Куин? — запита тя.
	Поклатих глава.
	— Знаеш ли къде му е базата?
	Отново поклатих глава.
	— Не успях да видя нищо съществено. Освен че цялата им стока е кодирана, а не разполагат и с достатъчно камиони за доставка на това, с което твърдят, че търгуват. Освен ако клиентите им не си прибират поръчките направо от склада.
	— Това би било пълна лудост — каза тя. — Те никога не биха завели клиентите си до източника. Всъщност ние вече знаем със сигурност, че не постъпват така. Бек се среща с дистрибутора за Лос Анджелис в един подземен гараж, нали помниш?
	— Значи си правят срещите на неутрална територия. За действителните продажби. Някъде наблизо, в североизточните щати.
	Тя кимна.
	— Как успя да им видиш инвентарните книги?
	— Снощи бях в офиса им. Затова поисках кола.
	Тя се приближи до бюрото, седна на стола и натисна спейсбара. Скрийнсейвърът изчезна; на негово място се появи последното ми съобщение: _„Чакай ме след десет минути.“_ Влезе в директорията за изтрити файлове и отвори едно съобщение от Пауъл — военния полицай, който ме беше изпортил неволно.
	— Направихме справка за имената, които ни даде — каза тя. — Куклата е лежал осем години в „Девънуърт“ за сексуално насилие. Трябвало е да му дадат доживотна за изнасилване с последвало убийство, но обвинението не си изпипало работата. Бил техник в свързочните части, жертвата била жена подполковник. Разкъсал я отвътре и я оставил да умре от кръвоизлив. Не е особено симпатичен.
	— Вече не е и особено жив — отвърнах аз.
	Тя само ме погледна.
	— Беше проверил номерата на нисана — обясних аз. — И ми поиска сметка. Насаме. Голяма грешка. Той е първата жертва.
	— Ти ли го уби?
	Кимнах.
	— Счупих му врата.
	Тя си замълча.
	— Той си беше виновен — добавих аз. — За малко щеше да провали цялата операция.
	Беше пребледняла.
	— Добре ли си? — запитах.
	Тя извърна поглед встрани.
	— Не очаквах жертви.
	— Може да има и още — казах аз. — Тъй че свиквай.
	Тя ме погледна. Пое си дъх. Кимна.
	— Добре — каза. После помълча и добави: — Съжалявам за номерата на нисана. Беше грешка.
	— Нещо за Поли?
	Тя превъртя екрана и продължи да чете.
	— В „Левънуърт“ Куклата се сдушил с някой си Пол Масерела, културист, който също излежавал осем години за нападение срещу офицер. Адвокатът му го отървал от по-тежка присъда, нарушението било извършено уж в пристъп на стероидна ярост. Даже обвинили армията, че не регулирали правилно дозата му.
	— Дозата му вече не подлежи на регулиране — казах аз.
	— Дали е същият?
	— Няма кой друг да е. Той сам ми каза, че мрази офицери. Аз го изритах веднъж в бъбрека. Всеки друг, ти, Елиът, щеше сега да е мъртъв. Той дори не забеляза.
	— Как ли ще ти го върне?
	— Не ми се и мисли.
	— Не те ли е страх да се върнеш там?
	— Жената на Бек знае, че съм кука.
	Тя ме зяпна смаяно.
	— Откъде знае?
	Вдигнах рамене.
	— Може би не чак знае. Може просто да се надява, че съм. Да се опитва да убеди сама себе си, че съм кука.
	— Казала ли е на останалите?
	— Засега не. Видя ме снощи да излизам от къщата.
	— Не можеш да се върнеш повече.
	— Не съм от тия, дето се дават лесно.
	— Но не си чак и идиот, нали? Нещата вече не зависят от нас.
	Кимнах.
	— Но решението си остава мое.
	Тя поклати глава.
	— Решението е наше, общо. Ти зависиш от нашата подкрепа.
	— Трябва да измъкнем Териса. Длъжни сме, Дъфи! Представяш ли си как се чувства там?
	— Мога да изпратя командоси да я освободят. Сега вече знаем, че е жива.
	— Да, но вече не знаем къде е.
	— Аз отговарям за нея.
	— А пък аз за Куин.
	Тя замълча.
	— Освен това не можеш да изпратиш командоси. Тази операция не съществува. Все едно си подписваш заповедта за уволнение.
	— Ако се наложи, готова съм да ме уволнят.
	— Не си сама. С теб ще хвръкнат още шестима души.
	Тя не отговори.
	— А аз, така или иначе, се връщам. За да спипам Куин. Със или без теб. Тъй че по-добре се възползвай.
	— Какво толкова ти е направил Куин?
	Не отговорих. И двамата дълго мълчахме.
	— Мисис Бек дали ще проговори пред нас? — запита накрая тя.
	— Не бих желал аз да я моля — отвърнах. — Това би било равносилно да потвърдя подозренията й. А не знам точно докъде ще ни отведе това.
	— Какво ще постигнеш, като се върнеш?
	— Повишение — казах аз. — Това е ключът към проблема. Трябва да получа мястото на Дюк. Тогава ще стана най-довереният съюзник на Бек. От страна на Куин официално ще ми бъде определен човек за връзка. Това е, което ми е нужно. Иначе ще продължавам да се лутам на тъмно.
	— Нужен ни е някакъв напредък — каза тя. — Някакви конкретни доказателства.
	— Знам.
	— Как смяташ да си издействаш повишението?
	— По нормалния начин, както го правят всички — отвърнах аз.
	Тя не каза нищо. Само превключи електронната си поща на входящи съобщения, изправи се и пристъпи към прозореца, за да погледне навън. Аз я наблюдавах. Светлината от прозореца очертаваше контурите на тялото й през ризата. Косата й беше сресана назад и покриваше яката с около два пръста. Такава прическа като нищо можеше да струва петстотин долара, но със заплата като нейната по-вероятно си я правеше сама. Или бе помолила някоя приятелка да й я направи. Представих си я седнала на стол в средата на нечия кухня, с кърпа около врата — жена, която държи на вида си, но не чак дотам, че да се разори в някой салон.
	Задните й части изглеждаха фантастично в прилепналите джинси. Размерите й се четяха ясно отзад на етикета: талия 24, крачол 32. Вътрешният й шев беше с дванайсет и половина сантиметра по-къс от моя, което ми се стори приемливо. Но обиколката на талията й беше с цели трийсет сантиметра по-тясна от моята, което си беше направо абсурд. Аз самият нямам почти никаква подкожна тлъстина. В тялото си нося само необходимите вътрешни органи, плътно разположени, където трябва. В нейния случай сигурно природата й бе монтирала от умаления модел на всяко нещо. Като видя талия като нейната, единственото ми желание е да я обгърна с длани и да й се радвам. Може би и да заровя лице някъде малко по-нагоре. В гръб ми беше трудно да преценя с точност доколко последното действие би ми било приятно. Можех само да предположа, че доста.
	— Каква е степента на опасност понастоящем? — запита тя. — По реалистична оценка.
	— Трудно е да се каже — отвърнах. — Има твърде много фактори. Мисис Бек се осланя на интуицията си, това е всичко. И на известна доза пожелателно мислене. Но няма никакви конкретни доказателства. Мисля, че засега поне доказателства срещу себе си не съм им дал. Така че, дори да сподели с някого, ще зависи дали този някой ще бъде склонен да се довери на женската й интуиция.
	— Тя те е видяла извън къщата. Това си е доказателство.
	— Доказателство за какво? Че през нощта не ме е свъртало на едно място?
	— Оня тип, Куклата, е убит по време, когато не си бил заключен.
	— Те никога няма да допуснат, че съм намерил начин да премина стената. А Куклата изобщо няма да го открият. Изключено. Във всеки случай, няма да е скоро.
	— Защо са преместили Териса?
	— Като предпазна мярка.
	— Нещата вече не зависят от нас — повтори тя.
	Вдигнах рамене, макар тя да не видя това.
	— При такива ситуации нещата никога не зависят от теб. Това може да се очаква. Нищо не става така, както си го мислил. Стигне ли се до стрелба, всякакви планове отиват по дяволите.
	Тя мълчеше. Извърна се настрани.
	— Какво смяташ да правиш сега? — запита.
	Аз не отговорих веднага. Светлината все още очертаваше тялото й. Да, доста приятно би било.
	— Смятам да подремна малко — отвърнах.
	— Колко време имаш? Погледнах часовника си.
	— Около три часа.
	— Уморен ли си?
	Кимнах.
	— Не съм мигнал цяла нощ: През повечето време плувах.
	— Заобиколил си стената с плуване?! Май наистина не си с всичкия си.
	— Ти не си ли уморена?
	— До смърт. От няколко седмици не съм спирала да работя.
	— Легни до мен да му дремнем — предложих.
	— Не ми се вижда редно. Териса е в опасност.
	— Аз и без това не мога да тръгна, преди мисис Бек да е готова.
	Тя помисли малко.
	— Има само едно легло…
	— Какъв е проблемът? Ти си слабичка. Не заемаш много място.
	— Не е редно — повтори тя.
	— Няма да се завиваме — казах. — Ще лежим отгоре, върху одеялото.
	— Един до друг?
	— С дрехите — казах аз. — Смятам даже обувките да не си свалям.
	Тя не отговори.
	— Не е незаконно — добавих.
	— Може и да е. В някои щати има разни шантави закони от едно време. Може и Мейн да е от тях.
	— Мен ме вълнуват съвсем други закони на Мейн — казах аз.
	— Не и в момента — отвърна тя.
	Усмихнах се. После се прозинах. Седнах на леглото. Отпуснах се по гръб. Обърнах се на една страна, като гледах да заемам матрака до средата, и сложих ръце под главата си. Затворих очи. Усещах, че тя продължава да стои насред стаята. Минутите минаваха. После я усетих да ляга до мен. Намести се. Притихна неподвижно. Но беше напрегната. Усещаше се. Напрежението й ми се предаваше като електричество по пружините на матрака.
	— Не се притеснявай — казах. — Прекалено съм уморен.


	Което не беше истина. Проблемите започнаха, когато тя помръдна леко и допря задните си части до моите. Допирът беше едва доловим, но аз се почувствах тъй, сякаш ме удари ток. Ококорих очи и дълго се взирах в стената, като се мъчех да преценя дали е помръднала неволно в съня си, или го е направила нарочно. Цели две минути разсъждавах по въпроса. Като си помисля, сигурно смъртната опасност действа възбуждащо, защото реших да рискувам. И тогава се сетих, че не съм наясно с най-подходящия отговор. Какво повелява в такива случаи етикетът? За начало се задоволих да помръдна собствения си задник с около сантиметър и да го долепя плътно до нейния. Казах си, че с това връщам топката в нейната половина. Беше неин ред да тълкува хода ми и да играе.
	Цяла минута не се случи нищо. Бях на път да се разочаровам, когато тя помръдна отново. Този път нямаше съмнение. Ако не тежах сто и десет кила, щеше направо да ме изхвърли от леглото. Бях сигурен, че усещам капсите на задните й джобове. Аз съм на ход. Издавайки поредица от сънени звуци, се обърнах към нея и застанах в същата поза, а ръката ми се озова на рамото й. Косата й влизаше в очите ми. Беше мека и ухаеше на лято. Памучната й риза едва покриваше кръста й, а ханшът и бедрата се очертаваха през прилепналите джинси. Без да движа главата си, извих поглед надолу. Свалила си бе обувките и виждах стъпалата й — десет малки пръстчета в една линия.
	На свой ред и тя издаде няколко сънени звука. Сигурен бях, че се преструва. При това се дръпна малко назад, докато тялото й опря плътно в моето, от горе до долу. Сложих ръка над лакътя й. Плъзнах я надолу, докато слезе върху талията. Върхът на кутрето ми беше в колана на джинсите й. Тя издаде още един сънен звук. Този път нямаше никакво съмнение, че се преструва. Хълбоците й се притиснаха към слабините ми. Дъхът ми спря. Сърцето ми думкаше като парен чук. Не издържах повече. То не беше и за издържане. В момент като този, когато хормоните те ударят в главата, си готов да рискуваш да излежиш осем години в „Левънуърт“, за да се облекчиш. Плъзнах ръка напред и я сграбчих за гърдата. После нещата наистина излязоха извън контрол.


	Дъфи беше от онези жени, които са много по-привлекателни голи, отколкото облечени. Малко жени са така, но тя беше от тях. Имаше тяло на богиня. Беше много слаба, но никъде не се подаваха кости. По-скоро беше издължена и грациозна. Нямаше тен, но от това кожата й не изглеждаше бледа. Беше тънка и гладка като коприна, но не прозрачна. Имаше малки, твърди, изваяни гърди. Дълга, грациозна шия. Изящни ушни миди, тънки глезени и заоблени колена. Малка трапчинка в основата на шията, леко влажна от пот.
	Беше силна и много издръжлива. Като нищо тежах с шейсет килограма повече от нея, но тя напълно ме изтощи. Сигурно защото беше по-млада. Поне с десетина години. Забеляза че ми е взела силите, и се усмихна. От усмивката й още веднъж ми спря дъхът.
	— Спомняш ли си хотелската ми стая в Бостън? — запитах аз. — Начинът, по който беше седнала на стола? Още тогава те пожелах.
	— Аз просто седях на стол. Не влагах нищо в това.
	— Не ме баламосвай!
	— А ти спомняш ли си Алеята на свободата? Когато спомена за „издължения дълбоко проникващ орган“? Тогава пък аз те пожелах.
	Усмихнах се.
	— Това е нещо, което струва на американските данъкоплатци няколко милиарда долара — подметнах. — Като данъкоплатец съм длъжен да призная, че вече и от него има някаква полза.
	— Ако Елиът не беше с нас, щях да те прелъстя още там, в парка.
	— Някаква жена хранеше птиците.
	— Можехме да се скрием зад някой храст.
	— Пол Ривиър щеше да ни види.
	— Самият той язди по цяла нощ.
	— Е, аз не съм Пол Ривиър.
	Тя отново се усмихна. Усетих помръдването на бузата й върху рамото си.
	— Какво, изтощи ли се, старче? — запита тя.
	— Нямах точно това предвид.
	— Опасността като сексуален стимул, а?
	— Така излиза.
	— Значи признаваш, че си в опасност?
	— Да, от сърдечен инфаркт.
	— Май наистина не трябва да се връщаш — каза тя.
	— Има опасност да не мога.
	Тя се надигна и седна на леглото. Земното притегляне изобщо не се отразяваше на съвършенството й.
	— Говоря сериозно, Ричър.
	Усмихнах й се.
	— Не се страхувай. Още два-три дни максимум. Докато открия Териса и Куин, и после се измъквам.
	— Само ако ти разреша — каза тя.
	Кимнах.
	— Двамата бодигардове, а? — попитах. Тя кимна на свой ред.
	— Затова имаш нужда от моето съдействие. Така че не ми се прави на герой. Със или без теб, глупости. Само да ги освободя, после един телефонен разговор, и си мъртъв.
	— Те къде са сега?
	— В първия мотел, онзи в Масачузетс. Там, където планирахме операцията. Нашите момчета от тойотата и от охраната на колежа ги бавят.
	— Яко, надявам се.
	— Много.
	— Това е на няколко часа оттук — казах аз.
	— С кола — уточни тя, — но не и по телефона.
	— Ти искаш да си върнеш Териса.
	— Да — призна тя. — Но аз командвам.
	— Много обичаш да командваш — отбелязах.
	— Не искам да ти се случи нещо.
	— На мен никога нищо не ми се случва.
	Тя се наведе над мен и плъзна пръсти по белезите на тялото ми. По гръдния кош, корема, раменете, челото.
	— Доста износен ми изглеждаш за човек, на когото никога нищо не се случва.
	— Много съм несръчен — казах. — Постоянно падам и се удрям.
	Тя стана и тръгна към банята, грациозна в голотата си, явно неосъзнаваща собствената си красота.
	— Не се бави, чакам те — подвикнах аз след нея.


	Но тя се забави. Прекара доста време в банята и когато излезе, беше с халат. Лицето й беше променено. Изглеждаше неловко. И някак тъжно.
	— Не трябваше да го правим — каза тя.
	— Защо?
	— Беше непрофесионално. — Гледаше ме право в очите.
	Кимнах. Май наистина не беше много професионално.
	— Но пък беше приятно.
	— Не трябваше.
	— Ние сме големи хора. Живеем в свободна държава.
	— И двамата търсехме утеха. Защото и двамата сме напрегнати и с изопнати нерви.
	— Не виждам нищо лошо в това.
	— Само усложняваме нещата.
	Поклатих глава.
	— Няма да го допуснем — казах. — Никъде не пише, че трябва да се женим или нещо такова. Нищо не си дължим един на друг.
	— Иска ми се да не го бяхме правили.
	— Аз пък се радвам, че го направихме. Мисля, че след като едно нещо ми е приятно, трябва да го направя.
	— Това ли е житейската ти философия?
	Извърнах поглед встрани.
	— Това е гласът на опита. Веднъж казах „не“, когато всъщност исках да кажа „да“, и оттогава не съм спрял да съжалявам.
	Тя загърна халата плътно около тялото си.
	— Беше ми хубаво — каза тя.
	— На мен също — отвърнах аз.
	— Но трябва да го забравим. За момента означаваше нещо, но само толкова. Нали?
	— Добре — отвърнах.
	— И си помисли хубаво, преди да се върнеш.
	— Добре — повторих.
	Лежах на леглото и си мислех как се бях чувствал, когато казах „не“, докато всъщност исках да кажа „да“. Като равносметка „не“ беше по-добрият отговор и аз не съжалявах за него. Дъфи мълчеше. Сякаш и двамата очаквахме нещо да се случи. Аз си взех един продължителен горещ душ и се облякох в банята. Бяхме си казали всичко. Не оставаше нищо за казване. И двамата знаехме, че ще се върна в къщата. Но все пак се радвах, че тя не се опита да ме спре. Радвах се, че и двамата сме зрели, практични хора. Връзвах си обувките, когато се получи имейл за нея. Лаптопът каза „Дзън!“ също като микровълнова фурна, която те известява, че храната ти е готова. А не някакъв синтетичен глас, който да каже с думи: _Имате поща!_ Аз излязох от банята, когато тя седна пред компютъра и натисна някакво копче.
	— От централата е — каза Дъфи. — В архивите има дела на седем корумпирани бивши полицаи на име Дюк. Вчера подадох запитване. На колко години е той?
	— На четирийсет, бих казал. Разучаваше списъка.
	— Южняк ли е? — запита тя. — Или северняк?
	— Южняк във всеки случай не е.
	Тя огледа едно по едно имената от списъка.
	— Остават трима — рече тя.
	— Мисис Бек казва, че е бил и федерален агент.
	Тя пощрака още малко с мишката. Накрая каза:
	— Джон Чапман Дюк. Той е единственият, който впоследствие е преминал на федерална служба. Започнал е кариерата си в Минеаполис, отначало като униформен полицай, после като цивилен детектив. Бил е обект на три разследвания от страна на Службата за вътрешноведомствен надзор. Без конкретен резултат. После е постъпил при нас.
	— В Агенцията за борба с наркотиците? — запитах. — Сериозно?
	— Искам да кажа, във федерална институция — обясни тя. — В Министерството на финансите.
	— Че какво е правил там?
	— Не пише. Но до три години е получил първата си присъда. Нещо във връзка с корупция. Плюс подозрения в множество убийства, без доказателства. Във всеки случай бил е четири години в затвора.
	— Описание?
	— Бял, твой ръст. На снимката обаче е по-грозен от теб.
	— Той е!
	Дъфи се придвижи надолу по екрана да дочете доклада.
	— Пази се — каза тя. — Явно е човек, който не си поплюва.
	— Не се притеснявай — казах аз. Помислих си да я целуна за довиждане. Не го направих. Предположих, че тя няма да го иска. Само се обърнах и се затичах към кадилака.


	Седях в кафенето и допивах втората си чаша кафе, когато се появи Елизабет Бек. По нищо не личеше, че е пазарувала. Никакви пакети, никакви пъстроцветни торби. Казах си, че едва ли е стъпила в магазин. Сигурно бе обикаляла безцелно наоколо в продължение на четири безкрайни часа, за да даде възможност на федералния агент да си свърши работата. Вдигнах ръка. Тя не ми обърна внимание и се запъти направо към бара. Купи си едно кафе с мляко във висока чаша и го понесе към масата ми. Бях решил какво да й кажа.
	— Не работя за федералните.
	— Тогава съм разочарована — потрети мисис Бек.
	— Как може да си помислите такова нещо? Та аз убих полицай, не помните ли?
	— Помня — каза тя.
	— Един федерален агент не върши такива неща.
	— Би могъл — рече тя. — По погрешка.
	— Да, но тогава няма да избяга. Ще остане на място и ще си сърба надробеното.
	Тя се умълча. Дълго време не продума, само бавно отпиваше от кафето си. Накрая каза:
	— Аз съм ходила там осем-десет пъти. В колежа имам предвид. От време на време организират сбирки с родителите на студентите. Освен това в началото и на края на семестъра гледам да бъда с него. Първото лято дори наех малък ван и му помогнах да си пренесе нещата у дома за ваканцията.
	— Е?
	— Колежът е малък — продължи тя. — Но, така или иначе, при откриването на учебната година става много оживено. Родители, студенти, джипове, коли, ванове, движение. Когато има родителска сбирка, е още по-лошо. И знаете ли какво?
	— Какво?
	— Никога не съм видяла там да се мярка полицай от града. Нито веднъж. Да не говорим за цивилен детектив.
	Погледнах през прозореца към покрития тротоар.
	— Допускам, че може да е съвпадение — продължи тя. — Обикновен делничен ден през април, вторник сутрин, нищо особено и изведнъж пред портите се появява цивилен детектив, просто така, без причина.
	— Какво се опитвате да ми кажете? — запитах аз.
	— Какъв лош късмет, а? — рече тя. — Вижте сам, какви са шансовете това да се случи?
	— Не работя за федералните власти.
	— Изкъпали сте се — каза тя. — Косата ви е измита.
	— Така ли?
	— Имам очи и обоняние. Евтин сапун, евтин шампоан.
	— Бях на сауна.
	— Та вие нямахте никакви пари. Аз ви дадох двайсет долара. Изпили сте поне две чаши кафе. Значи останали са ви максимум четиринайсет долара.
	— Бях на евтина сауна.
	— Сигурно е така — каза тя.
	— Аз съм обикновен човек.
	— А аз съм разочарована от вас.
	— Имам чувството, че искате съпругът ви да бъде арестуван.
	— Така е.
	— Ще влезе в затвора.
	— Той и без това живее в затвор. И го заслужава. В истински затвор дори ще бъде по-свободен, отколкото е сега. Освен това няма да го държат вечно.
	— Бихте могли да се обадите на някого — казах аз. Вместо да чакате те сами да ви потърсят.
	Тя поклати глава.
	— Това би било равносилно на самоубийство. Както за мен, така и за Ричард.
	— Самоубийство би било и да разговаряте с мен по този начин пред други. Запомнете, аз няма да се дам току-така. Ще пострадат странични хора. Може и вие двамата с Ричард.
	Тя се усмихна.
	— Вие май пак се пазарите с мен.
	— Предупреждавам ви — казах, — нямам какво да губя.
	Тя кимна.
	— Знам как да си държа езика зад зъбите. — И сякаш за да го докаже, не продума повече. Допихме мълчаливо кафетата си и се върнахме при колата. Повече не си проговорихме. Подкарах колата на североизток, към дома й, без да знам дали возя до себе си бомба със закъснител или единствения си потенциален съюзник, който се бе опитал да ми предложи помощ отвътре.


	Поли ни очакваше зад портата. Сигурно ни бе видял през прозореца на стаичката си да се задаваме на хоризонта и бе заел позиция, за да ни пресрещне. Намалих и спрях. Той ме изгледа. После изгледа Елизабет Бек.
	— Дайте ми пейджъра — казах аз.
	— Не мога! — отвърна тя.
	— Послушайте ме!
	Поли откачи веригата и задърпа крилата на портата. Елизабет Бек отвори чантичката си и ми подаде пейджъра. Аз вдигнах крак от спирачния педал, колата леко се плъзна напред; в същото време натиснах копчето и прозорецът откъм моята страна се спусна. Изравних се с Поли, който чакаше отстрани да затвори портата, и отново натиснах спирачката. Извиках:
	— Гледай!
	И хвърлих пейджъра пред колата. С лявата ръка не бях много сръчен, замахът беше слаб и му липсваше финес. Но свърши работа. Малката пластмасова кутийка се преметна във въздуха и падна точно по средата на алеята на шест-седем метра пред колата, Поли проследи с поглед траекторията му и като разбра какво е, замръзна.
	— Хей! — извика той.
	Засилих се към пейджъра. И към Поли. Настъпих газта, гумите изквичаха жално, колата се втурна напред. С десния преден калник се целех в лявото му коляно. За малко да го улуча. Но той се оказа невероятно бърз. Вдигна пейджъра от асфалта, отскочи назад и бронята профуча на две педи от коляното му. Не намалих. Продължавах да натискам газта и го гледах в огледалото как стои насред алеята и се блещи подире ми, обвит в синкав дим от гумите. Бях жестоко разочарован. Стигнеше ли се до бой с човек, който е със стотина кила по-тежък от мен, щях да се чувствам далеч по-комфортно, ако преди това го бях поосакатил. Или поне ако не беше толкова бърз.


	Спрях колата на кръга и отворих вратата на Елизабет Бек, за да слезе. След това прибрах колата и се запътих към кухнята, когато Закари Бек и Джон Чапман Дюк излязоха от къщата. Търсеха мен. Бяха възбудени и вървяха припряно, с изопнати лица. Предположих, че ще ме ругаят заради Поли. Оказа се друго.
	— Куклата е изчезнал — каза Бек.
	Замръзнах на място. Вятърът духаше откъм океана. Ленивите заоблени вълни бяха отстъпили място на яростен прибой, като през първата вечер. Във въздуха се носеха пръски морска вода.
	— Той последно разговаря с теб — каза Бек. — После е заключил офиса, тръгнал си е и оттогава никой не го е виждал.
	— Какво искаше от теб? — запита Дюк.
	— Не знам — отвърнах аз.
	— Не знаеш ли? Че нали стоя цели пет минути при него!
	Кимнах.
	— Той ме заведе в малкия офис откъм склада.
	— Е, и?
	— И нищо. Тъкмо да ме заговори, и иззвъня мобилният му телефон.
	— Кой беше?
	Вдигнах рамене.
	— Откъде да знам? Беше нещо спешно. Докато бях там, не спря да говори по телефона. Губеше ми времето, губеше и вашето време, затова го оставих и си тръгнах.
	— За какво ставаше дума?
	— Не съм го слушал — казах аз. — Не ми се стори учтиво.
	— Чу ли да споменава имена? — попита Бек.
	Обърнах се и го погледнах. Поклатих глава.
	— Никакви имена. Но двамата се познаваха. По всичко личеше. През повечето време той слушаше, струва ми се. Сякаш му даваха указания за нещо.
	— За какво?
	— Представа нямам — казах.
	— Нещо спешно казваш.
	— Така ми се стори. Той напълно ме беше забравил. Във всеки случай не се опита да ме спре, когато си тръгнах.
	— Само това ли имаш да ни кажеш?
	— Стори ми се, че му свеждат някакъв план. Някакви указания за следващия ден като че ли.
	— Тоест за днес?
	Отново вдигнах рамене.
	— Предполагам. Разговорът приличаше повече на монолог. От другата страна.
	— Е, страхотно! — избухна Дюк. — Много ни помагаш, няма що!
	Бек гледаше втренчено към океана.
	— Значи са му се обадили по телефона спешно, и после той е заключил и си е тръгнал. Това ли само имаш да ни кажеш?
	— Не го видях да заключва — казах. — Нито да си тръгва. Когато излязох от офиса, той още говореше по телефона.
	— Разбира се, че е заключил — каза Бек. — И си е тръгнал след това. Тази сутрин всичко изглеждаше напълно нормално.
	Не казах нищо. Бек се извъртя на токове под прав ъгъл и се загледа на изток. От вятъра дрехите му бяха прилепнали по тялото. Крачолите му се вееха като знамена. Потропваше с крака, сякаш се опитваше да се стопли.
	— Само това ни липсваше сега — каза той. — Ама наистина, само това ни липсваше. Този уикенд е решаващ.
	Не отговорих. Те се обърнаха и тръгнаха към къщата, като ме оставиха сам насред двора.

	* * *

	Бях изморен, но не ми се полагаше почивка. Това поне беше ясно. Във въздуха се усещаше напрежение. От скуката на предишните две вечери не бе останала и следа. В кухнята нямаше храна. Не ни чакаше вечеря. Готвачката я нямаше. По коридора се чуваха стъпки. Дюк влезе в кухнята, мина покрай мен и излезе през задната врата. В ръката си държеше синя спортна чанта. Последвах го, застанах до ъгъла на къщата и го видях да влиза във втория гараж. След пет минути изкара черния линкълн на заден ход и отпраши нанякъде. Номерата бяха сменени. Когато го бях видял през нощта, имаше шестцифрени табели от щата Мейн, а сега беше със седемцифрени нюйоркски. Влязох обратно в кухнята и потърсих кафе. Намерих кафе машината, но нямаше филтри. Задоволих се с чаша вода. Бях я изпил до половина, когато влезе Бек. Той също носеше спортна чанта. По тежестта и по звука, който издаваше, когато се удряше в коляното му, разбрах, че е пълна с желязо. Автомати, най-вероятно два.
	— Изкарай кадилака — нареди той. — Веднага. Чакам те отпред.
	Извади ключовете от джоба си и ги пусна на масата пред мен. После клекна, отвори ципа на чантата и извади нюйоркски номера и отвертка. Подаде ми ги.
	— Първо му сложи това — каза той.
	В чантата се виждаха два пистолета „Хеклер & Кох МП5К“, къси и дебели, черни, с характерните си издути пластмасови дръжки. Приличаха на футуристичен филмов реквизит.
	— Къде отиваме? — запитах.
	— Ще караш след Дюк — каза той. — Отиваме в Хартфорд, Кънектикът. Имаме работа там, забрави ли?
	Закопча чантата, вдигна я и я понесе по коридора. Поседях неподвижно няколко мига. После вдигнах наздравица с чашата си вода.
	— За кървави войни и смъртоносни болести — промърморих тихо на себе си аз.


	7

	Оставих чашата на мивката и тръгнах към гаражите. Над хоризонта, на сто и петдесет километра на изток, падаше здрач. Вятърът се усилваше, прибоят блъскаше яростно в скалите. Спрях и се огледах небрежно във всички посоки. Наоколо нямаше никой. Свих зад зида. Намерих вързопа, оставих фалшивите номера и отвертката на земята и извадих двата пистолета. Пъхнах глока на Дъфи в десния джоб на палтото си, а малкия ПСМ на Куклата — в левия. Двата резервни пълнителя натиках в чорапите. Скрих парцала, вдигнах номерата и отвертката и се върнах към портата за гаражите.
	Механикът човъркаше нещо в третия гараж. В празния. Беше разтворил широко вратите и смазваше пантите. Подът зад него беше още по-чист, отколкото го бях видял през нощта. Беше като облизан. Току-що измит с маркуч. Тук-там още се виждаха мокри петна. Кимнах му, той също ми кимна. Отворих гаража отляво. Клекнах и развинтих задния номер на кадилака. Сложих му новия, от щата Ню Йорк. После направих същото и отпред. Оставих отвертката и старите номера на пода, качих се и запалих двигателя. Изкарах колата на заден ход, заобиколих къщата и излязох на кръга. Механикът ме изпрати с поглед.
	Бек ме чакаше отпред. Отвори задната врата и пусна спортната си чанта на седалката. Чух как двата картечни пистолета изтропаха. Той хлопна вратата, отвори предната и седна до мен.
	— Карай — каза. — По М-95 на юг до Бостън.
	— Трябва да заредим — казах аз.
	— Добре, на първата бензиностанция.
	Поли ни очакваше на портата. Лицето му беше изкривено от омраза. Този човек ми беше проблем, който не можеше да чака още дълго. Докато отваряше двете крила, ме гледаше право в очите и клатеше глава. Направих се, че не му обръщам внимание, дадох газ и отминах. Колкото по-малко му се мяркам, толкова по-добре, казах си аз, докато се отдалечавахме от него.
	Шосето, което водеше на запад от брега, беше пусто. Дванайсет минути след като тръгнахме, вече бяхме на магистралата. Започвах да свиквам с кадилака. Беше хубава кола. Возеше плавно, меко и безшумно. Само дето гълташе много бензин. Това поне беше очевидно. Стрелката бе слязла доста надолу. Имах чувството, че я виждам как се движи. Доколкото си спомнях, най-близката бензиностанция беше тази на юг от Кенебънк. На същото място, където се бях срещнал с Дъфи и Елиът на отиване за Ню Лъндън. След още петнайсет минути бяхме там. Мястото ми беше познато. Подминах паркинга, където бяхме проникнали в каросерията на вана, и продължих към бензиновите колонки. Бек мълчеше. Слязох и напълних догоре резервоара. Отне доста време. Осемдесет литра. Завих капачката, Бек свали прозореца и ми подаде няколко банкноти.
	— Винаги плащай в брой — каза той. — Така е по-безопасно.
	Задържах за себе си рестото, малко повече от петнайсет долара. Казах си, че ми се полага. Още не ми бяха платили. Изкарах колата на шосето и се приготвих за дългия път. Бях изморен. До мен Бек мълчеше. Отначало помислих, че е просто мрачен. Или си е такъв по природа — мълчалив и необщителен. После разбрах, че се страхува. Явно не се чувстваше много комфортно преди битката. За разлика от мен. Но пък аз, за разлика от него, прекрасно знаех, че битка няма да има поради отсъствие на противник.
	— Как е Ричард? — запитах.
	— Добре е — отвърна той. — Ричард има вътрешни сили. Той е добро момче.
	— Така ли? — запитах, колкото да кажа нещо. Имах нужда да говоря с някого, за да не заспя.
	— Ричард е много предан. А това е достатъчно за един баща.
	И той пак се умълча. С мъка държах очите си отворени. Така минахме десет километра. Петнайсет.
	— Имал ли си някога работа с дребни пласьори на дрога? — запита той.
	— Не — отвърнах.
	— В тях има нещо уникално — каза той.
	Следващите трийсет километра никой от двама ни не проговори. После Бек подхвана отново темата, сякаш през цялото време се бе чудил как да формулира мисълта си.
	— Те са изцяло зависими от модата — каза той.
	— Тъй ли? — запитах, сякаш това наистина ме интересуваше. Което не беше вярно, но имах нужда да го чувам как говори.
	— Разбира се, синтетичните наркотици и без това са модно явление — каза той. — От което следва, че техните клиенти са също толкова разглезени, колкото и те самите. Аз дори не успявам да следя всичко, което продават. Всяка седмица излиза по някое ново име, едно от друго по-смахнати.
	— Какво е това синтетичен наркотик? — запитах аз.
	— Наркотик, произведен в лаборатория — отвърна той. — Нали разбираш, синтезиран по химически път. А не нещо, което расте в природата.
	— Като марихуаната например.
	— Или като хероина — добави той. — Или кокаина. Това са природни продукти. Органични. Разбира се, рафинирани, но не и произведени в колба.
	Замълчах. Карах и се мъчех да не заспя. В колата беше твърде топло. Когато човек е уморен, топлината приспива. Хапех долната си устна, за да се разсънвам.
	— Всичко, което вършат, е повлияно от модата — продължи той. — Всяко нещо. Да вземем обувките. Тия типове, които сме тръгнали да търсим сега, всеки път, като ги видя, са с различни обувки.
	— Какви, нещо като маратонки ли?
	— Да, като на професионалните баскетболисти. Един път са с „Рийбок“ за двеста долара, чисто нови, извадени от кутията. Следващия път „Рийбок“ са демоде, трябва да са с „Найки“, да речем. С пневматични подметки, пневматично не знам си какво. После изведнъж минават на ботуши — първо „Катърпилар“, после „Тимбърланд“, кожа, изкуствена материя, пак кожа, черни, после жълти. И все развързани. Докато и на тях им мине модата и отново се прехвърлят на маратонки. Само че този път „Адидас“, с трите ивички. По двеста-триста долара чифтът. И за какво? Никой не ти казва. Щура работа!
	Аз си мълчах. Само карах, като се опитвах дори да не мигам. Очните ябълки ме смъдяха.
	— И знаеш ли защо е така? — продължи той. — От много пари. Тия типове имат толкова пари, че направо не знаят какво да ги правят. Същото е и с якетата. Ти виждал ли си какви якета носят? Една седмица са с „Норт Фейс“, от ония, промазаните, пълни вътре с пух, и няма значение дали е зима или лято, защото те и без това излизат само нощем. Следващата седмица обаче промазаното е табу. Може пак да е „Норт Фейс“, нищо не пречи, но този път от микрофибър. После идва ред на кожените якета или на вълнените с кожени ръкави и тъй нататък. И нито едно не изкарва повече от седмица.
	— Щура работа — обадих се аз, колкото да кажа нещо.
	— Всичко е от многото пари — повтори той. — Не знаят какво да си правят парите, затова при тях модата се мени толкова често. И с всяко нещо е така. Като зараза. Да вземем оръжията. Конкретно тия приятели си бяха харесали „Хеклер & Кох МП5К“. Сега според теб са минали на узита. Нали разбираш? За такива като тях дори оръжието е въпрос на мода, все едно е яке или маратонки. Или собствената им стока, с което нещата си идват на мястото. Вкусовете и предпочитанията им се менят непрекъснато, във всяка област. Виж им само колите. По принцип те предпочитат японски коли, което също е вид мода, дошла от Западното крайбрежие. Само че тази седмица карат тойоти, следващата — нисани. Преди две-три години любимата им кола беше „Нисан Максима“. Като онази, която ти беше откраднал. После „ДТексус“. Това си е направо мания. Същото е и с часовниците. Днес са на „Суоч“, утре — на „Ролекс“. Те просто не схващат разликата. Ненормална история! Разбира се, като доставчик, като участник на пазара, аз не се оплаквам. Бързото демодиране на стоката е и наша цел, но понякога дори и на нас ни е трудно да следваме модата.
	— Значи ти участваш на пазара? — обадих се аз.
	— А ти какво си мислеше? Че съм счетоводител?
	— Мислех си, че внасяш килими.
	— Внасям — каза той. — И килими внасям. И то много.
	— Добре де.
	— Но това е главно за прикритие — каза той. — Човек трябва да се пази. — Бек се изсмя. — Или може би смяташ, че е редно да сменя асортимента и да почна да продавам маратонки?
	Смя се дълго. В смеха му се долавяше страх. Аз си карах. Той се успокои. Поглеждаше ту през предното, ту през страничното стъкло. После отново се разприказва, сякаш самият той имаше нужда да чува гласа си, както и аз.
	— Ти носиш ли маратонки понякога? — запита.
	— Не — отвърнах.
	— Трябва ми някой, който може да ми го обясни. Все пак между „Рийбок“ и „Найки“ няма някаква съществена разлика, нали така?
	— Аз лично не им разбирам.
	— Искам да кажа, че и двете марки най-вероятно ги правят в една и съща фабрика. Някъде във Виетнам или бог знае къде. И по същество са една и съща обувка, докато не им залепят емблемата.
	— Възможно е — казах аз. — Нямам представа. Никога не съм се занимавал със спорт, за да нося такива обувки.
	— А между „Тойота“ и „Хонда“ има ли разлика?
	— И от коли не разбирам.
	— Защо?
	— Защото никога не съм имал ЛПС.
	— Какво е това ЛПС?
	— Лично превозно средство — обясних аз. — Това е военен израз, който означава „Тойота“ или „Хонда“, или „Нисан“, или „Лексус“.
	— Че от какво разбираш тогава?
	— От разликата между „Суоч“ и „Ролекс“.
	— И каква е тя?
	— Няма такава. И двата показват часа.
	— Това не е отговор.
	— Знам също и разликата между „Узи“ и „Хеклер & Кох“.
	Той се извърна към мен на седалката.
	— Прекрасно! Обясни ми я. Защо им е притрябвало на тия да изхвърлят МП5-иците и да ги заменят с узита?
	Кадилакът се носеше безшумно напред. Аз вдигнах рамене. Потиснах прозявката си. Въпросът, разбира се, беше напълно безсмислен. Ония от Хартфорд въобще не бяха и помисляли да заменят МП5-иците си с узита. В реалния живот имам предвид. Просто Елиът и Дъфи нямаше как да знаят кой е моделът на деня в Хартфорд, нито пък им бе минавало през ум, че Бек може да ги познава лично. Бяха дали на хората си узита сигурно защото това им е попаднало подръка.
	Иначе по принцип въпросът беше твърде уместен. Узито е чудесно оръжие. Малко е тежичко, наистина. И не се слави с най-високата скорострелност в света, което може да е от значение за някои хора. Нарезите на цевта не са достатъчно дълбоки, което пък се отразява на точността. От друга страна, узито е много просто, много надеждно, изпитано оръжие, за което може да се намери пълнител и с четирийсет патрона. Хубаво оръжие. Ала всяка от модификациите на „Хеклер & Кох“ е по-добра. Използват същите боеприпаси като за узито — 9-милиметровия патрон тип парабелум, но са по-скорострелни и имат по-висока начална скорост на куршума. В ръцете на добър стрелец всяка от тях има точност като на добра карабина. Както и да го погледнеш, „Хеклер & Кох“ е много по-добро оръжие. Най-доброто на седемдесетте години срещу най-доброто на петдесетте. Това не важи за всяко нещо в живота, но специално при оръжията и мунициите по-модерното е по-добро, винаги и без изключение.
	— Няма причина — казах аз. — Според мен е безсмислено.
	— Точно така — каза Бек. — Всичко е мода. Моментен каприз. Което е добре за бизнеса, но пък иначе ни побърква.
	Телефонът му иззвъня. Той го измъкна с ловко движение от джоба си, залепи го до ухото и каза само една дума:
	— Бек!
	Гласът му сякаш трепереше. „Бек!“ Прозвуча като кашлица. Дълго време слуша, без да говори. Помоли човека от другата страна да повтори някакъв адрес и пътя дотам, после прекъсна връзката и прибра телефона.
	— Беше Дюк — каза той. — Обадил се е тук-там. Нашите хора са изчезнали. В Хартфорд никой не ги е виждал. Научил е обаче, че имат нещо като вила в провинцията. Някъде на югоизток от града. Дюк предполага, че са се покрили в нея. Тъй че отиваме там.
	— И какво ще правим, като стигнем?
	— Нищо особено — каза Бек. — Не е нужно да се престараваме. Без излишен шум и показност. В ситуации като тази аз съм за най-обикновен разстрел. Колкото да се създаде впечатление за неизбежност на възмездието. Но някак по-небрежно. Все едно, че хем не оставяме нещата така, хем не си даваме много зор.
	— По този начин губиш клиенти.
	— Лесно мога да ги заменя. При мен чакат на опашка. Това му е хубавото на този бизнес. Търсенето винаги е далеч по-голямо от предлагането.
	— Ти лично ли смяташ да ги гръмнеш? Той поклати глава.
	— Това е ваша работа. Твоя и на Дюк.
	— Моя ли? Аз пък мислех, че си ме взел само да те возя.
	— Ти вече очисти двама от тях. Където двама, там и още двама.
	Намалих отоплението с една степен и продължих да се боря със съня. _Да живеят кървавите войни_, казах си наум.


	Заобиколихме Бостън до половината по околовръстното шосе и Бек ми каза да се отклоня на югозапад по платената щатска магистрала, и оттам да се включа в М-84. Изминахме още стотина километра за около час. Той не ми даваше да карам прекалено бързо. С фалшиви номера и чанта, пълна с автоматично оръжие на задната седалка, нямаше защо да привличаме вниманието на пътната полиция. Така и за мен беше по-безопасно. Шофирах като робот. Не бях спал точно четирийсет часа. Но не съжалявах, че не съм използвал случая да подремна в мотела на Дъфи. Аз лично бях доволен от начина, по който бях прекарал времето си там, макар тя да не споделяше задоволството ми.
	— Отбий на следващия изход — каза той.
	М-84 разсичаше Хартфорд на две. Ниските облаци бяха обагрени в оранжево от светлините на града. Изходът ни отведе на широк асфалтов път, който след около километър и половина се стесняваше и водеше на югоизток през полята. Напред имаше само мрак. Минахме покрай няколко затворени магазинчета — за риболовни такъми, студена бира, части за мотоциклети — и след това отново нищо, освен тъмните сенки на крайпътните дървета.
	— На следващия разклон свий вдясно — каза Бек след още осем минути.
	Отклонихме се в по-тясно шосе. Настилката беше изровена и пътят се виеше безразборно. Наоколо цареше пълен мрак. Полагах усилия да се съсредоточа. Не си представях как ще карам на връщане.
	— Давай, давай! — подкани ме той.
	Изминахме още десетина-петнайсет километра. Нямах никаква представа къде сме.
	— Скоро трябва да застигнем Дюк — каза той. — Ще ни чака край пътя.
	След още два километра фаровете ми осветиха задния номер на Дюк. Беше отбил в банкета. Линкълнът беше силно наклонен на една страна.
	— Спри зад него.
	Спрях плътно до задната броня на линкълна и поставих лоста на позиция паркинг. Исках само да спя. Дори пет минути сън щяха да ми свършат добра работа. Но още щом ни видя, Дюк слезе от колата и забързано се приближи откъм страната на Бек. Бек свали стъклото, Дюк приклекна отстрани и пъхна глава вътре.
	— Къщата е на около три километра по-нататък — каза той. — Отляво на шосето се отбива черен път. Можем да го минем донякъде с колите, ако караме бавно и тихо, без светлини. После слизаме и продължаваме пеша.
	Бек не отговори. Само вдигна прозореца Дюк се върна при колата си. Линкълнът се изкачи по наклонения банкет и се изправи. В продължение на три километра го следвахме плътно. На сто метра преди отбивката за черния път загасихме фаровете. Карахме съвсем бавно. Имаше бледа луна. Линкълнът пред нас се люлееше и подскачаше по изровените коловози. Кадилакът също, но не в синхрон. Когато линкълнът се кипваше наляво, кадилакът се накланяше надясно; докато линкълнът се спускаше в някоя падина, кадилакът изкачваше поредната стръмнина. Намалихме още скоростта и пълзяхме. Пуснахме колите по инерция, за да изминем последните метри безшумно. Стоповете на Дюк припламнаха в яркочервено и той закова на място. Спряхме плътно зад него. Бек се пресегна назад, сграбчи спортната чанта, промуши я през процепа между облегалките и я разкопча върху коленете си. Подаде ми единия от двата МП5К с два резервни пълнителя по 30 патрона.
	— Действайте! — каза той.
	— Ти тук ли ще чакаш?
	Той кимна. Аз разглобих оръжието и го прегледах. Пак го сглобих, вкарах патрон в цевта и поставих на предпазител.
	Пъхнах резервните пълнители в джобовете си — много внимателно, за да не изтракат в глока и малкия пистолет. Слязох полека от колата. Изправих се и облекчено вдишах пълни гърди. Студеният нощен въздух ме разсъни. Усета миризма на езеро, на дървета и гнили листа. В далечината се долавяше шумът на малък водопад; чуваше се тихото припукване на изстиващите ауспуси на двете коли. Между дърветата повя ветрец. Освен него не се долавяше никакъв звук. Пълна тишина.
	Дюк ме чакаше. В стойката на тялото му имаше нервна припряност. Не му беше за пръв път. Това се виждаше отдалеч. Приличаше досущ на ченге ветеран преди поредната зрелищна атака срещу гнездо на престъпници. Някакво усещане за рутина и увереност, примесено с ясното съзнание, че всяка операция е уникална и пълна с изненади. Стискаше щаера в ръката си. Беше му сложил дългия пълнител с трийсет патрона, който стърчеше много надолу от дръжката. С него оръжието изглеждаше още по-грозно и страховито.
	— Да вървим — прошепна той.
	Тръгнах по успоредния коловоз на пътя, на около метър и половина встрани и зад него. Това е класическо правило в пехотата: движете се разпръснати, не в плътна група. В случая го правех за фасон. Знаех, че в къщата няма никой, но той нямаше как да го знае.
	След поредния завой къщата се изправи пред нас. Един от прозорците светеше. Сигурно лампата се включваше с автоматично реле, уж че в къщата има някой. Дюк забави крачка и спря.
	— Виждаш ли някъде врата? — прошепна той.
	Взрях се в мрака. Различих малка площадка с входна врата. Посочих я с пръст.
	— Ти чакай там — прошепнах в отговор. — Аз ще видя осветения прозорец.
	Той нямаше нищо против. Добрахме се до площадката. Той остана да чака на нея, а аз запристъпвах към прозореца. Залегнах и последните три метра изминах пълзешком. Надигнах глава и надникнах през прозореца. На масата имаше настолна лампа със слаба крушка и жълт найлонов абажур. Наоколо се виждаха овехтели, разнебитени канапета и кресла. И камина с изстинала пепел. И дъбова ламперия. Хора нямаше. Абсолютно никой.
	Дръпнах се малко назад, за да ме вижда Дюк в светлината на лампата, и вдигнах два разперени пръста пред очите си. Обичаен знак между снайперисти: виждам. После протегнах ръка с длан към него, с разперени пет пръста: петима души. След което направих поредица сложни жестове, които би трябвало да обозначават разположението и вида на оръжията им. Знаех, че Дюк няма да ги разбере. Аз също не ги разбирах. Нямаше нищо за разбиране. Никога не съм служил като снайперист. Но си казах, че отстрани изглеждат твърде убедително. Напълно професионално, като някакъв сериозен и таен код.
	Върнах се пълзешком няколко метра назад, после се изправих и тихо отидох при него.
	— Хич ги няма — казах. — Или са пияни, или надрусани. Ако им скочим изневиделица, ще ги опукаме за пет секунди и си тръгваме.
	— Оръжие?
	— Достатъчно, но не им е подръка. — Посочих с пръст входната врата. — От другата страна има нещо като късо коридорче. Две врати, после коридор. Ти свиваш вляво, аз вдясно. Ще ги причакаме там. Като излязат да видят откъде идва шумът, ги опукваме.
	— Откога командваш ти?
	— Аз познавам обстановката.
	— Само гледай да не се издъниш, тъпако!
	— Ти също.
	— Аз никога не се издънвам — каза той.
	— Това е хубаво — отвърнах.
	— Говоря сериозно — каза той. — Ако ми се пречкаш, с най-голямо удоволствие ще те просна до останалите, без да се поколебая.
	— Аз пък мислех, че сме в един екип.
	— Така ли? — каза той. — Ей сега ще разберем.
	— Я се вземи в ръце!
	Той млъкна. Тялото му се стегна. Кимна в тъмното.
	— Аз ще ударя външната врата, ти вътрешната. Едно-две.
	— Бива — казах. Извърнах се с гръб и се усмихнах. Типично за едно ченге ветеран. Ако разбиех вътрешната врата, той щеше да се втурне пръв в стаята, аз щях да бъда втори, а при нормално време за реакция на противника обикновено вторият е този, който посреща куршума.
	— Свали предпазителя! — прошепнах аз.
	Превключих моя Х&К на единична стрелба, а той премести лостчето на щаера надясно. Аз кимнах, той кимна в отговор и с един ритник разби предната врата. Шмугнах се покрай него и без да забавям крачка, направих същото с вътрешната. Той се промуши покрай мен и нахълта вътре, после аз след него и веднага приклекнах вдясно. Беше доста добър. Двамата можехме да бъдем чудесен екип. Още докато разбитите врати се люлееха на пантите си, бяхме заели идеални позиции за стрелба. Той гледаше право напред към вратата на стаята, стиснал щаера уставно с две ръце, с изпънати лакти и широко отворени очи. Дишаше тежко. Почти се задъхваше. Бореше се, доколкото можеше, с чувството за опасност. Аз извадих от джоба си пистолета на Куклата. Като го държах с лявата ръка, свалих предпазителя, пропълзях на колене до него и го забих в ухото му.
	— Не издавай звук — казах аз. — Имаш избор. Ще ти задам един въпрос. Един-единствен. Ако ме излъжеш или не отговориш, ще ти пръсна черепа. Разбираш ли какво ти казвам?
	Дюк замръзна на място. Минаха пет секунди. Шест, осем, десет. Той клечеше и гледаше отчаяно към вратата на стаята.
	— Не се бой, тъпако — казах аз. — Вътре няма никой. Всички бяха арестувани миналата седмица. От федералните власти.
	Той не помръдна.
	— Разбра ли какво ти казах? За въпроса?
	Кимна неохотно и доста несръчно, защото дулото на пистолета беше завряно в ухото му.
	— Ако не отговориш, ще ти пръсна черепа. Ясно?
	Дюк кимна отново.
	— Е, добре. Готов ли си? Ето го и въпроса.
	Пак кимна. Главата му едва-едва се помръдна.
	— Къде е Териса Даниъл?
	Настъпи продължително мълчание. Дюк полека извърна глава към мен. Аз трябваше да извия китката си встрани, за да не извадя дулото от ухото му. В погледа му бавно се изписа разбиране.
	— Що не се гръмнеш — изсъска той.
	Гръмнах го в главата. Просто извадих дулото от ухото му и го прострелях с лявата ръка в дясното слепоочие. Трясъкът разцепи полумрака. Струя от кръв, мозък и парченца кости обля отсрещната стена. Пламъкът от дулото опърли косата му. След това с дясната ръка изстрелях два патрона от картечния пистолет в тавана, после с лявата още един куршум от малкия ПСМ в пода. Превключих картечния пистолет на автоматична стрелба и изпразних в упор цял пълнител в него. Вдигнах неговия щаер от пода и загърмях в тавана: бам, бам, бам, бам, бам — петнайсет бързи изстрела един след друг, половината пълнител. Коридорът се изпълни с лютив барутен дим; във въздуха хвърчаха трески и парченца мазилка. Смених пълнителя на картечния пистолет и обсипах стените с градушка от куршуми. Шумът беше оглушителен. Гилзите описваха дъги във въздуха, отскачаха от стените, тропаха по пода, търкаляха се под краката ми. Моят МП5К изщрака на празен пълнител; изстрелях останалите патрони от ПСМ-а в коридора, разбих с ритник вратата към осветената стая и пръснах лампата с щаера на Дюк. Грабнах една масичка и я запокитих през прозореца. Последния пълнител от моите изпразних през прозореца по посока на близката горичка; същевременно с лявата ръка дупчех пода с щаера, докато и той изщрака на празно. После награбих щаера, картечния пистолет и ПСМ-а и побягнах навън. Главата ми кънтеше като черковна камбана. Бях изстрелял сто двайсет и осем патрона за около петнайсет секунди. Изстрелите ме бяха оглушили. А на горкия Бек сигурно му се бяха сторили като трета световна война.
	Затичах се по черния път право към колите, като кашлях от дима, който се носеше на облак зад мен. Бек вече седеше зад волана на кадилака. Като ме видя да идвам, открехна леко вратата. Така беше по-бързо, отколкото да сваля прозореца.
	— Засада — казах аз. Бях задъхан и чувах собствения си глас да кънти в главата ми. — Бяха поне осем души.
	— Дюк къде е?
	— Убиха го. Трябва да изчезваме. Веднага, Бек!
	За миг той замръзна на седалката. После се съвзе.
	— Вземи неговата кола.
	Още докато го казваше, той даде газ, затръшна вратата и подкара кадилака на заден ход по черния път, докато се загуби от погледа ми. Аз се хвърлих в линкълна. Запалих двигателя, поставих лоста на задна, преметнах ръка върху облегалката, извърнах поглед през рамо и дадох газ. Двете коли изхвръкнаха на шосето една след друга, занесоха върху дебелите гуми, после двамата изправихме воланите, настъпихме газта и полетяхме на север един до друг, като на състезание. Гумите свиреха на завоите, тежките автомобили се накланяха опасно на една страна, стрелката на таблото не падаше под сто и двайсет. Намалихме скоростта чак преди кръстовището, откъдето трябваше да завием за Хартфорд. Бек излезе напред, аз се престроих зад него. След още десетина километра той сви в отбивката за някакъв затворен склад, заобиколи сградата и спря на паркинга. Аз паркирах на три метра встрани, облегнах се на седалката и го изчаках да дойде. Бях толкова уморен, че нямах сили да сляза от колата. Той заобиколи тичешком предницата на кадилака и отвори вратата ми.
	— Засада ли имаше, казваш?
	Кимнах.
	— Очакваха ни. Бяха осем души. Може и повече. Истинско клане.
	Бек не каза нищо. Не се сещаше какво да каже. Аз вдигнах щаера на Дюк от седалката до мен и му го подадох.
	— Прибрах това — казах.
	— Защо?
	— Помислих си, че ще го искаш. Казах си, че може да го проследят по номера.
	Той кимна.
	— Не е регистриран. Но иначе си проявил съобразителност.
	Подадох му и картечния пистолет. Той се върна при кадилака, прибра и двете оръжия в чантата и затвори ципа. Обърна се. Стисна юмруци и погледна нагоре към черното небе. После към мен.
	— Различи ли лица? — попита.
	— Беше тъмно. Но улучихме един от тях. Той изпусна това.
	Подадох му пистолета на Куклата. Сякаш го ударих с юмрук в стомаха. Той пребледня и се подпря с ръка на покрива на колата.
	— Какво има? — запитах.
	Бек извърна глава встрани.
	— Не мога да повярвам — каза той.
	— Какво?
	— Улучил си някого и той е изпуснал това?
	— Мисля, че Дюк го улучи.
	— Това пред очите ти ли стана?
	— Видях само силуети — казах аз. — Беше тъмно. Проблясваха дула, движеха се някакви сенки, изведнъж Дюк улучи една от тях и на излизане вдигнах това от пода.
	— Това е пистолетът на Куклата.
	— Сигурен ли си?
	— Хиляда процента. Знаеш ли какъв е?
	— Никога не съм виждал такъв.
	— Това е специално оръжие на КГБ — каза той. — От някогашния Съветски съюз. В Америка се среща много рядко.
	Той се обърна и се отдалечи в мрака. Затворих очи. Исках само да спя. Дори пет секунди дрямка щеше да ми помогне много.
	— Ричър — чух гласа му, — какви следи оставихте?
	Отворих очи.
	— Трупа на Дюк.
	— Това няма да ги отведе далеч. Балистична обстановка?
	Усмихнах се в тъмното. Представих си как криминологичният екип на Хартфордския полицейски участък вади куршуми от стените, пода и тавана и се опитва да разгадае траекториите на стрелба. Сигурно щяха да си помислят, че къщата е била пълна с тежковъоръжени карнавални танцьори.
	— Множество куршуми и гилзи.
	— Не могат да ги идентифицират — каза той.
	После пак се отдалечи в тъмното, а аз отново затворих очи. Не бях оставил отпечатъци. Не бях докосвал нищо в къщата с никоя част от тялото си, ако не се смятат подметките на обувките ми. Освен това нито веднъж не бях стрелял с глока на Дъфи. Чувал бях нещо за някаква централна база данни, където се съхранявали балистични отпечатъци от всички регистрирани огнестрелни оръжия. Нейният пистолет със сигурност се водеше на отчет. Само че аз не бях стрелял с него.
	— Ричър — чух отново гласа му, — закарай ме у дома. Отворих очи.
	— А тази кола? — извиках в отговор.
	— Остави я тук.
	Прозинах се, с огромно усилие на волята се размърдах и избърсах с палтото си волана и всички места по колата, които бях докосвал. Неизползваният глок за малко не изпадна от джоба ми, но Бек не забеляза. Беше толкова зает с мислите си, че можех спокойно да извадя пистолета, да го повъртя на пръста си под носа му като Бъфало Бил и той нямаше да забележи. Избърсах дръжката на вратата, извадих ключовете от запалването, избърсах и тях и ги запокитих в храсталаците край паркинга.
	— Да вървим! — подвикна Бек.


	Той мълча, докато се отдалечихме на петдесетина километра североизточно от Хартфорд. После се разприказва. Явно бе успял да прехвърли новата информация в съзнанието си.
	— Онова телефонно обаждане вчера — каза замислено той. — Те са му спуснали плана, дали са му указания. Той през цялото време е работил за тях.
	— Откога?
	— От самото начало.
	— Няма логика — казах аз. — Дюк веднага отиде и записа номера на тойотата. После ти си го дал на Куклата и си му казал да направи справка в компютъра. Но защо му е притрябвало на Куклата да ти докладва резултата? Ако са били приятелчета с ония типове от Хартфорд, нормално би било да се опита някак си да го потули. Да те отклони от следата. Да те остави да се луташ.
	Бек се усмихна с израз на превъзходство.
	— Не е така — каза той. — Те поначало са планирали тази засада. Това е бил смисълът на обаждането. Доста добра импровизация от тяхна страна. Номерът с отвличането се е провалил, затова са сменили тактиката. Оставили са Куклата да ни насочи към тях. За да стане това, което стана.
	Аз кимнах бавно, сякаш от уважение към неговото становище. Най-добрият начин да си циментираш предстоящото повишение е да създадеш у шефа илюзията, че си малко по-тъп от него. Аз лично съм го пробвал на три пъти в армията и винаги ми е вършил работа.
	— Куклата беше ли в течение какво се планира за тази вечер? — запитах аз.
	— Да — отвърна той. — Вчера го обсъждахме. В подробности. Когато ни завари да си говорим в офиса.
	— Значи той ви е вкарал в клопка.
	— Да — повтори той. — Снощи е заключил офиса, тръгнал е от Портланд и е дошъл чак дотук, за да ни причака заедно с тях. Съобщил им е кой точно ще дойде, къде и кога.
	Не казах нищо. Изведнъж се сетих за колата на Куклата. Беше на по-малко от два километра от офиса на Бек. Казах си, че може би трябваше да я скрия някъде по-далеч.
	— Остава обаче големият въпрос — продължи Бек. — Дали е бил само Куклата?
	— Или?
	Той замълча. Помисли и вдигна рамене.
	— Или някой от останалите, които работят с него.
	_Тези, над които нямаш власт_, помислих си аз. _Хората на Куин._
	— Или всичките заедно — добави той.
	После Бек отново потъна в размисъл; още петдесет-шейсет километра пътувахме мълчаливо. Проговори чак когато се качихме обратно на М-95 покрай Бостън и поехме на север.
	— Дюк е мъртъв — каза той.
	— Много съжалявам — отвърнах. А си помислих: Ето, почва се!
	— Толкова отдавна се знаем с него.
	Не казах нищо.
	— Ще трябва ти да го замениш — рече той. — Нужен ми е човек. Веднага Някой, на когото да разчитам. А засега ти доста добре се представяш.
	— Това повишение ли е? — запитах.
	— Заслужи си го.
	— Началник на охраната?
	— Поне временно — каза той. — Ако искаш, може и постоянно.
	— Знам ли? — измърморих аз.
	— Не забравяй какво знам аз — каза той. — Ти си ми в ръцете.
	Помълчах около минута.
	— Смяташ ли да ми платиш скоро? — запитах.
	— Ще си получиш петте бона плюс заплатата на Дюк.
	— Ще ми е нужна повече информация — казах аз. — Не мога да ти бъда от помощ, ако самият аз нищо не знам.
	Бек кимна.
	— Утре — каза той. — Утре ще говорим.
	После отново утихна. Когато го погледнах, спеше на седалката до мен. Сигурно беше изтощен от преживяния шок. Явно бе решил, че целият му свят се разпада. Аз с последни сили държах очите си отворени, за да не излетим с колата от шосето. В съзнанието ми се въртеше споменът за нещо, които бях чел за британската армия в Индия по времето на махараджите, когато империята е била в своя зенит. Тогава за нисшите офицерски чинове е имало отделна столова. Младите офицери се хранели заедно, стегнати в парадните си униформи, и обсъждали шансовете си за повишение. Такива обаче на практика нямало, освен при внезапна смърт на по-висш офицер. Грабвай пагоните на покойника — такова било правилото. Затова те вдигали кристалните си чаши с френско вино и пиели наздравица за кървави войни и смъртоносни болести, доколкото нечия внезапна смърт някъде нагоре по командната верига била единствената им възможност да се доберат до заветното повишение. Малко жестоко, но пък в армията винаги е било така.


	Докарах колата до брега на Мейн изцяло на автопилот. Не помнех нищичко от пътуването. Бях вцепенен от изтощение. Цялото тяло ме болеше. Поли се дотътри да ни отвори портата. Сигурно го бяхме вдигнали от леглото. Дълго и злобно се взира в мен. Оставих Бек пред входната врата и закарах колата в гаража. Скрих за всеки случай глока и резервните пълнители и минах през задната врата откъм кухнята. Металният детектор бипна от ключовете. Аз ги пуснах на масата. Бях гладен, но и прекалено уморен, за да седна тепърва да ям. Качих се до стаята си по стълбите и се стоварих на леглото. Заспал съм както си бях — с дрехите, обувките и палтото.
	След шест часа се събудих от бурята. По прозореца косо биеше дъжд. Надигнах се в просъница от леглото и станах, за да погледна навън. Небето беше оловно сиво, с надвиснали плътни облаци; огромни вълни се блъскаха в брега. Бели, разпенени гребени се виждаха на километър навътре. Птиците се бяха скрили. Беше девет сутринта. Ден четиринайсети, петък. Легнах си обратно в леглото, загледах се в тавана и прехвърлих в съзнанието си последните седемдесет и два часа от сутринта на ден единайсети, когато Дъфи ми изложи своя план от седем точки. Първо, второ и трето: да се пазя, да се пазя и пак да се пазя. По тази линия се справях, общо взето, добре. Във всеки случай бях още жив. Четвърто: да намеря Териса Даниъл. Тук напредък нямаше. Пето: да открия улики срещу Бек. Такива също нямаше. Нищо. Нищичко. Аз дори не го бях видял да извърши нещо нередно, ако не се брои притежаването на превозно средство с фалшиви номера, както и пренасянето на чанта с огнестрелни оръжия, които се считаха за незаконни във всичките четири щата, на чиято територия се бяхме движили. Шесто: да намеря Куин. Тук също нямах с какво да се похваля. Седмо: да се измитам. Последното щеше да се наложи да почака. После Дъфи ме бе целунала по бузата. Устните й бяха оставили пудра захар по кожата ми.
	Станах отново от леглото и се затворих в банята, за да проверя имейла. Вратата на стаята ми вече не се заключваше. Надявах се, че Ричард Бек няма да връхлети изневиделица. Нито пък майка му. Но баща му — като нищо. Той смяташе, че ме държи в ръцете си. Бях повишен, но все още се чувствах като въжеиграч. Седнах на пода в банята и свалих обувката си. Извадих апаратчето от тока и го включих. _Имате поща!_ Беше от Дъфи: _„Контейнерите на Бек разтоварени и откарани в склада. Без митническа проверка. Пет на брой. Най-голямата пратка от известно време.“_
	Натиснах REPLY и написах: _„Наблюдавате ли склада?“_
	След точно деветдесет секунди се получи отговор: _„Да.“_
	Написах: _„Повишиха ме.“_
	Тя отвърна: _„Възползвай се.“_
	Написах: _„Вчера беше много хубаво.“_
	Тя отвърна: _„Пести си батерията.“_
	Усмихнах се, изключих уреда и го мушнах обратно в тока на обувката. Един душ щеше да ми дойде добре, но повече от всичко се нуждаех от закуска, а освен това и от нови, чисти дрехи. Отключих вратата на банята, минах през стаята си и слязох в кухнята. Готвачката беше на работното си място. Тъкмо бе поднесла чай с препечени филийки на ирландската прислужница и й диктуваше дълъг списък с покупки. Ключовете от сааба бяха на масата. Тези от кадилака — не. Аз се разтършувах наоколо и изядох всичко, което успях да намеря, след което тръгнах да търся Бек. Нямаше го. Елизабет и Ричард също бяха изчезнали.
	— Къде е семейството? — запитах.
	Прислужницата вдигна поглед, но не отговори. Тя си бе сложила шлифера и се готвеше да излиза.
	— Къде е мистър Дюк? — запита готвачката.
	— Нещо е неразположен — отвърнах. — Аз го замествам. Къде са семейство Бек?
	— Излязоха.
	— Къде отидоха?
	— Не знам.
	Погледнах навън. Бурята продължаваше да бушува.
	— Кой шофира?
	Готвачката заби поглед в пода.
	— Поли.
	— Кога тръгнаха?
	— Преди час.
	— Добре — казах аз. Още си бях с палтото. Не го бях свалял от мотела на Дъфи. Излязох през задната врата и закрачих направо през пороя. Дъждът беше примесен с морски пръски и имаше солен вкус. Вълните удряха брега като бомби. Бяла пяна хвърчеше към небето. Закрих лице с яката на палтото си и се затичах към гаражите. Влязох в заградения двор. Там беше по завет. Кадилака го нямаше. Механикът беше сам в третия гараж и човъркаше нещо. Прислужницата влезе тичешком в двора. Видях я да вдига вратите на четвъртия гараж. Беше вир-вода. След секунда изкара на заден ход стария сааб. Вятърът го люлееше на ресорите му. От дъжда тънкият слой сив прах по колата стана на кал, която протече на рекички по прозорците и ламарината. Тя даде газ и потегли по своите си домакински задачи. Аз стоях и слушах вълните. Започнах да се тревожа колко ли още по-високи могат да станат. Като се придържах с ръце за зида, излязох от двора и го заобиколих откъм морето. Намерих малката падинка в основите на зида. Буренаците наоколо бяха мокри и оплескани с кал. Дупката беше пълна с вода. Дъждовна, не морска. Мястото беше все още над линията на прибоя. Вълните не я достигаха. Но освен вода в нея нямаше нищо друго. Нито вързоп, нито омазнен, мръсен парцал, нито глок, нито пълнители — нищо. Ключовете на Куклата също ги нямаше. Длетото и шилото също.


	8

	Излязох пред къщата и застанах под плющящия дъжд, обърнат с лице на запад, вперил поглед в каменната стена. В този миг бях на косъм да оставя всичко и да избягам. Нямаше да е никак трудно. Портата зееше, широко отворена. Предположих, че прислужницата я е оставила така. Тя веднъж бе слязла в дъжда, за да я отвори, и не бе пожелала да си дава втори път този труд. А Поли го нямаше, за да го направи вместо нея. Той беше излязъл с кадилака. Така че портата си зееше отворена. И неохранявана. За пръв път я виждах така. Можех да се измъкна като нищо. Но не го направих. Останах.
	Една от причините беше факторът време. Между портата и първото по-голямо кръстовище ме очакваха цели двайсет километра пусто шосе. Двайсет километра. А не можех да ползвам кола. Бек и жена му бяха излезли с кадилака, а прислужницата бе взела сааба. Линкълна го бяхме изоставили в Кънектикът. Така че трябваше да се движа пеша. Три часа бърз ход. Три часа, с които не разполагах. За три часа кадилакът със сигурност щеше да се върне. А по това шосе нямаше къде да се скрия. Покрай двата банкета имаше само голи скали. Щях да се виждам отвсякъде. Бек щеше да ме забележи от един километър. Аз щях да ходя пеша, докато той имаше кола. И пистолет. И Поли. А аз — нищо.
	Така че друга от причините да остана беше стратегическа. Ако ме хванеха да бягам пеша, това само щеше да потвърди всичките съмнение на Бек, ако именно Бек беше този, който бе открил вързопа. От друга страна, ако останех, все още имах някакви шансове. С това щях да им покажа, че съм невинен. Може би щях да отклоня подозренията към Дюк. Можех да кажа, че вързопът е бил негов. Бек може би щеше да се хване. Може би. В края на краищата Дюк бе разполагал с всичката свобода да се движи където си поиска, когато си поиска. А самия Дюк го нямаше вече, за да отрича каквото и да било. Докато аз щях да бъда още тук и да говоря, и да споря, и да убеждавам. Може би все пак Бек щеше да се хване.
	И така, третата причина беше надеждата. Може би не тъкмо Бек бе открил вързопа. Може да е бил Ричард, като се е разхождал покрай брега. Трудно беше да се предвиди как би реагирал той. Еднакво вероятно беше да се обърне първо към баща си или към мен. А може и Елизабет да го бе намерила. Тя познаваше скалите на това място. И те я познаваха. Знаеха тайните й. Предполагах, че е прекарала доста време на тях, по една или друга причина. А нейната реакция щеше да бъде в моя полза. Може би.
	Четвъртата причина да не си тръгна беше дъждът. Той продължаваше да вали — студен, проливен, безмилостен. А аз бях все още прекалено изморен, за да крача три часа в такъв дъжд. Вероятно това беше обикновена човешка слабост. Но просто не можех да си движа краката. Исках да вляза обратно в къщата. Исках да се стопля, да се нахраня, да си почина.
	Петата причина беше страхът от провал. Ако сега си тръгнех, никога повече нямаше да се върна, съзнавах го. А бях вложил две седмици от живота си. Бях постигнал добър напредък. От мен зависеха и други хора. През живота си бях претърпял много поражения, но нито веднъж не бях дезертирал. Нито веднъж. Нито един-единствен път. Ако сега се откажех, мисълта за това щеше да ме мъчи до края на дните ми. Джак Ричър — дезертьор. Като стана напечено, той се изнесе.
	Стоях там и дъждът ме брулеше в гърба. Факторът време, стратегията, надеждата, дъждът, страхът от провал. Моите пет причини да остана. Всичките еднакво важни и задължаващи.
	Но най-важната причина, номер едно в моя списък, беше една жена.
	Не Сюзан Дъфи, не и Териса Даниъл. Една жена, която бях познавал отдавна, през предишния си живот. Казваше се Доминик Кол. Когато се запознахме, бях капитан в армията. Делеше ме една година от последното ми повишение в чин майор. Една сутрин рано влязох в кабинета си и заварих на бюрото обичайната купчина хартии. Повечето глупости. Но между тях имаше копие от заповед за назначение в моето звено на сержант първи клас Кол, доктор на инженерните науки, длъжностна категория Е-7. Това беше по време, когато всякакви писмени справки за личния състав бяха неутрални по отношение на пола. Името Кол ми заприлича на немско и веднага си представих някакъв грозен дългуч от Тексас или Минесота с месесто, червендалесто лице и луничави ръчища, по-възрастен от мен, около трийсет и пет годишен, високо подострен отзад на врата. Малко по-късно секретарката ми позвъни по интеркома и доложи, че въпросният сержант се е явил по служба. Аз го накарах да чака десет минути, просто защото така ми скимна, и накрая го поканих да влезе. Или по-точно я поканих, защото сержантът се оказа тя. Далеч не беше някаква върлинеста грозотия, а жена между двайсет и пет и трийсет, не висока, но твърде атлетична, за да мине за миньонче. И същевременно твърде женствена, за да мине за атлетична. Сякаш бе старателно оформена от същото вещество, с което пълнят отвътре топките за тенис. В нея имаше някаква грациозна еластичност, едновременно корава и поддаваща. Беше красива като скулптура, без остри ръбове. Застана мирно пред бюрото ми и отривисто отдаде чест. Аз не отговорих, което беше грубо от моя страна. Само седях и я гледах — цели пет секунди.
	— Свободно, сержант — казах накрая.
	Тя ми подаде своето копие от заповедта за назначение и служебното си досие. Една от тези папки, известни в армията като лично служебно дело. В тях се съдържа всичко, което е нужно да се знае за всеки един. Оставих я да стои в поза „свободно“ пред мен, докато прочетох досието й — нещо също грубо само по себе си, но тук поне нямах избор. В кабинета ми нямаше стол за посетители. В онези години такъв се полагаше само на висши офицери от полковник нагоре. Тя стоеше абсолютно неподвижно, с ръце, кръстосани на гърба, заковала поглед в една точка на две педи над главата ми.
	Досието й беше впечатляващо. Вършила бе от всичко по малко и с всяко нещо се бе справяла блестящо. Стрелец от висш разред, владеене на различни бойни умения, изключителен коефициент на разкриваемост на престъпления, довел до огромен брой арести. Беше родена за водач и си бе издействала бързо повишение. Бе убила двама души при изпълнение на служебния си дълг — единия с огнестрелно оръжие, другия с голи ръце. И при двата случая бе установено, че е действала правомерно. Истинска изгряваща звезда. В това нямаше съмнение. Казах си, че този, който бе взел решението да я прехвърли при мен, е смятал, че ми прави голям комплимент.
	— Добре дошла в екипа — казах.
	— Сър! Благодаря, сър — отвърна тя с поглед, прикован някъде над главата ми.
	— Я остави тия глупости — заповядах аз. — Няма опасност да се изпаря, ако ме погледнеш, а освен това мисля, че и едно „сър“ при обръщение е твърде много, да не говорим за две.
	— Дадено — кимна тя. Явно бързо схващаше. От този момент, чак до края на живота си нито веднъж не ми каза сър.
	— Искаш ли да нагазим направо в дълбокото? — запитах.
	Тя кимна.
	— То се знае.
	Отворих с трясък едно метално чекмедже, извадих тънка папчица и я плъзнах през бюрото към нея. Тя не погледна какво има вътре. Стоеше насреща ми, стиснала в ръка папката до шева на панталона си, и чакаше.
	— На изпитателния полигон в Абърдийн, Мериленд — започнах аз, — има един дизайнер на оръжейни системи, който се държи някак особено. Получихме поверителен сигнал от наш човек там, подозира че може да е замесен в шпионаж. Според мен става дума по-скоро за изнудване. Разследването може да отнеме много време и да засегне доста хора.
	— Няма проблем — каза Доминик.
	Та тя, сержант Кол, беше главната причина, поради която не избягах през оная широко разтворена, неохранявана порта.
	Вместо това се върнах в къщата и дълго стоях под горещия душ. Никой не иска да го изкарат на очна ставка, когато е гол, мокър и уязвим, но на мен не ми пукаше. Беше ме обзел някакъв фатализъм. Каквото е писано да става, ще стане. Като привърших, се увих в една кърпа и слязох на долния етаж, за да потърся стаята на Дюк. Задигнах още един комплект от дрехите му. Облякох ги и си сложих собствените обувки и палто. После се върнах в кухнята да чакам. Кухнята ми се стори още по-топла и закътана след дъжда и блъскащите се вълни отвън. Беше като убежище. Готвачката също беше там и правеше нещо с някакво пиле.
	— Имаш ли кафе? — запитах.
	Тя поклати глава.
	— Защо?
	— Защото има кофеин.
	Аз я изгледах в тила.
	— Че тъкмо това му е хубавото! — казах. — То и в чая също има кофеин, а съм те виждал да правиш чай.
	— В чая има танин — каза тя.
	— И кофеин — поправих я аз.
	— Ами пий чай тогава — каза тя.
	Огледах се. На плота имаше дървено блокче, от което под ъгъл с дръжките нагоре стърчаха разнокалибрени ножове. Имаше и бутилки и чаши. Предположих, че под мивката има почистващи препарати. Може би и малко белина. Достатъчно импровизирани оръжия за ръкопашен бой. Ако Бек имаше дори и най-малки задръжки, за да не стреля в затворено помещение, можеше и да се отърва. Почти сигурно щях да го обезвредя, преди той да е обезвредил мен.
	— Значи кафе ти се е допило? — обади се готвачката. — Това ли се опитваш да ми кажеш?
	— Да — отвърнах аз. — Точно това.
	— Че защо не си поискаш?
	— Ама аз нали си поисках!
	— Не, ти просто запита дали има — каза тя. — Не е същото.
	— Ще ми направиш ли кафе? — попитах. — Моля ти се!
	— Къде изчезна мистър Дюк?
	Поколебах се. Може пък да беше влюбена в него и да бе искала да се оженят, като в старите филми, където готвачката се жени за иконома и двамата живеят щастливо до дълбоки старини.
	— Беше убит — казах накрая.
	— Снощи ли?
	Кимнах.
	— При засада.
	— Къде?
	— В Кънектикът.
	— Е, добре — каза тя. — Ще ти направя кафе тогава.
	И пусна машината. Наблюдавах я, за да видя откъде вади нещата. Филтрите бяха в шкафа до книжните салфетки, самото кафе — във фризера. Машината беше стара и мудна. Издаваше силни, но колебливи гъргорещи звуци. Като прибавим барабаненето на дъжда по прозорците и грохота на вълните отвън, нищо чудно, че не бях чул кадилака да се връща. Затова пък чух задната врата да се отваря и видях как Елизабет Бек нахълта в кухнята, следвана от Ричард. Бек беше последен. И тримата се движеха със задъханата възбуденост на хора, които са претичали кратко разстояние през проливен дъжд.
	— Здрасти — каза ми Елизабет Бек.
	Кимнах, но не казах нищо.
	— Я, кафе! — възкликна Ричард. — Прекрасно.
	— Ходихме да закусим — обясни Елизабет Бек. — Край Олд Орчард Бийч има една малка закусвалня, която сме си харесали.
	— Поли не искаше да те будим — каза Бек. — Сторил си му се нещо уморен снощи. Тъй че той предложи да ни закара вместо теб.
	— Добре — отвърнах. А си помислих: Нима Поли е открил вързопа? Дали им е казал вече?
	— Искаш ли кафе? — запита Ричард, който тракаше с чаши при машината.
	— Благодаря — отвърнах. — Черно.
	Той ми донесе пълна чаша. Бек си сваляше палтото; на пода около него капеше вода.
	— Вземи чашата си и ела — каза той. — Трябва да поговорим.
	Той тръгна по коридора, като поглеждаше назад, за да види дали го следвам. Аз взех чашата си. Кафето беше горещо; от чашата се вдигаше пара. Ако се стигнеше дотам, можех да му го лисна в лицето. Поведе ме към квадратната стая с ламперия, която бе използвал и преди за нашите разговори. Носех пълната чаша и ходех малко по-бавно. Бек стигна доста преди мен. Когато влязох, той вече беше застанал до един прозорец и гледаше дъжда навън, с гръб към мен. Когато се обърна, в ръката му имаше пистолет. Беше прекалено далеч, за да му лисна кафето. Поне на четири метра. Течността щеше да се разпръсне във въздуха; може би повечето нямаше изобщо да го улучи.
	Пистолетът в ръката му беше „Берета М-9 Спешъл“, който не е нищо друго, освен леко разкрасена модификация на цивилния 92ФС, докарана да наподобява стандартния М-9 на въоръжение в армията. М-9 стреля с деветмилиметрови патрони тип парабелум. Има петнайсет патрона в пълнителя и стандартен мерник с мушка. Бях запомнил дори цената му: 861 долара на дребно. Аз самият тринайсет години бях носил такъв М-9. С него бях изстрелял хиляди патрони при тренировки и немалък брой в реална бойна обстановка. Повечето от тях бяха попаднали в целта, понеже М-9 е доста точно оръжие. В повечето случаи целта бе унищожена, понеже М-9 е и доста мощно оръжие. Пистолетът ми служеше добре. Спомнях си дори как ми го бяха препоръчали навремето: Има сравнително слаб откат и е прост за разглобяване в бойни условия. Хората, които ни зачисляваха личното оръжие, повтаряха тези думи като някакво заклинание. Отново и отново, на всеки поотделно. Предполагам, че от това зависеха договори за доставки. Навремето за тоя модел се чуваха и не дотам ласкави неща. Тюлените например ненавиждаха М-9. Твърдяха, че най-редовно им избухвал в ръцете. Бяха измислили даже и песен: Не се считаш за тюлен, ако от М-9 не си ослепен. Но аз лично бях доволен от моя М-9. Бе ми служил добре. Беше си хубаво оръжие, поне според мен. Екземплярът в ръката на Бек изглеждаше чисто нов. Черната стомана лъщеше, покрита с капчици смазка. Мерникът и мушката бяха маркирани с фосфоресцираща боя, която сияеше меко в полумрака.
	Стоях и чаках.
	Бек също стоеше неподвижно насреща ми, стиснал в ръка пистолета. И изведнъж се раздвижи. Хвана с лявата си ръка цевта, а дясната пусна дръжката. Наведе се през дъбовата маса и ми го подаде с дръжката напред, внимателно като продавач в магазин.
	— Дано да ти хареса — каза той. — Предполагам, че сте стари познати. Дюк повече си падаше по екзотиката, като оня там щаер. Но за теб си казах, че ще ти е по-удобно с берета, предвид професионалния ти опит.
	Пристъпих напред. Оставих чашата с кафето на масата. Взех пистолета от ръката му. Извадих пълнителя, прещраках за патрон в цевта, огледах механизма, надникнах в дулото. Не беше запушено с нит отвътре, за да избухне в ръцете ми. Нямаше измама. Пистолетът си беше съвсем истински. Патроните тип парабелум — също. Беше съвсем нов. С него не беше стреляно. Аз го сглобих, дръпнах рамата, за да вкарам патрон в цевта, и го поставих на предпазител. Сложих го в джоба си.
	— Благодаря — казах.
	Бек бръкна в джоба си и извади два резервни пълнителя.
	— Вземи и това — каза и ги плъзна по масата към мен. — После ще ти дам още.
	— Добре — казах аз.
	— Пробвал ли си с лазерен прицел? — запита той.
	Поклатих глава.
	— Има една фирма, която се нарича „Лейзър Дивайсиз“ — каза той. — Произвеждат универсален лазерен прицел за всички видове пистолети, монтира се под цевта. Плюс малко фенерче, което се закрепва под прицела. Много хитро устройство.
	— И прави червена точка?
	Той кимна. Усмихна се.
	— Никой не иска да му светнат с такава червена точица в окото, повярвай ми.
	— Скъпо ли е?
	— Всъщност, не. Около двеста долара.
	— С колко увеличава теглото на пистолета?
	— Със сто и четирийсет грама.
	— Откъм дулото, нали?
	— Всъщност това дори е полезно. Ограничава ритането на цевта нагоре при стрелба. Устройството тежи около тринайсет процента от общата маса на пистолета. С фенерчето малко повече, разбира се. Общо кило и двеста, кажи го и триста. Пак е доста по-малко от твоите два колта. Те по колко бяха, кило седемстотин и шейсет грама, нали?
	— Празни — казах аз. — Доста повече, ако вътре има шест патрона. Аз моите ще си ги получа ли обратно?
	— Прибрал съм ги — отвърна той. — Ще си ги получиш, като му дойде времето.
	— Благодаря — казах аз.
	— Не искаш ли да пробваш лазера?
	— И без него ще се оправя.
	Той отново кимна.
	— Твоя работа. Искам най-добрата охрана, това е.
	— Не се бой — казах аз.
	— Трябва да излизам — каза той. — Сам. Имам среща.
	— Не искаш ли да те закарам?
	— Срещата ми е от тези, на които ходя сам. Ти стой тук. После ще говорим. А сега се премести в стаята на Дюк, ясно? Обичам охраната да ми е по-наблизо, като спя.
	Сложих празните пълнители в другия си джоб.
	— Ясно — казах.
	Той ме заобиколи, излезе в коридора и забърза към кухнята.
	Такива резки промени в душевното състояние могат да изкарат човека от равновесие. Колкото бях напрегнат в началото на разговора, толкова озадачен се чувствах в края му. Отидох в предната част на къщата и се загледах през един от прозорците към двора. Видях как кадилакът потегли плавно от кръга и се насочи през проливния дъжд към портата. Поли се подаде от портиерната. Явно го бяха оставили там на връщане от закуска. Вероятно Бек бе карал сам по алеята за коли. Или Ричард, или Елизабет. Поли отвори вратата. Кадилакът се плъзна през нея и изчезна зад пелената от дъжд и мъгла. Поли затвори след него. Беше си наметнал дъждобран с размерите на цирков купол.
	Размърдах се и тръгнах из къщата да търся Ричард. Той не можеше да се преструва. По погледа му щях да отгатна всичко. Беше още в кухнята и си пиеше кафето.
	— Тази сутрин разхожда ли се по брега? — запитах аз.
	Зададох въпроса невинно приятелски, сякаш се чудех какво да кажа от любезност. Ако имаше да крие нещо, веднага щях да го усетя. Щеше да се зачерви, да наведе глава, да почне да заеква и да пристъпва от крак на крак. Но той беше абсолютно спокоен и отговори, като ме гледаше право в очите.
	— Ти луд ли си? Не видя ли какво е времето?
	Кимнах.
	— Доста лошо.
	— Напускам колежа — каза той.
	— Защо?
	— Заради снощи. Заради засадата. Ония типове от Кънектикът са още на свобода. Опасно е да се връщам. Ще поостана тук.
	— Няма ли да ти е мъчно?
	Той поклати глава.
	— И без това само си губех времето.
	Извърнах поглед встрани. Законът за непредвидените последствия. Току-що бях провалил образованието на един младеж. Може би и живота му. Готвех се да изпратя баща му в затвора. Или изобщо да го очистя. Казах си, че в сравнение с това бакалавърската диплома на сина всъщност няма особено значение.


	Тръгнах да търся Елизабет Бек. Тя щеше да бъде по-трудна за разгадаване. Докато обмислях как да подходя към нея, нищо не ми се струваше достатъчно надеждно. Намерих я в нещо като будоар, закътан в северозападното крило на къщата. Седеше в едно кресло. В скута й имаше разтворена книга — „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак. Бях гледал филма. Спомних си Джули Кристи, музиката, пътуването с влака, снега. Едно момиче ме бе поканило да отида.
	— Не си ти — каза тя.
	— Какво не съм аз?
	— Федералният агент.
	Издишах шумно въздух. Нямаше да го каже, ако тя бе намерила вързопа.
	— Не съм я! — казах. — Твоят съпруг току-що ми зачисли оръжие.
	— Не си достатъчно интелигентен за федерален агент.
	— Така ли?
	Тя поклати глава.
	— Като влязохме, Ричард беше примрял за кафе.
	— Е, и?
	— Смяташ ли, че щеше да е така, ако се връщахме от закуска? Та той щеше да е пил кафе колкото му душа иска!
	— Че къде бяхте тогава?
	— Повикаха ни на среща.
	— С кого?
	Тя поклати глава, сякаш не можеше да произнесе името.
	— Поли не ни предложи да ни закара — каза — Той ни привика. Ричард остана в колата.
	— Но ти влезе със съпруга си?
	Тя кимна.
	— При тях работи един човек на име Трой.
	— Ама че тъпо име!
	— Да, но той далеч не е тъп. Даже е доста интелигентен, млад и е голям спец по компютрите. Това, на което му се вика хакер.
	— И?
	— Успял да влезе донякъде в една от компютърните системи на федералните власти във Вашингтон. Открил, че тук има внедрен федерален агент. Под прикритие. Отначало предположили, че си ти. После се поразровили и установили, че е жена, която е тук от няколко седмици.
	Аз я зяпнах неразбиращо. Териса Даниъл беше изпратена тук неофициално, за нея нямаше писмени следи, нищо черно на бяло, в никой федерален компютър. После се сетих за лаптопа на Дъфи с емблемата на Министерството на правосъдието вместо скрийнсейвър. Спомних си кабела на модема, който се виеше по бюрото, минаваше през някакъв сложен адаптер и оттам през телефонния контакт в стената се свързваше с всички останали компютри в света. Дали Дъфи не си бе водила тайно бележки? За собствено ползване? За евентуално бъдещо оправдание на действията си?
	— Направо не ми се мисли какво ще направят — каза Елизабет Бек. — Особено с една жена.
	Тя видимо потръпна от ужас и извърна лице встрани. Аз тръгнах да излизам от стаята. На вратата се заковах на място. В къщата нямаше нито една кола. А до първото кръстовище имаше двайсет километра. Три часа бърз ход. Два, ако тичах.
	— Не му мисли — каза Елизабет Бек. — Теб това не те засяга.
	Обърнах се и се облещих насреща й.
	— Не му мисли — повтори тя. — Каквото и да правят с нея, те го правят в момента. Скоро всичко ще свърши.


	За втори път видях сержант първи клас Доминик Кол на третия ден, откакто бе започнала работа при мен. Беше облечена с бойна униформа — камуфлажен панталон и тениска в цвят каки. Денят беше ужасно задушен. Това си го спомням ясно. Някакъв горещ фронт минаваше над района на базата. Ръцете й бяха загорели. Тя имаше от оня вид кожа, който не се поти и в най-силна жега. Тениската й стоеше страхотно. Беше с уставните отличителни знаци: Кол от дясната страна на гърдите и Армия на САЩ от лявата, леко повдигнати нагоре от извивката на бюста. В ръката си държеше папката, която й бях дал. Беше станала малко по-дебела, изпълнена с нейните бележки.
	— Ще ми трябва партньор — каза тя. Почувствах се леко гузен. Жената работеше при мен вече трети ден, а аз още не й бях зачислил партньор. Запитах се дали съм й дал бюро. Както и стая да спи и шкафче да държи вещите си.
	— Ти успя ли да се запознаеш с един момък на име Фраскони? — запитах.
	— Тони ли? — каза тя. — Да, вчера. Но той е лейтенант.
	Вдигнах рамене.
	— Аз лично не възразявам сержанти и офицери да работят заедно. По устав това не е забранено. Дори и да беше, нямаше да се съобразя. Защо, проблем ли имаш?
	Доминик поклати глава.
	— Аз не. Но се боя, че той има.
	— Фраскони ли? Не вярвам.
	— Добре тогава, нали ще му кажеш?
	— Разбира се — отвърнах. Извадих листче от джоба си и си записах: Фраскони, Кол — партньори. Подчертах го два пъти, за да се подсещам. После посочих с пръст папката в ръката й. — Какво ново?
	— Добра и лоша новина — каза тя. — Лошата е, че системата им за контрол върху достъпа до поверителна информация е напълно скапана. Може да е от обикновена немарливост, но може да е и нарочно, за да се прикрият следи от неправомерни действия.
	— Кой е виновникът?
	— Някакъв всезнайко на име Горовски. Федералните служби го били вербували направо от института. От МТИ. Симпатично момче във всяко отношение. Минава за много интелигентен.
	— Руснак ли е?
	Тя поклати глава.
	— Поляк до девето коляно. Никакви следи от идеологическа мотивация.
	— Като студент в МТИ бил ли е запалянко на „Ред Сокс“?
	— Защо?
	— Те всичките са откачалки — обясних аз. — Провери го.
	— Най-вероятно е изнудване — каза Доминик.
	— А каква е добрата новина?
	Тя отвори папката.
	— Проектът, върху който работят, на практика е нещо като малка ракета.
	— С кого си сътрудничат?
	— С „Хъниуел“ и с „Дженеръл Дифенс“.
	— Е, и?
	— Ракетата трябва да е тънка. Следователно ще представлява подкалибрен проектил. Танковете са съоръжени със сто и двайсет милиметрови оръдия, но ракетата няма да е такава, а значително по-малка.
	— Колко по-малка?
	— Още никой не знае. В момента работят по кожуха. Това е нещо като куха тръба, която обгръща отвсякъде проектила, за да го изравни с калибъра на оръдието.
	— Знам какво е — подметнах аз.
	Тя не ми обърна внимание.
	— Кожухът е от отпадащ тип, което ще рече, че при изстрелване на снаряда се разглобява на части и отпада от проектила още с напускането на цевта. В момента се опитват да решат дали трябва да е изработен от метал или може и от пластмаса. Точният технически термин за такъв вид приспособление е „сабо“. Ще рече обувка на френски. Сякаш ракетата е обута в нещо като ботушче.
	— Знам какво е сабо — казах аз. — Говоря френски. Майка ми беше французойка.
	— Оттам идва и саботаж — продължи тя. — От някогашните трудови спорове във Франция. Отначало думата се е използвала за случаите на разбиване на чисто ново оборудване с ритници.
	— С ботуши — допълних аз.
	— Точно така — кимна тя.
	— Та каква е добрата новина?
	— Чертежите на самия кожух няма да значат нищо за когото и да било — каза тя. — Във всеки случай нищо важно. Това си е просто куха външна обшивка, и толкова. Така че имаме доста време.
	— Добре — казах аз. — Но действай приоритетно по въпроса. Заедно с Фраскони. Той ще ти допадне.
	— Не искаш ли да пием по една бира малко по-късно?
	— Аз ли?
	Тя ме погледна право в очите.
	— Ако офицери и сержанти могат да работят заедно, не виждам защо да не пият и по една бира.
	— Става — отвърнах.


	Доминик Кол не приличаше по нищо на многото снимки на Териса Даниъл, които бях виждал, но когато се опитвах да си я представя, в съзнанието ми изплуваше някаква смесица от лицата на двете.
	Оставих Елизабет Бек с книгата й и се запътих към първата си стая. Горе се чувствах по-спокоен. В безопасност. Заключих се в банята и свалих обувката си. Извадих апаратчето и го включих. Очакваше ме съобщение от Дъфи: _„При склада нищо. Какво правят?“_
	Без да отговарям, натиснах бутона за ново съобщение. Написах: _„Загубихме Териса Даниъл.“_
	Три думи, два интервала, общо двайсет и една букви. Седях и ги гледах. Посегнах към бутона SEND. Но не го натиснах. Вместо това натиснах бутона за връщане на курсора и изтрих съобщението. То изчезна отзад напред. Малкият курсор го погълна. Казах си, че ще го изпратя, когато имам повече доказателства. Когато знам със сигурност.
	Написах ново съобщение: _„Възможно е да са проникнали в компютъра ти.“_
	Дълга пауза. Много по-дълга от обичайните деветдесет секунди. Помислих си, че няма да отговори. Представих си я как изтръгва жиците от стената. Или пък просто е била под душа, защото след четири минути се получи въпрос: _„Защо?“_
	Отговорих: _„Чух за хакер с достъп до част от федералните системи.“_
	Тя написа: _„Централните компютри или местните сървъри?“_
	Отговорих: _„Не знам.“_
	Тя написа: _„Подробности?“_
	Отговорих: _„Слухове. Ти вкарваш ли информация в лаптопа?“_
	Тя отвърна: _„Не, разбира се!“_
	Аз написах: _„Някъде другаде?“_
	Тя отвърна: _„Не, разбира се!“_
	Написах: _„Елиът?“_
	Още една четириминутна пауза. После пристигна отговор: _„Не смятам.“_
	Запитах: _„Не смяташ или си сигурна?“_
	Тя отвърна: _„Не смятам.“_
	Седях и гледах тъпо плочките на банята пред себе си. Поех си дълбоко дъх. Изпуснах го. Елиът бе убил Териса Даниъл. Нямаше никакво друго обяснение. После отново си поех дъх. Може би имаше. Може би той не беше виновен.
	Написах: _„Имейли могат ли да се прихващат?“_
	Ние си ги разменяхме вече повече от шейсет часа. Тя ме бе разпитвала дали съм разбрал нещо за нейната агентка. Аз я бях питал за истинското й име и тя ми бе отговорила. Във всеки случай изрично бяхме споменавали и пола й. Може би не Елиът, а аз бях убил Териса Даниъл.
	Със затаен дъх изчаках отговора на Дъфи: _„Електронната ни поща е шифрована. Технически може да се прихване, но в никакъв случай не може да се дешифрира.“_
	Аз изпуснах въздуха от дробовете си и написах: _„Сигурно ли е?“_
	Тя отговори: _„Абсолютно.“_
	Написах: _„Как е шифрована?“_
	Тя отговори: _„С шифри на НАСА. Разработени по специален проект.“_
	Това малко ме ободри, но само малко. Някои от специалните проекти на НАСА се появяваха в пълни подробности по страниците на „Уошингтън Поуст“ още преди да са завършени. А грешки в комуникациите са скъсали повече нерви, отколкото който и да било друг отделен фактор.
	Написах: _„Питай Елиът дали си е водил бележки в компютъра.“_
	Тя отговори: _„Веднага. Напредък?“_
	Аз написах: _„Няма.“_
	После го изтрих и написах: _„Скоро ще има.“_ Помислих си, че това може да я поразведри.


	Слязох на партерния етаж. Вратата към будоара на Елизабет зееше. Тя си седеше в креслото. „Доктор Живаго“ беше все така захлупена в скута й; Елизабет гледаше дъжда през прозореца. Отворих входната врата и излязох. Металният детектор изджавка на беретата в джоба ми. Затворих вратата след себе си, пресякох кръга и закрачих по алеята за коли. Дъждът плющеше по гърба ми. Стичаше се във врата ми. Но вятърът ми помагаше. Подкарваше ме в гръб — на запад, към портиерната. Стъпвах леко. На връщане щеше да е по-трудно. Щях да вървя право срещу вятъра. Ако изобщо бях в състояние все още да се движа.
	Поли ме видя да идвам. Той сигурно през цялото време стоеше заврян в тази малка стаичка, най-много да крачеше между едните прозорци и другите, колкото да види кой идва. Сега се подаде навън с дъждобрана си. Трябваше да наведе глава и да се извърти ребром, за да мине през вратата. Застана, облегнат с гръб на стената, където стрехата беше по-ниска. Само че и тя не можеше да му помогне. Дъждът се носеше хоризонтално. Чувах го как барабани по дъждобрана му като дребни камъчета. Шибаше го по лицето, стичаше се надолу като реки от пот. Той беше без шапка. Косата му беше залепнала за челото от водата. Беше подгизнала от дъжда.
	Аз бях мушнал ръцете си в джобовете и се бях прегърбил напред, с лице, свряно в яката на палтото. С дясната си ръка стисках беретата. Предпазителят беше свален. Но нямах желание да я използвам. После щеше да ми се наложи да давам обяснения. Пък и Поли щеше моментално да бъде сменен, а аз не исках да го сменят, докато не му дойдеше времето. Затова нямах желание да ползвам беретата. Макар че бях готов да го направя.
	Спрях на два метра от него. Извън обсега на ръцете му.
	— Трябва да поговорим — казах.
	— Не желая да говоря с теб — каза той.
	— А какво предпочиташ, канадска борба?
	Очите му бяха бледо сини, с тесни зеници. Предположих, че е закусил само хапчета и прахове.
	— За какво да говорим?
	— За новата ситуация.
	Той не каза нищо.
	— Какъв ти е ВОС-ът? — запитах. Армията много си пада по съкращения. ВОС означава военноотчетна специалност. Нарочно използвах сегашно време: какъв ти е, а не какъв ти беше. Исках да го върна назад. Уволнилият се военен е като католик, който се е отказал от религията. Колкото и да иска да ги забрави, обичаите от едно време го теглят назад. Като например задължението да се подчинява на офицер.
	— Единайсет бам-бам — каза той и се усмихна.
	Не се зарадвах особено на отговора му. Единайсет бам-бам на жаргона на старите пушки означава 11 Б, което ще рече ръкопашен бой. Следващия път, когато животът ме изправеше срещу двестакилограмова горила с вени, пълни с амфетамини и стероиди, бих предпочел поне ВОС-ът й да е нещо като техническа поддръжка или машинопис. Само не ръкопашен бой. Особено ако въпросната двестакилограмова горила не обича твърде офицерския състав и е лежала осем години в „Левънуърт“ за побой над офицер.
	— Я да влезем вътре — казах аз. — Много е мокро тук.
	Казах го с оня тон, който постепенно си изработват офицерите с ранг над капитан. Сговорчив, почти приятелски. Много различен от тона на един лейтенант например. Тон, в който се съдържа хем предложение, хем ясна заповед. А също и подчертано желание да предразположиш другия като равен. Все едно му казваш: Абе, нали сме мъже, какво значение има, че се водя с пет чина над теб?
	Той ме изгледа продължително. После се обърна и се мушна ребром през вратата. Като при това се сниши, за да мине главата му. Таванът на помещението беше малко над два метра висок. Дори на мен ми се струваше нисък, а той почти го допираше с глава. Аз не извадих ръцете си от джобовете.
	Портиерната беше изпълнена отвътре с остра, кисела миризма като клетка на пор. И с мръсотия. Състоеше се от малка дневна с кухненски бокс, след кухнята започваше къс коридор с две врати, баня и тоалетна встрани и спалня в дъното. Това беше всичко. Портиерната беше по-малка от градски апартамент, но се бяха постарали да я напудрят отвътре като миниатюрна самостоятелна къща. Само да не беше мръсотията и страшният безпорядък. Неизмити съдове в мивката. Мръсни чинии и части от анцузи по пода. Срещу телевизора имаше малко диванче. Беше смазано и продънено от тежестта му. Навсякъде — по лавиците, по масата, на мивката — се виждаха шишенца с таблетки. В някои имаше само витамини. Но те бяха малцинство.
	В стаята имаше и картечница. Стара съветска НСВ. Беше предназначена за купола на танк, но Поли я беше закачил на една верига, провесена от тавана на стаята. Висеше като някаква зловеща скулптура. От ония модернистични безформени железа, дето обичат да ги поставят в залите на летищата. Той можеше да застане зад нея и да я развърти в пълен кръг. Можеше да стреля и през предните, и през задните прозорци, сякаш бяха амбразури на бункер. Ъгълът на стрелба беше ограничен, но все пак покриваше четирийсет метра от шосето на запад и същото разстояние от двора на изток. Патроните се подаваха от картечна лента, краят на която се губеше в метална кутия на пода. Покрай стената бяха наредени може би още двайсет такива кутии. Всичките боядисани в тъмнозелено, с червени петолъчки и надписи на кирилица.
	Картечницата беше толкова голяма, че трябваше да се долепя до стената, за да я заобиколя. Освен това в стаята имаше и два телефона. Единият беше обикновен, външен. Другият — вероятно пряка линия с къщата. На стената имаше пултове на алармени системи. Единият със сигурност беше свързан със сензорите в ничията земя. Другият — с детектора на движение, монтиран на самата порта. Имаше и черно-бял монитор, който предаваше леко размазана, бледа картина от охранителната камера.
	— Ти ме ритна — каза той.
	Не отговорих.
	— После се опита да ме прегазиш.
	— Това беше предупреждение — обясних аз.
	— За какво?
	— Дюк го няма вече.
	Той кимна.
	— Чух.
	— Така че аз съм на негово място — казах. — Ти си гледай портата, аз отговарям за къщата.
	Той отново кимна. Не каза нищо.
	— Сега аз се грижа за семейство Бек. Аз отговарям за тяхната сигурност. Мистър Бек ми има доверие. Толкова ми има доверие, че ми зачисли пистолет.
	През цялото време го наблюдавах. Погледът ми беше неподвижно закован право в очите му. От такъв поглед отсрещната страна започва да усеща натиск в средата на челото. Сега беше моментът амфетамините и стероидите в мозъка му да си кажат думата, той да се захили като идиот насреща ми и да ми натякне с дразнещ, напевен гласец: Да, ама едва ли ще ти има толкова голямо доверие, като му кажа какво съм намерил на скалите, а, как мислиш? Като му кажа, че вече си имал оръжие. Но той не се захили и не каза нищо. Изобщо не реагира, ако не се брои мигновеното разфокусиране на погледа му, сякаш му беше трудно да смели получената информация.
	— Ясно? — запитах аз.
	— Дюк го няма и сега си ти — каза той с неутрален глас.
	Не беше той. Друг бе намерил вързопа.
	— Аз отговарям за живота и спокойствието и на тримата. Това включва мисис Бек. Така че никакви игрички повече.
	Той не отговори. Заболя ме вратът да го гледам от долу на горе в очите. Прешлените на шията ми са свикнали моят събеседник да е по-дребен от мен.
	— Ясно? — запитах отново.
	— Ясно — каза той.
	— Ако не, ще има още ритници, че и тупалки отгоре.
	— Може да ми хареса — каза той.
	Поклатих глава.
	— Не вярвам. Никак няма да ти хареса даже. Ще те разкъсам на парчета, мръвка по мръвка.
	— Смяташ ли?
	— Удрял ли си някога военен полицай? — запитах аз. — Докато си бил на служба?
	Той не отговори. Извърна глава и се умълча. Вероятно си спомни за собствения си арест. Можеше да се предположи, че е оказал съпротива и е трябвало да го обуздават. В резултат от което се е спънал по някакви стълби и е претърпял значителни контузии. Това, да речем, е станало някъде между местопрестъплението и килията на предварителния арест. Нещастен случай, разбира се. Стават такива неща, особено при определени обстоятелства. Например, ако офицерът, разпоредил ареста, е изпратил само шестима да го приберат. Аз бих изпратил осем.
	— След което ще те уволня — добавих аз.
	Очите му бавно дойдоха на фокус.
	— Не можеш да ме уволниш — каза той. — Аз не работя за теб. Нито за Бек.
	— Че за кого работиш тогава?
	— За един човек.
	— Тоя човек има ли си име?
	Той поклати глава.
	— Е, тук не ти се урежда въпросът.
	Без да вадя ръцете от джобовете си, аз се проврях покрай картечницата и тръгнах към вратата.
	— Разбрахме ли се?
	Той ме гледаше. Не каза нищо. Но поне беше спокоен. Явно сутрешната му доза е била добре балансирана.
	— Мисис Бек е забранена зона, ясно ли е? — запитах.
	— Докато си тук — отвърна той. — А ти няма да си тук вечно.
	Надявам се, помислих си аз. Телефонът му иззвъня. Предположих, че е външната линия. Не вярвах Ричард или Елизабет да го търсят от къщата. Звънът прозвуча рязко в тишината. Той вдигна слушалката и каза името си. После до края на разговора само слуша. Долових нечий глас в слушалката, далечен и изкривен, но не разбрах нищо от това, което казваше. Гласът продължи да говори не повече от минута. С което разговорът приключи. Той положи слушалката на вилката, вдигна бавно ръка и с мекото на дланта си леко залюля картечницата на веригата й. Дадох си сметка, че го прави нарочно, за да ми напомни как бях залюлял боксовата круша във фитнес залата при първата ни среща. После се ухили.
	— Аз те наблюдавам, мой човек — каза той. — Няма да ми избягаш.
	Без да го удостоя с отговор, отворих вратата и излязох навън. Дъждът ме удари в лицето като пожарникарски маркуч. Наведох се и тръгнах право срещу водните струи. Със затаен дъх и с ужасно лошо предчувствие изминах четирийсетте метра от портиерната, които се намираха в обсега на прозореца. Чак тогава въздъхнах с облекчение.
	Не беше Бек, нито Елизабет, нито Ричард. Не беше и Поли.
	Не ми се уреждаше въпросът.


	Когато най-после излязохме да пием бира, Доминик Кол също ми каза: Не ти се урежда въпросът. Това не стана още през онази, същата вечер, защото в последния момент ми изникна нещо спешно, после на нея, пак на мен и така мина около седмица, по-скоро осем дни, докато успеем да го осъществим. В онези времена все още беше много трудно сержант и капитан да седнат заедно на маса, защото всички кръчми в базата се деляха строго на офицерски и за останалия състав, затова отидохме в един бар в близкия град. Най-обикновено заведение, продълговато и с нисък таван, с осем маси за билярд, изпълнено с хора, ярки неонови надписи, шумна музика и цигарен дим. Времето се беше задържало горещо. Климатиците работеха с пълна сила, но не успяваха да се преборят с жегата. Аз бях с камуфлажен панталон и стара тениска, понеже тогава още не притежавах цивилни дрехи. Доминик пристигна по рокля. Семпла рокля, без ръкави, до коленете, черна на бели точици. Съвсем ситни. Много изискан десен.
	— Как се погаждате с Фраскони? — запитах аз.
	— С Тони ли? Тони е симпатяга.
	Не го спомена повече. Поръчахме си по една тъмна бира. Това лято бях на тъмна. Поради шума трябваше да се навеждаме един към друг, за да разговаряме. Близостта й ми беше приятна. Но не се заблуждавах — тя го правеше само заради шума, нищо повече. Освен това нямах намерение да се пробвам с нея. Не че имаше някаква формална причина да не го правя. И по онова време имаше устав наистина, но не чак сегашните ограничения. Самото понятие сексуален тормоз още не съществуваше или тепърва си проправяше път в армията. Но аз си давах сметка, че не е редно. Не че бях в състояние с нещо да помогна или да попреча на кариерата й. Съдейки по личното й досие, можех спокойно да се закълна, че тя съвсем скоро ще бъде повишена в старши и после в главен сержант; това беше толкова сигурно, както и че утре ще съмне. Със или без моята помощ. Тъй че нямаше какво да я мисля. От мен нищо не зависеше.
	— Имаме тактически проблем — каза тя. — Или може би стратегически.
	— Защо?
	— Помниш ли оня, всезнайкото, Горовски? Според нас не става въпрос за изнудване в смисъл, че той има някакви срамни тайни или нещо такова. Повече ми мирише на явни заплахи срещу семейството му. Не шантаж, а чиста принуда.
	— Как го установи?
	— Досието му е безупречно. Проверявали са му и майчиното мляко. С всеки постъпват така. Тъкмо заради това да няма възможности за изнудване.
	— А бил ли е запалянко на „Ред Сокс“?
	Тя поклати глава.
	— Не. На „Янкис“. Той е родом от Бронкс. Там е завършил технически университет.
	— А, добре — казах аз. — Почва да ми става симпатичен.
	— Но по устав трябва да го приберем още сега.
	— Защо, какво е направил?
	— Видях го да изнася документи от лабораторията.
	— Те още ли работят по онзи кожух?
	Тя кимна.
	— Да, но дори да публикуват чертежите в някое списание, пак никой нищо няма да разбере. Така че ситуацията още не е критична.
	— И какво прави с документите?
	— Оставя ги в един тайник в Балтимор.
	— Видяхте ли кой ги прибира?
	Тя поклати глава.
	— Тук не ни се уреди въпросът.
	— Какво ти е мнението за тоя всезнайко?
	— Не ми се ще да го арестуваме. По-скоро трябва да спипаме онези, които го тормозят, а него да оставим на мира. Има две момиченца.
	— Фраскони какво казва?
	— Съгласен е.
	— А, така ли?
	Тя се усмихна.
	— И да не е, ще се съгласи. Само че по устав пише друго.
	— Зарежи устава — казах аз.
	— Мислиш ли?
	— Не мисля, заповядвам ти — казах аз. — Ако трябва, и в писмен вид. Довери се на инстинкта си. Проследи цялата верига звено по звено, докато стигнеш до края. Ако можем, ще гледаме да опазим Горовски да не му се случи нещо. Така постъпвам обикновено с почитателите на „Янкис“. Само гледай случаят да не ти се изплъзне от ръцете.
	— Няма.
	— Гледай да го приключиш, преди те да са приключили с кожуха — казах аз. — Ако видиш, че не става, ще пробваме друг подход.
	— Добре — каза тя.
	После заговорихме за друго, изпихме по още една бира, след час пуснаха някакво хубаво парче и аз я поканих да танцуваме. И тогава за втори път тази вечер тя ми каза: Не ти се урежда въпросът. После се замислих за този израз. Явно беше някакъв изчанчен бюрократичен жаргон, който оттогава е придобил гражданственост с най-различни значения, но по онова време означаваше: Няма да го бъде, не бива, това, което искаш, не е редно. Дали тя го бе употребила в този смисъл, или просто не й се танцуваше?


	Когато се добрах до къщата, бях вир-вода, затова се качих право в стаята на Дюк, подсуших се и му свих още един кат дрехи. Стаята му беше от предната страна на къщата, почти в средата. От прозореца се виждаше цялата алея за коли, чак до портата. А понеже беше и нависоко, виждах малко и над стената. В далечината се задаваше черен линкълн. Идваше право към нас. Беше с включени фарове заради лошото време. Поли се подаде с дъждобрана си и отвори портата навреме, така че линкълнът почти не намали. Профуча през нея и пое по алеята. Предното стъкло беше мокро и опръскано с кал; чистачките се мятаха бясно. Поли го бе очаквал. Бяха му се обадили по телефона. Проследих го с поглед, докато се скри зад ъгъла на къщата. После се обърнах с гръб към прозореца.
	Стаята на Дюк беше квадратна и спартански обзаведена, подобно на повечето стаи в тази къща. Беше с тъмна ламперия и голям персийски килим на пода. Имаше телевизор и два телефона. Предположих, че са външен и вътрешен. Чаршафите бяха чисти и ако не се брояха дрехите в гардероба, в стаята нямаше никакви лични вещи. Помислих си, че рано сутринта Бек е уведомил прислужницата за персоналните промени. Сигурно той и бе казал да ми остави дрехите, за да ги ползвам.
	Върнах се до прозореца и след още пет минути видях Бек да се прибира с кадилака. Поли очакваше и него. Голямата кола дори не забави ход. Поли затвори портата след нея. Сложи веригата и я заключи. От сто метра го виждах какво прави. Кадилакът също изчезна от погледа ми зад ъгъла, на път за гаражите. Слязох долу. Казах си, че след като Бек се е върнал, скоро ще обядваме. А също и че Поли е сложил веригата на портата, понеже се кани да обядва с нас.
	Но се бях излъгал.
	В коридора срещнах Бек, който излизаше от кухнята. По балтона му имаше едри капки дъжд. Гледаше право в мен. В ръката си държеше спортна чанта. Същата, с която бе пренесъл картечните пистолети до Кънектикът.
	— Хайде, на работа — каза той. — Веднага. Трябва да хванем прилива.
	— Къде?
	Той се дръпна встрани, обърна се и извика през рамо:
	— Човекът с линкълна ще ти каже.
	Минах през кухнята и излязох навън. Металният детектор бипна. Тръгнах през дъжда към гаражите. Но линкълнът не беше там; беше паркиран до ъгъла на самата къща, обърнат с багажника към морето. На шофьорската седалка се виждаше някакъв мъж. Седеше вътре, за да не го вали, като припряно потропваше с палци по волана. Като ме видя в огледалото, той се пресегна и капакът на багажника се повдигна, после мъжът бързо се измъкна навън.
	Приличаше на клошар, намерен заспал на някоя пейка и облечен насила в костюм. С посивяла козя брадичка и дълга сплъстена коса, вързана на тила с розово ластиче на златни точки. Лицето му беше надупчено от сипаница. На врата си имаше татуировки, каквито си правят затворниците. Беше висок и много слаб, все едно нормален човек, разцепен на две по дължина.
	— Ти ли си новият Дюк? — запита той.
	— Същият — отвърнах аз.
	— Викат ми Харли — каза той.
	Не му казах името си.
	— Е, да почваме.
	— Какво да почваме?
	— Има боклук за изхвърляне.
	В багажника имаше херметичен чувал, каквито се използват в армията за пренасяне на трупове. От плътна черна гума с надлъжен цип. По гънките се виждаше, че трупът вътре е малък. Женски най-вероятно.
	— Кой е? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.
	— Федералната кучка — отвърна той. — Дълго я дебнахме, но накрая я спипахме.
	Той се наведе и хвана двата края на чувала от своята страна. Спря се и ме зачака. Стоях неподвижно, дъждът се стичаше по врата ми, тропаше по капака, плющеше по гумата на чувала.
	— Побързай, да не изтървем прилива — подкани ме той.
	Наведох се и хванах двата края от моята страна. Дадохме си знак с поглед, вдигнахме чувала и със замах го извадихме от багажника. Не беше тежък, само неудобен за държане, а и Харли не беше кой знае колко як. Понесохме го към брега.
	— Я го пусни на земята — казах аз.
	— Защо?
	— Искам да погледна вътре.
	Харли стоеше и стискаше чувала.
	— Не те съветвам — каза той.
	— Пусни го — повторих аз.
	Той се поколеба, после двамата приклекнахме едновременно и положихме чувала на скалите. Трупът се намести вътре и застина с извит назад гръбнак. Без да се изправям, пропълзях до другия край, където беше главата. Напипах дръжката на ципа и я дръпнах.
	— Гледай само лицето — каза Харли. — Там не е чак толкова зле.
	Аз погледнах. Беше много зле. Тя бе умряла в страхотни мъки. Това беше очевидно. Лицето й беше разкривено, изцъклено от болка. Устата й все още беше разтегната в предсмъртен писък.
	Само че не беше Териса Даниъл.
	Беше прислужницата.


	9

	Дръпнах ципа още малко и отдолу се показаха същите ужасни рани, каквито бях видял преди десет години. Не желаех да гледам повече. Извърнах лице встрани, срещу дъжда, и затворих очи. Едрите капки, които се стичаха по бузите ми, приличаха на сълзи.
	— Давай да свършваме — каза Харли.
	Отворих очи. Погледах вълните. Вдигнах ципа, без повече да надничам вътре. Бавно се изправих и отидох до другия край на чувала. Харли ме чакаше. После и двамата се наведохме и хванахме всеки своя край. Понесохме товара към скалите. Той ме водеше на югоизток, към едно отдалечено място на брега, където се срещаха две гранитни плочи. Между тях имаше стръмен улей с формата на клин. Беше до половина пълен с плискаща се вода.
	— Изчакай следващата голяма вълна — каза Харли.
	Вълната връхлетя брега с грохот и двамата извърнахме глави от пръските. Улеят се изпълни догоре, водата преля от другата страна и за малко не измокри обувките ни. После вълната се оттече и улеят отново се изпразни. По дъното му потракваха дребни камъчета, които се отдръпваха заедно с водата. Повърхността на океана беше покрита със сивкава пяна, надупчена от дъжда.
	— Хайде, пусни я на земята — каза Харли. Беше се задъхал. — Задръж твоя край.
	Той нагласи чувала така, че главата на трупа увисна над каменния улей. Ципът беше обърнат нагоре. Трупът лежеше по гръб. Аз стисках ъглите на долния край. Косата ми беше слепната от дъжда, водата щипеше на очите ми. Харли застана разкрачен над чувала, приклекна и избута края му още по-напред в празното пространство. Аз го следвах с моя край, сантиметър по сантиметър, малка стъпка по малка стъпка върху хлъзгавата скала. Следващата голяма вълна повдигна края на чувала от скалата. Харли използва това, за да го плъзне още по-напред. Аз го последвах. Вълната се отдръпна. Улеят отново се изпразни. Чувалът се преви на две от тежестта си. Дъждът плющеше по коравия каучук. Барабанеше по гърбовете ни. Беше студен като ръка на мъртвец.
	С всяка следваща вълна Харли избутваше трупа все по-напред в морето, докато целият увисна в улея. Откъм моята страна чувалът беше празен. От тежестта си тялото се бе събрало в предния край. Харли погледа няколко мига към морето, после се наведе и разкопча докрай ципа. Дръпна се бързо назад, измъкна единия заден ъгъл от ръцете ми и го стисна здраво. Седмата вълна връхлетя брега. Този път пяната и пръските ни измокриха до кости. Улеят се изпълни с вода, чувалът също, после голямата вълна се отдръпна и отнесе трупа със себе си. Той се задържа на повърхността за част от секундата, след което мощното течение го дръпна право надолу, към дъното. Дългата руса коса проблесна, разпиляна от водата; бледата кожа в миг стана зеленикава, после сива и трупът изчезна в морската бездна. Водата в улея се обагри в червено, после отново стана бистра.
	— Тук течението е направо жестоко — каза Харли.
	Аз мълчах.
	— Като ги дръпне, моментално изчезват — продължаваше да дърдори той. — Никой не се е върнал досега. Завлича ги на два-три километра навътре и все към дъното тегли. Пък по-нататък сигурно акулите им виждат сметката. По тия брегове е пълно с акули. И с всякакви други гадини. Раци, скариди, какво ли не. Нали схващаш?
	Аз мълчах.
	— Никой не се е върнал — повтори той.
	Погледнах го и той ми се ухили. Устата му над козята брадичка беше грозна дупка с жълти, проядени зъби. Следващата вълна се удари в брега. Беше сравнително малка, но когато се отдръпна, улеят беше напълно измит. Сякаш нищо не се бе случило. Нищо. Харли се изправи несръчно и закопча празния чувал. От него се изцеждаше червеникава вода и капеше върху скалите. Той започна да го навива. Извърнах се и погледнах към къщата. Бек стоеше на прага и ни наблюдаваше.


	Тръгнахме към къщата, подгизнали от морска и дъждовна вода. Бек се прибра в кухнята. Ние го последвахме. Харли се спря в ъгъла и запристъпва неловко от крак на крак, сякаш съзнаваше, че не му е там мястото.
	— Значи тя е била федерален агент? — запитах.
	— Няма съмнение — отвърна Бек.
	Спортната му чанта беше на масата, точно в средата, като веществено доказателство в съдебна зала. Бек разкопча ципа и бръкна в нея.
	— Виж това — каза той.
	Извади отвътре един вързоп. Нещо, увито в омазнен, мръсен парцал с размери на кърпа за ръце. Разви го и измъкна глока на Дъфи.
	— Всичко това беше скрито в колата, която й бяхме разрешили да ползва — каза той.
	— В сааба? — запитах аз, колкото да кажа нещо.
	Той кимна.
	— В пространството за резервната гума. Под багажника.
	Той постави глока на масата. Разви двата резервни пълнителя от парцала и ги сложи до пистолета. До тях нареди превитото шило и наточеното длето. И връзката с ключове на Куклата.
	Спрях да дишам.
	— Шилото е шперц, предполагам — каза Бек.
	— Но с какво това доказва, че тя е от федералните? — запитах аз.
	Той вдигна глока, обърна го с дясната му страна към мен и ми посочи нещо с пръст.
	— Виж му серийния номер — каза той. — Направихме справка с фирмата производител в Австрия. Проникнахме в компютрите им. Този конкретен пистолет е продаден на правителството на Съединените щати преди около година. Като част от голяма държавна поръчка. Модел 17 за служителите мъже и 19 за жените. Ето откъде знаем, че е била от федералните.
	Аз гледах тъпо серийния номер.
	— А тя не отрече ли?
	— Разбира се, че отрече. Каза, че просто го била намерила. Опита се да ни разиграва. Истината е, че обвини теб. Каза, че тия неща били твои. Но пък какво друго можеше да направи? Тях са ги обучили да лъжат и отричат.
	Извърнах глава. Загледах се през прозореца към морето. Защо ги бе прибрала? Защо просто не ги бе оставила на мястото им? От грижовност? За да не се намокрят може би? Или какво?
	— Изглеждаш ми нещо разстроен — отбеляза Бек.
	И как изобщо ги е намерила? За какво й бе притрябвало да ги търси?
	— Нещо разстроен ми се виждаш — повтори той.
	„Разстроен“ беше слабо казано. Тя бе умряла в страшни мъки. За което причината бях аз. Сигурно си бе мислила, че ми прави услуга, като прибира нещата ми на сухо. За да не ръждясат. Тя беше едно глупаво момиче от Ирландия, което се бе опитало да ми помогне. А пък аз я бях убил, все едно че лично бях държал ножа.
	— Аз отговарям за охраната — казах накрая. — Трябваше да я заподозра.
	— Ти отговаряш за охраната от снощи — поправи ме той. — Тъй че недей да се косиш. Още не си встъпил в длъжност, както се казва. Дюк е трябвало да му мисли.
	— Но кой би се досетил? — казах аз. — За мен тя си беше просто прислужницата.
	— За мен също — каза той. — И за Дюк.
	Отново извърнах глава встрани. Загледах се към морето. Беше сиво и неспокойно. Нищо не можех да разбера. Тя е намерила вързопа, добре. Защо обаче й е било да го крие?
	— Още доказателства? — запита Бек. — Гледай тогава.
	Аз погледнах към него точно в момента, когато извади от чантата чифт дамски обувки. Големи, груби, тромави — същите, с които я бях виждал от първия ден.
	— Погледни — каза Бек. После обърна дясната обувка и с нокти изтръгна един пирон от тока. Изви встрани гумената подложка като малка вратичка и изтръска обувката върху масата. Отвътре изпадна малък правоъгълен пластмасов предмет и се захлупи върху масата. Той го обърна с лицето нагоре.
	Беше безжичен предавател, абсолютно идентичен на моя.


	Бек ми подаде обувката. Аз я поех. Държах я и я гледах тъпо. Беше трийсет и шести номер. За малък дамски крак. Но отпред имаше издуто бомбе, а отзад за симетрия — широк, сплеснат ток. Някаква глупава младежка мода. В тока обаче имаше изрязана правоъгълна кухина, същата като в моя. Беше издълбана умело, с много търпение. Не с машина — на ръка. Отвътре личаха същите следи от резеца както при мен. Представих си някакъв тип в някаква федерална лаборатория, пред него наредени цяла редица обувки, в стаята мирише на нова кожа, по бюрото му се събират купчинки стружки, докато той съсредоточено си върши работата. В голямата си част дейността на федералните служби е забележително нискотехнологична. Далеч не всичко в този занаят са експлодиращи писалки и миниатюрни камери, вградени в часовници. Чифт най-прости обувки, някое обикновено електронно пособие, купено направо от магазина — това в повечето случаи е всичкото им шпионско оборудване.
	— За какво си мислиш? — запита Бек.
	Мислех си за това как се чувствам. Като на въртележка. Като в ония влакчета на ужасите, които ту се потапят в някаква бездна, ту изплуват отново нагоре. Тя си оставаше все така мъртва, но вече не аз бях убиецът. Бяха я убили федералните компютри. Така че в известен смисъл лично аз се чувствах облекчен. Но и немалко разгневен. Какви, по дяволите, ги вършеше Дъфи? Какво си въобразяваше? Имаше едно абсолютно задължително процедурно правило. Едно желязно правило, което гласеше: никога не поставяй повече от един агент под прикритие в една и съща среда, освен ако и двамата не са предварително известени. Тя ми бе казала за Териса Даниъл. Но защо, по дяволите, не ме бе уведомила за другата?
	— Направо невероятно — успях да кажа аз.
	— Батерията е изтощена — продължи той, като държеше уреда с двете си ръце и щракаше копчетата с палци, сякаш беше някаква компютърна игра. — Във всеки случай това нещо не работи.
	Той ми го подаде. Оставих обувката и го поех от ръката му. Натиснах познатото ми копче за включване. Но екранът си остана тъмен.
	— Откога е била на работа тук? — запитах.
	— От осем седмици — каза Бек. — При нас трудно се задържат слуги. Мястото е доста изолирано. Пък и тоя Поли, нали разбираш? Дюк също не беше от най-сговорчивите.
	— Предполагам, че батерията на това нещо едва ли би могла да издържи осем седмици.
	— Как би трябвало да постъпят сега? — запита той.
	— Представа нямам — казах аз. — Никога не съм работил за федералните.
	— По принцип — каза той. — Сигурно си чувал за такива случаи.
	Вдигнах рамене.
	— Предполагам, че са очаквали нещо подобно. Комуникациите винаги са първото нещо, което се скапва. А като изчезне от радара, те няма да почнат веднага да се тревожат. При това единственият им избор е да я оставят да продължи операцията. Те просто няма как да се свържат с нея и да я изтеглят, нали така? Тъй че най-вероятно просто ще изчакват, като ще се надяват да намери начин да зареди батерията и да установи връзка колкото се може по-скоро. — Изправих уреда на единия му ръб и посочих малката дупчица на дъното. — Това явно се зарежда с устройство за мобилен телефон или нещо подобно.
	— А дали ще изпратят някой да я търси?
	— Предполагам — казах аз, — че все някога ще го направят.
	— Кога?
	— Не знам. Във всеки случай не още.
	— Ние смятаме да отричаме, че въобще е била тук. Че изобщо я познаваме. Няма никакви следи, че е била тук.
	— На твое място бих изчистил основно стаята й — казах аз. — Там е пълно с нейни отпечатъци, косми, ДНК.
	— Тя дойде при нас с препоръка — каза той. — Да не мислиш, че сме пуснали обява във вестника? Един наш човек в Бостън ни я препоръча.
	Той ме погледна. Един ваш човек в Бостън, който се надява на облекчена присъда и прави всичко възможно, за да угоди на федералните власти. Кимнах.
	— На твое място бих се запитал — казах аз — какво да си мисля за тоя човек?
	Той ми кимна намусено в отговор. Явно премисляше казаното. Разбираше какво имам предвид. Вдигна голямата връзка ключове от масата, където ги бе сложил.
	— Струва ми се, че са на Куклата — каза той.
	Не отговорих.
	— Значи кошмарът е в три посоки — продължи той. — Куклата явно е свързан с онази банда от Хартфорд, а нашият човек от Бостън работи за федералните. Сега се оказва, че Куклата е бил свързан и с федералните. След като е дал ключовете си на тая кучка. От което следва, че и хартфордската банда също си пие кафето с федералните. Куклата е мъртъв благодарение на Дюк, но все още съм изправен срещу Хартфорд, Бостън и федералните. Ще имам нужда от теб, Ричър.
	Погледнах към Харли, който зяпаше дъжда през прозореца.
	— Само Куклата ли е бил? — запитах.
	Бек кимна.
	— Проверих всичко. Само Куклата е. Убеден съм. Останалите са стабилни момчета. Те са плътно с мен. Много се разкайват заради Куклата.
	— Добре — казах аз.
	Настъпи продължителна тишина. После Бек отново уви нещата ми в парцала и пусна вързопа в чантата. Хвърли изтощения уред за имейли вътре и най-отгоре сложи обувките на прислужницата. Обувките изглеждаха празни, изоставени и отчаяни.
	— Едно нещо знам — каза той. — Отсега нататък започвам да им претърсвам и обувките, това поне е сигурно. Можеш да заложиш живота си, че ще бъде така.


	Аз заложих живота си още в същия момент. Не се отказах от обувките си. Върнах се в стаята на Дюк и погледнах в гардероба му. Вътре имаше четири чифта обувки. Не бяха точно по вкуса ми, но изглеждаха здрави и удобни и горе-долу моя размер. Но аз не ги докоснах. Да им се покажа с различни обувки би било равносилно на сигнална лампа. Ако се налагаше да изхвърля моите, трябваше да го направя както трябва. Не можех да ги оставя в стаята си, за да ги проверят ей така, между другото. Трябваше да ги изнеса от къщата. Но тъкмо сега това никак не беше лесно. Не можех просто да изляза с тях в ръце. Какво щях да им кажа? Ах, да, това са обувките, с които пристигнах. Отивам да ги изхвърля в океана, нещо изведнъж ми омръзнаха. Не, не ставаше.
	Пък и обувките ми трябваха. Не че не ми минаваше през ум, но още не бях готов напълно да отрежа Дъфи от операцията. Поне засега. Заключих се в банята на Дюк и извадих устройството за имейли. Чувствах се някак особено потиснат. Включих го и на екрана се появи съобщение: _„Трябва да се видим.“_ Натиснах REPLY и написах: _„Наистина трябва!“_ Изключих уреда, натиках го обратно в подметката си и слязох в кухнята.
	— Върви с Харли — каза ми Бек. — Трябва да докараш сааба.
	Готвачката я нямаше. Плотовете бяха подредени и светеха от чистота. Печката беше студена. Липсваше само табелка „Затворено“ на вратата.
	— Ще има ли обяд? — запитах.
	— Гладен ли си?
	Пред очите ми изплува последната голяма вълна, как изпълва чувала и отвлича трупа. Видях разстланата руса коса, мека и безкрайно фина под водата. Видях как кръвта се оттича, розовееща от морската вода. Никак не бях гладен всъщност.
	— Коремът ми стърже — казах аз.
	Бек се усмихна.
	— Кораво копеле си ти, Ричър.
	— Виждал съм трупове. А очаквам и занапред да виждам.
	Той кимна.
	— Готвачката е в почивен ден. Яж някъде навън, става ли?
	— Нямам никакви пари.
	Той бръкна в джоба на панталона си и извади топка банкноти. Започна да ги брои, после вдигна рамене и ми ги подаде всичките. Сигурно имаш някъде към хиляда долара.
	— Тия са ти за джобни — каза той. — Заплатата ще я уредим отделно.
	Сложих парите в джоба си.
	— Харли те чака в колата — каза той.
	Излязох и вдигнах яката на палтото си. Вятърът беше отслабнал. Дъждът вече удряше отвесно надолу. Линкълнът беше паркиран както преди до ъгъла на сградата. Капакът на багажника беше затворен. Харли барабанеше с палци по волана. Аз се наместих на седалката до него, като я плъзнах назад, за да отворя място за краката си. Той запали двигателя, пусна чистачките и потегли. Докато чакахме Поли да ни отвори портата, Харли пусна климатика на максимум. От мокрите ни дрехи прозорците започнаха да се запотяват. Поли се бавеше. Палците на Харли отново забарабаниха по волана.
	— Вие двамата за един и същ човек ли работите? — запитах го.
	— Аз и Поли ли? — попита на свой ред той. — То се знае.
	— Кой е той?
	— Бек не ти ли каза?
	— Не — признах аз.
	— Е, тогава и аз няма да ти кажа.
	— Трудно ми е да си върша работата без информация.
	— Проблемът си е твой — каза Харли. — Мен какво ме засяга?
	И ми се усмихна приятелски с жълтите си проядени зъби. Представих си, че му забивам един юмрук в мутрата. Сигурно долната му челюст заедно със зъбите щеше да се спре някъде в гърлото. Но се сдържах. Поли разхлаби веригата и бутна портата навън. Още щом се отвори достатъчна пролука, Харли даде газ и профуча по на два сантиметра разстояние от двете крила. Настаних се удобно на седалката. Харли включи фаровете и настъпи педала. Зад гумите на колата се вдигаха фонтани от пръски. Движехме са право на запад, защото първите двайсет километра това беше единствената възможна посока. После поехме по шосе 1 на север, към Портланд, обратно на Олд Орчард Бийч и Сако, където бях ходил с Елизабет Бек. Времето беше толкова отвратително, че наоколо не се виждаше нищо. Едва различавах стоповете на колите пред нас. Харли мълчеше. Само се поклащаше напред-назад на седалката и барабанеше с палци по волана. Не караше плавно. През цялото време натискаше ту газта, ту спирачката. Ускоряваше, забавяше, ускоряваше, забавяше. Трийсетте километра до Портланд ми се сториха безкрайни.
	По едно време пътят зави стръмно на запад и вляво от нас различих магистралата М-295. От другата й страна сивееше тясна ивица морска вода, а още по-нататък се виждаше международното летище на Портланд. Тъкмо в момента излиташе самолет, носейки след себе си облак от водни пръски. Машината прогърмя ниско над главите ни и зави на юг над Атлантика. После вляво се заточиха ниските сгради на крайпътен търговски център с дълъг тесен паркинг. Магазините в него бяха точно такива, каквито човек очаква да види в един евтин жилищен район, заклещен между две магистрали и оживено летище. На паркинга имаше може би двайсетина коли, подредени в една линия, всички с муцуните към бордюра. Старият сааб беше петата кола от ляво на дясно. Харли отби и спря точно зад него.
	— Твой е — каза той. — Ключовете са в джоба на вратата отвътре.
	Аз излязох на дъжда, а той даде газ и потегли още щом затворих вратата. Но не се насочи обратно към шосе 1. В края на паркинга сви вляво. Веднага след това вдясно. Видях го как се насочи към съседния паркинг. Вдигнах яката на палтото си и го проследих с поглед, докато пресече паркинга и изчезна зад някакъв комплекс от нови сгради. Ниски, продълговати конструкции от ярко боядисана гофрирана ламарина. Можеха да бъдат и офиси, съединени с мрежа от асфалтови алеи. Бяха мокри и блестяха на дъжда. Линкълнът се мярна за миг в една пролука между сградите. Движеше се бавно и някак лениво, сякаш Харли се оглеждаше къде да паркира. После колата се плъзна зад поредната сграда и повече не я видях.
	Обърнах се. Саабът беше спрял с муцуната напред срещу вратата на магазин за алкохол. От двете му страни имаше магазинче за автомобилни стерео уредби и друго — за лампи и полилеи. Не вярвах да бяха изпратили прислужницата да купи нов полилей за къщата или стерео за сааба. Следователно бе дошла до магазина за алкохол. Където я бяха очаквали цяла глутница мъже. Най-малко четири-пет. След първоначалната изненада тя сигурно бе превключила на заучената си роля на добре обучен агент, който се бори за живота си. Но те го бяха очаквали. Самите те сигурно бяха дошли подготвени. Озърнах се напред-назад по тротоара. После се загледах в алкохолния магазин. Прозорците му бяха задръстени от кашони и отвътре навън едва ли се виждаше нещо. Все пак влязох.
	Магазинчето наистина беше пълно с кашони, но празно откъм хора. Това сякаш беше обичайното му състояние. Вътре беше прашно и студено. Зад тезгяха се мотаеше някакъв сивкав тип на около петдесет. Сива коса, сива риза, сива кожа на лицето. Изглеждаше така, сякаш поне десет години не бе подавал нос навън. Около него нямаше абсолютно нищо, което бих могъл да купя, за да го предразположа. Затова минах направо на въпроса.
	— Виждаш ли тоя сааб отвън? — попитах.
	Той се загледа през прозореца с пресилено старание. Накрая каза:
	— Виждам го.
	— Не видя ли къде отиде шофьорът?
	— Не — отвърна той.
	Когато някой отвърне „не“, без да се замисли, обикновено лъже. Разбира се, и искрен човек може да каже „не“, но обикновено, след като се почуди малко. При това „не“-то обикновено е придружено от „съжалявам“ или нещо подобно. Може и от контравъпрос. Такава е човешката природа. Един искрен човек би казал нещо от рода на: „Съжалявам, не видях, защо, какво е станало?“ Аз бръкнах в джоба си и опипом отделих една банкнота от пачката на Бек. Извадих я. Беше стотарка. Прегънах я на две по дължина и я повдигнах между показалеца и средния си пръст.
	— А сега?
	Той погледна вляво от себе си. На мен ми се падаше вдясно. Към офисите, които не се виждаха през стените на дюкяна му.
	Един бърз, потаен поглед, едно мигновено стрелване на очите, които веднага се върнаха в първоначалното си положение.
	— Не — повтори той.
	— А един черен линкълн? — продължих аз. — Ей сега отмина нататък.
	— Не съм го видял — каза той. — Може да съм бил зает.
	Кимнах с разбиране.
	— Ти направо си скъсваш задника от бачкане тука. То се вижда. Истинско чудо е как се справяш сам-самичък.
	— Може да съм бил в задната стаичка. Сигурно съм говорил по телефона.
	Двата ми пръста продължиха още известно време да стискат стотарката, навирена нагоре. Сигурен бях, че сто долара, свободни от данък, съставляват значителна част от седмичния му оборот, но той дори не погледна парите. Това само по себе си значеше много.
	— Твоя воля — казах аз. Пъхнах банкнотата в джоба си и излязох.


	Подкарах сааба на юг по шосе 1 и след стотина метра спрях на първата бензиностанция. Влязох и си купих бутилка минерална вода и два шоколадови десерта. Водата, пресметнато на литър, ми излезе четири пъти по-скъпо, отколкото ако бях купил бензин. Излязох навън, застанах на сухо под козирката на входа, развих единия шоколадов десерт и започнах да го ям. През това време се поогледах. Нямаше камери. Приближих се до телефонните автомати и с монетите от рестото позвъних на Дъфи. Бях запомнил номера й в мотела наизуст. Набутах се целия в плексигласовия балон, за да не се измокря до кости. Тя вдигна на второто позвъняване.
	— Тръгни на север към Сако — казах й. — Още сега. Среща в големия тухлен търговски център на острова в едно кафене, което се казва кафе „Кафе“. Който закъснее, черпи.
	Доядох си десерта и подкарах по шосето на юг. Саабът друсаше и бучеше ужасно след кадилака на Бек и линкълна на Харли. Беше стар и раздрънкан. Постилките на пода бяха изтънели и се местеха под краката ми. Километражът показваше шестцифрено число. Но иначе вършеше работа. Гумите бяха в добро състояние, чистачките работеха. Предпазваше ме от дъжда. Освен това имаше хубави големи странични огледала. Аз не отделях поглед от тях. Зад мен нямаше никой. Стигнах пръв в кафенето. Поръчах си едно дълго еспресо, за да премахна вкуса на шоколад от устата си.
	Дъфи пристигна след около шест минути. Спря на входа, огледа се, после тръгна усмихната към мен. Беше с други джинси и друга памучна риза — този път синя, не бяла. Върху нея си беше сложила охлузеното кожено яке, а най-отгоре — раздърпан шлифер, който й беше прекалено голям. Сигурно беше на стареца. Във всеки случай не на Елиът. Елиът беше по-дребен от нея. Едва ли бе очаквала такова лошо време, когато бе тръгвала от Вашингтон.
	— Тук безопасно ли е? — запита тя.
	Не отговорих.
	— Какво има? — запита тя.
	— Ти черпиш — казах аз. — Закъсня. Искам още едно еспресо. Върни ми парите и за това.
	Тя ме изгледа неразбиращо, но отиде до бара и след малко дойде с едно еспресо за мен и едно капучино за себе си. Косата й беше леко мокра. Преброи мълчаливо рестото си и ми отдели равностойността на първата чаша кафе в банкноти и монети. Тук, в Мейн, и кафето беше значително по-скъпо от бензина.
	— Е, какво има? — запита тя.
	Не отговорих.
	— Ричър, какво става?!
	— Ти си изпратила там друга агентка още преди осем седмици — казах аз. — Защо не си ми казала?
	— Какво?!
	— Каквото казах.
	— Каква агентка?
	— Същата, която умря тази сутрин. От радикална двойна мастектомия без упойка.
	Тя ме гледаше смаяно.
	— Териса е убита?
	Поклатих глава.
	— Не беше Териса. Другата беше.
	— Каква друга?
	— Я не ме будалкай! — казах.
	— Каква друга?!
	Аз я гледах. Строго. После по-меко.
	Имаше нещо в светлината на това кафене. Може би нещо в начина, по който се отразяваше в светлото дърво и в матовия бронз, в стъклото и в хрома. На тази светлина всичко се виждаше като на рентген. Беше като един вид серум на истината. Предишния път на нея безпогрешно бях видял изчервяването на Елизабет Бек. Сега бях очаквал да видя същото и при Дъфи. Същото наситено червено на смущението и срама от това, че я бях разкрил. Но видях само пълна изненада. Беше изписана на лицето й. Дъфи бе пребледняла. Лицето й бе станало бяло като вар. Сякаш бе останала без кръв. А това, както и изчервяването, не е нещо, което става с усилие на волята.
	— Каква друга? — залита още веднъж тя. — Освен Териса друга нямаше. Какво ми казваш? Че Териса е мъртва?
	— Не е Териса — повторих аз. — Имаше още една жена. Бяха я наели като домашна прислужница.
	— Нищо подобно — каза тя. — Там беше само Териса.
	Отново поклатих глава.
	— Видях трупа. Не беше Териса.
	— Домашна прислужница ли?
	— Имаше предавател за имейли в обувката си — казах аз. — Абсолютно същия като моя. Подметката беше издълбана от същия техник. Разпознах почерка.
	— Това е невъзможно — каза тя. Аз я гледах в упор. — Щях да ти кажа — настоя тя. — Непременно щях да те уведомя. Освен това, ако бях изпратила и друг агент под прикритие, щях ли да имам нужда от теб? Разбираш ли какво ти говоря?
	Извърнах глава встрани. После отново я погледнах. Беше мой ред да се почувствам засрамен.
	— Че коя тогава е била, по дяволите?
	Дъфи не отговори. Ръката й нервно си играеше с чашката капучино — побутваше я леко за дръжката, колкото да я превърти всеки път с по десетина градуса върху чинийката, при което гъстата пяна оставаше неподвижна. Мозъкът й работеше трескаво.
	— Преди осем седмици, казваш?
	Кимнах.
	— А какво ги е накарало да се усъмнят?
	— Проникнали са в компютъра ти — казах аз. — Тази сутрин или може би още снощи.
	Тя вдигна поглед от чашата си.
	— Затова ли ме разпитваше?
	Кимнах. Не казах нищо.
	— Териса не фигурира в компютъра — каза тя. — Нито пък където и да било.
	— Пита ли и Елиът?
	— Не само го питах — каза тя. — Претърсих целия му хард диск. Както и всичките му файлове в централния архив във Вашингтон. Имам достъп навсякъде. Търсих на Териса, Даниъл, Джъстис, Бек, Мейн и под прикритие. Той нито веднъж не е използвал тези думи.
	Аз мълчах.
	— Как е станало? — запита тя.
	— Не съм сигурен — отвърнах. — Предполагам, че отначало компютърът просто им е казал, че има някой, а впоследствие и че този някой е жена. Без име, без подробности. И те са започнали да я търсят, докато са я открили. Мисля, че вината донякъде е и моя.
	— Как така?
	— Бях направил скривалище — казах аз. — Твоят глок, двата пълнителя. Това-онова. Тя ги намерила. Скрила ги в колата, която ползваше.
	Дъфи помълча няколко мига. Накрая каза:
	— Е, добре. Ти смяташ, че са претърсили колата й и като са ти намерили нещата, са се хванали за нея, така ли?
	— Предполагам, че така е станало.
	— Но може би първо са претърсили нея, като са намерили обувката?
	Отново извърнах поглед.
	— Много се надявам да е така.
	Тя направи гримаса.
	— Хайде, не се тормози. Не си ти виновен. Още щом са видели в компютъра, че е жена, и са се насочили право към нея. В края на краищата колко жени има там? Освен Териса сигурно е била само тя. Нямало е как да не я хванат.
	Кимнах. Разбира се, там беше и Елизабет Бек. А също и готвачката. Но нито едната не би могла да попадне в списъка на заподозрените. Елизабет беше съпругата на боса. А пък готвачката работеше там поне от двайсет години.
	— И все пак коя е била?
	Дъфи продължаваше да превърта чашката си малко по малко, докато направи пълен оборот и се върна в първоначалното положение. Грапавият ръб на дънцето й едва доловимо стържеше по чинийката.
	— Всичко е ясно — каза тя. — Помисли си само за последователността във времето. Започни от днес и карай назад. Преди единайсет седмици аз оплесках оная работа със снимките в гаража. Преди десет седмици ме отстраниха от разследването. Но понеже Бек е едра риба, аз нямах намерение да се отказвам и изпратих Териса под прикритие без тяхно знание. Точно по същата причина обаче, понеже Бек е едра риба, и без мое знание преди осем седмици те може да са поверили разследването на някой друг и този някой да е изпратил там въпросната прислужница в допълнение към Териса. Както Териса не е знаела нещо за прислужницата, така прислужницата не е подозирала, че Териса е вече там.
	— За какво й е било да рови в нещата ми?
	— Предполагам, за да контролира ситуацията. Така е по правилник. От нейна гледна точка ти си изглеждал подозрително. Като неуправляем авантюрист, човек, дошъл да мъти водата. Убиец на полицаи, който укрива оръжие. Може да си е помислила, че си от някоя съперническа банда. Сигурно е имала намерение да те издаде на Бек. По този начин е щяла да спечели доверието му. Във всеки случай целта й е била да те отстрани, понеже не е искала излишни усложнения. Ако не на Бек, може би щеше да те издаде на нас, като убиец на полицаи. Чудно е, че не го е направила.
	— Предавателят й нямаше батерия.
	Тя кимна.
	— Да, това са осем седмици. Предполагам, че в тая къща домашните прислужници не разполагат със зарядни устройства.
	— Бек казва, че била дошла от Бостън.
	— Има логика — каза Дъфи. — Сигурно се възложили случая на бостънското оперативно бюро. Към техния район е. Което обяснява и защо във Вашингтон не са тръгнали никакви слухове по въпроса.
	— Той каза, че някакви приятели му я били препоръчали.
	Тя отново кимна.
	— Явно за да получат облекчена присъда за техен човек. Ние често се възползваме от такива случаи. Пък и те нямат нищо против да се топят един друг. Между тия хора няма никаква лоялност.
	Изведнъж се сетих за нещо, което Бек беше казал. Запитах:
	— Как комуникирахте с Териса?
	— По имейла, точно както с теб. Имаше същото устройство.
	— В обувката ли?
	Дъфи кимна. Не каза нищо. Гласът на Бек кънтеше в главата ми: Започвам да им претърсвам и обувките, това поне е сигурно. Можеш да заложиш живота си, че ще бъде така.
	— Тя кога ви писа за последен път?
	— Връзката с нея пропадна още на втория ден — каза Дъфи. После замълча.
	— Къде живееше?
	— В Портланд. Бяхме й уредили апартамент там. Все пак беше чиновничка, не прислужница.
	— Ти ходила ли си в апартамента й?
	Тя кимна.
	— Никой не я е виждал от втория ден.
	— Погледна ли в гардероба й?
	— Защо?
	— Трябва да знаем с кои обувки е била, когато са я хванали.
	Дъфи отново пребледня.
	— Ах, по дяволите!
	— Точно така — казах аз. — Е, кои обувки бяха в гардероба?
	— Не тези, които трябваше.
	— Дали се е сетила да изхвърли навреме предавателя?
	— Това едва ли е щяло да й помогне. Освен ако не изхвърли и обувките. Дупката в тока е била достатъчна като улика.
	— Трябва да я открием — казах аз.
	— Разбира се, че трябва — отвърна тя. После помълча малко. — Днес е извадила голям късмет. Ония са търсили жена и първо са се насочили към прислужницата. Не можем обаче да очакваме, че все така ще й върви.
	Не казах нищо. Късметът на Териса беше в нещастието за другата. Всяко добро за зло. Дъфи отпи от кафето си и направи гримаса. Сигурно беше изстинало. Остави чашата.
	— Но какво всъщност я е издало? — запита тя. — Това искам да разбера. Та тя не изкара и два дни там. А това стана цели девет седмици, преди да проникнат в компютъра.
	— Каква лична легенда й съставихте?
	— Обикновената за подобна задача. Неомъжена, без сериозен приятел, без семейство и близки, без корени. Като теб, само дето при теб е истина.
	Бавно кимнах. Симпатична, трийсетина годишна жена, за която никой няма да се сети, че липсва. Огромно изкушение за такива като Поли или Куклата Направо неустоимо. Момиче за забавление. А и останалите от тая банда сигурно не бяха много по-добри. Харли например. Горкият Харли в никакъв случай не можеше да мине за образец на цивилизованост.
	— Може нищо конкретно да не я е издало — казах аз. — Може чисто и просто да е изчезнала. Много жени изчезват ей така. Особено млади. Неомъжени, самотни жени изчезват непрекъснато. С хиляди всяка година.
	— Само че ти си открил стаята, където са я държали.
	— Всички тия изчезнали жени също ги държат някъде. Те липсват само от наша гледна точка. Самите те знаят къде са, също и мъжете, които ги държат.
	Тя ме погледна.
	— Смяташ, че случаят е такъв?
	— Не е изключено.
	— Дали е жива и здрава?
	— Не знам — казах. — Надявам се.
	— Дали ще я оставят жива? Кимнах.
	— Мисля, че това им е целта. Понеже не знаят, че е федерален агент. Мислят си, че е просто жена, една от многото.
	Момиче за забавление.
	— Можеш ли да я откриеш, преди да са й проверили обувките?
	— Може и никога да не ги проверят — казах аз. — Разбираш ли, ако са свикнали да гледат на нея по определен начин, както вероятно е станало, за тях е трудно да я видят в различна светлина.
	Тя извърна лице встрани и се умълча.
	— Да гледат на нея по определен начин… — каза тя. — Защо не си го кажем направо?
	— Защото не го искаме — отвърнах аз.
	Тя помълча. Мина една минута. Втора. После изведнъж ме погледна право в очите. Бе й хрумнало нещо.
	— Ами твоите обувки? — запита тя.
	Поклатих глава.
	— Същата работа. Те вече са свикнали с мен. Би било мисловен скок изведнъж да се усъмнят.
	— И все пак рискът е голям. Вдигнах рамене.
	— Бек ми зачисли „Берета М-9“ — казах. — Така че да поизчакаме и да видим. В мига, в който се наведе да ми погледне обувките, ще му пръсна черепа.
	— Но все пак Бек е само бизнесмен, нали така? Поне в общи линии. Дали би постъпил жестоко с Териса, ако знае, че застрашава бизнеса му?
	— Не знам — отвърнах аз.
	— Той ли уби прислужницата?
	Поклатих глава.
	— Не, Куин.
	— Пред очите ти ли стана?
	— Не.
	— Тогава откъде знаеш?
	Извърнах лице встрани.
	— Познавам почерка му.


	Четвъртата ми среща със сержант Доминик Кол беше седмица след онази вечер в бара. Времето оставаше все така горещо. Говореше се за някакъв тропически ураган, който се задавал откъм Бермудите. Бюрото ми беше заринато от хиляди папки — убийства, изнасилвания, самоубийства, кражби на оръжие, нападения, а последната вечер в базата бе избухнал и бунт, понеже хладилникът в столовата се бил повредил и сладоледът станал на вода. Току-що бях говорил по телефона с едно приятелче във Форт Ъруин, Калифорния, който ми каза, че при тях било същото всеки път, когато задухал вятър откъм пустинята.
	В този момент влезе Доминик. Беше по шорти и прилепнала тениска. Въпреки всичко не се потеше. Кожата й беше суха, като напудрена. Носеше под ръка папката си, която бе станала осем пъти по-дебела, откакто й я бях дал.
	— Кожухът на снаряда трябва да е метален — обяви тя. — Това е окончателното заключение.
	— Така ли? — казах.
	— Отначало като че ли бяха предпочели пластмасов, но мисля, че по-скоро са искали да се изфукат.
	— Добре — казах.
	— Опитвам се да ти кажа, че проектът за кожуха е готов. Вече се готвят да преминат към по-важните неща.
	— На теб още ли ти е жал за тоя Горовски?
	Тя кимна.
	— Би било наистина жалко да му съсипем живота. Той е добър човек и невинна жертва. Като цяло си върши добре работата и е полезен за армията.
	— Тогава как ще постъпите?
	— Няма да е лесно — каза тя. — Аз лично бих предпочела да го вербувам отсега, нека подава фалшива информация на който клъвне. Така ще можем да продължим разследването, без да разкриваме нищо реално.
	— Но?
	— Но самото устройство изглежда нереално. Доста е шантаво. Прилича на голяма стреличка за мятане. Изобщо няма взривен заряд.
	— Че как работи тогава?
	— Комбинация от кинетична енергия, тежки метали, обеднен уран, топлина, такива ми ти работи. Ти специализирал ли си физика в университета?
	— Не.
	— Тогава няма да го разбереш. Но нещо ми казва, че ако почнем да ги мотаем с чертежите, лошият чичко ще се досети. Което ще изложи Горовски на опасност. И момиченцата му, разбира се.
	— Значи предлагаш да им подхвърлим истинския проект?
	— Мисля, че така трябва.
	— Рискът е голям — казах аз.
	— Ти решаваш — каза тя. — Затова ти плащат големите мангизи.
	— Аз съм капитан — отвърнах. — До края на живота си ще съм на социални помощи.
	— Решение?
	— Нещо за лошия чичко успя ли да разбереш?
	— Още не.
	— Сигурна ли си, че няма да се измъкне?
	— Абсолютно — каза тя.
	Усмихнах се. В този момент, с блесналите си очи, сериозно лице и сресана зад ушите коса, с късите си панталони и тясна блузка, с мургавата си суха кожа, тя беше най-овладяното, най-самоувереното човешко същество, което някога бях виждал.
	— Давай тогава — казах.
	— Аз не танцувам — отсече тя.
	— Какво?
	— Не само с теб — обясни тя. — Всъщност много ми се искаше. Благодаря ти за поканата. Но по принцип не танцувам. С никого.
	— Защо?
	— Просто така — сви рамене тя. — Срам ме е. Нямам добра координация на движенията.
	— Нито пък аз.
	— Може да потренираме насаме — предложи тя.
	— Поотделно?
	— Заедно. Може пък да помогне. Като при алкохолиците.
	Тя ми намигна, обърна се и излезе. В тежкия горещ въздух на стаята остана едва доловимо ухание от парфюма й.


	Двамата с Дъфи допихме мълчаливо кафетата си. Моето беше изстинало и нагарчаше. Не го исках. Дясната обувка ми убиваше. Не ми беше съвсем по мярка. Усещах я на крака си като затворническа верига. А отначало ми се бе сторила толкова умно направена. С усет, находчивост и стил. Спомних си кога за пръв път бях отворил тока — още първия ден, веднага след пристигането ми в къщата, след като Дюк ме бе заключил в стаята ми. Вътре съм! Чувствах се като във филм. После си спомних и последния повод да я отворя — в банята на Дюк, само преди час и половина. Още с включването на екрана изскочи съобщението от Дъфи: _„Трябва да се видим.“_
	— Защо поиска да се видим? — запитах я аз.
	Тя поклати глава.
	— Това вече няма значение. Направих преоценка на ситуацията. Всички останали задачи отпадат, освен една: да спасим Териса. Откриваш я и веднага я измъкваш оттам. Ясно?
	— Ами Бек?
	— Остави Бек. Аз още веднъж оплесках работата. Тази прислужница е била легитимният агент, докато Териса не е. Нито пък ти. Сега прислужницата е мъртва, следователно ще ме уволнят, защото съм изпратила на своя глава Териса и теб. Същевременно ще прекратят разследването срещу Бек поради процедурни нарушения, толкова сериозни, че никой съд няма да признае събраните материали. Така че грабвай Териса и се махай оттам.
	— Става — казах аз.
	— А за Куин просто забрави — добави тя. — Все едно няма нищо.
	Не отговорих.
	— Ние, така или иначе, се провалихме — продължи тя. — Ти не си открил засега нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства. Пълна загуба на време, отначало докрай.
	Мълчах.
	— Също като моята собствена кариера — заключи тя.
	— Кога смяташ да уведомиш министерството? — запитах.
	— За прислужницата ли?
	Кимнах.
	— Веднага — каза тя. — Незабавно. Длъжна съм. Нямам избор. Но най-напред ще претърся архива и ще се опитам да разбера кой я е пратил. Понеже бих желала първо да уведомя лично някого на моето ниво. Така ще мога да се извиня. Иначе по официалния канален ред ще стане мътна и кървава. Всичките ми пропуски, пароли и кодове за достъп ще бъдат отменени мигновено, а аз ще получа един празен кашон и трийсет минути, за да опразня бюрото си.
	— От колко време работиш там?
	— От много. Бях си наумила, че ще съм първата жена директор.
	Не казах нищо.
	— Щях да ти кажа — продължи тя. — Честна дума, ако имах друг агент там, щях да те уведомя.
	— Знам — казах аз. — Съжалявам, че направих прибързани изводи.
	— От напрежението е — обясни тя. — Не е лесно да работиш под прикритие.
	Кимнах.
	— Това е някаква къща на ужасите — казах. — От една беля, та на друга. Всичко изглежда като някакъв кошмар.
	Оставихме недоизпитите си чаши на масата и излязохме на покрития тротоар на търговския център, а оттам — навън, на дъжда. Бяхме паркирали близо един до друг. Тя ме целуна по бузата, качи се на форда си и тръгна на юг, а аз седнах в сааба и поех на север.


	Този път Поли не бързаше да ми отвори портата. Накара ме да чакам цели две минути, преди изобщо да благоволи да подаде туловището си навън през вратата. Беше все така по дъждобран. После още цяла минута се взира в мен, преди да посегне към резето. На мен ми беше все тая. Бях твърде улисан в мисли, за да му обръщам внимание. В ушите ми звучеше гласът на Дъфи: _„Направих преоценка на ситуацията.“_ През почти цялата ми кариера във войската началник, пряк или непряк, ми беше един тип на име Лион Гарбър. Той имаше навика да си обяснява всяко нещо сам на себе си, като измисляше подобни фрази и клишета. Имаше по нещо за всеки възможен случай. Обичаше например да казва: „Преоценката на задачите е уместна, защото предотвратява излишния преразход.“ Под което нямаше предвид непременно пари. По-скоро преразход на жива сила, ресурси, време, воля, усилия, енергия. Често обаче си противоречеше. Както обичаше да повтаря за преоценка на задачите, така също казваше: „Никога не се отклонявай от набелязаната цел.“ Разбира се, с повечето поговорки е така. Много баби — хилаво дете, но две глави мислят по-добре от една. Ала въпреки всичките си противоречия и непоследователност като цяло Лион одобряваше преоценките на ситуацията. Одобряваше ги, и още как! Преоценката е мисловен процес, а той не виждаше нищо лошо в мисленето. Така че аз мислех, и то здраво, понеже подсъзнателно усещах, че нещо ме дебне, нещо изневиделица ще се случи, а съзнанието ми отказваше да го регистрира. Нещо, свързано с казаното от Дъфи: Не си открил засега нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства.
	Чух изскърцването на тежките метални крила. Вдигнах поглед и видях Поли, който ме изчакваше да мина. Едри капки шибаха по дъждобрана му. Както винаги беше без шапка. Аз си отмъстих на дребно, като на свой ред го накарах да чака на дъжда около минута. Преоценката на Дъфи ме устройваше напълно. Не се интересувах особено от Бек. Всъщност никак. Но държах да открия Териса. И щях да я открия. Също и Куин. И него щях да спипам, каквото и да си приказваше Дъфи. Толкова с преоценките на ситуацията.
	Отново погледнах към Поли. Стоеше и чакаше. Пълен кретен. Той на дъжда, аз на сухо в колата. Вдигнах крака си от спирачката и бавно пропълзях през портала. Чак когато го отминах, дадох газ и се насочих към къщата.
	Вкарах сааба в гаража, където за пръв път го бях видял, и излязох във вътрешния двор. Механикът още клечеше в неговия си гараж. В празния. Не го виждах какво точно прави. Може би се криеше от дъжда. Затичах се към къщата. Металният детектор извести за пристигането ми. Бек го чу и дойде в кухнята да ме посрещне. Посочи с пръст спортната чанта. Тя си лежеше кротко в средата на масата както преди.
	— Разкарай това оттук — каза той. — Хвърли го в океана, чули?
	— Чух — казах аз.
	Той си отиде, аз вдигнах чантата и се обърнах към вратата. Пак излязох навън и покрай зида на гаражите заслизах към брега. Извадих вързопа си от чантата и го пуснах обратно в скритата падинка до зида. Който пести, има. А и аз много държах да върна глока на Дъфи. Тя и без това си имаше достатъчно неприятности, за да прибавям към списъка с провиненията й и загуба на личното оръжие. Повечето федерални агенции гледат много сериозно на подобно нещо.
	След като свърших това, слязох до ръба на скалите, замахнах и запокитих чантата далеч навътре в морето. Тя се превъртя няколко пъти и обувките заедно с предавателя изпаднаха от нея още във въздуха. Предавателят пръв цамбурна във водата и моментално потъна. Лявата обувка се вряза с бомбето напред и го последва. Чантата се забави повече, понеже се бе напълнила с въздух при падането, но полека се преобърна във водата и също се плъзна надолу. Дясната обувка се задържа известно време на повърхността като малка черна лодчица, която подскачаше и се клатушкаше върху вълните, сякаш се опитваше да преплува сама океана на изток. После започна да се накланя на една страна, задържа се още десетина секунди, докато се напълни с вода, и изчезна без следа.


	В къщата цареше тишина. Готвачката я нямаше. В трапезарията Ричард дъвчеше сандвич, който явно сам си бе направил, и гледаше дъжда през прозореца. Елизабет беше в будоара, все така вглъбена в „Доктор Живаго“. Самият Бек не се виждаше. По метода на изключването предположих, че е в кабинета си, вероятно седнал в голямото кожено кресло и загледан в колекцията си от автомати. Никъде не се чуваше звук. Нямаше логика. Дъфи ме бе уведомила, че току-що са пристигнали пет контейнера; самият Бек ми бе казал, че се задава тежък уикенд, а никой нищо не правеше.
	Качих се в стаята на Дюк. Не можех да я нарека своя. Надявах се, че няма да се наложи да свиквам с нея. Легнах на леглото и отново се замислих. Опитвах се да определя онова нещо, което човъркаше подсъзнанието ми. „Много е лесно — казваше в такива случаи Лион Гарбър. — Разчитай следите. Припомни си всичко видяно, всичко чуто.“ И аз започнах да си припомням. Но се сещах само за Доминик Кол. Петия път, когато я видях, тя ме закара до Абърдийн, щата Мериленд, с един маслиненозелен шевролет. Не бях много убеден, че е редно да им даваме автентичните чертежи. Рискът беше прекалено голям. Обикновено не бих се притеснявал за такова нещо, но имах нужда от някакъв напредък в разследването. Доминик бе открила тайника, където оставяха материалите, начина, по който го правеха, както и как Горовски съобщаваше на свръзката си, че пратката е пристигнала. Но все още никой не бе видял свръзката да дойде, за да си я прибере. Все още не знаехме кой е той.
	Абърдийн е малко градче на около четирийсет километра на североизток от Балтимор. Методът на Горовски беше някоя неделя да отиде с колата си до големия град и да остави пакета на уговореното място в района на вътрешното пристанище. По онова време кварталът се ремонтираше усилено, беше станал много приятен, но всичко беше още твърде ново, тълпите не го бяха усетили и наоколо през повечето време нямаше почти никой. Горовски имаше ЛПС — яркочервена „Мазда Миата“ на две години. Нелоша количка, не съвсем нова, но не и много евтина, понеже навремето тоя модел беше твърде успешен и си държеше цената. Освен това беше двуместна, нямаше място за неговите момиченца. Така че сигурно имаше и втора кола. Знаехме, че съпругата му не е богата. Това може би щеше да ми се стори подозрително за всеки друг, но Горовски беше инженер, за него подобен избор беше твърде характерен. Той не пиеше, не пушеше. Твърде възможно беше човек като него да пести старателно и в един момент да се разпусне за едно такова симпатично спортно автомобилче с ръчни скорости и задно предаване.
	В онази неделя, когато го проследихме, той паркира колата си в близост до едно от пристанищата за яхти, после отиде и седна на плажа. Беше космат и набит. Едър в раменете, но не висок. В ръката си държеше неделен вестник. Известно време зяпа платноходките в пристанището. После затвори очи и вдигна лице към небето. Времето беше превъзходно. Поне пет минути той седя така, попивайки слънчевите лъчи като гущер. После отново отвори очи, разгърна вестника и се зачете.
	— Това му е за пети път — прошепна Доминик. — И за трети, откакто приключиха с кожуха.
	— Засега по сценария ли действа? — запитах аз.
	— Абсолютно.
	Прелистването на вестника продължи двайсетина минути. Виждах, че наистина го чете, не се преструва. Прегледа внимателно всички раздели, освен спортния. Това ми се стори малко необичайно за почитател на „Янкис“. Но после си казах, че един почитател на „Янкис“ едва ли ще иска да чете през цялото време за „Ориолс“.
	— Виж сега! — прошепна Доминик.
	Той се огледа и измъкна от вестника бежов плик за военна поща. Разтърси вестника с лявата си ръка, за да оправи някаква гънка в хартията. А също и за да отвлече вниманието от онова, което вършеше дясната. Защото в този момент дясната му ръка се протегна и пусна плика в кошчето за боклук до него на плажа.
	— Добре изпълнено — казах аз.
	— Няма грешка — съгласи се Доминик. — Това момче не е загубено.
	Аз кимнах. Наистина си го биваше. Не стана веднага да си тръгне. Поседя още десетина минути, зачетен във вестника. После бавно и внимателно го сгъна, надигна се от мястото си, лениво се приближи към брега и още няколко минути наблюдава яхтите. Накрая се обърна и без да бърза, тръгна към колата си. Вестникът беше сгънат под лявата му мишница.
	— Сега внимавай — прошепна Доминик.
	Видях го как извади парченце тебешир от джоба си с дясната ръка. Като се преструваше, че се блъска неволно в един стълб, той постави малка чертичка върху него. Беше петата такава чертичка на същия стълб. Пет чертички — пет седмици. Първите четири бяха избледнели до различна степен. Докато ги оглеждах с бинокъла, той стигна до паркинга, качи се на малката си спортна кола и потегли. Насочих вниманието си върху кошчето за боклук.
	— А сега какво става? — запитах Доминик.
	— Абсолютно нищо — отвърна тя. — За трети път наблюдавам всичко, отначало докрай. Предишните два пъти си загубих цялата неделя. Никой няма да дойде. Нито днес, нито утре.
	— Кога прибират боклука?
	— На следващия ден, рано сутрин.
	— Може и боклукчията да е в играта.
	Тя поклати глава.
	— Проверих и това. В камиона още с натоварването всичко се пресова на плътна маса и оттам го карат право в пещите за изгаряне.
	— Искаш да кажеш, че нашите безценни чертежи се изгарят в пещите на общината?
	— Да, за по-сигурно.
	— А може би някой от ония яхти се промъква посред нощ на плажа?
	— Само ако е невидим.
	— Значи може и да няма получател — казах аз. — Може цялата работа да е уговорена отдавна, а междувременно получателят да е арестуван за нещо друго. Или да го е дострашало и да се е измел. Или да е умрял от болест. Може системата отдавна да не действа.
	— Смяташ ли?
	— Всъщност едва ли.
	— Не е ли време да го ударим през палците?
	Кимнах.
	— Налага се. Аз може да приличам на идиот, но глупак чак не съм. Нещата вече излизат от контрол.
	— Може ли да премина към План „Б“?
	Кимнах отново.
	— Прибери Горовски в ареста и го заплаши с разстрел. После, ако клекне и се навие да им пробутва фалшиви чертежи, може пак да ни стане симпатичен.
	— Много е трудно да се направят убедително.
	— Кажи му сам да ги начертае. Ако ли не, неговият задник изгаря.
	— Или на децата му.
	— Родителски неволи — подметнах аз. — Нищо, така ще внимава още повече.
	Тя помълча малко. После каза:
	— Не искаш ли да идем да танцуваме?
	— Тук ли?
	— Тук сме далеч от базата. Никой не ни познава.
	— Добре.
	После си казахме, че е рано за танци, та изпихме по две бири и зачакахме да мръкне. Барът беше малък и тъмен. Червени тухли и дърво. Приятно местенце. Имаше и джубокс. Дълго се подпирахме на него, един до друг, като избирахме песента за първия танц. Спорихме и обсъждахме разгорещено каква да бъде. Изведнъж това придоби огромна важност за нас. Аз се опитвах да разтълкувам предложенията й според темпото. Дали щяхме да се притискаме буза до буза? Или просто щяхме да подскачаме един срещу друг, хем заедно, хем разделени? Накрая, когато въпросът стигна едва ли не до специална резолюция на ООН, аз пуснах монетата си, затворих очи и натиснах едно от копчетата. Случи се „Карамел“ на „Ролинг Стоунс“ — велика песен! Винаги много съм я харесвал. Истината е, че Доминик се оказа доста приличен танцьор, докато аз бях нещо плачевно.
	Когато накрая седнахме задъхани и си поръчахме по още една бира, изведнъж се сетих как го вършеше Горовски.
	— Не е в плика! — казах аз. — Пликът е празен. Чертежите са във вестника. В спортния раздел. Той нито веднъж не го отвори. Пликът е само за отвличане на вниманието, ако случайно го наблюдават. Всичко е много добре изпипано. Вестника го пуска в друго кошче за боклук, малко по-късно. След като остави знак с тебешира. Може би на излизане от паркинга.
	— Ах, дяволите да го вземат! — извика тя. — Загубих цели пет седмици!
	— А междувременно някой е получил три комплекта автентични чертежи.
	— Тоя е от нашите — каза Доминик. — Или е военен, или е от ЦРУ, или от ФБР. Истински професионалист, иначе нямаше да е толкова печен.


	Във вестника значи, а не в плика. Десет години след тази история лежах по гръб на леглото си в Мейн и си мислех как танцувахме с Доминик Кол, а също и как оня тип Горовски си бе сгънал вестника бавно и внимателно и после дълго бе съзерцавал стотиците мачти на яхтите в залива. Във вестника, а не в плика. Тази подробност по някаква неведома причина все още ми изглеждаше показателна. Не това, а онова. После се сетих как прислужницата бе пъхнала вързопа ми под кората на багажника на сааба. Тя едва ли бе скрила там и още нещо, иначе Бек щеше да го намери и да го прибави към уликите на кухненската маса. Но постелките в сааба бяха овехтели и се пързаляха по пода. Ако тя бе склонна да скрие нещо като намерен пистолет под резервната гума на колата си, какво би могло да я спре да държи документи под постелките? А човек, който е в състояние да извърши всичко това, обикновено си води бележки за всяко нещо, което прави.
	Надигнах се от леглото и пристъпих до прозореца. Следобедът отминаваше. Скоро щеше да падне мрак. Ден четиринайсети, петък, отиваше към края си. Слязох на долния етаж, като си мислех за сааба. Видях Бек да крачи по коридора. Забързано. Като човек, обзет от внезапна тревога. Влезе в кухнята и вдигна телефона. Допря слушалката за миг до ухото си и ми я подаде.
	— Няма сигнал — каза той. — Телефоните са прекъснати.
	Поех слушалката и се заслушах. Нямаше сигнал, не се чуваше обичайният шум по линиите. Мъртва тишина, ако не се брои бученето на кръвта в ушите ми. Сякаш бях допрял до ухото си морска раковина.
	— Иди да провериш твоя — каза той.
	Качих се обратно в стаята на Дюк. Вътрешният телефон работеше нормално. Поли отговори на третото позвъняване. Когато вдигна, аз му затворих. Но външната линия беше прекъсната. Подържах слушалката до ухото си, сякаш очаквах нещо да се случи, и в този момент Бек се появи на вратата.
	— Мога да се свържа с портиерната — казах.
	Бек кимна.
	— Тя е на съвсем отделна линия — каза той. — Ние сами си я прокарахме. С външната какво е положението?
	— Не работи — отвърнах аз.
	— Странно — каза той.
	Аз оставих слушалката. Погледнах през прозореца.
	— Може да е от времето — казах.
	— Не — отвърна той. Измъкна мобилния си телефон и го вдигна нагоре. Беше малка сребриста „Нокия“. — Това също не работи.
	Той ми подаде телефона. Отпред имаше миниатюрно екранче. Скалата отдясно показваше, че батерията е напълно заредена. Но индикаторът на сигнала беше свит до долу. Насред екрана с тлъсти черни букви се мъдреше надпис: N0 SERVICE. Върнах му апарата.
	— Трябва да ида до тоалетната — казах аз. — Веднага се връщам.
	Заключих се в банята на Дюк. Свалих обувката си и отворих тока. Натиснах бутона за включване на устройството. На екрана се появи същият надпис: NO SERVICE. Изключих го, натиках го обратно в тока, пуснах водата в тоалетната, колкото да си дам вид, че правя нещо, и седнах на капака Не разбирах нищо от далекосъобщения. Знаех само, че от време на време телефонните линии се повреждат. Също и че мобилните комуникации невинаги са надеждни. Но какви бяха шансовете наземните линии на дадено място да излязат от строя едновременно с най-близката клетъчна антена? Твърде малки, казах си аз. Направо нищожни, ако питате мен. Явно беше умишлен саботаж. Но в услуга на кого? И кой ли го бе поръчал? Едва ли от телефонната компания. Те не биха извършвали ремонтни работи в най-натовареното време в петък вечер, когато всички се прибират от работа. Рано сутрин в неделя — може би. Във всеки случай никога не биха изключили наземните линии едновременно с антените за мобилни комуникации. При всяко положение те биха внимавали изключването да стане последователно във времето.
	Кой ли тогава го бе организирал? По всяка вероятност някоя тежкокалибрена федерална агенция. От рода на АБН например. Може би бяха решили да си приберат прислужницата. Може би тъкмо в момента командоси преобръщаха складовете на Бек на пристанището и не искаха той да научи, преди да са готови да ударят и къщата му.
	Но беше малко вероятно. Федералните щяха да мобилизират повече от един екип командоси. Щяха да ударят едновременно и складовете, и къщата. Дори и да не го направеха, нямаше нищо по-лесно от това да затворят пътя към къщата при първия завой. Те можеха да отрежат Бек напълно и завинаги от света. Разполагаха с двайсет километра пусто шосе, по което да правят каквото си искат. Бек им беше в ръцете, със или без телефони.
	Кой тогава?
	Може би Дъфи, неофициално и без да оставя следи. Нейният статус в агенцията все пак беше достатъчно висок, за да може някой мениджър в телефонната компания да й дължи голяма услуга, която тихомълком да бъде уредена в нужния момент. Особено ако тази услуга беше ограничена като географски обхват. Ако покриваше само един продълговат скалист нос, вдаден в морето. Както и една-единствена клетъчна антена, някъде по протежение на М-95. Това означаваше да остави пътуващите по магистралата петдесет километра без телефон, но с малко повече настойчивост Дъфи би могла да го постигне. Вероятно. Особено ако услугата бе ограничена не само по обхват, но и по време. Ако прекъсването нямаше да продължава неограничено, а, да кажем, четири-пет часа.
	А защо ли Дъфи толкова се бе уплашила от телефоните, та да й трябват четири-пет часа? Само един възможен отговор: тя се страхуваше заради мен.
	Бодигардовете бяха избягали.
	Време. Разстоянието, делено на скоростта при постоянна посока на движение, е равно на времето. Времето е нещо, което е или достатъчно, или не стига. В конкретния случай не знаех кое от двете. Бодигардовете бяха заключени и изолирани от света в същия мотел в Масачузетс, където бяхме планирали първоначалния осемсекунден удар. Мястото се падаше на около триста километра на юг. Това поне го знаех със сигурност. Фактите са си факти. Останалото са само догадки. Но и от тях все пак можех да сглобя някакъв правдоподобен сценарий. Те са успели някак си да се измъкнат от мотела и да задигнат служебен форд. После сигурно са карали като бесни, да кажем, в продължение на цял час, парализирани от паника. Било им е жизненоважно да се отдалечат достатъчно, преди да предприемат каквото и да е. Отначало може и да са се позагубили сред ония пущинаци. После са налучкали вярната посока и са се добрали до магистралата. Дали са газ и са поели право на север. В един момент са се поуспокоили, видели са в огледалото, че никой не ги следи, намалили са скоростта до позволената и са започнали да се оглеждат за телефон. Но по това време Дъфи вече е била успяла да изключи телефонните връзки с къщата. Действала е бързо. Така че първата им спирка е била само загуба на време. Десетина минути, докато отбият, паркират, позвънят в къщата, позвънят на мобилния, качат се на колата и отново се влеят в движението. После отново в същата последователност на следващия паркинг. Вероятно първия срив на линиите са си го обяснили с нормален технически проблем. Това им е струвало още десетина минути. След което или са се досетили, че има закономерност, или просто са решили, че вече са достатъчно близко до целта, за да стигнат, без да спират повече. Или и двете.
	А за да стигнат до целта, щяха да са им нужни около четири часа, отначало докрай. Но четири часа откога точно? От кой момент започваха да текат? Това е, което не знаех. Очевидно от началния момент бяха изминали не повече от четири часа, но и не по-малко от трийсет минути. Оттам следваше, че или имах предостатъчно време, или никакво.
	Излязох от банята и погледнах през прозореца. Дъждът беше спрял. Навън бе нощ. Прожекторите на стената бяха запалени и грееха ярко, обвити в мъгла. По-нататък се виждаше само непрогледен мрак. Никакви фарове на кола в далечината. Слязох на долния етаж. В коридора Бек продължаваше да блъска по копчетата на нокията си, сякаш се надяваше от това телефончето да проработи.
	— Излизам — казах аз. — Ще тръгна по пътя.
	— Защо? — запита той.
	— Не ми харесва тая работа с телефоните. Може да е нищо, но може и да е нещо.
	— Нещо като какво?
	— Не знам — казах аз. — Може би някой идва насам. Ти току-що ми каза колко много хора не ти желаят чак дотам доброто.
	— Имаме защитна стена и желязна порта — отбеляза той.
	— А лодка имаш ли?
	— Не. Защо?
	— Защото, ако тези хора стигнат до стената, ще ти трябва лодка. Те могат да те държат обсаден, докато умреш от глад.
	Той не отговори.
	— Ще взема сааба.
	— Защо?
	Защото е по-лек от кадилака, помислих си аз. Вместо това казах:
	— Защото кадилака го оставям на теб. По-голям е.
	— И какво смяташ да правиш?
	— Каквото се наложи. Сега аз съм шеф на охраната ти. Може и нищо да няма, но ако има нещо, ще се опитам да те предпазя от него.
	— А аз какво да правя?
	— Ти стой до някой отворен прозорец и се ослушвай — казах аз. — През нощта на място като това, заобиколено от вода, ще чуеш от няколко километра, ако се стреля. Тогава натоварваш всички в кадилака и даваш газ. Без да спираш. Не се притеснявай, аз ще ги задържа достатъчно дълго, докато се измъкнеш. Имаш ли къде да отидеш?
	Той кимна. Не ми каза къде.
	— Тогава върви. Ако се изскубна, ще се видим в офиса. Ще отида дотам с колата и ще те чакам. Мини да ме вземеш.
	— Добре — каза той.
	— А сега се обади на Поли по вътрешния телефон и му кажи да бъде готов да ми отвори портата.
	— Добре — повтори той.
	Оставих го на същото място, в коридора. Обърнах се и излязох в нощта. Свих зад зида и прибрах вързопа с нещата. Отнесох го до сааба и го поставих на задната седалка. Седнах зад волана, запалих двигателя и изкарах колата на заден ход. Преминах бавно по кръга и като излязох на алеята към портата, дадох газ. Прожекторите светеха ярко. Видях Поли, вече застанал пред портата. Намалих скоростта отдалеч, за да не ми се налага да спирам. Минах през портата и подкарах на запад, като се взирах в далечината за фарове на насрещна кола.


	След шест-седем километра видях един от служебните фордове, паркиран в банкета с муцуната към мен. Със загасени светлини. Зад волана седеше старецът. Загасих моите фарове, спрях плътно до него и свалих стъклото. Той направи същото. Отначало насочи пистолет и фенерче в лицето ми, но веднага ме позна и ги прибра.
	— Бодигардовете са избягали — каза той.
	Кимнах.
	— Така си и мислех. Кога?
	— Преди близо четири часа.
	Неволно погледнах напред. Нямаше време.
	— Двама от нашите са извън строя — добави той.
	— Убити?
	Той кимна мълчаливо.
	— Дъфи докладва ли в службата?
	— Още не — отвърна той. — Няма как. Всичко е неофициално, цялата тази операция е неофициална и не съществува.
	— Ще й се наложи да докладва — казах аз. — Двама души са това.
	— Ще го направи — каза той. — Но по-късно. След като ти си свършиш работата. Понеже задачите си остават постарому. Сега Бек й е нужен повече отвсякога, за да се оправдае за действията си.
	— Как стана всичко?
	Старецът вдигна рамене.
	— Те изчакваха. Бяха двама срещу четирима наши. Не би трябвало да е сериозен проблем да ги опазим. Но сигурно нашите са се разсеяли нещо. Доскучало им е в тоя мотел…
	— Кои бяха?
	— Двете момчета с тойотата.
	Не казах нищо. Цялата история бе продължила приблизително осемдесет и четири часа. Три денонощия и половина. Всъщност дори по-дълго, отколкото поначало бях очаквал.
	— Къде е сега Дъфи? — запитах.
	— Пръснали сме се по следите им — отвърна той. — Дъфи е в Портланд с Елиът.
	— Това с телефоните беше умно.
	Той кимна.
	— И още как. Тя държи на теб.
	— От колко време са прекъснати?
	— От четири часа. Толкова успяхме да уредим. Всеки момент трябва да ги включат отново.
	— Аз мисля, че ония ще тръгнат право насам.
	— И аз — каза той. — Затова дойдох.
	— След като са минали близо четири часа, те вероятно вече пристигат. Така че телефоните едва ли имат голямо значение.
	— И аз така мисля.
	— Имаш ли план?
	— Чаках теб. Казах си, че ще направиш връзката.
	— Те въоръжени ли са?
	— Имат два глока — каза той. — Със заредени пълнители. — После замълча за момент. Извърна поглед встрани. — Без четирите патрона, изстреляни на място. По два, в главата.
	— Няма да ви е никак лесно — казах аз.
	— Кога ли ни е било лесно! — отвърна той.
	— Хайде, да се скрием някъде.
	Посъветвах го да остави колата си където е и да дойде с мен. Той заобиколи сааба и се настани на седалката. Беше със същия шлифер, с който Дъфи бе дошла в кафенето. Явно си го бе поискал обратно. Отдалечихме се на около километър и половина и се заоглеждахме за място. Пред нас пътят рязко се стесняваше и правеше плавен завой, като същевременно се издигаше полегато. В тази отсечка банкетите бяха широки едва по две педи и при това се спускаха стръмно надолу към скалите. Аз спрях колата, завих рязко вляво, после върнах назад и дадох отново напред, докато я наместих така, че да прегради изцяло шосето. Слязохме и я огледахме. Като бариера не беше зле. Отстрани не бе останало място за минаване. Само че прекалено се набиваше в очи. Както и бях очаквал. Още е излизането си от завоя ония двамата щяха да забият спирачки, после да дадат заден ход и да заотстъпват със стрелба.
	— Трябва да я преобърнем — казах. — Сякаш е катастрофирала.
	Извадих вързопа от задната седалка. Сложих го отстрани на банкета, за всеки случай. После накарах стареца да постеле шлифера си на шосето. Изпразних джобовете на палтото си и поставих и него до шлифера му. Идеята беше да претърколим сааба върху палтата. Така щях после да го върна без видими повреди. Застанахме един до друг, облегнати с гръб на колата, и започнахме да я клатим. Никак не е трудно да преобърнеш кола. Виждал съм да го правят по цял свят. Гумите и окачването всъщност помагат. Започваш първо да я клатиш, после все по-силно да я люлееш, докато се надигне от едната страна и тогава, ако не пропуснеш момента, с едно малко по-силно бутване можеш да я преобърнеш. Старецът беше доста як. Добре се справи. Залюляхме я с гърбовете си на 45 градуса и после в един момент се извърнахме с лице, сграбчихме я за праговете и я надигнахме най-напред на едната й страна, а после, по инерция, и върху покрива.
	Палтата отдолу ни позволяваха да я донаместим точно, без да издраскаме покрива. После аз отворих шофьорската врата, както беше обърната наопаки, и казах на стареца да влезе вътре и за втори път през последните четири дни да се направи на умрял. Той натика краката си зад волана и легна по очи, наполовина отвън, на асфалта, като разпери ръце над главата си. Отстрани изглеждаше доста убедително. На ярката светлина на фаровете им щеше да е още по-добре. Палтата не се виждаха, освен ако съзнателно не се оглеждаш за тях. Аз се отдалечих от колата, прибрах вързопа и приклекнах зад скалите надолу по склона.
	Зачакахме.
	Стори ни се, че чакахме дълго. Пет минути, после шест, седем. Намерих три обли камъка, всеки малко по-едър от юмрука ми, и ги наредих пред себе си. Поглеждах на запад. Отгоре все още имаше ниски облаци и предположих, че фаровете на колата ще се отразят първо в тях, докато преминава през гърбиците по пътя. Но на хоризонта не се виждаше никаква светлина. Беше тихо. Не се чуваше и никакъв звук, освен тежкото дишане на стареца на няколко метра в мрака.
	— Няма начин да не дойдат — извика той.
	— Ще дойдат — отвърнах аз.
	Продължихме да чакаме. Беше тихо и тъмно като в рог.
	— Как се казваш? — подвикнах му аз.
	— Защо питаш? — отвърна той.
	— Просто исках да знам. Вече втори път те убивам, без да знам името ти.
	— Тери Вилянуева — отвърна той.
	— Това испанско име ли е?
	— Разбира се, че е испанско.
	— Нямаш вид на латинос.
	— Знам — каза той. — Баща ми беше латинос, майка ми ирландка. Но и двамата с брат ми сме се метнали на мама. Брат ми дори си смени презимето на Нютон. Като на оня, учения. Вилянуева и Нютон значат едно и също: нов град. Но аз запазих испанското си име. Заради моя старец.
	— Откъде си родом?
	— От Южен Бостън — отвърна той. — Не ни беше лесно преди толкова години, деца от смесен брак и тъй нататък.
	Той отново млъкна. Аз се оглеждах и ослушвах. Нищо. Вилянуева се размърда. Позата не му беше удобна.
	— Ти си стабилен мъж, Тери — подвикнах му.
	— Стара школа — отвърна той.
	И тогава чух колата.
	В този момент и мобилният телефон на Вилянуева иззвъня.
	От около километър и половина долових приглушения, нервен вой на форсиран докрай шестцилиндров двигател. В далечината, между шосето и облаците, проблясваха фарове. Телефонът на Вилянуева беше нагласен да свири някаква смахната, забързана версия на „Токата и фуга в ре-минор“ на Бах. Той престана да се прави на умрял, надигна се на колене и измъкна телефона от джоба си. Натисна копчето; музиката спря. Вдигна телефона до ухото си и отговори. Послуша малко и каза:
	— Добре.
	После:
	— В момента точно това правим.
	После:
	— Добре.
	Накрая пак:
	— Добре.
	Прекъсна връзката и пак легна на шосето. Бузата му беше долепена до асфалта. Телефонът се подаваше наполовина от ръката му.
	— Линиите току-що са възстановени — извика той.
	И времето отново се движи, казах си аз. Погледнах вдясно от мен, на изток. Бек сигурно през цялото време бе опитвал линиите и в момента, в който чуеше сигнала за набиране, веднага щеше да излезе да ме търси, за да ми даде отбой. Погледнах вляво, на запад. Шумът на колата се чуваше ясно. Ярките снопове светлина на фаровете се поклащаха нагоре-надолу и разрязваха мрака.
	— Трийсет секунди! — извиках аз.
	Шумът се усилваше. Вече съвсем отчетливо различавах като три отделни звука боботенето на двигателя, смените на тона на автоматичната скоростна кутия и свистенето на гумите. Наведох се още по-ниско. Десет секунди, осем, пет. Колата изскочи иззад завоя и фаровете й прорязаха тъмнината на сантиметри от гърба ми. После чух глухия напън на хидравликата, жалното изскърцване на нагорещените дискове и воя на гумите, които се влачеха по асфалта. Колата спря малко накриво на около пет метра от сааба.
	Надигнах глава. Беше „Форд Торъс“, светлосин на цвят, но изглеждаше бледосив на лунната светлина, която се процеждаше през облаците. От предницата му се разстилаше бял конус светлина. Стоповете му блестяха в яркочервено. В него имаше двама мъже. Лицата им бяха осветени от отражението на собствените им фарове в преобърната кола. Няколко секунди те не помръднаха, загледани право напред.
	Явно веднага познаха сааба. Сигурно го бяха виждали стотици пъти. После шофьорът се размърда. Чух го как постави скоростния лост на паркинг. Стоповете угаснаха. Двигателят едва шушнеше на празни обороти. До мен достигаше миризма на изгорели газове и горещ въздух изпод капака на двигателя.
	Двамата отвориха едновременно вратите си. Слязоха от колата и застанаха зад прикритието на вратите. Пистолетите бяха в ръцете им. Почакаха малко. После се подадоха иззад вратите. Насочили дулата към асфалта, те тръгнаха бавно напред. Фаровете ги осветяваха ярко от кръста надолу. Горната половина на телата им се различаваше трудно. Но успях да различа чертите им или поне формата на главите. Бяха двамата бодигардове. Нямаше съмнение. Млади и мускулести, предпазливи и изопнати като струни. Бяха все още с тъмните си костюми, измачкани, раздърпани и захабени. Белите им ризи бяха посивели. Нямаха вратовръзки.
	Приклекнаха до Вилянуева. Дръпнаха се малко встрани, за да може фаровете да осветят лицето му. Знаех, че го бяха видели, макар и съвсем набързо, когато профучаха покрай него през портала на колежа преди осемдесет и четири часа. Не очаквах обаче да го познаят. И не мисля, че го познаха. Но вече веднъж се бяха оставили да ги измамят и не искаха това да се повтори. Бяха извънредно предпазливи. Не започнаха да му оказват първа помощ. Просто клечаха до него и го гледаха. После единият — този откъм моята страна — се изправи.
	Но в това време аз се бях приближил на метър и половина зад него. В ръката си стисках едър камък. Малко по-голям от топка за бейзбол. Замахнах на височината на рамото си, сякаш исках просто да го зашлевя през лицето. Ако не го бях улучил, силата на замаха като нищо щеше да ми откачи ръката от рамото. Само че аз го улучих. Камъкът го уцели точно в слепоочието и той рухна на земята, сякаш върху него се бе стоварил метеорит. Другият се оказа по-бърз. Вилянуева посегна да го сграбчи за глезените, но той се извъртя и отскочи встрани. В следващия миг глокът в ръката му бе насочен право към мен. Аз исках само да му попреча да стреля, затова запокитих камъка към лицето му. Но той се извърна встрани и камъкът го улучи в тила, точно където черепът му се свързваше с шийните прешлени. Сякаш го удари гюлле. Човекът се захлупи по очи и не помръдна повече.
	Стоях и се взирах напрегнато в мрака на изток. Нищо. Никакви фарове по шосето. Никакъв звук, освен морето далеч назад. Вилянуева изпълзя на четири крака от преобърнатата кола и се спря до първия мъж.
	— Този е мъртъв — каза той.
	Проверих. Така си беше. Трудно е да останеш жив, след като ти се стовари петкилограмов камък в слепоочието. Черепът му беше хлътнал навътре, изцъклените му очи бяха застинали в неразбиращ въпрос. Нямаше пулс нито на китката, нито на шията. Пристъпих към втория мъж. Наведох се. И той си беше отишъл. Вратът му беше строшен, главата му се люлееше свободно. В което нямаше нищо чудно. Същият петкилограмов камък му я беше отнесъл и само вратните мускули я държаха.
	— С един куршум два заека — каза Вилянуева. Не отговорих.
	— Какво има? — запита той. — Ти да не искаше да ги арестуваш повторно? След това, което направиха? Та те просто си подписаха смъртните присъди, няма какво да му мислиш!
	Мълчах.
	— Какъв ти е проблемът? — запита Вилянуева.
	Проблемът не беше мой. Беше на АБН. Аз дори не бях полицай на служба. Но тогава си спомних тайното съобщение на Пауъл, изпратено лично до мен: 10–28. Тия не трябва да живеят, повярвай ми. Лично аз нямах основания да се съмнявам в думите му. И за мен, и за Вилянуева смъртта на двамата беше въпрос на лоялност към наши бивши другари по оръжие.
	— Няма проблем — казах аз.
	Намерих камъка, който се бе търколил по шосето, и го ритнах далеч извън банкета. После отидох до форда, пресегнах се и угасих фаровете. Повиках с ръка Вилянуева.
	— Трябва да действаме бързо — казах аз. — Обади се по телефона и кажи на Дъфи да дойде тук заедно с Елиът. Трябва да откара колата.
	Вилянуева набра номера от паметта на телефона само с едно копче и веднага започна да говори, докато аз намерих двата глока на шосето и ги натъпках в джобовете на убитите, по един на всеки. После отидох до сааба. Да го изправим обратно на колелата му щеше да е много по-трудно, отколкото да го преобърнем. За миг си помислих, че може да се окаже и невъзможно. Заради палтата нямаше никакво триене между колата и пътя. Ако го блъснехме отстрани, саабът просто щеше да се хлъзне по покрив. Затворих шофьорската врата и зачаках.
	— Идват — провикна се в тъмното Вилянуева.
	— Я ми помогни малко — отвърнах аз.
	С общи усилия успяхме да изтласкаме сааба от шлифера на Вилянуева върху моето палто. Когато покривът стигна до края на палтото и опря в асфалта, колата се спря.
	— Ще го издраскаме — каза Вилянуева.
	— Има такава опасност — кимнах аз. — Хайде сега, докарай форда и го бутни.
	Той се качи на служебната кола и я приближи до сааба, докато бронята й опря във вратите. Допирната точка беше точно върху отвесната колонка между предната и задната врата. Направих, му знак да даде газ и саабът се хлъзна настрани върху покрива си. Докато Вилянуева притискаше равномерно отстрани преобърнатата кола, аз стъпих върху предницата на форда и взех да му помагам с ръце, като я бутах за праговете на вратите. Саабът се запъна с покрива си за асфалта и започна да се накланя на една страна — четирийсет градуса, петдесет, шейсет. Опрях крака на предното стъкло на форда, наведох се и подложих ръце под покрива на сааба. Вилянуева даде още газ, прешлените ми изпукаха зловещо, саабът се претърколи настрани, подскочи веднъж върху колелата си и застана неподвижно. Вилянуева закова спирачките, аз залитнах напред и ударих главата си в предната врата на сааба. Докато се усетя, лежах по гръб на асфалта под предната броня на форда. Вилянуева даде заден, спря колата и слезе.
	— Добре ли си?
	Не отговорих. Главата ме болеше. Бях я ударил здравата.
	— Как е колата? — запитах.
	— С добрата новина ли да почна или с лошата?
	— Давай с добрата!
	— Страничните огледала са здрави — каза той. — Затворили са се, но ще се изправят.
	— А лошата?
	— На места боята е ожулена — продължи той. — На вратата има хлътнатина. Мисля, че е от главата ти. Покривът също е малко хлътнал.
	— Ще кажа, че съм сгазил сърна.
	— Мисля, че наоколо няма сърни.
	— Тогава мечка — казах аз. — Или нещо там, каквото и да е. Кит, изхвърлен на брега. Гигантска сепия. Някакво друго чудовище. Цял мамут, излязъл от топящ се ледник.
	— Добре ли си? — повтори той.
	— Ще оживея.
	Претърколих се по корем и се изправих на четири крака. Бавно и мъчително се надигнах.
	— Можеш ли да прибереш труповете? — запита той. — Понеже ние не можем.
	— Тогава ще ми се наложи — отвърнах аз.
	Отворихме трудно задната врата на сааба. Тя се запъваше на пантите си, понеже покривът беше леко деформиран. Пренесохме двамата един по един и ги наблъскахме в багажното отделение. Те почти го запълниха. Върнах се да си взема вързопа от банкета и го хвърлих отгоре им. Над багажното имаше подвижна поличка за дребни пакети, която щеше да ги скрие. С общи сили двамата едва успяхме да затворим вратата. Трябваше да я натиснем едновременно от двете страни с цялата си тежест, докато щракне. После вдигнахме палтата си от асфалта. Бяха влажни и поомачкани, разпрани на места.
	— Добре ли си? — запита за трети път той.
	— Качвай се — казах аз.
	Разгънахме огледалата, докато щракнаха на пружините си, и се качихме едновременно в сааба през двете врати. Завъртях ключа. Двигателят не запали. Опитах отново. Същата работа. Между двата поредни опита чух как бензиновата помпа жално вие.
	— Остави малко ключа на контакт — каза Вилянуева. — Бензинът е изтекъл от карбуратора, докато колата беше обърната. Изчакай помпата да му подаде пак.
	Изчаках и опитах отново. Колата запали. Включих на скорост, изправих я на шосето и потеглих към другия форд, който бяхме оставили до пътя. Оня, с който бе дошъл старецът. Той кротко ни чакаше на километър и половина назад, призрачно сивкав на лунната светлина.
	— Сега върви да посрещнеш Дъфи и Елиът — казах му аз. — Като дойдат, съветвам ви веднага да се измитате. Ще ви намеря по-късно.
	Вилянуева сграбчи ръката ми и я разтърси.
	— Стара школа — каза той.
	— Десет-осемнайсет — отвърнах аз. Това беше радиокодът за задачата изпълнена. Но той сигурно не го знаеше, защото ме погледна.
	— Пази се — казах му аз.
	Вилянуева поклати глава.
	— Гласовата поща — изрече той.
	— Какво?
	— Когато един мобилен телефон временно е изключен, всички позвънявания се препращат към гласовата му поща.
	— Но сега цялата предавателна кула беше изключила.
	— Само че телефонната компания не е могла да знае това. За нея само телефонът на Бек е бил изключен. Така че всякакви позвънявания са били препращани към гласовата му поща. В някой централен сървър. Може да са му оставили съобщение.
	— Какъв е бил смисълът?
	Вилянуева вдигна рамене.
	— Може просто да са му казали, че се прибират. Така де, сигурно са предполагали, че проверява редовно съобщенията си. Може да са му разказали и цялата история. Или пък са били толкова ошашавени, че да си помислят, че разговарят с обикновен телефонен секретар, и са повтаряли: Бек, за бога, вдигни телефона!
	Не казах нищо.
	— Във всеки случай, каквото и да са казали, гласовете им са се записали — продължи той. — С днешна дата.
	— Разбрах — казах аз.
	— Как смяташ да постъпиш?
	— Вадя пистолета и стрелям — отвърнах. — Тия обувки, а сега и гласовата поща… Той е на косъм да ме спипа.
	Вилянуева поклати глава.
	— Не можеш да постъпиш така. Дъфи иска да го прибереш и да й го закараш жив. Той е единственото й оправдание.
	Аз извърнах глава настрани.
	— Предай й, че ще се постарая. Но ако един от двама ни трябва да умре, това ще е той.
	Вилянуева не каза нищо.
	— Какво, пожертвахте ли ме вече? — възкликнах аз.
	— Постарай се, друго от теб не искам — отвърна той. — Дъфи е свястно момиче.
	— Знам — казах аз.
	Той се измъкна от сааба, като се подпираше с едната ръка за облегалката, а с другата за рамката на вратата. Пристъпи към колата си, седна в нея и потегли — тихо, без да пали фаровете. Видях, че ми помаха. Проследих го с поглед, докато се скри в далечината, после обърнах сааба и го заковах насред пътя, с муцуната на запад. Когато Бек дойдеше да ме прибере, исках да остане с впечатление, че съм бил на поста си, готов да го браня до последна капка кръв.


	Ала Бек или не проверяваше телефоните достатъчно често, или беше забравил напълно за мен, защото минаха десет минути, а от него нямаше и следа. Аз си убивах времето, като проверявах новата си хипотеза относно това, че човек, комуто би хрумнало да скрие пистолет под резервната гума на колата си, би могъл също така да използва постелките на купето като скривалище на документи. Въпросните постелки отдавна се бяха отпрали от пода, а от това, че бяха обърнати с опакото нагоре, не изглеждаха много по-нови. Само че под тях нямаше нищо, ако не се брояха големите петна от ръжда и мухлясалият слой кече за шумоизолация, което имаше вид, сякаш е направено от разплетени сиви и червени пуловери. Никакви документи. Хипотезата ми беше погрешна. Върнах постелките на местата им и ги посритах, докато прилепнаха що-годе плътно на пода.
	После излязох от колата и огледах външните щети. За боята не бях в състояние нищо да направя. Драскотините по нея бяха дълбоки, но не чак катастрофални. В края на краищата колата не беше нова. Нищо не можех да направя и за ударената врата, освен да я разглобя и да изправя тенекията отвътре, а не ми се занимаваше. Покривът също беше хлътнал. Спомних си, че поначало беше някак куполовиден, а сега бе станал равен и дори леко пропаднал. Но си казах, че може да се опитам да го понатисна отвътре. Седнах на задната седалка, опрях двете си длани върху тавана на колата и натиснах с всички сили. Трудът ми бе възнаграден с два познати звука. Първият беше звънкото изпукване на деформирана ламарина, която си възвръща формата. А вторият — дискретното изшумоляване на хартия.
	Колата не беше нова, наистина, и отвътре вместо с познатата пластмасова отливка от фалшив плюш в мише сиво, която слагат на всички марки коли понастоящем, каросерията беше тапицирана със старомодния мек, кремав винил, прихванат на три сегмента с телени ребра за тавана и вкаран по края в гумено уплътнение. Отпред, точно над шофьорската седалка, нещо надигаше винила отвътре. Освен това уплътнението отстрани изглеждаше леко разхлабено. Предположих, че този, който е седял там, е можел да изпъне винила с ръка нагоре, докато краищата му излязат от уплътнението, след което с нокти да го издърпа надолу по дължина. По този начин можеше, да се бръкне поотделно във всеки един от трите сегмента. След това с достатъчно търпение и здрави нокти винилът можеше да се натика обратно в уплътнението. С малко повече време и старание, особено при такава стара кола, следите можеха да се заличат напълно.
	Наведох се напред и опипах сегмента от тапицерията, който минаваше над предните седалки, като го натисках по дължина с палец нагоре, докато палецът ми опря в покрива. Вътре нямаше нищо. В следващия сегмент също. Но в третия сегмент — този над задните седалки — отново прошумоля хартия. С опипване дори определих приблизително формата и дебелината на документите. Стандартен формат А4, пачка от осем до десет страници.
	Слязох от задната седалка, седнах зад волана и огледах уплътнението. Натиснах винила нагоре, докато се изпъна, и вкарах нокти под показалия се ръб на тапицерията, докато постепенно отворих пролука между нея и уплътнението, колкото да вкарам палеца си.
	Като си помагах с дясната ръка, с палеца на лявата започнах да разширявам пролуката назад, сякаш разкопчавах заяждащ цип, и вече бях отворил около двайсетина сантиметра, когато отзад ме осветиха фарове. Ярка светлина, примесена с остри, издължени сенки. Бях на завой и пътят отзад ми идваше леко отдясно, затова погледнах през дясното странично огледало. То беше спукано и в парчетата му се отразяваха няколко чифта ярки фарове. Различих надписа върху стъклото: Предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. Извърнах се и през задното стъкло видях само чифт фарове, които се мятаха припряно наляво-надясно по завоите. Бяха на около петстотин метра, но се приближаваха с голяма скорост. Свалих леко стъклото и дочух далечното свистене на дебелите гуми и сърдития хрип на осемцилиндров двигател. Вдигнах изтърбушената тапицерия обратно нагоре. Нямах време да си играя с уплътнението. Просто я посръгах към тавана и се надявах, че няма да увисне върху главата ми.
	Кадилакът закова на метър зад мен. Бек не загаси фаровете. В огледалото видях как отвори вратата и слезе. Пъхнах ръка в джоба си и освободих предпазителя на беретата. Колкото и да държах на Дъфи, нямах никакво желание да се впускам в дълги дискусии по съдържанието на евентуално получена гласова поща. Но ръцете на Бек бяха празни. Не държеше нито пистолет, нито нокия. Отворих вратата, слязох и го посрещнах до задния калник на сааба. Не исках още отсега да види повредите по колата. Оказахме се на по-малко от петдесет сантиметра от двамата бодигардове, които бе изпратил, за да докарат сина му.
	— Телефоните работят — каза той.
	— И мобилните ли?
	Бек кимна.
	— Я виж тук обаче! — каза той и извади от джоба си малкия сребрист телефон.
	Ръката ми стискаше беретата в джоба. Куршумът щеше да пробие дупка в палтото ми, но още по-голяма в неговото. Той ми подаде телефона. Поех го с лявата ръка. Обърнах го към светлината от фаровете на кадилака. Погледнах екранчето. Не знаех какво ми показва. На някои мобилни телефони знакът за гласова поща е малък символ във формата на писъмце. На други — две кръгчета, съединени с чертичка отдолу, като магнетофонни ролки, което ми се струва доста глупаво, като се има предвид, че повечето собственици на телефон като този са твърде млади, за да са виждали ролков магнетофон. Освен това самите телефонни компании едва ли записват съобщенията за клиентите си на лента. Мисля, че го правят с някакви електронни чипове, които запаметяват цифрова информация. Но пък нима знаците на железопътните прелези не изобразяват парен локомотив от деветнайсети век?
	— Видя ли? — запита Бек.
	Нищо не виждах. Никакви писъмца, никакви магнетофонни ленти. Само двете стълбчета отстрани, за силата на сигнала и нивото на батерията, а между тях — разните менюта, указатели и прочие.
	— Какво да видя? — запитах.
	— Силата на сигнала — каза той. — Едва до третата чертичка е, а обикновено е поне до четвъртата.
	— Може антената да е била изключена — казах аз. — Сигурно бавно влиза в режим. Може да има проблеми със захранването или нещо такова.
	— Смяташ ли?
	— Това са фини неща — казах аз. — Разни микровълни, знам ли какво? Сигурно ще се оправи. След малко провери пак.
	Върнах му телефона, отново с лявата ръка. Бек го взе и го пусна в джоба си, като не спираше да мърмори.
	— Тук всичко спокойно ли е? — запита той.
	— Тишина като в гроб.
	— Значи няма нищо — заключи той. — Фалшива тревога.
	— Така изглежда — казах. — Съжалявам.
	— Напротив, оценявам бдителността ти — рече той. — Наистина!
	— Върша си работата — отвърнах аз.
	— Хайде да вървим да вечеряме — каза той.
	Бек се обърна и се качи на кадилака. Аз превключих беретата на предпазител и седнах зад волана на сааба. Той даде заден ход, обърна и ме зачака. Сигурно искаше да минем заедно през портата, за да не отваря Поли поотделно за двама ни. Обратния път от шест-седем километра изминахме като в кортеж, плътно един зад друг. Саабът се управляваше трудно, предните колела не залепваха добре с шосето, фаровете светеха високо нагоре. В багажника имаше поне двеста килограма, които дърпаха колата назад. Освен това още на първата неравност тапицерията на тавана увисна от едната страна и през цялото време, докато карах, ме шляпаше през лицето.


	Закарахме колите право в гаража; Бек остави неговата пръв и ме изчака отвън на двора. Приливът настъпваше. През зида чувах прииждащите вълни. Земята трепереше под краката ми от огромните маси вода, които се удряха в гранита. Това не беше просто звук — беше отчетливо физическо усещане. Застигнах Бек и двамата заобиколихме къщата, за да влезем през предната врата. Металният детектор бипна два пъти — веднъж за него, веднъж за мен. Той ми подаде голяма връзка с ключовете от къщата. Аз ги приех, както повишеният в чин приема първата си нашивка. После той каза, че вечерята ще бъде сервирана след трийсет минути, и ме покани да се храня със семейството му.
	Качих се в стаята на Дюк и застанах до високия прозорец. Стори ми се, че в далечината видях отдалечаващи се стопове на коли. Три чифта червени светлинки. Вилянуева, Елиът и Дъфи със служебните фордове. 10–17, задачата изпълнена. Не бях сигурен дали съм видял правилно, или очите ме лъжат, понеже прожекторите на стената хвърляха отблясъци наоколо. А може би и зрението ми ме подвеждаше, отслабнало от умора, от дефекти в ретината или от удара по главата.
	Взех си един бърз душ и задигнах още един комплект от дрехите на Дюк. Облякох старото яке, обух обувките и оставих разпраното си палто в гардероба. Не проверих имейла. Сигурно Дъфи не бе имала време да ми пише. А и в момента едва ли имаше какво да ми каже. Много скоро аз щях да имам новини за нея, още щом успеех да отпоря тапицерията на сааба.
	Пропилях мързеливо остатъка от трийсетминутната пауза и после слязох долу. Намерих семейната трапезария. Преди никога не я бях виждал. Беше огромна. В средата имаше голяма правоъгълна маса. Дъбова, тежка, солидна, не особено стилна. Около нея можеха да седнат поне двайсет души. Бек седеше на едната й тясна страна, Елизабет на другата. Ричард беше сам на едната от дългите страни, точно срещу мястото, определено за мен. Аз се падах с гръб към вратата. За малко да го помоля да се сменим. Не обичам да седя с гръб към врата. Но се отказах и седнах където ме бяха сложили.
	Поли го нямаше. Явно не беше поканен. Прислужницата също я нямаше, разбира се. Всичката черна работа се бе паднала на готвачката, която не изглеждаше никак доволна от съдбата си. Но иначе се бе постарала за вечерята. За начало имаше френска лучена супа. Беше доста прилична на вкус. Майка ми надали щеше да я одобри, но пък нали във Франция има поне двайсет милиона жени, които твърдят, че само те притежават идеалната рецепта.
	— Разкажи ни за кариерата си като военен — каза Бек, сякаш за да поддържа разговора.
	Очевидно беше, че не възнамерява да говори по делови въпроси. Не и пред семейството. Моите предположения бяха, че докато Елизабет вероятно знаеше повече, отколкото беше полезно за нея, Ричард нямаше и представа какво се върши наоколо. Или се досещаше, но гледаше да не се замисля. Какво ми бе казал веднъж? Че злото се е случило само ако човек държи да си го спомня.
	— Няма кой знае какво за разказване — отвърнах аз. Не ми се говореше. Злото се бе случило, но аз не държах да си спомням.
	— Все нещо интересно си спомняте — обади се Елизабет Бек.
	И тримата ме гледаха очаквателно, затова вдигнах рамене и им разказах как навремето бях правил ревизия на бюджетните разходи на Пентагона и бях открил платежни нареждания за по осем хиляди долара за някакви загадъчни инструменти, наречени РПРПСЕ. От скука и от чисто любопитство бях позвънил на няколко телефона, докато открих, че РПРПСЕ означава „ръчно пособие за ротационно подаване на скрепващи елементи“ или най-обикновена тридоларова отвертка. Оттук нещата започнаха да се разплитат: не след дълго попаднах на чукове за забиване на пирони по за три хиляди долара, тоалетни чинии за хиляда, какво ли още не щеш. Доста пикантна историйка. Подходяща за всякаква публика. Повечето хора искрено се дразнят от подобно нахалство, а онези, които поначало мразят правителството си, направо изпадат в бяс. Само дето историята не е вярна. Измислена е отначало докрай. Тъкмо за забавление на публиката. Иначе аз работех в съвсем друг отдел.
	— Убивал ли си хора? — запита Ричард.
	_Четирима за последните три дни_, помислих си аз.
	— Не се задават такива въпроси — каза Елизабет.
	— Супата не е лоша — обади се Бек. — Но й е малко сиренето.
	— Татко! — извика Ричард.
	— Какво?
	— Мисли за артериите си. Ще ти се запушат от мазнина.
	— Артериите са си мои.
	— Да, но ти си мой баща!
	Двамата се спогледаха и се усмихнаха свенливо. Баща и син, най-добри приятели. Двойствеността на живота. Вечерята се очертаваше дълга. Елизабет смени отново темата. Вместо за холестерол заговорихме за Портландския музей на изкуствата. Каза, че една от сградите му била на И.М. Пей и вътре се помещавала сбирка на американски и европейски майстори. Не знам дали целта й беше да ме образова, или да изкуши Ричард да излезе от къщата, за да свърши нещо. Аз се опитвах да не й обръщам внимание. Исках да се върна при сааба. Но точно сега нямаше как. Затова упражнявах мозъка си, като се опитвах да позная какво точно ще открия там. В ушите ми звучаха думите на Лион Гарбър: Разчитай следите. Припомни си всичко видяно, всичко чуто. Не бях чул кой знае какво. Но бях видял доста. Предполагах, че всичко видяно е някакъв вид следа. Масата в трапезарията например. Цялата къща с всичко в нея. Колите. Саабът беше пълен боклук. Кадилакът и линкълнът бяха добри автомобили, но не можеха да се сравняват с марки като „Ролс Ройс“ или „Бентли“. Мебелировката беше старомодна, безцветна, но солидна. Не че беше евтина, но пък не беше нова. Отдавна си бе изплатила парите. Какво бе казал Елиът в Бостън за оня мошеник от Лос Анджелис? Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. А пък Бек би трябвало да е поне с две стъпала над него по стълбицата на успеха. Ала той далеч не живееше като император. Защо ли? Защото беше предпазлив и умерен във всичко или просто защото не се впечатляваше от лустрото на материалния успех?
	— Я виж — каза внезапно той.
	Изплувах от мислите си и го погледнах. Държеше мобилния си телефон пред очите ми. Взех го от ръката му и погледнах екрана. Стълбчето за силата на сигнала се бе покачило отново до четвъртата чертичка.
	— От микровълните е — казах аз. — Може би се усилват бавно.
	После отново се взрях в екрана. Никакви писъмца, никакви магнетофонни ленти. Но телефонът беше миниатюрен, а палците ми са дебели, така че, без да искам, докоснах някакво копче и екранът мигом се смени. Излезе списък с имена — нещо като виртуален телефонен указател. Екранчето беше малко и побираше само три реда. На първия ред пишеше: дом. Под него: портиерна. Третото име в списъка беше: Завиър. Замръзнах и го загледах с изцъклен поглед. В стаята настана тишина. Или може би аз бях оглушал от пулсиращата в ушите ми кръв.
	— Супата беше великолепна — каза Ричард.
	Подадох телефона на Бек. Готвачката се пресегна и вдигна празната ми чиния.


	За пръв път чух името Завиър при шестата ми среща с Доминик Кол. Това се случи на седемнайсетия ден, след като бяхме танцували в оня бар в Балтимор. Оттогава времето се бе развалило. Температурата бе спаднала рязко, небето беше сиво и мрачно. Доминик беше в пълна парадна униформа. За момент си помислих, че съм насрочил ден за преглед на работата на личния състав и после съм забравил. Пък и секретарката ми щеше да ми напомни, ако имаше такова нещо.
	— Това никак няма да ти хареса — каза Кол.
	— Какво има? Повишили са те и ми се измъкваш под носа, а?
	Тя се усмихна. Дадох си сметка, че думите ми са съдържали по-голям комплимент, отколкото е било уместно да й правя.
	— Открих лошия чичко — каза тя.
	— Как?
	— Чрез умело и ефективно прилагане на придобитите умения — отвърна тя.
	— Имаме ли за днес преглед на работата?
	— Не, но можеш да свикаш.
	— Защо?
	— Защото открих лошия чичко. А ми се струва уместно да правим преглед на работата, когато наистина има какво да отчетем.
	— Ти още работиш с Фраскони, нали така?
	— Ние сме партньори — каза тя, с което не ми отговори съвсем на въпроса.
	— Той помага ли ти?
	Тя направи гримаса.
	— Мога ли да говоря свободно?
	Кимнах.
	— Фраскони не го бива за нищо, само къса държавни подметки за тоя, дето духа.
	Кимнах отново. Такива бяха и моите впечатления. Лейтенант Антъни Фраскони беше стабилен младеж и си имаше своите силни страни, но главата му не беше сред тях.
	— Иначе не е лош човек — каза смутено тя. — Не ме разбирай погрешно.
	— Но ти вършиш всичката работа.
	Тя кимна. В ръката си държеше същата онази папка, която й бях дал още при първата ни среща. Тогава, когато открих, че сержант Кол не е някой грозен дългуч от Тексас или Минесота. Сега папката беше издута от нейните бележки.
	— Обаче ти ми помогна — каза тя. — Оказа се прав. Документът наистина е бил скрит във вестника. Всеки път Горовски хвърля вестника в една кофа за смет на изхода на паркинга. В една и съща кофа, вече две недели поред.
	— И?
	— И вече две недели поред един и същ човек го вади от кофата и го прибира.
	Аз замълчах и се замислих. Не беше лошо като идея, само дето в самото бъркане в кофата имаше нещо съмнително. Там им беше слабото място. Ровенето в улични кофи за боклук винаги изглежда подозрително, освен ако не си готов да отидеш докрай и да се дегизираш като клошар. Което само по себе си се постига доста трудно. Един клошар прекарва по цял ден навън, обикаля с километри из улиците, поглежда във всяка кофа за боклук. Да се научиш да имитираш поведението му изисква време и безкрайно търпение.
	— Какъв е тоя човек?
	— Знам какво си мислиш — каза тя. — Какъв човек, освен клошар би могъл да рови из кофите, нали така?
	— Е, и?
	— Представи си типичен неделен ден — каза тя. — Разхождаш се лениво, може би чакаш някого, той закъснява, може би идеята да излезеш на разходка се е оказала не дотам забавна. Но слънцето грее, наблизо има пейки, на които може да се поседне, а неделните вестници са дебели и пълни с интересни четива. Само дето си забравил да си купиш.
	— Ясно — казах аз. — Представям си го.
	— Не си ли забелязал как един прочетен вестник става нещо като публична собственост? Например във влака? Или в метрото? Някой слиза, оставя вестника на седалката, друг веднага го вдига и почва да го чете. Същият човек по-скоро би умрял от глад, отколкото да дояде нечия изоставена закуска, но с вестниците не е така.
	— Разбирам — казах аз.
	— Та въпросният мъж е около четирийсетгодишен, над метър и осемдесет, строен, около осемдесет и пет килограма, с къса черна коса, леко прошарена, има вид на буржоа. Облечен е добре, с летен панталон и памучна риза за голф, и се шляе небрежно из паркинга, като уж случайно се приближава до кофата за боклук.
	— Шляе се значи.
	— В смисъл, разхожда се безцелно, мисли си нещо, пет пари не дава какво става наоколо. Изведнъж забелязва вестника най-отгоре в кофата, вдига го за момент, колкото да прегледа заглавията, после го пъхва под мишница, сякаш е видял нещо интересно и по-късно ще си го дочете.
	— И продължава да се шляе.
	— Изглежда невероятно естествено — каза тя. — Аз бях там, наблюдавах сцената през цялото време и за малко да не го забележа. Беше като подсъзнателен акт.
	Замислих се. Доминик беше права. Тя беше талантлив изследовател на човешкото поведение. От нея щеше да излезе добър полицай. Ако се стигнеше до преглед на работата й, щеше да получи най-високите възможни оценки.
	— Ти бе допуснал още нещо, което се оказа вярно — продължи тя. — Както си се шляе, той се насочва към пристанището и се качва на една яхта.
	— Може би живее на нея?
	— Едва ли — отвърна тя. — Искам да кажа, яхтата си има каюти с легла и всичко, но не е пригодена за живеене. По-скоро за хоби.
	— Откъде знаеш, че има легла?
	— Бях на нея.
	— Кога?
	— През втората неделя. Не забравяй, до този момент бях видяла единствено номера с вестника. Все още не бях идентифицирала самия документ. Но тогава той отиде на друга яхта с още някакви мъже, тъй че аз се качих да хвърля един поглед.
	— Как?
	— Чрез умело и ефективно прилагане на придобитите умения — повтори тя.
	— Не знаех, че да си сложиш бански е кой знае какво умение — отбелязах аз. После съжалих за думите си. В нейния случай носенето на бански беше не просто умение, а висше изкуство.
	— Онази неделя времето още беше горещо. Смесих се с тълпата от момичета, които се навъртат около яхтите. Помотах се по кея, минах по пасарела и се качих на борда. Никой не забеляза. Отворих люка с шперц и цял час тършувах вътре.
	Изкуших се да я запитам:
	— А къде точно си беше пъхнала шперца, в бикините ли?
	— Бях с обувки — каза тя.
	— Откри ли чертежа?
	— Открих всички чертежи.
	— Тази яхта има ли си име?
	Тя кимна.
	— Направих справка. Яхтите се водят в отделен регистър.
	— И на чие име е регистрирана?
	— Нали те предупредих, че това, което има да чуеш, никак няма да ти хареса? — каза тя. — Собственикът е висш офицер от разузнаването. Подполковник, специалист по Близкия изток. Току-що е награден с медал за заслуги по време на кризата в Персийския залив.
	— Ах, по дяволите — казах аз. — Но всичко може да има и съвсем невинно обяснение.
	— Може — каза тя, — само че аз лично се съмнявам. Преди час имах среща с Горовски.
	— Ясно — казах аз. Това обясняваше парадната униформа. Много по-внушително от бикини, ако искаш да сплашиш някого. — Е, и?
	— Накарах го да ми обясни своето участие в сделката. Двете му дъщери са съответно на две годинки и на дванайсет месеца. Двегодишното момиченце било изчезнало за един цял ден преди около два месеца. Отказвала да разкаже какво са правили с нея през този ден. Само плачела. Седмица по-късно се появил нашият приятел от военното разузнаване. Подметнал, че момиченцето може да изчезне за много по-дълго от един ден, ако таткото откаже да им играе по свирката. Това звучи ли ти като невинно обяснение?
	— Не — отвърнах аз. — Не ми звучи. Как се казва този приятел?
	— Името му е Франсис Завиър Куин — отвърна тя.


	Готвачката поднесе следващото блюдо — май че печени ребра, но не бях сигурен, защото си мислех за Франсис Завиър Куин. Той явно се бе съвзел доста добре в онази калифорнийска болница и още с изписването бе изхвърлил последната част от името си на боклука заедно с бинтовете и болничната пижама и с онези пластмасови гривнички на китките, на които е пишело Джон Смит. Навън го бе чакала напълно нова самоличност, готова за употреба. Той вече не е бил подполковник Куин, Ф.К, от армията на САЩ, военно разузнаване, а просто Франк Куин, анонимен гражданин.
	— Препечени или алангле? — чух гласа на Бек.
	Той разрязваше печеното с един от ножовете с черни дръжки, които бях видял в кухнята. Същите, които готвачката държеше в дървено блокче на плота и с които ми бе минало през ум да го убия. Ножът, който държеше в ръката си в момента, ми се стори доста подходящ за целта. Острието му беше дълго около двайсет и пет сантиметра и очевидно беше наточено като бръснач. Или може би месото беше крехко.
	— Алангле — казах аз. — Благодаря.
	Той ми отряза две парчета, аз ги поех и веднага се разкаях. В съзнанието ми изплува онази гледка отпреди седем часа. На трупа в гумения чувал. Когато свалих ципа, отдолу се показаха следите от един друг остър нож. Образът се бе запечатал толкова ярко в паметта ми, че усетих между пръстите си хладната висулка на ципа. После тази гледка отстъпи място на друга, отпреди десет години. С това историята около Франсис Завиър Куин дойде до своя завършек.
	— Хрян? — запита Елизабет Бек.
	Помислих малко. После гребнах цяла лъжица. Има едно старо армейско правило: Яж и спи, когато ти падне, защото не се знае кога ще ти е следващият път. Така че аз изключих Куин от съзнанието си, сипах си от задушените зеленчуци и започнах да се храня. И да мисля, но за друго. Всичко видяно, всичко чуто. Мислите ми ме връщаха към пристанището за яхти в Балтимор в онзи ярък летен следобед и към плика във вестника. Не това, а онова. А също и към думите на Дъфи: Засега не си открил нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства.
	— Чели ли сте Пастернак? — запита Елизабет Бек.
	— Какво мислиш за Едуард Хопър? — запита Ричард.
	— Не смяташ ли, че е време M-l6 да бъде заменена? — запита Бек.
	Отново се върнах към действителността. Всички гледаха в мен. Сякаш си умираха да разговаряме. Сякаш се чувстваха самотни, всеки за себе си. Заслушан във вълните, които се разбиваха в брега от трите страни на къщата, много добре ги разбирах. Те наистина живееха съвсем изолирано. Но сами си го бяха наложили. Аз лично обичам самотата. Мога да живея три седмици, без да продумам една дума.
	— Гледал съм „Доктор Живаго“ на филм — казах аз. — Харесвам една картина на Хопър, тази с вечерящите в крайпътния ресторант.
	— „Нощните птици“ — каза Ричард. Кимнах.
	— Особено ми харесва мъжът отляво, който е сам.
	— Спомняш ли си името на ресторанта?
	— „Филис“ — отвърнах аз. — Освен това смятам, че M-l6 е много добро оръжие.
	— Наистина ли? — запита Бек.
	— За автоматична карабина изпълнява предназначението си — казах аз. — Повече от това не може да се иска.
	— Хопър е гений — каза Ричард.
	— Пастернак е гений — каза Елизабет. — За жалост филмът доста принизява книгата му. Освен това преводът не беше добър. В сравнение с него Солженицин е прехвалена посредственост.
	— Аз мисля, че М-16 е подобрена карабина — каза Бек.
	— Едуард Хопър ми напомня на Реймънд Чандлър — каза Ричард. — По това, че отразява конкретно място по конкретно време. Разбира се, Чандлър също е гений. Несравнимо по-добър е от Хамет.
	— Колкото Пастернак от Солженицин ли? — запита майка му.
	Това продължи още известно време. Ден четиринайсети, петък, вече почти привършваше; аз вечерях говеждо печено с трима обречени, които се опитваха да ми говорят за книги, картини и оръжия. Не това, а онова. Отново се изключих от разговора и се пренесох десет години назад, за да чуя гласа на сержант Доминик Кол.


	— Той е вътрешен човек в Пентагона — каза ми тя при седмата ни среща. — Живее наблизо, във Вирджиния. Затова поддържа и яхта в Балтимор според мен.
	— На колко е години?
	— На четирийсет — отвърна тя.
	— Виждала ли си служебното му досие?
	Доминик поклати глава.
	— В голямата си част е засекретено.
	Кимнах. Опитах се да подредя събитията хронологически. Мъж на четирийсет би подлежал на мобилизация през последните две години от Виетнамската война, когато е бил съответно осемнайсет или деветнайсетгодишен. Но пък, от друга страна, за да достигне на тази възраст чин подполковник от разузнаването, той със сигурност имаше висше образование, може би дори докторат, което означаваше, че като млад е бил освободен от набор. Следователно едва ли бе ходил да се бие в Индокитай, което при нормален развой на събитията би забавило издигането му. Никакви кървави войни и смъртоносни болести за него. А той се бе издигнал бързо — до подполковник, още преди да навърши четирийсет.
	— Знам какво си мислиш — каза Кол. — Как така е успял да те изпревари с цели два чина?
	— Всъщност мислех си как ли изглеждаш по бански.
	Тя поклати глава.
	— Лъжеш!
	— Той все пак е по-възрастен от мен.
	— Издигал се е като изстрелян с ракета.
	— Може да е и по-способен от мен.
	— Почти сигурно — каза тя. — Но това не обяснява шеметната му кариера.
	Кимнах.
	— Страхотно — казах аз. — Какво излиза? Че си имаме работа с някакъв гений от разузнаването?
	— Той има много контакти с чужденци — обясни тя. — Виждала съм го с какви ли не. Израелци, ливанци, иракчани, сирийци.
	— Това му е работата — казах аз. — Нали е специалист по Близкия изток.
	— Родом е от Калифорния — каза тя. — Баща му бил железничар. Майка му домакиня. Живеели в малка къща в северните части на щата Той я наследил от тях и това е единственото му имущество. Можем да предполагаме, че от завършването на колежа живее само на едната заплата като военен.
	— Ясно — казах аз.
	— Той е бедно момче, Ричър — продължи тя. — Откъде тогава пари да наема голяма къща в Маклийн, Вирджиния? Откъде тази яхта?
	— Наистина ли е яхта?
	— Голяма платноходка с каюти. Това се води яхта, не е ли така?
	— ЛПС?
	— Чисто нов „Лексус“.
	Не казах нищо.
	— Защо хората около него не си зададат същите въпроси? — каза тя.
	— Никога няма да си ги зададат — отвърнах. — Винаги е така, не си ли забелязала? Ще им избоде очите, а те не го забелязват.
	— Наистина не разбирам как става така — каза тя. Вдигнах рамене.
	— И те са хора. Нека не им придиряме толкова. Оставят се да ги подведат предварителните им нагласи за нещата. За него са искали да знаят само колко е добър, не колко е лош.
	Тя кимна.
	— Както и при мен. Цели два дни загубих да гледам плика, а не вестника!
	— Но поне те би трябвало да са по-умни.
	— Е, така е.
	— Във Военното разузнаване.
	— Най-големият оксиморон — каза тя. Това беше дежурната армейска шега в такива случаи. — Като дървено желязо.
	— Или като горещ лед — добавих аз.


	— Хареса ли ви? — запита Елизабет Бек десет години по-късно.
	Не отговорих. _Предварителните ни нагласи за нещата._
	— Хареса ли ви? — повтори тя.
	Аз се сепнах, и я погледнах. _Предварителните нагласи._
	— Моля? — _Всичко чуто._
	— Вечерята — каза тя. — Хареса ли ви вечерята?
	Погледнах пред себе си. Чинията ми беше празна.
	— Беше превъзходна — отвърнах. _Всичко видяно._
	— Наистина ли?
	— Абсолютно — отвърнах. _Засега не си открил нищо, което може да ни е от полза._
	— Радвам се — каза тя.
	— Оставете Пастернак и Хопър — казах аз. — И Чандлър. Готвачката ви е гений.
	— Добре ли си? — запита Бек. Половината му порция си стоеше неизядена в чинията.
	— Страхотно — потвърдих аз. _Нищичко._
	— Сигурен ли си?
	Замислих се. _Никакви доказателства._
	— Да, честно. Страхотно се чувствам — казах накрая аз. Не го лъжех. Наистина се чувствах страхотно. Защото вече се бях досетил какво има в сааба. Нещо повече: знаех го със сигурност. Извън всякакво съмнение. Затова се чувствах страхотно. А ме беше и малко срам. Досрамя ме, задето бях изгубил толкова време да се досетя. Безобразно много време. Непростимо много. Осемдесет и шест часа. Повече от три дни и половина. Оказа се, че съм точно толкова глупав, колкото и някогашните колеги на Куин. Ще ми избоде очите, а аз не го забелязвам. Обърнах се към Бек и го погледнах, сякаш го виждах за пръв път.


	11

	Бях решил загадката, наистина, но по време на десерта и кафето първоначалната еуфория бързо ме напусна. Напусна ме и чувството на срам, което ме бе обхванало заедно с нея. Двете се неутрализираха взаимно и отстъпиха място на загриженост. Защото изведнъж прозрях пълните измерения на тактическия проблем, пред който бях изправен. А те бяха чудовищни. Самото понятие агент под прикритие придобиваше съвсем нов смисъл.
	Вечерята приключи, всички застъргахме със столовете си по пода и наставахме от масата. Аз останах в трапезарията. Засега саабът можеше да почака. Щях да стигна и до него. Нямаше смисъл да рискувам, за да получа потвърждение на нещо, което вече знаех. Вместо това помогнах на готвачката да раздига. Стори ми се редно. Може би дори се очакваше от мен. Семейство Бек тръгнаха нанякъде, а аз запренасях чинии и прибори към кухнята. Там заварих механика. Пред него имаше порция говеждо, по-голяма от моята. Погледнах го и за втори път през тази вечер ме досрамя. Досега не бях обърнал на човека никакво внимание. Не се и сещах за него. Никога не се бях запитал какво всъщност прави тук. Но вече знаех.
	Наредих съдовете в миялната машина. Готвачката грижливо прибра остатъците от вечерята, забърса плотовете и след двайсет минути всичко беше разтребено. После тя ми каза, че си ляга, аз й пожелах „лека нощ“ и през задната врата тръгнах към скалите. Исках да погледна морето. Да преценя кога ще настъпи приливът. Нямах никакъв опит с тези неща. Чувал бях само, че прилив и отлив има по два пъти на ден. Но нямах представа защо и как. Беше свързано някак с лунното притегляне. Сякаш то превръщаше Атлантическия океан в нещо като огромна вана, в която водата непрекъснато се плискаше напред-назад. Сигурно когато в Португалия имаше отлив, в Мейн имаше прилив и обратното. Но и в това не бях сигурен. Тъкмо в момента сякаш настъпваше отлив. В момента водата се оттичаше. Погледах вълните още пет минути и се запътих обратно към кухнята. Механикът си беше отишъл. С ключовете, които Бек ми бе дал, заключих вътрешната врата. Външната оставих отворена. После минах по коридора и проверих главния вход. Предполагах, че това се очакваше от мен на новата ми длъжност. Вратата беше заключена и с окачена верига. Къщата беше утихнала. Така че се качих в стаята на Дюк и започнах да правя планове за ендшпила.


	В обувката ми ме очакваше съобщение от Дъфи. То гласеше: _„Добре ли си?“_
	Отговорих: _„Искрено ти благодаря за телефоните. Отървах кожата.“_
	След малко тя написа: _„И аз моята. Обикновено съвпадение на себични интереси.“_
	Не знаех какво да отговоря на това и си замълчах. Седях в тишината и мислех. Тя бе спечелила кратка отсрочка, това бе всичко. Каквото и да се случеше оттук нататък, спукана й беше работата. И аз с нищо не можех да й помогна.
	Междувременно тя написа: _„Претърсих целия архив и никъде не можах, повтарям, не можах да намеря заповед за втория агент.“_
	Аз отвърнах: _„Знам.“_
	В отговор тя изпрати следното: _„??“_
	Написах: _„Трябва да се срещнем. Ще ти се обадя по телефона или направо ще дойда. Чакай ме.“_
	После изключих апарата и го пъхнах обратно в тока на обувката си. За миг си казах, че може и да не ми се наложи повече да го вадя. Погледнах часовника. Наближаваше полунощ. Ден четиринайсети, петък, беше към своя край. След малко щеше да започне ден петнайсети, събота. Точно две седмици бяха изминали от онази вечер, когато се провирах през тълпите пред залата на Бостънския симфоничен оркестър на път за един бар, до който така и не стигнах.


	Лежах в кревата на Дюк напълно облечен. Предполагах, че следващите двайсет и четири или четирийсет и осем часа ще бъдат решаващи, и си казах, че е добре поне пет-шест от тях да прекарам в сън. Според личния ми опит много повече провали се предизвикват от умора, отколкото от невнимание и глупост, взети заедно. Може би защото самата умора поражда невнимание и глупост. Затова се настаних удобно в леглото на Дюк и затворих очи. Навих будилника в мозъка си за два часа след полунощ. Както винаги той проработи. Събудих се след двучасова дрямка, напълно ободрен.
	Надигнах се от леглото и слязох на долния етаж. Минах по коридора, стигнах до кухнята и отключих задната врата. Оставих всички метални предмети от джобовете си на масата. Не исках тъкмо сега металният детектор да събуди цялата къща. Излязох навън. Беше пълна тъмница. Нямаше луна и звезди. Морето се блъскаше в скалите. Беше студено. Духаше лек вятър. Въздухът миришеше на влага. Отидох до четвъртия гараж и отворих вратите. Саабът беше вътре; никой не го бе пипал. Отворих задната врата и извадих вързопа с нещата си. Отнесох ги до познатата дупка извън зида и ги скрих в нея. После се върнах за първия бодигард. От ниската температура трупът му се бе вкочанил по-бързо. Измъкнах го от багажника и го нарамих. Сякаш носех стокилограмов дънер. Ръцете му стърчаха встрани като два клона.
	Отнесох го до същия улей в скалите, който ми бе показал Харли. Положих го на земята и започнах да броя вълните. Чаках седмата. Тя пристигна и миг преди да ме залее, бутнах трупа в улея. Водата го повдигна отдолу и го блъсна обратно към мен, сякаш се опитваше да ми го върне. Или пък той много държеше да ме сграбчи с вкочанените си ръце и да ме замъкне със себе си в бездната. Или поне да ме целуне за сбогом. После вълната се отдръпна, улеят се източи и той изчезна завинаги.
	По същия начин се отървах и от втория бодигард. Океанът го дръпна бързо надолу да прави компания на приятелчето си и на прислужницата. Няколко секунди стоях приведен на скалите и се вслушвах в прибоя, докато морският вятър щипеше лицето ми. После се върнах в гаража, затворих задната врата на сааба и седнах на шофьорската седалка. Доотпрах тапицерията на тавана, пресегнах се назад и извадих бележките на прислужницата. Бяха общо осем страници, формат А4. Прочетох ги на мътната светлина от лампата в купето. Бяха конкретни и много подробни, но не ми казваха нищо ново. Прегледах ги внимателно още веднъж и когато привърших, събрах листата на купчинка и ги занесох до върха на носа. Седнах на една скала и от всеки лист сгънах малка хартиена лодчица. Като дете някой ме беше научил как става. Може да е бил и баща ми. Вече не помнех. Пуснах една след друга осем хартиени лодки в отдръпващия се океан и ги проследих с поглед, докато, поклащайки се, потънаха в мрака на изток.
	После се върнах при сааба, за да оправя тапицерията. След няколко минути ръчкане и приглаждане реших, че изглежда почти добре. Затворих гаража. Казах си, че докато някой се сети да влезе отново вътре и забележи повредите по колата, аз отдавна вече ще съм си отишъл. Запътих се обратно към къщата. Натъпках нещата от масата по джобовете си, заключих вратата и се качих в стаята. Съблякох се по бельо и се мушнах в леглото. Исках да поспя още три часа. Навих отново будилника в мозъка си, придърпах завивките до брадата, направих си удобна вдлъбнатина във възглавницата, наместих глава в нея и затворих очи. Но не можах да заспя. Сънят просто не идваше. Вместо сън ми се яви Доминик Кол. Тя изплува от мрака и застана пред мен, както и бях очаквал.


	Осмата ни среща беше, за да обсъдим някакви тактически проблеми. Арестът на един офицер от разузнаването е като кутията на Пандора. Разбира се, работата на военния полицай е да разследва и арестува други военни, които са сгазили лука, така че за нас не беше новост да се занимаваме с един от своите. Но разузнаването си беше отделна общност. Тези приятели се държаха тайнствено и надменно и полагаха огромни усилия да не се отчитат пред когото и да било. Трудно беше изобщо да се стигне до тях. При най-малката заплаха заемаха позиции за кръгова отбрана. Затова двамата с Доминик имахме много проблеми за обсъждане. И по тази причина не исках срещата ни да бъде в моя кабинет. Нямах стол за посетители, беше глупаво да я държа права през цялото време. Затова отидохме отново в онзи бар в града. Мястото ни се стори подходящо. Нещата по случая се бяха оплели дотолкова, че ни беше обхванала лека параноя и в извънслужебна обстановка щяхме да се чувстваме едва ли не по-спокойни. Пък и може би имаше нещо романтично в това да разговаряме за шпионаж в усамотено сепаре в един полутъмен бар, като двама истински шпиони от филмите. Струваше ми се, че и тя смята така. Дойде цивилно облечена. Не с рокля, а по джинси и бяла тениска, с кожено яке отгоре. Аз си бях с бойната униформа. Тогава нямах цивилни дрехи. Времето се беше захладило. Поръчах кафе за себе си. Тя си взе чай. Искахме да са ни бистри главите.
	— Добре, че този път използвахме истински чертежи — каза тя.
	Кимнах.
	— Инстинктите не ни подведоха — казах аз. По отношение на уликите бяхме длъжни да изпипаме нещата докрай. Ако при ареста у Куин се откриеха автентични документи, с него беше свършено. Ако ли не, винаги можеше да почне да го усуква, че е провеждал сухи тренировки, упражнения в обстановка, близка до бойната, че самият той бил заложил капан някому и прочие.
	— Сирийците са — каза тя. — И му плащат в аванс. На седмични вноски.
	— Как?
	— Чрез размяна на куфарчета. Той се среща с един тип, аташе от сирийското посолство. В едно кафене в Джорджтаун. И двамата носят по едно лъскаво алуминиево куфарче, абсолютно еднакви.
	— „Далибъртън“ — казах аз.
	Тя кимна.
	— Слагат ги едно до друго под масата и на тръгване той взима това на сириеца.
	— Винаги може да каже, че сириецът му е легитимна свръзка, че сириецът подава информация на него.
	— Тогава ние ще му кажем: Добре, дай да я видим!
	— Той ще каже: не може, защото е секретна.
	Доминик не отговори. Усмихнах се.
	— Ще ни изиграе страхотен театър — продължих аз. — Ще сложи надменно ръка на рамото ни, ще ни изгледа отвисоко и ще каже нещо от рода на: Момчета, имайте ми доверие, знам какво правя. Това са въпроси на националната сигурност.
	— Ти занимавал ли си се с тия типове преди? — запита тя.
	— Веднъж.
	— И надви ли ги?
	Кимнах.
	— Те са едни най-обикновени фукльовци. Брат ми известно време работеше във военната полиция. Сега е в Министерството на финансите. Но ми е разказвал достатъчно за тях. Мислят се за най-умните на света, а с нищо не са подобри от всички останали.
	— И какво ще правим сега?
	— Ще трябва да вербуваме сириеца.
	— Тогава не можем да го спипаме на местопрестъплението.
	— Ти какво искаше, с един куршум два заека ли? Не стават така тия неща. Сириецът си върши работата. Не можем да го обвиняваме за това. Куин е лошият чичко.
	Доминик замълча разочарована. После вдигна рамене.
	— Добре — каза тя. — Но как да постъпим? Сириецът просто ще се обърне и ще си иде. Не можем да го приберем насила. Той е дипломат, има имунитет.
	Аз отново се усмихнах.
	— Дипломатическият имунитет е само една хартийка, издадена от Държавния департамент. При един предишен случай подадох на човека лист хартия и му казах да го постави отпред на корема си. После извадих пистолета и го попитах дали според него хартийката ще спре куршума. Той ме заплаши, че ще отговарям където трябва. А пък аз отвърнах, че това едва ли ще му помогне много на оня свят.
	— И разбрахте ли се накрая?
	— Изпя си всичко като оперен певец.
	Тя отново се умълча. После ми зададе първия от два въпроса, за чиито отговори след време щях да се разкайвам.
	— Може ли с теб да се виждаме и извънслужебно? — запита тя.
	Бяхме в усамотено сепаре в полутъмния бар. Доминик беше адски готина и седеше толкова близо, че можех да я докосна. А по онова време бях още млад и си мислех, че животът е пред мен.
	— Какво, каниш ме на среща ли?
	— Да — каза тя.
	Не отговорих.
	— Ние сме отишли доста напред, скъпи — каза тя. После, сякаш за да се убеди, че я разбирам правилно, добави: — Ние, жените, имам предвид.
	Аз мълчах.
	— Знаеш какво искам — каза тя.
	Кимнах. Вярвах й. Освен това вярвах и в равноправието на половете. Вярвах, и още как! Наскоро преди това се бях запознал с една жена, полковник от военновъздушните сили, командир на стратегически бомбардировач Б-52, която кръжеше из нощното небе с повече разрушителна сила на борда, отколкото всички боеприпаси, взривени през цялата история на човечеството. Та си казах, че ако на една жена може да бъдат поверени достатъчно бомби, за да взриви света, на сержант първи клас Доминик Кол може да й се има доверие да си избере сама с кого да се среща извънслужебно.
	— Е, и? — настоя тя.
	Въпросите, на които трябваше да отговоря другояче.
	— Не — отвърнах аз.
	— Защо?
	— Няма да е професионално. Не бива да го правим.
	— Но защо?
	— Защото ще получиш черна точка в служебната си биография — казах аз. — Защото си толкова способна, талантлива и амбициозна, а не можеш да се кандидатираш за офицерски чин, без да завършиш подофицерска школа, затова ще ти се наложи да отидеш и да я завършиш, и ще я завършиш с отличие, и след още две години ще си подполковник, но тогава никой няма да повярва, че си го заслужила със способностите си, а всички ще разправят, че си се издигнала, защото навремето си преспала с капитана.
	Тя не отговори. Само повика келнерката и поръча две бири. Барът се изпълваше с хора; вътре ставаше все по-топло. Аз си свалих якето, тя нейното. Отдолу бях с маслинено зелена тениска, която се беше свила и изтъняла, и избеляла от пране. Докато нейната тениска беше купена от бутик. Беше малко по-отворена на шията от повечето тениски, а ръкавите й бяха отрязани под ъгъл и хубаво очертаваха делтоидните мускули на ръцете й. Снежнобялата тъкан приятно контрастираше със загорялата й кожа. Освен това беше и леко прозрачна. Виждаше се, че отдолу няма нищо.
	— Животът на военния е пълен с жертви — казах аз по-скоро на себе си, отколкото на нея.
	— Ще го преживея — рече тя. После ми зададе втория въпрос, за чийто отговор след това се разкайвах.
	— А ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста?


	Десет години по-късно, точно в шест сутринта се събудих сам в кревата на Дюк. Стаята му беше откъм предната страна на къщата и нямаше изглед към морето. Прозорците гледаха на запад, към континента. Нямаше сутрешно слънце. Нито издължени сенки. Алеята за коли, стената и гранитният пейзаж зад нея тънеха в сивкав полумрак. Вятърът духаше откъм морето. Виждах как дърветата се люлеят. Представих си, че някъде зад гърба ми, далеч навътре над океана, се събират буреносни облаци и приближават заплашително към брега. Представих си как морските птици се борят с въздушното течение, а силните пориви на вятъра надигат и рошат перата им. Ден петнайсети започваше сив, студен и начумерен, а това беше само началото.
	Взех си душ, но не се избръснах. Облякох още един комплект от черните джинсови дрехи на Дюк, завързах обувките си, преметнах якето и палтото през ръка и тихо слязох в кухнята. Готвачката вече бе направила кафе. Подаде ми една чаша, аз я поех и седнах на масата. Тя извади един цял хляб от фризера и го сложи в микровълновата фурна. Помислих си, че ще се наложи днес да я евакуирам, преди положението да е станало напечено. Елизабет и Ричард също. Механикът и Бек можеха да останат и да си посрещнат съдбата.
	От кухнята ясно се чуваше морето. Огромни маси вода се стоварваха върху брега, а подводното течение ги отнасяше неумолимо назад към дълбините. Кухините между скалите се изпълваха и пак се източваха, в тях потракваха дребни камъчета. Вятърът виеше в пролуките на външната врата. Във въздуха се носеха тревожните крясъци на чайките. Аз се заслушах в тях, докато отпивах от кафето си и чаках.
	Ричард слезе точно десет минути след мен. Косата му беше разчорлена; виждаше се отрязаното му ухо. Взе си чашата с кафе и седна насреща ми. Вече усещах, че се е примирил с напускането на колежа и с перспективата да прекара остатъка от живота си между четири стени в компанията на родителите си. Помислих си, че ако майка му се отърве без осъдителна присъда, двамата може да се скрият някъде и да започнат живота си отначало. В зависимост от собствените си съпротивителни сили той можеше и да се съвземе достатъчно бързо, за да продължи учението си в колежа, като пропусне не повече от седмица след началото на семестъра. Стига да искаше. Освен ако колежът не беше твърде скъп, което беше много вероятно. Защото Ричард и майка му щяха да изпитват сериозни парични затруднения. Те щяха да се окажат на улицата само с дрехите на гърба си. Ако изобщо се окажеха на улицата, а не някъде другаде.
	Готвачката тръгна да подрежда масата в трапезарията за закуска. Ричард се обърна да я изпрати с поглед, през което време аз гледах него, видях отрязаното му ухо и още една плочка от мозайката се намести.
	— Онова отвличане — казах аз — преди пет години…
	Той запази самообладание. Само сведе за миг очи, после ме погледна и приглади коса с пръсти над белега си.
	— Ти знаеш ли с какво всъщност се занимава баща ти?
	Кимна, но не каза нищо.
	— Не само с килими, нали?
	— Точно така — каза той. — Не само.
	— Как се чувстваш, като го знаеш?
	— Има и по-лоши неща — каза той.
	— Не искаш ли да ми разкажеш какво точно се случи преди пет години? — подканих го аз.
	Той поклати глава. Извърна поглед встрани.
	— Не. Не искам.
	— Познавах един човек на име Горовски — продължих аз. — Бяха отвлекли дъщеря му, момиченце на две години. Само за един ден. Теб колко време те държаха?
	— Осем дни — отвърна той.
	— Горовски веднага клекна — казах аз. — При него един ден беше достатъчен.
	Ричард мълчеше.
	— Баща ти не е шефът тук — казах аз.
	Това не беше въпрос, а констатация.
	Пак мълчание.
	— Той самият е клекнал преди пет години — продължих аз. — След като те е нямало осем дни. Така предполагам.
	Ричард остана безмълвен. Сетих се за дъщерята на Горовски. Трябваше вече да е дванайсетгодишна. Сигурно в стаята си имаше интернет и стереоуредба. И плакати с кинозвезди по стените. И една тъпа, неосъзната болка за нещо, което се е случило в ранното й детство. Като сърбеж от отдавна зараснала кост.
	— Не ми трябват подробности. Кажи ми само името му.
	— На кого?
	— На тоя, който те отвлече преди пет години.
	Ричард само поклати глава.
	— Чух някой да споменава името Завиър — казах аз.
	Ричард извърна лице встрани и ръката му инстинктивно се вдигна нагоре към ухото. Повече потвърждения не ми трябваха.
	— Бях изнасилен — каза след малко той.
	Слушах вълните, които се блъскаха в брега.
	— От Завиър ли?
	Той отново поклати глава.
	— От Поли. Тъкмо беше излязъл от затвора. Още си падаше по тия неща.
	Дълго време не казах нищо. После попитах:
	— Баща ти знае ли?
	— Не — каза той.
	— Майка ти?
	— Не.
	Не знаех какво да кажа. Ричард отново притихна. Двамата седяхме един срещу друг и мълчахме. После влезе готвачката и включи електрическата печка. Наля олио в един дълбок тиган и го сложи на котлона. От миризмата усетих, че ми се гади.
	— Хайде да излезем да се поразходим — предложих аз.
	Ричард ме последва и отидохме на скалите. Въздухът беше солен и мразовит. Нямаше слънце. Духаше силен вятър. Удряше ни право в лицата. Косата на момчето се вееше зад тила му. Вълните изхвърляха пяна на шест-седем метра височина; обстрелваха ни едри капки вода.
	— Всяко добро за зло — казах аз. Вятърът и грохотът на морето ме караха да викам, за да ме чуе. — Един ден Завиър и Поли ще си получат заслуженото, но покрай тях и баща ти ще отиде в затвора.
	Ричард кимна. Очите му бяха пълни със сълзи. Сигурно от студения вятър. Или от нещо друго.
	— Пада му се — каза той.
	Ричард е много предан. Баща и син — приятели.
	— Цели осем дни ме остави в ръцете им. А един трябваше да му е достатъчен. Като на оня, другия, дето го спомена.
	— Горовски?
	— Същият. С момиченцето. Мислиш ли, че са изнасилили и нея?
	— Искрено се надявам, че не.
	— И аз.
	— Можеш ли да шофираш? — запитах.
	— Да — каза той.
	— Може да се наложи да се изнесете по спешност оттук — казах аз. — И то скоро. Ти, майка ти и готвачката. Така че бъди готов. Чакай да ти дам сигнал.
	— Кой си ти?
	— Аз съм този, на когото баща ти плаща, за да го пази. И от така наречените му приятели, не само от враговете.
	— Поли няма да ни пусне да минем.
	— Поли скоро ще е вън от играта.
	Ричард поклати глава.
	— Той ще те убие. Ти даже представа нямаш. Който и да си, не можеш да се справиш с него. Никой не може.
	— Нали се справих с онези типове пред колежа?
	Той отново поклати глава. Косата му се вееше на вятъра. Така се вееше и косата на прислужницата, само че под водата.
	— Онова там беше номер — каза той. — С мама го обсъдихме. Било е инсценировка.
	Няколко мига не отговорих. Можех ли вече да му се доверя?
	— Не, беше наистина. — Явно още не можех.
	— Онова там си е едно село — каза той. — С петима полицаи. Този, цивилния, никога не го бях виждал преди.
	Не казах нищо.
	— Също и тези, дето уж бяха охрана на колежа — продължи той. — А уча там от три години.
	Мълчах. Мини, които една по една гърмяха в ръцете ми.
	— Тогава защо напусна колежа? — запитах. — След като всичко е било инсценировка?
	Той не отговори.
	— И как стана така, че двамата с Дюк попаднахме в засада?
	Продължи да мълчи.
	— Е, какво излезе? Че е инсценировка или че всичко е истина?
	Той вдигна рамене.
	— Не знам.
	— Ти лично ме видя как ги застрелях.
	Той не отговори. Извърна глава встрани. Седмата вълна се приближаваше като огромна зеленикава стена. Тя се преобърна на десетина метра от брега и връхлетя скалите със страшна сила. Земята потрепери, водни гейзери бликнаха към небето.
	— Ти или майка ти говорихте ли за това с баща ти? — запитах аз.
	— Аз не — отвърна той. — И нямам намерение. За мама не съм сигурен.
	Както аз не съм сигурен за теб, помислих си. Двойствеността има две страни. В един момент ти идва едно, в следващия друго. Може би мисълта за баща му в затворническа килия му се струваше примамлива в момента, но след малко можеше да му дойде друго наум. Когато станеше напечено, този хлапак като нищо можеше да се изметне.
	— Аз ти отървах кожата. Не ми е приятно, че се опитваш да го отречеш.
	— Както и да е — каза той. — Сега нищо не можеш да направиш. Задава се напрегнат уикенд. Ще ти се наложи да приемеш голяма пратка. След което вече ще си един от тях.
	— Помогни ми тогава — казах.
	— Не мога да предам баща си — поклати глава той. Ричард е много предан. Баща и син — приятели.
	— Не е и нужно — казах аз.
	— Как тогава да ти помогна?
	— Просто му кажи, че ме искаш тук. Че не се чувстваш сигурен да останеш сам. Той обикновено те слуша за тези неща.
	Ричард не отговори. Обърна се и тръгна към кухнята. Мина през коридора. Предположих, че сигурно отива да закуси в трапезарията. Аз се върнах в кухнята. Готвачката ми поднесе закуска на дървената маса. Не бях гладен, но се насилих да ям. Умората и гладът са опасни врагове. Бях се наспал, сега трябваше и да се нахраня. Не исках в решителния момент да се почувствам отпаднал и с мътна глава. Закусих препечени филийки с масло и още една чаша кафе. После яйца с бекон и още филийки. Привършвах третото си кафе за сутринта, когато Бек дойде да ме търси. Беше облечен като за почивен ден — по джинси и червена фланелена риза.
	— Тръгваме за Портланд — каза ми той. — Отиваме в склада. Веднага.
	После излезе. Предположих че ще ме чака пред къщата. Както и че Ричард не е говорил с него. Или не бе успял, или не бе пожелал. Избърсах устни с опакото на ръката си. Бръкнах поред в джобовете си, за да се убедя, че беретата и ключовете са си на мястото. После отидох да изкарам колата. Заобиколих и спрях пред къщата. Бек ме чакаше. Върху ризата си бе сложил брезентово яке. Приличаше на фермер, който отива да цепи дърва или да зарязва кленовите дървета за сироп. Но отиваше другаде.
	Поли беше почти готов да отвори портала, така че аз само намалих, без да спирам. На минаване му хвърлих един бегъл поглед. Очаквах до края на деня да е мъртъв. Или може би утре. Или пък аз. Минах покрай него и дадох газ на тежката лимузина по познатото вече шосе. След километър и половина подминах мястото, където бе спрял Вилянуева. Още шест километра по-нататък беше острият завой, на който бяхме направили засадата на бодигардовете. Бек мълчеше, стиснал длани между коленете си, наведен напред на седалката, и гледаше изпод вежди шосето пред себе си. Беше неспокоен.
	— Така и не поговорихме с теб — казах му аз. — Имах нужда от малко обща информация.
	— Друг път — каза той.
	Пресякох шосе 1 и поех по М-95 на север, към града. Небето си оставаше сиво. Вятърът беше толкова силен, че лашкаше колата. Свих по шосе 295 и подминах летището, което остана вляво, зад тясната ивица вода. Вдясно от нас беше задната фасада на търговския център, където бяха заловили прислужницата, и индустриалната зона, където най-вероятно я бяха убили. Продължихме напред и скоро се запровирахме през уличките в района на пристанището. Минах покрай паркинга, където Бек държеше валовете си. След още минута пристигнахме пред склада.
	Сградата беше заобиколена от автомобили. Пет коли бяха паркирани с муцуните към фасадата, подобно на самолети пред летищен терминал или на крави пред ясла. Или на пирани, които ръфат пресен труп. Имаше две черни лимузини „Линкълн Таун Кар“, два сини джипа „Шевролет Събърбан“ и един сив „Мъркюри Гранд Маркиз“. Единият от линкълните беше същият, с който Харли ме бе откарал да прибера сааба. След като бяхме устроили морското погребение на прислужницата. Огледах се за място да паркирам кадилака.
	— Просто спри да сляза — каза Бек.
	Аз плавно натиснах спирачките.
	— И какво?
	— И се върни в къщата — каза той. — Да пазиш семейството ми.
	Кимнах. Явно Ричард все пак бе говорил с него. Може би двойствеността му временно беше наклонила в моя посока.
	— Бива — казах аз. — Както обичаш. Да дойда ли да те взема по-късно?
	Той поклати глава.
	— Все някой ще ме закара.
	После слезе и тръгна към сивата врата. Аз вдигнах крака си от спирачката, заобиколих склада и поех обратно на юг.


	Вместо шосе 295 този път взех шосе 1 към новата индустриална зона. Отбих от пътя и закриволичих из лабиринта от нови асфалтирани алеи. Наоколо имаше може би дузина абсолютно еднакви, напълно безлични метални сгради. Нямаше вид на място, където би се спрял случаен минувач. Пешеходно движение на практика нямаше. Понеже нямаше никакви магазини. Никакви ярки реклами. Никакви билбордове. Само дискретни номера на сградите с названията на компании, отпечатани с малки букви отстрани. Ключарски работилници, търговци на подови настилки на едро, една-две печатници. Един дистрибутор на козметика. На № 26 се помещаваше вносител на инвалидни колички. А на съседния № 27 пишеше:

	Xavier Export Co

	Двата хикса бяха по-едри от останалите букви. Имаше и адрес на централния офис, който беше различен от този на индустриалната зона. Вероятно улицата се намираше някъде в центъра на Портланд. Тъй че отново дадох газ, пресякох повторно реката и се приготвих за градско шофиране.
	Влязох в Портланд откъм шосе 1, покрай някакъв парк. Свих вдясно по улица между два реда високи сгради с офиси. Не тези, които ми трябваха. Улицата не беше същата. В продължение на пет дълги минути обикалях пряка по пряка деловия район на града, докато видях улична табелка с името, което търсех. После проследих номерата на сградите и спрях до пожарен кран пред един небостъргач, на който прочетох надпис с големи метални букви през цялата дължина на козирката:

	Мишънъри Хаус.

	Под сградата имаше подземен гараж. Погледнах входа за коли и бях почти сигурен, че тъкмо през него преди единайсет седмици е минала Сюзан Дъфи с фотоапарат в ръка. Нещо в името ми напомни един урок по история в гимназията. Тогава живеехме в някаква гореща страна, където се говореше испански, и един старец ни разказваше за някакъв испански йезуит на име Франсиско Хавиер. Дори си спомнях датите на раждането и смъртта му: 1506–1552. Франсиско Хавиер, испански мисионер; Франсис Завиър, Мишънъри Хаус. Преди време в Бостън Елиът отбеляза, че Бек обича да си прави шеги. Но не беше прав. Не Бек — Куин беше този с извратеното чувство за хумор.


	Дадох газ, отдалечих се от пожарния кран, намерих шосе 1 и тръгнах обратно на юг. Макар да карах бързо, ми бяха нужни цели трийсет минути, за да стигна до река Кенебънк. Пред мотела бяха паркирани три форда, и трите без отличителни знаци и напълно еднакви, освен по цвят, но дори и по цвят не се различаваха особено. Бяха син, сиво-син и сив. Скрих кадилака зад станцията за пропан-бутан, където го бях оставил и преди. Върнах се пеша в студа и почуках на вратата на Дъфи. Видях кратко раздвижване в шпионката и след миг тя отвори. Не ме прегърна. В стаята зад нея се виждаха Вилянуева и Елиът.
	— Защо не мога да открия втората агентка? — запита тя.
	— Къде я търсиш?
	— Навсякъде.
	Беше по джинси и бяла памучна блузка с якичка. Но не същите джинси и същата блузка както преди. Сигурно имаше по много и от двете. И с ниски кожени обувки на бос крак. Изглеждаше страхотно, но в очите й се четеше тревога.
	— Може ли да вляза? — запитах аз.
	Тя не реагира веднага, погълната от мисли. После се дръпна встрани и аз влязох. Вилянуева седеше на стола до бюрото. Беше го надигнал назад на два крака; за миг се уплаших, че краката няма да издържат; старецът не беше никак дребен. Елиът беше приседнал на ръба на леглото, също както в моята стая в Бостън. Самата Дъфи бе седяла, облегната на таблата. Това се виждаше ясно. Тялото й се бе отпечатало на възглавниците.
	— Къде си търсила? — повторих аз.
	— В цялата система — отвърна тя. — Във всички компютри на Министерството на правосъдието, наред, което ще рече и на ФБР, и на АБН. И никъде не фигурира.
	— Заключение?
	— И при нея операцията е била неофициална и неразрешена.
	— От което възниква въпросът — обади се Елиът: — Какво, по дяволите, става тук?
	Дъфи зае мястото си до таблата на леглото, а аз седнах до нея. Просто в стаята нямаше повече място. Тя измъкна една възглавница иззад гърба си и я подложи зад моя. Възглавницата още пазеше топлината на тялото й.
	— Нищо особено не става — казах аз. — Само дето преди две седмици и тримата подходихме към задачата като кийстоунските полицаи.
	— Тоест?
	Направих гримаса.
	— Аз се бях вторачил в този Куин, а вие мислехте само за вашата Териса Даниъл. Всеки от нас беше толкова обсебен от собствената си фикс идея, че заедно изградихме една кула от карти.
	— Тоест? — повтори Елиът.
	— Грешката е повече моя, отколкото ваша — казах аз. — Да се върнем към самото начало, преди единайсет седмици.
	— Единайсетте седмици нямат нищо общо с теб. Тогава ти още не беше замесен.
	— Кажи ми точно какво се случи.
	Той вдигна рамене. Преговори го наум.
	— Получи се сигнал от Лос Анджелис, че някаква тамошна едра птица току-що си била купила билет първа класа за Портланд, Мейн.
	Кимнах.
	— И вие го проследихте до срещата му с Бек. И му направихте снимки. На които той прави… какво?
	— Преглежда мостри — обади се Дъфи. — Сключва сделка.
	— В частен гараж — казах аз. — Между другото, ако гаражът е наистина толкова частен, че да си имате неприятности заради Четвъртата поправка, не се ли запитахте какво търси Бек там?
	Тя не отговори.
	— И после? — запитах аз.
	— После се заехме с Бек — каза Елиът. — Решихме, че Бек е крупен вносител и дистрибутор.
	— Което си е вярно — казах аз. — И после пратихте Териса да го спипа на местопрестъплението.
	— Неофициално и без разрешение — допълни Елиът.
	— Това е подробност — казах аз.
	— Та къде сгрешихме?
	— В строежа на вашата кула от карти — казах аз — още от самото начало сте направили една дребна грешка. Която обърква всичко по-нататък.
	— И каква е тя?
	— Нещо, което трябваше да забележа много по-рано.
	— Какво?
	— Я се запитайте защо в компютрите няма никакви следи за прислужницата?
	— Защото операцията е била неофициална и неразрешена. Това е единственото обяснение.
	Поклатих глава.
	— Много си е официална и разрешена даже. И е фигурирала навсякъде. Намерих нейни бележки. Няма никакво съмнение.
	Дъфи ме гледаше изпитателно.
	— Ричър, какво, по дяволите, става тук?
	— При Бек работи един механик — казах аз. — Или техник, или нещо такова. За какво му е?
	— Нямам представа — каза тя.
	— Аз също така и не го запитах. А трябваше. Или всъщност нямаше нужда. Можех да се досетя още преди да съм го видял. Но бях попаднал в клопката на собствените си предварителни нагласи, също като вас.
	— Нагласи за какво?
	— Бек знае наизуст пазарната цена на един „Колт Анаконда“ — казах аз. — Знае точно колко тежи. Дюк имаше „Щаер СПП“, което е екзотичен австрийски картечен пистолет. Куклата имаше ПСМ, което е не по-малко екзотичен руски пистолет. Поли има танкова картечница НСВ, може би единствената по рода си в Съединените щати. Бек направо пощръкля от факта, че сме нападнали с узита, а не с „Хеклер & Кох“. Той има достатъчно познания, за да направи една обикновена „Берета 92ФС“ да заприлича на М-9, като на военните.
	— Е, и?
	— Той не е това, което си мислим.
	— А какво е тогава? Нали ти сам потвърди, че е едър вносител и дистрибутор?
	— Така е.
	— И какво?
	— Търсили сте в грешния компютър — казах. — Прислужницата не е работила за Министерството на правосъдието. Работила е за Министерството на финансите.
	— Какво, Тайните служби ли?
	Поклатих глава.
	— Не. АТОО. На Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия.
	В стаята настана тишина.
	— Бек не е наркотрафикант — казах аз. — Той е контрабандист на оръжие.


	Дълго време никой не проговори. Дъфи и Елиът се спогледаха. После и двамата се извърнаха към Вилянуева. Вилянуева към мен. Изчаквах да се досетят за тактическия проблем, но те още не стопляха. Поне не отведнъж.
	— Та какво е правил тук човекът от Лос Анджелис? — запита Дъфи.
	— Преглеждал е мостри — казах аз. — В багажника на кадилака. Точно както сте си помислили. Само че не на дрога, а на оръжията, с които Бек търгува. Той едва ли не ми го каза сам. Разправи ми, че наркопласьорите много се влияели от модата. Че искали все по-нови и по-модерни неща. Затова непрекъснато си сменяли оръжията, като все търсели най-новото.
	— Така ли каза?
	— Не го слушах внимателно — казах аз. — Бях смъртно уморен. Освен това всичко беше много объркано: маратонки, коли, якета, часовници.
	— Дюк е работил в Министерството на финансите — каза Дъфи. — След като е бил полицай.
	Кимнах.
	— И с Бек най-вероятно са се запознали през този период. Бек го е подкупил и вербувал.
	— А каква е ролята на Куин във всичко това?
	— Предполагам, че е ръководил конкурентен канал за оръжие — казах аз. — Сигурно още откакто е излязъл от болницата в Калифорния. Разполагал е с цели шест месеца, за да си състави план. Освен това на човек като Куин много повече му приляга да се занимава с оръжие, отколкото с наркотици. Предполагам, че в един момент е видял в лицето на Бек конкуренция, която трябва да бъде превзета отвътре. Може би му е харесало колко умело Бек експлоатира пазара на наркопласьорите. Или просто килимите са му се сторили удобни като прикритие. Така че накрая решил как да се присламчи. Преди пет години отвлякъл Ричард и Бек му снесъл всичко на тепсия.
	— Бек нали ти беше казал, че ония от Хартфорд са му клиенти? — обади се Елиът.
	— Така е — отвърнах аз. — Само че са купували от него оръжие, не дрога. Затова той толкова се изненада на узитата. Сигурно току-що им е бил доставил цяла партида „Хеклер & Кох“ и изведнъж те се появяват с узита. Той просто не разбираше какво става. Може би си мислеше, че са сменили доставчика си.
	— Доста тъпи се оказахме — обади се Вилянуева.
	— А аз бях по-тъп и от вас — отвърнах. — Направо изумително тъп. Доказателствата щяха да ми избодат очите. Бек не е достатъчно богат за наркотрафикант. Печели добре, разбира се, но не по няколко милиона седмично. Веднага забеляза хиксовете, които бях издраскал по барабаните на двата колта. Знаеше наизуст точната цена и тегло на лазерния прицел към беретата, която ми зачисли. Тръгна с две нови МП5-ИЦИ да урежда, както се изрази, някакви сметки в Кънектикът. Вероятно ги е извадил от някоя пратка. Освен това притежава частна колекция от автомати „Томпсън“.
	— А механикът за какво му е?
	— Подготвя оръжията за продажба — отвърнах аз. — Така поне мисля. Центрова ги, изпробва ги, донагласява ги. Някои от клиентите на Бек не биха се зарадвали особено на некачествена стока.
	— Не и тия, които познаваме — каза Дъфи.
	— Снощи на вечерята Бек ме заговори за карабината М-16. За бога, той няма други теми за разговор! Освен това ме разпитва надълго и нашироко какво мисля за узито, сравнено с „Хеклер & Кох“, и ме слушаше очарован. Тогава си казах, че му е хоби, но той се оказа професионалист. Има достъп до компютъра на фабриката в Австрия, където произвеждат глоковете.
	Всички мълчаха. Стиснах очи и отново ги отворих.
	— В мазето имаше някаква особена миризма — продължих аз. — Трябваше да я позная. Миришеше на картон, пропит с оръжейно масло. Така мирише едно помещение, в което са били складирани чисто нови оръжия и са преседели една седмица.
	Никой не се обаждаше.
	— А и цените в счетоводните книги на „Бизар Базар“ — добавих аз. — Три вида: ниски, средни, високи. Ниски за боеприпаси, средни за пистолети, високи за дългоцевни оръжия и разни екзотични стоки.
	Дъфи беше вперила поглед в стената и мислеше напрегнато.
	— Ясно — каза Вилянуева. — Всички се оказахме леко тъпи.
	Дъфи го погледна. После мен. Явно най-после се бе досетила за тактическия проблем.
	— Нямаме юрисдикция — каза тя. Никой не отговори.
	— Това не е наша работа.
	— Неволна, добронамерена грешка — каза Елиът.
	Дъфи поклати глава.
	— Нямам предвид тогава — каза тя. — Сега. Нямаме право да се намесваме. Трябва да се измъкваме, и то веднага.
	— Не се измъквам отникъде — казах аз.
	— Длъжен си. Защото ние сме длъжни. Вдигаме си багажа и се измъкваме. Не можеш да се върнеш там сам и без външна подкрепа.
	Самото понятие агент под прикритие придобиваше съвсем нов смисъл.
	— Оставам — повторих аз.


	След като това се случи, цяла година не спрях да се тормозя и упреквам, докато накрая реших, че не бих могъл да й отговоря другояче на въпроса, дори да не ми се бе явила напарфюмирана и чисто гола под прозрачната си тениска в деня, когато ми го зададе: „Ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста?“ На това бих отговорил с „да“ и при всякакви други обстоятелства. Без съмнение. Дори да не беше тя, а някакъв грозен дългуч от Тексас или Минесота, застанал мирно в кабинета ми, пак щях да кажа „да“. Тя бе свършила всичката работа и заслужаваше чест и признание. По онова време вече се позамислях за собственото си следващо повишение, може би не чак толкова, колкото повечето ми колеги, но всяка йерархична система изкушава участниците в нея да се стремят все по-нагоре. Така че и аз бях почнал да мисля по въпроса. Но иначе не бях от тия, които присвояват постиженията на своите подчинени, за да се издокарват пред началниците си. Никога не го бях правил. Ако някой се справяше успешно, ако вършеше добра работа, винаги с удоволствие се отдръпвах, за да обере плодовете на труда си. Това беше железен принцип, към който се бях придържал през цялата си кариера. Винаги можех да се утеша, като се греех на отразената им светлина. В края на краищата това си беше моята рота. Признанието беше донякъде и групово. Понякога.
	Тъй или иначе, самата идея полицейски сержант да арестува подполковник от разузнаването особено много ме блазнеше. Понеже знаех, че човек като Куин направо ще си умре от мъка. За него това щеше да бъде върхът на унижението. Индивид като него, който си харчеше парите за яхти и лексуси и ходеше с маркови ризи за голф, нямаше да понесе леко да бъде прибран от един сержант.


	— Ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста? — повтори въпроса си тя.
	— Всъщност държа ти да го извършиш — отвърнах аз.
	— Въпросът е чисто правен — каза Дъфи.
	— Не и за мен — отвърнах аз.
	— Не сме упълномощени да действаме там.
	— Аз не работя за вас.
	— Но това е самоубийство! — каза Елиът.
	— Засега съм жив.
	— Само защото прекъснахме телефоните.
	— Телефоните са минало — заявих. — Проблемът с бодигардовете се разреши. Така че не ми трябва повече вашата подкрепа.
	— На всеки му трябва подкрепа. Не можеш да работиш под прикритие без подкрепа.
	— Е, да. Голяма полза имаше прислужницата от подкрепата на АТОО — отбелязах аз.
	— Ние ти дадохме кола. Подпомагахме те с всичко.
	— Не ми трябва кола. Бек ми зачисли ключове. И пистолет. И патрони. Аз съм новата му дясна ръка. Той ми има доверие да пазя семейството му.
	Те не отговориха.
	— Вече съм на една крачка да спипам Куин. Нямам никакво намерение да дезертирам точно сега.
	Те мълчаха.
	— Освен това мога да ви върна Териса Даниъл — добавих аз.
	— И АТОО може да ни върне Териса Даниъл — каза Елиът. — Ако се обърнем към АТОО още сега, отърваваме себе си и нашите хора. Прислужницата е била техен човек, не наш.
	— АТОО действа бавно — казах аз. — Докато те се намесят, Териса Даниъл може да е мъртва.
	Настана дълго мълчание.
	— В понеделник — каза Вилянуева. — Предлагам да изчакаме до понеделник. Тогава, и най-късно тогава, ще уведомим АТОО.
	— Би трябвало да ги уведомим още сега — обади се Елиът.
	Старецът кимна.
	— Само че няма да го направим. Ако се наложи, аз лично ще се погрижа да не ги уведомяваме днес. Предлагам да дадем на Ричър време до понеделник, най-късно.
	Елиът замълча, извърнал глава встрани. Дъфи седеше, облегната на възглавницата, и зяпаше в тавана.
	— По дяволите! — възкликна тя.
	— До понеделник всичко ще приключи — казах аз. — Дотогава ще ви доведа Териса, след което можете да си събирате багажа и да се обаждате на когото си щете.
	Тя помълча, може би цяла минута. После каза:
	— Е, добре. Можеш да се връщаш. И то най-добре веднага. Ако те няма дълго време там, това само по себе си е подозрително.
	— Знам.
	— Но най-напред си помисли — каза тя. — Напълно ли си убеден в това, което вършиш?
	— Вие вече не отговаряте за мен — обясних аз.
	— Не ме интересува! — сопна се тя. — Отговори ми на въпроса. Напълно ли си убеден?
	— Да — отвърнах.
	— А сега си помисли още веднъж. Още ли си убеден?
	— Да.
	— Ние сме тук — каза тя. — Ако имаш нужда от нещо, обади се.
	— Разбрано.
	— Още ли си убеден?
	— Да.
	— Тогава тръгвай.
	Тя не стана. Другите двама също. Прекосих притихналата стая. Бях почти стигнал до кадилака, когато Тери Вилянуева излезе навън и ми махна с ръка да го изчакам. Вървеше бавно и вдървено, като стар човек.
	— Вземи ме със себе си — каза той. — Каквото има да се случва, искам да бъда наблизо.
	Не отговорих.
	— Мога да ти бъда от помощ — добави той.
	— Вече ми помогна достатъчно.
	— Искам да направя повече. Заради момичето.
	— Заради Дъфи ли?
	— Не, заради Териса.
	— Роднини ли сте?
	— Не, но се чувствам отговорен за нея.
	— От къде на къде?
	— Аз й бях наставник — каза той. — Имаше такава практика. Нали разбираш?
	Кимнах. Разбирах изцяло, напълно, абсолютно какво има предвид.
	— Известно време Териса работеше при мен — продължи той. — Аз я обучавах. Направих я полицай, най-общо казано. После тя тръгна да расте. Но преди десет седмици изведнъж се върна при мен и ме попита дали да приеме тази задача. Имаше съмнения.
	— Но ти я насърчи?
	Той кимна.
	— Какъв глупак съм бил!
	— А можеше ли наистина да я спреш?
	Той отново кимна.
	— Вероятно. Ако й бях обяснил убедително защо не бива да го прави, тя щеше да се вслуша. Накрая щеше сама да реши, но поне щеше да ме чуе.
	— Разбирам — казах аз.
	И го разбирах, по това две мнения нямаше. После се качих в колата и го наблюдавах, докато стоеше на паркинга и ме изпращаше с поглед.


	Подкарах по шосе 1 чак до Бидфорд, Сако и Одд Орчард Бийч и оттам свих на изток по самотия път, който водеше към къщата. Когато наближих, погледнах часовника си и установих, че съм отсъствал цели два часа, от които имах правдоподобно обяснение само за четирийсет минути. Двайсет до склада и двайсет на връщане. Но едва ли някой щеше да ми иска обяснение. Бек нямаше да разбере, че не съм се прибрал направо вкъщи, а останалите не знаеха, че той ме е освободил веднага. Усещах, че ендшпилът започва, и бях изпълнен с предчувствие за победа. Но се оказа грешка.
	Разбрах го още докато Поли отваряше портата. Когато се подаде от вратата на стаичката си и се залови с резетата, беше по костюм. Без палто. Надигна резето, като го побутваше отдолу със свит юмрук. Засега всичко изглеждаше нормално. Бях го виждал да извършва същите движения поне десетина пъти и не правеше нищо извън обикновеното. Хвана металните пречки с две ръце. Дръпна крилата навътре. Но преди да ги отвори докрай, се спря. Крилата останаха заковани на място. Процепът между тях беше точно толкова широк, колкото да провре през него огромното си туловище. Той излезе навън, за да ме пресрещне. Заобиколи капака и се спря до прозореца ми. Застана на около два метра от колата и ми се усмихна. После извади два револвера от джобовете си. Това стана за по-малко от секунда. Два джоба, две ръце, два револвера. Моите два „Колт Анаконда“. Стоманата изглеждаше матова на сивкавата светлина. Виждах ясно, че и двата са заредени. От всяко гнездо на двата барабана ми намигаха лъскавите медни ризи на куршумите. „Ремингтън .44 Магнум“ без съмнение. С цяла риза. Кутия с двайсет такива патрона струваше деветнайсет долара. Без данъка. Деветдесет и пет цента парчето. Срещу мен бяха насочени общо дванайсет. За единайсет долара и четирийсет цента. По пет долара и седемдесет цента във всяка ръка — най-висококачествени боеприпаси, готови за стрелба. А ръцете на Поли не трепваха Той стоеше неподвижен като канара. Револверът в лявата му ръка беше насочен към предната лява гума на кадилака. Този в дясната — право в главата ми. Показалците му бяха плътно на спусъците. Дулата на револверите не помръдваха. Дори на милиметър. Беше неподвижен като бронзова статуя.
	Мигновено прехвърлих всички възможности и извърших всички необходими пресмятания. Кадилакът беше голяма кола с дълги врати, но той беше застанал достатъчно далеч, за да не мога да отворя внезапно вратата и да го поваля с нея. А и колата беше неподвижна. В мига, в който натиснех газта, той щеше да стреля едновременно с двата револвера. Куршумът от десния можеше и да не улучи главата ми, но този от левия със сигурност щеше да пръсне гумата, която щеше да му се случи точно на пътя. После крилата на портата допълнително щяха да забавят за миг ускорението на колата, а без предна лява гума и — най-вероятно — с тежки повреди в кормилната уредба, щях да му кацна право на мушката. Той щеше да разполага с още десет куршума. Дори да не ме убиеше на място, щях да бъда смъртно ранен, а колата щеше да е извън строя. И тогава той просто щеше да презареди на спокойствие револверите си, за да ме довърши.
	Можех тихомълком да включа на задна, да стъпя на газта и да офейкам, но повечето коли на задна скорост се ускоряват прекалено бавно; освен това щях да се отдалечавам от него под абсолютно права линия, без странично отклонение, без нито едно от относителните предимства на движеща се мишена. А куршумът на един .44-калибров патрон „Ремингтън Магнум“ напуска дулния срез с малко над 1200 километра в час. Не е лесно да го надбягаш.
	Можех да опитам с беретата. С едно бързо, рязко движение да го гръмна през стъклото. Но стъклата на кадилака са доста дебели, за да изолират салона от външни шумове. Дори да успеех да извадя пистолета и да стрелям преди него, щеше да е чиста случайност, ако успеех да го убия. Стъклото щеше да се пръсне на парчета, разбира се, но куршумът трябваше да се удари в прозореца под абсолютно прав ъгъл, иначе щеше да се изплесне встрани. Можеше изобщо да не го улуча. А дори и да го улучех, не можех да бъда сигурен, че ще го нараня сериозно. Спомних си как го бях ритнал в бъбрека. Ако не успеех да го ударя право в окото или в сърцето, все едно пчела щеше да го е ужилила.
	Можех да сваля прозореца с копчето. Но стъклото се движеше твърде бавно. Освен това можех да предвидя точно какво ще стане. Поли щеше да изпъне дясната си ръка напред и да доближи колта на по-малко от метър от главата ми. Дори да успеех да измъкна беретата от джоба си, той пак щеше да е с един ход напред. Шансовете ми не бяха добри.
	Никак даже. Гледай да останеш жив, казваше ни Лион Гарбър. Остани жив и дочакай следващата минута.
	Следващата минута премина изцяло под диктовката на Поли.
	— Сложи лоста на паркинг! — изрева той.
	Чух го ясно, макар и през дебелото стъкло. Поставих лоста за скоростите на паркинг.
	— Вдигни дясната ръка така, че да я виждам — извика той.
	Опрях дясната си ръка на стъклото с разперени пръсти, както когато бях сигнализирал на Дюк: Виждам петима.
	— С лявата отвори вратата.
	Напипах слепешката съответната ръчка с лявата ръка и я дръпнах. С дясната бутнах стъклото навън. Вратата се отвори. По коленете ми полази хлад.
	— Постави и двете ръце така, че да ги виждам — каза той, този път по-тихо. Стъклото вече го нямаше помежду ни да спира звука. Освен това, понеже колата вече не беше на скорост, колтът в лявата му ръка също се насочи към мен. Погледнах към двете успоредни дула. Сякаш се намирах на палубата на кръстосвач и наблюдавах огромните му корабни оръдия. Сложих и двете си ръце на волана.
	— Изкарай си краката навън от колата — каза той. Бавно се извъртях настрани върху кожената седалка.
	Поставих двата си крака върху асфалта. Така както бе направил Тери Вилянуева пред портала на колежа рано сутринта на ден единайсети.
	— Изправи се — каза той. — Крачка встрани от колата. Повдигнах тялото си нагоре и направих крачка встрани.
	Двете дула проследиха неотклонно движението ми. Бяха на една ръка от гърдите ми.
	— Не мърдай — каза той.
	Аз не мърдах.
	— Ричард — извика той.
	Ричард Бек излезе от портиерната. Беше пребледнял. Зад него в полумрака различих Елизабет Бек. Блузата й беше разкопчана отпред. Тя вдигна ръка, за да се прикрие. Поли ми се ухили. Беше усмивка на умопобъркан. Но револверите не помръдваха в ръцете му. Дори на милиметър. Бяха като издялани от камък.
	— Подрани малко — каза той. — Тъкмо щях да го накарам да чука майка си.
	— Ти да не си се побъркал — извиках аз. — Какво, по дяволите, става тук?
	— Телефонно обаждане — отвърна той. — Това става. Трябваше да съм се прибрал преди час и двайсет минути.
	— Бек ли ти се обади?
	Той поклати глава.
	— Не Бек. Шефът.
	— Завиър?
	— Мистър Завиър — поправи ме той. Очите му ме гледаха предизвикателно. Револверите в ръцете му не трепваха.
	— Бях на пазар — казах аз. Остани жив и доживей до следващата минута.
	— Не ме интересува къде си бил.
	— Не можах да намеря каквото търсех. Затова се забавих.
	— Ние очаквахме да се забавиш.
	— Защо?
	— Защото се получи нова информация.
	Не казах нищо.
	— Влез през портала — каза той. — Върви назад.
	Двата револвера останаха насочени в гърдите ми на една ръка разстояние и той закрачи напред, докато аз отстъпвах заднишком. С всяка моя крачка и той правеше по една. На шест-седем метра назад се спряхме по средата на алеята. Той се извъртя леко настрани, за да хване на мушка едновременно мен с лявата си ръка и Ричард и Елизабет с дясната.
	— Ричард! — извика той. — Затвори портата.
	Ричард видя колта в дясната ръка на Поли, насочен към него, хвърли се към крилата на портата и ги затръшна с трясък.
	— Веригата! — извика Поли.
	Ричард трескаво се засуети с веригата. Чувах я как потраква и стърже по метала. Чувах и двигателя на кадилака да бръмчи на празни обороти на десетина метра от мен, от другата страна на решетките. А също и вълните, които се блъскаха в брега някъде зад мен — мудни, невъзмутими и далечни. Видях Елизабет Бек на вратата на портиерната. Беше на някакви си три метра от голямата черна картечница, провесена на верига от тавана. Знаех, че картечницата няма предпазител. Но Поли бе застанал така, че беше извън обсега на прозореца.
	— Заключи я! — извика той.
	Ричард щракна катинара.
	— Сега двамата с майка ти застанете зад Ричър.
	Двамата се събраха пред вратата на портиерната и тръгнаха към мен. Подминаха ме. И двамата бяха пребледнели и трепереха. Косата на Ричард се развяваше на вятъра. Видях белега от ухото му. Блузата на Елизабет още беше разкопчана. Тя бе скръстила ръце на гърдите си. Чух ги да се спират зад мен. Обувките им изскърцаха по асфалта, когато се обърнаха с лице към гърба ми.
	Поли се премести и застана в центъра на алеята, на три метра от мен. Двете дула бяха насочени неотклонно в гърдите ми. Един куршум .44 магнум с медна риза, изстрелян от подобен револвер, положително щеше да мине през мен като през въздух, после да прониже Ричард или Елизабет, а накрая вероятно да счупи и някой прозорец в къщата.
	— Ричър, разпери леко ръце встрани — извика Поли.
	Аз се подчиних. Ръцете ми, изпънати в лактите, се повдигнаха от двете страни на тялото, под ъгъл надолу.
	— Ричард, сега свали палтото му — беше следващата команда. — Хвани го за яката и го дръпни надолу.
	Усетих ръцете на Ричард на врата си. Бяха студени. Сграбчиха яката на палтото ми и го дръпнаха надолу. То се смъкна от раменете ми и ръкавите се изхлузиха от ръцете. Първо от едната китка, после от другата.
	— Свий го на топка — извика Поли. Чух Ричард да изпълнява командата.
	— Донеси ми го — каза Поли.
	Ричард излезе иззад гърба ми с палтото в ръце. Стигна на метър и половина от Поли и спря.
	— Хвърли го през портата — каза Поли. — По-надалеч!
	Ричард го хвърли. Доста надалеч. Ръкавите се разтвориха във въздуха, дрехата се изду от вятъра, после тежестта на беретата я дръпна надолу и тя тупна глухо върху капака на кадилака.
	— Сега и якето — каза Поли.
	Ричард направи същото с якето ми. То падна до палтото върху предния капак на колата, хлъзна се надолу по лъскавата боя и се смъкна на безформена купчина на земята. Беше студено. Духаше вятър, а бях по една тънка риза. Чувах как Елизабет зъзне зад мен. Ричард стоеше на метър и половина от Поли и смирено чакаше нови указания.
	— Сега двамата с майка ти направете петдесет крачки обратно към къщата — каза му той.
	Ричард се обърна и тръгна към майка си, като отново мина покрай мен. Чух ги да се отдалечават заедно. Извърнах глава и ги видях как спряха на около трийсетина метра нататък по алеята, после се обърнаха и застанаха с лице към портата. Поли направи три крачки назад: една, две, три. Беше с гръб към портата, на около метър и половина от металната решетка, на около пет метра от мен и през рамото ми сигурно виждаше Елизабет и Ричард на по-малко от четирийсет метра по-назад. Бяхме наредени всичките в права линия по алеята за коли — Поли до портата с лице към къщата, Елизабет и Ричард на половината разстояние между портата и къщата с лице към него, а аз по средата, също с лице към нега, като се опитвах да дочакам следващата минута, за да видя какво ще се случи в нея. Погледите ни се срещнаха.
	Той се усмихна.
	— Така. Сега гледай.
	Без да отмества поглед от мен, той приклекна и постави двата револвера внимателно върху асфалта пред краката си, после ги ритна с ток назад към основата на портата. Чух как полираната стомана изстърга по грапавата повърхност и револверите се спряха на около метър зад гърба му. После той се изправи и ми показа празните си длани.
	— Без оръжие — каза той. — Сега ще те размажа от бой.


	12

	До мен все още достигаше равномерният шепот на големия осемцилиндров двигател на кадилака и приглушеното мърморене на четирите ауспуха. Чувах как ремъците се въртят на бавни обороти под капака. Чувах и припукването на заглушителните гърнета отдолу, докато се адаптираха към новата температура.
	— Чуй сега какви са правилата — каза Поли. — Ако успееш да минеш покрай мен, револверите са твои.
	Не отговорих.
	— А щом са твои, може да ги използваш — подвикна той.
	Не отговорих. Поли се усмихваше.
	— Нали чаткаш? — извика той.
	Кимнах. Гледах го право в очите.
	— И така — продължи той, — аз няма да пипам револверите, освен ако не побегнеш. Тогава ще ги вдигна и ще те застрелям в гръб. И ще е справедливо, нали? Така че се бий мъжки.
	Не отговорих.
	— Мъжки! — повтори той.
	Мълчах. Беше ми студено. Бях без палто, без яке.
	— Като офицер и джентълмен — каза той.
	Гледах го в очите.
	— Разбрахме ли се за правилата? — попита той.
	Не отговорих. Вятърът духаше в гърба ми.
	— Разбрахме ли се за правилата? — повтори той.
	— Абсолютно — отвърнах аз.
	— Ще побегнеш ли? — запита той.
	Не отговорих.
	— Мисля, че ще побегнеш — каза той. — Понеже си страхливец.
	Не реагирах.
	— Офицер страхливец — каза той. — Тиловашка брантия. Пъзльо.
	Стоях и го гледах. Можеше да ме нарича както си ще. Дума дупка не прави. С каквито и обидни епитети да ме наречеше, сигурно ги бях чувал стотици пъти по свой адрес. Военните полицаи никога не са били популярни сред останалите в армията. Изключих гласа му от съзнанието си. Вместо това наблюдавах очите, ръцете и краката му. И мислех напрегнато. Знаех вече много за него. И нито едно от тях не вещаеше нищо добро за мен. Беше силен, бърз и напълно луд.
	— Гаден АТОО-нецо! — изрева той.
	Не уцели, помислих си аз.
	— Ей сега ще те сплескам — провикна се той.
	Но не помръдна. Аз също. Стоях като закован. Той беше натъпкан до козирката с амфетамини и стероиди. Очите му блестяха.
	— Ето ме, идвам — припя той.
	Но не помръдна. Беше едър. Едър и як. Много як. Ако ме удареше, щеше да ме повали. А ако паднех, никога повече нямаше да се вдигна. Наблюдавах го. Той се поклащаше на пети и пръсти. И изведнъж замахна. Или по-скоро се престори, че замахва с ляво кроше, но се спря. Аз не помръднах. Стоях като закован на мястото си и го наблюдавах. И мислех усилено. Той беше по-едър и поне с петдесет-шейсет кила по-тежък, отколкото го бе замислила майката природа. Може би с повече. Така че може и да беше бърз, но това нямаше да трае вечно.
	Поех си дъх.
	— Елизабет ми каза, че не можеш да го вдигнеш — рекох аз.
	Той се опули насреща ми. Чувах шума на кадилака. И грохота на вълните. Те се разбиваха някъде зад къщата.
	— Доста си порасъл — викнах му аз, — ама не навсякъде. Никаква реакция.
	— Хващам се на бас, че кутрето на лявата ми ръка е по-голямо — продължих аз. Вдигнах ръка нагоре и му показах кутрето си, свито на кравай към дланта ми. — И по-кораво — добавих.
	Лицето му потъмня. Сякаш се изду от придошлата кръв. Той се втурна към мен. Замахна с ръка. Аз се дръпнах встрани, наведох се под ръката му, после в миг се изправих и се извърнах. Той се закова на място със свити крака и се изви към мен. Бяхме си разменили местата. Сега аз бях по-близо до пистолетите, той видя това и изпадна в паника. Замахна отново. Със същата ръка, по същия начин. Аз отново се дръпнах встрани и се наведох под замаха му. Озовахме се в изходната позиция. С една разлика. Той се бе задъхал, а аз не.
	— Ти си една дамска камизолка — казах му аз. Това беше обиден израз, който бях научил някъде като дете. Мисля че в Англия. Нямах представа какво означава. Но при определени хора вършеше добра работа. А Поли беше от тях. Той мигом се втурна към мен. Точно по същия начин както първите два пъти. Този път успях да се извъртя под замахващата му ръка и да забия лакът в ребрата му. Нямаше никакъв ефект. Той се закова на място и мигом се извърна към мен. Аз отново приклекнах и усетих лекия повей, когато огромният му юмрук профуча над главата ми.
	Поли вече дишаше тежко, докато аз едва загрявах. Като че ли и този път съдбата ми даваше шанс. Той се биеше много неумело. Повечето прекалено едри мъже не умеят да се бият. Те или плашат противника с ръста си, или ако изобщо се стигне до бой, гледат да го повалят с първия удар. Така или иначе, липсва им практика и издръжливост. А също и сръчност. Не поддържат форма. Разните им там гладиатори и велоергометри не могат да заместят светкавичната бързина, мигновената реакция, изпреварващото мислене, задъхания прилив на адреналин, които определят успеха при уличен бой. И Поли беше идеалният пример за това. От толкова вдигане на тежести се бе дисквалифицирал напълно.
	Изпратих му въздушна целувка.
	Той вече се носеше към мен като товарен влак. Аз се дръпнах вляво и забих лакът в лицето му, но той успя да ме перне с лявата си ръка и ме събори настрани, сякаш нямах собствено телесно тегло. Паднах на едно коляно, но успях да се изправя и да се извъртя на една страна, преди да ме е цапардосал с поредния си безумен замах. От инерцията тялото му залитна напред и главата му ми попадна на мушката за едно ляво кроше, в което вложих цялата сила и маса на тялото си, от пръстите на краката нагоре. Юмрукът ми се заби в ухото му, той се олюля и аз успях да му нанеса един чудовищен десен прав в челюстта. После отскочих назад, за да си поема дъх и да видя какви поражения съм му нанесъл.
	Поражения нямаше.
	Беше понесъл четири силни удара, а по нищо не му личеше. Два пъти го бях улучил с лакът, а двата удара в главата му бяха най-силните, които бях нанасял някога в живота си. Горната му устна беше разкървавена от втория лакът, но извън това му нямаше нищо. Теоретически, трябваше да е в безсъзнание. В кома. Поне от трийсет години не ми се бе налагало да удрям някого повече от четири пъти. Но той не показваше признаци на болка. Нито на уплаха. За кома да не говорим. Подскачаше на пръсти около мен и ми се усмихваше. Беше спокоен. Движеше се с лекота. Беше огромен. Неуязвим. Не можех да му причиня болка. Както го гледах, разбрах, че нямам шанс. А той разбра по погледа ми точно какво си мисля. Усмивката му стана по-широка. Надигна се на пръсти с приведени рамене, протегна напред ръце и разпери пръсти като нокти на хищно животно. Започна да тъпче с крака — ляв, десен, ляв, десен, сякаш опипваше земята под себе си. Сякаш се готвеше да се хвърли върху мен и да ме разкъса на парчета. Устата му се разтегна още повече в някаква идиотска гримаса на садистично удоволствие.
	Хвърли се право върху мен и аз се дръпнах вляво. Но той очакваше тази маневра и ми заби един десен право в гръдния кош. Усещането беше точно каквото може да се очаква от съприкосновение с двестакилограмово туловище, което се движи с десет километра в час. Гръдната ми кост сякаш се спука; имах чувството, че сърцето ми ще спре от удара. Краката ми се откъснаха от земята и паднах по гръб. В този миг изборът ми беше между живота или смъртта. Избрах живота. Претърколих се два пъти и се оттласнах с ръце от земята. Още щом стъпих на крака, отскочих встрани, за да избегна един десен прав, който щеше да ме убие на място.
	От този момент нататък единствената ми грижа беше да остана жив и да дочакам следващата половин секунда. Гръдният кош ме болеше и подвижността ми беше леко ограничена, но в продължение на около минута успях да избегна всичките му атаки. Беше бърз, но му липсваше талант. Забих му още един лакът в лицето. С това само му разбих носа. На нормален човек с такъв удар щях да отнеса главата му. Но поне го разкървавих. Отвори уста, за да диша. Аз танцувах около него и изчаквах. Получих един ляв юмрук с широк замах по дясното рамо, който едва не парализира ръката ми. После за малко не ме улучи с десен в лицето, при което за миг ми се разкри. Устата му беше широко отворена заради кръвта, която шуртеше от носа, и аз му нанесох удара с цигарата. Това е стар номер, който бях научил преди години в един бар. Подаваш цигара някому, той я поема и я вдига към устните си, при което устата му се разтваря толкова, колкото да си пъхнеш пръста. В този момент го удряш с всички сили под брадата. Долната му челюст се счупва, всичките му зъби изпадат, често си прехапва и езика. Благодаря и довиждане. На Поли нямаше нужда да му предлагам цигара, понеже устата му и без това си беше отворена. Така че аз просто му светнах един ъперкът отдолу. Вложих в него всичките си сили. Беше изпълнен перфектно. Бях концентриран и във форма, стоях здраво на краката си и макар в сравнение с него да изглеждах дребен, всъщност съм доста едър и трениран мъж с огромен опит. Ударът попадна точно под брадичката му. Кост срещу кост. Замахът ми беше поне един метър, като накрая се изправих и на пръсти. На друг човек с такъв удар бих счупил не само челюстта, но и врата. Главата му щеше да отхвръкне и да се търкаля назад. Но на Поли не му стана нищо. Абсолютно нищо. Може би ударът ми го разклати с два-три сантиметра Той разтърси глава и ме удари в лицето. Видях замаха и направих всичко необходимо: отметнах рязко глава и разтворих широко уста, за да не ми избие зъбите. Моето движение отне част от силата на удара, но въпреки това имах чувството, че ме блъсна камион. Причерня ми пред очите, за миг не знаех къде съм, после алеята зад мен се надигна и повторно ме удари в гърба. Въздухът излезе взривно от дробовете ми, над устата си видях малък гейзер от кръв. Темето ми издумка по асфалта, небето над главата ми потъмня.
	Опитах се да помръдна, но бях като кола, която не пали от пръв път. Завърташ ключа и… нищо. Загубих половин секунда. Лявата ми ръка беше толкова немощна, че се подпрях на дясната. Надигнах се до половина, помогнах си с крака и се изправих от земята. Виеше ми се свят. Бях като разглобен. А Поли стоеше до мен и ме гледаше. И се усмихваше.
	Разбрах, че не бърза да ме довърши. Искаше да удължи удоволствието си.
	Огледах се за пистолетите. Бяха отново зад него. Нямаше как да ги стигна. Бях го ударил шест пъти, а той ми се хилеше. Той ме бе ударил три пъти и едва се държах на краката си. Бях разтърсен целият. Усещах, че скоро ще умра. Изведнъж го разбрах с поразителна яснота. Съдено ми беше да умра в Абът, Мейн, в една мрачна априлска съботна утрин. Половината от мен казваше: Ама нали всички рано или късно умират? Какво значение има точно кога и къде? Докато другата ми половина й отговаряше с онази дързост и ярост, която ми бе давала сили през целия живот: Точно на тоя ли ще се дадеш?! Проследих внимателно този мълчалив спор и направих избора си. Изплюх кръвта от устата си, поех дълбоко въздух и за пореден, може би последен път се стегнах и приведох във форма. Устата ме болеше. Сърцето ме болеше. Рамото ме болеше. Гръдният кош ме болеше. Виеше ми се свят и ми се повръщаше. Отново изплюх кръв. Опипах зъбите си с език. Сигурно отстрани съм изглеждал, сякаш се усмихвам. Горе главата, казах си. Нямах никакви фатални наранявания. Засега. Не бях прострелян. Така че се усмихнах наистина, изплюх се за трети път и си казах: Е, добре, ако ще се мре, поне да е в бой.
	Поли също се усмихваше. Имаше кръв по лицето си, но освен това изглеждаше напълно нормално. Беше си по костюм. Дори връзката му не се беше изкривила. Сакото му все така имаше вид, сякаш е напълнено с баскетболни топки. Погледа ме как бавно влизам във форма, после отново приклекна, разпери пръсти като нокти на граблива птица и започна да тъпче земята под себе си. Казах си, че ще мога да избегна атаките му още веднъж, два пъти, три пъти най-много, и после всичко щеше да свърши. Умрял в Мейн. В събота, през април. В съзнанието си видях Доминик Кол и й казах: _„Прощавай, Дом, наистина опитах.“_ Обърнах се напред. Видях Поли да си поема дъх. После се размърда. Обърна се и се отдалечи на три крачки. После се засили към мен. Аз се дръпнах встрани. Сакото му ме закачи. С крайчеца на окото си видях в далечината Ричард и Елизабет, които ни наблюдаваха. Устите им бяха отворени, сякаш казваха: „Смъртните те поздравяват.“ Поли бързо смени посоката и отново се спусна към мен.
	Но тогава започнаха да го прихващат лудите, да го избива на оригиналност и в този миг разбрах, че все пак имам шанс да го победя.
	Опита се да ме ритне финтово с отскок във въздуха — най-глупавото нещо, което може да хрумне на някого при уличен бой. В момента, в който единият ти крак не е стъпил на земята, вече губиш равновесие и ставаш уязвим. Просто си го просиш. Той ми се подложи с тяло, извърнато встрани, като ония идиоти каратисти в телевизионните сериали. Кракът му беше високо във въздуха с петата напред, огромната му обувка беше обърната успоредно на земята. Ако ме бе улучил, щеше да ме убие. Нямаше съмнение. Само че не ме улучи. Аз се дръпнах назад, хванах крака му с две ръце и просто, продължих да го вдигам. Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? Сега ще пробвам, дръвнико. Вложих в това усилие цялата си останала енергия. Стиснал крака му с две ръце, аз го вдигах все по-нагоре, докато и другият му крак се откъсна от земята и тогава го пуснах върху главата му. Той се пльосна на безформена купчина, опулен от изумление. Първото правило в уличния бой е, че когато другият е повален на земята, си длъжен да го довършиш. Никакво изчакване, никакви задръжки, никакво колебание, никакви джентълменски глупости. Просто го довършваш. Поли явно бе забравил това правило. Аз не. Ритнах го с всички сили в лицето. Главата му се изметна встрани, от лицето му шурна кръв, а в това време аз скочих с тока на обувката си върху дясната му длан и смазах всички кости в нея. После още веднъж. Сто и десет килограма маса се стовари върху строшени кости. После счупих и китката му. После и двете дълги кости между китката и лакътя.
	Поли беше свръхчовек. Претърколи се й се изправи, като се подпираше на лявата си ръка. Стъпи на крака и се дръпна крачка назад. Замахнах и стоварих мощно кроше върху разбития му нос. Той се залюля и аз го ритнах с коляно в слабините. Главата му се люшна напред и аз използвах това, за да му направя още веднъж номера с цигарата. Главата му политна като камшик назад и аз забих лакът в гърлото му. Скочих с ток върху стъпалото му веднъж, после още веднъж и забих палци в очите му. Той се извъртя настрани, а аз го ритнах изотзад в дясното коляно, кракът му се сгъна и той отново се озова на земята. С левия си крак стъпих върху лявата му китка. Дясната му ръка се мяташе отстрани на тялото напълно безполезна. Беше прикован към земята, освен ако не можеше да вдигне сто и десет килограма право нагоре с опакото на ръката си. Явно не можеше. Стероидите този път не му помагаха много. Така че продължих да тъпча лявата му китка с токове, докато натрошените му кости не се подадоха през кожата. После подскочих във въздуха и се стоварих с цялата си тежест върху слънчевия му сплит. Стъпих обратно на земята и го ритнах в главата — веднъж, два пъти, три пъти. Четвъртият ритник беше толкова силен, че обувката ми се разтвори. Уредът за имейли изхвръкна отвътре, понесе се по асфалта и се спря на същото място, където бе паднал пейджърът на Елизабет, когато го хвърлих от колата. Поли го проследи с изцъклен поглед. Аз го ритнах още веднъж в главата.
	Той се надигна и седна. Без да се подпира на ръце, само със силата на огромните си коремни мускули. Сега и двете му ръце висяха безжизнено отстрани на тялото. Сграбчих го за лявата китка и извъртях ръката му назад, докато излезе от лакътя. Поли замахна със счупената си дясна ръка като с плавник и ме перна с кървавата длан. Аз я сграбчих в моята и стиснах натрошените му пръсти. Като го гледах право в очите, доразмазах костите в тях. Той не гъкна. Без да пускам лигавата му от кръв и слуз китка, подпрях ръката му на коляното си и я извих назад, докато и десният му лакът изпращя. После избърсах ръце в косата му и тръгнах към портала, за да вдигна двата колта.
	Той се изправи на крака. Доста тромаво, защото и двете му ръце бяха безполезни. Подви крака под задника си и като клатеше тялото си напред-назад, успя да закрепи тежестта си върху тях и да се вдигне. Носът му беше размазан и от него шуртеше кръв. Очите му бяха кървясали и злобни.
	— Върви — извиках аз. Бях останал без дъх. — Към скалите.
	Той стоеше и ме гледаше като вол, когото са ударили с чук по главата. Устата ми беше пълна с кръв. Имах разхлабени зъби. Не чувствах никакво удовлетворение. Абсолютно никакво. Победата не беше моя. Той сам се бе победил. С каратистките си изпълнения. Ако просто бе замахнал да ме удари, след минута щях да съм мъртъв; и двамата го знаехме.
	— Върви — повторих. — Или ще те застрелям.
	Брадичката му се надигна въпросително.
	— Ще плуваш — казах.
	Той не помръдна. Нямах никакво желание да пренасям двестакилограмов труп на сто метра до брега. Разсъждавах трескаво по въпроса. Можех да го вържа за глезените с веригата от портала. Дали кадилакът имаше кука отзад? Не бях сигурен.
	— Върви — казах за трети път.
	Видях Ричард и Елизабет да се приближават към мен, като минаха през тревата, за да заобиколят Поли отдалеч. За тях той беше някаква митична фигура. Сякаш беше способен на всичко. Влизах им в положението. И двете му ръце бяха счупени, но и аз не го изпусках от поглед, сякаш животът ми зависеше от това. Което си беше така. Само да се засилеше и да ме събореше с тяло, можеше да седне върху мен и да ме смачка с коленете си. Вече се съмнявах, че и с двата колта мога да го убия. Почти си представях как дванайсетте куршума отскачат от туловището му.
	— Върви — казах.
	И той тръгна. Обърна се и закрачи по алеята за коли. Последвах го на десет крачки разстояние. Ричард и Елизабет се дръпнаха още по-надалеч в тревата. Щом ги отминахме, те се наредиха зад мен. Отначало си мислех да им кажа да не мърдат. После реших, че след всичко преживяно са заслужили да гледат какво ще стане.
	Той пресече кръга пред главния вход. Очевидно знаеше накъде го водя. И явно не му пукаше. Подмина гаражите и се насочи право към скалите. Следвах го на десет крачки. Леко накуцвах, понеже дясната ми обувка беше без ток. Вятърът брулеше лицето ми. Морето ревеше и бушуваше. Поли отиде право до улея на Харли. Спря, обърна се и ме погледна.
	— Не мога да плувам — каза той. Думите излизаха задавено от устата му. Бях му избил няколко зъба, бях го удрял с лакът в гърлото. Вятърът виеше около него. Повдигаше косата му, от което изглеждаше с още два пръста по-висок. Вълните хвърляха пяна във въздуха.
	— Плуване не се предвижда — извиках аз.
	И го застрелях дванайсет пъти в гърдите. И дванайсетте куршума минаха през него. В океана се посипаха едри парчета месо и кости. Една мишена, два пистолета, дванайсет мощни експлозии, дванайсет куршума за общо единайсет долара и четирийсет цента. Той се свлече заднишком във водата. Чу се страхотен плясък. Морето беше бурно, но приливът вече започваше. Водата не теглеше. Тялото му остана неподвижно на повърхността на вълните. Водата около него се обагри в розово. После постепенно тялото започна да се премества. Вълните го подемаха и люлееха. Така измина три метра. Шест. Преобърна се по лице и започна да се върти като колело във водата, малко под повърхността. Все по-бързо. Сакото му беше пропито с вода и изпълнено като балон отвътре с въздух, който излизаше през дванайсетте дупки. Океанът го подхвърляше като сламка. Аз поставих двата празни револвера на скалите, коленичих и повърнах. Останах на колене, задъхан, и го наблюдавах как се върти във водата и бавно се отдалечава. Ричард и Елизабет стояха на пет-шест метра от мен. Загребах малко студена солена вода в шепа и наплисках лицето си. Затворих очи. Когато след доста време ги отворих, него го нямаше. Най-после беше потънал.
	Стоях на колене. Изпуснах шумно въздуха от дробовете си. Погледнах часовника. Беше едва единайсет. Загледах се в океана, който ритмично се надигаше и спускаше. В брега се разбиваха вълни; заливаха ме пръски морска пяна. За миг зърнах отново моята канадска рибарка. Беше се върнала и си търсеше място за гнездо. Мозъкът ми беше изключил. После се включи и започнах да мисля. Да оценявам обстановката. Да претеглям променилите се обстоятелства. Мислих цели пет минути, докато ме обзе чувство на оптимизъм. След като Поли бе отстранен от играта, очаквах ендшпилът да протече много по-бързо и леко.
	Но се лъжех.


	Първото нещо, което не бях предвидил, бе, че Елизабет Бек категорично отказваше да напусне къщата. Аз й казах да вземе Ричард и кадилака и да се маха по-далеч оттам. Но тя не искаше и да чуе. Стоеше като закована на скалите, с развяла коса и плющящи на вятъра дрехи.
	— Това е моят дом — каза тя.
	— Много скоро ще се превърне в бойно поле — настоях аз.
	— Оставам.
	— Не мога да ти позволя да останеш.
	— Никъде не отивам — каза тя, — не и без съпруга си.
	Не знаех какво да й кажа. Стоях и я гледах; стана ми студено. Ричард се приближи зад гърба ми, заобиколи ме и се загледа в морето, после в мен.
	— Супер! — каза той. — Победи го.
	— Не, той сам се победи.
	Във въздуха се носеха чайки. Бореха се с вятъра и кръжаха над някаква точка на около четирийсет метра навътре в океана. От време на време се спускаха и кълвяха нещо по гребените на вълните. Сигурно плаващи на повърхността парчета от Поли. Ричард ги наблюдаваше безизразно.
	— Говори с майка си — казах му аз. — Убеди я да се махнете оттук.
	— Никъде не отивам — каза Елизабет Бек.
	И двамата бяха изпаднали в шок. Не можеше да се говори с тях. Вместо това се опитах да ги накарам да свършат нещо полезно. Тръгнахме назад по алеята за коли, бавно и без да вдигаме шум. Вятърът теглеше и усукваше дрехите ни. Куцах заради обувката. Спрях се в началото на кървавите петна по асфалта и прибрах уреда за имейли. Беше счупен. Екранчето беше пукнато и отказваше да се включи.
	Сложих го в джоба си. После намерих гуменото капаче от тока и седнах на земята, за да го закрепя на обувката. Сега ходех по-лесно. Стигнахме до портала, свалихме веригата и отворихме. Взех якето и палтото си от земята и ги облякох. Закопчах палтото и вдигнах яката. После вкарах кадилака и спрях до портала. Ричард отново затвори и сложи веригата.
	Влязох в портиерната, дръпнах назад затвора на голямата руска картечница и освободих лентата. Повдигнах картечницата и я свалих от веригата. Изнесох я и я положих напряко върху задната седалка на кадилака. Върнах се, навих лентата обратно в патронната кутия, свалих веригата и развих куката от тавана. Пренесох всичко до кадилака и го сложих в багажника.
	— Може ли да ти помогна с нещо? — запита Елизабет.
	— Вътре има още двайсет такива кутии — казах аз. — Искам ги всичките.
	— Не влизам там — каза тя. — Никога повече!
	— Тогава май с нищо не можеш да ми помогнеш.
	Пренесох кутиите две по две, общо на десет пъти. Беше студено и цялото тяло ме болеше. В устата си усещах вкус на кръв. Наредих кутиите с патрони в багажника на кадилака и в пространството за крака пред предната седалка. После седнах зад волана и наведох огледалото. Устните ми бяха разцепени, по венците имах съсирена кръв. Предните ми горни зъби се клатеха. Това ме разстройваше. Зъбите ми никога не са били равни, от години бяха леко нащърбени, но бях свикнал с тях още от осемгодишен.
	— Добре ли си? — запита Елизабет.
	Опипах с ръка темето си. Имах цицина, където бях паднал по гръб на асфалта. И доста голяма синина на лявото рамо. Гръдният кош ме болеше и дишах трудно. Но като цяло бях добре. Във всеки случай по-добре от Поли, което беше важното в случая. Наместих зъбите си с палец да не изпаднат и отвърнах:
	— По-добре не съм бил.
	— Устните ти са подути.
	— Ще оживея.
	— Трябва да го отпразнуваме.
	Слязох от колата.
	— Най-напред трябва да се разберем как най-бързо вие двамата да се махнете оттук.
	Тя не отговори. Телефонът в портиерната иззвъня. Беше със старомоден звънец, звукът му беше плътен и успокояващ. Чуваше се като изпод земята, заглушен от вятъра и грохота на морето. Иззвъня веднъж, после втори път. Заобиколих предния капак на кадилака, влязох и вдигнах слушалката. Казах името на Поли и след секунда чух гласа на Куин — за пръв път от десет години.
	— Оня появи ли се? — каза гласът.
	Помислих малко.
	— Преди десет минути — отвърнах аз, като закривах с ръката си слушалката и се опитвах да говоря тънко.
	— Мъртъв ли е вече?
	— Отпреди пет минути — казах аз.
	— Добре, бъди готов. Тежък ден ни чака.
	Тук позна, помислих си аз. Връзката прекъсна, аз оставих слушалката и излязох навън.
	— Кой беше? — запита Елизабет.
	— Куин — отвърнах аз.


	За пръв път бях чул гласа на Куин на касета точно преди десет години. Доминик подслушваше телефона му. Без официално разрешение, но по онова време военните закони бяха много по-либерални от гражданските. Касетата беше прозрачна, вътре се виждаха малките ролки лента. Доминик носеше със себе си касетофон с размерите на кутия за обувки; тя постави касетата и натисна едно копче. Гласът на Куин изпълни кабинета ми. Разговаряше с някаква офшорна банка, нещо за движения на пари. Гласът му беше спокоен. Говореше бавно и ясно с неутралния, стандартен тон, който се придобива след години военна служба. Диктуваше номера на сметки, казваше пароли и даваше указания за прехвърляне на суми на обща стойност половин милион долара. Повечето на Бахамите.
	— Праща парите си по пощата — обясни Доминик. — Най-напред на Каймановите острови.
	— Че това безопасно ли е? — запитах аз.
	Тя кимна.
	— Общо взето, да. Единственият риск е да ги открадне някой пощенски служител. Но адресатът е обикновена пощенска кутия, той ги опакова като печатни материали, а досега никой не е откраднал печатен материал от пощата. Така че пристигат.
	— Половин милион долара са много пари.
	— Оръжието е доста ценно — каза тя.
	— Наистина ли? — запитах аз. — Чак толкова ценно?
	— А ти не мислиш ли така?
	Вдигнах рамене.
	— Все пак ми се струват прекалено много пари за някаква метална стреличка.
	Тя посочи с пръст касетофона. Гласът на Куин продължаваше да изпълва помещението.
	— Явно такава е цената, която му плащат. Откъде другаде ще има половин милион долара? Едва ли ги е спестил от заплатата, това поне е сигурно.
	— Кога смяташ да предприемеш нещо?
	— Утре — каза тя. — Налага се. Той има последния чертеж. Според Горовски това е ключът към цялата система.
	— И как смяташ да стане?
	— Фраскони работи със сириеца. Той ще опише и ще бележи парите в присъствието на военен съдия. После ще наблюдаваме отстрани размяната. Още веднага, пред същия съдия, ще отворим куфарчето, което Куин е предал на сириеца, и ще удостоверим съдържанието му, което ще е главният чертеж от проекта. След това ще арестуваме Куин заедно с куфарчето, което той е получил от сириеца. Можем да го отворим пред съдията и по-късно. Вътре ще са белязаните банкноти, така че налице имаме сделка, осъществена пред свидетели, и с Куин е свършено. Той няма да излезе повече от затвора.
	— Добре изпипано — казах аз. — Моите поздравления.
	— Благодаря — каза тя.
	— Фраскони ще се справи ли?
	— Ще трябва. Аз лично не мога да се занимавам и със сириеца. Арабите се държат много дръпнато пред жени. Нямат право да ни докосват, избягват да ни поглеждат, понякога отказват дори да разговарят с нас. Така че Фраскони да свърши това.
	— Трябва ли да го водя за ръчичка?
	— Неговата роля е чисто техническа — каза тя. — Няма какво толкова да оплеска.
	— Мисля, че все пак ще е добре да му държа ръката.
	— Благодаря — повтори тя.
	— И той ще дойде с теб, за да извършите ареста.
	Тя не отговори.
	— Не мога да те пратя сама — казах аз. — Разбираш това.
	Тя кимна.
	— Но ще го уведомя, че ти ръководиш следствения екип — добавих аз. — Ще се погрижа да е наясно, че случаят си е твой.
	— Добре — каза тя.
	После натисна стоп-бутона и спря касетата. Гласът на Куин секна внезапно, по средата на думата. Въпросната дума беше долара, предшествана от двеста хиляди. Но се чу само дол. Гласът му звучеше звънко, бодро и доволно като на човек, който владее играта, който е свикнал да я играе и да печели. Доминик извади касетата. Пъхна я в джоба си. После ми намигна и излезе от стаята.


	— Кой е Куин? — запита Елизабет Бек.
	— Франк Завиър — отвърнах аз. — Навремето му викаха Куин. Цялото му име е Франсис Завиър Куин.
	— Ти работиш за федералните — каза тя.
	Поклатих глава.
	— Не. Това е нещо лично.
	— Какво ще стане със съпруга ми?
	— Нямам представа — отвърнах аз. — И не ме интересува.
	Върнах се да заключа предната врата на малката къщичка, в която бе живял Поли. На излизане заключих и задната. Проверих веригата на портата. Беше затегната. Помислих си, че сме в състояние да отблъснем евентуални пришълци в продължение на минута, минута и половина, което беше достатъчно. Сложих ключа от катинара в джоба на панталоните си.
	— Хайде да се връщаме в голямата къща — казах аз. — Боя се, че вие ще трябва да ходите пеша.
	Подкарах кадилака по алеята, натоварен с кутии с патрони. В огледалото видях Елизабет и Ричард да подтичват зад мен, хванати за ръце. Двамата отказваха да напуснат къщата, но явно се страхуваха да останат сами. Спрях пред къщата и прекарах колата с багажника към входната врата, за да я разтоваря. Първо взех веригата и куката, от която висеше, и се затичах към стаята на Дюк. От прозореца му се виждаше цялата алея. Като огнева позиция беше идеален. Извадих беретата от джоба си, махнах предпазителя и изстрелях един куршум в тавана. На петдесет метра назад по алеята Елизабет и Ричард се заковаха на място за миг, после побягнаха към къщата. Може би си помислиха, че съм застрелял готвачката. Или себе си. Стъпих на един стол и започнах да ръчкам с пръст в дупката от куршума, докато през мазилката напипах дървения гредоред. После се прицелих, изстрелях втори куршум в първата дупка и вече разполагах с идеално деветмилиметрово отверстие, в което да завия куката. Закачих веригата и се провесих на нея с цялата си тежест. Издържа ме.
	Слязох долу и отворих задните врати на кадилака. В това време дойдоха Елизабет и Ричард и им казах да пренасят кутиите с патрони. Аз самият нарамих голямата картечница. Металният детектор на вратата я посрещна с възмутен писък. Закачих я на веригата и вкарах края на първата лента в подаващия механизъм. Насочих цевта към външната стена и отворих долната половина на прозореца. Завъртях цевта насам-натам и нагоре-надолу. Обхватът на огъня покриваше цялата алея за коли, чак до кръга пред входната врата. Ричард стоеше отстрани и ме наблюдаваше.
	— Подреждай кутиите — казах му аз.
	После вдигнах телефона от нощното шкафче и позвъних на Дъфи в мотела.
	— Още ли искаш да ми помогнеш? — запитах я.
	— Да — отвърна тя.
	— Тогава искам и трима ви в къщата. Колкото се може по-бързо.
	До пристигането им нямаше нищо друго за правене. Стоях до прозореца, притисках предните си зъби с палец да не изпаднат от венците и наблюдавах пътя. В това време Ричард и Елизабет се бореха с тежките кутии. Поглеждах към небето. Беше едва обяд, но отвън притъмняваше. Времето се разваляше още повече. Вятърът се усилваше. Северният Атлантик през април. Непредвидим. Елизабет Бек влезе с една кутия. Постави я върху другите. Беше се задъхала. Спря се и ме погледна.
	— Какво ще стане сега?
	— Никой не може да каже — отвърнах аз.
	— За какво е тази пушка?
	— Предпазна мярка.
	— Срещу кого?
	— Срещу хората на Куин. Зад нас е само морето. Може да се наложи да ги спрем по алеята.
	— Смяташ да стреляш по тях ли?
	— Ако трябва.
	— А какво ще стане със съпруга ми?
	— Толкова ли те интересува? — запитах аз.
	Тя кимна.
	— Да, интересува ме.
	— По него също смятам да стрелям.
	Тя не отговори.
	— Той е престъпник — продължих аз. — Пада му се.
	— Законите, според които съпругът ми е престъпник, са противоконституционни.
	— Смяташ ли?
	Тя кимна отново.
	— Втората поправка го казва съвсем ясно.
	— Обърни се към Върховния съд — казах аз. — И не ме занимавай повече.
	— Гражданите имат право да притежават оръжие.
	— Не и наркопласьорите — казах аз. — Никога не съм чувал за поправка към Конституцията, в която да пише, че гражданите имат право да стрелят с автоматични оръжия в гъсто населен квартал. С куршуми, които пробиват тухлена стена. На откоси. И по невинни минувачи. По деца и бебета. Тя не отговори.
	— Виждала ли си бебе, ударено от куршум? — запитах аз. — Куршумът не влиза полека в тялото, като игла на спринцовка. Той смазва и разкъсва всичко по пътя си, като боздуган.
	Тя мълчеше.
	— Така че не разправяй на един бивш военен, че оръжията са за забавление.
	— В закона е казано ясно — отвърна тя.
	— Защо тогава не се запишеш в Националната асоциация на любителите на огнестрелни оръжия? — запитах. — На мен лично ми е по-приятно сред нормални хора.
	— Той ми е съпруг — каза тя.
	— Как извършва доставките? — запитах аз.
	— По М-95 — отвърна тя. — Както са навити килимите, отвътре изрязва кухина, нещо като куха тръба или цилиндър, и в нея поставя стоката. В Бостън или Ню Хейвън го чакат неговите хора да си я приберат.
	Кимнах. Спомних си за нишките от килими, който бях видял, пръснати наоколо.
	— Той ми е съпруг — повтори Елизабет Бек.
	Отново кимнах.
	— Ако е достатъчно разумен да стои малко по-далеч от Куин, може и да му се размине.
	— Обещай ми, че няма да го убиеш. Само тогава ще си тръгна. Заедно с Ричард.
	— Не мога да ти обещая — казах аз.
	— Тогава оставаме.
	Не отговорих.
	— Сделката далеч не беше доброволна — каза тя. — Със Завиър имам предвид. Трябва да го разбереш.
	Тя пристъпи до прозореца и погледна отгоре към Ричард, който вдигаше последната кутия с патрони от кадилака.
	— Имаше принуда — добави тя.
	— Знам, досетих се.
	— Той отвлече сина ми.
	— Знам — казах аз.
	Елизабет се дръпна от прозореца и се приближи към мен.
	— А на теб какво ти е направил? — запита тя.


	Този ден се видях с Доминик още два пъти, докато тя се подготвяше за приключване на операцията. Вършеше всичко както трябва. Като шахматист — винаги мислеше с два хода напред. Знаеше, че съдията, който беше определен да наблюдава сделката, после няма да има възможност да участва във военния трибунал, затова бе избрала такъв, когото прокурорите мразеха. С това впоследствие отпадаше една пречка в съдебната зала. Беше повикала и фотограф, за да документира сцената. Беше измерила времето, необходимо да се стигне с кола до къщата на Куин във Вирджиния. Папката, която й бях дал в началото, вече изпълваше два кашона. Втория път, когато я видях този ден, тя ги носеше един върху друг и мускулите на ръцете й бяха напрегнати от тежестта.
	— Горовски държи ли се? — запитах я.
	— Едва-едва — каза тя. — Но утре мъките му ще свършат.
	— А ти ще станеш знаменитост.

	— Надявам се да не стана — отвърна тя. — Този случай трябва да бъде засекретен завинаги.
	— Тогава ще си знаменитост в света на секретното — казах аз. — Все пак и от него се интересуват доста хора.
	— Е, ще трябва да те помоля за служебна оценка на работата ми — каза тя. — Да кажем вдругиден.
	— А още днес трябва да вечеряме заедно — заявих аз. — Да идем на ресторант. В най-доброто заведение. Да празнуваме. Аз черпя.
	— Аз пък все си мислех, че си на социални помощи.
	— Спестил съм пари, не се бой.
	— Досега имаше много възможности да ме поканиш. Откакто се точи тоя случай!
	— Като смола — казах аз. — Това ти е единственият проблем, Доминик. Изпилваш нещата, но си малко бавна.
	Тя се усмихна и нарами кашоните.
	— Трябваше да ми станеш гадже — каза тя. — Щях да ти покажа, че понякога е по-добре да си бавен, отколкото бърз.
	Отнесе кашоните си нанякъде и след два часа се срещнахме в един ресторант в града. Заведението беше изискано, така че аз си бях взел душ и си бях сложил чиста униформа. Тя се яви в черна рокля. Не онази, предишната. Без точици. Много добре очертаваше фигурата й — не че тя имаше нужда, но все пак. Не можеше да й дадеш повече от осемнайсет.
	— Страхотно! — казах аз. — Хората ще си помислят, че си излязла на вечеря с баща си.
	— Или с чичо ми — каза тя. — С по-младия му брат. Беше една от тези вечери, на които храната не е важна.
	Запомнил съм всичко останало от вечерта, освен какво поръчах. Може би пържола. Или равиоли. Във всеки случай ядохме. И разговаряхме — много и за неща, които човек не споделя с всекиго. Бях на косъм да капитулирам и да я запитам дали не би искала да отидем в някой мотел. Но не го направих. И двамата изпихме по чаша вино и после минахме на вода. Между нас имаше негласно споразумение да запазим бистър разсъдъка си за следващия ден. Платих сметката и в полунощ си тръгнахме поотделно. Доминик изглеждаше бодра въпреки късния час. Пълна с живот и енергия, концентрирана, приятно възбудена от мисълта за онова, което й предстоеше. Очите й блестяха. Когато се качи на колата си, аз останах на тротоара и я изпратих с поглед, докато се скри зад завоя.


	— Идва някой — каза Елизабет Бек десет години по-късно. Погледнах през прозореца и в далечината видях сив „Форд Торъс“. Цветът му се сливаше с този на небето и скалите и трудно се забелязваше отдалеч. Беше на около три километра и излизаше с голяма скорост от един завой. Беше колата на Вилянуева. Казах на Елизабет да не мърда и да наглежда Ричард, отидох долу и излязох от задната врата. От скрития вързоп с нещата си взех ключовете на Куклата. Сложих ги в джоба на якето си. Взех и глока на Дъфи с двата резервни пълнителя. Беше важно да ги получи непокътнати. И без това си бе навлякла достатъчно неприятности. Натъпках ги в джоба на палтото си при беретата, после заобиколих къщата и се качих на кадилака. Отидох с него до портата, спрях го по средата на алеята, скрих се и зачаках. Фордът спря пред портала. На волана видях Вилянуева, до него Дъфи, а Елиът беше на задната седалка. Показах се иззад портиерната, свалих веригата и отворих крилата. Вилянуева влезе и спря срещу муцуната на кадилака. Трите врати се отвориха едновременно, тримата слязоха от колата и се облещиха насреща ми.
	— Какво ти е, по дяволите? — запита Вилянуева. Попипах устните си. Бяха подути и разранени.
	— Блъснах се в портата — отвърнах.
	Вилянуева погледна към къщичката на Поли.
	— Май по-скоро си се блъснал в портиера — каза той. — Познах ли?
	— Добре ли си? — запита Дъфи.
	— По-добре съм от портиера — отвърнах аз.
	— Защо ни повика?
	— План „Б“ — казах аз. — Отиваме в Портланд, но ако не намерим там каквото търсим, ще трябва да се върнем тук и да чакаме. Двама от вас тръгват с мен веднага, а третият остава да отбранява къщата. В средната стая на втория етаж има голяма картечница, която държи на прицел подстъпите към нея. Един от вас ми е нужен да застане на пост с картечницата.
	Никой не изяви желание. Погледнах Вилянуева в очите. Беше достатъчно стар, за да е служил във Виетнам. Сигурно имаше опит с големи картечници.
	— Хайде ти, Тери — казах аз.
	— Не — отвърна той. — Аз идвам с теб да открием Териса. По тона му познах, че няма смисъл да споря с него.
	— Добре, аз ще остана — обади се Елиът.
	— Благодаря ти — казах. — Гледал ли си филми за Виетнам? Помниш ли картечаря на хеликоптера, отстрани? Това си ти. Ако дойдат, няма да минат направо през портата. Ще влязат в портиерната и ще се опитат да се измъкнат през задния прозорец. Така че бъди готов да ги натръшкаш на излизане.
	— А ако е тъмно?
	— Ние ще сме се върнали, докато мръкне.
	— Дадено. Кой е сега в къщата?
	— Семейството на Бек. Мирни граждани, но отказват да се евакуират. Също и готвачката.
	— А Бек?
	— Бек ще се върне с другите. Ако успее да се измъкне в суматохата, няма да е голяма загуба. Ако го улучи някой куршум, също.
	— Ясно.
	— Може и изобщо да не дойдат — казах аз. — Сега са твърде заети. Всичко е само за всеки случай.
	— Ясно — повтори той.
	— Ти задръж кадилака — казах. — Ние ще вземем форда.
	Вилянуева се качи във форда и го изкара на заден ход през портата. Двамата с Дъфи излязохме след него, аз затворих крилата отвън, сложих веригата и хвърлих на Елиът ключа от катинара.
	— Хайде, до скоро.
	Той обърна кадилака и го подкара към къщата. С Дъфи се качихме във форда. Тя седна отпред, аз отзад. Извадих глока и пълнителите от джоба си и церемониално й ги подадох.
	— Благодаря ти за услугата — казах аз.
	Дъфи пъхна глока в кобура под мишницата си, а пълнителите в дамската си чанта.
	— Няма нищо — отвърна тя.
	— Първо Териса — каза Вилянуева. — После Куин. Ясно?
	— Съгласен — отвърнах аз.
	Старецът обърна колата, даде газ и потегли.
	— Къде търсим? — залита той.
	— На едно от три възможни места — отвърнах аз. — В склада, в градския офис или в индустриалната зона край летището. Но в офиса не ми се струва възможно да държат пленник през почивните дни. А в склада ще е твърде оживено. Очакват голяма доставка. Тъй че предлагам да почнем от индустриалната зона.
	— По М-95 или по шосе едно?
	— По шосе едно — казах аз.
	Двайсет и петте километра до кръстовището изминахме в мълчание, после завихме по шосе 1 на север към Портланд.


	13

	В ранния съботен следобед индустриалната зона беше притихнала. Измити от дъжда, металните сгради проблясваха под смръщеното небе като излъскано старо сребро. Обикаляхме из лабиринта от улички, без да бързаме, едва с трийсетина километра в час. Наоколо нямаше жива душа. Сградата на Куин беше заключена. Докато минавахме покрай нея, аз извърнах глава и прочетох отново надписа: Xavier Export Co. Думите бяха майсторски гравирани в дебел лист неръждаема стомана, но с двата големи хикса надписът изглеждаше като несръчно любителско упражнение.
	— Защо пише „експорт“? — обади се Дъфи. — Доколкото знам, той внася стока, не е ли така?
	— Как ще влезем? — запита Вилянуева.
	— С взлом — отвърнах аз. — Предполагам, че отзад.
	Сградите бяха долепени гръб до гръб, като пред всяка имаше добре уреден паркинг. Всичко останало в зоната бяха пътища или — в каретата между задните фасади — добре поддържани тревни площи, заградени с бетонни бордюри. Никъде не се виждаха огради. Заобиколихме карето. Върху сградата директно зад тази на Куин се четеше надпис: Пол Кийст & Крис Мейдън, кетъринг. Беше заключена и празна. Оттам се виждаше задната врата на Куин — метален правоъгълник, боядисан в убито червено.
	— Няма никой — каза Дъфи.
	На задната фасада на сградата на Куин, в близост до червената метална врата, имаше прозорец от матово стъкло. Може би беше на тоалетна. Отгоре беше монтирана метална решетка.
	— Дали има аларма? — запита Вилянуева.
	— В нов офис като този? — казах аз. — Положително.
	— Свързана направо с участъка?
	— Съмнявам се — отвърнах аз. — За човек като Куин това не би било разумно. Той едва ли би желал да му се изсипва полиция всеки път, когато някой хлапак му счупи прозореца с камък.
	— Тогава е към частна охранителна фирма.
	— И аз така предполагам. Или собствените му хора го пазят.
	— Та как ще подходим?
	— Бързо. Влизаме и преди някой да е успял да реагира, се изнасяме. Можем да рискуваме пет минути, десет най-много.
	— Един отпред, двама отзад?
	— Точно така — кимнах аз. — Ти мини отпред.
	Казах му да освободи ключалката на багажника и двамата с Дъфи слязохме от колата. Беше влажно и студено; духаше вятър. Взех щангата изпод резервната гума на форда, затворих багажника и Вилянуева потегли. Двамата с Дъфи заобиколихме фирмата за кетъринг, пресякохме тревната площ и се спряхме пред прозореца. Долепих ухо до студената метална обшивка и се заслушах. Нищо не се чуваше. Огледах решетката на прозореца. Беше във формата на правоъгълна метална клетка, към фасадата с осем болта, по два на всяка страна на правоъгълника. Самите болтове минаваха през заварени върху решетката кръгли шайби с размери на монета от четвърт долар. Главите им бяха колкото монети от пет цента. Дъфи извади глока от кобура под мишницата си. Чух как новата твърда кожа изстърга по цевта. Аз опипах беретата в джоба на палтото си. Стиснах щангата с две ръце. Долепих отново ухо до обшивката. Чух колата на Вилянуева да спира пред главния вход на сградата. Равномерният шум на двигателя се предаваше по металната конструкция. Шофьорската врата се отвори и затвори. Двигателят продължаваше да работи. Чух стъпките му по тротоара.
	— Бъди готова — казах аз.
	Усетих как Дъфи помръдна зад мен. В този момент юмрукът на Вилянуева задумка по предната врата. Забих щангата в металната обшивка на стената до един от болтовете на решетката. Успях да направя малка вдлъбнатина в обшивката. Подпъхнах щангата дълбоко между обшивката и решетката и я напънах с всички сили. Болтът удържа. Явно само минаваше през тънката обшивка и беше завит направо в някоя от стоманените греди. Смених ъгъла на щангата и напънах още веднъж. Втори път. Главата на болта се отчупи и решетката леко помръдна.
	Трябваше да счупя общо шест болта. Това ми отне трийсетина секунди. Вилянуева продължаваше да думка по вратата. Никой не му отговаряше. Когато и шестият болт поддаде, аз сграбчих решетката и я обърнах на останалите два под деветдесет градуса, сякаш беше врата. Двата последни болта изквичаха възмутено. Вдигнах щангата и разбих матовото стъкло. Пресегнах се, напипах резето и отворих прозореца. Извадих беретата и се проврях в тоалетната с главата напред.
	Тоалетната представляваше малка кабинка, може би метър и двайсет на метър и осемдесет. Имаше само клозетна чиния и мивка с малко огледало без рамка над нея. Също и кошче за отпадъци. На една поличка бяха наредени рула тоалетна хартия и книжни кърпи за ръце. В ъгъла имаше кофа с парцал. Подът беше постлан с чист линолеум. Миришеше силно на дезинфекционен препарат. Обърнах се и огледах прозореца. Върху рамката беше завит малък сензор на алармена система. Но в сградата не се чуваше звук Не виеше сирена. Алармата беше от безшумните. Сигурно точно в този момент някъде звънеше телефон. Или на нечий компютърен екран мигаше сигнал за тревога.
	Излязох от тоалетната в заден коридор. Нямаше никой. Беше тъмно. Обърнат с гръб към задната врата, аз напипах дръжката и я отворих. Чух как Дъфи се вмъкна зад мен.
	По време на основното си обучение тя сигурно бе прекарала шестте задължителни седмици в академията на ФБР в Куонтико и още помнеше правилните движения. Хванала глока с две ръце, тя се плъзна край мен и зае позиция до вратата, която водеше от задния коридор към останалата част на сградата. Облегна се с рамо на касата и вдигна пистолета с цевта нагоре, за да не ми пречи да мина. Аз пристъпих напред, разбих с ритник вратата и веднага приклекнах вляво с оръжие в ръка; тя влезе след мен и зае същата поза вдясно. Бяхме попаднали в друг, по-тесен коридор, който минаваше по цялата дължина на сградата, чак до предната фасада. Вляво и вдясно имаше врати на стаи. Общо шест, всичките затворени.
	— Давай напред — прошепнах аз. — Там е Вилянуева.
	Опрени с гръб един в друг, с вдигнати нагоре пистолети, двамата се запромъквахме рачешката към главния вход, като пред всяка врата се спирахме и се ослушвахме. Вратите си оставаха все така плътно затворени. Добрахме се до входната врата и я отключихме. Вилянуева влезе и я затвори отново зад гърба си. В мазолестата си старческа ръка стискаше „Глок-17“. Пистолетът изглеждаше като част от анатомията му.
	— Аларма? — прошепна той.
	— Безшумна — отвърнах шепнешком аз.
	— Да побързаме тогава.
	— Стая по стая — прошепнах аз.
	Усещането не беше приятно. Бяхме успели да вдигнем толкова шум, че ако в сградата имаше хора, те със сигурност знаеха точно къде се намираме. А самият факт, че досега не бяха наизлезли да видят какво става, показваше, че са достатъчно умни да си седят по стаите със зареден пистолет с вдигнат ударник, прицелен във вратата на височината на гърдите ни. Централният коридор беше по-малко от метър на ширина. Нямахме много място за маневриране. Не, усещането не беше никак приятно. Всички врати се отваряха наляво, така че аз пуснах Дъфи от лявата си страна, за да държи под прицел отсрещния ред врати. Не исках всички да сме обърнати в една и съща посока, докато някой ни стреля в гръб. Вилянуева поставих отдясно. Неговата работа беше да удря по един ритник на вратите. Аз останах в средата, за да влизам пръв.
	Започнахме с първата стая вляво. Старецът ритна яко вратата. Ключалката поддаде, от касата се посипаха трески и вратата се отвори. Влязох вътре. Стаята беше празна. Беше три на три, имаше прозорец, бюро и покрай едната стена цяла редица кантонерки. Излязох веднага, в това време старецът разби отсрещната врата и аз се втурнах в стаята. Тя също беше празна, но имаше неочакваното предимство, че преградната стена със съседната стая беше премахната и се озовахме в помещение шест на три, с две врати откъм коридора. В помещението имаше три бюра. С компютри и телефони. В ъгъла имаше закачалка, а на нея висеше дамско палто.
	Пресякохме коридора и застанахме пред четвъртата врата. На третата стая. Вилянуева я разби с ритник и аз се вмъкнах пръв вътре. Още един квадрат три на три. Без прозорец. Бюро, зад бюрото голяма коркова дъска за обяви. По дъската — списъци, забити с кабарчета. Голям персийски килим, постлан върху линолеума.
	Четири врати бяха проверени, оставаха още две. Избрахме си най-задната стая вдясно. Вилянуева ритна вратата. Влязох. Беше празна. Три на три, боядисана в бяло, със сив линолеум. Напълно празна. В нея нямаше нищо. Освен петна от кръв. Бяха почистени, но не достатъчно добре. По пода имаше кафяви криволици, където подгизналият парцал напразно се бе опитвал да ги попие. Кафяви пръски по стените. Някои избърсани, други пропуснати. Следи от стичащи се капки кръв описваха дълги ресни до пода. Покрай цоклите имаше засъхнала черно-кафява пихтиеста маса.
	— Прислужницата — казах аз.
	Никой не отговори. Дълго време всички стояхме мълчаливо. После се върнахме в коридора и разбихме последната врата. Влязох вътре с насочен пистолет. И замръзнах на мястото си.
	Озовах се в затвор. Празен.
	Беше три на три метра, с бели стени и нисък таван. Без прозорци. Подът беше застлан със сив линолеум. Върху него имаше дюшек. Върху дюшека — измачкани чаршафи. Наоколо бяха разхвърляни десетки празни кутии от китайска храна. И пластмасови бутилки от минерална вода.
	— Тук е била — каза Дъфи.
	Кимнах.
	— Също като в мазето на къщата.
	Приближих се до дюшека и го повдигнах. На пода с пръст, с големи ясни букви бе написана думата „справедливост“. Отдолу беше днешната дата — шест цифри, месец, ден и година, които ту избледняваха, ту отново ставаха плътни, когато тя бе потапяла пръста си в нещо черно-кафяво.
	— Надява се да я открием — каза Вилянуева. — Ако не днес, утре. Ако не тук, другаде. Умно момиче.
	— Това с кръв ли е написано? — запита Дъфи.
	Стаята беше изпълнена с миризма на недоядена храна и на застоял въздух. И на отчаяние. Тя бе чула предсмъртните писъци на прислужницата. Две тънки врати я бяха делили от лобното й място.
	— Може да е и соев сос — казах аз. — Поне така се надявам.
	— Преди колко време са я преместили?
	Погледнах най-близките кутии от храна.
	— Може би преди два часа.
	— Ах, по дяволите!
	— Да вървим — каза Вилянуева. — Да я търсим.
	— Само пет минути — обади се Дъфи. — Трябва да открия нещо, което да подхвърля на АТОО. За свое оправдание.
	— Нямаме пет минути — отвърна старецът.
	— Две минути — казах аз. — Грабвай каквото ти се изпречи, после ще го гледаме.
	Излязохме заднишком от затворническата килия. Никой от нас не погледна повече към кланицата отсреща. Дъфи ни поведе към стаята с килима. Умен избор, помислих си аз. Сигурно това беше кабинетът на Куин. Беше напълно в негов стил да си постеле персийски килим върху линолеума. Тя вдигна от бюрото му една дебела папка с надпис „Предстоящи“ и свали всички списъци и други хартии от дъската за обяви.
	— Да вървим — повтори Вилянуева.
	Когато излязохме от сградата през предната врата, бяха изминали точно четири минути, откакто се бях вмъкнал вътре през прозореца на тоалетната. На мен ми се бяха сторили като четири часа. Качихме се в сивия форд и след още една минута вече бяхме на шосе 1.
	— Давай на север — казах аз. — Към центъра на града.


	Известно време и тримата мълчахме. Дори не се поглеждахме. Мислехме си за прислужницата. Аз бях на задната седалка, а Дъфи отпред, с документите на Куин, разтворени в скута й. Движението по моста беше натоварено. Много хора бяха тръгнали към града на пазар. Караха внимателно. Асфалтът беше хлъзгав от дъжда и солените пръски откъм морето. Дъфи прелистваше документите, като им хвърляше по един бърз поглед. Накрая наруши мълчанието. За голямо облекчение на всички.
	— Всичко звучи много тайнствено — каза тя. — Има два основни кода: ЗЕ и ББ.
	— „Завиър Експорт“ и „Бизар Базар“ — казах аз.
	— Едното е експортната част от бизнеса, другото импортната — каза тя. — Но очевидно двете са свързани. Като двете половини на едно цяло.
	— Не ме интересува — казах аз. — На мен ми трябва Куин.
	— И Териса — добави Вилянуева.
	— Ето ги прогнозните им финансови резултати, изчислени върху данни за първото тримесечие — каза Дъфи. — Тази година се очаква да достигнат оборот от над двайсет и два милиона долара. Това е доста оръжие, мисля аз.
	— Четвърт милион патлака от най-евтините — казах аз. — Или четири танка „Ейбрамс“.
	— Мозбърг — каза Дъфи. — Познато ли ти е това име?
	— Защо? — запитах аз.
	— В ЗЕ току-що се е получила доставка от нещо, което се казва така.
	— „О. Ф. Мозбърг & Синове“ — казах аз. — Седалището им е в Ню Хейвън, Кънектикът. Произвеждат гладкоцевни пушки.
	— А какво е „Пърсуейдър“?
	— Вид гладкоцевна пушка — казах аз. — „Мозбърг“ модел 500. Използва се в специалните полицейски части.
	— ЗЕ изпраща нанякъде пърсуейдъри. Двеста бройки. На обща стойност шейсет хиляди долара по фактурата. А на практика в замяна на нещо, което се получава от ББ.
	— Импорт-експорт — казах аз. — Така стават тия неща.
	— Само дето цените не съвпадат — каза тя. — Фактурата за новата доставка, която трябва да пристигне в ББ, е за седемдесет хиляди долара. Така че ЗЕ получава десет хиляди отгоре.
	— Магията на капитализма — отбелязах аз.
	— Чакай, има още нещо. Сега сметката излиза. Двеста бройки „Мозбърг Пърсуейдър“ плюс някакъв допълнителен артикул за десет хиляди долара, и сумата се изравнява.
	— Че какъв е този допълнителен артикул? — запитах аз.
	— Не пише. Какво ли може да струва десет бона?
	— Не искам и да знам.
	Дъфи зашумоля с хартиите.
	— „Кийст & Мейдън“ — каза тя. — Откъде са ми познати тия имена?
	— От сградата зад Куин — казах аз. — Фирмата за кетъринг.
	— Той ги е наел — каза тя. — Днес трябва да му доставят нещо.
	— Къде?
	— Не пише.
	— Какво е това нещо?
	— Също не пише. Осемнайсет бройки от нещо си, по петдесет и пет долара бройката.
	— А сега накъде? — запита Вилянуева.
	Бяхме слезли от моста и поехме на северозапад; паркът остана вляво от нас.


	Влязохме направо в подземния гараж на Мишънъри Хаус. В една будка седеше наемен охранител с лъскава униформа, който ни записа номера, без да ни обръща ненужно внимание. Вилянуева му показа картата си от АБН и му нареди да не мърда от мястото си и да не вдига много шум. Също и да не се обажда на никого. Зад будката му гаражът беше напълно притихнал. От около осемдесет клетки бяха заети не повече от десетина. Но между колите беше сивият „Гранд Маркиз“, който бях видял пред склада на Бек тази сутрин.
	— Ето тук направих снимките — каза ми Дъфи.
	Отидохме до дъното на гаража и паркирахме в един отдалечен ъгъл. Слязохме от колата и взехме асансьора за един етаж, до главното фоайе. Там, сред банално импозантния мраморен декор, имаше указател на наемателите на сградата. „Завиър Експорт“ се намираше на четвъртия етаж заедно с някаква адвокатска кантора на име „Луис, Стрейндж и Гревил“. Ние нямахме нищо против това съжителство. То означаваше, че на етажа ще има вътрешен коридор. Не бихме желали от асансьора да се озовем направо в офисите на Куин.
	Върнахме се в асансьора и натиснахме бутона за четвъртия етаж. Вратите се затвориха и моторът зави протяжно. Спряхме на четири. Отвън се чуха гласове. Звънецът над асансьора звънна отчетливо. Вратите се отвориха. Вляво от нас имаше махагонова врата с месингова табелка и надпис:

	Луис, Стрейндж и Гревил — адвокатска кантора.

	Вратата се отвори, от нея излязоха трима души, застанаха отвън и зачакаха един от тях да я затвори. Двама мъже и една жена. Бяха облечени небрежно-елегантно, носеха кожени куфарчета и имаха доволен вид. Обърнаха се едновременно към нас и ни загледаха. Ние излязохме от асансьора. Те ни се усмихнаха и ни кимнаха, както се постъпва с непознати в тесен коридор. Може и да си мислеха, че сме техни потенциални клиенти. Вилянуева им се усмихна в отговор и посочи с глава към вратата на „Завиър Експорт“. Не търсим вас. Жената се провря покрай нас и влезе в асансьора. Колегите й заключиха и я последваха. Вратите на асансьора се затвориха и кабината пое надолу.
	— По дяволите! — каза Дъфи. — Свидетели.
	Вилянуева посочи към вратата на „Завиър Експорт“.
	— А и вътре има някой. Тия адвокати не се учудиха, че идваме тук в събота по това време. Явно знаят, че там има хора. Може да са си помислили, че имаме насрочена среща.
	Кимнах.
	— Една от колите в гаража беше пред склада на Бек тази сутрин.
	— Куин? — запита Дъфи.
	— Много се надявам да е той.
	— Разбрахме се нещо — каза Вилянуева. — Първо Териса, после Куин.
	— Променям плана — казах аз. — Ако Куин е вътре, няма да мръдна оттук. След като сам ми е паднал на мушката.
	— Но ние и без това не можем да влезем — възрази Дъфи. — Видяха ни.
	— Вие не можете да влезете — отвърнах аз. — Аз мога.
	— Какво? Сам?
	— Така предпочитам. Аз и той, сами.
	— Оставихме следи.
	— Заличете ги тогава. Върнете се в гаража, качете се в колата и си тръгвайте. Охраната ще ви отметне като напуснали. След още пет минути позвънете на телефона в офиса. Така ще оставите нови следи, които ще доказват, че между часа на напускането ви и часа на телефонния разговор не се е случило нищо.
	— А ти? Охраната сигурно ще запише, че си останал в сградата.
	— Съмнявам се — казах аз. — Човекът не ми обърна внимание. Не мисля, че изобщо брои хората в колите. Записва само номерата.
	Тя не отговори.
	— Освен това не ми пука — добавих. — Аз съм труден за намиране. И възнамерявам за в бъдеще да стана още по-труден.
	Дъфи погледна вратата на адвокатската кантора. После на „Завиър Експорт“. После вратите на асансьора. И накрая мен.
	— Е, добре — каза тя. — Оставям те да се оправяш сам. Хем не искам, хем трябва, нали разбираш.
	— Разбирам напълно — отвърнах аз.
	— Териса може да е вътре с него — прошепна Вилянуева.
	Кимнах.
	— Ако е вътре, ще ви я доведа. Чакайте ме на края на улицата. Десет минути след телефонния разговор.
	Те се поколебаха за миг, после Дъфи постави пръста си върху бутона за повикване на асансьора. В шахтата се чу шум и машините се раздвижиха.
	— Пази се — каза тя.
	Звънчето звънна и вратите се разтвориха. Двамата влязоха в кабината. Вилянуева ми хвърли един последен поглед и натисна бутона за гаража. Вратите се затвориха пред лицата им като театрална завеса. Аз се дръпнах назад и се облегнах на отсрещната стена до вратата на Куин. Сам се чувствах по-добре. Стиснах дръжката на беретата в джоба си и зачаках. Представях си как Дъфи и Вилянуева излизат от асансьора и крачат към колата. Изкарват я от гаража. Охраната ги отмята. Паркират зад ъгъла и звънят на справки. Получават номера на Куин. Обърнах се и забих поглед във вратата. Представих си Куин от другата й страна, седнал зад бюрото си, пред него телефонът. Гледах вратата, а сякаш виждах него.


	Първия път, когато го видях, беше в деня на ареста. Фраскони беше подработил добре сириеца. Човекът се бе оставил изцяло в ръцете ни. Фраскони беше много добър в подобни ситуации: зададяхме ли му ясна задача, той я изпълняваше. Сириецът донесе пари в брой от посолството си, всички заедно седнахме пред съдията и описахме банкнотите. Бяха общо петдесет хиляди долара. Предположихме, че това е последната от няколко вноски. Белязахме поотделно всяка банкнота. Поставихме знак и на самото куфарче — с безцветен лак изписахме инициалите на съдията върху металната рамка, до едната от пантите. Съдията написа клетвена декларация в потвърждение на извършеното, Фраскони отведе сириеца, а двамата с Доминик заехме позиции да наблюдаваме трансакцията. Нейният фотограф вече бе разположил апаратурата си зад един прозорец на втория етаж през улицата, на двайсетина метра южно от кафенето. Съдията се присъедини към нас след десет минути. Използвахме ван с логото на електрическата компания, оборудван с едностранно прозрачни стъкла, който Доминик бе взела назаем от ФБР. За по-убедително дори бе облякла трима новобранци с униформите на компанията и им бе раздала инструменти, за да разкопават улицата.
	Седяхме и чакахме. Не разговаряхме. В каросерията на вана беше задушно. Времето отново се бе затоплило. След четирийсет минути Фраскони пусна сириеца. Той се зададе откъм север. Беше му обяснено какво ще се случи, ако ни издаде. Доминик бе съставила сценария и Фраскони му го бе предал. Ние не възнамерявахме, а и едва ли можехме да изпълним заплахите си, но той нямаше как да го знае. Предполагам, че на него заплахите ни му бяха прозвучали правдоподобно, защото такива неща бяха ежедневие в Сирия.
	Той седна на една маса отвън на тротоара. Беше на три метра от нас. Постави куфарчето си на земята и го облегна на крака на масата. Келнерът дойде и взе поръчката му. След минута се върна с едно еспресо. Сириецът запали цигара. Изпуши я до половина и я смачка в пепелника.
	— Сириецът чака — каза тихо Доминик в микрофона на магнетофона си. Идеята беше да записва в реално време случващото се, като един вид допълнително доказателство. Беше облечена с парадната си униформа, готова да извърши ареста. Изглеждаше много добре в нея.
	— Потвърждавам — каза съдията. — Сириецът чака.
	Сириецът допи кафето си и направи знак на келнера за още едно. Запали втора цигара.
	— Тоя винаги ли пуши толкова? — запитах аз.
	— Защо?
	— Може да се опитва да даде знак на Куин.
	— Не — каза тя. — Все така пуши.
	— Е, добре — съгласих се. — Но сигурно имат сигнал за опасност.
	— Няма да го използва. Фраскони здравата го е сплашил.
	Седяхме и чакахме. Сириецът допуши и втората си цигара. Постави ръце на масата с дланите надолу. Забарабани с пръсти. Изглеждаше убедително. Като човек, очакващ някого, който леко закъснява. Запали трета цигара.
	— Не ми харесва това пушене — заявих аз.
	— Спокойно, така си пуши човекът.
	— Изглежда притеснен. Куин може да го усети.
	— Нищо му няма. Държи се нормално за ориенталец.
	Седяхме и чакахме. Наближаваше обяд. По тротоара ставаше все по-оживено.
	— Куин приближава към мястото на срещата — каза Доминик.
	— Потвърждавам. Куин приближава към мястото на срещата — повтори съдията.
	Погледнах на юг. Видях един стегнат, добре облечен мъж, малко под четирийсет, метър и осемдесет и пет на ръст и около деветдесет килограма. С черна коса, леко посивяла на бакенбардите. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка в убито червено. Дрехите му бяха като на много други мъже във Вашингтон. Ходеше бързо, но отстрани движенията му изглеждаха бавни. Владееше добре тялото си. Очевидно беше в много добра физическа форма. Почти сигурно излизаше да тича сутрин. В ръката си държеше алуминиево куфарче „Халибъртън“. Абсолютно същото като на сириеца. На слънчевата светлина проблясваше като златно.
	Сириецът постави цигарата си в пепелника и едва-едва махна с ръка. Отстрани изглеждаше леко напрегнат, което беше нормално. Да шпионираш врага си в центъра на неговата столица не е детска игра. Куин го забеляза и се приближи към него. Сириецът стана и двамата се здрависаха през масата. Усмихнах се. Схемата им беше доста изпипана. Един американец се ръкува с чужденец през маса в кафене. Подобни сцени бяха толкова типични за Джорджтаун, че никой не ги забелязваше. Двамата седнаха. Куин се намести удобно на стола си и постави куфарчето си на земята, успоредно с другото. Отстрани някой би могъл да си помисли, че двете тънки куфарчета са всъщност едно, двойно по-дебело.
	— Куфарчетата са едно до друго — каза Доминик в микрофона.
	— Потвърждавам — обади се съдията — Куфарчетата са едно до друго.
	Келнерът се върна с второто еспресо на сириеца. Куин му каза нещо и човекът се отдалечи. Сириецът каза нещо на Куин, който се усмихна. Усмивката му показваше само едно: че владее изцяло положението. Че се чувства напълно доволен. Сириецът каза още нещо. Той добре си играеше ролята. Мислеше, че с това спасява живота си. Куин изви глава и затърси с поглед келнера. Сириецът вдигна цигарата от пепелника, извърна поглед в обратната посока и издиша дима право към нас. После отново остави цигарата в пепелника. Келнерът донесе поръчката на Куин. Голяма порцеланова чаша. Вероятно кафе с мляко. Сириецът отпи от еспресото. Куин от своята чаша. И двамата мълчаха.
	— Нервничат — каза Доминик.
	— Напрегнати са — казах аз. — Почти приключват вече. Това е последната им среща. Целта е близо. И за двамата. Сега искат просто да довършат започнатото.
	— Наблюдавайте куфарчетата — каза Доминик.
	— Наблюдавам ги — отвърна съдията.
	Куин постави чашата си върху чинийката. Дръпна стола си назад. Протегна дясната си ръка. Вдигна куфарчето на сириеца.
	— Куин взе куфарчето на сириеца — каза съдията.
	Куин се изправи. Каза нещо за довиждане, обърна се и си тръгна с бодра, пружинираща стъпка. Проследихме го с поглед, докато се загуби в тълпата. Сириецът плати сметката. После стана и пое на север. Фраскони излезе от един вход, улови го за ръката и ни го доведе обратно. Доминик отвори задната врата на вана и Фраскони го бутна вътре. Бяхме вече петима. В каросерията стана съвсем тясно.
	— Отворете куфарчето — каза съдията.
	Отблизо сириецът изглеждаше много по-уплашен, отколкото през стъклото на вана. Потеше се и тялото му излъчваше неприятна миризма. Постави куфарчето на пода и се наведе над него. Изгледа ни един по един, щракна закопчалките и вдигна капака.
	Куфарчето беше празно.


	Чух как телефонът в „Завиър Експорт“ иззвъня. Вратата на офиса беше дебела и звънът се чу приглушено и отдалеч. Но явно беше телефон и иззвъня точно пет минути, след като Дъфи и Вилянуева бяха излезли от гаража. Звънна два пъти и някой го вдигна. Не чух разговора. Сигурно Дъфи щеше да се направи, че е набрала грешен номер. Предположих, че ще се опита да поговори с човека отсреща достатъчно дълго, за да фигурира на разпечатката като пълноценен разговор. Но не по-дълго от една минута. Никой не разговаря с грешно набран номер повече от шейсет секунди.
	Извадих беретата от джоба си и отворих вратата. Влязох в нещо като широко преддверие. Тъмна ламперия, дебел мокет. Вляво врата на офис, затворена. Вдясно друга врата на офис, също затворена. Точно срещу мен секретарско бюро. Зад бюрото някой, който в този миг затваряше телефона. Но не беше Куин. Беше жена. Около трийсетгодишна. Руса. Със сини очи. Пред нея на дървена поставчица имаше пластмасова табелка. На табелката пишеше:

	Емили Смит

	Зад гърба й имаше закачалка за дрехи. На закачалката шлифер. А също и черна коктейлна рокля, все още завита в найлона от химическото чистене. Пресегнах се с лявата ръка зад гърба си и заключих вратата. Гледах Емили Смит право в очите. Тя също ме гледаше, без да мърда. Не се обърна нито вляво, нито вдясно към някоя от вратите на офисите. Значи беше сама Не погледна към чантичката или към чекмеджето на бюрото си. Значи беше невъоръжена.
	— Ти трябваше да си мъртъв — каза тя.
	— Тъй ли?
	Емили кимна неопределено, сякаш й беше трудно да смели новата информация.
	— Ти си Ричър — каза тя. — Поли ни увери, че те е очистил.
	— Така е — отвърнах, — аз съм призрак. Само не пипай телефона.
	Пристъпих напред и огледах бюрото й. По него нямаше нищо, което би могло да се използва като оръжие. Телефонът беше сложен, с много копчета, като малка централа. Наведох се и с лявата ръка извадих кабела от входа му.
	— Стани — наредих аз.
	Тя стана. Леко блъсна стола си назад и се изправи.
	— Я да видим какво има в другите стаи.
	— Няма никой — отвърна тя. В гласа й прозвуча уплаха, но сигурно казваше истината.
	— Да видим все пак.
	Тя излезе иззад бюрото. Беше с една глава по-ниска от мен, облечена с тъмна пола и тъмна блуза. И с елегантни обувки, които сигурно щяха да отиват еднакво добре на вечерната й рокля. Хванах я за яката на блузата, допрях дулото на беретата до гръбнака й и я подкарах пред себе си. Беше дребна и крехка. Косата й падаше назад върху ръката ми. Ухаеше на чисто. Най-напред проверих офиса отляво. Тя влезе първа, аз я отместих и се вмъкнах след нея, като веднага се дръпнах встрани, за да не ме застреля някой в гръб от отсрещната врата.
	Офисът беше най-обикновен. Доста приличен на големина. Бюро, персийски килим. Вътре нямаше никой. В дъното имаше тоалетна. Малка кабинка с клозетна чиния и мивка. И в тоалетната никой. Извърнах я назад и я поведох през секретарското помещение към отсрещния офис. Същото обзавеждане. Бюро, килим. И там нямаше никой. Нямаше и тоалетна. Без да пускам яката й, отново я извърнах назад и я избутах в секретарското помещение. Спряхме се до бюрото.
	— Няма никой — констатирах аз.
	— Нали ти казах! — отвърна тя.
	— Че къде са тогава всички?
	Тя не отговори. Усетих как тялото й се стегна, сякаш беше твърдо решена да не отговаря.
	— По-конкретно къде е Териса Даниъл? — запитах аз.
	Никакъв отговор.
	— А Куин? — продължих.
	Никакъв отговор.
	— Откъде знаеш името ми?
	— Бек го каза на Завиър. Когато поиска разрешение да те вземе на работа.
	— А Завиър направи ли справка за мен?
	— Доколкото беше възможно.
	— И даде разрешение на Бек?
	— Очевидно.
	— Че защо тогава тази сутрин накара Поли да ме очисти?
	Тя отново се стегна.
	— Ситуацията се промени.
	— От тази сутрин ли? Защо?
	— Получи се нова информация.
	— Каква?
	— Не знам точно — каза тя. — За някаква кола.
	Сигурно за сааба? Изчезналите записки на прислужницата?
	— Той си направи някои изводи — каза тя. — Сега знае всичко за теб.
	— Силно казано — казах аз. — Никой не знае всичко за мен.
	— Знае, че работиш за АТОО.
	— Както казах, никой не знае нищо за мен.
	— Знае и защо точно си дошъл тук.
	— Така ли? А ти знаеш ли?
	— Той не ми каза.
	— Каква е твоята роля в цялата история?
	— Аз съм оперативен мениджър на фирмата му.
	Навих яката на блузата й около левия си юмрук и с дулото на беретата се почесах по бузата, където от ударите на Поли кожата бе подпухнала и започваше да ме сърби. Сетих се за Куклата, за Джон Чапман Дюк, за двамата безименни бодигардове и за Поли. Помислих си, че философски погледнато, не би ми струвало нищо да добавя и Емили Смит към списъка на убитите. Допрях дулото до главата й. В далечината се чу шум на излитащ самолет. Шумът се усили, докато машината набираше височина. Казах си, че спокойно мога да изчакам следващия и да дръпна спусъка. Никой нямаше да чуе. А тя сигурно си го заслужаваше.
	Или може би не.
	— Къде е Куин? — запитах я.
	— Не знам.
	— А знаеш ли какво направи той преди десет години?
	Излъжи ме или умри, Емили. Ако знаеше, щеше да ми каже. Може би от гордост, от желание да се чувства част от нещо, от усещане за собствена стойност. И тогава щях да я убия. Защото, ако знаеше какво е направил Куин и въпреки това работеше за него, бездруго заслужаваше да умре.
	— Не, никога не ми е разказвал — каза тя. — Аз не го познавах преди десет години.
	— Сигурна ли си?
	— Да. Повярвах й.
	— Знаеш ли какво се случи с прислужницата на Бек?
	И когато е искрен, човек може да каже „не“, но обикновено, след като се почуди малко. При това „не“-то обикновено е придружено от контравъпрос. Такава е човешката природа.
	— С кого? — запита тя. — Какво?
	Изпуснах въздуха от дробовете си.
	— Е, добре.
	Прибрах беретата в джоба си, пуснах яката на блузата й, обърнах я към себе си и хванах двете й китки с лявата си ръка. С дясната вдигнах от бюрото кабела на телефона. Поведох я през офиса вляво към тоалетната. Бутнах я в кабинката.
	— Адвокатите отсреща си тръгнаха — казах аз. — В сградата до понеделник няма да има никой. Можеш да пищиш колкото си щеш, но никой няма да те чуе.
	Тя не отговори. Затворих вратата на тоалетната. Усуках кабела около дръжката, после отворих докрай вратата на офиса и завързах другия му край за нейната дръжка. Дори да дърпаше с всичка сила, нямаше да може да се освободи. Никой не може да скъса телефонен кабел с дърпане. Казах си, че след около час най-много ще се откаже, ще седне на чинията, ще пие вода от мивката, ще ползва тоалетната и ще дочака до понеделник.
	Седнах на бюрото и. Предположих, че като оперативен мениджър сигурно разполага с твърде интересни документи. Но нямаше нищо такова. Най-интересното нещо, което открих, беше копие от поръчката до „Кийст & Мейдън“, фирмата за кетъринг. Поръчката беше за 18 бройки по 55 долара бройката. Някой беше написал най-отдолу бележка с молив. С женски почерк. Може би самата Емили Смит. Бележката гласеше:

	Агнешко, не свинско!

	Аз се извъртях назад на стола и се загледах във вечерната рокля в найлоновата обвивка. Погледнах часовника си. Моите десет минути бяха изтекли.


	Слязох с асансьора до подземния гараж и напуснах сградата през аварийния изход. Пазачът изобщо не ме забеляза. Заобиколих карето и излязох в гръб на Дъфи и Вилянуева. Бяха паркирали на ъгъла и седяха в колата един до друг, загледани напред. Сигурно се бяха надявали да видят двама души, които да крачат заедно към тях. Аз отворих вратата и се вмъкнах на задната седалка. Те се обърнаха и като ме видяха сам, бяха видимо разочаровани.
	— Нито единият от двамата — казах аз.
	— Някой вдигна телефона — уточни Дъфи.
	— Една жена на име Емили Смит. Оперативен мениджър на фирмата. Нищо не ми каза.
	— Ти какво направи с нея?
	— Заключих я в тоалетната. До понеделник е извън играта.
	— Трябваше да я попритиснеш малко — каза Вилянуева — Да й изтръгнеш ноктите например.
	— Не е в мой стил — обясних аз. — Но ако толкова държиш, върви ти. Тя си е горе, няма къде да избяга.
	Той само поклати глава и не мръдна от мястото си.
	— И какво сега? — запита Дъфи.


	— И какво сега? — запита Доминик.
	Бяхме още в каросерията на вана. Доминик Кол, съдията и аз. Фраскони бе отвел сириеца. Двамата с Доминик размишлявахме усилено, докато съдията припряно гледаше да си измие ръцете от кашата, в която го бяхме забъркали.
	— Аз бях тук само като наблюдател — каза той. — Не мога да ви дам правен съвет. Не би било коректно. Пък и, честно казано, не знам какво да ви кажа.
	Той ни изгледа неодобрително, отвори задната врата и се изниза. Дори не се обърна. Сигурно си го заслужавахме, след като бяхме избрали такъв патологичен темерут и досадник за свидетел. Непредвидени последици.
	— Какво всъщност се случи? — продължи Доминик. — Какво видяхме ние?
	— Има само две възможности — казах аз. — Едната е, че Куин чисто и просто е изработил човека. Класически номер. Подаваш му трохи, получаваш си парите, а като дойде време за последната вноска, му показваш среден пръст. А втората е, че действително си е офицер от разузнаването. И че това е легитимна операция. Която доказва две неща: че Горовски снася информация и че за тази информация сирийците са готови да платят големи пари.
	— Но той отвлече дъщерята на Горовски — каза тя. — Това няма как да е било официална задача.
	— И по-лоши неща са ставали — заявих аз.
	— Той ги е мамил системно — каза тя.
	— Съгласен съм с теб — кимнах. — Наистина ги е мамил системно.
	— И какво можем да направим по въпроса?
	— Нищо — отвърнах аз. — Защото, ако сега го арестуваш по обвинения, че е мамил сирийците за лична изгода, той веднага ще ти отговори, че не е така, той всъщност им е заложил капан, за да ги разобличи, и ще те прикани да докажеш обратното. И после не дотам учтиво ще ни напомни да не си навираме носа в работите на разузнаването.
	Тя мълчеше.
	— И още нещо — продължих аз. — Дори и наистина да ги е мамил, не се сещам в какво всъщност бих могъл да го обвиня. Има ли в устава клауза, която да забранява на един офицер да взима пари от идиоти в замяна на чист въздух?
	— Не ми е известно.
	— Нито пък на мен.
	— Така или иначе, сирийците ще побеснеят — каза тя. — И с право. В края на краищата те са му платили половин милион долара. Длъжни са да реагират. В името на собствената си гордост. Дори да е действал законно, той е поел огромен риск. Половин милион риска. Те ще тръгнат да го гонят. А той не може просто така да изчезне. Ще трябва да остане на поста си. На мушката им.
	Помислих малко и казах:
	— Но ако няма намерение да изчезва, защо му е било да им иска всичките тия пари?
	Тя не отговори. Погледнах часовника си. Помислих си: това, а не онова. Или може би този път по изключение: и това, и онова.
	— Половин милион долара са прекалено много пари — казах аз.
	— Много за какво?
	— Много за сирийците. Просто не си струва. Скоро ще има прототип. После пробна партида. До няколко месеца ще има поне стотина завършени бройки, които ще се охраняват в някой склад от някой сержант. Биха могли да си купят една за десет хиляди долара. Ще намерят някой алчен ефрейтор да им я продаде. Може дори да откраднат една. И после просто да я разглобят, за да узнаят замисъла и принципа й на действие.
	— Е, добре, сирийците са глупави като бизнесмени — каза Доминик. — Но нали чухме запис с гласа на Куин? Той има половин милион долара в банката.
	Погледнах отново часовника си.
	— Знам. Това е неоспорим факт.
	— Е, и?
	— Пак са много пари. Сирийците не са по-глупави от който и да било друг. Никой току-така не оценява една метална стрела на половин милион долара.
	— Но нали знаем, че толкова са платили? Ти сам каза, че това е неоспорим факт.
	— Не е така. Казах само, че Куин има половин милион долара в банката. Това е неоспоримият факт. От което не следва, че са му ги дали сирийците. Останалото са чисти догадки.
	— Какво?!
	— Куин е специалист по Близкия изток. Той е умен и покварен. Мисля, че твърде рано си се отказала.
	— От какво съм се отказала?
	— Да го наблюдаваш. Къде ходи, с кого се среща. Колко са потенциално неприятелските за нас режими в Близкия изток? Поне четири-пет. Представи си, че той дои два или три едновременно. Или всички поотделно. Като всеки си мисли, че работи само за него. Представи си, че пробутва един и същ номер вече три-четири пъти. Това обяснява защо има половин милион в банката за нещо, което според никого не струва половин милион.
	— И ти смяташ, че той мами всички?
	Погледнах отново часовника си.
	— Може би — отвърнах. — А може и с един от тях да е играл честно. Може така да е почнала цялата история. Отначало да си е мислил да играе честно с един-единствен, предпочитан клиент. Но те са отказали цената, която им е поискал, та затова той е решил да разшири пазара.
	— Трябваше да наблюдавам повече кафенета — каза тя. — Не трябваше да се задоволявам със сириеца.
	— Може да има фиксиран маршрут — казах аз. — Много отделни срещи една след друга. Като инкасатор…
	Беше ред на Доминик да погледне часовника си.
	— Е, добре — каза тя. — В момента той отнася парите на сириеца у дома си.
	Кимнах.
	— И след малко ще излезе, за да се срещне със следващия. Така че се обади на Фраскони да понаблюдава Куин още малко. Да го проследи, като се връща в града. Ако се срещне с някого и разменят куфарчета, тоя някой веднага да бъде прибран. Може накрая да се окажете с десет празни куфарчета в ръцете, но може и едно от тях да не е празно и тогава играта продължава.
	Тя огледа вътрешността на вана. Погледна касетофона в ръцете си.
	— Не мисли за това — казах аз. — Нямаме време за театрални изпълнения. Само ти и Фраскони.


	— Към склада — наредих аз. — Ще трябва да го поогледаме.
	— Имаме нужда от подкрепление — каза Дъфи. — Там сега ще бъдат всички.
	— Надявам се да са всички.
	— Прекалено опасно е. Ние сме само трима.
	— Всъщност си мисля, че те отиват някъде другаде. Може вече да са тръгнали.
	— Къде отиват?
	— Не сега — казах аз. — Да караме поред.
	Вилянуева даде газ и фордът се отдели от бордюра.
	— Чакайте — извиках. — На следващата пряка свий вляво. Искам да проверя още нещо.
	През няколко преки беше подземният гараж, където бях оставил Куклата в багажника на колата му. Вилянуева спря форда до един пожарен кран и аз се измъкнах. Слязох по рампата за коли и се поспрях, докато очите ми свикнат с тъмното. Намерих гаражната клетка, в която бях оставил черния линкълн. В клетката и сега имаше кола. Но не черен линкълн. Зелено „Субару Легаси“ металик, от туристическата модификация, онази с големите колела и вградения багажник на покрива. На задния прозорец имаше стикер с американското знаме. Собственикът беше патриот. Но не чак дотам, че да си купи американски автомобил.
	Обходих от край до край двете съседни редици коли, за да се убедя още веднъж, макар вече да бях убеден. Не бяха открили сааба, а линкълна Не липсващите бележки на прислужницата, а липсващия си колега Куклата. _„Сега знае всичко за теб.“_ Кимнах на себе си в полумрака. Никой не знае всичко за някого. Но можеше да се предположи, че вече знаят за мен повече, отколкото ми се искаше. Върнах се по обратния път и излязох навън. Изкачих се по рампата за коли на дневна светлина. Денят беше облачен и сив, големите сгради хвърляха сянка на улицата, но се чувствах така, сякаш ме осветяваше ярък прожектор. Качих се във форда и тихо затворих вратата.
	— Всичко наред ли е? — запита Дъфи.
	Не отговорих. Тя се извърна на седалката и ме погледна.
	— Всичко наред ли е? — повтори тя.
	— Трябва да измъкнем Елиът оттам.
	— Защо?
	— Открили са Куклата.
	— Кой го е открил?
	— Хората на Куин.
	— Как?
	— Не знам.
	— Сигурен ли си? — каза тя. — Може да го е открила градската полиция. Подозрителен автомобил, паркиран толкова време…
	Поклатих глава.
	— Ако беше полицията, щеше да отвори багажника. Сега целият гараж щеше да бъде отцепен като място на престъпление. Щеше да гъмжи от униформени.
	Тя не отговори.
	— Положението вече е извън контрол — продължих аз, — така че позвъни на Елиът. На мобилния му телефон. Нареди му да изчезва. Да вземе със себе си Ричард и Елизабет. И готвачката. С кадилака. Ако трябва, да извади пистолет и да ги арестува. Да намери мотел и да се покрие.
	Тя бръкна в чантичката си за нокията. Натисна бутона за бързо набиране. Зачака. Аз отмервах времето наум. Едно позвъняване. Второ. Трето. Четвърто. Дъфи ме погледна разтревожено. И тогава Елиът отговори. Дъфи въздъхна облекчено и му даде нарежданията си — кратко, ясно и настойчиво. После прекъсна връзката.
	— Как е? — запитах аз.
	— Изглеждаше много облекчен.
	Кимнах й. Имаше право да е облекчен. Едва ли му е било много забавно да клечи зад онази картечница с гръб към морето, да се взира в далечината и да не знае какво ще го връхлети. Или кога.
	— Да вървим — казах аз. — Към склада.
	Вилянуева отново отлепи колата от бордюра. Знаеше пътя. Два пъти бе наблюдавал склада заедно с Елиът. В продължение на цели два дни. Пое на югоизток през центъра на града и се приближи към пристанището откъм северозапад. И тримата мълчахме. Опитах се да направя оценка на щетите. Случилото се представляваше истинска катастрофа. Абсолютен провал. Но заедно с това и освобождение. Изясняваше всичко. Никакви преструвки повече. Измамата беше разкрита. Сега бях техен враг и нищо повече. Както и те мои. Чувствах се свободен.
	Вилянуева си разбираше от работата. Правеше всичко както трябва. Отначало заобиколи склада в радиус от три преки. От всички страни. През уличките и пролуките между сградите успявахме да зърнем склада набързо. Четири страни, четири бързи погледа. Около сградата нямаше паркирани коли. Вратите бяха плътно затворени. Прозорците не светеха.
	— Къде са всички? — запита Дъфи. — Нали уж уикендът им беше толкова важен?
	— Важен е — казах аз. — Мисля, че много даже. Мисля също, че в поведението им има логика.
	— Но какво всъщност правят?
	— Не сега — казах аз. — Първо да влезем да видим пърсуейдърите. И какво получават в замяна.
	Вилянуева паркира през две сгради на североизток, пред една врата с надпис: Превъзходни вносни препарирани животни. Заключи форда, тримата тръгнахме на югозапад, заобиколихме склада на Бек и излязохме към сляпата страна, на която нямаше прозорци. Служебният вход към офиса беше заключен. Погледнах през задния прозорец на офиса; нямаше никой. Заобиколих от другата страна и хвърлих един поглед към секретарското помещение. И там нямаше никой. Стигнахме до небоядисаната сива врата и спряхме пред нея. Беше заключена.
	— Как ще влезем? — запита Вилянуева.
	— Ето как — казах аз и извадих от джоба си връзката ключове на Куклата. Отключих вратата. Алармата тихо забибипка. Влязох и запрелиствах бележките по дъската за обяви, докато намерих кода и я изключих. Червената лампа угасна, светна зелена и бибипкането престана.
	— Явно не са тук — каза Дъфи. — Нямаме време да правим оглед. Трябва да намерим Териса.
	Вече усещах миризмата на оръжейна смазка. Тя се носеше във въздуха и се примесваше с другата миризма — на непрана вълна от килимите.
	— Само пет минути — казах аз. — И след това медалът от АТОО не ти мърда.


	— Заслужаваш медал — каза ми Доминик. Обаждаше се от обществен телефон в кампуса на Джорджтаунския университет.
	— Така ли?
	— Спипахме го. Лъсна му задникът. Свършено е с тоя тип.
	— Кои са били?
	— Иракчаните — каза тя. — Можеш ли да си представиш?
	— Има логика — отвърнах аз. — Веднъж вече им насинихме задниците, за следващия път искат да са готови.
	— Ама какво нахалство, а?
	— Как стана?
	— Точно по същия начин както преди. Само дето този път куфарчетата бяха „Самсонайт“, а не „Халибъртън“. Преди това спипахме иранеца и ливанеца. И двамата с празни куфарчета. Но после с иракчанина ударихме джакпота. Автентичните чертежи.
	— Сигурна ли си?
	— Абсолютно — отвърна тя. — Обадих се на Горовски и той потвърди по серийния номер в долния ъгъл.
	— Кой наблюдава размяната?
	— И двамата. Аз и Фраскони. Плюс неколцина студенти и преподаватели. Размяната стана в университетското кафене.
	— Какви преподаватели?
	— Единият е професор по право.
	— Какво точно видя той?
	— Всичко. Но за същинската размяна не мога да се закълна. Бяха много ловки, като фокусници. Куфарчетата бяха напълно еднакви. Достатъчно ли е според теб?
	Въпроси, на които трябваше да отговоря другояче. Куин можеше да твърди, че иракчанинът вече е притежавал чертежа от неизвестен източник. Можеше да намекне, че човекът, просто така, обичал да си го носи със себе си. Можеше да отрича, че изобщо е станала размяна. Но тогава се сетих и за сириеца, иранеца, ливанеца. И за всичките пари на Куин в банката. Жертвите на измамата щяха да са доста озлобени. Можеше да изявят желание да дадат показания при закрит процес. Държавният департамент сигурно щеше да им предложи нещичко в замяна на показанията им. А и отпечатъците на Куин щяха да бъдат на куфарчето у иракчанина. Той едва ли бе носил ръкавици при размяната. Би било твърде подозрително. Така че си казах, че това, с което разполагаме, е достатъчно. Имахме ясна схема, имахме необяснимите долари в сметката на Куин, имахме строго секретен проект на армията на САЩ в ръцете на иракски шпионин, имахме двама военни полицаи и един професор по право, готови да потвърдят как е станало всичко, накрая имахме и отпечатъците на Куин по дръжката на куфарчето.
	— Достатъчно е — казах аз. — Върви да го арестуваш.


	— Къде да ида? — запита Дъфи.
	— Ще ти покажа — отвърнах аз.
	Минах покрай нея и пресякох секретарското помещение. През вътрешната врата влязохме в стаичката откъм склада. Компютърът на Куклата си стоеше кротко на бюрото. Мръсният дунапрен все така се подаваше от прокъсаната тапицерия на стола. Намерих електрическия ключ и запалих осветлението в склада. През стъклената преграда се виждаше всичко — електрокарът, стелажите с килими. Но по средата на складовото помещение имаше още нещо: пет купа дървени каси, всеки един колкото човешки ръст. Бяха разделени на две групи. От едната страна бяха три купа стари сандъци, доста поохлузени и с надписи на кирилица, върху които бяха нанесени с шаблон характерните усукани арабски писмени знаци. Явно това беше вносът на „Бизар Базар“. Близо до вратата имаше два купа нови дървени каси с логото на „Мозбърг — Кънектикът“. Това пък очевидно беше поредната доставка на „Завиър Експорт“. Импорт-експорт, разменна търговия в най-чист вид. Честната размяна не е кражба, както би казал Лион Гарбър.
	— Нищо особено, какво ще кажеш? — запита Дъфи. — Пет купа сандъци? За сто и четирийсет хиляди долара очаквах доста по-голяма сделка.
	— Мисля, че сделката е голяма — отвърнах аз. — Може би не по количество, а по важност.
	— Я да хвърлим един поглед — каза старецът.
	Излязохме от стаичката в откритото пространство на складовото помещение. Двамата с Вилянуева свалихме най-горната каса с надпис „Мозбърг“. Беше тежка, а лявата ми ръка още беше отпаднала. А и гръдният кош ме болеше. В сравнение с тях разбитата ми уста не беше нищо.
	На един тезгях Вилянуева намери чук за вадене на пирони. Разкова капака на касата. Повдигна го и го положи на пода. Касата беше пълна със стиропорени бобчета. Зарових ръка в тях и напипах дълга пушка, завита във восъчна хартия. Разкъсах хартията. Беше „Мозбърг 500 Пърсуейдър“. От късата модификация. Без приклад. С пистолетна ръкохватка. С 47-сантиметрова цев дванайсети калибър, седем и половина сантиметров патронник, вместимост шест патрона под цевта, цялата от оксидирана стомана, с черна пластмасова ложа, без мерни прибори. Неугледно, безмилостно оръжие за близък уличен бой. Дръпнах ложата, механизмът изщрака — храт-храт! — плавно като коприна. Дръпнах спусъка. Затворът изчатка като на японски фотоапарат.
	— Виждате ли някъде патрони? — запитах аз.
	— Ето — каза Вилянуева. В ръката си държеше кутия „Бренеке Магнум“; зад гърба му имаше отворен кашон с няколко дузини такива кутии. Разпечатах две, заредих шест патрона в магазина, прещраках затвора, за да вкарам един в цевта, и добавих седми. После поставих на предпазител, понеже това бренеке не е сачми за яребици. Бренекето представлява куршум от масивна мед с тегло 28,5 грама, което напуска дулото на пърсуейдъра с начална скорост около хиляда и осемстотин километра в час. Един такъв куршум може да пробие дупка в плътна тухлена стена, колкото да мине човек през нея.
	Положих пушката на тезгяха и разопаковах още една. Заредих и нея и я поставих до първата. Видях, че Дъфи ме наблюдава.
	— Пушката е за това — казах аз. — Ако е празна, не ти върши работа.
	Върнах празните кутии от бренеке в кашона и затворих капака. Вилянуева оглеждаше останалите каси; в ръката си държеше някакви листа.
	— Това тук прилича ли ти на килими? — запита той.
	— Не дотам — отвърнах аз.
	— А според митническите документи, подписани от някой си Тейлър, пратката съдържа ръчно тъкани килими от Либия.
	— Все пак е нещо — казах аз. — Този Тейлър можеш да го дадеш на АТОО. Нека проверят банковите му сметки. Може изведнъж да им се издигнеш в очите.
	— Та какво всъщност има в тях? Какво се произвежда в Либия?
	— Нищо. Фурми.
	— Всичко това е руско — каза Вилянуева. — Касите са минавали на два пъти през Одеса. Изнесени са за Либия, оттам веднага са натоварени на друг кораб и са реекспортирани за насам. В замяна на двеста пърсуейдъра. Само защото на някого му е скимнало да се прави на мъж по улиците на Триполи.
	— А в Русия, за разлика от Либия, се произвежда какво ли не.
	Кимнах.
	— Я да видим точно какво.
	Касите бяха девет на брой, наредени на три купа. Свалих най-горната от близкия куп и Вилянуева я подхвана с чука. Отворихме капака и отдолу се показаха калашници, завити в талаш. Най-обикновени автоматични карабини „АК-47“, каквито в момента вървяха на улицата по около двеста долара парчето, при това доста стари. Не можех да си представя някакви изтупани типове с якета „Норт Фейс“ да заменят чисто новите си „Хеклер & Кох МП5“ за подобен боклук.
	Втората каса беше по-малка и също пълна с талаш, сред който бяха наредени автомати „АКСУ-74“. Това са умалени производни на калашника, доста недодялани, но вършат работа. Тези тук също не бяха нови, но поне изглеждаха поддържани. Пак нищо особено. На Запад има поне десет вида оръжия от същия клас, всяко едно от които е по-добро от малкия калашник. Командирите на НАТО едва ли се плашеха особено от него.
	Третата каса беше пълна с деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Повечето стари и издраскани. „Макаров“ е примитивно оръжие, прекопирано без капка въображение от древния „Валтер ПП“. Съветите никога не са имали вкус към късите огнестрелни оръжия. За тях да стреляш с пистолет е все едно да мяташ камъни.
	— Пълни боклуци — казах аз. — Стават само за претопяване в котви за лодки например.
	Заехме се с втория куп и още от най-горната каса изскочи нещо далеч по-интересно — снайперски карабини ВАЛ с вграден заглушител. Тази пушка е била строго секретна до 1994 г., когато Пентагонът е успял да се добере до един екземпляр. Тя е изцяло метална, без дървени части, със сгъваем приклад. Стреля със специални дозвукови деветмилиметрови патрони. При изпитания е установено, че куршумът й пробива всички видове бронежилетки от разстояние до петстотин метра. Спомних си, че навремето това бе предизвикало доста сериозни притеснения сред американските военни. В касата имаше дванайсет броя. В следващата — още толкова. Солидни, качествени оръжия. При това нелоши на вид. Сигурно добре щяха да подхождат на якетата „Норт Фейс“. Особено на ония, черните, със сребриста подплата.
	— Скъпи ли са? — запита Вилянуева.
	Вдигнах рамене.
	— Трудно е да се каже. Зависи на кого ги продаваш. Но цената на една западна карабина от същия клас, било „Вайме“ или „Зиг Зауер“, е около пет бона, ако е нова.
	— Е, явно че цената по фактура е отишла само за тях.
	— Да, сериозни оръжия са това. Само дето няма да вършат кой знае каква работа на бандите в Южен Лос Анджелис. Така че едва ли ще вървят скъпо.
	— Да тръгваме — каза Дъфи.
	Дръпнах се крачка назад, за да погледна през стъклената стена и задния прозорец на офиса към улицата. Следобедът напредваше. Времето беше мрачно, но още не бе започнало да се свечерява.
	— Не сега — отвърнах.
	Вилянуева отвори последната каса на втория куп.
	— А това какво е, по дяволите? — каза той. Приближих се. Пак талаш. А сред талаша — източена метална тръба с малка дървена ложа. И в нея затисната тумбеста ракета, готова за стрелба. Трябваше да се позагледам, за да я позная.
	— Това е РПГ-7 — казах. — Противотанкова базука. Пехотно оръжие, изстрелва се от рамо. Нещо като гранатомет. Само дето не изстрелва граната, а малка ракетка с реактивен двигател.
	— Нещо като дълбоко проникващия орган — обади се Дъфи.
	— Нещо такова — казах аз. — Но с взривен заряд.
	— И взривява танкове?
	— Това е идеята.
	— Че на кого смята да го продава Бек?
	— Нямам представа.
	— На наркопласьори?
	— Не е невъзможно. Това нещо върши добра работа срещу къща. Или срещу блиндирана лимузина. Ако главният ти конкурент се е снабдил с бронирано Бе Ем Ве, това е стоката, която ти трябва.
	— Или на терористи? — каза тя.
	Кимнах.
	— А също и на ония откачалки, неофашистите.
	— Проблемът е много сериозен.
	— С тия гранатомети е много трудно да се прицелиш. Ракетата е прекалено голяма и бавна. В деветдесет процента от случаите дори при слаб насрещен вятър пропуска целта. Което не е голяма утеха за онзи, когото удари по погрешка.
	Вилянуева разкова следващия капак.
	— Още един, същият като този.
	— Трябва да се обадим на АТОО — каза Дъфи. — А също и на ФБР. И то веднага.
	— Не сега — повторих аз.
	Междувременно Вилянуева отваряше последните два сандъка. Чуваше се шум на скърцащи пирони и цепещо се дърво.
	— Тук има нещо още по-странно — каза той.
	Погледнах. Във всяка каса имаше по една широка яркожълта метална тръба с прикрепен под нея електронен блок за управление. Извърнах очи нагоре.
	— Това се нарича „Храал“ — казах. — „СА-7 Граал“. Руска ракета земя-въздух.
	— С термонасочване?
	— Позна.
	— За сваляне на самолети, така ли? — попита Дъфи.
	Кимнах.
	— Особено добра работа върши при хеликоптери.
	— Какъв й е обхватът?
	— Близо три хиляди метра.
	— Че с това нещо може да се свали пътнически самолет!
	Кимнах.
	— В близост до летището. При излитане. Например от кораб в Ист Ривър. Представете си да го ударят, докато набира височина от „Ла Гуардия“, и той да падне в Манхатън. Ами че това си е нов единайсети септември!
	Дъфи гледаше изумено жълтите тръби.
	— Невероятно! — каза тя.
	— Това вече не е играчка за наркопласьори — казах аз. — Това си е оръжие на терористи. Повече от ясно. Бек разширява пазарния обхват. Тук има достатъчно оръжие за цяла терористична организация. Която може да направи с него какви ли не поразии.
	— Трябва да разберем кой е купувачът на ракетите и за какво му трябват.
	В този момент до вратата се чуха стъпки. И прищракване на затвор на автоматичен пистолет, който вкарва патрон в цевта. И човешки глас.
	— Никога не ги питаме за какво им трябват — каза гласът. — Прибираме им парите и толкова.


	14

	Беше Харли. Устата му зееше като грозна дупка над козята брадичка. Виждах проядените му жълти зъби. Усмихваше се. В ръката си държеше „Пара Орднанс П-14“. Това е сполучливо канадско копие на „Колт 1911“, но за неговите ръце явно беше твърде тежко. Китките му бяха тънки и хилави. По-добре би му подхождал един дамски „Глок-19“ като на Дъфи.
	— Видях, че свети — каза той. — Рекох си, я да видя какво става.
	После погледът му се спря на мен.
	— Аха, Поли май е оплескал работата — каза той. — А пък ти си му докарал гласа по телефона пред мистър Завиър.
	Показалецът му беше на спусъка. Половин секунда се ругах наум, задето бях допуснал да се вмъкне, без да го забележа. После се замислих как най-добре да го обезвредя. Казах си: Ако го убия, преди да сме научили къде е Териса, Вилянуева ще ме убие мен.
	— Няма ли да ме запознаеш с приятелите си? — каза той.
	— Това е Харли — казах аз.
	Никой не отговори.
	— Кои са тези хора? — запита Харли.
	Мълчах.
	— Ние сме федерални агенти — обади се Дъфи.
	— И какво правите тук? — запита Харли сякаш от любопитство. Беше в нов костюм. От лъскав черен плат. Със сребриста вратовръзка. Изкъпан, с измита коса. Конската му опашка този път беше пристегната със скромно кафяво ластиче.
	— Работим — каза Дъфи.
	Той кимна разбиращо.
	— Ричър знае как постъпваме ние с жени агентки — обясни той. — С очите си го видя.
	— По-добре се спасявай поединично, Харли — казах аз. — Корабът потъва.
	— Смяташ ли?
	— Не смятам. Знам.
	— Аз пък не мисля така. Ако компютрите не лъжат, нашата обща приятелка, оная в гумения чувал, нищо не им е казала. Още чакат доклад от нея. Право да ти кажа, имам чувството, че са я забравили вече.
	— Ние не работим с компютри.
	— Още по-добре. Вие сте любители, никой не знае, че сте тук, а пък аз съм ви хванал на мушка.
	— Поли също ме държеше на мушка — подметнах аз.
	— С пистолет?
	— С два.
	За миг той отмести очи. После пак се взря в мен.
	— Аз съм по-умен от Поли. Ръцете на тила.
	Всички вдигнахме ръце и сплетохме пръсти зад тила си.
	— Ричър има берета — продължи той. — Това го знам със сигурност. Хващам се на бас, че имате още два глока Най-вероятно 17-ица и 19-ица. Искам да ги видя наредени на пода, един по един, полека и без щуротии.
	Никой не помръдваше. Харли завъртя пистолета в ръката си към Дъфи.
	— Първо жената — каза той. — С два пръста.
	Дъфи бръкна с лявата ръка под якето си и извади глока, стиснат между палеца и показалеца й. Пусна го на пода. Аз посегнах с ръка към джоба на якето си.
	— Стой! — извика Харли. — На теб ти нямам вяра.
	Той пристъпи напред, протегна ръка и притисна дулото на пистолета си в долната ми устна — точно там, където ме бе ударил юмрукът на Поли. После с лявата ръка бръкна в джоба ми. Извади беретата и я пусна на пода до глока на Дъфи.
	— Ти си на ред — подвикна той на Вилянуева, без да отмества пистолета от устата ми. Стоманата стържеше разклатените ми зъби. Старецът пусна своя глок на пода. Харли протегна крак и подритна трите пистолета зад гърба си. После направи крачка назад и каза: — А сега и тримата до стената.
	Извъртя се така, че да ни държи на прицел, докато ние се наредихме в редица, с гръб към стената.
	— Има още един с нас — каза Вилянуева. — Но излезе за малко.
	Грешка, помислих си аз. Харли само се усмихна.
	— Че извикай го тогава — каза той. — Кажи му да дойде веднага.
	Вилянуева не отговори. Неуспешният му опит за хитруване се оказа капан за самия него.
	— Извикай го! — повтори Харли. — Или стрелям. Никой не помръдваше.
	— Извикай го или ще й пусна един куршум в бедрото.
	— Телефонът е у нея — каза Вилянуева.
	— В чантичката ми е — добави Дъфи.
	— А къде ти е чантичката?
	— В колата.
	Умно, помислих си аз.
	— А колата къде е? — запита Харли.
	— Наблизо.
	— Оня торъс пред магазина за препарирани животни ли?
	Дъфи кимна. Харли се поколеба.
	— Обади се от телефона в офиса — каза той. — И повикай човека.
	— Не му знам номера — каза Дъфи. Той я изгледа. — Имам го запаметен в телефона — обясни тя. — Не го знам наизуст.
	— Къде е Териса Даниъл? — запитах аз.
	Харли само се усмихна. Няма да отговори, помислих си.
	— Добре ли е? — запита Вилянуева. — Само нещо да й се случи…
	— Нищо й няма — каза Харли. — Като нова е.
	— Да донеса ли телефона? — запита Дъфи.
	— Заедно ще идем за телефона — каза Харли. — След като подредите тия сандъци както си бяха. Я как сте ги разхвърляли. Не трябваше да го правите.
	Той пристъпи към Дъфи и опря дулото на пистолета в слепоочието й.
	— Аз ще чакам тук — каза той. — Заедно с жената. Тя ми е застраховката.
	Вилянуева ме погледна. Вдигнах рамене. Явно ние двамата бяхме определени да разчистим терена. Пристъпих напред и взех чука от пода. Вилянуева взе капака на първия „Граал“. Погледна ме още веднъж. Поклатих едва забележимо глава, колкото само той да види. С какво удоволствие в този момент бих забил чука в тиквата на Харли… Или още по-добре в устата му! Щях веднъж завинаги да му реша стоматологичните проблеми. Но с чук не се излиза срещу луд, който е опрял пистолет в главата на заложник. Освен това междувременно ми бе дошла по-добра идея. За осъществяването й трябваше да си дадем вид, че послушно изпълняваме каквото ни каже. Така че кротко стисках чука и чаках Вилянуева да постави капака върху дебелата жълта тръба. Ударих го един-два пъти отстрани с юмрук, докато пироните се наместиха в първоначалните си дупки, после ги зачуках, изправих се и отново зачаках.
	По същия начин заковахме и втория Траал. Повдигнахме касата и я поставихме върху другата. После заковахме РПГ-тата и ги наместихме точно в същия ред, в който ги бяхме намерили. След това снайперските карабини ВАЛ. Харли ни наблюдаваше внимателно, но полека-лека започна да се успокоява. Ние му се подчинявахме. Вилянуева явно разбра какво целя. Той беше доста схватлив. Намери капака за сандъка с пистолети „Макаров“. Преди да го положи върху сандъка, се спря за момент.
	— Тия работи харчат ли се? — запита той.
	Идеално! — помислих си аз. Тонът му беше разговорен, леко озадачен. Изразяваше професионален интерес, като на служител от АТОО.
	— Че защо да не ги купуват? — рече Харли.
	— Понеже са чист боклук — отвърна старецът. — Ти пробвал ли си ги?
	Харли поклати глава.
	— Чакай да ти покажа нещо — казах аз. — Става ли?
	Пистолетът му беше плътно притиснат към слепоочието на Дъфи.
	— Какво да ми покажеш?
	Бръкнах в сандъка и извадих един „Макаров“. Издухах полепналите стърготини и го вдигнах. Беше стар и издраскан.
	— Много примитивен механизъм — казах аз. — Те на практика са опростили оригиналната система на „Валтер“. Направо са я съсипали. И тоя, както и валтерът, е двойно действащ автоматичен пистолет, но дръпни спусъка и ще видиш разликата.
	Вдигнах пистолета към тавана, подпрях го отзад само с палеца си за ефект и натиснах спусъка. Механизмът изстърга жално като скоростен лост на стара кола, когато отказва да превключи, и от усилието пистолетът се посука на една страна в ръката ми.
	— Пълен боклук — повторих аз.
	Повторих движението още веднъж, като се мръщех пресилено на стържещия звук и на нестабилната хватка.
	— Умряла работа — казах аз. — С това нещо можеш да уцелиш някого само ако му опреш дулото в корема.
	Хвърлих пистолета обратно в сандъка. Вилянуева намести капака.
	— На твое място бих се замислил, Харли — продължавах аз. — Ако пробутваш такъв боклук на клиентите си, репутацията ти отива на кино.
	— Не е мой проблем — каза той. — Аз съм никой. Само работя тук.
	Зачуках пироните един по един, без да бързам, сякаш бях уморен. Дойде ред на касата с малките калашници. После на онази с големите.
	— Тези може евентуално да ги продадете на Холивуд — каза Вилянуева. — Да снимат исторически филми. За друго не стават.
	Заковах пироните и повдигнахме касата върху останалите. Вече целият внос на „Бизар Базар“ беше подреден на три стегнати купа, точно както ги бяхме заварили. Харли ни наблюдаваше, опрял пистолета в главата на Дъфи. Но китката му се беше изморила и показалецът не лежеше плътно върху спусъка както преди. Беше го преместил нагоре, към рамката, за да поеме част от тежестта на оръжието. Вилянуева плъзна касата с мозбергите по пода към мен. Намери капака. Бяхме отворили само една от касите.
	— Почти свършихме — казах аз.
	Вилянуева намести капака.
	— Чакай малко! — извиках. — Забравихме две отвън. Отидох до тезгяха и вдигнах единия пърсуейдър. Загледах се в него, сякаш го разучавах.
	— Виждаш ли това тука? — казах на Харли, като посочих лостчето на предпазителя. — Транспортират ги на предпазител. Не е правилно, може да повреди жилото на ударника.
	Свалих предпазителя, увих пушката във восъчната хартия и я зарових в стиропорните бобчета. Отидох да взема другата.
	— И тая е така — казах аз.
	— Абе нищо не става от вас, момчета — обади се Вилянуева. — Качественият ви контрол издиша отвсякъде.
	Свалих предпазителя и пристъпих към касата. Изведнъж се извъртях на пета, дръпнах спусъка и прострелях Харли в корема. В помещението сякаш избухна бомба. Гигантското бренеке буквално сряза Харли на две. Хем беше там, хем вече го нямаше. Трупът му лежеше на две части на пода, въздухът беше пълен с лютив дим, с горещата миризма на кръвта му и с вонята на стомашно-чревното му съдържание. Дъфи пищеше истерично, понеже човекът, който допреди миг бе стоял до нея, изведнъж бе изчезнал в някаква експлозия. Ушите ми кънтяха. Пищейки, Дъфи отскочи встрани от растящата локва кръв и мръсотии в краката й. Вилянуева я прихвана и я задържа до гърдите си, а аз дръпнах ложата на пърсуейдъра да презаредя и се обърнах към вратата в случай, че оттам ни очакваха още изненади. Но такива нямаше. След малко конструкцията на склада престана да вибрира, слухът ми бавно се възстанови и известно време в настаналата тишина чувах само шумното дишане на Дъфи.
	— Аз бях точно до него — каза тя.
	— Но вече не си — казах аз. — Което е важното в случая.
	Вилянуева я пусна и отиде да вдигне пистолетите от мястото, където ги бе сритал Харли. Извадих втория зареден пърсуейдър, развих го от хартията и го поставих на предпазител.
	— Харесват ми тия пушки — казах аз.
	— Вършат работа — съгласи се Вилянуева. Преместих двете пушки в лявата си ръка и с дясната поставих беретата в джоба си.
	— Докарай колата, Тери — казах аз. — Сигурно някой вече звъни в полицията.
	Той излезе през предната врата, а аз погледнах през прозореца към небето. Беше облачно, но все още светло.
	— Сега какво? — каза Дъфи.
	— Сега отиваме някъде и чакаме — отвърнах аз.


	Чаках вече повече от час, седнал на бюрото си, гледах телефона и се надявах Доминик да ми позвъни. Тя бе изчислила, че с кола до Маклийн се стига за около трийсет и пет минути. Но понеже бе тръгнала от кампуса на Джорджтаунския университет, аз прибавих още петдесет заради натовареното движение. Още десет за оценка на обстановката в къщата на Куин. Самият арест едва ли й бе отнел повече от минута. Още три да му сложи белезниците и да го отведе до колата. Общо петдесет и девет минути, отначало докрай. Но вече бе минал цял час, а тя не се обаждаше.
	На седемдесетата минута започнах да се притеснявам. На осемдесетата бях силно разтревожен. Точно на деветдесетата изкарах една кола от гаража и тръгнах да я търся.


	Тери Вилянуева паркира форда върху напукания асфалт пред входа на офиса и остави двигателя да работи.
	— Да се обадим на Елиът — казах аз. — Да видим къде е и да отидем да чакаме при него.
	— Какво да чакаме? — попита Дъфи.
	— Да мръкне — отвърнах аз.
	Тя отиде до колата и взе чантичката си. Извади телефона и натисна бутона за бързо избиране. Започнах да броя наум позвъняванията. Едно. Две. Три… Шест.
	— Не отговаря — каза Дъфи.
	Изведнъж лицето й се проясни. После отново помръкна.
	— Включи се гласовата поща — каза тя. — Това не ми харесва.
	— Да вървим — казах аз.
	— Къде?
	Погледнах часовника си. После небето. Рано е, помислих си.
	— Към пътя, който излиза на брега — казах аз.
	Преди да тръгнем, загасихме осветлението и заключихме склада. Вътре имаше твърде много и твърде добра стока, за да я оставим да я разграбят. Вилянуева караше. Дъфи седеше до него. Аз бях сложил двата пърсуейдъра до себе си на задната седалка. Излязохме по криволичещите улички от района на пристанището. Минахме покрай паркинга, където Бек държеше сините си ванове. Излязохме на магистралата и покрай летището поехме на юг, в обратната посока на града.


	От магистралата хванахме познатия път на изток, към брега. Бяхме единствената кола по него. Небето беше прихлупено и сиво, от морето духаше силен вятър и виеше покрай страничните огледала на форда. Във въздуха се носеха капки вода. Може би дъжд. Или морска пяна, понесена от ураганния вятър на километри навътре в морето. Но иначе беше все така светло. Рано е, помислих си отново.
	— Я пак пробвай Елиът — казах аз.
	Дъфи извади телефона. Набра номера. Допря апарата до ухото си. Чух в слушалката шест глухи иззвънявания и после шепота на включилата се гласова поща. Тя поклати глава, натисна копчето и прекъсна връзката.
	— Ясно — казах аз.
	Тя се изви на седалката си и ме погледна.
	— Сигурен ли си, че са напуснали къщата?
	— Забеляза ли костюма на Харли? — запитах аз.
	— Черен — отвърна тя. — Евтин.
	— Но за него си е едва ли не смокинг. Отговаря на представата му за вечерно облекло. А в офиса на Емили Смит висеше черна коктейлна рокля. Явно смяташе да се преоблича. Вече беше с елегантни обувки на краката. Мисля, че се подготвя банкет.
	— „ДСийст & Мейдън“ — каза Вилянуева. — Кетъринг.
	— Точно така — казах аз. — Осемнайсет куверта по петдесет и пет долара на глава за тази вечер. На поръчката Емили Смит си бе отбелязала нещо. Не свинско, агнешко. Кой не яде свинско?
	— Някой, който спазва кашер.
	— Също и арабите — казах аз. — Либийците например.
	— Доставчиците им с други думи.
	— Точно така — казах отново аз. — Смятам, че тази вечер ще поливат началото на сътрудничеството си. Според мен всичките руски железа в сандъците са били нещо като символична първа доставка. Също и пърсуейдърите. Колкото да покажат един на друг, че могат да си имат доверие. Сега ще се почерпят по този случай и ще завъртят истински бизнес.
	— В къщата ли?
	Кимнах.
	— Като място е много внушително. Усамотено, драматично. Освен това има голяма трапезария.
	Старецът включи чистачките. Предното стъкло се замаза и стана на черти. Пръските бяха все пак морска пяна, която вятърът носеше хоризонтално във въздуха. Пълна със сол.
	— Има и още нещо — казах аз.
	— Какво?
	— Мисля, че Териса Даниъл е част от сделката.
	— Какво?!
	— Мисля, че се готвят да им я продадат заедно с пушките. Една симпатична руса американка. Мисля, че тъкмо тя е добавката за десет хиляди долара.
	Те мълчаха.
	— Не забелязахте ли какво каза Харли за нея? Че е като нова.
	Те мълчаха.
	— Мисля, че са я хранили и са се грижили за нея, и никой не я е докоснал — продължих аз. А си мислех: Поли едва ли щеше да се занимава с Елизабет Бек, ако Териса му беше подръка. С цялото ми уважение към Елизабет.
	Те мълчаха.
	— Сега сигурно я къпят и подготвят — казах аз.
	Те мълчаха.
	— Мисля, че скоро ще отпътува за Триполи — казах аз. — Част от сделката. Нещо като бонус.
	Вилянуева даде газ. Вятърът около чистачките и страничните огледала зави още по-силно. След две минути стигнахме мястото, където бяхме устроили засада на бодигардовете, и той отново намали. Бяхме на осем километра от къщата. Теоретически вече се виждахме от прозорците на горния етаж. Старецът спря колата на средата на шосето, тримата проточихме шии и се загледахме в далечината.


	С маслиненозеления шевролет стигнах до Маклийн за двайсет и девет минути. Спрях колата на средата на шосето на двеста метра от резиденцията на Куин. Намираше се в закътан буржоазен квартал. Беше тихо, тревата беше добре поливана, къщите се приличаха лениво на слънцето. Самите къщи бяха построени върху парцели от четири декара, добре скрити зад плътни живи плетове. Алеите за коли към гаражите бяха наскоро асфалтирани. Чуваше се песен на птички и накъсаното съскане на дъждовални уредби. Във въздуха се носеха водни кончета.
	Вдигнах крака си от спирачката и оставих колата да пропълзи още сто метра напред. Къщата на Куин беше облицована отвън с тъмни дъски от кедрово дърво. Пътеката към входа й беше покрита с каменни плочи; от двете страни имаше млади смърчове и рододендрони, заобиколени от нисък каменен бордюр. Къщата беше с малки прозорци; стрехите й се спускаха стръмно надолу, от което имаше вид, сякаш ми е обърнала гръб.
	Колата на Фраскони беше паркирана на алеята към гаража. Беше маслиненозелен шевролет, същият като моя. Вътре не седеше никой. Предната й броня беше опряна плътно до вратата на гаража. Гаражът беше нисък и продълговат, с три клетки. И трите затворени. Не се чуваше никакъв звук, освен пеенето на птиците, съскането на дъждовалните уредби и жуженето на насекоми във въздуха.
	Спрях зад колата на Фраскони. Гумите ми тихо поскърцваха върху горещия асфалт. Слязох и извадих беретата от кобура. Свалих предпазителя и закрачих по каменните плочи към входа. Вратата беше заключена. В къщата не се чуваше звук. Погледнах през прозорчето към вестибюла Не се виждаше нищо. Само някакви тежки безлични мебели, каквито има в луксозните резиденции под наем.
	Заобиколих откъм задната страна. Там имаше покрита с плочи веранда с огнище за барбекю. Плюс квадратна дървена маса, леко посивяла от слънцето и влагата, с четири стола. И белезникав платнен чадър. И ливада с ниски вечнозелени храсти. И ограда от кедрово дърво в същия наситен цвят като облицовката на къщата, която скриваше двора откъм имота на съседите.
	Опитах вратата откъм кухнята. Беше заключена. Погледнах през прозореца. Нищо. През следващия прозорец също. През третия прозорец видях Фраскони, който лежеше по гръб.
	Беше точно по средата на всекидневната. От двете му страни имаше канапе и два фотьойла с тъмни дамаски. Цветът на мокета отиваше на маслиненозелената му униформа. Беше застрелян с един куршум в челото. Деветмилиметров. Смъртоносен. Дори през стъклото на прозореца виждах ясно правилната кръгла дупка с бордюр от спечена кръв, както и белезникавия цвят на черепната му кост под разкъсаната кожа. Под главата му имаше локва кръв. Беше попила в мокета и вече се съсирваше в плътна черна маса.
	Не исках да проникна в къщата през приземния етаж. Ако Куин беше още вътре, той щеше да ме причака на горния, където щеше да има тактическо предимство. Затова замъкнах дървената маса от верандата до гаража и се покатерих на покрива. Оттам се добрах до един от прозорците на втория етаж. Счупих стъклото с лакът. Набрах се на ръце и с краката напред се вмъкнах в спалнята за гости. Вътре миришеше на застояло. Минах през стаята и излязох в някакъв коридор. Спрях се и се заслушах. Не се чуваше нищо. В къщата явно нямаше жива душа. Цареше тишина. Мъртвило. Никакви следи от жив човек. Затова пък миришеше на кръв.
	Пресякох коридора и открих Доминик Кол в голямата спалня. Лежеше по гръб на леглото. Чисто гола. Дрехите й бяха разкъсани. Той я бе удрял с юмрук в лицето колкото да я зашемети, след което я бе заклал. Гърдите й бяха напълно отрязани с голям остър нож. Видях го. Беше забит в гърлото й и после обърнат с острието нагоре, като през небцето й бе проникнал в мозъка.
	Дотогава бях виждал какво ли не. Веднъж се бях свестил след терористична атака, за да открия долната челюст на някакъв мъж, забита в бедрото ми. Трябваше да избърша разкъсаната му на кайма плът от очите си, за да мога да виждам накъде пълзя. Двайсетина метра си проправях път по колене през купчини от човешки ръце и крака, препъвах се в откъснати глави, като същевременно притисках с ръце корема си, за да не изпаднат навън собствените ми черва. Бях виждал хора, застреляни от упор с тежка картечница, пулверизирани на розова пара от противотанкови мини или сгърчени в безформена овъглена маса. Но никога не бях виждал нещо, подобно на обезобразения труп на Доминик Кол. Повърнах на пода и за пръв път поне от двайсет години заплаках.


	— И какво сега? — запита Вилянуева десет години по-късно.
	— Отивам сам — отвърнах аз.
	— Идвам с теб.
	— Недей да спориш — казах. — Само ме закарай малко по-близо. Полека.
	Колата беше сива, денят беше сив, а бавно движещите се предмети се забелязват по-трудно от бързо движещите се. Старецът вдигна крак от спирачката, докосна леко газта и колата потегли с около петнайсет километра в час. Извадих беретата и резервните пълнители. Общо четирийсет и три патрона — без двата, изстреляни в тавана на Дюк. Проверих и двата пърсуейдъра. Тринайсет патрона без един в корема на Харли. Всичко петдесет и шест патрона срещу по-малко от осемнайсет души. Не знаех кой друг е в списъка на гостите, но Емили Смит и самият Харли със сигурност отпадаха.
	— Глупаво е да ходиш сам — каза Вилянуева.
	— Глупаво е да ходим двамата — възразих аз. — Може да ни опушкат още докато се приближаваме.
	Той не отговори.
	— Вие по-добре изчакайте отвън — предложих аз.
	Вилянуева не отговори и на това. Колкото и да искаше да ми пази гърба, той още повече държеше да си върне Териса, но заедно с това явно разбираше, че да се доберем пеша до една укрепена и изолирана къща в последните минути на деня няма да е особено забавно приключение. Затова просто караше полека колата, докато накрая вдигна крака си от газта, постави лоста на неутрална позиция и я остави да спре по инерция. Не искаше да натиска спирачките, за да не ни издаде отблясъкът от стоповете. Бяхме на около четиристотин метра от портата.
	— Вие чакате тук — казах аз. — Докато приключи всичко. Вилянуева извърна глава встрани.
	— Трябва ми един час — казах аз.
	И двамата се поколебаха за момент, после кимнаха.
	— После се обаждате на АТОО — продължих аз. — Ако до час не се върна.
	— По-добре да им се обадим още сега — предложи Дъфи.
	— Не — казах аз. — Първо искам един час.
	— От АТОО ще арестуват Куин — каза тя. — Да не мислиш, че ще го оставят да се измъкне.
	Видяното преди десет години отново изплува пред очите ми и аз поклатих глава.


	Тогава наруших всички разпоредби и заобиколих всички процедурни правила. Напуснах място на извършено престъпление, без да докладвам на полицията. Създавах пречки пред правосъдието наляво и надясно. Изоставих Доминик в спалнята и Фраскони в дневната. Изоставих и колата им пред гаража. Запалих моята, върнах се в офиса, взех от оръжейния склад един .22-калибров „Ругер Стандарт“ с вграден заглушител и тръгнах да търся кутиите със събраната от Доминик информация. Вътрешното чувство ми подсказваше, че Куин ще мине през една последна спирка, преди да отпътува за Бахамските острови. Че някъде си е скътал това-онова за всеки случай. Фалшиви документи за самоличност, голяма пачка банкноти или нещо друго. И че едва ли ги държи в службата си или у дома. Куин беше твърде интелигентен, за да направи подобна грешка. И твърде предпазлив. Сигурно държеше нещата си някъде на тайно място. Реших да пробвам на стария му адрес, фамилната къща в Северна Калифорния, която бе наследил от родителите си — от баща си железничар и неговата съпруга домакиня.
	Почеркът на Доминик беше равен и четлив. Двата кашона бяха изпълнени докрай с бележките й. Бяха подробни и изчерпателни. Безупречни. Докато ги четях, сърцето ми се късаше. Намерих адреса на къщата му в Калифорния в една биографична справка от осем страници, която тя му бе съставила. Беше къща с петцифрен номер край някакво шосе в района на Юрика. Предположих, че е доста усамотена, далеч извън най-близкото населено място. Отидох в административния отдел на ротата и си издадох на свое име всички нужни заповеди и пътни листа. Поставих служебната берета и малкия ругер със заглушителя в пътната си чанта и тръгнах към летището. Трябваше да попълня на гишето някакви документи, за да ми разрешат да внеса заредени оръжия на борда. Нямах никакво намерение да ги давам на багаж. Казах си, че не е изключено Куин да вземе същия полет. Ако го бях видял сред пътниците на летището или в самолета, щях без колебание да го очистя още там, на място.
	Но не го видях. Качих се на самолета за Сакраменто и след като излетяхме, обходих пътеката от край до край и огледах лицата на всички пътници, един по един. Нямаше го. После си седнах и до края на полета останах неподвижно на мястото си, вперил поглед напред. Стюардесите ме заобикаляха отдалеч.
	На летището в Сакраменто наех кола. Подкарах на север по междущатска магистрала М-5 и после отбих на северозапад по шосе 299. Пътят беше много живописен, виеше се между планините. Но аз дори не поглеждах встрани, а следях само жълтата линия пред себе си. Понеже бях летял на запад през три часови зони, имах три часа преднина, но въпреки това, когато стигнах границите на окръг Юрика, вече се смрачаваше. Намерих шосето, на което се намираше къщата на Куин. Беше тясна, извиваща се асфалтова ивица, която пресичаше хълмовете в посока север-юг, успоредно на национална магистрала 101. Самата магистрала се виждаше в ниското; от колата ясно различавах две непрекъснати реки от светлини: едната бяла, устремена на север, и другата червена — на юг. Макар да не я виждах, по средата сигурно имаше разделителна мантинела. Вероятно някъде наблизо се намираше железопътната гара или депо, където бе работил бащата на Куин.
	Намерих къщата. Подминах я, без да намалявам скоростта. Беше най-проста дървена хижа на един етаж. Вместо пощенска кутия имаше старо ведро. Малката ливада отпред изглеждаше некосена и буренясала от години. На петстотин метра по-нататък обърнах, угасих фаровете и се върнах двеста метра. Паркирах колата зад някаква изоставена крайпътна закусвалня с продънен покрив. Слязох и се изкачих на трийсетина метра по хълма. Завих на север, извървях триста метра и се озовах точно зад къщата.
	В здрача различих тясна веранда и до нея неголямо отъпкано пространство, където можеха да паркират коли. Явно на тази къща по-често й се използваше задната, а не предната врата. Вътре не се виждаше светлина. Прашните избелели завеси на прозорците бяха спуснати до половина. Мястото изглеждаше запуснато и необитаемо. По шосето не минаваха никакви коли.
	Слязох полека по склона и бавно заобиколих къщата, като се спирах и се ослушвах до всеки прозорец. Вътре нямаше никой. Предположих, че Куин ще паркира отзад и ще влезе през вратата на кухнята, затова разбих предната врата и минах през нея. Вратата беше стара и тънка; натиснах я, докато касата леко поддаде, след което я ударих с юмрук малко над ключалката. Чу се звук от разцепване на дърво и вратата се отвори. Влязох, затворих я и я подпрях с един стол. Отвън нищо нямаше да се забелязва.
	Вътре беше тъмно, усойно и миришеше на мухъл. В кухнята работеше хладилник, значи електричеството не беше прекъснато. Стените бяха облепени с пожълтели тапети. Имаше общо четири стаи: кухня с трапезария, дневна и две спални. Едната спалня беше малка, другата още по-малка.
	Предположих, че по-малката е била на Куин като дете. Между тях имаше и баня. Бели плочки, мивка и тоалетна чиния, с петна от ръжда.
	Четири стаи плюс единична баня не представляват особено трудна задача за претърсване. Открих почти веднага това, което търсех. Повдигнах парцаливия килим в дневната и отдолу се показа квадратен капак, изрязан в дъските на пода. Ако беше в коридора, можех да предположа, че отдолу има мазе. Но капакът беше по средата на дневната. Взех една вилица от кухнята, мушнах я в пролуката и повдигнах капака. Показа се плитко дървено сандъче, вградено в гредореда. В него имаше кутия от обувки, увита в найлон. В кутията имаше три хиляди долара и два ключа. Сигурно ключовете бяха от гарови или летищни сейфове. Взех парите и оставих ключовете на мястото им. Затворих капака и върнах килима отгоре. Седнах на един стол и зачаках с беретата в джоба и с ругера, поставен на скута ми.


	— Пази се — каза Дъфи.
	— Разбира се — отвърнах аз.
	Вилянуева не се обади. Слязох от форда. Беретата беше в джоба на якето ми; във всяка ръка стисках по един пърсуейдър. Веднага отбих встрани от пътя, слязох на скалите и се запрокрадвах към къщата. Зад облаците все още се процеждаше дневна светлина, но аз бях облечен в черно, пушките в ръцете ми бяха черни, освен това не ходех по платното и се надявах, че няма да ме забележат. Вятърът духаше право в лицето ми и носеше солени пръски. Пред мен бушуваше океанът. Скоро щеше да започне отлив. Чувах как гигантските вълни се стоварваха върху брега, докато подводното течение засмукваше пясък и чакъл.
	Зад следващия завой видях, че са запалили прожекторите на стената. Те сияеха със синкава светлина на фона на навъсеното небе. Това означаваше, че откъм къщата почти нямаше вероятност да ме видят, понеже прожекторите им светеха в очите. Изкачих се обратно на шосето и затичах по средата. Приближих се до стената колкото ми се стори безопасно, после отново се смъкнах надолу и тръгнах по брега. Океанът бушуваше буквално в краката ми. Във въздуха миришеше на сол и водорасли. Скалите бяха хлъзгави. След всяка вълна вятърът ме обсипваше с пръски морска пяна.
	Спрях се да си поема дъх. Ясно беше, че този път нямаше как да заобиколя стената с плуване. Би било лудост. Морето беше твърде бурно. Нямах никакъв шанс. Вълните щяха да ме подхвърлят като коркова тапа, докато ме сплескат в скалите. Освен ако преди това подводното течение не ме замъкнеше към дълбините.
	Не мога да я заобиколя, не мога да я прескоча, следователно трябва да мина през нея.
	Изкачих се обратно на скалите и навлязох в осветената зона колкото се можеше по-далеч от портата — там, където основите на стената се спускаха стръмно към брега. Като се придържах плътно до стената, запълзях към портиерната. Бях облян в светлина, но откъм къщата никой не можеше да ме види, понеже стената беше много по-висока от мен и ме закриваше. Тревожеха ме единствено заровените в земята сензори на натиск. Пристъпвах колкото се може по-леко и се надявах, че не са поставили сензори и покрай самата стена.
	Сензори явно нямаше, защото се добрах до портиерната без проблеми и се осмелих да надникна вътре през една пролука между пердетата. Видях стаичката на Поли, ярко осветена отвътре; видях и неговия заместник, който най-съвестно се излежаваше на дивана му. Не го бях виждал преди. Беше мъж горе-долу на възрастта на Дюк и с неговия ръст. Може би малко по-дребен от мен. Беше ми важно да изчисля точния му ръст. Предположих, че е с около пет сантиметра по-нисък. Облечен беше с джинси, бяла тениска и джинсово яке. Явно нямаше да участва в банкета. Една мъжка Пепеляшка, оставена да пази портата, докато другите се забавляват. Допуснах, че е сам. Сигурно точно в този момент охраната беше в намален състав. Но не бях готов да се обзаложа. Ако те бяха поне минимално съобразителни, щяха да поставят още един на главния вход на къщата и трети на прозореца в стаята на Дюк. Както знаеха, че Поли не бе успял да се справи с мен, така можеха да предположат, че и сега се навъртам наоколо.
	Не можех да си позволя да вдигам шум, като застрелям новия. Вълните се блъскаха в брега, вятърът виеше, но това едва ли беше достатъчно, за да заглуши изстрела на беретата. А по принцип никакъв звук на света не е в състояние да заглуши изстрелването на „Бренеке Магнум“ от дулото на „Мозбърг Пърсуейдър“. Затова се дръпнах крачка назад, положих двата пърсуейдъра на земята и свалих палтото и якето си. После свалих и ризата и я навих плътно около левия си юмрук. Опрян с гръб на стената, заех позиция до самия ръб на прозореца. С ноктите на дясната си ръка започнах тихичко да почуквам в долния ъгъл на стъклото, който беше закрит от завесата. Получи се закачлив ритмичен звук, сякаш мишка потропваше по перваза. Направих го четири пъти и тъкмо протегнах ръка за пети, когато с периферното си зрение видях, че светлината в прозореца угасна. Това означаваше само едно: новият се бе надигнал от дивана и бе залепил лице за стъклото, за да види що за нахално същество нарушава спокойствието му. Така че аз още веднъж пресметнах наум височината му, замахнах с лявата си ръка и с обвития в плат юмрук разбих прозореца, а милисекунда по-късно и носа му. Той се смъкна като покосен, аз се пресегнах през дупката и вдигнах резето. Отворих прозореца и прескочих вътре. Човекът седеше на пода. От носа и раните по лицето му шуртеше кръв. На дивана зад него имаше гладкоцевна пушка. Той беше буквално на два метра от нея. На три от телефоните. Но беше напълно извън строя. Разтърси глава, за да се посвести, и ме погледна.
	— Ти си Ричър — каза той. От устата му също шурна кръв.
	— Правилно.
	— Нямаш никакъв шанс.
	— Смяташ ли?
	Той кимна.
	— Имаме заповед да стреляме на месо.
	— По мен ли?
	Той отново кимна.
	— До кого е тази заповед?
	— До всички.
	— От Завиър, нали?
	Той отново кимна. Обърса носа си с опакото на ръката.
	— И хората ви ще я изпълнят ли?
	— Няма съмнение.
	— А ти?
	— Аз май не.
	— Обещаваш ли?
	— Май да.
	— Е, добре — казах аз.
	Замислих се дали да не го питам още някои неща. Можеше да откаже да ми отговаря. Но пък аз можех да го сритам няколко пъти и да го принудя. Накрая обаче си казах, че всъщност нямам особена нужда от отговорите му. За мен нямаше голяма разлика дали в къщата има десет или дванайсет, или петнайсет потенциални врагове, нито с какво са въоръжени. Щяха да стрелят на месо. Или те, или аз. Така че се дръпнах крачка назад и тъкмо се чудех как да постъпя с него, когато той ме улесни в решението ми, като наруши току-що даденото обещание. Надигна се от пода и се хвърли към дивана. Аз го пресрещнах с един ляв в гърлото. Беше доста силен удар. Достатъчен, за да смачка ларинкса му. Той падна на четири крака и умря от задушаване. При това бързо — за около минута и половина. И да исках, с нищо не можех да му помогна. Все пак не съм лекар.
	В продължение на една минута стоях напълно неподвижно. После облякох ризата си, излязох обратно през прозореца, взех пушките, сакото и палтото, върнах се в стаята и през отсрещния прозорец погледнах към къщата.
	— По дяволите! — промърморих тихо и извърнах глава.
	Кадилакът беше паркиран на кръга. Елиът не бе успял да се измъкне. Нито Елизабет и Ричард, нито готвачката. Сред хората в къщата имаше и трима невоюващи. Присъствието на невоюващи страни прави всяка атака стократно по-сложна за осъществяване. А атаката, която се готвех да осъществя, и без това беше достатъчно сложна.
	Погледнах още веднъж. До кадилака беше паркиран черен „Линкълн Таун Кар“. До него — два тъмносини джипа „Шевролет Събърбан“. Пикапът на доставчиците го нямаше. Вероятно беше от задната страна, паркиран до вратата на кухнята. Или щеше да дойде по-късно. Или никога. Може би изобщо нямаше банкет. Може би аз бях объркал всичко, като бях разчел погрешно обстановката.
	Стоях и през ярката светлина на прожекторите над главата си се взирах напрегнато в полумрака около къщата. На входната врата не се виждаше охрана. Но пък в тази влага и студ човекът трябваше да е луд, за да виси на открито. Сигурно беше в антрето и гледаше навън през стъклото на вратата. В бившата стая на Дюк също не се виждаше никой. Но иначе прозорецът зееше широко отворен, точно както го бях оставил. Руската картечница продължаваше да виси на веригата.
	Погледнах още веднъж паркираните коли. С линкълна бяха дошли максимум четирима души. С двата събърбана — по седем. Общо осемнайсет, не повече. Петнайсет или шестнайсет официални гости и двама-трима души охрана. Но може би и тук грешах. Може би с всяка кола бе дошъл само шофьорът.
	Имаше един-единствен начин да разбера.
	И тук започваше най-трудното. Трябваше да се промъкна през осветеното пространство. За миг си помислих да намеря шалтера и да го изключа. Но това щеше да означава да вдигна цялата къща под тревога. Пет секунди след като светлината угаснеше, някой щеше да вдигне телефона до портиерната и да се поинтересува какво става. А портиерът нямаше как да отговори на този въпрос, понеже не беше между живите. При това положение още в тъмнината на двора към мен щяха да тръгнат петнайсет въоръжени мъже. Не че беше чак такъв проблем да се скрия и да ги избегна. Проблемът беше, че не знаех точно кого да избегна и кого да спипам. Защото, допуснех ли и тази вечер Куин да ми се измъкне, беше сигурно, че няма да го видя повече.
	Така че се налагаше да действам на светло. При което имаше две възможности. Едната беше да се затичам право към къщата. Това щеше да сведе до минимум времето, през което щях да бъда осветен. Но пък щеше да означава бързо движение, а бързото движение привлича погледа. Другата възможност беше да пропълзя по цялата дължина на стената чак до брега. Шейсет метра с възможно най-бавен ход. Това щеше да е истинска мъка. Но като че ли беше по-добрият избор.
	Тъй като прожекторите бяха монтирани върху горния ръб на стената, светлинното им поле беше изместено леко напред спрямо основата й. Отдолу се получаваше нещо като тъмен тунел, неосветена триъгълна призма, заключена между стената и задния ръб на светлинния лъч. Можех да се опитам да пропълзя през него. Едва-едва. Като през цялото време щях да бъда в обсега на картечницата.
	Полека отворих задната врата. Върху самата сграда нямаше прожектори. Първият беше на пет метра вдясно, където стената на портиерната преминаваше в оградната стена. Стъпих с единия крак навън и приклекнах. Извих глава надясно и се огледах за тунела. Тунел действително имаше. Беше около метър широк на нивото на земята, но на височината на главата ми се скосяваше почти до нула. А не беше и съвсем тъмен. От земята се отразяваше разсеяна светлина, някои от прожекторите не бяха точно насочени; да не говорим, че макар и слабо, светеха и назад през рефлекторите си. Така че тунелът, през който щях да пропълзя, в най-добрия случай можеше да мине за полуосветен.
	Отместих се малко встрани по колене и затворих вратата след себе си. Хванах във всяка ръка по един пърсуейдър, долепих рамо до основата на стената и зачаках. Ако някой от къщата бе видял вратата да се отваря, исках да му дам време да си помисли, че така му се е сторило. После бавно запълзях напред.
	Изминах около три метра. После се спрях. Направо заковах на място. По шосето се задаваше кола. Но не обикновен седан с четири врати. Нещо по-голямо. Може би още един събърбан. Веднага смених посоката. С пръстите на краката си се издърпах заднишком до вратата на портиерната. Изправих се на колене, отворих я и пропълзях вътре. Поставих пушките на един стол и извадих беретата от джоба си. От външната страна на портата се чуваше ритмичният шум на голям осемцилиндров двигател, работещ на празен ход.
	Взимай решение. Който и да беше отвън, очакваше портиерът да му отвори. Освен това можех да се обзаложа десет към едно, че който и да беше отвън, щеше да познае, че аз не съм портиерът. Май с пълзенето беше свършено. Щеше да се наложи да премина направо към шумната част — да застрелям хората в колата, да им я взема и да се добера до къщата, преди картечарят в стаята на Дюк да е успял да се прицели. След което да пробвам късмета си в суматохата.
	Пристъпих към вратата. Свалих предпазителя на беретата и си поех дъх. Имах предимството на изненадата. Вече знаех точно какво ще направя. Всички останали щяха да бъдат принудени да реагират. Което щеше да им струва време.
	После се сетих за камерата върху стълба на портата. И за видеомонитора. Можех да видя кого имам насреща си. Да ги преброя колко са. Предупреден означава въоръжен: Пристъпих към бюрото. Картината беше сива и зърнеста. На екрана се виждаше бял ван без прозорци. С надпис отстрани: „Кийст & Мейдън Кетъринг“. Изпуснах въздуха от дробовете си. Тия поне не бяха длъжни да познават портиера. Пъхнах беретата в джоба си. Свалих си палтото и якето. Смъкнах джинсовото яке от гърба на умрелия господин и си го сложих. Беше ми леко тясно, освен това беше изцапано с кръв. Но можеше да мине. Отворих вратата и излязох навън, като гледах да съм с гръб към къщата и да изглеждам, ако може, с пет сантиметра по-нисък. Пристъпих към портата. Повдигнах резето с юмрук, както бях виждал да прави Поли. Отворих крилата. Белият ван се премести напред, докато се изравни с мен. Мъжът на седалката до шофьора свали стъклото. Беше със смокинг. Шофьорът също. Още двама невоюващи.
	— Накъде? — запита ме мъжът.
	— Вдясно и покрай къщата. Вратата на кухнята е най-отзад.
	Стъклото се вдигна. Ванът потегли. Аз им махнах с ръка. Затворих портата. Прибрах се в портиерната и през прозореца проследих с поглед вана. Видях го как стигна до къщата, но на кръга вместо вляво към главния вход зави вдясно към гаражите. Фаровете му опипаха кадилака, линкълна и двата събърбана; стоповете му проблеснаха за миг, после се загуби от погледа ми.
	Изчаках две минути. Исках да стане съвсем тъмно. После свалих якето на портиера, облякох собствените си дрехи и взех двата пърсуейдъра от стола. Отворих вратата, измъкнах се навън, затворих я и се проснах по корем на земята. Притиснах рамо до основата на стената и запълзях напред както преди, като гледах да не обръщам лице към къщата. Пръстта беше камениста, малки камъчета се забиваха в коленете и лактите ми. Но основното ми усещане беше един смътен сърбеж ниско в гръбнака. Бях в обсега и вероятно на мушката на едно оръжие, което изстрелваше по дванайсет 12,7-милиметрови патрона в секунда. Сигурно в момента зад него стоеше някакъв намусен тип и ръцете му леко стискаха дръжките. Надявах се да не ме надроби още с първия откос. Нещо ми казваше, че няма да ме улучи. Предполагах, че първия откос ще го изстреля твърде високо или твърде ниско, а за втория аз щях да съм вече на крака и да тичам на зигзаг в тъмното.
	Продължавах да се придвижвам напред. Вече бях изминал десет метра. Петнайсет. Пълзях бавно. Гледах лицето ми да е обърнато към стената. Надявах се, че в полумрака зад лъчите на прожекторите изглеждам като някаква неясна сянка. Инстинктите ми казваха точно обратното — да скоча и да побягна. Сърцето ми блъскаше силно. Вятърът ме брулеше безмилостно. Идваше право откъм морето, спираше се в стената, после ме връхлиташе и сякаш се опитваше да ме изтъркаля на светло.
	Продължавах да напредвам. Бях стигнал може би до средата. Бях изминал трийсетина метра, оставаха още толкова. Лактите ме боляха. Държах пушките високо, за да не се влачат по земята, и мускулите на ръцете също започваха да ме болят. Спрях да си почина. Притиснах се надолу. Опитвах се да приличам на голям камък. Рискувах и погледнах за миг към къщата. Беше спокойно. Огледах се напред и назад. Бях стигнал точката, от която нямаше връщане. Отново запълзях. С усилие на волята се движех бавно. Колкото по-далеч стигах, толкова повече сърбежът около гръбнака ми се усилваше. Дишах тежко. Бях на ръба на паниката. Адреналинът кипеше в мен, крещеше ми: бягай, бягай. Задъхвах се, давех се и с мъка налагах на ръцете и краката си да се движат в синхрон и най-вече бавно. На десет метра от брега си казах, че може би ще успея. Спрях и си поех дъх. Запълзях отново. После земята под мен се наклони и аз се заспусках. Стигнах до водата. Под лактите и коленете си усетих лепкава слузеста кал. Малки вълнички се разбиваха в скалите и ме заливаха с пяна. Завъртях се под прав ъгъл наляво и се поспрях. Там, където бях, със сигурност не можеха да ме видят, но тепърва трябваше да прекося десет метра ярко осветена ивица земя. Отказах се да пълзя. Станах, приведох глава и затичах.
	Следващите четири секунди ми се сториха като четири човешки живота. Бях напълно ослепен. После отново потънах в гъст мрак, проснах се по очи и се заслушах. Не чувах нищо, освен бушуващото море. Не виждах нищо, освен лилавите петна в очите си. Препъвайки се, изминах още десет крачки и отново спрях. Огледах се. Бях вътре. Усмихнах се в тъмното. Дръж се, Куин, казах си, идвам!


	15

	Преди десет години го бях чакал цели осемнайсет часа. Не се съмнявах нито за миг, че ще дойде. Седях в неговото кресло с ругера в скута и чаках. През нощта не спах. Опитвах се дори да не мигам. Седях и не мърдах. Цяла нощ. До зори. И през цялата следваща сутрин. Пладне дойде и отмина. А аз седях и чаках.
	Той пристигна точно в два следобед. Чух как по шосето отвън се зададе автомобил и намали. Станах и пристъпих към прозореца. Беше червен „Понтиак“ под наем, приличаше донякъде на моята кола. Куин седеше зад волана. Видях го ясно през стъклото. Беше стегнат, сресан и изтупан. Носеше синя риза с разтворена яка. Усмихваше се. Колата зави зад ъгъла на къщата и я чух как спря зад кухнята. Чакълът под колелата й изхрущя. Минах по коридора и се притиснах към стената до вратата на кухнята.
	Чух ключа му да се превърта в ключалката. Вратата се отвори. Пантите жално изскърцаха. Той не я затвори зад себе си. Двигателят на колата работеше. Дори не си бе дал труд да го загаси. Нямаше намерение да се заседава. Чух стъпките му по линолеума. Бързи, ловки, уверени. Стъпки на човек, който е убеден, че печели играта. Мина през вратата и излезе в коридора. Аз го ударих с лакът в слепоочието.
	Той падна по гръб на пода; разперих пръсти и го стиснах за гушата. Оставих ругера на пода и го цапардосах през лицето. Беше невъоръжен. Пуснах гушата му, той надигна глава и аз го ударих с длан под брадата. Темето му изкънтя на пода; той подбели очи. Отидох до кухненската врата и я затворих. Върнах се, хванах го за китките и го завлякох в дневната. Пуснах го на пода и го зашлевих два пъти през лицето. Насочих ругера в главата му и го зачаках да се съвземе.
	Очите му се отвориха и първо се вторачиха в дулото на пистолета, а после и в мен. Бях с униформа, с всичките отличителни знаци за чин, ранг и поделение, така че не му беше нужно много време, за да се досети кой съм и какво искам.
	— Чакай — каза той.
	— Какво да чакам?
	— Грешиш!
	— Нима?
	— Не си разбрал.
	— Тъй ли?
	Той закима.
	— Те взимаха подкупи.
	— Кои те?
	— Фраскони и Кол.
	— Тъй ли?
	Отново кимна.
	— А после той се опита да я измами.
	— Как?
	— Може ли да се изправя?
	Поклатих глава. Пистолетът в ръката ми не помръдваше.
	— Не може.
	— Това беше капан — каза той. — Исках да ги ужиля. Работех съвместно с Държавния департамент. Бях заложил мрежи срещу посолства на потенциално враждебни държави. И то срещу няколко едновременно, докато се хване нещо.
	— А детето на Горовски?
	Той поклати гневно глава.
	— Нищо му няма на детето, глупако! Горовски също беше част от сценария, всичко беше номер. В случай че врагът реши да рови. Ние ги изпипваме тия неща. В строга последователност, та ако някой реши да проверява, всичко да е точно. Пускахме им автентични материали и тъй нататък. Можеше да ни наблюдават.
	— Какво искаш да ми кажеш за Фраскони и Кол?
	— Бяха много добри. Сравнително бързо се насочиха към мен. Усъмниха се, че не съм чист. Това ме зарадва. Означаваше, че добре си играя ролята. После се изложиха. Дойдоха при мен и ми казаха, че ако им плащам на ръка, ще бавят разследването. Обещаха да ми дадат време да напусна страната. Мислеха си, че това ми е целта. И аз си казах, защо да не ги поразиграя малко? Хвърлиш ли мрежа, никога не знаеш предварително какво може да се хване. Колкото повече, толкова по-добре, нали така? Та аз почнах да им играя театър.
	Мълчах.
	— Разследването вървеше бавно, не забеляза ли? — запита той. — Положително си забелязал. Влачеше се със седмици.
	Като смола.
	— И така, та чак до вчера — продължи той. — Когато изработих сирийците, ливанците и иранците. И накрая едрата риба, иракчаните. Казах си, че е време да прибера на топло и твоите хора. Поканих ги да дойдат за последната вноска. Бяха доста мангизи. Ама тоя Фраскони изведнъж поиска всичко за себе си. Удари ме по главата. Когато се съвзех, беше заклал малката. Луд човек, казвам ти! Добре, че имах пистолет в едно чекмедже, та го гръмнах.
	— Тогава защо побягна?
	— Защото превъртях нещо. Аз съм служител в Пентагона. Преди не бях виждал кръв. Освен това не знаех още кой от хората ти може да е замесен. Като нищо имаше и други.
	Фраскони и Кол.
	— И ти си много добър — каза той. — Дойде право тук.
	Кимнах. Спомних си биографията от осем страници, написана с равния, четлив почерк на Доминик. Занятие на родителите. Дом, в който е прекарано детството.
	— Чия беше инициативата? — запитах аз.
	— Първоначално ли? На Фраскони, разбира се. Той беше по-старшият от двамата.
	— А тя как се казваше всъщност?
	За миг очите му трепнаха.
	— Кол — каза той.
	Кимнах отново. Ти бе отишла да го арестува с пълна парадна униформа, над лявата гръд с уставна черна табелка с името й.

	Кол

	Фамилно име, от което беше трудно да се определи дали е мъж, или жена. При униформите на военнослужещи от женски пол табелката с името се нагласява според особеностите на фигурата и се центрова хоризонтално от дясната страна на височина между един и два пръста от горното копче на куртката. Той бе прочел името й още на вратата.
	— А малкото?
	Той се поколеба.
	— Не си спомням.
	— А на Фраскони?
	При униформите на военнослужещи от мъжки пол табелката с името се центрова хоризонтално върху капачето на горния десен джоб на куртката, на равно разстояние между копчето и шева.
	— Не си спомням — повтори той.
	— Опитай.
	— Не мога да си спомня — каза той. — Това са подробности.
	— Двойка — казах аз. — Слаб.
	— Моля?
	— За цялостно представяне — казах аз. — Скъсан си.
	— Моля?
	— Баща ти е бил железничар — продължих аз. — А майка ти домакиня. Трите ти имена са Франсис Завиър Куин.
	— Е, и?
	— Ето така се води разследване — казах аз. — Когато смяташ да прибереш някого, най-напред трябва да се поинтересуваш кой е и що е. Ти твърдиш, че си разработвал двамата в течение на седмици, а не си си дал труда да научиш дори собствените им имена. Не си отворил служебните им досиета. Не си си водил записки. Не си подал нито един рапорт.
	Той мълчеше.
	— Фраскони през целия си живот нито веднъж не е проявил за две пари инициатива — продължих аз. — Той не се сеща дори да се изпикае, ако не му наредиш. Нито един човек, който е запознат със случая, няма да каже „Фраскони и Кол“. Всеки би казал „Кол и Фраскони“. Ти не си чист от самото начало, това е ясно, както е ясно, че нито веднъж не си виждал моите хора до момента, в който са дошли в къщата ти да те арестуват. И тогава си ги убил.
	Като доказателство на думите ми той се опита да се изскубне и да окаже съпротива. Но аз очаквах това. В момента, в който се надигна от пода, отново го ударих — много по-силно от предишния път, много по-силно, отколкото имаше нужда. Беше в безсъзнание, когато го натиках в багажника на колата му. Беше в безсъзнание, когато го прехвърлих оттам в багажника на моята кола, зад изоставената крайпътна закусвалня. Потеглих на юг по шосе 101, после на първото кръстовище завих надясно, към Тихия океан. Спрях на една отбивка за някакъв плаж. Покрай шосето имаше метална мантинела до коляно, после още метър банкет и след това отвесна пропаст, в основата на която се разбиваха вълните. Гледката към океана беше фантастична. Край нас почти не минаваха коли. Може би по една на две-три минути. Това шосе явно не водеше заникъде.
	Отворих багажника и веднага го затръшнах в случай, че оня вътре се беше съвзел и се готвеше да ми скочи. Но нямаше нужда. Останал без въздух, той едва ли беше в съзнание. Когато го измъкнах и изправих на крака, коленете му се подгъваха като гумени. Заведох го до мантинелата и го оставих да погледа океана, докато се озъртах за евентуални свидетели. Нямаше жива душа. Обърнах го с лице към мен. Направих пет крачки назад.
	— Малкото й име беше Доминик — казах аз.
	После го застрелях. Два пъти в главата и веднъж в гръдния кош. Очаквах да падне на чакъла, след което да го довърша с един последен куршум в окото, преди да го хвърля в океана. Но от изстрелите тялото му се люшна назад, преметна се през мантинелата, закачи с рамо последната педя американска земя и полетя в пропастта. Аз се хванах с една ръка за мантинелата, наведох се и погледнах надолу. Видях го как падна на скалите. Вълните се затвориха над него. Повече не се показа. Стоях и гледах цяла минута. Мислех си: Два в главата, един в сърцето, трийсет и пет метрова пропаст, не може да е останал жив.
	Вдигнах гилзите си от земята.
	— Десет-осемнайсет, Дом — промърморих на себе си, обърнах се и закрачих към колата.


	Десет години по-късно аз се изкачвах опипом по скалите зад гаражите в бързо сгъстяващия се мрак. От дясната ми страна бушуваше прибоят. Вятърът духаше право в лицето ми. В такова време не очаквах да се натъкна на някого. Най-малкото зад къщата. Затова пристъпвах бързо, нащрек, но с вдигната глава, стиснал във всяка ръка по един пърсуейдър. Дръж се, Куин, идвам.
	Още щом заобиколих зад оградата около гаражите, видях пред себе си вана на фирмата за кетъринг, паркиран зад сградата — на същото място, където бе спрял Харли, за да разтовари прислужницата от багажника. Задните врати на вана бяха отворени и двамата доставчици със смокингите тичаха напред-назад и пренасяха порции. Металният детектор на кухненската врата изпискваше тихо при всяка тавичка от алуминиево фолио. Бях гладен. Вятърът довя до мен миризмата на топла храна. Двамата мъже със смокингите бяха навели глави напред, гледаха в краката си и не се интересуваха от нищо друго, освен час по-скоро да приключат. Но за всеки случай ги заобиколих отдалеч, по скалите покрай прибоя, прескочих улея на Харли и продължих напред.
	Когато се отдалечих от вана на доставчиците, доколкото беше възможно, свих към къщата и тичешком се добрах до другия заден ъгъл. Чувствах се превъзходно — безшумен и невидим. Като някаква първична сила, която връхлита откъм морето, за да отмъщава и раздава възмездие. Застанах неподвижно и се загледах нагоре към прозорците, като се мъчех да определя кои са на трапезарията. Открих ги по ярката светлина, която струеше от тях. Промъкнах се и крадешком надникнах вътре.
	Първият човек, когото видях, беше Куин. Беше прав, с тъмен официален костюм. В ръката си държеше чаша. Косата му беше съвсем посивяла. Белезите на челото му розовееха, малки и лъскави. Изглеждаше леко попрегърбен. Леко понаедрял. Все пак бяха минали десет години.
	До него беше застанал Бек. Също с тъмен официален костюм. Плътно до шефа. Срещу тях двамата стояха трима араби. И тримата ниски, с черни пригладени с брилянтин коси. Бяха облечени по американски, с метално сиви костюми от лъскав плат. В ръцете си и тримата държаха чаши с питие.
	Зад тях един до друг бяха застанали Ричард и Елизабет Бек и оживено разговаряха. Цялата сцена беше нещо като коктейл около грамадната маса преди започването на самата вечеря. Масата беше заредена с осемнайсет куверта. Беше много официална. На всяко място имаше по три стъклени чаши и достатъчно лъжици, вилици и ножове, за да стигнат за една седмица. Готвачката, с бяла блуза и тъмна пола, обикаляше неуморно из помещението и разнасяше поднос с напитки. Явно за тази вечер й бе отредена ролята на келнерка. Сигурно нямаше опит с ориенталската кухня.
	Така и не видях Териса Даниъл. Може би я пазеха за по-късно, може би по сценарий трябваше да изскочи от тортата. Останалите присъстващи в стаята бяха все мъже. Трима на брой. Вероятно най-доверените хора на Куин. Доста странна тройка. По нищо не си приличаха. Освен по това, че и тримата бяха със сериозни, каменни лица, което едва ли ги правеше по-опасни от Куклата или Харли.
	И така, осемнайсет куверта за десет вечерящи. Осем души липсваха. Дюк, Харли, Куклата и Емили Смит правеха четирима. Мъжът, който заместваше Поли в портиерната, сигурно беше петият. Оставаха още трима. Един на входната врата, един на прозореца в стаята на Дюк и един, който най-вероятно пазеше Териса Даниъл.
	Стоях до прозореца и гледах. В предишния си живот много пъти бях присъствал на официални вечери и коктейли. Те си имаха своето място в живота на една военна база, особено в по-затънтените краища на света. Можеше да се предположи, че сегашната вечеря ще продължи минимум четири часа. През това време никой нямаше да излиза от помещението, освен може би до тоалетната. В момента Куин говореше нещо. Погледът му куртоазно се местеше поравно между тримата араби. Опитваше се да си дава вид, че нищо не се е случило. Усмихваше се, жестикулираше, заливаше се от смях. Изглеждаше като човек, който е убеден, че печели играта. Но това беше измамно. Плановете му бяха сериозно объркани. На един банкет за осемнайсет гости се бяха явили десет. По моя вина.
	Наведох се под перваза на прозореца и запълзях на колене към кухнята. Без да се изправям, свалих палтото си и увих в него двата пърсуейдъра. Подпрях ги на стената, за да си ги намеря, когато ми потрябват. Изправих се и невъзмутимо влязох в кухнята. Металният детектор бипна на беретата в джоба ми. Вътре бяха само двамата доставчици, които се суетяха нещо със станиоловите опаковки. Аз им кимнах, сякаш там си живеех, и излязох в коридора. Стъпките ми потъваха в дебелия килим. Откъм трапезарията приглушено се чуваше коктейлна глъчка. От мястото си видях един мъж, застанал на пост до входната врата. Стоеше с гръб към мен, облегнат с рамо на касата на прозореца, и гледаше навън през стъклото. От ярката светлина на прожекторите косата му изглеждаше като синкав ореол. Приближих се решително към него. Те или аз. Спрях се за миг зад гърба му. С дясната си ръка го стиснах за устата, а с кокалчетата на лявата подпрях основата на черепа му. После с дясната дръпнах рязко брадичката му нагоре, като едновременно натиснах напред с лявата. Четвъртият му шиен прешлен изпука, той се свлече, но аз го улових под мишниците, замъкнах го в будоара на Елизабет Бек и го стоварих на дивана. „Доктор Живаго“ беше още там, на страничната масичка.
	Един обезвреден.
	Затворих вратата на будоара и поех към стълбището. Изкачих стъпалата бързо и безшумно. Пред стаята на Дюк се спрях. На пода, на крачка навътре от вратата, лежеше Елиът. Мъртъв. По гръб. Сакото му беше разтворено, предницата на ризата му надупчена като решето. Килимът около него беше черен от спечена кръв. Прескочих трупа, пристъпих навътре в стаята и видях причината за смъртта му. Руската картечница бе засякла. Той бе отговорил на първото обаждане на Дъфи и бе понечил да излезе от стаята, когато през прозореца бе видял приближаващите се коли. Сигурно тогава бе грабнал тежката картечница, натиснал бе спусъка и бе чул само глухо щракване. Руски боклук. В момента механикът я бе разглобил на пода и се опитваше да оправи подаващия механизъм. Беше така улисан в работа, че изобщо не ме забеляза Не чу стъпките ми. Те или аз.
	Двама обезвредени.
	Оставих го да лежи върху частите на картечницата. Дългата цев стърчеше настрани изпод тялото му като трета ръка. Надникнах през прозореца. Прожекторите на стената грееха все така ярко. Погледнах часовника си. От дадения ми един час бяха минали точно трийсет минути.
	Слязох обратно долу. Минах по коридора. Безшумно като призрак пристъпих към вратата за мазето. Долу светеше. Слязох по стълбите. Минах през фитнес залата. Покрай пералното помещение. Извадих беретата от джоба си. Свалих предпазителя. Вдигнах я пред себе си, свих зад ъгъла и пристъпих към двете заключени стаи. Сега едната беше празна; вратата й зееше, широко отворена. Вратата на другата беше затворена; пред нея имаше стол, а на него седеше хилав младеж. Беше вдигнал стола на задните му крака и се бе подпрял на стената. Като ме видя, очите му се разшириха. Устата му се отвори, но от нея не излезе звук. Не ми изглеждаше никак страшен. Беше по тениска с логото на „Дел“. Сигурно беше Трой, компютърният спец.
	— Мълчи, ако искаш да останеш жив — казах аз.
	Той не гъкна.
	— Ти ли си Трой?
	Кимна, без да проговори.
	— Е, добре, Трой — казах аз.
	Пресметнах, че се намираме точно под трапезарията. Не можех да рискувам да стрелям с пистолет точно под краката им. Затова прибрах беретата в джоба си, стиснах го за врата и ударих главата му в стената. Веднъж, втори път. Той се свлече на пода. Може би само го бях приспал, а може да беше и мъртъв. Не че толкова ми пукаше за него. С ловкостта си на хакер Трой бе причинил смъртта на прислужницата.
	Трима обезвредени.
	Бръкнах в джоба му и извадих ключа. Отключих вратата. Териса Даниъл седеше на дюшека. Тя се обърна и погледна към мен. Приличаше много на снимките, които Дъфи ми бе показала в стаята си в мотела сутринта на ден единайсети. Изглеждаше в добро здраве. Косата й беше измита и сресана. Беше цялата в бяло, като девица. С бяла рокля, бял чорапогащник и бели обувки. Кожата й беше светла, очите сини. Имаше вид на ритуална жертва.
	Спрях се за миг, не знаех как да постъпя. Не можех да предвидя реакцията й. Тя сигурно се бе досетила какво се иска от нея. Освен това не ме познаваше. За нея аз бях един от тях, дошъл да я поведе към олтара. А Териса Даниъл беше добре обучен федерален агент. Ако й кажех да дойде с мен, може би щеше да започне да се бие. Може би дълго време бе очаквала подобен шанс. Но аз не исках да вдигам шум. Поне засега.
	И тогава я погледнах в очите. Едната й зеница беше огромна. Другата малка като карфица. Седеше неподвижно. Притихнала. Отпусната и зашеметена. Беше напълно упоена. Може би с някакъв модерен медикамент. Как се казваше оня препарат, дето разни мерзавци го дават на гаджетата си, преди да ги изнасилят? Рохипнол? Руфинол? Не можех да си спомня името му. Не разбирах от тия неща Елиът може би щеше да го знае. Дъфи и Вилянуева също. Прави хората примирени и послушни. Лягат по гръб и се оставят да вършиш с тях каквото ти скимне.
	— Териса! — прошепнах аз.
	Тя не отговори.
	— Добре ли си? — запитах шепнешком.
	Тя кимна.
	— Добре съм.
	— Можеш ли да ходиш?
	— Да — отвърна тя.
	— Ела с мен.
	Тя стана. Олюля се. Сигурно мускулите й бяха отслабнали. Девет седмици бе прекарала затворена в клетка.
	— Оттук — казах аз.
	Териса не се помръдна. Стоеше и ме гледаше. Протегнах ръка. Тя ми подаде своята. Кожата й беше суха и гореща.
	— Да вървим — казах аз. — Не поглеждай към човека на пода.
	Пред вратата се спрях. Пуснах ръката й, наведох се, завлякох Трой в стаята, затворих вратата и заключих. Отново хванах Териса за ръката и тръгнах по коридора. Тя беше много послушна, остави се да я водя. Гледаше със стъклен поглед пред себе си и вървеше след мен. Завихме зад ъгъла и подминахме голямата перална машина. Прекосихме фитнес залата. Роклята й беше от коприна, с дантели. Държеше се за ръката ми, сякаш бяхме абитуриенти, тръгнали за бала. Заизкачвахме се по стълбите. Стигнахме до най-горното стъпало.
	— Чакай ме тук — казах аз. — Не мърдай никъде без мен, чу ли!
	— Чух — прошепна тя.
	— И да не вдигаш шум.
	— Няма — каза тя.
	Затворих вратата под носа й и я оставих там, на най-горното стъпало на стълбите към мазето, с ръка на парапета, осветена в гръб от голата електрическа крушка. Огледах внимателно коридора и се върнах в кухнята. Двамата доставчици още се суетяха там.
	— Момчета, вие ли сте Кийст и Мейдън? — запитах аз. По-близкият кимна.
	— Пол Кийст — представи се той.
	Съдружникът му добави:
	— Крис Мейдън.
	— Трябва да преместим вана, Пол — казах аз.
	— Защо?
	— Защото пречи.
	Човекът ме погледна.
	— Ама нали ти ми каза да го спра там?
	— Не съм ти казвал да го оставиш там за постоянно.
	Той вдигна рамене, пресегна се към кухненския плот и ми подаде ключовете.
	— Както кажеш.
	Взех ключовете, излязох и погледнах отзад в каросерията на вана. От двете страни на товарното помещение имаше монтирани метални стелажи за таблите с храна. Между тях имаше тясна пътека, колкото да мине човек. Прозорци нямаше. Щеше да свърши работа. Без да затварям задните врати, аз седнах на шофьорската седалка и запалих двигателя. Изкарах го на заден ход до кръга пред къщата, там обърнах и отново на заден ход го прекарах до вратата на кухнята. Сега вече беше паркиран добре. Загасих мотора, но оставих ключовете в запалването. Върнах се в кухнята. Металният детектор бипна.
	— Какво ядат? — попитах.
	— Агнешки кебап — каза Мейдън. — С ориз, кускус и хумус. За ордьовър има сърми от лозови листа. За десерт баклава. С кафе.
	— Това либийско меню ли е?
	— Ориенталско. Яде се навсякъде.
	— Аз си поръчвах същата вечеря за един долар. Вие взимате по петдесет и пет.
	— Къде е било това? В Портланд ли?
	— В Бейрут — отвърнах аз.
	Излязох в коридора и се огледах. Всичко беше спокойно. Отворих вратата към мазето. Териса Даниъл ме чакаше, където я бях оставил. Подадох й ръка и тя се хвана за нея като автомат.
	— Да вървим — казах аз.
	Тя излезе в коридора. Затворих вратата зад нея. Поведох я към кухнята. Като я видяха, Кийст и Мейдън се опулиха. Без да им обръщам внимание, аз отворих задната врата и я изведох навън. Тя потрепери от студа. Помогнах й да се качи в каросерията на вана.
	— Сега ме чакай тук — казах й. — Тихичко, чу ли?
	Териса кимна и не каза нищо.
	— Ще затворя вратите — казах аз.
	Тя отново кимна.
	— Скоро ще те отведа оттук — продължих.
	— Благодаря — каза тя.
	Затворих вратите и се върнах в кухнята. Застанах неподвижно и се заслушах. Откъм трапезарията долиташе човешка глъч. Като на хора, които са се събрали да се забавляват.
	— Кога ще сядат да вечерят? — запитах аз.
	— След двайсет минути — отвърна Мейдън. — Когато си допият аперитивите. За петдесет и пет долара сме включили и шампанско, нали разбираш?
	— Добре де — казах аз. — Само не се обиждай.
	Погледнах часовника си. Бяха изтекли четирийсет и пет минути. Оставаха петнайсет. Време беше.
	Излязох обратно вън на студа. Качих се на вана и запалих. Подкарах бавно покрай къщата, през кръга и по алеята за коли към портата. Без да бързам, излязох на шосето. Там дадох газ. Взимах бясно завоите. Като видях форда на Вилянуева, натиснах спирачките и спрях успоредно до него. Скочих от кабината Вилянуева и Дъфи вече бяха излезли да ме посрещнат.
	— Териса е отзад — казах аз. — Добре е, само дето е упоена.
	Дъфи стисна ръце в юмруци, после ги пусна, скочи върху мен и ме прегърна. Старецът се хвърли към задните врати на вана. Териса се свлече в ръцете му. Той я повдигна като малко дете. Дъфи я пое от него и той на свой ред ме прегърна.
	— Трябва да я закарате в болница — казах аз.
	— Ще я закараме в мотел — уточни Дъфи. — Не забравяй, че още сме нелегални.
	— Сигурна ли си?
	— Ще се оправи — рече Вилянуева. — Явно са й дали руфинол. От техните приятелчета. Няма да я държи дълго. Ще го изпикае бързо.
	Дъфи прегръщаше Териса като родна сестра. Вилянуева прегръщаше мен.
	— Елиът е убит — обявих аз.
	Празничното им настроение мигом помръкна.
	— От мотела се обадете на АТОО — наредих аз. — Ако аз не ви се обадя междувременно.
	Те ме изгледаха.
	— А сега се връщам — казах.


	Обърнах вана и потеглих обратно към къщата. Тя се виждаше ясно в далечината. Прозорците й грееха с жълтеникава светлина. Прожекторите на стената излъчваха синкаво сияние във вечерната мъгла. Ванът се бореше с насрещния вятър. План Б, реших аз. Куин е мой, но с останалите нека си блъска главата АТОО.
	Спрях на кръга, обърнах и подкарах вана на заден ход покрай къщата. Паркирах пред кухненската врата. Слязох, заобиколих и намерих палтото си, където го бях оставил. Развих двата пърсуейдъра. Облякох палтото. Щеше да ми потрябва. Нощта беше студена, а до пет минути очаквах да съм отново на път.
	Пристъпих към прозорците на трапезарията и погледнах вътре. Бяха спуснали завесите. Има логика, казах си аз. В бурна нощ като тази със спуснати завеси беше по-уютно. Някак си повече отиваше на дебелите килими, тъмната ламперия и бляскавото сребро върху ленената покривка.
	Вдигнах пушките от земята и влязох в кухнята. Металният детектор изврещя обидено. Двамата доставчици със смокингите нареждаха чинии с лозови сърми върху плота. Сърмите бяха тъмни, мазни и изглеждаха жилави. Колкото и да бях гладен, едва ли щях да се справя с тия разклатени зъби. Сигурно цяла седмица щях да ям само сладолед благодарение на Поли.
	— Задръжте храната още пет минути, става ли? — казах аз.
	Кийст и Мейдън ме зяпнаха изумени.
	— Ето ви ключовете — добавих аз и ги пуснах на плота до сърмите. Не ми трябваха повече. У мен беше връзката, която Бек ми бе дал. Смятах да изляза през главния вход и да взема кадилака. За по-бързо. И удобно. Измъкнах един нож от дървеното трупче на плота. Разпрах малко подплатата на десния джоб на палтото си — толкова, колкото да провра цевта на пърсуейдъра. Пъхнах вътре като в кобур пушката, с която бях убил Харли, и хванах другата с две ръце. Поех си дъх. Излязох в коридора. Кийст и Мейдън ме гледаха опулени. Най-напред проверих в тоалетната. Нямаше никакъв смисъл да се появявам в трапезарията, ако Куин междувременно бе излязъл да се облекчи. Но в тоалетната нямаше никой.
	Вратата на трапезарията беше затворена. Пак си поех дъх. И още веднъж. После ритнах с все сила вратата, нахълтах вътре и изстрелях две бренекета в тавана. Трясъкът беше като на зашеметяващи гранати. Две могъщи експлозии. По главите им се посипаха вар и трески. Въздухът се изпълни с дим. Всички замръзнаха като статуи по местата си. Насочих пушката в гърдите на Куин. Ехото от изстрелите постепенно заглъхна.
	— Помниш ли ме? — запитах аз.
	Елизабет Бек изпищя в настаналата тишина. Мина една секунда. Втора. Устата му се раздвижи.
	— Видях те на улицата. В Бостън. Една събота вечер. Мисля, че преди две седмици.
	— Опитай пак.
	Лицето му беше напълно безизразно. Явно не ме помнеше. Открили му амнезия, бе казала Дъфи. Нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два.
	— Аз съм Ричър. Държа да си спомниш.
	Той погледна безпомощно към Бек.
	— Малкото й име беше Доминик — казах аз.
	Той се облещи насреща ми. Очите му се разшириха. Сега вече знаеше кой съм. Лицето му се промени. Остана без кръв и се изкриви от ярост. И от страх. Двата белега от .22-калибровите куршуми побеляха като тебешир. За миг си казах да се прицеля точно между тях. Щеше да бъде доста ефектен изстрел.
	— Ти наистина ли се надяваше, че няма да те открия? — запитах аз.
	— Може ли да поговорим? — каза той. Устата му беше суха.
	— Не — отвърнах аз. — Говорил си цели десет години повече, отколкото ти се е полагало.
	— Всички тук сме въоръжени — рече Бек. Гласът му звучеше уплашено.
	Тримата араби ме гледаха. По лъщящите им от брилянтин коси бяха полепнали парченца мазилка.
	— Тогава кажи на хората си да не стрелят — наредих му аз. — Няма нужда от излишни жертви, освен него.
	Хората заотстъпваха назад. Върху масата продължаваше да се рони прах от тавана. Парче мазилка бе счупило една от чашите. Аз се изместих встрани, за да подкарам лошите в една посока и да ги държа заедно на мушката. Същевременно се надявах Елизабет, Ричард и готвачката да минат от другата страна. До прозореца щяха да са в безопасност. Те ме разбраха без думи, по движенията на тялото ми, и макар масата да остана между нас, всички се скупчиха точно там, където ги исках. Малката им компания послушно се раздели на две групи — от осем и от трима души.
	— А сега всички се дръпнете встрани от мистър Завиър — наредих аз.
	Всички се подчиниха, освен Бек, който остана плътно до него. Тогава забелязах, че Куин го държи за лакътя. Стискаше го и го дърпаше пред себе си. Използваше го като жив щит.
	— Тия куршуми са дебели колкото пръста ми — казах му аз. — Докато виждам един пръст ивица от тялото ти, няма как да се скриеш.
	Той не отговори. Само продължи да тегли Бек за ръката. Бек се съпротивляваше. В очите му се четеше страх. Сцената беше почти статична, като в забавен кадър. Имах чувството, че Куин ще спечели схватката. За десет секунди той бе успял да издърпа Бек наполовина пред себе си. Лявото рамо на Бек вече закриваше неговото дясно. И двамата трепереха от усилието. Въпреки че пърсуейдърът имаше пистолетна ръкохватка вместо приклад, аз го вдигнах до рамото си и се прицелих.
	— Още те виждам — извиках.
	— Не стреляй — чух гласа на Ричард Бек зад гърба си. Звучеше някак особено.
	Хвърлих бърз поглед зад себе си. Едно мигновено извръщане на главата, след което отново се обърнах напред. Но и за този кратък миг успях да видя, че Ричард държи в ръка берета. Същата като тази в джоба ми. Беше насочена в главата ми. Стоманата беше прясно смазана. Дребни капчици масло блестяха неприятно на светлината на полилея. Бях успял да различа дори елегантния гравиран надпис отстрани: Пиетро Берета. Също и малката червена точка, която показваше, че предпазителят е свален.
	— Прибери пистолета, Ричард — казах аз.
	— Не и докато баща ми е в опасност — отвърна той.
	— Пусни го, Куин — казах аз.
	— Не стреляй, Ричър — извика момчето. — Ще те застрелям пръв.
	Куин вече бе успял да се скрие почти изцяло зад Бек.
	— Не стреляй — извика отново Ричард.
	— Прибери пистолета — повторих аз.
	— Няма.
	— Прибери го!
	— Няма!
	Вслушвах се внимателно в гласа му. Той стоеше неподвижно. Не мърдаше. Бях запомнил точно местоположението му. Знаех под какъв ъгъл трябва да се извъртя. Проиграх всичко в главата си. Обръщам се, стрелям, презареждам, обръщам се, стрелям. За секунда и четвърт можех да очистя и двамата. Куин нямаше да успее да реагира. Поех въздух в дробовете си.
	После си представих Ричард. В съзнанието си видях глупавата му прическа, отрязаното ухо, дългите костеливи пръсти. Представих си как тежкото бренеке разкъсва гръдния му кош, смила вътрешните му органи и ги издухва през гърба му с огромната си кинетична енергия. Не можех да го направя.
	— Прибери пистолета — казах отново аз.
	— Няма.
	— Моля те.
	— Няма!
	— Така помагаш на тях!
	— Помагам на баща си.
	— Него няма да го нараня.
	— Не мога да рискувам. Той ми е баща.
	— Елизабет, кажи му!
	— Не мога — каза тя. — Той ми е съпруг!
	Пат. Дори по-лошо.
	Нямах полезен ход. Не можех да застрелям Ричард. Не ми го позволяваше съвестта. Следователно не можех да стрелям и по Куин. А от друга страна, не можех да си призная, че няма да стрелям по Куин, защото останалите осем веднага щяха да ми извадят пистолети. Сигурно щях да очистя неколцина, но рано или късно някой от тях щеше да очисти мен. Нямаше как да отделя Куин от Бек. Той за нищо на света нямаше да пусне Бек и да дойде с мен, за да го убия. Пат.
	План В.
	— Прибери пистолета, Ричард — казах аз. Заслушах се.
	— Няма — отвърна той.
	Не беше помръднал. Отработих отново движението. Обръщам се, стрелям. Поех си въздух. Обърнах се и стрелях. На две педи вдясно от Ричард, в прозореца. Куршумът увлече завесите със себе си и помете стъклата на прозореца заедно с рамката. Аз пробягах три крачки и скочих с главата напред през зейналата дупка. Претърколих се два пъти, завит в разкъсаната кадифена завеса, изправих се на крака и побягнах. Право към скалите.
	След двайсетина метра се обърнах и застанах неподвижно. Остатъците от завесата се вееха на вятъра. От прозореца струеше жълтеникава светлина. Видях няколко силуета, скупчени зад разбитото стъкло. Видях движение — завесата, силуетите, преливащи се сенки. После чух изстрели. Срещу мен проблясваха дула на пистолети. Отначало два, после четири, пет. И още. Във въздуха свистяха куршуми. Удряха се в скалите и рикошираха сред гроздове от искри. Около мен се посипаха дребни камъчета. Изстрелите звучаха странно приглушено. Като пуканки или тапи от шампанско, удавени сред воя на вятъра и грохота на бушуващия океан. Коленичих и вдигнах пушката. Изведнъж стрелбата престана. Вдигнах пръста си от спусъка. Завесата изчезна. Някой я бе откъснал от корниза. Светлината от полилея ме заливаше. Видях Ричард и Елизабет. Тълпата ги избута напред, към прозореца. Ръцете и на двамата бяха извити зад гърбовете им. Видях лицето на Куин зад рамото на Ричард. Държеше пистолет и се целеше в мен.
	— Хайде сега, стреляй да те видя! — изкрещя той.
	Вятърът отнесе гласа му назад. Чух как седмата вълна се стовари върху скалите зад мен. Вятърът подхвана пръските и яростно ги плисна в гърба ми. Зад Елизабет различих един от хората на Куин. Лицето й беше изкривено от болка. Той я стискаше за рамото. В другата му ръка също имаше пистолет. Видях как още една ръка с пистолет се протегна отвътре и доизби стъклата от рамката на прозореца. Залитайки, Ричард пристъпи напред, вдигна крак и стъпи на перваза. Куин го блъскаше в гърба, докато го избута навън. Без да го пуска, излезе след него.
	— Хайде де, застреляй ме! — изкрещя отново той.
	Зад тях тялото на Елизабет се издигна нагоре. Една дебела мъжка ръка я държеше през кръста. Краката й ритаха във въздуха. Ръката я постави на земята и после я дръпна назад, за да прикрива мъжа зад нея. Виждах лицето й в мрака, побеляло от ужас. Изкривено от болка. Запристъпвах назад. От прозореца излизаха още фигури. Като пчели от кошер. Строиха се в плътна група като клин. Избутани напред един до друг, Ричард и Елизабет образуваха върха на клина, който запристъпва към мен. Виждах пет пистолета. Отстъпвах заднишком, а клинът настъпваше. Пистолетите отново взеха да стрелят.
	Явно не искаха да ме улучат. Целта им беше да ме заклещят на тясно. Започнах да броя изстрелите. Пет пистолета със заредени пълнители, това правеше поне седемдесет и пет патрона. Или дори повече. До момента бяха изстреляли не повече от двайсет. Оставаха им още много. Освен това огънят им беше координиран. Целеха се вляво и вдясно от мен, в скалите, на равни интервали по две секунди. Напредваха като машина. Като някакъв танк с броня от човешки тела. Изправих се в цял ръст, като продължих да отстъпвам заднишком. Клинът се приближаваше.
	Ричард беше отдясно, Елизабет отляво. Избрах си един от мъжете зад Ричард, леко вдясно от него, и се прицелих. Мъжът ме видя и се прилепи още по-плътно към останалите. Клинът се сби и изтъня. Превърна се в тясна колона. И продължи да настъпва. Нямах възможност за изстрел. Отстъпвах заднишком, крачка по крачка.
	С тока на лявата си обувка напипах ръба на улея. Вълните се разбиваха зад гърба ми. Придошлата вода заливаше стъпалата ми. Чакъл и дребни камъчета потракваха в кухините при оттичането й. Дръпнах и десния си крак назад, докато се изравни с левия. Закрепих се на ръба. Видях усмивката на Куин. Белите му зъби проблеснаха в мрака.
	— А сега кажи „лека нощ“! — изкрещя той.
	_Остани жив, дочакай следващата минута._
	От колоната се протегнаха ръце. Шест или седем едновременно, във всяка пистолет. Дулата бяха насочени към мен. Очакваха заповед. Чух как седмата вълна се разби в краката ми. Заля глезените ми и помете брега на метри пред мен. Водата се спря за секунда и после тръгна назад, с безразличния ритъм на метроном. Погледнах към Елизабет и Ричард. Виждах лицата им. Поех си дълбоко дъх. Помислих си: Те или аз. Пуснах пърсуейдъра и се хвърлих заднишком във водата.


	След шока от ледения океан усетих още нещо — чувството, че сякаш падам от висока сграда. Само дето не беше свободно падане. Сякаш ме бе засмукала някаква добре смазана тръба, в която тялото ми поддържаше равномерна скорост и ъгъл на спускане. С известно ускорение. Напред с главата.
	След като паднах в океана по гръб, за част от секундата не се случи нищо. Усещах само ледената вода в ушите, очите и носа си. Тя щипеше устните ми. Намирах се на около две педи под повърхността, но не се движех. Уплаших се, че може да изплувам. Да им кацна право на мушката. Те сигурно вече се бяха събрали около улея с насочени пистолети.
	Но тогава почувствах как косата ми се изправя. Беше едва доловимо, почти приятно усещане. Все едно някой внимателно я разресваше встрани и нагоре от скалпа. Сякаш нечии силни, но нежни ръце ме уловиха за лицето и започнаха да ме дърпат към бездната — отначало леко, после по-силно. И още по-силно. И все по-силно. Усетих как шията ми се изпъна назад. После ръцете и гръдният ми кош се издължиха. Сякаш станах някак по-висок. Ръцете ми се отделиха от тялото и изведнъж, без усилие от моя страна, се вдигнаха нагоре, над главата. Тялото ми описа дъга и се понесе към дъното. Все едно някой отдолу ме бе вързал с ластик, който навиваше на гигантска макара.
	Не виждах нищо. Не знаех дори дали очите ми са отворени или затворени. От студа сетивата ми бяха притъпени, а налягането върху тялото ми беше равномерно отвсякъде, така че чувството ми за допир почти бе изчезнало. Върху мен не действаха никакви физически сили. Усещах тялото си като втечнено. Сякаш участвах в научнофантастичен експеримент по телепортиране. Нямах размер, само ръст. Като въже, десет метра широко и един пръст в диаметър. Отвсякъде ме обграждаше мрак и студ. Задържах дъха си. Отпуснах се. Извих шия още по-назад, за да усещам как водата гали скалпа ми. Изпънах пръстите на краката си. Протегнах ръце над главата си. Извих гръбнака си назад. Разперих длани. Почувствах някакво неземно спокойствие. Бях като изстрелян куршум, който пори въздуха. Усещането беше приятно.
	После нещо стегна гръдния ми кош и разбрах, че се давя. Инстинктивно започнах да се боря с течението. Превъртях се с краката напред. Палтото ми се обърна нагоре. Обхванат от паника, аз го свалих, като се премятах и ритах. Палтото ме плесна през лицето и се загуби в мрака. Свалих и якето. То също изчезна, издърпано от водата.
	Изведнъж усетих страхотен студ. Все още потъвах стремително надолу. От налягането ме заболяха тъпанчетата. Ушите ми пищяха. Преобръщах се със забавени движения в пространството. Невидимият ластик ме дърпаше към дъното по-бързо, отколкото някога се бях движил.
	Колко ли широка беше тази тръба? Не знаех. Започнах да ритам, да размахвам отчаяно ръце и да търся нещо, за което да се заловя. Сякаш бях попаднал в тресавище, в плаващи пясъци. Не потъвай повече! Ритах, извивах се във всички посоки и търсех опора. Пазарях се със себе си. Съсредоточи се. Намери края на тръбата. Залови се за нещо. Запази спокойствие. Остави се за всяка педя преместване встрани да те завлича още пет метра надолу. Спрях за момент, колкото да се ориентирам, и заплувах равномерно. И с всички сили. Сякаш тръбата, която ме всмукваше, беше спокойната повърхност на басейн, а аз се състезавах с други. Сякаш за награда победителят получаваше хубаво момиче, удобен шезлонг на верандата и студено питие.
	Колко ли време потъвах? И това не знаех. Петнайсетина секунди максимум. А можех да задържам дъха си до една минута. Успокой се тогава. Плувай. Намери опора. Тази тръба все трябваше да има край. Не стигаше до другия бряг на океана, я! Ако беше така, Португалия щеше отдавна да е под водата. И половин Испания. От налягането ушите ми бучаха.
	Накъде ли бях обърнат? Това нямаше значение. Достатъчно беше да се изскубна от течението. Продължавах да плувам с всички сили накъдето можех. И тогава усетих съпротивата му. Докато преди едва-едва ме насочваше напред, изведнъж течението яростно затегли тялото ми. Сякаш ревнуваше, че искам да му избягам. Стиснах зъби, ритах и махах с ръце. Сякаш се опитвах да пълзя по гладък под с хиляда тона тухли на гърба. Дробовете ми горяха. Изпуснах мехурче въздух през устните си. Продължавах да ритам, опитвах се да се заловя за невидими опори.
	Трийсет секунди. Вече се давех. Съзнавах го. Силите ме напускаха. Дробовете ми бяха празни. Гръдният ми кош беше смазан. Отгоре ме натискаха милиони тонове вода. Усещах, че лицето ми е изкривено от болка. В ушите ми гърмяха фанфари. Стомахът ми беше на буца. Лявото ми рамо — там, където Поли ме бе ударил — пламтеше. В ушите ми звучеше гласът на Харли: Досега никой не се е върнал.
	Четирийсет секунди. Никакъв напредък. Някаква невидима сила ме бе запокитила към дълбините. Скоро щях да се ударя в дъното. Продължавах да ритам. Посягах с ръце да се хвана за нещо. Петдесет секунди. Ушите ми се пръскаха. Главата ми се пръскаше. Устните ме боляха, притиснати към зъбите. Бях обхванат от ярост. Куин бе успял да се отскубне от прегръдката на океана. А защо аз да не можех?
	Продължавах да ритам отчаяно. Цяла минута. Пръстите на ръцете ми бяха сковани от студ. Очите ми горяха. Повече от минута. Мятах се и се гърчех във водата. Ритах и се борех. Намерих края! Беше все едно да се хванеш за телеграфен стълб от препускащ влак. Пробих невидимите стени на тръбата и изведнъж едно друго течение ме грабна за ръцете, удари ме по главата, запремята ме като перце и изведнъж усетих как плувам в някаква друга вода — неподвижна, бистра и още по-студена.
	А сега мисли. Накъде е горе? Използвах последните си зрънца воля и спрях да се съпротивлявам. Оставих се водата да ме носи. Опитвах се да определя посоката. Не мърдах. Дробовете ми бяха празни. Устните ми бяха като заварени. Не можех да дишам. Тялото ми беше равно по тегло с водата. Затова не се движех. Бях се слял с океана. Бях малка капка сред десетки кубически километри океанска вода. Отворих очи. Заоглеждах се наоколо, нагоре, надолу, встрани. Извивах се и въртях шия във всички посоки. Не се виждаше нищо. Навсякъде плътен мрак. Сякаш се намирах в открития космос. Сред нищото. Никаква светлинка. Никой не се е върнал.
	Усетих лек натиск върху гръдния си кош. И малко по-слаб отзад върху гърба. Прецених, че се нося по очи във водата. Висях в пространството. Като при това се издигах нагоре, съвсем бавно, с гърба напред. Съсредоточих се. Запечатах това усещане в съзнанието си. Определих положението си в пространството. Извих гръбнак назад. Загребах с ръце. Заритах с крака. Протегнах се нагоре към повърхността. А сега действай. Без да си поемаш дъх.
	Ритах бясно. Загребвах жадно вода с ръцете си. Стисках устни. Нямах въздух. Изпънах шия и обърнах лице нагоре, така че носът и устата ми да се подадат първи над повърхността. Колко още оставаше? Над мен беше черен мрак. Нямаше нищо. Бях потънал на километри под повърхността. Нямах въздух. Щях да умра. Отворих устни. Устата ми се напълни с вода. Изплюх част, останалата глътнах. Ритах. Пред очите си виждах лилави петна. Главата ми бучеше. Имах треска. Тялото ми ту гореше, ту замръзваше, ту го усещах като увито в дебел пухен юрган. Безчувствено.
	Престанах да ритам. Бях почти сигурен, че съм умрял. Отворих уста, за да дишам. Вдишах морска вода. Гръдният ми кош я изкашля навън с мощен спазъм. Отново вдишах, отново издишах. Дробовете ми бяха пълни с морска вода. Ритнах още веднъж. За повече нямах сили. Едно последно ритване. С всичките сили, които ми бяха останали. После се отпуснах, затворих очи и започнах да дишам вода.
	След половин секунда главата ми проби повърхността. Усетих въздуха по лицето си като ласка на любима жена. Отворих уста, гръдният ми кош се сви, над главата ми бликна фонтан вода и още докато падаше на едри капки върху лицето ми, дробовете ми жадно засмукаха въздух. След този момент единствената ми цел беше да задържа лицето си над повърхността, потопено в сладък, студен кислород. Ритах, плясках, пръхтях, кашлях, плюех и дишах.
	Разперих ръце, изчаках краката ми да изплуват хоризонтално до повърхността, отпуснах се по гръб и задишах равномерно с отворена уста. Гледах собствения си гръден кош как се издига и спуска, пълни и изпразва. Движеше се невероятно бързо. Почувствах се уморен. И отпуснат. И зашеметен. Мозъкът ми беше останал без кислород. Цяла минута се оставих водата да ме подхвърля, като само дишах. Постепенно зрението ми се избистри. Видях над себе си неясните очертания на облак. Главата ми се проясни. Подишах още малко. Вдишвах, издишвах, вдишвах, издишвах със свити устни и пухтях като локомотив. Главата ме болеше. Плясках с ръце, за да се задържа на повърхността, и се оглеждах за хоризонта. Не го виждах. Вълните ме подмятаха, тялото ми се издигаше и спускаше като тапа по три-четири метра нагоре-надолу. Изчаках следващата висока вълна и когато бях на гребена й, се огледах. Не се виждаше нищо. Вълната ме подмина и аз отново се озовах в бездната зад нея.
	Нямах представа къде съм. Обърнах се на деветдесет градуса вдясно и зачаках следващата. Тя ме издигна нагоре и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Нито кораб, нито яхта, нито светлинка. Бях насред Атлантическия океан. Той ме носеше неизвестно къде. Досега никой не се е върнал.
	Обърнах се на сто и осемдесет градуса; следващата вълна ме издигна и аз погледнах пред себе си. Отново нищо. Изчаках следващата и когато бях на гребена й, погледнах назад.
	Оказа се, че съм на стотина метра от брега.
	Виждах ясно къщата. Различавах осветените прозорци. Също и стената. Прожекторите й сияеха в синкаво сред леката мъгла. Повдигнах ризата до раменете си. Беше подгизнала от вода и ми тежеше. Поех си дълбоко дъх. Обърнах се по корем и заплувах.


	Сто метра. Всеки що-годе приличен олимпийски състезател може да преплува сто метра за четирийсет и пет секунди. Както и всеки що-годе приличен плувец от някой училищен отбор може да измине разстоянието за една минута. Докато на мен ми бе нужен близо четвърт час. Започнал бе отлив. Аз се връщах назад. По едно време имах чувството, че все пак ще се удавя. Но най-накрая се добрах до брега, обгърнах с ръце една гладка, заоблена скала, покрита със слуз от водорасли, и се опитах да се задържа. Морето си оставаше бурно. Големи вълни връхлитаха брега с неумолимото постоянство на метроном и размазваха лицето ми в гранита. Не ми пукаше. Радвах се на ударите, приветствах болката. Обичах я тази скала!
	Останах вкопчен в нея около минута и половина, после запълзях покрай брега към заграждението с гаражите, полупотопен във водата. Когато стигнах зад стената, изпълзях нагоре на лакти и колене. Претърколих се по гръб. Останах така известно време, загледан в небето. Ето че един се върна, Харли!
	Вълните все още ме застигаха, някои ме заливаха до кръста. Оттласнах се назад. Сега стигаха само до коленете ми. Отново се претърколих по корем. Полежах малко, притиснал лице до скалите. Усещах тялото си като напомпано с въздух. Умирах от студ. Палтото ми го нямаше, якето ми също, както и двата пърсуейдъра, и беретата.
	Изправих се. По мен се стичаше вода. Олюлявайки се, направих няколко крачки. В ушите ми прозвучаха думите на Лион Гарбър: Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Той ни бе казал, че тази мисъл е на Кенеди. Докато аз по-скоро смятах, че е на Ницше и че в оригинал гласи: Това, което не ни унищожава, ни прави по-силни. Успях да направя още две крачки, облегнах се на зида и повърнах няколко литра солена вода. След това сякаш се почувствах малко по-добре. Размахах ръце, разтърсих крака, заподскачах, докато кръвообращението ми се възстанови, а водата се отцеди от дрехите ми. После пригладих назад мократа си коса и си поех бавно и дълбоко въздух. Издишах, поех отново. Страхувах се да не се закашлям. Гърлото ме болеше от студа и от солената вода.
	После тръгнах покрай зида и завих зад ъгъла. Намерих моята падинка и за последен път измъкнах стария си вързоп. Дръж се, Куин, идвам.


	Часовникът ми още работеше; часът, който си бях определил, отдавна бе изтекъл. Дъфи сигурно се бе обадила на АТОО още преди двайсет минути. Но те нямаше да реагират веднага. Съмнявах се, че имат оперативно бюро в Портланд. Вероятно най-близкото беше в Бостън. Нали оттам бяха изпратили прислужницата. Така че разполагах с достатъчно време.
	Ванът на доставчиците го нямаше. Явно вечерята бе отменена. Но останалите коли си бяха по местата — кадилакът, линкълнът, двата събърбана. В къщата все още имаше осем врагове. Плюс Елизабет и готвачката. Не знаех към коя категория да причисля Ричард.
	Като се придържах плътно до сградата, надникнах поред във всички прозорци. Готвачката разтребваше в кухнята. Кийст и Мейдън бяха оставили всичките си неща. Наведох се и пропълзях под перваза. Трапезарията беше опустошена. Вятърът, който влизаше свободно през счупения прозорец, бе вдигнал ленената покривка и бе разпилял навсякъде счупени чаши и чинии. В тавана над масата зееха две огромни дупки. Мазилката, изпадала от тях, беше навята на преспи по ъглите. Не бих се учудил, ако двата куршума от пърсуейдъра се бяха спрели чак в покрива на сградата.
	Открих тримата либийци и хората на Куин в квадратната стая, където бях играл руска рулетка. Седяха около дъбовата маса и се гледаха. Лицата им бяха изопнати от шока. Но нямаха вид на хора, които се готвят да предприемат нещо. Можех да разчитам да останат по местата си известно време. Пропълзях под перваза и продължих нататък. Свих зад ъгъла и надникнах в будоара на Елизабет. Тя беше там. С Ричард. Някой бе изнесъл трупа от стаята. Елизабет седеше на дивана и забързано говореше нещо. Не можех да чуя какво, но Ричард я слушаше напрегнато. Пропълзях под перваза и продължих нататък.
	Бек и Куин бяха в кабинета Куин се бе разположил в коженото кресло, а Бек стоеше прав пред шкафа с автоматите. Беше пребледнял и умърлушен, докато Куин отново изглеждаше като човек, който владее положението. В ръката си държеше незапалена пура. Превърташе я между пръстите си и се готвеше да отреже края със сребърно ножче.
	След като обиколих цялата сграда, се озовах отново пред кухнята. Влязох безшумно. Металният детектор не гъкна. Готвачката не ме чу кога застанах зад нея. Запуших устата й с ръка и я повлякох към кухненския шкаф. След постъпката на Ричард бях решил да не рискувам. В едно от чекмеджетата намерих ленена кърпа, свих я на топка и я натиках в устата й. С друга кърпа й вързах китките. С трета глезените. Оставих я, седнала неудобно на пода до мивката. Извадих още една кърпа от чекмеджето и я натъпках в джоба си. После отворих вратата и излязох в коридора.
	Къщата беше тиха. Едва долавях гласа на Елизабет Бек. И то, защото вратата на будоара й беше открехната. Извън това не се чуваше никакъв звук. Отидох право при кабинета на Бек. Отворих вратата, влязох и я затворих зад гърба си.
	Отвътре ме посрещна облак тютюнев дим. Куин току-що бе запалил пурата си. Стори ми се, че прекъснах смеха му. Като ме видя, замръзна от ужас. Изражението на Бек си остана същото — намусено и умърлушено. Двамата ме гледаха, без да мърдат.
	— Ето ме отново — казах аз.
	Долната челюст на Бек увисна. Аз се възползвах и му приложих удара с цигарата. Челюстта му се затвори с трясък, главата му се отметна назад и той падна възнак върху напластените килими на пода. Беше напълно приличен удар, но далеч не най-доброто, на което бях способен. Все пак Ричард му спаси живота. Ако не бях толкова уморен от плуването, с такъв удар със сигурност щях да го убия.
	Куин се хвърли върху мен. Пусна пурата си на пода и още преди да бе станал от стола, ръката му посегна към джоба. Аз го пресрещнах с удар в стомаха. Въздухът излезе със свистене от дробовете му и той падна на колене, превит на две. Ударих го по главата и го свалих по корем. Приклекнах зад гърба му и го натиснах с коляно между плешките.
	— Недей — каза той. — Моля те!
	Подпрях с длан тила му. Извадих длетото от обувката си и го забих зад ухото в мозъка му — бавно, полека, сантиметър по сантиметър. Той беше мъртъв още преди острието да бе влязло до половина, но аз продължих да забивам, докато опря до дръжката. Оставих го да стърчи. Избърсах дръжката с кърпата от джоба си и уморено се изправих.
	— Десет-осемнайсет, Дом — промърморих на себе си.
	Настъпих горящата му пура. Извадих ключовете на Бек от джоба му и се плъзнах безшумно в коридора. Минах през кухнята. Готвачката ме проследи с поглед. Заобиколих къщата, клатушкайки се, седнах зад волана на кадилака, запалих двигателя и потеглих на запад.


	След половин час бях в мотела на Дъфи. Открих я в стаята на Вилянуева заедно с Териса Джъстис. Териса Даниъл я нямаше вече. И не беше облечена като кукла. Бяха й дали халата от банята. Беше изкъпана. Съвземаше се бързо, изглеждаше отпаднала и унила, но приличаше на човек. На федерален агент. Като ме видя, на лицето й се изписа ужас. Отначало си помислих, че не знае кой съм. Помнеше ме единствено от подземието. Може би си мислеше, че съм един от онези.
	Но после и аз се видях в огледалото на гардероба и разбрах какъв е проблемът. Бях мокър от глава до пети. Целият треперех, тялото ми се тресеше. Кожата ми беше бледа като на мъртвец. Раната на устната ми се беше разтворила и посиняла по краищата. Лицето ми беше насинено там, където вълните ме бяха блъскали в скалата. В косата си имах водорасли, ризата ми беше покрита със зеленикава слуз.
	— Паднах в морето — казах аз.
	Никой не проговори.
	— Ще си взема душ — продължих. — След малко. Обадихте ли се на АТОО?
	Дъфи кимна.
	— Идват. Полицията на Портланд вече е обградила склада. Скоро ще отцепят и шосето за брега. Измъкна се тъкмо навреме.
	— Откъде? — запитах аз. — Никъде не съм бил.
	Вилянуева кимна.
	— Ти не съществуваш. Ние поне не те познаваме.
	— Благодаря — отвърнах аз.
	— Стара школа — каза той.
	След душа се почувствах по-добре. И на вид имах известно подобрение. Само дето нямах дрехи да се преоблека. Вилянуева ми даде един комплект от своите. Бяха ми леко къси и леко широчки. Използвах стария му шлифер, за да се прикрия. Загърнах го плътно около себе си, понеже още ми беше студено. Поръчахме пица. Всички умирахме от глад. Аз бях и жаден, от солената вода. Ядохме и пихме. Не можех да прехапя със зъби кората на пицата. Само облизах каквото имаше отгоре. След около час Териса Джъстис отиде да си легне. Стисна ми ръката. Много учтиво ми каза „лека нощ“. Нямаше абсолютно никаква представа кой към.
	— От руфинола й е изтрита краткосрочната памет — обясни ми Вилянуева.
	После започнахме да говорим по същество. Дъфи беше много потисната. Преживяваше истински кошмар. Беше загубила трима агенти при неразрешена операция. Освен това не можеше за своя защита да каже, че е спасила Териса. Понеже поначало не бе трябвало да я замесва.
	— Напусни тогава — казах й аз. — Премести се в АТОО. Ти им сервира наготово най-голямата услуга, без да са ти я искали. На ръце ще те носят.
	— Смятам да се пенсионирам — каза Вилянуева — Навъртях години и ми писна от всичко.
	— Аз няма как да се пенсионирам — каза Дъфи.


	Вечерта преди ареста, в ресторанта, Доминик Кол ме бе запитала:
	— Защо вършиш всичко това? Не я разбрах какво има предвид.
	— Защо какво? Защо вечерям с теб ли?
	— Не, защо си станал военен полицай? Би могъл да работиш където си поискаш. В специалните части, в разузнаването, във въздушнопреносимите войски, в бронетанковите, където ти душа иска.
	— Ти също.
	— Знам. Както знам и защо върша тъкмо това. Но бих искала да знам и защо ти го вършиш.
	За пръв път някой ми задаваше този въпрос.
	— Понеже винаги съм искал да бъда полицай — казах аз. — Но ми бе отредено да стана военен. Семейна традиция, друг решаваше вместо мен. Така че накрая станах военен полицай.
	— Това не е отговор. Защо изобщо си искал да станеш полицай?
	Вдигнах рамене.
	— Такъв съм си. Обичам да оправям нещата.
	— Какви неща?
	— Да се грижа за хората. Да гледам на малкия човек да му е добре.
	— Това ли било? От грижа за малкия човек?
	Поклатих глава.
	— Всъщност не. Не бих казал, че ми пука особено за малкия човек. Просто мразя големия. Мразя самодоволни типове, които си мислят, че всичко им е позволено.
	— С други думи, ти вършиш това, което трябва, но не защото трябва, а по някакви свои причини?
	Кимнах.
	— Важното е, че се опитвам да върша това, което трябва. Причините всъщност нямат значение. Резултатът е важен.
	— И с мен е така — каза тя. — Опитвам се да върша това, което трябва. Нищо, че всички ни мразят и никой не ни помага, и никой не ни благодари впоследствие. Мисля, че да вършиш това, което трябва, само по себе си е цел в живота. Или поне така трябва да бъде, не мислиш ли?


	— Ти нали направи това, което трябва? — запитах Дъфи десет години по-късно.
	Тя кимна.
	— Да, направих го.
	— Не се съмняваш, че е така, нали?
	— Не — каза тя.
	— Сигурна ли си?
	— Напълно.
	— Ами успокой се тогава — заявих аз. — Трябва да си доволна и на това. А не да очакваш някой да ти помага и впоследствие да ти благодари.
	Тя помълча известно време.
	— А ти направи ли това, което трябва?
	— Можеш да не се съмняваш — отвърнах аз.
	С това разговорът приключи. Дъфи бе завела Териса в стаята на Елиът. Тери Вилянуева си беше в неговата, за мен оставаше стаята на Дъфи. Заедно с Дъфи в нея. Тя явно се чувстваше неудобно заради това, което ми бе казала преди. За липсата ни на професионализъм. Но не знам дали се опитваше да си вземе думите назад, или да ги повтори с нова сила.
	— Не бой се — казах аз. — Прекалено съм уморен.
	И този път й го доказах. Не защото не опитахме. Започнахме дори доста добре. Тя ми показа ясно, че оттегля предишните си възражения. Показа ми, че е по-щастлива да приеме, отколкото да откаже. Аз се зарадвах, защото тя много ми харесваше. Така че започнахме нелошо. Съблякохме се и легнахме заедно в леглото. Спомням си, че я целувах толкова силно, че устата ме заболя. Но това е последното, което си спомням. В този момент съм заспал. Като мъртвец. Единайсет часа непрекъснат сън. Когато се събудих, всички си бяха тръгнали. Всеки от тях бе поел към неясното си бъдеще. Бях сам в стаята, сам със спомените си. Наближаваше обяд. През щорите нахлуваше слънчева светлина; във въздуха танцуваха златни прашинки. Резервният костюм на Вилянуева бе изчезнал от облегалката на стола. На негово място имаше пазарска торба, пълна с евтини мъжки дрехи. Изглеждаха, сякаш са ми точно по мярка. Сюзан Дъфи имаше набито око. Вътре имаше два пълни комплекта. Един за студен климат и един за горещ. Тя не знаеше накъде смятам да поема. Затова се бе погрижила за двете възможности. Практична жена. Помислих си, че ще ми липсва. Поне на първо време.
	Облякох дрехите за горещ климат. Другите просто ги оставих в стаята. Казах си, че ще ида с кадилака на Бек до М-95. До паркинга след Кенебънк. Там щях да го изоставя. Предполагах, че все ще намеря някой да ме качи на стоп. М-95 е дълго шосе, минава от къде ли не. И стига чак до Маями.


	© 2003 Лий Чайлд
	© 2003 Боян Дамянов, превод от английски

	Lee Child
	Persuader, 2003

	Сканиране: Слава, 2010
	Разпознаване и редакция: Xesiona, 2010

	__Издание:__
	П. С. Лий Чайлд. Сметки за разчистване
	ИК „Обсидиан“, София, 2003
	Редактор: Димитрина Кондева
	Коректор: Петя Калевска
	ISBN 954-769-046-9

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/17192]
	Последна редакция: 2010-08-17 09:00:00