thriller

Лий
Чайлд

Минало време


Авторът на „Точно в полунощ" „Без второ име" „Вечерен курс", „Не се връщай", „Нещо лично" и още 19 бестселъра с Джак Ричър, преведени на 49 езика в 101 страни


Джак Ричър отново е на път. Пак на автостоп. Решил е да прекоси Америка от Мейн до Калифорния. Но не стига далече. На един кръстопът в Нова Англия Ричър вижда табела към място, за което много е слушал като дете, но където никога не е бил — родния град на баща му. „Само един ден. Какво толкова?", казва си той. И се отклонява от маршрута си. Но там го очаква изненада — според всички архиви в Лакония, Ню Хампшър, никога не е живял човек на име Ричър.
По същото време и съвсем наблизо колата на двама млади канадци се поврежда. Пати и приятелят й Шорти са тръгнали за Ню Йорк, за да продадат нещо много ценно, скрито в багажника. И да започнат нов живот във Флорида. Но сега просто трябва да пренощуват някъде. Лъскава табела ги насочва към уединен мотел насред гората. Собствениците са дружелюбни. Дори прекалено дружелюбни. Мотелът изглежда доста странно, но пък е единственият наоколо.
Докато Ричър проучва миналото на семейството си и се сблъсква с неочаквани препятствия и загадки, двамата канадци се изправят пред нещо много по-страшно. Пред необяснима и стряскаща заплаха. По ирония на съдбата пътищата им се преплитат и Джак Ричър прави неочаквано откритие: настоящето може да е трудно, но миналото може да бъде… смъртоносно.


Джак Ричър е един съвременен Джеймс Бонд, герой, който никога няма да ви омръзне.


Кен Фолет






bg
en

Милко
Стоименов





Лий
Чайлд

calibre 2.8.0, FictionBook Editor Release 2.6.7
20.1.2019
shadow
shadow
848c163c-2e04-4285-bf0b-da8c2b355f7d
1.0


Минало време
Обсидиан
София
2018
978-954-769-462-0





Лий Чайлд — Джак Ричър: Минало време #23



В памет на
Джон Реджиналд Грант (1924–2016),
Норман Стивън Шайрън (1925–2017),
Одри Грант (1926–2017)





1

Джак Ричър се наслади на последните слънчеви лъчи над малкото градче на брега на Мейн, след което — подобно на птиците, които се рееха високо в небето — започна дългия си път на юг. За разлика от тях обаче не пое право на юг. Избра различен маршрут от балтиморските трупнали и черноглавите коприварчета, от овесарките и фебовете, от рубиненогушите колибри… Джак Ричър избра маршрут, който пресичаше страната по диагонал на югозапад от най-горния десен ъгъл на картата до най-долния ляв. Вероятно щеше да прекоси Сиракюз, Синсинати, Сейнт Луис, Оклахома Сити и Албакърки, след което да продължи към Сан Диего. Подобно на всички, които бяха служили в армията, и Ричър смяташе, че в Сан Диего има прекалено много моряци, но въпреки това градът му се струваше подходящо място, където да посрещне началото на зимата.
Това щеше да бъде дълго пътуване, каквото не бе предприемал от много години.
И той го очакваше с нетърпение.
Но не стигна кой знае колко далече.

Ричър се отдалечи от крайбрежието, измина километър-два към вътрешността на страната, излезе на някакъв селски път и вдигна палец. Беше над метър и деветдесет и три с обувките, едър и силен, целият мускули, не особено красив, не особено добре облечен и с леко занемарен вид. Не изглеждаше особено привлекателно в очите на шофьорите. Както обикновено, повечето от тях намаляваха, хвърляха му един поглед и натискаха педала на газта. Първият автомобил, чийто собственик реши да рискува, спря след четирийсет минути. Беше субару на една година, а шофьорът бе слаб, на средна възраст, с памучен панталон и безупречно изгладена риза в цвят каки. Сигурно жена му го е облякла, помисли си Ричър. Мъжът носеше халка. Но под елегантните дрехи се криеше тяло на работник. Широк врат и големи червени кокалчета на ръцете. Човек, който още не може да повярва, че е станал шеф. Нищо чудно да не го е искал, каза си Ричър. Сигурно е започнал с изкопаване на дупки за стълбове, а после е станал собственик на компания за поставяне на огради.
Оказа се, че предположението му не е далече от истината. Още в самото начало на разговора им стана ясно, че мъжът е започнал от нулата. Разполагал само с името си и стария чук на дядо си, а днес притежавал собствена строителна компания, в която работели четирийсет души и която превръщала в реалност надеждите и мечтите на безброй клиенти. Мъжът довърши историята си с леко свиване на рамене, израз едновременно на северняшката му скромност и на искрената му изненада от успеха. Сякаш искаше да каже: нямам представа как стигнах дотук. Като си изпипвал детайлите, отвърна наум Ричър. Човекът изглеждаше изключително подреден и организиран, зареден с цял арсенал принципи, максими и железни убеждения, едно от които гласеше, че в края на лятото е най-добре да не пътува по магистрала 1-95. Затова се опитваше да се измъкне колкото се може по-скоро от Мейн, като пътуваше по второстепенни шосета, които водеха право на запад към Ню Хампшър. В момента шофираше към някакво градче на юг от Берлин, откъдето се стигаше до Бостън по-бързо от всеки друг маршрут. Всъщност мъжът отиваше именно в Бостън на среща, свързана с мраморни плотове. Ричър беше доволен. Бостън бе добра отправна точка. Дори много добра. От там лесно можеше да стигне до Сиракюз. А после до Синсинати, като мине през Рочестър, Бъфало и Кливланд. Може би дори през Ейкрън, Охайо. Ричър бе следвал и по-непривлекателни маршрути. Особено по време на службата си в армията.
Не стигнаха до Бостън.
Мобилният телефон на мъжа иззвъня след близо час по гореспоменатите второстепенни пътища на Ню Хампшър. Които се оказаха точно както ги бе описал той. Ричър трябваше да признае, че планът на непознатия е безупречен. Никакъв трафик. Никакви задръствания. Никакви забавяния. Бяха сами на шосето и скоростта им не падаше под деветдесет и пет километра в час. Супер пътуване. Докато не звънна телефонът. Беше свързан с мултимедийната система на автомобила, в резултат на което на екрана се появиха името и снимката на човека, който звънеше. В случая бе червендалест мъж с предпазна каска и папка в ръка. Приличаше на ръководител на строителен обект. Мъжът зад волана натисна едно копче и купето на автомобила се изпълни с пращене, което идваше от всички тонколони.
— Надявам се новините да са добри — каза шофьорът.
Не бяха. Проблемът бе свързан с инспектор от отдела за строителство и благоустройство към кметството и с металния димоотвод над камината в лобито, който бил надлежно изолиран съгласно всички правила, но това можело да се установи само ако се разбиела част от каменната облицовка. Въпросната каменна облицовка обаче вече била достигнала височината на триетажна сграда, а идната седмица зидарите били ангажирани на друг обект. Алтернативните варианти били да се свали изработената по поръчка ламперия от орехово дърво, монтирана в трапезарията от другата страна на стената, или да се разглобят декоративните панели на гардеробната на горния етаж, които пък били от палисандър и монтажът и демонтажът им били още по-сложни. Инспекторът обаче се заинатил и искал да види димоотвода с очите си.
Мъжът зад волана погледна Ричър и попита:
— Кой е инспекторът?
Мъжът на телефона отговори:
— Новият.
— Знае ли, че му изпращаме пуйка за Деня на благодарността?
— Обясних му, че всички сме от един отбор.
Мъжът зад волана погледна отново Ричър, сякаш търсеше позволение или предлагаше извинение — а може би и двете, — и попита:
— Предложи ли му пари?
— Петстотин. Отказа да ги вземе.
Мобилният сигнал изчезна. Прозвуча странен шум, наподобяващ бълбукане като от робот, който се дави в плувен басейн, след което настъпи тишина. Съобщението на екрана гласеше, че телефонът търси сигнал.
Колата продължи да се движи.
— Защо някой ще иска камина във фоайето? — учуди се Ричър.
— Създава уют и предразполага гостите — отвърна мъжът за волана.
— Мисля, че историческата мисия на камината във фоайето е да отблъсква гостите. Своеобразна защита срещу натрапници. Нещо като огъня, запален на входа на пещерата. Той прогонва хищниците.
— Трябва да се върна — каза мъжът. — Съжалявам.
Той намали и отби встрани от пътя. Бяха сами. Нямаше и следа от друга кола. Телефонът продължаваше да търси сигнал.
— Налага се да ви оставя тук — каза мъжът. — Устройва ли ви?
— Няма проблем — отвърна Ричър. — Изминах част от пътя и съм ви благодарен за това.
— Няма защо.
— Чия е онази гардеробна на втория етаж с облицовката от палисандър?
— На клиента.
— Изрежете голяма дупка и я покажете на инспектора. После изложете на клиента пет основателни причини да си инсталира стенен сейф. Защото той е от хората, които биха искали да разполагат със сейф. Може да не го знае все още, но човек, който иска камина във фоайето, непременно ще иска и сейф в гардеробната до спалнята. Гарантирам ви го. Такава е човешката природа. Дори ще спечелите малко пари. Ще му калкулирате времето, необходимо за изрязване на дупката.
— И вие ли сте в строителния бизнес?
— Бях военен полицай.
— Хм — поклати глава мъжът зад волана.
Ричър отвори вратата, слезе и я затвори. После се отдалечи достатъчно, за да даде възможност на мъжа да направи обратен завой от бордюр до бордюр, да прекоси шосето по цялата му ширина и да потегли в посоката, от която бе дошъл. Шофьорът помаха за минута, жест, който Ричър възприе като искрено пожелание за късмет. Колата постепенно се стопи в далечината, а Ричър се обърна и продължи напред, на юг, в посоката, която си бе избрал. Винаги когато имаше възможност, предпочиташе да продължи в първоначално определената посока. Шосето, по което крачеше, бе двулентово, достатъчно широко, добре поддържано, с малко завои и още по-малко изкачвания и спускания. Никакъв проблем за един съвременен автомобил. Субаруто се бе движило с деветдесет километра в час. Но нямаше никакъв трафик. Абсолютно никакъв. Нито в едната посока, нито в другата. Пълна тишина. Само лекият полъх на вятъра сред дърветата и едва доловимата мараня над асфалта.
Ричър продължи напред.

След три километра пътят изви леко наляво и се появи нов, също толкова широк и гладък, който обаче завиваше надясно. Всъщност това не можеше да се нарече завой. Класическо кръстовище с формата на буквата Y, което предлагаше равни възможности. Наляво или надясно. Въпрос на желание. И двата пътя се губеха сред дървета с толкова големи и гъсти корони, че на места образуваха същински тунел.
Имаше и пътен знак.
Стрелката наляво бе придружена от надпис „Портсмут“, а тази надясно — от надпис „Лакония“. Второто име обаче бе изписано с по-дребен шрифт. Самата стрелка до него също бе по-дребна, сякаш за да внуши, че Лакония е по-незначително място от Портсмут. Второстепенна отбивка, въпреки че шосетата бяха еднакво широки.
Лакония, Ню Хампшър.
Ричър познаваше това име. Беше го срещал върху всевъзможни семейни документи, свързани с миналото, беше го чувал от време на време. Това бе градът, в който покойният му баща бе роден и израснал и който бе напуснал на седемнайсетгодишна възраст, за да постъпи в морската пехота. Така поне гласеше семейната история, която обаче бе доста мъглява. Не ставаше ясно от какво бе избягал баща му. Едно бе сигурно. Никога не се бе върнал там. Нито веднъж. Ричър бе роден повече от петнайсет години по-късно, когато Лакония вече се бе превърнала в незначителна подробност от едно далечно минало, почти като Дакота, откъдето бяха дошли предците на баща му още по времето, когато Дакота била само територия, а не щат. Никой от семейството им не бе посещавал нито едното, нито другото място. Дядото и бабата на Ричър бяха починали млади и баща му почти не ги споменаваше. По всичко изглеждаше, че Ричър няма лели, чичовци, братовчеди или каквито и да било далечни роднини. Което бе почти изключено от гледна точка на статистиката и предполагаше някакъв семеен разрив. Никой освен баща му не разполагаше с информация за миналото, а и никой не проявяваше желание да я измъкне от него. Има неща, които семействата на морските пехотинци просто не обсъждат. Години по-късно Джо, братът на Ричър, вече капитан от армията, бе изпратен на север и бе направил опит да открие някогашния дом на семейството, но усилията му бяха отишли на вятъра. И Ричър се бе канил да направи същото, при това неведнъж. Но и той не бе идвал в Лакония.
Наляво или надясно. Въпрос на избор.
Портсмут бе за предпочитане. Там имаше магистрали и автобуси, движението бе далеч по-оживено. От там се стигаше право в Бостън. А Сан Диего примамваше неустоимо Ричър. Тук, на североизток, вече застудяваше.
От друга страна обаче, щеше да загуби само един ден. Какво толкова?
Ричър пристъпи надясно и пое по пътя, който водеше към Лакония.

По същото време на петдесетина километра от Ричър по друг път, който същото водеше на юг, се движеше стара хонда, шофирана от двайсет и пет годишен младеж на име Шорти Флек. До него седеше Пати Сандстром, също двайсет и пет годишна. Бяха гаджета, и двамата родени и израснали в Сейнт Ленард, затънтено градче в Ню Брънзуик, Канада. Градче, в което не се случваше нищо. Най-голямото събитие, за което можеше да се сетят, бе отпреди десет години, когато камион, превозващ кошери с дванайсет милиона пчели, се бе обърнал на един завой. Местният вестник бе съобщил с нескрита гордост, че това е първият подобен инцидент в историята на Ню Брънзуик. Пати работеше в дъскорезница. Беше внучка на американец от Минесота, който половин век по-рано бе избягал в Канада, за да не замине за Виетнам. Шорти бе фермер и отглеждаше картофи. Семейството му живееше в Канада, откакто се помнеше. И съвсем не беше нисък, макар името му да означаваше тъкмо това. Някога може и да е бил нисък, но само като дете. Сега обаче всеки би го определил като среден на ръст.
Двамата се опитваха да стигнат директно от Сейнт Ленард до Ню Йорк. Чакаше ги дълъг път, но имаха повече сметка да не нощуват никъде. Искаха да продадат нещо в града и парите, спестени от хотела, само щяха да увеличат печалбата им. Бяха планирали внимателно маршрута си и бяха направили голям завой на запад, за да избегнат туристите, които се прибираха от летните си ваканции по крайбрежието. Затова използваха второстепенни пътища. Пати държеше пръста си върху картата и следеше внимателно завоите и пътните знаци. Бяха изчислили времето предварително и бяха стигнали до извода, че няма причина да не успеят.
Проблемът се криеше в това, че бяха тръгнали по-късно от планираното. Една от причините бяха суматохата и дезорганизацията преди пътуването, но по-сериозната бе свързана със стария акумулатор на хондата, който не понасяше добре ниските есенни температури, дошли със студените ветрове откъм остров Принц Едуард. Това забавяне бе причината да заварят дълга опашка от автомобили на американската граница. В резултат на което двигателят на хондата прегря и сега колата се движеше с едва осемдесет километра в час.
Освен това Пат и Шорти бяха уморени.
И гладни. И жадни. Нуждаеха се от тоалетна, но закъсняваха, изоставаха от графика. Затова бяха ядосани. А хондата отново прегряваше. Стрелката на термометъра навлизаше в червената зона. Изпод капака се разнасяше стържене. Може маслото да бе на привършване. Нямаше начин да разберат. Всички лампички по таблото светеха непрекъснато през последните две години и половина.
— Какво има пред нас? — попита Шорти.
— Нищо — отвърна Пат.
Пръстът й не се отделяше от лъкатушната червена линия, обозначена с трицифрен номер, която се виеше от север на юг сред светлозелено петно с причудлива форма. Гориста област.
Гледката през прозореца го потвърждаваше. Дърветата бяха много нагъсто, високи, тъмни, неподвижни, отрупани с натежали листа, вещаещи края на лятото. Картата показваше паяжина от тънки червени линии, наподобяващи вените по крака на старица, за които Пат предполагаше, че са пътища, които водят към малки населени места. Толкова малки, че в тях едва ли щяха да открият автосервиз или дори магазин, в който да продават масло и антифриз. Най-добрата им възможност се намираше на трийсетина минути пред тях на югоизток — градче, чието име не бе изписано с най-дребния шрифт. А това предполагаше, че там ще намерят поне бензиностанция.
Името бе Лакония.
— Ще издържим ли още трийсет километра? — попита Пат.
Стрелката на термометъра бе навлязла в червената зона.
— Възможно е — отвърна Шорти. — Но само ако извървим пеша последните двайсет и девет от тях.
Той отпусна педала на газта и намали оборотите, в резултат на което двигателят започна да генерира по-малко топлина. В същото време обаче това намали въздушния поток покрай радиатора, което означаваше, че топлината ще се разсейва по-бавно. Затова показанията на термометъра продължиха да се покачват в следващите минути. Пати прокара пръст по картата в опит да прецени местоположението им съобразно скоростта, с която се движеха. Вдясно от пътя започваше нова мрежа от пътища, която също наподобяваше паяжина, но по-малка. През тъмнозеленото петно на горите се виеше тънка линия, която свършваше само след два-три сантиметра. През прозореца нахлуваше по-малко въздух и в купето стана по-тихо, а това позволи на Пат да чуе по-ясно шумовете, които издаваше двигателят. Чукане, тракане, стържене… Все по-силно и по-силно.

Изведнъж пред тях се появи тясно отклонение. Онази малка паяжина от картата. Тъкмо навреме. То обаче приличаше повече на тунел, отколкото на обикновен път. Короните на дърветата се преплитаха високо над асфалта и под тях цареше мрак. В началото на отклонението имаше табела, закована с пирони за дървен стълб. Пластмасовите букви образуваха думата
Мотел
, а стрелката сочеше входа на тунела от дървета.

— Да се отбием ли? — попита Пат.
Колата сякаш сама й отговори. Стрелката на термометъра опря края на скалата. Предницата на автомобила се бе нагряла като пещ. Шорти усещаше горещината с краката си. Бе чувал разкази за двигатели, които са гръмнали или са се разтопили от висока температура. Пълни измислици, разбира се. Невъзможно бе да се образува локвичка от разтопен метал. Или пък двигателят да експлодира. Той просто спираше. Мирно или тихо. Или блокираше. В резултат на което колата спираше.
В момента Пати и Шорти се намираха насред гората, не се виждаха други автомобили, мобилните им телефони нямаха обхват.
— Нямаме избор — отвърна той, натисна спирачката и зави към тунела от дървета.
Когато приближиха, видяха, че пластмасовите букви са покрити със златиста боя от човек, действал с твърда ръка и тънка четка, който сякаш се бе опитал да убеди клиентите, че това е луксозен мотел. Имаше и втора табела, напълно идентична, но обърната в другата посока, с лице към онези, които напускаха мотела.
— Е? — попита Шорти.
Въздухът под дървесните сводове бе осезаемо по-студен. Поне с пет-шест градуса в сравнение с асфалтовото шосе. Канавката встрани бе събрала листата, опадали през миналата есен, и калта, разтопила се през миналата зима.
— Е? — попита отново Шорти.
Преминаха през кабел, опънат напряко на пътя. Дебел гумен кабел с размерите на градински маркуч. Все едно бяха отбили на стара бензиностанция, която имаше въже с камбанка в края, за да повикат някой да напълни резервоара им.
Пати не отговори.
— Едва ли е толкава зле? Все пак го има на картата.
— На картата е отбелязан пътят, не мотелът.
— Табелката беше хубава.
— Така е — отвърна Пати. — Беше.
Те продължиха напред.



2

Дърветата охлаждаха и освежаваха въздуха, затова Ричър с лекота поддържаше скорост от шест километра в час. Предвид дългите му крака това означаваше осемдесет и осем стъпки в минута. Така се движеше с темпо, подходящо за толкова много прекрасни песни, и времето минаваше неусетно. След трийсет минути бе изминал три километра и бе прослушал седем класически парчета в главата си, когато чу шум, който го върна в реалността. Обърна се и видя стар пикап, който се движеше почти като рак по пясъка, тъй като четирите му колела сякаш се опитваха да поемат в различни посоки.
Ричър вдигна палец.
Пикапът спря. Шофьорът, възрастен мъж с дълга бяла брада, се пресегна и свали прозореца откъм Ричър.
— Отивам в Лакония — каза той.
— Аз също — обясни Ричър.
— Добре. Качвай се.
Ричър се качи и вдигна прозореца. Старецът потегли и ускори бавно.
— Май стигнахме до момента, в който ще ми кажеш, че трябва да си купя нови гуми — заяви той.
— Мина ми през ума — призна Ричър.
— На моята възраст избягвам сериозните разходи. Защо ми е да инвестирам в бъдещето? Да не би да имам такова?
— Този аргумент е по-скапан и от гумите на колата.
— Нищо им няма на гумите. Шасито е изкривено. Катастрофирах преди време.
— Кога?
— Скоро ще станат двайсет и три години.
— Значи вече си свикнал.
— Помага ми да не задремя зад волана.
— Как разбираш накъде да го завъртиш?
— Вече не ми прави впечатление. Имам чувството, че управлявам ветроходна яхта. Защо отиваш в Лакония?
— Минавах наблизо — обясни Ричър. — Баща ми е роден тук. Реших да разгледам градчето.
— Как е фамилията ти?
— Ричър.
Старецът поклати глава.
— Никога не съм срещал човек на име Ричър в Лакония.
Причината за разклоняването на пътя на онова Y-образно кръстовище се оказа езеро, достатъчно широко, за да могат шофьорите, които пътуват на север и на юг, да изберат от коя страна да го заобиколят — откъм левия или откъм десния бряг. Ричър и старецът завиха и пикапът се затътри по десния бряг. Пътят бе неравен, но живописен, защото гледката бе приказно красива, а слънцето щеше да залезе след по-малко от час. Не след дълго пред погледите им изникна Лакония. Градчето се оказа по-голямо от очакванията на Ричър. В него живееха петнайсет-двайсет хиляди души. Несъмнено бе окръжен център. Солиден и проспериращ. Имаше тухлени сгради и добре поддържани старинни улици. Червеното слънце, надвиснало ниско над хоризонта, им придаваше вид на стари кинодекори.
Подрусващият пикап спря на един ъгъл в центъра. Старецът обяви:
— Това е Лакония.
— Колко ли се е променила?
— Почти никак — отвърна старецът.
Ричър му благодари, излезе и проследи как пикапът потегля със скрибуцане и всяко колело се опитва да убеди останалите, че се движат в грешната посока. После се обърна и измина няколко преки, просто за да усети атмосферата на градчето. Забеляза две места, които щяха да му потрябват на сутринта, и други две, от които да се възползва тази вечер. Двете, от които се нуждаеше в момента, бяха място, където да вечеря, и място, където да прекара нощта.
И двете се намираха в историческия център на градчето. Ресторантите предлагаха здравословна храна, но изглеждаха малки и тесни, рядко с място за повече от две маси, поставени една до друга. Ричър не видя мотели, но откри достатъчно къщи за гости и множество стаи под наем. Вечеря в едно тясно бистро, защото сервитьорката му се усмихна през витрината, след което му донесе поръчката. Салата с печено телешко, която му се стори най-хранителна от всички ястия в менюто. Но когато сервитьорката му поднесе чинията, количеството храна в нея се оказа доста скромно. Ричър поръча отново, този път по-голяма чиния. В първия момент жената не го разбра. Реши, че нещо не е наред с първата поръчка. Или с размерите на чинията. Или и с двете. После се сети. Клиентът беше гладен. Искаше двойна порция. Попита го дали желае още нещо. Ричър помоли за по-голяма чаша кафе.
После се върна в къщата за гости, която бе забелязал в странична уличка близо до кметството. Нае си стая без проблеми. Туристическият сезон бе отминал. Плати сравнително висока цена за това, което съдържателката нарече апартамент, а се оказа стая с канапе, твърде много флорални мотиви и твърде меки пухени възглавници. Ричър изхвърли от леглото поне дузина от тях и изпъна панталона си под матрака. После взе продължителен горещ душ, мушна се под завивките и заспа.

Тунелът сред дърветата се оказа дълъг повече от три километра. Пати Сандстром проследи извивките му с пръст върху картата. Колелата на хондата се въртяха по посивял и напукан асфалт, чиято гладка някога повърхност бе отнесена от дъждове и порои, оставили след себе си дупки с размерите на билярдни маси. На места се виждаше неравната бетонна основа, на други — чакъл, а част от дупките бяха пълни с гниещи листа, още влажни от пролетните дъждове. Балдахинът от клони над главите на Шорти и Пати бе невероятно гъст, направо непробиваем, с изключение на едно място, където дърветата растяха доста рехаво, на двайсетина метра едно от друго. И тъкмо там се виждаше късче яркорозово небе. Може там почвата да бе различна, да имаше твърда скала под няколкото сантиметра пръст или просто да нямаше вода. След малко късчето небе остана зад гърба им. Шорти Флек шофираше бавно, за да щади амортисьорите и двигателя. Зачуди се дали да не включи фаровете.
Балдахинът от листа изтъня за втори път, а това сякаш бе равносилно на обещание за появата на просторна поляна, която да им подскаже, че вече са пристигнали. Пътят излезе от дърветата и продължи по права линия. Тънката сива лента асфалт изведнъж им се стори гола, изложена на показ под последните слънчеви лъчи. В края й се виждаха три внушителни дървени постройки, разположени в полукръг. Разстоянието между първата и последната бе поне петдесет метра. И трите бяха боядисани в керемиденочервено с ярки бели акценти. На фона на зелената трева приличаха на класически старинни имения в Нова Англия.

Най-близката сграда бе мотел. Приличаше на илюстрация от детска книжка. Може би от буквар. „М“ като мотел. Постройката бе ниска, продълговата, от тъмночервени дъски и покрив от сиви асфалтови плочки. На първия прозорец светеше яркочервен неонов надпис
Рецепция
. Следваше врата с жалузи, която явно водеше към складово помещение, а после — широк прозорец с климатик и два пластмасови стола пред него. След това редът се повтаряше — номерирана врата, още един широк прозорец с климатик, още два стола, още една номерирана врата и така до края. Общо дванайсет стаи, разположени в редица. Пред нито една от тях обаче не се виждаше автомобил. Мотелът явно бе празен.

— Харесва ли ти? — попита Шорти.
Пати не отговори.
Той спря колата. Вдясно от тях се намираше втора сграда, по-къса, но по-висока и по-широка от първата. Нещо като плевня. Или обор. Но в него нямаше животни. Бетонната рампа, която водеше към постройката, изглеждаше подозрително чиста. Най-просто казано, нямаше и следа от изпражнения. Явно беше превърната в работилница. Пред нея бяха паркирани девет атевета. Обикновени мотоциклети, но с четири гуми вместо две. Бяха подредени много прецизно в три редици от по три машини.
— Може да са хонди — обади се Пати. — Нищо чудно тези хора да знаят как да поправят колата ни.
Третата постройка в далечния край бе най-обикновена на вид къща, но доста просторна, с веранда от всички страни и люлеещи столове на нея.
Шорти продължи напред и спря отново. Асфалтът свършваше на десетина метра от празния паркинг пред мотела. А там започваше черен път, който опитното му око на фермер определи като застлан от равни части чакъл, кал, сухи плевели и живи плевели. Забеляза поне пет вида, които не би искал да срещне из картофените си ниви.
Краят на асфалта му заприлича на праг. На граница. На място, което го приканва да вземе решение.
— Е? — попита отново той.
— Много е пусто — отвърна Пати. — Няма никакви гости. Не ти ли се струва странно?
— Туристическият сезон приключи.
— Ей така, изведнъж?
— Хотелиерите винаги се оплакват от това.
— Мястото е толкова затънтено.
— Предназначено е за хора, които искат да избягат от цивилизацията и търсят спокойствие.
Пати помълча и накрая каза:
— Мисля, че ни устройва.
— А аз — че нямаме друг избор — отвърна Шорти.
Тя огледа мотела от ляво надясно, спря поглед върху семплите пропорции, солидния покрив, масивните дъски, прясната боя… Собствениците поддържаха добре сградата, без да прибягват до скъпи и луксозни ремонти. Типичен мотел. Спокойно би могла да попадне на такъв и в Канада.
— Да го огледаме — предложи Пати.
Колата напусна асфалтовата алея, затрополи по неравната повърхност и спря пред рецепцията. Шорти се замисли за секунда и изключи двигателя. По-добре така, отколкото да го оставя да работи, помисли си той. В случай, че наистина нещо вземе да се разтопи или гръмне. Но не запалеше ли отново, ситуацията ставаше много неприятна. И той нямаше да се учуди. Май наистина трябваше да наемат стая. Имаха само един голям куфар, пълен с нещата, които планираха да продадат. Можеха да го оставят в колата. Не носеха почти никакъв друг багаж.
Излязоха от хондата и се насочиха към рецепцията. Зад гишето завариха мъж на възрастта на Шорти и Пати, вероятно само с година или две по-голям от тях. Имаше грижливо сресана къса руса коса, хубав слънчев загар, сини очи, бели зъби и дежурна усмивка. Но изглеждаше малко необичайно, сякаш… сякаш мястото му не беше тук. В първия момент Шорти реши, че е попаднал на случай, типичен за Канада — богато хлапе, изпратено да върши неквалифицирана работа в дълбоката провинция с цел да натрупа професионален опит, да разшири кръгозора си, да открие себе си или нещо подобно. Но мъжът срещу него бе прекалено възрастен за подобни глупости. Освен това ги посрещна със самочувствието на собственик на това място. Поздрави ги с „добре дошли“, но като човек, който приема някого в дома си. Като човек, който притежава всичко наоколо.
Може и така да беше.
Пати го уведоми, че се нуждаят от стая, и попита дали човекът, който поддържа всички онези атевета, не може да погледне колата им или в краен случай да им даде телефона на добър автомонтьор. За предпочитане, с авариен камион.
Мъжът се усмихна и попита:
— Какво не е наред с колата ви?
Гласът му прозвуча като на актьор, който играе ролята на финансист или брокер от Уолстрийт. Като на човек, който е свикнал да носи костюм и вратовръзка. Спокоен и самоуверен. Човек, който пие шампанско и смята алчността за добродетел. Да, определено не беше от любимия тип хора на един обикновен фермер, който отглежда картофи.
— Двигателят прегрява, а под капака се чуват странни шумове — обясни Пати.
Мъжът зад рецепцията се усмихна отново, но този път по различен начин, със скромната, но едновременно с това властна усмивка на господар на Вселената, и каза:
— В такъв случай предполагам, че ще трябва да погледнем двигателя. Нищо чудно да е останал без охладителна течност и масло. И двете се оправят съвсем лесно, стига да няма теч. Тогава ще трябва да подменим някои части. Или да приспособим нещо. В краен случай ще позвъним на някой добър монтьор, когото познаваме. Но най-добре да не предприемаме нищо, преди двигателят да се охлади. Оставете колата пред вашата стая, за да я прегледаме на сутринта.
— По кое време? — попита Пати, която не можеше да се отърси от мисълта, че са закъснели, но и се сети за онази поговорка за зъбите на подарения кон.
— Още по изгрев-слънце — отвърна мъжът.
— Колко струва стаята? — попита тя.
— След Деня на благодарността, преди листата да са окапали от дърветата… да речем, петдесет долара.
— Добре — съгласи се Пати.
Не бе съвсем убедена, но отново се сети за подарения кон и за думите на Шорти, че нямат избор.
— Ще ви настаним в номер десет — каза мъжът. — Това е първата стая, която реновирахме. Всъщност току-що приключихме с ремонта. Вие ще бъдете първите й гости. Надявам се да ни окажете тази чест.



3

Ричър се събуди в три часа и една минута. Сутринта. Беше като клише от евтин филм. Сепна се и изведнъж се оказа буден. За един миг. Сякаш бе натиснал някакъв ключ. Не помръдна. Дори не напрегна ръцете и краката си. Продължи да лежи неподвижно и да се взира в мрака, но се ослуша напрегнато. Това не беше навик, придобит в армията. А вроден инстинкт, първичен инстинкт, който еволюцията бе заложила дълбоко в мозъка му. Веднъж, в една красива вечер, бе заспал в Южна Калифорния с широко отворени прозорци и се бе събудил също толкова рязко, за един миг, сякаш бе натиснал някакъв ключ, защото бе усетил едва доловимата миризма на дим. Не ставаше въпрос за дим от цигара или за горяща сграда, а за горски пожар на шейсет километра от мястото, където се намираше. Първична миризма. Като на горяща савана, подпалена от светкавица. Оцеляването на първобитните хора е зависело от това кой ще се събуди пръв и кой ще побегне пръв. Кой ще надбяга огъня. Инстинкт, който се усъвършенства в продължение на стотици поколения.
Този път обаче нямаше дим. Не и в три часа и една минута сутринта. Не и в тази стая. Какво го бе събудило тогава? Не беше образ, допир, вкус, защото бе спал в леглото си, завесите бяха дръпнати, а в устата си нямаше нищо. Следователно причината бе звук. Беше чул нещо.
Той зачака звукът да се повтори. А това беше недостатък на еволюцията. Нейният продукт не беше достатъчно съвършен. Процесът все още протичаше на два етапа. Първият включваше събуждането, а вторият — осъзнаването на случилото се. Ричър не изпитваше капка съмнение, че е най-добре двете неща да се случват едновременно.
Не чу нищо. Рептилоидният мозък, най-старият и примитивен дял на човешкия му мозък, не регистрира никакви шумове. Едва ли бе чул стъпки или съскане на древен хищник. Най-близкото клонче, което можеше да изпращи застрашително, се намираше в гората на много километри от града. Тук нямаше какво да уплаши въпросната част от мозъка му. Не и по отношение на звуците. По-новите звуци се регистрираха на друго място, в предната част на мозъка, която отговаряше за заплахите от по-съвременно естество. Те обаче не бяха в състояние да извадят човек от дълбок сън.
Какво го бе събудило тогава? Единственият друг древен звук бе викът за помощ. Писък или молба. Не съвременен вик, възглас или смях. А нещо дълбоко примитивно по своята същност. Звук, който би издал член на първобитно племе, което е нападнато от враг. Сигнал за тревога, долетял някъде отдалече.
Ричър не чу нито звук повече. Нямаше повторение. Той стана от леглото, пристъпи към вратата и се ослуша. Отново не чу нищо. Взе пухената възглавница и я долепи до шпионката. Никаква реакция. Никой не се опита да го простреля в окото. Ричър отвори вратата и се огледа. Не видя нищо. Само ярко осветен коридор, в който нямаше жива душа.
Той вдигна завесите и погледна през прозореца. Нищо. Улицата беше пуста. Потънала в мрак. И тишина. Ричър се върна в леглото, оправи възглавницата и заспа отново.

Пати Сандстром също се събуди в три часа и една минута. Беше спала четири часа, след което някаква подсъзнателна тревога я накара да отвори очи. Не се чувстваше добре. Дълбоко в себе си не изпитваше онова, което знаеше, че би трябвало да изпитва. Може би се притесняваше заради закъснението. В най-добрия случай щяха да пристигнат в града по обед на следващия ден. А това определено не бяха най-подходящите часове за търговия. Да не говорим за непредвидения разход от петдесет долара за стаята. А и ремонтът на колата щеше да погълне кой знае колко пари. Можеше да струва цяло състояние. Особено ако трябваше да поръчват части. Или да се приспособяват други, взети от различни автомобили. Колите бяха чудесно изобретение, но само до момента, в който не започнеха да се развалят. И все пак, след като приключиха на рецепцията, двигателят запали. Мъжът от мотела не изглеждаше особено разтревожен. Окуражи ги с жест. Но не ги придружи до стаята. Което беше добре, защото Пати не обичаше да я следват по петите, да й показват къде се намира ключът за осветлението или къде е банята, да оглеждат нещата й, да сервилничат в очакване на бакшиш. Мъжът от рецепцията не беше такъв.
Въпреки това Пати не се чувстваше комфортно. Нямаше представа каква е причината. Стаята бе приятна. И наистина бе току-що реновирана. Изцяло. До последния сантиметър. Мазилката беше нова, таванът, стените и корнизите бяха прясно боядисани, мокетът също беше нов. Нищо лъскаво, крещящо или луксозно. Най-обикновено освежаване на стаята — такава, каквато е била някога. Климатикът работеше добре. Телевизорът беше с плосък екран. На прозореца бе поставена скъпа дограма с два дебели стъклени панела с термоуплътнения и електрически щори. Не се налагаше човек да дърпа въженце или синджирче, за да ги затвори. Достатъчно бе да натисне едно копче. В това отношение не бяха пестени пари. Единственият недостатък беше, че прозорецът не се отваряше. А това можеше да се превърне в проблем в случай на пожар. Освен това Пати предпочиташе свежия нощен въздух. Но като цяло мястото изглеждаше съвсем прилично. Във всеки случай, по-добре от повечето хотели, които бе виждала. Може би дори си заслужаваше петдесетте долара.
Въпреки това Пати не се чувстваше комфортно. В стаята нямаше телефон, мобилният също нямаше сигнал, затова половин час по-късно двамата с Шорти отидоха до рецепцията с молба да използват телефона там и да си поръчат нещо за ядене. Може би пица. Мъжът се усмихна и отвърна с извинителна усмивка, че, за съжаление, мотелът се намира прекалено далече и местните ресторанти не извършват доставки до него. Никой няма да дойде. Повечето гости, предпочитат да отидат с колата си до някое заведение. Шорти кипна от яд. Този човек сякаш се опитваше да му каже, че повечето гости имат коли, които работят. Или пък му се подиграваше с тази своя извинителна усмивка. Но тогава мъжът се сети, че във фризера в къщата има пици. Защо не хапнете заедно с нас?
Беше странно преживяване. Събраха се в мрачната стара къща. Пати, Шорти, мъжът от рецепцията и още трима, съвсем като него. На една и съща възраст, едни и същи на вид. И сякаш бяха установили помежду си някаква невидима връзка. Приличаха на хора, натоварени с някаква мисия. Обща мисия. Изглеждаха напрегнати. След като поговориха малко, Пати стигна до извода, че всичките са инвеститори, вложили пари в някакво ново съвместно начинание. В мотела, предположи тя. Вероятно го бяха купили и се опитваха да го разработят. Във всеки случай, бяха много любезни, дружелюбни, приказливи. Мъжът от рецепцията се казваше Марк. Останалите бяха Робърт, Стивън и Питър. Задаваха интелигентни въпроси за живота в Сейнт Ленард. Проявиха интерес към пътуването им на юг. Шорти отново се ядоса. Имаше чувството, че му се подиграват, че го смятат за глупак, защото е тръгнал с повредена кола. Но онзи, който спомена, че поддържа атеветата — името му беше Питър, — заяви, че би направил същото. Защото би заложил на статистиката. Двигателят е работил толкова години. Защо да спре точно сега? Теорията на вероятностите предполага, че колата ще продължи да върви. Както винаги е правила до този момент.
После си пожелаха „лека нощ“. Двамата се върнаха в стаята и заспаха. Пати обаче отново се събуди след четири часа. И отново разтревожена. Не се чувстваше добре и не знаеше причината. А може би я знаеше, но не искаше да си признае. Нищо чудно това да беше проблемът. Предположи, че дълбоко в себе си е ядосана, не, бясна на Шорти. Та нали това бе голямото им пътуване! Най-важната част от тайния им план! А той беше тръгнал с повредена кола! Толкова беше тъп! По-тъп дори от картофите, които отглеждаше! Защо не се бе сетил да я оправи навреме? Колко ли щеше да се охарчи за смяната на маслото и антифриза? Далеч по-малко от петдесетте долара, която щяха да платят за мотела. Самият мотел пък бе неприятно място, управлявано от неприятни хора. От друга страна обаче, Пати имаше чувството, че четиримата възпитани млади мъже, нещо като съвременни рицари в бляскава броня, се опитват да я спасят от производителя на картофи, оказал се прекалено глупав, за да провери колата си, преди да потегли по маршрут с дължина почти две хиляди километра. И още нещо! Въпросното пътуване бе в чужда страна! Да не говорим, че в багажника имаше нещо много, много ценно.
Глупак! Пати се нуждаеше от свеж въздух. Стана от леглото и отиде боса до вратата. Завъртя топката на дръжката и опря другата си ръка в рамката за равновесие. Надяваше се така да отвори безшумно вратата, защото не искаше да събуди Шорти. Предпочиташе да разговаря с него по-късно, тъй като в момента му бе много ядосана.
Вратата обаче заяде. Не помръдна дори на милиметър. Пати провери дали е отключена отвътре, завъртя топката първо в едната, после в другата посока, но без резултат. Вратата продължаваше да заяжда. Вероятно майсторите бяха повредили нещо по време на ремонта. Или пък се бе издула и деформирала от лятната жега.
Глупаво! Ужасно глупаво! Това бе единственият случай, когато можеше да има някаква полза от Шорти. Не беше особено едър, но пък бе доста силен. Сигурно от мъкненето на петдесеткилограмови чували с картофи. Но нима трябваше да го събуди и да го помоли за помощ? Как пък не! Пати се върна, легна до Шорти и впери поглед в тавана, който изглеждаше толкова гладък, лъскав и солиден.

Ричър се събуди отново в осем сутринта. През завесите проникваха ярки слънчеви лъчи. Във въздуха се носеха миниатюрни прашинки. Откъм улицата долитаха приглушени шумове. Автомобилният поток спря за миг, след което потегли отново. Вероятно в края на пряката имаше светофар. От време на време прозвучаваше клаксон, сякаш някой шофьор отпред се разсейваше и не забелязваше зелената светлина.
Ричър взе душ, измъкна панталона си изпод матрака, облече се и излезе да потърси закуска. Откри кафе и мъфини съвсем наблизо, които заситиха временно глада му за по-продължителното разузнаване, което предприе из квартала. Така попадна на заведение, което макар и обзаведено в нескопосана имитация на ретро стил — явно предлагаше вкусна и питателна храна. Ричър не разбираше смисъла от толкова натруфен интериор. Предположи, че основната идея е била създаването на съвременна версия на старите закусвални, в които някога се събирали дървосекачите, както и в предлагането на меню, съставено от любимите им ястия. Неизвестно защо, някой бе решил, че трябва да се сервират само пържени храни. Ричър знаеше от собствен опит, че дървосекачите се хранят с онова, с което се хранят всички хора, занимаващи се с тежък физически труд — т. е. ядат всичко. Той обаче нямаше принципни възражения срещу пържената храна, особено когато е поднесена в обилни порции, затова влезе вътре и се настани на една маса. Надяваше се да го обслужат бързо, все едно наистина бе дървосекач и разполагаше само с трийсет минути почивка, преди да отсече следващото си дърво.
Храната беше отлична, а сервитьорката редовно доливаше кафе в чашата му, затова Ричър остана повече от трийсет минути. Седеше на стола, гледаше през прозореца, наблюдаваше утринната суетня навън и изчакваше хората в костюми да стигнат до работните си места. Тогава стана, плати сметката си, като не пропусна да остави бакшиш, и измина двете преки, които бе огледал предишната вечер. Те щяха да го отведат към мястото, което бе определил за отправна точка на своето търсене. Това бе градската служба „Архиви“. Тя бе обозначена със собствена табелка на таблото пред тухлената административна сграда, която — ако се съдеше по архитектурата и възрастта й — някога бе приютявала местната съдебна палата. Нищо чудно съдът да продължава да заседава тук, помисли си Ричър.

Службата, която търсеше, се оказа настанена в една от многобройните малки зали, встрани от огромното фоайе на мецанина. Приличаше на коридор в луксозен хотел. С тази разлика, че двойните врати бяха стъклени, а името на службата бе изписано със златни букви върху неравната матирана повърхност. При това на цели два реда. Зад вратата се намираше празно помещение с четири пластмасови стола и гише, високо до кръста. Умалена версия на типичното държавно учреждение. Върху плота бе монтиран електрически звънец. От него тръгваше тънка жица, която се скриваше в отвор в плота, а до него бе оставена написана на ръка бележка:
Моля, позвънете
. Буквите бяха грижливо изписани и покрити с няколко слоя широко прозрачно тиксо. Въпреки това ъгълчетата на листа бяха подгънати и зацапани от ръцете на многобройните нетърпеливи или отегчени посетители.

Ричър натисна звънеца. Минута по-късно вратата в задната част на помещението се отвори и от там се появи жена, която погледна назад със съжаление, сякаш идваше от далеч по-просторно и по-приятно място. Бе трийсетинагодишна, слаба и стройна, със сив пуловер и сива пола. Пристъпи към гишето, като не пропусна отново да хвърли поглед назад. Или приятелят й я чакаше там, или мразеше работата си. А може би и двете. Въпреки това жената положи усилия да поздрави Ричър любезно и дори сърдечно. Не като продавачка в магазин, където клиентът винаги е прав, а по-скоро като равен, сякаш тя и клиентът непременно трябва да прекарат приятно времето си заедно и да разрешат някакъв стар проблем, свързан с града. В очите й имаше достатъчно светлина, за да накара усилията й да изглеждат искрени. Може би все пак не мрази работата си, помисли си Ричър.
— Интересувам се от архива с недвижими имоти — каза той.
— За съдебен спор около нотариални актове ли става въпрос? — отвърна жената. — В такъв случай трябва да се обърнете към адвокат и той да го изиска от нас. Така ще стане по-бързо.
— Няма никакъв съдебен спор — увери я Ричър. — Баща ми е роден тук. Това е всичко. Преди много години. Вече е покойник. Минавах наблизо и реших да се отбия и да погледна къщата, в която е израснал.
— Какъв е адресът?
— Нямам представа.
— А можете ли да си спомните къде сте живели?
— За пръв път идвам тук.
— И никога не сте посещавали града?
— Не.
— Вероятно защото баща ви е напуснал Лакония като дете.
— Едва когато е постъпил в морската пехота на седемнайсет.
— В такъв случай е възможно баба ви и дядо ви да са заминали, преди баща ви да е създал семейство.
— Останал съм с впечатлението, че те никога не са напускали града.
— Но никога не сте ги виждали?
— Баща ми служеше в морската пехота. Често се местехме.
— Съжалявам.
— Вината не е ваша.
— Благодаря ви за службата.
— Не заслужавам благодарности. Баща ми беше морски пехотинец, не аз. Надявах се да открием името му в регистъра на ражданията или нещо подобно, а после и имената на родителите му, за да намеря точния им адрес — вероятно в данъчните регистри, — за да мина оттам и да огледам къщата.
— Не знаете имената на баба си и дядо си, така ли?
— Мисля, че са се казвали Джеймс и Елизабет Ричър.
— И аз се казвам така.
— И вие ли сте Ричър?
— Не. Елизабет. Елизабет Касъл.
— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Ричър.
— На мен също.
— Аз съм Джак Ричър. Баща ми беше Стан Ричър.
— Преди колко време е постъпил в морската пехота?
— Сега щеше да е към деветдесет, следователно преди повече от седемдесет години.
— Тогава трябва да се върнем осемдесет години назад, за всеки случай — обясни жената. — По това време Стан Ричър трябва да е бил на десет и да е живеел с родителите си Джеймс и Елизабет Ричър някъде в Лакония. Така ли?
— Да. И тези думи изчерпват цяла една глава от моята биография.
— Сигурна съм, че компютърът съхранява данни от преди повече от осемдесет години — продължи Елизабет Касъл, — но се опасявам, че старите данъчни регистри са най-обикновени списъци с имена.
Тя завъртя някакъв ключ и отвори капака на гишето. Под него се показаха монитор и клавиатура. Скрити на сигурно място от крадци, докато на рецепцията няма никой. Елизабет Касъл натисна едно копче и въздъхна.
— Ей сега ще тръгне — каза тя.
Ричър често бе чувал тези думи в технологичен контекст, макар да му звучаха по-скоро по военному, сякаш пехотни подразделения всеки момент ще потеглят в настъпление.
Елизабет Касъл затрака по клавиатурата, завъртя скролера на мишката, отново затрака по клавиатурата и отново завъртя скролера.
— Да — заяви тя след малко, — преди осемдесет години е имало само списък с номерата на съответните досиета. Ако ви трябват повече подробности, ще се наложи да изискате самите документи от архива. Опасявам се, че това отнема доста време.
— Колко?
— Три месеца понякога.
— А този списък съдържа ли имена и адреси?
— Да.
— В такъв случай не ми трябва друго.
— Вероятно. Ако искате само да огледате къщата.
— Това ми стига.
— Не сте ли любопитен?
— За какво?
— За живота им. Кои са били, с какво са се занимавали…
— Любопитството не си струва тримесечното чакане.
— Добре, в такъв случай наистина ни трябват само имената и адресите.
— И то ако къщата още съществува — добави Ричър. — Може някой да я е съборил. Осемдесет години са доста време.
— Нещата тук се променят доста бавно — отвърна жената.
Тя въведе няколко команди и отново завъртя скролера на мишката, отначало бързо, докато стигна почти до края на азбуката, а после по-бавно. Докато прегледа раздела, който започва с буквата „Р“, каза си Ричър. В един момент Елизабет Касъл спря и впери поглед в екрана. После погледна нагоре и надолу, сякаш за да се увери във видяното.
Накрая заяви:
— Никой на име Ричър не е притежавал имот в Лакония преди осемдесет години.



4

Пати Сандстром също се събуди в осем сутринта. По-късно, отколкото би искала, но накрая бе отстъпила пред умората и бе спала непробудно още почти пет часа. Усети, че леглото до нея е празно. Обърна се настрани и видя, че вратата е отворена. Шорти бе излязъл на паркинга и разговаряше с някого от мотела. Може би с Питър, предположи тя. Човекът, който поддържаше атеветата. Двамата стояха до хондата. Предният капак беше вдигнат. Слънцето грееше ярко.
Тя стана от леглото, наведе се ниско и се промъкна в банята. За да не може Питър — или как се казваше онзи там, до хондата? — да я види. Взе душ и облече същите дрехи, защото не си бе взела други. Излезе от банята. Беше гладна. Вратата продължаваше да стои отворена, но сега Шорти беше сам. Другият си бе отишъл.
Пати излезе навън и поздрави:
— Добро утро.
— Колата не пали — отвърна Шорти. — Онзи тип й направи нещо и сега не ще да помръдне. А снощи беше добре.
— Не бих казала.
— Снощи запали, а сега не иска. Явно е прецакал нещо.
— Какво точно направи?
— Ровичка нещо под капака. С гаечен ключ и клещи. Май окончателно я повреди.
— Питър ли беше? Онзи, който поддържа атеветата?
— Той твърди така. Но ако е истина, мога само да ги съжалявам. Сигурно заради това държат девет атевета. Само така могат да бъдат сигурни, че поне едно работи.
— Колата запали вчера, защото беше горещо. Сега е студено. Има разлика.
— Откога стана автомонтьор?
— А ти? — отвърна Пати.
— Мисля, че онзи е счупил нещо.
— А аз мисля, че се е опитал да ни помогне. Трябва да сме му благодарни.
— За това, че счупи колата ли?
— Тя си беше счупена.
— Но вчера запали. От раз.
— Имаше ли проблеми с вратата на стаята? — попита Пати.
— Кога? — учуди се Шорти.
— Когато излезе сутринта.
— Какви проблеми?
— Снощи ми се прииска да подишам свеж въздух, но не можах да я отворя. Беше заяла.
— Нямах никакъв проблем. Веднага се отвори.
В този момент видяха Питър да излиза от плевнята, разположена на петдесетина метра от тях. В едната си ръка носеше кафява платнена чанта. Изглеждаше тежка. Инструменти, помисли си Пати. За да поправи колата.
— Шорти Флек, слушай ме внимателно — каза тя. — Тези хора се опитват да ни помогнат и аз искам от теб да проявиш нужното уважение. Най-малкото да не им даваш повод да се откажат да ни помогнат, преди да са свършили. Ясно ли ти е?
— Господи! — възкликна той. — Държиш се така, все едно съм виновен или нещо подобно.
— Да, нещо подобно — отвърна Пати, после млъкна и зачака Питър с чантата с инструменти.
А той ги посрещна с жизнерадостна усмивка, сякаш ръцете го сърбяха и нямаше търпение да се захване за работа.
— Благодаря ви за помощта — каза Пати.
— Няма нищо — отвърна той.
— Надявам се повредата да не е прекалено сериозна.
— В момента колата ви не иска да запали. Обикновено причината е в електрическата система. Разтопен кабел например.
— Можете ли да го оправите?
— Можем да го подменим. Или да шунтираме повредената част. Но рано или късно ще ви се наложи да отидете в сервиз. Някои части или кабели често се разхлабват от друсането.
— Колко време ще отнеме подмяната?
— Първо трябва да открия разтопения кабел.
— Двигателят запали снощи — обади се Шорти. — Оставихме го да работи две минути, после го изключихме. През нощта би трябвало да се е охладил. Как тогава ще се разтопи някой кабел?
Питър не отговори.
— Той просто пита — обади се Пати. — В случай, че повредата не се окаже разтопен кабел и не успеете да откриете проблема. Не бихме искали да отнемаме от времето ви. Много мило, че се съгласихте да ни помогнете.
— Всичко е наред — увери я Питър. — Въпросът беше съвсем резонен. Когато изключите двигателя, изключвате също перката на радиатора и водната помпа. Следователно няма принудителна циркулация на въздух и антифриз, а горещата охладителна течност се издига бавно към цилиндровата глава. Възможно е някой кабел да се е допрял именно до нея.
Той мушна глава под капака и се надвеси над двигателя. Проследи кабелите с пръст, провери жиците, подръпна тук, почука там. Огледа и акумулатора. Използва гаечния ключ, за да провери дали кабелите на акумулатора са добре затегнати около клемите.
Накрая се изправи и каза:
— Опитайте отново.
Шорти се намести зад волана, но единият му крак остана отвън. Обърна се напред и хвана ключа. Вдигна поглед. Питър кимна. Шорти завъртя ключа.
Не се случи нищо. Абсолютно нищо. Нито щракване, нито жужене, нито бръмчене. Сякаш изобщо не бе завъртял ключа. Двигателят остана безмълвен. Все едно беше мъртъв. По-мъртъв от най-мъртвото нещо на тази планета.

Елизабет Касъл вдигна поглед от екрана, но не каза нищо, сякаш обмисляше възможните сценарии и действия съобразно различните обстоятелства. Първото, което й минава през ума, каза си Ричър, е, че аз съм пълен глупак и съм сбъркал града. В такъв случай следващата й стъпка ще бъде да се отърве от мен, несъмнено любезно, но въпреки това бързо и категорично.
— Вероятно са били наематели — заяви тя накрая. — Повечето хора тук живеят под наем. А данъците върху имотите се плащат само от собствениците. Ще трябва да ги потърсим на друго място. Фермери ли са били?
— Не мисля — отвърна Ричър. — Не си спомням някой да е разказвал как е излизал навън в зимния студ, за да нахрани кокошките, или как е изминавал трийсет километра в снега, за да отиде на училище. Защото фермерите си разказват подобни истории, нали? Аз обаче не съм чувал нищо подобно.
— В такъв случай не съм сигурна откъде да започнете.
— Най-доброто начало е регистърът на ражданията.
— Той обаче се намира в окръжната служба, не в градската. Тя е разположена в друга сграда, съвсем близо до нас. Може би трябва да потърсите архивите от преброяванията. Баща ви би трябвало да е включен в две от тях — първото, когато е бил на две години, и второто, когато е бил на дванайсет.
— А тези архиви къде са?
— Отново в окръжната служба, в друга сграда, която се намира още по-близо.
— Че с колко сгради разполагат тези архиви?
— Доста.
Елизабет Касъл му даде адреса, на който трябваше да отиде, и му обясни най-подробно по коя улица да тръгне и къде да завие, за да стигне до там.
Ричър подмина къщата за гости, в която бе прекарал нощта. Подмина и заведението, в което възнамеряваше да се върне за обяд. Продължи на юг и на изток по малки улички, застлани с павета и плочки, износени от осем-десетгодишна употреба. Или дори стогодишна. Магазините бяха чисти и добре поддържани. Повечето от тях предлагаха домашни потреби — тенджери, чинии, прибори, покривки и какви ли още не артикули, свързани с приготвянето и консумирането на храна. От време на време се появяваха и магазини за обувки, в някои от които бяха изложени и чанти.
Сградата, която Ричър търсеше, се оказа модерна — ниска и просторна. Щеше да изглежда по-уместно в кампуса на някой технопарк, заобиколена от компютърни лаборатории. Всъщност това е именно компютърна лаборатория, помисли си той. Едва сега осъзна, че е очаквал да види безкрайна редица от стелажи, отрупани с купища мухлясали листове хартия, написани на ръка с избеляло от времето мастило, привързани с канап. Всичко това наистина съществуваше, но не и тук, в Лакония. Папките отлежаваха в някой склад и за да се добере до тях, трябваше да минат три месеца. Преди това обаче някой ги бе сканирал и запазил в компютър. Ричър търсеше информация, която нямаше да открие сред колички с документи и облаци прах, а с помощта на компютър и принтер.
Добре дошли в съвременния свят.
Ричър влезе в сградата и се отправи към рецепцията, пренесена сякаш от музей на модерното изкуство или луксозна стоматологична клиника. Зад нея стоеше мъж, чийто вид подсказваше, че приема работата си тук като наказание. Ричър го поздрави. Мъжът го погледна, но не отговори. Ричър го уведоми, че иска да види два преписа от стари преброявания на населението.
— За къде? — попита мъжът, сякаш изобщо не се интересуваше от молбата на Ричър.
— Тук — отвърна Ричър.
Служителят го изгледа объркано.
— Тук. Лакония. Ню Хампшър. Съединени американски щати. Северна Америка, планетата Земя, Слънчевата система, Млечният път, Вселената.
— Защо две преброявания?
— Защо не?
— От кои години?
Ричър му каза първо годината, в която баща му бе навършил две, а после и тази, в която бе вече на дванайсет.
— Жител ли сте на окръга? — попита мъжът.
— Защо питате?
— Заради заплащането. Подобни справки не са безплатни. Освен за местните.
— Живея тук от известно време… толкова, колкото живях и на предишното място.
— Поради каква причина се интересувате?
— Толкова ли е важно?
— Трябва да отметна съответните позиции във формуляра.
— Проучвам семейната си история — отвърна Ричър.
— Ще ми трябва името ви.
— Защо?
— Такива са правилата. Трябва да въведа името ви, в противен случай шефовете ще си помислят, че надуваме цифрите, за да се правим на заети.
— Но вие можете да измислите колкото си искате имена!
— Освен това ще ми трябва документ за самоличност.
— Защо? Тази информация не е ли общественодостъпна?
— Добре дошли в реалността — отвърна мъжът.
Ричър му показа паспорта си.
— Роден сте в Берлин — отбеляза служителят.
— Точно така — потвърди Ричър.
— И това не е Берлин, Ню Хампшър.
— Проблем ли е? Да не мислите, че съм чуждестранен шпионин, изпратен да осуети нещо, случило се преди деветдесет години?
Служителят записа Ричър във формуляра.
— Втора кабинка, господин Ричър — каза той и посочи вратата отсреща.
Ричър влезе и се озова в потънало в тишина квадратно помещение с приглушено осветление и продълговата маса, разделена с паравани. Всяко от тези своеобразни работни места бе обзаведено със стол с тапицерия от туид, монитор с плосък екран, добре подострен молив и тънък бележник с името на окръга в най-горната част, досущ като тефтерче на хотелска верига. Подът бе застлан с дебел мокет. Стените бяха покрити с текстилни тапети. Ламперията бе с отлично качество. Ричър предположи, че обзавеждането на това помещение като нищо може да е струвало и един милион долара.
Ричър се настани във втора кабинка и екранът пред него оживя. Грейна изцяло в синьо, като единственото изключение бяха двете иконки в горния десен ъгъл, които приличаха на пощенски марки върху писмо. Ричър не се справяше добре с компютрите, но все пак имаше известен опит, а и достатъчно често бе наблюдавал какво правят останалите. Днес дори евтините мотели разполагаха с компютри на рецепцията. Безброй пъти бе изчаквал служителят да отвори дадена страница и да въведе името му в нея. Дните, когато човек можеше да остави няколко банкноти и мигом да получи голям месингов ключ, бяха отминали безвъзвратно.
Ричър постави ръка върху мишката и насочи курсора към иконките. Знаеше, че това са файлове. Или папки с файлове. Трябваше да кликне върху тях, за да се отворят. Но не беше сигурен дали трябва да кликне веднъж или два пъти. Беше виждал хора да го правят и по единия, и по другия начин. Той самият обикновено кликваше два пъти. Сякаш се съмняваше, че ще успее от първия път. Не знаеше дали това помага, но определено не вредеше. Като да простреляш някого в главата. И да му пуснеш още един куршум за всеки случай.

Ричър насочи курсора към иконката вляво и кликна два пъти. Синият фон отстъпи на сив, който напомняше палубата на боен кораб. В центъра на екрана се появи черно-бяло изображение на титулната страница на официален документ, почти като ксерокопие с добра резолюция, с елегантен старомоден шрифт. В горната част пишеше:
Съединени американски щати, Министерство на търговията, Р. П. Ламонт, министър, Бюро по преброяванията, У. М. Стюарт, директор.
В средата имаше друг надпис, който гласеше:
Петнадесето преброяване на Съединените щати. Данни за окръг Лакония, Ню Хампшър
. А надписът в долната част гласеше:
За продажба от Службата за публикуване на нормативни актове, Вашингтон, окръг Колумбия; цена 1 долар.

Ричър видя и втората страница от документа да наднича от долната част на екрана. Налагаше се да прегледа документа от първата до последната страница. Това беше повече от ясно. За целта трябваше да използва онова колелце, монтирано в предната част на мишката. Точно между двата бутона. Под показалеца му. Удобно. Интуитивно. Ричър пропусна уводните страници, което бяха посветени на подобрения в системата, въведени след четиринайсетото преброяване. Не звучаха самохвално, а по-скоро като вътрешна информация, която един специалист споделя с друг. Неща, които човек трябва да знае, ако обича да брои.

Накрая стигна до списък с имена и професии и светът отпреди деветдесет години започна да оживява пред очите му. Имаше майстори на копчета и ръкавици, шапкари и тъкачи, локомотивни инженери, фермери, които добиваха смола за терпентин, работници от близките леярни за калай… Имаше дори отделен раздел, озаглавен
Необичайни професии за деца.
Повечето бяха определени съвсем оптимистично като чираци. Или помощници. А всъщност ставаше въпрос за невръстни ковачи, зидари, монтьори, за хлапета, които работеха в топилни и леярни.

Сред тях обаче нямаше нито един Ричър. Не и в Лакония, Ню Хампшър. Не и по времето, когато Стан Ричър е бил на две години.
Ричър се върна в началото на документа и този път обърна специално внимание на колонката със сирачета. Нищо чудно да се бе случил някакъв трагичен инцидент и осиротелият Стан да е бил приютен не от роднини, а от добросърдечни съседи. Които да са запазили рожденото му име.
Но сред сирачетата нямаше нито един Стан Ричър. Не и в Лакония, Ню Хампшър. Не и по времето, когато се предполагаше, че той е бил на две.
Ричър забеляза, че в горния ляв ъгъл на екрана има три малки кръгчета: червено, оранжево и зелено, досущ като миниатюрен светофар. Кликна два пъти върху червеното и документът изчезна. После отвори дясната папка и откри данните за шестнайсетото преброяване, извършено под ръководството на друг министър и друг директор, но отново със значителни подобрения спрямо предходното. Прегледа списъци, съставени преди осемдесет, а не деветдесет години. Забеляза разлика в имената на семействата, забеляза и че работните места във фабриките са се увеличили, а във фермите са намалели.
Но въпреки това не откри нито един Ричър.
Не и в Лакония, Ню Хампшър, в годината, в която се предполагаше, че Стан е навършил дванайсет. Ричър кликна два пъти върху червеното кръгче и документът изчезна от екрана.



5

Шорти завъртя ключа още веднъж. Отново нищо. Чу се само тихо механично изщракване, което идваше от движението на самия ключ в ключалката, монтирана под волана. Тихо изщракване, което никой никога не чува, защото обикновено бива заглушено от шума на двигателя. Същото се случва и с натискането на спусъка преди изстрел.
Но не и тази сутрин. Хондата отказваше да запали. Приличаше на старо болно куче, умряло през нощта. Никаква реакция. Сякаш животът я бе напуснал.
— Мисля, че е по-добре да повикаме специалист — каза Пати.
Питър погледна над рамото й. Тя се обърна и видя останалите трима да вървят към тях. Идваха откъм къщата или плевнята. Шефът им вървеше по средата, както обикновено. Марк, който ги бе настанил предишния ден. И който ги бе поканил на вечеря. Марк с неизменната си усмивка. Зад него крачеше Стивън, а най-отзад вървеше Робърт. Когато стигнаха при тях, Марк попита:
— Как е настроението тази сутрин?
— Зле — отвърна Шорти.
— Какво й е на колата?
— Нямам представа. Не иска да запали. Предполагам, че нещо се е повредило.
— Трябва да извикаме монтьор — обади се Пати. — Не искаме да отнемаме повече от вашето време.
— Снощи запали — продължи Шорти. — От раз.
Марк се усмихна и потвърди:
— Да, така беше.
— А сега не ще. Просто казвам. Познавам си колата. Отдавна я карам. Имала е и добри, и лоши дни, но никога не е отказвала да запали.
Марк помълча, после се усмихна.
— Не съм сигурен какво искаш да кажеш.
— Може ровичкането под капака да е влошило положението.
— Смяташ, че Питър е счупил нещо, така ли?
— Определено се е случило нещо. Между предишната вечер и тази сутрин. Това се опитвам да кажа. Може да е Питър, а може и да не е Питър. Вече няма значение. Защото според мен вашето ровичкане по двигателя е равносилно на поемането на отговорност за случилото се. Защото сте мотел. Сигурен съм, че има някакви правила в това отношение. Как трябва да се отнасяте с вещите на гостите и прочие…
Марк замълча отново.
— Не искаше да ви обиди — обади се Пати. — Просто е разстроен. Това е всичко.
Марк поклати глава, но едва-едва, сякаш се опитваше да се отърси от възможно най-незначителната прашинка. Погледна Шорти и каза:
— Съгласен съм, че човек понякога трудно се справя със стреса. Мисля, че всички го знаем от собствен опит. Но също така знаем колко важно е да проявяваме поне малко любезност, когато общуваме с околните. Не смятате ли? Малко уважение. Може би дори малко смирение. Поемане на отговорност. Според мен не сте се грижили добре за колата. Прав ли съм?
Шорти не отговори.
— А времето върви — продължи Марк. — Скоро ще стане дванайсет. В хотелиерския бизнес не освободите ли стаята до дванайсет, ще трябва да платите още петдесет долара, които — ако съдя по изражението на Пати — не искате или не можете да си позволите. Затова, отговорите ли на въпроса ми, ще помогнете повече на себе си, отколкото на мен. От вас зависи дали ще го направите бързо или бавно.
— Да, колата не е добре поддържана — обади се Пати.
— Ей! — възкликна Шорти.
— Това е самата истина — настоя тя. — Обзалагам се, че вдигаш капака и поглеждаш двигателя за пръв път, откакто си я купил.
— Не съм я купувал, подарък ми е.
— От кого?
— От чичо ми.
— В такъв случай обзалагам се, че някой за пръв път вдига капака и поглежда двигателя, откакто е излязла от завода.
Шорти не каза нито дума.
Марк ги погледна и заяви:
— Пати вижда нещата отстрани. Което предполага известна обективност. Смятам, че е права. Проблемът е елементарен. Вие сте зает човек. Не ви остава време за всичко. Затова пренебрегвате някои задължения.
— Възможно е — призна Шорти.
— Но трябва да го изречете на глас. Трябва да го чуем от собствената ви уста, със собствените ви думи.
— Какво?
— За да продължим в правилната посока.
— Каква посока?
— Трябва да установим приятелски отношения, господин Флек.
— Защо?
— Защото снощи ви поканихме на вечеря например. Защото съвсем скоро ще поискате и да закусите. Защото… какъв избор имате? Не бива да очаквате, че човек може само да получава, без да дава.
— Какво да дава?
— Да си дава сметка за собствените си действия, довели до изпадането му в трудно положение.
— И за какво да го прави?
— Това е като поставянето на чиповете на масата преди началото на играта. Нещо като емоционален залог за нашето приятелско отношение. Ние бяхме доброжелателни и открити към вас, когато ви поканихме на нашата маса, и сега ви молим да ни върнете услугата.
— Не искаме закуска.
— Дори кафе?
— Можем да си налеем вода от чешмата. Ако нямате нищо против.
— А после ще поискате обяд. Гордостта ви може да ви позволи да пропуснете едно хранене, но не и две.
— Можете да ни откарате до града. Ще изпратим „Пътна помощ“ за колата.
— Не мисля, че е възможно.
— Тогава повикайте майстор.
— Ще повикаме — обеща Марк. — Но след като изречете думите, които очакваме да чуем.
— Искате публично признание?
— Има ли нещо, което искате да признаете?
— Предполагам, че бих могъл да се грижа по-добре за колата — каза Шорти. — Един приятел ми каза, че японските автомобили не искали много грижи. Че човек спокойно можел да пропусне някоя и друга смяна на маслото. Всъщност не помня откога не съм стъпвал в сервиз. Пропуснал съм някои неща, които не е трябвало да пропускам.
— Само някои?
— Може би всички. Както сам казахте, аз съм доста зает човек.
— Добра тактика, която върши работа единствено в краткосрочен план.
— Защото така е най-лесно.
— Но не и в дългосрочен.
— Предполагам — съгласи се Шорти.
— С други думи, това е грешка.
— Предполагам.
— Ето думите, които искаме да изречете високо и ясно, господин Флек. Искаме да чуем, че сте допуснали глупава грешка, която създава проблеми на доста хора. Искаме да чуем, че съжалявате и се извинявате, особено на Пати, която намираме за трогателно лоялна. Тя е свястна жена, господин Флек.
— Предполагам.
— Искаме да ви чуем.
— Как се извинявам на Пати?
— Как се извинявате за допуснатата грешка.
Настъпи мълчание.
— Преди малко поискахте от нас да поемем отговорност — продължи Марк. — Вие сте този, който трябва да поеме отговорност. Ние не сме се грижили лошо за вашия автомобил. Ние не сме се отнасяли с една хубава кола като с парче старо желязо. Ние не сме потеглили на път, без да проверим състоянието й. Вие сте направили всичко това, господин Флек. Не ние. Ние се опитваме само да си изясним нещата.
Никакъв отговор.
Слънцето грееше силно. Пати усети, че главата й започва да се напича.
— Кажи го, Шорти — подкани го тя. — Не е краят на света.
— Добре — отстъпи той, — направих глупава грешка, която създава проблеми на доста хора. Извинявам се на всички засегнати.
— Благодаря — отвърна Марк. — Сега ще извикаме майстор.

Ричър се върна по обратния път, подмина магазините за обувки, чанти и домашни потреби, подмина ресторанта, в който бе решил да обядва, подмина къщата, в която бе прекарал нощта, и се върна в градска служба „Архиви“. Гишето отново бе празно. Ричър натисна звънеца. Минута по-късно се появи и Елизабет Касъл.
— О! — възкликна тя. — Здравейте отново!
— Здравейте.
— Извадихте ли късмет?
— За момента не. Не открих името му и в двете преброявания.
— Сигурен ли сте, че това е градът? Или щатът? Може да има град на име Лакония в някой друг щат. В Ню Мексико, Ню Йорк или Ню Джързи. Имената на доста щати започват с буквата „Н“.
— Шест — отвърна Ричър. — Тези, които изброихте, плюс Ню Хампшър, Невада и Небраска.
— В такъв случай може да не сте видели „Н“ и „X“. Може дори да не е било „Н“. Старите букви изглеждат странно понякога…
— Виждал съм името, написано на пишеща машина — отвърна Ричър. — От служители в администрацията на морската пехота. Които рядко грешат. Освен това съм чувал родителите ми да го изричат. Десетки пъти. Понякога майка ми дразнеше леко баща ми за нещо, обикновено заради това, че е пропуснал някой романтичен жест, а той отвръщаше: „Ей, аз съм най-обикновен янки от Ню Хампшър“.
Елизабет Касъл сви устни, помълча минута-две и след малко заяви:
— Предполагам, че всяко преброяване пропуска хора. Поради най-различни причини. Затова непрекъснато се опитват да усъвършенстват методологията. Има един човек, с когото трябва да поговорите. Хобито му са именно преброяванията на населението.
— Това някаква нова мода ли е?
— Вероятно не — отвърна малко остро тя. — Убедена съм, че е сериозно занимание с дълга и почтена история.
— Съжалявам.
— За какво?
— Имам чувството, че ви засегнах.
— Не бихте могли да ме обидите. Това не е моето хоби.
— Но този човек може да е ваш приятел.
— Не е — отвърна възмутено тя, сякаш предположението на Ричър бе абсурдно.
— Как се казва?
— Картър.
— Къде мога да го открия?
— Колко е часът? — попита Елизабет Касъл и се огледа за телефона си, който не откри наблизо.
Ричър бе забелязал, че все по-малко хора носят часовници. Телефоните правеха всичко.
— Почти единайсет — отговори той. — Всъщност единайсет без четири… плюс-минус няколко секунди.
— Сериозно?
— Защо не? Въпросът ви беше сериозен.
— Плюс-минус няколко секунди?
— Намирате отговора ми за прекалено точен?

— Повечето хора биха казали
единайсет без пет
. Или само
почти единайсет
.

— И аз бих постъпил така, ако бяхте попитали приблизително колко е часът. Но вие не го направихте. Вие попитахте колко е часът. В момента е единайсет без три.
— Но вие не погледнахте часовника си.
— Не нося часовник — обясни Ричър. — Също като вас.
— Как тогава знаете колко е часът?
— Нямам представа.
— Наистина ли?
— Но знам, че в момента е единайсет часът без две минути и петдесет секунди.
— Почакайте малко — каза Елизабет Касъл и се скри зад вратата в задната стена.
Върна се миг по-късно с мобилен телефон в ръка. Остави го на гишето. Дисплеят му беше тъмен.
— Колко е часът сега? — попита тя.
— Момент — отвърна Ричър.
После каза:
— Три, две, едно… Точно единайсет.
Елизабет Касъл натисна един клавиш на телефона си. Дисплеят светна.
Часовникът показваше 10:59.
— Почти — отвърна тя.
В този миг часовникът показа 11:00.
— Как го правите? — възкликна Елизабет Касъл.
— Нямам представа — повтори Ричър. — Къде мога да открия вашия приятел Картър, чието хоби са преброяванията на населението?
— Не съм споменавала, че ми е приятел.
— Колега?
— Всъщност той работи в съвсем друг отдел. Не се занимава с обслужване на клиенти.
— Тогава как мога да се срещна с него?
— Затова ви попитах за часа. В единайсет и петнайсет винаги пие кафе. Не пропуска нито ден. Като по часовник.
— Звучи ми като човек, който държи на навиците си.
— Всеки ден прекарва точно трийсет минути в кафенето от другата страна на улицата. Сяда в градината, ако има слънце. Но от тук не мога да видя дали навън е слънчево или не.
— Как е първото име на Картър? — попита Ричър, в чието съзнание изскочи образът на съдържател на кафене, който се обръща към клиентите си на малко име.
Предположи, че заведението ще е пълно със служители от близките офиси, взели си обедна почивка, и всички облечени почти по един и същ начин.
— Първото му име е Картър — отвърна Елизабет Касъл.
— А фамилията?
— Карингтън — каза тя. — Вижте се с него и ми кажете как е минала срещата ви. Не се отказвайте. Семейството е важно нещо. Може да открием и други начини да научите повече.



6

Пати и Шорти седяха сами на неоправеното легло в стая № 10. Марк все пак ги бе поканил на закуска. На вратата се бе обърнал с извинителна усмивка, сякаш бе искал да ги убеди, че не бива да се държат глупаво, защото отново са приятели. Пати бе склонна да приеме. Шорти обаче бе отказал. Затова се прибраха в стаята, застанаха пред мивката и пиха блудкава чешмяна вода в чашите, в които иначе държаха четките си за зъби.
— Така ще се почувстваш още по-зле, когато го помолиш за обяд. Трябваше да приемеш на мига. А сега, колкото повече разсъждаваш върху това, толкова по-лошо ще става.
— Трябва да признаеш, че е странно.
— Кое?
— Всичко, случило се до момента.
— Кое по-точно?
— Ти беше там. Видя всичко.
— Обясни ми със свои думи.
— Искаш да го чуеш от моята уста? Започваш да говориш като тях. Видя какво се случи. Той започна някаква откачена вендета срещу мен.
— Видях как Питър доброволно отдели от времето си, за да ни помогне. В края на краищата той е на работа. Дори не бях будна, когато се е опитал да оправи колата. След което видях как ти го обиждаш, като го обвиняваш, че само е влошил положението.
— Съгласен съм, че вчера колата не вървеше добре, но все пак вървеше. Какво друго може да се е случило? Очевидно е направил нещо.
— Колата имаше куп проблеми вчера. Може случилото се снощи да е последната капка, преляла чашата.
— А и това, което ме накара да направя, също беше странно.
— Накара те да кажеш истината, Шорти. Вече трябваше да сме стигнали Ню Йорк. И да сме сключили сделката. Сега ще трябва да отидем на някой пазар, където продават всякакви боклуци. А можехме да се справим по-добре. И да се върнем у дома със стил.
— Съжалявам — отвърна той. — Искрено съжалявам.
— Може би майсторът ще я поправи.
— А може би трябва да зарежем колата и да си тръгнем пеша. Преди да се наложи да платим още петдесет долара за стаята.
— Как така да си тръгнем пеша?
— Ами така, на два крака. Можем да излезем на пътя и някой да ни качи на стоп. Нали каза, че на трийсет километра от тук се намира някакъв град. Там със сигурност минава автобус.
— Пътеката през гората е дълга повече от три километра. Ти ще носиш куфар. Който е по-голям от теб. Не можем да го оставим тук. На всичкото отгоре ще излезем на някакво затънтено провинциално шосе. По което почти не минават коли. Нали така планирахме маршрута? Може да мине цял ден, преди някой да ни качи на стоп. Особено с големия куфар. Такива неща плашат хората. И те няма да спрат. Нищо чудно багажниците им да са пълни.
— Добре, може пък монтьорът да оправи колата. Или поне да ни откара до града. С пикапа си. Нас и големия куфар. Когато стигнем там, ще измислим нещо.
— Още петдесет долара ще ни дойдат в повече.
— Не става въпрос за парите — отвърна Шорти. — Петдесет долара са капка в морето. Можем да останем тук цяла седмица и пак да платим по-малко, отколкото ще ни вземе монтьорът. Той ще таксува дори идването до тук, можеш ли да повярваш? Все едно му плащаме за това, че още сме живи. Няма нищо общо с отглеждането на картофи. А майсторите ядат картофи. Нещо повече, обичат картофи. Пържени, със златистокафява коричка или запечени с бекон и сирене. Представи, че поискам някой от тях да ми плати само заради това, че ми е хрумнало да насадя картофи.
Пати се изправи рязко, при което матракът подскочи леко.
— Излизам на свеж въздух — заяви тя.
Прекоси стаята и завъртя топката на бравата. Не се случи нищо. Вратата не се отвори. Беше заяла. Тя провери бравата.
— Същото се случи и снощи — заяви Пати.
Шорти стана от леглото и отиде при нея. Завъртя топката. Вратата се отвори.
— Може би не си завъртяла както трябва — каза Шорти.
— Че колко начина да я завъртя може да има?
Шорти затвори вратата и отстъпи назад.
Пати опита отново. Хвана дръжката както преди и я завъртя със същата сила в същата посока.
Вратата се отвори.
— Странно! — възкликна Пати.

Слънчевите лъчи огряваха центъра на Лакония. Самото слънце беше ниско над хоризонта, както подобава на първите дни на есента, но грееше топло като през лятото. Ричър влезе в кафенето от другата страна на улицата в единайсет и десет, пет минути преди да се появи Картър Карингтън, и седна на масичка от ковано желязо, разположена в градината, откъдето можеше да наблюдава потока от хора, които излизаха от сградата на окръжната администрация. Не беше сигурен що за човек ще се окаже Картър Карингтън. Макар да разполагаше с някои догадки. Първо, Елизабет Касъл бе намерила за абсурдна мисълта, че той може да й бъде гадже. Второ, бе посочила изрично, че той не й е дори най-обикновен приятел. Трето, Картър не работеше на гише. Четвърто, не обслужваше граждани. И пето, проявяваше жив интерес към методологията на преброяванията на населението.
Не се очертаваше добра картина.
Градината имаше странична врата откъм паркинга. През нея непрекъснато влизаха и излизаха хора. Ричър си поръча черно кафе в пластмасова чаша не защото възнамеряваше да го изпие другаде, а защото не хареса порцелановите чаши на заведението, които бяха с размерите на супници. Крайно неподходящи за кафе, помисли си той, но клиентите явно бяха доволни, защото градината бързо се напълни. Не след дълго останаха само три свободни места. Едно от които беше — естествено! — срещу Ричър. Така стояха нещата. Хората предпочитаха да го заобикалят.
Първа от сградата излезе жена около четирийсетте, забързана, самоуверена, суетна, вероятно шефка на важен отдел. Поздрави двама-трима клиенти — проява на любезност към колеги, — след което остави чантата си на едно свободно място, но не това срещу Ричър и отиде на бара, за да си поръча.
Ричър продължаваше да наблюдава тротоара. В далечината видя мъж, който също излезе от сградата на окръжната администрация и тръгна към заведението. Личеше си въпреки разстоянието, че е висок и елегантен. Костюмът му бе добре ушит, ризата — снежнобяла, а възелът на вратовръзката му — безупречен. Имаше руса коса, къса, но леко разчорлена. Сякаш бе положил всички усилия, за да я среши както трябва, но тя продължаваше да проявява непокорство. Имаше и хубав слънчев загар, тялото му изглеждаше добре поддържано и силно, изпълнено с бодрост и енергия. Непознатият определено имаше излъчване. Крачеше по стария, застлан с тухлички тротоар като кинозвезда на снимачната площадка.
С една особеност. Куцаше. Едва забележимо с левия крак.
Жената се върна с чаша кафе и пълна чиния и седна на мястото, което си бе запазила, което означаваше, че в заведението останаха само две свободни места. Едно бе заето незабавно от друга жена, вероятно ръководителка на друг отдел, тъй като тя също поздрави куп клиенти. Така в цялата градина остана едно-единствено свободно място, разположено точно срещу Ричър.
В този момент кинозвездата приближи кафенето. Оказа се, че и отблизо мъжът отговаря на впечатлението, което Ричър си бе създал, като в допълнение към това се оказа и симпатичен. В същото време в него имаше нещо сурово и грубо. Приличаше на каубой, завършил колеж. Висок, строен, силен, мускулест, самоуверен. На трийсет и пет или там някъде. Ричър се обзаложи, че е служил в армията. Всичко говореше в полза на военната служба. Ричър се замисли и съчини въображаема биография на непознатия. Представи си го как изминава пътя от школа за запасни офицери в някой университет в западните щати до раняване на бойното поле в Ирак или Афганистан, престой във военната болница „Уолтър Рийд“, уволнение от армията и намиране на нова работа в Ню Хампшър, вероятно на ръководна длъжност, която изисква от него да води трудни преговори с градската администрация. Непознатият държеше чаша кафе и хартиен плик, омазан с масло. Огледа градината и погледът му се спря на единственото свободно място. Запъти се към него.
Двете жени, за които Ричър бе предположил, че ръководят отдели, го поздравиха:
— Здрасти, Картър.
Мъжът отвърна на поздравите им с усмивка, от която вероятно краката им омекнаха, след това продължи по пътя си и седна срещу Ричър.
— Картър ли се казвате? — попита Ричър.
— Да — отвърна мъжът.
— Картър Карингтън?
— Приятно ми е да се запознаем. А вие сте?
Изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото подразнен. Говореше като добре образован човек.
— Жена на име Елизабет Касъл ме посъветва да разговарям с вас. От отдел „Архиви“. Казвам се Джак Ричър. Имам въпрос, свързан с едно старо преброяване.
— Казусът съдебен ли е?
— Личен.
— Сигурен ли сте?
— Нямам друга работа в града. Не знам само дали ще се кача на автобуса днес или утре.
— Аз съм юрисконсулт в градската администрация — отвърна Карингтън. — И се интересувам от преброяванията на населението, които смятам за мое хоби. От чисто етични съображения бих искал да си изясня кое от тези две мои качества ви интересува.
— Интересува ме вашето хоби — каза Ричър. — Нуждая се от по-детайлна информация.
— За кой период става въпрос?
Ричър му съобщи първо годината, когато баща му е бил на две, а после и тази, когато е навършил дванайсет.
— Какъв е въпросът ви? — попита Карингтън.
Ричър му разказа цялата история — семейните документи, на които бе попадал през годините, информацията, която бе открил в компютъра в кабинката, подозрителното отсъствие на семейство Ричър от преброяванията…
— Интересно — каза Карингтън.
— В какъв смисъл?
Карингтън помълча и попита:
— Вие също ли сте служили в морската пехота?
— Не, в армията.
— Това е необичайно. Имам предвид, че рядко се случва синът на морски пехотинец да постъпи в сухопътните войски.
— Не и за нашето семейство. Брат ми направи същото.
— Отговорът ми е от три части — отбеляза Карингтън. — Първата предполага, че всички правим грешки. Случайни грешки. Но два пъти в едно семейство… това е малко вероятно от гледна точка на статистиката. Какви са шансовете това да е случайност? И така, продължаваме нататък. Втората и третата част от отговора не говорят добре за вашия баща. В чисто теоретичен план, разбира се. Защото говорим чисто теоретично, нали? По принцип. За повечето хора през по-голямата част от времето. За огромното мнозинство, така да се каже, макар че има и изключения. Затова не се обиждайте.
— Няма — обеща Ричър.
— Да се съсредоточим върху преброяването, извършено, когато баща ви е бил на дванайсет. Да забравим за момент първото. Второто е по-интересно. Изминали са седем години от Голямата депресия и Новия курс. Федералните и щатските власти отдават голямо значение на преброяването на населението. Защото повече жители означават повече долари под формата на федерални субсидии. Затова щатите, окръзите и градовете са полагали сериозни усилия да обхванат всички жители. Да не пропуснат никого. Но въпреки това се е случвало. Най-голям е броят на необхванатите от преброяването сред онези, които са живеели под наем, особено в общежития и пренаселени квартали, сред безработните, сред необразованите и бедните, сред получателите на социални помощи. С други думи, сред маргиналните групи.
— А хората не обичат да чуват подобни неща за своите родители, нали?
— Предпочитат го пред третата част от отговора.
— Която е?
— Че родителите им са се криели от закона.
— Интересно — отбеляза Ричър.
— Случва се — отвърна Карингтън. — Очевидно е, че човек, издирван от федералните власти, не би попълнил формуляр за участие в преброяването. Други вероятно са смятали, че анонимността може да им помогне впоследствие.
Ричър замълча.
— Къде сте служили в армията? — попита Карингтън.
— Във Военната полиция. А вие?
— Защо решихте, че съм служил в армията?
— Заради възрастта, външния вид, походката, маниерите, увереното излъчване, лекото накуцване…
— Наблюдателен сте.
— Така съм обучен. Бях ченге. Предполагам, че долната част на крака ви е протеза. Едва забележима, което означава и много качествена. А в наши дни най-добрите протези се осигуряват от армията.
— Не съм служил — призна Картър. — Не бях в състояние.
— Защо?
— Защото съм се родил с рядък недъг. Има дълго и сложно име на латински. Но означава, че ми липсва големият пищял на единия крак. Всичко друго си е на мястото.
— А това означава, че сте имали цял живот, за да усъвършенствате походката си.
— Не търся съчувствие.
— И няма да го получите. Искам само да кажа, че се справяте отлично. Походката ви е почти идеална.
— Благодаря — отвърна Карингтън. — Разкажете ми за работата си като полицай.
— Беше хубава работа… докато я вършех.
— Видели сте какво въздействие оказват престъпленията върху някои семейства.
— Понякога.
— Баща ви е постъпил в морската пехота на седемнайсет — каза Карингтън. — Трябва да е имал причина.

Пати Сандстром и Шорти Флек седяха на пластмасовите столове, разположени под прозореца им. Не изпускаха от поглед пътя, който се виеше сред дърветата, защото очакваха от там да се появи майсторът. От него обаче нямаше и следа.
Шорти стана и отново се опита да запали хондата. Понякога колата се оправяше от само себе си, ако се оставеше да постои малко. Преди време бе имал такъв телевизор. Звукът отказваше веднъж на всеки три опита. Налагаше се да го изключва и пак да го включва.
Той завъртя ключа. Нищо не се случи. Направи го отново и отново. И пак нищо. Върна се на стола. Пати стана и извади картите от жабката. Взе ги със себе си и ги разстла на коленете си. Откри местонахождението им в момента в края на широката два-три сантиметра паяжина, разположена сред бледозелен участък. Гората. Дърветата се простираха на седем-осем километра от запад на изток и на десетина от север на юг. Върхът на паяжината бе разположен встрани от центъра на гористата област, на три километра от източната й граница и на четири от западната. Гората бе оградена с тънка линия, сякаш бе един парцел или имот. Нищо чудно тя да вървеше в комплект с мотела. Пати не откри нищо друго освен тесния двулентов път, по който бяха дошли. Той лъкатушеше на югоизток и стигаше до градче, чието название бе изписано с удебелен шрифт. Лакония, Ню Хампшър. По-скоро на петдесетина километра от тук, а не на трийсет. Предположението й от предишния ден се бе оказало прекалено оптимистично.
— Може би е най-добре да постъпим както предложи ти. Да зарежем колата и да помолим човека да ни качи в пикапа си и да ни откара в града. Лакония се намира до магистрала деветдесет и три. От града можем да стигнем на автостоп до детелината. Или дори да вземем такси. Ще ни струва по-малко, отколкото още една нощувка тук. Доберем ли се до Нашуа или Манчестър, лесно ще стигнем и до Бостън, а там можем да вземем евтин автобус до Ню Йорк.
— Съжалявам за колата — каза Шорти. — Наистина съжалявам.
— Станалото — станало.
— Може би майсторът ще успее да я оправи. Може да е нещо елементарно. Нямам представа защо не иска да запали. Веднъж имах радио, което не искаше да се включи. Ударих го няколко пъти и накрая видях, че изобщо не е включено в контакта. Имам чувството, че нещо подобно се е случило и с колата.
По черния път отекнаха стъпки. Зад ъгъла се появи Стивън и се насочи към тях. Подмина дванайсета и единайсета стая и спря пред тяхната.
— Заповядайте на обяд — каза той. — Не се засягайте от думите на Марк. Той е разстроен, нищо повече. Много иска да ви помогне, а не може. Смяташе, че Питър ще оправи колата ви за две минути. Затова се ядоса. Иска всичко да е наред. За всички.
— Кога ще дойде автомонтьорът? — попита Шорти.
— Опасявам се, че още не сме се свързали с него — отвърна Стивън. — Телефонът не работи цяла сутрин.
Обработка: shadow, 2019



7

Ричър остави Карингтън в градината и се върна в градската служба „Архиви“. Натисна звънеца и минута по-късно от задната врата се появи Елизабет Касъл.
— Нали казахте да ви се обадя… — започна Ричър.
— Открихте ли Картър? — попита тя.
— Стори ми се свестен тип. Не разбирам защо не искате да излезете с него.
— Моля?
— Когато ви попитах дали ви е приятел, вие реагирахте така, сякаш идеята ви се струва абсурдна.
— Не вярвам, че той би излязъл с мен. Картър е най-видният ерген в Лакония. Може да излезе с която жена пожелае. Не мисля, че дори има представа коя съм. Какво ви каза?
— Родителите ми са били или бедни, или крадци, или бедни крадци.
— Сигурна съм, че не е така.
Ричър замълча.
— Макар добре да знам, че това са често срещани причини човек да избегне участие в преброяването — добави Елизабет Касъл.
— Не бива да изключваме нито една възможност — отвърна Ричър. — Не бива да ходим на пръсти от страх да не засегнем някого.
— Нищо чудно да не са се регистрирали и като гласоподаватели. Някой от семейството имал ли е шофьорска книжка?
— Не и ако са били бедни. Нито пък, ако са били крадци. Не и с истинските им имена.
— Баща ви трябва да е имал свидетелство за раждане. Името му все трябва да фигурира в някой документ.
Вратата към коридора се отвори и в стаята влезе Картър Карингтън, все така усмихнат, все така елегантно облечен и леко разрошен. Видя Ричър и каза:
— Здравейте, отново.
Явно не се изненада, че го заварва тук. Той се обърна към гишето, протегна ръка и се усмихна.
— Вие трябва да сте госпожица Касъл.
— Елизабет — отвърна тя.
— Картър Карингтън. Приятно ми е да се запознаем. Благодаря ви, че насочихте този господин към мен. Изложи ми доста интересна ситуация.
— Защото баща му е пропуснал две последователни преброявания?
— Именно.
— Имам чувството, че това е направено съзнателно.
— Ако сме сигурни, че не сме сгрешили града.
— Не сме — обади се Ричър. — Виждал съм го записан десетки пъти. Лакония, Ню Хампшър.
— Интересно — отбеляза Карингтън, погледна Елизабет Касъл в очите и каза: — Трябва да обядваме някой път. Радвам се, че сте забелязали двете пропуснати преброявания. Бих искал да го обсъдим по-подробно.
Тя не отговори.
— Ще ви помоля да ме държите в течение — продължи Картър.
— Решихме, че бащата на господин Ричър би трябвало да има свидетелство за раждане.
— Почти сигурно — каза Картър. — Кога е роден?
Сърцето на Ричър прескочи един удар.
— Обзалагам се, че ще ви се стори странно — отвърна той. — Имам предвид, в контекста на случилото се…
— Защото?
— Понякога не беше сигурен.
— Какво означава това?
— Веднъж казваше, че е роден през юни, друг път — през юли.
— Как си го обяснявате?
— Твърдеше, че не помни, защото не смятал рождените дни за важни. Не разбирал защо трябва да приема поздравления заради това, че се е приближил с една година към смъртта.
— Струва ми се прекалено черногледо.
— Беше морски пехотинец.
— Какво казват документите?
— Юли.
Карингтън замълча.
— Какво има? — попита Ричър.
— Нищо.
— Вече се разбрахме с госпожица Касъл, че не бива да ходим на пръсти от страх да не засегнем някого.
— Ако детето не е сигурно в рождената си дата, това е класически симптом за проблеми в семейството.
— На теория — уточни Ричър.
— Както и да е. Свидетелствата за раждане са подредени в хронологичен ред. Но въпреки това може да отнеме известно време, ако не сте сигурен в датата. По-добре да тръгнем по друг път.
— Например?
— Полицейските архиви. Не искам да ви прозвучи грубо, но съществува и такава възможност. Не откриете ли нищо там, просто ще я изключим. И на мен, както и на вас, не ми се иска баща ви да се окаже беглец от закона. Иска ми се причината да се окаже далеч по-интригуваща. Бързо ще я открием. Полицейското управление отдавна разполага с компютри. Похарчиха цяло състояние, за да го модернизират. Вярно, парите не дойдоха от градския бюджет, а от Министерството на вътрешната сигурност, но все пак. Дори издигнаха статуя на първия началник на полицията.
— С кого мога да се срещна там?
— Ще позвъня предварително. Ще уредя някой да ви посрещне на входа.
— Ще проявят ли желание да сътрудничат?
— Аз съм човекът, който решава дали кметството да им помогне или не. Имам предвид, когато сгазят лука. Така че непременно ще проявят желание да сътрудничат. Но изчакайте до обед. Така ще могат да ви отделят повече време.

Пати Сандстром и Шорти Флек отидоха на обяд в голямата къща. Всички се чувстваха неловко. Шорти ту се правеше на сърдит, ту се усмихваше глуповато. Питър мълчеше. Или се чувстваше обиден, или бе разочарован. Пати не можеше да прецени кое от двете. Робърт и Стивън не проронваха и дума. Единствено Марк разговаряше с тях. Той беше в добро настроение, словоохотлив и остроумен. Държа се много дружелюбно. Сякаш нищо не се бе случило сутринта. Изглеждаше изпълнен с увереност, че ще намери решение на проблемите им. Няколко пъти им се извини за телефона. Дори им подаде слушалката, за да се уверят, че няма сигнал. Сподели и безпокойството си, че липсата на връзка може да разтревожи някого у дома или на мястото, към което са се запътили. Дали не са пропуснали някоя среща вече? Трябва ли да позвънят на някого?
— Никой не знае, че сме заминали — отвърна Пати.
— Наистина ли?
— Ако знаеха, щяха да се опитат да ни разубедят.
— От какво да ви разубедят?
— Там е доста скучно. Двамата с Шорти искаме нещо по-различно.
— Къде възнамерявате да отидете?
— Във Флорида — отвърна Пати. — Искаме да започнем собствен бизнес там.
— Какъв?
— Нещо, свързано с океана. С водни спортове може би. Сърфове под наем например.
— За целта ще ви трябва начален капитал — отбеляза Марк. — За да купите сърфовете.
Пати извърна поглед и се замисли за куфара.
— Колко време ще стоим без телефон? — попита Шорти.
— Да не би да съм ясновидец? — отговори му с въпрос Марк.
— А обикновено колко чакате, докато го оправят? Горе-долу?
— Обикновено отстраняват повредата за половин ден. Телефонният техник е мой добър приятел. Ще го помоля да ни изтегли по-напред в списъка. Предполагам, че ще тръгнете преди вечеря.
— Ами ако отнеме повече от половин ден?
— Тогава ще трябва да чакаме. Не е по силите ми да направя нещо повече.
— Честно казано, мисля, че е най-добре да ни откарате до града. И за нас, и за вас. Ще се отървете от нас.
— Но колата ви ще остане тук.
— Ще изпратим „Пътна помощ“.
— Наистина ли?
— От първия сервиз, който видим.
— Можем ли да ви имаме доверие?
— Обещавам да се погрижа за това.
— Добре, но трябва да признаете, че до този момент не сте се проявили като грижовен собственик на автомобил.
— Обещавам да изпратя репатратор.
— Какво ще стане, ако не го направите? Ние тук си имаме достатъчно работа. Не искаме да се чудим как да се отървем от колата ви. А това, между другото, няма да е никак лесно, защото тя не е наша. Не можем да направим нищо без документите или договора за покупка. Търсенето на различни алтернативи ще ни струва време и пари. Не можем да я държим тук неопределено дълго и да загрозяваме околността. Нищо лично. В нашия бизнес държим на впечатлението, което създаваме у клиентите. Не искам да ви обидя. Сигурен съм, че ме разбирате.
— Можете да дойдете с нас до „Пътна помощ“ — отвърна Шорти. — Дори можете да ни закарате до там. И можете да проследите сделката, която ще сключа. Като свидетел.
Марк кимна. Наведе глава и доби леко отнесен вид.
— Добро предложение — каза той. — Но истината е, че в момента сме малко притеснени в това отношение. Имам предвид пътуването до града. Инвестицията в този мотел беше огромна. Трима от нас продадоха колите си. Запазихме само тази на Питър, защото тя беше най-старата и съответно най-евтината. Тази сутрин и тя отказа да запали. Също като вашата. Може да е заразно. Но ако трябва да бъда сериозен, опасявам се, че няма измъкване от тук.

Ричър обядва в заведението, което си бе набелязал по-рано. Оказа се, че там поднасят популярни ястия в гурме вариант. Помещението бе уютно, а масите — с покривки. Той си поръча бургер с всевъзможни добавки, парче кайсиев пай и черно кафе. После се отправи към полицейското управление. Откри го точно на мястото, към което го бе упътил Карингтън. Фоайето беше високо, просторно, облицовано с плочки. В него цареше делова и дори строга атмосфера.
Зад махагоновия плот стоеше цивилна служителка. Ричър се представи и добави, че Картър Карингтън би трябвало да се е обадил предварително и да е уредил някой да го посрещне. Жената вдигна слушалката на телефона преди още да е чула името на Карингтън докрай. Явно беше предупредена за идването на Ричър.
Предложи му да седне, но Ричър предпочете да изчака прав. Съвсем за кратко, както се оказа. През двойната врата влязоха двама полицейски служители. Мъж и жена. Изглеждаха опитни професионалисти. В първия момент Ричър предположи, че идват за нещо друго. Той лично очакваше чиновник от архивите. Но двамата се насочиха право към него и когато се озоваха на една крачка, мъжът попита:
— Господин Ричър? Аз съм Джим Шоу, началник на криминалния отдел в местното полицейско управление. Приятно ми е да се запознаем.
Шефът на криминалния отдел. Много добре. Явно полицията наистина щеше да му окаже съдействие, както бе обещал Карингтън. Не се бе пошегувал. Шоу беше едър, петдесетинагодишен, висок около метър и седемдесет и пет, с набраздено от бръчки червендалесто ирландско лице и буйна червена коса. Всеки жител на Бостън мигом би го определил като ченге. Всъщност приличаше на онези полицаи от детските книжки.
— На мен също — отвърна Ричър.
— Аз съм Бренда Еймъс — представи се жената. — С радост ще ви помогнем. Само кажете какво ви трябва.
Акцентът й беше южняшки. Все така провлачен, но вече не толкова мек. Беше загрубял от живота на север. Бренда Еймъс бе с десетина години по-млада от Шоу, висока почти метър и седемдесет, слаба и стройна. Имаше руса коса, високи скули и зелени очи, с натежали в крайчеца клепачи, които обаче сякаш казваха: не ми се изпречвай на пътя.
— Благодаря, госпожо — отвърна Ричър. — Въпросът е съвсем незначителен. Не знам какво точно ви е казал господин Карингтън, но се опитвам да науча малко повече за миналото на семейството си. Може и да не открия нищо. Все пак са минали осемдесет години. Случаят не попада дори в категорията „студени досиета“.
— Господин Карингтън спомена, че сте били военен полицай.
— Това беше отдавна.
— Ще ви осигурим десет минути от времето на компютърната ни система. Би трябвало да е напълно достатъчно.
Двамата го поведоха през ниските махагонови врати, съвсем като в кръчма в Дивия запад, и го въведоха в открита зала, пълна с цивилни служители, които седяха един срещу друг на долепени по двойки бюра. Приличаше на обикновен офис с изключение на тежката напрегната атмосфера, която безпогрешно издаваше всеки полицейски участък. Завиха зад ъгъла и се озоваха в коридор, от двете страни на който също имаше врати. Спряха пред третата отляво. Кабинетът на Еймъс. Тя покани Ричър да влезе, а Шоу се сбогува с тях и продължи по коридора. Явно смяташе, че е проявил нужната любезност, с което задълженията му се изчерпваха. Еймъс последва Ричър и затвори вратата. Кабинетът й изглеждаше традиционен и дори старомоден, но всичко в него бе съвсем ново. Бюро, столове, шкафове, компютър.
— С какво мога да ви помогна? — попита Еймъс.
— Търся името Ричър в старите полицейски доклади от двайсетте, трийсетте и четирийсетте години.
— Роднини?
— Баща ми, дядо ми и баба ми. Карингтън смята, че не са участвали в преброяването, защото са били издирвани от федералните власти.
— Ние сме окръжно управление. Нямаме достъп до федералната база данни.
— Може да са започнали с нещо дребно. Като повечето хора.
Еймъс придърпа клавиатурата и започна да въвежда команда след команда.
— Възможно ли е името Ричър да се е изписвало по друг начин? — попита тя.
— Не мисля.
— Първите им имена?
— Джеймс, Елизабет и Стан.
— Джим, Джими, Джейми, Лиз, Лизи, Бет?
— Нямам представа как са се обръщали един към друг. Никога не съм ги виждал.
— Възможно ли е Стан да е съкращение от Станли или Стенли?
— Никога не съм виждал името му изписано по друг начин. Винаги е било просто Стан.
— Прякори?
— Не, доколкото знам.
Еймъс продължи да пише, накрая въведе команда и зачака. Без да каже нито дума повече.
— Предполагам, че и вие сте били военен полицай — обади се Ричър.
— Какво ме издава?
— Първо, акцентът. Така говорят в армията. По южняшки, но с някои примеси. Освен това повечето цивилни полицаи се интересуват какво сме правили, как сме го правили. Проявяват професионално любопитство. Но не и вие. Вероятно защото знаете с какво се занимават военните полицаи.
— Прав сте.
— Кога напуснахте армията?
— Преди шест години — отвърна тя. — А вие?
— Преди вас.
— В коя част сте служили?
— Предимно в Сто и десета специална.
— Кой беше командир, когато служехте там?
— Аз — отвърна Ричър.
— А сега сте пенсионер и се занимавате с генеалогия.
— Просто видях един пътен знак — каза Ричър. — Нищо повече. Вече започвам да съжалявам за това.
Еймъс погледна екрана.
— Имаме съвпадение — обяви тя. — Отпреди седемдесет и пет години.



8

Бренда Еймъс кликна два пъти с мишката и въведе парола. Кликна отново, приведе се напред и зачете на глас:
— Една вечер в края на септември хиляда деветстотин четирийсет и трета година млад мъж бил открит в безсъзнание на тротоара на улица в центъра на Лакония. Бил пребит. Идентифицирали го като двайсетгодишен жител на града, добре известен на полицията като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като бил син на местен богаташ. Предполагам, че колегите от управлението тайно са се зарадвали и са започнали разследване само от приличие. Трябвало е да следват правилата. Така попаднали на възрастна дама, която видяла всичко с бинокъла си. Жертвата започнала свада с двама младежи, очевидно с намерението да ги пребие, но се получило точно обратното.
— Защо възрастната жена е гледала с бинокъл толкова късно вечерта? — попита Ричър.
— Тук пише, че обичала да наблюдава птици. Проявявала особен интерес към нощната миграция и непрекъснатия полет. Заявила, че е в състояние да различава птиците на фона на нощното небе.
Ричър замълча.
— Идентифицирала един от младежите като член на местния клуб на любителите орнитолози — продължи Еймъс.
— Баща ми също обичаше да наблюдава птици — отбеляза Ричър.
Еймъс кимна.
— Старицата разпознала въпросния младеж, тъй като лично го познавала. Заявила, че това е шестнайсетгодишния Стан Ричър.
— Сигурна ли е била? Доколкото знам, през септември четирийсет и трета той е бил едва на петнайсет.
— Била е категорична за името. Предполагам, че вероятно е сгрешила възрастта. Наблюдавала е сцената от прозореца на апартамента си, разположен над магазин за хранителни стоки, който гледа точно към улицата, на която се разиграла случката. Жената видяла Стан Ричър и неидентифицирания му приятел. Двамата били на една възраст. Вървели към нея, отдалечавайки се от центъра на града. Минали под светлината, хвърляна от улична лампа, което позволило на старицата да разпознае единия. От другата посока идвал двайсетгодишният младеж. Той също минал под светлината на друга лампа. Тримата се срещнали в сумрачното пространство между двете улични лампи, но там все пак имало достатъчно светлина, за да може старата дама да проследи случващото се. Тя твърди, че все едно гледала куклен театър. Играта на светлини и сенки направила жестовете им много ясни и отчетливи. Двете по-малки момчета стояли с лице към нея, а по-голямото било с гръб. Явно искало нещо от двете хлапета. След което започнало да ги заплашва. Едното хлапе избягало веднага, вероятно се уплашило. Другото обаче останало на място и ударило голямото момче в лицето.
Ричър кимна. Той лично наричаше това изпреварващо възмездие. Да си отмъстиш предварително. Изненадата е полезно нещо. Умният никога не брои до три.
Еймъс продължи:
— Според показанията на възрастната жена по-малкото момче продължило да налага по-голямото, докато то не паднало на земята, след което дребното хлапе го изритало няколко пъти в главата и ребрата. Накрая голямото момче се изправило с мъка и се опитало да побегне, но по-дребното го настигнало и го спънало точно под близкия уличен стълб, което позволило на старата дама да види как дребосъкът продължава да рита другото момче. Изведнъж спрял така внезапно, както започнал, отишъл при приятеля си, който стоял някъде встрани, и двамата си тръгнали заедно, сякаш нищо не се било случило. Жената веднага си записала някои неща на лист хартия и дори начертала схема, която на следващия ден предала на полицаите.
— Добър свидетел — отбеляза Ричър. — Обзалагам се, че в прокуратурата са останали доволни. Какво се е случило след това?
Еймъс се зачете в екрана.
— Нищо — заяви тя. — Случаят не е бил предаден в съда.
— Защо?
— Полицията не разполагала с достатъчно хора. Две години по-рано била започнала мобилизацията. Полицейските управления разполагали с минимален персонал.
— Онова момче, което било на двайсет години? Защо не е било мобилизирано?
— Богат баща.
— Не разбирам — призна Ричър. — Колко хора са необходими, за да стигне подобно дело в съда? Имали са свидетел. Трябвало е само да арестуват едно петнайсетгодишно момче. Това не е никак трудно. Не е било необходимо да викат специалните части.
— Не са идентифицирали нападателя и не са разполагали с достатъчно хора, които да го издирят.
— Но нали възрастната жена го е познавала от клуба на орнитолозите?
— Самоличността на момчето, което се е сбило, не е установена. Стан Ричър е момчето, което е побягнало.

Домакините почерпиха Пати и Шорти с кафе, после двамата тръгнаха към стаята си. Марк ги следи с поглед, докато не изминаха половината път до плевнята, за да се увери, че няма да се върнат. След което се обърна и каза:
— Добре, можете да включите телефона.
Стивън го направи и Марк продължи:
— А сега ми покажете проблема с вратата.
— Проблемът не е във вратата — отвърна Робърт, — а във времето ни за реакция.
Те прекосиха вътрешния коридор и отвориха вратата, която водеше към задната стая. Помещението бе малко в сравнение с това отпред и все пак имаше достатъчно място. Всички повърхности бяха боядисани в черно. Прозорецът бе закован с дъски. Четирите стени бяха покрити с плоски монитори. В центъра на стаята бе разположен въртящ се стол, заобиколен от четири пейки, отрупани с клавиатури и джойстикове. Приличаше на команден център. На мониторите се виждаха Пати и Шорти, които в момента минаваха покрай плевнята, излизаха от обхвата на една скрита камера, но веднага след това попадаха във фокуса на друга. Част от мониторите ги показваха в едър план, друга част показваше как двамата се отдалечават от сградата.
Робърт прескочи една от пейките и седна на стола. Кликна с мишката и на екраните се появиха други кадри.
— Записът е от три часа през нощта — обяви той.
Изображението бе неясно, леко размазано заради слабото осветление, но широката спалня в десета стая и спящата двойка на нея се виждаха съвсем ясно. Камерата, скрита в детектора за дим, бе с широкоъгълен обектив, от онези, които наричаха „рибешко око“.
— В момента тя не спи — продължи Робърт. — Спа в продължение на четири часа, доколкото мога да преценя, след което се събуди. Но не помръдна. Нито мускулче. Никакъв признак, че е будна. Често казано, в този момент и аз си бях легнал, защото бяха минали четири часа, без да се случи нищо. Беше ми доскучало. А и не се съмнявах, че спи. Оказа се обаче, че тя лежи и мисли. Вероятно за нещо, което я измъчва. Защото… вижте…
Сцената на екраните остана същата, след което бързо се промени, без никакво предупреждение. Пати отметна рязко завивките, стана от леглото и се отправи към вратата е уверена, решителна крачка.
— Докато стана и натисна бутона за отключване, тя вече бе завъртяла топката веднъж — продължи Робърт. — Предполагам, че искаше да подиша чист въздух. Трябваше да взема решение. Реших да оставя вратата заключена, това ми се стори по-логично. Стоя така, докато Питър не отиде да оправи колата им. Тогава я отключих, защото предположих, че някой от двамата ще иска да разговаря с него.
— Добре — отвърна Марк.
Робърт кликна отново с мишката и изображенията на екраните се промениха. Появи се дневен кадър, направен от друг ъгъл. Пати и Шорти седяха един до друг на неоправеното легло в стая № 10.
— Това се случва, докато закусваме — обясни Робърт.
— Аз бях дежурен — обади се Стивън. — Вижте какво ще стане.
Робърт натисна бутона за възпроизвеждане. Имаше и звук. Шорти се опитваше да отклони вниманието на Пати от собствените си грешки и се оплакваше, че автомонтьорите изисквали допълнително заплащане за посещенията на място. „Той ще таксува дори идването до тук, можеш ли да повярваш? Все едно му плащаме за това, че още сме живи. Няма нищо общо с отглеждането на картофи“, оплакваше се Шорти.
Робърт спря записа на пауза.
— Какво се случва след това? — попита Стивън.
— Надявам се Пати да му обясни, че между работата на автомонтьорите и на фермерите няма нищо общо в икономически план — отговори Марк.
— Аз пък се надявам Пати да го фрасне в лицето и да му каже да млъкне — обади се Питър.
— Не познахте — разочарова ги Стивън. — Тя ще се ядоса отново и ще поиска да излезе.
Робърт отново пусна записа. Пати стана рязко, при което матракът подскочи, и каза:
— Излизам на свеж въздух.
— Много е неспокойна и рязка — посочи Стивън. — Отиде от леглото до вратата за едно цяло и една секунда. Преброих видеокадрите. Не можах да стигна навреме до бутона. Видях, че Шорти става, за да й помогне, затова отключих по-късно. Реших, че ако той се справи там, където тя се е провалила, Пати ще обвини себе си, а не вратата.
— Можем ли да го оправим? — попита Марк.
— След като сме наясно с проблема, ще вземем мерки да го решим. Предполагам, че ще трябва да внимаваме повече.
— Кога трябва да вземем окончателното решение?
Марк се замисли продължително. Накрая каза:
— Можем да го направим и сега, ако искате.
— Наистина ли?
— Защо да отлагаме? Мисля, че видяхме достатъчно. Едва ли ще намерим по-добри кандидати. Идват отдалече и никой не знае, че са заминали. Мисля, че сме готови.
— Аз гласувам „за“ — каза Стивън.
— Аз също — добави Робърт.
— С мен ставаме трима — обади се Питър. — Според мен са идеални.
Робърт превключи камерите, които следяха какво правят Пати и Шорти в момента. Двамата седяха на пластмасовите столове, разположени на верандата пред прозореца, и се наслаждаваха на следобедното слънце.
— Единодушно — обяви Марк. — Един за всички и всички за един. Изпратете имейла.
Изображението на екраните се промени отново. Появи се електронна поща и текстове, преведени на чужди езици. Робърт написа пет думи.
— Съгласни ли сте? — попита той.
— Изпрати го.
И той го изпрати.

Съобщението гласеше:
Стая номер десет е заета.




9

— Продължавам да не разбирам — настоя Ричър. — Старата дама с бинокъла е разпознала Стан, а полицията би могла да притисне момчето да разкрие самоличността на своя загадъчен приятел. Необходима е била само още една стъпка. Едно посещение в дома на Стан. Което не би отнело повече от пет минути. Въпросът не е в липсата на достатъчно хора. Всеки полицай би могъл да го направи на път за фурната, от която си купува понички.
— Според документите Стан Ричър е живеел извън града, следователно не се е намирал под нашата юрисдикция — обясни Еймъс. — Евентуалният му разпит е свързан с доста формалности, а по онова време колегите са разполагали само с пишещи машини. Вероятно са предположили, че няма да каже нищо, колкото и да се опитват. А в случая колегите не биха могли да го притиснат кой знае колко силно, защото е трябвало да проведат разпита на територията на друго управление. Тогава са щели да присъстват и представител на местния участък, и адвокати, и родители. Да не забравяме, че никой не е пролял и една сълза от съчувствие към жертвата. Не се съмнявам, че с голяма радост са довели случая до задънена улица.
— Извън чия юрисдикция е живеел Стан Ричър?
— На полицейското управление на Лакония.
— А аз мислех, че е роден и израснал тук.
— Може да е роден тук, в болницата, но да е израснал извън града, в някоя ферма или нещо подобно.
— Останал съм с друго впечатление.
— В съседно населено място тогава. Достатъчно близо, за да се включи в същия клуб на орнитолозите като старата дама. Разбира се, че ще посочи Лакония за родно място, тъй като тук се намира болницата. Много е вероятно да разказва, че е израснал в Лакония, имайки предвид района. Както някои казват, че живеят в Чикаго, макар домовете им да се намират в предградия, които не са част от града. Така стоят нещата и с Бостън например.
— Лакония не е толкова голям град — отбеляза Ричър.
— Преди време населението е било доста по-разпиляно. Районът е бил осеян с малки леярни и фабрики. Всяка с по няколко десетки работници, настанени в къщи, разделени на по три-четири апартамента. Някои от тях дори са имали училище с една класна стая. И църква. В Лакония не отдаваме значение на пощенския код.
— Опитайте само с „Ричър“. Без първо име. Може да имам братовчеди в района. И да получа адрес.
Еймъс придърпа отново клавиатурата, въведе името и натисна съответния клавиш. Ричър видя по отражението в очите й, че екранът се променя.
— Още едно съвпадение — обяви Еймъс. — Повече от седемдесет години след първото. Явно сте от семейство на спазващи закона граждани. — Тя кликна няколко пъти и зачете на глас: — Преди година и половина патрулен екип се отзовал на подаден сигнал за нарушаване на обществения ред от посетител в окръжната служба. Викал, крещял, държал се заплашително. Униформените го успокоили, той се извинил и… това е всичко. Представил се като Марк Ричър. Също извън нашата юрисдикция.
— Възраст?
— Двайсет и шест.
— Може да е мой далечен племенник. С какво са го разгневили чиновниците?
— Оплакал се, че разрешителното му за строеж се бави. Искал да реновира мотел край града.

След като се порадва на слънчевите лъчи в продължение на трийсетина минути, Пати влезе вътре, за да ползва тоалетната. На излизане спря пред тоалетката, разположена точно срещу спалнята. Погледна се в огледалото и се изсекна. Смачка кърпичката и я метна в кошчето. Не улучи. Наведе се, за да поправи грешката си. Все пак беше канадка.
В ъгълчето, където мокетът се срещаше със стената, забеляза използвана клечка за уши. Не беше нейна. Пати не използваше клечки за уши.
Беше скрита дълбоко в сенките, зад единия крак на тоалетката. Несъмнено ставаше въпрос за немарлива камериерка, но пропускът й бе напълно разбираем. Може би дори неизбежен. Нищо чудно четката на прахосмукачката да я бе натикала дълбоко в скривалището й.
Освен ако…
— Шорти, ела да видиш нещо — извика Пати.
Той се надигна от стола си и влезе в стаята. Остави вратата широко отворена.
Пати посочи клечката.
— Това е за чистене на уши — каза Шорти. — Или за подсушаването им. Или и за двете. Има два края. Виждал съм ги в аптеката.
— Защо е тук?
— Някой е пропуснал кошчето. Може да се е ударила в ръба, да е отскочила и да е паднала отзад. Често се случва. Камериерките не обръщат внимание на подобни дреболии.
— Върни се на стола си, Шорти.
Той се подчини. Минута по-късно Пати се присъедини към него.
— Какво съм направил? — попита той.
— Въпросът е какво не си направил — отвърна тя.
— И какво е то?
— Не мислиш — обясни му Пати. — Марк ни каза, че това е първата стая, която са реновирали. Заяви, че току-що са приключили с ремонта. Дори ни покани да им окажем честта да бъдем първите им гости. Защо тогава на пода ще има използвана клечка за уши?
Шорти кимна. Започваше да загрява. Бавно, но сигурно.
— Онази история за тяхната кола също ми прозвуча странно — отвърна той. — Според мен Питър ги саботира. Кога ли ще се усетят?
— Защо им е да ни лъжат за стаята?
— Може да не са ни излъгали. Може бояджията да е използвал клечки за уши. За да изчисти някое петънце върху мебелите. И това се случва. А може да е паднала, когато са внасяли мебелите. Подобни неща са неизбежни.
— Според теб всичко е наред, така ли?
— Не и за колата, не. Ако тяхната не е запалила тази сутрин, защо още не са повикали човек от сервиза?
— Телефонът не работеше.
— Но тогава може още да е работил. Можехме да се включим и ние и да си поделим разходите по идването му. Така таксата му щеше да ни се стори по-поносима.
— Шорти, забрави парите. Има нещо по-важно. Те се държат странно.
— Казах ти го още в началото.
— Тогава реших, че просто не ги харесваш.
— Имах си причина.
— Какво ще правим?
Шорти погледна първо към пътя, който се виеше сред дърветата, после към багажника на повредената хонда. Задната част на колата бе клекнала под тежестта на куфара.
— Нямам представа — отвърна той. — Възможно е да изтеглим колата с атеве. Но ключовете сигурно са у тях. Или висят на някой пирон в плевнята.
— Не можем да откраднем атеве.
— Няма да го крадем, ще го вземем назаем. Ще издърпаме колата само три километра, докато излезем на шосето, след което ще им върнем атевето.
— А после? Пак ще разполагаме с повреден автомобил, но не тук, а край пътя.
— Може да мине „Пътна помощ“. Или някой да ни качи на стоп и да зарежем колата. Рано или късно местните власти ще я предадат за скрап.
— Имаме ли въже за теглене?
— Сигурно ще намерим в плевнята.
— Не ми се вярва, че атевето е достатъчно здраво и мощно.
— Можем да използваме две. Като влекачите, които теглят океанските лайнери в пристанищата.
— Щура идея — каза Пати.
— Добре, можем да вземем само едно атеве и да качим на него куфара.
— Да го влачим зад нас?
— Мисля, че атеветата имат нещо като платформи отзад.
— Прекалено малки са.
— Можем да го прикрепим върху резервоара и кормилото.
— Няма да им хареса, ако зарежем колата тук.
— Много жалко.
— Знаеш ли да караш атеве?
— Едва ли е трудно. И бездруго ще караме бавно. А и това не е обикновен мотор, няма как да паднем от него.
— В такъв случай е възможно — отвърна Пати. — Предполагам.
— Да изчакаме след вечеря — предложи Шорти. — Може телефонът да се оправи и монтьорът да дойде. Тогава всичко ще бъде наред. Ако ли не… ще огледаме плевнята, след като се мръкне. Съгласна ли си?
Пати не отговори. Двамата останаха на верандата, седнали в пластмасовите си столове, с лица, огрени от слънцето, което започваше да се спуска към хоризонта.
Вратата на стаята им беше широко отворена.
На петдесетина метра от стая № 10, в командния център, разположен отзад, Марк попита:
— Кой пропусна клечката за уши?
— Всички — отговори Питър. — Всички ние огледахме стаята и обявихме, че е готова.
— В такъв случай всички сме допуснали сериозна грешка. Сега те са възбудени. Прекалено рано е. Трябва да ги успокоим.
— Той смята, че е бил бояджията. Тя ще му повярва, защото не иска да се тревожи. Иска да бъде щастлива. В крайна сметка и двамата ще се успокоят.
— Смяташ ли?
— Защо ни е да лъжем за стаята? Няма логично обяснение.
— Докарайте ми едно атеве — каза Марк.



10

Ричър се върна в модерния офис на окръжната служба „Архиви“, в който се съхраняваха данните от преброяванията. Онзи, с кабинките за един милион долара. На смяна бе същият служител. Ричър отново го помоли за данните от същите две преброявания — първото, когато Стан е бил на две, и второто, когато вече е бил на дванайсет, — но този път само за територията, разположена извън границите на града.
— Не можем да го направим — отвърна служителят.
— Защо?
— Това, което искате, прилича на геврек. Или поничка, но с дупка в средата. Дупката е Лакония, тъй като вече се запознахте с данните за града. Нали така?
— Точно така.
— Извадките не работят по този начин. Няма гевреци. Няма понички с дупка в средата. Можете да поръчате данните за определено място — малко, голямо или по-голямо. С други думи, за града, окръга или щата. Големите райони винаги включват в себе си малките. Още по-големите включват и големите, и малките. Което е напълно логично, ако се замислите. Няма дупки в средата. Градът е в окръга, а окръгът е в щата.
— Ясно — отвърна Ричър. — Благодаря за обяснението. В такъв случай ще искам данните за целия окръг.
— Местен жител ли сте?
— Тази сутрин се споразумяхме, че съм. Ето ме отново. Очевидно не съм напускал града. Това бетонира статута ми на местен жител в сравнение със сутрешното ми посещение.
— Четвърта кабинка — каза служителят.

Пати и Шорти чуха как някъде в далечината оживява двигател, който прогърмя оглушително. Като мотоциклетен. Двамата станаха и свърнаха зад ъгъла, за да погледнат. Видяха Питър да кара атеве към къщата. Сега навън останаха само осем машини, паркирани в стройни редици.
— Запали веднага — отбеляза Шорти. — Надявам се всичките да са така.
— Беше доста шумно — отвърна разочаровано Пати. — Не можем да го направим. Веднага ще ни усетят.
Питър спря пред къщата. Угаси двигателя и отново настана тишина. Той стана от седалката и влезе вътре. Пати и Шорти се върнаха на столовете си.
— Теренът тук е доста равен — каза тя.
— Как ни помага това?
— Може да бутаме атевето. С изключен двигател. Като крепим куфара върху него. Все едно атевето е товарна количка.
— Ще успеем ли?
— Едва ли е толкова тежко. Непрекъснато виждаме хора да бутат моторите си. Дори не им се налага да ги държат изправени, а ние сме двама. Обзалагам се, че ще се справим без проблем.
— Три километра в едната посока и още толкова в другата? Ще се наложи да оставим куфара край пътя и да се върнем тук. След което да извървим трите километра пеша. Общо девет, през шест от които ще бутаме атеве. Може да отнеме доста време.
— Предполагам, че ще ни трябват около три часа — отвърна Шорти.
— Зависи колко бързо ще бутаме. Засега не знаем.
— Добре, да кажем, че ще ни трябват четири часа. Би трябвало да приключим преди изгрев-слънце. Може да видим някой фермер, който отива на пазара. Със сигурност минават коли от време на време. Затова трябва да започнем към полунощ. Което е добре. Те ще спят.
— Възможно е — каза Пати. — Предполагам.
В далечината отново се разнесе боботенето на атеве. Двигателят му изрева на петдесетина метра от тях, после ръмженето започна да се приближава. Вероятно минаваше покрай плевнята и се насочваше право към тях.
Пати и Шорти се изправиха.
Шумът от двигателя ставаше все по-силен. В един момент машината се показа иззад ъгъла. Зад кормилото седеше Марк, а под гумите хвърчаха камъчета.
Марк натисна спирачката, превключи на нулева и угаси двигателя. Усмихна се с царствената си усмивка на господар на Вселената.
— Нося ви добри новини — обяви той. — Телефонът работи отново. Монтьорът ще дойде утре сутринта. Днес вече е прекалено късно. Но той знае какъв е проблемът. И преди е попадал на подобни случаи. Тръбите на климатика, които водят към арматурното табло, минавали близо до някакъв чип. Когато водата в радиатора на климатика се нагрее, температурата се предава на тръбите, които буквално стопяват въпросния чип. Човекът ще вземе чип от някаква автоморга. Иска пет долара за него. И петдесет за труда.
— Чудесно — отвърна Шорти.
Пати замълча.
— Опасявам се, че трябва да ви поискам още петдесет долара за стаята — каза Марк.
Настъпи тишина.
— Много ми се иска да можех да ви кажа, че ви настаняваме безплатно — продължи Марк, — но банката ми диша във врата. Това е бизнес. И трябва да се отнасяме сериозно към него. А вашето положение не е толкова трагично. Сто долара за мотел и петдесет и пет за ремонта за колата… разминавате се с по-малко от двеста долара. Можеше да бъде по-лошо. Определено много по-лошо.
— Елате да видите нещо — каза Пати.
Марк слезе от атевето и Пати го покани в стаята. После посочи пода под тоалетката.
— За какво да гледам? — попита Марк.
— Сам ще го видите.
И той го видя.
— О, господи! — възкликна Марк.
Наведе се и взе клечката за уши.
— Приемете най-искрените ми извинения — каза той. — Това е непростимо.
— Защо ни казахте, че сме първите гости в тази стая?
— Какво?
— Подчертахте го изрично.
— Но вие наистина сте първите гости в тази стая. Извън всякакво съмнение. Става въпрос за нещо съвсем друго.
— Бояджията? — попита Шорти.
— Не.
— Кой тогава? — настоя Пати.
— От банката ни казаха, че трябва да положим повече усилия в областта на маркетинга. Наехме фотограф, който да направи снимки за новата ни брошура. Той доведе фотомодел от Бостън. Позволихме й да се гримира тук, защото това е най-хубавата ни стая. Предполагам, че се опитвахме да я впечатлим. Беше много красиво момиче. Решихме, че сме почистили добре след нея. Очевидно не сме се справили както трябва. Отново ви се извинявам най-искрено.
— Аз също — отвърна Пати. — Заради прибързаните заключения. Добре ли се получиха снимките?
— Беше облечена като за планински преход. Високи обувки и къси панталонки. Като за планински преход в горещ летен ден, защото потничето й също беше доста късо. Мотелът служеше за фон. Получи се доста добре.
Пати му връчи петдесет от спечелените с пот на челото долари.
— Какво ви дължим за храната? — попита тя.
— Нищо — отвърна Марк. — Това е най-малкото, което можем да направим.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Банката се интересува само от приходите от нощувки, но не и от разходите за издръжка. — Той прибра петдесетте долара и клечката в джоба на панталона си. — Имам нещо за вас.
Той се върна при атевето, което бе оставил на паркинга, и посочи кашона, привързан за коша отзад.
— Разбира се, че сте поканени да вечеряте с нас, както и да закусим заедно утре сутринта, но ще проявим разбиране, ако предпочетете двамата да останете сами. Воденето на светски разговори може да бъде натоварващо понякога. Донесохме ви малко продукти. Ако желаете, присъединете се към нас, ако желаете, останете тук. Изборът е изцяло ваш.
Той развърза ремъците и вдигна кашона. Обърна се и го остави в протегнатите ръце на Шорти.
— Благодаря — отвърна Пати.
Марк се усмихна и се качи на атевето. Мощният двигател изрева отново. Атевето описа широк кръг върху застлания с чакъл паркинг и изчезна зад ъгъла.

Четвърта кабинка бе абсолютно същата като втора, единствената разлика бе, че се намираше на друго място в редицата. Имаше същия стол, тапициран с туид, същия плосък монитор, същия бележник с герба на града и същия добре подострен молив. Екранът вече грееше в синьо и в горния му десен ъгъл се открояваха две иконки, досущ като пощенски марки върху писмо. Както предишния път. Ричър кликна два пъти върху първата. Появи се същият фон, сив като боен кораб, последван от същата заглавна страница. В документа пишеше абсолютно същото, което Ричър бе прочел и миналия път, с тази разлика, че сега се правеше уточнението, че данните се отнасят за окръга като цяло.
Ричър използва скролера, разположен между двата бутона на мишката, за да стигне до края на документа. Прескочи въведението, което бе същото, със същото протяжно изложение на нововъведенията и подобренията в методологията. Насочи се право към списъка с имена. Влезе в ритъм, който му позволяваше да върти колелцето с върха на пръста си, използвайки инерцията му, за да прескочи раздел „А“, раздел „Б“, раздел „В“, да увеличи скоростта и да забави, когато стигне до краткия раздел с имена, започващи с буквата „К“. Имаше едно семейство Куейд, едно Куейл, едно Катълбаум и две Куинс.
Скоро стигна и до буквата „Р“.
Ето ги! Почти в началото. Джеймс Ричър, мъж, бял, двайсет и шест годишен, началник-смяна в леярна, съпругата му Елизабет Ричър, жена, бяла, двайсет и четири годишна, шивачка на спално бельо, и единственото им към момента дете, Стан Ричър, мъж, бял, двегодишен.
Бил е двегодишен през април, когато било извършено преброяването. Което означаваше, че през есента вече е карал третата си година, следователно през онази септемврийска вечер на 1943-та е бил на шестнайсет. А не на петнайсет. Старата дама от клуба на орнитолозите е била права.
— Хм — изсумтя Ричър.
Продължи да чете. Адресът посочваше улица и номер в място, наречено Райънтаун. Семейството живеело под наем, като плащало четирийсет и три долара месечно. Не притежавали радиоприемник. Не работели във ферма. Оженили се, когато Джеймс бил на двайсет и две, а Елизабет на двайсет. И двамата можели да четат и да пишат. Никой от тях не бил потомък на индианско племе.
Ричър кликна два пъти върху червеното кръгче в горната част на документа и екранът отново посиня, а в горната му част отново се появиха двете иконки. Кликна два пъти на втората и отвори данните от второто преброяване десет години по-късно. Прескочи по-голямата част от азбуката и отново спря на имената, които започваха с „К“. Семейство Куейд беше там, Куейл също, както и двете семейства Куин, но Катълбаум липсваха.
Фамилията Ричър обаче бе на мястото си. Джеймс, Елизабет и Стан, които през април бяха съответно на трийсет и шест, трийсет и четири и дванайсет години. Очевидно нямаха други деца. Стан нямаше братя и сестри. Джеймс бе сменил професията си и вече работеше в пътното строителство, като полагаше основите от пръст и чакъл, върху които впоследствие други изливаха асфалта. Срещу имената на Джеймс и Елизабет бе отбелязано, че са грамотни, а за Стан бе посочено, че ходи на училище. Домакинството им се бе сдобило с радиоапарат.
Ричър си записа адреса им, като използва бележника с герба на града и добре подострения молив. После откъсна листа, сгъна го и го прибра в задния джоб на панталона си.

Марк паркира атевето пред плевнята и влезе в къщата. Телефонът звънна в мига, в който отвори вратата. Той вдигна слушалката, представи се и отсреща чу глас, който му съобщи:
— Появи се един тип на име Ричър, който проучва семейната си история. Едър и доста суров и корав на вид. Не приема „не“ за отговор. До момента прегледа резултатите от четири различни преброявания. Вероятно търси стар адрес. Може да е роднина. Реших, че трябва да знаеш.
Марк затвори, без да каже нито дума.



11

Ричър реши да се върне в сградата на градската администрация. Пристигна там половин час преди края на работното време. Качи се до отдел „Архиви“ и натисна звънеца. Елизабет Касъл се появи след минута.
— Открих ги — заяви той. — Живели са извън града, затова не фигурираха в първите преброявания.
— С други думи, не са издирвани от федералните власти.
— Оказа се, че са уважавали законите… общо взето.
— Къде са живеели?
— На място, наречено Райънтаун.
— Не съм сигурна къде е това.
— Жалко, защото дойдох специално, за да ви попитам за него.
— Не мисля, че дори съм го чувала.
— Едва ли е далече, след като клубът на орнитолозите любители се е намирал в града.
Елизабет Касъл извади телефона си, въведе няколко команди и разтвори пръсти. После му показа дисплея. Беше карта. Разтвори отново пръсти и увеличи мащаба. Сега се виждаха и най-малките населени места. После завъртя увеличения образ и огледа околностите на Лакония.
Не се виждаше никакъв Райънтаун.
— Опитайте по-надалече — предложи Ричър.
— Колко далече от града може да живее едно хлапе, за да ходи на сбирките на клуба на орнитолозите?
— Може да е имало колело. Може Райънтаун да е бил ужасно скучно място. Полицаите казаха, че околностите на града били изпъстрени със съвсем малки населени места, в които живеели по няколко десетки души. Може Райънтаун да е едно от тях.
— И там несъмнено е имало птици. Повече, отколкото тук, защото Райънтаун е бил по-тихо и спокойно място.
— Според ченгета около града имало множество леярни и малки фабрики. Може въздухът да е бил по-мръсен.
— Добре, почакайте малко — каза Елизабет Касъл.
Отново се захвана с телефона. Въведе няколко команди и почука с пръст по дисплея. Вероятно използваше интернет търсачка или сайт, посветен на местната история.
— Да! — възкликна тя. — Имало е такава леярна. Собственикът й се казвал Маркъс Райън. Построил жилища за работниците и нарекъл мястото Райънтаун. Предприятието затворило врати през петдесетте и животът там замрял. Всички напуснали Райънтаун и името изчезнало от картите.
— Къде се е намирал?
— На северозапад от тук — отвърна Елизабет Касъл, извика картата на дисплея на телефона си и отново увеличи изображението. — Би трябвало да е в този район.
Мястото на картата не бе отбелязано с име. Нямаше нищо освен сиво петно и път.
— Можете ли да намалите? — попита Ричър.
Тя го направи и сивото петно се превърна в точица на северозапад от Лакония, може би на десет-дванайсет километра от града. Точната посока се намираше между десет и единайсет часа на циферблата. Една от множеството подобни точки. Приличаха на миниатюрни планети, които се въртят около своето слънце, привлечени от неговата гравитация, магнитно поле или друго влияние. Както бе предположила Бренда Еймъс, на практика Райънтаун се смяташе за част от Лакония, каквото и да твърдеше пощенската служба. Пътят, който минаваше покрай Райънтаун, продължаваше, но като че ли не водеше никъде. Лъкатушеше из полето на северозапад в продължение на още петнайсет-двайсет километра, после прекосяваше горист район и продължаваше в същата посока. Затънтено шосе, като онова, по което бе минал мъжът със субаруто. Ричър дори можеше да си го представи.
— Предполагам, че оттам не минават автобуси — каза той.
— Можете да наемете автомобил — предложи Елизабет Касъл. — В града има няколко фирми, които предлагат коли под наем.
— Нямам шофьорска книжка.
— Едва ли ще откриете таксиметров шофьор, който да се съгласи да ви откара до там.
Десет-дванайсет километра, помисли си Ричър.
— Ще отида пеша — заяви той. — Но не днес. Ще се стъмни, преди да стигна. Утре може би. Искате ли да вечеряме днес?
— Какво?
— Вечеря — каза Ричър. — Третото хранене за деня, обикновено вечер. Изпълнява или функционални, или социални цели, а понякога и двете.
— Не мога — отвърна Елизабет Касъл. — Днес ще вечерям с Картър Карингтън.

Шорти отнесе кашона в стаята и го постави на скрина пред телевизора. После двамата с Пати седнаха един до друг отвън и се насладиха на последните лъчи на следобедното слънце.
Пати мълчеше. Мислеше. Правеше го често, затова Шорти разпознаваше признаците. Предполагаше, че приятелката му обработва получената информация, анализира я ту от един, ту от друг ъгъл, докато остане доволна от резултата. А тя скоро щеше да стигне до въпросния резултат, помисли си Шорти. Не се съмняваше в това, защото вече не виждаше никакъв проблем.
Онази история с клечката за уши бе получила съвсем елементарно обяснение. Телефонът отново работеше. Майсторът щеше да дойде рано сутринта. И щяха да се разминат с по-малко от двеста долара. Доста пари, но нямаше да ги разорят.
— Предлагам да не вечеряме в къщата — каза Пати. — Мисля, че по този начин ни намекнаха, че не сме желани.
— Но той каза, че сме поканени.
— Проява на любезност, нищо повече.
— Струва ми се, че беше искрен. Освен това се опитваше да се постави на наше място.
— Да не би вече да е най-добрият ти приятел?
— Не знам — отвърна Шорти. — През по-голямата част от времето си мисля, че е мръсник и гадняр, който заслужава да му сритам задника. Но трябва да призная, че се справи добре с колата. Разбра проблема и намери решение. Това показва, че се отнася сериозно. Може и двамата да се окажем прави за онова, което си помислихме в началото. Вярно, че тези типове тук са странни, но полагат усилия да останем доволни. Мисля, че е възможно и едното, и другото.
— Все едно, предлагам да хапнем тук.
— Устройва ме. Омръзна ми да отговарям на въпросите им. Все едно съм подложен на разпит.
— Казах ти вече — настоя Пати. — Те се държат любезно. Демонстрирането на интерес към гостите и задаването на въпроси са проява на любезност.
Двамата станаха и влязоха в стаята. Оставиха вратата широко отворена. Взеха кашона и го сложиха на леглото. Пати разкъса тиксото с нокът, а Шорти го отвори. Вътре откриха здраво стегнати пакети, плътно наредени един до друг. В тях имаше зърнени блокчета, протеинови блокчета, енергийни блокчета, бутилки вода, пликчета сушени кайсии, червени кутийки със стафиди. Всичко беше подредено по определен начин, който се повтаряше дванайсет пъти. Като дванайсет напълно еднакви менюта. Във всеки пакет имаше бутилка вода и всеки пакет представляваше една дванайсета от съдържанието на кашона.
Между храната бяха пъхнати и две фенерчета, изправени нагоре.
— Странно — отбеляза Пати.
— Мисля, че това е мотел за планинари и алпинисти — каза Шорти. — Затова са снимали онзи модел с туристически обувки и къси панталонки. Защо иначе ще я обличат по този начин? Обзалагам се, че раздават такива пакети на гостите. Или ги продават. Планинарите носят точно такива неща.
— Така ли?
— Защото са компактни и осигуряват много калории. Лесно се побират в джоб. Плюс водата.
— А за какво са фенерчетата?
— Предполагам, в случай че закъснеят и се наложи да се хранят на тъмно.
— Някой от онези фенери за къмпинг, които приличат на лампи, би свършил по-добра работа.
— Може планинарите да предпочитат такива. Не се съмнявам, че впоследствие публикуват отзивите си в интернет. Сигурно са взели тези неща от запасите си.
— Той каза продукти.
— Вероятно става въпрос за някаква балансирана диета. Може дори да е здравословно. Обзалагам се, че планинарите обръщат внимание на подобни неща.

— Той каза, че са сложили малко
продукти
. Не са ги сложили сега. Били са пакетирани предварително. Взели са ги от склада и са го пъхнали в кашона.

— Въпреки това можем да хапнем в къщата.
— Казах ти вече, не искам. И те не ни искат.
— В такъв случай ще вечеряме с това.
— Защо прави толкова помпозни изявления? Можеше да каже, че е донесъл висококалорийни пакети, от онези, които продава на туристите. И пак щяхме да сме доволни. Нали не ги плащаме.
— Именно — съгласи се Шорти. — Казах ти, че са странни. Но и услужливи. Или обратното.

Ричър вечеря сам в Лакония в евтина закусвалня, в която нямаше покривки по масите. Не искаше да рискува с по-скъпо заведение, в случай че Картър Карингтън и Елизабет Касъл са избрали същото място. Тогава те щяха да се почувстват длъжни най-малкото да дойдат при него и да го поздравят. А той не искаше да смущава вечерта им. Ричър прекара цял час в обикаляне по улиците и търсене на стара сграда с бакалия на партера и жилище на горния етаж, което да гледа на изток. Откри една подобна сграда близо до центъра, която обаче не му свърши работа. Апартаментът бе превърнат в адвокатска кантора. А магазинът продаваше не хранителни стоки, а панталони и пуловери. Ричър застана с гръб към прозореца. Погледна към улицата. Видя нощното небе на изток, а под него ивица асфалт, оградена от два улука, два бордюра и два тротоара, осветена от поставените на голямо разстояние улични лампи.
Ричър тръгна в същата посока, в която някога бе вървял двайсетгодишният младеж. Спря след трийсетина метра. Предположи, че възрастната жена не би използвала бинокъл на по-близко разстояние. Би се доверила на очите си. Той се обърна и вдигна поглед към нейния прозорец. После се постави на мястото на двете по-малки хлапета. Представи си как по-едрото момче пред тях ги заплашва. Строго погледнато, не беше кой знае какво. Поне за самия Ричър. На шестнайсет той вече бе по-едър от повечето двайсетгодишни младежи. Всъщност още на тринайсет бе станал по-едър от тях. Биологията бе проявила особена благосклонност към него. Беше го дарила с бързина и светкавична реакция. Знаеше всички мръсни номера. И дори бе измислил няколко. Бе израснал в бази на морската пехота по света, а не в Райънтаун, Ню Хампшър. В сравнение с него баща му Стан беше среден на ръст. Дори дребен в някои отношения. Въпреки че беше висок метър и осемдесет и пет (макар и с обувките от парадната униформа) и тежеше почти деветдесет килограма (макар и след обилна вечеря).
Ричър впери поглед в плочките на тротоара и си представи движенията на баща си. Видя го да се отдръпва назад, а после да се обръща и да побягва.

Пати и Шорти продължаваха да седят на столовете под прозореца. Взеха два пакета, в резултат на което в кашона останаха десет. Изпиха шишетата си с вода. После им стана студено и влязоха вътре.
— Остави вратата отворена — каза Пати.
— Защо? — попита Шорти.
— Трябва ми чист въздух. Снощи имах чувството, че се задушавам.
— Отвори прозореца.
— Не се отваря.
— Ако духне вятър, течението може да я отвори широко.
— Подпри я с обувката си.
— Някой може да влезе.
— Кой например? — попита Пати.
— Някой минувач.
— Тук?
— Или някой от тях.
— Ще се събудя. А после ще събудя и теб.
— Обещаваш ли?
— Можеш да разчиташ на мен.
Шорти събу обувките си и пъхна едната между вратата и рамката, а другата остави до стената, да не би някой по-силен порив на вятъра да запрати вратата към нея. Нищо сложно, но се надяваше да свърши работа.



12

Стивън извика Робърт, който извика Питър, който извика Марк. Всички бяха в различни помещения.
Събраха се в задната стая и впериха погледи в екраните.
— Това е чифт обувки — обяви Стивън. — В случай, че някой се чуди.
— Защо са го направили? — попита Марк. — Споменаха ли?
— Тя иска чист въздух. Бих го определил като последователно поведение. Спомена го и преди. Не мисля, че е проблем.
Марк кимна.
— Разказах й за фотосесията на супермодела. Май ми повярва. Обещах монтьорът да им се притече на помощ още утре сутринта. Дори използвах технически термини, за да опиша потенциален проблем с отоплителната система на автомобила. Надявам се, че ми повярва. Сега е спокойна. Вратата няма значение.
— Много скоро ще трябва да я заключим.
— Но не и тази вечер. Да не ги стряскаме излишно. В момента са спокойни. Не се тревожат за нищо.

Ричър не пропускаше възможност да прекара нощта на ново място, затова намери друга къща за гости, на една пряка от онази, в която се бе настанил предишния ден. Намираше се в тясна тухлена сграда, наскоро боядисана в пастелни тонове. Ричър получи стая на последния етаж, до който се стигаше през ниска врата в началото на стръмни стълби с междинна площадка. Взе дълъг горещ душ и заспа бързо, още топъл и мокър.
Отново се събуди в три часа и една минута. Сутринта. И отново рязко, сякаш бе натиснал някакъв ключ. Причината не беше докосване, вкус, образ или мирис. Следователно звук. Този път веднага стана от леглото, измъкна панталона си изпод матрака, облече се бързо и се обу. Излезе през ниската врата и се озова на улицата.
Нощният въздух бе хладен, а тишината призрачна и крехка. Сред тесните пространства, затворени между тухли и стъкло, се чуваше единствено жуженето на електрическите уреди. Ричър стоеше неподвижен. Минута по-късно чу стъпки по тротоара. Отпред и вдясно. На трийсетина метра от него. Стъпките спряха. Някой пристъпваше на място. А може би бяха двама души. От тук не можеше да види нищо.
Ричър продължи да чака.
Минута по-късно чу приглушен вик. Женски глас. Може би от радост. Или екстаз. А може би не. Може би от възмущение или гняв. Трудно можеше да прецени. Но определено беше приглушен. И то по определен начин. Подобен звук издаваха устни, притиснати с длан.
Той продължаваше да не вижда нищо. Пристъпи наляво и видя процеп между магазин за чанти и магазин за обувки. Оказа се тясна алея, която разделяше двете сгради, с врати в двата края, предназначени за обитателите на апартаментите на втория етаж. До една от вратите стояха двама души. Мъж и жена, вкопчени в клинч. Като борци на тепиха. Бяха полуосветени от крушката над вратата. Мъжът беше млад. Почти хлапе, но едър и силен. Жената бе малко по-възрастна. Имаше руса коса и носеше обувки с висок ток и черни найлонови чорапи под късо черно палто, смачкано и вдигнато нагоре при схватката.
Всичко ли беше наред? Трудно можеше да се прецени.
Ричър не искаше да провали ничия вечер. Затова продължи да наблюдава безмълвно.
Жената извърна лице и каза „не“ с тих задъхан глас, сякаш изплю думата. В същото време обаче бе категорична, все едно говореше на куче. Ричър обаче откри и други чувства, вложени в тази единствена дума — срам, притеснение, отвращение… Тя блъсна младежа в гърдите и направи опит да се измъкне. Той обаче не я пусна.
— Ей! — извика Ричър.
Двамата се извърнаха към него.
— Махни си ръцете от нея, хлапе — каза Ричър.
— Не е твоя работа — отвърна младежът.
— Вече е. Ти ме събуди.
— Разкарай се!
— Чу я да казва „не“. Върви си.
Хлапето се извърна към него. Носеше блуза с име на известен университет. Беше едро момче. Почти метър и деветдесет и поне сто килограма. Може би спортист. Пращеше от сила, енергия и възбуда. Погледът му издаваше, че се смята за неустоим мъжкар.
Ричър погледна жената и попита:
— Добре ли сте, госпожице?
— Полицай ли сте? — попита на свой ред тя.
— Бях едно време, но в армията. В момента съм случаен минувач.
Тя не отговори. Сигурно е към трийсет, помисли си Ричър. Изглеждаше мила и симпатична. Но тъжна.
— Добре ли сте? — повтори той.
Тя се измъкна от обсега на младежа и застана на метър от него. Не каза нито дума, но погледна Ричър по начин, който издаваше, че не би искала той да си тръгне.
— Същото се случи и снощи, нали? — продължи Ричър.
Жената кимна.
— На същото място?
Ново кимване.
— По същото време.
— Когато се прибирах от работа.
— Тук ли живеете?
— Докато си стъпя на краката.
Ричър огледа обувките, косата и чорапите й и заключи:
— Работите в коктейл бар.
— В Манчестър.
— И този младеж ви е проследил до тук?
Тя кимна.
— И го прави две нощи поред?
Жената кимна отново.
— Тя ме помоли, човече — обади се младежът. — Затова се разкарай и остави нещата да последват естествения си ход.
— Не е вярно — възрази жената. — Не съм те молила да ме изпращаш.
— Цяла вечер ме сваляше.
— Просто се държах любезно. Това е обичайно изискване за сервитьорка в коктейл бар.
Ричър погледна момчето.
— Класическо недоразумение — обяви той. — Което лесно може да се разреши. Трябва само да се извиниш искрено, да си тръгнеш и никога да не се връщаш.
— Тя няма да се върне. Не и в този бар. Баща ми е съдружник там. Ще я уволни.
Ричър погледна жената и попита:
— Какво се случи снощи?
— Позволих му да ме изпрати — отвърна тя. — Но само веднъж и той се съгласи. Сега обаче се е върнал за нещо повече.
— Мога да обсъдя проблема с него, ако желаете — предложи Ричър. — А междувременно защо не се приберете у дома? И не се тревожете повече.
— Да не си посмяла да си тръгнеш! — възкликна младежът. — Не и без мен!
Погледът на жената заснова между двамата, като че ли се чудеше какъв избор да направи. Сякаш бе отишла на конни надбягвания само с двайсет долара в джоба и сега се чудеше на кой кон да заложи.
Накрая взе решение. Извади ключовете от джоба си, отключи вратата, влезе в дома си и затвори след себе си.
Младежът впери поглед във вратата, после се обърна към Ричър, който кимна към алеята.
— Изчезвай, хлапе.
Младежът продължи да се взира в него, като очевидно разсъждаваше усърдно. И накрая си тръгна. Прекоси алеята и се скри от погледа на Ричър. Зави надясно. Което означаваше, че е десняк. И възнамеряваше да причака Ричър, да го издебне и да стовари десния си юмрук в лицето му. А това предопределяше мястото. На не повече от метър от ъгъла, помисли си Ричър. До витрината на магазина за чанти. Заради осовата точка или центъра на въртене при дясното кроше. Елементарна геометрия. С предварително зададени пространствени параметри.
Времевият фактор обаче подлежеше на промяна. Защото Ричър контролираше скоростта. Хлапето очакваше той да го приближи с нормална скорост на движение. Вероятно очакваше Ричър да е напрегнат, дори да бърза леко. Или да е малко по-предпазлив. Но без сериозни отклонения от средните стойности. Затова щеше да замахне с юмрук в мига, в който зърнеше Ричър да се появява зад ъгъла. Ако врагът му се движеше с нормална крачка, ударът можеше да го свали на земята. Хлапето не беше глупаво. Нищо чудно да беше спортист. И да притежаваше силен удар и добра координация.
Следователно Ричър не биваше да се движи с нормална или средна скорост.
Затова спря на шест крачки от ъгъла и зачака. Чака дълго… после пристъпи бавно напред, плъзгайки крак по тротоара, след което отново спря и зачака, и пак пристъпи бавно, заплашително. Последваха ново продължително изчакване и нова бавна крачка. Представи си как хлапето зад ъгъла се напряга, стои със свит юмрук, но не смее да помръдне. Цялото му тяло се напряга. Но стои прекалено дълго в тази позиция. И е прекалено напрегнато. Мускулите започват да го болят, крайниците му да треперят.
Ричър направи нова крачка, дълга и бавна. Сега се намираше на по-малко от два метра от ъгъла. И пак зачака. В един миг се втурна рязко с вдигната лява ръка и отворена длан. Пръстите му бяха разперени като бейзболна ръкавица. Изскочи зад ъгъла и видя хлапето да се сепва, объркано от промяната на ритъма, попаднало в капана на бавните движения и продължителното чакане, в резултат на което мощното му кроше се превърна в безсилно замахване. Ричър го парира с лекота с лявата си длан. Юмрукът на младежа беше голям, но отворената длан на Ричър беше още по-голяма, затова той я сви здраво, не достатъчно силно, че да счупи пръстите му, но достатъчно силно, за да стисне противникът зъби, без да изхленчи или да изкрещи от болка. Хлапето очевидно не искаше да се стигне дотам, нали се имаше за голяма работа.
След малко Ричър стисна още по-силно. Нещо като тест за интелигентност. Който хлапето не издържа. Използва свободната си ръка, за да хване китката на Ричър. Грешен ход. Безсмислен. Винаги е по-добре да се насочиш към същината на проблема, да използваш свободната си ръка, за да удариш противника си в главата. Или да забиеш пръст в окото му. Или да направиш нещо друго, което да привлече вниманието му. Младежът обаче не го направи. Така пропусна шанса си. И Ричър добави въртеливо движение към натиска. Все едно въртеше топката на брава. Лакътят на противника му се усука и той наведе рамото си в опит да компенсира, но Ричър продължи да върти, докато накрая младежът се наведе толкова, че трябваше да пусне китката на Ричър, за да запази равновесие.
— Искаш ли да те ударя? — попита Ричър.
Никакъв отговор.
— Въпросът е елементарен — настоя Ричър. — Трябва да ми отговориш с „да“ или „не“.
Младежът продължаваше да се гърчи в опит да намери по-безболезнена позиция. Сумтеше, пухтеше, опитваше се да си поеме въздух, но не хленчеше. Засега. Накрая изохка:
— Добре, добре… Не съм я разбрал правилно. Съжалявам, човече. Ще я оставя на мира.
— Искаш ли да ми кажеш нещо за работата й?
— Шегувах се само.
— А искаш ли да ми кажеш нещо за следващата сервитьорка, която също просто ще си гледа работата?
Младежът не отговори.
Ричър стисна по-силно и попита отново:
— Искаш ли да те ударя?
— Не.
— „Не“ означава „не“, нали? Предполагам, че са те научили на това в твоя баровски университет. Усвоил си го поне на теория, нали?
— Стига, човече!
— Искаш ли да те ударя?
— Не.
Ричър го удари в лицето с максимална сила. Стовари юмрука си в носа му и завъртя. Сякаш товарен влак удари челно младежа. Той мигом изгуби съзнание. Коленете му омекнаха и гравитацията довърши останалото. Лявата ръка на Ричър обаче не помръдна. Цялата тежест на противника му падна върху извития му лакът. Ричър зачака. Вариантите бяха два. Или силата и еластичността на сухожилията щяха да му позволят да се претърколи напред, или нямаше да му позволят.
Не му позволиха. Лакътят му се счупи и ръката му се изви навън. Ричър го остави да падне. Младежът се стовари на тротоара пред магазина за чанти. Едната му ръка се простря напред, а другата се прегъна като свастика. Дишаше тежко. На пресекулки заради кръвта, събрала се в гърлото му. Носът му бе пострадал сериозно. Скулите също. Част от зъбите му липсваха. Зъболекарят му щеше да изкара достатъчно пари, че да плати с тях таксата за колежа на собственото си дете.
Ричър си тръгна. Върна се в къщата за гости, изкачи стръмните стълби, пристъпи приведен през ниската врата на стаята си, взе отново душ и си легна, отново топъл и влажен. Оправи възглавницата си и заспа.
* * *
Пати Сандстром се събуди в същия този миг. В три и петнайсет сутринта. Причината отново бе някакво подсъзнателно безпокойство, изплувало на повърхността. За какво бяха фенерчетата? Защо две? Защо не едно или дванайсет?
Стаята бе приятно прохладна. Свежият нощен въздух бе нежен като кадифе. Но защо бяха поставили двете фенерчета редом с дванайсет пакета храна? Защо изобщо си бяха направили труда да пакетират храната? И какво общо имаха фенерчетата с нея? Те не вървяха в комплект. Никой нямаше да попита някого дали иска фенерче с храната. Предположението на Шорти беше пълна глупост. Никой не обядваше на тъмно. Защото съдържанието на кашона бе предназначено именно за обяд. Обяд за богаташи от Бостън, които искаха да поживеят сред природата за не повече от седмица. Никой, дошъл по време на активния сезон, нямаше да приеме зърнени блокчета за вечеря. Или за закуска. Само за обяд, и то като част от неговата представа за туристически преход сред дивата природа. Какво тогава търсеха фенерчетата в кашона? Хората обядваха по светло. Когато слънцето се издигаше високо над хоризонта. Освен ако въпросните бостънски богаташи не бяха спелеолози. Но тогава щяха да разполагат със свои собствени фенерчета. Скъпи, специализирани фенерчета, привързани най-вероятно за каските им.
Защо някой ще слага фенерчета в кашон с храна, сякаш двете вървят ръка за ръка като сребърните прибори и ленените салфетки например?
Защо бяха сложени заедно? Всъщност… бяха ли?
Може някой да ги е пъхнал в кашона по-късно. Пати затвори очи и си представи сцената на отваряне на кашона. Тя бе разрязала тиксото с нокът, а Шорти бе отворил кашона. Какво беше първото й впечатление?

Между храната бяха пъхнати и две фенерчета, изправени нагоре.

Пъхнати.
Следователно не са били пакетирани заедно с храната. Били са добавени впоследствие.
Защо?
Две фенерчета за двама души.
Всеки от тях бе получил по едно фенерче и шест пакета храна.
Защо?

Донесохме ви малко продукти. Ако желаете, присъединете се към нас, ако желаете, останете тук. Изборът е изцяло ваш.

Думите на Марк бяха прозвучали неискрено. Определено нямаше намерение да ги кани на вечеря.
Каква бе целта му тогава? Какво криеше от тях?
Пати отметна завивката и стана от леглото. Отиде до скрина с телевизора, където стоеше кашонът. Отвори го и пъхна ръка вътре. Едното фенерче бе паднало в дупката, образувала се след изваждането на първите два пакета храна.
Пати го извади. Беше голямо, масивно, тежко. Студено и твърдо. Тя го притисна към дланта си и го включи. Завъртя леко ръка и позволи на част от светлината да озари стаята. Лъчът бе порозовял от близостта с дланта й. Фенерчето беше от известен производител. Пати имаше чувството, че е направено от солиден блок самолетен алуминий. В предната му част бяха разположени множество светодиоди, които наподобяваха око на насекомо.
Тя отново надзърна в кашона. Второто фенерче бе на мястото си, притиснато между пакети номер девет, десет, единайсет и дванайсет. Част от зърнените блокчета около него се бяха начупили и разронили. Една от кутийките със стафиди беше смачкана. Фенерчето несъмнено бе поставено впоследствие. Тя огледа внимателно лентата тиксо, която бе разрязала. Откри всъщност две ленти. Първата, поставена от производителя, а втората — от Марк или някой друг, когато бяха запечатали кашона, след като бяха поставили фенерчетата в него.
Какво още криеше Марк от тях?
Пати тръгна към вратата, изрита сгънатата обувка на Шорти и открехна вратата, колкото да се промъкне навън. Махна дланта си от предната част на фенерчето и то хвърли ярък сноп светлина. Пати тръгна към хондата, пристъпвайки боса по камъните. Отвори предната дясна врата. Лостът за отваряне на предния капак се намираше до левия й крак. Беше го виждала милион пъти. Широк черен лост. Дръпна го. Капакът подскочи рязко на два-три сантиметра над шасито, а в тихата нощ изщракването на пружината прозвуча като сблъсък на магистралата.
Пати изключи фенерчето и зачака. Никой не се появи. Не светнаха и прозорците на къщата. Тя отново включи фенерчето. Мина пред колата и вдигна капака. Подпря го с металната пръчка, предназначена за целта. Пати работеше в дъскорезница и разбираше от машини. Погледна наляво, надясно, наведе глава и откри това, което търсеше.
Моментът на истината.

Той знае какъв е проблемът. И преди е попадал на подобни случаи. Тръбите на климатика, които водят към арматурното табло, минавали близо до някакъв чип.

Пати се приведе напред. Държеше фенерчето, насочено право напред като медицинска сонда. Насочи го първо в едната, после в другата посока.



13

Пати Сандстром с лекота откри задната част на арматурното табло. Оказа се гол пластмасов панел, оребрен за по-голяма здравина, посивял и покрит с мръсотия, а под нея — тънък слой звукоизолация, започнала вече да се отлепва. През таблото минаваха всевъзможни жици, маркучи, тръби. Повечето са свързани с електрическата система, предположи тя. Горещата вода от радиатора на климатика би трябвало да минава през дебел маркуч. С диаметър поне два-три сантиметра, солиден, подсилен. И несъмнено дублиран с идентичен маркуч, който да отвежда водата в обратната посока. Това изискваше принципът на циркулацията. Или по-точно, водната помпа. Която, както бе казал Питър, спира да работи с изключването на двигателя.
Пати замести лъча на фенерчето ту насам, ту натам.
Откри два черни маркуча, свързани с блока на двигателя. Други кандидати нямаше. Пати ги проследи с помощта на фенерчето. Те минаваха ниско долу и влизаха в купето. А после изчезваха зад конзолата в пода, непосредствено до скоростната кутия. Климатикът бе разположен точно над този отвор.

Тръбите на климатика водят към арматурното табло.

Не, не водят, помисли си Пати.
Провери маркучите отново и отново. Изобщо не минаваха покрай арматурното табло, а отдолу, на нивото на педалите. Много по-ниско от арматурното табло. Освен това около тях нямаше нищо друго. Масивни метални части, до една покрити с кал и мръсотия. И никакви жици. Нищо уязвимо. Нищо, което да пострада от висока температура. И никакви черни кутии с електронни чипове.
Пати се изправи. Огледа къщата. Беше потънала в тишина. Призрачният силует на плевнята се открояваше на фона на нощното небе. И деветте атевета бяха паркирани в стройни редици. Пати угаси фенерчето и се върна в стаята. Пристъпи към леглото и събуди Шорти. Той се стресна и се изправи рязко, после се огледа, да не би някой непознат да е влязъл в стаята.
Не видя никого.
— Какво има? — попита Шорти.
— Тръбите на климатика не минават покрай арматурното табло — каза Пати.
— Какво? — повтори Шорти.
— Проверих — обясни му тя. — С едно от фенерчетата, които ни дадоха.
— Кога?
— Току-що!
— Защо?
— Събудих се. Мъчеше ме усещането, че нещо не е наред.
— Свалила си арматурното табло?
— Не, погледнах под капака. От другата страна. Открих тръбите. Но около тях няма никакви чипове.
— Добре, възможно е човекът да се е объркал — каза Шорти. — Да е сгрешил годината. Колата ни е доста стар модел. А може хондите, продавани в Канада, да се различават от тези в Щатите.
— А може този монтьор изобщо да не съществува. Може никой да не е звънял в града.
— Но защо им е да го правят?
— За да ни държат тук.
— Какво?
— Имаш ли друго обяснение?
— Но защо им е да го правят? Сериозно! За да си повишат заетостта? Заради банката? Заради нашите петдесет долара?
— Нямам представа защо.
— Така не се прави бизнес. Можем да се оплачем.
— Само дето не можем да отидем никъде. Нямаме интернет, мобилните не ловят сигнал, в стаята няма телефон…
— Не могат да държат хора против волята им. Все някой ще забележи изчезването им.
— Сами им казахме, че никой не знае за заминаването ни.
— Но освен това казахме, че нямаме пукната пара — каза Шорти. — Колко дълго смятат, че ще им плащаме по петдесет долара?
— Два дни — отвърна Пати. — Закуска, обяд и вечеря. Общо шест хранения.
— Същинска лудост! А после какво? Ще извикат ли монтьор?
— Трябва да се измъкнем от тук. Да използваме атевето, както ти предложи. Ставай и се обличай. Трябва да тръгваме.
— Сега?
— Веднага!
— Посред нощ е.
— Сам предложи да тръгнем посред нощ. Когато спят. Трябва да го направим сега.
— Само защото майсторът може да е сгрешил по телефона?
— Ако изобщо съществува. Трябва да се махнем заради всичко, което се случва тук.
— Защо ни дадоха фенерчета? — зачуди се на глас Шорти.
— Нямам представа — отвърна Пати.
— Сякаш са искали да тръгнем по тъмно.
— Откъде биха могли да знаят?
Шорти стана от леглото и каза:
— Ще вземем част от храната. Не можем да се надяваме, че ще се доберем до цивилизацията преди обед. Със сигурност ще пропуснем закуската.
Двамата се облякоха, подскачайки от крак на крак в мрака, тъй като единствената светлина в стаята идваше от луната навън. Събраха багажа си опипом и оставиха саковете си до колата.
— Сигурна ли си? — попита Шорти. — Не е късно да се откажем.
— Предпочитам да си тръгнем — заяви Пати. — Тук има нещо гнило.
Тръгнаха по тревата, а не по застланата с чакъл алея, която водеше към плевнята, защото се надяваха така стъпките им да прозвучат по-тихо. Прекосиха предпазливо последния каменист участък и се озоваха пред паркираните в идеален квадрат девет атевета. Застанаха пред онова, което Марк беше използвал през деня. Двигателят бе запазил макар и малка част от топлината. Шорти бе избрал точно тази машина, защото знаеше, че върви, и бе видял как Марк превключва на нулева, но най-вече защото се намираше най-близо. Кой би искал да върви повече?
Не и Шорти.
Той включи на нулева, хвана дръжките на кормилото и затика четириколесния мотоциклет. Отначало се движеше бавно, но после машината набра инерция, ускори леко и Шорти натисна по-силно.
— Не е толкова зле — обяви той.
Шорти спря атевето, намести се по-удобно и забута отново, описвайки малък полукръг. Извърши идеална маневра, сякаш изваждаше мотора от паркинг, завиваше и потегляше с него. Пати застана от другата страна. Забутаха заедно, набраха скорост и се понесоха към сградата на мотела. Не се чуваше никакъв шум освен стъпките им по отъпканата пръст и потракването на камъчетата под меките гуми на атевето. Продължиха да бутат; вече дишаха тежко, но завиха зад ъгъла на стая № 12 и продължиха към хондата, паркирана пред тяхната стая, № 10. Спряха точно зад колата. Шорти отвори багажника.
— Чакай — каза Пати.
Тя отиде до ъгъла и погледна към къщата. Не забеляза нито светлини, нито движение. Върна се при хондата и обяви:
— Всичко е наред.
Шорти се обърна към отворения багажник и се наведе с широко разперени ръце, след което пъхна пръсти под куфара, обхвана го от двете страни и го вдигна. Подпря го на ръба на багажника, хвана дръжката и дръпна с намерението да го балансира върху ръба, да смени позицията си и да го хване по-удобно, след което да го помъкне към атевето.
Дръжката обаче се откъсна. Шорти се олюля и отстъпи крачка назад.
— По дяволите! — изруга той.
— Това само доказва, че не бихме могли да го носим — отбеляза Пати. — Щеше да се скъса рано или късно.
— Как ще го качим на автобуса?
— Ще трябва да купим въже. Ще го увием два-три пъти и ще получим нещо като дръжка. Трябва ни бензиностанция или железария. За въжето. Ще го купим от първия магазин, който видим.
Шорти отново пристъпи напред, наведе се и пъхна пръсти под куфара. Изпъшка, вдигна го едва-едва, задържа дъх, обърна се и го остави по дължина върху атевето. Горните два ъгъла опряха върху кормилото, а долните върху седалката. Шорти намести куфара, за да го балансира по-правилно. Остана доволен от резултата. Получи се по-добре от очакваното. Да, чудесно се справиха.
Шорти затвори багажника на хондата и двамата с Пати привързаха саковете си към задния кош на атевето. Отново заеха позиции за бутане, Шорти отляво, Пати отдясно. Всеки от тях постави едната си ръка на дръжката на кормилото, встрани от ъгълчетата на куфара, а другата — близо до нея, и да бута, и да държи фенерчето. Така осветяваха пътя пред себе си като с автомобилни фарове, освен това по-лесно бутаха атевето и по-лесно балансираха куфара — Шорти с дясната си ръка, а Пати с лявата, той с дясното бедро, а тя с лявото, стига и двамата да вървяха леко приведени в кръста. А това бе задължително, тъй като тежестта на куфара превръщаше бутането в далеч по-трудна задача от преди. Поне в началото, докато машината набереше инерция, Пати и Шорти трябваше да напрегнат всичките си сили, точно като онези здравеняци по кабелната телевизия, които теглят камиони. После стана малко по-лесно, особено когато колелата на атевето заподскачаха до каменистия паркинг и стъпиха на асфалтовия път, който започваше между дърветата.
Оставаха им повече от три километра. Навлязоха в тунела от надвиснали над главите им дървесни корони. Въздухът бе прохладен, миришеше на гниещи листа и влажна пръст. Пати и Шорти задишаха тежко. Методът проба-грешка им помогна да открият най-добрия начин да поддържат скоростта си максимално висока, за да може инерцията да им помогне да преодолеят плитките долчинки. Бутането на атевето изискваше сериозни усилия, но все пак сега беше по-леко, отколкото в началото, когато колелата се въртяха по чакъла. Продължиха да бутат почти тичешком. Движеха се доста бързо, но скоро останаха без дъх.
— Трябва ми почивка — обяви Пати.
Оставиха атевето да спре само. Натиснаха куфара отляво и отдясно, за да го наместят по-добре. После отстъпиха встрани, изправиха гърбове и опряха длани на кръста. Дишаха тежко и въртяха глави ту в едната, ту в другата посока.
— Колко ни остава? — попита Шорти.
Пати погледна първо назад, после напред.
— Около два километра — прецени тя.
— Колко време ни отне?
— Двайсетина минути.
— По дяволите! Толкова сме бавни!
— Нали каза четири часа? Движим се по график.
Отново заеха позиции и забутаха с всички сили като състезатели по бобслей в горната част на пистата. С всяка стъпка ставаше все по-трудно. Набраха скорост и се опитаха да я поддържат, като в същото време подпират куфара. Тичаха с наведени глави, дишаха дълбоко и само от време на време поглеждаха напред. Така изминаха още осемстотин метра и отново спряха да си починат. После изминаха още толкова и пак спряха. Измина цял час.
— Връщането ще бъде по-лесно — каза Пати. — Без тежестта на куфара.
Прекосиха поляна, на която не видяха нито едно дърво. Над главите им се показа небе, осеяно със звезди.
— Приближаваме — обяви Пати, но след малко извика: — Чакай!
Тя заобиколи отпред, стисна здраво кормилото и заби пети в асфалта, сякаш се опитваше да спре самоделна каруца.
— Какво има? — попита Шорти.
— Имаше въженце или кабел. Като на старите бензиностанции. Което дърпа звънче. Минаваше през пътя. Сигурно звъни в къщата.
Шорти й помогна да спрат атевето. Едва сега се сети. Кабелът беше дебел, гумен, като градински маркуч. Освети с фенерчето пътя пред себе си. Не видя нищо. Продължиха да бутат, но по-бавно, което им създаваше проблеми по дупките в асфалта. Едното фенерче осветяваше шосето пред тях, а другото озаряваше далечината.
След стотина метра го видяха. Дебел, гумен, поставен напречно на пътя.
Спряха на метър пред него.
— Как ли работи? — попита Пати.
— Предполагам, че вътре има две телени жици. На известно разстояние една от друга. Но когато върху тях мине колело, то ги притиска, те влизат в контакт и подават сигнал към звънеца. Като при натискане на бутон.
— Това означава, че не можем да минем отгоре.
— Точно така.
Което беше проблем. Защото Шорти не можеше да повдигне атевето. Дори откъм единия му край. Който и да било. Може би щеше да успее да го повдигне на два-три сантиметра над земята, но само за секунда, а това не беше достатъчно, за да мине тежката машина над кабела, без да задейства звънеца.
— Колко остава? — попита той.
— Около триста метра.
— Аз ще нося куфара — заяви Шорти.
— Почакай — каза отново Пати.
Тя се наведе и пъхна пръсти под гумения кабел. Повдигна го едва-едва. Той не оказа никаква съпротива, затова тя продължи… два сантиметра, три сантиметра… цяла педя… Подръпна го и настрани, първо вляво, после вдясно. Отново не срещна съпротива.
— Приготви се — каза Пати.
Тя хвана кабела леко, внимателно, с отворени длани и широко разперени ръце. Повдигна го на височината на главата си. Шорти се пъхна отдолу и затика атевето. Пати държа кабела, докато той мина отдолу. Имаше чувството, че извършва танцова церемония на хипарска сватба.
— Добре — обяви Шорти.
Пати остави кабела на земята внимателно, сякаш се покланяше. След което двамата с Шорти продължиха да бутат атевето с нови сили. Вече се чувстваха в безопасност. Виждаха финала. Оставаха само няколко крачки.
Фенерчетата им подскачаха нагоре и надолу, наляво и надясно, затова в първия момент не видяха нищо освен дървета и пътя между тях, но после пейзажът се промени.
Появи се двулентовият път. Имаха чувството, че са свърнали от него преди цяла вечност. Шорти бе попитал: „Е?“. А Пати не му бе отговорила.
Сега тя каза:
— Трябва да намерим място, където да скрием куфара. Но да не е прекалено далече от пътя. Трудно ще го качим в колата, когато някой спре.
Оставиха атевето там, където горският път се разширяваше, преди да се влее в двулентовото шосе. Подходящи скривалища не се виждаха. От двете страни на пътя се издигаха масивни дървета. Последните метри от банкета бяха обрасли в храсти, които изглеждаха по-редки на местата, където земята се бе надигнала от последните зимни студове. Един стълб се бе килнал настрани. А може би някой бе копал тук преди години. И храстите се възстановяваха по-бавно. Нищо чудно зад някой от тях да имаше дупка, достатъчно голяма, че да побере куфара им.
Пати отиде да провери. Откри дори две дупки и прецени, че дясната е по-подходяща от лявата. С много пухтене и сумтене добутаха атевето максимално близо до нея. Шорти разпери широко ръце и повдигна куфара, изпъшка, обърна се и го пусна в храстите, където той се плъзна и счупи няколко клонки, преди да спре. Беше добре скрит.
Пати излезе на пътя и използва фенерчето си като автомобилен фар. След няколко секунди тя обяви, че нищо не се вижда. Никой нямаше да забележи куфара, камо ли да спре за него. Виждаше се само тъмен силует, разположен ниско долу, зад основата на стълба. Можеше да бъде труп на някоя кошута например. Пати остана доволна.
В следващия миг гласът й се промени и тя извика:
— Шорти, ела тук!
Той отиде при нея. Двамата застанаха заедно на асфалта и погледнаха назад, към горския път, по който бяха дошли. Пати освети с фенерчето широк участък, в център на който се намираше килнатият стълб, а в основата му лежеше тъмен силует. На който никой не би обърнал внимание. Шорти също остана доволен.
— Какво да търся? — попита той.
— Помисли, Шорти — подкани го Пати. — Какво видяхме, преди да завием?

Шорти се замисли. Дори си представи сцената. Мина две крачки вляво, по-близо до средата на пътя, където се бе намирал воланът на хондата. Дори приклекна леко, за да изравни погледа си с нивото на шофьорската седалка. Какво бе видял? Стълб със закована на него табела с избелели пластмасови букви и стрелка, насочена към гората. Буквите образуваха думата
мотел.

Шорти сравни онова, което си спомняше, с това, което виждаше в момента.
Да, определено имаше някаква разлика…
Впери поглед. И се досети. Табелата липсваше. Нямаше нито букви, нито дума, нито стрелка. Само стълб. И нищо на него. Нищичко. Нито от едната страна на пътя, нито от другата.
— Странно — промърмори той.
— Така ли?
— Добре де, това мотел ли е или не? Определено прилича на такъв. Нали ни вземат парите?
— Трябва да се махнем от тук.
— Това и правим. Ще се качим на първата кола, която спре.
— След като върнем атевето пред плевнята.
— Не сме длъжни да го правим — възрази Шорти. — Нищо не им дължим. Вече не. Не и след като играят разни шантави игрички с табелите и всичко останало. Предлагам да зарежем атевето тук и да ги оставяме да се оправят.
— Те стават рано, още по изгрев-слънце — отбеляза Пати. — Веднага ще забележат, ако някоя машина липсва. Но ако я видят на мястото й, може да не се сетят за нас с часове. Ще предположат, че закусваме сами в стаята. Няма да имат причина да идват чак до обед.
— Рисковано е.
— Но може да ни спечели доста време. Усетят ли, че ни няма, веднага ще започнат да ни търсят. Трябва да отложим максимално този момент. За да бъдем далече от тях. Не можем да си позволим да ни заварят тук да махаме на шофьорите. Трябва да спечелим колкото се може повече време.
Шорти не отговори. Огледа тъмния път първо в едната, после в другата посока.
— Знам, че изглежда странно… да се върнем, имам предвид — продължи Пати. — Нали току-що дойдохме тук. Но и бездруго не се виждат никакви коли. Прекалено рано е. По-добре да дойдем по изгрев.
Шорти продължи да мълчи. Накрая отстъпи:
— Добре, ще върнем атевето пред плевнята.
— Колкото се може по-бързо — каза Пати. — Сега най-важна е скоростта.
Свалиха саковете си от багажника на атевето и ги скриха близо до куфара, след което хванаха кормилото на атевето, натиснаха здраво и описаха широк кръг по асфалта. Тук, на открито, въздухът сякаш имаше по-свеж и по-сладък мирис. Отново заеха позиции. И потеглиха. Трябваше да изминат същите три километра и нещо, но в обратна посока. Бутането се оказа по-лесно без куфара. Атевето им се струваше леко като перце. Най-много като лодка, която се носи по водата. Отново се промушиха под кабела, изигравайки същия лимбо танц, и продължиха в същото бързо темпо. Не чувстваха умора и не спряха нито за миг, за да си починат.



14

Пати и Шорти изминаха трите километра за малко повече от половин час. Спряха за миг на мястото, където пътят излизаше от гората. Той продължаваше пред тях, призрачносив на лунната светлина, прекосяваше обширната поляна и завиваше пред сградите в далечината. Мотелът бе потънал в мрак и тишина. Плевнята бе потънала в мрак и тишина. Къщата бе потънала в мрак и тишина. Беше пет и половина сутринта според часовника на Пати. До изгрева на слънцето оставаше цял час.
Чудесно!
Продължиха да бутат атевето колкото се може по-тихо. Единствените звуци, които се чуваха, бяха свистенето на гумите и шляпането на обувките им по асфалта. Когато стъпиха на паркинга, шумът се усили, чакълът започна да проскърцва, а стъпките им да отекват по-гръмко. Минаха покрай стая № 1, после покрай № 2 и така стигнаха до повредената хонда, след което завиха покрай стая № 12 и се насочиха право към плевнята. Вече можеха да видят осемте призрачни силуета на останалите машини, наредени в стройни редици, и празното място на деветата, което се открояваше като паднал зъб на двайсет и четири каратова усмивка. Шорти посочи мястото на Пати и вдигна палец. Един поглед през прозореца и онези типове щяха да вдигнат тревога.
Двамата минаха напряко през тревата и забутаха атевето бавно-бавно по чакъла на паркинга. Лесно го върнаха на мястото му. Наложи се да направят няколко маневри, за да го изравнят с останалите машини, първо напред, после назад. Накрая отстъпиха крачка назад и го огледаха. Останаха доволни. Бяха се справили отлично. Никой нямаше да забележи. Прекосиха паркинга на пръсти, прекосиха и моравата, след което стъпиха отново на асфалта. Там спряха за секунда, колкото да си поемат дъх. Очакваха ги същите три километра и нещо. Отново. Но този път нямаше да бутат нищо. Щяха да вървят. Спокойно, без да се напрягат. И да оставят това място зад гърба си. Завинаги.
Зад гърба им се отвори врата. Вратата на къщата. Сравнително далече от тях. Един познат глас се провикна:
— Ей, вие ли сте?
Марк.
Пати и Шорти не помръднаха.
— Ей?
По гърбовете им затанцува лъч на фенерче. Явно Марк ги осветяваше отзад.
— Вие ли сте? — попита той отново.
Двамата се обърнаха.
Марк вървеше към тях в тъмнината. Беше напълно облечен. Явно денят му вече бе започнал. Държеше фенерчето ниско, както правеха Шорти и Пати. И тримата се опитваха да осветят, а не да заслепят някого.
Пати и Шорти го изчакаха на място. Марк застана пред тях.
— Какво удивително съвпадение — заяви той.
Освен фенерчето носеше лист хартия и молив.
— Така ли? — отвърна Пати.
— Съжалявам. Първо трябваше да попитам дали всичко е наред.
— Добре сме, благодаря.
— На разходка ли сте тръгнали?
— За какво съвпадение става въпрос?
— Току-що разговарях по телефона с автомонтьора. Започва работа, за да е готов за сутрешния час пик. Тъкмо се събудил, когато му хрумнало нещо. Сетил се — всъщност ние му споменахме, — че идвате от Канада. Осъзнал, че по време на разговора ни предположил, че сте американци, които се връщат у дома. Едва тази сутрин му минало през ума, че може да сте канадци, които идват в Щатите. В такъв случай колата ви трябва да бъде канадска версия и техническата й спецификация да се различава от нашата. Хондите, предназначени за Канада, имат задължителен зимен пакет, който включва парно, но не и климатик. В такъв случай диагнозата му е погрешна. Този проблем се среща при хондите в американско изпълнение. В Канада обикновено се поврежда релето на стартера. Човекът иска да бъде сигурен каква част да вземе от автоморгата. В момента пътува насам. Изпрати ме да взема номера на шасито на вашата хонда.
В подкрепа на думите си Марк вдигна листа и молива.
— За всички ще бъде много по-лесно и по-бързо, ако дойдете с мен и сами отговорите на въпросите му.
Той изигра импровизирана пантомима, с която — като първо събра длани, а после ги раздалечи — сравни дългия път до хондата и още по-дългия път обратно срещу краткото разстояние до къщата, в която се намираше телефонът. Очебийна разлика. Неоспорима логика. Шорти погледна Пати. Пати погледна Шорти. Между тях премина вълна от неизречени въпроси.
— Ще приготвим кафе — продължи Марк. — И ще помолим човека да ни звънне, когато открие нужните части. После пак ще му звъннем, когато вече пътува насам. Искам да разговаряте с него, да го чуете с ушите си. Мисля, че това ще ви вдъхне известна увереност. Смятам, че това е най-малкото, което можем да направим за вас. И бездруго ви се събраха достатъчно неприятности.
Марк протегна ръка в жест, който означаваше: след вас, моля.
Пати и Шорти закрачиха към къщата. Марк тръгна с тях. Трите фенерчета заподскачаха в една и съща посока. Малко преди да стигнат, Марк ускори крачка, отвори вратата на кухнята и ги покани с жест. Светна лампата и посочи коридора, в който предишния ден им бе показал неработещия телефон. Сега слушалката стоеше на един стол, а кабелът бе преметнат през облегалката. Телефонът бе оставен на изчакване по възможно най-старомодния начин.
— Казва се Карол — заяви Марк. — Или нещо подобно. Роден е в Македония.
Той протегна ръка и посочи телефона, сякаш искаше да ги подкани да се обадят.
Пати взе слушалката. Поднесе я към ухото си. Чу далечен шум. Мобилна връзка на голямо разстояние.
— Карол? — попита тя.
— Марк? — отвърна й непознат глас.
— Не. Казвам се Пати Сандстром. С приятеля ми имаме хонда…
— О, боже! Марк не трябваше да ви буди. Това не е никак любезно.
Мъжът говореше с акцент, който спокойно би могъл да идва от страна с име като Македония. Във всеки случай, гласът принадлежеше на човек от Източна Европа, помисли си Пати. Или от Централна. Във всеки случай, от някоя страна, разположена между Гърция и Русия. Пати си представи мъжа като някой от онези типове, които трябва да се бръснат по два пъти на ден, но не го правят. И които играят все престъпници по филмите. Гласът на Карол обаче звучеше дружелюбно. Предразполагащо. Загрижен, готов да помогне. Освен това изпълнен с енергия. И то толкова рано сутринта.
— И бездруго бяхме станали — отвърна тя.
— Така ли?
— Всъщност се разхождахме из гората.
— Ако съдя по гласа ви, предполагам, че сте канадци.
— Колата ни също.
— Да — отвърна гласът, — отначало предположих, че сте американци, и сгреших. Учил съм занаята в някогашната югославска армия. Както във всички армии по света, и там ни втълпяваха, че не бива да приемаме нищо за даденост, ако не искаме да се изложим или да се провалим. В случая аз се изложих. Извинявам се. Но искам да бъда сигурен каква част ви трябва. Сменяли ли сте някога маркучите на парното?
— Знам само, че минават ниско долу — отвърна Пати.
— Ясно, това е канадската спецификация. Добре е да го знам. Ще взема реле за стартера. После ще платя едни сметки и ще покарам по магистралата. Може да извадя късмет и да попадна на аварирал автомобил. Ако ли не, ще дойда при вас. Да речем… минимум два часа, максимум четири.
— Сигурен ли сте?
— Честна дума, госпожо — отвърна гласът с характерния си акцент. — Обещавам да се погрижа за вас.
После връзката прекъсна и Пати затвори телефона.
— Кафето е готово — обяви Марк.
— Ще бъде тук след два до четири часа.
— Чудесно.
— Наистина ли? — попита Шорти.
— Така обеща.
Отвън долетяха звуците на автомобил, който се движи по алеята. Потракване на чакъл и боботене на двигател. Пати и Шорти погледнаха през прозореца и видяха Питър в очукания стар пикап. Приближаваше към къщата. После спря. И паркира.
— Чий е пикапът? — попита Шорти.
— Негов — отвърна Марк. — Снощи отново се опита да запали. Може акумулаторът да се е заредил от топлината през деня. Но колата тръгна. Той отиде до шосето, за да зареди акумулатора и да продуха паяжините от ауспуха. Може това да ви е събудило. Питър ще ви откара до стаята ви, ако желаете. За предпочитане е пред ходенето пеша. Това е най-малкото, което можем да направим за вас. Предполагам, че сте уморени.
Пати и Шорти отвърнаха, че не желаят да се натрапват, но Питър не прие отказа им. Пикапът му бе с двойна кабина, затова Шорти седна отпред, а Пати отзад. Питър паркира до хондата. Вратата на стая № 10 беше затворена. А това се стори странно на Пати. Беше сигурна, че я е оставила отворена. Може някой порив на вятъра да я беше затворил. Все пак Шорти беше обул обувките си, нали? Но пък Пати не си спомняше да е имало вятър. А по-голямата част от нощта бе прекарала именно навън. Добре си спомняше колко тихо и спокойно бе всичко.
Слязоха от пикапа. Питър ги проследи с поглед. Пати завъртя дръжката на бравата и отвори. Влезе първа в стаята. Миг след това излезе. Посочи Питър и му нареди:
— Ти стой там!
Пати отстъпи крачка встрани. Шорти огледа стаята. Багажът им стоеше по средата. Отново. Куфарът и двата сака. Идеално подредени един до друг, сякаш донесени от пиколо в луксозен хотел. Куфарът им беше привързан с въже. Виждаха се сложни възли от едната страна и двойно оплетено въже вместо дръжка.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна Пати.
Питър слезе от пикапа.
— Извиняваме се най-искрено — каза той. — Много, много съжаляваме, че попаднахте в такава ситуация.
— Каква?
— Че дойдохте тук по това време на годината. Започва новият семестър в университетите. Студентите са навсякъде. Техните братства ги подлагат на различни изпитания… един вид предизвикателства. Непрекъснато крадат табелите на мотела. После вършат някоя друга щуротия. Така ги приемат в съответното братство. Като оберат например някоя мотелска стая, докато гостите отсъстват. Глупаво е, но това е положението. Смятахме, че са приключили с тези неща още преди две години, но явно са се върнали. Открих нещата ви в храсталаците край пътя. Колежанчетата са единственото възможно обяснение. Сигурно са се вмъкнали, докато сте се разхождали. Извиняваме се за неудобството. Моля, уведомете ни, ако нещо липсва или е повредено. Ще подадем оплакване в полицията. Всички обичаме забавленията, но това минава всякакви граници.
Пати не каза нищо. Шорти също остана безмълвен.
Питър се качи в пикапа си и потегли. Пати и Шорти останаха вцепенени за миг. После влязоха вътре. Заобиколиха багажа си и седнаха на леглото. Оставиха вратата отворена.

Закуската на Ричър се поднасяше в уютен салон, разположен в сутерена под нивото на улицата, но наравно с малката задна градинка, която бе също толкова очарователна, колкото и самото помещение. Ричър се настани на една от масите вътре точно в осем без петнайсет сутринта в очакване да получи чаша кафе. Беше единственият гост в салона. Сезонът бе приключил. След като бе взел душ и се бе облякъл, Ричър се бе почувствал прекрасно. Изглеждаше в чудесна форма. Като се изключи сцепеното кокалче. От хлапето снощи. Или по-точно, от зъбите му. Раната не беше сериозна. Миниатюрна коричка засъхнала кръв. Но с характерна форма. Ричър бе служил като военен полицай в продължение на тринайсет години и тъй като бе напуснал армията преди също толкова време, бе в състояние да анализира всяка ситуация и от двете гледни точки. В резултат на това винаги се стремеше да избягва всякакво объркване. Той си поръча закуска, стана и излезе в градината. Приклекна, сви дясната си ръка в юмрук и я прокара по тухления бордюр на цветната леха. Достатъчно силно, за да прибави още няколко ранички към първата. После се върна на масата си, потопи ъгълчето на салфетката си в чашата с вода и изтри мръсотията от кокалчетата си.
Петнайсет минути по-късно в салона влезе полицай Бренда Еймъс. Вървеше и записваше нещо в бележника си. До нея крачеше мъж в костюм. Стойката и маниерите му подсказваха, че й помага да се ориентира. Следователно беше управителят на пансиона. Или собственикът. Ричър колкото дочу, толкова и прочете по устните му как казва:
— Този господин е единственият ни гост в момента.
Еймъс вдигна глава от бележника, съвсем рутинно обходи помещението, мина покрай Ричър, после се спря и се върна на него. Почти като реакция на забавен каданс в някой стар, класически телевизионен филм. Тя впери поглед в Ричър, премигна и се обърна към мъжа в костюма:
— Ще разговарям с него още сега.
— Мога ли да ви предложа кафе?
— Да, моля — извика му Ричър. — Една кана за двамата.
Мъжът кимна вежливо, макар и със секунда закъснение. Да донесе кафе на полицейски служител беше едно. На гост — съвсем друго. Беше под нивото му. От друга страна обаче, клиентът е винаги прав. Мъжът се оттегли, а Еймъс пристъпи към Ричър и се настани на свободното място срещу него.
— В интерес на истината, вече пих кафе тази сутрин.
— Не е нужно да се ограничаваш с по едно кафе на ден — отвърна той. — Няма закон, който да ограничава пиенето на кафе.
— Чувала съм, че „Дънкин“ слагат ЛСД в кафето.
— Нима?
— В противен случай това е най-голямото дежа вю в историята.
— Защо?
— Знаеш какво означава дежа вю?
— Буквалният превод е „нещо видяно“. От френски. Майка ми беше французойка. Обожаваше, когато американците използват френски изрази. Помагаше й да се вписва по-добре в цялостната картина.
— Защо ми разказваш за майка си?
— Защо ме питаш за ЛСД?
— Какво правихме вчера?
— И какво правихме вчера?
— Попаднахме на случай отпреди седемдесет и пет години. Младеж, открит в безсъзнание на улица в центъра на Лакония. Идентифициран като двайсетгодишен местен жител, добре познат на полицейското управление като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като е син на местен богаташ. Спомняш ли си?
— Разбира се — отвърна Ричър.
— Знаеш ли какво се случи тази сутрин, когато отидох на работа?
— Няма как да знам.
— Уведомиха ме, че един младеж току-що е бил открит в безсъзнание на улица в центъра на Лакония. Идентифициран като двайсетгодишен местен жител, добре познат на полицейското управление като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като е син на местен богаташ.
— Сериозно?
— Влизам в хотела, разположен точно срещу местопрестъплението, и откривам теб.
— Мисля, че това се нарича съвпадение.
— Така ли?
— Всъщност не. Очевидно е, че подобни престъпления се случват непрекъснато.
— На интервали от по седемдесет и пет години?
— Не се съмнявам, че междувременно е имало цял куп подобни инциденти. Но рано или късно всички богаташки синчета си намират майстора. А ти търсиш мен само защото аз се интересувах от аналогичен случай в миналото. Затова става въпрос за математическа точност вместо за статистическа вероятност, особено след като знаеш, че не живея тук. Къде другаде можеш да ме откриеш освен в хотел или къща за гости?
— Разположена точно срещу местопрестъплението?
— Ще обиколите ли всички жители на квартала в търсене на свидетели?
— Точно това правим.
— Някой видял ли е нещо?
— А ти видял ли си нещо?
— Не съм любител на птиците — отвърна Ричър. — Което може би е жалко. Миграцията им на юг вече започна. Баща ми сигурно би проявил искрен интерес.
— А чу ли нещо?
— По кое време?
— Хлапето е открито в безсъзнание около седем сутринта. Ако предположим, че нападателят е човешко същество, а не огромен камион, предполагам, че е станало след пет.
— В пет часа бях в леглото и спях — отвърна Ричър. — Не чух нищо.
— Съвсем нищо?
— Всъщност нещо ме събуди предишната вечер. Но беше към три часа, а и хотелът беше друг.
— Какво?
— Събуди ме някакъв шум, но не се повтори, затова не успях да определя какъв е или откъде идва.
— Хлапето има и счупена ръка — продължи Еймъс.
— Случва се — каза Ричър.
Сервитьорката пристигна с две кани кафе и две чаши. Ричър си наля, но не и Еймъс. Тя затвори бележника си. Той попита:
— Как се отнася към случая полицейското управление?
— Нямаме големи очаквания — призна Еймъс.
— И никой няма да пролее и една сълза, ако не заловите престъпника?
— Сложно е.
— Кой е жертвата?
— Голям скандалджия и побойник. Бих го определила като хищник. Получава най-доброто от всичко. Това се отнася както за жертвите, така и за адвокатите.
— Не ми се струва толкова сложно.
— Притеснява ни това, което може да се случи впоследствие. Проблемът е, че бащата вече се е свързал с определени хора.
— Местният богаташ? Кой е той?
— Не бях съвсем точна. Всъщност той е от Бостън, но в момента живее в Манчестър.
— С какви хора се е свързал?
— Той се занимава с уреждането на финансови транзакции за хора, които не желаят да оставят документални свидетелства за дейността си. С други думи, пере пари за хора, които имат нужда парите им да бъдат изпрани. Предполагам, че може да се свърже с някой от тях. Всъщност сигурна съм, че ще го направи. Тези хора следват собствен кодекс на честта. Някой е нападнал семейството му. И той трябва да отвърне. Да даде пример за назидание. Не може да си позволи да изглежда слаб в очите на хората, с които работи. Затова рано или късно хората му ще се появят в града и ще започнат да задават въпроси. А ние не искаме проблеми. Затова казах, че е сложно.
Ричър си наля нова чаша кафе. Еймъс не откъсваше поглед от него.
— Къде си удари ръката? — попита тя.
— Ударих се в тухления бордюр в градината.
— Странна работа.
— Не мога да обвиня бордюра за нищо.
— Сякаш си го направил нарочно.
Ричър се усмихна.
— Приличам ли ти на човек, който сам би забил юмрука си в тухлен бордюр?
— Кога се случи?
— Преди двайсетина минути.
— Да не би да си се навел, за да разгледаш цветята?
— И аз обичам цветята като всички хора.
Телефонът й изпиука и Еймъс прочете полученото съобщение.
— Хлапето е дошло в съзнание, но не е видяло нападателя — каза тя.
— Случва се — отвърна Ричър.
— Лъже. Знае кой е, но не ни казва. Предпочита да го сподели с баща си.
— Защото тези хора следват собствен кодекс на честта.
— Надявам се който и да го е направил, да съзнава какви могат да бъдат последствията.
— Не се съмнявам, че който и да го е направил, вече е напуснал града. Точно както преди седемдесет и пет години. Същинско дежа вю.
— Какво ще правиш днес?
— Ще отида до Райънтаун — отговори Ричър. — Ако успея да го открия.

Ричър си купи карта от една бензиностанция в покрайнините на града. Не беше по-подробна от картата в телефона на Елизабет Касъл. Разни пътища водеха в разни посоки, но някои тях бяха защриховани в сиво, все едно са съществували някога, а после са били изоставени и днес нямат дори имена. Невъзможно бе да различи едно място от друго. Не беше сигурен какви са изискванията към местоположението на една леярна. В интерес на истината, нямаше представа какво прави една леярна за калай. Извличаше метала от рудата? Или нещо друго? Във всеки случай, названието предполагаше някакви топлинни процеси. А това изискваше пещ. Плюс евентуално парна машина, която да задвижва ремъците и инструментите. Което бе свързано с доставки на въглища или дървесина. И с наличие на вода за парната машина. Той огледа отново картата в търсене на сиво петно, където да има и пътища, и реки или поне потоци. Разположено на северозапад от Лакония според проучванията на Елизабет Касъл.
Възможностите бяха две. Едната разположена на дванайсет километра от града, другата — на шестнайсет-седемнайсет. И до двете места водеха отклонения от главното шосе без видима причина от съвременна гледна точка. И през двете места минаваха широки притоци на една и съща голяма река. Притоците прекосяваха пътищата и образуваха миниатюрни триъгълници на картата, толкова дребни, колкото бе възможно да бъдат отпечатани. И двете места бяха защриховани в сиво. Малки цехове и фабрики с няколко десетки работници, които живеят в двуетажни сгради, разделени на апартаменти, може би училище с една стая, може би и църква, бе казала Еймъс. И двете отговаряха на описанието. Пътят, който водеше до по-далечното, извиваше леко на север. Далече от Лакония. Докато пътят към по-близкото извиваше леко на юг. Към Лакония. Сякаш беше част от нея. Ричър си представи момче на велосипед, което върти бясно педалите, а на гърдите му подскача бинокъл. От по-далечното място щеше да му се наложи да кара два-три километра в обратната посока, след което да направи остър завой, докато от по-близкото можеше да се насочи право към целта си, да ускори по завоя и да се озове в сърцето на града. Дали в този случай момчето би казало, че живее в Лакония?
Това беше добре. Дванайсет километра вместо седемнайсет щяха да му спестят цял час. Плюс немалко усилия. Ричър сгъна картата и я прибра в джоба си. Тръгна пеша.
Но не стигна далече.



15

Марк, Питър, Стивън и Робърт се събраха в стаята отзад и впериха поглед в екраните. Всички монитори показваха Пати и Шорти, седнали на леглото. Под различен ъгъл, с различна големина на изображението. Някои съвсем отблизо, други отдалече.
Вратата беше отворена.
— Този път не я е подпрял с обувките си — отбеляза Стивън. — Не се е събул дори.
— Трябваше да използваме заключващия механизъм — каза Робърт.
— Откъде можехме да знаем? — възкликна Питър. — Нормалните хора затварят вратите на своите стаи.
— Спокойно — намеси се Марк. — Няма да избягат никъде. Не и в този момент. Връщането на куфара ги обезкуражи. Освен това отново повярваха в пристигането на монтьора.
— Много скоро ще се наложи да затворим вратата. И да започнем да ги подготвяме. Емоционалното им състояние играе важна роля. Факторът време също.
Питър обърна поглед към екраните.

Ричър измина близо два километра след бензиностанцията в покрайнините на града, преодоля един широк завой и навлезе в гъсти гори, излезли като от някоя приказка. В един момент зад гърба му се разнесе свистене на автомобилни гуми върху асфалт. Колата намали скоростта. Всъщност изравни я с неговата, но поддържаше разстояние от три метра помежду им.
Ричър спря и се обърна.
Видя черен седан. Средно голям, с безупречен вид. Но евтин базов модел. На местата, където можеше да има хром, имаше боя, джантите бяха стоманени, а тапицерията платнена. От капака на багажника стърчеше антена. Цивилен полицейски автомобил. Зад волана седеше Джим Шоу, началникът на криминалния отдел в полицейското управление на Лакония. Същият, който го бе посрещнал във фоайето на управлението, придружен от Бренда Еймъс. Рижавият ирландец. Изглеждаше енергичен и уверен. Беше сам. Свали прозореца. Ричър пристъпи към автомобила, но спря на два метра от него.
— С какво мога да ви помогна? — попита той.
— Бренда ми каза, че сте тръгнали насам — отвърна Шоу.
— Ще ме качите ли на стоп?
— Трябва да се върна в града.
— Защо?
— Колегите са обиколили всички домове в близост до инцидента и са попаднали на жена, която живее в една пряка. Работи в коктейл бар в Манчестър. Половината от него принадлежи на хора, за които работи бащата на хлапето. Разпитахме я и в крайна сметка тя ни разказа какво се е случило снощи. От началото до края. Не пропусна абсолютно нищо. Освен описанието на своя спасител. Била толкова изплашена, че не обърнала внимание как изглежда.
— Случват се такива неща — каза Ричър.
— Лъже. Освен това защо да ни съдейства? Тя прикрива човек, който й е направил услуга. Но разполагаме и с други улики. Човекът, който я е спасил, е постъпил правилно, повярвайте ми. Жертвата обаче изглежда като прегазена от товарен влак. Следователно не търсим някой дребосък. Търсим едър тип. Най-вероятно десняк. Който се е събудил тази сутрин с ожулени кокалчета. Няма друг начин. Толкова силен удар непременно оставя следи, повярвайте ми.
— Аз ожулих ръката си в един бордюр — отвърна Ричър.
— Бренда ми каза.
— Случват се такива неща.
— Някой по-умен от мен може да сглоби парченцата от пъзела. Жената от коктейл бара се прибира у дома посред нощ. Времето, по което става това, може да се определи по липсата на нощен транспорт. Хлапето я причаква, тя вика за помощ, събужда някого в точно определен малък радиус, той става от леглото, отива да види какво се случва и в крайна сметка смазва хлапето от бой.
— Вече споменахте, че жената ви е разказала всичко това. Не се налага някой да сглобява пъзел.
— Най-интересен в случая е малкият радиус. Колко близо трябва да живее някой, за да чуе вика и да се притече на помощ толкова бързо? Доста близо според нас. Жената твърди, че не е извикала кой знае колко силно. Младежът се опитвал да затисна устата й с длан. Определено не е извикала с всички сили. Следователно нашият човек е бил наблизо. Пристигнал е почти веднага. Смятаме, че е бил най-много на една пряка.
— Не се съмнявам, че ще отчетете множеството променливи — отбеляза Ричър. — Много зависи от слуха на хората или от бързината на обличане. Възможно е между двете да съществува връзка. Предполагам, че ще проведете експерименти. Можете дори да включите специалисти от университета. И после да напишете статия за някое специализирано издание по криминология.
— Здравият разум подсказва, че слабият вик за помощ, отправен от жената, може да бъде чут само през прозорците на сградите от срещуположната страна на улицата. Списъците, съставени от полицаите, обходили съответните адреси, показват, че само в шест апартамента е имало хора. Повечето апартаменти са превърнати в офиси, които са празни нощем. Все пак разполагаме със списък от шест имена. И знаете ли какво открихме в него?
— Няма как да знам.
— Петима от тях отпаднаха мигновено, тъй като две от имената бяха на жени, а възрастта, ръстът и физическото състояние на трима мъже се оказаха крайно неподходящи. Единият е прехвърлил деветдесетте, а другите двама са на по шейсет и няколко. Никой от тях не би могъл да удари онова хлапе. Невъзможно е.
— В пет сутринта бях в леглото си. Спях — отвърна Ричър.
— Бренда ми каза. И тъй като някога сте били колега полицай, ние ви вярваме. И тъй като хлапето е отрепка, пет пари не даваме за него. Не ни интересува и дали всичко това се е случило в пет часа или не. Жената от коктейл бара се е прибрала всъщност в три. Признала е пред Бренда, че същото се е случило и предишната вечер. Вие сте казали на Бренда, че нещо ви е събудило тогава. В три часа. Пет пари не даваме и за това. Бренда обаче ми предаде, че ви е споменала, че бащата на въпросната отрепка е длъжен да реагира по някакъв начин.
— Така е.
— Това се опитвам да ви кажа и аз. Добре обмислете ситуацията. Може хлапето наистина да е замаяно и да не помни кой го е нападнал. Но не бива да разчитате на това. След като можем да стигнем до извършителя без помощта на свидетели, те могат да направят същото. Ще търсят едър мъж с рана на ръката. Не можете да заблудите техните криминалисти, че сте си ударили ръката в тухлен бордюр, не защото те нямат тухлени бордюри, а защото нямат криминалисти. Те използват други методи. Ще изпратят когото е необходимо, за да свърши работата. А ние не искаме проблеми в града.
— Хлапето свързало ли се е с баща си?
— Първо позвъни на адвоката си. Не се съмнявам, че адвокатът се е обадил на баща му. Това беше преди трийсет минути. Тези хора използват програми за кодиране на разговорите. Както и телефони за еднократна употреба. В този момент, повярвайте ми, те използват такива телефони в повече от един щат. Предполагам, че все още не са решили нищо. Но няма да се забавят. Скоро ще бъдат тук. По-добре да не ви заварят. По-добре да си тръгнете веднага след като откриете дома на вашите родители. И да не се връщате тук.
— Защото не искате проблеми?
— Ако бяхте на мое място, щяхте ли да искате?
— Не — призна Ричър. — Винаги съм смятал, че е най-добре да избягваме проблемите. Мога да споделя, че това е един от принципите, които следвам в живота.
— Което означава ли, че изповядваме един и същ принцип?
— Нещо повече, изповядваме един и същ набор от принципи. Може би само слагаме акцента на различни места.
— Не се шегувам — каза Шоу. — Не искам проблеми.
— Спокойно — отвърна Ричър. — Ще си тръгна. И бездруго не се задържам никъде. Стига преди това да намеря Райънтаун.
— Без никакви условности, моля. Не ми казвайте какво трябва да свършите преди това. Говоря напълно сериозно. Не искам проблеми в моя град.
— Райънтаун не е ваш. Ако не ми вярвате, направете справка в окръжните архиви. Служителят там лесно ще изясни въпроса.
— За онези типове от Бостън всичко наоколо е Лакония. Ще пристигнат още утре и ще започнат да задават въпроси. Ще питат дали някой е виждал едър тип е превързана ръка.
— Утре? — попита Ричър.
— Няма да оставят нещата така.
— Но до утре мога спокойно да се движа по околните пътища.
— Това е проблемът с условията и условностите. Утре пак ще продължите да обикаляте. И вдругиден… Те могат да изпратят десет души в града, преди да разберете дали някога ще откриете Райънтаун или не. Днес тези изоставени места са просто едни дупки в земята. Кой може да каже какво е имало там преди сто години? Моля ви да ми направите една голяма услуга. Намерете някоя дупка в земята, която и да било, наречете я Райънтаун и се махнете от тук. Тръгнете, без да спирате, за предпочитане по права линия. И най-добре на изток, север или запад.
Ричър кимна, обърна се и продължи по пътя, без да погледне нито веднъж назад. Зад гърба му се разнесоха свистенето на гумите и скърцането на кормилната уредба на колата, след което колелата се затъркаляха в посока към града. Ричър продължи в равномерно темпо, поддържайки скорост от шест километра в час, което не бе толкова трудно в сутрешната прохлада. Пътят лежеше изцяло в сянката на околните дървета.
Ричър погледна картата, преди да завие наляво. Отклонението водеше към защрихована в сиво област, в която нямаше вода. Ричър обаче се намираше точно там, където искаше да бъде. Вървеше точно по избрания маршрут. Картата се оказа добра. Оставаха му още десет километра.
И той продължи да върви.

Пати и Шорти не помръднаха от леглото дълго след изгрева на слънцето. Взираха се в багажа си в продължение на часове. Като хипнотизирани. Не бяха в състояние да осмислят неочаквания обрат. Сякаш никога не бяха изминавали онези три километра, бутайки тежко натовареното атеве. Но го бяха направили. И прахосали дълги часове. Бяха преодолели разстоянието с много труд и пот на челото. Напразно. Не бяха постигнали абсолютно нищо. Пълна нула. И бяха преглътнали горчив хап.
— Смяташ ли, че онази история за колежанчетата е истина? — попита Пати.
— Ти луда ли си? — възкликна Шорти. — Нали самите ние замъкнахме багажа там!
— Нямах предвид този път. Знаеш, че хлапетата понякога устройват подобни шеги.
— Не знам — отвърна Шорти. — Нямам опит с тези неща. Но предполагам, че може и да е така. Звучи логично. Защото Питър не знае, че сами сме занесли куфара и саковете. Знае само, че ги е открил скрити в храсталака. Как може да си го обясни? Сигурно се е сетил за някоя случка от миналото и е решил, че това се повтаря отново. Което не е така, но предполага, че миналата история може и да е вярна. Как иначе ще се сети за нея?
— Това се нарича кръгова логика.
— Така ли?
— Но всъщност няма значение. Важно е онова, което той каза. А думите ми прозвучаха странно.
— Кое по-точно?
— Че колежанчетата непрекъснато крадат табелите на мотела.
— Може и така да е. Може това да е причината табелите да липсват.
— Но непрекъснато означава отново и отново, година след година.
— Предполагам.
— Като онази твоя нива в ниското, която се наводнява непрекъснато.
— Да, така е. Както сама каза, отново и отново, година след година.
— Именно. Човек казва непрекъснато, когато говори от опит, продължителен опит. После Питър спомена как смятали, че онази история с кражбите на багаж е приключила преди две години. За да приключи нещо, трябва преди това да се е случило, тоест те трябва да са имали проблеми с кражбите на багаж. В продължение на поне една година, да речем. Цял един цикъл, който обхваща и двата семестъра. Не се съмнявам, че студентите вършат разни щуротии от време на време.
— Добре — каза Шорти. — Да приемем, че става въпрос за три години. Една година кражби, последвана от две по-спокойни.
— Така е, но нещо друго, което споменаха по-рано, ме накара да си помисля, че са отворили мотела съвсем скоро. Че това е първият им сезон. Историите им не се връзват.
Шорти потъна в продължително мълчание.
— Но ти говори с монтьора — каза той накрая.
— Да, говорих — отвърна Пати.
— И човекът беше истински.
— Да, беше.
— Разкажи ми отново.
— Звучеше енергично и делово, стори ми се в час, както се казва. Дружелюбен и приятелски настроен. Не натрапваше познанията си. Разбрах, че е имигрант. Може да е от онези, които приемат по-неквалифицирана работа в сравнение с онази, която са вършели в родината си. Спомена нещо за югославската армия. Може някога да е бил сержант в бронирана дивизия, а сега кара камион на „Пътна помощ“. Или нещо подобно. Но той дава всичко от себе си. Кара най-лъскавия авариен камион, който някога си виждал. Ще си проправи път до върха с всички сили. Ще постигне своята мечта.
— И разбра всичко това от гласа му?
— Почувствах го. Задаваше смислени въпроси. Знаеше как може да ни помогне. Притесни се да не би Марк да ни е събудил. Дори се извини.
— Кой е най-лошият сценарий според теб? — попита Шорти, сякаш това изискваше обичайният ритуал между тях.
— Човекът да се окаже някой от онези отракани дребни бизнесмени, на които сякаш мед им капе от устата, но не обръщат никакво внимание на своите клиенти. Но дълбоко в себе си се надявам любезното му държане да се дължи на обстоятелството, че не дойде вчера.
— Това ми се струва по-реалистично — отвърна Шорти.
— Скоро ще разберем — каза Пати. — Обеща да дойде най-много след четири часа.

След още два километра гората отстъпи място на пъстър килим от пасища, пълни с коне и крави. Ричър продължи напред, като не забравяше да анализира изминатото разстояние през погледа на едно момче на колело. Пътят му се струваше доста дълъг. А може би не беше. Времената се бяха променили. В миналото ходенето пеша на седем-осем километра или колоезденето на трийсет са били смятани за нещо съвсем обикновено. Особено за момче с хоби. За него дванайсетина километра не биха представлявали никакъв проблем. Или малко повече, за да стигне до улиците в центъра на Лакония. Където е било забелязано в една късна септемврийска вечер на 1943 г. Какво ли е правило? Онази жена, любителката на птици, не бе споменала в показанията си момчето да е носило бинокъл на врата си. Ричър смяташе, че тя непременно би обърнала внимание на такава подробност. Следователно момчето е отишло там със съвсем друга цел. А на теория целите, преследвани от едно шестнайсетгодишно момче, могат да бъдат прекалено много и прекалено различни. От друга страна обаче, четирийсет и трета е тежка година. Войната продължава вече доста време. Стоките или се продават срещу купони, или не достигат. Всички са мрачни, угрижени и работят усърдно. На Ричър му бе трудно да си представи достатъчно вълнуващо забавление, което да накара едно шестнайсетгодишно момче да измине толкова километри до центъра на заспало градче в Ню Хампшър. И то в такива тежки времена.
Не биваше да забравя и велосипеда. Момчето може да го е оставило някъде. И да се връща да си го вземе. Със свой приятел. Може колелото на приятеля му също да е паркирано до неговото. И тогава да са срещнали по-голямото хлапе.
Ричър продължи напред. В далечината отляво се появи районът, в който би трябвало да се намира целта на идването му тук. Райънтаун се намираше тук някъде. Евентуално.
Ричър погледна картата. Пътят, който търсеше, завиваше леко наляво след километър и половина, два. От него обаче тръгваше отклонение, отбелязано на картата с по-тънка линия. То следваше същата посока, но беше по-късно и по-тясно. Вероятно черен път, който отвеждаше до някоя ферма. А това можеше да се окаже полезно. Или пък не. В най-добрия случай Ричър щеше да стигне до стара семейна ферма, обитавана от членове на една и съща фамилия в продължение на двеста години. Най-възрастният сред тях щеше да седи край печката, настанил се удобно на люлеещ стол, завил краката си с одеяло, готов да разговаря часове наред за някогашните си съседи, живели на километър-два на север.
Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото, гласеше девизът на Ричър.
Той продължи напред и свърна по тясното отклонение. Много бързо установи, че то не води до стара семейна ферма. А до приятна двуетажна къща с разчупена архитектура и стаи, разположени на различни нива, която бе на неговата възраст. Следователно построена много след като Райънтаун бе западнал и бе изоставен. Следователно нямаше да му донесе никаква полза.
Нямаше да завари старец на люлеещ стол, готов да сподели спомените си с него. Освен ако къщата не бе построена на мястото на друга, по-стара. Което беше възможно. Много къщи изникваха на мястото на по-стари постройки. Нищо чудно да бяха сринали старата семейна ферма. Или просто в наши дни вече никой да не живееше в нея. Или пък бе изгоряла. В резултат на дефект в електрическата инсталация. Нищо чудно да е била оригиналната, с платнена изолация на жиците. Но всички се бяха измъкнали навреме, бяха оцелели и бяха построили нова къща, което означаваше, че старият фермер с одеяло върху краката вече не седеше на люлеещ стол в кухнята, а се излежаваше на винилов фотьойл в хола. Но това щеше да бъде същият човек. Със същите истории. И същото желание да ги сподели.
Надявай се на най-доброто…
Къщата изглеждаше хармонично проектирана и грижливо поддържана, фасадата й се боядисваше всяка година. Около нея бяха насадени цветя и храсти, старателно подрязани. Имаше навес за автомобили, подслонил чистичък пикап от бледото утринно слънце. Бялата дъсчена ограда обхващаше около декар земя и придаваше на имота вид на къща с градина в някое предградие.
Зад оградата обаче се виждаше цяла глутница кучета.
Шест на брой. Все още не лаеха. Мръсни, рошави, същински помияри на вид. Нито прекалено едри, нито прекалено дребни. Във всяко от тях бяха смесени поне по стотина породи. Приближиха Ричър и застанаха зад портата. Налагаше се да мине през тях. Ричър не се страхуваше от кучета. Беше убеден, че взаимното доверие е в състояние да реши повечето проблеми. Той нямаше намерение да ги ухапе. Защо тогава те ще искат да ухапят него?
Ричър отвори вратата. Кучетата се скупчиха около него. Последваха го по пътеката. Ричър откри предната врата и натисна звънеца. Отстъпи крачка назад и зачака на слънце. Измина една безкрайно дълга минута, преди вратата да се отвори и зад мрежата против комари да се появи мъж. Беше слаб и строен, с интелигентно лице и късо подстригана посивяла коса. Беше облякъл сини джинси от магазин за селскостопански инвентар и обикновена синя тениска. Достатъчно възрастен, за да си купува билети за кино с намаление, но определено не се нуждаеше от бастун. По петите го следваха още шест кучета. Може би от предишното поколение. Козината на някои бе започнала да побелява.
Ричър видя как мъжът обмисля няколко варианта за поздрав, сякаш се опитва да открие най-подходящия за конкретните обстоятелства, при които непознат без автомобил се появява изневиделица на прага на дома му, разположен сред дивата пустош. Очевидно не откри подходящите думи, защото в крайна сметка каза само:
— Да?
— Извинете ме за безпокойството — каза Ричър, — но минавах оттук и се интересувам за едно място на север от вас. Чудя се дали не бихте могли да запълните празнотите в информацията, с която разполагам.
— Амбулантен търговец ли сте? — попита мъжът.
— Не, не съм.
— Застрахователен агент?
— Не.
— Адвокат?
— Не.
— За правителството ли работите?
— Ни най-малко.
— Доколкото знам, ако сте държавен служител, сте длъжен да се представите като такъв.
— Разбирам, но не съм.
— Добре — каза мъжът, отвори комарника и се здрависа с Ричър. — Брус Джоунс — каза той.
— Джак Ричър.
Джоунс отново затвори комарника. Може би за да държи разделени по-старите и по-младите кучета.
— Кое място?
— Интересува ме районът, където пътят вляво излиза на реката — отвърна Ричър и посочи по права линия на северозапад. — На два-три километра от тук. Изоставени останки на стар промишлен цех или малка фабрика. Вероятно всичко е сринато до земята. Едва ли е останало нещо освен обрасли в бурени основи.
— На моя имот няма подобно място.
— Откога живеете тук?
— Много бързате с въпросите, господине. По каква работа идвате?
— Баща ми е израснал по тези места. Искам да видя къде. Това е всичко.
— В такъв случай съжалявам. Не мога да ви помогна. Звучи ми като някое от онези стари селища, които можете да откриете само ако се натъкнете случайно на тях. Никога не съм го чувал. Откога е изоставено?
— Поне от шейсет години — отвърна Ричър. — Може би повече.
— Нямам представа на кого е принадлежала земята край реката по онова време. Може някой да знае дали там има руини, а може и никой да не знае. Ако са минали шейсет родини, сега всичко ще е обрасло с дървета и храсти. Колко голям е бил имотът?
— Десет или двайсет декара, предполагам.
— Нищо чудно там да е пораснала цяла горичка.
— Добре е да го знам — каза Ричър. — Ще огледам наоколо. Благодаря ви за отделеното време.
Джоунс кимна със същото сериозно и интелигентно изражение, с което бе посрещнал неочаквания гост. Ричър се обърна и направи няколко крачки към верандата, следван от шестте кротки кучета, когато чу вратата зад гърба му да се отваря отново с протяжно скърцане. Този път обаче се отвори и комарникът. Ричър се обърна и видя Джоунс да наднича през прага, сякаш за да го огледа по-добре, като не пропуска да препречи с крак пътя на кучетата си навън.
— Споменахте, че там имало някакъв цех или малка фабрика, нали?
— Производство в съвсем скромни мащаби — отвърна Ричър.
— А замърсявало ли е природата?
— Вероятно. Било е леярна за калай. Сигурно са изтичали вредни отпадъци.
— По-добре влезте — каза Джоунс.
Рамката на комарника отново проскърца пред Ричър, след което се затвори с плясък зад гърба му. От ограничения си опит съдеше, че това са неизменните звуци, които съпровождат лятото в Нова Англия. По пода затракаха кучешки нокти. И шестте кучета от двора влязоха в къщата с Ричър. Той спря за миг, за да вдъхне неповторимия мирис, който всеки дом притежава. Отвътре къщата се оказа също толкова чиста, подредена и добре поддържана, колкото и отвън. Джоунс го въведе в стая, разположена в съседство с кухнята и трапезарията, които заемаха общо помещение. Дванайсетте кучета ги наобиколиха. Ричър не видя дневна. Нито пък винилов фотьойл или старец с одеяло върху коленете. Стаята играеше ролята на кабинет. Беше просторна, но тъй като къщата бе ползвана от поне две поколения и всяко от тях като че ли не бе изхвърляло нито едно листче хартия, тя изглеждаше препълнена. Джоунс отвори кантонерка, пълна с дебели издути папки, овесени на метални релси. Порови сред тях, но не откри каквото търсеше, затова затвори кантонерката, извърна се и надзърна в няколко големи кашона. Намери нужния, който се оказа претъпкан със същите дебели издути папки. Прелисти първата и тъкмо започна да проверява и втората, когато спря с думите:
— Ето го!
Той извади избелял лист хартия. Ричър го взе от ръката му. Беше ксерокопие на информационен бюлетин отпреди осем години. Очевидно бе част от поредица, тъй като анализираше темата в изключителни подробности и демонстрираше предварителни познания по въпроса. Текстът бе изложен достъпно и увлекателно. Ставаше въпрос за Райънтаун.
Предисторията покриваше момента на появата на леярната в историческите хроники, далеч по-късния период на пик в производството, по презумпция представян като ужасяваща сцена с облаци дим, бушуващи пламъци и разтопени метали, досущ като миниатюрен ад, с който дори старият Данте би се гордял. В следващото изречение — макар и в скоби — авторът се извиняваше, че снимката, използвана като илюстрация на материала, не е направена в самия Райънтаун, а е била взета от фотоархива на металургично предприятие в Масачузетс и е била направена десет години преди събитията, описани в бюлетина. Тя била избрана не с намерението да подведе читателите, а да илюстрира, да даде обща представа, от каквато изложената тема несъмнено се нуждае. Така авторът се надявал да избяга от буквализма, от който твърде често страдали подобни трагични истории.
След това своеобразно извинение изложението преминаваше към същината на въпроса, а тя бе едновременно политическа, юридическа и… логически неиздържана. Очевидно все още не било доказано по безспорен начин, че бавното разлагане на минералните отпадъци от дейността в Райънтаун е отровило подземните води, но това щяло да бъде направено съвсем скоро. Някои от най-авторитетните световни учени работели върху тази задача. Хората трябвало да бъдат подготвени за техните изводи. В това отношение имало чудесна новина. Авторът на материала разплел възела около многобройните наследници и правоприемници на стария Маркъс Райън и успял да установи извън всякакво съмнение, че след финансовите водовъртежи, бушували в продължение на шейсет години, в които големите риби изяли малките, акциите на компанията му станали собственост на огромна миннодобивна корпорация, базирана в Колорадо. Това било откритие с неимоверна значимост, тъй като най-сетне можело да бъде потърсена отговорност за екологичната катастрофа в Райънтаун. Адвокатите дори били подготвили искове и очаквали с нетърпение да ги внесат в съда.
Краят на материала призоваваше всички заинтересовани граждани да присъстват на събранието. Най-отдолу бяха отпечатани името на автора, несъмнено псевдоним, и електронната му поща.
Ричър върна листа на Джоунс.
— Какво си помислихте, когато прочетохте това за пръв път? — попита той.
— Че няма никакъв проблем с водата — отговори Джоунс. — И никога не е имало. Спомням си, първата ми мисъл бе, че авторът най-вероятно е адвокат, който се надява да спечели от внасянето на колективен иск. Предположих, че е открил голяма корпорация, която да притисне с подобно действие. Може да се е надявал да му предложат извънсъдебно споразумение с надеждата да се отърват от него. Замърсените подпочвени води винаги се отразяват зле на имиджа. Адвокат по подобно дело може да получи до една трета от обезщетението. Но така и не чух отново за този човек. Предполагам, че е свил платната, защото така и не е получил потвърждение, че водата е отровена. А той не би могъл да го получи, защото всичко с нея е наред.
— Споменахте, че в първия момент сте го взели за адвокат.
— Впоследствие някой ми каза, че бил изкуфял дъртак, който живее на седем-осем километра на север от тук. Запознах се с него и ми се стори напълно безвреден. Парите не го интересуваха. Искаше само компанията да признае, че нещата не са били наред. Да направи нещо като публична изповед. Явно много държеше на това.
— Не отидохте ли на събранието?
— Не обичам подобни мероприятия.
— Жалко — каза Ричър. — Защото материалът не споменава един много важен факт.
— Кой?
— Къде се намира Райънтаун.
— Мислех, че знаете. Нали казахте, че бил там, където пътят излиза на реката.
— Това е само предположение. А вие ми обяснихте, че ще заваря там само дива растителност или гора. Която и бездруго покрива две трети от щата. Не искам да си загубя целия ден.
— За да видите къде е израснал баща ви? Мнозина биха загубили цял ден.
— Къде е израснал вашият баща?
— Тук.
— В тази прекрасна къща. Но току-що се съгласихме, че Райънтаун е просто дупка в гората, обрасла в храсти и дървета. Това е разликата.
— Може да носи сантиментална стойност. Повечето хора се интересуват от своя произход.
— В момента се интересувам повече от условията, необходими за изграждането на леярна. Необходими са път и вода. Какво друго според вас?
— Откъде мога да знам?
— Но имате представа как се използва земята.
— Предположението за път и вода ми се струва логично. Потърсете група дървета с окастрени стволове в долната част. Така съседите осигуряват безопасна паша за своите животни. Възможно е да са оградили порутените сгради още преди да израснат фиданките, покълнали от семена, които вятърът е донесъл. Горичката би трябвало да приеме формата, очертана от оградата.
— Благодаря ви — каза Ричър.
— Успех — пожела му Джоунс.
Вратата се отвори със скърцане и се затръшна рязко зад гърба му.
Ричър си тръгна. Всичките дванайсет кучета го изпратиха до оградата.



16

Пати и Шорти седяха на столовете пред стаята. Пати бе вперила поглед пред себе си, а гледката й включваше повредената хонда на паркинга, просторната ливада и тъмния пояс гора отвъд нея, непреодолим като каменна стена.
Тя погледна часовника си и възкликна:
— Защо, когато някой каже, че ще пристигне след два до четири часа, винаги пристига след четири, а не след два?
— Като болестта на Паркинсон — отвърна Шорти. — Работата се разраства до запълване на наличното време.
— Закон, а не болест — поправи го Пати. — Болестта е, когато започнат да ти треперят ръцете.
— Мислех, че това се случва, когато спреш да пиеш.
— Може да се получи от много неща.
— Колко време остава?
Пати погледна часовника си отново и пресметна наум.
— Трийсет и три минути — каза тя.
— Може да е посочил приблизително време…
— Каза минимум два часа и максимум четири. Това ми се струва доста ясно и определено. Даде честна дума. С онзи негов акцент.
Шорти не откъсваше поглед от мрачното сенчесто място, където пътят излизаше от гората.
— Какво точно ти каза? Как разбра, че е автомонтьор? — попита той.
— Каза, че имал сметки за плащане. Щял да излезе на магистралата и ако извадел късмет, щял да попадне на аварирал автомобил. Звучеше като професионалист. Само подобен човек би казал подобно нещо. Защо иначе ще се радва на повредена или катастрофирала кола?
— Звучи ми като истински майстор — отвърна Шорти.
— Мисля, че е истински — каза Пати. — И мисля, че пристига.
Впериха погледи в пътя. Слънцето грееше високо и озаряваше предните редици дървета. Масивни стволове, израснали близо един до друг, а зад тях — още и още дървета, а между тях храсти, къпини, счупени клони, щръкнали под причудливи ъгли.
— Колко време остава? — попита Шорти.
Пати погледна часовника си.
— Двайсет и четири минути.
Шорти замълча.
— Той обеща — каза тя.
Не откъсваха погледи от пътя.
И той дойде.
Почувстваха го, преди да го видят. Въздухът като че затрептя, пронизан от дълбок басов резонанс, долетял отдалече, и всичко наоколо потръпна като в напрегната сцена от филм, сякаш някой бе разцепил въздуха и го бе принудил да отстъпи встрани. Трептенето премина в ниско боботене на огромен дизелов двигател и тежкото трополене на масивни гуми. После го видяха да се показва между дърветата.
Камион на „Пътна помощ“. При това огромен. Масивен. Издържащ на тежки натоварвания. От онези, които спокойно могат да теглят тир по магистралата. Беше яркочервен. Двигателят му ръмжеше на ниски обороти.
Пати се изправи и замаха.
Камионът заподскача по неравния път, който водеше до паркинга. Пати бе предположила — и то съдейки само по гласа на човека, — че ще пристигне с най-лъскавия камион, който някога е виждала, и се оказа права. Камионът блестеше, готов за автопарад. Червената му боя бе полирана и безупречно лъсната. Декоративните ленти сияеха в златно. Хромираните капаци и лостове заслепяваха. Отстрани гордо бе изписано името на собственика — с големи букви, високи поне две педи.
Оказа се Карел, а не Карол.
— Леле! — възкликна Шорти. — Страхотна работа!
— Определено — съгласи се Пати.
— Най-после ще се измъкнем от тук.
— Ако успее да поправи колата.
— Каквото и да стане, напускаме мотела. Карел не бива да си тръгне без нас. Или ще поправи колата, или ще ни откара до града. Каквото и да кажат онези задници. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се — отвърна Пати.
Камионът спря зад хондата и забоботи тихо на празни обороти. Високо разположената врата на кабината се отвори, шофьорът стъпи на стълбичката и скочи на земята. Беше слаб, жилав, среден на ръст, с пружинираща походка, изпълнен с енергия. Главата му беше обръсната до голо. Приличаше на полицай по време на процес срещу военнопрестъпници. Лейтенант с каменно изражение, застанал зад полковник с черна барета, предал родината си. Този обаче се усмихваше. В очите му танцуваха пламъчета.
— Госпожо Сандстром? — попита той. — Господин Флек?
— Наричайте ни Пати и Шорти — каза Пати.
— Аз съм Карел — представи се шофьорът.
— Благодарим ви, че дойдохте.
Карел извади нещо от джоба си. Мръсна черна кутийка с размерите на колода карти, от която стърчаха отрязани жички.
— Имахме късмет — обяви той. — С една катастрофирала хонда в автоморгата. Същият модел като вашата. Дори цветът съвпада. Един самосвал я блъснал отзад преди шест месеца. Но предницата беше здрава.
Карел се усмихна окуражително и посочи вратата на стаята им.
— Можете да си съберете багажа. Това е работа за две минути.
— Вече сме го събрали — отвърна Пати. — Готови сме да тръгнем.
— Наистина ли?
— Събрахме го още сутринта. Или късно снощи. Искахме да бъдем готови.
— Не останахте ли доволни от престоя в мотела?
— Искаме да си тръгнем час по-скоро. Отдавна трябваше да сме пристигнали на друго място. Това е всичко. А иначе мотелът е чудесен. Вашите приятели бяха много любезни.
— Не, аз съм нов тук. Още не са ми приятели. Май колегата, който е идвал тук преди мен, им е бил приятел. Но нещо са се скарали. Затова започнаха да звънят на мен. Което е чудесно. Исках да ми станат клиенти. Аз съм амбициозен човек.
— Не бих искал да работя за тях — подметна Шорти.
— Защо?
— Намирам ги за странни.
Карел се усмихна.
— Те станаха мои клиенти. Влязоха в моя списък — обясни той. — Колкото по-дълъг е списъкът, толкова по-лесно ще преживея трудните месеци.
— Въпреки това… — настоя Шорти.
— Все пак става въпрос за девет атевета и пет коли. Гарантирана работа. Мога да изтърпя странностите им.
— Пет коли?
— За момента. Плюс една моторна косачка на трева.
— Казаха ни, че имат само една кола — настоя Шорти. — Видяхме я.
— Коя?
— Един стар пикап.
— А, това е таратайката, с която обикалят наоколо. Освен това всеки от тях притежава джип. И то мерцедес!
— Шегувате се!
— Ни най-малко.
— Къде ги държат?
— В плевнята.
Шорти не каза нищо.
— Имам един въпрос — обади се Пати.
— Питайте — отвърна Карел.
— Откога са тук?
— Това е първият им сезон.
— Моля ви, оправете ни колата — каза Пати.
— Нали за това съм дошъл.
Карел вдигна капака на хондата с умело, добре отработено движение. Наведе се и протегна ръката си, в която държеше черната кутийка, сякаш за да сравни размерите й. Отстъпи леко назад и присви очи в опит да огледа по-добре. После се изправи.
— Всъщност релето ви работи добре — обяви той.
— Защо тогава колата не пали? — попита Пати.
— Вероятно има друг проблем.
Карел прибра кутийката с жиците в джоба си. Заобиколи предницата и огледа двигателя от друг ъгъл.
— Завъртете ключа — каза той. — Искам да чуя какво е положението.
Шорти се настани зад волана и завъртя ключа, веднъж, втори, трети път… щрак, щрак, щрак.
— Добре, ясно — обяви Карел.
Той заобиколи предницата, застана пред другия калник и се наведе над мястото, където акумулаторът бе захванат е болтове за металната си стойка. Завъртя глава, за да може да надзърне отдолу. После пъхна ръка под акумулатора и опипа нещо под него. Изправи се и остана неподвижен в продължение на секунда-две. Хвърли поглед първо към гората, после в другата посока — към стая № 12, последната в редицата. Отиде до ъгъла и огледа къщата и плевнята. След това се върна при колата и подкани Пати и Шорти да го последват на верандата. През цялото време се оглеждаше, сякаш за да се увери, че никой няма да го види или чуе.
— Някой от тях опитвал ли се е да поправи колата ви? — попита тихо Карел.
— Питър — отвърна Шорти.
— Защо?
— Каза, че се грижел за атеветата, затова го помолихме да хвърли един поглед.
— Той изобщо не се грижи за атеветата.
— Прецакал ли е нещо?
Карел се огледа наляво и надясно.
— Срязал е кабела, който излиза от положителния полюс на акумулатора.
— Как? Случайно ли?
— Определено не е случайно — отвърна Карел. — Това е меден проводник, по-дебел от пръста ви. Необходими са големи клещи за рязане. И немалка сила. Прилича ми на преднамерен саботаж.
— Питър има такива клещи. Видях ги у него вчера сутринта.
— Прекъснал е подаването на електричество. Колата е парализирана. Това е проблемът.
— Искам да видя — каза Шорти.
— Аз също — присъедини се Пати.
— Погледнете отдолу — отвърна Карел.
Пати и Шорти се изредиха да се надвесват над двигателя, да извиват вратове и да поглеждат отдолу. Видяха дебел черен кабел, срязан чисто на две, а отрязаните му краища лъщяха като току-що отсечени монети от по един цент. Върнаха се на мястото, където ги очакваше Карел. Той ги посрещна с думите:
— Съжалявам, но не знам какво да ви кажа. Не познавам добре собствениците на мотела. Предполагам, че това е представата им за забавна шега. Но е доста глупава. И скъпа. Тези кабели са дебели и твърди. Почти като водопроводни тръби. Налага се да сваля доста други части, за да го сменя.
— Не го сменяйте — каза Пати. — Забравете за кабела. Просто ни измъкнете от тук. Откарайте ни до града. Веднага.
— Защо?
— Не е безобидна шега или лудория. Опитват се да ни задържат тук. Не ни позволяват да си тръгнем. Държат ни като затворници.
— Това звучи доста странно.
— Но е самата истина. Опитват се да ни манипулират. Всеки ден ни поднасят нова и нова лъжа.
— Например?
— Казаха ни, че сме първите гости в тази стая, но не мисля, че е така.
— Това е още по-странно.
— Защо?
— Преди месец в стаята имаше други хора. Знам със сигурност, защото се наложи да докарам резервна гума за мъжа от стая номер девет.
— Освен това казаха, че сте добри приятели.
— Днес ги виждам за втори път.
— От думите им съдим, че са тук от поне три години.
— Не е вярно. Появиха се преди година и половина. Вдигнаха голям скандал около разрешителното за строителство.
— Казаха, че вчера телефонът не работел. Обзалагам се, че са излъгали. За да ни задържат тук.
— Но защо да го правят? За пари?
— Мина ни през ума — отвърна Шорти. — Канехме се да избягаме. Всеки на наше място би избягал рано или късно. Какво ще правят тогава?
— Много странно — каза Карел.
Той пристъпваше объркано на място.
— Моля, откарайте ни до града — каза Пати. — Много ви моля. Трябва да се махнем от тук. Ще ви платим петдесет долара.
— Ами колата ви?
— Ще я оставим тук. И бездруго се канехме да я продадем.
— Едва ли струва много.
— Именно. Пет пари не даваме какво ще стане с нея. Важното е да се махнем. На всяка цена. Още сега, тази минута. Вие сте единствената ни надежда. Тук сме затворници.
Пати впери поглед в него. Карел кимна бавно. Явно беше взел решение. Отстъпи крачка назад, погледна наляво и надясно, първо през едното, после през другото рамо. Огледа огромния си камион и паркинга, сякаш се опитваше да измери габаритите им, след което погледна стаята и купчината багаж.
— Добре — отвърна той. — Ще ви спретна „бягство от затвора“.
— Благодаря — каза Пати.
— Но първо трябва да ви задам един неудобен въпрос.
— Какъв?
— Платили ли сте си сметката? Не искам да загазя, ако се опитвате да се измъкнете тайно. Тук има правила в това отношение.
— Вчера си платихме нощувката — обясни Шорти. — Това означава, че можем да останем до обед.
— Добре — отстъпи Карел. — Да помисля малко… Трябва да бъдем предпазливи. И да предположим най-лошото. Нямаме представа как ще реагират те. Според мен ще е най-добре да не ни видят. Съгласни ли сте?
— Идеално — отвърна Пати.
— Затова предлагам вие двамата да се скриете, докато аз обърна камиона и го паркирам в посоката, в която ще потеглим, а през това време вие ще вземете багажа си. После ще се качите при мен в кабината и ще тръгнем. Тогава нищо няма да може да ни спре. Дори някой от техните мерцедеси да ни се изпречи на пътя. Става ли?
— Готови сме. Да тръгваме — отвърна Шорти.
Карел погледна куфара през отворената врата.
— Доста е голям — отбеляза той. — Можеш ли да го вдигнеш? Искаш ли да дойда и да ти помогна?
— Ще се справя.
— Я ми покажи! Забавим ли се, можем да прецакаме всичко!
Пати влезе първа в стаята. Взе двата сака, по един във всяка ръка и направи място на Шорти, за да може да стигне до куфара, който бе главната атракция в случая. Той хвана здраво въжената дръжка и повдигна куфара на десетина сантиметра във въздуха. Карел го наблюдаваше от прага. Явно преценяваше нещо.
— Колко бързо можеш да го носиш? — попита той.
— Не се притеснявай — отвърна Шорти. — Няма да се издъня.
Карел изгледа първо него, после Пати, тя с по един малък сак във всяка ръка, а той с голям куфар в двете. Двамата стояха един до друг в пространството между леглото и климатика. После монтьорът каза:
— Добре, изчакайте ме тук. Не излизайте, докато не обърна. Пати е първа. Хвърля чантите в кабината и се качва. Шорти излиза и подава куфара, а Пати се навежда и му помага да го вдигне, след което се качва и Шорти. Струва ми се логично.
— Звучи ми добре — съгласи се Шорти.
— Добре — каза Карел. — Пригответе се.
Той се пресегна през прага, хвана дръжката на вратата и я затвори. Пати и Шорти видяха през прозореца как Карел прекосява паркинга и се качва в кабината на камиона. Двигателят изръмжа и тежката машина потегли бавно, направи ляв завой и се скри от погледите им.
Пати и Шорти зачакаха. Карел не се появи.
А те продължиха да чакат.
Не последва нищо. Абсолютно нищо. Нито звук, нито движение. И през прозореца не се виждаше абсолютно нищо. Освен същата гледка, както и преди. Паркингът, колата, тревата, дърветата.
— Може да се е забавил нещо — обади се Шорти. — Може онези задници да са излезли и да са го заприказвали.
— Доста време мина — възрази Пати.
Тя остави саковете на пода и пристъпи към прозореца. Надвеси се и погледна навън.
— Не виждам нищо.
Шорти пусна куфара. Присъедини се към нея до прозореца.
— Ще изляза навън и ще погледна зад ъгъла — каза той.
— Някой може да те види. Нищо чудно да стоят там и да си приказват. Какво друго може да прави Карел? Колко време отнема една най-обикновена маневра с камион?
— Ще внимавам — отвърна Шорти.
Той пристъпи към вратата. Хвана топката на бравата и я завъртя.
Вратата не помръдна. Дори с милиметър.
Шорти провери дали не е заключена отвътре, завъртя топката първо в едната, после в другата посока. Нищо. Пати го зяпна смаяно. Той дръпна по-силно. Опря едната си длан в стената и отново дръпна.
Нищо.
— Заключили са ни вътре — каза Пати.
— Как?
— Явно разполагат с някакъв бутон в къщата. И той действа като дистанционно. Мисля, че от самото начало са си играли с него.
— Но това е откачено!
— Кое тук не е откачено?
Двамата впериха погледи през прозореца. Паркингът, колата, тревата, дърветата. И нищо друго. В този момент щората на прозореца се спусна и стаята потъна в мрак.



17

Карел влезе в стаята отзад. Посрещнаха го с подсвирквания, ръкопляскания и потупвания по рамото. Стивън се обърна, затрака по клавиатурата и записът на мониторите се превъртя назад с голяма скорост. Движенията на трите фигури на тях бяха толкова комични — бързи, резки и на обратно. Той заговори с глас като на телевизионен коментатор:
— А сега, драги зрители, ще помоля колегите за повторение и ще попитам героя на деня как се чувства след отбелязването на този хеттрик…
Записът продължи с нормална скорост и на екраните се появи усмихнатият Карел, който подканяше Пати и Шорти да отидат до стаята си. Миг по-късно прозвуча гласът му:

— 
Можете да си съберете багажа. Това е работа за две минути.

— Всичко е въпрос на добро пласиране и точен удар — отвърна истинският Карел, макар да преправи гласа си така, сякаш идваше някъде отдалече.
А на екрана се появи Пати, Която казваше:

— 
Вече сме го събрали. Готови сме да тръгнем.

— От този момент нататък започнах да импровизирам — обясни Карел. — Предположих, че рано или късно може да се случи нещо. Разбрах, че трябва да ги вкарам в стаята и да затворя вратата. Извадих късмет и успях.
Останалите започнаха да подсвиркват отново. Марк поклати глава.
— Изобщо не беше въпрос на късмет. Беше направо виртуозно изпълнение. Трябва да запазим това видео завинаги. Трябва да го гледаме отново и отново, докато го научим наизуст. Все едно слушах прочут виртуоз да свири на цигулка. Правил си го и преди, нали, Карел?
Всички присъстващи се смълчаха.
На екраните продължаваше да тече същият запис. Сега трите фигурки разговаряха тихо, приведени между хондата и дървената тераса.
— Ти се дистанцира от нас — продължи Марк, — като се престори, че не си ни приятел, а това ти помогна да установиш по-здрава връзка с тях. И те попаднаха в капана, който им беше заложил. Сам-самички. Изпълниха се с доверие към теб. А ти го засили, като потвърди най-мрачните им страхове, свързани с несъответствията, които бяха забелязали. После продължи в същия дух, като се съгласи, привидно бавно и неохотно, да им помогнеш с бягството. Това беше шедьовър на емоционалната манипулация. Качи ги на емоционално влакче на ужасите. Цялата им сутрин мина в тревоги, след което изведнъж се изпълниха с надежда, която преля в еуфория в момента, в който застанаха с багажа си в ръце и очакваха да се качат в камиона, а накрая видяха мечтите си разбити.
Стивън превключи камерите в реално време. Пати и Шорти седяха на леглото в тъмната стая, без да помръднат.
— Така ще се получи още по-добре — заяви Карел. — Гарантирам ви го. За предпочитане е, когато останат насаме със своите мисли и чувства. Това сякаш размеква мозъците им. И впоследствие става много по-забавно. Честна дума.
После подхвърли:
— До скоро — и излезе навън.

Ричър видя отклонението вляво. Започваше на стотина метра пред него. Срещаше се с главния път под широк ъгъл и се завърташе леко, сякаш неохотно. После продължаваше право напред през овощните градини с ябълкови дървета. Ричър се запъти натам. В един момент се наложи да мръдне встрани и да стъпи на бордюра, за да се размине с камион на „Пътна помощ“. Беше огромен, яркочервен и безупречно чист. И покрит със златисти ленти. Земята се разтресе под тежестта му. Ричър го проследи с поглед, после продължи напред и свърна по отклонението.
Страничният път се оказа по-тесен от главния, но все пак достатъчно широк и отъпкан, за да позволи преминаването на онези стари камиони, използвани някога за превоз на дърва, въглища или калай. Клоните на ябълковите дървета от двете страни на пътя бяха увиснали ниско, отрупани с едри плодове. Ричър долавяше аромата им, който изпълваше въздуха наоколо, примесен с мириса на сухи треви. Над главата му жужаха насекоми. А високо в небето се рееше ястреб, уловил топло въздушно течение.
Седем-осемстотин метра след онзи лек завой, встрани от Лакония, пътят се извиваше отново, но вече по-решително, на запад. След което продължаваше право напред през нови и нови ябълкови насаждения към миниатюрно лъскаво петънце в далечината, за което Ричър предположи, че е паркиран автомобил. А зад него отново растяха дървета, но вече не ябълкови, ако се съдеше по разликата в нюансите зелено. Когато приближи, видя, че това наистина е кола. Която блестеше не защото боята й бе особено лъскава, а защото слънцето грееше силно. Всъщност автомобилът се оказа очукана таратайка. Субару, като онова, в което се бе качил на стоп. На онзи строителен предприемач. Между двата модела имаше бегла прилика, но този тук бе с поне двайсет години по-стар. Колата беше паркирана с предницата, обърната към дъсчена ограда, пред която свършваше черният път. Отвъд оградата се простираше поредната ябълкова градина, а зад нея следваше нова ограда, зад която растяха дървета с по-едри листа.
В субаруто имаше някой.
Мъжът седеше зад волана. Ричър различи яката на синя джинсова риза и дълга посивяла коса, вързана на опашка. Мъжът не помръдваше. Само се взираше мълчаливо през предното стъкло. Ричър мина покрай колата откъм страната на шофьора и застана с гръб към непознатия. Следващата ограда бе на стотина метра. Зад нея се издигаха типичните за Нова Англия диви дървесни видове, израсли нагъсто, в пълен безпорядък. Вероятно благодарение на семена, които вятърът бе довял.
Оградата изглеждаше здрава. А това беше обещаващ знак.
Вратата на автомобила се отвори зад гърба на Ричър и мъжът заяви:
— Ти си онзи, който е говорил с Брус Джоунс.
— Така ли? — обърна се Ричър.
Мъжът, излязъл от субаруто, бе висок, слаб и мъртвешки блед. Беше поне на седемдесет. Якето висеше на раменете му като на телена закачалка.
— Показал ти е писмото, което написах навремето.
— Ти ли си авторът?
— Същият. Той ми позвъни. Решил, че може да проявя интерес към факта, че ти проявяваш интерес. Затова дойдох да те посрещна.
— Как разбра къде да ме намериш?
— Нали търсиш Райънтаун — отвърна мъжът.
— Нима съм го намерил?
— Намира се право пред теб.
— Сред онези дървета?
— В средата са по-рехави. От тук се вижда добре.
— Сигурен ли си, че почвата не е отровена?
— Калаят може да бъде доста опасен. Концентрация от над сто милиграма калай в кубичен метър въздух представлява сериозна заплаха за здравето и живота. А най-лошо става, когато калаят се свърже с определени въглеводороди и образува органокалаени съединения. Някои от тях са по-отровни от цианида. Това ме разтревожи едно време.
— Какво се случи в крайна сметка?
— Химията премълча онова, което трябваше да каже.
— Въпреки че по случая са работили авторитетни учени?
— Онази корпорация от Колорадо забрани да стъпвам на земята, която обяви за своя. Дори се сдоби със съдебна заповед. Нямам право да минавам отвъд онази ограда.
— Жалко — каза Ричър. — Можеше да ме разведеш наоколо.
— Как се казваш?
— Ричър.
Мъжът изрече адрес. Име на улица и номер на тази улица. Същото име и същият номер, които Ричър бе видял на екрана на компютъра в четвърта кабинка, когато бе преглеждал данните от преброяването, извършено, когато баща му е бил на две.
— Намираше се на приземния етаж — поясни мъжът. — Част от плочите още са там. На пода в кухнята. Във всеки случай, бяха там преди осем години.
— И оттогава не си се връщал?
— Човек не може да надвие системата.
— Кой ще разбере? — сви рамене Ричър. — Само този път.
Мъжът не отговори.
— Почакай — каза му Ричър.
Погледна напред, отвъд стотината метра овощна градина чак до втората ограда и дърветата зад нея. После попита:
— Ако това наистина е Райънтаун, защо пътят свършва тук?
— Едно време стигаше чак до края — отвърна мъжът. — Строго погледнато, фермерът, насадил ябълковите дървета, е заграбил тази част от земята. Преди четирийсет години мразовита зима скова земята, а следващата година отново бе студена и това разруши основите на пътя. През пролетта фермерът нае булдозер, изравни земята и посади още дървета. През лятото пристигнаха хора от окръжната служба, огледаха щетите и поправиха каквото можаха. Но през есента фермерът вдигна онази ограда и оттогава насетне всички смятат земята за негова. Докато не се опита да продаде парцела. Защото нотариалният акт крие неприятна изненада за купувача.
— Добре — каза Ричър. — Може да се видим по-късно.
Набра се върху оградата, преметна крака от другата страна и скочи в ябълковата градина.
— Почакай — спря го възрастният мъж. — Ще дойда с теб.
— Сигурен ли си?
— Кой ще разбере?
— Живей свободен или умри — каза Ричър. — Нали това пише на регистрационната табела на колата ти. Девизът на Ню Хампшър.
Мъжът стъпи на по-ниската от напречните греди и прехвърли оградата по същия начин, както бе направил преди малко Ричър. Двамата тръгнаха заедно покрай ниските дървета, отрупани с лъскави зелени ябълки, до една по-големи от топка за тенис, а някои дори колкото бейзболна топка. Препъваха се често, явно подравняването на земята след онази мразовита зима преди четирийсет години бе извършено доста набързо. След стотина метра се озоваха пред втора ограда. Отвъд нея се издигаха съвсем различни дървета — не бяха декоративни или плодни, не бяха подредени в стройни редици, не ухаеха на зрели плодове. Бяха саморасляци, доста по-тънки и криви, и имаха нездрав вид, защото растяха върху някогашния черен път, а не върху подравнена от булдозер земя. Затова Ричър прецени, че е най-добре да продължи право напред. Можеше да си проправи път и без помощта на мачете. От време на време се налагаше само да отмести някой клон. Мъжът с конската опашка се съгласи. Не бе идвал тук от осем години, но бе убеден, че това е правилната посока.
— След колко време ще видим нещо? — попита Ричър.
— Всичко е пред нас — отвърна възрастният мъж. — Погледни в краката си. Вървим по стария път. Всичко е така, както е било някога. Никой не е променил нищо, освен природата, разбира се.
А тя бе наложила своя отпечатък върху това място. Това си пролича веднага след като Ричър и непознатият прескочиха оградата и започнаха да си проправят път сред тънките фиданки и рехавите храсти. Земята под краката им бе напукана от дъждовете, излели се през последните шейсет години, и от корените, прорасли през това време. На места те дори бяха повдигнали и разместили големите камъни. Не след дълго Ричър се озова в нещо като вътрешен кръг, почти като дупка в геврек, където дърветата растяха нарядко, защото земята бе в още по-лошо състояние. Пътят продължаваше напред и завиваше към място, от което долиташе ромон на вода. Потокът. Може би леярната се намираше там някъде. Построена до водата или дори направо върху нея.
Мъжът с конската опашка започва да му показва едно-друго. Обърна му внимание на основите с правоъгълна форма вляво. Размерите им бяха като на малък гараж. Това е била църквата, обясни мъжът. Скрита в пустошта, сякаш за да избяга от изкушението и покварата. Вдясно от нея се простираха основите на друга постройка. Ниски каменни стени, високи едва педя и обрасли целите в мъх, ограждаха пространство, покрито с гъста растителност, защото някога тук не бе имало павета или каменни плочи, а само пръстен под, подгизнал още след първите по-обилни дъждове. Класната стая, обясни мъжът. Единствената стая в училището, което се оказало по-добро, отколкото можело да се очаква, защото всички деца знаели да четат и да пишат. Някои дори се научили да мислят. Тук към учителите се отнасяли с уважение.
— Да не би да си преподавал? — попита Ричър.
— За известно време — отвърна мъжът. — В един друг живот.
Леярната се намираше на мястото, където пътят достигаше рекичката. От нея беше останала само плетеница от масивни каменни основи, която наподобяваше лабиринт, покрита с мъх и треви. Една от тях беше солидна, с размерите на комин. Друга бе също толкова солидна, но с размерите на стая. Тук вероятно е било монтирано тежкото оборудване. Леярни котли, тигели, черпаци… Мъжът показа на Ричър дупка в пода, през която се виждаше водата отдолу.
Жилищата на работниците се намираха от другата страна на улицата, в две съседни сгради. От тях също бяха останали само основите. Но все пак можеха да се различат централният вход със стълбите и апартаментите, разположени вляво и вдясно от тях. Две сгради с по четири апартамента. Общо осем. Райънтаун, Ню Хампшър. Население вероятно под трийсет души.
— Ако съдим по адреса, семейство Ричър са живели в апартамента на партера вдясно. Той е разположен най-близо до леярната. По традиция в него е настаняван началник-смяната. Твоят дядо, предполагам — каза мъжът.
— Известно време е работил в пътното строителство. Асфалтирал е шосета наоколо. Но адресът му останал същият.
— Леярната затворила за две години в началото на Голямата депресия. Нямало смисъл да изхвърлят дядо ти на улицата. Не са го уволнили, не са имали нужда от жилището му. Леярната работела едва-едва. С началото на Втората световна война обаче нещата се променили.
Ричър вдигна поглед към небето. Беше изпълнено с птици. Опита се да си представи мястото без дърветата и със стария комин. Зачуди се как ли е изглеждало през есента на 1943 г., когато леярната е работела денонощно и коминът е бълвал облаци дим.
— По-добре да тръгвам — каза мъжът. — Не биваше да идвам тук. Ти остани, ако искаш. Ще те изчакам в колата. После мога да те откарам до града, ако желаеш.
— Благодаря — отвърна Ричър. — Но не ме чакай по-дълго, отколкото ти се иска. Обичам да ходя пеша.
Мъжът кимна и тръгна между дърветата, следвайки пътя, по който бе дошъл. Ричър пристъпи към основите на апартамента, разположен вдясно от входа. От него не бе останало нищо освен едно-единствено каменно стъпало. То бе широко и високо. Граничеше с канавката, която минаваше по протежение на улицата. Самата канавка пък бе оформена от павета, подредени в дълбока U-образна форма, но повечето бяха разместени от прораслите плевели. Ричър застана по средата на някогашната входна площадка. Циментовият под отдавна бе напукан и дори разцепен на парчета с неправилна форма; наподобяваше ледени блокове по течението на река в началото на пролетта. Всяка пукнатина бе превзета от някакво растение.
От стената вдясно не бе останало абсолютно нищо с изключение на няколко парчета от тухли, осеяли пода. Приличаха на счупени зъби, щръкнали от болни венци. В средата на стената имаше каменен праг. Нисък, но добре запазен. Входната врата на партерния апартамент вдясно. Ричър влезе вътре. От пода на коридора се издигаха три дръвчета. Стъблата им не бяха по-дебели от китката му, но бяха високи почти шест метра. Устремени към светлината. Зад тях, както и от двете им страни, се виждаха ниски очертания от счупени тухли, които показваха разположението на стаите. Наподобяваха архитектурна скица, оживяла в бледо триизмерно подобие. Две спални, определи Ричър, плюс дневна и кухня, която е служила и за трапезария. Всичките малки. Тесни и неудобни според съвременните стандарти. Нямаше и следа от баня. Сигурно бе разположена отзад.
Върху парче, откъртено от онова, което някога сигурно е било под на кухнята, Ричър забеляза оцеляла плочка. Беше най-обикновена, старомодна и евтина, а циментът под нея изглеждаше ужасно ронлив, но по някакво чудо на химията тя бе успяла да се задържи върху него. Мотивът бе ужасно избелял след шейсетгодишното излагане на милостта на природата, но по всичко изглеждаше, че някога е сияел в пъстра викторианска плетеница от ярки цветове, листа на меча стъпка, тагетис и разцъфнал артишок. Ричър се опита да си представи плочката през погледа на едно дете, затова запристъпя напред-назад, като цветовете ту се появяваха във фокус, тук изглеждаха размазани. Добре си спомняше, че единственият цвят, който Стан харесваше, бе масленозеленото на военната униформа.
Ричър излезе от кухнята и мина покрай трите дръвчета в коридора. Което бе напълно излишно, защото можеше лесно да прескочи навън. Останките от стените едва ли бяха по-високи от десет-дванайсет сантиметра. Той обаче искаше да се върне по същия път, по който беше дошъл. Спря при вратата, която водеше към улицата — и която, разбира се, отдавна липсваше и седна на каменния праг, както би сторило едно хлапе, може би след дъжд, когато канавката отпред се превръща в буен поток.
И тогава чу необичаен шум. Идваше някъде отдясно.
Вик. Издаден от мъж. Определено не беше вик на радост или удоволствие. Нито пък на недоволство или гняв. А на болка. Далечен вик. Долетял откъм овощната градина, зад която бе паркирана колата. Ричър се изправи и затича колкото се може по-бързо по неравния паваж, като лавираше между дърветата. Следваше стария път. Подмина класната стая, училището и продължи към оградата.
На петдесетина метра пред себе си видя възрастният мъж с конската опашка да стои по средата на ябълковите насаждения. Друг мъж, два пъти по-едър от него, стоеше зад него и му извиваше ръцете.
Ричър прескочи оградата и се устреми към тях.



18

Добър спортист би преодолял въпросните петдесет метра за пет-шест секунди. Ричър обаче измина разстоянието за трийсет. Крачеше бавно. Но целеустремено. Решително. Целта му бе да излъчи послание. Затова се приближи с дълги крачки, леко увиснали рамене и ръце, отпуснати встрани от тялото. Но с високо вдигната глава и поглед, вперен в по-едрия мъж. Излъчваше примитивен сигнал, усвоен преди много години. Мъжът се озърна на юг. Вероятно за да потърси помощ. Явно не беше сам.
Ричър се приближи. Едрият тип се обърна с лице към него. Завъртя стареца пред себе си и го използва като щит.
Ричър спря на по-малко от два метра от тях.
— Пусни го — каза той.
Само две думи, но изречени с тон, който също бе усвоил отдавна. Зад всяка от тези две думи се криеше цяла лекция за неизбежните и трагични последици от оказването на съпротива. Едрият тип пусна възрастния мъж. Но не се беше предал. Ни най-малко. Не искаше Ричър да храни илюзии по този въпрос. А искаше да остави ръцете си свободни. За да ги използва за по-важна цел. Той блъсна стареца встрани и пристъпи към Ричър. Делеше ги не повече от метър. Мъжът беше двайсетинагодишен, тъмнокос и небръснат, висок метър и осемдесет и пет и тежък поне деветдесет килограма, загорял и мускулест от работата на открито.
— Не е твоя работа!
Същата реплика, помисли си Ричър. Но на глас каза:
— Извършвате престъпление на обществена земя. Мой дълг на порядъчен гражданин е да ви обърна внимание върху това. Такива са правилата, на които се основава човешката цивилизация.
Младежът пак погледна на юг, после се обърна към Ричър.
— Това не е обществена земя. Това е ябълковата градина на дядо ми. Вие двамата не би трябвало да се намирате тук. Той — защото има съдебна заповед, а вие — защото навлизате в чужда собственост.
— Това е път — поправи го Ричър. — Дядо ти го е заграбил преди четирийсет години. По времето, когато е бил млад и здрав като теб.
Младежът отново погледна на юг, но този път не се обърна към Ричър. Към тях приближаваше друг мъж, който крачеше бързо между последните две редици дървета, където земята се спускаше под лек наклон. Приличаше на младежа, но беше по-възрастен. С едно поколение, не повече. Бащата най-вероятно. А не дядото. Джинсите му бяха по-хубави от тези на сина му. Тениската — по-чиста. Слънчевият му загар беше по-силен, а косата му сребрееше. Със същата фигура, но изглеждаше на петдесет.
— Какво става тук? — попита той, когато се приближи.
— Ти ми кажи — отвърна Ричър.
— Кой си ти?
— Най-обикновен човек, който стои на обществен път и ти задава въпрос.
— Това не е обществен път.
— Това е проблемът с отрицанието. Но реалността не дава пет пари за това, което си мислиш. Това е път. Винаги е бил. И все още е.
— Какъв е въпросът?
— Видях момчето ти да напада доста по-възрастен господин. Предполагам, че въпросът ми е свързан с начина, по който си го възпитал като родител.
— Отлично, в конкретния случай — отвърна новодошлият. — Кой ще купи ябълките ни, ако хората смятат, че водата е отровена?
— Това е било преди осем години — изтъкна Ричър. — От цялата история не е излязло абсолютно нищо. Най-добрите учени в света са заявили, че водата ви е чиста. Преживей го. Прояви малко смирение. Нищо чудно и ти да си изрекъл някоя глупост преди осем години. Трябва ли заради това да извия ръката ти днес?
Възрастният мъж с конската опашка се намеси:
— Формално погледнато, те имат договор с онази корпорация в Колорадо. Един от допълнителните параграфи гласи, че ще получат възнаграждение, ако успеят да докажат, че съм идвал тук. Надявах се да са забравили за това, но очевидно не са. Видели са колата ми.
— И как ще го докажат?
— Вече го направиха. Изпратиха съобщение с моята снимка. Той затова се отдалечи. Тук няма сигнал освен на онова възвишение.
— Закон и ред — заяви бащата. — От това се нуждае тази страна.
— Но забравяш закона, когато крадеш чужд път, за да посадиш още ябълкови дървета.
— Омръзна ми да повтаряш едно и също.
— Това е гласът на реалността и той няма да замлъкне.
— Какво търсиш в гората, между другото?
— Не е твоя работа — отвърна Ричър.
— А може и да е. Разбрали сме се със собственика на земята.
— Но не можеш да ме снимаш и да изпратиш снимката.
— Защо?
— Ще трябва да извадиш телефона от джоба си. И тогава аз ще го взема и ще го счупя. Затова няма да можеш да ме снимаш.
— Ние сме двама. А това прави два телефона.
— Пак не е достатъчно. Трябва да извикате подкрепление. А, не, не можете! Защото няма сигнал освен на онова възвишение.
— Ти си много нагъл, знаеш ли?
— По-скоро съм реалист — отвърна Ричър.
— Искаш ли да се пробваш?
— Това ще ме изправи пред морално-етична дилема. Момчето може да получи психологическа травма, която да не преодолее до края на живота си, ако види баща си проснат на земята. В същото време ти може да получиш психологическа травма, ако видиш сина си, проснат на земята. След като не си успял да го защитиш, имам предвид. Възможно е да се почувстваш зле. Предполагам, че така би се почувствал всеки баща. Не го твърдя със сигурност, защото самият аз не съм родител. Но мога да си представя.
Мъжът не отговори.
— Чакам — каза Ричър.
Той погледна на юг между двете редици дървета, към мястото, където овощната градина се спускаше надолу по склона.
— Тъкмо си се връщал — продължи Ричър. — След като си изпратил съобщението от върха на онзи хълм. Предполагам, че малко преди това си направил снимката. Защо тогава нашият приятел е още тук, с ръце зад гърба?
Не получи отговор.
Възрастният мъж с конската опашка отговори:
— Канеха се да ме пребият. Да ми дадат урок. Веднага след като изпратят съобщението и се уверят, че ще си получат парите. Но не знаеха, че в горичката има още някой.
— Това не би трябвало да има значение — отвърна Ричър. — Нали така? Не и за хора, които са взели решение.
Изгледа първо бащата, после и сина. Право в очите.
— Времето тече, господа. Хайде, действайте! Пребийте го!
Никой не помръдна.
Ричър погледна по-младия мъж.
— Всичко е наред — увери го той. — Човекът няма да те нарани. Та той е на седемдесет. С пръст да го бутнеш, ще падне. Няма от какво да се страхуваш.
Младежът помръдна глава като куче, което души във въздуха.
— Вариантите са два — каза Ричър. — Или го удряш, или се страхуваш от него.
Никакъв отговор.
— А може би проблемът е в съвестта ти. Нищо чудно да е така. Не искаш да удариш един старец. В такъв случай помисли за ябълките. За твоята работа. Разбирам те напълно. Дори мога да ти помогна. Защо не пребиеш първо мен? Ще почувстваш удовлетворение, че си изпълнил дълга си, след което можеш да пребиеш стареца. И съвестта няма да те мъчи.
Никакъв отговор.
— Защо не? — продължи Ричър, — От мен ли се страхуваш? Боиш се да не пострадаш ли? Трябва да ти призная, че това е възможно. Искам да бъда напълно откровен с теб. Трябва да вземеш информирано решение. Защото сега отново се изправяш пред съвсем прост избор. Или ме удряш, или се страхуваш от мен.
Никакъв отговор.
Ричър пристъпи напред. Действието му не криеше риск, а тъкмо обратното. Предпочиташе да скъси разстоянието. Ако хлапето се окажеше достатъчно глупаво, че да се опита да го удари, по-добре беше да блокира удара му отрано, преди да е набрал скорост и сила. И щеше да го направи съвсем лесно. Стига хлапето да се окажеше достатъчно глупаво. Ричър бе с петнайсет килограма по-тежък и със седем-осем сантиметра по-висок, а ръцете му бяха по-дълги с цяла педя. Това беше очевидно.
Хлапето се оказа достатъчно глупаво.
Рамото му помръдна назад в жест, който Ричър разчете като начален етап на замах, който впоследствие трябваше да се превърне в къс десен удар в лицето му. А това му даде възможност за избор. Или да реагира мигновено, което означаваше да извърти рязко лявата си ръка, за да отклони удара, докато десният му юмрук на свой ред се стоварва върху лицето на младежа. Обективно погледнато, това бе най-правилният ход. Ударът щеше да бъде бърз, силен, рязък и едновременно с това елегантен.
Но трудно щеше да обясни реакцията си пред съда. Ричър имаше чувството, че се е изправил пред съдебни заседатели. Сякаш даваше свидетелски показания. Или обясняваше нечии действия в качеството си на експерт. Затова намери за уместно да позволи сюжетът да се доразвие от само себе си, макар и само за секунда. Едно престъпление изисква не само намерение, но и действие, затова Ричър предпочете да направи и двата компонента максимално видими, така че у съдебните заседатели да не остане и сянка на съмнение.
Затова завъртя рязко глава настрани и остави късият десен удар да профучи покрай ухото му. Така всички щяха да видят големия юмрук на хлапето в цялата му прелест и намерението му щеше да стане повече от очевидно. Затова Ричър изчака младежът да прибере юмрука си необезпокояван и дори изчака още малко — макар да му се стори цяла вечност, — докато прогони и най-незначителното колебание у съдебните заседатели, след което стовари плътен десен ъперкът в брадичката на противника. И той полетя във въздуха, изпаднал сякаш в безтегловност, след което се стовари по гръб на тревата. Падна тежко, изпод тялото му се вдигнаха прашинки и полени, които затанцуваха на слънчевите лъчи. Крайниците на хлапето омекнаха и главата му увисна настрани.
Ричър кимна на стареца с конската опашка. Даваше му знак, че е свободен да си върви. След което погледна бащата на хлапето право в очите.
— Един съвет като за родител — каза той. — Не го оставяй да лежи на пътя. Може някой да го прегази.
— Няма да го забравя.
— Това е разликата между нас — отвърна Ричър. — Аз вече го забравих.
Той настигна стареца и двамата изминаха необезпокоявано последните петдесет метра, които ги деляха от очуканото субару.


Пати не издържа и стана от леглото. Отиде до вратата, където се намираше ключът за осветлението. Три крачки я разделяха от него. По време на първата бе сигурна, че токът не е прекъснат. През втората бе убедена в обратното. След като онези мръсници можеха да заключват вратата и да спускат щорите с помощта на дистанционно, несъмнено можеха да прекъснат и електричеството. Но после промени мнението. Защо да го правят? При третата крачка не се съмняваше, че ще има ток. Заради пакетите с храна. Нима щяха да им ги дадат с очакването да се хранят на тъмно? В този момент се сети за фенерчетата. Те пък за какво бяха? Спомни си думите на Шорти:
Предполагам, в случай че се наложи да се хранят на тъмно.
Може би в тях имаше логика.

Посегна към ключа.
Имаше ток. Лампите грейнаха. Заляха стаята в топла жълтеникава светлина. Пати мразеше изкуственото осветление през деня. Завъртя бравата. Вратата беше заключена. Натисна бутоните на електрическата щора. Нищо. Шорти я гледаше втренчено. Пати се завъртя и огледа стаята. Мебелите. Саковете, които стояха там, където ги бяха оставили, когато камионът не се беше върнал за тях. Стените и наченките на мухъл по ъглите, където те се срещаха с тавана. Самия таван. Чист правоъгълник, безупречно боядисан в старомоден нюанс на бялото, толкова популярен в Ню Хампшър. На него нямаше нищо освен противопожарна аларма и овална лампа с декоративна решетка, и двете разположени точно над леглото.
— Какво? — попита Шорти.
Пати погледна отново саковете.
— Колко добре бяха скрити? — поинтересува се тя.
— Къде?
— В храстите, Шорти.
— Доста добре — отвърна той. — Куфарът е много тежък. Веднага потъна под клоните и листата. Сама видя.
— И въпреки това Питър е извадил късмет, запалил е пикапа и е потеглил по пътя през гората, за да загрее двигателя. След което се е върнал доста бързо. Но това не му е попречило да открие багажа ни.
— Може да е карал с включени фарове. И багажът ни да се е виждал по-добре от неговата посока. Може да е направил обратен завой. Съвсем различно е, когато гледаш с фенерче, и то откъм шосето.
— Освен това е разполагал с време да направи дръжка от въже.
Шорти замълча.
— Като е използвал въже, което съвсем случайно е носил със себе си — продължи Пати.
— Какво мислиш?
— Не е само това — каза Пати. — Пошегувахме се с Карел, че се надява да извади късмет и да попадне на катастрофирал или повреден автомобил на път към нас. И това бяха първите му думи, когато пристигна тук.
— Може да го казва често.
— Защо са направили въжена дръжка?
— Мисля, че са искали да ни помогнат.
— Ти шегуваш ли се?
— Възможно е. Не разбирам накъде биеш.
— Те се подиграват с нас.
— Така ли?
— Ние самите обсъждахме възможността да измайсторим дръжка от въже и те постъпиха точно като нас. Взеха въже и направиха дръжка. За да демонстрират силата си. За да покажат, че ни се присмиват тайно.
— Как биха могли да знаят какво си говорим?
— Като ни подслушват — обясни му Пати. — В стаята има микрофон.
— Това е лудост!
— Имаш ли друго обяснение?
— Къде е?
— Може да е скрит в лампата.
И двамата присвиха очи на топлата жълтеникава светлина.
— Разговаряхме предимно навън, на верандата — каза Шорти. — На столовете.
— В такъв случай там също има микрофон. Така Питър е разбрал за багажа ни. Чули са ни, като обсъждахме къде да го скрием. Чули са целия ни план. Разбрали са, че сме бутали проклетото атеве напред-назад. Затова Марк подхвърли, че сигурно сме уморени. В противен случай думите му биха прозвучали доста неуместно. Той обаче е знаел какво сме правили. Защото го е чул от нас. Предварително.
— Какво друго обсъждахме?
— Доста неща. Ти спомена, че автомобилите, продавани в Канада, може да са различни, и познай какво ни казаха те — канадските автомобили били различни. Подслушвали са ни през цялото време.
— Какво друго?
— Няма значение какво сме казали преди. Важното е какво ще кажем оттук нататък.
— И какво е то?
— Нищо — отвърна Пати. — Не можем да обсъждаме следващите си ходове. Защото те ще ни чуят.



19

Ричър и възрастният мъж с конската опашка прескочиха оградата и се отправиха към субаруто.
— Доста сурово се отнесе с онова хлапе — подхвърли старецът.
— Не си прав — възрази Ричър. — Ударих го само веднъж. Няма по-малко число от единицата. То е абсолютният минимум. Проявих искрена доброта. Надявам се здравната застраховка на хлапето да включва стоматологични услуги.
— Баща му говореше съвсем сериозно. Няма да забрави. Семейството му се ползва с определена репутация, която е длъжно да защити. На всяка цена ще опитат нещо.
Ричър го погледна. Отново изживяваше дежа вю.
— Смятат се за най-важните клечки в околността. Ще се притеснят да не се разчуе за инцидента. Няма да искат хората да се присмиват зад гърба им. Затова ще те потърсят.
— Кой ще ме потърси? — попита Ричър. — Дядото?
— Наемат доста сезонни работници и могат да разчитат на тяхната лоялност.
— Какво друго знаеш за Райънтаун?
Мъжът помълча и каза:
— Има един старец, с когото трябва да говориш. Чудех се дали да ти го спомена. Защото, честно казано, мисля, че трябва да напуснеш града.
— Преследван от многобройна враждебно настроена тълпа берачи на ябълки?
— Не са най-милите хора, които си срещал.
— Колко опасни могат да бъдат?
— Трябва да напуснеш града.
— Къде живее този старец, с когото трябва да говоря?
— Можеш да се срещнеш с него най-рано утре. Трябва първо да говоря с него.
— На колко години е?
— Предполагам, че над деветдесет.
— И е живял в Райънтаун?
— Братовчедите му са живели там. Той също, но за известно време.
— Паметта му наред ли е?
— Така твърди. Разговарях с него за калая. Питах го дали някое дете не се е разболяло. Той ми изреди цял списък с имена. Но се оказа, че става въпрос за най-обикновени детски болести. Нищо, свързано с калая.
— Това е било преди осем години. Може паметта му да е отслабнала.
— Възможно е.
— Защо утре?
— Настанен е в старчески дом. Намира се далече от града, а и часовете за посещение са ограничени.
— Ще ми трябва хотел тази вечер.
— Върни се в Лакония. Там е по-безопасно. Повече хора наоколо. Ще те открият по-трудно.
— Може да предпочитам спокойната провинция.
— Има един мотел на трийсетина километра северно от тук. Казват, че е добър. Но може би не е подходящ за теб. Намира се навътре в гората. Разстоянието е прекалено голямо, ако трябва да вървиш пеша. По-добре да се върнеш в Лакония.
Ричър замълча.
— А най-добре да си тръгнеш — продължи старецът. — Ще те откарам донякъде, ако искаш. В знак на благодарност, че ме спаси.
— Вината е моя — отвърна Ричър. — Аз те убедих да дойдеш с мен. Заради мен загази.
— Би трябвало да те откарам донякъде.
— Откарай ме до Лакония — каза Ричър. — А после се обади на онзи старец.

Ричър слезе в центъра на градчето и възрастният мъж с конската опашка потегли. Ричър се огледа, за да се ориентира по-добре. Усмихна се. Намираше точно по средата между двете места, на които двама двайсетинагодишни младежи бяха открити в безсъзнание на тротоара. Между двете събития имаше седемдесет и пет години. Ричър огледа минувачите. Забеляза няколко, които приличаха на пришълци от Бостън. Но не видя нищо необичайно в тях. Бяха предимно двойки. Някои имаха посребрени коси. Вероятно бяха излезли на пазар в търсене на разпродажби и изгодни сделки, които Лакония можеше да им предложи в края на сезона. Нищо подозрително. Засега. Утре, бе казал Шоу. Полицейският шеф. Той би трябвало да знае най-добре.
Ричър тръгна по една странична уличка, където по-рано бе забелязал къща за гости, нито по-добра, нито по-лоша от останалите. Поредната тясна триетажна сграда с избеляла фасада. Нае си стая и се качи да я огледа. Прозорецът гледаше към задния двор. А това го устройваше. Намаляваше ефективния радиус. Нощта можеше да се окаже спокойна. Най-много да чуе някой енот или койот да рови в боклука отзад. Или съседско куче. Нищо по-сериозно или опасно.
Той излезе отново, защото вечерта беше далече. А беше гладен. Не беше обядвал. Обикновено се хранеше точно по времето, когато бе разглеждал онази стара кухненска плочка. Само тя бе останала от кухнята. Която се оказа съвсем малка. Вероятно не е била добре оборудвана, а това предполагаше семпло обедно меню. Фъстъчено масло или сирене на грил. А може би нещо от консерва. Калаена консерва.
На съседната пряка откри кафене, което предлагаше храна през целия ден. Влезе вътре. Имаше пет сепарета, четири от които бяха заети. В първите три се бяха настанили хора, излезли на пазар и дошли да се подкрепят след изморителната обиколка по магазините. В четвъртото откри познато лице.
Полицай Бренда Еймъс.
Вниманието й бе насочено изцяло към салатата пред нея. Очевидно се бе случило нещо, което я бе принудило да отложи обяда си. Неизменният хаос, съпътстващ работата й. Ричър също някога бе полицай. Знаеше как стоят нещата. Тичаш насам-натам, а телефоните не спират да звънят, затова се храниш, когато ти остане време, и спиш, когато ти остане време.
Тя вдигна поглед. В първия момент изглеждаше изненадана, но само след секунда изненадата отстъпи място на объркване. Ричър сви рамене и седна срещу нея.
— Шоу ми каза, че мога да остана до утре — каза той.
— А на мен ми каза, че си приел съвета му да си тръгнеш — отвърна тя.
— Ако намеря Райънтаун.
— Е, намери ли го?
— Трябва да говоря с един човек. Много възрастен човек. На възрастта, на която щеше да е баща ми. Негов връстник.
— Днес ли ще говориш с него?
— Утре.
— Точно от това се страхувах. Никога няма да си тръгнеш.
— Погледни по-оптимистично на нещата. Възможно е никой да не дойде. Пострадалото хлапе е голям мръсник. Може да са решили, че си е получил заслуженото.
— Никакъв шанс.
— Старецът, с когото трябва да говоря, е имал братовчеди в Райънтаун. Редовно ги е посещавал. Може да си е играл с тях на улицата. Както и със съседските деца. На топка или нещо подобно. Може да са ловили риба в реката.
— При цялото ми уважение, майоре, подобни неща наистина ли те интересуват?
— Определено — отвърна Ричър. — Точно толкова, колкото да остана още една вечер.
— Не искаме проблеми в града.
— Винаги е за предпочитане да ги избягваме.
— Вероятно ще планират действията си до края на деня. И ще мобилизират силите си преди полунощ. Ще пристигнат тук сутринта. Разстоянието не е голямо. Ще разполагат с твоето описание. Затова Шоу ще мобилизира всички сили преди изгрев-слънце. Ще обяви града за военна зона. Къде живее този старец?
— Някъде извън града. Един познат ще ме заведе при него.
— Какъв познат?
— Човек, който преди осем години е решил, че водата е заразена.
— Това така ли е?
— Очевидно не.
— Откъде ще те вземе?
— От мястото, на което ме остави.
— В колко часа?
— В девет и половина. Точно. Свързано е с часовете за посещение.
Еймъс се замисли.
— Добре — каза тя накрая. — Имаш пълното право да разговаряш с този човек. Но ще го направим по моя начин. Няма да излизаш от стаята си, за да не те види някой, а в девет и половина сутринта ще се качиш в онази кола с наведена глава. Ще потеглиш и няма да се връщаш. Това е сделката, която ти предлагам. Или ще те изведем от града още сега.
— Вече съм си платил — отвърна Ричър. — Би било несправедливо да ме изгоните още сега.
— Говоря сериозно — каза Еймъс. — Това не е двубой в Дивия запад. Могат да пострадат невинни хора. Пропуснат ли целта, тоест теб, могат да убият двама случайни минувачи например. Чуй ме внимателно. Няма да позволим престрелки в нашия град. В никакъв случай. Това е Лакония, а не Лос Анджелис. При цялото ми уважение, майоре, длъжен си да приемеш нашата позиция. Много добре знаеш, че излагаш на риск живота на невинни хора.
— Спокойно — отвърна Ричър. — Приемам вашата позиция. Приемам я изцяло. Ще направя каквото искате. Обещавам. Но ще започна от утре. Днес имам право да остана тук.
— Условията ни влизат в сила веднага щом се мръкне — заяви Еймъс. — Не се излагай на опасност. Моля те.
Тя извади визитката си и му я връчи
— Обади ми се, ако имаш нужда.



20

Пати събу обувките си, защото беше канадка, качи се на леглото и се изправи върху неравната му повърхност. Завъртя се леко и вдигна поглед към лампата.
— Моля ви, вдигнете щората — каза тя. — Направете ми тази услуга. Искам да виждам слънчева светлина. Какво може да се случи? И бездруго никой не идва тук.
После слезе, седна на ръба на леглото и се обу отново. Шорти зяпаше прозореца, сякаш гледаше бейзболен мач по телевизията. Взираше се със същото напрегнато внимание.
Щорите не помръднаха.
Шорти сви рамене.
— Добър опит — прошепна той.
— Предполагам, че го обсъждат — отвърна също толкова тихо Пати.
Двамата зачакаха.
И тогава щорите започнаха да се вдигнат. Моторът забръмча и през прозореца нахлу ярък слънчев лъч. Отначало бе съвсем тесен, но бързо се разшири и изпълни стаята със светлина.
Пати вдигна поглед към тавана.
— Благодаря!
Тя отиде до вратата, за да угаси топлата жълтеникава лампа. Три крачки. По време на първата се почувства добре, защото обичаше дневната светлина. През втората се почувства още по-добре, защото ги бе накарала да направят нещо за нея. Беше установила някаква комуникация. Беше ги накарала да разберат, че и тя е човек. При третата обаче отново се почувства зле, защото осъзна, че им е разкрила начин, по който да я манипулират. Беше им показала какво се страхува да загуби.
Пати опря лакти на перваза и чело на стъклото и впери поглед в гледката, която се разкриваше през прозореца. А тя не се беше променила. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Нищо друго.

Марк приключи разговора, който се провеждаше в стаята отзад, и затвори. Погледна екраните. Пати беше щастлива.
Той се обърна към останалите с думите:
— Чуйте ме внимателно. Обади се един от съседите. Собственик на ябълкова градина на трийсетина километра от тук. При него се отбил някакъв тип, който му създал проблеми. Иска да си отваряме очите за него. В случай, че потърси стая при нас. Ще изпрати хора, които да се погрижат за него. Явно е решил да му даде урок.
— Няма да дойде — обади се Питър. — Днес свалихме табелите.
— Фермерът го описа като едър и корав мъжкар. Същото каза и нашият приятел в окръжната администрация. Едър тип на име Ричър, който проучвал семейната си история. Интересувал се от данните за четири различни преброявания. В две от които се споменава адрес в Райънтаун. На теория на това място са живели мои далечни роднини. И то се намира в непосредствена близост до въпросната ябълкова градина. Този Ричър издирва някогашния дом на своето семейство. Обикаля наоколо. Сигурно е някакъв маниак.
— Смяташ ли, че ще дойде тук?
— В нотариалния акт е вписано името на дядо ми. Но това е било след Райънтаун. След като забогатял.
— Не ни трябват проблеми точно сега — каза Робърт. — Имаме по-важна задача. Първият клиент ще пристигне след по-малко от дванайсет часа.
— Той няма да дойде тук — заяви Марк. — Вероятно принадлежи към друг клон от семейството. Никога не съм чувал за него. Предполагам, че ще се ограничи с проследяването на непосредственото си родословие. Няма причина да дойде тук.
— Току-що вдигнахме щората им.
— Оставете я — каза Марк. — Той няма да дойде.
— Могат да подадат сигнал за помощ.
— Наблюдавайте пътя, ослушвайте се за звънеца.
— Защо да го правим, ако смяташ, че няма да дойде?
— Защото някой друг може да го направи. Който и да било. Трябва да проявим максимална бдителност. Защото така ще спечелим големите пари, момчета. Вниманието към детайлите днес ще ни се отплати с лихвите утре.
Стивън превключи два от мониторите и на тях се появи краят на пътя, който излизаше между дърветата — на единия отблизо, на другия под широк ъгъл. Нищо не помръдваше.

Ричър послуша Еймъс. Върна се в стаята си и не си подаде носа навън целия следобед. Никой не го видя. Което беше добре. Вечерята обаче можеше да се окаже проблем. Беше се настанил в приятна малка къща за гости, която не предлагаше обслужване по стаите. В нея нямаше никаква храна освен може би някое кексче за закуска. Безплатно, във фоайето.
Но не сега, а чак след дванайсет часа. Най-рано. А по-вероятно — четиринайсет. Човек можеше да умре от глад за това време.
Ричър погледна през прозореца, което си бе чиста загуба на време, защото не видя нищо освен задната уличка. Той обаче знаеше, че мястото, където предлагат храна през целия ден, се намира само на една пряка от тук. Кой ще го види, ако отиде там? Най-много двама-трима случайни минувачи по тази малка уличка в центъра на градче като Лакония. И по залез-слънце. Плюс клиентите на заведението. И персоналът. Който вече го бе виждал веднъж. На обед. А това не беше добре. Защото някоя сервитьорка можеше да каже: „Да, често се отбива при нас. Редовен клиент ни е“. Което щеше да сведе радиуса на търсене до най-близките улички. Най-логичното място бе именно малката къща с избеляла фасада. Не можеше да има никакво съмнение. Хората, които го търсеха, щяха да решат, че непременно трябва да се отбият там. Вероятно рано сутринта, преди още да е станал от леглото.
А това не беше добре.
Налагаше се да потърси някое заведение по-далече от къщата за гости. Ричър извърна поглед от прозореца и извика в съзнанието си картата на града, която бе запаметил. Първото място, където беше спал, кметството, окръжната администрация, полицейското управление, всички магазини и заведения между тях, местата, където бе обядвал, вечерял, пил кафе, разглеждал витрините с кожени чанти и кухненски принадлежности. Искаше да вечеря в заведение, което не бе посещавал до този момент. Смяташе, че да го видят два пъти на едно място е десет пъти по-лошо, отколкото да го видят някъде само веднъж. Това беше едно от правилата му. Винаги е по-добре да си непознатият, който се появява за пръв път. Спомни си едно бистро с тясна фасада и един-единствен прозорец, закрит до половината с пердета. Лампите вътре бяха с онези старомодни електрически крушки с широки нажежаеми жички. Вероятно персоналът бе малък. Клиентелата също. Подобно място предлагаше повече дискретност. Бе минал покрай него, без да влиза вътре. Намираше се на шест преки от къщата за гости. Или на седем. Идеално, защото така можеше да върви на зигзаг по страничните преки, които би трябвало да бъдат по-безлюдни.
Да, този план изглеждаше достатъчно сигурен.
Ричър слезе по стълбите, излезе навън и тръгна по улицата. Смрачаваше се. Беше запаметил добре картата на градчето. Само веднъж се поколеба накъде да продължи, но се оказа, че е направил верния избор. В далечината се появи бистрото. Оказа се на осем преки, а не на шест или седем. По-далече от очакваното. Което означаваше, че е прекарал повече време на открито. Преброи осемнайсет минувачи. Не всички погледнаха към него. Но все пак някои го направиха. Нито един от тях обаче не му се стори подозрителен. Бяха най-обикновени хора.
Той спря на тротоара пред бистрото, надигна се на пръсти и огледа помещението над пердето. Искаше да оцени ситуацията. Не беше придирчив към храната. Всичко в менюто го устройваше. Но предпочиташе ъглова маса, където да седне с гръб към стената, и малко клиенти, не прекалено много. Достатъчно, за да го обслужат бързо и да не го запомнят. Заведението му се стори подходящо. В задния ъгъл имаше свободна маса за двама. Сервитьорките бяха бързи и делови. Салонът бе пълен наполовина. Клиентите бяха шестима. Добре. Всъщност идеално. С изключение на обстоятелството, че двама от шестимата бяха Елизабет Касъл и Картър Карингтън.
Втора среща. Деликатен етап от развитието на една връзка. Ричър не искаше да им развали вечерта. Двамата щяха да се почувстват длъжни да го поканят на масата си. Отказът нямаше да му донесе никаква полза. Дори да седнеше на две маси от тях, щеше да се чувства изложен на погледите им. Цялата атмосфера щеше да му се стори странна, напрегната, изкуствена…

Той обаче беше длъжник на Еймъс. Можеше да я постави в неудобно положение.
Няма да излизаш от стаята си, за да не те види някой.
Но можеше ли да си позволи да продължи да обикаля улиците?

В крайна сметка съдбата взе решение вместо него. Поради някаква причина Елизабет Касъл изведнъж вдигна глава. И го видя. В знак на изненада устните й се разтеглиха във формата на буквата „О“, заменена мигом от усмивка, която изглеждаше напълно искрена. Тя му махна с ръка, първо като енергичен поздрав, а после като покана да се присъедини към тях.
Ричър влезе в бистрото. В този момент следваше пътя на най-малкото съпротивление. Прекоси помещението. Карингтън се изправи, за да се здрависа с него, което бе леко старомодна проява на любезност. Елизабет Касъл се пресегна и придърпа трети стол. Карингтън го посочи като оберкелнер и каза:
— Моля.
Ричър седна с гръб към вратата и лице към стената. Пътят на най-малкото съпротивление.
— Не искам да ви съсипя вечерта — каза той.
— Не говорете глупости — отвърна Елизабет Касъл.
— В такъв случай поздравления. И за двамата.
— За какво?
— За втората ви среща.
— Всъщност четвърта — поправи го тя.
— Наистина ли?
— Снощи вечеряхме заедно, тази сутрин пихме кафе, после обядвахме, а сега отново вечеряме. Именно вашите думи ни събраха заедно. Толкова се радвам, че минахте оттук. Приемам го за поличба.
— Това не ми звучи добре.
— В добрия смисъл на думата.
— Добра поличба — уточни Карингтън.
— Открих Райънтаун — каза Ричър. — Всичко съвпада с данните от преброяването. Във формуляра пише, че дядо ми е работил в леярната, а посоченият адрес се намира точно срещу нея. Тя е затворила врати за известно време, което обяснява защо той е бил назначен в окръжното пътно управление. Предполагам, че се е върнал на старата си длъжност, когато леярната е подновила производството. Не си направих труда да проверя следващото преброяване. По това време баща ми вече е бил напуснал дома си.
Карингтън кимна и замълча по начин, който Ричър възприе като преднамерен и неохотен, сякаш искаше да каже много неща, но нямаше да го направи, за да не наруши добрия тон.
— Какво има? — попита Ричър.
— Нищо.
— Не ви вярвам.
— Е, има нещо.
— И какво е то?
— Тъкмо го обсъждахме…
— По време на романтична среща?
— Излизаме заедно само благодарение на вас. Разбира се, че ще го обсъдим. Цял живот ще обсъждаме вашия случай. За нас той е изпълнен със сантиментална стойност.
— И какво по-точно обсъждахте?
— Не сме сигурни — призна Карингтън. — Малко е неудобно. Не можем да го формулираме точно. Прегледахме оригиналните документи. И двете преброявания са проведени както трябва. Но когато човек работи продължително време в тази област, развива шесто чувство. Започва да вижда определени модели. Разпознава кои преброители са били по-старателни и кои — по-немарливи. Открива грешки. Открива лъжи. Най-вече относно грамотността на мъжете и възрастта на жените.
— И вие сте открили проблем в документите?
— Не — отвърна Карингтън. — Те са безупречни. Перфектни. Едни от най-добрите, които някога съм виждал. Преброяването през хиляда деветстотин и четирийсета година се смята за образцово. Затова сме склонни да повярваме на всяка една дума.
— В такъв случай не виждам основания за съмнение.
— Както споменах, човек развива шесто чувство. Потапя се в един друг свят, докосва се до други хора. Слива се с тях с помощта на документите. С тази разлика, че той знае какво ще се случи впоследствие, а те не знаят. Наблюдава събитията от известна дистанция. Или просто знае как ще свърши филмът. Затова започва да мисли като тях, забелязва онези, които — както ще покаже бъдещето — са постъпили мъдро или безразсъдно.
— И?
— Нещо не е наред в историята, която ми разказахте.
— Но не и в документите?
— Нещо друго е.
— Но не знаете какво.
— Не мога да го определя.
В този момент се появи сервитьорката, взе поръчките им и разговорът продължи в съвсем друга посока. Ричър не засегна повече темата с преброяването. Не искаше да им разваля вечерта. Предпочиташе да ги остави да си говорят за каквото им се иска и да се включва, когато е възможно.

Ричър си взе само основно, изяде го и се накани да си тръгва. Искаше да ги остави да се насладят на десерта си. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Те не възразиха. Той ги накара да вземат двайсетте долара, които предложи. Отвърнаха му, че са твърде много. Но Ричър ги помоли да предадат на сервитьорката да задържи рестото.
Той излезе навън, зави надясно и тръгна по обратния път. Мракът определено се бе сгъстил, а улиците бяха опустели. Почти не се виждаха автомобили. Нито пък минувачи. Магазините бяха затворени. Зад гърба му се появи кола, която го подмина и продължи направо. Движеше се по-бавно, отколкото на шофьора му се искаше, но това е обичайно за нощния трафик в градовете по света. Няма за какво да се притесняваш, нашепваше рептилоидната част от мозъка на Ричър, след като бе изчислила всички възможни данни за скоростта и посоката на автомобила, намеренията и логиката в действията на водача и бе стигнала до извода, че всичко е в рамките на нормалното.
И тогава Ричър видя нещо, което не беше.
Фарове, които се приближаваха към него. На стотина метра. Огромни, ослепителни, разположени нависоко и нашироко. А това означаваше голям автомобил. Който се движи по средата на улицата. И то бавно. В главата на Ричър светна червена лампичка. Скоростта на автомобила определено беше необичайна. Не се вписваше в контекста. Ричър можеше да я определи като предпазливо пълзене, дори още по-бавно, сякаш мислите на шофьора бяха насочени другаде. Би могло да се предположи, че човекът разговаря по мобилния си телефон, но Ричър беше убеден, че шофьорът се оглежда. Търси нещо. Затова кара по средата на улицата. Затова е включил дългите светлини. За да следи и двата тротоара едновременно.
Какво ли търсеше? Или кого?
Автомобилът определено беше голям. Полицейски патрул може би. Ченгетата имаха право да карат бавно по средата на улицата. Имаха право да търсят каквото си искат или когото си искат.
Светлината на фаровете го прикова на място. Обля го от главата до петите с ослепително синкаво сияние, след което го подмина и Ричър се озова в сумрачен свят, полусив от мрака, полусветъл от отражението на фаровете във вечерната мъгла. Обърна се и видя пикап, висок и лъскав, много дълъг, с двойна кабина, голямо корито и огромни алуминиеви джанти, които се въртяха бавно-бавно.
По-интересно бе това, което се случваше вътре.
В кабината бе настъпила радостна експлозия, сякаш някой току-що бе спечелил джакпота в казино. Сякаш невъзможното се бе случило. Пет лица се извърнаха към Ричър. Пет чифта очи се впериха в него. Пет усти зейнаха отворени. Една от тях се движеше.
— Това е той — казваше тя.
Мъжът, чиято уста се движеше, беше бащата от ябълковата градина.



21

Мъжът от ябълковата градина седеше точно зад шофьора. А това не беше място, на което един лидер би избрал да седне. Не говореше за авторитет както мястото до шофьора. Вероятно мъжът се възприемаше по-скоро като обикновен войник. Наравно с останалите. Което беше окуражаващ признак. Защото в много случаи свидетелстваше за ниска самооценка. Или поне под средното ниво. А когато застанеш срещу някого, винаги е добре да знаеш, че можеш да се справиш с него.
Останалите четирима бяха с едно поколение по-млади. Приличаха на хлапето от ябълковата градина. Също толкова високи, също толкова мускулести, също толкова загорели. Но по-бедни. Бяха имали други бащи и дядовци. Такъв е животът. Несправедлив. Но изглеждаха изпълнени с ентусиазъм. Горяха от желание да помогнат. Наближаваше време за беритба. Нищо чудно да се нуждаеха от нови обувки.
Пикапът спря със скърцане и четирите врати се отвориха една след друга. На улицата изскочиха четирима мъже. Тежките им обувки затопуркаха по асфалта. Последните двама заобиколиха предния капак и се присъединиха към останалите трима. По-възрастният застана в средата. Всичките изглеждаха призрачносиви в сумрака.
Приличаха на избелял плакат на стар черно-бял филм. Някаква сантиментална история. Може би майката бе починала рано и старецът ги бе отгледал съвсем сам. И сега те искаха да му се отблагодарят. Или сега за пръв път разединеното семейство се обединяваше, изправено срещу страховита външна заплаха. Трогателна сцена. И те бяха актьорите.
Ричър се сети за Бренда Еймъс.

Не искаме проблеми в града.

Тя обаче имаше предвид случайните минувачи. В случая едва ли щеше да има невинни жертви. Улицата беше пуста. Никой не размахваше оръжие. Никой не предприемаше нищо. Поне за момента. Засега само се измерваха с погледи. И позираха. Ричър предполагаше, че и той прави същото. Играеше роля, която го представяше спокоен и безгрижен, почти усмихнат, но не съвсем, сякаш току-що бе открил някоя досадна дреболия, за която трябва да се погрижи, преди този иначе прекрасен ден да си отиде.
Петимата срещу Ричър все още стояха рамо до рамо с ръце, кръстосани на гърдите, и мрачни погледи, вперени в него. В този момент Ричър се досети, че позицията им съвсем не е продиктувана от някакъв сценарий или от някаква пикантна история в миналото, която да обясни новопоявилата се солидарност. Те просто демонстрираха численото си превъзходство. Нищо повече.
Петима срещу един.
Мъжът от ябълковата градина каза:
— Трябва да дойдеш с нас.
— Така ли? — попита Ричър.
— И по-добре да го направиш мирно и тихо.
Ричър замълча.
— Е? — подкани го мъжът.
— Опитвам се да изчисля каква е вероятността това да се случи. По скалата на вероятностите, в която десет означава, че е много вероятно нещо да се случи, а едно означава, че то никога няма да се случи дори след милион години. Трябва да ви призная, че стойностите, до които стигнах, са доста малки.
— Решението си е твое — каза мъжът. — Щеше да си спестиш някоя и друга синина. Но при всички случаи ще дойдеш с нас. Ти посегна на сина ми.
— Само с едната ръка — отвърна Ричър. — И то за миг. Просто го докоснах по лицето. А се оказа, че хлапето ти е чупливо като стъкло. Трябва да се грижиш по-добре за него. И да му обясниш защо не може да си играе с големите. Проява на жестокост от твоя страна е, ако не го сториш. Правиш му лоша услуга.
Мъжът не отговори.
— Тези нови момчета по-добри ли са от него? — попита Ричър. — Надявам се да са. В противен случай ще ти се наложи да обясниш същото и на тях. Защото това е лигата на големите.
През строените в редица мъже премина вълна, досущ като лек спазъм. Те поеха рязко дъх, скръстените им на гърдите ръце се повдигнаха леко, брадичките им подскочиха над раменете, суровите им погледи се устремиха нагоре.

Не искаме проблеми в града.

— Не е нужно да го правите — каза Ричър.
— Напротив — отвърна мъжът от ябълковата градина.
— Това е хубаво градче. Не бива да създаваме безпорядък по улиците.
— Тогава ела с нас.
— Къде?
— Ще видиш.
— Вече го обсъдихме. В момента вероятността това да се случи клони към нула. Но съм готов да изслушам други предложения. Можете да направите предложението по-примамливо.
— Как?
— Можете да ми платите. Или да ми предложите нещо.
— Предлагаме ти шанса да си спестиш няколко синини и охлузвания.
Ричър кимна.
— Спомена го и преди — потвърди той. — Но това повдига няколко въпроса.
Ричър се огледа наляво и надясно, после спря погледа си върху четиримата младежи и попита:
— Къде сте родени?
Никой не му отговори.
— Трябва да ми кажете — настоя той. — Важно е за бъдещето ви.
— Тук, наблизо — отвърна един от тях.
— И сте израснали тук?
— Да.
— А не в Южен Бостън, Бронкс или Ел Ей?
— Не.
— Нито пък във фавелите на Рио де Жанейро? Или в бедните квартали на Болтимор и Детройт?
— Не.
— Служили ли сте в органите на реда?
— Не.
— Лежали ли сте в затвора?
— Не.
— Служили ли сте в армията?
— Не.
— Подготвяни ли сте за тайни операции от „Мосад“? От британските специални части? От френския Чуждестранен легион?
— Не.
— Нали разбирате, че това няма нищо общо с брането на ябълки?
Младежът не отговори.
Ричър се обърна отново към мъжа от ябълковата градина.
— Виждаш ли къде е проблемът? — попита го той. — Тази история със синините и охлузванията не върши работа. Лишена е от вътрешна логика. Предлагаш ми да си спестя нещо, което така или иначе не си в състояние да направиш. Не и с тези момчета. Трябва да намериш по-добри от тях. Използвай въображението си. Измисли някакъв стимул. Предложи ми солидна сума пари. Ключовете от пикапа. Или помоли някое от тези момчета да ме запознае със сестра си. Само за една нощ.
Ричър знаеше как ще реагират, защото това бе намерението му. Не знаеше само кой от тях ще реагира пръв. Кой ще бъде най-бърз. Затова остана неподвижен, макар вече да обмисляше ответната си реакция. Трябваше да прояви гъвкавост при избора на мишена. Надяваше се да разбере накъде да насочи удара си, преди той да е стигнал точката, от която няма връщане.
Получи се, защото хлапето вляво от центъра пристъпи крачка напред, вбесено от присмеха в думите му. Ричър го пресрещна и го удари. Една легенда от света на бокса гласеше, че най-бързите ръце в този спорт се движат със скорост от петдесет километра в час, далеч по-бързо от Ричър, който с радост би се задоволил и с трийсет. Въпреки тази далеч по-бавна скорост юмрукът му прекоси разстоянието, което го разделяше от младежа, за една десета от секундата. За един миг на практика. Той се стовари върху лицето на момчето, след което Ричър се дръпна рязко назад. Изправи се спокойно с отпуснати ръце, сякаш нищо не се беше случило.
А това само подсили драматичния ефект.
Защото хлапето рухна на земята.
На петдесетина метра от тях Елизабет Касъл и Картър Карингтън излязоха от бистрото. Той каза нещо и тя се засмя. Смехът й отекна звънко по тихата улица. Младежите от пикапа се извърнаха, за да погледнат. Но не и приятелят им на земята. Той изобщо не помръдна.
На петдесетина метра от тях Карингтън хвана за ръка Елизабет Касъл и двамата тръгнаха заедно. Право към Ричър. Приближаваха се с всяка крачка. Двамата бяха добре осветени от фаровете на спрелия пикап.
Както и самият Ричър. Той изчака секунда, след което се обърна към мъжа от ябълковата градина с думите:
— Сега имаш избор. Приближава юристът на кметството. А той е надежден свидетел, ако не друго. Аз съм готов да остана и да довърша започнатото. А ти?
Мъжът от ябълковата градина погледна нагоре по улицата. Към приближаващата се двойка. Ярко осветена от фаровете на колата му. Разделяха ги четирийсет метра. Токчетата на Елизабет Касъл тракаха все по-отчетливо. Тя се засмя отново.
Мъжът от ябълковата градина не каза нищо. Ричър кимна.
— Разбирам — каза той. — Не искаш да оставиш нещата така. Защото се имаш за голяма работа. Това ми е ясно. Затова ще те улесня. Ще направя така, че да се срещнем отново. Утре и вдругиден. Много скоро. Ще се върна в Райънтаун. Сигурен съм, че ще ми се прииска да се върна там. Затова се оглеждай за мен.
Ричър продължи напред. Не погледна назад. Не чу нито звук в продължение на секунда-две, след което долови приглушени команди и тежки стъпки, последвани от двигателя на пикапа. Дочу още пухтене и сумтене, когато младежите повдигнаха своя приятел от земята и го настаниха на задната седалка. После затръшнаха вратите на пикапа. Ричър сви в една странична пряка и когато не чу нито звук повече, продължи към къщата за гости. Където прекара остатъка от нощта. Изгледа гостуването на „Ред Сокс“ — мач, който нямаше никакво значение, — а после и късните новини, след което си легна и заспа непробудно.
До три часа и една минута сутринта.



22

В три часа и една минута сутринта Пати бе все още будна; не беше мигнала цялата нощ. През по-голямата част от времето Шорти й бе правил компания, но накрая не бе издържал и бе затворил очи. Ще подремна само за пет минутки, бе обещал той, а спеше непробудно вече цял час. И дори похъркваше. Бяха изяли четири от шестте пакета храна. Бяха изпили четири от шестте бутилки вода. Бяха им останали само два пакета и две бутилки. За закуска и обяд на следващия ден. А после какво? Пати нямаше представа. Затова беше будна в три часа и една минута сутринта. Не беше мигнала цялата нощ. Нищо не разбираше.
Разполагаха с комфортна и уютна стая с електричество и топла вода. С душ и тоалетна. С хавлиени кърпи, сапуни, хартиени кърпички. Никой не ги бе обидил, подиграл, заплашил, нападнал, докоснал по какъвто и да било неподобаващ начин. С изключение на това, че бяха затворени против волята си. Защо? Поради каква причина? С каква цел? Коя беше тя и кой беше Шорти, ако трябваше да се погледне по-мащабно на ситуацията? Каква полза би имал някой от тях?
Тя се замисли сериозно върху този въпрос. Отвличане за откуп звучеше абсурдно. Пати и Шорти не знаеха никакви промишлени тайни. Не разполагаха със специализирани познания. Жителите на най-северните части на Америка отглеждаха картофи и сечаха дървета вече стотици години. Може би дори хиляди. И двата процеса бяха кристално прости и ясни, не криеха никакви тайни.
Защо тогава? И двамата бяха на по двайсет и няколко, физически здрави. В един момент Пати се зачуди дали не става въпрос за търговия с човешки органи. Може би щяха да извадят бъбреците им и да ги продадат на търг по интернет. Или сърцата им, или белите им дробове, или роговиците на очите им. Плюс всичко останало, за което намереха купувач. Включително костния им мозък. Списъкът беше дълъг като телефонен указател. После обаче отхвърли тази възможност. Никой не си беше направил труда да провери кръвната им група. Никой не им беше задавал уж случайни въпроси относно здравето им. Не се бяха порязвали или наранявали случайно. Никой не им бе оказвал първа помощ. И никой не разполагаше с окървавена марля. А човек не може да продаде бъбрек, без да знае кръвната група. Тя е първото нещо, от което се интересуват купувачите.
Пати си отдъхна за миг. Но не за дълго. Продължаваше да не разбира. Коя беше тя и кой беше Шорти? Каква полза би имал някой от тях?

Ричър се събуди в три часа и една минута сутринта. По абсолютно същия начин. Беше като клише от евтин филм. Сепна се и изведнъж се оказа буден. За един миг. Сякаш бе натиснал някакъв ключ.
Поради същата причина. Беше чул звук. Който не се повтори. Нищо.
Той стана гол от леглото, отиде до прозореца и огледа задната уличка. Нищо. Никаква следа от енот, от призрачния силует на койот или улично куче. Тиха нощ. Но очевидно не съвсем. И то отново в три часа и една минута сутринта. Ричър се съмняваше, че сервитьорката от онзи коктейл бар е отишла на работа тази вечер. Или вече бе уволнена, или се страхуваше от отмъщение. Ако пък бе започнала работа в друго заведение, едва ли щеше да се прибере по същото време. Освен това хлапето не би могло да я причаква пред дома й по това време. То лежеше в болница. А и уличката, на която живееше сервитьорката, се намираше на повече от четири преки от тук. И то по диагонал, което означаваше, че между тях има доста сгради. С други думи, домът й се намираше извън радиуса. Не беше достатъчно близо, за да може Ричър да чуе вик.
Следователно часът беше съвпадение. В главата му прозвуча гласът на Еймъс:

Ще мобилизират силите си преди полунощ. Ще пристигнат тук сутринта. Разстоянието не е голямо.

Беше ли сутрин? Строго погледнато, предположи Ричър. Представи си полунощен Бостън. Автомобил, който профучава по улиците и изчезва в мрака. Възможно ли бе да стигне до Лакония след три часа и една минута? Без проблем. Времето бе достатъчно, за да отиде и да се върне. Представи си как онзи тип от Бостън, когото семейството на хлапето бе изпратило в Лакония, обикаля из градчето бавно, без да бърза, за да опознае терена, вероятно и за да попита съдържателя на някоя къща за гости тук или на някоя закусвалня там дали случайно не са виждали едър тип с ожулена ръка. Представи си го как се извинява, когато получава отрицателен отговор, и пъха петдесетачка в предното джобче на ризата на своя събеседник и продължава нататък, качва се в колата и отива до следващото място. Така рано или късно ще попадне на човек, който ще му отвърне: „Разбира се, ще го намерите на последния етаж, стаята в дъното“.
Ричър извади панталона си изпод матрака и го обу. Закопча ризата и завърза връзките на обувките си. Взе четката си за зъби от чашата в банята и я пъхна в джоба си. Беше готов да си тръгне.
Той слезе по стълбите и се озова във фоайето. До закуска оставаха три часа. Пристъпи към входната врата и се ослуша. Не чу нищо. Излезе навън. Чу преминаването на автомобил в далечината, но не го видя. Отиде до ъгъла. Отново нищо. Но чу автомобила. Същият звук, но дошъл от различно място. Първо отдалече, след което започна да се приближава. Сякаш шофьорът бе направил обратен завой в съседната пряка.
Сякаш обикаляше безцелно. Въртеше се из малките улички и стесняваше радиуса.
Ричър измина пеша четирите преки, които го отделяха от уличката между магазина за чанти и магазина за обувки. Там живееше свидетелката. Но мястото бе потънало в тишина. Не се виждаше жива душа. Цареше пълно спокойствие. Тъмни прозорци, лека мъгла и тишина.
Отново чу колата. Тихото съскане на гумите по асфалта, приглушеното боботене на двигателя, подрусването в резултат на дупка на пътя. Три преки, прецени Ричър. Без пряка видимост. Шофьорът направи остър завой по една от съседните улички.
Ричър тръгна обратно към къщата за гости. Крачеше под конусите жълтеникава светлина, които уличните лампи хвърляха. Спря веднъж в сенките и се ослуша. Продължаваше да чува колата. Която се движеше съвсем бавно. Все така на три преки от него. От време на време завиваше надясно и описваше кръг след кръг.
Ричър продължи да върви. Колата се приближи с една пряка. Направи нов завой вдясно. Сега се намираше само на две преки от него. Продължаваше да се върти в кръг. И да описва огромна спирала по уличната мрежа на градчето. Модел на поведение, който издаваше, че шофьорът търси нещо. Но не бърза. Което не доказваше нищо. Напълно възможно бе в града да има цял футболен отбор от едри типове с ожулени ръце и тази бавна спирала можеше да пропусне всеки един от тях. Откриването на някой от тях беше въпрос на чиста случайност.
Следователно не ставаше въпрос за издирване. Засега. А за спокойно и хладнокръвно опипване на почвата. Още беше рано. Логично бе да предположи, че хората, срещу които е изправен, ще проявят известен професионализъм. И ще извършат необходимата подготовка. Ще планират маршрута си за изтегляне. Ще отбележат трудните завои. Ще огледат страничните улички, ще преценят ширината им и ще проверят накъде водят.
Колата зави надясно. Намираше се на две преки зад Ричър.
Той продължи да върви. Оставаха му две преки. Което представляваше проблем в четири отношения. Къде щеше да се намира той, когато колата минеше покрай къщата? Къде щеше да се намира колата, когато той стигнеше входната врата? На практика това беше един и същ въпрос. Време, разстояние, посока. Като при стрелба по движеща се мишена. Къде ще се намира тичащият човек, когато куршумът достигне края на своята траектория?
Ричър спря. Щеше да се озове пред входа във възможно най-неподходящия момент. По-добре беше да изчака. И да стигне там, след като шофьорът отмине, а не малко преди това.
Въпрос на здрав разум.
Ричър отиде до ъгъла и зачака. Улицата изглеждаше пуста. Цареше мрак. Което беше добре. Но колата се приближи с още една пряка. Прекалено рано в сравнение с досегашния модел на поведение на шофьора. Абсолютно непредсказуем ход.
Колата се появи от пряката вляво от Ричър с включени фарове, които покриваха и двата тротоара едновременно. Ричър бе осветен като кинозвезда от прожектори. Шофьорът спря на четири-пет метра от него. С двигател, работещ на празни обороти и ослепяващи фарове. Отвори вратата. Ричър възнамеряваше да се наведе и да се върне вдясно. След което да тръгне напред. Към светлината. Така беше най-безопасно. Човекът зад волана вероятно беше десняк. Неочакваният ход на Ричър щеше да го изненада и пистолетът му щеше да подскочи нагоре и встрани от мишената, а не надолу и към нея.
Ако държеше пистолет.
Нечий глас зад светлината изрече:
— Полицейско управление на Лакония. — А после: — Вдигнете ръце.
— Не мога да ви видя — отвърна Ричър. — Моля, угасете фаровете.
Това беше своеобразна проверка. Истинското ченге би могло да угаси фаровете, докато фалшивото никога не би го направило. Ричър не се бе отказал от идеята си да пристъпи вдясно и да тръгне напред. Трябваше му само да стигне до отворената шофьорска врата и да я блъсне рязко. Тя щеше да удари мъжа и тогава боят щеше да бъде при равни условия.
Светлините угаснаха.
Ричър примигна два-три пъти. Жълтеникавата светлина от уличните лампи се върна, засияла по-меко в мъглата и по-рязко там, където улиците бяха влажни.
Колата се оказа черно-бял патрулен автомобил на местното полицейско управление, чисто нов, с арматурно табло, грейнало в оранжево. Мъжът зад вратата носеше полицейска униформа. Табелката над левия джоб на ризата му го идентифицираше като Дейвисън. Видимата му възраст бе около двайсет и пет. Може би малко по-слабичък, отколкото би му се искало. Но несъмнено умен, бдителен и решителен. Униформата му бе безупречно изгладена. Косата му бе сресана. Коланът с кобура, белезниците и всичко останало бяха в идеален вид. Полицаят беше отлично подготвен за своята смяна. Поне веднъж скучният нощен патрул се бе оказал интересен.
— Вдигнете ръце — повтори полицаят.
— Не е необходимо — отвърна Ричър.
— Тогава се обърнете, за да ви сложа белезници.
— И това не е необходимо.
— Правя го за вашата безопасност, както и за моята — обясни Дейвисън.
Този израз сигурно го е научил по време на упражнение за ролеви игри, помисли си Ричър.
Проведено вероятно от психолог. Вероятно поставената задача е изисквала от участниците да измислят реплика, която да потисне по-нататъшната съпротива, като блокира определени дялове от мозъка, хвърлени в смут от подобно абсурдно предложение. Как е възможно оковаването в белезници да се отрази добре на нечия безопасност?
На глас обаче Ричър каза:
— Не виждам основателна причина за извършването на арест.
— Не е необходима — отвърна Дейвисън.
— Да не би някой да е отменил Конституцията, без да съм разбрал?
— Вие сте лице от оперативен интерес за полицейското управление. По време на инструктажа преди началото на смяната получихме ваше описание и фоторобот. Не би трябвало да се намирате на обществено място.
— Кой проведе инструктажа?
— Полицай Еймъс.
— Какво друго каза тя?
— Да докладваме незабавно, ако забележим кола с номера от Масачузетс.
— Забелязахте ли такава?
— Не още.
— Явно се отнася сериозно към въпроса.
— Би трябвало. Ще ни разпънат на кръст, ако допуснем да се случи нещо лошо.
— В момента се прибирам да поспя.
— Не, ще трябва да дойдете с мен.
— Арестуван ли съм?
— Бренда Еймъс ни информира, че сте бивш служител на Военната полиция. Ще се радваме да ви предложим нашето гостоприемство.
— Да или не?
— На косъм сте от ареста — заяви хлапето в полицейска униформа, умно, бдително и решително.
И самоуверено. Непоколебимо в правотата на закона, на своите заповеди, на своите шефове.
Щастливи дни.
Ричър не би отказал чаша кафе. Но от кафето във фоайето на къщата за гости го деляха цели три часа. Докато в полицейското управление винаги има кафе.
— Не е необходимо да ме арестувате — каза той. — Ще седна в колата ви по собствена воля. Но отпред. Наречете го правило.
Двамата се качиха отпред. Колата потегли със същата скорост, с която Ричър я бе слушал да се движи в далечината — бавно и решително. Дейвисън довърши съвестно нощната си обиколка, като продължи да оглежда внимателно улиците. Пространството, с което разполагаше Ричър, бе ограничено от всевъзможно оборудване, разположено по арматурното табло и централната конзола. Имаше лаптоп, монтиран на въртяща се поставка, и множество отделения за по-дребно оборудване. Винилът на таблото искреше от чистота. Купето бе изпълнено с мирис на нова пластмаса и текстил. Колата вероятно бе на един месец.
Когато приключи с обиколката, Дейвисън зави по една от преките зад кметството и пое по широка улица, за която Ричър вече знаеше, че води към полицейското управление. Право напред. Около осемстотин метра. Дейвисън увеличи леко скоростта. С определено самочувствие. И самодоволство. Властелинът на нощната вселена. Спря точно пред входа на полицейското управление. Излезе от колата. Ричър го последва. Двамата влязоха вътре заедно. Дейвисън обясни ситуацията на дежурния. Който не беше сигурен какво трябва да направи.
— Трябва ли да го заключа до девет и половина? — попита той.
Дейвисън се обърна към Ричър.
— Трябва ли? — попита патрулният полицай.
— Не е необходимо.
— Сигурен ли сте?
— Аз също не искам да се случи нещо лошо. Искам само чаша кафе.
Дейвисън се обърна към дежурния:
— Намери му свободна стая, в която да изчака, и му донеси кафе.
Двойните врати пред тях се отвориха и във фоайето влезе Бренда Еймъс.
— Ще използваме моя кабинет — обяви тя.



23

Първият гост пристигна още преди изгрев-слънце. Беше редовен клиент. Живееше в най-северната част на Мейн, в дървена къща, разположена сред стотици километри гори, негова собственост до последния квадратен метър. Както обикновено, шофираше само през нощта. Колата му бе очукано волво комби, на което никой не би обърнал внимание, но за всеки случай снабдено с фалшиви номера от Върмонт, които местното управление никога не бе издавало. Телефонът му подсказваше накъде да завие, но той, разбира се, отлично помнеше как се стига до това място. Беше запаметил маршрута още при първото си идване тук. А и как можеше да го забрави? Разпозна отклонението, напукания асфалт, дебелия гумен кабел. Който задействаше звънец някъде, за да предупреди за пристигането на гости.
Посрещна го само Марк. На рецепцията на мотела. От останалите нямаше и следа. Вероятно наблюдават охранителните камери, предположи новодошлият. Надяваше се да е така. Марк му предложи стая № 3 и той прие. Марк го проследи с поглед, докато паркираше комбито. Проследи го и докато внасяше багажа си вътре. Сигурно се пита в кой сак нося парите му, предположи новодошлият. Остави нещата си до гардероба и излезе навън. Обгърна го мек влажен воал от мъглив нощен въздух. Новодошлият не можа да се сдържи. Промъкна се по дъсчената алея, мина покрай стая № 4, а после и покрай № 5. Мина и покрай повредената хонда. Ниско приведен черен силует на фона на лунната светлина. Пристъпи към паркинга и заобиколи, за да огледа стая № 10 от разстояние. От пръв поглед. Беше заета. Същото гласеше и имейлът. Но в момента бе потънала в тишина и тъмнина. Щората на прозореца беше спусната. Не се виждаше светлина. Не се чуваше звук. Нищо не се случваше.
Новодошлият постоя така в продължение на минута, след което се върна в стая № 3.

Ричър си наля кафе от каната в дежурната стая, след което Еймъс го отведе в кабинета си. Изглеждаше същият както и миналия път. Стара сграда, ново съдържание. Бюрото, столовете, шкафовете, компютърът.
— Помолих те да не излизаш от стаята си и да не се излагаш на опасност, за бога! — избухна тя.
— Нещо ме събуди — отвърна Ричър.
— Съществува ли закон, който да изисква от теб да станеш и да излезеш навън веднага щом се събудиш?
— Понякога.
— Можеха да пристигнат точно в този момент.
— Именно. Затова реших да ги посрещна облечен, с панталон. Излязох да огледам. Но не видях нищо освен патрулен полицай Дейвисън. Така станах свидетел на образцовото му дежурство. Нямам нищо против това. Дори се радвам на възможността да почакам тук. Всичко е наред. Съжалявам само, че са те събудили толкова рано.
— Аз също — отвърна Еймъс. — Освен това си излязъл, за да вечеряш.
— Откъде разбра? — учуди се Ричър.
— Познай!
От кръвта на улицата, помисли си той. От онези типове от ябълковата градина. Сигурно е това.
Но на глас отвърна:
— Нямам представа.
— Картър Карингтън ни каза — заяви Еймъс. — Изминал си осем преки, за да стигнеш до бистрото, в което е вечерял той. И още осем, за да се върнеш обратно. Това не се покрива с представата ми да си стоиш в стаята и да не се излагаш на опасност, както те предупредих.
— В онзи момент прецених, че едва ли ще има проблем.
— Трябваше да ми позвъниш. Дадох ти визитка. Щях да донеса пица в стаята ти.
— Защо сте разпитвали Карингтън за мен?
— Не сме. Потърсихме го за правна консултация. В хода на разговора разбрахме, че сте се видели случайно по време на вечеря.
— Каква правна консултация?
— Можем ли да задържим някого, преди да е нарушил закона.
— И какво ви отговори?
— Че в наши дни можем да задържим почти всекиго.
— Може никой да не дойде — предположи Ричър. — Онова хлапе е било ужасен гадняр.
— Никакъв шанс.
— Добре, може да не им е приоритет. Може да са решили да си вземат дрехите от химическото чистене. Аз ще съм напуснал града в девет и половина. Няма да ме заварят.
— Искрено се надявам това да се окаже самата истина.
— Да се надяваме поне част от това да се окаже истина.
— Получихме новини — продължи Еймъс. — Леко окуражителни за нас. Но не и за теб.
— За какво става въпрос?
— Последната информация, с която разполагаме, гласи, че рискът от прегазване с автомобил е намалял. Смятаме, че е малко вероятно да се случи. Шефът разговаря по телефона с колегите от Бостън. Според тях онези типове няма да действат на наша територия. Вероятно ще се опитат да те подмамят да се качиш в колата им, за да те откарат в Бостън, където да те хвърлят от някоя висока сграда. Така процедират. Нещо като тяхна запазена марка. Не искам да се случи и с теб.
— Тревожиш ли се за мен?
— Чисто професионална загриженост.
— Няма да се кача в колата на непознат — увери я Ричър. — Мисля, че мога да ти го гарантирам.
Еймъс не отговори.
Вратата на кабинета й се открехна, един полицай надникна в процепа и каза:
— Получихме доклад по радиостанцията. Автомобил с масачузетски номера приближава от югозапад. Черен крайслер, модел триста, седан, който според колегите от Масачузетс е регистриран на името на транспортна фирма, базирана на летище „Логан“, Бостън.
— Какви са демографските характеристики на крайслер триста?
— Моделът е предпочитан от компании за даване на автомобили под наем, но също и от гангстери.
— Къде се намира в момента?
— Южно от центъра. Следван от наш патрул.
— Нашият човек в състояние ли е да огледа салона?
— Прозорците са затъмнени.
— Достатъчно тъмни ли са, за да спрем колата за проверка?
— Ще направим каквото ни наредите.
— Рано е още — отвърна Еймъс. — Продължете да го следвате. Без да се криете. Нека разбере, че сме го взели на мушка.
Главата изчезна и вратата се затвори.
— И така — каза Еймъс, — това е положението.
— Не мисля — отвърна Ричър. — Не е нашият човек.
— Колко още улики ти трябват?
— Точно това имам предвид — обясни Ричър. — Голям черен седан с тъмни прозорци. Лъскав автомобил, който веднага привлича вниманието. И лесно може да бъде проследен до Бостън. Собственост на транспортна компания със седалище на голямо международно летище. Със същия успех може да си окачи неонова реклама. Колата е просто примамка. И те искат да я налапате. Да тръгнете след нея. Ще обикаля из града цял ден и ще се движи точно с четирийсет и девет километра в час при разрешени петдесет. Ще дава мигач на всеки завой. Обзалагам се, че и стоповете работят както трябва. А междувременно другият играч ще пристигне с микробус на електротехник. Или на водопроводчик. Или на цветарски магазин. Нещо от сорта. Не бива да изключваме вероятността противникът да притежава здрав разум. Другият ще се промъкне незабелязано в града. Надявам се да го направи след девет и половина сутринта. Което ми се струва напълно логично. Защото дотогава ще сте следили черния седан вече повече от шест часа. Ще започнете да се уморявате. Той го знае. И ще чака. А аз ще съм си заминал.
— Много неща зависят от това дали вчерашният ти приятел ще се появи отново.
— Предполагам, че си права.
— А той ще се появи ли?
— Не бих се учудил каквото и да реши. Той си е такъв.
— И ще се появи навреме?
— Същият отговор.
— Ами ако не дойде? Ще останеш тук цял ден. Вече обещах на Шоу да не го допусна.
Ричър кимна.
— Не искам да те злепоставя — отвърна той. — И се извинявам, ако вече съм го направил. Ще чакам моя човек трийсет минути. Не се ли появи до десет, можеш лично да ме откараш извън града. Устройва ли те?
— А после какво?
— После Шоу остава доволен. Ще се намирам извън неговата юрисдикция.
— Юрисдикцията е просто една линия, прокарана по картата. Лесно могат да те проследят. Електротехниците обикалят навсякъде. Както и водопроводчиците. И доставчиците от цветарските магазини.
— Но поне ще прехвърля проблема от градската на окръжната полиция.
— На твой риск, предполагам.
— Не, рискът е за електротехника. Той ще бъде проблем за тях, не аз. Освен това какъв избор имам? Не мога да го изпратя обратно в Бостън, след като го потупам по гърба и го черпя шоколадче. Не и при тези обстоятелства. Не искам онези хора да останат с погрешно впечатление.
— Ще изпратят някой друг. Дори двама.
— Но това отново ще бъде проблем на окръжната полиция, а не на градската.
— Не бива да оставаш тук.
— И аз не искам — отвърна Ричър. — Повярвай ми. Не обичам да се застоявам. Но от друга страна, не обичам и да ме гонят отнякъде. Особено хора, които възнамеряват да ме хвърлят от висока сграда. Между другото, струва ми се доста амбициозен план. Прекалено самоуверени са. Сякаш съм твърде незначителен за тях.
— Не позволявай на егото да замъгли здравия разум.
— Това се е случило с всеки генерал в историята на тази страна.
— Но ти не си генерал. Не допускай същата грешка.
— Няма — обеща Ричър. — Защото се съмнявам, че ще получа тази възможност. Съмнявам се, че пътищата ни ще се пресекат. Ще си тръгна след ден. Най-много два. Хлапето ще се оправи. Всички ще забравят за случилото още преди празниците. Животът ще продължи. А през това време се надявам да съм пристигнал на някое по-топло място.
Еймъс не отговори.
Вратата на кабинета й се открехна онова. В процепа се появи същата глава и каза:
— Черният крайслер обикаля безцелно из центъра и до момента спазва всички правила на пътното движение. Нашата патрулка го следва неотклонно.
Главата изчезна и вратата се затвори.
— Примамка — каза Ричър.
— Кога ще пристигне другият играч?
Ричър не отговори.

Вторият гост пристигна по съвсем различен начин. Посрещането му изискваше повече усилия. Питър се качи в мерцедеса си и отиде до малко летище близо до Манчестър. Там не кацаха дори корпоративни самолети. Само любители. Нямаше нито кула, нито дневник на полетите, нито каквато и да било документация. Питър паркира до оградата в края на пистата. Зачака със свалени прозорци.
Пет минути по-късно чу в далечината характерното боботене на витлов самолет. В бледото утринно небе просветнаха отблясъци. Във въздуха подскачаше двумоторна чесна, лека като перце, понесено от поривите на вятъра. Снижи се, кацна и мигом намали скоростта по отъпканата неравна пръст на пистата. Приличаше на неспокойна птица, която издаваше силен шум. Питър присветна с фаровете и самолетът се насочи към него.
Беше въздушно такси от Сиракюз, щата Ню Йорк. Бе наето от куха корпорация, притежавана от десет други. Превози един-единствен пътник, чиято шофьорска книжка, издадена в Илинойс, го представяше като Хоган. Той бе долетял в Сиракюз няколко минути по-рано на борда на луксозен частен самолет от Хюстън, Тексас, нает от друга куха корпорация, притежавана от десет други. Самолетът трябваше да превози пътник с калифорнийска шофьорска книжка, издадена на човек с фамилия Хърихейн. И двете шофьорски книжки бяха фалшиви. Освен това никой нямаше представа откъде е дошъл въпросният пътник, преди да се появи в Хюстън.
Той слезе от самолета и Питър му помогна да качи багажа си в мерцедеса. Три сака и два куфара. Парите са в някой сак, предположи Питър. Неговата вноска. Който тежеше доста, дори банкнотите да бяха стотачки.
Самолетът описа полукръг, ускори по пистата, но вече в обратната посока и се издигна във въздуха. Питър излезе през портала и потегли по черните пътища, които водеха към мотела. Новодошлият седеше до него на предната седалка. Изглеждаше възбуден. Дори се потеше леко. Искаше да каже нещо. Питър не се съмняваше. Но спътникът му се сдържаше. Поне в началото. Не проронваше нито дума, а се взираше през предния прозорец и се поклащаше едва забележимо, понякога напред-назад, понякога наляво-надясно.
В крайна сметка любопитството му надделя. И той не издържа.
— Какви са те? — попита новодошлият.
— Идеални — отвърна Питър.
Обработка: shadow, 2019



24

Утрото настъпи ведро и ясно. В стаята надзърна патрулиращ полицай, за да вземе поръчки за закуска. Заведението се намираше на две преки от управлението. Ричър се спря на сандвич с пържено яйце. Десет минути по-късно храната му пристигна, все още гореща в мазното алуминиево фолио, в което бе увита. Имаше отличен вкус. Е, може би малко гумен. Но сандвичът определено беше хранителен. Протеини, въглехидрати, мазнини. Всички хранителни групи. Ричър си наля още кафе от каната в стаята на дежурните полицаи. Там нямаше никой. Дневната смяна започваше след час.
От тонколонките, монтирани на нечие бюро, се разнасяха гласът на диспечера и разговорите му с полицейските патрули. Ричър се приближи и се заслуша. Не обърна внимание на пращенето от статичното електричество, както и на позивните, кодовите думи и адресите, тъй като не му говореха нищо. Но улови същината. Диспечерът разговаряше с два отделни полицейски патрула. Единият се движеше непосредствено зад крайслера, а другият ги следеше от разстояние една пряка. Ричър предположи, че обичайната нощна смяна в Лакония се изчерпва с един-единствен патрулиращ автомобил. В момента полицаите полагаха извънреден труд.
Глас, който спокойно би могъл да принадлежи на Дейвисън, съобщи:
— Нареди се с колата на опашка пред едно автокафене.
— Добре — отвърна диспечерът. — Това означава, че рано или късно ще му се наложи да използва тоалетна. Тогава ще получиш възможност да го огледаш.
Не е необходимо, помисли си Ричър. Шофьорът на крайслера ще се окаже висок метър и осемдесет, почти толкова широк, с черно кашмирено палто, розова риза, черна коса, зализана назад с брилянтин, тъмни очила и дебела златна верижка на врата. Ще е облечен така, че да привлича вниманието.
Включи се друг глас:
— Камерите на детелината на магистралата показват микробус с масачузетска регистрация, който пътува към нас. Тъмносин товарен микробус. С реклама на компания за почистване на персийски килими от Бостън. Ако не отбие някъде, след десет минути ще бъде при нас.
— Вторият играч — каза диспечерът. — Сега ще настане голяма суматоха.
Отново се разнесе пращене. Ричър бе виждал персийски килими. Предимно в стари къщи, богаташки къщи или стари богаташки къщи. Знаеше, че са много скъпи. Знаеше, че към тях се отнасят като към ценност, която се предава от поколение на поколение. Следователно почистването им бе деликатна работа. Специалистите в тази област бяха малко и пътуваха надалече. Напълно възможно бе в Лакония да живее клиент, който да изпраща персийските си килими в Бостън за качествено почистване. Това включваше вземането им, деликатното им почистване на съответната цена и връщането им по домовете.
Звучеше логично.
С едно изключение.
Ричър напълни чашата си с кафе и се върна в кабинета на Еймъс. Завари я на бюрото, с ръка върху телефона, сякаш току-що бе затворила слушалката или пък се канеше да се обади на някого, но не можеше да си спомни на кого.
— Чух радиото в дежурната стая — каза Ричър.
Тя кимна.
— Уведомиха ме — отвърна Еймъс. — Мъжът с крайслера е спрял пред едно кафене.
— А откъм магистралата приближава син микробус.
— И за това също.
— Какво мислиш?
— Най-обикновен микробус — отвърна тя. — Мога да се сетя за сто причини да не ми изглежда подозрителен.
— Деветдесет и девет — поправи я Ричър.
— Какво не е наред?
— Колко персийски килима си виждала?
— Не много.
— Къде?
— В дома на една възрастна дама, която посещавахме като малки. Трябваше да я наричаме „лельо“. И не ни позволяваха да пипаме нищо.
— Именно. Възрастна дама. Богата старица, суетна и придирчива. И несъмнено много подредена и организирана. Вероятно поръчва да лъснат махагоновите й мебели всеки път, когато изпрати килимите си за чистене. Което се случва непосредствено след смъртта на поредния й лабрадор. По същото време извиква някой да измие и порцелановите сервизи на баба й. Какъв е най-ранният час, в който една възрастна аристократка от Ню Хампшър би посрещнала чистачи или майстори в дома си?
Еймъс замълча.
— Микробусът пристига прекалено рано — продължи Ричър. — Това е подозрително. Появява се веднага след изгрев-слънце. Моментът е неподходящ за посещение в дома на клиент.
— Искаш ли да го спрем за проверка?
— Все ми е едно — отвърна Ричър. — Ще оцелея каквото и да се случи. Но ако това е нашият човек, ще получите възможност да го арестувате. Не се съмнявам, че е въоръжен. Вероятно с пушка голям калибър, ако наистина очаква да се кача в микробуса с него.
— Размерите ти са като на навит на руло персийски килим — отбеляза Еймъс. — И то килим за голямо помещение. Може би така транспортират жертвите си. Новите модели автомобили имат все по-малки багажници.
Ричър не можеше да прецени дали Еймъс се шегува или не.
— Ти решаваш — сви рамене той. — Но ако спреш микробуса за проверка, това може да успокои съвестта ти.
— Ще ни трябва екип от специалните части, ако си прав за пушката.
Ричър не отговори. Еймъс се замисли за миг, след което вдигна слушалката и нареди:
— Дръжте под око синия микробус на компанията за почистване на килими. Уведомете ме накъде се е запътил.

Час по-късно работният ден беше в разгара си. Застъпи новата смяна. Полицейското управление се изпълни със служители. Ричър гледаше да не се пречка никому. Но не пропускаше новините, които си разменяха полицаите, и продължаваше да слуша разговорите на диспечера. Част от информацията научи благодарение на хора, които си подхвърляха реплики на висок глас, без да стават от бюрата си, а друга — благодарение на разговорите, които подслуша в коридорите. Мъжът с крайслера продължаваше да обикаля из града, следвайки стриктно правилата за движение, като се оглеждаше внимателно на всяко кръстовище и правеше път не само на пешеходците, но и на другите автомобили. Все още не бе спрял на някоя бензиностанция. И не бе ползвал тоалетна. Полицаите започваха да се чудят кое от двете е по-впечатляващо.
Патрулите обаче бяха изпуснали синия микробус. По улиците обикаляха три полицейски автомобила. Единият продължаваше да следва крайслера, а другите два кръстосваха южните квартали. Бяха засекли микробуса само веднъж, след което той бе изчезнал от погледите им. Мнението в полицейското управление се раздели между две различни теории. Или микробусът бе паркирал на внимателно подбрано скришно място, вероятно в задна уличка или двор, което автоматично го правеше подозрителен, или бе прекосил града и бе продължил на северозапад, вероятно към адрес в съседно градче, което автоматично снемаше от него всяко подозрение.
Ричър се зачуди дали онзи тип от ябълковата градина има персийски килим в дома си.
— Време е да тръгваш — каза Еймъс.
— Мога да отида пеша по задните улички и през дворовете — отвърна той.
— Никъде няма да ходиш пеша. Аз ще те откарам. В полицейски автомобил. Никой не е толкова глупав, че да нападне полицейски автомобил.
— Притесняваш ли се за мен?
— От чисто оперативна гледна точка. Нямам търпение да напуснеш града. Категорично. Веднъж завинаги. Без повече отлагания. Защото това ще реши моя проблем. И за да избегна евентуални съмнения впоследствие, искам да видя със собствените си очи как си заминаваш.
— След което можеш да спреш мъжа с крайслера и да му кажеш, че всичко е свършило. Ще ти бъде благодарен. Сигурно отдавна му се ходи до тоалетна.
— Може и така да направя.
— Можеш да му кажеш в каква посока съм тръгнал. Кажи му, че бих искал да се срещнем. С него и приятелчето му от микробуса.
— Недей — отвърна тя. — Вече не сме във Военната полиция.
— Така ли се чувстваш?
— През по-голямата част от времето.
Еймъс даде няколко нареждания по телефона, след което взе чантата си и поведе Ричър към паркинга, където избра черно-бял патрулен автомобил, още мокър от автомивката. Ключовете бяха на таблото. Ричър се качи отпред, притиснат от лаптопа и допълнителните отделения. Обясни на Еймъс как да стигне до ъгъла преди пряката, където се намираше къщата му. На същото място, на което бе слязъл предишния ден. През целия път до там наблюдаваше трафика. От синия микробус нямаше и следа. От черния крайслер също. На един от светофарите се бе образувало задръстване, може би последното за сутрешния час пик. Еймъс погледна часовника си. Не оставаше много време. Тя включи светлините на покрива и навлезе в насрещното.
Точно пред тях стоеше старото очукано субару. Паркирано до бордюра. На точното място. В точния час. Зад волана седеше познатият мършав силует. Синя джинсова риза, врат, тънък като молив, и дълга посребрена опашка.
— Това ли е той? — попита Еймъс.
— Абсолютно — отвърна Ричър.
— Може да съм направила нещо добро в някой предишен живот.
Тя спря зад субаруто. Силуетът вдигна рязко глава. Сякаш се взираше в огледалото. В следващия миг субаруто потегли. Рязко. Буквално изчезна от погледите им. Полетя по улиците е максимална скорост.
— Какво беше това? — възкликна Еймъс.
— Тръгни след него — отвърна Ричър. — Давай! Давай! Давай!
Тя погледна през рамо, натисна педала на газта и се впусна след субаруто.
— Какво се случи? — продължи да се чуди Еймъс.
— Уплаши го — обясни й Ричър. — Беше включила сигналните лампи. Сякаш се канеше да го спреш за проверка.
— Но той беше спрял!
— Може да е решил, че се каниш да го арестуваш.
— Но защо да го правя? Не беше спрял пред пожарен кран или нещо подобно.
— Може да има трева в колата. Или секретни документи. Или каквото и да било. Може да е решил, че си агент на потисническото федерално правителство. Става въпрос за възрастен мъж с конска опашка.
Постепенно скъсиха дистанцията на сто метра, после на осемдесет, на петдесет, на двайсет. Мъжът се опитваше да изцеди геройски и последната конска сила от стария двигател, но колата му не можеше да се мери със съвременна полицейска патрулка. Която се движи с включени светлини и сирена. Изведнъж субаруто зави надясно. Еймъс и Ричър го изгубиха от поглед за мъчителни десетина-дванайсет секунди, след което го видяха да завива отново в края на пряката.
— Прибира се у дома — каза Ричър. — Живее някъде на северозапад от тук.
Еймъс мина напряко през квартал, който познаваше добре, и излезе точно зад субаруто. В еднопосочна улица. Светофарът пред тях беше червен и на кръстовището се бе образувало ново малко задръстване. Две ленти с автомобили — пет в лявата и шест в дясната. Краят на сутрешния час пик. Някой блокираше кръстовището. Не беше син микробус. Нито черен крайслер.
Шофьорът на субаруто натисна рязко спирачка и се нареди на по-късата опашка. Беше шестият автомобил в лявата лента, спрял на един сантиметър от петия. Еймъс спря на един сантиметър зад него. Отляво беше тротоарът, отдясно — съседната колона от автомобили, също толкова дълга, също толкова неподвижна. Субаруто се оказа притиснато от всички страни.
— Строго погледнато, той извърши цял куп нарушения — отбеляза Еймъс.
— Остави го — отвърна Ричър. — И благодаря за всичко.
Той излезе от колата и тръгна напред. Почука по предния десен прозорец на субаруто. Възрастният мъж продължи да гледа право пред себе си, просто отказваше да извърне глава, ръководен явно от някакъв свой железен принцип. В крайна сметна погледна неохотно надясно. И остана много изненадан. Извърна се към мигащите полицейски светлини. Беше объркан. Не разбираше нищо.
Ричър отвори вратата и се качи в колата.
— Тя ме докара до тук — обясни той. — Нищо повече. Не искаше да те уплаши.
Светофарът пред тях светна зелено и колите потеглиха. Възрастният мъж продължи напред, без да сваля поглед от огледалото. Еймъс тръгна след него, направи широк обратен завой на кръстовището и пое по обратния път. Ричър се извърна на седалката си и я изпрати с поглед.
— Че защо ще те кара ченге?
— Предпазна мярка — отвърна Ричър. — Онези типове от ябълковата градина дойдоха снощи в града.
Обяснението явно задоволи шофьора. Той кимна.
— Нали ти казах, това семейство не забравя нищо.
— Не трябваше да бягаш — каза Ричър. — Не постъпи умно. Ченгетата непременно ще те спипат рано или късно.
— Ченге ли си бил?
— В армията — призна Ричър. — Много отдавна.
— Знам, че не биваше да бягам. Но старите навици умират трудно.
Не каза нищо повече. Продължи да кара. Ричър наблюдаваше трафика, но така и не видя син микробус. Завиха първо наляво, после надясно. Явно се насочваха на северозапад. Към ябълковата градина. И Райънтаун. Като посока, нищо повече.
— Уговори ли ни среща? — попита Ричър.
— Очакват ни.
— Благодаря.
— Посещенията започват в десет.
— Чудесно.
— Името на стареца е Мортимър. Господин Мортимър.
— Добре е да го знам — отвърна Ричър.
Тръгнаха по основното шосе, което водеше извън града, и след три километра завиха наляво по пътя, който Ричър бе видял предишния ден. Същият, който водеше към онова място, където нямаше вода. Продължиха на запад през гори и пасища. Ричър гледаше през прозореца. В далечината се простираше имотът на Брус Джоунс с неговите дванайсет кучета, следван от овощните градини и самия Райънтаун, изоставен, призрачен, обрасъл в храсти и дървета.
— Колко остава? — попита Ричър.
— Почти стигнахме.
След още три километра Ричър успя да различи някакъв силует вляво. Но беше още прекалено далече. Някакви нови постройки. Ниски продълговати сгради, издигнати насред полето. И чисто нов асфалтов път с ослепително бяла маркировка. Плюс дръвчета, посадени неотдавна, още бледи, тънки и крехки в сравнение със своите съседи, израснали сред дивата природа. Фасадите бяха покрити с декоративна бяла мазилка, дограмата беше метална, а бели алуминиеви улуци отвеждаха дъждовната вода на около метър навътре в моравата. До главния вход имаше табела. Старчески дом.
— Пристигнахме — обяви мъжът с конската опашка.
Часовникът в главата на Ричър удари точно десет.

Третият гост се оказа предпазлив и сдържан като първия. Въпросният джентълмен пристигна от голямо имение в малко градче в Пенсилвания. Първоначално бе потеглил с автомобил, обявен за откраднат четири месеца по-рано в Ню Йорк. Беше се подготвил предварително. Беше дълбоко убеден, че подготовката е всичко. Беше репетирал наум безброй пъти как ще протече цялото пътуване, от началото до края. И всеки път бе търсил възможни пропуски и евентуални проблеми. Искаше да е готов за тях. Преследваше две основни взаимосвързани цели. Не искаше да го хванат и не искаше да закъснее.
Разбира се, най-важният елемент от плана му бе анонимността, а тя бе свързана със съответните предпазни мерки, които да не позволят да бъде проследен. Първият етап включваше пътуване нонстоп с кола, която не фигурира в нито една база данни, до дома на приятел, разположен зад автосервиз до „Мас Пайк“, западно от Бостън. Третият новодошъл познаваше въпросния човек от съвсем друга сфера на взаимни интереси. И двамата принадлежаха към доста затворен кръг от хора, потайни и бдителни, лоялни и отзивчиви. Бяха пределно ясни. Фанатично предани на своя принцип. Ако някой член на тяхната общност се нуждае от нещо, те непременно му го осигуряват. Без да задават въпроси.
През деня приятелят му търгуваше с микробуси и камиони. Купуваше ги на търг, след което ги препродаваше. Автомобилите идваха и си отиваха, чисти и мръсни, малко използвани и напълно износени, очукани целите и без нито една драскотина. Във всеки един момент той разполагаше с няколко десетки от тях. В конкретния ден можеше да предложи три идеални за целта машини. Все товарни микробуси, напълно обикновени, напълно незабележими. Никой не обръщаше внимание на товарните микробуси. Те бяха невидими като… като… дупка във въздуха.
Най-добрият беше чист и добре поддържан, тъмносин на цвят. С надписи от златен бронз отстрани. Сравнително нова придобивка, появила се след фалита на фирма за почистване на килими. Доста доходен бизнес, ако съдеше по микробуса. Персийски килими. Което обясняваше златистите надписи и доброто състояние. Мъжът от Пенсилвания прехвърли багажа си вътре и запали двигателя. Зададе крайната цел в навигацията на мобилния си телефон. Потегли на север. Маршрутът му го отведе на магистралата, но съвсем за кратко, след което той се насочи към Манчестър, Ню Хампшър, подмина го и продължи към по-малко градче, наречено Лакония.
И там се уплаши. Едва не се отказа. Забеляза два полицейски патрула, които определено следяха трафика от юг. Издирваха някого. И впериха погледи в него. Сякаш бяха предупредени за идването му. Той изпадна в паника, свърна в една тиха уличка и се скри зад товарната рампа на някакъв магазин. Там провери електронната си поща. Провери тайния си акаунт с помощта на тайния си телефон. Отвори страница, изпълнена с думи на чужди езици.
Не беше получил съобщение за анулиране. Нито предупреждение, нито какъвто и да било сигнал за тревога.

Пое дълбоко дъх. Добре знаеше процедурите. Всяка подобна общност разполага със система за предупреждение. Нещо като авариен бутон, който някой трябва да натисне каквото и да се случи. Това генерира автоматично съобщение. Напълно невинно на пръв поглед, но достатъчно ясно за онзи, който разполага с шифъра
. Децата май са настинали днес.
Или нещо подобно.

Съобщение обаче нямаше.
Той провери отново. Нямаше съобщение.
Мъжът излезе от задната уличка и продължи. Бързо напусна града. Не видя повече полицейски патрули. Успокои се. Колкото повече се отдалечаваше от Лакония, толкова по-добре се чувстваше. Беше убеден, че е заслужил това право. Все пак мисията му бе изпълнена с опасности. Пътят му премина през гори и поляни, по които пасяха коне и крави. Плавният завой вляво щеше да го отведе към ябълкови градини, но телефонът го посъветва да не тръгва натам. Продължи направо през полето и след по-малко от двайсет километра горите се появиха отново. Шосето бе толкова тясно, че короните на дърветата се сплитаха над главата му, а клоните им сякаш докосваха микробуса. Беше попаднал в свят от зеленина, пропита с мистерия.
Телефонът му го уведоми, че последният завой по маршрута му се намира на осемстотин метра вляво, тънка ивица право към гората. Той зави по нея и микробусът заподскача по неравния път, от който липсваха големи парчета асфалт. Премина през някакъв кабел, за който предположи, че задейства някъде звънец.
Три километра по-нататък дърветата отстъпиха място на поляна. Мотелът се намираше право пред него. Пред стая № 3 беше паркирано волво комби. Също толкова невзрачно, колкото и неговият микробус. На стола пред стая № 5 се бе излегнал непознат мъж. Май нямаше кола. Пред стая № 10 беше спряла синя хонда. Със странни на вид номера. Като че ли чуждестранни.
Гостът се срещна с Марк в офиса. За пръв път се виждаха лице в лице. Бяха общували, разбира се, но по друг начин. Гостът получи стая № 7. Паркира микробуса пред нея. Мъжът от шезлонга го следеше с поглед. Новодошлият внесе багажа си в стаята и излезе навън под лъчите на утринното слънце. Поздрави с кимване мъжа на стола, но тръгна в противоположната посока. Прекоси паркинга и застана пред стая № 10. Това беше важно. Беше нещо като церемония. Първи поглед. Оказа се обаче, че няма нищо за гледане. Щората на стая № 10 беше спусната. Вътре цареше тишина. Нищо не се случваше.



25

Ричър стигна до извода, че този старчески дом предлага евтино, но прилично място за живот на възрастните хора. Определено му допадна. Хареса го по принцип, а не за себе си. Не очакваше да живее толкова дълго. Други обаче можеха да се насладят на старините си тук. Декорът бе светъл. Атмосферата щастлива. Макар и изкуствено приповдигната, поне донякъде.
На рецепцията ги посрещна жизнерадостна жена, която им заговори като на хора, понесли тежка загуба. Твърде весело и с характерен неестествен тон. Нищо чудно това да беше част от обучението й. Или пък бе усвоила този подход с помощта на ролеви игри. Сякаш посетителите в старческите домове притежаваха уникална демографска характеристика. Вярно, все още не бяха понесли тежка загуба, но скоро и това щеше да стане.
Жената посочи към коридора и каза:
— Господин Мортимър ви очаква в салона.
Ричър последва мъжа с конската опашка по дългия приветлив коридор и се озова пред двойна врата. Вътре го очакваха наредени в полукръг фотьойли. На един от тях седеше много възрастен мъж. Господин Мортимър, предположи Ричър. Косата му бе бяла и рехава, а кожата му бледа и прозрачна. Сякаш изобщо нямаше кожа. Всяка вена, всяко старческо петно се открояваха съвсем ясно върху нея. Беше много слаб. А ушите му бяха големи като на всеки деветдесетгодишен човек. От всяко се показваше по един слухов апарат. Старецът беше достатъчно силен, за да седи изправен. Но се виждаше, че това му коства усилия. Китките му бяха слаби като на дете.
В стаята нямаше никой друг. Нито лекар, медицинска сестра, нито социален работник, санитар или какъвто и да било представител на персонала. Или друг възрастен човек.
Мъжът с конската опашка пристъпи към стареца, наведе се толкова ниско, че погледът му се изравни с неговия и протегна ръка.
— Господин Мортимър, радвам се да ви видя отново. Надявам се, че ме помните.
Старецът протегна ръка на свой ред.
— Разбира се, че те помня — отвърна той. — Щях да те поздравя както подобава, но нали ме предупреди никога да не изричам името ти на глас. Дори стените имат уши, каза ми ти. Враговете ни са навсякъде.
— Това беше отдавна.
— Какво стана в крайна сметка?
— Постигнах частичен успех.
— Нуждаеш ли се отново от помощта ми?
— Моят приятел господин Ричър би искал да ви зададе няколко въпроса относно Райънтаун.
Мортимър кимна замислено. Воднистият му поглед се вдигна нагоре и се насочи бавно към Ричър. След което се фокусира върху лицето му.
— В Райънтаун живееше семейство с това име — каза той.
— Момчето е било баща ми — отвърна Ричър. — Стан.
— Седни — помоли го Мортимър. — Ще ме заболи вратът да те гледам прав.
Ричър седна на един стол срещу наредените в полукръг фотьойли. Мортимър не изглеждаше по-млад отблизо, но си личеше, че у него е останала искрица живот. Отслабнала бе физиката, но не и умът му. Старецът вдигна ръка, крива и костелива, в знак на предупреждение.
— Имах братовчеди там — каза той. Гласът му беше слаб и немощен, натежал от слюнка. — Живеехме наблизо. Често си разменяхме гостувания, понякога оставахме у тях, ако имахме проблеми у дома, понякога се случваше обратното, но като цяло трябва да призная, че спомените ми за Райънтаун са доста разпокъсани. Имам предвид, в сравнение с това, което вероятно търсиш — нещо повече за детството на баща ти, може би за баба ти и дядо ти. Ходех там само от време на време.
— Но помните кое дете кога е боледувало.
— Само защото хората го обсъждаха непрекъснато. Беше нещо като окръжен информационен бюлетин, който слушахме всяка сутрин. Този пипнал това, онзи се разболял от онова. Хората се страхуваха. Върлуваше полиомиелит. По онова време децата умираха от такива болести. Затова трябваше да знаем от кого да се пазим. Или другите да стоят далече от нас. Разболееш ли се от рубеола — по онова време й викаха немска шарка, — можеш да играеш само с момичетата. Асфалтираха ли някое шосе, пращаха те да дишаш катран. Смяташе се, че той предпазва от туберкулоза. Затова помня кой от какво боледуваше. Хората се бяха побъркали на тази тема.
— Стан Ричър боледуваше ли?
Господин Мортимър вдигна същата крива и костелива ръка. Отново в знак на предупреждение.
— Името му никога не се появи във въпросния бюлетин — заяви той. — Поне доколкото си спомням. Но, честно казано, нямам представа кой кой беше. Всички имаха братовчеди и прекарваха дните си на открито. И всички се криеха по домовете си, когато имаха неприятности. В останалото време онова място беше като Аврамов дом. Искам да кажа, че имаше голямо текучество. Непрекъснато идваха и си отиваха разни хора, особено деца. Но си спомням господин Ричър. Работеше в леярната. Той беше добре известна личност. Част от постоянното присъствие. Но не бих се заклел пред съда, че знам кое от хлапетата беше негово. Всички изглеждахме еднакво. А никога не се знаеше кой къде живее. Всички излизаха от външната врата на една и съща сграда, в която имаше четири апартамента. От сградата, в която живееше Ричър. Бяха девет хлапета, мисля… Или най-малкото осем. Едно от тях играеше добре бейзбол. Чух, че стигнало до полупрофесионално ниво в Калифорния. Да не би това да е баща ти?
— Баща ми е обичал да наблюдава птиците.
Мортимър се замисли. Бледите му старчески очи промениха фокуса си, сякаш се върнаха години назад. След малко се усмихна тъжно и замислено. Сякаш разсъждаваше върху превратностите на живота.
— Знаеш ли — каза той, — съвсем бях забравил за любителите орнитолози. Колко странно, че ти се сети за тях, а не аз. Сигурно имаш отлична памет.
— Не е въпрос на памет — призна Ричър. — Научих го много по-късно. Предполагам, че е започнал съвсем малък. Знам, че на шестнайсетгодишна възраст вече е членувал в клуба на орнитолозите любители. Но вие използвахте множествено число. Повече от едно хлапе ли е обичало да наблюдава птиците?
— Бяха две — отвърна Мортимър.
— Кои по-точно?
— Останах с впечатлението, че едното беше нечий братовчед и не беше там през цялото време, но другото живееше именно в Райънтаун. Голяма част от времето си прекарваха заедно. Бяха нещо като най-добри приятели. По думите ти съдя, че единият е бил Стан Ричър. Спомням си ги. Трябва да призная, че превръщаха наблюдаването на птици в доста вълнуващо преживяване. Честно казано, когато се запознах с тях, бях готов да ги обявя за лигльовци или женчовци, но предполагам, че след това щях да се нуждая от цяла армия, за да се спася, защото не бях виждал момчета да се бият по-добре от тях. Освен това запалиха всички ни по птиците и с радост ни отстъпваха бинокъла си, за да ги наблюдаваме. Често следяхме хищни птици. Веднъж дори видях един орел да сграбчва нещо с размерите на кученце.
— Стан е имал бинокъл?
— Едното момче имаше. Но не съм сигурен кой от тях беше Стан.
— Предполагам, че онзи, който е живеел там през цялото време.
— И за това не съм сигурен. Ходех в Райънтаун само от време на време. Понякога единият отсъстваше, понякога другият. Или и двамата едновременно. Все някой липсваше. Пращаха го някъде, за да се храни по-добре, за да избегне епидемия или за да прекара ваканцията. Един идваше, друг си отиваше. И така непрекъснато.
— Чудя се как е могъл да си позволи бинокъл. В тези трудни времена.
— Предполагам, че е бил краден.
— Има ли конкретна причина да мислите така?
— Не искам да те обидя… — каза Мортимър.
— Не се обиждам.
— Бяхме свестни деца. Никога не бихме откраднали от магазина например. Но и не задавахме прекалено много въпроси. Особено ако някой от нас намереше нещо или се сдобиеше с него по друг начин. Нямахме възможност да си купим каквото и да било. А може да сме го заподозрели в нещо заради баща му. Който и от двамата да беше Стан. Смятахме господин Ричър за опасен тип. Нищо чудно това отношение да се е пренесло и върху сина му. Макар да не знам кой всъщност беше Стан. Предполагам, че това е резултат от клюките, които се носеха по онова време. Все пак аз бях само гост.
— В какъв смисъл опасен?
— Всички се страхуваха от него. Непрекъснато крещеше, размахваше юмруци, а удареше ли някого, човекът падаше на земята. Като се замисля сега, предполагам, че е прекалявал с алкохола. Подозираше, че хората не го харесват, защото е началник. Беше прав, но само донякъде. Имаше и други причини. А предполагам, че ние, децата, бяхме склонни да му приписваме всякакви злодейства. Беше като герой от онези истории, които четяхме в училище. Като например за прочутия пират Черната брада или нещо подобно. Не се засягай. Зададе ми въпрос и аз ти отговорих.
— Имаше ли брада?
— Никой нямаше брада. Тя лесно може да пламне в леярната.
— Спомняте ли кога Стан е напуснал Райънтаун, за да постъпи в морската пехота?
Мортимър поклати глава.
— Не съм чул нищо за това — отвърна той. — Предполагам, че бях с година или две по-голям от останалите. По това време вече бях мобилизиран.
— Къде сте служили?
— В Ню Джързи. Оказах се излишен. Войната беше към края си. И бездруго бяха мобилизирали прекалено много хора. Не след дълго отмениха мобилизацията. Така и не помирисах бойното поле. И на всеки Четвърти юли, особено на парада, се чувствам като измамник.
Мортимър поклати глава и извърна поглед.
— Някакви други спомени за Райънтаун? — попита Ричър.
— Нищо интересно. Беше място, където хората изкарваха прехраната си с пот на челото. Работеха по цял ден и спяха по цяла нощ.
— Какво можете да ми кажете за Елизабет Ричър? Съпругата на Джеймс Ричър.
— Тя би трябвало да е твоя баба.
— Да.
— Тя шиеше — отвърна Мортимър. — Добре си спомням това.
— А спомняте ли що за човек беше?
Мортимър помълча и каза:
— Труден въпрос ми задаваш.
— Така ли?
— Не искам да ме сметнеш за нелюбезен…
— Че защо да го правя?
— Ще кажа само, че беше затворена, необщителна, и ще спра дотук.
— Никога не съм я виждал — обясни Ричър. — Починала е много преди да се родя. Няма да се засегна по никакъв начин. Не бива да проявявате излишна деликатност.
— Да говоря за дядо ти е едно. Той беше видна личност, така да се каже. Началник-смяна в леярната. Но да говоря за баба ти е съвсем друго.
— Толкова труден човек ли е била?
— Беше сурова жена. Студена. Нито веднъж не я видях да се усмихва. Нито веднъж не я чух да казва блага дума. Винаги изглеждаше сърдита. Кисела. Да, двамата с Ричър си бяха лика-прилика.
Ричър кимна.
— Сещате ли се още нещо? — попита той.
Мортимър потъна в толкова продължително мълчание, че Ричър се уплаши да не е изпаднал в кома. Или дори да е умрял. Но след известно време старецът помръдна. Вдигна същата крива и костелива ръка. Но този път не го направи в знак на предупреждение. А за да привлече внимание. Като комедиант, който приковава върху себе си погледите на тълпата, преди да изрече коронната си реплика.
— Едно мога да ти кажа — започна той. — Понеже ми помогна да освежа паметта си. И тъй като може би става въпрос за баща ти… Помня, че веднъж се вдигна голяма шумотевица около някаква рядка птица. Много рядка. За пръв път била наблюдавана в Ню Хампшър. Или нещо подобно. Момчетата писаха до клуба на орнитолозите любители. Изпратиха записка. Или доклад. Или както там се нарича. Едно от тях беше секретар на клуба. Водеше протоколите от заседанията. Но не ме питай кое. Докладът описваше факторите, които биха могли да повлияят на маршрута на тази птица и да я доведат до тук. Много впечатляващо. Мисля, че го препечатаха в някакво списание. Според Асошиейтед Прес това бил първият случай, в който Райънтаун се споменавал извън границите на окръга.
— Каква птица?
— Не си спомням.
— Жалко — отвърна Ричър. — Сигурно е била голяма сензация.
Мортимър отново вдигна ръка. Този път в знак на възбуда.
— Можеш да разбереш — каза той. — С помощта на клуба. Целият му архив се намира в библиотеката. Там има цяла колекция от архивите на разни клубове и дружества. Били част от историята. Така казват. Част от културата. Аз лично предпочитам телевизията.
— Коя библиотека? — попита Ричър.
— В Лакония — отвърна Мортимър. — Там се намираха всички онези клубове.
Ричър кимна.
— Вероятно ще им отнеме три месеца да намерят каквото и да било — отбеляза той.
— Не, не, всичко е там — възрази Мортимър. — Долу има една голяма зала, стелажите в нея са подредени като спици на колело. Това е отдел „Справки“. Там ще ти намерят каквото пожелаеш. Отбий се непременно. Ще откриеш каква е била онази птица. Може тъкмо баща ти да е написал онази бележка. Вероятността е петдесет на петдесет в края на краищата. Или е бил той, или другото хлапе.
— Онзи клон на библиотеката, който се намира в центъра ли?
— В Лакония има само една библиотека. И тя няма клонове.
* * *
Оставиха стария господин Мортимър в безупречно чистия му фотьойл и тръгнаха по дългия приветлив коридор обратно към рецепцията. Жизнерадостната жена посрещна новината за заминаването им любезно и невъзмутимо. Когато стигнаха до старото субару, Ричър попита:
— Знаеш ли къде се намира библиотеката в Лакония?
Мъжът с конската опашка кимна.
— Разбира се.
— Имаш ли право да спираш пред сградата?
— Защо?
— За да мога да вляза и да изляза много бързо.
— Навън не вали.
— Поради други причини.
— Не — отвърна мъжът. — Сградата е разположена сред собствен парцел. Прилича на замък. Трябва да прекосиш парка.
— На какво разстояние от улицата?
— Ще го изминеш за две минути.
— Колко души ще срещна в парка?
— В хубав ден като днешния… доста. Хората обичат слънцето. Знаят, че ги очаква дълга зима.
— На какво разстояние от полицейското управление се намира библиотеката?
— Струва ми се, че имаш проблем.
Ричър помълча, след което попита:
— Как се казваш? Ти знаеш моето име, но аз не знам твоето.
— Отец Патрик Джей Бърк — отвърна мъжът с конската опашка.
— Ти свещеник ли си?
— Напуснах енорията и още не съм си намерил нова.
— И кога я напусна?
— Преди четирийсет години.
— Ирландец ли си?
— Семейството ми е от графство Килкени.
— Връщал ли си се някога там?
— Не — отвърна Бърк. — Разкажи ми сега за твоя проблем.
— Онези типове от ябълковата градина не са единствените, които ми имат зъб. Очевидно съм ядосал някого в Бостън. Човек от съвсем друго семейство. Който реагира по съвсем друг начин. Полицията в Лакония не иска кръв по улиците. Затова очаква от мен да напусна града.
— Какво си направил на онези от Бостън, за да ги ядосаш?
— Нямам представа — отвърна Ричър. — От години не съм бил в Бостън.
— Кой всъщност си ти?
— Човек, който последва един пътен знак. А сега нямам търпение да продължа напред. Но преди това трябва да разбера каква е била онази птица.
— Защо?
— Нямам представа. Защо не?
— Не се ли страхуваш от онези хора от Бостън?
— Не съвсем — отвърна Ричър. — Не очаквам да ги заваря в библиотеката с книга в ръка. Повече ме притесняват ченгетата. Нали им обещах да не се връщам? Не искам да излезе, че съм ги излъгал. И по-специално една от тях. Тя също е била военен полицай.
— Но искаш да разбереш повече за онази птица.
— След като библиотеката и бездруго е наблизо…
Бърк извърна поглед.
— Какво? — попита Ричър.
— Никога не съм виждал полицай в парка на библиотеката — каза Бърк. — Нито веднъж. Много е вероятно дори да не разберат, че си бил там.
— Сега аз мога да загазя заради теб.
— Живей свободен или умри.
— Гледай само да паркираш колкото се може по-близо до сградата — отвърна Ричър.
* * *
На трийсетина километра на север Пати Сандстром събу отново обувките си, стъпи на леглото и се опита да запази равновесие върху нестабилната му повърхност. Извърна се настрани, вдигна поглед и заговори на лампата.
— Моля, вдигнете щората на прозореца — каза тя. — Направете ми услуга. Освен това смятам, че така е редно.
Тя отново слезе от леглото, седна на ръба на матрака и се обу. Шорти впери поглед в прозореца.
Двамата зачакаха.
— Този път се бавят повече — прошепна Шорти.
Пати само сви рамене.
Продължиха да чакат.
Но нищо не се случи. Щората остана спусната. В стаята цареше сумрак. Лампата не светеше. Тя работеше, но Пати не искаше да я включва.
И тогава екранът на телевизора грейна.
Сам-самичък.
Нещо изпука, после се чу леко прашене и екранът се озари в синьо. Появиха се и черни ленти като на запис, които обаче не би трябвало да се виждат.
Миг по-късно синият екран изчезна, заменен от друга картина. От образа на мъж.
Беше Марк. Главата и раменете му изпълниха екрана. Позицията на тялото му издаваше готовност като на репортер, който предава от мястото на събитието. Стоеше пред черна стена и гледаше право в камерата. Право в Пати и Шорти.
След секунда той каза:
— Трябва да обсъдим последната молба на Пати.
Гласът му прозвуча от колонките на телевизора както при обикновено предаване.
Пати не отговори. Шорти замръзна на място.
— С най-голямо удоволствие бих вдигнал щората, ако това е вашето желание. Но не мисля, че изпълнението му ще ви достави същото удоволствие, както миналия път. Затова смятам, че е етично да се уверя във вашето категорично желание.
Пати се изправи. Посегна към обувките си.
— Не е нужно да се качваш на леглото — спря я Марк. — Мога да те чуя и от там. Микрофонът не е в лампата.
— Защо ни държите тук?
— Много скоро ще обсъдим и този въпрос. При всички случаи, преди края на деня.
— Какво искате от нас?
— Точно в този момент искам вашето недвусмислено съгласие да вдигна щората.
— И защо да имаме нещо против?
— Това „да“ ли е?
— Какво ще стане с нас?
— Ще го обсъдим много скоро. Преди края на деня. А сега да се върнем на въпроса за щората. Нагоре или надолу?
— Нагоре — отвърна Пати.
Екранът угасна. Нещо изпращя и лампичката на телевизора светна в червено.
Моторът, който задвижваше електрическата щора, забръмча и тя се вдигна бавно и равномерно. В стаята нахлу топла слънчева светлина. Гледката навън беше същата. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Но беше красива. Заради начина, по който я озаряваше светлината. Пати облегна лакти на перваза и опря чело в прозореца.
— Микрофонът не е в лампата — каза тя.
— Пати, не бива да говорим — отвърна Шорти.
— Той каза, че не е необходимо да се качвам на леглото. Откъде знае, че се качвам на леглото? Откъде знае, че се канех да го направя?
— Пати, продължаваш да говориш на глас.
— Не е само микрофон. Има и камера. Наблюдават ни. Наблюдавали са ни през цялото време.
— Камера? — възкликна Шорти.
— Откъде иначе ще знае, че станах, за да се кача на леглото? Видял ме е.
Шорти се огледа.
— Но къде е? — попита той.
— Нямам представа.
— Как ли изглежда?
— Нямам представа.
— Странна работа.
— Така ли смяташ?
— Дали са ни наблюдавали, докато спим?
— Сигурно са ни наблюдавали по всяко време.
— Може пък да е в лампата — каза той. — Може точно това да имаше предвид. Може да е искал да каже, че камерата е в лампата, не микрофонът.
Пати не отговори. Изправи се и се върна на леглото. Седна до Шорти. Опря ръце на коленете си и отново зарея поглед през прозореца. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Не искаше да помръдне. Дори с едно-единствено мускулче. Дори с поглед. Защото те я наблюдаваха.
Изведнъж точно пред нея някакъв мъж надникна през прозореца.
Стоеше на верандата отвъд и протягаше врат, за да види по-добре. Първо надзърна. После пристъпи напред. Беше едър мъж с посребрена коса и характерния за богаташите слънчев загар. Изправи рамене и впери поглед в тях. Беше честен и открит поглед. Вперен в нея. После в Шорти. После пак в нея.
Накрая се извърна и им помаха с ръка. Кимна. И каза нещо. Пати обаче не можеше да го чуе. Прозорецът бе звуконепроницаем. Но сякаш каза: „Ето, щората им се вдигна“. Гласът му прозвуча щастливо, самодоволно дори.
На верандата се появи още един мъж. И още един. Тримата погледнаха през прозореца.
Стояха рамо до рамо, на сантиметър-два от стъклото. Взираха се, оценяваха, анализираха. Присвиваха замислено очи. Устните им оставаха здраво стиснати.
Накрая те бавно се разтеглиха в доволни полуусмивки. Бяха доволни от видяното.
— Марк, знам, че ме чуваш — каза Пати.
Отговор не последва.
— Марк, кои са тези хора?
Глас прозвуча от тавана.
— Ще го обсъдим много скоро — каза Марк. — Преди края на деня.



26

Библиотеката се помещаваше във внушителна сграда от червени и бели камъни в неоготически стил, която би се вписала еднакво хармонично както в някое университетско градче, така и в увеселителен парк. Както бе споменал Бърк, тя бе заобиколена от всички страни с добре поддържани градини с дървета, храсти, морави и цветни лехи. Ричър тръгна по павираната алея, която започваше близо до мястото, където Бърк бе паркирал своето субару. Много хора се разхождаха по алеите, седяха по пейките, излежаваха се по тревата. Всичко изглеждаше наред. Никой не се открояваше. Никой не изглеждаше не на мястото си. Полицаи също не се виждаха.
На горната улица, отвъд парка, бе спрял бял товарен микробус. Диаметрално противоположно на субаруто. От другата страна на големия правоъгълен парцел. Имаше леденосин надпис отстрани. И всяка буква имаше калпаче от сняг. Техници по поддръжката на климатични инсталации. Ричър продължи по алеята. Две минути, бе казал Бърк. Твърде много. Щеше да се справи за петдесет секунди. Дотук се бе разминал с четирима души, които също като него вървяха по тясната алея, която лъкатушеше из парка, а други четирима го бяха погледнали от своите позиции върху пейките или тревата. Трима пък не му бяха обърнали никакво внимание. Или дремеха, или просто си седяха със затворени очи.
Ричър изкачи стъпалата пред входа и влезе през вратата. Стените на фоайето бяха иззидани със същите червени и бели камъни. Гранит, помисли си той. В същия пищен, богато украсен стил. Ричър лесно откри стълбите към сутерена. Озова се в просторна зала под нивото на улицата със стелажи, подредени във формата на спици на колело. Отдел „Справки“. Точно както беше обещал възрастният господин Мортимър. Там има всичко, бе казал той.
Зад бюрото седеше жена. Лицето й оставаше полускрито зад екрана на компютъра. На около трийсет и пет може би. С дълга черна коса, същински водопад от ситни къдрици. Тя вдигна поглед и попита:
— С какво мога да ви помогна?
— Клубът на орнитолозите любители — отвърна Ричър. — Някой ми спомена, че разполагате с архива му.
Жената въведе няколко команди в компютъра.
— Да, така е — каза тя. — Кои години ви интересуват?
Ричър не бе познавал Стан по времето, когато още не бе наблюдавал птици. Нямаше преди и след. Нямаше преди и след и в начина, по който баща му бе говорил за това. Сякаш винаги бе наблюдавал птици. Което бе напълно възможно. Мнозина си избират хоби в съвсем ранна възраст. Нищо чудно още тогава да се е присъединил към клуба. Но никой не би позволил на едно дете да води протоколите от заседанията. Никое списание не би го взело насериозно. Никой не би, го избрал за секретар на клуба. Трябвало е да порасне. Затова Ричър съобщи на жената четирите последователни години от момента, в който Стан бе навършил четиринайсет, до постъпването му в морската пехота.
— Седнете — каза му тя. — Сега ще ви ги донеса.
Ричър се настани на малко бюро с високи странични прегради, едно от многото, разположени в средата на залата. Три минути по-късно жената му донесе съответните архивни папки. Което бе с три месеца по-бързо от времето, необходимо на Елизабет Касъл да открие данните за онези имоти в Райънтаун. Ричър реши да й го каже, ако някога я срещне отново.
Протоколите от заседанията на клуба бяха в четири големи тетрадки с твърди корици от кафеникава мраморна хартия, замърсена и избеляла от времето. Всяка от тях бе дебела поне три-четири сантиметра, а ъгълчетата на кориците й бяха започнали да се изтъркват. Страниците вътре бяха разчертани на редове и номерирани, пожълтели и крехки, изписани от горе до долу с красив почерк. Мастилото също бе започнало да избелява от годините.
— Не трябва ли да си сложа памучни ръкавици? — попита Ричър.
— Не — успокои го служителката. — Това е мит. В интерес на истината, те носят повече вреда, отколкото полза.
Жената се върна зад бюрото си, а Ричър отвори първата тетрадка. Протоколите се отнасяха за годината, в която Стан е бил на тринайсет. Първата страница бе изпълнена с протоколите от следващото събрание. То се бе провело в задната стаичка на ресторант в центъра на града. Името на Стан Ричър не фигурираше сред присъстващите. Голяма част от събранието бе посветена на дискусия за смяна на името на клуба. Настоящото бе Дружество на орнитолозите любители в Лакония. Част от присъстващите предпочитаха Одюбоновско дружество в Лакония по името на прочутия натуралист и орнитолог Джонс Джеймс Одюбон. Те намираха това название за по-представително и по-научно. По-професионално, а не аматьорско. Продължителните обсъждания така и не бяха довели до конкретен резултат.
Стан Ричър не бе присъствал и на следващото заседание на клуба. Почти цялото времетраене на въпросното заседание бе прахосано от член, който настояваше клубът да се върне към основната си цел, която според него бе поддържането на подробен регистър на всички работилници за поправка на бинокли в Лакония и околностите. Това, твърдеше той, щяло да бъде от голяма полза за всички членове. Ричър бе доволен, че баща му е пропуснал това заседание. Не се съмняваше, че Стан е бил далеч по-избухлив като дете, отколкото като възрастен.
Ричър остави първата тетрадка и взе втората. Двете се оказаха напълно идентични. Отгърна я наслуки по средата. Там откри написано на ръка есе, посветено на миграцията на колибрито. Беше озаглавено „Работни записки“ и бе изписано с красив стегнат почерк от някой си А. Б. Смит. Приличаше на дисертация или научна статия, която се позовава и на чужди изследвания, преди да предложи ново мнение или гледна точка. Според автора едно малко колибри може да се роди в Северна Америка, след което да прелети повече от три хиляди километра и да открие парче земя с размерите на носна кърпичка. Господин или госпожа Смит предполагаше, че колибрито се ражда с вроден инстинкт, наследен по загадъчен начин от неговите родители. Въпросният инстинкт несъмнено се предава на клетъчно ниво по неизвестен засега механизъм. ДНК, помисли си Ричър. Но до откриването й оставаха цели двайсет години. Той знаеше как ще свърши филмът.

Посегна към третата тетрадка. Отвори я наслуки, запрелиства страниците и минута по-късно попадна на заседанието, на което баща му бе избран за секретар на клуба. Ето го. Стан Ричър,
nem con
. Което беше украшение от латинското
nemine contradicente
и означаваше, че никой не е възразил. С други думи, никой не бе пожелал поста. Лесно можеше да се разбере защо. Стан постепенно бе овладял ситуацията. Заседанията започнаха да протичат по-бързо. Разговорите бяха посветени предимно на наблюдения на птици, а не на ремонти на бинокли. Почеркът оставаше все така красив и спретнат. Но не принадлежеше на Стан. Не беше дори ранна, младежка версия на неговия. Явно бе възложил другиму това задължение. Съдържанието обаче носеше неговия отпечатък.
Секретарят незабавно постанови, че темата е неподходяща за обсъждане… Секретарят определи ограничение от две минути за изказвания по въпроса.
.. С други думи, затваряйте си устата и действайте по-експедитивно. Така действаше той и по-късно в живота. Това беше причината в морската пехота да има капитани.

Ричър продължи да прелиства страниците. Следваха заседание след заседание. И още един доклад за наблюдение на птици. Допълнен с карти, рисунки и диаграми, направени с цветни моливи. Грижливо изписаното заглавие гласеше: „Историческо наблюдение над Райънтаун, Ню Хампшър“. Материалът бе подписан от С. Ричър и У. Ричър.
Момчетата, които обичали да наблюдават птици. И двамата с фамилията Ричър. Братовчеди най-вероятно. Както бе казал и старият господин Мортимър. Всички имали братовчеди и всички ту излизали, ту влизали. Нищо чудно бащите им да са били братя. И да са живели наблизо. А може да са били и втори братовчеди, а после единият да е заминал някъде… Стан и… кой? Уилям, Уолтър, Уорън, Уесли, Уинстън… или Уинтроп, Уилбър, Уейлън?
Птицата се оказа от семейство Ястребови. Северен мишелов. Всички я смятали за изчезнала по тези места, но тя се върнала. И в това не можеше да има никакво съмнение. Тя имаше твърде характерен вид и трудно можеше да бъде сбъркана. Въпросът бе защо се е върнала.
Отговорът според С. и У. Ричър бяха гризачите. Селища като Райънтаун привличали като магнит плъхове и мишки. Хората обаче ги тровели, а това означавало, че мишеловите били принудени да гладуват или да умрат от консумацията на отровно месо. В резултат на това малкото оцелели птици отлитали по други места и не се връщали.
В случая обаче мишеловът се върнал след години, защото в хода на войната държавата се намесила директно в производството не само на всички суровини, включително стомана, каучук, алуминий, бензин, но и на куп други неща. Включително отровата срещу мишки. Неизвестно поради каква причина, но армията се нуждаела от отрова срещу мишки. Затова цивилните били лишени от достъп до нея. Както и от много други неща. В крайна сметка плъховете и мишките в Райънтаун станали не само по-многобройни от обикновено, но и по-добре охранени. Мишеловите долетели от онова неизвестно място, където изчакали да отмине химическата буря, и се заловили за работа.
У. Ричър бе пропуснал следващата среща. Както и предишната. Ричър прелисти страниците първо напред, после назад, но така и не срещна името му. Нито веднъж. Нито в някоя комисия, нито сред редовите членове, нито като участник в някое мероприятие, организирано от клуба. Следователно братовчедът У. не бе членувал в клуба.
Ричър затвори тетрадката. Жената зад бюрото го попита:
— Открихте ли това, което търсехте?
— Северен мишелов — отвърна Ричър. — В Райънтаун, Ню Хампшър.
— Наистина ли?
Изглеждаше искрено учудена.
— Прекратили са използването на отрова за мишки — обясни той. — Плячката била в изобилие. Мисля, че е напълно възможно. Теорията звучи логично.
— Нямах това предвид. Учудих се, защото преди година някой потърси абсолютно същите документи. Добре си спомням историята. Беше за две момчета, нали? Случило се е доста отдавна. Видели са мишелов и са написали обяснение за появата му. Месец след това историята била препечатана в някакво списание.
Жената затрака по клавиатурата.
— Всъщност било е преди повече от година. Орнитолог от университета. Видял статията в онова списание, но тъй като била препечатана от ръкопис, пожелал да види оригинала. За да се увери в точността на описанието. Поговорихме малко. Спомена, че познавал един от участниците в наблюдението.
— Едно от момчетата?
— Мисля, че е роднина и на двете.
— На колко години беше?
— Не беше възрастен. Очевидно момчетата са били от предишното поколение. Чичовци, прачичовци или нещо подобно. Историите за техните приключения явно са се предавали от поколение на поколение.
— Разказвал ви е разни истории, така ли?
— Някои от тях бяха доста интересни.
— От кой университет?
— От Университета на Ню Хампшър. Намира се в Дърам.
— Можете ли да ми дадете името и телефонния му номер?
— Не и без основателна причина.
— Може да се окажем роднини. Едно от тези момчета е баща ми.
Жената ги записа на едно листче. Ричър го сгъна и прибра в задния джоб на панталона си, до визитната картичка на Бренда Еймъс.
— Мога ли да прибера тетрадките вместо вас? — попита той.
— Това е мое задължение — отвърна служителката на библиотеката.
Ричър й благодари и се качи обратно по стълбите, които водеха към фоайето. Спря за миг. Беше приключил в този град. Нямаше какво повече да открие тук.
После му хрумна нещо и той се качи на втория етаж по главното стълбище, което, както подобава на истински замък, се виеше спираловидно нагоре. Отиде до прозорците на втория етаж, за да огледа района около библиотеката. Те му осигуриха отлична видимост. Видя субаруто в далечината, малко, прашно и очукано, паркирано на същото място. Очакваше го търпеливо на шейсетина метра от входа на библиотеката. Ричър прекоси коридора и видя от другата страна микробуса на фирмата за климатици. Онзи с леденосините букви и снежните калпачета. Той също не бе помръднал от мястото си.
Нещо повече. До него стояха трима души. На шейсетина метра от библиотеката. Едва се виждаха в далечината. Изглеждаха съвсем дребни. Отблизо обаче това определено не беше така. Всички минувачи бяха по-ниски от тях. Бяха облечени в някакви работни гащеризони. Ричър трудно можеше да определи какви точно. Трябваше му бинокъл. Като на онзи мъж от орнитологичното дружество. Гащеризоните изглеждаха опънати по телата на тримата. Ръкавите им бяха къси. Дали техниците, които поправят климатици, трябва да бъдат толкова едри? Едва ли. За предпочитане е да бъдат по-дребни, за да се провират по-лесно по тавани и тесни пространства. Тримата му се сториха нетърпеливи.
Ричър пристъпи към прозореца вляво. Дървета, храсти и тиха уличка отдолу.
Плюс едно ченге на тротоара, на крачка от кръстовището.
Полицаят беше сам. Беше се привел леко напред. По един много характерен начин. Несъмнено бе заел позиция на въоръжен стрелец, който се крие зад ъгъл. И ще стои там, докато получи заповед да действа. А това означаваше определена степен на координация. С кого обаче?
Ричър отиде до прозореца вдясно. Видя огледален образ. Дървета, цветя, тиха уличка и ченге, готово да изскочи зад ъгъла и да се прицели.
Ричър се върна при централния прозорец, от който най-добре се виждаше микробусът. Вляво и вдясно от него минаваха улици. Имаше много паркирани автомобили. Някои бяха базови модели. Собственост на пестеливи купувачи… или пък бяха цивилни полицейски коли. Тримата вероятно бяха обкръжени. Но полицаите не ги превъзхождаха с кой знае каква численост. Обстоятелството, че на двата фланга имаше само по един човек, означаваше, че едва ли могат да разчитат на повече от двама колеги. С други думи, най-много четирима полицаи. Нищожно предимство.
Върна се при прозореца отляво. Ченгето напредваше бавно към ъгъла. Несъмнено слушаше командите, които звучаха в слушалката му. Ричър отиде до десния прозорец. Същата история. Същият огледален образ. Двете ченгета се движеха в синхрон. Оставаха им броени секунди. А планът им беше много лош. Ричър не се съмняваше, че Еймъс няма нищо общо с операцията. Нито пък Шоу. Защото той изглеждаше достатъчно компетентен. Грешката бе допусната от някой униформен капитан.
Ченгето вдясно стигна ъгъла.
Ричър се втурна по коридора. Същото се случваше и отляво.
Много лош план.
Ричър прекоси коридора и стигна до централния прозорец тъкмо навреме, за да види как тримата мъже от микробуса правят единствения си логичен ход. Прекрачиха една цветна леха и навлязоха в парка около библиотеката. Така обърнаха ситуацията на сто и осемдесет градуса. Обърнаха я наопаки като съблечена тениска. Сега всички полицаи останаха зад гърбовете им. А пред тях и около тях беше пълно с хора, което правеше риска от невинни жертви толкова голям, че нито едно ченге не би посмяло да стреля. Много умно. Нещо като гросмайсторски ход в шаха. Мат в два хода.
Тримата продължиха да вървят. Бавно. Във всеки един момент поддържаха конфигурацията помежду си. Определено не беше първата им подобна операция. Реакцията на полицаите зад тях не можеше да се похвали с подобна компетентност. Двете ченгета, застанали по ъглите, хукнаха обратно по тихите странични улици, за да заемат отново флангови позиции. Далече зад тях тичаха още двама полицаи. Опитваха се да се разпръснат в полукръг. Да не влизат в парка. Да останат на улицата. Да образуват нещо като кордон. По едно ченге на всеки ъгъл на площада. Защото здравият им разум подсказваше, че тримата ще трябва да излязат от парка по някое време.
Те обаче продължаваха да вървят напред. До момента бяха изминали половината разстояние до библиотеката. Крачеха бавно. Сякаш се разхождаха безгрижно. Което беше логично. Защото следващият очевиден ход щеше да бъде да се завъртят рязко и да закрачат бързо към своя микробус. Така отново щяха да обърнат ситуацията на сто й осемдесет градуса. Направеха ли го скоро, щяха да се доберат до него практически необезпокоявани. И тогава можеха да напуснат града. Щяха ли три полицейски автомобила да им попречат? Най-вероятно не.
Те обаче не смениха посоката. Продължиха към библиотеката. Бяха изминали три четвърти от разстоянието, което ги делеше от входа. Ричър тичаше от прозорец на прозорец. Полицаите вече бяха заели позиции, по един във всеки ъгъл на площада. Стояха с извадени пистолети край вратите на парка. Но не забравяха и факта, че онези тримата не бяха длъжни да излязат през някоя врата. Можеха да прескочат някоя по-ниска цветна леха. Знаеха това. И стояха нащрек. Справяха се що-годе прилично.
Тримата продължаваха да крачат по алеята. Да не би да разполагаха с резервен автомобил? Трима души спокойно биха могли да пристигнат в града с три различни автомобила. Които да паркират на стратегически места. Възможно ли бе мъжът в черния крайслер да играе ролята на подкрепление? Все пак в колата му имаше три свободни места. От нея обаче нямаше и следа. Не се виждаше нито през първия прозорец, нито през втория, нито през третия, нито през четвъртия.
Тримата продължиха да крачат по алеята. Намираха се съвсем близо до библиотеката. Дали пък не проявяваха интерес към нейната архитектура? Към цветната й фасада? Червен гранит от Ню Хампшър и бял гранит от Мейн, подредени в красиви райета. Досущ като някои сгради в Рим или Флоренция.
Ричър протегна врат и ги видя да изкачват стъпалата под входа, точно под него. Отдръпна се встрани от стълбищната площадка и ги огледа на влизане във фоайето. Определено не бяха истински техници. Гащеризоните им бяха прекалено тесни. Явно ги бяха взели назаем специално за случая. Както и микробуса. Някой несъмнено им дължеше услуга.
И тримата бяха високи към метър осемдесет и пет, широкоплещести, с широки длани и големи стъпала, с дебели вратове и мрачни изражения. Вероятно бяха в началото на четирийсетте. Определено изглеждаха опитни. Двама бяха чернокоси, третият бе започнал да побелява. Влязоха в библиотеката и продължиха напред. Може би възнамеряваха да прекосят партера и да излязат от задната страна. Което изглеждаше логично от гледна точка на геометрията. Това беше най-прекият път между горния край на парка и долния.
Те обаче не прекосиха фоайето. А спряха по средата му.
Може би искаха да вземат книга за четене. Или бяха попаднали на статия, посветена на библиотеката. А може би не. Може би полицаите бяха спрели най-сетне черния крайслер. Нищо чудно шофьорът му да бе изгубил концентрация и да бе нарушил правилата за движение. Или в управлението да бе пристигнала стара заповед за задържането му, издадена в Масачузетс. Докато Ричър беше в сутерена и четеше статията за северния мишелов, нищо чудно Шоу да въртеше телефон след телефон.
Стандартната практика изискваше мъжът с крайслера, който всъщност служеше за примамка, да изпрати предупреждение, че полицаите са го спрели и се канят да го арестуват. В такъв случай тримата му „колеги“ щяха да предположат, че ще ги издаде. Това диктуваше здравият разум. Това бе основополагащ принцип при планирането на всяка операция. Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Стратегия, която не само Ричър следваше. Сега онези тримата щяха да диктуват положението. Една оживена обществена сграда е добра първа стъпка в това отношение. Тя щеше да им предостави възможност да си поемат дъх. Защото полицаите бяха длъжни да подходят изключително предпазливо.
В най-лошия случай това беше и добра втора стъпка. И трета, и четвърта. Тук можеха да издържат на обсада. Разполагаха с достатъчно потенциални заложници. Вероятно щяха да подберат служители от окръжната администрация. Като допълнителен лост за влияние. В случай на продължителна обсада. С телевизионни камери по улиците. Полицейски парламентьори на телефона. И поръчка на пици, в замяна на която щяха да освободят най-възрастната библиотекарка.
Каква бе вероятността това да се случи? Минимална.
Но въпреки това… готви се за най-лошото.

Не искаме проблеми в града. Най-добре да ги предотвратим още в зародиш.

Ричър слезе три стъпала. Стъпваше шумно. И равномерно. С определено темпо. Тримата вдигнаха поглед. Първо, водени от инстинкт или навик, последван от изненада, а накрая и от предпазливост. Защото го бяха познали.
Ричър вдигна дясната си ръка. С кокалчетата напред. Жестът му явно не им говореше нищо. Може би не бяха стигнали до същия извод като Еймъс и Шоу. Може би не бяха стигнали толкова далече в разсъжденията си. Вероятно бяха свикнали да разчитат на основни биометрични данни, включително височина и тегло, очи и коса, облекло, с което обектът им е бил видян за последен път. В случая с Ричър ставаше въпрос за рядко срещана комбинация.
Така го бяха познали. И бяха проявили предпазливост, защото се бяха издънили. Мисията им се беше провалила. И положението можеше да стане само по-лошо. Те обаче бяха обучени да не се отказват. Такива хора бяха. Притежаваха някакъв древен инстинкт, който не им позволяваше да се откажат току-така. Затова Ричър остана на стълбите. За да ги накара да вдигнат погледи. Освен това беше по-едър от тях. Нека техният древен инстинкт осмисли този факт.
Хората около тях изчезнаха за един миг. Множеството се стопи като сняг през лятото. Което беше проява на друг древен инстинкт. Ричър го бе виждал стотици пъти. На тротоари пред барове. В дискотеки. Проявеше ли някой агресия, около него мигом се образуваше празно пространство. Изведнъж се появяваше широк пуст периметър. Това се случи и в момента. Фоайето се опразни за отрицателно време. В него не остана жива душа. Освен тях четиримата. Трима долу, на партера, и един на стълбите.
Оставили са оръжията си в микробуса, предположи Ричър. Когато са решили да напуснат потъващия кораб. Гащеризоните им бяха прекалено тесни. Предназначени за далеч по-дребни хора. Материята беше еластична. Всеки по-обемист метален предмет щеше да изпъне джобовете им. Това беше ясно като бял ден. Нямаше нужда от рентгенови лъчи. Всичко се виждаше като на длан.
Тримата пристъпиха крачка напред. Ричър видя вдъхновението, припламнало в очите им. Внезапното удовлетворение. Той знаеше причината. Смятаха, че ще ударят с един куршум два заека. Разполагаха с цивилен заложник, който да гарантира измъкването им от града. На всичкото отгоре въпросният заложник бе именно човекът, когото шефовете им издирваха. Откъдето и да го погледнат, все печелят.
Но после се разколебаха. Ричър отново знаеше причината. Бяха оставили оръжията си в микробуса. От тях се очакваше да се справят без пистолети. При съотношение трима срещу един. Това не би трябвало да представлява никакъв проблем от тактическа гледна точка. Проблемът се криеше в оценката на щетите. Вероятните жертви се изчисляваха на трийсет и три процента. Някой генерал лесно би отписал една трета от личния състав при съставянето на военните си планове. Би го направил спокойно и безпристрастно и дори би го описал на бюрократичен език. Но това трудно може да се направи, когато нещата са толкова лични. Когато въпросният личен състав си ти. Най-близкият щеше да получи ритник в лицето. В това не можеше да има никакво съмнение. Не беше първата им подобна операция. Ритникът щеше да избие зъб или да счупи челюст. Кой искаше да бъде пръв?
Тримата решиха да изчакат.
А Ричър реши да им помогне. Слезе още едно стъпало. Незначителна разлика. Пак заемаше по-висока позиция, пак беше по-едър. Но вече беше по-близо. Може би достатъчно близо, за да му се нахвърлят едновременно. Тримата заедно. Наведнъж. В последвалата суматоха просто нямаше да има най-близък или пръв. Или най-далечен. Щяха да действат като един, като нов животински вид, огромен, едър, с шест ръце и шест крака.
Което би могло да проработи, ако Ричър бе останал на долното стъпало. Той обаче не го направи. Те се втурнаха напред, а той се качи на предишното стъпало и изрита най-близкия в лицето. След което се завъртя рязко и удари мъжа вляво с лакът, завъртя се отново и удари мъжа вдясно със същия лакът, който вече се движеше в обратната посока. Гравитацията и гранитът свършиха останалото. Тримата полетяха назад, костите им изтракаха по стълбището, главите им изкънтяха. Един от тях изглеждаше в по-добро състояние. Още мърдаше. Затова Ричър слезе и го изрита в главата. Само веднъж. Не съществува по-малко число от единицата. То е абсолютният минимум. Изрита го веднъж, но силно. За да го откаже от намерението му да се изправи.
В този момент вратата се отвори и в библиотеката влезе Бренда Еймъс.



27

Еймъс беше облечена в цивилни дрехи. Разбира се, длъжността, която заемаше в полицейското управление, й даваше това право, но в случая тя играеше роля. Не беше полицай, който се промъква крадешком с пистолет в ръка. Беше обикновен човек, влязъл със забързана крачка в библиотеката, без да има и най-малката представа за драмата, разиграла се зад вратите й. Еймъс беше дошла под прикритие. Несъмнено като доброволец. Нищо чудно дори да бе настоявала да влезе в библиотеката. Защо не? Все някой трябва да разчисти бъркотията, създадена от други. А тя бе служила като военен полицай. Биваше я в тези неща. Освен това носеше дамска чанта. Доста скъпа на вид. Вероятно купена набързо от някой магазин по пътя. В нея сигурно бе прибрала значката и пистолета. Плюс резервен пълнител. Но видът й не го издаваше с нищо. Тя беше най-обикновена жена, която използва обедната си почивка, за да се отбие в библиотеката и да вземе нещо за четене. Изглеждаше спокойна и весела. Но не беше.
Еймъс замръзна на място.
— Предполагам, че това е чисто съвпадение — посрещна я Ричър.
Тя погледна тримата мъже на пода. А после и него. Не каза нито дума. Ричър се досещаше за причината. Еймъс не знаеше кое чувство ще надделее. Недоволство или облекчение? Щеше да изпита и двете, разбира се. Беше му ядосана. В това не можеше да има никакво съмнение, но в същото време виждаше, че проблемът й е решен, защото при новите обстоятелства неадекватният до момента четиричленен екип изведнъж получаваше огромно превъзходство, все едно беше цяла бронирана дивизия. Ченгетата трябваше само да поставят белезници на трима замаяни мъже, които стенеха от болка. Което караше Еймъс да изпитва облекчение. Също толкова силно, колкото и недоволството. А това отново я караше да се ядосва, този път на самата себе си, заради облекчението, което изпитва от този неприятен инцидент.
— Много се извинявам — продължи Ричър. — Трябваше да потърся информация за една птица. Сега вече си тръгвам.
— Така и трябва — каза Еймъс.
— Да се извиня?
— Да си тръгнеш — обясни тя. — Постъпката ти е много мила, но опасна. Те ще реагират.
— Защото имат кодекс на честта.
— Следващия път ще изпратят някой по-добър.
— Надявам се.
— Говоря сериозно. Случващото се няма да се отрази добре нито на теб, нито на мен.
— Намерих това, което търсех — каза Ричър. — Тръгвам си.
— Как?
— Със субаруто. То ме очаква. Или поне ме очакваше допреди пет минути. Твоите колеги може да са уплашили шофьора му.
Еймъс извади радиостанция от дамската си чанта и зададе въпрос. Секунда по-късно глас, който спокойно би могъл да принадлежи на Дейвисън, надвика пращенето и отвърна: да, субаруто стои паркирано до бордюра с изключен двигател, да, шофьорът е зад волана. Еймъс му благодари и изключи радиостанцията. Отново погледна мъжете, които лежаха на пода.
— Защо ли са влезли тук? — зачуди се тя.
— Предполагам с надеждата да открият тоалетна, където да съблекат работните гащеризони. След което да се пръснат в различни посоки, облечени в цивилни дрехи и преструвайки се на обикновени посетители. Това би могло да обърка твоите хора. Въпрос на вероятности. Но реших да нанеса изпреварващ удар, в случай че са намислили нещо лошо. Да си отмъстя предварително, така да се каже.
Еймъс замълча. Ричър знаеше причината. Още не бе сигурна дали да изпитва гняв или облекчение. Еймъс се обади по радиостанцията и нареди на четиримата полицаи да дойдат в библиотеката. Колкото се може по-бързо.
— Повтарям, напуснете сегашните си позиции и влезте в сградата.
След което се обърна към Ричър и нареди:
— А ти се качвай в субаруто! Веднага!
— И да напусна града?
— По най-бързия начин!
— И никога да не се връщам?
Тя се замисли.
— Във всеки случай, не се връщай скоро.
Ричър прескочи нечий крак и излезе през вратата, от която бе дошъл. Тръгна по същата павирана алея и мина покрай хората, които продължаваха да се разхождат по алеите, да седят по пейките, да се излежават по тревата… Той излезе от парка и продължи по тротоара, където го очакваше субаруто. Почука вежливо по стъклото, отвори вратата и се качи в колата.
— Намери ли това, което търсеше? — попита Брук.
— Бил е северен мишелов — отвърна Ричър.
— Радвам се, че вече знаеш.
— Благодаря.
— Видях ченгета в парка. Току-що. За пръв път. Тичаха от всички посоки. Тъкмо когато те уверих, че полицаите никога не идват тук.
— Сигурно са имали спешен случай. Неплатена глоба може би.
— Мога да те откарам до магистралата, ако искаш.
— Не — отвърна Ричър. — Връщам се в Райънтаун. Искам да го видя за последно. Не е необходимо да идваш с мен. Можеш да ме оставиш в края на пътя. За да не се забъркваш.
— Ти също не трябва да се забъркваш. Особено там. Ще те чакат.
— Надявам се — отвърна Ричър. — Нали им обещах да отида. Аз винаги държа на думата си.
— По-добре да те оставя на магистралата.
— Обзалагам се, че невинаги си разсъждавал по този начин. Поне веднъж или два пъти си направил изключение. А може би повече пъти. На различни етапи от твоя живот. И това е започнало преди четирийсет години.
Бърк не отговори. Запали двигателя и се включи в уличния трафик. Направи завой, който щеше да ги отведе право в Райънтаун. Ричър се настани удобно на седалката. Усети шумоленето на хартия в задния джоб на панталона си. Листчето от библиотекарката. Името и телефонът на онзи орнитолог. От университета в Дърам.
Ричър се надигна леко и го извади.
— Имаш ли телефон? — попита той.
— Много стар — отвърна Бърк.
— Работи ли?
— През повечето време.
— Мога ли да го ползвам за малко?
Бърк го измъкна от джоба си и му го подаде, без да откъсва поглед от пътя. Ричър го взе. Определено беше стар модел. Не приличаше на плоскоекранен телевизор. Имаше истински бутони. И формата на миниатюрен ковчег, а на дебелина беше колко вафла. Но работеше. Сигналът беше добър. Все още бяха в града. Ричър набра номера на орнитолога. Онзи от Дърам. След продължително звънене вдигна неговата секретарка. Не можела да го свърже. В момента имало съвещание. Ричър остави съобщение. Райънтаун, мишеловът, теорията за отровата за мишки. Не пропусна да спомене, че човекът с инициала С. от „С. и У. Ричър“ е всъщност баща му. Уточни, че орнитологът може да се свърже с него на този номер в рамките на един-два часа. След това Ричър ще го потърси някой път.
Той затвори и върна телефона на Бърк, който отбеляза:
— Проблемът може да се дължи на отравяне с калай, а не на отрова за мишки.
— Птиците са се върнали в пика на производството на калай. По време на войната. Тогава леярната е работела денонощно.
— Именно. Защото клиент е било правителството. А това означава, че се е следяло внимателно за качеството на продукцията. Не се е допускало влагането на никакви примеси. Процесът е бил значително по-чист. Отпадъците са били по-малко.
— Все пак мисля, че става въпрос за отрова за плъхове.
— Защото баща ти е написал така в онази статия.
— Защото ми се струва логично.
— Защо на първо място правителството ще изземва цялата отрова за мишки?
— Гледал съм края на филма — отвърна Ричър. — Знам какво се е случило. Военните са предвидили, че рано или късно ще имат нужда от големи складове, пълни с храна и дрехи, все неща, които гризачите обожават. Затова някой е поръчал предварително и армията се е запасила с отрова за мишки, както и с хиляди други неща, включително най-невероятни, които са предполагали, че може да им потрябват някой ден. Така правят военните. Много са добри в това отношение. Част от тези неща стоят и до днес по разни складове из цял свят.
Те продължиха напред, излязоха от гората и преминаха покрай първите ливади, на които пасяха коне.

Пристигането на четвъртия гост бе също толкова сложно, колкото и на втория. И отново включваше частен самолет. Което на определено ниво бе също толкова анонимно, колкото и спирането на такси на улицата. Но не най-високо ниво, онова, корпоративното, което притежава лъскави реактивни машини на „Гълфстрийм“ и „Лиърджет“ или ВИП салони, а на най-ниското, на калното дъно, което използва затревени писти и евтини витлови машини, очукани като градски таксита и поправяни безброй пъти. Именно тези самолети летяха много ниско, под височината, на която бе необходимо да попълват дневници, списъци на пътници или планове на полета. Пилотите им се ориентираха изцяло на око. Нямаха причина да разговарят с диспечерите от контролните кули. Правилата не ги задължаваха дори да имат радиостанция.
Два, три или четири полета с подобни самолети гарантираха изминаването на големи разстояния при пълна анонимност. Именно това беше стратегията на четвъртия пристигнал. Последното му кацане бе на пистата в авиоклуб край Плимът, Ню Хампшър. Откъде бе излетял? Никой не знаеше. Стивън се опита да го проследи чрез интернет доставчика му, но не успя. В един момент айпи адресът му показваше, че се намира в централата на НАСА в Хюстън, Тексас, а в следващия, че е в Кремъл, Москва. След което сякаш се намираше в Бъкингамския дворец в Лондон. Четвъртият пристигнал използваше сложен софтуер, създаден за хора, които държат на своята анонимност и могат да си позволят най-доброто. А той определено бе сред тях. Стивън го посрещна и първото, което видя, беше чантата с парите.
Сак от мека кожа. Може би не от най-високо качество. И определено без монограм. Напълно анонимен. Следователно за еднократна употреба. Стивън предположи, че има два начина за извършване на плащането. Някои предпочитаха да вадят една дебела пачка след друга и да ги връчват на получателя. Други предпочитаха да оставят цялата чанта. Да я тръснат на масата, тя да тупне глухо и да вдигне прах. А те да обърнат гръб и да си тръгнат. Без да произнесат и една дума. Без да погледнат назад. Затова саковете им не бяха от най-хубавите.
Мъжът пристигна с още два сака, с далеч по-добро качество, и два куфара. Стивън му помогна да ги свали от самолета. Мъжът настоя сам да пренесе големите куфари. Беше висок, широкоплещест и мускулест, шейсетинагодишен, с бяла като сняг коса и червено като тухла лице. Беше облякъл джинси и стари охлузени ботуши. Вероятно е от Дивия запад, предположи Стивън. Монтана, Уайоминг, Колорадо. Определено. А не от Хюстън, Москва или Лондон.
Натовариха всичко в мерцедеса и Стивън потегли на юг по шосе, което се виеше предимно сред дърветата. Двамата не размениха нито дума. Трийсет минути по-късно поеха по отбивката, която водеше към мотела. Между двата покрити със скреж стълба, но без табелите. Преминаха през кабела, който беше свързан със звънеца. Преминаха и през тунела от дървета. След три километра и десет минути четвъртият пристигнал вече внасяше багажа си в стаята. После мъжът излезе на дъсчената веранда отпред, стигна до паркинга и огледа малобройната групичка, събрала се там. Мъжете пристъпиха към него, за да го поздравят с „добре дошъл“. Те бяха пристигнали преди него. Ранните пилета, така да се каже.
Бяха трима. Първо всички кимнаха — за да се запознаят. После заговориха. Първоначално за това как са пътували до тук. Напълно неутрална тема. Споделиха някои подробности. Държаха се сдържано, но и, поне донякъде, дружелюбно. Единият сподели, че е дошъл с волво комби. Обърна се и го посочи, паркирано пред стаята му. От думите му останалите можеха да заключат, че е прекарал повече от година в къща в горите. Беше блед, слаб и жилав, с червена карирана риза. Около седемдесетгодишен. Изглеждаше мълчалив, затворен, но точно в този момент потисканата възбуда излизаше на повърхността. Да, определено изглеждаше развълнуван. Ъгълчетата на устата му бяха леко влажни.
Явно е от Мейн, помисли си четвъртият пристигнал. Спомена, че пътувал надолу, а това означаваше на юг. Следователно живее на север. Номерата на колата му бяха от Върмонт, но несъмнено бяха фалшиви. Мейн беше доста по-голям щат. И в него имаше много гори, а в тях — къщи.
Вторият мъж не спомена откъде е дошъл, но се впусна в някаква дълга история за чартърни полети и фалшиви разрешителни. Някои особености на речта му определено издаваха, че е живял продължително време в Южен Тексас. Но без да е тексасец по рождение. Беше петдесетинагодишен. Едър, широкоплещест, с типичната за Тексас провинциална любезност, учтив като търговски пътник. Но и той беше развълнуван. Обзет от същия трепет. От същата възбуда.
Третият бе красив като кинозвезда, но с фигура на професионален спортист. Може би на тенисист. Спокоен и леко отпуснат. Човек, който се е намирал в отлична форма в колежа и не я е изгубил през следващите двайсет години. Изглеждаше самоуверен. Сякаш мястото му бе тук. Или сякаш бе свикнал с възхищението на околните. Заяви, че е пристигнал с кола, която не съществува, а последната част от маршрута си изминал с микробус. Дори го посочи. Микробус с реклама на фирма за почистване на персийски килими. Роден е в западната част на Ню Йорк или Пенсилвания, помисли си четвъртият, ако се съди по говора и маниерите. А също и по маршрута и разстоянията, които е изминал с автомобил.
— Видяхте ли ги вече? — попита четвъртият.
— Щората им е вдигната — отвърна вторият. — Но в момента се крият в банята.
— Как изглеждат?
— Чудесно.
— А по-конкретно?
— Мисля, че ще бъде доста интересно.
Мъжът от Мейн пое нещата в свои ръце и обяви:
— И двамата са на около двайсет и пет. Силни и здрави. Изглежда, имат силна емоционална връзка. Изгледахме част от записите. Тя му се дразни от време на време. Тя е по-съобразителна, но в крайна сметка той успява да компенсира изоставането. Решават проблемите заедно.
Вторият потвърди:
— Тя е мозъкът в тяхната връзка, това е безспорно.
— А как изглеждат?
— Нормално — отвърна кинозвездата. — Не са грозни. И двамата са здрави и мускулести. Той е фермер, отглежда картофи, а тя работи в дъскорезница. Канадци са, което означава, че са се радвали на добро здравеопазване. Тя определено е здрава и силна. Той… не толкова. Неслучайно се казва Шорти. Доста е набит. Но и двамата са с отлично качество. Останах много доволен, когато ги видях.
— Аз също — присъедини се мъжът от Мейн.
— Нали ви казах? — заяви вторият. — Изглеждат чудесно.
— Колко общо играчи очакваме?
— Още двама. Общо шестима. Ако пристигнат навреме.

Четвъртият кимна. Правилата трябваше да се спазват. Който закъснее, пропуска купона.
Стая номер десет е заета.
Часовникът започваше да отброява времето. Имаше краен срок. Извинения не се приемаха. Изключения не се правеха. Затова някои използваха въздушни таксита. За да изминат навреме огромните разстояния, които ги деляха.

— Защо в банята им няма прозорец? — попита той.
— Не е необходимо — отговори му вторият. — Вътре има камери. Идете в къщата и погледнете.



28

Преподобният Патрик Бърк настоя да стигне с автомобила до там, докъдето му позволяваше издадената срещу него ограничителна заповед. А това означаваше, че трябва да спре пред оградата, издигната преди четирийсет години и преградила някогашния път. Обеща да изчака там. Ричър му отвърна, че не е необходимо, но Бърк настоя. В такъв случай, посъветва го Ричър, най-добре да обърне колата с предницата към пътя. За да потегли веднага в случай на необходимост.
В най-лошия случай. Защото обратният завой в тясно пространство, ограничено от дъсчена ограда, може да се окаже трудна задача. Може да изисква множество маневри, напред-назад, от единия банкет на пътя до другия. Бърк го послуша. Субаруто застана в готовност като драгстер в началото на пистата.
В допълнение към това Ричър настоя Бърк да не гаси двигателя. Да, знаеше, че така замърсява околната среда. Да, знаеше, че бензинът е скъпо удоволствие. Но въпреки всичко това беше за предпочитане пред възможността да се засуети с ключа в ръка. Или двигателят да не запали. В случай на необходимост. В най-лошия случай. Бърк се съгласи. И накрая Ричър настоя Бърк да се чувства свободен да потегли без него. Незабавно, без предупреждение, по всяко време, поради каквато и да било причина, дори без причина, ако предчувствието или инстинктите му подскажат, че трябва да офейка.
— Не се колебай — каза му Ричър. — Не го обмисляй. Не се бави и секунда. Дори половин секунда.
Бърк не отговори.
— Говоря сериозно — настоя Ричър. — Дойдат ли за теб, това означава, че са преодолели мен. В такъв случай не би искал да се срещаш с тях, уверявам те.
Бърк се съгласи.

Ричър излезе от колата. Затвори вратата. Прехвърли се през оградата. И тръгна през ябълковата градина. Времето беше същото. Миризмата беше същата. На зрели плодове и сухи треви. Чу жуженето на същите насекоми. Високо в небето се рееше ястреб, уловил топло въздушно течение. В далечината се виждаха още два, но на голямо разстояние един от друг. Не можеше да определи вида им. Стан обаче би казал, че това е типичното поведение на пернат хищник. Всеки претендира за господство над определена част от земята и небето.
Това тук е моя територия, онова там е твоя. Не преминавай границата.

Така правеха и повечето корави типове навсякъде по света.
Ричър продължи, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. Отказваше да погледне наляво, към ниския хълм, където някой би могъл да го очаква и наблюдава. Отказваше да им достави това удоволствие. Нека те дойдат при него. Ричър продължи напред. Вече бе прекосил половината градина. И бе стигнал до мястото, където бе проснал онова хлапе на земята. Нямаше и следа от случилото се. Никакви улики. Може би само тревата бе доста отъпкана. Криминалистите от някой телевизионен сериал биха могли да извлекат някакви следи от нея. Но не и в реалния свят. Ричър продължи напред.
Стигна до втората ограда. Напълно необезпокоявано. Около него царяха мир, тишина, спокойствие. Нищо не помръдваше. Листата на дърветата пред него бяха по-тъмни, а миризмата по-силна и неприятна. Сенките изглеждаха по-тъмни. Ричър хвърли поглед назад. Не видя никого.
Прескочи и втората ограда.
Добре дошъл в Райънтаун, Ню Хампшър.
Ричър тръгна, както и предишния ден, по главната улица, като заобикаляше тънките фиданки и се препъваше от време на време по неравните павета. Мина покрай останките от църквата и училището. Продължи напред към жилищната постройка. Към основите вдясно от входа. Към останките от кухнята в задния ъгъл. Към счупената плочка. Представи си дядо си като Черната брада, но добре избръснат, да крещи гневно, да размахва юмруци и да запраща разни хора на земята. Нищо чудно да е прекалявал с алкохола. Представи си и баба си, висока, студена, мрачна. Която никога не се усмихва. И никога не изрича мила дума. Неизменно кисела. Дори когато шие чаршафи, с които никога няма да застеле нечие легло.
Представи си баща си как пълзи по пода. А може би не. Може би е седял кротко в някой ъгъл и е гледал през прозореца. Към безкрайното небе.

Баща ви е постъпил в морската пехота на седемнайсет
, бе казал Картър Карингтън.
Трябва да е имал причина.

Ричър стоя неподвижно още няколко минути, после реши да се сбогува с това място. Обърна се и тръгна по обратния път. Излезе от кухнята, прекоси коридора, мина покрай дърветата, напусна фоайето и се озова на улицата.
Не видя никого. Не усети нищо освен мир, тишина, спокойствие. Тръгна по улицата. Спря пред училището. Улицата правеше лек завой пред църквата. Ако не бяха дърветата, израснали през последните шейсет години, гледката можеше да се нарече панорамна. Човек, застанал на това място, би видял безкрайно небе. Нищо чудно от тук да бяха наблюдавали птиците. От тук да бяха видели онзи мишелов. Може би бинокълът беше на училището. Подарък от властите. Който не биваше да бъде изнасян от училището. Или пък някой благоразположен учител бе попаднал на него в магазин за употребявани вещи и го бе купил за долар-два.
Ричър продължи напред. Подмина църквата. Стигна до оградата. Границата, където свършваше Райънтаун. Пред него се простираше овощната градина. Където някога бе имало път. От паркираното субару го деляха стотина метра по права линия. Колата продължаваше да го чака. Виждаше се отлично в далечината. Между Ричър и нея се намираха само две точки, които привличаха внимание. По-далечната бе самият Бърк. Той стоеше в тясното пространство между багажника на субаруто и оградата, подскачаше нагоре-надолу и размахваше ръце. По-близката се намираше на петдесетина метра. По средата на ябълковата градина, точно на пътя, присвоен някога от предишния й собственик, се бяха строили петима мъже.
Високо в небето продължаваше да се рее ястреб.
Ричър прескочи оградата. Остави покрития с мъх лабиринт от израснали на воля храсти зад гърба си и тръгна между подредените в стройни редици добре подрязани еднакви на вид дървета. Петимата мъже пред него не помръднаха. Стояха рамо до рамо, но телата им не се докосваха. Приличаха на мъжки хор, който всеки момент се кани да започне своето представление. Приличаха на някой от онези акапелни бръснарски квартети. С тази разлика, че тук имаше един допълнителен член. Така се получаваше квинтет с един алт, два тенора, един баритон и един бас. В такъв случай басът би трябвало да стои в средата. Именно мъжът в средата беше по-едър от останалите. Ричър беше сигурен, че не го е виждал преди. Същото се отнасяше и за по-възрастния мъж, застанал от дясната страна на едрия тип. Представител на средното поколение. Джинсите му бяха по-хубави, ризата му — по-чиста, косата му сребрееше. Останалите трима бяха същите от предишната вечер. Минус онзи пострадалия. Едри яки типове, които обаче не са служили в армията, не са лежали в затвора, не са обучавани от „Мосад“.
Ричър продължи напред. Те не помръднаха.

В далечината зад тях Бърк продължаваше да подскача и да маха с ръце. Ричър не беше сигурен защо. Ако това беше предупреждение, то определено беше закъсняло. Въпрос на линейна геометрия. Защото Ричър щеше да види проблема, преди да види предупреждението. В такъв случай то беше безполезно. Дали пък Бърк не се опитваше да му даде тактически съвет?
Направи това, направи онова.
Ричър обаче не можеше да разбере този странен семафор. Имаше чувството, че е напълно излишен. Не се съмняваше, че човек като Бърк притежава многобройни и разнообразни умения, но уличният бой определено не беше сред тях. Поне досега.

Дали не беше превъзбуден от нещо?
Ричър продължи напред.
Мъжът в центъра на редицата беше висок и широкоплещест, с формата на артилерийски снаряд. Имаше малка глава, разположена върху дебел врат, с поне десет сантиметра по-широк от слепоочията му. Раменете му се спускаха надолу, гладко и стръмно като на морско създание. Имаше огромен като бъчва гръден кош, на фона на който краката и ръцете му изглеждаха прекалено къси. Но мъжът беше млад, здрав и силен.
Борец, помисли си Ричър. Може някога да е бил звездата на отбора в гимназията. А после и на колежа. А сега береше ябълки. Нямаше ли професионална лига, в която да преминават борците от колежите? Дори да имаше, той определено не се бе класирал за нея. Очевидно беше. Но въпреки това си оставаше едър и силен.
Оставаха двайсет метра. Мъжете не помръдваха.
Борецът гледаше право пред себе си. Черните му очички бяха разположени дълбоко в малката му глава. И не гледаха особено изразително. Погледът му беше по-скоро пасивен и безучастен. Може би това обясняваше липсата му на успех в света след колежа. Жалко за него. Защото щеше да преживее ново разочарование. Очевидно го бяха предупредили. Бяха го повикали като резерва. Следователно е знаел в какво се забърква. Имал е възможност да откаже.
Петнайсет метра.
По-възрастният тип завъртя глава наляво и надясно, за да огледа своята армия. Изглеждаше развълнуван. Като човек, който се кани да изгледа забавен и увлекателен филм. Но беше и леко притеснен. Тревогата му се бе скрила в някое далечно кътче на съзнанието му и се обаждаше от там. Което беше нелепо. Как можеха да загубят? Та това беше елементарна работа! И все пак не успяваше да прогони притеснението. Ричър го виждаше, изписано на лицето му. Затова реши да му помогне. Да подсили въпросната тревога.
Като говори бавно. Като крачи бързо с отпуснати рамене. Като държи ръцете си в готовност. Главата вдигната, а очите вперени в противника. Първични сигнали, усвоени много, много отдавна.
Десет метра.
По-възрастният мъж така и не успяваше да прогони притеснението. И то си оставаше изписано на лицето му. Изведнъж се замисли, явно разсъждаваше върху резервен план. Евентуална смяна на тактиката. За всеки случай. Като алтернатива. Изглеждаше готов да изкрещи нови заповеди. Което го превръщаше в първостепенна цел. Нищо че беше на петдесет и няколко и не особено здрав и силен. Но той беше вражеският командир. А правилата на войната трябва да се спазват. Той също щеше да си го получи.
Ричър предположи, че останалите трима ще побягнат. Или най-малкото, ще отстъпят назад, ще вдигнат ръце с отворени длани и ще запелтечат нещо от рода: „Нямахме представа! Идеята не беше наша!“. Всяка лоялност си има граници. Особено когато е породена от обещания за тежък труд от хора, които и бездруго са задници. Непременно щяха да побягнат.
Пет метра.
Ричър предпочиташе да прояви гъвкавост, да действа според обстоятелствата, но държеше да има и план. От опит знаеше, че вероятността да използва единия или другия подход е петдесет на петдесет. В конкретния случай планът му изискваше да не забавя крачка, да атакува на скорост и да извади от строя първо бореца в средата. Щеше да действа по всички правила. Да връхлети с изненада, да приложи неудържима сила и да всее страх и ужас. И дори щеше да подходи етично. Сериозно. Щеше да свали стареца с ляво кроше, а това беше по-слабата ръка на Ричър. Това беше най-голямата проява на хуманност, която беше в състояние да прояви в момента.

В крайна сметка се оказа, че гъвкавостта е за предпочитане. Заради бореца. Той зае някаква странна бойна стойка. Или по-скоро театрална. Сякаш някой фотограф го бе накарал да застане така по време на фотосесия. Посъветвал го бе да бъде по-изразителен. Може би за първата страница на местния вестник. Със заглавие от рода на:
Звезда на гимназиален отбор печели трофей
. Или нещо подобно. Затова борецът даваше всичко от себе си. Но не се получаваше. Приличаше на дебело хлапе, което се преструва на мечка гризли. Дебели къси ръце, протегнати напред, извити като мечешки лапи. В знак на готовност. Леко превит, с присвити колене и раздалечени стъпала. Затова Ричър промени плана си. В движение. Преподавателите му от „Уест Пойнт“ щяха да се гордеят с него. Той запази основните елементи от него и промени само детайлите. Не намали скоростта. Връхлетя с цялата бързина, на която бе способен. Но вместо да удари противника в главата, Ричър го изрита между краката. Не пропусна възможността, която се бе открила най-неочаквано. Заради разкрачената стойка. Удари го на скорост, като се възползва максимално от инерцията и нанесе силен ритник, при което кракът му описа полукръг и се стовари право в целта.

Ако бе изритал футболна топка, тя щеше да прелети далече отвъд стадиона.
Резултатът беше и добър, и лош.
Добрата част бе свързана с обстоятелството, че Ричър се озова точно там, където искаше да бъде. На мястото, от което да нанесе лявото кроше. Късо и силно, в пълно съответствие с класическите стандарти. Но не и елегантно. Затова пък ефективно. Бам! И бащата на хлапето се стовари на земята. Край на възможността да командва останалите.
Лошата част бе продиктувана от факта, че борецът носеше протектор за слабини. Умно хлапе. Беше се подготвило. Въпреки това бе понесло силен удар. Като с тъп нож върху жилаво тесто. И все пак Ричър не бе успял да го извади извън строя. Борецът продължаваше да стои на краката си, макар и леко присвит и със затруднено дишане. Беше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. Което означаваше, че останалите трима няма да побягнат. Те не отстъпиха крачка назад, не вдигнаха ръце с отворени длани и не запелтечиха извинения. Вместо това пристъпиха напред, за да го блокират, да дадат възможност на централния си нападател да възстанови силите си.
По дяволите, възкликна наум Ричър. Капризите на случая. Трябваше да се придържа към първоначалния си план. Борецът не носеше предпазна каска, както правят състезателите по американски футбол. Ричър искаше да отстъпи назад, за да възстанови първоначалната геометрия, но не го направи. Защото така щеше да излъчи погрешно послание. Затова удари най-близкия нападател. Нанесе му плътен удар в корема. Мъжът се присви на две, лицето му опря в коленете и той повърна. Ричър го удари отново, стовари лакътя си върху тила му, в резултат на което лицето на противника му заора в тревата. Още един извън строя. Ричър се завъртя наляво и застана лице в лице със следващия нападател. Без никакво забавяне. То не би му донесло нищо. По-добре да ги връхлети светкавично и да ги прати на земята.
Следващият нападател обаче отстъпи встрани. За да направи място на връхлитащия борец. А той идваше с протегнати напред ръце и тяло, сякаш издуто от гнева, който вреше и кипеше в него. Избута последния младеж от пътя си. Връхлиташе като товарен влак. В един момент спря, застана широко разкрачен, приведе тялото си и се обърна с лице към Ричър. Като в началото на схватка на тепиха. Изгледа злобно врага си. И се озъби.
Какво пък толкова, помисли си Ричър.
Той имаше представа от борбата. Макар никога да не беше влизал в подобна схватка. Никога не бе изпитвал необходимост от това. Прекалено много правила. Прекалено много пот. Ричър смяташе, че човек трябва да спечели или изгуби боя далеч преди някой от двамата противници да започне да се търкаля по земята.
В далечината Бърк продължаваше да подскача нагоре-надолу и да маха с ръка.
Борецът помръдна. Тялото му се завъртя. Движението бе сковано като на робот. Той вдигна десния си крак и го стовари тежко на земята на педя от предишното му местоположение. После се завъртя в другата посока, също толкова сковано и тежко, и стовари левия си крак. Приличаше на сумист. Сега беше с половин крачка по-близо до Ричър. Изглеждаше с няколко сантиметра по-нисък от него. Но поне с десетина килограма по-тежък. Имаше масивно телосложение. Това беше очевидно. Масивно и едновременно гладко, но мускулесто, с аеродинамична форма, получена сякаш в резултат на преминаване през вода или въздух. Като тюлен. Или оръдеен снаряд.
Заместник. Не, не съвсем, помисли си Ричър. Борецът не просто заместваше хлапето, пострадало предишния ден, той издигаше боеспособността на петорката на ново ниво. Притежаваше специални качества и бе повикан за конкретния случай. След уроците, научени предишната вечер. Може би работеше за приятел на приятел на мъжа от ябълковата градина. Като охранител в нощен клуб. В Манчестър. Или дори в Бостън. Може би това беше върхът в кариерата на неуспелите колежански звезди.
Ричър прецени, че е най-добре да стои далече от ръцете му. В борбата имаше прекалено много хващания, сграбчвания, стискания… Все неща, в които това хлапе вероятно доста го биваше. Или най-малкото, имаше опит. Вероятно знаеше цял куп номера и хватки. И поне десет различни начина да събори противника си на земята. Което Ричър трябваше да избегне. Борбата в хоризонтално положение можеше да му създаде проблем. Тя щеше да го принуди да се бори с огромна маса. И можеше да се окаже притиснат от тежест, която да не успее да повдигне. Все едно върху него да легне цял кит. За щастие, ръцете на бореца не бяха дълги. Обхватът им не беше голям. Което предоставяше на Ричър известно пространство за действие. Той можеше да направи нещо.
Но какво?
За пръв път в живота си Ричър не беше сигурен. Все още можеше да го удари с глава в лицето, но това означаваше да влезе в обсега на мечешките лапи. Нищо чудно хлапето да се окажеше достатъчно опитно, за да се извърти и да поеме удара с врата си, а отблизо въпросният врат изглеждаше толкова чувствителен, колкото автомобилна гума например. Да, можеше да му нанесе няколко удара в тялото, бърза комбинация десен-ляв-десен, все едно тренира върху боксов чувал, но телосложението на бореца предполагаше, че това ще е все едно да удря бронирана жилетка. С други думи, нямаше да има ефект.
Борецът пристъпи отново. Извърши същата театрална маневра. Като сумист. Ричър бе виждал японски борци по телевизията. По време на следобедите, прекарани в разни мотели. Неособено ясна зърнеста картина. Огромни мъже с набедрени препаски, целите намазани със зехтин или нещо подобно и следователно неуловими.
Сега противникът му се бе приближил с цяла стъпка.
Ястребът високо в небето закръжи бавно.
Ричър осъзна прекалено късно какво се опитва да направи борецът. А то бе да пристъпи с корема напред, точно както правеха сумистите по телевизията. При японците обаче и двамата борци се устремяваха един към друг и се срещаха по срещата на тепиха с шумен плясък, докато в случая Ричър не помръдваше изобщо, а това означаваше, че цялата инерция ще бъде на страната на неговия противник. И Ричър щеше да бъде прегазен от трактор.
Затова Ричър направи крачка встрани, завъртя се и стовари дълго дясно кроше върху слепоочието на бореца. Юмрукът му се приземи със завидна сила и съгласно законите на Нютон за действието и равното по сила и обратно по посока противодействие би трябвало да неутрализира част от инерцията. Едрото туловище на бореца обаче не можеше да бъде спряно с един удар. Затова Ричър се завъртя отново и отскочи, за да избегне мечешките лапи, протегнати към него. Той се олюля и размаха ръце в опит да се задържи на крака.
Борецът атакува отново. Оказа се твърде бърз и ловък за човек с телосложението на морж. Ричър се извърна отново и нанесе слаб удар в бъбрека му, от който нямаше почти никакъв ефект. Противникът му смени посоката си и отново атакува яростно, като размахваше ръце с надеждата да сграбчи Ричър. За когото бе най-добре да стои далече от хватката му. Ричър отстъпи крачка назад, но борецът продължи да напада. Ричър издебна момента и стовари десен прав в лицето му. Все едно удари стената на гумена стая, от онези, в които държаха най-буйните луди. След което отскочи назад и се наведе, за да избегне замаха на мечешката лапа, и атакува отново, този път със силен десен удар в гърба на младежа, преди да отскочи извън обсега му.
Борецът задиша тежко. Бе изминал едва няколко крачки, а вече бе получил два силни удара, може би дори два и половина. Скоро щеше да започне да се изморява. Ричър отстъпи назад. Земята под краката му беше неравна. Вляво от него бе паднала ябълка, която блестеше като скъпоценен камък върху изгорената от слънцето трева.
Двамата оцелели от предишната вечер пристъпиха напред, надушили миризмата на кръв.
Ястребът продължаваше да кръжи високо в небето.
Двамата оцелели застанаха от двете страни на бореца, но на крачка пред него. Флангова подкрепа. Или се готвеха да преследват Ричър. Може би очакваха от него да побегне.
Борецът отново зае бойната си стойка. Ричър зачака. Противникът му атакува. По същия начин, както и преди. Приведен напред, с леко присвити здрави крака и издаден корем, който възнамеряваше да използва като таран. И с рязко ускорение. Ричър отскочи наляво, но единият му крак закачи някаква неравност и борецът връхлетя върху него с рамо. Ричър имаше чувството, че е прегазен от камион, при това два пъти — първия път в резултат на удара с рамо, а втория, когато тялото му се стовари тежко върху земята. Докосна я първо с дясното си рамо, после с главата си, а накрая и с гърба си. Имаше чувството, че крайниците му политат неконтролируемо във всички посоки.
Борецът беше много пъргав и атакува без забавяне. Ричър се претърколи настрани, но не достатъчно бързо. Противникът му го изрита в гърба, което го накара да се претърколи още по-бързо. Ричър рядко се оказваше в подобно положение. Но все пак имаше известен опит. Първото му правило гласеше: изправи се колкото се може по-бързо! Същото гласеше и второто му правило. Както и третото. Да остане проснат на земята беше равносилно да стъпи с единия крак в гроба. Затова изчака да се озове с лице към земята, след което подскочи нагоре като фитнес маниак, който се хвали с отличната си форма след петдесет лицеви опори. Сега вече и Ричър дишаше тежко. И се ядосваше все повече и повече. Не се съмняваше, че правилата на борбата изключват ритниците. Това променяше всичко.
Добре тогава, каза си Ричър.
Борецът отново зае бойната си стойка. И Ричър видя това, което трябваше да забележи далеч по-рано. Ако играта се бе променила малко по-бързо.
Той зачака.
Борецът атакува. Приведен напред, с леко присвити силни крака. Ричър пристъпи напред и го изрита в коляното със същата сила, с която бе стоварил ритника си в слабините. Описа същия перфектен полукръг и нанесе същия перфектен удар. Плюс обстоятелството, че противникът му връхлиташе върху него. И така включи в уравнението собствената си инерция. Ако беше изритал футболна топка, тя щеше да прелети дължината на два стадиона. Резултатът беше впечатляващ. Коляното на всеки едър мъж е негова ахилесова пета. Коляното си е коляно. Най-обикновена става. Която не става по-голяма или по-здрава само защото някой е решил да посвети цял семестър в колежа на вдигането на тежести. Напротив, коляното бива подложено на все по-голям и по-голям натиск.
В случая то сякаш експлодира. Капачката се счупи или най-малкото, измести. Нищо чудно и връзките зад нея да се бяха скъсали, защото борецът се стовари на земята като марионетка, чиито конци внезапно са отрязани, след което същото правило, което Ричър следваше, го накара да се изправи. Той зави от болка, но остана на един крак, като размахваше ръце, за да запази равновесие. Двамата оцелели направиха крачка назад. Преминаха в отстъпление. Като фондовия пазар. Инвестициите могат да тръгнат и надолу, не само нагоре. В далечината зад тях Бърк стоеше неподвижно и се взираше напрегнато, притиснал тяло към дъсчената ограда.
От този момент насетне Ричър промени стратегията си в полза на бруталната ефективност. Пет пари не даваше за стила и красотата. Борецът посегна отчаяно с мечешката си лапа, а Ричър сграбчи ръката му и дръпна рязко, за да го извади от равновесие. Борецът се стовари непохватно на земята и Ричър го изрита в главата, веднъж, втори път. Противникът му престана да мърда.
Ричър се изправи и пое дълбоко дъх, за да възстанови дишането си.
Двамата оцелели направиха нова крачка назад. Запристъпваха от място на място и зяпнаха глуповато. После вдигнаха ръце с отворени длани. Сякаш искаха да потупат въздуха пред себе си. Предаваха се. Но и се дистанцираха.
Идеята не беше наша.
— Къде намерихте тази торба лой? — попита ги Ричър.
Изрита бореца още веднъж, в ребрата, но този път нежно, само за да покаже за коя торба лой става въпрос.
Никой не му отговори.
— Трябва да ми кажете — настоя той. — Важно е за бъдещето ви.
Хлапето отдясно отговори:
— Пристигна тази сутрин.
— Откъде?
— Бостън. Сега живее там, но е израснал тук. Познаваме го от гимназията.
— Печелил ли е някакви медали и купи?
— И още как.
— А сега изчезвайте — каза им Ричър.
И те го послушаха. Хукнаха на юг и полетяха надолу по хълма, като работеха усърдно с колене и лакти. Ричър ги проследи с поглед. После мина покрай повалените на земята противници и продължи пътя си през ябълковата градина. Бърк го чакаше при оградата. Вдигна ръката, която бе размахвал. В нея държеше телефона си.
— Някой се мъчеше да се обади — обясни той. — Но тук няма сигнал. Затова отидох до едно място, където се появи половин чертичка. Беше орнитологът. Онзи от университета. Отговаряше на позвъняването ти. Каза, че това е единствената му възможност да разговаряте, защото е претрупан с работа до края на деня.
Затова веднага хукнах насам и се опитах да привлека вниманието ти.
— Видях — отвърна Ричър.
— Остави съобщение.
— По телефона?
— Не, аз трябва да ти го предам.
Ричър кимна.
— Първо трябва да позвъня на Еймъс от полицията в Лакония.



29

Пристигането на петия гост бе също толкова тихо и незабележимо, колкото на първия и на третия. Марк, Стивън и Робърт, които седяха в задната стаичка, чуха звънеца, което означаваше, че някой е преминал през кабела, опънат над асфалта. Тримата впериха погледи в екраните. Робърт включи камерите, които показваха пътя сред дърветата от три различни ъгъла. После зачакаха. Преодоляването на три километра отнема три минути при скорост от шейсет километра в час и шест минути при скорост от трийсет километра в час. Или средно четири-пет минути в зависимост от това колко бързо шофира човек и с какъв автомобил разполага.
Времето на петия пристигнал бе точно пет минути и деветнайсет секунди според дигиталните часовници, разположени в долния десен ъгъл на всеки монитор. Видяха от гората да излиза пикап, огрян от слънчевите лъчи. Робърт използва джойстика, за да увеличи кадъра. Беше „Форд 150“. Единична кабина, дълга каросерия. Мръсна бяла боя. Почти базов модел, произведен преди три-четири години. Кола на бачкатор, която се използва като работно добиче.
Робърт увеличи кадъра още малко, за да огледа регистрационната табела. Номерът беше от Илинойс, но всички знаеха, че е фалшив. Мъжът пристигаше от Ню Йорк. Служебният му айпи адрес беше непробиваем, но в дома си разполагаше с безжичен интернет, който не бе защитил с парола. Така разбраха, че клиентът им ръководи инвестиционен фонд на Уолстрийт. Беше един от онези новоизлюпени анонимни богаташи, за които никой не беше чувал. Марк изгаряше от желание да го впечатли. Защото смяташе, че Уолстрийт може да се превърне в един от ключовите им пазари. Там се намираха съответните хора със съответните нужди и съответните финансови възможности.
Наблюдаваха го, докато колата му прекосяваше поляната и подскачаше по неравната алея към паркинга. Видяха го да спира пред рецепцията. Видяха и как Питър излезе, за да го посрещне. Двамата се здрависаха и си размениха любезности. Питър му връчи ключ и му посочи вратата. Стая № 11. Най-добрият възможен избор. Местоположението на стаята беше от голямо значение. Тяхното легло и твоето легло почти се докосват. Табла до табла. Защото са разположени симетрично. И ги дели само една стена. Няколко сантиметра. Да, това определено беше тяхната ВИП стая. Предоставянето й беше чест, която не оказваха с лека ръка. Но Марк беше настоял. Важно е да разширим клиентската база, бе казал той.
Робърт кликна с мишката и въведе няколко команди, за да нагласи камерите така, че да показват всичките им клиенти. Образите им се появиха по екраните от различни ъгли, като дори се припокриваха в нескопосан опит да създадат виртуална реалност. Видяха как мъжът от Уолстрийт паркира пикапа си до повредената хонда. Видяха го да отива до съседната стая и да наднича през прозореца й. Нищо повече. Върна се обратно. Наистина приличаше на финансист. Хубава прическа, добра физическа форма благодарение на заниманията във фитнеса, слънчев загар от солариум, уикенди в Хамптънс… Беше добре облечен, макар че не би трябвало да го прави. Би трябвало да подбере по-невзрачни дрехи, които да съответстват на евтиния му пикап. Гардеробът му не бе успял да се справи с тази метаморфоза. Багажът му се състоеше от два куфара и мек найлонов сак, всичките прашни от престоя в откритата каросерия.
И накрая, на предната дясна седалка стоеше найлонова торбичка с логото на деликатесен магазин в Ню Йорк, пълна или с картофи, или с навити на руло банкноти.
Междувременно четиримата, пристигнали преди него, се бяха събрали заедно. Образите им се появиха на мониторите. Погледите им сновяха от един на друг. Четиримата пристъпваха от крак на крак, като демонстрираха нетърпение да обсъдят ситуацията, но и желание някой друг да заговори пръв. Своеобразно мъжко братство. Създаването му понякога беше бавен процес. Робърт увеличи звука. Навсякъде из мотела бяха монтирани скрити микрофони. Сателитната чиния всъщност бе параболичен микрофон, чувствителен като ухо на прилеп и насочен право срещу пътеката под прозореца на стая № 10. Пред която клиентите обичаха да се събират. Колегите на Марк го намираха за излишен, но той бе настоял за монтирането му. Важно е да знаем мнението на клиентите, бе заявил той. И то е искрено само когато не подозират, че някой чува какво си говорят.
Робърт и колегите му слушаха внимателно. Гласовете звучаха неестествено, леко изкривени от микрофона и тонколоните. Гостите се поздравиха сдържано, както и преди, разказаха си същите истории, свързани с пътуването до тук и с навременното и анонимно пристигане, и обсъдиха здравословното и физическото състояние на Пати и Шорти, както и външния им вид.
След това отзивите добиха леко негативен привкус. Марк извърна поглед разочарован. Групичката на екраните се раздели на два противоположни лагера. Разликата между тях бе само една. Клиенти номер едно, две и три бяха видели Пати и Шорти през прозореца. От плът и кръв. В стаята им. Веднага след вдигането на щората. Клиенти номер четири и пет не ги бяха видели. Когато те пристигнаха, Пати и Шорти вече се бяха скрили в банята. Която нямаше прозорец, по дяволите. Затова бяха оплакванията. Всички трябвало да бъдат поставени при равни условия, нали това е свободна страна, не трябвало да има привилегировани и прочие, и прочие, защо организаторите не изчакали всички да се съберат и да вдигнат проклетата щора на нещо като импровизирана церемония? Да направят от това някакво по-специално събитие. На което всички да присъстват. Или поне да бяха сложили прозорец на проклетата баня! Едното или другото.
В задната стаичка Марк каза на останалите:
— Не виждам как бихме могли да сложим прозорец в банята. Не може да е от обикновено стъкло. Прекалено откачено е. А нищо друго не би свършило работа.
— Можехме да използваме непрозрачна плоскост отвън — обади се Стивън. — Специално изработена за случая. Така че отвътре всичко да изглежда нормално. След което да я махнем, когато всички са готови.
— Не е това проблемът — възрази Робърт. — Издънихме се с щората. Това е. Човекът е прав. Трябваше да я оставим спусната, докато всички се съберат.
— Пати помоли за слънчева светлина — настоя Марк.
— Ние, какво, да не сме социални работници?
— Настроението й може да се окаже ключово за успеха ни.
— И в какво настроение е тя сега?
— Успокои се — отвърна Марк. — Мисли креативно. Стореното — сторено. Направихме го в момент, в който половината ги видяха, а другата половина — не. Можем да го представим като награда за точността. Нещо като бонус. Или като маркетинг.
— Точността означава да пристигнеш навреме, а не да подраниш. Трябва да се отнасяме еднакво към всички.
— Прекалено късно е.
— Никога не е късно да поправиш една грешка.
— Как?
— Ще се свържеш по микрофона с Пати и Шорти и ще им напомниш предупреждението, което им отправи по-рано. Когато им каза, че не осъзнават в какво са се забъркали, затова, за тяхно спокойствие, сме взели едностранно решение отново да спуснем щората. И ще го направим веднага, на момента. Те ще го чуят. И ще излязат от банята. А междувременно ще поднесем извиненията си на гости номер четири и пет. Ще ги уверим, че по-късно ще организираме специална церемония. Когато всички се съберем. И започне да се стъмва. Тогава ще вдигнем изненадващо щората и ще включим осветлението. Обзалагам се, че ще ги спипаме в леглото. Ще приличат на манекените по витрината на „Сакс Пето Авеню“ по Коледа. Когато хората идват отдалече…
— Това пак не решава проблема — отвърна Марк. — Така трима души ще са ги видели веднъж, а трима — два пъти. Което не ги поставя в равностойно положение.
— Сега не можем да направим нищо повече — настоя Робърт. — Ще го представим като жест от наша страна. И той може да се окаже много важен. Не можем да позволим да прерасне в проблем. Знаеш, че обсъждат всяка подробност по чатове и форуми. Това може да ни направи богати или да ни разори. Налага се да положим допълнителни усилия, за да оправим нещата.
Марк се замисли продължително. После погледна Стивън, който каза:
— Предполагам, че е така.
Марк кимна.
— Добре — съгласи се той.
Робърт натисна бутона, на който пишеше: Стая № 10. Щора на прозореца. Спускане.
Гласът му прозвуча от тавана. Както предишния път. В банята той се чуваше също толкова добре, колкото и в стаята.
— Много се извинявам. Вината е изцяло моя. Не бях съвсем ясен при миналия ни разговор. За недостатъците от вдигането на щората, имам предвид. Затова я спускаме отново. Тя е спусната и ще остане в това положение, докато вие самите не пожелаете да я вдигнем. Убеден съм, че така ще се почувствате по-комфортно. Извинявам се още веднъж. Постъпих прибързано.
— Какво искате? — попита Пати. — Какво ще стане с нас?
— Ще обсъдим нашите желания до края на деня.
— Не можете да ни държите тук до безкрайност.
— Няма — отвърна Марк. — Обещавам. Ще видите. Няма да е завинаги.
Настъпи кратко пращене и таванът отново потъна в тишина.
— Вярваш ли му? — попита Шорти.
— За кое? — поинтересува се Пати.
— Че спускат щората.
Тя кимна.
— Чух я да се затваря — каза тя.
Шорти се надигна с усилие от пода, на който седеше, и открехна вратата едва-едва. Веднага забеляза разликата. Нямаше дори един лъч слънчева светлина. Стаята тънеше в мрак.
— Отивам оттатък — заяви той. — Тук е неудобно.
— Но те ще я вдигнат отново.
— Кога?
— Вероятно когато най-малко очакваме.
— Защо?
— Защото си играят с нас.
— Скоро ли?
— Най-вероятно не. Ще изчакат известно време. Искат да ни заблудят, да ни накарат да се почувстваме в безопасност.
— Следователно в момента сме в безопасност. Но само в този момент. А по-късно можем да покрием прозореца с чаршаф.
— Можем ли?
— Защо не? — отвърна Шорти.
Преди Пати би възразила единствено от гледна точка на възпитанието и добрите маниери. Нали беше канадка все пак. По този начин щяха да повредят и чаршафите, и стената. Но сега каза само:
— Да имаш чук и пирони?
— Не — отвърна Шорти.
— В такъв случай млъкни. Не приказвай глупости.
— Съжалявам — каза той.
Шорти отиде до вратата на банята. Прекрачи прага и влезе в стаята. Беше му омръзнало да седи на студените плочки на пода, с гръб, опрян на други студени плочки, тези на стената. Просна се на леглото и впери поглед в мрака, нагоре към тавана. Там някъде имаше камера. Но не можеше да я види. Гипсовата мазилка бе равномерно гладка. Навсякъде. Следователно камерата беше скрита или в лампата, или в детектора за дим. Нямаше друг вариант. По-вероятно беше да не е в лампата, тъй като крушката се нагряваше прекалено силно. А шпионските камери са деликатни устройства. Миниатюрни интегрални схеми, миниатюрни предаватели и прочие.
Следователно тя беше в детектора за дим. Шорти впери поглед в него. Представи си как обективът на камерата отвръща на погледа му и също се взира в него. Представи си как я разбива с чук. Представи си как парченцата падат върху леглото. Представи си как продължава да стиска чука в ръка. Какво друго трябва да разбие?
Шорти стана от леглото и се върна в банята. Затвори вратата. Завъртя крана на чешмата и водата потече в мивката. Пати го наблюдаваше от мястото си на пода.
Той се наведе ниско, приближи уста до ухото й и прошепна:
— Мислех си какво бих направил, ако имах чук.
— Първо би заковал един чаршаф на прозореца.
— Имах предвид след това.
— Какво след това?
— Бих дошъл тук. Това е задната част на сградата. Цялото действие е съсредоточено отпред. Онези глупости с щората и хората, които надничат през прозореца. Може никой да не наблюдава мотела отзад. Стената е съвсем тънка — плочки, зад тях един-два сантиметра шперплат или летви, десетина сантиметра изолация, след което идва ред на кедровите дъски от външната облицовка.
— И?
— Ако имах чук, щях да си проправя път навън. Щяхме да избягаме.
— През стената?
— Опитни строителни работници биха срутили цялата стена за броени секунди. Лесна работа.
— Много жалко, че нямаш чук.
— Предполагам, че можем да използваме куфара като таран. Ще го хванем за новата въжена дръжка, ще го залюлеем и ще замахнем. Обзалагам се, че плочките ще изпопадат още след първия удар. А стената зад тях мога да пробия с ритник.
— Не можеш да пробиеш с ритник кедрови дъски.
— Не е необходимо — обясни Шорти. — Ще ги изкъртим отвътре, ще натиснем там, където се заковани. С рязък удар отвътре. Би трябвало да е лесно. А после те сами ще паднат. Трябва да си пробием път през летвите и изолацията. Което също би трябвало да е лесно. Тези стени не са никак здрави.
— Колко широка дупка ни трябва?
— Мисля, че трийсет и пет, четирийсет сантиметра ще свършат работа. Можем да се проврем настрани.
— С куфара?
— Нека бъдем реалисти — отвърна Шорти. — Куфарът остава тук, докато не намерим кола.
Пати помълча, а после прошепна:
— И къде ще я намерим?
— Все някой от онези типове, които надничаха през прозореца, е дошъл до тук с автомобил. Което означава, че в момента на паркинга има коли. А може Марк да ги е докарал с мерцедеса си. В такъв случай той също ще е вън, готов да потегли. Не го ли намерим, няма значение, защото в плевнята има още коли. А тя не е далече. Обзалагам се, че ключовете висят окачени на някое подредено табло.
— Следователно първо унищожаваме частна собственост, а после крадем кола?
— И още как!
— Това ми звучи също толкова шантаво, колкото бягството ни с атевето.
— Онова с атевето съвсем не беше шантаво. Мина идеално. Знаеш това. Получи се перфектно! Всяка минута беше перфектна, от началото до края. Нещо друго се обърка. Нямахме представа, че са сложили микрофони и камери навсякъде. Нямахме представа, че ни мамят.
— Интересувам се чисто теоретично — попита Пати, — колко време би отнело да пробием стената?
— Не много, ако пробием малка дупка. Близо до земята. И пропълзим през нея.
— Колко минути?
Шорти затвори очи. Опита се да си представи цялата операция. Осем ритника, шест с върха на обувките, за да пропука стената на стратегически места, и още два силни удара, нанесени с подметката, които да я пробият. Общо осем секунди. Плюс времето, необходимо да разкъса изолацията, пласт след пласт, като куче, което копае дупка, в която е скрито съкровище. Още осем секунди. Или десет. Най-много дванайсет, ако трябва да подходи по-консервативно. После идва ред на откъртването на дъските, а това не е никак лесно. Те са заковани с големи пирони. Ще са необходими силни удари. Проблемът е ъгълът на въпросните удари. Налага се да нанесе ниски ритници, като в карате, които да проникнат през тесен отвор. Насочени встрани и надолу. А така трудно може да развие максимална мощ. По-добре да легне по гръб. Ако свие крака и изрита рязко, може да постигне по-голяма ударна сила. Няколко пъти. Поне осем.
— Една минута може би — пресметна Шорти.
— Доста добре — отвърна Пати.
— Ако плочките се откъртят цели.
— Ами ако не се откъртят?
— Ще трябва да ги сваляме парче по парче. Само за да стигнем до летвите отзад. Оттам насетне ще ни трябва една минута. Най-много две, ако се уморим от къртенето.
— Колко общо?
— Да се надяваме, че плочките ще паднат цели — каза Шорти.
— Наистина ли ще го направим? — попита Пати.
— Аз съм „за“.
— Кога?
— Още сега. Можем да хукнем право към някое атеве. То като че ли е за предпочитане пред колата. С него ще се движим между дърветата. Няма да могат да ни проследят.
— Освен с някое друго атеве. Вземем ли едно, ще им останат още осем.
— Но ще разполагаме с преднина.
— Знаеш ли да управляваш атеве?
— Едва ли е много трудно.
Пати се замисли.
— Ще процедираме стъпка по стъпка — каза накрая тя. — Първо ще проверим плочките с куфара. Да видим дали ще се откъртят цели. Получи ли се, ще решим дали да продължим нататък. Не се ли получи, забравяме за цялата идея.
Шорти отвори вратата на банята и погледна към куфара, който лежеше в стаята. На мястото, където го беше оставил преди няколко часа. След като бе видял Карел да потегля с аварийния камион.
— Ще видят, че го вземам — прошепна той. — С помощта на камерата.
— Нямат представа какво има вътре — отвърна му тихо Пати. — Имаме право да внасяме лични вещи в банята, нали? Може в него да има нещо, което ни трябва. Може да решим да спим тук, след като разни типове непрекъснато надзъртат през прозореца ни. Подобно решение би изглеждало напълно естествено.
Шорти се замисли, след което кимна. Отиде да вземе куфара. Спокоен и невъзмутим. Държеше се напълно естествено. Отиде до куфара, вдигна го и го отнесе в банята. Остави го на пода и затвори вратата. Едва тогава издиша дълбоко и разтри китката си, за да облекчи болката в нея.
Двамата подбраха заедно мястото. Вляво от мивката. Широк празен участък от стената. Без отвори. Следователно без скрити кабели, които да усложнят задачата им. И без скрити тръби. Водата идваше и се оттичаше от едно и също място, разположено в другия край на помещението. Перфектно. Време беше да действат.
Пати и Шорти задърпаха и забутаха куфара, докато застане на нужното място. Изправиха се и се спогледаха. Куфарът беше между тях. Наведоха се и хванаха въжената дръжка с четири ръце. Повдигнаха куфара на десетина сантиметра над пода, колкото да не се удари в перваза долу. Отстъпиха крачка назад и го залюляха леко напред и назад, напред и назад. Беше голям, масивен куфар. Много стар. Изработен от шперплат, покрит с дебела кожа и стоманен обков по ъглите. Синхронизираха ритъма си и оставиха тежестта да свърши останалото. При всеки замах протягаха едната ръка и свиваха другата, за да задържат куфара на нужното ниво, като бутало на двигател, чиято тъпа повърхност трябва да удари стената.
— Готова ли си? — попита Шорти.
— Да.
— На три.
Залюляха веднъж, втори път, набраха инерция и на три пристъпиха към стената и засилиха куфара към нея. Той се стовари върху плочките.
Резултатът не оправда очакванията на Шорти.
Той предполагаше, че цялата стена ще хлътне навътре, в резултат на което плочките ще се напукат. Те вероятно бяха залепени върху тънък слой цимент. Който, ако се обелеше, щеше да повлече след себе си плочките. На големи парчета. Гравитацията щеше да свърши останалото.
Но не се получи.
Половин дузина плочки се пръснаха на парчета, част от които се посипаха по пода. Другите останаха по стената. Част от тях, с размерите на монета, останаха здраво залепени. Евтина работа. Майсторът бе поставил плочките, като бе намазал гърба им с цимент на три-четири места и ги бе притиснал към стената. Една след друга, една след друга. Всички повърхности, под които нямаше цимент, се бяха напукали и начупили от удара. Стената зад тях обаче не беше поддала.
Пати и Шорти оставиха куфара на земята. Шорти пъхна пръст в пространството между два оцелели фрагмента. Тънкото покритие беше сухо и гладко. Но и твърдо. Шорти го одраска с нокът. Отрониха се няколко частици. Той натисна по-силно, с възглавничката на пръста си, а после с кокалчетата и накрая с целия си юмрук. Стената не поддаде. Дори на милиметър. Изглеждаше непробиваема.
— Странно — възкликна той.
— Да опитаме ли отново? — попита Пати.
— Предполагам, че се налага. Но този път по-силно.
Отстъпиха назад, доколкото им позволяваха размерите на банята, и залюляха куфара още веднъж. Той описа голям полукръг с радиус почти един метър, после втори и на третия се заби в стената с всичката сила, на която бяха способни Пати и Шорти.
Резултатът беше същият. Още няколко парчета паднаха от стената. Нищо повече. Сякаш удряха бетон. Ударът резонира в китките им.
Двамата отместиха куфара встрани. Шорти почука по стената, ту тук, ту там, на различни места, сякаш чукаше по врата. Тя издаваше странен звук. Не беше съвсем плътна, но не беше и куха. Нещо средно. Той отстъпи назад и я изрита. И отново, но по-силно. Цялата стена завибрира като една плоскост.
— Странно — повтори Шорти.
Взе остро парче, отчупено от една плочка и зачегърта с него по стената. Направи дълбока резка, която разшири и продължи да стърже по стената. Направи още една и още една. Трите образуваха широк триъгълник, който включваше част от парчетата, останали залепени върху бетона, но пропускаше други. Шорти отстъпи назад и ритна отново, силно, право в набелязаната цел. Част от бетонното покритие в очертания триъгълник се напука и падна на земята. Под него се показа чисто нов слой гипсокартон. Шорти атакува и него със същото парче от плочка. Нахвърли се върху него с цялата си ярост, като блъскаше, удряше, дълбаеше… Разхвърчаха се парчета, вдигна се прах. Накрая той отстъпи назад и започна да рита бясно. Буквално смля гипсокартона на дребни парченца. Превърна го на пух и прах.
Но така и не успя да си пробие път през него. Нямаше начин. Зад гипсокартона имаше дебела стоманена мрежа. Която се показа малко по малко едва след махането му. Появи се с облак прах, призрачнобяла и ситно изплетена. Стоманените пръчки, между които беше оплетена, бяха с дебелината на пръстите на Шорти. Бяха разположени и хоризонтално, и вертикално от край до край. Дупките между тях бяха квадратни. Колкото Шорти да пъхне показалеца си през тях. Но нищо повече.
Шорти използва парчето от плочката, за да изреже по-голям участък от гипсокартона. Откри място, където към задната част на арматурната мрежа бе заварен яркозелен заземяващ кабел. Много добре заварен. На метър от него откри втори. Отново заземяващ кабел, заварен за задната част на арматурната мрежа.
А после откри мястото, където мрежата бе заварена за дебел метален прът. Като онези, от които правеха решетките в затворите.
В това не можеше да има никакво съмнение. Той разпозна размерите, формата и отстоянието на прътите. Бяха напълно идентични с онези, които бе виждал по който и да било полицейски сериал. Това бяха пръти от затворнически решетки, вградени в стената. Между тях бе заварена арматурната мрежа, която образуваше завеса. Като чаршафа върху прозореца. Шорти знаеше какво прави тази толкова гъста мрежа. Заземена с кабели. Разбра го, защото за една Коледа преди много години бе получил комплект от електрически устройства за сглобяване. Още като дете. Подарък от чичо му. Същият чичо, който му беше подарил и хондата. Мрежата не целеше да подсили конструкцията. Задачата й беше да превърне стаята във Фарадеева клетка. Благодарение на нея помещението се превръщаше в електронна черна дупка. Всеки радиосигнал, който се опиташе да влезе през нея, биваше уловен от мрежата и отведен в земята от прецизно заварените зелени кабели. Сякаш въпросният сигнал никога не бе съществувал. Същото се отнасяше и за сигнала, който се опитваше да излезе. Независимо от вида му. Мобилен телефон, сателитен телефон, радиостанция… каквото и да било, нямаше никакъв шанс. Това гласяха законите на физиката. А те не можеха да бъдат пренебрегнати.
Никой сигнал не можеше да се измъкне навън заради мрежата.
Никой човек не можеше да се измъкне навън заради металните пръти.
Пати надзърна през рамото му и попита:
— Какви са тези неща?
Шорти се опита да измисли нещо по-окуражаващо, но тъй като не успя, предпочете да замълчи.



30

Бърк и Ричър излязоха на шосето и поеха на юг към Лакония. Но не стигнаха до града. Изминаха само няколко километра, колкото старият телефон на Бърк да улови сигнал. Отбиха на банкета на място, където шосето описваше широк ляв завой. Пред тях се простираха поляни гори, отвъд които — далече зад омарата — би трябвало да се намира градът. Ричър извади визитката на Еймъс и набра служебния й номер. След две позвънявания се включи гласова поща. Ричър затвори и опита отново, този път на мобилния на Бренда.
Тя му отговори едва след петото позвъняване.
— Интересно — каза Еймъс.
— Кое? — попита Ричър.
— Обаждаш се от телефона на отец Бърк. Следователно още си с него. Не си се отдалечил достатъчно от града.
— Откъде знаеш, че телефонът е на Бърк?
— Тази сутрин видях номера на колата му. Проверих го в окръжното управление. Сега вече знам всичко за него. Той е човек, който създава проблеми.
— С мен е много любезен.
— С какво мога да ти помогна?
— Изведнъж се сетих за онези типове от Бостън. Стори ми се, че това е нещо обичайно тук. Как се справяте в подобни ситуации?
— Защо?
— Появил ли се е още някой?
Еймъс не отговори.
— Какво има? — попита Ричър.
— В момента Шоу разговаря отново с колегите от Бостън. Настоява да му помогнат, да му върнат услуги, които им е правил преди време. В Бостън се говори, че петима души са заминали по работа извън града. Отсъствието им се набива на очи. Логично е да предположим, че са тръгнали насам. В такъв случай знаем само за четирима от тях — онзи с крайслера и тримата от библиотеката. Притеснява ни петият човек. Той е напуснал Бостън много по-късно от останалите. Вероятно в отговор на паническо позвъняване от тук. Предполагаме, че той е чистачът. Човекът, когото викат в краен случай.
— Пристигнал ли е?
— Нямаме представа. Наблюдаваме всички възможни места, но въпреки това можем да пропуснем нещо.
— Кога е потеглил от Бостън?
— Достатъчно отдавна, за да е пристигнал вече.
— С моето описание — каза Ричър.
— Това вече е без значение — отвърна Еймъс. — Нали? — Тя замълча, а после изохка: — Не ми казвай, че се връщаш в града. Защото няма да се върнеш тук, майоре. Стой далече от Лакония!
— Спокойно, войнико — отвърна Ричър. — Свободно. Няма да се върна. Ще стоя далече от Лакония.
— В такъв случай не се тревожи за твоето описание.
— Чудя се какво ли съдържа то. Какво ли е видял онзи хлапак. Светлината беше оскъдна. Бяхме в тъмна уличка. Над вратата имаше крушка, но скрита под нещо като абажур. Като конус. Въпреки това да предположим, че ме е огледал добре. Макар да беше посред нощ и през по-голямата част от времето беше ядосан и налиташе на бой, а после се просна в безсъзнание. Следователно едва ли е запомнил кой знае колко подробности. Какво би казал впоследствие младеж в неговото положение? Уверен съм, че говори със затруднение. И зъбите му са в трагично състояние. Не се съмнявам и че лицето му е подуто. Нищо чудно да има и счупена челюст. В такъв случай колко думи би произнесъл? Малко, но най-важните. Едър тип с рошава коса. Предполагам, че не е казал нищо повече.
— Добре.
— Има един момент… Разговарях със сервитьорката. Тя ме попита дали съм полицай. Отвърнах й, че съм бил някога, но в армията. Хлапакът може да го е запомнил. Важно е за описанието. Прави го по-конкретно. И описва не само външния вид, но и личните качества. А това е от значение за младежа. Защото не иска да се изложи. Иска да каже: вярно, изгубих боя, но се изправих пред професионален убиец, обучен в специалните части. Нещо Като извинение. Или като почетен знак. Затова мисля, че младежът е казал: едър тип с рошава коса, който е служил в армията. Това видяха онези тримата в библиотеката. Описанието, което имаха, се е състояло от три пункта: ръст, коса, армия. С това разполагат. С описание, което не е особено прецизно.
— Какво значение има това? — попита Еймъс.
— Мисля, че и Картър Карингтън отговаря на това описание.
Еймъс замълча.
— И то е достатъчно близко до моето, за да се получи объркване — продължи Ричър. — Картър определено е над средния ръст. Притежава внушителна физика. И доста непокорна коса. От друга страна, несъмнено прилича на човек, който е служил в армията. Аз самият реших така. Оказа се, че греша, но бях готов да се закълна, че е служил. Дори започнах да гадая къде е преминал началната подготовка.
— Смяташ, че трябва да го предупредим, така ли?
— Мисля, че трябва да изпратите една патрулка пред дома му.
— Сериозно?
— Задачата ми се струва подходяща за полицай Дейвисън. Изглежда ми способен младеж. Не бих искал да се случи нещо с Картър. Защото ще тежи на моята съвест. Струва ми се свестен. Освен това си има нова приятелка.
— Охраната му е свързана с голям разход на ресурси.
— Той е напълно невинен. Освен това редовно заема страната на полицейското управление пред градските власти.
— Убедена съм, че ще откаже, ръководен от принципни съображения. Не заради друго. Ще възрази, че не може да приеме специално отношение. Общественото мнение не би го приело добре. В края на краищата заплахата е насочена срещу съвсем друг човек, който може да има, но може и да няма известна физическа прилика с него. Ще се притесни да не го възприемат като страхлив, суетен и дори корумпиран. Никога не би се съгласил.
— В такъв случай му кажи да напусне града.
— Не мога да му заповядвам.
— Но на мен ми заповядваш.
— В твоя случай е различно.
— Кажи му, че в историята има нещо гнило.
— Какво означава това?
Ричър замълча, за да изчака един преминаващ камион. Авариен камион, който пътуваше на север. Беше огромен. От онези, които спокойно могат да теглят цял тир по магистралата. Движеше се бавно и шумно на ниска предавка. Ричър се сети, че го е виждал и преди. Беше яркочервен и безупречно чист. Целият нашарен със златисти ивици. Субаруто се олюля от въздушната струя, образувала се при преминаването му. След което камионът се стопи в далечината с гърлено ръмжене.
Ричър поднесе телефона до ухото си.
— Карингтън ще ме разбере — каза той. — Той знае какво означава това. Кажи му да види възможност там, където другите виждат криза. Нека замине на кратка ваканция. На някое романтично място. Цените падат след Деня на труда.
— Той има работа — възрази Еймъс. — Може да е зает.
— Кажи му, че винаги ще го послушам, когато става въпрос за методологията на преброяването, но той трябва да ме послуша, когато става въпрос за методологията на оцеляването.
— Всичко изглеждаше наред, докато не се обади — каза Еймъс. — Вярно, знаехме, че в града има още един от лошите, но това не ни притесняваше, защото нямаше мишена. А сега ти ми казваш, че той все пак има мишена… или нещо подобно.
— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — отвърна Ричър. — Можеш да ме откриеш на този номер още час или два. С удоволствие ще се върна в града и ще ти помогна. Поздрави Шоу от мое име, ако решиш, и му предай предложението ми.
— Не се връщай в града — каза Еймъс. — При никакви обстоятелства.
— Никога?
— Във всеки случай, не се връщай скоро.
Ричър затвори.
* * *
Отдавна бе минало време за обяд и Бърк заяви, че е гладен. Искаше да си вземат нещо за хапване. Ричър предложи да почерпи в знак на благодарност, че Бърк го развежда с колата си. Затова се насочиха на изток, към езерото, където Бърк знаеше магазинче за стръв, в което имаше и безалкохолни и сандвичи. Свърнаха по шосе, което водеше право към водата. Пътуването мина гладко и в края на шосето се появи магазинчето, което се оказа точно такова, каквото го бе описал Бърк. Дървена барака с фризер отпред и няколко хладилни витрини вътре, които бръмчаха тихо. Някои от тях бяха пълни с неща, които хората ядат, а други — с неща, които рибите ядат. Имаше и голям кулинарен щанд, който предлагаше меню, съставено от салата с пиле, сандвич с риба тон или хотдог плюс пакетче чипс и бутилка минерална вода за три долара. Газираните безалкохолни напитки бяха безплатни.
— Казах ти, че аз черпя — заяви Ричър. — Трябваше да си вземеш нещо скъпо.
— Така и направих — отговори Бърк.
Той бе избрал сандвич с риба тон, а Ричър — салата с пиле. И двамата бяха предпочели минералната вода. Хранеха се навън, седнали край дървена маса за пикник, разположена край шосето.
— Сега можеш да ми предадеш онова съобщение — каза Ричър. — От орнитолога.
Бърк не отговори веднага. Явно разсъждаваше върху нещо. След малко каза:
— Очевидно искаше да разговаря с теб. Звучеше силно развълнуван. Заяви, че нямал представа, че Стан е имал деца.
— Кой е той всъщност? Каза ли ти нещо повече?
— Знаеш кой е. Нали ти му позвъни. Преподавател в университета.
— Имах предвид роднинската връзка.
Бърк отпи голяма глътка вода.
— Обясни ми най-подробно — каза той. — Накратко, връзката ви датира отпреди четири поколения по бащина линия. Не е баща ти, не е дядо ти, не е дори прадядо ти, а прапрадядо ти. Който бил един от седем братя. Които имали много деца, внуци, правнуци и праправнуци. Очевидно двамата с професора попадате в тази схема.
— Ние двамата плюс още десет хиляди души.
— Той каза, че иска да разговаря с теб за Стан. Усещал някаква по-особена връзка с него заради любовта към птиците. Иска да се срещнете лично. И да обсъдите някаква негова идея.
— Допреди пет минути дори не подозирах за съществуването му.
— Беше много настойчив.
— Допадна ли ти?
— Имах чувството, че ме притиска. В края на разговора ни си позволих да изкажа предположението, че скоро ще заминеш, тъй като не си от хората, които се застояват на едно място, а това означава, че трудно ще се срещнете лично.
— Но?
— Той заяви, че непременно трябва да се видите.
— И?
— Пристига утре.
— Идва тук?
— Нямаше как да предложа място на срещата. Прецених, че трябва да говоря първо с теб. Нямах представа какво предпочиташ. Затова в крайна сметка той предложи нещо и… опасявам се, че си позволих да приема от твое име. Бях притиснат, в безизходица.
— И какво предложи той?
— Райънтаун.
— Наистина?
— Заяви, че знае къде се намира. Ходил е там за проучванията си. Зададох му няколко въпроса, за да проверя, и се оказа, че познава мястото.
— По кое време утре?
— Ще те чака там в осем сутринта.
— Но Райънтаун е само куп развалини в гората.
— Според него мястото било подходящо.
— За дуел може би.
— Той го определи като подходящо, не аз. И пак той предложи Райънтаун, не аз.
— Допадна ли ти като човек?
— Има ли значение?
— Бих искал да чуя личното ти мнение.
— Че защо трябва да имам такова?
— Защото си го чул как говори. Добил си някаква представа за него.
— Предавам ти неговото съобщение — отвърна Бърк. — Както обещах. Не искай от мен да му правя психологически портрет. Не ми е работа.
— Ами ако беше?
— Не искам да казвам нищо. Не искам да повлияя на твоето решение.
— Когато някой каже това, означава, че иска да му повлияе.
— Стори ми се прекалено настойчив.
— Това хубаво ли е или лошо?
— Може да бъде и едното, и другото.
— Как?
— Виж, той е професор в университет. Учен. А аз изпитвам огромно уважение към учените. Не забравяй, че самият аз съм бил учител. Нещата обаче се промениха. Старият принцип „публикуваш или отпадаш“ вече не е валиден. Сега учените трябва да се включат в социалните медии. Да правят нещо ново всеки ден. Бих се притеснил, ако част от задачата му включва твоя снимка в Райънтаун за някой блог пост или статия в интернет. Или за да поднови изследването, което е правил преди. Или комбинация от двете. Не мога да го обвиня. Той трябва да храни звяра, ако не иска студентите му да му дадат по-слаба оценка. Снимките са важно нещо. Затова предлага да се срещнете рано сутрин. По изгрев-слънце мястото ще изглежда по-живописно и по-колоритно. Можеш да вдигнеш поглед към небето в търсене на някоя изгубена птица.
— Голям циник си, отче.
— Днес всичко е различно.
— Но всички правят снимки. Всички публикуват онлайн. Какво толкова? Това не е причина да се тревожиш за срещата ми с него. Мисля, че се опитваш да ме предпазиш от нещо. Трябва да ми кажеш какво всъщност си мислиш.
Бърк се умълча. След малко каза:
— Срещнеш ли се с него, той ще ти каже нещо, което може да те разстрои.
— Не се притеснявай за мен. Не проявявам излишна чувствителност — отвърна Ричър.
— Може да те разстрои по различен начин.
— Какъв?
— Чух го да говори. Не всичко, което изрече, прозвуча логично. Отначало не бях сигурен какво иска да каже, но после разбрах какво не е наред.
— И какво беше то?
— Непрекъснато говореше за Стан в сегашно време. Все повтаряше: Стан е това, Стан е онова, Стан е тук, Стан е там. Отначало реших, че говори така, защото изпитва дълбока връзка с него. И иска да държи жив спомена за него. Той обаче продължи и накрая го попитах.
— Какво го попита?
— Защо говори по този начин.
— И какво ти отговори той?
— Според него Стан е още жив.
Ричър поклати глава.
— Това не е възможно — отвърна той. — Той почина преди години. Беше ми баща. Бях на погребението му.
Бърк кимна.
— Затова си помислих, че това може да те разстрои. Очевидно професорът или се е объркал, или е бил подведен. Или му има нещо… нали разбираш, хлопа му дъската. Всичко това може да бъде доста стресиращо след тежка семейна загуба…
— Беше преди трийсет години — каза Ричър. — Отдавна го преживях.
— Трийсет години?
— Горе-долу. Бях командир на рота в Западна Германия, в Службата за криминални разследвания към въоръжените сили. Спомням си как долетях от там. Спомням си погребението в „Арлингтън“. Майка ми го пожела, защото баща ми се бе сражавал в Корея и Виетнам. Смяташе, че го заслужава.
Бърк не отговори.
— Какво има? — попита Ричър.
— Сигурен съм, че е съвпадение — отвърна той.
— Кое?
— Според професора Стан Ричър работил дълго време далече от дома си и не поддържал връзка с никого, но след като се пенсионирал, се върнал да живее в Ню Хампшър.
— Кога?
— Преди трийсет години. Горе-долу. Това бяха точните думи на професора.
— Не е възможно — повтори Ричър. — Аз бях на погребението. Този човек греши. Ще трябва да му позвъня.
— Не можеш. Зает е до края на деня.
— И къде се предполага, че живее този старец, който се е върнал в Ню Хампшър?
— При внучката на някакъв роднина.
— Къде по-точно?
— Можеш да го научиш още утре от първа ръка.
— Опитвам се да стигна до Сан Диего. Трябва да продължа.
— Думите му разстроиха ли те?
— Изобщо не съм разстроен. Просто не знам какво да направя. Не искам да си губя времето в разговори с някой малоумник.
Бърк замълча за миг.
— Не бива да те разубеждавам повече — каза той. — Единственото ми притеснение беше емоционалното напрежение. След като такова не съществува, предполагам, че имаш пълното право да се усъмниш в думите на професора. Може да е случайна грешка. Объркване на две близки имена или нещо подобно. Разговорът с него може да се окаже интересен. Ако не друго, ще научиш повече за Райънтаун. Той знае много за него. Правил е проучвания там.
— Ще ми трябва мотел — каза Ричър. — Не мога да се върна в Лакония.
— Има един на север от Райънтаун. На трийсетина километра. Споменах ти го и преди. Казват, че е добър.
— Навътре в гората?
— Същият.
— Звучи идеално предвид обстоятелствата. Ако ти платя петдесет долара за бензина, ще ме закараш ли до там?
— Петдесет долара са твърде много.
— И бездруго навъртяхме доста километри. Не забравяй износването на гумите, амортизацията, застраховките, ремонтите и всичко останало.
— Ще взема двайсет.
— Става — отвърна Ричър.
Двамата станаха от масичката за пикник и се върнаха при субаруто.

Шестият и последен пристигнал беше Карел. Сутринта бе отишъл на работа както обикновено — стана рано и излезе на магистралата, където извади късмет със сравнително сериозна катастрофа. Всъщност извади двоен късмет, защото застрахователните компании и на двата автомобила му платиха да ги изтегли до града. Това бе достатъчно, за да си покрие разходите за деня. Останалото бе чиста печалба. Нямаше други катастрофи, но се отзова на три повиквания за повреди. Което беше идеално за това време на годината. А после попадна и на четвърта повреда. Надявам се да е така, помисли си той за един щастлив миг, докато пътуваше на север, когато видя старо субару край пътя. Но се оказа, че всичко е наред. В колата имаше двама мъже, които сякаш се наслаждаваха на гледката. Единият говореше по телефона. От ауспуха излизаше малко пушек. Старото субару работеше добре.

След трийсетина километра Карел намали скоростта и зави рязко наляво, към тесния път сред дърветата. Който беше съвсем малко по-широк от самия камион. Листа и клони го докосваха от двете му страни. Големите гуми подскачаха по неравностите и дупките. Карел отново намали, камионът буквално пълзеше с най-ниската възможна скорост. Видя пред себе си кабела, който минаваше над асфалта. Онзи, който беше свързан със звънеца. Искаше всяка от трите оси на камиона да го задейства. Това беше уговореният сигнал.
Дзън-дзън-дзън
. Затова караше бавно.

Тежката машина премина бавно през кабела. И спря. Карел изключи двигателя. Отвори шофьорската врата, която опря в гъстите клони, и хвърли багажа си на земята. Промъкна се с мъка и заключи вратата отдолу. Взе багажа си, отнесе го на десетина метра по-нагоре и го подреди на спретната купчинка. Обърна се и погледна назад. Камионът му блокираше пътя. Нямаше място нито отляво, нито отдясно. Кола не можеше да мине. Атеве — също. Може би само пешеходец, при това извърнат настрани, но дори тогава клоните щяха да издерат лицето му.
Идеалната пътна преграда.
Карел се обърна напред и зачака. След четири минути се появи Стивън със своя джип. Мерцедес. Надникна през прозореца и огледа камиона. Вляво, вдясно, отгоре, отдолу… Сякаш го оценяваше. Или сякаш Карел имаше кой знае какъв избор как да го позиционира.
Карел натовари багажа си. Стивън даде назад до място, където дърветата отстъпваха встрани от пътя, и направи обратен завой. Потеглиха към мотела.
— Всичко наред ли е? — попита Карел.
— Шорти се опита да разбие стената на банята — отвърна Стивън.
— Дребен проблем.
— Марк иска услуга. Издънихме се с вдигането на щората. Налице е напрежение между онези, които са ги видели, и онези, които не са. Направо ще откачат, ако разберат, че ти си разговарял с тях. Че си бил в тяхната стая. Или че си се здрависвал с тях, или нещо подобно.
— Не съм ги докосвал — отвърна Карел. — И не съм влизал в стаята им. Останах отвън. Вярно, разговаряхме…
— Марк иска да се престориш, че не си ги виждал. Така ще ни помогнеш да постигнем паритет — трима на трима. Надява се по този начин да удържи ситуацията под контрол.
— Разбрано — каза Карел.
Излязоха на поляната. Питър ги посрещна на рецепцията. Карел получи стая № 2. Което го устройваше напълно. Стаята нямаше никакво значение. Той остави багажа си вътре. Запозна се с останалите. Всички вече се бяха събрали. Стояха навън и си разказваха истории. Карел се престори, че идва тук за пръв път. Представи се като руснак, защото това му се стори забавно. Зададе куп въпроси, свързани с Пати и Шорти, сякаш наистина никога не ги беше виждал. Съгласи се тайничко с част от отговорите. Двамата гости, които дори не ги бяха зърнали, отново изразиха своето недоволство и Карел се присъедини към тях. Естественият баланс трима на трима като че ли успокои ситуацията. Може би Марк беше прав.
В този момент Питър излезе от рецепцията и покани всички в къщата на чаша кафе и кратък инструктаж, по време на който да прегледат избрани моменти от записите, направени през последните три дни. Всички го последваха с лежерна стъпка и добро настроение. Започваха да вярват. Всички се бяха събрали. И шестимата бяха пристигнали. Бяха изолирани от света. Всичко се случваше в действителност. Не беше измама. Дълбоко в себе си всеки от тях бе подозирал, че нещо може да се обърка. Но това не се бе случило. Всичко беше истинско. Беше истина. Оставаха едва няколко часа. Изпитаха дълбоко облекчение, след което ги връхлетя мощно цунами от възбуда, което ги остави без дъх. Преодоляха го бързо, защото все още нищо не беше сигурно, все още не изключваха възможността да останат разочаровани. Защото, както се казва, рибата беше още в морето.
Но въпреки това започваха да вярват.



31

Бърк и Ричър се върнаха по същия път, който водеше на запад към Райънтаун. Ричър следеше силата на сигнала на стария телефон на Бърк. Когато чертичките намаляха от три на две, той помоли Бърк да отбие встрани, за да позвъни отново на Еймъс, преди да са излезли от обхват. Набра номера й и тя отговори на третото позвъняване.
— Къде се намираш в момента? — попита тя.
— Не се притеснявай — отвърна Ричър. — Още съм извън града.
— Не можем да открием Карингтън.
— Къде го търсихте?
— В дома му, в офиса му, в кафенето, в което се отбива най-редовно, в заведенията, в които обядва…
— Уведомил ли е колегите си, че ще отсъства?
— Нито дума.
— Има ли мобилен телефон?
— Не отговаря.
— Проверете в градската служба „Архиви“ — посъветва я Ричър. — Потърсете Елизабет Касъл.
— Защо?
— Тя е новата му приятелка. Може да е при нея.

Ричър чу Еймъс да казва името й на някого:
Елизабет Касъл, служба „Архиви“.

— Някакви следи от онзи тип от Бостън? — попита Ричър.
— Проверяваме номерата на всички коли, които влизат или излизат от града — отвърна Еймъс. — Разполагаме със специален софтуер за целта. Още не сме открили нищо.
— Искаш ли да се върна и да ви помогна?
— Не.
— Мога да обиколя града и да го открия.
— Не — повтори тя.
Ричър чу някой да казва нещо на Еймъс.
— Елизабет Касъл също не е на работа — съобщи му тя.
— Трябва да се върна.
— Не — отвърна тя за трети път.
— Последен шанс — настоя Ричър. — След което ще тръгна към един мотел на север и ще изляза извън обхват.
— Не се връщай.
— Добре — отстъпи той. — Но ще искам една услуга в замяна.
— Каква?
— Ще те помоля да провериш в компютъра една стара история.
— Имам си достатъчно работа.
— Ще ти отнеме само минута. Разполагате с добра компютърна система.
— Ласкаеш ли ме?
— Ти ли проектира системата?
— Не.
— В такъв случай не те лаская. Казвам само, че едва ли ще отнеме много време. В противен случай не бих те молил. Знам, че си много заета.
— Добре, няма да го приема като ласкателство, а като проява на уважение. Какво искаш да потърся?
— Провери архивите след онази история с баща ми отпреди седемдесет и пет години. Провери следващите двайсет и четири месеца до септември хиляда деветстотин четирийсет и пета година.
— Какво се е случило тогава?
— Постъпил е в морската пехота.
— Какво да търся?
— Нерешен случай.
— За кога ти трябва?
— Ще ти позвъня при първа възможност. Искам да разбера какво се е случило с Карингтън.


Субаруто подмина широкия завой, който се отклоняваше към овощните градини и Райънтаун, и продължи по шосето, което водеше на север. Ричър не откъсваше поглед от телефона. Чертичките на дисплея изчезваха една по една. В продължение на няколко секунди се появи съобщение за търсене на сигнал, но телефонът бързо се предаде и обяви, че няма връзка. На километри пред тях се простираха поля, а зад тях се издигаха гори. От единия до другия край на хоризонта. Бърк караше точно към тях. Отбеляза, че отбивката за мотела е след седем-осем километра. Отляво. Добре си спомнял табелите. По една от всяка страна. На тях с пластмасови букви, боядисани в златно, пишело
Мотел
. Били окачени на разкривени стари дървени стълбове.

След пет минути вече се движеха сред дърветата. Въздухът стана по-хладен. Слънчевите лъчи едва проникваха между листата. Ричър провери скоростта. Движеха се с малко повече от шейсет километра в час. Би трябвало да стигнат след седем-осем минути. Той започна да брои наум. Дърветата сякаш се сгъстиха. Короните им образуваха нещо като тунел. Слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през него. Светлината стана по-мека и зеленикава.
Точно след седем минути Бърк вдигна крак от педала на газта. Беше уверен, че наближават отклонението. Било някъде отпред и вляво. Скоро щели да го видят. Добре си го спомнял. От табелите обаче нямаше и следа. Нито от пластмасовите букви или от златната боя. Видяха само двата разкривени дървени стълба в началото на отклонението.
Вляво и вдясно по главния път се издигаше гъста стена от дървета, отпред и отзад положението беше същото.
— Сигурен съм, че това е мястото — каза Бърк.
Ричър се надигна и измъкна картата от задния си джоб. Онази, която бе купил от бензиностанцията на края на града. Разгърна я и проследи пътя, по който бяха дошли. Провери мащаба и плъзна пръст по картата. После показа мястото на Бърк и заяви:
— Това е единственото отклонение на много километри наоколо.
— Може някой да е откраднал табелите — предположи Бърк.
— Или да са затворили.
— Съмнявам се. Онези типове изглеждаха доста сериозни. Имаха бизнес план. В интерес на истината, чух някаква история за тях… Били изключително амбициозни, но започнали зле. Вдигнали скандал за забавеното разрешително за строеж.
— Кой го е направил?
— Собствениците на имота. Заявили, че успехът на всеки съдържател на мотел зависи от това да отвори врати в началото на сезона. Оплакали се, че властите бавят необосновано разрешителното. От администрацията пък възразили, че собствениците са започнали строителни дейности без съответните разрешителни. Вдигнал се голям скандал.
— Кога се случи това?
— Преди година и половина. Затова държали толкова много на графика. Искали да отворят следващата пролет. Което означава, че няма как да са фалирали. Прекалено рано е. Бизнес планът им показвал финансови резерви за две години.

Преди година и половина патрулен екип се отзовал на подаден сигнал за нарушаване на обществения ред от посетител в окръжната служба. Викал, крещял, държал се заплашително. Униформените го успокоили, той се извинил и… това е всичко. Оплакал се, че разрешителното му за строеж се бави. Искал да реновира мотел край града.


Представил се като Марк Ричър.

— Трябва да погледна това място — каза Ричър.
Бърк зави по неравния път, от който на места липсваха големи парчета асфалт. Светлината около него стана още по-наситено зелена. Клоните се надвесиха още по-ниско, протегнали сякаш ръце — разкривени, кокалести — от двете им страни. Част от тях бяха изпочупени като от голям камион, минал неотдавна.
Откриха го след трийсетина метра. Беше спрял пред тях, притиснат отстрани от клоните на дърветата, и блокираше напълно пътя.
Беше авариен камион. Огромен. Червен на златисти ивици.
— Току-що го видяхме — отбеляза Ричър. — Освен това го забелязах и вчера.
На около метър зад огромните задни гуми на камиона се виждаше кабел, който прекосяваше пътя от единия до другия край. Беше дебел и ако се съдеше по вида, гумен. Приличаше на маркуч от бензиностанция.
Ричър свали прозореца на субаруто. Двигателят на камиона не издаваше никакъв шум. От ауспуха не излизаше дим. Бърк спря на два метра от кабела. Ричър отвори вратата. Излезе от колата и тръгна напред. Прекрачи кабела. Бърк го последва. Ричър го предупреди да прескочи внимателно. Защото Ричър не обичаше кабели, опънати на пътя. Те не носеха нищо добро. Служеха за наблюдение в най-добрия случай и причиняваха експлозии в най-лошия.

Камионът имаше скосена задна част с къс масивен кран и огромна кука за теглене. Имаше и няколко багажни отделения за инструменти и оборудване с блестящи хромирани врати. Ричър се провря откъм страната на шофьора, като тръгна с лявото рамо напред и държеше левия си лакът високо, за да не позволи на клоните да издраскат лицето му. Мина покрай името на собственика, гордо изписано отстрани.
Карел.
Златните букви бяха високи поне две педи. Ричър се добра до кабината. Качи се на най-долното стъпало и провери шофьорската врата. Беше заключена. Той слезе, проправи си път с усилие и излезе пред камиона. Пътят продължаваше сред дърветата. Настилката беше същата. Износен асфалт, от който липсваха цели парчета, покрити тук-там с пръст, чакъл и гниещи листа. На места се виждаха следи от автомобилни гуми, някои стари, други нови. След двайсетина метра дърветата отстъпваха леко назад. Следите от гуми там бяха съвсем пресни. И двете бяха с формата на буквата V. Сякаш лек автомобил бе дал на заден, за да направи обратен завой. Което изглеждаше логично. Защото шофьорът на камиона не се виждаше никакъв. Вероятно бе пристигнала кола и той се бе качил в нея. Тя бе спряла с предницата към камиона, след което бе дала назад, обърнала бе и бе потеглила.

Ричър се взря в далечината.
— Ще хвърля един поглед. Искам да видя какво има там — каза той.
— Как? — попита Бърк.
— Ще отида пеша.
— Ако се вярва на твоята карта, отсечката е дълга поне три километра.
— Трябва да пренощувам някъде. Освен това съм любопитен.
— И какво толкова ти се струва любопитно?
— Мисля, че човекът, вдигнал скандала за онова разрешително за строеж, се казва Ричър.
— Откъде знаеш?
— Името му фигурира в полицейските компютри. Повикали са патрул, който да охлади страстите. Преди година и половина.
— Роднини ли сте?
— Нямам представа. Може да съм също толкова близък с него, колкото и с онзи професор от университета.
— Искаш ли компания?
— Говорим за три километра в едната посока и още три в другата, ако не извадим късмет.
— Няма проблем — отвърна Бърк. — Предполагам, че и аз съм любопитен.
Тръгнаха заедно. От гледна точка на топографските стандарти теренът беше равен, което би трябвало да направи прехода им съвсем лесен, но в действителност пътят бе осеян с дупки, а това затрудняваше придвижването им. Всяка стъпка бе с по няколко сантиметра по-висока или по-ниска от предишната, което означаваше, че Ричър и Бърк можеха да се препънат на всяка крачка. По едно време прекосиха поляна, на която не растеше нито едно дърво. Беше широка двайсетина метра и продължаваше наляво и надясно, сякаш за да опише кръг наоколо. Сякаш за да разграничи вътрешната част на гората от външната. Гора вътре в гората. Приличаше на гигантски житен кръг, но очертан от двайсетметрови кленове, а не от житни стръкове или царевични стъбла. Тук вече се усещаше топлината, която слънчевите лъчи носеха. Не след дълго попаднаха отново под студената зелена сянка. Ричър и Бърк бяха прекосили границата. Бяха навлезли във вътрешната гора. В гората вътре в гората. И напредваха към централната й част.
Трите километра щяха да отнемат на Ричър трийсет минути, но в компанията на Бърк това време нарасна на четирийсет и пет минути. Излязоха от дърветата и видяха, че пътят продължава през ливадите и отвежда до паркинг, зад който определено имаше мотел. В левия му край имаше рецепция, а отпред бяха паркирани комби, микробус, някаква по-малка кола и пикап, всичките спрели пред съответните стаи.
Ричър и Бърк тръгнаха натам.
Веднага ги забелязаха. По два начина. Робърт бе използвал чипа на фотоапарат, за да копира алгоритъм за лицево разпознаване и да го прехвърли в охранителните камери около мотела. Веднага щом алгоритъмът засечеше лице между дърветата, задействаше светлинен и звуков сигнал. Нещо като радар. Или система за ранно предупреждение. Която сигнализираше: приближават хора! Съвсем случайно Стивън наблюдаваше именно този екран, защото така изискваше процедурата, която спазваше — да следва екраните съобразно посоките на компаса. И погледът му засече движение. От сенките излязоха двама мъже и слънчевата светлина огря лицата им.
— Марк, погледни това — каза Стивън.
Марк погледна. И възкликна:
— Кои са тези, по дяволите?
Робърт увеличи кадъра. Образът потрепери от разстоянието, сякаш имаше мъгла или нещо подобно. Двамата мъже вървяха право към обектива. Привидно не напредваха, но само заради прекалено голямото увеличение. Единият беше по-дребен и по-възрастен. Слаб и бавен. С джинсово яке и посребрена коса. Другият беше огромен. С размерите на врата. Косата му стърчеше във всички посоки. А лицето му бе сурово. Несъмнено корав тип.
— По дяволите! — изруга Марк.
— Увери ни, че няма да дойде тук. Каза, че бил от друг клон на фамилията. Нямало да прояви интерес.
Марк не отговори.
Питър позвъни от рецепцията. Гласът му прозвуча по интеркома.
— А се оказа, че човекът проявява такъв интерес, че изминава пеша цели три километра! Добра преценка, приятел.
Марк замълча отново. Отвори уста едва след няколко секунди и нареди:
— Задръжте всички вътре в къщата. Поднесете им още по едно кафе. Покажете им още едно видео. Но не отваряйте вратите. Не пускайте никого навън.



32


Бърк и Ричър стигнаха до края на пътя и се озоваха на неасфалтирания паркинг. От това място вече можеха добре да огледат онова, което ги очакваше пред тях. Ричър чу гласа на Еймъс в главата си, която говореше за ЛСД в кафето. Сега разбра какво е имала предвид. Защото отблизо товарният микробус, паркиран пред рецепцията, се оказа син. Тъмен, елегантен нюанс на синьото. Подчертан от златисти ръкописни букви.
Персийски килими. Професионално почистване.
И адрес в Бостън. Регистрационна табела от Масачузетс.

Най-голямото дежа вю в историята.
Всъщност не съвсем, защото Ричър виждаше микробуса за пръв път. Само бе чул описанието му по полицейската радиостанция. Пътните камери в Лакония го бяха засекли да слиза от магистралата прекалено рано, за да обслужва клиент в града. Преди беше виждал само аварийния камион. Това беше сигурно.
И то два пъти.
Това вече бе истинско дежа вю. Беше се промъкнал покрай камион, който бе видял два пъти, след което бе попаднал на микробус, за който бе чул от диспечера в полицейското управление. Ричър забави крачка и се замисли. Бърк го изпревари и продължи напред бавно, но неотклонно.
Ричър, който вървеше зад него, видя, че комбито, паркирано до микробуса, е волво, а номерата му бяха от Върмонт. Малкият компактен автомобил беше син, вероятно вносен, с непознати за него номера. Пикапът бе от онези, които хората използваха само за работа. Автомобил, какъвто би използвал един дърводелец например, за да слага дъските отзад. Беше мръснобял и имаше номера… може би от Илинойс. Ричър трудно можеше да прецени от това разстояние.
На всичкото отгоре това беше последната кола в редицата. Волвото бе паркирано пред стая № 3, а микробусът — пред № 7. Малката синя кола беше пред № 10. Щората на тази стая беше спусната, а на стола пред стая № 5 беше седял някой. Явно не беше на мястото си.
Двамата тегнаха към входа, над който светеше червена неонова табела. Влязоха вътре. Зад рецепцията ги посрещна млад мъж към трийсетте, с черна коса, бледа кожа и едва забележима свенливост. Може би заради това избегна погледите им. Но определено беше интелигентен. И образован. В добро здраве и добра физическа форма. Нищо чудно да бе спортувал в колежа. Най-вероятно бегач, а не тежкоатлет. На средни разстояния. Завършил магистратура по някоя техническа дисциплина. Беше слаб и жилав, леко напрегнат, може би дори притеснен.
— Трябва ми стая за тази вечер — каза Ричър.
— Много съжалявам, но мотелът е затворен — отвърна мъжът.
— Така ли?
— Свалих табелите. Надявах се да спестя на хората излишното разкарване.
— Тук има доста коли.
— Те са на работниците. Изоставаме с ремонтните дейности. Трябваше да оправим куп неща, преди да се върнат туристите. Оказа се, че единственият начин да го направим, е като затворим мотела за две седмици.
— И ремонтирате едновременно всички стаи?
— Водопроводчикът спря водата. Електротехникът работи по електрическата инсталация. Няма отопление, климатиците не работят. Нямам право да ви дам стая, дори да можех.
— Персийски килими ли имате?
— Всъщност от органична юта. Предпочитаме екологичните материали. Би трябвало да издържат десет години, но само ако се почистват както трябва. Използваме ли обикновена фирма за почистване с надеждата да спестим, ще платим повече в крайна сметка. Плащаме на тази фирма по тарифи за Бостън, но би трябвало да си избием разходите в дългосрочен план. Така поне показват сметките.
— Как се казвате? — попита Ричър.
— Как се казвам?
— Всеки си има име.
— Тони.
— Тони кой?
— Кели.
— Аз съм Ричър.
Младият мъж го зяпна, след което премигна и се взря учудено в госта, сякаш току-що бе асимилирал странно съвпадение.
— Купих това място от семейство, което се казваше Ричър — обясни той. — Роднини ли сте?
— Не знам — отвърна Ричър. — Предполагам, че ако се върнем достатъчно назад, всички ще се окажем роднини. Кога купихте мотела?
— Скоро ще стане година. Беше частично реновиран. Отворихме го навреме за първия сезон, но сега трябва да наваксаме с останалото.
— Защо го продадоха?
— Внукът беше поел нещата, но, честно казано, мисля, че това не беше за него. Беше човек на идеите, докато управлението на един мотел е свързано с безброй досадни дреболии. Май имаше и проблеми с разрешителното. Бързо реши, че не си заслужава усилието. Според мен обаче не е така. Затова го купих.
— Електротехникът ли е от Върмонт или водопроводчикът?
— Водопроводчикът. Там ще намерите най-добрите майстори на света. Идването им тук е свързано с разходи, но не искам да бъда на брашното евтин, а на триците скъп.
— Предполагам, че същото се отнася и за електротехника от Илинойс.
— Всъщност има известна разлика. Безработицата в Илинойс е по-висока, затова техните специалисти вземат по-евтино, което оправдава разходите около идването им тук. По-важното е, че се справят отлично с възложените им задачи. Тук има страшно много работа, а на тях им се плаща на час. Наемаме хора, които са ни препоръчани от някого и качеството на работата им е безупречно. Още повече че са работили по мотели като нашия. В Средния запад има далеч повече мотели, отколкото тук.
— Ясно — отвърна Ричър.
— Много съжалявам за проваленото пътуване — каза мъжът зад рецепцията.
А после се сепна и погледът му се зарея някъде встрани.
— Почакайте! — възкликна той.
Ричър и Бърк спряха.
Младият мъж погледна през прозореца.
— Как дойдохте до тук? — попита той. — Изобщо не съобразих! Не ми казвайте, че сте вървели пеша! Едва сега се сетих, че няма начин да сте дошли с кола. Аварийният камион препречва пътя.
— Дойдохме пеша — отвърна Ричър.
— Много съжалявам. Днес възниква проблем след проблем. Последният гост, когото приех, преди да затворим за ремонт, изостави повредения си автомобил. Колата не искаше да запали, затова той извика такси и изчезна. Аз пък реших да извикам авариен камион, за да го изтегли, но той се оказа толкова голям, че не може да мине през гората.
Мъжът надникна през прозореца, погледна наляво и надясно, сякаш проверяваше нещо.
След което понижи глас:
— Или човекът просто не иска да си одраска боята. Трябва да призная, че не съм доволен. Дърветата от двете страни на пътя са подкастрени според изискванията на Пътната служба. Много държа на подобни неща. Грижа се за всяка дреболия, повярвайте ми. Всеки стандартен камион би трябвало да мине без проблеми.
Мъжът замълча, замисли се и предложи:
— Нека ви откарам обратно. Поне до аварийния камион. Предполагам, че колата ви е паркирана зад него. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Какъв е проблемът с изоставения автомобил? — попита Ричър.
— Нямам представа, но ми изглежда доста стар.
— А какъв е този номер?
— Канадски. Може еднопосочният билет до Канада да е излязъл по-евтино от разходите по връщането на автомобила там и рециклирането му. Предполагам, че има някакви регулации в това отношение. А може да е докарал колата до тук само за да я зареже. Въпрос на сметки — кое е изгодно и кое не.
— Добре — съгласи се Ричър. — Можете да ни откарате обратно.
— Благодаря — обади се Бърк.
Мъжът ги поведе навън, заключи вратата на рецепцията зад тях и ги помоли да изчакат на паркинга. После закрачи усърдно към плевнята, която се намираше на трийсетина метра. Тя беше невзрачна правоъгълна сграда с девет атевета, паркирани отпред в стройни редици, три по три. Зад плевнята се издигаше къща с масивни тежки мебели на широката веранда.
Минута по-късно мъжът излезе от плевнята зад волана на черен джип. Средно голям с формата на юмрук. Вероятно европейски. Може би порше или мерцедес. Или беемве. Или ауди. Оказа се мерцедес. Който спря точно пред Ричър и Бърк. Ричър видя означенията отстрани. Беше модел с осемцилиндров V-образен двигател.
Мъжът зад волана ги погледна подканящо, след което Бърк се качи отпред, а Ричър отзад. Мерцедесът потегли, прекоси паркинга и заподскача по асфалтовия път, който пресичаше поляната.
— Трябва да тръгнете на изток към езерата — посъветва ги мъжът от рецепцията. — Там ви очакват множество хотели и мотели.

Навлязоха отново в гората и се озоваха в същия тунел от листа и клони, от който бяха излезли по-рано. Мъжът караше бързо. Знаеше, че насреща му няма да излезе друг автомобил. Мерцедесът измина за три минути трите километра, които бяха отнели на Бърк четирийсет и пет минути. Спряха пред кабината на аварийния камион. Светлината, която се процеждаше през короните на дърветата, бе сумрачнозелена и на фона й червената боя на камиона наподобяваше кръв. Дърветата бяха притиснали огромната машина от двете й страни, а извитите клонки и листата се протягаха към него като пръсти. По-ниските вейки се спускаха към предното стъкло. Камионът определено бе плътно заобиколен от растителност. Но не беше заседнал. Не и при наличието на мощния си двигател и огромните колела. Да, не беше заседнал. Явно собственикът му се притесняваше да не издраска боята. Разбираемо. Сигурно струваше доста. Множество слоеве червено. Безкрайни златисти ивици, изрисувани все на ръка. А името, което, за щастие, бе кратко —
Карел
, — бе изписано със скъп калиграфски шрифт, наподобяващ писмо на стара дама от викторианската епоха.

Мъжът зад волана на мерцедеса се извини за изгубеното време и им пожела късмет. Бърк му благодари и слезе от колата, а Ричър го последва. Бърк се притисна отстрани към камиона и се провря покрай дърветата. Ричър тръгна след него с високо вдигнат лакът, но спря до кабината, която се извисяваше над него, и се обърна.
Мерцедесът потегли с лекота назад към свободното пространство между дърветата, където направи обратен завой. Бързо, лесно, елегантно. Сякаш го бе правил и преди. Несъмнено го бе правил и преди. Той бе качил шофьора на камиона.
Ричър не помръдна още секунда-две, след което се обърна и си проправи път към мястото, където го очакваше Бърк, от другата страна на гумения кабел, до предната броня на субаруто. Качиха се в колата и Бърк потегли на заден, извърнал глава, за да не пропусне разклона. Там щеше да разполага с достатъчно място, за да завие в която посока реши.
— На изток към езерата ли? — попита той.
— Не — отвърна Ричър. — На юг, докато стигнем място, където мобилният ти телефон ще улови сигнал. Трябва да се обадя на Еймъс.
— Нещо не е наред ли?
— Искам да разбера какво става с Карингтън.
— Зададе доста въпроси в мотела.
— Така ли?
— Сякаш подозираше нещо.
— Винаги подозирам нещо.
— Отговорите му удовлетвориха ли те?
— Предната част на мозъка ми намира отговорите му за логични. Смислени. Възможни. Съответстващи на истината.
— Но?
— Задната част на мозъка ми не хареса това място.
— Защо?
— Нямам представа. Но всеки мой въпрос получи своя отговор.
— Следователно става въпрос за усещане.
— Да, за усещане… сетиво. Като обонянието. Като миризмата, която те събужда и ти подсказва, че прерията е пламнала.
— Но не можеш да посочиш конкретна причина?
— Така е.
Продължиха на юг. Ричър не откъсваше поглед от телефона. Все още нямаше връзка.

Питър едва не припадна от напрежение. След като изпрати двамата мъже, той даде на заден и се прибра колкото се може по-бързо. Подкара право към къщата. Прекоси тичешком верандата, облегна се на стената и се свлече бавно. Седна на пода, а останалите се събраха около него. Спогледаха се мълчаливо, изпълнени с възхищение, след което размахаха юмруци в знак на триумф. Като футболни запалянковци, които току-що са видели любимият им отбор да отбелязва гол.
— Клиентите забелязаха ли нещо? — попита Питър.
— Абсолютно нищо — успокои го Марк. — Извадихме късмет. Всички бяха вътре. Ако онези двамата се бяха появили трийсет минути по-рано, можеха да ни създадат проблеми, защото тогава клиентите се разхождаха по паркинга.
— Кога ще обясним ситуацията на Пати и Шорти?
— Някакви предпочитания?
— Мисля, че трябва да го направим още сега. Моментът е подходящ. Така ще им предоставим достатъчно време да вземат определени решения, след което да се усъмнят в тях. Емоционалното им състояние е от голямо значение.
— Аз съм „за“ — заяви Стивън.
— Аз също — подкрепи го Питър.
— С мен ставаме трима — каза Марк. — Един за всички, всички за един. Ще го направим още сега. Всъщност ще оставим Питър да го направи. В знак на благодарност за представлението, което изнесе. Като своеобразна награда.
— Гласувам „за“ и по този пункт — каза Стивън.
— Аз също — обади се Робърт.
— Чакайте първо да си поема малко дъх — отвърна Питър.



33

Пати и Шорти се бяха преместили в стаята и в момента седяха на леглото. Щората оставаше спусната. Бяха пропуснали обяда. Просто нямаха сили за него. Но сега бяха гладни. Храненето обаче изискваше известно усилие на волята. Защото ставаше въпрос за последните два пакета храна от кашона. И за последните две бутилки вода.
Изведнъж двамата се стреснаха. Защото телевизорът се бе включил. Отново сам. По същия начин, както и преди. Появи се същото леко жужене. Последвано от същия яркосин екран, прорязан от същите черни линии, които не би трябвало да се виждат.
На мястото на синия екран се появи лице на мъж. Питър. Мръсникът, повредил колата им.
— Сигурно се чудите какво става — започна той. — Мисля, че е време да ви съобщим. Ще ви предоставим нужната информация, след което ще ви оставим да я обмислите. По-късно ще се включим отново, за да отговорим на вашите въпроси, ако нещо не ви е ясно. Чувате ли какво ви казвам? Гледате ли внимателно?
Никой от тях не отговори.
— Ехо, нуждая се от вашето внимание — призова ги Питър. — Важно е.
— Като поправянето на колата ли? — попита Шорти.
— Сам си си виновен, приятел. Затова си тук. Грешката е само твоя. Тъй като от известно време само хленчите и мрънкате, и непрекъснато подпитвате какво ще правим с вас, сега е моментът да ме чуете внимателно.
— Слушам — каза Пати.
— Седнете един до друг на ръба на леглото. Покажете ми, че наистина внимавате. Наблюдавайте лицето ми на екрана.
Отначало Пати не помръдна, но след секунда-две седна срещу телевизора. Шорти я последва. Неохотно, но все пак го направи. Двамата се настаниха един до друг, сякаш седяха на първия ред в киносалон.
— Добре — каза Питър. — Умно. Готови ли сте да чуете какво следва оттук нататък?
— Да — отвърна Пати.
— Предполагам — кимна Шорти.
— По-късно тази вечер ще отключим вратата. В този момент ще бъдете свободни да напуснете стаята. Но пеша. Няма да разполагате с никакви превозни средства. Абсолютно никакви. Ще скрием ключовете, така че да не ги намерите, освен, разбира се, ключа на вашата кола, която обаче няма да потегли, както знаете. Останалите автомобили са прекалено нови модели, за да отскубнете кабелите и да се опитате да ги запалите. Затова се примирете с фактите. Ще можете да се придвижвате само на двата си крака. Не си губете времето в опити да измислите нещо друго. Разбрахте ли ме?
— Защо го правите? — попита Пати. — Защо ни държите тук и не ни пускате да си тръгнем?
— Обещах да ви предоставим нужната информация, за да я обмислите. Запазете въпросите за по-късно. Разбрахте ли ме?
— Да — отвърна Пати.
— Предполагам — присъедини се Шорти.
— Около тази гора има просека, изсечена на пръв поглед като предпазна мярка срещу горски пожари. Ширината й е двайсет метра. В тази ивица не растат никакви дървета. Видяхте ли я на идване?
Там се виждаше късче яркорозово небе.
— Видяхме я — отвърна Пати.
— Не е противопожарна просека. Дядото на Марк я е изсякъл с различна цел. За да запази гората във вътрешния периметър в първоначалния й вид. Тя предпазва дърветата не от огън, а от семена. И обкръжава вътрешната гора от всички страни. Няма значение откъде духа вятърът. Инвазивните видове не могат да преминат.
— Е, и? — попита Пати.
— Ще тръгнете натам, през гората, все едно в каква посока, и ако излезете на открито, печелите играта.
— Каква игра?
— Това въпрос ли беше?
— Не можеш да ни кажеш, че участваме в някаква игра, без да ни обясниш що за игра е това!
— Приемете го като гоненица. Ще трябва да се доберете до просеката, без да ви хванем. Съвсем просто е. Вървите, тичате, пълзите… правите каквото прецените.
— И кой ще ни гони? — попита Пати. — Кой ще се опита да ни хване?
Телевизорът угасна. Сам-самичък. Нещо изпращя както миналия път, екранът посивя, а лампичката светна в червено.
* * *
Старият телефон на Бърк отбелязваше силата на сигнала с една чертичка, но Ричър предпочете да изчака да се появи и втора. Опасяваше се връзката да не се разпадне. Защото при една чертичка всеки спад в силата на сигнала може да се окаже проблем. Това подсказваше опитът му с армейските радиостанции, които се повреждаха или губеха сигнала при пръв удобен случай. Надяваше се телефоните да работят по-добре, макар да не хранеше кой знае какви очаквания.
Бърк не му обръщаше внимание и продължаваше да шофира на юг. След като мълча в продължение на пет минути, пасторът реши да попита:
— Какво прави в момента задната част на мозъка ти?
Ричър не откъсваше поглед от телефона. Чертичката бе само една.
— Задната част на мозъка ми се притеснява заради онези килими от органична юта — отвърна той.
— Защо?
— Защото младежът спомена, че предпочитал екологичните материали. В думите му прозвучаха и гордост, и извинение, но и известно предизвикателство. Типичният тон, с който мнозина говорят за неща, които околните намират за странни. Той обаче беше искрен, действията му подкрепяха думите му. Имам предвид, че плаща високи цени, за да наеме специалисти от Бостън. Сякаш наистина иска нещата да се получат. Дотук всичко изглежда логично.
— Но?
— Впоследствие спомена, че някакъв канадец е зарязал колата си, за да не плаща таксата за рециклиране у дома. Или нещо подобно. Точните му думи бяха: „Предполагам, че има някакви регулации в това отношение“. Подсмихна се леко, когато ги изрече. Съвсем леко. Както би направил обикновен гражданин. Но не и такъв, който използва органична юта. Не и човек, който знае какво е това. Няколко минути по-късно се появи зад волана на джип с осемцилиндров двигател. И караше доста бързо. Направо хлапашки. Сякаш му допадаше да подскача по неравностите. Не ми прилича на човек, който би използвал органична юта. Такъв човек би си купил хибриден автомобил. Или електрически. Логиката се наруши. Нещата престанаха да се връзват.
— А какво казва предната част от мозъка ти?
— Съветва ме да проследя парите. Човекът плаща на специалисти по почистване на персийски килими. Които пристигат чак от Бостън. Това са много пари. Солидно доказателство. А с какво разполагам аз? С подозрение, че нещо не е наред? С подсмихване, което може да не съм разбрал правилно? Може би се нуждае от онзи джип заради снега през зимата. Съдебните заседатели биха отсъдили в негова полза. Биха казали, че той е добър човек. Който иска да спаси планетата. Или най-малкото, да даде своя скромен принос.
— Съгласен съм със съдебните заседатели — обяви Бърк. — Предпочитам да се доверя на предната част на мозъка ти, отколкото на задната.
Ричър не отговори. Погледна телефона. Две чертички.
— Ще позвъня на Еймъс — обяви той.
— Искаш ли да отбия?
— Ще се отрази ли благоприятно на връзката?
— Мисля, че да. Ще улови сигнала по-добре.
Бърк спря на място, където банкетът беше по-широк.
Ричър набра номера.
— Обади ми се след десет минути — каза Еймъс. — В момента съм много заета.
— Открихте ли Карингтън?
— Не. Обади се по-късно.
* * *
Процесът на плащането се превърна в неочаквано впечатляващ ритуал. Започна съвсем скромно и обикновено, но се превърна в изключително тържествено събитие. Сякаш датираше от античността. От времената на древните гърци или римляни. Или дори от по-древните племена преди тях. Стивън остана да следи мониторите, докато останалите се върнаха в мотела — шумна, оживена групичка от девет души, шестима от които клиенти, ту възбудени, ту сдържани, плюс Марк, Питър и Робърт, които вървяха след тях. Клиентите се отправиха към стаите си. Марк, Питър и Робърт влязоха в офиса, който служеше за рецепция. Където процесът на плащането еволюира най-неочаквано. На момента. Защото Марк и останалите нямаха предварителен план. Изобщо не го бяха обмисляли. В крайна сметка взеха решение след петсекунден размисъл. Беше очевидно какво трябва да направят.
Драматичният ефект обаче беше впечатляващ. Психологическият също. Марк седна зад плота. Питър застана в края му. Сякаш се дистанцираше. Заемаше позиция между клиентите и Марк. Като независим наблюдател. Като свидетел.
Робърт ги съпровождаше. Отиде да доведе всеки от тях. Поотделно. Така се ражда легендата. Почукваше на вратите им, те излизаха и го следваха. Той играеше ролята на преторианец, а те на патриции. Или на сенатори. Вървяха след него по дъсчената алея. Нямаха избор. А той изоставаше на почтително разстояние зад тях. Стигнеше ли офиса, оставаше навън, до вратата, и не виждаше какво се случва вътре.
Те влизаха един по един, плащаха своя дан на Марк под погледа на Питър, така както васали прекланят глава пред своя сюзерен. Някои брояха пачките една по една и по този начин удължаваха момента. Други оставяха саковете си на плота и отстъпваха назад в очакване плащането им да бъде прието мигновено и безусловно. Така и ставаше. Парите бяха вътре. Всичките до последния долар. Защото те не можеха да си позволят да излъжат. После Робърт ги съпровождаше до съответната стая и почукваше на следващата врата. Едновременно небрежно и официално, както вероятно древните са търгували със смъртта в своите градове-републики.

Карел получи солидна отстъпка заради помощта, която им бе оказал предишния ден, но останалите петима платиха пълната цена до последния цент. В края на ритуала Марк избра двата най-големи сака и Питър натъпка парите в тях. Не беше лесно, защото да побереш съдържанието на пет и половина сака с пари само в два изисква доста изобретателност. Останалите се събраха около тях. Марк броеше на глас, докато Питър прибираше пачките. Но не броеше с числа. Отначало, когато първите пачки изчезваха в сака, той казваше:
разход, разход, разход
, но от един момент нататък го промени на:
печалба, печалба, печалба
. Всички започнаха да му пригласят и това се превърна в нещо като напев. Но тих напев, за да не ги чуе някой. Всички шепнеха:
печалба, печалба, печалба
… Отнесоха саковете в къщата, като минаха покрай прозорците на всички гости. Надяваха се да ги видят. Да видят как победителите отнасят своя скромен и справедлив дан.


Питър ги бе посъветвал да обмислят думите му и те го бяха направили, но не заради него, а защото такава бе тяхната природа. Така правеха хората, израснали в Сейнт Ленард, провинция Ню Брънзуик, Канада. Използваха мозъка си. Мислеха, преди да кажат нещо. И действаха методично.
Пати прошепна:
— Очевидно се опитват да ни излъжат. Според мен е невъзможно да стигнем до онази просека в гората.
— Не вярвам да е невъзможно.
— Трябва да е.
— Срещу колко души ще играем?
— Видяхме трима. Стаите са общо дванайсет. Тази не се брои. Атеветата са девет. Избери си което число искаш.
— Смяташ ли, че ще използват атеветата?
— Не се и съмнявам. Затова Питър подчерта, че ще трябва да вървим пеша. За да ни накара да се почувстваме безпомощни… да ни внуши, че се намираме в безизходно положение…
— В такъв случай девет души. Не могат да покрият целия район. Той е огромен.
— Разгледах картата — каза Пати. — Простира се на осем километра от изток на запад и на единайсет от север на изток. Има формата на овал. Мотелът се намира на километър източно от центъра на овала. Разстоянията до северния и южния край са приблизително равни.
— В такъв случай е напълно възможно. Ще разположат по един човек на всеки четирийсет градуса от окръжността. С други думи, ще застанат на разстояние сто метра един от друг. Промъкнем ли се в пространството между тях, можем да им избягаме.
— Не мисля, че е възможно — възрази Пати. — Дори да се измъкнем, какво ще стане после? Ще стигнем до шосето, ще се качим на стоп и ще се свържем с полицията и ФБР. Ще обвиним тези типове в отвличане и незаконно задържане, ченгетата ще дойдат, ще открият затворническите решетки, ключалките, камерите, микрофоните… Едва ли Питър и приятелите му ще го допуснат. Не могат да си позволят да избягаме от тук. Колкото и да се опитваме. Каквото и да правим. Не могат да си го позволят. Явно са напълно уверени, че няма да им се измъкнем.
Шорти не отговори. Двамата седяха един до друг на леглото в мрачната стая. Пати бе подпъхнала ръцете си с дланите надолу под бедрата. Поклащаше се леко напред-назад, съвсем леко, и се взираше в тъмнината. Шорти бе опрял лакти на коленете си и бе подпрял брадичка с ръка. Седеше неподвижно. Опитваше се да мисли.
В следващия миг стаята се озари от ярка светлина. Всяка лампа в нея грейна ослепително като кино декор, осветен от прожектори, а моторчето на щората забръмча и я повдигна нагоре. Пред прозореца се бяха събрали шестима мъже. Застанали на верандата. Рамо до рамо. На сантиметър-два от прозореца. Вперили поглед в тях. Единият беше Карел. Мръсникът с аварийния камион. Трима от тях вече бяха виждали. Останалите двама бяха нови за Пати и Шорти.
Шестимата не откъсваха погледи от тях. Разглеждаха ги откровено и невъзмутимо. Ту него, ту нея, ту нея, ту него. Претегляха, преценяваха, отсъждаха… Накрая взеха някакво решение. На лицата им разцъфнаха доволни усмивки. Закимаха бавно в знак на одобрение. Очите им грейнаха от ентусиазъм.
После — като по невидим знак — и шестимата вдигнаха ръце и започнаха да ръкопляскат, бавно и силно, като зрители, които почтително аплодират звездите на представлението.
На предстоящото представление.



34

Десет минути по-късно Ричър отново позвъни на Еймъс. Тя вдигна веднага. Стори му се задъхана.
— Какво има? — попита той.
— Фалшива тревога — отвърна тя. — Получихме информация за Карингтън. Но се оказа остаряла с два часа и не го заварихме там. Продължаваме да го търсим.
— А открихте ли Елизабет Касъл?
— И нея търсим.
— Трябва да се върна в града — каза Ричър.
Еймъс замълча за миг.
— Не — заяви тя, — продължаваме издирването. Компютърът следи всички камери по кръстовищата. Нито едно превозно средство, дошло от юг тази сутрин, не е напуснало града. Смятаме, че Карингтън е някъде в района.
— Затова трябва да се върна. Няма никакъв смисъл да идвам, след като го пипнат.
— Не — повтори Еймъс.
— Каква беше онази фалшива тревога?
— Някой го е видял да влиза в окръжния архив. Но никой друг не е забелязал присъствието му. Във всеки случай, в момента не е там.
— Сам ли е бил или с Елизабет Касъл?
— Трудно ми е да отговоря. Работен ден е. В сградата е имало много хора. Невъзможно е да се прецени кой с кого е бил.
— В архива, в който пазят данните от преброяванията ли е ходил?
— Не, на друго място. Окръжните служби са разпръснати из целия град.
— Намери ли минута, за да провериш онази стара история?
Еймъс замълча, после каза:
— Отне ми повече от минута.
— И какво откри?
— Трябва да се посъветвам, преди да ти кажа. По ирония на съдбата, трябва да се посъветвам именно с Картър Карингтън.
— Защо?
— Ти ме попита за нерешени случаи. Открих един. Но той няма давност.
— Това означава ли, че си попаднала на неразкрито убийство?
— Формално погледнато, делото не е приключено.
— Кога се е случило?
— В посочения от теб период.
— Но аз дори не съм бил роден тогава. Не мога да бъда свидетел. Не мога да бъда и извършител, естествено. Разговорът с мен не нарушава никакви юридически норми.
— И все пак случаят има известна връзка с теб.
— Кой е жертвата?
— Знаеш кой е жертвата.
— Така ли?
— Кой друг може да бъде?
— Хлапето! — досети се Ричър.
— Правилно — потвърди Еймъс. — Младежът, когото са открили проснат по лице на тротоара в една късна септемврийска вечер на четирийсет и трета година. Впоследствие името му се появява отново, когато вече е двайсет и две годишен, същият мръсник, както и преди, но вече мъртъв. Следователите не са открили връзка между двата случая. Предполагам, че са били претрупани с работа. Било е по време на войната. В полицията е имало голямо текучество. Колегите не са разполагали с компютри. Днешните правила обаче гласят, че разследването на първия случай е ключово за разрешаването на втория. Което е самата истина. Не бихме могли да си затворим очите. Следователно сме длъжни да оставим втория случай отворен. Докато не го затворим някой ден.
— Как е загинало онова хлапе?
— Било е пребито до смърт с чифт месингови боксове.
Ричър замълча, след което попита:
— Защо случаят не е бил решен?
— Не е имало свидетели. Жертвата е голям боклук. Никой не е давал пет пари за него. Единственият заподозрян е изчезнал безследно. По онова време е царял голям хаос. Милиони и милиони хора се намирали в непрекъснато движение. Случило се е веднага след победата над Япония.
— Август четирийсет и пета — каза Ричър. — Ченгетата имали ли са заподозрян?
— Разполагали са само с прякор. При това достигнал до тях по заобиколни пътища. Само слухове, дочути случайно от разговори на улицата.
— И какъв е този прякор?
— Той е причината да се заемем отново със случая. Не можем да игнорираме връзката. Не се съмнявам, че разбираш това. Но работата ни ще се ограничи с добавянето на два нови параграфа към делото.
— Какъв е прякорът?
— Птичаря.
— Разбирам — отвърна Ричър. — Кога трябва да добавиш тези параграфи?
— Момент — каза Еймъс.
Ричър долови отварянето на врата, стъпки, шумолене на хартия.
Съобщение.
Отново стъпки, последвани от затварянето на врата. Еймъс каза в слушалката:
— Току-що получих информация от системата, която следи регистрационните номера. — Тя замълча, въздъхна и продължи: — Точно както си мислех. Никой не е напускал града. Все още. Карингтън е тук някъде.
— Трябва да направиш нещо за мен — каза Ричър.
Продължаваше да чува шумоленето на хартия. Явно Еймъс четеше нещо.
— Поредният стар случай? — попита тя.
— Не, нещо съвсем актуално. Университетски професор ми каза, че преди трийсет години в Ню Хампшър се е върнал възрастен мъж на име Ричър, който е прекарал живота си в чужбина. Доколкото знам, оттогава не е напускал щата. И живее при внучката на свой роднина. Трябва да провериш това. Трябва да го откриеш. Може да се е регистрирал като гласоподавател. Може още да има шофьорска книжка.
— Аз работя в градската, а не в окръжната полиция
— Но проучи отец Бърк. Който не живее в града. Шумоленето на хартия продължаваше.
— Тогава помолих колегите за услуга — отвърна Еймъс. — Как е малкото име на стареца?
— Стан.
— Това е баща ти.
— Знам.
— Но ти ми каза, че е починал.
— Бях на погребението.
— Професорът е сгрешил.
— Вероятно.
— Какво друго обяснение може да има? — Погребението беше преди трийсет години. По времето, когато въпросният човек се е върнал в Ню Хампшър, след като е отсъствал в продължение на десетилетия.
— Какво?
— Освен това ковчегът беше затворен. Може да е бил пълен с камъни. От време на време морската пехота и ЦРУ работят заедно. По какви ли не секретни операции.
— Но това е лудост!
— Никога ли не си чувала за подобни неща?
— Прилича ми на холивудски филм.
— Но основан на истински случай.
— Който се случва веднъж на милион. Убедена съм, че повечето истории за ЦРУ са ужасно скучни. Както и тези за морската пехота.
— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Едно на милион. Следователно шансовете са по-големи от нула. Затова те моля да провериш. Искам да бъда напълно сигурен. Само така ще имам чувството, че съм изпълнил дълга си. Ти ще подновиш разследването послучай, който няма давност, при положение че съществува вероятност — макар и едно на милион — основният ти заподозрян все още да е жив, да живее под твоята юрисдикция и дори да се окаже мой роднина. Искам и двамата да сме наясно със ситуацията. В случай, че се наложи да му позвъня. „Ей, намери си адвокат, защото ще те арестуват.“ Нещо подобно.
— Това е лудост! — повтори Еймъс.
— Шансът е по-голям от нула — изтъкна Ричър.
— Изчакай — каза тя.
Той продължаваше да чува шумоленето на хартия.
— Странно съвпадение — промърмори Еймъс.
— Кое?
— Новият ни софтуер. Следи основно кой влиза и кой излиза от града, като използва технология за разпознаване на регистрационните номера. Но изпълнява и някои допълнителни функции. Търси неплатени глоби, следи за различни несъответствия…
— И?
— Микробусът, който видяхме тази сутрин, е нередовен.
— Кой микробус?
— На фирмата за почистване на персийски килими.
— В какъв смисъл нередовен?
— Би трябвало да има други номера.
— Защо?
— Защото сегашният собственик е търговец на автомобили.
— И няма фирма за почистване на килими?
— Тази фирма е фалирала. Спряла е да плаща вноските по лизинга и търговецът си е прибрал микробуса.

Пати и Шорти се върнаха в банята, поседяха там, но бързо се отказаха. Счупените плочки и разбитият гипсокартон правеха необитаемо поне половината помещение. Те се преместиха на леглото и седнаха един до друг, без да поглеждат към прозореца. Не им пукаше дали щората е вдигната или спусната. Не им пукаше дали някой ги наблюдава или не. Зашепнаха си тихо, разменяха си едва доловими кратки фрази, кимаха, свиваха рамене, въртяха глави и използваха знаци с ръце, за да разговарят колкото се може по-бързо и по-тайно. Двамата бяха ревизирали първоначалните си предположения. И бяха променили психическата си нагласа. Някои неща им се бяха изяснили. Други — не. Знаеха повече, но разбираха по-малко. Очевидно шестимата мъже, надзъртали през прозореца, бяха противниковият отбор. Задачата им беше да спечелят играта на гоненица. Която щеше да се проведе в гора с площ от близо осемдесет квадратни километра. Вероятно нощем. Вероятно тримата мръсници от мотела щяха да играят ролята на съдии, рефери, арбитри или както там се наричат. Разполагаха с девет атевета, което означаваше, че четвъртият мръсник щеше да остане в къщата, за да наблюдава камерите, да слуша микрофоните и да прави каквото правят там. Това беше изводът, до който бяха стигнали Пати и Шорти.
Осемдесет квадратни километра. Шестима мъже. В мрака. Въпреки това не се съмняваха в успеха си. Защото не можеха да си позволят да се провалят. Атеветата бяха голямо предимство. Защото развиваха по-висока скорост от тичащ човек. И все пак… Осемдесет квадратни километра площ се равняват на десет хиляди футболни игрища. Всичките празни. Само шест от тях заети от хора, като във всяко има само по един човек.
Посред нощ.
Пати и Шорти не разбираха на какво разчитат противниците им.
— Може би имат очила за нощно виждане — прошепна Шорти.
Което ги наведе на куп мрачни мисли. Шестимата можеха да обикалят в огромен кръг с диаметър два-три километра, да се въртят като колело и всеки от тях да преминава през определено място на всеки няколко минути. А междувременно Пати и Шорти ще се приближат към тях под прав ъгъл, все едно пресичат еднопосочна улица. Ще бъдат бавни. Ще бъдат лесни за откриване в продължение на цели пет минути. Възможно ли е импровизираното колело да се върти по-бавно?
Или онези шестимата ще ги погнат още от първата им стъпка? Веднага след като излязат навън.
Толкова много въпроси…
Включително най-важният. Що за гоненица е това? Очевидно не става въпрос за детска игра. С докосване по рамото. Шестима мъже. Осемдесет квадратни километра. Четириколесни мотори и очила за нощно виждане. Уверени в успеха.
Това не беше добре.
Пати и Шорти се изправиха пред най-трудното си решение. Да останат заедно или да се разделят? Можеха да тръгнат в различни посоки. Това щеше да удвои шансовете им. Ако онези шестимата заловяха единия, другият можеше да се възползва от настъпилата суматоха, от отклоненото внимание…
И така единият можеше да се измъкне.

Ричър седеше в субаруто, спряло на широкия, застлан с чакъл банкет край пътя. Ако онази история с органичната юта не отговаряше на истината, тогава всичко останало също беше лъжа. Нали ти казах, прошепна задната част на мозъка му. Аварийният камион не беше пристигнал, за да изтегли закъсал автомобил. Тази история също не звучеше логично. Елизабет Касъл бе споменала, че такситата не пътуват толкова далече. Изоставената кола беше лъжа. Част от изключително сложна и заплетена измама. Която включваше водопроводчика, електротехника, ремонта, водата, електричеството…
Аварийният камион беше спрял там, за да блокира пътя.
— За какво си мислиш? — попита Бърк.
— Чудя се къде бяха хората. Видяхме само един тип, но четири паркирани автомобила. Затова си мисля, че там става нещо странно. След което започвам да си мисля: колко лошо може да е то? От една страна, това е мотел. Но от друга, пътят е блокиран. Предполагам, че в един мотел с блокиран път могат да се случат много лоши неща. Но ако тръгна натам, ще изляза извън обхвата на телефонните оператори. А аз искам да разбера какво става с Карингтън. И с Елизабет Касъл. Аз съм причината те да са заедно. Мисля, че Еймъс сама ще ме потърси. Ще поиска да се върна в града. Последния път се замисли, преди да каже „не“. И то доста продължително. Рано или късно ще ме помоли да се върна.
— Че какво би могъл да направиш?
— Ще тръгна пеша из центъра. Онези типове имат моето описание. Аз съм човекът, когото търсят. Карингтън само прилича на мен. Така ще свалим напрежението от него. Лошите ще тръгнат след мен.
— Това не те ли притеснява?
— Човекът, когото са изпратили, иска да ме откара в Бостън. Иска да ме хвърли от покрива на някоя висока сграда. Доста сложна и продължителна операция. Не виждам как ще приключи добре за него.
— Какви лоши неща могат да се случат в един мотел с блокиран достъп?
— Мога само да гадая — отвърна Ричър.

Последните слънчеви лъчи угасваха. Лампите отвън, на дъсчената веранда, светнаха. Шестимата мъже се заеха с екипирането си. Вратите на шестте стаи бяха отворени. Самите стаи бяха ярко осветени. Мъжете сновяха с разни неща в ръце, сякаш не знаеха с какво да се захванат по-напред. А всъщност изнасяха своеобразно представление. Не че имаха кой знае какви възможности да се похвалят с нещо. Защото правилата бяха много строги. Всички щяха да бъдат равнопоставени. Всички следваха едни и същи ограничения. Всеки от тях щеше да получи по едно атеве, напълно идентично с останалите. Разпределянето им беше въпрос на лотария. Всеки щеше да получи по един уред за нощно виждане, отново напълно идентичен с останалите. Изборът му бе оставен в ръцете на организаторите. Такава бе обичайната практика. Марк се бе спрял на популярен модел от армейските излишъци. Уредът беше добър и се намираше лесно. Ограничения по отношение на дрехите и обувките нямаше, но с течение на времето множество различни хора бяха експериментирали и днес всички бяха стигнали до един и същ извод, затова се обличаха еднакво. Нищо от онова, което носеха в саковете си, не заслужаваше кой знае какво внимание.
Съдържанието на куфарите беше съвсем друго нещо. Те бяха все тежки, неугледни на вид, но формата им все пак подсказваше какво се крие в тях. Отново нямаше никакви ограничения. Въпрос на личен избор. Всеки можеше да го направи, изхождайки от свои лични, идеологически или верски предпочитания. Всичко беше позволено. Всяка комбинация беше допустима. Извити, прости, сложни, композитни… Всеки имаше свои предпочитания, свои любими модели. Всеки имаше и теория, подкрепена от малко опит и много пожелателно мислене. Но всеки възнамеряваше да усъвършенства своя подход. Всеки се опитваше да измайстори нещо ново, по-добро.
Затова, когато играчите започнаха да отварят куфарите, всеки се опитваше да зърне какво са избрали останалите.

Последните слънчеви лъчи угасваха. Гледката от банкета се променяше. Светлината посивяваше и помръкваше. Мислите на Ричър обаче се насочиха към мотела. Такъв, какъвто двамата с Бърк го видяха за пръв път. Изникнал в далечината. Озарен от ярка светлина. Рецепцията вляво, волвото комби пред трета стая, микробусът пред седма, малката синя кола пред десета и пикапът пред единайсета. Плюс стола пред пета, изместен леко встрани в сравнение с тези пред другите стаи.
— Какво има? — попита Бърк.
— Измъчва ме задната част на мозъка ми — отвърна Ричър. — А ти предпочиташ предната.
— Кажи ми все пак.
— От какво се нуждаят онези хора в мотела, за да направят нещо лошо?
— От морално-етична гледна точка ли?
— От практична.
— Може да става въпрос за много неща…
— Нуждаят се от жертва. Не могат да направят нищо лошо, ако не разполагат с жертва. С младо момиче например. Което са подмамили там и то е влязло в капана им. Може да го принудят да заснеме порно филм. Мотелът е подходящо място. И достатъчно изолирано.
— Смяташ, че става въпрос за порно?
— Дадох го само като пример. Може да става въпрос за много неща. Но всички те имат нещо общо. Изискват жертва. Там, на място. Изискват човек, когото са заловили и държат в плен, човек, който да им е подръка, когато се съберат останалите участници.
— Но къде биха могли да го държат? — попита Бърк.
— Стая номер десет определено беше различна от останалите — каза Ричър. — В две отношения. Първо колата. Единствената с чуждестранен номер. Освен това малка, евтина, стара. Следователно кола на млад човек. Който вероятно се намира далече от дома си и това го прави по-уязвим. Второ, прозорецът на стаята. Щората беше спусната. Единствена от всичките дванайсет.
Бърк замълча.
— Обясних ти, това идва от задния мозък — каза Ричър.
— Какво ще правиш?
— Не знам.
— Може би трябва да хвърлиш още едно око.
— Може би.
— Карингтън е голям човек. В състояние е да се погрижи за себе си.
— Но той е в пълно неведение. Няма представа какво се случва.
— Добре, тогава ченгетата могат да се погрижат за него. И бездруго не искат да се върнеш в града. Онази жена няма да те помоли. Повярвай ми.
Ричър замълча. После набра телефона на Еймъс.
Той иззвъня четири пъти.
— Още нямаме новини — бяха първите й думи.
— Как оценяваш ситуацията? — попита Ричър.
— Часът пик отмина. В центъра е тихо и спокойно. Следим повечето места, на които биха могли да се намират. В края на краищата става въпрос за описанието на съвсем друг човек. Това е само теория. Аз лично не изпитвам особени притеснения.
— По скалата от едно до десет?
— Около четири — отвърна Еймъс.
— Мога ли да помогна с нещо, ако дойда?
— Честен отговор ли искаш?
— По скалата от едно до десет.
— Има ли по-малка стойност от едно?
— Едно е възможно най-малкото число.
— В такъв случай едно — заяви Еймъс.
— Ами ако забравиш за правилата и останалите глупости?
— Отговорът ми остава „едно“.
— Добре, късмет тогава — каза Ричър. — Ще изляза от обхват за известно време. Но ще звънна при първа възможност.



35

Телевизорът отново се включи самичък. Нещо изпращя, присветна, появи се синият екран, заменен почти веднага от образа на мъж на фона на черна стена. Този път беше Марк. Виждаха се само главата и раменете му. Явно изчакваше нещо. Погледна някого встрани и попита дали всичко работи. Явно работеше, защото Пати и Шорти чуха размяната на реплики. Марк погледна отново в камерата. В тях двамата. Погледна ги право в очите. И зачака усмихнат.
— Здравейте. Обещахме ви да се включим отново, за да отговорим на вашите въпроси. Ако не сте разбрали нещо от обяснението на Питър. Затова се виждаме отново.
— Разкажете ни за тази игра на гоненица — каза Пати.
— Ще ви помоля да седнете пак на леглото. Защото ни очаква дълъг и откровен разговор.
Пати се настани на леглото. Шорти я последва. Неохотно, но все пак го направи.
— Наблюдаваме процес на промяна на потребителските модели — започна Марк. — Разходите, свързани с осъществяването на мечти, вече не се ограничават до притежаването на по-големи, по-качествени или по-скъпи предмети. До по-луксозна къща, по-рядък диамант, по-голяма картина на Моне. Днес съществува една нова категория. Хората купуват преживявания. Купуват си билети до Луната. Спускат се на дъното на океана. Някои си плащат, за да разиграят своите фантазии. Поне веднъж в живота. Част от тях са безобидни. Други са опасни. Намират се един друг с помощта на интернет. Разменят си тайни съобщения. Така се рекламираме и ние.
— Какви съобщения? — попита Пати. — Кои са тези хора?
— Вече се запознахте с Карел — продължи Марк. — Останалите петима идват благодарение на един много особен сайт. С двусмислено име, което създава очарователна игра на думи. Бих го определил като изключително находчив маркетинг. Човек си задава въпроса дали названието описва абонатите на сайта или услугите, които той им предоставя. Дали е неволна грешка или прозорливо хрумване? Въпрос на гледна точка. Няма граматически правила, които да наклонят везните в едната или другата посока.
— Как се казва този сайт? — попита Пати.
— „Лов на хора с лък“.
— Какво?
— Това, надявам се, отговаря на въпроса ви за същината на нашата гоненица. Играчите използват лъкове, като ограничение за вида на лъка няма. Разбира се, използването на арбалети и механични лъкове е забранено. Обикновено се спират на двойно извити средно дълги композитни модели. Надяват се това да им осигури мобилност. Натрупали са богат опит по време на лов на елени. Вероятни ще използват стрели с широки върхове. Може би дори назъбени, но това ще зависи от вашето местоположение. Ако открият следите ви достатъчно рано, могат да ви проследят за забавление. А после да стрелят по вас, но само за да ви ранят. Ще искат да издържите колкото се може по-дълго. До края на нощта. Все пак хората са платили много пари.
— Вие сте луди!
— Не и аз — отвърна Марк. — Аз просто задоволявам пазарни потребности. Техните желания са си техен проблем.
— Но става въпрос за убийството ни.
— Не, става въпрос за шансовете ви да се измъкнете невредими от тук. В момента аз съм най-добрият ви приятел. Опитвам се да ви помогна.
— Но вие не можете да си позволите да избягаме.
— Не си търсете извинения. Не се отказвайте, преди да сте започнали. Гората е много голяма, а те са само шестима.
— Разполагат ли с уреди за нощно виждане?
— Да.
— И с атевета.
— Което означава, че ще чуете приближаването им. Разбирате ли? Не сте напълно безпомощни. Изберете внимателно посоката, в която ще тръгнете, бъдете нащрек, ослушвайте се, опитвайте се да определите по звука в коя посока се движат моторите и когато ви подминат, тръгнете след тях. Може и да се измъкнете. Все някой ще го направи рано или късно. Най-краткият маршрут до просеката е дълъг само три километра. Както знаете много добре. Право по асфалтовия път. Но не ви съветвам да тръгнете по него. Дори да се движите встрани, между дърветата. Прекалено очевидно е. Все някой ще ви издебне в засада.
Никой не му отговори.
— Ще си позволя да ви предложа един съвет — продължи Марк. — Проверявайте вратата си от време на време. Часовникът започва да отброява времето веднага щом отключим вратата. Това е единствената ви задача в момента. Никой няма да ви даде друг сигнал. Отвори ли се вратата, тръгнете незабавно. Това е съветът ми. Погледнете по-оптимистично на ситуацията. Гората е голяма. Повечето стрелци предпочитат да стрелят от разстояние дванайсет-тринайсет метра. Да се приближат колкото се може повече. Стрелбата с лък в гора не е лесна работа. Дърветата много пречат.
Отново никой не му отговори.
— Още един съвет, ако позволите — каза Марк. — Не оставайте в стаята си. Може да ви се стори много умно, но всъщност това е грешна стратегия. Не е донесла полза на никого. Веднага щом разберат какво правите, ще ви обградят. На вратата ви ще се появят шестима души. Които ще бъдат разочаровани. Защото не сте им осигурили ловното приключение, на което са се надявали. И ще си го изкарат на вас. Пак ще искат да издържите по-дълго. До края на нощта. Но никак няма да ви хареса.
Никой не му отговори.
— Обсъдихте ли вероятността да се разделите? — попита Марк.
Шорти извърна поглед.
— Знам — каза Марк. — Труден избор. Вероятността да се измъкнете е по-голяма. Проблемът е, че никога няма да разберете какво се е случило с другия човек. В последния му миг, имам предвид.

Бърк потегли на север. Телефонът изгуби сигнала чертичка по чертичка. Ричър изложи правилата. Бърк трябваше да го остави в началото на отбивката, след което да се прибере у дома и да не излиза. Да не се връща. Да не казва „да“, след което да размисли и да остане на шосето да чака Ричър. Да не тръгва след него, за да види какво става в мотела. Никакви такива. Да се прибере вкъщи и да си стои там. И да забрави за всичко. Това е. Никакви спорове. Никакви обсъждания. Никаква демокрация.
Бърк се съгласи.
Ричър го попита отново. Бърк потвърди съгласието си.
Шосето навлезе сред дърветата. Под надвисналите им корони цареше пълен мрак. Бърк включи фаровете. Двата разкривени стълба се показаха след осем километра. Точно където трябваше да бъдат. Бърк спря. Ричър слезе. Бърк потегли. Ричър остана на шосето и проследи с поглед субаруто. Не след дълго стоповете му изчезнаха в далечината. Настъпи тишина. Сивото нощно небе едва озаряваше с лунната си светлина пътя между дърветата. Под тях беше още по-тъмно. Ричър продължи пеша. Сам в мрака.
* * *
Пати се опита да отвори вратата. Надяваше се да е заключена. Беше много рано. Не бяха готови. Двамата с Шорти бяха склонни да останат в стаята. Поне в началото. Колкото се може по-дълго. Но не го бяха изрекли на глас. Още не. След което обсъдиха възможността да тръгнат на запад. По-далече от пътя. Всъщност в посока, противоположна на пътя. Това означаваше по-дълъг маршрут за бягство. Противно на онова, което им диктуваше интуицията. Можеше да се окаже добра идея. А можеше да се окаже твърде предвидима. Нямаха представа. Не бяха взели решение. Запитаха се дали да не вземат картата от колата. В крайна сметка решиха да не го правя. Трябваше им компас. Защото се притесняваха да не се изгубят в гората. Можеха да се движат в кръг чак до сутринта.
Вратата беше заключена.
Пати се върна и седна на леглото.

Две минути по-късно Ричър се озова при аварийния камион. Сумрачно сияние озаряваше огромното му туловище. В тъмнината червената му боя изглеждаше черна, а хромът — матов и сивкав. Ричър коленичи зад него и намери опипом дебелия гумен кабел. Запамети местоположението му. Прескочи го. Проправи си път покрай камиона, като вървеше с едното рамо напред и се плъзгаше покрай полираната до блясък боя. Тънките клони на дърветата го удряха по гърба. Ричър излезе пред камиона и застана до радиаторната решетка. После продължи по пътя. Оставаха му три километра.

Пати и Шорти чуха двигателите на атеветата да оживяват един по един. Първо прозвучаваше острият писък на стартер, последван от неспокойното ръмжене на форсиран двигател, което бързо затихваше.
Една машина, втора, трета, четвърта. Шумът се отразяваше от вратата на плевнята. След кратка пауза чуха двигателите на петото и шестото атеве. Всичките изръмжаха в един глас, включиха на скорост, ускориха по тревата, отдалечиха се от къщата, завиха надясно и се понесоха към мотела.
В този миг Шорти се зачуди на кого ли се е паднало атевето, което бутаха до шосето и обратно.
Пати провери вратата. Беше заключена.
Атеветата се движеха едно след друго. Насочиха се към паркинга. Шорти извърна поглед и ги видя през прозореца. Същинска процесия. Лампите на верандата светеха. Моторите минаха покрай стая № 10 отляво надясно. Един по един. Мъжете бяха облечени изцяло в черно. Всичките бяха преметнали лъкове на гърбовете си. Всичките носеха и колчани със стрели. На главите си бяха сложили уреди за нощно виждане. Някои форсираха двигателите. Други се бяха изправили на седалките си.
След което отминаха и се скриха в мрака.
Шорти се зачуди за миг кой ли е потеглил на запад.
Пати провери вратата.
Беше отключена.



36

Пати дръпна рязко и я отвори докрай. Впери поглед навън, застанала на сантиметър-два от прага. Нощният въздух беше толкова чист, нежен и сладък. Беше тъмно като в рог.
— Това е лудост — каза тя. — Не искам да ходя никъде. Искам да остана тук. Тук се чувствам в безопасност.
— Тук не сме в безопасност — отвърна Шорти. — Тук сме лесни мишени.
— Навсякъде ще бъдем лесни мишени. Те имат уреди за нощно виждане.
— Но са само шестима.
— Деветима. Онези мръсници също ще се включат.
— Не можем да останем.
Пати замълча. Протегна ръка през прага. Разпери пръсти. Почувства полъха на въздуха. После загреба с шепа, сякаш плуваше.
— Ще отидем във Флорида — каза Шорти. — Ще даваме сърфове под наем. Може би и водни ски. Ще продаваме тениски. В тях са парите. Водни спортове „Пати и Шорти“. Ще измислим хубав дизайн.
Пати го погледна.
— Водните ски изискват сервизна поддръжка — каза тя.
— Ще наемем човек. Всичко ще върви като по часовник. Обещавам.
Тя замълча, след което каза:
— Добре. Да тръгваме към Флорида.
Не взеха нищо освен фенерчетата. Промъкнаха се между старата хонда и пикапа, паркиран пред съседната стая. Заобиколиха покрай стая № 12 и излязоха от задната страна на мотела, където се намираше банята им. Притиснаха гръб към стената. Запад беше точно пред тях. Бледосива поляна, зад която се издигаше стена от дървета, ниска и черна. Ослушаха се внимателно, огледаха се за фарове. Не чуха нищо, не видяха нищо.

Хванаха се за ръка и тръгнаха. Бързо, но без да тичат. От време на време се подхлъзваха или препъваха. Не след дълго излязоха на открито. Шорти си представи как всички прибори за нощно виждане, които имаха само по един обектив, се обръщат като циклопи към тях. Увеличават, фокусират.
Ако открият следите ви достатъчно рано, могат да ви проследят за забавление
, припомни си Пати думите на Марк. Двамата с Шорти впериха погледи в потъналия в мрак хоризонт. В стената от дървета. Забързаха към нея. А тя приближаваше с всяка изминала крачка. Все по-бързо и по-бързо. Последните петдесет метра изминаха тичешком.

Шмугнаха се между първите дървета, спряха, наведоха се и задишаха тежко, останали без въздух, но и от облекчение, изпълнени с някаква примитивна радост от факта, че са оцелели дотук. Имаха чувството, че са постигнали победа. И това им вдъхна сили. Пати и Шорти се изправиха отново. Ослушаха се. Не чуха нищо. Навлязоха навътре в гората. Напред и само напред. Но бавно заради тревите и ниските храсти, които се заплитаха в краката им, заради отклоненията вляво и вдясно, които правеха, за да заобиколят изпречилите се на пътя им дървета. Освен това беше тъмно. Предпочетоха да не рискуват с включването на фенерчетата. Още не. Заради приборите за нощно виждане. Така щяха да издадат местоположението си.
Пет минути по-късно Пати попита:
— На запад ли ще продължим?
— Така мисля — отвърна Шорти.
— Според мен сега трябва да завием на юг.
— Защо?
— Стояхме на открито прекалено дълго. Възможно е да са ни забелязали отдалече. Видели са, че тръгваме на запад, и ще предположат, че ще продължим на запад.
— Така ли?
— Защото подсъзнателно ще продължат пътя ни по права линия.
— Така ли?
— Затова трябва да завием в едната или в другата посока. На север или на юг. А те ще ни очакват да се появим на запад. И ще останат с празни ръце. Предпочитам да тръгнем на юг. Излезем ли на някой път, той ще ни отведе право в града.
— Добре, да завием наляво тогава.
— Стига досега да сме вървели право на запад.
— Напълно сигурен съм в това — увери я Шорти.
Затова Пати зави под ъгъл точно деветдесет градуса. Или така поне се надяваше. Постара се да не сгреши. Стоеше рамо до рамо с Шорти. Завъртя се перпендикулярно на посоката, в която вървяха допреди малко. И тръгна в ново направление. Шорти я последва.
Напредваха бавно. Причината беше в лепкавите храсти и жилавите фиданки. А понякога и в счупените клони, паднали точно на пътя им. Което ги принуждаваше да заобикалят, за да са сигурни, че няма да сбъркат посоката.
В далечината прозвуча рев на двигател. Може би на километър и половина, два пред тях. Някой измина кратко разстояние. Запали двигателя и след минута го изключи. Смяна на местоположението. Защо? Поради каква причина? Пати спря на място и Шорти се блъсна в нея.
— През цялото време ли остават на моторите — попита Пати, — или слизат понякога и се движат пеша?
— Не ги чуваме непрекъснато, затова предполагам, че ги оставят и продължават пеша.
— Което означава, че няма да чуем приближаването им.
— Да, няма да ги чуем. Марк ни излъга.
— Каква изненада!
— Здравата сме загазили.
— Гората е голяма. Те трябва да се приближат на по-малко от дванайсет-тринайсет метра. Онзи беше прекалено далече. Извадил е късмет, че е застанал на пътя ни.
— Сега трябва да завием на югозапад — каза Пати.
— Защо?
— Мисля, че това е най-краткият маршрут за излизане от гората.
— Няма ли да се досетят?
— Вече не можем да се тревожим за това. Те са деветима. Да се досещат каквото си искат.
— Добре, да направим лек завой надясно.
— Ако в момента наистина вървим на юг.
— Сигурен съм — каза Шорти. — Горе-долу.
— Мисля, че леко се отклонихме.
— Не много.
Пати замълча.
— Какво има? — попита Шорти.
— Май се изгубихме в тази гора. А тя е пълна със стрелци, които искат да ни убият. Мисля, че ще умра между тези дървета. Струва ми се справедливо. Нали работя в дъскорезница.
— Добре ли си?
— Малко ми се мотае главата.
— Дръж се. Справяме се прилично. Правим лек завой надясно, продължаваме напред и излизаме от гората.
Постъпиха точно така. Завиха надясно, продължиха напред и излязоха от гората. Само след минута. Но се озоваха на грешното място. Отново се намираха зад мотела. На същата сива поляна. Просто излязоха на нея под различен ъгъл. Не много различен. Излязоха от гората на двайсетина метра от мястото, където бяха влезли в нея.

Ричър чу мотоциклетни двигатели в далечината. Първо тих тътен като от няколко мотора едновременно, които боботят едва доловимо на километри от тук, после отделни машини на километър-два от него — едни минаха покрай него, други намалиха. Това не беше мощният бас на американските мотори. Беше боботене от съвсем друг вид. Високи обороти, предавки, вериги, камери, клапани и всевъзможни други части, които виеха и тракаха ту във високите, ту в ниските честоти. Атевета, предположи той. Бе видял девет, паркирани в три редици от по три машини всяка. Сега бяха тръгнали нанякъде, ръмжаха и си проправяха път през гората.
Излезли са на лов, подсказа му задната част на мозъка му.
Добре, обади се и предната. Може да са излезли на лов за някой защитен вид. Мечка с малкото й. Абсолютно незаконно. Може тя да е жертвата.
Да, но мечките не карат автомобили с чужда регистрация и не се крият зад спуснати щори.
Ричър спря в тъмнината и напусна асфалтовия път. Навлезе на два метра сред дърветата. Някъде пред него прозвуча двигател на мотоциклет, който работи на празни обороти. Стои на едно място. Изчаква. Без светлини. После двигателят замлъкна. Отново настъпи пълна тишина. Високо над главата му, където балдахинът от листа и клони беше по-рехав, се виждаха късчета стоманеносиво небе. Лунна светлина и ниски облаци.
Ричър продължи между дърветата, като следваше пътя, но на два метра встрани от него.

Пати седна на земята и опря гръб в ствола на едно дърво. Впери поглед към мотела. Към задната му стена. Откъдето бяха тръгнали.
— Добре ли си? — попита отново Шорти.

Ако открият следите ви достатъчно рано, могат да ви проследят за забавление
, припомни си Пати думите на Марк.

Но на глас каза:
— Седни, Шорти. Почивай си винаги когато можеш. Очаква ни дълга нощ.
Той седна. И опря гръб на съседното дърво.
— Сега ще се ориентираме по-добре — каза Шорти.
— Не, няма. Не и без компас. Невъзможно е. Опитахме се да вървим по права линия, а се завъртяхме в кръг.
— Какво искаш да направим?
— Искам да се събудя и да открия, че съм сънувала кошмар.
— Какво друго?
— Искам да тръгнем на изток. Мисля, че онзи път е единственият ни шанс. Ще вървим покрай него сред дърветата. Така няма да се изгубим. Няма смисъл да тръгнем в друга посока. Само ще се лутаме цяла нощ.
— Те го знаят.
— Винаги са го знаели. Рано или късно ще се усетят, че нямаме друг избор, освен да следваме пътя. Това е единственият ни шанс. Трябваше да се досетим по-рано. Постъпихме глупаво. Осемдесет квадратни километра и шестима преследвачи. Що за игра е това? Чиста лотария. Но на практика не става въпрос за осемдесет квадратни километра. А за тънка ивица от двете страни на пътя. Където ще настъпи развръзката. Неизбежно е. Ще ни причакат там. Не знаят само от каква посока ще дойдем. И кога.
Шорти потъна в мълчание. Дишаше тежко. После каза:
— Искам да опитаме нещо.
— Какво?
— Нека първо проверя дали е възможно. Не искам да се изложа.
Но най-вероятно ще стане точно така, помисли си Пати. На глас обаче каза:
— Какво трябва да направим?
— Следвай ме.

Стивън, който беше останал в стаята отзад, проследяваше сигналите, излъчвани от предавателите, скрити във фенерчетата им. Миниатюрни предаватели, захранвани от четири чисто нови батерии с дълги антени, скрити в алуминиевите корпуси. В момента Пати и Шорти излизаха от гората и напредваха към задната част на мотела. Със средна скорост. Следователно вървяха, а не тичаха. Движеха се по права линия, което рязко контрастираше с предишните им хаотични маневри. Първо бяха тръгнали на зигзаг в югозападно направление и се бяха завъртели в кръг, заблуждавайки се, че вървят направо. Левият им завой като че ли ги бе извел на прав път, но отново се бяха объркали и накрая се бяха озовали там, откъдето бяха тръгнали. На два пъти бяха пресекли собствените си следи, без да забележат.
Стивън продължаваше да наблюдава Пати и Шорти. Двамата стигнаха до задната стена на мотела. Следваха предишните си стъпки, но в обратна посока. Завиха зад ъгъла на сградата. Покрай стая № 12. Излязоха на паркинга. Минаха покрай стая № 11. После спряха пред № 10.



37

Шорти вдигна предния капак на хондата и плъзна ръка под акумулатора. Намери срязания черен кабел, чиито медни краища приличаха на монети от едно пени. После влезе в стая № 10, отиде в потрошената баня, събра всички кърпи на голяма купчина и ги отнесе отвън. Хвърли ги на земята до задното колело на хондата.
— Провери другите врати — каза той. — Вземи каквото можеш.
Пати започна с единайсета стая. Вратата не беше заключена. Тя влезе. Шорти се върна в тяхната стая. Взе куфара. Вдигна го с две ръце и здраво стисна въжената дръжка. После го помъкна, олюлявайки се на всяка крачка. Спря за миг на верандата, за да си почине. Насочи се към паркинга, прекоси го с огромни усилия и го отнесе чак до срещуположния му край, там, където поляната свършваше и започваше гората. Подметките му потъваха в меката пръст, а куфарът се удряше в краката му. След трийсетина метра Шорти спря, остави куфара и се просна изтощен на тревата.
После се върна обратно. Пати бе събрала кърпите от стаи единайсет, седем и пет. Общо четири купчини. Шорти влезе в тяхната баня и взе парче от счупена плочка. Широко в основата, остро на върха. Остави и него при кърпите до задната гума на хондата.
— В коя стая имаше най-много вещи? — попита той.
— В седма — отвърна Пати. — Много дрехи. И много козметика в банята. Този тип явно добре се грижи за себе си.
Шорти отиде до седма стая. Не обърна никакво внимание на дрехите и козметиката. Вместо това взе несесера, оставен под огледалото в банята. Беше от черна кожа. Изсипа го в мивката. И веднага откри каквото му трябваше. На дъното на несесера върху пилата. Нокторезачка. Най-обикновена. Метална. С леко извити остриета с формата на лунен сърп и въртяща се пиличка.
Шорти я прибра в джоба си и се върна при хондата. Нареди кърпите една върху друга, в резултат на което се получи нещо като дебело одеяло. Той го занесе на предварително определеното място, направо върху чакъла, под задницата на хондата. Направи същото и с кърпите от стаи пет, седем и единайсет, които постави съответно под волвото, микробуса и пикапа.
Върна се при хондата, легна по гръб на земята и се намърда под резервоара. Проби дъното му с парчето плочка. Няколко пъти. Оказа се по-здраво от очакваното. От парчето дори се отчупи мъничко порцелан. По дяволите, изруга наум Шорти. Не искам да се изложа. Досещаше се какво си мисли Пати.
Този път обаче извади късмет. Отчупеният порцелан бе направил парчето плочка още по-остро. Върхът му се беше сдобил с още един, трети ръб. Шорти промени позицията си, стисна здраво основата на парчето в силната си фермерска длан и го заби нагоре с всичка сила.
Усети как то пробива дъното на резервоара. Усети и острия мирис на бензин.
Шорти разшири дупката и минута по-късно разполагаше с купчина кърпи, напоени с двайсет литра бензин. Направи същото още три пъти — под пикапа, микробуса и волвото. Започваше да се замайва от изпаренията. Но се чувстваше изпълнен със сила и енергия. С желание да се бори и да спечели. Взе подгизналите от бензин кърпи и ги нареди една по една на верандата. С изключение на една малка кърпа, която взе със себе си. Също подгизнала от бензин. Пъхна я под акумулатора на хондата.
Отстъпи крачка назад, изправи се и изтръска ръце. Седна зад волана и завъртя ключа. Натисна всяко копче, което видя в тъмнината. Подгряване на задното стъкло, фарове, чистачки, радио… Всичко.
Шорти излезе от колата, извади нокторезачката и разгъна малката пила. Острието й бе дълго около пет и широко половин сантиметър, направено от метал с фини резки от двете страни и леко закривен връх.
Пъхна едната си ръка под капака. Сви лакът, изви длан и плъзна пилата между двата края на кабела. Между двете медни пенита. Затвори веригата. Метал в метал. Последва яростен взрив от искри и напоената с бензин кърпа пламна. Шорти изпусна нокторезачката, измъкна ръка и заснова напред-назад между верандата и колата, помъкнал кърпа след кърпа. Запали ги една по една на огъня, който бушуваше под капака на хондата и ги хвърли в стаите — в единайсета, десета, на леглото, на пода, в седма, пета, на верандата, на стола, пред вратата на рецепцията…
Пати и Шорти отново прекосиха паркинга. От вратите и прозорците на мотела вече излизаха пламъци. Под стряхата танцуваха огнени езици, които хвърляха причудливи отблясъци и ту се устремяваха нагоре, към покрива, ту се спускаха надолу към верандата.
— Не могат да си позволят да погледнат насам — каза Пати. — Не и с приборите за нощно виждане. Това ще изпържи зениците им. Трябва да се движим така, че огънят да остане зад гърба ни, и те няма да могат да ни видят.
Пати обмисли отново ситуацията, кимна и заяви:
— Това беше много умно, Шорти.
Двамата тръгнаха на изток през поляната, като се стараеха да вървят по права линия и огънят да остава винаги зад гърба им, и се насочиха към асфалтовия път.

Едно атеве бе оставено на отбивката. Лунната светлина озаряваше в сиво четириколесния мотор. Ричър продължаваше да се движи на два метра встрани от пътя. Огледа се във всички посоки, за да се ориентира в ситуацията. Машината бе спряла по диагонал, но все пак сочеше към мотела. Предните й колела бяха обърнати именно в тази посока. Кормилото й беше завъртяно настрани. Сякаш някой бе дошъл до тук, след което бе намалил скоростта и бе описал полукръг. Но не пълен кръг. Не дори сто и осемдесет градуса.
От моториста нямаше и следа.
Излязъл е на лов, нашепваше му задната част на мозъка.
Добре, отговаряше й предната. Но къде е? Несъмнено някъде напред. Ловецът бе дошъл до тук, бе завил и спрял. На място, което бе сметнал за достатъчно отдалечено от центъра на събитията. Явно го бе обмислил внимателно. Ричър го бе чул в далечината. Мотористът бе останал върху машината, работеща на празни обороти, в продължение на почти една минута, вероятно надвесен над кормилото, вперил поглед пред себе си. За да прецени ситуацията. После бе изключил двигателя и бе слязъл от атевето. Вероятно се бе върнал назад, за да стесни периметъра, да заеме по-добра позиция.
Което означаваше, че в момента Ричър се намира зад гърба му. Винаги е добре да се намираш зад гърба на евентуалния противник. Ричър огледа дърветата пред себе си. Направи крачка вляво, а после и вдясно, за да има по-добра видимост.
От моториста нямаше и следа.
Ричър тръгна между дърветата. Оказа се трудна задача. Треви, къпини, ниски храсти… Нямаше начин да се придвижва безшумно. Но той насече ритъма на своите стъпки. Не тръгна с левия крак, после с десния, леви-десни. Нищо подобно на войнишки марш. А по-скоро на прокрадване на животно. Може би лисица, която търси прикритие в мрака. Или малко мече. Трудно можеше да се прецени. Ричър продължи напред.
За малко да не го забележи. Но все пак видя ловеца.
Мъжът стоеше насред пътя, почти невидим на оскъдната лунна светлина. Беше полуизвърнат, сякаш се опитваше да не гледа пред себе си. Изглеждаше необичайно. Облечен в прилепнали по тялото черни дрехи като еластичните клинове и блузи, които носят спортистите. Преметнал през рамо лък. Плюс колчан със стрели. На главата си мъжът носеше прибор за нощно виждане, който му придаваше вид на циклоп. Приборът определено беше американски. Сравнително нов модел. Самият Ричър бе използвал такъв.
Нощен лов, обади се задната част на мозъка му. Нали ти казах.
Добре де, призна предната.
Хоризонтът бе озарен от слабо сияние с червени и оранжеви отблясъци.
Ричър се прокрадна през дърветата. Направи една широка стъпка, която прошумоля почти недоловимо сред листата, последвана от втора. Мъжът не го чу. Той въртеше глава в опит да види далечните отблясъци с крайчеца на окото си, без да бъде заслепен от тях, но все не успяваше. Накрая свали прибора за нощно виждане и отстъпи крачка назад и наляво, за да огледа по-добре.
А Ричър пристъпи напред и надясно.
Нещо гореше в далечината.
Мъжът се намираше на два метра и половина от Ричър. Вдясно и напред. Можеше да се похвали с отлична физика. И сега, след като бе свалил прибора за нощно виждане, изглеждаше красив като киноактьор.
Нощен лов с лък и стрели. Но на какво?
Винаги има жертва, нашепваше задната част на мозъка на Ричър.
Той продължи напред.
Мъжът го чу. Свали лъка от гърба си с едно-единствено бързо и ловко движение. Стрелата се озова в ръката му само след част от секундата. Постави я на място и опъна тетивата до половина. Оръдието му бе почти готово за стрелба, но върхът на стрелата сочеше надолу. Мъжът се огледа. Приборът за нощно виждане оставаше вдигнат над челото му. Изключен. Върхът на стрелата беше широк и плосък. Масивно парче стомана, което блестеше на лунната светлина. Определено можеше да нанесе сериозна рана. Почти като от удар с томахавка, но по-силен.
Мъжът вдигна лъка високо с две ръце, сякаш се канеше да преплува река. Намести прибора за нощно виждане пред очите си. Сега отново виждаше в мрака. Гротескната фигура с едно-единствено огромно око с размерите на кутийка бира се огледа бавно.
Ричър отстъпи назад и наляво. Скри се зад дънера на едно дърво. Искаше да си остави тясна ивица, от която да наблюдава мъжа. Колкото по-тясна, толкова по-добре.
Мъжът продължи да се озърта. Огледа пространството пред себе си. После се обърна, за да види какво има встрани от него. Накрая се обърна, за да види какво има зад него. И погледна право в Ричър. Обективът се впери в него. Мъжът вдигна лъка и опъна тетивата. Ричър се завъртя надясно. Стрелата полетя и се заби в дървото с остро звънтене и проби ствола чак до сърцевината.
Като удар с томахавка, но по-силен.
Мъжът постави нова стрела с бързи опитни движения, извършени все с дясната ръка — посегна към колчана, извади стрела, постави я на мястото й и опъна тетивата. Беше готов за втори изстрел. Действаше с бързината, с която друг би заредил винтовка.
— Наясно ли си, че стреляш по човек? — извика Ричър.
Мъжът стреля отново. Въздухът затрептя от енергия, освободена от трептенето на тетивата, след което стрелата се заби в дървото със същото звънтене.
Май трябва да приема това за положителен отговор, помисли си Ричър.
Нали ти казах, обади се задната част на мозъка му. А предната отбеляза, че в своя дълъг и бурен живот, който включваше военна служба в различни краища на света, Ричър никога не е бил атакуван с лък и стрела. Това бе изцяло ново преживяване. Което не беше никак забавно. Уредът за нощно виждане беше проблем. Той даваше голямо предимство на противника. Ричър познаваше отлично този модел. Беше използвал най-различни разновидности на AN/PVS, съкращение, зад което се криеше названието „Портативен уред за визуално търсене на армията и флота“. Подобно на повечето устройства от второ поколение, той представляваше усъвършенствана версия на първото. Образите бяха по-ясни и контрастни, особено в периферията на обектива. Увеличението на светлината не беше хиляда, а двайсет хиляди пъти. Картината беше по-детайлна. Вярно, все така едноцветна, със сивозелени нюанси, в които преобладаваше зеленото. Леко размазана, леко призрачна. Не съвсем реална. Но въпреки това второто поколение на уреда бе за предпочитане пред първото.
И осигуряваше огромно тактическо предимство. Двайсет хиляди пъти беше внушителна разлика. В сравнение с неговите нула пъти. Защото Ричър не виждаше почти нищо в този мрак. Трябваше да отвори широко очи, за да различи къде има дърво и къде няма. От време на време зърваше някой лъч бледа лунна светлина, но в други случаи тя се оказваше илюзорна. Далече наляво небето просветваше в оранжево. Все по-ярко и по-ярко. Ричър можеше да види отблясъка на следващата стрела. Беше готова да полети към него. Върхът й сочеше ту наляво, ту надясно — стрелецът се опитваше да открие чиста позиция за стрелба. Пристъпваше ту напред, ту назад, ту наляво, ту надясно. Търсеше целта си. А това бе сложна задача с три неизвестни. Която се превърна в задача с четири неизвестни, когато Ричър също започна да се движи по привидно случайна траектория, наляво, наляво, надясно, без да прави големи крачки, но достатъчни, за да накара противника си непрекъснато да изчислява наново.
— Трябва да се приближиш — извика му Ричър.
Мъжът не се помръдна.
— Ела при мен, между дърветата.
Никакъв отговор.
— Щеше да дойдеш, ако бях елен — продължи Ричър.
Стрелецът засече местоположението му. Големият обектив с размерите на кутийка за бира се насочи право към Ричър. Който видя само сребрист отблясък от десния ръб на лещата. А това означаваше, че противникът му вижда само дясното око на Ричър, който се криеше зад широко дърво, и евентуално част от лявото рамо. Твърде малка мишена. Ричър познаваше хора, които можеха да я поразят с каквото им попадне подръка — от стреличка за дартс до ядрена ракета, но този тук с лъка очевидно не беше от тях. Защото Ричър беше още жив.
— Ела при мен, между дърветата.
Отговор не последва. Противникът му явно обмисляше ситуацията. Ричър не се съмняваше в това. Тясно пространство с множество препятствия, ограничена площ за маневри, особено с лък. Изключително неудобно от тактическа гледна точка, особено по отношение на прицелването и обхвата. Накъдето и да се обърнеше стрелецът, на метър от него имаше някое дърво. А допуснеше ли Ричър на по-малко от метър, играта свършваше. Защото Ричър можеше да сграбчи лъка, да събори прибора за нощно виждане от челото му, да посегне към колчана и да използва някоя стрела като смъртоносно оръжие. Като малък нож върху дълга пръчка. Стрелецът разполагаше с двайсетина стрели.
Не, нямаше да влезе между дърветата.
Ричър тръгна наляво. Върхът на стрелата го последва. Но все още нямаше възможност за изстрел. Нямаше да има и по време на следващите му три крачки.
След което Ричър щеше да се окаже осветен от лунните лъчи, защото короните на дърветата ставаха по-рехави. Едно дърво липсваше. Така се образуваше дупка. Открито пространство. Доста по-малко от онова, където мъжът от рецепцията беше направил обратен завой с мерцедеса. Може би два пъти по-малко. Но въпреки това си оставаше открито пространство. И се намираше точно на пътя на Ричър. С размерите на стая. На него не растяха дървета. Математически беше невъзможно нещо да попречи на стрелата да полети към Ричър. Възможните опции наподобяваха онези сложни маршрути върху географските карти, отпечатани на последните страници на бордните списания.
При това положение скоростта се оказваше ключов фактор. Тичащ мъж би могъл да прекоси откритото пространство за по-малко от секунда. Центърът на масата му щеше да се намира странично на стрелеца. И щеше да премине през всяка удобна за стрелба точка за по-малко от една десета от секундата. Стрелите летят бързо, но не колкото куршумите. Следователно противникът на Ричър би трябвало да отчете скоростта му. И да стреля пред движещата се мишена. На мястото, където очакваше да пристигне тя. С други думи, трябваше да стреля изпреварващо. В известен смисъл, преждевременно. Но нямаше избор. Трябваше да го направи.
Ричър хукна наляво, една крачка, втора, трета, набра максимално ускорение и стрелата полетя към мястото, където той трябваше да се окаже след частица от секундата, и да се забие в тялото му. Ричър обаче отскочи рязко надясно, точно пред последното дърво, и вместо да навлезе в свободното пространство с размерите на стая, той се втурна право към стрелеца, който още не бе презаредил. Сигурно ти е изглеждало много лесно в мазето на мама и тате, помисли си Ричър. Сега не е толкова лесно. Връхлетя върху мъжа с рамото напред. Така си гарантираше нанасянето на максимални щети. Моментът не беше подходящ за по-елегантен и фин подход. Стрелецът се просна на земята, размахал ръце и крака. Ричър го изрита, без да търси конкретна мишена, а само най-близката част от тялото му. После грабна лъка, дръпна прибора за нощно виждане от главата му и извади стрела от колчана.
И замръзна на място.

Допуснеш ли някого на по-малко от метър, играта свършва.

Те би трябвало да го знаят. Те би трябвало да ловуват по двойки.
Ричър сграбчи мъжа за яката и го повлече към дърветата от другата страна на пътя. Лъкът падна на асфалта. И остана там. За жалост. Защото историята, която щеше да разкаже, бе съвсем ясна и недвусмислена. Като начален кадър на филм. Ричър спря на два метра навътре сред дърветата. Изправи мъжа на крака. Завъртя го пред себе си като щит. Опря върха на стрелата в меката част на брадичката му. Стрелецът се изправи на пръсти и вдигна глава колкото се може по-високо.
Ричър натисна по-силно.
— Кого преследвате? — прошепна той.
Мъжът издаде въздишка, която при не толкова напрегнати обстоятелства би могла да прозвучи дълбокомислено, сякаш зададеният му въпрос е толкова сложен, че изисква голяма ерудиция и всестранно обмисляне. Макар и застанал зад гърба му, Ричър усети как устните му помръдват, вероятно подсъзнателно, сякаш репетира уводните си думи. Стрелецът не изрече нито дума. Вместо това дишането му се ускори като в пристъп на паника. След което се успокои. Сякаш се бе примирил с нещо. Ричър осъзна със закъснение, че паниката вероятно е продиктувана от най-сериозния проблем за мъжа, който включваше пристигането на ченгетата и федералните агенти, появата на телевизионните камери и провеждането на процеса на века, който щеше да се превърне в зрелищно шоу, изпълнено със срам, унижение и отвращение. И щеше да завърши с доживотна присъда.
Мъжът се бе примирил с това, което трябваше да направи. А предвид обстоятелствата то бе най-доброто решение за всички страни.
Мъжът присви крака и увисна във въздуха като парашутист, който скача от вратата на самолета, хвърли се напред и се наниза с цялата си тежест на върха на стрелата, опряна под брадичката му. И тя прониза устата му, езика, небцето, синусите и накрая мозъка.
Тогава Ричър го пусна.
* * *
Стивън, който продължаваше да стои в стаята отзад, започна да губи изображенията едно по едно. Екраните угасваха. Повечето камери бяха разположени в мотела, насочени напред и замаскирани като скоби за улуци. Но тъй като мотелът гореше, и те горяха.
Освен това комуникационните възли бяха на покрива. Всички радиоантени, всички телефонни кабели. Това им се бе сторило най-подходящото място. Мотелът можеше да се похвали с отлично местоположение — намираше се на леко възвишение сред гората. И когато го реновираха, поставиха цялото комуникационно оборудване именно на покрива. Сега то гореше. Включително скритата сателитна чиния, която им осигуряваше достъп до тайния интернет акаунт. Сега не разполагаха и с интернет. Бяха съвсем сами. Отрязани от света.
Предавателите във фенерчетата продължаваха да работят. Техните сигнали постъпваха директно в къщата. В момента те показваха, че Пати и Шорти се насочват към асфалтовия път. По права линия. С горящия мотел зад тях. Умно. Подобен вариант не бе хрумнал на никого. Колкото и обсъждания да бяха провели. Колкото и симулации да бяха направили. А трябваше да предположат, че е възможно. Приборите за нощно виждане вече не осигуряваха предимство на ловците на фона на ярките пламъци зад Пати и Шорти. Ловците можеха да забележат своите мишени едва от близко разстояние.
Друг проблем бе свързан с фитнес гривната на клиент номер три. В нея беше вграден сензор за измерване на сърдечния ритъм. И този сензор биеше тревога. Гривната бе част от условията на играта. Нещо като експеримент, провеждан от Робърт, който искаше да проследи възбудата на клиентите по време на лов. Идеята му бе хрумнала по време на пътуване в Тайланд. Робърт предполагаше, че пикът на вълнението настъпва около час след като ловците обградят плячката. И искаше данните да потвърдят догадката му. Затова клиентите носеха такива гривни. Един от компютрите в къщата следеше данните от сензора за измерване на сърдечния ритъм. Номер три бе демонстрирал нарастваща възбуда, последвана от рязък пик и… права линия. Данните показваха, че клиентът е мъртъв.



38

Пати и Шорти се държаха за ръце. Струваше им се, че контактът между дланите им е за предпочитане пред разговорите. Струваше им се по-красноречив от думите. И двамата се чувстваха много странно, изпаднали в някакво междинно състояние между вцепенението и безумието, като на моменти оставаха без дъх, уловени в капана на това необичайно преживяване. Беше тъмно като в рог, затова двамата смятаха, че са в безопасност, като се изключат приборите за нощно виждане. Преследвачите им не можеха да ги използват, затова Пати и Шорти наистина бяха в безопасност. В един момент се чувстваха спокойни и уверени. Като деца, които се крият. Те не виждат никого, следователно никой не може да види тях. В следващия момент имаха чувството, че тичат по огромна самолетна писта, две миниатюрни фигурки, сам-сами сред огромната пустош, озарена от хиляди прожектори.
И нямаха представа кое от двете чувства е реално. Може би нито едното, нито другото.
Пати и Шорти продължиха да вървят. Очакваха стрелите на всяка крачка.
Но те така и не се появяваха.
Очакваха преследвачите им да са разположили наблюдатели по фланговете. Нетърпеливи ловци, които се надяват на най-доброто. Надяват се на ранен контакт. Пати и Шорти възнамеряваха да ги избегнат, като се насочат право към центъра. На равно разстояние от двата отдалечени предни поста. Без да забравят, че пламъците трябва да остават зад гърба им при всяка тяхна стъпка. В последния момент решиха да се разделят, но точно толкова, колкото заревото на хоризонта да скрие силуетите им от приборите за нощно виждане. Щяха да прекосят гората и да излязат малко по-надолу по пътя. По-добре така, отколкото да тръгнат по него от самото начало. Защото някой несъмнено щеше да ги наблюдава внимателно там.
Двамата се разделиха точно както бяха планирали. Временно. Без да се отдалечават на повече от десет метра.
— Достатъчно близо, за да си помагаме — каза Пати.
След което си помисли: И достатъчно далече, та единият да се измъкне, ако другият загине.
Но на глас каза:
— И достатъчно далече, за да не се превръщаме в една голяма мишена.
Покривът на хотела се срути в далечината зад тях. Вдигна се огромен облак от искри и ненаситните нови пламъци обгърнаха гредите. Огънят засия по-ярко отпреди.
— Сега! — подвикна Пати.
Двамата с Шорти тръгнаха на юг. Затичаха се с лека стъпка, като гледаха напред, но хвърляха поглед и назад, към огъня. Стараеха се пламъците да остават непрекъснато зад тях, за да може ослепителното им сияние да ги скрие. В същото време тичаха към периферията на пространството, което те озаряваха. Не след дълго Шорти навлезе пръв в гората, както се бяха разбрали. Той успя! Пати изчака. Той не извика, за да я предупреди. Не издаде нито звук. Тя го последва, като се промуши между същите две дървета с намерението да опише същия четвърт кръг обратно към пътя. Пати можеше да чуе Шорти пред себе си.
Беше достатъчно близо, за да му помогне в случай на нужда. Погледна зад себе си. Беше достатъчно далече, за да се измъкне. Но щеше ли да успее? Кой може да знае какво го очаква, помисли си Пати.
И продължи напред.

Две неща се случиха толкова бързо и изненадващо, че замъглиха съзнанието й. Появиха се сякаш от никъде. Прекалено бързо, за да види каквото и да било. Шорти изскочи пред нея, а на земята лежеше нечие тяло. После дойде болезненото осъзнаване и тя видя случилото се като на забавен каданс. Може би с терапевтична цел. Посттравматична. Видя как непознатият изскача пред нея. Като чудовище от някой кошмар. Целият в черни тесни, прилепнали дрехи, лък, стрела, механично лице, страховито и еднооко. Лъкът се насочи надясно и надолу, към краката й.
Ще стрелят по вас, но само за да ви ранят.
Тетивата се опъна назад, върхът на стрелата проблесна на лунната светлина, а после изневиделица Шорти изскочи в гръб на мъжа, замахна с металното фенерче като с полицейска палка и удари стрелеца точно зад ухото. В удара вложи цялата си сила на фермер, използва всеки мускул от тялото си, подпомогнат от гняв, ярост, страх и унижение. Мъжът се строполи на земята. Пати не се съмняваше, че е мъртъв. Звукът не остави съмнение. От удара на фенерчето върху черепа. Пати беше селско момиче. Много пъти бе чувала как убиват крави, затова знаеше какво се е случило.


Достатъчно близо, за да си помагаме
.

Беше се получило.
— Благодаря — каза тя.
— Повредих фенерчето си — отвърна Шорти. — Не мога да го включа.
— Вземи моето — предложи Пати. — Това е най-малкото, което мога да направя.
— Благодаря.
— За нищо.
— Вземи моето като оръжие — каза Шорти.
Размениха си фенерчетата. Нелепа импровизирана церемония.
— Благодаря — повтори Пати.
— За нищо.
Тя извърна поглед.
— Но… — каза Пати.
— Но какво?
— Те знаят, че сме двама. Сигурно са се досетили, че ще постъпим така.
— Предполагам.
— Което крие риск за тях.
— Предполагам.
— Трябва да са го знаели предварително.
— Добре.
— Мисля, че очевидното решение е да ловуват по двойки.
— Напълно си права, малката! — обади се нечий глас.
Пати и Шорти се обърнаха.
Видяха поредния кошмарен силует. Черни найлонови дрехи, опънати по тялото, сложносъставен лък с пластове композитни материали, стоманена стрела с размерите на чаена лъжичка, циклопски поглед през бездушния стъклен обектив.
И този кошмарен силует простреля Шорти в крака.
Тетивата затрептя, стрелата полетя, Шорти изпищя и падна на земята. Зави от болка и замята глава наляво-надясно, после стисна устни и сподави вика си, който премина в поредица от бързи охкания, изпълнени с агония, много по-бързи от дишане, ах, ах, ах, по-скоро като рязко ускорен пулс.

Пати запази спокойствие. Като Шорти в предишната ситуация. Когато нейното съзнание бе замъглено. Сега той се намираше в нейното положение. Това е животът, каза си тя. В главата й изведнъж прозвуча нечий глас, нейният собствен всъщност, който й заговори като на приятел.
Да, Шорти е зле, но положението му няма да се влоши през следващите три секунди. Невъзможно е от медицинска гледна точка. Затова трябва да се погрижиш първо за другия проблем
.


Който беше мъжът с лъка. Възрастен човек, установи Пати. Същият глас й зашепна отново.
Разбира се, ще започнеш да забелязваш все повече и повече подробности, защото сега действаш на по-високо ниво, а може би на по-примитивно, където сетивата са изострени. Затова, макар човекът срещу теб да е облечен в черно от главата до петите и да носи странно устройство на главата си, ти можеш да прецениш по стойката и по движенията му, че е на възрастта на дядо ти, че е прегърбен, че има тесни гърди. И ако го сравниш с останалите възрастни мъже, които познаваме, чичовци или прачичовци, с незавидната форма, в която се намират, ако сравниш техния ръст и тегло с неговите, ще разбереш, че няма защо да се притесняваш от този тип.

Той презареди много бавно. Десният му лакът се сгъна с усилие. Сякаш изпитваше болка. Вероятно артрит. Опитваше се да компенсира, като посегна рано за стрелата. Пати си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че върви начело на V-образна бойна формация, на атакуващ клин от съратници, и напредва бавно под звука на гръмка музика, а верните й другари маршируват рамо до рамо с нея, повдигат я на раменете си и я превръщат в безтегловно създание.
Първият глас й прошепна да забрави абсолютно всичко освен факта, че този тип простреля Шорти със стрела. Което, както и да го погледнеше, беше непростимо.
Вторият глас я посъветва да се прицели в гърлото. Защото приборът за нощно виждане ще предпази лицето му.

Вземи моето като оръжие
, бе казал Шорти.

Тя го направи красиво. Въпреки нищожния си предишен опит. Почувства го на молекулярно ниво. Усети всички обзели я емоции. Някои бяха доста сложни. Свързани предимно с Шорти. Първични чувства. Много по-силни от очакваното. Други бяха съвсем прости. Наследени, останали от първобитните епохи в далечната праистория. Тя усети всички тях и те й придадоха животинска сила, бързина, ловкост, хитрост, свирепост, допълнени от невъзмутимо спокойствие, което й позволи да се отдаде изцяло на своите инстинкти.
Пати се понесе вихрено напред, сякаш прелетя през пространството, намери съвършения ритъм и замахна с фенерчето силно и ниско. Циклопското око само изгледа как то описва остра парабола и се забива в ъгъла между увисналата брадичка и извития врат.
Ударът бе толкова силен, че резонира в рамото й. Мъжът се просна, сякаш се бе спънал в опънато въже. Падна тежко по гръб. Пати сграбчи лъка му и го захвърли настрани. Уредът за нощно виждане бе закрепен за главата с дебели гумени ленти. Тя го свали.
Противникът й се оказа слаб, блед, противен седемдесетгодишен мъж. Който отваряше и затваряше безмълвно уста като златна рибка. Погледът му издаваше паника. Не можеше да диша. Посочи гърлото си с две ръце в отчаян трескав жест.
Не мога да дишам, опита се да каже той.
Костелив орех излезе, помисли си Пати.
И тогава чу Шорти да скимти от болка.
По-късно щеше да осъзнае, че не би могла да оправдае действията си, ако някой прокурор я обвинеше, че е изпаднала в неконтролируема ярост. Разбира се, че беше така. Или ако я попиташе строго дали наистина е пребила жертвата до смърт с фенерче. Разбира се, че го беше направила. С множество удари по главата. Най-вече. Както и по лицето. С всяка капка сила, която бе успяла да събере. Докато черепът му не стана на пихтия.
След което тя пропълзя до Шорти.
Който мълчеше.
Беше видял всичко.
Но всяко нещо по реда си. Пати хвана Шорти под мишниците и го замъкна навътре в гората. Подпря го на едно дърво. Изпъна краката му. След което се върна тичешком при мъжа, когото бе убила. Взе прибора му за нощно виждане. Сложи го на главата си. Колкото и неприятно да й беше. Защото той миришеше на неговия дъх, на неговата коса, но също и на покрит с мръсотия метал и стара гума.
Сега обаче можеше да вижда. В ярки нюанси на зеленото и с удивителни детайли. Всяка жилка по листата на дърветата се открояваше с изумителен контраст. Сякаш бе озарена отвътре. От нежно сияние. Пати видя всяко клонче в краката си, всяко парче кора, при това с невероятна прецизност. Дърветата в далечината бяха също толкова ярки като тези около нея. Виждаше по-добре, отколкото на дневна светлина. Стори й се толкова неестествено. Все пак изображенията бяха усилени, детайлни, контрастни, синхронизирани… Пати се почувства като Супермен.
Хукна обратно при Шорти и се залови за работа.

Ричър свали прибора за нощно виждане от главата на мъртвеца. Постави го на очите си и регулира изображението. Светът стана яркозелен, изпълнен с детайли. Ричър взе целия колчан стрели. Преметна го през рамо. Двайсет ножа върху дълги пръчки. По-добре от нищо.
Той навлезе дълбоко в гората. Нямаше опасност да се изгуби. Пътят се виждаше между дърветата, макар да минаваше на трийсетина метра вляво от Ричър. Той беше също толкова осветен, колкото и всичко останало. Уредите за нощно виждане не обръщаха внимание на подробности като сянка или разстояние. Те показваха всички обекти с едно и също педантично внимание, в едни и същи зелени нюанси.
Ричър измина четири крачки и спря. Предполагаше, че вторият ловец е наблизо, но не прекалено. Достатъчно близо, за да се притече на помощ в случай на необходимост, и достатъчно далече, за да избяга в случай на опасност. Достатъчно близо, за да чуе какво става.
Ричър описа широк кръг. Движеше се бавно. Не пропускаше нито една подробност. Уредите за нощно виждане са много различни от уредите с термоизображения. Ако човек запали цигара с клечка кибрит, разбира се, че ще се покаже на екрана като ярка светлина, припламнала за миг. Но заради светлината, а не заради топлината. Уредите за нощно виждане не обръщат внимание на топлината. Затова, ако човек не запали цигара, няма да се издаде. Няма да се покаже на екрана като дебела оранжева наденичка с телесна температура. В най-добрия случай ще се появи като бледа призрачна сянка, която по нищо не се различава от която и да било друга бледа призрачна сянка. Или няма да се появи изобщо. Защото разполага с камуфлаж. Защото всичко на екрана е зелено.
От втория стрелец нямаше и следа.
Ричър провери от другата страна на пътя. Движеше се на зигзаг, за да си осигури по-добра видимост между дърветата. Различаваше с лекота всичко в радиус от петдесет метра. С най-големи подробности. По-ясно, отколкото на дневна светлина. Нямаше светлосенки, нямаше цветни петна, нямаше близо и далече. Всички дървета светеха по един и същ начин, сякаш бяха поели една и съща доза радиация в някакъв кошмарен футуристичен свят. Всеки храст и всяка къпина бяха изобразени с една и съща фина линия, невъзможно тънка, почти като гравюра върху банкнота.
И тогава видя втория стрелец.
Облегнат на едно дърво, на не повече от два метра встрани от пътя. Тесни, прилепнали дрехи, тъмни на цвят, и лък в ръката. Оглеждаше се непрекъснато, най-вече напред към пътя, но също и назад. Изглеждаше притеснен. Не можеше да чуе партньора си. И бе принуден да направи избор. Да се притече на помощ при необходимост или да избяга при опасност?
Вторият стрелец се намираше на четирийсет метра от Ричър. Което означаваше, че ще продължат да се дебнат. Всъщност поне единият щеше да го направи. А това изискваше сериозни усилия. Ричър стоеше неподвижно. Понякога е по-добре да оставиш противника да свърши цялата работа.
Ричър извади втора стрела от колчана. Сега вече държеше по една във всяка ръка. После избра дърво. С дебел, здрав ствол. Шейсетинагодишно, предположи той, ако се съди по дърветата в Райънтаун. Опря рамо на него. Погледнато отпред, изглеждаше по-дебело. Но беше достатъчно близо. Ричър направи крачка встрани и приклекна. Използва стрелата в дясната си ръка, за да удари няколко пъти по земята, след което да опише широки полукръгове с надеждата да имитира падането на олюляващ се мъж, може би дори претъркулването му или пълзенето му по земята. Надяваше се да прозвучи убедително. А може би нямаше да се получи. Може би имитираше чифтосването на рядък животински вид. За да подсили илюзията, Ричър добави протяжен стон, свидетелство за ужасна болка, което съдържаше и безчувственост към болката, и молба за помощ. Надяваше се, че гласът му имитира достатъчно добре онзи хубавец, който приличаше на киноактьор.
Когато приключи, Ричър се изправи и застана странично зад дървото.
Зачака. Изминаха цели две минути. И тогава го чу. Приближаваше се. Много тихо. Много бавно. Промъкваше се право към мястото, където бе чул шума. Беше добър ловец. Вероятно десняк. Следователно щеше да държи лъка в лявата ръка. Насочен напред, полуготов за стрелба. Тетивата щеше да е опъната до половината. Нито много отпусната, нито много опъната. Неудобна позиция. Щеше да върви с лявото рамо напред, завъртял тялото си встрани.
Ричър продължи да чака.
Ловецът забави крачка. Сега се намираше на мястото, откъдето предполагаше, че е дошъл шумът. Беше нетърпелив. Но също и предпазлив.
— Ей, там ли си? — прошепна той с напрегнат глас.
Ричър не помръдна.
— Къде си бе, човек? — продължи вторият стрелец. — Реших, че съм те изгубил. Трябва да тръгвам. Нещо гори в далечината.
Южен Тексас, помисли си Ричър. Любезен глас, вежлив и искрен.
Той изрита клонките в краката си.
— Ти ли си? — попита мъжът.
Ричър не помръдна.
— Ранен ли си?
Вместо отговор Ричър издаде приглушен звук, дошъл дълбоко от гърлото му. Предполагаше, че най-близката дума би била „дишам“, произнесена бавно и задъхано.
Вторият стрелец пристъпи напред. И още напред.
Озова се пред дървото на Ричър. Наистина вървеше с едното рамо напред. Коремът му бе незащитен. Гледаше през ловен монокъл, който в много отношения бе същинско чудо на техниката, но имаше един важен недостатък — липсата на периферно зрение. А това означаваше, че мъжът се приближи прекалено много до дървото. Преди да види Ричър. Преди да замръзне на място. Ричър го прониза със стрелата. Нанесе му силен ъперкът високо в стомаха, толкова силно, че другият край на стрелата се заби в дланта му; толкова силно, че мъжът подскочи нагоре и краката му се отлепиха от земята. Ричър пусна стрелата и дръпна рязко ръка. Мъжът се свлече на колене. Стрелата стърчеше от корема му. Тъпият й край сочеше надолу. От нея се виждаха едва десетина сантиметра плюс перата. Мъжът рухна напред и падна по лице. Падна върху перата. Върхът на стрелата се показа от гърба му. Изглеждаше влажен и лепкав. Но не червен. Зелен, разбира се.

Стивън бе изгубил сигнала от едното фенерче. Сигналът премигна и угасна. Не се появи повече. Вероятно в резултат на удар. Оцелялото фенерче се намираше на двайсетина метра навътре в гората, на шейсетина метра от пътя. Не бе променяло местоположението си от доста време. Стивън нямаше представа защо.
Повече го притесняваха данните на сърдечния ритъм. Мониторът показваше четири прави линии. Което означаваше, че четирима от клиентите им са мъртви. А това беше невъзможно! Сигурно оборудването се беше повредило. Нямаше друго обяснение. Може би някой трябваше да провери гривните. Данните от предавателите показваха, че Питър и Робърт се намират на значително разстояние един от друг, заели позиции по двата фланга в периферията на гората. Все още не се бяха намесили и стояха в очакване някой да поиска съвет, нищо повече. Марк се движеше, като описваше широка дъга, която водеше към мотела. Не бързаше. Или вървеше пеша, или караше бавно. Прекалено бавно. Трябваше да се задействат. Стивън беше длъжен да им каже. Но не можеше. Комуникационното оборудване бе изгоряло. Слушалките им бяха безполезни. Не чуваха нищо. И следователно не правеха нищо. Може би наблюдаваха огъня.
Оцелялото фенерче започна да се движи.



39

Единият крачол на Шорти беше подгизнал от кръв. Пати не можеше да разкъса плата. Беше прекалено мокър, прекалено тежък, прекалено хлъзгав. Тя изтича назад и се върна със стрелата в ръка. Използва острия й връх, за да разшири дупката в плата. Стрелата беше нова и остра като бръснач. Пати разряза крачола на десетина сантиметра от двете страни на раната. Отметна лепкавата материя. И разгледа раната. Отверстието беше вертикално. Стрелата се бе забила над коляното, на около една трета от дължината на бедрото. Право в средата. Беше разкъсала мускула и заседнала в костта.
Пати не беше лекар, но знаеше съответните медицински термини. Стрелата беше пронизала четириглавия бедрен мускул и бе заседнала във фемура, или бедрената кост. Под ъгъл от деветдесет градуса спрямо феморалната артерия. Доста далече от нея. Следователно Шорти нямаше да умре от загуба на кръв. Бяха извадили късмет.
В същото време обаче Пати не се съмняваше, че силният удар е счупил костта.
Тя опипа с пръсти около раната. Попадна на някаква бучка в задната част на крака. Май имаше фрактура с разместване на счупените фрагменти. Подколенните сухожилия не бяха на обичайното си място. Шорти пъшкаше и охкаше, стиснал зъби, донякъде от болка, донякъде от яд. Изглеждаше бледозелен през обектива на уреда за нощно виждане. Беше изпаднал в шок, но не напълно. Сърдечният му ритъм беше учестен, но стабилен.
Пати огледа стрелата, с която бе разрязала плата. Върхът бе с формата на най-обикновен триъгълник. Двата ръба се събираха при върха. Тялото се разширяваше в средата, за да поеме пръчката. Както и за да добави допълнителна маса и инерция. Ръбовете бяха като бръсначи. Можеха да разрежат абсолютно всичко. Но не бяха назъбени. Бяха напълно гладки, без нито един нарез. Следователно изваждането на стрелата нямаше да доведе до нови разкъсвания. Щеше да излезе по същия начин, по който беше влязла.
Имаше една съществена разлика. Мускулът на Шорти беше в спазъм. И беше стегнал стрелата като в менгеме.
— Шорти, трябва да отпуснеш крака си — каза Пати.
— Не го чувствам — отвърна той.
— Мисля, че е счупен.
— Това не е добре.
— Трябва да те откараме в болница. Но преди това ще извадя стрелата. В момента мускулът ти се е свил около нея, стиснал я е здраво. Трябва да го отпуснеш.
— Не мога да го контролирам. Знам само, че боли ужасно.
— Мисля, че трябва да я извадим на всяка цена — настоя Пати.
— Опитай се да масажираш мускула — предложи Шорти. — Все едно съм получил крампа.
Тя го разтри. Бедрото му беше студено, влажно и лепкаво. Цялото в кръв. Шорти охкаше, стенеше, плачеше…
Пати притисна раната от двете страни с пръсти, плъзна ги все по-близо и по-близо до върха на стрелата, след което натисна малко по-силно и раната зейна. Потече кръв на малки зелени ручейчета, които се изливаха в различни посоки.
— Кажи ми къде отиваме? — попита Пати, за да го накара да забрави болката.
— Във Флорида — отвърна Шорти.
— И какво ще правим, когато пристигнем там?
— Ще даваме сърфове под наем.
— Какво друго?
— Тениски. Парите са в тях.
— С какъв дизайн?
Той се замисли за момент, може би за нещо красиво и оригинално, а тя стисна здраво стрелата и я дръпна рязко, все едно измъкваше дъска, заседнала в триона в дъскорезницата. Стрелата излезе от раната и Шорти изкрещя през стиснатите си зъби — от болка, възмущение и разочарование от нейното предателство.
— Извинявай — успокои го Пати.
Той изохка и задиша тежко.
Тя съблече якето си, взе стрела с чист връх и отряза ръкавите му. Завърза ги един за друг с голям възел. Сгъна няколко пъти останалата част от якето и получи малко, но плътно парче плат. Притисна го към раната и го завърза със сдвоените ръкави. Това беше най-доброто, което можеше да направи в момента. Натиск отпред, за да спре кървенето, и импровизирана шина отзад. Големият възел щеше да държи превръзката на място. Поне за известно време. Или поне така се надяваше Пати.
— Чакай ме тук — каза тя.
Тя хукна обратно към първата кошмарна фигура. Онзи, когото Шорти бе ударил. Точно зад ухото. Свали прибора му за нощно виждане. Целият беше в кръв. Извади още една стрела от колчана и се втурна обратно при Шорти. Намести прибора на главата му и сложи стрелата й ръката му. Като последно средство, с което да се защити в случай на необходимост.
— Сега ще потърся някое атеве — обясни му тя.
Пати стисна работещото фенерче в едната ръка и стрелата в другата. Върна се тичешком при мъжа, когото Шорти беше убил. Застана на същото място, на което бе стояла преди. Разигра отново сцената в съзнанието си. Мъжът, изскочил пред нея. Кошмарното видение. Лице в лице.
С други думи, той бе вървял на юг. И бе дошъл от север. Отправната му точка се намираше близо до началото на пътя.
Пати прекрачи тялото му и продължи към мястото, където гласът на втория стрелец ги беше стреснал в мрака.

Напълно си права, малката!

Бяха се обърнали и го бяха видели. Той също бе вървял на юг. И бе дошъл от север. Неговата отправна точка също се намираше близо до началото на пътя. Защото тези двамата бяха партньори, бяха екип. Работеха заедно. Здравият разум подсказваше, че са оставили атеветата някъде зад тях. Бяха спрели на пътя и бяха продължили пеша.
Пати прекрачи и второто тяло и тръгна на север.

Марк я видя да потегля. Реши да я последва, но в последния миг — и то с крайчеца на окото си — забеляза какво всъщност прекрачва Пати. Мъртвец. Двама мъртъвци. А това коренно променяше ситуацията. Подпалването на мотела бе сериозен удар. По ирония на съдбата сградата беше застрахована, но Марк нямаше да рискува с предявяването на иск. Дори най-повърхностният оглед щеше да покаже, че става въпрос за умишлен палеж. Защото именно за това ставаше въпрос. Стивън просто не се бе усетил навреме какво се случва пред очите му. Честно казано, никой от тях не беше разбрал. В онзи момент радиостанциите още работеха и Стивън бе описал купчините кърпи и загадъчното ровичкане на Шорти по колите, но ъгълът, под който бяха разположени камерите, не им позволяваше да видят какво точно прави той. Затова никой не се бе досетил, докато кърпите не бяха лумнали в пламъци и Шорти не бе започнал да ги разхвърля по стаите.
Подобно нещо никога не се бе случвало по време на техните обсъждания, симулации или военни игри. Сега Марк разбираше, че е трябвало да го предвидят. Подобен развой беше просто неизбежен. След като клиентите си плащаха за по-качествени обекти, това трябваше да се случи. Рано или късно. Все някой щеше да прибегне до подобен дързък ход.
Следователно нямаше да получат застраховката. Защото щяха да дойдат ченгета, да започнат да се ровят сред отломките и да открият цял куп съмнителни неща. От друга страна обаче, възстановяването на мотела щеше да погълне половината сума, която бяха спечелили тази нощ. Което щеше да им нанесе сериозен удар. Все пак можеха да се утешат с мисълта, че впоследствие ще си възстановят инвестицията. При това с лихвите.

Загубата си оставаше загуба. Но какви бяха алтернативите? Марк се замисли. Изведнъж му хрумна: защо да възстановяваме мотела? Тази съборетина! Тя не означаваше нищо за него. Беше попаднала в ръцете му благодарение на някакъв стар нотариален акт, наследен от човек, когото никога не бе виждал. Въобще не му пукаше. В този момент Марк взе решение да зареже разрушения мотел. Много по-евтино щеше да излезе да преустрои някоя стая в къщата. И да смени двете табели. От
Мотел
на
Стаи под наем.
Нови пластмасови букви и малко златиста боя. Което отново щеше да привлече гости. Би трябвало да се получи. И бездруго не им трябваха повече от двама души. А клиентите можеха да спят на палатки. Като част от цялостното преживяване.

Мъртъвците обаче бяха нещо съвсем друго. Марк се гордееше с реалистичния си подход. Не позволяваше на емоции, чувства или предразсъдъци да повлияят разума му. Преценките му бяха напълно безпристрастни. Умееше да предвижда последиците. Все едно играеше ускорен шах. Но наум. Винаги знаеше какво следва. Първо едно, после друго, след него трето и прочие. И в този момент Марк видя как всичко рухва, следвайки принципа на доминото. Ще започне издирване на гостите, които първоначално ще бъдат обявени за безследно изчезнали. Полицията ще започне да задава въпроси и да събира информация. След като Робърт умееше да открива хора, това се отнасяше и за правителството. То най-вероятно щеше да се справи много по-бързо от Робърт.
Време беше за план Б. Без никакви сантименталности.
Марк се върна при атевето си и подкара бавно към къщата. Мотелът бе изгорял до основи. Беше останала само металната клетка около стая № 10. И тя блестеше в червено. Горещината бе неописуема. Марк усещаше високата температура чак от другия край на паркинга. Нощният бриз разпалваше въглените, които ту припламваха в червено и бяло, ту хвърляха искри в мрака.
Марк подмина плевнята и се насочи право към къщата. Форсира атевето по стъпалата и паркира направо на верандата. Тръгна към стаята отзад. Стивън го поздрави още преди да е прекрачил прага. Без да вдигне поглед. Нали следеше предавателите. Знаеше, че Марк се връща в къщата.
Марк надникна през рамото му. Право към монитора, който показваше джипиес координатите. Видя сигнал само от едно фенерче. Питър и Робърт не бяха помръднали от позициите си по фланговете.
— Изгубихме сърдечния ритъм на четирима — каза Стивън.
— На четирима? — възкликна Марк.
Стивън превключи екраните и му показа данните. Четири отделни графики. Данни за сърдечния ритъм по едната ос и за времето по другата. Всяка графика наподобяваше скица с молив на планински терен. И всичките показваха едно и също. Първоначално покачване на стойностите, което свидетелстваше за силна възбуда, последвано от тясно плато на интензивен стрес, а после… нищо.
— Може да е дефект в оборудването — предположи Стивън.
— He — отвърна Марк. — Видях двама от тях. Бяха мъртви.
— Какво?
— Главите им бяха смазани. От Пати и Шорти, предполагам. Които се оказаха по-добри от очакваното.
— Къде се е случило това?
— Южно от пътя.
— А другите двама?
— Нямам представа — призна Марк.
Стивън превключи на екрана, който показваше данните от джипиесите. Оцелялото фенерче се движеше сред дърветата край пътя. Питър и Робърт бяха по местата си. На отделен прозорец се виждаха данните от учестения, но стабилен сърдечен ритъм на двамата оцелели клиенти. Вълнуваха се. Възбудата от преследването. Но без резки пикове. Не бяха установили контакт. Все още.
— Кои са те? — попита Марк.
— Карел и онзи от Уолстрийт.
— Можеш ли да ми кажеш къде се намират?
— Знам къде са оставили моторите. Изглежда, че са заели централна позиция.
— Двамата отпред и двамата отзад вече са извън играта. Сега всичко зависи от тях.
— Но кой е убил втората двойка?
— Нямам представа — повтори Марк.
— Това променя всичко, нали разбираш… Вече нищо не е същото.
— Съгласен.
— Какво ще правим?
— План Б. Следи внимателно накъде се движи фенерчето.
Стивън впери поглед в екрана.
Марк извади изпод якето си голям черен пистолет. Вдигна високо ръка, защото пистолетът беше дълъг заради монтирания заглушител. И простреля Стивън в тила.
Веднъж, втори път.
За всеки случай. План Б изискваше куп предпазни мерки.
Марк взе саковете с пари от шкафа и ги остави на пода в коридора. Отвори тайното отделение, монтирано в задната стена на шкафа, и измъкна комплекта си за оцеляване. Пари в брой, кредитни карти, шофьорска книжка, международен паспорт, телефон за еднократна употреба. Цяла нова самоличност, събрана в малък найлонов плик.
Той хвърли на пода в коридора комплектите за оцеляване на Питър, Стивън и Робърт. Отнесе саковете с парите навън и ги остави на земята, далече от къщата. Върна се на верандата и отвори широко входната врата.
Направи няколко маневри с атевето, докато го позиционира така, че да може да го обърне настрани. Разви капачката на резервоара и я захвърли. Приклекна като щангист и хвана здраво рамката. Вдигна атевето и го преобърна на една страна. Към къщата. Точно до отворената врата. От резервоара потече бензин. Направи първо локва, а после — миниатюрно езеро.
Марк хвърли запалена клечка кибрит и отстъпи крачка назад. Миг по-късно грабна саковете и хукна. Към плевнята. Измина половината разстояние, спря и погледна назад. Къщата вече гореше. Предната стена и входната врата. А също и верандата. Пламъците пълзяха навътре.
Марк се обърна и продължи да тича. Когато се озова в плевнята, първата му работа бе да прибере саковете в мерцедеса. Изкара го на заден и паркира на значително разстояние от огъня. Върна се тичешком в плевнята. Къщата вдясно бе обхваната от ярки пламъци, които достигаха прозорците на втория етаж. Марк се втурна към косачката за трева. На стелажа над нея стояха тубите с бензин. Общо пет на брой. Пълнеха ги всеки път, когато някой отидеше с пикапа в града.
Защото тревата трябваше да изглежда добре поддържана. Външният вид е важен.
План Б. Нищо повече.
Марк разля тубите по пода. Под мерцедеса на Питър, под мерцедеса на Стивън, под мерцедеса на Робърт. Хвърли клечка кибрит, обърна се и хукна към колата си. Включи аварийните светлини. За да могат Питър и Робърт да ги видят отдалече. Сигнал за тревога. Двамата вече бяха разбрали, че радиостанциите им не работят. И бяха видели двата нови пожара. Но нямаха представа какво става. Затова щяха да хукнат обратно към къщата.
Марк подкара спокойно към асфалтовия път с включени аварийни светлини, подмина отломките от мотела и се озова на поляната. Спря по средата й.
Робърт се появи отдясно, излезе от гората и описа широк полукръг. Дебелите гуми на атевето му мачкаха тревата и забиваха семената дълбоко в пръстта. Той спря в началото на пътя, а следващата му маневра го отведе до дясната врата на Марк. Който свали прозореца.
Робърт го погледна. Марк го простреля в лицето.
След което вдигна прозореца. Питър приближаваше отляво. Описвайки същия широк полукръг през поляната. Напълно симетричен. Спря пред шофьорската врата. Което означаваше, че мерцедесът се намира между него, атевето на Робърт и мъртвото му тяло на земята.
Марк свали прозореца. Питър застана точно пред него. Лице в лице.
Пистолетът обаче се оказа прекалено дълъг. Заради заглушителя. Марк не успя да го извади. Дулото опря във вратата.
Питър изключи двигателя.
— Колко зле е положението? — попита той.
Марк замълча за миг, след което каза:
— Не може да бъде по-зле. Мотелът изгоря. В момента горят къщата и плевнята. Четирима клиенти са мъртви.
Питър замълча на свой ред. Накрая каза:
— Станалото променя всичко.
— Съгласен.
— Това е краят. Разбираш го, нали? Ченгетата ще ни гонят до дупка.
— Не се съмнявам.
— Трябва да изчезнем от тук — продължи Питър. — Още в тази минута. Само ние двамата. Трябва да го направим, Марк. Може да не оцелеем, ако останем.
— Само ние двамата?
— Робърт и Стивън са безполезни. Те са бреме. Знаеш го.
— Трябва да отворя вратата — каза Марк. — Трябва да се поразкърша, да си опъна краката.
Питър погледна в салона.
— Имаш достатъчно място — каза той.
Въпреки това Марк отвори вратата. Но не излезе. Отвори я точно колкото му бе необходимо, за да освободи заглушителя, и когато Питър застана пред него, той го простреля веднъж в гърдите, втори път в гърлото и трети в лицето.
После затвори вратата, вдигна прозореца, изключи аварийните светлини и потегли по пътя, който водеше към гората.



40

Ричър достигна сравнително бързо следващия горист участък благодарение на уреда за нощно виждане. Продължи да върви на два метра встрани от пътя. Не си направи труда да се придвижва тихо и незабележимо. Разчиташе на математическата вероятност, че израсналите нагъсто дървета ще попречат на стрелите да го достигнат. А при изстрел отдалече шансът да го уцелят беше едно към сто.
В един момент чу изстрели. Прозвучаха някъде пред него. Две серии. Първо един, а после три. Тих, приглушен пукот. Разстоянието между двете серии беше трийсет секунди. Задната част на мозъка му подсказа, че най-вероятно става въпрос за деветмилиметров пистолет със заглушител, с който някой стреля на открито на разстояние километър и половина.
Предната част на мозъка му обаче възрази. Може да е гръмнало нещо друго, каза тя. Например флакони с някакъв аерозол, погълнати от пламъците. Които отново станаха по-ярки. Бяха припламнали при срутването на покрива, след което бяха поутихнали. Сега отново се разгаряха, сякаш бяха погълнали нова жертва.
Ричър спря. Видя пред себе си две атевета, паркирани едно до друго под ъгъл спрямо пътя. Предниците им бяха стъпили на тревата между дърветата, задниците бяха останали на асфалта. Като пред крайпътно заведение в дълбоката провинция. Уредът за нощно виждане не регистрираше хора наоколо. Вероятно бяха тръгнали напред. Пеша. По-близо до центъра на събитията. Както бяха постъпили първите двама. Тези бяха следващите. Действаха на принципа на ешелонната отбрана. Една двойка, после друга… Затова Ричър не бе служил в пехотата. Не си падаше по безкрайните преходи през пресечена местност.
Продължи напред, но по-тихо от преди. След малко спря.
Видя човек пред себе си. От другата на пътя, на десет-дванайсет метра сред дърветата. Дребна фигурка в далечината, но добре осветена като всичко останало. Очертана с удивителна прецизност във фини сиви и зелени линии. Дрехи като на водолаз, лък и циклопско око.
От партньора му нямаше и следа. Мъжът проявяваше признаци на безпокойство. Може би заради пламъците в далечината. Непрекъснато се оглеждаше и от време на време приклякаше. Може би така се опитваше да определи колко ярко е заревото на хоризонта. И колко скоро ще трябва да извърне поглед. Мъжът бе висок, едър, с високо вдигната брадичка и широки рамене. Несъмнено беше свикнал да командва. В момента обаче не се чувстваше комфортно. Беше объркан. Или ядосан. Сякаш дълбоко в себе си не успяваше да проумее защо щабните му офицери или подчинените му служители не са си свършили работата както трябва.
Ричър се прокрадна между дърветата от другата страна на пътя. Движеше се бавно и безшумно към мъжа, който се намираше на десетина метра от другата страна. По права линия. Но ловецът нямаше добра видимост, за да стреля. Бе навлязъл прекалено навътре. Бе заел прекалено отбранителна позиция. Явно нямаше вроден вкус към атаката.
Ричър прекоси пътя. От целта му го деляха стотина дървета.
Навлезе в гората и продължи да се прокрадва бавно. Стигна на шест метра от мъжа. Уредът за нощно виждане усилваше двайсет хиляди пъти пламъците, които танцуваха на хоризонта, досущ като светкавици от фотоапарати, които посрещат кинозвезда, слязла от автомобил. Мъжът гледаше надолу, в краката си. Може би отблясъците в далечината го дразнеха.
Ричър се намираше на три метра от него. Реши да спре. Да се огледа хубаво. На триста и шейсет градуса. Които раздели на отделни сектори и се взря във всеки от тях. Изображението бе фино, детайлно, едноцветно, предимно зелено с бледи сиви оттенъци. Леко размазано, леко призрачно. Не съвсем реално. Но в някои отношения за предпочитане.
От втория стрелец нямаше и следа.
Ричър продължи напред. Както винаги, предпочиташе да прояви гъвкавост, но също както винаги вече имаше план. В случая — да забие стрела във врата на този нещастник. Това не би трябвало да го затрудни. Защото, добереше ли се на една ръка разстояние от него, играта приключваше.
Желанието му да проявява гъвкавост обаче се намеси. Когато приближи, видя — въпреки отблясъците лунна светлина върху листата на дърветата, — че мъжът изпитва един много характерен вид безпокойство. Като милиардер, чийто самолет се е разбил на необитаем остров. Или като човек, който е катастрофирал с колата си в опасен квартал. Като човек, който изведнъж е проумял, че не се намира на толкова високо място в хранителната верига, колкото е предполагал. Като човек, който е готов да сключи сделка.
Ричър се хвърли към него и мъжът реагира, като вдигна лъка си, вероятно в резултат на някакъв животински инстинкт, а не на съзнателно решение. Жалко, защото Ричър трябваше — за всеки случай — да завърти стрелата си надолу като нож на върха на дълга пръчка и да среже четирите пръста на лявата му ръка. Мъжът извика от болка и пусна лъка. Ричър пристъпи толкова близо, че уредите им за нощно виждане се удариха един в друг, след което го изрита толкова силно в сгъвката на коляното, че мъжът падна по гръб. Ричър свали с ритник уреда за нощно виждане от главата му, след което стъпи със същия крак върху гръкляна му, заби върха на стрелата между устните и почука с нея по зъбите му.
— Ще говориш ли? — прошепна той.
Мъжът не успя да отговори нито с думи заради стрелата, опряна в зъбите му, нито с жестове заради крака, опрян в гърлото му. И тъй като не можеше да кимне, реши да премигне. В знак на отчаяна молба. Или обещание.
Ричър махна стрелата.
— Кого преследваш? — попита той.
— Не е това, което изглежда — отвърна мъжът.
— Обясни?
— Дойдох на лов на диви прасета.
— Какво преследваш вместо тях?
— Измамиха ме.
— Какво преследваш вместо тях?
— Хора. Не съм дошъл за това.
— Колко души?
— Двама.
— Кои са те?
— Канадци. Млада двойка. Казват се Пати Сандстром и Шорти Флек. Попаднали са в капан тук. А мен ме подмамиха… Обещаха ми глигани. Излъгаха ме.
— Кой те излъга?
— Казва се Марк. Той е собственик на това място.
— Марк Ричър?
— Не знам второто му име.
— Защо не повика ченгетата?
— Мобилните телефони нямат обхват. В стаята също нямаше телефон.
— Защо не избяга?
Мъжът не отговори.
— Защо не остана в стаята си тази вечер? Защо не отказа да участваш?
Отново мълчание.
— Защо дебнеш в мрака с лък и стрела?
Никакъв отговор.
— Чакай малко! — нареди му Ричър.
По пътя приближаваше автомобил. Ричър видя отблясъци от ярки фарове между дърветата. Голям автомобил с включени светлини.
Ричър вдигна на челото си уреда за нощно виждане. Светът потъна в мрак с изключение на пътя, който се намираше на десетина метра вдясно. А там бе светло като във вътрешността на дълъг тунел. Лъчите на двата фара стигаха далече напред. Появи се мерцедес.
Лъскав черен джип с формата на юмрук. Стоповете му проблеснаха в червено. След което мерцедесът изчезна.
Ричър постави уреда за нощно виждане пред очите си. Светът позеленя. Изпълни се с детайли. Ричър помести леко крака си от гръкляна на мъжа. За да направи място. За върха на стрелата. Опря я в канта на обувката си и натисна надолу. Мъжът се опита да изкрещи, но Ричър натисна по-силно и нещастникът се отказа.
— Нямах представа в какво се забърквам! Кълна се! Аз съм банкер! Нямам нищо общо с онези типове! Аз също съм жертва!
— Банкер ли си?
— Управител съм на инвестиционен фонд. Нямам нищо общо с онези типове.
— Светът явно се е променил — каза Ричър. — Очакваш хората да се отнасят по-добре с теб само защото си банкер. Кога се е случило това? Явно съм го пропуснал.
— Нямах представа, че ще излезем на лов за хора.
— Напротив — отвърна Ричър. — Мисля, че точно заради това си дошъл.
Той натисна силно върху стрелата, после още по-силно. Тя проби лицето на мъжа, прониза врата и прекъсна гръбначния му стълб. Банкерът бе прикован като мъртва пеперуда към земята. Към дървесен корен, ако съдеше по твърдата повърхност. Разкривен и жилав. Ричър обаче натисна още по-силно, докато стрелата се забие дълбоко в земята и застане перпендикулярно на тялото.
После продължи между дърветата.

Марк спря мерцедеса пред кабината на аварийния камион. Беше направил наум някои изчисления. Нямаше представа какво се е случило с поне четирима души. С Карел, клиента от Уолстрийт и самите Пати и Шорти. Плюс един хипотетичен пети играч, ако една от двойките ловци бе станала жертва на неизвестна трета страна. Нищо чудно онзи едър тип да се бе върнал отново. Защото е забелязал нещо. Защото не е останал убеден.
Вината беше на Питър.
Четирима. Или петима. И всичките се намираха пред него. Вероятно далече пред него. Нуждаеше се от още три минути. Само толкова. Може би дори от по-малко. Трябваше да премести аварийния камион, и то бързо, дори ако това означаваше да го вкара в някоя канавка, само и само да освободи пътя, след което да изтича обратно, да скочи в колата си и да офейка. Накъдето и да било. Север, юг, изток или запад. Три минути, може би по-малко. Нищо повече. В същото време обаче наоколо имаше четирима или петима души, за чието местоположение Марк нямаше абсолютно никаква представа. Ако се намираха на повече от три минути от тук, добре, но ако се намираха по-близо, това представляваше проблем.
В крайна сметка Марк прецени, че никой не би могъл да се добере до тук за по-малко от три минути. На практика, а не на теория. Дори с атеве. Разигра ситуацията в ума си. Като партия ускорен шах. Първо едно, после друго, след него трето и прочие. Винаги знаеше какво следва. Камионът разполагаше с мощен дизелов двигател. Всички в околността щяха да го чуят. В първия момент клиентите щяха да помислят, че периметърът е разширен. В хода на играта. За да стане по-забавно. Пати и Шорти щяха да си помислят нещо подобно. Бяха се справили доста добре до момента, затова щяха да решат, че сега периметърът се променя. Никой нямаше да прояви подозрителност. Три минути нямаха никакво значение. Никой нямаше да реагира.
Освен Карел. Защото това беше неговият камион.
Щеше да се досети, че става нещо необичайно. Но можеше и да не провери какво точно, защото вече се смяташе за член на екипа. Особено след последните няколко дни и щедрата отстъпка. Може би щеше да си каже нещо от рода на „моят дом е и твой дом“. Можеше дори да го възприеме като проява на любезност. Организаторите не искат да го откъсват от играта. Все пак той беше клиент. Не беше негово задължение да прави промени по време на лова. Да, можеше да не обърне внимание.
Или пък не. Нищо чудно Карел да се намираше на повече от три минути от тук. Дори да реагираше мигновено, пак можеше да не успее. Трябваше да си проправи път през гората — а той бе навлязъл на поне петдесет-шейсет метра в нея, може би дори повече, — за да се върне при мотора си. Само това можеше да му отнеме три минути.
Или пък не.
Реалистично. Безпристрастно. Марк прецени, че има големи шансове за успех. Карел или щеше да тръгне насам, или нямаше. Зависи на какво разстояние се намираше. Две променливи една след друга. Две хвърляния на ези-тура. Шансовете му за успех бяха три към четири, за провал — едно към четири. Числата не лъжат. Защото при тях няма място за когнитивни предпочитания и склонности.
Марк остави мерцедеса с включен двигател и отворена шофьорската врата. Промуши се между дърветата и огромния преден капак на камиона. Едва си проправи път до кабината. Хвана дръжката и се качи по стълбичката.
Вратата беше заключена.
Не го беше очаквал. За пръв път не се бе досетил какво ще се случи. А това беше толкова елементарно. И все пак не му бе хрумнало. Изобщо. Затова сега стоеше, стъпил на стълбичката с единия крак, увиснал на дръжката с едната си ръка и се люлееше във въздуха, а клоните го удряха по гърба. В първия момент се ядоса. Карел бе постъпил глупаво, оставяйки камиона заключен. Защо го бе направил, по дяволите? Беше абсурдно. Гъвкавостта бе ключов фактор в тяхната работа. Трябваше да могат да преместят камиона по всяко време. Развоят на играта бе съпътстван от неочаквани решения, които се вземаха на момента. Всички го знаеха.
Едва сега Марк започна да се тревожи. Изпита неприятно чувство. Къде можеше да бъде ключът освен в камиона? В най-добрия случай… Най-добрият случай беше най-лошият, защото логично можеше да предположи, че ключът е в джоба на Карел. А това означаваше, че трябва да го намери и да го вземе от него. Което щеше да го забави. И то много. Това на свой ред щеше да увеличи вероятността потенциален противник да попадне на следите му. Това не беше добре.
Но беше за предпочитане пред най-лошия сценарий. Джобовете на Карел бяха плитки. Все пак клинът му бе много тесен, ушит от някаква еластична материя. Щеше ли да вземе ключа със себе си? В края на краищата играчите бяха оставили стаите си отворени, за голяма радост на Шорти, който нахвърля в тях горящите кърпи. Не, никой от тях не би взел ключове със себе си. Може би смятаха, че издутите джобове развалят страхотния им външен вид.
В най-лошия случай Карел бе оставил ключа от камиона върху скрина в стая № 2. За да го вземе сутринта. За да не го вземе никога или пък след години някой да го открие случайно — разкривен или дори разтопен — в тревата.
Марк слезе по стълбичката и се върна при колата си. Първите десетина метра измина на заден, после направи обратен завой и потегли натам, откъдето бе дошъл току-що.
* * *
Пати го видя да преминава повторно покрай нея. Само след няколко минути. Ако това наистина беше той. Тя само предполагаше, че в колата е именно Марк. Уредът за нощно виждане не й бе позволил да погледне директно натам. Защото колата се движеше с включени фарове. А те бяха прекалено ярки. Освен това се бе скрила зад едно дърво веднага щом бе чула рева на двигателя и свистенето на гумите. Беше се досетила, че това е пикап или джип. Някакво шесто чувство й бе подсказало, че зад волана е именно Марк. Бяга, помисли си Пати след няколко минути. Не, очевидно бе сгрешила, защото той се връщаше.
А може би това изобщо не беше Марк.
Пати не успяваше да открие атеветата. Не смяташе, че са навътре сред дървета. Там беше прекалено тясно. Затова ограничи търсенето си край пътя. Очакваше да ги намери паркирани едно до друго, вероятно скрити в храсти, оставени под ъгъл, така че да потеглят веднага, но без да препречват пътя на останалите играчи. Въпреки това не успя да открие нищо.
Пати спря. Беше се отдалечила доста от Шорти. Нямаше представа какво разстояние трябва да измине още, за да открие моторите. Огледа предпазливо пространството пред себе си. Започваше да свиква с уреда за нощно виждане. Обърна се и погледна зад себе си. Сиянието на хоризонта отново бе станало ослепително ярко. Прекалено ярко, за да погледне директно към него. Затова Пати погледна на юг.
Видя малко нощно животинче да притичва на два метра от нея и да се скрива сред купчина листа. Дребното създание бе също толкова бледозелено, колкото и всичко останало. А всъщност вероятно бе сиво.
Плъх.
Тя се завъртя назад с цялото си тяло. А после погледна напред.
И видя пред себе си мъж.
Същата ситуация както преди. Същото кошмарно видение. Появило се изневиделица. С готов за стрелба лък. Опъната тетива. Стрела, насочена към Пати. Мишената не беше същата. Не беше кракът й. Стрелата сочеше по-високо.
Зад него обаче не стоеше Шорти. Не, ситуацията не беше същата.
Кошмарното видение проговори.
— Ето че се срещаме отново — каза то.
Пати познаваше този глас. Той принадлежеше на Карел. Мръсникът с аварийния камион. Който беше служил в югославската армия. И който в момента приличаше на размазана физиономия на заден фон от стара снимка на военнопрестъпници. Пати трябваше да се досети. Беше направила грешка.
— Къде е Шорти? — попита Карел.
Тя не отговори.
— Не успя ли да стигне до тук? Или може би нямаш представа? Нищо чудно да сте се разделили. Определено не сте заедно. Той не е стигнал по-напред, защото вече проверих там. И не може да бъде зад теб, защото това би било глупаво.
Пати извърна поглед.
— Интересно — каза Карел. — Явно има някаква причина да остане зад теб.
Тя не отговори.
А той се усмихна под стъклената си зурла. Широка, доволна усмивка.
— Ранен ли е? — попита Карел.
Никакъв отговор.
— Много вълнуващо — продължи Карл. — Обикаляш сама из гората, за да събереш плодове и корени, с които да излекуваш мъжа си. Притесняваш се. Нямаш търпение да се върнеш. И изпадаш в тази очарователна ситуация. Двамата с теб ще се забавляваме толкова много.
— Търсех някое атеве — каза Пати.
— Безполезно — отвърна Карел. — Камионът ми препречва пътя. Никой не може да си тръгне преди мен. Не съм глупав.
Той наведе лъка и потърси нова цел. В краката й.
— Не — каза тя.
— Какво „не“?
— Да, Шорти е ранен. Трябва да се върна при него.
— Колко тежко е ранен?
— Доста. Мисля, че бедрената му кост е счупена.
— Жалко — отвърна Карел.
— Трябва да отида при него.
— Съгласно правилата на играта свободата на придвижване зависи от това преследвачите да не те настигнат.
— Стига! — каза Пати.
— Стига какво?
— Не ми харесва тази игра.
— На мен пък ми харесва.
— Мисля, че трябва да я прекратим. Стигна твърде далече.
— Не, играта вече навлиза в най-интересната си част.
Пати не отговори. Стоеше неподвижно с фенерче в едната ръка и стрела в другото. Беше взела работещото фенерче, но то не беше оръжие. Стрелата можеше да промуши Карел, но не и когато той се намираше на три метра от нея. Далече извън обсега й.
Карел опъна тетивата с още два-три сантиметра. Върхът на стрелата се плъзна назад, към дланта му, здраво стиснала ръкохватката. Лъкът се изви. Завибрира от напрежение.

Това е работещото фенерче.

С едно-единствено движение Пати пусна стрелата, напипа копчето на фенерчето и го включи. Знаеше къде е още от онзи път, когато беше оглеждала тръбите на климатика на хондата. Резултатът беше ослепителен лъч бяла светлина, силен и фокусиран. Насочен право към Карел. Към лицето му. Към голямото му стъклено око. Пати прикова лъча в него. Карел трепна, стрелата му полетя ниско встрани, премина през един храст и се заби в земята. Той приклекна и се извърна настрани. Пати се втурна след него с насочено напред фенерче, сякаш то бе истинско оръжие. Протягаше ръка напред, въртеше длан ту наляво, ту надясно, за да остане лъчът фокусиран върху лицето му. Карел падна на земята, претърколи се и свали уреда за нощно виждане от главата си.
А Пати изключи фенерчето и хукна обратно.



41

Пати знаеше, че тичането може да се окаже добра или лоша идея в зависимост от това дали Карел ще успее да я настигне или не. Така стояха нещата. Отначало бе изпълнена с надежда. Тичаше доста бързо и се надяваше той да се забави. А той сигурно се притесняваше да не би тя да го причака някъде и отново да насочи лъча светлина към лицето му. Това би заприличало на сцена от онези фантастични филми, които Шорти обожаваше.
Не след дълго се оказа, че тичането е било лоша идея. Защото Пати чу тропот на крака зад гърба си. Които приближаваха. Тя реши да смени посоката и се втурна надясно. Карел реагира бавно. Тя отново набра дистанция. Той обаче я настигна. Вече тичаше на две-три крачки зад нея. Благодарение на уреда за нощно виждане, който подскачаше на главата й, Пати видя пътя пред себе си. Виждаше го съвсем ясно и отчетливо. Приближаваше го с всяка измината крачка. Пати хукна към него под ъгъл. Тропотът зад гърба й се усилваше. Тя изскочи на пътя. Карел я последва. Той стъпи на асфалта и вдигна лъка.
В този момент ги осветиха автомобилни фарове.
Усилени двайсет хиляди пъти. Ефектът бе като от атомен взрив. Карел вдигна уреда си за нощно виждане, а Пати буквално го отскубна от главата си. Светът потъна в мрак. С едно-единствено изключение. Черният мерцедес. Грейнал целият. Шофьорът намали. Беше Марк. Той спря, отвори вратата и излезе. Застана встрани от фаровете. Предпочиташе сянката.
Карел вдигна отново лъка. Насочи стрелата към Пати.
Но се обърна към Марк.
— Какво гори там?
Марк мълча няколко секунди, после каза:
— Всичко. Ситуацията, в която се намираме, се промени коренно.
— Ние?
— Ти също си замесен. Не смяташ ли? Вече имаме жертви. Полицията ще обърне всичко с главата надолу. Трябва да се махнем. Още тази минута. Само ти и аз. Трябва да го направим, Карел. Няма да оцелеем, ако останем.
— Само ти и аз?
— Ти си първият ми избор. Останалите са безполезни. Те са бреме. Знаеш го много добре.
Карел не отговори.
— Нямаме много време — подкани го Марк.
— Напротив, имаме — отвърна Карел. — Нощта едва започва. Няма кой да ни попречи. Никой не може да мине покрай камиона.
— Трябва да обсъдим и това. Налага се да преместиш камиона.
— Защо?
— Тактическа маневра. Промяна в хода в играта.
— Не ни трябват никакви тактически маневри. Никакви промени. Не и в този момент. Шорти е ранен, а аз хванах Пати. Играта свърши.
— Добре, застреляй я и да тръгваме.
— Преди това искам да довърша Шорти.
— Май не разбираш какво ти казвам.
— Какво?
— Ключът в тебе ли е?
— Кой ключ?
— От камиона — уточни Марк. — Къде е?
— Що за въпрос е това? Камионът ми струва много пари.
Марк кимна.
— Именно — каза той. — Аз съм най-добрият ти приятел, затова се притеснявам за теб. Надявам се да не си оставил ключа върху нощното шкафче например. Защото, ако си го направил, ще трябва да повикаш авариен камион. За да изтегли твоя авариен камион. Мотелът изгоря до основи. Той пламна пръв.
— Ключът е тук — отвърна Карел. — В джоба ми.
— Радвам се да го чуя.
Марк измъкна пистолета, който криеше зад крака си, и простреля Карел четири пъти. И четирите куршума попаднаха в гърдите му, под ръката, която държеше лъка.
Изстрелите прозвучаха отчетливо, но приглушено.
Онази дълга тръба отпред е заглушител, помисли си Пати.
Карел се свлече на пътя като чувал с картофи, найлоновите му дрехи прошумоляха, лъкът му изтрака, а главата му тупна върху асфалта.
Марк насочи пистолета към Пати.
— Извади ключа от джоба му — нареди й той.
Пати излезе от вцепенението си и коленичи. Беше правила и по-неприятни неща. Беше извадила стрелата от крака на Шорти. Ключът беше топъл. И не по-голям от този за хондата.
— Хвърли го насам — каза Марк.
— А после ще ме застреляш.
— Мога да те застрелям и сега. Мога да взема ключа от студената ти безжизнена длан. Не съм гнуслив.
Тя му хвърли ключа. Той падна в краката му.
— Колко сериозна е раната на Шорти? — попита Марк.
— Доста.
— Може ли да ходи?
— Кракът му е счупен.
— Най-вероятно двамата с теб сме последните оцелели — каза Марк. — Трябва да призная, че горкият Шорти няма късмет. Защото аз определено няма да му помогна. Но може да остане да лежи там, където се намира в момента.
Пати замълча.
— Питам от чисто любопитство. Колко още смяташ, че ще изкара?
Пати не отговори.
— Искам да знам — настоя Марк. — Наистина. Нека помисля… Пет дни без вода и пет седмици без храна. Но това се отнася за здрав човек, а Шорти не е в добра форма.
— Аз ще му помогна — каза Пати.
— Представи си, че си възпрепятствана. Нищо чудно да се опита да пълзи, но организмът му и бездруго вече е обезводнен и изтощен. А пълзенето увеличава риска от инфекция. Както и опасността от хищници. Някои от тях обожават откритите рани.
— Позволи ми да му помогна.
— Не, според мен трябва да го оставим да се оправя сам.
— Защо изобщо те е грижа? Нали каза, че работата ти е да задоволяваш най-долните потребности на твоите клиенти. Въпросните клиенти вече ги няма. Нямаш повече работа тук. Вземай ключа, премести камиона и изчезвай. Остави ни на мира.
Марк поклати глава.
— Шорти подпали моя мотел. Затова ме е грижа. Извинявай, но искам да си отмъстя.
— Ти ни принуди да се включим в тази игра. Имахме пълното право да подпалим мотела.
— А аз имам пълното право да го оставя да умре.
Пати извърна поглед. Към Карел, който лежеше безжизнен на пътя, осветен от фаровете на мерцедеса. Студена бяла светлина и неясни черни сенки.
Тя се обърна към Марк.
— Какво ще стане с мен?
— Повтаряш един и същ въпрос. Звучиш като развален грамофон.
— Имам право да знам.
— Ти си свидетел.
— Сигурна бях, че няма да ни оставиш да спечелим. Цялата игра е една голяма измама.
— Която постигна целта си. Трябва да видиш с какво е пълен багажникът на колата.
— Трябва да видя Шорти. Ела с мен. Направи го там. И с двама ни.
— Колко романтично! — възхити се Марк.
Пати замълча.
— Къде всъщност се намира той?
— Навътре в гората.
— Прекалено далече е за мен. Съжалявам. Трябва да тръгвам. Ще го направя тук. Само с теб.
Марк насочи пистолета към нея. Тя го видя съвсем ясно на светлината от фаровете. Разпозна дори модела от онези телевизионни сериали, които гледаше. Глок, категорична беше Пати. Масивен, дори обемист, но перфектно изработен. Заглушителят отпред беше с матирана повърхност. Изключително прецизен компонент. Струваше поне хиляда долара. Тя въздъхна. Патриша Мери Сандстром, двайсет и пет годишна, учила две години в колеж, служителка в дъскорезница. Изживяла кратка и щастлива връзка с фермер, с когото се бе запознала в бар. По-щастлива от очакваното. Затова искаше да го види отново. За последен път.
Нещо помръдна зад гърба на Марк.
Пати го зърна е крайчеца на окото си. Навътре в черните сенки зад лъчите на фаровете. Проблесна нещо бяло. На три метра зад тях. Увиснало сякаш във въздуха. Очи, помисли си Пати. Или зъби. Усмивка може би. Пати се ослуша. Не чу нищо. Само тихото боботене на двигателя на мерцедеса и лекото гъргорене на ауспуха.
В следващия миг Пати видя силует. Зад гърба на Марк. Тъмна сянка. Сякаш някое дърво се бе пресегнало към него. Ама че лудост!
Пати извърна поглед.
— Готова ли си? — попита Марк.
— Радвам се, че мотелът ти изгоря — каза тя. — Съжалявам само, че ти не беше вътре.
— Не си никак мила.
Пати отново го погледна.
Зад гърба му стоеше непознат мъж. Гигант. Навлязъл в осветената зона. В лявата си ръка държеше стрела. На главата си носеше уред за нощно виждане с вдигнат обектив. Беше с петнайсет сантиметра по-висок от Марк и два пъти по-широк.
Беше огромен. И безшумен.
Пристъпи зад гърба на Марк и спря на две педи от него. Марк и непознатият приличаха на двама мъже, застанали на опашка, за да влязат на стадиона или да се качат в самолета. Мъжът се пресегна с дясната си ръка и стисна китката на Марк. После завъртя ръката му настрани, но без да я сгъва. Направи го без никакво усилие, сякаш отваряше врата, бавно и спокойно, под идеален ъгъл от деветдесет градуса. Пистолетът на Марк вече сочеше към гората. Мъжът завъртя лявата си ръка и стовари лакътя си в гърдите на Марк, който се преви на две. После опря върха на стрелата си под брадичката на Марк. Никой от двамата не помръдна. Приличаха на танцьори, които всеки момент ще се понесат в ритъма на тангото.
— Пусни оръжието — нареди едрият тип.
Имаше дълбок, но тих глас. Думите му прозвучаха почти като шепот. Сякаш бяха предназначени единствено за ухото на Марк. Тонът му предполагаше, че дава съвет, а не изрича заповед. Но многозначителен съвет.
Марк не пусна пистолета.
Пати видят как мускулите на дясната ръка на гиганта се напрягат. Те се очертаха съвсем ясно на ярката светлина от фаровете. Приличаха на камъни в платнена торбичка. Лицето му остана безизразно. Пати осъзна, че мъжът чупи китката на Марк. Бавно, неотклонно, неумолимо. Марк извика и пое рязко дъх. Чу се пукот. Марк направи опит да освободи ръката си.
Огромният мъж продължи да стиска. Марк пусна пистолета.
— Правилен избор — каза непознатият.
Но не пусна Марк. Не промени позата си.
— Как се казваш? — попита той.
— Казва се Марк — отговори Пати.
— Марк кой?
— Нямам представа. А ти кой си?
— Това е дълга история — отвърна едрият мъж.
И отново напрегна мускулите си.
Марк изскимтя.
— Кажи ми фамилията си — настоя непознатият.
Прозвуча нов пукот на кости.
— Ричър — изохка Марк.



42

Ричър се намираше на стотина метра от жената, когато тя включи фенерчето си, заслепи ловеца с лъча му и побягна с всички сили. Видя и как той се втурва след нея. Затова последва и двамата. Настигна ги навреме, за да види появата на мерцедеса. Прекоси пътя в мрака зад колата и се прокрадна покрай нея. Чу по-голямата част от разговора. За ключа от камиона, за Шорти, за изгорелия мотел. Чу мъжът да казва, че двамата с жената са последните оцелели. Името й беше Пати Сандстром. Банкерът я бе нарекъл така малко преди да умре. А Шорти трябва да бе Шорти Флек. Канадската двойка.
— Имам пари — каза Марк. — Можеш да ги вземеш.
— Не ги искам — отвърна Ричър. — Не ми трябват.
— Сигурен съм, че можем да измислим нещо.
— Пати, вземи пистолета — каза Ричър. — Много внимателно. Хвани го с палец и показалец.
Тя го послуша. Пристъпи напред, наведе се, взе пистолета и отстъпи назад. Ричър изви ръката на Марк при лакътя под ъгъл от деветдесет градуса, сякаш махаше в знак на приветствие, след което продължи да натиска, докато дланта на Марк не опря в рамото.
Но Ричър не приключи дотук. Той дръпна ръката на Марк надолу — пет, десет, петнайсет сантиметра. Приложи огромен натиск върху всичките й стави. Най-вече върху лакътя. Но също и върху рамото. Както и върху всички сухожилия и връзки.
Ричър махна стрелата от врата на Марк и лакътя си от гърдите му. Марк се свлече на колене, за да облекчи натиска върху ръката си. Ричър промени захвата. Пусна китката му, но сграбчи яката му, усука я и започна да го задушава.
Вдигна поглед към Пати и попита:
— Ти ли ще го направиш или аз?
— Кое да направя?
— Да го застреляш.
Тя не отговори.
— Нали съжали, че не е изгорял в мотела.
— Кой си ти? — попита тя.
— Дълга история. Имам среща сутринта, на юг от тук. Търсех мотел за през нощта. Открих само този.
— Трябва да повикаме полицията.
— Накъде бяхте тръгнали?
— Към Флорида. За да започнем нов живот.
— Какво ще правите там?
— Ще даваме сърфове под наем. Може би и водни ски. Шорти предлага да продаваме и тениски.
— Къде ще живеете?
— В някое бунгало на плажа. А може би над магазина.
— Звучи чудесно.
— И ние мислим така.
— Другата възможност е да прекарате следващите три години от живота си в евтин хотел в Ню Хампшър, където ще разговаряте с ужасно противни типове. През половината време ще скучаете до смърт, а през другата половина ще се страхувате до смърт. Така ли искаш да продължите?
— Не.
— Но точно това ще се случи, ако повикаме полицията. Ще разговаряте с полицаи, прокурори, адвокати, психиатри и прочие, ще отговаряте на едни и същи въпроси, част от които ще бъдат доста неприятни, защото те ще си направят същата сметка като мен. Дойдох откъм пътя и преследването вече беше започнало. Успях да елиминирам четирима от тях. Предполагам, че в началото са били повече.
— Бяха шестима.
— Какво се случи с първите двама?
Пати не отговори. Само въздъхна дълбоко.
— В крайна сметка ще спечелите — продължи Ричър. — Най-вероятно. С формулировка от рода на „оправдано убийство“ или „неизбежна самоотбрана“. Но нищо не е сигурно. Вие сте чужденци. Няма да ви позволят да напуснете щата. А тук няма нищо интересно. Най-популярната им радиостанция е „Ред Сокс“. Като бейзболния отбор. Трябва да помислиш по въпроса.
Пати замълча.
— По-добре да не викаме ченгетата — предложи Ричър.
Марк направи опит да се освободи.
— Той искаше да остави Шорти да умре — продължи Ричър.
Тя се замисли. Погледна пистолета в ръката си.
— Ела насам — подкани я Ричър. — Но внимавай да не го насочиш към мен.
Пати се подчини и застана до него.
Марк удвои усилията си, замята се бясно, но Ричър го изправи на крака и заби юмрук в слънчевия му сплит, след което отново го остави да се свлече на земята. За известно време Марк бе изгубил какъвто и да било контрол върху всичките си мускули.
Ричър продължи:
— Опри върха на заглушителя в гърба му, точно между лопатките. На петнайсет сантиметра под мястото, където съм го хванал. Предпазителят е онова малко лостче пред спусъка. Ще щракне само, щом пръстът ти заеме правилна позиция. Тогава ще трябва просто да натиснеш спусъка.
Тя кимна. Но не помръдна от мястото си в продължение на двайсет или повече секунди.
— Не мога — призна накрая Пати.
Ричър пусна яката на Марк, блъсна го в гърба и го просна на асфалта. Взе пистолета от Пати.
— Исках да ти дам тази възможност — обясни той. — Това е всичко. В противен случай цял живот щеше да се чудиш какво би направила в тази ситуация. Сега вече знаеш. Ти си добър човек, Пати.
— Благодаря.
— По-добър от мен.
Ричър се обърна и простреля Марк в главата. Два пъти. Два бързи последователни изстрела в основата на черепа. Които във военните академии са известни като „екзекуторски“. Не че някой преподавател би си признал подобно нещо.
* * *
Взеха мерцедеса, за да стигнат до Шорти. Но преди това Ричър завлече мъжа от аварийния камион сред дърветата от едната страна на пътя, а после и Марк, но от другата. За да не му пречат. Не искаше да ги прегази. Не и ако Шорти бе със счупен крак. Защото всяко друсане щеше да му причини болка.
Шофираше Пати. Тя обърна мерцедеса и включи дългите светлини. Пътят свърши и колата навлезе в откритото пространство.
Пати спря за момент. От мотела, който се бе намирал от другата страна на поляната, бяха останали само тлеещи въглени. Колите отпред също бяха изгорели. Плевнята бе обзета от буйни пламъци. Къщата гореше още по-бурно. Огнените езици достигаха поне петнайсет метра.
По средата на полята стояха изоставени две атевета. На земята до тях лежаха две безформени на пръв поглед купчини.
— Бяха четирима — обясни Пати. — Марк, Питър, Стивън и Робърт.
— Чух изстрели — отвърна Ричър. — Преди малко. Деветмилиметров пистолет със заглушител. Предполагам, че Марк е сложил край на съдружието им.
— Къде ли е четвъртият?
— В къщата най-вероятно. Не бих могъл да чуя изстрел, прозвучал от там. Но от нея не е останало много.
Наблюдаваха пламъците в продължение на минута, след което Пати зави наляво и подкара през тревата към гората. Следеше внимателно пътя. Намали на две места, които огледа, но и двата пъти продължи напред.
Накрая спря, без да сваля ръцете си от волана.
— Всичко ми изглежда толкова еднакво — каза тя.
— Колко навътре се намира Шорти? — попита Ричър.
— Не мога да си спомня. Вървяхме известно време, а после го влачих по земята. Оставих го на място, където се надявах да е в безопасност.
— Къде влязохте в гората?
— Между две дървета.
— Не ми помагаш много.
— Май беше тук.
Пати изключи двигателя и двамата слязоха от колата. Без фаровете й светът отново потъна в мрак. Пати си сложи уреда за нощно виждане, а Ричър просто дръпна своя леко надолу. Прецизните зелени детайли изпълниха обектива му. Пати завъртя глава наляво и надясно. Огледа предните редици дървета. И пространството между тях.
— Май беше тук — повтори тя.
Двамата с Ричър навлязоха в гората. Пати водеше. Описаха полукръг на изток и на север. Сякаш възнамеряваха да излязат на пътя трийсетина метра след началото му. Пристъпваха ту наляво, ту надясно сред дърветата. Глезените им се заплитаха в треви и храсти.
— Нищо не мога да различа — оплака се Пати.
— Шорти! Шорти Флек! — извика Ричър.
— Шорти, аз съм! — последва примера му Пати. — Къде си?
Нищо.
Продължиха да вървят. На всеки десет крачки спираха и викаха отново. После заставаха неподвижно, затаяваха дъх и се ослушваха.
Нищо.

Едва на третия път чуха нещо. Едва доловим звук. Тих, далечен, бавен, метален…
Дзън, дзън, дзън
. На изток, помисли си Ричър. Може би на четирийсет метра от тук.

— Шорти Флек? — извика той.

Дзън, дзън, дзън.


Двамата с Пати смениха посоката. Ускориха крачка. Дървета, треви, къпини, храсти. Не спираха да викат името му, първо Пати, после Ричър, като непрекъснато се редуваха. Отново чуха
дзън, дзън, дзън
. Звукът се усилваше непрекъснато. И те тръгнаха към него.


Откриха Шорти, опрял гръб на ствола на едно дърво. Премалял от болка. Беше си сложил уреда за нощно виждане. В ръката си държеше стрела. И почукваше с нея по оптичната тръба.
Дзън, дзън, дзън
. Нямаше сили за повече. Ричър го вдигна на ръце и го сложи на задната седалка на мерцедеса. Кракът му наистина беше счупен зле. Раната изглеждаше ужасно. Беше изгубил много кръв. Беше блед като платно, но имаше висока температура. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

— Къде ще го отведем? — попита Пати.
— Най-добре е да отидете някъде по-далече — отвърна Ричър. — Манчестър например. По-голям град е…
— Няма ли да дойдете с нас?
Ричър поклати глава.
— Само донякъде — отвърне той. — Сутринта имам важна среща.
— Но в болницата могат да ни зададат какви ли не въпроси.
— Кажи им, че е катастрофирал с мотоциклет. Ще ти повярват. Лекарите вярват на всичко, което е свързано с мотоциклетни катастрофи. И няма да съобщят на полицията. Защото раната не е огнестрелна. Ще им обясниш, че в крака му се е забило парче метал.
— Добре.
— Настаниш ли го в болницата, иди и паркирай колата на някое тихо местенце. Остави вратите отключени, а ключа — на таблото. Тя трябва да изчезне колкото се може по-бързо. Тогава ще бъдеш в безопасност.
— Добре — повтори Пати.
Тя отново седна зад волана. Ричър се настани до нея, но се извърна леко назад, за да следи състоянието на Шорти. Пати описа широк кръг по неравната поляна. Шорти подскачаше на задната седалка и стенеше от болка. Пати се насочи към асфалтовия път.
Шорти тупна с ръка седалката до себе си. Веднъж, втори път, но слабо, едва доловимо.
— Какво има? — попита го Ричър.
Шорти отвори уста. Но не успя да изрече дори една дума. Опита се отново.
— Куфарът — прошепна той.
— Имахме един куфар в стаята — обясни Пати на Ричър. — Предполагам, че е изгорял.
Шорти отново тупна по седалката.
— Изнесох го — прошепна той.
Пати спря колата.
— Къде е? — попита тя.
— В тревата… в другия край на паркинга.
Пати включи на заден, колата се понесе на зигзаг, след което направи обратен завой в началото на пътя и тръгна през поляната. Покрай изоставените атевета и труповете.
— Питър и Робърт — обяви тя.

И продължи напред. Спря на паркинга. Долавяха горещината навън дори през прозорците на мерцедеса. Ричър видя металната клетка, щръкнала над килима от въглени. Металните решетки и металната мрежа. Разкривени от високата температура. Стая № 10. Шорти повдигна ръка, размърда я напред-назад, но само веднъж, немощен жест на стар свещеник, който опрощава грехове. Или ранен човек, който очертава някакъв участък.
От тук до тук
. Ричър излезе и тръгна покрай металната клетка. Прекоси поляната по права линия. Защото това е най-краткото разстояние между две точки. Той включи уреда за нощно виждане.

Веднага откри куфара. Голям, стар, кожен, с въже вместо дръжка. Лежащ на тревата. Ричър се наведе и го вдигна. Тежеше цял тон. Може би дори два. Ричър го замъкна с усилие до колата. Пати излезе и отвори багажника. Той пусна куфара на земята.
— Какво, по дяволите, има вътре? — възкликна Ричър.
— Комикси — отвърна Пати. — Повече от хиляда. Все страхотни издания. Включително първите броеве със Супермен. Събирани от нашите бащи и дядовци. Щяхме да ги продадем в Ню Йорк, за да изкараме пари за Флорида.
В багажника имаше два сака. Два издути кожени сака с дръпнати ципове. Ричър надникна в тях. И двата бяха пълни с пари. Купища пачки, подредени като тухлички. Предимно в банкноти от по сто долара. Във всяка пачка имаше по десет хиляди, ако се вярваше на хартиените лентички. Във всеки сак имаше поне петдесет пачки. Общо към един милион долара.
— Запазете си комиксите — каза Ричър. — Използвайте това. Можете да си купите колкото дъски за сърф пожелаете.
— Не можем — отвърна Пати. — Тези пари не са наши.
— Напротив. Вие спечелихте играта. Мисля, че попаднахме на нещо като награден фон. Няма кой друг да го вземе.
— Но това е цяло състояние!
— Вие си го заслужихте — настоя Ричър. — Не смяташ ли?
Пати замълча. След малко попита:
— Не искате ли поне част от парите?
— Имам колкото да преживявам — отвърна Ричър. — Повече не ми трябва.
Той вдигна куфара и го прибра в багажника. Задницата на мерцедеса клекна леко.
— Как се казваш? — попита Пати. — Бих искала да науча името ти.
— Ричър.
Тя се сепна.
— Но това беше името и на Марк.
— Той е от друг клон на фамилията.
Качиха се в колата и Пати потегли през поляната, навлезе сред дърветата и след три километра стигна до аварийния камион. Ричър взе ключа и се качи в кабината му. Воланът се въртеше с усилие. Ричър и бездруго не беше добър шофьор, а тук всички лостове и прибори му изглеждаха напълно непознати. Все пак след минута успя да запали фаровете. А после и двигателя. Намери лоста за скоростите и включи на заден. На таблото светна някакъв дисплей и показа изображението от задната камера. Широкоъгълен обектив. Цветна картина. На която се виждаше старо субару, паркирано точно зад камиона.



43

Ричър слезе от кабината и даде знак на Пати да го изчака. Надяваше се, че ще го разбере. После се промъкна в тясното пространство между камиона и дърветата и излезе отзад.

А там го посрещна Бърк. Преподобният Патрик Джей Бърк. С вдигнати ръце и обърнати към Ричър длани в умолителен жест, който сякаш означаваше:
Знам, знам.
Извиняваше се предварително.

— Полицай Еймъс ми позвъни — каза Бърк. — Помоли ме да те открия и да ти предам следното: десет-четирийсет и едно. Нямам представа какво означава.
— Радиокод, използван от Военната полиция — обясни Ричър. — Означава: обади се незабавно в базата.
— Но тук няма мобилна връзка.
— В такъв случай ще тръгнем на юг. Но преди това мръдни колата си, за да мога да преместя камиона. Отпред има още някой, който отива на юг. И бърза повече от нас.
Ричър се качи отново в кабината и махна с ръка на Пати. Надяваше се жестът му да я успокои. После включи на заден. Видя на екрана, че Бърк също потегля назад, затова го последва, макар и неуверено. От време на време камионът излизаше от пътя и се удряше в клоните. Когато стигна до шосето, Ричър завъртя волана и паркира на банкета от другата му страна така, че да не пречи на трафика.
Черният мерцедес го последва.
Ричър слезе от кабината. Мерцедесът спря до него. Пати свали прозореца.
— Ще се кача при моя приятел със субаруто — каза Ричър. — Беше ми приятно да се запознаем. Желая ви късмет във Флорида.
Пати се завъртя на седалката и огледа пътя.
— Измъкнахме се — каза тя. — Най-после. Благодаря ти. Безкрайно сме ти задължени.
— И сама щеше да се справиш — отвърна Ричър. — Фенерчето беше у теб. То щеше да ти помогне. Четири големи батерии, мощни светодиоди. А той беше с уред за нощно виждане. Първият му изстрел щеше да пропусне целта. И ти щеше да се скриеш в гората, преди да стреля отново.
— А после?
— После щеше да направиш същото. Отново и отново. Марк едва ли е имал резервен пълнител. Явно е бързал.
— Благодаря ти — повтори Пати. — Много ти благодаря.
— Късмет във Флорида — пожела й отново Ричър. — И… добре дошли в Америка.
Ричър прекоси пътя и се отправи към очакващото го субару. Пати потегли на юг. Вдигна ръка през отворения прозорец, разпери пръсти и се наслади на нощния вятър, който погали дланта й.

Бърк също потегли на юг. Ричър не откъсваше поглед от дисплея на мобилния телефон. Бърк се притесняваше от късния час, защото предполагаше, че Бренда Еймъс отдавна си е легнала. Ричър възрази, че след като е изпратила код 10–41, ще очаква обаждането му. В противен случай би използвала друг код.
Появи се една чертичка, после втора и тогава видяха широкия банкет край пътя, който бяха използвали и преди. Бърк отби и Ричър набра номера. Еймъс отговори почти веднага. Не беше заспала. Чуваше се шум от автомобил. Явно Еймъс шофираше.
— Според колегите от Бостън чистачът се е прибрал в полунощ — каза тя.
— Карингтън с него ли е?
— Опитват се да разберат.
— А Елизабет Касъл?
— И двамата са неоткриваеми.
— Може би трябва да отида в Бостън.
— Но преди това трябва да се отбиеш на едно място.
— Къде?
— Открих Стан Ричър — каза Еймъс.
— Добре.
— Пристигнал е тук преди трийсет години. Известно време е живял сам, после се е преместил при роднини. Регистрирал се е като гласоподавател и все още притежава шофьорска книжка.
— Добре — повтори Ричър.
— Свързах се с него. Иска да те види.
— Кога?
— Сега.
— Вече е късно.
— Той страда от безсъние. Обикновено гледа телевизия по това време. Заяви, че си добре дошъл и можете да говорите цяла нощ.
— Къде живее?
— В Лакония — отвърна Еймъс. — Тук в града. Може да си минал случайно покрай дома му.
* * *
Оказа се, че Ричър бе минал на две преки от него. По времето, когато бе наел стая във втората къща за гости. Ако бе тръгнал наляво, а после бе свърнал първо надясно и после наляво, щеше да се озове в пряка като онази, на която живееше сервитьорката от коктейл бара. Щеше да види врата отляво и врата отдясно, но не и стълби към втория етаж, а почти нови триетажни къщи, разположени от двете страни на вътрешния двор.
Стан живееше в къщата отляво.
Еймъс ги очакваше в цивилен автомобил, спрял до бордюра близо до началото на пряката. Тя се здрависа с Бърк и заяви, че се радва да го види. После се обърна към Ричър и го попита дали всичко е наред.
— Странна история — каза тя.
— Не чак толкова — отвърна Ричър. — Е, може би съвсем малко. Вече подредих пъзела. Или по-голямата част от него. Винаги съм смятал, че нещо не е наред в тази история. Сега знам какво. Досетих се благодарение на стария господин Мортимър.
— Кой е „старият господин Мортимър“?
— Един симпатяга от старчески дом. Който каза, че от време на време ходел на гости у братовчедите си в Райънтаун. И който си спомня момчетата, които обичали да наблюдават птици. Мобилизирали го в края на войната. А после се оказало, че нямат нужда от него. И бездруго мобилизирали повече хора, отколкото трябвало. Така и не стигнал до фронта и на всеки парад по случай Четвърти юли се чувствал като измамник.
Еймъс замълча.
Тримата тръгнаха заедно към вратата. Така е по-уместно предвид късния час, настоя Бърк.
Прилича на уведомление за загинал войник, помисли си Ричър. Двама военни полицаи и един свещеник.
Ричър натисна звънеца.
Лампата в коридора светна след цяла минута. Ричър видя това благодарение на прозорчето в горната част на вратата. Видя още тесен дълъг коридор и светли петна по стените, семейни фотографии най-вероятно.
Видя и силует на възрастен мъж, който влачеше краката си. Прегърбен, бавен, неуверен. Старецът вървеше, опрял кокалчетата на дланта си в парапета на стената. Пристъпи с усилие към вратата и я отвори.



44

Старецът беше поне на деветдесет. Слаб и прегърбен. Дрехите му бяха големи. Нищо чудно да му бяха любими, но да ги бе купил, когато е бил на седемдесет. Навремето сигурно е бил висок поне метър осемдесет и пет и е тежал осемдесет-деветдесет килограма, но това бе отдавна. Сега беше прегърбен като въпросителна. Кожата му бе увиснала и бледа. Очите му бяха воднисти. Сребристите му кичури бяха тънки като коприна.
Не беше бащата на Ричър.
Дори трийсет години по-възрастен. Защото не беше. Просто не беше. Освен това нямаше нито счупен нос, нито белег от шрапнел на врата, следи от шевове на веждата…
Фотографиите в коридора бяха на птици.
Старецът протегна треперещата си ръка.
— Стан Ричър — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.
Ричър пое дланта му. Беше студена като лед.
— Джак Ричър — отвърна той. — И на мен ми е приятно.
— Роднини ли сме?
— Върнем ли се достатъчно назад, всички ще се окажем роднини.
— Влезте, моля.
Еймъс отвърна, че двамата с Бърк ще изчакат в колата. Ричър последва стареца по коридора. Вървяха по-бавно, отколкото на погребение. Половин стъпка, продължителна пауза, отново половин стъпка… Стигнаха до нещо като вестибюл, разположен между дневната и кухнята. Там ги очакваха два фотьойла, разположени от двете страни на лампион с голям абажур. Подходящ за четене.
Стан Ричър посочи с треперещата си ръка единия фотьойл. Така покани Ричър да се настани, а самият той седна на другия.
Заяви, че за него е удоволствие да поговорят. За него е удоволствие да отговори на въпросите му. Каквито и да са те, няма да му се сторят странни. Потвърди, че е израснал в Райънтаун, в апартамента на началник-смяната в леярната. Да, спомняше си плочките в кухнята. Ярки цветове, листа на меча стъпка, тагетис и разцъфнал артишок. Да, Джеймс и Елизабет Ричър са негови родители. Призна, че никога не му е хрумвало да се запита дали са били добри в работата си или не. Може би защото с тях се изчерпвал целият му свят, а може би защото това просто не го интересувало, той вече се бил запалил по орнитологията. А това му открило вратите към цял един нов свят. Старецът заяви, че целта му не е била да отмята имената на птици в някакъв списък, а просто да ги наблюдава. Така се пренасял в друго измерение, с други проблеми и други възможности.
— Кой ви запали по орнитологията? — попита Ричър.
— Братовчед ми Бил — отвърна Стан.
— Кой е той?
— Повечето момчета, с които играехме по онова време, бяха все наши братовчеди. Може би беше проява на някакъв племенен инстинкт. Хората се страхуваха. Времената бяха трудни. На моменти имахме чувството, че целият ни свят може да се разпадне. Предполагам, че братовчедите ни действаха успокояващо. Най-добрият приятел на едно хлапе беше неговият братовчед. Бил беше мой братовчед и аз бях негов.
— Какви братовчеди бяхте?
— Никой от нас не можеше да брои до толкова. Знаехме само, че аз съм Стан Ричър, а той Уилям Ричър, както и че някога сме имали общ прародител, който е живял в Дакота, преди тя да стане щат. Предполагам, че днес бих нарекъл Бил скитник или бездомник. Живееше отвъд канадската граница, но през повечето време скиташе. И прекарваше доста време в Райънтаун.
— На колко години беше той, когато дойде за пръв път?
— Аз бях на седем, следователно той е бил на шест. Остана цяла година.
— Имаше ли родители?
— Предполагам. Но не се виждаше с тях. Не че бяха починали или нещо подобно. Всяка година му изпращаха картички за рождения ден. Гадаехме дали не са тайни агенти, изпратени под прикритие в някоя далечна страна. След време решихме, че може да са свързани с организираната престъпност. А това изискваше още по-голяма конспиративност. Трудно ни беше да преценим.
— И на шестгодишна възраст вече е обичал да наблюдава птиците?
— С невъоръжено око. Смяташе, че така е най-добре. Не можеше да обясни защо, беше само дете все пак. По-късно разбрахме. Когато се сдобихме с бинокли. Очите ти позволяват да видиш цялостната картина. А красотата, видяна отблизо, може да те разсее.
— Как се сдобихте с бинокъла?
— Това стана много по-късно. Бил трябва да беше на десет или единайсет…
— Как се сдобихте с бинокъла?
Старецът сведе поглед за секунда.
— Трябва да си припомня… мина много време — каза той.
— Откраднал ли го е?
— Не точно. Да го наречем… беше военна плячка. Едно хлапе бе повело някаква глупава вендета. Бил изгуби търпение. Точно по това време четяхме поеми, които възпяваха някогашни битки. Затова Бил реши, че трябва да вземе откуп или плячка. Но всичко, с което онова хлапе разполагаше, беше бинокъл и трийсет и един цента.
— Написали сте заедно онова съобщение за северния мишелов.
Старецът кимна.
— Разбира се. Добре се получи. И днес се гордея с него.
— Спомняте ли си септември четирийсет и трета година?
— В най-общи линии.
— А нещо по-конкретно?
— Беше много отдавна — сви рамене възрастният мъж.
— Името ви се появи в стар полицейски доклад за улично сбиване. Късно вечер. Недалече от тук. Видели са ви с приятел.
— По онова време уличните сбивания бяха нещо обичайно.
— Но в случая става въпрос за местен побойник, който е бил пребит до смърт две години по-късно.
Стан Ричър замълча.
— Предполагам, че приятелят, когото са видели с вас в онази септемврийска вечер, е бил братовчед ви. И мисля, че тогава е положил началото на нещо, което е довършил след две години.
— Кажете ми пак… кой всъщност сте вие?
— Не съм сигурен — отвърна Ричър. — Точно в този момент си мисля, че може би съм по-малкият син на братовчед ви Бил.
— В такъв случай знаете какво се е случило.
— Бях военен полицай. Виждал съм го да се случва десетки пъти.
— Загазил ли съм?
— Не и ако питате мен — каза Ричър. — Ядосан съм единствено на себе си. Явно винаги съм смятал, че подобни неща се случват само на другите.
— Бил беше умно хлапе. Винаги една стъпка пред останалите, донякъде защото имаше интересен живот. Улицата го беше отракала. Знаеше много неща. Четеше книги. Интересуваше се от наука. Обожаваше птиците. Обичаше самотата. Беше добър човек по време, когато това все още означаваше нещо. Но никой не биваше да се бърка в представите му за добро и зло. Дълбоко в себе си той беше една бомба със закъснител. Вярно, умееше да държи нещата под контрол. Беше изключително дисциплиниран. Имаше правило. Направиш ли нещо лошо, той ще се погрижи да ти е за пръв и последен път. И бе готов да направи всичко необходимо. Биеше се добре, а и беше невероятно смел.
— Разкажете ми за хлапето, което е убил.
Стан поклати глава.
— Няма да го направя. Това е все едно да подпиша самопризнания.
— Бяхте ли замесен?
— Не и в края на историята.
— Никой няма да ви обвини в нищо. Та вие сте на сто години.
— Не чак толкова.
— Никой не проявява интерес към случая. Ченгетата са решили, че сам си е търсил белята, и не са се постарали да открият извършителя.
Стан кимна.
— Съгласен съм с тях. Онзи хлапак бе отвратителен побойник. Имаше зъб на всеки, който притежаваше поне една мозъчна клетка повече от него. А това бяха доста хора. Продължаваше да се шляе без работа четири години след като бе завършил гимназия, и да тормози все по-малки деца. А вече имаше хубава кола, хубави дрехи, хубави обувки, защото баща му беше богат. Но мозъкът му беше прогнил. От грубиян се превърна в перверзник. Започна да тормози малки момченца и момиченца. Беше много едър и силен. Измъчваше ги. Караше ги да вършат отвратителни неща. Бил не знаеше за това, но когато се върна в града, разбра. Онази нощ.
— Какво се случи?
— Бил се появи в Райънтаун, както често правеше, просто ей така, изневиделица. И още първата вечер отидохме в един джаз клуб. Свиреше група, която той харесваше. Обикновено ни пускаха безплатно. Връщахме се към мястото, където бяхме скрили велосипедите си, когато изведнъж видяхме онзи гадняр да върви право срещу нас. Не обърна никакво внимание на Бил, а започна да се заяжда с мен. Защото ме познаваше. Наговори ми същите глупости, които ми бе казал и предишния път. Бил обаче ги чуваше за пръв път. Не можеше да повярва на ушите си. Подканих го да си тръгнем, но Бил не искаше да ме последва. Бомбата избухна. И преби наглеца почти до смърт.
— А после?
— Това е съвсем друга история. Гаднярът му издаде смъртна присъда. Бил започна да носи месингови боксове. Последваха няколко инцидента. С двама приятели на гадняра, които се опитваха да спечелят благоразположението му. Предполагам, че богатите хлапета могат да се похвалят с куп подобни приятелства. Бил се погрижи спешното отделение да не остава без работа. После нещата поутихнаха. Бил ту се появяваше в Райънтаун, ту заминаваше някъде. В един момент бомбата избухна отново. Една нощ двамата се срещнаха. Сами. Лице в лице. Разбрах какво се е случило още същата вечер, защото Бил дойде да ме помоли за услуга.
— Поискал е да вземе назаем свидетелството ви за раждане, за да постъпи в морската пехота.
Стан кимна.
— Трябваше да погребе името Уилям Ричър. Смяташе, че е длъжен да го направи. Не искаше никой да го проследи и да го открие. Все пак беше извършил убийство.
— И е трябвало да се представи за по-възрастен — допълни Ричър. — Тук се крие несъответствието в историята, която разказваше. Твърдеше, че е избягал и е постъпил в морската пехота, когато е бил на седемнайсет. Не се съмнявам, че е било така. Но той не би успял, ако командването е знаело, че е на седемнайсет. Не биха го взели. Не и по това време. Вече са разполагали с прекалено много хора. Било е септември четирийсет и пета. Войната е била приключила. За какво им е едно седемнайсетгодишно момче? Две години по-рано щяха да го вземат с радост. Тогава сме водели куп сражения в Тихия океан. Военната машина е трябвало да се движи, без да спира. Но вече не. От друга страна обаче, навършил ли си осемнайсет, можеш да постъпиш като доброволец. Достатъчно е само да представиш документ за самоличност.
Стан кимна отново.
— Решихме, че така ще бъде в безопасност — каза той. — И се получи. Ченгетата се отказаха да го търсят. Не след дълго аз самият напуснах Райънтаун. Заминах за Южна Америка, където наблюдавах птици, и останах там четирийсет години. Когато се върнах у дома, трябваше да си извадя нови документи. Използвах същото свидетелство за раждане. Притеснявах се какво ще се случи, ако системата покаже, че името Стан Ричър вече е заето. Но ми се размина.
Ричър кимна.
— Благодаря ви за обяснението — каза той.
— Какво се случи с него? — попита Стан. — Така и не го видях повече.
— Станал добър морски пехотинец. Сражавал се в Корея и Виетнам. Служил по целия свят. Оженил се за французойка. Казваше се Жозефин. Добре се разбираха. Имаха две момчета. Бил почина преди трийсет години.
— Беше ли щастлив?
— Морските пехотинци не очакват да са особено щастливи. Но да речем, че беше… доволен. Доволен от живота си, никога не е бил нещастен. Смяташе, че е намерил мястото си. Беше част от структура, на която можеше да разчита. Не мисля, че би избрал различна съдба. Продължи да наблюдава птици. Обичаше семейството си. Радваше се, че ни има. Всички го знаехме. Понякога го смятахме за малко луд. Не беше сигурен кога е рожденият му ден. Сега вече разбирам защо. Вашият е бил през юли, а неговият — през юни. Предполагам, че понякога е обърквал датите. Макар нито веднъж да не обърка името. Никога не съм го чул да казва Бил. Винаги беше Стан.
Двамата поговориха още няколко минути. Ричър го попита за мотела и за Марк, който би могъл да се окаже далечен роднина, но Стан не разполагаше с никаква информация освен с мъглява история за братовчед, който забогатял по време на следвоенния бум, купил земя и се сдобил с множество наследници — деца, внуци и правнуци. Вероятно Марк е един от тях. Стан заяви, че не знае и не иска да знае. Бил щастлив със своите спомени и фотоалбуми. Накрая заяви, че вече му е време да подремне за час. Така се борел с безсънието, което го измъчвало. Винаги когато можел, подремвал за час. Ричър стисна отново леденостудената му ръка и си тръгна.
Навън се развиделяваше. Утрото щеше да настъпи съвсем скоро. Бърк и Еймъс го чакаха в колата, паркирана до бордюра в началото на пряката. Видяха го да излиза. Бърк свали прозореца. Еймъс се извърна, за да го чуе по-добре. Ричър погледна небето и се наведе.
— Трябва да отида до Райънтаун — заяви той.
— Рано е още за срещата с професора — отвърна Бърк.
— Точно за това.
— А аз трябва да помисля за Карингтън — каза Еймъс.
— Мисли за него в Райънтаун. Мястото е подходящо.
— Знаеш ли нещо?
— Трябва да търсим не само Карингтън, но и Елизабет Касъл. Те са влюбени. Смятаха сутрешното си кафе за втора среща. Почти сигурно са заедно.
— Да, но къде?
— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да се върна в Райънтаун.



45

Потеглиха с автомобила на Еймъс. Тя караше, а Бърк седеше до нея. Ричър се бе разположил отзад. Разказа им всичко, което бе научил от Стан. Те го попитаха как се чувства. Отговорът му беше кратък. За него нищо не се бе променило освен някакъв незначителен исторически детайл. Много отдавна, когато баща му бил още дете, хората го наричали с друго име. Първо Бил, после Стан. Но си оставал същият човек. Същата бомба със закъснител. Със същия самоконтрол. Постъпваш ли както трябва, никога не те закача. Биел се добре и бил невероятно смел. Много обичал семейството си. И през целия си живот наблюдавал птиците. Обикновено с невъоръжено око, за да види по-добре цялостната картина.
— Майка ти знаела ли е? — попита Еймъс.
— Отличен въпрос — отвърна Ричър. — Вероятно не. Оказа се, че тя също е криела своите тайни. Мисля, че никой от тях не е знаел какво крие другият. И не е задавал въпроси. Може би затова се разбираха толкова добре.
— Сигурно се е чудила защо баща ти няма родители.
— Предполагам.
— А ти чудиш ли се?
— Малко. Заради картичките за рождените му дни. Това е доста характерна подробност. Имам чувството, че е замесена тайна правителствена агенция, която се грижи за всичко, докато работиш зад граница. Грижи се наемът ти да е платен навреме и прочие… Другата възможност е да са били в затвора. Все пак бих искал да знам обратния адрес на тези картички.
— Ще се опиташ ли да го откриеш? — попита Бърк.
— Не — каза Ричър.
Небето вдясно от тях започваше да порозовява. Колата се изпълни постепенно със златиста светлина, идваща откъм хоризонта. Еймъс откри отбивката за Райънтаун. Леко наляво, през овощните градини. Слънцето светеше в гърбовете им и тъй като не се бе издигнало достатъчно, лъчите му попадаха точно в задното стъкло. Еймъс извърна поглед от огледалото и спря пред оградата.
— Пет минути — обяви Ричър.
Той излезе от колата и прескочи оградата. Тръгна през ябълковата градина. Утринното слънце напичаше гърба му. Сянката му изглеждаше безкрайно дълга. Ричър прескочи следващата ограда. Която очертаваше границите на Райънтаун. По-тъмните листа, по-влажният мирис. Сенките, лишени от слънчева светлина.
Той тръгна по централната улица както и миналия път, между тънките стволове, по неравните камъни, покрай църквата и училището. След това дърветата бяха все по-нарядко, а слънцето се издигна по-високо. Рехавите им корони пропускаха повече слънчеви лъчи. Светът се промени.
Ричър чу гласове някъде отпред.
Двама души разговаряха. Небрежно и щастливо. За нещо приятно. Може би за слънчевите лъчи. В такъв случай Ричър би се съгласил с тях. Мястото изглеждаше чудесно. Като от реклама на скъп фотоапарат.
— Офицер в спалното! — извика Ричър. — Изпънете униформите, застанете до леглата си!
Не искаше да ги притесни. Да ги постави в неудобно положение. Или да постави самия себе си в неудобно положение. Доста неща можеха да се объркат. Тя можеше да е гола. Той също можеше да е в неудобно положение.
Ричър изчака минута. Нищо не се случи.
Той тръгна напред и завари Картър Карингтън и Елизабет Касъл да стоят един до друг на призрачния път, който водеше към реката. И да се взират в него. И двамата бяха напълно облечени. Макар и в най-обикновени всекидневни дрехи. Той беше с риза и спортен панталон, а тя с джинси с отрязани крачоли и тениска. На тревата зад тях лежаха две планински колела. С широки гуми и здрави багажници отзад, предназначени за тежки раници. Зад колелата бе разпъната малка палатка.
— Добро утро — поздрави го Карингтън.
— И на вас.
Тримата замълчаха, после Карингтън каза:
— Винаги се радваме да те видим.
— Аз също.
— Появата ти тук случайно съвпадение ли е?
— Не съвсем — призна Ричър.
— Търсил си ни.
— Случи се нещо… а после се оказа, че тревогата е била напразна. Всичко е наред. Но реших, че трябва да се отбия. За да се сбогувам с вас. Заминавам.
— Как ни откри?
— Този път послушах предната част на мозъка си. Припомних си какво е това чувство. Аз самият съм го изпитал веднъж или два пъти. Реших, че може би и вие го изпитвате в момента. Тъкмо когато си мислите, че животът минава покрай вас, хоп, срещате някого. Започвате да правите всички онези глупави неща, които сте смятали, че никога няма да имате възможност да направите. Измисляте си нова годишнина на всеки два часа. Празнувате онзи каприз на съдбата, който ви е събрал заедно. Някои хора правят доста странни неща. А вие разговаряте за Стан Ричър. Сами го споменахте. Видели са ви за последен път в окръжния архив. Търсили сте свидетелството за раждане на Стан Ричър. Искали сте да направите всичко както трябва, да не пропуснете абсолютно нищо. Последователно и педантично, както се изисква. Явно това има сантиментална стойност за вас. Открили сте последния му известен адрес. Елизабет вече знаеше къде се намира Райънтаун, защото двамата го намерихме, на нейния телефон. Решили сте да го откриете. Да направите кратка екскурзия.
Те се усмихнаха и се хванаха за ръце.
— Радвам се, че сте щастливи — каза Ричър.
— Благодаря — отвърна Елизабет Касъл.
— Не би трябвало да има особено значение…
— Кое?
— Истината. Трябва да призная, че Стан Ричър не се оказа човекът, когото търсех.
— Но той е баща ти.
— Излиза, че само е използвал свидетелство за раждане, издадено на това име.
— Разбирам.
— Надявам се новината да не се отрази на връзката ви.
— Кой е използвал въпросното свидетелство?
— Далечен братовчед, за чиито родители не знаем нищо. Празно квадратче върху родословното дърво.
— Как се чувстваш?
— Чудесно — отвърна Ричър. — Колкото по-малко знам, толкова по-добре се чувствам.
— И сега заминаваш.
— Беше ми приятно да се запознаем. Желая ви късмет.
— Как се казва този братовчед? — попита Карингтън.
— Уилям.
— Нещо против да потърсим информация за него? Може да се окаже интересно. Ще ни бъде приятно.
— Забавлявайте се тогава — каза Ричър, помълча и добави: — В замяна на малка услуга.
— Каква?
— Елате да поздравите една моя приятелка. Чака ме на пет минути от тук. Сигурен съм, че я познавате. Полицай Еймъс от управлението в Лакония.
— Бренда? — възкликна Карингтън. — Защо е тук?
— Защото смятахме, че сте в опасност. Тя няма да ми повярва, докато не ви види със собствените си очи. Искам сами да й кажете, че всичко е наред, че сте си взели почивка и ще се върнете в града по някое време.
— Каква опасност?
— Има известна физическа прилика между теб и човек, когото местна банда се опитва да убие. Еймъс подходи към проблема изключително сериозно и се притесни.
— Бренда се е притеснила за мен?
— Ти си човек, който защитава интересите на полицаите. И те явно те харесват. Което е проява на слабост. Трябва да проявиш повече твърдост следващия път.
Тръгнаха заедно по уличката. Подминаха училището. Подминаха църквата. Озоваха се сред огряната от слънце ябълкова градина. Еймъс и Бърк ги очакваха край далечната ограда. Всички се здрависаха през нея. Последваха обяснения, уверения, извинения. Отпуска, липса на мобилно покритие и прочие. Няма проблем, увери ги Еймъс. Решихме да се отбием ей така, за всеки случай.
Карингтън и Касъл се върнаха в Райънтаун.
Ричър ги проследи с поглед. Прескочи оградата и се присъедини към Еймъс и Бърк.
— Реших да пропусна срещата с професора — заяви Ричър. — Защо не му звъннеш?
— Разбира се — отвърна Бърк.
— В града ли се връщаш? — попита Еймъс.
Ричър поклати глава.
— Не, отивам в Сан Диего.
— От тук отиваш там?
— Мястото ми се струва подходящо. Баща ми е потеглял от тук много пъти. Това е едно от местата, където е живял. Цяла година, когато е бил на шест.
— Сериозно ли искаш да те зарежем сред тази пустош?
— Ще се кача на стоп. Правил съм го и преди. Четирийсет минути. Мисля, че толкова ще минат, преди някой да спре и да ме вземе. Предвид обстоятелствата. В най-лошия случай петдесет. А вие тръгвайте. Беше ми приятно да се запознаем. Благодаря за всичко, което направихте за мен.
Тримата постояха объркано в продължение на секунда-две. После си стиснаха ръцете в някакъв неочакван и неловък жест. Двама военни полицаи и един свещеник.
Бърк и Еймъс се качиха в колата. Ричър ги изпрати с поглед. Ниското слънце забулваше пътя в мъгла от утринни изпарения. Не след дълго колата изчезна в далечината.
И той тръгна в същата посока. Последва същия широк завой. Слънцето светеше в очите му през цялото време. Скоро Ричър стигна до шосето, което водеше на север и на юг. Избра си място и вдигна палец.



Обработка: shadow, 2019



***






Информация за текста


Издание:


Lee Child
Past Tense
Jack Reacher #23
Copyright© Lee Child 2018

Лий Чайлд
Минало време
Джак Ричър #23
Английска
Първо издание

Превод
Милко Стоименов


Редактор
Кристин Василева


Худ. оформление
Николай Пекарев


Техн. редактор
Христо Михалев


Коректор
Симона Христова

Снимка на корицата © Shutterstock
ОБСИДИАН, София 2018
ISBN-978-954-769-462-0