


prose_classic

Лий
Чайлд

Вечерен курс

Годината е 1996-а и Джак Ричър още е в армията. Сутринта му връчват медал, а следобед го изпращат на обучение. Вечерен курс. Далече от всички погледи. Извън системата. В класната стая го очакват агент от ФБР и анализатор от ЦРУ. Отлични специалисти, току-що приключили успешно важни мисии. Също изпратени на обучение. Какво става тук?
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара“. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си — сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре…





bg



(неизвестен автор)

FBSToFB2 Convertor, FictionBook Editor Release 2.6.6
25.12.2016
20955296-E1DE-40CC-BFF0-335DFA89BAC
0.0




Лий Чайлд
Вечерен курс


С благодарност към всички мъже и жени по света, които вършат това в реалния живот.



1


Сутринта връчиха медал на Ричър, а вечерта го пратиха на училище. Още един медал „За военни заслуги“. Вторият му. Хубава дрънкулка, с бял емайл и пурпурночервена лентичка. Заповед 600–8–22 на Командването на въоръжените сили уреждаше връчването ѝ за проява на изключителна храброст с формулировката „при изпълнението на военния дълг към Съединените щати на ключова позиция на отговорност“. Ричър бе изпълнил това изискване, поне формално. Въпреки това бе убеден, че истинската причина да получи сега медала е същата, поради която му го бяха връчили и първия път. Това бе нещо като жест, който подпечатваше сключената сделка.
Вземи си дрънкулката и си затваряй устата какво те накарахме да направиш, за да я заслужиш.
Което Ричър и бездруго щеше да стори. Нямаше нищо за хвалене. Бе отишъл на Балканите, за да свърши малко полицейска работа. Трябваше да открие двама местни, които криеха куп военни тайни, да ги идентифицира, да ги посети и да им пусне по един куршум в главата. Всичко това като част от миротворческия процес. Действията му обслужиха интересите на страната и успокоиха малко региона. Отнеха две седмици от живота му. И четири изстреляни куршума. Нищо работа.


Заповед 600–8–22 бе изненадващо неясна относно начина, по който трябва да бъдат връчвани медалите. Споменаваше само, че това трябва да бъде извършено с официална церемония и подобаваща тържественост. Което обикновено означаваше голяма зала с позлатени мебели и много знамена. И по-старши офицер от този, който получава наградата. Ричър беше майор с дванайсетгодишна служба, но тъй като сутринта бяха връчени и други награди, включително на трима полковници и двама бригадни генерали, специално за целта бе пристигнала голяма клечка от Пентагона — генерал-лейтенант, когото Ричър познаваше доста отдавна, още от времето, когато човекът бе служил като батальонен командир във Форт Майър. Генералът определено имаше ум в главата. Достатъчно, за да се досети защо един майор от Военната полиция получава медал „За военни заслуги“. Погледът го издаваше. Едновременно мрачен, ироничен и сериозен.
Вземи си дрънкулката и си затваряй устата.
Може би в миналото генералът бе правил същите неща и се бе озовавал в същата позиция. Неведнъж при това. Лявата половина на парадния му мундир бе покрита с пъстроцветни лентички, които войниците оприличаваха на плодова салата. Сред тях се открояваха и два медала „За военни заслуги“.

Тържествената зала се намираше във Форт Белвар, Вирджиния. Което бе на хвърлей място от Пентагона и улесняваше допълнително генерал-лейтенанта. Улесняваше и Ричър, защото бе близо и до Рок Крийк, където той прекарваше времето си, откакто се бе завърнал. Но не улесняваше останалите офицери, които бяха долетели чак от Германия.
Церемонията бе предшествана от обичайната светска суматоха, съпроводена от разговори на незначителни теми и стискане на ръце. После всички се смълчаха, строиха се в редица, получиха медалите си, козируваха и отново се впуснаха в предишната светска суматоха, съпроводена от същите разговори на незначителни теми и стискане на ръце. Ричър се отправи към вратата, тъй като нямаше търпение да се измъкне час по-скоро, но генерал-лейтенантът го пресрещна. Стисна ръката му, хвана го за лакътя и заяви:
— Чух, че те очакват нови заповеди.
— Никой нищо не ми е казал — отвърна Ричър. — От кого научихте?
— От моя сержант. Нали знаеш какви клюкари са сержантите и старшините? Те контролират най-ефикасната система за предаване на слухове в света. Не спират да ме изненадват.
— И къде ще ме пратят според тях?
— Не са сигурни. Но няма да е далече. Във всеки случай на място, до което спокойно можеш да стигнеш с кола. Явно служебният гараж е получил заповед да ти отдели автомобил.
— И кога трябва да получа новите си заповеди?
— По някое време днес.
— Благодаря — каза Ричър. — Винаги е добре човек да е информиран предварително.
Генералът пусна лакътя му. Ричър се насочи към вратата и излезе в коридора, където един забързан сержант едва успя да спре пред него и да козирува. Беше силно запъхтян, сякаш бе тичал отдалече. Вероятно от другия край на военната база, където всъщност се вършеше истинската работа във Форт Белвар.
— Сър, генерал Гарбър ви изпраща много поздрави — започна сержантът — и ви моли да се отбиете в кабинета му при първа възможност.
— Къде отивам, войнико? — попита Ричър.
— Наблизо — отвърна сержантът. — Можете да отидете до там с кола. Но предвид размера на базата това може да означава много неща.
* * *
Кабинетът на Гарбър се намираше в Пентагона, затова Ричър се присъедини към двама капитани, които живееха в Белвар, но трябваше да дадат вечерни дежурства в крило В на военното министерство. Гарбър разполагаше с кабинет с истински, масивни стени, а не стъклени прегради, разположен на втория етаж във втория пръстен на Пентагона.
Кабинетът му се охраняваше от сержант, чието бюро бе поставено непосредствено до вратата. Сержантът стана, въведе Ричър вътре и обяви името му като иконом от някой старовремски филм. После направи крачка встрани и понечи да си тръгне, но Гарбър го спря с думите:
— Сержант, бих искал да останете.
Подчиненият му застана в стойка „свободно“, здраво стъпил с двата си крака върху лъскавия линолеум.
Свидетел.
— Седни, Ричър — каза Гарбър.
Ричър се отпусна в стола, предназначен за посетители, който увисна под едрото му тяло, а облегалката му се килна назад, сякаш духаше ураганен вятър.
— Имаш нови заповеди — заяви Гарбър.
— Какви и къде? — поинтересува се Ричър.
— Връщаш се в училище.
Ричър не реагира.
— Разочарован ли си? — попита генералът.
Затова му трябва свидетел, предположи Ричър. Това не е приятелски разговор. И трябва да се държа по съответния начин.
— Както винаги, генерале, с радост ще отида там, където ме прати армията.
— Не ми звучиш много радостно. А би трябвало. Ще се отрази добре на кариерата ти.
— За какво училище става въпрос?
— Твоята част би трябвало да получи подробностите, докато разговаряме.
— Колко време ще отсъствам?
— Зависи колко усърдно ще работиш. Колкото е необходимо, предполагам.


Ричър взе автобуса от паркинга на Пентагона и две спирки по-късно слезе в подножието на хълма в Рок Крийк, където се намираше щабът на 110-а специална част. Изкачи стръмния склон и се запъти право към кабинета си. На бюрото си завари тънка папка. На корицата ѝ бяха изписани името му, някакви цифри и названието на курса: „Влияние на последните иновации в криминалистиката върху междуведомственото сътрудничество“. Вътре откри няколко листа хартия, още топли от ксерокса, включително официална заповед за временно назначение на място, което явно бе сграда с офиси под наем в някакъв бизнес парк в Маклийн, Вирджиния. Трябваше да се яви там преди седемнайсет часа същия ден. Цивилно облечен. Щяха да му осигурят жилище. Както и личен автомобил. Без шофьор.
Ричър пъхна папката под мишница и напусна сградата. Никой не го изпрати. Не представляваше интерес за никого. Вече не. Беше разочарование. Издънка. Този път най-ефикасната система за предаване на слухове в света, както се бе изразил генерал-лейтенантът, се бе провалила и Ричър бе изпратен на някакъв безполезен курс с безсмислено название. Пълна скука. Следователно Ричър се бе превърнал в персона нон грата. Бяха го изхвърлили от обращение, така да се каже. Далече от очите, далече от ума. Като футболист, когото включват в списъка с контузените. След месец някой може да се сети изневиделица за него, да се запита кога ли ще се върне, но само секунда по-късно да го изхвърли от мислите си.
Сержантът, който седеше на бюрото до вратата, вдигна глава, после извърна поглед отегчен.


Ричър имаше съвсем малко цивилни дрехи, като някои от тях дори не бяха съвсем цивилни. Панталонът в цвят каки, който носеше през свободното си време например, беше ушит за нуждите на Корпуса на морската пехота преди поне трийсет години. Ричър имаше приятел, който имаше приятел, който работеше в някакъв склад, където погрешка били получили куп стари униформи. Това станало още по времето, когато президент бил Линдън Джонсън и оттогава никой не си бе мръднал пръста, за да оправи грешката. А най-хубавото в цялата история бе, че панталоните на морските пехотинци приличаха досущ като излезли от последната колекция на Ралф Лорън. Не че на Ричър му пукаше за вида на панталона. Пет долара бяха достатъчно привлекателна цена. А панталонът си беше наред. Чисто нов, грижливо сгънат, вярно, миришеше малко на мухъл, но щеше да изкара поне още трийсет години.
Тениските, които носеше в свободното си време, също не бяха кой знае колко цивилни на вид. Всъщност ставаше въпрос за стари армейски тениски, избелели и изтънели от много пране. Само якето му не беше военно. Бежово на цвят яке „Ливайс“, напълно оригинално, откъдето и да го погледне човек, включително етикетът, но ушито от майката на една бивша приятелка в някакво мазе в Сеул.
Ричър се преоблече и напъха останалата част от нещата си в платнен сак и чанта за костюми, които замъкна до бордюра. Там го очакваше черен шевролет каприс. Предположи, че някога е бил боядисан в черно и бяло като всички останали патрулни коли на Военната полиция. После бяха бракували колата, като бяха отлепили полицейските лепенки и бяха запушили с гумени тапи дупките, останали от антените и лампите на покрива. Ключът беше на таблото. Седалката бе протрита. Двигателят обаче запали веднага, скоростите си бяха наред, а спирачките бяха нови. Ричард поведе голямата кола по алеите като боен кораб, който маневрира в тесни канали, и пое към Маклийн, Вирджиния, със свалени прозорци и включено радио.


Бизнес паркът приличаше на всички останали бизнес паркове в района — дискретни еднотипни табели в различни нюанси на бежовото и кафявото, грижливо поддържани морави, осеяни тук-там с вечнозелени храсти, ниски дву- и триетажни сгради, пръснати на огромна площ и предназначени да осигуряват различни услуги за хората, които се криеха зад най-обикновени, скучни и непретенциозни имена и тъмните стъкла на своите офиси. Ричър откри нужната му сграда, като следваше номерата по алеите, и спря пред висока до коленете табела, на която с най-обикновен, почти детински шрифт пишеше: „Образователни решения“.
Пред входа бяха спрели още два шевролета като неговия. Единият бе черен, а другият тъмносин. И двата бяха по-нови от този на Ричър. И определено бяха цивилни, тъй като нямаха нито дупки, запушени с гумени тапи, нито врати, боядисани с четка. Бяха коли, използвани от правителствени служби, нямаше никакво съмнение в това, чисти и лъскави. Всяка разполагаше с две допълнителни антени към онази, от която шофьорът се нуждаеше, за да слуша мачове. Двойките допълнителни антени обаче се различаваха. Тези на черната кола бяха по-къси, а на синята — по-дълги, при това разположени в различна конфигурация. Предназначени за различна дължина на вълните. Две различни организации. Две различни агенции.

Междуведомствено сътрудничество.


Ричър паркира до тях и остави багажа си в колата. Влезе вътре и се озова в пуст коридор, застлан с устойчив на протриване сив мокет и саксии с папрати, наредени покрай стените. Табелата на една от вратите гласеше:
Офис.
На друга пишеше:
Класна стая.
Ричър отвори именно нея. Видя зелена дъска и двайсетина чина, наредени в четири редици. Всеки от тях имаше подвижен плот отстрани, предназначен за листове и химикалки.

На два от чиновете седяха двама мъже в костюми. Костюмът на единия бе черен, на другия — тъмносин. Като колите. И двамата бяха вперили погледи право пред себе си, сякаш разговаряха, но мислите им бяха съвсем другаде. Бяха приблизително на възрастта на Ричър. Този с черния костюм имаше бледо лице и черна коса, прекалено дълга за държавен чиновник, който разполага със служебен автомобил. Мъжът с тъмносиния костюм имаше руса коса, подстригана съвсем късо. Приличаше на астронавт. Фигурата му също бе като на астронавт. Или на гимнастик, който е спрял да се състезава, но още не е изгубил форма.
Ричър влезе в стаята и двамата мъже се извърнаха, за да го погледнат.
Чернокосият попита:
— Ти кой си?
— Зависи от това кои сте вие — отвърна Ричър.
— Твоята самоличност зависи от моята, така ли?
— Зависи дали ще ви отговоря или не. Колите отвън ваши ли са?
— Това важно ли е?
— Може да ме наведе на определени мисли.
— Как?
— Защото са различни.
— Да — отвърна непознатият. — Колите са наши. И, да, ти се намираш в една класна стая с двама различни представители на две различни правителствени агенции. Курс по междуведомствено сътрудничество. Ще ни научат как да си сътрудничим по-добре с представители на други организации. Моля те, кажи ми, че не работиш в някоя от тях.
— Военна полиция — отвърна Ричър, — но не се притеснявайте, надявам се, че до пет часа мястото ще се напълни с цивилизовани хора. Тогава ще можете да забравите за мен и да насочите вниманието си към тях.
Мъжът с войнишката прическа вдигна поглед и каза:
— Не, мисля, че ще бъдем само ние. Няма да има други. Приготвили са само три спални. Проверих сградата.
— Що за правителствен курс има само трима ученици? За пръв път чувам за нещо подобно.
— Може тук да са само учебните зали, а останалите да спят на друго място.
— Да, това звучи логично — отбеляза чернокосият.
Ричър си припомни разговора в кабинета на Гарбър.
— Моят шеф заяви, че ще се отрази добре на кариерното ми развитие. Останах с впечатление, че само ще уча, нищо повече. После обаче подхвърли, че ако работя усърдно, ще приключа по-бързо. Вашите заповеди различно ли звучаха?
— Не особено — отвърна колегата с късата прическа.
Дългокосият не отговори, само сви многозначително рамене в жест, от който човек с въображение би могъл да заключи, че заповедите му не са прозвучали по различен начин.
Късо подстриганият се представи:
— Кейси Уотърман, ФБР.
— Джак Ричър, Въоръжени сили на Съединените американски щати.
— Джон Уайт, ЦРУ — каза дългокосият.
Тримата се здрависаха, след което Уотърман и Уайт потънаха в същото мълчание, което Ричър бе заварил при влизането си в стаята. Явно нямаха какво друго да си кажат. Той се настани на един чин в задната част на помещението. Уотърман седеше пред него, от лявата му страна, Уайт — също, но отдясно. Уотърман мълчеше и не помръдваше. Но стоеше нащрек. Пестеше си силите и чакаше да мине времето. Беше го правил и преди. Явно беше опитен агент. Не някакъв новобранец. Нито пък Уайт, въпреки че се държеше по съвсем различен начин. Непрекъснато се въртеше, чупеше ръце, присвиваше очи, правеше гримаси, озърташе се ту наляво, ту надясно, сякаш някой бе надзърнал в мислите му и го бе стреснал. Аналитик, предположи Ричър, прекарал много години в свят на ненадеждни данни и двойни, тройни, че дори четворни блъфове. Имаше пълното право да изглежда поне мъничко възбуден.
Никой не изрече нито дума.
Пет минути по-късно Ричър наруши тишината и попита:
— Имало ли е проблеми между нашите агенции в миналото? Имам предвид ФБР, ЦРУ и Военната полиция. Аз лично не съм чувал за някакъв по-сериозен казус. А вие?
Уотърман отвърна:
— Мисля, че изводът ти е погрешен. Не става въпрос за миналото, а за бъдещето. Знаят, че си сътрудничим. Това им позволява да ни експлоатират. Замисли се върху първата половина от названието на курса. На иновациите в областта на криминалистиката е отредена същата тежест, както и на сътрудничеството. Иновациите означават, че ще спестят пари. А в бъдеще ще си сътрудничим все по-тясно. Ще използваме едни и същи лаборатории например. Ще построят някое ново съоръжение и всички ние ще получим достъп до него. Това е моето предположение. Тук сме, за да ни обяснят как да процедираме.
— Глупости! — възрази Ричър. — Аз лично нямам представа нито от лабораторни изследвания, нито от съставяне на графици и съм последният човек, на когото биха възложили подобна задача.
— Аз също — призна Уотърман. — Ако трябва да бъда честен, графиците определено не са силната ми страна.
— Това е по-лошо от глупост — обади се Уайт. — Това е колосална загуба на време. И то когато навън се случват далеч по-важни събития.
Той продължаваше да се върти на мястото си и да чупи ръце.
— Изтеглиха ли ви от случаи, върху които работите, за да ви изпратят тук? Оставихте ли недовършени неща?
— Не, мен всъщност не. Очаквах ново назначение. Току-що бях приключил един случай. Надявах се, успешно, но ето какво получих за награда.
— Погледни ситуацията откъм хубавата ѝ страна. Можеш да си починеш. Да не се напрягаш. Да поиграеш голф. Да не ти пука какво ще научиш на курса. В ЦРУ пет пари не дават за лаборатории. Вие почти не ги използвате.
— Ще забавя с три месеца изпълнението на задача, върху която трябваше да работя в момента.
— Която е?
— Не мога да ти кажа.
— На друг човек ли я възложиха?
— И това не мога да ти кажа.
— Добър аналитик ли е?
— Не достатъчно. Все ще пропусне нещо. Включително някоя важна подробност. Подобни неща трудно могат да се предвидят.
— Какви неща?
— Не мога да ти кажа.
— Важни неща, нали?
— Далеч по-важни от това тук.
— Какъв беше последният ти случай?
— Не мога да ти кажа.
— Прояви ли изключителна храброст при изпълнението на военния дълг към Съединените щати на ключова позиция на отговорност?
— Какво?
— Или нещо подобно?
— Да… може да се каже.
— И получи награда?
— Аз също — намеси се Уотърман. — Всички сме в една лодка. Мога да повторя думите му. Очаквах повишение, а получих това.
— Повишение за какво? Или след какво?
— Приключихме важен случай.
— Какъв случай?
— В общи линии — издирване на престъпник. Стар случай, отпреди доста години. Но се справихме.
— Изпълнихте дълга си към страната?
— Какво имаш предвид?
— Сравнявам ви. Не откривам много разлики. И двамата сте добри агенти, относително високопоставени, ползвате се с доверието на шефовете, които ви смятат за лоялни и надеждни, справили сте се с важни задачи. И за награда се озовавате тук. Което означава само една от две възможности.
— И те са? — попита Уайт.
— Възможно е това, което сте свършили, да е злепоставило определени кръгове. Възможно е те да започнат да отричат. Възможно е някой да е решил да ви скрие тук. Далече от очите, далече от сърцето, както се казва.
Уайт поклати глава.
— Не, резултатите от работата ми се възприеха много добре — възрази той. — Колегите ми ще се ползват от тях години наред. Получих медал на тайна церемония. И благодарствено писмо лично от държавния секретар. А никой не може да отрича каквото и да било, защото операцията беше секретна. Никой в тези кръгове не знае нищо за нея.
Ричър погледна Уотърман и попита:
— Имаше ли нещо смущаващо или злепоставящо за някого в онова издирване?
Уотърман поклати глава.
— Каква е втората възможност?
— Не става въпрос за никакъв курс.
— А за какво?
— Това е място, където изпращат добрите агенти, след като направят голям удар.
Уотърман се замисли за миг. Явно му бе хрумнало нещо.
— И ти ли си като нас? — попита той. — Не виждам защо трябва да бъдеш различен. Пратили са двама, могат да пратят и трети.
Ричър кимна.
— И аз съм като вас. Току-що изпълних важна мисия. В това не може да има никакво съмнение. Сутринта получих медал. С голяма лента около врата. Награда за добре свършена работа. Всичко мина като по ноти. Няма от какво да се притеснявам.
— Каква мисия?
— Не се съмнявам, че е засекретена. Но от достоверен източник научих, че е била свързана с проникване в чужда къща и прострелване на собственика ѝ в главата.
— Къде?
— Куршум в челото и втори зад ухото. Работи безотказно.
— Не, къде беше къщата?
— Сигурен съм, че и тази информация е секретна. В чужбина, предполагам. В страна, в която фамилните имена се отличават с куп съгласни. И съвсем малко гласни. Разбрах, че някой е повторил операцията още следващата нощ. В друга къща. Имал е основателни причини да го стори. Което означава, че очаквам шефовете му да се отблагодарят по някакъв начин. Например, като го попитат къде би желал да е следващото му назначение. Или дори като му дадат възможност за избор.
— Именно — съгласи се Уайт. — Никога не бих избрал подобно място.
— А на мен то ми звучи като предизвикателство.
— И още как.
— Типично. За награда искаме ново предизвикателство. Не искаме да изпълняваме лесни заповеди. Искаме нещо повече.
— Именно.
— И може би сме го получили — продължи Ричър. — Позволете да ви задам един въпрос. Върнете се към момента, в който сте получили своите заповеди. На четири очи ли ви ги предадоха, или ви ги връчиха писмено?
— На четири очи. В подобни случаи се постъпва именно по този начин.
— Всъщност в стаята имаше още един човек — призна Уайт. — Беше унизително. Секретарка, която носеше някакви документи. Шефът ѝ нареди да остане в стаята. Обикновено не го прави. Как разбра?
— Защото същото се случи и с мен. Присъстваше един сержант. Като свидетел. Но и като средство за разнасяне на клюката. Там е цялата работа. Войниците и сержантите непрекъснато обсъждат подобни неща помежду си. За броени минути всички разбраха, че не отивам на някое интересно място. А на безсмислен курс с глупаво название. Мигом изгубиха интерес към мен. Изчезнах от радара. Предполагам, че вече всички са научили. Не ме броят за човек. А за безследно изчезнал в бюрократичната мъгла. Предполагам, че и с вас се е случило същото. Вероятно секретарките във ФБР също клюкарстват помежду си. В такъв случай тримата с вас сме се превърнали в най-невидимите хора на планетата. Никой не проявява интерес към нас. Никой не се сеща за нас. Едва ли съществува по-скучно назначение от това, което ние сме получили.
— Искаш да кажеш, че са скрили от системата трима добри оперативни служители от различни агенции? Защо?
— Защото така никой няма да се интересува от нас. Ние сме на курс. Напълно невидими сме.
— Защо? Защо ние тримата? Каква е връзката?
— Нямам представа. Но съм сигурен, че ни очаква интересна мисия. Може би дори такава, която и тримата да сметнем за удовлетворителна награда за свършеното от нас.
— Какво е това място?
— Нямам представа — призна Ричър. — Но не е училище. Това поне е сигурно.


Точно в пет часа по алеята завиха два черни микробуса, подминаха високата до коленете табела и спряха зад трите шевролета. По този начин образуваха нещо като барикада, която не позволяваше на седаните да потеглят. От всеки микробус излязоха по двама мъже в костюми. Агенти на Сикрет Сървис или щатски шерифи. Четиримата се огледаха за миг, дадоха знак, че всичко е наред, и се върнаха при микробусите, за да отворят вратите на своите шефове.
От втория микробус слезе жена. В едната си ръка носеше куфарче, в другата държеше куп документи. Беше облечена с елегантна черна рокля. Дълга до коленете. От онези дрехи, които изпълняват двойно предназначение — през деня, допълнени от перли, сноват из потъналите в тишина офиси по високите етажи, а вечерта, украсени от диаманти, са подходящи за коктейли и приеми. Жената бе по-възрастна от Ричър с десетина или повече години. В средата на четирийсетте, но изглеждаше добре. Имаше интелигентно излъчване. Косата ѝ бе руса, средно дълга, несъмнено оформена с пръсти. Ръстът ѝ бе над средния, но въпреки това бе слаба.
От първия микробус излезе мъж, когото Ричър мигом позна. Лицето му се появяваше в пресата поне веднъж седмично, а по телевизията — несравнимо по-често. Медиите редовно отразяваха делата му, а и той присъстваше в множество архивни снимки и документални филми, увековечили правителствени заседания или оживени обсъждания в Овалния кабинет. Алфред Ратклиф, съветникът по въпросите на националната сигурност. Най-близкият сътрудник на президента, на когото поверяваха все мисии, които можеха да не завършат добре. Момчето за всичко. Дясната ръка. Говореше се, че наближава седемдесетте, но възрастта определено не му личеше. Беше ветеран от Държавния департамент, който ту бе изпадал в немилост, ту бе яхвал гребена на вълната в зависимост откъде задухаше вятърът, но не се бе огъвал и при най-силните му пориви. В крайна сметка бе получил закалка, която му бе помогнала да се задържи на поста, който заемаше в момента.
Жената се присъедини към Ратклиф и двамата се запътиха — придружени от четиримата охранители, разбира се — към входа на сградата. Ричър чу отварянето на външната врата, резките им стъпки по твърдия мокет. Секунди по-късно влязоха в класната стая. Двама от костюмарите останаха отвън, другите двама се насочиха към дъската. Ратклиф и жената ги последваха. Когато стигнаха срещуположния край на стаята, те спряха и се обърнаха с лице към чиновете, досущ като учители в началото на учебния час.
Ратклиф погледна първо Уайт, после Уотърман и накрая Ричър, след което повтори същото в обратна посока.
— Това не е училище — каза той.



2

Жената приклекна със събрани колене и остави куфарчето и купчината документи на пода. Ратклиф пристъпи напред и заяви:
— И на тримата ви е ясно, че сте изпратени тук под фалшив претекст. Не искахме да разгласяваме какво се случва. Затова предпочетохме да подведем останалите. Искахме да избегнем излишно внимание, ако можем. Поне в началото.
Той замълча, за да подсили драматичния ефект от думите си, сякаш очакваше да му зададат въпроси. Такива обаче не последваха. Никой не попита дори: началото на какво? По-добре е да се изчака и да се чуе всичко. Така винаги е по-безопасно, особено когато заповедите идват от толкова високо.
Ратклиф попита:
— Кой може да изложи политиката на тази администрация в областта на националната сигурност с прости и ясни думи?
Никой не пророни нито дума.
— Защо мълчите? — попита отново Ратклиф.
Уотърман се скри зад отнесения си поглед, а Уайт сви рамене, сякаш за да отвърне, че толкова сложен въпрос изключва просто и достъпно обяснение. Което пък означава, че е необходимо предварително обсъждане за уточняване на подходящата терминология.
— Въпросът е подвеждащ — обади се Ричър.
— Смятате, че политиката ни не може да бъде обяснена с прости думи?
— Смятам, че тя не съществува.
— Намирате ни за некомпетентни?
— Не. Мисля, че светът се променя. По-добре да останем гъвкави.
— Вие ли сте човекът от Военната полиция?
— Да, сър.
Ратклиф помълча и продължи:
— Преди три години в подземния гараж на една много висока сграда в Ню Йорк избухна бомба. Лична трагедия за загиналите и ранените, разбира се, но незначително събитие от глобална гледна точка. С една особеност — от този момент нататък светът буквално полудя. Колкото повече се взирахме, толкова по-малко виждахме и толкова по-малко разбирахме. Враговете ни бяха навсякъде, но очевидно не знаехме със сигурност кои са те, къде се крият, защо ни мразят, каква е връзката между тях и какво искат. И определено нямахме представа какво да правим. Бяхме в безизходица. Но поне си го признавахме, макар и единствено пред самите себе си. Затова решихме да не си губим времето с разработването на политики по проблеми, за които дори не бяхме чували. Това щеше да ни създаде измамно чувство за сигурност. Стандартната процедура, която следваме в момента, налага да гасим пожар след пожар, да решаваме по десет задачи наведнъж, когато те възникнат. Работим на всички фронтове, защото сме принудени. След малко повече от три години ще настъпи новото хилядолетие и всяка столица по света ще започне да празнува денонощно. Това означава, че един-единствен ден ще се превърне в най-голямата пропагандна мишена в историята на планетата Земя. Трябва да знаем какво са намислили лошите. Всички. До един. Затова не игнорираме нито една информация.
Всички продължаваха да мълчат.
Ратклиф заяви:
— Не че трябва да ви обяснявам каквото и да било или да се оправдавам. Трябва обаче да разберете ситуацията. Играем на сигурно и не оставяме камък необърнат.
Отново тишина. Никой не попита: А какъв точно камък сте предвидили за нас? Винаги е по-безопасно да замълчиш, освен ако не ти зададат въпрос. Винаги е по-добре да изчакаш.
Ратклиф се обърна към жената и я представи:
— Това е доктор Мариан Синклер, първият ми заместник. Тя ще продължи брифинга. Всяка дума, която изрече, се ползва с моята подкрепа, а следователно и с тази на президента. Всяка дума! Случаят може да се окаже пълна загуба на време, но докато не разберем за какво точно става въпрос, ще му дадем същия приоритет като на всички останали. Няма да пестим усилия. Ще получите всичко, от което се нуждаете.
След тези думи Ратклиф напусна стаята, последван от двама от костюмарите. Ричър ги чу да прекосяват фоайето, след което микробусът им потегли. Доктор Мариан Синклер завъртя един от чиновете от първата редица така, че да застане с лице към останалите. Настани се на него, при което демонстрира ръце с хубав слънчев загар, тъмни чорапогащи и скъпи обувки. Кръстоса крака и нареди:
— Съберете се в кръг.

Ричър се премести на третия ред и се напъха зад един тесен чин, като по този начин тримата с Уотърман и Уайт образуваха стегнат полукръг от прилежни ученици. Лицето на Синклер изглеждаше открито и честно, но помръкнало от тревоги и напрежение. Явно ставаше нещо сериозно. Не можеше да има никакво съмнение. Може би Гарбър му бе намекнал.
Не ми звучиш много радостно. А би трябвало.
Може би не всичко бе изгубено. Ричър предположи, че Уайт е достигнал до същия извод. Беше се привел напред, вперил поглед в Синклер. Уотърман не помръдваше. Пазеше си силите.

— Има един блок в Хамбург, Германия — започна Синклер. — Намира се в модерен квартал, разположен близо до центъра, доста скъп, но се ползва предимно за офиси и краткотрайни престои. Миналата година четирима мъже на двайсет и няколко години са наели един апартамент там. Не са немци. Трима са саудитци, четвъртият е иранец. Поведението и на четиримата е доста светско. Гладко избръснати, къси коси, добре облечени. Предпочитат тениски с пастелни цветове и крокодилче. Носят златни ролекси и италиански обувки. Карат беемвета и обикалят нощните клубове. Но не работят.
Ричър забеляза Уайт да кима, сякаш ситуацията му е добре позната. Уотърман не реагира.
— Четиримата се радват на славата си на квартални плейбои — продължи Синклер. — Възможно е да са свързани с далечни разклонения на богати и влиятелни фамилии. И да са решили да поживеят, преди да се върнат у дома и да започнат работа в министерството на петрола. На пръв поглед най-обикновени богаташчета. Знаем обаче, че случаят не е такъв. Били са вербувани по родните си места и са изпратени в Германия през Йемен и Афганистан от нова организация, за която не разполагаме с достатъчно информация. Знаем само, че е щедро финансирана, изповядва джихадистка идеология, използва паравоенни методи за обучение и не прави разлика между националната принадлежност на своите членове. Необичайно е да наблюдаваме саудитци и иранци да работят заедно, но това е факт. Четиримата са се представили добре в тренировъчните лагери и са били изпратени в Хамбург преди година. Задачата им е да се внедрят в западното общество, да живеят тихо и кротко и да чакат нови инструкции. Досега обаче не са ги получили. С други думи, това е спяща клетка.
Уотърман се размърда и попита:
— Откъде знаем всичко това?
— Иранецът е наш човек — отвърна Синклер. — Двоен агент. ЦРУ го контролира посредством консулството в Хамбург.
— Смело хлапе.
Синклер кимна.
— А смели хлапета се намират много трудно. Светът се промени и в това отношение. Едно време потенциалните ни агенти влизаха през официалния вход на посолството. Пишеха писма, с които ни умоляваха да ги използваме като сътрудници. Някои отпращахме, отказвахме се от услугите им. Но това бяха стари комунисти. Сега имаме нужда от млади араби, а не познаваме такива.
— А защо имате нужда от нас? — попита Уотърман. — Ситуацията изглежда стабилна. Четиримата не могат да се скрият. Ще научите, че клетката им е активирана, минута след като получат заповедите си. Стига, разбира се, хората в консулството да дежурят денонощно.
Наистина беше по-добре да си изяснят нещата още сега.
— Ситуацията наистина беше стабилна — отвърна Синклер. — Нищо не се случваше. До един момент. Преди няколко дни. Нещо незначително на пръв поглед се промени. Четиримата посрещнаха гост.
* * *
По предложение на Синклер се преместиха в офиса. Тя заяви, че в класната стая се чувства неудобно заради чиновете, което бе самата истина, особено за Ричър. В края на краищата той бе висок метър и деветдесет и три и тежеше сто и десет килограма. Едва се побираше на чина. За сметка на това в офиса имаше заседателна маса с четири кожени стола. Помещението явно отговаряше на очакванията на Синклер за повече комфорт. Имаше логика. Най-вероятно тя лично бе наела сградата предишния ден или бе накарала някой от помощниците си да го направи. Три спални и четири стола за брифингите.
Мъжете с костюмите останаха отвън, а Синклер продължи:
— Измъкнахме от нашия човек всяка подробност, за която успя да се сети. Освен това смятаме, че можем да му имаме доверие. Посетителят е бил друг саудитец. На същата възраст като останалите. Облечен като тях. Гел на косата, златен ланец на врата, тениска с крокодилче. Не са го очаквали. Появата му ги е изненадала. От друга страна обаче, става въпрос за организация, която наподобява мафията в това отношение — могат да ти позвънят по всяко време и да ти възложат каквато и да било задача. Посетителят намекнал нещо подобно. Оказало се, че е някакъв куриер. Не бил пристигнал заради тях. Задачата му била съвсем друга. Дошъл в Германия по работа и се нуждаел от сигурно място, където да отседне. Куриерите винаги предпочитат подобни квартири. Хотелите оставят следи. А тези са параноици по отношение на сигурността, защото подобни мрежи са станали вече доста големи. Което означава, че безопасната комуникация е изключително трудна. Убедени са, че можем да подслушваме мобилните им телефони, което най-вероятно сме в състояние да направим. Убедени са, че можем да четем имейлите им, което не се съмнявам, че скоро ще започнем да правим. Убедени са, че отваряме и обикновената им поща. Затова използват куриери, които всъщност предават съобщения. Не носят куфарчета, закачени с белезници за китките им. Носят въпроси и отговори в главите си. Сноват напред-назад, от континент на континент, въпрос, отговор, въпрос, отговор. Системата работи бавно, но е абсолютно сигурна. Не оставя електронни следи, нито пък документи или записи, никой не вижда нищо освен някакъв човек със златен ланец, който пристига на летището заедно с милиони други досущ като него.
— Знаем ли дали Хамбург е последна спирка на куриера? — попита Уайт. — Или е просто междинен етап към друг град в Германия?
— Задачата му е свързана с Хамбург — отвърна Синклер.
— Но не и с момчетата в нашия апартамент.
— Не, с други хора.
— Знаем ли кой го е изпратил? Или предполагаме, че са същите хора от Йемен и Афганистан?
— Убедени сме, че са същите хора. Поради друго обстоятелство.
— Какво? — настоя Уотърман.
— По случайност, която не би трябвало да ни изненадва статистически, куриерът познава един от саудитците в апартамента. Прекарали са три месеца заедно в Йемен — катерили са се по въжета, стреляли са с автомати, такива работи. Светът е малък. Двамата си поговорили и иранецът подочул част от разговора им.
— Какво е чул?
— Куриерът изчаквал среща, която трябвало да се проведе два дни след пристигането му. Не споменал мястото или поне нашият човек не го е чул, но контекстът на разговора предполага, че е близо до квартирата на четиримата. Задачата му не била да предаде послание, а да чуе нещо. Някакво важно изявление. Изразяване на позиция или нещо подобно. Това подразбрал иранецът от контекста. Куриерът трябвало да изслуша човека отсреща и да отнесе думите му обратно в главата си.
— Прилича ми на началото на преговори. На първоначална оферта.
Синклер кимна.
— Очакваме куриерът да се върне. Поне веднъж, за да донесе отговора — да или не.
— Имаме ли представа за какво става въпрос?
Синклер поклати глава.
— Не, но е нещо важно. Иранецът е сигурен в това, защото куриерът е елитен боец като него. Явно се е представил добре в тренировъчния лагер. В противен случай нямаше да получи нито тениската с крокодилчето, нито италианските обувки, нито четирите паспорта. Той е от куриерите, които само големите шефове използват.
— Срещата осъществила ли се е?
— В късния следобед на втория ден. Куриерът е отсъствал петдесет минути.
— А после?
— Тръгнал си е рано на следващата сутрин.
— Без повече разговори?
— Само един. Но много полезен за нас. Куриерът изплюл камъчето. Съобщил на приятеля си информацията, която щял да отнесе у дома. Ей така, никой не го карал. Просто не могъл да се сдържи. Смятаме, че е бил впечатлен от мащабите на сделката. Иранецът твърди, че бил много развълнуван. Не забравяйте, че става въпрос за младежи на по двайсет и няколко години.
— Каква е била информацията?
— Първоначална оферта. Както е предположил иранецът. Кратка и ясна.
— Какви са били точните му думи?
— „Американецът иска сто милиона долара.“



3

Синклер изправи гръб и се приведе към масата, сякаш за да подчертае значението на своите думи.
— Иранецът е много умен, речта му е изключително ясна и точна, а той самият долавя всички нюанси в думите на събеседника. Шефът на резидентурата ни в Хамбург разговарял надълго и нашироко с него, в резултат на което сме убедени, че тези думи са недвусмислено декларативно изявление. По време на тези петдесет минути куриерът се е срещнал лице в лице с американски гражданин. Мъж, защото не е споменал, че става въпрос за жена. Ако се беше срещнал с жена, нямаше да пропусне да го спомене, иранецът е сигурен в това. По време на срещата американецът заявил на куриера, че иска сто милиона долара. Това е цената за нещо. Очевидно такъв е бил контекстът. Не знаем нищо повече. Нямаме представа кой е американецът. Нямаме представа срещу какво иска тези сто милиона долара. Нямаме представа от кого ги иска.
— Сто милиона долара стесняват обхвата на търсене — отбеляза Уайт. — Дори това да е първоначална оферта и впоследствие цената да падне на петдесет милиона, това пак са много пари. Кой разполага с тях? На пръв поглед доста хора, но ако се замислим, ще видим, че не са чак толкова много.
— Грешен подход — намеси се Ричър. — По-добре да открием продавача, отколкото купувача. За какво някакви хора, които се катерят по въжета в Йемен, ще са готови да платят сто милиона долара? И какъв е този американец в Хамбург, който разполага с подобна стока за продан?
— Сто милиона са страшно много пари — каза Уотърман. — Цената ме притеснява.
Синклер кимна.
— Цената притеснява всички ни. Предложението звучи ужасно сериозно. Опитваме се да съберем информация по всички възможни канали. Всичките ни хора по света са предупредени. Стотици агенти работят по случая. Това обаче не е достатъчно. Задачата ви е да откриете американеца. Ако се намира в чужбина, юрисдикцията е на ЦРУ и господин Уайт ще ръководи издирването. Ако вече се е върнал в Щатите, случаят се поема от ФБР и специален агент Уотърман. Но тъй като статистиката ни подсказва, че огромното мнозинство американци в Германия са служили или продължават да служат в американската армия, предполагам, че ще имаме нужда от услугите на майор Ричър.
Ричър погледна първо Уотърман, после Уайт и видя въпросите в очите им. Това несъмнено бяха същите въпроси, които измъчваха и него.
— Персоналът и оборудването ще пристигнат утре сутринта. Можете да поискате каквото ви потрябва по всяко време. Но няма да разговаряте с никого освен с мен, господин Ратклиф или президента. Ще ви поставим под карантина. Ще ви изолираме от света. Дори да искате кутия моливи, пак ще се обадите на мен, на господин Ратклиф или на президента. На практика ще работите с мен. Документацията ще се обработва в Западното крило. Няма да разкривате самоличността си. Сто милиона долара са много пари. Не изключваме възможността да е замесен човек от правителството. Американецът може да е служител на Държавния департамент, Министерството на правосъдието, Пентагона. Може неволно да се разкриете пред неподходящия човек. Затова няма да разговаряте с никого освен с мен. Това е правило номер две.
— А кое е правило номер едно? — попита Уотърман.
— Правило номер едно изисква да опазим иранеца. Не бива да го компрометираме по никакъв начин. Инвестирали сме прекалено много в него. Нуждаем се от него, защото нямаме представа какви ще бъдат следващите им ходове.
Синклер отмести стола си назад, изправи се и тръгна към вратата.
— И не забравяйте, не разполагаме с никакво време.


Ричър се облегна в кожения стол, а Уайт го погледна и каза:
— Сигурно става въпрос за танкове и самолети.
— Най-близо дислоцираните ни танкове се намират на две хиляди километра от Йемен или Афганистан. Необходими са няколко седмици и хиляди хора, за да бъдат преместени на подобно разстояние. По-лесно е да преместим Йемен или Афганистан при танковете. По-бързо е и ще привлече по-малко внимание.
— В такъв случай самолети.
— Предполагам, че сто милиона ще стигнат, за да подмамят двама пилоти да преминат на тъмната страна. Може би дори трима-четирима. Но се съмнявам, че афганистанците разполагат с достатъчно дълги писти. Възможно е йеменците да имат такива. Възможно е на теория. Но каква полза ще имат от самолетите? Ще им трябват тонове резервни части и стотици инженери и специалисти по поддръжка. Плюс стотици часове обучение. А на нас ще ни трябват само пет минути, за да ги открием и унищожим с ракети, докато още са на земята. Възможно е дори да го направим от разстояние.
— Тогава друго военно оборудване?
— Какво? Един милион автомата по сто долара всеки? Не разполагаме с толкова много.
— Може да е някаква тайна, кодова дума, парола, формула, карта, диаграма, списък, чернова на нещо, свързано със сигурността на компютърната мрежа на световната финансова система, търговска тайна, сумата за подкупи, необходима, за да се прокара някакъв закон във всичките петдесет щата.
— Мислиш само за някакви данни — отбеляза Уайт.
— Какво друго може да бъде купено и продадено незабелязано и струва толкова много? Може би диаманти, но те са в Антверпен, а не в Хамбург. Наркотици? Никой американец не разполага с наркотици на стойност сто милиона, които да натовари на кораб и да изпрати някъде. Подобни сделки са възможни единствено в Южна или Централна Америка. Освен това афганистанците си имат достатъчно мак.
— Какъв е най-лошият възможен сценарий?
— Това е над нивото ми на допуск. Попитай Ратклиф. Или президента.
— Какво е личното ти мнение?
— А твоето?
— Аз съм специалист по Близкия изток. За мен всички сценарии са лоши.
— Едра шарка — предположи Уотърман. — Това е най-лошият ми сценарий. Или нещо подобно. Чума. Биологично оръжие. Ебола. Или противоотрова. Ваксина. Което означава, че вече разполагат с щамовете.
Ричър впери поглед в тавана.
Случаят можеше да се развие зле, много зле.

Не ми звучиш много радостно. А би трябвало.


Колкото е необходимо.

Гарбър говореше със загадки.
Уайт го погледна и попита:
— За какво си мислиш?
— За противоречието между правило номер едно и всичко останало — отвърна Ричър. — Не бива да компрометираме иранеца. Което означава, че не можем да се доближим до куриера. Не можем дори да устроим засада на мястото, където ще ни отведе този куриер. Защото не знаем, че куриерът съществува. Освен ако не разполагаме с вътрешен човек.
— Това е пречка — отвърна Уотърман, — а не противоречие. Ще намерим начин да я преодолеем. Просто се опитват да опазят своя човек.
— Въпрос на ефективност. Трябва предварително да знаят кои са тези типове. Да проследят мрежите им и да изградят бази данни. Следователно трябва да фокусират вниманието си върху куриерите. Устно задаване на въпроси, устно получаване на отговори. Всичко е в главите им. Самите куриери сноват от континент на континент, задават въпроси, получават отговори. Те знаят всичко. Те са като аудиозапис. И всеки от тях струва повече от сто агенти под прикритие, които сме внедрили. Защото само един куриер разполага с цялата картина. С какво разполага иранецът? С нищо освен четири стени в Хамбург. И не може да направи нищо.
— Не могат да го пожертват с лека ръка.
— Могат да го изтеглят в мига, в който заловят куриера. И да го наградят с къща във Флорида.
— Куриерът няма да проговори — обади се Уайт. — Тук са намесени племенни отношения, които датират от хиляда години. Тези хора не се предават един друг. Особено след като ръцете ни са вързани и не можем да ги разпитаме както трябва. Затова е по-добре да оставим нашия човек там, където е. Явно и останалите не знаят какво става. А всяка информация, дори най-мъглявата, би ни се отразила добре.
— А ти знаеш ли какво става? — попита Ричър.
— Нещо голямо, което е в състояние да обърка всичко.
— Работил ли си с Ратклиф преди? Или със Синклер?
— Не. А ти?
— Не са ни избрали, защото ни познават — намеси се Уотърман. — Избрали са ни, защото не сме били в Хамбург в периода от време, който ги интересува. Били сме на други места. Следователно не сме замесени.

Ще ви поставим под карантина. Ще ви изолираме от света.
Това бяха думите на Синклер. Ричър се чувстваше точно по този начин. Трима мъже в една стая, откъснати от света, сякаш бяха заразни, но всъщност, защото имаха алиби.



В седем часа Ричър взе багажа си от колата и го замъкна в спалнята си, последната от трите, разположени една след друга в коридор, който приличаше на най-обикновен коридор в офис сграда. И най-вероятно бе именно такъв до вчерашния ден. Стаята бе просторна и разполагаше със самостоятелна баня. Явно кабинет, предназначен за някой шеф. Проектиран за бюро, а не за легло, но щеше да свърши работа.
За да намери къде да вечеря, се наложи Ричър да запали стария шевролет и да тръгне към Маклийн, където да свърне, ръководен единствено от инстинкта си, по някоя уличка, на която би могъл да открие ресторант от типа, който търсеше. Ресторант, който повечето хора биха подминали. Но който би се отразил добре на метаболизма му. Той видя неоновата реклама и лъскавия алуминий на закусвалнята, разположена до една бензиностанция край изхода за магистралата. Изглеждаше достатъчно стара, за да бъде оригинална. Доста вдлъбнатини и тъмни петна върху метала. И доста години под ударите на времето.
Ричър спря, паркира, отвори тежката хромирана врата и влезе. Вътре бе хладно, а помещението бе осветено от ярка флуоресцентна светлина. Първият човек, когото видя, бе една жена, която познаваше. Седеше сама в сепарето. Беше от частта, в която бе служил. И най-добрият войник, с когото бе работил някога. И вероятно най-добрият му приятел, ако приятелството можеше да послужи като извинение да остави някои неща неизречени.
В първия момент Ричър реши, че това е съвпадение, което в никакъв случай не би трябвало да го учудва. В края на краищата светът бе малък, а колкото по-близо до Пентагона се намираше човек, толкова по-малък ставаше. После обаче промени мнението си. Тя бе негов сержант в най-славните години на 110-а специална част. Бе изиграла важна роля в случаите, по които бяха работили. По-важна от много техни колеги. По-важна от повечето техни колеги. И най-вероятно по-важна дори от неговата.
Защото Нили бе много умна.
Прекалено умна, за да е съвпадение.
Той пристъпи към масата ѝ. Нили не помръдна. Наблюдаваше го иззад обърнатата си наопаки лъжица. Той се настани срещу нея и се усмихна.
— Здрасти, Нили.



4

Сержант Франсис Нили вдигна поглед от лъжицата си и каза:
— От всички закусвални и ресторанти в града. Какви са шансовете?
— Внимателно пресметнати — отвърна Ричър.
— Предположих, че ще потеглиш на запад, защото подсъзнателно ще поискаш да оставиш Вашингтон зад гърба си. Огледах улиците, по които можеше да завиеш, и открих едно-единствено място по твой вкус. Не ми беше трудно да пресметна и времето. Два часа за брифинг, последвани от вечеря.
— Това е курс.
— Не, не е. Названието на този курс звучи абсурдно.
— Всички курсове звучат абсурдно.
— Този е по-зле от другите.
— Това е курс.
— Не биха ти го причинили. Не и докато Гарбър е жив.
— Не искам да го обсъждам. Прекалено е скучно.
— Позволи ми да изкажа една догадка. Това е прикритие за нещо. Предвид досието ти става въпрос за нещо важно. Което означава, че можеш да поискаш каквото ти хрумне. Особено помощници. Очаквам да ми позвъниш утре сутринта. Защо да не изпреваря събитията с дванайсет часа?
Нили бе облечена в бойна униформа в зелено-кафява камуфлажна разцветка. Беше навила ръкавите си и бе облегнала лакти на масата. Имаше черна коса, късо подстригана, черни очи и загар. Кожата ѝ изглеждаше мека и нежна, но Ричър бе сигурен, че не е. Беше я виждал в действие. Нили беше бърза и силна. Под кожата ѝ сигурно се криеха стоманени мускули. Ричър обаче не знаеше дали е така. Никога не я бе докосвал. Дори не се бе здрависвал с нея.
— Нямам представа от какво можем да имаме нужда — отвърна той. — Това е игра на проценти и вероятности. Предполагам, че ще започнем със съставянето на списъци. Преглеждането на заповеди за прехвърляне в нова част. Имена на войници и офицери на активна военна служба, които са се намирали в Германия на определена дата. Както и на цивилни, като за целта ще ни трябват паспортни данни.
— Защо?
— Защото трябва да открием конкретен американец, който е бил в Хамбург по време на конкретен период от петдесет минути.
— Защо?
— Защото възнамерява да продаде нещо, което струва сто милиона долара, на шайка лоши типове от Йемен и Афганистан.
— Знаем ли какво продава?
— Нямаме представа.
— Сухоземните граници могат да създадат проблем. Защото можеш да ги преминеш без никакъв проблем. Заради Европейския съюз. Паспортните данни могат да се окажат непълни.
— Именно. Това е само игра на проценти. Но можем да си помогнем, като проверим кой е влизал и излизал от Швейцария в седмицата преди въпросната дата. В дните, когато нашият човек е взел окончателно решение. Намерението му е да продава. Да направи оферта. Която рано или късно ще бъде приета или отхвърлена. Затова трябва да изпревари събитията. И отваря сметка в швейцарска банка. Вероятно в Цюрих. После се връща в Хамбург и обявява цената си.
— Това също е само игра на проценти и вероятности. Не можем да изключим нито една възможност. Нищо чудно да ползва стара сметка, която е открил преди години. Нищо чудно и преди да е сключвал сделки с лошите. Или да има сметка на друго място. Люксембург например.
— Затова казах, че нямам представа от какво ще имаме нужда.
— Смяташ ли, че е военен?
— Възможно е. Шансовете го подсказват. Същият случай като с американците в Корея или на Окинава. Затова се нуждаем от още един списък за всеки случай. Какво може да продава наш военен? Разузнавателна информация? Оборудване? В такъв случай ще му трябва корабен контейнер, голям микробус или малък камион, нещо, което да не привлича внимание. Това е още един списък. Какво може да се побере в подобен обем и да струва сто милиона долара?
— Трябва да е нещо надеждно и лесно за боравене. Подобна сделка не включва обслужващ персонал.
— Добре, ще го имам предвид. Преди всичко обаче трябва да съставим един основен списък, който да има приоритет пред останалите. Само това може да направим към този момент. Бъди готова да се включиш към девет сутринта. Едва ли ще се задействат по-бързо. Всичко минава през Съвета за национална сигурност, през една жена на име Мариан Синклер.
— Чувала съм за нея — каза Нили. — Първи заместник е на Алфред Ратклиф.
— Помисли с какво би могла да ни помогне. Не бива да губим никакво време.
— Проблемът сериозен ли е?
— Предполагам. Ако е това, за което си мислим. Но може да се окаже и нещо съвсем друго. Все пак разполагаме с едно изречение, извадено от контекста. Може да е шега. Или сарказъм за тесен кръг от посветени. Може да е жаргон, използван от онези йеменски катерачи по въжета. Но окаже ли се това, от което се опасяваме, тогава, да, цената предполага сериозен проблем.
Сервитьорката дойде и взе поръчката им.
— Поздравления за медала — каза Нили.
— Благодаря — отвърна Ричър.
— Добре ли си?
— Никога не съм бил по-добре.
— Сигурен ли си?
— Не се дръж като майка ми.
— Какво мислиш за Синклер?
— Хареса ми.
— Кой още е в екипа?
— Агент на ФБР на име Уотърман. От старата школа. Истински хищник. И един тип на име Уайт от ЦРУ. Изглежда ми подложен на силен стрес. Сигурно има причина за това. Дотук реакцията им е адекватна в няколко отношения. Случаят е много деликатен. Вероятно ще доведат свои хора. А над нас ще сложат някой от Съвета за национална сигурност, който да ни дундурка и да предава посланията ни на Синклер.
— Защо я харесваш?
— Беше откровена. Ратклиф също. Уплашени са и времето ги притиска.
— Трябва да позвъниш на брат си. В Министерството на финансите. Той може да проследи паричните преводи. Държавните институции би трябвало да са в състояние да засекат превод за сто милиона долара.
— Налага се да мина през Синклер.
— Ще се придържаш ли към това правило?
— Тя смята, че може да е всеки — отвърна Ричър. — Не иска да се разкрием сами пред неподходящия човек. Тя обаче пропуска нещо. Не става въпрос за един човек. А за всички. В известен смисъл. Хвърляме мрежата твърде нашироко. Нашият човек със сигурност ще се окаже един от многото. Ще заловим куп хора, участвали в различни тайни срещи, влизали и излизали от Швейцария с куфарчета с пари, купували и продавали какво ли не. Ще си създадем много врагове. И сред военните, и сред цивилните. Но не можем да си позволим да се шуми около нас. Поне за момента. Пазим ли всичко в тайна, ще отложим момента, в който някой друг ще научи за нас. Затова ще се придържаме към правилата на Синклер. Наложи ли се, ще ги преосмислим.
— Ясно — съгласи се Нили.
Сервитьорката донесе поръчките им и двамата започнаха да се хранят. Беше осем часът вечерта в Маклийн, Вирджиния.


Осем вечерта в Маклийн, Вирджиния, беше два през нощта в Хамбург, Германия. Твърде късно, но американецът не спеше. Лежеше на леглото и се взираше в тавана, който виждаше за пръв път. Върху ръката му лежеше гола проститутка. Апартаментът беше неин. Чист, подреден, ухаеше приятно, излъчваше някаква смътна гордост на стопанката му. Не беше евтин, но това се отнасяше и за нея. Което бе окей. Американецът щеше да стане много богат човек. Затова можеше да си позволи малко празненство. А той обичаше скъпите жени. Носеха му по-голяма тръпка. Предпочитанията му бяха съвсем прости, непретенциозни. Важна бе емоцията, която жената показваше. А тази се бе представила отлично. След което бяха разговаряли. За незначителни теми, разбира се. Тя бе проявила интерес към него. И се бе оказала добра слушателка.
В резултат на което той бе казал прекалено много.
Американецът смяташе проститутките за по-добри психолози от дипломираните психолози. Те лесно можеха да забележат разликата между горделивост и самохвалство, празни приказки и маниакални мечти. И мигом да засекат миниатюрната по обем истина. Не истината, споделена като на изповед. А истината, споделена в момент на щастие. Която сама се изплъзва от устата, полетяла на крилете на възбудата. Американецът се бе почувствал страхотно. Жената си струваше всеки цент. А той бе споменал пред нея плановете си да си купи ранчо в Аржентина. По-голямо от Роуд Айланд, бяха думите му.
Не беше кой знае какво, но тя можеше да си спомни какво е казал. А в Германия проститутките не се страхуваха от ченгетата. Това бе държава на всеобщото благосъстояние, която толерираше всичко, което бе в състояние да регулира. Затова, когато полицията започнеше да го издирва, тя с радост щеше да се втурне към най-близкия участък и да разкаже за американеца, с когото се е запознала, същия, който се хвалел, че ще си купи ранчо в пампасите, по-голямо от Роуд Айланд. С парите от някаква сделка, щеше да каже тя. А ченгетата — като съвестни германци — щяха да запишат всичко и да се свържат с някой по-информиран от тях. Така щяха да открият, че да си купиш ранчо в пампасите, по-голямо от Роуд Айланд, струва много, много пари.
Съвсем елементарна проверка на сделките с недвижими имоти в една-единствена държава щеше да ги отведе право до вратата на току-що купеното му ранчо.
Глупаво.
Грешката бе изцяло негова.
Той огледа стаята, проследи движенията си, върна се обратно по стъпките си, състави списък на предметите, които бе докосвал. Не бяха много, като се изключи жената. Щяха ли да останат отпечатъци по кожата ѝ? Едва ли. Щяха да бъдат размазани. В стомаха ѝ имаше негова ДНК, но там вече я атакуваха мощни киселини и храносмилателни ензими. Науката в тази област още правеше първите си стъпки. Полицаите щяха да си замълчат, вместо да повдигнат недоказани обвинения и да се изложат публично.
Този вариант му се стори достатъчно сигурен.
Което бе странно.
Но и логично. Захванеш ли се с нещо, доведи го докрай. Всичко или нищо. И така нататък. А той бе твърдо решен да го доведе докрай. Зачуди се как ли ще се почувства. Оказа се, че чувството наподобява свободно падане. Или по-точно, скачане с парашут. Дълго свободно падане, преди парашутът да се отвори. Падане, падане, падане. Не можеше да му се съпротивлява. Можеше само да си поеме дъх, да се отпусне, да се предаде.
Бе напуснал хотела незабелязано през подземния паркинг. Единствената причина, поради която го бе направил, бе да скъси разстоянието до един бар, който бе посещавал и преди. Тя се бе появила в този момент, готова да започне работа. Късни вечери, богаташки партита. Различен свят. Но вече не. Вече можеше да си позволи всичко. Това беше част от удоволствието. Беше я заприказвал още на паркинга. Беше ли се притеснявал да не сбърка? Не. Беше я виждал и преди. Тя му се бе усмихнала и бе обявила цената си. Доста висока сума, между другото. Но американецът бе готов да плати и десет пъти повече само заради начина, по който тя се държеше, заради аурата, която излъчваше. Бе излязла изпод душа преди броени минути. Не беше девствена, но можеше да мине за такава, поне за този ден.
Той се качи в колата ѝ и тя се върна в апартамента, който бе напуснала малко преди това.
Имаше ли охранителни камери в паркинга?
Не бе забелязал. Американецът не пропускаше нито една подробност. Беше наблюдателен. Забелязваше всичко. Налагаше се. Беше част от работа му. На тавана на гаража бе видял огнеупорни плоскости, електрически кабели, петцолови тръби и пръскачки.
И нито една камера.
Стори му се достатъчно безопасно.
Което бе странно.
Но и логично.
Той обмисли ситуацията още веднъж, после го направи бързо. В първия миг тя реши, че започва някаква ролева игра. Той сякаш се бе въплътил в образа на герой, когото бе гледал на видео. Хвърли я по корем и я яхна. Прикова лактите ѝ под коленете си, притисна задника ѝ със своя. Приличаше на жокей, яхнал кобила. Тя простена, както правят всички, а той се наведе напред, обви ръце около врата ѝ и го стисна рязко и силно. Тя се опита да подскочи, да се извърти, но едва успя да помръдне. Петите ѝ го заудряха по гърба, но съвсем слабо. Заподскачаха нагоре-надолу, сякаш плуваше. После се отпуснаха, но американецът изчака още малко и още малко, докато накрая свали ръце от врата ѝ и си тръгна.
Всичко или нищо.



5

Ричър спа добре в луксозната си стая, но се събуди рано. Вече бе станал, когато точно в седем се появи микробусът на някаква фирма за кетъринг и достави огромни термоси с кафе и поднос с коктейлни хапки с размерите на централния кръг на футболно игрище. Много повече, отколкото можеха да изпият и изядат трима души. Което означаваше, че персоналът пътува насам.
Въпросният персонал се появи в облика на двама служители на Съвета за национална сигурност. Синклер ги познаваше лично, както заяви по време на представянето им, което вероятно означаваше, че им има доверие. И двамата бяха мъже на по трийсет и няколко, и двамата мрачни и кисели, сякаш информацията, която носеха в главите си, бе изпила живеца им. Към осем часа вече кипеше усилен труд и веднага щом прокараха защитените срещу подслушване телефонни линии, Ричър отправи молбата си да получи помощник, с което изпревари Уотърман и Уайт. Така Нили се появи в щаба им още преди девет, достатъчно рано, за да засипе Съвета за национална сигурност с искания за информация, много преди асистентът на Уотърман да пристигне. А той изпревари с двайсетина минути този на Уайт. И двамата бяха мъже. Приличаха на по-млади версии на шефовете си. Човекът на Уотърман се казваше Ландри, а на Уайт — Вандербилт, но нямаше никаква роднинска връзка с прочутия богаташ от миналото.
Разместиха мебелите в класната стая и организираха тристранен контролен център, предназначен за Нили, Ландри и Вандербилт. Бавачките, които им бяха изпратили от Съвета за национална сигурност, се настаниха в офиса, а Ричър, Уотърман и Уайт започнаха да провеждат конферентни разговори от кожените си столове, разположени край заседателната маса. В единайсет часа навсякъде кипеше усилена работа. В дванайсет започнаха да получават първите данни. Синклер им позвъни и те я включиха на високоговорител, за да чуе докъде са стигнали.
— На този ден в Германия е имало почти двеста хиляди американски граждани — започна Ричър. — Около шейсет хиляди са на активна военна служба, към сто и двайсет хиляди са членовете на семействата им и наскоро преминалите в резерва, които още не са се върнали у дома, плюс хиляда цивилни на почивка и около пет хиляди участници в различни търговски изложения и корпоративни заседания.
— Много американци.
— Трябва да отидем в Хамбург — заяви Ричър.
— Кога?
— Веднага.
— Защо?
— И бездруго ще ни се наложи да отидем рано или късно. Не можем да разрешим случая с помощта единствено на документи.
— Агент Уотърман, какво мислите? — попита Синклер.
— Всичко зависи от бързината, с която куриерите се връщат и заминават отново. Струва ми се бавен процес. Кога нашият човек ще получи отговор? Какъв е обичайният интервал?
— В други случаи интервалът е бил две седмици. Плюс-минус ден-два.
— Искаме да сме наблизо, когато сключат сделката. Това е безспорно. Но ми се струва, че имаме време. Аз лично бих отишъл в Хамбург следващата седмица. Предпочитам да разполагам с по-задълбочен анализ, преди да го направя.
— Господин Уайт?
— Аз изобщо не бих отишъл в Хамбург — отвърна служителят на ЦРУ. — Какво да правя там? Аз не участвам в издирвателни операции. Задачата ми е да анализирам документи, информация. Напускам Източното крайбрежие само в случай на крайна необходимост.
— Майор Ричър, на какви основания искате да заминете за Хамбург още сега?
— На основание на обещанието на господин Ратклиф, че можем да получим каквото пожелаем — отвърна Ричър.
— Агент Уотърман и господин Уайт ще възразят ли, ако майор Ричър замине сам за Хамбург?
— Не — отвърна Уайт.
— Стига да не оплеска нещо — каза Уотърман.
* * *
Едно от предимствата на комуникацията посредством Западното крило бе мигновената резервация на самолетни билети и хотели. В рамките на трийсет минути Ричър и Нили се сдобиха с резервации за нощния полет на „Луфтханза“ и бизнес хотел в Хамбург, разположен недалече от апартамента, който ги интересуваше, в луксозния квартал, който Синклер бе описала. Относително централен, относително скъп.
Останалата част от следобеда прекараха в Маклийн в опит да съкратят списъка със заподозрени, като проследят местонахождението им във въпросния ден. Невъзможно бе някой да кара танк в източната част на страната и да се разхожда по улиците на Хамбург в същото време. Броят на вероятните заподозрени започна да се топи бързо. Така постигнаха известен напредък. Започнаха да пристигат и първите информации от авиокомпаниите, които летяха до Цюрих. Вандербилт, човекът на Уайт, се зае със задачата и предложи да обработи списъците през нощта, докато Ричър и Нили са още в самолета, и да им позвъни веднага щом кацнат. Стига, разбира се, да откриеше нещо интересно.
Курс по сътрудничество, помисли си Ричър. Кой знае?


Нили шофираше шевролета на Ричър до летището. Оставиха колата на краткосрочния паркинг. Сметката щеше да плати Съветът за национална сигурност. Нейната версия на цивилно облекло се състоеше от очила с огледални стъкла и протрито кожено яке върху тениска и панталон, който Ричър взе за стар модел на морската пехота като неговия, но се оказа оригинален „Ралф Лорън“. Тя носеше чанта, а той не. Местата им бяха в икономичната класа, но предлагаха истински лукс в сравнение с брезентовите седалки на военнотранспортните самолети. Двамата си изядоха храната, бутнаха облегалките назад и заспаха.


Двайсет и четири часа след като американецът си тръгна, от апартамента на проститутката започна да се носи миризма, която определено не можеше да се нарече благоуханна. Всъщност беше доста силна и неприятна. Започна да прави впечатление, особено след като се промъкна в коридора и вентилационните шахти. Съседите, които никога не бяха харесвали младата жена, позвъниха в полицията посред нощ. Диспечерът изпрати полицейски патрул да огледа мястото. Или да го подуши, както се оказа. В резултат на това събудиха портиера, който имаше ключ за апартамента. Така се появиха полицаите, които оградиха мястото с жълта лента и започнаха да задават въпроси, а след тях и криминалистите, които да огледат местопрестъплението. Накрая дойде линейката, в която натовариха тялото в черен найлонов чувал. Всичко това продължи четири часа.
От гледна точка на полицията имаше и добри, и лоши новини. Хамбург бе типичен пристанищен град, свърталище на порока със световноизвестен квартал на червените фенери и наркотици и графити по централната гара, но въпреки това убийствата бяха рядкост. По-малко от едно на седмица. Откриването на труп бе истинско събитие, а разкриването на убийство можеше да изстреля кариерата на някой следовател във висините. Местното полицейско управление отчиташе разкриваемост от почти деветдесет процента. Това бе добрата новина. Лошата бе свързана с останалите десет процента. Това бяха все убийства на прободени с нож наркомани или удушени проститутки. Рисковете на професията. Случаят едва ли щеше да се окаже лесен за разкриване. Извършителят вероятно вече бе отплавал на борда на някой кораб и се намираше на стотици мили от брега, отправил се към безкрайния океан.



Ричър и Нили разполагаха с командировъчни, предоставени им от Западното крило за оперативни нужди, затова взеха такси, с което да стигнат от летището до града. Шофьорът на мерцедеса ги преведе с лекота из сутрешния трафик, озарен от бледа слънчева светлина. Улицата, на която се намираше хотелът им, се оказа тиха, с много дървета и сгради, построени от стъкло и светли тухли. Край бордюрите бяха паркирани малки, но скъпи коли. Стаите им бяха на четвъртия етаж и от тях се откриваше панорама към покривите на града. Хамбург бе древен ханзейски град, но нито един от покривите, ширнали се пред погледа на Ричър, не бе на повече от петдесет години. Германия бе бомбардирала Великобритания и Великобритания бе отвърнала със същото, при това без да жали бомби. Една такава бомбардировка през 1943 г. бе подпалила пожар, изпепелил почти целия град. Пламъците се бяха издигнали на повече от триста метра височина, а температурата бе достигнала хиляда градуса. Въздухът гореше, улиците горяха, водата в реките и каналите вреше и кипеше. Четирийсет хиляди жертви само от едно въздушно нападение. Великобритания бе дала шейсет хиляди жертви за цялата война.
Понеже те сееха вятър, буря ще пожънат.
Думи на Осия, един от не толкова известните библейски пророци, но напълно подходящи за случая.

Телефонът в стаята на Ричър иззвъня. Нили щеше да го чака долу за закуска. Минута по-късно телефонът отново иззвъня. Вандербилт от Маклийн, Вирджиния, където беше нощ, с имената на трийсет и шестима американци, пътували от Хамбург до Цюрих през въпросната седмица. Хвърляме мрежата твърде нашироко. Ще заловим куп хора, бе казал Ричър.
Той слезе в ресторанта, където го очакваше закуската — типично европейска, с много сушени меса, пушени сирена и екзотични сладкиши. Двамата с Нили се настаниха на маса до прозореца. Девет часът сутринта в Хамбург, Германия.


Девет часът сутринта в Хамбург, Германия, беше дванайсет и половина в Джалалабад, Афганистан. В кухнята, разположена в бялата кирпичена къща, приготвяха обяд. Горещият пустинен климат навън напомняше за Аризона. Куриерът чакаше. Бе пристигнал през нощта, след като бе сменил четири полета и бе изминал почти петстотин километра с пикап тойота. Бяха го поканили в преддверието и му бяха донесли закуска. Бе чакал тук и преди, при това много пъти. Напред-назад, напред-назад. Това бе животът му. Той беше единственият човек в къщата без брада или автомат „Калашников“.

Накрая го въведоха в малка душна стая. Гъмжеше от мухи, които кръжаха бавно под тавана. Посрещнаха го двама мъже, седнали на възглавници, и двамата с бради, но единият нисък и пълен, а другият висок и слаб. И двамата бяха облечени в чисто бели роби, наречени
тоуб
или
дишдаша
, и носеха чисто бели тюрбани.

Куриерът каза:
— Американецът иска сто милиона долара.
Мъжете в робите кимнаха. Високият каза:
— Ще го обсъдим по време на вечеря. Ела сутринта, за да получиш отговора ни.
* * *
Нили бе взела от рецепцията карта на Хамбург. Отвори я и я завъртя така, че да улови светлината от прозореца. След няколко минути заяви:
— Петдесетминутно отсъствие предполага радиус от километър и половина, два, не мислиш ли? Двайсет минути, за да стигне до мястото на срещата, десет минути за самата среща и двайсет минути, за да се върне. Какво място биха избрали?
— Бар, кафене или пейка в парка — каза Ричър.
Откриха апартамента на картата. Нили заби палеца си в нея и завъртя показалеца, за да очертае нужната фигура. Получи се окръжност, в която попадаха доста улици, осеяни предимно с жилищни сгради, но също и с офиси и магазини. Ричър бе посетил много градове и знаеше какво да очаква. В тази част на света, в тази част на града можеше да има сгради с апартаменти, но от втория етаж нагоре. Първите два етажа щяха да се окажат заети от дискретни офиси и магазини. Кулинарни и деликатесни магазини, бижутерии, химическо чистене, застрахователни бюра. Плюс фурни, сладкарници, кафенета, ресторанти, барове… Като във всеки подобен квартал. А също и четири миниатюрни градинки, което означаваше поне осем пейки и безброй гълъби за хранене. Нали това правеха шпионите във филмите, които беше гледал? Сядаха на някоя пейка и хранеха гълъбите.
— Хубав ден за разходка — отбеляза Нили.


Радиус от над километър и половина означаваше площ от над седем квадратни километра. Започнаха от сградата с апартамента на саудитците, но я подминаха, без дори да я погледнат, след което спряха на ъгъла и извадиха картата, както правят туристите. И тъй като не бяха единствени, не се открояваха сред тълпата.
Започнаха да проверяват улиците една след друга и да анализират потенциалните места за среща. На първите пет пресечки откриха бутикова фурна с две златисти на цвят маси, три обикновени кафенета и два бара.
— Срещата се е провела късно следобед — каза Ричър. — Това изключва фурните и пекарните. Подобни места обикновено се посещават сутринта. Мисля, че са се срещнали в бар.
— Или в парк.
— Къде един американец би се почувствал най-комфортно? Предполагаме, че става въпрос за преговори, нали? Затова ще иска да получи психологическо предимство. Да заеме доминираща позиция и да накара другия да се почувства по-некомфортно.
— Предполагаме, че е бял, нали?
— Най-вероятно.
— В такъв случай бар, посещаван от скинари.
— Има ли такъв в квартала?
— Няма да открием табела на входната врата. Става въпрос по-скоро за клиентела и атмосфера.
Ричър погледна картата. Търсеше място, където да се събират по-големи улици и трафикът да е по-оживен, а наемите по-ниски. Трябваше да има и близки преки с места за паркиране. Той бързо откри подходящия адрес. За да стигнат до него, се налагаше да минат покрай два парка.
— Хубав ден за разходка — каза Ричър.


Парковете се оказаха същинско разочарование от гледна точка на ландшафтния дизайн. По-голямата част от тях бе павирана, а останалата бе заета от големи кашпи с посадени в тях ярки като червило цветя. Но разполагаха с пейки, разположени близо една до друга, и предлагаха известна възможност за усамотяване. Американецът можеше да седне на едната, куриерът на другата, първият да изрече няколко думи, след което да си тръгне. Никой нямаше да му обърне никакво внимание. Някакъв човек, който седи на пейка. Появява се втори. Един идва, друг си отива.
Да, парковете и градинките определено предоставяха възможност за среща.
Районът с усилен трафик изглеждаше по един и същ начин и през деня, и през нощта, но не бе кой знае колко шумен в сравнение със съседните улици. Магазини и заведения имаше и в околните преки, но без да навлизат твърде навътре. Партерът на една от сградите бе зает от бар, пред който стояха четирима младежи и пиеха бира. Беше десет сутринта. И четиримата бяха с бръснати глави. Бяха съвсем млади, на осемнайсет, най-много двайсет, но доста едри. Приличаха на четири млади бика. Не са от квартала, помисли си Ричър. Което повдигаше въпроса за територията, на която действаха. Дали не се опитваха да изразят претенциите си към това място?
— Да си вземем кафе? — предложи Нили.
— Тук ли?
— Тези момчета имат какво да ни кажат.
— Откъде знаеш?
— Имам предчувствие. Съдя по начина, по който ни гледат.
Ричър се извърна и четиримата впериха погледи в него. В излъчването им имаше някаква животинска смесица от страх и предизвикателство. Като че започваха да отделят хормони като при стандартна физиологична реакция от типа „бий се или бягай“. Сякаш очакваха да бъдат подложени на изпитание. Да настъпи моментът на истината.
— Какъв им е проблемът? — попита Ричър.
— Да разберем — отвърна Нили.
Ричър се запъти право към вратата.
Четиримата младежи сгъстиха редиците. Момчето, което стоеше най-отпред, попита:
— Американци ли сте?
— Как познахте? — учуди се Ричър.
— Не пускаме американци в този бар — отвърна младежът.



6


Впоследствие Ричър щеше да стигне до извода, че ако някой на неговата възраст бе изрекъл тези думи, щеше да го удари на мига,
бам
, преди още да е завършил изречението, защото кой позволява на противника си да започне боя, както го е планирал? В случая обаче ставаше въпрос за хлапе и Ричър позволи състраданието му да надделее. Затова го попита бавно, много бавно:

— Говориш ли английски?

— В
момента
говоря английски — отвърна момчето.

— Защото нещо си се объркал. От думите ти излиза, че в Германия има барове, където американците не могат да влязат и да се почувстват като у дома си. Едва ли имаше това предвид. Мога да ти помогна с подходящите думи, ако искаш.
— Германия е за германците.
— Нямам нищо против — съгласи се Ричър. — Но така или иначе вече съм тук. Просто си вървя по улицата. И търся къде да изпия едно кафе. Опитвам се да ти предоставя възможност да отстъпиш, да не се изложиш, да не пострадаш.
— Ние сме четирима.
— Колко време ти отне да преброиш до толкова? Не, говоря сериозно. Любопитен съм.
На витрината на заведението се появи някакво лице. Човекът погледна към тях, после се скри.
— Какво ще кажеш за кафето? — попита Ричър.
— Сигурно е гадно — отвърна Нили.
— Не е гадно — възрази момчето. — Много си е хубаво.
— Благодаря, помогна ми да взема решение — каза Ричър. — А сега се отмести, за да мина.
Хлапето не помръдна.
— Тук ние вземаме решенията. Не вие. Американската окупация приключи. Германия принадлежи на германците.
— Звучиш, сякаш се каниш да ме набиеш.
Младежът пристъпи крачка напред.
— Не се страхуваме.
Говореше като злодей от стар черно-бял филм.
— Смяташ, че бъдещето ти принадлежи? — попита Ричър.
— Мисля, че да.
— Знаеш ли, чиста лудост е да повтаряш едно и също и да очакваш да се случи нещо различно. Чувал ли си това? Мисля, че Айнщайн го е казал. А той е бил германец, нали?
— Трябва да си вървите.
— Ще броя до три, хлапе. Отмести се.
Никакъв отговор.
— Едно.
Никакъв отговор.
Ричър го удари на две. Излъга, формално погледнато, но защо да не го направи? Това сложи край на сблъсъка им. Добре дошъл в реалния свят, хлапе. Десен прав в слънчевия сплит. В знак на добро отношение.
Като да зашеметиш крава. Вторият не извади такъв късмет. Силата на инерцията не бе на негова страна.
Сам се надяна на лакътя на Ричър, който се заби между очите му, а докато се свличаше на земята, извади от равновесие четвъртия тип. Така предостави на Ричър достатъчно време да удари третия противник, със същия лакът при това, който се заби като нож в тялото му. Сега вече Ричър разполагаше с куп възможности как да процедира с четвъртия. Реши да го изрита в топките — минимално усилие, максимален ефект.
После прекрачи плетеницата от ръце и крака и влезе в бара. Зад барплота стоеше възрастен мъж. Клиенти нямаше. Старецът бе на седемдесет или там някъде. Като Ратклиф. Но в далеч по-лоша форма. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, кожата му имаше нездрав сивкав оттенък, тялото му бе отпуснато.
— Говорите ли английски? — попита Ричър.
— Да — отвърна старецът.
— Видях ви да надничате през прозореца.
— Така ли?
— Познавате ли онези момчета отвън?
— Какво са направили?
— Не искат други клиенти освен германци. Споделяте ли мнението им?
— Имам правото да избирам кого да обслужа и кого не.
— А искате ли да обслужите мен?
— Не, но ще го направя, ако трябва.
— Кафето ви добро ли е?
— Много добро.
— Не искам кафе. Искам само да ми отговорите на един въпрос. Отдавна искам да науча отговора.
— Какъв?
— Как се чувства човек, когато изгуби войната?


Продължиха да обикалят из квартала, но се отказаха след пет преки. Възможностите бяха прекалено много. Предположенията, свързани с личните вкусове и предпочитания, ограничиха вариантите, но те пак си останаха твърде многобройни. Невъзможно бе да отгатнат къде са срещнали двамата мъже.
— Ще трябва да подходим по друг начин — каза Ричър. — Ще се оттеглим, ще изчакаме куриерът да се появи и ще го проследим до уреченото място. Ще видим с кого ще се срещне. Това обаче ще бъде много трудно предвид обстоятелствата. Проследяването по тези улици изисква сериозни умения. Много хора. Ще ни трябва специализиран екип по проследяване.
— Не можем да го направим — възрази Нили. — Ще провалим прикритието на иранеца.
— Нищо няма да предприемаме. Само ще чакаме. Колкото е необходимо. И само ще хвърлим един поглед на човека, с когото ще се срещне куриерът. Разберем ли кой е, ще можем да го пипнем по-късно. Ще измислим съвсем друг повод, за да го арестуваме. Дори можем да манипулираме истинско разследване. И в двата случая ще изглежда, че куриерът не е намесен. Няма да навредим на иранеца по никакъв начин.
— Останаха ли специализирани екипи по проследяване?
— Сигурен съм, че ЦРУ разполага с такива хора.
— Във всяко консулство? Все още? Съмнявам се. Разчитай единствено на нас двамата. А това прави задачата ни изключително трудна. Онази жилищна сграда със сигурност има заден изход. Ще трябва да се разделим от самото начало.
— Може Уотърман да разполага с хора тук — отвърна Ричър.
— Нуждаем се от повече ресурси.
— Можем да получим каквото си искаме. Така каза Ратклиф.
— Не съм сигурна, че ще удържи на думата си. Ще заяви, че поставянето на апартамента под наблюдение ще изложи иранеца на риск. Така си е. Ще се наложи да наблюдават сградата цели две седмици. Достатъчна е една грешка или да видят два пъти един и същ човек, и ще разберат, че квартирата им е под наблюдение. Ще разберат и защо. Ръцете ни са вързани.
Ричър замълча.


Тръгнаха обратно към хотела и на две преки от него видяха четири полицейски коли, спрели една зад друга до тротоара, и осем униформени ченгета да обикалят от врата на врата, да натискат звънци, да разговарят с хората във фоайетата, после да продължават към следващата сграда. Разпитване на съседи с цел издирване на свидетели. Нещо лошо се бе случило.
Тъкмо се канеха да продължат, когато един от полицаите ги спря и попита на немски:
— На тази улица ли живеете?
— Говорите ли английски? — отвърна Ричър.
— На тази улица ли живеете? — повтори полицаят, вече на английски.
— Не, отседнали сме в хотел — каза Ричър и посочи малко по-надолу по улицата.
— Откога сте тук?
— Пристигнахме тази сутрин.
— С нощния полет?
— Да.
— От Америка?
— Как разбрахте?
— По облеклото, по държанието. Каква е целта на посещението ви?
— Туризъм.
— Документите, моля.
— Сериозно ли? — учуди се Ричър.
— Законите в Германия изискват да удостоверите самоличността си при поискване от полицията.
Ричър сви рамене и бръкна в джоба си за военната си книжка. Лесно я откри. Джобът му бе полупразен. Подаде я на полицая. Нили стори същото. Ченгето записа имената им в бележника си и любезно им върна документите.
— Благодаря — каза то.
— Какво се е случило? — попита Ричър.
— Удушена проститутка. Случило се е, преди да пристигнете. Приятен ден.
Полицаят отмина и ги остави сами на тротоара.



В този момент американецът се намираше на по-малко от петстотин метра от тях и наемаше автомобил от малка фирма за коли под наем, чийто офис бе разположен на партера на успоредна уличка, заета от ниски жилищни блокове. Възнамеряваше да напусне града. Само за няколко дни. За няколко часа дори. Съзнаваше, че реакцията му е незряла. Детинска дори.
Аз не мога да те видя, значи и ти не можеш да ме видиш.
Не че бе разтревожен. Не бе оставил нито отпечатъци, нито ДНК, а в блока нямаше и охранителни камери. Освен това ставаше въпрос за проститутка. Полицаите бързо щяха да зарежат случая. Не се съмняваше. Но междувременно нямаше смисъл да се размотава из Хамбург. Можеше да отиде до Амстердам например. И да се върне. Това бе като свободно падане. Не можеше да го спре.



Ричър и Нили се върнаха в хотела, където служителят на рецепцията ги уведоми, че един господин от Америка, който се представил като Уотърман, ги търсил два пъти по телефона. Дванайсет часът по обед в Хамбург. Шест часът сутринта на Източното крайбрежие. Случаят явно бе спешен. Качиха се в стаята на Нили, тъй като бе по-близо, и позвъниха от там. Вдигна Ландри, помощникът на Уотърман. Там, в Маклийн, Вирджиния, вече работеха. После Уотърман сам взе слушалката и заяви:
— Трябва да се върнете. Засекли са още един разговор. Смятат, че ситуацията се е променила.



7

Ричър и Нили взеха полета на „Луфтханза“ рано вечерта. Настаниха се един до друг, заобиколени от предимно млади хора, които пътуваха сами — някои изглеждаха мърляви и развлечени, други просто странни, а трети пътуваха във връзка със следдипломната си квалификация. Самолетът ги върна в Щатите два часа след като бяха напуснали Германия, тъй като бяха прекарали осем часа във въздуха, но бяха прекосили шест часови зони. Кацнаха в осем вечерта, взеха стария шевролет от паркинга и потеглиха право към Маклийн, Вирджиния. Паркираха до двата по-нови шевролета, които явно не бяха помръдвали от местата си. До тях откриха два черни микробуса. Влязоха в сградата и завариха всички, включително Ратклиф и Синклер, събрани в офиса. Чакаха ги. Не бяха чакали дълго. Високите постове носят определени предимства. Ратклиф заяви:
— Пристигате точно навреме. Федералната агенция по въздухоплаване ни осведомяваше за полета на „Луфтханза“, а полицията — за трафика по магистралата.
— Какво сме пропуснали? — попита Ричър.
— Едно парченце от мозайката — каза Ратклиф. — Какво знаете за компютрите?
— Видях веднъж един — отвърна Ричър.
— Във всеки от тях има една малка джаджа, която настройва часа и датата. Миниатюрна интегрална схема. Много елементарна, много евтина, разработена много отдавна, още по времето, когато златният стандарт в тази област бяха перфокартите, а данните не можеха да заемат повече от осемдесет колонки. За да спестят място, програмистите записали година с два знака, а не с четири. Така хиляда деветстотин и шейсета година била записана като шейсет, шейсет и първа като шейсет и едно и прочие. Спестили място. Всичко било наред. Само че едно време. А сега след хиляда деветстотин деветдесет и девета година идва двехилядната и никой не знае дали системата, която разчита на два знака вместо четири, ще продължи да функционира както трябва. Нищо чудно компютрите да решат, че е настъпила хиляда и деветстотната година. Или деветнайсет хиляди и стотна. Или нулева година. Или да спрат да работят. Възможните катастрофални последици ще обхванат целия свят. Ще се отразят на комуналните услуги и инфраструктурата. Градовете може да потънат в мрак. Банките да рухнат. Да изгубим парите си като облак дим. Не, от тях може да не остане дори дим.
— Нямам пари — заяви Ричър.
— Но схващаш идеята.
— Кой е проектирал въпросната интегрална схема? Какво казва той? Или те?
— Тези хора отдавна са пенсионери или покойници. Освен това не са очаквали програмата им да се използва повече от няколко години. Затова не разполагаме с никаква документация. Става въпрос за шепа програмисти, насядали край масата, за да обсъдят нещата. Никой не си спомня подробности. Никой не е достатъчно умен, за да възстанови обсъжданията. Възможно е да са объркали Григорианския календар. Да са забравили, че двехилядната е високосна година. Обикновено годините, които се делят на сто, като хиляда и петстотната или хиляда и осемстотната, да речем, не са високосни, но тези, които се делят на четиристотин като двехилядната или две хиляди и четиристотната, са високосни. Пълна бъркотия.
— Каква е връзката с нашия случай?
— Светът става все по-зависим от компютрите. Към двехилядната година интернет ще добие още по-голямо значение. Което само задълбочава проблема, защото всичко ще бъде свързано помежду си. Залозите стават все по-високи. Хората започват да се тревожат. Осъзнават опасността. В отговор на това умните предприемачи се опитват да разработят програми — програмистите ги наричат „пачове“, — които да решат проблема.
— И какво представляват те?
— Вълшебни програми. Инсталират новия код и ликвидират проблема. Могат да се изкарат доста пари. Пазарът е огромен. Милиони хора по света трябва да оправят компютрите си, преди да настъпи двехилядната година. Много е спешно. Толкова спешно, че очакваме хората първо да инсталират, а после да мислят. Което ги прави уязвими.
— За какво?
— Това засяга друг фрагмент от разговора. Засякохме слух, свързан с продажбата на готов пач. Предполага се, че програмата е добра, но не е. На практика е троянски кон. Прилича на вирус или червей, но не съвсем. Става въпрос за четиризначен календар, който може да бъде спрян дистанционно, по команда. По интернет. Който се разширява с всеки изминал ден. Компютрите по света ще се побъркат. Правителства, услуги, корпорации, отделни хора… Представете си каква власт би могла да предостави подобна програма. Представете си какъв хаос би могла да предизвика. Представете си какъв потенциал за изнудване може да разгърне. Някой спокойно би платил сто милиона за подобна възможност.
— Не виждам особена връзка — възрази Ричър. — Хората биха платили сто милиона за куп неща. Защо точно за това?
По-добре беше да се научат всички подробности около проблема.
— Написването на подобна програма изисква определени умения. Определен начин на мислене. Манталитет на престъпник. Не че те се смятат за престъпници, разбира си. Намират го за интересно и провокативно. Често срещано сред програмистите, както разбирам. Четиристотин от тях току-що са се събрали на конференция в чужбина. Четиристотин от най-големите компютърни специалисти в света. И половината от тях са американци.
— Къде?
— Конференцията се е провела в Хамбург, Германия. Били са там едновременно с вас. Официалната програма е приключила тази сутрин. Всички са си заминали още днес.
Ричър кимна.
— Мисля, че летяхме с някои от тях. Млади, мръсни, раздърпани.
— Но в деня, в който куриерът е провел срещата си, конференцията е била в разгара си. По това време в Хамбург е имало двеста американски програмисти. Може някой от тях да се е измъкнал от залата за час.
Ричър не коментира думите му.
Ратклиф продължи:
— Нашите хора смятат, че на подобни конференции в Западна Европа цари различна атмосфера. Те привличат ексцентрици и радикали.


След като направи това изявление, Ратклиф си тръгна, придружен от бодигардовете си с черния микробус. Синклер продължи брифинга. Заяви, че изместват фокуса си към компютърните програмисти. Заяви, че във ФБР са създали нов отдел, който разследва подобни случаи. Уотърман трябвало да поддържа връзка с него, но само чрез нея, Ратклиф, президента или всеки, когото сметнат, че може да им бъде от полза, но отново не директно. Уайт да идентифицира всичките двеста американци и да се зарови в биографиите им. Ричър не получи конкретна задача, но му бе наредено да остане на разположение. За всеки случай. Министерството на отбраната разполагаше с компютри и програмисти и в интерес на истината първите опасения относно проблема с датата бяха дошли именно от там. Нищо чудно някой програмист да се опиташе да създаде търсене, преди да се погрижи за предлагането.
Уотърман и Уайт се хванаха за работа, но Ричър остана в офиса. Заедно със Синклер. Само двамата. Тя го изгледа от главата до петите и попита:
— Искаш да ме попиташ нещо ли?
Дали си вечеряла, помисли си той. Бе облечена с поредната черна рокля, дълга до коленете и доста тясна, с черни чорапи и елегантни обувки. Косата ѝ бе оформена по познатия небрежен начин, с пръсти. Не носеше халка.
— Наистина ли смятате, че хора, които се катерят по въжета в Йемен, ще се захванат с нещо подобно? — попита Ричър.
— Не виждам защо не. Не са толкова глупави. Цената, която са готови да платят, го доказва. Възможно е да разполагат с подкрепата на корпорация или правителство, които работят против нас, или да имат достъп до финансите на много богата фамилия. Това предполага познаване на модерните технологии, включително на компютърните системи.
— Самонавивате се. Опитвате се да повярвате в собствените си фантазии.
— Какво имаш предвид?
— Импровизацията е хубаво нещо. Паниката е лошо. Хващате се за сламки. Възможно е да грешите. Какво стана с обещанието да проверим всички възможни варианти?
— Напипал ли си надеждна следа?
— Не още.
— Какво се случи в Хамбург? — попита Синклер.
— Почти нищо. Видяхме апартамента. Как е иранецът?
— Добре е. Свърза се с нас тази сутрин. Нищо особено. Малка суматоха на четири преки от апартамента. Убита проститутка.
— Видяхме ченгетата — отвърна Ричър. — Видяхме доста неща. Включително прекалено много възможни места за провеждане на срещата. Не можем да ги използваме като отправна точка. Трябва да проследим куриера от апартамента до срещата.
— Прекалено е рисковано.
— Няма друг начин.
— Възможно е да откриеш американеца, преди двамата да се срещнат отново. Това е другият начин. Вероятно най-добрият.
— Подложени сте на натиск отгоре.
— Администрацията ще се радва да приключи случая колкото се може по-скоро.
— Затова стеснявате възможностите. Така създавате усещането, че сте постигнали напредък. Двеста души са за предпочитане пред двеста хиляди. Разбирам. Умен ход, но това не означава, че е правилен.
Синклер се замисли продължително. После заяви:
— Добре, след като останалите не се нуждаят от помощта ти, разполагаш със свободата да действаш по свое усмотрение.


Което също го ограничаваше, но по различен начин. Сериозността на проблема ограничаваше свободата му. Имаше право на един опит за всяка теория.
— Връщаме се на основния въпрос — каза Нили. — Какво продава този тип?
— Съгласен съм — отвърна Ричър.
— Какво?
— Ти състави списъка.
— Не съм. Списъкът е празен. Какви данни искат от нас? Какво може да струва сто милиона? Те вече знаят онова, което ги интересува. Могат да го прочетат във вестника. Армията ни е по-голяма от тяхната. Точка. Появи ли се там, ще ги размаже. Защо ще харчат сто милиона, за да разберат как точно и колко силно? Каква полза?
— Военно оборудване тогава?
— Но какво? Възможните варианти са или прекалено евтини и достъпни, или изискват поддръжката на цял батальон инженери и механици. Няма среден вариант. Освен това сто милиона долара са необичайна сума.
Ричър кимна.
— Казах същото на Уайт. Той предложи танкове и самолети.
— Каква военна техника биха искали от нас? Дай ми поне един добър пример. Трябва да е нещо, предназначено за бойното поле, очевидно е. Нещо, което да се използва в разгара на битката, и то от обикновен пехотинец. Защото това е стандартът, към който би трябвало да се стремят. Нещо просто и надеждно. С голямо червено копче. И голяма жълта стрела, която да сочи напред. Защото не разполагат със специализирано обучение или инженерни войски.
— Много неща попадат в тази категория.
— Съгласна съм. Преносими ракети земя-въздух, изстрелвани от рамо. Полезно оръжие. Може да свали пътнически самолет. При това над голям град. Но те разполагат с хиляди подобни установки. Сами ние им дадохме хиляди, а и руснаците оставиха хиляди след себе си. Освен това в момента руснаците продават подобно оръжие на доста ниски цени. Ако не са достатъчно, съществуват евтини китайски ментета. Или севернокорейски. Физически е невъзможно да похарчиш сто милиона долара за преносими зенитноракетни комплекси. Те са твърде обикновени, твърде често срещани. Твърде евтини. Това е въпрос на икономическа логика. Защо да харчиш сто милиона долара за нещо толкова масово?
— Какво тогава?
— Нищо. Нямаме теория.
Десет часът вечерта в Маклийн, Вирджиния.


Което означаваше седем и половина на следващата сутрин в Джалалабад, Афганистан. Куриерът отново чакаше в преддверието. Утринното слънце проникваше през високия прозорец и озаряваше прашинките и новородените мухи, които се рееха във въздуха. В кухнята къкреше чай.
Накрая въведоха куриера в същата малка душна стая. Тя също имаше висок прозорец, през който проникваше утринното слънце и то също озаряваше прашинките и новородените мухи. Същите двама мъже седяха под слънчевите лъчи, на същите две възглавници. И двамата брадати, единият нисък и дебел, другият висок и слаб. И двамата със същите бели роби и същите бели тюрбани.
Високият каза:
— Днес ще си тръгнеш с нашия отговор.
Куриерът наведе глава в знак на уважение.
Високият продължи:
— Пазарлъкът е част от света. В случая обаче не купуваме камили. Затова отговорът ни е кратък и ясен.
Куриерът наклони глава още малко и дори я завъртя леко, с ухо към двамата мъже.
Високият обяви:
— Кажи на американеца, че ще платим цената му.



8

Четири часа по-късно беше осем сутринта в Хамбург и главният съдебен експерт в града започваше работа в централната морга. Бе извършил аутопсията късно предишната вечер. Никой нямаше да му плати извънредния труд, но убийствата бяха рядкост и можеха да се отразят благоприятно на кариерата му. Сега искаше да прегледа бележките си, преди да изложи изводите си.
Жертвата бе бяла жена от европеидната раса. Според личните ѝ документи по време на смъртта си е била на трийсет и шест години и осем месеца. Което съответстваше на физическите данни. Жената бе в добра форма. Вероятно бе спазвала диета, ако се съдеше по ниското количество телесни мазнини. И бе ходила на фитнес, ако се съдеше по мускулния ѝ тонус. Бе яла салата с кускус около четири часа преди смъртта и бе погълнала семенна течност около час преди смъртта. След това бе удушена отзад по доста брутален начин от убиец, който борави по-добре с дясната си ръка. Тъканите по врата ѝ бяха увредени по-силно от дясната страна, което показваше, че пръстите там са стискали по-силно.
Бледата кожа на жертвата разкриваше предсмъртни охлузвания и на други места. Нищо фрапантно, но достатъчно добре очертани. Особено зараждащите се кръвонасядания в задната част на лактите ѝ, оставени от коленете на убиеца. Беше я притиснал към леглото и я беше яхнал като пони. Задникът ѝ също бе насинен от натиска на неговия. Според патоанатома убиецът бе кльощав. Силен, но слаб и жилав. Кокалест, особено ръцете и коленете. Кльощавия, така щяха да го нарекат по телевизията. Вероятно доста енергичен, леко нервен, способен на гневни изблици.
Образът на убиеца започна да се оформя.
Най-хубавото в случая бе, че прецизното измерване между синините върху задните части на жертвата и лактите ѝ бе показателно за разстоянието между тазовия пояс и капачките на коленете. Което след съответните изчисления върху въпросните стави щеше да даде точната дължина на бедрената кост. А дължината на бедрената кост се смяташе за безпогрешен показател за определяне на ръста.
Нападателят се оказа висок метър и седемдесет и три. Или пет фута и осем инча по американския стандарт. Трябваше да впише и тези данни, тъй като жертвата бе проститутка. Американските военни разполагаха с доста пари за харчене. Във всеки случай, убиецът не беше нито джудже, нито гигант.
Патоанатомът прибра в папката бележката с личното си мнение. Не бе обичайна практика, но бе леко развълнуван. Бележката изразяваше личното му мнение, че престъпникът е мъж, който борави по-добре с дясната си ръка, средно висок, вероятно слаб, със силно изразена костна структура, силен физически, но по-скоро жилав, отколкото мускулест. Може би бегач на дълги разстояния.
После съдебният медик прибра папката в плик и помоли да я изпратят незабавно в градското полицейско управление, където да я предадат на шефа на следователите.


Шефът на следователите не остана очарован от случая, който пое. Поне в началото. Възбудата му нарасна едва впоследствие. Казваше се Гризман. Справяше се успешно с работата си. Разкриваемостта на отдела му от над деветдесет процента впечатляваше. Гризман обаче не искаше да впечатлява. Искаше да проведе съвсем кратко разследване, след което да изпрати случая от другата страна на разделителната линия сред онези десет процента на студени досиета и забравени провали.
Бе прочел бележките на своите подчинени. В една от тях се твърдеше, че обикновено жертвата напускала дома си късно вечер, отивала в хотела, паркирала в подземния гараж и работела в бара. Тази вечер обаче никой не я бе видял да идва. Обикновено клиентите използвали своите хотелски стаи. Тя си тръгвала посред нощ, а понякога дори рано на следващата сутрин. Барманите и камериерките може би щяха да съставят списък на мъжете, с които я бяха виждали.
Друга бележка твърдеше, че не било обичайно да приема мъже в апартамента си. Това по принцип не бе обичайно за хотелските проститутки. Възможно бе да се е срещнала с постоянен клиент. Когото е познавала, на когото е имала доверие. И в двата случая си заслужаваше да проверят по-детайлно постоянните ѝ клиенти. Онези от последните една-две години. Предполагаше се, че запознанството им е станало в бара. Нищо чудно някой от служителите в хотела да бе запомнил тази първоначална среща. Повечето от тях работеха в хотела доста отдавна.
Третата бележка споменаваше, че била изключително скъпа.
Гризман затвори очи.
Вече знаеше това. Както знаеше, че работи в бара. Бележките допускаха грешка в това отношение. За нея не бе необичайно да използва собствения си апартамент. Никак даже. Понякога в бара се запознаваше с хора, които не бяха отседнали в хотела. Местни бизнесмени, които просто искаха да разпуснат след напрегнат ден в офиса. Хора, които живееха наблизо, но, разбира се, не можеха да използват собствените си домове. Заради съпругите, семействата и прочие.
Местни като него.

Той бе неин клиент. Запознаха се преди година. Три пъти. Добре, четири пъти. В апартамента ѝ. Срещнаха се в хотела.
Кой е номерът на стаята ви? Не съм отседнал тук. Отбих се за едно питие.
Тръгнаха си с различни коли. Току-що бе настъпил падежът на застрахователната полица, която бе направил преди години, и сега му бяха изплатили сумата плюс солиден бонус. Парите трябваше да отидат в спестовната му сметка. За децата. А сега тя беше мъртва. Убита. Името му щеше да се появи в списъка на мъжете, с които се бе срещала. Едно по-детайлно разследване би завършило с катастрофа за него. Все някой щеше да си го спомни. Несъмнено щеше да последва уволнение. И развод. И позор.

Гризман отвори плика с доклада на съдебния медик. Прочете студените недвусмислени факти. Познаваше този врат. Дълъг, изящен, с много бледа кожа. Знаеше, че тя обича кускус.
Обърна последната страница и видя бележката с личното мнение на патоанатома. Дясна ръка, среден ръст, слаб, костелив, жилав, а не мускулест.
Бегач на дълги разстояния.
Гризман се усмихна. Самият той бе висок два метра и тежеше сто трийсет и шест килограма. Шест фута, шест инча и триста фунта по американския стандарт. Повечето от тях мазнини. Закусваше наденички с картофено пюре. Последния път, когато бе видял своя кост, бе на рентгенова снимка.
Нищо общо с бегач на дълги разстояния.
Помоли секретарката си да свика съвещание. Екипът му се събра. Неговите следователи.
— Време е да определим някои нови параметри — заяви Гризман. — Да предположим, че жертвата е отишла с колата си до хотела, но клиентът я е спрял, преди да стигне до фоайето. Случайна среща в подземния паркинг. Възможно е да става въпрос за редовен клиент. Възможно е да е човек, с когото не се е виждала отдавна. Което ни подсказва, че е достатъчно богат, за да може да си я позволи, но не е отседнал в хотела, защото тя щеше да предпочете стаята му. Следователно или е местен, или е отседнал в друг хотел. Въпросът е имал ли е кола? Вероятно, защото също е бил в паркинга. Но не е сигурно, защото през паркинга минава пряк път към съседната пряка. В този случай жертвата може сама да го е отвела у дома си. Тогава убиецът би трябвало да остави отпечатъци в колата ѝ. По дръжките на вратите или закопчалката на предпазния колан.
Хората му си водеха бележки.
Гризман продължи:
— Докладът на съдебната медицина е най-доброто, с което разполагаме към момента. Извършителят е среден на ръст със слабо телосложение. Това е научно доказано. Търсете човек, който да отговаря на това описание. Нищо друго. Забравете бившите ѝ клиенти, освен ако не са слаби със среден ръст. Останалите не ни интересуват. Само ще си загубим времето с тях, защото убиецът сигурно е моряк, който отдавна е отплавал в океана, но шефовете трябва да видят, че правим нещо. Концентрирайте се. Не губете време. Среден на ръст, слаб, отпечатъци в колата. Следвайте тези ориентири. Нищо друго. Не гонете вятъра. Пазете си силите за следващия случай.
Хората му напуснаха стаята, а Гризман издиша шумно и се облегна на стола си.


По това време американецът вече бе в Амстердам. Вземаше душ. Бе станал късно. Хотелът му се намираше почти в центъра. Беше малък и чист, а част от гостите бяха самолетни пилоти. Обичаше подобни места. Бе слязъл в ресторанта, за да пие кафе, и бе видял немските вестници в салона за закуска. Заглавията не споменаваха нито дума за случилото се в Хамбург. Полицията беше в задънена улица. А той беше в безопасност.


В този момент куриерът шофираше пикапа си. Бе изминал първите седем-осем километра от петстотинте, които трябваше да преодолее. После го очакваха четири полета и три тайни квартири. Задачата му бе трудна и в момента изпълняваше най-тежката част от нея. Пътят бе разнебитен. Отразяваше се зле и на пикапа, и на пътника в него. Беше уморително. На места просто нямаше път. На места приличаше на пресъхнало корито на река. Но такава бе цената на уединението.


Слънцето се затъркаля на запад по небосклона, озари с лъчите си първо бреговете на Делауер, после източното крайбрежие на Мериленд и накрая Вашингтон. Столицата изглеждаше великолепно, окъпана в лъчите на утринното слънце, сякаш бе създадена специално за този миг от деня. После утрото достигна Маклийн и камионът на фирмата за кетъринг спря пред сградата, натоварен с кафе и закуски. Всички бяха будни и го очакваха. Ландри, Вандербилт и Нили бяха настанени във втората от трите сгради в кампуса на „Образователни решения“. Ситуацията там бе същата, на мястото на бюрата се бяха появили легла. Двамата служители на Съвета за национална сигурност заеха третата сграда — единият винаги бе дежурен, другият спеше.
— Всички програмисти с изключение на десетима — започна Уайт — или са се върнали в Щатите, или още пътуват. Въпросните десет души живеят в Европа или Азия. Един от тях живее в Хамбург.
— Поздравления — обади се Ричър. — Разкри случая.
— Това е въпрос на приоритети. Дали един американец, който живее в чужбина, е по-склонен да премине на страната на лошите или не? Трябва ли да проверим тези случаи с предимство или не?
— Кой е човекът от Хамбург?
— Имаме снимка. Принадлежи към контракултурата. Захванал се е с компютри доста рано. Заявявал е, че рано или късно ще направи света по-демократичен. Което означава, че прониква в компютърни мрежи и краде неща, но го нарича политика, а не престъпление. Понякога дори пърформанс.
Вандербилт извади снимката и я показа. Всъщност това бе страница, откъсната от списание. Коментарна статия, публикувана в маргинално издание. На фотографията, разположена в горния ляв ъгъл, се виждаха лицето и раменете на бял мъж, много слаб, с огромна, буйна коса. Все едно бе пъхнал пръсти в контакта. Нещо средно между Смахнатия професор и Денис Белята. Изглеждаше на около четирийсет.
— Резидентът ни в Хамбург се опитал да го постави под наблюдение, но се оказало, че обектът не си е у дома.
— Ако живее там, защо да си урежда първата среща по време на конференцията? — попита Ричър. — Седмицата му е била доста натоварена. А и там е имало доста хора, които го познават. Все някой може да забележи нещо. По-добре да го направи преди или след нея.
— Според теб времето на провеждане на срещата доказва, че е бил участник в конференцията.
— Според мен всичко това ми прилича на „Алиса в Страната на чудесата“.
— Не разполагаме с нищо друго.
— Каква територия покриват куриерите?
— Все още не са стигнали до Щатите. Засега. Доколкото знаем. Но сноват из цяла Западна Европа, Скандинавия, Северна Африка. И Близкия изток, разбира се.
— В такъв случай най-доброто, което можеш да направиш, е да поставиш под наблюдение програмистите, които са се прибрали у дома, и да изчакаш някой от тях да замине за следващата среща. За да получи отговора, който ще бъде „да“ или „не“. Теорията ти гласи, че Хамбург е бил удобно място за провеждане на първата среща заради конференцията. Следователно друго място може да бъде по-удобно за провеждане на втората среща. Париж или Лондон. Или Маракеш. Теорията ти не ни помага да предвидим мястото.
— Ще знаем какъв самолетен билет ще си купи. Ще знаем къде отива.
— Но той ще го купи в последния момент.
— Въпреки това ще знаем кой полет е взел.
— Но ще го разберем прекалено късно. Какво ще направим тогава? Ще вземем следващия полет и ще пристигнем четири часа след като сделката е приключила?
— Знаеш как да мотивираш колегите си.
— Според твоята теория куриерът също ще пътува по това време. Към същата дестинация.
— Не знаем какво име използва, не знаем откъде идва. Или какъв паспорт използва. Може да е пакистански. Или британски. Или френски. Вариантите са прекалено много. Проверихме всички полети в двата дни преди срещата и открихме петстотин потенциални заподозрени, преминали само през летището на Хамбург. Не можем да ги сортираме единствено с помощта на подобни списъци. Не знаем кого да наблюдаваме.
— Пийни още кафе — посъветва го Ричър. — Това обикновено оправя нещата.


В Хамбург беше време за обяд и само след броени минути главен следовател Гризман щеше да се запъти към една винарна, недалече от полицейското управление. Но първо трябваше да свърши малко работа. Служебните му задължения като началник изискваха да предава събраната информация на онези, които биха могли да се нуждаят от нея. В това отношение играеше ролята на редактор на новините или на куратор на изложба. На някой, който да поеме отговорност. Някой, чийто дебел задник да подпалят големите шефове, ако нещата се объркат впоследствие. Затова вземаше тлъстите пачки, както се изразяваха по телевизията.
По природа бе предпазлив човек. Който сам се пази, и Господ го пази, бе неговото мото. На практика разпращаше информация за всичките си случаи. Всеки ден преди обяд. Сега той сканира нужните документи, подреди ги на отделни спретнати купчинки и ги надписа. Тази купчинка за тази агенция, онази купчинка за онази агенция. Секретарката му щеше да ги разпрати, докато той обядваше.
Почти на върха на една от купчините го очакваше поредният доклад относно убийството на проститутката. Сред имената, събрани от полицаите по време на обиколката из съседните сгради, фигурираха майор от американската армия и сержант, които бяха заявили, че са пристигнали в Хамбург с цел туризъм. Полицаят си бе направил труда да свери данните с граничния контрол на летището. И бе установил, че двамата американци наистина бяха пристигнали сутринта, както бяха заявили. Това означаваше, че не са заподозрени, но полицаят бе отбелязал, че изобщо не приличали на туристи.

Който сам се пази, и Господ го пази. Затова Гризман сложи доклада в купчинката под надписа
Централа на американското командване в Щутгарт
. Това бе единственият документ, предназначен за американците този ден.

После прочете краткото рутинно съобщение от униформените ченгета, написано с едничката цел да се подсигурят. Датираше отпреди няколко дни и отразяваше сигнал, подаден от бдителен гражданин, който се свързал с ченгетата по телефона, за да ги уведоми, че късно следобед е видял американец да разговаря с мургав мъж, вероятно от Близкия изток, в бар близо до центъра. Бдителният гражданин твърдеше, че мургавият мъж бил много възбуден и явно споделял с американеца някакви тайни на живот и смърт, свързани най-вероятно с подклаждането на улични бунтове, провокирани от исторически обусловените социални неравенства. Кварталните полицаи не бяха пропуснали да добавят, че информаторът им е добре известен параноик и фанатик, който често звънял в участъка с всевъзможни злокобни предсказания. Освен това човекът от Близкия изток имал всички основания да се държи превъзбудено, тъй като срещата се състояла в скинарски бар, където определено не бил добре дошъл и нямало да бъде търпян дълго. Въпреки тези уговорки полицаите бяха сметнали за необходимо да отразят случая.
Докладът им следователно си заслужаваше да бъде препратен нагоре по веригата, реши Гризман. И той знаеше как да си пази задника. На кого обаче да го изпрати? На американското консулство, разбира се. Вероятно за да ги жегне относно просташкото поведение на техния сънародник. Защо американец ще кани арабин в подобен бар? Поканата очевидно не бе дошла от арабина. Човек, роден в Близкия изток, никога не би избрал подобно заведение. Каква тогава е била целта на американеца?
Гризман препрати доклада най-вече защото в него се споменаваше за разговор между американец и арабин. В консулството изведнъж започнаха да се интересуват от подобни неща. Щеше да отбележи някоя и друга точка. А това щеше да се отрази благоприятно на кариерата му.

И той хвърли копието от доклада в купчинката, озаглавена
Американско консулство, Хамбург
. Бе единственият документ за деня.




9

Ричър и Нили работеха в контролния център, разположен в класната стая. Обработваха докладите за придвижването на личния състав. Преглеждаха по сто, двеста, петстотин имена наведнъж. Армията се справяше отлично със задачата си да следи военнослужещите. С изключение на онези, които бяха в отпуск. И прекарваха времето си със семейството си в дома си в някое предградие. Или в евтина вила под наем. Или заминаваха на почивка, на пътешествие. Обикаляха света. Това правеше около минимум хиляда души във всеки един момент.
Не разполагаха с никаква информация за тях.
— Имаме и три самоотлъчки. Трима военни отсъстват от частите си без разрешение. Плюс един подполковник, който отказва да съобщи къде е бил въпросния ден.
Подполковник.
— Кои са самоотлъчилите се? — попита Ричър.
— Всичките са редници. Един пехотинец, един танкист и един медик.
Редници.
— И медиците ли започнаха да бягат от армията? Кога се е случило? От колко време са в неизвестност?
— Медикът от седмица, пехотинецът от седмица и половина, а танкистът от четири месеца.
— Четири месеца са доста време.
— Не могат да го намерят. Не е използвал паспорта си. Вероятно още е в Германия. Това вече е голяма страна.
— Кой е подполковникът, който отказва да съобщи къде е бил?
— Батальонен командир в пехотна дивизия.
— Разпита ли за него?
Най-ефикасната система за предаване на информация в света.
— Изглежда ми наред — отвърна Нили. — Взел минимално участие във Войната в Залива и сега гледа на изток, към Съветите, но тях отдавна ги няма. Ядосан е. Често дава израз на своето недоволство.
— Бунтар?
— Виждали сме далеч по-тежки случаи.
— Защо не знаят къде е бил?
— Сам е написал обяснение. Занимава се с проучвания в областта на новите оръжия и тактики. И прочие глупости. Бъдещето е гъвкаво, оръжията са леки и прочие. Много пътува. Обикновено не изискват да докладва къде е бил. Този път обаче го попитали, но не получили отговор.
— Къде е той сега?
— Изпратили са го у дома. Защото запитването е дошло от Западното крило. От върховния главнокомандващ. Никой не знае как да постъпи. Никой не знае дали е нещо важно или не.
— Трябва да сложим тези думи за девиз на нашата част. И да ги изпишем под две кръстосани питанки.
— Сигурна съм, че са го разквартирували близо до Пентагона. Сигурна съм, че шефовете му ще поговорят сериозно с него относно бъдещето му в армията. Можем да го открием, ако искаш да го разпиташ… Момент! — възкликна Нили и разрови купчината с документи. — Чакай малко! — Тя откри листа, който търсеше. Провери го веднъж, после още веднъж. — Знам къде е бил миналата седмица.
Ричър прочете листа, макар и да беше обърнат обратно. Беше списък с имена и номера на полети. Трийсет и шестима американци. Работа на Вандербилт.
— Цюрих — каза той.
Нили кимна.
— Точно седем дни преди срещата. Пристигнал е навреме за следобедното кафе и се е върнал по-късно, след вечеря. Не може да е нашият човек. Той би искал да си осигури някакво алиби за въпросния ден. Нали така? Би излъгал, но не би отказал да говори. Какво ще очаква да направим? Да приемем джентълменската му дума?
— Разбери къде е — каза Ричър. — Погрижи се да разбере, че въпросът идва от върховния главнокомандващ. Уведоми командирите му, че идваме да го вземем. Кажи им, че ще го поразходим наоколо на задната седалка на колата.
* * *
Откриха въпросния подполковник във Форт Майър, където бе разквартируван в хотел за офицери в командировка. Ричър предположи, че заповедите, които изискваха той да се качи в колата им, бяха пристигнали двайсетина минути преди тях и бяха дошли от Съвета на началник-щабовете. Което щеше да придаде повече тежест на посещението им. Предположи, че подполковникът или ще избяга, или ще се подготви за срещата. Оказа се, че човекът вече се е подготвил. Излезе навън веднага щом черният шевролет спря до тротоара.
Шофираше Нили, а Ричър седеше на задната седалка вдясно.
Подполковникът се настани зад Нили. Седеше с изправен гръб, положил ръце върху коленете, сякаш се намираше в църква и всички погледи бяха насочени към него. Казваше се Бартли. Бе прехвърлил четирийсетте, но с малко. Беше слаб, среден на ръст. Изглеждаше жилав, издръжлив. Именно издръжлив, а не силен. Макар да бе започнал да губи тази издръжливост. Определено добър командир, но не толкова корав, колкото е бил някога.
— Повторете заповедите, които получихте, подполковник — каза Ричър.
— Трябва да се кача в лек автомобил с двама служители на Военната полиция — отвърна Бартли. — През цялото време ще се намирам под тяхната юрисдикция и ще отговарям добросъвестно на всичките им въпроси. За да избегна евентуални съмнения, трябва да приема въпросите им, все едно са зададени от върховния главнокомандващ.
— Доста го бива в подобни формулировки, нали?
— Бил е адвокат все пак.
— Не всички са били адвокати.
— Какви въпроси искате да ми зададете?
— Изчезнали сте във възможно най-неподходящия ден — започна Ричър.
— Няма какво да кажа по въпроса.
— Дори когато ви пита върховният главнокомандващ?
— Въпросът е личен. Този ден няма нищо общо с военната ми служба. Нищо общо със служебните ми задължения.
— Радваме се да го чуем. Въпреки това трябва да разберем какво сте правили в свободното си време. Вие сте старши офицер. Нещата могат да вземат благоприятен или неблагоприятен обрат. Трябва да ни кажете. В противен случай можем да развихрим въображението си.
— Нямам какво да кажа.

— Правите тактическа грешка. Така привличате внимание. А където има дим, има и огън. Това е хоризонтът на събитията, подполковник. Така астрономите наричат радиуса на черната дупка. Това е мястото, където всичко се изкривява и обърква. Вероятно без сериозна причина. Вероятно заради някаква дреболия. Вероятно на други им се е разминало заради нея. Вие обаче ще изгорите. В най-добрия случай срещу името ви ще бъде поставена отметка. Завинаги. И тя ще означава:
Не можем да бъдем сигурни в него.
Ще ви обявят за неблагонадежден.

Бартли изтри мълчаливо потните си длани в крачолите на панталона.
— Не ме интересува какво сте направили — продължи Ричър. — Освен ако не става въпрос за едно-единствено конкретно нещо. Но не мисля, че случаят е такъв. В края на краищата какви са шансовете?
— Сигурен съм, че не е това нещо.
— Продължавайте.
— Няма никаква причина да се интересувате от мен.
— Сигурен съм, че сте прав. Но трябва да погледна едни хора в очите и да изразя честно и обективно мнение. При други обстоятелства щях да приема думите ви. С удоволствие щях да им кажа: не питайте, става въпрос за нещо съвсем различно. И щяхте да запазите своята тайна. Сега обаче трябва да разбера какво точно сте правили в този ден. Защото трябва да бъда убедителен. Трябва да говоря с онази увереност и авторитет, които произтичат единствено от неопровержими факти.
— Не е нищо важно.
— Бъдещето ви е заложено на карта, подполковник. Попаднали сте в дупка, а продължавате да копаете. Не ме интересува какво криете. Няма да докладвам на никого. Секс, наркотици или рокендрол? Каквото и да е, пет пари не давам. Стига да не е едно конкретно нещо. Което — и двамата знаем — не е особено вероятно. Искам само да ви задам един напълно различен въпрос.
— Какъв въпрос?
— Това не е въпросът, който ще ви задам. Това е предварителен въпрос. Съвсем дребен и незначителен. Нещо като загрявка. Всяка седмица ли летите до Цюрих?
Бартли не отговори.
— Въпросът е елементарен, подполковник — настоя Ричър. — Истината може да ви освободи. Една дума и можете да си тръгнете без нито едно петънце върху кариерата. Или обратното.
— Повечето седмици — отстъпи най-сетне Бартли.
— Включително в деня, който ни интересува?
— Да.
— Пазите ли самолетния билет?
— Да.
— Пристигнали сте след обяд, тръгнали сте си след вечеря.
— Да.
— В банка ли ходихте?
— Да.
— Защо?
— За пари, разбира се. Но всичките са мои. Всичко е законно.
— Можете ли да обясните?
— Какво ще стане, ако ви отговоря?
— Зависи от отговора. Зависи дали не сте опетнили мундира.
— Ами ако съм?
— Поемете риска.
Бартли замълча.
— Помислете малко, подполковник — каза Ричър. — Вие сте умен човек. Сигурен съм, че сте защитили докторат. Не ви питам нещо кой знае колко сложно. Заповедта да се качите в тази кола дойде от Белия дом посредством Съвета на началник-щабовете. Следователно за кого работим?
— За Съвета за национална сигурност.
— Колко лошо могат да ви навредят?
— Много лошо.
— Много по-лошо, отколкото можете да си представите. Милиони пъти по-лошо от някакъв скандал за пренасяне на пари в Швейцария. Ако е скандал. Защото може да не е. Всичко е наред, ако парите са ваши и са спечелени законно. Както твърдите.
— Крия ги от съпругата си. Ще се развеждам.
— Наранила ли ви е по някакъв начин?
— Не.
— Но въпреки това криете парите?
— Аз съм си ги изкарал.
— Какво сте изкарали? Вие сте подполковник. При цялото ми уважение, съмнявам се, че спестяванията ви са толкова големи, че да заинтригуват някой швейцарски банкер. Не ми отговаряйте с банални приказки от рода на капка по капка вир става. Няма никакъв смисъл да летите до Цюрих с по два долара седмично. Самолетният билет е сериозен разход.
— Така е. Таксите и комисионите също са разход. Но съм си направил сметката.
— За какви пари става въпрос?
— За дома ни. Тук, в Щатите. Става въпрос за ипотеки. Прехвърлям ги максимално бързо. Изнасям ги от Германия в брой. Така вече не съществуват на хартия. Държа ги в сейф.
— Вие сте еталон за щедрост и благородство, подполковник. Не мога да ви го отрека. Интересува ме обаче кого сте видели там. В Цюрих. По време на полета. Някой като вас, който лети често. Или някой, когото сте видели за пръв път. Познавате ли някого там?
— Например?
— Други американци.
— Банката гарантира поверителност. Няма как да срещна някого в трезора.
— Ами на летището? На улицата?
Бартли не отговори.
— Трябва ми списък, подполковник — настоя Ричър. — С дати и описания. На военни и цивилни. Дайте всичко от себе си. Очаквам най-доброто, на което сте способен.
— Какво ще направите? На кого ще кажете? Какво ще кажете?
— Президентът ще уведоми военното командване, че не представлявате интерес за Съвета за национална сигурност. Не и в този случай. След това не мога да прогнозирам. Предполагам, че зависи от това с кого ще говорите. И каква врява ще вдигне жена ви.
Оставиха го отново на тротоара пред хотела, в който беше настанен, и се върнаха в Маклийн, Вирджиния.

Ще заловим куп хора. Ще си създадем много врагове.

* * *
Информацията, свързана с Бартли, бе качена в централния файл. После Нили проведе телефонен разговор и уведоми Ричър, че името на войника, отлъчил се преди четири месеца от частта си, е Уайли. От Тексас. Служил в петчленен екип, обслужващ зенитноракетен комплекс „Чапарал“. Установка за дванайсет ракети земя-въздух, монтирана на шаси от бронетранспортьор. Четири ракети, заредени в пусковата установка, и боекомплект от още осем. Задача — защита на бронирани машини и личен състав на фронтовата линия. Идеята на създателите му бе „Чапарал“ да се движи зад танковете, а екипажът му да използва радар и бинокли, за да следи ниския хоризонт пред тях за щурмови бомбардировачи или бойни хеликоптери. След което да стреля. Ракетите бяха с топлинно насочване като старите „Сайдуиндър“, но усъвършенствани. Предназначени за ниска височина. Докато врагът атакува.
— Това е идеалното оръжие, което може да свали граждански самолет над многолюден град. По време на излитане и кацане. Докато не се е издигнал високо в небето.
— Прекалено голямо е — възрази Нили. — Само ракетите са дълги по три метра. Шасито е огромно. Има танкови вериги и е покрито с камуфлажни шарки. Появи ли се на паркинга край летището, мигом ще привлече внимание. Освен това „Чапарал“ разполага с радиолокационна станция. Инфрачервените сензори също са сложно нещо. Наскоро бяха модернизирани. Опираме до същия проблем. Това е оръжие, с което могат да боравят само специалисти. Моите уважения, но бойците от тренировъчните лагери в Йемен не могат да се сравняват с ракетните ни специалисти. Цената също е проблем. Всеки „Чапарал“ разполага с дванайсет ракети. Максималната му скорост е към шейсет километра в час. За сто милиона долара ще получиш конвой, който ще се точи цял ден. Нещо като парада на Червения площад. Освен това Уайли е в самоотлъчка вече четири месеца. Не може да се върне, за да организира сделката. Веднага ще го арестуват.
— Въпреки това дръж го под око — нареди Ричър. — Тези четири месеца не ми харесват. Срамна работа. Някой трябва да бъде сритан отзад. Какво, по дяволите, става там?


В Хамбург вече се мръкваше. Иранецът бе излязъл на разходка. Вечерна разходка с вестник под мишница. Една след друга грейваха светлините на магазините и офисите, на заведенията и бижутериите, на ателиетата за химическо чистене и канторите на застрахователните компании. Ярка, чиста, студена бяла светлина. Но в никакъв случай дразнеща. Беше по-мек, по-нежен вариант на неона. По-европейски. Хлебопекарните и сладкарниците тънеха в мрак. Работният им ден бе приключил.
Ресторантите и баровете грееха в кехлибарено и създаваха илюзията за гостоприемни сумрачни салони с дъбова ламперия. По улиците се нижеше нескончаема върволица от коли. И най-дребният детайл от бляскавите фасади се отразяваше в излъсканите им до блясък ламарини, а фаровете им пронизваха мрака с неуморни неестествено сини лъчи.
Иранецът стигна малката градинка и седна на една пейка. Отпусна ръка върху страничната облегалка. По улицата преминаваха коли. Впери поглед пред себе си. Не се виждаха пешеходци.
Зачака.
След малко стана, но без да бърза, и като съвестен гражданин изхвърли вестника в кошчето за боклук. После напусна градинката и се запъти обратно по пътя, по който бе дошъл.
Трийсет секунди по-късно резидентът на ЦРУ излезе от сянката, в която се бе скрил, и прекоси улицата. Тръгна право към кошчето за боклук, извади вестника, пъхна го под мишница и продължи по алеята.
След трийсет минути той се прибра в консулството и позвъни в Маклийн, Вирджиния.



10

Обаждането прие Вандербилт, който повика Уайт на телефона. Уайт изслуша агента и очите му преминаха през цяла палитра от многозначителни мимики — ту се присвиваха, ту се разширяваха, ту поглеждаха наляво, после надясно.
През цялото време си водеше бележки. Два отделни проблема, помисли си Ричър. Две отделни заглавия. Две колонки, изписани със спретнат, наклонен надясно почерк.
Накрая Уайт затвори телефона и каза:
— Две новости. Първо, иранецът е предал информация чрез тайник. Преди половин час. Оставил е доклада си, скрит във вестник. Част от написаното в него са догадки. Друга част можем да определим като културен анализ. Почти есе. Казва, че саудитецът, който познава куриера, бил много възбуден. Сякаш щяло да се случи нещо голямо. По-голямо, отколкото са мечтали. Очевидно свързано със стоте милиона долара. Има чувството, че са получили нещо, което не са очаквали да получат. Иранецът подчертава, че не разполага с подробности. Това се отнася и за саудитеца. Става въпрос за нещо много голямо, което ще промени правилата на играта. Нашият човек обаче е убеден в това. Казва, че саудитецът се усмихвал, сякаш е видял рая.
— Каква е другата новина? — попита Ричър.
— Консулството е получило доклад от някакви квартални полицаи в Хамбург, които явно се опитват да се натегнат пред началниците. Става въпрос за американец, който разговарял с арабин в някакъв бар. Има доста странности. Но срещата се е състояла в деня и часа, които ни интересуват. Възможно е да разполагаме със свидетел.


Уайт се свърза с консулството и получи телефонните номера, от които се нуждаеше, включително двата на най-важния човек, с когото щяха да поддържат връзка — едър тип на име Гризман. Шефът на местните следователи. Хората в консулството го познаваха добре. Работният ден в Хамбург бе приключил, но Гризман бе в кабинета си. Зад бюрото си. Вдигна веднага. Уайт превключи на високоговорител и попита за полицейския доклад. Ричър чу ченгето да прелиства купчина документи. Явно не можеше да си спомни. Миг по-късно го откри. Онази странна среща в бара. Докладът, който бе изпратил в американското консулство. Което означаваше, че вече е отбелязал няколко точки.
Следователят попита на английски с подчертана вежливост:
— Какво мога да направя за вас?
Досущ като пиколо в хотел.
— Трябват ни името и адресът на свидетеля. Както и на бара. Подробна информация и за човека, и за заведението. Евентуално поставянето им под наблюдение.
— Не знам…
— Мога да накарам канцлера да ви се обади. Вашият министър-председател. Тогава ще знаете.
— Не, нямах това предвид. Не ги знам. Не знам никакви подробности. Аз съм просто полицай. Тези доклади минават през отдела ми, нищо повече. Освен това в доклада пише, че човекът не е с всичкия си.
— Достатъчно вменяем ли е, за да знае колко е часът?
— Добре, ще открия тази информация. Разбира се. До края на утрешния ден?
— Шегувате ли се? Разполагате с един час. Не казвайте на никого какво правите или защо. Случаят е секретен. И дръжте линията свободна, за да ви се обадя отново.


В Хамбург Гризман въздъхна дълбоко и погледна навън, към вечерния сумрак. После се залови за работа. Не беше кой знае колко сложно. Най-обикновена последователност от телефонни разговори. Един телефонен номер води до друг и така нататък. Като невронна пътечка. Една голяма организация в действие. Нещо, с което може да се гордее. Потвърждение на теория. Точна и подробна. Можеше да проследи нишката чак до униформения полицай, приел първоначалното обаждане. Което направи. И зададе няколко съвсем простички, за щастие, въпроса. Имена и адреси — на човека и мястото.


В Маклийн, Вирджиния, Ландри заяви:

— 
По-голямо, отколкото са мечтали.
Това не ми звучи добре. Не става въпрос за спиране на някакъв часовник, а за нещо много по-лошо.

— Получаваме информация от трета ръка — каза Ричър. — Не можем да преценим тона, с който са изречени тези думи.
— Но?

— Направи ми впечатление друг израз.
Нещо много голямо, което ще промени правилата на играта.
Сякаш става въпрос за голяма крачка към постигане на целта. Сякаш е било толкова неочаквано, че е станало едва ли не случайно. Все едно са изпуснали един цент, а са намерили цял долар. Това е толкова значимо, че двайсетгодишни хлапаци, които носят италиански обувки и обикалят нощните клубове, са се развълнували, възбудили дори. Звучи ми направо еротично. Компютрите толкова важни ли са?

— Смятаме, че да — отговори Ландри. — И в бъдеще ще станат още по-важни. Дори сега могат да ни причинят катастрофални щети. С много жертви. Но съм съгласен, не е чак толкова възбуждащо.
— Не става въпрос за някакъв жест, изпълнен със символизъм — обади се и Вандербилт. — Те ценят подобни неща. Не е взривяване на сграда. Няма една-единствена кулминация. По-сложно е.
— В такъв случай всички сме съгласни, че си губим времето с компютрите — каза Ричър.
— Откъде другаде да започнем?
— Какво продава този тип?
— Вече обсъдихме тези въпроси.
— Един час мина — каза Уотърман.
Уайт набра отново номера в Хамбург. Веднага се свърза с Гризман, а той вече разполагаше с имената и адресите. И на свидетеля, и на бара. Свидетелят се оказа общински служител. Започвал работа рано сутринта и приключвал малко след обяд. Затова можел да ходи по заведения следобед. Бил човек със силни убеждения. Част от тях могат да прозвучат обидно, а всичките са неправилни. Барът се намира на пет преки от апартамента. Това е място, на което се събират неонацисти, но без да го афишират. Изглежда напълно цивилизовано. Неприветливо, но дискретно. Повечето клиенти са мъже в костюми с нормални прически. Не са настроени против американците, стига тези американци да са бели.
След като разговорът приключи, Нили откри бара на картата на Хамбург, с която разполагаше.
— Не е мястото, което харесахме толкова много. Намира се в по-добрата част на квартала. Лесно се стига от апартамента. По-малко от двайсет минути. Разстоянието и времето съответстват на очакванията ни. Смяташ ли, че става въпрос за срещата, която ни интересува?
— Мястото е подходящо, времето е подходящо. Атмосферата също — отвърна Ричър.
— Ще ни трябва описание от свидетеля. Може би дори полицейска скица.
— Можем ли да имаме доверие на хамбургските ченгета? Или трябва да се справим сами?
— Не разполагаме с полицейски художник. Възможно е свидетелят да не говори английски. Налага се да им се доверим. Или поне Държавният департамент ще настоява да го направим. В противен случай може да се стигне до дипломатически инцидент.
Ричър кимна. И преди си бе имал работа с немски полицаи. И военни, и цивилни. Понякога възникваха проблеми. Предимно поради различия в гледните точки. Германците смятаха, че се намират в родината си, а американците — че са си купили една голяма военна база в комплект с обслужващия персонал.
Откъм алеята отпред долетя шум от автомобил. Профуча покрай табелата. Последва го още един. Два автомобила. Всъщност два микробуса. Черни на цвят. Минута по-късно в стаята влязоха двама мъже в костюми, последвани от Ратклиф и Синклер. Процесията завършваха други двама мъже в костюми. Ратклиф бе останал без дъх. Синклер бе поруменяла. По шията и особено по скулите. Бе облечена с поредната черна рокля. Изглеждаше отлично както винаги. Може би дори по-добре. Може би заради руменината.
— Чух, че имаме свидетел — възкликна Ратклиф.
— Това е настоящата оперативна презумпция — отвърна Ричър.
— Да действаме тогава. Двамата със сержант Нили заминавате за Германия още тази вечер. Държавният департамент ще ви предостави паспортните снимки на всички двеста програмисти. Включително онези, които живеят в чужбина. Първата ви задача утре сутринта е да разпитате свидетеля. Полицейското управление в Хамбург ще бъде инструктирано да ви оказва съдействие. Веднага щом свидетелят посочи снимката, ще позвъните тук, за да ни съобщите името, а ние ще го арестуваме. Ще приключим случая бързо и лесно.
Ричър не каза нищо.


Взеха същия полет на „Луфтханза“. Самолетът излиташе рано вечерта, прекосяваше шест часови зони и кацаше преди началото на работния ден. Нили носеше същата чанта. Този път и Ричър си бе взел багаж. Червена платнена чанта с емблемата на Националния музей на авиацията и космонавтиката. Най-вероятно това бе чантата, в която някой служител на Държавния департамент носеше обяда си, но спешно бе сменил предназначението ѝ и я бе натъпкал с двеста паспортни снимки. А те заемаха доста място. Всяка снимка бе залепена върху формуляр с име и номер на паспорт. Ричър и Нили прегледаха част от тях. Прелистиха ги като карти за игра. Откриха американеца, който живееше в Хамбург. И си падаше по контракултурата. С щръкналата коса. Снимката му се отличаваше с по-добро качество от онази от списанието. Беше по-лъскава и по-контрастна. Стандартен размер, бял фон. Мъжът гледаше право напред, в очите му се бе стаило предизвикателство. Имаше голяма глава и тънък врат.
— Не е той — каза Ричър.
— Защо? — попита Нили.
— Заради косата. Със сигурност прави нещо, за да ѝ придаде подобен вид. Дори това да означава да не полага никакви грижи. Това е въпрос на личен избор. На послание, което изпраща. Той казва: вижте ме, имам интересна коса. Като онези, които носят шапки. Те казват: вижте ме, имам интересна шапка. Отчаян опит да привлекат внимание, не смяташ ли? Вероятно продиктуван от неувереност. Все едно качествата на личността не са достатъчни. Подобни хора не пишат програми, които да взривят познатата вселена. Ако си достатъчно умен, за да напишеш подобно нещо, и си достатъчно умен да го продадеш за сто милиона долара — и свършиш всичко това в пълна тайна, — не изпитваш неувереност и несигурност. Ни най-малко. Ти си най-добрият. Светът е в краката ти.
Прибраха снимките в чантата и изядоха вечерята си. Нили, която седеше до прозореца, скоро заспа, опряла глава на стената. Така намаляваше вероятността от неволен контакт. Ричър остана буден. Мислеше си за свидетеля. Общински служител с неприемливи възгледи. Може би само щеше да им загуби времето. А може би щеше да спаси познатата вселена. Ричър искаше да го види с очите си. Представи си, че е самолет, устремил се на изток, за да се срещне с изгрева.


Американецът стоеше пред огледалото в банята в хотелската си стая в Амстердам. Бе станал рано. Не бързаше за никъде. Просто се бе наспал. Чувстваше се спокоен и уверен. Време бе да се връща. Щеше да вземе душ, да си събере багажа и да потегли преди сутрешния час пик. Измъкнеше ли се от града, го очакваше лесно и безпроблемно пътуване по магистралата.
Но първо искаше да пие кафе, затова облече дрехите си от предишния ден и среса косата си. Стърчеше на темето му, явно от възглавницата. Намокри я с вода и я приглади. Провери в огледалото. Резултатът бе приемлив. Слезе бързо с асансьора. Долу във фоайето взе кафе в пластмасова чаша от посребрен поднос, оставен на масичка пред салона за закуска. На масичката от другата страна на вратата бяха наредени вестници. Холандски, естествено, плюс английски, френски, белгийски, немски и „Хералд Трибюн“. Грижливо сгънати, безупречно подредени.
В берлинския вестник не откри нищо. Нито заглавие, нито статия. Нищо и на първа страна на хамбургския всекидневник. Нито на втора страница. Или на трета.
Откри заглавието на четвърта страница.
Сравнително дребно, в дъното на страницата. Плюс малка статия. Пълна с общи приказки. От полицията заявили, че ще положат всички усилия и дори имали напредък.
Щели да проверят за отпечатъци колата на жертвата.
Американецът върна вестника на масичката. Затвори очи. Тя бе приела предложението му още в подземния паркинг. Бе се завъртяла с гръб към него, ентусиазирано и театрално, после се бе усмихнала заговорнически и го бе поканила в колата си. Създаваше впечатлението, че няма търпение да го заведе у дома. Така се бяха озовали в малкото спортно купе с три врати, миниатюрно, но здраво като банков трезор.
Той извика в паметта си всички свои действия. Външната дръжка на вратата. Черна, леко грапава повърхност. Част от спортното излъчване на автомобила. Не би трябвало да създаде проблем. Дръжката от вътрешната страна бе облицована с кожа. Пластмасовият панел на вратата. Не бе оставил отпечатъци по него. А и материята най-вероятно бе някакъв винил, евтин с цел икономии. Цялата му видима повърхност обаче бе грапава. Зърнеста. Вероятно не бе достатъчно подходяща, за да съхрани отпечатъци. Вероятно бе в безопасност.
Езикът на предпазния колан бе с Т-образна форма. Закопчалката бе пластмасова, леко грапава като фина шкурка. За по-лесно захващане в съответствие с някакво изискване с цел подобряване на сигурността. После бе натиснал бутончето за заключване на вратата. С левия си палец. Спомняше си как бе изщракало. Бе облегнал ръка на подлакътника. Парче червена пластмаса, твърда и набраздена.
В най-лошия случай бе оставил частичен отпечатък. Вероятно размазан, когато го бе забърсал с якето си. Спомни си натиска върху бутончето. Право надолу. Без да бърза. Бавно дори. Отчетливото щракане, типично за колата бижу. Тогава бе оставил очакването да изпълни цялото му същество. Очакването, което съпътства разопаковането на подаръка. Любимият му момент.
Предпазният колан не би трябвало да му създаде проблеми.
За разлика от дръжката на вратата. Дръжката на вратата бе малко хромирано лостче, студено на допир, с достатъчно място отзад, за да провре пръстите си. В случая средния пръст на дясната си ръка. Бе го плъзнал елегантно — или така поне му се бе сторило, — след което го бе задържал за секунда сякаш от любезност, сякаш за да попита „ще слизаме ли“. Пръстът му бе притиснал задната повърхност на хромираното лостче и го бе дръпнал. Бе последвало ново прецизно щракване, след което пръстът му се бе измъкнал от дръжката с характерната елегантност.
Отпечатъкът не бе размазан. А хромът бе гладък и студен.
Глупаво. Грешката си бе негова.



11

Очевидно немските имиграционни служби бяха предупредени, тъй като в мига, в който Нили подаде паспорта си, служителят даде знак на висок едър мъж, който се надигна от твърдия пластмасов стол в съседното фоайе и се запъти към тях, за да ги посрещне. Представи се като Гризман. Заяви, че е разпознал имената на Ричър и Нили. Били записани от патрулен полицай, който ги описал като туристи. Но те очевидно не били туристи. Разбрал го едва сега. Заяви, че ще им помогне с радост. Свидетелят вече ги очаквал в полицейското управление. Изгарял от желание да им бъде от полза. Много бил нетърпелив. Полицията го уведомила, че се нуждае от мнението му по въпрос, свързан с националната сигурност. Освен това свидетелят ползвал свободен ден. Предоставили му платен отпуск, разбира се, тъй като става въпрос за изпълнение на гражданския дълг. Гризман ги увери, че свидетелят говори английски, но въпреки това ще присъства преводач. Да, в Германия обичайната практика позволявала на полицаите да показват на свидетелите снимки на евентуалните заподозрени.
Гризман разполагаше със служебен мерцедес, оставен на място, където паркирането бе забранено. Качиха се в колата и потеглиха към града. Седалката изскърца под тежестта на шофьора. Беше доста едър. Два-три сантиметра по-висок от Ричър и трийсетина килограма по-тежък. Вероятно тежеше два пъти повече от Нили. Но по-голямата част от тези килограми бяха тлъстини. Които не представляваха опасност за никого освен за самия Гризман.
— По телефона вчера нарекохте свидетеля смахнат — каза Ричър.
— Не съвсем — уточни Гризман, — просто е вманиачен на определени теми. Несъмнено става въпрос за елементи на расистка и ксенофобска патология, задълбочена от ирационални страхове. Но във всяко друго отношение е напълно нормален.
— Бихте ли му имали доверие като свидетел в съдебната зала?
— Разбира се.
— А съдията и съдебните заседатели?
— Разбира се — повтори Гризман. — Човекът се справя добре във всекидневния си живот. В края на краищата той е общински служител. Като мен.
Полицейският участък се оказа най-модерният в Хамбург. Чисто нов, оборудван по най-съвременните стандарти. Организиран на принципа на интеграцията между отделните звена с добре оборудвани лаборатории на място. Алеите пред сградата бяха осеяни с гора от знаци на всеки ъгъл, които сочеха към един или друг отдел. Вътре бе същото. Полицейският участък се оказа комплексно съоръжение, което приличаше повече на голяма болница. Или на университет. Гризман паркира мерцедеса на запазеното си място и тримата слязоха от колата. Нили носеше едната чанта, а Ричър другата. Последваха Гризман и влязоха в сградата, завиха наляво и надясно по широки чисти коридори и се озоваха в стая за разпити с врата от армирано стъкло. Вътре ги очакваше мъж, седнал край масата с кафе и сладкиши пред себе си. Навсякъде имаше трохи. Мъжът бе на четирийсет може би. Носеше сив костюм, най-вероятно от полиестер. Косата му бе прошарена, плътно прилепнала към скалпа с помощта на гел. Очилата му имаха стоманени рамки. Очите зад тях бяха съвсем светли. Кожата му бе бледа. Единственият цветен акцент бе вратовръзката му, същинска феерия от жълто и оранжево. Беше широка и къса, приличаше на риба, овесена на врата му.
— Казва се Хелмут Клоп — каза Гризман. — Роден е на изток. Дошъл е тук след обединението. Доста хора го правят. Заради работните места, нали разбирате.
Ричър продължаваше да оглежда свидетеля. Може би щеше да им изгуби времето, може би щеше да спаси света. Гризман не понечи да влезе в стаята. Вместо това дръпна маншета на ризата си и погледна часовника си. В същия миг иззад ъгъла се показа жена, която се запъти право към тях. Гризман я видя и върна доволен маншета си на място. Точно навреме. Германска точност.
— Нашата преводачка — каза той.
Дамата бе ниска, набита, на неопределена възраст, с прическа, която благодарение на лака за коса образуваше широк глобус около главата ѝ, почти като златиста каска на моторист. Бе облякла сива рокля от дебел габардин, груб и издръжлив като войнишка униформа, дебели вълнени чорапи и обувки, които тежаха поне по един килограм всяка.
— Добро утро — поздрави ги тя с глас на кинозвезда.
— Да влизаме — предложи Гризман.
— Какво точно работи господин Клоп? — попита Ричър.
— Какво работи? Инспектор е. В момента проверява работата на отдела, който отговаря за водопровода и канализацията в града.
— Доволен ли е от работата си?
— Има кабинет. Не полага, както се изразявате вие, физически труд. Изглежда доволен. Оценките от атестирането му са добри. Колегите му го смятат за добросъвестен и педантичен.
— Защо работи в такива необичайни часове?
— Необичайни?
— Казахте, че работният му ден започва рано и приключва малко след обяд. Това е характерно за работниците, не за чиновниците.
Гризман изрече някаква много дълга немска дума, вероятно название на нещо, и преводачката обясни:
— Имаше предложение за намаляване на замърсяването посредством ограничаване на трафика в най-натоварените часове. Служителите бяха насърчени да работят по стъпаловиден график. Естествено, местното правителство трябваше да даде пример. Очевидно управлението за комунални услуги е предпочело да започва рано работния ден и да приключва рано. Градската управа вече обяви, че мярката е дала видими резултати. Последните измервания показват, че някои вредни емисии са намалели със седемнайсет процента.
От устата ѝ прозвуча като най-великото постижение на човечеството. Говореше като актриса от черно-бял филм от четирийсетте. Ричър си представи сцената, в която героят пуритан се съгласява да извърши нещо много лошо само защото тя го е помолила с неустоимо чувствен глас.
— Готови ли сте? — попита Гризман.
Влязоха в стаята и Хелмут Клоп вдигна поглед. Както бе казал Гризман, изглеждаше доволен от живота. Беше се превърнал в център на вниманието. И се наслаждаваше на всеки миг от това преживяване. Вероятно изпитваше известно разочарование. Вярно, беше германец, но от Изтока, с всички обиди и огорчения, които съпътстват живота на имигранта. Гризман започна на немски, Клоп отвърна, а преводачката обясни:
— Представени сте като елитни оперативни служители, пристигнали спешно от Америка специално за да се срещнат с него.
— И какво каза господин Клоп? — попита Ричър.
— Заяви, че е готов да помогне с каквото може.
— Не мисля, че каза точно това.
— Говорите ли немски?
— Може да знам някоя и друга дума. Бил съм тук и преди. Разбирам, че искате да проявите любезност, но двамата със сержанта ми сме чували далеч по-неприятни неща от това, което този човек може да каже. Точността е далеч по-важна от нашите чувства. Въпросът може да се окаже изключително сериозен.
Преводачката погледна Гризман, който кимна.
— Свидетелят изрази задоволството си от факта, че хората, които са изпратили, са бели.
— Добре — отвърна Ричър. — Кажете на господин Клоп, че е важна фигура в текущо разследване. Кажете му, че възнамеряваме да му зададем въпроси от различни области на политиката. Готови сме да изслушаме неговото мнение и съвети. Все пак трябва да започнем отнякъде, затова първоначалният ни фокус ще бъде насочен към подробното описание на външността и поведението на двамата мъже. Да започнем например с американеца. Искаме да го опише със собствени думи, след което ще му покажем снимки.
Преводачката се обърна с лице към Клоп и предаде думите на Ричър с изразителна и ясна дикция. Клоп я изслуша внимателно, след което кимна важно, сякаш се канеше да се захване с нещо изключително трудно и да положи всички усилия, за да се представи на ниво.
— Господин Клоп често ли посещава този бар? — попита Ричър.
Преводачката преведе думите му и Клоп отговори пространно.
— Два-три пъти седмично. Има два любими бара, които редува в съответствие с петдневната си работна седмица.
— Откога посещава този бар?
— От близо две години.
— Виждал ли е американеца и преди?
Настъпи тишина. Време за размисъл. После Клоп каза няколко думи на немски, а преводачката обяви:
— Да, смята, че го е видял преди два или може би три месеца.
— Смята?
— Сигурен е, доколкото човек може да бъде сигурен в подобни неща. Мъжът, когото е видял преди два или три месеца, е бил с шапка. Затова не може да бъде напълно сигурен. Възможно е да греши.
— Каква шапка?
— Бейзболна.
— Някаква емблема?
— Червена звезда. Вероятно. Не е успял да я разгледа добре.
— Доста време е минало от тогава.
— Спомня си деня заради времето.
— Във всеки случай американецът не е редовен клиент.
— Не, не е.
— Как е разбрал, че мъжът е американец?
Последва продължителна консултация. Продължително изброяване. Преводачката каза:
— Говорил е английски. Високо. Издал го е акцентът му. Облеклото му. Движенията му.
— Добре — каза Ричър. — Сега ни трябва описание. Видял ли е американеца да се изправя или сяда?
— И двете. Видял го е да влиза, да седи сам, да седи в компанията на арабина, отново да седи сам и да излиза.
— Колко е висок американецът?
— Около метър и седемдесет, метър и седемдесет и пет.
— Пет фута и осем инча — пресметна Гризман. — Среден на ръст.
— Слаб или дебел? — попита Ричър.
— Нито едното, нито другото — отвърна преводачката.
— Широкоплещест?
— Не съвсем.
— Слаб или силен?
— Доста силен.
— Ако е спортувал, какъв спорт?
Клоп не отговори.
— Представете си спортните състезания, които дават по телевизията — каза Ричър. — Представете си олимпийските игри. Какъв спорт би му подхождал най-много?
Клоп се замисли усилено, продължително, сякаш отмяташе наум целия спортен календар. Накрая отговори на немски, разсъждаваше на глас, изброяваше аргументи „за“ и „против“, малко от това, малко от онова.
Преводачката каза:
— Оприличава го на бегач на средни разстояния. От хиляда и петстотин метра нагоре. Може би дори на дълги разстояния, до десет хиляди метра. Но определено не е слаб като маратонец. Маратонците приличат на онези насекоми — пръчици.
— Индийски пръчици, нали?
— Да, господин Клоп се изрази точно така.
— Моля ви, превеждайте всяка негова дума.
— Съжалявам.
— Следователно американецът е със среден ръст и средно тегло, но по-скоро слаб, вероятно изпълнен с енергия? Нали така?
— Да, като човек, който непрекъснато се намира в движение.
— Колко време прекара в бара, преди да се появи саудитецът?
— Може би пет минути. Беше най-обикновен клиент. Никой не му обърна никакво внимание.
— Какво си поръча?
— Половинлитрова халба. Пиеше бавно. Още не я беше преполовил, когато срещата приключи.
— Колко дълго остана, след като саудитецът си тръгна?
— Около трийсет минути.
— Какво пи другият?
— Нищо. Нямаше да го обслужат, дори да си беше поръчал.
— Каква коса имаше американецът?
Клоп сви рамене в отговор на въпроса на преводачката, но тя го скастри и го посъветва да си помисли. Той отвърна неловко, личеше си, че не разбира от прически, но продължи да обяснява, твърдо решен да съобщи всяка подробност, която си спомни. Произнесе цяла реч. Накрая преводачката каза:
— Американецът бил рус, косата му била с цвета на сеното или сламата през лятото. Прическата му била съвсем нормална отстрани, но доста по-дълга отгоре. Някаква мода. Можел да я премята от едната страна на другата. Като Елвис Пресли.
— Сресана?
— Да, грижливо сресана.
— Стилизант?
— Какво е това?
— Продукт за коса — брилянтин, гел, нещо подобно.
— Не, била съвсем естествена.
— Очите?
Лицето, което свидетелят описа, съответстваше на косата и ръста. Дълбоко разположени сини очи, гладко чело, изпъкнали скули, тънък нос, бели зъби, уста, която не се усмихва, решителна брадичка. Без видими следи по кожата. Нито белези, нито татуировки. Поизбелял загар, бръчици около очите. По-скоро от присвиване на очите, отколкото от смях или мръщене. Лека трапчинка на едната буза. По-скоро хлътване, причинено от захапка, може би дори от липсващ зъб. Но видимо. Тясно, разположено хоризонтално. Веждите, очите, високите скули, тънките устни, гримасите… Най-вероятно бе на трийсет и няколко, а не на двайсет и няколко.
— Уведомете господин Клоп, че ще го помолим да повтори всичко това пред полицейския художник — каза Ричър.
Преводачката предаде думите му и Клоп кимна.
— Как беше облечен американецът? — продължи Ричър.
Клоп отговори, а преводачката каза:
— Яке „Ливайс“, точно като вашето.
— Съвсем същото?
— Абсолютно.
— Светът е малък — отбеляза Ричър. — А сега го попитайте дали смята, че саудитецът е бил развълнуван. Нека ни каже само това, което е видял или чул. Ще оставим политическия анализ за по-късно.
Свидетелят и преводачката се впуснаха в продължително обсъждане на немски, в което от време на време се включваше и Гризман. Необходими бяха доста уточнения, за да си изяснят нещата, и накрая преводачката каза:
— Според господин Клоп по-подходящата дума е напрегнат. Напрегнат и нервен. Американецът му казал нещо и арабинът реагирал.
— Господин Клоп чул ли е думите им?
— Не.
— Колко дълго е продължила тази част от разговора?
— Вероятно минута.
— Колко дълго е останал саудитецът?
— Тръгнал си е веднага.
— А американецът е останал още трийсет минути.
— Там някъде.
— Добре — каза Ричър, — уведомете господин Клоп, че е време да разгледа снимките.


Ричър постави платнената чанта на масата.
— Предайте на господин Клоп, че снимките са доста — каза той. — Искаме да се чувства свободен да си вземе почивка, когато прецени. Предайте му да вземе предвид всичко, което ни каза за лицето на мъжа, всички подробности, които чухме току-що, и да следи за тях. Косата може да се промени, но очите и ушите — никога. Няма проблем, ако не е напълно сигурен в някоя снимка. Ще отделим възможните лица и ще ги прегледаме отново. Кажете му, че не бива да допуска грешки.


Нили отвори чантата, в която имаше двеста формуляра със снимки. Раздели ги на пет равни купчини от по четирийсет. Така не изглеждаха толкова много. Побутна първата купчина към Клоп. Той се зае за работа без особен ентусиазъм, но с безспорна ефективност. Приличаше на офис мениджър. Ричър следеше погледа му. Клоп несъмнено следваше предложението му да отмята позициите от списъка, който си бе съставил наум. Една след друга. Очи, нос, скули, уста, брадичка. Всяка от тях изискваше отделно „да“ или „не“. Отхвърли повечето кандидати още в самото начало. Купчината с неподходящите лица се увеличаваше. Месести лица, кръгли лица, тъмни очи, пълни устни. Нито едно от лицата в първата купчина не привлече вниманието му. Дори като потенциална възможност.
Нили плъзна втората купчина. Улови погледа на Ричър и му намигна. Той кимна. Програмистът, който живееше в Хамбург, бе пръв в тази купчина. Мъжът с буйната коса, който си падаше по контракултурата. Клоп го отхвърли мигновено. Ричър разбираше причините. Хлътнали скули и пухкави кръгли устни, които нямаха нищо общо с тънки като резки устни, които не се усмихват.
Купчината с отхвърлените продължаваше да расте.
И отново нито една потенциална възможност, която да заслужи допълнително внимание.
Нили плъзна третата купчина. Клоп се залови за работа. Преводачката мълчеше. Гризман излезе за малко. Минута по-късно се появи младеж, който донесе кана кафе и пет чаши. Клоп не спираше. Вземаше формулярите от следващата купчина — един по един, с левия палец и показалец, — поглеждаше ги и ги оставяше на масата. Един след друг.
Купчината с отхвърлените продължаваше да расте. И отново нито една потенциална възможност.
Клоп каза нещо на немски и преводачката съобщи:
— Съжалява, че не ви е помогнал.
— Попитайте го дали е сигурен за тези снимки.
Тя го направи и отговори:
— Сто процента.
— Впечатляващо.
— Господин Клоп разполага с отлична памет. — Тя замълча за миг. Погледна Ричър, който искаше от нея да превежда всяка дума на свидетеля, и Гризман, сякаш искаше разрешение да продължи. После каза: — Господин Клоп е бил ревизор в Източна Германия, бил е заместник-началник на отдел в голяма фабрика край полската граница. Би искал да разберем, че е прекалено квалифициран за сегашната си позиция. Но всички хубави работни места в западната част на страната са запазени за имигранти от Турция. Етническите германци нямат достъп до тях.
— Желае ли да направим почивка? Остават му още осемдесет снимки.
Преводачката зададе въпроса. Клоп отговори и тя обясни:
— С удоволствие ще продължи. Лицето на американеца се е запечатало в паметта му. Или е в тези купчини, или изобщо го няма. Кани ви да проверите работата му, като сравните фотографиите с рисунката, която ще направи с помощта на полицейския художник. Уверен е, че ще намерите заключенията му за правилни.
— Добре, кажете му да продължава.
Клоп не откри нищо и в четвъртата купчина. Не откри дори потенциален кандидат. Вече бе прегледал сто и шейсет снимки. Нили побутна към него последните четирийсет формуляра.
Ричър наблюдаваше Клоп. Общинският служител вземаше формулярите един по един с левия палец и показалец, вдигаше ги леко от масата и ги поднасяше към погледа си — нито прекалено близо, нито прекалено далече. Явно виждаше отлично, макар и с помощта на очилата си. Изражението му издаваше максимална концентрация. Нито следа от отегчен поглед или припряно подсмихване. Спокоен фокус. Взираше се изпитателно в снимките — една по една, точка по точка. Очи, скули, уста. Да или не.
Малко по-късно произнасяше присъдата. Не. Винаги не. Оставяше формуляра на масата. До този момент Ричър бе видял сто и седемдесет лица, които не принадлежаха на американеца. А това започваше да му подсказва как изглежда. Точно както го бе описал Клоп. Дълбоко разположени сини очи, подчертани скули, тънък нос, устни, които не се усмихват, решителна брадичка. Просто не оставаха други варианти. Коса с цвят на слама, по-къса отстрани, по-дълга отгоре. Явно някаква модна прическа.
Ричър продължи да чака.
Купчината с отхвърлените продължаваше да расте. И отново нито една потенциална възможност.
Клоп взе последния формуляр, погледна го все така съсредоточено и го постави върху купчината с отхвърлените.


Ричър позвъни от кабинета на Гризман. Вдигна Ландри, който повика Вандербилт, който пък на свой ред повика Уайт. Гласът на агента на ЦРУ звучеше сънливо. Беше пет сутринта в Маклийн, Вирджиния. Ричър каза:
— Имаме свидетел на срещата. Това е безспорно. Хореографията съответства. Шансовете за друга подобна среща в същия квартал по същото време са астрономически малки.
— Идентифицира ли американеца?
— Не — отвърна Ричър. — Ратклиф греши. Не става дума за компютри. Той просто е свързал две събития без никаква причина. Няма връзка. Става въпрос за два отделни случая. Просто съвпадение.
— Добре, ще го информираме. А вие по-добре се връщайте тук.
— Не — възрази Ричър. — Ще останем.



12

Полицейският художник предпочиташе да работи сам, затова Гризман поведе Ричър и Нили на обиколка из участъка. Видяха още много стаи за разпити, кабинети на полицаи, регистратури, килии за задържане, складове за съхраняване на веществени доказателства и кафене. И навсякъде сериозни хора, погълнати от усилена работа. Гризман явно се гордееше с това. И има основание, реши Ричър. Наистина бе впечатляващо.
Качиха се на втория етаж, преминаха през летяща врата и тръгнаха по пешеходния мост, който водеше към най-новата част на комплекса. Научният център. Лабораториите на криминалистите. Надникнаха първо в голяма бяла стая с безброй компютри, наредени върху дълги бели маси.
— Смятаме, че така ще се извършват кражбите в бъдеще — каза Гризман. — Вече три процента от германците използват интернет. И повече от петнайсет процента в родината ви. Сигурни сме, че тези стойности ще растат.
Продължиха обиколката. Минаха покрай редица от т.нар. чисти помещения с контролирана атмосфера и херметични врати. Приличаха на операционни в болница. Лаборатории за химически анализ, балистика, кръвни и тъканни проби, ДНК анализ. Работни маси, отрупани със стотици стъклени епруветки и всевъзможни странни на вид апарати. Явно бяха разполагали с огромен бюджет.
— Университетът финансира част от оборудването — обясни Гризман. — Техни учени също работят тук. Което е добре и за двете страни. Ние също получихме голяма федерална субсидия. Лабораториите се ползват съвместно. Понякога дори от германската армия, но при определени условия.
Ричър кимна. Добре дошли на курса по междуведомствено сътрудничество, както би казал Уотърман.
Слязоха на партера. Там въздухът бе по-свеж, явно имаше достъп до открито пространство.
Влязоха през една врата и се озоваха в просторно помещение, предназначено за автомобили. Приличаше на автосервиз или магазин за гуми, но бе безупречно чисто. Почти антисептично. Бяла боя по пода, бели плочки по стените, искрящо бяло осветление. Нито една капка масло, нито едно петънце мръсотия. Имаше само две коли. Едната бе голям седан със смачкан преден калник. Бронята и ламарините отпред не ставаха за нищо, но колата можеше да се оправи. Не беше тотална щета.
— Шофьор е блъснал човек и е избягал. Всъщност дете, което е пострадало тежко. Шофьорът не е спрял. Смятаме, че това е колата, но собственикът отрича. Надяваме се да открием кръв и влакна. Но няма да е лесно.
Другата кола бе красиво малко купе с отворени врати. Вътре надничаше мъж с бяла престилка.
— Проверяваме за отпечатъци — обясни Гризман. — Става въпрос за убийство. Смятаме, че извършителят може да е бил последният спътник, когото жертвата е качила. Била е проститутка. А това може да е опасна професия.
Ричър огледа колата отблизо. Хубава машина, особено в сравнение със стария му шевролет. Безупречно чиста. Блестеше под лампите. Вписваше се идеално в антисептичната атмосфера.
— Много чиста кола — отбеляза той.
— Апартаментът ѝ също е изключително чист и подреден.
— Имала ли е икономка?
— Мисля, че е ползвала услугите на фирма за почистване.
— В такъв случай вероятно е ползвала и автомивка. При това редовно. Миене и полиране. Отвътре и отвън. Което е добре. Няма да намерите стари отпечатъци.
Гризман попита нещо на немски мъжа с лабораторната престилка. Вероятно се интересуваше докъде е стигнал. Криминалистът отговори и посочи тук-там. Гризман надникна в колата, за да огледа по-добре. Измъкна неловко едрото си тяло от купето и каза:
— Смятаме, че разполагаме с частичен отпечатък на ляв палец върху закопчалката на предпазния колан. Повърхността е доста тясна, а и бутонът за освобождаване на колана е грапав. Освен това отпечатъкът е леко размазан. Вероятно е оставил отпечатъци и върху езика на предпазния колан, но повърхността там е безнадеждна. Твърда пластмаса с миниатюрни грапавини, които да улеснят захващането. Несъмнено такива са изискванията по стандарт, но ще трябва да си поговоря с колегите от въпросния отдел. Това не ни помага.
— Каква е колата? — попита Ричър.
— „Ауди“ — отвърна Гризман.
— В такъв случай инженерите от „Ауди“ вече са ви помогнали. Имам приятел, който се сблъска със същия проблем. Преди около година. Във Форт Худ, военна база в Тексас с размерите на Хамбург. Ставаше въпрос за ягуар, не за ауди, но и в двата случая имаме луксозни марки. Производителите им хромират лостовете за отваряне на вратите. Видът им е луксозен, усещането приятно, а и блестят в тъмното, така че човек лесно може да ги намери. Целта на проектантите е да подобрят усещането за луксозно преживяване. Пътникът пъха средния си пръст и дърпа. Не кутрето, защото смята, че е прекалено слабо, не безимения, защото смята, че е прекалено тромав, и не показалеца, защото китката ще трябва да се завърти с още двайсет и пет процента, което е малко неудобно. Винаги средният пръст. Затова трябва да разглобите вратата и да проверите за отпечатъци по задната повърхност на лостчето. Това би ви посъветвал моят приятел.
Мъжът с лабораторната престилка каза нещо на немски. Ричър не разбра нито дума, но долови възмущението в тона му. Явно знаеше английски и бе чул какво казва Ричър. Гризман обясни:
— Точно това се е канел да направи колегата. Приятелят ви успя ли да издейства осъдителна присъда?
— Не — отвърна Ричър. — Съдът прецени, че е нарушена логическата последователност на доказателствата. Приятелят ми доказа, че отпечатъкът върху лоста принадлежи на обвиняемия, но не успя да докаже, че лостът е от колата на бившата му съпруга. Адвокатът на защитата заяви, че може да е свален от всяка кола.
— Какво е трябвало да направи?
— Преди да започне, е трябвало да гравира инициалите си върху предната повърхност на лостчето. Докато то още е било върху вратата. С миниатюрна бормашина или зъболекарски инструменти например. И да заснеме всичко това. Първо от широк ъгъл, за да се види колата, после отблизо.



Гризман каза нещо на немски, което прозвуча като дълъг списък с инструкции. Ричър долови думата
Zahnartz
, за която знаеше, че означава зъболекар, тъй като преди години във Франкфурт го бе заболял зъб. Мъжът с лабораторната престилка го изслуша и кимна.

Върнаха се в стаята за разпити тъкмо когато Клоп се канеше да си тръгне. Полицейският художник им връчи рисунката, направена с цветни моливи. Гризман обеща да изпрати по факса копие в Маклийн, Вирджиния, и да прибере оригинала в делото.
Ричър и Нили отнесоха своето копие до вратата от армирано стъкло, през което се процеждаше естествена светлина. Американецът изглеждаше точно както го бе описал Клоп. Художникът се бе справил отлично със задачата си да претвори думите му в образ. Русите кичури. Гладката кожа, опъната върху черепа. Веждите и скулите, разположени хоризонтално и успоредно едни спрямо други като две стоманени пръчки от старомоден шлем за американски футбол. Очите, които проблясват от дълбоките си орбити. Тънките като цепки устни. Плюс двете вертикални линии — тънкия като острие нос и трапчинката на дясната буза. Рисунката създаваше усещането, че този човек никога не се усмихва, най-много да разтегли устни в крива, подигравателна усмивка. Художникът го бе нарисувал с яке като на Ричър. Светъл деним. Бяла тениска отдолу. Ключиците му изпъкваха също като скулите. Сухожилията по врата му бяха изпъкнали. Човек с трудно детство, на когото се е наложило бързо да порасне.
— Дали е военен? — попита Нили.
— Не мога да преценя само по вида му — отвърна Ричър.
— Защо тогава още сме тук?
— Не знам. Ратклиф обеща да получим каквото ни хрумне. А аз не искам отново да попадна в капана на нечия грешка.
— Втората среща може да не се състои в Хамбург.
— Съгласен съм. Шансовете са едно към десет. Което означава, че останем ли тук, ще разполагаме с шанс от десет процента да се озовем на точното място в точното време. Върнем ли се във Вирджиния, шансът ни пада на нула. Срещата няма да се състои пред Паметника на Уошингтън. Това поне е сигурно.
Преводачката дойде при тях.
— Господин Клоп пита кога ще проведете останалата част от разговора с него.
— Кажете на господин Клоп, че приключихме — отвърна Ричър. — Кажете му, че ако го видя отново, ще му извадя очите с нокътя на палеца си. Едно по едно.
Гризман пристъпи напред и попита:
— Мога ли да ви поканя на обяд?
Дванайсет часът в Хамбург, Германия.


Което означаваше един часът следобед в Киев, Украйна. Куриерът тъкмо слизаше от самолета. Бе прекосил планините между Афганистан и Пакистан, за да стигне до Пешавар, където да се качи на самолета за Карачи, а там да се прехвърли на полета за Киев. Бе използвал различни паспорти за всяка отсечка от маршрута, а сега се бе преоблякъл за пореден път. Бе сменил розовата си риза с черна тениска, очила и шапка с емблемата на футболния отбор на „Донецк“. Беше напълно незабележим и непроследим. Украинската гранична полиция не му създаде никакви проблеми. Той взе багажа си от лентата и напусна сградата на терминала. Нареди се на опашката за такси и изпуши една цигара, докато чакаше реда си.
Таксито бе стара чешка шкода. Куриерът даде на шофьора адреса, на който да го остави — пазар за цветя на пет преки от истинската му цел. А тя бе малък апартамент, нает от четирима правоверни от Туркменистан и Сомалия. Конспиративна квартира. Винаги бе за предпочитане последната част от маршрута да се изминава пеша. Шофьорите на таксита можеха да запомнят едно или друго. Някои дори си водеха бележки. Изминати километри, разход на гориво, адреси. Не познаваше никого от четиримата. Те обаче го очакваха. Киев не бе като Хамбург. Тук не можеше просто да позвъни на вратата. Затова бяха изпратили друг куриер. Куриер на куриера. Необходима предпазна мярка.
Излезе от таксито край пазара за цветя. Тръгна между сергиите, отрупани с ярки цветя, и се озова във влажно хале, в което бяха изложени по-редките видове. Когато излезе от другия край, отново бе облякъл розовата си риза, а шапката и очилата бяха изчезнали.
Той извървя пеша последните пет преки и откри жилищния блок, който търсеше. Бетонна кула, щръкнала сред по-стари и по-елегантни сгради. Открояваше се като фалшив златен зъб. Сякаш много отдавна на това място бе паднала бомба и бе освободила място за блока. А може би тъкмо това се бе случило. Фоайето вонеше на белина. Асансьорът работеше, но издаваше неприятни звуци. Коридорите на етажите бяха тесни.
Куриерът почука на вратата и зачака. Започна да отброява секундите в главата си. Бе чукал на много врати. Знаеше как протичат нещата. Първо, хората вътре чуват почукването, второ, стават от дивана, трето, проправят си път сред хаоса от мебели и вещи, четвърто, пристъпват към вратата, пето, отварят я.
Вратата се отвори. На прага стоеше млад мъж. Сам. В апартамента зад него цареше тишина.
— Би трябвало да ме очаквате — заяви куриерът.
— Трябва да излезем — отвърна младежът.
— Кога?
— Сега.
Младежът е сомалиец, помисли си куриерът. На двайсет и няколко, но вече изтощен от живота, целият кожа и кости. Примитивен като някой изчезнал биологичен вид.
— Не искам да излизам — каза куриерът. — Изморен съм. Сутринта отново заминавам. Очаква ме нов полет.
— Нямаме избор. Трябва да излезем.
— Смисълът на подобна квартира е да не се налага да излизам.
— Футболният отбор на Киев играе тази вечер в Москва. Всички барове ще дават мача. Започна скоро заради часовата зона. Ще бъде необичайно да не отидем. Ще се откроим.
— Ти можеш да вървиш.
— Никой не бива да остава в апартамента. Не и този следобед. Някой ще забележи. Съперничеството между двата отбора е голямо. Тук го приемат като израз на патриотизъм. От нас се очаква да се впишем в общата картина.
Куриерът сви рамене. Предпазните мерки наистина изискваха следването на подобни принципи на поведение. А футболът не бе толкова лошо нещо. Веднъж бе гледал как играят с отрязана глава.
— Добре — съгласи се той.
Слязоха по стълбите, постигнали мълчаливо споразумение да не рискуват с асансьора. Поеха в нова посока, която ги отдалечи от пазара за цветя. Подминаха жилищни кооперации с величествени някога, а сега избледнели и олющени фасади и свиха в алеята, открила се между две от тях. Пряк път, обясни сомалиецът. Беше тясна тухлена алея, в която стъпките им отекваха толкова силно, че куриерът се почувства неловко. Сградата свърши и двамата се озоваха в миниатюрен двор, не по-голям от стая, ограден от четириетажни тухлени фасади. Високо над главата на куриера се виждаше късче синьо небе. Стените бяха изпъстрени тук-там със зазидани прозорци и прорязани от широки водосточни тръби. От покрива висеше кабел за телевизионна антена, навит на места на руло, от което нямаше никакъв смисъл.
В двора ги очакваха трима младежи.
Куриерът прецени, че един от тях вероятно е братовчед на сомалиеца. Другите двама също си приличаха. Несъмнено бяха от Туркменистан. Съквартирантите на сомалиеца. За частица от секундата — за една щастлива частица от секундата — куриерът си помисли, че това е мястото на срещата, откъдето всички заедно ще отидат на бар. Но в този момент видя, че няма друг изход от двора.
Това не бе пряк път.
А капан.
И тогава разбра. Беше ясно като бял ден. Съвсем логично. Той представляваше риск за сигурността на операцията. Защото знаеше цената. Сто милиона долара. Именно тя бе най-опасният елемент в цялото начинание. Подобна сума би разтревожила много хора. Всеки, който я знаеше, автоматично се превръщаше в потенциална заплаха за операцията. Класическа теория. Бяха я изучавали в тренировъчните лагери, илюстрирана с хипотетични примери. Бяха я разигравали на практика. Жалко, бяха си казвали, но необходимо. Голямата борба изисква големи жертви. Голямата борба изисква хладен ум и студено сърце. Куриерът, когото бяха изпратили преди него, не им бе наредил да проветрят апартамента и да настанят удобно своя гост. Бе донесъл съвсем различни инструкции.
Куриерът не помръдна. Не каза нито дума. Никога нямаше да каже нито дума. Не и той. Те би трябвало да го знаят. След всичко, което беше направил. Той беше различен. С него тайната им бе в безопасност. Дали?
Не, това бяха хора, които играеха футбол с отрязани човешки глави. В сърцата им нямаше място за подобни чувства.
— Съжалявам, братко — каза сомалиецът.
Куриерът затвори очи. Няма да използват пистолети, помисли си той. Не и в центъра на Киев. Ще използват ножове.
Не позна. Използваха чукове.
* * *
В Джалалабад беше четири и половина следобед. В бялата кирпичена къща сервираха чай. В малката душна стая влезе новият куриер. Беше жена. Двайсет и четири годишна, с дълга черна коса и кожа с цвят на чай. Бе облякла бяла риза с множество халки и джобчета, панталон в цвят каки и ботуши. Стоеше мирно пред двамата мъже, излегнали се на възглавниците си.
— Въпросът е много важен — започна високият, — а също и бързината. Затова ще летиш направо от Карачи. Предпазните мерки са излишни. Никой не те е виждал преди. Ще се срещнеш с един американец и ще му кажеш, че приемаме цената. Повтарям, приемаме цената. Разбираш ли?
— Да, господине — отвърна жената.
Дебелият добави:
— Американецът няма да спомене цената, а ти няма да го питаш. Тя трябва да остане тайна. Защото той е ядосан, че го принудихме да я свали толкова много. Освен това не искаме останалите да си помислят, че сме се разорили и не можем да си позволим повече пари.
Жената кимна леко.
— Кога заминавам? — попита тя.
— Веднага — каза високият. — Ще пътуваш цяла нощ. Трябва да хванеш сутрешния полет.



13

След като обядваха, Гризман откара Ричър и Нили до хотела, в който бяха отседнали миналия път. Те му благодариха, но не се настаниха в него, след като изпратиха полицая. Ричър не обичаше да отсяда два пъти на едно и също място. Въпрос на навик. Напълно излишен, ще кажат някои. А той щеше да им отвърне, че е на трийсет и пет и още е жив. Това говореше достатъчно.
Огледаха картата на Нили. Тя посочи с пръст апартамента на иранеца.
— Разбира се, може да разполагат с повече от една секретна квартира.
— Възможно е — съгласи се Ричър. — Това е игра на проценти и вероятности.
Тръгнаха пеша и откриха улицата, по която бяха минали предишния път, онази с четирите полицейски автомобила. Същата, на която бе убита проститутката. Завиха надясно право към тайната квартира. Приближиха я, но не прекалено и огледаха мимоходом страничните улички. Нямаше да е лесно. За разлика от други градове по света тук нямаше големи рекламни надписи. Нито искрящи неонови реклами, нито онези старинни на вид метални табели, които се полюшваха над магазините. Вероятно бяха забранени от чисто естетически съображения. Всяка търговска реклама подлежеше на индивидуално одобрение. Видяха фирма за автомобили под наем, която заемаше два съседни офиса на партера. Някои магазини и ателиета за услуги сами разкриваха дейността си. При други нещата не бяха толкова ясни. Ричър влезе в едно фоайе с фотьойли и рецепция, тъй като го взе за лоби на хотел, но се оказа солариум. Кабинките бяха разположени отзад и не се виждаха от улицата. Жената на рецепцията се засмя, но бързо се овладя и им препоръча бутиков хотел на съседната пряка. Мястото се оказа отлично, поне на пръв поглед. На прага стоеше портиер с цилиндър, готов да им отвори вратата.
— Имаш ли пари? — попита Нили.
— Ратклиф ще плати — отвърна Ричър.
— Той не знае, че сме тук.
— Ще му се обадим. И бездруго трябва да го направим.
— Откъде?
— От някоя стая. Твоята или моята.
— Още нямаме стаи. Едва ли ще ни настанят, ако не предплатим.
Ричър извади рулото с банкноти, което винаги носеше със себе си. Няколко пъти бе изваждал различни суми от него, но така и не ги бе възстановявал. Затова сега разполагаше със скромна сума. Същото се отнасяше и за Нили.
— Ще вземем една стая — каза Ричър. — Засега. Докато не им звъннат от Съвета за национална сигурност.
Нили се сепна в първия миг, но после кимна:
— Добре.
Влязоха в хотела.


В този момент американецът се намираше на три преки от тях. Тъкмо намаляваше, за да спре пред офиса на фирмата за автомобили под наем, който Ричър и Нили току-що бяха видели. Беше се отбил в Грьонинген за ранен обяд. С чаша вино. Бе решил да не бърза, да остави организма да преработи алкохола. За всеки случай. Законът бе доста строг. Затова се разходи из града. Оказа се доста приятен. После се качи в колата, прекоси напълно формалната граница, излезе на магистралата и подкара към Бремен, после продължи към Хамбург. Наслаждаваше се на всеки километър. Изпитваше нещо като преждевременна носталгия. Щеше да мине много време, преди отново да види Европа. Ако изобщо я видеше някога.
Върна ключовете и си тръгна пеша. Напусна квартала и се насочи към морето. Към своя апартамент. Който бе наел, а до края на договора оставаше по-малко от месец. Така нямаше да му се наложи да плаща излишни пари.


Стаята, която получиха, бе с тъмнозелени тапети и акценти с цвят на калай. Телефонът обаче работеше. Ричър се свърза с дежурния служител на Агенцията за национална сигурност, който пое ангажимента да уреди престоя им в хотела чрез консулството. После предаде слушалката на Уайт, който каза:
— Вандербилт провери връзката с Швейцария. Върна се четири години назад. После направи повторна проверка. В деня, който ни интересува, в Германия е имало точно сто американски граждани, които са посещавали Цюрих по някое време преди това.
— Полезни данни — отбеляза Ричър, — но не ни дават нищо сигурно. Може да е използвал Каймановите острови. Или Люксембург. Или Монако. И да е отишъл в Цюрих на почивка. Аз самият съм го правил и не влязох в нито една банка по време на престоя си там.
— Ясно — отвърна Уайт.
— Но предай на Вандербилт, че му благодаря.
След Уайт се обади Уотърман, който каза:
— Притесняват се за теб.
— Кой? — попита Ричър.
— Ратклиф и Синклер.
— Той каза да проверим всички възможности. Няма смисъл да го правим на едно и също място.
— Някакъв напредък?
— А вие?
— До под кривата круша.
— Ние също. Няма смисъл да стоим под една и съща крива круша.
— Синклер ще иска да говори с теб.
— Кажи ѝ, че ще звънна по-късно. След като хората от консулството уредят нещата. Това може да ги накара да се забързат.
— Има пакет от Пентагона за сержант Нили.
— Спешна доставка?
— Не мисля.
— Задръж го, докато не говоря със Синклер.
— Някакъв срок?
— Два часа, смятано от този момент — отсече Ричър.


Запътиха се към бара, в който Хелмут Клоп бе станал свидетел на срещата между куриера и американеца. Намираше се на двайсет минути от хотела — толкова беше и от секретната квартира, но в различна посока. Взаимното им разположение наподобяваше две спици на едно и също колело. Минаха покрай бара, като нито ускориха, нито намалиха крачка. Гледаха право пред себе си и разчитаха на периферното си зрение. Намираше се на партера на стара каменна сграда, някога пансион или фабрика, която вероятно бе изгоряла по време на войната и не бе възстановена след това. Барът се открояваше с дъсчената си фасада. Тя обаче не му придаваше обичайния провинциален вид. Нямаше нищо общо с плевните по селата например. Дъските бяха тънки, заковани плътно една до друга, без да се припокриват. На цвят бяха тъмнозлатисти, обилно лакирани, грейнали като гребна лодка в езерцето на някой парк. Прозорците бяха малки, с кремави дантелени пердета, привързани зад первазите, и хартиени знаменца, окачени в горната им част. Всички знаменца бяха немски. Вътре цареше кехлибарен сумрак.
— Двама души ни следят — каза Нили.
— Къде са? — попита Ричър.
— На ъгъла, на петдесет метра зад нас.
Той не се обърна.
— Как изглеждат?
— Двама мъже на възраст между трийсет и четирийсет. По-едри от мен, по-дребни от теб. Вероятно не са германци. Крачат като американци.
— Как крачат американците?
— Като нас.
— От колко време ни следят?
— Не съм сигурна.
— Скули?
— Не. Освен това са прекалено високи.
— Добре — каза Ричър. — Да пием кафе.
Продължиха разходката си със същото небрежно, дори лениво темпо и се озоваха пред сладкарница с витрина, отрупана със сладки, машина за еспресо и четири масички с по два стола всяка. Масите и столовете бяха метални, боядисани в сребристо. Бяха разположени до прозорците и предлагаха отлична гледка към улицата. Нили седна, а Ричър отиде на касата. Поръча две двойни кафета и извика:
— Искаш ли нещо сладко?
— Разбира се — отвърна Нили. — Ябълков щрудел.
— Два — каза Ричър на жената зад щанда.
Старо армейско правило. Яж винаги когато можеш. Следващата възможност може да се открие чак след няколко дни. Продавачката показа с мимики и жестове, че Ричър трябва да седне и тя ще го обслужи. Ричър отвърна с аналогична пантомима, че иска да вземе таблата с кафетата и щруделите още сега. Негово собствено правило. Можеше да се наложи да тръгне без предупреждение и не искаше да завлича с неуредени сметки обикновени трудови хора. Взе рестото, отнесе подноса на масата и седна. Нили се извърна дискретно и каза:
— Видяха ни да влизаме тук. Ускориха крачка. Ще ги видим след минута.
Ричър погледна първо наляво, после надясно. На двайсетина метра по-надолу по улицата имаше още една сладкарница. Масите ѝ също бяха разположени покрай прозорците. И предлагаха добър изглед навън. Ако преследвачите им имаха достатъчно ум в главите си, щяха да се настанят именно там. Така можеха да чакат колкото е необходимо, без да предизвикват подозрение, и да продължат следенето веднага щом обектите им излязат на улицата.
— Ето ги — каза Нили.
Ричър видя двамата мъже. Изглеждаха точно както ги бе описала Нили: трийсетинагодишни, по-едри от нея, по-дребни от него. Около метър и осемдесет, деветдесет килограма. Къси коси. Вървяха като американци. И бяха облечени като американци. По-конкретно, особено за опитно око, облечени като американски военни в отпуск. Облечете някой цивилен в униформа за час-два, колкото да изиграе роля в киното или да отиде на бал с маски, и ще видите, че изглежда нелепо в нея, че се чувства непривично и некомфортно. По същия начин облечете някой войник, който не е свалял униформата през последните десет години, в джинси и яке, и той също ще изглежда нелепо в цивилни дрехи. Защото няма да е свикнал с тях. Ще изглежда прекалено спретнат, с остри като бръснач ръбове на панталона, а и позицията на тялото му ще го издава, тъй като ще върви с изправени рамене и ще крачи отмерено.
Мъжете се появиха и подминаха сладкарницата, както Ричър и Нили бяха подминали бара, без да забавят, без да ускорят, вперили погледи право пред себе си, оглеждайки улицата с периферното си зрение. Широки обветрени лица, напукани ръце, покрити с мазоли. Сержанти най-вероятно. Професионални военни, ако се съди по вида им. Единият прошепна нещо на другия, той кимна и двамата влязоха в сладкарницата от другата страна на улицата, на двайсетина метра от Ричър и Нили. И в двете посоки се движеха коли, а тротоарите бяха изпълнени с хора, тръгнали на пазар, или служители от близките офиси. Мъжете се настаниха до прозореца, като се преструваха, че не забелязват Ричър и Нили, също както Ричър и Нили се преструваха, че не гледат към тях.
— Кои са те? — попита Ричър.
— Не мога да преценя само по външния им вид.
— Някакви догадки?
— Очевидно военни. Най-много сержанти. Вероятно не са от бойна част. Старите сержанти от бойните части изглеждат по различен начин. Тези се занимават с нещо друго.
— Но не работят зад бюро.
— Съгласна. Помощни войски най-вероятно. Транспортни може би. Нищо чудно да товарят камиони. И да ги разтоварват. Ти какво смяташ?
— Чудя се защо са тук — отвърна Ричър. — Как са разбрали къде да ни намерят?
— Гризман? Може той да им е позвънил веднага след като ни остави пред хотела.
— Но ние не отседнахме в същия хотел. Не може да са ни проследили от там. Защото не тръгнахме от там.
— Което означава, че имаме изтичане на информация от Съвета за национална сигурност. Само те знаят в кой хотел сме отседнали. Което е абсурдно.
— Добре. В такъв случай не са ни проследили от хотела. Ние сами сме се натъкнали на тях. Чакали са тук.
— Защо?
— Може барът да е място за срещи на съмишленици и приятели. А може тук да идват всякакви хора. Може да въртят някаква търговия. Какво се случва, когато двама военни полицаи се появят изневиделица в града? Поставят наблюдатели, ей така, за всеки случай. И ние се появяваме. Току-що сме задействали сигнализацията им.
— Те не знаят, че сме служители на Военната полиция. Не знаят имената ни. Никой не знае, че сме в страната.
— Ние как разбрахме за Хелмут Клоп?
— Гризман е предал някакъв тъп полицейски доклад. Пратил го е в консулството.
— Защото е добросъвестен гражданин?
— Не, защото пази огромния си задник.
— Човек като него несъмнено би изпратил доклад за двама американски военни, попаднали в полезрението на полицията във връзка с разследване на убийство. Които минавали покрай местопрестъплението и се престрували на туристи. Имената ни бяха записани черно на бяло. Затова е решил да препрати доклада. Най-вероятно директно в командването ни в Щутгарт. Където някой го е прочел, видял е, че доскоро сме служили в Сто и десета специална част, и е задействал аларма. Натиснал е червеното копче като в някоя банка. Никой не знае нищо, но вижда, че в града пристигат разни хора. Защо са дошли? Започнали сме мащабно издирване. Ще настъпим доста хора по мазолите.
— Смяташ ли, че тези двамата са свързани с хората, които търсим?
— Ти поеми този вляво и можеш да получиш медал за заслуги.
— Никога няма да връчат медал за заслуги на обикновен сержант.
— Не, не са хората, които търсим. Късметлия съм, но не чак толкова.
— Кои са тогава?
— Не мога да преценя само по външния им вид — отвърна Ричър.
Двамата изядоха последните си трохички ябълков щрудел — макар да се наложи да ги преследват по чиниите си, — изпиха кафето, като оставиха само мътна утайка на дъното на чашите си, станаха рязко и се отправиха към вратата.



14

Ричър и Нили се запровираха между пешеходците по тротоарите и колите на улицата, след което се насочиха право към второто кафене от другата страна. Видяха през витрината, че двамата мъже се сепват и се изправят на крака. Прекалено късно. Седяха от противоположния край на ъглова маса за четирима, която предоставяше отлични възможности за наблюдение. В същото време обаче между тях и останалата част от помещението стояха два празни стола. Нили влезе първа и се настани на единия стол. Ричър я последва по петите и седна на другия. Което означаваше, че преследвачите им се озоваха в капан. Всички мина тихо и кротко, съвсем цивилизовано дори, но двамата непознати не можеха да се измъкнат. Не и докато Ричър и Нили не станеха от местата си и не им направеха път. Което нямаше да се случи скоро.
— Чуйте ме внимателно, момчета — започна Ричър, — защото ще го кажа само веднъж. Ще ви направим предложение, което важи само тук и сега. Ще ви помогнем, ако можем. Минимални присъди в замяна на пълни самопризнания. Освен ако не сте свързани със случая, който разследваме. Аз лично не мисля, че сте свързани с него. Струвате ми се крайно неподходящи.
— Разкарайте се! — озъби се мъжът отляво.
Беше по-близо до четирийсетте, отколкото до трийсетте, със започнала да посивява къса черна коса и едро, месесто лице, което приличаше на пържола алангле. Имаше черни очи и мазоли по ръцете. Акцентът го издаваше, че е от Арканзас, Тенеси или евентуално от Мисисипи.
— Знаете имената ни, защото някой ни е проверил и е вдигнал тревога. Следователно знаете, че сме военни полицаи. От този момент вече сте под арест.
— Не можете да го направите!
— Разбира се, че можем. Уставът ни го позволява. Ако искаме, можем да арестуваме дори председателя на Съвета на началник-щабовете. Трябва да разполагаме със солидни улики, но на теория можем да го направим. За разлика от него вие не представлявате никакъв проблем.
— Ние сме извън вашата юрисдикция.
— Твърде смело изказване.
— Не сме военни.
— Мисля, че сте.
— Дори не сме американци.
— Мисля, че сте.
— Грешите.
— Докажете го. Носите ли лични документи?
— Разкарайте се! — повтори мъжът отляво.
— Законът в Германия изисква да докажете самоличността си при поискване от полицията.
— От немската полиция, не от вас.
— Много бъркате. Запътили сте се към максимална присъда.
Мъжът не отвърна нищо. Спътникът му следеше разговора като зрител, който наблюдава тенис мач — погледът му сновеше напред-назад.
— Покажете ми документи — настоя Ричър.
Мъжът отляво каза:
— Искаме да си тръгнем. Моля, направете място.
— Няма да стане.
— Ще направим така, че да стане.
— Можете да опитате — отвърна Ричър. — Но ще пострадате. Нямате представа срещу какво се изправяте.
— Имаш твърде високо самомнение.
Ричър кимна към Нили.
— Говоря за нея. Аз съм тук, за да разчистя бъркотията.
Двамата мъже насочиха погледи към Нили. Черна коса, черни очи, слънчев загар. Красива жена. Тя им се усмихна. Бе опряла ръце на масата. Ричър забеляза ноктите ѝ. Добре оформени, с искрящ безцветен лак. Явно бе лакирала дясната си ръка с помощта на лявата. Никога не би използвала салон за красота. Не понасяше някой да докосва ръцете ѝ. Тя погледна първо единия, после другия.
Мъжът отляво сви рамене, надигна се на сантиметър-два от стола и бръкна в задния джоб на панталона си. Другият направи същото. Ричър не откъсваше поглед от тях. Чувстваше се в относителна безопасност. Никой не носи оръжие в задния джоб на панталона си. Неудобно. И труднодостъпно.

Мъжете извадиха две лични карти. Пластмасови, с размерите на кредитни карти. Но не бяха кредитни карти. А лични карти, последвани от шофьорски книжки. И на двете пишеше
Bundesrepublik Deutschland
. Федерална република Германия. Снимките бяха техните. Мъжът вляво се казваше Бернд Дюрнбергер, а другият вдясно — Клаус Аугенталер.

— Германски граждани ли сте? — попита Ричър. Мъжът вляво прибра личните карти и кимна.
— Натурализирани?
Той кимна отново.
— Положихте ли изпит?
— Разбира се.
— Труден ли беше?
— Не особено.
— В коя провинция се намираме?
— Германия.

— Това е страната. Тя е федерална република. Неслучайно се нарича
Bundesrepublik
. Означава, че има щати като Америка, или провинции, както ги наричат тук. С тази разлика, че са шестнайсет, а не петдесет. Принципът обаче е същият.

— Май съм забравил.
— Хамбург — отвърна Ричър.
— Това е градът.
— Но също и щат или провинция. Като Ню Йорк. На север е Шлезвиг-Холщайн, на юг Долна Саксония. Още по на юг е Бремен. Защо смени името си?
— Защо не?
— Защо Дюрнбергер?
— Харесва ми как звучи.
— Запази ли американското гражданство?
— Не, отказахме се от него. Нямаме двойно гражданство. Нищо не можеш да направиш.
— Мога да бъда нелюбезен.
— Какво?
— Озоват ли се в чужбина, американците често се проявяват като невъзпитани. Вие, европейците, непрекъснато се оплаквате от това. Можем да продължим да си седим тук.
— Не, ние ще си тръгнем веднага.
— Защо?
— Защото искаме.
— Трябва ли да ползвате тоалетната?
— Не.
— Имате ли спешна работа?
— Имаме свобода на придвижване.
— Разбира се. Също като някой човек, попаднал на Таймс Скуеър, който се опитва да стигне навреме до офиса си. Но не може да го направи, освен ако не се блъсне в туриста пред себе си.
Мъжът вляво замълча.
Ричър погледна другия и попита:
— А ти как си избра това име?
— По същия начин — отвърна той. — Харесва ми.
— Наистина ли? Я го кажи на глас.
Мъжът не отговори.
— Кажи го — настоя Ричър. — Искам да чуя колко хубаво звучи.
Никакъв отговор.
— Кажи го!
Отново никакъв отговор.
Ричър обхвана с длани плота на масата и стисна здраво. Приведе се напред и повтори:
— Кажи си името.
Непознатият не реагира.
— И така — обобщи Ричър, — разполагаме с човек, който не знае, че Германия е разделена на провинции, и друг, който не знае собственото си име. Не успявате да ме убедите, че сте германски граждани.
Той стисна здраво масата и се приведе напред не в търсене на драматичен ефект, а като подготовка за това, което очакваше да последва.
И то не закъсня. Мъжът отдясно блъсна силно масата с намерението да забие ръба ѝ в гърдите на Ричър и дори да го събори от стола, но Ричър бе подготвен и я блъсна десет пъти по-силно, в резултат на което тя се заби в корема на неговия противник. Добър удар, но изместването на масата освободи достатъчно пространство за мъжа отляво, който стана, заобиколи Ричър и се втурна към вратата. Нили обаче скочи светкавично, пристъпи вляво, завъртя се рязко и стовари юмрука си в слънчевия му сплит. В резултат на това мъжът застина на място, останал без дъх и изпаднал в паника, с широко отворена уста, сякаш бе погълнал електрошокова палка. Така предостави на Нили достатъчно време, за да нанесе следващия си удар. Първо лявото ѝ коляно се заби в слабините му, а после дясното се стовари върху лицето му и той се строполи на пода пред нея.
Ричър държеше другия мъж притиснат зад масата.
— Видя ли какво имах предвид? — попита той. — Сега ще трябва да почистя тази бъркотия.

Той извърна глава и видя, че възрастната жена зад касата се кани да изпищи, да припадне или да грабне телефона. Затова извика:
Sexueller Angriff
, което, доколкото помнеше от един случай, когато бе отвел задържан в гражданския съд във Франкфурт, означаваше сексуално нападение. После посочи себе си и добави:
Militärpolizei
. Знаеше, че това означава Военна полиция. Жената се поуспокои. Силите на реда контролираха ситуацията. А и не бяха счупили нищо. Нили бе действала прецизно. Имаше кръв по пода, но съвсем малко. Едно забърсване с парцала и нямаше да остане следа от нея. В края на краищата няма щети, няма проблем.

Ричър се обърна към Нили.
— Помоли я да използваш телефона. Обади се в Щутгарт и провери дали някой колега, когото познаваме, може да дойде тук още днес.
— Заради тях?
— Ще се вдигне шум. Трябва някой да ни отърве от боклука.
— Няма ли да звъннем на Синклер?
— Това е работа на армията. Не бива да я занимаваме с такива детайли.
Нили не се отличаваше с по-добри познания по немски в сравнение с Ричър, затова изигра пантомима с повдигане на вежди и изпънати показалец и кутре, универсалния знак за телефон. Възрастната жена взе стария черен телефон с жица от далечния край на щанда и ѝ го подаде. Нили набра номера, изчака да я свържат и започна да говори.
Ричър насочи вниманието си към мъжа, когото бе притиснал с масата. Беше с къса коса, ниско чело и стари следи от акне по лицето и беше пребледнял. Погледът му сновеше между Ричър и приятеля му, проснат на пода. Напред-назад, досущ като метроном. В очите му се четеше паника.
— Ще направя следното предположение, което се основава не на факти, а на наблюдения — започна Ричър. — Ти не си мозъкът на тази операция. А това те поставя в много неизгодно положение. Късметът обаче е на твоя страна. Аз съм разумен човек. Предложението, което направих преди малко, остава в сила. Само за теб. Минимална присъда в замяна на пълни самопризнания. Ще преброя до три. После предложението отпада.
Паниката в очите на мъжа се засили. Той отвори уста, но не успя да изрече нито дума.
— Кой ви каза да дойдете тук днес?
Мъжът посочи онзи, който лежеше на пода.
— Той.
— Защо? — попита Ричър.
— Продаваме разни неща.
— Къде?
— В бара.
— Какви неща?
Мълчание.
— Големи или малки? — попита Ричър.
— Малки.
— Пистолети?
Мъжът кимна.
— Берета М-девет?
Ново кимване.
— Нещо друго? — продължи Ричър.
— Не.
— Добре, продавате крадени оръжия на скинарите. Поздравления. Нови или стари?
— Само стари.
— Откъде ги вземате?
— От камионите, с които ги карат за претопяване.
Ричър кимна. Бракувано оръжие, вписано като негодно или унищожено, но така и не успяло да стигне до пещите. Нищо ново.
— Муниции? — попита той.
— Да — отвърна мъжът.
— В същия бар?
— Да.
— Как се сдобихте с фалшивите лични карти?
— От същото място. От бара. Там има един немец…
— Какво друго се случва там?
— Най-различни сделки.
— Често ли ходиш там?
Мъжът погледна приятеля си, който продължаваше да лежи на земята. После кимна.
— Там продаваме нещата.
Ричър извади полицейската рисунка от джоба си. Американецът. Челото, скулите, дълбоките орбити. Небрежната прическа. Разгъна рисунката, приглади я и я сложи на масата.
— Виждал ли си го там? — попита Ричър.
Мъжът погледна рисунката.
— Да, виждал съм го — каза той.



15

Нили остави телефона, благодари с мимики на старата дама и се върна при масата. Ричър я посрещна с думите:
— Този е видял нашия човек в бара.
— Колко пъти? — попита Нили.
— Май че бяха три — отвърна мъжът.
— За какъв период от време?
— Последните няколко месеца. Веднъж или два пъти носеше шапка.
— Каква шапка?
— На някакъв отбор май. Може би от Националната футболна лига. Нещо с червена звезда.
— Знаеш ли името му?
— Не.
— Какво прави той в бара?
— Нищо особено.
— Служи ли в армията?
— Последния път, когато го видях, нямаше шапка и косата му бе прекалено дълга.
— Кога беше това?
— Преди две седмици.
— И какво правеше той преди две седмици?
— Седеше на една маса до прозореца и пиеше бира.


В този момент американецът чакаше градския автобус, който да го отведе в центъра. Имаше доста задачи. Неща, които да свърши в последния момент, и дълъг списък с покупки. Хамбург бе оживено пътническо пристанище, в което непрекъснато акостираха фериботи и круизни лайнери, затова лесно щеше да се подготви за пътуването. Трябваше да вземе и подходящи дрехи за дълъг преход. Щеше да пазарува от различни магазини и да плати само в брой. Графикът му бе натоварен, но така се налагаше. Часовникът отброяваше секундите.
Автобусът пристигна и американецът се качи.


Ричър вдигна мъжа от пода на кафенето и го замъкна на тротоара. Нили пое партньора му. Погледнаха картата на Нили и се запътиха към близката градинка. Онзи, когото Нили бе ударила, куцаше и влачеше крак. Носът му бе счупен от втория удар с коляно. Това определено не го правеше по-красив. Нито по-грозен.
Добраха се до градинката и седнаха на две пейки. Нили и Глупавия, както го нарече Ричър наум, заеха едната, Ричър и Пребития се настаниха на другата. Зачакаха. Глупавия мълчеше. Изглеждаше уплашен от Нили. Може би не беше чак толкова глупав. Пребития се съвземаше бавно. Ричър го усети, че започва да става неспокоен. Да се оглежда, да изчислява ъгли, да преценява вероятности. В един момент по улицата избоботи бавно градски автобус, огромен и шумен, пълен с пътници, насочили се към центъра на града. Ричър долови, че пленникът му се напряга. Шумът и суматохата предлагаха удобна възможност за бягство, затова Ричър постави ръка на врата му — отстрани приличаше на приятелски жест — и стисна. Мъжът изохка тихо и се отпусна, а автобусът отмина.
Продължиха да чакат. Следобедът започна да прелива във вечер. В един момент до бордюра спря синя кола. Голям опел, седан. Произведен от „Дженерал Мотърс“. Зад волана седеше мъж в американска бойна униформа. До него седеше още един военен. Зад тях се виждаше плексигласов панел, който разделяше салона на автомобила от тавана до пода. Полицейска кола.

Пътникът излезе. Нисък, набит, мургав. Мануел Ороско. Сравнително ново попълнение в 110-а специална част.
Не се бъзикай със специалните следователи.
Любим негов израз. Добър приятел.

— Мислех, че са те пратили на някакъв курс — заяви Ороско.
— Това ли си чул? — отвърна Ричър.
— Всички говорят за това, човече. Все едно си умрял.
— Съветът за национална сигурност ни натовари със секретна задача. Хванали сме дървото и го друсаме здраво. Доста гнили ябълки падат от него. Ще трябва да почистиш след нас. Без да споменаваш имената ни. Можеш да обявиш арестите за своя заслуга, ако искаш. И да получиш още един медал. Започни с тези двамата. Продават пистолети, предназначени за претопяване, на скинари в един бар.
— Няма да получа медал за това.
— Барът е важен. Може да се окаже върхът на айсберга.
— Какво се е случило с носа му?
— Нили.
— Отлична работа.
— Трябва ни информация за бара. Очевидно там се въртят най-различни сделки. Напиши го като отделен доклад, става ли? После си свободен да разследваш бара. Но не преди да ти дадем знак. Търсим конкретен човек и не искаме да го подплашим. Предполагаме, че ще се върне. Макар вероятността да е малка.
— Ясно, шефе — отвърна Ороско.
— Вече не съм ти шеф.
— Не се съмнявам, че си шеф на нещо.
Ороско настани двамата арестанти на задната седалка на колата, зад плексигласовия панел, и се настани до шофьора, а Ричър и Нили му помахаха за „довиждане“. Върнаха се пеша в бутиковия си хотел, където служителят на рецепцията потвърди, че са получили обаждане от американското консулство, в резултат на което вече са им предоставени две съседни луксозни стаи на последния етаж. Влязоха първо в тази на Нили, откъдето се обадиха в Маклийн, Вирджиния, за да информират Синклер за последните събития.


В същия момент специалистът по дактилоскопия в полицейския гараж разговаряше по телефона с главен следовател Гризман. Тъкмо го бе уведомил, че е открил чудесен отпечатък върху задната повърхност на хромирания лост на вратата. Просто идеален. Ако се съди по формата му, би трябвало да е оставен от средния пръст на дясната ръка от мъж със среден ръст или от едра жена. Нямало съвпадения с федералните бази данни. Следователно извършителят почти сигурно не е германски гражданин.


Луксозните стаи разполагаха с модерни телефони. Нили включи своя на високоговорител и седна на леглото. Ричър се настани на стола. Телефонът в Маклийн също бе включен на високоговорител. Ричър чу характерното ехо, след което прозвуча поздравът на Синклер, последван от тези на Уотърман и Уайт. Ричър предположи, че всички са се събрали в офиса и са седнали удобно в кожените столове край заседателната маса.
— Някакъв напредък? — попита Синклер.
Звучеше уморено.
— Свидетелят е германски гражданин на име Клоп, който ни даде добро описание и добър портрет. Изпратихме ви го по факса. Клоп казва, че го е видял два пъти. Впоследствие открихме друг свидетел, който е видял нашия човек три пъти. В същия бар. Който се оказа свърталище на крайната десница и място за незаконни сделки. Най-различни сделки.
— Там ли ще се проведе втората среща?
— Шансовете са минимални. Могат да изберат което място си пожелаят от Скандинавия до Северна Африка.
— Проверяваме списъците по няколко различни критерия — обади се Уайт. — Държавният департамент разполага с изключително мощни компютри. Обработваме имената на около четиристотин американски граждани. Твърде много, за да ни бъдат от полза. Последните дестинации, на които са пътували, включват четирийсет страни. И това е твърде много.
— Всичко се свежда до добре познатия ни въпрос. Какво продава този тип?
Отговор не последва.
— Засякохме необичайна новина — продължи Синклер. — От нашите хора в Украйна. Рутинен полицейски доклад. Властите в Киев са открили мъртъв арабин в уличка в центъра на града. Смъртта е настъпила в резултат на удари по главата, вероятно с дърводелски чук. Убитият е на двайсет и няколко години, облечен в розова тениска с крокодилче. Именно това привлече вниманието ни. Полицията в Киев казва, че по това време са давали футболен мач по телевизията. Местният отбор е загубил в Москва. Баровете са били пълни с ядосани фенове. Сам арабин с розова тениска? Това може да се е оказала неустоима възможност за някои от тях.
— Или?
— Глупаво е да правим изводи въз основа единствено на блузата. Но може да е един от тях. Може да става въпрос за враждуващи фракции.
— Това променя ли плановете ни?
— Не, ръководим се от презумпцията, че куриерът вече е потеглил. Ще действаме, сякаш втората среща ще се проведе в близките дни. Трябва да преценим дали е по-добре двамата със сержант Нили да останете в Хамбург, или да се върнете тук.
— Няма да се срещнат в Маклийн, Вирджиния. Това е сигурно. Докато съществува вероятност да се срещнат отново в Хамбург. Може да е малка, но не бива да я изключваме. Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.
Синклер се замисли. От телефонната линия се разнасяше само пращене. Накрая Синклер каза:
— Добре, но стойте далече от тайната им квартира.
— Дори това да означава да пропуснем срещата?
— Ще обсъдим въпроса, ако се стигне дотам. Искам да сте наясно, колеги. Решението не е ваше.


В Джалалабад обядът току-що бе приключил и жените бяха изнесли чиниите. Мъжете в белите роби седяха в малката душна стая. Половината от разговора им се състоеше от предпазливи ритуални напомняния, че все още не са постигнали нищо. Нищо окончателно. Нищо сигурно. Бяха близо до целта, но не я бяха осъществили. Цитираха стари поговорки и племенни мъдрости за това как не бива да броят пилетата, преди да са се излюпили яйцата. Другата половина от разговора им бе посветена именно на броенето на пилетата. Брояха ги отново и отново. Унасяха се в бляскави мечти. Съставяха списъци, коригираха ги непрекъснато, усмихваха се и се въртяха на възглавниците си. Преживяването бе почти еротично.
Трябваше да изберат десет града. Съгласиха се, че трябва да включат Вашингтон, Ню Йорк и Лондон. Тези три имена бяха задължителни. Оставаха още седем. Париж щеше да заеме четвърто място в техния списък. Следван от Брюксел заради командването на НАТО и Европейския парламент. И Берлин. Защо не? Оставаха още четири. Москва можеше да се окаже важна цел заради братята им в източната част на Европа. Очевидно трябваше да включат и Тел Авив, но това бе предмет на отделен разговор. Оставаха още два града. Амстердам? Чикаго? Лос Анджелис? Мадрид?
За пореден път си напомниха, че е рано да броят пилетата. Решимостта им устоя не повече от минута. Потънаха в тишина, след което се впуснаха в спор за четвъртото място. Трябваше ли Сан Франциско да отиде преди Париж? Мостът „Голдън Гейт“?


Американецът слезе на една от търговските улици в центъра. Усмихваше се едва забележимо. Автобусът бе намалил скоростта, за да завие покрай една градинка, и през прозореца той бе зърнал двама мъже, с които бе правил бизнес в бара. Седяха на пейки. Светът е малък. С тях бяха двама приятели, мъж и жена. Мъжът бе облечен с абсолютно същото джинсово яке като него. Да, светът наистина е малък. Какви бяха шансовете да срещне човек със същото яке?
Американецът прекоси павирания площад и спря пред бюро за обмяна на валута. Размени марки и долари за аржентински песо. Направи същото и в друго бюро на съседната улица, после в още едно. Винаги използваше употребявани, дори смачкани банкноти с различни номинали. И винаги пари в брой срещу пари в брой. Малки суми. Които няма да привлекат внимание. И няма да оставят писмени следи.
Смени последната сума на гишето в железопътната гара. Която се бе превърнала в едно много тъжно място. Пълно с бездомници и откачалки, които се мотаеха из нея. Видя джебчии, които се оглеждаха внимателно, пъхнали ръце дълбоко в огромните си джобове. Видя графити, изрисувани със спрей по стените. Ситуацията не можеше да се сравнява с Южен Бронкс, центъра на Детройт или южните квартали на Лос Анджелис, но бе необичайна за Германия. Обединението се бе оказало бреме и в икономическо, и в социално отношение. А също и в психическо. Той бе наблюдавал целия този процес. Можеше да го оприличи на охолен живот с щастливо семейство в хубава малка къща. Който изведнъж е бил съсипан от пристигането на цяла тайфа роднини. Появили се незнайно откъде хора, които не умеят да ползват нож и вилица. Невежи, необразовани и… умствено изостанали. Но германци като теб. Сякаш някой е откраднал брат ти при раждането му и го е заключил в килер. Изведнъж той се появява на четирийсет и няколко, блед, прегърбен, примигващ объркано. Трудна ситуация.
Американецът преброи аржентинските песо и остана доволен. Щеше да ги използва само за непредвидени разходи, нищо друго. Банкерът щеше да преведе голямата сума, както се бяха разбрали, по електронен път, телекс или какъвто друг таен начин ползваха банките. Парите му трябваха за бакшиши, таксита, носачи на летището. Нищо повече. Първо трябваше да купи дрехи. После да се отбие в аптека. Следваха магазини за железария, оборудване за къмпинг, играчки.


Ричър и Нили излязоха да вечерят рано. Бяха забелязали доста ресторанти в квартала. Избраха заведение, което залагаше на скарата и печените картофи и се намираше в сутерен на три стъпала под нивото на улицата. Салонът се отличаваше с кафява дървена ламперия по стените и високоговорители на тавана, от които звучеше акордеон.
— Мариан Синклер ще пристигне тук — каза Нили.
— Че защо ще го прави? — учуди се Ричър.
— Мисля, че прие аргумента ти как малкият шанс е за предпочитане пред нулевия.
— Това е напълно логично.
— И ще иска да те държи под око.
— Знае какво представлявам. Сигурен съм, че Гарбър ѝ е казал.
— Залагам десет долара, че ще пристигне още утре.
— Сигурна ли си?
— Не се съмнявам. И не искам да ми платиш със служебни пари. Погрижи се да извадиш десетачката от личните си средства.
— Няма да дойде — каза Ричър. — Така ще покаже на кой кон е заложила. Това би означавало да прояви предпочитания. Хората като нея не постъпват така.
Осветлението в салона сякаш помръкна, когато началник Гризман се запъти към масата им. Издутият му сив костюм бе с размерите на палатка. Подът проскърцваше под стъпките му.
— Извинявам се, че ви прекъсвам — каза той.
— Гладен ли сте? — попита Ричър.
Гризман се замисли за миг и кимна.
— Да, всъщност, малко.
Не се съмнявам, помисли си Ричър.
— В такъв случай присъединете се към нас. Бъдете гост на Пентагона.
— Не, не мога да го позволя. Не и в моя град. Вие трябва да бъдете мои гости.
— Добре — съгласи се Ричър. — Много ви благодарим. Министерството на финансите на Съединените щати ви поднася своята признателност.
Гризман седна.
Сервитьорът донесе трети комплект прибори. Наля им вода и поднесе панерче с хляб.
— Искам да ви помоля за една услуга — каза Гризман.
— Първо ни кажете как ни открихте — прекъсна го Ричър.
— Научих къде сте отседнали от хотела ви. Длъжни са да ни уведомяват. Всяка резервация, направена от посолство, консулство или дипломатическа мисия, е свързана с известен риск за сигурността. Разработили сме стандартна процедура. Разполагаме с коли с радиостанции. Колегите си предават обектите един на друг. От тях научих, че сте дошли тук. Не исках да ви следят пеша, защото прецених, че ще ги забележите.
— Нещо лошо ли сме направили?
— Исках да ви помоля за голяма услуга. Лично. На четири очи.
— Каква е тази голяма услуга?
— Открихме отпечатък в колата на убитата проститутка. Сещате ли се? Точно където предположихте, че ще бъде. На задната повърхност на хромираната дръжка. Средният пръст на дясната ръка.
— Поздравления.
— Но не открихме съвпадение в нито една от нашите бази данни.
— Това обичайно ли е?
— Само ако отпечатъкът принадлежи на чужденец.
Ричър замълча.
— Ще го проверите ли във вашата система? — попита Гризман.
— Това е много, много голяма услуга — отбеляза Нили.
Ричър кимна.
— Има и политически аспект. Това е като да отвориш кутия с червеи. Вероятно е свързано с куп директиви на НАТО и тълкувания на Четвъртата поправка. Ще затънем до шия в блатото на адвокатите и специалистите по връзки с обществеността. Ще им трябва цяла година, преди да го обсъдят по същество.
— Това ми е проблемът — въздъхна Гризман. — Не се интересувам от политика. Аз съм обикновен полицай, който се надява да получи услуга от свой колега.
— Глупости! — възрази Ричър. — Плащате вечерята ни, защото споменах вълшебната думичка Пентагона. Може някой ден да се кандидатирате за кмет. Хамбург е либерален западноевропейски град. Гласоподавателите не биха се зарадвали да научат, че някакви недодялани войнолюбци са платили вечерята ви. Затова предпочитате да поспорите със счетоводството утре, вместо да се червите след десет години. Това според мен е политическо мислене.
— Просто се опитвам да хвана престъпник.
— Защо трябва да е американец?
— Заради статистиката. Заради данните от престъпленията.
— И смятате, че ще го признаем на всеослушание? Имате мъртва проститутка и решавате да проверите всички американци? Не можем да допуснем подобна презумпция за вина. Не би се приело добре у дома. Подобни решения могат да вземат само хора с много по-висок чин от моя.
— Съгласен съм с вас. Личното ми мнение е, че е бил моряк. А той може да принадлежи към поне стотина националности. Американците обаче образуват значителна група в Германия. Подобна проверка ще ми помогне да елиминирам доста възможности.
— Значи сега смятате, че не е бил американец?
— Бих искал да го докажа. От мен се очаква да го направя, преди случаят да потъне в забрава. Честно казано, бих искал да го пратя при неразрешените „студени досиета“ колкото се може по-скоро.
— Защо?
— На първо място, защото поглъща прекалено много ресурси.
— Защото е била проститутка?
— В крайна сметка, да, предполагам. Но и заради горчивия опит и статистиката. Повечето убийства на проститутки се извършват от моряци. Това е факт. Престъпникът най-вероятно вече е прекосил половината Атлантик. И се радва, че се е измъкнал.

Политически аспект.
Ричър се почувства принуден да направи нещо против волята си.

— Ще си помисля — заяви той. — Изпратете копие от отпечатъка в хотела за всеки случай.
— Не е необходимо — отвърна Гризман и извади малък плик от вътрешния си джоб. — Нося копие върху филм. И визитка с телефонния ми номер.
Ричър взе плика и го прибра в своя джоб.


След вечеря Ричър и Нили предпочетоха да се върнат пеша в хотела, затова Гризман потегли сам със служебния си мерцедес. Двамата се отклониха от маршрута си и минаха покрай тайната квартира на иранеца и саудитците. Най-обикновена вечерна разходка. Най-обикновен бегъл поглед, докато минаваха край сградата. Не че знаеха кой точно е апартаментът. Жилищният блок имаше петнайсетина прозорци. Някои бяха тъмни. Други излъчваха синкаво сияние заради включените телевизори. Трети грееха в топла светлина. Но не се виждаха никакви хора. По улицата минаваха коли, срещаха се и случайни минувачи. Ранна вечер в града. Ричър и Нили продължиха по маршрута си.
Пред хотела ги очакваше син автомобил, спрял плътно до бордюра. Опел седан. Колата на Мануел Ороско. Самият той седеше във фоайето.
— Трябва да ви кажа нещо — започна Ороско.



16

Излязоха навън и се облегнаха на колата на Ороско. Вечерта бе хладна и влажна. Усещаха близостта на морето.
— Можеше да се обадиш по телефона — каза Ричър.
— Не — поклати глава Ороско. — По-добре да говорим на четири очи, отколкото по телефона.
— Защо?
— Ти ми даде дребен случай. Пропуснал си големия.
— Нещо по-опасно ли продават?
— Не, продали са четирийсет берети за шест месеца или там някъде. Плюс хиляда патрона. Не е краят на света. Попадали сме на далеч по-лоши неща.
— Какъв тогава е големият случай?
— Личните им карти са истински.
— Това означава ли, че са германски граждани?
— Не, стопроцентови американци са. От Арканзас и Кентъки. Не могат да говорят правилно английски, какво остава да научат немски. Имената им са Били Боб и Джими Лий или нещо подобно.
— Следователно личните им карти са фалшиви.
— В този смисъл, да. От друга страна обаче, са напълно истински. Прекалено добри са, за да са фалшиви. Толкова са добри, че смятаме, че са произведени в печатницата, която германското правителство използва. Заедно с останалите неща, които фрицовете печатат там.
— Казаха, че са ги купили от някакъв тип в бара.
— И на мен казаха същото.
— И?
— Вярвам им.
— Тогава?
— Откъде онзи тип от бара се е сдобил с тях?
— Сигурен ли си, че са истински?
— Поразпитах наоколо. Обсъдихме въпроса. Някои хора смятат, че ситуацията се е усложнила след падането на Берлинската стена, когато доста добри фалшификатори, които работеха за комунистите, останаха без работа. А те бяха много добри. Старата Източна Германия произвеждаше какви ли не документи. Сега тези хора може да работят за някой друг. В най-добрия случай това е организираната престъпност. В най-лошия — разузнавателните служби на нова Германия. И в двата случая е по-добре да не обсъждаме темата по телефон. Не знаем кой може да ни подслуша.
— Германското разузнаване може да си позволи да създаде собствен отдел за документи. Няма да отпечата фалшиви лични карти за двама дребни престъпници.
— Така е. Да предположим обаче, че разузнаването им разполага с отдел за изработване на документи. Като всички разузнавания по света. В който работят обичайната сбирщина от ексцентрици. Като във всички разузнавания по света. Да предположим, че някой от тях е корумпиран. Да предположим, че върти бизнеса си именно от този бар. От думите на Били Боб и Джими Лий останах с впечатлението, че това заведение е нещо като борса. Купуват, продават, разменят какво ли не.
— Първият свидетел, който е видял нашия човек, е държавен служител. Предполагам, че не е единственият, който посещава този бар.
Ороско кимна.
— Трябва да внимавате. Продължите ли да разтърсвате това дърво, от него може да паднат не само гнили ябълки. Може да падне нещо много тежко.


Ороско си тръгна и Ричър се отби в стаята на Нили, за да се обади на Уайт във Вирджиния.
— Разполагаме с железни доказателства, че в бара се продават оригинални немски документи — каза той. — До момента сме видели лични карти и шофьорски книжки. Нищо не пречи да продават и паспорти. Нищо не пречи на нашия човек да си е купил паспорт. Това означава, че следенето на четиристотин имена на американски граждани е загуба на време. Едно към десет, че ще пътува с немски документи.
Настъпи продължително мълчание. Накрая Уайт заговори:
— Ти си там, на място. Можеш да намериш човека, който му е продал документите, и да разбереш на кое име са издадени. Добре е да знаем датата на раждане и номера на паспорта. Търговците на нелегални документи обикновено пазят подобна информация. За да се подсигурят в случай на нужда. Или за да шантажират клиента.
— Това е равносилно на игра ва банк — отвърна Ричър. — Ударим ли по масата, ще изпаднат в паника. Слухът ще се разнесе много бързо. Нашият човек ще потъне вдън земя. Освен това може да има повече от един паспорт. В града със сигурност има повече от един бар, в който се въртят подобни сделки. Нашият свидетел посещава две такива места.
— Това е най-добрият ни шанс.
— Говори с Ратклиф. Искам да знам с каква свобода на действие разполагам.


Ричър се прибра в стаята и си легна. Беше уморен. Не бе мигнал от трийсет часа. Остави обувките си една до друга под прозореца, а чорапите си върху тях. Сгъна грижливо панталона си и го постави под матрака, за да изглади гънките му през нощта. Свали якето и го закачи на облегалката на стола. Нещо изшумоля в джоба. Пликът на Гризман. Онзи с отпечатъка. Бе решил да го даде на Ороско, но бе забравил.
Следващия път. Може би.
Ричър си взе душ, разчисти дузината зелени брокатени възглавници от леглото, легна и заспа.



Дневният режим на американеца не се бе променял от няколко дни. Започна с десет минути удоволствие и продължи с двайсет минути работа. Удоволствието бе породено от картата на Аржентина. Карта с голям мащаб, добре очертани линии и множество подробности. Ранчото, което се канеше да купи, се намираше по средата на тази страна. Огромен квадратен парцел със страна от точно петдесет километра. От единия до другия край се стигаше за един час, ако се спазваха ограниченията за скоростта на автомобилите в града. Двеста и петдесет хиляди хектара. Ранчото бе толкова голямо, че се виждаше от Космоса. Вярно, не беше колкото Роуд Айланд. Но беше по-голямо от най-голямото ранчо в Тексас, което имаше площ от едва двеста и десет хиляди хектара. Всички изглеждаха миниатюрни в сравнение с овцевъдното ранчо „Ана Крийк“ в Австралия с неговите над два
милиона
и триста хиляди хектара. Почти колкото Масачузетс. Беше прочел някаква статия за собственика му. Човекът навъртал по сто и петдесет хиляди километра с пикапа си, без нито веднъж да напусне собствената си земя. Въпреки това ранчото в Аржентина попадаше сред десетте най-големи на планетата. Бе наистина огромно. Това беше безспорно. Къщата му щеше да се намира на двайсет и няколко километра зад оградата. Това бе идеалната изолация, от която имаше нужда в новия свят, за чието създаване бе спомогнал.

Той сгъна картата и се зае с двайсетте минути работа, а именно да подобри испанския си, като слуша записи с езикови упражнения. Щеше да има нужда от работници, а не можеше да очаква те да научат английски. Затова се излегна в леглото със слушалки на ушите и започна да слуша, да повтаря, да учи. Накрая се умори и заспа.


Нили почука на вратата на Ричър в осем часа сутринта. Завари го буден. Беше взел душ и се бе облякъл. Беше готов за кафе. Асансьорът приличаше на позлатена клетка за птици, окачена на верига и разположена в шахта от филигранно ковано желязо. Чуха го да идва. Влязоха в него. На пода видяха кредитна карта. Или шофьорска книжка. Или нещо подобно. С опакото към тях. Изпусната случайно най-вероятно. Не беше лична карта, издадена от Федералната република. Цветът беше друг.
Нили се наведе и я взе. Погледна я и каза:
— Дължиш ми десет долара.
Документът беше американски. Шофьорска книжка, издадена във Вирджиния. Снимката бе ясна и контрастна. Жена. Открито, честно лице. Руса коса, средно дълга, оформена небрежно, най-вероятно с пръсти. Мариан Синклер. Беше на четирийсет и четири, а домашният ѝ адрес се намираше в Александрия. Къща в предградията, ако се съдеше по улицата и номера.
Ричър извади парите от джоба си. Отдели две банкноти от по пет долара и ги подаде на Нили.
— Трябва да се е настанила току-що. След нощния полет. Губя форма. Не мислех, че ще дойде. И определено не мислех, че е от хората, които могат да изгубят шофьорската си книжка в асансьора. Та тя е вторият човек в Съвета за национална сигурност, за бога! Бъдещето на света зависи от нея.
Асансьорът пристигна на партера. Излязоха във фоайето. Салонът за закуска се намираше в сутерена. Слязоха по витата стълба и се озоваха в красиво помещение с широко отворени двойни стъклени врати и английски двор. Видяха Синклер на една маса навън, озарена от утринното слънце. Пиеше кафе. Ядеше сладкиш. Облечена с черна рокля. Пристъпиха към нея и я поздравиха:
— Добро утро.
Синклер вдигна поглед.
— И на вас. Моля, седнете.
Когато се настаниха на масата, Ричър попита:
— Защо сте тук?
Тя го погледна право в очите и каза:
— Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.
— Изпуснали сте си шофьорската книжка в асансьора.
— Така ли?
Той ѝ я подаде. Тя я остави на масата до чашата си и каза:
— Благодаря. Колко небрежно от моя страна. И какъв късмет, че сте я намерили. Тук не използвам истинското си име. Нямаше да знаят на кого да я върнат. Спестихте ми куп досадни обяснения пред управлението за контрол на автомобилния транспорт.
— Защо не използвате истинското си име?
— Хотелите докладват всичко на полицията. Името ми ще предизвика дипломатически интерес. Тук съм неофициално.
— И разполагате с алтернативна самоличност?
— С няколко. Имаме отдел, който се грижи за снабдяването ни с най-различни документи. С такъв разполагат и немците. Тази сутрин разговарях с майор Ороско и научих всички подробности. Бяхме поставили приятелите ти под наблюдение. Не изпълни нарежданията ни. Трябваше да контактуваш единствено с мен, господин Ратклиф или президента.
— Въпросът беше личен.
— В това разследване не може да има лични въпроси. Моля те, не обвинявай приятеля си, че те е издал. Нямаше избор. Освен това няма защо да се притесняваш — и господин Уайт, и специален агент Уотърман вече нарушиха това правило. Свързаха се със свои приятели. Нищо изненадващо. Напълно очаквано предвид досиетата ви.
— Случаят не е такъв.
— Напротив. И причината са немските шофьорски книжки и лични карти. Това променя всичко. Да се открие канал за продажбата на документи за самоличност, които да издържат проверка на която и да било чужда граница, е голяма рядкост. Не бяхме отчели този фактор. А сега трябва да го направим, което намалява шансовете ни до под нулата. Нашият американец ще бъде един от десет милиона анонимни хора, които пътуват до десет хиляди различни места.
— Шансовете ни са много по-високи от нула — възрази Ричър. — Той ще избере място, където да се чувства като у дома си, за разлика от куриера. Което означава голям западен град. С директни въздушни връзки. Няма да иска да пътува повече, отколкото му се налага. А и вече е добре запознат с Хамбург. Може да се върне тук. Шансовете ни са едно към десет… може би.
— Искаш да наблюдаваме тайната им квартира.
— Мисля, че се налага.
— Възможно е да разполагат с повече от една.
Ричър кимна.
— Възможно е да разполагат с десет конспиративни квартири във всеки град на Земята. Това е игра на проценти и вероятности. Трябва да започнем от някъде.
Синклер също кимна.
— Обмисляме различни възможности. Във всеки случай, ще разберем кога ще пристигне куриерът. Ако изобщо пристигне. И ще поемем нещата в свои ръце. Миналия път разполагахме с четирийсет и осем часа. Ще имаме достатъчно време да вземем решение.
— Как се свързва с нас иранецът?
— По телефона, ако е възможно. И безопасно. Или като оставя съобщения в тайник. С резидента ни в Хамбург уточниха и съвсем елементарен сигнал за тревога. В случай, че иранецът се почувства застрашен. Не успее ли да се обади по телефона или да остави съобщение, ще премести лампата на перваза в стаята си. От единия край в средата. Веднага щом куриерът се появи. Спалнята му се намира в задната част на сградата и прозорецът се вижда от съседната улица. Резидентът ни минава оттам четири пъти дневно.
Появи се сервитьорка с руси плитки, за да вземе поръчките на новодошлите. Синклер бръкна в чантата си, извади голям кафяв плик и го връчи на Нили с думите:
— Това е пакетът, който ти изпращат от Командването на сухопътните войски.
— Благодаря, госпожо — отвърна Нили и отвори плика.
Огледа съдържанието му, прибра го обратно и се усмихна, както може да се усмихне само един военен.
— Какво? — попита Ричър.
— Нищо.
— Можеш да говориш свободно пред мен, сержант. Имам достатъчно висок допуск до секретни документи.
— Не, госпожо, наистина не е важно. Няма никаква връзка със случая. Само доказва за пореден път, че най-ефективната униформена част е армейската пресслужба. Поисках информация за случай на дезертьорство отпреди четири месеца. Нещо съвсем странично. Без никаква връзка с останалото. Но майор Ричър ме помоли да го информирам по-подробно.
— Защо?
— Ако това е заповед, предпочитам да не я изпълня.
— И пресслужбата отговори на искането ви за информация?
— Изпратиха две доста общи статии, посветени на военната кариера на човека, който ни интересуваше — отвърна Нили. — Всичко, което са успели да открият. Опитали са се да бъдат полезни. Всъщност единият материал не е статия, а реклама. Очевидно защото не са знаели нищичко за нашия човек. В края на краищата това е пресслужба. Но служителите се оказаха доста услужливи и реагираха много бързо.
— Не сте получили никаква информация от службите, които би трябвало да разполагат с повече информация за този човек?
— Все още не.
— Четири месеца необичаен срок ли е?
— Да, особено за Сто и десета специална част, в която служех.
— Военнослужещите ни вече участват в реклами? — учуди се Ричър.
Нили извади за втори път съдържанието на плика. Стар брой на „Арми Таймс“ и реклама на оръжейно изложение. Вестникът бе публикувал статия за съкращения във военната база във Фулда, близо до Франкфурт, където някога се бе разиграла страховита танкова битка. Днес врага го нямаше, а границата се бе преместила стотици километри на изток като при силен отлив. В резултат на това бойните части, разположени на предната линия, останаха като риби на сухо. Някои се придвижиха към новите граници, за всеки случай, други бяха разформировани и оборудването им бе прибрано в огромни складове, където се вмирисваше на нафталин. На активно бойно дежурство бяха останали само пет батареи „Чапарал“, включително тази на дезертиралия войник. Именно нейната снимка бе публикувана в горната част на статията.
Снимката бе доста нагласена. Обективът бе насочен ниско зад войниците и тяхната машина, които стояха обърнати към въображаемата заплаха. Установката върху шасито бе заредена с ракети, насочени някъде ниско към хоризонта, а мъжете се взираха в същата въображаема точка в небето, като някои използваха бинокли, а други засланяха очите си с длан, като че ли слънцето ги заслепяваше. Сякаш фотографът, а и всеки, който гледаше снимката, се бе скрил на двайсетина метра зад тези мъжествени и бдителни стражи. Мъжете приличаха на опитни командоси, силни, целеустремени, енергични. Ричър познаваше доста хора от подобни бойни части. Доколкото знаеше, те се смятаха за нещо средно между обикновен артилерийски екип и палубен екипаж на самолетоносач, в който живееше волният дух на пилотите от „Топ Гън“. Отнасяха се към ракетните си установки като към бойни самолети. Отличаваха се с висок морал и колективен дух. Мъжете от снимката до един бяха с прически тип „мохикан“ с широка пет сантиметра ивица коса, щръкнала с помощта на гел над иначе голите им черепи. Не беше съвсем според устава, тъй като заповед 6703–2 налагаше изричното изискване прическите на военните да бъдат спретнати и консервативни и забраняваше всички необичайни, ексцентрични или фантасмагорични вариации. В случая обаче очевидно някой мъдър командир бе предпочел да си затвори очите. Има битки, които не си струва да се водят, особено когато на хоризонта — буквално при това — ги очакват далеч по-важни конфликти.
Рекламата на оръжейното изложение бе оформена като вестникарска статия, посветена на производител на униформи, разработил нов камуфлажен модел за действия в градски условия. Продукцията му бе предназначена за Министерството на отбраната или за елитните полицейски отряди. Основната снимка сякаш бе направена в гигантско закрито студио. За модели бяха използвани същите войници от „Арми Таймс“ и тяхната ракетна установка. Не се бе променила и позата, която заемаха, но и хората, и машината приличаха на онова, което компютърните специалисти наричат дигитален шум — миниатюрни правоъгълничета във всички нюанси на сивото. Лицата, ръцете и полуобръснатите им глави бяха покрити със същата шарка, както и шасито, и ракетите. Всички позираха на изкуствено създаден фон, нещо като театрален декор от рухнали небостъргачи. Този път обективът бе насочен фронтално, високо над главите на войниците, имитирайки зрителното поле на пилот по време на пикиране. Сякаш към тях се бе устремил щурмови вертолет, за да нанесе превантивен удар. Мъжете и машината почти не се виждаха. Сливаха се в по-малка или по-голяма степен със заобикалящия ги фон. Присъствието им бе почти призрачно. Хем бяха там, хем не бяха. Не се виждаха никакви детайли. Дори ракетите едва се различаваха. Виждаха се единствено мохиканските прически, пет, наредени една до друга, защото единствени не бяха покрити с камуфлажна шарка. Много впечатляващо. Но пък въпросният производител бе разполагал с лукса да проектира пода в студиото и сценографията, използвана за фон, с оглед на своите нужди. Което несъмнено бе подсилило ефекта. Реалният свят можеше да се окаже доста по-различен.
Синклер посочи призрачните ракети и попита:
— Възможно ли е тези неща да се откраднат и продадат?
— Не и за сто милиона долара — отвърна Нили. — Това е проблемът. Обсъждахме го безброй пъти. Получава се омагьосан кръг. Няма средно положение. Всичко се обезцени. Русия и Китай предлагат толкова много евтино старо оръжие, а и новото хем е евтино, хем леснодостъпно. След като Стената падна, за оръжейните производители настанаха трудни времена. Започват да се тревожат. Подложени са на силен натиск. Всеки месец някъде по света се организира изложение на военна техника. Разполагаш ли с добре подплатена чекова книжка, можеше да получиш всичко. Освен ядрени оръжия. Което само доказва мнението ми. Няма средно положение. Искаш ли да изкараш сто милиона, трябва да продадеш ядрено оръжие.
— Не изричай на глас тази дума!
— Налага се, госпожо. Дори само за да отхвърлим предположението ми. Разполагаме с бомби, складирани във военновъздушни бази у дома, с ракети в силози в разни пустини, с ракети в подводници дълбоко в морето. Всички те се охраняват най-строго и веднага ще разберем, ако изчезне дори една. Най-малкото и вероятно най-достъпното попълнение в арсенала ни е междуконтиненталната балистична ракета „Минитман“. Но да продадеш и доставиш Бруклинския мост на която и да било точка по света е хиляда пъти по-лесно, отколкото да откраднеш ядрена ракета. Освен това никой не разполага с пълните кодове за активирането ѝ. Разпоредбите изискват кодът да е разделен между двама души. Това е една от основните предпазни мерки.
— Според вас сделката не касае военния арсенал, така ли?
— Освен ако не става въпрос за разузнавателна информация.
— Каква разузнавателна информация може да струва сто милиона долара?
— Нямаме представа.
— Трябва ли да извършим ревизия на военните складове?
— Би отнело прекалено много време. И мога отсега да ви кажа какъв ще бъде резултатът. Липсват милиони дребни неща, но нито едно по-значително.
— Откъде знаеш?
— Щях да чуя, ако беше изчезнало нещо голямо.
— Най-ефективната информационна служба в света — отбеляза Ричър. — Някой току-що го каза.
Всички край масата замълчаха.
— Налага се да поставим тайната квартира под наблюдение — каза Ричър.
— Ще ни трябва първокласен екип — поклати глава Синклер. — А в Хамбург не разполагаме с такъв. Трудно ще оправдаем прехвърлянето на екип от Щатите. Поемането на рискове, при които шансът за успех е едно към десет, не е политически оправдано.
— Дори когато сме изправени пред толкова сериозен случай и времето ни притиска?
— Гризман може да го направи вместо нас — намеси се Нили. — Хората му са доста добри. Снощи ни проследиха до ресторанта. Освен това ни е длъжник. Съобщил е за нас в Щутгарт.
Ричър извади рисунката от джоба си. Американецът. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Дългата коса. Всичко това го правеше лесен за разпознаване. Хората на Гризман можеха да го следят от колите си, разположени на стратегически места. С помощта на радиостанции. Ден след ден. Може да се справят.
— Подобна операция изисква сериозни ресурси. И поглъща доста време. Ще се наложи и ние да направим услуга на Гризман.
— Какво можем да му предложим? — попита Синклер.
— Удушена е някаква проститутка. Той разполага с отпечатък. Иска да го проверим в нашата система.
— Не можем да го направим.
— Вече му го казах.
— Нещо друго?
— Не се сещам. Може би храна. Много храна. Има страхотен апетит.
Тримата отново се смълчаха. Синклер се приведе напред, порови в чантата си и извади дамски портфейл — дебел, кожен, син на цвят, закопчан с кожено езиче. Взе шофьорската си книжка, която бе оставила на масата, до чашата си за кафе, и понечи да я прибере в съответното отделение на портфейла.
После замръзна.
— Книжката ми е тук — каза тя.
Посегна и я извади иззад прозрачното прозорче на портфейла.
Две шофьорски книжки една до друга. Абсолютно еднакви. Съединените американски щати, Вирджиния, номер, име, адрес, дата на раждане, подпис.
Дори снимките бяха еднакви.
Две шофьорски книжки.
Напълно идентични.



17

Задната част от мозъка на Ричър, която отговаряше за инстинктите, огледа вратите и прозорците, докато предната следваше логиката и анализираше фактите. Логиката и фактите надделяха. Но тъй като чувството за сигурност е опасна илюзия, той каза:
— Може би трябва да влезем вътре.
Нили тръгна първа. Синклер взе чантата си в едната ръка, а портфейла и двете шофьорски книжки в другата и забърза след нея. Ричър вървеше последен. Преминаха през двойните врати и се озоваха в салона за закуска, откъдето се насочиха към стълбите за фоайето. Там нямаше никого.
— Трябва да проверим моята стая — каза Синклер.
— Къде е тя? — попита Ричър.
— На последния етаж.
Асансьорната шахта беше празна. Клетката за птици се намираше на последния етаж.
— Един момент — каза Ричър.
Запъти се към рецепцията. На смяна бе служителката, която ги бе настанила. Ниска възпълна матрона, възрастна и несъмнено изключително компетентна. Ричър се усмихна възможно най-мило.
— Госпожо, случайно някоя жена, която прилича на моята приятелка, да е искала ключ? Показа ли ви документ за самоличност?
— Прилича? — попита служителката.
— Да изглежда като нея.
— Не. Никой не е питал. Никой не е идвал. Никаква жена. Само един мъж. Стоеше до асансьора. Вероятно е чакал някой гост. Тогава се наложи да вляза в офиса. Не го видях повече.
Тя посочи вратата на офиса зад гърба си.
— Как изглеждаше мъжът? — попита Ричър.
— Беше дребен… облечен с шлифер.
— Благодаря — каза Ричър, върна се при останалите и предложи. — Да се качим по стълбите.
Нили тръгна първа, като вървеше плътно до стената и поглеждаше нагоре, извила врат. Стълбите се виеха около асансьорната шахта. Можеха да виждат през кованото желязо. Нищо не се движеше. Веригите, кабелите, противотежестите стояха неподвижно. Качиха се на втория етаж. После на третия. Вдигнаха глави и видяха дъното на кабината. Клетката за птици. Чакаше ги на горния етаж. Който беше последен.
— Помръдне ли, хукваме към партера — каза Ричър. — Асансьорът е бавен, ще го изпреварим.
Той обаче не помръдна. Остана неподвижен. Качиха се и надникнаха в него. Беше празен. Вратите бяха затворени. Заобиколиха го и най-накрая се озоваха в коридора на последния етаж.
Празен.
Синклер посочи третата стая. До тази на Ричър. Също луксозна. Само най-доброто за служителите на американското правителство. Вратата беше затворена.
— Аз ще вляза — каза Нили.
Пристъпи безшумно по дебелия мокет в коридора. Пантите бяха от близката страна на вратата, а бравата от далечната. Нили се наведе и мина под дупката за ключа, в случай че някой наблюдаваше коридора през нея, и се прилепи до стената от другата страна на вратата. Пресегна се, хвана топката на бравата и я завъртя, като продължаваше да стои отстрани. Така беше по-безопасно. Куршумите пробиват и вратите.
Прошепна безмълвно: „Заключено“, и показа с жестове, че иска ключа. Синклер пъхна портфейла и шофьорските книжки под мишница и затърси в дамската си чанта. Извади месингов ключ с калаена верижка. Ричър го взе и го подхвърли на Нили, която го улови с една ръка и го пъхна в ключалката, без да помръдва от мястото си. В нито един миг не се изпречи на линията на огъня.
Завъртя ключа.
Вратата се отвори на сантиметър-два.
Тишина.
Не се случи нищо.
Ричър пристъпи напред и долепи гръб на стената откъм близката страна на вратата точно срещу Нили. Протегна ръка и бутна вратата.
Не се случи нищо.
Нили се завъртя около рамката на вратата и влезе вътре. Това бе резултат от продължително обучение. Първо влизат по-ниските, после по-високите. Така никой няма да препречва зрителното поле на другия. А по-високият няма да бъде прострелян случайно в гърба.
Стаята беше празна.
Само едно широко легло с възглавници от зелен брокат и самотен куфар с колелца и катинарче, оставен по средата.
Нямаше никой в банята.
Нямаше никой и в гардероба.
Синклер влезе и пусна нещата си на леглото. Чантата, портфейла, двете шофьорски книжки. Те се разпиляха. Ричър затвори вратата и заключи. Надзърна през прозореца.
Нищо особено.
Бяха в безопасност.


Синклер заяви, че познава истинската си шофьорска книжка по размазаната следа от химикалка в единия ъгъл. Осребрявала чек в една банка във Вашингтон и трябвало да покаже документ за самоличност. Отворът в гишето се оказал прекалено тесен, а бронираното стъкло прекалено дебело. Мастилото от подписа ѝ се размазало и зацапало шофьорската ѝ книжка. Опитала се да го изтрие с пръст и успяла донякъде, но останалата част просто се размазала.
Тя прибра истинската си шофьорска книжка в портфейла, а портфейла — в чантата. Остави фалшивата книжка на леглото и седна до нея. Притисна я с пръст, сякаш можеше да избяга, и заяви:
— Предполагам, че това повдига доста въпроси.
— Един със сигурност — потвърди Ричър.
— Само един?
— Губили ли сте някога шофьорската си книжка?
— Това ли е въпросът?
— Да.
— Не, никога.
— В такъв случай господин Ратклиф го очаква доста работа.
— Защо точно него?
— Защото няма да искат да поверят случая на ФБР. Рискът от скандал е прекалено голям.
— Кой няма да иска?
— От Белия дом.
— Забравете Белия дом. Някой в Хамбург се представя за мен.
— Или обратното.
— Какво означава това?
— Може да сте чужда шпионка — обясни Ричър. — Може би истинската Мариан Синклер обикаля Хамбург.
— Шегуваш ли се?
— Анализирам всички възможности.
— Това е абсурдно!
— Гледате ли бейзбол?
— Какво?
— Бейзбол — повтори Ричър. — Гледате ли?
— От време на време.
— От кой отбор сте?
— „Болтимор Ориолс“.
— Какво се вижда вдясно зад стадиона?
— Някакъв склад.
— Добре, издържахте теста.
— Сериозно ли говорите?
— Не, просто ви дразня лекичко. Очевидно сте истинската Мариан Синклер, защото донесохте пощата на Нили.
— Моментът не е подходящ за шеги, майоре.
— Не е по-лош от всеки друг. В противен случай можем да изпаднем в депресия.
— Белият дом не е фалшифицирал шофьорската ми книжка.
— Съгласен.
— Намираме се на хвърлей място от бар, където се продават подобни неща.
— Съвпадение — отвърна Ричър.
— Не вярвам в съвпадения. Ти също не би трябвало да вярваш.
— Понякога се налага. Ако тази шофьорска книжка е била изработена тук, в Германия, колкото и добри да са специалистите, които са я направили, те би трябвало да използват снимка от пресата. От вестник или списание. Да я преснимат, да я обработят, да я направят да изглежда като истинска, но въпреки всичко това не може да бъде абсолютно същата снимка, отпечатана върху истинската ви шофьорска книжка, защото няма как да разполагат с нея. Тя се съхранява единствено в Управлението за контрол на автомобилния транспорт във Вирджиния. Никога не сте си губили книжката, затова не може да е копирана директно от нея.
— Кой тогава я е направил?
— Управлението за контрол на автомобилния транспорт във Вирджиния.
— Това управление може да е всичко, но не и престъпна организация.
— Нямам това предвид. Хората там просто са изпълнили служебните си задължения. Когато сте изгубили първата си книжка и сте поискали да ви издадат нова.
— Но аз никога не съм я губила, казах ви го вече!
— Не са знаели, че не сте вие. Някой е попълнил съответния формуляр с вашето име и адрес, изпратил го е по пощата и е следил кога новата ви книжка ще пристигне в пощенската ви кутия, за да я вземе от там.
— Кой?
— Някой, който работи в Белия дом и се занимава с резервациите на самолетни билети и хотелски стаи. Възрастен служител, който отдавна работи за правителството. Това може да прерасне в скандал. Затова Ратклиф няма да повери случая на ФБР.
— Защо служител на Белия дом?
— Защото формулярите на Управлението за контрол на автомобилния транспорт не се задоволяват единствено с името и адреса, а изискват доста лична информация. Номер на социалната осигуровка и прочие. Служителите в съответния отдел на Белия дом, които правят резервации за полети, хотели и коли под наем, би трябвало да разполагат с тези данни.
— Адвокатът ми също ги знае. Както и счетоводителят ми. Най-вероятно икономката ми също разполага с тях.
— Закусвахте под фалшиво име на шест хиляди и петстотин километра от дома. Копието на шофьорската ви книжка бе оставено на броени метри от вас. Не вярвате в съвпадения, нали? Кой знае, че сте тук?
Синклер се сепна и отвърна:
— Белият дом.
— Кой друг?
— Никой.
— Дори в хотела не знаят коя сте — отбеляза Ричър. — Използвате различно име. Това е единственото възможно обяснение. Някой в Белия дом е провел телефонен разговор.
— С кого? С някоя местна жена, която се е представила за мен?
— Няма никаква местна жена. Никой не е минавал покрай рецепцията. Във фоайето не е влизал никой освен дребен мъж с шлифер.
— Какво се е случило тогава?
— Мъжът с шлифера е знаел кога би трябвало да пристигнете. Нощният полет на „Луфтханза“. Някой в Белия дом му е съобщил всички подробности. Проследил ви е от летището до хотела, останал е отвън на улицата, видял ви е да се регистрирате и да се качвате в асансьора, влязъл е във фоайето, повикал е асансьора, пуснал е шофьорската книжка на пода и си е тръгнал.
— Защо му е да прави всичко това?
— Това е послание. Мисля, че е очаквал сама да намерите книжката. Качили сте багажа си горе и той е очаквал само да го оставите и да слезете за закуска.
— Слязох по стълбите.
— Очевидно.
— А защо по-възрастен служител на Белия дом, който работи там от доста години?
— Сама можете да се досетите. Всъщност мисля, че вече сте го направили. Не се чудите кой е бил мъжът с шлифера. Защото вече знаете.
— Не, не знам.
— Напротив.
— Има неща, които не мога да ви кажа.
— Позволете ми да изкажа едно предположение — обади се Нили. — Провели сте „черна“ операция някъде и сте дали на хората си немски документи. За прикритие. Или за всеки случай. А може израелците да са го направили, но с ваше позволение. Германското правителство е разбрало и се е ядосало. Никога няма да си признаете или да го обсъдите с тях, затова сега тяхното разузнаване ви подлага на натиск по свой собствен начин. Изпращат ви послание, което гласи: и ние можем да играем тази игра. Задават ви въпрос: харесва ли ви сега? Има известен елемент на самодоволство, но защо пък не? Всичко е много дискретно и на практика безвредно. Но неприятно за вас, предполагам.
— Защо по-възрастен служител на Белия дом, който работи там от години?
— С подобна задача биха могли да се справят и хора от тяхното посолство, но винаги е добре да могат да отрекат, затова са използвали местен агент. И той не е техен агент отскоро. Не и на нова Германия. Част от хората, работили някога за старата Източна Германия, са запазили позициите си. Преди години са вербували някой млад американски чиновник, който е копнеел за революция, копирал е документи и ги е оставял под камък в парка. После си е купил къща, имал е нужда от още пари и това е продължило, докато накрая нова Германия и новите ѝ разузнавателни служби са го наследили. И са прибягнали до услугите му. Той знае домашния ви адрес, защото вече работи в Белия дом и се занимава именно с резервации на полети и хотели. Изважда новата ви шофьорска книжка и я предава в посолството. Възможно е да са постъпили по същия начин и с Ратклиф и с който още е бил замесен във въпросната операция. Прибрали са документите в някое чекмедже и са изчакали търпеливо някой от вас да пристигне в Германия. Това сте вие, тази сутрин. От „Луфтханза“ си сътрудничат с разузнаването, защото това е държавната авиокомпания. Не сте летели сама. Някой служител в германското посолство се е качил на борда в последния момент. Затова мъжът с шлифера ви е проследил от летището до хотела. Можел е да ви изчака и тук, защото е знаел къде отивате, но е трябвало да посрещне полета, за да получи плика от въпросния служител на посолството. Шофьорската ви книжка ви е следвала през целия ви път из града на разстояние не повече от две минути след вас.
Синклер потъна в продължително мълчание. Накрая каза:
— Няма да коментирам нищо. Очевидно не можем да си признаем каквото и да било. Ако подобно нещо изобщо се е случило. А аз не твърдя, че се е случило.
— Ще отговорите ли по някакъв начин? — попита Ричър.
— Това би означавало сложен двоен блъф, нали?
— Можете да се обърнете към Гризман. Накарайте него да блъфира. Няма да ви откаже, но ще се отметне, за да се докара пред своето правителство, за да демонстрира, че може да му се има доверие. Това ще му се отрази положително. Може дори да го приеме като услуга. В замяна на което да постави апартамента под наблюдение.
— За него е далеч по-лесно да настоява да проверим отпечатъка.
— И бездруго ще го направим. Убита е жена. Така ще постъпим правилно.

— Това ли е
вашата
гледна точка?


— Това би трябвало да бъде гледната точка на
всички
.

Синклер замълча. А Ричър продължи:
— Ще го направим по неофициални канали. Не получим ли резултат, ще уведомим Гризман. Открием ли нещо, ще обмислим как да процедираме.
— Какви са шансовете?
— Войниците използват проститутки, но обикновено не ги убиват. А тя е била доста скъпа, ако съдя по квартала, в който е живяла. Което прави вероятността още по-малка.
— Не — възрази Синклер. — Това е кутия с червеи. Политическият риск е прекалено голям.


В този момент новият куриер се редеше на опашката пред гишето за паспортна проверка на хамбургското летище. Работеха четири гишета, две предназначени за граждани на Европейския съюз и две за всички останали паспорти. Нейният бе пакистански. Беше пета на опашката. Не се притесняваше. Нямаше причина да го прави. Използваше нова самоличност. Не присъстваше в нито една база данни. Не бе пътувала никъде. Никой не я бе виждал, не бе снемал отпечатъци или фотографирал освен за паспорта, който използваше в момента. А той бе съвсем истински, с изключение на името и националната принадлежност.

Сега бе четвърта на опашката. Можеше да види отражението си в стъклото на гишето. Косата ѝ бе невчесана, а очите сънливи. Изглеждаше уязвима. Ризата ѝ обаче бе все така бяла и неизмачкана. С разкопчани две горни копчета.
Никога три
, бяха ѝ казали.
Освен ако не направиш така, че да изглежда неволно. Избери опашка пред гише, където служителят е мъж.

Вече бе трета.


Ричър и Нили напуснаха стаята на Синклер. Подминаха тази на Ричър и влязоха в стаята на Нили, където не можеха да бъдат подслушвани през стената.
— Нямам представа защо е дошла — каза Ричър. — Не иска да постави апартамента под наблюдение.
— Тук е, защото нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.
— Но прави съзнателни усилия да го сведе именно до нула.
— Така ли?
— Какво имаш предвид?
— Няма значение — отвърна Нили. — Почини си. На Източното крайбрежие ще започнат работа след един час. Тогава ще се срещнем. Не се съмнявам, че конферентният разговор ще повдигне духа ни.


Ричър излезе да се поразходи. Озова се на улица, изпълнена с магазини за мъжко облекло и аксесоари. Колани, ръкавици, часовници, портфейли. Дрехи и какво ли още не. Приличаше на импровизиран мол под открито небе. Отби се в един по-непретенциозен магазин и си купи бельо и нова тениска. Черна, от качествен памук. Струваше четири пъти повече, отколкото бе свикнал да плаща. Но му ставаше идеално. Германците бяха високи. Не толкова високи, колкото холандците, които бяха световни шампиони в това отношение, но като цяло бяха по-високи от американците.
Той се преоблече в пробната на магазина и изхвърли старите си дрехи в кошчето. Нили беше права. Липсваха милиони дребни неща. Масленозелената тениска, която бе съблякъл току-що например, нямаше да се върне в склада, нямаше да бъде вписана като изгубена или унищожена и съответно извадена от инвентарния списък, а щеше да остане завинаги в него.
Ричър продължи с разходката. Малко по-надолу откри фризьорски салон, който май играеше ролята на неофициално средище на търговската улица. Беше обзаведен така, че да наподобява старите американски бръснарници. Два винилови стола, по които имаше повече хром, отколкото по някой кадилак. Голям стар радиоапарат на лавицата. Не бе поставен с цел реклама, а просто като вещ, която носи духа на епохата. Наблизо нямаше много американски военни. А и подстригването при гарнизонния фризьор винаги излизаше по-евтино. Опитното око на Ричър прецени, че мястото прилича повече на американска закусвалня, отколкото на бръснарница, но усилията на собственика му заслужаваха признание. На витрината бе окачен плакат. Отпечатан в Щатите. Ричър бе виждал стотици такива. Черно-бели рисунки с молив на двайсет и четири глави, всичките с различни прически, така че клиентът да посочи, вместо да обяснява. В горния ляв ъгъл се намираше стандартната войнишка прическа, следвана от бокс, полубокс, платформа и прочие, като с приближаването към долния десен ъгъл названията им ставаха все по-дълги, а самите прически — все по-странни. Тук бе и т.нар. мохикан, плюс още няколко, в сравнение с които мохиканът изглеждаше направо консервативен.
Мъжът вътре покани Ричър да влезе.
— Колко? — попита безмълвно Ричър.
Мъжът вдигна ръка с пет изпънати пръста.
— Пет какво? — не разбра Ричър.
Човекът отиде до вратата, отвори я и каза:
— Пет американски долара.
— Моят фризьор взема по-евтино.
— Само че аз съм по-добър. Не се съмнявам, че носиш униформите си на шивач, за да ти пасват по-добре.
— Приличам ли ти на човек, който носи униформа?
— О, я стига!
— Пет долара? — отвърна Ричър. — Спомням си времето, когато срещу пет долара човек можеше да си купи два хамбургера и билет за кино на задните редове. Плюс такси за мацката, ако се скарате междувременно. Подстригването и бръсненето излизаха два кинта.
— Харесва ти, нали?
— Кое?
— Не ме попита случайно.
— Понякога се изтървавам, но не повече от една дума.
— В такъв случай не ме попита случайно. Мястото ти харесва. Усетил си енергията му.
— Какво съм усетил?
— Бръснарницата ти харесва.
— Предполагам.
— В такъв случай можеш да я подкрепиш, като платиш пет долара.
— Нямам нужда от прическа.
— Знаеш ли каква е разликата между теб и мен? — попита германецът.
— Каква? — отвърна Ричър.
— Виждам косата ти през витрината.
— И?
— Имаш нужда от подстригване.
— За пет долара?
— Ще добавя безплатно бръснене.
Което се оказа доста приятно и дори луксозно изживяване. Водата бе топла, а пяната мека и пухкава. Бръсначът идеално наточен, острието му бе тънко почти една молекула и съскаше по кожата.
Огледалото обаче бе помътняло и там, където кожата на Ричър трябваше да изглежда розова, тя бе като загоряла от слънцето. Въпреки това изглеждаше добре. Да струва най-много един долар, помисли си Ричър. Което означава, че подстригването струва четири. Пак е страшно много.
Бръснарят смени бръснача с ножици и се зае с косата на Ричър. Ричър не му обърна внимание и впери поглед в плаката на витрината. Двайсет и четири различни прически. Огледа ги една след друга, внимателно, сякаш ги изучаваше — от първата, най-обикновената, в редицата до последната, доста сложна и известна като патешка опашка или патешки задник, в долния край.
После погледът му се върна на мохиканската прическа.
— Какво смяташ? — попита го фризьорът.
— За кое? — отвърна Ричър.
— За новата си прическа.
Ричър се погледна в огледалото.
— Готов ли си вече?
— Съмняваш ли се?
— Сякаш изобщо не съм се подстригвал.
— Именно! — кимна германецът. — Най-добрата прическа изглежда така, сякаш е била направена преди седмица.
— И трябва да платя пет долара за прическа, която изглежда вече обрасла?
— Това е фризьорско ателие. А аз съм творец.
Ричър замълча.
Погледна отново към прическата тип мохикан. После бръкна в джоба си, подаде банкнота от пет долара и попита:
— Имате ли телефон?
Фризьорът посочи стената. Стар телефон „Ма Бел“. Целият метален. По-подходящ за навеса на някоя бензиностанция, отколкото за фризьорски салон, но усилието заслужаваше похвала.
— Работи ли? — попита Ричър.
— Разбира се, че работи. Това е Германия. Сменихме окабеляването и го превърнахме в нормален телефон.
Ричър набра номера от визитката на Гризман. Онази от плика с отпечатъка. Прозвуча очаквания сигнал. Телефонът работеше. Наистина бе реновиран. Германия все пак.
Вдигна Гризман.
— Ние с вас сме двама обикновени полицаи, които се надяват на взаимни услуги.
— Ще проверите отпечатъка — отвърна Гризман.
— Ако и вие направите нещо за мен.
— Какво?
— Всъщност две неща. Да разположите хора с коли около бара. Онзи, който Клоп посещава. С радиостанции. И да следите за мъжа от портрета. Но без да се набивате на очи.
— А другото?
— На пет преки от бара има един апартамент. Същото, коли и радиостанции. Напълно незабележими. Рано или късно саудитецът ще се появи. Ще отседне в апартамента за кратко, после ще излезе и ще отиде на срещата. Трябва да научим, когато излезе, при това в реално време.
— Това са много хора и много коли.
— Нали сме в Европа? За какво иначе са ви тези хора и тези коли?
— Кога?
— Незабавно.
— Невъзможно. Трябва време, за да се организира.
— Искате ли да проверя отпечатъка или не?
Гризман помълча за секунда, после отговори утвърдително с малко повече ентусиазъм, отколкото Ричър бе очаквал. Шефът на следователите преливаше от институционална гордост. Искаше непременно да реши случая.
— Постарайте се заради мен и аз ще се постарая заради вас — каза Ричър.
— Добре — прие сделката Гризман.
Ричър позвъни в хотела и помоли да го свържат с Нили. Завари я в стаята ѝ.
— Трябва ми Ороско — каза той. — Веднага. Пет минути по-късно двамата с теб трябва да се срещнем със Синклер.
— Тя и бездруго те търси. Има нещо за теб.
— Какво?
— Нямам представа. Свързано е с Вандербилт. Много е развълнувана.
— Кажи на Ороско, че съм в една бръснарница на три преки от хотела. Нека побърза.
— Какво си открил?
— Знам кой е американецът.



18

Фризьорът направи кафе, а Ричър седна на бръснарския стол и започна да отговаря на въпроси, свързани с детските му спомени за някогашна Америка. Опитва се да улови духа на времето, помисли си Ричър. Истината бе, че Ричър бе прекарал почти цялото си детство извън територията на континенталните щати. Беше син на офицер от морската пехота, който бе служил на различни места по света. Ричър бе пътувал с него. Брат му и майка му също. Като семейство. Далечният изток, Тихият океан, Европа. Десетки военни бази. Което му помагаше в известен смисъл. Някогашна Америка се бе превърнала в нещо като мит за Ричър. Затова той повтори същите измислици, с които бе живял някога — машините за дъвка, кадилаците с перки, безкрайното слънце, автокината и сервитьорките на летни кънки, чийзбургерите и студената кока-кола в зелени стъклени бутилки, бейзболните мачове по радиото… Усмивката на домакина ставаше все по-широка и по-широка, сякаш енергията в помещението наистина достигаше задоволително ниво.
В един момент колата на Ороско спря отвън на улицата и Ричър побърза да се присъедини към него. Когато се настани отпред, Ороско отбеляза:
— Хубава прическа.
Ричър прокара пръсти през косата си.
— Личи ли си, че се подстригах? — попита той.
— Подчертава скулите ти. Жените си падат по такива мъже.
— Искам да провериш този отпечатък — каза Ричър.
— През кои бази?
— Армията, флота, авиацията и морската пехота. Но много дискретно.
— Какво се е случило?
— Убита проститутка. Местните ченгета смятат, че това е човекът.
— Някаква причина да смятаме, че е американец?
— Никаква, но ми трябва услуга.
— Не можем да го направим.
— Затова те помолих да го направиш дискретно. Заеми се лично. Никой не бива да знае освен теб. После аз поемам нещата. На моя отговорност.

— Веднага се сещам за две думи —
военен
и
съд
.

— Няма да се случи.
Ороско поседя неподвижно за известно време. После взе плика, но не каза нищо. Не даде обещание. Това му даваше възможност да отрича от самото начало. Което винаги е добра идея. Ричър излезе и Ороско потегли. Ричър се запъти към хотела.


Срещнаха се отново в стаята на Синклер. Голямата новина бе, че Вандербилт бе решил да прояви инициативност и бе показал полицейската рисунка на Бартли във Форт Майър. На същия онзи подполковник, който отказваше да съобщи къде е бил във въпросния ден. Онзи, който се канеше да се разведе с нищо неподозиращата си съпруга и източваше семейното състояние. Той бе разпознал лицето от портрета. Видял човека на летището в Цюрих. По време на предпоследното си пътуване. Летели с един и същ самолет до Хамбург. Точно две седмици преди срещата с куриера. Мъжът носел луксозна папка с логото на някаква банка. От онези, които човек получава, когато си открие сметка. Подполковникът получил подобна папка преди около година, когато си наел сейф в трезора на банката.
— Това не е пряка улика — отбеляза Синклер.
— Но е косвена — каза Ричър. — Клоп го е видял, а и Бартли е видял същия тип. Мисля, че полицейският портрет е доста добър.
Той извади своето копие и го разгъна. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Косата. С цвят на сено или слама през лятото. Нормална отстрани, но доста дълга отгоре. За да може да я премята ту на едната, ту на другата страна. Като Елвис Пресли.
— Как човек може да си направи такава прическа? — попита Ричър.
— Предполагам, че първо си пускаш косата дълга — отговори Синклер, — а после казваш на фризьора си как да ти я оформи.
— Или започваш с т.нар. мохиканска прическа и оставяш косата си да порасне. Четири месеца по-късно тя добива нормална дължина отстрани, но отгоре е по-дълга. В началото носиш шапка, докато престане да изглежда толкова странна.
— Носиш бейзболна шапка с червена звезда отпред — отбеляза Нили.
— Вероятно на „Тексас Астрос“, тъй като си роден в Тексас. Казваш се Уайли и четири месеца по-рано си дезертирал от ракетна батерия, разположена на няколкостотин километра на изток от Хамбург.
Синклер не каза нищо.
— Купуваш си нов паспорт и така не ти се налага да използваш своя — продължи Нили. — Което означава, че Военната полиция няма как да те открие.
— Цяла теория, построена на една прическа — каза Синклер.
— Изискайте личното му досие. Покажете снимката му на Клоп — предложи Ричър.


В този момент новият куриер чукаше на вратата на апартамента.
Това бе първата врата на апартамент, на която чукаше. Беше първата врата на апартамент, която виждаше. Но знаеше какво да прави. Бяха я обучили добре. Стори ѝ се, че е минало прекалено много време, но всъщност едва бе успяла да преброи от едно до пет. Бяха я научили на всичко. Как да вземе автобуса за града. Също за пръв път. За пръв път видя и асфалтирани пътища. Но благодарение на дългите часове, прекарани в слушане на разказите и инструкциите на другите, тя знаеше какво е това. Беше подготвена. Не се открояваше. Обърка се веднъж или два пъти, но това се случва на всеки пътешественик, уморен от дългия път. Така обаче се сливаше с тълпата. Щеше да се откроява повече, ако не бе допуснала грешки.
Едно, две, три, четири, пет.
Вратата се отвори.
На прага застана млад саудитец, който попита:
— Коя си ти?
Новият куриер отвърна:
— Търся подслон и убежище. Нашата вяра изисква от вас да ми ги предоставите. Както правят нашите старейшини и учители в това начинание.
— Влез — отвърна саудитецът и затвори вратата след нея, после каза: — Чакай малко. Наистина ли?
Новият куриер бе обучен добре. Затова отговори:
— Да, наистина. Високият определя стратегията, дебелият изглажда детайлите. В този случай решиха да прибягнат до куриер, когото никой няма да заподозре, че е куриер, защото е жена.
— Дебелият?
— Онзи вляво. Около когото се събират повече мухи.
И на това я бяха научили.
— Добре — отвърна младежът. — Но съм изненадан. Макар винаги да сме знаели, че случаят е много важен.
— Откъде? — попита тя.
Това бе първият апартамент, в който попадаше, но не и първата опасност, на която се излагаше, първият зле скалъпен съюз или първото подло предателство. Все пак произхождаше от планини, където живееха различни племена.
— Откъде разбрахте, че случаят е много важен?
Саудитецът не отговори.
— Първият куриер ли ви каза? — попита тя.
— Каза ни цената.
— Той е мъртъв. Убиха го. Изпратиха мен вместо него. Наредиха ми да не питам за цената. Не искат никой да знае цената. Трябва да я забравиш колкото се може по-скоро.
— Колко дълго ще останеш? — поинтересува се младежът.
— Малко.
— Не можем да ти предложим кой знае какви удобства.
— Великата борба иска велики жертви. Но това не бива да ти завърти главата. Чух, че са убили предшественика ми с чук. Същото очаква и теб. Ако кажа. Или ако не се върна.
Добре я бяха обучили.


Синклер послуша Ричър. Отвори куфара си и извади устройство, което изглеждаше по-голямо, по-неудобно и по-грозно от първия мобилен телефон, изобретен някога. Беше с размерите на тухла.
— Сателитен телефон — обясни тя. — Криптиран. За връзка с офиса. — Набра съответния номер, изчака да вдигнат и нареди: — Искам личното досие на редник първи клас Уайли от американската армия, първо име неизвестно, дезертирал преди четири месеца от зенитно поделение в Германия. Да ми се изпрати в Хамбург по най-бързия начин.
После затвори.
Съветът за национална сигурност. Ключовете на царството.
На вратата се почука.

За частица от секундата, за една нелогична частица от секундата Ричър си помисли:
това наистина е най-бързият начин.

Но не беше.
Вратата се отвори. В стаята влезе мъж. Делови, енергичен, около шейсетте, среден на ръст, сив костюм, стегнат колан, топло и дружелюбно лице. Розово и кръгло. Понечи да се усмихне. Човек, който преодоляваше проблемите с много чар. Като търговски пътник например. Но търговски пътник, който продаваше луксозни продукти. Финансови инструменти или ролс-ройси.
— Съжалявам — извини се непознатият, но само на Синклер. — Не знаех, че имате компания.
Американец със старомоден акцент на типичен янки.
Никой не каза нито дума.
— Извинете ме — обади се Синклер. — Сержант Франсис Нили и майор Джак Ричър от американската армия. Роб Бишоп, резидент на ЦРУ в консулството ни в Хамбург.
— Току-що минах по маршрута — каза Бишоп. — По успоредната улица. От която се вижда спалнята на хлапето. Лампата на прозореца е преместена.



19

Бишоп не им позволи да я видят с очите си. Каза, че е минал веднъж по улицата, след което веднага е минал втори път, което било твърде много. Налагало се да го направи, защото нещо не било наред. Въпреки това не можел да си позволи да отиде там трети път. Той знаел към кой прозорец да погледне. За разлика от тях. Трябвало да спре и да им го посочи. Трето последователно преминаване, при това бавно, с четирима души в колата, извили вратове към прозореца? Прекалено очебийно. Нямало да стане. Не можел да рискува.
— Какво не беше наред? — попита Ричър.
— Хлапето трябваше да премести лампата от края на перваза по средата. Тя обаче е изминала половината път до обозначеното място. Оставена е доста встрани. Това не е уговореният сигнал.
— Какво означава?
— Едно от три неща. Първо, може да е разполагал с твърде малко време. Наложило му се е да влезе за секунда в стаята. Второ, може да е решил, че поставянето на лампата по средата е прекалено очебийно. Нищо чудно останалите да влизат често в стаята му и да забележат. Кой се отбива в стаята си, за да премести лампа в деня, в който старият им познат се е появил отново. Тези хора не са вътрешни декоратори. В главите им се въртят съвсем други неща. Може би това с лампата не беше добра идея.
— Не е позвънил?
— Предполагам, че в момента му е трудно да го направи. Предполагам, че са се събрали всички заедно. Не забравяйте, че са много развълнувани от това, което се случва.
— А третият вариант?
— Опитва се да ни каже нещо.
— Какво?
— Нещо се е променило. Появил се е нов фактор. Опитва се да ни го каже. Например, че куриерът е тук в Хамбург, но срещата ще се проведе на друго място. Може той да им е казал, че ще вземе влака за Бремен. Или Берлин. Могат да се срещнат във влака. Би било умно от тяхна страна. Могат да се срещнат уж случайно и да поговорят една-две минути. А може и да е нещо съвсем различно.
— Разполагаме с четирийсет и осем часа да разберем — каза Синклер.
— Но само ако следват същата схема — отбеляза Нили. — Което не е задължително. Това е като лотария. Пътуванията са свързани със закъснения. Предполагам, че сменят няколко полета, включително над страни от Третия свят. Затова най-вероятно разполагат със запас от време. Ако самолетите се движат по разписание, ще трябва да изчакат два дни. Но ако самолетите закъснеят, ще трябва спешно да проведат срещите си. Или не след два дни, а след един. Така смятам.
— Трябва да поставим сградата под наблюдение — заяви Бишоп.
— Не можем — отвърна Синклер. — Не можем да рискуваме.
— Ще останем слепи, ако не го направим. Изпускаме златна възможност да пипнем този тип.
Ричър погледна Бишоп. Неочакван съюзник.
— Имаме други съображения — възрази Синклер. — Свързани с бъдещето.
— Бъдещето ще настъпи след време, а нашият проблем трябва да се реши сега.
— Не можем да го направим — повтори Синклер.
— Вече го правим — намеси се Ричър.
— Какво?
— Главен следовател Гризман се съгласи да постави сградата под наблюдение. Ще използва цивилни полицаи в коли. Доста са добри. Видяхме ги в действие. Или по-точно, не ги видяхме.
Синклер пребледня. Предимно от гняв, предположи Ричър.
— И откога е започнало това наблюдение? — попита тя.
— Вероятно от този следобед — отговори Ричър. — Зависи от графика на местната полиция.
— И защо го прави?
— Защото го помолих.
— В замяна на какво?
— Ще проверя отпечатъка.
— Майоре, трябва да поговорим — каза Синклер.
— Ние говорим — отвърна Ричър.
— Насаме.
— Използвайте моята стая — обади се Нили. — Така няма да ви чуваме от тук.
Тя подхвърли ключа си, който описа ниска парабола във въздуха. Синклер го улови с една ръка, без това изобщо да я затрудни.
— Последвай ме — нареди тя.
Ричър я последва по коридора, а после и в стаята на Нили. Синклер отиде в другия ѝ край, до прозореца, и се обърна така, че светлината остана зад гърба ѝ.
Над средния ръст, но слаба.
Черна рокля, перли, чорапи, обувки.
Коса, оформена с пръсти.
Добре изглеждаше.
— Нарушихте заповед — отсече тя.
— Не си спомням да съм получавал заповед — възрази Ричър. — Не си спомням абсолютно нищо освен думите на съветника по въпросите на националната сигурност, че ще получим всичко, от което имаме нужда. А ние имаме нужда тъкмо от това. Така можем да си спестим цяла година. В противен случай ще трябва да издирваме военнослужещ, дезертирал преди четири месеца, който разполага с чисто нови чужди документи за самоличност. А можем да разполагаме с някой саудитски младеж с розова тениска и островърхи обувки, който да ни отведе право при него. Тук и сега. Кой би отказал подобна сделка? Бъдещето няма никакво значение, ако не доживеем да го видим.
— Това означава, че си нарушил закона, но само защото си смятал, че имаш основателна причина. Ти и всички останали. Има много основателни причини, една от друга по-добри. Прекалено много причини. Затова сме създали специална структура и тя — в случай че тези причини влязат в противоречие — ще реши коя е по-основателна от другата. Тази структура се нарича Съвет за национална сигурност. Там обмисляме вариантите, определяме приоритетите. Ти току-що съсипа едногодишен усилен труд, майоре. Би трябвало да подадеш оставка. Преди да получим доклада за операцията. Така ще бъде по-добре за теб.
— Добре — отвърна Ричър, — ще подам оставка, ако операцията се провали.
— Освен това наруши съдебно решение, валидно вече четирийсет години, което постановява кои бази данни са секретни и кои не. Това е престъпление, за което подлежиш на военен съд. Това е федерално престъпление.
— Добре — съгласи се Ричър, — ще се призная за виновен, ако операцията се провали.
— Каквото и да се случи, ти пак ще си виновен!
— Нещата не стават така. Завърша ли успешно операцията, ще получа медал за заслуги.
— Това шега ли е?
— Не, това е хазарт — отвърна Ричър. — Към момента разорявам банката. Куриерът се върна в Хамбург. Шансът това да се случи бе най-много едно към десет. Рискът обаче си струваше. Трябва да яхнем гребена на вълната и да продължим да печелим. Гризман е опитен следовател. Няма да провали наблюдението над квартирата. Хлапетата вътре са доста небрежни. Не обръщат внимание на важни подробности. Имат съквартирант, който провежда тайни телефонни разговори, съставя секретни съобщения, които оставя в тайник, излиза на разходка в парка просто защото му е хрумнало… Те не обръщат внимание на нищо. Защо да обърнат внимание на кола, паркирана на сто метра от дома им?
Синклер махна с ръка, сякаш Ричър не разбираше за какво става въпрос. После продължи:
— Отпечатъкът създава сериозен проблем. И юридически, и политически. Никой няма да си затвори очите за подобно нещо.
— Мога да кажа, че формулирах обещанието си изключително внимателно. Казах, че ще проверя отпечатъка. И толкова. Не съм казвал, че ще съобщя резултатите. Вярно, това е измама, но в края на краищата така се играе тази игра между професионалисти. Мога да кажа, че хора като мен винаги приемат подобни операции като хазартна игра. Трябва да счупим яйцата, за да направим омлет. Ако омлетът стане вкусен, всичко ни се прощава.
— В противен случай?
— Винаги съм отворен за нови възможности.
Синклер замълча.
— Провалим ли се, ще си измиете ръцете с мен. И ще предоставите на военния съд доказателства, които ме уличават. Разбирам това. Ще го направите с удоволствие. И пак разбирам. Вие ни ръководите, но не ни харесвате. Играл съм тази игра и преди. Няма проблем.
— Ако приключим успешно операцията?
— Тогава няма да ме натопите, няма да има съдебен процес. Ще получите благодарствено писмо от президента, а аз ще получа още един медал.
— Какво ще стане с операцията?
— Честен отговор ли искате?
— Винаги.
— Издирването е приключено. Открихме нашия човек. Той е дезертьор. Двамата с него се намираме в един град. Можете да направите сигурен залог.
— Винаги ли си толкова самоуверен?
— Бях… едно време.
— А сега?
— Сега съм още по-самоуверен.
— Спиш ли със сержанта?
— Не, не спя с нея. Би било неуместно. А и командването не гледа с добро око на подобни отношения. Тя също не би погледнала с добро око.
— Тя е луда по теб.
— Разбираме се добре като приятели и колеги.
Синклер не каза нищо.
На вратата се почука. Нили, помисли си Ричър, пристига тъкмо навреме, за да провери дали Синклер не ме е убила. Или Бишоп, за да провери дали аз не съм убил Синклер. Отвори вратата, като отстъпи встрани, далече от линията на огъня.
Резултат от продължително обучение.
Не беше нито Нили, нито Бишоп.
А млад американец с костюм, купен от щанда за конфекция на някой голям универсален магазин и вратовръзка от „Брукс Брадърс“. Носеше папка за документи с цип. Ако се съдеше по вида ѝ, купчината листа в нея едва ли бе по-дебела от сантиметър.
— За доктор Синклер — каза младежът. — От консулството. Документите, които поръча.
Доста бързо.
Има си хас.
Ричър взе папката и я подаде на Синклер. Младежът с костюма слезе по стълбите. Ричър и Синклер се върнаха в стаята ѝ, където ги очакваха Нили и Бишоп.


Синклер дръпна ципа и Ричър долови характерната миризма на копирна хартия, още топла от принтера. Това бе резултатът от проведените спешни телефонни разговори, предположи той, и от високоскоростния дигитален трансфер на данни, извършен или от управление „Личен състав“ на Пентагона, или от командването в Щутгарт към консулството в Хамбург, където младият дипломат с вратовръзка от „Брукс Брадърс“ бе взел топлите още страници, за да ги подреди и прибере в папката, след което бе повикал такси. Съветът за национална сигурност действаше по-бързо дори от пресслужбата на сухопътните войски.
Папката съдържаше черно-бели копия на стандартно за американската армия лично досие, в случая на редник първи клас Хорас Уайли, трийсет и пет годишен, роден в Шугър Ленд, Тексас. Дезертирал малко преди да изтече първият му тригодишен договор. Постъпил в армията на трийсет и две. Висок сто седемдесет и три сантиметра, слаб и жилав, с телосложение на бегач на дълги разстояния.
Фотографията му бе на втората страница. Беше прикрепена към горния десен ъгъл. Не беше малка снимка с паспортни размери, каквито правеха едно време, а доста по-голяма. Може би осем на пет сантиметра. Ксерокопирането бе размазало по-контрастните линии и бе размазало сенките. Въпреки това изображението бе достатъчно ясно.
Беше същият човек.
Недостатъците от ксерокопирането придаваха на снимката съвсем различен вид, сякаш бе рисунка, направена на ръка, или по-скоро скица с въглен. Това подсилваше приликата ѝ с полицейския портрет, направен с молив. Същата рисунка. Същият човек. Никакво съмнение. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Тънкият като острие нос. Трапчинката на едната буза. Захапката, сякаш бе стиснал здраво зъби. Устните, като тънък процеп, лишени от каквато и да било изразителност.
Само косата бе по-различна. Снимката бе правена преди три години. Хорас Уайли се бе спрял на най-обикновена къса прическа, която отговаряше на всички изисквания на заповед 670–3–2. Ексцентричността му се бе проявила по-късно.
— Ще покажем снимката на господин Клоп — каза Синклер, — макар че не може да има никакво съмнение. Поздравления, майоре. Отнася се и за вас, сержант. Справихте се блестящо. Започнахте с двеста хиляди заподозрени.
— Само защото някой е съставил тъп доклад за тъп телефонен разговор, който е оцелял, преминавайки през седем различни нива на бюрокрация, преди да стигне до правителството на Съединените щати — отбеляза Ричър. — А всъщност ние все се опитваме да намалим канцеларската работа и документацията. Може би трябва да преосмислим отношението си към тях.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме. Ще чакаме младия саудитец с розова тениска и островърхи обувки да излезе на разходка.



20


Уайли се канеше да нарече новото си ранчо именно „Шугър Ленд“. Или „Шугърленд“, една дума.
Захарна земя.
Не че имаше намерение да отглежда захарна тръстика. Страната имаше големи традиции в животновъдството. Затова щеше да се сдобие с най-голямото стадо в света. И най-доброто. Преди това обаче трябваше да постави табела с някакво име над вратата. Хубава табела от ковано желязо. Керемиденочервени букви. Да, „Шугър Ленд“ щеше да изглежда добре. Само с главни букви. Или една дума, „Шугърленд“. Така щеше да отдаде почит на една своя стара мечта. Навремето се бе опитал да я осъществи в Шугър Ленд, Тексас. Трудна работа в такъв град. А сега си купуваше ранчо, четирийсет пъти по-голямо не от града, а от цялата община.

Добре.
Имаше чувството, че се намира в състояние на свободно падане. Отначало се бе съпротивявал, но после се бе оставил на волята на съдбата. И бе започнал да пада още по-бързо. Всичко около него се бе завъртяло в шеметен вихър. Затова трябваше да се приготви по-отрано. Да се настрои за срещата. Усещаше, че трябва да е готов. Особено в този момент. Краят на играта щеше да настъпи много бързо. Винаги става така. Винаги.


В присъствието на Синклер Ричър позвъни на Гризман от телефона в стаята, който включи на високоговорител. После му даде името на Уайли, за да може да разполага не само с портрета, и го предупреди, че доколкото знаят, куриерът вече е пристигнал. Двамата уточниха различните варианти за връзка в случай на необходимост, а Ричър повтори колко важно е да бъдат максимално предпазливи в близост до апартамента. Но не чак толкова предпазливи, че да пропуснат нещо. Трудна задача. Гризман обаче беше напълно спокоен. Съгласи се по всички пунктове. Говореше убедително. Ричър видя, че Синклер започва да се отпуска. Изведнъж го погледна право в очите. Не бе сигурен каква е причината. Или донякъде одобрително, защото щурият му план започваше да дава резултати, или донякъде неодобрително, защото я бе принудил да отстъпи и да приеме тезата му.
После Бишоп се върна в консулството, а Ричър и Нили оставиха Синклер в стаята ѝ и отидоха в неговата, за да изчетат досието на Уайли от първата до последната страница. Първият им въпрос бе защо този човек е изчакал до трийсет и втората си година, за да постъпи в армията. Това бе странно. Нямаше и бележка от отдела за набиране на доброволци. Нищо не обясняваше решението му. Нили позвъни на Ландри, помощника на Уотърман в Маклийн, и го помоли да провери незабавно миналото на Уайли. Бяха изминали цели трийсет и две години от деня, в който той се бе родил, до деня, в който бе облякъл зелената униформа. Трябваше да има някаква причина.
Независимо от възрастта си Уайли бе напредвал в службата, особено в началото. Бе преминал началната подготовка без никакви проблеми, което показваше, че е бил в добра физическа и психическа форма. Бе повишен в редник първи клас, което показваше, че е проявил усърдие. Впоследствие бил изпратен за атестация в артилерийската школа във Форт Сил. След като бил одобрен и преминал обучение, бил изпратен в зенитен батальон в Германия.
— Мога да си го представя — отбеляза Нили.
Ричър кимна, защото той също можеше да си представи как се е развила кариерата на Уайли в армията. Сухите бележки в досието бяха нещо повече от обикновени думи, записани върху хартия. Приличаха по-скоро на електронно табло с резултата от бейзболния мач. И разкриваха много на онзи, който умееше да ги разчете. Тук се е случило това, после е станало онова. Артилерийската школа бе ключов елемент. Тя не беше за глупаци. Явно Уайли бе добър войник. По всяка вероятност се бе наредил веднага след най-добрите във випуска. Възможно бе обаче прекият му командир да му бе имал зъб за нещо. Реално или въображаемо. Някои командири вярваха във всевъзможни глупости. Като например, че левичарите не стават за снайперисти. Или че дребните и жилавите са най-подходящи за артилеристи. И прочие. Във всеки случай новото назначение на Уайли се бе оказало удачно. Бе паснал идеално. А това не беше никак лесно. „Чапарал“ е трудна за управление машина. Трябва да спре на място и да се извършат един куп манипулации, за да бъде приведена в бойна готовност. После всичко да се върне в изходно положение, да се подкара отново, да се спре на друго място и всичко да се повтори отначало. Екипите приличаха на механици от питстопа на „Формула 1“. Работеха в синхрон, на който би завидял всеки балет, и разчитаха времето до десета от секундата. Защото атакуващ самолет можеше да започне да пикира за десета от секундата. Това бе работа в екип в най-висша степен. Почти като в акробатиката. И Уайли си бе заслужил мястото в такъв. Може би обстоятелството, че наистина бе по-нисък и жилав, му бе помогнало. Но той определено бе добър войник. Без никакво съмнение. Но бе заседнал на едно място. Озовал се бе в задънена улица. Три години по-късно пак си бе останал редник. Бронираните дивизии престанаха да наемат войници. Предната линия се превърна в анахронизъм.
Дали това му бе дошло като гръм от ясно небе?
— Знаеш ли дали колегите от Военната полиция, които са разследвали дезертирането му преди четири месеца, са разговаряли с приятелите му? — попита Ричър.
Нили кимна.
— Вече поисках докладите.
— Какво ли продава?
Нили не отговори. Вместо това попита:
— Много ядосана ли беше Синклер?
— По-малко, отколкото би могла да бъде — отвърна Ричър. — Нали издъних конспиративната квартира.
— Как? Гризман няма да се изложи.
— И аз ѝ казах същото, но не успях да я убедя. После разбрах. Разкрил съм тайната квартира в мига, в който съм споменал за нея пред Гризман. Много просто. Така тайната вече не е само наша. Това имаше предвид тя. Мисля, че я разбирам. Рано или късно Гризман ще предаде тази информация на немското разузнаване. Това е начинът, по който действа, а и бездруго е длъжен да го направи. Тогава германците ще поискат парче от тортата. Намираме се на тяхна територия. Това означава прекалено много играчи. Не след дълго колите с екипите за наблюдение ще задръстят цялата улица. Грешката е моя.
— Освен ако не го пипнем.
— Казах ѝ и това. Но така не решаваме проблема. И да успеем, и да се провалим, фрицовете пак научават за тайната квартира.
— При всички случаи щяхме да им кажем. Рано или късно. Тази година, догодина. Подобна операция не може да остане в тайна. Повярвай ми. Ще си скъсаме задниците от междуведомствено сътрудничество. Ти просто изпревари останалите, това е.
— Според нея проверката на отпечатъка е още по-тежко нарушение. Федерално престъпление.
— Същата работа. Ще ни се размине. Ако пипнем нашия човек.
— Или ако излъжа Гризман. Ако открадна труда му и не му дам нищо в замяна.
— Синклер ли го поиска от теб?
— Сам го предложих. Казах му, че ще проверя отпечатъка. Нищо повече. Защо ли подбрах точно тези думи?
— Застраховал си се подсъзнателно.
— От което не ми става по-добре.
— А по-добре ли ще ти стане, ако отидеш в затвора?
— Той разследва убийство и разполага с отпечатъка. Какво трябва да направя?
— Какво смяташе, че правиш?
— Предполагам, че възнамерявах да му кажа истината, ако резултатът от проверката е отрицателен, и може би да замълча, ако е положителен. Така всеки печели по нещо, а аз не нарушавам закона. Което ме радва, защото обичам този закон. Обичам да контролирам нещата, когато наши — а и не само наши — хора са изправени пред опасността да бъдат съдени в чужбина. Затова направих две погрешни преценки. Допуснах две грешки.
— Защо?
— Цената — обясни Ричър. — Сто милиона долара. Затворя ли очи, виждам това число. Това са много пари. Не мога да мисля за друго. Става дума за страшно много пари. И аз им позволявам да ме обсебят. Не мисля за нищо друго освен за тях.
— Очевидно.
— Какво означава това?
— Защо смяташ, че Синклер е по-малко ядосана, отколкото би могла да бъде?
— Може би тайно е съгласна с мен.
— Не — възрази Нили. — Тя те харесва.
— Ние, какво, да не сме в гимназията?
— Повече или по-малко.
— Добре — съгласи се привидно Ричър.
— Повярвай ми — настоя Нили. — Тя беше там, а ти беше тук. Сега и тя е тук. Просто и ясно — не е ядрена физика. Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия. Тя е самотна. Живее в голяма празна къща на някоя улица в предградията.
— Откъде знаеш?
— Предполагам.
— Не мисля, че ме харесва — каза Ричър.
— А ти харесваш ли я?
— Говориш като майка ми.
— Трябвало е да я слушаш повече.
— Кого?
— Майка си. Била е французойка. А те разбират от тези неща.
— Защо изобщо водим този разговор?
Нили не успя да отговори на въпроса му, тъй като телефонът в стаята иззвъня. Ричър го включи на високоговорител. Гризман каза, че хората му са заели позиция и от този момент наблюдението може официално да се смята за активно. Фоайето на жилищния блок осигурявало достъп до шест апартамента — по един вляво и вдясно от стълбите на втория, третия и четвъртия етаж. В сградата живеели две чужди семейства — турско и италианско — на дипломати в съответните консулства и три немски семейства от средната класа, добре обезпечени финансово. В задната част имало черен вход, наблюдаван от друг екип с автомобил, но едва ли щял да бъде използван от човек, излязъл да се разходи пеша. Това не отговаряло на местните обичаи, както саудитците несъмнено знаели. От тях се очаквало да положат усилия да не се открояват.
— Благодаря — каза Ричър. — И успех.
— Колко дълго ще се нуждаете от услугите ни?
— Четирийсет и осем часа или по-малко.
— Някакви новини за отпечатъка?
Ричър замълча за секунда.
— Не още.
— Защо се бави толкова? — попита Гризман.
— Скоро ще имам резултат.
— Знам — каза следователят. — Вярвам ви.



21

Маклийн, Вирджиния, беше с шест часа след Хамбург, затова там бе сутрин. В сградата на „Образователни решения“ Уотърман и Ландри събираха данни за Уайли. Разполагаха с армейския му номер, което бе военният аналог на номера на социалната осигуровка. И той отключи вратите към множество бази данни. Първото и най-важното, което откриха, бяха четири ареста през осемдесетте в Шугър Ленд, Тексас, югозападно от Хюстън. Очевидно нито един от арестите не бе довел до осъдителна присъда. Но, както се казва, няма дим без огън. Ландри откри подробности около случаите. И четирите разследвания се бяха провалили поради липса на доказателства. Прокурорите отказали да повдигнат обвинения. Свидетелите били неуверени в показанията си. Възможно е това да бе самата истина. Нямаше доказателства за заплахи или подкупи. Уайли извадил късмет. Или просто бил неуловим. След последния му арест криминалното му досие останало чисто в продължение на цели пет години. И тогава се записал в армията.
— Трябва да кажем на Синклер — заяви Ландри. — Имаме потвърждение. Този тип се е занимавал с кражби и продажба на крадени вещи. Специалист е в това.
— Но Ричър твърди, че в поделението му няма нищо, което да струва сто милиона долара — възрази Уотърман.
— Трябва да има.
— Нямат военно оборудване, което да може да бъде откраднато от сам човек. Което да е лесно преносимо. И с него да могат да боравят хора, които живеят в пещери.
— Разузнавателни данни тогава.
— С които разполага един редник?
— Искаш да кажеш, че е постъпил в армията, защото е патриот?
— Най-вероятно съдията го е посъветвал да напусне града и да се запише в армията. Като алтернатива.
— На кое?
— На пета среща с прокурорите. Може Уайли да е осъзнал, че късметът му няма да работи вечно.
— В досието му няма сведения за арести през последните пет години — отбеляза Ландри.
— Не би трябвало да има. Съдията просто му го е прошепнал тихичко на ухото. Обичайна практика.
— Живеем в деветдесетте.
— В Шугър Ленд времето може да тече с друго темпо.
— Този тип се е срещнал с арабина. Сега отново се среща с него. Трябва да има причина.


Нили си тръгна и Ричър остана сам в стаята, защото Гризман щеше да го потърси първо тук. Без никакво съмнение. Щеше да го направи от вежливост. Като услуга, която един полицай прави на друг с надеждата да му върне жеста. Синклер щеше да научи след него. Телефонът обаче не звънна. Вратът на Ричър го засърбя, както ставаше след всяко подстригване. Той свали новата си тениска и я изтръска. После се съблече и взе отново душ, но остави вратата отворена. Телефонът не звънна.
Ричър се облече и погледна през прозореца. После седна във фотьойла с тапицерия от зелено кадифе. Телефонът не звънна.
На вратата обаче се почука.
Синклер.
Над средния ръст, но слаба.
Черна рокля, перли, чорапи, обувки.
Коса, оформена с пръсти.
— Предполагам, че това е най-подходящото място, където да чакам — каза тя. — Сигурна съм, че Гризман ще позвъни първо на теб.
Не само красива, но и умна.
— Трябва да се извиня — каза Ричър. — Направих две погрешни преценки. Не исках да проявя неуважение.
— Мога ли да вляза? — попита тя.
— Разбира се.
Той направи крачка встрани и тя мина покрай него. Ричър долови парфюма ѝ. Синклер погледна телефона и се настани на същия фотьойл, който той бе използвал допреди минута.
— Не се засегнах — каза тя. — Привлякохме те, за да вършиш работа. Това не са угризения на съвестта. В крайна сметка съм загрижена за теб.
— Защо за мен?
— Беше прав. Искаме от теб да свършиш определени неща и ако всичко мине както трябва, ние ще си припишем цялата слава, но обърка ли се нещо, ще те зарежем. Никак не е лесно да работиш под такова напрежение. Като случая в Босна например. Едва ли е било особено приятно.
— Беше, в интерес на истината — отвърна Ричър.
— Формално погледнато, става въпрос за двойно убийство.
— Първият тип беше командир на някаква етническа сбирщина, самообявила се за армия. Вторият бе неговият заместник. Пленили прочут футболист от друга общност и решили да го използват за назидание. Оковали го с белезници за радиатор и счупили и двата му крака с каменарски чук. Обърнали специално внимание на коленете и глезените. Оставили го за час, за да поразсъждава върху бъдещето си. После донесли два матрака и ги хвърлили на пода. Довели жена му и дъщеря му в стаята, а отвън строили цял батальон. Изнасилили ги до смърт пред очите му. А той непрекъснато блъскал главата си в радиатора. Опитвал се да се самоубие. Не успял. Жена му оцеляла двайсет и четири часа. Дъщеря му била мъртва след шест. Умряла от кръвоизлив. Била на осем години. Отделих две седмици, за да проверя всички факти. Видях матраците. Затова нямах никакъв проблем да натисна спусъка. Беше все едно да изхвърля в кофата торба с боклук. Може почистването да не изглежда забавно, но след това гаражът ти е чист и подреден. Това създава приятно чувство.
— Съжалявам.
— За какво?
— Че се случват такива неща по света.
— Свиквайте — каза Ричър. — Положението може само да се влоши.
— Получих съобщение от Уотърман. Уайли е бил арестуван четири пъти за пласиране на крадени вещи. Не са успели да докажат нищо. Но знаеш как става.
— Чудесно — отвърна Ричър. — И сега той е в армията.
— Където към складовете тече огромен поток от военно оборудване, тъй като предната линия изведнъж изчезна. В резултат на което охраната не е на обичайното ниво. А при него старите навици умират трудно.
— Но какво? Какво краде и продава?
Синклер не отговори.
Телефонът не звънна.
На вратата се почука.
Пиколо.
Младо момиче, по-точно. Със спретната униформа и малка шапка. Качило се право от фоайето с плик в ръка. Обикновен бял плик. Голям. Ненадписан. Ако се съдеше по вида му, в него имаше купчина листа с дебелина около сантиметър. Толкова беше дебел. И толкова твърд.
— За вас, господине — каза момичето.
— От кого? — попита Ричър.
— Господинът не съобщи името си.
— Как изглеждаше?
— Не го видях добре. Обикновен американец. Така мисля. Съвсем обикновен.
Някой от хората на Ороско, помисли си Ричър. Но не и самият Ороско. Не искаше да го видят в хотела. Вероятно бе изпратил своя сержант. Онзи, който шофираше колата при първата им среща.
Така можеше да отрече да е давал каквото и да било. Ричър взе плика и кимна.
— Благодаря.
Момичето се спусна по стълбите. Ричър отвори плика и погледна вътре. Синклер стоеше до него. Усещаше парфюма ѝ. Той прегледа набързо купчината листа. Прочете първия ред на всяка страница. Познаваше ги много добре. Бе копие на досието на Уайли. Абсолютно същото във всяко едно отношение освен снимката, която бе по-бледа, тъй като копирната машина явно не бе разполагала с достатъчно тонер.
Хорас Уайли в по-бледен вариант.
— Кой го изпраща? — попита Синклер.
— Ороско — отвърна Ричър. — Никой друг не знае, че съм тук.
— Защо ще ти изпраща второ копие?
— Вашето искане през Съвета на началник-щабовете ли мина?
— Да.
— Явно Ороско е научил по някакъв начин. Решил е, че случаят е сериозен. Паника по високите етажи на властта, предизвикана от някакъв редник първи клас, несъмнено би привлякла вниманието му. Поискали сте да ви изпратят копие от досието в Хамбург. Вероятно е решил да ме предупреди. Или да ми помогне да се озова с крачка пред вас. Знае, че съм в Хамбург. Не знае, че вече съм прочел досието.
— Невъзможно е да изтече информация от Съвета на началник-щабовете.
— Тогава е изтекла от Щутгарт. Или от управление „Личен състав“. Ороско има приятели навсякъде. Радва се на голяма популярност. Има позитивно излъчване.
Ричър остави плика на леглото. Синклер продължаваше да стои до него. Много близо до него. Той долавяше парфюма ѝ. Роклята, перлите, обувките. Лицето и косата.
Телефонът не звънна.
— Чакането ме изнервя — заяви тя.
А той не отвърна нито дума.
— Не мога да се отпусна.
Отново нито дума.
— Не се ли изнервяш?
Да, помисли си Ричър. В момента съм нервен.
— Не — отвърна той. — Не ми помага по никакъв начин.
— Подстригал си се.
— Така се сетих за Уайли. Фризьорът имаше един плакат с различни прически.
— Бръснарят се е справил добре.
— Надявам се. Взе ми пет долара.
— Това е евтино.
— Така ли?
— Трябва да видиш цените във Вашингтон.
— Мисля, че твоята прическа е изисквала повече усилия.
Тя не каза нищо. Само го погледна.
— Може ли? — попита Ричър.
Тя не отговори. Той вдигна ръка, за да отмести кичура, паднал на челото ѝ, плъзна ръце в косата и почувства колко гъсти и меки са талазите, на които се спуска тя. Прибра част от кичура зад ухото ѝ, а друга остави свободна.
Изглеждаше добре.
Той свали ръка.
— Така правиш, нали?
— А сега и от другата страна — каза тя.
Ричър използва другата си ръка по същия начин, като едва докосна челото ѝ, но зарови пръсти дълбоко в косата ѝ и я отметна назад. Този път не свали длан, а я плъзна по врата ѝ. Който беше слаб и нежен. И топъл. Тя постави ръка на гърдите му. В първия момент Ричър реши, че това е предупреждение. Или забрана. Знак „стоп“. Но той се превърна в проучване. Тя придвижи дланта си първо в кръг, после наляво и надясно, нагоре и надолу и накрая я плъзна зад собствения му врат, там, където още го сърбеше от подстригването. Придърпа го надолу, а той я повдигна лекичко и двамата се целунаха, отначало нежно, предпазливо, а после все по-енергично.
Езикът ѝ бе хладен и бавен. Очите ѝ — широко отворени. Ричър напипа ципа на роклята ѝ. Висулката бе във формата на миниатюрна метална капка. Той я плъзна надолу между раменете ѝ, премина през извивката на гърба, стигна до под кръста ѝ.
Устните ѝ отново се впиха в неговите и тя попита:
— Дали е добра идея?
— На мен ми харесва — отвърна той. — Поне за момента.
— Сигурен ли си?
— Следвам принципа, че на подобни въпроси е най-добре да се отговаря впоследствие. Опитът винаги е за предпочитане пред догадката.
Тя се усмихна и присви леко рамене, а роклята се плъзна по тялото и се свлече в краката ѝ. Носеше черен дантелен сутиен и черен чорапогащник. И обувки. Хвана новата му тениска, надигна се на пръсти и я изхлузи през главата му. Тя падна на пода зад гърба му. Разкопча колана му, а той изрита обувките си надалече. Синклер направи същото. После свали чорапогащника. Под него носеше черни дантелени бикини. Изящни и ефирни. Тя дръпна панталона му надолу и той се освободи от него. Целунаха се отново и пристъпиха, олюлявайки се, към леглото като някакво фантасмагорично четирикрако създание. Тя го бутна върху плика на Ороско. Покатери се върху Ричър, а той плъзна ръце зад гърба ѝ и разкопча сутиена. Тя се претърколи по гръб и свали бикините си. Той изви гръб и направи същото. Синклер го яхна отново като ездачка с издадени напред бедра и извити назад рамене, вдигната глава и затворени очи. Той не затвори очи. Искаше да ѝ се наслади. Имаше на какво. Бяла кожа, изпъстрена с бенки и лунички, малки гърди, стегнат корем, мускулести бедра. Не бе свалила перлите и те се полюшваха и подскачаха. Ямката на шията ѝ бе осеяна с капчици пот. Ръцете ѝ бяха протегнати назад и встрани от тялото ѝ, китките извити, дланите опънати над леглото в търсене на опора, сякаш балансираше като акробат. И тя наистина балансираше върху една-единствена опорна точка, върху която се отпускаше с цялата си тежест, накланяше се напред и назад, наляво и надясно, сякаш търсеше върховното усещане, намираше, губеше го, пак го намираше, вкопчваше се в него и така до самия край, в който бе останала без дъх. Към това се стремеше и той. Това бе сигурно. Не можеше да спре. Ричър повдигна бедра и тласна силно, краката ѝ се отлепиха от леглото, коленете ѝ се удариха едно в друго, повдигане и спускане, повдигане и спускане, слели се в общо движение.
Накрая той се отпусна по гръб, а тя легна до него. Ричър прокара пръст по бедрото ѝ.
— А сега отговори на въпросите ми — каза тя.
— Да, мисля, че идеята беше добра и, да, сигурен съм.
— И нямаме проблем със субординацията и контрола?
— Мисля, че контролът ми бе отличен.
— Имам предвид, че не би трябвало да го правим. Строго погледнато, ти си мой служител.
— По-скоро, подчинен.
— Предполагам.
Той продължи да гали бедрото ѝ с пръст.
— Разкажи ми за сержант Нили — продължи Синклер.
— Какво за нея?
— Защо не е станала офицер? Достатъчно способна е.
— Не иска да бъде офицер.
— Освен това е луда по теб, но няма да спи с теб.
— Такива са приятелите.
— Всичко с нея наред ли е?
— Страда от хафефобия.
— Какво е това?
— Страх от докосване. Армията я принуди да се прегледа при лекар.
— Какво се е случило? Да не е била нападната или малтретирана?
— Казва, че не е. Родила се е така.
— Жалко — отвърна Синклер и се сгуши в него.
— Така е — отвърна Ричър.
И продължи да следва очертанията на бедрото ѝ. С пръст.
После каза:
— Почакай малко.
Пресегна се и взе плика на Ороско. Този път извади цялото досие. Откри малък плик, прикрепен с тиксо към първата страница. Пликът на Гризман. С отпечатъка в него. От колата на убитата проститутка.
— Не вярвам в съвпадения — каза Синклер.
Ричър надникна в плика и прелисти досието. Не намери бележки или записки, правени на ръка. Нищо от Ороско. Само листа с отпечатъка. Здраво прикрепен. Като послание.
Недвусмислено, но лесно за отричане.
— Понякога сме принудени да вярваме в съвпадения — отвърна Ричър. — Особено в по-незначителните. Хора, които предават родината си за пари, хора, които използват проститутки, хора, които убиват проститутки. Това е като диаграма на Вен, припокриващи се кръгове, които илюстрират отношенията между различни множества. Там, където съвпадат, броят на хората не е чак толкова голям. Предполагам, че е празнувал. Сделката му е в кърпа вързана. Кроил е финансови планове. Но нещо се е объркало. Което е добре. За нас, имам предвид. От гледна точка на полицията това е обикновено убийство. И Гризман може да го разследва спокойно. Може да използва федерални ресурси. Може да раздаде полицейския портрет на всяко ченге в града.
Синклер се замисли за миг, после поклати глава и каза:
— Не, не можем да признаем, че сме проверили отпечатъка по негова молба. Така само ще усложним нещата. Следваме приоритетите си един по един. Издирваме го заради стоте милиона долара. Това е на първо място. По-важно е.
— Проститутката не би се съгласила.
— Не можем да го обесим два пъти. И не можем да позволим да бъде арестуван от германската полиция. Той е наш. Ще си получи заслуженото. Този път е заповед.
— Да, госпожо — отвърна Ричър.

Той прибра досието в плика и пресметна наум кога е било извършено убийството. На пет преки от тук, в апартамента на жената. Уайли е бил там по времето, когато Ричър е вечерял с Нили в онзи ресторант в Маклийн, Вирджиния.
От всички закусвални и ресторанти в града.
Ричър се излегна отново, обърна се настрани, претърколи Синклер по корем и постави ръка върху бедрото ѝ.

— Вече? — попита тя.
— По-млад съм — отвърна той.
Телефонът иззвъня.
Беше Гризман, проверяваше докъде са стигнали. Ричър го включи на високоговорител. Германецът го попита за отпечатъка, а Ричър отвърна, че още няма новини. Синклер извърна поглед. Гризман заяви, че няма никакви новини от наблюдението. Никаква следа от Уайли в бара. В жилищния блок, в който се намираше конспиративната квартира, пристигнал пощальон и оставил пакет, който и до момента стои на масата във фоайето. Никой не го е взел.
Като се изключи пощальонът, в сградата не е влизал или излизал никой, с изключение на дъщерята на турските или италианските дипломати, която излязла вечерта. Най-вероятно отишла на дискотека. Момичето било на двайсет и няколко, с черна коса и мургава кожа. Доста симпатично, отбеляза Гризман, ако се съди по докладите от наблюдението. Появата на момичето разведрила скучното им дежурство. Защото нищо друго не се случило. Въпреки това полицаите нямало да отслабят своята бдителност. Нямало да свалят очи от поверените им обекти. Привечер обаче щяло да се наложи да напуснат постовете си. Хората в квартала щели да се върнат от работа и да започнат да търсят места за паркиране.
— Миналия път срещата се е провела късно следобед. Точно по това време — отбеляза Синклер.
— Чакай малко — сепна се Ричър. — Ами лампата на прозореца? Нещо се е променило. Хем всичко е наред, хем не е. Издънихме се! Куриерът е дошъл, но това не е същият куриер. Не е мъж, а жена. Прецакваме се! Пропускаме срещата! Тя се провежда в момента!



22

Ричър каза на Гризман да изпрати всичките екипи след красивото момиче, но Синклер възрази, че не бива да правят нищо.
— Това са само догадки — каза тя на Ричър. — Момичето може да е дъщеря на турските или италианските дипломати. Нима тези хора биха използвали жена?
— Бил съм в Израел — отвърна Ричър. — Непрекъснато използват жени.
— Предположението ти е чист хазарт.
— Засега печеля. Погледни ме и кажи не е ли така.
Синклер пое дълбоко дъх. После каза на Гризман:
— Оставете една кола пред тайната квартира. Останалите да започнат да издирват момичето.
* * *
Новият куриер крачеше на юг, но по някое време зави на запад, за да заобиколи южния край на езерото Аусеналстер, разположено между кварталите „Санкт Георг“ и „Санкт Паули“. Отиваше към мястото на срещата, нощен клуб на улица, наречена „Репербан“. Бе извървяла маршрута безброй пъти в главата си и всяка подробност от него бе запечатана дълбоко в съзнанието ѝ благодарение на дългите часове на инструктаж. Толкова пъти ѝ бяха описвали гледките, шумовете, миризмите, че реалността ѝ се стори обикновена и дори невзрачна в сравнение с разказите, които бе слушала. Бяха я предупредили, че Уайли ще избере мястото на срещата с надеждата да унизи човека, който изповядва исляма. По-точно мъжа, който изповядва исляма. Няма да очаква жена. Описаха го като злобен тип, който обича да се налага. Ще избере две от следните три неща: алкохол, момичета, расизъм. В случая ще бъдат първите две, предположи тя, ако съдеше по онова, което бе чула за „Репербан“. Момичета и алкохол. Тя обаче щеше да се справи. Голямата борба изисква големи жертви. Все пак произхождаше от планини, където живееха различни племена. Не се съмняваше, че е виждала много по-ужасни неща.


Ричър позвъни на Гризман и попита дали са забелязали красивото момиче около бара. Отговорът беше отрицателен. Не бяха засекли и Уайли. Нито следа от него.
— Добре, ще се срещнат другаде — каза Ричър. — Задействайте всички екипи.
Този път Синклер просто кимна.
— Но тези хора не са виждали момичето — възрази Гризман.
— Няма значение. Разполагат с полицейския портрет на Уайли. Намерят ли него, ще намерят и момичето.
* * *
Новият куриер сви наляво по „Репербан“ и потъна в светлините и шумовете, които очакваше. Те проблясваха и искряха, гърмяха и боботеха. Тук нямаше нищо обикновено и невзрачно. Реалността надмина очакванията. Момичето си пое дълбоко дъх и продължи по улицата. Знаеше името на клуба, който търсеше. В известен смисъл. Знаеше формата, която буквите образуваха. Знаеше, че на витрината има плакат на гола жена и немска овчарка. Това беше порода кучета. В заведението щеше да мирише на бира. Бяха я предупредили, че вътре ще завари неща, които е по-добре да не вижда.

Чу полицейските сирени, които виеха в далечината. Забави крачка, обзета от изненадваща неувереност. Много заведения съдържаха тези букви в имената си. Със същата форма. Обикновено се намираха в онова, което хората от Запада биха нарекли задна половина на думата. Нещо като окончание, което се повтаря безброй пъти. Изведнъж разбра. Всички подобни заведения имаха стълби, които се спускаха надолу. Към салони, разположени под земята. Като пещери.
Keller.
Част от дума. Със значение на
подземна пещера
.

Продължи напред. Откри търсеното място. Беше осветено в червено. Имаше тясна врата, а до нея също тесен прозорец. Беше се наместило между други две подобни заведения. Видя фоайе и стълби. Обещаният плакат на витрината. Беше избелял от дневната светлина. На него бе изобразена гола жена, легнала по гръб, с голямо куче, надвесено над нея, приклекнало със задните си лапи над лицето ѝ. Пенисът на кучето бе в устата ѝ. Какво толкова? Нищо ново за някои от племената, които обитаваха планинските райони. Бе виждала подобни неща и преди. Мъже, които ползват момчета, а понякога и кози.
Тя бутна вратата и влезе вътре. Посрещна я остра миризма на химикали. Стипчива. Миришеше като в тоалетните на летището. На един стол до входа се бе разположил едър тип. Мъжете му плащаха, но жените влизаха безплатно. Наричаше се куверт. Така ѝ бяха казали. Усмихна му се свенливо и заслиза по стълбите. Бяха доста тесни. В сутерена я посрещнаха сини светлини и оглушителен шум. Музика, разговори, тракане на тежки стъклени халби по дървени маси.
В далечния край на салона имаше ярко осветена сцена. Гола жена стоеше кучешката и правеше секс с магаре. Животното бе придържано от нещо като хамак, който да облекчи тежестта върху гърба на жената. Помещението бе пълно с мъже, които се надигаха и протягаха вратове, за да видят по-добре. Крещяха и сумтяха в такт с движенията на магарето. Видя Уайли в задната част на салона, седнал сам край една маса. Бе запомнила лицето му. Държеше в ръка висока чаша със златиста течност. Изпита до половината. Бира, предположи тя.
Застина на място. Мъжете започнаха да я зяпат. Бе облечена с черния си панталон и бялата риза с разкопчани две копчета. Не обърна внимание на погледите и започна да се провира между масите. Настъпи оживление, когато магарето свърши и се измъкна от хамака. Мъжете около нея започнаха да ръкопляскат и дюдюкат. Голата жена се изправи и им помаха грациозно.


През стената чуха как телефонът в съседната стая, тази на Синклер, започва да звъни. Спря, но пък звънна телефонът в стаята на Ричър. Беше Бишоп, от консулството. Местният резидент на ЦРУ. Искаше да говори със Синклер. Тя го включи на високоговорител и той каза:
— Иранецът се обади току-що. За лампата на прозореца. Куриерът е жена и в момента е извън квартирата.
— Вече я издирваме — каза Синклер.
— Не съвсем — възрази Ричър. — Работата е безнадеждна. Няма да се получи. Хората на Гризман разполагат най-много с един час. Дванайсет коли в голям град. Всичко е въпрос на късмет. Затова предлагам да преминем незабавно към план Б.
— Какъв е той? — попита Бишоп.
— Хората на Гризман да се върнат пред тайната квартира и да задържат куриера на връщане. Уверят ли се, че е тя, да действат бързо и безкомпромисно. Тя може да ни каже къде е била. Уайли може да не си тръгне веднага. Миналия път е останал в бара. Около трийсет минути според Клоп. Вероятно смята, че така се подсигурява допълнително.
— Тя няма да ни каже нищо.
— Ще я попитаме любезно.
— Но така ще разкрием иранеца.
— Можете ли да го измъкнете?
— Тази вечер?
— Веднага. Би трябвало да сте разработили подобен вариант.
— Ще трябва да говоря с господин Ратклиф от Съвета за национална сигурност.
— Прав сте — обади се Синклер. — Всички ние трябва да говорим с него.
— Нуждаем се от решение — настоя Ричър.
— През следващите трийсет минути няма да се случи нищо важно — каза Синклер. — Но все още разполагаме с кола отпред. Ще разберем, когато се върне. Това ни дава няколко часа.
— Не е достатъчно. Така няма да хванем Уайли.
— Не и този път. При всички случаи трябва да са договорили още една среща. Преговорите не са лесни. Тя може да ни каже къде и кога.
— По-добре да я задържим още сега. Смята, че е изпълнила задачата. Прибира се спокойна. Адреналинът ѝ е спаднал. На сутринта ще бъде по-силна, по-смела.
— Ще позвъня на Ратклиф — каза Бишоп и затвори телефона.


Един мъж я погали по крака, друг я стисна за задника, но тя не им обърна внимание и продължи да се провира през тълпата. Зачуди се дали мъжете не са я взели за служителка на клуба. Бяха ѝ обяснили какви порядки царят на Запад. Видя Уайли, който я наблюдаваше. Може би също бе решил, че работи тук. Тя застана до него, наведе се до ухото му, за да може да я чуе въпреки шума, и каза на английски думите, които бе репетирала грижливо:
— Нося поздрави от вашите приятели на изток. Летището на Шугър Ленд се намира на двайсет и пет метра над морското равнище.
— Не може да бъде! — възкликна Уайли.
— Кое? — попита объркано тя.
— Изпратили са момиче.
— Да, господине, така е.
— И говориш английски.
— Да, господине.
— Защо? — попита изведнъж Уайли. — Защо изпращат момиче? Да не би да отхвърлят предложението ми?
— Не, господине, съобщението ми не гласи това.
— А какво тогава?
— Съобщението е следното: приемаме цената ви.
— Я повтори!
— Приемаме цената ви.
— Цялата?
— Господине, не знам нищо друго, освен че приемаме цената.

Уайли затвори очи.
По-голямо от Роуд Айланд. Ще се вижда от Космоса.
Новите му швейцарски приятели също щяха да останат доволни. Сумата бе двойно по-голяма от обещаната. Не бе очаквал да я получи цялата. Сега щеше да разполага с доста свободни пари. С огромно състояние. Щеше да инвестира в акции. Дилъри в костюми щяха да му звънят по телефона.

Той отвори очи.
— Кога? — попита Уайли.
— Доколкото знам, сте уговорили дата на доставката — обясни куриерът. — Приятелите ви на изток очакват да я спазите.
— Няма проблем — каза Уайли. — Това ме устройва.
— В такъв случай ще предам именно този отговор.
— Кажете им, че за мен е удоволствие да правя бизнес с тях. И им благодаря за бонуса. Оценявам жеста.
Тя отвърна неуверено:
— Господине, не съм донесла нищо…
— Но ти си тук — обясни ѝ Уайли. — Ти си бонусът. Нали така? Трябва да следваш сценария. Защо иначе ще ми изпращат момиче да ми съобщи добрата новина? Ти си черешката на тортата. Ти си бонусът. Когато си купуваш кола, получаваш безплатно бутилка уиски.
— Не разбирам.
— Харесва ли ти това място?
На сцената друга гола жена лежеше върху парче найлон. Трима мъже уринираха в лицето ѝ.
— Изглежда доста популярно.
— Можем да отидем в хотел.
Бяха я предупредили и за това.
— Господине, това е делова среща. Не мога да ви предложа нищо повече, докато не се върна у дома жива и здрава.
— Добре — отстъпи Уайли. — Разбирам. Но ще трябва да ми дадеш нещо. Нещо малко. Нали сме приятели и празнуваме сделката. Ще дам на твоите хора нещо, което никога не са имали. Още едно копче.
— Какво?
— Още едно копче на ризата. Сега. Като жест, с който сключваме сделката.
Голямата борба изисква големи жертви. Цената е твърде малка, прецени тя. Помещението тънеше в сумрак. Никой не гледаше към нея. Всички погледи бяха вперени в сцената. Тя разкопча третото копче. Разтвори ризата. Уайли погледна и се усмихна.
— Знаех си, че можеш да го направиш — каза той.
Тя стана и си тръгна. Проправи си път през тълпата, без да обръща внимание на ръцете, които я опипваха, подмина портиера на стола, излезе на улицата, измина двайсетина крачки и спря такси. Настани се на задната седалка и каза на старателно заучен немски:
— Летището, моля. Международни линии. Заминаващи.



23

В един друг клуб на три километра от „Репербан“ двама мъже вечеряха. Клубът бе малък, но с дъбова ламперия. Нямаше свободни места, а покривките бяха от лен. Сервираше се повече вино, отколкото бира. В менюто присъстваха специалитети като агнешко филе. Един от мъжете бе вносител на обувки. Беше на около четирийсет и пет, със солидна фигура. Русата му коса бе започнала да посивява, червендалестото му лице — също. Казваше се Дремлер. Бе облечен в костюм с остри ревери.
Другият не се отличаваше с нищо особено. Също в средата на четирийсетте, едър, с малко по-червендалесто лице, не толкова посивял. Казваше се Мюлер. И беше полицай.
— Един от членовете ни се казва Хелмут Клоп — започна Дремлер. — Видял някакъв арабин да разговаря с американец и съобщил в полицията. Познай какво се е случило.
— Нищо най-вероятно — отвърна Мюлер.
— От Америка пристигнали двама разследващи полицаи. По спешност. Твоят шеф на следователите им целува задниците.
— Гризман?
— Очевидно Клоп е станал свидетел на много важна среща. Разпитвали са го с часове. Показали са му двеста фотографии, но не е разпознал никого. Затова направили полицейски портрет по описанието, което им дал.
— Доста усилия са положили.
— Именно — отвърна Дремлер. — Става нещо, което е от голямо значение за американците. Един от техните разговаря с арабин. Бихме искали да разберем за какво става въпрос. Възможно ли е единият да продава, а другият да купува нещо? Виж дали Гризман е завел някакво дело.
— Защо? — учуди се Мюлер. — Защо да помагаме на Гризман или на американците?
— Може да се окаже, че помагаме на самите себе си — отвърна Дремлер. — Не разбираш ли? Може да се намърдаме по средата. Едната страна дава пари, другата дава нещо друго. Можем да се възползваме от едното или от другото. Или и от двете. Можем да им намерим по-добро приложение. Да демонстрираме възможностите си пред света. Те имат своята кауза, ние имаме нашата. Нека по-добрият спечели.
— Възнамеряваш да ги оберем?
— Не бива да пропускаме подобна възможност.
— Добре — съгласи се Мюлер. — Ще видя какво мога да открия.
Сервитьор с късо сако отсервира чиниите им.
— И още нещо — каза Дремлер.
— Да?
— Четирима наши млади членове са били пребити пред един бар. Доста са пострадали. Казват, че нападателят бил много едър тип. Американец, който не криел подкрепата си за окупацията. Придружавала го чернокоса жена.
— И?
— Според Хелмут Клоп това са полицаите от Америка. Описанията им съвпадат идеално.
— Добре.
— Не мога да допусна да им се размине. Клоп твърди, че името на мъжа е Ричър, а на жената Нили. Бих искал да ги открием. Сигурен съм, че твоят Гризман знае къде са отседнали. Провери дали не е записал някъде адреса им.
— Добре — повтори Мюлер. — Ще видя какво мога да науча.


В Хамбург беше десет вечерта, когато Ратклиф одобри техния план Б. Към единайсет Ричър се отказа от него. Момичето нямаше да се върне в квартирата. Никога не бе възнамерявало да го стори. Вече беше ясно. Гризман каза, че може да е взело някой от двайсетината международни полета през последните няколко часа. Или да е взело вътрешен до Берлин, откъдето да направи връзка с всички дестинации по света. Да е отишло с кола до Амстердам. Или с влак до Париж. Или да се е скрило в друга тайна квартира в града, което ги изправяше пред друг кошмар.
Ричър и Синклер, които отдавна бяха взели душ и се бяха облекли, стояха в стаята на Синклер. Нили дойде при тях. Осведомиха я набързо за ужасната бъркотия, която се бе разиграла същата вечер. За неправилно изтълкуваните улики, грешните предположения, закъснелите прозрения. Което неизбежно доведе до обсъждане на следващите им стъпки. А това на свой ред неизбежно доведе до обсъждане на отпечатъка от пръст, оставен в колата на убитата проститутка.
— Шестата поправка дава на Уайли правото на бърз процес по обвинение в убийство. Той обаче няма да го получи, тъй като ще го хвърлим зад решетките и ще остане там с години заради сделката, която е замислил. Не можем да позволим германците да го заловят преди нас, защото може никога да не ни го върнат.
— Можем предварително да се уговорим по този въпрос — предложи Нили.
— Не бива да изпадаме в положение да молим германците за позволение да решаваме проблеми, свързани с националната ни сигурност, както смятаме за необходимо.
— Но така ще разполагаме с много по-ограничени възможности.
— Какво смяташ, Ричър? — попита Синклер.
— Шансът е петдесет на петдесет — отвърна той. — Физическото претърсване на града ще бъде загуба на време. Дори ченгетата да проверяват по хиляда души на ден, ще им отнеме пет години, за да покрият цялото население. Досиетата, с които разполагат, обаче ще ни бъдат от полза. Уайли е пристигнал в града преди не повече от четири месеца. Знаем го със сигурност. Така разполагаме с отправна дата. Очевидно е наел апартамент, тъй като е убил проститутката в нейното жилище, а не в хотелска стая. Това означава, че живее тук някъде. Освен това разполага с нова самоличност, вероятно германска, и с нов паспорт, също германски. Плаща битови сметки. Вероятно и мобилен телефон. Ние нямаме достъп до тези бази данни. Гризман може да ни помогне.
— Да или не?
— Не съм обективен — каза Ричър. — Длъжник съм на Гризман.
— Той не направи нищо за теб. Не откри Уайли, не откри куриера.
— Но положи усилия.
— Какво смяташ за господин Бишоп от консулството?
— Резидентът?
— Ветеранът от ЦРУ.
— Добре се справя за възрастта си.
— Очевидно немскоговорящите агенти от по-старото поколение са били обучени за работа в условията на предишната система. За работа в Източна Германия, а не в по-цивилизования Запад. Те обичат да знаят всичко за всеки. За да го вербуват, за да го шантажират или просто за да разберат по-добре обстановката. Разполагат с невероятно подробни досиета. И не цялата информация се намира в официалните архиви.
— И?
— Гризман е станал клиент на убитата проститутка преди около година. Посещавал я е четири пъти. За толкова знаем със сигурност. Плащал е от спестяванията за колеж на децата. Предполагам, че иска да приключи случая, за да не би някой друг да се разрови по-надълбоко и да открие връзката им. Според мен благородният му стремеж към справедливост съвсем не е продиктуван от благородни подбуди.
Ричър помълча секунда-две, след което кимна.
— Добре.
— Да или не?
— Уайли си остава заподозрян в убийство.
— Не можем да го обесим два пъти.
Ричър се замисли отново.
— Гризман е постъпил глупаво — отсече той.
— Похотта е надделяла — отбеляза Синклер. — Случва се.
— Постъпил е глупаво поради една друга причина, която ще осъзнаеш след пет секунди. Само защото си по-благороден човек от мен.
Синклер не отговори. След малко обаче възкликна:
— О!
Ричър кимна.
— Можем да забравим обещанието за проверката на отпечатъка. Не е необходимо да се пазарим. Можем да получим всичко, като го шантажираме.
— Надявам се — отвърна Синклер.
— Има само една подробност — не искам да го правя. Затова не предприемаме нищо за момента, става ли? Уайли е обикновен дезертьор, с когото се намираме в един град. В кърпа ни е вързан.
— Колко време може да ти спести Гризман?
— Ще го използваме само в краен случай. Не искам да затънем като в блато в онези бази данни. Има и други начини. Аз също съм обучен при предишната система. Затова фактът, че Гризман не си е държал ципа на панталона затворен, не ме вълнува към момента.
— Говориш така, защото си му длъжник.
— Говоря така, защото е истина.
— Какви са другите варианти?
— Да опозная този тип. Да разбера начина му на мислене. И да го пипна.


Към този момент Нили вече разполагаше с копие от делото за дезертьорство, затова двамата с Ричър оставиха Синклер в стаята ѝ и се преместиха в тази на Нили, за да го прочетат. Хронологията на случая бе съвсем ясна. Уайли не се бе върнал от обичайна четиридневна отпуска. И толкова. Никой не го бе видял повече. Не бе споменал нито дума пред колегите си къде възнамерява да я прекара. Вероятно във Франкфурт, тъй като проститутките — любвеобилни и изобретателни — бяха в изобилие заради многото изложения и конференции, организирани в града. Дали Уайли си падаше по проститутки? Не повече от всички останали, бе отговорът.
Досието даваше отговор на множество въпроси, които позволяваха да се изгради по-пълна представа за личността на Уайли. Хобита, интереси, предпочитания, теми, на които е говорил. Като тексасец често разказвал за стадата и говеждото на своя щат. Гордеел се и с родния си град. Понякога се палел и казвал неща, за които по-късно съжалявал. Друг път си мълчал. Веднъж споменал, че е постъпил в армията заради историите, които неговият чичо му разказвал за Дейви Крокет, прочутия ловец, пътешественик и офицер, загинал по време на войната за независимост на Тексас.
Предпочитал бира пред твърд алкохол, не пушел. Не бил женен и никога не говорел за годеница или приятелка у дома. Бил изключително щастлив от живота си такъв, какъвто е. Харесвал назначението си и създавал впечатлението, че се е стремил именно към него.
— Странно — отбеляза Нили. — Повечето дезертьори не са щастливи от живота си. Именно за това дезертират.
— А и кой би се стремил да постъпи в част, обслужваща „Чапарал“ на някакъв забравен фронт? Този тип си е останал редник. И винаги ще си остане редник. Би трябвало да го знае.
— Дейви Крокет бил ли е в армията?
— Не и в тази армия. Постъпил е в опълчението на окръг Лорънс в Тенеси, а после загинал в битката при Аламо в Тексас. Историята му е героична, но в интерес на истината, е загинал, обсаден от превъзхождащ го противник, а това определено не е славният образ, който искаме да остане в съзнанието на новобранците.
— Трябва да открием този чичо. Може да са били близки.
— Смяташ, че Уайли му е изпращал пощенски картички?
— Може да му е казал нещо. Очевидно дрънка много, а после съжалява. Може затова да е убил проститутката. Случвало се е и преди. Някой започва да се хвали какво прави, защото се чувства прекрасно в момента.
— Добре — съгласи се Ричър, — открий чичото. И се свържи с командирите му от последните три години. Началното обучение, щабът на артилерията във Форт Сил… Наистина ли е искал да замине за Германия? Тя ли е била конкретната му цел? Това би променило насоката на мислите ми, тъй като ще покаже, че всичко е било планирано, че в действията му няма никаква случайност.
— Три години са твърде много за подобна игра.
— Не и когато цената е сто милиона долара.
— Нямаме нищо, което да струва сто милиона долара.
— Свържи се с командирите — каза Ричър. — Ще се върна по-късно.
— Къде отиваш?
— На разходка.
— Направи ми впечатление, че тази вечер доктор Синклер изглежда по-ведра и щастлива.
— Така ли?
— Направо сияе.
— Може да е правила йога.
— Или упражнения за дълбоко дишане.
Ричър не отвърна нищо.
* * *
Мъжът на име Мюлер влезе в централното полицейско управление. Тук работеше. Беше заместник-началник на отдела за контрол на автомобилния транспорт. Не беше най-подходящата длъжност, която да му осигури достъп до кабинета на Гризман, но нощем в управлението нямаше много хора. Етажът на Гризман разполагаше с просторни кабинети със стаи за секретарки пред тях. Всичките бяха пусти. Големите шефове бяха на практика чиновници, които местеха папките от едно място на друго. Секретарките пишеха разни документи, а те само ги подписваха веднъж по обед и после на следващата сутрин.
Купчината документи на бюрото на секретарката на Гризман се оказа доста висока.
Мюлер не бе смел човек, но бе лоялен колега. Затова сключи сделка със самия себе си. Щеше да прегледа книжата на бюрото, но нямаше да претърсва чекмеджетата на Гризман. Определи го като балансиран компромис. Смяташе, че всички разумни хора в движението ще се съгласят с него. Събирането на информация бе важно, но още по-важно бе да разполагат с човек на най-високо ниво в полицията. Е, почти най-високо.
Той взе купчината документи и ги понесе по коридора, отвори противопожарната врата и се спусна по аварийното стълбище на своя етаж. Тръгна по своя коридор и влезе в своя кабинет.


Нили позвъни на Ландри в Маклийн, Вирджиния, и го разпита за семейството на Уайли. За чичовците му най-вече. Особено за един от тях, който вероятно е живял наблизо и е оказал влияние върху подрастващото хлапе.
— Уайли няма чичовци — отвърна Ландри.
— Сигурен ли си?
— И двамата му родители са единствени деца.
— В какво състояние е бил бракът им?
— Бащата ги напуснал доста рано и повече не го видели. Майката сама отгледала Уайли. Няма братя и сестри. Били са само те двамата.
— Майката имала ли е приятел впоследствие? Може да го е наричала чичо пред детето.
— Нищо чудно да е имала няколко приятели един след друг. И да е имал много чичовци.
— Можеш ли да провериш?
— Ще трябва да открием адреса на майката и да изпратим агенти да говорят с нея. Подобни разговори се водят лице в лице. Отнема време. Старите приятели на майката не присъстват в нашите бази данни. А може и да не иска да си спомня за някои от тях.
— Въпреки това усилието си заслужава. Ако не става въпрос за някой прачичо.
— Може да отнеме дни. Онзи тип беше в ръцете ви.
— Още е в града.
Нили затвори телефона и потърси в материалите по делото за дезертьорство името на войника, който бе споменал чичото. Свърза се с Военната полиция във Франкфурт и нареди да го доведат за разговор. После провери в личното досие на Уайли имената на командирите, които бяха дали първоначалните му атестации. Форт Бенинг и Форт Сил. Звънна на приятел в „Личен състав“. Офицерът от Бенинг бе прехвърлен във Форт Браг, а онзи от Сил продължаваше да служи в Оклахома три години по-късно. Взе телефоните им и започна да звъни.


Мюлер преглеждаше купчината лист по лист. Гризман се оказа изключително продуктивен в това отношение. Повечето бяха най-обикновени документи, чиято основна цел бе да му спасят кожата в случай на необходимост. Напълно безполезна информация, постъпила отдолу и препратена нагоре. Стандартна практика. Всички го правеха. Никой не искаше да пропусне каквото и да било. Никой не искаше да се превърне в обект на официално разследване и да бъде принуден да каже: „Да, аз реших, че не си заслужава да предам тази информация. Вината е изцяло моя“.
Откри рутинни доклади от най-различни случаи. Никой от тях не представляваше интерес за Мюлер. Накрая попадна на пет страници, захванати с телбод и посветени на Хелмут Клоп. Стенограма от разпит. Снимки. Размяна на реплики с преводачката. Оказа се, че нямал представа за какво са разговаряли онези двамата в бара. Не чул какво си казали. Имената на американските следователи бяха Ричър и Нили. Но това беше всичко. Нито дума къде са отседнали. Мюлер предположи, че са избрали консулството. Може би. А може би не. Бяха военни следователи, а не агенти на ЦРУ. Тогава хотел? Документите на Гризман не споменаваха нито дума по въпроса.
Продължи да чете. Чувстваше се в безопасност, стига осветлението в стаята му да оставаше приглушено, а вратата затворена. Появеше ли се някой неканен гост, би трябвало да почука на вратата. Или най-малкото да извика. Не че очакваше неканени гости. Бе твърде късно и сградата бе потънала в тишина. Накрая попадна на междинен доклад за операция по проследяване. Съвсем скорошен. От същата вечер. Мюлер бе обърнал наопаки купчината документи и бе започнал да ги чете в хронологичен ред. Проследяването не бе дало никакви резултати. Гризман бе съобщил това на Ричър в хотелската му стая. Което означаваше, че хамбургската полиция е работила по случая по молба на американските военни.
Интересно.
Не се споменаваше хотелът на Ричър, но Гризман бе записал телефонния номер на централата му. Отделът за контрол на автомобилния транспорт разполагаше с достъп до стандартния телефонен указател, затова Мюлер включи компютъра си и въведе номера.
Веднага откри името на хотела.
Добре познаваше това място. Луксозен хотел в малка пряка в добър квартал, който обаче не бе сред най-престижните в града. Понякога управителят се обаждаше, за да се оплаче, че някой е паркирал точно пред входа. А това разваляло имиджа на хотела. Имали портиер с ливрея и цилиндър. Нямало къде да застане. Самият Мюлер се бе отзовал на два подобни сигнала. Не бе успял да направи нищо. Не и преди да изминат двете години, необходими, за да бъде завършен процесът за промяна на режима на паркиране по улицата. Да не говорим, че юристите в общината нямаше да допуснат подобно нещо. Ами ако всички малки хотели в града поискаха да не се паркира пред входовете им? Щеше да настъпи същински хаос. И бездруго си имаха достатъчно проблеми с големите хотели.
Мюлер вдигна телефона и набра домашния номер на Дремлер.



24

Ричър заобиколи портиера с цилиндъра и излезе навън. Беше полунощ. Кварталът бе озарен от ярката светлина на уличните лампи, приглушеното сияние на витрините, потънали в нощен сумрак, и синкавото примигване на телевизорите зад прозорците на онези апартаменти, чиито обитатели гледаха късните предавания, без да дръпнат завесите. Описа осморка около два избрани наслуки жилищни блока и не забеляза никого зад себе си. Или пред себе си. Или в сенките. Обичайна предпазна мярка. Навик. Беше на трийсет и пет и още бе жив. Това означаваше нещо.
Откри улицата с бара. Онзи, в който Клоп бе видял Уайли за пръв път. Онзи, в който Били Боб и Джими Лий бяха продавали крадените берети. Онзи, в който се продаваха германски документи за самоличност. Спря на четирийсетина метра от него и го огледа от всички страни. Приземния етаж на каменната сграда, централния вход, покритата с дъски фасада, лакирана до блясък. Малките прозорци с дантелените перденца и хартиените знаменца. Лампите вътре не бяха угасени. Светлината им изглеждаше топла и гостоприемна в нощта.

Ричър прекоси улицата и отвори вратата. Бе шумно и задимено. Беше късно, но вътре имаше поне шейсетина души, предимно мъже, разделени на групички от по трима-четирима. Някои седяха край масите, други стояха прави, опрели лакти или гръб в някой от съседната компания. Под прозорците бяха разположени тапицирани пейки. Всички бяха заети като седалките в метрото по време на час пик. Ричър си проправи път сред тълпата, любезно, но твърдо, като полицейски кон по време на улична демонстрация. Повечето клиенти се отдръпваха достатъчно бързо. Приличаха на бизнесмени или чиновници. Някои бяха по-възрастни, някои бяха по-заможни. Ричър не видя Уайли. Не че очакваше да го види. Беше късметлия, но не чак толкова голям. Долови погледите, вперени в гърба си. Забавена реакция.
Това ли е онзи тип, за когото ни предупредиха?

Ричър се добра до бара след известно лавиране сред тълпата, намърда се между останалите клиенти и зачака да бъде обслужен. И двамата бармани бяха мъже. И двамата имаха дебели памучни престилки, завързани около кръста. Единият погледна към него. Ричър помоли за чаша черно кафе. Барманът включи машината за еспресо и дойде при него за парите. Ричър не го попита нищо. Животът съвсем не е такъв, какъвто го показват по телевизията. Барманите не обичат да говорят с непознати. И защо да го правят? Кого трябваше да поставят на първо място: онези шейсет души, които идваха тук всяка вечер, или някакъв тип, когото виждаха за пръв път?

Затова Ричър отнесе кафето си сред тълпата и се настани на единствения свободен стол на маса за четирима, край която седяха трима клиенти. Те го изгледаха, сякаш бе извършил непростимо прегрешение, извърнаха погледи и започнаха да се покашлят и да мрънкат, което показваше, че са сменили темата. Ричър долови думата
Arschloch
, за която знаеше — от многобройните свади, в които бе попадал, — че означава задник. Но не реагира. Вместо това изпи кафето си и се отправи към телефона на срещуположната стена. Пусна монета и набра Ороско.

— Проблеми ли имаме? — попита Ороско.
— Не, всичко е наред… ще бъде наред, ако пипна нашия човек.
— Мислех, че ти е в кърпа вързан.
— Издъних се. Не очаквах куриерът да е жена. Учим се, докато сме живи.
— И сега какво?
— Били Боб и Джими Лий казаха ли ти кой им е продал документите за самоличност?
— Не, и няма да го направят. Уплашени са. Става въпрос за голяма мафиотска организация. Членовете ѝ не са италианци обаче, а носталгично настроени германци. Имат устав, правила, членове и прочие. Били Боб и Джими Лий се страхуват повече от тях, отколкото от мен.
— И всички тези типове се събират в бара?
— Това е неофициалната им централа.
— Какво по-точно представлява тази организация?
— Голяма крайнодясна фракция. Засега се ограничават само с приказки, но това не може да продължи вечно.
— Добре, кажи на Били Боб и Джими Лий, че не ни интересува от кого са купили документите. Няма да ги питаме повече, ако ни отговорят на един-единствен въпрос. Останах с впечатлението, че сами са си избрали имената. Единият дори каза, че му харесвало как звучи. Попитай ги дали това е истина. Може ли човек да си избере каквото име пожелае?
— Добре, ще ги попитам — обеща Ороско. — Нещо друго?
— В момента не.
— Загазили ли сме?
— Не, всичко е наред.
— Но само ако пипнеш онзи тип.
— Едва ли ще се окаже толкова трудно.
Ричър затвори телефона и се обърна с лице към салона. Към този момент вече доста хора бяха вперили погледи в него. Явно слухът за присъствието му бе обиколил бара. Край вратата, която водеше към улицата, се бяха скупчили неколцина клиенти. Друга групичка го очакваше край задната врата. И двете не сваляха погледи от него. Чакаха го. Което означаваше, че боят ще започне отвън. Щяха да го оставят да си тръгне и да го проследят. Ако изобщо имаше бой. Което не беше никак сигурно. Това бяха все хора над средната възраст, над средното тегло. Хора, които буквално си просеха инфаркта. Сред основните им достойнства се нареждаха благоразумието и предпазливостта. Изключенията не представляваха проблем. Имаше и по-млади, и в по-добра форма, но пак бяха чиновници, хора, които работеха зад бюра. Нямаше от какво да се притеснява. Ричър бе отличен уличен боец. И голяма част от успеха му се дължеше на обстоятелството, че обичаше да се бие.
Той се отблъсна от стената и тръгна сред тълпата с гърдите напред. Вървеше бавно и по права линия, сякаш следваше погребална процесия. Пред него стоеше плътна групичка от шестима мъже. Трийсетинагодишни най-вероятно и никой от тях не можеше да се нарече слаб и строен. Все чиновници. Костюмите им бяха излъскани на лактите. Можеше да разчете езика на тялото им. Щяха да го пуснат да мине, след което да се обърнат и да го последват по влажния, искрящ от светлини паваж.
— Говорите ли английски? — попита ги Ричър.
— Да — отвърна един от тях.
— Задавали ли сте си някога въпроса защо? Защо вие говорите моя език, а аз не говоря вашия?
— Какво?
— Няма значение. Какви са заповедите ви?
— Заповеди?
— Ако исках папагал, щях да отида в зоомагазин. Някой ви е казал да направите нещо. Какво по-точно?
— Не.
— В такъв случай ще трябва да анализирам голям брой теоретични вероятности. Една от които е, че искате да се сбием навън, на тротоара. А тя може да не е вярна. Може да съм допуснал ужасна грешка. Но ще трябва да заложа на сигурно. Разбирате ме, нали? Това е единственият разумен ход от моя страна. Затова не тръгвайте след мен, когато изляза през тази врата. Възможно е да ви се иска да подишате чист въздух. Но тъй като съм принуден да заложа на сигурно, ще го приема за враждебен акт. Действащата в момента доктрина на НАТО изисква незабавна реакция със смазваща сила. Знам, че живеете в социална държава, но болницата си е болница, независимо кой плаща за нея. Никак не е забавно. Затова съветът ми е да не тръгвате след мен.
— Ти се страхуваш от нас.
— Уви, не. Опитвам се да бъда честен, това е всичко. Няма причина да пострадате. Ако някой от шефовете ви има проблем с мен, изпратете го сам. Ще се поразходим с него из квартала. Ще обменим мнения. И всички ще спечелят.
Не последва отговор.
Ричър си проправи път между първия и втория от причакалите го и отвори вратата. Излезе навън, направи две бързи крачки по тротоара и се обърна.
Никой не тръгна след него.
Изчака цяла минута, но никой не излезе. Той вдигна яката си срещу нощната мъгла и се запъти към хотела. Още от ъгъла забеляза, че портиерът с цилиндъра не е на обичайното си място. Вечерната смяна бе приключила и бе дошъл ред на нощната. Ричър закрачи по-бавно и огледа улицата пред себе си. Навик.
В един от входовете от другата страна на улицата стоеше мъж. Едва се виждаше. От едната му страна го осветяваше мека зеленикава светлина, която идваше от рекламата на аптека, разположена през две сгради от него. Носеше тъмно яке и малка баварска шапка. Вероятно с перо в лентата. Наблюдаваше хотела. В това не можеше да има съмнение. Беше се подпрял на стената във входа и бе обърнал поглед право към хотела. Бял, висок, широкоплещест. Над метър и осемдесет, деветдесет и пет килограма. Трудно можеше да прецени възрастта му.
Ричър продължи. Дали пък не бе агент от службата за дипломатическа охрана? Изпратен тук като жест от германска страна? Може би бяха разбрали, че Синклер е в града. А може би Бишоп го бе изпратил. От консулството. Трети аташе по културните въпроси с месингов бокс в джоба. Обучен при старата система.
Ричър продължи. Гледаше право пред себе си, но следеше мъжа с периферното си зрение. В този момент от пряката пред него изскочи автомобил и фаровете му го заслепиха за миг. Голямата машина затрополи по паважа.
Колата спря до него. Мерцедес. Служебният мерцедес на Гризман. Който свали прозореца на дясната врата и каза:
— Качвайте се. Звънях ви по телефона. Реших, че сте заспали и сте го изключили. Тъкмо идвах да ви събудя.
— Защо? — попита Ричър.
— Засякохме Уайли.
Ричър вдигна поглед. Човекът във входа беше изчезнал.
— Качвайте се — настоя Гризман.
И Ричър се качи.



25

Гризман потегли бързо, а облегалката му изскърца и простена недоволно от внезапното ускорение. Той заяви, че един от полицаите, които водели наблюдението с цивилни автомобили, бил нощна смяна. Плащали му за извънреден труд, затова, формално погледнато, дежурството му не било приключило. Още бил на работа. И още държал полицейския портрет на Уайли на седалката до себе си. Шофирал из западните покрайнини на „Санкт Паули“, когато видял мъж, за когото бил абсолютно сигурен, че е човекът от рисунката. Излизал от денонощен магазин за алкохол и носел хартиена торбичка с форма на бутилка. Вървял пеша на юг към водата.
— Кога? — попита Ричър.
— Преди двайсет минути.
— Сигурен ли е?
— Аз му вярвам. Той е добър полицай.
Движението не бе натоварено, но асфалтът бе мокър и хлъзгав и повечето шофьори се прибираха у дома след посещение на барове и нощни клубове, затова Гризман не караше толкова бързо, колкото би могъл при други обстоятелства. Въпреки това пристигнаха за десетина минути. Спряха в сянката на няколко високи сгради, на двайсетина метра от някакво кръстовище. Гризман каза, че е възможно Уайли да е пресякъл улицата и да е продължил направо, движейки се отдясно наляво. От този момент бяха изминали трийсет минути. Във въпросната посока се намираха няколко огромни жилищни блока. Цял жилищен комплекс, чисто нов при това. Разположен на обширна площ, върху парцел, отвоюван от реката, тъй като доковете били преместени надолу по течението в търсене на повече пространство. Тук имаше хиляди и хиляди различни адреси.
— Повечето жилища се дават под наем, нали? — попита Ричър.
— Смятате ли, че живее тук? — отвърна Гризман.
— Носел е бутилка вино. Възможно е да е отивал на парти, но най-вероятно се е прибрал у дома предвид късния час. — Ричър погледна в другата посока, вдясно от себе си. — Обзалагам се, че знам какво е купил. Да намерим магазина.


Въпросният магазин се оказа чиста, ярко осветена енотека, която предлагаше добра селекция от вина — червени, бели, розе и шампанизирани, включително цял стелаж по-евтини предложения за хора, които не живеят в чисто нови жилищни комплекси. Продавачът беше симпатичен мъж около шейсетте. Ричър извади от джоба си полицейския портрет на Уайли и възрастният мъж веднага го позна. Човекът от рисунката се отбил в магазина му преди около четирийсет минути. Купил бутилка изстудено шампанско.
— Празнува — каза Ричър.
— С кредитна карта ли плати? — попита Гризман.
— В брой — отвърна продавачът.
Ричър вдигна поглед към издутата полусфера на тавана точно над главата на продавача.
— Това охранителна камера ли е?
Възрастният мъж отговори утвърдително и им показа видеокасетофона в задната стаичка. Сигналът от камерата се записваше върху обикновени видеокасети. Гризман знаеше как да борави с него. Картината бе черно-бяла, но с добра резолюция, а широкоъгълният обектив сякаш надзърташе над рамото на продавача. Камерата изпълняваше двойна функция — следеше не само клиентите, които се виждаха отлично на екрана, но и чекмеджето на касата, в случай че продавачът крадеше от оборота.
Гризман превъртя лентата четирийсет минути назад и на екрана се появи образът на Уайли. Не можеше да има никакво съмнение в това. Косата, челото, скулите. Дълбоко разположените очи. Изглеждаше наистина среден на ръст, но слаб и кокалест като човек, който не се храни достатъчно. Въпреки това се движеше енергично и устремено. Самоуверено. Почти наперено. Имаше атлетична фигура. Не яка и мускулеста като на някой младеж, а тренирана и зряла. Беше на трийсет и пет, точно като Ричър.
Видяха на екрана как Уайли пристъпва към хладилния шкаф за вино, отваря стъклената врата и изважда тумбеста бутилка с тънко гърло.
— „Дом Периньон“ — отбеляза Гризман. — Не е никак евтино.
Уайли отнесе бутилката до касата и извади няколко смачкани банкноти от джоба си. Преброи ги, а продавачът му върна рестото в монети. После сложи шампанското в хартиена торбичка с формата на бутилка и Уайли си тръгна. Трийсет и седем секунди от началото до края.
Изгледаха записа втори път. Случи се абсолютно същото.
— А сега ми покажете квартала — каза Ричър.
Двамата с Гризман се върнаха в колата и полицаят потегли бавно на юг по паважа. Опитваше се да проследи маршрута на Уайли, но в обратна посока, от мястото, където ченгето го бе видяло, между старите тухлени складове, до чисто новото кръгово кръстовище, което водеше наляво, надясно или право напред към алеите, които пресичаха жилищния комплекс.
Гризман спря колата. Двигателят работеше, чистачките сновяха напред-назад по стъклото в бавен ритъм. Ричър гледаше пред себе си. Виждаше хиляди и хиляди прозорци. Повечето тънеха в мрак, но зад някои от тях светеха лампи.
— Скъпи ли са апартаментите тук? — попита той.
— Всичко в Хамбург е скъпо — отвърна Гризман.
— Чудя се как Уайли си плаща наема.
— Не го плаща. Тук не е регистриран никой на име Уайли. Вече проверихме.
— Смятате, че използва немско име?
— Това би променило нещата.
— Име, което вероятно сам е избрал.
— Засегнал ли ви е по някакъв начин?
— Той предава родината си. Която е и моя родина.
— Обичате ли родината си, господин Ричър?
— Майор Ричър.
— Мисля, че това отговаря на въпроса ми.
— Предпочитам да се отнасям към нея с разумен скептицизъм.
— Не звучи особено патриотично.
— Напротив, много е патриотично. Това е моята родина, независимо дали постъпва правилно или не в даден случай. Любовта към страна, която винаги постъпва правилно, може да се определи като здрав разум, не патриотизъм.
— Съжалявам, че страната ви е изправена пред подобни проблеми — каза Гризман.
— А вие обичате ли родината си? — попита Ричър.
— Прекалено рано е да се каже. Изминали са едва петдесет години. За това време се променихме повече от която и да било друга държава. Мисля, че се справяме добре. Хората от Изток обаче ни върнаха назад. В икономическо отношение, разбира се. Както и в политическо. Ставаме свидетели на неща, които никога не бяхме виждали.
— Като бара, от който ви е позвънил Хелмут Клоп.
— Принудени сме да изчакаме подходящ момент. Не можем да ги арестуваме за престъпни мисли. Нуждаем се от реални престъпления.
— Един мъж наблюдаваше хотела — каза Ричър. — Тръгна си веднага щом се появихте.
— Не е от моите — отвърна Гризман.
— Възможно ли е да е от федералната полиция?
— Няма логика. Не съм докладвал на никого за посещението на доктор Синклер. Поне за момента. Никой не знае, че е тук. Регистрирала се е под друго име.
Ричър замълча.
— Проверихте ли отпечатъка? — попита Гризман.
— Да, проверих го — отговори Ричър.
— И?
— Можете да причислите случая към студените досиета. Никога няма да бъде разкрит.
— Какво означава това?
— Означава, че знам кой е и няма да кажа на никого.
— Но аз ви помогнах!
— Знам. И ви благодаря.
— Нищо ли няма да получа в замяна?
— Тя е била много скъпа проститутка. Затова списъкът с клиентите ѝ е представлявал интерес за определена служба. Но няма да кажа на никого и за това.
Гризман замръзна.
— ЦРУ? Аз съм представлявал интерес за тях? — учуди се той.
Ричър кимна.
— Особено за онези агенти, които са били обучени при предишната система.
— Ще ме шантажирате.
— Не е в стила ми. Вече обещах да не казвам на никого. Дали ще продължите да ми помагате или не, зависи изцяло от вас. Направите ли го, ще го приема като услуга между двама обикновени полицаи, нищо повече.
Гризман замълча отново.
— Бих искал да се извиня — каза той. — Не съм човекът, за когото се мислех.
— За мен няма значение — отвърна Ричър.
— Нямам представа защо го направих.
— Не съм ви психоаналитик.
— Аз самият бих искал да разбера защо.
— Беше ли красива?
— Изключително.
— Ето го отговора.
— Смятате ли, че е толкова лесно?
— Аз съм военен полицай.
— Ще ви помогна, ако мога — каза Гризман.
— Благодаря.
— Какво ви трябва?
— Може да кажете на колегата, който е нощна смяна, да прекара останалата част от нея именно тук. Това е единственият вход за квартала. Уайли може да се появи отново. Види ли го, нека го арестува за неправилно пресичане например. И да го задържи в колата, докато дойда.
— Има много други входове и изходи от комплекса. В задната му част има велоалеи и пешеходни мостове. Плюс един голям мост до автобусната спирка на булеварда.
— Може да извадим късмет. Може да се върне за още една бутилка шампанско.
— Кажете ми само едно нещо за човека, чиято самоличност криете. Ще си получи ли наказанието?
— О, да — отвърна Ричър. — Ще си го получи.
— Това е добре.
— Харесвахте я, нали?
— Ще ви откарам до хотела — заяви Гризман.


Уайли остави шампанското в хладилника за още трийсет минути, след което разкъса фолиото около тапата и я отвори с пръсти, бавно и внимателно, докато тя изпука лекичко и падна на пода.

Наля си в чаша, която също бе престояла трийсет минути в хладилника, и я отнесе до масата, където бе разстлал картата на Аржентина. Хартията под очертанията на ранчото му вече бе омазнена от пръстите му. Това наистина бе неговото ранчо. Или по-точно, скоро щеше да бъде, когато парите пристигнеха в Цюрих и заминеха по предназначение. Не всичките. Момичето, по което бяха изпратили съобщението, му бе допаднало.
Господине, не знам нищо друго, освен че приемаме цената.
Беше любезна. Дори почтителна. Особено когато разкопча третото копче. В Аржентина щеше да открие момичета като нея. Мургави като нея. Срамежливи, но без избор.

Той стана и напълни чашата отново. Вдигна я високо, сякаш поздравяваше многохилядна ликуваща тълпа. Хорас Уайли от Шугър Ленд, Тексас. Господарят на света.


Ричър се ослуша пред вратата на Синклер, чу гласове и почука.
— Влез — извика тя.
Завари вътре и Нили, и Бишоп от консулството. Резидентът. Синклер седеше на леглото, а Бишоп и Нили се бяха настанили на креслата със зелено кадифе. Нили държеше някакви бележки в скута си.
— Някакъв напредък? — попита Ричър.
— А при теб?
— Мисля, че живее в жилищен комплекс на брега на реката. Един от хората на Гризман го е забелязал. Купил си е шампанско.
— Празнува — отбеляза Бишоп.
Ричър кимна.
— Трябва да предположим, че преговорите са приключили. Трябва да предположим и че са се споразумели за цената. Процесът е задействан.
— Колко голям е жилищният комплекс?
— Огромен.
— Оставил ли е документални следи?
— Нищо на името на Уайли.
— Там ли е в момента?
— Почти сигурно.
— Трябва да блокираме мястото.
— На основната артерия, която води към комплекса, дежури полицейска кола. Гризман не може да направи нищо повече. Вече плати извънреден труд на полицаите, които издирваха Уайли и куриера.
— По всичко изглежда, че Уайли няма чичовци — обади се Нили. — Свидетелят, който е споменал чичо му, е повикан тук за допълнителен разпит. Ландри проучва възможността за прачичовци и евентуални приятели на майката. Това обаче може да отнеме време.
— Добре — каза Ричър.
— Разговарях с бившите му командири от Бенинг и Сил. Онзи от Бенинг изобщо не си го спомня. Другият от Сил обаче се сети нещо. По всичко изглежда, че Уайли е искал да служи в Германия. Това била целта му и тя се превърнала в нещо като фикс-идея. Всички курсове и обучения, които преминавал, са го подготвяли за прехвърлянето му тук.
— Командирът си го спомня след три години?
— Провели са дълъг разговор по онова време. Командирът му обяснил последиците от подобно решение. Нарекъл го задънена улица, черна дупка и какво ли още не. Уайли обаче настоявал на своето. Искал да служи в Германия.
— Това означава, че отдавна го е планирал — отбеляза Синклер от леглото. — Сега трябва да разберем какво точно е намислил.
— Навън имаше един човек, който наблюдаваше хотела. Преди около час. Изчезна, когато се появи Гризман.
— Не е от моите — обяви Бишоп.


Мюлер позвъни отново в дома на Дремлер и го събуди. Беше много късно. Или много рано, в зависимост от гледната точка. Дремлер се разсъни бързо и Мюлер му докладва:
— Ричър се върна в хотела малко преди един през нощта. После се появи Гризман и американецът се качи в колата му, без изобщо да влиза в хотела. Побързах да си тръгна, да не би Гризман да ме познае.
— Какво иска Гризман?
— Един от пътните ми патрули чул разговорите им по радиостанцията. Американецът, когото издирват, бил забелязан в „Санкт Паули“. Името му е Уайли. Хората на Гризман разполагат в колите си с полицейския портрет, съставен с помощта на Клоп.
— Други подробности?
— Един от хората ми проверил автомобил, спрял в зона, забранена за паркиране край реката. Близо до новия жилищен комплект. Попаднал на един от детективите на Гризман с цивилен автомобил, който наблюдавал района за Уайли. Човекът ми го поразпитал и поговорили около минута. Като две ченгета, които клюкарстват помежду си. Подчиненият на Гризман не знаел подробности, но казал, че очевидно става въпрос за важен случай, тъй като заповедите за издирването на Уайли съдържали предупреждение за опасност.
— Какво означава това?
— Допреди няколко години това означаваше организирана престъпност, а сега — тероризъм. Човекът на Гризман не бил сигурен за кое от двете става въпрос. В момента цари известно объркване. Аз обаче смятам, че предупреждението се отнася за тероризъм, защото хората на Гризман са наблюдавали и един апартамент близо до хотела на Ричър. Това се е случило по-рано през деня. Чакали някакъв саудитец да излезе от сградата. Което обаче така и не се случило. Проверих данните, с които разполагат общинските служби, и открих, че в един от апартаментите в блока живеят трима саудитци и един иранец. Всичките са млади. Мисля, че заплахата за тероризъм е свързана с Близкия изток.
— Уайли присъства ли в базите данни на общината?
— Няма и следа от него.
— Клоп казва, че го е виждал в бара повече от веднъж. Може някой там да го познава.
— Възможно е — съгласи се Мюлер.
— Трябва да ни осигуриш копие от този полицейски портрет — нареди Дремлер.


Нили си тръгна първа, а малко по-късно я последва и Бишоп. Ричър се настани в единия фотьойл. Синклер остана на леглото.
— Уотърман и Уайт ще пристигнат утре сутринта — каза тя. — А също и Ландри и Вандербилт. Премествам центъра на цялата операция. Епицентърът на събитията е тук. Ще работим от консулството.
— Добре — каза Ричър.
— За какво си мислиш?
— В момента ли?
— Да.
— За работата или личния живот?
— Можеш да мислиш едновременно и за двете?
— През повечето време.
— Добре, първо работата.
— Косата на Уайли.
— Какво за нея?
— Не се е подстригал така. Оставил я е да порасне.
— Може да се е притеснявал, че фризьорът ще го запомни.
— Можел е да се справи и сам. Всеки ден се е бръснел над ушите. Можел е да обръсне цялата коса и да я остави да порасне отначало. Но не го е направил.
— Защо?
— Мисля, че в него има някаква суета. Някаква превзетост. Харесва Дейви Крокет. Може да си е пуснал косата дълга, за да си купи кожено яке с ресни и да се преструва на пионер от Дивия запад. Начинът, по който се движи на онзи запис от магазина за вино, ми се стори интересен. Уайли е дребен, но походката му е доста наперена. Мисля, че си пада по подобни жестове. Което ме притеснява, особено в комбинация със сто милиона долара. Поражда у мен предчувствието, че предстои нещо много важно.
Синклер помълча за момент.
— А личният живот? — попита тя.
Ричър се усмихна.
— Пак стигаме до същото.
— До кое?
— До същия отговор — каза той. — Имам чувството, че предстои нещо много важно.
— Разчитам на това — заяви Синклер.



26

След като се събудиха, Ричър се върна в своята стая, взе душ и се преоблече. Слезе по стълбите и се озова в салона за закуска. Четиримата от Маклийн вече бяха там, пристигнали с нощния полет. Нили им правеше компания. Изглеждаха уморени. За разлика от нея. Ландри заяви, че е открил прачичовците. Новините обаче не бяха добри. Повечето отдавна бяха покойници и никой не бе живял близо до града, в който бе израснало момчето. Нямаше и доказателства за близки отношения. Дори косвени. Никой от тях не бе посещавал семейството на Уайли. Двама бяха лежали в затвора. Едва ли бяха оказали влияние върху хлапето от разстояние.
Уотърман обаче имаше по-добри новини. Заяви, че са открили майката на Уайли и тя се е съгласила да им разкаже за някогашните си приятели. Живеела в Ню Орлиънс и се издържала от социални помощи. Местният офис на ФБР вече бил предупреден. Щели да изпратят агенти да я посетят. Първите резултати трябвало да пристигнат след седем-осем часа заради часовата разлика.
Уайт, анализаторът от ЦРУ, не изглеждаше щастлив, че е тук. Косата му бе по-дълга от когато и да било. Беше отслабнал. Въртеше се неспокойно. Чупеше китки, присвиваше очи.
— Какво има? — попита Ричър.
— Непременно трябва да измъкнат иранеца — обясни Уайт.
— Провалът им няма да е свързан с куриера. Изпуснахме жената.
— Ратклиф разсъждава в твърде ограничени мащаби. Ако нещо лошо се случи с тях в Хамбург, инквизицията им ще хвърли мрежата много нашироко. Ще заподозре всички. Тези хора не са никак глупави. Ще анализират фактите и ще стигнат до съответните изводи. Колко на брой са променливите? Двама различни куриери, но само една тайна квартира. Иранецът ще оцелее не повече от пет минути.
— Трябва да говориш с Бишоп.
— Бишоп само поддържа контакт с хлапето, но няма правомощията да прекрати операцията и да го изтегли.
— А би трябвало.
— Не и поради съображения, продиктувани от някакви по-далечни планове. Само в случай на непосредствена опасност.
— Която според теб вече е настъпила.
— Ще настъпи в мига, в който пипнеш Уайли. В мига, в който сделката им се провали. А това кога ще стане?
— Скоро, надяваме се.
— Точно това имам предвид.
— Трябва да говориш с Бишоп — повтори Ричър.
В този момент се появи Синклер. Черна рокля, перли, чорапи, обувки. Косата ѝ бе влажна. Ландри и Вандербилт ѝ направиха място и тя седна до тях.
— Разговарях с господин Ратклиф — започна Синклер. — Предполагаме, че фазата на преговори е приключила и ще започне фазата на доставка. Затова трябва да разберем какво, къде и кога.
— Куриерът би трябвало да се е прибрал вече — каза Нили. — Нищо чудно да е взела директен полет. Или само с едно прекачване. Сега ще изпратят куриер до Швейцария, защото не се доверяват на телефоните. Той ще разполага с номера на сметката и паролите. Транзакцията ще отнеме един-два часа. Възможно е да се осъществи още утре.
— Или след една година — възрази Вандербилт. — Не знаем дали са готови да действат. И дали разполагат с парите.
— Уайли не може да чака цяла година — намеси се Уотърман. — Крие се вече четири месеца. Това не е лесно. Свързано е с много стрес, както и с поемането на много рискове. Трябва да си уреди живота. Мисля, че нещата ще се развият много бързо. Утре, вдругиден, тази седмица. Сигурен съм, че парите са готови и очакват да бъдат прехвърлени. Най-вероятно по сметка в същата банка. Различни команди в един и същ компютър.
— Добре — каза Синклер, — в такъв случай: какво, къде и… колко скоро?

— Въпросът
къде
зависи от отговора на въпроса
какво
— заяви Ричър. — Ако става въпрос за разузнавателни данни или документи, могат да извършат предаването и в кабинета на банкера. Ако е нещо по-голямо, то трябва да е оставено на склад или скрито някъде в Германия. Това означава, че ще им трябва екип, който да го транспортира до новото местоназначение.

— Трябва да поставим банката под наблюдение — каза Уотърман.
— Коя от всичките? Те са стотици.
— Тогава летищата. Тук и в Цюрих.
— Най-лесният начин е да разберем какво продава — намеси се Ландри.
— Наистина ли? — подигра го Нили.
— Все трябва да продава нещо.
— Да, но какво? Не може да се сдобие с него сега. Веднага ще бъде арестуван. Следователно то е откраднато преди четири месеца. Проблемът е, че нищо не липсва.
— Трябва да измъкнем иранеца — потрети Уайт.
— Рано е — възрази Синклер.
— А кога?
— Говори с господин Бишоп. Отиваме в консулството. Подготвил ни е кабинет там. Чакаме се във фоайето след десет минути.


Мюлер изкачи аварийните стълби до кабинета на Гризман. Беше рано. Нямаше осем сутринта. Още никой не бе дошъл на работа. Стаите на служителките бяха празни. Бюрото на секретарката на Гризман изглеждаше така, както го бе оставила предишната вечер. Мюлер бе върнал документите и ги бе подредил много внимателно. Тя нямаше да заподозре нищо. Но къде ли беше полицейският портрет? Вероятно американските следователи бяха получили толкова копия, колкото бяха поискали. Самият Гризман сигурно бе запазил едно-две, които да прибере в собствения си архив и да напише доклад, с който да си измие ръцете. Вероятно бе прибрал оригинала в сейф. Или в специално чекмедже. Нищо чудно да разполагаше с десетки рисунки на различни заподозрени. В края на краищата нали беше шеф на следователите.
Но къде? Зад ергономичния стол на секретарката се простираше редица шкафове, които заемаха цялото пространство между двете стени. Те образуваха основата, върху която бяха поставени етажерки. Мюлер се настани зад бюрото и се наведе, за да огледа по-добре. Чекмеджетата не бяха надписани. Той отиде до вратата на кабинета на Гризман и надникна вътре. Светая светих. Същата редица от шкафове и чекмеджета, но без етажерките отгоре. Гризман ги ползваше като бюфет и бе наредил отгоре снимки на жена и две хлапета. Съпругата и децата очевидно. Плюс малка статуетка, връчена му като награда за нещо. Едва ли я бе спечелил за спортни постижения предвид килограмите му. Още една редица шкафове на срещуположната стена. Общо двайсет в кабинета му и четири при секретарката.
Твърде много. Късметът не бе на страната на Мюлер.
Заместник-началникът на Пътната полиция бе сключил сделка със самия себе си. Шанс за успех от едно към пет бе за предпочитане пред шанс четири към пет да загуби работата си. В дългосрочен план можеше да се окаже много полезен на сегашната си длъжност. Трябваше да отчете този факт при вземането на решение. Затова щеше да претърси само стаята на секретарката, но не и тази на Гризман. Разумен компромис. Отново мина зад бюрото на секретарката. Реши да започне отляво надясно. Да прегледа набързо съдържанието на чекмеджетата. Би трябвало лесно да открие полицейския портрет. Вероятно бе нарисуван на дебел картон, купен от специализиран магазин за художници. Сигурно и размерите на листа не бяха стандартни. Нищо чудно да го бяха прибрали в прозрачен джоб за документи.
Наведе се.
— Ехо? — прозвуча женски глас зад гърба му.
Изненадан и леко озадачен.
Мюлер се изправи и се обърна. Секретарката на Гризман.
Той не каза нито дума.
Жената остави чантата си на бюрото и съблече палтото си. Остави го на закачалката и отстъпи крачка назад.
— Мога ли да ви помогна, господин Мюлер? — попита тя.
Мюлер не отговори.
— Търсите ли нещо?
— Една рисунка — отвърна Мюлер.
— На какво?
Мюлер продължаваше да мълчи. Мислеше. После каза:
— Снощи е станала катастрофа. Отделът ми я разследва, както му е редът. Блъснат е велосипедист. Шофьорът е избягал. Дори не е спрял. Друг велосипедист, придружавал пострадалия, ни даде доста подробно описание. Характерно лице и необичайна прическа.
— Как мога да ви помогна?
— Преди около час полицай от моя отдел съвсем случайно видял един от хората на Гризман. Моят човек решил, че става въпрос за неправилно паркиране, но се оказало, че вашият провежда наблюдение. Разполагал и с портрет в колата на някакъв американец на име Уайли. Впоследствие колегата ми се сетил, че това е същото лице, което свидетелят е описал.
— Разбирам — отвърна секретарката на Гризман.
— Затова трябва да покажа портрета на свидетеля. За потвърждение.
— С удоволствие ще ви дам копие.
— Ако не ви затруднявам — отвърна Мюлер.
— Съвсем не.
— Много ви благодаря.
Секретарката влезе в кабинета на Гризман и Мюлер чу отварянето на чекмедже. Жената излезе след малко с лист картон, пъхнат в прозрачен найлонов джоб. Включи ксерокса. Разнесе се тихо бръмчене и миг по-късно замириса на изгорял тонер. Откъм коридора долетя глухото тракане на вратата на асансьора. От него слязоха още две секретарки. Дамски чанти, палта, енергична утринна походка. И двете минаха покрай тях усмихнати и любезни, готови да се заловят за работа.
Секретарката на Гризман вдигна капака на ксерокса и постави рисунката с лицето надолу. Натисна бутона. Машината замърка. Копието бе готово.
Вратата на асансьора се отвори отново. Не беше Гризман. Някакъв мъж в костюм. Мюлер го познаваше бегло. Мъжът му кимна, поздрави го с „добро утро“ и отмина.
Секретарката на Гризман подаде копието на Мюлер. Оригиналът бе нарисуван с цветни моливи. Слаб, дори кльощав мъж с издадено чело и остри скули, дълбоко разположени очи и дълга руса коса.
— Благодаря — каза Мюлер и излезе.
Тръгна по коридора, мина през противопожарната врата, спусна се по аварийните стълби до своя етаж, прекоси своя коридор и влезе в своя кабинет, където незабавно се зае с оформянето на лъжлив сигнал за пострадал велосипедист и избягал шофьор. В случай, че Гризман провери.


Ричър и Нили се запътиха право към фоайето.
— Трябва да проследим всички назначения на Уайли — каза Нили. — Абсолютно всички. Това е ключът към този случай. Прекарал е в тази страна малко повече от две години и е в неизвестност от четири месеца. Което предполага период от почти две години активна служба. Именно в този период е попаднал на нещо, планирал е действията си и го е откраднал. Затова трябва да знаем къде точно е бил. Ден по ден, от първия до последния. Защото поне в един от тези дни се е намирал в непосредствена близост до онова, което продава сега. Каквото и да е то. Може дори да го е докосвал.
— Поне един ден — съгласи се Ричър. — Денят, в който го е откраднал.
— Мисля, че става въпрос най-малко за два дни — продължи Нили. — Първо го е видял, после е обмислил кражбата и след време се е върнал, за да го отмъкне.
— Не го е видял. Не точно. Открил го е. Планирал е нещата много отдавна. Дошъл е в Германия, за да го вземе. Предварително е знаел за съществуването му.
— Възможно е. Но при всички случаи се е намирал в непосредствена близост до предмета. Докосвал го е.
— Интересно как си плаща наема — каза Ричър. — Той е най-обикновен редник. Не разполага със спестявания. Провери дали преместванията му от едно поделение в друго съвпадат с неразкрити кражби. Трябва да е набавил парите отнякъде.
В този момент жената на рецепцията вдигна телефона, който звънеше, и миг по-късно притисна слушалката до гърдите си и извика:
— Майор Ричър, за вас е.
Беше Ороско, който, ако се съдеше по шума, се обаждаше от мобилен телефон.
— Загазили ли сме? — попита Ороско.
— Всичко е наред — отвърна Ричър. — В момента спасяваме света.
— Докато не се издъним.
— Тогава няма да има значение.
— Току-що говорих с Били Боб и Джими Лий. Двамата потвърждават, че купувачът може да си избере каквото си иска име за фалшивите документи, стига да е немско. В случай, че шефовете извършат проверка в отдела. Чуждите имена се открояват. С немските обаче нямало проблеми. Така че получават каквото име искат, стига да е немско. Може да им звучи добре или да означава нещо за тях.
— Добре, благодаря — каза Ричър. — Трябва да тръгвам.
Беше се облегнал на рецепцията и можеше да вижда през стъклената врата.
Във входа стоеше някакъв тип. От другата страна на улицата.
Ричър затвори телефона. Срещна погледа на Нили и посочи мъжа отсреща. Тя погледна в същата посока.
— Виждам го. Трудно мога да го пропусна.
— Да излезем на чист въздух.
Нили излезе първа, а Ричър я последва по петите. Мъжът отсреща се стресна, после изигра цяла пантомима с прозяване и протягане и накрая тръгна бавно по тротоара, сякаш не бързаше за никъде.
— Да видим ли къде отива?
Последваха го на три-четири метра, разделени от две колони утринен трафик. Беше облечен с вълнено палто, но нямаше шапка. Изглеждаше здравеняк. Беше по-едър от Нили и по-дребен от Ричър. Сви вдясно на ъгъла с булеварда. Ричър и Нили пресякоха на светофара и го настигнаха отново. Продължиха да вървят на три-четири метра след него.
Мъжът отново зави надясно.
Тръгна по алея, която се виеше между сградите.
— Несъмнено капан — отбеляза Нили. — Вероятно двор без изход. Нищо чудно, че го забелязахме толкова лесно. Задачата му е била да те подмами тук.
— Мен?
— Не е от хората нито на Гризман, нито на Бишоп. Кой тогава го е изпратил? Ороско нали ти каза, че барът се контролира от организация от мафиотски тип. Сигурна съм, че Хелмут Клоп е сред основателите ѝ. Знае как изглеждаме, знае имената ни. Ти преби четирима от хората им. Още при първото ни идване в града. Сега искат да си отмъстят.
— Смяташ ли, че още са ми ядосани?
— Най-вероятно.
— Колко голям според теб е онзи двор?
— Не съм архитект, но вероятно е десет на десет. Колкото една зала.
— Колко души смяташ, че са довели?
— Минимум шест. Седем с този, който трябва да те подмами.
— Да ни подмами.
— Аз обаче те предупредих. Основното задължение на сержанта е да се грижи за безопасността на своя офицер.
— На това ли ви учат?
— Освен всичко останало.
— Звучи ми добре — каза Ричър.
— Трябва да се връщаме.
— Може да грешиш.
— Не мисля, че греша.
— Може това да е най-обикновен двор. Заобиколен от общински жилища за социално слаби. Стаи без изглед. Апартаменти, които наемаш, когато останеш без работа. Така обаче разполагаш с цяла сутрин да стоиш във входа от другата страна на улицата и да наблюдаваш хотела.
— Смяташ, че се е прибрал у дома?
— Мисля, че трябва да разберем.
— Това е капан, Ричър.
— Знам. Но трябва да ги накараме да се притеснят от нас. Трябва да усилим натиска. Трябва да ги принудим да ни кажат името на търговеца на самоличности. Сигурен съм, че е сред тях. Трябва да разберем новото име на Уайли. Това може да се окаже единственият начин да го научим. Дай ми точно две минути. Ако дотогава не съм излязъл, ела и ми помогни.



27

Ричър тръгна по алеята. Беше тясна, едва около метър и половина. Наподобяваше коридор в евтина жилищна сграда. Пред него се появи правоъгълник от светлина. Утринен сумрак, пясъчни нюанси. Нито следа от хора. Вероятно се бяха наредили покрай стените от двете страни на изхода.
Ричър навлезе в мрака, като опря върховете на пръстите си в каменните стени отстрани, за да остане по средата на алеята. Пристъпваше шумно и шляпането на подметките му отекваше първо от стените, а после и от покрива. Отпред нищо не се промени. Утринна светлина и боядисан цимент. Стени, боядисани в земни нюанси. Светли и чисти. Тухлена пътека като на някои тротоари. Никакви препятствия. Нито сондажни тапи, нито хидрантни кранове. Модернизъм в стила на петдесетте години.
Ричър продължи напред.
Последните три крачки в края на алеята измина тичешком, в резултат на което влетя в двора, спря едва когато се озова в средата и се обърна.
Осем души.

Всичките притиснали гърбове към стената. Очевидно очакваха по-предпазлива поява. Четирима от тях бяха старите му познайници от бара, в който бе отишъл първия път.
Германия за германците.
Явно се бяха възстановили от онази среща. Трима от останалите изглеждаха по сходен начин, но още не бяха пострадали. Като че ли бяха малко по-възрастни. Вероятно бяха избрани по заслуги. Един не държеше нищо в ръцете си. Друг стискаше бейзболна бухалка. Трети — счупена бутилка от кафяво стъкло, назъбена като миниатюрна корона. Този пръв ще се озове на земята, реши Ричър. Другият с бухалката може да почака. Бухалката е безполезна в подобни мелета. Първите четирима няма да посмеят да атакуват първи. Ще имат едно наум. А примамката от отсрещния вход изобщо няма да го нападне. Задачата му е съвсем различна. Следователно първите нападатели ще бъдат трима. Не е голям проблем. Макар че в края на краищата кой знае.

Мъжът с бухалката нападна пръв. Което бе глупаво, но предвидимо. Това бе най-голямото им оръжие. То задаваше тона. Но бе напълно безполезно в ръцете на тичащ човек. Никой не може да удря с бухалка, докато тича по стадиона. Нито Бейб Рут, нито Джо Димаджо, нито Мики Мантъл. Нито дори Тед Уилямс в най-добрите си години. Безполезно усилие, но показателно за примитивната им тактика.
Явно възнамеряваха бухалката да свали Ричър на земята, след което да се появи онзи с бутилката и да започне да забива острите ѝ ръбове в тялото му. Което означаваше, че нападателят със счупената бутилка ще последва приятеля си с бухалката, ще тръгне на две крачки след него и ще чака момента си на слава. Всъщност тук ставаше въпрос за един друг, механичен момент, наричан още инерция.
Който бе нож с две остриета.
Ричър пристъпи встрани, за да избегне нападателя с бухалката, и се сблъска с другия, който стискаше бутилката. Срещата между двете тела, устремили се едно към друго с висока скорост, приличаше на челен удар на магистралата. Ричър не откъсваше поглед от бутилката, която онзи мъж бе протегнал напред в дясната си ръка и сега, изпаднал в паника, насочваше към лицето му. Така нещата се свеждаха до преценка на подходящия момент. Което бе далеч по-лесно, отколкото да удариш бейзболна топка. Ричър замахна с лявата си ръка като човек, който гони пчела на пикник, и удари дясната ръка на нападателя, в резултат траекторията на бутилката рязко се промени и тя прелетя на безопасно разстояние над лявото рамо на Ричър. Това му предостави достатъчно време и пространство, за да замахне с дясната си ръка и да стовари мощно кроше в лицето на мъжа. Благодарение на вложената огромна кинетична енергия ефектът бе като от удар с пневматичен чук. Нападателят се стовари на земята далеч по-бързо, отколкото изискваше земното притегляне, а Ричър се завъртя и натисна с крак бутилката, за да не може никой друг да я използва. После се обърна с лице към типа с бухалката, който бе залитнал безпомощно зад гърба му.
Ричър реши да вземе бухалката.
Мъжът успя най-накрая да стъпи на крака, присви се, сякаш се готвеше за скок, и направи опит да замахне. Движението му обаче приличаше повече на удар с ракета за тенис, отколкото с бейзболна бухалка. Имаше вид на човек, който се кани да направи предпазлив ретур с две ръце на корта или дълъг замах на игрището за голф. В резултат на това центърът на тежестта му се измести назад, много назад и той не успя да замахне навреме, когато Ричър се озова в обхвата на бухалката му. Така всичко се сведе отново до преценка на подходящия момент. Единственият начин да се предпазиш от връхлитаща бухалка е да влезеш в обхвата ѝ много рано, в идеалния случай още преди началото на замаха, а в най-лошия — не по-късно от първата му педя. Тогава получаваш лек страничен удар, който наподобява блъскането в ограда нощем. Въпросното изпреварващо движение изисква рязко ускорение, което трудно се постига от едър мъж като Ричър, но в случая се получи съвсем естествено благодарение на мотивацията. Благодарение на разликата между лекия страничен удар и счупеното бедро, ръка или ребра. Ричър буквално се изстреля в посока към нападателя и се озова пред него в мига, в който бухалката бе изминала едва няколко сантиметра, което му даде достатъчно време да я блокира с длан, да я хване и дръпне рязко, а после да забие дръжката ѝ в главата на противника си, сякаш бе приклад на автомат.
Нападателят залитна настрани и се свлече на земята, а Ричър се обърна и се огледа за следващата мишена. Тя се появи сама в образа на третия нападател, който тичаше към него невъоръжен, вдигнал двете си ръце с отворени длани, сякаш възнамеряваше да му приложи някаква хватка от свободната борба. Ричър завъртя бухалката доста непохватно. Приличаше на слаб бейзболист, който се опитва да достигне висока топка. Третият нападател обаче бе далеч по-едър от бейзболна топка, а това означаваше, че точният прицел не играе съществена роля. Където и да го удареше между главата и гърдите, можеше да смята, че е попаднал в десетката. Лакътя, горната част на ръката, врата, черепа. Или четирите едновременно. Тъкмо това се случи. Мъжът вдигна ръка, за да предпази главата си, бухалката се стовари върху лакътя и трицепса му и силата на удара запрати ръката му обратно към челюстта, точно там, където вратът се среща с черепа. Нападателят се залюля, но не изгуби съзнание. Затова Ричър замахна отново, този път както трябва, не особено силно, но далеч по-точно и адекватно от гледна точка на човешката анатомия. В резултат нападателят му се завъртя настрани и падна по лице на земята.
В този момент часовникът в главата на Ричър му подсказа, че боят продължава малко повече от четири секунди. Човекът, който бе стоял на пост във входа на сградата срещу хотела, не бе отлепил гърба си от стената. Боят не влизаше в задълженията му. Четиримата здравеняци, които Ричър бе ступал пред първия бар, се бяха размърдали. Бяха напуснали позициите си и се бяха устремили хаотично към него. Без да следват някакъв ред, логика или тактика. Напълно безразборно. Което бе проблем. С първите двама щеше да се справи съвсем лесно. Третият също нямаше да го затрудни. Четвъртият обаче щеше да създаде проблем. Ричър го виждаше. Това предопределяха времето, пространството и движенията. Като в астрономията. Приличаха на планети, излезли от своите орбити и поели курс към неминуем сблъсък. Орбити, ъгли, относителни скорости. Четвъртият щеше да стигне до Ричър, преди третият да се е озовал на земята. Нямаше друга възможност. Посоките им на движение и законите на гравитацията изключваха останалите варианти. Първият, вторият и третият не бяха свързани от каквато и да било логическа последователност. Дори поредността им нямаше значение.
Ричър съжали, че бе наредил на Нили да изчака точно две минути. Оставаха му минута и петдесет и пет секунди. Логиката подсказваше, че няма да оцелее. Беше изправен срещу злобни, отмъстителни противници. Трябваше да остави Нили да вземе решение по свое усмотрение. И тя щеше да влезе в двора веднага щом се увереше, че вниманието на нападателите е насочено изцяло към Ричър, което означаваше, че щеше да се скрие в сенките на алеята точно където пътеката влизаше в двора, и да направи същите инстинктивни умозаключения като Ричър. В резултат на което щеше да неутрализира четвъртия нападател.

Основното задължение на сержанта е да се грижи за безопасността на своя офицер.

Може би нямаше да изпълни заповедта му.
И тя, разбира се, не я изпълни. Ричър замахна срещу първите двама, като използва бухалката като юмрук, форхенд и бекхенд, и се подготви да посрещне третия. Завъртя се с нужната бързина, елегантност и икономичност. Както можеше да се очаква обаче, четвъртият, който тичаше едва на половин стъпка след третия, изникна пред Ричър, преди той да е вдигнал бухалката, за да удари отново.
И тогава четвъртият нападател просто изчезна. Сякаш земята се бе разтворила под краката му. Като специален ефект в киното. В единия кадър го има, в следващия го няма. Третият се свлече на земята и Ричър видя зад гърба му Нили да отдръпва ръка, след като бе нанесла саблен удар в гръкляна на четвъртия.
Човекът от входа само вдигна ръце.
— Благодаря, сержант — каза Ричър.
— Трябваше да вземеш бутилката — отвърна Нили. — По-добра е от бухалката.
Ричър отиде до мъжа и заяви:
— Кажи на шефа си да престане да ми губи времето. Кажи му да дойде да се срещне лично с мен. Един срещу друг. Ще свърнем в някоя уличка. Ще обсъдим различните си възгледи.
Тръгнаха обратно по алеята, която водеше към улицата — първо Нили, после Ричър. Спряха, облени от слънчевата светлина, разкършиха рамене и се отправиха към хотела.



28

Закъсняха за срещата в хотела. Останалите ги очакваха. Бишоп бе изпратил микробус, който наподобяваше маршрутните таксита, обслужващи летището. Всички седяха по местата си и гледаха през прозорците. Уотърман, Ландри, Уайт и Вандербилт. И Синклер. Ричър и Нили се качиха, вратата изсъска зад тях и микробусът потегли. Не пътуваха дълго, само заобиколиха езерото Аусеналстер и се озоваха пред голяма и внушителна, но старомодна на вид сграда. Приличаше на копие на Белия дом, направено по памет от архитект, който е посетил Вашингтон само веднъж, и то като дете.
Бишоп ги посрещна във фоайето и ги въведе в стаята им. Бе оборудвана с бюра, телефони, факсове, ксерокси, телекси, принтери и масивни компютърни терминали с тъмнобежови клавиатури. Бишоп заяви, че вътрешните номера са същите като в Маклийн, Вирджиния. От местните единствено Гризман разполагал с номерата им, но нямал представа къде е разположен щабът им.
Именно той позвъни пръв. И съобщи за проблем.
Ричър вдигна и Гризман каза:
— Не ме включвай на високоговорител.
— Защо?
— Издъних се. Или по-скоро отделът ми се издъни. Което е едно и също.
— Какво се е случило?
— Мисля, че изгубихме Уайли. Неизвестно как се е забъркал в пътен инцидент с пострадал велосипедист два часа след като с теб си тръгнахме. Шофирал е автомобил и е ударил колоездача. Явно е прекалил с шампанското. Свидетелката го е описала идеално. Показали са ѝ портрета, съставен с помощта на Хелмут Клоп, и тя го е познала. Всичко е официално, фигурира в документацията на Пътната полиция.
— Това означава, че твоят човек не го е видял на излизане от комплекса.
— В един момент е разговарял с колега от Пътната полиция. Може Уайли да е минал точно тогава.
— Но и в двата случая нямаме представа къде е той сега.
— Не и с приемлива степен на вероятност.
— Така ли ви учат да говорите?
— Звучи трезво и зряло, особено когато е придружено от технически подробности.
— Случват се подобни гадости — отвърна Ричър. — Свиквай.
— Съжалявам, че го изпуснахме — каза Гризман.
— Не се притеснявай.
— Ще поддържам наблюдението, докато мога.
— Благодаря.
Ричър затвори и разказа на останалите какво се е случило. Синклер изрече на глас въпроса, който тревожеше всички:
— Това по време на доставката ли е станало? Изпуснали ли сме предаването на стоката? Толкова напрегнат ли е бил, че да удари велосипедист?
— Прекалено рано е — отвърна Вандербилт. — По средата на първата нощ. Невъзможно е да е получил парите. Затова не е предал стоката. Освен ако не е изключително глупав.
— В най-лошия случай ще се отправи към летището — обади се Ландри — и ще хване ранния полет за Цюрих. Може да предпочете да изчака ден-два там, а не тук. Но това ще означава, че е взел стоката със себе си. Ако е малка по обем. И ще я предаде в кабинета на банкера.
— Трябва да установим наблюдение на летищата — заяви Уотърман.
— Вече ги наблюдаваме — отвърна Синклер. — И двете разполагат с охранителни камери. От ЦРУ получиха временен достъп до системите за наблюдение. Неофициален, което означава, че няма да продължи дълго, но към този момент Уайли не се е появил нито на хамбургското, нито на цюрихското летище.
— И не се е прибирал у дома — добави Ричър. — Освен ако човекът на Гризман не го е изпуснал два пъти. Къде ли е сега?
— Там някъде — отвърна Нили. — Някъде в Германия. Навлязъл е в последната фаза преди доставката. Нещо като финален оглед, когато купуваш нова кола. Преди да сключиш самата сделка.


Уайли се събуди в спалнята си — същата спалня, в която се бе будил през последните три месеца. В апартамента под наем на брега на реката. В новия жилищен комплекс, който приличаше на същински град в града. Не съвсем. Наподобяваше по-скоро огромно общежитие, пълно с апатични хора, които идваха и си отиваха по тъмно, като междувременно успяваха да дремнат по няколко часа. Никога не бе виждал съседите си и доколкото знаеше, никой от тях не бе виждал него. Чудесно!
Той стана и включи машината за кафе. Изплакна бутилката от шампанско и я постави в чувала с отпадъци за рециклиране, а чашата прибра в съдомиялната. Взе телефона и позвъни във фирмата за автомобили под наем, която бе ползвал и преди. Веднага го свързаха с мъж, чийто глас звучеше младежки и енергичен.
— Говорите ли английски? — попита Уайли.
— Разбира се, господине — отвърна младежът.
— Трябва ми микробус под наем.
— С какви габарити, господине?
— Дълга колесна база и висок покрив. Нуждая се от повече пространство.
— Предлагаме мерцедеси и фолксвагени. Мерцедесът е по-дълъг, вътре е над четири метра.
Уайли пресметна наум. Четири метра… около тринайсет фута. Нуждаеше се от дванайсет.
— На каква височина от земята е подът на фургона?
— На обичайната, мисля. Не съм сигурен.
— Задната врата ролетна ли е?
— Не, господине. Вратите са двойни, на панти и се отварят настрани. Това проблем ли е?
— Трябва да доближа микробуса до камион и да претоваря разни неща. С тези врати няма да мога да се приближа достатъчно.
— Боя се, че единствената възможност за ролетна врата е да потърсите микробус от съвсем различен клас. Всъщност вече става въпрос за товароподемност. В Германия по-големите микробуси и камиони изискват професионални шофьорски книжки. Вие разполагате ли с такава?
— Убеден съм, че притежавам всички необходими категории за автомобилите, които можете да ми предложете. Не се съмнявайте в това.
— Много добре, господине — отвърна младежът. — За кога ви трябва микробусът?
— Веднага — отвърна Уайли.


Телефонът в стаята в консулството иззвъня и Ландри подаде слушалката на Ричър. Беше Бишоп, който се обаждаше от кабинета на същия етаж.
— Дошъл е американски военнослужещ, който твърди, че е получил заповед да се яви под твое разпореждане.
— Добре — отвърна Ричър. — Пуснете го. Или трябва да сляза да го посрещна?
— Някой ще го съпроводи до стаята ви.
Тази задача бе поверена на млада жена на не повече от двайсет и три години, най-вероятно току-що завършила школата и в самото начало на своята кариера, но пропита с духа на Службата за дипломатическа сигурност до мозъка на костите си. Военнослужещият се оказа редник с мохиканска прическа от отделението на Уайли. Свидетелят от делото за дезертьорство отпреди четири месеца. Беше специалист, междинен чин между редник първи клас и ефрейтор. Облечен в бойна униформа с маскировъчна шарка, предназначена за действия в гористи райони. Изглеждаше спретнат и изпълнителен. Беше на около двайсет. Имаше вид на добър войник. Според табелката на униформата му фамилията му бе Колман.
Нили постави три стола в единия ъгъл на стаята. Настаниха се на тях и Ричър започна:
— Благодаря ти, че се отзова, войнико. Оценяваме помощта ти. Съобщиха ли ти за какво става въпрос?
— Знам само, че ще ми задавате въпроси, свързани с редник Уайли — отговори младежът.
Акцентът го издаваше, че е от южните щати. Хълмовете на Джорджия най-вероятно. Настани се на края на стола в поза, която наподобяваше седяща версия на стойка „мирно“.
— Докладите допреди четири месеца предполагат, че Уайли се е чувствал щастлив във вашата част. Това вярно ли е?
— Да, сър, мисля, че докладите са верни.
— Щастлив и удовлетворен?
— Да, сър, мисля, че това е точно така.
— И не е бил обект на тормоз по никакъв начин?
— Не, сър, доколкото знам.
— Това го прави много нетипичен дезертьор. А и така никой не е в състояние да обвини вас или вашата част в каквото и да било. Вината не е ваша. Невъзможно е да бъде стоварена върху вас. Стотици бюрократи могат да пишат стотици години върху стотици пишещи машини и пак няма да успеят да ви прехвърлят вината. Разбираш ме, нали? Знаем, че Уайли е избягал поради външни причини.
— Да, сър, и ние стигнахме до същото заключение — отвърна Колман.
— Така че спокойно. Никой не те обвинява в нищо. Тук няма неправилни отговори. Нито глупави. Интересуваме се от всичко, което можеш да ни кажеш. И най-дребната подробност, без значение колко глупава ти се струва. Затова недей да мълчиш. Разкажи ни всичко. После можеш да прекараш остатъка от деня в Хамбург и да обиколиш клубовете.
Колман кимна.
— Откога познаваш Уайли?
— Откакто дойде при нас преди почти две години.
— Доста възрастен в сравнение с останалите, нали?
— Да, по-голям и от най-големия ми брат.
— Не ти ли се стори странно?
— Малко.
— Имаш ли теория защо е изчакал толкова дълго?
— Мисля, че е опитал други неща.
— Споменавал ли е за тях?
— Не, сър, никога — отвърна Колман. — Беше много затворен. Не споделяше нищо. Всички знаехме, че крие някакви тайни. Винаги се усмихваше на себе си и не казваше нито дума. Но тъй като беше по-възрастен, решихме, че всичко е наред. Решихме, че има право да се държи така. Това не ни пречеше да го харесваме. Беше доста популярен сред момчетата.
— Трудолюбив ли беше?
Колман понечи да отговори, но се спря.
— Какво има? — попита Ричър.
— Сър, нали поискахте да споделя всичко, дори най-глупавата подробност.
— Харесвам глупавите подробности — отвърна Ричър. — Понякога не разполагаме с нищо освен с глупави подробности.
— Добре, сър. Струва ми се, че Уайли не криеше просто някаква тайна. Струва ми се, че бе разработил цял таен план. За живота си. Ден по ден. Да, наистина беше трудолюбив. Работеше много и не се оплакваше. Дори когато се занимавахме с глупости. А напоследък се занимавахме само с глупости. Дори тогава лицето му бе озарено от щастие. Изглеждаше щастлив, защото всеки изминал ден го приближаваше до целта.
— Каква цел?
— Нямам представа.
— Преди четири месеца си споменал чичото на Уайли.
— Питаха ме дали Уайли е бил от приказливите. Искаха да разберат за какво е говорил. А той не говореше много. Веднъж спомена, че е от Шугър Ленд, Тексас. Разбираше от телета и месо. Друг път каза, че искал да си купи ранчо. Но това беше всичко. Никога не говореше много. Една нощ се връщахме от учения. Стреляхме с учебни ракети и отбелязахме доста добър резултат срещу хеликоптерите. Затова решихме да се поотпуснем и да изпием няколко бири. Малко прекалихме и главите ни се замаяха. Започнахме да си говорим защо сме постъпили в армията. Но по завоалиран, загадъчен начин. В частта ни има хора, които боравят ловко с думите и редят едни такива умни изречения. Не ме бива в тези неща. Когато дойде моят ред, заявих, че съм постъпил в армията, за да науча занаят. Реших, че това носи скрит смисъл. Занаят като автомонтьорство или занаят като убиване на хора. Което би ми послужило като резервен вариант впоследствие, ако не успея да си намеря работа като автомонтьор.
— Добър отговор — отбеляза Ричър.
— Не го разбраха.
— Какво каза Уайли?
— Каза, че е постъпил в армията, защото чичо му е разказвал истории за Дейви Крокет. Което бе прекалено кратко и загадъчно, точно както би трябвало да бъде. Като кръстословица. После се усмихна с тайнствената си усмивка. Лесно му бе да се прави на загадъчен. Той си бе загадъчен през цялото време.
— Какво е имал предвид според теб?
— Помня Дейви Крокет от телевизионния сериал. Гледах го всяка седмица. Носеше шапка, направена от стар енот. Нямаше как да ме накара да постъпя в армията. Затова не разбрах какво имаше предвид Уайли. Май този път аз не го разбрах.
— Този чичо има ли си име?
— Не, не го спомена тогава. По-късно, когато го дразнехме, че говори толкова много за фермерство, при положение че в родния му град не е имало нищо освен една голяма стара фабрика за захар, той спомена, че чичо му Арнолд е работил в ранчо, преди да бъде мобилизиран.
— Един и същ чичо ли имаше предвид? Или ставаше въпрос за различни хора?
Колман се умълча, сякаш се опитваше да си припомни собствените си роднини и думите, с които се бе обръщал към тях. Този чичо, онзи чичо. Имаше ли разлика?
Накрая призна:
— Нямам представа. Уайли бе от онези хора, които винаги използват малкото ти име, когато могат. Така правят в Тексас. Смятат го за един вид старомодна вежливост. Не спомена името в онова загадъчно изречение, тъй като трябваше да бъде кратко. Затова може и в двата случая да е ставало въпрос за Арнолд, а може и да не е.
— Разкажи ми по-подробно за това, което спомена — как всеки ден го приближавал към целта. Как следвал таен план. Как се променяше настроението му? Как смяташ, че осъществяваше плана си — бавно и постепенно, стъпка по стъпка или имаше възходи и спадове?
— Нито едното, нито другото — отговори Колман. — Или по малко и от двете. Винаги бе в добро настроение, но напоследък стана още по-весел. Така че стъпките бяха само две. Беше в добро настроение, а после настроението му стана още по-добро.
— Кога се промени?
— Някъде по средата на службата. Преди година.
— Какво се случи?
— Нищо, което да мога да опиша с думи.
— Някакви впечатления?
— Може да прозвучи глупаво.
— Обичам глупавите неща.
— Приличаше ми на човек, който е чакал някакви новини, добри новини и накрая, когато ги е получил, се е оказало, че новините наистина са много добри.
— Като човек, който е търсил нещо, за което знае, че е било там някъде, и накрая го е намерил.
— Именно.


В Джалалабад бе късно сутринта. Закуската бе минала отдавна, наближаваше време за обяд. Отново повикаха куриера в малката душна стая. За втори път този ден. Вече бе предала отговора на Уайли, още при пристигането си сутринта. Дебелият се бе усмихнал и се бе залюлял напред-назад, а високият бе свил юмруци и бе започнал да вие като вълк. Сега в стаята бе само дебелият. Възглавницата, на която седеше високият, бе вдлъбната, но пуста. Той бе отишъл някъде. Бе изглеждал много зает. Много развълнуван. Много по-зает и по-развълнуван, отколкото би трябвало да бъде, помисли си тя, след като твърдеше, че въпросът, който бяха обсъждали с Уайли, не бил никак важен.
Към нея се спуснаха безмълвни мухи, наобиколиха я, после отлетяха нанякъде.
— Седни — каза дебелият.
Куриерът погледна възглавницата на високия.
— Може ли да остана права? — попита тя.
— Както желаеш. Гордея се с начина, по който се справи със задачата. Не допусна нито една грешка. Но това не бива да ме изненадва предвид отличното обучение, което премина.
— Благодаря — отвърна тя. — Чувствах се добре подготвена.
— Как се справи с немския?
— Говорих съвсем малко. Само с таксиметровия шофьор.
— Щеше ли да се справиш, ако бе говорила повече?
— Не се съмнявам. Заради доброто обучение.
— Би ли искала да се върнеш в Хамбург?
Тя се замисли за снимките, отпечатъците, компютърните записи.
— Ще отида където и да решите да ме изпратите в своята мъдрост.
— Както знаеш, датата на доставката вече е определена и трябва да изпратим човек, който да присъства на предаването на стоката.
— За мен ще бъде чест.
— Езиците ли са най-голямата ти сила? — попита дебелият.
— Аз не мога да преценя.
— Учителите ти хвалят отличната ти памет и умението да помниш числа.
Тя замълча. Не искаше да говори за числа. Не и в този момент.
— Нима учителите ти са излъгали? — продължи дебелият.
— Бяха много любезни. И твърде щедри на похвали. Не се справям чак толкова добре с числата.
— Защо казваш това?
Тя не отговори.
— Кажи ми.
— Преди да отида в Хамбург, ще трябва да отида в Цюрих. Където също говорят немски. Ще трябва да отида в банка и да прехвърля парите на Уайли. Ще трябва да разполагам с нужни цифри. Номера на банкови сметки и пароли. Само така ще мога да извърша сделката.
— Възнамеряваш да откажеш ли?
— Ще трябва да знам цената.
— Разбира се, че ще знаеш цената. Тя е сред четирите най-важни елемента на сделката. Номерът на нашата сметка, паролата, сумата и номерът на сметката на бенефициента. Няма да ти е лесно да ги запомниш всичките, но самата транзакция е съвсем елементарна.
— Вие не искате никой да знае цената.
Дебелият не отговори.
— Ще ме пожертвате — заключи куриерът.
— Не и ако получим това, което искаме. Този път е различно. Ако сделката успее, ти ще бъдеш неизменна част от нея. Ние всички ще бъдем част от нея. Ще се превърнем в мит… легенда. Историите за нас ще се предават от поколение на поколение. И всички ще смятат цената за нищожно ниска. Всички ще празнуват. Малките момиченца ще играят ролята ти. Ще знаят, че и те могат да го направят.
Куриерът не каза нищо.
Дебелият продължи:
— Ако сделката се провали обаче, тогава, да, ще бъдеш убита, без значение дали ще отидеш в Цюрих или не. Ти вече си част от операцията. Вече си свидетел. Всички свидетели ще бъдат убити. Унижението за нас ще бъде прекалено голямо, за да го понесем, и това ще бъде единственото решение. Сто милиона долара за нищо? Очевидно ще трябва да го заличим от паметта на нашите хора. В противен случай с нас ще бъде свършено като лидери. Ще ни разкъсат на парчета.
— Сто милиона долара? — попита куриерът. — Това ли е цената?
— Иди и научи наизуст числата, които ще ти трябват — нареди дебелият. — Приготви се да тръгнеш тази вечер. Моли се да успееш.
В Хамбург Уайли слезе с асансьора и се озова във фоайето. Обърна гръб на кръговото кръстовище, подмина съседния блок, тръгна по алеята между две други сгради и се озова в задната част на комплекса, където новият асфалт отстъпваше място на старите гранитни павета и над реката се издигаха оцелели пристанищни кранове.
Над тъмните води прехвърляха снага нови пешеходни мостове от тиково дърво и стомана. Изящните им сводове се извисяваха елегантно над реката и каналите. Уайли тръгна по един, после се прехвърли на друг, по-широк, който щеше да го отведе по-надалече, към булеварда и автобусната спирка. Той седна под козирката и зачака. Пръв се появи автобус, който не му вършеше работа, но после дойде и неговият. Щеше да слезе на две преки от офиса на компанията за автомобили под наем. Качи се в автобуса. Беше спокоен. Беше се отървал от усещането, че пропада. Очакваше го последователност от прости, съвсем елементарни задачи. Да предаде, да получи, да отлети. Когато кацнеше, неговите двеста и петдесет хиляди хектара щяха да го очакват. И щяха да се виждат от Космоса.
Усмихна се на себе си, сам сред всички пътници в автобуса.
Хорас Уайли.
Браво на него!


На километър-два от автобусния маршрут Мюлер и Дремлер се срещнаха в една сладкарница. Вътре имаше четири малки маси, заети от двойки мъже като тях, които отстрани изглеждаха като приятели, но всъщност единственото, което ги свързваше, бе взаимният интерес, независимо дали ставаше въпрос за покупка или продажба, за хеджиране или застраховане, за инвестиции или лизинг, за наем или препродажба на имот.
Или за усилията им да спрат рухването на националната идентичност.
— Искам отново да ти благодаря за помощта по отношение местонахождението на Ричър — каза Дремлер. — Вече задействахме плана.
— За мен е удоволствие — отвърна Мюлер.
— Не може да остане в хотела цял ден. Все някога ще излезе. Всеки момент очаквам да получа положителен резултат.
— Добре — каза Мюлер.
— Успя ли да се справиш с другата задача?
Мюлер извади полицейската рисунка на Уайли и я сложи на масата.
— Трудно ли се сдоби с нея? — попита Дремлер.
— Наложи се да оставя документна следа. Тя обаче няма да ги отведе никъде.
— За пръв път виждам този човек. Не е член на движението.
— Клоп обаче го е виждал няколко пъти.
— В такъв случай е идвал в бара, за да купува или продава. Или и двете. Ще покажа рисунката на хора, които познавам. Може да открием името и адреса му.
— Знаем името. Казва се Уайли, но не разполагаме с адрес. Вече проверих.
— Сигурен съм, че се е сдобил с нова самоличност. Може би дори с няколко. Това обикновено е първото, което хора като него правят. Но не се притеснявай. Знам кого да попитам.


Нили помоли Ландри да се свърже с офиса на ФБР в Ню Орлиънс и да изпрати някого да разпита майката на Уайли за бивш приятел на име Арнолд, за бивши приятели, които са имали ранчо, преди да бъдат мобилизирани, и за бивши приятели, които са говорили за Дейви Крокет. После Вандербилт я извика при телекса, където тя откъсна цяла купчина съобщения. По нейна молба, одобрена от Синклер и Съвета на началник-щабовете, бяха получили информация за всички неразкрити кражби и измами на територията на Германия, извършени в непосредствена близост до военни бази и съоръжения. Интересуваха се единствено от периода на активна служба на Уайли.
Престъпленията се оказаха твърде много.
— Кога ще получим данните за прехвърлянията на Уайли от част в част?
— Скоро — обеща Нили. — Работят по въпроса.
Престъпленията бяха много и най-разнообразни.
Всичките неразкрити. Тихи среднощни обири с взлом, въоръжени нападения, вземане на заложници, насочени все към заведения и магазини, които разполагаха с пари в брой като барове, букмейкърски пунктове, стриптийз клубове… Географското им разположение съвпадаше с картата на американските военни бази, инсталации, полигони. Защото именно там бяха парите. В резултат на което там бе съсредоточен целият този бизнес. Нищо не пречеше на престъпниците да дойдат отдалече. Като мухи на мед. Много малко от тях щяха да се окажат военнослужещи. Но при всички положения някои от тях щяха да бъдат именно американски войници.
— Погледни сумите в долари — каза Нили.
— Това са глупости — отвърна Ричър. — Лъжат заради застраховките. Трябва да ги намалим наполовина.
— Въпреки това. Един-два подобни удара ще осигурят на Уайли първоначалния капитал, от който се нуждае. Три-четири ще го издигнат в съвсем нова категория. Трябва да помислим в друга насока. Възможно е да разполага с няколко квартири и солидни ресурси.
— Кога ли е откраднал онова, което продава?
— Някъде между деня, в който го е открил, и края на последния му четиридневен отпуск. В този период от десет месеца.
— Защо липсата му не е била забелязана?
— Зависи за какво става въпрос. Зависи от ревизионния цикъл, предполагам. Може точно в този момент да правят инвентаризация. Може никой да не знае, че нещата са били там, и съответно да не знае, че са изчезнали.
— Например?
— Например моят панталон.
— Какъв е случаят с него?
— Харесва ли ти?
— Панталон като панталон.
— Това са униформени панталони в цвят каки, използвани от американските морски пехотинци. Произведени са през хиляда деветстотин шейсет и втора година и доставени в Корпуса на морската пехота през шейсет и пета. В някакъв момент са били изпратени погрешка в армейски склад в Мериленд. Престояли са там трийсет години. Никой никога не ги е броил, никой никога не ги е включвал в инвентарен списък.
— Смяташ, че някой си е купил панталони за сто милиона долара?
— Не точно панталони.
— Ризи?
— Нещо, което се е изгубило в склада. Като трета възможност.
— Например? — настоя Нили.
— Тук се очакваше да се сражаваме с Червената армия. Държахме какво ли не оборудване. След като някой може да изпрати цяла бала панталони в грешен склад, то може да изпрати и нещо друго на друго място.
— Добре — съгласи се Нили. — Това е трета възможност.
В този момент телефонът иззвъня.
Гризман. Който каза:
— Случи се нещо странно.



29

Ричър пусна разговора на високоговорител и всички в стаята се събраха около телефона. Гризман продължи:
— В местен полицейски участък е получено телефонно обаждане от управителя на бюро за автомобили под наем. Разположено близо до хотела ви, между другото. Позвънил им човек, който говорел английски и звучал като американец. Поискал да наеме голям микробус. Въпреки факта, че изобщо не говорел немски, представил немска лична карта. Служителят на гишето оформил сделката. Управителят обаче чул разговора от кабинета си. Разпознал гласа на клиента. Същият човек и преди е наемал кола от тях, при това неотдавна. Впоследствие управителят проверил данните по сделката в компютъра и открил, че клиентът е използвал различно име в сравнение с предишния път. Използвал е различна лична карта.
— Кога се е случило това? — попита Ричър.
— Преди двайсет минути.
— Описание?
— Неясно, но може да е Уайли. Затова ти се обаждам. Вече изпратих патрулна кола с копие на полицейския портрет. Ще разберем след броени минути.
— Немско име ли е използвал този път?
— Да, но различно. Преди е било Ернст, сега е Гебхард.
— Благодаря. Обади се, когато хората от бюрото видят портрета — каза Ричър и затвори. — Това е ендшпилът. Краят на играта. И той започва в този момент. Микробусът е за доставката.
— След което ще изчезне — допълни Уотърман. — Използва поредната си фалшива самоличност. Ще запази любимата си за летището.
— Двайсет минути — обади се Ландри. — Това означава, че вече може да е на двайсет километра от града. А там Гризман няма никакви правомощия. Ще трябва да се свържем с федералните.
Телефонът иззвъня. Беше Гризман.
— Имаме положителна идентификация на лицето от портрета. Уайли е наел микробуса. Свидетелите са категорични. Вече поставих под наблюдение номера на автомобила. Колегите от Пътната полиция ще го следят. Те могат да действат извън пределите на града. Правят го непрекъснато. В момента следим радиус от петнайсет километра. Това са почти десет мили. Почти сигурно се е насочил на юг или изток. Освен ако не отива в Дания или Холандия. Разполагаме с пътни патрули на всички магистрали и главни пътища. Разполагаме с доста хора в това направление. Освен това микробусът е от големите. И е доста бавен.
— Какъв адрес е използвал? — попита Ричър.
— Адресът е фалшив. На това място няма нищо освен една голяма дупка в земята за поредния голям жилищен блок в другия край на града.
— Нещо друго? — попита Ричър.
— Според служителя в бюрото за автомобили под наем Уайли се интересувал от височината на пода на товарното отделение и предпочитал ролетна врата, защото възнамерявал да доближи микробуса до камион и така да прехвърли товара.
— Благодаря — каза Ричър и затвори телефона.
— Сега поне имаме някаква представа каква е стоката — отбеляза Синклер. — Не е документ. Не е разузнавателна информация. Уайли се нуждае от голям микробус с ролетна врата.
— За да го долепи до подобен товарен микробус или камион — каза Нили. — Защо? Ако стоката е натоварена вече на камион, защо трябва да бъде прехвърляна в друг автомобил?
— Може първият камион да е краден — отвърна Ричър. — Може да се притеснява да не го спрат.
Нили се обърна и прелисти списъците, дошли по телекса. Неразкритите престъпления в Германия, извършени близо до военни бази и съоръжения по времето, когато Уайли е служил в страната. Проследи с пръст бледосивите букви и цифри.
В един момент пръстът ѝ замръзна на място. Тя каза:
— Преди седем месеца е бил откраднат товарен камион, фургон с ролетна врата, от магазин за мебели във Франкфурт. И местната, и федералната полиция разполагат с регистрационните номера, но досега не са открили камиона.
Пръстът ѝ се спусна надолу по списъка. Тя наплюнчи палец и обърна страницата.
— Нищо — процеди накрая Нили. — Много коли, но това е единственият камион или микробус с ролетна врата.
— Кражбата е извършена три месеца преди Уайли да дезертира — отбеляза Ричър.
— Планирал е нещата твърде отдавна.
— Дали е откраднал стоката същата нощ, когато е откраднал и камиона?
— Почти сигурно. Което ще ни помогне да определим местонахождението му. Ако се притеснява от пътна проверка, ще скрие камиона наблизо, ще измине колкото се може по-малко разстояние с него, ще открадне стоката, отново ще измине колкото се може по-малко разстояние и ще го скрие възможно най-бързо. В плевня или нещо подобно. Със стоката, натоварена отзад. Триъгълен маршрут, бърз и без отклонения. Минимум километри. Минимум риск. Вероятно става въпрос за сравнително малък район близо до Франкфурт.
— После обаче се е върнал в частта си и е изкарал там три месеца. Защо?
— Изчакал е нещата да се уталожат. Изчаквал е реакцията. Крил се е пред очите на всички. Което е умен ход. Първата ни работа би била да проверим дезертьорите и криминалния контингент. Не и войниците, които продължават да служат на поста си. Никой обаче не е забелязал липсата. Никой не е вдигнал тревога. Не е последвала никаква реакция. Веднага щом се е уверил в това, Уайли е използвал първата възможност да избяга. Скрил се е в Хамбург. Продажбата на стоката му е отнела четири месеца. Сега се връща да я прибере.
— Твърде смели разсъждения, които не са подкрепени от доказателства — отбеляза Синклер. — Нали така? Може някой друг да е откраднал камиона от мебелния магазин.
— Трябва да разберем къде е бил Уайли преди седем месеца — каза Ричър. — Трябват ни заповедите за движението на неговата част и на самия Уайли.
— Ще дойдат всеки момент — отвърна Нили.
В този миг телексът се събуди изневиделица и забръмча жизнерадостно.


Уайли шофираше големия нов микробус към центъра на града, лавираше бавно и внимателно, напредваше сантиметър по сантиметър сред натоварения трафик, изчакваше на светофарите, поглеждаше в огледалата. Заобиколи езерото Аусеналстер, прекоси „Санкт Георг“ и зави на запад, към квартала, където живееше, но далече преди да стигне до него, свърна вляво и микробусът затрополи по стоманения мост, който водеше към старите докове. Кейовете там бяха прекалено малки, за да позволят акостирането на големи, модерни товарни кораби, което означаваше, че и складовете в съседство с тях също са малки. А това определяше ниските им наеми.
Спря пред мръснозелена двойна врата и слезе от микробуса. Вратата се заключваше с два райбера с катинари в горната и долната част и едно резе тип катарама по средата. Уайли разполагаше и с трите ключа. Той отвори дясното крило на вратата и го застопори, после отвори лявото и застопори и него.
Помещението, което се откри, бе с размери девет на дванайсет метра, а височината му надхвърляше четири метра и половина. Напомняше му за двоен гараж в някоя хубава къща в предградията на Шугър Ленд, но твърде голям. Дясната половина на склада бе празна. В лявата бе паркиран старият камион за мебели.
Уайли го бе докарал от Франкфурт преди седем месеца, още същата нощ, когато го открадна. Същата нощ, когато натовари безценната си стока. Бързаше като луд, което не бе необходимо, защото бе сменил регистрационните табели за по-сигурно. Можеше да действа по-спокойно. Но нямаше търпение да стигне там, където се бе запътил. Да стигне до скривалището си. Едва успя. Камионът бе стар. Направо за боклука. Лампичката за маслото светеше през цялото време. Двигателят издаваше странни шумове. Едва издържа до тук и когато паркира, не пропусна да благодари на небесата, че все пак е успял. Че не му се бе наложило да вика „Пътна помощ“. Щеше да му е трудно да обясни на монтьорите някои неща. Изключи двигателя на камиона и повече не го запали.
Затова сега се налагаше да вземе микробус под наем. Паркира го до камиона и затвори мръснозелените врати, заключи катинарите и резето и прибра ключовете в джоба си. Прекоси стария железен пешеходен мост, който го изведе до друг кей, а там започваха новите пешеходни мостове, целите от тиково дърво и стомана, които водеха от кей на кей. Така се озова в задната част на жилищния комплекс, където тръгна по алеята между два блока и когато я прекоси, се озова пред своето фоайе, своя асансьор, своята врата.


Мюлер затвори вратата на кабинета си и позвъни на Дремлер от служебния телефон на бюрото си.
— Мъжът от рисунката е напуснал града с товарен микробус — каза той. — Получихме искане за съдействие от отдела на Гризман. Следим за регистрационните му номера. Наблюдаваме район с радиус петнайсет километра около града, като при необходимост можем да го обявим за федерално издирване.
— Извършва доставката — отвърна Дремлер. — Изпуснахме го.
— Не, микробусът е празен. Току-що го е взел от бюрото за автомобили под наем.
— В такъв случай ще вземе стоката от друго място. Което прави нещата още по-интересни. Дръж ме в течение. Каквото и да се случи, искам пръв да науча.
— Непременно.
— Опасявам се, че с другата задача се провалихме.
— Ричър?
— Предвидил го е. Довел е хора със себе си. Устроил е засада на нашата засада. Били са дванайсет души. Така твърдят моите хора. Всички въоръжени. Плюс него. Моите момчета не са имали никакъв шанс.


Оказа се, че по времето, когато камионът е бил откраднат, Уайли е бил в четиридневен отпуск. Никой не знаеше къде го е прекарал. Това бе първото разкритие, което направиха благодарение на информацията за дислокацията му.
Предходното му назначение било на североизток от мебелния магазин. Но не твърде далече, помисли си Ричър. Разстоянието се измерваше с десетки, а не със стотици километри. Познаваше района. Беше го посещавал неведнъж. Разстоянието не бе голямо. Все едно да отидеш от Шугър Ленд до Хюстън. Един преход с автобус.
Получените данни проследяваха службата на Уайли от пристигането му в страната, прехвърлянето му от предни позиции на потенциална фронтова линия в някаква ремонтна база в тила. Разположена североизточно от Франкфурт. Редовно го бяха включвали в група доброволци, изпращани в голям армейски склад, разположен на петдесетина километра от базата им. Бившият склад за муниции и продоволствие бе превърнат в нещо като сметище за оборудване, от което никой не се нуждаеше. Войниците от поделението на Уайли можеха да отидат там като доброволци и да свалят нужните им резервни части от бракуваните машини. Командването го наричаше ремонтно учение в полеви условия. Ричър бе съгласен, че подобна формулировка звучи доста приемливо, докато истината бе, че това бе единственият начин войниците да поддържат своите машини в бойна готовност. Въпреки благозвучната формулировка подобна задача не се радваше на особена популярност. Поделението на Уайли бе имало четири възможности да изпрати хора във въпросния склад. Нито един доброволец не бе пожелал да отиде там повече от веднъж.
Освен Уайли.
Той бе ходил в склада три пъти. Първите три пъти.
Но не и четвъртия път.
— Очевидно там го е открил — каза Нили. — Каквото и да е то. В този склад. Това е единствената възможност. Може първия път да го е потърсил. Втория път да го е намерил. А третия път да е планирал как да го отмъкне. Накрая — преди седем месеца — го е откраднал. Затова не му се е наложило да се пише доброволец четвърти път. Стоката вече не е била там. Той я е откраднал.
— След което я е скрил наблизо — каза Ричър. — Трябва ни потвърждение. Трябва да следим пътищата. Четирима души с бинокли, които да извършват визуално наблюдение. Вероятно на магистралата, южно от Хановер. Едва ли е стигнал далече.
Набра телефона на Гризман, който обеща да се погрижи.
— Доста е услужлив — отбеляза Синклер.
— Засега — отвърна Ричър.
— Шантажираш ли го?
— Обещах да не го правя, но не съм убеден, че ми вярва. Така че, да, може да се нарече шантаж в известен смисъл. Крайният резултат е същият.
— Това може да продължи доста време.
— Няма — каза Ричър. — Гризман ще ни зареже веднага щом се изправи пред по-голям проблем.
— Нима има по-голям проблем от този?
— Той няма представа колко сериозно е положението.
— Трябва ли да му кажем? — попита Синклер. — Трябва ли да изпратим официална молба за съдействие?
— Това би било катастрофа в политически аспект — възрази Уайт. — Демонстрация на слабост. Русия не е толкова далече. Не можем да вадим на показ мръсните си ризи.
— И бездруго е прекалено късно — добави Уотърман. — На германците ще им трябва половин ден, за да ни отговорят. После ще ни трябва още един ден, за да влязат в час. Може дори повече, защото те започват от нулата. Което означава, че Уайли ще разполага с трийсет и шест часа преднина. За толкова време може да стигне където си иска. Германия вече е голяма страна.


Кабинетът на Дремлер се намираше на четвъртия етаж на сграда, която бе изцяло негова собственост. Той слезе с асансьора, произведен през петдесетте години. Бавен, но надежден. Трябваха му двайсет секунди, за да се спусне във фоайето. За това време Дремлер вече бе продал трийсет и три чифта обувки, внос от Бразилия. Статистика, която галеше ухото. Един милион чифта седмично. Над петдесет милиона чифта годишно.
Той напусна сградата и се озова навън, под лъчите на бледото обедно слънце, на три преки от бара с лакираната дъсчена фасада. До неотдавна подобен час се смяташе за твърде ранен за обедна почивка, но днес заведението вече бе пълно. Новото стъпаловидно работно време предполагаше безкрайна върволица от обедни почивки през целия ден.
Дремлер си проправи път сред тълпата, като кимаше на едни и поздравяваше други. Запъти се към Волфганг Шлуп, който седеше край бара. Определено не бе от най-впечатляващите представители на човешката раса. Черна коса, черни очи, слабо, мургаво лице, дребен и кльощав. Но беше полезен. И можеше да стане още по-полезен. Дремлер си проправи място първо с рамо, после с лакти и застана с гръб към салона.
— Как е бизнесът, господин Шлуп? — попита той.
— Какво искате? — отвърна Шлуп.
— Информация — поясни Дремлер. — За каузата. Нова Германия разчита на вас.
Появи се барман с дебела памучна престилка и Дремлер си поръча еднолитрова халба бира.
— Каква информация? — попита Шлуп.
— Изработил си шофьорска книжка и лична карта на един американец.
— Стоп! Нищо не съм изработвал!
— Добре, предал си поръчката на твоите партньори в Берлин. Те са изработили документите. А ти само си задържал половината пари.
— И какво от това?
Дремлер размърда лакти, за да си осигури още малко място, и извади рисунката. Разстла я върху бара и каза:
— Този тип.
Косата, челото, скулите. Дълбоко разположените очи.
— Не си го спомням — отвърна Шлуп.
— Мисля, че си го спомняш.
— Защо те интересува?
— Важно е за каузата.
— Коя кауза?
— Трябва ми новото му име.
— Защо ти е да го знаеш?
— Искаме да го открием.
— Знаеш, че не мога да ти кажа — отвърна Шлуп. — Това ще съсипе бизнеса ми. Никой няма да ми има доверие.
— Само този път. По изключение. Никой няма да разбере. Той и бездруго е загазил. Искаме да се доберем първи до него. В момента пътува нанякъде с микробус, взет под наем. За да натовари нещо. Предполагаме, че стоката е тежка, предвид размерите на микробуса. Може да става въпрос за оръжие. Или за нацистко злато, измъкнато от някоя солна мина.
— И ти го искаш.
— За всички нас. За каузата. Ще ни бъде от голяма полза.
Шлуп не отговори.
— Разбира се, има възнаграждение за всеки, който ни помогне. Наречи го хонорар за консултация. Или просто комисиона, ако предпочиташ.
— Рисковано е — отвърна Шлуп. — Това е като тайната на изповедта при свещениците. Не мога да я наруша.
— Размерът на възнаграждението ще отразява размера на риска.
Шлуп погледна рисунката.
— Мисля, че си го спомням — каза той. — Работил съм с доста американци. Мисля, че този избра три различни имена. Първите две включваха само лична карта и шофьорска книжка, но ми се струва, че при третото имаше и паспорт.
— Какви бяха имената?
— Минаха месеци оттогава. Трябва да проверя.
— Не ги ли помниш?
— Чувам стотици имена.
— Кога можеш да го направиш?
— Когато се прибера у дома.
— Обади ми се веднага, става ли? Много е важно. За каузата.
— Добре — съгласи се Шлуп.
Дремлер кимна доволно и си тръгна по същия начин, по който бе дошъл: проправяше си път с рамото напред, кимаше и поздравяваше и накрая отново се озова под бледите слънчеви лъчи отвъд вратата.
Барманът, който му бе сервирал халбата бира, посегна към телефона.


Звънна телефонът в стаята в консулството. Вандербилт вдигна и подаде слушалката на Ричър. Беше Ороско.
— Загазили ли сме? — бяха първите му думи.
— Още не — отвърна Ричър. — Смятаме, че Уайли пътува към Франкфурт. Предполагаме, че преди седем месеца е откраднал нещо от склад, разположен близо до неговото поделение. След което го е скрил. Сега най-вероятно отива да го вземе.
— Разполагаме с достатъчно хора във Франкфурт.
— Знам — каза Ричър. — Ще им звънна, ако ми дотрябват.
— Току-що приключих с Били Боб и Джими Лий. Оставиха най-интересното за края. Оказва се, че са продали на Уайли полуавтоматичен пистолет „Берета“, модел М-девет. Имай го предвид. Той е въоръжен.


Телефонът на Уайли иззвъня и той прие обаждането в кухнята. Шумът, който долиташе по линията, мигом му подсказа кой се обажда. Приятелски настроеният барман, с когото се бе сближил благодарение на множество сгънати банкноти, плъзнати по барплота. Сумата им надвишаваше обичайния бакшиш и се доближаваше до откровения подкуп. Плюс бонус за непредвидени случаи. Или предупреждения. Или какво там човекът, който получаваше парите, сметнеше, че може да заинтересува човека, който даваше парите. Принцип, който действаше по целия свят. Неписан, неизречен, но добре познат.
— Волфганг Шлуп ще те продаде на Дремлер — каза барманът.
— За колко? — попита Уайли.
— Процент. Дремлер каза, че отиваш да изкопаеш някакво нацистко злато.
— Отивах до тоалетната.
— Разполагаш с малко време… докато Шлуп се прибере у дома.


Телефонът на бюрото на Мюлер също иззвъня. Той затвори вратата, седна и вдигна слушалката. Глас, който несъмнено принадлежеше на американец, попита:
— Със заместник-началника на Пътната полиция Мюлер ли разговарям?
— Да — отвърна Мюлер.
— Казвам се Ричър. Доколкото знам, главен следовател Гризман ви е предупредил за обаждането ми.
Мюлер отмести някаква папка и извади снопче формуляри за регистрирането на подобни искания. Взе и молив. Вписа датата, часа, името на Ричър. И каза:
— Доколкото знам, искате да следим движението по магистралата, южно от Хановер.
— Разполагате с регистрационния номер. Искам да знам дали автомобилът е напуснал Хамбург и се движи в посока Франкфурт.
— Какво очаквате да направим?
— Да разположите патрули край пътя. Или на мостовете. По двама полицаи в кола. Да прилича на обикновена акция за превишена скорост, но полицаите да са с бинокли вместо с радари.
— Нямаме опит в подобни операции, господин Ричър. Магистралите ни нямат ограничение на скоростта.
— Но схванахте същината на въпроса, нали?

— Гледал съм американски филми — отвърна Мюлер и си записа
същината на въпроса
във формуляра.

— Комуникацията трябва да се осъществява незабавно, в реално време. Така ще мога да организирам посрещането на автомобила.
— Знаете ли къде отива? — попита Мюлер.
— Не точно. Засега.
— Кажете ми, когато разберете. Така ще мога да преразпределя патрулите.
— Непременно. Благодаря.
Мюлер затвори. Откъсна най-горния лист от купчината с бланки. Скъса го първо на половина, после на четвъртинки, на осминки, на шестнайсетинки, докато накрая останаха късчета с размерите на конфети, които изхвърли в кошчето за боклук. Ричър можеше да твърди, че му е звънял, но Мюлер щеше да отговори, че, да, разговаряли са, но впоследствие американецът оттеглил молбата си и уговорката отпаднала. Никой не можеше да докаже нищо. Класическа ситуация от типа „аз казах, той каза“, в която полицаите винаги печелеха.
Той набра номера на Дремлер.
— Ако щеш, вярвай, но току-що ми позвъни Ричър — каза Мюлер. — Гризман е прехвърлил проблема на моя отдел. Ричър смята, че Уайли пътува към Франкфурт. Обеща да ми каже точната дестинация веднага щом я научи.
— Отлично.
— Разполагаш ли с името на Уайли?
— Скоро ще го имам.


Волфганг Шлуп си тръгна от бара, когато свърши онова, за което бе дошъл. Измина пеша две преки и взе автобуса, който го остави на една улица и два леви завоя от дома му — апартамент на последния етаж на къща, построена преди войната. Нямаше асансьор, което бе нормално предвид възрастта на сградата. Затова пък имотите в нея струваха много пари. Дълго време се носеше слух, че цялата редица от къщи на тази улица били ремонтирани некачествено след края на бомбардировките. Проверката на строителния надзор бе показала точно обратното. Цените скочиха двойно за една нощ. Шлуп бе реагирал навреме. В бара бе подслушал разговора на двама служители в кметството, които бяха обсъждали въпроса.
Той тръгна по стълбите, подмина фоайето на втория етаж, после това на третия и се озова пред вратата.


Уайли го чу да идва. Беше се облегнал на стената в сянката между противопожарното табло и тръбите за топлата вода. В ръката си държеше пистолет. Неговата берета от армейските излишъци, купена от двама глупаци, които крадяха от военните складове, в същия този бар, в който приказливият господин Шлуп въртеше своята не толкова тайна търговия.
Шлуп се появи откъм стълбището, сви наляво и отключи вратата. Уайли излезе от сянката и го блъсна през прага, като продължаваше да стиска пистолета в ръка. Изрита вратата с пета, за да я затвори, след което избута Шлуп по коридора към просторната дневна, издържана в модерни сиви тонове на фона на червените тухлени стени. Там Шлуп се препъна, падна върху черния кожен диван и остана да лежи безпомощен.
Уайли се надвеси над него и насочи пистолета в лицето му.
— Чух, че си щял да ме продадеш, Волфганг.
— Не е вярно — увери го Шлуп. — Никога не бих го направил! Това ще съсипе бизнеса ми.
— Обещал си на Дремлер да го направиш.
— Щях да си измисля някакво име и да го пратя за зелен хайвер.
— Тук ли държиш архива си?
— Всичко е кодирано.
— Защо не си измисли име в бара? Защо изчака да се прибереш у дома, при записките си?
— Дремлер ли ти каза?
— Няма значение кой ми е казал. Ти щеше да ме предадеш. Щеше да потърсиш името ми в записките. Дремлер ти е казал да му се обадиш веднага щом си готов, защото е важно за каузата.
— Не, човече, няма такова нещо! Това са глупости! Как бих могъл да го направя? Никой няма да ми има доверие.
— Защо не си измисли някакво име в бара?
Шлуп не отговори.
— Покажи ми архива — нареди Уайли.
Шлуп се изправи с усилие и двамата с Уайли тръгнаха бавно по коридора, по който бяха дошли в хола. През цялото време пистолетът оставаше насочен в гърба на Шлуп. Така се озоваха в малка спалня, която търговецът на фалшиви документи използваше като офис. Той посочи една лавица и каза:
— Червената папка.
Приличаше на обикновена папка, с тази разлика, че имаше четири, а не две или три халки за нанизване на перфорираните листа. Самите листа бяха изпъстрени с шифровани редове и подредени в стройни колони думи, които не означаваха нищо. Вероятно съдържаха информация за старото име, новото име, номера на паспорта, на шофьорската книжка и личната карта.
— Къде съм аз? — попита Уайли.
— Нямаше да те продам.
— Защо тогава не си измисли име в бара?
— Дремлер греши, човече. Мисли си, че в момента пътуваш някъде из страната с микробус и търсиш нацистко злато. Очевидно не е така. Сгрешил е за това, което означава, че може да е сгрешил и за всичко останало. Логично, нали? Защо изобщо го слушаш?

— Не слушам него — отвърна Уайли, — а бармана. Дремлер те е попитал и ти си му отговорил. Възнамерявал си да ме продадеш. Ако не възнамеряваше да го направиш, щеше да му подхвърлиш фалшиво име още в бара. Или добре, сепваш се в първия момент, но минута по-късно идваш на себе си и му обясняваш:
да, спомням си го, сега се казва Шмит.
Или нещо подобно. Но ти не си го направил.

— Той ме плаши, човече. Може да ми създаде куп проблеми. Да, щях да му кажа, но после си промених решението.
— Когато ме видя?
— Не, преди това.
— Не ти вярвам.
— Това би съсипало бизнеса ми!
— Дремлер ти е обещал да покрие загубите.
— Кълна се, човече! Не си прав! Промених си решението. Никога не бих го направил.
Започнеш ли нещо, довърши го до края. Всичко или нищо.
— Предпочитам да играя на сигурно — каза Уайли.
Хвана пистолета с другата ръка, замахна бързо и рязко и стовари ръба на ръкохватката върху слепоочието на Шлуп. Не искаше да стреля. Не и тук. Щеше да вдигне излишен шум. Удари отново, като този път улучи другото слепоочие и главата на Шлуп подскочи рязко като на парцалена кукла. Когато тялото му се отпусна, Уайли замахна отново, рязко и мощно, отгоре надолу, като с чук или брадва, и заби пистолета в темето на Шлуп. Фалшификаторът рухна на колене. Уайли го удари отново. Шлуп се олюля напред и падна по лице. Уайли клекна и пак го удари, отново и отново, отново и отново.
Изпука кост, потече кръв.
Уайли спря и си пое дъх. Провери врата на Шлуп за пулс.
Нищо.
Изчака цяла минута, за да бъде сигурен. Пак нищо. Той изтри пистолета в ризата на Шлуп, взе червената папка и си тръгна.



30

Ричър седеше тихо в единия ъгъл на стаята в консулството в очакване телефонът да звънне. Чудеше се кой ще го направи пръв — някой агент на ФБР от Ню Орлиънс или Мюлер от Пътната полиция. Все едно чакаше победителя в състезание, в което победата грабва най-бавният състезател. Представи си как слънцето изгрява още сънено над делтата на Мисисипи, а местните федерални агенти едва се събуждат и закусват бавно и спокойно, след което отиват на работа. Към този момент процесът би могъл да набере известна скорост. Предвид натиска, оказан от Уотърман и Ландри, най-вероятно разговорът с майката на Уайли щеше да бъде първата им задача за деня. Нищо чудно да позвънят на вратата ѝ още в осем сутринта, тъй като добре знаят, че хората, които получават социални помощи, гледат да не създават проблеми на държавните институции. Лежерната, полузадрямала Луизиана се надпреварваше с микробуса на Уайли, който се намираше на осем хиляди километра от нея и летеше с над сто километра в час по магистралата към Хановер, подминаваше го и продължаваше на юг. Кой щеше да стигне пръв?
Телефонът иззвъня.
Не бяха нито федералните от Ню Орлиънс, нито заместник-началникът на Пътната полиция Мюлер.
Беше Гризман.
— Имам сериозен проблем — каза той.
— Какъв? — попита Ричър.
— Убийство в старата част на града. Дребен мъж с размазана глава. Станало е съвсем скоро. Съседка чула шум. Трябва да изпратя всичките си хора там, поне за днес. Нямам друг вариант. Така че, съжалявам, приятелю, но съм принуден да прекратя временното ни сътрудничество.
— И се чудиш как ще реагирам на това.
Гризман помълча секунда-две и каза:
— Не. Вярвам, че ще удържиш на думата си.
— Успех с разкриването на убийството — пожела му Ричър.
— Благодаря.
Ричър затвори телефона. Синклер го изгледа въпросително и Ричър обясни:
— Вече сме сами.
— Защото си джентълмен.
— Имаме време.
— Куриерът може вече да е в Цюрих.
— Няма значение. Важното е това, което се случва тук. Онова, което се намира в товарния микробус. Защото то не може да се прехвърля от едно място на друго като парите. Не може да стане в пълна тайна и да приключи за един миг. Това е бавен, труден, шумен и видим процес, защото е реален.
— Мюлер обаче още не го е забелязал.
— Засега.
— Колко време му даваш?
— Два часа може би.
— А после?
— Ще стигна до извода, че Уайли не е тръгнал към Франкфурт.
Телефонът иззвъня отново.

Този път се обаждаха федералните агенти от Ню Орлиънс. Направо от колата си, паркирана пред едностайното бунгало, в което живееше майката на Уайли. Агентите бяха двама, мъж и жена. Докладваха незабавно, каквито бяха нарежданията им. Бяха провели разговора, бяха задали предварително получените въпроси за Арнолд, за бившия фермер и за почитателя на Дейви Крокет. Тримата се бяха оказали един и същ човек. Името му бе Арнолд Питър Мейсън. Роден и израснал в Амарило, Тексас. Като тийнейджър работил в ранчо, после изкарал двайсет години в американската армия, след което живял с майката на Уайли в Шугър Ленд, Тексас, в продължение на шест години. От времето, когато Хорас Уайли бил едва на десет, докъм шестнайсетата му година. И, да, Хорас наричал Арнолд
чичо
. Бил по-възрастен от хората, с които майката на Уайли обикновено излизала, кротък и мълчалив мъж, който криел много тайни, но на първо място се грижел добре за семейството. Щяха да изпратят още подробности.

Ландри, Вандербилт и Нили въведоха името в базите данни на съответните ведомства. Арнолд Питър Мейсън. Ландри не откри нищо интересно. Вандербилт също. Нили установи, че „чичо Арнолд“ е служил двайсет години в различни въздушнодесантни части. Не бил награждаван, не бил наказван. Изкарал доста години в Германия по време на Студената война.
Още бе жив според информацията от социалните служби. Навършил шейсет и пет, но продължавал да работи според данъчните. Получавал скромен доход, който намалявал всяка година. Вероятно се хващал на почасова работа тук-там, като отслабвал темпото с наближаване на възрастта за пенсиониране.
И притежавал международен паспорт според Държавния департамент. Но нямал адрес в Съединените щати. Според данъчните изпращал декларациите си от чужбина. Данните от ЦРУ показваха, че живее в Германия. Посолството в Берлин го бе регистрирало като американски военен от резерва с адрес в селце край Бремен. На около час от Хамбург.
— Дали не става въпрос за съвместна операция? — попита Ричър. — Която са планирали и осъществяват заедно?
— Може там да е скрил онзи камион. В двора на чичо Арнолд, а не в Хамбург.
— Защо му е тогава микробусът?
— Може чичо Арнолд да е оставил гумите да спаднат.
— А може да са разделили товара. Ако Арнолд е съучастник на Уайли. Може стоте милиона за Уайли да са само половината сума.
— Почакайте малко — каза Уайт. — Вижте това! Чичо Арнолд живее в Германия вече почти двайсет години. Откакто Уайли е станал на шестнайсет. Това би означавало, че са планирали всичко много отдавна.
— Вижте и това — посочи Вандербилт.
В регистъра на посолството към името на Мейсън бяха добавени двама души, които не бяха американски граждани.
— Залагам десет долара, че това са съпруга и дете — каза Ландри.
Телефонът иззвъня отново. Агентите на ФБР се обаждаха пак от колата си. Бяха попаднали на важна информация. След шест години на относително щастие госпожа Уайли изхвърлила Арнолд Мейсън от дома си, защото случайно открила, че той има жена в Германия. И син. Момчето било инвалид. Госпожа Уайли може да била бедна, но държала на принципите си.


Уайли беше практичен човек, затова изми пистолета си в съдомиялната. Защо не? Беретите бяха конструирани и произведени по военни спецификации. Трябваше да издържат на продължително потапяне в солена вода. Затова Уайли включи съдомиялната на пълен цикъл за миене на тенджери и тигани, а после и на сушене. Накрая щеше да смаже всички части и да сглоби пистолета, за да стане като нов.
Той сгъна на топка опръсканите си с кръв дрехи и ги изхвърли в коша за боклук в кухнята заедно с червената папка. Това бе добре обмислено решение. Първоначалният му порив бе да ги съблече и изхвърли в някоя боклуджийска кофа на улицата. Нито прекалено близо, нито прекалено далече. Никой не обича да върви дълго пеша с подозрителен предмет в ръце. Напълно възможно бе случаят да получи широко медийно отразяване, а полицаите да преровят всички боклуджийски кофи на улиците. Защо да им позволява да нарисуват кръг върху картата и да открият къде живее? По-добре да ги остави тук. Хазяинът ще ги намери след месец, но тогава това няма да има значение.
Уайли взе телефона и набра туристическата агенция, чиито услуги ползваше. Обади се същото момиче, което бе резервирало пътуването му до Цюрих. Говореше добър английски и знаеше, че клиентът предпочита да седне до прозореца. Разполагаше с всички данни от лъскавия му новичък паспорт.


Мюлер не се обади. Никой не се изненада. Работната хипотеза се бе променила от Франкфурт на Бремен. Към дома на чичо Арнолд. Бишоп донесе карта на ЦРУ и я разстла на масата. Данните от посолството показваха, че чичо Арнолд живее в Гелб Бауернхоф. Име, а не улица и номер. Това предполагаше, че става въпрос за селце. Или дори за ферма. Ричър си представи множество плевни, гаражи, бараки и купчини стари автомобилни гуми.
Идеално скривалище.
— Трябва ни кола — каза той.
— Трябва ти план — отвърна Бишоп.
Телексът се включи.
— Армейското досие на чичо Арнолд — поясни Нили.
— Планът е двамата със сержант Нили да извършим наблюдение и да съберем информация — каза Ричър.
— Невъзможно — възрази Бишоп. — Трябва да има представители на ЦРУ и Съвета за национална сигурност, затова доктор Синклер и аз ще дойдем с вас. А и правилата за наблюдение изключват непосредствен контакт. Наблюдение и нищо повече. Това е задължително. И бездруго ситуацията е доста сложна от гледна точка на закона и правомощията, с които разполагаме.
— Вземи си оръжие — каза Ричър. — Уайли е въоръжен. И ако това е ферма, ще имат и пушка.
— Казах само наблюдение.
— Въпреки това си вземи оръжие.
— Ще трябва да измъкнем иранеца — обади се Уайт.
— Предполагам, че след около час може да избухне престрелка. В този момент сделката им ще се провали и иранецът няма да оцелее. Оставите ли го при тях, те ще го убият.
Бишоп замълча.
Телефонът иззвъня. Беше Гризман.
— Вярваш ли в съвпадения?
— Понякога — отвърна Ричър.
— Жертвата на убийството, което разследваме, се оказа редовен посетител на бара, който Хелмут Клоп също посещава. Въртял бизнеса си от там. Всички лъжат, разбира се, но мисля, че тъкмо той е продавал фалшивите документи за самоличност.
— Защо?
— Така ми подшушнаха хора, които имат какво да крият.
— Имаш ли заподозрян?
— Някой е предотвратил или си е отмъстил за изтичането на информация.
— Разкрили ли сте фалшиви документи през последните дни?
— Не.
— В такъв случай става въпрос за предотвратяване.
— Не открихме никакви записки в апартамента на жертвата. Все пак забелязахме празно място в иначе спретната редица от папки.
— Мисията изпълнена — каза Ричър. И добави: — В това може би се крие известна ирония.
— Защо? — попита Гризман.
— Въпрос на преценка на подходящия момент. Купуваш си нова самоличност и решаваш да убиеш доставчика и да унищожиш архива му, за да предотвратиш бъдещо предателство. Кога обаче го правиш? Това е въпросът. Дали един нов клиент би поел подобен риск веднага след извършване на сделката? Или търсим стар клиент, подложен на максимален натиск, който е задействал вече някакъв план?
— Нямам представа.
— Нито пък аз. Предполагам, че шансът е петдесет на петдесет.
— Смяташ, че е Уайли, ли?
— Не, не смятам. Напълно възможно е и други клиенти на жертвата да са подложени на стрес. Предполагам, че по това време Уайли е шофирал микробуса си. Но ти си съвестен полицай и ще го включиш в списъка си със заподозрени. Длъжен си да го направиш. Което означава, че подновяваме временното си сътрудничество.
— Мислех, че си се отказал от това.
— От кое?
— От издирването на микробуса. Мюлер ми каза, че си оттеглил молбата си.
— Кога?
— Разговарях с него преди час.
— Не, кога съм я оттеглил?
— Каза, че сте обсъждали подробности около операцията и ти изведнъж си променил решението си.
— Последното, което му казах, бе, че нямам представа накъде точно се е запътил Уайли. Помоли да го уведомя, когато разбера. Може да не съм го разбрал. Или пък той да е чакал да му се обадя. А може и да не е започвал да издирва автомобила на Уайли.
— Каза, че си отменил операцията.
— В такъв случай той не ме е разбрал правилно, не аз него.
— Съгласен съм, английският му не е на добро ниво.
— Колата е тук — провикна се Бишоп от другия край на стаята.



31

Колата на Бишоп от ЦРУ не се отличаваше по нищо от служебния автомобил на Ороско от Военната полиция — син опел седан, напълно идентичен във всяко отношение, освен че нямаше бронирана преграда между предната и задната седалка. Бишоп се настани зад волана, а Синклер на предната седалка до него. Ричър и Нили седнаха отзад. Нили се чувстваше комфортно, а Ричър — не. Колите пред тях се движеха бавно. Небето бе сиво.
Нили прочете на глас резюмето на военната кариера на Арнолд Мейсън. Постъпил в армията на двайсетгодишна възраст през 1951 г., но не бил изпратен в Корея, а в Германия, където останал двайсет години. Напускал страната единствено за да вземе участие в разни курсове и учения в Щатите. През цялото време служил в различни въздушнопреносими дивизии, обучени за действия при конфликт със Съветския съюз. Частите, в които го разпределяли, били сред добрите, но не сред елитните. Преминал в резерва през 1971 г., когато бил вече на четирийсет, със звание щабен сержант.
— Преди това се оженил за германка и му се родило дете. Върнал се при тях преди двайсет години, след като живял шест години в Щатите — отбеляза Синклер. — Въпреки това Уайли го е чувствал близък. Странна връзка.
Към този момент пейзажът около тях бе станал типично провинциален. Нивите бяха спретнати и подредени като овощни градини и дори не бяха кой знае колко по-големи. Всеки път и всяка улица бяха обозначени с табели, изписани с черни готически букви на кремав фон. Селцата, покрай които минаваха, бяха съвсем малки, приличаха повече на кръстовища с по няколко скупчени постройки. Виждаха се и плевни, и прочие селскостопански сгради, но доста по-малки и по-нарядко, отколкото бе очаквал Ричър. Не това си бе представял. Селата бяха изключително подредени и всичко в тях лежеше като на длан. Не бяха многолюдни, но сравнително равномерно населени. И бяха разположени твърде близо едно до друго.
— Още едно и ще стигнем това, което търсим — каза Бишоп.
Накрая пристигнаха в селце, което се оказа малко по-голямо от предишните. И малко по-многолюдно. На едно кръстовище в центъра откриха табела с името на пътя, край който бе разположена фермата на Мейсън. Потеглиха на северозапад и Бремен остана зад гърба им. От двете им страни се редяха миниатюрни ферми, чиито ниви и градини приличаха отдалече на пъстроцветни носни кърпички — малки спретнати къщи с по десетина декара безупречно поддържана земя около тях. Видяха доста бараки, но не и плевни.

Всяка ферма си имаше име. Всичките бяха относително скромни. Несъмнено подбрани от собствениците с мъничко гордост. Ричър се оглеждаше за Гелб Бауернхоф, когато изведнъж проумя какво означава това. Жълтата ферма в превод от немски. А на испански жълто беше
амарило
. Арнолд Мейсън бе роден в Амарило, Тексас. Човекът бе кръстил фермата си на града, в който бе израснал.

Оказа се петата ферма отдясно на пътя. Бишоп караше бавно, за да четат имената. Затова успяха да я разгледат добре. Не че имаше много за гледане. Петнайсетина декара, засадени в идеални лехи, заети предимно от някакво тъмнозелено растение, най-вероятно зеле, малка къща, малък гараж и малка барака, разположена отзад. Това беше всичко. Гаражът можеше да побере мерцедес комби. Бараката можеше да побере малък трактор или култиватор. Но не и откраднат камион за мебели.
Бишоп спря след два километра.
— Трябва да се върна и да почукам на вратата — каза Ричър.
— Рисковано е — отвърна Синклер.
— Уайли не е тук. Не видяхме нов микробус. Нито пък стар.
— Това не доказва, че чичо Арнолд не е замесен по някакъв начин.
— Няма да ме застреля, щом ме види на прага. Ще се престори на глупав. Ще се опита да се измъкне с приказки. И аз ще го оставя да се измъкне, ако се налага. Съгласен съм, че ако микробусът беше тук, щеше да бъде различно.
— Уайли може да се появи, докато си още там.
— Възможно е. Но е малко вероятно. Ако се случи, сигурен съм, че сержант Нили ще измисли нещо.
— Трябва да отидем всички.
— Нямам нищо против — отвърна Ричър.
Бишоп не каза нищо.
— Арнолд Мейсън е американски гражданин — каза Синклер. — Ти си служител на консулството. Имаш пълното право да установиш контакт с него.
— Не можем да си позволим грешка — отвърна Бишоп.
— Ще прекратим контакта при първия признак за нещо нередно.
— Не се приближавайте прекалено — посъветва ги Ричър. — Не и в първия момент. Не и докато не се убедим.
Бишоп направи обратен завой по тесния път.
* * *
Парцелът, който Гелб Бауернхоф заемаше, бе с размери сто метра ширина и двеста метра дължина. Колкото на двор в някое скъпо американско предградие. Но въпреки това си бе ферма. Макар и миниатюрна. В нея нямаше нищо жълто. Небето беше сиво, калта кафява, а зелките масленозелени. Бишоп зави по алеята, която водеше към къщата. Самата алея не бе застлана с чакъл и представляваше два коловоза в отъпканата пръст. Големият син опел премина бавно по тях. Гаражът бе право напред, а къщата вляво. На около осемдесет метра от пътя.
Бишоп продължи. Не последва никаква реакция. Колата спря на мястото, където от алеята се отделяше пътека, която водеше към къщата. Отново никаква реакция.
Тогава от къщата излезе мъж.
Остави вратата отворена, измина две крачки, спря на пътеката и впери поглед в тях. Беше на възрастта на Ричър. На трийсет и пет може би. Висок и изправен. С руса коса, безформен сив пуловер и безформен сив панталон.
И боси крака.
— Аз ще отида пръв — каза Ричър и излезе бавно от колата.
Мъжът на пътеката го следеше с поглед. Всичко беше наред. Ричър продължи стъпка по стъпка, докато се озова лице в лице с мъжа. Като търговски пътник, който иска да продаде нещо. Или като съсед, дошъл да търси съвет.
— Трябва да говоря с Арнолд Питър Мейсън — каза Ричър.
Мъжът не отговори. Не реагира по никакъв начин. Погледът му бе втренчен някъде зад рамото на Ричър, където нямаше нищо освен зеле.
— Господин Мейсън? — попита Ричър.
Мъжът го погледна. Имаше сини очи. И празен поглед. Там, отзад, не се случваше нищо. Лампите светеха, но нямаше никой вкъщи. Синът инвалид. На същата възраст като Уайли. От същото поколение като така наречения племенник. На трийсет и пет години, но все още не живееше самостоятелно.
Ричър посочи къщата с една ръка, а с другата имитира прегръдка през рамото и каза:
— Да влезем вътре.
Мъжът остана неподвижен за миг, после се обърна и се запъти енергично към прага. Босите му крака шляпаха по земята. Отвори рязко вратата, която се блъсна в стената, и извика:

— 
Mutti!
Мамо!

Той направи крачка назад и зачака.
Появи се нисичка жена, чиста и спретната. Посивялата ѝ руса коса беше подстригана късо. Беше на около шейсет и пет. Имаше мило лице. Уморено и сбръчкано, но все още красиво. Усмихна се любезно на Ричър, сякаш искаше да каже, че не се съмнява, че разбира ситуацията, после се извърна и благодари на сина си за добре свършената работа. Стисна дланите му, потупа го по рамото, погали го по лицето и го прати вътре в къщата. После излезе навън и застана до Ричър. Изгледа го за миг и попита:
— От армията ли сте?
Говореше английски с акцент, но уверено.
— Как разбрахте? — отвърна Ричър.
— Арнолд ме предупреди, че ще ни потърсите.
— Така ли?
— Смяташе, че ще дойдете по-рано, но все пак…
— Аз съм майор Ричър.
— Госпожа Мейсън.
— Арнолд у дома ли е?
— Разбира се.
Останалите слязоха от колата и последваха Ричър и жената, които влязоха вътре. Къщата бе малка, но светла и жизнерадостна, с бели стени и тапети с цветни мотиви. Госпожа Мейсън отведе Ричър в стая, разположена в задната част на къщата. Влезе вътре и той я последва. Жената прекоси стаята, наведе се и прегърна мъж в инвалидна количка. Събуди го с целувка и каза:
— Скъпи, дошъл е майор Ричър от армията.
Арнолд Мейсън. Първо ратай в ранчо като млад, после войник и накрая съпруг с две различни семейства. Сега седеше отпуснат в инвалидния си стол, извърнал се вяло на една страна, едното му око бе вперено в Ричър, другото бе останало затворено.
— Добър ден, господин Мейсън — каза Ричър.
Мъжът не отговори. Беше на шейсет и пет, но изглеждаше на деветдесет и пет. Нямаше капка сила. Нито пък някакъв живец. Ричър погледа жената и попита:
— Госпожо Мейсън, може ли да поговорим?
Върнаха се в коридора. Бишоп и Синклер се представиха като държавни служители. Ричър попита:
— Какво се е случило с него?
— Не знаете ли? — отвърна жената.
— Не, нямаме представа.
— Нещо расте в главата му.
— Тумор?
— Медицинският термин е толкова дълъг, че не мога да го произнеса. Унищожава мозъка му. Клетка по клетка. Ден по ден.
— Съжалявам.
— Знаеше, че ще съжалявате.
— Кога започна? — попита Ричър.
— Преди година и половина.
— В състояние ли е да разговаря?
— Малко. Изгуби контрол над едната половина от тялото си, затова говори по странен начин. Но това не го притеснява. Винаги е бил мълчалив. А и бездруго не помни нищо.
— Това може да е проблем. Дойдохме, за да му зададем няколко въпроса.
— Мислех, че идвате, за да му помогнете.
— Защо?
— Каза, че ако се разболее, някой от армията непременно ще дойде.
— Лекуван ли е от армията преди?
— Не, никога.
— В какво състояние е паметта му?
— Фрагментирана… доста зле.
— Бързо ли се уморява?
— Ще изгуби нишката след първите няколко въпроса.
— Бихте ли изчакали отвън? — попита Ричър.
— Нещо лошо ли е направил?
— Въпросите са свързани с периода непосредствено след като е напуснал армията. Онези шест години, когато не е живял тук. Може да не иска да чуете отговорите. Длъжен съм да се съобразя с желанието му за поверителност.
— Знам всичко за госпожа Уайли от Шугър Ленд, Тексас — отвърна тя. — За това ли става въпрос?
— За сина ѝ — каза Ричър.
Върнаха се в стаята. Мейсън бе буден и изглеждаше малко по-добре. Когато Ричър и останалите се представиха, той реагира с вял поглед и мръдване с ръка. Съпругата му се наведе зад стола му и го прегърна през раменете, сякаш за да му вдъхне увереност, а Ричър седна пред него така, че да попадне в полезрението му.
— Господин Мейсън, спомняте ли си Хорас Уайли?
Мейсън премигна с отвореното си око, задържа клепача си за миг, после го отвори отново. Погледът му бе мътен и отнесен. Незасегнатата половина от лицето му се задвижи с отчетлива мимика и той отвърна:
— Наричайте ме Арнолд.
Гласът му бе тих, задъхан, половината му уста бе парализирана, но произнасяше думите достатъчно ясно.
— Арнолд, разкажете ми за Хорас Уайли — каза Ричър.
Мейсън затвори окото си отново, този път по-продължително, сякаш се допитваше до някакъв свой, вътрешен източник на информация, после погледна Ричър и отвърна с полуусмивка:
— Наричах го Конче. Струваше ми се подходящо за Тексас.
— Кога се чухте за последен път?
Пауза.
— Мисля, че никога не сме се чували — каза Мейсън. — Не и след като заминах.
— Разказвали ли сте му истории за Дейви Крокет?
Нова пауза. По-продължителна. Много по-продължителна.
— Не си спомням — призна Мейсън.
— Твърди, че е постъпил в армията, защото сте му разказвали истории за Дейви Крокет.
— Кончето е влязло в армията? Гледай ти!
— Можете ли да ми кажете нещо за тези истории?
— Не си спомням.
— Сигурен ли сте?
— Дали не беше онова телевизионно предаване, което хлапето гледаше?
— И нищо друго?
— Не мисля, че съм разказвал разни истории. Не и по онова време. Хората ме намираха за мълчалив.
Окото му се затвори отново, а брадичката му падна върху гърдите. Госпожа Мейсън оправи главата и се надигна.
— Заспа — каза тя. — Отдавна не е говорил толкова много.
Излязоха в коридора с тапети на цветя.
— Можете ли да му помогнете? — попита жената.
— Ще се свържем с Министерството по въпросите на ветераните.
— Разказвал ли ви е някога истории за Дейви Крокет? — попита Ричър.
— Не, никога.
— Как е синът ви? — попита Синклер.
— Добре, благодаря. Малко е… бавен. В момента е като седемгодишно дете. Но е кротък, не буйства. Трябва да сме доволни. Арнолд обаче се самообвинява. Затова се върна в Тексас, след като напусна армията. Преди толкова години. Просто избяга. Не можеше да го гледа ден след ден. Защото смяташе, че вината е негова.
— Защо?
— Става въпрос за генетично заболяване. Синът ни го е наследил или от него, или от мен. Арнолд смята, че е от него. Истината е, че причината може да е и в двама ни. Той обаче настояваше, че именно той е виновен. В крайна сметка се върна. Успокои се. Справяше се добре. Но продължи да се обвинява. А сега се тревожи как ще се справим.


Върнаха се в колата, направиха обратен завой и потеглиха по пътя, по който бяха дошли.
— Вярвате ли му? — попита Ричър.
— На какво да вярваме? — отвърна Синклер. — Не можа да си спомни нищо.
— Вярвате ли му, че не може да си спомни нищо?
— А ти?
— Не съм сигурен. От една страна, човекът умира от мозъчен тумор. От друга обаче, не ми харесаха тези приказки с „наричайте ме Арнолд“. Опитваше се да спечели време. Бил е в армията двайсет години, следователно може да подуши Военната полиция от километри. Искаше да обмисли отговорите си.
— Какви според теб са те в крайна сметка?
— Не, Уайли не се е свързвал с него и, не, не си спомня да му е разказвал истории за Дейви Крокет.
— Смяташ ли, че ни излъга?
— Трудно е да се прецени в неговото състояние. Мисля, че първата част от отговорите му отговаряше на истината. Самият Арнолд беше натъжен, но не се оправдаваше. Замисли се ужасно дълго, след като го попитах за Дейви Крокет. Може да е било заради мозъчния тумор. А може и да е събрал две и две. Изминалите години, характерът на Хорас Уайли, който Арнолд е наблюдавал съвсем отблизо, плюс каквото и да се крие в тези история за Дейви Крокет и внезапната поява на военен следовател… Затова започна да отрича. А естествената ни симпатия към положението му обяснява всичко със загубата на памет. Може наистина да не си спомня. Едва ли някога ще разберем със сигурност. Няма начин да открием истината. Не можем да го притиснем.
— Едва ли е бил активен участник в плановете на Уайли. Болен е от година и половина — каза Бишоп.
— Съгласен — отвърна Ричър.
— Следователно ключът към всичко са историите за Дейви Крокет. А в тях няма нищо интересно. Някакви глупави приказки за деца. Въпреки това обаче те окупират първото място в тайнствения списък на Уайли. Очевидно крият някакъв дълбоко личен смисъл.
— Личен смисъл? Какво означава това? — попита Синклер.
— Не ги е разказвал на жена си — обясни Нили. — Следователно не са свързани със семейството, а с работата. С военната му служба. В армията има милиони подобни истории. Всеки род войски, всяко подразделение има свои легенди. Може Мейсън да е разказвал на Уайли истории, свързани с поделението му, като мъж на мъж, опитвайки се да установи по-здрава връзка с момчето. Като във филмите. Новият приятел на майката винаги прави подобни неща. Може Уайли да си е спомнил тези истории. Може те да са били достатъчно въздействащи, за да го накарат да дойде тук и да провери дали са истина след толкова много години.
— За какви легенди става въпрос?
— Можем само да гадаем — отвърна Нили, която четеше служебното досие на Арнолд Мейсън като партитура: движеше пръста си по редовете, наклонила леко глава, сякаш слушаше някаква мелодия. — Шансът е малък, но ако се върнем назад, в самото начало, ще открием командира на тези момчета, който тогава е бил лейтенант, после е бил изпратен другаде, а след време се е върнал при тях вече като капитан. Може би дори като майор или подполковник. По онова време във въздушнопреносимите дивизии се е правила добра кариера. Ако въпросният командир се е представил добре, може дори още да е в армията. Ще заема висок пост, но ще си спомни. Всички помнят първото си поделение.
— Това е било преди четирийсет години.
— Ако е завършил „Уест Пойнт“ на двайсет и две, е далече от възрастта за пенсиониране.
— Би трябвало да е генерал.
— Нищо чудно.
— Как ще го откриеш?
— Ще звънна на един приятел в „Личен състав“. Все някой ще го открие.
— Действай — одобри Синклер. — Веднага щом се върнем.
Продължиха към града. Небето навън започна да потъмнява. Или се канеше да вали, или се свечеряваше. Или и двете.


В Джалалабад вече се мръкваше. Куриерът напусна бялата кирпичена къща. Качи се в пикапа. Следваше същата процедура, както и предишния път. Щеше да пътува цяла нощ, след което да вземе ранния полет. Беше готова. Все още бе „чиста“, повече или по-малко. Не че швейцарците се интересуваха от подобни неща. Най-важни за тях бяха парите. Така ѝ бяха казали.
Бе запаметила адреса в Цюрих. Знаеше, че Цюрих ще изглежда по различен начин в сравнение с Хамбург. Бе запаметила всички номера. Тяхната банкова сметка, паролата, стоте милиона долара и нула цента, банковата сметка на Уайли. В джоба си имаше швейцарски франкове, за такси.

Моли се за успех, бе казал дебелият. Не трябваше да се моли за своя. Задачата ѝ беше лесна. Трябваше да се моли за успеха на Уайли. Тя не харесваше Уайли. Не заради грубото му отношение към нея. А защото беше слаб, лукав, потаен и лесно излизаше от равновесие. Именно това я тревожеше. Неговата задача не беше лесна. А нейният успех зависеше от неговия.
Ако сделката се провали обаче, тогава, да, ще бъдеш убита.

Тя нямаше да се провали по своя вина.
Тойотата подскачаше по черните пътища, устремена към планините, зад които залязваше слънцето.


Нили се настани пред един от телефоните в стаята в консулството и позвъни на своя приятел в „Личен състав“. Обясни от какво се нуждае. Приятелят ѝ отвърна, че теорията ѝ звучи съвсем логично. Трябваше да потърсят младши офицер, служил в средата на петдесетте във въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в Германия. Въпросният офицер трябваше да продължава да служи в армията четирийсет години по-късно. Нили заложи пет долара, че ще успеят. Приятелят ѝ заложи десет, че няма да успеят. Поради естествения процес на остаряване, каза той, плюс три сериозни катаклизъма: първо Виетнам, после колапса на Съветския съюз и накрая модернизирането на военната машина, която ставаше все по-технологична — използваше телесни брони и прибори за нощно виждане и допускаше жени в бойните части. Никой мъж не можеше да оцелее в подобни условия.
Звънна друг телефон. Вандербилт вдигна и подаде слушалката на Ричър. Беше Гризман.
— Трябва да говорим насаме — каза той.
— Казвай — отвърна Ричър.
— Не, на четири очи. Сами. Къде се намираш?
— Нямам право да ти кажа.
— Не мога да ти помогна, ако не ми позволиш.
— В американското консулство.
— Чакай ме отвън след една минута.



32

Ричър чакаше на тротоара, обърнал гръб на нескопосаната имитация на Белия дом. Забеляза мерцедеса на Гризман сред трафика на стотина метра вляво. Когато той спря пред него, Ричър се качи, а Гризман направи обратен завой и тръгна в посоката, от която бе дошъл. Изглеждаше все така едър, направо огромен. И мълчалив. Беше си наумил нещо.
— Къде отиваме? — попита Ричър.
— На железопътната гара — отвърна Гризман.
— Защо?
— Защото съм съвестен полицай. Включих Уайли в списъка на потенциалните заподозрени. Което означава, че всеки униформен полицай разполага с портрета му. Включително патрулите, които обикалят по улиците. Те са го показали на куп хора. Служител в бюрото за обмяна на валута на гарата го е познал. Идвал е преди два дни. Реших, че ще проявиш интерес.
— Благодаря.
— Има обаче един проблем — отвърна Гризман.
— Това не ми звучи добре.
— Видя полицейското ни управление. В лабораториите вършат чудеса. Смятаме, че жертвата е ударена седем пъти по главата. Сякаш убиецът е изпаднал в ярост. Всички удари са попаднали на едно място, затова черепът там е станал на каша. Само два от седемте удара са се отклонили леко, единият наляво, другият надясно. Като съпоставим двете половини на сравнително ясните отпечатъци, добиваме цялостна представа за използваното оръжие.
— Браво.
— Разполагаме с огромна база данни за справки и сравнения.
— Не се съмнявам в това.
— Ударите са нанесени с ръкохватката на пистолет „Берета М-девет“.
— Разбирам — каза Ричър.
— Това е стандартният пистолет, приет на въоръжение в американската армия.
— Не съм бил аз.
— Уайли?
— Нямам представа.
— Има още нещо — каза Гризман.
То обаче трябваше да почака, защото светофарът светна зелено и мерцедесът излезе на площада пред гарата. Мракът подрани благодарение на сивото небе. Уличните лампи светнаха.
Реки от забързани, целеустремени хора се вливаха и изливаха от площада, като заобикаляха онези, които объркани и безмълвни бяха застинали на място. В единия край имаше ярко осветена будка. Бюро за обмяна на валута. С един служител.
Гризман паркира и двамата с Ричър изминаха пеша останалата част. Мъжът зад гишето се оказа дребен и мургав. Говореше бързо, дори на английски. Ричър му показа полицейския портрет и човекът отвърна:
— Да, преди два дни, вечерта, марки и долари в аржентински песо.
— Колко?
— Към четиристотин долара.
— Нервен ли беше? Или възбуден?
— Погледът му беше отнесен. Сякаш си мислеше за нещо друго.
— Какво?
— Представа си нямам, човече.
Ричър отстъпи крачка назад и се огледа. С всяка изминала минута ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Видя потоците от хора и железопътната гара зад тях, голяма, лъскава и ярко осветена като музей или катедрала. Видя светлините на града и оживения трафик.
— Да се връщаме в колата — предложи Гризман.


Изминаха две преки в гъстия трафик, след което отбиха и спряха в една тиха уличка. Седяха един до друг на предните седалки и се взираха през стъклото. Гризман като че ли се чувстваше комфортно именно по този начин. Хем бяха сами, хем не разговаряха лице в лице.
— Казах ти, че на рафта с папките има едно празно място — започна той.
— Открихте ли липсващата папка?
— Не, но открихме нещо друго. Папките са изработени от твърд картон, покрит с винил. Всичките в различни цветове. С четири халки отвътре. Подредени като книги. Сещаш ли се за какво говоря?
— Нашите папки са с по три халки.
— Да предположим, че на лавицата има десет папки, плътно наредени една до друга. И номерирани от едно до десет. Да предположим, че те помоля да извадиш номер шест. Как ще го направиш?
— Изкушавам се да ти отговоря, че не е никак сложно. Подозирам обаче, че ще сгреша. Нали видях лабораториите ви.
— Колегите проведоха експеримент. Възпроизведоха сцената и използваха за опитни зайчета трийсет и четирима души. На практика всеки, който се отби в кабинета им. И всеки извади папката по един и същ начин. Без изключение.
— Как?
— Пресягаш се и поставяш показалеца си върху гърба на избраната папка, в нашия случай номер шест, все едно си я търсил, открил си я и дискретно заявяваш правата си над нея. Тя е твоя. Тя е твое притежание. Чувството ти на собственост е закодирано в психиката ти. Тя обаче е наредена плътно до останалите. Няма за какво да се хванеш. Не можеш да помръднеш показалеца си. Подсъзнателно обаче не можеше да се откажеш от притежанието си. Затова поставяш ръба на палеца си върху номер пет и възглавничката на средния си пръст върху номер седем, за да ги отместиш леко, много внимателно, с уважение сякаш, защото това е една много подредена лавица, след което вмъкваш палеца и средния пръст между папките, за да обхванеш гърба на номер шест. Показалецът остава там, където е бил от самото начало, на гърба на папката, готов за тежестта, когато тя се плъзне надолу към теб.
— Браво — отвърна Ричър.
— При левичарите нещата се обръщат огледално, разбира се.
— Предполагам, че убиецът не е бил левичар.
— Разполагаме с идеален отпечатък. Снет от гръбчето на съседната папка. Отпечатък на среден пръст на дясна ръка. Притиснат леко върху винила.
— Открихте ли го в системата?
— Получихме пълно съвпадение.
— Чудесно.
— Пълно съвпадение с отпечатъка, който свалихме от спортната кола на убитата жена. От хромираната повърхност на лостчето на вратата. Неизвестният заподозрян. Това е същият човек, Ричър. Отпечатъците са напълно идентични. Същият пръст, същият ъгъл, същият лек натиск. Това ме безпокои.
Ричър замълча.
— Първо жена, после мъж, и двамата жестоко убити — продължи Гризман. — И ти знаеш кой го е направил.
— Помогни ми да открия Уайли и ще ти кажа.
— А това ще помогне ли на мен самия?
— Ще видим, когато го открием.
— Ти можеше да ми кажеш още сега.
— На кого обаче? На редовия следовател или на послушния бюрократ, който десет минути по-късно ще предаде информацията на собственото си разузнаване в Берлин? И аз ще се озова в затвора още десет минути по-късно.
— Не казваш ли на шефовете си онова, което би трябвало да знаят?
— Казвам им колкото се може по-малко. С прости думи, без никаква математика, никакви диаграми.
— При всички случаи ще отидеш в затвора. В Германия е незаконно да се укрива подобна информация.
— Ще ме арестуваш ли?
— Мога да те обявя за свидетел. Това ще те задължи да отговаряш на въпросите ми. В противен случай ще бъдеш обвинен във възпрепятстване на правосъдието.
— Сигурен съм, че се шегуваш.
— Говоря напълно сериозно.
— Има по-важни случаи от твоето разследване. Сигурен съм, че моят президент с радост ще го обясни на твоя канцлер. Не бива обаче да тръгваме по този път. Помогни ми да намеря Уайли и тогава заедно ще решим твоя случай.
— Той ли го е направил?
— Забрави отпечатъка. Един добър адвокат ще разбие на пух и прах подобна улика. Може да е оставен преди месеци. Трябва да подходиш от друг ъгъл. Беретата е по-добра улика. Подобно оръжие се продава в любимия бар на жертвата. Знаеше ли това? Кой би могъл да си купи такъв пистолет?
— Уайли — отвърна Гризман. — Купил си е там фалшива самоличност.
— Добра теория. Обещаваща. Не доказва нищо, но следващата стъпка в тази насока изисква да го открием и да го попитаме.
— Къде е той?
— Нямам представа.


В този момент Уайли се намираше на стотина метра от тях. Пресичаше улицата на пешеходна пътека, разположена на две преки източно от гарата. Беше облечен с черен панталон и черен суичър с качулка. Носеше малък черен сак. Беше тежък. Товарът му подрънкваше на всяка крачка. Отначало американецът тръгна по познатия маршрут, от автобусната спирка към бара с лакираната дъсчена фасада. По средата на пътя обаче свърна по алея, предназначена само за автомобили. Мина покрай два огромни контейнера за смет, отвори вратата, означена с табела „Изход“, и слезе по стълбите, които водеха до подземния гараж на хотела. Същия, в който бе срещнал проститутката. Спомняше се как се бе обърнала и го бе поканила в колата, сякаш не бе имала търпение да остане насаме с него.
Спомняше си всяка подробност.
Нямаше камери.
Запъти се към противоположния край на етажа, който миришеше на студен бензин, студен дизел, студен каучук и студен цимент. Избра си сребристо беемве. С шестцилиндров бензинов двигател. По-стар модел. Имаше вид на кола, оставена тук доста отдавна. Предното стъкло бе покрито с прах. Боята пък бе покрита с фин слой мръсотия. Той приклекна пред радиаторната решетка. Извади кръстата отвертка от сака си, разви предната табела и я прибра в чантата. Заобиколи колата и приклекна отзад. Разви задната табела и прибра и нея.
Извади газов примус за къмпинг. Чисто нов, купен специално за случая. Не беше голям, но беше изработен от пресована стомана, с гумен маркуч и месингов клапан. Извади и малка туристическа бутилка пропан. Светлосиня, евтина, удобна. Свърза маркуча и завъртя клапана. Чу съскането на газта, след което изключи клапана.
Легна на студения цимент и се плъзна на половин метър навътре под багажника на колата. Извади от чантата си шест дървени блокчета. Части от детски конструктор. Май беше шведски, помисли си Уайли. Всяко блокче бе дълго петнайсет сантиметра и широко три. Всяко блокче бе боядисано в различен ярък цвят. Подреди ги като кула върху стойката над горелката. Там, където обикновено се поставяше чайникът или кафеварката. Сложи първите две блокчета, върху тях следващите две на кръст и накрая последните две, досущ като първите. Приличаше на миниатюрен лагерен огън. Извади и чиния от сребристо фолио с размерите на печено пиле. Постави я внимателно върху кулата от дървени блокчета.
Дойде ред на кутията с деветмилиметрови патрони тип „Парабелум“. В нея имаше сто патрона. Това бе една от двете кутии с муниции, които бе купил заедно с пистолета от онези глупаци в бара. Уайли се пресегна под колата и внимателно постави кутията в сребристата чиния.
Приключи. Всичко бе готово. Газовата бутилка, маркучът, примусът, дървените блокчета, чинията, патроните.
И резервоарът на беемвето, разположен точно над тях.
Уайли направи крачка назад и извади запалка „Зипо“. Провери месинговия ключ. Включи горелката. Чу съскането на газта. Щракна запалката и поднесе пламъка към тръбата на горелката. Газта пламна с пукот. Той завъртя месинговия ключ на едно деление под средата. Което бе равносилно на къкрене. После се измъкна изпод колата, изправи се, взе сака си и се отдалечи с бързи крачки.


На около два километра от хотела Дремлер тъкмо излизаше от кабинета си на четвъртия етаж.
Бе прекарал двайсет секунди в асансьора, за което време бе продал трийсет и три чифта бразилски обувки. Мюлер, който го очакваше на тротоара, го посрещна с думите:
— Чул си, предполагам.
— За Волфганг Шлуп? — попита Дремлер. — Само за това слушам. Полицията нахлу в бара. Членовете ни са много разстроени. Телефонът ми не спира да звъни.
— Уайли ли е бил?
— Мислех, че е извън града.
— Както и всички останали. Всички погледи бяха насочени натам. Никой не погледна в обратната посока. Аз обаче го направих. За всеки случай. Засякох го на две камери, разположени на светофари. Предполага се, че следят трафика, но всъщност записват. И го открих. Караше в обратната посока. Към „Санкт Георг“. Изобщо не е напускал града. И в момента е тук.
— Къде?
— В голям бял микробус. Всеки полицай в града го издирва.
Дремлер измина няколко крачки, потънал в размисли. После попита:
— Като изхождаш от професионалния си опит, колко сериозно смяташ, че ще бъде разследването на убийството на Волфганг Шлуп?
— Изключително сериозно. Главата му е буквално размазана.
— Ще съставят списък на хората, с които е разговарял през деня. Името ми ще фигурира в него.
— Естествено. Гризман обича списъците. Обожава бюрокрацията.
— Не мога да си позволя да ме свържат с Шлуп. Би било злепоставящо от политическа гледна точка.
— Измисли някаква история. Ти си бизнесмен, той е бизнесмен. Разговаряли сте за фондовата борса. Никой не може да те обвини в лъжа.
— Това достатъчно ли е?
— Разговорът ви не е нищо повече от съвпадение. Може да сте се запознали на делова вечеря. Да си кимвате, когато се видите. Или просто да се поздравявате. Проява на любезност, нищо повече. Почти не се познавате.


Гризман откара Ричър до консулството и го остави на същото място, от което го бе взел. После полицаят потегли, а Ричър влезе вътре и откри, че Нили е спечелила облога си за пет долара. Разполагаше с телекс, който го потвърждаваше.
През 1955 г. американската армия наброявала доста над един милион военнослужещи. Сред тях бил млад лейтенант на име Уилсън Хелмсуърт. Току-що завършил „Уест Пойнт“ и няколко специализирани курса. Сменял една въздушнопреносима част с друга. Няколко пъти се озовавал в ролята на командир на Арнолд Мейсън. Дори теоретично бе напълно възможно двамата да са се срещали. На някакви официални мероприятия. На парад например. Не ставаше въпрос да са пили бира заедно. Хелмсуърт продължил да расте в кариерата, като междувременно овладял цялата теория и практика на скоковете с парашут. По едно време държал куп рекорди. Включително за свободно падане. Написал няколко книги за тактиката на въздушния десант.
Оцелял в продължителната война в джунглата, където короните на дърветата били толкова гъсти, а въздухът толкова влажен и мъглив, че пехотинците пет пари не давали за тактиката на въздушния десант. Въпреки това Хелмсуърт бил повишен. Оказал се на гребена на вълната, когато разработил теория за използването на специалните части, и двайсет и няколко години по-късно продължавал да бъде сред най-добрите в тази област. В момента ръководел обучението на специалните части във Форт Бенинг. Което всъщност е родното място на американските рейнджъри. Генерал-майор Уилсън Т. Хелмсуърт. Единственият младши командир от началото на Студената война, който продължаваше да носи зелената униформа. Единственият командир от годините, когато въздушнодесантните части бяха подчинени на армията и войниците носеха кафяви кубинки, оцелял във времето, когато въздушнодесантните части станаха самостоятелни и започнаха да носят черни кубинки. Шансът бе буквално едно на милион.
— В момента се намира в Бенинг — заяви Нили.
— Ще му трябват трийсет минути, за да позвъни. Той е доста зает човек — поясни Синклер.
— Не можем да го направим по телефона — отвърна Ричър. — Трябва да се срещнем лице в лице. Човекът е в армията от четирийсет години. Научил се е да увърта и да крие истината. Трябва да бъдем в една и съща стая. Трябва да видим езика на тялото му.
— Ние? Не можем да се върнем. Не и в този момент. Никой от нас не може да лети за Америка.
— Никой от нас няма да лети. Хелмсуърт ще дойде при нас. Ако е в Бенинг, може да отиде в Атланта и да вземе нощния полет. Сутринта ще бъде тук. Мисля, че Съветът на началник-щабовете трябва да му нареди да се яви незабавно в американското консулство в Хамбург.
— Само защото някой е подхвърлил загадъчна реплика за полузабравена легенда от своето детство?
— Ратклиф обеща да получим всичко, от което се нуждаем.
— В случая говорим за генерал-майор!
— Което означава, че ще избегне всеки съмнителен въпрос със сто километра в час. И всеки компрометиращ — с двеста. Няма да се получи по телефона. Налага се да види лицето на Съвета за национална сигурност. А ние трябва да видим неговото.
— Само за да проверим една догадка?
— Това е чужда страна. Възможно е тук да се крие чуждестранен враг. Ще му връчат поредния медал. На теория може да получи дори „Сребърна звезда“.
— Защото е долетял със самолета?
— Той е генерал-майор. Големите шефове получават медали със същата скорост, с която обикновените хора трупат въздушни мили и бонус точки.
— Сигурен ли си, че се нуждаем от него?
— Не бива да оставим нито един камък необърнат.
Синклер позвъни във Вашингтон.

Някъде отвън долетя слаб, далечен звук. Тъп, кух пукот и свистене. Последвани от още пукот.
Бум, бум, бум.
Пистолет, помисли си Ричър, вероятно деветмилиметров, стрелба в градски условия на около два километра от тук. Отиде до прозореца и го отвори. В далечината се разнесе вой на сирени. Последва го нова канонада от изстрели, първо четири, после пет, все още слаби, но все пак по-силни заради отворения прозорец. Долови два вида сирени — едните вероятно бяха на полицейски коли, другите на линейки. Отново прозвучаха изстрели, невъзможно бързо един след друг, като непрекъснати експлозии, като сто картечници, които стрелят едновременно, като най-зрелищната заря, която градът бе наблюдавал някога. После дойде ред на глухия, но силен взрив на резервоар с гориво, последван от още два пистолетни изстрела, след което настъпи тишина. Чуваха единствено рева на полицейските сирени и писъка на линейките, оглушителния рев на пожарните коли и всички те се смесиха в един общ вой, който звучеше по-скоро като изпълнен с тъга протяжен вопъл, отколкото като обещание за помощ.

Ричър надзърна на улицата и видя куп полицаи на улицата, повечето в патрулните си автомобили, някои на мотори, а един дори тичаше по тротоара. Забеляза още две линейки и пожарна. Накъдето и да погледнеше, виждаше отблясъци в синьо и червено.
— Какво става? — учуди се Синклер.
— Прозвуча като пожар в къща, в която някой е оставил кутия с муниции на кухненския плот. После гръмна газова бутилка. Трябваше да чуем сирените доста по-рано, но най-вероятно взривът е избухнал в масивна каменна сграда. Може огънят да не се е виждал отвън. Затова съответните служби реагираха толкова късно.
— Пожарът преднамерен ли е?
— Възможно е. Но независимо дали е дело на човешка ръка или на случайност, огънят бучи по един и същ начин.
— Свързан ли е с нашия случай?
— Невъзможно е да се прецени — отвърна Уайт. — Градът е голям. Случват се доста неща.
Избухна нова експлозия на гориво. Слаба и далечна, но не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. Мощен тътен, последван от безмълвния вакуум, който съпровожда засмукването на въздуха и почти невъзможната горещина. Ричър наблюдаваше улицата. Всеки полицай в града бързаше в същата посока.



33

Уайли свали катинара от средното резе, дръпна двата райбера — първо горния, после долния, отвори вратата и влезе вътре. Беше напълно спокоен. Очакваха го прости, механични задачи. Първо регистрационните табели. Той свали номерата на взетия под наем микробус и постави на мястото им тези от старото беемве. После взе флаконите с автомобилна боя, които бе купил от една железария — зелен, жълт, оранжев, червен и сребрист. Изписа две огромни букви отстрани на микробуса. Собствените му инициали, но в обратен ред — УХ, издути като балони. Наподобяваха графитите по влаковете в метрото. Прокара сребрист контур по краищата им и нарисува куп облачета за фон, след което добави дебело Ш и също толкова дебело Л, сякаш бяха инициалите на друг художник. Те обаче означаваха нещо съвсем различно. Шугър Ленд. Защо, по дяволите, да не го напише отстрани на микробуса? Та нали от там идваше и натам отиваше?

Покри всичко с фин слой сива боя, за да приглуши ярките цветове и да състари рисунката. Отстъпи назад. Главата му се бе замаяла от аерозолите. Но остана доволен. Това вече не бе нов бял микробус. А типична таратайка от крайните квартали. Не заслужаваше да я удостоят с поглед. Не че имаше кой да го направи. Всички бяха в хотела. Там щяха да се съберат всички ченгета и куп представители на други служби. Пожарникари например и дори специалните полицейски части заради стрелбата и взривовете. После щяха да довтасат службите за сигурност, бюрократите, ловците на слава…
Бях там, човече. Куршумите свистяха над главата ми.

Уайли отвори двойните врати докрай, после се качи зад волана и запали двигателя. Включи на задна и направи няколко маневри, докато най-накрая успя да подравни микробуса спрямо камиона. Впери поглед ту в едното, ту в другото странично огледало и даде назад бавно, много бавно, докато задната броня на микробуса опря в тази на стария камион. Уайли слезе от микробуса и влезе във фургона. Отключи ролетната врата отвътре и тя се вдигна над главата му.
Пред очите му изникна дървен сандък.
С размерите на малък контейнер. Висок над метър и осемдесет, широк също над метър и осемдесет и дълъг три метра и половина. Бе скован от здрави дъски, прави, прилепнали плътно една към друга, някога съвсем светли, а сега потъмнели до кехлибар с тютюневи оттенъци.
Това бе прототипът на стандартизирана контейнерна система, с която Пентагонът бе експериментирал през 50-те. Сандъкът бе оцелял като по чудо от една отдавна отминала епоха. Късче от историята. Тук-там се виждаха избелели печатни букви.
Тежеше близо триста килограма. Не можеше да го помръдне без хидравлична количка. А с такава не разполагаше. Уайли извади от сака си най-обикновена права отвертка. Старомодна. Досущ като сандъка. Който имаше винтове, чиито глави бяха с размерите на копчета. Разположени на разстояние от петнайсет сантиметра по периметъра на задния панел. Общо четирийсет и четири. Броят им най-вероятно бе определен в резултат на проучване от фирма, специализирана в областта на научноизследователската и развойната дейност. Някой тип с костюм бе получил тлъст чек за това, че бе стигнал до извода, че колкото повече винтове сложат, толкова по-добре. И всички бяха останали доволни. Пентагонът се бе застраховал. Производителят на винтове бе изкарал куп пари. Нищо чудно да ги бе продавал по долар парчето. Нали уж са специални, изработени по военна спецификация.
Уайли се захвана за работа.


Телефонът в консулството иззвъня. Беше Гризман.
— Нещо се е случило в подземния паркинг на хотела — каза той. — Същият, в който е била проститутката. Свидетелите са чули изстрели, след което се е взривил един автомобил. А после още два. Огънят е ограничен благодарение на противопожарната система, която е започнала да пръска вода и пяна от тавана. Въпреки това не можем да се приближим. Хората ми не са сигурни, че е безопасно.
— Смятате, че стрелецът е още там? — попита Ричър.
— Не мислиш ли така?
— Гърмежите ми се сториха доста странни. Възможно е някой просто да е взривил мунициите. Да е използвал някакъв механизъм със забавено действие. Не изключвай възможността да е използвал таймер например. В такъв случай отдавна си е тръгнал. Той е там, където вас ви няма.
— Кой?
— Хорас Уайли може би. В момента е доста зает. Вероятно иска да отвлече вниманието ви. Трябва да изкараш половината си хора на улицата.
— Смяташ, че се е върнал в града?
— Започвам да мисля, че никога не го е напускал. Възможно е в момента да отива някъде с микробуса си. Трябва да изкараш хората си на улицата.
— Невъзможно. Следваме инструкции, спуснати от правителството. В центъра на града са прозвучали изстрели, избухнали са взривове. Решението не е мое. Всичко се командва от кметството и ние просто следваме правилата.
— Колко време ще изчакат, преди да влязат вътре?
— Очакваме екип сапьори с тежки брони. Трийсет минути най-вероятно.
— Добре — каза Ричър. — Успех!
Той затвори телефона. Никой не каза нито дума.
— Излизам на разходка — заяви Ричър.


Четирийсет и четирите винта му отнеха двайсет минути, а ръцете му натежаха от умора. Но успя да освободи задния панел и го постави като мост между товарните платформи на микробуса и камиона. Равна повърхност, която да свърже двата товарни автомобила. Както бе планирал предварително. Беше помислил за всичко.
Въздухът в сандъка миришеше на застояло. Старо дърво, стар брезент, стар прахоляк. Старият свят. Съдържанието бе точно такова, каквото го бе описал чичо Арнолд преди толкова много години. Десет напълно идентични артикула. Абсолютно еднакви. Всеки тежеше двайсет и пет килограма. Всеки бе положен в контейнер за транспортиране. Който чичо Арнолд бе определил като Н-192. Уайли помнеше всички подробности. Контейнерите имаха дръжки. Това ги правеше лесни за носене. Лесни за бутане, дърпане, плъзгане. Щеше да ги премести един по един. От стария камион в новия микробус. И да ги нареди плътно един до друг, като започне отзад напред.
Уайли си почина малко, въздъхна и се зае със следващия сандък.


Ричър тръгна на юг към езерото Аусеналстер. Градът бе потънал в тишина. Беше се смълчал след инцидента. В Европа често ставаха експлозии. Беше пълно с всевъзможни фракции, групировки, народни армии и прочие. Щеше да се вдигне голям шум за ден-два, след което всичко щеше да бъде забравено, тъй като щеше да дойде ред на следващия инцидент. Ричър сви на изток, като последва извивката на брега. Намираше се на три километра от апартамента на Уайли. Там нямаше къде да паркира взетия под наем микробус. Но логиката изискваше да го държи близо до дома си. Това бе относително понятие. Ако очертаеше кръг на картата, щеше да покрие доста голяма площ. Част от нея щеше да бъде заета от вода. Но по-голямата щеше да остане суша. И Ричър можеше да обиколи съвсем малка част от тази суша. Въпреки това по-добре бе да се захване с нещо, отколкото да стои със скръстени ръце. По-добре бе да се разходи наоколо, отколкото да стои в консулството. Затова той продължи да се разхожда.


Двайсет и пет килограма са сериозна тежест, особено когато трябва да я вдигнеш няколко пъти. Уайли реши да си почине след седмия сандък, тъй като вече дишаше тежко и нямаше сили да се изправи на крака. Част от умората му се дължеше най-вероятно на нерви. Работата, която вършеше в момента, бе съвсем елементарна, но присъствието му тук го излагаше на риск. Това бе най-опасният момент в цялата операция. Дори не беше момент, защото отнемаше много, много време. Дотук половин час. Флуоресцентните лампи над старите докове вече светеха, а под тях микробусът и камионът стояха долепени един до друг като в някаква автомобилна содомия, допълвана от поклащане, бутане, тропане. Всичко това се случваше пред занемарен склад, който никой не бе използвал през последните трийсет години.
Това правеше Уайли уязвим.
Което не бе добре.
Той въздъхна дълбоко, изпъна рамене — които вече го боляха силно — и поднови работа. Побутна сандък номер осем, изтика го до задния край на стария камион, върху импровизираната дървена платформа и накрая бавно, много бавно успя да го прехвърли в новия микробус, където го подреди до номер седем.
Върна се при следващия сандък, оставен до срещуположната стена на камиона. Номер девет. Затика и него. От единия край до другия, от камиона в микробуса. Пое дълбоко дъх и се върна за десетия. Последният. Отдръпна го от стената. Наръчникът бе точно там. Както бе казал чичо Арнолд. Дебела бежова папка на червени райета, поставена в тънък талашитен футляр с изрязани като полумесеци дупки в края, които да улеснят изваждането ѝ. Сигурно някой дърводелски чирак я бе сковал преди всичките тези години. Във фабриката за сандъци. Папката съдържаше циклостилни копия на напечатани на машина страници, хванати с месингови телчета, потъмнели от времето.
Уайли взе папката в една ръка и задърпа сандъка с другата. Опря номер десет до номер девет и пъхна наръчника между тях. Избута дървения панел, който бе използвал за прехвърлянето на сандъците, и затвори вратата на микробуса отвън. Прекоси празния фургон и слезе от камиона през кабината му. Заобиколи го, качи се в микробуса и запали двигателя. Направи няколко маневри, докато завие обратно, и го паркира с предницата навътре в дясната половина на склада. Затвори вратата на кабината и я заключи. Събра нещата си в сака, затвори двойните врати на склада, дръпна резето, заключи катинарите.
Почти четирийсет минути. Доста време. Уайли отиде до ъгъла и надзърна предпазливо към павираната улица. Чак до железния мост. Видя колите, които се движеха по булеварда отвъд него. Отляво надясно и отдясно наляво. С обичайна скорост. Без сирени. Без свирене на гуми. Без проблясване на сигнални лампи.
Логично.
Уайли нарами сака, тръгна по пешеходните мостове, които водеха от кей на кей, и се прибра у дома.


Ричър се озова насред „Санкт Георг“, квартала, който заемаше западния бряг на езерото. Не видя нищо интересно. Коли, но в нито една от тях не откри Уайли. Пешеходци, сами и на групи, но никой от тях не беше Уайли. Накрая спря на едно кръстовище. Главният път водеше към „Санкт Паули“. Вляво минаваше тясна уличка, която водеше към голям железен мост. Видя павета и лунна светлина върху черната вода. Всичко бе потънало в тишина. Не забеляза никакво движение.
Отказа се да обикаля повече, обърна се и тръгна назад. Хората гледаха телевизия по домовете си. Стотици стаи бяха озарени в синьо. Не се съмняваше, че гледат новините. Използването на патрони бе доста умен ход. Експлозията можеше да бъде приписана на случаен инцидент, но не и изстрелите. Те привличаха внимание. Някой бе действал като по учебник. Някой го бе планирал отдавна.
Ричър се върна в консулството, където охраната на вратата го пропусна незабавно, а Нили го уведоми, че Съветът на началник-щабовете е наредил на генерал Хелмсуърт да отлети незабавно за Хамбург. Генералът вече имал резервация за нощния полет на „Делта“ от Атланта и кола на консулството щяла да го посрещне сутринта на летището.
— „Сребърна звезда“. Със сигурност — отбеляза Нили. — Тук имаше експлозия и изстрели. Ще каже, че е бил в зона на военни действия.
Телефонът иззвъня. Беше отново Гризман.
— Не открихме никого в подземния гараж. Само три изгорели коли, още димяха. И дупки от куршуми навсякъде. Пълна лудница.
— Било е постановка — каза Ричър.
— Но от кого?
— Би било прекалено голяма случайност, ако е дело на някой друг.
— Всичко е в ръцете на кметството. Те не знаят предисторията.
— Можеш ли да отделиш няколко цивилни автомобила?
— Опасявам се, че е невъзможно. Очаквам всеки момент да получа заповеди. Както се развиват нещата, това може да стане и през нощта. Някой вече е изказал предположението, че тази част на гаража е близо до кухнята на хотела, и трябва да проверим активистите, които се борят за правата на животните и се обявяват против угояването на гъските за пастет от черен дроб и клетъчното отглеждане на телета.
— Не мисля, че са били те.
— Аз също. Но разбираш в какво положение се намирам. Очаква ме дълга нощ. В кабинета на кмета цари пълен хаос.
Оставаха дванайсет часа до отварянето на швейцарските банки.
Ричър замълча.
Гризман затвори телефона, без да каже „дочуване“.


Малко по-късно микробусът на Бишоп ги върна в хотела. Всички се прибраха по стаите си. Ричър чу вратата на Нили да изщраква. После и тази на Синклер. Минута по-късно тя му позвъни по вътрешния телефон.
— Кога смяташ, че трябва да поискаме помощ?
— Не преди утре — отвърна Ричър.
— Казваш това всеки ден.
— Живея с надежда.
— Утре ли ще се случи?
— Възможно е.
— Искаш ли да дойдеш и да поговорим?
Тя го очакваше насред стаята с черна рокля, перли, чорапи, обувки и невчесана коса.
— За какво си мислиш? — попита го Синклер.
Ричър я целуна продължително и бавно, после мина зад гърба ѝ. Тя се облегна на него.
— В личен или професионален план?
— Първо в професионален.
Той се приведе леко напред и откри висулката на ципа току под врата ѝ. Металната висулка с форма на капка. Миниатюрна, но безупречно отлята. Качествена изработка. Плъзна я надолу по гърба ѝ покрай закопчалката на сутиена.
— Къде възнамеряват да използват това, което купуват?
— Нямам представа — отвърна Синклер.
— В Германия?
— Няма никаква политическа логика.
Роклята се плъзна по раменете ѝ, падна, задържа се за миг върху ръцете ѝ, но отново падна и се нагъна на пода около краката ѝ.
Синклер отново се облегна на него. Беше топла.
— Най-вероятно във Вашингтон или Ню Йорк, евентуално Лондон — заяви тя.
— В такъв случай ще транспортират стоката по море. Изгубихме цял ден. Изходихме от грешно предположение. Уайли изобщо не е напускал града. Трябва да пренесе нещо тежко и обемисто, което изисква голям товарен микробус. Това не е най-добрият начин да го изнесе от Германия. Не може да стигне по суша нито до Вашингтон, нито до Ню Йорк или Лондон. Налага се да използва кораб.
Ричър отново се приведе леко напред, само сантиметър-два, и разкопча сутиена ѝ. Плъзна ръце по раменете ѝ, за да освободи презрамките.
Сутиенът се присъедини към роклята.
Той обхвана с длани гърдите ѝ. Тя извърна глава и го целуна.
— Преди седем месеца Уайли е докарал тук камиона от мебелния магазин — продължи Ричър. — Макар че никога не е служил тук. Избрал е Хамбург заради пристанището. Това е второто най-голямо пристанище в Европа. Наричат го врата към света.
Той пъхна палци под ръба на чорапогащника ѝ.
— Ще го качи на кораб — каза тя.
— Така смятам.
— Кога?
Той ги плъзна надолу. А после и бикините. Почувства пръстите си толкова недодялани.
— Когато му платят — обобщи той.
— А това може да стане и утре.
Ричър замълча.
Синклер събу обувките си и се обърна с лице към него. Беше чисто гола, с изключение на перлите. Представляваше чудесна гледка.
— Кога трябва да поискаме помощ? — попита тя.
— Не точно в тази минута — отвърна Ричър.
Свали ризата си.
— А сега слиповете.
— Да, госпожо — отвърна той.
Тя го яхна отново, но този път с гръб към него. Което си имаше своите плюсове и минуси. Като цяло не беше трудно. Ричър се почувства като зрител, който наблюдава щастието, изпитвано от друг човек. Тя се бе устремила към разтърсваща кулминация. Това беше ясно. И той нямаше нищо против.



34

Бишоп изпрати микробуса рано, защото генерал Хелмсуърт пристигаше. Шофьорът ги уведоми, че самолетът е кацнал в Хамбург още по изгрев слънце. Дипломатически служител е посрещнал генерала на летището и ще го отведе направо в консулството, където ще го настанят в апартамент за гости, ще му предоставят известно време да си почине и да се освежи, след което ще го доведат в стаята за съвещания, осигурена от Бишоп. Очевидно Хелмсуърт следваше заповедите си доста стриктно. Отказваше да разговаря с когото и да било освен със Синклер, Ричър и Нили, които можеше да позиционира в командната верига. Останалите нямаха място в нея. Което на практика не представляваше особен проблем. И бездруго бяха решили да ограничат броя на хората, които щяха да разговарят с него. Решиха, че нечия загадъчна реплика, свързана с полузабравена легенда от детството, няма никакъв шанс по време на официална среща, на която от другата страна на масата срещу генерала ще седнат седем души. Прецениха, че неформалната атмосфера ще даде по-добри резултати. Камерен състав. Предварително бяха решили това да бъдат Синклер, Ричър и Нили.
Затова останалите отидоха в обичайния си офис, а Бишоп въведе тримата в стаята, която бе избрал. Тя много приличаше на онази във Форт Белвар, в която Ричър бе получил медала си. Същите позлатени столове, същото червено кадифе, същите знамена. Може би таванът тук бе малко по-висок, все пак тази сграда бе по-стара. В стаята имаше и четири фотьойла, които Нили подреди в квадрат. Всички са равни. Просто хора, дошли да си побъбрят приятелски.
Бишоп ги остави сами, а минута по-късно влезе Хелмсуърт. Беше дребен и жилав, прехвърлил шейсетте. Посребрената му коса беше късо подстригана, а сивите му очи излъчваха интелект. Беше в бойна униформа, колосана и изгладена, с две черни звезди на петлиците. Бе летял цяла нощ, но изглеждаше в добра форма. Останалите се представиха на генерала. Здрависаха се, с изключение на Нили, която кимна любезно. После всички седнаха във фотьойлите, които тя бе подредила.
— Генерале, колко сте ядосан по скалата от едно до десет? — попита Ричър.
— Предвид обстоятелствата, синко — отвърна Хелмсуърт, — бих казал… осем или девет.
Звучеше като съдия, който чете смъртна присъда.
— Може да стане по-лошо — каза Ричър.
— Не се съмнявам, войнико.
— Но тъй като нямаме време за глупости, генерале, можете да се усмихнете. Събрали сме се да си поговорим за доброто старо време.
— Моето или вашето, майоре?
— За един сержант на име Арнолд Мейсън. Служил е в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Пътищата ви са се пресекли за пръв път през хиляда деветстотин петдесет и пета година, а после още два пъти. Но само документално. По това време чинът ви вече е бил прекалено висок. Едва ли си го спомняте.
— Не си го спомням. Случило се е преди четирийсет години.
— Но трябва да знаем какво си спомняте за неговата част.
— Какво е това? Фолклорен проект? Месец на войнишките истории?
— Издирваме човек на име Уайли. Като дете в продължение на шест години — между десетата и шестнайсетата — приятел на майка му е бил ветеран с двайсетгодишна служба в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в Европа. Смятаме, че приятелят на майката е разказвал на хлапето разни истории. Смятаме, че хлапето е запомнило тези истории и години по-късно е постъпило в армията заради тях.
— Така и би трябвало да стори. Радвам се да го чуя.
— Положението с Уайли е малко по-различно. Въпросните истории са били нещо като карта на съкровище и той е постъпил в армията само защото е искал да открие това съкровище.
— Това е абсурдно! — възкликна Хелмсуърт.
— Сега той е открил съкровището и е дезертирал.
— Какво е то?
— Нямам представа, но знам, че струва много пари.
— Откъде е дезертирал?
— От зенитна част, придадена към бронирана дивизия, дислоцирана край Фулда.
— Майоре, защо съм тук? Моля, кажете ми, че имате основателна причина да ме доведете в Европа.
— Искаме да чуем историите за скрити съкровища. От Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Сигурни сме, че ги помните. Всеки офицер помни първото си поделение.
— Няма никакви истории за скрити съкровища.
— Нашият човек Уайли взел участие в импровизирано състезание в неговата част. Всеки войник трябвало да обясни с едно остроумно изречение защо е постъпил в армията. Когато дошъл неговият ред, Уайли заявил, че чичо му е разказвал истории за Дейви Крокет.
Хелмсуърт не отговори. Ричър забеляза това.
— Въпросният чичо е бил всъщност приятел на майката на Уайли — продължи той. — Ветеран с двайсетгодишен стаж в армията. Чичо Арнолд. Любезно обръщение към приятеля на майката. Напълно адекватно, когато хлапето е било на десет. Но може да е изглеждало малко странно, когато е било на шестнайсет.
— Какви са тези истории за Дейви Крокет? — попита небрежно Хелмсуърт.
— Нямаме представа — отвърна Ричър. — Затова питаме.
— В кои години е служил приятелят на майката?
— От петдесет и първа до седемдесет и първа.
Хелмсуърт се замисли продължително.
— Генерале?
— Не мога да ви помогна — отвърна той. — Много съжалявам.
— Колко сте ядосан в момента? — попита Ричър.
Хелмсуърт понечи да отговори, но се спря в последния момент.
— Именно — каза Ричър. — Едно или две по скалата до десет. Вече не сте ядосан. Защото имате много по-сериозен проблем.
Хелмсуърт не каза нито дума.
— Генерале? — подкани го Ричър.
— Не мога да го обсъждам.
— Боя се, че се налага.
— Имам предвид, че нямам право да го обсъждам.
— Моите уважения, генерале — намеси се Синклер, — но в момента разговаряте със Съвета за национална сигурност. Няма по-високо ниво на достъп до секретна информация от това.
— Стаята подсигурена ли е срещу подслушване?
— Стаята се намира в американско консулство и бе избрана от резидента на ЦРУ.
— Трябва да разговарям със Съвета на началник-щабовете.
— Те ще ви кажат това, което ние им наредим да ви кажат. Защо не ни спестите време и не ни кажете още сега?
— Случаят бе засекретен много отдавна.
— Какъв е той?
— Секретно е.
— Разкажете ни, генерале. Нашият човек Уайли е дезертирал с откраднато военно оборудване. Трябва да знаем какво е то. Ще стоим тук, докато не ни обясните. Иска ми се да кажа, че разполагаме с цял ден, но не съм сигурен дали е така. Може да се окаже, че не разполагаме с никакво време.
Хелмсуърт замълча отново. После кимна. Дръпна фотьойла си и се приведе напред.
— Ще ви кажа какво се случи с мен — започна той — и ще ви кажа какво още ставаше по онова време. Говорим за Европа в началото на петдесетте. Работехме по следния стратегически план. Очаквахме Червената армия да проникне през коридора Фулда и да ни удари мощно и в дълбочина. Първата ни задача бе да спрем авангарда ѝ, а втората — да възпрепятстваме пристигането на подкрепления. Възнамерявахме да направим това, като унищожим мостовете, шосетата и железопътните линии в тила им. Трябваше да спрем настъпващите бронирани дивизии. Да унищожим евентуално електроцентрали и други ключови инфраструктурни обекти. Целта ни бе да ограничим боеспособността им. Преценихме, че използването на военновъздушни сили няма да бъде ефективно. Един мост е прекалено малка мишена от въздуха. Трябваше да бъдем сигурни. Формирахме няколко инженерни подразделения. Всъщност ставаше въпрос за обикновени парашутисти, обучени да извършват диверсии. Идеята ни бе те да скочат, натоварени с експлозиви, да достигнат по някакъв начин — включително с бой — целта, да поставят зарядите на определеното място: подпори на мост, язовирни стени и прочие. Това беше планът. По онова време парашутистът с експлозиви на гърба бе най-добрата умна бомба, с която разполагахме.
— Добра идея — отбеляза Ричър.
— Не особено. Какъв товар може да пренесе един парашутист на гърба си?
— От района на приземяване до целта? Четирийсет и пет-петдесет килограма.
— Това беше проблемът. Петдесет килограма тротил няма дори да одраскат колоните на някой мост. Ще гръмнат като фойерверк. А една електроцентрала е много по-голяма от един мост. Затова прекратихме проекта за известно време. Изчакахме да усъвършенстват портативните заряди. По онова време това ставаше бавно, много бавно. Всички залагаха точно на обратното, на големите заряди. В Лос Аламос работеха денонощно. Разработваха водородната бомба. Изпробваха я тъкмо преди да завърша „Уест Пойнт“. На атола Бикини през март петдесет и четвърта година. Мощността на експлозията бе петнайсет мегатона. Към онзи момент това бе най-мощната експлозия в човешката история. Пет пъти по-мощна от всички бомби, пуснати над Германия и Япония по време на Втората световна война, включително атомните бомби, които ние пуснахме над Хирошима и Нагасаки. Вероятно по-мощна от всички бомби, избухнали преди това в целия свят. И всичко това за частица от секундата. Експлозията беше невероятно мощна. Никой не вярваше, че може да се направи по-голяма бомба. Всички се опасяваха да не запалят атмосферата. По онова време, разбира се, дори не подозирах за тези неща.
— Кога разбрахте? — попита Ричър.
— По-късно през петдесетте. Тогава напрежението ескалира. Открихме и други неща. Разбрахме например, че сме имали две секретни лаборатории за разработване на ядрени оръжия, а не само една. Не само Лос Аламос. Имало още едно място. Такава била теорията им по онова време и Министерството на отбрана я прилагало във всички сфери на дейността си. По техните думи смятали, че конкуренцията води до съвършенство и играе ключова роля за поддържането на военно превъзходство. Това гласял един от фундаменталните им принципи. Така създали конкурент на Лос Аламос. Това бил Ливърмор. Близо до Бъркли, в Калифорния. От самото начало подбрали екип от изключителни умове. Те решили, че няма никакъв смисъл да проектират все по-големи и по-големи бомби. Затова тръгнали в другата посока. Проектирали малки бомби. С течение на времето ставали все по-добри и по-добри. Накрая създали изцяло нова оръжейна система с малка бойна глава, която нарекли У-петдесет и четири.
— Интересна история — отбеляза Ричър.
— А сега да се върнем на първоначалния ми проблем. Войник, който носи петдесет килограма на гърба си, не ме устройваше. Аз обаче бях командир, изправен пред тактически проблем, който се налагаше да реша. Списъкът с мишени, които трябваше да унищожа, включваше големи инфраструктурни обекти — пътища, мостове, виадукти, електроцентрали… Може ли един войник да носи сто килограма на гърба си?
— Възможно е — отвърна Ричър, — но няма да ги носи дълго.
— Дори сто килограма не ме устройваха. Пак нямаше да постигнем нищо. Ами двеста килограма?
— Не.
— Ами тон? Може ли един войник да носи един тон тротил на гърба си?
— Очевидно не.

— Ами десет тона? Или сто тона? Или хиляда тона? Или петнайсет хиляди тона? Може ли един войник да носи
петнайсет хиляди тона
тротил на гърба си.

Ричър не каза нито дума.
— Това ни предложиха в крайна сметка — продължи Хелмсуърт.
— Кой ви го предложи?
— Ливърмор. Новата лаборатория в Калифорния. Истината е, че новата им оръжейна система се оказа провал. Беше малка, но не достатъчно малка. Събраха цялата мощ на бомбата от Хирошима в един цилиндър с диаметър двайсет и осем и височина четирийсет сантиметра. Бомбата имаше същия тротилов еквивалент като Малчугана — петнайсет килотона. Но Малчугана, както се казваше бомбата, която хвърлихме над Хирошима, бе дълга три метра и тежеше пет тона. В това отношение цилиндърът на Ливърмор бе триумф на миниатюризацията. Но, за съжаление, пак не бе достатъчно малък. Оказа се прекалено голям, за да бъде използван като снаряд за артилерийско оръдие или боеприпас за минохвъргачка. Не съществуваше надеждна портативна система за изстрелване, която да може да бъде обслужвана от един човек. У-петдесет и четири се превърна във военен куриоз, нищо повече. Но командването откри ново решение. Прекръсти цилиндъра на „Специален ядрен фугас“ и го предостави на Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Сега вече моите хора можеха да скочат с петдесет кила на гърба си и да разрушат всеки път, мост или виадукт.
— Ядрени бомби?
— Мощни колкото Хирошима.
Никой не каза нито дума.
— Какво беше старото име на Специалния ядрен фугас?
— Познайте.
— „Дейви Крокет“.
Хелмсуърт кимна.
— Така нарекоха бойната глава У-петдесет и четири. Нямам представа защо. Но името ѝ остана. Никой не я наричаше Специален ядрен фугас. Всички я наричаха „Дейви Крокет“. Зарядите бяха транспортирани в дебели платнени контейнери, които наподобяваха раници. Надяваш презрамките и тръгваш. Задачата обаче не се радваше на особена популярност. От цилиндрите изтичаше радиация. Така поне се говореше. Някои се разболяха. Хората се страхуваха да не се разболеят от рак. Но най-силно ги разтревожи филмът, който бяха гледали за Хирошима. Невероятно мощната експлозия. Те носеха на гърбовете си същата бомба. Заповедите им бяха да я прикачат към подпората на някой мост, да нагласят таймера и да хукнат с всички сили. А това не е като да я пуснеш от самолет на височина петнайсет хиляди метра.
— За какво време бе нагласен таймерът? — попита Нили.
— Максимум петнайсет минути. Малко повече или по-малко. Не беше особено точен.
— Това е лудост. Смъртоносният радиус на взрива при Хирошима е бил два километра. Огненото кълбо е покрило радиус от три километра. Повечето хора биха изминали това разстояние за дванайсет минути. Но не и ако се движат през пресечен терен. Особено ако трябва да си проправят път с бой. Докато чакат да бъдат изпепелени от ядрен взрив. Това е самоубийствена мисия.
Хелмсуърт кимна отново.
— По онова време разсъждавахме по друг начин. Щяхме да пожертваме две роти, за да спрем един милион войници и десет хиляди бронирани машини. И щяхме да го възприемем като чудесна сделка.
— Две роти? — попита Ричър.
— Разполагахме със сто заряда „Дейви Крокет“.
— И всеки от тях имаше своя мишена?
— Определена след задълбочен анализ.
— Разпределени на каква площ?
— Картата беше осеяна с тях.

— Само че няма сто моста. Или електроцентрали. Или пътища и виадукти. Мястото е тясно като фуния. Затова го наричат
коридора
Фулда.

— Бройката беше твърде голяма. Половината заряди трябваше да останат в режим на готовност.
— На предварително определени места. За да свържат отделните точки.
— Като верига.
— Възнамерявали сте да създадете радиационна бариера. Нещо като минно поле. С помощта на сто бомби сте могли да разпрострете радиацията на двайсет километра ширина и двайсет километра дълбочина. И да ѝ придадете каквато форма пожелаете. Искали сте да принудите съветската армия да се насочи наляво или надясно. Там, където сте ги очаквали.
— Операцията е отдавна отменена.
— Защото с течение на времето Щатите и Русия са подписали най-различни договори. И подобна операция е станала неосъществима. Днес дори нямате право да признаете, че сте я планирали.
— Така е — каза Хелмсуърт. — Изтеглихме У-петдесет и четири, но не само поради чисто военни съображения. Върнахме ги у дома и не ги заменихме с нови оръжия. Ядрените оръжия под определена мощност бяха забранени.
— Арнолд Мейсън е болен — каза Синклер. — Съпругата му твърди, че според него армията щяла да се заинтересува от случая му. Казал ѝ, че някой ще дойде.
— От какво е болен?
— Мозъчен тумор.
— Минало е доста време. Повечето случаи датират по-отрано.
— И други случаи ли е имало?
— Не много.
— Подобни истории не насърчават желанието ми да постъпя в армията — отбеляза Ричър.
Хелмсуърт замълча.
— Генерале? — продължи Ричър.
— Всеки новобранец има своя причина да постъпи в армията.
— Хорас Уайли е постъпил като трийсет и две годишен крадец. Не мисля, че обучението в самоубийствена мисия, смъртоносната болест и връщането на оръжията у дома са стимулирали чувството му на патриотизъм.
Хелмсуърт замълча отново.
— Генерале? — настоя Ричър.
— Информацията е засекретена на ниво президент.
— Всички в тази стая разполагат с подобен достъп до секретна информация — каза Синклер.
— Възможно е да е допусната грешка при инвентаризацията — призна Хелмсуърт.



35

— Първоначалните товарителници показват, че от Ливърмор са изпратили десет дървени контейнера. Във всеки контейнер имало по десет „Дейви Крокет“. Десет по десет прави сто и това е броят на бомбите, с които действително разполагахме. Следващите товарителници показват абсолютно същия брой контейнери да се връщат у дома — десет контейнера с по десет бомби във всеки. Десет по десет прави сто. Всички са налице. Доставени и складирани в Съединените щати. Впоследствие многократно преброявани и проверявани пред свидетели. В момента наистина разполагаме с тези сто бомби.
— Каква е грешката тогава? — попита Ричър.
— Според товарителниците всичко е наред. Изпратили сме сто бомби, върнали сме сто бомби. В документите няма никакъв пропуск. Години по-късно обаче в лабораторията в Ливърмор някой открил неизпратена фактура за единайсети контейнер. За още десет „Дейви Крокет“. Съответната документация за изпращането на контейнера липсва. Данните от производството не са категорични. Напълно възможно е лабораторията да е изпълнила поръчка за единайсети контейнер.
— Който не е бил платен. Което е малко вероятно. А това означава, че фактурата е била сгрешена. Затова така и не е била изпратена.
— Това бе първоначалното заключение — призна Хелмсуърт. — За съжаление, производителят на контейнери разполага с противоречиви данни, взети от ненадежден източник. Работният дневник на един помощник-дърводелец показва, че са сковали единайсети контейнер. Началникът на цеха се е разписал върху документ, който показва, че са изпратили единайсет контейнера. Единайсетият контейнер не е в дърводелската фабрика, но не е и в Ливърмор. Ако в лабораторията са изработили още десет бомби, те също не са там. Къде, по дяволите, са тогава? Съществуват ли изобщо? Половината от разсъжденията на тази тема са чисто философски, тъй като не са подкрепени от доказателства. Другата половина са продиктувани от желанието да играем на сигурно. Затова Пентагонът проведе разследване, но не откри нищо. Нито у дома, нито в чужбина. Може онзи помощник-дърводелец да е сгрешил. Но това означава, че и началникът на цеха е сгрешил. Разследващите продължили да се чудят.
— И? — попита Ричър.
— Останали разделени в мнението си. Мнозинството сметнало, че разминаването в данните трябва да се тълкува по следния начин: единайсетият контейнер изобщо не е бил произвеждан, а фактурата е неправомерно издадена. Нищо чудно дори да е издадена с цел измама.
— Това звучи като заплаха, отправена с цел потулване на проблема.
— Възможно е и така да е било.
— А какво решило малцинството?
— Че от Ливърмор не биха поръчали допълнителен контейнер, ако не са разполагали с бомби, които да поставят в него. Контейнерите били прототипи на стандартизирани впоследствие образци. Вътрешността им била изработена по специален начин, съобразен със спецификата на товара. Отвън обаче изглеждали напълно еднакви. Грешката може да е допусната в документите за доставка. Единайсетият контейнер може да е заминал на грешен адрес. Или на правилния адрес, но със сгрешено описание или спецификация. Инвентарните кодове са доста сложни. Грешка в една-единствена цифра може да се окаже фатална.
— Твърде много условности — отбеляза Ричър. — И последователност от три отделни грешки. Грешка в документацията, грешка в инвентарните кодове, неизпратена фактура.
— Всяка година харчим милиарди долари за милиони тонове оборудване. Обемът на доставките е огромен. Възможни са всякакви грешки. Откога служите в армията, майоре?
— От дванайсет години.
— Били ли сте свидетел на подобни грешки?
Ричър сведе поглед към краката си. Униформени панталони в цвят каки, предназначени за корпуса на морската пехота, произведени през 1962 г. и доставени през 1965 г., но на съвсем друг род войски, където потънали в забрава за цели трийсет години.
— Говорим за ядрени оръжия все пак — каза той.
— В историята на нашите въоръжени сили са отбелязани общо трийсет и два инцидента с неволно изстреляни, детонирани, откраднати или изгубени ядрени оръжия — отвърна Хелмсуърт. — Двайсет и шест от разследванията по тези случаи са приключили. Останалите шест така и не са били разкрити. Въпросните ядрени оръжия липсват все още. Сигурни сме в тази бройка. Тя е потвърдена. Не е изключено обаче да са изчезнали още десет ядрени оръжия. Особено предвид спецификата им. „Дейви Крокет“ бяха малки по размери и бяха произвеждани в големи количества. Не бяха кой знае колко специални. На тях се гледаше като на обикновени боеприпаси.
— Колко задълбочено е било разследването?
— Търсихме навсякъде. Буквално навсякъде по света. Не ги открихме. Така мнението на мнозинството надделя. Стигнахме до извода, че тези оръжия никога не са съществували. Че фактурата е издадена с цел измама, но някой се е уплашил и така и не я е изпратил.
— Какво е личното ви мнение?
— Готвехме се за сухопътна война срещу Червената армия в Европа. Разполагахме със стотици складове из цяла Германия. Най-големият надхвърляше по размери някои техни градове. Най-малкият беше по-голям от футболен стадион. Смятам, че мнозинството си затвори очите за проблема.
— Смятате ли, че Арнолд Мейсън е взел участие в издирването на липсващите ядрени бойни глави?
— Почти сигурно. Не забравяйте, че това е станало години по-късно. Тъкмо хората като Мейсън знаеха какво точно търсим.
— Следователно това са историите, които младият Хорас Уайли е чул. За липсващия контейнер. С десетте изгубени бомби, всяка от които с мощността на онази от Хирошима. Това е скритото съкровище.
— Защо е очаквал да ги намери, след като никой друг не е успял? — попита Синклер.
— Различните хора притежават различни умения — отвърна Ричър. — Може чичо Арнолд да му е дал някаква насока. Може да е попаднал на нещо, което никой друг не е открил. Може просто да е притежавал нюх за подобни неща.
— Това ми звучи напълно невъзможно.
— Съгласен съм.
— Госпожо, нищо не е невъзможно — намеси се Хелмсуърт. — Не забравяйте, че говорим за епохата на Студената война. Тогава цареше същинска лудост. Веднъж дори имплантираха микрофон и предавател във врата на една котка, а по гръбнака ѝ чак до опашката прекараха свръхтънка антена. Възнамеряваха да я обучат да проникне в руското посолство и да подслушва разговорите им. Още първия ден котката бе прегазена от кола. Нищо не е невъзможно и всичко се обърква рано или късно.
— Какво значение има това? — попита Нили. — Защото кой знае кодовете за активиране на зарядите? Тези кодове издавани ли са изобщо? Защото, ако са издавани, би трябвало да са разделени между двама души. Това е основополагащ принцип на ядрената безопасност. На десет бомби се падат двайсет опитни войници. Кои са те?
Хелмсуърт не отговори.
— Генерале? — попита Ричър.
— Нещата са много по-лоши — призна накрая Хелмсуърт.
— Възможно ли е това?
— Гледали сте филми, посветени на десанта в Нормандия. Зенитен обстрел, грешки при разчитане на картите, дъждове, лошо време, реки и блата, незабавно начало на бойните действия… Шансовете двама души да кацнат на едно и също място по едно и също време са на практика равни на нула. А това би ни оставило със сто безполезни парчета метал. Та нали основното изискване към нас е именно ефективност. Затова бе решено, че принципът на разделяне на кодовете на две представлява препятствие от тактическа гледна точка.
— Кой реши това?
— Командирите на тактическите единици.
— Като вас?
— Аз лично наредих на тиловия офицер да накара оръжейника да изпише с жълт тебешир върху всяка бомба целия ѝ код. Така, ако войникът, който носи бомбата, загине, друг ще може да изпълни мисията. Не забравяйте, че говорим за годините на Студената война. Когато погледнем назад сега, можем да кажем, че войната така и не избухна. На нас обаче ни се струваше, че тя може да започне всеки момент.
— Единайсетият контейнер обаче така и не е стигнал до предните части.
— В такъв случай кодовете са записани в специален секретен наръчник, поставен в ниша от вътрешната страна на задната стена на контейнера. Това е нещо като дървен футляр, който помощник-дърводелецът е изработил. Единайсет пъти.
Известно време никой не каза нищо. После Синклер заяви:
— Добре, след една минута ще трябва да позвъня на президента и да му съобщя, че съществува вероятност да сме изгубили десет атомни бомби в комплект с кодовете им за активиране. И мощността на всяка от тях е съпоставима с бомбата от Хирошима, което означава, че в най-скоро време десет града по света могат да бъдат напълно унищожени. Може ли някой от вас да ми даде причина да не провеждам този разговор?
Всички замълчаха.
* * *
Главен следовател Гризман взе асансьора до етажа на Дремлер. Беше много бавен. Несъмнено оригинален, реновиран заедно със сградата. В крайна сметка обаче асансьорът се добра до съответния етаж. Минута по-късно полицаят се настани на твърде тесния и неудобен стол за посетители, разположен срещу бюрото на Дремлер, който първо нареди на секретарката (която според Гризман бе с латиноамерикански произход) да донесе кафе, а после попита с какво може да помогне.
— Става въпрос за Волфганг Шлуп — отвърна Гризман.
— Знаете ли, говорих с него по-рано през деня — обясни Дремлер. — Срещнахме се съвсем случайно.
— Затова съм тук.
— Не каза нищо интересно. Определено нищо, което да ви помогне, като хвърли светлина върху случилото се впоследствие.
— За какво си говорихте?
— Разменихме си любезности. Запознахме се преди време на някаква официална вечеря. Кимахме си при среща, нищо повече. Поздравявах го. От любезност. Почти не го познавах.
— Да не би да сте се опитвали да му продаде обувки?
— Не, не, съвсем не. Просто проява на вежливост. Помага в бизнеса.
— Често ли посещавате онзи бар?
— Не много.
— А защо отидохте там онзи ден?
— За да се видя с приятели. Посещаваме доста места. Редуваме ги… Така правим.
— Ние?
— Предприемачи, обществени фигури, бизнесмени…
— Обърнахте ли внимание на човека зад гърба ви? — попита Гризман.
Дремлер се сепна. Спомни си как си проправи място, първо с рамо, после с лакти, докато стоеше с гръб към заведението. Кой стоеше зад него? Не можеше да си спомни.
— Човек, който имал проблеми с данъчните. Едва се отървал — поясни Гризман. — Чул е целия разговор. Пресъздаде го с най-големи подробности.
Дремлер се замисли отново. Имаше отлична памет. И здрав разум. А умът му бе пъргав и схватлив. Човек в неговото положение трябва да притежава подобни качества. Върна лентата в главата си и си припомни разговора от самото начало, от мига, в който се бе поинтересувал как върви бизнесът на Шлуп, а той го бе попитал какво иска. Прескочи тази част и анализира най-важните реплики, онези, които съдържаха ключова информация за каузата, за нова Германия, за личните карти и шофьорските книжки, за новото име на американеца, за подкупа… Четири пъти бе подчертал колко важно е всичко това за каузата.
Беше се издънил.
— Разполагам с хора на места, които могат да ви изненадат — отвърна Дремлер. — Този град трудно може да бъде ръководен без тях. И никой от тях не е нарушил нито един закон. Включително и аз.
— Засега.
— С това признавате, че никой от нас не е нарушил нито един закон.
— Но когато го направите, аз ще реагирам.
— Гоненията срещу нас само ще умножат редовете ни.
— Съдебното разследване не е гонение.
— Помислете за себе си, господин Гризман. Изправяте се срещу могъща сила. Която скоро ще стане още по-могъща. Може би е дошло време да отхвърлите послушанието към своите господари. Да се съюзите с нас. Интересите ни са общи. Няма от какво да се боите. Работата ви няма да пострада. Дори в нова Германия ще има дребни престъпници.
— Шлуп позвъни ли ви, преди да умре? — попита Гризман. — Съобщи ли ви новото име на американеца?
— Не — отвърна Дремлер.
Гризман му повярва. Не бе очаквал друг отговор.


Синклер позвъни в Белия дом от стаята, която използваха за офис. Хелмсуърт си бе тръгнал, Бишоп бе пристигнал. Уотърман повтори мрачните си предсказания, че и бездруго е прекалено късно, че ще мине половин ден, докато немците отговорят, а после ще им трябва цял да ги въведат в курса. Дори повече, защото щяха да започнат от самото начало. После чуха, че била активирана една от клаузите в Северноатлантическия пакт, което допълнително усложняваше ситуацията. Синклер също прогнозира сериозно забавяне. Ричър позвъни на Гризман, но секретарката му го уведоми, че шефът ѝ е излязъл с колата. Все пак го увери, че ще му предаде и ще се погрижи да върне обаждането при първа възможност. Ако се съдеше по гласа ѝ, бе доста приятна жена.
Ричър затвори.
— Уайли е дезертьор, който се намира в един и същ град с теб — каза Синклер.
— Трябва ми новото му име — отвърна Ричър.
— Пожелавам ти късмет.
— Може да опитаме с догадка.
— И на какво ще се основава тя?
— Знаем, че клиентите са имали свободата да си изберат каквото име си пожелаят. Знаем, че в бюрото за автомобили под наем Уайли е използвал Ернст и Гебхард. Защо е избрал тези две имена? И ако те са били номер три и номер две в списъка, кое е било номер едно?
— Това са само спекулации.
— Които един военен полицай би нарекъл логично предположение.
— По-добро или по-лошо от предишните ти догадки?
— С много по-малка вероятност за успех. Все едно да затвориш очи и да замахнеш с бухалката.
— Кое е новото му име?
— Не съм сигурен. Нещо ми се върти в главата. Но не може да изкристализира… Може да се наложи да направя справка в някоя книга или да позвъня по телефона.
— На кого?
— На някой, който е израснал в Югоизточен Тексас.
Телефонът иззвъня. Беше Гризман.
— С какво мога да ти помогна? — попита той.
— Още не съм сигурен, че можеш да ми помогнеш — отвърна Ричър.
— Защо си ме търсил тогава?
— Надявах се вече да съм готов.
— Рискувай, Ричър — подкани го Синклер.
Той си спомни как вдигна ръка, как отметна кичура от челото и как зарови пръсти в косата ѝ. Спомни си я как се спускаше на вълни, гъсти и меки. Спомни си как прибра част от немирния кичур зад ухото ѝ, а друга остави свободна. Изглеждаше красиво. Тогава също бе рискувал.
— Искам да провериш в базата данни на градската администрация жилищния комплекс, в който живее Уайли — обърна се Ричър към Гризман.
— Кое име да потърся? — попита главният детектив.
— Кемпнер.
— Доста разпространена фамилия.
— Търси мъже, ергени, около трийсет и пет, които живеят сами. За които почти няма документални данни.
— Това изисква доста работа. Спешно ли е?
— Ситуацията се развива по-бързо от очакванията.
— В такъв случай дано да си сигурен. Защото може да се окаже единственото ти желание. Няма да можеш да потъркаш лампата втори път.
— Опитай.
— Кемпнер?
— Свържи се с мен при първа възможност — настоя Ричър.
И затвори телефона.
— Защо Кемпнер? — попита Синклер.
— А защо Ернст и защо Гебхард? Уайли е израснал в Шугър Ленд, Тексас, и години по-късно трябва да избере три немски фамилии. За кои имена ще се сети? В Тексас изобилства с немски традиции. Немските заселници са пристигнали там много отдавна. Общността им се радва на успех и разказва много истории. Според легендата първият немец, пристигнал по тези места, се казвал Ернст. Тъкмо той основал колонията. Сигурен съм, че Уайли е чувал за него. Години по-късно друг немец забъркал лютив сок. Сега той се продава в пластмасови шишенца във всеки супермаркет. Из цял Тексас. Сигурен съм, че Уайли е подправял с него храната си от ранна детска възраст. Сосът се нарича „Гебхард“.
— Съвпадение — възрази Синклер. — И в двата случая.
— Ами ако не е съвпадение? Ако Ернст и Гебхард са резултат от подсъзнателна асоциация, свързана с детството, прекарано в Югоизточен Тексас, кое би било следващото име?
— Не знам. Нямам представа.
— Уайли се гордее с родния си град. Това го има в документите от разследването на бягството му. А и Колман, който е служил заедно с него в екипажа на онзи „Чапарал“, го потвърди. Родният град на Уайли на практика е бил създаден от „Импириъл Шугър“. Основан през хиляда деветстотин и шеста година. Всъщност компанията притежавала Шугър Ленд, от единия до другия край на градчето, че и отгоре и отдолу.
— Откъде знаеш всичко това?
— Гледах един филм. А и веднъж прочетох някаква статия в „Хюстън Кроникъл“, докато пътувах с автобус. „Импириъл Шугър“ е основана от Исак Кемпнер. Той бил бащата на града. Той го е построил. Сигурен съм, че е бил много популярен там. Нищо чудно да са кръстили улица на него.
— Това наистина е догадка с много малка вероятност за успех.
— Ти ме принуди да я направя.
— Трябва да затворят пристанището — каза Уайт.
— Не се съмнявам, че ще го направят — отвърна Синклер. — Сигурна съм, че вече обсъждат какви мерки да вземат. От Белия дом ще ни позвънят и ще ни уведомят.
Тя погледна часовника на стената. Банките в Цюрих вече бяха започнали работа.
Телефонът не звънна.



36

Телефонът не звънна през първия един час. Нито през втория. Ричър каза:
— Искам да включим Ороско.
— Защо? — попита Бишоп.
— Нуждаем се от помощ. Времето ни изтича.
— С какво може да ни помогне той?
— Ороско е ненадминат в разпитите. Ако намерим Уайли, преди да намерим контейнера, той ще трябва да ни каже къде се намира. Ороско е много добър в това отношение. Хората си признават всичко.
— Какво смяташ, че знае към момента?
— Част от истината.
— Обади му се — каза Синклер.
И Ричър му се обади. Позвъни му веднага. Каза на Ороско в десет-нула-нула Зулу и единайсет-нула-нула Лима да се яви за временна служба към СНС, което изисква незабавно потвърждение 10–16 на телефона на рецепцията. И затвори.
Нили го погледна.
— Ей сега се връщам — каза Ричър.
Излезе от стаята и се спусна по стълбите към входното фоайе. Зачака край рецепцията. Телефонът иззвъня. Охранителят вдигна. Изглеждаше объркан за секунда, но после подаде слушалката на Ричър. Беше Ороско.
Зулу бе означението на нулевата часова зона на Гринуичкия меридиан, а Лима бе единайсет часа напред от нея. В допълнение към това 10–16 бе радиокод, използван от Военната полиция, който изискваше установяване на връзка по наземна телефонна линия. Незабавно 10–16 изискваше незабавно връщане на обаждането, но на друг номер. Ороско щеше да разбере, че Ричър го прави, за да разговарят необезпокоявани.
— Загазили ли сме? — попита Ороско.
— Още не — отвърна Ричър.
— Звучиш ми като човек, който току-що е скочил от висока сграда. „Как се чувстваш?“ — „Отлично за момента! Все едно летя!“
— Трябва да открием онзи тип.
— Ще успеем ли?
— Колко трудно може да бъде?
— Какво искаш от мен?
— Казах им, че се включваш в екипа като специалист по разпитите. Това обаче не е вярно. Ти ще измъкнеш иранеца от онази тайна квартира. Всички го забравиха. Или пък възнамеряват да го изложат на глупав риск. Не можем да позволим подобно нещо. Ще го убият. Затова трябва да го измъкнеш веднага щом се задействаме.
— Ще се задействате ли?
— Оставам оптимист.
— Как ще позная кои са саудитци и кой е иранец?
— Сигурен съм, че това няма да затрудни човек с твоята култура и изтънченост.
— Какво да правя със саудитците?
— Могат да се превърнат в косвени жертви, ако се наложи.
— Трудна задача — отвърна Ороско.
— Имаме десет липсващи бомби.
— Заради тях ли е цялата суматоха?
— Току-що разбрахме.
— Какви бомби?
— Ядрени бомби — отвърна Ричър. — Атомни бомби като онази от Хирошима.
— Сериозно ли говориш?
— Сериозен съм като белодробен рак.
— Десет?
— В контейнер.
Ороско мисли дълго. Много дълго. Накрая заяви:
— Искам да взема моя сержант.
— Не съм очаквал друго — отвърна Ричър.
— Тръгвам веднага — каза Ороско.
Ричър затвори и се качи в стаята, която използваха за офис. Телефонът иззвъня в мига, в който прекрачи прага. Синклер включи на високоговорител. Не ги търсеха от Белия дом. Не им се обаждаха с нови заповеди от НАТО. Беше Гризман, който каза:
— Открихме петима мъже на име Кемпнер в жилищния комплекс на Уайли. Изключвам четирима заради възрастта. Съществува голяма вероятност петият да се окаже човекът, когото издирваме. Договорът му за наем изтича след по-малко от месец. Не работи. Източникът му на доходи е неясен. Регистриран е като Исак Херберт Кемпнер.
— Това е той — каза Ричър. — Това е основателят на „Импириъл Шугър“. Абсолютно същото име. Открихме Уайли.
— Ще те взема след пет минути — каза Гризман. — Но, моля те, ще взема само теб, сержант Нили и доктор Синклер. Без ЦРУ. Още не съм уведомил Берлин. Сериозен пропуск от моя страна.
Синклер сложи край на разговора. Погледна Ричър и се усмихна.
— Поздравления, майоре. Заслужихте още един медал.
— Не още — отвърна Ричър.


Мюлер затвори вратата на кабинета си и позвъни на Дремлер от служебния си телефон.
— Гризман проверява общинските регистри за човек на име Кемпнер — съобщи му той. — В новия жилищен комплекс, където подозират, че живее Уайли. Където бяха изпратили цивилната кола.
— Името е доста разпространено — отбеляза Дремлер.
— Аз също направих проверка и открих, че в комплекса живеят петима мъже с тази фамилия. Трима са възрастни, един е студент. Последният е на трийсет и пет години. Има шофьорска книжка. Което ми дава достъп до досието му. А то е абсолютно празно. В него няма абсолютно нищо. Не е глобяван за превишена скорост или за неправилно паркиране, не е спиран и проверяван, не е подавал застрахователни искове. Нищо! Никакъв контакт със света на бюрокрацията. Това не е нормално за трийсет и пет годишен шофьор. Не мисля, че такъв съществува. Смятам, че Кемпнер е новото име на Уайли.
— Разполагаш ли с адрес?
— Трябва да мислим в друга насока. Гризман ще отиде в апартамента. Не можем да припарим там. Затова разсъждавам като пътен полицай. Уайли разполага с товарен микробус с дълга база. Къде го паркира? Не и на улицата, защото хората ми го издирваха, а не го откриха. Не и в гараж, защото моделът е с висок покрив, освен това е прекалено дълъг. Следователно става въпрос за голяма барака или дори малък склад. Близо до мястото, където живее, за да му е по-удобно. В момента микробусът е там. Чака ни да го открием. Това искаме, нали? Микробуса, а не Уайли.
— Къде по-точно?
— Ще трябва да разпиташ някои хора, които познаваш. Някой давал ли е склад под наем в района? Най-вероятно в брой, най-вероятно на непознат, който му е пробутал някаква скалъпена история за какво му е притрябвал склад. Хората говорят за такива. Все някой има приятел, който има приятел…
— Ще те направя шеф на полицията — обеща Дремлер.


Бишоп ги отведе в кабинета си. В единия ъгъл имаше голям старомоден сейф с размерите на пералня. Той въведе кода, завъртя колелото и отвори вратата. Вътре имаше какво ли не, включително четири пистолета в продълговата картонена кутия. Извади три от тях и ги раздаде. Един на Синклер, един на Ричър и един на Нили. Пистолетите бяха трийсет и осем калиброви „Колт Гавърнмънт“. Седем патрона в пълнителя, оксидирана стомана, пластмасова ръкохватка. С къса цев, но точни. Бяха заредени.
— Гледайте да не ги използвате — каза Бишоп. — Ако все пак ви се наложи, не стреляйте по никого освен по Уайли. В противен случай ни очаква правен кошмар.
— Веднага щом се появи Ороско, му кажи къде отиваме и какво правим — помоли го Ричър. — Да бъде в готовност.
— Разбира се — отвърна Бишоп.
Синклер прибра пистолета в дамската си чанта. Ричър и Нили пъхнаха своите в джобовете.
Можеха да тръгват.


Гризман спря на същото място, на което бе спрял и предишния ден, и Синклер се качи отпред. Ричър и Нили се настаниха отзад. Гризман потегли и се насочи към центъра на града по улица, която Ричър си спомняше. Накрая стигнаха до кръстовището, заобиколено с високи тухлени сгради от всички страни. Магазинът за шампанско се намираше вдясно, а новият жилищен комплекс — вляво.
Завиха наляво.
Навлязоха в новото кръгово кръстовище и го напуснаха през средния изход, който водеше право към жилищния комплекс.
Блоковете в него изглеждаха шеметно високи на фона на околните сгради, но никой от тях нямаше повече от петнайсет етажа. Фасадните панели, които в Америка щяха да бъдат стъклени или огледални, тук нерядко бяха метални, боядисани в ярки цветове. Сякаш жилищният комплекс бе вдъхновен от някакъв детски конструктор. Или пък целта на архитектите е била да създадат обстановка, която да предразположи децата да се чувстват като у дома си. Ричър не виждаше как може да се постигне това. Като малък бе доста сериозен. Смяташе, че непрекъснатото веселие и щуротии ще го подлудят.
Гризман намали.
— Следващият блок вляво — каза той.
Сградата се оказа идентична с останалите: гигантска кутия за обувки, полегнала на една страна, изпъстрена с разноцветни панели и осеяна с прозорци, които бяха по-малки, отколкото биха могли да бъдат заради дебелите енергоефективни рамки. Фоайето обхващаше първите два етажа и приличаше на огромна колонада вероятно с входове вляво и вдясно. Блокът имаше и две асансьорни шахти.
— Да паркираме тук и да отидем пеша или да спрем пред самия вход? — попита Гризман.
— Карай — отвърна Ричър. — Да приключваме по-бързо.
Гризман ускори и спря пред самия вход. От двете му страни бяха посадени фиданки. Отзад се издигаше друг огромен жилищен блок, а в далечината се виждаха още два, между които минаваше широка пешеходна алея, която водеше към по-старите квартали, а от там към пешеходен мост от тиково дърво и стомана. Той прехвърляше снага над водата и се губеше в далечината.
Отвориха едновременно и четирите врати и слязоха от колата. Ако се съдеше по номера на апартамента, жилището на Уайли се намираше вляво. Два асансьора обслужваха тази половина от сградата. И двата бяха на партера. Сутрешният час пик бе отминал. Апартаментът на Уайли се намираше на деветия етаж. Стандартната оперативна процедура при проникване в апартамент изискваше да се изпратят хора, които да подсигурят всички стълбища и асансьори. Пълна блокада, която да предотврати бягството на някой заподозрян. Ричър знаеше как може да се случи това. Бе изгледал запис от охранителна камера, на която се виждаше как престъпникът изскача от вратата и влиза в асансьора буквално половин секунда преди ченгетата да изскочат от друг асансьор. Злощастно стечение на обстоятелствата. Но много поучително. Ричър прецени, че Гризман ще получи инфаркт, ако му се наложи да изкачи девет етажа, затова му предложи да вземе единия асансьор, а Синклер другия. Нили щеше да се качи по стълбите. Ричър влезе при Синклер. Още не бе извадила пистолета си от чантата. Лошо. Щеше да го извади бавно, а единственият сериозен недостатък на този модел бе издаденото бутонче за освобождаване на пълнителя. Някоя вещ в чантата можеше да освободи пълнителя. Лошо.
Вратата на асансьора се затвори. Потеглиха нагоре. Синклер попита:
— Как се чувстваш?
— В личен или професионален план? — отвърна Ричър.
— Какво мислиш за Уайли?
— Видях го на записа от магазина за алкохол. Стори ми се бърз като стрела. Освен това е въоръжен. И се кани да реализира сделката на века. Това ме устройва. Обичам предизвикателствата.
— Ще го арестуваме веднага щом отвори вратата. Няма да има време да реагира.
— Ами ако не отвори вратата? Ако надникне през шпионката и се върне в спалнята?
Синклер не отговори.
Асансьорът спря. Вратата се отвори.
Гризман вече ги очакваше на площадката. Като изключим него, коридорът беше празен. Вратите на апартаментите бяха разположени на девет метра една от друга. Номерата бяха отбелязани върху тесни вертикални панели до вратите. В панелите бяха вградени лампи, тип аплик, а номерата бяха изписани под тях. Всички грееха в различни ярки цветове. Шрифтът, с който бяха изписани номерата, наподобяваше буквар за първолаци. Апартаментът на Уайли бе 96. Панелът му бе зелен, а вратата жълта. Като в детска игра. Моят първи апартамент.
На жълтата врата нямаше шпионка. Вместо нея обаче върху зеления панел на височината на очите беше монтирано пластмасово око с размерите на яйце, силно изпъкнало, в опушен сив нюанс. Камера. Вероятно беше свързана с дисплей, монтиран от вътрешната страна на вратата. Самата камера бе с широкоъгълен обектив „рибешко око“. Бутонът на звънеца се намираше под камерата на височината на лакътя. Всеки посетител, който се приближеше достатъчно близо, за да позвъни, щеше да попадне в обектива. Това подсказваше логиката.

Нили посочи себе си.
Аз ще вляза първа.
Прилепи се към стената и се приближи към камерата под ъгъл от деветдесет градуса. Когато се озова на една ръка разстояние от нея, постави лявата си длан върху обектива, извади пистолета и натисна звънеца с дулото.




37

Никой не отговори. Изчакаха малко. Нили натисна звънеца отново. Ричър чу тихата му мелодия в апартамента. Лека, приятна, без да създава усещане за неотложност.
Никакъв отговор.
Нищо.
Тишина.
Нили отстъпи назад.
— Не можем да влезем без заповед — обясни Гризман.
— Сигурен ли си? — попита Ричър.
— Такива са законите в Германия.
— Но той е американец. Ние също сме американци. Ще го направим по американския начин.
— На вас също ви трябва заповед. Гледал съм го по филмите. Имате дори специална поправка към Конституцията.
— И кредитни карти.
— За какво? За да купите нещо? За да подкупите някого?
— Като средство да проявим находчивост. Или за самочувствие. Това е американският начин.
Нили помоли Синклер за кредитна карта и получи „Америкън Експрес“, издадена на името на правителството. Поднесе я към вратата на апартамента и застана отстрани с гръб към пантите. Постави едната си ръка на дръжката на бравата, а с върховете на пръстите на другата държеше кредитната карта. Натисна вратата с рамо, побутна бравата, доколкото ѝ позволяваха пантите, плъзна кредитната карта покрай рамката и докосна езичето на бравата. Продължи да натиска вратата и дръжката на бравата, докато накрая езичето изщрака и вратата се отвори. Нили приклекна рязко, тъй като знаеше, че Ричър вече е насочил оръжието си към евентуалната мишена, която би могла да стои зад вратата.
Зад вратата нямаше никого. В целия апартамент нямаше никого.
Провериха стая по стая, отначало набързо, с трескави погледи наляво-надясно, а после по-бавно и търпеливо.
Отново не откриха никого.
Събраха се в кухнята. Там на плота откриха разгъната карта. С голям мащаб и много подробности. Показваше централната част на една страна. Вляво имаше океан, вдясно имаше океан. В средата бе очертан идеален квадрат, омазнен от пръсти. В горния десен ъгъл се виждаше Буенос Айрес.
— Аржентина — каза Ричър. — Купува си ранчо. Сигурно е към двеста и петдесет хиляди хектара. На гарата е обменил долари и марки за песо. Отива в Южна Америка.
Нили отвори кухненските шкафове, провери миялната, дръпна чекмеджетата. Бръкна в кофата за отпадъци и извади тъмнозелена бутилка с тънко гърло. Изплакната и празна. С матовозлатист етикет. „Дом Периньон“. Провери останалия боклук. Трохи, обелки, мляно кафе. Окървавена риза, опръскан панталон и червена папка за документи. Изработена от твърд картон, облечен с винил, с четири халки вътре и перфорирани страници, изписани на ръка с някакъв код в пет отделни колони.
— Това е на Шлуп — каза Гризман. — Повече доказателства не ми трябват.
Синклер се показа от спалнята.
— Събрал е багажа си в един сак — каза тя. — Но го е оставил в гардероба. Още е в града.


В този момент Уайли се намираше десет етажа под тях, във фоайето. Но не тръгваше към асансьорите. Стоеше полуизвърнат по средата на помещението и гледаше назад, към колата, паркирана до тротоара. Разбираше от коли. Бе работил като дилър. Други хора ги крадяха, а той ги продаваше. Предимно в Мексико. Понякога на Карибите. Отлично преценяваше стойността им.
Пазарът на автомобили бе изключително чувствителен към цената. Както почти всеки друг пазар. Колата навън бе мерцедес на три-четири години. Изглеждаше добре поддържана и много чиста. Но под лустрото се виждаше колко амортизирана е. Бе навъртяла доста километри, при това в градски условия. Върху капака на багажника имаше антена, но не беше нито такси, нито кола под наем. Нямаше табелка, нямаше таксиметров апарат. За кола под наем бе прекалено стара за по-елитните компании. Ако я бяха продали втора ръка на някоя по-непретенциозна фирма, щеше да е покрита цялата със стикери с телефонни номера.
Не беше кола под наем и защото шофьорската седалка бе дръпната силно назад и почти опираше в задната седалка. Нито една двойка, излязла на разходка из града, не би позволила шофьорът им да направи подобно нещо.
Следователно колата бе полицейска. Но не на обикновен полицай, а на шериф или на капитан.
Защо полицаят беше дошъл тук? Със сигурност не заради него. Той бе невидим. Не се съмняваше в това. Заради кого тогава? В блока имаше почти двеста апартамента. В някой от тях трябваше да живее престъпник. Това подсказваше статистиката в нова Германия.
Уайли се нуждаеше от сака си, искаше да вземе и картата. Възнамеряваше да я окачи в рамка на стената. Възнамеряваше да я закачи над каменната камина в големия хол с висок сводест таван. Където ѝ бе мястото. Тя имаше голяма сантиментална стойност за него. Беше му помогнала да изкара много тежки нощи. Тя бе неговото вдъхновение. Не искаше да я оставя току-така. В случай на необходимост можеше да си купи нещата, които щеше да остави в сака. Щеше да е съвсем лесно. Вярно, щеше да се наложи да смени песо за марки, но това бе дребна пречка. Но не можеше да остави картата. Тя бе и улика освен всичко останало. Очертаният с молив квадрат, размазан от възглавничките на пръстите му. Уайли беше убил проститутката по далеч по-незначителен повод. Трябваше да вземе картата.
По-късно обаче. Не сега. За всеки случай. Ами ако ченгетата бяха на неговия етаж? Шансът това да се случи бе едно на петнайсет. Не искаше да се ангажира с даването на свидетелски показания. Какво можеше да каже? Не познаваше съседите си. А на полицаите това щеше да се стори странно. Затова Уайли се обърна и излезе от фоайето, пое по алеята към реката, подмина следващия блок, сви между последните два и седна на една пейка в подножието на реставриран пристанищен кран, който проектантите на комплекса бяха запазили.
Изпробва няколко места, докато избере едно, от което да се вижда алеята, по която бе дошъл. Видимостта бе триста метра. Колата се превърна в точица в далечината. Уайли — също, но в противоположната посока. Той зачака.


Дремлер проведе разговорите от кабинета си на четвъртия етаж, а хората, на които се обади, започнаха на свой ред да звънят. Така се получи мултиплициращ ефект, който обхвана определена обществена прослойка, която извършва всевъзможни сделки, в която всеки познава човек, който да намери дадена стока по-евтино, и всеки знае в какво положение са останалите.
Не след дълго процесът тръгна в обратната посока. Започнаха да му звънят с информация. Обажданията приличаха на писукането на дълбочинен сонар и събраните данни сочеха към един човек, който никога не би си признал. Защото се срамуваше от провала си. Въпросният човек бе изкупил част от доковете южно от „Санкт Георг“ с намерението да изтъргува земята срещу апартаменти. Градската управа обаче бе решила да развие района на „Санкт Паули“. Така бизнесменът бе останал с куп порутени складове. За които бе платил по завишени цени. И се срамуваше от провала си.
Дремлер обаче бе водач и подобно на всички водачи притежаваше известна харизма. Затова позвъни на въпросния човек и го разпита за складовете. След пет минути, преминали в увъртане и шикалкавене — и то само защото сделката бе сключена срещу пари в брой, — Дремлер вече знаеше истината. Собственикът на склада криеше сделката, тъй като кредиторите бяха замразили банковите му сметки. Той обаче се нуждаеше от пари за дребни разходи. Затова не бе задавал никакви въпроси. Уайли се появил преди седем месеца. Двамата се срещнали лице в лице. Уайли носел червена бейзболна шапка и криел лицето си. Носел пари в брой. Нямал търпение да получи склада, сякаш изоставал от някакъв график и бързал да навакса. Платил доста над пазарната цена. Собственикът на склада изобщо не се колебал.
Сега той обясни на Дремлер къде се намира складът. Дремлер познаваше мястото. Знаеше къде се намира железният мост. Наистина ли си смятал, че някой ще построи там жилищни блокове, помисли си той. Нищо чудно, че си фалирал.
— Благодаря ти за помощта — каза Дремлер. — Когато удари часът, услугите ти няма да бъдат забравени.


Обсъдиха възможността да изчакат Уайли да се прибере у дома, но Синклер заяви, че информацията, получена от Хелмсуърт, е променила приоритетите им. Най-важната им задача сега бе издирването на товарния микробус с висок покрив и дълга база. А не самият Уайли. Той минаваше на второ място. Затова Гризман се възползва от телефона на Уайли и се свърза с кметството, където паниката започваше да утихва, за да ангажира екип за наблюдение и следене. Шефът на екипа заяви, че може да разположи хората си около блока на Уайли в рамките на пет минути. Затова решиха да напуснат апартамента, като го оставят във вида, в който го бяха заварили, и поради същата причина слязоха на улицата по същия път, по който бяха дошли. Използваха двата асансьора и стълбите, при това едновременно.
Излязоха на тротоара. Вляво започваше алеята, която водеше към реката. В далечината Ричър видя стария пристанищен кран, боядисан в черно и златисто, извисил снага като праисторически хищник. В подножието му имаше пейка, на която като че ли седеше някой. Беше прекалено далече. Човекът изглеждаше като петънце на хоризонта. Отвъд крана започваше пешеходен мост, който водеше към следващия кей, а там — досущ като дърво, чиято корона се разклоняваше — започваха нови два моста.
— Какво има там? — попита Ричър.
— Първата част наподобява парк — отвърна Гризман, — но по-нататък няма нищо, само пустош.
Ричър се огледа и определи четирите посоки — север, юг, изток, запад. Погледна право пред себе си отвъд крана, към ветрилообразния терен, който се простираше на другия бряг на реката — първо грижливо поддържан парк, после занемарени парцели. Които заемаха същата ветрилообразна форма, която бе видял и снощи. Ако картата, която бе съставил в главата си, бе вярна, разбира се. Отвъд масивния железен мост. Където бе обърнал назад. Спомни си лунната светлина върху водата.
Изоставени парцели. Стари сгради. Идеалното скривалище за товарен микробус.
— Да огледаме там — предложи Ричър.
Четиримата вървяха един до друг с темпото на Гризман, което бе бавно. Подминаха следващия блок и продължиха нататък. В далечината човекът на пейката стана и тръгна нанякъде. Явно почивката му бе свършила и той се връщаше на работа. Продължиха напред между последните две сгради към стария пристанищен кран. Зад него започваше пешеходният мост, който водеше до следващия кей, а там ги очакваха други два моста — полуналяво или полунадясно, — всеки реставриран по различен начин, с различни скулптури, като различни зали в един и същ музей. След тях броят на мостовете отново се удвояваше — два наляво, два надясно — и те наподобяваха разперените пръсти на ръка. Самите кейове бяха масивни гранитни конструкции, черни, мръсни, износени, докато мостовете бяха нови и ефирни, като нишки паяжина, които се разклоняват една след друга — две, четири и т.н. Странни, ексцентрични дори. Като лабиринт, но не съвсем. Явно градът бе похарчил доста пари.
Но недостатъчно. Отвъд последните скулптури в далечината растяха бурени, издигаха се купчини тухли, стърчаха порутени стари постройки. Там мостовете бяха стари, железни. Унил и мрачен пейзаж, който се простираше на обширна площ.
Голям район за претърсване.
Но имаше логика.
— Уайли не би паркирал на другия край на града — каза Ричър. — Би предпочел да остави микробуса наблизо. Тези пешеходни мостове му помагат да се измъкне от квартала. На няколко минути пеша от тук има стотици складове. Може би дори хиляда. Обзалагам се, че половината от тях са изоставени. Може да се нанесе в който си иска от тях. Трябва само да смени ключалката и складът е негов.
— Там ли ще го открием? — попита Синклер.
— Струва ми се логично. Подръка са му. А и разстоянието до пристанището не е голямо.
Върнаха се при колата. Екипът за наблюдение бе дошъл. Хората в него бяха професионалисти. Изобщо не се набиваха на очи.
Четиримата се качиха в мерцедеса, прекосиха комплекса, преминаха през новото кръгово кръстовище, а после се озоваха на булеварда с високите тухлени сгради. Завиха надясно по път, който Ричър познаваше, минаха покрай някаква вода — дълбок док или канал — и отново завиха надясно по тясна павирана улица, която водеше до масивния железен мост, който Ричър бе видял на лунната светлина.
Отвъд моста се издигаха руини, които напомняха за отдавна изгубена цивилизация. Корабовладелческа, от деветнайсети век. Калдъръмените улички бяха достатъчно широки, за да поемат талиги с железни колела и няколко коня. Имаше бараки и складове във всевъзможни архитектурни стилове и размери, някои порутени, други готови да рухнат всеки момент, наклонени стени и фиданки, поникнали в канавките за дъждовна вода. И безброй странични улички. Това място приличаше на град в града. Трудно можеше да бъде претърсено.
— Ще проверя договорите за наем на името на Кемпнер — каза Гризман.
— Вероятно е платил в брой — отвърна Ричър. — Без документи. Или се е настанил самоволно в някой склад.
— Въпреки това ще проверя. Възможно е да сме получили сигнали за необичайна дейност. Не можем да подходим на случаен принцип. Мястото е прекалено голямо.
Гризман зави в пряката между работилница за въжета и цех за корабни платна и прекоси железния мост.
— Ще ни трябва кола на моста — каза Ричър. — Това е задължително. Той е единственият вход и изход. Микробусът не може да стигне пристанището по друг начин.
— От кметството още не са освободили хората ми — отвърна Гризман.
— Измъкна вече един човек.
— Не мога да измъкна втори.
Ричър замълча.
— Предполагам, че мога да помоля колегите от Пътната полиция — каза Гризман. — Те не са ангажирани с инцидента в паркинга на хотела. Сигурен съм, че заместник-началник Мюлер с радост ще ни услужи.
— Обясни му на немски какво трябва да прави — вметна Ричър. — Английският му е ужасен.


В този момент Уайли се намираше на повече от три километра от тях. Той тръгна бързо в противоположната посока, после се качи на автобуса за няколко спирки. Изпитваше странно чувство. Не беше точно треска, а някакво силно усещане за… нещо. Видя четирите миниатюрни фигури да излизат от блока и да застават до колата. След което да тръгват към него. Бавно и заплашително. Подминаха съседната сграда и продължиха напред. Започна да различава фигурите им. Двама мъже и две жени. Които като че ли гледаха към него. Сякаш знаеха. Или жените бяха по-дребнички, или мъжете бяха огромни. Единият беше облечен в сиво, другият в бежово. Бяха прекалено далече, за да различи нещо повече от неясно цветно петно, но единият май носеше яке „Ливайс“. Като неговото, на Уайли. Неотдавна бе видял същото яке в парка през прозореца на автобуса. В компанията на онези глупаци от бара.
Невъзможно. Той беше невидим.
Дали?
Уайли стана от пейката и тръгна. Крачеше бавно, безгрижно, сякаш нищо на този свят не го интересуваше. Докато не се скри от погледите им. Тогава ускори крачка.
Той пресече улицата, влезе в непретенциозно турско кафене и се запъти право към телефона на стената. Разполагаше с достатъчно монети. Знаеше, че си губи времето, защото беше прекалено рано, но изведнъж бе обзет от безпокойство. Мъжът с якето го беше стреснал. Беше погледнал към него, сякаш знаеше.
Уайли набра номера в Цюрих и съобщи номера и паролата на банковата си сметка.
— Извършен ли е превод по сметката?
Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.
— Не, господине — беше отговорът.



38

Мюлер позвъни на Дремлер от кабинета си.
— Отделът на Гризман ни помоли за услуга — започна той. — Хората му са ангажирани с инцидента в хотела. Искат някой от моите да наблюдава моста, онзи, който се намира в непосредствена близост до склада. Вече знаят за него.
— Не, не знаят — отвърна Дремлер. — Подозират, че микробусът е там някъде. Ако знаеха къде точно се намира, щяха да го пипнат. Не могат да направят нищо, освен да наблюдават входа и изхода на комплекса.
— Колко време ти трябва да се приготвиш?
— Не знам. Половин час, предполагам.
— Не мога да се забавя с половин час. Прекалено много е. Гризман може да провери. Вече се издъних със следенето на магистралата, южно от Хановер.
— Колко време можеш да ми отпуснеш?
— Никакво — отвърна Мюлер. — Би трябвало да се заема веднага.
— Разполагаш ли с надежден служител? — попита Дремлер.
— Надежден в какъв смисъл?
— Служител, който е един от нас. Някой, който може да бъде убеден да докладва избирателно. За доброто на каузата.
— Предполагам, че това е възможно — отвърна Мюлер.
— Кажи му, че ще го направя заместник-началник на полицията — заяви Дремлер.


Ричър се запозна със секретарката на Гризман пред кабинета му. Оказа се наистина приятна жена. Гризман ѝ нареди нещо, като изстреля думите на немски с бързината на картечница, в резултат на което тя изхвърча навън и се върна след малко, следвана от чиновници от отдела по строителство и благоустройство в общината, натоварени с карти, скици и папки. Гризман разстла най-подробните и най-надеждните карти на масата за съвещания в кабинета си. Една от тях показваше разположението на пешеходните мостове. Друга разкриваше как е изглеждал кварталът в миналото. Трета излагаше бъдещите планове за благоустрояването на района с формата на парче пица. Несъмнено някой ден кварталът щеше да добие завършен вид. Но нямаше да е скоро. За момента острият край на парчето пица бе отлично оформен, а широкият му край стоеше занемарен от петдесет години, от времето, когато изпосталели от следвоенния глад жени бяха мъкнали тухли и ремонтирали порутените си жилища.
В далечния край на парка имаше осем пешеходни моста, като очевидно идеята на архитектите бе човек да тръгне по някой от тях, да подиша чист въздух и да се върне обратно. Но имаше и заобиколни външни маршрути, които минаваха по стари железни мостове и тесни пътеки, правеха остри чупки и широки извивки. Те не бяха част от парка, но позволяваха на човек да стигне до призрачния град.
Осем пешеходни моста в далечния край на парка. Осем варианта за напускане на квартала, плюс поне още две възможности за завой вляво или вдясно, а после още няколко. Получаваше се кумулативен ефект. В крайна сметка броят на възможните маршрути наближаваше двайсет. Съответно броят на възможните крайни точки също наближаваше двайсет. От всяка от тях можеше да се стигне — при това само след пет минути ходене пеша — до лабиринта от бараки, гаражи и складове. А размерите му надхвърляха площта на малък град.


Уайли се качи на същия автобус, но в противоположната посока и слезе на спирката, на която се бе качил. Тръгна по пешеходния мост, но използва различен маршрут, който го отведе до съседния блок. Надзърна зад ъгъла му и огледа улицата пред жилището си.
Подозрителният мерцедес си бе отишъл. Но близо до мястото, на което бе паркирал допреди малко, стоеше друг мерцедес. Чисто нов. Луксозен модел. Лимузина. Черна, полирана и излъскана до ослепителен блясък. Зад волана седеше шофьор с ръкавици и шапка. Първокласен автомобил под наем. Уайли разбираше от коли. Вероятно се ползваше от ръководството на някоя банка. Което бе решило да позволи на някой младши мениджър да се докосне до луксозния живот. За да разпали амбицията му. За да го държи във форма. Или пък колата бе наета от семейна двойка с годишнина. За да отиде до Париж например. Където също щеше да ги очаква кола под наем. Може мъжът да се чувстваше гузен и да полагаше усилия да оправи нещата.
Уайли излезе зад ъгъла и тръгна към фоайето на блока. И двата асансьора бяха на партера. Беше по обед. Цареше спокойствие. Той се качи на деветия етаж и извади ключа си.
Шофьорът на лимузината, спряла до тротоара, включи радиостанцията си и каза:
— Уайли се прибра. Повтарям, Уайли се прибра.
Диспечерът отвърна:
— Остани на линия. Трябва да се свържа с Гризман.
Настъпи тишина, след което диспечерът се обади отново:
— Гризман нареди да останеш на позиция. Той ще пристигне незабавно. С американците. Общо четирима. С колата на Гризман.
— Разбрано — отвърна шофьорът на лимузината.
Изключи микрофона и зае предишната си поза — с ниско нахлупена шапка и ръце на волана, на десет и на два часа. Нищо че двигателят бе изключен и колата не се движеше.


Уайли отключи жълтата врата и влезе в апартамента. Запъти се направо към спалнята и грабна сака си. После отиде в кухнята. Сгъна картата по оригиналните ѝ гънки, приглади я и я пъхна в страничния джоб на сака. При ваучерите от туристическата агенция. При самолетния билет.
После взе телефона и набра номера в Цюрих. Съобщи номера на сметката и паролата.
— Извършен ли е превод по сметката? — попита той.
Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.
— Все още не, господине — беше отговорът.
Уайли затвори телефона.
Не помръдна в продължение на секунда-две. Огледа се. Изпитваше странно чувство. Сякаш въздухът не бе същият. Нещо се бе случило.
Но какво?
Какво значение имаше? Никога нямаше да се върне тук. Той затвори вратата след себе си и тръгна към асансьора. Отвори вратата. Защото асансьорът бе на неговия етаж. Беше го изчакал. Така се пести ток, предположи Уайли. Немците са страшно практични.
Той натисна бутона, вратите се затвориха зад гърба му и той се спусна във фоайето. Тръгна по алеята, която водеше към брега на реката. Към стария пристанищен кран и пешеходните мостове зад него.


Шофьорът на лимузината включи радиостанцията и докладва:
— Уайли излезе. Повтарям, Уайли напусна дома си. Остана вътре по-малко от пет минути. Сега се отдалечава от мен и носи сак.
— Гризман и американците пътуват към теб — отвърна диспечерът. — Можеш ли да го последваш?
— Не. Уайли върви по пешеходна алея, а аз съм с кола, широка два метра.
— Можеш ли да го проследиш пеша?
— Не, мога да извършвам единствено патрулна служба с автомобил. Инвалид съм. Имам проблеми с гърба.
— Можеш ли поне да видиш къде отива?
— Върви към стария кран.
— На какво разстояние е в момента?
— На двеста метра.
— Гризман идва ли?
— Не още.


Гризман пъплеше в задръстване. Колите пълзяха броня до броня преди кръстовището с високите тухлени сгради. Той качи мерцедеса на тротоара и се възползва от всяко свободно пространство, което успя да открие. Синклер беше на предната седалка до него, а Ричър и Нили бяха отзад. Вече не изгаряха от нетърпение, а бяха изгубили всякакво търпение. Накрая успяха да завият и се понесоха към новото кръгово кръстовище и малко по-късно спряха зад черния мерцедес, за да разберат от шофьора му какво се е случило.
— Преди колко време? — попита Гризман.
— Десет минути.
— Изчезнал е вече.
— Носел е сак — подчерта Синклер. — Което означава, че няма да се върне.
Ричър впери поглед напред, към стария кран и отвъд него. Двайсет маршрута. Двайсет крайни точки. Лабиринт от улици, осеяни с бараки, гаражи и складове. Лабиринт с площта на малък град.
— Никой не е виновен — каза той. — Предполагам, че всички сме очаквали Уайли да се прибере у дома, за да обядва. Да се забави поне половин час.
— Звучиш доста оптимистично — отбеляза Синклер.
— Той се намира на изкуствен остров, който може да напусне само от едно място. Ситуацията е под контрол. Сега трябва да го открием. Най-вероятно ще бъде при микробуса. Така ще ударим с един куршум два заека. Късметът не ни е изневерил.
— Ти го наричаш късмет?
— Всичко зависи от това какво ще се случи оттук нататък.
— Районът е твърде голям. Има поне двайсет места, откъдето да се влезе.
— Двайсет места, откъдето да се излезе — уточни Ричър, — но само един вход. Именно защото районът е голям. Трябва да го е обиколил с кола. Убеден съм, че Уайли е получавал четиридневна отпуска всеки път когато е отивал като доброволец в онзи склад. Така е разполагал с достатъчно време да проучи обстановката, но въпреки всичко се е нуждаел от кола. Идвал е от Франкфурт. Затова му е трябвала кола. Взета под наем или назаем. Или открадната, предполагам. Опитайте се да разсъждавате от неговата гледна точна. Един ден ще му се наложи да скрие камион. Ще мине по железния мост. Какво ще търси?
— Нямам представа.
— Няма да избере първия склад, който види. Сделката е много важна за него. В този момент той разсъждава усилено, но се вслушва и в онова, което подсъзнанието му нашепва. Търси изолирано място, което да опази тайната му. Някое скрито тъмно ъгълче. Не иска да се набива на очи. Не иска да бъде в най-далечния или в най-близкия, в най-големия или най-малкия склад.
— Иска нещо по средата.
— Сега вече районът не изглежда толкова голям. Току-що стеснихме периметъра.
— Освен това ще търси солидна сграда — добави Нили. — И телефонен номер, на който да се свърже с хазяина. Няма да се нанесе в изоставен склад. Прекалено опасно е за толкова голяма сделка. Всичко може да се случи. Ще го направи на четири очи. И ще вземе пари в брой. Ще плати много над обичайния наем. Ще се престори на наивник, който няма представа как вървят цените. Ще влезе в ролята на кокошката, която снася златни яйца. И хазяите ще го оставят на мира с надеждата да поднови уговорката им, когато срокът изтече. Ще търси солидна врата, на която най-вероятно ще има телефонен номер.
— Така стеснихме периметъра още повече — отбеляза Ричър.
— В Белия дом все още не са взели решение — каза Синклер.
— Защо се бавят?
— Възможно е казусът с изчезналите ядрени заряди да се е оказал прекалено сложен. Или просто не искат да признаят пред света какво се е случило. За да не се изложат. Надяват се да им се размине междувременно благодарение на нас.
— Как?
— Имам чувството, че би трябвало да знам. Но не знам.
— Мисля, че е вторият вариант. Искат да продължим с разследването.
— Искаш да предприемем незабавни действия?
— Да паркираме колата на моста — каза Ричър. — Да направим поне това. И да видим какво ще стане.



39

В стария пристанищен квартал бяха оцелели доста телефонни кабини и тъй като се намираха в Германия, все още работеха. Уайли позвъни в Цюрих, след като пусна в телефона цял куп монети, съобщи номера на сметката и паролата и попита дали е получил превод.
Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.
— Да, господине — беше отговорът. — Получили сте превод.
Уайли замълча.
— Искате ли да знаете сумата?
Уайли искаше.
— Сто милиона американски долара. Точно.
— В такъв случай да задействаме плана — каза Уайли.
— Да, господине. Проектът в Аржентина. Да се заемем ли незабавно?
— Да — отвърна Уайли.
И затвори очи.
Неговото ранчо. Което ще се вижда от Космоса.
Малкият Хорас Уайли.
Той отвори очи, окачи слушалката и тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл.


Дремлер бе получил от Мюлер регистрационния номер на микробуса, а негов приятел в салон на „Мерцедес-Бенц“ бе проследил защитния код посредством точно този номер. Това на свой ред даде възможност на друг приятел в магазин за авточасти да направи дубликат от ключа за запалването. Който Дремлер връчи на трети приятел, един от членовете на тандема, който бе привлякъл специално за случая. И двамата бяха яки момчета, умни, изобретателни, компетентни. Бяха служили в армията. Сега единият работеше като мотоциклетен механик, а другият като телохранител на богати руски туристи.
— Пътният полицай на моста е моя грижа — каза Дремлер. — За него вие сте невидими. Представете си, че е сляп. Въпреки това не подлагайте късмета си на изпитание. Идете и свършете работата колкото се може по-бързо. Знаете къде да намерите стоката, знаете къде да я закарате след това. Някакви въпроси?
Мъжът с ключа попита:
— Какво има в микробуса?
— Нещо, което ще ни даде огромна власт — отвърна Дремлер, който съзнаваше, че отговорът му е прекалено мъгляв, но предполагаше, че е самата истина.


Завариха черно-бялата патрулка на Пътната полиция в началото на железния мост. Мъжът вътре свали прозореца си и ги уведоми, че никой не е минавал — нито в едната, нито в другата посока. Нито камиони, нито микробуси, нито леки коли, нито велосипеди. Дори пешеходци не бяха минавали. Никакъв трафик. Ричър помоли Гризман да нареди на полицая да блокира пътя с колата си, ако види товарен микробус. Вероятно бял, вероятно с номерата, с които е напуснал бюрото за автомобили под наем, но и това не бе сигурно. Нищо чудно да бе пребоядисан или променен по друг начин. По-добре да заложат на сигурно. Види ли какъвто и да било микробус, полицаят трябва да препречи пътното платно и след това да задава въпроси.
Гризман попита защо. Ричър му обясни, че предпочита да свършат работа, преди хората от НАТО да са се намесили и да поискат парче от тортата. Реши, че Гризман ще интерпретира думите му като възможност да се окичи със слава и да получи признание. Нищо чудно шефът на следователите да искаше да се кандидатира за кмет някой ден.
Гризман предаде на патрулния полицай какво трябва да направи.
— Да огледаме района — предложи Ричър.
Гумите на мерцедеса затракаха първо по паважа, а после по железния мост, чиято метална платформа заскърца. След моста отново започна паваж и пътят се раздвои, като ги изправи пред възможността да тръгнат по два различни пътя. Единият следваше брега на реката, а другият заобикаляше от другата страна.
— Накъде? — попита Гризман.
— Задната улица — отвърна Ричър.
От време на време срещаха признаци на живот. Механик, който заваряваше ламарините на спортен автомобил в гараж с широко отворени врати. Продавач на електроника. Но като цяло кварталът пустееше. Това бе очевидно. Разстоянието от единия до другия край бе три километра и по-оживените работилници или магазини се брояха на пръстите на ръцете.
— Да се върнем и да огледаме централната една трета, а? — попита Гризман.
— Мисля, че там ще открием Уайли — кимна Ричър.
Гризман подмина празна товарна рампа и се насочи обратно към кейовете. Централната една трета бе дълга километър. Около две трети от милята. И толкова широка. Колкото търговската зона на някой по-голям град.
Уайли бе някъде там.
— Откъде искаш да започнем? — попита Гризман.
— Постави се на негово място. Трябва да скрие микробуса. Какво вижда? Къде отива?
Гризман намали и зави между два склада по тясна уличка, която преливаше в обширен площад, а от двете ѝ страни се нижеха складове с тесни дървени врати.
— Не е тук — каза Ричър. — Поради неизвестна за нас причина Уайли е наел второ превозно средство, микробус, след като вече е разполагал с камиона. Трябва да скрие някъде и двата. Следователно не търсим масивна врата с телефонен номер, окачен на нея. Търсим масивна двойна врата с телефонен номер, окачен на нея.
А такива имаше много. Бележките с телефоните на наемодателите, окачени на някои от тях, бяха стари и избелели. Те не вдъхваха никакво доверие. Други бяха чисто нови. Единственият начин да разберат кои телефони бяха актуални и кои не, бе да позвънят на тях. Ричър се оглеждаше, докато минаваха по уличките, и извика в съзнанието си картата, която бе видял в кабинета на Гризман, онази старата, отпечатана върху пожълтяла хартия, но пълна с детайли.
— Уайли е израснал в Тексас — каза той. — Как би се чувствал като шофьор в Европа?
— Зле — отвърна Синклер. — Пътищата тук са прекалено тесни и неудобни, а завоите прекалено остри.
— Трябва да добавим и това към списъка с фактори, повлияли върху избора му. Налага му се да маневрира тук с товарен автомобил. Не иска да се заклещи някъде, да попадне в капан. Мисля, че е избрал по-широка улица.
Те също бяха доста. Повтаряха се една след друга като на архитектурен план. Някои пресечки също бяха доста широки. Предназначени за по-тежки камиони и по-обемисти товари. Гризман спря в една от тях и въздъхна:
— Можем да обикаляме цяла вечност.
— Разполагаме с достатъчно време — успокои го Ричър. — Стига твоят патрулен полицай да не заспи.
— Няма да заспи.
— Трябва да отчетем още един фактор. Мисля, че е сменил катинарите. Или е монтирал нови брави. Сделката е прекалено голяма, за да остави старите.
Гризман потегли отново и продължи да кръстосва бавно района, а четиримата извиха вратове и започнаха да търсят масивни двойни врати с окачен на тях телефонен номер, достатъчно място за маневриране и нови катинари.


Куриерът се нареди отново на опашката с имигранти на летището в Хамбург. Работеха същите четири гишета, две за граждани на Европейския съюз, две за всички останали. Използва същия пакистански паспорт. Този път бе облечена в черно и косата ѝ бе пусната свободно. Виждаше отражението си в стъклото. Бяха я инструктирали да не се притеснява, ако попадне на същия граничен полицай. Нямаше да я познае. Той виждаше хиляди и хиляди хора всеки ден.
Тя пристъпи напред. От трета на опашката стана втора.


От задната седалка на автомобила Ричър забеляза телефонна кабина.
— Трябва да се обадя — каза той.
Гризман отби и Ричър слезе. Набра номера в консулството. Попадна на Вандербилт. Попита го дали Ороско е пристигнал. Вандербилт потвърди и предаде слушалката на военния полицай.
— Очаквам заповеди, шефе — заяви Ороско.
— Действай — каза му Ричър. — Поставили сме пътна блокада. Сделката няма да се състои. Рано или късно ще научат за провала.
— Открихте ли го?
— Близо сме.
— „Близо“ звучи добре. Като „Отлично за момента! Все едно летя“!
— И още как — отвърна Ричър.
Той затвори телефона и остана на място. Цареше тишина. Ричър чуваше единствено мерцедеса на Гризман зад гърба си, чийто двигател работеше тихо до тротоара. Долавяше в далечината шумовете на големия град и корабните сирени по реката. Наблизо боботеше компресор. Може би някой боядисваше автомобил. Долитаха и шумове от двигатели, сякаш някой маневрираше напред-назад.
Не, тишината не бе пълна.
Уайли бе тук някъде.
Ричър се върна при колата и каза:
— Двамата със сержант Нили ще тръгнем пеша.


Куриерът мина покрай лентата за багаж, заобиколи посрещачите с цветя и балони и излезе на улицата. Която минаваше под земята. Над тях се намираше салонът за заминаващи. Бяха я инструктирали да потърси нужните ѝ хора в левия му край. Там, където се намираха малките колички за багаж с три колела.
Видя ги, докато приближаваше към уреченото място. Изглеждаха точно така, както ѝ ги бяха описали. Двама дребни, жилави мъже с бради, мургави лица и черни коси. И двамата бяха облечени в работни гащеризони, разкопчани до кръста, под които се виждаха тениски.
На вратовете си бяха окачили шлемофони, на коленете и лактите си имаха протектори, а в горната част на ръкавите се виждаха прозрачни джобове, в които бяха поставили служебните си карти. Картите бяха издадени от летището. Двамата мъже работеха за транспортна компания, която поддържаше отлични делови връзки с подразделенията за карго полети на много авиокомпании от Близкия изток.
Куриерът каза:
— „Мерцедес“ е кръстен на името на дъщерята на един клиент.
Мъжът вляво отвърна:
— Ти си жена.
— Мисията ни е изключително сериозна. Какво по-добро прикритие от това?
— Имаш ли представа какво да правиш?
— А ти?
— Би трябвало ти да ни инструктираш.
— В такъв случай ми се доверете. Ще се качим на такси, което ще ни отведе до старите докове. Там един мъж ще ни предаде товарен микробус с дълга база. Ще закарате микробуса на летището и ще го качите на самолета. Ясно ли е?
Двамата кимнаха. Инструкциите бяха в рамките на очакваното. Те бяха хамали със съответните пропуски, които им позволяваха да преминат през всяка врата на летището. Бяха обикновени бачкатори. Не очакваха да ги повикат в някоя болница, където да извършат мозъчна операция.


Ричър и Нили тръгнаха от двете страни на улицата и започнаха да оглеждат вратите и да надзъртат зад ъглите. Полагаха усилия да оглеждат района с очите на Уайли, представиха си го как излиза от колата, как спира на всеки ъгъл, обмисля, подбира, тръгва наляво, надясно или направо, където му се стори, че е най-безопасно, най-усамотено, най-потайно.
Навлязоха дълбоко във вътрешността на централната една трета. И по щастлива случайност на вратите на всички складове, които им се струваха най-подходящи, бе окачен един и същ телефонен номер. Табелките бяха чисто нови, ламинирани. Поставени наскоро. Несъмнено биха допаднали на Уайли. Подсказваха, че са дело на малка кантора за недвижими имоти. Надеждна. Професионална. Където щеше да бъде един сред многото наематели. И нямаше да бие на очи.
— Виждам този телефон поне от трийсет преки — отбеляза Нили. — Този тип е купил огромен парцел.
— Може би е искал да строи жилищен комплекс.
Продължиха напред, като спираха на всеки ъгъл, обмисляха, подбираха, тръгваха наляво, надясно или направо. Ричър спря на една пресечка. Погледна наляво. Видя чифт двойни врати. Масивни. Тъмнозелени. От стара дървесина, но в никакъв случай прогнила. И телефонен номер. Лявото крило бе открехнато. От него висяха два райбера с катинари и едно резе. Дясното крило бе отворено докрай.
Малък склад. Мракът вътре контрастираше с ярката дневна светлина.
Ричър тръгна към него.
Отвътре долетя шум. Чу се забързано хриптене, придружавано от хъхрене и гъргорене, които завършваха с тихи стонове. Както диша човек със счупени ребра и кръв в гърлото.
Ричър извади пистолета от джоба си и свали предпазителя. Постави пръст на спусъка. Долепи гръб до стената и се опита да надзърне през процепа около пантите. Видя голяма тъмна купчина.
Ричър се долепи плътно до лявото крило. Нили го последва на около метър. Щеше да заеме мястото му веднага щом той направеше следващата крачка.
Ричър се заслуша в дишането. Хриптене, хъхрене, гъргорене.

Той се отдели от вратата и надникна вътре. Видя двоен гараж. Едната половина бе пълна, другата — празна. Пълната половина бе заета от стар камион с омекнали гуми. Отстрани бе изписана думата
Möbel
. Или „Мебели“ на немски. Задната врата беше вдигната. Вътре имаше празен дървен контейнер. Може би три и шейсет на два на два, скован от стари, сухи дъски, здрави като камък.

На пода в празната половина на склада лежеше млад мъж. Лежеше сред локва от кръв.
Косата, челото, скулите, дълбоко разположените очи.
Това беше Хорас Уайли.



40

Ако се съдеше по начина, по който Уайли държеше едната си ръка, тя бе счупена. Носът му също, забеляза Ричър. Другата му ръка бе притисната към корема. Между пръстите му се стичаше яркочервена кръв. Уайли бе вперил поглед някъде над хоризонта, а в широко отворените му очи се четеше страдание. Те излъчваха повече удивление и покруса, отколкото Ричър бе виждал някога. Повече унизително разочарование, повече болка, повече униние, повече изумление, че светът може да постъпи така с някого.
Ричър пристъпи към Уайли.
— Какво се случи? — попита той.
Уайли си пое дъх, изхъхри и изрече тихо:
— Откраднаха микробуса. Намушкаха ме. Счупиха ми ръката.
— Кой го направи?
— Германци.
— Как?
— Чаках тук. Дойдоха двама. Промушиха ме и откраднаха микробуса.
— Какво чакаше?
— Хора, които да дойдат за микробуса. Част от сделката.
— Кога?
— Трябва ми лекар, човече! Ще умра!
— Това е сигурно — отвърна Ричър. — Измяната се наказва със смърт.
— Много ме боли.
— Добре — отвърна Ричър.
В този момент чу кола. Погледна към отворената врата. Бяха Синклер и Гризман в служебния мерцедес на следователя.


Синклер коленичи до Уайли, попита го нещо, изслуша го, обеща му лекар в замяна на сътрудничеството и започна да го разпитва. Нили погледна към празния контейнер в камиона за мебели. Улови погледа на Ричър и посочи футляра, изработен специално за папката с кодовете. Тънък талашит, полукръгъл отвор за пръсти. Един от единайсетте, които помощник-дърводелецът бе изработил. После Ричър се върна с Гризман до железния мост, за да проверят дали пътният полицай не е видял нещо. Товарен микробус например. Не. Когато отидоха при него, той се закле, че нищо не е минавало. Нито микробуси, нито коли, нито хора. Нищо!


Ричър и Гризман се върнаха в склада. Слязоха от колата, но не чуха никакъв звук. Синклер и Нили стояха мрачни и мълчаливи. Локвата кръв на пода беше станала още по-голяма. Но вече не увеличаваше размерите си.
Кръвта на Уайли бе изтекла. Той беше мъртъв.
— Никой не е минавал по моста — каза Гризман.
Тишина.
Тогава Ричър чу друга кола.
Излезе навън. Такси. С трима пътници. Жена, навела леко глава, която вадеше пари от чантата си. Плащаше на шофьора. И двама мъже, които слизаха, дребни, жилави, мургави и брадати, с работно облекло и защитна екипировка. Огледаха се, видяха Ричър, погледнаха го право в очите и кимнаха предпазливо. Сякаш очакваха да го видят тук. Всъщност това бе самата истина, каза си той. Знаеха, че отиват при мъж с товарен ван. Бяха дошли да откарат колата. Част от сделката.
Ричър бръкна в джоба си, стисна пистолета и излезе на светло. Жената тъкмо прибираше портмонето в чантата си. Таксито потегли. Жената вдигна поглед. Видя Ричър и се сепна. Това не бе човекът, когото очакваше да види. Тя беше на двайсет и няколко с гарвановочерна коса и маслинена кожа. Доста красива. Имаше вид на туркиня или италианка.
Тя беше куриерът.
Мъжете, които я придружаваха, чакаха търпеливо, с невъзмутимо спокойствие, като работници, които очакват да се заемат с рутинна задача. Служители на летището, каза си Ричър. Спомни си, че бе казал на Синклер как Уайли е избрал Хамбург заради пристанището. Второто по големина в Европа. Врата към света. Може и така да е било. Но преди. Сега плановете се бяха променили. Явно бяха планирали да качат микробуса на товарен самолет. А той да полети към Аден, друго пристанище. От различен тип. В Йемен. Там щяха да го очакват десет по-малки парахода, които да извършат доставките по море. Щяха да пътуват седмици наред, преди да акостират в Ню Йорк или Вашингтон, Лондон или Лос Анджелис, може би Сан Франциско. Все големи световни градове с пристанища. Спомни си думите на Нили, че смъртоносният радиус на бомбата е два километра, а радиусът на огненото кълбо — три километра. И това, повторено десет пъти. Десет милиона жертви. После пълен колапс. Следващите няколкостотин години светът щеше да живее в ново средновековие.
— Здравейте — каза куриерът.
Не беше туркиня или италианка. А най-вероятно пущунка от северозападната гранична провинция на Пакистан. Древно племе, датиращо от незапомнени времена. Прилежните картографи чертаеха линии и пишеха Индия, Пакистан или Афганистан, а пущуните просто се усмихваха вежливо и не им обръщаха никакво внимание.
— Кой сте вие? — попита тя.
Ричър кимна към полуотворената врата и каза:
— Господин Уайли е тук.
Мъжете изостанаха крачка-две назад и оставиха куриерът да ги води. Ричър наблюдаваше лицата им. Видя как истината достига до съзнанието им. Празният склад. Мъртвецът на пода. Локвата засъхваща кръв. Тримата непознати, които стояха край нея.
Нещо не беше наред.
Ричър извади пистолета си.
Двамата мъже и жената се обърнаха към него.
— Вие сте арестувани — каза Ричър.
Реакциите им се различаваха. Ричър видя вълната от отчаяние, изпълнила погледите на двамата мъже. Те бяха гастарбайтери в чужда страна. Не притежаваха нито обществено положение, нито власт, нито връзки, нито права, нито очаквания. Намираха се на дъното на пирамидата. Те бяха пушечно месо.
Нямаха какво да губят.
Посегнаха към джобовете си. Плъзнаха длани покрай омачкания плат на гащеризона, бръкнаха в джобовете си и извадиха ръце.

Ричър извика
не
на английски и
nein
на немски, но те не спряха. Държаха в ръце необичайно компактни револвери с отрязани цеви. Светла стомана, светла дървесина по дръжките. Дулата бяха дълги около три сантиметра и наподобяваха угарки. Ричър се замисли за Вашингтон, Ню Йорк и Лондон, които най-вероятно заемаха първите три места в списъка. Следвани може би от Тел Авив, Амстердам и Мадрид. А после от Лос Анджелис и Сан Франциско. Нищо чудно сред мишените да бе мостът „Голдън Гейт“. Както бе казал Хелмсуърт,
заповедите им бяха да прикачат бомбата към подпората на някой мост, да нагласят таймера и да хукнат с всички сили.


Ричър стреля в телата им, бързи два изстрела отляво надясно, а когато паднаха на земята, ги простреля отново, от същото разстояние, но този път в главите, за да бъде напълно сигурен. Гръмовният шум от изстрелите отмина с оглушително съскане. Думата
Möbel
, изписана отстрани на фургона на товарния камион, бе опръскана с кръв.

Ричър насочи пистолета към лицето на куриера.
Тя вдигна ръце.
— Предавам се.
Никой не каза нито дума.
— Разполагам с важна информация. Знам номерата и паролите на банковите им сметки. Мога да ви дам парите им.



Синклер пое нещата в свои ръце. В края на краищата тя бе с най-висок ранг. От гледна точка на НАТО поне. От гледна точка на местната власт това бе Гризман, но той прие нещата доста спокойно, вероятно защото изповядваше принципа на
Realpolitik
, политиката на реалностите, изповядвана в Германия още от Бисмарк. За Ричър
Realpolitik
означаваше да знаеш кога си загубил играта.

Синклер заяви на шефа на следователите, че ако все още смята, че микробусът не е минал по моста, трябва да събере всичките си свободни хора и да ги разположи в широк периметър. Изпрати Нили до телефонната кабина, за да повика Бишоп, Уайт и Вандербилт, докато Уотърман и Ландри можеха да останат в консулството.
В рамките на броени минути Гризман изпрати две нови коли на моста. Благодари на пътния полицай и го изпрати у дома. Малко по-късно пристигнаха още две патрулки. Те минаха през блокадата и се насочиха към най-близките сгради. Всичко зависеше от мащаба на усилията. Товарният ван не бе игла в купа сено. Голям брой полицаи, които крачат рамо до рамо, строени в дълга редица, нямаше да го пропуснат.
Ричър погледна първо Уайли, после Синклер и я попита:
— Разказа ли как е открил контейнера?
— Нещо, което чичо Арнолд му казал — отвърна тя.

— Какво е това
нещо
?

— Всичко се върти около атомните бомби. Дори чичо Арнолд смятал цялата история за лудост. Въпреки че бил парашутист и бил обучаван единствено за самоубийствени мисии. Щял да вземе участие в първата вълна на най-голямата сухопътна битка в историята. Но въпреки това в атомните бомби имало нещо странно. Криели прекалено много мощ за сам човек. После разказал на Уайли историята с изчезналия контейнер. Всички я смятали за истина. Зад кулисите настъпила страшна паника. Всеки се опитвал да се измъкне чист. Чичо Арнолд предположил, че контейнерът се е озовал в един конкретен армейски склад. Бил сигурен в това. Бомбите обаче не били там. И той го приел като урок по скромност и смирение.
— А Уайли как го приел?
— Като урок за последствията от един сгрешен надпис.
— Как е открил контейнера?
— Благодарение на нещо, което чичо Арнолд му казал. Нещо от съвсем различна област. Арнолд дошъл тук много отдавна. Германия още била в руини. Хората гладували. Армията наемала местни цивилни. Предимно жени, защото не били останали много мъже. Хем осигурявали някакво препитание на местните, хем спестявали на нашите военни необходимостта да стенографират или да пишат на машина. Направило му впечатление нещо съвсем различно, което чичо Арнолд споменал. Местните жени били готови на всичко за пари. На всичко за един шоколад или кутия цигари. Арнолд си прекарвал чудесно в онези години. Веднъж едно момиче му дало адреса на сестра си. Проститутка. Той обаче не успял да открие дома им. Момичето написало единайсет, а той решил, че е седемдесет и седем. Такъв бил почеркът му. Европейците пишат по-дълги чертички пред своите единици. Затова за нас понякога техните единици приличат на седмици. Затова те слагат и една хоризонтална чертичка, за да отличат по-лесно седмицата от единицата. Уайли се запитал какво би се случило, ако местна служителка напише бележка, която американска секретарка препише на машина. Или обратното. И стигнал до извода, че подобни грешки са напълно възможни.
— Толкова лесно ли е било?
— Уайли предположил, че военните следователи ще се сетят за тази възможност. И че ще съставят куп таблици и ще започнат да заменят единиците със седмици и седмиците с единици. Историите, които чичо Арнолд му разказвал обаче, били наистина невероятни. В Германия царяла страшна бюрокрация. В крайна сметка Уайли си задал въпроса какво би станало, ако дадено число премине през три стъпки, а не през две. Да предположим, че германската служителка е написала бележката на ръка, след което американската секретарка я е преписала на машина, а после друга германска служителка е преписала на ръка данните от машинописната страница? Или обратното. Някой е започнал с единици или седмици. Уайли съставил собствени таблици. Решил, че армията не е обсъждала възможността за двойна грешка. Че армията е сляпа за пропуските в собствената си система. И се оказал абсолютно прав. Контейнерът с бомбите си стоял в склада през цялото това време. Открил го при третия опит.
Ричър не каза нищо. Само кимна и се отдалечи.
Куриерът улови погледа му.
— Мога да помогна — каза тя.
— Не ми трябват парите ти — отвърна Ричър.
— Става въпрос за нещо съвсем друго — възрази куриерът. — Дебелият греши. Един микробус премина по моста точно когато пътувахме насам.



41

Нили отнесе сака на Уайли до служебния автомобил на Гризман, постави го върху капака на багажника и дръпна ципа. Ричър повика Гризман и помоли той да го претърси.
— Защо аз? — попита Гризман.
— Бих се радвал да чуя мнението ти — отвърна Ричър.
Гризман се справи според очакванията. Като ветеран, подложен на изпит. Опитен, но предпазлив. Сякаш подозираше, че нещо не е наред. Че му е заложен капан. Да не би да проверяваха колко бързо може да открие подозрителна улика? Какви всъщност бяха залозите? Нямаше представа.
В крайна сметка откри едва три предмета, които заслужаваха по-обстойно проучване. Единият бе новият паспорт на Уайли, издаден на името на Исак Херберт Кемпнер. Беше истински шедьовър. Напълно, абсолютно, стопроцентово истински. Вторият бе картата, която бяха видели в кухнята. Сега тя бе грижливо сгъната и тъй като притежаваше ограничени картографски достойнства, стойността ѝ би трябвало да е сантиментална, което можеше да разкрие подробности около душевната нагласа на Уайли.
Третото бе ключ от мерцедес.
Най-вероятно не беше от лек автомобил. Беше прекалено голям. С прекалено много пластмаса по него. Прекалено обикновен. Това бе ключ, който един ден щеше да се протрие и изцапа. Ключ, който подхожда на товарен микробус.
Гризман се съгласи с разсъжденията на Ричър.
— Възможно ли е един чисто нов мерцедес да бъде подкаран без ключ? — попита Ричър.
— Не — отвърна Гризман.
— В такъв случай микробусът е откраднат с дубликат.
— Така е — съгласи се германецът.
— Да се сдобиеш с дубликат обаче е трудна задача.
— Да.
— Отделът ти се справи отлично. Още от първия миг. Ти също се представи без грешка. Съгласен ли си?
— Скромността не ми позволява да говоря.
— Казвам го най-искрено.
— Не мога да коментирам.
— Допуснахме само един пропуск. Наблюдението на магистралата, южно от Хановер. Никой никога не е провеждал подобно наблюдение.
— За това отговаряше Пътната полиция.
— И пак тя разположи патрулния автомобил на моста.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Казвам, че тази последователност от събития може да бъде изтълкувана по няколко различни начина.
— Кажи ми един от тях.
— Че всичко е необичайно съвпадение.
— Друг?
— От полицейското управление — и по-точно от Пътната полиция — изтича информация.
— Към кого?
— Към организация от мафиотски тип. Ръководена не от италианци, а от носталгично настроени германци. С членове, устав, правила и всичко останало. С цели и амбиции.
Гризман замълча.
— Съжалявам — каза Ричър. — Крием нашите тайни, а си пъхаме носовете в твоите.
— Имаш ли цялостна теория?
— Възможностите са две. Първо, откраднали са микробуса от склада и са го скрили в друг склад или гараж на няколко преки от тук. Защо? Поради каква причина? Да не би да възнамеряват да се промъкнат през нощта и да го вземат? Да не би да е двоен блъф? Или троен? Но така всичко става прекалено странно, прекалено сложно. Затова предпочитам втората възможност.
— Която е?
— Ченгето на моста ни излъга.
— Това е прекалено сериозно обвинение.
— Откраднали са микробуса и са потеглили с него. Полицаят на моста се е престорил, че не ги забелязва. Случват се такива неща. Приеми го. Неслучайно споменах, че става въпрос за организация от мафиотски тип. Това е голям пристанищен град. Доста хора проявяват… гъвкавост.
Гризман не отговори.
— И се връзва с думите на куриера — добави Ричър.
— Тя едва ли е най-надеждният свидетел.
— Съгласен съм.
— Какво има в микробуса? — попита Гризман.
— Какви са най-сериозните ти опасения, свързани с товара?
— Не са едно и две.
— По-лошо е от всяко от тях. Повярвай ми. Затова трябва да подложим всичко на съмнение. За да разберем къде да търсим.
— Предполагам, че теоретично е възможно да си имаме работа с корумпиран пътен полицай — призна Гризман.
— Ти познаваш тези хора — продължи Ричър. — Каза, че изчакваш подходящата възможност. Каза, че не можеш да ги арестуваш за неизвършени престъпления. Каза, че ти трябват истински престъпления.
Гризман замълча. След което заяви:
— Тази сутрин разговарях с водача им. В интерес на истината, той е последният човек, видял фалшификатора жив. Искал да разбере новото име на Уайли. Разполагал с копие от полицейския портрет. Казва се Дремлер. Вносител на обувки от Бразилия. Наложи се да отида в офиса му. Не можех да го повикам в полицията. Заяви, че имал хора на такива места, че ще остана изненадан. Че съм се изправил срещу мощна сила, която скоро щяла да стане още по-мощна.
— В такъв случай да отидем на гости на господин Дремлер.



Гризман шофираше по улица, изпълнена с жилища, магазини и офиси, на четири преки от бара с лакираната дъсчена фасада. Очевидно неонът бе разрешен в тази част на града. Офисът на Дремлер се намираше в тясна четириетажна сграда, реконструирана през петдесетте, с ярка светеща реклама между стряхата и прозорците на последния етаж. Думите бяха изписани с червен ръкописен шрифт, сякаш ставаше въпрос за световноизвестна марка. Като някогашните реклами на „Кока-Кола“ в Америка. На рекламата пишеше
Shuhe Dremmler
, което Ричър си преведе като
Обувки „Дремлер“
.

Асансьорът бе бавен. А Дремлер не бе в кабинета си. Секретарката му обясни, че някой му се обадил и той излязъл. Нямала представа къде е отишъл. Нито кога ще се върне.


Върнаха се в консулството. Ричър покани Гризман да се присъедини към тях. Останалите вече се бяха събрали. Трупът на Уайли пътуваше към моргата в американската военна болница в Ландщул, натоварен в хладилен камион, осигурен от Ороско. Куриерът седеше под ключ в една стая в мазето и очакваше федерален шериф, който да ѝ надене белезниците и да я качи на самолета за летище „Дълес“ във Вирджиния, което обслужваше столицата Вашингтон. Иранецът седеше на един стол до прозореца. Ороско и сержантът му го бяха довели тук.
Операцията бе минала бързо и лесно. Без никакви косвени жертви. Бяха позвънили на вратата и, за щастие, им бе отворил тъкмо той. А Ороско и сержантът му просто го бяха отвлекли. Младежът изглеждаше объркан. С досегашния му живот бе свършено. Очакваше го нов живот на място, което никога не бе виждал.
Ороско уведоми Ричър, че всичко е наред, никой не се ядосал заради изтеглянето на иранеца. Добави, че Бишоп възнамерявал лично да даде подобна заповед. Всичко щяло да бъде описано надлежно в доклада. Ороско заяви, че Бишоп му благодарил впоследствие най-малкото заради това, че му е спестил време. Уайт изглеждаше щастлив, защото бе от хората, които се грижат за полевите си агенти. Вандербилт обаче бе мрачен. Заяви, че сега ЦРУ в Хамбург е останало без очи.
В този момент се появи Синклер и взе нещата в свои ръце. Заяви, че е разговаряла с Ратклиф и президента. Съответните служби на НАТО и Европейския съюз са вдигнати под тревога, макар още да не знаят за какво точно става въпрос. Следващата стъпка била да се попълнят празнотите. Съединените щати щели да съберат куража и да признаят, че преди четирийсет години са изгубили контейнер с ядрени оръжия. Германия щяла да събере куража да признае, че в страната има организации на неонацисти, които са достатъчно силни и организирани, че да откраднат подобен контейнер. Нито Съединените щати, нито Германия желаеха да направят подобна стъпка. И двете правителства разбираха, че новината няма да им донесе любовта и възхищението на обществото. Но все пак съвсем скоро трябваше да вземат решение.

— Искат ние да оправим нещата — обобщи Синклер. — Преди
скоро
да се е превърнало в
сега
.

— Така ли се изразиха? — попита Ричър.
— Не използваха точно тези думи, но смисълът бе същият.
— Бих искал да знам какво точно са казали.
— Мисля, че е най-добре да оставим някои отговори за по-късно.
— С колко време разполагаме?
— Не можем да чакаме безкрайно дълго.
Навън се мръкваше. Северни ширини, късен следобед.
— Какъв оборот върти фирмата на Дремлер? — попита Ричър.
— Хвали се, че продава по един милион чифта седмично — отвърна Гризман. — Това прави петдесет милиона годишно. Вероятно преувеличава, но съм сигурен, че продава големи количества.
— В такъв случай офисите, които видяхме, са предназначени единствено за административни дейности — поръчки, фактури и прочие. Спедицията се осъществява на друго място.
— На пристанището — каза Гризман. — Дремлер притежава част от кей.
— И разполага с хора на места, които могат да те изненадат.
— Това обосновано предположение ли е? — попита Синклер.
— Не, госпожо — отвърна Ричър. — Това е най-обикновена догадка.
— Свързана с някакъв търговец на обувки?
— Да използваме Дремлер като теоретичен пример. Да си представим, че той е същински магьосник. Разполага с хора навсякъде, включително в полицейското управление. В резултат на което е следил действията ни от самото начало. Научил е за сделката и е решил да открадне стоката. За славата на каквато и да е там каузата му. Саботира разследването ни. И успя. Сдоби се с микробуса. Разследването ни обаче бе луда надпревара с времето. А на него не му достигаше именно време. Все се налагаше да догонва. Затова не е имал възможност да планира предварително. Не е планирал по-далече от кражбата на микробуса. Сега не знае какво да прави с него. Не знае дори какво има вътре. Тази информация остана в тайна. Мисля, че го е скрил някъде наблизо. Временно. Дремлер иска да си поеме дъх и да обмисли нещата.
— Звучи чудесно — отвърна Синклер, — но има поне още сто други възможности.
— Не са сто — възрази Ричър. — Най-много десет. Но тази се вписва идеално в онова, което знаем. Дремлер е разпитвал фалшификатора за новото име на Уайли. Не е случайно. Освен това притежава част от кей. Един милион чифта обувки седмично. Това са много камиони и микробуси. Никой няма да обърне внимание на един повече или по-малко.
— Ще имаме само един шанс.
Спомни си как бе използвал другата си ръка по същия начин, като едва бе докоснал челото ѝ, но бе заровил пръсти дълбоко в косата ѝ и я бе отметнал назад. Не бе свалил длан, а я бе плъзнал по врата ѝ. Който беше слаб и нежен. И топъл.
Тогава бе рискувал.
— Както кажете — отвърна Ричър.
— Нямаш ли мнение?
— Аз отивам. За всеки случай. Защото, ако това е нашият човек, обзалагам се, че егото му страда, когато подчинените му ядат бой. А това ставаше всеки път, когато ги насъскваше срещу мен. Помолих ги да му предадат да се срещне лице в лице с мен. Да излезем на улицата и да си поговорим. Може би е дошъл моментът за този разговор.



42

Изчакаха да се стъмни напълно и часът пик да отмине. Както и да приключат всички дипломатически обсъждания. Бишоп заяви, че трябва да се включи в операцията. Заяви, че ще вземе Уайт и Вандербилт в колата си. Синклер каза, че ще се присъедини към тях. Гризман смяташе, че трябва да наблюдава действията им от името на местната полиция. С радост покани Уотърман и Ландри да се качат в неговата кола. В края на краищата те бяха агенти на ФБР. За него щеше да бъде чест.
Ричър и Нили щяха да пътуват в колата на Ороско, управлявана от неговия сержант, чието име бе Хупър. Беше по-висок от Нили, но не можеше да се нарече огромен. Двамата с Ороско бяха въоръжени с армейски берети. Ричър бе поставил нов пълнител в колта си. От стария липсваха четири патрона.
Гризман поведе конвоя. Той познаваше Хамбург най-добре. Избра живописен маршрут. Когато наближиха пристанището, пейзажът се промени, а с него и характерът на града, стана по-бърз, по-делови, по-ярко осветен и оживен. Появиха се огромни лабиринти от купища корабни контейнери, безкрайни редици пристанищни кранове и камиони, строени в километрични опашки. А също и огромни метални складове, наредени един след друг. Част от имената бяха познати на Ричър, други — не. Продължиха напред, километър след километър, а пейзажът около тях не се променяше.

Накрая видяха огромен метален склад с полукръгла форма, нисък и издут, с яркочервена неонова реклама на покрива. Старомодна на вид, поставена в рамка от ковано желязо, тя наподобяваше първите реклами на „Кока-Кола“. На нея с ръкописен шрифт пишеше
Schuhe Dremmler
, което означаваше
Обувки „Дремлер“
.

Гризман намали скоростта и подмина склада съвсем бавно. А мястото бе осветено като стадион. От едната страна на склада се намираше кеят. Вероятно кораби стоварваха обувките на брега, където се сортираха и складираха, след което се товареха на камиони, за да бъдат доставени по магазините. По един милион чифта седмично. Което определено изискваше и нощна смяна. Може би не в пълен размер, но все пак… Складът като че ли работеше с половината си капацитет. Или малко повече.
— Сигурен ли си, че е тук? — попита Ороско.
— Коя част от предположението ми не разбра? — отвърна Ричър.
— Ще изчакаме ли до по-късно?
— Може да работят цяла нощ.
— Тук има поне петдесет души.
— Които си имат достатъчно работа. Можем да спрем на стотина метра. Изобщо няма да ни обърнат внимание. Микробусът може да е поставен под охрана, но ние сме четирима. Работата ни е в кърпа вързана.
— Ако микробусът е тук.
Спряха колите през два склада и излязоха на влажния нощен въздух.
— Лесно ли ще разпознаем изчезналите… артикули? — попита Синклер.
— Никога не съм виждал подобно нещо — отвърна Ричър, — но доколкото разбрах от Хелмсуърт, става въпрос за двайсет и пет килограмови метални цилиндри в брезентови раници.
— Има ли някакви надписи върху тях?
— Сигурен съм, че ще видим сериен номер и дата на производство. Но не изписани по начина, по който правят това производителите на автомобили например. Нямам представа какво да очаквам.
— Затова още не са изпаднали в паника.
— Освен ако не са открили и наръчника с кодовете. Той може да им подскаже за какво става въпрос.
— Но нали всичко е кодирано?
— Какво каза генералът? Помниш ли думите му за десанта в Нормандия? Сигурен съм, че наръчникът е съвсем елементарен.
— Но това е склад, пълен с обувки. Мисля, че предположението ти е грешно. То е направо… сюрреалистично.
— Както и привързването на атомна бомба към основата на мост и намерението да се отдалечиш с тичане от епицентъра на взрива.
— Било е преди много време.
— Те нямат представа какво е попаднало в ръцете им. Надяват се на автомати. Или гранати. Сега се чудят какво ли е това.
— Говорим само за една от много възможности. Ще имаме един-единствен шанс да намерим бомбите.
— Да се надяваме, че е правилната възможност.
— Но дали е така?
— Да попитаме Гризман — предложи Ричър.
Гризман сви рамене. Според него Дремлер бил амбициозен и дързък и непрекъснато създавал неприятности. Вносителят на обувки бил голям почитател на историята, на различни движения и каузи, на властта, която велики мъже са съсредоточавали в ръцете си благодарение на това, че не са се поколебали да действат в подходящия момент. Гризман смяташе, че един ден Дремлер може да стане много, много опасен. Засега обаче само приказвал и не предприемал никакви действия. Следователно бил неопитен. Нищо чудно вниманието му да е било погълнато изцяло от реализирането на първия му голям проект и да няма планове какво ще прави след това. Това щяло да го накара да спре, да се огледа, да си поеме дъх, образно казано, което било добре. Щял да направи това на някое сигурно място. Напълно възможно било да избере собствения си склад. Което е добре дошло за тях. Защото в собствения си склад Дремлер ще се чувства сигурен. Ще си въобразява, че контролира нещата. Такава е човешката природа.
— Ако е той — усъмни се отново Синклер.
— Има само един начин да разберем — отвърна Ричър.


Нямаше никакъв смисъл да правят опити за скрито проникване. Пътят откъм кейовете бе ярко осветен. Товарната рампа за камионите също бе ярко осветена. И пристанището отвъд тях бе ярко осветено. Единствено водите на реката тънеха в мрак. Затова Ричър и останалите обърнаха колите и подкараха обратно към склада на Дремлер. Гризман намали пръв, последван от Бишоп, и двамата спряха до тротоара. Хупър, сержантът на Ороско, ги подмина и продължи напред. Изравни се с червената неонова реклама и се насочи право към главния вход.
И зави.
Отблизо складът изглеждаше огромен. Изработен от някакъв лъскав галванизиран метал. Без прозорци или капандури. Покривът заемаше по-голяма площ от стените. Беше издут като луковица и наподобяваше огромен самун селски хляб. Или прическа тип буфан. Конструкцията бе подсилена от сложна плетеница от стоманени ребра. Стената откъм пътя имаше петдесетина товарни рампи за камиони. С ролетни врати като гаражи в луксозно предградие, но по-големи, боядисани в основните цветове, с пластмасови прозорчета. През тях навън струеше светлина. Поне трийсет от вратите на товарните рампи бяха отворени. Пред първите двайсет отляво надясно кипеше усилен труд. Непрекъснато влизаха и излизаха камиони. Следващите десет бяха отворени, но около тях нямаше никого. Последните двайсет бяха затворени. Явно нощната смяна изпълняваше само спешни поръчки.
Отвътре складът бе с размерите на футболен стадион. Имаше конвейери с въртящи се ленти, безброй кашони, наредени на купчини, които се издигаха невъобразимо високо, и електрокари, които сновяха напред-назад. Очевидно бе доста шумно, тъй като работниците носеха големи жълти шлемофони.
Което бе от полза за Ричър и останалите.
— Бомбите са били предназначени за използване от парашутисти. Очаквало се да влязат в бойни действия веднага след приземяването. Следователно конструкторите на бомбите са предвидили възможността в тях да попадне някой случаен куршум. А това означава, че зарядите са проектирани така, че да не избухнат при такова попадение. Почти сигурно. Но предпочитам да не подлагаме на проверка тази теория.
— Ако бомбите са тук — каза Ороско.
— Да проверим.


Хупър прекоси склада и когато стигна до предпоследната отворена, но празна врата, зави надясно, далече от онзи край, в който кипеше усилен труд. Той продължи към пустия край на склада по платното за електрокари, очертано на пода. Когато стигна до затворените врати, натисна спирачка и спря, при което Нили слезе от колата. Той продължи напред, спря отново и този път слезе Ороско. Хупър продължи и спря за трети път. Сега бе ред на Ричър.
Ричър проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Първото, което го порази, бе шумът. Конвейерите дрънчаха, тракаха, виеха. Мотокарите пуфтяха и свиреха с клаксони. На второ място го сепна миризмата. Един милион чифта нови обувки. Миризмата събуди детски спомен. Напомни му за магазина за обувки на главната улица, но хиляда пъти по-силен.
Сред камионите зад гърба му не се виждаше товарен микробус. Пред него нищо не се виждаше. Нищо не се движеше. Нямаше нито камиони, нито микробуси, нищо. Погледът му стигаше чак до кея. Разстоянието бе голямо, но полезрението бе чисто. Светлините грееха ярко. Там нямаше нищо.
Освен купчини кашони. Разположени на най-различни места. Най-малката бе с височината на египетска пирамида. Най-голямата бе направо огромна, с остри върхове като Скалистите планини. Близо до задната стена. Но не плътно до нея. Между тях имаше свободно пространство. Не беше никак голямо на фона на огромните мащаби на склада. На ширина бе може би колкото товарен камион.

Ричър погледна назад. Видя поне петдесетина работници. Всичките бяха облечени като състезатели по американски футбол, с ярки работни дрехи, пластмасови каски и шлемофони, протектори на коленете и лактите. Всъщност приличаха на онези хамали от летището. Повечето работеха усърдно, само двама стояха и гледаха към него. Не бяха сигурни какво става. Ричър им махна с ръка. Те отвърнаха и му обърнаха гръб. Стар урок.
Дръж се, все едно мястото ти е тук.
Все едно притежаваш половината фирма. Запознайте се с новия шеф.

Ричър се обърна отново. Хупър бе спрял на петдесет метра пред него и чакаше. Ороско изникна до рамото на Ричър. Миг по-късно се появи и Нили. Наложи се да викат заради шума.
— Или са скрити зад кашоните, или изобщо не са тук — каза Ороско.
— Сериозно ли, Шерлок?
— Като довод против наличието на бомбите ще използвам факта, че купчините кашони са прекалено големи, за да бъдат издигнати на бърза ръка по даден сигнал.
— Според мен те са нещо обичайно — каза Нили. — Мисля, че офисът е отзад. Не виждам друга възможност. Изолирали са се от шума. Осигурили са си тишина, спокойствие и място за паркиране.
Пристъпиха към задната част на склада. Миризмата стана още по-силна. Имаха чувството, че вървят през универсален магазин. Планината от кашони продължаваше чак до предпоследната ролетна врата, като я блокираше напълно. Което означаваше, че последната ролетна врата играе ролята на отделен вход за служителите в офиса. Досущ като в армията.
Отправиха се към врата номер четирийсет и седем, за да видят как се отваря и затваря. Добрата новина бе, че тя разполагаше с ръчно управление. Един бутон я вдигаше, друг я спускаше. И двата бяха пластмасови, в ярки цветове, с размерите на чинийка за чаша. Лошата новина бе, че бутоните бяха монтирани върху панел от лявата страна на вратата. От далечната страна. Място, което се виждаше откъм свободното пространство зад купчината кашони.
— Може да са паркирали с предницата навън — каза Ороско. — Както паркират пожарните. Така могат да потеглят за секунда. Опитат ли се да избягат, стреляйте по гумите.
— Опитат ли се да избягат, стреляйте по шофьора — поправи го Ричър. — Контейнерите с „Дейви Крокет“ са високи шейсетина сантиметра. Би трябвало да е безопасно да стреляме в главата на шофьора.
— Ако микробусът е там.
Ричър си спомни ръката на Синклер на гърдите му. Това би трябвало да бъде знак да спре. Но не беше. А по-скоро оценка и заключение. Не доверие, не дори самоувереност или интерес, а по-скоро хазартен риск. Струваше си да се поеме.
— Да, ако микробусът е там — каза той.



43

Там беше. Ричър надникна зад последния ъгъл на планината от кашони. Надзърна едва-едва, само с едно око, и видя микробуса, който вече не бе бял, а нашарен с имитация на графити от издути като балон букви — У и Х, Ш и Л. Беше паркиран с предницата към рампата. Задната му врата бе отворена. Вътре имаше издути, явно дебело подплатени, брезентови раници, целите в презрамки и връзки, покрити с камуфлажни шарки, чиито цветове не бяха избелели. Никога не бяха виждали дневна светлина.
Вляво от микробуса се издигаше цяла стена от прозорци, а зад нея се простираше голяма, но празна канцелария. Вдясно планината от кашони продължаваше. Разстоянието от двете страни на микробуса не надвишаваше метър. Съвсем не бе тясно. Отблизо изглеждаше дори просторно.
Не се виждаха никакви хора. Нито дори охрана.
Ричър отстъпи назад и погледна в другата посока. Още двама работници стояха и се взираха в него. Той се върна при Ороско и Нили. Към тях се бе присъединил и Хупър. Съобщи им новината. Останалите също надникнаха, един по един, съвсем за кратко.
— Канцеларията е отзад. Сигурно са се събрали в нея — отбеляза Ороско, след като огледа мястото.
— Или са излезли да хапнат парче пица и да пийнат халба бира — каза Ричър. — Защо да поставят охрана на купчина консервни кутии? Нямат представа какво е попаднало в ръцете им.
— Микробусът ни е приоритет. Не хората.
— Съгласен — отвърна Ричър.
— Да го откраднем още сега. Имаме ключ. Да действаме като автокрадци, които задигат колата от улицата, когато собственикът ѝ гледа мач в някой бар.
Ричър кимна. Преди време го бяха изпратили в армейска школа по бойни изкуства, където най-опитният и най-корав от всички инструктори често повтаряше, че най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш. Защото така си елиминирал риска от поражение. Или от нараняване. Колкото и малък или невероятен да ти изглежда. А този случай имаше и политически измерения. Ако микробусът изчезнеше, кой можеше да каже, че е съществувал изобщо? Щяха да отрекат всичко. Какъв контейнер?
Очевидно най-шумната част от плана бе свързана с вдигането на вратата на склада. Тя се задействаше от електромотор, който повдигаше стоманени вериги. Процесът бе дълъг и бавен. Освен това вратата трябваше да бъде отворена докрай. Микробусът бе с висок таван. Това щеше да им отнеме трийсет секунди. Трийсет секунди, изпълнени с дрънчене и тракане, докато ролетката се вдига. А тя издаваше много характерен шум. Със същия успех можеха да публикуват обява във вестника. Всички мигом щяха да хукнат към тях.
По-добре беше да се измъкнат в другата посока. Да завият внимателно, да се насочат към централната част на склада, да стигнат колкото се може по-далече, после да завият рязко и да се измъкнат през най-близката отворена врата. По същия начин, по който бе влязъл Хупър.
На седемдесет метра четирима работници стояха и гледаха към тях.
— Добре, да действаме — каза Ричър. — Кой иска да кара?
— Аз — отвърна Нили.
— Чуят ли двигателя, ще тръгнат към теб. Затова ще ти трябва прикритие. Но не от седалката до шофьора. Ще вървя от другата страна. Когато обърнеш, ще скоча вътре и ще продължиш напред. Тогава Хупър и Ороско ще ни последват.
— Ще обърна по-бързо, отколкото можеш да ходиш. Това са оръжия, предназначени за използване от парашутисти. Спокойно могат да понесат малко друсане. Седни на седалката до мен. Гледай да не ме простреляш. Не е толкова сложно.
Ричър погледна в другата посока. Четиримата работници продължаваха да се взират в тях.
— Действай бързо — каза той. — Но не прекалено. Трябва да го приемат като нещо обичайно. Микробусът е дошъл неотдавна, а сега напуска склада.
Надзърна зад ъгъла за последен път. С двете очи. Зад прозорците на канцеларията бе пусто. Микробусът чакаше. Ричър не видя нищо друго. Никакви хора.
Сега вече шестима работници гледаха към тях. Бяха пристъпили леко напред, наредени като острието на копие. Най-близкият се намираше на шейсетина метра. Разстоянието и шумът не им позволяваха да се ориентират какво точно става, но продължаваха да гледат.
Ричър връчи ключа на Нили.
— Действай! — каза той.
Ороско и Хупър се запътиха към своя опел. Качиха се и се придвижиха на място, откъдето да наблюдават ненатрапчиво канцеларията, но да не пречат на маневрите на Нили. Оставиха ѝ достатъчно място, за да даде назад. После тя щеше да включи на предна, да даде газ, да завие рязко пред тях и да потегли. Те щяха да тръгнат след нея и да я следват, без да изостават.

Нили се огледа, въздъхна дълбоко и се мушна зад планината от кашони с обувки. Ричър я последва. Тя мина откъм лявата страна на микробуса и стигна до шофьорската врата. Той остана до задната броня. Погледна към прозорците на канцеларията. Нили посегна към шофьорската врата. Бе отключена. Отвори я широко и се настани зад волана. Ричър се пресегна, улови ролетната врата и я дръпна надолу.
Това са оръжия, предназначени за използване от парашутисти. Спокойно могат да понесат малко друсане.
Може би. Въпреки това не искаше да се изсипят при някоя по-рязка маневра. Не искаше да се разпилеят по улиците на Хамбург.

Вратата се затвори бавно и тихо. Крачка. Крачка и половина. Две крачки.
Ричър замръзна на място.

По дяволите!

Той улови погледа на Нили в огледалото и прокара длан по гърлото си.

Прекрати мисията!


Веднага!

Тя се плъзна по седалката и слезе от микробуса през дясната врата. Мина покрай надраскания с графити фургон и последва Ричър до безопасно място.
Ороско и Хупър също слязоха от колата си.
В другия край на склада се бяха събрали група работници и ги наблюдаваха. Ставаха все повече. Намираха се на петдесет метра от тях и приближаваха бавно.
— Какво става? — попита Нили.
— В микробуса трябва да има десет бомби — обясни Ричър. — Преброих само девет.


Хупър и Ричър не се познаваха, затова Ричър бе сигурен, че Хупър няма да му зададе този въпрос. Нито пък Ороско. Беше прекалено възпитан. Щеше да го направи Нили. Щеше да стъкми дузина алтернативни теории, като започне с кораби, отплавали към Бразилия, или с камиони, потеглили към Берлин. И да завърши с удовлетворителни изводи или със зони на поражение, огнени кълба и милиони жертви. Всичко това зависеше от отговора на един-единствен жизненоважен въпрос.
Който тя щеше да зададе.
— Сигурен ли си, че не си сбъркал?
Ричър се усмихна.
— Да следваме принципа на двойната проверка — отвърна той, — който е в основата на ядрената безопасност. Хупър ще отиде. Не ме познава и затова ще действа като обективен наблюдател.
Затова Хупър отиде да провери. Надзърна от ъгъла с едно око, много предпазливо, после влезе в свободната зона между кашоните и канцеларията. Ричър зае мястото му на ъгъла, надзърна също с едно око и го видя до задната броня. Хупър беше прекалено нисък. Височината на пода във фургона плюс шейсетте сантиметра на самите раници с бомбите означаваха, че той ще види само предната редица.
В този момент Ричър забеляза някакъв мъж в канцеларията. Вдясно. В далечния ъгъл. По диагонал от мястото, на което стоеше. А това означаваше, че мъжът не може да види Хупър. Все още не. Ъгълът не му позволяваше. Микробусът му пречеше.
Мъжът в стаята се раздвижи. Търсеше нещо. Сновеше от бюро на бюро, отваряше чекмедже след чекмедже, ровичкаше вътре с дебелите си пръсти и продължаваше нататък. Беше едър тип. И изглеждаше компетентен.
Хупър отстъпи крачка на назад. Движеше се на пръсти.
Мъжът продължи към следващото бюро. Сега вече ъгълът щеше да му позволи да види Хупър.
Шумът бе оглушителен. Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал. Пуфтене на мотокари и свирене на клаксони.
— Хупър, качвай се в микробуса! — извика Ричър.
Достатъчно силно, за да чуе, надяваше се Ричър.
Хупър, а не другият. Сержантът застина за частица от секундата, после се изстреля напред с протегнати ръце, прескочи раниците и се скри в сенките.
Мъжът в офиса погледна през прозореца. Пристъпи крачка напред. Огледа микробуса. Провери пространството зад него. Опитваше се да открие и най-малкото движение.
После обърна гръб и закрачи към срещуположния ъгъл в задната част на помещението. Излезе през вратата, която водеше към скритата за момента стая.
Ричър зачака.
Мъжът не се върна. Не се появи и след минута. Нито след две. А щеше да се върне, ако бе чул нещо подозрително.
Такава е човешката природа. Щеше да грабне оръжието, да повика приятелчетата си и да се върне.
Но не беше чул.
— Отбой, Хупър! — извика Ричър.
Никакъв отговор.
Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал.
Ричър извика отново, този път по-високо:
— Отбой, Хупър!
Хупър подаде глава от задната част на микробуса. Скочи долу, изправи се и се върна на сигурно място при останалите.
— Бомбите са девет — каза той. — Папката с кодовете също липсва.



44


Групата в другия край на склада бе нараснала до двайсетина души, които вече се намираха на четирийсет метра. Въпреки това групата изглеждаше миниатюрна на фона на огромния склад. И не се държеше заплашително. Ричър прецени, че тъкмо обратното, работниците са се събрали в знак на солидарност, тъй като приемат непознатите за заплаха към шефовете в канцеларията. Готвеха се да сплотят редици срещу натрапниците. Бяха лоялни служители на компанията. Или нещо повече. Може би някои от тях бяха членове на движението. Може би това бе начинът обикновен работник да се издигне до бригадир в
Schuhe Dremmler
.

Ричър се обърна към Хупър.
— Колко добре говориш немски?
— Доста добре — отвърна сержантът. — Затова работя тук.
— Иди при тях и им кажи да се успокоят и да се върнат на работа.
— Трябва ли да използвам някакво конкретно обяснение?
— Кажи им, че сме служители на американската Военна полиция, които действат по молба на бразилската полиция и извършват рутинна проверка, свързана с вноса на обувки. Проявят ли прекомерно любопитство, можем да го изтълкуваме като възпрепятстване на правосъдието.
— Дали ще ми повярват?
— Зависи от това колко убедителен ще бъдеш.
Проследиха го с поглед как изминава четирийсетте метра и застава лице в лице с водача на тълпата. Хупър заговори с дълги и сложни изречения. Работниците като че ли не приемаха обясненията му.
— Бъдете готови да се намесим, за да го спасим — каза Ороско.
— Не ги ритайте в коленете — нареди Ричър.
— Защо?
— Защитени са с наколенки.
Хупър продължаваше да говори. Да говори и да говори. Тълпата спря на място. Застина в мълчание. Но не изглеждаше убедена. Хупър измина дългия обратен път.
— Направих каквото можах — каза той.
— Ще повикат ли ченгетата? — попита Ричър.
— Едва ли. Объркани са, нищо повече. И разтревожени. Компанията е семейна.
— В такъв случай да побързаме.
— Откъде да започнем?
— От информацията. А това означава от канцеларията. И онзи тип вътре.
— Какви са правилата за употреба на сила?
— Ще преценим впоследствие.


Не надзърнаха повече зад ъгъла. Вече нямаше смисъл да действат толкова предпазливо. Щеше да изглежда нелогично. Затова заобиколиха купчините с бърза, делова крачка и навлязоха в свободното от кашони пространство уверено, сякаш се нуждаеха от подпис върху някакъв документ, отговор на уточняващ въпрос или копие на товарителница. Извадиха оръжията си веднага щом се скриха от погледите на работниците в склада. Влязоха в канцеларията през вратата в далечния ъгъл, близо до пулта за управление на ролетната врата. Така се озоваха в първата стая, откъдето друга врата водеше отзад, където бе влязъл онзи мъж. Вероятно в задната част. На непозната територия.
При отварянето на вратата в помещението нахлу шумът, който се носеше откъм склада, затова четиримата се измъкнаха бързо и се разпръснаха във ветрило. Хупър вървеше заднешком. През цялото време следеше какво се случва зад гърба им. Това им вдъхваше спокойствие и увереност. Няма нищо по-лошо от това да не знаеш какво става зад гърба ти. Тълпата можеше да стане неспокойна. Да повика подкрепления. Нощната смяна да подрани. Да се обърне към някого за съвет. Към работници, служили в германската армия, които да дойдат и попитат: Кои, по дяволите, сте вие?
Нямаха представа какво да очакват.
Продължиха към следващата врата. Тя се оказа тясна. Можеше да забави нахлуването им. Именно за такива случаи бяха изобретени шоковите гранати. Те обаче не разполагаха с такива. Вратата се отвори с проскърцване. Ричър надникна през процепа. Не видя нищо. Ъгълче от празна стая. Приближи ухо към отвора. Няколко души разговаряха на немски. Гласовете бяха мъжки. Някой задаваше въпроси, друг отговаряше. Обсъждаха нещо разгорещено, но не гневно. Объркано, но търпеливо. Сякаш се опитваха да разрешат някаква загадка. Говореха трима души, прецени Ричър. Имаше ли още мъже, които мълчаха? Гласовете идваха отляво и бяха приглушени, сякаш се отразяваха в прозорец. Възможно ли бе в левия ъгъл на помещението да има стъклена преграда? Която Ричър да не може да види?
Той отстъпи крачка назад. Погледна през прозореца. Никой не ги следваше. Засега. Ричър направи знак с ръце: минимум трима души в далечния ляв ъгъл. Прецениха разстоянието до разделителната стена. Оказа се прекалено голямо. Две крачки ги деляха от изненадващото нахълтване. Хупър щеше да охранява вратата. Първа щеше да влезе Нили, следвана от Ричър и Ороско, които да застанат от двете ѝ страни и да си поделят мишените, без никой да се изпречи на линията на огъня. Объркаше ли се нещо, щяха да стрелят, но да оставят един жив.
Тръгнаха в определения ред — първо Нили, после Ричър, след него Ороско и накрая Хупър, който продължаваше да гледа назад. Нили влетя през вратата и се насочи към третия присъстващ. Ричър пое втория. За Ороско остана първият. Намираха се в помещение с остъклени стени. Нещо като офис в офиса. От двете страни на бюрото седяха двама мъже. Ричър бе виждал единия и преди. Едър самоуверен тип. Другият изглеждаше по същия начин.
На стола пред бюрото стоеше десетият „Дейви Крокет“. Досущ като посетител в офиса. Или заподозрян в полицейски участък. Някой бе развързал и смъкнал до долу брезентовата обвивка. Цилиндърът бе боядисан в матовозелено. Виждаха се означения, нанесени с помощта на шаблон и бяла боя. В горната си част имаше панел, закрепен с винтове, върху който бяха разположени шест въртящи се копчета като на готварска печка и три малки превключвателя.
Зад бюрото седеше мъж, за когото Ричър предположи, че е Дремлер. Държеше се като директор или собственик. Като лидер. Беше на около четирийсет и пет. Имаше внушителна външност. Русата му коса бе започнала да посивява, червендалестото му лице — също.
Носеше костюм с остри ревери. Малко старомоден и типично немски. Лактите му бяха опрени на бюрото. Бе събрал върховете на тънките си пръсти на двете ръце в нещо като пирамида. Изучаваше папката с кодовете. Или поне това бе правил допреди миг. Сега се взираше в Ричър. Или по-точно в пистолета му. Който сочеше в лицето му.

— 
Hände hoch!
— каза Ричър.

Като в стар черно-бял филм.
Горе ръцете!
Дремлер не помръдна. Мъжете от двете му страни вдигнаха ръце бавно-бавно, с изправени пръсти, неуверени и напрегнати. В знак на примирие, но не и на поражение.
Ричър пристъпи напред.
— Говорите ли английски? — попита той.
— Да — отвърна Дремлер.
— Вие сте арестувани.
— С какво право?
— Военна полиция на Съединените щати.
Дремлер сведе поглед към камуфлажната раница.
— Пипали ли сте това нещо? — попита Ричър.
— Още не — отвърна търговецът на обувки. — Нямаме представа какво е.
— Не е нещо интересно.
— Завъртяхме част от копчетата. Искахме да видим какво представляват.
— А ключовете?
— Натиснахме и тях няколко пъти.
— И сега изучавате наръчника. Опитвате се да разгадаете с какво си имате работа.
— Какво е това всъщност?
— Излезте от стаята един по един — нареди Ричър.
Първият стана. Беше същият, когото Ричър бе виждал преди. Пристъпваше на пръсти, изглеждаше напрегнат като човек, който се готви да действа, но за момента печели време. Последва го вторият, който вървеше по същия начин.
— Ти остани тук — обърна се Ричър към Дремлер.
Търговецът остана на бюрото си с все така събрани пръсти.
Ричър се обърна към другите двама.
— Намирате се под юрисдикцията на американската армия. Законът ме задължава да ви уведомя, че окажете ли съпротива, ще пострадате сериозно.
Двамата не помръднаха.
Ричър се обърна към Ороско.
— Иди с Хупър и предайте тези двамата на Гризман. Изпрати Нили да охранява микробуса. Потегляме след петнайсет минути.
— Защо?
— Бърникал е ключовете.
— Това едва ли е достатъчно, за да създаде проблем.
— Надявам се да си прав, но въпреки това трябва да проверя. Господин Дремлер може да ми помогне. В края на краищата наръчникът е у него.



45

Дремлер остана зад бюрото си, а Ричър се настани на празния стол до „Дейви Крокет“. Приличаха на водещ на телевизионно предаване и двамата му гости. От които се очаква да водят тристранен разговор и да изложат три гледни точки. Но все още не са казали нищо. Не и през първите няколко минути. Ричър взе наръчника от бюрото и го разлисти с надеждата да разбере написаното. Парашутистите трябваше да въведат шестцифрените кодове с помощта на въртящите се копчета. Първите три цифри трябваше да се въведат от един войник, който да натисне съответния ключ, след което друг войник трябваше да въведе още три цифри и да натисне втори ключ. Централният ключ трябваше остане изключен. Какво бе предназначението му? Наръчникът не споменаваше.
Но пък изброяваше шестцифрените кодове, а срещу тях бяха посочени десет серийни номера. Готови да бъдат нанесени с тебешир върху самите бомби.
— Какво е това нещо? — попита Дремлер.
— На какво се надяваше? — отвърна Ричър.
— Нямам представа за какво говориш.
— Очакваше да помогне на каузата, нали?
— Трябва да си вървиш — каза Дремлер. — Разговорът ни приключи.
— Така ли? — учуди се Ричър.
— Нямате никаква юрисдикция тук. Дребно недоразумение. Дори нямам представа какво е това нещо.
— Това е бомба. И ти си я откраднал. След като си разпитвал за новото име на Хорас Уайли.
— Гризман трудно ще ме изправи пред съда.
— Защото имаш приятели на места, които могат да го изненадат?
— Стотици и стотици приятели.
— И ти си техният водач?
— Удостоен съм с тази чест.
— И накъде ги водиш?
— Те искат да си върнат родината. И аз ще се погрижа това да стане. Дори нещо повече. Ще се погрижа да получат родината, която заслужават. Тя отново ще стане силна. Ще следва благородни цели. Всички заедно ще вървим в една посока. Без външна намеса. Няма да търпим подобно нещо. Германия ще бъде на германците.
Ричър се замисли. Това продължи дълго. После той попита:
— До каква степен познаваш историята на своята страна?
— Истината или лъжите?
— Ужасът, мизерията и осемдесетте милиона жертви. Учили сме тези неща в училище. А вечер обсъждахме наученото и веднъж някой подхвърли, че ако има машина на времето, може да се върне и да ликвидира онзи тип. Преди да е започнало всичко. Ти би ли го направил?
— Ти какво би направил?
— Бих се върнал. Но въпросът беше глупав. Няма машини на времето. Лесно ни е да разсъждаваме постфактум. Според мен истинското предизвикателство е да се зададе въпросът по друг начин. Да се започне тук и сега. Да се погледне в бъдещето. Да се разсъждава стратегически. Кой е антиподът на машината на времето? Има ли човек, когото, ако ликвидираш днес, утре никой няма да мечтае за машина на времето? Ако има, какво би направил? Може да сгрешиш. Но може и да се окажеш прав. Осемдесет милиона живота срещу един!
Часовникът в главата му подсказа, че петнайсетте минути са изтекли. Всичко с бомбата беше наред. Случайното въртене и натискане на копчета не я бе задействало. В което имаше логика. Далеч по-опасно би било твърдото приземяване с парашут.
— Това ни постави пред трудна морална дилема — продължи Ричър. — Някои казаха: „Не, няма да го убием, защото не е нарушил никакви закони“. Все още. Но това се отнася за всички престъпници в даден момент. Ако си готов да се върнеш в миналото с машина на времето, за да го убиеш, защо да не го направиш сега? Някои изпитваха угризения относно степента на сигурност. Ами ако сме сигурни едва деветдесет процента? Други твърдяха, че е по-добре да играят на сигурно, вместо да съжаляват впоследствие. Което от гледна точка на логиката прави приемлив всеки резултат над петдесет процента. Аз обаче не съм съгласен. Всяка вероятност над един процент може да си заслужава усилието. Шанс едно на сто да спасиш осемдесет милиона души от ужас и мизерия? Какво ще кажете, господин Дремлер?
Дремлер не каза нищо.
— Бяхме в колежа — продължи Ричър. — Защото „Уест Пойнт“ е всъщност колеж. За такива неща разговаряхме там. Дали сме били сериозни в намеренията си? Нямаше никакво значение. Защо нямаше начин да докажем думите си. А може би има… Животът си прави странни шеги. И сега аз получавам възможността да отговоря на този въпрос. Дали думите ми, изречени преди толкова много години, са били празни приказки?
Ричър простреля Дремлер в сърцето, след което стреля отново, този път в главата, от същото разстояние, за да бъде напълно сигурен. Прибра пистолета в джоба си, напъха наръчника в камуфлажната раница, метна „Дейви Крокет“ на рамо и се запъти към микробуса. Отвори първо едната врата, после другата, остави раницата в компанията на деветте ѝ близнака, после затвори и заключи.
Настани се на мястото до шофьора.
— Добре ли си? — попита Нили.
— Никога не съм бил по-добре.
— Сигурен ли си?
— На майка ми ли се правиш?
Ролетната врата на склада се вдигна чак догоре.
— Карай — каза Ричър.


Съветът за национална сигурност задейства процедура за извънредни случаи, която изискваше участниците в разследването незабавно да поемат към различни части на света, за да бъде ограничен рискът от визуална идентификация и евентуално връчване на призовки. Така шестнайсет часа по-късно Ричър се озова в Япония. Там научи, че задачата по разтоварването на микробуса е била поверена на компания, специализирана в областта на утилизацията на ядрени отпадъци. Тя разполагала с един от онези старомодни камиони, които датираха от времето, когато ракети с ядрени бойни глави падаха от самолетите и се забиваха в някоя нива. По-късно научи, че Уайт и Вандербилт са отлетели право за Цюрих в компанията на куриера. Там изтеглили парите от една сметка и ги прехвърлили в друга. Така ЦРУ забогатяло с шестстотин милиона долара. Иранецът получил апартамент в Сенчъри Сити, луксозен квартал в западната част на Лос Анджелис. Седмица по-късно получил работа в Холивуд. Саудитците били отзовани в Йемен и повече никой не чул нищо за тях. Уайли бил погребан в гробище за бездомници край една магистрала в Германия без кръст или камък на гроба му.


Ричър видя Синклер за последен път два месеца по-късно, когато бе повикан във Вашингтон. За да му връчат медал. Тя му изпрати бележка и го покани на вечеря. В деня преди церемонията. В дома ѝ. Къща в едно от предградията на Александрия. Ричър обу панталона си на морски пехотинец и облече черната тениска от Хамбург. Дрехите му бяха изпрани и изгладени в една обществена пералня в Япония. Не взе яке, защото беше топло. Подстрига се, избръсна се и взе душ. Синклер беше с черна рокля. Този път носеше диаманти, а не перли. Вечеря на маса с размерите на рибарско корабче. Пламъчетата на свещите потрепваха. Диамантите искряха. Тя му каза, че част от новините са доста добри. Лошите пострадали сериозно. Финансовата загуба била значителна. Шестстотин милиона долара са страшно много пари. Вече не можели да прекарват товари през летището на Хамбург. Двамата мъже, които Ричър застрелял, се оказали ключови фигури в тези операции. Куриерът им оказал сериозно съдействие. С нейна помощ разгадали донякъде структурата на организацията и попълнили някои празноти. Уайли не оставил завещание и още се водел собственик на ранчото в Аржентина. Не можели да направят нищо по въпроса. Все още не знаели доста неща. Разследването продължавало.
След вечеря направиха вял опит да измият съдовете и се озоваха един до друг в кухнята. Ричър долови парфюма ѝ. Отново се почувства неловко.
— Направи го както миналия път — каза Синклер.
Той вдигна ръка, за да отмести кичура, паднал на челото ѝ, плъзна ръце в косата и почувства колко гъсти и меки са талазите, на които се спуска тя. Прибра част от кичура зад ухото ѝ, а друга остави свободна.
Изглеждаше добре.
Той свали ръка.
— А сега и от другата страна — каза тя.
Ричър използва другата си ръка по същия начин, като едва докосна челото ѝ, но зарови пръсти дълбоко в косата ѝ и я отметна назад. Този път не свали длан, а я плъзна по врата ѝ. Който беше слаб и нежен. И топъл. Тя постави ръка на гърдите му. После я плъзна зад врата му. Тя го придърпа надолу, той я повдигна нагоре. Последва целувка. Той намери миниатюрната метална висулка във формата на капка. Дръпна я надолу и тя се плъзна по гърба ѝ.
— Да се качим горе — предложи Синклер.
Отидоха в спалнята ѝ, където тя отново се качи върху него. Яхна го като преди, но този път с лице към него, с изпънати рамене, вдигната глава и затворени очи. Диамантите се люлееха и подскачаха. Ръцете ѝ бяха протегнати назад с извити китки и разтворени длани, поднесени ниско над леглото, сякаш се опираше на невидими въздушни възглавници, които ѝ помагат да пази равновесие. И тя наистина успяваше да запази равновесие. Както миналия път. Защото балансираше върху една-единствена опорна точка, като се отпускаше върху нея с цялата си тежест, накланяше се напред-назад, вляво и вдясно в търсене на повече чувственост, намираше я, губеше я, отново я намираше ѝ така до края, който я остави без дъх.


На следващата сутрин Ричър отиде рано-рано във Форт Белвар. В същата стая. С добре познатите позлатени мебели и строените в редица знамена. Присъстваше началникът на Обединеното командване. Което бе мило. Церемонията включваше връчването на пет награди. Първите четири бяха армейски медали „За постижения“, предназначени за Хупър, Нили, Ороско и Ричър. Не бяха толкова красиви като „За военни заслуги“, но не бяха и най-грозното нещо, което Ричър бе виждал. Неговият медал представляваше бронзов шестоъгълник с орел в средата. Лентичката бе с цвят на мирта, тънки бели райета в средата и малко по-широки бели кантове по края. Беше равностоен на „Бронзова звезда“ с тази разлика, че се връчваше в мирно време.

Вземи си дрънкулката и си затваряй устата.

Петата награда бе „Сребърна звезда“, предназначена за генерал-майор Уилсън Т. Хелмсуърт.
Церемонията бе последвана от обичайната светска суматоха, съпроводена от разговори на незначителни теми и стискане на ръце. Ричър се отправи към изхода. Този път никой не го спря. Той излезе в коридора. Там също не го очакваше сержант, който да му връчи някакви заповеди. Остатъкът от деня бе изцяло негов.




Информация за текста



Сканиране, разпознаване и корекция: danchog, 2016 г.


Издание:

Лий Чайлд. Вечерен курс
Английска. Първо издание
Издателство Обсидиан, София, 2016
Превод: Милко Стоименов
Редактор: Кристин Василева
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
Снимка на корицата: Shutterstock
ISBN: 978–954–769–417–0

LEE CHILD
NIGHT SCHOOL
Copyright © Lee Child 2016 All rights reserved