[Kodirane UTF-8]

|	Лий Чайлд
|	Труден за убиване


A>
	_Те искат да променят картата на Америка._ Да обявят независимост. Да създадат нов свят. Искат признание и слава. И са решени да ги получат с цената на кражби, изнудвания, убийства, дори смъртта на невинни жени и деца.
	_Те отвличат Холи Джонсън,_ агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството.
	_Те отвличат и Джак Ричър._ По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Труден за убиване.
	_Те трябва да бъдат спрени._ За да бъде сложен край на лудостта. За да няма тероризъм. Денят на независимостта наближава. Денят на равносметката.
A$


>	1

	Нейтън Рубин умря, защото прояви храброст. Не онази търпелива и упорита храброст, заради която на война дават медали, а другата — мимолетна и неудържима, с която човек си докарва единствено смърт на тротоара.
	Той напусна дома си рано, както правеше по шест дни седмично, петдесет седмици всяка година. Бе закусил умерено, както се полага на дребен, но закръглен мъж, възнамеряващ да посрещне в отлична физическа форма четирийсет и петата си година. Излезе от столовата и тръгна по меките пътеки из коридорите на къщата си край езерото — къща, подходяща за човек, който печели по хиляда долара през всеки от своите триста работни дни в годината. С едно натискане на дистанционното отвори гаража, с леко завъртане на китката включи безшумния двигател на скъпата вносна лимузина. Зареди компактдиск в плейъра, превключи на задна, с широка дъга изкара колата на чистата чакълеста алея, после леко настъпи педала и пое към последното кратко пътуване в своя живот. Шест и четирийсет и пет сутринта, понеделник.
	По пътя срещна само зелени светофари и би могло да се каже, че тъкмо това причини гибелта му, защото, когато спря на личното си място за паркиране зад високата фирмена сграда, оставаха още трийсет и осем секунди от фугата на Бах в си минор. Той поседя да я изслуша, докато заглъхнаха и последните мощни звуци на органа, което бе причината да излезе от колата, когато тримата мъже вече наближаваха. Стори му се, че долавя в движението им нещо нередно. Озърна се към тях. Те измениха посоката едновременно, като войници или танцьори. Той отново се обърна към сградата. Тръгна напред. Но после спря. И пак се озърна. Тримата бяха до неговата кола. Опипваха дръжките на вратите.
	— Хей! — подвикна той.
	Дори не бе вик, а кратко възклицание, сбрало в себе си едновременно изненада, гняв, възмущение и предизвикателство. Инстинктивният звук, който издава един сериозен, културен, наивен гражданин пред нещо неподобаващо. Преди да се опомни, той вече крачеше обратно към колата си. Беше сам срещу трима, но правото бе на негова страна и това му придаваше самоувереност. Подтичвайки назад, той се чувстваше възмутен, могъщ и напълно в свои води.
	Но тия чувства бяха измамни. Един префинен жител на изисканите предградия просто не можеше да овладее подобна ситуация. Стегнатото му телосложение се дължеше само на фитнеса. Не струваше пукната пара. Плоските мускули по корема му се разкъсаха още от първия яростен удар. Лицето му клюмна напред и надолу; в същия миг костелив юмрук размаза устните му на пихтия и натроши зъбите под тях. Груби, мускулести ръце го сграбчиха и удържаха прав, сякаш бе лек като перушинка. Някой изтръгна ключовете от пръстите му, друг го зашемети с оглушителен удар по ухото. Устата му се напълни с кръв. Пуснаха го на асфалта и тежки ботуши се врязаха жестоко в гърба му. После в слабините. След това в главата. Съзнанието му помръкна като развален телевизор. Светът наоколо просто изчезна. Смали се до размерите на ослепителна бяла точица и потъна в мрак.
	Той умря, защото бе проявил храброст за част от секундата. Но не тогава. Умря много по-късно, когато подир мимолетната храброст дойдоха дългите часове на задъхан и жалък ужас, а след тях избухнаха страшните мигове на безумни, отчаяни крясъци.


	Джак Ричър остана жив, защото прояви предпазливост: А това стана, защото дочу отзвук от миналото. В миналото му се криеха много неща и отзвукът долетя откъм най-неприятните.
	Имаше тринайсет години служба в армията, но беше раняван само веднъж, при това не от куршум. Рани го парче от челюстта на един сержант от морската пехота. По онова време Ричър беше с американските умиротворителни сили на летището в Бейрут. Един ден в казармата връхлетя камион, претъпкан с експлозиви. Ричър стоеше край портала. Сержантът се намираше сто метра по-близо до центъра на взрива. Парчето кост бе единственото, което остана от него. То прелетя стоте метра като куршум и със свистене се заби в корема на Ричър. По-късно армейският хирург, който закърпи раната, му каза, че е имал късмет. От истински куршум боляло много повече, особено пък в корема. Именно този отзвук дочу Ричър. И се вслуша твърде внимателно, защото тринайсет години по-късно стоеше на тротоара, а право срещу корема му бе насочено дулото на пистолет. От около четири сантиметра разстояние.
	Пистолетът бе деветмилиметров, автоматичен. Чисто нов. Добре смазан. Целеше се ниско, точно в белега от старата рана. Изглеждаше, че притежателят му горе-долу знае какво върши. Предпазителят бе вдигнат. Дулото не трепваше. Нямаше напрежение. Показалецът върху спусъка бе готов да си свърши работата. Ричър отлично разбираше това. Беше насочил цялото си внимание към показалеца.
	Стоеше до една млада жена. Държеше я за ръката. Никога преди не се бяха срещали. Тя гледаше втренчено друг подобен пистолет, опрян в корема й. Нейният човек бе по-неспокоен от неговия. Изглеждаше неуверен. Изплашен. Пистолетът му трепереше от напрежение. Ноктите му бяха изгризани. Нервен, тревожен тип. Четиримата стояха на тротоара — тримата бяха застинали като статуи, а четвъртият леко пристъпваше от крак на крак.
	Намираха се в центъра на Чикаго. Оживен тротоар, понеделник, последният ден на юни. Посред бял ден, под яркото лятно слънце. Цялата ситуация възникна за част от секундата. Разигра се тъй съвършено, както не би могъл да я планира и най-добрият хореограф. Ричър вървеше по улицата без цел, нито бързо, нито бавно. Минаваше покрай изхода на малко ателие за химическо чистене. Ненадейно вратата се отвори под носа му и на тротоара право пред него издрънча стара метална патерица. Той завъртя глава и зърна жената на прага. От ръцете й бавно се изплъзваха девет плика с почистени дрехи. Беше малко под трийсетте, елегантна, мургава, привлекателна, самоуверена. Очевидно имаше проблеми с крака. Някакво нараняване. По неловката поза Ричър разбра, че я боли. В очите й забеляза молба. Няма проблеми, отвърна той с поглед и вдигна патерицата. Пое деветте плика с една ръка, а с другата й подаде патерицата. Преметна дрехите през рамо и усети как телените закачалки се врязват в пръста му. Жената подпря патерицата на тротоара и пъхна ръка в кръглата гривна. Ричър посегна да я подкрепи. Тя спря за момент. После кимна смутено, той я хвана за лакътя и изчака. Беше готов да помогне, но се чувстваше неловко. Завъртяха се заедно и направиха първата крачка. Ричър възнамеряваше да повърви малко с нея, докато разбере, че всичко е наред. След това щеше да я пусне и да й върне дрехите. Но когато се завъртя, отсреща изникнаха двамата с деветмилиметровите пистолети.
	Сега четиримата стояха по двойки един срещу друг. Сякаш бяха седнали да обядват в тясно сепаре. Двамата с пистолетите бяха бели, охранени и донякъде си приличаха — като войници. Среден ръст, късо подстригана кестенява коса. Здрави, мускулести ръце. Широки, розови, невзрачни и простодушни лица. Напрегнати изражения, втренчени погледи. Нервният беше малко по-дребен, като че хабеше в тревоги цялата си енергия. Двамата носеха еднакви карирани ризи и леки памучни якета. Стояха плътно един до друг. Ричър бе много по-висок от другите трима. Виждаше над главите им всичко наоколо. Стоеше изненадан, преметнал през рамо дрехите на жената. Тя само се подпираше на патерицата и гледаше мълчаливо. Двамата се целеха в тях. От упор. Ричър имаше чувството, че стоят така цяла вечност. Но разбираше, че само така му се струва. Едва ли бе минало повече от секунда и половина.
	Изглеждаше, че водачът е онзи срещу Ричър. По-едрият. По-спокойният. Той погледна Ричър и жената, след това леко врътна дулото на пистолета си към бордюра. После проговори. Настоятелно, но спокойно. С чувство за власт. Почти нямаше акцент. Може да е от Калифорния, помисли си Ричър.
	— В колата, кучко — нареди той. — Ти също, тъпако.
	Ричър изви глава и зърна до тротоара скъпа лимузина. Чакаше ги. Голяма, черна кола. Шофьорът се бе протегнал над дясната предна седалка. Посягаше да отвори задната врата. Човекът срещу Ричър отново направи знак с пистолета. Ричър не помръдна. Озърна се. Вероятно му оставаше още секунда и половина, за да прецени положението. Двамата с деветмилиметровите пистолети не го плашеха кой знае колко.
	Заради дрехите трябваше да разчита само на едната си ръка, но предполагаше, че може да ги повали без затруднения. Проблемите бяха другаде — отстрани и отзад. Втренчи се към отражението във витрината на ателието. Оживеният кръстопът на двайсет метра зад него гъмжеше от пешеходци. Два заблудени куршума непременно щяха да си намерят мишени. Нямаше и капка съмнение. Нито капка. Това бе проблемът отзад. А проблемът отстрани бе непознатата. Нейните възможности въвеждаха в уравнението неизвестна величина. Нещо не беше наред с крака й. Щеше да реагира бавно. И бавно да се отдръпне. С това преценката му приключи. Не беше готов за схватка. Средата и партньорът бяха неподходящи.
	Мъжът с калифорнийския акцент посегна и го хвана за китката, притисната върху рамото от тежестта на деветте плика с дрехи зад гърба му. Дръпна го към колата. Пръстът върху спусъка все още изглеждаше готов за действие. Ричър го гледаше с крайчеца на окото си. Нямаше какво да се прави. Той хвърли още един поглед наоколо и сви рамене. Пусна ръката на жената. Прекрачи към автомобила. Метна пликовете на задната седалка и се вмъкна след тях. Двамата бутнаха жената зад него. После плашливият се настани до нея и затръшна вратата. Водачът седна отпред, до шофьора. Лимузината безшумно, се плъзна напред по асфалта.


	Жената изпъшка от болка и Ричър предположи, че пистолетът на плашливия се врязва в ребрата й. Водачът се бе извъртял и подпираше пистолета си върху широката кожена облегалка. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Пистолетът бе марка „Глок 17“. Ричър знаеше всичко за това оръжие. Някога бе проучвал прототипа. Докато се възстановяваше от раната в Бейрут, му възложиха да прецени дали е подходящ за използване в неговата част. Глокът беше малък, но стабилен пистолет. Деветнайсет сантиметра от ударника до края на цевта. Достатъчно дълъг, за да дава добри попадения. Ричър улучваше с него кабарчета от двайсет и пет метра. А и куршумите бяха съвсем прилични. Седем грама олово, излитащи от дулото с почти хиляда и двеста километра в час. Имаше пълнител за седемнайсет патрона, оттам му идваше и името. При това беше лек. Въпреки цялата си мощност тежеше по-малко от деветстотин грама. Основните части бяха стоманени. Останалите — пластмасови. Корпус от черен поликарбонат, като скъпа видеокамера. Чудесна изработка.
	Но Ричър не го хареса. Не подхождаше за особените изисквания на неговата част. Препоръча да бъде отхвърлен. Вместо него предложи „Берета 92Ф“. Беретата беше също деветмилиметрова, с двеста грама по-тежка, три сантиметра по-дълга и имаше само петнайсет патрона. Но ударната й сила бе с десет процента над тази на глока. Това имаше голямо значение. А и не беше от пластмаса. Ричър избра беретата. Командирът му се съгласи. Придвижи рапорта по-нагоре и цялата армия подкрепи препоръката. В една и съща седмица го повишиха, връчиха му ордени „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ и приеха беретата на въоръжение, макар че беше по-скъпа и съюзниците от НАТО страшно си падаха по глока, а Ричър бе просто един млад офицер, току-що излязъл от „Уест Пойнт“. Скоро след това го преместиха, обиколи военните бази по цял свят и повече не видя глок. До този ден. Днес имаше адски подходящ повод да го разгледа повторно.
	Той престана да се интересува от пистолета и отново погледна човека, който го държеше. Лицето му беше загоряло, с ивица по-бледа кожа в основата на косата. Наскоро се бе подстригвал. Шофьорът имаше високо, лъскаво чело, зализана назад оредяла коса, червендалесто лице с остри черти и противната усмивчица на грозник, който се смята за пръв красавец. Същата риза, взета от някой евтин магазин, същото яке. Същата здрава, добре охранена фигура. Същата властна самоувереност с едва доловим примес на лека възбуда. Общо трима — и тримата на възраст от трийсет до трийсет и пет години. Един водач, един стабилен и един плашлив помощник. Всички бяха напрегнати, но изглеждаше, че са репетирали дълго и сега бързат да изпълнят някаква мисия. Загадка. Ричър вдигна поглед над неподвижното дуло на глока и се втренчи в очите на водача. Онзи обаче поклати глава.
	— Нито дума, тъпако. Отвориш ли си устата, гръмвам те като едното нищо. Смятай го за обещание. Ако си траеш, може и да отървеш кожата.
	Ричър му повярва. Погледът на онзи беше суров, устните — плътно стиснати. Сви рамене и премълча. После колата намали скоростта и навлезе в неравен бетонен двор. Заобиколи зад някаква изоставена фабрика. Досега бяха карали право на юг. Според Ричър трябваше да са минали около осем километра. Шофьорът плавно спря тежката лимузина така, че дясната врата да е точно срещу задницата на малка камионетка, стояща самотно сред просторния двор. Беше форд еконолайн, мръснобял на цвят, не много стар, но явно доста употребяван. Личеше, че отстрани е имало някакъв надпис. Съвсем наскоро го бяха замазали с малко по-светла бяла боя. Ричър плъзна поглед наоколо. Дворът беше осеян с боклуци. До камионетката зърна да се търкаля празна кутия от боя и четка. Не се виждаше жива душа. Дворът бе пуст. Ако смяташе да предприеме нещо, вероятно мястото и моментът бяха подходящи. Но онзи отпред усети мислите му. Усмихна се кисело и посегна към задната седалка. С лявата ръка хвана Ричър за яката, а с дясната пъхна в ухото му цевта на глока.
	— Не мърдай, тъпако.
	Шофьорът излезе от колата и заобиколи отпред. Измъкна от джоба си още една връзка ключове и отвори задната врата на камионетката. Ричър седеше неподвижно. Да напъхаш пистолета си в нечие ухо не е от най-умните идеи. Ако човекът внезапно врътне глава към теб, дулото изскача навън. Челото го избутва покрай главата. Тогава и най-бързата реакция не върши работа. Изстрелът може евентуално да разкъса ушната раковина и при всяко положение ще пукне тъпанчето на човека. Но това не са смъртоносни рани. За секунда Ричър прецени шансовете си. После плашливият тип измъкна жената навън и я изтласка в каросерията на камионетката. Разстоянието не беше голямо, но тя едва го преодоля с подскачане и накуцване. От едната врата право към другата. Ричър я гледаше с крайчеца на окото си. Плашливият дръпна чантичката от ръцете й, после я хвърли обратно в колата. Тя тупна глухо върху дебелото килимче край краката на Ричър. Беше от скъпа кожа и вътре имаше нещо тежко. Нещо метално. Само един метален предмет в дамска чантичка можеше да тупне така. Ричър пак се озърна към жената. Започваше да му става интересно.
	Тя лежеше с разперени ръце на пода отзад. С тоя крак не можеше да се движи добре. После водачът издърпа Ричър по кожената седалка и го предаде на плашливия. Щом единият глок се измъкна от ухото му, другият го мушна в ребрата. Задърпаха го по неравния бетон. Към задната врата на камионетката. Блъснаха го при жената. Докато плашливият се целеше в двамата с трепереща ръка, водачът посегна и извади от колата металната патерица. Прекрачи напред и я метна вътре. Тя отскочи от металната стена с глухо дрънчене. Чантичката и пликовете от химическото останаха в лимузината. После водачът извади от джоба на якето си белезници. Хвана дясната китка на жената и закопча едната, гривна. Грубо я дръпна настрани и хвана лявата ръка на Ричър. Щракна другата гривна. Разтръска веригата, за да провери дали всичко е наред. Затръшна лявата задна врата. Ричър видя как шофьорът изсипва в лимузината някакви пластмасови бутилки. Различи бледия цвят и силния мирис на бензин. Една бутилка на задната седалка, още една на предната. После водачът затръшна и дясната врата. Преди да го обгърне мрак, Ричър видя как шофьорът вади кибрит от джоба си.


>	2

	На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от Чикаго подготвяха стаята за гости. Една-единствена стая. Строяха я по необичаен план, разработен от един методичен ум след дълги и съсредоточени размисли. Този план предвиждаше няколко твърде странни подробности.
	Стаята се създаваше за конкретна цел и конкретен гост. Същността на целта и самоличността на госта налагаха необичайните характеристики. Строителните работи се вършеха на втория етаж във вече съществуваща сграда. Беше избрана ъглова стая. Откъм двете външни стени тя имаше няколко големи прозореца. Прозорците гледаха на юг и на изток. Сега избиха стъклата и вместо тях заковаха за рамките листове дебел шперплат. Отвън го боядисаха бял, в тон с фасадата. Отвътре го оставиха както си беше.
	После изкъртиха тавана на ъгловата стая. Сградата беше стара и по тавана имаше дебел слой мазилка. Смъкнаха я сред облаци задушлив прах. Сега над стаята свободно се виждаха гредите на покрива. Изкъртиха от стените старата чамова ламперия, потъмняла и излъскана от времето. Всичко изчезна. Разкри се скелетът на сградата и дебелият слой насмолена хартия зад външните дъсчени стени. Изтръгнаха дъските от пода. Между гредите и летвите се появи прашният таван на долния етаж. Стаята се превърна в празна черупка.
	Преди да заковат прозорците с шперплат, изхвърлиха през тях старата мазилка и дъските от стените и пода. Двамата, които бяха изкъртили всичко, струпаха с лопати отпадъците на куп, после докараха камиона на заден ход и се приготвиха да товарят. Държаха непременно да оставят мястото чисто и спретнато. За пръв път работеха с този клиент, а от някои намеци съдеха, че ще има и още поръчки. Един поглед стигаше, за да разберат, че работата далеч не е приключила. Общо взето, перспективата беше приятна. Напоследък трудно се намираха нови клиенти, а този тук плащаше, без да се пазари. Двамата смятаха, че определено си струва да оставят добро впечатление. Докато усърдно мятаха в каросерията последните лопати мазилка, самият клиент пристъпи към тях.
	— Привършихте ли? — запита той.
	Беше грамаден, уродливо шишкав, с писклив глас и две кръгли червени петна върху бледите бузи. Движеше се удивително тихо и пъргаво за огромните си размери. С две думи — човек, на когото е по-добре да отговаряш веднага, без да го гледаш в очите.
	— Тъкмо разчистваме — отговори първият работник. — Къде да изхвърлим боклука?
	— Ще ви покажа — каза клиентът. — Трябва да направите два курса. Дъските докарайте отделно, разбрахте ли ме?
	Вторият кимна. Дъските бяха почти половин метър широки — наследство от добрите стари времена, когато секачите са можели да избират каквото си пожелаят. Нямаше начин да се поберат в каросерията заедно с останалите отпадъци. След като натовариха последната мазилка, тримата седнаха в кабината. Клиентът беше толкова едър, че едва се побраха. Той посочи с ръка зад старата сграда.
	— Карайте на север. Около километър и половина.
	До края на градчето пътят бе прав, сетне залъкатуши стръмно нагоре. След малко клиентът размаха ръка.
	— Тук, в дъното. Дайте назад чак до края.
	Той се отдалечи тихо и двамата разтовариха камиона. После потеглиха на юг да вземат старите чамови дъски. Отново се изкатериха по стръмните завои и пак разтовариха. Пренесоха дъските и грижливо ги подредиха. В дъното, както бе казано. И тогава клиентът излезе от сенките. Беше ги чакал. Стискаше нещо в ръката си.
	— Свършихме вече — каза първият работник.
	Клиентът кимна.
	— Да, определено свършихте.
	После вдигна ръка. Държеше оръжие. Матовочерен автоматичен пистолет. Простреля първия работник в главата. Трясъкът бе оглушителен. Разлетяха се кръв, мозък и късчета кост. Вторият работник застина от ужас. Сетне побягна. Хвърли се настрани с отчаяната надежда да намери прикритие. Клиентът се усмихна. Обичаше да му бягат. Леко сведе огромната си ръка. Простреля изотзад коляното на беглеца. Пак се усмихна. Така бе по-добре. Обичаше да му бягат, но още повече обичаше да се гърчат по земята. Почти цяла минута стоя, слушайки крясъците на ранения. След това спокойно пристъпи напред и внимателно се прицели. Простреля другото коляно. Погледа още малко, но скоро му омръзна. Сви рамене и заби третия куршум право в главата. После остави пистолета на земята и изтъркаля двата трупа далече навътре в сенките, край купчината стари дъски.


>	3

	Пътуваха вече час и трийсет и три минути. Отначало се провираха бавно по градските улици, след това ускориха по някаква магистрала. Трябва да бяха минали около сто километра. Но сред шумотевицата и пълния мрак отзад Ричър нямаше как да разбере в коя посока са тези сто километра.
	Беше прикован за куцащата млада жена и само няколко минути след принудителното си запознанство двамата откриха как да се настанят що-годе удобно. Въртяха се в тъмнината, докато най-сетне седнаха странично с изпънати крака и здраво притиснаха гърбове към стената до широкото издадено гнездо за колелото. Жената беше от задната страна, Ричър от предната. Окованите им китки лежаха една до друга върху металната плоскост, сякаш бяха влюбена двойка в кафене.
	Отначало не разговаряха. Дълго време просто седяха замаяни и мълчаливи. В момента най-много ги мъчеше жегата. Отминаваше пладне на последния юнски ден в Средния запад. Бяха затворени херметически в тесен метален сандък. Нямаше вентилация. Ричър предполагаше, че въздушният поток отвън донякъде охлажда камионетката, но това не помагаше кой знае колко.
	Седнал в безжизнения задушен сумрак, той използваше времето за обмисляне и планиране, както го бяха учили. Запази спокойствие, отпусни се, бъди готов, недей да хабиш енергия в излишни догадки. Обмисляй и преценявай. Тримата изглеждаха сравнително добре организирани. Не бяха проявили нито талант, нито изтънченост, но и не допуснаха съществени грешки. Онзи, плашливият тип с втория глок, беше най-слабото им звено, водачът обаче го държеше под око през цялото време. Общо взето, прилична тройка. Бе виждал далеч по-слаби екипи. Но засега тримата не го тревожеха. Беше оцелявал и в по-тежки ситуации. Много по-тежки, и то неведнъж. Тъй че все още не се тревожеше.
	Тъкмо тогава забеляза нещо. Откри, че и жената все още не се тревожи. И тя бе спокойна. Просто седеше, прикована за него, полюшваше се, обмисляше и планираше, сякаш бе минала през същото обучение. Той се озърна в здрача и видя, че жената го гледа втренчено. Загадъчен поглед — спокоен, сдържан, малко високомерен и донякъде неодобрителен. Младежка самонадеяност. Тя срещна погледа му. За дълго. После протегна окованата си десница, при което белезниците болезнено дръпнаха лявата му ръка, но жестът бе опит да го успокои. Той посегна насреща, стиснаха си ръцете и за миг се усмихнаха иронично на тая нелепа официалност.
	— Холи Джонсън — представи се тя.
	Личеше, че преценява грижливо с кого си има работа. Той видя как оглежда лицето му. Сетне очите й плъзнаха надолу към дрехите и пак се върнаха към лицето. Тя отново се усмихна, този път само за малко, сякаш бе решила, че заслужава известна учтивост.
	— Много ми е приятно — каза жената.
	Той я огледа на свой ред. Най-напред лицето. Беше много красива. Възраст около двайсет и шест, може би двайсет и седем. После огледа дрехите. В паметта му изплува стих от някаква стара песен: „… имам рокли, сто долара всяка, само дето не съм ги платила.“ Изчака следващия стих, но не си го припомни. Тогава се усмихна и кимна.
	— Джак Ричър. Удоволствието е изцяло мое, Холи, уверявам те.
	Беше им трудно да разговарят, защото едва се чуваха. Шумът от двигателя се смесваше с бученето на колелата. Засега Ричър с удоволствие би поседял мълчаливо, но Холи имаше други намерения. Държеше да изясни нещо.
	— Трябва някак да се отърва от теб — каза тя.
	Спокойна, самоуверена жена. Ричър не отговори. Само я погледна и отново извърна глава. Следващият стих беше: студена, студена жена. Заглъхваща мелодия, трогателно тъжен стих. От една стара песен на „Мемфис Слим“. Но не й подхождаше. Никак дори. Тази жена не беше студена. Пак се озърна към нея и леко сви рамене. Тя го гледаше. Недоволна от неговото мълчание.
	— Наясно ли си какво точно стана? — запита тя.
	Той се вгледа в лицето й. В очите. Бяха насочени право към него. Удивени, дори смаяни. Май си мислеше, че е налетяла на идиот. И че изобщо не му е ясно какво става. Ричър отново сви рамене.
	— Ясно е като бял ден, нали? Обстоятелствата говорят сами за себе си.
	— Какви обстоятелства? — изненада се тя. — Всичко стана за броени секунди.
	— Именно — кимна той. — Това напълно ми стига, прав ли съм. Изясни горе-долу всичко, което трябва да знам.
	Млъкна и отново се облегна назад. Следващата възможност да се измъкне щеше да е при първото спиране. Дотогава можеше да минат няколко часа. По всичко личеше, че предстои тежък ден. Трябваше да си пази силите.
	— И какво точно трябва да знаеш? — запита жената.
	Продължаваше да го гледа право в очите.
	— Че си отвлечена — каза той. — Аз попаднах тук съвсем случайно.
	Тя го гледаше. Беше все тъй самоуверена. Размишляваше. И все още се чудеше дали е прикована за идиот, или не.
	— Ясно е като бял ден, нали? — повтори той. — Не търсеха мен.
	Тя не отговори. Само леко повдигна тънката си вежда.
	— Никой не знаеше, че ще бъда на онова място — продължи Ричър. — Аз самият не знаех, че ще мина оттам. До последния момент. Но акцията беше добре планирана. Подготовката сигурно им е отнела доста време. Въз основа на предварителни наблюдения, нали така? Трима души, един в колата и двама на тротоара. Колата беше спряна точно където трябва. Ония нямаха представа къде ще съм аз. За теб обаче явно знаеха всичко. Затова не ме гледай така, като че аз съм идиотът в тая кола. Грешката е изцяло твоя.
	— Грешка ли? — запита жената.
	— Имаш прекалено стабилни навици — обясни Ричър. — Вероятно са те следили две-три седмици и накрая ти сама влезе в капана. Ония типове не очакваха да се появи още някой. Съвсем ясно, нали? Носеха само един чифт белезници.
	За да подчертае думите си, той размаха ръка, при което надигна и нейната. Жената помълча. Изглежда, преосмисляше първоначалната си преценка за него. Ричър се полюшваше в ритъма на колата и се усмихваше.
	— Срамота е да правиш такива грешки — добави той. — Ти си на държавна служба, нали? Нещо от сорта на ЦРУ, ФБР, Отделът за борба с наркотиците, а може и да си детектив от чикагската полиция. Работиш отскоро и взимаш задачите присърце. Богата си. Значи или някой ще иска откуп, или макар и нова, вече създаваш някому сериозни неприятности. И в двата случая трябваше да си по-предпазлива.
	Холи го изгледа. Кимна и разширените й очи проблеснаха в полумрака. Личеше, че е впечатлена.
	— Доказателства? — запита тя.
	Той се усмихна отново.
	— Дреболии. Да започнем с химическото чистене. Предполагам, че всеки понеделник през обедната почивка отнасяш в ателието дрехите от миналата седмица и прибираш почистените. Значи трябва да имаш към петнайсет-двайсет комплекта облекло. Като гледам какво носиш, не вярвам да струва евтино. Ако сложим по четирист��������i����������ݺ*��лp����ѧѲѿп����������пѵн������������оѱнн*ڻѾڽ��ѵ�������зѲ дѰ����������������ҷкѲѾѲа����пв�����������ѻи.ߣме���������ѿѾ��������к��������ؾѿт��оа���������ѱѶаѳ��������������Ҿ�����ڻвя пѰкпп���������и.ۉ�԰жо��ј���������������м��ѱ���������пычжѲ��ѽѶ����������н��)�ՠпѶпѹ��и��������������կ��ѳзи������������Ҿтн��ѽѿ��������ѽа ѽ��олппк ��ܽ���л���������ڹѢе о������������� поѻл���ж�����������߽еѳпнт���ҿѤйк����дѿѹ����������ѽен-пнѿопппѾ���������������ߵз�����зн���ѩ����� полѺ�������������нн���ѷѿложѽ�������пъез������ѾѺѺе������у.�����ѲкѾе������������о����кн пѾѲпиѿеѿ ѿ��������������чѿ�Ѯ߰пп���������пѸѺо.������� но пн����т����е����йѸ���ظ����������������������������������������������ѷѱквзпе.*��з���Ѻ����������на����нѿѺ���������пй�������ме,�������կспо�������Ѻѷан���ѱ���ѣѵпѿуѾб��пѱ����������п�������������������� іѵнѿѾ���������ппвѹѽи������������ни��л�����������������яѺ ѽи����������������Ѷоѱта.����ۊ���*�����ѹѷ�����ѣунн���ѳ��������здѹѾѲо п��������ѹ���������ѲѾѵѾ�������он�������ъѻчп����нол������ӿоѸмѿа ѵѰ�����������ҿ�����ۉ�Դо���������Ѿ��������ѿнн����������Ѣм������лм��Ѹ���рѷгоѻв��є.�����������тнж������нѿжѿ������ѾѰ��ѹ�����ӯѺ���чок�����ѻи�������ѱ������зд������������������������ѻ�����Ѿ��������������.ڽлпл����������пе�����оа�����������п�������������пѰ����������������щнѿ������Ѹ���������мѷнп��пѷ����зупт���пдпиѷѺ�о������Ѱ����������������ҵ���������ѳол���������������� ло�������ѹѽ по��������пж��������������������заѺѵѻпп�����������������������ѽпуѿкѲѽ�����поѵ������пѷ п������������������������������к��������о�����ѲнѴнѻѷ����Ը�пзѲйѾ��ѱй����ߴоѿѱ��оѷп����е пѲ���������оѺзта����тѰ��з����по мнѿѺт���п�����ко��������������������ѹѺ�������лыѽѲ����������Ѫ����н езеѹѿѷѾ ���������� �ԾпѿпѴѿѻи зо чѿ����о,������������p����������������������������ж��лоѻе����������лѵ�������оя ѹ��������������������������ѳпѺѽо������ о���������ѽа������б здп��������иѻк�������нл��пѿ�������������������������їпкчи лаѺвоѲ���Ѹ�����Ѿ�����������ٮ�������на����ук������коѻѾ�����ѿ��������Ѽнмѿ�����ڹ�԰іпл�������������������������������ؼ ѿн������������ заѴеѷи�����пѿиѻъѴѾѵ��)в�������йѿѾѱ��ѿѸ��ѲлѿѾѷѺ��ѱ���ѰѾпа,����������������ѶѺѳе изоѰън��������ۋ�����ѿѺуѷияѲ����������������������ѵѿ,����сле������ѿ�������ѿяпи������зло����пѿп��Ѿѽ���пспем�����ѿ���ѲѺѷѻѾ�����������ؾ�����Ѳ�������я���߸кѾв���������ҸѸ ч����������������� м����������тѲон�����������ем�����ип��������пѺѻ������������������Ӱѽо����������=й�������������������*���ѿ���н���������ѵн��ڽ�о����������н ѶѸ���������������ѿѰ������ѽо�������������ڹ����ӯ���аѿоѺп��Ѻо���������ѱ���ѿ�����пѸѷпо�����աк������ѷ���пл����������ѿаѿе����������кѷпла������߸ѽмзне����������������сѷ����������оѽп�����ؾ������������осѷм����лѷѽе���ѿц����������������������ը��ѿй����������о поѻ�����������߸пи ѿ�������ѿяѻа,������������ з������������Ѷѷе����пп}�ѻе�����тн поѽѽо�������Ӧн��ѱ���������������оѿѷюо���ڽ���ߠѹѷ����������ѿ�������������ҵ������������������ кѾпѰѷо���тѺѾеѿа нѺ�����кзѷѷ�����߱л�����������������ѿо�����пѷ��������ڽ�д���������߾��огѸз��ноеѺ���иѿ������������������ѵпп��озѻѵн��ѳе���Ӫо�Ӣѯѕ����о�ҸпмннлѵѲ��пспп��џа�����������сн������������������վ����������������нѻо,����������оѳѸ��зѿ���ѿтнол��)�Ե�����������и��������щ��������������.�ж����������н�����������.��о пѾѱлп,�������߾ М��������ын.��طѺѰпѪ��������������а�������Ұ��������ҵоопаѻа����пѱ��п������߲пѿм��������пи�����не���Ӯڹ�Ըџѵ޾��і���ел��բ��пдкн����Ұ��������ڿіо���������бѽ�������� Ѷ��������������������������Ѧппкп��уй���������в.ۉ�Աн���ѹ���оноѺѲ�����н�����нпѿ��нззл��знѿ����Ѻъѿмы���������� к���������мполо����ѵлѷѶѲо��ннѻѾ����������������ٯт���������������ѹѺ���мпѵала?ڽжѿ���ѿпѻиѾп�����������ۋ�ՠнѿ��нмp��������п�����зо�������ѿѶед������������ѵ����������������ۉо��п���������д��������оѿп����������пѹ��������*��є���������������������ؿڿ�о�����пол������ѽѺ.�����щѿ��������ѱ�������ӳѾѲн��д,������пѲи��������������Խе�������������ѽѾ��д����к������������ӧѿр����д��ذѸз ѻаѾо��������������ۉѢ��п��ߴѿоѷленпи.�������������������ѵ���чѿк����Ӳѱѽ���ѲѾѷмчѲ���������������� н���������пѿп���ѽкѾн����������ۋно ѿи�߶ѷѿв��Ѿгѳ�����������ппгмѽѿ��е����ҽ������������������з��ѿп���нк������������пи�����ѯѾѷо����Ұмиѿ����������п������������������*��д окпанѵп��оѶоеп������і���������߾���������ѿоѻ�������пѻ ѿплпѱѻо������������������������������*��д�����на���птнзѿ����з���ѾѱуѺжѼе���ۉ�ԽнѾ��пѷѵ�������߾ѵк���������������������������кпѾзн��Լу��������������ˋѣѿ�����������оч����Ѻкѹѽ�����������������������о�����чѷѲп��у���������������зпѼѿп������изплѷ��ж�������ѹѿ�������по��ѿп������юѼ�������Ѿвп������н����������������ну���в пичѺия�����������пѸ���ѷъг��������������Ѿяѷ�������ѱн,����������������������Ѿq�������������������������ѿо-м�������נоѲ����пѲог��уѿ�а�٢пз��еп лѰѷѾ����ۉ�ըнѿоа.����Ѻп���йпят��з����пл����������і���оѶ������ѵѲ����������Ӿ�����ӣп�������оѽеѿ�������с����������������лн���уѿбв�����������тп.����������������������плпълѿи ѻ��������������������������������есѼѶлта�о*��е�������го��������������в������������ѶеуѲ����о п���ыѵ����Ѿѷ��о��ѕ����>ѿ�������биѿѺт���ԡпеѽ���озѲ���ѷл��������������������пѺѷтп,���Ӻп������������Ұ����тп убпѿѲ��зн ун�������������о������������� ѿоокp���п��������������нѷѿ��знг��ѡна������������ѿ���нз�������������нѸ Ѿѹѿ����������������йѿпг��пѿ����������������Ѻнж���пѰ������)пол������� паѿо�������������������8п��������������������������Ѻ оѲ�������ѻѽоат���ҽо����� ѿо�����������������*��������ѿ пп������������ѺѾзнчп�����p����Ѩн������������������������������������ӧно��поѽо зѿлзѸѷ���ѿвѵѿз�������плоѾчо���п������������ѷ��Ѱѽ��г����������Ѿѿч��збѿяпѷѵѵ��!уреѼ���������ѾнгоѶе���� ппзуонѿ��ѿѲ����ян���ѾшѿѱяѶ���ںڽдпо������������ѡпсѺѿѿа.���������ащп�����прояз���������������������������ҿ��аъп����ѻq�����н��зо����������������Ӽо�����������оѷ.������������тѿ.��Ұо������ппъѾ��������������������и ппоѳо�����ۉ����Ѿязвѳ�����Һдо�����я���ѺпѾѾ�����������������ۏѢпй��ߵ��������������Ѳ��ипвѻснѲ гпдкн���������ѷѵи�������м������������� епѻн.���������������������ѿ����������������������Ѳ������������Ѿѷ.ڻ�ՠњѿп��������ѻ������ѿѲ��че ѿѺ ѿзѿѿѷѿѲл?��д здпн����тѿ�����ҵ���ѣ������ѹѻкѲѸ���еѵ������������о�������������������ѡ��џѾ�Ѣѿ��������ѻемешн�����������������ѿ����ѸпчвоѲиъе��ни�����лѹ���п�������������������������������ߢ��ѕмпн��нѽ���паѷа����д����кѾѻѵ����і�߷кѹо��оп��������тѺ��киѿ��Ѡ����������ѿ�����������������Ѹ сѲо�������пѽе��)�ԾѝѺкпй.*����ߠпѰпѶъѻ������нѸн�����ѻп ѳѻп����Ѿѷа����߯епо��о������������Ѻ��ѠѰ�����ђзѷнзн��п�:��ї�������Ѻп���ҵ��н�����������Ѣпп������������ڿз�����оѳѲѲн��ѿ�ҿѽпзо��ѧо пѾз�������ߥ����Ҿѿе�о.
	— Щастливец е този някой.
	— Той дори не знае — каза тя.
	— Че си изчезнала ли?
	Тя поклати глава.
	— Не знае какво изпитвам.
	Ричър продължаваше да я гледа. Не каза нищо. В стаята за дълго настана тишина. После Холи отново чу стъпки. Някакви хора тичаха покрай сградата. Изтрополиха през входа. Хукнаха нагоре по стълбището. Спряха пред вратата. Ключът изщрака. Вратата се отвори. Нахълтаха шестима пазачи. И шестимата с автомати. Тя с усилие отстъпи назад. Онези изобщо не й обърнаха внимание.
	— Командирът те чака, Ричър — каза водачът на групата.
	Направи му знак да се обърне. Щракна белезниците зад гърба му. Стегна ги докрай. Блъсна го с автомата си към коридора. Вратата хлопна, ключалката изщрака и тропотът се отдалечи.


	Фаулър смъкна слушалките и спря записа.
	— Има ли нещо? — запита командирът.
	— Не — отвърна Фаулър. — Тя каза, че леглото е само едно и той ми се стори разочарован, май е искал да я докопа. После рече, че си имала приятел.
	— Не знаех това — каза командирът. — Спомена ли име?
	Фаулър поклати глава.
	— Всичко обаче се чува, нали? — запита командирът.
	— Все едно, че бях в стаята — каза Фаулър.


	След като го изблъскаха надолу по стълбите, Ричър отново се озова в звездната нощ. Поеха обратно по същата стръмна, камениста пътека. Водачът на групата го влачеше за лакътя. Бързаха. Почти тичаха. Мушкаха го в гърба с дулата на автоматите. Изминаха километър и половина за петнайсет минути. Отново прекосиха поляната и грубо блъснаха Ричър в малката барака.
	Лоудър още лежеше на пода. Но зад дъсчената маса седеше нов човек. Командирът. Ричър веднага разбра това. Човекът изглеждаше невероятно. Висок към метър и осемдесет, тегло около сто и осемдесет килограма. Възраст някъде към трийсет и пет години. Гъста светлоруса, почти бяла коса, късо подстригана отстрани и дълга отгоре като на немски гимназист. Гладко и розово лице, подпухнало от нездрава пълнота, с две малки яркочервени петна на скулите. Мънички безцветни очи, хлътнали дълбоко между бузите и белезникавите вежди. Влажни червени устни, издадени над брадичката, която явно бе доста мощна, за да запази някаква форма сред шишкавата физиономия.
	Беше облечен в огромна черна униформа. Безупречно изгладена черна риза с военна кройка, но без други отличителни знаци, освен емблемите на раменете. Широк черен колан, блестящ като огледало. Черен панталон за езда и черни ботуши, лъснати не по-зле от колана.
	— Влез и седни — тихо каза той.
	Блъснаха Ричър към стола, където бе седял преди малко. Той се отпусна с ръце зад гърба. Пазачите се изпънаха наоколо, затаиха дъх и впериха очи в пустотата.
	— Името ми е Бо Боркен — каза едрият мъж. — Тук командвам аз.
	Гласът му беше писклив. Ричър се вгледа в него и усети някакво странно излъчване. Излъчването на абсолютна власт. То струеше от командира като мощно, ослепително сияние.
	— Трябва да взема решение — каза Боркен. — Искам да ми помогнеш.
	Ричър изведнъж осъзна, че гледа встрани от този човек. Сякаш сиянието го заслепяваше. Наложи си да извърне бавно глава и да погледне право към широкото бледо лице.
	— Какво решение? — попита той.
	— Дали да живееш — каза Боркен. — Или да умреш.


	Холи дръпна страничното капаче на ваната. Знаеше, че понякога водопроводчиците пъхат зад плочките разни боклуци. Парчета тръба, летви, дори инструменти. Изхабени ножовки, гаечни ключове. Все полезни неща. В някои квартири бе намирала какво ли не. Но тук нямаше нищо. Легна и дълго шари с ръка в тъмнината, без да открие каквото и да било.
	А подът под ваната беше все тъй плътен. Тръбите минаваха през тесни дупки в дъските. Майсторска работа. Може би имаше начин да се вмъкне лост покрай голямата тръба на тоалетната. Ако разполагаше с лост, вероятно би успяла да изкърти дъска от пода. Но в стаята нямаше лост. Нито друг подходящ предмет. Закачалката за кърпи беше пластмасова. Щеше да се строши още при първия натиск. Друго нямаше. Тя седна на пода и усети как я обзема разочарование. После отново чу стъпки пред вратата.
	Този път бяха тихи. Не тропаха, а пристъпваха едва-едва. Някой се приближаваше бавно и предпазливо. Някой, комуто не се полагаше да е тук. Тя бавно стана. Излезе от банята и затвори вратата, за да не се вижда сваленият капак. Докато куцаше към леглото, ключалката щракна и вратата се отвори.
	В стаята влезе мъж. Беше млад, облечен в маскировъчна униформа, с черни петна по лицето. Дълъг червен белег пресичаше косо челото му. През рамо носеше автомат. Той се обърна и тихо затвори вратата. После се завъртя към Холи с пръст върху устните.
	Тя се втренчи в него. Обзе я гняв. Този път не беше окована. Този път щеше да го убие. Тя се усмихна на безумната логика. Банята щеше да я спаси. Нали беше високопоставена затворничка. Трябваше да се отнасят към нея с уважение и почит. Ако някой дойдеше да я насилва и тя го убиеше, другите нямаше какво да кажат, нали?
	Но младежът с белега само кимна към банята, без да сваля пръст от устните си. Тихичко пристъпи натам и отвори вратата. Кимна й да го последва. Тя закуца след него. Младежът погледна сваления капак и поклати глава. После посегна и завъртя крановете. Във ваната плисна мощна струя вода.
	— Монтирали са микрофони — каза той. — Подслушват, за да ме хванат.
	— Кой си ти, по дяволите? — попита Холи.
	Той клекна и отново намести страничния капак.
	— Излишен труд. Няма начин да се измъкнеш.
	— Трябва да има — каза тя.
	Младежът поклати глава.
	— Вече изпробваха стаята. Командирът затвори тук един от работниците, които я построиха. Каза, че ако не се измъкне, ще му отреже ръцете. След такава заплаха сигурно е опитал всичко възможно.
	— И какво стана? — запита тя.
	— Командирът му отряза ръцете.
	— Кой си ти, по дяволите? — повтори Холи.
	— ФБР — каза младежът. — Отдел за борба с тероризма. Под прикритие. Май ще трябва да те измъкна.
	— Как?
	— Утре. Мога да взема джип. Пък после каквото стане. Не мога да поискам помощ по радиото, защото подслушват ефира. Просто се качваме в джипа, караме на юг и разчитаме на късмета.
	— Ами Ричър? — запита тя. — Къде го отведоха?
	— Забрави го — каза младежът. — До сутринта ще е мъртъв.
	Холи поклати глава.
	— Не тръгвам без него.


	— Сърдит съм на Лоудър — каза Бо Боркен.
	Ричър сви рамене и погледна надолу. Лоудър лежеше на една страна, свит в ъгъла между стената и пода.
	— Ти сърдит ли си му? — попита Боркен.
	Ричър не отговори.
	— Искаш ли да го ритнеш? — попита Боркен.
	Ричър продължаваше да мълчи. Виждаше накъде води тази игра. Ако кажеше „да“, трябваше да пребие Лоудър. Не че имаше нещо против, но предпочиташе да го стори по своя воля. Ако кажеше „не“, Боркен щеше да го нарече страхливец без вродено чувство за справедливост и самоуважение. Проста и ясна игра без печеливш вариант. Затова избра тактиката, която бе използвал хиляди пъти: съмняваш ли се, дръж си езика зад зъбите.
	— В лицето, а? — запита Боркен. — Или може би в топките?
	Лоудър гледаше Ричър. Имаше нещо странно в лицето му. Ричър разбра какво е. Очите му се разшириха от изненада. Лоудър умоляваше да го ритне той, а не Боркен.
	— Лоудър, лягай долу — нареди Боркен.
	Лоудър се отлепи от стената и отпусна рамене на пода. Завъртя тяло насам-натам и се изпъна по гръб. Боркен кимна на най-близкия пазач.
	— В лицето.
	Пазачът пристъпи напред и притисна с подметка главата на Лоудър настрани, тъй че лицето му да е обърнато към стаята. После се отдръпна и замахна с крак. Мощен ритник с тежък ботуш. Главата на Лоудър се отметна назад и изкънтя в стената. От носа му шурна кръв. Боркен дълго гледа червената струя без особен интерес. После пак се обърна към Ричър.
	— Лоудър е един от най-старите ми приятели — каза той.
	Ричър не отговори.
	— Възникват два въпроса, нали? — продължи Боркен. — Първи въпрос: защо съм толкова строг дори и към старите си приятели? И втори въпрос: ако така се отнасям с приятелите, то какво ли правя на враговете си?
	Ричър мълчеше. Съмняваш ли се, дръж си езика зад зъбите.
	— На враговете им правя далеч по-страшни неща — каза Боркен. — Толкова страшни, че не можеш и да си ги представиш. Наистина не можеш, повярвай ми. А защо съм толкова строг? Защото остават само два дни до изключителен исторически момент. Предстоят ни събития, които ще променят света. Разработват се планове, операциите са в пълен ход. Затова трябва да издигна вродената си предпазливост на още по-високо ниво. Старият ми приятел Лоудър стана жертва на историческите процеси. За жалост навярно това ще постигне и теб.
	Ричър не каза нищо. Наведе очи и погледна Лоудър. Беше загубил съзнание. Дишаше задавено през съсирената кръв в носа си.
	— Имаш ли някаква стойност за мен като заложник? — попита Боркен.
	Ричър се замисли. Не отговори. Боркен го погледна в лицето и се усмихна.
	— Така и предполагах. Е, какво да правя с човек, който няма стойност за мен като заложник? В един решителен исторически миг.
	Ричър мълчеше. Наблюдаваше. Леко прехвърли тежестта си напред.
	— Да не мислиш, че ще те ритна? — попита Боркен.
	Ричър напрегна крака, готов за скок.
	— Успокой се — каза Боркен. — Няма да те ритам. Като му дойде времето, ще получиш куршум в главата. Изотзад. Не съм глупав, ще знаеш. Имам очи и мозък. Колко си висок, над метър и деветдесет ли? И тежиш към сто килограма. Очевидно силен и здрав. Гледай само как си напрегнал бедра, готов да скочиш. Трениран човек, личи от пръв поглед. Не си обаче боксьор. Защото носът ти не е чупен. За да останеш със здрав нос в твоята категория, трябва да си феноменален талант и щяхме да те знаем от вестниците. Значи си прост бияч, вероятно бивш военен, нали? Затва ще внимавам с теб. Никакъв бой, само куршум<.
	Пазачите схванаха намека. Шест дула се надигнаха, шест пръста легнаха върху спусъка.
	— Имаш ли присъди? — попита Боркен.
	Ричър сви рамене и проговори за пръв път.
	— Не.
	— Значи почтен гражданин?
	Ричър пак сви рамене.
	— Така излиза.
	Боркен кимна.
	— Ще си помисля. Каквото и да реша, ще ти го кажа утре рано, бива ли?
	Той вдигна масивната си ръка и щракна с пръсти. Петима от пазачите се раздвижиха. Двама отидоха да отворят вратата. Трети мина между тях и излезе. Другите двама изчакаха. Боркен стана с удивителна за теглото му сръчност и заобиколи масата. Дъските на пода изскърцаха под грамадното му туловище. Четиримата пазачи се наредиха зад него и той излезе в нощта, без да поглежда назад.


	Боркен прекоси поляната и влезе в друга барака. Фаулър го чакаше със слушалки на ушите.
	— Мисля, че някой влезе при нея — съобщи той.
	— Така ли смяташ? — запита Боркен.
	— Душът работеше — каза Фаулър. — Влязъл е някой, който знае за микрофоните. Иначе защо ще пуска водата? Преди малко се изкъпа, нали? Някой е влязъл и е пуснал душа, за да заглуши разговора.
	— Кой?
	Фаулър поклати глава.
	— Не знам. Но ще се опитам да разбера.
	Боркен кимна.
	— Да, опитай се — каза той. — Опитай се да разбереш.
	В полумрака на жилищните бараки мъже и жени усърдно почистваха пушките. Слухът за Лоудър се бе разнесъл светкавично. Всички знаеха за трибунала. Знаеха и какво ще е решението. Всеки от тях можеше да бъде избран за участие в екзекуцията. Ако изобщо се стигнеше до екзекуция. Повечето вярваха, че ще е така. За офицер като Лоудър командирът сигурно щеше да се ограничи с разстрел. Едва ли щеше да избере нещо по-лошо. Затова всички грижливо почистиха пушките и ги оставиха до леглата си заредени.
	Онези, които имаха повече черни точки и утре можеше да получат дисциплинарни наказания, се опитаха да поспят. Ако командирът не се задоволеше с участието им в екзекуцията, чакаше ги доста работа. Тежка, неприятна работа. А дори на Лоудър да му се разминеше, оставаше другият. Онзи едър тип, дето пристигна с федералната кучка. Едва ли щеше да доживее до закуска. Не помнеха някой случаен чужденец да е оцелявал по-дълго.


	Холи Джонсън си имаше правило. Беше го усвоила от дете, като семеен девиз. Дългото обучение в Академията го подсили още повече. Правило, изградено от хиляди години военна история и стотици години полицейски опит. То гласеше: надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.
	Нямаше никакви основания да се съмнява, че ще избяга с джип на юг веднага щом новият й съюзник уреди нещата. Той беше добре обучен агент като нея. Знаеше, че ако ролите се обърнеха, щеше да го измъкне без затруднения. Тъй че можеше да седи и да чака. Но не го правеше. Надяваше се на най-доброто, готвеше се обаче за най-лошото.
	Беше отписала банята. Оттам нямаше изход. Сега изследваше стаята сантиметър по сантиметър. Навсякъде новите чамови дъски се оказаха заковани плътно за гредите. Това я подлудяваше. Чамови дъски с дебелина два сантиметра и половина — най-старата технология, използвана от десет хиляди години насам, а нямаше начин да се измъкне. За самотна жена без инструменти стените бяха непробиваеми като брониран корпус на крайцер.
	И тя си постави за цел да намери инструменти. Сякаш препускаше вихрено през дарвиновата еволюция. Някога маймуните бяха слезли от дърветата, за да открият използването на инструменти. Тя насочи вниманието си към леглото. От дюшека нямаше полза. Беше тънък, сплескан, без пружини отвътре. Но рамката изглеждаше по-надеждна. Беше сглобена от винкели и железни тръби. Ако успееше да я разглоби, можеше да вмъкне в най-дългата тръба един от ъгловите винкели и да получи лост с дължина два метра. Но болтовете бяха покрити с дебел слой боя. Макар че имаше здрави ръце, не успя да ги раздвижи. Измъчените й пръсти само се хлъзгаха от потта.


	След кто извлякоха Лоудър от бараката, Ричър остана сам с последния от пазачите. Седеше на стола, а пазачът се бе настанил зад масата. Автоматът лежеше върху нея, насочен право срещу пленника. Ръцете на Ричър бяха оковани зад гърба. Трябваше да вземе няколко решения. Първо — в никакъв случай нямаше да остане така цяла нощ. Той спокойно погледна пазача, понадигна се и плъзна ръце отдолу. Притисна гърди към коленете си и измъкна ръцете напред. После се облегна назад, отпусна окованите китки в скута си и с усилие се усмихна на пазача.
	— Дълги ръце — каза той. — Понякога са полезни.
	Пазачът бавно кимна. Имаше тясно лице и дълбоко хлътнали, проницателни очички. Те блестяха сред буйната брада и маскировъчните петна, но в блясъка им като че нямаше злоба.
	— Как се казваш? — попита Ричър.
	Пазачът се поколеба. Размърда се на стола. Ричър усети, че някаква вродена учтивост го кара да отговори. Но явно имаше и сериозни тактически възражения. Ричър продължи да се усмихва широко.
	— Аз съм Ричър — каза той. — Знаеш името ми. А ти как се казваш? Щом ще сме заедно цяла нощ, поне да бъдем културни, нали така?
	Пазачът отново кимна. После сви рамене.
	— Рей.
	— Рей — повтори Ричър. — Това името ли е, или фамилията?
	— Фамилията — каза пазачът. — Джоузеф Рей.
	Ричър кимна.
	— Добре, мистър Рей. Много ми е приятно.
	— Викай ми Джо — каза Джоузеф Рей.
	Ричър отново се усмихна насила. Ледът се пропукваше. Като на разпит. Беше го правил хиляди пъти. Но за пръв път седеше от другата страна на бюрото. За пръв път носеше белезници.
	— Джо, ще трябва малко да ми помогнеш — каза той. — Да ми разкажеш как стоят нещата. Не знам къде съм, защо ме доведоха тук и кои сте вие. Можеш ли да ми обясниш поне най-основното?
	Рей го гледаше колебливо, сякаш не знаеше откъде да започне. После хвърли поглед из стаята, като че се чудеше дали изобщо има право да заговори.
	— Къде се намираме всъщност? — попита Ричър. — Това поне можеш да кажеш, нали?
	— В Монтана — каза Рей.
	Ричър кимна.
	— Добре. Къде по-точно?
	— До едно градче, казва се Йорк. Старо миньорско градче, почти изоставено.
	Ричър кимна отново.
	— Добре. И какво правите тук?
	— Изграждаме бастион — каза Рей. — Място само за нас.
	— И защо? — попита Ричър.
	Рей сви рамене. Не беше от приказливите. Отначало не каза нищо. После се приведе напред и подхвана нещо, което приличаше на дълга молитва, сякаш я беше повтарял десетки пъти. Или му я бяха повтаряли.
	— Дойдохме тук, за да избягаме от тиранията на Америка — каза той. — Трябва да очертаем граници и да речем: тук вече няма да е така.
	— А как? — запита Ричър.
	— Трябва да си възвърнем Америка педя по педя — продължаваше Рей. — Трябва да създадем място, където белият човек ще живее свободен, в мир, без тирания, с достойнство и справедливи закони.
	— И мислиш ли, че ще можете?
	— Не е за пръв път. Така е било и през 1776 година. Хората рекли: стига толкова. Искаме по-добра държава. Сега и ние го казваме. Искаме си страната. И ще си я вземем. Защото сме заедно. По-рано тук имаше десетки доброволчески отряди. Всички искаха едно и също. Но действаха поотделно. Мисията на Бо беше да обедини хората. Сега сме единни и ще си възвърнем страната. Започваме тук. Още сега.
	Ричър кимна. Погледна надясно, където кръвта на Лоудър бе попила в пода.
	— Така ли смятате да започнете? — попита той. — Ами гласуването и демокрацията? Ами гражданските права? Щом не харесвате старите хора, гласувайте срещу тях и изберете нови.
	Рей се усмихна печално и поклати глава.
	— Вече двеста и двайсет години гласуваме. И става все по-зле. Ония в правителството не се интересуват от нашия глас. Те ни отнеха властта. Продадоха страната. Знаеш ли къде е истинското правителство на тази страна?
	Ричър сви рамене.
	— Във Вашингтон, нали така?
	— Грешка. Намира се в Ню Йорк. В сградата на Обединените нации. Питал ли си се някога защо Обединените нации са толкова близо до Уолстрийт? Защото това е правителството. Обединените нации и банките. Те управляват света. Америка е само част от него. Дори президентът, по дяволите, е само член на кабинета. Затова от проклетото гласуване няма полза. Да не мислиш, че на Обединените нации и световните банки им пука как ще гласуваме?
	— Сигурен ли си? — попита Ричър.
	Рей енергично кимна.
	— Сигурен съм и още как. Видях как стават тия работи. Според теб защо пращаме на руснаците милиарди долари, когато в Америка има мизерия? Да не мислиш, че е свободно решение на американското правителство? Пращаме ги, защото така ни нарежда световното правителство. Знаеш ли, че тук има лагери? Стотици, лагери в цялата страна. Повечето са за войските на Обединените нации. Чуждестранните армии само чакат да се намесят, ако вземем да създаваме неприярности. Но на четирийсет и три места има концлагери. Там ще ни вкарат, щом си отворим устата.
	— Сигурен ли си? — повтори Ричър.
	— И още как. Бо откри докумети. Разполагаме с доказателства. Нямаш представа какви неща се въртят. Знаеш ли, че има секретен федерален закон болниците да присаждат микрочип под кожата на всички новородени? Когато взимат бебетата от майките, не е, за да ги претеглят. Присаждат им микрочип. Скоро ще могат да наблюдават цялата нация от секретни спътници. Да не мислиш, че космическата совалка служи за научни опити? Вярваш ли, че световното правителство ще разреши да се харчат пари за подобни неща? Друг път. Космическата совалка изстрелва наблюдателни спътници.
	— Сигурно се шегуваш — каза Ричър.
	Рей поклати глава.
	— Не ми е до шеги. Бо откри документи. Има и друг секретен закон, прати ни го един приятел от Детройт. От осемдесет и пета година във всяка нова американска кола се вгражда таен предавател, за да засичат спътниците накъде отива. Щом купиш кола, радарите в сградата на Обединените нации знаят къде си по всяко време на денонощието. В момента обучават у нас чудестранни войски за окончателното завземане на властта. Знаеш ли защо пращаме толкова много пари на Израел? Не защото ни интересува какво ще стане с евреите. Много важно. Пращаме им пари, защото именно там Обединените нации обучават секретната световна армия. Нещо като експериментален полигон. Според теб защо Обединените нации нито веднъж не попречиха на евреите да нахлуват в чужди държави? Ами защото точно Обединените нации ги пращат там. Обучават ги за голямото нашествие. В момента из военните бази на цяла Америка чакат три хиляди хеликоптера в бойна готовност. Боядисани в черно, без отличителни знаци.
	— Сигурен ли си? — изрече Ричър за трети път. Влагаше в гласа си нещо средно между тревога и съмнение. — Никога не бях чувал такива неща.
	— Точно това го доказва, нали? — каза Рей.
	— Как така?
	— Много просто. Мислиш ли, че световното правителство ще позволи на радиото и телевизията да се доберат до подобни сведения? Та нали именно то ги контролира. Сложило ги е в джоба си. Значи е логично да мислим, че става тъкмо онова, за което не споменават никога, прав ли съм? Казват ни каквото е безопасно, а тайните работи крият. Всичко е истина, вярвай ми. Казах ти вече, Бо откри документи. Знаеш ли, че всеки пътен знак в Съединените щати има секретна маркировка отзад? Ако не вярваш, иди да видиш. Тайни обозначения, за да ориентират световната армия из страната. Те се готвят да завземат властта. Затова ни трябва собствена територия.
	— Смяташ ли, че ще ви нападнат? — запита Ричър.
	— Несъмнено — отвърна Рей. — Мометално ще връхлетят срещу нас.
	— И вярваш, че можете да се защитите? Шепа хора в някакво си затънтено градче?
	Джо Рей поклати глава.
	— Не сме шепа хора. Имаме над сто бойци.
	— Сто души? Срещу световното правителство?
	Рей отново поклати глава.
	— Можем да се защитим. Бо е умен водач. Разполагаме с добра територия. Намираме се в долина. Сто километра от север на юг и още толкова от изток на запад. На север минава канадската граница.
	За да подчертае географското разположение, той завъртя ръка из въздуха, сякаш искаше да нанесе саблен удар. Ричър кимна. Познаваше канадската граница. Рей размаха вертикално другата си ръка по левия край на невидимата карта.
	— Рапид Ривър. Тая река е западната ни граница. Голяма, буйна река. Няма начин да се премине.
	С другата ръка описа малко кръгче из въздуха вдясно от канадската граница, сякаш бършеше стъкло.
	— Национален парк. Виждал ли си го? Осемдесет километра от изток на запад. Гъста вековна гора, абсолютно непроходима. По-добра източна граница никъде няма да намериш.
	 Ами на юг? — попита Ричър.
	Рей отсечено размаха ръка на нивото на гърдите си.
	— Овраг. Естествен противотанков ров. Бо,  разбира от танкове. Само от две места могат да прекосят — по шосето и черния път. Над оврага има дървен мост, черният път минава по него.
	Ричър кимна. Помнеше трополенето на камионетката.
	— Взривяваме моста — каза Рей. — И с пътя е свършено.
	— Ами шосето?
	— Същата работа. Вдигаме моста във въздуха и сме в безопасност. В момента слагат зарядите.
	Ричър бавно кимна. Мислеше за въздушна атака, артилерия, ракети, управляеми бомби, проникване на специални части, хеликоптери, парашутен десант. Мислеше как командосите от флота могат да преодолеят реката или морските пехотинци да построят мост над оврага. Мислеше как съюзниците от НАТО биха нахлули през канадската граница.
	— Ами Холи? — запита той. — За какво ви е тя?
	Рей се усмихна. Брадата му се разтвори за миг и в отвора лъснаха бели зъби.
	— Тайното оръжие на Бо. Помисли малко. Световното правителство ще прати нейния старец да ръководи атаката. За това са го назначили. Да не мислиш, че президентът назначава когото си иска? Не ме разсмивай. Дъртият Джонсън е човек на световното правителство и само чака да получи секретната заповед. Но какво ще завари, когато пристигне?
	— Какво? — запита Ричър.
	— Идва от юг, нали така? Най-напред ще види старата съдебна сграда в югоизточния край на градчето. Ти вече си бил там. Тя е на втория етаж, нали така? Забеляза ли новата обстановка? Специална стая с двойни стени на петдесет и пет сантиметра разстояние. Между тях е тъпкано с динамит и детонатори от старите миньорски складове. Първият заблуден снаряд ще прати дъщерята на стария Джонсън направо в царството небесно.
	Ричър кимна отново. Рей го гледаше втренчено.
	— Не искаме кой знае какво. Сто на сто, колко прави това? Десет хиляди квадратни километра.
	— Но защо точно сега? — запита Ричър. — Закъде сте се разбързали?
	— Коя дата сме днес? — отвърна Рей.
	Ричър сви рамене.
	— Не беше ли началото на юли?
	— Втори юли. Само два дни остават.
	— До какво?
	— До Деня на независимостта. Четвърти юли.
	— И какво? — попита Ричър.
	— Обявяваме независимост — каза Рей. — Вдругиден. Ражда се нова нация. Тогава ще ни нападнат, нали? Свобода за малкия човек? Няма да го допуснат.


>	24

	Реактивният самолет на Бюрото кацна за зареждане във Фарго, Северна Дакота, после полетя право на югозапад към Калифорния. Макграт отново предложи да се насочат към Монтана, но Уебстър не се съгласи. Директорът на Бюрото предпочиташе бавните, методични действия, тъй че първо щяха да проверят миналото на Бо Боркен в Калифорния, а после да отлетят до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо, където ги чакаше генерал Джонсън. В цялото ФБР вероятно само Макграт имаше смелостта да се разкрещи на Уебстър и не пропусна да го стори, но едно е да възразяваш, друго — да убедиш. Сега се носеха към Мохаве в пълен състав — Макграт, Уебстър, Броган и Милошевич; всички се чувстваха изтощени, кисели и пренапрегнати в горещия, шумен салон.
	— Трябват ми всички възможни сведения — каза Уебстър. — Лично отговарям за случая, а с голямото началство няма как да шикалкавя, нали?
	Макграт го изгледа свирепо и си помисли: недей да въртиш кабинетни игрички с живота на Холи, Уебстър. Но не каза нищо. Остана да седи като вдървен, докато самолетът най-сетне се стрелна надолу към пистата в покрайнините на пустинята.
	Кацнаха малко след два часа през нощта западно време.
	Местният агент ги посрещна на пустото летище с личната си кола. Потеглиха на юг през заспалия град.
	— Семейство Боркен е живяло в Кендал — каза агентът. — Малко градче на осемдесет километра оттук. Земеделски край, отглеждат предимно цитруси. Има само един полицейски служител. Шерифът ни чака.
	— Знае ли нещо? — попита Макграт.
	Човекът зад волана сви рамене.
	— Може би. Градчето е малко, нали?
	Осемдесет километра през пустинята със сто и трийсет в час им отнеха само трийсет и шест минути. Кендал представляваше шепа постройки, изгубени сред море от плодни дръвчета. Имаше бензиностанция, смесен магазин, земеделска кооперация и ниска бетонна сграда с дълги антени на покрива. Отпред беше паркирана лъскава полицейска кола с надпис: _Областен шериф, Кендал._ Зад колата светеше прозорецът на канцелария.
	Петимата агенти се разтъпкаха уморено, вдъхнаха сухия нощен въздух и поеха в колона към сградата. Областният шериф се оказа солиден шейсетгодишен мъж с прошарена коса. Изглеждаше надежден. Уебстър му махна с ръка да седне, а Макграт сложи на бюрото пред него четирите лъскави снимки.
	— Познавате ли тези хора? — запита той.
	Шерифът придърпа портретите по-близо и ги огледа един по един. После ги размести по нов начин. Подреди снимките върху бюрото, сякаш сваляше печеливша ръка на покер. Кимна и посегна настрани. Дръпна едно чекмедже. Измъкна три обемисти папки. Пъхна ги под три от снимките. Посочи със загрубял пръст първото лице.
	— Питър Уейн Бел. От Мохаве, но често се навърташе тук. Както навярно знаете, не е божа кравичка.
	Той кимна към монитора в края на бюрото. Върху екрана бяха изписани данни от Националния център за борба с престъпността. Доклад на полицията от Северна Дакота за мъртвец, намерен в канавка. Име и сведения за покойника.
	Шерифът мръдна ръка и положи пръст върху съседната снимка. Този човек бе блъснал Холи Джонсън в лексуса.
	— Стивън Стюарт. Викат му Стиви или Малкия. Селско момче в пълния смисъл на думата, нали ме разбирате. Плахо, нервно момче.
	— Какво има в досието? — запита Уебстър.
	Шерифът сви рамене.
	— Нищо сериозно. Просто е тъпичък открай време. Хукнат хлапетата да правят пакости и познайте кого заварвам, когато пристигна? Малкия Стиви. Прибирал съм го десетина пъти, но никога не се е забърквал в нещо по-тежко.
	Макграт кимна и посочи снимката на човека, който бе седнал до шофьора.
	— Този тук?
	Шерифът премести пръста си точно върху гърлото на портрета.
	— Тони Лоудър. Е, това вече е лошо момче. По-умен от Стиви, но по-глупав от мен или вас. Ще ви дам досието. Може и да не ви държи будни цяла нощ, но определено няма да сънувате приятни сънища, като го прочетете.
	— Ами онзи здравеняк? — попита Уебстър.
	Шерифът прехвърли пръст и поклати прошарената си глава.
	— Този не съм го виждал. Гарантирам. Щях да го запомня.
	— Допускаме, че е чужденец — каза Уебстър. “ Може би европеец.Може да говори с акцент. Спомняте ли си нещо такова?
	Шерифът продължи да клати глава.
	— Не съм го виждал — повтори той* —Щях да си спомня.
	— Добре — каза Макграт. — Бел, Малкия Стиви Стюарт, Тон Лоудър и тайнственият непознат. Какво общо имат със семейство Боркен?
	Шерифът сви рамене.
	— Старият Дъч Боркен не се е замесвал в нищо. Там му беше проблемът. Бил пехотинец във Виетнам, после напусна армията и се пресели тук. Доведе красива жена и пълничко десетгодишно момче. Захвана се да произвежда цитруси и отначало му потръгна добре. Странен човек беше, саможив, рядко идваше насам. Но според мен беше щастлив. После жена му се разболя и умря, момчето взе да откача,пазарът се издъни, печалбите паднаха, всички производители започнаха да теглят заеми, лихвите скочиха, земята поевтиня, държавните помощи спряха, напояването поскъпна и стопанствата изгърмяха едно подир друго. Боркен не издържа,  налапа пушката.	Уебстър кимна.
	— Онова пълничко десетгодишно момче е било Бо Боркен, нали?	Шерифът кимна.
	— Бо Боркен. Много странен младеж. Много умен. Побъркан обаче.
	— На каква тема? — запита Макграт.
	— Започнаха да пристигат мексиканци — каза шерифър. — Евтина работна ръка. Младият Бо беше твърдо против.> Взе да вдига шум, че трябвало да опазим Кендал от цветнокожите. Свърза се с расистите от организацията „Джон Бърч“*
	— Значи е бил расист? — обади се Макграт.
	— Да, отначало. После го прихванаха бесните на тема международни заговори. Все това разправяше — че евреите били завладели правителството. Или май бяха Обединените нации. Все същите дивотии. Цялото правителство било от комунисти, готвело се да завладее света и трупало секретни планове за какво ли не. Голям заговор срещу всички, най-вече срещу самия него. Банките държали правителството за гушата… или може и да беше обратното, не помня. Тъй че и в банките било тъпкано с комунисти, който искали да унищожат Америка. Смяташе, че банката е отпуснала заем на баща му с едничката цел да прибере земята и да я даде на мексиканците, негрите`или нещо такова.Беше като ненормален, само за това приказваше.
	— А какво стана в действителност? — запита Уебстър*
	␔ Е, в крайна сметка банката взе земята. Човекът не си изплащаше заема, нали така? Но не я дадоха на мексиканците. Продадоха я на същата голяма корпорация, която владее, кажи-речи, всичко по тия места. Тя пък е собственост на пенсионните фондове, което значи, че в известен смисъл е моя и ваша, а не на комунистите, мексиканците и тъй нататък, прав ли съм?
	— Но момчето смяташе, че международният заговор е прчинил смъртта на баща му? — попита Брогън/
	— Определено. А истината е, че сам Бо съсипа баща си. Според мен старият холандец би издържал всичко, освен едно — да разбере, че единственият му син е луд за връзване. Егоистично, жестоко, капризно хлапе. Ако искате да знаете, затова лапна пушката горкият човек.
	— И къде отиде Бо? — запита Уебстър.
	— В Монтана. Поне така чух. Повлякъл се с ония десни групировки, нали ги знаете, доброволческите отряди. Станал там някакъв шеф. Разправял, че белият човек трябва да се вдигне на въоръжена борба.	— А другите тръгнаха с него така ли? — попита Броган.
	— За тримата знам със сигурност!— каза шерифът* — Големия не съм го виждал. Но Малкия Стиви, Лоудър и Питър Бел направо се прекланяха пред Бо, слушаха го като роботчета. Потеглиха заедно. Имаха малко пари обраха от фермата каквото им падна подръка и поеха на север. Смятаха да закупят някой поевтин терен и там да се отбраняват, макар че нямам представа срещу кого точно< защото, доколкото знам, ония места са почти обезлюдени, а малцината останали са все бели.
	— Какво има в досието му? — попита Уебстър.
	Шерифът поклати глава.
	— Нищо и половина. Бо е прекалено хитър, за да се остави да го спипат.
	— Сторил е обаче много неща, без да го хванат — каза Уебстър.
	Шерифът кимна.
	— Помните ли обира на бронираната кола? Някъде северно от нашия щат. Чух за тая история. Не откриха извършителя, нали? Прекалено е хитър, казвам ви.
	— Нещо друго да ни кажете? — запита Уебстър.
	Шерифът се позамисли и кимна отново.
	— Имаше и пето момче. Казваше се Одел Фаулър. Където е Бо, и той ще е там. Обзалагам се. Тръгнат ли Лоудър, Стиви и Бел да вършат пакости, значи Боркен и Фаулър седят нейде на сянка и дърпат конците.
	— Нещо друго? — повтори Уебстър.
	— Отначало имаше и шесто момче — каза шерифът. — Пакър се казваше. Шестимата се бяха сдушили като крастави псета. Но Пакър тръгна с мексиканско момиче. Не че искаше, просто се влюби. Бо му каза да я зареже. Изпокараха се заради тази история. Един ден Пакър изчезна, а Бо се разкарваше насам-натам, ухилен до уши. Открихме Пакър сред пущинака, прикован за голям дървен кръст. Разпънат. Беше мъртъв от два дни.
	— И смятате, че е дело на Боркен? — попита Броган.
	— Нищо не успях да докажа — отвърна шерифът. — Но съм сигурен. И в още едно нещо съм сигурен — че е убедил другите да му помогнат. Той е водач по рождение. Уверявам ви, може да убеди всекиго в каквото и да било.


	Още осемдесет километра с кола на връщане към Мохаве. Хиляда и триста километра със самолет от Мохаве до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо. Общо три часа, тъй че кацнаха в „Питърсън“ заедно с великолепния планински изгрев. За подобна гледка хората дават мило и драго, но четиримата от ФБР изобщо не я забелязаха. Четвъртък, 3 юли — четвъртият ден на кризата. От чморѰ  недояждане бяфа0изнервени до крайност. Не мислеха за нио друго, освен за непоседсувените задачи.
	Генерал Джонсън не 4ойдЕда га посрещне лично. Беше0тръгнал някъде из огржмндта база да инсектира атрулите, които се връщаӅа от нощна смяна. Неговияц адютант козирува"на Уебстър, ръкува се с другите трима и ги поведе към щабното помещение, запазено за тях. На масата имаше грамадна, отлично заснета черно-бяла фотография. Някакъв пейзаж. Напомняше снимка на лунната повърхност.
	— Това е Анадир, в сибирската част на Русия — каза адютантът. — Снимка от спътник. Миналата седмица тук имаше голяма военновъздушна база. Ядрени бомбардировачи. Пистите бяха насочени право срещу нашите ракетни силози в Юта. Според договора за ограничаване на въоръженията базата трябваше да бъде взривена. Волю-неволю, руснаците се подчиниха.
	Четиримата агенти се наведоха да погледнат отблизо. На снимката нямаше и следа от човешка дейност. Само хаотично разхвърляни кратери.
	— Волю-неволю ли? — обади се Макграт. — На мен пък ми изглежда, че са го сторили от все сърце.
	— И какво? — запита Уебстър.
	Адютантът извади карта от чантата си. Разгъна я и се отдръпна, за да видят по-добре. Картата показваше част от света — Източна Азия и западния край на Съединените щати с Аляска точно в средата и северния полюс най-отгоре. Адютантът отмери с педя разстоянието на югоизток от Сибир до Юта.
	— Анадир беше тук — каза той. — Юта е тук. Естествено, знаехме всичко за тяхната база и бяхме взели контрамерки, които включват големи ракетни бази в Аляска, ето ги, и след това верига от малки противосамолетни постове по цялото трасе на бомбардировачите от Анадир до Юта. Ето ги тук, тук, тук и тук, разхвърляни между Монтана и Айдахо.
	Агентите не обърнаха внимание на червените точки в Айдахо. За сметка на това грижливо огледаха постовете в Монтана.
	— Какво представляват тия бази? — попита Уебстър.
	Адютантът сви рамене.
	— Временни съоръжения. Построени набързо през шейсетте години и криво-ляво изтраяха досега. Откровено казано, не вярвахме да влязат в работа. Ракетите в Аляска бяха предостатъчни. Нищо нямаше да мине през тях. Но нали знаете как е. Повечко предпазливост никога не е излишна.
	— С какви оръжия разполагат? — запита Макграт.
	— Във всеки пост имаше батарея ракети „Пейтриът“ — каза адютантът. — Тях отдавна сме ги изтеглили. Продадохме ги на Израел. Сега останаха само ракети „Стингър“. Нали ги знаете, пехотни установки за изстрелване от рамо.
	Уебстър го погледна смаяно.
	— „Стингър“? Искали сте да сваляте руски бомбардировачи с пехотни установки?
	Адютантът кимна. Изглеждаше напълно уверен.
	— Защо не? В края на краищата тия бази бяха чиста формалност. По принцип нищо не би трябвало да мине отвъд Аляска. Но стингърите щяха да свършат работа. Навремето ги пращахме с хиляди в Афганистан. Свалиха стотици руски самолети. ВсѪщност предимн> хеликоптери, но, такذ или иначе, гършаՂ работа. Топлинното насочване не подбира, нали? Няма значение дали ще гк изстреляш от амион илИ от рамото на пехотинец.
	— И какво ства сPга? — запита Уебстър.
	— Закривам бРеите — каза ааютнтът. — Затова генералът е тук, господа. Събираме оборудването и персонала в „Питърсън“ и ще има някаква церемония. Нали знаете, край на една епоха и тъй нататък.
	— Къде са тия бази? — попита Макграт. — Къде точно в Монтана?
	Адютантът придърпа картата към себе си и огледа обозначенията.
	— Най-южната е маскирана между нивите около Мисула. Най-северната — в една долина на шейсетина километра от канадската граница близо до градче, наречено Йорк. Защо? Има ли някакви проблеми?
	Макграт сви рамене.
	— Все още не знаем.


	Адютантът ги отведе на закуска и обеща да потърси генерала. Джонсън пристигна между яйцата и препечените филийки, тъй че зарязаха филийките и се върнаха в щабното помещение. Сега Джонсън не приличаше на онзи лъскав офицер, когото Уебстър бе срещнал в понеделник вечерта. В този ранен час след четири дни напрежение изглеждаше отслабнал с десет килограма и състарен с двайсет години. Лицето му беше бледо, очите зачервени. Сякаш бе готов всеки миг да се признае за победен.
	— Какво знаем дотук? — попита той.
	— Според нас почти всичко — отвърна Уебстър. — В момента действаме по работната версия, че дъщеря ви е отвлечена от доброволческите отряди в Монтана. Знаем сравнително точно къде се намират. Някъде в северозападните долини.
	Джонсън бавно кимна.
	— Обадиха ли се?
	Уебстър поклати глава.
	— Не още.
	— Каква е причината? — попита Джонсън. — Какво искат?
	Уебстър пак поклати глава.
	— Засега не знаем.
	Джонсън кимна още веднъж, по-неуверено.
	— Кои са те?
	Макграт отвори плика, който носеше.
	— Разполагаме с четири имена — каза той. — Трима от ударната група и намерихме доста убедителни доказателства кой е водач на отряда. Някой си Бо Боркен. Да ви напомня нещо?
	— Боркен? — повтори ДОнсън, после поклати глава. — Не съм го чувал.
	— Добре b каза Макграт. — А този тук? Името мQ е Питър Бел.
	Макграт подаде на Джонсън коЬЯютърйата снимка, коят поPазвше Бел зад волана на лексуса. Генера;ът дъло я гледа и накрая поклати г;ава.
	— Мъртъв е — 4обави Макграт. — Не успял да се добере до Монтана.
	— Добре — каза Джонсън.
	Макграт му подаде следващата снимка.
	— Стивън Стюарт?
	Джонсън я огледа по-дълго, но накрая пак поклати глава.
	— Не съм го виждал преди.
	— Тони Лоудър?
	Джонсън поклати глава още от пръв поглед.
	— Не.
	— Боркен и тия тримата са от Калифорния — каза Макграт. — Може да има още един, на име Одел Фаулър. Напомня ли ви нещо?
	Джонсън поклати глава.
	— И остава ето този — каза Макграт. — Не знаем кой е.
	Той извади снимката на едрия мъж. Джонсън я погледна, извърна лице, но после отново се взря.
	— Познавате ли го? — попита Макграт.
	Джонсън сви рамене.
	— Като че ми е познат. Може да съм го виждал.
	— Наскоро ли?
	Джонсън поклати глава.
	— Не е наскоро. Вероятно доста отдавна.
	— Военен? — запита Уебстър.
	— Вероятно — повтори Джонсън. — Повечето хора, с които се срещам, са военни.
	Адютантът надникна през рамото му.
	— Не го познавам — каза той. — Но не е зле да пратим снимката до Пентагона. Ако се окаже военен, може някой там да е служил заедно с него.
	Джонсън тръсна глава.
	— Пратете портрета по факса на военната полиция. Този тип е престъпник, нали? Може да е създавал неприятности в своята част. Все някой ще си го спомни.


>	25

	Дойдоха да го изведат един час след изгрев слънце. Джоузеф Рей седеше напрегнато отсреща, а Ричър дремеше върху коравия стол, отпуснал оковани ръце в скута си. Почти цяла нощ бе мислил за динамит. Стар динамит от складовете на изоставена мина. Представяше си как поема в ръка динамитната шашка. Усещаше тежестта й. Пресмяташе обема на кухината зад стените на Холи. Представяше си я натъпкана със стар динамит. Стар, бракуван динамит — нестабилен, покрит с капчици нитроглицерин. Може би цял тон нестабилен стар динамит, натъпкан около нея. Още не чак толкова стар, че да избухне от случайно движение, но вече готов да гръмне от попадение на заблуден артилерийски снаряд. Или куршум. Или дори малко по-силен удар с чук.
	После отвън долетя тропот по камъните и пред бараката спря група хора. Вратата се отвори рязко. Ричър извърна глава и видя шестима пазачи. Най-предният изтича навътре и стисна ръката му. Извлече го под яркото утринно слънце срещу петима строени мъже с насочени автоматични пушки. Маскировъчни облекла, буйни бради. Ричър стоеше и примигваше от светлината. ушиите се подредиха наоколо и шестимата го поведоха през поляната към тяЁна ътека, която чезнеше на заоад в гората.
	След петP4ес5т етра излязоха на нова поляна. Малък P=еправил5н равоъ3ълник. Две бараки от шперплат и чамови дъски. Без прозорци. Пазачите спряха и водачът им посочи с пушката си лявата сграда.
	— Командирската барака.
	После посочи надясно.
	— Наказателната барака. Не ти я препоръчвам.
	Шестимата се разсмяха със спокойната самоувереност на елитни бойци и водачът почука на вратата на командирската барака. Изчака малко и отвори. Отзад побутнаха Ричър с дуло.
	Бараката бе ярко осветена. Лъчите на електрическите крушки се смесваха със зеленикава дневна светлина, падаща през обраслите с мъх капандури на покрива. Вътре имаше просто дъбово бюро и столове — тежки, заоблени, изтъркани, каквито Ричър бе виждал в старите филми за провинциални редакции или банки. Нямаше никаква украса освен няколко знамена по стените. Зад бюрото бе изрисувана грамадна свастика, няколко по-малки се виждаха по останалите стени. На голяма дъска в дъното беше разпъната карта на Монтана. Черна линия обкръжаваше част от северозападния ъгъл на щата. Върху голия под лежаха вързопи брошури и инструкции. Една от тях бе озаглавена „Изсушено ще ви хареса“. Изглежда, описваше как да се подготвят провизии за обсада. Друга съветваше как да се водят партизански действия срещу железопътните линии. Имаше и нелепо изящна библиотечка от полиран махагон, претъпкана с книги. Лъч светлина откъм открехнатата врата огряваше позлатените заглавия по гръбчетата им. Стандартен подбор съчинения за военното изкуство, превод от немски и японски. Една цяла лавица съдържаше книги за Пърл Харбър. Книги, които Ричър бе изучавал някога далеч оттук.
	Остана неподвижен. Боркен седеше зад бюрото. Блестящата му коса изглеждаше почти бяла. Черната униформа сивееше. Боркен гледаше пленника мълчаливо. После махна с ръка към отсрещния стол. Направи знак на пазачите да изчакат отвън.
	Ричър тежко се отпусна на стола. Умората го изцеждаше, а адреналинът изгаряше стомаха му. Пазачите с тропот се изнизаха навън. Тихо затвориха вратата. Боркен раздвижи ръка и отвори едно чекмедже. Извади старинен револвер. Шумно го пусна върху бюрото.
	— Взех решение — каза той. — Дали да живееш, или да умреш.
	После посои стария револвер върху бQрото.
	— Знаеш ли ккво е това?
	РPчър ?огледна и кимна.
	— „Кол Маршал“.
	Борке кимна.
	— Има си хас да не е. ОригиНален „олт Марал“ от 1873 година, ?Qиет на въоръжение в амриЪанската кавалерия. Моето лично оръжие.
	Вдигна револвера с дясна ръка P лекичо го подхвърли върху дланта си.
	— ЗнаPш ли Q Ъакво стреля?
	Ричър кимна отово.
	— Шест куршума. Четирийсет и пPторки.
	— Верен отбовор — каза Боркен. — Шест куршума четирийсет и пеQор:P, цев д5ветPайсет сантимтра, наQаPна скорост двеста и седемдесет метра в секунда. Знаеш ли на какво може да те направи такъв куршум?
	Ричър сви рамене.
	— Зависи дали ще ме улучи.
	Боркен го изгледа с недоумение. После се ухили. Влажните устни се извиха нагоре и шишкавите бузи почти закриха очите му.
	— Ще те улучи. Щом аз стрелям, ще те улучи.
	Ричър пак сви рамене.
	— От такова разстояние може би.
	— Откъдето и да било — каза Боркен. — Оттук, от петнайсет метра, от петдесет метра. Щом аз стрелям, ще те улучи.
	— Вдигни си дясната ръка — каза Ричър.
	Боркен отново го изгледа с недоумение. После остави револвера и вдигна грамадната си бяла ръка, сякаш махаше на случаен познат или се готвеше да положи клетва.
	— Глупости — каза Ричър.
	— Глупости? — повтори Боркен.
	— Ами да — потвърди Ричър. — Тоя револвер дава прилична точност, но далеч не е най-доброто оръжие на света. За да улучиш с него човек от петдесет метра, трябва да си тренирал като смахнат. А ти не си тренирал.
	— Не съм ли?
	— Не си. Виж я тая железария. Изработена е през седемдесетте години на миналия век, нали така? Гледал ли си стари снимки? Хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, току-що дошли от Европа, където гладът ги е гонил от поколения. Дребни хора, дребни ръце. Виж му дръжката. Прекалено извита, прекалено дребна за теб. Хванеш ли го, пръстите ти ще са като бананов грозд. А дръжката е от орехово дърво на сто и двайсет години. Кораво като камък. Откатът ще те блъсне в ръката отзад, точно под ударника. Ако си служиш често с тоя револвер, ще имаш такъв мазол между палеца и показалеца, че да го видя оттук. Но нямаш, затова не ми разправяй, че си тренирал, нито пък, че можеш да улучваш без тренировки.
	Боркен го изгледа втренчено. После пак се усмихна. Леко разтвори влажните устни и очите му се превърнаха в тънички цепки. Отвори другото чекмедже и извади ново оръжие. Деветмилиметров пистолет „Зиг Зауер“. На около пет години. Често използван, но добре поддържан. Широка, масивна дръжка за едра ръка.
	— Излъгах те — каза той. — Това е моето лично оръжие. А сега знам нещо. Знам, че съм избрал правилното решение.
	Той помълча, давайки на Ричър възможност да запита какво е било решението. Ричър премълча. Стискаше устни. Нямаше да пита, дори ако животът му зависеше от това.
	— Тук сме сериозни, ще знаеш — каза Боркен. — Напълно сериозни. Не си играем. И гледаме правилно на нещата.
	Той отново помълча в очакване на въпрос. Ричър не каза нищо. Седеше и гледаше право напред.
	— Америка е във властта на деспотично правителство — продължи Боркен. — Диктатура под контрола на врагове отвъд границата. Сегашният пезидент е член на светP>внмто прааителство, което тайно управлява жиТота ни. Федералната система е само прилритие на тоталния им контрол. Готвят се да ни обезоръжат и Пообят. Вече започѽаха. Ннка да сме наясно.
	Той помълча. Отново вЗе стария револвбр. Ричър гм глЕааше как изпробва хватката си около дръжката. Усети около Боркен някакъв ореол на хипнотично обаяние. Неволно се вслуша в мекия, завладяващ глас.
	— Два основни метода — каза Боркен. — Първо опит да се обезоръжи цивилното население. Втората поправка към Конституцията гарантира на всекиго правото да носи оръжие, но те ще я отменят. Законите за контрол на оръжието, цялата шумотевица около престъпленията, убийствата, наркотиците, всичко това цели да обезоръжи хората като нас. А останем ли без оръжие, могат да правят с нас каквото си щат, нали така? Тъкмо затова е тая поправка па Кнституцията. Умни хора ра бли едно време. Знаели са, че могат да контрԾлират правителството فамо ако имат желание и възможност да стрЕлят.
	Боркен отНово млъкна. Ричър гледаше свастиката зад его.
	— ВтоЁия етод е да задушат дребния бизнес — продължи Боркн. — Лично моя терия. Малцина в Дижението рабират това. Но аз го засякох. И тъб схванах нещРта дагеч преди другите.
	Боркее изчака, но Ричър продължаваше да <ълчи. Гпедаше настрани.
	— Ясно е каро бял ден, нали? — казаБоркен. — В общилинии световното правШтелсто е от комчнисткчески тип. Не аска сила$в дребниэ бизнес. Но Америка д тъкмо това. Милиони хора работт усырдно за насقщния. ТвъՀде много< за да ги иѷтребят с един удар, кѾгато му дойде времето. Значи бройката трябва да ре намали предварително. И федералното праزителство получава мареждане да зѰдуши дрения Їастник. Въвеждат всевъзможни правилници, закони и данъци, съсипват пазара, повалят малкия човек на колене, после заръчват на банките да дотърчат с примамливи заеми и още преди да е засъхнало мастилото върху договора, вдигат лихвата и съсипват пазара още повече, докато накрая горкият човечец фалира. Тогава му отнемат всичко, та да спестят една бройка от газовите камери.
	Ричър го погледна. Мълчаливо.
	— Повярвай ми — каза Боркен. — Просто решават в аванс проблема с труповете. Ако се отърват сега от средната класа, после ще им трябват по-малко концлагери.
	Ричър се взираше право в очите му> ԡякаш"гледаше електрическа круша. Дебелите червени устни се усмифнаха(снизходителнм.
	— Казах уи, че сме далеч пЀед останалите. Разбрахме накъде е тръгнало> Иначе за какво слсҲи ФедерАлНият резерв ТаМ е разловничето. По принцип американската нация се гради върху бизнбса, н0лШ така? Контролираш ли бизееса, знчи владеш всичко. Как0ёе контролира бизнесът? Като ханешбанките. ؚак да хванеш б԰нвите? твеждаш идиотска системР еа феерален резерв. КазҲар на банките точно кавво да правят. Там е разковниՇето. Световното правителство управлява всичк чрез Федералния резерв. Виждал съм точно как става.
Очите му бяха широко рзтворени, Безцветни и лъскави.
	— Видях как го направиха със собЁтвения ми баща — изкрещя тойn ― Мар на клбтата му душа. Федералнире влаьти го разориха.
	Ричњр извърна очи към ъгъла. Сви рамене. Мълчаливо> Започйа да си припомня кк са подредени тодовете в махагиновта библиоечка. Военно зкуство — от древеия Китай и Ренесансова Италия до ПЊрл Харбър. За да издњржи втренчения поглбд на Боркен, тҾй напрегна памнт и взе да изрежда заглавията от ляво на жясно.
	— Тук сме сериозни — повтори Боркен. — Може би ме гледаш и си милиш, че"ръм някаъв деспот, фанатик или кой знае още какво. Светът ще ми лепне всякакви зтикети. Но йе е вярно/ Аобър водач съм,"зризнавам. Дори талантлав водаф. Кажи, че съм умен, че съм вдъхновем, няма да споря> ؝о нее задължително. На моите Ѕора е им трябва пример и духовна подкреп. Йито пък оуобено ръковҾдсъво. Нуждаят се от упъване и дисциплина, н не се заблуждавѰй. Никого не задЊржам насила. Не допуска9 грешката0да подіениш тяхната оля. Не си затваряй очите пред желанието им за промяна.
	Ричър мълчеше. Продължаваше да се съсредоточава върху книгите и прехвърляше през ума си събитията от декември 1941 година, както са ги видели японците.
	— Не сме престъпници, ще знаеш — говореше Боркен. — Когато едно правителство тръгне по лош път, именно най-добрите въстават срещу него. Или мислиш, че трябѲа просто да бъдем посйушно стадо?
	Риуър рикува отново да го погледне. Събра смелост да проговори.	— Много строги кЀитерии маш* Кой ма остане и кой да се махне.
	Боркен сви рамЕне.
	— Всеки при своите. Таа е в!природата, найи? Черните си имат цяла АфрظѺа. Тук д за белите.
	— Ами евреите зъболекари? — попита Ричър. — Те къде да се дянат?
	Боркен отново сви рамене.
	— Онова беше тактическа грешка. Лоудър трябваше да го изчака. Случват се такива неща.
	— И мен трябваше да изчака — каза Ричър.
	Боркен кимна.
	— Напълно си прав. Така щеше да е по-добре еа теб. Но йе е изчкал и сега си ҿри нас.
	— Само защото съм бял ли? — попита Рихър.
	— Да, не се смей — отвърйа Боркен< — На белия и без тоТа почти не мт остават праа.

Ричър го погледна. Озърна се из ярко осветбната стая, наситена с лют омраза. Потръпна.
	— Дъһго проучвах тиранията — каза Боркен. — И пътищата а борба с нея. Пъ воро правило е дарешиш веднъж 7авинаги: свобода или смърт. БезвЊзврарно. Свобода или Ӂмърт. Втмро правило8 не бQди овцаn Вдигни се на бой. ОпоЧнай ситемата на врага И се начи да я мразиш. А после дЕйствай. Ео как? Храбрият мъ се сражава. Отмъщава за злото, нали така?
	Ричър сви рамене. Мълчаливо.
	— Храбрият отмъщава — повтори Боркен. — Но ако е храбър и умен, постъпва другояче. Най-напред отмъщава. Предварително. Удря пръв. Така, както не са очаквали, и там, — където не подозират. Точно това правим ние. Отмъщаваме предварително. Войната е тяхна, но ние ще нанесеѼ първия удар. Ђам, където не го очаЪват. Ще провалим техните планове.	Рихър`отново логледна библиотечката. Пет филяди страници военна класика и всчки повтаряфа едно и също: не прав каквотP очакват от теб.
	— Иди да видиш картата — каза Боркен.
	Ричър протегна напред окованите си ръце и тромаво се надигна от стола. Пристъпи до закачената карта на Монтана. Откри Йорк в горния ляв ъгъл. Доста навътре в черните очертания. Провери мащаба и огледа цветовете и условните знаци. Реката, за която бе споменал Джоузеф Рей, течеше на около петдесет килоМетра от града, отвъд висов планински хребет. Напомняше права(синя черта, устремена надолу по картата. На север иҼаше огрОмни кафяви Ѣъзвишемиџ чак до Канада. Едиҽтвеният пЂт еа север прекосяваше Йорк и свършваше до някакви изоставени мини. На изток няколко тесни пътеки лъкатушеха през гъста гора. На юг контурните линии се сливаха в كжасяващ овра3, изпънат от изтк на запад.
	— Огледай терена, Ричър — рио изрече`ґоркен.— Вакво ти подсказва?
	Ричър огледа ерен .Подсказваше му, че не може да се измъКне& Във всеки сгучай не и пеш, заедно с Холи. На изток и север имаше две-три седмици тежък преход. На запад и юг — природни прегради. Нямаше нужда от бодлива тел и минни полета — самият терен беше затвор. По време на гласността Ричър веднъж бе посетил Сибир да проверява старите слухове за корейски военнопленници. Лагерите се оказаха напълно открити. Нито мрежи, нито огради. Тогава бе запитал домакините: къде е бодливата тел? А руснаците посочиха безкрайното заснежено поле и отвърнаха: ето я. Няма къде да се бяга. Той отново погледна картата. Самият терен беше затвор. За да избяга, човек трябваше да има превозно средство. И голям късмет.
	— Не мог да стигнат дОтЃк — каза Боркен. — Неуязвими сме. Няма как да ни спрат. И не бива да ни спрат. Тмва ще е истинска истԾричеиа катастрофа. представш ли си кPкво щше да стане, акѾ англичаните бяха потушил Американката революция през 1776 година?
	Ричъ се озърна из тясната дъсчена стаичка и потръпна.
	— Това ме е Америкбнската революция — каза той.
	— Не"е ли? —0запита Боркен.  По какво се разлиава? Ңогава са искалҸ да ёе освободят от ддно тиранично правителство. СЊшото искаме и еиХ.
	— Вие сре убийци — каза Ричър.
	— И онези ѡа0били същите — възрази Боркен. — Убивали са хора. УՂвърденият режим го е наричал уаийство.
	— Вае сте расирти.
	— К0кто през 17'6 одина. Какво ще речеш за Джеферсън и неговите роби? знаели са, че чернитص стоят по-долу. Били са точно като Խас. Но после са"се пѠевърнали в копие на англичание. Бавно,0година хлед година. На нас се падна да върнем нещата там, където б трябвало да оётанат. Свобода или смърт, Риър. Благородна цел& И винаги е била, не смяташ ли?
	Боркен се приведе напред, притиснал бюрото с цяЛото си оромно туловище. азиаха ръце. Безцветните му очи сияеха.
	— Но през 1776 година са допуснали грешки — каза той. — Проучих историята. Можело е да избегнат войната, ако и двете страни са действали разумно, А войната трябва да се избягва на всяка цена, не мислиш ли?
	Ричър сви рамене.
	— Не е задължително.
	— Е, във всеки случай ти ще ни помогнеш да я избегнем — каза Боркен. — Това реших. Ще бъдеш мой емисар.
	— Какво? — сепна се Ричър.
	— Ти си независим. Не си от нас. Нямаме какво да делим.
	Американец като тях, почтен гражданин без присъди. Умен, разсъдлив мъж. Всичко виждаш. Ще те изслушат.
	— Какво? — повтори Ричър.
	— Ние сме организирани — каза Боркен. — Съзряхме да се превърнем в нация. Това трябва да разбереш. Имаме армия, икономика, финансови резерви, правна система, демокрация. Днес ще ти покажа всичко това. Ще ти покажа общество, готово за своята независимост, готово само след два дни да избере свободата или смъртта. После ще те изпратя в Америка. Да им разкажеш, че нашата позиция е силна, а тяхната безнадеждна.
	Ричър го гледаше мълчаливо.
	— Разкажи им за Холи — тихо добави Боркен. — В онази специална стаичка. Разкажи им за моето тайно оръжие. Моята застраховка.
	— Ти си луд — каза Ричър.
	В бараката настана тишина. Нещо повече от тишина.
	— Защо? — прошепна Боркен. — Защо да съм луд? Посочи точно.
	— Не мислиш нормално — каза Ричър. — Не разбираш ли, че Холи просто не влиза в сметката? Додето мигнеш, президентът ще смени стария Джонсън с някой друг. Ще те смажат като буболечка и Холи ще е просто нещастна случайност. По-добре я върни заедно с мен.
	Боркен поклати издутата си глава радостно и самоуверено.
	— Не. Няма да стане. Холи е нещо повече от генералска дъщеря. Не ти ли го е казала?
	Ричър се вторачи в него. Боркен погледна часовника си.
	— Време е да вървим — каза той. — Време е да видиш правната ни система в действие.


	Холи чу тихи стъпки пред вратата и се надигна от леглото. Ключалката щракна и в стаята влезе младият войник с белег на челото. Държеше пръст на устата си. Холи кимна. Изкуцука към банята и пусна душа с пълна сила в празната вана. Младежът я последва и затвори вратата.
	— Можем да го правим само веднъж на ден — прошепна Холи. — Ще се усъмнят, ако пускам душа по-често.
	Младежът кимна.
	— Измъкваме се довечера. Тази сутрин няма как. Всички сме свикани за процеса срещу Лоудър. Щом се мръкне, пристигам с джип. Ще избягаме в тъмното. На юг. Опасно е, но ще успеем.
	— Не тръгвам без Ричър — каза Холи.
	Младежът тръсна глава.
	— Нищо не мога да обещая. В момента е при Боркен. Бог знае какво го чака.
	Той открехна вратата на банята и се измъкна. Холи го изпрати с поглед и спря душа. После продължи да се взира след него.


	Както на идване, той зави на северозапад и описа широка дъга през гората. Часовият, когото Фаулър бе скрил между дърветата на пет метра от главната пътека, не забеляза нищо. Но другият, затаен между дърветата, го забеляза. Зърна как из храстите се мярна за миг маскировъчна униформа. Завъртя се светкавично, но не видя лицето. Тогава сви рамене и се замисли. Реши да си трае. По-добре беше да премълчи, отколкото да докладва, че не е разпознал човека.
	А младежът с белега продължи да тича и се върна в бараката две минути преди времето, когато трябваше да придружи командира си за процеса срещу Лоудър.


	На дневна светлина съдебната сграда в североизточния край на изоставеното градче Йорк изглеждаше като стотици други, които Ричър бе виждал из селските области на Америка. Построена в началото на века. Голяма, бяла, с колони и купички. От една страна, солидна, за да личи сериозното й предназначение, но, от друга, обогатена с по-леки детайли, за да бъде изящна. Над покрива се извисяваше кула с чудесен градски часовник, закупен навярно с обществена подписка от някое отдавна забравено поколение. Горе-долу както на стотици други места, само дето стрехите бяха по-стръмни и поздрави. Сигурно така се строеше в Монтана. Тоя покрив трябваше да издържа по цяла зима стотици тонове сняг.
	Но денят бе трети юли и на покрива нямаше сняг. Ричър започваше да се поти след километър и половина изкачване.
	Под бледото северно слънце. Боркен бе избързал напред, а шестимата елитни пазачи доведоха Ричър през гората. Без да му свалят белезниците. Изкачиха се по широките стъпала и влязоха вътре. Целият първи етаж представляваше просторна зала, из която стърчаха подпорните колони на втория етаж. За ламперия служеха широки гладки дъски, изсечени от огромни борове. Потъмнели от десетилетия лъскане, тия панели бяха сурови в своята простота.
	Всички места бяха заети. Всички скамейки претъпкани. Залата приличаше на море от маскировъчни униформи. Мъже и жени. Седяха изпънати и вдървени, с пушки между коленете. Чакаха напрегнато. Тук-там се мяркаха смутени, мълчаливи деца. Поведоха Ричър през тълпата към една маса в съдийската ложа. Фаулър вече чакаше там. До него седеше Стиви. Той кимна към един свободен стол. Ричър седна. Стражата застана зад него. След минута двойната врата се разтвори и Бо Боркен тръгна към съдийското място. Старите дъски пращяха под грамадното му туловище. Всички освен Ричър станаха на крака. Изпънаха се и козируваха като по команда. Боркен носеше същата черна униформа, колан и ботуши. Беше добавил голям кобур за личното си оръжие. Държеше тъничка книжка с кожена подвързия. Влезе с шестима придружители в свободен строй. Те застанаха пред съдийския подиум, застинаха мирно и отправиха безизразни погледи право напред.
	Хората седнаха. Ричър вдигна очи към тавана и мислено го раздели на части. Определи къде е югоизточният ъгъл. Вратата се отвори отново и тълпата ахна. В залата залитна Лоудър, обкръжен от шестима пазачи. Изблъскаха го към масата срещу Фаулър. Масата на обвиняемия. Застанаха отзад и го натиснаха за раменете да седне. Лицето му бе пребледняло от страх и покрито със засъхнала кръв. Носът му бе счупен, устните разцепени. Боркен го изгледа отдалеч. Тежко седна на съдийското място и отпусна ръце върху масата с длани надолу. Огледа стихналата зала и проговори.
	— Всички знаем защо сме тук.


	Холи усещаше, че под нея се е събрала голяма тълпа. Долавяше приглушената гълчава на хора, които прииждат и постепенно замлъкват. Но не спираше да работи. Нямаше повод да се съмнява, че по мръкнало ще се носи на юг с откраднат джип, но въпреки всичко щеше да се подготвя цял ден. За всеки случай.
	Търсенето на инструмент я насочи към онова, което бе донесла със себе си. Металната патерица. Алуминиева тръба с дръжка и гривна за лакътя. Тръбата беше прекалено широка — два сантиметра и половина, — а металът прекалено мек, за да го използва вместо лост. Но реши, че ако махне отдолу гумения накрайник, може би има начин да превърне отворената тръба в нещо като гаечен ключ. Стига да успееше да сплеска метала около главите на болтовете, които крепяха леглото. После оставаше да прегъне патерицата под прав ъгъл и с малко късмет да използва приспособлението като импровизиран тръбен ключ.
	Но най-напред трябваше да остърже дебелия слой боя от болтовете. Тя беше гладка, хлъзгава и здраво залепнала за желязната рамка. С ръба на гривната Холи олющи горните слоеве. После продължи да стърже покрай болтовете, докато видя метален проблясък. Сега смяташе да куца до банята и обратно с кърпа, напоена в гореща вода. Щеше да я притиска към болтовете, за да се разширят от топлината и да разхлабят хватката на железния винкел. Може би тогава меката алуминиева патерица щеше да свърши работа.


	— Престъпна небрежност при изпълнение на бойна мисия — каза Бо Боркен.
	Гласът му бе глух и хипнотичен. В залата цареше тишина. Пазачите пред съдийския подиум гледаха право напред. Само най-крайният гледаше Ричър. Същият младеж с грижливо подстригана брада и белег на челото, който бе пазил Лоудър предната нощ. Гледаше Ричър с любопитство.
	Боркен вдигна книжката с кожена подвързия и бавно я завъртя от ляво на дясно, сякаш държеше прожектор и искаше да освети с яркия лъч цялата зала.
	— Конституцията на Съединените щати — каза той. — Макар и грубо опорочена, тя си остава най-великото политическо творение на човечеството. Модел за нашата бъдеща конституция.
	Той прелисти книгата. Шумоленето на груба хартия огласи стихналата зала. Започна да чете.
	— Декларация за правата. Петата поправка сочи, че никой не бива да отговаря за престъпление без присъда от съдебните заседатели, освен при случаи в опълчението по време на обществена опасност. Шестата поправка сочи, че обвиняемият има право на бърз и публичен процес пред местни съдебни заседатели. И че му се полага помощ от съветник в негова защита.
	Боркен млъкна отново. Огледа залата. Вдигна книжката.
	— Тази книга ни казва какво да правим. Трябват ни съдебни заседатели. Не е уточнено колко. Според мен трима души ще стигнат. Има ли доброволци?
	Вдигна се гора от ръце. Боркен посочи наслуки и трима мъже тръгнаха напред по чамовия под. Оставиха пушките до стената и заеха места в заседателската ложа. Боркен се завъртя към тях.
	— Господа. Случаят засяга опълчението, тоест доброволческите отряди и сега е време на обществена опасност. Съгласни ли сте?
	Новите съдебни заседатели кимнаха едновременно. Боркен се завъртя и огледа отвисоко Лоудър, седнал сам зад дългата маса.
	— Получи ли помощ от съветник?
	— Сега пък адвокат ли ще ми предлагаш? — запита Лоудър.
	Гласът му бе носов и глух. Боркен поклати глава.
	— Тук няма адвокати. Те съсипаха цяла Америка. Не ни трябват адвокати. Не ги щем. В Декларацията за правата не се споменават адвокати. Казано е: съветник в твоя защита. Както щеш го върти, съветът си е съвет. Посъветваха ли те? Или аз да те посъветвам?
	— Можеш ли нещо да ми предложиш? — запита Лоудър.
	Боркен кимна и се усмихна студено.
	— Признай се за виновен.
	Лоудър мълчаливо поклати глава и наведе очи.
	— Добре — каза Боркен. — Значи получи правен съвет, но не се признаваш за виновен?
	Лоудър кимна. Боркен отново погледна книгата. Върна се към началото.
	— Декларацията за независимостта — обяви той. — Казва се, че хората имат право да променят или свалят старото управление и да издигнат правителство под тази форма, която смятат най-подходяща за сигурно и щастливо съществуване.
	Той помълча и огледа тълпата.
	— Разбирате ли всички какво означава това? Старите закони вече ги няма. Сега имаме нови закони. По нов начин ще вършим всичко. Предстои ни да поправим двеста години грешки. Връщаме се там, където трябваше да останем от самото начало. Това е първият съдебен процес на едно ново общество. По-добро общество. Общество с далеч по-големи права да се обяви за законно. Имаме правото да го сторим и каквото сторим е правилно.
	Тълпата зашумя. Ричър не усети нотка на недоволство. Всички бяха хипнотизирани. замаяни от сиянието на Боркен като влечуги под жарко обедно слъйце.Боркен кимна на Фаулър. Фаулър се изправи до Ричър и погледна към заседателската ложа.
	— Фактите са следните — каза той.  Командирът изпрати Лоудър на мисия с огромно значение за живота на всички ни. Лоудър не се справи добе. Нямаше го само пет дни, но допусна пет сериозни грешки. Грешки, които мжжеха да провалят цялото начинание.По-конкретно — остави следа, като изгори два автомобила. После планира зле две операции и отвлече двама цивилни.И накрая позволи на Питър Бел да дезертира. Пет сериозни грешки.
	Фаулър замълча, но остана прав. Ричър го гледаше напрегнато.
	— Призовавам свидетел — каза Фдулър.  Стиви Стюарт.	Малкия Стиви веднага скочи на крака и Фаулър му кимна към сидетелското място под съдийския подиум. Боркен се приведе и му подаде книга. Ричър не различи точно каква, но не беше Библията. Освен аво бяха започали да я печатат със свастика на корицата.
	— Заклеваш ли се да говориш истината? — запита Боркен.
	Стиви кимна.
	— Да, сър*
	Остави книгата и се обърна към Фаулър в очакване на първия въпрос
	—Споменах пет грешки — каза Фаулър. — Видя ли как ги допусна Лоудър?
	Стиви кимна отново
	— Допусна ги.
	— Отговорен ли е за тях?
	⁔ И още как — потвърди Стиви. — През цялото време се правеше на голямо началство.
	Фаулър му кимна да се върне на място. Залата бе стихнала. Боркен се усмихна многозначително на съдиите и наведе очи към Лоудър.
	— Имаш ли нещо да кажеш в своя защита? — тихо попита той.
	Изрече го тъй, сякаш бе пълен абсурд някой доси да помисли за защита срещу подобно обвинение. В залата настана мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Боркен гледаше тълпата. Всички погледи бяха приковани в тила на Лоудър.
	— Имаш ли нещо да кажеш? — повтори Боркен.
	Лоудър гледаше напред. Не отговори. Боркен се завъртя към заседателската ложа и погледна тримата мъже върху протритата стара скамейка. Тримата събраха глави за момент и зашушукаха. После най-левият стана.
	— Виновен, сър — изрече той. — Категорично виновен.
	Боркен кимна доволно.
	— Благодаря, господа.
	Тълпата забръмча като кошер. Боркен я усмири с един поглед.
	— От мен се иска да издам присъда — каза той. — Както знаят мнозина от вас, Лоудър е мой познат. С него сме стари приятели. От детинство. А за мен дружбата е велико нещо.
	Той помълча и сведе очи към Лоудър.
	— Но има по-велики неща. Личният дълг. Моята отговорност пред една нова нация. Понякога трябва да сложим държавните дела над всичко, което обичаме.
	Тълпата мълчеше. Бе затаила дъх. Боркен дълго седя неподвижно. После погледна над главата на Лоудър към стражата зад него и кимна съвсем лекичко. Пазачите сграбчиха Лоудър за лактите и го вдигнаха на крака. Подредиха се в каре и го извлякоха навън. Боркен стана и огледа тълпата. После се завъртя, тръгна към изхода и изчезна. Хората се надигнаха от скамейките и побързаха да го последват.
	Ричър видя как пазачите влачат Лоудър към пилона за знаме насред моравата пред съда. Боркен крачеше подир тях.
	Пазачите стигнаха до пилона и блъснаха Лоудър с лице към него. Хванаха китките му и дръпнаха силно. Той покорно прегърна дървото, притиснал лице към потъмнялата бяла боя. Боркен пристъпи зад него. Извади пистолета от кобура. Свали предпазителя. Зареди патрон в цевта. Притисна дулото към тила на Лоудър и стреля. Плисна розова кръв, после грохотът на изстрела отекна из планините и бавно заглъхна.


>	26

	— Името му е Джак Ричър — каза Уебстър.
	— Добро попадение, генерале — обади се Макграт. — Май си спомнят за него.
	Джонсън кимна.
	— Военната полиция има добри архиви.
	В щабното помещение на военновъздушната база Питърсън настана тишина. Десет сутрнта, четвъртък, 3 юли. От факса бавно излизаше подробен отговор на тяхното запитване. От среща бяха разпознали веднага лицето на снимката. Сега пращаха името и служебното досие от комлютъра на Пентагона.
	— Спомняте ли си го сега? — попита Броган.
	— Ричър? — колебливо повтори Джонсън. — Не знам. Какво е направил?
	Уебстър и адютантът бяха свели глава над факса и четяха всеки нов ред. Държаха книжната лента и бавно отстъпваха, за да не увисне на пода.
	— Какво е направил? — повиши глас Джонсън.
	— Нищо — каза Уебстър.
	— Нищо? — повтори Макграт. — Че защо ще има досие, щом не е сторил нищо?
	— Бил е един от тях — обясни Уебстър. — Майор Джак Ричър от военната полиция.
	Адютантът трескаво преглеждаше досието.
	— „Сребърна звезда“. Две бронзови, „Пурпурно сърце“. Страхотно досие, сър. За бога, та този човек е герой.
	Макграт отвори чантата си и извади двете оригинални фотографии от престъплението — черно-бели, неясни, зърнести. Избра първата снимка на Ричър. Онази, която показваше как грабва патерицата на Холи и изтръгва дрехите от ръцете й. Подхвърли я върху масата.
	— Голям герой, няма що — каза той.
	Джонсън се наведе над снимката. Макграт му подаде следващата. На нея Ричър стискаше Холи за ръката и я задържаше в обръча от нападатели. Джонсън вдигна снимката пред очите си. Макграт се запита дали гледа Ричър или дъщеря си.
	— На трийсет и седем бодини — четеше адютантът. — Напуснал армията преди четиинайсет месеца. Завършил военната академия Уест Пойнт“, тринайсет години служба, някакъв голям подвиг в Бейрут. Сър, вие лично сте му въчили бронзовата звезда преди десет години. Невероятно досие от край до край. Единствен носител на купата „Уимбълдън“, без да е морски пехотинец.
	Уебстър надигна глава.
	— Тенисист?
	Адютантът се усмихна за миг.
	— Не онзи „Уимбълдън“. Другият. Снайперистката школа към морската пехота провежда всяка година състезание за купата „Уимбълдън“. По точна стрелба. Допускат всекиго, но победителят винаги е морски пехотиец. Само веднъж е имало изключене, Спечелил Ричър.
	— Тогава защо не е станал снайперист? — запита Макграт.
	Адютантът сви рамене.
	— Знам ли? Много загадки има в това досие. Например защо е напуснал армията? Човек като него би стигнал чак до върха.
	Джонсън държеше двете снимки и ги гледаше втренчено.	— Добре де, защо е напуснал? — обади се Броган. — Някакви неприятности?
	Адютантът поклати глава. Прегледа книжната лента.
	— Нищо не споменават. Не е посочил причина. По онова време съкращавахме бройката, но идеята беше да изхвърлим най-некадърните. Не е трябвало да пипат такъв човек.
	Джонсън прехвърли снимките от ръка в ръка, сякаш искаше да ги види под нов ъгъл.
	— Няма ли някой негов познат? — запита Милошевич. — Някой, с когото да поговорим?
	— Сигурно можем да издирим бившия му командир — каза адютантът. — Но ще отнеме цял ден.
	— Търсете — каза Уебстър. — Трябва ни информация. Всичио ще е от полза.
	Джонсън остави снимките и ги побутна към Макграт.
	 Сигурно се е озлобил — каза той. — Така става понякога. Добри хора се озлобяват. Виждал съм го с очите си. Може да ни създаде страхотни проблеми.
Макграт завътя снимките върху лъскавата маса и се втренчи в тях.
	— Не е шега работа ‖ промърмори той.
	Джонсън го погледна в очите.
	— Може ла да задържа тази снимка? Първата.
	Макграт поклати глава.
	— Не. Ако искате снимка аз ще ви я направя. Вие и Холи пред надгробен камък с името на тоз мръсник.


>	27

	Четирима мъже влачеха трупа на Лоудър, а тълпата наоколо се рзпръскваше мълчаливо. Ричър остана на стъпалата пред съда с Фаулър и шестима пазачи. Фаулър най-сетне бе разкопчал белезниците. Ричър разкърши рамене и се протегна. Цяла нощ бе стоял с белезници и се чувстваше ужасно вдървен. На китките му имаше дълбоки червени бразди от металните гривни.
	— Цигара? — попита Фаулър.
	Протегна пакета. Приятелски жест. Ричър поклати глава.
	— Искам да видя Холи.
	Фаулър понечи да откаже, сетне размисли и кимна.
	— Добре. Не е лоша идея. Изведи я да се разтъпче. Поговорете си. Разбери как се отнасят към нея. По-късно сигурно ще те питат за това. Ще е много важно за тях. Не искаме да останат с погрешни впечатления.
	Ричър изчака на най-долното стъпало. Слънцето бе станало бледо и воднисто. На север се сбираха парцаливи облачета. Но част от небето оставаше ясносиня. След пет минути Фаулър доведе Холи. Тя крачеше бавно, с отсечени движения, подпирайки тежестта си ту на патерицата, ту на здравия крак. Излезе навън и спря пред стъпалата.
	— Въпрос за теб, Ричър — подвикна Фаулър. — Колко можеш да пробягаш за половин час с петдесет и пет килограма на гръб?
	Ричър сви рамене.
	— Май няма да стигна далеч.
	Фаулър кимна.
	— Правилно. Няма да стигнеш далеч. Ако след половин час не сте точно тук, ще дойдем да ви потърсим. В кръг от три километра.
	Ричър се замисли и кимна. С петдесет и пет килограма на гръб можеше да пробяга за половин час доста повече. Три километра бяха навярно песимистична оценка. Но помнеше картата на стената. Помнеше и терена. Къде да бяга, по дяволите? Демонстративно погледна часовника си. Фаулър се отдалечи и изчезна зад някаква порутена сграда. Пазачите метнаха оръжията на рамо и се отпуснаха. Холи приглади косата си. Вдигна лице срещу бледото слънце.
	— Ще можеш ли да походиш? — попита Ричър.
	— Бавно — каза тя.
	После пое на север по пустата улица. Ричър вървеше до нея. Изчакаха пазачите да изчезнат от поглед. След това се прегърнаха. Патерицата издрънча на земята и Ричър я вдигна с крак. Холи вкопчи ръце в него и зарови лице на гърдите му.
	— Ще полудея вътре.
	— Имам лоши новини — каза той.
	— Какви?
	— Някой им помага в Чикаго.
	Тя го изгледа втренчено.
	— Нямало ги е само пет дни — обясни Ричър. — Така каза Фаулър пред съда. Лоудър е отсъствал само пет дни.
	— И какво?
	— Това, че не са имали време за наблюдение. Не са те следили. Някой им е казал къде ще бъдеш и точно кога. Имали са помощник, Холи.
	Холи пребледня бавно. Беше потресена.
	— Пет дни? — повтори тя. — Сигурен ли си?
	Той кимна. Холи замълча. Мислеше напрегнато.
	— Кой е бил? — запита Ричър. — Кой знаеше къде ще бъдеш в понеделник по обяд? Съквартирантка? Приятелка?
	Тя стрелкаше поглед наоколо. Трескаво обмисляше всички възможности.
	— Никой не знаеше — каза накрая.
	— Проследиха ли те? — запита Ричър.
	Тя безпомощно сви рамене. Ричър виждаше колко отчаяно й се иска да каже: да, проследиха ме. Защото другата възможност беше ужасна.
	— Проследиха ли те? — настоя той.
	— Не — тихо каза тя. — Ония отрепки ли? Отпиши ги. Щях да усетя веднага. Пък и би трябвало цял ден да киснат пред сградата на Бюрото. Щяхме да ги приберем за нула време.
	— Тогава?
	— Нямах постоянна обедна почивка. Понякога се изместваше с час-два напред или назад. Никога не е била редовна.
	— Тогава? — повтори той.
	Холи го гледаше с разширени очи.
	— Значи са имали помощ отвътре — каза тя. — В самото Бюро. Няма друг начин. Някой от службата ме е видял да излизам и е завъртял телефона.
	Ричър мълчеше. Гледаше отчаянието, изписано по лицето й.
	— Предател в Чикаго — каза тя. Не питаше, просто установяваше факта. — Вътре в Бюрото. Няма друга възможност. По дяволите, направо не ми се вярва. — За миг се усмихна горчиво. — А пък ние си имаме таен агент тук. Смешно, нали? Младеж с голям белег на челото. Работи под прикритие за Бюрото. Казва, че имаме хора в доста от тия групи. За всеки случай. Докладвал, когато започнали да зареждат динамит зад стените.
	Ричър трепна.
	— Знаеш ли за динамита?
	Тя направи гримаса и кимна.
	— Нищо чудно, че се побъркваш — каза той. После изведнъж я погледна стреснато и бързо запита: — На кого е докладвал нашият човек?
	— На централата в Бют. Всъщност там няма нищо. Център за сателитна връзка с един дежурен агент. Досега са поддържали връзка по радиото. Нашият човек има скрит предавател в гората. Но сега не го използва. Казва, че подслушвали всички честоти.
	Ричър потръпна.
	— И след колко време ще го усети предателят в Чикаго?
	Холи пребледня още повече.
	— Сигурно скоро. Веднага щом някой съобрази, че сме тръгнали в тази посока. Чикаго ще се разрови из компютрите за вести от Монтана. А неговият доклад ще стои най-отгоре, по дяволите. Божичко, Ричър, трябва да стигнеш до него. Да го предупредиш. Името му е Джаксън.
	Завъртяха се и закрачиха бързо на юг през призрачния град.
	— Той казва, че може да ме измъкне — каза Холи. — Довечера, с джип.
	Ричър мрачно кимна.
	— Тръгвай с него.
	— Не тръгвам без теб — възрази тя.
	— И без това ще ме отпратят — каза той. — Готвят ме за емисар. Трябвало да кажа на твоите хора, че положението е безнадеждно.
	— Ще тръгнеш ли?
	Той поклати глава.
	— Не, ако зависи от мен. Няма да те оставя.
	— Трябва — каза тя. — Не се тревожи за мен.
	Той отново поклати глава.
	— Тревожа се.
	— Върви. Забрави ме и бягай.
	Той сви рамене. Не отговори.
	— Бягай, докато е време, Ричър — каза тя. — Не се шегувам.
	И наистина не изглеждаше шеговито настроена. Гледаше го свирепо.
	— Само ако избягаш първа — каза накрая той. — Оставам, докато се измъкнеш. В никакъв случай няма да те зарежа с тия смахнати.
	— Не можеш да останеш — възрази тя. — Ако избягам, ще пощуреят. Това променя всичко.
	Ричър я погледна. Спомни си думите на Боркен: Холи е нещо повече от генералска дъщеря.
	— Защо, Холи? — запита той. — Защо променя всичко? Коя си, по дяволите?
	Тя не отговори. Извърна глава. Фаулър се зададе от север с цигара в ръка. Наближи. Спря точно пред тях. Извади пакета.
	— Цигара?
	Холи наведе очи към земята. Ричър поклати глава.
	— Разказа ли ти колко уютно сме я настанили? — запита Фаулър.
	Пазачите бяха застанали мирно. Като почетна стража на стъпалата. Фаулър я поведе към тях. Един пазач я придружи навътре. На прага тя се озърна. Ричър кимна. Искаше да й каже: пак ще се видим. После Холи изчезна.


	— А сега да вървим на обиколка — каза Фаулър. — Не се отлепвай от мен. Така нареди Бо. Но можеш да питаш каквото си искаш, разбра ли?
	Ричър плъзна поглед по него и кимна. Озърна се към шестимата пазачи отзад. Слезе по стъпалата и спря. Погледна пилона. Беше точно в средата на останките от някогашна чудесна морава пред сградата. Ричър тръгна натам, спря върху кървавото петно и се огледа.
	Градчето Йорк бе почти мъртво. Явно от доста време. А и в най-добрите си времена не бе представлявало нещо особено. Пътят водеше от север на юг и единствената пресечка разделяше сградите на четири части. Съдебното здание заемаше целия югоизточен блок, а срещу него на югозапад се намираше изоставената областна управа. Западната страна на улицата бе по-висока. Натам имаше стръмен склон. Основите на областната управа бяха почти наравно с втория етаж на съда. Личеше, че сградата е била почти същата, но стоеше занемарена от трийсетина години. Олющената боя разкриваше дървени стени, придобили от времето металносив цвят На нито един прозорец нямаше здраво стъкло. Наоколо тънеше в буренаци. Някога отпред бе расло декоративно дърво. Сега от него оставаше само двуметров дънер, щръкнал право нагоре като стълб за екзекуции.
	От север имаше редица стари магазинчета със заковани витрини. Още се виждаше, че някога ъгловатите простички сгради са имали изящни фасади, но безмилостното време бе покрило всичко с еднакъв мътнокафяв цвят. Избелелите надписи над вратите вече не се разчитаха. По тротоарите не се мяркаше жива душа. Нито шум на коли, нито движение — нищо. Градът бе призрак. Приличаше на изоставено каубойско градче от Дивия запад.
	— Някога е било миньорско селище — каза Фаулър. — Добивали са предмно олово, но освен това е имало малко мед и една-две жили сребро. Ѓолеми пари  сападнали, бас държа.
	— И какво е станало? — попита Ричър.
	Фаулър сви рамене.
	— Какво става с всяко миньорско селище? Изчерпват се залежите, това става. Преди петдесет години хората се блъскали да запазват участъци в оная сграда, без да мислят за утре, оспорвали ги в отсрещния съд, а по улицата имало кръчми, банки и магазини. После вместо руда взели да вадят камъни. Тогава се преселили и ето какво е останало.
	Фаулър огледа унилата панорама и Ричър стори същото. После леко вдигна очи нагоре към огромните планини, закриващи хоризонта. Бяха величави и безразлични, все още увенчани със сняг на трети юли. Мъгли висяха из проходите и се процеждаха през боровите гори. Фаулър пое напред и Ричър го последва по стръмната пътека на северозапад зад разрушената областна управа. Пазачите вървяха в колона след тях. Ричър разбра, че точно по тази пътека се е препъвал на два пъти предната нощ. След стотина метра навлязоха между дърветата. Пътеката лъкатушеше стръмно нагоре из гъстата гора. Все пак в зеления полумрак се вървеше по-леко. След километър и половина път бяха изминали може би двойно по-малко по права линия. Най-сетне излязоха на поляната, където снощи спря бялата камионетка. В средата стояха мирно неколцина въоръжени часови с безупречно чисти униформи. Но от камионетката нямаше и следа. Бяха я откарали някъде.
	— Наричаме това място Бастиона — каза Фаулър. — Тук са първите декари, които закупихме.
	На дневна светлина мястото изглеждаше съвсем различно. Бастиона бе просторна и равна просека сред храсталака, сгушена в планинска котловина на стотина метра над самото градче. Нямаше ограда. Самата природа я е оградила преди милион години, тласкайки откъм полюса могъщи ледницн. На север и запад отвесни панински склонове плавно се сливаха с високите върхве. Ричър отново видя сняг, навеян от бурите в стръмните северни дерета. Щом го имаше и през юли, значи лежеше там по цяла година.
	Долу на югозапад градчето се мержелееше в пролуките между дърветата. Ричър различи разрушената областна управа и бялата сграда на съда. От това разстояние приличаха на макети. Право на юг планинските склонове слизаха към гъсти гори. Където нямаше дървета, зееха мрачни оврази. Ричър гледаше мълчаливо. Фаулър посочи с ръка.
	— Някои са дълбоки към трийсет метра. Гъмжи от лосове и муфлони. Тук-там върлуват мечки. Някои момчета са виждали и пуми. Често ги чуваме нощем, когато всичко притихне.
	Ричър кимна и се вслуша в невероятната тишина. Опита се да си представи какво ли е нощем. Фаулър се завъртя и отново посочи с ръка.
	— А ето какво построихме. Засега.
	Ричър пак кимна. На поляната имаше десет сгради. Големи, чисто функционални бараки, построени от шперплат и кедрови дъски върху стабилни бетонни основи. Бяха електрифицирани, както подсказваха дебелите кабели между тях.
	— Получаваме ток от града — каза Фаулър. — Километър и половина кабел. Имаме и водопровод с течаща вода от едно чисто планинско езеро. Пластмасовите тръби бяха монтирани с доброволен труд.
	Ричър забеляза бараката, където бе престоял почти цяла нощ. Беше по-малка от другите.	— Административната барака — обясни Фаулър.
	Над покрива на една от тях стърчеше антена, висока около двайсет метра. Късовълнова радиовръзка.  Ричър видя под електрическия кабел още един, по-тънък. Той се вмъкваше в същата барака, но не излизаше.
	— Телефон ли си имате? Сигурно не е регистриран.
	Посочи с ръка и Фаулър погледна нататък.
	— Телефонният кабел ли? Идва от Йорк заедно с електрическия. Но нямаме телефон. Ако имахме, световното правителство щеше да го подслушва.
	Той кимна на Ричър да го последва към бараката с антена на покрива. Минаха заедно през тясната врата. Фаулър гордо разпери ръце.
	— Свързочната барака.
	Помещението бе мрачно, с размери около шест на четири метра. Вътре имаше двама мъже. Единият клечеше със слушалки на ушите над някакъв касетофон, другият бавно въртеше настройката на радиостанция. В двата края имаше груби дървени маси, съединени със стените. Ричър погледна нагоре и видя, че телефонният кабел влиза през дупка високо в стената. Съединяваше се с модем. Към модема бяха включени два персонални компютъра.
	— Националният доброволчески Интернет — поясни Фаулър.
	Още един кабел отиваше от модема към факс. От машината с тихо бръмчене изпълзяваше лист хартия.
	— Патриотичната факсова мрежа — каза Фаулър.
	Ричър кимна и пристъпи натам. До факса имаше още един компютър и голяма късовълнова радиостанция.
	— Това са медиите в сянка — каза Фаулър.  Благодарение на тази апаратура разкриваме истината за събитията в Америка. Няма друг начин да я узнаеш.
	Ричър хвърли бърз поглед ноколо и сви рамене.
	— Гладен съм!— каза той. — Това е истината за мен. От вчера карам без вечеря и без закуска. Има ли тук къде да изпие човек едно кафе?
	Фаулър го погледна и се ухили.
	— Естествено. В столовата сервират по цял ден. Да не мислиш, че сме диваци?
	Той освободи охраната и кимна на Ричър да го последва. Столовата се намираше до свързочната барака. Беше двойно по-дълга и по-широка. Над покрива се издигаше висок комин от лъскава поцинкована ламарина. Вътре бяха подредени като по конец грубовати дървени маси с грижливо прибрани под тях пейки. Из въздуха се носеше мирис на застояла храна и онзи особен прашен дъх, характерен за всички големи общи помещения.Три жени бяха заети с работа. Почистваха масите. Всички бяха с масленозелени униформи, имаха дълги, чисти коси и зачервени ръце. Не носеха нито грим, нито бижута. Когато Фаулър и Ричър влязоха, жените трепнаха.Спряха да работят, застанаха една до друга и ги огледаха напрегнато. Ричър си спомни, че бе виждал една от тях в съда. Тя го поздрави с предпазливо кимване. Фаулър пристъпи напред.
	— Нашият гост не е закусвал — каза той.
	Предпазливата жена кимна отново.
	— Разбира се. Какво да ти предложа?
	— Все едно — отвърна Ричър. — Стига да има кафе.
	— Пет минути — каза жената.
	И тя поведе другите две към вратата в дъното, където се намираше кухнята. Фаулър седна до една маса и Ричър се настани отсреща.
	— Три пъти дневно се храним тук — каза Фаулър — През другото време предимно следобед и вечер, мястото служи за общи събрания. Бо се качва на някоя маса и казва на хората какво да правят.
	— Къде е сега той? — попита Ричър.
	— Ще го видиш, преди да си тръгнеш — отвърна Фаулър. — Непременно.
	Ричър бавно кимна и се загледа през тясното прозорче към планините. От този ъгъл се виждаше друг хребет, увиснал между небето и земята далеч на хоризонта. Тишината бе все тъй потискаща.
	— Къде са хората? — попита той.
	— Работят — каза Фаулър. — Работят и се обучават.
	— Работят? — повтори Ричър. — Какво?
	— Изграждат южния периметър. На едно-две места оврагът е плитък. Могат да минат танкове. Знаеш ли що е засека?
	Ричър го изгледа с недоумение. Знаеше що е засека. Всеки грамотен възпитаник на „Уест Пойнт“ го знаеше. Но не държеше да показва на Фаулър какво знае и какво не. Затова се престори, че не разбира.
	— Изсичаш част от дърветата — обясни Фаулър. — Да речем всяко пето или шесто дърво. Поваляш го с дънера към врага. Тукашните гори са предимно борови, клоните сочат нагоре, нали така? Тъй че, когато паднат, клоните им са в наша посока. Танкът стига до отсечения край на дървото и се опитва да го избута. Но клоните се опират в ония дървета, които си оставил непокътнати. Скоро танкът се мъчи да изтласка две-три. После четири-пет. Няма начин* Не е по силите дори на голям танк като „Ейбрамс“. Шейсет и три тона, Дизелова турбина с мощност хиляда и петстотин конски сили, ще забуксува обаче пред всички тия дървета. И грамадните руски танкове да докарат, пак нищо няма да стане. Това е _засека,_ Ричър. Използвай мощта на природата срещу тях. Сто на сто няма да минат през тия проклети дървета. Руснаците са го приложили в Курск срещу Хитлер през Втората световна война. Стар номер на комунистите. Сега го обръщаме против тях.
	— Ами пехотата? — запита Ричър. — Танковете няма да дойдат сами. Ще ги следва пехота. Просто ще минат напред и ще взривят дърветата.
	Фаулър се ухили.
	— Ще опитат. После ще спрат. На петдесет метра северно от засеките имаме картечни гнезда. Ще ги направим на кайма.
	Предпазливата жена излезе от кухнята с поднос в ръце. Сложи го на масата пред Ричър. Яйца, бекон, пържени картофи и фасул в емайлирана чиния. Голямо метално канче с горещо кафе. Евтини прибори.
	— Наздраве — каза тя.
	— Благодаря — отвърна Ричър.
	— А за мен няма ли кафе? — попита Фаулър.
	Предпазливата жена кимна към кухнята.
	— Заповядай.
	Фаулър стана и погледна Ричър, сякаш искаше да каже: женска им работа. Ричър се направи на разсеян. Фаулър се отдалечи и изчезна в кухнята. Жената го проследи с поглед и хвана Ричър за ръката.
	— Трябва да поговоря с теб — прошепна тя. — Потърси ме довечера след сигнала за лягане. Ще те чакам пред кухненската врата.
	— Казвай сега — отвърна шепнешком Ричър. — Довечера може и да ме няма.	— Трябва да ни помогнеш — прошепна жената.
	В този момент Фаулър излезе от кухнята и очите й се замъглиха от ужас. Тя изправи глава и побърза да се отдалечи.


	На всяка от дългите тръби имаше по шест болта. Два от тях крепяха пружината под дюшека. Още по два на всеки край свързваха дългата тръба с ъгловия винкел, на който се държаха краката. Холи дълго проучва конструкцията и накрая подобри плана си. Можеше да остави единия винкел. Щеше да стърчи под прав ъгъл на края. По-добре, отколкото да го развинти и после да го заклещи в тръбата. Така лостът ставаше по-здрав.
	Но пак й оставаха шест болта. Трябваше да откачи винкела от крака. Бе подобрила плана, но трудът оставаше същият. И тя енергично се хвана на работа. Нямаше повод да смята, че Джаксън ще се провали, но шансовете му намаляваха. Намаляваха застрашително.


	До столовата бяха спалните. Четири големи помещения — пусти и безупречно чисти. По една за ергените и неомъжените жени. Другите две бяха разделени с шперплатови прегради. Там живееха семейства — възрастните по двойки в тесните стаички, децата в общата част на помещението. Тесните им железни кушетки бяха подредени грижливо една до друга. Край тях имаше малки шкафчета. Не се виждаха нито картини, нито играчки. Единствената украса бе туристически плакат със снимка на Вашингтон. Фотографията беше заснета от въздуха в ясен пролетен ден. Отдясно се виждаше Белият дом, отляво Капитолият. Снимката беше в пластмасова рамка и върху рекламния текст имаше хартиена лента с нов надпис: _Това е твоят враг._
	— Къде са децата в момента? — запита Ричър.	— На училище — каза Фаулър. —Зиме използват столовата. През лятото са из горите.
	— Какво учат?

Фаулър сви рамене.
	— Каквото трябва да знаят.
	— Кой решава какво трябва да знаят?
	— Бо — каза Фаулър.   Той решава всичко.
	— И какво е решил да знаят? — запита Ричър.
	— Обмислил го е много внимателно. В крайна сметка се спря на Библията, Конституцията, история, физическо възпитание, знания за природата, лов, оръжия.
	— Кой преподава всичко това?
	— Жените.
	— Щастливи ли са децата тук? — запита Ричър.
	Фаулър отново сви рамене.
	— Не са дошли тук, за да бъдат щастливи. Важното е да оцелеят.
	Съседната барака беше празна, само в ъгъла имаше бюро с компютърен терминал.
	— Това е нещо като финансово министерство — каза Фаулър. — Всичките ни средства са на Каймановите острови. Когато потрябва, с този компютър прехвърляме суми където искаме.
	— Колко имате? — запита Ричър.
	Фаулър се усмихна като съзаклятник.
	— Купища. Двайсет милиона в облигации. Досега сме похарчили една част. Но има още много. Не бой се, няма да обеднеем.
	— Крадени?
	Фаулър поклати глава и се ухили.
	— Извоювани. От врага. Двайсет милиона.
	Крайните две бараки бяха складове. Едната стоеше наравно с последното спално помещение. Другата беше по-настрани. Фаулър въведе Ричър в първата барака. Тя се оказа претъпкана със запаси. Край едната стена се редяха чак до тавана грамадни пластмасови бидони, пълни с вода.
	— Боб, боеприпаси, бинтове — каза Фаулър. — Това е девизът на Бо. Рано или късно ни предстои обсада. Ясно е като бял ден. И няма съмнение с какво ще започне правителството, нали? Ще изстреля снаряди с вируси в езерото, откъдето взимаме вода. Затова сме се запасили. Сто хиляди литра. Това ни беше първата грижа. После набавихме консервирани храни за две години. Може и да не стигнат, ако започнем да приемаме хора, но все пак е добро начало.
	Складът беше претъпкан. На един рафт се трупаха купища дрехи. Познатите зелени униформи, маскировъчни комбинезони, ботуши. Стари армейски запаси — изпрани, изгладени и продавани на килограм.
	— Искаш ли да вземеш нещо? — попита Фаулър.
	Ричър понечи да продължи, но после спря и огледа дрехите си. Не бяха сваляни от понеделник сутринта. Три денонощия. Поначало не бяха кой знае какво, а сега изглеждаха още по-зле.
	— Бива — каза той.
	Най-големите номера бяха отдолу. Фаулър се разрови и измъкна чифт панталони, риза и яке. Ричър се отказа от лъскавите ботуши. Предпочиташе своите. Смъкна дрехите и се преоблече, подскачайки от крак на крак по голия дъсчен под. Закопча ризата и навлече якето. Почти не му стягаше. Не потърси огледало. Знаеше как изглежда с униформа. Беше я носил дълги години.
	До вратата имаше лавици с медикаменти. Комплекти за първа помощ, кръвна плазма, антибиотици, бинтове. Всичко подредено така, че да е подръка. Спретнати редици с достатъчно разстояние между тях. Боркен сигурно бе обучил хората си да грабват медикаментите на бегом и да оказват първа помощ.
	— Боб и бинтове — каза Ричър. — А боеприпасите?
	Фаулър кимна към отдалечената барака.
	— Нашата оръжейна. Ще ти покажа.
	Оръжейната бе по-голяма от другия склад. С огромен катинар на вратата. Ричър отдавна не бе виждал толкова много оръжие. Вътре бяха подредени грижливо стотици пушки и автомати. Навсякъде се носеше мирис на прясна смазка. Сандъци с патрони от пода до тавана. Добре познати сандъчета за гранати. Лавици с пистолети. По-тежко въоръжение нямаше, но все пак гледката бе страшно впечатляваща.


	Двата болта за пружината се оказаха най-лесни. Бяха по-малки от другите. Големите болтове поемаха цялото натоварване. Малките само държаха пружината. И без тях леглото щеше да си остане легло.
	Холи олющи боята докрай. Нагря главите с мократа кърпа. После махна гумения накрайник на патерицата и леко сплеска тръбата. Притисна с пръсти алуминиевия овал около главата на болта. Хвана дръжката и завъртя патерицата като грамаден тръбен ключ. Тя се изплъзна от болта. Холи тихичко изруга и сплеска тръбата по-силно. Стисна с пръсти и същевременно завъртя патерицата. Болтът помръдна.


	На север от бараките започваше утъпкана пътека. Фаулър поведе Ричър по нея. Стигнаха до стрелкови полигон. Стрелбището представляваше дълга, равна просека, почистена с много труд от дървета и храсти. Наоколо не се мяркаше жив човек. Просеката бе широка само двайсетина метра, но на дължина достигаше почти километър. В едния край имаше нахвърляни дюшеци за стрелците, а далеч отсреща Ричър забеляза мишени. Бавно тръгна към тях. Изглеждаха стандартни шперплатови фигури на бягащи и приклекнали войници. Явно датираха още от Втората световна война. Грубо изрисувани германци с черни каски и озъбени физиономии. Но когато се приближи, Ричър видя, че е добавено още нещо. На гърдите им бяха изобразени с жълта боя големи значки. Върху всяка значка имаше три букви. На четири от мишените надписът бе ФБР. На други четири — ЦРУ.Мишените се редуваха през сто метра — от триста до осемстотин. Най-близките бяха направени на решето.
	— Всички трябва да улучват на триста метра — каза Фаулър. — Това е задължително условие за примане на нов гражданин.
	Ричър сви рамене равнодушно. Триста метра не бяха кой знае какво. Продължи напред. На четиристотин метра мишените бяха доста засегнати, на петстотин вече не толкова. На шестстотин метра Ричър преброи осемнайсет попадения, на седемстотин — седем и само две на осемстотин.
	— Откога са тия мишени? — запита той.
	Фаулър сви рамене.
	— От месец. Може би два. Работим по въпроса.
	— Още има да поработите — каза Ричър.
	— Не предвиждаме далечна стрелба — отвърна Фаулър. — Според Бо войските на ООН ще нападнат през нощта. Когато мислят, че си почиваме. Той очаква да проникнат донякъде в периметъра. Може би на километър. Не ми се вярва, но Бо е предпазлив. В края на краищата той носи цялата отговорност. Тъй че нашата тактика се свежда до нощни обкръжаващи маневри. Да заклещим врага сред гората и да го унищожим с кръстосан огън. Отблизо, с точни изстрели, нали така? В това отношение сме отлично обучени. Можем да се движим в тъмното бързо и тихо — без светлини, без шум, без проблеми.
	Ричър погледна гората и си помисли за купищата боеприпаси, които бе видял. Припомни си хвалбата на Боркен: неуязвими сме. Помисли колко трудности среща всяка армия, изправена пред фанатични партизани на труден терен. Всяка позиция може да бъде превзета, но тук загубите щяха да бъдат извънредно тежки.
	— Дано да не си се разтревожил тази сутрин — каза Фаулър.
	Ричър го погледна учудено.
	— Имам предвид съда срещу Лоудър — поясни Фаулър.
	Ричър сви рамене и си помисли: спестихте ми труда.
	— Нуждаем се от желязна дисциплина — продължи Фаулър. — Всички нови нации минават през този етап. Строги правила, желязна дисциплина. Бо е проучил въпроса. В момента това има огромно значение. Но външен човек сигурно би се разтревожил.
	— Ти трябва да се тревожиш — каза Ричър. — Чувал ли си за Йосиф Сталин?
	Фаулър кимна.
	— Съветски диктатор.
	— Същият — каза Ричър. — И той е имал такъв навик.
	— Какъв?
	— Да премахва потенциалните си съперници. Чрез измислени обвинения.
	Фаулър поклати глава.
	— Обвиненията бяха основателни. Лоудър допусна грешки.
	Ричър сви рамене.
	— Нищо съществено. Свърши прилична работа.
	Фаулър извърна глава.
	— Ти ще си следващият — добави Ричър. — Отваряй си очите на четири. Рано или късно ще откриеш, че си допуснал някаква грешка.
	— Ние с Бо сме стари приятели — възрази Фаулър.
	— И Лоудър му беше приятел, нали? — каза Ричър. — Стиви ще оцелее. Той не представлява заплаха. Много е глупав. Но ти трябва да се замислиш. Идва твоят ред.
	Фаулър не отговори. Мълчаливо се загледа настрани. Върнаха се обратно през тревата на стрелбището. Продължиха по нова пътека на север. По някое време се отдръпнаха, за да сторят път на колона деца. Децата вървяха по двойки, момченца с момиченца. Една жена крачеше начело, друга следваше колоната. Децата бяха облечени с преправени униформи и носеха дълги пръчки. Гледаха безизразно и покорно. Момичетата имаха дълги, разпуснати коси, момчетата бяха подстригани като с паница. Ричър ги огледа, докато минаваха. Взираха се право напред. Нито едно не посмя да завърти очи към него.
	Новата пътека се изкачваше през рядка горичка и стигаше до площадка с размери петдесет на петдесет метра. Личеше, че е изкуствено изравнена. На равни интервали по краищата лежаха белосани камъни. Беше тихо и пусто.
	— Парадният плац — кисело подхвърли Фаулър.
	Ричър кимна и се озърна. На север и запад стърчаха високите планини. На изток гъста вековна гора. На юг отвъд далечния град и горския пояс се виждаха скалисти урви. Студен вятър нахлу под новото му яке и той потръпна.


	С големите болтове се оказа много по-трудно. По-голяма допирна площ между двете метални повърхности. Повече боя за стъргане. Повече натиск за развинтването. Но колкото по-силно натискаше, толкова по-лесно се изплъзваше сплесканият край на патерицата. Тя свали обувката си и го сплеска още повече. Наведе се и притисна мекия алуминий около главата на болта. После го заклещи с пръсти. Стисна с все сила, докато тънките сухожилия по ръката й се опънаха като въжета, а челото й плувна в пот. Затаи дъх и завъртя патерицата, очаквайки да види кое ще поддаде първо — пръстите или болтът.


	Заедно с вятъра долетяха и далечни звуци. Ричър погледна Фаулър и се обърна към западния край на плаца. Чу стъпки между дърветата. Няколко души наближаваха края на гората.
	Те искочиха измежду дърветата — шестима в редица, с атоматични пушки през рамо. Маскировъчни униформи, бради. Същите шестима, които стояха пред съдийския подиум тази сутрин. Личната охрана на Боркен. Ричър огледа лицата им. Най-младият беше отляво и имаше белег на лицето. Джаксън, агентът от ФБР. За момент шестимата спряха, за да се ориентират. После хукнаха през плаца към Ричър. Когато наближиха, Фаулър се отдръпна настрани, оставяйки Ричър като самотна мишена. Петима свалиха пушките и се разпръснаха в широка дъга. Насочиха дулата право в гърдите на Ричър. Шестият отиде до Фаулър. Не козирува, но застана мирно, което е горе-долу същото.
	— Бо иска да му доведем тоя тип — каза войникът. — Било много спешно.
	Фаулър кимна.
	— Водете го. Започна да ми омръзва.

Шестимата въоръжени мъже се подредиха около Ричър и с бърза крачка го поведоха на юг през горичката. Отмимаха стрелбището и продължиха по утъпканата пътека към Бастиона. Там завиха на запад, заобиколиха оръжейната и се насочиха през дърветата към командирската барака. Ричър ускори крачка. Избърза напред. Закачи с крак един корен и тежко се просна на камъните. Пръв го догони Джаксън. Ричър видя белега на челото. Джаксън го сграбчи за ръката.
	— Предател в Чикаго — прошепна Ричър.
	— Ставай, тъпако — изрева Джаксън.
	— Скрий се и бягай довечера — добави Ричър. — Много внимавай, чу ли?
	Джаксън го погледна и леко стисна ръката му. После го дръпна нагоре и го изблъска по пътеката към по-малката поляна. Бо Борен стоеше на прага на командирската барака. Беше мръсен и чорлав, облечен с грамаден торбест маскировъчен комбинезон. Изглежда, бе поработил здравата. Втренчи се в идващия Ричър.
	— Виждам, че сме ти дали нови дрехи — каза той.
	Ричър кимна.
	— В такъв случай трябва да се извиня за външността си — продължи Боркен. — Днес имах тежък ден.
	— Фаулър ми каза — отвърна Ричър. — Изграждали сте засеки.
	— Засеки? — повтори Боркен. — Да, точно така.
	После замълча. Ричър видя как грамадните му бели ръце се отпускат и свиват.
	— Мисията ти се отменя — тихо каза Боркен.
	␔ Тъй ли? — запита Ричър. — Защо?
	Боркен измъкна туловището си от рамката на вратата и пристъпи напред. Ричър  бе приковал поглед в пламтящите му очи и изобщо не предусети удара. Боркен заби в корема му огромен корав юмрук, тласнат от сто  осемдесет килограма мускули и сланина. Ричър рухна като съсечен и Боркен стовари крак върху гръбнака му

>	28

	— Името му е Джаксън —каза Уебстър.
	␔ Откога е там? — попита Милошевич.
	ꀔ Почти цяла година 〔 отвърна Уебстър.
	Единайсет сутринта, четвъртък, 3 юли. Базата „Питърсън“. Завеждащият отдел в Куонтико пращаше трескаво материали по секретната факсова мрежа на военновъздушните сили. Милошевич и Броган вадеха листовете и ги подаваха за анализ на Уебстър и Макграт. В другия край на масата генерал Джонсън и неговият адютант разглеждаха карта на североизточната част от Монтана.
	— Във всички групировки ли имате тайни агенти? — запита Джонсън.
	Уебстър поклати глава и се усмихна.
	— Не във всички. Много групи, малко агенти. Мисля, че просто ни провървя.
	— Не знаех, че имаме човек точно там — изненада се Броган.
	Уебстър продължаваше да се усмихва.
	— Още много неща не знаеш — каза той* — Така е по-безопасно, нали?
	— И какво докладва тоя Джаксън? — попита Броган.
	 Казва ли нещо за Холи? — добави Джонсън.
	— Разказал ли е за какъв дявол вършат всичко това? — обади се Милошевич.
	Уебстър изду бузи и махна с ръка към камарата подшити листове. Макграт делово се ровеше из тях. Подрежаше ги на две купчинки.!Едната за обичйните сведения, другата за извънредни произшествия. Първата купчинка бе по-голяма. Спешни доклади почти нямаше.
	— Анализ, Макграт — каза Уебстър.
	Макграт сви рамене.
	— Засега всичко е в рамкте на нормалното.	Макграт го изгледа втренчено.
	— Нормално ли?
	Уебстър кимна.
	— Да, нормално. Имаме подобни въоръжени отряди из цялата страна и точно затова не можем да следим всички. Много са, проклетниците. Според последни данни наброяват над четиристотин групи във всичките петдесет щата. Повечето са просто смахнати некадърници, но смятаме някои за сериозни антиправителствени формации с терористичен уклон.

— А тая шайка каква е? — запита Джонсън.
	Макграт го погледна.
	— Тая шайка е напълно сериозна. Сто души скрити в гората. Много добре въоръжени, много добре организирани, много самоуверени. И много добре финансирани. Джаксън докладва за пощенски измами, банкови злоупотреби, дребни фалшификации на пари. Вероятно е имало  въоръжен грабеж. Подозираме, че са откраднали ценни книжа за двайсет милиона при нападение срещу бронирана кола в Северна Калифорния. Естествено, освен това продават по пощата видеокасети, книги и наръчници на другите смахнати. В момента това е процъфтяваща индустрия. И, разбира се, отказват да плащат данъци, не регистрират колите си, с две думи, избягват всякакви разходи.
	— На практика област Йорк е под техен контрол — добави Уебстър.
	— Как е възможо? — запита Джонсън.
	— Просто никой друг не се интересува от нея — каза Уебстър. — Били ли сте някога там? Аз не. Джаксън твърди, че градчето е изоставено. Всички отдавна са го напуснали. Двайсетина души все още живеели по ония места, на километри един от друг — разорени земеделци, бивши миньори, старци. Няма областни власти. Боркен просто дошъл и звладял всичко.
	— Той го нарича експеримент — вметна Макграт. — Модел за създаване на нова нация.
	Джонсън кимна разсеяно.
	— Но какво става с Холи? — попита той.
	Уебстър отпусна ръка върху купчнката.
	— Джаксън не споменава за нея. Последният му доклад е от понеделник, деня на отвличането. Изграждали затвор. Трябва да предположим,че е за нея.
	— Значи докладва? — обади се Броган. — По радиото ли?
	Уебстър кимна.
	— Има скрит предавател в гората. Когато успее, излиза на разходка и се обажда. За това докладите му са толкова нередовни. Средно по един на седмица. Не е много опитен и са му заръчали да внимава. Предполагаме, че е под наблюдение. Сто на сто е така в оная приятна компания.
	— Можем ли да го потърсим? — запита Милошевич.
	 Не се шегувай — отвърна Уебстър. — Просто ще чакаме.
	— На кого докадва? — попита Броган.
	— На местния агент в Бют( Монтана — каза Уебстър.
	 И какво ще правим сега? — запита Джонсън.
	Уебстър сви рамене. Стана тихо.
	— Засега нищо — каза той. — Трябва да изясним положението.
	Сред плътната тишина Уебстър се втренчи в Джонсън. Този поглед между двама държавни служители говореше недвусмислено: знаеш как е. Джонсън дълго седя като вкаменен, без да извръща очи, после кимна едва доловимо. Колкото да отговори: да, засега знам как е.
	Адютантът на Джонсън се изкашля.
	— Северно от Йорк имаме ракетна част. В момента се движи на юг, идва към базата. Двайсет войници, сто ракети „Стингър“, пет камиона. Всеки момент може да минат през Йорк. Дали да не ги използваме?
	Броган поклати глава.
	— Незаконно е. Военните нямат право да взимат участие в полицейски акции.
	Без да му обръща внимание,Уебстър обърна очи към Джонсън и зачака. Ставаше дума за неговите войници и неговата дъщеря. Мълчанието се проточи, после Джонсън поклати глава.
	— Не. Трябва ни време за планиране.
	Адютантът разпери ръце.
	— Можем да планираме. Имаме наземна радиовръзка. Да действаме, генерале.
	— Незаконно е — повтори Броган.
	Джонсън не отговори. Мислеше напрегнато. Макграт се порови из купчината и извади доклада за динамита в стените на затвора.Остави го върху лъскавата маса, обърнат наопаки. Но в този момент Джонсън отново поклати глава.
	— Не. Двайсет срещу сто? Те не са ударна част. Те са пехотинци. А с противосамолетни ракети нищо няма да постигнем. Не вярвам ония терористи да имат авиация, нали така?
	Ще изчакаме. Незабавно върнете тук ракетното поделение. Без стълкновения.
	Адютантът сви рамене и Макграт пъхна доклада обратно в купчинката. Уебстър се озърна и леко плесна с длани по масата.
	— Връщам се във Вашингтон — каза той. — Трябва да изясня положението.
	Джонсън сви рамене. Знаеше, че нищо не става, без да се изясни положението във Вашингтон. Уебстър се обърна към Макграт.
	— Вие тримата отскочете до Бют. Настанете се в тамошната централа. Ако се обади онзи Джаксън, вдигнете го по тревога.
	— Можем да ви прехвърлим дотам с хеликоптер — обади с адютантът.
	— И трябва да установим наблюдение — каза Уебстър, — Има ли начин да пуснете над Йорк разузнавателни самолети?
	Джонсън кимна.
	— ще бъдат там. Денонощно. Ще ви подадем в Бют пряка телевизионна връзка. Мишка да пръдне, ще я видите.
	— Без активна намеса — каза Уебстър. — Засега.


>	29

	Холи чу стъпките в коридора точно когато вадеше шестия болт. Леки стъпки. Не бяха на Джаксън. Нито на мъж, който се прокрадва. Нормални женски стъпки. Спряха пред вратата. Кратко затишие. Холи намести дългата тръба върху рамката. В ключалката изшумоля ключ. Тя дръпна дюшека на място. Опъна одеялото. Ново затишие. Вратата се отвори.
	В стаята влезе жена. Изглеждаше като всички останали — бяла, мършава, с дълга права коса, зачервени ръце, костеливо апатично лице без грим и накити. Държеше поднос, закрит с бяла кърпа. Нямаше оръжие.
	— Обяд — каза тя.
	Холи кимна. Сърцето й биеше лудо. Жената стоеше с подноса в ръце и се озърташе. Явно най-много я интересуваха новите чамови стени.
	— Къде да го оставя? — попита тя. — На леглото ли?
	Холи поклати глава.
	— На пода.
	Жената се наведе и остави подноса на пода.
	— Май ще ти трябва маса — каза тя. — И стол.
	Холи сведе очи към приборите за хранене и си помисли: инструменти.
	— Искаш ли да им кажа, че ти трябва стол? — попита жената.
	— Не — каза Холи.
	— Е, на мен пък ми трябва. Имам заповед да те гледам как ядеш. Да сме сигурни, че няма да задигнеш приборите.
	Холи кимна разсеяно и заобиколи жената. Озърна се към отворената врата. Жената усети това и се ухили.
	— Няма къде да бягаш. Далеч сме от всичко, а пътят е доста тежък. На север може да стигнеш до Канада за две-три седмици, ако имаш късмета да се изхраниш с корени, ягоди и буболечки. На запад ще трябва да преплуваш реката. На изток или ще се загубиш в горите, или ще те излапа някоя мечка. А и да оцелееш, има цял месец път до Монтана. На юг ще те застреляме. Там гъмжи от граничари. Нямаш никакъв шанс.
	— Преграден ли е пътят? — попита Холи.
	Жената се усмихна.
	— Вече няма път. Взривихме моста.
	— Кога? Нали по него пристигнахме.
	— Преди малко — каза жената. — Не чу ли? Сигурно не си, с тия дебели стени.
	— Тогава как ще си тръгне Ричър? — попита Холи. — Нали трябваше да отнесе някакво послание?
	Жената пак се усмихна.
	— Планът се промени. Мисията е отменена. Няма да тръгне.
	— Защо? — трепна Холи.
	Жената я изгледа втренчено.
	— Разбрахме какво е станало с Питър Бел.
	Холи премълча.
	— Ричър го е убил — добави жената. — Удушил го е. В Северна Дакота. Току-що ни съобщиха. Но ти сигурно знаеш, нали?
	Холи я погледна и си помисли: Ричър е загазил здравата. Представи си го окован и затворен.
	— Как разбрахте? — тихо попита тя.
	Жената сви рамене.
	— Имаме много приятели.
	Холи продължаваше да я гледа. Предателят, помисли си тя. Значи в Бюрото знаят къде сме сега. Не е трудно да го открият с карта и линийка. Представи си как тракат компютърните клавиши и името на Джаксън изскача върху десетки екрани.
	— Какво ще стане с Ричър? — запита тя.
	— Живот за живот — каза жената. — Такъв е законът тук. Както за другите, тъй и за твоя приятел Ричър.
	— Какво ще стане с него? — повтори Холи.
	Жената се разсмя.
	— Не е трудно да си представиш. А може и да е трудно. Не вярвам да му се размине по най-лекия начин.
	Холи поклати глава.
	— Беше при самозащита. Онзи се опита да ме изнасили.
	Жената я изгледа презрително.
	— Каква е тая самозащита? Не е изнасилвал него, нали? Пък и ти най-вероятно сама си си го изпросила.
	— Какво?
	— Въртяла си опашка — каза жената. — Знаем ви ние вас, градските кучки. Как да устои, горкият Питър?
	Холи я гледаше мълчаливо. После наведе очи.
	— Къде е сега Ричър? — попита тя.
	— Нямам представа. Сигурно са го оковали за някое дърво. — Жената изведнъж се ухили. — Знам обаче къде ще иде. На парадния плац. Обикновено там стават тия неща. Всички се събираме за веселбата.
	Холи я погледна. Преглътна мъчително. После кимна.
	— Ще ми помогнеш ли за леглото? Нещо не е наред.
	Жената се поколеба. Сетне я последва.
	— Какво му има? — попита тя.
	Холи дръпна одеялото и събори дюшека на пода.
	— Болтовете изглеждат поразхлабени.
	— Къде? — запита жената.
	— Тук — каза Холи.
	Сграбчи дългата тръба с две ръце. Дръпна нагоре, завъртя се и я заби като тъпо копие право в слепоочието на жената. Винкелът се стовари като железен юмрук. Кожата се разкъса и правилно квадратче от кост потъна дълбоко в мозъка. Жената отлетя настрани и издъхна още преди да докосне земята. Холи прекрачи внимателно над подноса и спокойно закуца към отворената врата.


>	30

	Харланд Уебстър се върна в Хувър Билдинг от Колорадо около три следобед източно време. Незабавно се отправи към кабинета си и провери съобщенията. После позвъни на секретарката.
	— Кола — каза той.
	Слезе с личния си асансьор до гаража, където го чакаше шофьорът. Настаниха се в лимузината.
	— Към Белия дом — каза Уебстър.
	— С президента ли имате среща, сър? — изненада се шофьорът.
	Уебстър навъсено се вторачи в тила му. Нямаше среща с президента. И изобщо рядко се срещаше с него. Не обичаше да му напомнят това — особено пък някакъв си проклет шофьор да се чуди дали има такава възможност.
	— С министъра на правосъдието — каза той. — В момента тя е в Белия дом.
	Шофьорът мълчаливо кимна. Изруга се за дългия си език. Подкара меко и плавно. От Хувър Билдинг до Белия дом имаше точно хиляда и шестстотин метра. Малко повече от километър и половина. Само едно прещракване на километража върху таблото. Пеш можеше да се стигне по-бързо. И по-евтино. Страшно много бензин отиваше за загряване на изстиналия двигател и километър и половина път с това бронирано чудовище. Но директорът не биваше да ходи пеш. На теория се смяташе, че могат да го убият. На практика в целия град биха го разпознали най-много осем души. Обикновен столичен чиновник със сив костюм и скромна вратовръзка. Още една причина старият Уебстър вечно да е вкиснат, помисли шофьорът.


	Уебстър познаваше министъра на правосъдието много добре. Тя бе прекият му началник, но познанството им датираше още отпреди да се срещнат. Бе започнало с обстойните проверки на миналото й, за да получи поста. Уебстър навярно знаеше за нея повече от който и да било друг човек на света. Родители, приятели, бивши колеги — всички те я познаваха от дадена гледна точка. Уебстър събра всичко това и разкри цялостната картина. Досието й заемаше място колкото средно голям роман. Нямаше нищо, което да го подразни. Беше започнала като адвокатка с умерено радикални възгледи и след успешна дейност на това поприще бе минала на работа в съда, без да досажда на полицията или да се пени за всякакви дреболии. Канидатурата й се оказа идеална и бе утвърдена без затруднения. Проявяваше се като добър шеф и чудесен съюзник. Казваше се Рут Роузън и досега Уебстър имаше с нея само един проблем — че е с дванайсет години по-млада, много красива и далеч по-известна от него.
	Срещата бе уговорена за четири часа. Завари Роузън сама в малка стаичка. От Овалния кабинет я деляха два етажа и осем агенти. Поздрави го с пресилена усмивка и забързано кимване.
	— Холи? — попита тя.
	Той кимна. Разказа всичко от игла до конец. Тя слушаше напрегнато, пребледняла и с прехапани устни.
	— Напълно ли сме сигурни, че е там? — попита накрая.
	Уебстър кимна отново.
	— По-сигурни няма накъде.
	— Добре — каза тя. — Изчакай, ако обичаш.
	Излезе от стаичката. Уебстър зачака. Десет минути, двайсет, половин час. Крачеше насам-натам. Зяпаше през прозореца. Открехна вратата и надникна в коридора. Дежурният агент се озърна. Пристъпи към него. Уебстър поклати глава в отговор на неизречения въпрос и отново затвори вратата. Седна и продължи да чака.
	Рут Роузън се върна след час. Влезе и затвори вратата. Остана да стои на крачка от прага пребледняла, задъхана, потресена. Не каза нищо. Просто го остави да проумее, че става нещо крайно неприятно.
	— Какво има? — попита той.
	— Аз съм извън играта — каза тя.
	— Какво? — трепна Уебстър.
	— Извън играта съм — повтори тя. — Не харесаха отношението ми. Отсега нататък Декстър поема нещата.
	— Декстър? — повтори той.
	Декстър беше началник на президентската канцелария. Политик от старата школа. Корав като камък и двойно по-студен. Но именно заради него президентът бе влязъл в Овалния кабинет с огромно мнозинство.
	— Много съжалявам, Харланд — каза Рут Роузън. — Той ще — дойде след малко.
	Уебстър кимна намусено, а тя излезе и го остави отново да чака.


	Образно казано, връзката между ФБР и централата в Бют, Монтана, е като тази между Москва и Сибир. Сътрудниците в Бюрото имат една стара шега. Щом объркаш конците, стягай си куфарите за Бют. Един вид заточение. Разправяха, че по същия начин неудачниците от КГБ отивали да регулират движението в Сибир.
	Но този четвъртък централата в Бют бе като център на вселената за Макграт, Милошевич и Броган. Едва ли не най-желаното назначение на света. Досега нито един от тях не бе стъпвал там. Нито по работа, нито на пътешествие. Не биха си и помислили подобно нещо. Но сега тръпнеха във военния хеликоптер като деца, пътуващи към вълшебното царство. Гледаха прелитащия отдолу пейзаж и въртяха очи на северозапад, където в мъгливата далечина се спотайваше област Йорк.
	Агентът в Бют беше врял и кипял ветеран, но още не можеше да се опомни след личното обаждане на самия Харланд Уебстър от Хувър Билдинг. Имаше инструкции да откара тримата агенти в кантората си, като по пътя им обясни ситуацията, да ги настани, да им наеме два джипа и после да се пръждосва по дяволите до второ нареждане. Когато мръсночерният военен хеликоптер изпълзя с рев иззад хоризонта, той вече чакаше край областното летище Силвър Боу. Натовари агентите в служебния си буик и подкара с пълна газ назад към града.
	— Пътува се дълго по тия места — каза той на Макграт. — Запомнете го веднъж завинаги. До Йорк има около триста и шейсет километра. По нашите пътища това прави минимум четири часа. На ваше място лично аз бих докарал подвижна апаратура, за да се настаня доста по-близо. Не че ще ви помогне кой знае колко, ако нещата тръгнат на зле.
	Макграт кимна.
	— Обаждал ли се е Джаксън? — запита той.
	— За последен път го чух в понеделник — каза агентът. — Когато докладва за динамитДжаксън обади ли се пак	, ще разговаря с мен, ясно?
	Местният агент кимна. Свали ръка от волана и затършува из джоба си. Извади малка радиостанция. Макграт я взе. Пъхна я в джоба си.
	— На ваше разположение — каза агентът.  Аз излизам в отпуск. Уебстър нареди. Не се надявайте много обаче. Джаксън рядко ме търси. Много е предпазлив.
	Местната централа се оказа обикновена стая на втория етаж в двуетажна общинска сграда. Бюро, два стола, компютър, голяма карта на Монтана върху стената, шкафове с папки и звънящ телефон. Макграт вдигна слушалката. Послуша малко и изръмжа. Затвори и изчака местния агент да схване намека.
	— Добре де, изчезвам — каза ветеранът. — От агенция „Силвър Боу“ ще ви докарат два джипа. Нещо друго да искате?
	— Спокойствие — каза Броган.
	Ветеранът кимна и хвърли поглед из кабинета. После изчезна.
	— Военните са разположили горе два разузнавателни самолета — каза Макграт. — Изпращат камиони с апаратура за сателитна връзка. Генералът и адютантът му пътуват насам. Май ще ни гостуват до края. Няма как да ги пропъдим, нали?
	Милошевич проучваше картата на стената.
	— Би било неразумно — каза той. — Пак ще ни потрябват. Някога да сте виждали по-скапано място?
	Макграт и Броган се приближиха до него. Милошевич бе сложил пръст върху Йорк. Всичко наоколо беше само в тъмнокафяво и отровнозелено.
	— Десет хиляди квадратни километра — каза Милошевич. — Едно шосе и един черен път.
	— Добре са го подбрали — каза Броган.


	— Разговарях с президента — каза Декстър.
	Облегна се назад и помълча. Уебстър го изгледа свирепо. Че каква друга работа можеше да има в момента? Да плеви Розовата градина ли? Декстър спокойно устоя на погледа. Беше дребен, сух, мургав и някак изкривен — така става, когато човек цял живот обмисля всяко събитие от всеки възможен ъгъл.
	— И какво? — запита Уебстър.
	— В страната има шейсет и шест милиона притежатели на оръжие.
	— Е?
	— Нашите социолози смятат, че всички те споделят някои основни симпатии.
	— Какви социолози? — запита Уебстър. — Какви симпатии?
	— Проведохме социологическо проучване — обясни Декстър. — Не ти ли пратихме екземпляр? Всеки пети възрастен е готов при изключителни обстоятелства да се вдигне на оръжие срещу правителството.
	— Е? — повтори Уебстър.
	— Имаше още едно проучване — каза Декстър. — Простичък въпрос, на който трябваше да отговорят по интуиция, както им подскаже сърцето. Кой е прав, нелегалните отряди или правителството?
	— И какво?
	— Дванайсет милиона американци подкрепиха отрядите — каза Декстър.
	Уебстър продължаваше да го гледа. Чакаше извода.
	— Това е — добави Декстър. — Някъде между дванайсет и шейсет и шест милиона избиратели.
	— Какви са те? — запита Декстър.
	— По-добре питай къде са`— поправи го Декстър. — Не ги търси във Вашингтон, Ню Йорк, Бостън или Лос Анджелис. Най-много да откриеш броени единици. На места те са нищожно малцинство. Смятат ги за побъркани> Но другаде са мнозинство. Там са напълно нормални, Харланд.
	— Б?
	— На места те управляват области — каза Декстър. — Дори цели щати.
	Уебстър се втренчи в него.
	— За бога, Декстър, това не ти е политика. Става дума за Холи.
	Декстър не отговори веднага. Огледа малката стаичка. Беше боядисана в бяло. Президентите идваха и си отиваха, а бояджиите минаваха през година-две с една и съща боя. Той се усмихна многозначително.
	— За жалост всичко е политика.
	— Става дума за Холи — повтори Уебстър.
	Декстър поклати глава. Едва забележимо.
	— Това са емоции. Представи си цял куп невинни думички като патриоти, съпротива, смазвам, нелегалност, борба, тирания, личност, недоверие, бунтовник, бунт, революция, права. Има нещо величаво в тях, не смяташ ли? Когато ги свържеш с Америка.
	Уебстър упорито тръсна ггава.
	— Изобщо не е величаво да отвличаш жени. Не е величаво да притежаваш елегантни оръжия, да създаваш`нелегални армии, да крадеш динамит. Това не е политика.
	Декстър пак поклати глава. Смръщи се лекичко.
	— Всичко има неприятната склонност да се превръща в политика — каза той. — Помниш ли колко подобни случаи сме имали? Отначало й те не бяха политика, нали? Но станаха адски бързо* Сблъскваие се с шейсет и"шест милиона избиратели. И подхождаме глупаво, много глупаво. Тия хора искат да реагираме грубо. Надяват се, че жестоките репресии ще стреснат народа, ще привлекат нови симпатизанти. И ние реагираме точно така. Наливаме масло в огъня. Създаваме впечатление, че голямото правителство примира от желание да смаже мъничкия човек.
	Настана тишина.
	— Според социолозите трябва да изберем по-добър подход — продължи Декстър. — И ние се мъчим да го открием. Полагаме всички усилия. На какво ще заприличаме, ако Белият дом прекрати тези усилия само защото става дума за Холи? И то тъкмо сега. В навечерието на четвърти юли. Нима не разбираш? Помисли малко, Харланд, Помисли за реакцията. Помисли какви думички ще се посипят: отмъстителност, егоизъм, лична злоба и тъй нататък. Помисли какво ще сторят тия думички с нашите избиратели.
	Уебстър гледаше втренчено. Белите стени сякаш рухваха около него.
	— Но това е Холи, за бога — изрече той. — Не говорим за избиратели. Ами генералът? Казал ли му е президентът всичко това?
	Декстър поклати глава.
	— Аз му го казах. Лично. Десетина пъти. Той звъни час по час.
	Значи президентът вече не иска да чува за Джонсън, помисли Уебстър. Оставил го е на Декстър.
	— И какво? — запита той.
	Декстър сви рамене.
	— Мисля, че ни разбира по принцип. Но, естествено, в момента е малко предубеден. Не се зарадва.
	Уебстър помълча. Разсъждаваше трескаво. Беше стар бюрократ и знаеше, че когато не можеш да победиш системата, минаваш на нейна страна. Заставяш се да мислиш като противниците.
	— Но ако я измъкнете, можете да спечелите — каза той. — Страшно много. Постъпката ще е мъжествена, решителна, доблестна, държавническа. Може да донесе голяма полза. На изборите.
	Декстър кимна.
	— Напълно си прав. Но е риск. Мнмго голям риск. Една бърза победа носи някаква печалба, ала провалът ще е катастрофа. Залагаме на карта милиони избиратели. А в момента прсто не ми се вярва да постигнеш бърза победа. В момента действаш необмислено и прибързано. Тъй че, ако трябва да избирам, бих заложил на поражението.
	Уебстър го изгледа яростно.
	— Хей, Харланд, не се засягай — каза Декстър. — Нали знаеш, плащат ми, за да мисля така.
	— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — запита Уебстър. — Трябва незабавно да пратя спасителния екип.
	— Не.
	— Не? — изумено повтори Уебстър.
	Декстър поклати глава.
	— Нямаш разрешение. Засега.
	Уебстър продължаваше да го гледа.
	— Трябва да знам как стоят нещата — каза той.
	Отново настана тишина. После Декстър заговори на стената, около метър вляво от стола на Уебстър.
	— Оставаш лично отговорен за ситуацията. От утре започват празници. Ела да си поприказваме в понеделник. Ако още има за какво да приказваме.
	— В момента има за какво да приказваме. И го правим.
	Декстър пак поклати глава.
	— Няма такава работа. Днес не сме се срещали и аз не съм разговарял с президента. Още нищо не знаем. Каквото имаш за казване, Харланд, кажи ни го в понеделник, ако изобщо си струва.
	Уебсър седеше като ударен. Беше умен човек, но в момента не можеше да проумее дали му предлагат грандиозна сделка или хапче отрова. Декстър се изправи.
	— Още нещо —добави той. — Ако в почивните дни работата се издъни, президентът те моли да не подаваш оставка.
	Уебстър го погледна с изненада.
	— Да не подавам оставка ли? Защо?
	—!Ще трябва да ти тегли ритника публично — обясни Декстър. — Нали разбираш, с много шум.Да си опази името поне отчасти.


	Джонсън и адютантът дойдоха в Бют един час по-късно. Пристигнаха по същия начин, с военен хеликоптер от базата „Питърсън“ до областното летище. Обадиха се от въздуха и Милошевич отиде да ги посрещне с двегодишния джип „Гранд Чероки“, нает от местната автомобилна агенция. По краткия път към града не разговаряха. Милошевич караше, а двамата военни наведоха глави над някакви карти и графики, които адютантът носеше в голямо кожено куфарче. Прехвърляха си ги от ръка на ръка и кимаха, сякаш думите бяха излишни.
	Стаята на втория етаж изведнъж се препълни. Петима мъже, два стола. Единственият прозорец гледаше на югоизток, към улицата. Неподходяща посока. Петимата неволно се озъртаха към отсрещната стена. На триста и шейсет километра отвъд тази стена беше Холи.
	— Ще трябва да се прехвърлим нататък — каза генерал Джонсън.
	Адютантът кимна.
	— Да, излишно е да стоим тук.
	Макграт бе взел решение. Зарече се да не влиза в излишни разпри с военните. Дъщерята на Джонсън бе негов агент. Разбираше какво му е на човека. Не искаше да губи време и енергия в спорове кой е по-главен. А и щеше да се нуждае от помощ.
	— Налага се да обединим сили — каза той. — Поне засега.
	За момент настана мълчание. После генералът бавно кимна. Добре познаваше Вашингтон и без затруднение разшифрова смисъла на тези думи.
	— Не разполагм с никакви сили — отвърна той. — Започват празници. Точно седемдесет и пет процента от американскат армия е в отпуск.
	Тишина. Макграт на свой ред разшифрова думите и бавно кимна.
	— Нямате ли разрешение за отмяна на отпуските? — запита той.
	Генералът поклати глава.
	— Преди малко разговарях с Декстър. А той се обади на президента. Смятат да отложат решението до понеделник.
	В препълнената стая настана мъртвешко мълчание. Дъщерята на този човек беше в опасност, а шефът на Белия дом въртеше политически игрички.
	— С Уебстър е същата работа — каза Макграт. — Няма право дори да изпрати спасителния екип. Засега оставаме само ние тримата.
	Генералът кимна на Макграт. Жестът бе личен, като между мъже и говореше: ето, вече свалихме картите, знаем колко е унизително и взаимно си благодарим.
	— Но не е зле да се подготвим — каза генералът. — Има нещо вярно в слуховете, че военните си падат по тайни маневри. Ще помоля за няколко лични услуги, без мистър Декстър да разбере.
	Тишината омекна. Макграт гледаше въпросително.
	— Насам вече пътува подвижен команден пункт — обясни генералът. После взе от адютанта си голяма карта и я разпъна върху бюрото. — Имаме среща ето тук.
	Пръстът му сочеше северозападно от последното градче преди Йорк. Точно там пътят описваше широк завой и след десетина километра стигаше до моста над оврага.
	— Свързочните камиони идват право насам — каза той. — Смятам да идем, да организираме командния пункт и да блокираме пътя зад себе си.
	Макграт стоеше и гледаше картата. Знаеше, че ако се съгласи, отстъпва цялата власт на военните. Знаеше още, че ако възрази, ще рискува живота на свой агент заради дребнави дрязги. После видя, че на един сантиметър северно от пръста на генерала има далеч по-добра позиция. След няколко километра на север пътят изведнъж се стесняваше. Ставаше прав и даваше добър обзор в двете посоки. Теренът наоколо беше по-стръмен. Чудесно място за блокада. И за команден пункт. Смая се как генералът не го е видял. Сетне в гърдите му нахлу чувство на благодарност. Генералът бе видял всичко. Но оставяше на Макграт да го посочи. Оставяше му вратичка за взаимодействие. Не искаше цялата власт.
	— Бих предпочел това място — каза Макграт.
	Той почука с молив северната позиция. Генералът се направи, че я проучва. Адютантът му също се направи на изненадан.
	— Добра идея — каза генералът. — Ще променим мястото на срещата.
	Макграт се усмихна. Отлично знаеше, че камионите вече пътуват точно към това място. Или вече бяха там. Генералът отвърна с усмивка. Ритуалът беше изпълнен.
	— Какво могат да ни покажат самолетите? — запита Броган.
	— Всичко — отвърна адютантът на генерала. — Чакайте само да видите изображението. Тия машинки имат страхотни камери.
	— Не ми харесва — каза Макграт. — Ония долу ще се изнервят.
	Адютантът поклати глава.
	— Изобщо няма да ги усетят. Използваме два самолета. Летят по права линия от изток на запад и обратно. На единайсет хиляди метра. От земята няма дори да ги забележат.
	— Единайсет километра — обади се Броган. — Как може да видим нещо от такава височина?
	— С добри камери — отвърна адютантът. — Единайсет километра са дреболия. От единайсет километра виждаме пакет цигари на тротоара. Цялата апаратура е автоматична. Момчетата само натискат бутона, и камерата се лепва за набелязаната цел. Сочи каквото си изберем, предава висококачествено изображение по сателита, после прави завой и продължава в същия дух.
	— Няма ли да привлекат внимание? — запита Макграт.
	— Приличат на пътнически — каза адютантът. — Поглеждаш нагоре, виждаш тъничка бяла следа и си мислиш, че „Транс Уърлд“ пътува нанякъде. Откъде да знаеш, че военните са решили да проверят дали тази сутрин си с лъснати обувки.
	— От единайсет километра ще видим и как са се сресали — каза Джонсън. — Да не мислите, че прахосваме милиарди за селскостопански пръскалки?
	Макграт кимна. Чувстваше се разголен. Засега нямаше какво да предложи, освен двата джипа вън до тротоара.
	— Чакаме психологически портрет на онзи тип Боркен — каза той. — В момента докторите от Академията работят по него.
	— Ние пък открихме бившия командир на Ричър — каза Джонсън. — Сега е на канцеларска работа в Пентагона. Ще дойде да ни осведоми.
	Макграт кимна.
	— Опознай слабите места на противника.
	Телефонът иззвъня. Адютантът вдигна слушалката. Беше най-близо.
	— Кога потегляме? — запита Броган.
	Макграт забеляза, че се обръща направо към Джонсън.
	— Най-добре още сега — каза генералът. — Ще ни прехвърлят с хеликоптер. Така пестим шест часа път, нали?
	Адютантът остави слушалката. Изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха ритнали в слабините.
	— Ракетното поделение — каза той. — Радиовръзката е прекъснала северно от Йорк.


>	31

	Холи спря в коридора. Усмихна се. Жената бе подпряла оръжието си вън до вратата. Това бе причината да се забави преди малко — отключва, оставя подноса на пода, сваля оръжието от рамо, подпира го на стената и пак вдига подноса, преди да отвори вратата.
	Захвърли желязната тръба и взе оръжието. Досега не бе използвала подобно нещо. И не би искала да го използва. Мъничък картечен пистолет. „Инграм МАК 10“. Отдавна изхвърлен от армията. И то с пълно право. На курсовете в Куонтико всички му се присмиваха. Наричаха го телефонно пушкало. Стреля толкова неточно, че за да улучиш някого, трябвало да се затвориш с него в телефонна кабина. Черен хумор. И отгоре на всичко стреляше прекалено бързо. Хиляда куршума в минута. Едно докосване на спусъка, и пълнителят се изпразва.
	Но все пак щеше да свърши по-добра работа от парче стара тръба. Холи провери пълнителя. Беше зареден докрай, трийсет патрона. Нямаше патрон в цевта. Тя щракна спусъка и провери движението на ударника. Добро или лошо, оръжието беше наред. Тя отново сложи пълнителя. Оправи брезентовия ремък и го метна през рамо. Махна предпазителя и хвана дръжката. С другата ръка стисна здраво патерицата и тръгна към стълбището.
	На площадката спря и изчака. Напрегна слух. Никакъв звук. Слезе стъпало по стъпало, насочила дулото право напред. Долу спря и пак се ослуша. Тишина. Тя прекоси фоайето и стигна до вратата. Открехна я и надникна навън.
	Улицата бе пуста. Но широка. Стори й се като грамаден столичен булевард. Трябваха й минути, за да се добере до прикритие от другата страна. Минути на открито под надвисналите планински склонове. Холи прецени на око разстоянието. Въздъхна дълбоко и стисна патерицата. Насочи оръжието напред. Пак въздъхна и се втурна в залитащ бяг, като рязко забиваше патерицата, подскачаше със здравия крак и въртеше дулото ту наляво, ту надясно.
	Хвърли се към могилата пред разрушената областна управа. Заобиколи я от север и с усилие си проправи път през гъстия храсталак. Навлезе в гората и продължи покрай пътя, но на трийсет метра от него. Опря рамо в едно дърво и се прегъна на две, задъхана от умора, страх и опиянение.
	Мигът на истината. За този миг се бе готвила цял живот. Сякаш отново чуваше военните разкази на баща си. Виетнамските джунгли. Смазващият страх, че някой те дебне в зелените гъсталаци. Победата при всяка крачка, при всеки спечелен метър. Виждаше лицата на мълчаливите, сурови мъже, които бе срещала като дете из военните бази. Инструкторите в Академията. Спомни си разочарованието, когато я пратиха на канцеларска работа в Чикаго. Толкова упорит труд в учението и накрая пълен провал, защото ставаше дума за нея. Но сега беше различно. Тя се изправи. Дълбоко пое дъх. После още веднъж. Усети как в кръвта й кипят духовете на прадедите. По-рано ги смяташе за омразни натрапници. Сега с тях се чувстваше цялостна, окрилена и непогрешима. Дъщеря на баща си ли? Че как иначе!


	Ричър стоеше прикован за дънера на трийсетметров бор. Бяха го довлекли дотук по тясната пътека от Бастиона. Яростта го изгаряше. Още от най-ранно детство не бе позволил никому да го ритне или удари повторно. Тази ярост прогонваше болката. И замъгляваше разума. Живот за живот, бе казал онзи тлъст мръсник. Но тогава Ричър се гърчеше на пода и думите нямаха никакъв смисъл.
	Сега вече имаха. Припомняше си ги отново и отново. Наоколо започваха да се събират усмихнати мъже и жени. Такива усмивки бе виждал много, много отдавна. Усмивките на отегчени деца от затънтена база, току-що узнали, че в града пристига цирк.


	Холи мислеше напрегнато. Трябваше да се досети къде е Ричър. И къде е парадният плац. Трябваше да подготви засада между тия две неизвестни места. Знаеше, че между града и бараките има стръмен баир. Помнеше как я смъкнаха към съда. Парадният плац трябваше да е широк и равен. Следователно се намираше още по-горе, на северозапад, където имаше плитка котловина. Нейде отвъд поляната с бараките. И тя пое нагоре между дърветата.
	Мъчеше се да съобрази къде е пътеката. През всеки няколко метра спираше, поглеждаше на юг и се озърташе, за да види пролуки в зеления свод на мястото на изсечените дървета. Така се досещаше накъде води пътеката. Вървеше успоредно на нея, като спазваше дистанция от трийсет-четирийсет метра и непрестанно се бореше с ниските жилави клони. Не беше лесно по тази стръмнина. Използваше патерицата си като лодкарски прът — забиваше я в земята и с две ръце се изтегляше нагоре.
	В известен смисъл коляното и помагаше. Караше я да се катери бавно и предпазливо. Да стъпва тихо. А тя знаеше как да го прави. Не от Куонтико, а от старите виетнамски истори. В Академията наблягаха най-вече на градските условия* Бюрото я научи как да се прокрадва из улици и тъмни сгради. Прекият опит идваше от много по-ранни слоеве на паметта.


	Едни идваха, други си тръгваха, трети оставаха. След четвърт час около него стояха безцелно в широк полукръг петнайсетина души, предимно мъже. Спазваха разстояние като безделници около автомобилна катастрофа, удържани от невидима полицейска преграда. Гледаха го мълчаливо, с безизразни лица. Той също ги гледаше. Задържаше се на всекиго по няколко секунди. Бе вдигнал ръце зад гърба си колкото може по-високо. Искаше краката му да са свободни за в случай, че някой реши да прибърза с представлението.


	Холи надуши първия часови още преди да го види. Движеше се откъм наветрената страна и пушеше. Мирисът на цигарен дим и непрана униформа долетя до нея и тя безшумно сви надясно. Описа широка дъга около него и изчака. Той продължи и изчезна надолу.
	Вторият часови я чу. Холи усети това. Усети го как спира и се ослушва. Тя застина. Трескаво обмисли положението. Не искаше да използва картечния пистолет. Беше твърде неточен. Сигурно нямаше да улучи. А шумът щеше да я погуби. Затова се наведе и изрови две камъчета. Стар номер от джунглите, който бе чувала като дете. Метна първото камъче на пет метра вляво. Изчака. Метна второто на десет метра. Чу как часовият бавно пристъпва наляво Отдлечава се в тази посока. Тя тръгна надясно, Описа широк завой и продължи по безкрайния склон.


	Фаулър разблъска с рамо кръга от зяпачи. Пристъпи пред Ричър. Изгледа го втренчено. После през тълпата си проправиха път шестима пазачи. Петима стискаха автоматични пуши, шестият носеше дълга верига. Фаулър отстъпи настрани и петте дула се забиха в корема на Ричър. Той погледна надолу. И петте пушки бяха със сваленм предпазители, нагласени на автоматична стрелба.
	ₔ Време е — каза Фауър.
	Той изчезна зад масивния дънер и Ричър усети как белезниците се разтварят. Блъснаха го напред и дулата леко отстъпиха* После белезниците щракнаха пак, вече с прокараната през тях верига. Фаулър я хвана и повлече Ричър през Бастиона. Петимата пазачи вървяха заднишком, насочвайки пушките си от упор в главата му. От двете страни хората стояха в плътен кордон. Влачеха го през тях. Хората мърмореха и си шушукаха. Щом отминеше покрай тях, те разкъсваха строя и хукваха напред, към парадния плац.


	Холи не успя да измами третия часови. Коляното я подведе. Беше стигнала до висока скалиста урва и заради коляното трябваше да се катери заднишком. Седна върху камъните и започна да се изтласква нагоре стъпка по стъпка с патерицата и здравия крак. Най-сетне достигна върха и се просна по гръб, задъхана от изтощение. После се извъртя, стана и видя пазача право пред себе си.
	За част от секундата Холи се вкамени от изненада и смайване. Пазачът не. Бе наблюдавал отгоре цялото й мъчително изкачване. Тъй че срещата не го изненада. Но беше бавен. С противник като Холи би трябвало да е много бърз. Готов за бой. Тя реагира още преди той да помръдне. Извърши каквото я бяха учили. Без да мисли. Сви юмрук и нанесе бърз, нисък ъперкът. Улучи го право в слабините. Той се прегъна напред и надолу, а тя подложи лява ръка под гърлото му и замахна отгоре с дясната. Усети как прешлените изхрущяха и тялото на врага омекна. Тогава притисна с длани ушите му и яростно врътна главата първо в едната посока, после в другата* Грънакът се строши и Холи блъсна трупа по урвата. Той заподскача с глухи удари по скалите, размятвайки мъртвите си крайници. А Холи се сепна и отхаяно изруга. Защото трябваше да вземе пушката му. Би дала за нея десет картечни пистолета. Но нямаше начин да слезе надолу. Връщането щеше да й отнеме твърде много време.
	Парадният плац бе изпълнен с народ. Всички стояха в стройни редици. Ричър пресметна, че трябва да са около стотина. Мъже и жени. Всички в униформи. Всички въоръжени. Изключителен образец на огнева мощ. Всеки носеше на лявото си рамо автоматична пушка или картечен пистолет. Плюс кобур с пистолет. Всички имаха на колана паласки и гранати, закачени строго по устав. Лицата на мнозина бяха нашарени с нощна маскировка.
	Униформите им идваха от разпродажби на старо армейско имущество. Маскировъчни якета и панталони, ботуши, кепета. Същите, каквито бе видял Ричър в склада. Но имаше и допълнения. Върху рамото на всяко яке бе избродирана изящна емблема от кафява коприна с надпис: Добрволчески отряди, Монтана.Над лявото предно джобче имаше зелена лентичка с фамилията на собственика. А някои от мъжете носеха върху същото джобче лъскава метална звездичка. Знак за старшинство.
	В западния край на подравнената площадка Бо Боркен стоеше върху преобърнат сандък с гръб към гората и огромното му туловище се извисяваше над войската. Видя как Фаулър, Ричър и стражата се задават между дърветата.
	— Мирно! — изрева той.
	С тихо шумолене стоте бойци се изпънаха мирно. Вятърът довя към Ричър мирис на брезент. Мирисът на сто вехти армейски униформи. Боркен размаха тлъстата си ръка и Фаулър повлече Ричър с веригата към пространството пред строените хора. Пазачите го завъртяха за раменете да застане до сандъка с лице към тълпата.
	— Всички знаем защо сте тук ‐ високо изрече Боркен.

	Холи нямаше представа колко път е изминала. Може би километри. Стотина-двеста метра нагоре. Но все още беше сред гъста вора. На четирийсет метра отляво пътеката продължаваше да се изкачва. Минутите тиктакаха в главата й, започваше да я обзема паника. Тя стисна по-здраво патерицата и продължи на северозапад с цялата бързина, която смееше да си позволи.
	После зърна пред себе си сграда. Между дърветата се мержелееше дъсчена барака. Храстите свършваха и започваше гола скала. Тя пролази до края на дърветата и спря. Напрегна слух през оглушителния шум на собственото си дишане. Стисна патерицата и насочи оръжието напред. Изкуцука по камъните до ъгъла на бараката. Подаде глава и се озърна.
	Видя поляната, на която, бяха пристигнали снощи. Широко кръгло пространство. Каменисто. Наоколо имаше бараки. Пусти. Безмълвни. Абсолютната тишина на неотдавна напуснати жилища. Тя излезе иззад бараката и се затътри към центъра на поляната, като описваше пируети около патерицата и въртеше картечния пистолет в полукръг, готова всеки момент да стреля срещу околните дървета. Не се наложи. Нямаше жива душа.
	Видя две пътеки, едната на запад, другата — по-широка — на север. Зави на север, към прикритието на дърветата. Вече изобщо не се опитваше да пази тишина, само бързаше да достигне целта час по-скоро.


	— Всички знаем защо сме тук ― повтори Боркен.
	Строената тълпа се размърда и към дърветата полетя приглушен шепот. Ричър оглеждаше лицата едно по едно. В първата редица видя Малкия Стиви. С лъскава зведдичка на джобчето. Малкия Стиви беше офицер. Близо до Стиви видя Джоузеф Рей. Изведнъж осъзна, че Джаксън го няма. Никъде не се виждаше чело с белег. Той провери още веднъж. Огледа навсякъде. Нямаше го на плаца. Стисна зъби, за да не се усмихне. Джаксън се криеше. Все още имаше надежда за Холи.


	Холи го видя. Надникна откъм гората над главите на множеството и го видя да стои до Боркен. С оковани ръце. Оглеждаше тълпата. Лицето му беше напълно безизразно, Тя чу Боркен да казва: всички знаем защо сме тук. Помисли си: да, знам защо съм тук. Знам точно защо съм тук. Озърна се. Сто души с пушки, автомати, пистолети, гранати. Боркен върху сандъка с вдигнати ръце. До него Ричър,напълно безпомощен. Холи стоеше между дърветата и гледаше с разширени очи, а сърцето й биеше лудо. После въздъхна дълбоко* Нагласи картечния пистолет на единична стрелба и стреля във въздуха. Изскочи на открито. Стреля още веднъж. И още веднъж Три куршума във въздуха. Още двайсет и седем в пълнителя. Отново превключи на автоматична стрелба и тръгна през тълпата, като си разчистваше път с бавни, заплашителни движения на цевта.
	Една самотна жена бавно вървеше през тълпа от сто души. Те се отдръпваха плахо, но щом отминеше, сваляха орыжията от рамо, зареждаха ги и се прицелваха в гърба и. Вълна от звънко прещракване я преследваше като оклански прилив. Когато отмина най-предната редица, сто дула се целеха в нея.
	— Не стреляйте! — изврещя Боркен. — Заповядвам! Никой да не стреля!
	Той скочи от сандъка: Лицето му се кривеше от паника. Разпери широко ръце и отчаяно заподскача наоколо, опитвайки се да я прикрие с огромното си туловище. Никой не стреля. Холи изкуца настрани и се обърна с лице към тълпата.
	— Какви ги вършиш, по дяволите? € изкрещя Боркен. — Да не мислиш, че ще избиеш сто души с тая играчка?
	Холи поклати глава.
	— Не — тихо каза тя.
	После завъртя картечния пистолет към гърдите си.
	— Но мога да се самоубия.


>	32

	Хората мълчаха. Дъхът им заглъхваше в бездънната планинска тишина. Всички гледаха Холи. Тя държеше картечния пистолет наопаки, с дулото мъничко над сърцето си. Палецът й опипваше в спусъка. Бръчки на ужас прорязваха шишкавото лице на Боркен. Той подскачаше край сандъка и я гледаше с разширени очи.Тя го гледаше съвсем спокойно.
怔 Аз съм заложник, нали? — каза Холи. — Важна за тях, важна и за теб. Защото съм аз. Всичи държат на мен. Ти очакваш да сторят разни неща, за да ме спасят. Сега е твой ред. Хайде да видим на какво си готов, за да остана жива.
	Боркен я видя да поглежда към Ричър.
	— Ти не разбираш — изкрещя той. Гласът му трепереше от напрежение. — Нямам намерение да го убивам. Той ще остане жив. Положението се промени.
	— Как така се промени? — спокойно попита тя.
	— Канех се да го помилвам — обясни Боркен. Все тъй напрегнато. — Затова сме тук. Тъкмо щях да го обявя. Знаем кой е. Преди малко разбрахме. Съобщиха ни току-що. Бил е военен. Майор Джак Ричър. Герой. Награден е със „Сребърна звезда“.
	— И какво? — попита Холи.
	— Спасил е цял куп морски пехотинци — бързо отвърна Боркен. — В Бейрут. Обикновени войници. Измъкнал ги от горящ бункер. Докато е тук, морската пехота няма да ни нападне за нищо на света. Никога. Тъй че смятам да взема и него като заложник. Той е добра застраховка срещу морската пехота. Трябва ми.
	Тя го гледаше втренчено. Ричър също.
	— Присъдата се променя — каза Боркен. — Пет години принудителен труд. Само толкова. Нищо повече. Край на въпроса. Трябва ми жив.
	Гледаше я с лъчезарната усмивка на пътуващ търговец, сякаш всички проблеми бяха решени. Тя прехвърляше поглед от него към Ричър и обратно. Ричър гледаше тълпата. Тълпата беше сърдита. Циркът си тръгваше от града без представление. Ричър имаше чувството, че едновременно са пристъпили крачка напред. Сякаш искаха да проверят дали Боркен още има власт над тях. Холи го погледна и в очите й блестеше страх. Кимна лекичко. Едва забележимо. Казваше му, че каквото и да се случи, тя ще е в безопасност. Защитена от собствената си самоличност като с невидим магически плащ. Ричър също кимна. Без да се обръща, прецени разстоянието до дърветата зад себе си. Някъде около пет-шест метра. Ако хърлеше Фаулър в първата редица, дръпнеше веригата и хукнеше като луд, щеше да навлезе в гората, преди някой да вдигне оръжието. Пет-шест метра аванс, а и от блъскването на Фаулър щеше да му помогне. Значи четири или пет крачки, три-четири секунди. А между дърветата имаше доста добър шанс срещу куршумите. Представи си ги как плющят по дънерите от всички страни, докато той тича приведен на зиг-заг. Гората е най-добрият приятел на беглеца. Голям късмет трябва, за да улучиш тичащ човек между дърветата. Ричър прехвърли тежестта си на другия крак и усети как сухожилията му се обтягат. Усети прилива на адреналин. Схватка или бягство. Но в този момент Боркен отново разпери ръце. Вдигна ги като криле и насочи към хората страховитата мощ на очите си.
	— Взех решение — извика той. — Разбрахте ли?
	Настана дълго мълчание. Много дълго. После сто глави се отметнаха назад.
	— Да, сър! — изреваха сто гласа.
	— Разбрахте ли? — повтори Боркен.
	Стоте глави пак се отметнаха.
	— Да, сър! — изреваха стоте гласа.
	— Пет години принудителен труд — изрече Боркен. — Но само ако докаже кой е. Съобщиха ни, че този човек е спечелил състезание между снайперисти от морската пехота. Казват, че от километър можел шест пъти да улучи доларова монета. Затова аз ще се състезавам с него. На осемстотин метра. Спечели ли, ще живее. Загуби ли, ще умре. Разбрахте ли?
	Стоте глави се отметнаха.
	— Да, сър! — отвърнаха стоте гласа.
	Над тълпата отново се надигна глух шум. Но сега в него звучеше интерес. Ричър мислено се усмихна. Хората искаха представление. Боркен им го осигуряваше. Фаулър въздъхна с облекчение и измъкна от джоба си ключ. Мина отзад и разкопча белезниците. Веригата падна на земята. Ричър въздъхна и разтри китките си.
	После Фаулър пристъпи през навалицата към Холи. Застана пред нея. Тя се поколеба и погледна настрани. Боркен кимна.
	— Имаш честната ми дума — каза той, опитвайки се да запази поне част от достойнството си.
	Тя се озърна към Ричър. Той сви рамене и кимна. Тя също кимна и наведе очи към картечния пистолет. Щракна предпазителя и свали ремъка от рамото си. Усмихна се широко и пусна оръжието. Фаулър приклекна да го вземе. Боркен отново вдигна ръце.
	— Към стрелбището — извика той. — В колона. Свободни сте.
	Холи закуца към Ричър.
	— „Уимбълдън“ ли си спечелил? — тихо попита тя.
	Той кимна.
	— Значи можеш да победиш и сега? — настоя тя.
	Той кимна отново.
	— С вързани очи.
	— Мислиш ли, че ще е разумно? — тихо попита Холи. — Подобен тип няма да е много щастлив, ако загуби.
	Ричър сви рамене.
	— Щом иска да правим театро, ще си го получи. Сега не е на себе си. Първо ти го подхвана. Искам да го довърша. В крайна сметка ще ни бъде от полза.
	— Много да внимаваш, чу ли? — каза тя.
	— Само гледай — отвърна Ричър.


	Двете чисто нови мишени стояха една до друга в самия край на полигона. Тази на Боркен беше отляво, с надпис ЦРУ Отдясно стърчеше мишената на Ричър и върху сърцето й бе изписано ФБР. За да се увеличи разстоянието до максимум, бях придърпали дюшеците назад чак до дърветата. Ричър прецени, че ще трябва да стреля от около осемстотин метра. Никак нямаше да е лесно.
	Тълпата се бе разтегнала в неправилен полукръг зад дюшеците и около тях. По-близките мишени бяха захвърлени в храстите, за да не пречат. Няколко души държаха бинокли. Всички надничаха към края на стрелбището и гласовете им постепенно заглъхваха, отстъпвайки място на напрегнато очакване.
	Фаулър изтича надолу до оръжейната. Върна се с по една пушка във всяка ръка. Една за Боркен, една за Ричър. Бяха съвсем еднакви и струваха колкото малка семейна кола. Пушки „Барет 90“, калибър .50 инча. Дължина метър и двайсет, тегло почти десет килограма. С ръчно презареждане. Изстрелваха куршуми с диаметър сантиметър и четвърт. Не куршум, а същински снаряд.
	— По един пълнител на човек — каза Боркен. — Шест изстрела.
	Ричър взе пушката и я остави до краката си. Малкия Стиви избута хората по-назад от дюшеците. Боркен провери пушката и разгъна крачетата под цевта. Шумно зареди пълнителя. Лекичко остави оръжието върху дюшека.
	— Аз стрелям пръв — каза той.
	Падна на колене и намести туловището си зад пушката. Придърпа приклада удобно към рамото. Леко измести крачетата наляво и едва забележимо завъртя цевта надясно. Прещрака затвора и се прилепи към земята. Положи буза върху приклада и притисна око към оптическия мерник. Джоузеф Рей пристъпи напред и подаде на Ричър бинокъла си. Ричър кимна мълчаливо и го пое. Вдигна бинокъла пред гърдите си. Боркен обтегна пръст върху спусъка. Даде първия изстрел.
	От огромното дуло изхвръкнаха газове настрани и надолу. Над дюшека се вдигна прах. Пушката ритна назад и изтрещя. Грохотът прелетя над дърветата и след секунди отекна из планините. Сто чифта очи се врътнаха от Боркен към мишената. Ричър вдигна бинокъла и фокусира изображението на осемстотин метра.
	Изстрелът се оказа неточен. Мишената не беше засегната. Боркен огледна през мерника и се навъси. Пак гръмна и изчака прахът да се разсее. Ричър го набюдаваше. Боркен просто чакаше. Дишаше равномерно. Спокойно. После пръстът му се напрегна отново. Стреля втори път. Пушката ритна, изтрещя и отново се вдигна прах. Ричър пак вдигна бинокъла. Попадение. Върху дясното рамо на мишената имаше назъбена дупка.
	Над тълпата се надигна шепот. Биноклите тръгнаха от ръка на ръка. Постепенно шушукането замря. Боркен стреля отново. Прибърза. Все още не бе съвсем неподвижен. Ричър видя грешката. Не си направи труда да вдигне бинокъла. Знаеше, че грамадният куршум е отхвърчал към Айдахо.
	Тълпата пак зашушука. Боркен се вгледа през мерника. Ричър го гледаше как допуска грешка след грешка. Вече не можеше да се отпусне. Раменете му бяха напрегнати. Той стреля за четвърти път. Ричър върна бинокъла на Джоузеф Рей. Вече нямаше защо да гледа. Знаеше, че Боркен повече няма да улучи. В това състояние не би улучил и на четиристотин метра. Нито дори на двеста. Кой знае дали би улучил от упор.
	Боркен изстреля петия куршум, после шестия и бавно стана. Вдигна тежката пушка, за да провери с оптическия мерник онова, което вече знаеха всички.
	— Едно попадение — каза той.
	Отпусна оръжието и се озърна към Ричър.
	— Твой ред е. На живот или смърт.
	Ричър кимна. Фаулър му подаде пълнителя. Ричър провери пружината с палец. Натисна надолу първия патрон и усети мекото съпротивление. Куршумите блестяха. Излъскани на ръка. Снайперистки куршуми. Той се наведе и вдигна тежката пушка. Изправи я вертикално и зареди пълнителя. Не с тласък като Боркен. Намести го лекичко с длан.
	Разтвори крачетата на двуножника едно по едно. Щракна ограничителите им. Огледа стрелбището и остави пушката върху дюшека. Клекна до нея и залегна е пъргаво, неуловимо движение. Остана да лежи като мъртъв, изпънал ръце покрай пушката. Искаше му се да лежи още дълго. Беше уморен. До смърт. Но се размърда и плавно прилепи буза върху приклада. Намести рамо. Стисна с лява ръка цевта под мерника. Плъзна пръстите на дясната към спусъка. Прилепи дясното си око към мерника. Издиша.
	Снайперисткият изстрел на голямо разстояние е сбор от много неща. Започва с химията. Зависи от механиката. Освен това включва оптиката, геофизиката и метеорологията. А над всичко това стои човешката биология.
	Химията засяга експлозиите. Барутът в гилзата зад куршума трябва да експлодира съвършено, предсказуемо, мощно, мигновено. Трябва да тласне късчето метал през цевта с максимална скорост. Куршум калибър .50 тежи около петдесет и шест грама и половина. Лежи неподвижно един момент. След една хилядна от секундата изхвръква от дулото на път към целта с над три хиляди километра в час. Затова барутът трябва да избухне бързо, изцяло и мощно. Трудна химическа`задача. Тази експлозия трябва да бъде най-добрата в целия свят.
	След миг начело излиза динамита.Самият куршум трябва да е изработен съвършено. По-добре от всяко друго човешко изделие. Да е оформен със златарска точност. Да е напълно стандартен по тегло и размери. Идеално заоблен и обтекаем. Да понесе с лекота жестокото въртене по винтовите канали в цевта. Да се върти с бясна скорост из въздуха без ни най-малко отклонение от посоката.
	Цевта трябва да бъде права и стегната. Много е зле, ако нагряването от предишния изстрел промени формата й. Дулото трябва да бъде маса от съвършен метал с необходимата тежест, за да остане стабилно. Да погълне лекия трепет от зареждането, спусъка и ударника. Именно затова пушката в ръцете на Ричър струваше колкото скромен автомобил. Именно затова Ричър бе отпуснал лявата си ръка върху дулото. Успокояваше и последните неуловими вибрации.
	Оптиката играе важна роля. Дясното око на Ричър бе на два сантиметра от мерник „Лиополд и Стивънс“. Прецизен инструмент. Зад тъничките линии върху стъклото мишената изглеждаше съвсем дребна. Ричър се вгледа напрегнато в нея. После отпусна приклада. Видя как мишената изчезна и на нейно място нахлу небето. Той отново издиша и се загледа във въздуха.
	Защото геофизиката играе ключова роля. Светлината се движи по права линия. Единствено тя. Не и куршумите. Те са реални предмети и като всички други предмети се подчинхват на пиродните закони. Следват извивката на земното кълбо. На разстояние осемстотин метра и извивката съвсем не е малка. Куршумът излита от дулото, издига се над линията на прицела после я пресича и пада под нея. Описва идеална дъга, също като земята.
	Само че дъгата не е чак толкога идеална, защото още в първата хилядна от секундата земното притегляне се включва в него като мъничка упорита ръка. Куршумът няма как да го пренебрегне. Той представлява петдесет и шест грама олово в медна обвивка и лети с три хиляди километра в час, но гравитацията си знае работата. Отначало не й е лесно, ала скоро се намесва нейният най-добър съюзник. Триенето. Още в първата хилядна от секундата то забавя куршума и намесва все по-решително гравитацията в неговата съдба. С общи усилия триенето и гравитацията дърпат куршума надолу.
	Затова се прицелваш по-горе.Да речем, три метра над мишената тъй че сед осемстотин метра земната извивка и гравитацията да доведат куршума точно където трябва.
	Само че не се целиш точно над мишената. Защото тогава ще пренебрегнеш метеорологията. Куршумите преминават през въздуха, а въздухът се движи. Много рядко се случва да бъде напълно спокоен. Движи се в една или друга посока. Наляво, надясно, нагоре, надолу или в произволна комбинация.
	Ричър гледаше листата на дърветата и виждаше бавен, упорит ветрец от север. Сух въздух, леко движение от дясно на ляво през линията на прицел. Затова се прицели около два метра и половина надясно и три метра по-високо от избраната цел. Щеше да изстреля куршума, а природата имаше грижата да го насочи надолу и наляво.
	Оставаше само едно препятствие — човешката биология. Снайперистите са хора. Хората са пулсираща, тръпнеща маса от плът и мускули. Сърцето бие като огромна помпа, дробовете поемат и изтласкват големи количества въздух. Всеки нерв, всяко мускулче тръпне от микроскопични енергии. Никой не е съвършено спокоен. Дори и най-хладнокръвният човек се тресе невероятно. Нека от ударника до дулото има около метър. Ако цевта трепне с част от милиметъра, то след осемстотин метра куршумът ще се отклони с осемстотин части от милиметъра. Ефекта на натрупването. Ако например едва доловимо трепване на стрелеца отклони дулото с четвърт милиметър, куршумът ще прелети ѝ около двайсет и един сантиметър от целта. Ширината на човешка глава.
	Затова методът на Ричър бе да изчака. Просто да гледа лениво през мерника докато дишането му се изравни и сърцето започне да бие бавно. После лекичко да пидърпа спусъка и пак да изчака.После да отброи ударите на сърцето. Едно-и-две-и-три-и-четири. Да чава, докато ритъмът се забави. После да стреля между два удара. Точно когато трептенето на човешкото тяло е спаднало до абсолютния минимум.
	Чакаше. Издиша дълбоко и бавно.Сърцето му удари. После още веднъж. Той стреля. Прикладът го блъсна в рамото и от дюшека под дулото бликна облаче прах. Тежкият тътен на изстрела отекна от склоновете и се завърна към него сред вълна от развълнуван шепот. Не бе улучил. Бягащият силует с надпис ФБР на гърдите стоеше незасегнат.
	Той изчака праха да се разсее и огледа дърветата. Вятърът беше постоянен. Отново издиша и изчака сърцето му да се успокои. Стреля втори път. Тежката пушка ритна назад и изтрещя. Вдигна се прах. Тълпата се вгледа и замърмори. Пак нямаше попадение.
	Два неуспеха. Той въздъхна дълбоко и стреля още веднъж. Неточно. Пак. Отново неточно. Спря за по-дълго. Взстанови ритъма и стреля за пети път. Не улучи. Тълпата се въртеше неспокойно. Боркен пристъпи към него
	— Сега всичко зависи от последния изстрел — Захили се той.
	Ричър не отговори. В никакъа случай не би си позволил подобно разсейване. Нарушението на дишането, мускулното напрежение на дробовете и гърлото би било пагубно. Изчака. Сърцето му удари. Още веднъж. Той изстреля шестия куршум. Не улучи. Отпусна мерника и се вгледа в шперплатовата мишена. Нито едно попадение.
	Боркен го гледаше втренчено. С ням въпрос. Ричър се изправи на колене и вдигна пушката. Измъкна празния пълнител. Намести затвора. Плъзна пръст по изящно гравирания приклад. Сгъна крачетата. Внимателно сложи топлата пушка върху дюшека. Стана и сви рамене. Боркен го зяпаше с разширени очи. Озърна се към Фаулър. Фаулър отвърна с озадачен поглед. Току-що бяха видели как този човек стреля за живота си, без да улучи нито веднъж.
	— Знаеш правилата — тихо каза Боркен.
	Ричър стоеше спокойно. Гледаше синьото небе. Високо в стратосферата два самолета оставяха бели следи като черти, надраскани с тебешир.
	— Чакайте, сър — високо изрече Джоузеф Рей.
	Той излезе пред тълпата. Изгарящ от нетърпение. Самоуверен. Имаше нещо да каже. Беше един от малцината с истински военен опит и се гордбеше, че вижда онова, което не забелязват другите. Мислеше, че това го изтъква. Че го прави особено ценен.
	Рей се втренчи в дюшека и легна точно там, където бе лежал Ричър. Вгледа се към мишените в края на полигона. Затвори едно око и вдигна бинокъла пред другото като далекоглед. Фокусира го върху тичащия силует. После леко помръдна и се вгледа мъничко над рамото на мишената. Кимна.
	— Елате — каза той.
	Скочи на крака и изтича напред по стрелбището. Фаулър тръгна с него. След осемстотин метра Рей отмина мишената, без да я поглежда. Продължи да тича. Фаулър го следваше. Петдесет метра. Сто. Рей коленичи и погледна назад. Ориентира се по мишената и дюшека в далечината. Обърна се и изпъна ръка напред. Пак стана и измина още петдесет метра до едно определено дърво.
	Това бе самотна брезичка. Жилаво, упорито дръвче, опитващо да си пробие път нагоре сред високите борове. Дънерът му се кривеше ту насам, ту натам в борбата за въздух и светлина. Беше тънък, не повече от петнайсет-двайсет сантиметра. На метър и осемдесет над земята в него се врязваха шест дупки от куршуми. Широки пресни дупки от куршуми калибър 50. Три бяха подредени в идеално права вертикална черта, висока около осемнайсет сантиметра. Другите три описваха отдясно дъга, по средата вдлъбната навътре. Джоузеф Рей се втренчи в тях. После осъзна какво представляват. Ухили се. Шестте дупки изписваха върху бялата кора латинската буква „В“. Цялата буква заемаше площ приблизително дванайсет на осемнайсет сантиметра. Колкото шишкаво човешко лице.
	Фаулър се провря край Рей и облегна гръб на стъблото. Изпъна се и притисна глава към разкъсаните дупки. Вдигна бинокъла и погледна към дюшека в другия край на стрелбището. Прецени, че се намира на повече от сто и петдесет метра отвъд мишената. Тя пък беше на разстояние осемстотин метра от дюшека. Пресметна наум и ахна:
	— Хиляда метра.
	Фаулър и Джоузеф Рей се върнаха заедно. Рей отмерваше широки крачки по около метър. Фаулър броеше. Деветстотин и деветдесет крачки, деветстотин и деветдесет метра. Боркен коленичи върху дюшека и взе бинокъла на Рей. Затвори едно око и се вгледа в далечината. Едва различи бялото дръвче. Ричър го гледаше как се мъчи да прикрие изненадата по лицето си. Щом искаш представление — ето ти го, помисли той. Как ти харесва, шишко?
	— Добре — каза Боркен. — Да те видим винаги ли си такъв умник.


	Петимата пазачи без Джаксън стояха в редица. Излязоха напред и заеха места около Ричър и Холи. Хората се разотиваха мълчаливо. Подметките им скърцаха по каменистата земя. После този звук заглъхна и над стрелбището се възцари тишина.
	Фаулър се приведе над пушките. Пое по една във всяка ръка и се отдалечи между дърветата. Петимата пазачи свалиха пушките и дланите им звучно изплющяха по дървените приклади.
	— Добре. А сега малко принудителен труд — каза Боркен. Завъртя се към Холи. — И за теб също. Не си чак толкова ценна, по дяволите. Можеш да му помогнеш. Имам за него сериозна задача.
	Пазачите пристъпиха напред и ги поведоха след Боркен. Бавно слязоха през дърветата до Бастиона и продължиха по утъпканата пътека към командирската барака. Там спряха. Двама пазачи се отправиха към складовете. Върнаха се след пет минути с пушки на рамо. Първият носеше в лявата си ръка лопата, а в дясната лост. Вторият държеше две униформени ризи. Боркен ги взе и се обърна към Ричър и Холи.
	— Свалете си ризите — нареди той. — Ще облечете тези.
	Холи го погледна смаяно.
	— Защо?
	Боркен се усмихна.
	— Такава е играта. Ако не се върнете до вечерта, пускаме кучетата. Трябва ни вашият мирис, за да ги насъскаме.
	Холи поклати глава.
	— Няма да се събличам.
	Боркен я погледна и кимна.
	— Ще се обърнем. Но имаш само една възможност. Ако не го сториш, тия момчета ще ти помогнат, разбра ли?
	Той даде заповед и петимата пазачи се разпръснаха в полукръг срещу дърветата. Изчака Ричър да се обърне, после се завъртя на пети и отправи поглед нагоре.
	— Добре. Започвай.
	Чуха шумоленето на копчета и памучен плат. Чуха как старата риза пада на земята и новата заема нейното място. Чуха потракване на нокти по копчетата.
	— Готово — промърмори Холи.
	Ричър свали якето и ризата и потръпна от хладмия планински ветрец. Взе от Боркен новата риза и я навлече. Преметна якето на рамо. Боркен кимна и пазачът подаде на Ричър лоста и лопатата. Ричър ги пое и го погледа въпросително. Боркен посочи с изпъната ръка към дърветата право на запад.
	— Вървете сто метра на запад — каза той. — После още сто на север. Като стигнете, ще разберете какво да правите.
	Холи погледна Ричър. Той също я погледна и сви рамене. Тръгнаха заедно на запад между дърветата.


	След трийсет метра, щом дърветата ги закриха от поглед, Холи спря. Подпря се на патерицата и изчака Ричър да се върне.
	— Боркен — каза тя. — Знам кой е. Виждала съм името му в досиетата. Подозират го за въоръжен грабеж някъде в Северна Калифорния. Двайсет милиона в облигации, платими на предявител. Шофьорът на бронираната кола бил убит. Централата в Сакраменто разследва случая, но не стигна доникъде.
	Ричър кимна.
	— Негова работа е. Няма съмнение. Фаулър сам го призна. Казва, че имали двайсет милиона на Каймановите острови. Отнет от врага.
	Холи направи гримаса.
	— Това обяснява предателя в Чикаго — каза тя. — С двайсет милиона в банката Боркен може да си позволи доста приличен подкуп.
	Ричър пак кимна, този път по-бавно.
	— Имаш ли представа кой би приел подкуп? — запита той.
	Холи сви рамене.
	— Всички се жалват от заплатата.
	Той поклати глава.
	— Не. Помисли кой не се жалва. С цял куп облигации в джоба нашият човек изобщо не би се тревожил за пари.
	Тя отново сви рамене.
	— Не всички мърморят. Някои просто се примиряват. Като мен например. Само че аз май съм различна.
	Той я погледна. Отново закрачи напред.
	— Че си различна, различна си. Дума да няма.
	Каза го разсеяно, сякаш размишляваше върху думите. Изминаха още десетина метра. Ричър крачеше бавно, Холи куцаше покрай него. Той наистина размишляваше. Отново чу пискливия глас на Боркен: Холи е нещо повече от генералска дъщеря. Чу собствения й възмутен глас да пита: защо, по дяволите, всички смятат, че каквото и да се случи с мен, все е заради баща ми? Отново спря и я погледна праао в очите.
	— Коя си ти, Хол?
	— Знаеш коя съм — отвърна тя.
	Той поклати глава.
	— Не, не знам. Отначало мислех, че си обикновена жена. После мислех че си жена на име Холи Джонсън. След това се оказа агент от ФБР. После дъщеря на генерал Джонсън. А накрая Боркен ми каза, че си нещо повече. Холи е нещо повече от генералска дъщеря, точно така рече. Когато му врътна онзи номер, щеше да се надриска от страх. Ти си заложник от чисто злато, Холи, двайсет и четири карата. Тъй че коя си, по дяволите?
	Тя го погледна. Въздъхна.
	— Дълга история. Започнала е преди двайсет и осем години. В Белия дом се заинтересували от баща ми. Привлекли го за съветник. Често става така с най-перспективните. Там се сприятелил с един политик. Онзи мечтаел да стане конгресмен. Жена му била бременна, майка ми също. Той помолил родителите ми да станат кръстници, те пък помолили него. И така се случило, че човекът стоял до купела, когато ме кръстили.
	— А после? — запита Ричър.
	— После направил кариера — каза Холи. — Още е във Вашингтон. Сигурно си гласувал за него. Сега е президент.


	Ричър крачеше като насън. Непрекъснато се озърташе към Холи, която пъргаво куцаше до него. На сто метра западно от наказателната барака имаше гола камениста площадка. Двамата завиха и тръгнаха на север, срещу вятъра.
	— Къде отиваме? — попита Холи с тревожни нотки в гласа.
	Ричър спря изведнъж. Знаеше къде отиват. Отговорът долиташе с вятъра. Изби го студена пот. Кожата му настръхна. Сведе очи към инструментите в ръцете си, сякаш за пръв път виждаше такива неща.
	— Стой тук — каза той.
	Тя поклати глава.
	— Не. Където отидеш ти, там съм и аз.
	— Моля те, Холи — настоя той. — Остани тук, ако обичаш.
	Гласът му като че я изненада, но тя отново поклати глава и повтори:
	— Идвам с теб.
	Той я изгледа мрачно и продължи на север. Насилваше се да крачи към онова, което го чакаше. Петдесет метра. Всяка стъпка изискваше усилие на волята. Шейсет метра. Искаше да се завърти и да побегне. Просто да бяга, без да спира. Да се хвърли в буйната река и да изчезне накъдето му видят очите. Седемдесет метра. Спря.
	— Стой тук, Холи — повтори той. — Моля те.
	— Защо? — запита тя.
	— Не е за гледане — смутено призна той.
	Тя отново поклати глава и продължи. Той я догони. Усетиха мириса още преди да видят каквото и да било. Лек, сладникав, незабравим. Една от най-обикновените и най-страшните миризми в дългата и ужасна история на човечеството. Миризмата на прясна човешка кръв. Двайсет крачки, след като я усетиха, чуха звука. Влудяващото бръмчене на хиляди мухи.
	Джаксън висеше разпнат между два млади бора. Разперените му ръце бяха приковани за стъблата през дланите и над китките. Краката му, също разперени, бяха приковани за корените. Беше гол и осакатен. Ричър разбра, че е умирал поне няколко минути.


	Ричър стоеше неподвижно, втренчен в гъмжащата маса от лъскави сини мухи. Пребледнялата Холи бе изпуснала патерицата. Лицето й приличаше на зловеща восъчна маска. Тя падна на колене и повърна. Извъртя се от ужасната гледка и се просна по очи. Дращеше слепешком с пръсти в меката горска почва. Гърчеше се и крещеше сред бръмчащото горско безмълвие. Крещеше и плачеше.
	Ричър гледаше мухите. Очите му бяха безизразни. Лицето спокойно. Само едно трептящо мускулче в ъгъла на челюстта му издаваше някакво чувство. Няколко минути стоя неподвижно. Холи замлъкна и остана да лежи до него. Ричър пусна лоста. Преметна якето си на един нисък клон. Пристъпи право пред тялото и започна да копае.
	Копаеше с тиха ярост. Забиваше лопатата с все сила. Срязваше корените с дивашки удари. Когато срещаше камъни, вадеше ги на купчина. Холи седна и го загледа. Гледаше пламналите очи на спокойното лице и издутите мускули по ръцете му. Следеше безмилостния ритъм на лопатата. Мълчеше.
	От работата му стана горещо. Мухите взеха да се интересуват от него. Зарязаха трупа на Джаксън и забръмчаха около главата му. Той не им обърна внимание. Продължи да работи задъхан, додето потъна на два метра в земята. После подпря лопатата на едно дърво. Избърса потта с ръкав. Мълчаливо. Взе лоста и пристъпи към мъртвеца. Пропъди мухите. Измъкна гвоздеите от лявата ръка. Трупът на Джаксън провисна на една страна. Лявата ръка сочеше нелепо към ямата. Мухите литнаха с ядно бръмчене. Ричър пристъпи към дясната ръка. Измъкна гвоздеите. Трупът рухна право в ямата. Падането строши и двата му глезена. Ричър издърпа гвоздеите от ходилата. Трупът се прекатури в гроба. Въздухът почерня от мухи, бръмченето им стана оглушително. Ричър скочи долу и изпъна тялото. Скръсти ръцете му на гърдите.
	Изкатери се навън. Без да губи нито секунда, грабна лопатата и започна да засипва ямата. Работеше неуморно. Мухите изчезнаха. Той продължаваше да работи. Пръстта бе прекалено много. Струпа се нависоко, както става с всички гробове. Той я приглади грижливо и захвърли лопатата. Наведе се и взе камъните. Огради с тях могилката. Най-големия сложи отгоре вместо паметник.
	После спря неподвижно — задъхан, потресен, нашарен с петна от пръст и пот. Холи го гледаше. Заговори за пръв път от един час насам.
	— Да се помолим ли?
	Ричър поклати глава.
	— Късно е вече — тихо отвърна той.
	— Добре ли си? — запита тя.
	— Кой е предателят? — запита той на свой ред.
	— Не знам.
	— Ами тогава помисли, ако обичаш — яростно каза той.
	— Какво друго мислиш, че правя? — озъби се тя. — Какво мислиш, че правя от един час насам, по дяволите?
	— Кой е тогава? — запита той. Все тъй яростно.
	Тя помълча. Отново се успокои.
	— Всеки може да бъде. В Чикаго са сто агенти.
	Седеше сред гората — дребна, жалка, безпомощна. Бе вярвала в тези хора. Сама му го каза. Вярваше им с наивна самоувереност. Вярвам на своите, така каза. Изведнъж го заля вълна от нежност към нея. Смазваща нежност. Не жалост, не състрадание, просто`убийствена нежност към добър човек, чийто прекрасен свят изведнъж се е оказал мръсен и прогнил. Гедаше я с надеждата тя да забележи това. Тя също го погледна с просълзени очи. Той протегна ръце. Тя ги стисна. Той я вдигна в прегръдките си. Стисна я здраво. Гърдите й се притиснаха до разтуптяното му сърце. Сълзите обляха врата му.
	После дланите й се озоваха зад главата му и го притеглиха още по-близо. Тя извъртя лице нагоре и го целуна. Целуваше жадно и яростно. Ръцете й се сплетоха зад тила му. Той усети парещия й дъх. Колеичи и лекичко я положи върху меката пръст. Пръстите и започнаха да разкопчават ризата му. Той разкопчаваше нейната.
	Любиха се голи насред гората — трескаво, страстно жадно, сякаш искаха да победят самата смърт. После останаха да лежат прегърнати, задъхани  изтощени. Гледаха слънчевите лъчи, падащи между листата.


	Той я погали по косата и усети как дишането й се успокоява. Продължи да я прегръща, гледайки как из слънчевите лъчи над нея танцуват златни прашинки.
	— Кой знаеше какво вършиш в понеделник? — запита най-сетне.
	Тя се замисли. Не отговори.
	— И кой не е знаел за Джаксън тогава? — отново запита той.
	Мълчание.	— И на кого не му липсват пари?
	Мълчание.
	— Кой е нов Кой е бил толкова близо до Боркен, че да бъде подкупен? Преди време. Може би при разследването на обира в Калифорния.
	Тя потръпна в прегъдките му.
	— Четири въпроса, Холи — каза той. Към кого сочат?
	Тя обмисли всички възможности. Беше като процес на елиминиране. Алгоритъм. Прецеждаше имената. Първият въпрос отхвърли повечето от тях. С втория отпаднаха още няколко. Още имена при третия. Четъртият се оказа решаващ. Тя отново потръпна и каза: — Има само две възможности.

>	32

	Милошевич и Броган бяха най-отзад във военния хеликоптер. Макграт, Джонсън и адютантът се бяха натъпкали на средните седалки. Екипажът седеше отпред. Излетяха от Силвърбърг и се понесоха с рев на северозапад — ниско, с приведен нос за максимална скорост. Хеликоптерът беше стар „БеԻ“ с нов двигател след основен ремонт и гонеше двеста километра в час, от което шумът вътре ставаше непоносим. Затова Макграт и Джонсън трябваше да крещят в микрофоните с надеждата, че отсреща ще ги разберат.
	Макграт имаше връзка с Хувър Билдинг. Мъчеше се да разговаря с Харланд Уебстър. С една ръка закриваше микрофона, с другата притискаше слушалката към ухото си. Говореше за ракетното поделение. Не знаеше дали Уебстър го чува. Просто повтаряше и повтаряше до прегракване. После щракна лостчето и смъкна слушалките. Метна ги на втория пилот.
	Джонсън разговаряше с базата Питърсън“. Все още нямаха връзка с поделението Нареди след два часа всички нови данни да се прехвърлят по шифров канал в подвижния команден пункт. Не разбра какво му отговориха. Смъкна слушалките и погледна Макграт въпросително. Макграт сви рамене. Хеликоптерът продължаваше да се носи напред.


	Харланд Уебстър чу как оглушителният трясък изведнъж секна. Той остави слушалката сред стихналия кабинет. Приведе се напред и позвъни на секретарката.
	— Кола.
	Отиде до асансьора и слезе в гаража. Тръгна към лимузината. Шофьорът държеше вратата отворена.
	— В Белия дом — каза Уебстър.
	Този път шофьорът си премълча. Включи двигателя и подкара навън. Излезе по стръмната рампа и се вмъкна в натовареното следобедно движение. Мълчаливо изминаха километър и половина. В Белия дом насочиха Уебстър към същата стая. Наложи му се да изчака четвърт час. Най-сетне влезе Декстър. Явно не се радваше да го види толкова скоро.
	—Откраднали са ракети — каза Уебстър.
	 Какви ракети? — запита Дексър.
	Уебстър разказа каквото знаеше. Декстър слушаше. Без да кима. Бз да задава въпроси. Без каквато и да било реакция. Просто накрая му заръча да чака в стаята&



Военният хеликоптер кацна върху една чакълеста отбивка на двеста метра от мястото, където пътят за Йорк навлизаше в правата теснина между хълмовете. Пилотът не изключи двигателя. Петимата пътници изскочиха навън и побегнаха приведени от бурния вихър на витлата. На пътя пред тях имаше коли. Безредно струпани военни автомобили преграждаха асфалта. Един от тях бавно завиваше в теснината между скалните стени. Довърши завоя и се отправи към тях. На петдесет метра намали скоростта и спря. Генерал Джонсън излезе напред. Колата отново потегли и спря до него. Беше нов шевролет, боядисан в скучен масленозелен цвят. От двете му страни и върху предния капак имаше големи бели букви и цифри. Отвътре излезе някакъв офицер. Той козирува на генерала и изтича да отвори всички врати. Петимата се вмъкнаха вътре и шевролетът подкара на север към струпаните автомобили.
	— Командният пункт наближава, сър — каза офицерът. — До четирийсет минути ще е тук. Свързочните камиони са на един час път след него. Предлагам да изчакате в колата. Навън става студено.
— Някаки вести от ракетното поделение? — запита Джонсън.
	Офицерът поклати глава .
	— Никакви, сър.

	Уебстър чака почти цял час. Най-сетне вратата на малката бяла стаичка се открехна. На прага стоеше агент в син костюм, Тънка жичка се виее изпод яката към слушалката в ухото му.
	— Заповядайте с мен, сър — каза агентът.
	Докато Уебстър ставаше, онзи вдигна ръка и изрече нещо в ръкава си. Уебстър го последва по тихия коридор към асансьора. Асансьорът беше малък и бавен. Свали ги на първия етаж. Продължиха по друг тих коридор и спряха пред бяла врата. Агентът почука само веднъж и отвори.	Президентът седеше зад бюрото си, бе извъртял стола така, че да е с гръб към кабинета. Гледаше през бронираните прозорци към гъстеещия мрак над градината,Декстър седеше в кресло отстрани. Никой не предложи на Уебстър да седне. Президентът не се обърна. Заговори веднага щом чу вратата да щраква*
	— Да допуснем, че съм съдия ‖ каза той. — Да допуснем, че ти си ченге и идваш да искаш заповед за обиск
	Уебстър виждаше отражението на президента в дебелото стъкло. Вместо лице имаше само неясно розово петно.	— Добре, сър, да допуснем.
	— С какво разполагаш? — запита президентът. — И с какво не разполагаш? Дори не си сигурен, че Холи е там. Имаш на място таен агент и той не го потвърждава. Само гадаеш, това е. Ами ракетите? Военните загубили радиовръзка. Може да е временно. Може да има цял куп причини, Твоят агент не споменава за ракети.
	— Може да има затруднения, сър — каза Уебстър. “ Наредено му е да се пази. Не е футболен коментатор, а агент под прикритие, нали? Не може да хукне из гората, когато му се прииска.
	Президентът кимна. Розовото петно въху стъклото подскочи нагоре-надолуПоне донякъде му съчувстваше.
I  Разбираме, Харланд — каза той. — Наистина. Но би трябвало да предположим, че при събития от подобен мащаб човекът ще се напрегне докрай, нали? Нямаш обаче никакви вести. Тъй че идваш при нас само с шепа догадки.
	Уебстър разпери ръце. Заговори право към тила на президента.
	— Сър, работата е дебела. Те  въоръжават, взимат закожници говорят за откъсване от държавата.
	Президентът кимна.*	— Не разбираш ли, че тъкмо там е цялата работа? — каза той. — Ако ставаше дума за шепа смахнати с бомба в някоя горска колиба, тутакси щяхме да те пратим натам. Но не е така. Можем да се изправим пред най-тежката конституционна криза от 1860 година насам.
	— Значи сте съгласни с мен — каза Уебстър. — Приемате ги сериозно.
	Президентът поклати глава. Печално, сякаш бе разтревожен, но не се изненадваше.
	— Не — каза той. — Не ги приемаме сериозно. Именно затова проклетата история става толкова сложна. Те са шепа наивни идиоти, които виждат навсякъде заговори и съзаклятия, дрънкат за независимост на някакво си жалко парче безполезна земя. Но въпросът е друг: как да реагира една зряла демократична нация? Дали да ги избие до крак, Харланд? Така ли реагира една зряла нация? Трябва ли да хвърли цялата си убийствена мощ срещу шепа слабоумни граждани? От едно поколение насам упрекваме най-сурово руснаците за тия неща. И сега да сторим същото?
	— Те са престъпници, сър — каза Уебстър.
	— Да, така е — кротко се съгласи президентът. — Те са фалшификатори, притежават незаконни оръжия, не плащат данъци, проповядват расова ненавист, може дори да са ограбили бронирана кола. Но всичко това са подробности, Харланд. А цялостната картина е, че имаме работа с недоволни граждани. И как ще реагираме? Окуражаваме недоволните граждани в цяла Източна Европа да се вдигнат на борба за национално самоопределение,нали така? Е, как да постъпим със собствените си недоволни раждани, Харланд? Война ли да им обявим?

Уебстър стисна зъби. Зави му се свят. Сякаш се задушаваше сред дебелите килими, меките цветове на стените и ароматизирания въздух в Овалния кабинет.
	— Те са престъпници — повтори той. Не се сещаше какво друго да каже.
	Президентът кимна. Все още му съчувстваше.
	— Да, така е — отново се съгласи той. — Но погледни цялостната картина, Харланд. Помисли кое е най-тежкото им престъпление. Най-тежкото им престъпление е че мразят своето правителство. Накажем ли ги заради него, можем да се изправим пред криза. Както вече казахе, може би има шейсет милиона американци, готови да прекрачат чертата. Сегашната администрация много добре осъзнава това, Харланд. И ще стъпва на пръсти.
	— Ами Холи? — запита Уебстър. — Нима ще я пожертвате току-така?
	Настана дълго мълчание. Президентът продължаваше да седи с гръб към него.
	— И тя е една от пречките да реагирам — тихо изрече той. — Нямам право да приемам нещата лично. Не разбираш ли? Една лична, емоционална, гневна реакция ще бъде грешка. Пагубна грешка. Мога само да чакам и да мисля. Обсъдих това с генерала. Разговаряхме часове наред. Откровено казано, Харланд, той е готов да ме заплюе, и да си призная, не го упреквам. Най-старият ми приятел е готов да ме заплюе. Тъй че не ми говори за жертви, Харланд. Защото в този кабинет друго не се и прави. Човек слага националния интерес над приятелството, над собствената си личност. През цялото време. Това е да си президент.
	Отново настана дълго мълчание.
	— И тъй, какво заповядвате, господин президент? — запита Уебстър.
	Ново мълчание.
	— Нищо не ти заповядвам — каза президентът. — Заповядвам лично да се заемеш със случая. Заповядвам да дойдеш при Декстър в понеделник сутринта, ако още има защо.


	Никой не остана в колата. Не ги свърташе на едно място. Излязоха сред планинския хлад и закрачиха безцелно наоколо. Джонсън и адютантът отидоха с шофьора на север да огледат мястото за командния пункт. Макграт, Броган и Милошевич стояха малко по-настрани. Макграт пушеше, унесен в размисли. От време на време хлътваше обратно в армейския шевролет да използва телефона. Обади се на щатската полиция, електрическата компания, телефонната компания и горската охрана.
	Броган и Милошевич се поразходиха на север. Откриха бронирана кола. Не танк, а нещо като бронетранспортьор. Наблизо стоеше офицерът, който ги бе посрещнал, заедно със седем-осем войници. Едрите, мълчаливи мъже разпъваха палатки на завет под скалите край пътя. Броган и Милошевич им кимнаха, после поеха обратно. Върнаха се при Макграт и зачакаха.
	След четирийсет минути всички чуха далеч на юг глухото бучене на мощни дизели. Звукът се засили и ненадейно избухна иззад завоя. Зададе се колона камиони. Големи, ъгловати каросерии, вдигнати високо върху масивни шасита с огромни колела. Чакълът глухо хрущеше под тежките гуми. Наближаваха бавно, с мощен рев. Офицерът от колата изтича да ги посрещне. Посочи им къде да спрат. Камионите пропълзяха край него и спряха по двойки точно пред входа на скалната теснина.
	Бяха четири. Боядисани на черни и зелени петна, със закачени отстрани маскировъчни мрежи, номера и големи бели звезди. Над покривите на първите два стърчаха антени. Другите два бяха за настаняване. В четирите ъгъла на всеки камион имаше хидравлични опори. Шофьорите ги спуснаха, за да облекчат колелата. После изключиха двигателите и тежкият дизелов рев заглъхна в планинската тишина.
	Шофьорите наскачаха от кабините. Изтичаха отзад да отворят вратите. Бръкнаха вътре и разгънаха къси алуминиеви стълбички. Качиха се и включиха осветлението. Из каросериите припламнаха зелени лампички. Шофьорите отново излязоха. Строиха се и козируваха на офицера.
	— На ваше разположение, сър — каза старшият.
	Офицерът кимна. Посочи към шевролета.
	— Върнете се с тая кола. И забравете, че сте били тук.
	Старшият козирува отново.
	— Тъй вярно, сър.
	Четиримата шофьори тръгнаха към шевролета. Чакълът хрущеше звънко под ботушите им в тихата нощ. Седнаха в колата и включиха двигателя. Завиха по пътя и изчезнаха на юг.


	Когато се върна в кабинета си, Уебстър завари психологическия портрет на Боркен и един посетител. Мъж със зелена униформа, тютюнев шлифер и съвсем късо подстригана, леко оредяла стоманеносива коса. Възраст около петдесет, петдесет и пет години. Под мишница стискаше ожулено кожено куфарче, до краката му лежеше стара пътна чанта.
	— Разбрах, че искате да разговаряте с мен — каза непознатият. — Аз съм генерал Гарбър. Дълги години бях командир на Джак Ричър.
	Уебстър кимна.
	— Заминавам за Монтана — каза той. — Можем да поговорим там.
	— Предвидихме това — отвърна Гарбър. — Ако Бюрото може да уреди полет до Калиспел, военновъздушните сили ще ни поемат оттам с хеликоптер.
	Уебстър кимна отново. Позвъни на секретарката. Беше си тръгнала. Той изруга.
	— Моят шофьор чака долу — каза Гарбър. — Ще ни откара до „Андрюс“.
	По пътя Уебстър се обади от колата и когато пристигнаха, реактивният самолет на Бюрото вече ги чакаше. Двайсет минути след като напусна Белия дом, директорът летеше на запад от столичния център. Запита се дали президентът чува рева на двигателите през бронираните стъкла.


	Техниците от авиацията пристигнаха със свързочните камиони един час след установяването на командния пункт. Този път бяха само два. Първият приличаше на предишните — голям, висок, ъгловат, с хидравлични опори и алуминиева стълбичка. Вторият представляваше дълга и ниска платформа с голяма сателитна антена върху сложна шарнирна система. Щом спря, системата заработи и завъртя чинията към самолетите, изгубени нейде на единайсет километра в притъмняващото небе. Засече ги и прецизната електроника се зае да следи подвижните сигнали. Сред непрестанен шум на двигатели антената се въртеше толкова бавно, че окото едва я усещаше. Техниците изтеглиха от платформата кабел с дебелина на младо дръвче и го включиха в едно странично гнездо на закрития камион. После се изкатериха вътре да включат апаратурата.
	Макграт се качи при войниците в бронетранспортьора. Изминаха около километър и половина на юг и видяха край пътя кола на щатската полиция. След кратък разговор с Макграт полицаят отвори багажника. Извади комплект червени лампички и пътни знаци. Войниците изтичаха на юг и сложиха две мигащи светлини край голям надпис: Опасно! Свличане! Върнаха се на север и сложиха три лампички пред друг надпис: Спри! Мостът е разрушен! Минаха още петдесет метра на север и преградиха с лампи целия път. Между тях наслагаха знаци: пътят затворен. Когато полицейската кола ги заобиколи на зигзаг и изчезна на юг, войниците измъкнаха брадви и се захванаха да секат дървета. С тежък рев и свистене на гуми бронетранспортьорът ги избутваше към платното. Подреждаха дънерите на зигзаг. Между тях можеше да мине кола, но съвсем бавно, с много завои. Двама войници останаха на пост. Другите се върнаха на север заедно с Макграт.
	Джонсън беше в командния пункт. Имаше връзка с базата „Питърсън“. Новините не бяха добри. Ракетното поделение мълчеше от осем часа. Джонсън имаше едно твърдо правило. Бе го научил от горчив опит във виетнамските джунгли. То гласеше: щом нямаш радиовръзка с някое поделение за повече от осем часа, смятай го за напълно загубено.


	Уебстър и Гарбър мълчаха през целия полет. Така бе решил Уебстър. Като стар бюрократ знаеше, че каквото и да чуе от Гарбър, ще трябва да го изслуша повторно, когато най-сетне събере целия екип. Затова кротко седеше сред воя на реактивните двигатели и четеше психологическия портрет на Боркен. От време на време Гарбър го поглеждаше въпросително, но той се правеше на разсеян. Нямаше смисъл да обяснява сега, след като скоро щеше да каже всичко пред Макграт и Джонсън.
	В Калиспел ги посрещна хладна, навъсена вечер. Под шума на моторите притичаха бързо по пистата към военния хеликоптер. Гарбър се представи на втория пилот, който разгъна стълбичката. После двамата с Уебстър се изкатериха вътре и седнаха където им казаха. Вторият пилот ги подкани със знаци да закопчават коланите по-бързо и обясни, че полетът ще трае около двайсет и пет минути. Уебстър кимна и се вслуша в грохота на двигателя, който отново ги издигаше във въздуха.


	Генерал Джонсън тъкмо привършваше поредния дълъг разговор с Белия дом, когато чу пърпоренето на хеликоптера. Застана на прага и го видя да слиза над същата чакълеста отбивка на двеста метра южно от командния пункт. Видя как два силуета изскочиха от кабината и се приведоха. Хеликоптерът се издигна, наведе нос и полетя обратно на юг.
	Джонсън тръгна нататък и пресрещна новодошлите на половината път. Кимна на Гарбър и дръпна Уебстър настрани.
	— Нещо ново?
	Уебстър поклати глава.
	— Все същото. Белият дом залага на сигурно. А при вас?
	— Нищо — каза Джонсън.
	Уебстър кимна. Нямаше какво повече да си кажат.
	— С какво разполагаме тук? — запита той.
	— Ако се интересуват от Белия дом, не разполагаме с нищо — каза Джонсън. — Имаме два разузнавателни самолета. Официално провеждат учения. Имаме осем морски пехотинци и бронетранспортьор. Също на учения. Командирите им знаят къде са, но не питат защо.
	— Преградихте ли пътя? — запита Уебстър.
	Джонсън кимна.
	— Да, сега сме съвсем сами.


>	34

	Ричър и Холи седяха сред гората, облегнати на две съседни борчета. Гледаха надгробната могила на Джаксън. Седяха така, докато дневната светлина взе да помръква. Не разговаряха. В гората захладня. Идваше времето за решение.
	— Връщаме се — каза Холи.
	Не питаше, просто го казваше. Гласът й звучеше потиснато. Ричър не отговори. Дишаше равномерно и гледаше настрани, унесен в мисли. Отново усещаше нейния вкус и аромат. Косата, очите. Устните. Тялото й — силно, стройно и нетърпеливо под неговото.
	— Свечерява се — каза тя.
	— Рано е още — отвърна той.
	— Трябва — настоя тя. — Ще пуснат кучетата.
	Той отново не отговори. Просто седеше, устремил поглед в далечината.
	— Няма къде да отидем — каза тя.
	Ричър бавно кимна и стана. Протегна се и тихо охна, когато уморените мускули изпукаха. Помогна на Холи да се изправи, взе якето си от клона и го навлече. Остави лоста да се търкаля в праха до лопатата.
	— Тази нощ напускаме — каза той. — Утре лайното ще се натресе във вентилатора. Денят на независимостта.
	— Да, но как? — запита тя.
	— Още не знам.
	— Не поемай рискове заради мен.
	— Заслужаваш си — каза той.
	— Защото съм аз ли?
	Той кимна.
	— Защото си ти. Не заради баща ти. Или заради скапания ти кръстник. Между другото,не гласувах за него.
	Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устните.
	— Пази се, Ричър.	— Искам само да бъдеш готова— каза той. — Някъде към полунощ.
	Тя кимна. Извървяха стоте метра на юг до каменистата полянка. Завиха и изминаха стоте метра на изток. Излязоха от гората право срещу петимата пазачи, които ги чакаха в полукръг. Четири пушки* По средата стоеше ДжоузХф Рей. Явно бе старши на групата, защото държеше пистолет „Глог 17“.
	— Тя се връща в стаята — каза Рей. — Ти отиваш в наказателната барака.
	Пазачите се разделиха. Двама застанаха край Холи. Очите й пламнаха заплашително и те не посмяха да я хванат за лактите. Просто тръгнаха бавно до нея. Тя се обърна и поггедна към Ричър.
	— Пак ще се видим, Холи — подвикна той.	— Не разчитайте на това, мистър Джонсън — разсмя се Рей.
	Той придружи Ричър до наказтелната барака. Извади от джоба си ключ и отключи. Отвори вратата. Бутна Ричър навътре, готов да стреля всеки момент. После влезе след него, затвори вратата и пак я заключи.
	По размери и форма наказателната барака приличаше на командирската. Но беше съвсем празна. Голи стени без прозорци, електрически крушки с дебела телена мрежа. На пода в дъното бе изрисуван с жълта боя правилен квадрат, приблизително трийсет на трийсет сантиметра. Нямаше нищо друго.
	— Застани на онзи квадрат — нареди Рей.
	Ричър кимна. Познаваше процедурата. Много тежко наказание — да стоиш мирно час подир час, без да помръдваш. Беше чувал за него. Веднъж дори бе видял последствията. След първите няколко часа започва болката. Отначало в гръбнака, сетне се разпростира от прасците нагоре. Към втория или третия ден подутите глезени започват да се пропукват, бедрените кости избиват нагоре, а шията хлътва.
	— Хайде, заставай — каза Рей.
	Ричър пристъпи към ъгъла на бараката и се наведе. Демонстративно избърса пода с длан. Завъртя се и седна удобно между двете стени. Изпъна крака и събра ръце зад тила си. Кръстоса глезени и се усмихна.
	— Трябва да стоиш на квадрата — обади се Рей.
	Ричър го погледна. Снощи бе казал: мене слушай, разбирам от танкове. Значи бивш войник. Редник в моторизирана част. Вероятно зареждач или водач.
	— Ставай — нареди Рей.
	Дай на редник задача и от какво ще се бои най-много? От това, че ако не я свърши, началството ще го сдъвче. Просто и ясно.
	— Ставай, дявол да те вземе — каза Рей.
	Затова или си свършва работата добре, или крие провала. Откакто свят светува нито един редник не е отишъл при офицера да каже: не можах да го свърша, сър.
	— Наредих ти да станеш, Ричър — тихо изрече Рей.
	Ако се провали, пази го в тайна. Така е далеч по-добре.
	— Искаш да стана ли? — запита Ричър.
	— Да, ставай.
	Ричър поклати глава.
	— Накарай ме, ако можеш, Джо.
	Рей се замисли. Мисловният му процес течеше сравнително бавно. Движенията на тялото издаваха докъде е стигнал. Отначало дулото на глока се надигна. После пак слезе надолу. Да засреляш затворник значи да признаеш собствения си неуспех. Все едно да речеш: не можах да го свърша, сър.После Рей погледна ръцете си. Озърна се към Ричър. Изви глава настрани. Ръкопашният бой отпадаше. Стоеше, скован от нерешителност.
	— Къде си служил? — запита Ричър.
	Рей сви рамене.
	— Тук-там…
	— Къде по-точно? — настоя Ричър.
	— Два пъти бях в Германия. И участвах в „Пустинна буря“.
	— Водач?
	— Зареждач.
	Ричър кимна.
	— Добра работа свършихте там. И аз бях в „Пустинна буря“. Видях как ги подредихте.
	Рей кимна. И както бе очаквал Ричър, той охотно налапа въдицата. Щом не можеш да победиш някого, привлечи го към себе си. Рей небрежно пристъпи наляво, Седна долу и подпря гръб на вратата. Отпусна глока върху бедротко си. Кимна отново.
	— Голям пердах им теглихме.
	— И още как — потвърди Ричър. — Страхотен пердах беше. Значи Германия и пустинята. Хареса ли ти там?

— Не особено.
	— А системата им хареса ли ти?
	— Каква система? — изненада се Рей.
	— Правителствената — обясни Ричър. — Законите, правата и тъй нататък.
	Рей се озадачи.
	— Нямам представа. Не съм се интересувал.
	— Тогава откъде знаеш, че са по-добри от нашите?
	— Кой казва, че са по-добри? — запита Рей.
	— Ти го каза. Снощи ми разправяше колко зле било в Америка. Значи навсякъде другаде трябва да е по-добре, нала така?
	Рей повлати глава.
	— Не съм казвал такова нещо.
	— По-добре ли е там, или не? — настоя Ричър.
	— Нямам представа — каза Рей, — Сигурно. Много неща са се объркали в Америка.
	Ричър кимна.
	— Много неща. Напълно си прав. Но ще та кажа нещо. В Америка е по-добре, отколкото където и да било. Знам, защото съм обиколил цял свят. Навсякъде е по-зле. Далеч по-зле. Много неща са се объркали в Америка, но другаде бъркотията е направо страшна. За това трябва да си помислите.
	Рей го погледна в полумрака.
	— Мислиш ли, че грешим?
	Ричър кимна.
	— Знам, че грешите. Със сигурност. Всичко, дето ми го надрънка, е чиста глупост. Всичко. Няма такава работа.
	— Има — отвърна Рей. — Бо го каза.
	— Размърдай си мозъка, Джо. Бил си в армията. Знаеш я как работи. Мислиш ли, че могат да организират нещо толкова важно и да го запазят в тайна? Случило ли се е поне веднъж да ти дадат чифт еднакви ботуши?
	Рей се разсмя.
	— Къде ти.
	— Точно така — каза Ричър. — Е, щом не могат едни скапани ботуши да уредят като хората, как ще организират всички тия неща, дето ви ги разправя Боркен? Ами тайните предаватели във всяка нова кола? Да не мислиш, че Детройт може да го направи? Нали ще им се наложи да връщат всяка втора кола, защото не работи както трябва. Обичаш ли да залагаш, Джо?
	— Защо?
	— Според теб какви са шансовете? Да организират такъв огромен заговор и да го пазят в тайна години наред?
	По лицето на Рей бавно се разля широка усмивка и Ричър разбра, че е загубил. Все едно говореше на стените. Или учеше шимпанзе да чете.
	— Ами че те не го опазиха в тайна — победоносно заяви Рей. — Ние ги разкрихме. Нали ти казах, Бо има доказателства. Изобщо не е тайна. Затова сме тук. Бо е прав, казвам ти. Той е умно момче.
	Ричър затвори очи и въздъхна.
	— Дано. Много ум ще му трябва тепърва*
	— Умно момче е — повтори Рей. — И умее да убеждава. Обединява ни. По-рано тук имаше десетина групи. Водачите им ги изоставиха и избягаха. Всички хора дойдоха рри Бо, защото му вярват. Той е умно момче, Ричър, и освен него нямаме друга надежда. Зарежи тая работа. Никого няма да разубедиш. Всички до един го обичаме и вярваме, че каквото върши е правлно.
	— Ами Джаксън? — запита Ричър. — И това ли беше правално?
	Рей сви рамене.
	— Джаксън беше шпионин. Случват се такива гадости. Бо е проучил историята. И през 1776 година е било същото, прав ли съм?Англичаните имали шпиони навсякъде. А пък нашите ги бесели. Разни бабички имат в дворовете си прочути стари дъбове, на които са висели английски шпиони. Някои взимат по долар и половина само за да ги погледнеш. Знам, веднъж ходих да гледам.
	— В колко часа гасят светлините? — запита Ричър.
	— Точно в десет — каза Рей. — Защо?
	Ричър помълча. Огледа го. Припомни си целия разговор. Взря се в мършавото, енергично лице. Надникна в безумния блясък на хлътналите очи под костеливото чело.
	— След като изгасят светлините, трябва да ида на едно място — каза той.
	Рей се разсмя.
	— И си въобразявш, че ще те пусна?
	Ричър кимна.
	— Ако ти се живее.
	Рей вдигна пистолета от бедрото си и се прицели в главата на Ричър.
	— Нали виждаш какво си имам?
	— Преди да натиснеш спусъка, ще си мъртъв - каза Ричър
	— Спусъкът е тук — възрази Рей,— Ти си чак отсреща.
	Ричър многозначително вдигна ръка. Приведе се напред и заговори с напрегнат шепот.
	— Всъщност не бива да ти го казвам. Но ни предупредиха, че може да срещнем някои по-умни момчета, и разрешиха да им обясним това-онова, ако се наложи от обстоятелствата.
	— Какви обстоятелства? — запита Рей. —за какво бовориш?
	— Ти беше прав — каза Ричър. — Повечето неща са верни. Има неточности, но това е, защото разпръскваме тук-там по малко дезинформация.
	— За какв говориш? — повтори Рей.
	Ричър сниши гласа си до шепот.
	— Аз съм оъ световната армия. Командир на нейното разузнаване. Имам в гората пет хиляди войници от ООН. Предимно руснаци и малко китайци. Наблюдаваме ви от спътници. В момента над тази барака има рентгенова камера. А към главата ти е насочен лазерен лъч. Разработен по технологията „Междузвездни войни“.
	— Шегуваш се — каза Рей.
	Ричър поклати глава. Съвършено сериозно.
	— И за микрочиповете имаше право. Гледай тук.
	Той бавно стана и вдигна ризата към брадата си. Леко се завъртя, за да покаже белега на корема.
	— По-голям от съвременните. В днешно време ги присаждат, без да остане следа. Нали знаеш, в бебетата. Но и старите вършат същата работа. Както сам каза, спътниците знаят по всяко време къде се намирам. Опиташ ли се да дръпнеш спусъка, лазерът ще ти пръсне главата.
	Очите на Рей пламтяха. Той откъсна поглед от белега на Ричър и нервно се озърна към тавана.
	— Suis pas americain — каза Ричър. — Suis un soldat francais, agent du gouvernement mondial depuis plusieurs annees, parti en mission clandestine il y a deux mois. II faut evaluer l’element de risque que votre bande represent par ici.*
	[* Не съм американец. Аз съм френски войник, дългогодишен агент на световното правителство, изпратен с нелегална мисия преди два месеца. Трябва да преценим каква степен на риск представлява вашата банда по тия места (фр.). — Б.пр.]
	Говореше колкото се може по-бързо и накрая гласът му зазвуча точно като на образована парижанка. Точно както помнеше гласа на покойната си майка.
	— Чужденец ли си? — запита Рей.
	— Французин — отвърна Ричър. — Организирани сме в интернационални бригади. Казах, че идвам да преценя каква степен на риск представлявате за нас.
	Рей бавно кимна.
	— Видях те как стреляш. Аз го забелязах. На хиляда метра.
	— Чрез насочване от спътник — уточни Ричър. — Нали ти казах, космически технологии. Всички стреляме безпогрешно на три километра.
	— Божичко — възкликна Рей.
	— Точно в десет трябва да бъда на открито — продължи Ричър. — Задължителна процедура за безопасност. Имаш ли жена тук?
	Рей кимна.
	— А дечурлига? — запита, Ричър. — Твое ли е някое от ония хлапета?
	Рей кимна отново.
	— Ами да. Две момчета.
	— Ако в десет не съм навън, всички ще умрат — каза Ричър. — Ако бъда пленен, ще изпепелят цялата територия. Микрочипът не бива да попада в чужди ръце. Уверявах ги, че няма да разберете как действа, но шефът каза, че някои от вас може да се окажат по-умни, отколкото мисля. И май е бил прав.
	Рей гордо кимна. Ричър погледна часовника си.
	— Сега е седем и половина, нали? Ще поспя два часа и половина. Спътникът ще ме събуди точно в десет. Ако не вярваш, чакай да видиш.
	Легна на пода и подложи ръка под главата си. Нагласи невидимия будилник за десет без две минути. И си заръча: гледай да не ме подведеш тази нощ.


>	35

	— Отказвам да повярвам в това — заяаи генерал Гарбър.
	— Замесен е — отвърна Уебстър. — Няма капка съмнение, дявол да го вземе. Снимките са ясни като бял ден.
	Гарбър поклати глава.
	— Преди трийсет години ме произведоха лейтенант. Сега съм генерал-полковник. Командвал съм хиляди хора. Десетки хиляди. Повечето опознах доста добре. И от всички тях единствено Джак Ричър за нищо на света не би се замесил в подобна история.
	Гарбър седеше изпънат като свещ до масата в подвижния команден пункт. Бе свалил шлифера, под който носеше стар измачкан мундир. Върху този мундир се трупаха наградите от цял един живот на военна служба. Беше нашарен с лентички и почетни знаци. Мундир на човек, отслужил трийсет години, без да допусне нито една грешка.
	Джонсън го гледаше втренчено. Побелялата глава на Гарбър не помръдваше. Очите му бяха спокойни. Ръцете му почиваха върху масата. Говореше твърдо, но тихо. Сякаш го караха да доказва, че небето е синьо, а тревата зелена.
	— Покажи снимките на генерала, Мак — каза Уебстър.
	Макграт кимна и отвори папката. Плъзна четирите фотографии по масата към Гарбър. Гарбър ги пое една по една, като се извърташе, за да хване най-добре зеленикавото осветление. Джонсън го гледаше право в очите. Чакаше да види проблясък на съмнение, после на примирение. Не видя нищо подобно.
	— Тези снимки могат да се тълкуват по всякакъв начин — каза Гарбър.
	Гласът му бе все тъй спокоен. Джонсън познаваше този глас — гласа на офицер, готов да защити най-добрия си подчинен. За Уебстър и Макграт обаче това бе гласът на колега полицай, изказващ съмнение. Решиха, че след трийсет години служба човекът има право да бъде изслушан.
	— Как другояче да ги тълкуваме? — запита Уебстър.
	— Четири откъслечни мига от едно събитие — отвърна Гарбър. — Може да ни разказват погрешна история.
	Уебстър се наведе и посочи първата снимка.
	— Ето, грабва дрехите и патерицата. Ясно е като бял ден, генерале.
	Гарбър поклати глава. Настана тишина. Само електронните прибори тихо бръмчаха. Джонсън зърна проблясък на съмнение. Но не у Гарбър, а в очите на Макграт. В този момент Броган шумно се изкатери по стълбичката. Подаде глава иззад вратата.
	— Записите от наблюдението, шефе — каза той. — Преглеждахме какво са засекли самолетите. Трябва да видите.
	После отново изчезна навън. Четиримата се спогледаха и станаха. Излязоха в студената вечер и тръгнаха към камиона с голямата антена. Вътре Милошевич седеше със запретнати ръкави под синкавите лъчи на четири телевизионни екрана. Той зареди касетата и натисна един бутон. Върху екраните едновременно изникна кристално чист изглед отгоре към малко градче. Качеството на картината бе великолепно. Като съвършен филмов кадър, само че заснет не хоризонтално, а вертикално.
	— Йорк — каза Милошевич. — В долния десен ъгъл е старата съдебна сграда. А сега гледайте.
	Той погледна брояча и превъртя лентата. После отново включи изображението.
	— Сега сме на около два километра. Камерата се е преместила на северозапад. Наблизо има параден плац, а това е стрелбище.
	Този път обективът обхващаше по-широка площ. На юг се виждаха две поляни с бараки, а на север равен плац. Между тях в дърветата се врязваше тясна просека, дълга към осемстотин метра и широка около двайсет. За момент камерата свърна надясно, за да определи мащаба, после се насочи към тълпата в източния край на стрелбището. След това обхвана само групичка хора, застанали около някакъв стар дюшек. Ясно се виждаха четирима мъже. И една жена. Генерал Джонсън ахна и се втренчи в образа на дъщеря си.
	— Кога е било това? — запита той.
	— Преди няколко часа — отвърна Милошевич. — Още е жива и здрава.
	Той замрази кадъра и почука четири пъти с нокът по екрана.
	— Ричър. Стиви Стюарт. Този тук вероятно е Одел Фаулър. А дебелакът е Бо Боркен. Съвпада със снимката от калифорнийското досие.
	После отново натисна бутона. От единайсет километра височина камерата оставаше прикована към мястото около дюшека. Боркен отпусна туловище на земята и остана да лежи неподвижно. После изпод дулото на пушката му беззвучно избухна облаче прах.
	— Стрелят на осемстотин метра — каза Милошевич. — Според мен трябва да е някакво състезание.
	Изгледаха следващите пет изстрела на Боркен, после Ричър вдигна пушката си.
	— Това е „Барет 90“ — обади се Гарбър.
	Ричър легна и бавно изстреля шест беззвучни куршума. Тълпата се струпа наоколо. След малко Ричър изчезна между дърветата на юг.
	— Добре — каза Уебстър. — Как ще го изтълкувате, генерал Гарбър?
	Гарбър сви рамене. На лицето му б застинало твъ до упрство.
	— Той е с тях, няма съмнение — каза Уебстър. — Видяхте ли дрехите му? Беше с униформа. И стреля на полигона. Щяха ли да му дадат униформа и пушка, ако не беше от техните?
	Джонсън върна  записа малко назад и спря кадъра. Той дълго се вглежда в Холи. После излезе навън и подвикна през рамо на Уебстър:
	— Директоре, не забравяйте, че ни чака работа. Искам предварително да разработим подробен план. По-добре да сме готови за всичко.
	Уебстър го последва. Броган и Милошевич останаха пред мониторите. Макграт гледаше Гарбър. Гарбър се взираше в изгасналия екран.
	— И все пак не вярвам — каза той.
	Завъртя се и видя, че Макграт го гледа. Кимна му да излязат. Бавно тръгнаха един до друг в тихата нощ.
	— Не мога да го докажа — каза Гарбър. — Но Ричър е на наша страна. Лично аз гарантирам безусловно за него.
	— Не ми изглежда така — възрази Макграт. — Той е класически тип. Идеално съвпада със стандартните психологически разработки. Бивш военен, останал без работа, недоволен, осакатено детство, вероятно обиден на целия свят.
	Гарбър поклати глава.
	— Съвършено невярно. Освен че е бивш военен. Беше чудесен офицер. По-добър не съм имал. Голяма грешка допускате.
	Макграт го погледна в лицето.
	— Значи вие му вярвате? — запита той. — Лично вие.
	Гарбър кимна, свирепо навъсен.
	— Главата си залагам. Не знам защо е там, но ви уверявам, че е чист, върши каквото трябва и ще успее или ще умре. А той е _труден за убиване_.


	Точно на сто километра северно от тях Холи се бе доверила на същия инстинкт. Разглобеното легло вече го нямаше и сега тя лежеше на тънкия дюшек върху дъските. За наказание й бяха отнели сапуна, шампоана и кърпите. Не бяха изчистили малката локвичка кръв от главата на мъртвата. Сигурно си въобразяваха, че това ще я разстрои. Но грешаха. Радваше я. С радост гледаше как кръвта засъхва и потъмнява. Мислеше си за Джаксън и гледаше петното като картинка от Роршахов тест, която й казва: ето че най-сетне излезе от сянката, Холи.


	В крайна сметка Уебстър и Джонсън разработиха съвсем простичък план. Той се основаваше върху географията. Точно същата география, която бе съблазнила Боркен да избере Йорк за свой бастион. Както при всички планове, свързани с географията, разработката му зависеше от картата. И както всички планове, зависещи от картата, можеше да успее само ако тя се окаже точна. А както се случва обикновено с картите, тя вече бе остаряла.
	Използваха едромащабна карта на Монтана. Повечето данни в нея бяха съвсем надеждни. Основните подробности на релефа бяха нанесени правилно. Западното препятствие се виждаше от пръв поглед.
	— Можем да сметнем реката за непроходима, нали? — запита Уебстър.
	— Правилно — съгласи се Джонсън. — Пролетното пълноводие сигурно е в разгара си. Нищо не можем да сторим до понеделник, когато ще разполагаме с оборудване.
	Пътищата бяха отбелязани с червено и напомняха отпечатък от човешка ръка. Градчетата Калиснел и Уйтфиш се гушеха в дланта. Над тях пътищата се разпръскваха като палец и четири пръста. Показалецът минаваше през градчето Юрика и продължаваше към канадската граница. Палецът отиваше на северозапад, пресичаше Йорк и свършваше при старите мини. Сега този палец бе ампутиран над първата става.
	— Те очакват, че ще дойдете по пътя  каза Джонсън. — Затова няма да го направите. Ще завиете на изток към Юрика и ще минете през гората.	Той плъзна молив надолу по палеца и през дланта. Върна нагоре по показалеца и се задържа върху Юик. между Йорк и Юрика имаше осемдесет километра гора. Тя бе изобразена на картата с голямо зелено петно. Широко и дълго. И двамата знаеха какво означава петното. Стигаше им да се озърнат наоколо. Тази зона бе обрасла с вековни гори. Те покриваха плътно планинските склонове. На места ставаха толкова гъсти че човек едва можеше да се провре между дънерите. Но зеленото петно на изток от Йорк беше национален резерват. Притежаван и поддържан от горската охрана. През него минаваше паяжина от тънки нишки. Тези нишки бяха пътеки на горската охрана.
	— Хората ми ще са там след четири часа — каза Уебстър. — Екипът за спасяваен на заложници. Ако трябва, ще действам на своя глава.
	Джонсън кимна.
	— Да, могат да минат пеш през гората. А не е изключено да има и път за коли.
	Уебстър кимна.
	— Обадихме се на момчетата от горската охрана. Ще ни доставят подробна карта.
	— Чудесно — каза Джонсън. — Ако нещата тръгнат зле, викате екипа и го насочвате право към Юрика. Ние тук ще вдигнем малко шумотевица, а в това време те ще си пробият път откъм изток.
	Уебстър кимна отново. Планът беше готов. И остана в сила, докато горският пазач се изкатери по алуминиевата стълбичка. Въведе го Макграт,следван от Милошевич и Броган.Уебстър представи новодошлия,а Джонсън почна да задава въпроси. Но горският пазач веднага поклати глава.
	—Тия пътеки не съществуват — каза той, — Поне повечето от тях.
	Джонсън посочи картата.
	— Ето ги тук.
	Горският пазач сви рамене. Носеше под мишница дебела папка с топографски планове. Отвори един от тях. Разгъна го върху картата.Мащабът бе много по-едър и личеше, че паяжината има съвсем друга форма.
	—Картографите знаят, че има пътеки — каза горският. — И ги рисуват както им падне.
	— Добре  кимна Джонсън. — Ще използваме вашите карти.
	Горският поклати глава.
	 И те не са точни. Може да са били преди време, но сега само ще ви объркат. Дълги години ги затваряхме. Да не идват ловци на мечки. Еколозите ни принудиха. Изринахме с булдозери тонове пръст в началото на повечето удобни пътеки. Много други преградихме с отсечени дънери. Сега са обрасли и непроходими.
	— Добре, кои точно премахнахте? — запита Уебстър. Беше придърпал плана и го глеждаше.
	— Не знаем ‐ призна горският* — Не сме водили строга отчетност. Просто пращахме булдозерите на работа. Често ги спипвахме, че затварят пътеките не където трябва, а където е по-близо, или пък изобщо не ги затварят.Голяма бъркотия беше.
	— Значи няма път през гората?— запита Джонсън.
	Горският сви рамене
	— Може би. А може и да има. Няма как да разберем освен чрез ходене. Ще отнеме два-три месеца. Ако успеете да минете, отбележете къде е пътеката и ни се обадете, бива ли?
	Джонсън го изгледа свирепо.
	— Дайте да се разберем. Да ви вземат дяволите, вие сте горска охрана и не си знаете собствените пътеки, така ли?
	Горският кимна.
	— Общо взето, това е положението. Нали ви казах, зле сме с отчетността. Пък и си викахме, на кой ли му пука.
	Адютантът на генерала придружи горския до загражденията. В камиона настана тишина. Макграт, Броган и Милошевич проучваха картата.
	— Ние не можем да минем, но и те не могат да минат — каза Макграт. — Заклещили сме ги. Трябва да използваме положението.
	— Как? — запита Уебстър.
	— Като ги контролираме. Вече държим пътя. Можем да им отрежем тока и телефонните линии. Те се движат покрай пътя. Има отклонение за Калиспел. Трябва да прехвърлим телефонната линия тук, в тази кола. Така ще имат връзка единствено с нас. После ще им кажем, че и токът е в наши ръце. Ако не преговарят, можем да го прекъснем.
	— Искате да преговаряте? — обади се Джонсън.
	— Искам да протакам - каза Макграт. — Докато Боркен омекне.
	Уебстър кимна.
	— Добре, направи го. Обади се на телефонната компания и поръчай да прехвърлят линията насам.
	— Вече се обадих — каза Макграт. — Утре сутрин ще е готово.
	Уебстър се прозя. Погледна часовника. Махна с ръка на Милошевич и Броган.
	— Трябва да си разпределим дежурствата — каза той. — Ще спим на две смени по четири часа. Вие сте първи.
	Милошевич и Броган кимнаха. Изглеждаха доста доволни.
	— Довиждане — каза Макграт. — Да се наспите добре.
	Двамата излязоха от камиона и тихо затвориха вратата.
	Джонсън още се занимаваше с картата. Въртеше я насам-натам по масата.
	— Не може ли да оправят телефона по-бързо? — запита той. — Да речем още тази нощ.
	Уебстър се позамисли и кимна. Знаеше, че половината успех във всяка битка зависи от добрите взаимоотношбная между командващите.
	— Обади им се пак, Мак — заръча той. — Кажи, че трябва да стане веднага.
	Макграт се обади отново. Използва най-близкия телефон. Размени няколко думи и накрая тихичко се разсмя.
	— Ще пратят аварийната група — кази той* — Щяло да стане за два часа. Но трябвало да платим разноските. Казах им да пратят сметката в Хувър Билдиг. Попитаха ме къде е това.
	Стана и тръгна навън. Джонсън и Уебстър седяха до масата. Бяха привели глави над картата. Гледаха южния овраг. Преди милион години земята се бе разцепила там под тежестта на милиарди тонове лед. Гледаха го и се надяваха да е изобразен както трябва.


>	36

	Ричър се събуди точно в десет без две минути. Събуди се както винаги — бързо, без да помъдва, бе ни най-малка помяна в дишането. Усети ръката си под тила и открехна очи едва забележимо. В другия край на наказателната барака Джоузеф Рей лродължаваше да седи до вратата. Гледаше си часовника. Глокът лежеше на пода до него.
	Ричър отброи мислено деветдесет секунди. Рей въртеше очи ту към тавана, ту към часовника. После се втренчи в Ричър. Ричър стремително скочи нагоре и се озова на крака. Притисна ухото си с длан, сякаш слушаше тайно съобщение. Очите на Рей се разшириха. Ричър кимна.
	— Добре — каза той. — Отвори вратата, Джо.
	Рей извади ключа от джоба си. Отключи. Вратата се открехна сама.
	— Искаш ли глока? — запита Рей.
	Хвана пистолета за дулото и го протегна напред. С тревога в очите. Ричър се усмихна. Очакваше нещо подобно. Рей бе глупав, но не чак дотм. За два часа и половина беше обмислил всичко. Сега правеше последна проверка. Ако Ричыр вземеше пистолета значи лъжеше. Без съмнение пълнителят лежеше в джоба на Рей.
	‴ Не ми трябва — каза Ричър. — Всичко наоколо е под рицел. Повярвай ми, Джо, разполагам с далеч по-мощни оръжия от някакъв си деветмилиметров пистолет.
	Рей кимна и се дръпна.
	— Не забравяй за лазера — каза Ричър. — Излезеш ли от бараката, мъртъв си. Засега с нищо не мога да ти помогна. Vous comprenez, mon ami?*
	[* Разбираш ли, приятелю? (Фр.) — Б.пр.]

	Рей кимна отново. Ричър се измъкна в нощта. Рей затвори вратата зад него. Ричър безшумно отстъпи назад и спря зад ъгъла на бараката. Коленичи и нанипа неголям камък. Хвана го здраво и зачака Рей да излезе.
	Рей не се появи. Ричър изчака осем минути. От дълъг опит знаеше: не изскочат ли след шест минути, изобщо не ги чакай. Хората планират на интервали от пет минути, защото тъй са устроени часовниците. Казват си: ще изчакам пет минути. После от предпазливост добавят още една. Мислят си, е е много хитро. Ричър изчака първите пет плюс допълнителната, после за всеки случай прибави още две. Но Рей не се появи. Нямаше да излезе.
	Ричър не пресече поляната. Предпочиташе да се придържа към дърветата. Заобиколи през гората. Избягваше утъпканите пътеки. Кучетата не го плашеха. Знаеше, че са вързани. Фаулър бе споменал за пуми. Никой не пуска кучета нощем там, където върлуват пуми. Инак на сутринта непременно ще си остане без кучета.
	Прикрит между дърветата, той обиколи целия Бастион. Никъде не светеше, цялата поляна тънеше в мрак и тишина. Изчака между дърветата зад столовата. Кухнята беше тромава ъгловата пристройка, прилепена отзад. Не светеше, но вратата беше отворена и в сенките стоеше жената, която му бе донесла закуска. Той я огледа иззад дърветата. Изчака пет минути. Не забеляза никакво друго движение. Метна камъче на пътеката вляво от нея. Жената подскочи. Ричър подвикна тихо. Тя излезе от сенките. Сама. Тръгна към дърветата. Той я дръпна за лакътя в тъмното.
	— Как се измъкна? — прошепна жената.

Не личеше на колко години е. Може би двайсет и пет, може би четирийсет и пет. Беше хубава жена, слаба, с дълга права коса, но изнурена от грижи и страхове. И все пак в нея тлееше искрица  борчески дух. Преди век сигурно би крачила със заселниците по пътя за Орегон.
	— Как се измъкна? — повтори тя.
	— През вратата — прошепна Ричър.
	Жената го изгледа с недоумение.
	— Трябва да ни помогнеш — прошепна тя.
	После замълча, сплете пръсти, завъртя глава насам-натам и с ужас се взря в тъмнината.
	— Как да ви помогна? — запита Ричър. — Защо?
	— Всички са луди — рече жената. — Трябва да ни помогнеш.
	— Как? — повтори той.
	Тя мълчаливо направи гримаса, сви рамене и разпери ръце, като че всичко бе ясно или просто не знаеше откъде да започне.
	— Разкажи от началото — подкани я Ричър.
	Тя кимна, преглътна, кимна още веднъж и се овладя.
	— Изчезнаха хора.
	  Какви хора? — запита той. — Как изчезнаха?
	— Просто изчезнаха. Боркен има пръст в тая работа. Той завладя всичко. Дълго е за разпраяне. Повечето от нас бяха тук с други групи. Просто се борехме да оцелеем сами или със семействата си, нали разбираш? Аз бях със Северозападните бунтари. После Боркен взе да се навърта наоколо и да дрънка за обединение. Караше се и спореше. Другите водачи не приемаха възгледите му. После просто започнаха да изчезват. Хей така, напускаха. Боркен каза, че загубили смелост. И си тръгнали. Затова трябвало да се обединим с него. Нямало друг избор. Някои от нас са, кажи-речи, пленници.
	Ричър кимна.
	— А сега става нещо из мините — добави жената.
	— Какво точно? — запита той.
	— Не знам. Сигурно ще е нещо лошо. На нас не ни позволяват да припарим нататък. Само километър и половина нагоре по пътя, но е забранено. Днес ставаше нещо. Рекоха, че отиват да работят на юг по границата, когато обаче се върнаха за обяд, дойдоха от север. Видях ги през кухненското прозорче. Смееха се.
	— Кои бяха?
	— Боркен и най-верните му хора. Той е луд. Казва, че когато обявим независимост, ще ни нападнат и трябва да отвърнем на удара. Още утре. Всички се страхуваме. Имаме семейства, нали разбираш. Но нищо не можем да сторим. Застанеш ли срещу него, или те прогонва, или крещи, додето се съгласиш. Никой не може да му устои. Той ни владее изцяло.
	Ричър кимна отново. Жената безсилно се притисна към него. Усети сълзите по бузите й.
	— А не можем да победим, нали? — каза тя. — Няма начин, ако ни нападнат. Ние сме само сто души. Как да победим цяла армия? Всички ще умрем.
	В разширените й очи се белееше отчаяние. Ричър сви рамене. Тръсна глава и се помъчи да говори спокойно и убедително.
	— Няма да има атака — каза той. — Обсада, това ще е. Изчакване. Ще преговарят. И преди се е случвало. Няма да пратят армията, а ФБР. Бюрото си знае работата. Всичко ще е наред. Няма да ви убият. Изобщо не искат такова нещо. Всичко това са само брътвежи на Боркен.
	— Свобода или смърт — прошепна тя. — Все това разправя.
	— ФБР си знае работата — повтори Ричър. — Никой не иска да ви убива.
	Жената прехапа устни, затвори просълзените си очи и отчаяно тръсна глава.
	— Не те. Боркен ще ни избие. Свобода или смърт, не разбираш ли? Ако дойдат, той ще избие всички ни. Или ще ни принуди да се самоубием. Като онези масови самоубийства Ще ни принуди. Знам го.
	Ричър я гледаше мълчаливо.
	— Чух ги да разговарят — продължи тя. — Все шушукат, все кроят тайни планове. Казват, че жените и децата трябвало да умрат. Било оправдано. Било важно от историческа гледна точка. Обстоятелствата го налагали.
	— Значи си ги чула? — запита Ричър. — Кога?
	— Непрекъснато. Все кроят планове. Боркен и неговите довереници. Жените и децата трябвало да умрат, така казват. Ще ни накарат да се самоубием. Масово самоубийство. Цели семейства. Децата. В мините. Мисля, че ще ни накарат да влезем в мините и да се самоубием.
	Жената замълча и се озърна из мрачната гора. Трепереше цяла, макар че нощта не бе студена.
	— Не трябваше да е така — каза тя. — Просто искахме да живеем свободни тук, да отгледаме децата си, нали разбираш. Сигурно сме полудели.
	Ричър сви рамене.
	— Не ми е работа да съдя.
	— Имахме си причини — каза жената. — Всеки има право да живее свободно.
	— Без съмнение — потвърди Ричър.
	— Само че всичко се обърка. Не искахме тоя кошмар.
	Той кимна.
	— И какво смяташ да правиш сега? — запита жената.
	— Да похапна — каза Ричър. — Умирам от глад. Има ли нещо вътре? Сандвич например.


	Взе си сандвич с лебервурст и пое към мините. Остана между дърветата, докато стигна далеч отвъд парадния плац. После свърна на изток и стигна до пътя, идващ от Йорк. Беше неравен, надупчен и сив под лунната светлина. Ричър тръгна по него на север, като се придържаше в сянката на дърветата.
	Пътят лъкатушеше с остри завои по планинския склон. Сигурен знак, че води към нещо важно, иначе просто не би си струвало труда да го прокарат. След около километър и половина криволичене и триста метра по-нависоко последният завой извеждаше към котловина с размерите на пуст стадион. Ямата беше отчасти естествена, отчасти разкъртена с експлозиви в утробата на огромните върхове. Опираше в отвесна скална стена. Тук-там зееха полукръгли отвори. Приличаха на грамадни миши дупки. Някои бяха доизградени с камъни, за да оформят нещо като заслон. Две от пещерите представляваха огромни каменни складове с вътрешни тавани от греди и дъски.
	Дъното на котловината бе осеяно с натрошени шисти. Навсякъде стърчаха купища пръст и камъни. По тях вече растяха прашни бурени и млади дръвчета. Ричър видя ръждиви останки от релси без начало и край. Приклекна край едно дърво навътре в гората, извади сандвича и продължи да наблюдава, докато се хранеше.
	Не видя нищо особено. Котловината бе тиха и пуста. Дори повече от тиха. Наоколо цареше онази пълна липса на звук, типична за оживените места, след като ги изоставят. Природните звуци бяха отдавна изчезнали. Дърветата изсечени, потоците отклонени, храстите изкоренени, за да отстъпят място на машинния звън и човешките крясъци. А след хората и машините не бе останало нищо, за да замени техните шумове. Ричър напрегна слух, но не чу нищо. Беше тихо като на Луната.
	Остана в гората. Ако тръгнеше от юг, трябваше да се приближи по стръмнината. Той заобиколи откъм запад и спечели още трийсет метра височина. Спря и надникна в котловината от нов ъгъл.
	Все същото. Но бе имало нещо. Някаква неотдавнашна дейност. Лунните лъчи осветяваха следи от колела по натрошените шисти. Пред един от пещерните складове тия следи бяха безброй. Личеше, че поне две-три години оттам минават коли. Автомобилният парк. Към другата пещера водеха по-пресни следи. По-широки. Някой бе вкарал там тежки автомобили неотдавна.
	Ричър напусна дърветата, изтича надолу и стъпи на шистите. Стъпките върху дребните плоски камъчета отекнаха като изстрели в тихата нощ. Почувства се дребен и уязвим, сякаш в кошмарен сън крачеше гол през футболно игрище. Като че ли по околните планини се е струпала огромна тълпа, впила в него хиляди безмълвни погледи. Спря зад една купчина камъни, приклекна и се ослуша. Ехото от стъпките му прокънтя и заглъхна. Не чу нищо друго. Все същата пълна липса на звук.
	Шумно се прокрадна към вратата на по-малкия склад. Отблизо той се оказа огромен. Вероятно бе изграден за прибиране на тежки самосвали и помпено оборудване. Вратите достигаха на височина почти четири метра. Бяха направени от обелени дънери, скрепени с желязо. Напомняха стена на горска хижа, вградена в планинския склон.
	Нямаше ключалка. Пък и не би могло да има. Ричър никога не бе виждал толкова грамадна ключалка, че да подхожда на тия врати. Облегна гръб в дясната и леко открехна лявата. Железните панти бяха добре смазани и се въртяха без затруднение. Ричър се промъкна през пролуката и прекрачи навътре.
	Попадна в непрогледен мрак. Не виждаше нищо. Спря и зачака очите му да привикнат с тъмното. Но те не привикнаха. Човешкото око може да се разтваря все по-широко и по-широко, но без светлина няма да види нищо. Лъхна го тежък мирис на влага и разложение. Чу как тишината отстъпва към планинските недра, сякаш отпред имаше дълга зала или тунел. Протегна ръце напред като слепец и тръгна навътре.
	Откри автомобил. Удари с пищял предната броня, преди ръцете му да докоснат капака. Беше висока машина. Камион или пикап. Цивилен. Гладък, лъскав автомобилен гланц. Не грапава армейска боя. Ричър плъзна пръсти към ръба на капака. После настрани. Пикап. Заобиколи отзад и мина от другата страна. Опипа лявата врата. Беше отключена. Отвори я. Лампичката блесна ослепително като прожектор. Наоколо затанцуваха странни сенки. Намираше се в огромна пещера. Бездънна. Просто чезнеше навътре в планината. Скалният свод слизаше плавно надолу, превръщаше се в тясна цепнатина и потъваше в мрака.
	Ричър посегна в кабината и включи фаровете. Двата лъча блеснаха по скалата. Наоколо бяха подредени грижливо десетина коли. Очукани леки коли и пикапи. Военни джипове с маскировъчен цвят, купени на старо. И белият форд с надупчен покрив. Изглеждаше тъжен и изоставен след епичното си пътуване от Чикаго дотук. Грохнал, с подбити ресори. Наблизо имаше работни маси със закачени над тях стари инструменти. Кутии боя и бидони машинно масло. Купища протрити гуми и ръждиви бутилки от ацетилен.
	Прегледа най-близките автомобили. Всички ключове бяха на таблата. В жабката на третата кола откри фенерче. Взе го. Върна се до пикапа и изгаси фаровете. Тръгна към големите дървени врати и излезе в нощта.
	Изчака и се ослуша. Нищо. Затвори вратата на автомобилния парк и тръгна към по-голямата пещера. Сто метра по издайническите шисти. Вратите на другия склад се оказаха същите. Само че по-големи. И заключени. По-примитивна ключалка не бе виждал в живота си. Стар, изметнат дънер, наместен върху железни скоби и прикрепен с верига. Веригата пък беше заключена с два големи катинара. Ричър не им обърна внимание.Нямаше смисъл да си играе с тях. Виждаше, че дънерът е достатъчно хлабав, за да се промъкне човек.
	Избута вратите навътре. Преди дънерът да ги спре,между тях вече зееше процеп, широк около педя и половина. Ричър провря ръце през процепа, после главата си, раменете. Заблъска с крака и пропълзя още напред. Изправи се и включи фенерчето.
	Отново се намираше в огромна пещера. Същият мрак. Същият тежък мирис на влага и разложение. Същият скосен свод, слизащ към тясна пукнатина. Същото глухо безмълвие, сякаш планинските дълбини засмуквафа всеки звук. Същото предназначение. Гараж за автомобили. Но тези бяха съвсем еднави. Пет на брой. Пет съвременни камиона от армията на САЩ. С белите знаци на противовъздушната отбрана. Не нови, но добре подържани. Идеално изпънати брезентови покривала над каросериите.
	Ричър мина зад първия камион. Сложи крак върху стъпенката, надигна се и надникна в каросерията. Празна. От двете страни по цялата дължина имаше дъсчени скамейки. За превоз на личен състав. Ричър вече не помнеше колко километра е пътувал върху такива скамейки, колко се е люшкал и колко е гледал металния под в очакване да пристигне някъде.
	Металният под бе зацапан. И това изглеждаше странно в иначе чистия камион. По него имаше черни петна. Някаква гъста течност, засъхнала на локвички. Ричър се втренчи в тях. Вече не помнеше колко пъти е виждал такива петна. Скочи долу и изтича към втория камион. Изкатери се и светна с фенерчето.
	Във втория камион нямаше скамейки. От двете страни бяха закрепени масивни стойки. Прецизно изработени стойки от винкелно желязо със стоманени гнезда и дебели гумени уплътнители за деликатния товар. Лявата съдържаше пет ракетохвъргачки. Всяка от тях представляваше тъмносива стоманена тръба, дълга около два метра, с голяма кутия за електрониката, оптически прицел и ръкохватка със спусък в предния край. Общо пет бройки, прикрепени успоредно една на друга.
	На дясната стойка имаше двайсет и пет ракети „Стингър“. На сантиметри една от друга, стегнати в гумените уплътнители, отметнати контролни капачета, готови за зареждане. Корпус от тъмна сплав с изолирани серийни номера  широка оранжева ивица около горивната част.
	Ричър изтича към другите три камиона. Все същото. Пет ракетохвъргачки, двайсет и пет ракети. Общо двайсет ркетохвъргачки и сто ракети. Уставното въоръжение на подвижна противовъздушна част. Поделение от двайсет бойци. Върна се към първия камион и огледа кръвта по пода. После чу плъховете. Отначало ги помисли за стъпки отвън по шистите. След това осъзна,че звукът се раздава по-близо, някъде зад гърба му. В дъното на пещерата притичваха плъхове.Той отново светна фенерчето, изтича навътре и откри двайсетте войници.
	Труповете бяха нахвърляни на камара там, където сводът слизаше на около два метра към пода. Двайсет мъртви войници. Грозна картина. Всички бяха застреляни в гръб. Виждаше се от пръв поглед. Покосени в гръб с масиран картечен огън, както са стояли на групичка някъде. Той се наведе, изсумтя и преобърна двамина. Не приличаха на герои. Кротки запасняци, зачислени в някоя усамотена база на своя територия. Нападнати в гръб и избити заради оръжието.
	Но как? Знаеше как. Малко и безнадеждно остаряло противовъздушно поделение в далечните северни области на Монтана. Остатък от параноидната епоха на Студената война
 Превидено за разформироване. Или вече разформировано. Вероятно на път към базата „Питърсън“ в Колорадо. Получава последните заповеди с открит текст по радиото. Ричър си спомни радиостанцията в свързочната барака. И оператора, който търпеливо въртеше настройката. Представи си как случайно засича заповедта за връщане, операторът хуква при Боркен, по шишкавото лице на Боркен изгрява широка усмивка. После бързо съставен план и коварна засада някъде из планините. Двайсет убити войници, натоварени в собствения си камион и нахвърляни тук, в пещерата. Той стоеше и се взираше в ужасната гледка. После пак изгаси фенерчето.
	Защото одеве не беше сгрешил. Отвън наистина долитаха стъпки по шистите. Сега отново ги чу. Наближаваха. Превръщаха се в оглушително хрущене сред нощната тишина. Идваха право към този гараж. Шумът бе такъв, че нямаше начин да разбере колко души са.
	Чу ги да спират пред масивните врати. Чу звънтенето на ключове. Чу тракането на катинарите. Някой дръпна веригите настрани, изтегли дънера. Вратите хлътнаха навътре. Ричър се хвърли долу. Падна по очи и се притисна в купината студени, лепкави трупове.
	Два вида стъпки. Два гласа. Познаваше и добре. Фаулър и Боркен. Разговаряха тихо, вървяха уверено. Ричър отпусна тяло върху купчината. По ръката му пробяга плъх.
	— Каза ли кога? — запита Фаулър.
	Гласът му кънтеше с изненадваща мощ под скалния свод.
	— Утре рано сутринта — отвърна Боркен. — Кога започват работа телефонните техници? Около осем? Или седем и половина?
	— По-добре да сме предпазливи — рече Фаулър. — Нека е седем и половина. Най-напред ще прекъснат линията.
	Носеха фенерчета. Лъчите подскачаха и се люшкаха в такт с крачките им.
	— Няма проблеми — каза Боркен. — Седем сутринта по тукашно време прави девет часа на Източното крайбрежие. Идеално време. Ще го направим в седем. Най-напред Вашингтон, после Ню Йорк и Атланта. До седем и десет ще сме готови. Десет минути, които разтърсват света, нали? И остават двайсет в резерв.
	Спряха до втория камион. Откачиха задния капак. Той падна с тежко метално дрънчене.
	— А после? — запита Фаулър.
	— После ще видим — отвърна Боркен. — Засега имат тук само осем морски пехотинци. Чудят се какво да правят. Не познават гората. Както очаквахме, Белият дом се ослушва. Дори и да вземат някакво решение за дванайсет часа, то ще е чак утре вечер. А дотогава ние ще сме им най-малката грижа.
	Бяха пъхнали глави в каросерията. Дебелото брезентово покривало приглушаваше гласовете им.
	— Трябва ли му и ракетата? — запита Фаулър.
	— Само ракетохвъргачката — отговори Боркен. — Важна е електрониката.
	Легнал сред притичващите плъхове, Ричър чу как изщракаха закопчалки. После изскърца гума — сваляха една от ракетохвъргачките. След малко изтракаха скобите на задния капак. Стъпките се отдалечиха. Фенерчерата заподскачаха към изхода.
	Пантите тежко изскърцаха и грамадните дървени врати се затвориха с глух тропот. Ричър чу как оставиха  ракетохвъргачката върху шистите. После двамата с пъхтене вдигнаха дънера на иясто. Издрънчаха вериги щракнаха катинари. Стъпките пак захрущяха по шистите.
	Ричър се търкулна настрани от труповете и налетя върху плъх. Гневно замахна и зверчето отхвръкна с цвърчене из мрака. Седна и изчака. Бавно пристъпи към изхода. Ослуша се. Изчака шест минути. Пъхна ръце в процепа между двете врати и дръпна.
	Вратите мръднаха само два-три сантиметра. Той прилепи здраво длани върху гладкото дърво, стегна рамене и задърпа. Вратите останаха неподвижни Все едно се мъчеше да отмести вековен бор. Ричър продължи усилията си още минута. Напъваше като щангист. Вратите бяха заклещени. И изведнъж разбра защо. Двамата бяха сложили изметнатия дънер обратно. Преди малко извивката сочеше навътре, сега беше извъртяна навън. Вместо да оставя вратите хлабави, заклещваше ги двойно по-здраво.
	Ричър си припомни как изглеждаше дънерът. Дебел около педя и половина, изметнат, но сух и корав като желязо. Обърнат навътре не беше препятствие. Обърнат навън ставаше непреодолим. Ричър хвърли поглед към камионите. Отказа се. Нямаше място, за да набере инерция. Можеше да изтиска  цялата мощ на големия дизелов двигател, но това не беше достатъчно. Просто не си представяше сила, способна да строши онзи стар дънер.
	Помисли дали да не използва ракета. Отказа се. Беше прекалено шумно, пък и нямаше да стане. Зарядното устройство се включваше едва на десет метра височина. И носеха само три килограма заряд. Достатъчно, за да разпердушинят реактивен двигател, но на тия стари дънери три килограма експлозив щяха да им подействат колкото пиличка за нокти. Беше затворен тук, а Холи го чакаше.
	Не му бе присъщо да изпада в паника. И не изпадаше. По природа беше спокоен, а дългото обучение подсили тази черта. Учеха го да обмисля и преценява, да използва вроденото си високомерие, за да победи. Ти си Джак Ричър, казваха. Можеш всичко. Най-напред го казваше майка му, после баща му, после тихите, кротки убийци във военните школи. И той им повярва.
	Но не докрай. Някакво гласче вечно крещеше от дъното на душата му: просто си късметлия. Вечно имаш късмет. И понякога в най-тихите часове сядаше и чакаше кога късметът ще му изневери. Сега седеше на каменния под с гръб към грамадната врата и се питаше: изневери ли ми най-сетне?
	Завъртя лъча на фенерчето из пещерата. Плъховете стояха на почтително разстояние. Повече ги интересуваше мракът в дъното. Изоставят ме, помисли той. Бягат от потъващия кораб. После умът му отново прещрака. Не, интересуват ги тунелите. Защото тунелите водят на разни места. Отново си спомни огромните миши дупки, прорязващи скалната стена в северния край на котловината. Може би всички те бяха свързани чрез тесните пукнатини в дъното.
	Изтича към дъното на пещерата покрай камионите, покрай нелепата купчина трупове. Скоро му се наложи да наведе глава. Плъховете се стичаха като поток към пукнатината отляво. Той легна по корем и насочи лъча напред. Запълзя подир плъховете.
	Налетя на скелет. Заблъска с крака и право пред лицето му изникна ухилен череп. После още един. В тясната пукнатина бяха наблъскани четири или пет скелета. Разбъркана купчина кости. Ричър ахна и се отдръпна назад. Огледа внимателно. Освети ги отблизо.
	Само мъже. Разбра го по петте тазови кости. По черепите личаха следи от огнестрелни рани. В слепоочията. Мънички кръгли дупки на влизане и на излизане. Мощен пистолетен куршум със стоманена обвивка. Неотдавнашна работа, свършена преди по-малко от година. Плътта не беше изгнила. Беше изядена. По костите личаха успоредни бразди от зъбите на гризачи.
	Нямаше нито един цял скелет. Плъховете бяха раздърпали костите. Тук-там се мяркаха парцалчета плат. На места по гръдния кош имаше останки от дрехи. Плъховете не засягат сериозно дрехите. Особено по гърдите. За какво им е? Прогризват си път отвътре. Най-напред през меките части. После се заемат с ребрата от вътрешната страна.
	Платът беше в тютюнев и масленозелен цвят. С черни и сиви маскировъчни петна. Ричър зърна раздърпана пъстра нишка. Проследи я до една емблема, закрита от изгризана плешка. Овална филцова емблема с копринена бродерия. Надписът гласеше: _Севеозападни бунтари_. Ричър дръпна якето от скелета. Гръдният кош се разпадна. На предното джобче имаше три метални звездички.
	Проснат по корем, заровен в костите, Ричър грижливо проучи всичко. Успя да сглоби пет униформи. Откри още две емблеми. Едната с надпис: _Бели праведници._ На другата пишеше: _Конституционни отряди, Монтана._ Подреди петте черепа Провери зъбите. Пред него лежаха останки от петима мъже на средна възраст, между четирийсет и петдесет години. Петима водачи. Изчезналите водачи. Водачите, които загубили смелост. И изоставили своите хора на Боркен.
	Тук скалата слизаше толкова ниско, че нямаше как да се пропълзи над костите. Трябваше да ги разблъска и да лази през тях. Плъховете не проявяваха интерес. Костите бяха изгризани. Новото пиршество ги чакаше в пещерата. Натам се стремяха. Ричър протегна фенерчето напред и запълзя към планинските недра срещу цвърчащия прилив.
	Беше загубил чувство за ориентация. Надяваше се, че пълзи в западна посока, но не можеше да е сигурен. Таванът слезе на шейсет сантиметра от пода. Ричър лазеше по стара, отдавна изчерпана рудна жила. Таванът продължаваше да се спуска. Четирийсет и пет сантиметра. Беше студено. Пукнатината се сви около него. Пълзеше с протегнати ръце. Вече нямаше място да ги дръпне назад. Пълзеше по тясна каменна тръба под милиони тонове скала без ни най-малка представа накъде отива. А фенерчето почваше да гасне. Батерията се изтощаваше. Крушката пръскаше мъждива оранжева светлинка.
	Ричър се задъхваше. И трепереше. Не от умора. От ужас. Не това бе очаквал. Преди малко си представяше спокойна разходка по широка изоставена галерия. Не тази тясна пукнатина в скалата. Изтласкваше се с главата напред към най-страшния си детски кошмар. Много неща бе преживял и рядко изпитваше страх. Но още от най-ранно детство знаеше, че изпитва ужас от възможността да попадне на тъмно и тясно, където няма как да завърти грамадното си тяло. Всичките му детски кошмари бяха едни и същи — как е затворен на тясно. Той се отпусна по корем и затвори очи. Лежеше запъхтян, със стегнато гърло. Насилваше дробовете си да вдишват и да издишват. После продължи сантиметър по сантиметър напред към кошмара.
	Стотина метра навътре в тунела фенерчето най-сетне изгасна. Настана пълен мрак. Пукнатината ставаше още по-тясна. Притискаше плещите му надолу. Той се напъваше да напредва там, където вече нямаше място за него. Бе извил глава настрани. Мъчеше се да запази спокойствие. Спомни си какво бе казал на Боркен: хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, тръгнали на запад да дирят богатство в планинската утроба. Два пъти по-дребни от Ричър. Може би легнали по гръб и пълзящи бавно навътре, за да къртят от скалата пъстрите рудни жили.
	Опипваше с изгасналото фенерче като слепец. На половин метър от лицето му го блъсна плътна скала. През задавеното си дишане Ричър чу звънтенето на стъкло. Плътна стена. Тунелът свършваше. Той се опита да пропълзи назад. Изобщо не успя да помръдне. За да намери опора за ръцете си и да се отблъсне, трябваше да надигне гърди. Но скалата надвисваше твърде ниско. Раменете му бяха заклещени. Нямаше как да намери опора. Краката можеха да го тласкат напред, но не и да го издърпат. Ричър се вцепени от ужас. На гърлото му заседна буца. Главата му се блъсна в тавана, бузата му остърга пода. Дишаше бързо и тежко, за да не изкрещи.
	Трябваше да се върне. Той заби в пода носовете на обувките си. Извъртя китки и се подпря на палци. Пропълзя няколко сантиметра назад, после скалата го заклещи отстрани. За да го отблъснат, мускулите на раменете се издуваха и опираха плътно в стената. Той издиша и отпусна ръце. Опита да се издърпа само с крака. Те задраскаха безпомощно из ситните камъчета по пода. Помогна им с палци. Раменете му пак се заклещиха. Завъртя бедра настрани. Имаше пет-шест сантиметра свободно пространство. Притисна длани в камъка и напъна назад. Тялото му се заклещи като клин. Извъртя се настрани и удари буза в тавана. Отдръпна глава и другата му буза се блъсна в пода. Скалата премазваше ребрата му. Този път нямаше сили да удържи крясъка. Трябваше да го пусне на свобода. Той отвори уста и изкрещя от ужас. Напорът на дробовете блъсна гърдите му в пода, а гърба в тавана.
	Не знаеше дали очите му са отворени или затворени. Побутна с крака и отново загуби спечелените преди малко сантиметри. Протегна ръце. Пак опипа напред. Скалата го стягаше толкова здраво, че нямаше как да провери настрани. Разпери пръсти и зашари наляво, надясно, нагоре, надолу. Плътна скала. Напред нямаше път. Назад не можеше да се измъкне.
	Щеше да умре в този планински капан. Знаеше го. И плъховете го знаеха. Ето ги, тичаха отзад. Наближаваха. Усети ги до краката си. Ритна и те отхвръкнаха с пронизително цвърчене. Но се върнаха. Усети тежестта им върху краката си. Вече гъмжаха по него. Провираха се покрай раменете му. Под мишниците. Усети с лицето си тяхната студена, мазна козина, докато лазеха напред. После размахваха опашки и продължаваха.
	Накъде? Остави ги да тичат по ръката му, за да определи посоката. Движеха се напред в непрогледния мрак. Опипа ги с ръце. Усети, че отиват наляво. С бягането си раздвижваха въздуха. Въздухът беше хладен. Ричър усети движението му — лек, прохладен ветрец отляво по обляното в пот лице. Притисна се с всичка сила към дясната стена и тласна лявата си ръка наред и настрани. Потърси лявата стена. Нямаше я. Беше заседнал на връзката между два тунела. Нова пукнатина се отдалечаваше под прав ъгъл от неговата. Тесен, ужасно тесен прав ъгъл. Деветдесет градуса. Той се отблъсна назад, доколкото му позволяваха палците. Прилепи лице към стената и притисна ребра в камъка. Изви се с ръцете напред покрай ъгъла и бавно изтегли крака.
	Новата пукнатина се оказа същата. Все тъй тясна. Все тъй ниска. Ричър се влачеше напред задъхан, потен и разтреперан. Отблъскваше се с крака сантиметър по сантиметър. Плъховете лазеха покрай него. Скалата раздираше гърба и ребрата му. Но ветрецът продължаваше да полъхва насреща. Тунелът водеше някъде. Ричър пъхтеше и се задъхваше. Лазеше упорито. После новата пукнатина се разшири. Оставаше все тъй ниска. Широка, плоска пукнатина в скалата. Той пълзеше по нея със сетни сили. Петдесет метра. Сто. После усети как таванът изведнъж шеметно се извиси. Заблъска с крака, въздухът наоколо се промени и ето че вече бе излязъл до кръста в пещерата с автомобилите. Осъзна, че очите му са широко отворени и в мрака пред него се мержелее белият форд.
	Търкулна се по гръб върху чакъла и остана да лежи задъхан. Дишаше задавено, разтреперан от глава до пети. С мъчително усилие стана на крака и се озърна. Не видя пукнатината. Мракът я криеше. Добра се до бялата камионетка и рухна край нея. Седеше, задъхваше се и трепереше. Светещите стрелки на часовника му показваха, че е бил в тунелите почти три часа. Заклещен, потен, обзет от ужас. Три часа кошмар наяве. Панталоните и якето висяха на парцали. Всяко мускулче в тялото му изгаряше от болка. Лицето, ръцете, лактите и коленете бяха окървавени. Но за всичко това бе виновен страхът. Страхът, че няма да мине. Още усещаше как скалата притиска гърба и гърдите му. Как се впива в ребрата. Стана отново и се затътри към изхода. Бутна вратите и застана под лунната светлина с разперени ръце, безумни очи и широко отворена уста. Вдъхна с пълни гърди ароматния нощен въздух.


	Вече бе прекосил половината котловина, когато започна да мисли нормално. Изтича назад и отново се вмъкна при автомобилите. Намери каквото търсеше. Откри го в един от джиповете. Дебел кабел за подаване на ток към ремарке. Откъсна го и смъкна изолацията със зъби. После пак изскочи под лунната светлина.	На връщане към Йорк се придържаше близо до пътя. Три километра, двайсет минути мъчително бавен тръст през дърветата. Заобиколи разрушените североизточни сгради и наближи съда отзад. Промъкна се безшумно през сенките. Спря и се ослуша,
	Опита се да разсъждава като Боркен. Самодоволен. Уверен в границите. Постоянни сведения от ФБР. Ричър заключен в наказателната барака, Холи затворена в стаята. Ще остави ли часови? Не и тази нощ. Утре и през идните дни предстоят напрегнати действия. Трябват му отпочинали хора. Ричър кимна и заложи на това предположение.
	Стигна до стъпалата на съда. Пусто. Опита втатата. Заключена. Усмихна се. Никой не слага часови зад заключена врара. Изви края на медната тел и бръкна в ключалката. Механизмът бе стар. Осем секунди. Прекрачи вътре. Спря и се ослуша. Тишина. Изкачи се по стълбата.

Ключалката на стаята беше нова. Но евтина. Трябваше да работи тихо и това го забави. Цели трийсет секунди, докато щракна и последният щифт. Бавно отвори вратата пристъпи върху високия под. Боязливо огледа стените. Холи седеше върху дюшека на пода. Напълно облечена и готова. Огромните й очи лъсяха в полумрака. Той махна с ръка. Обърна се, слезе долу и я изчака в коридора. Холи взе патерицата и закуца към вратата. Предпазливо слезе и застана до него.	 Здрасти, Ричър — прошепна тя. — Как си.
	Той сви рамене.
	— Бил съм и по-добре. От време на време.
	Тя се озърна към стаята. Ричър проследи погледа и забеляза тъмно петно на пода. Въпросително вдигна вежди.
	— Жената, която ми донесе обяд — прошепна тя.
	Ричър кимна.
	— С какво?
	— С част от рамката на леглото.
	Той забеляза колко е доволна и се усмихна.
	— Добре си го измислила. Рамките от легла вършат чудесна работа.
	Тя хвърли последен полед към стаята и тихо затвори вратата Последва го в тъмното и бавно слезе по стъпалата.Преминаха през двойната врата и се озоваха в безмълвната лунна нощ.
	 Божичко — тревожно възкликна Холи. — Какво е станало с теб?
	Ричър сведе очи и се огледа в луната светлина. Беше полепен от глава до пети с каменен прах. Парцалив. Омазан в кръв и пот. Все още разтреперан.
	— Дълга история — каза той. — Имаш ли на кого да се довериш в Чикаго?

— На Макграт — веднага отвъна тя.   Той е старши агент. Защо?
	Хванати за ръка, те прекосиха широката улица  като се озъртаха на всички страни. Заобиколиха могилката пред разрушената сграда. Откриха пътят на северозапад.
	— Трябва да му изпратиш факс — каза Ричър. — Те имат ракети. Трябва да го предупредиш. Тази нощ, защото утре сутрин ще  прекъснат телефонната линия.
	— От предателя ли са го разбрали? — запита Холи.
	Ричър кимна.
	— Как? — запита тя. — Как им предава сведения?
	— радиовъзва на къси вълни — каза Ричър.  Няма друга възможност. Всичко друго оставя следи.
	Той залитна  се подпря на едно дърво. Разказа  всичко от начало до край.
	— По дяволите — промърдори тя. — Проивосамолетни ракети? Масово самоубийство? Кошмар.
	— Кошмарът си е техен — каза Ричър.  Ние изчезваме.
	— Трябва да останем и да им помогнем — възрази Холи. — Семействата.
	Той поклати глава.
	—Най-добре ще им помогнем, ако избягаме. Ако останат без теб, може и да променят плановете. Освен това ще обясним как стоят нещата.
	— Не знам — каза тя.
	— Аз знам. Правило номер едно: грижи се за най-важното. Това си ти. Изчезваме.
	Тя сви рамене и кимна.
	— Сега ли?
	Той стисна зъби и също кимна.
	— Незабавно.
	— Как?
	— С джип през гората. Открих къде е автомобилният парк.
	Отиваме там, взимаме джип и дотогава вече ще е достатъчно светло, за да открием пътя. В бараката на Боркен видях карта. Гората е пълна с пътеки на изток.
	Холи кимна и Ричър се отдръпна от дървото. Тръгнаха по криволичещата пътека към Бастиона. Километър и половина в тъмното, препъваха се в камъните, но не ругаеха — трябваше да си пестят дъха. Завариха поляната тиха и мрачна. Промъкнаха се зад кухнята към свързочната барака. Излязоха от гората.Ричър пристъпи напред и притисна ухо към шперплатовата стена. Никакъв звук.
	Отново си послужи с медната тел и след десет секунди бяха вътре. Холи откри хартия и химикалка и написа съобщението. Набра номера на Чикаго и въведе листа във факса. Подложи ръка и го пое на излизане. Натисна бутона за потвърждение. Не искаше да оставя следи. Изпълзя нов лист. На него беше изписано, че номерът на получателя е верен. Време на изпращане: пет без десет, петък, четвърти юли. Тя накъса двата листа на ситни парченца и ги пъхна най-отдоу в кошчето за боклук.
	Ричър се разрови насам-натам и откри кламер. Последва Холи навън в лунната нощ и заключи вратата. Изтича отзад и откри мястото, където кабелът от антената минаваше през стената. Взе кламера и го прегъна няколко пъти, докато се счупи. Заби счупения край в кабела като карфица. Избута го напред, тъй че едва да стърчи от двете страни. Беше направил късо съединение между проводника от антената и фолиото в обвивката. Сигналът щеше да идва от Ефира по кабела и после да заминава по фолиото направо към земята, без да достига приемника. Най-добрият начин да съсипеш една радиостанция. Счупиш ли я, ще я поправят. Така повредата е незабележима и техникът ще се бъхти до изнемогване додето най-сетне му хрумне да провери.
	— Трябва ни оръжие — прошепна Холи.
	Той кимна. Промъкнаха се към оръжейната. Ричър погледна ключалката. Отказа се. Механизмът беше грамаден. Нищо нямаше да стане без инструменти.
	— Ще взема глока от онзи, дето ме пазеше — прошепна той.
	Холи кимна. Върнаха се межд дърветата и тръгнаха към следващата поляна. Ричър се чудеше как да обясни вида си на Джоузеф Рей. Реши да му каже, че е бил телепортиран до ООН. И да обясни, че скоростното телепортиране понякога е опасно. Пропълзяха зад наказателната барака и се ослушаха. Тишина. Заобиколиха зад ъгъла. Ричър отвори вратата и видя срещу себе си деветмииметров пистолет. Само че този път не беше глок, а зиг зауер. И не го държеше Джоузеф Рей, а Бо Боркен. Боркен стоеше на прага заедно с Малкия Стиви и се усмихваше радостно.


>	37

	В четири и половина сутринта Уебстър нетърпеливо чакаше новата смяна. Джонсън, Гарбър и адютантът дремеха на столовете. Макграт беше отвън с телефонните техници. Вече привършваха. Работата отне повече време, отколкото предполагаха. Първо прерязаха телефония кабел от Йорк и го насочиха към временна разпределителна кутия, която закрепиха в основата на един от стълбовете. После прокараха покрай пътя кабел от кутията до командния пункт. Включиха го в един от страничните изводи.
Но не излезе нищо. Поне на първо време. Техниците взеха да мърморят за милиметри, смущения и съпротивления. Работиха до три часа. Вече бяха готови да обвинят несъвместимото армейско оборудване, когато се сетиха да проверят собствената си разпределителна кутия. Повредата се оказа там. Дефектен елемент. Смениха го и системата заработи идеално. В четири и половина Макграт ги изпращаше с хиляди заръки да си мълчат, когато Уебстър излезе при него. Погледаха как камиончето на техниците се отдалечава. Шумът заглъхна зад завоя. Уебстър и Макграт продължаваха да се взират в ясната лунна нощ. Стояха така пет минути, докато Макграт си допуши цигарата. Не разговаряха. Само гледаха в далечината на север и се питаха мълчаливо какво става там.
	— Върви да събудиш момчетата,каза Уебстър. — Ще се оттеглим за малко.
	Макграт кимна и тръгна към спалните фургони. Събуди Милошевич и Броган. Двамата спяха съвсем облечени върху кушетките. Станаха и се разкършиха.Слязоха по стълбичката и завариха отвън Уебстър, Джонсън и адютанта. Гарбър стоеше малко по-назад.
	— Телефонната линия е готова — каза Уебстър.
	— Вече? — изненада се Броган. — Мислех, че ще я прекъснем сутринта.
	— Решихме да не протакаме — отвърна Уебстър и кимна към Джонсън. Жестът говореше недвусмислено: нали разбираш, човекът е разтревожен.
	— Добре — каза Милошевич. — Ще я държим под око.
	— Събудете ни в осем — заръча Уебстър. — Или по-рано, ако се наложи.
	Броган кимна и тръгна на север към командния пункт. Милошевич го последва. Спряха един до друг да погледат планинските склонове под лунното сияние. Докато стояха в празния команден пункт, забръмча факс. Листът изпълзя с текста нагоре. Беше пет без десет сутринта. Петък,четвърти юли.


	Броган събуди генерал Джонсън час и десет минути по-късно, точно в шест. Зачука силно по вратата на фургона и след като не получи отговор, влезе и побутна стареца.
	— Обаждат се от военновъздушната база „Питърсън“, сър — каза Броган. — Искат да разговаряр с вас.
	Джонсън се запрепъва към командния пункт по риза и панталони. За да не му пречи, Милошевич излезе при Броган в неясното утро. След пет минути Джонсън се появи на прага.
	— Трябва да обсъдим положението — обяви той и отново изчезна вътре.
	Милошевич отиде да събуди останалите. След малко те се зададоха. Уебстър и адютантът се прозяваха. Гарбър вървеше изпънат като бастун. Макграт беше облечен и пушеше. Кой знае дали изобщо бе лягал. Изкатериха се по стълбичката и насядаха около масата рошави, със зачервени очи.
	— Обадиха се от „Питърсън“ — съобщи Джонсън. — На разсъмване пращат спасителен хеликоптер да търси ракетното поделение.
	Адютантът кимна.
	— Уставно положение.
	— Основано върху догадки — каза Джонсън. — Смятат, че имат работа с механична или електротехническа повреда.
	— Което се случва често — добави адютантът. — Ако радиото им се повреди, според устава трябва да го поправят. Ако в същото време се повреди и камион, трябва да спрат и групово да изчакат помощ.
	— Готови за отбрана? — запита Макграт.
	Адютантът кимна отново.
	— Точно така. Да отбият от пътя и да чакат хеликоптер.
	— Трябва ли да им кажем? — запита Макграт.
	Адютантът се приведе напред.
	— Там е въпросът. Какво ще им кажем всъщност? Дори не знаем със сигурност, че онези безумци са ги докопали. Все още не е изключено да имат повредено радио и камион.
	— Надявай се — промърмори Джонсън.
	Уебстър сви рамене. Знаеше как да се справя с такива случаи.
	— Какво печелим? — запита той.
	— Нищо не печелим — отвърна Джонсън. — Кажем ли, че ракетите са пленени, започва дандания до небесата, губим контрол над положението и признаваме, че сме нарушили заповедта на Вашингтон да кротуваме до понеделник.
	— Добре, а какво губим? — запита Уебстър.
	— Загубата е чисто теоретична — каза Джонсън. — Ако допуснем, че са пленени, значи вече са скрити на сигурно място. В такъв случай авиацията няма да ги открие. Ще се повъртят малко и ще се върнат да чакат.
	Уебстър кимна.
	— Добре. Нищо не печелим, нищо не губим, край на тревогите.
	Настана кратко мълчание.
	— Значи ще си траем — каза Джонсън. — Оставяме хеликоптера да излети.
	Макграт смаяно тръсна глава.
	— Ами ако им хрумне да свалят хеликоптера?
	Адютантът на генерала се усмихна снизходително.
	— Няма начин. РВП ще им попречи.
	— РВП ли? — повтори Макграт.
	— Съкратено от „Разпознай враг или приятел“ — обясни адютантът. — Електронна система. Хеликоптерът излъчва сигнал. Ракетата го разпознава като приятел и отказва да излети.
	— Сигурно ли е? — запита Макграт.
	Адютантът кимна.
	— Сто на сто.
	Гарбър го изгледа навъсено. Но премълча. Не беше експерт в тази област.
	— Добре — каза Уебстър. — По леглата. Събуди ни към осем, Броган.


	На пистата в базата „Питърсън“ хеликоптер „Боинг CH–47D Чинук“ загряваше двигателите и започваше да гълта от своите три хиляди осемстотин деветдесет и пет литра гориво. Чинукът е огромна машина с две носещи витла, които се въртят в рамките на овал с размери трийсет на двайсет метра. Празен тежи над десет тона и може да вдигне още единайсет. Всъщност представлява грамаден летящ сандък с двигател отгоре, резервоари отстрани и кабина за екипажа високо отпред. Всеки хеликоптер става за издирване, но единствено чинук може да спасява тежко оборудване.
	Тъй като беше празник и дежуреше минималният личен състав, диспечерът отдели само двама пилоти. Без наблюдател. Предполагаше, че не им трябва. Колко му е да откриеш пет камиона на някоя крайпътна отбивка в Монтана?


	— Трябваше да останеш тук — каза Боркен. — Нали, Джо?
	Ричър се озърна из полумрачната барака. Джоузеф Рей стоеше мирно върху жълтия квадрат. Гледаше право напред. Беше гол. От носа и устата му течеше кръв.
	— Нали, Джо? — повтори Боркен.
	Рей не отговори. Боркен пристъпи към него и стовари юмрук в лицето му. Рей залитна и падна назад. Блъсна се в задната стена и с усилие застана отново върху квадрата.
	— Питах те нещо — каза Боркен.
	Рей кимна. От брадата му капеше кръв.
	— Ричър трябваше да остане тук — каза той.
	Боркен го удари отново. Жесток прав удар в лицето. Главата на Рей отхвръкна назад. Бликна кръв. Боркен се усмихна.
	— Никакви приказки, когато си на квадрата, Джо. Знаеш правилника.
	Върна се назад и пъхна дулото на пистолета в ухото на Ричър. Избута го на поляната. Махна на Стиви да го последва.
	— Ти стой на квадрата, Джо — подвикна той през рамо.
	Стиви затръшна вратата на бараката. Боркен се завъртя и изтласка Ричър към него.
	— Кажи на Фаулър да се отърве от тоя тип — нареди той. — И да е бил полезен, вече не ни трябва. Прибери кучката в стаята. Организирай охрана около сградата. Работа ни чака, нали? Няма време за глупости. На парадния плац в шест и половина. Всички да са там. Ще им прочета прокламацията, преди да я пуснем по факса.


	Макграт не можеше да заспи. Върна се във фургона заедно с другите и легна на кушетката, но след десет минути стана. В седем без петнайсет влезе при Броган и Милошевич в командния пункт.
	— Ако искате, вървете да си починете, момчета — каза той. — Аз ще наглеждам тук.
	— Може да организираме закуска — предложи Броган. — Заведенията в Калиспел трябва вече да са отворени.
	Макграт кимна разсеяно. Бръкна във вътрешния джоб за портфейла си.
	— Не се тревожете — каза Броган. — Аз черпя. Мой ред е.
	— Добре, благодаря — кимна Макграт. — И донесете кафе. Много кафе.
	Двамата станаха и излязоха. Макграт ги гледаше от прага как потеглят на юг с една от армейските коли. Скоро шумът заглъхна и той остана сам с тихото електронно бръмчене зад гърба си. Върна се да седне. Часовникът сочеше седем. Факсът заработи.


	Холи погали стария дюшек, сякаш върху него лежеше Ричър. Сякаш не докосваше някакъв протрит раиран дюшек, натъпкан с вехти конски косми, а неговото тяло — покрито с белези и синини, горещо, твърдо и мускулесто. Тя примига, за да пропъди сълзите. Въздъхна дълбоко и се замисли над следващото решение. Нямаше Ричър, нямаше Джаксън, нямаше оръжие и инструменти, а навън пазеха шестима часови. Тя огледа стаята за хиляден път и отново потъна в мисли.


	Макграт заблъска с юмруци по фургона, за да събуди останалите. После изтича в командния пункт и видя, че от факса излиза трето копие от съобщението. Вече бе получил две. Сега и трето.
	Уебстър дотича пръв. След минута нахълта Джонсън. После дойде Гарбър и накрая адютантът. Един след друг изтичваха по стълбичката и се втурваха към масата. Сядаха и поглеждаха Макграт въпросително. Макграт бе унесен в четене.
	— Какво има, Мак? — запита Уебстър.
	— Обявяват независимост — каза Макграт. — Чуйте това.
	Той огледа четирите лица около себе си. Зачете на глас:
	— Правителствата се създават от хората и извличат законна власт от съгласието на управляваните. Народът има право да ги смени или отхвърли след дълга верига от злоупотреби и неправди.
	— Цитират оригинала — каза Уебстър.
	— Перифразират — поправи го Гарбър.
	Макграт кимна.
	— Слушайте по-нататък. Историята на сегашното правителство на Съединените щати е история на непрестанни злоупотреби и неправди, целящи да установят абсолютна тирания над народа.
	— Какво става, по дяволите? — запита Уебстър. — Да не се връщаме пак в 1776 година?
	— Нататък е още по-зле — каза Макграт. — Затова ние, представителите на Свободните американски щати, разположени първоначално в бившия окръг Йорк на бившия щат Монтана, тържествено обявяваме и декларираме, че от днес тази територия е свободна и независима държава, отхвърлила всяка зависимост от Съединените щати, разтрогнала всички предишни политически връзки и като свободна и независима държава има пълното право да обявява война, да сключва мир, да защитава своите граници и въздушното си пространство, да сключва съюзи, да води търговия и да извършва всички други дейности на свободна и независима държава.
	Той вдигна глава. Грижливо събра трите екземпляра и мълчаливо ги сложи на масата.
	— Защо са три екземпляра? — запита Гарбър.
	— Трима получатели — обясни Макграт. — Ако не ги бяхме засекли, вече щяха да са пристигнали.
	— Къде? — запита Уебстър.
	— Първият номер е столичен — каза Макграт. — Сигурно е на Белия дом.
	Адютантът на Джонсън придърпа стола си към компютърния терминал. Макграт му продиктува номера. Адютантът го натрака и по екрана бързо пробягаха редове. Той кимна.
	— Белият дом. Следващият?
	— Някъде в Ню Йорк — каза Макграт и продиктува номера от втория екземпляр.
	— Обединените нации — каза адютантът. — Искат свидетели.
	— Третия не го знам — каза Макграт. — Код четиристотин и четири.
	— Атланта, Джорджия — обади се Гарбър.
	— Какво има в Атланта? — запита Уебстър.
	Адютантът енергично тракаше по клавишите.
	— Си Ен Ен — отвърна той. — Искат реклама.
	Джонсън кимна.
	— Хитро измислено. Искат всичко на живо по телевизията. Боже мой, представяте ли си? ООН за посредник и денонощни коментари по Си Ен Ен. Пред очите на целия свят.
	— Какво да правим сега? — запита Уебстър.
	Настана дълго мълчание.
	— Защо споменават въздушното пространство? — изрече високо Гарбър.
	— Перифразират — каа Уебстър. — През 1776 година не е имало никакво въздушно пространство.
	— Ракетите — възкликна Гарбър. — Може ли да са премахнали системата РВП?
	Отново мълчание. Чуха как отвън спира кола. Затръшнаха се врати. Броган и Милошевич изтропаха по стъличката и нахълтаха сред мъртвешка тишина. Носеха кафяви книжни торби и пластмасови чаши с найлонови капачета.
	Грамадният спасителен Чинук прелетя без затруднения от Колорадо до военновъздушната база „Малмстром“ край Грейт Фолс, Монтана. Кацна там и насреща му се отправиха цистерни с гориво. Пилотите отидоха в столовата да пият кафе. Върнаха се след двайсет минути. Излетяха отново, описаха изящна дъга в свежото утро и се отправиха с тътен на северозапад.


>	38

	— Не получаваме никакъв отговор — каза Фаулър. — Започваме да се чудим защо.
	Ричър сви рамене. Намираха се в командирската барака. Стиви го бе отмъкнал през дърветата до Бастиона, а оттам го пое Фаулър с двама въоръжени пазачи. Наказателната барака не им вършеше работа. Все още бе заета от Джоузеф Рей. Затова използваха командирската. Накараха Ричър да седне и Фаулър прикова с белезници лявата му ръка за облегалката на стола. Пазачите застанаха от двете страни, напрегнати и готови за стрелба. После Фаулър отиде при Боркен и Стиви за церемонията на плаца. Ричър чу в далечината крясъци и възторжени викове при обявяването на декларацията. После настана тишина. Деветдесет минути по-късно Фаулър се върна сам. Седна зад бюрото на Боркен и запали цигара. Пазачите останаха на място.
	— Пратихме го по факса преди час — каза Фаулър. — Няма отовор.
	Ричър вдишваше мириса на тютюн и оглеждаше знамената по стените. Тъмночервени, с бели кръгове и черни пречупени кръстове.
	— Знаеш ли защо няма отговор? — запита Фаулър.
	Ричър мълчаливо поклати глава.
	— Знаеш ли какво си мисля? ‐ каза Фаулър. — Прекъснали са линията. Телефонната компания се е съюзила с федефалните агенти. Казаха ни, че ще го сторят в седем и половина. Очевидно са избързали.
	Ричър отново сви рамене. Не тговори.
	— Би трябвало да ни съобщят за такова нещо — каза Фаулър.
	Той хвана глока, подпря дръжката върху бюрото и започна да го върти като оръдие	 Но не ни съобщиха.
	 Може приятелчето от Чикаго да ви е зарязало — каза Ричър.
	Фаулър поклати глава. Глокът сочеше право в гърдите на Ричър.
	— Получавахме лавина от информация. Знаем къде са, колко са, какво смятат да правят. Но сега, когато все още се нуждаем от информация, не я получаваме. Връзката е прекъсната.
	Ричър мълчеше.
	— Проучваме — каза Фаулър. — В момента проверяваме радиостанцията.
	Ричър мълчеше.
	— Нещо да ни кажеш за радиото? — запита Фаулър.
	∔ Какво радио? — отвърна Рачър.
	— Вчера работеше превъзходно — каза Фаулър. — Днес изобщо не ще да работи, а ти обикаляше през нощта.
Той се наведе и дръпна чекмеджеро, в което Брокен държеше стария колт. Но не извади револвера. Извади малка черна радиостанция.
	— Това беше на Джаксън. Той страшно бързаше да ни покаже къде е скрито. Дори умоляваше да ни покаже. Плачеше, пищеше и молеше. Едва не си строши ноктите от бързане, докато го изрови.
	Фаулър се усмихна и внимателно прибра радиостанцията в джоба си.
	— Предполагам, че трябва само да го включим — продължи той. — Би трябвало да ни свърже пряко с федералните отрепки. На сегашния етап се налага да разговаряме с тях. Да видим дали ще се съгласят да възстановят телефонната линия.
	— Страхотен план — подметна Ричър.
	— Факсът е важен за нас —каза Фаулър. —Жизненоважен.
	Светът има право да знае какво вършим тук. Светът има право да види. Тук се твори историята Разбираш го, нали?
Ричър се загледа в стената.
	— Те имат камери — продължаваше Фаулър, — В момента над нас летят разузнавателни самолети. Вече е светло и виждат какво вършим. В такъв случай как да използваме този факт?
	Ричър поклати глава.
	— На мен не разчитайте.	Фаулър се усихна.
	— Естествено, че не разчитаме. Много ли ще се трогнат, ако те видят закован на някое дърво? Ти си просто боклук и за нас, и за тях. Но Холи Джонсън е друга работа. Можеда ги потърсим по собствения им предавател и да им заръчаме да гледат с шпионските камери. Може да се замислят. Току-виж, се съгласили да разменят телефонната линия срещу лявата и гърда.
	Той загаси цигарата. Приведе се напред и заговори по-тихо.
	— Тук не си поплюваме, Ричър. Видя какво напрвихме сДжаксън. Можем да го направим с нея.Можем да го направим и с теб. Трябва ни връзка с целия свят. Трябва ни факс. Трябва ни радиостанция, за да узнаем какво са направили с линията. Отчаяно се нуждаем от тия неща. Разбираш, нали? Тъй че ако искаш да спестиш куп безсмислени страдания на себе си и на нея, казвай какво направи с радиостанцията.
	Ричър се бе извъртял настрани и гледаше библиотечката. Опитваше да си припомни некадърните преводи от японски в книгите за Пърл Харбър, които бе чел.
	— Кажи ми — тихо изрече Фаулър. —Аз мога да ви опазя от тях. Изобщо няма да пострадате. Иначе нищо не мога да сторя.
	Той остави глока върху бюрото.
	— Искаш ли цигара?
	Протегна пакета. Усмихна се. Доброто ченге. Приятел. Съюзник. Защитник. Най-старият трик в занаята. И му се полагаше най-старият отговор. Ричър хвърли поглед наоколо. По един пазач от двете страни, десният малко по-близо, левият подпрян на страничната стена. Пушките подпрени на лакът.Фаулър зад бюрото с пакет в ръката. Ричър сви рамене и кимна. Взе цигара със свободната си дясна ръка. Не беше пушил от десет години, но щом някой сам ти предлага смъртоносно оръжие, взимаш го без възражения.
	— Хайде, признай — рече Фаулър. — Не ми губи времето.
	Той щракна запалката и я поднесе. Ричър се приведе напред и запали цигарата. Смукна дълбоко и се облегна назад. Димът беше приятен. Вече десет години оттогава, а още му харесваше. Той издиша докрай и смукна отново.
	— Как повреди радиостанцията? — запита Фаулър.
	Ричър смукна за трети път. Пусна дима през ноздрите си и хвана цигарата като войник на пост с палец и показалец, скрита в дланта. Ако дръпнеш два-три пъти набързо, въгленчето в края се нажежава до две хиляди градуса. Става остро и дълго. Той завъртя длан, сякаш гледаше огънчето и мислеше за нещо. Насочи цигарата право напред като стрела.
	— Как повреди радиостанцията? — повтори Фаулър.
	— Ако не ти кажа, ще сториш ли нещо на Холи? — запита Ричър.
	Фаулър кимна. Тънките му устни се извиха в усмивка.
	— Непременно. Такива неща ще й сторя, че да моли за куршум.
	Ричър тъжно сви рамене. Надигна ръка, сякаш казваше: слушай. Фаулър кимна, придърпа стола и се приведе по-близо. Ричър се стрелна напред и заби цигарата в окото му. Фаулър изпищя, а Ричър вече бе на крака и повлеченият стол трополеше зад него. Завъртя се надясно, столът описа широла дъга  изтрещя в главата на по-близкия пазач. Разцепи се и отхвръкна, докато Ричър отскачаше с танцова стъпка наляво.Улучи другия пазач с лакът в гърлото още преди да е вдигнал докрай оръжието си. Завъртя се назад и удари Фаулър с останките от стола. Използва инерцията, за да се обърне към първия пазач. Довърши го с лакът в главата. Онзи рухна.Ричър сграбчи пушката за цевта и я отметна право назад към другия. Усети как костите на черепа избунаха под приклада. Пусна пушката, завъртя се и разби стола на парчета в гърба на Фаулър. Хвана го за ушите и размаза лицето му върху бюрото един, два, три пъти. Грабна крак от строшения стол и го заклещи пред гърлото му. Подви лакти около двата края и сплете пръсти. Провери хватката и напъна с плещи. С едно-единствено жестоко дръпване шията на Фаулър изхрущя срещу крака от стола и се пречупи.
	Ричър взе двете пушки, глока и ключа отбблезниците. Изскочи навън и заобиколи зад бараката. Изтича право към дърветата. Приба глока в джоба си. Свали белезниците. Пое по една пушка във всяка ръка. Задъхваше се. От болка. Размахването на тежкия дървен стол бе превърнало червения белег на китката му в открита рана. Вдигна ръка, изсмука кръвта и закопча маншета на ръкава,за да спре кръвта.В тишината отекваше глухият басов тътен на тежка машина с две витла — „Боинг“, „Сий Найт“ или „Чинук“. Помисли си: снощи Боркен спомена за осем морски пехотинци. Имат само осем морски пехотинци, така каза. Морската пехота използва „Сий Найт“. Решили са да предприемат фронтална атака. Пред очите му се мярнаха новите стени в стаята на Холи и той отчаяно хукна между дърветата.
	Стигна до Бастиона. Въздушният тътен ставаше все по-мощен. Ричър рискува да излезе на каменистата пътека. Не беше „Сий Найт“, а „Чинук“. Значи нямаше атака, а обикновено издирване. В момента хеликоптерът се намираше на около километър и половина и летеше на трийсетина метра над пътя, използвайки жестокия вихър от витлата, за да разгръща околните клони и да облекчи търсенето. Бавен и тромав на вид, той висеше с леко клюмнал нос и приближаваше, леко залитайки настрани. Ричър предположи,че е почи над самия Йорк.
	После се озърна към поляната и видя на петдесет метра от себе си някакъв тип. Редник в маскировъчно облекло. Със стингър на рамо. Въртеше се и гледаше през прицела. Ричър го видя как прихвана целта. Стегна се и застина с разтворени крака. Ръката му подири активатора. Инфрачервените сензори на ракетата се включиха. Ричър зачака системата РВП да ги изключи. Напразно. От ракетата долетя пронизителен електронен писък. Беше засякла горещите двигатели на чинука. Редникът положи пръст върху спусъка.
	Ричър пусна лявата пушка. Дръпна нагоре другата и в движение освободи с палец предпазителя. Пристъпи наляво и подпря рамо на близкото дърво. Прицели се право в главата и стреля.
	Но онзи стреля пръв. Само част от секундата, преди куршумът на Ричър да го убие, той натисна спусъка на ракетохвъргачката. Станаха две неща. Ракетният двигател се включи. Стингърът изхвръкна напред по стоманената тръба. После куршумът улучи главата на редника. Ударът го отхвърли настрани. Ракетохвъргачката закачи края на стингъра и го извъртя. Той изскочи навън и увисна във въздуха като копие, насочено право нагоре, съвършено неподвижен върху огнената си опашка.
	После ракетата се коригира. Ричър я видя с ужас как върши точно онова, за което е създадена. Осемте малки крилца щръкнаха навън. Продължи да виси вертикално, докато отново засече хеликоптера. После включи ракетния двигател на втората степен и се стрелна в небето. Още преди мъртвецът да бе докоснал земята, смъртоносният снаряд вече се носеше срещу чинука с хиляда и петстотин километра в час.
	Чинукът упорито пълзеше на северозапад. Беше на километър и половина. Следваше пътя. Пътят минаваше през града. Между изоставените сгради. Първото здание край него от югоизток беше съдът. Чинукът се носеше натам със сто и двайсет километра в час. Стингърът летеше насреща му с хиляда и петстотин километра в час.
	Километър и половина при скорост хиляда и петстотин километра в час. Една хилядна от часа. Малко повече от три секунди и половина. За Ричър това бе цяла вечност. Не откъсваше поглед от стингъра. Великолепно, жестоко оръжие. С проста, непоклатима цел. Създадено, за да разпознава точната температура на горещите газове от самолетен двигател и да я следва, докато улучи или остане без гориво. Простичка мисия с времетраене три секунди и половина.
	Пилотът видя ракетата още в самото начало. Загуби първата секунда, защото се вкамени. Не от ужас, не от страх, а просто от недоумение как тъй на някаква си горска полянка в Монтана ще стрелят по него с противовъздушна ракета. После инстинктът и обучението взеха връх. Отклонявай се и внимавай. Отклонявай се от ракетата, внимавай да не рухнеш върху сградите долу. Ричър го видя как вирна носа нагоре. Грамадният Чинук зави настрани и изхвърли във въздуха широко ветрило отработени газове. После сред писъка на двигателите опашката се метна в обратна посока и нажежените газове описаха нова дъга. Ракетата търпеливо проследи първия завой. От вътрешната страна, където радиусът е по-малък. Чинукът леко слезе надолу, после рязко подскочи. Полетя по спирала нагоре и настрани от града. Ракетата зави и тръгна по втората дъга. Стигна там, където бе топлината преди част от секундата. Не я откри. Лениво описа пълен кръг под самия хеликоптер. Долови отзвука от новата маневра и безмилостно пое по спирала нагоре.
	Пилотът спечели още една секунда, но това бе всичко. Стингърът го догони в отчаяното изкачване. Проследи топлинната диря до десния двигател. Избухна в самия източник на нажежени газове.
	Три килограма експлозив срещу десет тона летящ метал, но експлозивът печели винаги. Ричър видя как десният двигател се разпадна, после кожухът под задното витло отхвръкна настрани. Парчета от двигателния механизъм избухнаха като шрапнели, витлото се откачи и полетя настрани, продължавайки да се върти съвсем бавно, като в кошмарен сън. Чинукът застина във въздуха, сетне провисна със задницата надолу, удържан само от виещото предно витло, и бавно тръгна надолу като потъващ кораб.


	Холи чу хеликоптера. Усети как ниският, глух тътен пулсира едва доловимо в стените. Чу го как се засилва. След това чу експлозията и писъка на предното витло, загребващо яростно въздуха. После престана да чува каквото и да било.
	Тя пъхна ръка в патерицата и закуца към диагоналната преграда. В затворническата стая нямаше съвършено нищо освен дюшека. Значи трябваше пак да започне търсенето си от банята.


	— Само един въпрос  каза Уебстър. — Колко време можем да го опазим в тайна?
	Генерал Джонсън не отговори. Адютантъ също мълчеше. Уебстър се завъртя към Гарбър. Гарбър го гледаше мрачно.
	— Няма да е за дълго, по дяволите — промърмори той.
	— И все пак колко? — настоя Уебстър. — Ден? Час?
	— Шест часа — каза Гарбър.
	— Защо? — попита Макграт.
	— Уставна процедура — обясни Гарбър. — Естествено, ще разследват катастрофата. По принцип би трябвало да пратят друг хеликоптер. Но не и ако подозират обстрел от земята. Значи ще дойдат по пътя от Малмстром. Шест часа.
	Уебстър кимна. Завъртя се към Джонсън.
	— Можете ли да ги забавите, генерале?
	Джонсън поклати глава.
	— На практика не — каза той. Говореше глухо и примирено. — Току-що загубиха чинук. С двама пилоти. Няма как да позвъня и да им река: направете ми тая услуга, не разследвайте случая. Може да опитам, може и да приемат на първо време, но ще се разчуе и започваме пак отначало. Най-много да спечелим един час.
	Уебстър кимна.
	— Седем часа, шест часа, има ли разлика?
	Никой не му отговори.
	— Сега трябва да действаме — каза Макграт. — Да забравим Белия дом. Няма за кога да чакаме. Чуйте ме, незабавно трябва да предприемем нещо. След шест часа всичко излиза извън контрол. Ще я погубим.
	Шест часа правят триста и шейсет минути. Първите две изминаха в пълно мълчание. Джонсън гледаше безсмислено в пустотата. Уебстър потропваше с пръсти по масата. Гарбър гледаше Макграт. С кисело изражение. Макграт гледаше картата. Милошевич и Броган стояха сред тишината с книжни торби и пластмасови чашки в ръцете.
	— Иска ли някой кафе? — попита Броган.
	Гарбър му махна с ръка.
	— Яж и планирай — каза той.
	— Карта — каза Джонсън.
	Макграт му подаде картата. Всички придърпаха столовете и се наведоха. Отново бяха в действие. Още триста петдесет и осем минути.
	— Оврагът е на шест километра северно от нас — каза адютантът. — Имаме само осем морски пехотинци с БТР.
	— Онзи танк ли? — запита Макграт.
	Адютантът поклати глава.
	— Бронетранспортьор. Съкратено БТР. Осем колела, без вериги.
	— Значи брониран? — запита Уебстър.
	— Естествено — кимна адютантът. — С него могат спокойно да стигнат до Йорк.
	— Ако успеят да минат оврага — каза Гарбър.
	Джонсън кимна.
	— Там е цялата работа. Трябва да видим на място.


	За цивилното око на Макграт бронетранспортьорът си беше чист танк, само дето отдолу се виждаха осем колела вместо вериги. Имаше корпус от скосени бронирани плочи и картечна кула отгоре. Шофьорът седеше отпред, а командирът в кулата. Отзад морските пехотинци седяха по трима с гръб един към друг, обърнати срещу амбразурите. Всяка амбразура имаше отделен перископ. Макграт си представи как неуязвимата машина бавно тръгва на бой, пръскайки куршуми през амбразурите. Надолу в оврага, после по отсрещния склон и по пътя за съдебната сграда в Йорк. Дръпна Уебстър настрани и тревожно прошепна:
	— Не сме им казали. За динамита в стените.
	— И няма да кажем — спокойно отвърна Уебстър. — Старецът ще рухне. Той и сега едва се крепи. Ще кажа на пехотинците. Те отиват. Сами ще решат как да се справят. Няма значение дали Джонсън знае, или не.
	Макграт заприказва Джонсън, а Уебстър изтича към бронетранспортьора. Макграт видя как командирът на пехотинците се подава от кулата. Видя го да кима намръщен, докато Уебстър разправяше нещо. После адютантът на генерала подкара армейския шевролет. Джонсън и Гарбър се настаниха отпред до него. Макграт скочи на задната седалка. Броган и Милошевич го последваха.
	Уебстър привърши разговора и изтича назад към шевролета. Пъхна се до Милошевич. Бронетранспортьорът включи мощния си дизелов двигател и избълва облак черен дим. После шумно смени скоростите и се понесе на север. Шевролетът подкара след него.


	След шест километра на север изкачиха полегат баир и навлязоха в завой. Намалиха скоростта и спряха под висока скална издатина. Командирът на пехотинците скочи от кулата и изтича на север по пътя. Уебстър, Джонсън и Макграт слязоха и побързаха след него. Край ръба на скалата спряха и бавно се промъкнаха отвъд завоя. Надникнаха напред и надолу в оврага. Гледката беше внушителна,
	Оврагът пресичаше пътя им почти по права линия отяво надясно. И не беше просто дълбок изкоп. Представляваше огромен ров и грамадно стъпало. Цялата земна кора се бе разкъсала и южната част бе пропаднала под нивото на северната. Като две съседни секции на старо бетонно шосе с един сантиметър разлика във височината. Издигнат до геологичен мащаб, този сантиметър се превръщаше в цели петнайсет метра.
	При разцепването и пропадането на земната кора от ръбовете се бяха откъртили грамадни канари. Напорът на ледниците ги бе претъркалял на юг. За милион години ледът, дъждовете и бурите бяха разширили пукнатината, докато се превърне в дълбока яма. Тя прорязваше скалните слоеве до мястото, където отново се съединяваха. Тук-там достигаше ширина сто метра. Другаде по-плътни породи я ограничаваха само до двайсетина.
	После корените на хиляди поколения дървета и зимните мразове бяха изгризали ръбовете, за да ги превърнат в стръмно, назъбено надолнище към дъното и също тъй стръмно нагорнище към южния край, петнайсет метра по-горе. Ниски криви дръвчета, преплетени храсталаци и сипеи покриваха склоновете. Самият път се издигаше постепенно върху бетонни колони и достигаше моста. После по нови бетонни колони се спускаше от северната страна и продължаваше през гората към планините.
	Но мостът беше унищожен. Някой бе взривил двете централни опори. Пет-шест метра от средната му част лежаха на дъното трийсет метра по-долу. Застанали до скалата, четиримата виждаха останките от пътя, пръснати из оврага.
	— Какво мислите? — тревожно запита Джонсън.
	Командирът на пехотинците набързо оглеждаше оврага с бинокъл. Наляво, надясно, нагоре и надолу, колкото да проучи терена.
	— Мисля, че е скапана работа, сър — отвърна той.
	 Ще можете ли да минете? — запита Джонсън
	Онзи отпусна бинокъла и поклати глава.
	— Няма начин, мътните да го вземат.
	Той пристъпи плътно до генерала, за да виждат от един и същ ъгъл. Заговори бързо, като сочеше с пръст.
	— Можем да слезем до дъното. Хей там, по онзи сипей, където наклонът е горе-долу приличен. Изкачването отсреща обаче ще е проблем, сър. Бронетранспортьорът не може да се катери по стръмнини над четирийсет и пет градуса. А почти целият северен склон е далеч по-стръмен. На места се издига почти отвесно. По-полегатите площадки са гъсто обрасли. И има отсечени дървета. Виждате ли там, сър?
	Той посочи гората по отсрещния склон. На много места лежаха повалени дървета с дънерите на юг.
	— Засеки — каза командирът на пехотинците. — Машината ще забуксува пред тях. Непременно. По нагорнището, без инерция, няма да се справи и танк. Влезем ли в тази яма, няма измъкване, това е.
	— И какво ще правим, по дяволите? — запита Джонсън.
	Офицерът сви рамене.
	— Доведете сапьори. Взривената част е само пет-шест метра. Можем да построим временен мост.
	— Колко време ще трябва? — запита Уебстър.	Офицерът отново сви рамене.

— За да дойдат дотук ли? Поне шест часа. Може би седем.
	— Много е — каза Уебстър.
	В този момент запращя радиосцанцията в джоба на Макграт.


>	38
	Ричър се спотайваше в гората. Тревожеха го кучетата. Само за тях не беше уверен. С хората знаеше как да се справя. Но с кучетата нямаше почти никакъв опит.
	Намираше се между дърветата на север от Бастиона и южно от стрелбището. От километър и половина бе чул падането на хеликоптера. Тежката машина рухна с опашката надолу, като размазваше и трошеше дърветата по склона. Изглежда, в последния момент Чинукът се бе плъзнал настрани, за да падне на около двеста метра от съседната сграда.
Нямаше взривове. Нито в градчето, нито около хеликоптера. Ричър се надяваше екипажът да е оцелял. Предполагаше, че дърветата и разпадането на грамадния кух корпус може да са смекчили удара. Бе виждал пилоти, преживели далеч по-страшни премеждия.
	Държеше автоматична пушка М–16, а в джоба си имаше пистолет. Глокът беше зареден докрай. Седемнайсет патрона. Пушката беше с къс пълнител. Двайсет патрона без онзи, който изхаби преди малко за човека с ракетохвъргачкта. Другата пушка имаше дълъг пълнител. Трийсет патрона. Само че беше скрита в гората, Защото Ричър знаеше едно желязно правило: винаги избирай оръжието, за което знаеш със сигурност, че е в изправност.
	Инстинктивно усещаше, че всеощото внимание ще е насочено на югоизток. Там държаха Хопи, там падна и хеликоптерът, Там би трябвало да се събират противниците. Усещаше, че в този момент хората се обръщат на югоизток и с тревожно очакване гледат към Съединените щати. Затова пое решитено на северозапад.
	Крачеше предпазливо. Основните вражески сили бяха другаде, но знаеше, че са пратили групи да го издирват. Знаеше, че вече са открили трупа на Фаулър. Бе видял два отделни патрула да претърсват горите. Във всеки по шест човека, въоръжени до зъби. Крачеха из гъсталаците и вдигаха шум до небесата, тъй че лесно ще е да ги избегне. Но с кучетата не беше така. Точно това го тревожеше.Затова се движеше толкова предпазливо.
	Без да напуска дърветата, той заобиколи от западната страна на стрелбището. Върна се на изток покрай парадния плац. Мина петдесет метра на север, отново зави и тръгна покрай пътя за мините. Придържаше се към дърветата и тичаше в бърз тръст. Същевременно обмисляше най-важните задачи. ؘ Съставяше график. Предполагаше, че има на разположение около три часа. Свалянето на хеликоптера щеше да предизвика яростна реакция. Без съмнение. Но през цялата си воена служба не бе виждал нещо да стане за по-малко от три часа. Значи разполагаше с три часа и имаше да измине доста път.
	Когато скалистата почва под нозете му стана по-стръмна, той премина на бърз ход. Изкачи се в широка дъга на запад и пресече право към ръба на котловината с мините. Чу дизелови двигатели, работещи на празен ход. Приведе се и пропълзя към прикритието на една висока скала. Надникна надолу.
	Намираше се в средата на склона около котловината. Отсрещният край беше горе-долу в източна посока. Масивните врати на по далечната пещера зееха широко разтворени. Четири от военните камиони бяха изкарани на каменистото дъно. Четирите камиона с ракетите. Петият още бе вътре.
	В котловината имаше шепа хора. Стояха в неправилен кръг около камионите. Ричър преброи осем души. Униформи, пушки, напрегнати пози. Какво бе казала жената от кухнята? Мините са забранена зона. Там допускат само верните хора на Боркен. Ричър се вгледа в тях. Осем верни помощници, разиграващи твърде сносна пародия на караулна служба.
	Погледа ги една-две минути. Смъкна пушката от рамото си. Беше на по-малко от сто метра. Чуваше как хрущят шистите под краката им. Нагласи на единична трелба. Имаше деветнайсет патрона в пълнителя и трябваше да изстреля минимум осем. Налагаше се да пести боеприпасите.
	Автоматичната пушка М–16 е добро оръжие. Лесна за употреба и поддържане. Удобна за прицелен огъм, Отгоре на дръжката има надлъжен прорез, който води към подобен върху предния прицел. От сто метра поглеждаш по двата прореза и виждаш какво ще улучиш. Ричър се подпря с цяла тежест на камъка и избра първата цел. Отработи лекото мръдване, с което да се насочи към втората. И третата. Репетира пълна серия от осем изстрела. Не искаше да закачи с лакът някоя издатина по средата на цялата работа.
	Върна се към първата цел. Изчака миг и стреля. Трясъкът на гърмежа отекна из лланините. Дясната предна гума на първия камион избухна.Той завъртя цевта към лявата предна. Стреля отново. Камионът клюмна напред като зашеметен бик.
	Продължи равномерно да стреля. С пет куршума бе улучил пет гуми, преди някой да реагира. Докато изстреваше шестия, зърна с крайчеца на окото си как часовите се разбягват да търсят прикритие. Някои просто залягаха на земята. Други тичаха към гаража. Той изстреля седмия куршум. Забави се преди осмия. Най-далечната гума беше и най-трудна. Под остър ъгъл. Нямаше как да я улучи отстрани. Трябваше да се цели отпред. Куршумът можеше да отскочи. Стреля. Улучи. Гумата избухна. И последният камион клюмна напред.
	Най-близкият часови още, бе на крака. Не бягаше към пещерата. Просто стоеше и гледаше скалата, зад кочто се криеше Ричър. Надигаше пушката. Беше М–16, също като на Ричър. Дълъг пълнител, трийсет патрона. Стоеше прав и се целеше в скалата. Храбрец или идиот. Ричър приведе глава и изчака. Онзи стреля. Беше нагласил оръжието на автоматична стрелба. Пусна откос от три куршума. Три изстрела за една пета от секундата. Забиха се в дърветата на пет метра над Ричър. Наоколо се посипаха вейки и листа. Онзи изтича десет метра напред. Стреля пак, още три изстрела. Далеч наляво. Ричър чу свистенето на куршумите и глухите удари в дънерите още преди гърмежа.Така става с куршумите, които летят по-бързо от звука. Чуваш всичко в обратен ред. Куршумът пристига преди гърмежа.
	Ричър имаше да реши две неща. Докъде да допусне този тип? И да даде ли предулредителен изстрел? Следващите три куршума удариха по-близо. Ниско, но по-близо. На не повече от два метра. Ричър реши: дотук, по дяволите, и никакъв предупредителен изстрел. Онзи долу беше издивял. Да го предупреждава щеше да е чисто прахосничество. Само едно можеше да го успокои.
	Ричър легна на една страна. Изпъна крака и се подаде Край основата на скалата. Стреля веднъж и улучи врага в гърдите. Онзи рухна на камънте. Пушката отхвръкна надясно. Ричър остана на място. Вгледа се внимателно. Онзи не беше мъртъв. Затова Ричър стреля още веднъж. Улучи го в лицето. Тъй бе по-милосърдно, отколкото да се мъчи още десет минути със зееща рана в гърдите.
	Ехото на кратката престрелка заглъхна в планинската тишина и въздухът отново застина. Другите седем души не се виждаха никъде. Всички камиони бяха клекнали на предните джанти. Извън строя. Можеше и да ги изкарат някак от котловината, но още първият остър завой щеше да смъкне спуканите гуми. С камионите беше свършено. Без съмнение.
	Ричър пропълзя десет метра назад и се изправи между дърветата. Изтича надолу по склона и пое обратно към Бастиона. Седемнайсет патрона в глока, девет в пушката. Напредваше, но на висока цена.


	Кучетата го срещнаха на половината път. Две едри, мощни животни. Немски овчарки. Видя ги точно когато го видяха и те. Препускаха с онази безгранична енергия, характерна за едрите кучета. Дълги, изящни скокове, стръвни очи, зинали влажни муцуни. Рязко заковаха с изпънати предни крака и в едно неуловимо движение смениха посоката. Бяха на трийсет метра от него. На двайсет. Ускоряваха. С прилив на нова енергия. От гърлата им се надигаше глухо ръмжене.
	Ричър беше наясно с хората. Кучетата бяха съвсем друго нещо. Хората имат свободен избор. Ако някой човек се втурнеше озъбен насреща му, значи го правеше, защото така е решил. Сам си поемаше риска. Ричър не отговаряше за последствията. Но с кучетата не беше така. Те нямаха свободен избор. Лесно се подлъгваха. И възникваше морален проблем. Никак не му се искаше да стреля по куче само защото са го подвели да постъпва неразумно.
	Остави глока в джоба си. Пушката му се стори по-подходяща. Беше със седемдесет и пет сантиметра по-дълга от пистолета. Седемдесет и пет сантиметра допълнително разстояние изглеждаха умна идея. Кучетата спряха съвсем наблизо. Козината по вратовете им бе настръхнала. И по цялата дължина на гръбнака. Приведоха се с разперени предни лапи, от снишените им муцуни излиташе мощно ръмжене. Имаха жълтеникави зъби. Много. И кафяви очи. Ричър зърна черни ресници, изящни като на младо момиче.
	Едното стоеше малко по-напред от другото. Водачът на глутницата. Ричър знаеше, че при кучетата трябва да има йерархия. Щом са две, значи едното трябва да е по-горе от другото. Като при хората. Не знаеше как го уреждат помежду си. Може би чрез сплашване. По миризмата. Или със схватки. Погледна първото куче. Право в очите. Понякога бе чувал хората да говорят за кучета. Никога не проявявай страх, така казваха. Овладей кучето с поглед. Не му давай да разбере, че се страхуваш. Ричър не се страхуваше. Стоеше с пушка М–16 в ръцете. Само едно го плашеше — че може би ще се наложи да я използва.
	Мълчаливо се втренчи в кучето, като че имаше работа с някой разхайтен войник. Строг, безмълвен поглед като физическа сила, като студен, смазващ натиск. Хладните, сурови очи не мигат. Стотици пъти бе успявал да се наложи над хората. Сега успя и с кучето.
	Кучето беше обучено само отчасти. Ричър усети това. То знаеше какво да прави. Но не и как да го направи. Не беше обучено да пренебрегва реакцията на жертвата. Сега гледаше човека в очите и отстъпваше милиметър по милиметър, сякаш погледът притискаше мъчителна тежест върху тясното му чело. Ричър засили градуса на напрежение. Присви очи и оголи зъби. Направи гримаса като злодей от калпав филм. Главата на кучето клюмна. То завъртя очи нагоре, за да не изпусне човека от поглед. Опашката му провисна между краката.
	— Седни — нареди Ричър.
	Каза го спокойно, но твърдо. С мощно ударение на втората сричка. Кучето се подчини автоматично. Подви задни крака и седна. Другото изкопира движението му като сянка. Седяха и гледаха от долу на горе.
	— Легни — каза Ричър.
	Кучетата не помръднаха. Седяха и го гледаха с недоумение. Навярно бе сбъркал думата. Не познаваха тази команда.
	— Долу — каза Ричър.
	Те протегнаха предни лапи и се отпуснаха на земята. Продължаваха да го гледат.
	— Стой — каза Ричър.
	Изгледа ги, за да разберат, че не се шегува, и тръгна на юг. Наложи си да крачи бавно. След като мина пет метра през дърветата, спря и се обърна. Кучетата лежаха. Бяха извили глави и го гледаха как се отдалечава.
	— Стой — заповяда той още веднъж.
	Кучетата останаха да лежат. Той продължи.


	От Бастиона долиташе шумът на хора. Шум на голяма тълпа, която се мъчи да пази тишина. Ричър го чу още докато беше на север от плаца. Мина през дърветата и заобиколи края на стрелбището. Излезе в гората зад столовата. Срещу кухненската врата. Описа широк кръг зад сградите, докато подбра подходящото място. Пропълзя напред да погледне.
	Сред Бастиона се бяха събрали около трийсет души. Стояха на плътна група. Разширена отпред като грозд. Само мъже с маскировъчни униформи, въоръжени до зъби. Пушки, картечници, гранатомети, резервни пълнители из джобовете. Тълпата се люшкаше насам-натам. Рамене се докосваха и отделяха. Ричър различи Бо Боркен сред човешкото множество. Държеше малка черна радиостанция. Ричър я разпозна. Радиостанцията на Джаксън. Боркен я бе взел от джоба на Фаулър. Държеше я до ухото си. Гледаше унесено, сякаш току-що я бе включил и чакаше отговор.


>	40

	Макграт трескаво измъкна радиостанцията от джоба си. Отвори я и се вторачи. Тя пращеше шумно в дланта му. Уебстър пристъпи напред и я взе. После се отдръпна зад скалата и натисна бутона.
	— Джаксън? — изрече той. — Говори Харланд Уебстър.
	Макграт и Джонсън се струпаха около него. Тримата клекнаха до скалата. Уебстър леко отдръпна радиостанцията от ухото си, за да чуват и другите. На завет под скалата, сред планинската тишина, чуваха пращене, съскане и нечие забързано дишане. След това чуха глас.
	— Харланд Уебстър? — изрече гласът. — Бре, бре, голямото началство.
	— Джаксън? — повтори Уебстър.
	— Не — отговори гласът. — Не е Джаксън.
	Уебстър се озърна към Макграт.
	— Кой е тогава?
	— Бо Боркен — каза гласът. — Днес май вече би трябвало да съм президент Боркен. Президент на Свободните американски щати. Но, моля ви, говорете ми без формалности.
	— Къде е Джаксън? — запита Уебстър.
	Настана мълчание. Не се чуваше нищо, освен тихия електронен шум от телекомуникационната технология на ФБР. Спътници и ултракъси вълни.
	— Къде е Джаксън? — попита отново Уебстър.
	— Умря — каза гласът.
	Уебстър пак се озърна към Макграт.
	— Как?
	— Просто умря — каза Боркен. — Всъщност сравнително бързо.
	— Болен ли беше? — попита Уебстър.
	Ново мълчание. После се раздаде смях. Висок и писклив. Звучен, почти истеричен смях, който претовари слушалката, преля в остър металически звън и отекна от скалата до тях.
	— Не, не беше болен — каза Боркен. — Съвсем здрав си беше до последните десетина минути.
	— Какво му направихте? — запита Уебстър.
	— Същото, което ще направя на генералската дъщеря — каза Боркен. — Слушайте да ви разправя с пълни подробности. Много внимавайте, защото трябва да знаете с кого си имате работа. Ние тук не си поплюваме. Няма шега, разбрахте ли? Слушате ли ме?
	Джонсън се приведе по-близо. Потен и пребледнял.
	— Смахнати копелета — изрева той.
	— Кой е тоя? — запита Боркен. — Да не е самият генерал?
	— Генерал Джонсън — потвърди Уебстър.
	От радиото пак долетя смях. Тихо, доволно кискане.
	— Пълна къща — каза Боркен. — Директорът на ФБР и председателят на съвета на началник-щабовете. За нас е чест, повярвайте ми. Но пък и раждането на една нова нация го заслужава.
	— Какво искате? — попита Уебстър.
	— Разпънахме го — каза Боркен. — Намерихме две дървета на метър едно от друго и го заковахме. Ако не слушате, генерале, ще сторим същото с дъщеря ви. После му отрязахме топките. Той пищеше и молеше да не правим това, но все пак го направихме. С малката няма как да го направим, понеже е жена и прочие, но ще намерим някакъв еквивалент, нали ме разбирате? Как мислите, генерале, дали ще пищи? Вие я познавате по-добре. Лично аз се обзалагам, че ще пищи. Мисли се за костелив орех, но като види отблизо ножовете, бързичко ще запее на нов глас, сигурен съм.
	Джонсън пребледня още повече. В лицето му не остана и капка кръв. Той се отпусна назад и тежко седна с гръб към скалата. Устните му беззвучно мърдаха.
	— Какво искате, мръсни негодници? — изкрещя Уебстър.
	Отново настана тишина. После гласът заговори спокойно и твърдо.
	— Искам да спрете да ми крещите. Искам да се извините за грубия тон. Искам да се извините, че ме нарекохте с обидни думи. Аз съм президент на Свободните щати и в известна степен ми се полага учтивост и уважение, не смятате ли?
	Гласът бе тих, но Макграт го чуваше съвсем ясно. Той тревожно погледна Уебстър. Бяха на път да загубят още преди да са започнали. В такива случаи най-важното правило беше да преговарят. Да накарат противника да говори и постепенно да надделеят. Класическа теория на обсадата. Но да се извинят в самото начало за грубо държание значеше край на всички надежди за надмощие. Все едно сами да си вържат ръцете. Оттам нататък се превръщаха в марионетки. Макграт енергично поклати глава. Уебстър кимна. Мълчаливо. Само държеше радиостанцията, без да говори. Знаеше си работата. И друг път бе попадал в подобно положение. Няколко пъти. Познаваше протокола. Сега първият проговорил щеше да се окаже по-слаб. И нямаше да е той. Двамата с Макграт гледаха надолу и чакаха.
	— Чувате ли ме? — попита Боркен.
	Уебстър продължи да гледа надолу. Мълчеше.
	— Чувате ли ме? — повтори Боркен.
	— Какво си намислил, Бо? — спокойно запита Уебстър.
	От ефира долетя гневно дишане.
	— Прекъснахте ми телефонната линия — каза Боркен. — Искам да я възстановите.
	— Не сме — възрази Уебстър. — Телефонът ти не работи?
	— Факсовете — каза Боркен. — Не получавам отговор.
	— Какви факсове?
	— Не ме баламосвайте. Знам, че сте прекъснали линията. Искам да я оправите.
	Уебстър намигна на Макграт.
	— Добре — каза той. — Можем да го направим. Но първо ти ще направиш нещо за нас.
	— Какво? — попита Боркен.
	— Холи. Доведи я на моста и я остави там.
	Пак настана мълчание. После смехът избухна отново. Висок и писклив.
	— Не се хващам на тая въдица — заяви Боркен. — Никакви споразумения.
	Уебстър кимна. Заговори по-тихо. Като най-кроткия човек на света.
	— Чуйте, мистър Боркен. Ако не можем да се споразумеем, как тогава да си помогнем взаимно?
	Ново мълчание. Макграт се втренчи в Уебстър. Следващият отговор беше решаващ. Провал или победа.
	— Ти ме чуй, Уебстър — изрече гласът. — Никакви споразумения. Не направите ли точно каквото ви кажа, Холи ще умре. Много болезнено. Аз държа всички козове и няма да се пазаря. Разбра ли?
	Раменете на Уебстър провиснаха. Макграт извърпа глава.
	— Възстановете линията на факса — продължи гласът. — Възката ми е необходима. Светът трябва да знае какво вършим тук.Това е велик исторически момент, Уебстър. Не ще позволя да ми го отнемеш с тъпите си игрички. Светът трябва да стане свидетел на първите удари срещу вашата тирания.
	Уебсър бе забил поглед в земята.
	‐ Знам, че не можеш да вземеш сам толкова важно решение — каза Боркен. — Трябва да се консултираш с Белия дом. И онзи там има интерес, не смяташ ли?
	Дори и през мъничката радиостанция се долавяше ясно невероятната мощ на гласа му. Уебстър болезнено примижа, сякаш усещаше върху ухото си непосилна тежест. Хапеше устни и се задъхваше, а сърцето и дробовете му се бореха за място в гърдите.
	— Решавай — каза Боркен. — Ще се обадя след две минути.
	После радиостанцията замлъкна. Уебстър се втенчи в нея, като че никога досега не бе виждал подобно устройство. Макграт се пресегна и щракна бутона.
	— Добре € каза той. — Ще протакаме, нали така?Кажете му, че поправям линията. Кажете, че сме във връзка с Белия дом, ООН, Си Ен Ен, каквото ви хрумне. По дяволите, говорете му каквото иска да чуе.
	— Защо прави това? — разсеяно промърмори Уебстър. — Защо нагнетява напрежението? Кара ни насила да го нападнем. И ще се наложи, нали? Точно както желае. Не ни дава избор. Предизвиква ни.
	— Защото е луд — каза Макграт.
	— Тъй трябва да е — каза Уебстър. — Напълно луд. Иначе просто не разбирам защо се мъчи да привлече вниманието. Сам каза, че вече държи всички козове.
	— После ще му мислим, шефе ‐ каза Макграт. — Засега важното е да протакаме.
	Уебстър кимна. Реши да мисли само за най-неотложното.
	— Ще ни трябват повече от два часа — каза той. ‴ Спасителният екип не може да пристигне за по-малко от четири.
	— Добре де, нали е четвъти юли — отвърна Макграт. — Кажете му, че техниците не са на работа.Че може да мине цял ден, докато ги съберем.
	Спогледаха се. Завъртяха очи към Джонсън. Той беше извън играта. Седеше отпуснат до камъка, пребледнял и вцепенен. Едва дишаше. Деветдесет часа убийствен стрес и вълнения най-сетне го бяха прекършили. Изведнъж радиостанфията в ръката на Уебстър запращя отново.
	― Е? — попита Боркен, когато смущенията отслабнаха.
	— Добре, съгласни сме — каза Уебстър. — Ще поправим линията. Но ще ни тябва време. Техницитб неработят през празниците.
	Мъчание. После тихичък смях.
	— Деят на независимостта — каза Боркен. — Май трябваше да избера друга дата.
	Уебстър не отговори.
	— Искам морските пехотинци да са ми под око — каза Боркен.
	— Какви пехотинци? — попита Уебстър.
	Нов кратък смях. Кратък и снизходителен.
	— Имате осем морски пехотинци — каза Боркен. — И бронирана кола. Нашите разузнавачи са навсякъде. Наблюдаваме ви. Както вие ни наблюдавате с ония гадни самолети. Голям късмет имате, че стингърите не стигат толкова нависоко, инак нямаше да се отървете само с един скапан хеликоптер.
	Уебстър не отговори. Оглеждаше хоризонта. Макграт също търсеше машинално слънчеви проблясъци по лещите на бинокъл.
	— Вероятно в момента сте близо до моста — каза Боркен. — Прав ли съм?
	Уебстър сви рамене. Макграт енергично закима.
	— Да, сега сме близо до моста — отговори Уебстър.
	‐ Искам морските пехотинци на моста — каз Боркен. — Да седнат един до друг на ръба. С бронираната кола зад тях. Искам го веднага, разбра ли? Иначе ще се заемем с Холи. Избирай, Уебстър. Или пък да реши генералът. Дъщерята си е негова, пехотинците също, нали?
	Джонсън се опомни и вдигна очи. Пет минути по-късно морските пехтинци седяха на разбития край на шосето, провесили крака в пропастта. Бронетранспортшьорът стоеше зад тях. Уебстър още беше зад скалата заедно с Макграт и Джонсън* Продължаваше да държи радиостанцията до ухото си. Чуваще приглушени звуци. Сякаш Боркен бе закрил микрофона с длан и говореше по друга радиостанция. Тихият му глас се редуваше с пращящи отговори. Най-сетне дланта се отдръпна и гласът заговори високо и ясно
	— Браво, Уебстър, добре го свърши. Нашите разузнавачи ги виждат чудесно. Снайперистите също.Мръднат ли, мъртви са. Кой друг е при теб?
	Уебстър се поколеба. Макграт енергично поклати глава>
	— Не виждаш ли? — запита Уебстър. — Мислех, че ни наблюдавате.
	— Не точно сега — отвърна Боркен. — Наредих на хората да се отдръпнат малко. На обранителни позиции.
	— Никой друг няма — каза Уебстър. — Сам аз и генералът.
	Ново мълчание.
	— Добре, вървете при пехотинците 怔 каза Боркен. — На мостта. В края на редицата>
	Уебстър дълго стоя неподвижен. С вкаменено лице. После стана и кимна на Джонсън. Джонсън се изправи залитайки и двамата тръгнаха покрай завоя. Оставиха Макграт сам, приклекнал зад скалата.


	Макграт изчака две минути и пропълзя на юг към шевролета. Гарбър и адютантът на Джонсън бяха отпред, Милошевич и Броган стояха отзад. Всички го гледаха.
	— Какво става, по дяволите? — запита Броган.
	— Здравата я закъсахме ‐ каза Макграт.
	След две минути забързани обяснения всички бяха на същото мнение.
	— И какво сега? — запита Гарбър.
	— Трябва да измъкнем Холи — каза Макграт. — Преди онзи да е разбрал, че го баламосваме.
	— Но как? ‐ попита Броган.
	Макграт го погледна.После погледна Милошевич.
	— Ние тримата — каза той. — В края на краищата това е наша работа. Наречете го както щете: тероризъм, подривна дейност, отвличане,все  задължение на Бюрото.
	—  Ние да го направим? — възкликна Милошевич. — Само тримата? Сега?
	— Имаш ли по-добро предложение? — отвърна Макграт. — Ако искаш нещо да стане, свърши си го сам, нали така?
	Гарбър бе извърнал глава и оглеждаше тримата на задната седалка.
	— Ами вървете да го свършите — каза той.
	Макграт кимна и вдигна ръка. Разпери три пръста.
— Аз съм палецът — каза той. — Тръгвам на изток от пътя. Броган, ти си показалецът. Ще изминеш около километър и половина на запад от пътя и тръгваш оттам. Мило,ти си средният пръст* Отдалечаваш се три километра на запад и тръгваш на север. Промъкваме се поотделно на километър и половина един от друг. Срещаме се на пътя един километър преди града. Ясно?
	Броган направи гримаса. После кимна. Милошевич сви рамене. Гарбър погледна Макграт, а адютантът включи двигателя и бавно подкара на юг. Спря след около четиристотин метра, където скалите свършваха и имаше свободен достъп на юг и на север.Тримата агенти провериха оръжието си, Всеки имаше служебен револвер трийсет и осми калибър в лъскав кожен кобур под мишницата. Шест патрона в барабана и резервен пълнител с още шест в джоба.	— Опитайте се да отнемете две-три пушки — каза Макграт. — Пленници не ни трябват. Видите ли някое копеле, стреляйте на месо.
	Милошевич имаше най-дълъг път, за това тръгна пръв. Изтича през пътя и пое право на запад из планинските шубраци. Добра се до групичка дървета и изчезна. Макграт запали цигара  прати Броган след него. Гарбър изчака, докато и той изчезна в дърветата, после се обърна към Макграт.
	— Помнете какво ви казах за Ричър. Не греша. Той е на ваша страна, повярвайте ми.
	Макграт сви рамене и продъжи мълчаливо да пуши. Отвори вратата на шевролета и се измъкна навън. Смачка цигарата с крак и се отдалечи на изток през крайпътната трева и храсталаците.


	Макграт наближаваше петдесетте и пушеше като комин, но беше в добра форма. Имаше мършава фигура — от онези, които устояват и на годините, и на тютюна. Беше нисък, само един и седемдесет и пет, но як. Седемдесет килограма кости и здрави, жилави мускули, които не се нуждаеха от поддържане и никога нямаше да се превърнат в сланина. От хлапе си беше все същият. Нито по-зле, нито по-добре. Обучението му за агент беше отдавна и изобщо не можеше да се сравнява с днешното. Но той го преодоля като на шега. Физически беше непобедим. Не от най-бързите в курса, но най-издръжлив. Някога тренировките в Куонтико бяха жестоки. Безкрайни кросове с естествени препятствия из горите на Вирджиния. Макграт винаги пристигаше трети или четвърти. Но ако ги пратеха пак по маршрута, той го преодоляваше точно за същото време. До секундата. Най-бързите едва се влачеха, а той невъзмутимо трополеше напред. После обратно. На втория тур Макграт винаги пристигаше пръв. Ако имаше трети тур, само той се завръщаше.
	Сега тичаше в лек тръст към южния край на оврага. Беше изминал около триста метра на изток. Склонът тук му се стори закрит и не толкова стръмен. Без да спира, той побегна надолу. Къси скокове с изпънати крака по наклона. Теренът беше коварен, Подхлъзна се по един малък сипей и забави падането, като се вкопчваше в хилавите дръвчета. Изтича на зигзаг между разхвърляните скали по дъното и пое по отсрещния склон.
	Изкачването бе по-трудно. Забиваше здраво крака в ситните камъчета и се придърпваше нагоре, скубейки шепи трева. Лъкатушеше между дръвчета и храсти в търсене на опора. Допълнителните петнайсет метра от север бяха истинско изтезание. Той отби надясно, където старо срутване разкриваше път към по-полегат наклон. Подхлъзна се и запълзя нагоре през натрошените камъни.
	Спря в естествения навес, където пръстта се бе изронила изпод преплетените корени. Напрегна слух. Не чу нищо, освен тишина. Притисна гърди към земята, подаде глава и надникна на север, към вражеската територия. Не видя нищо. Само полегати склонове, след това хълмове и накрая огромните планини в далечината. Синьо небе, милиони дървета, чист въздух, абсолютна тишина. Това не ти е Чикаго, Мак, помисли си той.
	Пред него имаше пояс от храсталаци — там скалата бе твърде близо до повърхността, за да расте нещо друго. По-нататък започваха да се мяркат дървета, отначало разделени от скалисти зъбери, след това все по-гъсти. Там, където трябваше да е пътят, се мержелееше извита пролука между короните. Триста метра наляво. Той изпълзя на тревата и изтича към дърветата. Зави наляво, наближи пътя и продължи покрай него през гората на север.
	Тичаше в тръст, заобикаляйки дърветата като някаква бавна пародия на футболен нападател, устремен през защитата на противника. Картата бе запечатана в главата му. Вероятно му оставаха около пет километра. Пет километра бавен тръст, почти като бърз ход — общо четирийсет и пет, може би петдесет минути. Склонът под краката му се изкачваше плавно нагоре. На всяка четвърта или пета стъпка кракът му удряше земята малко по-рано — стръмнината се увеличаваше в подножието на хълмовете. Няколко пъти се препъна в стърчащи корени. Веднъж налетя на дънер. Но продължаваше неуморно напред.
	След четирийсет минути спря. Навярно Броган и Милошевич идваха по подобен маршрут, но по-дълъг, защото първо трябваше да се отдалечат на запад. Значи щяха да се забавят. В най-добрия случай щяха да дойдат двайсетина минути след него. Той се отдръпна навътре в гората и седна до един дънер. Запали цигара. Предполагаше, че до мястото на срещата няма и километър. Според картата в главата му малко по-нататък пътят поемаше право нагоре към Йорк.
	Изчака петнайсет минути. Две цигари. После стана и продължи напред. Крачеше предпазливо. Наближаваше. На два пъти мина наляво да провери къде е пътят. Промъкваше се през дърветата, докато зърне слънчевите отблясъци по платното. После изтичваше обратно и продължаваше на север. Най-сетне гората пред него започна да оредява. Отвъд последните дървета просветна открито пространство. Той спря и се огледа, за да намери пролука. Видя как пътят напуска гората. Зърна сгради. Сива развалина върху малка могилка отляво. Съдебната сграда отдясно. По-запазена. Искрящо бяла под слънчевите лъчи. Макграт дълго я гледа през дърветата. После се върна назад. Петстотин метра навътре в гората. Отби към пътя, докато зърна неясни сиви отблясъци между стволовете. Подпря се на едно дърво и зачака Броган и Милошевич.


	Този път той устоя на изкушението да запали цигара. Отдавна бе научил, че да пушиш в укритие не е много умно. Мирисът се разсейва и човек с по-остро обоняние може да го надуши. Затова се подпря на дървото и отчаяно заби поглед надолу. Загледа се в обувките си. Бяха съсипани след катеренето по северния склон. Жестоко издрани от острите камъни. Макграт се вгледа в захабените им носове и изведнъж разбра, че е предаден. Паниката избухна в гърлото му. Усети около гърдите си стоманен обръч. Сякаш току-що бе чул зад гърба му тихичко да се захлопва желязна врата. Обръща се и я вижда как идва право насреща върху добре смазаните панти и издрънчава право в лицето му.
	Какво бе казал Боркен по радиото? Както вие ни наблюдавате с ония гадни самолети. А какво му бе казал в Бют адютантът на генерала? Поглеждаш нагоре, виждаш тъничка бяла следа и си мислиш, че „Транс Уърлд“ пътува нанякъде. Откъде да знаеш, че военните са решили да проверят дали тази сутрин си с лъснати обувки. Тогава откъде знаеше Боркен, че в небето летят разузнавателни самолети? Някой му бе казал. Но кой? Кой знаеше, дявол да го вземе?
	Трескаво се озърна наоколо и първото, което видя, бе куче, наближаващо право отпред. После още едно. Носеха се през дърветата срещу него. Чу зад гърба си някакъв звук. Шум от стъпки и свистене на клончета. После същият звук долетя отдясно. Отляво изщрака оръжие. Кучетата вече бяха съвсем близо. Макграт се завъртя, обзет от паника. Отвсякъде през дърветата идваха хора. Мършави, брадати мъже с маскировъчни облекла, пушки и автомати. На коланите им висяха гранати. Петнайсет-двайсет души. Крачеха спокойно и бавно. Обграждаха го от всички страни. Той се завъртя на една страна, после на друга. Беше в обръч. Мъжете надигнаха оръжията си. Петнайсет-двайсет дула се целеха в него като спици на колело.
	Стояха мълчаливи, готови за стрелба. Макграт се завъртя в кръг, като оглеждаше лице подир лице. После един от тях излезе напред. Нещо като офицер. Пъхна ръка право под сакото на Макграт. Дръпна от кобура служебния револвер. После посегна към джоба му. Напипа резервния пълнител и го извади. Прибра оръжието и се усмихна. Замахна с юмрук и удари Макграт в лицето. Макграт залитна и отзад го подпря дулото на пушка. После чу свистене на гуми по пътя. Бучене на двигател. Озърна се и забеляза тъмнозелен отблясък. Джип. С двама души в него. Войниците се приближиха и го изтласкаха от гората. Той примига от яркото слънце. Усети как от носа му се стича кръв. Джипът наближи бавно и спря до него. Шофьорът го гледаше с любопитство. Отдясно седеше грамаден мъж в черно. Бо Боркен. Макграт го разпозна по снимката от досието. Впи поглед в него. Боркен приведе глава настрани и се ухили.
	— Здравейте, мистър Макграт. Бива ви в бягането, нали?


>	41

	Ричър видя как стана всичко. Беше на сто и петдесет метра по-навътре в гората. Северозападно от засадата, високо на склона оттатък пътя. До краката му лежеше мъртъв часови. Изпънат върху пръстта, с шия, извита под прав ъгъл. Ричър държеше бинокъл пред очите си. Наблюдаваше. Сам не знаеше точно какво.
	Бе чул разговора по радиото от Бастиона. По думите на Боркен се досети за отговорите. Чу как охраната от юг се обажда по радиостанциите. Разбра за морските пехотинци на моста. Разбра, че Уебстър и Джонсън седят до тях, в края на редицата.
	Чудеше се кой ли още е долу. Може би други военни, може би хора от ФБР. Не, военните не биха дошли. Джонсън сигурно им бе наредил да си траят. Ако дойдеха хора, щяха да са от ФБР. Сигурно се бяха събрали доста народ оттатък моста. Рано или късно щяха да тръгнат в атака. Трябваше да използва това положение. За отклоняване на вниманието, докато измъкне Холи. Затова слезе на югозапад да види кога ще дойдат. Сега, един час по-късно, гледаше как долу качват в джипа някакъв нисък, набит мъж. Черен костюм, бяла риза, градски обувки. Ясна работа — ФБР.
	Но не от спасителния екип. Нямаше никакво оборудване. Спасителите идваха въоръжени до зъби, като военни. Ричър познаваше техните процедури. Беше чел някои от наръчниците им. Знаеше едно-друго за обучението. Беше срещал момчета, минали курсове в Куонтико. Знаеше как работят спасителите. Високотехнологични операции. Приличаха на редовна армейска част, само че в синьо. Имаха всъдеходи. А този тук ходеше пеш през гората. Облечен като за съвещание.
	Пълна загадка. Осем морски пехотинци. Без спасителен екип. Обикновен разузнавателен хеликоптер. И изведнъж му се стори, че разбира. Може би имаше работа с нелегална операция. Организирана незабелязано. Тихо мълком. Бяха проследили пътя на Холи от Чикаго дотук, но по една или друга причина не подготвяха мощен удар. Може би по политически съображения. Може би нещо, свързано с Холи и Белия дом. Може би имаха такава практика — да се разправят тайно, грубо, с малък екип от доверени хора. Толкова малък, че лявата ръка да не знае какво върши дясната. Това обясняваше появата на хеликоптера. Той бе долетял слепешком. Без да знае какво го чака.
	В такъв случай онзи човек долу идваше право от Чикаго. Участник в първоначалната операция, започнала вероятно още от понеделник. Приличаше на началник. Около петдесетте. Може би Броган, при когото работеше Холи. Може би дори старшият агент Макграт. И в двата случая излизаше, че предателят е Милошевич. Въпросът бе: и той ли е тук, или си седи в Чикаго?
	Джипът бавно зави по пътя. Човекът с костюма седеше отзад, между двама въоръжени мъже. Носът му кървеше и Ричър забеляза, че лицето му започва да се подува. Боркен извъртя туловището си и заговори нещо. Останалите от засадата се събираха на пътя. Джипът ги задмина и се отправи към града. Мина на трийсет метра от скривалището на Ричър. Ричър го проследи с поглед. Завъртя се и взе пушката. Тръгна между дърветата, унесен в мисли.
	Мъчеше се да определи кое е по-важно. Имаше си правило: гледай си текущата работа. Текущата работа бе да измъкне Холи жива и здрава. Нищо друго. Но онзи там беше загазил. Ричър си спомни за Джаксън. Последният агент, когото бяха докопали. Може би и следващия го чакаше същото. В такъв случай трябваше да се намеси. Пък и онзи му се хареса от пръв поглед. Изглеждаше як. Дребен, но жилав. Пълен с енергия. И някакъв странен чар. Май не би било зле да си намери съюзник. Две глави мислят по-добре от една. Два чифта ръце. Четири показалеца за стрелбата. Полезна работа. Но правилото гласеше: гледай си текущата работа. Толкова години му бе служило вярно. Нито веднъж не го подведе. Да изневери ли на правилото? Или не? Той спря и се прикри в гората, докато въоръженият отряд отмине по пътя. Вслуша се в заглъхващия тропот. Постоя още малко, помисли за човека с костюма и си наложи да вземе трудното решение.


	Генерал Гарбър също видя как стана всичко. Беше на сто и петдесет метра южно от засадата. От западната страна на пътя, зад една остра скала, точно на триста метра срещу Ричър. Когато Макграт тръгна, той изчака три минути и го последва през оврага. Гарбър също бе в нелоша форма, но като по-възрастен трябваше да положи доста усилия, за да не изостане. Стигна до острата скала и рухна задъхан зад нея. Реши, че има още петнайсет-двайсет минути, за да си почине преди срещата. После смяташе да се промъкне след тримата агенти и да види какво ще стане. Не искаше някой да допусне грешка относно Джак Ричър.
	Но до среща не се стигна. Той видя засадата и разбра, че са допуснати много грешки относно много неща.


	— Ще умреш — каза Боркен.
	Макграт седеше заклещен между двама войници отзад в джипа. Подскачаше, защото пътят беше неравен> Нямаше как да вдигне рамене, защото седалката бе търде тясна за трима души.Затова само леко изкриви окървавеното си лице.
	— Всички ще умрем — каза той. — Рано или късно такъв е животът.
	— Да рано или късно — отвърна Боркен. — Само че ти ще си от ранните.
	Седеше извъртян и го зяпаше. Макграт гледаше покраи лицето му към необятното синьо небе. Гледаше малките облачета и се питаше: кой е бил? Кой знаеше? Персоналът от военновъздушната база. Естествено, но идеята беше нелепа. Трябва да е някой по-близък. По-дълбоко замесен в цялата работа. Единствените заподозрени бяха Джонсън, адютантът му, Уебстър, Броган и Милошевич. Евентуално Гарбър. Прекалено разпалено оправдаваше онзи Ричър. Дали пък военната полиция не бе организирала някакъв заговор за сваляне на началник-щаба?
	— Кой беше, Боркен? — запита той.
	— За кого питаш, мъртвец? — отвърна Боркен.
	— Кой ти изпя всичко?
	Боркен се усмихна и почука с прърт по слепоочието си.
	— Обща кауза. За такова дело на наша страна са повече хора, отколкото на ваша.
	Макбрат отново погледна небето и сипомисли как Декстър седи спокойно в Белия дом. Какво бе казал на Уебстър? Двайсет милиона? Или шейсет и шест милиона?
	— Ще умреш — повтори Боркен.

Макграт се сепна.
	— Щом е тъй, поне ми кажи кой беше.
	Боркен се ухили.
	— Ще разбереш. Голяма изненада те чака.
	Джипът спря пред съда. Макграт се завъртя и огледа сградата. Отпред стояха на пост шестима войници. Бяха разпръснати в широка дъга на юг и на изток.
	— Там ли е тя? — попита той.
	Боркен кимна и се усмихна.
	— Засега да.По-късно може да я изкарат навън.
	Радиостанцията на колана му запращя. Сред силни смущения долетя някакво кратко известие. Той натисна бутона и наведе глава. Потвърди, че е разбрал, без да откачи радиостанцията. После извади от джоба си предавателя на Джаксън. Отвори капачето и издърпа късата антена. Натисна бутона.
	— Уебстър? Ти ме излъга. На два пъти. Първо, долу при теб е имало трима твои агенти. Току-що ги заловихме.
	Той изслуша отовора. Притискаше слушалката плътно към ухото си. Макграт не чу какво говори Уебстър.
 Все едно, вече няма значение — каза Боркен. — Не всички бяха на твоя трана. Някои хора в този свят са готови на всичко за пари.J	Той изчака отговора Явно не го получи.
	⁔ И освен това се опита да ме баламосваш — продължи Боркен. — Изобщо не си възнамерявал да възстановиш линията, нали? Само дрънкаше врели-некипели.
	Уебстър понечи да отговори, но Боркен го прекъсна.
	— Ти и Джонсън. Можете да си вървите от моста. Пехотинците да останат. Наблюдаваме ви. Двамата се върнете при камионите. Седнете пред телевизорите. Скоро трябва да има много интересно предаване.
	Боркен изключи предавателя и го прибра в джоба си. Усмихна се широко.
	— Ще умреш — каза той за трети път.
	— Кой беше? — попита Макграт. — Броган или Милошевич?
	Боркен пак се ухили.
	— Познай. Досети се сам. Нали уж си много умен федерален агент? Дори май беше старши агент.
	Шофьорът скочи долу и извади пистолет от кобура си. Насочи го с две ръце в главата на Макграт. Левият пазач се измъкна навън и свали пушката. Хвана я здраво, готов за стрелба. Десният направи същото. После Боркен бавно смъкна тежкото си туловище.
	— Слизай — нареди той. — Оттук нататък продължаваме пеш.
	Макграт сви рамене и слезе под прицела на оръжията. Боркен мина отзад и го хвана за ръцете. Сложи му белезници. После го блъсна напред. Посочи зад разрушената областна управа.
	⁔ Натам, мъртвецо.
	Оставиха джипа до съда. Двамата пазачи минаха отзад. Макграт неуверено прекоси неравната улица и се изкачи по могилката. Изблъскаха го покрай сухото дърво. После наляво, докٰато откри пътеката. Тръгна по нея покрай старата сграда. Усещаше острите камъни през тънките подметки на съсипаните си градски обувки. Все едно вървеше бос.
	— По-бързо, тъпако — изръмжа Боркен.
	Пазачите го блъскаха отзад с дулата на пушките. Той ускори крачка и се запрепъва през гората. Усети как кръвта засъхва по устната и носа му. След километър и половина излезе на познатата поляна от въздушните снимки. Сега изглеждаше по-голяма. От единайсет километра височина приличаше на петънце сред гората с кръгче от мънички сгради. От земята изглеждаше колкото стадион. Беше обсипана с натрошени шисти, а бараките се издигаха върху солидни бетонни основи.	— Чакай тук — нареди Боркен.
	Той се отдалечи, а пазачите застанаха от двете страни. Макграт се озърна. Видя свързочната барава с телефонен кабел и антена на покрива. Видя другите сгради. От най-голямата долиташе мирис на застояла храна. Още една барака стоеше настрани от другите. Сигурно е оръжейната, помисли си той.
	Погледна нагоре и видя в небето две бели следи. Отчаяното положение бе изписано там бяло на синьо. Самолетите вече не кръстосваха невинно от изток на запад. Следите им описваха два плътни кръга един под друг. Обикаляха на единайсет километра над него. Вдигна глава право към тях и беззвучно изрече: помощ! Запита се дали имат толкова добри обективи, че да го видят. И дали Уебстър, Джонсън, Гарбър или адютантът могат да разчита по устните. Не знаеше, но предположи: първото да, второто не.


	Ричър се сблъскваше с истинска ирония на съдбата. За пръв път в живота си съжаляваше, че враговете му не са добри стрелци. Криеше се в дърветата на сто метра северозападно от съда. Гледаше шестимата часови. Те стояха в широка дъга на юг и на изток отвъд голямата бяла сграда. Ричър се целеше в най-близкия. Но не стреляше. Защото, ако го стореше, шестимата щяха да стрелят по него. И нямаше да улучат.
	Пушката М–16 и разстоянието от сто метра го задоволяваха напълно. Можеше да улучи каквото иска с това оръжие и от това разстояние. Можеше да заложи живота си. Както бе правил неведнъж. И обикновено се радваше да си има работа с некадърни стрелци, но не и сега.
	Щеше да стреля от северозаад. Враговете щяха да му отвърнат от югоизток. Щяха да чуят изстрелите, може би да забележат припламване, после щяха да се прицелят и да започнат стрелба. И нямаше да улучат. Щяха да отклонят куршумите нагоре и настрани. Мишените от полигона категорично подкрепяха този извод. Личеше, че е имало прилична стрелба на триста и четиристотин метра. Доказваха го надупчените мишени. Но Ричър знаеше от собствен опит, че войници, които стрелят прилично от триста-четиристотин метра на полигона, стават съвсем безнадеждни в престрелка. Едно е да лежиш върху дюшек и да се целиш в мишената, без да бързаш. Съвсем друго — да стреляш сред суматохата под град от куршуми. Просто няма място за сравнение. Доказа го и онзи, който се опита да отбранява ракетните камиони. Гърмеше напосоки. И точно там беше проблемът. Стреляйки от югоизток, шестимата също щяха да гърмят напосоки. Нагоре, надолу, наляво и надясно. Надолу и наляво куршумите не го плашеха. Най-много да покосят някой храст. Но нагоре и надясно щяха да улучат съда.
	Пушката М–16 използва куршуми с обозначене М855. Стандартни куршуми в армиите на НАТО с калибър 5,56 иилиметра, широки малко повече от половин сантиметър. Доста тежки за размера си, защото представляват сандвич от олово и стомана в медна обвивка. Преднзначени да проникват дълбоко. Заблудените кушуми, които улучеха сградата на съда, щяха да се забият в стените с над три хиляди километра в час. Да минат през старите дъски като през въздух. И да се врежат в нестабилния динамит като изхвръкнал от релсите локомотив. Енергията на удара щеше да представлява такъв детонатор, за какъвто всяка миньорска компания можеше само да си мечтае. Именно за това бяха създадени. Някоя военма комисия бе поръчала да се проектират куршуми, които да проникват свободно през каросерията на камиони за боеприпаси. И резултатът бе налице.
	Затова Ричър не стреляше.С трима пазачи би могъл да рискува. Навярно можеше да даде три точни изстрела за около три секунди. Преди някой да реагира. Но с шестима нямаше да се справи. Бяха прекалено разпръснати. Изискваха прекалено много движение между изстрелите. Последните имаха време да реагират. Не много. Определено нямаше да улучат. И точно там бе проблемът.
	Обратният ъгъл също нямаше да му помогне. Можеше да се оттегли надясно, на юг. Трябваха му около двайсет минути, за да заобиколи през дърветата и да ги нападне от другата страна. Но какво щеше да стане тогава? Щеше да стреля от долу на горе. Право срещу съда. Да ги простреля в главите беше най-лесната работа. Но нямаше как да спре куршумите след това. Нямаше как да попречи на тия мощни метални късчета с медна обвивка да изхвръкнат от черепите и да продължат по-нагоре, право към стените на втория етаж. Той поклати глава и отпусна оръжието си.


	Макграт видя Боркен да разговаря с някого край дърветата. Беше същият тип, който ръководеше засадата. Същият, който му взе револвера и го удари в лицето, Двамата гледаха ту към часовниците си, ту към небето. Кимаха. Боркен потупа другия по рамото и се обърна. Навлезе в дърветата и изчезна надолу към града. Водачът на засадата тръгна към Макграт. Усмихваше се. Свали пушката от рамо.
	— Циркът започва — подвикна той.
	Пристъпи по-близо и в движение завъртя пушката. Заби приклада в корема на пленника. Макграт се свлече върху чакъла. Единият пазач опря в гърлото му дулото. Другият го мушна в корема, точно на удареното място.
	— Не мърдай, тъпако — рече водачът. — Идвам след малко. Заради пушката върху гърлото Макграт не можеше да помръдне глава, но го проследи с поглед. Отиваше към предпоследната барака. Не оръжейната, тя стоеше отделно. Някакъв склад за материали. След малко се върна с въжета, чук и четири метални предмета. Армейски, боядисани в тъмнозелено. Отблизо Макграт ги разпозна. Колчета за палатка. За голяма палатка — бяха дълги към четирийсет и пет сантиметра.
	Водачът пусна товара си. Колчетата издрънчаха по шистите. Кимна на единия войник, който вдигна пушката от корема на Макграт и се отдръпна. Водачът зае мястото му. Притисна пленника със своята пушка.
	Войникът се хвана на работа. Явно знаеше какво трябва да прави. Взе чука и заби първото колче. Земята бе камениста и не се поддаваше лесно. Войникът размахваше чука с всичка сила. Продължи да удря, докато остана да стърчи една трета от колчето. После пристъпи на около два метра и половина и се захвана с второто. Когато заби и него, мина още два метра и половина под прав ъгъл и заблъска по третото колче. С четвъртото довърши идеален квадрат два и половина на два и половина. Макграт се досещаше за какво е предназначен.
	— Обикновено го правим в гората — каза водачът. — И във вертикално положение, на дърветата. — Той посочи към небето. — Но ония там трябва да видят. Няма как да те видят в гората. Ще им пречат листата, нали така?
	Пазачът, който бе забил колчетата, се задъхваше от умора. Отново зае мястото на водача. Заби пушката в корема на Макграт и се подпря да си почине. Макграт пъшкаше и се въртеше от болка. Водачът клекна и разрови преплетените въжета. Измъкна едно и хвана Макграт за глезена. Омота въжето и стегна здраво. Издърпа Макграт за крака към средата на квадрата. После върза свободния край за четвъртото колче. Провери дали е добре изпънат.
	Второто парче въже стегна другия глезен на Макграт. Привързаха го за третото колче. Краката на Макграт се разпериха под прав ъгъл. Ръцете му все още бяха оковани зад гърба, притиснати към каменистата земя. Водачът го принуди с ритник да се извърти настрани. Наведе се и отключи белезниците. Хвана едната китка и я омота с въже. Стегна здраво и я дръпна към второто колче. Продължи да тегли, докато ръката се изпъна по права линия с отсрещния крак. После върза въжето за колчето и посегна към другата китка. Войниците притиснаха пушките още по-силно. Макграт гледаше белите черти в небето и пъхтеше от болка, докато онзи дърпаше ръката му и го разпъваше на кръст.
	Двамата войници дръпнаха пушките и отстъпиха. Застанаха до водача. Погледнаха надолу. Макграт надигна глава и се озърна трескаво. Опъна въжетата, после осъзна, че само затяга възлите още по-здраво. Тримата се отдръпнаха още малко и погледнаха към небето. Проверяваха дали нещо не пречи на камерите.


	Нищо не пречеше на камерите. На единайсет километра височина пилотите описваха кръгове — единият с радиус няколко километра, другият по-широк около него. Камерите им сочеха надолу под неуморния контрол на компютрите. Вътрешният самолет фокусираше плътно върху поляната, където разпъваха Макграт. Другата камера хващаше по-широка площ — от съдебната сграда на юг до изоставените мини на север. Видеосигналите слизаха почти право надолу към антената на камиона, паркиран зад командния пункт. Антената ги подаваше по дебелия кабел към наблюдателния център. Там компютрите разшифроваха информацията и я прехвърляха върху големите цветни монитори. Фосфоресциращите екрани показваха потресаващата истина. Генерал Джонсън, адютантът и Уебстър седяха като вкаменени пред тях. Вкаменени, безмълвни, зяпнали. Видеозаписът тихо бръмчеше, регистрирайки безпристрастно всяка секунда от онова, което ставаше на десет километра северно от тях. Целият камион тръпнеше от електронна енергия. Но беше тих като гробница.
	— Може ли да приближите? — глухо запита Уебстър. — Към Макграт.
	Адютантът завъртя голям черен диск. Вгледа се в екрана. Продължи да увеличава, докато изображението започна да се разпада на отделни точки. После върна малко назад.
	— По-близо не може — каза той.
	Нямаше нужда. Разпънатата фигура на Макграт запълваше почти целия екран. Виждаха право отгоре как водачът на групата обикаля около него, прекрачвайки над въжетата. Държеше нож. Черна дръжка, лъскаво острие, дълго около двайсет и пет сантиметра. Приличаше на голям кухненски нож. Точно такъв би купил някой запален готвач. Полезно нещо за нарязване на жилав бифтек. Такъв нож би взел човек, който се кани да готви месна яхния или кълцан шницел.
	Видяха го как остави ножа върху гърдите на Макграт. После дръпна с две ръце реверите на сакото. Разхлаби вратовръзката и я избута настрани, почти под ухото. После хвана ризата и я разкъса. Памучният плат под ножа се раздра. Ножът остана на място, вече по-близо до кожата. Водачът издърпа ризата изпод колана и я разтвори настрани. Внимателно, много грижливо, като хирург, подготвящ тежка операция в походни условия.
	Видяха го как отново взе ножа. Клекна отдясно на Макграт и леко се приведе. Държеше ножа с острието надолу, почти опрян в корема на жертвата. Розовият телесен цвят на Макграт озаряваше наблюдателите в камиона.
	Видяха го как вдигна ножа с два-три сантиметра. Как изпъна показалец от горната му страна, сякаш искаше да бъде пределно точен. Видяха ножа да слиза надолу. Блед слънчев лъч проблесна по стоманата. После гледката бе нарушена. Безшумно розово облаче замъгли образа. Когато се разсея, онзи още държеше ножа. Но вече нямаше глава. Вместо глава имаше огромна розова рана и бавно падаше настрани.


>	42

	И левият пазач не представляваше трудност. Ричър го простреля отстрани точно над ухото и той рухна тежко върху разпънатия агент. Но десният пазач реагира. Завъртя се, прескочи опънатите въжета и хукна към дърветата. Ричър изчака миг и го простреля на третия метър. Онзи падна и шумно се плъзна по чакъла сред облаче прах. Ритна два пъти и умря.
	Ричър изчака. Последният разпокъсан отзвук на трите изстрела долетя обратно от най-далечните планини и заглъхна. Ричър оглеждаше дърветата около Бастиона. Дебнеше за движение. Слънцето грееше ярко. Прекалено ярко, за да е сигурен. Прекалено силен контраст между слънчевата поляна и горския полумрак. Затова чакаше.
	После изхвръкна в отчаян бяг иззад свързочната барака. Втурна се през поляната към бъркотията по средата. Изблъска труповете. Пазачът лежеше върху агента. Водачът върху краката му. Ричър ги отметна настрани и откри ножа. Преряза четирите жилави въжета. Дръпна агента на крака и го блъсна в посоката, от която бе дошъл. После грабна двете най-близки пушки и хукна след него. Догони го на половината път. Човекът едва се влачеше. Ричър го грабна под мишница и се втурна напред към прикритието. Захвърли го между дърветата далеч зад бараките и се приведе над него задъхан. После свали пълнителите от новите пушки, пъхна единия в джоба си, а другия зареди на своята. И двата бяха дълги, за трийсет патрона. Преди малко му оставаха едва шест патрона. Сега имаше шейсет. Десетократна печалба. Плюс още един чифт ръце.
	— Броган ли си? — запита той. — Или Макграт?
	Онзи отговори някак стегнато и безизразно. По лицето му се изписваха страх, паника и объркване.
	— Макграт. ФБР.
	Ричър кимна. Човекът не беше на себе си, но все пак вече имаше съюзник. Извади от джоба си глока на Фаулър и му го подаде. Макграт се задъхваше тихичко и хвърляше трескави погледи към околните дървета. Бе заел нападателна поза. Със стиснати юмруци.
	— Какво? — тревожно попита Ричър.
	Макграт се стрелна напред, грабна пистолета и отскочи. Вдигна оръжието, зае стойка и се прицели с две ръце. В главата на Ричър. Срязаните въжета висяха под китките му. Ричър го гледаше с недоумение.
	— Какви ги вършиш, по дяволите? — запита той.
	— Ти си с тях — отвърна Макграт. — Пусни пушката, чуваш ли?
	— Какво? — повтори Ричър.
	— Подчинявай се — нареди Макграт.
	Ричър го изгледа смаяно. Посочи през дърветата към проснатите тела сред Бастиона.
	— Ами това? Нищо ли не ти говори?
	Глокът не трепваше. Беше застинал съвършено неподвижно в спокойно обтегнатите ръце и сочеше право в главата му. Ако не бяха увисналите въжета, Макграт би приличал на илюстрация от наръчник по стрелба.
	— Това там за нищо ли го имаш? — настоя Ричър и псочи отново.
	— Може и така да е — изръмжа Макграт. — ти уби и Питър Бел. Знаем това. Не позволяваш на своите да изнасилват и инкивизират заложниците, това обаче не те прави ангел.
	Ричър дълго го гледа онемял от смайване. Мислеше напрегнато. После кимна и пусна пушката точно на половната разстояние межд двамата. Ако я пуснеше до краката си, Макграт щеше да му нареди да я подритне напред. Ако я хвърлеше прекалено близо до Макграт, нищо нямаше да излезе. Човекът бе опитен агент. При такава стойка трябваше да е доста кадърен.
	Макграт погледна надолу.Поколеба се. Явно не искаше Ричър да приближава към него. Дори и  да избута пушката по-напред. Затова плъзна крак напред да я придърпа. Беше с около двайсет сантиметра по-нисък от Ричър. Целеше се в главата му от два метра, тъй че глокът сочеше нагоре под доста голям ъгъл. Когато плъзна крак напред, намали височината си с още два-три сантиметра и ръцете му автоматично се вдигнаха още по-нагоре. Същевременно дойде малко по-близо до Ричър,а ъгълът нарасна още повече. Докато напипа с крак пушката, ръцете вече се бяха вдигнали пред лицето му и не виждаше много добре. Ричър го изчака пак да погледне надолу.
	Той погледна надолу.Ричър разхлаби колене и рухна като покосен. Замахна с лакът нагоре и отби глока. С другата ръка описа широка дъга зад коленете на Макграт и го повали по гръб на земята. Вкопчи пръсти в китката му, стисна лекичко и глокът се търкулна. Ричър хвана оръжието за цевта и го подаде отново.
	— Виж това — каза той.
	Разкопча ръкава на ризата си и показа засъхналата кървава коричка около лявата китка.
	—Не съм с тях. През повечето време бях с белезници.
	Протегна глока напред. Макграт се втренчи в него, после хвърли поглед назад, към поляната. Извъртя глава, за да види всички трупове. Завъртя се към Ричър, все още объркан.
	— Бяхме те сложили в черния списък.
	Ричър кимна.
	— Очевидно. Но защо?
	— Видеозапис от ателието за химическо чистене — обясни Макграт. — Изглеждаше, като че я нападаш.
	Ричър поклати глава.
	— Просто минавах.
	Макграт продъжаваше да го гледа втренчено. Размишляваше, колебаеше се. Ричър го усети как взе решение. Макграт кимна, взе глока и го остави долу, точно между двамата — като договор като символ. Започна неловко да закопчава ризата си. Отрязаните въжета провисваха под китките и глезените му.
	— Добре да започнем ли отначало? — смутено запита той.
	Ричър кимна и протегна ръка.
	— Ами да. Аз съм Ричър, ти си Макграт. Старши агент на Холи. Много ми е приятно.
	Макграт се усмихна тъжно и едва-едва стисна ръката му. После взе да разнищва възлите по китката си.
	— Познаваш ли някой си Гарбър? — запита той.
	Ричър кимна.
	— Едно време работех при него.
	— Гарбър ни каза, че си чист. Не му повярвахме.
	— Естествено — отвърна Ричър. — Гарбър винаги казва истината. Затова никой не му вярва.
	— Е, извинявай — рече Макграт. — Наистина съжалявам. Но опитай да се поставиш на мое място. От пет дни насам те водим за обществен враг номер едно.
	Ричър махна небрежно с ръка, стана и помогна на Макграт да се изправи. Наведе се, вдигна глока и му го подаде.
	— Как ти е носът? — попита той.	Макграт пъхна пистолета в  джоба на сакото. Леко докосна носа си и примижа.
	— Здравата ме удари онова копеле. Май е счупен. Просто се завъртя и ме цапардоса, сякаш едва бе изтраял да му падна.
	Откъм дърветата вляво долетя шум. Ричър хвана Макграт за рамото и го дръпна по-навътре в гората. Мина през храстите и се обърна на изток. Постоя мълчаливо и се ослуша. Макграт смъкна въжетата от глезените си и попита:
	— Добре ли е Холи?
	Ричър кимна. Мрачно.
	— Засега. Но ще е адски трудно да я измъкнем.
	— Знам за динамита — каза Макграт. — Това беше последното донесение на ДжаксънԵ В понеделник вечерта.	— Адски трудно — повтори Ричър. — Един заблуден куршум, и с нея е свършено. А тук е пълно с воръжени дръвници. Каквото и да правим, трябва много да внимаваме. Идват ли ви подкрепления? Тук ли е спасителният екип?
	Макграт поклати глава.
	— Засега не. Политика.
	— Може пък да е за добро — каза Ричър. — Ония се канят да извършат масово самоубийство, ако загубят. Свобода или смърт, нали разбираш?
	— Както искат — каза Макграт. — Тяхна си работа. Пет пари не давам за тях. Интересува ме само Холи.
	Замълчаха и се запровираха между дърветата. Спряха още по-навътре в гората, приблизително зад столовата. Сега Ричър събираше смелост да зададе въпрос. Но изведнъж застина с пръст върху устните. Отляво долетя шум. Из покрайнините на гората обикаляше патрул. Макграт понечи да се отдръпне, но Ричър го хвана за ръката. Беше по-добре да останат на място, отколкото да се издадат с някой звук. Патрулът наближаваше. Ричър вдигна пушката и я нагласи на автоматична стрелба. Приглуши с длан прещракването. Макграт затаи дъх. Патрулът се виждаше между дърветата на три метра от тях. Шестима мъже, шест пушки. Озъртаха се ритмично в движение — наляво, надясно, наляво, надясно. Ту към слънчевата поляна, ту към тъмнозелените горски дебри. Ричър си отдъхна. Некадърници с калпаво обучение и зле избрана тактика. Ярката слънчева светлина при всяко второ озъртане ги лишаваше от възможност да видят каквото и да било в горския полумрак. Бяха слепи. Отминаха, без да спират. Ричър проследи отдалечаващия се шум и пак се обърна към Макграт.
	— Къде са Броган и Милошевич? — прошепна той.
	Макграт кимна унило.
	— Знам — тихо отвърна той. — Един от тях е предател. Най-сетне го съобразих около половин секунда, преди да ме спипат.
	— Къде са? — повтори Ричър.
	— Някъде тук — каза Макграт. — Минахме едновременно през оврага, на километър и половина един от друг.
	— Кой е? — запита Ричър.
	Макграт сви рамене.
	— Не знам. Не се сещам. все мисля и мисля. И двамата свъшиха добра работа. Милошевич откри ателието за химическо чистене. Донесе видеозаписа. Броган хвърли много усилия да ги проследи чак до Монтана. Той се занимаваше с камионетката. Поддържаше връзка с Куонтико. Инстинктивно бих казал,че и двамата са наши хора.
	— Кога разбрахте кой съм? — запита Ричър.
	— В четвъртък сутрин. Получихме досието ти.
	Ричър кимна.
	 Обадил се е веднага. В четвъртък сутрин тук изведнъж научиха кой съм.
	Макграт пак сви рамене.
	— Не са се отделяли от мен. По това време бяхме в ₞Питърсън“.
	— Получи ли факса на Холи? — запита Ричър.
	— Какъв факс? — трепна Макграт. — Кога?
	— Тази сутрин. Рано, някъде към пет без десет. Тя ти прати по факса предупреждение.
	— Ние им прекъснахме телефонната линия — каза Макграт. — Всичко постъпва в един камион долу на пътя. Но в пет без десет вече спях.
	— И кой остана да поддържа огъня? — запита Ричър.
	Макграт кимна.
	— Милошевич и Броган — кисело призна той. — Двамата. В пет без десет тъкмо застъпваха на дежурство. Единият е забелязал факса и го е скрил. Но кой от двамата, просто нямам представа.
	Ричър също кимна.
	— Можем да съобразим. Или пък ще изчакаме да го видим. Единият ще се разхожда свободно, другият ще е мъртъв или с белезници. Няма как да сгрешим.
	Макграт направи гримаса.
	— Изгарям от нетърпение.
	В този момент Ричър се напрегна и го дръпна десетина метра по-навътре в гората. Бе чул патрула да се завръща.


	Боркен беше в съдебната зала, когато чу трите изстрела. Седеше на съдийския подиум и ги чу съвсем ясно. Изтрещяха така: тряс, тряс… тряс, после се повториха още десетина пъти — далечните склонове връщаха ехото. Заповяда на един разузнавач да изтича до Бастиона. Километър и половина натам, километър и половина обратно по стръмната горска пътека. Поне двайсет минути, а тъкмо времето беше по-важно от всичко друго. Най-сетне задъханият разузнавач се върна с новина. Три трупа, четири срязани въжета.
	— Ричър — ядосано промърмори Боркен. — Трябваше да го очистя още в самото начало.
	Милошевич кимна.
	— Искам да го държиш далеч от мен. Четох протокола от аутопсията на твоя приятел Питър Бел. Дай си ми парите и изчезвам оттук, бива ли?
	Боркен кимна. После се разсмя. Писклив, нервен смях — донякъде от възбуда, донякъде от тревога. Стана и заобиколи подиума. Ухили се широко и потупа Милошевич по рамото.


	Холи Джонсън знаеше за динамита не повече от всеки друг. Не помнеше точния химичен състав. Знаеше, че съдържа амониев нитрат и нитроцелулоза. За нитроглицерина не беше наясно. И нитроглицерин ли съдържаше? Или някакъв друг експлозив? Така или иначе, доколкото помнеше, динамитът представляваше пръчки от някакъв шуплест материал, напоени с лепкава течност. Тежки, плътни пръчки. Щом стените наоколо бяха натъпкани с тежки, плътни пръчки, значи добре поглъщаха шумовете. Като изолиращ слой в стените на апартамент. А това означаваше, че изстрелите са някъде съвсем наблизо.
	Беше ги чула ясно: тряс, тряс… тряс. Но не знаеше кой стреля, по кого и защо. Не бяха от пистолет. По време на обучението си в Куонтико бе опознала добре глухия лай на пистолета. Значи бяха от пушка. Но не напомняха тежкия тътен на ония грамадни пушки от полигона. По-леко оръжие. Някой бе стрелял три пъти с пушка среден калибър. Или трима души в нестроен залп. Така или иначе, ставаше нещо. И трябваше да е готова.


	Гарбър също чу изстрелите. Тряс, тряс… тряс — на около хиляда метра северозападно от него, може би хиляда и двеста. После десетина отзвука от планинските склонове. Без колебание разбра какво означават. М–16 на единична стрелба, първите два изстрела плътно един след друг, казано на военен жаргон „двоен изстрел“. Това издаваше добър стрелец. Втората цел е улучена още преди първата гилза да тупне на земята. После изстрел по трета мишена или за всеки случай във втората. Типичен ритъм. Като подпис. Звуков подпис на човек, хвърлил стотици часове труд по стрелковите полигони. Гарбър кимна и тръгна напред през дърветата.


	— Трябва да е Броган — прошепна Ричър.
	Макграт го погледна с изненада.
	— Защо Броган?
	Бяха приседнали до две съседни дървета на трийсет метра навътре в гората, невидими сред полумрака. Патрулът не ги откри и на връщане. Макграт разказа на Ричър всичко. Набързо изреди основните моменти от разследването — като между професионалисти, един вид стенография за познавачи. Ричър задаваше резки въпроси, Макграт отговаряше кратко и ясно.
	— Време и разстояние — обясни Ричър. — Това е било най-важното. Постави се на тяхно място. Вкарват ни в камионетката и дават газ право към Монтана. Колко е пътят? Две хиляди и шестстотин километра? Две и осемстотин?
	— Там някъде — кимна Макграт.
	— А Броган е умно момче. Знае, че и ти си умен. Не си толкова глупав, че да го сметнеш за пълен дръвник. Значи няма как да замаже цялата работа. Но може да те държи настрани, колкото да не представляваш заплаха. И точно това прави. Поема потока от информация. Връзката трябва да е двупосочна, нали така? Още в понеделник е знаел, че са наели кола. Но чак до сряда те води подир крадени камионетки, прав ли съм? Прахосва безценно време за оная история в Аризона. Най-сетне прави големия пробив с наетата кола и засъхналата кал. Моментално става герой, а всъщност те е държал настрани от преследването. Осигурил им е време, за да стигнат дотук.
	— Но все пак ни доведе, нали? — възрази Макграт. — Вярно, със закъснение, но ни доведе.
	— Нищо не губи — каза Ричър. — Боркен е изгарял от нетърпение да ви каже къде се намира Холи, след като му падне в ръцете. Така и така мястото нямаше да остане в тайна, нали? Там е цялата работа. Холи му трябва, за да не го нападнете. А как ще ви спре, ако не знаете къде се намира?
	Макграт изсумтя. Замисли се. Не изглеждаше убеден.
	— Подкупили са го — каза Ричър. — Повярвай ми. Тъпкани са с пари. Двайсет милиона долара крадени облигации, платими на предявител.
	— Бронираната кола? — трепна Макграт. — Някъде в Северна Калифорния. Те ли са я обрали?
	— И дори се хвалят.
	Макграт се замисли. Пребледня. Ричър забеляза това и кимна.
	— Именно. Чакай да позная: Броган никога не е закъсвал за пари, нали? Някога да ти е мърморил за заплатата?
	— Мамка му — изруга Макграт. — Два чека за издръжка всеки месец, приятелка, копринени костюми, а аз не се и замислях. Само се радвах, че не е от мърморковците.
	— Сега си прибира поредната вноска € каза Ричър. — А Милошевич е мъртъв или нейде под ключ.
	Макграт бавно кимна.
	— Броган работеше в Калифорния. Преди да дойде при мен. Дявол да го вземе, как не се сетих. Залагам десет към едно, че точно него са пратили подир Боркен. Разправяше, че централата в Сакраменто не успяла да събере доказателства. Не било ясно защо. А то си е ясно като бял ден — защото Боркен го е затрупал с долари да си трае. И онзи мръсник ги е прибрал.
	Ричър кимна. Мълчаливо.
	— Мамка му — повтори Макграт. — Мамка му, мамка му, мамка му. Аз съм виновен.
	Ричър пак не каза нищо. Беше по-тактично да си мълчи. Разбираше какво изпитва Макграт. На какъв огън се пече. Понякога и той бе изпадал в същото положение. Когато ножът се впива точно между лопатките.
	— С Броган ще се разправяме после — каза най-сетне Макграт. — След като измъкнем Холи. Тя спомена ли за мен? Знае ли, че ще дойда? Спомена ли го?
	Ричър кимна.
	— Каза ми, че вярва на своите.


>	43

	Генерал Гарбър уби човек за пръв път от двайсет години насам. Не го искаше. Искаше да зашемети човека и да му вземе оръжието. Нищо повече. Човекът беше звено от вътрешната верига пазачи. Те стояха далеч един от друг на стотина метра южно от съда. Гарбър се запромъква предпазливо из гората и ги засече. Неравна верига пазачи през интервали от четирийсет-петдесет метра. Двама край пътя, другите из гората.
	Гарбър избра онзи, който стоеше най-близо до правата линия между него и голямата бяла сграда. Трябваше да го премахне. Нуждаеше се от пряк път. И от оръжие. Затова избра точно този човек и се промъкна напред. Изрови от влажната горска почва камък колкото мъжки юмрук. Приближи се отзад.
	Лошото обучение облекчаваше задачата му. При заграждение часовите трябва да се движат. Напред-назад по целия периметър, който са им поверили. Така покриват всеки сантиметър и проверяват дали съседът не е обезвреден от засада. Но тези тук бяха неподвижни. Просто си стояха на едно място. Гледаха и се ослушваха. Погрешна тактика.
	Избраният човек носеше военно кепе. С маскировъчни шарки, но в неподходящ цвят. Безформени черни и сиви петна. Грижливо подбрани, за да вършат чудесна работа в градска среда. Напълно безполезни на шарена сянка в гората. Гарбър се приближи отзад и замахна с камъка. Удари човека точно в тила.
	Ударът бе твърде силен. Там е работата, че хората са различни. Няма точно определена сила за удара. Не е като при билярда. Ако искаш да вкараш топката в ъгловата дупка, знаеш точно как да я чукнеш с щеката. Но с черепите не е така. Някои са корави. Този не беше. Изпращя като яйце, връзката с гръбначния стълб се прекъсна и човекът умря още преди да докосне земята.
	— Мама му стара — прошепна Гарбър.
	Не го мъчеха морални проблеми. Никак дори. За трийсет години работа с корави престъпници бе успял да си изясни морала от край до край. Тревожеха го лешоядите. Те не обръщат внимание на припаднал човек. Но мъртъвците ги привличат. Ято лешояди в небето говори красноречиво. То подсказва на другите часови: един от вас е мъртъв.
	Затова Гарбър леко промени плана си. Взе пушката на мъртвеца и мина по-напред, отколкото му се искаше. Приближи се на двайсет метра от края на гората. Отстъпи наляво, после надясно, докато забеляза на откритото един стърчащ камък, десетина метра отвъд последните дървета. Следващата му задача бе да продължи натам съвсем предпазливо. Той спря зад едно дърво и приклекна. Разглоби пушката за проверка. Сглоби я отново и зачака.


	Харланд Уебстър върна видеозаписа за четвърти път и отново изгледа действието. Облаче розова мъгла, пазачът пада, вторият пазач хуква, камерата отскача рязко, за да обхване цялата поляна, вторият пазач се просва безшумно, Дълго затишие. После Ричър отчаяно тича напред. Отхвърля телата, реже въжетата, помъква Макграт към гората.
	— Голяма грешка направихме — каза Уебстър.
	Генерал Джонсън кимна.
	— Жалко, че Гарбър не е тук. Дължа му извинение.
	— Самолетите привършват горивото — обади се адютантът сред настаналата тишина.
	Джонсън кимна отново.
	— Нека върнат единия. Вече не ни трябват и двата. Да се редуват.
	Адютантът се свърза с базата „Питърсън“ и след половин минута три от шестте екрана изгаснаха. Външният самолет прекрати кръговете и се отправи на юг. Вътрешният разшири малко кръга и сви обектива на камерата, за да покрие цялата територия. Поляната се смали до размерите на монета, а в долния десен ъгъл изплува голямата бяла сграда на съда. Три еднакви кадъра върху три екрана — по един за всеки от тях. Радиостанцията в джоба на Уебстър запращя.
	— Уебстър? — изрече гласът на Боркен. — Чуваш ли ме?
	— Чувам — отвърна Уебстър.
	— Какво става със самолета? Да не сте загубили интерес?
	За момент Уебстър се зачуди откъде е разбрал. После си спомни белите следи. Те приличаха на чертеж високо в небето.
	— Кой беше? — попита той. — Броган или Милошевич?
	— Какво става със самолета? — повтори Боркен.
	— Привършва горивото — каза Уебстър. — Ще се върне.
	Мълчание. После Боркен се обади отново.
	— Добре.
	— Е, кой беше? — настоя Уебстър. — Броган или Милошевич?
	Но радиостанцията просто замлъкна. Той изключи и видя, че Джонсън го гледа. Лицето му говореше недвусмислено: военният излезе свестен човек, а твоят агент не. Уебстър сви рамене. Опита се да го стори печално. Да каже: и двамата сбъркахме. Но лицето на Джонсън отвърна: ти беше длъжен да знаеш.
	— Може да си имаме големи неприятности, нали? — обади се адютантът. — Броган или Милошевич? Който и да е нашият, още смята Ричър за враг. А предателят знае, че Ричър е негов противник.
	Уебстър извърна очи. Завъртя се към екраните.


	Боркен прибра предавателя в джоба на черната си униформа. Потропа с пръсти по съдийската маса. Погледна хората отсреща. Те също го гледаха.
	— Една камера стига — каза той.
	— Ами да — потвърди Милошевич. — И една върши същата работа.
	— Точно сега нищо не бива да ни попречи — каза Боркен. — Значи преди всичко трябва да спипаме Ричър.
	Милошевич се озърна тревожно.
	— Не ме гледай. Не мърдам оттук. Искам си парите, и толкоз.
	Боркен го погледна. Продължаваше да размишлява.
	— Знаеш ли как се хваща тигър? Или леопард, да речем. В джунглите.
	— Какво? — сепна се Милошевич.
	— Забиваш колче и връзваш за него коза — обясни Боркен. — После чакаш в засада.
	— Какво? — повтори Милошевич.
	— Ричър хукна да спасява Макграт, нали така? Значи сигрно ще хукне и подир твоето приятелче Броган.
	Генерап Гарбър чу шума и рискува да мине няколко метра напред. Добра се до по-редките дървета и приклекна. Мръдна малко наляво, за да вижда добре. Съдът се намираше точно над него. Беше срещу южната сцена, но виждаше и част от предната. Виждаше стъпалата на входа. Отвътре излезе група хора. Шестима.Двамата отпред стискаха здраво пушките и се озъртаха. Другите четирима носеха още един, разпънат с лицето надолу. Стискаха го за китките и глезените. Беше мъж. Гарбър разбра по гласа. Риташе, блъскаше и пищеше. Беше Броган.
	Гарбър изстина. Знаеше какво е станало с Джаксън. Макграт му бе разказал. Вдигна пушката. Прицели се в най-предния. Плавно го проследи в движението от дясно на ляво. После измести поглед към другите петима. Спомни си за часовите отзад. Прехапа устни и свали пушката. Никакъв шанс. Имаше си правило: гледай си текущата работа. От трийсет години го повтаряше като евангелие. А текущата работа беше да измъкне Холи жива и здрава. Той пролази назад през гората, погледна другите двама и сви рамене.*	Преди час пилотите на чинука изпълзяха от разбитата си машина и тръгнаха залитайки през гората. Мислеха, че отиват на юг, но се объркаха и поеха право на север. Без изобщо да разберат, прекосиха веригата от пазачи и под един бор се натъкнаха на генерал-полковник. Генералът им махна с ръка и нареди да залегнат. Струваше им се, че сънуват и скоро ще се събудят. Сега мълчаха и слушаха как писъците заглъхват зад разрушената областна управа.


	След няколко минути Ричър и Макграт също ги чуха. Отначало звучаха съвсем тихо в гората отляво. После се засилиха. Двамата минаха срещу един процеп между бараките, за да виждат пътеката в другия край на Бастиона. Бяха само на три метра навътре в гората — достатъчно добре прикрити, но и достатъчно близко за наблюдение.
	Видяха как първите двама излизат на светло. После още четирима — в крачка, с пушки на рамо, приведени напред, с изпънати настрани ръце, за да уравновесят някакъв тежък товар. Товар, който блъскаше, риташе и пищеше.
	— Божичко — прошепна Макграт. — Това е Броган.
	Ричър се вгледа. Дълго мълча. После кимна.
	— Сбъркал съм. Милошевич е предателят.
	Макграт понечи да свали предпазителя на глока.
	— Чакай — прошепна Ричър.
	Тръгна надясно и махна на Макграт да го последва. Прикрити между дърветата,двамата проследиха движението на шестимата пазачи и Броган през поляната. Войниците крачеха бавно по натрошените шисти, а Броган пищеше все по-отчаяно. Минаха покрай труповете, колчетата и срязаните въжета, после продължиха напред.
	 Отиват към наказателната барака — прошепна Ричър.
	Изгубиха ги от поглед сред дърветата около пътеката към съседната поляна. Но чуваха писъците.Изглежда, Броган знаеше точно какво го чака. Макграт си спомни какво разказваше Боркен по радиото. Ричър си спомни как погреба обезобразеното тяло на Джаксън.
	Поеха риска да се промъкнат към следващата поляна. Видяха шестимата да вървят към бараката без прозорци. Пред вратата спряха. Първите двама се обърнаха и насочиха пушките към гората. Онзи, който държеше Броган за дясната китка, изрови от джоба си ключ с другата ръка. Броган пищеше за помощ, за милост. Онзи отключи вратата. Спря изненадан на прага и възкликна.
	Отвътре изскочи Джоузеф Рей. Все още гол, с вързоп дрехи под мишница. Засъхналата кръв превръщаше лицето му в маска. Той заподскача бос по острите камъчета. Шестимата го гледаха как се отдалечава.
	— Този пък кой е, по дяволите? — прошепна Макграт.
	— Един глупак — отвърна Ричър.
	Четиримата захвърлиха Броган. После го вдигнаха за яката. Той се озърташе трескаво и пищеше. Ричър зърна лицето му — бяло, зяпнало, изкривено от ужас. Шестимата го блъснаха в бараката. Влязоха подир него. Вратата се затръшна. Макграт и Ричър пристъпиха по-напред. Чуха писъци и блъскане на човешко тяло в стените. Така продължи няколко минути. После стана тихо. Вратата се отвори. Шестидата излязоха един по един, като се усмихваха и изтупваха длани. Последният притича обратно за още един ритник. Ричър чу удъра и писъка на Броган. После пазачът заключи вратата и побърза след другите. Стъпките им изхрущях по чакъла и заглъхнаха. Над поляната се възцари тишина.


	Холи се приближи до вратата. Притисна ухо и се ослуша. Тишина. Никакъв звук. Тя се върна към дюшека и взе резервните панталони. Разкъса шевовете със зъби. Задърпа, докато накрая успя да откъсне предницата на единия крачол. Сега разнолагаше с парче платно приблизително седемдесет и пет на петнайсет сантиметра. Отнесе го в банята и напълни мивката с гореща вода. Натопи плата. После свали панталоните си. Изстиска мокрия плат и го омота колкото се може по-стегнато около коляното. Здраво завъза края и се обу. При изсъхването горещият влажен плат би трябвало да се свие. Да стегне още повече. Това щеше да й помогне поне донякъде. Можеше да се предпази от болки само като блокира ставата неподвижно.
	После направи онова, което бе репетирала няколко пъти. Свали гумения накрайник от патерицата. Стовари металната тръба върху плочките няколо пъти. Плочките се строшиха. Тя завъртя патерицата и изчегърта парчетата с полукръглата гривна. Подбра две. И двете бяха триъгълни, с тясна основа и остър връх. С ръба на тъбата изстърга по-меката част на плочката откъм върха.Остави непокътнат белия гланцов слой като острие на нож.
	Прибра оръжията си в два отделни джоба. Дръпна завесата пред душа, за да скрие повредата. Сложи накрайника на патерицата. Докуцука обратно до дюшека, седна и зачака.


	Лошото при работа с една камера беше, че трябваше да използват по-широкоъгълен обектив. Само така можеха да обхванат цялата територия. Затова отделните предмети изглеждаха дребни върху екрана. Групата мъже с тежък товар отначало им заприлича на едро насекомо, лазещо по стъклото.
	— Броган ли беше? — високо запита Уебстър.
	Адютантът върна записа и го пусна отново.
	— Не е ясно — каза той. — Носят го с лицето надолу.
	спря кадъра и започна да увеличава компютърното изображеме. Намести разпънатия човек в центъра на екрана. Продължи да приближава, докато образът се разпадна.
	— Не е ясно — повтоси той. — Сто на сто беше един от двамата.
	€ Мисля, че беше Броган — каза Уебстър.
	Джонсън присви очи. Разпери палец и показалец пред екрана, за да измери ръста на човешката фигура.
	— Колко е висок? — запита той.
	— Колко е висок? — внезапно запита Ричър.
	— Какво? — трепна Макграт.
	Ричър стоеше зад него между дърветата и гледаше наказателната барака. Взираше се в предната стена. Стената беше дълга около четири метра, два и половина висока. Най-отдясно имаше около шейсет сантиметра стена, после идваше вратата, широка към седемдесет и пет сантиметра с пантите отдясно и дръжка отляво. После стената продължаваше два метра и половина до края на сградата.


	— Колко е висок? — повтори Ричър.
	— Господи, нима има значение? — отвърна Макграт.
	— Мисля, че има — каза Ричър.
	Макграт се завъртя и го изгледа втренчено.
	— Някъде към метър и седемдесет и пет. Не е много едър.
	Стената беше от стандартни шперплатови листове метър и двайсет на два и половина, заковани хоризонтално върху рамка от греди. По средата бяха съединени. Подът беше дъсчен, също подпрян върху греди. Значи се намираше на около дванайсет сантиметра над долния край на външнаца облицовка. Може би три-четири сантиметра под прага на вратата.
	— Мършав, нали? — запита Ричър.
	Макграт продължаваше да го гледа.
	— Седемдесет кила с мокри дрехи — отвърна той.
	Ричър кимна. Отвътре стените също бяха облицовани с шперплат. Обща дебелина към четиринайсет сантиметра, може би дори по-малко. Вътрешната облицовка на крайната стена трябваше да е на дванайсет сантиметра от ъгъла, а подът на дванайсет-тринайсет над земята.
	— С коя ръка си служи? — попита Ричър. — Лявата или дясната?
	— Обясни ми — изсъска Макграт.
	— Коя ръка? — повтори Ричър.
	— Дясната — каза Макграт. — Сигурен съм.
	Вероятно опорните греди бяха разположени през четирийсет сантиметра. Стандартно разстояние. Но от ъгъла до десния край на вратата имаше само шейсет сантиметра. Шейсет без дванайсет — значи отвътре бяха едва четирийсет и осем. Вероятно бяха сложили греда точно по средата. Или не бяха сложили, което само го облекчаваше. Пълнеж от стъклена вата за изолация.
	— Отдръпни се  прошепна Ричър.
	— Защо? — запита Макграт.
	— Слушай какво ти казвам — отвърна Ричър.
	Макграт се отдръпна настрани. Ричър прикова очи в една точка на двайсет и пет сантиметра от ъгъла на бараката, малко по-малко от метър и половина над основата. Пристъпи наляво и подпря рамо на едно дърво. Вдигна пушката и се прицели.
	— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Макграт.
	Ричър не отговори. Изчака сърцето му да удари и стреля.
	Пушката изтрещя, куршумът прелетя сто метра и се вряза в обшивката. Двайсет и пет сантиметра от ъгъла, метър и половина над основата.
	— Какво правиш, по дяволите? — изсъска отново Макграт.
	Вместо отговор Ричър стисна ръката му и го дръпна навътре в гората. Отдалечи се на север и изчака. После станаха две неща едновременно. Шестимата въоръжени мъже отново изхвръкнаха на поляната. А вратата на наказателната барака се отвори. Броган стоеше на прага. Дясната му ръка висеше безсилно. От разкъсаното му дясно рамо шуртеше кръв. Стискаше служебния си револвер трийсет и осми калибър. Ударникът бе вдигнат. Пръстът му лежеше върху спусъка.
	Ричър нагласи пушката на сериен огън. Пусна през поляната пет откоса по три куршума. Шестимата отскочиха назад, сякаш изведнъж пред тях бе изникнала невидима стена или бездънна пропаст. Побегнаха към гората. Броган пристъпи навън. Стоеше под слънчевите лъчи и се мъчеше да вдигне револвера. Но ръката не му се подчиняваше. Висеше безжизнено.
	— Примамка — каза Ричър. — Мислеха, че ще хукна да го спасявам. Чакаше зад вратата с револвера. Знаех си, че той е предателят. Но без малко да ме излъже.
	Макграт бавно кимна. Погледна служебния револвер в ръката на Броган. Спомни си как прибраха неговия. Вдигна глока и подпря ръка на един клон. Вгледа се покрай цевта.
	— Зарежи го — каза Ричър.
	Без да откъсва поглед от Броган, Макграт поклати глава.
	— Няма да го зарежа — тихо каза той. — Този мръсник праде Холи.
	— Зарежи глока, искам да кажа — поправи се Ричър. — Сто метра са това. Глокът не върши работа. Голям късмет ще извадиш, ако улучиш бараката.
	Макграт отпусна глока и Ричър му подаде своята М–16. Загледа го с интерес как се цели.
	— Къде? — запита Ричър.
	— В гърдите — каза Макграт.
	Ричър кимна.
	— Бива.
	Макграт затаи дъх и стреля. Беше добър стрелец, но не чак толкова. Пушката още беше нагласена на сериен огън и пусна три куршума. Първият улучи Броган горе отляво в челото, а другите минаха по-високо и избиха трески от рамката на вратата. Добре, но не чак толкова. Все пак свърши работа. Броган рухна като марионетка с прерязани конци. Просто се сгъна на земята пред прага. Ричър взе оръжието и обсипа с куршуми дърветата отвъд поляната, докато пълнителят щракна на кухо. Зареди другия и върна глока на Макграт. Кимна му към гората на изток. Завъртяха се и налетяха право на Джоузеф Рей. Беше полугол и без оръжие. С кафяви петна от засъхнала кръв по лицето. Мъчеше се да оправи копчетата на ризата. Всички бяха закопчани накриво.
	— Ще умрат жени и деца — каза той.
	— Разполагаш с един час, Джо — отвърна Ричър. — Предай на всички. На който му се живее, да бяга към планините.
	Онзи поклати глава.
	— Не. Тябва да се строим на парадния плац. Така е заповядано. Там да изчакаме Бо.
	— Бо няма да дойде — каза Ричър.	Рей отново полати глава.
	—Ще дойде. Който и да си, няма да победиш Бо. Невъзможно е. Трябва да го изчакаме. Той ще ни каже какво да правим.
	— Бягай, Джо — посъветва го Ричър. — За бога, вземи децата и бягай.
	— Бо каза, че те трябва да стоят тук — възрази Рей. — За да пожънат плодовете на победата или последствията от поражението.
	Ричър го гледаше мълчаливо. Светлите очи на Рей искряха. Той оголи зъби в предизвикателна усмивка. Наведе глава и изтича настрани.
	— Значи ще умрат жени и деца? — попита Макграт.
	— Пропаганда на Боркен — обясни Ричър. — Убедил е всички, че масовото самоубийство ще е наказание за провала.
	— И те си траят?
	— Той ги контролира. Нямаш представа колко е зле.
	— Не ме интересуват — каза Макграт. — В момента искам само да измъкна Холи.
	— И аз — добави Ричър.
	Тръгнаха мълчаливо през гората към Бастиона.
	— Как разбра? — запита Макграт. — За Броган, искам да кажа.
	Ричър сви рамене.
	— Просто усетих. Май заради лицето. Те обичат да бият по лицето. Теб например. Но Броган нямаше белези. Видях му лицето — без синини, без кръв. Стори ми се нередно. Възбудата, засадата, напрежението, трябвало е да се облекчат с малко пердах. Както в твоя случай. Но той е техен човек, тъй че само са се ръкували.
	Макграт кимна. Вдигна ръка и опипа носа си.
	— Ами ако беше сбъркал? — запита той.
	— Нищо особено — каза Ричър. — Ако бях сбъркал, той нямаше да е зад вратата. Щеше да лежи на пода с потрошени ребра след цялата оная шумотевица.
	Макграт кимна отново.
	— Ами писъците? — добави Ричър. — Минаха съвсем бавно, като за представление, а той пищеше та се късаше. Мъчеха се да привлекат вниманието.
	— Да, в това много ги бива — каза Макграт. — И Уебстър се разтревожи. Не разбира защо Боркен иска на всяка цена да привлече вниманието, да раздуха нещата по-силно, отколкото трябва.
	Бяха в гората. На половината път между малката поляна и Бастиона. Ричър спря. Като ударен в корема. Вдигна ръце пред устата си. Стоеше задъхан, сякаш всичкият въздух на този свят бе изчезнал.
	— Господи, знам защо — каза той. — Това е примамка.
	— Какво? — сепна се Макграт.
	— Имам лошо предчувствие — каза Ричър.
	— За кое? — тревожно запита Макграт.
	— Боркен. Нещо не се връзва. В намеренията му. Нанеси първия удар. Но къде е Стиви? Знаеш ли какво? Мисля, че има два първи удара, Макграт. Тия глупости тук и още нещо, някъде другаде. Изненадващо нападение. Като Пърл Харбър, като проклетите му военни книги. Затова изостря напрежението. Холи, масовото самоубийство. Иска да привлече насам цялото внимание.


>	44

	Когато дойдоха да я вземат, Холи стоеше права срещу вратата. Стегнатата превръзка около коляното й вече бе засъхнала и твърда. Налагаше се да стои права, защото не можеше да прегъва крак. А и предпочиташе да стои, защото така бе най-добре.
	Чу стъпките във фоайето. Чу ги как трополят по стъпалата. Прецени, че са двама. Чу ги да спират пред вратата. Чу как ключът се плъзна навътре и ключалката щракна. Тя примига и си пое дъх. Вратата се отвори. Нахълтаха двама мъже. Тя стоеше права срещу тях. Единият пристъпи напред.
	— Излизай, кучко — нареди той.
	Тя стисна патерицата. Подпря се тежко на нея и закуца по пода. Бавно. Искаше да излезе, преди да разберат, че се движи по-добре, отколкото подозират. Преди да разберат, че е въоръжена и много опасна.


	— Нанеси първия удар — каза Ричър. — Погрешно съм го изтълкувал.
	— Защо? — бързо запита Макграт.
	— Защото не съм виждал Стиви — отвърна Ричър. — Още от сутринта. Стиви вече не е тук. Тръгнал е нанякъде.
	— Ричър, говориш глупости — каза Макграт.
	Ричър тръсна глава като след замайване и се опомни. Хукна на изток през дърветата. Говореше тихо, но напрегнато.
	— Сбърках. Боркен каза, че ще нанесат първия удар. Срещу системата. Мислех си, че има предвид обявяването на независимост. Мислех си, че това е първият удар. Декларацията и сражението за територия. Така смятах. Това и нищо друго. Но те подготвят и още нещо. Другаде. Вършат две неща наведнъж. Едновременно.
	— Какво говориш? — попита Макграт.
	— Слушай внимателно — каза Ричър. — Обявяването на независимост привлича вниманието насам, към Монтана, нали така?
	— Естествено — потвърди Макграт. — Канеха се да привлекат за зрители Си Ен Ен и ООН. Повече внимание от това, здраве му кажи.
	— Само че не където трябва. Боркен има цяла библиотека с военни теории, които му казват да не върши каквото очакват от него. Цяла лавица за Пърл Харбър. Освен това го чух да говори в мината. Когато беше отишъл да вземе ракетохвъргачката. Бяха двамата с Фаулър. Боркен каза на Фаулър, че до довечера тукашната история ще е последна грижа. Значи готвят още нещо някъде другаде. Нещо различно, може би по-голямо. Двоен удар срещу системата.
	— Но какъв? — запита Макграт. — И къде? Наблизо ли?
	— Не — каза Ричър. — Вероятно далече. Като Пърл Харбър. Пресягат се и опитват да нанесат убийствен удар. Защото най-много държат на времето. Всичко е координирано.
	Макграт го гледаше втренчено.
	— Добре са го замислили — продължи Ричър. — Да привлекат насам цялото внимание. Независимост. И онова, което се канеха да ти сторят. Щяха да те убият бавно, пред камерите. После заплахи за масово самоубийство на жени и деца. Напрегната обсада. Никой няма да погледне настрани. Боркен е по-хитър, отколкото си мислех. Два удара, като всеки прикрива другия. Всички гледат насам, после другаде става нещо голямо, всички се насочват натам, а в това време той укрепва новата си нация.
	— Но къде ще стане, за бога? — запита Макграт. — И какво е, дявол да го вземе?
	Ричър спря и поклати глава.
	— Просто не знам.
	Изведнъж той застина. Отпред се раздаде шумно прашене, от гъстите ниски борчета изскочиха шест души и спряха на място. Стискаха пушки М–16, на коланите им висяха гранати, а по лицата им бе изписана радостна изненада.


	Боркен бе пратил всичко живо да търси Ричър. Остави само двама души за Холи. Чу ги как слизат по стъпалата от втория етаж. Извади предавателя от джоба си и отвори капачето. Дръпна късата антена и натисна бутона.
	— Уебстър? Имай готовност, чу ли? След малко пак ще си побъбрим.
	Не изчака отговор. Изключи предавателя, обърна глава и проследи шума от стъпки към изхода.


	На седемдесет и пет метра южно оттам Гарбър ги видя как излизат и тръгват по стъпалата. Преди малко беше напуснал гората. Сега се криеше зад високия камък. Смяташе, че е в относителна безопасност, след като вече има помощници. Двамата пилоти бяха на трийсет метра зад него, разделени и добре прикрити. Имаха заповед да крещят, ако някой се зададе отзад. Затова Гарбър лежеше спокойно и гледаше нагоре по склона към голямата бяла сграда.
	Видя двама брадати въоръжени мъже да слизат по стъпалата. Влачеха по-дребна фигурка с патерица в ръката. Буйна черна коса, спретната зелена униформа. Холи Джонсън. Срещаше я за пръв път. Беше я виждал само на снимките, които му показаха хората от ФБР. И трябваше да признае, че там не е излязла добре. Дори от седемдесет и пет метра усещаше неукротимия й характер. Някаква лъчиста енергия. Усети я и прихвана по-здраво пушката.


	Автоматичната пушка М–16 в ръцете на Ричър бе произведена през 1987 година от оръжейната компания „Колт“ в Хартфорд, щата Кънетикът. Модел А2. Принципна новост при този модел беше замяната на автоматичната стрелба със сериен огън. За икономия спусъкът блокираше след всеки трети изстрел. Идеята бе да се пестят боеприпаси.
	Шест мишени, по три куршума за всяка от новия пълнител, общо осемнайсет патрона и шест натискания на спусъка. Всяка серия от три изстрела траеше една пета от секундата, тъй че самата стрелба щеше да отнеме всичко на всичко секунда и една пета. Но натискането на спусъка прахосваше много време. Толкова много, че Ричър сериозно закъса, след като повали четвъртия човек. Не се целеше. Просто описваше небрежна дъга от ляво на дясно и гърмеше от упор в телата пред себе си. Отсреща пушките се вдигаха едновременно. Първите четири не успяха. Но петата и шестта вече сочеха хоризонтално след две секунди и четвърт, когато четвъртата падна надолу.
	И Ричър рискува. Пое онзи инстинктивен риск,онова хазартно решение, което идва толкова бързо, че да говориш за част от секундата е просто абсурдно. Завъртя пушката право към шестия,твърдо уверен, че Макграт ще повали петия с глок. Инстинктивен риск без каквото и да било основание освен педчувствието, което от своя срана се основава едиествено върху външния вид на човека и сравнението му с други хора, на които някога си разчитал.
	Глухият пукот на глока едва се чу през трясъка на пушката, но петият тип рухна едновременно с шестия. Ричър и Макграт се хвърлиха в храстите настрани и прилепнаха към земята. Сред внезапната тишина се вгледаха в струйките барутен дим, зареяни из слънчевите лъчи. Нищо не помръдваше.Нямаше оцелели. Макграт въздъхна дълбоко и протегна ръка както лежеше. Ричър се извъртя и я стисна.
	— Доста си бързичък за тая възраст — каза той.
	— Затова я доживях — отвърна Макграт.
Бавно станаха и продължиха през дърветата. После чуха да идват още хора. Цял човешки поток, устремен от`Бастиона на северозапад. Макграт пак вдигна глока, а Ричър нагласи своята М–16 на единични стрелба. Оставаха му дванайсет патрона/ Твърде малко, за да ги хаби дори с икономичния модел А2. После забелязаха жени между дърветата. Жени и деца. Тук-там по някой мъж. Семейства. Крачеха в колона по двама. Ричър видя Джоузеф Рей и някаква жена с две момчета пред тях. Видя жената от кухнята с някакъв мъж. Пред тях унило се тътреха три деца.
	— Къде отиват? — прошепна Маиграт.
	— На плаца — отвърна Ричър. — Боркен е заповядал, е помниш ли?
	― Защо просто не се разбягат?
	Ричър сви рамене и премълча. Нямаше обснение. Стоеше в прикритието и гледаше как безизразните лица се мяркат из шарената сянка. После побутна Маграт по рамото. Изтичаха през дърветата и излязоха зад столовата. Ричър внимателно огледа наоколо. Протегна ръце и се хвана за покрива. Стъпи на близкия прозорец и се изкатери върху керемидите. Пролази нагоре и се настани до лъскавия метален комин. Вдигна крадения биноиъл и го насочи на югоизток към града, като се питаше: добре, но какво още става, по дяволите? И къде?


	Адютантът на генерал Джонсън се справяше най-добре с компютрите — или от опит, илм защото бе по-млад. С помощта на ръчки и копчета нагласи изображението точно пред стъпалата на съдебната сграда. После леко изтегли за по-широк обзор. Отдясно се виждаше западната стена на съда, а отляво източната стена на разрушената областна управа. Между тях имаше две затревени площи, едната запусната и буренясала, другата що-годе поддържана. Пътят пресичаше вертикално екрана като на карта. Джипът, с който докараха Маграт, още си стоеше там, където го бяха оставили. Адютантът го използва, за да провери настройката. Виждаше се кристално ясно. Беше бракуван армейски джип. Замазани бели номера. Видяха сваленото предно стъкло, брезентов калъф за карти, туба за резервно гориво и лопата с къса дръжка, закрепена отзад
	Видяха как двама души извеждат Холи. Гледани отгоре, стояха диагонално с Холи в средата. Като точките на тройката върху зара. Изведоха я и спряха. После по стъпалата зад тях се зададе грамадна фигура. Боркен. Той слезе на пътя и вдигна глава нагоре. Право към невидимата камера на единайсет километра височина. Помаха с лявата си ръка. Вдигна високо дясната. Държеше черен пистолет. После наведе глава и измъкна нещо с лявата ръка. Вдигна го към ухото си. Радиостанцията пред Уебстър запращя. Уебстър я грабна и отвори капачето.
	— Слушам.
	Боркен пак размаха ръка срещу камерата.
	— Виждате ли ме?
	— Виждаме те — тихо отвърна Уебстър.
	— А това виждате ли го? — запита Боркен.
Той отново вдигна пистолета. Адютантът увеличи докрай. Грамадното туловище на Боркен изпълни екрана. Широко лице, черен пистолет.
	— Виждаме го — каза Уебстър.	Адютантът отдръпна назад. Боркен придоби по-нормални размери.
	— „Зиг Зауер Р–226“ — каза той. — Познавате ли това оръжие?
	Уебстър помълча. Озърна се.
	— Да, познаваме го.
	— Девет милиметра — каза Боркен. — Петнайсет патрона в пълнителя.
	— И какво? — запита Уебстър.
	Боркен се разсмя. Смехът му отекна мощно в ухото на Уебстър.
	— Време е за тренировка по стрелба. Познайте кой ще е мишената.
	Видяха как двамата мъже пристъпват по-плътно до Холи. После я видяха да вдига патерицата. Държеше я хоризонтално с двете ръце. Жестоко заби върха в корема на първия. Отдръпна я и замахна. Завъртя и удари втория по главата. Но патерицата беше от лек алуминий. Нямаше тежст. Холи я захвърли и ръцете и се стрелнаха към джобовете. След миг извръкнаха и всяка стискаше нещо. Нещо лъскаво под слънцето. Тя се хвърли напред и замахна срещу по-близкото лице. Подскачаше въртеше се и размахваше искрящите оръжия.
	Адютантът се вкопчи в таблото. Отдръпна картината и се вторачи. Първият мъж лежеше, притискайки с длани лицето и гърлото си. Кръв по сивия път. Холи описваше бързи кръгове и мяташе ръце из въздуха като пантера в клетка. Въртеше се около изпънатия, вдървен крак, а с другия нанасяше стремителни удари на всички страни. Уебстър чуваше по радиостанцията тежкото й дишане. Чуваше я как крещи заплашително. Гледаше екрана и безмълвно се молеше: бягай наляво, Холи, бягай към джипа.
	Тя побегна надясно. Вдигна високо лявата си ръка, а дясната свали надолу, като боксьор. Хвърли се върху втория мъж. Той вдигна пушката, но настрани, в панически опит да отбие жестокия удар. Изпречи я срещу ръката и китката й изпращя върху цевта. Лъскавото оръжие отхвръкна във въздуха. Тя ритна с всичка сила под пушката и го улучи в слабините. Човекът се завъртя и рухна. Холи се стрелна към Боркен. Блестящото нещо в ръката и описа свирепа дъга. Уебстър чу писък. Камерата показа как Боркен залита назад с окървавена шия, а Холи се хвърля след него.
	Но зад нея първият мъж отново бе на крака. Поколеба се. После размаха пушката като тояга. Стовари плоската страна на приклада върху тила й. Тялото на Холи омекна. Само кракът остана вдървен. Тя се преметна през него като през ниска ограда. И остана да лежи на пътя в краката на Боркен.

	Две проснати фигури. Едната беше на Холи. Ричър  настрои бинокъла и се вгледа. Двама прави. Войник с пушка и Боркен с пистолет и радиостанция. Всички плътно един до друг. Виждаше ги през дърветата на хиляда и двеста метра югоизточно и сто метра по-долу. Вгледа се в неподвижната Холи. Желаеше я, обичаше я. Заради храбростта. Двама воръжени мъже и Боркен, а тя все пак се опита* Безнадеждно беше, но се опита. Той отпусна бинокъла и преметна крак пред комина. Сякаш яздеше тенекиен кон. Коминът бе топъл. Лежеше с гърди върху керемидите. Главата и раменете му се додаваха над ръба на покрива. Отново вдигна бинокъла, затаи дъх и зачака.


	Видяха — как Боркен размахва ръце, после раненият се надигна и застана до другия, който я бе ударил. Видяха ги как извиха ръцете й зад гърба и я вдигнаха на крака. Главата й клюмна. Единият крак се подгъваше, другият беше вдървен. Подпряха я на него и изчакаха. Боркен им махна с ръка. Двамата я повлякоха през пътя. После Боркен заговори на Уебстър високо и задъхано:
	— Добре, веселбата свърши. Дай ми нейния старец.
	Уебстър подаде радиостанцията на Джонсън. Той се вгледа в нея. Вдигна я към ухото си>
	— Каквото искате — каза той. — Всичко, което искате. Само не я мъчете.
	Боркен избухна в смях. Мощен смях на облекчение.
	— Ето, такива хора харесвам. А сега гледайте.
	Двамата повлякоха Холи по могилката пред разрушената сграда. Стигнаха до дънера на изсъхналото дърво. Завъртяха я и подпряха гърба й на него. Минаха от двете страни и дръпнаха ръцете й около дървото. Тя надигна глава. Тръсна я замаяно. Докато единият държеше Холи за ръцете, другият извади нещо. БелезницИ. Закопча китките й зад дървото. после двамата отстъпиха надолу към Боркен. Холи се свлече покрай дънера. Напрегна крака и се изпрви. Пак тръсна глава и се огледа.
	—Дойде време за тренировка — каза Боркен по радиото.
	Адютантът на Джонсън завъртя настройката и увеличи изображението. Боркен се отдалечаваше. Измина двайсет метра на юг и се обърна. Пистолетът сочеше към земята, радиостанцията бе вдигната край лицето му.
	— Хайде, започваме — каза той.
	Завъртя се надясно и вдигна ръка. Държеше я съвършено права по линията на раменете като в дуел от стар филм. Погледна с присвито око над цевта и стреля. Пистолетът подскочи безшумно и на метър пред краката на неподвижната Холи избухна облаче прах.
	Боркен пак се разсмя.
	— Слаб изстрел. Трябва да потренирам. Май няма скоро да наближа мишената. Но ми остава още четиринайсет патрона, нали?
	Той стреля отново. Вдигна се облаче прах. На един метър зад дънера.
	— Още тринайсет — каза Боркен. — Как мислиш, не е ли най-добре да заложиш на Си Ен Ен? Обади им се и разкажи всичко. Нека да е официално изявление. Накарай Уебстър да потвърди. После ги свържи с този предавател. Като не ми поправихте линията, ще трябва да си осигуря пряка връзка.
	— Ти си луд — каза Джонсън.
	— Не аз, ти си луд — отвърна Боркен. — Аз съм историческа сила. Нищо не може да ме спре. Стрелям по дъщеря ти. Кръщелницата на президента. Ти не разбираш, Джонсън. Светът се променя. Аз го променям. Светът има право да види какво върша тук. Милиони последователи ще се втурнат към мен.
	Джонсън мълчеше. Беше зашеметен.
	— Добре — каза Боркен. — Сега ще изключа. Ти хващай телефона. Още тринайсет куршума. Ако не ми се обадят от Си Ен Ен, последният ще я убие.
	Джонсън чу как връзката се прекъсна. Вдигна очи към екраните и видя, че Боркен е захвърлил предавателя на земята. Видя го как вдига пистолета с две ръце. Как се прицелва. И как забива куршум точно между краката на дъщеря му.


	Ричър се отпусна над топлия комин и свали бинокъла. Трескаво пресмяташе наум. Пресмяташе време и разстояние. Намираше се хиляда и двеста метра на северозапад. Нямаше как да стигне навреме. И при всяко положение щеше да вдигне шум. Той отпусна гърди върху покрива на столовата и подвикна надолу към Макграт. Гласът му изведнъж бе станал тих и спокоен. Сякаш даваше поръчка в изискан ресторант.
	— Макграт — обади се той. — Бягай да разбиеш вратата на оръжейната. Това е крайната барака, отделно от другите.
	— Добре — отвърна Макграт. — Какво искаш?
	— Знаеш ли как изглежда „Барет 90“? Голяма черна пушка с оптически прицел и дулен спирач. Потърси и зареден пълнител. Сигурно ще е близо до нея.
	— Добре — повтори Макграт.
	— И побързай — каза Ричър.


	От юг Гарбър вече имаше чудесна видимост, защото двамата войници се върнаха и застанаха зад Бо Боркен. Отдръ пнаха се на разстояние, като че не искаха да го разсейват. Боркен стоеше на около двайсет метра от Холи и стреляше по могилката. Гарбър лежеше на склона седемдесет метра по-долу. Холи беше пред него, леко наляво. Боркен леко надясно. Черното му туловище се очертаваше идеално върху бялата южна стена на съда. Гарбър забеляза, че неотдавна някой е затулил горните прозорци с белосан шперплат. Главата на Боркен се виждаше точно в средата на един от новите правоъгълници. Гарбър се усмихна. Щеше да е като стрелба по малко розово кръгче върху лист бяла хартия. Той нагласи пушката на сериен огън и погледна за всеки случай. После вдигна приклада към рамото си.


	Макграт се вдигна на пръсти и бутна пушката към Ричър. Ричър посегна и я издърпа. Хвърли един поглед и върна оръжието.
	— Не тази. Намери друга със сериен номер, който завършва на пет-нула-две-четири, запомни ли?
	— Защо? — подвикна Макграт.
	— Защото знам със сигурност, че е точна — каза Ричър. — Вече стрелях с нея.
	— Господи — прошепна Макграт.
	Завъртя се и хукна като луд. Ричър лежеше на покрива и се мъчеше да овладее сърцето си.


	Десетият изстрел на Боркен все още бе неточен, но не много. Холи отскочи, доколкото й позволяваха белезниците. Боркен радостно се разхождаше напред-назад. Крачеше, смееше се и спираше, за да стреля. Гарбър следеше грамадното му туловище насам-натам върху белия фон на сградата. Чакаше го само да спре. Защото Гарбър си имаше правило: не разчитай на втори изстрел.


	Макграт се върна с пушката и я прехвърли на покрива. Ричър я взе и провери номера. Кимна. Макграт се втурна в безумен бяг към каменистата пътека. Стремглаво изчезна надолу. Ричър го проследи с поглед. Сложи палец върху масивните патрони в пълнителя и провери пружината. Лекичко зареди с длан. Опря пушката на рамо и внимателно я закрепи върху ръба на покрива. Намести удобно приклада и наведе око към мерника. С левия палец нагласи фокуса на хиляда и двеста метра. Обективът излезе напред докрай. Ричър отпусна лявата си длан върху цевта. С плавно движение дръпна затвора и зареди патрон. Вгледа се в сцената долу.
	Мощната оптика на мерника изцяло променяше гледката, но геометричното разположение бе превъзходно. Холи стоеше върху могилката, точно отпред и малко надясно. Прикована за изсъхналото дърво. Той за дълго се вгледа в лицето й. После леко завъртя мерника. Боркен беше под нея, малко наляво, около двайсет метра по-далеч, и стреляше от долу на горе. Крачеше по дъга напред-назад. Но където и да спреше, зад главата му се простираха стотици километри безлюден пущинак. Съдът беше далеч настрани от траекторията на Ричър. Безопасно. Безопасно, но не и лесно. Хиляда и двеста метра бяха ужасно много. Той издиша и зачака Боркен да спре.
	После застина. С крайчеца на окото си зърна слънчев отблясък по матов метал. Около седемдесет метра по-надолу по склона. Камък. Човек зад камъка. Пушка. Позната глава с оредяла прошарена коса. Генерал Гарбър. Гарбър с пушка М–16 зад камъка бавно движеше дулото насам-натам, следейки целта, която крачеше на седемдесет метра право пред него.
	Ричър въздъхна и се усмихна. Обля го топла вълна на благодарност. Гарбър. Имаше подкрепление. Гарбър щеше да стреля от седемдесет метра. В тази част от секундата усети, че Холи е в безопасност. Радостта плъзна по жилите му като горещ поток.
	Сетне се превърна в леден ужас. Мозъкът му прещрака. Преобърнатият геометричен чертеж погледнат отдолу избухна в страховита диаграма. Като изрисуван върху хартия, като учебник, който обяснява как се е стигнало до катастрофата. Гледано откъм Гарбър съдът се намираше точно зад Боркен. Когато Боркен престанеше да се разхожда, Гарбър щеше да стреля по него. Можеше да улучи, можеше и да не улучи. При всяко положение куршумът щеше да стигне стената на съда. Вероятно в югоизточния ъгъл на втория етаж. Един тон стар динамит щеше да избухне сред огнен облак с ширина четиристотин метра. Да превърне Холи в облаче пара, а Гарбър в окървавен парцал. И дори на хиляда и двеста метра да изхвърли Ричър от покрива. По дяволите, защо Гарбър не знаеше?
	Боркен спря. Извъртя се и застина неподвижно. Ричър издиша до дъното на дробовете си. Завъртя пушката. Намести двете кръстосани нишки точно върху слепоочието на Холи, където пухкава черна къдрица се извиваше към очите. Без да поема дъх, изчака сърцето му да удари. После натисна спусъка.


	Гарбър видя как Боркен вдигна ръка. Изчака го да се прицели. Плъзна поглед през мерника и го нагласи точно върху средата на бледорозовата глава. Тя беше право отпред, голяма и ясно очертана пред искрящата бяла стена. Гарбър изчака, както го бяха учили преди много десетилетия. Издиша и изчака мига между два удара на сърцето. После натисна спусъка.


	Генерал Джонсън бе затворил очи. Адютантът му бе впил поглед в екрана. Уебстър гледаше през пръсти, с отворена уста, като малко дете с нова бавачка, на което са разрешили да гледа късния филм на ужасите по телевизията.


	Най-напред от дулото излетя облак горещи газове. Барутът в гилзата избухна за десетомилионна част от секундата и се превърна в нажежен мехур. Този газов мехур тласна куршума напред по цевта и го изпревари, за да изхвръкне навън в атмосферата. Дулният спирач почти изцяло го отби настрани в съвършено правилен кръг, като геврек, тъй че откатът да блъсне цевта право назад, към рамото на Ричър, без да я отклони настрани, надолу или нагоре. Междувременно зад него винтовите канали в цевта бяха стиснали куршума и започваха да го въртят.
	После газовете пред куршума нажежиха атмосферния кислород до такава степен, че въздухът пламна. За миг проблесна пламък и куршумът изхвръкна точно в средата му, пронизвайки горящия въздух със скорост три хиляди километра в час. След една хилядна от секундата беше цял метър напред, а зад него се влачеше конус от микроскопични частици изгорял барут и сажди. След още една хилядна от секундата беше на два метра и звукът усърдно се мъчеше да го догони, макар и три пъти по-бавно.
	За пет стотни от секундата куршумът прекоси Бастиона. По това време звукът му вече бе прелетял край ушите на Ричър и отминаваше ръба на покрива. Куршумът имаше ръчно полирана медна обвивка и летеше без ни най-малко отклонение, но когато премина беззвучно над главата на Макграт, вече започваше да губи скорост. Триенето във въздуха го загряваше и намаляваше скоростта. А въздухът го изместваше. Движеше го от дясно на ляво с недоловимия допир на лек планински ветрец. След половин секунда полет куршумът бе изминал четиристотин метра с отклонение седемнайсет сантиметра наляво.
	И точно толкова сантиметра бе паднал надолу. Гравитацията го теглеше по права линия към кипящия център на земното кълбо. Колкото по-силно теглеше гравитацията, толкова по-бавно летеше куршумът. Колкото по-бавно летеше, толкова по-мощно го отклоняваше гравитацията. Носеше се напред по идеална, изящна крива. Една секунда след като напусна цевта, вече бе изминал деветстотин метра от пътешествието. Намираше се далеч пред бягащия Макграт, но все още над дърветата. Все още му оставаха триста метра до целта. След още една шеста от секундата отмина дърветата и прелетя край разрушената областна упрва. Сега вече летеше бавно. Беше се отклонил метър и двайсет сантиметра наляво, метър и половина надолу. Прелетя нв безопасно разстояние от Холи измина още шест метра, преди тя да чуе свистене. Звукът от изстрела тепърва щеше да дойде. Едва бе догонил бягащия Макграт сред дърветата.
	После във въздуха се появи  втори куршум. И трети, и четвърти. Гарбър стреля много по-късно от Ричър — цяла секунда и четвърт. Пушката му бе нагласена на сериен огън.Изстреля три куршума. Три изстрела за една пета от секундата. Неговите куршуми бяха по-малки и по-леки. И затова летяха по-бързо. Изхвръкнаха от дулото със скорост над три хиляди и двеста километра в час. Той беше по-близо до целта. Тъй като беше по-близо, а куршумите бяха по-леки и по-бързи, триенето и гравитацията почти не ги закачиха. Трите куршума летяха по права линия.
	Куршумът на Ричър улучи Боркен в главата цяла секунда и една трета след изстрела. Влезе отпред в челото и след три хилядни от секундата изхвръкна през тила. Влезе и излезе почти без да загуби скорост, защото черепът и мозъкът на • Боркен не представляваха нищо за петдесет и шест грама олово с лъскава медна обвивка и остър връх. Куршумът вече бе отминал далеч над безкрайните гори, когато ударната вълна избухна в черепа на Боркен и го пръсна на парчета.
	Ефектът представлява математическо уравнение, свързано с кинетичната енергия. Както го бяха обяснили на Ричър преди много години, всичко е въпрос на еквивалент. Петдесет и шест грама, летящи с хиляда и шестстотин километра в час се равняват на предмет с тежест десет килограма и скорост около пет километра в час. Например ковашки чук, размахан от мощна човешка ръка. Горе-долу такъв беше ефектът. Ричър чакаше да го види през мерника. С пресъхнало гърло. Секунда и една трета е много дълго очакване. Видя как черепът на Боркен избухна, сякаш някой го пръсна отвътре с ковашки чук. Разпадна се за миг. Ричър видя как извити парчета кост отлитат навън сред облак пурпурносивкава каша.
	Но не видя как трите куршума на Гарбър минаха безпрпятствено през кашата и продължиха право към стената на съда.

>	45

	Класическата грешка при стрелба с автоматичмо оръжие е да позволиш на отката от първия изстрел да отметне дулото нагоре, тъй че вторият куршум отива по-високо от първия, а третият още по-високо. Но Гарбър не допусна подобна грешка. След безброй часове по стрелковите полигони нямаше как да не улучи от седемдесет метра. Беше преживял множество напрегнати ситуации и знаеше как да запази хладнокръвие и бистър ум. Заби трите куршума точно в средата на розовото облаче, където преди миг бе главата на Боркен.
	За две десетохилядни от секундата те прелетяха през лепкавата каша и продължиха право напред. Пронизаха новия шперплатов лист на прозореца. Първият куршум леко се отклони от удара, отби наляво и след петдесет и пет сантиметра раздра вътрешната чамова обшивка. Прекоси стаята на Холи и пак се заби в стената вляво от вратата. Прониза я и потъна в отсрещната стена на коридора.
	Вторият куршум влезе през дупката на първия и затова прекоси разстоянието от петдесет и пет сантиметра по права линия. Изкочи през втвърдената обшивка и се отклони надясно. Прекоси стаята, прониза стената на банята и разби евтината тоалетна чиния от бял порцелан.
	Третият куршум летеше мъничко по-високо. Улучи пирон от външната стена и зави под прав ъгъл, Прелетя отстрани и надолу като обезумял термит през осем греди, преди да изчерпи енергията си. Накрая се превърна в безформено топче олово, залепнало зад една от новите чамови дъски.


	Ричър видя през мерника как от дулото на Гарбър излетя пламък. Разбра, че стреля на серия. Разбра, че ще улучи стената на съда. Вгледа се надолу от хиляда  двеста метра, после вкопчи пръсти в ръба на покрива и затвори очи. Зачака експлозията.


	Гарбър разбра, че Боркен не е убит от неговите куршуми. Просто нямаше време. Дори когато си имаш работа с нищожни частици от секундата, съществува определен ритъм. Изстрел… попадение. Боркен бе улучен, преди куршумите да стигнат до него. Значи стреляше някой друг. Екип в действие. Гарбър се усмихна. Стреля отново. Още девет пъти натисна спусъка и с останалите двайсет и седем куршума разпиля късчета от двамата войници на Боркен по цялата съдебна сграда.


	Милошевич изхвръкна от съда и се втурна надолу по стъпалата. С дясната си ръка бе вдигнал високо служебния револвер,а с лявата размахваше позлатената значка.
	— ФБР! — изкрещя той. — Никой да не мърда
	озърна се надясно към Холи, после към Гарбър, който се изкачваше насреща и към Макграт, който изкачаше иззад областната управа. Макграт изтича право към Холи. Прегърна я както стоеше до дървото. Тя се смееше. Нямаше как да го прегърне с окованите си ръце. Макграт хукна надолу. Вдигна ръка в движение и двамата с Милошевич плеснаха длани.
	— У кого са ключовете? — изкрещя Макграт.
	Гарбър посочи двамата мъртви войници. Макграт изтича към тях и прерови лепнещите от кръв джобове. Измъкна ключ и се върна тичешком към могилката. Заобиколи дънера и освободи Холи. Тя залитна и Макграт се втурна да я подкрепи. Милошевич видя патерицата на пътя и я подхвърли към тях. Макграт я хвана. Холи се подпря и слезе надолу заедно с Макграт. Спряха на равното един до друг и се озърнаха сред внезапната оглушителна тишина.
	— На кого да благодаря? — попита Холи.
	Държеше се за Макграт и гледаше към останките на Боркен,проснати на двайсетина метра от нея. Трупът лежеше по гръб с разперени ръце и крака. Глава нямаше.
	€ Запознай се с генерал Гарбър — каза Макграт. — Голяма клечка от военната полиция.
	Гарбър поклати глава.	— Не бях аз. Някой ме изпревари.
I— И аз не бях — каза Милошевич.
	В този момент Гарбър посочи с брада някъде зад тях.
	— Трябва да е било онова домче.
	Ричър се задаваше по могилката. Задъхан. В много случаи е добре да си висок сто деветдесет и три сантиметра и да тежиш сто килограма. Само не ако ти се налага да пробягаш километър и половина.
	— Ричър — каза Холи*
	Той не я погледна. Никого не погледна. Продължи да тича на юг, спря и се вторачи в бялата стена. Видя дупки от куршуми. Много дупки. Около трийсет, повечето пръснати по югоизточния ъгъл на втория етаж. Гледа ги цяла секунда, после се втрна към джипа до завоя. Грабна лопатата от скобите на задния капак. Изтича към стъпалата. Ритна вратата и се понесе нагоре по стълбището. Рязко зави и нахълта в стаята на Холи. Хвърли се към отсрещната стена.
	Видя поне петнайсет дупки в дъските. Неравни, назъбени. Стовари острието на лопатата върху една от тях. Разцепи дъската по дължина и я изкърти. Пъхна лопатата зад съседната дъска и я изстръгна заедно с гвоздеите. Когато Макграт дотича в стаята, той вече бе оголил цял метър. Когато пристигна Холи, двамата гледаха тъпо празнината между дъските.	— Няма динамит — тихо каза тя.
	Ричър се втурна към съседната стена. Изкърти още дъски, за да провери.
	— Изобщо не е имало — каза Холи. — Дявол да го вземе, направо не ми се вярва.
	— Имало е — каза Макграт. — Джаксън се е обадил. Описал е всичко. Видях донесението му. Разтоварвал камиона заедно с още седем души. Пренесли сандъците тук. За бога, видял е как го залагат в стените. Един тон динамит. Няма как да го сбърка човек.
	— Значи са го извадили — каа Ричър. — И са го отнесли. Сложили са го, за да видят всички, после тайно са го изнесли. Трябвал им е за нещо друго.
	— Значи са го изнесли?  повтори Холи.
	‐Ще умрат жени и деца — бавно изрече Ричър.
	— Какво? — трепна Холи.  Какво говориш?
	— Но не тук — каза той. — Не тези жени и деца.
	— Какво? — пак попита Холи.
	— Не е масово самоубийство — каза Ричър — Масово убийство.
После просто изключи. Замълча. Но в главата си чуваше нещо. Чуваше същия страшен взрив, който бе чул преди тринайсет години. Звука от Бейрут. Звука в казармата на морските пехотинци близо до аерогарата. Чуваше го отново и отново — страшен и оглушителен.
	— Сега знаем какво е — едва избъбри той през чудовищния грохот.
	— Какво е? — запита Макграт.
	— С хлътнали ресори — каза Ричър. — Но не знаем накъде е потеглил.
	— Какво? — пак се обади Холи.
	— Ще умрат жени и деца — повтори Ричър. — Боркен е казал така. Било оправдано от историческа гледна точка. Но не е имал предвид тези жени и тези деца.
— Какво говориш, по дяволите? ␔ запита Макграт.
	Ричър се озърна към нещо, после към Холи. Гледаше с изненада, сякаш ги виждаше за пръв път.
	— Бях в пещерата — каза той. — видях камионетката. Нашата камионетка. Стоеше там, хлътнала върху ресорите, като че вътре имаше тежък товар.
	— Какво? — изрече Холи за четвърти път.
	— Направили са кола бомба — каза Ричър. — Сега Стиви я кара към някое обществено място. Това е другият удар. Ще я взривят сред тълпата. С цял тон динамит. И той има шест часа преднина.
	Макграт пръв хукна към стълбището.
	— В джипа — изкрещя той.
	Гарбър изтича към джипа. Но Милошевич беше много по-близо. Скочи вътре и включи двигателя. После Макграт настани Холи на предната седалка. Ричър стоеше на тротоара и замислено гледаше на юг. Милошевич извади револвера. Дръпна ударника. Гарбър побегна напред. Вдигна пушката и се прицели. Милошевич се наведе пред Холи. Макграт отскочи настрани. Милошевич даде газ и подкара с една ръка, забил дулото на револвера в ребрата на Холи. Без здрава ръка върху волана джипът подскачаше на всички страни по разбития път. Нямаше как да улучат Милошевич. Гарбър разбра това. Отпусна пушката и ги изпрати с поглед.


	— И двамата? — прошепна Уебстър. — Господи, не.
	— В момента един хеликоптер ще ни свърши добра работа — каза адютантът. — Мисля, че ракетите вече не представляват заплаха.
	Той насочи камерата на северозапад, към котловината пред мините. Четирите ракетни камиона стояха неподвижно. Наблизо лежеше мъртвият пазач.
	— Добре, повикай хеликоптер — каза Джонсън.
	— По-добре да наредите лично, сър — отвърна адютантът.
	Джонсън посегна настрани към телефона. После пак се завъртя, защото на екрана се появи джипът. Изскочи от последния остър завой, слезе в котловината и се понесе по чакъла. Свърна покрай камионите и закова пред лявата пещера. Милошевич скочи навън и тичешком заобиколи отпред. Целеше се право в Холи. Дръпна я за ръката и я помъкна към огромните дървени врати. Бутна едната с крак и блъсна Холи навътре. После влезе на свой ред и грамадната порта се затвори. Уебстър откъсна очи от екрана.
	— Повикайте хеликоптера, сър — каза адютантът.
	— И да е бърз — добави Уебстър.


	До мините най-бързо се стигаше по пряката пътека през Бастиона. Беше тихо и пусто. Прекосиха поляната тичешком и продължиха покрай стрелбището на север към плаца. За момент спряха в гората. Всички оцелели стояха в безмълвни, стройни редици и плахо гледаха напред, където обърнатият сандък още чакаше да се появи Боркен.
	Без да им обръща внимание, Ричър поведе останалите през дърветата покрай плаца. После право към пътя. Продължи по него на север. Носеше тежката пушка „Барет 90“. Попътно я беше взел от покрива на столовата, защото му харесваше. Наблизо подтичваше Гарбър. Макграт все избързваше напред в отчаяния си стремеж да спаси Холи.
	Когато наближиха последния остър завой, те отново се скриха между дърветата и Ричър мина да разузнае напред. Прикри се зад познатата скала на ръба и огледа с мерника всеки сантиметър от котловината. После махна на другите двама да се приближат.
	— В автомобилния парк са — каза той. — Лявата пещера.
	Посочи с дебелото дуло на пушката, те видяха изоставения джип и кимнаха. Ричър изтича надолу по шистите и приклекна зад първия камион. Гарбър прати Макграт подир него. След това изтича и той. Свити зад камиона, тримата огледаха тежките врати.
	— А сега какво? — запита Гарбър. — Фронтална атака?
	— Той е насочил револвер в главата й — каза Макграт. — Не искам тя да пострада, Ричър. Много ми е скъпа, разбираш ли?
	— Има ли някакъв друг път? — попита Гарбър.
	Ричър се вгледа във вратите и грохотът на бейрутската бомба отстъпи място на тих детски хленч от много по-ранен кошмар. Загуби цяла минута в отчаяно търсене на друга възможност. Мислеше за пушки, ракети и камиони. След това се предаде.
	— Занимавайте го — каза той. — Говорете му каквото ви хрумне.
	Остави пушката и взе глока от Макграт. Притича до съседния камион, после към следващия, докато се изравни с входа на другата пещера. Гробницата, пълна с трупове, скелети и плъхове. Чу как нейде далече Макграт вика Милошевич и хукна към грамадните врати. Хвърли се в процепа между тях и навлезе в мрака.
	Нямаше фенерче. Пипнешком заобиколи петия камион и продължи към планинските недра. Вдигна ръка над главата си и усети как сводът слиза надолу. Напипа камарата трупове и я заобиколи. Приведе се и тръгна наляво, към скелетите. Плъховете го чуваха, надушваха го и бягаха към гнездата си с гневно цвърчене. Той коленичи, после легна и пролази през купчината влажни кости. Усети как скалата го стяга отгоре и отстрани. Дълбоко въздъхна и зачака страхът да се завърне.


	За този ден най-бързият хеликоптер в базата „Малмстром“ се оказа „Найт Хоук“ от морската пехота. На вид беше дълъг, тромав и гърбав, но летеше стремително. Броени минути след обаждането на Джонсън витлата вече се въртяха и пилотите получаваха заповед да се отправят на северозапад към една чакълеста отбивка край последния път в Монтана. Сетне машината излетя. Пилотът откри пътя и се понесе с пълна скорост ниско над него, докато забеляза няколко армейски коли, задръстили скалната теснина. Зави обратно, кацна на отбивката и изчака. Видя трима души да тичат от север към него. Един цивилен и двама военни. Единият беше полковник, а другият генерал — председателят на съвета на началник-щабовете. Пилотът сви рамене и погледна колегата си, който посочи нагоре през плексигласовата кабина. На около единайсет километра височина се очертаваше самотна бяла следа. Някакъв голям самолет излизаше от спирала и се отправяше на юг. Пилотът пак сви рамене и предположи, че каквото и да става, ще е в тази посока. Затова предварително пресметна курса и много се изненада, когато началството се изкатери на борда и му заповяда да лети на север, към планините.


	Ричър се смееше. Лазеше по тунела и се смееше на висок глас. Цял се тресеше от смях до сълзи. Не изпитваше страх. Стегнатата скала около тялото му беше като милувка. Вече бе минал веднъж по този път и оцеля. Значи беше възможно. Щеше да мине.
	Преди малко страхът бе изчезнал също тъй ненадейно, както дойде. Той пролази в мрака през камарата кости, изпъна се и усети как скалата се вкопчва в гърба му. Гърдите му се свиха, задави го горчива буца. Усети горещия влажен прилив на ужас и се притисна надолу. Изведнъж силите го напуснаха. После се опомни. Текущата работа. Холи. Револверът на Милошевич върху черната къдрица, мъглата на отчаяние във вълшебните й очи. Мислено я видя в края на тунела. Холи. После тунелът сякаш стана по-прав и се превърна в гладка, топла тръба. Точно по мярка за мощните му плещи. Сякаш бе скроен за него и само за него. Простичко хоризонтално пътуване. Много отдавна бе научил, че от някои неща си струва да се боиш. А от други не. Всичко, което бе извършил в миналото, без да пострада, не заслужаваше страх. Да се боиш, щом можеш да оцелееш, е чиста глупост. А Ричър знаеше, че може да е всякакъв, но не и глупак. В тази част от секундата страхът изчезна и той усети как отново израства в собствената си кожа. Боец. Отмъстител. Супермен. И Холи го чакаше. Той изпъна ръце като плувец и се гмурна през планината към нея.
	Носеше се напред съвършено ритмично. Сякаш крачеше нейде навън, само дето лежеше и беше тъмно. Леки, пъргави движения с ръце и крака. Главата наведена. Цялото тяло се тресе от смях на облекчение. Усети как тунелът се свива и го прегръща. Продължи да се плъзга. Напипа стената отпред и с ловка чупка отмина ъгъла. Успокои дъх и престана да се смее. Каза си, че е време за тишина. Запълзя с цялата бързина, на която бе способен. Забави чак когато усети как сводът се извисява нагоре. Продължи още малко и мирисът на околния въздух му подсказа, че наближава края.
	После чу хеликоптера. Чу глухия тътен на витла в далечината. Чу стъпки на четирийсет метра пред себе си. Нечленоразделно възклицание на паническа изненада. Чу гласа на Милошевич. Изтънял. С акцент от Западното крайбрежие.
	— Махайте тоя хеликоптер — изкрещя Милошевич през вратата.
	Шумът наближаваше. Ставаше все по-мощен.
	— Махай го, чуваш ли? — крещеше Милошевич. — Ще я убия, Макграт. Непременно ще я убия, разбра ли?
	Беше съвсем тъмно. Между Ричър и светлите процепи около вратата имаше автомобили. Но бялата камионетка я нямаше. Беше изчезнала. Той се търкулна на нейното място и измъкна глока от джоба си. Витлата тътнеха съвсем наблизо. Грохотът разтърсваше вратите и изпълваше пещерата.
	— Предлагам размяна — изкрещя Милошевич. — Изляза ли оттук жив и здрав, ще си я получиш, разбра ли, Макграт? Чуваш ли?
	Ричър не разбра дали някой му отговори.
	— Не съм с тях — изкрещя Милошевич. — Не ми пука за цялата работа. Броган ме забърка. Той ме накара.
	Шумът ставаше оглушителен. Тежките врати се тресяха.
	— За пари го направих, това е — крещеше Милошевич. — Броган ми плащаше. Стотици хиляди долари, Макграт. И ти би сторил същото. Броган ме затрупа с пари. Купи ми форд експлорър. Специалния модел. Трийсет и пет бона. Как иначе можех да си го позволя, по дяволите?
	Ричър слушаше крясъците му в мрака. Не искаше да го застреля. В един безумен миг изпита към него нелепа благодарност, че е прогонил детския му кошмар. Че го накара да се изправи срещу ужаса и да победи. Че го направи по-съвършен. Искаше да изтича напред и да му стисне ръката. Просто виждаше как го прави. Сетне обаче картината се промени. Наистина трябваше да изтича напред и да го стисне, но за гърлото и да попита накъде е потеглил Стиви с бялата камионетка. Това трябваше да направи. Затова не искаше да го застреля. Той се прокрадна напред сред оглушителния шум и заобиколи автомобилите.
	Действаше в свят само с едно измерение в тъмнината не виждише нищо. Нищо не чуваше заради хеликоптера. Излезе изад някакъв пикап и на фона на светлите пукнатини видя силует. Силует, събрал два силуета. Разширен, с четири крака. Милошевич с ръка през гърлото на Холи и револвер, опрян в главата й. Изчака очите му да привикнат. Лицата им просветляха от черно към сиво. Холи пред Милошевич. Ричър вдигна глока. Зави наляво, за да има по-добър ъгъл. Кракът му закачи бронята на една кола. Той залитна назад и се блъсна в купчина кутии с боя. Те се сгромолясаха беззвучно на каменния под сред оглушителния грохот, долитащ отвън. Ричър се втурна към светлината.	Милошевич усети и се обърна. Ричър видя как устата му се отваря в безшумен вик. Видя го как се завърта и изблъсква Холи пред себе са като щит. Как застива от нерешителност с револвер във въздуха. Ричър отскочи надясно, после веднага наляво. Видя как револверът го следи в двете посоки. Видя как Холи използва движението, за да се изтръгне от хватката. Тътенът на витлата разтърсваше цялата планина. Видя как Милошевич се озърта насам-натам. Как взима решение. Ричър беше въоръжен. Холи не. Милошевич се хвърли напред. Дулото на ревопвера припламна безшумно сред трясъка. Белият пламък бе ослепителен в тъмното. Ричър загуби представа къде се намира Холи. Изруга и не стреля. Видя Милошевич да се цели отново Видя как ръката на Холи се вдигна от мрака и прелетя изотзад покрай главата му. Видя как докосна лицето му с изящна точност. Видя го да се препъва. После вратата се разцвори широко,за това обърна гръб на оглушителния сноп от шум и светлина и се хвърли право в прегръдките му.
	Сноп ярки слънчеви лъчи огря Милошевич. Той лежеше по гръб като заспал. Стискаше револвера. С вдигнат ударник. Там където трябваше да е лявото му око, стърчеше парче от фаянсова плочка. Стърчеше на седем-осем сантиметра и навярно още толкова имаше вътре. Под него се стичаше тъничка струйка кръв.
	После в рамката на отворената врата се очерта същинска тълпа. Ричър видя Макграт и Гарбър сред облак прах от витлата на хеликоптера. Видя как трима души скачат от люка и тичат напред. Цивилен и полковник. И генерал Джонсън. Холи се завъртя, видя ги и пак зарови лице върху гърдите на Ричър.
	Гарбър дотича пръв. Издърпа ги към слънцето и шума. Те се препъваха и с четирите си крака. Вихърът раздърпа дрехите им. Макграт пристъпи насреща, Холи пусна Ричър,хвърли се към него и го прегърна с все сила. После генерал Джонсън си проби път до нея.
	— Холи — беззвучно изрече тон сред шумотевицата.	Холи вирна глава. Усмихна му се широко. Отметна косата зад ушите си. Пусна Макграт и прегърна баща си.
	— Има още малко работа, татко — изкрещя тя през шума на двигателите, — После ще ти разправя всичко.

>	46


Ричър завъртя ръка из въздуха към пилота за да не изключва двигателя, после хукна през прашната шумотевица да вземе тежката пушка от Гарбър. Направи знак на другите да се качват. Изблъска ги по стълбичката, скочи последен и дръпна вратата. Сложи пушката на металния под и се тръшна на една брезентова седалка. Надяна слушалка и микрофон. Натисна копчето и се свърза с пилота.	— Имай готовност, разбра ли? Ще ти дам курс веднага щом изясним нещата.
	Пилотът кимна и увеличи оборотите. Витлото затътна по-бързо и шумът се засили. Машината увисна на сантиметри от земята.
	— Накъде отиваме, дявол да го вземе? — викна Уебстър.
	— Ще гоним Стиви, шефе —отвърна Макграт. — Той кара камионетката. Пълна е с динамит. Ще я взриви някъде. Помните ли какво каза шерифът от Кендал? Вечно пращали Стиви да върши мръсната работа. Да обяснявам ли още, по дяволите?
	— ԝؾ той няма как да се измъкне оттук — изкрещя Уебстър. — Мостът е вдигнат във въздуха, А през гората няма пътеки. Всички са затворени.
	― Горският не каза такова нещо — възрази Макграт. —Само някои са заровили.Не знаеше точно кои, това е. Каза, че може да има път, може и да няма.
	‐ Имали са две години да разузнаят — викна Ричър. — Нали ти ми каза, че пикапът е пътувал доста време по пътища на горската охрана? Отдолу бип покрит с натрошен пясъчник. Имали са две години да открият път през лабиринта.
	Уебстър се озърна наляво, на изток, където лежеше гората отвъд огромните планини. Кимна трескаво, с разширени очи.
	— Добре, значи трябва да го пипнем — провикна се той. ꀔ Но къде е отишъл?*	— Има шест часа преднина — отвърна Ричър. — Можем да допуснем, че гората доста го е забавила. Да речем два часа. После четири часа по пътищата. Може би триста и двайсет километра. Дизелов форд с един тон товар не може да вдигне повече от осемдесет.
	— Но в коя посока, да му се не види? — изрева Уебстър през тътена.
	Холи погледна Ричър. Много пъти се бяха питали същото за същата камионетка. Ричър разгъна картата в главата си и отново я завъртя по часовниковата стрелка.
	— Може да е тръгнал на изток — извика той. — Тогава още ще е в Монтана, някъде отвъд Грейт Фолс. Може да е слязъл в Айдахо. Или в Орегон. Може да е на половината път за Сиатъл.
	— Не — възрази Гарбър. — Трябва да мислиш наопаки. Това е ключът. Къде са му заповядали да отиде? Каква ще е целта?
	Ричър бавно кимна. Гарбър говореше смислено. Целта.
	— Къде би атакувал Боркен? — извика Джонсън.
	Боркен бе казал: опознай системата и се научи да я мразиш. Ричър се замисли дълбоко, после пак кимна, включи микрофона с палец и се свърза с пилота.
	— Добре, давай. Засега право на юг.
	Шумът стана още по-силен и хеликоптерът тежко се отлепи от земята. Описа завой из въздуха и се издигна над канарите. Плъзна на юг и направи вираж, наведе нос и рязко увеличи скоростт. Шумът изпълзя навън от кабината и се превърна в глух грохот около двигателите. Отдолу стремглаво прелиташе наклонената земя. Ричър видя как острите завои на планинския път се разтеглят. За миг зърна плаца.Човешката група се разпадаше. Дребни фигурки се отправяха към дърветата и потъваха под зеления свод. После долу прелетя тясната просека на стрелбището, след нея широкият каменист кръг на Бастиона.После хеликоптерът рязко се издигна нагоре и земята пропадна, тъй че голямата бяла съдебна сграда мина под тях като детска играчка. Сетне отминаха оврага с разрушения мост и се понесоха на юг над необятните горски пространства.
	Ричър потупа пилота по рамото и попита през микрофона:
	— С каква скорост се движим?
	— Двеста и шейсет — отговори пилотът.
	— Курс?
	— Право на юг.
	Ричър кимна. Затвори очи и се зае да пресмята. Сякаш пак беше в гимназията. Той има преднина триста и двайсет километра, движи се с осемдесет километра в час. Ти го гониш с двеста и шейсет. Колко време ти трябва, за да го настигнеш? В училище му вървеше с математиката. Както и с боя в задния двор. Само че усвои боя по-добре от математиката. Сигурен беше, че трябва да има някаква формула. Нещо с цяла страница гадни хиксове и игреци. Еди какво си равно на еди кое си. Но и да имаше формула, отдавна я бе забравил. Значи трябваше да опита чрез проби и грешки. След още един час Стиви ще е на четиристотин километра. Хеликоптерът ще е изминал двеста и шейсет. Далеч назад. След още час Стиви ще е на четиристотин и осемдесет километра. Хеликоптерът ще е минал петстотин и двайсет. Пред него. Значи щяха да го догонят някъде към края на втория час. Ако летяха в правилната посока.
	Далеч напред и долу се появи езерото Флатхед. Ричър видя лъкатушните пътища между хълмовете. Натисна копчето на микрофона.
	— Още ли сме на юг?
	— Като по конец.
	— С двеста и шейсет?
	— Твърдо.
	— Добре, дръж така — каза Ричър. — Около час и петдесет минути.
	— Накъде е тръгнал? — запита Уебстър.
	— Към Сан Франциско — отвърна Ричър.
	— Защо? — намеси се Макграт
	— Или към Минеаполис — добави Ричър. — Но аз залагам на Сан Франциско.
	‐ Защо?— повтори Макграт.
	Сан Франциско или Минеаполис — каза Ричър. — Помисли малко. Другите възможности са Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Кливланд, Ричмънд във Вирджиния, Атланта, Чикаго, Сейнт Луис, Канзас Сити в Мисури или Далас в Тексас.
	Макграт с недоумение сви рамене. Уебстър изглеждаше озадачен. Джонсън се озърна към адютанта. Гарбър седеше неподвижно. Но Холи се усмихна. Усмихна се и намигна на Ричър. Ричър също намигна, а хеликоптерът прелетя над Мисури и продължи на юг с двеста и шейсет километра в час.


	— Господи, днес е четвърти юли — внезапно възкликна Уестър.
	— Браво, аз пък не знаех — каза Ричър — Сума ти народ на обществени места. Семейства, деца и тъй нататък.	Уебстър мрачно кимна.
	— Добре де, къде по-точно в Сан Франциско?
	— Не съм сигурен — каза Ричър.
	— На север — обади се Холи. — Точно до площад Ембаркадеро. Там ще е, шефе. Била съм там за празниците. Следобед има голям парад, вечерта пускат фойерверки над водата. Огромни тълпи през целия ден.
	— На четвърти навсякъде са огромни тълпи — каза Уебстър. ⠔ Хей,хора, дано да гадаете правилно.
	Макграт надигна глава. Сред синините по лицето му бавно се разливаше широка усмивка.
	— Правилно гадаем — намеси се той. — Сто на сто ще е Сан Франциско. Не е Минеаполис, нито някой от другите градове.
	Ричър също се усмихна и му намигна. Макграт бе схванал.
	— Ще ми обясниш ли защо? — запита Уебстър.
	Макграт продължаваше да се усмихва.
	— Сам познай. Нали си голямо началство.
	— Защото е най-близо ли? — попита Уебстър.
	Макграт кимна.
	— Във всяко отношение — каза той и пак се усмихна.
	— Какво отношение? — запита Уебстър. — За какво говорим изобщо?
	Никой не му отвърна. Военните мълчаха. Холи и Макграт гледаха през илюминаторите към земята от височина шестстотин метра. Ричър бе изпънал шия напред и гледаше през плексигласовата кабина покрай пилота.
	— Къде сме? — попита той.
	Пилотът посочи към бетонната панделка долу.
	— Това долу е шосе 93. След малко напуска Монтана и навлиза в Айдахо. Продължава право на юг.
	Ричър кимна.
	— Чудесно. Следвай шосе 93. Това е единственият път на юг, нали? Ще го догоним някъде преди Невада.


	Към края на втория час той започна да се тревожи. Много да се тревожи. Взе да проверява ученическите си изчисления. Ами ако Стиви бе вдигнал повече от осемдесет? Той обичаше да кара бързо. По-бързо от Бел. Може би караше със сто. Къде щеше да е тогава? На шестстотин километра. В такъв случай щяха да го догонят някъде за два часа и двайсет минути. Ами ако караше със сто и десет? Можеше ли онзи форд да поддържа сто и десет час подир час с един тон товар? Може би. Вероятно. В такъв случай беше на шестстотин и шейсет километра. Общо два часа и четирийсет минути, докато го догонят. Това бяха границите. От час и петдесет минути до два часа и четирийсет, някъде между Монтана и Невада. Цели петдесет минути нарастваща паника. Сто и осемдесет километра бетонна ивица, които да наблюдава, преди да знае със сигурност, че е сбъркал и трябва отчаяно да полетят на североизток към Минесота.
	Привел нос, хеликоптерът летеше с максимална скорост над шосе 93. Седмината пътници бяха изпънали шии и се взираха в пътя. Прелетяха над градче на име Салмън. Пилотът изреждаше сведения като екскурзовод. Далече надясно огромният връх Макгуайър. Напред отдясно Туин Пийкс. Напред и отляво най-високият — Бора Пийк. Хеликоптерът се надигаше и спускаше, спазвайки височина шестстотин метра над терена. Носеше се по-ниско от околните върхове, прилепил нос като хрътка върху шосето.
	Времето бавно отлиташе. Двайсет минути. Трийсет. Пътят бе почти пуст. Водеше от Мисула на север към Туин Фолс в Айдахо, четиристотин и осемдесет километра на юг. И двата града не представляваха кой знае какво, а днес бе празник. Всички отдавна бяха където трябва. Тук-там се мяркаше по някоя лека кола и някой камион, тръгнал на извънреден курс. Бял форд нямаше. Задминаха две бели коли, но и двете бяха с отворена каросерия. Мярна се една закрита камионетка, но беше тъмнозелена. Това бе всичко. Нищо повече. Нямаше бяла камионетка. Понякога пътят напред опустяваше чак до хоризонта. Времето отлиташе. Като в бомба със закъснител. Четирийсет минути. Петдесет.
	— Ще уведомя Минеаполис — каза Уебстър. — Издънихме се.
	Макграт все още се надяваше. Поклати глава.
	— Още не — каза той. — Това е отчаян ход. Масова паника. Представяш ли си тълпите? Евакуацията? Хората ще се изпотъпчат.
	Уебстър се вгледа напред и надолу. Цяла минута не откъсна очи от пътя. Петдесет и четири минути при максимум петдесет.
	— Само с тъпкане няма да се размине, ако онзи мръсник вече е там — каза той. — Това представяш ли си го?
	Времето отлиташе. Петдесет и осем минути. Час. Пътят оставаше пуст.
	— Има още време — каза Гарбър. — Доста път му остава както до Сан Франциско, така и до Минеаполис.
	Той погледна Ричър. В очите му се четеше поравно доверие и съмнение. Времето продължаваше да отлита. Час и две минути. Пътят бе все тъй пуст чак до хоризонта.
	— Може да е навсякъде — каза Уебстър. — Щом не е Сан Франциско, може да не е и Минеаполис. Може вече да е в Сиатъл. Или където и да било.
	— Не е в Сиатъл — каза Ричър.
	Гледаше право напред. Упорито. Страхът и паниката го стискаха за гърлото. Непрестанно поглеждаше часовника си. Час и десет минути. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет. Четиринайсет. Час и петнайсет минути. Гледаше ту часовника, ту пустата бетонна ивица долу. После се облегна назад и притихна. Вледенен от ужас. Бе издържал, доколкото можеше, но ето че дойде момент, в който математиката ставаше просто абсурдна. За да стигне толкова далече на юг, без да го догонят, Стиви трябваше да се движи със сто и шейсет километра в час. Или двеста. Или двеста и петдесет. Или колкото кажеше оная проклета формула, която не помнеше. Той погледна другите и когато заговори, сам не позна гласа си.
	— Провалих се. Трябва да е Минеаполис.
	После тътенът на двигателите заглъхна и за втори път през този ден в главата му нахлу страшният басов рев на бомбата. С всички сили държеше очите си отворени, за да не види, но все пак видя. Вече не морски пехотинци, не корави мъже, закалени в най-страшния огън, а простички хорица, жени и деца, от дребни по-дребни, наизлезли в градския парк да гледат фойерверките — всички се изпаряват в розова мъгла като неговите приятели преди тринайсет години. Парчета кост излитат от децата, свистят из горящия въздух и улучват други деца сто метра по-далеч. Улучват ги, разкъсват меките вътрешности като шрапнел и най-щастливите попадат в болница за цяла година мъчения.
	Всички го гледаха втренчено. Той осъзна, че по бузите му се стичат сълзи и капят на ризата.
	— Съжалявам — каза той.
	Всички извърнаха глави.
	— Трябва да се обадя — каза Уебстър. — Защо сега е Минеаполис? Защо беше Сан Франциско?
	— Клоновете на Федералния резерв — тихо отвърна Ричър. — Дванайсет на брой. Най-близо до Монтана са Сан Франциско и Минеаполис. Боркен ненавиждаше Федералния резерв. Смяташе го за главен инструмент на световното правителство. Смяташе, че е чудовищен заговор за премахване на средната класа. Лично негова теория. Казваше, че чрез нея схванал нещата далеч преди другите. И вярваше, че Федералният резерв е наредил на местната банка да подмами баща му със заем, за да го разори.
	— Значи Боркен атакува Федералния резерв? — тревожно запита Джонсън.
	Ричър кимна.
	— Двоен удар. Във войната срещу световното правителство. Напада старата система с изненадващ ход, като Пърл Харбър. И в същото време създава нова система, към която да прииждат поклонници. С един куршум два заека.
	Млъкна. Чувстваше се прекалено изморен, за да продължи. Обезсърчен. Гарбър го гледаше втренчено. С истинска болка в очите. Грохотът на двигателите бе толкова мощен, че приличаше на абсолютна тишина.
	— Обявяването на независимост е било само половината от играта — каза Макграт. — Двойна примамка. Трябвало е да се насочим натам, да се тревожим за Холи, за масовото самоубийство, да полудяваме от тревога, докато те взривяват зад гърба ни Федералния резерв. Предположих, че ще е Сан Франциско заради Кендал, помните ли? Смятах, че Боркен ще се прицели в най-близкия клон до някогашната ферма на неговия старец.
	Уебстър кимна.
	— Страхотен план. Празничен ден, агентите в отпуск, трябва да се взимат важни стратегически решения, всички гледат не където трябва. После целият свят гледа бомбата, а в това време Боркен си стъпва на краката в Монтана.
	— Къде е Федералният резерв в Минеаполис? — тревожно попита Джонсън.
	Уебстър сви рамене.
	— Нямам представа. Никога не съм бил в Минеаполис. Трябва да е в голяма обществена сграда, вероятно на хубаво място, сред паркове, може би край река или нещо подобно. В Минеаполис май има река, нали?
	Холи кимна.
	— Нарича се Мисисипи.
	— Не — каза Ричър.
	— Точно тя е, по дяволите — каза Холи. — Всички го знаят.
	— Не — повтори Ричър. — Не е Минеаполис. Сан Франциско е.
	— Мисисипи изобщо не минава през Сан Франциско — каза Холи.
	После видя как цялото лице на Ричър се разтяга в огромна усмивка. Уморените му очи пламтяха победоносно.
	— Какво? — запита тя.
	— Сан Франциско беше правилен избор — каза той.
	Уебстър раздразнено изръмжа.
	— Вече щяхме да сме го задминали. Преди километри.
	Уебстър включи микрофона и подвикна на пилота:
	— Давай обратно. Широк, плавен завой.
	После пак се усмихна. Усмихна се и затвори очи.
	— Отминали сме го. Преди километри. Право над него, по дяволите. Боядисали са колата в зелено.
	Хеликоптерът се наклони и навлезе във вираж. Земята се въртеше отдолу и пътниците въртяха погледи от илюминатор към илюминатор.
	— В автомобилния парк имаше боя — каза Ричър. — Налетях право на кутиите. Вероятно зелена армейска боя. Тази сутрин са я намазали. Гадната камионетка сигурно още е влажна.
	Зърнаха един камион, който бяха отминали преди минути. Влачеше се на шестстотин метра под тях. После пътят опустя за дълго. После открит бял пикап. Отново празен път. После тъмнозелена камионетка, устремена на юг.
	— Надолу, надолу — изкрещя Ричър.
	— Това ли е? — запита Макграт.
	Разстоянието между камионетката и пикапа отпред бавно растеше. Камионетката изоставаше. Зад нея нямаше нищо чак до хоризонта. Хеликоптерът губеше височина. Спускаше се над камионетката като ястреб над сгушено зайче.
	— Това ли е? — повтори Макграт.
	— Това е — каза Ричър.
	— И още как — потвърди Холи с радостен писък.
	— Сигурна ли си? — запита Макграт.
	— Виж покрива — каза Холи.
	Макграт погледна. Покривът беше замазан с тъмнозелеа боя, но личеше,че е осеян със ситни дупчици. Сякаш някой бе прострелял ламарината със сачми.
— Цели два дни гледахме тия скапани дупки — каза Холи. — Ще ги помня, додето съм жива.
	— Сто и тринайсет — каза Ричър. — Преброих ги. Сто и трйнайсет е просто число.
	Холи със смях се приведе към него. Плеснаха длани.
	‐ Нашата кола — каеа тя. — Няма съмнение.
	— Виждате ли шофьора? — попита Макграт.
	Пилотът извъртя машината надолу и настрани, за да виждат по-добре.
	— Стиви е — викна Холи. — Сигурна съм. Спипахме го.
	— Има ли оръжие тая чудесия?  запита Уебстър.
	— Две тежки картечници — отвърна пилотът. — Но няма да ги използвам. Нямам право. Забранено е военните да се месят в полицейски акции.
	— Можеш ли да подкараш тая машина ниско и хоризонтално? — Попита Ричър. — С осемдесет километра в час. Или да речем, сто. Без да задаваш въпрос.
	Пилотът се разсмя. Смехът прозвуча в слушалките глухо,с  метално звънене.
	— Както искаш, тъй ще ти я подкарам. Ако разреши генералът, разбира се.
	Джонсън се поколеба и кимна. Ричър вдигна тежката пушка от пода. Разкопча ремъците и се изправи. Махна на Холи да си сменят месٰтата. Тя се промълка пред Макграт и Ричър седна на нейното място. Усети как хеликоптерът намалява скорост и пропада надолу. Ричър поразхлаби коланите и ги закопча свободно около кръста си. Посегна към вратата. Дръпна дръжката и вратата се плъзна назад по релсите.
	През отвора с вой нахлу буен вихър. Хелиоптерът бавно се извърташе настрани,като кола въху заледен път. Зелената камионетка беше зад тя и шейсет метра по-долу. Пилотът продължи да намалява скоростта, докаро се изравни с нея. Наклони хеликопера на една страна, тъй че Ричър да гледа право към пътя.
	— Как е сега? — запита пилотът.
	Ричър натисна копчето на микрофона.
	— Разкошно. Има ли нещо отзад?
	— Една кола идва от юг — обади се вторият пилот. — Щом отмине, на петнайсет километра е чисто.
	—Нещо отзад? — запита Ричър. Видя как колата от юг се стрелна под тях.
	Макграт подаде глава във вихъра. Отдръпна се и кимна.
	— Отзад е чисто.
	Ричър вдигна приклада към рамото си. Зареди патрон в цевта. Да стреляш в движение от едно превозно средство по друго не е най-лесната работа, но сега щеше да стреля само от седемдесет метра, а целта бе шест метра дълга и два висока, тъй че нямаше за какво да се тревожи. Нагласи прицела по средната линия на покрива, приблизително на две трети от дължината. Пресметна, че движението на камионетката и насрещното съпротивление на възуха ще изместят куршума точно в средата на каросерията. Разсеяно се запита дали дюшекът още е там.
	— Чакай  изкрещя Уебстър.— Ами ако грешиш? Ако е празна? Това са само твои догадки, нали? Цялата работа е догадка.Трябват ни доказателства, Ричър.Трябва ни някаво порвърждение.
	Ричър не се озърна. Продължаваше да гледа през мерника.
	глупости —каза той тихо и съсредоточен. — Ще имаш потвърждение и друго не ни трябва
	Уебстър се вкопчи в ръката му.
	‴ Не можеш да го направйш. Ами ако убиеш невинен човек?
	〔 Глупости — повтори Ричър. — Ако е невинен човек, няма да го убия, нали так?
	Той тръсна ръката на Уебстър настрани. Завъртя се към него.
	— Помисли малко, Уебстър. Отпусни се. Бъди логичен. Доказателството ще дойде след изстрела, нали така? Ако кара бомба, всички ще разберем. Ако кара чист въздух, нищо лошо няма да му се случи. Просто ще си има още една дупка в скапаната камионетка. Номер сто и четиринайсет*
	Той отново се завъртя към вратата. Пак вдигна пушката.Прихвана целта. Просто по навик изчака да издиша и сърцето  да замре между два удара, После натисна спусъка. Нужна бе една хилядна от секундата за да стигне трясъкът до ухото му и седемдесет пъти повече, за да се вреже тежкият куршум в камионетката. Цяла секунда не се случи нищо. После камионетката престана да съществува. Изведнъж се превърна в ослепително огнено кълбо, което се търкаляше по шосето като пламтяща топка за боулинг. Мощната ударна вълна полетя на всички страни. Грабна хеликоптера и го метна назад исто и петдесет метра по-нагоре.В последния момент пилотът овладя машината. Стабилизира полета и описа завой. Отпусна носа надолу. По шосето не се виждаше нищо освен мътен облак дим който бавно се разтегляше в овал с дължина триста метра. Нямаше останки, железа, отхвръкнали колела, дрънчащи тенекии. Нищо освен микроскопични частици изпарен метал, летящи през атмосферата по-бързо от скоростта на звука*


	Пилотът за дълго задържа машината неподвижна, после отклони на изток. Леко кацна сред храсталака на стотина метра от пътя. Изключи двигателите. Ричър поседя сред оглушителната тишина, после разкопча колана си. Остави пушката на пода и пъргаво скочи през отворената врата. Бавно тръгна към шосето.
	Едим тон динамит. Цял тон. Страхотен гърмеж. Не бе останало нищичко. Тревата сигурно беше оскубана на километри наоколо, но с това се изчерпваше всичко. Страховитата енергия на вриза бе полетяла навън, без да срещне по пътя си каквото и да било. Нищо меко, нищо уязвимо. Бе продължила все по-надалеч, губейки сила и скорост, за да се превърне в безвреден полъх на километри оттук. Нищо повече. Той спря мълчаливо и затвори очи.
	После дочу стъпки зад себе си. Беше Холи. Чу как здравият крак се редува с болния. Дълга стъпка, след това провлачена. Той отвори очи и погледна към пътя. Холи мина пред него и спря. Отпусна глава на гърдите му и го прегърна. Стисна с всичка сила. Той вдигна ръка и приглади косата зад ушите и както я бе виждал да прави.
	— Свърши се — каза тя.
℔ Имаш ли проблем,разреши го — отвърна той. — Това ми е правилото.
	— Де да беше толкова лесно — промълви тя.
	Изрече го тъй, сякаш бе цял разговор. Обсъдена и изчерпана тема. Той се направи, че не разбира за какво става дума.
	‐ Баща ти ли? Вече си далеч, ама много далеч от сянката му.
	Тя поклати глава до гърдите му.
	— Не знам.
	— Повярвай — настоя той. — Онова, което направи за мен на плаца, беше най-умното, най-страхотното, най-храброто, което съм виждал от когото и да било, мъж или жена, млад или стар. По-добро от всяка моя постъпка. И от всяка постъпка на твоя старец. Той би си дал и кътните зъби, за да има такъв кураж. Аз също. Вече си далеч от чиято и да било сянка, Холи. Повярвай ми.
	— И аз тъй мислех — каза тя. — Усещах го. Наистина за малко, но после пак го видях. И се почувствах както винаги. Нарекох го татко.
	— Той ти е татко  каза Ричър.
	— Знам — отвърна тя. —Там е работата.
	Той дълго мълча.
	— Ами щом е тъй, смени си името. Може пък да помогне.
	Усети я как затаи дъх.
	 Това предложение ли е? — попита тя.
	— Само идея.
	— Мислиш ли, че Холи Ричър звучи добре?
	Сега бе негов ред да затаи дъх. Замълча дълго. И накрая заговори за истинския проблем.
	— Чудесно звучи — каза той. — Но мисля, че Холи Макграт звучи още по-хубаво.
	Тя не каза нищо.
	— Той е късметлията, нали?
	Холи кимна.Главара и трепна едва доловимо върху гърдите му.
	— Ами тогава кажи му.
	Тя сви рамене в прегръдката му.
	— Не мога. Страх ме е.	 Не се страхувай — каза Ричър. — Може би той също иска да ти каже нещо подобно.
	Холи надигна глава. Той я изгледа отгоре с присвити очи.
	— Мислиш ли? — попита тя.
	— Ти се страхуваш, той се страхува — каза Ричър.— Все някой трябва да проговори. На мен не разчитайте.
	Тя го стисна още по-здраво. После се надигна на пръсти и го целуна дълго и силно, по устните.
	— Благодаря ти.
	— За какво - попита той.
	— Че ме разбираш.
	Той сви рамене. Не беше краят на света. Само така му се струваше.	— Идваш ли? — попита тя.
	Той поклати глава.
	— Не.
	Разделиха се там, край шосе 93 в Айдахо. Той я проследи с поглед чак до хеликоптера. Видя я как се изкачва по стълбичката. Тя спря и се озърна. Погледна го. После приведе глава и пристъпи навътре. Вратата се затвора. Витлата забучаха. Знаеше, че вече никога няма да я види. Вихърът раздърпа дрехите му, наоколо литнаха облаци прах и хеликоптерът се издигна. Той помаха с ръка. Продължи да се взира след него, докато изчезна зад хоризонта. После въздъхна дълбоко и огледа пустото шосе в двете посоки. Петък, четвърти юли. Денят на независимостта.


	На пети юли, събота и шести неделя, област Йорк бе блокирана и там запристигаха секретни армейски подразделения. Части от противовъздушната отбрана прибраха ракетните камиони. Откараха ги на юг с четири чинука. Дойдоха тиловаци и събраха всички оръжия. Колкото за една малка война.
	Военни санитари прибраха труповете. В пещерата откриха двайсетте войници от ракетното отделение. Откриха скелетите, през който бе пропълзял Ричър. В друга пещера намериха пет обезобразени тела. С работни дрехи. Строители или дърводелци. Прибраха Фаулър от Командирската барака и Боркен от пътя пред съда. Донесоха Милошевич от котловината и Броган от полянката на запад от Бастиона. Откриха горския гроб на Джаксън и го изровиха. Подредиха на плаца още осемнайсет мъртви мъже и една жена, после ги откараха с хеликоптери.
Един от военните следователи на Гарбър долетя съвсем сам и взе хард диска с финансовите данни от компютъра. Дойде инженерна част и взриви входовете на мината,сапьори се изкачиха до Бастиона, унищожиха воопровода и прекъснаха електрозахранването. Подпалиха бараките и стояха, докато изгорят. Късно в събота вечер, когато изчезнаха последните струйки дим, те се върнаха при хеликоптерите и отлетяха на юг.
	Рано сутринта в понеделник Харланд Уебстър посети същата стаичка в Белия дом. Рут Роузън му се усмихна и го попита как е изкарал почивните дни. Той също се усмихна, но не каза нищо. Един час по-късно слънцето се надигаше над Чикаго, а трима агенти арестуваха приятелката на Броган. След половин час кръстосан разпит я посъветваха да напусне града и да зареже всичко, което й е купувал. После същите агенти взеха от паркинга пред централата новичкия форд експлорър на Милошевич и го откараха седем-осем километра на юг. Оставиха го на една тиха улица — отворен и с ключове на таблото. Малко по-късно джипът изчезна. По същото време Холи Джонсън пристигаше в клиниката за извънреден преглед. Един час по-късно вече седеше зад бюрото си. Малко преди пладне парите от въоръжения грабеж в Калифорния напускаха Каймановите острови по избран от нея маршрут. В шест часа вечерта Холи си беше у дома и стягаше куфарите. Нахвърля ги в колата и подкара на север. Към дома на Макграт в Еванстън.
	Във вторник сутринта по Националния доброволчески Интернет се появиха три отделни съобщения. Бегълци от една усамотена долина в Монтана се придвижвали на юг и на запад в търсене на нови места за заселване и разказвали за последното злодеяние на световното правителство. Чуждестранни войски изтребили шепа доблестни борци за свобода. Начело на интернационалния батальон стоял френски наемник. Той успял да победи само защото използвал секретни космически технологии, спътници, лазери и микрочипове. Журналистите надушиха историята и се свързаха с Хувър Билдинг. Във вторник късно вечерта говорителят на ФБР излезе с предварително подготвено изявление, категорично отричащо подобни събития.
	Рано сутринта в сряда, след като смени пет коли на автостоп и четири автобуса през седем щата, Ричър най-сетне се озова в Уисконсин. Точно там възнамеряваше да бъде преди една седмица. Мястото му хареса. Беше просто чудесно местенце през юли. Остана там до петък следобед.


	КРАЙ
I>
	© 1998 Лий Чайлд
	© 1998 Любомир Николов, превод от английски

	Lee Child
	Die Trying, 1998

	Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009

	__Издание:__
	Лий Чайлд. Труден за убиване
	Обсидиан, София, 1998
	Худ. оформление: Кръстьо Кръстев
	Редактор: Кристин Василева
	Техн. редактор: Людмил Томов
	Коректор: Петя Калевска
	ISBN 954-8240-57-2

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/11920]
I$