[Картинка: _1.jpg] 

   Лий Чайлд
   Нещо лично

   На Андрю Грант и Таша Алегзандър, моя брат и съпругата му, великолепни писатели и чудесни хора

   1
   Допреди осем дни животът ми течеше на приливи и отливи. В него имаше както хубави неща, така и не чак толкова хубави. В по-голямата си част беше монотонен. Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Като в армията. Чрез нея ме откриха. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло.
   Бяха започнали да ме издирват два дни след като някой беше стрелял по президента на Франция. Научих за покушението от вестниците. Опит за убийство с далекобойна пушка. В Париж. Нямах нищо общо с това. Тогава бях в Калифорния, на девет хиляди километра от френската столица, в компанията на момиче, с което се запознах в автобуса. То мечтаеше да стане актриса. Аз не. След четирийсет и осем часа в Ел Ей момичето пое по своя път, а аз по моя, в противоположната посока. Пак с автобус. Помотах се два дни в Сан Франциско, още три в Портланд, щата Орегон, и потеглих за Сиатъл. Така се озовах близо до базата „Форт Луис“, където слязоха две жени в униформа. След тях на седалката отсреща остана един брой на „Арми Таймс“ от предишния ден.
   „Арми Таймс“ е странен вестник с дълга история. Основан малко преди Втората световна война, той продължава да излиза всяка седмица, пълен с вчерашни новини и досадни със своята назидателност материали.
   Като заглавието, което се блещеше насреща ми:Нови правила! Промени в значките и пагоните! Плюс още четири изменения в униформите, които предстоят всеки момент!Според слуховете новините бяха вчерашни, защото ги преписвали от стари публикации на „Асошиейтед Прес“, но ако човек си направеше труда да чете между редовете, понякога можеше да долови много ироничен тон. От време на време уводните статии бяха смели. А некролозите — интересни.
   Последните бяха единствената причина да се пресегна за вестника. Някой път се радваш, че еди-кой си е умрял. Друг път не. Но и в двата случая първо трябва да научиш затова. Което така и не стана, защото, преди да стигна до некролозите, попаднах на частните обяви. Обикновено ги пускат ветерани, които търсят други ветерани. Десетки еднакви обяви.
   Включително и една с моето име.
   Точно по средата на страницата в малко каре с получер шрифт пишеше:
   Джак Ричър да се обади на Рик Шумейкър.
   Това несъмнено беше работа на Том О’Дей. Факт, който ме накара да се почувствам малко кофти. Не че О’Дей не беше достатъчно умен. Със сигурност беше умен, след като се беше задържал на поста си толкова време. Адски дълго. Цяла вечност. Още преди двайсет години изглеждаше на сто. Висок, слаб, изпит, с вид на мъртвец. Вървеше така, сякаш ще рухне всеки момент, като счупена сгъваема стълба. Изобщо не приличаше на генерал. По-скоро на професор. Или на антрополог. Не можеше да му се отрече, че има абсолютно логична мисъл.Ричър стои под радара, което значи автобуси и влакове, чакални и закусвални. Случайно или не, това е естествената среда на мъжете и жените в униформа, а те купуват „Арми Таймс“ много повече и много по-постоянно, отколкото останалата преса. На тях може да се разчита, че ще го разпространят както птичките плодните семенца.
   А пък той можеше да разчита, че аз ще посегна към някой изоставен брой. Рано или късно. Все някога. От любопитство. Човек може да напусне армията, но не и тя него. Не завинаги. Не изцяло. Предвид начина за осъществяване на връзка и предвид това, което знаеше и предполагаше за мен, О’Дей вероятно бе стигнал до заключението, че ако обявата се публикува в десет-дванайсет последователни броя, тя има реален шанс да стигне до адресата си.
   Получи се от раз. Само ден след отпечатването на броя. Ето защо се почувствах малко кофти.
   Защото бях предвидим.
   Рик Шумейкър беше протеже на Том О’Дей. Вероятно вече негов заместник. Можех, разбира се, да не се обадя. Но аз бях задължен на Шумейкър. И този факт явно беше известен на О’Дей, щом бе споменал името му в обявата. Заради него трябваше да се обадя.
   Наистина бях предвидим.
   Когато слязох от автобуса, Сиатъл беше безоблачен.
   И топъл. И пълен с адреналин, в смисъл че кафето се консумираше в невероятни количества. Затова ми допадна. Но и не ми допадна, в смисъл че във всяко заведение имаше безжичен интернет и беше пълно с мобилни устройства. Затова старомодните монетни автомати по уличните ъгли бяха изчезнали. Все пак успях да открия един, близо до рибния пазар. Застанах пред него и напълних гърдите си със соления дъх на морето. След което набрах един от безплатните номера на Пентагона.
   От онези, които ги няма в телефонния указател и по тази причина трябва да се запомнят — нещо, което бях направил преди много години. Специален номер, само за спешни обаждания. Ами да, човек невинаги има в джоба си монета от четвърт долар.
   Операторът вдигна и аз помолих да ме свърже с Шумейкър. След което започнаха да ме прехвърлят — някъде из сградата, из страната или може би в чужбина, но след поредица от прещраквания и продължителни паузи в слушалката най-после прозвуча гласът на Шумейкър.
   — Да?
   — Обажда се Джак Ричър.
   — Къде си?
   — Нямаш ли апаратура, която да отговори на този въпрос?
   — Имам — отвърна той. — В Сиатъл си, близо до рибния пазар, и използваш монетен автомат. Но ние предпочитаме хората доброволно да ни предоставят тази информация. Установили сме, че така разговорът протича по-гладко. Защото те един вид съдействат и са ангажирани.
   — С какво?
   — С разговора.
   — Ще си приказваме ли?
   — Не съвсем. Какво виждаш пред себе си?
   — Улица — отговорих аз, след като се огледах.
   — Вляво?
   — Сергии с риба.
   — Вдясно?
   — Светофар и едно кафене.
   — Как се казва?
   Съобщих му името.
   — Иди там и чакай.
   — Кого и колко?
   — Трийсетина минути — отвърна той и затвори.
   * * *
   Никой не знае защо кафето е станало такъв огромен бизнес в Сиатъл. Може би защото е пристанище. Логично е кафето да се изпича близо до мястото, на което е разтоварено, а след това да се продава близо до мястото, където е било изпечено. Това привлича и други хора от бранша и се създава пазар — както в Детройт производителите на автомобили са се събрали на едно място. Може би водата е подходяща. Или надморската височина, температурата и влажността на въздуха. Все едно, но резултатът е кафенета на всяка крачка и четирицифрена годишна сума, похарчена от всеки пристрастен към кофеина. Кафенето до монетния автомат беше в типичния местен стил. Тъмнокафяви стени, декоративни тухлички и издраскани дървени маси. Изписано с тебешир меню пред входа с 90 процента напитки, нямащи нищо общо с кафето — млечни продукти с различна температура и вкус, към които ти предлагат странни овкусители с аромат на ядки и всевъзможни други замърсители. Аз си поръчах средно кафе в картонена чаша, черно и без захар, а не цяла кофа, както правеха мнозина. Взех си и лимонов кейк и седнах на масичка за двама с твърди дървени столове.
   След пет минути от кейка нямаше и троха, а пет по-късно — нито капка от кафето. Човекът на Шумейкър се появи след осемнайсет минути. Значи беше от флота, защото двайсет и осем минути си е постижение, а една от най-важните бази на ВМС е точно до Сиатъл. Пък и колата му беше тъмносиня — базов модел, не особено привлекателна, но пък излъскана до блясък. Самият той беше по-близо до четирийсет, отколкото до двайсет, здрав, стегнат, с твърд поглед. Беше облечен с цивилни дрехи — син блейзър върху спортна фланелена риза и бежов памучен панталон. Блейзърът беше доста износен, а ризата и панталонът бяха преживели поне хиляда пранета. Подофицер, най-вероятно старши сержант. Почти сигурно от спецчастите, най-вероятно тюлен, участващ в някаква секретна операция, наблюдавана от Том О’Дей.
   Той влезе и обхвана кафенето с един поглед. Сканиращ и безизразен. Сякаш разполагаше с една пета от секундата, за да различи приятел от враг и да открие огън. Очевидно не беше получил нищо повече от кратък устен инструктаж, базиращ се на физическите данни в овехтялото ми досие: метър и деветдесет и три, сто и десет килограма. Останалите посетители в кафенето бяха азиатци, повечето от тях дребни жени. Мъжът се насочи право към мен и попита:
   — Майор Ричър?
   — Вече не — отвърнах.
   — Тогава господин Ричър?
   — Да.
   — Генерал Шумейкър ви моли да ме придружите, сър.
   — Къде? — попитах.
   — Съвсем наблизо.
   — Колко звезди има вече?
   — Не ви разбрах, сър.
   — Питам за звездите върху пагоните на генерал Шумейкър.
   — Една, сър. Бригаден генерал Шумейкър, сър.
   — Кога?
   — Какво кога, сър?
   — Кога са го повишили в генерал?
   — Преди две години.
   — Това не ви ли се струва смайващо, както на мен?
   Човекът забави отговора си само с частица от секундата.
   — Нямам мнение, сър.
   — А как е генерал О’Дей?
   Ново забавяне, също така кратко.
   — Не познавам човек на име О’Дей.
   * * *
   Синята кола беше шевролет импала с евтина тапицерия. Най-свежото нещо в нея беше полиращата паста. Мъжът със синия блейзър ме прекара през централните улици, излезе на междущатска магистрала 5 и пое на юг. По същия път, по който беше пристигнал автобусът ми. Отново минахме покрай летище „Боинг Фийлд“ и летище „Сий-Так“, а след това продължихме към Такома. Мъжът с блейзъра не обелваше дума. Аз също. Сякаш и двамата бяхме твърдо решени да спечелим облог за мълчание. Загледах се през прозореца. Всичко навън беше зелено. Хълмове, дървета, море.
   Подминахме Такома и намалихме на мястото, където бяха слезли двете жени. Онези, които оставиха на седалката своя „Арми Таймс“. Напуснахме магистралата през същия изход. Пътните табели показваха, че пред нас няма нищо друго освен три малки градчета и една много голяма военна база. По всичко личеше, че отиваме във Форт Луис. Но се оказа, че не е така. Технически погледнато, отивахме там, но нямаше да се върнем обратно същия ден. Защото продължихме към някогашната военновъздушна база „Макорд“, която днес беше алуминиевата част от обединената база „Луис-Макорд“. Реформи. Политиците са готови на всичко, за да спестят някой и друг долар.
   Очаквах някакви проверки на портала, охраняван съвместно от пехотата и ВВС, след като колата и шофьорът принадлежаха към флота, а аз бях никой. Липсваха само морските пехотинци и ООН. Но властта на О’Дей се оказа толкова голяма, че само намалихме скоростта. След това завихме наляво, после надясно, преминахме без проверки през още един портал и колата изскочи директно на пистата, задръстена от огромни транспортни самолети С-17. Приличахме на мишка сред вековна гора. Плъзнахме се под гигантско сиво крило и продължихме по асфалта към малък бял самолет, който беше встрани от другите. Корпоративна играчка. Бизнес джет. Лиър, Гълфстрийм или каквото там купуват богатите. Боята му блестеше на слънцето. По корпуса липсваха надписи, ако не се броеше номерът на опашката. Никакво име, никаква емблема. Само бяла боя. Двигателите му бръмчаха, а стълбата беше спусната.
   Мъжът с блейзъра описа добре преценен полукръг и спря. Вратата ми се оказа на около метър от стълбата. Приех това като указание, измъкнах се навън и се изправих под слънцето. Пролетта беше дошла и времето беше приятно. Освободила се от присъствието ми, колата потегли. Един стюард надникна от малката овална уста на летателната машина. Носеше военна униформа.
   — Заповядайте, сър — покани ме той.
   Стъпалата се разклатиха леко под тежестта на тялото ми. Влязох вътре. Стюардът се оттегли надясно. Отляво беше пилотската кабина. От там надникна друг мъж в униформа.
   — Добре дошли на борда, сър — поздрави ме той. — Днес екипажът ни се състои само от военни пилоти. Ще ви откараме там за нула време.
   — Къде е това там? — попитах аз.
   — Крайната ви дестинация — отвърна мъжът, отпусна се в креслото до втория пилот и двамата се заеха с обичайната проверка на уредите.
   Последвах стюарда и се озовах в луксозен малък салон с кремава кожа и орехов фурнир. Бях единственият пътник. Заех първото кресло, попаднало пред очите ми. Стюардътприбра стълбата, затвори вратата и седна зад пилотите. Трийсет секунди по-късно вече бяхме във въздуха и бързо набирахме височина.

   2
   Изчислих, че излетяхме на изток от базата. Не че имах някакъв избор. На запад се намираха Русия, Япония и Китай, но самолетът ни беше твърде малък, за да стигне до там.Попитах стюарда къде отиваме, а той отговори, че не е виждал полетния план. Глупости, разбира се. Но аз не настоях повече. Оказа се, че момчето е словоохотливо на всякакви други теми. Обясни, че самолетът е „Гълфстрийм-IV“, конфискуван от някакъв сенчест фонд след присъда за нарушаване на федералните закони, а след това предаден на ВВС за транспортиране на ВИП пасажери. Бих казал, че ВИП пасажерите на ВВС са големи късметлии, защото самолетът беше страхотен — тих, мощен, с наистина сензационни кресла, които се регулираха в абсолютно всички посоки. Кухненският кът беше оборудван с модерна кафе-машина. Казах на момчето да я остави включена, за да мога да ставам и да си доливам. Той оцени жеста ми, възприемайки го като знак на уважение. Може би защото не беше истински стюард, а охрана — достатъчно способен, за да бъде назначен на тази длъжност, и очевидно горд, че съм наясно с това.
   Погледнах през илюминатора. Отдолу се извисяваха Скалистите планини, зелени в подножието, заснежени по върховете. След тях се простряха просторни кафеникави равнини, които приличаха на мозайка от ниви. Редовно орани, засявани и жънати, но не толкова редовно напоявани от дъжда. По цвета на земята стигнах до заключението, че преди да прелетим над Айова, минахме над Южна Дакота и Небраска. Което предвид геометричните особености на полета на голяма височина означаваше, че продължаваме да летим на юг. Дъговиден маршрут, който изглежда странно на плоската карта, но напълно логичен за кръглата планета. Крайната точка на пътуването ни трябва да беше Кентъкиили Тенеси, а може би дори една от двете Каролини или Джорджия.
   Летяхме няколко часа, които се равняваха на две пълни кани кафе. После земята започна да се приближава. Отначало помислих, че сме над Вирджиния, но скоро стана ясно, че сме над Северна Каролина. Защото двата града, които видях, можеха да бъдат само Уинстън-Сейлъм и Грийнсбъро. Вляво от нас, постепенно смаляващи се в далечината. Това означаваше, че летим на югоизток. Чак до Файетвил нямаше никакви градове, но малко преди него се намираше Форт Браг — щабквартирата на спецчастите. Естествената среда на Том О’Дей.
   Отново погрешно заключение. Макар и формално вярно заради името. Приземихме се надвечер на някогашната военновъздушна база „Поуп“, преминала на разпореждане на армията. Днес тя се наричаше просто Поуп Фийлд и представляваше едно ъгълче на далеч по-големия Форт Браг. Реформи. Политиците правят всичко възможно, за да спестят някой долар.
   Рулирахме дълго, съвсем малки на огромната писта, от която можеха да излитат цели ескадрили. Най-накрая спряхме пред административната сграда. До входа беше окачена табела, на която пишеше:47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“.Двигателите заглъхнаха и стюардът спусна стълбичката.
   — Коя врата? — попитах.
   — Червената — отвърна той.
   Стъпих на бетона и тръгнах напред в сгъстяващия се мрак. Червената врата беше само една. Отвори се, когато стигнах на два метра от нея. На прага се изправи млада женас черен костюм, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Много млада жена. На двайсет и няколко години. Руса коса, зелени очи и сърцевидно лице. Широка и топла усмивка.
   — Кейси Найс — представи се тя.
   — Кейси коя? — попитах аз.
   — Найс.
   — Аз съм Джак Ричър.
   — Знам. Работя в Държавния департамент.
   — Във Вашингтон?
   — Не, тук.
   Логично. Специалните части са въоръженото крило на ЦРУ, което на свой ред обслужва Държавния департамент. А има решения, които могат да се вземат само ако и трите пръста са бръкнали в меда. Оттук и присъствието й в базата въпреки крехката възраст. Може би беше гениална. Някакъв вундеркинд.
   — Тук ли е Шумейкър? — попитах.
   — Да влезем вътре — отвърна тя.
   Въведе ме в стаичка с армирани стъкла. В нея имаше три кресла, всичките различни. Изглеждаха изоставени и тъжни.
   — Да седнем — предложи момичето.
   — Защо съм тук? — попитах.
   — Най-напред трябва да ви предупредя, че всичко, което ще чуете оттук нататък, представлява класифицирана информация. Разгласяването й подлежи на строго наказание.
   — Но защо искате да споделите тайните си с мен? Виждате ме за пръв път, не ме познавате.
   — Прегледах досието ви. Имали сте право на достъп до секретна информация. Разрешителното ви никога не е било прекратявано.
   — А мога ли да си тръгна?
   — Предпочитаме да останете.
   — Защо?
   — Искаме да поговорим с вас.
   — Държавният департамент ли?
   — Съгласен ли сте с условията, които току-що чухте?
   Кимнах.
   — Какво иска Държавният департамент от мен?
   — Имаме известни ангажименти.
   — В какъв смисъл?
   — Някой е стрелял по президента на Франция.
   — Да, в Париж.
   — Французите помолиха за международно сътрудничество. За да бъде открит извършителят.
   — Не съм аз. Тогава бях в Ел Ей.
   — Знаем, че не сте вие. Не сте в списъка на заподозрените.
   — Има и списък, така ли?
   Вместо отговор момичето бръкна между блузата и сакото си и извади прегънат лист. Подаде ми го. Хартията беше леко измачкана и стоплена от тялото й. Но не беше списък. Беше обобщен доклад от нашето посолство в Париж. Най-вероятно дело на тамошния резидент на ЦРУ. Със съответните детайли.
   Изключителна далекобойност. Позицията на стрелеца беше локализирана — тераса на жилищна сграда, отстояща на хиляда и триста метра от мишената. Президентът на Франция се намирал на открито, зад катедра с блиндирани панели от двете страни. От някакъв нов вид стъкло. Никой не забелязал изстрела с изключение на самия президент. Той видял много далечен и слаб проблясък вляво от себе си, високо горе. Цели три секунди по-късно върху блиндираното стъкло цъфнала малка бяла звездичка. Все едно кацнало бледо насекомо. Страхотен изстрел от много голямо разстояние. Но панелът издържал. Звукът от попадението предизвикал мигновена реакция и президентът се оказал погребан под купчина тела на охранители. По-късно открили достатъчно фрагменти от куршума, за да бъде установено със сигурност, че става въпрос за бронебоен патрон 50-и калибър.
   — Не съм в списъка, защото не съм достатъчно добър — заявих аз. — Хиляда и триста метра са огромно разстояние за мишена във формата на човешка глава. Куршумът е летял във въздуха цели три секунди!
   Кейси Найс кимна.
   — Всъщност списъкът е кратък — каза тя. — Именно това разтревожи французите.
   Беше ясно, че тревогата е настъпила по-късно. Според доклада през първите двайсет и четири часа те се поздравявали за широкия охранителен периметър и за качествотона блиндираните панели. Но след това се осъзнали и подпалили международните телефони. Чувал ли е някой за толкова добър снайперист?
   — Глупости — отсякох аз.
   — Кое наричате глупости? — попита тя.
   — На вас изобщо не ви пука за французите. Или не чак толкова. Вероятно щяхте да вдигнете малко шум и да накарате един-двама стажанти да напишат доклад. Но това нещо е попаднало на бюрото на Том О’Дей. Поне за пет секунди. И е станало важно. Толкова важно, че един тюлен ми увисва на гърба само след двайсет и осем минути. И после ме транспортирате през целия континент с частен самолет. Явно и тюленът, и самолетът са били подготвени предварително. Но понеже не сте имали представа къде съм и кога ще се обадя, сте ангажирали много тюлени и една ескадрила самолети, пръснати из страната. За всеки случай. А щом викате мен, значи викате и други. Преса по цялото игрище, както се казва в баскетбола.
   — Ако стрелецът се окаже американец, нещата ще се усложнят.
   — Защо трябва да е американец?
   — Надяваме се да не е.
   — И какво мога да направя за вас, за да оправдая частния джет?
   Телефонът в джоба й иззвъня. Кейси Найс го извади, послуша известно време и затвори.
   — Генерал О’Дей ще ви обясни. Ще ви приеме веднага.

   3
   Кейси Найс ме заведе до една стая на втория етаж. Сградата беше стара, а обстановката изглеждаше временна. Нямаше как да е иначе. Хора като О’Дей не стояха на едно място. Месец тук, месец там. Използваха невзрачни сгради с нищо незначещи табели — като онази отвън, на която пишеше47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“.В случай, че някой наблюдава. Илизащотонякой наблюдава, както би казал той. Някой винаги наблюдава. А О’Дей беше оцелял много дълго време.
   Седеше зад бюро. На стола вдясно от него беше Шумейкър, точно на мястото, запазено за всеки добър помощник-командир. Беше остарял с двайсет години. Това можеше да се очаква, тъй като за последен път го бях виждал точно преди двайсет. Беше и понаедрял, а от пясъчноруса косата му беше станала пясъчносива. Лицето му беше червендалесто, с торбички под очите. Носеше бойна униформа, а на пагоните му гордо блестеше звезда.
   О’Дей не беше мръднал. Все още изглеждаше на сто. Беше облечен с дрехите, които носеше, откакто го помнех — избелял черен блейзър върху пуловер с остро деколте, също черен и кърпен толкова пъти, че репризите бяха повече от здравите места. Значи госпожа О’Дей все още е жива, защото не виждах кой друг би хванал игла и конец заради него.
   Изхвръкналата му долна челюст потрепна, а мъртвешките очи под надвисналите вежди се заковаха в лицето ми.
   — Радвам се да те видя отново, Ричър.
   — Извадихте късмет, че в момента нямам ангажименти. Иначе щях да подам оплакване.
   Той не отговори. Седнах на един железен стол, вероятно произведен за флота. Кейси Найс седна до мен на подобен стол.
   — Найс предупреди ли те, че тая работа е строго секретна? — попита О’Дей.
   — Да — отвърнах аз.
   Момичето закима енергично. Държеше да потвърди, че генералската заповед е изпълнена. О’Дей винаги въздействаше на хората по подобен начин.
   — Прегледа ли доклада по случая?
   — Да — отвърнах, а Найс отново закима.
   — Какво ще кажеш?
   — Ще кажа, че става въпрос за добър стрелец.
   — И аз мисля така. След като се е спазарил за един гарантирано успешен изстрел от хиляда и триста метра, значи е добър.
   Типично за О’Дей. На това му се казваше сократовски метод. Въртиш и сучеш до безкрай, за да формулираш някаква елементарна и очевидна истина.
   — Не се е спазарил за един, а за два успешни изстрела — казах аз. — Първият куршум е трябвало да пробие преградата, а вторият да улучи мишената. Първият няма как да не се пръсне. Или в най-добрия случай да не се отклони. Той е бил готов да стреля отново, ако блиндираното стъкло се пробие. Решение, което трябва да се вземе за хилядна от секундата. Или стреля още веднъж, или си тръгва. Това е впечатляващо. Бронебоен ли е бил патронът?
   О’Дей кимна.
   — Анализирали са останките с газов хроматограф.
   — И ние ли имаме такова стъкло за нашия президент?
   — От утре ще имаме.
   — Петдесети калибър ли е бил?
   — Изглежда. Фрагментите, които са събрали, тежат доста.
   — Което е още по-впечатляващо. Представям си какво огромно и страховито нещо е била пушката му.
   — Има пушки, които стрелят точно на километър и половина. А веднъж, в Афганистан, една и от два километра. Което ще рече, че хиляда и триста метра не са нечувано постижение.
   Съвсем по сократовски.
   — Според мен да улучиш два пъти от хиляда и триста метра е по-трудно, отколкото да улучиш веднъж от две хиляди — казах аз. — Мисля, че този човек притежава талант.
   — И аз мисля така — кимна О’Дей. — Допускаш ли, че е служил в нечии спецчасти?
   — Естествено. Няма друг начин да стане толкова добър.
   — А допускаш ли, че все още служи в някоя такава?
   — Не. Спецчастите не предлагат толкова голяма свобода на движение.
   — Съгласен съм.
   — Сигурни ли сме, че е бил наемник? — попитах.
   — Какви са шансовете някой, който има зъб на президента, навремето да си е изкарвал хляба като снайперист от световна класа? По-вероятно е този недоволен гражданинда похарчи малко пари на свободния пазар. А може би става въпрос за група недоволни граждани. Тоест цяла групировка, която ще е по-платежоспособна.
   — На нас какво ни пука? Мишената е бил французин.
   — Куршумът е бил американски.
   — Откъде знаем?
   — От газовия хроматограф. Има някакво споразумение, сключено преди няколко години и слабо отразено в медиите. Всъщност изобщо не е било отразено. Според него всеки производител на боеприпаси е длъжен да използва различна сплав. Много малко различна, но достатъчно. Нещо като подпис.
   — Целият свят купува американски патрони.
   — Става дума за нов играч на сцената, Ричър. Почеркът му не е засичан досега. Това е била първата му поръчка. Разчитал е да си създаде име с нея. Съвсем основателно, тъй като е трябвало да стреля два пъти в бърза последователност, при това от хиляда и триста метра с петдесети калибър. При успех влиза в „А“ групата и остава там до края на живота си. При неуспех отива при аматьорите, също завинаги. Чист хазарт. Залозите са високи. Което означава само едно — той е знаел, че ще улучи. Няма как да е иначе. Приемаш поръчка за двоен изстрел от хиляда и триста метра спълна увереноств успеха си. Колко снайперисти могат да се похвалят с такава?
   Това беше добър въпрос.
   — За у нас ли питате? — изгледах го аз. — И искате честен отговор? Мисля, че можем да сме доволни, ако при всяко поколение в армията има един такъв снайперист сред тюлените, двама в морската пехота и още двама в армията. Общо петима, които задължително трябва да служат по едно и също време.
   — Но ти току-що отрече, че това е дело на човек от спецчастите.
   — Значи трябва да прибавим в сметката още петима от предишното поколение, които са се уволнили наскоро. Достатъчно стари, за да ги пенсионират, но достатъчно млади, за да са във форма. Тях трябва да търсите.
   — Наистина ли мислиш така? Някой от предишното поколение снайперисти?
   — Не виждам кой друг би успял.
   — А колко са големите държави, които отдавна разполагат с такива елитни стрелци?
   — Може би пет.
   — Ако приемем, че всяка от тях разполага с по петима в едно поколение, това прави общо двайсет и пет човека в целия свят, нали така?
   — Приблизително.
   — Не приблизително, а абсолютно точно. Двайсет и пет е бройката на уволнилите се елитни снайперисти, които са известни на разузнаванията по света. Мислиш ли, че правителствата им ги следят отблизо?
   — Сигурен съм.
   — А колко от тях според теб ще имат непоклатимо алиби за този ден?
   — Двайсет? — предположих след кратък размисъл. При положение, че наистина ги бяха наблюдавали непрекъснато.
   — Двайсет и един имат алиби — поправи ме О’Дей. — Останали са четирима и тук е дипломатическият проблем с другите три страни. Сега сме като четирима в една стая, които се гледат подозрително. Не ми се ще този куршум да е изстрелян от американец.
   — Някой от нашите не е бил следен?
   — Не напълно.
   — Кой е той?
   — Колко души с такива умения познаваш?
   — Нито един — отвърнах. — Не си пия питието със снайперисти.
   — А колко изобщо си познавал?
   — Един — отвърнах. — Но няма как да е той.
   — Защо си толкова сигурен?
   — Защото е в затвора.
   — Откъде знаеш?
   — Знам, защото аз го вкарах там.
   — С петнайсетгодишна присъда, нали?
   — Доколкото си спомням, да.
   — Кога?
   Започнах да пресмятам наум. Много години. Много изтекла вода. Много различни места и различни хора.
   — Мамка му — промърморих в един момент.
   О’Дей кимна.
   — Шестнайсет години. Как лети времето, когато се забавляваш, а?
   — Той е на свобода?
   — Вече цяла година.
   — Къде е?
   — Не си е у дома.

   4
   Джон Кот беше син на чешки имигранти, избягали от комунистическия режим и установили се в Арканзас. Слаб и жилав като момче, родено зад Желязната завеса, той не се отличавал много от местните хилави хлапета и израснал като един от тях. Ако не били името му и високите скули, спокойно можел да мине за дете от семейство със стогодишна арканзаска история. На шестнайсет вече улучвал катеричките по далечни дървета, които повечето хора дори не можели да видят. На седемнайсет убил родителите си — поне местният шериф смятал така. Твърди доказателства липсвали, но подозренията били големи. Година по-късно това не попречило на офицера, който набирал доброволци за армията, да го приеме в нейните редици.
   Притежавал изключително спокойствие и търпение, нещо нетипично за слаб и жилав човек. Можел да понижи пулса си до трийсет и няколко удара в минута и да лежи неподвижно с часове. И притежавал свръхчовешко зрение. Иначе казано, бил роден за снайперист. Армията нямала съмнения по въпроса. Изпратили го да завърши няколко спецшколи,след което директно го назначили в „Делта“. Там, благодарение на своята воля и непреклонна решителност, той доразвил таланта си и се превърнал в истинска звезда в сенчестия свят на тайните операции.
   Но колкото и да е необичайно за боец от спецчастите, между служебната и цивилната нагласа в главата му имало пробойна. За да улучиш човек от хиляда и триста метра, се изисква нещо повече от талант и атлетични умения. Нужно е разрешение от най-дълбоката част на мозъка, съхраняваща фундаменталните задръжки, които могат да се задействат или да заспят. Нужно е стрелецът да си вярва дълбоко и да си каже:Всичко е наред. Насреща е врагът. Ти си по-добър от него. Ти си най-добрият на света. Всеки, който дръзне да те предизвика, трябва да умре.Повечето момчета имат предпазен бушон. Но не и Кот.
   Запознах се с него три седмици след като откриха мъжки труп с прерязано гърло в храсталаците зад един отдалечен бар в Колумбия. Този мъж беше сержант от американската армия, рейнджър. Барът беше нещо като сборен пункт на бойците от една спецчаст на подчинение на ЦРУ. Те прекарваха там свободното си време, след като излезеха от джунглата, където застрелваха членове на наркокартели. Това много стесняваше кръга на заподозрените, които се оказаха ужасно неразговорливи. По онова време служех в 99-а част на Военната полиция, откъдето ми възложиха задачата. Единствено защото убитият беше боец от американската армия. Ако беше местен човек, Пентагонът положително щеше да си спести самолетния билет.
   Бойците мълчаха относно случая, но иначе бяха разговорливи. Знаех кои са били в бара по онова време и ги разпитах един по един. Не ми казаха кой знае какво, но от всеки научавах по нещичко. Един вършил това, друг — онова. Този си тръгнал в единайсет, а онзи — чак след полунощ. Вторият седял на масата на първия, който не пиел бира, а ром. И така нататък… Успях да сглобя общата картина и да разположа всеки в нея.
   Но това не се отнасяше за Кот. Сякаш беше дупка във въздуха.
   Никой не спомена нищо за него. Нито къде е седял, нито какво е правил, нито с кого е разговарял. Беше напълно подминат. Това можеше да се дължи на редица причини, една от които може би — но само може би — бе, че никой от неговата част не желаеше нито да го топи, нито да го прикрива. Своеобразна етика. Или липса на въображение. Но и в двата случая разумен избор. Измислиците винаги водят до някакво разкритие. По-добре е да си мълчиш. По този начин един, да речем, разгорещен спор с убития се превръща…в нищо. Просто е дупка във въздуха.
   Случаят беше сложен, съдържаше много догадки, почти никакви доказателства, заподозреният беше звезда при изпълнение на тайните операции и тъй нататък. Но въпреки всичко армията му обърна внимание и това й прави чест. И с основание каза, че без самопризнания сме безсилни.
   Позволиха ми да го разпитам.
   Най-важното при разпита е да чуваш отговорите на въпросите си. Слушах Кот доста време, преди да стигна до заключението, че в дебелата глава на този човек се крие изключителна арогантност. Той не се съобразяваше с нищо.Който ви предизвиква, трябва да умрее само един тъп девиз на бойното поле, а не начин на съществуване.
   Но цял живот съм се сблъсквал с хора като него. Самият аз съм продукт на такива хора. Искат да ти разкажат философията си. Искат не само да я разбереш, но и да я одобриш. Окей, приемат, че са нарушили някакъв глупав закон или временно правило, но те са много по-важни, нали така?
   Оставих го да говори дълго. В един момент се съгласих с него, с което практически го накарах да признае, че част от думите му са предназначени за убития. Подхлъзнах го и той полетя стремглаво надолу. Вече нямаше спиране. Или, ако ще прибягваме до метафори, разпали се като огън, в който бях налял масло.
   Два часа по-късно Кот подписа дългите и подробни признания. Оказа се, че убитият го нарекъл „педал“ по време на майтапчийски разговор, който постепенно излязъл от контрол. Как да преглътне такава обида? Някои неща са непростими, нали така?
   Беше му предложена сделка с прокуратурата. Вероятно поради факта, че беше звезда и участваше в секретни мисии. Призна се за виновен и го осъдиха само на петнайсет години. За убийство втора степен. Лично аз нямах нищо против. Не се стигна до военен съд и ми се отвори цяла свободна седмица. Прекарах я на Фиджи, където срещнах една австралийка. Още си спомням за нея. Нямах причини да се оплаквам.
   — Не бива да правим необмислени заключения — предупреди ме О’Дей. — Няма доказателства, че след затвора този човек изобщо се е докосвал до оръжие.
   — Но той е в списъка, нали?
   — Няма как да не бъде.
   — Каква е вероятността да е той?
   — Едно към четири, разбира се.
   — Но вие се обзалагате, че е той.
   — Не съм казал такова нещо. Просто изтъквам факта, че шансовете да се окаже той са едно към четири.
   — Кои са останалите в списъка?
   — Руснак, израелец и англичанин.
   — Кот все пак е лежал в затвора цели петнайсет години — отбелязах аз.
   О’Дей кимна.
   — Да започнем с въпроса как му се е отразило това.
   Още един забележителен въпрос. Как могат да се отразят петнайсет години затвор на един снайперист? Точната стрелба зависи от много и различни неща. Едно от тях е контролът върху мускулите. Точната стрелба изисква те да бъдат меки и едновременно с това твърди. Достатъчно меки, за да елиминират едва доловимото треперене, и достатъчно твърди, за да овладеят един мощен откат. Същото се отнася и за общото физическо състояние. То е важно, защото се изискват понижен пулс и забавено дишане.
   — Зрението — обявих в крайна сметка аз.
   — Защото? — внимателно ме погледна О’Дей.
   — През тези петнайсет години той е гледал само неща, които са в непосредствена близост до него. Най-вече стени. Включително и на спортната площадка в двора. Очите му не са се фокусирали на далечно разстояние от времето, когато още е бил млад.
   Това ми звучеше добре. Харесах картинката, която изплува в представите ми: Кот е омекнал и дори вече трепери. Носи очила и е приведен. Смалил се е, въпреки че по начало беше дребен.
   После О’Дей започна да ми чете доклада, придружаващ заповедта за освобождаването му от затвора.
   Корените на Кот бяха в Чехословакия или Арканзас, а може би и на двете места, но през целия си петнайсетгодишен престой в затвора бе живял като някакъв източен мъдрец. Занимавал се с йога и медитация. Тренирал по малко, веднъж на ден, колкото да поддържа елементарна сила и гъвкавост. По-голямата част от времето си прекарвал абсолютно неподвижен, едва дишащ и с безизразен поглед, сякаш фиксирал нещо на хиляда метра. Казвал, че трябва да упражнява този поглед.
   — Поразпитах наоколо — каза О’Дей. — Най-вече момичетата, които работят тук. Според тях този вид йога, който Кот е избрал, цели постигането на пълна неподвижност испокойствие. Уж съхнеш и се смаляваш, но в един момент — прас! — отново си в страхотна форма. Същото важи и за медитацията. Изпразваш съзнанието си. Виждаш само предстоящия успех.
   — Искате да кажете, че е напуснал затвора по-добър, отколкото е влязъл?
   — Трудил се е упорито в продължение на петнайсет години. Доколкото са му позволявали условията. А пушката в крайна сметка е само един метален инструмент, нали? Успехът зависи единствено от състоянието на тялото и духа.
   — Но ако е той, как се е добрал до Париж? Откъде се е сдобил с паспорт?
   — Ако поръчителят е някоя групировка с много пари, паспортът изобщо не е бил проблем.
   — За последен път го видях, когато подписа признанията си — казах аз. — Преди повече от шестнайсет години. Не знам как бих могъл да ви помогна сега.
   — Трябва да изчистим нещата.
   — А аз как да участвам в чистенето?
   — Веднъж вече си го спипал — отвърна О’Дей. — Ако се наложи, ще го спипаш и втори път.

   5
   В този момент се намеси Шумейкър. Въведението, изглежда, беше приключило и дойде време за детайлите. Много зависело от мотивите за покушението. Някои групировки никога нямало да наемат израелец, а това свивало възможностите до три към едно. С малката подробност, че израелецът приличал по-скоро на ирландец и се подвизавал под някакво неутрално кодово име. Може би поръчителят не знаел, че е евреин. Ако случаят се окажел такъв, нещата се усложнявали. В крайна сметка въпросът с мотивите отпадна. Държавният департамент разполагал с твърде дълъг списък на хора, които били бесни на французите. Така че и четиримата заподозрени щели да се разследват с еднакво внимание.
   Обърнах се към Кейси Найс и промърморих:
   — Пак глупости.
   — Кое наричате глупости? — отново попита тя.
   — Вие ненавиждате французите и не ги бръснете за нищо. Но изведнъж — голяма загриженост за тях. Реагирате така, сякаш е нападението над Пърл Харбър. Защо? Какво може да ви направи Франция? Да забрани износа на сирене за САЩ?
   — Не бива да ни виждат, че бездействаме.
   — Ама те изобщо не могат да ви видят. Местите се от място на място, криете се зад разни фалшиви табели. Което е добре. От никое посолство няма да се досетят кои сте и какво правите. Дори от френското. Няма как да разберат дали им помагате или не. Какво ви пука тогава?
   — Става въпрос за репутацията на страната ни.
   — Вероятността осъден американски престъпник да е изпълнил поръчка на незнайно кой по света е двайсет и пет процента. И да е той, няма да е нито първият, нито последният. Тоест нашата репутация спокойно ще понесе един лекичък удар. Още повече че французинът е жив и здрав. Няма беля, няма вина.
   — Ние не определяме правилата на политиката — размърда се О’Дей.
   — Последния път, когато сте се вслушали в съветите на Конгреса, Ейбрахам Линкълн е бил хлапе.
   — Нокогода слушам аз? — раздразнено ме изгледа О’Дей.
   — Президента — отвърнах и млъкнах.
   — Всички са бесни на французите — подхвана той. — Което е толкова объркващо, колкото ако никой нямаше нищо против тях. Не знаем обаче кой има специална причина да се опита да гръмне този човек. Не и тази година. Не и повече от обикновено. Оттук се налага изводът, че става въпрос за нещо като репетиция. Нашето момче трупа точки в очакване на по-сериозна оферта. Кой кого иска да застреля? Никой не знае, но всеки от лидерите на големите държави си мисли, че той е мишената. Логично, защото те са най-важните личности в света. Скоро ще се състои среща на върха в Европейския съюз. После идва ред на Г-8 и Г-20, а това означава двайсетина президенти на едно място, включително и нашият. Ще се подредят за групова снимка. Трябва да са спокойни и усмихнати, вероятно на стълбите на някоя обществена сграда. Няма да искат наоколо да дебне снайперист, който ще улучи от километър и половина.
   — Значи става въпрос за политици, които искат да си покрият задниците?
   — Именно. Политици от цял свят.
   — Включително и нашият човек?
   — Няма значение какво е личното му мнение. Но в Сикрет Сървис са на нокти, побъркали са се.
   — Оттам и решението да ме превозите с частен самолет, а?
   — Парите не са проблем.
   — Но не съм само аз, нали? Моля ви, кажете ми, че не разчитате само на мен в тая работа!
   — Разполагаме с цялата помощ, която ни е необходима — отсече О’Дей.
   — Едва ли е Кот.
   — Знам само че трима от четиримата не са. Е, ще се залавяш ли за работа, или ще хвърляш зарове?
   Не отговорих. Шумейкър каза, че ще бъда настанен в квартира наблизо, но да не се разхождам из базата. Ако ме попитали официално или между другото какво правя тук, трябвало да отговоря, че съм цивилен предприемач с опит в товаренето на палети. Но ако ме притиснели, съм можел да добавя, че работя с 47-а логистична дивизия по някакъв проблем в Турция. В което имаше известно основание, защото чуят ли Турция, разпитващите непременно щяха да си помислят, че става дума за ракети. Добрите щяха да се оттеглят, а лошите да бъдат заблудени. Което по мнението на О’Дей щеше да е един много добър резултат.
   — Кой има грижата за другите трима? — попитах.
   — Техните си хора — отвърна О’Дей. — В техните страни.
   — Но не и французите във Франция, така ли?
   — Те са на мнение, че стрелецът отдавна се е покрил у дома.
   — Ами ако е чужденец, живеещ във Франция? Руснак или израелец, или англичанин? Скрит в някоя стара ферма или във вила на морето?
   — Може би не са мислили по този въпрос.
   — Случайно Кот да се е преселил там?
   — Не — поклати глава О’Дей. — След затвора се е върнал в Арканзас.
   — И?
   — Първия месец един безпилотен самолет облетя няколко пъти района около къщата му. После възникна нужда от него на друго място и Кот мина на заден план.
   — А сега?
   — Подновихме наблюдението, но къщата е празна. Никакви признаци на живот в нея.
   * * *
   Кейси Найс ме заведе до квартирата, за която беше споменал Шумейкър. Намираше се в импровизирано селце от нещо като бараки. Бяха петнайсетметрови транспортни контейнери, превърнати в жилища. Високи два и петдесет, широки два и петдесет, с изрязани в метала врати и прозорци. С прокарана вода и електричество. Имаше и климатик. Моят беше пясъчножълт, вероятно пренесен обратно от Ирак. Бях живял и на по-лоши места. Пролетната нощ в Северна Каролина беше мека и приятна. Все още беше рано за жеги, но и прекалено късно за студ. По небето имаше звезди и тук-там някой малък облак.
   Спряхме пред моята метална врата и аз попитах свойски:
   — И ти ли живееш в такова нещо?
   Кейси Найс махна към следващия ред бараки.
   — В онази, бялата — обяви тя.
   Съседи бяхме — тя на Първа улица, аз — на Втора.
   — Това имаше ли го в договора, който подписа? — попитах.
   — Не, но съм доволна. Не може без предизвикателства.
   — Едва ли е Кот — върнах се на темата аз. — Когато става дума за снайперисти, руснаците предлагат най-доброто — както в количествено, така и в качествено отношение. Израелците пък си падат по петдесети калибър. Най-вероятно са или едните, или другите.
   — Тревожи ни йогата — отвърна тя. — Кот очевидно е имал цел в живота. Възнамерявал е да продължи оттам, докъдето е бил стигнал, преди да влезе в затвора.
   След тези думи тя кимна на някаква своя мисъл, обърна се и си тръгна. Аз отворих вратата и влязох в бараката.
   Отвътре изглеждаше точно като петнайсетметров транспортен контейнер от гофрирана ламарина, боядисана в блестящобяло. Състоеше се от дневна, кухня, баня с тоалетна и малка спалня — всичките наредени в права линия. Като някогашните луксозни спални вагони. Капаците на прозорците падаха навътре и осигуряваха нещо като работен кът. Подът беше от шперплат. Разопаковах си багажа — действие, което се изчерпваше с изваждане на сгъваемата четка за зъби от джоба, сглобяването и пускането й в стъклената чаша на мивката. Тъкмо се канех да си взема душ, когато на вратата се почука. Промъкнах се през тесния правоъгълник и отворих.
   На прага стоеше друга жена с черна пола, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Беше по-близо до моята възраст и имаше началнически вид. Както и леко прошарена черна коса, която беше добре подстригана, но без следи от прическа или боя. Някога красиво, лицетой и сега беше симпатично.
   — Майор Ричър? — каза тя. — Аз съм Джоун Скаранджело.
   Поех протегнатата й ръка. Беше тънка, но издаваща сила. С късо подрязани квадратни нокти, покрити с безцветен лак. Пръстени липсваха.
   — ЦРУ? — подхвърлих аз.
   — Това не би трябвало да етолковаочевидно — усмихна се тя.
   — Вече разговарях с федералните власти и спецчастите — поясних. — Предположих, че е време да се появи и третото колело…
   — Може ли да вляза?
   Дневната ми беше два и петдесет на четири. Достатъчна да побере двама души, но едва-едва. Мебелите се оказаха завинтени за пода — късо канапе и два малки стола, аранжирани в плътна групичка. Като в каравана, а може би и експериментален дизайн за кабината на нов модел Гълфстрийм. Седнах на канапето, а Джоун Скаранджело на единия стол. След кратко наместване успяхме да застанем така, че да се гледаме лице в лице.
   — Ценим високо вашата помощ — обяви тя.
   — Още не съм направил нищо.
   — Но съм сигурна, че ще направите много, ако се наложи.
   — Да не би да са закрили ФБР? — казах аз. — Доколкото ми е известно, издирването на американски граждани на американска територия е тяхна работа…
   — По всяка вероятност Кот вече не е в Америка.
   — В такъв случай това трябва да е ваша работа.
   — О, ние вече си я вършим. Но тя включва и най-добрата помощ, на която можем да разчитаме. А вие познавате този човек.
   — Преди шестнайсет години го арестувах и това е всичко. Не знам нищо за него.
   — ЕС, Г-8, а след това Г-20. Европейският съюз, после осемте най-развити страни в света, а накрая и двайсетте най-развити страни. Представени от техните държавни глави,събрани на едно място по едно и също време. Всичките на чужд терен с изключение на един. Ако някой от тях бъде застрелян, това ще е нещастие. Но ако са повече от един — ще е катастрофа. Доколкото ми е известно, вие вече сте изтъкнали, че парижкият стрелец е бил готов да стреля два пъти. Но защо да се задоволява само с два изстрела? Представете си какво ще се случи, ако убие трима или четирима. Пълна парализа. Пазарите ще се сринат, пак ще има рецесия, може да избухнат войни. Целият свят ще рухне.
   — Може би трябва да отменят тези срещи.
   — Същото положение — пак ще има парализа. Светът трябва да бъде управляван, което не може да стане по телефона.
   — Може, поне за месец-два.
   — Но кой ще го предложи? Кой ще мигне пръв? Ние, изправени срещу руснаците? Или руснаците, изправени срещу нас? А може би китайците, изправени срещу всички?
   — Значи всичко е въпрос на тестостерон, а?
   — Че кое не е? — сви рамене Джоун Скаранджело.
   — Като говорим за управление на света по телефона, се сещам, че аз дори нямам телефон — казах аз.
   — Веднага ще ви дадем.
   — Исках да кажа, че Джон Кот е човек, с когото съм прекарал един ден преди цели шестнайсет години. Не разполагам нито с ресурси, нито с комуникации, нито с база данни. С нищо.
   — Ние обаче имаме всичко. Ще ви предоставим и цялата информация, която сме събрали.
   — А след това ще ме пратите да го заловя?
   Тя не отговори.
   — Вижте какво, госпожо Скаранджело, може да съм отскоро тук, но не съм вчерашен. Нито съм паднал от Марс. Очаквате от мен да тръгна да го търся — ей така, слепешката. За да може онези, които го финансират, да се опитат да ме спрат. Някоя от многобройнитегрупировки,както би се изразил О’Дей. А аз ще трябва да я извадя на светло. Толкоз. Казано с други думи, аз не съм нищо друго освен стръвта.
   Тя пак не каза нищо.
   — А може би искате Кот сам да дойде при мен — добавих. — Той все пак ми е адски ядосан, защото петнайсет години никак не са малко. Убеден съм, че те са объркали житейските му планове. Вероятно храни доста омраза към мен. Може би заниманията с йога са били заради мен и нямат нищо общо с плановете му за кариера.
   — На никого не му е минало и през ум да ви използва като стръв — каза тя.
   — Глупости! Том О’Дей мисли за всичко и винаги избира най-лесния и най-ефективен начин.
   — Страхувате се, нали?
   — А вие познавате ли някой пехотинец?
   — В тази база е пълно с пехотинци.
   — Поговорете с тях. Пехотинците живеят в отвратителен свят на студени, влажни и кални дупки, изкопани в земята. Дори не могат да се огледат от връхлитащите мини, снаряди и ракети, от бомби, газ и въздушни атаки. А когато все пак успеят да се огледат, виждат пред себе си само огради от бодлива тел и картечни гнезда. Но знаете ли какво мразят най-много?
   — Снайперистите.
   — Правилно. Внезапната смърт, дошла изневиделица. По всяко време, на всяко място, без предупреждение. Всяка минута от всеки ден, без почивка. Стресът постепенно става непоносим и някои от тях се побъркват. Разбирам защо. И може би затова харесвам все повече тази метална кутия, в която са ме настанили.
   — Познавах брат ви — каза тихо тя.
   — Наистина ли?
   — Джо Ричър — кимна тя. — По онова време бях старши агент, а той служеше във военното разузнаване. Работихме заедно по един случай.
   — А сега ще добавите колко хубави неща е казал за мен — вероятно, че съм бил най-гадното копеле в цялата долина. Ще използвате като лост за въздействие един мъртвец.
   — Съжалявам за загубата ви. Но той наистина говореше хубави неща за вас.
   — Ако Джо беше тук сега, щеше да ми каже да побягна, без да се обръщам. Ключът е в самото име: „военно“ и „разузнаване“. Освен това познаваше О’Дей.
   — А вие не харесвате О’Дей, нали?
   — Мисля, че някой трябва да го награди с медал и после да го гръмне. А след това да кръстят някой мост на него.
   — Може би идеята не е била добра.
   — Изненадан съм, че все още не са го изритали.
   — Крепят го именно кризи като тази. Непоклатим е повече от всякога. Той командва парада.
   Не казах нищо.
   — Не можем да ви накараме насила — промълви след кратка пауза Скаранджело.
   Свих рамене.
   — Ще остана, защото дължа една услуга на Рик Шумейкър.
   Бях предвидим.

   6
   Малко по-късно Скаранджело си тръгна и остави след себе си едва доловим аромат на парфюм. Изкъпах се и си легнах. О’Дей имаше навика да започва деня със заседание, на което планирах да присъствам непосредствено след закуска. Само че не намерих закуската. Бледата светлина на утрото ми помогна да се ориентирам: бяхме забити в един от най-далечните краища на Поуп Фийлд. Прецених, че съм поне на километър и половина от най-близката столова. А може би и на много повече. Бяха ми наложили ограничения в придвижването, а да се разхождаш из Форт Браг без разрешение не е най-умното нещо на света. Не и при създалите се обстоятелства. Всъщност при никакви обстоятелства.
   Така че пак тръгнах обратно към червената врата. Открих Кейси Найс в една стая с маса, отрупана с най-различни кифли и понички, разпределени в големи чинии. До тях имаше картонени кутии с кафе. Не военно, а от „Дънкин Донътс“. Частен кетъринг. Реформи. Всичко, което може да спести някой долар.
   — Добре ли спа? — попита Кейси Найс.
   — По-добре, отколкото в някоя хралупа.
   — Често ли ти се случва да спиш в хралупа? — полюбопитства тя.
   — Говорех образно.
   — Значи си се наспал?
   — Абсолютно.
   — Снощи посети ли те някой?
   — Да, Джоун Скаранджело.
   — Добре.
   — Коя е тя всъщност?
   — Заместник на заместник-директора на отдел „Операции“.
   Звучеше като второстепенна позиция, но не беше. На езика на ЦРУ съкращението ЗЗДОО означава принадлежност към един много тесен кръг на върха. Тя беше един от най-осведомените хора на планетата. Обичайното й работно място би трябвало да е някой кабинет в Лангли, поне осем пъти по-голям от моя контейнер, със затрупано от телефони бюро.
   — Май наистина приемат нещата на сериозно, а? — подхвърлих.
   — Не мислиш ли, че трябва?
   Не отговорих, тъй като в стаята се появи самата Скаранджело. Тя поздрави с кимване, а след това си взе един мъфин и чаша кафе. После се обърна и излезе. Аз си взех две кифли, една празна чаша и цяла кутия кафе. Прецених, че мога да я поставя в края на заседателната маса, за да си доливам. Като алкохолик на бара.
   Сутрешното заседание се проведе в стая на втория етаж, съседна на кабинета на О’Дей. Нищо особено. Четири квадратни маси, събрани в средата. Осем стола около тях, въпреки че присъстваха само пет души. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело вече бяха заели местата си. Кейси Найс седна до Скаранджело, а аз избрах средния от трите свободни стола. Сложих до себе си картонената кутия с кафе и отхапах от първата кифла.
   Пръв взе думата Шумейкър. Пак беше с бойната си униформа с по една звезда на пагоните. Това не ме изненада за разлика от встъпителния му анализ — логичен и стегнат, напълно оправдаващ звездите на раменете му.
   — Правителството на Полша е на път да обяви предсрочни избори. Вероятно и Гърция ще направи същото. На пръв поглед това прилича на демокрация в действие, но ако вникнем по-дълбоко в Конституцията на ЕС, ще открием клауза, според която държавните глави на страните членки имат право да отлагат срещи на върха, в случай че в две или повече от тях се провеждат избори. Казано с други думи, хукнали са към гората. Срещата на ЕС няма да се състои. Това ни позволява да се прехвърлим на тази на Г-8, която еслед три седмици. Достатъчно време имаме за идентифициране на мишената.
   Поех си въздух и понечих да кажа нещо, но дългата ръка на О’Дей се стрелна към мен с дланта напред. Сякаш се мъчеше да укроти кучето си.
   — Знам, искаш да ни предупредиш, че това е твърде общо предположение и че мишената може да е всеки — рече той. — Но нас не ни интересува дали ще ударят друг. Стига дане е държавен глава, ще танцуваме от радост. Дотогава обаче ще приемаме, че заплахата за световните лидери е факт.
   — Щях да попитам кои са в Г-8 — успях да кажа аз.
   Страшно тъп въпрос, ако съдя по начина, по който всички около масата се размърдаха нервно и извърнаха очи встрани.
   — Ние, Канада, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Япония и Русия — изреди страните Кейси Найс.
   — Това не са осемте най-развити икономики в света — поклатих глава аз.
   — Някога са били — обади се Джоун Скаранджело. — Някои неща са непроменими.
   — Ако планираното нападение е на лична или националистическа основа, мишената може да бъде всеки от тях — невъзмутимо добавих аз. — Но ако става въпрос за мащабнатерористична атака, тя едва ли ще бъде срещу италианския държавен глава въпреки дълбоко ми уважение към страната му. В смисъл, на кого ще направи впечатление подобен акт? Те и без това се сменят на всеки три седмици. Нито пък ще е президентът на Канада. Няма да го познаете, дори да го срещнете в кварталния магазин. Същото се отнася за Франция и за Обединеното кралство. Някакво фукливо конте пада по очи, но какво от това? Светът едва ли ще се дестабилизира. Виж, ако се случи на Германия, това би било проблем.
   — Най-голямата икономика в Европа — кимна Скаранджело. — Финансово стабилна и с нова психика, която решително зависи от това политиците им да не бъдат застрелвани. Защото ще започнат да ровят и не се знае докъде ще стигнат, тъй като дъното в Германия е не само каменисто, но и много дълбоко.
   — Значи оставаме ние, Русия и Германия. Задачата се улеснява — трябва просто да държим трите момчета под похлупак, без чист въздух. Другите петима могат да се разхождат. Но тия тримата да изпратят своите вицета за официалните снимки. Да не стане някой гаф, че каквито сме намахани, ще вземем да изпратим и двамата.
   — Това е План Б, който вече е утвърден — кимна О’Дей. — План А е да открием Кот. С надеждата, че Лондон, Москва и Тел Авив също ще открият своите хора.
   — Знаем ли нещо за тях?
   — Знаем всичко. Британецът е бивш командос от САС на име Карсън. Докато е носил униформа, е убил над петдесет души в различни точки на света. Един от тях от разстояние две хиляди метра, което никой няма да признае, въпреки че е надлежно документирано. Руснакът се казва Дацев. Първият му инструктор е участвал в защитата на Сталинград. Много сериозна школа. Името на израелеца е Розан. Бил най-добрият с берета петдесети калибър, когото ИОС са виждали. А щом израелските военни го казват, това вече говори много.
   — Всичките ми се струват по-добри от Кот — отбелязах аз.
   — Не. Добри са точно колкото него. Хиляда и триста метра са играчка за Кот. Пълна рутина. Разбира се, преди да го арестуваш.
   — Казваш го така, сякаш не е трябвало да го правя.
   — Истината е, че той е бил далеч по-ценен за нас от нещастника, на когото е видял сметката.
   — Къде ще се проведе срещата на Г-8? — смених темата аз.
   — В Лондон — отвърна О’Дей. — По-точно в околностите му. В някакъв правителствен комплекс или стар замък. Нещо такова.
   — Има ли ров около него?
   — Не съм сигурен.
   — Може би трябва да изкопаят.
   — Идеята е да не се стига толкова далече.
   — Във всеки случай аз не мога да ви помогна в Англия. Паспортът ми е изтекъл.
   — По този въпрос можеш да се обърнеш към Държавния департамент — уморено отвърна О’Дей и погледна към Кейси Найс.
   Тя отново бръкна под сакото си, както за доклада от посолството. Извади тънка синя книжка, която плъзна по масата. Беше топла, както онзи лист.
   Паспорт с моето име и снимка. Издаден вчера със срок на валидност десет години.

   7
   След края на заседанието бях помолен да се отбия в кабинета на Рик Шумейкър, където той заяви, че трябва да започна детайлно тактическо планиране на предстоящата си визита в Арканзас. Пълен абсурд. Дестинация като Арканзас не се нуждаеше от стратегическо планиране. Освен това беше погрешна.
   — Той със сигурност е останал в Европа — казах. — Вероятно вече е в Лондон, ако изобщо е той.
   — Джоун Скаранджело твърди, че ти напълно разбираш своята роля.
   Ролята на стръв?!
   — Сериозно ли говориш? — изгледах го аз.
   — Не е кой знае какво — отвърна той. — Както сам изтъкна, ако Кот е човекът, едва ли ще е в Арканзас. Но ако е той, там сигурно е останал някой, който следи нашите действия. Арканзас е логичната ни първа спирка. Няма как да я пропуснем, защото трябва да сме сигурни дали отново е хванал пушката. Ако не е, ние се измъкваме сухи. Дотук с йогата и медитацията. Освен това се подготви, в случай че хората му са въоръжени. Може би очакват да проверим къщата. Вероятно ще бъдат някакви местни смотаняци и няма да представляват проблем за теб. Ние пък може би ще измъкнем нещо от тях.
   — Ако е той.
   — Ако не е, ти ще имаш още по-малко причини за тревога.
   — Защо аз? Светът е пълен с федерални агенти, които могат да послужат за стръв дори по-добре от мен. Достатъчно е да се появят с включени светлини и сирени.
   — Знаеш ли колко американци имат достъп до секретна информация в момента?
   — Нямам представа.
   — Почти милион, като половината от тях са цивилни. Шефове на компании и бизнесмени, изпълнители и подизпълнители. От един милион произволно избрани хора най-малко двеста могат да бъдат пречупени, и то лесно.
   — Това са приказките на О’Дей.
   — Той обикновено е прав.
   — Но винаги параноичен.
   — Добре, нека бъдат половината. Което означава поне сто предатели с достъп до секретна информация. Националната сигурност е тотално извън контрол вече десетина години. Което означава, че този проект е дълбоко засекретен. Информацията не се разпространява никъде. Засега генерал О’Дей предпочита хора, на които може да вярва.
   — Аз не мога дори да си наема кола. Нямам нито шофьорска книжка, нито кредитна карта.
   — Кейси Найс ще пътува с теб. Тя ще шофира.
   — Значи и нея ще превърнете в стръв.
   — Найс знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.
   В крайна сметка детайлното тактическо планиране се изчерпи с прибирането на четката ми за зъби от банята и преписването на последния адрес на Кот, който се оказа къща под наем в самия край на Арканзас — там, където се събират границите с Оклахома, Тексас и Луизиана. Единствената къща на километри наоколо. Кейси Найс отскочи до своята бяла кутия. Когато се появи обратно, черният костюм беше изчезнал, заменен от джинси и кафяво кожено яке. Доста по-подходящо облекло за долния ляв ъгъл на Арканзас, принудих се да призная аз.
   Дадоха ни същия самолет. Със същия екипаж. Пропуснах Кейси Найс пред себе си нагоре по стълбата. Това беше най-нормалното нещо на света, когато единият е момиче на двайсет и няколко с плътно прилепнали джинси, а другият не е. Седнах в същото кресло, а тя се настани срещу мен. Този път стюардът знаеше коя е крайната точка на пътуването ни: град Тексаркана с гражданско летище и агенция за коли под наем. Полетът щеше да бъде в посока югозапад, над Джорджия, Алабама и Мисисипи. Една каничка кафе щеше да е достатъчна, освен ако и Кейси Найс не поискаше чаша.
   — Шумейкър каза, че знаеш какво си подписала — подхвърлих аз.
   — Мисля, че знам — кимна тя.
   — А то е?
   — Една тяхна теория, която вече познаваш. Двете институции работят заедно, а в бъдеще ще се слеят напълно. Задкулисно, разбира се. Следователно трябва да натрупам опит в такива операции. По-голямата част от кариерата ми все още предстои.
   — Участвала ли си в някоя?
   — Изобщо не ме е страх, ако имаш това предвид.
   — Хубаво е да го знам — рекох.
   — А трябва ли да се страхувам?
   — Ако сме на открито, ще стоиш поне на два метра от мен, ясно? В най-добрия случай ще се окаже, че Кот няма нищо общо с тая работа. Бил е на риба, когато вашите дронове са прелетели над дома му. А сега се е върнал — в къщата с дълга и права алея за коли, със заредена пушка до кухненския прозорец. Според вълнението, което ще го обземе, първият изстрел може да попадне на два метра встрани от мен, но не и на повече.
   — Едва ли си е у дома. Мисля, че вече е в Лондон.
   — Но защо той? Другите ми изглеждат по-подходящи.
   — Като много млад Дацев е служил в Червената армия. А след разпадането й — в руската, допреди пет години. Розан е напуснал ИОС дори още по-рано, да не говорим за англичанина Карсън, който се е разделил със САС преди цяла вечност. Защо Дацев, Розан или Карсън ще чакат толкова дълго, за да се върнат в бизнеса? Стрелецът в Париж ми прилича на човек, на когото му е трябвала една година, за да влезе във форма. Човек, който отскоро разполага с времето си.
   — Въпреки това трябва да се държиш на разстояние два метра. Може да се окаже, че Дацев, Розан и Карсън са си намерили други занимания за известно време. Частни армииили охранителни фирми. Може би са отворили книжарници, но времената са се оказали неподходящи за този бизнес. А може би пенсиите не са им стигали или току-що са ги пуснали от затвора, където са били за други престъпления. И вече са готови да приемат оферти. Кот може да е бил на свободния пазар по-дълго от тях — дори ако това е само една година.
   — Значи ще предпочетат него, защото притежава най-голям опит. Сигурна съм, че вече е в Лондон. По тази причина изобщо не ми пука за Арканзас.
   И на мен не ми пукаше, поне в началото.

   8
   Кацнахме в Тексаркана и открихме агенцията за коли под наем в края на дълга редица офиси, всичките свързани с авиационния бизнес. Кейси Найс извади една абсолютно стандартна шофьорска книжка от Мериленд, в която за миг успях да зърна рождената й дата. Оказа се, че е на цели двайсет и осем години. Към книжката прибави и карта „Виза“, издадена от някаква мерилендска банка. В замяна й връчиха куп документи за подпис, а след това и ключовете на един пикап, форд F-150, вероятно най-търсената кола налетището в Тексаркана.
   Пикапът беше червен и имаше джипиес, включен на мястото на запалката. Тя вкара адреса на Кот. Машинката започна търсенето, сякаш й трябваше помощта на огромните резерви от местна информация, след което обяви, че разстоянието до там е осемдесет километра. На тръгване се обърнах да погледна летището за последен път и успях да зърна нашия самолет. Напред се простираше истински лабиринт от изпълнени със завои шосета с напъпили дръвчета отстрани.
   — Трябва да спрем да обядваме — казах аз.
   — Няма ли първо да свършим работата?
   — Не, едно от златните правила гласи: „Яж, когато можеш“.
   — Къде?
   — На първото място, което се появи пред очите ни.
   Мястото обаче се оказа по-различно от уютната селска кръчма, на която се надявах. Малко след като навлязохме в някакво градче, се натъкнахме на търговски комплекс сбензиностанция на „Шел“ в единия край и семейно ресторантче в другия. Между тях имаше павилион с евтини вещи от първа необходимост, аптека и магазин за дрехи. Ресторантчето беше с голи дървени маси и поочукани чинии, но предлагаше вкусна храна. Аз довърших закуската си — кафе, палачинки и бекон с яйца. Кейси Найс си поръча салата и чаша вода. После плати сметката, вероятно от бюджета, който й беше отпуснал О’Дей.
   Тръгнах към магазина за дрехи и започнах да ровя из облеклата в защитен цвят от ниската ценова листа. Купих си бельо, чорапи, панталон и риза, към които прибавих и някакво яке, най-вероятно предназначено за голф в дъждовно време. Не открих по-хубави обувки от онези на краката ми. Както винаги се преоблякох още в пробната, а старите ми дрехи отидоха в кошчето за боклук. Кейси Найс прояви интерес към този процес.
   — На брифинга ми споменаха за това, но аз не повярвах — подхвърли тя.
   — Имали сте брифинг специално за мен?
   — Генерал О’Дей каза, че имаш само дрехите на гърба си.
   — Той да вземе да си купи един нов пуловер — промърморих аз.
   Върнахме се в червения пикап и продължихме на север, а след това на запад. Прекосихме ъгъла на Тексас в посока Оклахома. Джипиесът отбелязваше крайната ни дестинация с черно-бяло карирано флагче — като онези, които използват на финала на автомобилните ралита. Иначе наоколо беше пълна пустош. Надявах се, че с приближаването ни на екранчето ще се появят и други пътища.
   Час по-късно те наистина се появиха под формата на тънки сиви лентички, накъдрени от завоите. Между тях имаше езера, потоци и реки, ориентирани по начин, който подсказваше, че теренът е хълмист и прорязан от дефилета. Това се потвърждаваше от един поглед към реалния свят навън — ниски полегати хълмове, редящи се един след друг. Кейси Найс отби и спря на около километър и половина от флагчето на черно-бели квадратчета. Извади телефона си, но нямаше обхват, за да намери това, което търсеше — най-вероятно сателитно изображение. Флагчето продължаваше да стърчи на екрана на джипиеса — беше седемстотин метра навътре от пътя в северна посока.
   — Доста дълга алея за коли има — казах аз.
   — Да се надяваме, че не е права — отвърна тя.
   Потеглихме бавно напред и не след дълго видяхме алеята вдясно. Беше просто камениста пътека, започваща от символични портални колони, които бяха по-скоро купчини камъни. Тя бързо изчезваше сред гъстата зеленина. На банкета имаше ръждясала пощенска кутия без надпис. А точно срещу нея, от лявата страна на пътя, се виждаше някаквакъща. Вероятно собственост на най-близкия съсед на Кот.
   — Да започнем от там — рекох.
   Къщата на съседа беше повече от скромна, но и самото място не предполагаше нещо по-луксозно. Дълга и ниска, от кафяви дъски. На покритата с чакъл площадка отпред беше паркиран пикап. Отзад май имаше нещо като градина. Встрани от къщата беше монтирана огромна сателитна чиния с размерите на фамилна кола. От другата страна се виждаше захвърлена ръждясала пералня, от която стърчаха отдавна изгнили маркучи.
   Докоснах с кокалче бутона на звънеца и от вътрешността долетя мелодичен провинциален сигнал. Никой не отвори. После се разнесоха провлечени стъпки и иззад пералнята се появи някакъв мъж на около четирийсет, с къса сплъстена коса и къса брада. Дебел врат, скептични очи и лице, което няма как да запомниш, ако не беше дупката на мястото на втория ляв резец отгоре.
   — С какво да помогна? — попита той.
   От опит знаех, че тези четири думи могат да са увертюра към всичко — от искрено и чистосърдечно сътрудничество до куршум в лицето.
   — Търсим Джон Кот — отвърнах.
   — Не съм аз.
   — Знаете ли къде живее?
   Мъжът махна над хилавите храсти на оградата си към началото на пътеката отсреща.
   — Дали си е вкъщи?
   — Кой пита?
   — Негов приятел.
   — Откъде?
   — От затвора.
   — Защо не отидете да проверите сами?
   — Защото сме с кола под наем, а агенциите вече карат да им плащаме за спукани гуми. Тази пътека ми се струва доста гадна.
   — Не знам дали си е вкъщи — рече мъжът.
   — От колко време живее тук?
   — От близо година.
   — Работи ли?
   — Май не.
   — Тогава как си плаща наема?
   — Нямам представа.
   — Виждате ли го да излиза и да се връща?
   — Ако се случи да гледам.
   — Кога го видяхте за последен път?
   — Не съм сигурен.
   — Днес? Вчера?
   — Не мога да кажа. Не прекарвам много време в зяпане.
   — Преди месец, преди два?
   — Не мога да кажа.
   — Какво кара? — попитах аз.
   — Стар син пикап — отвърна той. — Форд, произведен преди много години.
   — Чували ли сте стрелба там горе?
   — Къде горе?
   — В гората. Или на хълмовете.
   — Това е Арканзас — сви рамене той.
   — Идва ли някой при господин Кот?
   — Не мога да кажа.
   — Някакви странни лица да се навъртат наоколо?
   — Какви странни лица?
   — Например чужденци.
   — Вие сте първите, които виждам от много време насам.
   — Аз не съм чужденец — отвърнах. — Ни най-малко.
   — Къде си роден? — попита той.
   На това нямах добър отговор. По говора ми можеше да заключи, че съм от Юга. Но имах чувството, че му е все едно дали съм от там или от Ню Йорк, или от Чикаго. Затова му казах истината.
   — В Западен Берлин.
   Той не каза нищо.
   — В семейство на морски пехотинци — добавих.
   — Аз съм служил в авиацията и не обичам морските пехотинци — поясни той. — За мен те са фукливи палячовци, яхнали лъскавите си лодки в търсене на слава.
   — Не се обиждам — рекох.
   Мъжът се обърна към Кейси Найс и започна да я оглежда. От главата до петите и обратно. Бавно и внимателно.
   — Предполагам, че ти не си била в затвора — подхвърли той.
   — Само защото не са достатъчно умни, за да ме хванат — отвърна тя.
   Мъжът се ухили и пъхна език в дупката между зъбите си.
   — За какво да те хванат, малка госпожице?
   — Трябва да си сложиш нов зъб — отбеляза Кейси Найс. — Тогава усмивката ти наистина ще е хубава. Освен това трябва да разкараш тази пералня от двора си. Според мен е задължително да го направиш.
   — Майтап ли си правиш с мен? — изръмжа мъжът и направи крачка напред.
   После се извърна да ме стрелне с очи. Отвърнах му с вглъбен поглед, сякаш разполагах с една пета от секундата да реша дали да го накарам да куца за седмица-две, или даго оставя в инвалидна количка до края на дните му.
   — Е, надявам се да прекарате добре с приятеля си — рече след миг колебание той, обърна се и изчезна зад къщата, но този път откъм сателитната чиния.
   Ние останахме за секунда под слабите лъчи на пролетното слънце, а след това скочихме в пикапа и подкарахме към двете купчини камъни, маркиращи началото на пътекатакъм къщата на Джон Кот.

   9
   Пътеката беше малко по-добра от сухо речно корито, но поне не беше права. Не и в началото. Започваше под широк ъгъл от асфалтирания път, после правеше остър завой надясно, преодоляваше малка височина и поемаше наляво, успоредно на дълбоко дефиле. Следваше още един остър завой надясно, после не виждахме нищо. Приведена напред, Кейси Найс се бореше с кормилото, което подскачаше като живо в ръцете й.
   — Трябва да си дръпнеш назад седалката — казах аз.
   — Защо?
   — За да клекнеш долу, ако открие огън. Не знам дали двигателят на тази кола е от желязо или алуминий, но и в двата случая е добро укритие. Разбира се, ако не те гръмне още с първия изстрел.
   — Той е в Лондон.
   — Само един от тях е там. Останалите трима не са.
   — Той е най-вероятният избор.
   — Петнайсет години е бил в затвора.
   — Но с план. Който или е проработил, или не. Ако е, значи е във форма. Която му е била предостатъчна за Париж. А може да е станал дори по-добър от преди. Представяш ли си? Нещо като свръхчовек.
   — Това ли е официалният вътрешен анализ на Държавния департамент? Ако да, по-добре да си гледате паспортите и визите.
   Продължавахме да пълзим нагоре към острия завой. Не забелязахме камери. Никой не ни наблюдаваше. От въздуха дефилето със сигурност изглеждаше малко, като драскотина в релефа. Но отблизо беше доста внушително. Дълбоко десетина метра, то приличаше на резка, направена от гигантски нокът. Дъното му беше покрито с натрошени камъни и скални отломки, между които тук-там се мяркаха хилави храсти. Дърветата бяха по-нагоре, по върховете на двата стръмни бряга. Не бяха разлистени напълно, но достатъчно, за да скриват гледката.
   — От тук май трябва да продължим пеша — казах аз.
   — На два метра един от друг?
   — Най-малко.
   Пикапът се разклати и спря. Нямаше място за отбиване. Пътеката беше широка колкото него. Което беше добре.
   — Ще го чуем, когато се прибира, ако е отскочил да си купи храна — рекох. — Няма как да мине покрай това нещо и ще натисне клаксона.
   — Той е в Лондон.
   — Ако искаш, остани си в пикапа.
   — Не искам.
   — В такъв случай вървиш първа. Все едно си търговски агент и продаваш енциклопедии. Той няма да стреля по теб.
   — Сигурен ли си?
   — Не си го предизвикала.
   — Ето, виждаш ли, че все пак знаеш нещо за него?
   — Аз ще се движа на двайсетина метра след теб. Ако имаш проблем — викай.
   Наблюдавах я как скача от камък на камък по средата на пътеката. Предпазливо, като че ли между тях тече вода, а тя не иска да си намокри краката. Аз я следвах на двайсетина метра. Правех широки, но бавни крачки — стъпвах така, сякаш изкачвах стръмен баир, въпреки че склонът беше умерено полегат. На завоя тя спря и се обърна да ме погледне. Свих рамене и фигурата й изчезна от погледа ми. Заковах се на място и напрегнах слух. Не чух нищо освен скърцането на ситните камъчета под краката й. Отново потеглих напред и ускорих крачка, за да скъся разстоянието помежду ни.
   След острия завой започваше дълга права отсечка, която продължаваше успоредно на дефилето и свършваше на нещо като поляна между дърветата. На нея се виждаха неясните контури на къща с тъмна дъсчена обшивка. Като тази на съседа. Зад гъсталаците вляво се мержелееше синьо петно. Може би стар пикап. Разстоянието до там беше около сто метра.
   Пред мен Кейси Найс тръгна встрани от пътеката. Крачеше по-бавно, но явно там й беше по-добре. Аз направих същото, но избрах противоположната страна. Не биваше да се превръщаме в обща мишена. Не исках да я улучи някой куршум, предназначен за мен. Или пък предназначеният за нея куршум да убие мен.
   Продължавахме да се приближаваме по диагонал. После Кейси Найс стигна до края на поляната и се обърна. Подадох й ръчен сигнал „Спри!“ и тя се закова зад едно дърво. Прекосих пътеката с три големи крачки и застанах на няколко метра от нея.
   — Искаш ли да почукам на вратата? — попита тя.
   — Мисля, че ще се наложи.
   — Дали има куче?
   — Ако имаше, досега трябваше да се е разлаяло.
   Найс кимна, пое си дъх и тръгна напред. Звукът под краката й се промени — потропването на камъчета по пътеката се превърна в хрущене на чакъл. После тя почука. Очевидно нямаше звънец. При неколкократния сблъсък на кокалчетата й с дървото отекна рязък насечен звук. В града подобно чукане би прозвучало тревожно, но не и в такива затънтени места, където го приемаха за нормално.
   Никакъв отговор.
   Никакво скърцане на дюшеме, никакво влачене на крака.
   Нищо.
   Тя опита втори път.
   Чук-чук-чук.
   Тишина. Къщата беше празна. Никой не ни наблюдаваше, нито хора, нито камери.
   Напуснах укритието си и се присъединих към нея. Повечето прозорци бяха със спуснати пердета. През малкото пролуки, които открихме, не се виждаше много. Просто стаи, обзаведени с евтини мебели. Преди доста години. Самата къща представляваше дълга и ниска постройка. Подобна на къщата на съседа и може би строена от същите майстори.Намираше се на площадка от отъпкана пръст, поръсена с малко чакъл. Миналогодишните бурени се пробуждаха — редки и немощни отпред, където постоянно се минаваше, и по-гъсти отстрани. Там те почти покриваха двете пътечки — едната към задната врата, а другата към паркирания наблизо син пикап.
   Той наистина беше форд, при това направо древен. Едва ли струваше повече от сто долара. Перфектен за човек, който току-що е излязъл от „Левънуърт“. Леденостуден на пипане, а и наглед отдавна недокосван.
   Кейси Найс се оглеждаше за обичайните места, където хората крият резервни ключове. Но тук почти нямаше такива. Край вратата липсваха саксии. Нямаше нито евтини статуи, нито каменни лъвове.
   — Ще проникваме ли? — попита тя.
   Вече бях забелязал третата пътечка. Почти невидим коловоз в пръстта със стъпкани бурени наоколо — по-малки от останалите и със странно потъмнели листа. Пътечката подминаваше пикапа и продължаваше към дефилето.
   — Първо да проверим това — кимнах натам аз.
   Тя ме последва през гората. Не след дълго се озовахме в източния край на друго дефиле. Приличаше на онова, което вече познавахме — дълбоко десетина метра дере с формата на гигантска вана. Резултат от разместване на земните пластове. Или от глетчер преди един милион години, пробивал си път към низините бавно, но сигурно, като плуг в полето. Подобно на своя близнак, и това дефиле имаше скални отломки на дъното, които не позволяваха кой знае каква растителност. Дърветата от двете му страни бяхависоки, сякаш за да подчертаят дълбочината и дължината на почти отвесните склонове.
   В източния край се виждаха три отсечени дървета. Високи и прави борове. Два от тях лежаха напреки на дъното, като рамка на мост. Третият беше нарязан на триметрови трупи, легнали перпендикулярно на другите два и образуващи солидна платформа. Трупите бяха покрити с шперплатови плоскости, заковани с дебели пирони.
   — За какво? — попита Кейси Найс.
   Стъпихме на платформата и поехме предпазливо напред, като се хващахме за надвисналите отгоре клони.
   Спряхме по средата и се огледахме. Зад нас имаше само дървета, също както и от двете ни страни. Дефилето продължаваше напред, чак до хоризонта на запад. Тясно и право. Далечният му край не се виждаше. Преди него имаше някакво сиво петно, което препречваше погледа. Сякаш бе насилствено скъсено от по-късно срутване на скални късове.
   Погледнах в краката си. Върху шперплата се виждаха две овални следи, близо една до друга. Имаха формата на щраусови яйца или топки за ръгби. Бяха сиви и дори леко сребристи, като от триене на шперплата в метал. Имаше и графит, който е съставна част на смазочните масла, а също така и най-обикновен прах от въздуха. Смазката има свойството да привлича мръсотията.
   Приклекнах и плъзнах пръст по следите.
   — Обикновено пушка с такива размери върви в комплект със стойка, чиито крачета са монтирани зад цевта — казах аз. — Заключват се в горно или в долно положение. Като всеки добър стопанин, и той е намазал пантичките с малко грес, избърсал ги е с памучна кърпа, а след това е потъркал с нея и крачетата, за да ги предпази от корозия. Най-вече петичките, които са единствените части на оръжието, имащи контакт с околната среда. Идвал е тук да тренира. Правил го е толкова често и под толкова различни ъгли, че е оставил тези отпечатъци върху шперплата.
   — Шерлок Холмс — отбеляза тя.
   Насочих поглед към дефилето.
   — Да допуснем, че онези скали отсреща образуват нещо като площадка. И че върху нея е поставял мишените си.
   — Какви скали? — попита тя.
   * * *
   Решихме да измерим в крачки разстоянието до купчината скални късове, като се стремяхме да вървим по права линия. Широки и равни крачки. Стараех се дължината на моите да е точно метър, а тя броеше наум, но след като станаха хиляда двеста и петдесет, започна да брои на глас. Първоначално с монотонен шепот, а след това, с нарастването на бройката, все по-високо и по-развълнувано. А когато се изравних с първите сиви скални късове, гласът й отново се превърна в нисък озадачен шепот:
   — Хиляда и триста метра!

   10
   Сивата купчина най-вероятно се бе озовала там в резултат на отдавнашно срутване на скална маса и наистина образуваше нещо като площадка — дебела трийсетина сантиметра и широка метър и нещо в най-равната си част. Но тази площ явно беше достатъчна, за да побере внушителна купчина бирени кутийки и бутилки. Навсякъде се виждаха парченца тенекия и ситно натрошени стъкла. Плюс късчета хартия, явно от разкъсани книжни мишени. Скалата зад площадката беше здраво надупчена от попаденията. В нея се бяха забивали стотици, а може би и хиляди куршуми.
   — Трябва ни кутия или плик — казах аз.
   — Какви по-точно? — попита Кейси Найс.
   — Нещо малко — отвърнах и посочих подножието на надупчената скала. — Колкото да побере шепа прах за газовия хроматограф. Трябва да разберем дали е стреляно с патрони петдесети калибър.
   Тя заопипва джобовете си, после изведнъж спря — колкото да обмисли и отхвърли хрумването си. След известно време осъзна, че няма други възможности, и отново се върна към него. Погледна ме малко смутено.
   — Какво? — попитах аз.
   — Имам флакон с хапчета.
   — Ще свърши работа.
   Тя извади оранжево шишенце с етикет и го изпразни в шепата си. Пъхна хапчетата в джоба си, намести обратно тапата и ми го подхвърли.
   — Благодаря — рекох и се залових за работа.
   Събрах на купчинки прах и песъчинки. Щипвах от тях с палец и показалец, за да ги изсипя в шишенцето. Бавно и внимателно, малко по малко. Нямах идея какво представлявагазовият хроматограф, но бях убеден, че е някаква сложна машинка, която може да работи и с малки количества проби. На нас обаче ни трябваха и оловни фрагменти, затова реших да се подсигуря максимално. Продължих да щипя, докато шишенцето се напълни малко над половината. Сложих му тапата, пъхнах го в джоба си и казах:
   — Окей, а сега да проникнем в къщата.
   Осъществих проникването с няколко здрави ритника по задната врата. Не беше трудно. Въпрос на сила, получена от масата по скоростта на квадрат. Именно тована квадратподсказва, че се залага повече на бързината, отколкото на теглото. Да направиш във фитнеса десет килограма мускулна маса е добре, но далеч по-добре е кракът ти да се движи с 10 процента по-бързо. Тогава ще си 100 процента по-ефективен. Хем ти излиза по-евтино.
   Хората изпитват прекален респект към вратите. Наблюдават ги с притеснение, застават близо до тях и като ги ритнат от такова разстояние, едва-едва ги побутват с подметката си.
   Не и аз. Предпочетохме задната врата, защото изглеждаше доста по-елементарна от предната, що се отнася до дебелината, пантите и ключалката. А и мястото за засилване беше повече. Трябваха ми три големи крачки. Изминах ги спокойно, без драма. Докато приближавах, бедрата ми се задвижиха бързо, а глезените ми още по-бързо. Това изпълваше избраната за удара пета с огромна сила, която щеше да избие ключалката с лекота — сякаш изобщо не е била там.
   Така и стана. Кейси Найс влезе първа. Последвах я в кухнята. Видях плотове и шкафове, метална мивка, хладилник с цвят на авокадо и голяма чугунена печка със заоблени форми. Заприлича ми на автомобил, произведен през петдесетте. Плотовете бяха в миши цвят, а шкафовете — в гаден зеленокафяв.
   Въздухът беше сух и застоял, но не миришеше на готвено. Както се казва, няма лук, няма боклук.
   — Готов ли си? — попита Кейси Найс и направи крачка към коридора.
   — Чакай — спрях я аз.
   Исках да се ослушам, за да доловя слабите вибрации, които издава всяко живо същество. Но не долових нищо. Къщата беше притихнала и празна. И някак помръкнала, вероятно защото бе изоставена за прекалено дълго време.
   — Аз ще проверя дневната, а на теб оставям спалните — казах.
   Тя излезе първа. Коридорът беше облицован с шперплат. Кейси Найс се огледа и пое наляво. Аз се насочих надясно и миг по-късно се озовах в Г-образен хол с трапезария. Добре проектирано помещение с достатъчно пространство, но с твърде много тъмна дървена ламперия. Там, където нямаше тъмно дърво, имаше скучни винилови тапети като в евтин хотел. Мебелировката се състоеше от канапе, отоманка и две кресла. Всичките с кафява дамаска от рипсено кадифе, всичките доста износени. Имаше две масички, но не и телевизор. Никакви вестници и списания, никакви книги. Нямаше телефон. Нито преметнат на облегалката стар пуловер или недопита чаша бира, или угарки в пепелника. Никакви лични вещи. Никакви реални признаци на живот освен едно протрито вдлъбнато място на канапето.
   Гласът на Кейси Найс прозвуча някъде отдалече.
   — Ричър?
   — Да?
   — Трябва да видиш това.
   Гласът й звучеше особено.
   — Какво е то?
   — Трябва да го видиш.
   Тръгнах по посока на гласа й, влязох в една стая и се изправих срещу себе си.

   11
   Беше снимка, разбира се. На лицето ми, черно-бяла. Но увеличена до действителните му размери, най-вероятно в някой офис на „Ксерокс“. Заемаше изцяло повърхността налист А4. Листът беше закрепен на стената с няколко кабърчета. Доколкото можах да преценя, горният му ръб беше на метър и деветдесет и три от пода. Под него бяха закачени и други листове, някои леко застъпващи се и наподобяващи нескопосано подредени плочки за баня: врат, рамене, торс, ръце и крака. Тези части от мен бяха скицирани счерен флумастер, очевидно за да са в тон с фотокопираното ми лице. Насреща се очертаваше фигурата ми в реален ръст — неподвижна, с вдигната глава и здраво стъпили крака в изрисувани до последния детайл обувки, включително връзките.
   Изображението ми беше, общо взето, впечатляващо. Майка ми едва ли би се заблудила, но приликата беше очебийна.
   От гърдите ми стърчеше нож. Там, където би трябвало да е сърцето. Голям кухненски нож с двайсетсантиметрово острие, потънало почти до половината в дъсчената стена.
   — Има и още — обади се Кейси Найс.
   Стоеше в някаква ниша, явно предназначена за легло. Преградната стена беше покрита с листове. Всичките засягащи моя милост. Най-отгоре висеше същата увеличена снимка на лицето ми. Под нея ставаше ясно откъде се е появила — от страницата с биографичната справка в армейското ми досие, където в горния десен ъгъл имаше отпечатък от палеца ми. Надолу следваха още много фотокопирани страници, подредени по определен начин.
   Истарателно подбранипо определен начин.
   Това бяха само провалите ми, най-често взети от моите доклади след различни акции. Страниците, на които давах обяснения за пропуски, недоглеждане и рискове с лош край. Цели трийсет страници за Доминик Кол.
   Моите провали.
   — Коя е била тя? — попита Кейси Найс.
   — Работеше за мен. Изпратих я да арестува един престъпник. Но я хванаха, обезобразиха я и я убиха. Трябваше да отида аз, а не да изпращам нея.
   — Съжалявам.
   — Аз също.
   Тя гледа страниците известно време, после каза:
   — Нямало е как да знаеш.
   — Беше точно на твоята възраст.
   — Боя се, че това не е всичко — промълви тя.
   * * *
   На масата в съседната стая имаше ръчно скована стойка за книжни мишени, която можеше да се постави и върху скална тераса на хиляда и триста метра от дулото на пушката. Похвална инициатива, ако на листовете не бе отпечатан собственият ми лик. Все същата работа. В смисъл, че бяха в естествен размер. На две купчини — едната използвани, другата не. Неизползваните вече ми бяха познати. Сивеещи фотокопия на физиономията ми, изпълваща целия лист. Използваните бяха много по-зле. Повечето изцяло разкъсани. Или от куршум 50-и калибър, или от острите скални отломки, отхвръкнали изотзад, или и от двете. Някои екземпляри бяха почти цели. Един от тях изглеждаше недокоснат с изключение на кръгла дупчица в дясната ми скула, широка около сантиметър. На друг дупчицата беше точно в устата ми. В левия ъгъл, но все пак свидетелстваше за точна стрелба.
   На всичкото отгоре той ставаше по-добър.
   По-надолу в купчината, сред преобладаващите тотално разкъсани мишени, имаше и няколко наистина впечатляващи. Върху три от тях дупката се намираше между очите ми — едната с милиметър вляво, втората с милиметър вдясно, а третата в абсолютния център.
   От разстояние хиляда и триста метра!
   — Колко стара е тази снимка? — попита Кейси Найс.
   — Може би двайсетгодишна — отвърнах.
   — Значи е докопал досието ти, преди да влезе в затвора.
   — Част от провалите ми са от времето, след като го прибраха — поклатих глава аз. — Докопал го е, след като си е излежал присъдата.
   — Изглежда, наистина ти е бил много ядосан.
   — Мислиш ли?
   — Той е в Лондон.
   — Може и да не е — отвърнах. — Защо му е да ходи там, след като ми е толкова ядосан? Защо ще си губи времето в чужбина?
   — По много причини. Първата от тях са парите, защото това, което предстои, е голямо и ще му донесе адски много пари, повярвай ми! Втората е, че не може да те намери. Ти си почти неоткриваем. Може да те търси, докато е жив, но едва ли планира толкова напред.
   — Вероятно си права. В момента обаче няма защо да ме търси, тъй като му дойдох на крака. А шансовете да е тук са три към едно:
   — Ако беше тук, досега да ни е гръмнал десет пъти. Значи го няма.
   — А живее ли изобщо в тази къща? Къде са му личните вещи?
   — Предполагам, че няма такива. Или поне нищо повече от завивка и раница. След като медитира постоянно, значи и живее като будистки монах или източен аскет, или както там се наричат. Взел си е завивката и раницата и ги е занесъл в Париж. А от там — в Лондон.
   Кимнах. В това имаше известна логика. В продължение на петнайсет години Кот не бе притежавал нищо. Значи беше свикнал. Огледах внимателно мишената с дупката в средата на челото.
   — Да вървим — рекох.
   Обратният път до червения пикап ми се стори по-лек, отколкото предполагах. Заради дърветата. Улучването на далечна мишена в гора е геометрически невъзможно. Винагище се намери дърво, което да спре или поне да отклони куршума. Абсолютно винаги.
   Пътят не позволяваше да обърнем, а ние нямахме никакво намерение да се връщаме на заден ход. Затова подкарахме към покритата с чакъл площадка пред къщата, където направихме маневрата. Не забелязахме нищо. Нито по пътеката, нито когато излязохме на шосето. Чрез натискане на разни бутони помолихме джипиеса да ни направлява до летището. Появиха се същите осемдесет километра, но в обратната посока.
   — Извинявам се — казах по едно време аз.
   — За какво? — попита тя.
   — Допуснах грешка относно теб. Реших, че представляваш Държавния департамент и си командирована в ЦРУ, за да трупаш опит. Оттук и съмненията ми в квалификацията ти. Но всъщност е обратното, нали? Ти си агентка на ЦРУ на стаж в Държавния департамент. Пак да трупаш опит. За паспортите, визите и формулярите. Следователно вече не се съмнявам в квалификацията ти.
   — Какво ме издаде?
   — Една-две дреболии. Например ръчната сигнализация, която използват в пехотата. Ти я владееш.
   — Прекарах доста време във Форт Бенинг — кимна тя.
   — Действаше професионално.
   — Шумейкър ти каза, че съм по-твърда, отколкото изглеждам, нали?
   — Реших, че прави опит да оправдае един безумен риск.
   — Между другото, Държавният департамент се занимава с още много неща освен с паспорти и визи. Всякакви неща. Включително и с контрол на операции като тази.
   — Но как? Тя се ръководи от О’Дей и двама служители на ЦРУ — ти и Скаранджело. Държавният департамент няма нищо общо.
   — Аз съм от Държавния департамент. Сам го каза. Временно.
   — А информираш ли своя временен шеф за всичко?
   — Не за всичко.
   — Защо?
   — На този етап така е най-добре. Разбира се, ако се окаже някой от другите трима — англичанинът, руснакът или израелецът, — ще оставим Държавния департамент да обере овациите, но докато не бъдем абсолютно сигурни, този проект ще бъде зад черен параван.
   — Така ли му викате сега?
   — Окей, строго секретен е.
   — Случаят беше водеща новина в медиите. Какво му е строго секретното?
   — Утре това ще е вчерашна новина. Французите ще арестуват някого и нещата ще се успокоят.
   — Кого ще арестуват?
   — Ще намерят изкупителна жертва. Някой, който е съгласен да играе ролята на опасен терорист за две-три седмици. Срещу съответните услуги. Предполагам, че в момента правят кастинг за ролята. Което ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.
   — Хиляда и триста метра — въздъхнах аз. — Това е, което има значение. А не кой е стрелял. Охранителният периметър трябва да е поне на километър и половина от мястото на срещата.
   — Те биха могли да се скрият и в дупки в земята. Което рано или късно ще направят. Но дотогава ние предпочитаме проактивен подход. Трябва да арестуваме Кот. Не бива да се окажем единствените, които са изпуснали от погледа си своя човек.
   — А как се справят другите?
   — Чу какво каза О’Дей сутринта. Имат имена, снимки и досиета.
   — И това е всичко?
   — Разполагат с толкова, колкото и ние. Всички сме в еднакво положение.
   Пристигнахме на летището, върнахме пикапа и тръгнахме пеша към телена врата в ограда от телена мрежа. Там ни чакаше количка за голф, която ни отведе до самолета. Двачаса по-късно вече бяхме в Поуп Фийлд, където разбрахме, че не всички сме в еднакво положение.

   12
   Вече не бяхме в еднакво положение, защото израелците бяха открили своя човек. Господин Розан бил на почивка. На Червено море. Пропуснали заминаването му. Но сега той си бил вкъщи. Проверили версията му. От доста барове и ресторанти я потвърдили. Имаше желязно алиби. Розан не беше ходил в Париж. Отпадаше от списъка.
   — Това прави задачата ни още по-спешна — обяви О’Дей.
   Освен по сутрешните той си падаше и по следобедните заседания. Отново бяхме в стаята на втория етаж със събраните в средата маси. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело бяха там преди нас. Ние с Кейси Найс се появихме веднага след кацането. Ушите ни още пищяха от реактивните двигатели. Докладвахме какво сме открили в Арканзас, предадохме прахта и песъчинките — вече в пликче за веществени доказателства, а не в шишенце от хапчета. Шумейкър беше разочарован, че никой не ни е засякъл. Беше се надявал, че номерът със стръвта ще проработи. След което О’Дей обяви, че вниманието на Кот към моята особа е напълно разбираемо.
   — Искам да знам как ми е намерил досието — казах аз.
   — Вероятно с помощта на приятел в администрацията — отвърна той. — Става въпрос за рутинна папка в един рутинен склад за архиви в Мисури.
   — Той няма приятели в администрацията. Нямаше такива дори в отряда си. Никой от тях не излъга, за да го прикрие.
   — В такъв случай просто я е купил.
   — С какво? Току-що е излязъл от „Левънуърт“. След което отива в задния си двор и си купува поне хиляда патрона петдесети калибър. Те струват по пет долара парчето. Дори в Арканзас. Откъде е имал толкова пари?
   — Ще проверим.
   — Как? Не сте подготвени за подобно нещо. Стига с тия глупости за националната сигурност. Нужно е полицейско разследване. Той има тренировъчно стрелбище, дълго хиляда и триста метра, и купища патрони за ефективна стрелба на такова разстояние. Случайно съвпадение ли е това? Или онази парижка тераса е била избрана преди много време? За нея ли е тренирал? Ако да, това означава заговор отпреди година. Трябва ни информация. Като за начало, кой е собственик на апартамента в Париж?
   — За полицай ли се кандидатираш?
   — Нали бях стръв?
   — Можеш да бъдеш и двете.
   — Никога за нищо не се кандидатирам. Основно правило на боеца.
   — А може би трябва. Няма да ти е спокойно след това, което си видял.
   — На този свят има поне още една дузина хора, които ми имат зъб. Защо трябва да ми пука? Никой от тях не може да ме открие.
   — Но ние те открихме.
   — Това е различно. Нима допускаш, че бих отговорил на обява, пусната от Кот?
   — Значи ще го оставиш на свобода?
   Отново добрият стар Сократ.
   — Има си органи, които следят спазва ли условията на пробацията.
   — Ти си в отлична форма за годините си, Ричър — рече с лека въздишка той. — Без съмнение това се дължи на начина на живот, който си избрал и който ти дава добри възможности да тренираш. Най-вече ходене, предполагам. Специалистите твърдят, че то е много полезно. Част от привлекателността на същия този живот, нали? Безкрайни пътища,слънчеви дни, далечни хоризонти. Нищо общо с градския шум и блъсканица, с наркоманите на всяка крачка. Ти обичаш ходенето. Радваш се на свободата.
   — Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.
   — Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.
   Джоун Скаранджело впи поглед в мен, сякаш ме предизвикваше да възразя.
   — Особено снайперист, който е толкова откачен, че петнайсет години тренира йога, а после те рисува на стената на спалнята си — добави О’Дей.
   Не отговорих.
   — За полицейско разследване ли настояваш? — попита той.
   — Оставил е пикапа си вкъщи. Значи е имал друг транспорт. Не е било такси, защото в къщата му няма телефон, а мобилните нямат покритие. Било е уговорено предварително, като всичко останало. А това означава хора, които са идвали и са си отивали по онзи път в продължение на месеци. Все някой трябва да е забелязал нещо.
   — Но съседът не е.
   — Каза така, защото му е било платено. И са го инструктирали.
   — Мислиш ли?
   Кимнах.
   — Нямаше как да не признае, че познава Кот. Обратното би било твърде странно дори за Арканзас. Но са го предупредили да не обелва нито дума за пристигащите и заминаващите. Смени темата в момента, в който го попитах дали не е забелязал наоколо чужденци. Започна да обижда морските пехотинци и да прави гадни намеци на госпожица Найс.
   О’Дей се обърна към Кейси Найс и попита:
   — Наистина ли?
   — Успях да се справя — отвърна тя.
   — Какво по-точно каза за морските пехотинци?
   — Фукливи търсачи на слава с лъскави лодки.
   — Във флота ли е служил?
   — Не, във ВВС.
   О’Дей кимна разбиращо и отново се обърна към мен.
   — Заключения?
   — Съседът крие цяла торба пари в гардероба си.
   — Небелязани.
   — Може би. Но знае кой му ги е дал. Друга част от тези пари са влезли в касата на някой магазин за боеприпаси. Собственикът със сигурност помни на кого е продал хиляда патрона петдесети калибър. Това си е сериозна поръчка.
   — Може да е пазарувал от различни търговци.
   — Точно така. И да е използвал различни хора за покупките. Колкото повече хора са участвали, толкова повече следи ще оставят. Полетите от и за Литъл Рок и Тексаркана, фирмите за коли под наем, местните бензиностанции, може би глобите за превишена скорост и забранено паркиране, видеозаписите на мобилните полицейски камери, местните ресторанти и мотели… Всички тези неща и места трябва да бъдат проверени. Плюс какво знае съседът.
   О’Дей започна да отваря и затваря уста, сякаш репетираше различни отговори. Но в крайна сметка се задоволи с едно „окей“.
   — ФБР ще свърши тази работа.
   — Нали уж ставаше въпрос за секретен проект?
   — Разделяй и владей! — обяви О’Дей. — Ще им раздадем по една малка порция. Важното е да нямат поглед върху общата картина.
   — В такъв случай препоръчвам да започнат веднага.
   — Няма как да стане преди утре — отвърна той и си отбеляза нещо на лист хартия. — Засега руснаците не са стигнали доникъде. Другарят Дацев се е изпарил яко дим. Британците подозират, че тяхното момче Карсън пътува с наскоро издаден фалшив паспорт. По тази причина търсят хора с нови паспорти, които са ходили до Париж в посоченияотрязък от време. С влак, самолет, автомобил или кораб. Списъкът им съдържа почти хиляда имена.
   — Къде е бил засечен за последен път Карсън?
   — В дома си преди месец. При рутинен обход на патрул от Специалния отдел.
   — А Дацев?
   — Същата работа, но в Москва, пак преди месец. Разликата е, че никой от тях не е бил проследен до стрелбище с обхват от хиляда и триста метра. Имам лошото предчувствие, че облакът надвисва над нашите глави.
   — Карсън и Дацев може да са тренирали в чужбина. На тях не им е било нужно толкова време, колкото на Кот. Той е трябвало да наваксва. Може би на даден етап са ги събрали заедно. На нещо като кастинг преди парижката репетиция. И може би най-добре представилият се е получил поръчката.
   — И още куп „може би“ — въздъхна О’Дей.
   — Имаме ли снимки?
   Той отвори червената папка пред себе си и извади четири снимки анфас, всичките цветни. Побутна встрани едната от тях. Къдрокос мъж със силен загар и простодушна усмивка. Явно Розан, израелецът, който вече беше извън подозрение. О’Дей плъзна към мен останалите три снимки. Първата беше на около петдесетгодишен мъж с бръсната глава, безизразно лице и леко дръпнати тъмни очи. Вероятно имаше малко монголска кръв във вените.
   — Фьодор Дацев — обяви О’Дей. — Петдесет и две годишен, роден в Сибир.
   Следващата снимка беше на човек, който на ранна възраст трябва да е бил доста светъл, но чието лице днес беше загоряло и обветрено. Къса кестенява коса, бдителен поглед, счупен нос и лека усмивка, която би могла да мине както за иронична, така и за заплашителна.
   — Уилям Карсън — каза О’Дей. — Роден в Лондон, на четирийсет и осем години.
   Последният беше Джон Кот. С възрастта някои хора наедряват и подпухват — като Шумейкър например. За разлика от него Кот се беше смалил и бе останал само мускули и жили. Чешките му скули бяха още по-изхвръкнали, а тънките му стиснати устни бяха като равна черта на лицето му. Единствено очите му изглеждаха по-големи. Те се взираха гневно в мен.
   — Снимката е правена при излизането му от затвора — поясни О’Дей. — Най-скорошната, с която разполагаме.
   Доста противно трио. Сложих снимките една върху друга и ги плъзнах обратно.
   — Докъде стигнаха британците със своя ров? — попитах.
   — Няма да отцепват района в радиус от километър и половина — отвърна Скаранджело. — Знаете колко гъстонаселена е Англия. Все едно да евакуират Манхатън. Просто няма как да се случи.
   — Добре, а сега какво?
   — Заминаваш за Париж — обяви О’Дей.
   — Кога?
   — Още сега.
   — Като стръв или като ченге?
   — И двете. Но за нас най-важното е да огледаш местопрестъплението. И да потърсиш някакви пропуски.
   — Защо ще ми показват каквото и да било? Аз съм никой.
   — Името ти ще бъде достатъчно. Вече проведох разговори. Ще ти покажат всичко, което биха показали и на мен. Такава е властта на О’Дей. Особено сега.
   Не казах нищо.
   — Доколкото ми е известно, ти говориш френски, нали?
   — Да.
   — А руски?
   — Защо?
   — Британците и руснаците също изпращат свои хора. Ще се срещнеш с тях. Измъкни каквото можеш, но не им давай никаква информация.
   — Сигурно и те ще получат същите инструкции.
   — Ще се нуждаем и от присъствието на ЦРУ — добави О’Дей и Кейси Найс се наведе напред в стола си.
   — Аз ще отида — каза Джоун Скаранджело.

   13
   Отпуснаха ни същия самолет, но с друг екипаж. Две нови момчета в пилотската кабина и една стюардеса, всички с гащеризони в защитен цвят. Аз се озовах на борда веднага след душа с новите си дрехи, купени в Арканзас. Скаранджело се появи пет минути по-късно, също взела душ и облечена в друг черен костюм. Освен дамската си чанта носеше и куфарче. Полетът щеше да продължи цяла нощ, седем часа във въздуха и смяна на шест часови зони. Трябваше да кацнем в Париж в девет сутринта френско време. Креслото, на което обикновено седях, беше със спусната облегалка и приближено към отсрещното, също разгънато, така че се образуваше легло. По този начин бяха аранжирани и двете кресла от другата страна. Имаше чаршафи, възглавници и одеяла. Две дълги и тесни легла, разделени от пътеката. За мен това беше окей, но Скаранджело май не остана доволна. Мисля, че щеше да се зарадва на малко повече лично пространство, подобаващо на възрастта и ранга й.
   Отначало ни настаниха на две кресла в нормално положение с масичка между тях. Само за излитането. Но ние останахме там, тъй като стюардесата обяви, че ще сервира вечерята. Храната не беше на нивото на обстановката. Не се оказа кулинарният еквивалент на кремавата кожена тапицерия и ореховия фурнир. Но не беше приготвена и в армейската кухня. Състоеше се от най-тривиални бъргъри в картонени кутии, претоплени в микровълновата печка на борда, вероятно купени в последния момент от някой павилион около входа на базата. Може би съседен на „Дънкин Донътс“.
   Ометох своята порция, а и половината от тази на Скаранджело, която я остави недоядена. Тя беше загрижена как да се приготви за лягане, без да се почувства неловко. Оглеждаше салона и лампите и преценяваше в кой ъгъл може да се преоблече, без да я виждам.
   — Ще си легна пръв — предложих решението аз.
   Тоалетната беше в дъното на салона, непосредствено преди багажното отделение, в което бяха прибрали куфара й. Отскочих до там да измия зъбите си, а след това се върнах и си избрах леглото в дясната част. Събух обувките и чорапите си, тъй като така спях по-добре, легнах върху одеялото и се обърнах с гръб към пътеката.
   Скаранджело разбра намека и започна да се съблича. Долових шумоленето на найлон и вълна, а после на памучна материя. Чух я как се пъхна под одеялото, след което издаде тих звук, нещо средно между хъмкане и покашляне, който приех като:Окей, благодаря, оправих се.Обърнах се по гръб и се загледах в тавана.
   — Винаги ли спиш върху завивките? — попита тя.
   — Когато е топло — отвърнах.
   — С дрехите?
   — В ситуация като тази нямам друг избор.
   — Защото нямаш пижама. Нито пък дом, багаж, лични вещи. Споменаха го на брифинга.
   — Кейси Найс вече ми каза — отвърнах аз и отново се обърнах към стената, нагласявайки се по-удобно.
   Нещо обаче ми убиваше, някакъв предмет в джоба ми. Не беше четката за зъби, която държах в другия си джоб. Надигнах се и проверих.
   Шишенцето от хапчетата на Кейси Найс. Извадих го и напрегнах поглед, за да прочета надписа на етикета. Ей така, от любопитство. Очаквах някакво лекарство против сенна хрема, взето заради пролетния полен в горите на Арканзас, или пък болкоуспокоително в случай на мускулна треска. Но на етикета пишеше „Ксанакс“ — наименование, което познавах и което нямаше нищо общо с алергиите или болката. „Ксанакс“ се вземаше срещу стрес или безпокойство. А също така и срещу депресия или пристъпи на паника. Голяма разфасовка, отпускана само срещу рецепта.
   Но таблетките не бяха предписани на Кейси Найс. Името върху етикета беше друго, на мъж. Антонио Луна.
   — Какво мислиш за нашата госпожица Найс? — подхвърли Скаранджело.
   — Симпатична и мила е.
   — Не е ли твърде мила?
   — Това притеснява ли те?
   — Евентуално.
   — В Арканзас се справи чудесно. Съседът не успя да я засегне.
   — А как би реагирала, ако ти не беше там?
   — Вероятно по подобен начин. С различна динамика, но със същия резултат.
   — Добре е да го знам.
   — Твое протеже ли е?
   — За пръв път я виждам. Не съм сигурна, че бих избрала точно нея. Но само тя беше на разположение от Държавния департамент.
   — Световните лидери непрекъснато рискуват някой да ги гръмне — рекох. — Това е цената на работата им. Но в днешно време охраната е по-добра от всякога. Не разбирам защо е тази паника.
   — На брифинга беше подчертано, че си много добър математик.
   — Брифингът ви е бил неточен. Останал съм на нивото на аритметиката от училище.
   — Каква е площта на кръг с радиус хиляда и триста метра?
   Усмихнах се в здрача. Пи по ер на квадрат.
   — Над пет квадратни километра.
   — А средната гъстота на населението в големите западноевропейски градове?
   Това не беше нито висша математика, нито аритметика, а обща култура.
   — Петнайсет хиляди на квадратен километър?
   — Изостанал си. В момента е около деветнайсет, плюс-минус. Някои части на Лондон и Париж достигат двайсет и пет хиляди. Което предполага, че трябва да проверят десетки хиляди покриви и прозорци, плюс самоличността на повече от сто хиляди души. А това на практика е невъзможно. В момента един талантлив стрелец с далекобойна пушкав ръце е най-лошият им кошмар.
   — Забравяш блиндираните панели.
   Скаранджело кимна в мрака. Чух помръдването на главата й върху възглавницата.
   — Те ще покриват фланговете, но не и предната и задната част — обади се тя. — Политиците не ги обичат. С тях изглеждат уплашени, каквито всъщност са. Но не им е приятно хората да го разберат.
   Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.
   — Знаел ли е някой, че стъклото ще издържи?
   — Производителят, който е бил убеден в това. За разлика от някои експерти, които са имали съмнения.
   Мой ред да кимна в мрака. И аз бих се съмнявал. Петдесети калибър има огромна пробивна сила. Произведен е за картечници „Браунинг“, които повалят цели дървета.
   — Лека нощ — рекох.
   — Дано да е лека — отвърна Скаранджело.
   Кацнахме на „Льо Бурже“ в свежата слънчева пролетна сутрин. Според стюардесата това било най-голямото летище за частни полети в света. Самолетът напусна пистата и започна да рулира към две черни коли, паркирани далече от всичко останало. Ситроени, помислих си аз. Не съвсем лимузини, но все пак дълги, ниски и лъскави. До тях стояха петима мъже. Всичките леко наведени срещу вятъра и намръщени от силния шум. Двама от тях очевидно бяха шофьорите, другите двама бяха униформени жандармеристи, а последният беше сивокос, представителен, с хубав костюм. Самолетът измина още няколко метра и спря. Двигателите заглъхнаха. Петимата изпънаха рамене и пристъпиха крачка напред. Докато стюардесата се бореше с вратата, Скаранджело се обърна и ми подаде мобилен телефон.
   — Звънни, ако ти потрябвам.
   — На какъв номер?
   — Онзи, който е записан вътре.
   — На различни места ли отиваме?
   — Естествено — отвърна тя. — Ти отиваш да огледаш местопрестъплението, а аз — в ГДВС.
   Кимнах. Главната дирекция за външна сигурност. Ни повече, ни по-малко. Сериозна работа. Френският вариант на ЦРУ. Вероятно визита на добра воля от страна на Скаранджело, комбинирана с обмен на строго секретна информация. Или некомбинирана.
   — Освен това аз съм стръв и по-добре да не си наблизо, а? — казах.
   — Това не е съществено.
   — Кейси Найс дойде с мен в Арканзас.
   — Но стоеше на два метра дистанция.
   Кимнах и казах:
   — Нещо доста трудно за постигане при влизане в апартаменти.
   — Той е в Лондон — отсече Скаранджело. — Независимо кой от тримата.
   През отворената врата нахлу свеж въздух, примесен с лекия аромат на авиационно гориво. Стюардесата се отдръпна да направи място на Скаранджело, която стъпи на стълбичката и застина, превъплътила се за миг във важна особа, пристигнала на официално посещение. Изчаках я да слезе и поех след нея. Сивокосият с костюма тръгна да я посрещне. Явно се познаваха. Може би беше колегата й от френска страна със същия ранг. А може би в миналото бяха работили заедно. Качиха се едновременно на задната седалка на първия ситроен. Шофьорът зае мястото си и колата потегли. После двамата жандармеристи се изправиха до стълбичката и ме погледнаха. Любезно и с очакване. Измъкнах чисто новия си паспорт и им го подадох. Единият го отвори, а колегата му протегна врат. Погледнаха напечатаното име и снимката, а после лицето ми, след което жандармеристът ми подаде паспорта с две ръце, сякаш ми поднасяше официален подарък. Никой от двамата не ми се поклони и не тропна с токове, но ако някой ни гледаше отстрани, щеше да остане с подобно впечатление. Такава беше властта на О’Дей.
   Шофьорът ми отвори вратата на задната седалка на втория ситроен. Минахме през няколко телени порти, после покрай голям терминал и излязохме на пътя.
   „Льо Бурже“ не е далече от центъра на Париж, но същата магистрала води и до гигантското гражданско летище „Шарл дьо Гол“, така че трафикът беше много натоварен. В нашата посока пъплеше плътна колона от частни коли и таксита. Повечето шофьори на таксита приличаха на виетнамци, много от тях бяха жени. Някои возеха само по един човек, други бяха пълни с радостно възбудени пътници и посрещачи, натъпкани като сардели. На електронните табели над пътните платна се появи надпис:Attention aux vents en rafales.Предупреждаваха ни за внезапни силни повеи, но аз си спомних точното значение наrafalesедва когато обърнах внимание как колите пред нас се клатят под напора на вятъра, а знамената по околните сгради плющят бясно.
   — Имате ли нужда от нещо, сър? — попита шофьорът ми.
   В екзистенциален смисъл въпросът беше много обширен, но в момента аз нямах непосредствени нужди и само кимнах, щом срещнах погледа му в огледалото. Е, бях гладен и ми се пиеше кафе, но предполагах, че тези проблеми съвсем скоро ще се решат от само себе си. По всяка вероятност самолетът с хората от Лондон щеше да кацне малко по-късно сутринта, а след него и този от Москва. Парижките ченгета едва ли бяха планирали три отделни визити на местопрестъплението, от което следваше, че всички ще се изтърсим накуп. Значи щях да имам време за една стабилна закуска, преди да се появят руснакът и британецът. Сигурно щяха да ме закарат да ги изчакам в някой хотел — нещо подходящо за бюджета на полицията, — а около него не можеше да няма хубави бистра. Според мен Париж е страхотен град и с нетърпение очаквах предстоящия ден.
   И той настъпи.

   14
   Прекосихме „Периферик“, околовръстната магистрала, която опасва огромния жив музей със зелени улици, импозантни сгради и красиви парапети от ковано желязо. Излязохме на улица „Фландър“ и продължихме между Северната и Източната гара. След поредица завои вляво и вдясно спряхме пред зелена врата на тясна уличка с табела „Монсини“. Прецених, че се намираме някъде по средата между Лувъра и Операта. На зелената врата беше изписаноPension Pelletier.С една дума, нещо средно между общежитие и скромен хотел. Подходящо за бюджета на полицейското управление.
   — Очакват ви, мосю — обяви шофьорът.
   Казах „мерси“, отворих вратата и стъпих на тротоара. Слънцето беше бледо, а въздухът не беше нито топъл, нито студен. Колата потегли. Временно пренебрегнах зелената врата и тръгнах обратно по уличката. Право пред мен се виждаше друга тясна улица, която се вливаше в „Монсини“ под остър ъгъл, така че се образуваха няколко квадратни метра допълнителна тротоарна площ. Подобно на всички такива микроскопични площадчета в Париж, и това беше колонизирано от някакво кафене, разположило масичките си под сгъваеми чадъри. И подобно на всички кафенета в този час на деня, това също беше на една трета пълно с клиенти, повечето абсолютно неподвижни зад вестниците си. Пред тях имаше празни чаши и чинийки с трохички от кроасани. Седнах на една свободна маса, пред която миг по-късно застана възрастен сервитьор с бяла риза, черна папийонка и дълга бяла престилка. Поръчах си голямо кафе,крок мадам,тоест препечен сандвич с шунка, сирене и пържено яйце отгоре, плюс два кроасана с черен шоколад.
   Някакъв клиент през две маси от мен беше разгърнал широко вестника си. Това ми позволи да видя водещото заглавие, от което личеше, че паниката около опита за убийство на президента е преминала. Точно както беше прогнозирала Кейси Найс:утре това ще бъде вчерашна новина.Извършителят е задържан под стража, проблемът е решен, следователно светът може да диша спокойно. Намирах се твърде далече, за да прочета по-ситния шрифт, но бях убеден, че в материала става въпрос за самотен фанатик със странно северно-африканско име, аматьор, откачалка без никакви контакти. Тоест място за тревога няма.Това ще ни даде достатъчно време и пространство за действие.
   Изядох закуската и изпих кафето и все поглеждах към дъното на уличката. От поривите на вятъра чадърът над масата ми внезапно се издуваше и после пак увисваше. Наоколо имаше много минувачи. Едни отиваха на работа или излизаха от близката пекарна с франзели в ръце, други разхождаха малки кученца, трети разнасяха поща или дребни пратки. Сервитьорът разчисти масата и ми донесе още кафе. После един друг черен ситроен се появи по уличката и спря пред зелената врата. Пътникът на задната седалка се забави за миг, очевидно за да изслуша репликата „Очакват ви, мосю“, после слезе и се изправи неподвижно на тротоара. Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, гладко избръснат, с къса и старателно сресана прошарена коса. Носеше шалче около врата, бежов шлифер „Бърбъри“ и панталон от мека сива материя, вероятно от Савил Роу. Беше с излъскани до блясък английски обувки в кестенов цвят.
   Това трябва да е руснакът, рекох си аз. Никой британски оперативен агент не би се облякъл по този начин, освен ако не се пробва за роля в някой филм с Джеймс Бонд. А зарадост на апаратчиците съвременна Москва беше пълна с магазини за луксозни стоки. Колата му включи на заден и изчезна. Той остана миг-два пред зелената врата, а после също като мен й обърна гръб и се насочи към кафенето. Огледа клиентите бързо, но внимателно. Заключенията му очевидно бяха правилни, защото се насочи право към мен.
   — Вие ли сте американецът?
   Въпросът беше зададен на английски.
   Кимнах и казах:
   — Очаквах, че британецът ще се появи преди вас.
   — Аз пък не — мрачно отвърна той. — Кой е луд да тръгне посред нощ като мен! — Протегна ми ръка и се представи: — Евгений Хенкин. Радвам се да ви видя, сър. Може да ме наричате Юджийн. Това е английският еквивалент на името ми. Или за по-кратко Джийн, ако ви харесва повече.
   — Джак Ричър — отвърнах аз и стиснах ръката му.
   Той се настани на стола вляво.
   — Е, какво мислите за тая гадост?
   Дикцията му беше добра, а акцентът неутрален. Нито английски, нито американски. По-скоро някакъв международен микс, който новият ми познат владееше перфектно.
   — Мисля, че някой от нас има сериозен проблем — отвърнах. — Вие, аз или британецът.
   — От ЦРУ ли сте?
   — Бивш военен — казах аз. — Преди време арестувах нашия човек. А вие? ФСБ или СВР?
   — СВР — отвърна той. Службата за външно разузнаване. Като ЦРУ, френското ГДВС или МИ6. — Но в общи линии всички сме КГБ — добави новият ми познат. — Старо вино в нови бутилки.
   — Познавате ли Дацев?
   — Може да се каже.
   — Колко добре?
   — Бях му водещ офицер.
   — В КГБ? — вдигнах вежди аз. — Казаха ми, че е служил в съветската армия, а после и в руската.
   — Формално, да. От там е получавал заплатата си. Когато изобщо я е получавал. Но човек, който стреля толкова добре? По-разумно е да се използва другаде.
   — За какво по-точно?
   — Да убива онези, които искахме да умрат.
   — Но вече не?
   — Обичате ли футбола? — попита Хенкин.
   — Не особено — признах аз.
   — Най-добрите играчи получават най-атрактивните оферти. Днес са бедняци в някое затънтено село, но утре могат да стана милионери в Барселона, Мадрид, Лондон или Манчестър.
   — И Дацев е получил такава оферта?
   — Твърдеше, че били не една и две. Ядоса ми се, че не му предлагам нещо близко до тях.
   — А колко е добър?
   — Невероятен е.
   — Пада ли си по петдесети калибър?
   — Зависи от случая. На тази дистанция — сигурно.
   Замълчах.
   — Но не мисля, че е той — добави Хенкин.
   — Защо?
   — Никога не би приел да участва в репетиция. В някакво пробно шоу. Той няма нужда да се доказва.
   — А кой е според вас?
   — Вашият човек. Той има какво да доказва. Лежал е в затвора цели петнайсет години.
   Зазвъня телефон. Изчаках Хенкин да бръкне в джоба си, но той не помръдна. Едва тогава осъзнах, че звъненето идва от собствения ми джоб. Телефонът на Скаранджело. Измъкнах го и погледнах дисплея, върху който пишеше „блокиран номер“. Натиснах зеленото копче.
   — Да?
   Беше Скаранджело.
   — Сам ли си? — попита тя.
   — Не.
   — Могат ли да ни чуят?
   — Сигурно. Все пак са цели три правителства.
   — Не и от този телефон — отсече тя. — Няма от какво да се притесняваш.
   — Какво мога да направя за теб?
   — Току-що ми се обади О’Дей. В момента изследват на хроматограф пробите, които донесе от Арканзас.
   — И?
   — Патроните не са същите. Не са бронебойни. За спортна стрелба са, дебалансирани.
   — Произведени в Америка?
   — За съжаление.
   — Такива струват по шест долара парчето. О’Дей провери ли откъде идват парите?
   — ФБР действа по въпроса. Но като цяло новината е добра, нали?
   — Можеше да бъде и по-лоша — отвърнах аз, прекъснах разговора и прибрах телефона в джоба си.
   — Кое нещо, произведено в Америка, струва шест долара? — попита Хенкин.
   — Това ми звучи като началото на някакъв виц — промърморих аз.
   — И какъв е краят му?
   Не отговорих.
   В това време възрастният сервитьор се приближи и Хенкин си поръча кафе и маслени кроасани с конфитюр от праскови. На добър френски, но отново с неутрален акцент. Изчака отдалечаването на сервитьора и попита:
   — Как е генерал О’Дей?
   — Познавате ли го?
   — Не лично. Но знам всичко за него, защото го изучавахме. В буквалния смисъл на думата, в класната стая. Той беше модел за подражание в школата на КГБ.
   — Не съм изненадан — рекох. — Добре е. Изобщо не е мръднал.
   — Радвам се на завръщането му. Вероятно и вие.
   — Че той напускал ли е?
   Хенкин направи физиономия, която не означаваше нито да, нито не.
   — Бяхме наясно, че звездата му залязва — добави той. — Периодите на относителна стабилност са смърт за един стар боен кон. Но когато се случи нещо като това, което ни е събрало тук, се сещат за него. И кризите си имат хубава страна.
   После зад сновящите пешеходци изплува още един черен ситроен. Шофьор отпред, пътник отзад. Той също спря пред зелената врата, където се забави за миг.Очакват ви, мосю.Пътникът слезе. Як мъж, някъде между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице. Беше облечен с джинси, пуловер и късо брезентово яке. С бежови ботуши от набук, може би пустинен модел на британската армия. Колата потегли. Мъжът погледна зелената врата само веднъж, после й обърна гръб и се озърна в двете посоки. След което се насочи право към нас.
   — Ричър и Хенкин, нали?
   — Добре сте информиран — отвърна Хенкин. — След като знаете дори имената ни…
   — Правим каквото можем — отвърна с напевен уелски акцент мъжът и протегна ръка. — Приятно ми е, Бенет. Няма смисъл да питате за малкото ми име, защото е невъзможно да го произнесете.
   — И все пак?
   Той издаде някакви хриптящи звуци, като миньор с болни дробове.
   — Добре, нека бъде Бенет — казах. — От МИ6 ли сте?
   — Мога да бъда, стига да искате. Те ми платиха билета. Иначе съм доста подвижен, защото нещата са променливи.
   — Познавате ли Карсън?
   — Срещали сме се много пъти.
   — Къде?
   — Тук-там. Както вече споменах, доста съм подвижен.
   — Мислите ли, че е той?
   — Не.
   — Защо?
   — Защото французинът е останал жив. Според мен това е работа на вашия човек.
   След тези думи Бенет се настани на стола вдясно от мен, с лице към Хенкин, който ми беше отляво. Възрастният сервитьор се появи с кроасаните на Хенкин. Бенет си поръча същите, а аз поисках още кафе. Старецът изглеждаше щастлив, тъй като сметката нарастваше. Надявах се, че някой от двамата има евро, тъй като аз нямах.
   — Запознат ли сте с подготовката на срещата на Г-8? — попита Хенкин, наблюдавайки Бенет през масата.
   Бенет кимна.
   — Вземат се достатъчно предпазни мерки според общоприетите стандарти. Но ако Кот не бъде заловен, не съм сигурен дали е безопасно.
   — Може и да не е Кот — обадих се аз. — Затова трябва да държим очите и ушите си отворени. В случая предубежденията са най-големият ни враг.
   — Очите и ушите ми са толкова отворени, че мозъкът ми всеки момент ще изтече — отвърна Бенет. — Но въпреки това мисля, че не е Карсън. Може да се окаже Дацев…
   — Ако е така, значи онази стрелба не е била репетиция и сега само си губим времето — отсече Хенкин. — Дацев е твърде арогантен, за да доказва качествата си пред когото и да било. Ако е стрелял той, значи е ставало дума за един удар и толкова. Не е улучил франсето заради здравината на предпазното стъкло. Значи пак си губим времето,защото следата отдавна е изстинала.
   Сервитьорът се върна с кафето и закуската на Бенет, а пред мен сложи трета голяма чаша. Отсреща се появи миниван в цветовете на градската жандармерия, който спря пред зелената врата. От него слезе мъж със синя униформа и фуражка, който почука и зачака. Минута по-късно му отвори жена в домашно облекло и между тях се проведе кратъки объркан разговор. „Идвам за тримата чужденци“, каза вероятно жандармеристът, на което жената вероятно отговори: „Още не са се настанили“. Униформеният отстъпи крачка назад и се озърна в двете посоки. Бутна фуражката си към тила и се почеса по главата, след което ни огледа бавно като на забавен каданс. Благодари на жената и тръгна към кафенето. Видях как отхвърли колебанията дали сме, или не сме неговите хора и реши да се пробва директно. Изправи се пред масата ни и обяви на френски:
   — Най-напред трябва да се отбием в участъка.
   Грубоватият парижки говор на простолюдието — еквивалент на бруклинското наречие в Ню Йорк или на лондонското кокни. Но в него нямаше чар, защото изстреля думите намусено и през зъби, сякаш раменете му бяха притиснати от тежестта на несправедливия свят.
   — Казва, че първо трябва идем в полицията — преведе Бенет.
   — Разбрах — отвърна Хенкин.
   Аз си замълчах.
   В крайна сметка Хенкин плати за всички ни с чисто нови евробанкноти, които може би бяха истински, а може би не. Изправихме се едновременно, изтупахме дрехите си от трохите и последвахме ченгето към минивана. Слънцето вече беше доста по-високо в небето, синьо като яйце на дрозд. Топлината му бе загряла раменете ми, но поредният порив на вятъра я издуха. Скъпият шлифер на Хенкин се уви около коленете му, ала миг по-късно вятърът утихна и топлината ни придружи чак до дебелата сянка на уличката.
   Качихме се в минивана. Бенет пръв, следван от Хенкин, и накрая моя милост. Обзе ме странна лекота. Почувствах се като войник на пост, който очаква края на дежурствотоси и в главата му се въртят съблазнителните картини на бар или клуб с хубави жени.

   15
   Полицейският участък, в който ни откараха, не беше истински полицейски участък. Нямаше нищо общо с мястото, където почтените граждани ходят да се оплакват за изчезнала котка или откраднат портфейл. Приличаше по-скоро на разузнавателен бункер с анонимна сива врата в дълга редица държавни учреждения. Намираше се на Левия бряг, непосредствено до Националното събрание — Капитолия на Франция, така да се каже. Зад сивата врата започваше стръмно стълбище, по което слязохме два етажа по-надолу.Озовахме се в подземен лабиринт от стаи с ниски тавани, боядисани в сиво и застлани със сив линолеум. Обект на ГДВС, отгатнах аз с надеждата, че спестените от обзавеждане пари се харчат за смислени неща.
   Въведоха ни в нещо като заседателна зала без столове.
   Върху дълга маса бяха подредени дванайсет лаптопа, отворени под един и същ ъгъл и показващи едно и също нещо на екраните си — анимирани скрийнсейвъри наPolice Nationale.Някакви топчета прекосяваха бавно екраните, блъскаха се във всичките им ръбове и отскачаха. Като в онези автомати с жетони от детството ми, на които играех пинг-понг. Зад нас се появи дребна жена на четирийсет и пет-шест, с мека тъмна коса и умни черни очи. При други обстоятелства може би щях да я покани на вечеря. Но изобщо не бях удостоен с поглед.
   — Досиетата ни вече са дигитални — обяви тя, без да се обръща конкретно към никого. — Започнете отляво надясно и скоро ще научите всичко, което ние знаем.
   Последвахме съвета й и се струпахме пред първия екран. Хенкин почука тъчпада с идеален нокът. Може би ходеше на маникюр. Скрийнсейвърът изчезна и на негово място сепояви видеозапис. Реших, че е репортаж на живо на някоя голяма телевизия. Президентът държеше реч, застанал пред някакви широки мраморни стъпала. Зад него се развяваха френски знамена. Блиндираните панели почти не се виждаха. Микрофоните му представляваха няколко малки черни пъпчици на края на извити стъбла, поникнали от катедрата пред него. По качеството на звука си личеше, че са насочени директно към гърдите, гърлото и устата му и не предават страничните шумове. Но микрофоните на телевизионния екип ги улавяха — приглушената глъчка на тълпата и тътена на уличното движение. Самата реч беше наситена с клишета — как прогресът все още е възможен и как двайсет и първи век би могъл да бъде векът на Франция. Разбира се, при провеждане на правилната политика, която по една случайност беше неговата. В един момент се препъна в някаква дума и замислено погледна високо вляво. После наведе поглед към микрофоните. Точно три секунди по-късно погледът му отново се измести наляво, към нещопо-близко, и той пак заекна. След още две секунди тялото му изчезна под цяла купчина мъже с тъмни костюми и слушалки в ушите, които го извлякоха настрани. Приличаха на гигантска костенурка, която се движи бързо.
   Нокътят на Хенкин отново влезе в употреба. Той върна записа до първото заекване на президента и погледа му нагоре вляво.
   — Видял е пламъка от дулото. Няма какво друго да бъде. — После, три секунди по-късно: — А това е куршумът, улучил блиндираното стъкло.
   Не чухме изстрел. Някой голям експерт по дигиталните записи вероятно би могъл да изолира пукота, но това нямаше значение за нас. Всички вече знаехме, че е било стреляно с пушка.
   — Достатъчно ли видяхме? — попита Хенкин.
   Бенет кимна, аз не казах нищо. Хенкин чукна по тъчпада и на екрана се появи карта на Париж. Червена стрелка, маркирана с буквата А, сочеше стъпалата пред Дома на инвалидите, а друга, маркирана с Б, беше доста по-далече — сред плетеницата от малки улички, близо до булевард „Сен Жермен“. Върховете на двете стрелки бяха свързани с тънка червена линия, под която беше изписано:1273м.
   — Домът на инвалидите е някогашна военна болница — обади се Бенет.
   — Знам — кимна Хенкин. — Която днес е паметник, и то доста внушителен.
   Логично място за важна политическа реч. Емоционално значимо, с голяма открита площ отпред, за да побере една прилична тълпа слушатели, но не чак толкова голяма, за да се получи неловко, ако дойдат малко хора. И в двата случая имаше предостатъчно място за подвижните телевизионни станции с техните сателитни чинии. Стрелката близодо булевард „Сен Жермен“ със сигурност локализираше жилищната сграда. Един наистина далекобоен изстрел от изток. Куршумът бе прелетял над ниски сгради и много открити пространства, почти успоредно на реката и насочен към място на не повече от 900 метра от там, където се намирахме в момента. Много близо до всеки, който има нещо общо с правителството.
   Хенкин кликна върху някаква икона и на екрана се появи снимка на президентската катедра с блиндираните стъкла отстрани. Беше солидна, вероятно сглобяема. Почти невидимите панели бяха високи два и двайсет и широки метър и двайсет. Дебелината им положително беше дванайсет-тринайсет сантиметра. Поставени бяха на известно разстояние от катедрата. Приличаха на стените на гигантска телефонна кабина.
   — Окей? — вдигна глава Хенкин.
   Бенет кимна, а аз не казах нищо. Руснакът кликна на следващата икона, която се оказа снимка в близък план на попадението в стъклената преграда. То не беше нищо повече от малка бяла люспа с тънки пукнатини наоколо, дълги два-три сантиметра, които бягаха встрани като паешки крачета. Хенкин отвори още няколко постепенно увеличаващи се снимки в близък план, които завършваха с една, направена през електронен микроскоп. На нея дупката изглеждаше като Големия каньон въпреки твърденията на автоматично нанесената информация, че става въпрос за люспа с дебелина, по-малка от два милиметра. Накрая отново се появи първата снимка, но вече анимирана с помощта на същата телевизионна технология, която се използва при спортните програми — кадърът замръзва, а след това се завърта, за да бъде видян от друг ъгъл. Същото се случи и на екрана — в един момент гледахме люспата почти странично, а после кадърът се смени, позволявайки оглед и малко по-отвисоко. Това трябва да бе зрителната линия на стрелеца през телескопичния мерник на снайпера от терасата на апартамента, отстоящ на близо 1300 метра.
   В нормалния си размер люспата беше трудно различима, но после върху снимката кацна една яркочервена точка, придружена от извити тънки чертички, измерващи разстоянието между попадението и ръбовете на панела. Малко над петдесет сантиметра от левия ръб и малко над седемдесет сантиметра от горния.
   Хенкин изглеждаше разстроен от тези мерки.
   — Виждате ли това, което виждам аз? — попита той и се приведе над екрана.
   Бенет не отговори.
   — Не знам какво виждаш — обадих се аз.
   Хенкин се обърна, погледна вляво и вдясно от себе си, търсейки тъмнокосата жена.
   — А сега можем ли да отидем в апартамента? — попита я той.
   — Не желаете ли да видите и останалата част от презентацията? — отвърна с въпрос тя.
   — По-точно?
   — Криминологична експертиза, анализ на следите, балистика, хроматографско изследване и прочие.
   — Те ще ни кажат ли кой е стрелял?
   — Не съвсем.
   — В такъв случай не — отсече Хенкин. — Не ни трябва да гледаме подобни глупости. Искаме да видим апартамента.

   16
   Потеглихме със същия полицейски миниван, зад чийто волан седеше същият кисел шофьор. С нас дойде и тъмнокосата жена, понесла два от своите лаптопи. Както и един полицейски началник — ветеран с посивяла коса и поизносена синя униформа. Пътуването беше кратко и лесно, през цялото време по булевард „Сен Жермен“ от Седми към Шести арондисман, а след това и в лабиринта около улица „Бонапарт“, докато стигнахме до хубава стара сграда, безизразна и притихнала сред другите сгради от същия тип. Беше в стил боз-ар, с двойни порти за карети към улицата, портиерна и вътрешен двор, старинно каменно стълбище и чифт древни железни асансьори в двата края. Бях влизал в подобни сгради. Очаквах да подуша миризмата на прах, готвено и паркетин. Може би и да чуя подрънкването на далечно пиано, внезапен детски смях, а след това да се озова в някой голям занемарен апартамент с позлатени орнаменти по стените, черешово дърво на пода, ръчно тъкани килими „Обюсон“ и полирани мебели.
   Шофьорът вдигна портиера, който отвори двойната порта. Паркирахме във вътрешния двор и се насочихме към стълбището вляво. Пет етажа по-нагоре, изкачени пеша, се озовахме пред затворена и заключена входна врата без каквито и да било предупредителни лепенки, полицейски ленти или прокурорски печати.
   — Чий е този апартамент? — попитах аз.
   — Собственичката е починала преди две години — поясни полицаят ветеран.
   — Но все някой го притежава.
   — Естествено. Но тя няма наследници и процедурата се е забавила.
   — Как е влязъл стрелецът?
   — Вероятно с ключ.
   — А портиерът не е ли забелязал нищо?
   Полицаят ветеран поклати глава.
   — Нито пък съседите.
   — Има ли камери на улиците?
   — Не ни е известно.
   — И никой не е видял оттеглянето му?
   — Предполагам, че всички са гледали лудницата по телевизията.
   Той извади голям наскоро правен ключ, пъхна го в ключалката и след известно стържене и въртене вратата се отвори. Влязохме във вестибюл с висок таван и продължихме напред по коридор с висок таван. Подът беше покрит с шахматно подредени бели и черни мраморни плочки, на места поизтъркани от хиляди подметки. Въздухът беше студен инеподвижен. Тук-там вратите бяха двукрили, всичките високи около три и половина метра, част от тях открехнати към зле осветени стаи. Полицаят ни въведе в салон за гости, преминаващ в просторна трапезария, дълга поне дванайсет метра. В средата й имаше огромна маса от тъмен махагон, частично покрита с бял чаршаф. Около нея бяха подредени столовете — по десет от всяка страна. Имаше и достойна за замък камина, стари огледала, мраморни бюстове и тъмни пейзажи в тежки позлатени рамки. Прозорците бяха три, високи от пода до тавана. И трите гледаха на запад. Огромната махагонова маса беше точно срещу средния от тях, а пред другите два имаше масички за сервиране смраморни плотове. Класически старинен стил. Спокоен, симетричен, приятен за окото.
   Терасата беше пред тези прозорци.
   Минаваше по цялата дължина на стаята, широка около два и петдесет, с каменна мозайка и ниска балюстрада. Пред балюстрадата имаше каменни сандъчета със ситна пръст и останки от отдавна изсъхнал здравец. Имаше и две масички за кафе, всяка с по два железни стола. Бяха поставени край стените, разделящи прозорците.
   В далечината отвъд балюстрадата се виждаха каменните стълби пред Дома на инвалидите. Странично. Едва-едва се различаваха от това разстояние.
   — Как засякохте тази локация? — попита Бенет.
   — Президентът е видял пламъка, излитащ от дулото — отвърна възрастният мъж. — Това ни даде общата посока. Останалото беше просто балистично пресмятане, което ни предложи четири потенциални локации — всичките в съседство с тази сграда. Три от тях бяха заети от обикновени семейства. Само този апартамент се оказа празен. С пресни следи по мозайката на терасата. Убедени сме сто процента, че именно това е мястото.
   — Всичко е описано в презентацията — обади се тъмнокосата жена. — Трябваше да я погледнете.
   Хенкин кимна. Донякъде извинително, донякъде нетърпеливо.
   — Според вас откъде точно е стрелял? — попита той.
   — Тръгнахме отзад напред, за да установим това — обади се жената. — Бронебойните куршуми имат изключително твърд връх, което ни позволи да установим точния ъгъл на попадението, включително и на молекулярно ниво. Изчислихме скоростта, която ни даде разстоянието, а след това пресметнахме наклона и получихме точната локация. Според нас е стреляно от средата на терасата, от седнало положение. Стойката на пушката е стъпвала в средното сандъче за цветя. В пръстта личаха отпечатъци от крачетата, а и по мозайката имаше скорошни следи.
   Хенкин отново кимна.
   — Да погледнем — предложи той.
   Всички излязохме на терасата. Тук, на петия етаж, въздухът беше кристално чист, а гледката — възхитителна. Средното сандъче за цветя беше много солидно. Тежко, стабилно, по-скоро широко, отколкото високо, имитация на древногръцка реликва, огладено от времето и покрито с мъх. Много възможно беше да е точно то. Предвид факта, че мишената се е намирала по-ниско, среден на ръст стрелец спокойно би могъл да се прицели от седнало положение. Дулото на пушката е било пъхнато между две от каменните колонки на балюстрадата.
   — Колко е висок Дацев? — попитах.
   — Някъде около метър и седемдесет и пет — отвърна Хенкин.
   Това си беше среден ръст.
   — А Карсън? — обърнах се към Бенет аз.
   — Метър и седемдесет и три — отвърна той.
   Още един среден ръст. Кот също се вписваше в тази категория, защото беше метър и седемдесет. Поне преди шестнайсет години беше толкова висок.
   Без да се притеснява за скъпата си връхна дреха, Хенкин седна зад сандъчето, кръстоса крака и затвори едното си око, сякаш се прицелваше.
   — Имате ли снимки, направени от тук? — попита той. — Още преди да махнат катедрата и панелите?
   — Разбира се, че имаме — отвърна тъмнокосата жена. — Ако бяхте изгледали презентацията, щяхте да ги видите.
   — Съжалявам — каза Хенкин. — Случайно да ги носите?
   — Нося ги — кимна жената, включи единия лаптоп и след кратък танц на пръстите по клавиатурата го сложи в сандъчето, точно срещу него. — Според нас това е сравнително точната картина, която се е виждала през оптиката.
   Наведох се да погледна по-отблизо. Наистина беше така. Катедрата се намираше точно в центъра на екрана, в доста близък план, доста голяма. Блиндираното стъкло почти не се виждаше, но несъмнено беше там. Самата катедра изглеждаше тъжна и изоставена насред панически напуснатото местопрестъпление. Разбира се, по някое време се бяха погрижили да я разглобят и приберат в някой склад.
   — Не виждам олющеното място — каза Хенкин.
   Жената се пъхна между нас и аз подуших лек аромат на „Шанел“. Едно кликване с мишката и върху панела се появи червена точка. На петдесет сантиметра от левия му ръб и на седемдесет от горния.
   — Колко е едър вашият президент? — попита Хенкин.
   Ново кликване и на екрана се появи мъжка фигура.
   Зад блиндираното стъкло, зад катедрата. Не беше президентът на Франция, но имаше неговите размери. Дубльор. Може би ченге, може би агент от тайните служби.
   Червената точка се намираше на двайсет сантиметра вляво от гърлото му.
   — Знаех си аз — промърмори Хенкин. — Щял е да пропусне. Вляво и малко ниско.
   Той се изправи, изтупа елегантния си шлифер „Бърбъри“ и се облегна на перваза. Плъзна поглед по сивите парижки покриви в посока на Инвалидите. Бенет застана от лявата му страна, а аз — от дясната. Рамо до рамо. Видях булевард „Распай“, широките улици с дървета, парковете, хората и колите, които се движеха между солидните стари сгради с черни парапети от ковано желязо, покриви от сиви плочи и увиснали знамена, огромната някогашна болница за ветерани и върха на Айфеловата кула далече на хоризонта.
   После се случиха три неща. В необратимо смъртоносен ритъм, бавно и отчетливо като тиктакането на стар стенен часовник.Едно, две, три.Първо блесна ярко пламъче в далечината. После знамената изведнъж заплющяха под внезапния порив на вятъра. И накрая главата на Хенкин се пръсна на сантиметри от рамото ми.

   17
   Озовах се на пода още преди тялото на Хенкин да се стовари там. Взривената му глава ме блъсна в рамото и остави слузесто червеникавосиво петно върху якето ми. Първата ми мисъл бешечисто ново яке, по дяволите.После Бенет се приземи до мен, а след това изчезна. Като с магическа пръчка. В един миг беше там, върху каменната мозайка на терасата, а в следващия вече го нямаше — както би трябвало да действа всеки добър оперативен агент. „Няма човек, няма проблем.“ По-добре изобщо да не влиза в докладите.
   Жената с лаптопите пълзеше на колене към трапезарията. Главата й беше наведена, а от устата й излитаха стенания вместо писъци. Старото ченге със синята униформа стоеше като вкопано на мястото си до вратата, изложено от кръста нагоре. Което беше окей, защото бях сигурен, че стрелецът едва ли ще се мотае още дълго наоколо. Не и в центъра на Париж. Надигнах се на колене и надникнах през балюстрадата, за да засека мястото, откъдето беше проблеснал изстрелът. Затворих очи и го видях отново: вляво от старата болница, дори оттатък нея, таванското прозорче на шестетажна сграда.
   Отворих очи и проверих. Или беше на булевард „Латур-Мобур“, или на съседната улица. Сив мансарден покрив с неизбежния овален прозорец в стил боз-ар, ограден от каменни орнаменти. Може би на хиляда и петстотин метра. Седемнайсет минути пеша с умерена крачка. Завъртях се, сграбчих жената с лаптопите, която все още беше на колене, ия повлякох през трапезарията, салона, коридора и вестибюла, а после надолу по стълбите до вътрешния двор и от там на улицата.
   Не тръгнах към Дома на инвалидите, защото нямаше смисъл. Снайперистът отдавна си беше заминал. Всяка загубена минута там щеше да е спечелена за него. В далечината се разнесе вой на сирени — типично френскотобийп-боп,което явно все още беше в употреба. Вой на много сирени. Въпросът беше накъде се е отправил той. Не на север и не с кола. Заради сирените. Мостовете на Сена сигурно вече бяха блокирани. Единственото измъкване от тях беше реката. Но ченгетата имаха и катери. Следователно снайперистът щеше да потегли пеша — на юг, на запад или на изток. Но не на югоизток, защото там се намираше гара „Монпарнас“, а полицията щеше да наводни местата за обществен транспорт веднага след като блокира мостовете. По същата причина той щеше да избягва и метрото. В момента беше на повърхността, придвижваше се пеша, вероятно по уличката край Военното училище, която след двеста-триста метра щеше да го изведе или на авеню „Ла Мот-Пике“, или на „Лоуендал“.
   Поех по улица „Севър“. Без да тичам, защото щях да привлека вниманието на ченгетата, но с достатъчно големи крачки и още по-голяма решителност. Във всеки случай се движех далеч по-бързо, отколкото би си позволил снайперистът. Той вероятно щеше да се разхожда, без да бърза за никъде. Олицетворение на самата невинност. Но как щешеда носи оръжието си? Не съм чувал за разглобяема пушка 50-и калибър. Разглобяването може да стане само с оксижен. Дължината на повечето от тях надхвърля метър и половина, а теглото им надвишава петнайсет килограма. В персийски килим? В топ плат? Или вече я беше скрил някъде?
   Завих по булевард „Гарибалди“. Според изчисленията ми снайперистът беше някъде на около триста метра диагонално пред мен, с идеята скоро да ми пресече пътя. По тази причина ускорих крачка и след три минути излязох на улица „Кроа-Нивер“, която се явяваше продължение на авеню „Лоуендал“. Това означаваше, че след една доста дълга отсечка ще изляза на „Комерс“, която пък беше продължение на „Мот-Пике“. Онзи трябва да бе поел по една от тях, на югозапад, към сърцето на Петнайсети арондисман, където всичко беше мирно и тихо.
   Избрах първата пряка, тъй като прецених, че авеню „Лоуендал“ все пак ще бъде по-удобно от „Мот-Пике“ — главно защото между него и най-интензивно виещите сирени откъм Айфеловата кула ще е огромната маса на Военното училище. Ускорих крачка, отправил поглед в сивеещата далечина. Миг по-късно се сблъсках с някакъв дребен човек, който бързаше в обратна посока. Просто го видях късно. Останах с впечатлението, че е азиатец, може би виетнамец, доста възрастен за енергичната си походка. При сблъсъка усетих тялото му жилаво, стабилно и изненадващо тежко.
   Забавих ход, давайки му възможност да отскочи назад. Надявах се да остане на крака, за да му се извиня и да продължа пътя си с минимално забавяне. Но той не отскочи, а сграбчи с две ръце якето ми и започна да го тегли надолу — сякаш коленете му изведнъж бяха омекнали. Олюлях се, направих колеблива крачка напред, внимавайки да не го настъпя. Той обаче ме блъсна в обратна посока, залепи се за мен и започна да ме изтласква към бордюра.
   А после ме удари.
   Дясната му ръка пусна якето ми и пръстите му се свиха в юмрук, който се стрелна към слабините ми. Това можеше да ми причини проблем, но аз все пак успях да се извъртя и ударът попадна в бедрената ми кост. Което не означаваше, че не ми причини болка, защото явно засегна някакъв нерв. За миг целият ми крак изтръпна чак до глезена. Азиатецът явно усети това и отново започна да ме блъска към бордюра с цялата тежест на тялото си. Усетих интензивния трафик буквално с гърба си. Тясна парижка улица, средна скорост около петдесет, девет от десет шофьори с извадени мобилни телефони.
   Достатъчно.
   Стиснах дребния мръсник за гушата с една ръка, отдалечавайки го от себе си така, че да не може да ме стигне с ръце. Възможността за ритници остана, но той явно усети силата на хватката ми и започна да отстъпва назад.
   След което се появиха ченгетата.

   18
   Бяха двама, доста млади. Обикновен квартален патрул в малка кола, с евтини сини униформи, които не се различаваха кой знае колко от тези на уличните чистачи. Но баджовете и пистолетите им бяха съвсем истински. А сцената, която се разигра буквално пред очите им, беше неоспорима. Бял гигант души дребен и очевидно по-възрастен азиатец, изблъсквайки го от тротоара. Политиците биха нарекли това „расова дискриминация“. Спрях на място и пуснах човека.
   Той се обърна и побягна.
   Стрелна се наляво, после надясно и изчезна. Ченгетата не направиха опит да го преследват. Нормално. За тях той беше жертвата. А нарушителят стоеше на крачка от тях. Не се нуждаеха от показанията на жертвата, тъй като бяха очевидци. Чиста работа. Разполагах с частица от секундата, за да взема решение. Да остана на място или да изчезвам? В крайна сметка стигнах до заключението, че властта на О’Дей ще ме измъкне и в двата случая, при това бързо. А и стрелецът отдавна беше избягал. Оставането означаваше, че нещата могат да се оправят и без изпотяване.
   Останах.
   Арестуваха ме на място. Направо на тротоара, пред някакво магазинче за тютюневи изделия. С куп обвинения, сред които фигурираха нападение, побой, расова омраза и насилие над възрастни. Натикаха ме на задната седалка на колата си и ме откараха в полицейски участък на улица „Льокурб“. Дежурните ченгета ме обискираха. Взеха ми всичко — телефона на Скаранджело, новия ми паспорт, четката за зъби, банковата ми карта и всички долари, празното шишенце на Кейси Найс. След което ме заключиха в една килия, където имаше още двама души — единият пиян, а другият надрусан. Сръчках пияния да ми отстъпи мястото си на нара. Винаги е добре йерархията да стане ясна по най-бързия начин. А и за него беше добре, защото това щеше да му спести по-нататъшни неприятности. Седнах на мястото му, облегнах се на стената и зачаках. Предполагах, че ще остана около двайсетина минути зад решетките. Бях сигурен, че Скаранджело вече ме търси.
   Отне й един час да ме открие. Появи се в компанията на сивокосия с хубавия костюм, който явно имаше тежест в тези среди. Всички ченгета в приемното скочиха на крака изастанаха мирно. Минута по-късно получих личните си вещи, а след още една вече бяхме на тротоара. Чувствах се свободен и чист. Такава беше властта на О’Дей. Скаранджело се настани на задната седалка на същия черен ситроен, който я беше взел от „Льо Бурже“. Аз седнах до нея. Мъжът с костюма затвори вратата след нас, но остана на тротоара.
   — Закарай ги на летището — каза на шофьора той. На френски, разбира се.
   Колата потегли на мига. Обърнах се. Мъжът с хубавия костюм гледаше известно време след нас, а после се обърна и влезе в участъка.
   — Защо си бягал? — попита Скаранджело.
   — Не съм — отвърнах. — Не обичам да бягам. Просто си ходех.
   — Защо?
   — Тук съм като ваше ченге. Преследвах извършителя. Това вършат ченгетата.
   — Бил си доста далече от там, в напълно друг квартал.
   — Предположих, че той няма причини да се навърта на мястото.
   — Сгрешил си.
   — Какво стана?
   — Заловиха го. Заедно с пушката.
   — Заловилиса го?! — зяпнах аз.
   — Стоеше там и чакаше.
   — Кой от тримата?
   — Никой. Някакво виетнамско хлапе, може би двайсетгодишно.
   — А какво беше оръжието?
   — АК-47.
   — Глупости!
   — Ти мислиш така — отвърна тя.
   Понечих да продължа, но тя вдигна ръка.
   — Не ми казвай нищо. Не искам суров материал. Може още утре да се разлетят призовки. За мен е по-безопасно да не знам. Ще изчакам официалното съобщение.
   — Щях да те питам дали имаш нещо против едно малко отклонение.
   — Самолетът ни чака.
   — Не може да излети без нас.
   — Къде искаш да отидеш?
   Наведох се към седалката на шофьора.
   — Карай в посока Бастилията, а след това вдясно — наредих му на френски аз.
   Човекът се замисли за момент и попита:
   — По „Ла Рокет“ ли?
   — Чак до края — кимнах аз. — Спираш на входа и чакаш.
   — Слушам, сър.
   Скаранджело се обърна да ме изгледа въпросително, но очите й спряха по-ниско, върху рамото на якето ми. Червеникавосивото петно беше станало кафяволилаво, а при по-внимателно взиране се виждаха и бели люспици.
   — Какво е това?
   — Останките от човек, когото познавах.
   — Отвратително!
   — Ето това е суров материал.
   — Трябва ти ново яке.
   — Това еново.
   — Изхвърли го. Ще ти купим друго, още сега.
   — Самолетът чака — напомних й аз.
   — Е, няма да отнеме много време.
   — Това е Франция — въздъхнах аз. — Което означава, че нищо от изложеното в магазините няма да ми става.
   — Къде отиваме?
   — Преди да си тръгна, трябва да свърша нещо.
   — Какво?
   — Да се поразходя.
   — Къде?
   — Ще видиш.
   Прекосихме Сена по моста „Аустерлиц“, завихме наляво и се насочихме към паметника. Движехме се бързо въпреки трафика. Сякаш шофьорът използваше сигнални светлини и сирена, макар че не правеше нищо такова. Паметникът беше в средата на един претъпкан с автомобили кръгъл площад, наречен „Бастилията“, който по нищо не се отличаваше от останалите претъпкани площади в Париж. Четвъртият от десетте му изхода беше улица „Ла Рокет“, която водеше на изток и свършваше точно пред входа на гробищата.
   — „Пер Лашез“ — каза Скаранджело. — Тук са погребани Шопен и Молиер.
   — А също така Едит Пиаф и Джим Морисън — добавих аз. — Онзи от „Дорс“.
   — Нямаме време за забележителности.
   — Ще ни отнеме съвсем малко време.
   Шофьорът паркира встрани от портала и аз слязох.
   Скаранджело ме последва. Имаше павилион, където продаваха карти, върху които бяха отбелязани гробовете на великите личности. Нещо като Холивуд с именията на звездите. Поехме по широка алея, посипана със ситни камъчета. После завихме наляво, а след това надясно покрай същински мавзолеи и паметници от бял мрамор. Придвижвах се по спомен, останал от една мрачна зимна сутрин преди много години. Крачех бавно и често спирах да се оглеждам. Накрая стигнах до мястото, което в момента представляваше поляна с току-що поникнала свежа пролетна трева, надупчена от надгробни камъни. Или по-скоро плочи, широки и ниски. В крайна сметка открих тази, която търсех. От светъл мрамор, почти недокоснат от времето. С кратък и стегнат надпис:Жозефин Мутие Ричър (1930–1990).Един живот, продължил шейсет години. Аз се бях появил точно по средата му. Застанах неподвижно, с отпуснати ръце. С кръвта и мозъка на друг човек върху якето си.
   — Роднина? — попита Скаранджело.
   — Майка ми — отвърнах.
   — Защо е погребана тук?
   — Защото се е родила в Париж и умря в Париж.
   — Затова ли познаваш града като петте си пръста?
   Кимнах.
   — От време на време идвахме тук. А когато баща ми умря, тя се пресели за постоянно в Париж. Живееше на авеню „Рап“, от другата страна на Инвалидите. Идвах да я видя, когато можех.
   Скаранджело кимна и замълча. Може би в знак на уважение. Стоеше толкова близо до мен, че раменете ни се докосваха.
   — Как изглеждаше? — прошепна най-сетне тя.
   — Дребничка, тъмнокоса, но със сини очи. Много женствена и голям инат. Общо взето, беше щастлива. Винаги гледаше на нещата откъм светлата им страна. Пристигаме в някоя скапана военна база, а тя се усмихва и възкликва: „Новият ни дом е прррелест!“. С френски акцент, разбира се.
   — На шейсет. Млада е починала — каза Скаранджело. — Съжалявам.
   — Получаваме толкова, колкото ни е писано — отвърнах. — Тя не се оплакваше.
   — От какво умря?
   — От рак на белите дробове. Много пушеше. Ами… французойка.
   — Намираме се в „Пер Лашез“.
   — Знам.
   — Исках да кажа, че не всеки може да бъде погребан тук.
   — Естествено. Иначе щеше да е претъпкано.
   — За какви заслуги?
   — За службата й по време на войната.
   — Коя война? — попита тя и отново се втренчи в надписа на надгробната плоча.
   — Втората световна.
   — Но тя е била едва петнайсетгодишна в края й.
   — Времената са били такива. Отчаяни.
   — Какво е направила?
   — Участвала е в Съпротивата. Помагала е на пилоти от съюзническите сили, свалени над Холандия и Белгия, да се измъкнат на юг, през Париж. Като част от широка мрежа. Нейната задача е била да ги придружава от една железопътна гара до следващата и да ги изпрати невредими.
   — Кога?
   — През по-голямата част от четирийсет и трета. Изпълнила е общо осем мисии.
   — Но тогава тя е била едва на тринайсет!
   — Отчаяни времена — повторих аз. — Ученичката се е считала за много добро прикритие. Научили я да казва, че пилотите са нейни вуйчовци или братя, дошли на гости от провинцията. Обикновено ги преобличали като селяни или дребни чиновници.
   — Рискувала е живота си. И живота на семейството си.
   — Всеки ден. Но е била много предпазлива.
   — Тази информация я няма в досието ти — отбеляза Скаранджело.
   — Никой не знаеше нищо. Тя не говореше за това. Не съм сигурен, че дори баща ми е бил в течение. След смъртта й намерихме един медал. А на погребението се появи възрастен човек, който ни разказа историята. Оказа се, че е бил нейният пряк ръководител. Сигурно отдавна е умрял. Не съм се връщал тук от погребението й. За пръв път виждам надгробната й плоча. Предполагам, че брат ми е организирал всичко.
   — Проявил е добър вкус.
   Кимнах. Скромно погребение на скромна жена. Затворих очи и направих опит да си спомня последния път, когато я видях жива. Закуска в дома й на авеню „Рап“ в компанията на двамата й пораснали синове. Берлинската стена падаше. На този етап тя вече беше много болна, но беше положила усилия да се облече добре и да се държи нормално. Пихме кафе и ядохме кроасани. Главно двамата с брат ми, тъй като тя говореше непрекъснато, вероятно за да скрие липсата на апетит. Бъбреше за какво ли не — за хора, които познавахме, за места, които сме посещавали, за случки на тези места.
   В един момент млъкна, а след това започна майчиния си ритуал, който познавахме много добре. Беше го изпълнявала хиляди пъти. Надигна се с усилие от стола си, застана зад брат ми Джо и положи ръце на раменете му. Това беше първата част от хореографията. Втората — целувки по двете бузи — също ни беше позната. А след това попита: „Знаеш ли какво не бива да правиш, Джо?“.
   Джо не отговори, защото и мълчанието беше част от ритуала. „Няма нужда да решавашвсичкисветовни проблеми — добави тя. — Достатъчно е да опиташ с част от тях. Наоколо има достатъчно.“
   После отново го целуна и се премести зад мен. Измери с малките си длани раменете ми, като опипваше масивните ми гръбни мускули. Сякаш все още се чудеше как кльощавото бебе, което е родила, се е превърнало в толкова едър мъж. „Ти притежаваш силата на две нормални момчета — започна тя, без да обръща внимание на факта, че вече наближавах трийсет. — Какво ще правиш с нея?“
   Не отговорих. Мълчанието ни беше част от ритуала. Но тя отговори вместо мен: „Ще я използваш за добри неща“.
   В общи линии съм се опитвал да правя именно това. Понякога си създавах проблеми, понякога ме награждаваха с медали. В знак на почит погребах с нея моята „Сребърна звезда“. Ей тук, под краката ми беше. На два метра дълбочина в парижката пръст. Лентата със сигурност беше изгнила, но металът би трябвало все още да блести. Поне така се надявах.
   Отворих очи, отстъпих крачка назад и погледнах Скаранджело.
   — Окей, вече можем да тръгваме.

   19
   В самолета беше топло. От уважение към наранената чувствителност на Скаранджело съблякох изцапаното яке, сгънах го с подплатата навън и го хвърлих на едно от свободните кресла. Четирийсет минути по-късно напуснахме френското въздушно пространство, прелетяхме по диагонал над Великобритания на дванайсет километра височина и поехме по дългия дъговиден маршрут над Северния Атлантик. Хапнахме от храната, която екипажът беше заредил на летище „Льо Бурже“, и се изтегнахме на креслата със свалени облегалки от двете страни на пътеката. Един срещу друг, на близко разстояние, но не чак толкова близко.
   — Какъв беше онзи с костюма? — попитах.
   — Командир на Отряда за борба с тероризма в ГДВС — отвърна тя.
   — Негово ли беше виетнамчето с калашника?
   — Негово?
   — Поредната изкупителна жертва? За пред медиите?
   — Не, беше истински. Още си е там, на таванското прозорче.
   Замълчах.
   — Какво? — изгледа ме тя.
   — Ти не искаш да ти казвам нищо.
   — О’Дей ще го разбере ли?
   — Вече го е разбрал.
   — Значи можеш да ме ориентираш малко.
   — Какво помниш за Съветския съюз?
   — Много неща.
   — Преди всичко те бяха реалисти, особено за човешката природа и качествата на своя персонал. Имаха голяма армия, а това означаваше мързелив и некомпетентен средностатистически боец, без качества, с които да се отличава от другите. Те го разбираха и си даваха сметка, че нямат кой знае какви шансове да го променят. Затова, вместо да натискат хората си да овладяват стандарта на наличното модерно въоръжение, те направиха обратното — понижиха този стандарт, нагаждайки го към качествата на хората си. Един наистина радикален подход.
   — Ясно.
   — Оттук и „Калашников“. Ще ти дам един пример: как реагира под обстрел средностатистическият некадърник? Грабва оръжието, включва на автоматична стрелба и натиска спусъка. Нашите автомати са изработени така, че превключвателят минава от предпазител на единична, а след това на автоматична стрелба. Едно разумно и логично решение, което обаче не се използва по предназначение. В деветдесет и девет процента от случаите боецът се паникьосва, минава на автоматична и изпразва пълнителя по все още неустановени цели. Което го оставя без боеприпаси още в началото на престрелката, а това е лошо. Ето защо превключвателят на АК-47 е конструиран другояче — от предпазител на автоматична и чак накрая на единична. Решението не е нито разумно, нито логично, но в замяна на това е практично.
   — Ясно.
   — Освен това руснаците знаят, че по време на бой оръжието едва ли ще получи някакви грижи и поддръжка, затова са го направили надеждно при абсолютно всякакви условия. Стреля винаги щом натиснеш спусъка. Попадали сме на заровени с години калашници, с проядени от червеите приклади, които обаче са годни за стрелба.
   — Разбирам.
   — И накрая, те са наясно, че средностатистическият некадърник не е в състояние да улучи нищо на повече от шейсет метра разстояние. Вероятно защотоне виждапо-надалече. Тогава защо да харчат пари за точността? Автоматът „Калашников“ е сто процента надежден, но изобщо не е точен. Води се оръжие за близък бой, като обикновен пистолет. С него можеш да стреляш през улицата, в квартала или от единия бряг на реката към другия.
   — Искаш да кажеш, че не би могъл да произведе онзи изстрел?
   — Невъзможно е. И най-добрият калашник на света в ръцете на Кот, Карсън или Дацев би бил безполезен при разстояние над четиристотин метра. Но Хенкин беше убит от куршум, изстрелян от четири пъти по-далечно разстояние. От толкова далече калашникът може би няма да уцели дори сградата. Освен това куршумът е слаб. Може би изобщо няма да прелети подобна дистанция. Би трябвало да го изстрелят под ъгъл от 30 градуса, за да прелети нагоре и после надолу. Като балистична ракета. Един абсолютно невъзможен изстрел. Но дори и да го осъществят, куршумът ще е останал с толкова малко енергия, че да го отблъснеш с хилка за пинг-понг. А в случая с Хенкин вероятно би отскочил само от гела, с който беше намазал косата си. Но не стана така. Куршумът буквално откъсна главата от раменете му.
   — И?
   — Не е било никакво двайсетгодишно виетнамче с калашник.
   — Тогава защо се е озовало там?
   — Част от пакетна сделка, предполагам. Кот, Карсън, Дацев или който и да е бил там, се е нуждаел от местна помощ. В Париж такава помощ предлагат виетнамците. Те са голяма общност. Сигурен съм, че повечето от тях си изкарват хляба по честен начин — като таксиметрови шофьори или работници във фабриките, но между тях несъмнено има и бандити. Пуснали са на улицата десетина-двайсет виетнамци, като подвижен кордон около нашия човек, за да осигурят бягството му. Онова дребно старче, което се вкопчи в мен, със сигурност е било един от тях в ролята на подвижно препятствие. А хлапето на тавана е било просто примамка. Нещо като бойно кръщение на висока цена. Знае, че ще бъде арестуван и вероятно ще лежи известно време. Но ако си държи езика зад зъбите, скоро ще го пуснат и хоп — вече е доказан мъж. Бас държа, че оръжието му ще се окаже без ударник. По този начин ще са сигурни, че могат да го отърват.
   Скаранджело помълча известно време, после каза:
   — Би трябвало да е Дацев, нали? Нито Кот, нито Карсън могат да имат нещо против Хенкин…
   — Сигурен съм, че О’Дей ще ни предложи най-различни теории по въпроса.
   Но, както се оказа, сократовският метод също си имаше граници. О’Дей, Шумейкър и Найс бяха преобърнали земята, без да стигнат до някаква логична от човешка гледна точка истина. Бяха събрали пълен комплект брифинги от Париж, Москва и Лондон — диаграми, снимки, видеоматериали, заснети непосредствено след събитието; бяха прехвърлили планини от данни. Но въпреки това не бяха стигнали до заключение и в момента чакаха да чуят какво ще кажа аз.
   Кацнахме в базата късно следобед, по-малко от денонощие след като бяхме излетели. Скаранджело беше категорична, че иска да си вземе душ, преди да се съберем около заседателната маса. О’Дей великодушно ни отпусна трийсет минути. Аз също ги прекарах под душа. Първо изплакнах Хенкин от якето си, което се оказа лесна работа, защото платът беше импрегниран и петното скоро изчезна. За всеки случай удължих операцията до момента, в който водните капки вече бяха прозрачно чисти. После ми остана само да избърша мястото със суха кърпа. След което се заех със себе си. Пуснах обилно струята върху тялото си и изхабих голямо количество шампоан и сапун. Справих се бързо, облякох се и успях да се отбия в бюфета броени минути преди началото на заседанието. Оказа се, че там не е особено заредено, но поне имаше кафе. Напълних си една чаша и поех нагоре по стълбите.
   О’Дей беше заел обичайното си място с Шумейкър до себе си. Кейси Найс ме поздрави с лъчезарната си усмивка. Скаранджело се появи малко след мен, зачервена от горещия душ, с все още влажна коса. И с поредния черен костюм.
   — Първо ще разгледаме въпроса с виетнамците — обяви О’Дей.
   — За всяко нещо си има първи път — рекох.
   Той не се усмихна. По време на войната във Виетнам трябва да е изглеждал едва осемдесетгодишен, помислих си аз. И вероятно е отговарял за някаква стратегия, която и до днес го прави чувствителен на тема виетнамци. Кейси Найс прекъсна неловкото мълчание.
   — Стигнахме до заключението, че стрелецът или поръчителите са наели местни гангстери за подкрепа — каза тя. — Или поне са поискали разрешение да действат на тяхна територия. А може би и двете.
   — Възможно е — кимнах аз. — Освен ако поръчителите не са виетнамци. Може би нещата са на държавно ниво. Може би са решили да нахлуят в Русия.
   — Сериозно ли говориш?
   — Не съвсем. Но съм съгласен с теб за местната подкрепа.
   — Което означава, че виетнамците няма да споделят нищо полезно — от гордост или чувство за дисциплина. А ние си оставаме с празни ръце. Само със собствените си интерпретации на един объркващ и недовършен сценарий.
   — Няма нищо недовършено в него — поклатих глава аз. — Най-вече от гледна точка на Хенкин.
   — Според нас той е отлетял за Париж с намерението да ни убеди, че англичанинът и Дацев не са замесени. Съгласен ли си?
   Кимнах.
   — Той каза, че едно „пробно шоу“ било под нивото на Дацев.
   — А френското разузнаване твърди, че Хенкин бил твърдо решен да докаже, че изстрелът не е бил точен. Което донякъде е вярно. Вляво и малко ниско. Москва твърди, че Дацев никога не пропуска. А вляво и малко ниско е почеркът на Кот в Арканзас — поне върху книжните мишени, които открихме.
   — Кот не е бил на онази тераса — заявих аз.
   — Откъде знаеш? — вдигна глава О’Дей.
   — Жената от ГДВС каза, че са направили изчисления — стрелецът е бил в седнало положение зад сандъчето за цветя. А Кот тренира стрелба от легнало положение в продължение на цяла година. Това е като спането — всеки си има естествена поза. Седналото положение не е естествено за Кот.
   — Добре е да го знаем — кимна О’Дей.
   — Но Хенкин не е могъл да го знае — обади се Кейси Найс. — Той твърди, че Дацев не може да пропусне, и нищо повече. По тази причина е бил просто един доволен турист, преди да го застрелят. Нещата се объркват именно тук. Уж не може да бъде Дацев, след което се оказва, че може. Защото Дацев и Хенкин са имали по-специални отношения. А Кот и Карсън нямат никакви отношения с Хенкин.
   — Стани — казах аз.
   — Какво? — учуди се тя.
   — Стани и си събуй обувката.
   — Защо?
   — Просто го направи.
   Тя стана.
   — Коя обувка?
   — Която си избереш — отвърнах аз и също се изправих. Кейси се наведе и събу лявата. Прекосих стаята по посока на вратата. Подобно на всяка стандартна врата и тази представляваше боядисан дървен правоъгълник с височина двеста и десет сантиметра и широчина осемдесет. — Представи си, че това е стъклен панел, за който предварително знаеш, че е доста здрав. Представи си, че ти давам само един шанс да го счупиш с токчето на обувката си. С възможно най-силния замах, на който си способна. Покажи ми мястото, където ще нанесеш удара.
   За миг Кейси остана неподвижна, после закуцука към мен. Завъртя обувката в ръката си, за да се прицели, но после я отпусна.
   — Не съм достатъчно запозната с тези неща — каза тя. — Става въпрос за наука, свързана със здравината на материалите.
   — Дацев, Кот и Карсън също не са учени. Направи го по инстинкт.
   Видях я как оглежда различни части от вратата. После вдигна обувката, но продължи да обмисля алтернативите.
   — Обяснявай действията си гласно — подхвърлих аз.
   — Не бива да е близо до ръбовете — промълви тя. — Според мен най-много да се отчупи тънко парченце. Сякаш някой е гризнал открая голям сладкиш.
   — Добре.
   — Не бива да е и точно в центъра. Имам чувството, че силата на удара ще се разпространи равномерно към краищата, а след това ще се върне обратно и ще затихне. Панелътпросто ще потрепне, като кожата на барабан.
   — И тъй, къде?
   — Встрани от центъра, но не много далече от него. За да се получи асиметричен удар. По този начин и вътрешното напрежение ще помогне.
   — Покажи ми.
   Тя вдигна обувката, прицели се и направи широк замах. Токчето се заби в горната лява четвъртина. Ако приемехме, че вратата е в мащаб едно към едно с блиндирания панел в Париж, точката на попадението щеше да бъде малко над петдесет сантиметра навътре от левия ръб и малко над седемдесет под горния.
   — Вторият, а не първият изстрел е трябвало да улучи мишената — казах аз. — Първият е целял да пробие стъклото. Това е положението. Не става въпрос за пропуск, а за абсолютно точно попадение.
   Кейси Найс заподскача на един крак край вратата, докато си обуе обувката, а после се върна на мястото си.
   — Мисля, че Хенкин го разбра още от самото начало — добавих аз. — А и заключенията на французите подсказваха, че това по-скоро е работа на Дацев. Той беше пристигнал в Париж с надеждата, че неговият човек е чист, но всичко, което видя, сочеше обратното.
   — Всеки от тримата би могъл да произведе този изстрел — обади се Шумейкър.
   — А следващият? Според мен точно него е имал предвид Хенкин. Защото снайперистът, който и да е бил той, е трябвало моментално да измести прицела си с двайсет сантиметра по-нагоре и вдясно, за да улучи мишената. Което е адски трудна работа от разстояние хиляда и триста метра. Знаете ли с колко би трябвало да помръдне дулото? Сдве десетиот милиметъра! Ни повече, ни по-малко. Плавно, сигурно, с изключителна точност и огромно спокойствие. Няма време за настройване и контролиране на дишането. Ако стъклото се беше пръснало, французинът щеше да бъде застрелян почти моментално. Защото, както видяхме, е попаднал под цяла купчина агенти две секунди по-късно. Помислете си: стреляте, измествате дулото с нула цяло и два милиметра, послестрелятеотново. В пъти по-бързо от времето, за което аз произнасям тази единствена дума. За подобно нещо са нужни наистина свръхестествени умения. Които според Хенкин е притежавал единствено Дацев.
   — Добре, тук имаме напредък — кимна О’Дей. — Значи стрелецът е Дацев.
   — И Хенкин осъзна това — отвърнах аз. — Наблюдавах го. Беше костелив орех, но с мека сърцевина. Сутринта беше кисел, тъй като беше станал твърде рано. Но едновременно с това беше и доволен. Чувстваше се като на екскурзия в Париж. Проблемът според него беше на друг човек, най-вероятно мой. Дори ми плати закуската. После се изясниха някои неща и денят съвсем не се оказа толкова безгрижен. Защото проблемът беше станал негов. Трябваше да се прибере у дома с лошите новини. Но никак не му се искаше. Падаше си малко бюрократ.
   — Но Дацев го гръмва и му спестява неудобството.
   — Не — поклатих глава аз. — Не е бил Дацев.

   20
   — Трябва да се замислите малко повече за втория изстрел — добавих аз, обръщайки се към О’Дей. — Без непременно да вземате твърденията ми за чиста монета. Включететелефона си и звъннете на петимата най-добри снайперисти в страната. От разузнавателния отряд на морската пехота, от тюлените, „Делта Форс“ или за когото още се сетите. Знам, че можете да го направите веднага. Сигурен съм, че номерата им са в списъка ви за бързо набиране. Всъщност съм сигурен, че всички те работят за вас — както Дацев е работил за КГБ.
   — КГБ отдавна е история — направи гримаса Шумейкър. — Сега му викат СВР.
   — Старо вино в нови бутилки.
   — Какво искаш да докажеш?
   — Попитайте най-добрите си момчета за втория изстрел. Попитайте ги за двойното докосване на спусъка, сравнимо единствено с двойно почукване. Без нищо друго помежду им освен двайсетсантиметрово отклонение при разстояние хиляда и триста метра. И то с пушка, която е дълга метър и половина и тежи повече от желязна щанга.
   — И какво ще ми отговорят според теб?
   — Ще ви отговарят „да, сър“. Всеки от тях ще ви каже, че би могъл да го направи с вързани очи.
   — Тогава какъв е проблемът?
   — Проблемът е във вашия отговор. Ще кажете нещо от сорта „стига глупости, боецо, искам истината“. И тогава всеки един от тях ще се закълне, че такъв изстрел е невъзможен.
   — Но Хенкин явно не е мислел така.
   — Защото е вярвал на хората като него. Дацев е жив човек, като вас или мен. По-скоро като мен. Той не би могъл да произведе подобен изстрел. Никой човек на планетата не би могъл.
   — Тогава какво искаш да кажеш?
   — Че стрелците са били двама.
   В стаята се възцари гробна тишина. Аз се възползвах от нея, за да допия кафето си.
   След което добавих:
   — Единият от тях е бил Дацев или Карсън. А другият — Джон Кот.
   О’Дей бавно вдигна глава. Като току-що изпълзяла от пясъка древна костенурка.
   — Преди малко сам обяви, че Кот не е бил там — рече той.
   — Казах, че не е бил на терасата. Бил е в трапезарията, проснат по корем върху масата за хранене, която е голяма и стабилна. Прицелвал се е над главата на партньора си. Опитайте се да си ги представите. Двама снайперисти, единият седнал с кръстосани крака пред сандъчето за цветя, а другият — проснат върху масата. Стоят там в продължение на трийсет минути. Съсредоточават се. Забавят дишането си. Френските прозорци са широко отворени. Онзи зад сандъчето се цели в блиндираното стъкло. Пушката му е заредена с бронебоен патрон. Избира точно онази част от панела, която избра и госпожица Найс. Напълно инстинктивно. Онзи, който лежи над и зад него, е заредил с патрон за спортна стрелба. Французинът е на мушката му. Най-вероятно слепоочието му. Защото може да е с бронежилетка. Това не е кой знае каква пречка за дебалансирания куршум, но защо да рискува с неизвестен фактор? В главата е най-сигурно. И по тази причина тя е в кръстчето на телескопичния прицел. Стрелецът чака стъклото да се счупи.
   — Но то не се счупва.
   — По тази причина и двамата си плюят на петите. Но Кот остава в Париж. Предпочита да прекрати разследването още на място. Окопава се наблизо и неотклонно наблюдава терасата. Дни наред. Има вероятност и франсетата да са го светнали. Трябва да се провери. Както и да е. В крайна сметка той получава своя шанс. Появяват се тримата, разследващи случая. Когато ме зърва през мерника си, решава, че е ударил джакпота. Малкото му сърчице се разтуптява. След което той се успокоява и натиска спусъка.
   — Искаш да кажеш, че е улучил Хенкин погрешка?
   — Не е била негова грешка. Хваща ме централно на мушката. Ледено спокоен, без никакви съмнения, че олимпийският медал е негов. Щом натисне спусъка, аз съм мъртвец. Но куршумът лети във въздуха близо четири секунди. В това време извива силен вятър. Спомням си, че видях пламъка от дулото, после заплющя някакво знаме наблизо и послеглавата на Хенкин се пръсна. Вятърът беше отклонил куршума. Едва с двайсетина сантиметра за всичките хиляда и петстотин метра. Но достатъчни, за да свирне покрай гърдите ми, отдясно наляво, и да се забие в него.
   — Не можеш да го докажеш.
   — Мога. Ако е бил Дацев и се е целил в Хенкин, щеше да бъде убит Бенет. Той беше следващият в редицата. Не можеш да спориш с вятъра. Изви внезапно. Знамената заплющяхакато луди. После утихна също толкова внезапно. През цялата сутрин беше така. Разфучава се за миг и спира. Това може да се провери.
   О’Дей замълча за момент, поклати глава и каза:
   — Двама стрелци. Боже господи! Трябва да предложим тази теория на Лондон и на Москва. Длъжни сме, ако сме замесени във всичко това. Рик?
   Шумейкър се забави за миг, после кимна.
   — Съгласен съм.
   — Джоун?
   — По-добре да смятаме, че са двама, а да се окаже един, отколкото да смятаме, че е един, а да се окажат двама — каза Скаранджело. — И да сгрешим, ще е от предпазливост, а не от недоглеждане.
   О’Дей не поиска мнението на Кейси Найс.
   — Отивам в Лондон — обявих аз.
   — Сега ли? — вдигна вежди О’Дей.
   — Не ми пука за снимката в спалнята му. Не ми пука, че този червей стреля по мен. Това е професионален риск за всяко ченге. Но той прояви небрежност и не ме улучи. Не би трябвало да опитва при толкова ветровито време. Резултатът е убийството на невинен човек. Което е различно. Груба грешка! Вие правилно казахте, че след като съм го пипнал веднъж, ще го пипна и втори път.
   — А после какво?
   — Ще му измъкна ръката от рамото и ще го пребия до смърт с нея.
   — Не става — отсече О’Дей. — Ще заминеш за Лондон, когато аз ти кажа. Ситуацията е сложна и е нужна подготовка.
   — Не можете да ми заповядвате — отвърнах. — Аз съм цивилен.
   — Става въпрос да помогнем на страната ни. Нека го направим както трябва.
   Замълчах.
   — Хенкин не е бил невинен човек — добави О’Дей. — Като офицер в КГБ е вършил престъпления.
   Не отговорих.
   — Нали ти казах? — подхвърли той.
   — Какво?
   — Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.
   — Дали и в Лондон ще работят заедно? — обади се Скаранджело.
   — Вероятно — отвърнах аз. — Това е среда, която изобилства от мишени. За тях ще е добре да удвоят огневата си мощ.
   — А кой ще участва във втората операция? Карсън или Дацев?
   — Не си падам по хазарта.
   — А ако си падаше?
   — Карсън. Хенкин каза, че Дацев не обича репетициите, и мисля, че наистина е така.
   — Чакаш да се подготвим, а след това отиваш в Лондон — отсече О’Дей.

   21
   Заседанието приключи. Спуснах се по стълбите и излязох през червената врата с намерението да се прибера в кутията от гофрирана ламарина. Но Кейси Найс ме настигна на прага.
   — Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — подхвърли тя.
   Идеята беше добра. За последен път бях ял в Париж — онзикрок мадам,който ми беше платил самият Евгений Хенкин.
   — Къде? — попитах.
   — Извън базата — рече тя. — В едно малко ресторантче.
   — Имаш ли кола?
   — И да, и не.
   — Какво значи това?
   — Ще видиш.
   — Става — кимнах аз.
   — Първо трябва да се преоблека — добави тя.
   Беше с черен костюм, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Перфектно облекло за Вашингтон или Вирджиния, но не чак толкова за провинциална кръчма в околностите на Файетвил.
   — Ще те изчакам — казах аз.
   — Пет минути — обеща тя.
   Петте минути се оказаха десет. Но чакането си струваше. Когато й отворих, на прага стоеше момиче с конска опашка, облечено горе-долу като при пътуването ни до Арканзас. Със същото кафяво кожено яке върху бяла тениска, но с други джинси. В подобен цвят, но с ниска талия. Жестоко протрити, оръфани и избелели. Мисля, че им викат „изстрадали“, макар че специално за тези терминът ми се струва неподходящ. Нима можеше да има по-добро място за джинси от това, върху което бяха в момента?
   На пръста й се поклащаше халка с автомобилен ключ. Тя го погледна и каза:
   — Извинявам се предварително.
   — За какво?
   — Ще разбереш.
   Разбрах двеста метра по-късно. В оградено място край пътя беше струпано какво ли не. Видях пикапи, ръчно тунинговани бегачки на двайсетина години, очукани мерцедеси и беемвета, докарани тук след закриването на наши бази в Германия. Но очите ми търсеха нещо различно. Видях например един лилав миникупър, както и нов модел яркожълт фолксваген бийтъл, сгушен до някаква грозна селскостопанска машина. Реших, че след като се извинява предварително, трябва да има предвид размерите на бийтъла. Вероятно подарък за абитуриентската вечер. Вероятно с жълто цвете във вазичка на таблото, за да е в тон с боята.
   Но не беше бийтълът. Беше грозната селскостопанска машина до него.
   — Какво, по дяволите, етованещо? — попитах.
   — Част от него е старият ми форд бронко — отвърна тя. — Останалото са листове ламарина, заварени на мястото на изпадналите оригинални тенекии. Кафявият цвят се дължи колкото на ръждата, толкова и на калта. Посъветваха ме да не го мия, защото мръсотията предпазвала от корозия.
   — Откъде го взе?
   — Продаде ми го един човек във Форт Бенинг.
   — За колко?
   — За двайсет и два долара.
   — Страхотна сделка.
   — Качвай се на борда. Никога не го заключвам.
   Пантите на вратата от страната на пътника се оказаха толкова ръждясали, че се наложи да употребя сила. Вратата проскърца и се отвори само донякъде, отказвайки да мръдне дори милиметър повече. Наложи се да се пъхна странично. Точно като Кейси Найс, която влезе по същия начин през другата врата. Все едно танцувахме лимбо един срещу друг. Коланите липсваха. Всъщност липсваха и седалките, заменени от парчета зелен брезент, опънати върху тръбните рамки.
   Но двигателят запали. След известно кихане и ръмжене, разбира се. После забоботи на празен ход, мокро и тромаво. Трансмисията се оказа по-бавна и от пощенските служби. Тя премести лоста на задна. Някъде в утробата на чудовището се надигна разногласен хор от протестиращи метални чаркове. Вероятно в търсене на кворум за следващите действия. Дебатът се оказа доста продължителен, но кворумът явно беше постигнат, тъй като грозилището подскочи назад. Тя завъртя волана — една очевидно трудна задача. После премести лоста на драйв. Случиха се две неща: комисията по задния ход обсъди своите действия, намери ги за задоволителни и напусна залата. На нейно място се появи екипът за движение напред, настани се удобно и се зае да обсъжда следващите действия. Така изтекоха няколко дълги секунди, след което пикапът потегли. Отначало бавно и с неохотни подскоци, а след това по-бързо и по-равномерно. Насочихме се към изхода на ограденото пространство.
   — Трябваше да откраднеш синия пикап на Джон Кот — подхвърлих. — Със сигурност е в пъти по-добър от този.
   — Този си ме превозва от точка А до точка Б — отвърна тя.
   — А ако трябва да стигнеш до В или Г?
   — Вечерта е прекрасна, а ходенето пеша е полезно.
   Излязохме през един от многобройните портали на Форт Браг и се озовахме в реалния свят. Или поне в някаква негова версия — на тясно шосе в Северна Каролина, край което се нижеха постройки в съответствие с вкусовете и финансовите възможности на мъжете и жените в униформа. Заложни къщи, заведения за бързо хранене, автокъщи, магазини за джиесеми с предплатени карти и стоки „за един долар“, зали за видеоигри, всевъзможни кръчми и барове. Два много бавни и мъчителни километра, след които магазините и заведенията се поразредиха, заменени от празни терени и горички.
   Пикапът продължаваше напред — не бързо, но безотказно. Завихме надясно и потънахме в пустошта. Кейси Найс очевидно знаеше къде отиваме.
   — Не ти ли е гадно, че Кот злорадства за грешките, които си допуснал? — попита тя.
   — Ни най-малко — отвърнах. — Те са публично достояние.
   — Аз бих се безпокоила.
   — Засега мачът е едно на нула за мен. Нека си злорадства.
   — Благодарение на внезапния вятър.
   — Роден съм с късмет.
   — Освен това си се оказал от правилната страна.
   — И това също.
   — Умишлено?
   — По-скоро по навик. Което е някаква форма на умишлено.
   Между дърветата в далечината проблеснаха светлини. Не след дълго приближихме паянтова постройка сред малка полянка, където бяха разпръснати множество маси и столове. От комина излиташе дим, прорязван от ярки искри. Във въздуха се носеше приятната миризма на печено месо.
   — Добре ли е? — попита Кейси Найс.
   — Обичам такива места — отвърнах.
   Започна процедурата по намаляване на скоростта, която включваше яко напомпване на спирачния педал. Бракмата неохотно се подчини на усилията й, стигна до полянкатаи спря. Тя завъртя ключа и го измъкна. Двигателят продължи да работи около минута, после се разтресе и угасна. Измъкнахме се от кабината и си избрахме маса. Заведението нямаше име, липсваше и меню. Предлагаше месо, хляб и печен боб, плюс три вида бутилирани безалкохолни. Картонени чинии, пластмасови вилици, книжни салфетки. Не приемаха кредитни карти. Имаше една-единствена сервитьорка, която изглеждаше като прогимназистка. Дотук добре.
   Поръчахме ребърца с хляб за нея и свинско печено с боб за мен, както и две бутилки кока-кола. Небето беше ясно, обсипано със звезди. Въздухът беше хладен, но не и студен. Половината маси бяха вече заети. Извадих празното й шишенце за хапчета и го оставих на масата с етикета надолу.
   — Прибери си хапчетата обратно — рекох. — Да не се мърсят в джоба ти.
   Тя го гледа известно време, без да го докосва, после измъкна от джоба си хапчетата. Седем на брой. Доста по-малко от преди. Издуха прахта от тях, отвори шишенцето и ги пусна вътре.
   — Кой е Антонио Луна? — попитах.
   — Един приятел. Викам му Тони Луната.
   — Колега?
   — Не, просто познат.
   — Който ти предлага празно шишенце точно когато ти трябва?
   Тя не отговори.
   — Или който симулира определени симптоми и ти дава рецептите само защото не можеш да отидеш при доктора в службата си?
   — Какво ти влиза в работата?
   — Окей, няма да питам повече — отвърнах.
   Тя прибра шишенцето в джоба си и добави:
   — Нищо ми няма.
   — Радвам се.
   После храната пристигна и аз забравих за всякакви хапчета, законно придобити или не. Бобът си беше боб, а кока-колата — кола-кола. Но месото беше сензационно. Никогадосега не бях ял подобно нещо и изведнъж изпитах чувството, че вече за нищо на света не бих подминал това безименно заведение насред горите на Северна Каролина. Очевидно и Кейси Найс беше на същото мнение. Тя изсмукваше месото от ребърцата си, облизваше устни и се усмихваше. Дотук всичко беше чудесно. Но после телефонът й звънна.
   Тя избърса пръстите със салфетка и отговори. Послуша малко, после прекъсна линията.
   — Трябва да се връщаме — каза тя. — В Лондон се е случило нещо.

   22
   Един човек беше умрял. Това не беше кой знае каква новина, тъй като в Лондон живеят над осем милиона души, а смъртността в Обединеното кралство надхвърля девет на хиляда годишно. Което означава, че всеки божи ден близо двеста лондончани се представят пред Създателя. Умрели от старост, от свръхдоза, от дегенеративни заболявания, от десетки видове рак, катастрофи, пожари, самоубийства, инфаркти, тромбози и мозъчни удари. Беше си в рамките на нормалното.
   Но не е толкова нормално да те прострелят в главата с мощна пушка.
   Поехме обратно към Форт Браг с древното разнебитено бронко. О’Дей, Шумейкър и Скаранджело ни очакваха в заседателната зала на втория етаж. Фактите изложи Шумейкър. На територията на Лондон действала голяма и добре организирана албанска банда начело с прочутия Карел Либор — много богат, много брутален и преуспяващ в бизнеса с дрога, жива плът и оръжие. И, подобно на повечето богати и преуспяващи главатари на банди, адски параноичен. Охранявала го цяла армия бодигардове, не тръгвал никъдебез предварителна проверка и обезопасяване на маршрута. Бил плътно пазен дори по пътя от вратата на дома си до колата. Което все пак не го бе спасило от попадението на куршум 50-и калибър, изстрелян от разстояние близо хиляда метра.
   Главата на Либор се пръснала и оплискала с кръв и мозък чакащия го блиндиран рейнджровър.
   — Заключения? — подхвърли О’Дей.
   Шумейкър се облегна назад, сякаш това изобщо не се отнасяше до него. Скаранджело погледна Кейси Найс, която само сви рамене.
   — Кот и Карсън вече са в Лондон — казах аз. — Наемат местни структури, но не плащат с пари. Най-вероятно им е била предложена помощ срещу насрещна услуга — да елиминират конкурент.
   О’Дей кимна.
   — Конкурент, който е труден за елиминиране, особено на нивото на улицата. Но ако вдигнеш глава, ще видиш все повече и повече високи сгради. Куп възможности, включително и от хиляда метра. А за Кот хиляда метра са нищо. Все едно че стреля от упор.
   — И за Карсън.
   — А също и за Дацев — напомни ми той. — Карсън е само твое предположение, но сме длъжни да предвидим всички възможности.
   — Нещо подобно се е случило и в Париж, нали?
   — Според мен да — отново кимна О’Дей. — Но ние пропуснахме да съберем две и две, тъй като не е била използвана пушка. Около седмица преди стрелбата срещу президента в „Монмартър“ е бил заклан лидерът на някаква алжирска банда. Голяма риба. Сега, ако се обърнеш назад, няма да е трудно да отгатнеш, че от смъртта му най-вероятно сасе облагодетелствали виетнамците.
   — А в Лондон? — обади се Кейси Найс.
   — Все още чакам окончателния доклад — отвърна О’Дей. — Засега са набелязани две групировки, които биха имали полза от това убийство — една сръбска в Западен Лондон и някаква старомодна английска банда в източните квартали. Според МИ5 Карел Либор е бил трън в задниците и на двете.
   — Къде по-точно ще се проведе срещата на Г-8? — попитах аз.
   — В Източен Лондон.
   — Следователно, ако разглеждаме нещата локално, те ще се сдружат със старомодните английски гангстери.
   — За какво по-точно? — попита Скаранджело.
   — Като част от бартера — отговори Шумейкър. — Просто за да получат възможност да действат в района. Нещо като пътна такса или данък. Те от своя страна осигуряват логистика, квартира, скривалище, а накрая — в решителния ден, бойци и техни помагачи, които ще образуват предпазен кордон от разстояние. Като това, на което току-що станахме свидетели в Париж.
   — Което ще усложни нещата за нас.
   — Напротив, ще ги улесни — поклатих глава аз. — Вече няма да търсим двама души, а поне петдесет и двама. Наричат ги локална подкрепа, но аз ги приемам като издайнически трохи около трапезата.
   — Между другото, ти се оказа прав за съседа на Кот — обади се О’Дей. — ФБР е намерило в дома му десет хиляди долара в брой. Но не в гардероба.
   — А къде?
   — В пералнята, изхвърлена на двора.
   — Умно — казах. — Трябваше да я проверя. Кой му ги е дал?
   — Не казва. А при нас мъченията при разпит не са на мода в момента.
   — Уплашили са го здравата значи. Това може да се окаже важно.
   — Тази сутрин французите са открили куршума, който е убил Хенкин. Силно деформиран от удара в стената, но химическият състав съвпада с пробите, които ти донесе от Арканзас. Възможно е дори да са от една и съща партида.
   Кимнах.
   — Което повдига въпроса за пътуването. Ако е летял с редовен полет, щяхме да разполагаме с някаква следа. Няма как да регистрира като багаж снайпер и кутия с патрони.
   — Възможностите са две — обади се Шумейкър. — Товарен кораб от Мобайл или Галвестън или частен самолет практически от всякъде. На европейските частни летища митнически проверки не съществуват.
   — Със сигурност е частен самолет — рече О’Дей. — Тази хора пилеят луди пари. Десет бона на някакъв беззъб селяк в Арканзас?! Това надхвърля всякакви тарифи. Онзи нещастник положително би се зарадвал и на две стотачки. От което следва, че разходите изобщо не ги интересуват. Те търсят лесни решения и разполагат с достатъчен бюджет, за да ги намерят.
   — Но как са стигнали до Лондон днес? — попита Кейси Найс.
   — Вероятно с влак — отвърна Скаранджело. — През тунела под Ламанша. Вярно, че в Париж има паспортна проверка, но иначе пътуването е бързо и лесно. От центъра на единия град до центъра на другия.
   — А как са транспортирали пушките си?
   — Може би в сакове за голф. Или за ски. Куп народ се качва във влаковете с нестандартен багаж.
   — Откъде знаят кого да търсят в Лондон за местна подкрепа?
   — Предварително проучване, предполагам. А може би и предварителни преговори.
   — Утре сутринта ще знаем повече — обобщи О’Дей. — Тази вечер сте свободни. Ще се видим след закуска пак тук.
   Слязох по стълбите и тръгнах към червената врата, но отново чух зад гърба си потракване на токчета. Обърнах се. Беше Джоун Скаранджело, която ме гледаше някак тревожно.
   — Трябва да си поговорим — каза тя.
   — За какво?
   — За теб.
   — Какво за мен?
   — Не искам да стоим тук.
   — А къде?
   — В квартирата ти. Струва ми се неутрално място.
   Заведох я в бараката и я поканих да седне. Както предишния път — аз на канапето, а тя на стола, леко извъртяни един към друг, за да се гледаме в очите.
   — Хубава ли беше вечерята? — попита тя.
   — Не беше лоша. А ти къде вечеря?
   — Аз поспорих с генералите.
   — За качеството на храната?
   — Не, за твоята роля в Лондон.
   — Какво за нея?
   — Там няма да бъде като в Париж. Британците са различни — обичат сами да командват парада. Ще приемат съвети и информация, но това ще е всичко. Няма да ни позволят никакво пряко участие. Не и на своя територия. Длъжни сме да се съобразим с тях, защото са важни за нас по много причини.
   — И?
   — Искам да кажа, че трябва да отидеш там като наш таен сътрудник.
   — Но О’Дей е против, защото като такъв няма да мога да направя каквото и да било.
   Скаранджело кимна.
   — Сега те иска там като частен гражданин, за когото ние не знаем. Така че, ако случайно те пипнат да душиш някой старец на тротоара, по никакъв начин няма да можем дати помогнем.
   — Ще внимавам.
   — Говоря сериозно — каза тя. — Генерал О’Дей ти възлага операция, която е нелегална. Твоето присъствие там ще е незаконно. Гледа се с много лошо око на анонимен сътрудник на територия под юрисдикцията на съюзник. Ако прецакаш нещо, ще бъдеш третиран като обикновен престъпник, нищо повече. Всъщност още по-лошо. Посолството се занимава с обикновените престъпници, но никой няма да се занимава с теб. Напротив, ще побягнат в обратна посока, защото ние ще им наредим така.
   — Ще внимавам — повторих аз.
   — Запознах се с досието на Джон Кот.
   — И?
   — Свършил си много добра работа по време на разпитите.
   — Благодаря.
   — Подал си му въжето да се обеси. Той се е държал арогантно, защото не понася някой да го предизвиква.
   — Така беше — кимнах аз.
   — Но мисля, че и ти не си чист като сълза.
   Това го оставих без коментар.
   — Сега е моментът да кажеш, че не си прерязал ничие гърло — подхвърли тя.
   — Щях, стига да можех.
   — Мисля, че изпращането ти в Лондон под каквато и да била форма ще бъде много голям риск.
   — В такъв случай не ме изпращайте.
   — Искаш да кажеш, че ще отидеш на своя глава?
   — Живеем в свободна страна.
   — Мога да ти отнема паспорта.
   — Той е тук, в джоба ми. Ела и го вземи.
   — Мога да го анулирам от компютъра си. Ще те арестуват още на летището.
   — Твоя воля — свих рамене аз. — Това няма да промени нищо, тъй като Кот рано или късно ще се прибере у дома. И тогава ще го пипна. Нищо не може да ме спре. Аз мога да сегрижа за себе си, въпреки че не разполагам с дебел портфейл.
   Тя не каза нищо.
   — На вас ви е нужна най-добрата помощ, която може да получите — продължих аз. — Всичко друго би било нехайство.
   — А ти си най-добрата помощ, така ли?
   — Времето ще покаже. Все някой трябва да свърши тази работа. Този някой може да съм аз, а може и да не съм. Никой не е в състояние да надникне в бъдещето. Но моето досие е достатъчно солидно. Не виждам как може да навреди.
   — Освен ако не бъдеш арестуван през първите пет минути — въздъхна тя. — Тогава ще бъдем изправени пред дипломатически скандал, а не само пред пробив в сигурността. Не знам дали мога да ти се доверя.
   — В такъв случай ела с мен — предложих аз. — Ще можеш да следиш всяка моя стъпка. Ще можем да се съветваме — рамо до рамо, а не от два метра разстояние.
   — Това е компромисът, който успях да постигна с О’Дей — кимна тя.
   — Наистина ли?
   — Но няма да бъда аз, а Кейси Найс. Анонимно. Нея никой не я познава. Още е на ниска позиция. А и сега не е от ЦРУ, а от Държавния департамент.
   — Правила за действие?
   — Ще изпълняваш всичко, което тя ти каже.
   Скаранджело си тръгна, оставяйки след себе си едва доловим дъх на сапун и топла кожа. Аз изчаках една минута и също излязох. Качих се на втория етаж и заварих Шумейкър в кабинета му.
   — Скаранджело ми каза за вашия вечерен разговор — рекох.
   — Е, доволен ли си? — попита той.
   — Направо ще се пръсна от радост.
   — Погледни на нещата от добрата страна. Постоянно ще ти трябват обновени данни и всякаква друга информация. Ние ги изпращаме на Найс, а тя ти ги предава. Без нея ще бъдеш съвсем на тъмно.
   — Изпълнявала ли е други мисии в чужбина?
   — Не.
   — Изпълнявала ли е изобщо някакви мисии?
   — Не и такива.
   — Мислиш ли, че идеята е добра?
   — Тя е необходимият компромис, който ще те отведе там. Не си длъжен да я слушаш какво говори.
   — Но трябва да се грижа за нея.
   — Тя знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.
   — Това си го казвал и преди.
   — Сгреших ли?
   Помислих си за нейния приятел Тони Луната, но си замълчах.
   — Можеш да се откажеш, Ричър — добави Шумейкър. — С нищо не си ми длъжен. Давността отдавна е изтекла. Идеята да поемем по този път беше на О’Дей. Нарича я свое психологическо прозрение и е на мнение, че само тя има шансове да проработи.
   — Сбъркал ли е?
   — Тръгвай си, ако искаш — повтори той. — Стотици хора работят по този проблем. А британците го приемат изключително сериозно. Все пак става въпрос за среща на Г-8. Решаващият мач за всички в специалните служби. Затова са се захванали здраво. Няма да липсваш на никого. Какво може да направи сам човек?
   — Това вече е твое прозрение, нали?
   — Искам те там, разбира се. Искам всички да са там. И при необходимост да изградят жива стена, каквото и да им струва това. Защото, ако един американски снайперист превърне Г-8 в Г-4, ще си имаме кански проблеми.
   — Гениално прозрение! Защото се очаква да съм патриот, нали? Това вече е откровена манипулация.
   — Иди да говориш с О’Дей.
   Така и направих. Подминах заседателната зала и влязох в кабинета след нея. О’Дей седеше зад бюрото си, облечен с черния блейзър и черния пуловер. Беше навел глава. Когато реши да ме погледне, вдигна само очи, сякаш вратът му се беше схванал.
   — Това е най-тъпата идея, която съм чувал — отсякох аз.
   — Но и най-добрият ти шанс да пипнеш Джон Кот — отвърна той. — Ще предам на госпожица Найс абсолютно всичко, с което разполагам. Зад теб ще бъде правителството с цялата си мощ. Ти трябва да сложиш точката. Докато тоя тип е на свобода, няма да спиш спокойно.
   — Спя си много добре.
   — В такъв случай се събуди. Всички сме чели досието ти. А онези листове на стената в спалнята на Кот? Знаем какво е изобразено на тях. Нашето момиче Найс е точно на годините на Доминик Кол, която е загинала, след като си я пратил да арестува някакъв маниак. Наръгал я е в гърдите.
   — Да — въздъхнах аз. — Така пише там.
   — Ти какво? Да не би да си суеверен? Рано или късно всеки става на двайсет и осем. Няма връзка. Няма да я пращаш да арестува никого, защото арести не се предвиждат. Искам те там. Искам единствено теб. Искам да приемеш нещата лично и да ми донесеш ушите им като доказателство за добре свършена работа.
   — Защо аз? В тази акция са ангажирани стотици хора.
   — Ако беше лесно, някой от тях щеше да свърши работа. Но няма да е лесно. Това е истината. Страх ме е, че може да ги изпуснем. Имам нужда от опора. Имам нужда от човек, на когото вярвам.
   Поредното психологическо прозрение. Може би.

   23
   На другата сутрин се срещнах с Кейси Найс. Вече й бяха казали и тя цялата сияеше. Разясни ми процедурите.
   — Ще следят всяка наша стъпка с помощта на джипиес в телефоните ни. Аз ще получавам навременна информация чрез гласови съобщения, есемеси и имейли. Личните ни номера са вкарани предварително, плюс тези на генерал О’Дей и генерал Шумейкър. За извънредни ситуации. Всички разговори ще бъдат непроследими.
   — Обясниха ли ти правилата за действие?
   — Да.
   — Кой ти ги обясни?
   — Всички.
   — Поотделно или заедно?
   — Поотделно.
   — Едни и същи неща ли ти казаха?
   — Не.
   — Чии заповеди ще изпълняваш?
   — На генерал О’Дей — отвърна тя.
   Шумейкър ни снабди с практическите неща. Зарядни за телефоните, кредитни карти, доста британски лири в брой, хотелски резервации, самолетни билети от Атланта до „Хийтроу“ на авиокомпания „Делта“. До Джорджия щяхме да стигнем с частния самолет, но оттам нататък трябваше да ползваме редовните линии. Като обикновените граждани.
   После отново се събрахме в заседателната зала, тъй като О’Дей току-що бе получил сведения, които искаше да ни предаде. Ставаше дума за две неща. Първото беше снимка — кадър от видеонаблюдението на парижката Северна гара. Регистрираното време в долния ъгъл показваше, че е заснет пет минути след разстрела на Хенкин. Фокусът беше лош и кадърът беше леко размазан, но все пак приличен. На него се виждаше мъжка фигура. Стегнат и жилав човек с добре очертани мускули, среден на ръст. Беше обърнат странично към камерата, потънал в навалицата. Но скулите го издаваха. Беше Джон Кот. Гледаше надолу, стиснал устни. Езикът на тялото и изражението на лицето му ми подсказаха, че се чувства притеснен от шума и блъсканицата. Което беше разбираемо. Петнайсет години в „Левънуърт“, плюс още една в пущинаците на Арканзас. А Северната гара беше един от най-оживените железопътни възли в света. Със съвършено различно от обичайното за него темпо.
   — Това е перонът, от който потегля „Юростар“ — поясни О’Дей. — Влакът за Лондон е тръгнал десет минути по-късно. Приемаме, че той се е качил на него.
   — А защо Карсън не го придружава? — попита Кейси Найс.
   — Вероятно пътуват поотделно, защото така е по-безопасно. Не биха рискували да ги заковат заедно при лош късмет.
   После О’Дей извади от папката пред себе си внушителен куп листове.
   — Това е анализът на МИ5 за гангстерските банди в Лондон — обяви той. — Те са убедени, че става въпрос за местните момчета, англичаните. Улиците в близост до мишената са под техен контрол. Изместват хората на Либор светкавично. И то преди новината за ликвидирането на албанския главатар да стигне до тях по конвенционалните канали. Защото са имали информация, че това ще се случи. Тоест, защото сами са го организирали.
   Генералът прочете четири имена — на лидера и на тримата му най-доверени лейтенанти. Уайт, Милър, Томпсън и Грийн. Прозвуча като някаква адвокатска кантора. Изреди иоще трийсетина човека от тъй наречения „вътрешен кръг“, които се задействали при всяка необходимост от наемници, нетърпеливи да докажат колко много ги бива. Бандата открай време била известна като „Момчетата от Ромфорд“, защото базата им се намирала в лондонско предградие с това име — в източния край, северно от Темза и в близост до околовръстната магистрала. Повечето от тези гангстери били бели местни момчета. Занимавали се основно с дрога, проституция и оръжие — също като бандата на Либор. Плюс рекет и лихварство като черешка на тортата. О’Дей не ни предложи зловещи истории за жестоки убийства, ужасяващи наказания и садистични мъчения. Каза, че с течение на времето многобройните им жертви сякаш са се изпарили и никой не ги е виждал повече.
   Кейси Найс отиде да си събере багажа, а аз си взех още един душ, облякох се и пъхнах четката за зъби в джоба си. Срещнахме се в гълфстрийма. Тя беше с дрехите, които носеше в Арканзас.
   — Генерал О’Дей ми каза, че имаш известни съмнения — каза тя.
   Не отговорих.
   — Имам предвид работата ти с мен.
   Отново не казах нищо.
   — Случилото се с Доминик Кол не е било по твоя вина.
   — О’Дей ти е показал досието ми? — попитах аз.
   — Вече го бях прочела от стената в спалнята на Кот. Грешката не е била твоя. Нямало е начин да знаеш.
   Замълчах.
   — Аз няма да арестувам никого — добави тя. — Ще остана в ариергарда. Това няма как да се повтори.
   — Съгласен съм — кимнах. — Тези неща са по-скоро изключение, отколкото правило.
   — Може би всичко ще приключи още преди да стигнем там. Британците са се задействали здраво.
   — Сигурен съм, че е така.
   — Ще разполагаме с техните данни минута след като ги получи О’Дей. Всичко ще бъде наред.
   — Сегатими звучиш неуверена.
   — Не съм много сигурна какво да очаквам.
   — Аз също — рекох. — Никой никога не е сигурен. А това е добре, защото означава, че който мисли най-бързо, той ще спечели. Към това трябва да се стремиш.
   — Не може и двамата да сме еднакво бързи.
   — Права си. Може да остана на второ място. Което означава, че някой ще се опита да ме гръмне. Затова е по-добре да стоиш на два метра от мен.
   — Ами ако аз остана на второ място и започнат да стрелят по мен?
   — Същата работа. Разстоянието остава два метра. Рисковано е, но изгледите да успея ще са по-големи.
   Международното летище на Атланта беше толкова огромно, че се наложи да хванем такси от зоната за частни полети до пътническите терминали.
   Кейси Найс се чекира на нещо, което приличаше на банкомат, а аз се отправих към гишето. Един бегъл поглед към новия ми паспорт беше достатъчен, за да се сдобия със старомодна бордна карта. В графата „класа“ пишеше „луксозна икономична“, което ми се видя оксиморон. Найс каза, че това значело допълнително пространство за краката. Разясни ми сложния алгоритъм, по който правителството всъщност пестяло парите на данъкоплатците, макар тези места да били по-скъпи. Отначало всички пътували в обикновената икономична класа, докато не им се наложело да престанат да го правят. Единственото обяснение за „икономичния лукс“ беше, че очакваха от нас да се заловим за работа още с кацането. Но пък това ни осигури повече място за краката. Което не се оказа достатъчно.
   Преминахме през металдетектора боси, разсъблечени и с опразнени джобове. После тръгнахме през нещо, което приличаше на мол. Там си купих кафе, а тя плодов сок. Пътуваше с куфарче на колелца, преметнала на рамо нещо средно между дамска чанта и пазарска торба. Така приличаше много повече на обикновен пасажер, отколкото аз. Изчакахме известно време на металните пейки и накрая влязохме в самолета — след като всички с обикновено пространство за краката се бяха качили. Нашите седалки бяха като техните, а по-широкото място отпред щеше да свърши работа на нея, но не и на мен. Е, ако здраво притиснех опашната си кост към облегалката, сигурно можех да разгъна колене на малко повече от деветдесет градуса. Но нищо повече.
   Пилотът обяви, че полетът ще продължи шест часа и четирийсет минути.
   Два часа по-късно, след като ни нахрани и напои, обслужващият персонал усили отоплението. За да ни приспи с тайната мисъл, че така ще ги оставим на мира. Чух това с ушите си при размяната на няколко реплики между тях. Само че не му казваха „приспиване“, а „успиване“. За мен беше без значение, тъй като бях спал и в по-неудобно положение. Възглавничката за глава на облегалката имаше малки подвижни крилца, между които нагласих главата си, сякаш бяха стереослушалки. После затворих очи.
   — Вземам хапчетата, когато съм изнервена — каза Кейси Найс.
   Отворих очи.
   — Помагат ли?
   — Да.
   — Колко ти останаха?
   — Пет.
   — Снощи по време на вечерята бяха седем.
   — Броил си ги?
   — Неточно, просто ги забелязах — жълти и малки. Седем.
   — Едното взех снощи, а второто — тази сутрин.
   — Защото си била нервна?
   — Да.
   — По каква причина?
   — Обобщавах брифингите.
   — Сега нервна ли си?
   — Не.
   — Благодарение на хапчето от сутринта?
   — О, въздействието му мина. Но се чувствам добре.
   — Това е хубаво — кимнах. — Защото още сме в лесната част.
   — Знам.
   — А докторът на Тони Луната не се ли безпокои, че състоянието му не се подобрява?
   — Някои хора вземат такива хапчета години наред, а други — цял живот.
   — И с теб ли ще стане така?
   — Не знам.
   — Какво друго те изнервя?
   Тя помълча известно време.
   — Залозите, предполагам. Единствено те. Адски са високи. Не можем да позволим това да се случи отново, нали?
   — Кое?
   — Единайсети септември.
   — Ти на каква възраст беше?
   — В пубертета.
   — Тогава ли реши да постъпиш в ЦРУ?
   — Мечтаех си за нещо голямо. Но инициативата не беше моя. Привлякоха ме веднага след като завърших.
   — Къде си учила?
   — В Йейл.
   Така си и знаех. Йейл беше малко или много забавачницата на ЦРУ. Както Кеймбридж е забавачницата на МИ6. На терорист, който си търси мишени, му стига да се порови в списъка с випускниците на тези два университета. Или да взриви бомба на среща на състуденти.
   — Трябва да си била доста умна, за да те приемат в Йейл.
   Тя не отговори.
   — И си работлива, нали? — добавих.
   — Давам всичко от себе си.
   — А внимаваш ли, отваряш ли си очите на четири?
   — Винаги.
   — Освен това си платила двайсет и два долара за моторизиран транспорт.
   — Това пък какво общо има?
   — То означава, че си малко нестандартна — последното от четирите изисквания, за да си добра в професията си. А ти ги покриваш. Това е, което ни трябва: умни хора, които работят упорито, обръщат внимание на всичко и имат нестандартно мислене.
   — Имали сме такива и на десети септември.
   — Не, нямахме, наистина нямахме. Както не сме имали армия през четирийсет и първа. Имали сме изостанали хора, които са действали старомодно. Но сме напреднали многобързо. Точно както ти сега. Единайсети септември няма да се повтори.
   — Не можеш да го кажеш.
   — Току-що го казах.
   — Няма как да знаеш.
   — Не е нещо, за което си струва да гълташ хапчета. Просто работи добре, обръщай внимание на детайлите и продължавай да мислиш. Това е всичко, което можеш да направиш. И не само ти, разбира се. Има още хиляди като теб, точно толкова добри, точно толкова упорити в работата си, точно толкова внимателни.
   — И въпреки това можем да се провалим.
   — Отпусни се — казах. — Поне за две седмици. Това нещо не е Единайсети септември. Скаранджело чертае най-мрачните сценарии, но представи си, че греши? Може пък убийството на някой политик да накара половината му сънародници да скачат от радост. Да изкупят бирата и знаменцата. Това би могло да е само от полза за икономиката им.
   — Би могло. Но продължавам да мисля, че заместничката на заместника изразява мнението на мнозинството.
   — Така ли наричаш Скаранджело?
   — Това й е длъжността.
   — Дали пистолетът ти те чака в хотела? — подхвърлих.
   — Какъв хотел?
   — В който ще отседнем. Или ще си го вземеш от друго място?
   — Няма пистолет. Аз съм на неофициална мисия — тоест правителството не може да ме въоръжи. Теб също.
   — Тогава какво ще правим?
   — Стандартната процедура е да се въоръжим на място — отвърна тя. — Просто трябва да се поогледаме.
   Врътнах глава наляво и после надясно, за да избутам настрани крилата на облегалката за глава.
   — Мисля, че няма да е трудно — казах аз, — защото ромфордските момчета сигурно вече са влезли в ролята на охрана на Карсън и Кот. Рано или късно ще се сблъскаме с хората от външния кордон, от крайната окръжност на паяжината. Те със сигурност са въоръжени, така че просто ще си набавим оръжие от тях.
   — Това е възможност, която трябва да се обсъди. Генерал Шумейкър е на мнение, че контактът с външния им кордон по принцип е добра тактика. Според него той трябва да бъде осъществен под предлог, че търсим дрога или някаква услуга, предлагана от тях. Пробием ли първия кордон, ще засечем координатите на втория и така ще стигнем до центъра. Тоест до Кот и Карсън.
   — Ще ти задам един въпрос, на който искам честен отговор — казах аз.
   — Зависи от въпроса.
   — Колко още анонимни агенти командирова правителството ни?
   — Петима.
   — А колко са британците под прикритие?
   — Тринайсет, доколкото знам.
   — А останалите шест страни?
   — По двама от всяка. С изключение на Русия, която изпраща седем, колкото и ние.
   — Кога ще пристигнат?
   — Вероятно преди нас. Ние малко ще закъснеем за купона.
   — А в каква степен са ангажирани ромфордските момчета?
   — В смисъл?
   — Колко е голям бизнесът им? Големи доставчици ли са, търгуват ли на едро, имат ли собствена дилърската мрежа?
   — Нямам представа.
   — Но все пак не е много дребен, нали? А да се занимаваш с дрога, проститутки и оръжие значи постоянно да търгуваш. В търговията винаги се появява по някое ново лице, което предлага по-добра цена, без значение от коя страна. Тоест те донякъде са свикнали да работят с непознати. Така че, ако се появи някой с гангстерски вид, който предлага сделка, те едва ли ще се замислят. Може би и при втория няма да им светне. Но ти току-що изброи трийсет и седем човека, които вероятно ще имат същите идеи като Рик Шумейкър. Е, след третия или четвъртия онези ще почнат да стрелят на месо. Това означава, че ние не бива да действаме така. Ще направим нещо друго.
   — Какво?
   — Ще ти обясня по-късно — рекох.
   Засега не бях измислил нищо, а на нея й бяха останали само пет хапчета.

   24
   Спах може би три часа с изправен гръб и заклещена между крилата на облегалката глава. Лампите светнаха деветдесет минути преди кацането и в кухненския бокс се започна едно тракане и дрънчене. Кейси Найс имаше вид на човек, който не е мигнал. Бледа, със зачервени очи и изтерзан вид. Обичайните радости на дългите нощни полети.
   — Ходил ли си в Лондон? — попита тя.
   — Няколко пъти.
   — Какво трябва да знам?
   — Ти не си ли ходила?
   — Не и по работа.
   — Това не е работа. Нали помниш, че сме без официален статут?
   — Именно — кимна тя. — Предстои ми да цъфна в чужда страна, където ще наруша поне сто закона и разпоредби. Те няма как да не го забележат.
   — От това следва, че летището ще бъде най-сериозният ти проблем. Трябва да очакваме повишена бдителност, а те и без това са параноици. Навсякъде са наблъскали камери и огледални стъкла. Ще ни наблюдават от мига, в който слезем от самолета. Буквално от ръкава. Нас и всички останали. Търсят нервно или неуверено поведение. Това е начинът да набелязват подозрителните пътници. Ще е голям провал, ако ни върнат обратно или ни заключат някъде. Затова се постарай да не изглеждаш нервна или несигурна.Не мисли за стотиците закони и разпоредби, а за нещо различно.
   — Например?
   — Например какво най-много би искала да правиш в Лондон. Някое скришно желание, дори да е глупаво.
   — Искаш да разбереш какво е?
   — Не, искам то да ти е в главата. Все едно си тук заради него. Нямаш търпение да хванеш първото такси и да го осъществиш.
   — Добре.
   — След летището ще ти бъде далеч по-лесно. Но не бива да забравяш камерите, които следят всеки квадратен сантиметър от всяко обществено място. А и повечето жилищни сгради са снабдени с тях. Лондон изкупува една четвърт от световното производство на охранителни камери — всичките струпани на едно място, в един град. Трябва да се примирим с този факт и да продължим напред. Снимаме се във филм, независимо дали ни харесва или не. Единственият ни шанс е да се измъкнем, преди да са започнали да преглеждат видеозаписите.
   — Ако открием Кот и Карсън, няма защо да бързаме. Вероятно ще ни поканят в Бъкингамския дворец, за да ни връчат медали.
   — Зависи какво ще направим с тях, след като ги открием. И как ще го направим. Сигурен съм, че британците искат работата да е свършена чисто точно толкова, колкото и ние. Но ако не се получи, моментално ще се отрекат от нас. В парламента ще им задават неудобни въпроси, а и голяма част от медиите са настроени враждебно към тях. От това следва, че ще им трябва точно секунда и половина, за да ни забият нож в гърба. Ще твърдят, че са искали законен арест, зачитане на правата на заподозрените, справедлив процес и тъй нататък. Ще ни обявят за чуждестранни наемници, ще ни заклеймят като убийци. А ако се наложи, без никакво колебание ще ни пожертват. По тези причини аз си оставам привърженик на стратегията за бързо измъкване. Освен това нямам никакво желание да посещавам Бъкингамския дворец.
   — Не искаш ли да се запознаеш с кралицата?
   — Не. Тя е просто човек, а хората сме равни. Случайно да е проявила желание да се запознае с мен?
   — Не говори така на летището, моля те. Ще те арестуват. Ще си помислят, че идваш да я взривиш.
   На „Хийтроу“ трафикът е най-натоварен сутрин. Наложи ни се да кръжим над Лондон четирийсет минути. Част от пътниците седяха сковано по местата си, парализирани от странното чувство, че са толкова близо и все пак толкова далече от крайната цел на пътуването си. Други се възхищаваха на гледката — на извиващата се като змия река, на огромния непрестанно растящ град, на прочутите сгради, дребни от това разстояние, но ясни до последния детайл. После колесникът се спусна, самолетът се сниши, кацна меко на пистата и започна да рулира.
   Слизането се оказа доста продължителна работа. Изправени на пътеката, пътниците се протягаха и включваха телефоните си, сваляха багажа и надничаха под седалките. Изсипахме се на терминала в накъсана върволица, по двама, трима, четирима, уж поотделно, но все още свързани от общото приключение. Вървяхме в една и съща посока, горе-долу с една и съща скорост, обзети от нетърпение и умора. Не забелязах нищо особено в поведението на пътниците пред себе си. Не се обърнах назад, за да не изглеждам подозрителен.
   Преминахме паспортната проверка без проблеми, ако не се брои дългото чакане на огромната опашка. Кейси Найс беше пред мен с паспорт в ръка. По устните на мъжа в остъклената кабина отгатнах, че я пита за целта на посещението й, а тя вероятно му отговори „ваканция“. Аз минах, без да ми задават въпроси. Новият ми паспорт се сдоби с първия си печат, след което се присъединих към Кейси Найс и двамата се насочихме към багажните ленти, отвъд които беше Митническата служба на Нейно величество. Там също нямахме проблеми. Митничарите бяха насочили цялото си внимание към апаратурата за скрито наблюдение. Извървяхме половин километър покрай безкрайна редица огледални стъкла, без да видим жив човек около себе си.
   После се изправихме срещу тълпата посрещачи, която не чакаше нас. През вратите на залата нахлуваше студен вятър, а електронните табели над тях изреждаха начините за по-нататъшно придвижване — влак, метро, автобус, такси. „Хийтроу“ беше далече на запад, а хотелът ни — далече на изток. Пътуването щеше да е достатъчно дълго, за дани запомни всеки шофьор на такси, ако не за друго, то заради най-дългия курс за седмицата. А парите, които ни даде Шумейкър, макар и щедри, не бяха неизчерпаеми.
   По тази причина избрахме метрото. Заради преживяването, разбира се, но и заради вътрешното ми убеждение, че настроението на един град се улавя най-добре в неговите тунели. Кънтящата акустика усилва усещането за тревожност или страх, или обратно — показва липсата им.
   Пътуването беше дълго — дървени седалки, две прекачвания и лудешка скорост в тунелите, които бяха с два пръста по-широки от вагоните. Но не долових безпокойство във въздуха. Нищо повече от нормалното напрежение и грижи на работния ден. Излязохме от метрото на станция „Баркинг“. Кейси Найс приличаше на безпризорно дете с куфарчето на колелца край изхода на метрото, поразрошена, уморена и унила. По нейни изчисления трябваше да вървим още доста време пеша, за да стигнем до хотела. Таксита не се виждаха, вероятно защото бяхме доста далече от центъра.
   — Трябва ни кола — каза тя.
   На боядисаната в бяло витрина отсреща беше окачена табела с надписТаксита „Баркинг“,а на асфалта пред нея имаше няколко очукани седана. Прекосихме заедно улицата, но влязох сам. Някакъв човек надникна иззад високо шперплатово гише. На въпроса ми засвободно такси отговори, че нямат право да качват пътници, които им махат на улицата. Работели само по предварителна заявка.
   — Аз не ви махам — казах. — И не съм на улицата.
   — Само с предварителна заявка — държеше на своето диспечерът. — Иначе рискуваме да ни отнемат лиценза.
   — Да ви приличам на данъчен инспектор? — изгледах го аз. — Или на ченге?
   — Трябва да направите заявка по телефона — отвърна той и махна към надписа на стената, който гласеше:Само със заявка.Отдолу имаше номер.
   — Ама сериозно ли говорите?
   — Иначе ще ни отнемат лиценза — повтори диспечерът.
   Бях на път да се откажа и да търся алтернативи, но изведнъж се сетих, че имам телефон в джоба си — онзи, който Скаранджело ми беше дала в Париж. И на който бе инсталиран джипиес по разпореждане на О’Дей за целите на мисията. Извадих го и набрах номера на стената. Отначало настъпи тишина, докато се задействат цял куп локационни системи, мрежи, оператори. После иззвъня стационарният телефон на гишето, само на метър от мен. Диспечерът невъзмутимо го вдигна.
   — Трябва ми кола — казах.
   — Разбира се, сър — отвърна копелето. — За кога ви трябва?
   — За след трийсет секунди.
   — Откъде трябва да ви вземе?
   — От тротоара пред вас.
   — Къде трябва да ви заведе?
   Дадох му името на хотела.
   — Брой пътници?
   — Двама.
   — След минута шофьорът ни ще бъде при вас — обеща той.
   Това беше два пъти по-бавно от изискванията ми, но реших да не усложнявам нещата. Просто изключих телефона и излязох. Когато разказах на Кейси какво е станало, тя поклати глава.
   — Не е трябвало да настояваш, защото ще те запомни. Такива дребни фирми със сигурност плащат рекет на ромфордските момчета. Веднага ще им докладва за подозрително лице.
   * * *
   Колата беше очукана, мръсна и тясна, но все пак ни откара до хотела. Той се оказа евтин, с малък паркинг, сгушен между разни магазини и складове в квартал, който предивреме със сигурност е бил само едно далечно и затънтено селце. И донякъде все още приличаше на такова. Наоколо имаше малки тухлени къщи и една особено внушителна — старинна и някак не на място. Вероятно беше последната останка от имение, самодоволно и щастливо преди двеста години, когато градът е присъствал единствено в местния фолклор и е бил на цял ден път с карета. Но после се беше появила железницата, заради която имението вероятно беше изгубило десетина акра от площта си. След влаковете бяха дошли автобусите и колите. Шосетата и улиците бяха изяли овощната градина, после мораватапред къщата и всичко останало с изключение на каменното площадче пред входа, на което можеха да се поберат две коли.
   Хотелът беше строен рационално и икономично. Спокойно биха могли да докарат контейнерите от Поуп Фийлд, да ги наредят по четири един върху друг и резултатът щеше да е горе-долу същият. Регистрирахме се и получихме ключовете си. Найс пожела да си остави багажа, така че и аз отидох до стаята си. Оказа се повече от скромна, но в нея имаше всичко, от което се нуждаех, и нищо излишно. Измих се, сресах косата си с пръсти и слязох във фоайето. Найс вече ме чакаше.
   — Е, какъв е планът? — попита тя.
   — Ще отидем да огледаме — отвърнах.
   — Какво?
   — Мястото, където ще се проведе срещата на Г-8.

   25
   Човекът на рецепцията ни поръча такси по телефона и то се появи изненадващо бързо. Найс даде адреса на шофьора и потеглихме — според мен на североизток, по улици, които изглеждаха провинциални, но сякаш бяха по-натоварени, по-тесни и шумни, отколкото би им се искало. Минахме покрай табела, от която разбрахме, че вече сме в Ромфорд. Заобиколихме центъра от западната му страна и се озовахме на тесен път, който ни отведе до изненадващо голям парк с формата на парче пица. Далечният му широк край опираше в околовръстната магистрала. Или М25.
   В центъра на парка имаше хубава тухлена къща с еркери, фронтони, стръмен начупен покрив и стотици прозорци от блестящо оловно стъкло. В елизабетински стил. А може би беше негова добра имитация от викторианската епоха. Около къщата имаше широка ивица златист чакъл, отвъд която се простираше зелена морава. Всичко беше много изчистено и елегантно, но в крайна сметка по-корпоративно от една дзен градина.
   Моравата беше оградена от висок тухлен зид с правоъгълна форма. Той обикаляше къщата отвсякъде, но на далечно разстояние. Несъмнено беше издигнат заради нея, но гледана отвътре, моравата изглеждаше много обширна. Части от парчето пица бяха извън зида. Оттам нататък се разстилаше Лондон, който го притискаше от две страни.
   — Това ли е? — попитах.
   — Да — кимна Кейси Найс. — Казва се Уолъс Корт и векове наред е бил обитаван от фамилия Дарби. Къщата е строена през шестнайсети век, а оградата по-късно, през деветнайсети. Сега е конферентен център.
   Кимнах. Поредното старо имение, щастливо и самодоволно преди два века, но може би с по-голям късмет от предишното. Собственикът му през викторианската епоха вероятно е усещал какво предстои да се случи. Може би е бил инвеститор в строежа на железницата. И по тази причина е издигнал зида. Да държи света на разстояние. Предполагам, че му се е получило, поне за още стотина години, по доста поносим начин. Докато не е била построена магистралата. Но след появата й живеенето в имението явно бе станало невъзможно. Фамилията най-после се бе предала и се бе изнесла. Домът се бе превърнал в бизнес център, където шумът кара хората да се чувстват по-ангажирани и по-енергични.
   — Това не ми прилича на място, подходящо за среща на Г-8 - рекох.
   — Не е — съгласи се Кейси Найс. — Имало доста възражения. Обикновено търсят нещо по-изолирано и не в предградие, а сред природата. Но британците настоявали. Било близо до Олимпийския парк или нещо подобно. Всъщност никой не е наясно с истинските причини.
   Останахме дълго време в таксито.Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.После си поехме дъх и слязохме за по-подробен оглед. Зидът беше висок към два и осемдесет, як и солиден. Орнаментиран и укрепен с контрафорси. Сигурно бе струвал цяло състояние. Беше глътнал поне един милиард тухли. С толкова тухли можеше да бъде построен цял град. Отново си помислих за викторианеца. Господин Дарби от далечното време, когато са прокарвали железницата. Вероятно е бил с брада или дълги извити бакенбарди. Страшен инат. По-лесно щеше да му е да си вдигне чукалата и да си купи остров.
   В зида имаше само една порта — отпред. От ковано желязо, боядисана в черно, с няколко позлатени листа, разпръснати по нея. Точно срещу входа на къщата, до която се стигаше по много дълга права алея. Всичко това правеше мястото не чак толкова страшно за такава среща. Да, беше нетипично, но не и самоубийствено. Докарваш армията, подреждаш пехотинците в пълно бойно снаряжение пред зида на десетина метра един от друг, а единствения вход поверяваш на спецчастите. По този начин елиминираш 99 процента от конвенционалните заплахи. Някое блиндирано хъмви може би щеше да успее да проникне през тухления зид, а може би не. Но това нямаше как да се стане с по-малко превозно средство. Разбрах защо тайните служби на осем държави бяха одобрили това място. Защото го бяха приели за достатъчно сигурно.
   Засега.
   До началото на срещата оставаха почти три седмици, но подготовката вече беше започнала. Това беше ясно. В далечината разтоварваха някакви микробуси. На портата дежуреше полицай, който ни наблюдаваше внимателно. Не беше любезно лондонско ченге с висока шапка. Беше як широкоплещест мъж с кевларена жилетка и картечен пистолет „Хеклер и Кох“.
   — Гледа ни — прошепна Кейси Найс.
   — Това му е работата — отвърнах.
   — Не можем просто да си тръгнем. Това би било подозрително поведение.
   — Тогава да идем да си поговорим с него.
   Поех със спокойна крачка към портата. Спрях на почетно разстояние, демонстрирайки онзи език на тялото, който е познат на всеки и който гласи:Не давай повод за безпокойство на онзи, който държи оръжие.
   — Надявахме се да влезем — подхвърлих.
   — Наистина ли, сър? — отвърна мъжът.
   Местен акцент, равен глас, неутрално „сър“. Сякаш искаше да каже:Длъжен съм да използвам тази дума, но не влагам никакъв смисъл в нея.
   — Предполагам, че съм подведен — добавих. — Пътеводителят ми е доста стар.
   — Какъв пътеводител? — попита той.
   — Останал е от баща ми, а той може би го е получил от своя баща. Нещо като семейно наследство. В него пише, че в определени дни човек може да дойде и да разгледа имението срещу билет от шест пенса.
   — По-добре го продайте на някой антиквар.
   — Предполагам, че шестте пенса са станали доста повече с инфлацията.
   — Това място не е частно имение от трийсет години. В момента и без това е затворено. Ще ви помоля незабавно да си тръгнете.
   — Добре — кимнах аз.
   Бавно поехме обратно. Оглеждахме всичко наоколо. Улиците, дърветата, редиците залепени къщи, двуфамилните къщи близнаци, ниските квадратни блокове, бензиностанциите, кварталните магазинчета и трафика. Нашето такси си беше отишло и продължихме пеша.
   — А сега какво? — попита Кейси Найс.
   Изглеждаше уморена.
   — Сега се връщаме в хотела и лягаме да спим — отвърнах.
   Което не се случи заради телефонното обаждане на О’Дей. Между другото, то ме накара да съжалявам, че не съм хазартен тип. Скаранджело беше попитала кой би могъл да евторият снайперист, а аз бях заложил на Карсън и излязох прав. Бяха открили Дацев. И го бяха арестували. Новината беше пристигнала току-що от Москва. Преди малко повече от три седмици го скрили в багажника на кола, паркирана в гараж под нощен клуб. Закарали го на някакво частно летище извън града, откъдето прелетял шест хиляди километра в източна посока. Там се окопал и зачакал, както правят снайперистите. Когато се открила възможност, пуснал един куршум в главата на собственик на завод за преработка на боксит. Според информацията на О’Дей разстоянието било малко над километър. Изпълнил бизнес поръчка, често явление в света на приватизираните природни ресурси. С едно натискане на спусъка клиентът на Дацев се превърнал във втория най-голям производител на алуминий в Русия.
   За съжаление, това се оказало недостатъчно. Номер едно в бранша се почувствал застрашен и прибягнал до най-естествения начин за по-нататъшна консолидация. Имал приятели на високи постове, всичките купени. Така че правоохранителните органи направили един нехарактерен за тях опит да приложат закона. А и времето им помогнало. Пролетта в Далечния изток не била като в Северна Каролина, Париж или Лондон. Свил студ и завалял сняг. Самолетът на новия втори магнат не можел да излети и хората му се настанили в местен хотел. Сред тях бил и Дацев. Един бърз разпит в стил КГБ разнищил нещата до дъно и Дацев се озовал в ареста. О’Дей предполагаше, че ще му бъде предложен избор: да се върне на работа в СВР, без да ругае и да се оплаква, или да влезе в затвора. Което всъщност не е никакъв избор, особено за хора, които имат личен опит с руската затворническа система. О’Дей вече беше преместил папката му от раздела снайперисти на свободна практика в този за щатни служители. Нямаше представа какво ще се случи в бъдеще, но беше сигурен в едно: и в двата случая Дацев не е ходил в Париж и няма как да отскочи до Лондон.
   Приключихме разговора. Все още се намирахме във фоайето на хотела.
   — Става още по-трудно — подхвърли Кейси Найс. — Карсън е местен, а Кот — англоговорящ.
   — Искаш ли кафе?
   — Не.
   — Горещ чай?
   — Може би безкофеиново кафе.
   Отново излязохме от хотела и открихме някакво скромно кафене малко по-надолу по улицата. Не беше от международна верига и нямаше нищо общо с кафе баровете на Сиатъл. Просто стандартно лондонско заведение със студено луминесцентно осветление и влажни маси с изкуствен фурнир. Аз си поръчах нормално кафе, а тя — безкофеиново.
   — Затвори очи, искам да изпробвам нещо — казах.
   — Обувката си да събувам ли? — усмихна се тя.
   — Представи си това, което видяхме на връщане от Уолъс Корт. Опиши ми го. Какво е първото нещо, за което се сещаш?
   Тя затвори очи и каза:
   — Небето.
   — И аз. Квартал с ниско строителство. Няколко недовършени триетажни къщи, няколко четири- и пететажни блока, но всички останали са нормални двуетажни къщи.
   — Което все пак значи десет хиляди високи прозореца в радиус от около километър — отбеляза тя.
   — Не са десет хиляди. Това тук не е Манхатън, нито Хонконг, а Ромфорд. Но положително са две-три хиляди. От които няколкостотин са наистина добър избор. Как би постъпила, ако си началник на охраната?
   — Вероятно ще прехвърля нещата в ръцете на Сикрет Сървис.
   — А ако си директор на Сикрет Сървис?
   — Няма да пипна нищо. Ще им кажа да продължават да вършат това, което вършат.
   — Което е какво? Виждала ли си пристигането на президента на чужда територия?
   — Разбира се. Бронираната лимузина влиза в затворена за движение улица и се мушва в голяма бяла палатка, залепена за сградата, която ще посети. Входът на палатката се затваря след нея. Президентът не се показва нито за миг. Той е в безопасност не само в бронираната лимузина, но и в палатката. Поне срещу снайперист, който няма как да знае кога и откъде ще слезе от колата. Палатката му пречи да вижда. Предполагам, че би могъл да стреля напосоки, но какви са шансовете му? И в най-добрия случай ще избърза или ще закъснее с две секунди, или пък ще пропусне с пет-шест метра.
   — Сикрет Сървис и сега ще действат така, нали? — подхвърлих. — Винаги го правят. С тяхна бронирана лимузина, с тяхна палатка, пренесени с товарен самолет на ВВС. Британците могат да говорят колкото си щат, че ще се оправят сами, но когато каниш президента на САЩ, думата имат Сикрет Сървис и никой друг. Щеш, не щеш, трябва да приемеш, че пред главния ти вход ще бъде разпъната палатка. Президентът няма да забрани тя да бъде използвана и от други гости. Няма да каже „съжалявам, момчета, но ще трябва да минете през задния вход“.
   — Не всички имат бронирани лимузини — отбеляза тя.
   — Всъщност това няма значение. Два-три мерцедеса със затъмнени стъкла вършат същата работа. В кой от тях е министър-председателят? В кой от тях пътува антуражът? Принципът е същият като при палатката.
   — Какво е заключението ти?
   — Ако съм Джон Кот, няма да ми хареса. А също и ако съм Уилям Карсън. Срещу себе си ще имам една непробиваема защитна система, която със сигурност ще бъде използвана.Освен това равнинната местност и ниското строителство свеждат бройката на удобните позиции едва до няколкостотин. Ако британците решат да похарчат малко повече пари, като нищо могат да поставят по едно ченге във всяка отделна спалня.
   — Мислиш, че нападението е невъзможно, така ли?
   — Срещу какво и къде може да бъде осъществено то? Лимузината влиза в палатката и толкова.
   — Забравяме общата снимка — тихо каза тя.

   26
   Кейси Найс ми обясни, че както всичко, свързано с политиката и дипломацията, въпросът със снимката на Г-8 е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя била нещо повече от ритуална формалност, защото съдържала много символика и подтекст. Ставало въпрос за имидж, колегиалност и шанс за малките да застанат редом с големите. Ставало въпрос за статус, значимост и медийно отразяване в страната ти. Казано с други думи, било експониране — в буквален и в метафоричен смисъл.
   — Важен е и фонът. Снимката винаги трябва да е на открито. Важно е да те видят там сред другите лидери, с които си приказваш, смееш се и постигаш спогодби. Показваш, че си толкова важен, колкото всички останали.
   Найс добави, че на открито ще се случат и много други неща извън официалната снимка.
   — През почивките лидерите ще се разхождат по моравата, разделени по двойки и тройки. Ако италианецът има проблем с дълга или еврото, трябва да го видят в компанията на германеца, както са вглъбени в частен разговор. Може би ще си говорят за децата или за футбол, но този момент на близост ще бъде оценен високо в Рим. По същия начин нашият президент ще бъде видян с руснака, англичанинът ще се уедини с французина, а японецът ще избере компанията на канадеца. Разбира се, възможни са всякакви други комбинации. Освен това тези почивки са им необходими, тъй като редовно се изнервят един от друг, а и някои от тях продължават да пушат тайно. Кот и Карсън ще получат добра видимост към мишените си, повярвай ми — заяви Найс.
   — Има ли някаква възможност за отмяна на срещата?
   — Не.
   Погледнах през опушената витрина на кафенето и видях някакъв черен бус да спира пред нашия хотел.
   — Няма ли начин общата снимка да бъде направена вътре?
   — На теория да, но не и при тези обстоятелства — отвърна тя.
   — Тоест проявата на благоразумие е неприемлива?
   — Не и когато прилича на страхливост.
   — Това е лудост.
   — Не, това е политика. Светът има нужда да види как неговите представители се грижат за важните неща. А някои от тях са и пред избори. Следователно се нуждаят от такова отразяване.
   Черният бус продължаваше да чака пред хотела. Никой не слезе от него, никой не се качи.
   — Ами ако вали? — подхвърлих.
   — Ще чакат да спре.
   — Може и да не спре. Това все пак е Англия.
   — Но сега не вали. Искаш ли да прегледам прогнозата?
   Поклатих глава и казах:
   — Надявай се на най-доброто, но се подготви за най-лошото. Определено ли е предварително мястото на общата снимка?
   — Задната веранда — каза тя. — Тя има няколко стъпала, които ще са удобни за по-ниските.
   — Задната страна на сградата гледа към магистралата. Това може би е по-добре, отколкото да гледа към града.
   — И от двете страни има много постройки.
   — Ще използват ли блиндирани панели?
   — Няма смисъл. Те вършат работа за един човек, застанал пред микрофон. За осем души, които щъкат наоколо, са безполезни.
   Представих си как осмината се появяват. Вероятно щяха да използват вратата, през която се излиза направо на верандата, и да се направят на учудени от начина, по който се налага да превключат от важните междудържавни отношения към тъпите нужди на репортерите.Боже, наистина ли? Точно сега? Е, добре, но бързо. Трябва да се връщаме да работим.
   Всичко това ще бъде придружено от широки усмивки и добронамерено потупване по раменете, докато се подреждат. А самото подреждане ще бъде доста плътно, за да демонстрират колегиалност и равенство. Никой от тях няма да иска да се отдели от другите. Евентуалната снимка на компактна групичка от седмина и един на крачка встрани съссигурност няма да бъде приета добре. Медиите ще имат грижата за квалификациите:необщителен, игнориран, избягван, високомерен, слаб колективен играч.
   По тази причина ще останат заедно. А после, когато решат, че са сипали достатъчно храна на кучетата, ще изпъчат гърди на стълбите и ще застинат неподвижно.
   Без превръзки на очите.
   Черният бус отсреща не помръдваше.
   — Как се справяш с хапчетата? — попитах.
   — Все още са пет.
   — Значи се чувстваш добре?
   — Да, доста добре — кимна тя.
   — Защото си изпипала плана и първите ни стъпки бяха задоволителни?
   — Защото вече виждам начин да се справим — отвърна тя. — Имам чувството, че проблемът се опростява от само себе си. Кот и Карсън ще търсят място с изглед към задната веранда, а може би и към цялата морава зад къщата. Това автоматично елиминира около шейсет процента от околните сгради. Тоест ще знаем къде да ги търсим. Приблизително, разбира се.
   Черният бус продължаваше да стои пред хотела.
   — Ами ако попаднем на бариера? — подхвърлих.
   — Каква бариера?
   — На нещо неочаквано. Пак ли ще бъдеш добре?
   — Зависи.
   — От какво?
   Тя мълча доста време. Очевидно отдаваше цялото си внимание на въпроса.
   — Ще бъда добре, ако прескочим бариерата, без да паднем от седлата — отвърна най-после тя.
   — Искаш да кажеш, че ако изникне проблем, трябва да го отстраним по най-бързия и решителен начин?
   — Да — кимна тя. — Ако е пътно заграждение, ще се наложи да го преодолеем и да продължим напред. Не можем да си позволим отклонения. В момента виждам начин да се справим и не искам да го изгубя.
   Черният бус си стоеше там.
   — Добре — кимнах аз. — Да се връщаме в хотела.

   27
   Насочихме се към задната част на буса, паркиран пред хотела. Не беше по-голям от джип, но имаше стъкла само на предните врати. Беше боядисан изцяло в черно, без никакви надписи, доколкото можех да видя. И беше изключително чист, с излъскана като огледало каросерия. Също като колата на тюлена в Сиатъл. Но този бус повдигаше куп въпроси. Кой използва черни микробуси, поддържани в безупречно състояние? Отговорите бяха два: фирмите за коли под наем и силите на реда. Фирмите за коли обаче не предлагат такива превозни средства. Миниванове може би, но пътнически, с нормално остъкляване.
   Но какво знаех аз? Това все пак беше Лондон. Може би в момента течеше някаква екологична революция, включваща внезапен ентусиазъм за чисти автомобили. Която след шест месеца ще завладее и Америка. Като бийтълсманията преди години. Но всички коли наоколо бяха порядъчно мръсни.
   — Ченгета ли са? — попита Кейси Найс.
   — Скоро ще разберем — отвърнах.
   Прекосихме платното и продължихме към буса. Когато го наближихме, предните му врати се отвориха. Едновременно, бързо и плавно. От него слязоха двама мъже. Този, който беше откъм тротоара, бавно се обърна, а партньорът му тръгна да заобикаля предницата. Все така плавно, но с различна скорост.
   И двамата бяха облечени с черни костюми под черни шлифери. И двамата бяха бели. Или по-скоро розови, ако трябва да бъдем точни. С изпръхнали устни като в студен зименден. Бяха по-ниски от мен, но не по-леки.
   С едри лапи и широки плещи.
   Препречиха ни пътя.
   — Да ви помогна с нещо? — подхвърлих като беззъбия в Арканзас.
   Отговори ми мъжът, който беше слязъл от по-близката врата.
   — Ще бръкна в джоба си много бавно и ще ви покажа служебни документи, издадени от правителството — каза той. — Ясно ли е?
   Това би могло да бъде онзи стар, но ефикасен номер.
   Докато гледаме как ръката му бавно потъва в джоба и още по-бавно излиза, другият можеше да прави каквото си пожелае. Включително да сглоби току-що купен „Хеклер и Кох“ от фабрично запечатаната кутия с части.
   Но ако смятаха, че им трябва оръжие, щяха да слязат от буса с насочени пистолети.
   — Ясно — отвърнах.
   Мъжът измести поглед към Кейси Найс.
   — Госпожице?
   — Да видим — каза тя.
   Той бръкна в джоба си бавно, както беше заявил, и измъкна кожен калъф за документи. Черен, стар и доста протъркан. Отвори го с палец и показалец. Две найлонови джобчета, едно срещу друго, леко пожълтели. В първото имаше снимка на значка на лондонската полиция. Оригиналът сигурно бе лъскав и много внушителен, но на хартия не изглеждаше нищо особено. Второто джобче съдържаше служебна карта.
   Калъфът спря на трийсетина сантиметра от лицата ни.
   Палецът покриваше снимката.
   — Снимката не се вижда от пръста ви — отбелязах аз.
   — Извинявам се — рече мъжът.
   Палецът се отмести.
   На снимката беше той.
   Над главата му пишеше лондонска ПОЛИЦИЯ. С достатъчно големи букви.
   — Трябва да ви зададем няколко въпроса.
   — Какви? — попитах.
   — Качете се в колата.
   — А вие къде ще седнете?
   Полицаят забави отговора си само секунда.
   — Моля, качете се отзад.
   — Мразя да съм на тъмно — казах.
   — Откъм кабината има решетка и е достатъчно светло.
   — Добре.
   Това го изненада малко. Отново пропусна един такт. После кимна и направи крачка напред. Партньорът му също. Ние пък отстъпихме крачка назад, слязохме от тротоара и любезно зачакахме.
   Мъжът, който беше заобиколил предницата, застана пред дясната странична врата. Натисна дръжката и дръпна. Упражнението беше повторено и с лявата врата. Двете вратизейнаха под ъгъл от деветдесет градуса и останаха така. Товарният отсек беше абсолютно празен, абсолютно безличен и чист като външните части. Боядисан в черно метал, пастиран и излъскан до блясък. Страничните панели бяха подсилени с допълнителни железни греди, а подът беше оребрен. Обещаната решетка се издигаше от пода до тавана.
   От вътрешната страна на вратите нямаше дръжки.
   Мъжът обърна гръб на лявата врата и се оказа лице в лице с мен. Аз прехвърлих тежестта си на единия крак, извъртях се и забих лакът в основата на носа му. Смазващ удар, като с бухалка. Коленете му се подгънаха, главата му отскочи назад и издрънча при сблъсъка си с вратата. Не видях какво се случи с него след това, тъй като вече се завъртах в обратната посока. Отместих Кейси Найс от пътя си и същият ми лакът се стрелна към другия мъж. Беше едър и здрав, но не го биваше в ръкопашния бой. Може би се беше отпуснал, разчитайки само на външен вид и репутация. Сигурно не беше влизал в схватка от години. За да се справи с връхлитащия ми лакът, трябваше да се, наведе към мен и да поеме удара с месестата горна част на ръката си. Това винаги е болезнено, а понякога и сковаващо, но е единственият начин да останеш на крака. Но моят човек направи обратното. Абсолютно погрешен избор. Изпъна гръб и отстъпи крачка назад с високо вдигната брадичка, надявайки се да избегне удара. Това нямаше как да стане. Лакътят го улучи право в гърлото, абсолютно хоризонтално. Като железен прът, летящ с петдесет километра в час. Скоростта има значение. А човешкото гърло е пълно с всякакъв вид уязвими хрущяли и костици. Усетих как лакътят ми смаза много от тях. В следващия миг се завъртях към другия, но той нямаше въпроси към мен. Седеше на земята, подпрян на отворената врата, а кръвта шуртеше от счупения му нос. Беше излязъл от строя. Забравих за него и отново насочих вниманието си към мъжа, когото бях фраснал в гърлото. Той лежеше по гръб в канавката, хванал гърлото си с две ръце. Увредената му трахея издаваше странни подсвиркващи звуци.
   Клекнах до него и го опипах. Нямаше нито пистолет, нито нож. Върнах си при мъжа, който си седеше на задника. Същата работа. Явно бяха преценили, че няма да имат нужда от оръжия. Не и посред бял ден. Не и в Лондон.
   Кейси Найс бавно изплува в полезрението ми. Беше бледа като платно.
   — Какво правиш, по дяволите? — попита тя.
   — После ще говорим — отсякох аз. — Тук сме на обществено място. Първо трябва да ги вкараме в буса.
   Мъжът в канавката едва дишаше. Сграбчих с две ръце предницата на шлифера му, вдигнах го във въздуха и рязко го завъртях. Главата и раменете му влязоха в товарния отсек, а след тях и останалата част от тялото му. Повторих упражнението и с другия, но него го хванах за яката и колана отзад. Кървеше силно, а аз не исках да се изцапам. Затръшнах вратите след тях и проверих дали са се заключили.
   Не помръдваха. Както и очаквах.
   — Защо правиш това? — попита Кейси Найс.
   — Нали не искаше да те отклоняват?
   — Но те саченгета,за бога!
   — Качвай се отпред. Трябва да преместим това нещо.
   — Ти си луд!
   Огледах се. Нищо особено. Коли и хора, които си гледаха работата. Зяпачи липсваха. Никой не стоеше с длан на устата, никой не се бъркаше за мобилен телефон. Бяхме игнорирани. Почти напълно и почти съзнателно. Както навсякъде по света, хората предпочитаха да гледат в друга посока.
   — Ти каза, че ако възникне проблем, трябва да го отстраним по най-бързия и решителен начин.
   После се насочих към шофьорската врата. Първата ми работа беше да отместя седалката максимално назад. Не се получи, защото опря в решетката. Предстоеше ми да шофирам с колене на ушите в лявото платно, с ръчни скорости и дизелов двигател. Неща, с които не бях свикнал.
   Кейси Найс седна до мен. Беше все така бледа. Ключът си беше на мястото. Запалих, натиснах съединителя и размърдах лоста. По всичко личеше, че проклетото нещо има цялкуп скорости. Най-малко шест освен задната. След кратък размисъл бутнах лоста наляво и нагоре.
   — Имах предвид не ченгета, а съвсем други проблеми — рече Кейси Найс.
   — Ченгетата са проблем като всеки друг — отвърнах. — Всъщност още по-лош. Могат да ни закарат на летището с белезници — нещо, което никой друг не може да направи.
   — Това ни чака. Ще ни гонят до дупка. Ти току-що преби двама полицаи. От този момент нататък сме бегълци. Направи нещата хиляда пъти по-трудни. Милион пъти. Буквално невъзможни.
   Включих мигача и погледнах в страничното огледало. Потеглих с доста придърпване.
   — С тази разлика, че двамата отзад не са ченгета — казах аз.
   Смених скоростите. Веднъж, два пъти, три пъти. Вече превключвах малко по-гладко. Изнесох се в лявото платно.
   — Той ни показа служебната си карта — възрази Кейси Найс.
   — Обзалагам се, че е правена на домашния му компютър.
   — Обзалагаш се?!Какво означава това, по дяволите? Нима си готов да пребиеш сто ченгета, защото подозираш, че едно от тях е фалшиво?
   Превключих за пореден път и подадох малко газ. За синхрон с трафика.
   — Никое ченге няма да нарече значката си „служебен документ, издаден от правителството“. Ченгетата не работят за правителството. Дори не си го помислят. Те работят за своя участък, един за друг и за цялото братство по света. В най-добрия случай за кметството. Но не и за правителството. Те го мразят. То е техен враг на всяко ниво — национално, областно, местно. Никой не ги разбира, но всеки се опитва да им стъжни живота с безкраен поток от глупости. Не, никое ченге няма да използва тази дума.
   — Това е друга държава.
   — Ченгетата са еднакви навсякъде. Знам това, защото съм бил такъв и познавам много от тях, включително и тукашни. Когато става въпрос за ченгета, държавата няма значение.
   — Може би е искал да ни изясни за какво става въпрос. И затова използва тези думи.
   — В такъв случай щеше да каже „аз съм полицейски служител и сега ще бръкна в джоба си — много бавно, за да ви покажа значката и служебната си карта“. Или „да ви се легитимирам“, или бог знае още какво. Но при всички случаи щеше да използва думатаполицияи в никакъв случайправителство.
   Кейси Найс помълча известно време, после разкопча колана си и се извъртя да погледне през стоманената решетка.
   — Единият от тях не диша, Ричър — обяви миг по-късно тя.

   28
   Обърнах се да погледна, но нямаше как да задържа очите си по-дълго, за да се уверя. Може би дишаше, но много слабо.
   — Ричър, направи нещо!
   — Да не съм доктор! — ядосах се аз.
   — Трябва да потърсим болница!
   — Болниците са вкарали номерата на полицията в списъка за бързо набиране.
   — Може да зарежем буса пред входа и да избягаме.
   Продължих да въртя волана, без да имам идея къде отивам. На кръстовищата избирах най-лесната посока — тази, за която не трябваше да се престроявам. Улиците бяха безкрайно дълги, но никога прави. Предполагах, че се движим на север и се отдалечаваме от реката. Ромфорд трябваше да е някъде вдясно. Минавахме покрай най-различни места. Имаше безименни заведения за печени пилета, дюнери, пица, хамбургери. Застрахователни кантори от всякакъв вид, магазини за телефони и за килими. Но не и болници. Ако онзи отзад беше спрял да диша, значи беше мъртъв от няколко минути.
   Отбих на правоъгълник с неравен асфалт, притиснат между две дълги редици гаражи. Пространството между тях беше празно, ако не се броеше един стар ръждясал велосипед. Хора не се виждаха, магазини — също. Спрях, поставих скоростния лост в неутрално положение и се обърнах.
   Гледах известно време. Чаках. Мъжът не дишаше. Другият ме наблюдаваше. Долната част на лицето му беше покрита с червена маска. Горната беше бледа. Сега вече бях сигурен, че ебял.Носът му беше лошо счупен. Очите му бяха широко отворени.
   — Ще дойда отзад и ще отворя. Опиташ ли нещо, което не ми харесва, ще се присъединиш към партньора си — предупредих го аз.
   Той не отговори.
   — Ясно ли е? — попитах.
   — Да.
   В ъгълчетата на устата му се появиха капки кръв. Слязох и застанах до задната врата. Кейси Найс направи същото от другата страна. Натиснах дръжката и отворих вратата. Онзи, който все още дишаше, лежеше в лявата част. Другият лежеше вдясно. Протегнах ръка и зачаках да видя какво ще стане. Никаква реакция. Хванах китката му и потърсих пулс.
   Нямаше.
   Наведох се надясно, застанах на колене и опрях пръсти под брадичката му. Оставих ги там доста време, за всеки случай. Очите ми шареха из вътрешността. Чаках. Мъжът имаше двоен пиърсинг на ухото. И малка татуировка на врата, подаваща се над яката. Приличаше на листо, въртящо се на вятъра.
   Той беше мъртъв.
   — Трябва да го претърсим — рекох. — Както и другия. После направих крачка встрани, защото реших да се заема с живия.
   — Не мога да го направя — каза тя.
   — Кое?
   — Да претърсвам мъртвец.
   — Защо?
   — Защото е гадно.
   — Искаш ли да се сменим?
   — Не можеш ли да претърсиш и двамата?
   — Мога.
   И го направих. В джобовете на живия имаше подозрително малко неща. А самите те бяха малко подозрителни. Когато приключих с джобовете му, вече бях убеден, че не е ченге. Първо, защото имаше прекалено много пари в брой. Стотици, а може би и хиляди британски лири, навити на мазно руло. Ченгетата са държавни служители. Това не ги прави бедняци, но обикновено живеят с малък бюджет, купуват неща на изплащане и използват кредитните си карти до лимита. Второ, нямаше никакви средства за комуникация. Нищо. Нито телефон, нито радиостанция. Което беше немислимо за ченге по време на дежурство.
   Задържах парите и подадох калъфа за лични документи на Найс.
   — Провери ги.
   След това се заех с покойника. Открих същото — голяма пачка и калъф за лични документи. Задържах парите и подадох калъфа на Найс. Първият вече беше на парчета в ръцете й.
   — Предполагам, че си прав — рече тя. — Това нещо е менте. Найлонът е нарочно издраскан и пожълтен с маркер. Служебната карта е направена на Уърд, а значката е принтирана от някоя снимка с ниска резолюция, открита в интернет.
   Обърнах се да погледна татуировката на мъртвия. Може би не беше летящо листо. Защо му е летящо листо на як мъжага? И изобщо листо? То би подхождало на някой природозащитник, но той категорично не беше такъв.
   Значи се занимаваше с нещо друго.
   — Гледай сега — казах.
   Наведох се, развързах вратовръзката му и я издърпах изпод яката. После рязко дръпнах от двете страни предницата на ризата му и тя се разтвори до четвъртото копче. Разголих гърдите му, както беше модерно едно време по дискотеките.
   Татуировката не беше листо, а завъртулка върху горния ляв край на главната буква, с която започваше някакво име от три думи. Изписани високо на гърдите — там, където една жена би си сложила огърлица.Момчетата от Ромфорд.
   — Предпазна мярка, в случай че ги закопчаят — поясних аз. — Благодарение на нея никой не ги закача.
   Затръшнах вратата и вдигнах дръжката нагоре. Заключено.
   Кейси Найс мълчеше.
   — Какво? — погледнах я аз.
   — Рискът беше прекалено голям — каза тя. — Ами ако беше сгрешил?
   — Направи ми впечатление как хората избягват да ни гледат. Знаели са за какво става въпрос. И може би са свикнали. Може би в подобни квартали тези черни бусове означават само едно. Може би именно по този начин изчезват хора и не ги виждат повече.
   Тя не каза нищо.
   — Освен това бяха само двама — продължих аз. — Ако някой ни преследва като двойка анонимни чужди агенти, то това ще е Специалният отдел, който трябва да оправдава огромния си бюджет. А тези момчета обичат драмата и със сигурност щяха да повикат три-четири екипа от Отряда за бързо реагиране със сълзотворен газ. Щяхме да сме двама срещу петдесет, като в бойна зона. Нещата отдавна не са като по филмите. Тези момчета не обикалят града, облечени в шлифери.
   — Кога се усъмни?
   — Би трябвало да използват някой безличен седан и да се представят като агенти на МИ5. От тях човек може да очаква всякакви номера.
   Качихме се обратно в кабината и аз се наведох да отворя жабката. Вътре имаше два мобилни телефона, и двата за еднократна употреба. Бяха чисто нови, все още в кутийките си. Абсолютно непроследими, ако бяха платени в брой. А тези със сигурност бяха такива. Доста усърдни предпазни мерки. Беше ясно, че ромфордските момчета са се захванали с трудна задача. Всяка операция носи своите рискове. Включително прибирането на двама нищо неподозиращи чужденци пред вратата на евтиния им хотел. Би могло дасе случи всичко. Например точно като ни атакуват, покрай нас да мине някое неподкупно ченге. Оттук и отсъствието на ножове и пищови, а също така и на регистрирани телефони. Ако прокурорът няма за какво да се залови, не ти повдига обвинения.
   Напуснах площадката с неравния асфалт и отново излязох на пътя.
   Изминахме километър и половина на юг и завихме на изток към Ромфорд. И аз като повечето хора не обичам да оставам длъжен. Но за целта ми трябваше трибуна, за да направя изявление. Исках бусът да бъде открит след ден-два, исках да видя кой го открива от безопасно разстояние. Започнахме да обикаляме, за да открием подходящо място. Спряхме се на паркинг с напукана бетонна настилка зад един супермаркет. Другият му край опираше в гърба на някакъв хотел, разположен в две стари къщи на калкан. С много прозорци. Кейси Найс потърси карта на района в Гугъл и локацията се оказа задоволителна. Хотелът се намираше на едно голямо шосе, пресичащо града от север на юг, с отбивки както в източна, така и в западна посока.
   — Със сигурност ще имат свой човек там — обяви тя. — Както в таксиметровата компания. Най-вероятно срещу отстъпка в цената на принудителната охрана. Може би отстъпката е сериозна, защото онзи, който ни откара до Уолъс Корт, им е звъннал веднага.
   — Уолъс Корт е в обхвата на техния радар — кимнах аз. — Но това място не е. Те са сигурни, че вече са ни пипнали. Ще тръгнат отново да ни търсят чак когато открият буса. Което означава, че засега сме окей.
   Направихме още един кръг и спряхме на стотина метра преди входа на паркинга. Предложих на Кейси Найс да ме чака на ъгъла.
   — На паркинга може би има камера — рече тя.
   — Ще си наведа главата надолу — отвърнах.
   — Няма да е достатъчно. Хора като теб се запомнят лесно.
   — Ще сме напуснали страната още преди да са прегледали видеозаписите.
   Вместо отговор тя слезе от колата и започна да се отдалечава. Помнех какво сме докосвали и се заех с бърсане. Използвах вратовръзката на покойника. Външните дръжки,вътрешните дръжки, кормилото, скоростния лост, коланите, регулаторите на седалките, жабката. Хвърлих вратовръзката в канавката, смъкнах якето от раменете си и издърпах ръкавите надолу, за да покрият пръстите ми. Насочих буса към едно от свободните места в близост до товарната рампа на супера. Там изключих двигателя, извадих ключа и натиснах бутона за дистанционно заключване. След това си тръгнах с наведена глава, заковал очи в бетона под краката си.
   Найс ме чакаше на ъгъла. Изминахме една пресечка, завихме и не след дълго се озовахме на широка улица с четири платна, значително по-оживена от останалите. Автобуси,камиони и леки коли, наредени в плътни колони. Вратата на хотела се намираше точно там, където очаквахме. Преди трийсетина години фоайето със сигурност беше изглеждало свежо и чисто, но не и сега. Поискахме стая откъм паркинга с претекста, че тези откъм шосето са прекалено шумни. Обяснихме, че от авиокомпанията са ни загубили багажа, но очакваме всеки момент да го донесат. Платих с банкноти от пачката на покойника. Получихме голям месингов ключ и поехме нагоре по стълбите.
   Стаята беше студена и малко влажна, но в замяна на това гледката беше отлична. Паркингът беше точно отдолу. Бусът се виждаше много добре, обърнат със задницата към нас. Кейси Найс седна на леглото, а аз придърпах стола на тоалетката, която беше далече от прозореца. Не исках някой да вдигне глава и да види две бледи физиономии, залепени за стъклото. Винаги е по-добре да стоиш по-навътре, в сумрака на стаята. Като Джон Кот в Париж, проснат върху масата в трапезарията.
   После зачакахме. Както го бях правил много пъти. Чакането беше съществена част от работата на силите на реда, а и от живота в армията като цяло.Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо.Аз бях добър в чакането. Оказа се, че и Кейси Найс си я бива. Най-вече защото остана будна след предишната безсънна нощ. Седеше кротко, без да напряга поглед, но и без да го отмества от наблюдаваното място.
   В един момент отиде до банята и аз се запитах дали не е заради хапчетата, но не казах нищо.
   След което тя зададе неизбежния въпрос.
   — Зле ли се чувстваш заради човека?
   — Кой човек?
   — Който умря.
   — Искаш да кажеш онзи, когото хладнокръвно убих?
   — Да. Не се ли чувстваш зле?
   — Не.
   — Наистина ли?
   — А ти?
   — Малко.
   — Защо? Дори не си го докоснала.
   — Въпреки това.
   — Имал е избор — казах. — Да прекарва дните си, помагайки на възрастни жени да пресичат улицата, да отиде доброволец в библиотеката. Предполагам, че някъде тук има обществена библиотека. Би могъл да набира средства за Африка или за други места, които се нуждаят от пари. Би могъл да върши много благородни неща. Но не го е направил. Умишлено не го е направил и е предпочел да изнудва хората за пари и да им причинява болка. И в крайна сметка отвори погрешната врата. Това, което го сполетя, е негов проблем, а не мой. Беше абсолютно безполезен. И прекалено глупав, за да живее.
   — Глупостта не е престъпление. Но така или иначе, в тази страна няма смъртно наказание.
   — Вече има.
   Тя не отговори и отново настана мълчание. Навън постепенно се смрачаваше. На паркинга под нас се разля жълтеникавата светлина на живачна лампа. Беше окачена на висок стълб в средата и осветяваше задницата на черния бус сравнително добре. Шофьорите, които влизаха и излизаха от паркинга, само го поглеждаха и отместваха очи. Отначало си помислих, че знаят чий е и това ги притеснява. След което осъзнах, че причината е друга.
   — Другият вика и блъска — рекох.
   Което си беше моя грешка. Трябваше да го предупредя да не го прави. Или да взема мерки да не може да го прави. Но сега това променяше времевата ми рамка. Вече не можех да се радвам на цял ден ваканция. Разполагах с два часа, не повече. Въпреки че засега гражданите на Ромфорд не проявяваха желание да се правят на самаряни. Никой не симръдна пръста за човека в буса без стъкла. Хората просто извръщаха глави и бързаха да се махнат от паркинга. Поредното доказателство, че тираните не могат да предизвикат нито обич, нито съчувствие.
   — Гладна съм — обади се Кейси Найс.
   — Наоколо храна колкото щеш — отвърнах. — Дюнери, печени пилета, пица, хамбургери, изобщо за каквото се сетиш. По всичко личи, че това е световната столица на бързото хранене.
   — Да си вземем нещо?
   — Яж, когато можеш, това е златното правило.
   — Ти гладен ли си?
   — Малко.
   — Какво предпочиташ?
   — Пица със сирене. По-малко вероятно е в нея да попаднат части от плъхове и гълъби. Или от кучета и котки.
   — А за пиене?
   — Нещо, което е правено във фабрика и е в запечатана опаковка. Все едно какво.
   — Дали ще е безопасно за мен?
   — Зависи какво ще си поръчаш.
   — Имам предвид да се мотая из квартала.
   — Тревожиш се да не те нападнат и оберат?
   — Тревожа се да не бъда засечена от бандата.
   — Те не ни търсят. Мислят, че са ни спипали.
   — Има разлика между търсене и случайно засичане.
   — Ако трябва да опишеш себе си с десетина думи, какви ще бъдат те?
   — Физически или психологически?
   — Представи си, че си на мястото на шофьора на таксито, който ни е издал.
   — Не съм много сигурна.
   — Млада жена със среден ръст, конска опашка, облечена с кафяво кожено яке. Това им е казал. Няма какво да направиш по отношение на пола и ръста, но можеш да махнеш конската опашка и якето. По този начин се превръщаш само в една двайсет и няколко годишна жена, облечена с джинси и тениска. Наоколо има поне сто хиляди такива. Ще си в пълна безопасност.
   Тя протегна ръка и смъкна ластика, който пристягаше косата й. После разтърси глава и съблече якето. Хвърли го на леглото и се обърна да ме погледне.
   Дали приличаше на Доминик Кол? И да, и не. Не, защото се доближаваше до скандинавския тип, докато Кол беше по-близо до средиземноморския. Кол имаше по-тъмна кожа, по-тъмна коса и по-тъмни очи. През седмиците, в които работехме заедно, жегата беше нетърпима, дори във Вашингтон. Кожата й стана още по-мургава, набита с прах. Обикновено носеше шорти и тениска. Именно тениската на Найс ми напомни за нея. Тази на Кол беше масленозелена, докато Найс носеше бяла. Но стегнатите тела под тънките дрехи бяхана еднакво здрави млади жени в страхотна форма. Стройни, гъвкави и енергични тела. Отвътре нещата бяха по-различни. Найс беше стеснителна, докато Кол беше дръзка и напълно сигурна в качествата си. Забележително самоуверена, абсолютно решена да победи.
   Но това не я беше спасило.
   — И си отваряй очите — казах аз.
   — След десет минути съм тук — отвърна Найс.
   Стъпките й заглъхнаха по коридора. За миг се отдръпнах от прозореца и пъхнах ръка в джоба на якето й.
   В оранжевото шишенце бяха останали само три хапчета.

   29
   Останал сам, продължих наблюдението на паркинга. Това, което се случваше, беше все едно и също: хората паркираха колите си, слизаха от тях, поглеждаха стреснато към черния бус, а след това извъртаха глави и бързаха да влязат в магазина. Излизаха обратно след броени минути, скачаха в колите си и изчезваха с пълна газ.
   Десетте минути изтекоха, но Кейси Найс все още я нямаше.
   Небето зад живачната лампа на стълба стана абсолютно черно. Върху излъсканите ламарини на буса се появиха първите капчици нощна роса. Той продължаваше да се разклаща от време на време. Оцелелият в багажното отделение явно започваше да губи надежда. А може би имаше належаща нужда от тоалетна.
   Петнайсет минути. Кейси Найс все още я нямаше.
   После на паркинга пристигна още един автомобил. Шофьорът погледна черния ван, но не извърна очи. Беше момче на около двайсет с прическа като нахлупена паница, обилно намазана с гел. Предпазливо се приближи до буса, протегна врат и се ослуша. После направи крачка напред и надникна в кабината през шофьорската врата. Изчака известно време, пристъпи още крачка, пак протегна врат и погледна през предното стъкло.
   Бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. Вероятно беше външен сътрудник, нетърпелив да се докаже. Отново се ослуша, след което започна да набира някакъв номер. Явно продиктуван от онзи, който лежеше вътре.
   Бравата зад гърба ми изщрака глухо и Кейси Найс влезе в стаята. Върху дланта й се крепяха кутии с пица. В другата си ръка държеше торбичка с кутии безалкохолно.
   — Наред ли е всичко? — попитах.
   — Засега — отвърна тя.
   — Някакво хлапе току-що докладва по телефона — казах аз и кимнах към прозореца.
   Тя остави вечерята на нощното шкафче и дойде да погледне. Хлапакът още говореше. В един момент се наведе да погледне регистрационния номер, след това отдалечи телефона от устата си и изкрещя някакъв въпрос. Долепи ухо до задната врата, явно в очакване на отговора. Повтори го в телефона. Сигурно беше името на нещастника в буса.
   — Защо не счупи прозореца, за да отвори вратата отвътре? — попита Кейси Найс.
   — Мислиш, че знае как? — погледнах я аз.
   — Абсолютно. Достатъчно е да го погледна, въпреки че рядко разчитам на стереотипи.
   — Аз пък мисля, че са му казали да не го прави. Животът тук е сложен, а те не са завоеватели. Вече са се прецакали и не виждат смисъл да увеличават загубите си, като потрошат буса. Ще изпратят някой с резервния ключ.
   — След колко време? — попита тя.
   — След пет минути. Най-много след десет. При всички случаи ще стане бързо. На тях не им пука за редниците в окопите, но ще пожелаят да чуят историята на този.
   Станах от стола и отворих едната от пиците. Само обикновено сирене върху блат от бяло брашно, бухнал тук-там и с прегорели краища. Беше значително по-малка от пиците, които продаваха в Америка.
   — Благодаря за вечерята — казах, както ме беше учила майка ми.
   — Моля — отвърна тя и отхапа от своята пица.
   Безалкохолното се оказа кока-кола, при това леденостудена. Долу на паркинга хлапакът беше приключил с телефонния разговор и пристъпваше от крак на крак. Без съмнение чакаше да бъде поздравен. Без съмнение беше външен сътрудник, който трупа точки.
   Телефонът на Кейси Найс звънна като камбанка.
   — Есемес — обяви тя. — От генерал О’Дей. Иска да знае защо сме неподвижни.
   — Кажи му, че си почивам.
   — От джипиес устройството знае, че не сме в нашия хотел.
   — Кажи му, че сме на кино или на театър. А може и в някой музей. Попълваме пропуските в културното си образование. Или сме на маникюр в някой спа център.
   — Той знае, че не сме. Със сигурност вече е отворил Гугъл карти и е разгледал локацията. Тоест отлично знае къде сме.
   — Тогава защо пита?
   — Иска да знае защо не се движим.
   — Предай му да се успокои. Няма никакъв смисъл от микромениджмънт от пет хиляди километра разстояние.
   — Не мога. Той ни осведомява навременно за всичко и очаква от мен същото. Това е единственият начин да се получи нещо.
   Отново погледнах през прозореца. Промяна нямаше. Бусът беше неподвижен, хлапакът чакаше.
   — Добре — казах аз. — Предай му, че работим по предложението на Шумейкър, тоест опитваме се да осъществим контакт с външния кордон.
   — Трябва да му обясня как го правим. Не с фалшиво бизнес предложение, нали?
   — Каквото искаш му кажи. Той няма да има нищо против.
   — Може и да има. Притесняваха се, че действаш рисковано.
   — Само Скаранджело. Може би и Шумейкър. Но не й О’Дей. На него не му мига окото.
   — Сигурен ли си?
   — Опитай. Кажи му какво точно се е случило.
   Тя се подчини и палците й затанцуваха по дисплея. Погледнах към паркинга, но там нямаше нищо ново. Лампата, росата, бусът, хлапакът. Отместих очи от тази гледка и видях, че тя е приключила с писането и посяга към пицата си. Аз задъвках своето тесто със сирене, поливайки го с няколко глътки кола. Момчето под прозореца наблюдаваше пътя, но час по час отскачаше до буса и подвикваше нещо до задната врата. Вероятно окуражаваше живия.Да, обадих се. Те казаха, че идват. Всеки момент ще бъдат тук.
   Телефонът на Найс отново издаде камбанен звън. Отговорът на О’Дей. Тя го прочете два пъти, преди да вдигне глава.
   — Изпраща ти поздрави и казва да продължаваш в същия дух.
   Кимнах.
   — Човешкият живот не означава нищо за него. Интересува го единствено крайният резултат.
   Найс си замълча.
   — Попитай го за информацията от МИ5, касаеща „Момчетата от Ромфорд“. Снимки, информация, списък с присъдите — изобщо всичко, което е получил. Трябва да знаем с кого си имаме работа тук.
   Тя отново започна да пише. Под нас момчето пак викаше до вратата. Езикът на тялото му беше изразителен. Той се гърчеше, размахваше ръце и с надежда поглеждаше към пътя.Идват, наистина идват.
   И те дойдоха.
   В паркинга влязоха две коли. Черни, със затъмнени стъкла. Първата беше ягуар с четири врати, а втората голямо двуврато купе, дълго, ниско и внушително. Бентли, разпознах го аз. Колите спряха със скърцане на спирачките точно в средата на паркинга. Четирите врати на ягуара рязко се отвориха и от тях изскочиха четирима мъже — всичките бели, всичките с тъмни костюми. Те образуваха нещо като периметър, обърнати навън. С бдително вдигнати глави и ръце, отпуснати до тялото. Хлапакът с мазната коса се оттегли встрани. Шофьорската врата на бентлито се отвори и от нея слезе още един тип, облечен в тъмен костюм като първите четирима. Той внимателно се огледа — наляво и надясно, напред и зад гърба си. След което описа широк полукръг около спортната кола и отвори другата врата. Като добре обучен шофьор.
   От бентлито слезе истински великан.
   Отначало се появи наведената му глава, следвана от прегънато в кръста и свито в коленете тяло. После всичко това започна да се разгъва на фази, като механизирана детска играчка, с насечени движения. Беше наистина огромен. Ръцете му бяха по-дълги от краката на повечето хора, дланите му бяха по-големи от лопати, а торсът му беше колкото нефтен варел, пристегнат в сако с три копчета, което се пръскаше по шевовете. То би стигало до глезените на човек със среден ръст. Ходилата му приличаха на малки шлепове, обиколката на врата му беше над половин метър, а раменете му бяха широки близо цял. Главата му беше доста по-голяма от баскетболна топка. Огромни, стърчащи почти перпендикулярно уши, рунтави вежди и изпъкнали скули. Дълбоко хлътнали очи и сплескана маймунска брадичка. Приличаше на восъчна фигура на неандерталец — от онези, които излагат в природонаучните музеи. С тази разлика, че този беше пясъчноблед, а не тъмен. И два пъти по-едър от всеки древен примат. Беше висок около два и десет и тежеше към сто и петдесет кила. А може би и повече. Движеше се като някакъв огромен робот — с тромава походка и крачки, които надвишаваха метър и половина. Широките му рамене се поклащаха като морски талази, а огромните му лапи се размахваха свободно.
   — Исусе! — ахна Кейси Найс.
   — Не е той — поклатих глава аз. — Няма брада и не носи сандали.
   Гигантът се насочи към черния бус и спря зад него. Направи го с две крачки, макар че на всеки нормален човек биха му трябвали четири. Ръцете му се разпериха встрани като крилете на лебед, който се готви да излети. Шофьорът му бръкна в джоба си и извади ключ. Гигантът отстъпи крачка назад, което в неговия случай означаваше над метър. Шофьорът завъртя ключа, натисна дръжката и отвори лявата врата. После и дясната. Четиримата от ягуара смениха позициите си. В смисъл, че стесниха периметъра, този път с лицата навътре, като зяпачи на уличен бой.
   Всички чакаха.
   Обърнат по корем, живият запълзя навън. Бавно и болезнено, с краката напред. Спря да си почине на ръба на каросерията, после изправи гръб и вдигна поглед към главния съдия. Кървавото петно на гърдите му изглеждаше черно на светлината на живачната лампа, а кожата му — жълта. Гигантът пристъпи напред и се взря в него. Не виждах лицето му, но от позата му пролича, че задава някакъв кратък въпрос. Вероятно:какво се случи, по дяволите?
   Живият забави отговора си. Само поклати глава, пое си въздух и безпомощно разпери ръце. Въпросът беше повторен. Този път живият отговори нещо. Окървавената му уста с мъка произнесе три-четири думи и това беше всичко. Може би:той ни скочиилите ни скочиха,илиуспяха да се изплъзнат,илине успяхме да ги хванем.
   Гигантът обработи информацията, навел огромната си глава. После я вдигна отново, сякаш за да преглътне новините в буквалния смисъл. Мълча в продължение на минута, след което проговори отново. Езикът на тялото му беше насилено дружелюбен, което най-вероятно означаваше, че е решил да се подиграе с нещастника, след като се разбра, че няма да получи по-сериозна информация.Бяхте двама, нали? И те са били двама. Мъж и някаква мадама. Тя ли ти размаза физиономията?И прочие, и прочие. Думи, изпълнени с унижение и сарказъм. От мястото си виждах част от лицето на живия, което ставаше все по-нещастно и угрижено, дори малко ужасено. Сякаш знаеше какво ще последва.
   И то последва.
   Гигантът се раздвижи с изненадваща за масата си лекота. Свита в юмрук с размерите на топка за боулинг, дясната му ръка се стрелна напред в синхрон със завъртането на кръста и раменете. Ударът попадна право в обезобразеното лице на нещастника, който отхвръкна към отворената лява врата, блъсна се в нея и се строполи по очи на бетона.
   — Забележително — рекох. — Подобен вид лидерство не преподават дори в Уест Пойнт.
   Мъжът лежеше на земята, без да помръдва. Хлапакът с мазната коса го зяпаше с отворена уста. Кейси Найс също. После телефонът й отново пропя. Поредният есемес. Тя откъсна очи от гледката през прозореца.
   — Генерал О’Дей праща имейл с информацията от МИ5 — каза тя. — Би трябвало да я получим след минута.
   След тези думи тя кликна върху друга икона и зачака.
   Гигантът долу остана неподвижен за миг, после извърна огромната си глава към бентлито и шофьорът забърза да му отвори вратата. Шефът се насочи натам, изравни се с нея и започна процедурата по сгъването. Приклекна, прибра лакти, направи чупка в кръста, сви рамене и се гмурна с главата напред. Едновременно с това увеличи завъртането на тялото, позволявайки на задника си да стигне пръв до седалката. Шофьорът затръшна вратата след него, заобиколи дългата предница и зае мястото си зад волана. Колата включи на заден, направи маневра и напусна паркинга.
   Двама от пристигналите с ягуара скочиха в него и последваха спортната лимузина. Другите двама обърнаха живия по гръб, хванаха го под мишниците и коленете и го хвърлиха обратно в каросерията. После затвориха вратите и заключиха дръжките. Единият извади розова банкнота с вдъхващи респект размери и я подаде на хлапака. Петдесет британски лири, машинално отчетох аз. После се качиха в кабината на буса, дадоха на заден и подкараха след ягуара. Хлапакът остана сам под жълтеникавата светлина на лампата с банкнотата в ръка. От изражението му личеше, че е очаквал повече — може би похвала, потупване по рамото и обещание да го включат в бандата. Изглеждаше безкрайно разочарован. През главата му най-вероятно минаваха мисли от сорта на:Мога да измъкна петдесет шибани лири и като хлопна някоя бабичка по главата.Или нещо в този смисъл.
   Телефонът на Кейси Найс издаде различен звук, наподобяващ тихо изщракване.
   — Имейлът от генерал О’Дей — обяви тя.
   Който се оказа празен с изключение на прикачения файл. Найс кликна върху него и на дисплея се появи гъсто изписан документ. Настанихме се един до друг на леглото, бедро до бедро. Тя вдигна телефона помежду ни, за да четем заедно. Самото заглавие на това резюме на организираната престъпност във и около Ромфорд беше сухо, академично и дълго три реда. Явно такъв беше стилът на британските тайни служби. Тоест на Кеймбридж. Не много различен от стила на Йейл. Но нямаше нищо общо с Уест Пойнт. Нищо общо и с реалния свят.
   Встъпителният абзац същевременно отричаше и признаваше наличието на организирана престъпност. Беше нещо като уговорка. Нищо не било доказано, нямало присъди, но иначе предлаганата информация била солидна и достоверна. По-нататък се обясняваше, че нищо не било подплатено с доказателства и нямало присъди, защото свидетелите били притискани и от други фактори. Последните не бяха уточнени, но аз предположих, че става въпрос за подкупи на местните правоохранителни органи.
   Вторият абзац започваше със смелото изявление, че организираната престъпност в Ромфорд, Есекс, е ръководена и подчинена на местна структура, отдавна известна като„Момчетата от Ромфорд“. Тонът беше леко извинителен, сякаш възпитаниците на Кеймбридж се бяха притеснили, че това звучи като име на ученически клуб или скаутски отряд. По-нататък параграфът предлагаше преглед на дейността на „момчетата“, която — както вече беше обявил О’Дей — включваше внос и продажба на наркотици и оръжия и контрол на проституцията, включително трафик на хора. Също и рекет на почти всички търговски обекти в района, плюс отпускане на заеми с фантастично високи лихви. Приходите от тази дейност възлизали на десетки милиони британски лири годишно.
   Следваха биографиите.
   Големият бос беше някой си Чарлс Албърт Уайт, известен като Чарли. Бил на седемдесет и седем, роден на една от местните улици и учил в държавно училище до петнайсетгодишна възраст. Нямал трудов стаж, притежавал необременена от ипотеки и други заеми къща, женен, с четири деца, които живеели в други части на Лондон и изглеждали незамесени в престъпната дейност на баща си.
   От приложената тайно направена снимка човек оставаше с впечатлението, че Чарли Уайт е едно дебело старче със закръглени рамене, оредяла сива коса и нос като патладжан.
   Под Чарли, на второто най-високо стъпало в йерархията, се нареждаше тричленен управителен съвет, състоящ се от Томас Милър, известен като Томи, на шейсет и пет, Уилям Томпсън, или Били, на шейсет и четири, и накрая един много по-млад мъж, едва трийсет и осем годишен, на име Джоузеф Грийн, известен като Малкия Джоуи.
   Именно Малкия Джоуи беше гигантът на паркинга. Това личеше дори по снимката му, която беше с два сантиметра по-дълга от останалите. Габаритите му бяха посочени: ръст два метра и девет сантиметра, тегло сто и петдесет килограма. Той беше изпълнителният директор на фирмата. Или човекът, от когото зависеха както приходите, така и разходите. МИ5 педантично споменаваше за липсата на доказателства и присъди, но бързото издигане на Малкия Джоуи до нивото на мъже, които могат да му бъдат бащи, се обясняваше единствено с високата му ефективност. Досието му в МИ5 съдържаше факти, които го свързваха с единайсет убийства, а побоите бяха толкова много, че отдавна бяха престанали да ги броят. Разбира се, текстът ги класифицираше с юридическа терминология:нанасяне на тежки телесни повреди.Лично на мен ми се струваше, че макар и юридически, терминът е напълно уместен.
   — Защо го наричат „малък“? — попита Кейси Найс.
   — Защото са британци — отвърнах. — Адски си падат по иронията. Ако го наричаха Големия Джоуи, със сигурност щеше да е джудже.
   Това бе целият документ. Малкия Джоуи беше последната точка.
   — Трябва ни по-подробна информация — казах аз. — Легална дейност, често посещавани места, адреси. Най-добре е да се свържеш с О’Дей.
   — Сега ли?
   — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Попитай го и какво знае за сърбите в Западен Лондон.
   — Защо?
   — Защото ни трябва оръжие. За предпочитане пушки за лов на слонове, след като зърнах Малкия Джоуи в действие. Силно се съмнявам, че ромфордските момчета ще ни продадат такива, следователно трябва да ги търсим другаде.
   — Сега нямаме време за това. Този хотел почти сигурно плаща рекет, а в момента хората от бандата вече въртят телефоните и търсят информация за нас.
   — Добре — кимнах аз. — Довърши си пицата и изчезваме.
   — Изгубих си апетита — въздъхна тя. — Можем да тръгваме веднага.
   Затвори файла и прибра телефона в джоба си с делова физиономия.
   — Къде искаш да отидем? — попитах.
   — Вече не можем да се върнем в предишния хотел. Те го знаят и първата им работа ще е да ни потърсят там.
   — Багажът ти остана в стаята.
   Тя не отговори.
   — Да рискуваме за пет минути — предложих. — Влизаме, прибираме ти нещата и дим да ни няма.
   — Не — поклати глава тя.
   — Можеш ли да живееш без вещите си?
   — Ти не носиш нищо.
   — Така съм свикнал.
   — Значи и аз ще свикна. Толкова ли е страшно? Ще се отбием някъде да си купя четка за зъби.
   — Най-лошото е, че никога не обличаш чисти дрехи сутрин.
   — В момента това ми се струва по-добро в сравнение с риска.
   — Няма да имаш пижама.
   — Ще го преживея.
   — Окей — кимнах аз. — Отиваме в центъра. Имам предвид центъра на Лондон. Може би в „Риц“. Или в „Савой“. Благодарение на тях разполагаме с много пари. А те нямат очи и уши по такива места.
   — И как ще стигнем до там? Не можем да си повикаме такси.
   — Ще вземем автобуса. Лондонският градски транспорт едва ли плаща рекет на тези мутри.
   И тъй, напуснахме стаята с празни ръце, оставихме ключа на рецепцията и потънахме в нощта.

   30
   По оживената улица навън фучаха големи червени автобуси. Поехме на юг с намерението още на следващата голяма пресечка да сменим посоката и да тръгнем на запад към центъра. Всичките ни пари бяха в едри банкноти, които едва ли щяха да бъдат приети добре в автобуса. Затова спряхме пред павилион за вестници и си купихме карти за градския транспорт. Бяха сини и, незнайно защо, наречени „мида“ или „стрида“, нещо от този род. После открихме автобусната спирка и зачакахме в тъмното малко встраниот нея. Не след дълго сред трафика изплува това, което чакахме — един червен сандък, който ни приближи бавно. Минаваше седем. Бях уморен, а Кейси Найс — напълно сдала багажа. Не беше спала денонощие и половина.
   Покрайнините на Лондон излъчваха усещане за безкрайност, а автобусът пълзеше едва-едва. По тази причина го зарязахме в Баркинг, където можехме да хванем значително по-бързото метро. След кратка справка с картата на входа на станцията се спряхме на зелената линия, която минаваше покрай Сейнт Джеймсис Парк. Решихме, че самото име подсказва наличието на баровски хотели наоколо. И наистина беше така. Излязохме на чист въздух и видяхме табели за Уестминстърското абатство в едната посока и за Бъкингамския дворец в другата. А точно насреща ни се издигаше голям хотел. Пет звезди. Не беше нито „Риц“, нито „Савой“, но лъскавата му фасада и името на международната верига говореха сами по себе си.
   Влязохме. Рецепционистът веднага реши да се възползва от очебийната ни умора и обяви, че за тази нощ са свободни само най-скъпите стаи — на цени, които щяха да бъдатдостатъчни за месечния наем на къща с басейн в околностите на Поуп Фийлд. Но това не ни стресна, тъй като плащаха ромфордските бандити. Отброих огромната сума от едната мазна пачка, срещу която получихме магнитни карти и подробна информация за румсървиса, ресторантите, баровете, бизнес центъра и паролите за безжичния интернет. Кейси Найс си купи четка за зъби от магазина във фоайето, след което се насочихме към асансьорите. Изпратих я до вратата на стаята й, изчаках да щракне резето и продължих към моята, която оправдаваше ценовата си категория не с размерите си, а с огромните меки и пъстри възглавници, отрупали леглото. Метнах ги на пода, запратих дрехите си след тях, мушнах се под чаршафите и моментално заспах.
   Единайсет часа по-късно Кейси Найс ме събуди по вътрешния телефон. Звучеше бодро и жизнерадостно.
   Не знаех дали това се дължи на единайсетте часа сън или на поредното хапче.
   — Искаш ли да закусим? — попита тя.
   Будилникът в главата ми показваше някъде към осем и половина, а денят зад прозореца изглеждаше хубав и слънчев.
   — Разбира се — отвърнах. — Почукай на вратата ми, когато си готова.
   Появи се десетина минути след като взех душ и се облякох. Разбира се, беше с вчерашния си тоалет, но изобщо не изглеждаше притеснена. Слязохме в ресторанта, където ни настаниха на маса за двама в дъното. Салонът беше пълен със зализани типове, които обсъждаха важни теми и уговаряха сделки. Част от тях лице в лице, други по телефона. Поръчах си английска закуска, бъкаща от мазнини и захар. Но с кафе, а не с чай. Найс избра нещо по-леко и сложи телефона си до салфетката, за да й е подръка.
   — Според генерал О’Дей до този момент МИ5 и местната полиция не са получили сигнал за убийство на член от бандата — обяви тя. — По всичко личи, че Чарли Уайт е решил да се оправя сам.
   Кимнах. Не бях и очаквал друго освен стандартната процедура. Още преди да си легна, мъртвецът със сигурност бе отишъл в някое депо за пресоване на стари коли или в хранилката за свине на някоя близка ферма.
   — Генерал О’Дей добавя, че до този момент агенти на шест от осемте страни са пробвали да влязат в контакт с външния кордон, но безуспешно — каза Кейси Найс.
   Отново кимнах. Излишни усилия. Ромфордските момчета бяха предпочели презастраховането пред истинската сделка. За да защитят мисията си.
   — По-късно днес ще получим пълен списък с имена — добави тя. — Плюс локации, въпреки че това ще бъде трудно. Разпръснати са навсякъде, включително и в глухата провинция. Освен това е ясно, че използват инфраструктурата на Карел Либор, която ще им предложи още по-голям избор.
   Кимнах за трети път. Кот и Карсън бяха игли в една от стотици неизвестни купи сено. И засега нямаха намерение да мърдат от там.
   — А най-добрите ни шансове за контакт със сърбите са чрез една заложна къща в предградието Ийлинг — добави тя. — Намира се на запад, малко преди „Хийтроу“. Открих го на картата.
   — Доста си поработила — отбелязах. — Дано да си се наспала.
   — Наспах се — кимна тя. — И се чувствам отлично.
   Не я попитах за хапчетата.
   — Ти си знаел, че таксиметровата компания е подкупена, нали? Знаел си го още от самото начало.
   — На това му казват „информирано предположение“.
   — Използва ги, за да привлечеш вниманието. Затова ги нае да ни вземат от хотела и да ни закарат до Уолъс Корт. Това е бил планът, който си разработил още по време на полета. Решил си кордонът да дойде при нас вместо ние при него.
   Това си беше чиста проба надценяване. Главно заради думатаплан.
   — Никога не знам какво да очаквам — казах аз. — Всичко е въпрос на реакция.
   Тя замълча за миг, после попита:
   — Нима искаш да кажеш, че нямаш план?
   — Имам само една генерална стратегическа цел.
   — Която е?
   — Да изчезнем от тук, преди да са прегледали видеозаписите.
   — В такъв случай да вървим в Ийлинг — отсече тя.
   Пак тръгнахме от станция „Сейнт Джеймсис Парк“, където картата показваше маршрута на същата зелена линия, по която бяхме дошли. Тя продължаваше на запад, чак до станция „Ийлинг Бродуей“, която ни трябваше според телефона на Кейси Найс. Лесно и изключително удобно. Влакът пристигна и ние се настанихме за сравнително дългото пътуване.
   — Говори ми — казах аз.
   — Какво искаш да ти кажа?
   — Къде си родена, къде си израснала. Името на понито ти.
   — Не съм имала пони.
   — А куче?
   — Почти непрекъснато. Понякога повече от едно.
   — Кажи ми имената им.
   — Защо искаш да знаеш?
   — Искам да го чуя от теб.
   — Родена съм в Илинойс — започна тя. — Израснах там в една ферма. Кучетата ми най-често носеха имената на президенти от Демократическата партия.
   — А къде съм роден аз?
   — В Западен Берлин. Поне така каза на съседа на Кот в Арканзас.
   — Къде съм израснал?
   — Според досието ти — по целия свят.
   — Можеш ли да познаеш това по гласа ми?
   — Звучиш така, сякаш не си отникъде.
   — От това следва, че ти ще водиш преговорите в заложната къща. Акцентът ти е по-добър от моя. Сърбите вероятно ще се страхуват от капан и всеки британски акцент ще им се стори подозрителен. Ще решат, че сме ченгета под прикритие. По-добре да се уверят, че сме чужденци. А ти говориш като истинска американка. Разбира се, ако сърбите изобщо правят разлика в акцентите.
   — Окей — жизнерадостно отвърна тя. Дотук се справяше добре, с хапчета или без хапчета.
   Продължавахме напред с ритмично потракване и полюшване. После композицията излезе над земята, на слънчева светлина, движейки се все така бавно и авторитетно — както голяма част от обществения транспорт. Слязохме на станция „Ийлинг Бродуей“, която приличаше на железопътна гара. Прекосихме перона и се озовахме на улицата. Ийлинг напомняше на местата, които видяхме в Източен Лондон — някога далечни селца, впоследствие погълнати от града, но все още несвикнали с този факт. Тук имаше дълга търговска улица с няколко големи обществени сгради и истински парад на семейни магазинчета. Едно от тях беше с бяла витрина и надписТаксита „Ийлинг“.Непосредствено до него се намираше обект, чиито собственици бяха в бизнеса с отпускане на заеми срещу малки, но ценни залози. За това свидетелстваха решетките на прозорците и табелатаБързи заеми в брой.Очаквах да видя три златни топки, увиснали на черни въжета — типичния символ на заложните къщи във Великобритания. Оказа се, че трябва да се задоволя с малка неонова реплика на топките, кацнала високо горе на витрината. Самата тя беше задръстена от неприбрани гаранции — някои от тях малки, някой от тях ценни, някои и двете, някои нито малки, нито ценни.
   — Готова ли си? — попитах.
   — Повече от всякога — кимна тя.
   Отворих вратата, пропуснах я пред себе си и я последвах в магазин, който нямаше нищо общо с онези, които показват по филмите. Представляваше скучно правоъгълно пространство, в по-голямата си част мръснобяло, с ламинат навсякъде и флуоресцентни тръби на тавана. Високите до кръста витрини бяха подредени във формата на подкова. В тях бяха изложени вещи с ниска цена, тъй като бившите им притежатели не възнамеряваха да си ги откупят обратно.
   Зад една от витрините — насреща и малко вляво — стоеше среден на ръст мъж, някъде между четирийсет- и петдесетгодишен, мургав и небръснат, облечен с ръчно плетен пуловер в ръждив цвят. Беше се привел ниско и лъскаше нещо дребно, може би гривна, стиснал парцалчето с върха на пръстите си. Надигна глава да ни погледне като плувец, който си поема дъх. В очите му нямаше нито враждебност, нито някакъв особен интерес. Изтече цяла минута, преди да разберем, че погледът му е единственият поздрав, с който възнамерява да ни удостои. Кейси Найс пристъпи към него, а аз останах на две крачки зад нея.
   — Имате ли нещо против да разгледам? — попита тя.
   Не каза „разгледаме“, а „разгледам“. Това привлече вниманието му изцяло върху нея. Беше ясно, че аз не попадам в категорията на евентуалните купувачи. Тоест бях никой. Може би само човекът, който я вози. Мъжът не каза нищо, но кимна. Или по-скоро отметна глава. Нагоре и малко встрани поради позицията си спрямо нас. Жестът ми се стори окуражаващ, защото означавашевсичко е на ваше разположение,но и малко обезкуражаващ, защото означаваше също такане предлагаме нищо повече.
   Останах на мястото си, а Найс започна да се разхожда пред витрините, като от време на време докосваше с пръст стъклото, сякаш за да си отбележи нещо за по-подробно разглеждане. После продължаваше нататък. Измина цялото разстояние между краищата на подковата отляво надясно, после обратно — отдясно наляво. Едва тогава спря и вдигна глава.
   — Не виждам нещото, което търся — обяви тя.
   Мъжът с пуловера не каза нищо.
   — Но според приятелката ми в Чикаго това е мястото.
   — За какво? — попита мъжът с пуловера.
   Категорично не беше англичанин. Не беше французин, холандец или германец. Нито пък руснак, украинец или поляк. Най-вероятно беше сърбин.
   — В Лондон се притеснявала за личната си безопасност — продължи Кейси Найс. — За пръв път в непознат град, и то сама. Без средства за самозащита имала чувството, чеще бъде принудена да се прибере у дома.
   — Вие от Америка ли сте? — попита мъжът с пуловера.
   — Да, от Чикаго.
   — Това не е спортна зала, госпожо. Не преподаваме самозащита.
   — Но приятелката ми твърди, че сте предложили да й продадете някои неща.
   — Искате ли златен часовник? Можете да вземете два-три, с които да изтъргувате живота си.
   — Моята приятелка не си е купила часовник.
   — А какво тогава?
   Найс протегна ръка назад и малко встрани и щракна с пръсти. Предположих, че това е сигнал за мен. Шофьорът. Личният асистент. А може би и касиерът. Пристъпих крачка напред, извадих пачката на мъртвеца и я оставих на стъклената витрина, придържайки я с палец и показалец. Дебело руло с размерите на чаша за уиски, плътно, тежко и лепкаво. Мъжът с пуловера го гледа дълго, после ме стрелна с очи и се обърна към Кейси Найс.
   — Кой е този?
   — Бодигардът ми — отвърна тя. — Отнеха пистолета му при рентгена на летището.
   — Тук има закони.
   — Навсякъде има закони. Но те могат да бъдат заобикаляни.
   Човекът отново загледа парите.
   — Изчакайте в офиса на таксиметровата компания — каза той. — Съседната врата. Някой ще ви откара.
   — Къде?
   — Тук не държим такива неща. Има много полиция, която непрекъснато ни проверява. Те са законът.
   — А къде ги държите?
   Вместо отговор той извади джиесем и набра някакъв номер. Приглушено изрече кратко изречение на непознат език. Не беше френски, фламандски или немски. Не беше руски или украински. Най-вероятно беше сръбски. После изключи телефона и подхвърли:
   — Вървете, ще ви закарат.

   31
   Отидохме. Закараха ни. Когато влязохме в офиса на таксиметровата компания, един мъж вече заобикаляше гишето да ни посрещне. Беше като двойник на онзи в заложната къща. Малко по-млад, по-изправен и по-набит, но също така мургав и небръснат. Вероятно братовчед. Или просто приятел от родното село. Той махна с ръка към една шкода седан, паркирана отпред. Това беше таксито. Настанихме се на задната седалка, а мъжът седна зад волана. Запали двигателя, натисна педала и потеглихме. Ключалките изщракаха, когато колата набра скорост.
   Нямаше смисъл да питаме къде отиваме. Нямаше как да получим отговор. Мълчаливият шофьор беше част от театъра. Не че имаше значение. Знаехме къде отиваме. Не точно, но в общи линии. Беше ясно, че се движим на север. Не беше нужно да разберем предварително името на поредното село, превърнало се в лондонско предградие. Но не беше трудно да си го представим. Цялото или част от него. Важната част. Може би склад, разположен сред гол и пуст бизнес парк в самия край на града, може би някакъв преустроен хамбар на свободното пространство между тесните улички, а може би и действащ хамбар, но далече сред нивите, на един час път в северна посока. Вероятно ни предстоеше дълъг път. Шкодата беше с дизелов мотор. Личеше си по звука, който издаваше. Икономичен мотор. Наведох се да погледна арматурното табло. Резервоарът беше пълен.
   Трафикът наоколо беше слаб, а гледката си оставаше все същата, типична за предградията. После в далечината изплува овална конструкция с полегати бетонни козирки. Футболен стадион. Значи бяхме стигнали чак до „Уембли“. Продължихме още на север. Малко по-късно се оказа, че няма да има дълго пътуване в провинцията. Описахме почтипълен кръг в обратна посока, а после отпред се появи табела с надписУърмуд Скръбс.Така се наричаше един прочут лондонски затвор, което ми даде ясна представа към какъв район сме се насочили.
   Но не стигнахме чак до затвора. Улиците, по които минавахме, ставаха по-тъмни и по-мрачни, но все пак отбихме преди най-неприятната им част. Колата направи бърз ляв завой, после още един, промуши се през тясна порта във висока тухлена стена и влезе във вътрешността на голяма тухлена сграда, която преди сто години вероятно е била автобусно депо, а може би и фабрика — когато хората са произвеждали някаква продукция в големите градове, а не само шум и пари. В момента обаче беше автосервиз, обслужващ предимно таксита. Навсякъде се виждаха купища износени гуми, сиви и покрити с мръсотия. А колите наоколо много приличаха на шкодата, която използвахме. Очуканите седани бяха навсякъде. Един от тях беше кацнал на висок подемник, няколко други край него зееха със свалени ламарини. Трети бяха подложени на спешни ремонти, които очевидно бяха неразделна част от бизнеса с поръчваните по телефона таксита.Може да ни отнемат лиценза,беше казал мъжът в Баркинг. А на мен започна да ми става ясно, че това може да се случи и по други причини освен грешно направена поръчка.
   Спряхме пред една празна работна клетка. Сякаш за да ни сменят маслото или да проверят геометрията на окачването. Отекващ в стените, грохотът на дизеловия мотор стана по-силен. Един мъж се появи от сенките зад нас и натисна някакъв голям зелен бутон. Ролетната врата на клетката започна да се спуска шумно. Дневната светлина постепенно изчезна. Едва тогава забелязахме монтираните високо по стените жълтеникави крушки.
   Нашият шофьор изключи мотора, слезе от колата и отвори вратата на Кейси Найс. Това или беше израз на някаква старомодна балканска галантност, или човекът просто беше изгубил търпение. Аз слязох на собствен ход, прескочих разхвърляните инструменти и маркучи за помпане на гуми и се изправих на празното пространство зад колата. От офиса встрани излязоха още двама души и се присъединиха към онзи, който беше спуснал ролетката. Мъжете бяха от същия калъп — нито млади, нито стари, мургави и небръснати, добре сложени, мълчаливи и намръщени. Наоколо не се виждаха работещи монтьори. Никакви хора с гаечни ключове и оплескани с масло гащеризони. Вероятно бяха временно отпратени поради секретната същност на предстоящата сделка.
   Единият от онези, които се появиха от офиса, явно беше шефът. Той ни огледа от горе до долу и каза:
   — Трябва да знаем кои сте.
   — Ние сме американци и искаме да си купим нещо от вас — отговори Кейси Найс.
   — С какви пари разполагате? — попита той.
   — О, имаме достатъчно.
   — Май сте доста лековерни, след като сте дошли тук — отбеляза шефът. — Можем да ви вземем парите, без да ви дадем нищо.
   — Ами опитайте.
   — Скрити микрофони?
   — Не.
   — Как ще го докажете?
   — Ако очаквате да сваля тениската си, няма да стане.
   Шефът не отговори, но устата му се овлажни. Явно си представяше как Найс се съблича и идеята очевидно му хареса.
   Реших, че е време да се намеся.
   — Можете да погледнете паспортите ни и сами да прецените колко голяма е вероятността британските власти да използват чужденци за някакво дребно ужилване — рекох. — След това ще хвърлите един поглед и на парите, а ние — на стоката, която ни интересува. Така стоят нещата.
   — Дали? — изгледа ме той.
   — Да.
   Погледите ни се срещнаха. Не отместих моя. За него това вероятно беше първото предизвикателство за деня, което да не може да преодолее. Втренченият поглед е лесна работа. Мога да го използвам цял ден без прекъсване. И без да мигна, ако се наложи. Понякога това е доста болезнено, но винаги е полезно. Номерът е да не ги гледаш право в очите, а на десетина метра зад тях, в нищото. Това поражда един особен стъклен ефект, който ги кара да се тревожат — най-вече относно въпроса какво се крие зад празния ти поглед.
   — Окей — кимна шефът. — Покажете си паспортите.
   Аз пръв му подадох моя. Със сини корици, съвсем нов, но несъмнено истински. Той го прелисти, опипа хартията и погледна снимката. А вероятно и данните, защото подхвърли:
   — Не си роден в Америка.
   — Технически е така — кимнах. — Но от юридическа и конституционна гледна точка децата на военнослужещите се смятат за родени в Америка.
   — На военнослужещите?
   — Сигурен съм, че още ни помните — рекох. — Нали дойдохме да ви сритаме задниците в Косово.
   Шефът замълча за момент, после подхвърли:
   — А сега си бодигард?
   — Най-добре е да го повярваш — казах.
   Върна ми паспорта. Изобщо не поиска паспорта на Кейси Найс. Един му беше достатъчен.
   — Елате да поговорим в офиса — рече той.
   Офисът се оказа полуавтономно пространство с размери пет на пет, заемащо господстващо положение над останалите. Със сигурност беше изграден преди десетилетия, когато поточните линии все още са били на мода. Стените бяха тухлени, покрити с гладка замазка и боядисани с обичайната блажна боя, граховозелена. Имаше прозорец с метална рамка, бюро под него, както и три кресла. Никакви шкафчета за оръжие, никакви кантонерки. Просто работно място, както се полагаше на шефа на автокъща, задръстена с десетгодишни коли.
   — Моля, седнете — покани ни мъжът, изчака мълчаливия ни отказ и седна, за да ни даде пример.
   Седнахме и ние.
   — Какво по-точно ви интересува? — попита той.
   — А вие какво ще ни предложите?
   — Пистолет?
   — Два. Искаме да сме въоръжени и двамата. Повечето хора не очакват това.
   — Предпочитания?
   — Всичко, което работи. И за което имате патрони.
   — Разполагаме предимно с деветмилиметрови. В Европа те се намират най-лесно.
   — Устройва ме.
   — Харесваш ли глока?
   — Това ли предлагате?
   — Най-често срещаната стока. Глок седемнайсет, чисто нов. Два броя, напълно идентични.
   — И по сто патрона за всеки.
   Той замълча за момент, после кимна.
   — Добре. Ще донеса цените.
   След тези думи стана и напусна стаята. Вратата се затвори зад гърба му. А ключалката изщрака.

   32
   За миг приех заключването като нещо нормално. Като част от глупавото презастраховане и смешните предпазни мерки, започнати още от онзи гном в заложната къща. Тъпото спускане на ролетката можеше да се възприеме от някои клиенти като необходимо благоразумие, като вълнуващ намек, че има още ключалки, катинари и резета, защото този склад е претъпкан с чисто нови оръжия, блестящи от фабричната смазка.
   В следващия миг прогоних тази хипотеза, защото заключването ни ми се стори най-малкото прибързано. Засега все още бяхме равноправни участници в преговори, при които и двете страни трябва да се държат учтиво — разбира се, с неизбежната доза предпазливост и скептицизъм като при покупката на употребяван автомобил.
   Никой не заключва клиентите си. Не и на толкова ранен етап.
   На третата секунда дойде прозрението. Нещо не беше наред. По лицето, шията и гърдите ми пробягаха познатите студени тръпки. Погледът към Кейси Найс ме разтревожи още повече. В следващия момент започнах да правя мислен списък на препятствията, които предстоеше да преодолеем. Машинално, на автопилот.Стени, врата, прозорец, четирима мъже отвън.На четвъртата секунда се появиха въпроситекойизащо,които допълнително влошиха картината.
   Защото за сърбите ние бяхме клиенти, нищо повече. Е, за миг можеха да се усъмнят в нас и да решат, че сме тук на разменни начала — агенти на американското ФБР на нощнахайка из Лондон, след което лондонските ченгета ще правят същото в Ню Йорк, Ел Ей или Чикаго. Не че това беше възможно. Но и те едва ли си го мислеха. Следователно ние бяхме клиенти, също като наркомана, който се обръща към някой от техните дилъри. Или като сводника, който се пазари за някоя тяхна проститутка. На клиентите се предлага обслужване, а не заключване. Иначе бизнесът скоро ще се срине.
   И тъй, защо? Възможностите бяха само две, първата от които отхвърлих на петата секунда. Може би ромфордските момчета се бяха стреснали дотолкова, че да обявят обща тревога. Разпространили са снимките ни с цена върху тях, плюс съответните описания. Може би на бюрото на Чарли Уайт имаше червен телефон като в Овалния кабинет, предназначен за помирителни разговори с другите босове. А може би в нашия случай беше готов да приеме помощ от всеки, който я продава.
   Шестата секунда отиде за другата възможност. За нея беше споменал О’Дей по време на онова заседание, с което ни провали вечерята извън базата.Една сръбска групировка в Западен Лондон и някаква старомодна английска банда в източните квартали. Според МИ5 Карел Либор е бил трън в задниците и на двете.
   В задниците и на двете.Което ме наведе на мисълта за копродукция. Съвместен бизнес. Временно примирие. Спиране на огъня. Общи цели, общи ползи, обща отговорност и споделена информация. Кот и Карсън в пълна безопасност, Лондон е тотално покрит — от изток на запад и от запад на изток. Какво би струвало всичко това? Една стабилна ръка и едно точно око, плюс патрон 50-и калибър. И пари, разбира се. Много пари. Отново ще цитирам О’Дей:Разходите изобщо не ги интересуват. Те търсят лесни решения и разполагат с достатъчен бюджет, за да ги намерят.
   Но ни бяха заключили, независимо дали ставаше въпрос за равноправни партньори или наемна ръка. С цел да ни задържат там до настъпването на някакво предварително подготвено събитие. Което почти сигурно щеше да се изрази в появата на трета страна. Малкия Джоуи, упълномощен от мафията, с цяла тълпа придружители. Ще се появи със своето бентли, с кортеж от други коли. Може би още ягуари и задължително поне един черен бус.
   За нас.
   Лоша работа.
   — Набутахме им се право в ръцете, а? — обади се Кейси Найс.
   — Имаме още малко време — отвърнах аз.
   — Колко малко?
   — Не съм сигурен. Но Лондон е голям град с тежък трафик, а ние сме чак на другия му край. Ще трябва да организират малък конвой, което означава минимум десет минути, преди изобщо да са тръгнали. После ще трябва да опишат голям полукръг на север, освен ако не решат да пресекат центъра. „Ист Енд“, „Уестминстър“, „Падингтън“. Възможно е да разполагаме с цял час, а дори и повече — да речем, деветдесет минути.
   — За да правим какво?
   — Каквото трябва.
   — Можеш ли да разбиеш вратата с ритници?
   Вратата беше от солидно, втвърдено от годините дърво, добре прилепнала в рамката си.
   — Вероятно бих могъл, но отвън — рекох. — Отвътре е невъзможно.
   — А да счупиш прозореца?
   Прозорецът не беше оригиналният, от викторианската епоха. Беше подменен с по-нов, който беше продукт на научни достижения. Не изискваше никаква поддръжка, тъй като беше направен от алуминий или някакъв галванизиран метал. Който явно беше достатъчно здрав, за да издържа големите стъклени панели, поставени с цел по-пълен достъп на слънчевата светлина. Достатъчно големи, за да пропуснат човек със среден ръст. И съвсем обикновени на вид.
   — Мисля, че ще се наложи — промърморих в отговор аз.
   — Накъде гледа? — попита тя и сама си отговори, като залепи нос за стъклото и завъртя очи наляво-надясно. Пред прозореца нямаше нищо друго освен гола тухлена стена.— Някакъв проход. Доста дълъг и тесен. Според мен е запушен и в двата края. Навлезем ли в него, ще се озовем в капан. Освен ако не проникнем в съседна сграда през някое задно прозорче. А след това да излезем през входната врата.
   — Не се тревожи за това, поне засега.
   — А кога да се тревожа?
   — Първо ще изчакаме пет минути. Може би грешим. Може би човекът всеки момент ще се върне и ще ни предложи цена.
   Изчакахме пет минути. Човекът не се върна с цените. Работилницата от другата страна на вратата тънеше в тишина. Явно в момента нямаха спешни ремонти. Бях интерпретирал ситуацията абсолютно погрешно. Помислих си, че омазаните с грес маймуни бяха отпратени, защото покупко-продажбата на пистолетите трябва да се осъществи дискретно. Но сега нашето пленничество щеше да остане дискретно.
   Пропуски, недоглеждане и рискове с лош край.
   Моите провали.
   Доминик Кол.
   — Нуждаем се от пълна инвентаризация на тази стая — заявих аз.
   — Какво ще търсим? — попита Кейси Найс.
   — Всичко. Когато знаем с какво разполагаме, ще решим как да го използваме.
   Оказа се, че не разполагаме с нищо особено. Големите и лесно видими предмети се изчерпваха с три кресла, бюро и стол към него. Креслата бяха модел отпреди трийсетинагодини — тогава те са се срещали във всяка фирмена чакалня. Датски или може би шведски. Солидни дървени крачета, плоска седалка, захабена тапицерия. Бюрото беше ощепо-старо. Дъбово, със старомодна форма. Имаше тясно чекмедже в средата и по три от двете страни, като най-долните бяха достатъчно дълбоки за папки. Столът зад него приличаше на взет от трапезария. Или от кухня. Без колелца, без странични облегалки, без механизъм за регулиране на позицията. Далече от понятието ергономичност. Просто четири здрави крака, твърда седалка с едва очертан релеф за задните части, права облегалка.
   Нямаше телефон, нямаше настолна лампа, нямаше дори пластмасови прибори от набързо консумиран обяд. Никакви кабели, никакви зарядни устройства, никакви ножове за писма или преспапиета. Централното чекмедже съдържаше три потъмнели от старост и отдавна забравени кламера, стърготини от подострен молив, прах и мръсотия по ъглите. Пет от останалите шест чекмеджета бяха точно толкова празни, колкото и първото, но в дълбокото долу вдясно се мъдреше стар и вмирисан пуловер, вероятно захвърлен там в някой топъл ден и напълно забравен. Беше от кремава прежда, с кръпки от дънков плат на раменете и лактите. Размерът му беше М, а името на производителя не бях срещал никога.
   Отдръпнахме се.
   — Какво се надяваше да откриеш? — попита Кейси Найс.
   — Щях да съм доволен на една бронетанкова дивизия, но бих се навил и на някой „Хеклер и Кох“ с дузина резервни пълнители. Дори кутийка кибрит щеше да ни свърши работа.
   — Не открихме нищо.
   — Такъв ни бил късметът.
   — Какво ще правим сега?
   Аз й обясних какво. Наложи се да го репетираме. Бавно, внимателно, няколко пъти поред. След което се заехме да го реализираме.

   33
   Забих пръсти в меката тапицерия на едно от креслата, вдигнах го пред лицето си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, направих две големи крачки и го хвърлих срещу прозореца с масивните крачета напред. Стъклото се пръсна с гръмотевичен трясък, креслото отскочи от централната рамка, стовари се върху бюрото, а оттам падна на пода, преобърнато на една страна. Шум, шум, шум.
   Кейси Найс застана до прозореца, а аз грабнах стола зад бюрото и застанах встрани от вратата.
   — Няма смисъл да скачаме през прозореца — бях й казал аз. — Проходът не води никъде. Важното е да подмамим онези четиримата тук.
   И те дойдоха. Такава е човешката природа. Какво друго да направят, когато чуят внезапен и силен трясък, явно от станал на сол прозорец? Ще нахлуят в стаята, ще се озърнат, ще изтичат до счупеното стъкло и ще погледнат през дупката. Наляво, после надясно. Или обратното.
   Ключалката изщрака, вратата отскочи на пантите си. Пръв се появи главният — онзи, който водеше преговорите. Аз го стиснах за врата с дясната ръка, а след това му нанесох силен удар в гърба, предназначен да ускори движението му към Найс, която чакаше до прозореца.
   — Мога да се справя с номер две, три и четири — бях я предупредил аз. — Но номер едно е твой. Избираш най-острото парче стъкло, увиваш ръка в стария пуловер и го забиваш в окото му.
   Искрено се надявах, че ще изпълни точно инструкциите ми, но не гледах, защото в този момент насочвах крака на стола към главата на втория. За да го забия в нея, а не даго фрасна по темето. Нищо общо с препирните в каубойските кръчми от старите уестърни. Мушкането е по-страшно, защото е като юмручен удар, нанесен с цялата тежест на тялото, но концентриран във върха на дървения крак — в пет квадратни сантиметра. Масата по скоростта на квадрат, като в бейзбола, като във всичко. Минималната ми цел беше спукан череп, максималната — мигновена мозъчна смърт. Разчитах парченце от костта да се забие в сивото му вещество. И вероятно се получи точно това. Казвам вероятно, защото в момента не можех да бъда сигурен. Аутопсията щеше да покаже. Но и в двата случая — убит или само зашеметен — мъжът рухна на пода като чувал с картофи. Оказа се, че е нашият шофьор на шкодата. Захвърлих стола и се стрелнах напред, за да се заема с останалите двама.
   — Двама срещу един не е никакъв проблем — бях пояснил аз. — Не се безпокой за мен. Просто се погрижи за твоя човек. Ако парчето стъкло не свърши работа, тресни го с ръба на чекмеджето в основата на носа. Многократно, с цялата си сила, докато престане да мърда.
   Третият рязко забави движението си напред, зърнал със собствените си очи участта на първите двама. Четвъртият се блъсна в него, но клоунадата свърши дотук. Изненадата беше отминала, а те не бяха идиоти. Бързо смениха посоката, за да се прегрупират. Никой от тях не държеше пистолет. Това означаваше един сериозен риск по-малко. В Лондон пищовите не се използват рутинно, а само в специални случаи. Мисълта за ножове ме тревожеше доста повече, защото не ги обичам. Вероятно за разлика от лондончаните. Но тези двамата нямаха и ножове. Или все още не ги бяха извадили. Нямаше как да знам какво държат по джобовете си.
   Автосервизът беше с размерите на баскетболно игрище, по което бяха разпръснати различни инструменти и маркучи. Тук-там се виждаха автомобили за ремонт и крикове за тях. Осветлението все още беше изцяло електрическо, тъй като ролетката си оставаше спусната. Двамата пред мен се разделиха на шест-седем метра един от друг, след това спряха и се обърнаха. Третият се наведе наляво и вдигна някаква щанга. Четвъртият се наведе надясно и грабна голям френски ключ от близката работна маса. Третият се оказа единият от двамата, които се бяха появили от офиса. Четвъртият беше онзи, който спусна ролетката. Направиха по една крачка напред в пълен синхрон. Стъпваха леко, само на върха на пръстите си, с разперени ръце и празни, но решителни погледи, заковани в лицето ми. Бях виждал и по-лоши. Труден живот, заложен в гените стремеж към конфликт, може би и малко военна служба или пък партизански опит. Но при всички случаи притежаваха куража и мускулите на хора като Чарли Уайт и Карел Либор. Въртяханелегален бизнес в столицата на чужда държава. Едва ли щяха да припаднат, ако извикамбум.
   Виждах в съзнанието си как бентлито на Малкия Джоуи си пробива път в трафика, но бях сигурен, че разполагаме с достатъчно време. А и нямаше смисъл да се бърза. Винагие по-добре, когато те идват при теб. Защото се ангажират. Защото разкриват намеренията си, а това означава, че разкриват и слабостите си.
   Останахме неподвижни цяла минута, което в случая беше много време. Образувахме мълчалив и непроменим триъгълник. Напрегнати, леко поклащащи се от крак на крак, техните очи заковани в мен, моите — някъде между двамата. Разчитах само на периферното си зрение, тъй като бях зает да опознавам територията, да изчислявам ъглите и да чертая евентуалните маршрути. Шкодата, с която бяхме пристигнали, се намираше вляво от мен. До нея имаше някаква кола на крик, изключително мръсна отдолу. А в ъгъла, след една празна клетка, се виждаше прашен седан с изпуснати гуми и липсваща предна броня. Стената беше покрита с големи рафтове, върху които имаше мазни кашони с употребявани части, стари и нови гуми, машина за баланс на предници, фунии за автомобилно масло, варели със стари парцали и накрая една тъжна купчина ръждиви гърнета, чакащи да бъдат изхвърлени.
   Положението зад гърба ми беше горе-долу същото, но там беше и офисът, от който долетя неочаквано скимтене. Не успях да определя дали го издава мъж или жена, но не се обърнах.
   Четвъртият се раздвижи. Френският ключ в ръката му беше кукла — петдесетина сантиметра плътна стомана с петсантиметрови челюсти. Предназначен за работа върху по-големи и по-яки компоненти. Например носещи пружини, каквото и да означава това. Не знаех кой знае колко за автомобилите. Някои думи бях чувал, но без да разбирам значението им. Мъжът държеше френския ключ като чук. В един момент го вдигна над главата си и направи крачка напред. Това беше миг на разсейване, от който можеше да се възползва другият, за да връхлети върху мен, но той не го направи. Може би не бяха тренирали екипна работа. Предпочитаха да я вършат всеки за себе си — нещо, което ме устройваше. Двама срещу един не е проблем, но никой не обича да прави повече усилия от необходимото.
   Четвъртият пристъпи напред. Френският ключ продължаваше да е вдигнат над главата му като чук. На свой ред и аз пристъпих напред. Защото подсъзнанието ми настоявашеда знам какво има зад мен. Което би трябвало да е току-що напуснатото от тялото ми празно пространство. И защото крачка напред винаги е по-добра от крачка назад. Тя разстройва противника, макар и малко. Той имаше френски ключ, който държеше като чук над главата си. Освен това напредваше. Защо аз не отстъпвах, по дяволите?
   Ела още малко по-близо и ще разбереш, приятелче,рекох си аз.
   Той продължаваше да напредва. В очите му открих лека нерешителност. Съвсем лека. Партньорът му също се раздвижи, макар и само с крачка. Време за шоу. Наблюдавах мъжа с френския ключ. Най-вече бедрата и кръста му в очакване на първия сигнал за предстоящите действия. И видях каквото ми трябва. Краката му леко се свиха, лакътят му се вдигна още сантиметър-два. Намеренията му бяха ясни като бял ден — готвеше се да връхлети върху мен с вдигнат високо над главата ключ и да го стовари рязко надолу като томахавка върху темето ми. Точността не беше кой знае какъв проблем, тъй като продължаваше да има мишена с широчина близо метър — лявото ми рамо, главата ми, дясното рамо. Разбира се, на този етап и една счупена ключица го устройваше.
   Атакувах пръв. Направих голяма крачка напред и малко встрани — като боксьор, който се готви да довърши безпомощния си опонент. Самоувереността му се стопи за част от секундата. Това пролича от начина, по който реагира. Замахът му беше офанзивен, но изпълнен с дефанзивна паника. С леко превит гръб и още по-високо вдигнат лакът, изпълнен от желанието да нанесе още по-съкрушителен удар. Именно това се оказа слабостта му. Тежките и тъпи инструменти се нуждаят от широк замах, което обаче е едно изцяло пропиляно движение. В критичния момент оръжието му се насочи в грешна посока.
   Опрях лявата си длан във вътрешната част на лакътя му и рязко натиснах, използвайки собствената му инерция, за да усиля замаха. Ръката му се вдигна вертикално нагоре, тежкият ключ се люшна назад, сякаш за да го удари по задника. Но миг преди да се случи това, дясната ми ръка се стрелна зад гърба му, сграбчи ключа и го изтръгна от хватката му с рязко завъртане. Това не беше пропиляно движение. Отнемането на ключа се сля със собствения ми светкавичен замах. Фраснах го странично в челюстта, точно под скулата, с което сигурно изкъртих горните му кътници, ако имаше такива. Ударът беше толкова силен, че мозъкът му положително стана на желе в черепната кухина. Тойпадна странично като отсечено дърво. Върху дясното си рамо. Чух как въздухът напуска гърдите му със свистене само миг преди дясното му слепоочие да се удари в пода. По това време аз вече преценявах действията на партньора му. Бях почти сигурен, че няма да предприеме единствения ход, който можеше да го спаси. И той наистина не го предприе.
   Вместо да хвърли щангата по мен, панически се вкопчи в нея точно като приятеля си, а след това отстъпи крачка назад и замахна.
   Тук мачът свърши. Един срещу един, той срещу мен. Наместих френския ключ в дланта си, после го насочих хоризонтално в гърдите му като сабя. С него ръката ми стана повече от метър и половина. Дори да изровите най-големия дългуч сред бабуините или орангутаните в джунглата, ръцете му със сигурност щяха да са по-къси от моята.
   — Къде са Кот и Карсън? — попитах го аз.
   Мъжът не отговори.
   — Двамата, които се крият при „Момчетата от Ромфорд“ — опитах се да му помогна аз. — Къде са?
   Той продължи да мълчи.
   Блъснах го в гърдите с ръба на френския ключ. С едно-единствено светкавично движение. Разтворените челюсти явно бяха остри, защото той хлъцна и отстъпи крачка назад. Аз пък направих една напред и повторих:
   — Къде са?
   Беше ясно, че той няма представа за какво говоря. Очите му бяха съвършено празни. Без опит да скрият каквото и да било. Вероятно сътрудничеството между двете организации бе доста ограничено, а важната информация — разделена на отделни части.
   — Къде са пистолетите? — смених темата аз.
   Той не отговори. Но този път очите мупоказаха,че крие нещо. В комбинация с решителност. Знаеше, но нямаше да ми каже.
   Зад гърба ми отново прозвуча скимтене, последвано от напрегнатия глас на Кейси Найс:
   — Ричър, побързай!
   Подчиних се. Но преди това замахнах още веднъж към човека пред мен, а той вдигна щангата да отклони удара. Екна силен звън. Посегнах отново, но той пак блокира удара, насочил цялото си внимание върху взаимните ни движения, главно от кръста нагоре. Точно това ми трябваше. То означаваше възможност за крачка напред от моя страна, комбинирана със силен ритник в слабините, този път нанесен, без да преодолява никакви препятствия.
   Беше хубав ритник. Маса плюс скорост. Като при бейзбола. Като при всичко останало. Противникът ми изпусна щангата, сгъна се на две, падна на колене и започна да повръща. С увиснала глава, на крачка от мен. Това ми даде предостатъчно време, за да си избера мястото. Ключът се стовари странично върху слепоочието му. Ударът беше сериозен, но не смъртоносен. Нещо като онези, които тенисистите използват за загрявка. Мъжът се люшна встрани и остана да лежи на пода.
   Обърнах се и забързах към офиса, за да видя как се е справила Кейси Найс.

   34
   Първият лежеше почти по гръб с трийсетсантиметров къс стъкло в окото. Мъртъв отвсякъде. Личеше му по отпуснатите форми на тялото. Това не може да се сбърка. Животът го беше напуснал съвсем наскоро. Нямаше много кръв. Само една тясна вече засъхнала вадичка, която се проточваше по бузата му като тлъст червен червей. Плюс известно количество гъста и прозрачна течност, явно изтекла от очната му ябълка.
   Скимтеше вторият. Онзи, когото бях халосал със стола. Лежеше на пода пред вратата. Косата му беше подгизнала от кръв, а под главата му се беше образувала доста голяма локва. Очите му бяха затворени. Едва ли щеше да стане, за да ни създава проблеми. Не и скоро.
   Кейси Найс се беше облегнала на бюрото. Изражението й издаваше нещо средно между вълнение и решителност.Изпълнявала ли е други мисии в чужбина?,бях попитал Шумейкър.И изобщо някакви мисии?
   Е, сега вече отговорът беше „да“.
   — Добре ли си? — попитах.
   Кейси Найс кимна.
   — Свършила си добра работа.
   Тя не каза нищо.
   — Трябва да претърсим това място — добавих.
   — По-скоро трябва да повикаме линейка — поклати глава тя.
   — Ще повикаме, но след като претърсим всичко наоколо. Трябват ни пистолети. Нали за тях дойдохме?
   — Тук няма да намерим пистолети. Всичко беше постановка.
   — С колко сигурни места като това разполагат тези хора? Според мен си държат оръжията тук. Последният наистина се разтревожи, когато го попитах за тях.
   — Нямаме време.
   Отново си представих бентлито на Малкия Джоуи, което се бори с трафика. Червени светофари, задръствания. А може би не.
   — Ще бъдем бързи — обещах й.
   Започнахме с джобовете на шефа. Ако имаше ключ, щяхме да разберем какъв тип ключалка да търсим и къде можем да я намерим. Един ключ за сейф изглежда различно от ключ за врата, който от своя страна е различен от ключа за чекмедже или шкафче. И така нататък. Но се оказа, че нашият човек притежава само ключ за кола. Мръсен и излъскан от употреба, закачен за стара кожена плочка с полуизтрит надписТаксита „Ийлинг“на фона на литнало златисто листо. Може би някой от очуканите седани в сервиза беше негов. Имаше и пари в брой, които прибавих към нашето съкровище. Боен трофей все пак. И мобилен телефон, който прибрах в джоба си. Нищо друго, което да представлява интерес.
   Вече бяхме претърсили офиса, така че се прехвърлихме в същинския сервиз. Тоалетната в далечния край предлагаше базисно оборудване и няколко трилиона бактерии. В нея нямаше нищо друго освен заразни болести. Нито подвижни панели, нито скривалища в стените, нито замаскирани капаци на пода.
   Останалата част от сервиза представляваше просторно открито пространство, натъпкано с коли и боклуци, които ние вече познавахме. Пълен хаос и подозрително отсъствие на скришни места. Никакви ниши в стените, никакви гардероби, никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.
   Дупките на струпаните на купчини гуми също бяха празни.
   — Тук няма пистолети — повтори Кейси Найс. — Това е автомобилен сервиз. Всичко е на открито.
   Не отговорих.
   — Трябва да тръгваме — добави тя.
   Отново си помислих за Малкия Джоуи в бентлито. Вероятно вече бе прекосил центъра и летеше по широкия булевард, водещ на запад.
   — Трябва да тръгваме — повтори Найс.
   В бентлито.
   — Чакай малко — казах.
   — Защо?
   Никакви метални каси, никакви заключени шкафчета.
   И тогава ми светна.
   — Шефът на сервиза едва ли кара някакво раздрънкано такси — отвърнах аз. — Защо му е да го прави? Карел Либор е имал рейнджровър, а и ромфордските момчета очевидно си падат по скъпи марки. Защо сърбите да остават по-назад? Едва ли искат да изглеждат като бедни роднини.
   — Е, и?
   — Защо тоя тип ще държи у себе си ключ на бракма?
   — Защото тук поправят бракми. Това им е работата. Или поне официалното им прикритие.
   — Не е работа на шефа да държи ключовете — поклатих глава аз и тръгнах обратно към офиса.
   Извадих ключа от джоба на мъртвеца и го вдигнах пред очите си. Метален ствол и пластмасова глава. Много далече от заоблените автоключове с чип на новите модерни коли. Без батерия, без вградена аларма. Просто обикновен ключ.
   Огледах се и се заех за работа. Започнах с прашния седан в ъгъла — онзи със спадналите гуми и липсващата предна броня. Защо една кола за поправка ще стои в сервиза, докато й спаднат гумите? Подобно нещо е много далече от нормалната бизнес практика. Колата трябва да е на пътя, за да оправдава вложените в нея пари. Ако не подлежи на ремонт, би трябвало да я закарат в някоя автоморга. Сервизът трябва да си покрива разходите, а тук всеки квадратен метър носи печалба.
   Спрях поглед на багажника. Приличаше на голяма метална каса, при това заключена. Насред сервиза пред очите на всички.
   Пробвах ключа.
   Не стана.
   — Трябва да тръгваме, Ричър — отново подхвърли Кейси Найс.
   Пробвах следващата кола, а после и тази до нея. Ключът не ставаше. Пробвах дори шкодата, с която бяхме дошли, макар да знаех, че е безсмислено. И наистина беше. Продължих да се местя от кола на кола. Ключът не отвори нито една от тях.
   — Времето ни изтича — обади се Кейси Найс.
   Огледах се за последен път и се отказах.
   — Окей.
   Върнах се в офиса и клекнах до мъжа, който лежеше на прага. Беше престанал да скимти, но все още беше жив. Трябва да е от онези с бетонните черепи, помисли си аз. Ключът на шкодата беше в джоба му. Подхвърлих го на Найс.
   — Запали колата, а аз ще вдигна ролетката.
   Въпросното съоръжение се задвижваше от бутон с размерите на длан, монтиран върху разпределителна кутия, която на свой ред беше свързана с макарата на дълго тънко метално въже. Натиснах бутона с цялата си сила. Електромоторът забръмча, въжето се опъна и ролетката започна да се вдига. Дневната светлина нахлу в тъмното хале. Постепенно освети пода и продължи към отсрещната стена. Видях Кейси Найс зад волана на шкодата. Главата й беше сведена към арматурното табло. После от ауспуха излетя облак черен дим и моторът заработи.
   Видях още един бутон върху разпределителна кутия. После втори и трети, свързани с подемниците. Хидравлични механизми, които се движат нагоре-надолу. Всички подемници бяха празни, с изключение на един. Върху него имаше кола с мръсночерен под, вдигната на максимална височина. Напълно безлична, тотално незабележима. Какво ченге съм, господи, казах си.
   Направих знак на Найс да почака и натиснах бутона. Разнесе се стържещ звук и подемникът започна да се спуска. Съвсем бавно. Подмина линията на погледа ми и продължи надолу. Колата беше стар сандък, покрит с прах. С изпуснати гуми. Подемникът забави ход и спря, колата се разклати и застина на място. Стърженето престана. Почти едновременно с ролетката, която достигна горната си крайна точка и също утихна. Тишината се нарушаваше само от тежкото боботене на дизеловия мотор, работещ на празен ход.
   Пристъпих към багажника на старата бракма, който беше по-малко прашен от останалите части. По капака около ключалката имаше многобройни отпечатъци от пръсти, комбинирани със следи от цели длани, които се виждаха по-нагоре. Явно колата бе вдигана и спускана стотици пъти след последното отваряне на вратите. Ключът стана.
   Капакът отскочи нагоре с помощта на шумна пружина.
   Колата беше седан с нормални размери и доста голям багажник, който с лекота можеше да побере няколко куфара, два-три сака за голф или още куп неща, които човек би желал да транспортира. И беше пълен догоре. Но не с куфари или сакове за голф.
   Беше пълен с пистолети и кутии с муниции. Пистолетите бяха глок, на пръв поглед чисто нови, увити в найлонови опаковки и старателно подредени един върху друг. Повечето от класическия модел 17, някои от модификацията 17L с по-дълги цеви и няколко от модел 19 с къси цеви. Всичките 9-милиметрови, с кутии патрони тип „Парабелум“ по сто броя, грижливо подредени отстрани.
   Кейси Найс слезе от шкодата, дойде да погледне и кимна.
   — Нашият Шерлок Холмс.
   — Деветнайсет ще бъде най-подходящ за дланта ти — рекох. — Нали нямаш проблеми с късата цев?
   — Нямам, разбира се — отвърна с известно закъснение тя.
   Разопаковах един модел 19 за нея и един класически 17 за мен. Заредих ги от една кутия с патрони и прибрах други две, запечатани. Оставихме подемника в долно положениеи се качихме в шкодата, отново с Найс зад волана. Направихме маневра на заден и се насочихме към изхода.
   — Почакай малко — рекох.
   Тя натисна спирачката и купето спря точно в обхвата на слънчевите лъчи пред портала.
   — Къде сме? — попитах.
   — В Уърмуд Скръбс — отвърна тя.
   — С какво може да се сравнява?
   — Може би с Южен Бронкс.
   — В английски вариант. Където не всеки ден се стреля.
   — Вероятно.
   — А когато се стреля, те все още викат ченгетата. Които се появяват с отряд за бързо реагиране.
   — Вероятно.
   — Но аз никога не се доверявам на оръжие, което не съм изпробвал.
   — Какво?
   — Трябва да тестваме пистолетите.
   — Къде?
   — Ако го направим тук, ченгетата ще се появят едновременно с линейки за нуждаещите се от спешна помощ, а след това ще съберат купища улики срещу тази сръбска банда,която им се е натресла на главите. В широкия смисъл това може да мине и като акция в полза на обществото.
   — Да не си полудял?
   — Ще гърмим по колите. Винаги съм мечтал да го направя. Изстрелваме по два патрона, после се измитаме оттук.
   Това и направихме. Смъкнахме страничните стъкла, навряхме рамене в процепите, прицелихме се назад и изстреляхме четири добре насочени куршума, които пронизаха четири предни стъкла и ги пръснаха. Потеглихме още преди да е заглъхнало ехото на последния гърмеж. Движехме се бавно и спокойно, като всяка нормална кола. Просто поредното такси, поръчано по правилния начин.
   Излязохме на магистралата от запад и поехме към центъра на града. Не бяхме изминали и километър от нея, когато се разминахме с малък, но бърз кортеж, начело с голямо черно бентли, следвано от четири черни ягуара и малък черен бус отзад.

   35
   Паркирахме на забранено място в една малка уличка, близо до гара „Падингтън“. Планът беше да заключим колата и да я зарежем. Районът беше изключително оживен, с голям избор на транспорт във всички посоки. Автобуси, таксита, две станции на метрото наблизо, плюс влакове. Пеша можехме да се насочим на юг към Хайд Парк или пък на север през квартала „Мейда Вейл“ към „Сейнт Джонс Уд“. Без съмнение щяхме да бъдем заснети многократно от охранителните камери, но щяха да им трябват стотици часоветърпеливо проучване, за да разберат кои сме, откъде идваме, накъде отиваме и най-важното — защо.
   Огледах се от глава до пети, за да проверя ставам ли за показ. Якето ми беше от тънка еластична материя, несъмнено много подходяща за разнообразните движения при игра на голф, но джобовете му издайнически увисваха от това, което имаше в тях. Ако бяха топки за голф, всичко щеше да бъде окей, но с един глок в тях нямаше как да бъде окей. Исках го в десния си джоб и той почти влезе. Почти заради едно друго нещо, което вече беше там.
   Джиесемът на шефа на сервиза. За еднократна употреба, закупен от някоя дрогерия, почти идентичен с онези, които намерихме в жабката на ромфордските момчета. Подадох го на Кейси Найс.
   — Виж дали ще намериш списъка с повикванията.
   Тя заплъзга палеца си по дисплея и след миг обяви:
   — Провел е трийсетсекунден разговор с някакъв местен мобилен номер. Три минути по-късно е получил обаждане от същия номер. Продължителност една минута. Друго няма.
   Кимнах.
   — По всяка вероятност са започнали да ни издирват някъде около полунощ, а всички лоши момчета в Лондон са били инструктирани рано сутринта. Оттук и обаждането на дребния шеф от сръбска страна, който е набрал ромфордските момчета и им е казал горе-долу следното: „Хей, онези, дето ги търсите, са при мен, заключени в офиса“. По всяка вероятност го е казал на някой от лейтенантите, който му е предложил да изчака, докато съобщи новината на Чарли Уайт. После Чарли Уайт му е звъннал лично и му е дал разпореждания.
   — В рамките на една минута? — вдигна вежди Кейси Найс.
   — Нуждаели са се само от адрес. Сигурен съм, че всички бентлита имат сателитна навигация. Дори пикапът ни в Арканзас беше с джипиес.
   — Ясно.
   — Но не чух да звъни телефон.
   Найс отново влезе в менюто.
   — Оставен е на вибрация — обяви миг по-късно тя.
   — Значи това било.
   — Не мислиш ли, че трябва да дам ромфордския номер на генерал О’Дей? Да го съобщи на МИ5, които да го проследят.
   — Да проследят телефон за еднократна употреба, платен в брой в „Бутс“?
   — Какво с „Бутс“?
   — Една от аптечните им вериги, в която се продава какво ли не. Като нашата „Си Ви Ес“. Основана е в средата на деветнайсети век от някой си Джон Бут. Вероятно е приличал на викторианеца, който е построил зида около Уолъс Корт. Започнал с магазин за билки на едно място, което се нарича „Нотингам“. Доста на север от тук.
   — МИ5 биха могли да засекат откъде се звъни.
   — Само когато телефонът е включен. А той скоро няма да бъде. Ще го изхвърлят в мига, в който научат новините от Уърмуд Скръбс, защото ще разберат, че номерът им е попаднал в чужди ръце.
   — Вероятно вече са разбрали.
   — Да проверим — казах аз и взех телефона.
   Разгледах бутоните и открих този за повторно набиране. Докоснах го с нокътя на палеца си, изчаках изписването на номера, натиснах зеления бутон и опрях апарата до ухото си.
   Прозвуча сигналът за повикване. Типично британското двойно измъркване. По-настоятелно от приспивното американско мяукане. Зачаках. Три сигнала. После четири, пет и шест.
   Насреща вдигнаха. Явно някой беше използвал шестте позвънявания, за да идентифицира номера, който се беше изписал на неговия дисплей. Това си пролича от начина, по който зададе въпроса си — предварително обмислен и изстрелян веднага.
   — Какво става там, мамка му? — изръмжа мъжът с гърлен лондонски акцент. — Задминаха ни поне стотина боклуци!
   Боклуци означаваше ченгета. Лондонски жаргон.
   — Къде? — попитах аз.
   — Паркирали сме на три преки от сервиза.
   — Малкия Джоуи ли е? — подхвърлих.
   — Кой се обажда?
   — Човекът, който приспа твоите момчета. Снощи, в черния бус. Станах свидетел на малкото ти избухване.
   — Къде си?
   — Точно зад теб.
   Чух как се раздвижва и добавих:
   — Шегичка.
   — Кой си ти?
   — Бих казал съперник, Джоуи, но това означава да се продам доста евтино.
   — Мъртъв си!
   — Още не съм. Бъркаш ме с твоите момчета. Или със сърбите. Те понесоха известни загуби. Можеш да не се съмняваш.
   — Казаха ми, че са те заключили.
   — Нищо не е вечно.
   — Какво искаш?
   — Джон Кот — отвърнах. — И Уилям Карсън. Така или иначе ще ги пипна. Съветвам те да не заставаш на пътя ми, защото ще те смачкам.
   — Нямаш идея! — изръмжа голямото момче.
   — За какво?
   — Нямаш идея в какво си се забъркал.
   — Наистина ли? В момента се чувствам доста добре. Защото не съм човек, който губи хората си наляво-надясно. Това си ти, Джоуи. Не мислиш ли, че е време да проявиш здрав разум и точна преценка? Предай ми Кот и Карсън и ще те оставя на мира. Те вече изпълниха поръчката ти да ликвидират Либор и ти най-вероятно вече си получил парите си.За какво ти е да продължаваш?
   — Никой не може да се подиграва с мен.
   — Това изявление не е съвсем точно, нали? Аз вече ти се подиграх. И ще продължавам да го правя, докато не пуснеш Кот и Карсън. Изборът е твой, приятел.
   — Мъртъв си.
   — Вече го каза. Но тая работа не става само с пожелания.
   Не получих отговор. Защото разговорът приключи. Телефонът замлъкна. Представих си трескавата дейност в лагера на Малкия Джоуи. Някой от подчинените му получава задача — да хвърли батерията в един контейнер, телефона в друг, а след това да натроши СИМ картата с нокти и да я пусне в трети. Еднократната употреба си е еднократна употреба. Аз от своя страна избърсах телефона в ризата си и го хвърлих на задната седалка.
   — Ще те послуша ли? — попита Кейси Найс. — Ще се раздели ли с тях?
   — Съмнявам се — отвърнах. — Той е свикнал да върши нещата както си е решил. Няма да отстъпи.
   Пъхнах глока дълбоко в джоба си. Оказа се, че без конкуренция мястото му е напълно достатъчно. Найс повтори движенията ми. По-малък пищов, по-малък джоб. Чух как късото му дуло изтрака в шишенцето с хапчетата.
   — Прехвърли хапчетата в другия джоб — посъветвах я аз. — Нали не искаш да изпаднат?
   Тя се поколеба. Явно не искаше да вади шишенцето. Не и пред мен.
   — Колко останаха? — попитах.
   — Две.
   — Сутринта си взела едно, така ли?
   Тя кимна мълчаливо.
   — А сега се нуждаеш от още едно?
   Кимна още веднъж.
   — Недей — казах.
   — Защо?
   — Защото само ти вредят. Ти нямаш причини да бъдеш тревожна. Справяш се много добре, държиш се естествено. Сутринта се представи великолепно. От заложната къща чак до острото парче стъкло.
   Втората част от изречението май беше излишна. Видях как пръстите й неволно се свиват, сякаш стискат назъбения къс, увит в мръсния пуловер. Преживяваше го отново, а не й харесваше. Затвори очи, дишането й се учести. После избухна в плач. Напрежение, шок, ужас — всичко излезе навън. Започна да вие, цялото й тяло се разтресе. Мокрите йочи се отвориха и се завъртяха трескаво във всички посоки. Обърнах се към нея и успях да уловя тялото й, което се люшна към мен. Прегръдката ни беше приятелска, защото всеки остана на мястото си, извърнал се към другия от кръста нагоре. Тя зарови лице в рамото ми и сълзите й намокриха якето ми — точно на мястото, на което не много отдавна имаше следи от мозъка на Евгений Хенкин.
   Дишането й постепенно започна да се успокоява.
   — Съжалявам — приглушено промълвиха устните й, притиснати в плата.
   — Няма за какво — казах.
   — Убих човек.
   — По-скоро спаси себе си. И мен. Приеми го така.
   — Въпреки това беше човешко същество.
   — Не е съвсем вярно — поклатих глава аз. — Ще ти разкажа една история, която съм чул от дядо си. След Първата световна война живеел в Париж и си вадел хляба с правене на дървени протези. Веднъж отишъл в Южна Франция. Седнал на тревата край някакво лозе да хапне. В ръката си държал джобно ножче, с което отварял орехи. Изведнъж видял голяма змия, която се стрелнала към него. Наистина бързо. Той замахнал с ножчето и го забил в главата й на педя от глезена си. Ти направи същото. Този човек беше змия.Или нещо още по-лошо. Змията не знае, че е змия. Нищо не може да направи. Но този тип е знаел много добре какво прави. Точно като мъжа вчера, който е направил възможно най-лошия избор, вместо да стане библиотекар или да набира средства за Африка.
   Главата й потърка ръкава ми. Сякаш кимаше в знак на съгласие. А може би не. Може би просто искаше да избърше сълзите си.
   — Това не ме кара да се чувствам по-добре.
   — Шумейкър каза, че си била наясно какво подписваш.
   — На теория е точно така. Но когато трябва да го подкрепиш с конкретни действия, става по-различно.
   — Всяко нещо си има първи път.
   — Искаш да кажеш, че ще става по-лесно?
   Замълчах за момент, после рекох:
   — Зарежи хапчетата. Нямаш нужда. А дори и да имаш, постарай се да минеш без тях. Това е само началото. Трудностите предстоят.
   — Не звучи много окуражаващо.
   — Няма за какво да се тревожиш. Справяш се добре. И двамата се справяме добре. В крайна сметка ще победим.
   Тя не отговори. Остана още известно време притисната в мен, после се отдръпна. Продължи да подсмърча и да бърше сълзите си в кожения ръкав на якето си.
   — Няма ли да се върнем в хотела? Искам да се изкъпя.
   — Ще си намерим друг хотел — заявих аз.
   — Защо?
   — Първо правило: сменяй местонахождението си всеки ден.
   — Новата ми четка за зъби е там.
   — Второ правило: постоянното място на четката за зъби е в джоба ти.
   — Значи трябва да си купя друга.
   — Аз също.
   — Искам да си купя и дрехи.
   — Не е проблем.
   — Вече нямам и чанта.
   — Чудо голямо. Аз никога не съм имал чанта. Всичко е въпрос на навик. Ще се преоблечеш още в магазина.
   — Не е това. Просто се питах в какво ще държим патроните.
   — В другия си джоб.
   — Няма да влязат.
   Беше права. Вече бях опитал. Половината кутия стърчеше навън. Макар че моят джоб беше по-голям от нейния.
   — Това е Лондон все пак — казах аз. — Кой ще знае какво съдържат подобни кутии?
   — Един на хиляда — кимна тя. — Но какво ще стане, ако по една случайност се окаже ченге? С бронежилетка и картечен пистолет в ръце, като онзи пред Уолъс Корт? Не можем да се разхождаме из града с кутии бойни патрони, които стърчат от джобовете ни.
   — Добре — кимнах аз и започнах да се оглеждам. — Ще трябва да вземем някаква торбичка, но не виждам магазини наоколо.
   — Отсреща има супермаркет — махна наляво тя. — Иди и купи нещо. Дъвка, бонбони…
   — В супермаркетите торбичките са прозрачни — рекох. — Като онази, в която снощи донесе кока-колата.
   Ще ни свършат толкова работа, колкото и джобовете.
   — Имат и по-големи, които са непрозрачни.
   — Но няма да ми дадат такава за дъвка или бонбони.
   — Няма да ти дадатникаква.Тук торбичките се купуват. А това означава, че можеш да си избереш каквато пожелаеш.
   — Значи плащат не само покупките си, но и торбичките?
   — Прочетох го в някакво списание.
   — Що за държава е това?
   — Екологична. Купуваш си здрава торбичка и я използваш многократно.
   Не отговорих. Просто слязох от колата и се насочих към ъгъла. Магазинът беше жалко подобие на супермаркет. Стоки от първа необходимост, готова храна, бира, безалкохолни. И торбички, точно както беше предположила Найс. Купища торбички в близост до касите. Взех една. Кафява. Точно толкова екологична, колкото всички останали. Сякашизтъкана от еднооки гватемалки, използвали рециклирани кълчища. Върху нея беше изписано логото на веригата — бледо и малко размазано, вероятно отпечатано с някакви извлечени от зеленчуци бои. Най-вече от моркови. Гаранция, че надписите ще изчезнат още при първия дъжд. Но като торбичка беше окей. Квадратна, с въжени дръжки.
   Не ми трябваха нито дъвка, нито бонбони. Затова попитах жената на касата мога ли да си купя само торбичката. Тя не отговори веднага. Погледна ме така, сякаш бях някакъв кретен, а след това плъзна торбичката по скенера, който издаде електронно пиукане.
   — Две лири — обяви тя.
   Което си беше добра цена, защото в някой бутик на Западното крайбрежие като нищо щяха да ми поискат петдесет долара. Платих с парите на ромфордските момчета, прибрах рестото в джоба си и тръгнах към мястото, на което бяхме паркирали шкодата.
   Но тя не беше там.

   36
   Стиснах глока в джоба си. Задната част на мозъка ми започна да докладва на предната:Седемнайсет патрона в пълнителя плюс един в цевта, минус два изстреляни в автосервиза прави шестнайсет.Предната му част пък ме прилепи към витрината на някаква агенция за недвижими имоти с оглед да намали уязвимостта ми от 360 на 180 градуса, но преди всичко ми крещеше:Доминик Кол!
   Поех си дълбоко дъх и огледах улицата в двете посоки. Нямаше и следа от пътен полицай. Иначе изчезването на Найс щеше да е логично. Би потеглила в мига, в който зърне фуражката му. Дигиталната информация в паметта на охранителна камера може да се изтрие с един бутон, но не е толкова просто, когато става въпрос за човешка памет, регистрирала по едно и също време лицето на Найс и номера на шкодата. И по-сложни схеми са се разплитали заради още по-дребни неща. Но наоколо нямаше пътен полицай с бележник в ръка.
   Нито пък имаше зяпачи, които да гледат опулено опразненото място, където се е разиграл екшънът. А и Найс не би слязла от колата за нищо на света — нито заради ромфордските момчета, нито заради сърбите или заради когото и да било. Беше заключила вратите и имаше зареден пистолет в джоба си. Също с шестнайсет патрона като моя. Улицата далеч не беше тиха, но оживлението по нея беше в рамките на нормалното. Нищо не сочеше за някакъв по-сериозен инцидент.
   Отлепих гръб от витрината на агенцията и притичах странично към близкия вход, за да намаля уязвимостта си с още деветдесет градуса. Улицата беше еднопосочна и по нея от дясно на ляво преминаваха малки коли, черни таксита, някой и друг по-голям седан, микробуси за доставки. Никой от шофьорите не поглеждаше встрани, никой от седналите до тях пътници не разглеждаше лицата на минувачите. Тоест никой не търсеше мен. Направих крачка напред и погледнах към ъглите. И там не ме дебнеше никой.
   Тя знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.
   Хванаха я, обезобразиха я и я убиха. Трябваше да отида аз, а не да изпращам нея.
   Май пак се връщам назад, в миналото. Това няма да се случи отново.
   Напуснах убежището на входа и тръгнах срещу потока от коли. И по двата тротоара се виждаха забързани хора с евтини костюми, тънки шлифери и полусгънати чадъри в ръце. За всеки случай, както го правят британците. Без куфарчета, без пазарски чанти и раници, без никакви подозрителни движения или поведение. Край тротоарите нямаше черни бусове с работещи двигатели и яки момчета в тях, нито пък полицейски коли.
   Измъкнах телефона на Скаранджело, намерих номера на Найс и натиснах бутона. Настъпи продължителна пауза, запълнена с шипяща тишина. Може би телефонът търсеше достъп до мрежа, може би чакаше протокол за криптиране. После в ухото ми звънна меката и ясна американска камбанка — в сърцето на Лондон! След нея прозвуча втора, трета.
   Никакъв отговор. Прекъснах връзката на шестото позвъняване. Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото. Може би шофира и не може да се обади. Може би в момента обикаля квартала, защото нещо на улицата я е изплашило. Нещо съвсем невинно в крайна сметка. Наляво, пак наляво и се стигаше до магазина на ъгъла. Може би ще ме види на тротоара и ще отбие да ме вземе.
   Наблюдавах пряката с цялото внимание, на което бях способен. Тя не се появи.
   Или още по-лошо: телефонът й е в ръцете на други, които виждат името ми на дисплея и в главите им се появява нова идея — да убият с един куршум два заека. Тоест да минат и да ме приберат. Още сега, на момента. Две в едно. Планът е съвсем импровизиран. Да вляза в капан, в който сиренцето е Кейси Найс. Или може би ще ми устроят засада.
   Дълго гледах дисплея. Никой не ми се обади.
   Подготви се за най-лошото. Единственият друг записан номер беше на О’Дей.Ще следят всяка наша стъпка с помощта на джипиес в телефоните ни.Той би могъл да ме заведе при нея. Буквално стъпка по стъпка. Поне докато не решат да изхвърлят телефона й. Набрах номера. В мембраната отново се възцари шипящата тишина.
   После изключих, тъй като шкодата изскочи иззад ъгъла.
   Шофираше Найс, но не беше сама. На седалката зад нея забелязах мъжка фигура — масивна и някак нематериална в мрака, наклонена на една страна, сякаш надничаше над рамото й. Колата наближи още малко и аз го разпознах. Мъж между четирийсет и четирийсет и пет, леко загорял, с къса руса коса и безизразно квадратно лице, облечен с пуловер и късо брезентово яке. Сигурно беше с джинси и ботуши от набук — като онези, които се произвеждат за британските бойци в пустинята.
   Това беше уелсецът Бенет с невъзможно за произнасяне малко име, когото бях видял за последен път малко преди да изчезне от Париж. Агентът на МИ6 или нещо такова. А може би нещо съвсем различно.Доста съм подвижен,беше казал с напевния си глас той.
   Шкодата рязко свърна към тротоара и закова пред мен. Найс и Бенет извърнаха лица да ме погледнат. В леко разширените им очи се четеше молба, по-отчетлива в очите на Найс. Сякаш искаше да ми каже: „Преструвай се, че всичко това е нормално“.
   Седнах на седалката до нея, прибрах краката си и затръшнах вратата. Екологичната торбичка покри коленете ми. Найс подаде газ, завъртя волана и потегли.
   — Господинът се казва Бенет — информира ме тя.
   — Помня го — кимнах.
   — Вече сме се виждали — каза Бенет, но на нея, не на мен. — В Париж, където вятърът му спаси задника.
   — Значи вече признаваш, че си бил там? — подхвърлих аз.
   — Не и писмено.
   — Защо ми отвлече шофьорката? Започнах да се тревожа.
   — На две преки оттук има кола на пътна полиция. Вече използват подвижни видеокамери. Прецених, че ще е по-добре да избегнете допълнителните усложнения.
   — Какво искаш?
   — Като за начало да спрете. Където ви е удобно. Ще потеглим в момента, в който видим нещо обезпокоително.
   Найс намали и започна да търси място. Онова, което избра, се оказа част от автобусна спирка. Тоест абсолютно забранено, но на Бенет това не му направи впечатление.
   — Какво искаш? — повторих въпроса си аз.
   — Да се повозя ден-два.
   — С нас?
   — Очевидно.
   — Защо?
   — В момента съм нещо като координатор. Което според мен означава, че трябва да държа под око останалите трийсет и шест агенти под прикритие в Лондон и да се лепна за онези, които са стигнали най-далече.
   — Ние не сме от тях.
   — Никой не е. Съжалявам да го кажа. Но вие поне се забавлявате.
   — Досега не съм забелязал подобно нещо.
   — Но имате известен успех.
   — Така ли?
   — Не бъди толкова скромен.
   — Случайно да носиш микрофон?
   — Искаш ли да ме претърсиш?
   — Аз искам — подхвърли през рамо Найс. — Ако се наложи. Такива са правилата.
   — И това го казва неофициално действащ агент, който оперира на съюзническа територия, с две съвсем пресни убийства на главата?
   — И за двете можеш да се обърнеш към мен — намесих се аз.
   — Нереално е — поклати глава Бенет. — Как ще обясниш случката в Уърмуд Скръбс? Ти си се справил с всички сам? Не мисля така. Трябваше да преместите телата. Те ясно показват какво се е случило. Според мен кълцането със стъклото си е изцяло дело на госпожица Найс. Но съм съгласен, че за вчерашния случай със смачканата трахея си отговорен ти. На това му се вика съвместни действия.
   — Какво искаш? — попитах за трети път аз.
   — Спокойно — отвърна той. — Ние не разследваме УНО.
   — Което значи? — попита Кейси Найс.
   — Убийства на отрепки. Не проявяваме особен интерес към тях, но други проявяват. Това е проблемът. Сериозен проблем, тъй като в момента две банди ви дишат във врата.
   — Какво означава, че не проявяватеособенинтерес?
   — Ние ли? Ще ги опишем, но няма да предприемем нищо повече.
   — Черно на бяло?
   — Боя се, че това е неизбежно.
   — В такъв случай изобщо не сме били там.
   — Къде? — попита Бенет.
   — Където и да е — отвърнах аз.
   — Но технологиите сочат друго. Следим ви къде ходите, а джипиесът е чудесно средство. Как иначе щях да ви открия? Паркирали сте крадена кола на километри от местопрестъплението и аз ви засичам случайно?
   — Телефоните ни са кодирани — отвърнах аз.
   — О, моля те — усмихна се той.
   — За какво ме молиш?
   — Ами помисли си защо избрахте нас. Защо нас, а не германците? Какво сме сложили на масата?
   — ПЦК — промърморих аз. — Правителствената централа по комуникации.
   — Нашият еквивалент на вашата АНС — кимна Бенет. — Която обаче е толкова по-добра, че чак ни е малко неудобно. Вие имате нужда от нас.
   — Значи подслушвате, а?
   — Не, просто улесняваме нещата. Обобщаваме информацията и я предаваме където трябва. Разбира се, понякога правим и технически тестове за качеството на сигнала.
   — Линиите на ЦРУ със сигурност са непробиваеми.
   — ЦРУ си мисли така.
   — Разбили сте кодовете им?
   — По-скоро им ги продадохме. Не пряко, разбира се. Все пак става въпрос за сериозно ужилване.
   — Според мен нямате право да действате така — каза Найс.
   — Беше отдавна.
   — Значи сме направили услуга на обществото? — изгледах го аз. — Имам предвид това със сърбите.
   — Понесоха загуби, но не сте ги унищожили. Все едно сте откъснали едно от пипалата на огромен октопод. Не че не сме ви благодарни. Да се бориш срещу седем пипала е по-лесно, отколкото срещу осем. Колкото и да е малка, разликата си е разлика.
   — Но вие искате повече.
   — В момента и двете банди са по петите ви. Което може би ни предлага известни възможности. По мое мнение в някои среди изобщо няма да се намръщят на още няколко трупа.
   — В твоя компания?
   — Само като наблюдател. Част от тези хора са британски граждани все пак. А както отбеляза госпожица Найс, правилата трябва да се спазват.
   — Ще ни предложите ли помощ?
   — Нуждаете ли се от такава?
   — Поискахме списък с точни локации.
   — Видяхме — кимна Бенет.
   — Не получихме отговор.
   — Локациите винаги са трудна работа. Особено напоследък. Трябваше да се погрижим за досието на Карел Либор, а от тази сутрин — и за това на сърбите. Ако те действително са в комбина с бандата от Ромфорд, би трябвало да скрият Кот и Карсън на две различни места, далече един от друг. Така е по-сигурно. А и логиката сочи, че ще използват отдалечени адреси. Терените около Лондон са предимно плоски и равни, в най-добрия случай леко пресечени. Не предлагат условия за достъп до самотни ферми, в които може би се крият двама от четиримата най-добри снайперисти на свободна практика в света.
   — Въпреки това бих искал да имам списъка — настоях аз.
   — Окей, ще го пуснем още днес. Сигурен съм, че О’Дей ще ти го препрати моментално.
   — Значи вие залагате на отдалечени ферми? Без съседи?
   — Не е задължително. Има и други възможности.
   — Например?
   — Те разполагат с много тайни квартири и с още повече къщи, които дават под наем. Много хора с удоволствие напускат града за седмица-две, а други просто им дължат пари и са готови на всичко за частично опрощение — включително и като дават подслон на някой непознат и го хранят три пъти дневно. И най-главното, мълчат си.
   — Но вие сте на мнение, че колкото по-далече от любопитни очи, толкова по-добре?
   — На пръв поглед наистина е така. Но в крайна сметка как ще ги прехвърлят на избраната позиция после? Те се досещат за плановете ни да блокираме центъра на града. Поначина, по който вие действахте след Единайсети септември. Сигурен съм, че всеки голям град би го направил, но те не искат да се окажат извън периметъра, още повече когато трябва да минат през плътен полицейски кордон с голяма пушка. По тази причина смятам, че имат нагласата да проникнат час по-скоро. Може би вече са там.
   — Ние регистрирахме няколкостотин подходящи локации около Уолъс Корт.
   — Които ние вече сме претърсили основно. Но какво ще стане, ако се окажат на друго подходящо място, което сме пропуснали?
   — Наистинали имате план да блокирате цял Лондон?
   — Естествено.
   — Тогава защо не го прилагате?
   — Защото продължаваме да сме оптимисти.
   — Това е политическо говорене.
   — Целта е да приключим операцията максимално бързо.
   — И това ми прилича на политическо говорене.
   — Политиците ни подписват чековете със заплатите.
   — Тогава каква помощ можем да очакваме от вас?
   — Ще ви покажем къде живее Малкия Джоуи. Нищо не става без негово участие. Вие ще можете да наблюдавате движението от и към дома му и вероятно ще можете да отгатнете какво се случва.
   — Искаш да кажеш, че вие няма да направите същото?
   — Досега засечените движения не показват никаква пряка връзка.
   — Може би човекът не е Малкия Джоуи.
   — Чарли Уайт е твърде стар и твърде велик, за да се заеме с подобно нещо. А Томи Милър и Били Томпсън са едва десетина години по-млади от него. Но така или иначе, шефовете отдавна са се превърнали в бюрократи. Като в повечето банди в днешно време. Данъчни стратегии, законни инвестиции, такива неща. Единственият, който върти бизнеса, е Малкия Джоуи Грийн. Повярвай ми, че дори само да сменят охраната или да изпращат храна и жени, всичко ще минава през алеята за автомобили на Малкия Джоуи.
   — Но въпреки това вие не сте засекли нищо.
   — Все още не.
   — С колко време разполагаме, преди политиците да се паникьосат?
   — С не много.
   — Имат ли план Б?
   — За мен ще бъде по-добре, ако нямат.
   — Тоест сега ви помагаме ние?
   — Помагаме си взаимно. Нали така трябва да бъде?
   — Подслушвате ли горещата линия между Даунинг Стрийт и Овалния кабинет?
   — Защо искаш да знаеш?
   — От любопитство.
   — По традиция не се занимаваме с тях.
   — Добре е да го знам.
   — Да вървим да ви намерим нов хотел — смени темата Бенет. — Все пак ви трябва време за почивка. Ще ви изпратя есемес, когато се подготвим за посещението в дома на Малкия Джоуи.
   — Значи имаш и телефоните ни?
   Той не каза нищо.
   — Глупав въпрос — сам си отговорих аз.
   Бенет седна на мястото на Найс и подкара на юг, към Бейзуотър Роуд, който очертаваше северната граница на Хайд Парк. От там зави на изток към Марбъл Арч, а след това отново на юг по Парк Лейн и навлезе в „Мейфеър“ — един достатъчно богат квартал, за да бъде неутрална територия. В него нямаше банди, поне от типа, който познавах. Минахме покрай хотелите „Гроувнър Хаус“ и „Дорчестър“ и спряхме пред „Хилтън“.
   — Тук няма да ви търсят — каза той. — Ще решат, че след като сте прибрали парите, ще изберете по-лъскаво място. С някое по-тежко име като „Браунс“ или „Клариджис“, а може би „Риц“ или „Савой“.
   — Откъде знаеш за парите, които сме прибрали? — попитах аз.
   — От доклада на госпожица Найс до О’Дей.
   — Който по една случайност сте подслушали по време на технически тест?
   — Изборът е на случаен принцип. Чиста лотария, разигравана от компютър. Има нещо общо със средния брой смущения на сигнала.
   — Трябва да изхвърлим телефоните си.
   — Не можем — обади се Кейси Найс.
   — Съгласен съм, не можете — кимна Бенет. — Длъжни сте да поддържате редовна връзка с О’Дей. Такава е уговорката му със Скаранджело. Край на операцията в момента, в който решите да преминете към радиомълчание. Всички се отказват от вас. Не напуснете ли страната в рамките на един час, започват да ви издирват като обикновени бегълци.
   — Знаеш и за Скаранджело, така ли?
   — Ще ти кажа нещо, което не е зле да запомниш: всичко, което достига до щата Мериленд, преди това минава през графство Глостършър. А също и онова, което излиза от там.
   — Подозирам, че подслушвате целия свят.
   — Горе-долу.
   — В такъв случай кой финансира този заговор? Би трябвало да сте го разбрали.
   — Не съвсем.
   — И това ми било „А“ отборът?! Големите мозъци? Далеч по-добри от дръвниците в АНС?
   — Обикновено се справяме прекрасно.
   — Но не и този път. И ето защо решавате да стоварите всичко на наш гръб. Държите комуникацията ни с О’Дей да продължава, но само за да подслушвате. А целият риск си остава за нас.
   — Е, не сме управлявали света с кадифени ръкавици.
   — Уелсците са управлявали света?
   — Британците. А ние сме британци. Точно толкова, колкото и шотландците, и англичаните.
   Не казах нищо. Найс ми подаде кутиите с патрони и аз ги пъхнах в екологичната торбичка. После слязохме от колата и се насочихме към хотела.

   37
   „Хилтън“ задоволяваше всичките ни изисквания. Беше един от многото хотели на веригата, но по-лъскав в чест на Парк Лейн. Всичко беше на макс — и цените, и високомерието на персонала. Щом разбраха, че сме без багаж, веднага станаха подозрителни. Носехме само една торбичка с патрони. Подозренията им се засилиха, като казахме, че ще платим в брой. Но отношението им се промени, щом зърнаха нашите пачки банкноти. Светкавично ни причислиха към категорията на ексцентричните олигарси. Не руснаци, разбира се. Не и с този акцент. По-скоро тексасци. И се разтопиха от любезност. Но пиколото остана разочарован, че нямаме нищичко за носене. Явно беше очаквал бакшиш от минимум петдесет лири.
   Стаите ни се оказаха на различни етажи. Реших да придружа Кейси Найс до нейната за проверка на безопасността. А и държах едната кутия с патрони да остане при нея. Продължителните престрелки в хотел са малко вероятни, но се случват и невероятни неща, така че сто и шестнайсет патрона ми звучеше по-добре от шестнайсет.
   В стаята й нямаше нищо, което би могло да представлява заплаха. Беше с безличната архитектура на хилядите мотелски стаи, които бях виждал, но пък имаше много екстри.Първата от тях беше прекрасната гледка към парка от двайсетия етаж. Оставих кутията с нейните сто патрона на нощното шкафче, огледах стаята за последен път и тръгнах към вратата.
   — Хапчетата все още са две — подхвърли зад гърба ми тя. — В момента се чувствам добре.
   — Кажи ми кога се качи в колата Бенет.
   — Веднага. Видях го на отсрещния тротоар — набираше някакъв номер, след което вдигна телефона до ухото си, което си е нещо нормално. Така че не му обърнах внимание, но в следващия миг моят телефон иззвъня. Беше той. Прекоси улицата и седна на задната седалка от моята страна. Генерал О’Дей му дал номера ми, а генерал Шумейкър го потвърдил. Каза още, че трябва да потеглим веднага, защото сме спрели на забранено, а наблизо има пътна полиция.
   — И ти се съгласи?
   — Звучеше абсолютно легитимно. Реших, че след като познава двамата генерали, е на наша страна.
   — Още ли мислиш така?
   — Мисля, че действа на своя глава, но пък е на наша страна.
   — И аз мисля така — кимнах. — Вярваш ли на нещата, които каза?
   — Според мен преувеличаваше. Освен ако не е бил самоубийствено откровен относно програма, която би трябвало да е дълбоко засекретена. Най-вече от страна на Великобритания. Тя несъмнено ще реагира, ако някой обсъжда навън най-големите й тайни.
   — Някои хора са самоубийствено откровени. Особено когато намразят празнословието. Реакция няма, защото такива хора не представляват риск за сигурността. Понякога няма разлика дали ще се раздрънкаш, или ще мълчиш като риба. Британците подслушват тайните ни служби. Британците не подслушват тайните ни служби. И двете възможности са на светло, буквално пред очите ни. Но това не ни помага да разберем кое твърдение е вярно.
   — Ти как смяташ?
   — Остави това и помисли за нещата, които Бенетнепреувеличи.
   — По-точно? — попита тя.
   — Директно призна, че не знаят какво се случва в къщата на Малкия Джоуи. А също и че не са разбрали кой е поръчителят.
   — Е, и?
   — Значи не хвърлят много усилия.
   — Никой не може вечно да бележи точки.
   — Но британците могат — казах аз. — Нали те са измислили тази професия. Не вярвам на изхвърлянията, че АНС не може да се сравнява с тях, но е истина, че британците садобри. Трябва да им го признаем. Ако не са и малко по-добри от нас. Защото по природа са потайни. В положителния смисъл на думата. Повечето от тях са отлични картоиграчи. А когато се наложи, пипат с твърда ръка. С една дума, винаги правят каквото трябва. Но въпреки това не са стигнали доникъде.
   — Това е трудна операция.
   — Толкова трудна, че нито нашата АНС, нито тяхната ПЦК успяват да пъхнат крак в процепа на вратата?
   — Така излиза — каза тя.
   — Тогава какви са шансовете един младши анализатор и някакво военно ченге в оставка да направят жизненоважния пробив? Какво ще е онова, което те са пропуснали, но ние ще видим?
   — Може би има нещо.
   — Няма. Защото Бенет вече мисли като О’Дей. С няколко дни закъснение. Бенет беше в Париж. Разбра, че Кот ме е взел на мушка. И знае, че той е в Лондон. Надява се, че ако ни изкара на светло, в ролята на мишени, все нещо ще изпадне от торбата. Интересува се единствено от своята цел. Изобщо не му пука какво ще стане с нас. Чака пламъка от дулото, за да спипа Кот. Това иска. Още преди политиците да изпаднат в паника.
   — Сигурна съм, че ти през цялото време си планирал да излезеш на светло — подхвърли тя.
   — Но не и като мишена.
   — Има ли значение как ще те нарекат другите?
   — Права си. При всички случаи трябва да го направим. Нямаме избор, също както с телефоните. Длъжни сме да информираме О’Дей, а Бенет ще получи каквото иска.
   — Само ако ние му го осигурим. Което в крайна сметка няма значение, защото целта ни е една и съща.
   — Излиза, че две правителства ни възприемат единствено като стръв. Две вече ни идват в повече. Ние зависим от британците за много неща. А информацията, която ни подават, ще се пресява според отношението им към нас. Подсъзнателно, разбира се. Така че трябва да разберем дали са предубедени или напротив.
   — Как да разберем?
   — Като мислим само за себе си и за никой друг. Тоест, като игнорираме някои заповеди.
   Тя погледна встрани и замълча. После бавно кимна. Жестът й би могъл да подсказва, че размишлява над думите ми или че е обзета от мрачна решителност. Или пък беше нещопо средата. Не можех да преценя.
   — Добре ли си? — попитах.
   — Трябва да го направим при всички случаи — прошепна тя.
   — Не ми отговори на въпроса.
   — А мога ли да съм добре?
   — Не бива да се чувстваш неспокойна. Няма смисъл да се питаш коя институция ще ни предаде и коя няма. Защото рано или късно всички ще ни предадат.
   — Е, сега вече със сигурност ме ободри.
   — Не те ободрявам. Искам да се настроим на една вълна. Защото така трябва да бъде.
   — Никой няма да ни предаде.
   — Готова ли си да се обзаложиш?
   — За някои хора, които познавам — да.
   — Но не за всички.
   — Не.
   — И с мен е така.
   — И това те тревожи — рече тя.
   — Но теб повече.
   — А не бива ли?
   — Знаеш ли коя е най-голямата ти грешка?
   — Чакам да ми кажеш.
   — Трябвало е да постъпиш в армията, а не в ЦРУ.
   — Защо?
   — Стресирана си и пиеш хапчета, защото си мислиш, че националната сигурност е легнала на твоите рамене. Това се дължи на недоверието, което изпитваш към своите колеги. Не им вярваш и се чувстваш изолирана. Всичко е вътре в теб. Докато в армията е различно. Независимо какво се случва по върховете, ти вярваш на своите бойни другари. Това е разликата. Там щеше да се чувстваш много по-щастлива.
   — Отидох да уча в Йейл — каза след кратка пауза тя.
   — Можеш да се прехвърлиш в армията веднага. Лично ще те заведа в службата за набиране на доброволци.
   — Сега сме в Лондон и чакаме есемес от Бенет — напомни ми тя.
   — Имах предвид, когато се приберем. Трябва да си помислиш.
   — Може и да си помисля — кимна тя.
   Есемесът от Бенет пристигна два часа по-късно. Бях в стаята си, която беше същата като на Найс, но два етажа по-нагоре и с гледка в обратната посока — към покривите на преуспяващите жители на „Мейфеър“. Бяха от сиви каменни плочи или червени керемиди, с ветропоказатели и орнаменти по комините. Американското посолство беше някъде наблизо, северно от мен, но не можех да го видя. Бях седнал на леглото, а телефонът ми се зареждаше на нощното шкафче. В един момент изписука и на дисплея се появи надпис:След 10 минути във фоайето.Набрах стаята на Найс, която каза, че е получила същото съобщение. Изтегнах се за пет минути върху завивките, после мушнах заредения глок в джоба на якето си и тръгнах към асансьорите.
   Найс вече беше във фоайето, а Бенет чакаше в една кола, паркирана пред входа. Местна продукция на „Дженеръл Мотърс“, наречена „Воксхол“. Нова, чиста, тъмносиня — толкова анонимна, че можеше да е само на тайните служби. Шкодата сигурно вече беше почистена от отпечатъци и зарязана някъде, помислих си аз. А може би и подпалена. Беше ранна вечер, слънцето всеки момент щеше да залезе зад парка.
   Седнах отзад, а Найс се настани до Бенет, който натисна газта и се включи в трафика.
   — Къде отиваме? — попитах.
   Той мълча дълго, вглъбен в задачата да премине в другото платно на Парк Лейн — в северна посока, — което можеше да стане само със скоростно завъртане на 360 градуса близо до Хайд Парк Корнър. Това ми напомни на шантавото кръгово движение на площад „Бастилията“. Бенет отговори едва след като приключи маневрата.
   — В Чигуел.
   — Което е?
   — Следващото място след Ромфорд на северозапад. Отиваш да живееш там само ако имаш пари. Типично богаташко предградие. Големи къщи с големи дворове, зидове, порти и прочие.
   — Там ли живее Малкия Джоуи?
   — Да. В къща, която си е проектирал сам.
   Преди да стигнем до Малкия Джоуи, видяхме много къщи с най-различна архитектура. Тъй като напускахме Централен Лондон с още един милион души, които се прибираха у дома, на всеки ъгъл и на всеки светофар имаше задръствания. Но Бенет явно не бързаше. Предположих, че чака да се стъмни.
   Прекосихме и няколко исторически местности, след което продължихме на североизток. Качихме се на някаква магистрала, която напуснахме още на първия изход, и се озовахме в Чигуел. Златисти под лъчите на залязващото слънце, улиците можеха да разтопят и най-леденото сърце с красивите си къщи от лъскави червени тухли, оградите от ковано желязо и високите зидове с порти, които бяха умалени копия на Уолъс Корт. Около повечето имаше дървета и храсти, а на алеите бяха паркирани скъпи автомобили, чиито хромирани части проблясваха под последните слънчеви лъчи.
   — Пред вратата му ли ще спрем? — попитах.
   — В никакъв случай — каза Бенет. — Нещата са доста по-сложни.
   И наистина се оказаха такива. Поне в географски аспект. Влязохме в посипан със сгурия паркинг зад някаква кръчма, но без да се отбиваме в нея. Минахме пеша покрай входната врата и продължихме нататък. Може би имаше някакво предварително споразумение със собственика. Без обяснения, без оферти. Само просто и ясно разбирателство.Не викаш паяка и не задаваш въпроси.Не след дълго поехме по тесни и криволичещи улички, несъмнено под плътно наблюдение иззад спуснатите пердета. Британците по принцип са предпазливи хора, но ние се стараехме максимално да не будим подозрение. Просто трима непознати, тръгнали на разходка. Слънцето най-после залезе, небето притъмня. Минахме покрай дълга дъсчена ограда, а после, малко преди да доближим следващата, видяхме широка около метър пролука, която се оказа началото на нещо като пътечка за разходка, дълга и права, с настилка от ситен чакъл. Поехме по нея един след друг — първо Бенет, после Найс и накрая аз. Сто и петдесет крачки по-късно се озовахме на място, застлано с черни мозаечни камъчета, в средата на което имаше барака. Боядисана в зелено, с две думи, изписани на вратата:Боулинг клуб.Зад нея се простираше безупречно поддържана широка морава с квадратна форма.
   — Очевидно става въпрос за по-друг вид боулинг — подхвърли Найс.
   — Много популярен тук — добави Бенет.
   — Това обяснява наличието на клубната сграда — обадих се и аз. — Може да побере всички членове наведнъж. За сериозните мачове.
   — Такива клубове има още много — рече Бенет. — Дори по-големи от този.
   Наведе се, бръкна под един камък и извади ключ. Поразмърда го нагоре-надолу в ключалката и работата стана. Вратата се отвори навътре. Лъхна ме влага, примесена с миризма на дърво, вълна, памук и кожа, съхранявани прекалено дълго в неподходящи условия. Придържайки вратата, Бенет ни махна да влизаме.
   — Какво има тук? — попитах.
   — Ще видиш.
   Видях куп неща, свързани с боулинга. Струпани в единия край, за да освободят пространството пред прозорците, които гледаха към безупречно подстриганата морава. Пред тях бяха старателно подредени три високи табуретки, всяка от тях зад големи прибори за нощно виждане, монтирани върху железни стойки.
   — Миналата зима имаше доста виелици — рече Бенет. — Не бяха кой знае какво, но един от местните се раздели с част от оградата си, а друг — с шестметров бор. Това по една случайност разкри директна гледка от тази барака към къщата на Малкия Джоуи. Чист късмет, защото нямаше как да се приближим повече. Предположихме, че най-близките му съседи са негови приятели, работят за него или просто ще ги е страх да ни сътрудничат.
   — Тоест тази барака играе ролята на наблюдателен пост?
   — Правим каквото можем според условията.
   — И седите часове наред с гръб към вратата?
   — Вината е на дърводелеца, който е сковал бараката, но той е покойник от петдесетина години.
   — И държите ключа под онзи камък?
   — Бюджетен проблем. Защо да вадим десет ключа, като можем да използваме един? Така спестихме за нов компютър.
   — И видеокамера?
   — Обичат да харчат пари за такива неща. С вграден безжичен предавател за прехвърляне на видеосигнала директно от приборите. Денонощно. Картината е с висока резолюция, но е черно-бяла.
   — А от клуба знаят ли, че идвате тук?
   — Не точно.
   — Ясно.
   Заклели са председателя на клуба да мълчи.
   — Ами ако дойдат да поиграят боулинг? — попита Найс.
   — Сменихме патрона на бравата — отвърна Бенет. — Този е наш, а не техен. Ще решат, че ключовете им заяждат, и ще гласуват дали да похарчат част от членския внос за ключар. Ще има изказвания „за“ и „против“. Докато в крайна сметка въпросът отпадне, защото ние ще сме сложили стария патрон и ще сме се прибрали у дома.
   — Добре ли се вижда? — попитах аз.
   — Ами погледни.
   Промъкнах се напред, настаних се на средната табуретка и погледнах.

   38
   Приборът за наблюдение със сигурност беше продукт на фантастична технология, тъй като образът беше страхотен. Нищо общо с грапавото зеленикаво изображение, на което бях свикнал. Изчистен, сребрист и безкрайно прецизен. Къщата беше на около триста и петдесет метра под ъгъл четирийсет и пет градуса. Виждах цялата фасада и едната страна, разделени на сегменти от металните пръчки на оградата. Оградата имаше тухлена основа на височината на коленете със симетрично разположени тухлени колони,между които се издигаха железни перила. Беше стабилна и внушителна, но бях убеден, че е струвала по-евтино от безумните зидове на Уолъс Корт.
   Самата къща беше огромна и солидна тухлена сграда в джорджиански, паладийски или някакъв друг симетричен стил, модерен в днешно време. Иначе беше напълно конвенционална — с покрив, прозорци и врати на обичайните места и с обичайния брой. Сякаш строена по рисунката на дете, на което са дали лист хартия и пастели.Браво, а сега прибави още няколко стаи.Алеята за коли описваше съвършена елипса, в която се влизаше през една автоматична врата и се излизаше от друга. Настилката беше от блокчета, които изглеждаха сребристи, но по-вероятният им цвят беше тухленочервен. До входа имаше малка спортна кола, паркирана диагонално, сякаш шофьорът беше бързал.
   Облегнах се назад.
   — Това ли е къщата на Малкия Джоуи?
   — Да — кимна Бенет.
   — Отлична позиция за наблюдение.
   — Извадихме късмет.
   — Сам я е проектирал, така ли?
   — Една от многобройните му дарби.
   — Прилича на всяка друга.
   — Я пак погледни.
   Наведох се напред и погледнах. Керемиди, тухли, прозорци, врати и улуци — солидната правоъгълна конструкция, заемаща почти целия парцел.
   — Какво да търся? — попитах.
   — Можеш да започнеш с бентлито.
   — Не го виждам.
   — Там, пред вратата.
   — Не, това е нещо друго, много по-малко от бентли.
   — Напротив. Просто къщата е по-голяма.
   — От една кола?
   — От нормалните къщи. Малкия Джоуи е висок два метра и девет сантиметра. Таваните с височина два и шейсет му изглеждат схлупени, а нормалните врати го принуждават да се навежда. Тази къща би била напълно нормална, ако всичко в нея не беше уголемено с петдесет процента. Сякаш се е подула симетрично, едновременно отвсякъде. Вратите са над три метра и разстоянието между тях и таваните съответно е много по-голямо.
   Погледнах още веднъж и се фокусирах върху колата. Представих си я в реални размери и къщата зад нея изведнъж се уголеми.
   Беше дом на великан.
   Облегнах се назад.
   — А как изглеждат нормалните хора, които влизат и излизат? — попитах.
   — Като кукли.
   Кейси Найс се промъкна напред, седна до мен и се наведе над окулярите.
   — Кажи ми какво сте установили досега — попитах аз Бенет.
   — Първо, че това място е леснодостъпно отвсякъде — отвърна той. — На две крачки е от шосето за Източна Англия, съвсем близо е и до магистрала Двайсет и пет, по коятосе отива и на изток, и на запад, а до Централен Лондон се стига за десетина минути. Влизаш в „Ист Енд“ и си неоткриваем. Тоест това е един много добър оперативен център. Всички идват тук да му докладват и да се отчитат. Не само защото Джоуи обича да контролира всичко, а и защото е лесно да дойдат. Сигурен съм, че именно това е причината да построи къщата си на това място. Той вярва, че добрият шеф трябва да е запознат с всеки детайл в предприятието си.
   — Кой идва тук?
   — Все повече хора. Но ние имаме обяснение за това.
   — Да го чуем.
   — Разбрахме, че предстои да се случи нещо, защото Джоуи внезапно удвои охраната. Тогава все още не знаехме какво, но като се връщаме назад, смятаме, че първоначалният им контакт с Кот и Карсън е осъществен още преди операцията в Париж. Сега те вече са тук и имат нужда от обещаната им лична охрана, плюс храна и забавления. Всичко това се организира в тази къща.
   — Дори и да са скрити някъде далече?
   — За Джоуи Грийн далече означава отвъд магистрала Двайсет и пет. Не говорим за планините на Шотландия. Най-отдалеченото място, за което е чувал той, сигурно се намира на трийсет минути път от тук.
   — Но вие все още не сте го открили?
   Бенет поклати глава.
   — Очаквахме някаква съществена промяна. Нов, но повтарящ се модел извън обичайните практики. Но засега не засичаме нищо такова. Понякога се появяват непознати автомобили и ние ги проследяваме, докъдето можем. Изготвихме дори компютърни симулации на посоките, в които поемат. Не се получи нищо смислено.
   — Може би Кот и Карсън са се върнали във Франция — обади се от табуретката до мен Кейси Найс. — Там ще се чувстват далеч по-сигурни, защото ние ги търсим тук. Вероятно става въпрос за операция, планирана минута по минута. Може би ще се върнат в последния момент, което обяснява това, което виждате. Или не виждате. Хора, които не са тук, изобщо не се нуждаят от храна.
   — Защо ще рискуват да се появят, когато всичко ще е блокирано от полицията? Особено границите — каза Бенет. — Би било непрофесионално.
   — А Карсън е голям професионалист, нали?
   — Кот не е ли?
   — Кот няма да подцени блокадата, както не подценява нищо друго. Дистанцията, височината на позицията, всякакви други фактори. Не може да рискува да влезе в страната при засилени мерки за сигурност, защото тогава нещата са непредвидими. Свързани са по-скоро с емоциите, отколкото с разума. Според мен Кот е тук от няколко дни.
   — И ние сме на същото мнение. Но, както казах, липсва нов повтарящ се модел. Нищо извън нормалните посещения.
   — Дали Джоуи си е у дома в момента? — попитах аз.
   — Разбира се. Колата му е отпред.
   Отново се приведох да погледна. Огромната врата, превръщаща колата в джудже. Широките прозорци с размери на маса за билярд.
   — Може би Кот и Карсън се намират някъде наблизо, където не е нужно хората на Джоуи да им носят храна — рекох. — Може би си я поръчват по телефона — пица, пиле, хамбургери, дюнери. В тази част на града изборът е доста голям. А може би и двамата са на диета. Или не си падат по проститутките.
   — Кот е лежал в затвора цели петнайсет години. Има много да наваксва.
   — Може би медитацията го е вкарала в правия път, пречистила е душата му.
   — При всички случаи ще им трябва охрана — поклати глава Бенет. — Отчасти защото трябва да почиват и имат нужда от сън, отчасти защото Джоуи много си пада по такива шоу програми. Минимум четирима на смяна, което прави дванайсет за едно денонощие. Ротацията им ще се осъществява от тук. Няма откъде другаде. Ще провежда инструктажии разговори с подчинените си. Джоуи е голям психолог и им измъква всичко. Колкото повече знае, толкова по-добре се чувства. Държи да разбере всичките им тайни. В случай, че един ден се наложи да ги използва срещу тях. Както стана с Карел Либор. Инцидентът с него ще докара нова мода. Всеки голям гангстер ще иска да си има домашен снайперист.
   — Как се оправя с храната Джоуи? — попитах аз.
   — Чрез регулярни доставки.
   — Много ли яде?
   — Два пъти повече от мен. Защото е два пъти по-едър. Микробусът с храната спира направо пред кухненската врата отзад. Понякога два пъти дневно. Няма гангстер, който да пазарува в супермаркетите.
   — Пробва ли си проститутките, преди да ги пусне в обращение?
   — Понякога, но не често. Защото си пада по грубия секс. Вероятно си дава сметка, че не е хубаво новите момичета да дебютират със синини. По тази причина се задоволява с по-изхабените.
   — Някакво зачестяване на посещенията?
   — Винаги има върхове и спадове.
   — Защо не сте го арестували досега? — обади се Кейси Найс до мен.
   — Последният път, когато някой е казал дума срещу бандата, е бил още преди да се родиш.
   Продължавах да гледам през окулярите. Не се случваше нищо. Сцената беше абсолютно статична.
   — Някакви теории? — подхвърлих.
   — Според някои от нас сътрудничеството със сърбите продължава от около месец. Може би Кот и Карсън са осъществили контакт и с двете групировки едновременно. Разумният ход би бил да ги оставят на грижите на сърбите. Така е по-безопасно. По очевидни причини всички ние се трупаме в Източен Лондон, а те сигурно са скрити в някое западно предградие. Класическа заблуда.
   — Но в такъв случай Джоуи няма как да контролира всичко.
   — Това е голямата слабост на тази теория. Той ще преживее и без да научава тайните на Кот и Карсън. Но няма да се примири, че са в ръцете на сърбите. Коя емоция ще вземе връх? В момента този въпрос се обсъжда от подкомисията по поведенческа психология.
   — Какваподкомисия?
   — От експерти по психология на поведението.
   — Нещо друго?
   — По всеобщо мнение проблемът ще се реши в момента, в който открием тайната им квартира. Защото сме убедени, че има такава. Лондон е пълен с камери и разпознавателен софтуер, които ни предлагат огромно количество данни за трафика в реално време. Нашите програмисти и анализатори ги обработват денонощно.
   — Те всички са умни хора, нали?
   — Много умни.
   — Затова сте по-добри от АНС, така ли?
   — И по-евтини.
   Облегнах се назад.
   — Питам се защо ни доведе тук. Можеше просто да ни разкажеш. Или съвсем кратко да обясниш: „Джоуи има една къща, в която не се случва нищо“.
   — Споделяме информация.
   — Като я усложнявате до степен да се превръща в мъгла.
   — Как така?
   — Ей така, за да ти повярвам.
   — А защо да не ми повярваш? — попита Бенет.
   — Заради нещата, които ми каза по-рано. Призна, че не разследвате убийства на хора, които считате за отрепки. Че подслушвате личните ни телефони. Че сте хакнали цялата комуникационна система на ЦРУ. Дори че можете да подслушвате горещия телефон в Овалния кабинет, но доброто възпитание ви възпира. Е, ако всичко това е истина, то трябва да е дълбоко засекретено. Ако плямпаш за него, ще те затворят в „Тауър“ и ще ти отсекат главата. Или ще прибягнат до съвременния еквивалент на това наказание — доживотна присъда за предателство.
   — Няма да ида в затвора.
   — Защото?
   — Аз не ти казвам нищо от това, което съм научил вътре в сградата.
   — В коя сграда?
   — В която и да е.
   — Тогава какво ми казваш?
   — Има милиони истории, милиони слухове. Повечето от тях са врели-некипели. Но винаги има три-четири, които звучат правдоподобно, макар да си противоречат една на друга. Човек е принуден да използва всичките си трудно придобити умения и вътрешен усет, за да избере на коя да повярва — заключи Бенет.
   — Но защо трябва да повярваш на някоя?
   — Защото истината се крие в една от тях.
   — Хакването на нашите телефони не е нито история, нито слух. То е факт.
   — Незначителен факт. Незначителните факти, които са ни известни, могат да ни насочат към големите, които не са. Каква би била логиката им? След като хакнахме някакви дребни риби, защо да не атакуваме и по-големи? Не е кой знае какъв разход на енергия. А ако атакуваме тия по върховете, защо да не подслушваме и Овалния кабинет?
   — От всичко това следва, че нещата, които ни разказа, са просто теории, в които вярваш.
   — Не мога да ги докажа.
   — Но?
   — Знам, че са истина.
   — Защото?
   — Такава е човешката природа и ти го знаеш — отвърна той. — Ако си решил да направиш нещо, рано или късно ще го направиш, независимо какви са били първоначалните тинамерения. Няма как да издържиш на изкушението. Не ми казвай, че мислиш по различен начин.
   — Кажи още нещо за другите тайни, които сподели с нас.
   — Кои други?
   — Например, че Кот и Карсън твърдо са в Лондон.
   — Сигурен съм сто процента.
   — На усета си ли се осланяш?
   — Едно знам: те са тук.
   — А ромфордските момчета ги пазят, хранят и забавляват?
   — Така мисля.
   — Сигурен си сто процента?
   — Дори повече — отвърна той.
   — А охраната, храната и забавленията се осигуряват от самия Джоуи?
   — Не може да има никакви съмнения.
   — И все пак никой не снове между къщата на Джоуи и това неизвестно място.
   — Това е факт, а не моя теория.
   — Ние с госпожица Найс си поговорихме — казах аз. — Запитахме се как е възможно млад анализатор и военно ченге в оставка да направят пробив, след като цялото британско разузнаване не може да стигне доникъде?
   Бенет не каза нищо.
   — Предполагам, че искаш нещата да изглеждат по този начин. Но чакаш да го каже някой от нас, за да се направиш на изненадан. И да поуспокоиш гузната си съвест.
   Той продължаваше да мълчи.
   — Ами да видим какъв е изводът, ако приемем за верни твоите твърдения — казах аз. — Кот и Карсън са в Лондон, ромфордските момчета ги крият, но около къщата на Малкия Джоуи липсва какъвто и да било трафик.
   — Всичко е вярно — рече Бенет.
   — Е, изводът е, че Кот и Карсън се намират в къщата на Малкия Джоуи — заключих аз.
   Бенет не каза нищо.
   — Джоуи ненапразно е удвоил охраната си. Очаквал е гости. И къде би било най-сигурно да ги скрие? Ченгетата не могат да припарят до къщата му, а цивилните дори не смеят да си помислят за подобно нещо. Ако Джоуи иска да държи тези хора близо до себе си поради някакви бъдещи планове, значи домът му е най-подходящото място на света. Ще излязат от него в подходящото време. Ще отидат пеша до Уолъс Корт, ако се наложи. Пристигнали са тук с някоя от непознатите коли, които сте забелязали. Вероятно са спрели отзад. Никакъв смисъл от проследяване на тези коли, защото те не отиват никъде. Тяхната работа е била да докарат стоката, а не да я изнесат. На всичкото отгоре вие през цялото време виждате онова, което искате да видите. Два непрекъснато сменящи се охранителни екипа, доставката на изобилие от храна, която е напълно достатъчна за трима души.
   Бенет мълчеше.
   — Сега е моментът да кажеш: „О, нямахме идея, но ти сигурно си прав. Много съжаляваме, че те доведохме на триста и петдесет метра от къщата, дала подслон на двама от най-добрите снайперисти в света, които в момента вероятно дебнат зад прозорците“.
   — Съжалявам — промърмори Бенет.
   — Но има и една тънка подробност, нали? — продължих аз. — Ненапразно сте ни довели. Ако някъде от вътрешността на къщата гръмне пушка, ти ще можеш да извикаш на помощ специални екипи от всякакъв вид, плюс бронирани коли. И работата ще бъде свършена. Направо тук, на място. Но само ако от къщата прозвучи изстрел, което не е сигурно. Далеч по-сигурно ще стане, в случай че имат мишена, по която да стрелят.
   — Идеята не е моя — каза Бенет.
   — А чия е?
   — Както вече споменах, те не са управлявали с кадифени ръкавици.
   — Те?
   — Добре, ние. Но не и аз. Не лично.
   — Не се извинявай — рекох. — Това е мястото, на което исках да бъда.

   39
   Останах още трийсетина минути на мястото, на което исках да бъда. В компанията на Кейси Найс. Наблюдавахме статичната картина през окулярите и се опитвахме да стигнем до някакво заключение. Изправен зад нас, Бенет изброяваше всичко, което бяха регистрирали до момента, и отговаряше на малкото въпроси, които му задавахме.
   — По каква причина бихте атакували къщата? — попитах го аз.
   — Освен пламък от дуло ли? — пожела да уточни той.
   — Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.
   — Ако някой от двамата бъде категорично разпознат.
   — Което не сте постигнали, нали?
   — Все още не — каза той.
   Някои от прозорците светеха, както горе, така и долу. Зад полупрозрачните щори обаче не се мяркаха сенки и не се очертаваха фигури. Липсваше и синкавото сияние на включен телевизор. Вероятно обитаемата част на къщата се намираше отзад или встрани, но ние нямахме изглед към нея. Кухня или дневна, със спалните за гости над тях. Или самостоятелен апартамент, предоставен на тяхно разположение. Нещо като временно жилище, но с петдесет процента по-голямо от нормалните. Проектирано за настоящата цел, а може би за инвалидизирани родители гиганти след двайсетина години.
   — Имате ли идея кога точно ще заемат позиция край Уолъс Корт? — попитах аз.
   — Това е големият въпрос, нали?
   — А какъв е големият отговор?
   — Ще затворим подстъпите ден-два преди събитието. Но те със сигурност го очакват. Освен това са наясно, че ден-два означава три, а понякога дори четири. По мое лично мнение ще заемат позиция пет дни предварително.
   — Това ще означава доста дълго чакане.
   — Снайперистите обичат да чакат. За тях това е част от магията.
   — А не могат ли да бъдат заловени, докато отиват натам?
   — Ние бихме могли да ги заловим, но само ако сме наясно с деня, в който ще тръгнат. Можем да измислим някаква причина, за да ги спрем на пътя. Неработещи стоп-светлини или нещо подобно. Но не сме наясно кога ще е това. По тази причина ние бихме били принудени да спираме всяка кола, която излиза от двора на къщата. Най-малко седмица предварително, за да се подсигурим. Но след третия или четвъртия път Чарли Уайт ще започне да върти телефоните на хора, на които е правил услуги. Основно местни политици, които е купил, а също така и полицаи. Може би си струва, макар и само за забавлението. Защото ще се срещнем с пет-шест видни личности, които ще са готови да се закълнат, че да, старият Чарли може да е сводник, крадец и контрабандист на оръжие, но в никакъв случай терорист.
   — Пак говориш в множествено число и в условно наклонение — отбелязах аз. — Какво означава „ние бихме могли“, „ние бихме били принудени“ и прочие? Кои сте тези „ние“?
   — Нещата са доста променливи, но се полагат усилия от всички страни — отвърна Бенет.
   — Какви усилия?
   — За бързо и успешно приключване на операцията.
   — Говориш като политиците.
   — В момента те са готови на всичко. С един подпис са в състояние да премахнат всякакви пречки и да заобиколят закони и правила. Да отменят и анулират всичко от Магна Харта насам. Защото един такъв атентат на британска земя би имал катастрофални последици. И най-вече ще ни засрами.
   — А защо не отменят срещата?
   — Това ще бъде още по-срамно.
   — Колко подходящи позиции установихте около Уолъс Корт? — попитах аз.
   — Твоето премеждие в Париж ни накара да се замислим. Изстрелът беше произведен от почти километър и половина и щеше да е смъртоносно точен, ако не беше внезапният вятър. Затова с оглед видимостта към задната морава и верандата сме набелязали около шестстотин подходящи за стрелба позиции в радиус от километър и половина.
   — Което означава, че ще трябва да претърсвате по сто и двайсет на ден, за да сте сигурни, че ще ги откриете — обади се Кейси Найс. — Можете ли да го направите?
   — Абсолютно не — отвърна Бенет. — Освен това трябва да държим под око и магистрала Двайсет и пет. Тя е единственият път за доставка в последния момент. Представетеси товарен бус без прозорци, който отбива на банкета, а във вътрешността му е монтирана платформа за стрелба. Малка дупка в страничната стена и мощни оптически мерници на пушките. Оттам със сигурност се вижда както задната веранда, така и цялата морава пред нея.
   — Не можете ли да затворите магистралата? — попитах аз.
   — Магистрала Двайсети пет? Абсурд! Би означавало да блокираме цяла Югоизточна Англия. Обсъждаме идеята да затворим най-крайната лента под претекст ремонт, но и това няма да е лесно. Тази магистрала има много особена динамика. Нещо като теорията на хаоса — една пеперуда размахва криле в Дартфорд и двеста души изпускат полетите си от летище „Хийтроу“, което се намира на цели шейсет километра от там.
   Откъснах поглед от окулярите и се облегнах назад.
   — Излиза, че трябва да ги заковем, преди да са напуснали къщата на Джоуи.
   — Мисля, че това е най-доброто решение — кимна Бенет.
   — А ти си убеден, че те ще останат тук още няколко дни?
   — Не мога да бъда убеден, но предполагам, че е твърде вероятно. Желязото се кове, докато е горещо.
   Чух как Кейси Найс си поема дъх.
   — Не и тази вечер — казах.
   — Защото е прекалено рано? — погледна ме Бенет.
   — Направи го веднъж, но го направи добре.
   — Тогава кога?
   — Ще ти изпратим есемес. Вече ти имаме номера.
   Бенет заключи вратата на боулинг клуба, върна ключа под камъка и тримата поехме по обратния път. Напуснахме площадката с черните камъчета и стъпихме на тясната пътека, покрита с чакъл. Не след дълго излязохме на пустите улици и се насочихме към кръчмата, зад която търпеливо ни чакаше воксхолът. Точно там, където го бяхме оставили, недокоснат и дори непритиснат от други автомобили.
   — Накъде? — попита Бенет.
   — Карай към някоя денонощна аптека — отвърнах.
   — Защо?
   — Искаме да си купим четки за зъби.
   — А после?
   — После в хотела.
   — Знаех си, че американците са железни, когато работят.
   — Ще ставаме много рано — казах. — Бъди готов, защото ще ни караш.
   — Къде?
   — До Уолъс Корт.
   — Защо?
   — Искам да стъпя на задната веранда.
   — Ако ги заковем, преди да напуснат къщата, Уолъс Корт престава да има значение — рече Бенет.
   — Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото. Ендшпилът може да се разиграе и в последните пет минути, преди да натиснат спусъците. Трябва да се запознаем с обстановката на място. Трябва да пресеем онези шестстотин възможни места за засада. Искам първите десет от тях. В най-лошия случай, първите петдесет.
   — Улиците наоколо гъмжат от ромфордски момчета.
   — Надявам се да е така. Искам да видят, че още съм тук и продължавам да ровя. Искам посланието да стигне до Кот, при това максимално бързо.
   — Обратното не е ли по-добре? Би могъл да ги изненадаш.
   — Изненадата е хубаво нещо — кимнах аз. — Но понякога е още по-хубаво да ги извадиш от равновесие.
   — Едва ли някой може да ги извади от равновесие.
   — Не се иска много, за да пропуснеш мишената от разстояние километър и половина. Два удара в минута повече. Той ме мрази, защото го пратих в затвора. Мрази и себе си, защото ми позволи да го пречупя. Тези неща със сигурност ще ускорят пулса му. Искам да знае, че идвам, тъй като това е единственият начин да оцелея достатъчно дълго, за да стигна до него.
   Той ни остави на кръговата алея пред „Хилтън“. Изчака ни да слезем и потегли. А ние с Кейси Найс се разбрахме да се срещнем в прочутия ресторант на последния етаж за късна вечеря. След двайсет минути, защото знаех, че тя иска да си вземе душ. И аз направих същото. Влязохме почти едновременно. Тя изглеждаше добре, вероятно благодарение на своята решителност. И защото беше на двайсет и осем, все още пълна с енергия и издръжливост, плюс известно количество оптимизъм.
   Получихме квадратна маса до прозореца с великолепна гледка към мигащите светлини на града, прорязани от черното петно на парка. Стъклото беше достатъчно огледално, за да виждаме всичко, което се случва в салона зад нас. Две в едно, панорама плюс сигурност. Наистина добра сделка. Поръчахме си питиета — бутилка минерална вода занея, черно кафе за мен. Запалена свещ, кристал, далечни звуци на пиано.
   — Много очарователно — възхити се тя. — Като на кино.
   — Така е — съгласих се аз.
   — Това е сцената, в която ще се опиташ да се отървеш от мен, нали?
   — Защо да го правя?
   — Защото става напечено.
   — Подобна ситуация изисква поддържане на числеността, а не намаляването й.
   — Но ти ще се тревожиш за мен. Ще виждаш Доминик Кол всеки път когато ме погледнеш. Което ще доведе до два удара в минута повече.
   — А ако ти кажа, че няма да се тревожа за теб?
   — Ще отвърна, че би трябвало. Единственият начин да прогониш подобно чувство е най-напред да прегазиш Малкия Джоуи. Който е труден за прегазване. Който обича грубия секс с новите си момичета. Ако те хванат, ще получиш куршум в главата. Ако хванат мен, ще се моля за куршум в главата.
   — Да допуснем, че няма да хванат нито теб, нито мен. Това е по-вероятният изход. Не е нужно да прегазвам Малкия Джоуи. Той е голяма мишена. Толкова е огромен, че няма как да пропусна.
   — С шофьор и още четирима бодигардове в ягуар, без които не мърда никъде?
   — Ще изчезнат в мига, в който ги направим безработни. Няма да се бият безплатно.
   — Наистина ли ме искаш там?
   Не отговорих. „Ще ми позволиш ли да извърша ареста?“, беше попитала Доминик Кол. Страшно много съжалявах, че тогава не казах „Не!“. Сервитьорът се появи да ни вземепоръчката. Аз избрах телешки стек. Найс предпочете патица. Изчака отдалечаването на човека и отново попита:
   — Наистина ли ме искаш там?
   — Решението не е мое — отвърнах. — Джоун Скаранджело ме предупреди, че ти си шефът.
   — Според мен стратегията е добра.
   — Според мен също.
   — Но изпълнението ще бъде сложно.
   — Ще приема помощ от всеки, който ми я предложи.
   — Представи си, че не беше посегнал за онзи вестник — подхвърли тя. — Къде щеше да бъдеш сега?
   — В Сиатъл. Или на следващото място.
   — И всичко това щеше да се случва без теб. Мислил ли си някога за такова развитие?
   — Не. Защото взех вестника.
   — А защо се обади? От любопитство?
   — Не точно. Знаех, че О’Дей ще бъде замесен. А към неговата работа не проявявам любопитство.
   — Тогава защо се обади?
   — Бях задължен на Шумейкър за една услуга.
   — Откога?
   — Отпреди двайсетина години.
   — Каква услуга?
   — Помолих го да си държи устата затворена по един въпрос.
   — Ще ми разкажеш ли?
   — Ако беше само нещо лично, не.
   — Но?
   — Между онзи инцидент, за който го помолих да си замълчи, и тази мисия има връзка, струва ми се. В този смисъл имаш право да знаеш.
   — Какво?
   — Казано накратко, застрелях един тип, който се опитваше да избяга.
   — Това лошо ли е?
   — Опитът за бягство беше измислен за протокола. Беше си чиста екзекуция. Националната сигурност е доста коварна материя, където се държи преди всичко на обществения имидж. В някои случаи възмездието за предателите е публично, в други — не. Някои биват арестувани и изправени пред съда, други не. Някои губят живота си при трагични инциденти, най-често застреляни от бандити на улицата в опасен квартал.
   — А генерал Шумейкър е научил за случая, така ли?
   — Беше неволен свидетел.
   — Противопоставили се?
   — По принцип не. Прояви разбиране. Все пак беше във военното разузнаване. И в ЦРУ понякога действаха така. Тогава живеехме в прагматично време.
   — А защо му дължиш услуга?
   — Застрелях и приятеля на оня тип.
   — Защо?
   — Имах лошо предчувствие, което излезе вярно. В джоба му имаше пистолет, а домашният му адрес се оказа истинска съкровищница. Проверката установи, че е бил контактът на моя човек в някаква шпионска мрежа, от която са смукали здравата. Особено накрая. Извършени бяха куп арести, но анкетната комисия искаше да бъде сигурна, че съм видял пистолета, преди да стрелям. Някакво законово изискване. Истината е, че не видях нищо подобно, но Шумейкър не ме издаде.
   — И сега ти ще водиш неговата битка — кимна тя. — Според мен отплатата за услугата е твърде голяма.
   — При услугите е така. Като в мафиотските филми. Някакъв тип казва „един ден ще те потърся да ми върнеш услугата“. Толкова. Нямаш право на избор. В началото биткатаможе и да е била на Шумейкър, но сега е моя. Защото О’Дей беше прав. Светът е голям, но аз не мога цял живот да се озъртам. По тази причина Кот получава право на втори мач.
   — Искаш ли ме с теб?
   — Само ако ти искаш. За морална подкрепа. Споменаването на онази услуга беше намек. Подсказаха ми сценария, към който трябва да се придържам. О’Дей има нужда от екзекутор. Не му трябват нито арести, нито процеси.
   — Само за морална подкрепа?
   — А ти какво искаш?
   — Искам да съм част от операцията.
   — Ти вече си част.
   — Навлизаме обаче във фаза, за която не ми достигат умения.
   — Какво им е на уменията ти?
   — Аз съм слаб стрелец и нямам бойни умения.
   — Ще се допълваме взаимно. Физическите качества нямат значение, защото играта ще спечели онзи, който мисли по-бързо. А теб те бива в това. С една дума, по-добре две глави, отколкото една.
   Тя не отговори.
   — Започваме в седем сутринта — добавих аз. — Затова се наспи.
   Качихме се заедно в асансьора, но аз слязох пръв, тъй като моята стая беше два етажа над нейната. Чистачката беше минала през стаята ми, защото пердетата бяха спуснати. Дръпнах ги и се загледах в околните покриви. Най-близките сгради се намираха на стотина метра. Удобната средна дистанция за всеки гъстонаселен град. Удобен ъгъл, ясни очертания. Вдигнах очи и се опитах да си представя двойно по-голяма стрелкова дистанция, двеста метра. После повторих операцията още веднъж за четиристотин. Продължих да удвоявам, достигнах осемстотин, а накрая хиляда и шестстотин.
   Очите ми бяха заковани в далечния хоризонт. Ако Ромфорд беше „Мейфеър“, със сигурност щеше да се наложи да претърсваме десет хиляди локации.
   „Ще ми позволиш ли да извърша ареста?“, беше попитала Доминик Кол.
   А аз бях казал: „Да“.
   Като награда. Като признание, а може би и като комплимент. Като боен орден или заслужена привилегия. Сама беше свършила цялата работа. Всички идеи и пробиви бяха нейни. Оттам и наградата. Която бешекрупнаспоред жаргона на военните, тъй като и врагът насреща ни беше крупен. Не физически, доколкото си спомням. Години по-късно забих един шиш в мозъка му, но нямам спомениза едър мъж. Беше голям по-скоро с властта си.
   С престижа и влиянието си. Наистина голям удар, особено за жена. В онези години признанието беше нещо важно. А Доминик Кол го заслужаваше. Тя свърши работата, тя дадеидеите, тя направи пробивите. Беше много старателна и много умна.
   Но това не я спаси.
   Съблякох се и си легнах, но оставих пердетата дръпнати. Надявах се, че сиянието на града ще ме успокои, а изгревът ще ми помогне да се събудя.
   В седем и една минута на следващата сутрин вече пътувахме към Уолъс Корт с колата на Бенет, която този път не беше анонимен син воксхол, а анонимен сребрист воксхол.Иначе бяха абсолютно еднакви. Като коли под наем. Движехме се по същия път, но по-бързо, тъй като сутрешният трафик беше по-интензивен в обратната посока. Към града. Час пик, но не за нас. Бенет изглеждаше уморен. Кейси Найс беше окей. Не разговаряхме. Нямаше какво да си кажем. За Бенет това очевидно беше губене на време. Можеше и така да се окаже. Но шансът да се получи нещо винаги съществува. Така че да не си казваш после: „Ако знаех това, което сега вече знам“. Често повтаряна фраза. Включително и от майка ми навремето. Постоянно я използваше и беше искрена. Но я изричаше така, сякаш правеше фонетични упражнения. Декламираше я като човек, който учи чужд език (нейният случай беше именно такъв). Цялото й внимание беше насочено към последните думи, за да докара низходящата интонация.
   Сега вече знам.Като барабанни удари. Отчетливи и някак злокобни, като тимпаните в началото на мрачна симфония. От Шостакович може би.
   Сега вече знам.
   Двайсет минути след като пристигнахме, вече знаех.

   40
   С приближаването ни започнах да виждам нещата, които ми бяха познати от таксито. Онова, второто, което бях поръчал по правилния начин, по телефона. Бях минал по част от улиците, които бяха малко по-оживени, по-тесни и по-натоварени, отколкото би трябвало да е в предградията. Спомних си дори част от магазините. Килими, мобилни телефони, пилета, хамбургери, дюнери. И просторното зелено пространство отвъд тях, хубавата стара къща, безумния зид, който след толкова години продължаваше да отделя къщата от Лондон.
   На входа дежуреше същият нисък и широкоплещест мъж с кевларената жилетка и картечния пистолет „Хеклер и Кох“. Бенет му кимна и той направи крачка към портата, за да ни отвори, но после ме забеляза, огледа ме и каза:
   — Вие сте господинът с пътеводителя. С входната такса от шест пенса. Добре дошли отново, сър.
   После ни отвори. Без проверка по радиостанцията, без писане на пропуски, без изисквания да види служебните ни значки. Просто кимна и намигна едва забележимо. Беше облечен с нещо като бойна униформа, но синя и с надписиОбщинска полицияна няколко места, включително върху кевларената жилетка. Ненатрапчиви, избродирани с черен конец или щамповани с черно мастило като някакво корпоративно лого, което да ме убеди, че наистина е ченге. Бях сигурен, че е така, както и че Бенет не е ченге, но той също кимаше и намигаше в отговор и това изглеждаше напълно достатъчно за униформения с картечния пистолет.
   В момента нещата са доста променливи.
   Прекосихме алеята и паркирахме на чакъла в близост до входната врата, на няколко крачки от още един въоръжен полицай. Къщата представляваше голям правоъгълник, много по-дълъг, отколкото широк. Оставаше си такъв, въпреки че на някои места имаше разширения — нещо като пристройки, залепени за външните стени. Но те не се набиваха на очи. Издължената фасада приличаше на четири отделни кутии за обувки, поставени една до друга. Може би по времето на кралица Елизабет бе имало дефицит на дъбови трупи, достатъчно дълги, за да бъдат използвани като носещи греди. Вероятно защото баща й неотдавна бил създал Кралския флот. Били построени много кораби. Трябва да бяха изсекли цели дъбови гори.
   Слязохме от колата. Бенет кимна на второто ченге и то му отвърна. После побърза да ни вкара в сградата, сякаш се срамуваше, че могат да го видят с нас. А може би се страхуваше, че Кот вече се е прицелил в мен, и не желаеше да бъде на открито в моя компания. Беше оцелял в Париж и положително не искаше да го свитнат в Лондон.
   Вратата беше близо петстотингодишна, от монолитно дърво с железен обков, осеяна с гвоздеи колкото топки за голф. Вътре видях потъмняла от времето ламперия, почти черна, но старателно намазана с восък. Подът беше покрит с износени каменни плочи, които стигаха до огромно огнище, облицовано с варовик. Букови пейки и тапицирани столове, електрически крушки в железен свещник. Маслени портрети на мъже със строги лица, облечени в костюми от времето на Тюдорите. Последвахме Бенет по някакъв коридор вдясно и не след дълго се озовахме в реновирано помещение с бели стени и акустичен таван. Отвъд него имаше друго подобно, но с по-малки размери и голяма врата в дъното.
   — Това е страничният вход — поясни Бенет. — Пред него ще бъде палатката на вашия президент. Предполагаме, че всички ще я използват за безопасен достъп до останалите помещения. Стаите имат естествено осветление, но са достатъчно големи за аранжиране на мебелите в средата, далече от прозорците. Единствените слаби точки са навън, където ще се провеждат импровизираните разходки и ще бъдат правени официалните снимки.
   Поехме обратно по същия път, но се отбихме в един коридор вдясно доста преди преддверието. Този коридор беше покрит с проскърцващ паркет. Отведе ни до тясна стаичка, чието единствено предназначение беше да осигури достъп до широките френски прозорци и верандата пред тях.
   — Това е сборният пункт за снимката — рече Бенет. — Влизат, подреждат се и се преброяват, за да проверят дали някой не е останал в тоалетната. След това излизат навън.
   За миг си представих, че съм един от тях, и погледнах през прозореца. Намирахме се отдясно спрямо центъра на сградата. Верандата беше полукръгла от вътрешната страна, което означаваше, че ще излезем малко встрани от най-дълбоката й част. Това беше добре. Благодарение на извивката стъпалата към моравата бяха малко по-близо, позволявайки на по-ниските мъже да изминат по-кратко разстояние в сравнение с по-високите. Фотографите вероятно щяха да заемат позиция леко вдясно, което означаваше, че къщата ще бъде малко под ъгъл. Далеч по-добър фон от един сляп зид, напомнящ на затворническа снимка.
   Сложих длан върху бравата, питайки се дали не се отнасям пренебрежително към тях, като си представям насилените им усмивки и престореното учудване от бързата смяна на скоростите. Може би объркването им щеше да е искрено. В палатката, през страничната врата с контролиран достъп, далече от прозорците — тези хора прекарваха голяма част от живота си под стриктно наблюдение. И изведнъж трябваше да се появят на открита веранда. А това си беше повод за смущение. Бавно излизат навън, спират на място с високо вдигнати глави и поглеждат към най-близкия си колега, не по-малко уплашен от тях. После пъчат гърди и се усмихват. Без да мърдат повече. Без да знаят какво ги дебне под високото синьо небе.
   Не е същото, когато наоколо дебне снайперист.
   Отворих вратата, излязох навън и застинах на място.
   Въздухът в ранното утро беше студен и малко влажен. Подът на верандата беше покрит със сивкави каменни плочи, изтъркани от времето и изгладени от дъждовете. Изправих се точно в средата и се взрях право пред себе си. След известно време се обърнах леко наляво и се огледах. После се обърнах обратно и бавно закрачих към моравата. Спрях на сантиметри от нея и сключих ръце зад гърба си. Като състезател по скокове във вода, стъпил на ръба на дъската. С издут гръден кош и високо вдигната глава. Сякаш се готвех за групова снимка или ме бяха изправили пред наказателен взвод.
   Широката морава се разстилаше чак до задната част на зида. Отвъд него бяха обраслата с шубраци ничия земя, предпазната мрежа и магистрала 25, която на това място имаше поне по четири ленти в двете посоки. Точно в този миг и на това място отхвърлих предположението на Бенет за магистралата. Нямаше как да се осъществи доставка в последния момент, нямаше подходящо място затова. Трафикът беше едновременно бърз, натоварен и тежък. Тежък в буквалния смисъл. Някои камиони бяха наистина огромни, а каращите с висока скорост се движеха точно по най-близката лента, наподобяващи огромни, свистящи във въздуха тояги. Дори най-отдалечените от асфалта дървета се превиваха и тресяха от въздушната струя. Всеки спрял на банкета микробус би се тресял не по-малко от тях, а стрелецът върху специалната платформа в товарния отсек щеше да се чувства не по-малко зле. Тя неизбежно щеше да се клати и друса почти непрекъснато, на непредвидими интервали. От там разстоянието до мишената щеше да е около километър. Куршумът, изстрелян при тези условия, най-вероятно изобщо нямаше да улучи къщата. Крайно неподходящо място. Отхвърлих го без никакви колебания.
   А беше ли възможно двама души да изскочат от спрелия на банкета микробус и да тръгнат напред?
   Това би било лишено от смисъл. Между магистралата и къщата нямаше нито едно подходящо за стрелба място. Единствената възможност беше да опрат една стълба в зида и да се прицелят над него. Акт, който със сигурност щеше да бъде осуетен, най-вероятно от отряд ниски и широкоплещести мъже с кевларени жилетки.
   Тоест право напред всичко беше безопасно.
   Фактът, че имението беше с формата на парче пица, беше плюс. Значи улиците отвъд оградата не бяха успоредни на парцела. Те се отдалечаваха от нас под широк ъгъл — едната надясно, а другата наляво. Като перките на вентилатор. На пръв поглед това беше добре. Колкото по-голямо беше разстоянието до къщата, толкова по-отстрани трябваше да се цели стрелецът. От една точка нататък някои сгради можеха да бъдат тотално елиминирани. Няма снайперист, който да увисне от прозореца и да се прицели с почтиуспоредна на стъклото пушка.
   Но при по-внимателно взиране това разположение на улиците вече не изглеждаше толкова добро. Така верандата се виждаше не само от предните, а и от страничните прозорци на цели редици от къщи. Винаги е така — едно печелиш, друго губиш. Проверих всичко, което бях в състояние да видя на разстояние до хиляда и петстотин метра — първо на север, а след това и на юг. Това бяха хиляди и хиляди прозорци, в част от които се отразяваха лъчите на изгряващото слънце. Трептящите розови петна подскачаха от една улица на друга. Сякаш целият квартал е бил построен от древни астрономи за празниците на Слънцето.
   В крайна сметка стигнах до заключението, че южната част е по-опасна от северната. Беше по-гъсто застроена и с по-високи сгради. Избрах една от тях, която се намираше на около хиляда и петстотин метра от Уолъс Корт. Висока и тясна, с червени тухлени стени и стръмен покрив, под който със сигурност имаше няколко тавански стаи. А може би не. Но една изместена керемида върши същата работа като отворения прозорец. Представих си Джон Кот проснат върху покрита с одеяло дъска, сложена напреки на подпокривните греди. Лицето му е осветено от дупката на отместената керемида, незабележима отвън, защото е нависоко и е една от многото липсващи керемиди.Миналата зима имаше доста виелици,беше казал с напевния си глас Бенет.
   Представих си окото на Кот, немигащо и търпеливо зад телескопичния мерник. Трисантиметровият процеп в покрива му предоставя двайсетметров обхват в другия край. Представих си пръста му на спусъка, отпуснат, но готов за действие. Помръдва за миг, после отново се отпуска. Чух тихото изщракване, задействащо един прецизен механизъм, който на свой ред причинява мощна химическа експлозия. Тя дава началото на един дълъг, дълъг полет. Куршумът ще бъде във въздуха повече от три секунди. Широк сантиметър и нещо, колкото човешки палец. Ще лети по абсолютно права линия, като ракета, подвластен единствено на гравитацията, височината, температурата, влажността, вятъра и заоблената форма на земята. Заковал поглед в далечната къща, аз отброих три дълги секунди и се опитах да си представя полета на куршума. Сякаш усещах как приближава, насочен право в главата ми. Като малка точица, която бързо се уголемява.
   Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три.Край на играта.
   След което изведнъж ми просветна.
   Повече от три секунди във въздуха.

   41
   Прибрах се в къщата много по-бързо, отколкото бях излязъл. Бенет ме наблюдаваше.
   — Блиндираното стъкло в Париж беше ново, нали? — попитах аз.
   — Да — отвърна той. — Или най-малкото по-издръжливо.
   — Какво знаеш за него?
   — Нищо. Само че е стъкло. И че е блиндирано, разбира се.
   — Искам цялата информация. Кой го е изобретил, кой е извършил проучванията, кой го е финансирал, кой го е изработил, кой го е тествал и кой е разрешил производствотому.
   — Вече помислихме за това.
   — За какво сте помислили?
   — Да вземем панелите назаем и да ги докараме от Париж. Да сложим по един от двете страни. Те не са много широки, но предвид посоката на улиците всеки от тях може да стесни огневото поле с десетина процента. В крайна сметка обаче се отказахме от тази идея. Политиците подсъзнателно ще се струпат около тях, а това няма да изглежда добре. А и не могат да останат вечно там. Така или иначе, лошите ще получат своите осемдесет процента от огневото поле. Стигнахме до заключението, че ще са усилия, хвърлени на вятъра.
   — Нямах предвид тези неща. Искам да получа информацията и нищо повече. За предпочитане дискретно. Няма смисъл да вдигаме шум. Ще си остане между нас. Частно начинание извън операцията. Нещо като хоби. Но трябва да стане бързо.
   — Колко бързо?
   — Колкото се може по-бързо.
   — Какво общо има блиндираното стъкло? Вече ти казах, че няма да го използваме.
   — Може би аз искам да го използвам. Може би искам да разбера дали е в свободна продажба.
   — Сериозно ли говориш?
   — Просто съпътстващо начинание, господин Бенет. Едно малко проучване, което няма връзка с нещата тук. Но трябва да стане бързо, разбрахме ли се? Само лице в лице. Нищо на хартия, нищо по веригата. Само като хоби, ясно?
   Той кимна. Очите му се извърнаха към вътрешността на сградата. Към изобилието от коридори, стълбища и стаи.
   — Искаш ли да разгледаш още нещо?
   — Не, тук приключихме — поклатих глава аз. — Тръгваме си и никога повече няма да се върнем. Както семейство Дарби си е заминало при строежа на магистралата. Уолъс Корт вече не съществува за нас.
   — Защо?
   — Защото нещата никога няма да стигнат до тук.
   — Сигурен ли си?
   — Сто процента.
   Той замълча.
   — Ти каза, че изходът трябва да бъде благоприятен — продължих аз. — Че трябва да си помагаме взаимно. Че това е начинът, по който трябва да се работи.
   — Така е.
   — В такъв случай се отпусни и ми повярвай. Усмихни се. Нещата никога няма да стигнат толкова далече.
   Той не се усмихна.
   Потеглихме обратно към хотела, затиснати от трафика. Може би това беше сутрешният час пик — шейсет минути след изгрев слънце, — или може би малко след него. Трафикът беше убийствен. Огромният град продължаваше да всмуква в себе си стотици хиляди коли, но вече неохотно и доста бавно. Добрахме се до хотела на Парк Лейн цели два часа след като го бяхме напуснали, като прекарахме в колата две трети от това време. Тук беше по-зле дори от Ел Ей.
   Бенет подаде ключа за колата си на момчето пред входа, като всеки нормален клиент. После и тримата взехме асансьора за ресторанта на последния етаж с надеждата, че сервирането на закуската все още не е прекратено. Избрахме сепарето зад една от носещите колони. Не толкова добра гледка, но повече усамотение. Бенет не преставаше да натиска копчетата на телефона си. Обясни, че поръчва нещата, от които се нуждаем. Включително подробни карти и архитектурни планове от районния кадастър, плюс три комплекта въздушни снимки — едни от спътник, втори от хеликоптер с инцидентно отклонение от маршрута си и трети от неизвестен източник, който според слуховете бил американски безпилотен самолет. Но официално в страната американски безпилотни самолети нямало и именно по тази причина източникът бил наречен неизвестен. Каза още, че всичко трябва да бъде качено на обезопасен таблет, който ще ни бъде донесен в хотела.
   — Не можем да си позволим косвени жертви — добави Бенет. — Не и там. На улицата ще има обикновени граждани. Няма да са много, но би било жалко да загинат. Отдавна трябваше да се погрижим за всичко това. Бихме могли да заложим бомба и да обясним взрива с изтичане на газ.
   Скоро след това той си тръгна, а ние с Найс останахме още малко. Аз на допълнителна чаша кафе, а тя над остатъците от препечения си сандвич.
   — Откъде този внезапен интерес към блиндираните стъкла? — подхвърли Найс.
   — Просто една моя теория — отговорих.
   — Нещо, за което трябва да знам?
   — Още не. Въпросната теория изобщо не променя непосредствените ни планове.
   — Дали Бенет ще ти достави исканата информация?
   — Мисля, че да.
   — Защо? И той ли вече ти дължи услуга? Или нещо пропускам?
   — Това е като войнишката солидарност. Трябва да я пробваш, защото със сигурност ще те направи по-щастлива.
   — Той е от британската армия, така ли?
   — Обърни внимание колко пъти Бенет повтори, че сега нещата сапроменливи.Това може да означава само едно — че обединяват своите специални служби. Най-доброто, с което разполагат. От всички различни агенции правят отбор на звездите. И койще поеме ръководството на подобно формирование?
   — Всички биха го пожелали.
   — Точно така. Желаят го толкова силно, че ако не го получат, главите им ще се пръснат в буквалния смисъл на думата. Но чия глава ще се пръсне най-зле? Кой ще донесе от девет дерета вода само и само да изберат него?
   — Не знам.
   — САС. Те не обичат собствените си офицери, какво остава да работят за други. По-лесно е да им възложат командването и очевидно го правят в момента. Това е добър ход.Защото така или иначе познават най-добрите командоси. Освен това в боя участва тяхно куче. Ренегатът Карсън. Бенет го иска толкова силно, колкото аз искам Кот.
   — Бенет е командос от Специалната авиодесантна служба?
   — Несъмнено.
   — Какъв трябва да бъде следващият ни ход?
   — Да проникнем в къщата на Джоуи.
   — Вътре?!
   — Бих предпочел да ги подмамим навън, но това е трудна работа. Един от тактическите въпроси, останали без отговор. Изучавахме го в школата. По-лесно е да направим така, че никога да не излязат живи, но не е там работата. Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. И никой не е знаел. Помня, че баща ми изучаваше този проблем и включваше и нас в заниманията си. Брат ми Джо предложи една машина, която да прилича на гигантски субуфер и да генерира инфразвукови вълни в посока на противника. Наистина ниски честоти и с много мощен звук. Каза, че според някои учени съвременните хора имат ниска търпимост към такова нещо.
   — А ти какво отговори?
   — Имай предвид, че аз бях по-малкият.
   — Какво отговори?
   — Предложих да запалим къщата. Защото бях дяволски сигурен, че съвременните хора имат ниска търпимост към пожарите. Бях сигурен, че огънят рано или късно ще ги накара да излязат.
   — А ние ще запалим ли къщата на Джоуи?
   — Очевидно подобна опция не е изключена.
   — Какви са другите ни опции?
   — Всички те включват изваждането му от бърлогата и отделянето му от другите. Предварително. Още преди да сме предприели каквото и да било. Само по този начин можем да създадем лидерски вакуум и да се възползваме от него.
   — Казано иначе, насреща си ще имаме по-малко ефективен противник — подхвърли тя.
   — Именно.
   — Но все пак ще се сблъскаме с някого.
   — Няма как да спечелим, без да сме опитали.
   — Ти каза, че охраната няма да се бие безплатно. В един момент ще се окажат безработни и най-вероятно ще се разпръснат.
   — Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото.
   — Кое от двете ще се случи?
   — Това, което се случва винаги.
   — И то е?
   — Нещо по средата.
   Таблетът пристигна два часа по-късно. Донесоха го хората на Бенет. Изглеждаше адски модерен, но те го гледаха така, сякаш виждат нещо съвсем нормално. Е, не съвсем. Бяха мъж и жена, отдавна преминали през новобранския период. И двамата бяха спокойни, сдържани и компетентни, без да показват недоволство от факта, че изпълняват куриерска задача. Явно бяха отлични екипни играчи. Най-добрите сред добрите. Казаха, че при нормални обстоятелства биха ни предали пратката срещу подпис — най-малко заради секретното й съдържание. Но в случая господин Бенет наредил този детайл да се пренебрегне. После добавиха, че таблетът е снабден с две пароли. Едната била номерът на социалната осигуровка на майката на госпожица Найс, а другата — името на затворника, когото господин Ричър е застрелял при опит за бягство. Паролите били много чувствителни и можели да се набират само веднъж. Британският софтуер не признавал такива неща като изхвърляне от системата чак след третия опит. После двамата си тръгнаха.
   Отнесохме таблета в стаята на Найс. Беше горе-долу на половината на лаптоп. С абсолютно празен дисплей.
   — Помниш му името, нали? — подхвърли Найс.
   — Помня имената и на двамата — отвърнах.
   — Предполагам, че паролата е името на първия от тях. По-главния.
   — Мишената.
   — Да, мишената. Да не би и другият да е направил опит за бягство?
   — Всъщност единствено той. Мишената вече беше пронизана. Не усети приближаването ми.
   — Ти кого от двамата разследваше?
   — В технически смисъл, втория.
   — Имаше ли коментари по случая?
   — Не, защото на никого не му се мреше. Все пак ставаше въпрос за убийство на американски гражданин, извършено на американска земя.
   — Но как биха го нарекли хората, дръзнали да го коментират? Имам предвид случая като цяло. Чие име биха използвали?
   — Твърдо на първия.
   — Който е бил мишената. Но господин Бенет проявява чувство за хумор, като всеки британец. Споменаването на опита за бягство е, за да те бъзне. Което значи, че паролата със сигурност е името на първия. Него ще използваме.
   — Собственото или фамилното?
   — Трябва да е фамилното. Все пак говорим за армията на САЩ, нали?
   — Кодовото му име?
   — Имал е кодово име?
   — Дори две. Едното дадено от нас, а другото от иракчаните.
   — Будиш ли се нощем, облян в пот заради всичко това? — попита тя.
   — Заради какво по-точно?
   — Заради операцията.
   — Не — отвърнах аз.
   — А ако се потеше и мислеше за нея, с какво име би я нарекъл? Лично аз не бих причинила такова зло на никого.
   — Мислиш, че това е лошо?
   — Във всеки случай не е като да превеждаш старици през улицата или да набираш средства за африканска страна.
   — Ти си толкова лоша, колкото и Скаранджело. Трябва да се махнеш от там и да постъпиш в армията, преди да е станало късно.
   — Как му беше името?
   — Разкажи ми за майка си — казах аз.
   — Какво за нея?
   — Знаеш дори номера на социалната й осигуровка, така ли?
   — Помагам й, когато трябва да се попълват формуляри и молби, защото е болна.
   — Съжалявам.
   — Има тумор в мозъка, който няма как да бъде отстранен. Не може да разсъждава ясно. Аз се занимавам с осигуровките, документите за инвалидност и други такива неща. Помня наизуст личните й данни.
   — Съжалявам — повторих аз. — Би трябвало да е още млада.
   — Много млада за това, което я сполетя.
   — Имаш ли братя, сестри?
   — Не — поклати глава тя. — Сама съм.
   — Мислиш ли, че средностатистическият гражданин помни наизуст номера на социалната осигуровка на майка си?
   — Не знам. Ти помнеше ли на твоята?
   — Не. Ходиш ли често при нея?
   — Винаги когато мога.
   — Чак в Илинойс? Това е доста продължителен полет.
   — Но ме държи ангажирана.
   — Предполагам, че се притесняваш, когато няма как да отидеш. Както в момента.
   — Нищо не мога да направя.
   — Кога й поставиха диагнозата?
   — Преди две години.
   — Съжалявам — казах за трети път аз.
   — Това е положението — въздъхна тя.
   — А кога Томи Луната тръгна по доктори?
   — Това няма нищо общо с нея.
   — Сигурна ли си?
   — В момента мама не е тук.
   — Но ти мислиш за нея.
   — Малко.
   — И се тревожиш.
   — Не за нея. За друго.
   Не казах нищо.
   — Остана ми само едно хапче — тихо добави тя.
   — Взела си другото?
   — Снощи. Трябваше да поспя.
   — Твоите шефове знаят ли за майка ти? — попитах.
   — Да. Служебно изискване. Всеки от нас е длъжен да докладва за проблеми в семейството си. Шефовете ми проявяват разбиране. Правят всичко възможно да не ме ангажират през почивните дни.
   — Значи в някоя папка, изготвена от отдел „Човешки ресурси“ в Лангли, е отбелязан фактът, че майка ти е болна и ти се грижиш за нейните дела. Папката със сигурност е конфиденциална, като всичко в ЦРУ. А в друга папка, но вече в Пентагона, фигурира името на човека, когото застрелях в главата преди двайсет години. За нея съм абсолютно сигурен, че е конфиденциална. Въпреки това лондонската централа на МИ5 получава достъп и до двете папки, за да измисли непробиваема парола за нас. И тя се превръща в нещо като ДНК или пръстови отпечатъци.
   Тя отново кимна.
   — Хакерските теории на господин Бенет може да се окажат истина. Ако е така, значи иска да се изфука.
   — Освен ако О’Дей наистина не му е показал досиетата.
   — Защо да го прави?
   — Този въпрос ще го зададем на Бенет.
   — Как се казваше твоят човек?
   — Арчибалд.
   — Това име не се среща често.
   — Среща се на места в Шотландия — отвърнах. — Дошло е през старофренски и старогермански. Третият херцог на Дъглас е носил прозвището Арчибалд Непреклонния. При моя човек липсваше такава романтика. Прозвището му би трябвало да е Арчибалд Лайното.
   Найс натисна някакво копче и на дисплея се появи прозорче. Докосна го с върха на пръста си. В него замига курсор, а отдолу изплува виртуална клавиатура. Тя набра иметоАрчибалд.Осем букви, с главно А. Провери ги една по една, за да бъде сигурна, че не е направила грешка.А-р-ч-и-б-а-л-д.После ме погледна с вдигнати вежди, изчака кимването ми и натисна клавиш с надписОбработка.След кратка пауза в края на изписаната дума се появи зелена чавка, прозорчето се затвори и на неговото място се появи друго, идентично с предишното. Тя натисна друг клавиш и буквите на клавиатурата се превърнаха в цифри. Изписа три от тях, прибави тире и изписа още две. След още едно тире набра нови три. Кратка проверка, после ново докосване на клавиша с надписОбработка.Зелената чавка примигна, прозорчето се стопи и на дисплея изникна дълга редица от малки и сбити изображения.

   42
   Картите на района биха били чудесни, в случай че имахме намерение да положим канализационна тръба или оптически кабел. На тях бяха отбелязани куп подземни съоръжения — както под тротоарите, така и под уличната настилка. Ако снимахме филм, със сигурност щяхме да открием аварийна шахта с широчината на раменете ми под кухнята наДжоуи, в която щях да се промъкна през изхода й на две преки от къщата. Разбира се, щях да стигна до там само след като устоя на внезапната гръмотевична буря, заплашваща да ме удави. Всичко по правилата на трилъра. Но се оказа, че няма никаква шахта, никакъв таен тунел. Нямаше нищо по-широко от дебелината на китката ми. Тръби за газ,телефонни и електрически кабели, водопровод и канализация. Самата къща беше маркирана като голям празен правоъгълник, без никакви вътрешни детайли. Къща на един нормален гражданин, който с признателност ползва описаните по-горе достижения на цивилизацията.
   Архитектурните планове, съхранявани в районния кадастър, бяха свити до минимум, но Найс погали с пръсти дисплея, увеличи размерите и така получихме възможност да разгледаме всички детайли. С чувството, че се движим ние, а схемите върху дисплея остават статични. Така се разходихме из цялата къща — стая по стая, нагоре и надолу по стълбите. Чертежът беше покрит с указания, изписани с почерка на архитекта. Който беше еднакъв с почерка на всички архитекти. Може би имаха часове по писане в архитектурните факултети. Но човекът беше упоменал съвсем прости неща, свързани със структурните детайли. Дърво, метал, тухла, мазилка, стъкло. Полезна информация. Почти всеки елемент от къщата беше правен по поръчка. Което беше разбираемо. Ако се нуждаете от врата с широчина 90 см, ще отидете в магазина. За широчина метър и двайсет ще се обърнете към някой от възрастните дърводелци, които все още държат работилници. Но 50-процентното увеличение на нормалните размери положително бе увеличило десетократно цената на поръчката.
   Къщата беше само на две нива. Без обитаеми тавани, без сутерен. На горния етаж имаше спални и бани, както и напълно отделен апартамент за гости със свои спални и бани, плюс хол. На долния етаж имаше кухня и трапезария, с още много стаи, наименовани различно — дневна, салон, библиотека, килер, кабинет, офис. На пръв поглед планът изглеждаше уютен и дори интимен, но само ако не бъдеха взети предвид размерите. Килерите и нишите бяха по-големи от обикновените дневни. И вероятно два пъти по-високи. Като музейни зали нощем. Не огромни, но и не с човешки мащаби. Зле осветени и кънтящи.
   — Виждаш ли начин за проникване? — попита Кейси Найс.
   — Нямаме бронирани коли — отвърнах аз. — Следователно сме принудени да се ограничим с вратите и прозорците.
   — Които положително са вързани към алармена инсталация.
   — Би било излишно. Не им трябват камбани на покрива, за да разберат, че сме вътре.
   — Къде по-точно? В една къща с четирима охранители и двама убийци от световна класа? Които, взети заедно, ни превъзхождат три пъти? В сграда, която е много по-лесна за отбрана, отколкото за нападение?
   — Ще кажа, че това е добро обобщение, ако приема въпросите за риторични.
   — Колко време е нужно за изграждането на такъв гигантски субуфер?
   — Когато взех пазарската торбичка, трябваше да купя и няколко запалки.
   — Не, сериозно ти говоря — поклати глава тя. — Карах стаж във Форт Бенинг. Там ни учеха, че такива неща се обмислят максимално подробно.
   — Кой ви каза това?
   — Инструкторите.
   — Те са хора, доживели да станат инструктори само защото са импровизирали на всяка крачка от пътя. И най-добре знаят, че плановете са безполезни.
   — Но ние трябва да имаме план, Ричър!
   — Дай да погледнем въздушните снимки — рекох аз.
   В едно отношение въздушните снимки се оказаха смайващи: бяха абсолютно ясни, с цветни изображения с висока резолюция, независимо дали са били направени от спътник на стотици километри над земята, безшумен безпилотен самолет някъде достатъчно нависоко, за да не бъде забелязан, или от хеликоптер, увиснал на триста метра от съответния обект. Във всяко друго отношение бяха безполезни, тъй като не показваха нищо повече от онова, което вече бяхме видели през приборите за нощно виждане. Същото нищо, но под друг ъгъл.
   На обяснителната бележка пишеше, че къщата не е била в специалния фокус на направените от хеликоптер снимки. Въпросният специален фокус бил насочен към един коктейл в градината, а снимките били приложени за най-обща справка. На тях имаше само трима мъже с чаши в ръце, но по една случайност къщата беше хваната отлично. Виждаха се и четирите стени, при това съвсем ясно. Врати и прозорци, със съответните слаби и силни места. Силните бяха значително повече. Сградата изобщо не беше лесна мишена, дори преди да сме помислили какво и кой се крие във вътрешността й.
   — Разполагаме с достатъчно време, все ще ни хрумне нещо — казах аз. — Така или иначе, най-напред трябва да неутрализираме Джоуи.
   — Надявам се, че поне за това имаш някакъв план — подхвърли тя.
   — Това, което направих предишния път, свърши добра работа. Представи си, че бяхме останали на онзи паркинг зад супермаркета. Някъде в сенките. Нямаше как да не улучим.
   — Пакли?!
   — Не непременно. Приемам всякакви алтернативни предложения.
   — Възможно ли е номерът да проработи втори път?
   — Добър въпрос. Може би не с човек на онова ниско ниво. Джоуи може да надуши клопката. Нужен ни е някой, на когото е длъжен да направи реверанс. Човек, от когото не може да стои на дистанция.
   — Например?
   — Бих казал, че фаворитът ми е старият Чарли Уайт. Но предполагам, че той е взел допълнителни предпазни мерки, и затова трябва да избираме между Томи Милър и Били Томпсън. Това може да предизвика вътрешни разногласия. Да се скарат кой ще наследи дела на убития. Много е възможно останалите трима да се появят на сцената едновременно, за да се дебнат един друг. Което ще бъде нашият шанс да оставим сериозен вакуум в ръководството на бандата.
   — Джоуи трябва да бъде приоритет.
   — Ще бъде. Но ако след отстраняването му останат удобни мишени, трябва да сме подготвени за съответната реакция.
   — Ще съгласувам този план с генерал О’Дей.
   — Действай. Но преди това изпрати есемес на Бенет да го попиташ с каква охрана разполагат Милър и Томпсън. Като на Джоуи ли е или по-засилена, или по-слаба? Обясни музащо се интересуваме.
   Тя извади телефона си и пръстите й затанцуваха по клавишите. Чу се сигналът за изпратено съобщение, един доста комичен звук — сякаш някакъв анимационен герой се хлъзга по бананова кора. Без да направи пауза, Кейси Найс продължи да набира. Това трябва да беше информацията за О’Дей. Пълна и подробна. Такова беше въздействието на О’Дей върху хората. Отново си помислих за блиндираните панели и попитах:
   — Докладва ли на О’Дей за сутрешната ни разходка до Уолъс Корт?
   — Току-що я включих, като начален параграф.
   — Не, имам предвид дали си го уведомила предварително, че ще ходим там.
   Движението на пръстите й се забави, но не спря. Тя отговори, докато съсредоточено натискаше клавишите.
   — Не. Предварително не. Изобщо не бях сигурна, че ще се върнем там. Защото не виждах причини да го правим. В крайна сметка реших, че един ретроспективен доклад ще свърши по-добра работа.
   — Добре — кимнах аз.
   Видях как отново увеличи скоростта си. В един момент престана да пише, изчете текста и го изпрати. Със същия сигнал, наподобяващ хлъзгане по бананова кора.
   — Имаме ли адресите на Милър и Томпсън? — попитах.
   — Нямаше ги в справката.
   — В такъв случай изпрати още един есемес на Бенет. Сигурен съм, че той ги има.
   Следващия час мина в размяна на съобщения с Бенет и О’Дей, задаване на въпроси и получаване на отговори. Трупахме нужната ни база данни. Оказа се, че Милър и Томпсънсъщо живеят в Чигуел, на четири преки един от друг и на четири преки от Джоуи. Не по оперативни причини. Просто всеки жител на Ромфорд, успял да се позамогне, се преместваше в Чигуел. Охраната им не се различаваше по нищо от тази на Джоуи, поне на хартия — шофьор и четирима бодигардове. Милър се придвижвал с последен модел черен рейнджровър, както и Томпсън. Неговият също бил черен, но тъй нареченият модел „Спорт“. Смятаха ги за не по-лоши от бентлито. Трима лейтенанти, третирани по един и същ начин. Поне на хартия. Бенет добави, че охраната на двамата е второ качество, докато Малкия Джоуи е подбрал каймака на боклуците. Отчасти защото сега той въртеше бизнеса, отчасти защото Милър и Томпсън се бяха превърнали в бюрократи. Още жизнени, но вече извън екшъна. Все едно беше кого ще изберем — и двамата щяха да са лесни мишени.
   — В сравнение с другите, да. Всичко е относително — промърмори Кейси Найс.
   — Ще ни трябва кола — казах аз.
   — Генерал Шумейкър ни даде кредитни карти, можем да вземем под наем.
   — Не става, много писане е.
   — Може би господин Бенет ще ни даде някоя назаем.
   — О, те са със сателитно наблюдение, сигурен съм. Ще го е страх от съдебно преследване.
   — Тогава как?
   — Ще откраднем някоя, но като втори избор. Най-добрият вариант е да намерим още един-двама редници и да им вземем буса. Така ще спечелим поне няколко минути с Милър и Томпсън, които няма да се усетят веднага. Защото ще изглеждаме точно като техните хора, поне в началото.
   — Значи две нападения?
   — След които ще ни останат още две — кимнах аз. — Първо патрулиращата двойка, след това Милър или Томпсън и накрая Малкия Джоуи Грийн плюс онези, които се крият в къщата му.
   — Тоест ще трябва да оцелеем четири пъти поред. Колко вероятно е това?
   — Ще е като на финалите за Световната купа. Голяма въпросителна, но всяка година някой печели.
   — Става въпрос за осемнайсет души.
   — Двайсет. Забравяш шофьорите. Един на Милър или Томпсън, още един на Джоуи. Добрата новина е, че няма да са двайсет, събрани наведнъж. Максимум по шестима, когато стигнем до босовете. Всеки с по един шофьор и четирима бодигардове.
   — Част от които ще са каймакът на боклуците, заобиколили гиганта.
   — Ще се целим над главите им.
   — Струва ми се чиста лудост.
   — Защото не си сигурна какво да очакваш. Е, аз те питам: „какво?“.
   Тя се замисли за миг, после отговори. Имаше страхотна памет.
   — Ти твърдиш, че никой не е сигурен какво да очаква. И от двете страни. Това е добре, защото ще спечели онзи, който мисли най-бързо. Така и трябва да бъде.
   — Правилно — кимнах аз. — Ще се случат странни неща, които непрекъснато ще се променят и в един момент може да загубим почва под краката си. Но ако продължаваме да мислим бързо, всичко ще е окей.
   — Сигурен ли си?
   — Всичко е относително, както сама каза преди малко. Главното е да мислим по-бързо от Джоуи Грийн. Историята показва, че модерните човеци са надживели неандерталците.
   — Какво имаш предвид с тези „странни неща“, които предстоят да се случат?
   — Че нищо няма да се развие според очакванията ни.
   — Прозвуча доста по-конкретно. Спестяваш ли ми нещо?
   Не отговорих.
   Бенет пак ни дойде на крака и вдигна залозите. Обади се по телефона в стаята на Найс. Поиска да се срещнем в ресторанта и обеща да черпи един обяд. Найс угаси таблета,като заключи полуполезните снимки с нашата двойна парола. Качихме се с асансьора. Открихме го на една маса до прозореца, вече поръчал напитките ни — бутилирана вода за Найс и черно кафе за мен. В този момент разбрах, че ще ни поиска някоя наистина голяма услуга.
   И той го направи.
   Подкомисията по поведенческа психология се събрала отново, за да обсъди получения сутринта негов доклад. И съвсем логично удължила времето за обсъждане, мислейки за себе си. Започнало се от същото предчувствие, което имах и аз, че ще настанат вътрешни боричкания. Изразили мнението, че ако Милър или Томпсън бъдат извадени от строя, преразпределението на приходите — една неизвестна до този момент величина — ще доведе до 15–20 процента намаление на чистата печалба на ромфордските момчета, асъответната сума ще чака да бъде усвоена от нови играчи. Което би било интересно.
   Но не толкова интересно, колкото при по-високи залози, което несъмнено ще бъде още по-едиповско. Какво ще стане, ако първата ни атака е насочена към самия Чарли Уайт?Това би означавало да се отреже главата на октопода, а не само някое от пипалата му. И със сигурност би изкарало тримата му лейтенанти на сцената. Дори и да не успея да ги елиминирам наведнъж, те ще се погрижат един за друг, тъй като войната за наследството ще бъде неизбежна. Две стари и мъдри глави срещу един млад узурпатор в битка за цялата баница. Старите глави са наясно с бизнеса, а младият узурпатор е гигант. Схватката ще е доста ожесточена. За известно време всички ще забравят, че старият Чарли плаща ежеседмично на своите ченгета и адвокати. Може би ще има, поне за кратко, луфт в плащането на подкупи, по време на който да бъдат извършени арести и повдигнати обвинения.
   И тъй, какво ни е мнението?
   — Докъде стигна с моята информация за блиндираните панели? — попитах.
   — Пътува — отвърна Бенет.
   — И кога ще пристигне?
   — Колко спешно ти трябва?
   — Моментално щом я получиш. А искам да я получиш бързо.
   Той кимна.
   — Какво ще правим с Чарли Уайт?
   — Ниели?
   — Добре де, ти.
   — Къде живее?
   — Все още в Ромфорд. Там, където е роден и израснал. Въобразява си, че е автентичен човек от народа.
   — В еднофамилна къща? — попита Найс.
   — Какво означава това? — попитах.
   — Че не е близнак, а самостоятелна — прояви се като преводач Найс.
   — Естествено — кимна Бенет. — Къща с нормални размери, но с ограда като тази на Джоуи. Наречи я зид или както ти харесва. Комбинация от тухли и ковано желязо. Издигната е да го пази от благодарния пролетариат.
   — Охрана?
   — Шестима гардове и шофьор.
   — Каймакът на боклука, а?
   — Приблизително.
   — Често ли излиза?
   — Планира да го направи тази вечер.
   — Къде отива?
   — Да се срещне със сърбите и да им поднесе съболезнованията си.
   — Сега той ли трябва да прави реверанси?
   — Естествено. Има общ бизнес с тях, а те са претърпели загуби. Същото се е случило снощи, но в обратна посока. Заради онзи, когото си фраснал в гърлото.
   — Я кажи дали подкомисията по поведенческа психология няма да се събере до час, за да поиска от нас да елиминираме и сърбите?
   — Няма нищо по-хубаво от това, но все пак трябва да бъдем реалисти. Не е нужно да ликвидираш всички накуп.
   — Изобщо не сме се разбирали за подобно нещо — отвърнах аз.
   — Комисията помоли да ти предам, че има вероятност да сме подценили качествата на охранителите, които пазят Милър и Томпсън. Били по-добри, отколкото ги мислехме. Което означавало, че ликвидирането на Уайт няма да бъде голяма крачка напред.
   — Прави ли са?
   — Не. Крачката ще е огромна.
   — Но те трябва да се правят на психолози.
   — Пробваме всичко, което ще помогне.
   — Ще помогне предварителната информация. Надничал си в досиетата ни, а?
   — Значи си схванал намека с паролите — подсмихна се Бенет. — О’Дей ни ги предостави.
   — Защо?
   — Защото ги поискахме.
   — Преди години положително би ви пратил по дяволите.
   — Той вече не е това, което беше. Усеща, че звездата му залязва.
   — Хенкин ми каза същото в Париж.
   — Ще ви помогнем, ако искате. Четирима от охраната на Чарли явно ще се придвижват в отделна кола. Можем да я задържим — да инсценираме пътна блокада или нещо подобно. Така срещу вас ще се окажат само двама, плюс шофьора и самия Чарли.
   — Единият отпред до шофьора, а вторият отзад, при Чарли?
   — Такава е схемата.
   — Каква е колата?
   — Ролс-ройс.
   — Черна?
   — Разбира се.
   — Бронирана като рейнджровъра на Карел Либор?
   — Само задните врати и прозорци. В случай, че някой опре пистолет в стъклото. Предполагам, че тази екстра се нарича противоатентатна защита. За клиенти, чиито врагове се придвижват пеша.
   — А другата кола ще бъде ягуар, така ли?
   — Имат десетки такива.
   Замълчах.
   — Полицейските блокади са скъпи — добави Бенет. — Не само финансово. Има риск, съдебна отговорност. Представяш ли си някоя бременна жена да не може да стигне до болницата? Или някой старец да получи инфаркт от прекомерно вълнение? Ще ни се задават въпроси. Можем да оправдаем подобна тактика само със значителен пробив.
   Дойде мой ред да се усмихна.
   — Не сте управлявали света с кадифени ръкавици, а? Искаш да кажеш, че ако ние поемем Чарли Уайт, вие ще неутрализирате придружаваща кола. Но не и ако атакуваме Томи Милър или Били Томпсън. Тоест имаме избор да се справим с двама от охранителите на Чарли срещу четирима на другите двама. Чарли ще бъде по-добрият избор, но не и два пъти по-добър. Следователно сме изправени пред стимул. Предложен и препоръчан от подкомисията за поведенческа психология. Прав ли съм?
   — Ние сме тук, за да си помагаме взаимно. Така трябва да бъде.
   — Кога ще си получа информацията за блиндираните стъкла?
   — Само минута след като я получа.
   — Което ще се случи кога?
   — Много скоро.
   — По кое време ще се състои съболезнователната визита на стария Чарли?
   — Късно. Слънцето трябва да е залязло. Това изискване е свързано с етнически ритуали, които те спазват. Сдобихме се с някои детайли, включително с най-вероятния му маршрут. Мислим, че намерихме подходящо място да се справим с придружаващата кола. Ще ви изпратя всичко, с което разполагаме, на друг таблет.
   После си тръгна.
   — Това ли е едно от странните неща, които каза, че ще се случат? — попита Кейси Найс.
   — Не, дотук всичко беше предвидимо.

   43
   Новият таблет ни беше донесен от същите хора. Те казаха, че паролата, която трябва да въведе Найс, е телефонният номер за справки на застрахователната компания на майка й, а моята е името на втория човек, когото застрелях пред очите на Шумейкър. После си тръгнаха.
   Качихме таблета в стаята на Найс и въведохме паролите. На дисплея се появи дълъг списък с файлове.
   По-голямата част от данните бяха свързани с далечното минало на Чарли Уайт. Те бяха старателно събирани с години, организирани във фолдери и съпоставяни с други данни с надеждата, че миналото ще подскаже бъдещето. Включително и всички пътувания на Чарли Уайт от източните до западните предградия. Оказа се, че нито веднъж не е използвал М25 — предпочитал е Северния околовръстен път, който заедно с Южния беше част от някогашните усилия да се изгради орбитална система около града. Днес тя бешебезнадеждно затънала сред разпростиращите се на всички страни квартали и „околовръстен“ звучеше твърде неточно. В 85,7 процента от случаите старият Чарли беше избирал този обиколен и по-бавен маршрут, а в останалите 14,3 процента бе прекосявал директно центъра на града. Според анализа съотношението показваше ясно изразени предпочитания. Дотам бяха стигнали заключенията им. Не беше трудно да изчисля наум, че 14,3 процента прави една седма от 100 процента. Бях убеден, че Чарли избира краткия път единствено в неделя, когато центърът би трябвало да е по-спокоен и прекосяването му да не е проблем. През всички други дни от седмицата, когато му се е налагало да прескочи до Западен Лондон, той — сигурен съм — се е придържал към по-дългия маршрут. Разбира се, в днешно време между неделите и останалите дни почти нямаше разлика. Чарли обаче беше стар човек със стари, трудно изкореними навици. Вероятно още живееше във времената, когато Лондон е бил призрачен град в неделя, а на мястото на М25 е имало само ферми.
   — Какъв ден сме днес? — попитах.
   — Петък — отвърна Найс.
   Бенет беше защитил залозите си, като бе взел мерки и за двата маршрута. Директното пресичане на центъра бе назовал Избор №1, а Избор №2 беше Северният околовръстен път. Не че имаше някакво значение. Защото обиколният път в крайна сметка се срещаше с прекия — в случая в посока девет нула-нула на часовниковата стрелка. Което беше най-подходящото място за блокиране на придружаващата кола. С един куршум два заека. Това беше направил Бенет. Имаше една въздушна снимка на мястото, където се пресичаха двата пътя — едно сюрреалистично асфалтирано пространство с площ от няколко декара — сякаш нормалната пресечна точка на две пътни артерии се беше раздула до огромни размери, също като къщата на Джоуи.
   Домът на Чарли Уайт беше маркиран върху картата с червена капка, а целта на пътуването му — с друга такава. Това беше къща в Ийлинг, очевидно собственост на боса на другата банда. Среща на високо равнище. Имаше и снимка на тази къща — голяма и представителна постройка от червени тухли, не съвсем типична за предградията. Не на хиляди километри от Чигуел, но все пак достатъчно далече. Улицата изглеждаше поне с трийсет години по-стара от тази на Джоуи, но без съмнение изникнала по същите причини. И богатите трябваше да живеят някъде.
   Последният ролс-ройс на Чарли имаше собствен файл със снимки. Голям и грозен, със странни, отварящи се на обратната посока задни врати. Но много внушителен. В това нямаше никакво съмнение. В 93,2 процента от случаите Чарли заемаше мястото зад шофьора, с охранител до себе си и още един отпред. В останалите 6,8 процента той сядаше на другата задна седалка. Компютрите не бяха установили модел при избора на място. Типично за тях, тъй като не можеха да отчетат здравия разум. Редовният шофьор на Чарли явно беше дребен човек. Воланът се намираше отдясно, а колата се движеше в лявото платно. Може би Чарли не се е чувствал удобно толкова близо до тротоара, особено когато колата пълзи в трафика или спира на светофар. По тази причина е избирал да е по-близо до осовата линия, зад дребния шофьор. С изключение на случаите, при които въпросният шофьор е излизал в отпуск. Редовен отпуск, двайсет и пет работни дни за дванайсет месеца, което вероятно е законният минимум и което представлява точно 6,8 процента от една календарна година. Мястото му вероятно е заемал друг, по-едър, и тогава Чарли е бил принуден да се прехвърли отляво.
   — Трябва да си купя много остър нож — заявих аз на Найс.
   — Добре — съгласи се тя.
   Отминахме единайсет преки по „Пикадили“, извървяхме Бонд Стрийт по цялата й дължина и видяхме купища ножове. Някои от тях бяха от сребро и служеха за ядене на риба, други имаха красиви седефени дръжки и основното им предназначение беше да почистват лули. Но никой от тях не ми вършеше работа. Докато не попаднахме на един страхотен магазин за сечива, претъпкан с назъбени ножове, повечето от които с дръжки от потъмняло дърво. Сред тях открих модел за рязане на линолеум с извито като на ятаганострие. Купих два, а към тях прибавих и ролка сребристо тиксо. Продавачът пусна трите ми покупки в кафява книжна торбичка, за която не ми взе пари.
   После Найс обяви, че иска дрехи, и се насочихме към Оксфорд Стрийт, която се явяваше третата страна на квадрата, който описвахме. Там намерихме някакъв магазин за облекло и тя си избра дрехите. На вратата на пробната ми подаде якето си и каза:
   — Няма нужда да проверяваш. Все още имам едно хапче.
   Пет минути по-късно се появи в новите си одежди, облече якето и тръгнахме към изхода. Но по пътя видяхме ескалатор, който водеше към отдела за мъжко облекло. Забелязал лекото й кимване, аз се поколебах за миг, след което поех нагоре.
   Поднових си всичко с изключение на панталона, защото нямаше моя номер. В замяна на това късото палто беше по-хубаво от арканзаското ми яке за голф. С по-големи джобове и повече място за глока. Въпреки това ми стана мъчно да захвърля якето, опръскано с мозъка на Хенкин и попило сълзите на Найс. Все едно че погребвах стар другар.
   После прекосихме Гроувнър Скуеър, минахме покрай нашето посолство и се отправихме към задната част на хотела.
   — Бас държа, че довечера Бенет ще ни предложи служебна кола — казах аз. — Ще се наложи да я приемем, но само за да я зарежем в някоя пряка.
   — Защо?
   — Не искам да ме следят.
   — А ще го направят ли?
   — Естествено. Нали трябва да си застраховат задниците? А и утре им предстои да представят доклад. В него най-вероятно ще пише, че съм се почесвал по главата през двайсет и два процента от времето.
   — Защо са ти два ножа за линолеум? — попита тя.
   — Единият е за теб.
   — За какво?
   — Вече споменах, че е дошло време да помислим за себе си. Което означава да пренебрегнем някои заповеди.
   Тя не каза нищо.
   — Това е най-добрата тактика — добавих. — Вършим си работата, но по свой начин.
   — Добре — кимна тя.
   — Следователно довечера ще оставим телефоните си у дома.

   44
   Бенет се върна в четири и нещо следобед. Подаде ни ключовете за воксхола и обясни, че е вкарал маршрута ни в навигацията. После добави, че трябва да спрем малко на запад от крайната дестинация, където ще прехванем ролс-ройса веднага след като бъде отрязан пътят на придружаваща кола. Имал чувството, че Чарли Уайт няма да я чака и няма да направи опит да се намеси по някакъв начин. Защото етикетът е важно нещо. Закъснението е акт на неучтивост и дори на неуважение. Затова трябва да пристигне в Ийлинг точно навреме. Тези неща са важни за лондонските гангстери.
   Очакваха Чарли в къщата на сръбския главатар точно в десет вечерта, а вероятността той да напусне дома си един час по-рано беше 84 процента. Това би му осигурило двайсет минути в запас — в случай на задръствания или друго забавяне. Ако пристигнеше по-рано, щеше да спре на една пряка от къщата и да изчака. Това му било стар навик, особено когато ставало въпрос за важни срещи. Етикетът преди всичко. Десет нула-нула означава десет нула-нула. Но пътуването му на запад по Северния околовръстен път най-вероятно щеше да бъде безпроблемно, а това означаваше, че ще се появи на мястото на прехващането още преди девет и половина. Бенет каза, че неговият екип ще бъде там още в девет, в бойна готовност. Посъветва и нас да направим същото.
   — Докъде стигна с моята информация за блиндираното стъкло? — попитах го аз.
   — Ще я имаш веднага след като я получа — отвърна той.
   — Знам. Но кога ще я получиш?
   — Най-късно довечера. Надявам се да стане още преди девет. Ако се забави, ще я имаш непосредствено след акцията.
   — Откъде идва?
   — Знаеш, че няма да ти кажа.
   — С кого друг си разговарял, какви записки си направил?
   — С никого. И не съм правил записки. Искането ни се държи в пълна тайна и вероятно това е причината за забавянето.
   — Добре — казах. — А сега се отпусни и си почини. Ще се видим по-късно тази вечер. Ти може би няма да ни видиш, но не забравяй, че сме някъде там и разчитаме на помощтати.
   Бенет ме погледна, но не каза нищо.
   После си тръгна.
   Хапнахме в пет и половина, тъй като искахме да сме сити и пълни с енергия три-четири часа по-късно. Отчетохме факта, че при стрес храносмилането продължава по-дълго от обикновено. После оставихме телефоните си един до друг върху перваза на прозореца в стаята й, двайсет етажа над Хайд Парк.
   — Трябва да докладвам на генерал О’Дей подозренията ни за проникване от страна на британското разузнаване — обяви тя. — Това е единствената ни защита, въпреки чеще наруша изрични заповеди.
   — Разбирам — кимнах аз.
   — Ще подейства еднократно, защото веднага след проникването те ще направят трампа с някоя друга оферта. А това ще ни лиши от възможността да прибегнем до други оправдания, без да е прекалено очевидно. Оттук и убеждението ми, че можем да го направим само сега, веднага. Мислиш ли, че си струва от гледна точка на британците?
   — Трябва да го направим само веднъж. Втори шанс няма да имаме.
   — Но защо сега?
   — Моментът е подходящ колкото всеки друг.
   — Какво означава това?
   — Че тръгваме в седем и половина — отвърнах аз.
   В седем и половина стояхме до сребристия воксхол в гаража на „Хилтън“. Споделихме впечатленията си от местната география и стигнахме до едно неблагоприятно заключение. Което се състоеше в следното: ако искаме да отидем там, където бяхме решили, ще трябва или да предприемем един опасен слалом из задните улички, или да заобиколим Хайд Парк Корнър по посока на Бъкингамския дворец. Кейси Найс изрази становището, че задните улички вдигат залозите прекалено високо, тъй като имаме всички шансове да се изгубим и да пропуснем крайния срок за появата ни на уговореното място. Съгласих се с нея. След което тя обаче добави, че Хайд Парк Корнър е състезателно трасе, наситено с гъст поток бясно препускащи автомобили. Което правеше фишът за превишена скорост почти неизбежен. И с това се съгласих. Тесни пространства, паркирани коли, забрана за леви и десни завои, липса на отбивки, места за почивка и всичко останало. По всяка вероятност рискът беше още по-голям.
   Изборът ни все пак падна върху Хайд Парк Корнър. Изразих желание да шофирам, но тя настоя да остане зад волана. Което не беше лошо. Просто защото шофираше по-добре отмен.
   Беше като скок в буйна река. Известно време се оставяш на течението, а после изскачаш на брега, точно на избраното място. Постигнахме го с цената на две смели маневри, придружени от продължително спиране на дъха. Найс се справи добре и в крайна сметка успяхме да излезем на Гроувнър Скуеър, точно срещу страничната стена на Бъкингамския дворец, която много приличаше на високия зид около Уолъс Корт. Може би бяха дело на един и същ строител. Може би по онова време той е имал дълъг списък с клиенти, които са били загрижени за едно и също нещо.
   Зарязахме колата на забранено място на около стотина метра от станцията на метрото при Сейнт Джеймсис Парк. Бяхме убедени, че сто метра са достатъчни, за да прикрием крайната си дестинация. Защото бихме могли да тръгнем навсякъде. В този смисъл районът предлагаше много възможности. Самата станция обслужваше две отделни линии на метрото, едната от които беше Съркъл Лайн, която — както се разбираше от името й, описваше подземен кръг — не толкова широк, колкото наземните кръгове, а по-скоро нещо, наподобяващо Пръстена на Чикаго — търговския и културен център на града. Втората линия беше зелената Дистрикт Лайн — добрата ни стара дружка, която използвахме, за да прекосим Лондон от изток на запад.
   Спряхме пред ослепително бялата фасада на „Бутс“, откъдето излязохме с чифт телефони за еднократна употреба, платени в брой. После се насочихме към входа на метрото и използвахме платените в брой карти, спуснахме се на перона и зачакахме влак, който да ни отведе на изток, в обратна посока на Ийлинг, далече от гигантската магистрала с четири платна, далече от Бенет.

   45
   Излязохме от метрото на станция „Баркинг“ и се насочихме към офиса на „Таксита «Баркинг»“, където Найс включи новия си телефон и поръча такси направо от тротоара. На наше разположение бяха обичайните очукани седани, паркирани отпред. Стари фордове, фолксвагени, сеати и шкоди. Непознати за нас модели, но явно перфектни за този бизнес. Като краун Виктория в Америка или мерцедес в Германия. Минута по-късно се появи мъж, който бъркаше в джоба си за ключовете. Местен, на средна възраст, със сънливо изражение. Не реагира по никакъв начин, когато ни видя. Може би беше на половин щат и нямаше представа за последните сътресения в бандитската корпорация.
   — Накъде, хора? — небрежно подхвърли той.
   — До Пърфлийт — отвърнах аз, защото името ми звучеше добре.
   Засякох го на някаква указателна табела. Вероятното му местоположение беше на изток или на юг от Баркинг.
   — Качвайте се — рече човекът и махна към един очукан форд мондео.
   Настанихме се на задната седалка, един до друг. Човекът седна зад волана и потегли. Караше гладко и професионално — използваше задните улички и ловко превключваше скоростите. Дизелът мъркаше равномерно. Предположих, че иска да се включи максимално късно в пътя за Пърфлийт, за да избегне трафика. Това ме устройваше. Изчаках пред нас да се появи по-дълга и пуста улица с обрасли в бурени тротоари и заковани прозорци на отдавна затворени магазини и работилници, измъкнах пистолета и го размахах в огледалото — достатъчно дълго, за да го огледа добре, а след това опрях дулото в тила му и казах:
   — Отбий тук.
   Човекът се подчини. По лицето му изби пот, в очите му се появи паника.
   — Не нося никакви пари — рече той.
   — Обиран ли си и преди? — попитах.
   — Много пъти.
   — Този път е различно. Ние няма да те ограбим, а напротив — ще ти платим за услугата. За всяка минута от нея. Дори ще ти дадем и бакшиш. Но сега ще шофираме ние, а ти щесе возиш отзад. Ясно ли е?
   Той не отговори.
   — Сложи си ръцете зад седалката.
   Изчаках го да изпълни заповедта и стегнах китките му с почти метър тиксо. След това повторих операцията и с лактите му. Неудобно, но необходимо, за да бъде неутрализиран.
   — Добре ли дишаш през носа? — попитах.
   — Какво?
   — Носът ти не е запушен, нямаш израстъци в ноздрите, не страдаш от гъгнене, нямаш симптоми на настинка?
   — Не — отвърна той.
   Увих главата му с още два метра тиксо, главно през устата. После слязох и отворих шофьорската врата. Натиснах ръчката на облегалката и го сложих да легне по гръб, след което започнах да опаковам коленете и глезените му. Когато свърших, вдигнах краката му нагоре и го прехвърлих през глава на задната седалка, където Кейси Найс го хвана за раменете и с дружни усилия го сложихме да легне на пода. Малко натясно, но с достатъчно пространство за дишане. В джоба на панталона му открих мобилен телефон, който оставих на тротоара, а в джоба на ризата му напъхах две банкноти по петдесет лири от парите на ромфордските момчета. И двамата бяхме единодушни, че това е добър бакшиш.
   После Найс седна на пасажерското място отпред, а аз — зад волана. Отново потеглихме. Часът беше осем и двайсет и пет вечерта, а ние се намирахме на около пет километра от желаното място. Ромфорд.
   Промъквахме се напред по интуиция и смътни спомени от предишни пътувания, разчитайки и на картите във втория таблет на Бенет. В крайна сметка се добрахме до Ромфорд с двайсетина минути в запас. Това беше моментът, в който се съгласихме, че ни трябват повече детайли и прецизност. Отбих до тротоара, а Найс се шмугна в близката книжарница и излезе обратно с атлас на улиците на Лондон, подредени по азбучен ред. Заехме се да го разглеждаме в компанията на сумтящия мъж отзад. Не след дълго открихме адреса на Чарли Уайт, само след една прелистена страница. На не повече от пет минути от мястото, на което бяхме спрели. Часът пик беше отминал и трафикът беше съвсемнормален. Оказа се съвсем малко по-бавен, тъй като стигнахме до пресечката на Чарли Уайт не след пет, а след седем минути.
   Тя беше грубо и някак недодялано копие на улицата, на която живееше Малкия Джоуи. Тук къщите бяха с едно поколение по-стари, с малко по-високи комини и с не толкова лъскави тухлени фасади. Но във всичко останало си приличаха. Много стени, много огради, порти и автомобили последен модел.
   Включително черен ролс-ройс и черен ягуар, паркирани плътно един зад друг на две къщи разстояние от пряката, зад желязна ограда, която беше точно копие на оградата на Джоуи. Основа от червени тухли на височината на коленете, върху нея гъста редица перила от ковано желязо, боядисани в черно, две автоматични порти, също железни — едната за влизане, другата за излизане. Ролс-ройсът беше паркиран пред придружаващата кола. Това беше логичен ред, поне що се отнася до азбуката. И двете порти бяха затворени.
   Вероятността той да напусне дома си един час по-рано беше 84 процента.
   Тоест след пет минути.
   Погледнах картата.
   — Ще тръгнат към Северния околовръстен — казах аз. — Това означава, че щом излязат, ще поемат наляво. А ние трябва да ги чакаме в другия край на улицата.
   — Ще рискуваш ли да минеш покрай тях, или предпочиташ да заобиколим квартала? — попита Кейси Найс.
   — Ненапразно взехме такси — отвърнах. — Можем да караме бавно и да оглеждаме номерата на къщите. Все едно че търсим непознат адрес. След това правим един кръг и спираме, сякаш чакаме клиент.
   — Хората от този квартал си имат лични шофьори — отбеляза тя.
   — Не всички — отвърнах. — Само героите на работническата класа.
   Дадох леко на заден, а после завих и подкарах по уличката — точно като човек, който търси адрес. Бавно и спокойно, извърнал глава към страничното стъкло. Къщата на Чарли беше стара, но солидна, с хубави орнаменти. Строена по времето, когато трудът на зидарите е струвал по-евтино от тухлите. Предната градина отдавна я нямаше, заменена от дълга и извита алея за коли, започваща от едната порта и свършваща при другата. За настилка служеха големи каменни плочи между два реда бетонни кашпи и бетонни ангелчета — някои от тях с купи вода, вдигнати високо над главите. Целта им беше да поят птичките.
   Подминах още две къщи, обърнах в пряката и зачаках.
   * * *
   Етикетът беше всичко. Десет часа означаваше точно десет. Следователно час по-рано означаваше девет. Входната врата на Чарли Уайт се отвори в осем и петдесет и девети той излезе навън. Изглеждаше точно като на снимката. Седемдесет и седем годишен, набит, със заоблени рамене, оредяла сива коса, незапомнящо се лице и нос като картоф. Беше облечен с черен костюм и черна вратовръзка под черен шлифер. Зад него се появи един доста по-нисък старец, който би трябвало да е шофьорът. След него се изсипаха шестима доста по-млади мъже, всички с цивилни дрехи и бръснати глави, всички с подходящи за службата си габарити. Четирима се насочиха към ягуара, а останалите двама продължиха напред към ролс-ройса, озовавайки се директно зад Чарли, тъй като шофьорът беше избързал, за да му отвори вратата.
   Един доста странен акт, защото вратата беше от онези, които наричаха самоубийствени — тоест отваряше се на обратно, с дръжката в предния край, монтирана под конец стази на шофьорската врата. Поради факта, че Чарли се приближаваше изотзад, той трябваше да подмине шофьора и да се отдръпне встрани, докато му бъде отворено, а след това да направи крачка в обратна посока, за да седне в колата. В крайна сметка се справиха сравнително добре, явно благодарение на дългогодишния си опит. Чарли седна,шофьорът затвори вратата след него и отвори своята, която беше нормална. Докато се настаняваше зад волана, двамата охранители също заеха местата си, съответно на предната и задната седалка.
   Портата се отвори точно в девет.

   46
   Бях принуден да се придържам към две важни предположения. Първото от тях беше, че дребното старче в ролс-ройса се мисли за нещо като творец. Може би професионален шофьор в продължение на десетилетия, старо куче, което умее да се нагажда към всякакви обстоятелства, независимо дали става въпрос за бързо измъкване след банков обирили за ролята на безмълвен като паметник верен служител, обслужващ големия бос. Но при всички случаи човек, който охотно задоволява приумиците на своя господар, особено прецизен при изпълнението на специалните задачи. По тази причина очаквах, че той ще докосне газта в момента, в който портата се отвори до определена позиция — достатъчно широка, за да пропусне лимузината на сантиметри от стената, — но едновременно с това бързо, плавно и величествено, както се полага на един ролс-ройс. Сякаш техническата му сръчност бе израз на почит и преклонение пред хронологическата прецизност, на която държеше шефът му.
   Всичко това предполагаше, че аз трябва да отгатна кога точно ще докосне педала, за да натисна своя три секунди по-рано, тъй като все още бях на улицата и имах разстояние за преодоляване. Не можех да си позволя нито да го измина прекалено рано, нито да се забавя. Избрах нещо средно между двете, както би постъпил всеки шофьор на такси, който прави едно-две рутинни движения, преди да оцени реалната обстановка. Записва си нещо или просто прибира писалката си. Ролс-ройсът се раздвижи в момента, в който портата се отвори на около две трети. Плавно и бавно, резултат на скромно и безшумно ускорение, сякаш шофьорът беше решил да напусне алеята и да поеме по улицата с едно равномерно натискане на газта.
   Наблюдавах скоростта на движение на портата и скоростта на лимузината, отчитайки широчината на тротоара и разстоянието, което ми оставаше да преодолея. Оставих намалкия си мозък да вземе бързото и точно решение кога да се раздвижа и натиснах газта в мига, в който го получих. Старият и мръсен форд подскочи и полетя напред. Измина двайсетина метра, преди да натисна спирачката. Шофьорът на ролс-ройса стори същото и величествената му предна решетка закова точно където исках — на шейсет сантиметра от вратата на Кейси Найс. Придружаващият автомобил спря на още толкова от задната броня на лимузината.
   Следващата част от секундата принадлежеше изцяло на Кейси Найс, която изскочи навън и се стрелна наляво, стиснала пистолета си с две ръце като федерален агент, какъвто всъщност беше. Аз заобиколих предницата от другата страна, също с изваден пистолет, и се стрелнах надясно, откъм страната на охраната. Целта ми бяха двете успоредно разположени дръжки, които блестяха точно в средата на лимузината. Мястото им позволяваше да бъдат дръпнати с едно и също движение, което щеше да доведе до отварянето на вратите.
   Второто ми важно предположение беше свързано с факта, че вратите на повечето съвременни автомобили се заключват автоматично, но само когато достигнат предварително определена скорост, която със сигурност не беше достигната. Все още не.
   Хванах глока между палеца и показалеца си и сграбчих дръжките.
   После дръпнах.
   Вратите се отвориха.
   Същото сториха и вратите откъм страната на Найс. Това ни даде шанс да заемем правилната позиция по отношение на придружаващия автомобил, тоест — да използваме прикритието на стоманената броня и блиндираните стъкла.Само задните врати и прозорци,беше казал с напевния си глас Бенет. Чиито панти бяха отзад и позволяваха на вратите да се отворят под прав ъгъл. Щръкнали като ушите на Малкия Джоуи, осигуряващи нидостатъчно прикритие, за да си свършим работата.В случай, че някой опре пистолет в стъклото,беше добавил Бенет. Това беше окей, защото не очаквах мъжете в другата кола да са въоръжени с нещо по-голямо. Всъщност изобщо не очаквах да стрелят. Рискът да улучат Чарли беше твърде голям. Би трябвало да знаят, че задното стъкло е блиндирано, макар че Бенет не беше казал знаят ли. Не биха рискували някой рикошет да проникне през меките ламарини на колата — най-вече на багажника или около задните калници, защото това би означавало дупка в тапицерията и попадение в тялото на пътника на задната седалка. Очаквах да замръзнат за секунда и после да реагират. След това идваше ред на ново колебание, последвано от решението да постъпят така, както бяха решили първоначално. Тоест да изскочат от колата и да хукнат към нас. Но това решение щеше да бъде не първо, а чак четвърто. И щеше да ми даде онези три скъпоценни секунди, които щяха да ми бъдат достатъчни да си свърша работата. Точно колкото дългия и самотен полет на куршума на Джон Кот в студения парижки въздух.
   Моята работа беше да насоча пистолета си в главата на Чарли Уайт по възможно най-заплашителния начин, а след това да използвам ножчето за линолеум в другата си ръка, за да прережа предпазния колан на бодигарда отзад.Храс, храс,на две места. Това движение щеше да бъде последвано от рязко навеждане към вътрешността на купето и силен удар с лакът в слепоочието, който щеше да го изхвърли от колата. Операцията трябваше да бъде повторена и по отношение на бодигарда отпред.Храс-храс,лакът, свличане на тялото върху асфалта. После отново идваше ред на задния, който щеше да получи силен ритник в главата, също като колегата си на асфалта. И двамата щяха да са извън играта и да останат да лежат там, където са. Щеше да последва светкавично притичване до форда, който трябваше да освободи пътя. И притичване в обратна посока. По това време вече щях да съм в четвъртата секунда и онези щяха да са изскочили от своята кола.
   Но при всички случаи трябваше да стрелям. Това беше част от плана. Не в гумите им, защото ъгълът беше неудобен. Куршумът щеше да рикошира. Понякога автомобилните гуми са влудяващо здрави. Най-добрият начин за обездвижване на съвременен автомобил с куршум в предната решетка, под капака. Там е фрашкано с жици, компютърни чипове и сензори.
   Точно това и направих. Използвайки прикритието на вратата, изстрелях четири куршума в ягуара. В бърза, но премерена последователност.Бум-бум-бум-бум.Четиримата отстъпиха крачка назад. Това ми даде достатъчно време да затръшна предната врата откъм моята страна, да прескоча охранителите и да се промуша на задната седалка до Чарли. После затръшнах и тази врата. Почти едновременно с подаването на газ от страна на Найс, която вече беше използвала собствения си пистолет и нож, за да обезвреди дребния шофьор. Ролс-ройсът изрева и се понесе напред като могъща приливна вълна. Четиримата отзад хукнаха подире ни, изминаха половин пряка и се отказаха. Точно като по филмите.

   47
   Ролс-ройсът беше точно такъв, какъвто го описват. Абсолютно безшумен. Возеше невероятно меко. Задната седалка беше като кресло в офицерски клуб — дълбока, широка и удобна. Чарли Уайт до мен продължаваше да е със закопчан колан. Тялото му беше обърнато напред, но главата му беше извита, защото ме наблюдаваше. Малък кичур коса не беше на мястото си. Отблизо носът му приличаше по-скоро на авокадо, отколкото на картоф. Типичен гангстерски бос — могъщ, властен, самоуверен.
   — Въоръжен ли си, Чарли? — попитах.
   — Знаеш ли, че току-що подписа смъртната си присъда, момче? — отвърна с въпрос той. — Моля те, кажи ми, че знаеш. Никой не прави това, което току-що направи ти.
   — Но?
   — Няма „но“.
   — Винаги има нещо, Чарли — казах аз.
   — Имаш ли представа какви неприятности си навличаш?
   — Толкова големи, че за да ги огранича, да те гръмна и да изчезна, докато все още е възможно?
   — Можеш да го направиш — каза той. — Но можеш и да отложиш екзекуцията си достатъчно дълго, за да изчезнеш от града. Точно това ти предлагам. Ще го направя само веднъж и ще приема само първия ти отговор. Затова си слагай шапката за мислене, човече. Представи си какво ще последва, колко трудно ще ти бъде и колко много по-трудно ще става през остатъка от живота ти.
   — А какво ще поискаш насреща?
   — Да се махнете от колата ми.
   — Грешен отговор, Чарли. Не ми отговори на въпроса дали си въоръжен.
   — Тръгнал съм на помен, човече. Разбира се, че не съм въоръжен.
   — На това му се казва реверанс, нали?
   — Какво?
   — Имаш ли мобилен телефон в джоба си?
   — Да ти приличам на някой, който сам си набира телефона?
   — Ако трябва да бъдем точни, тибеше тръгнална помен. Но сега отиваш на друго място. Ще се наложи да стегна китките ти с тиксо. Няма как да го избегнем. За мен ще бъде по-добре да ти сложа лепенка и на устата, но честно казано, се безпокоя доколко можеш да дишаш през този нос.
   — От какво по-точно се безпокоиш?
   — Да не се задушиш, ако ти сложа лепенка на устата.
   — Нищо ми няма на носа.
   — Хубаво е да го знам. Значи всичко е наред.
   — Какво си намислил?
   — Не се тревожи. Ти си само косвена жертва.
   — На какво? Имам право да знам.
   — Не, господин Уайт — обади се от предната седалка Кейси Найс. — Нямате право. Всъщност нямате никакви права, защото законодателството не е на ваша страна. Партньорът ви Джоузеф Грийн укрива хора, които навсякъде по света биха нарекли терористи.
   — Не знам нищо за никакви хора, укривани от Джоуи.
   — Той има гости.
   — Предполагам, че са негови приятели.
   — Вие сте отговорен за постъпките му — каза Найс.
   — Джоуи не е направил нищо.
   — Но ще направи — намесих се аз, докато Найс намаляваше скоростта, за да завие в посока Чигуел.
   Минахме покрай кръчмата, която помнехме и двамата. После направихме всичко възможно да повторим маршрута, който бяхме изминали пеша и който подхождаше на луксозната лимузина повече, отколкото Ромфорд. В крайна сметка успяхме да се доберем до дъсчената ограда, в която малко преди да започне следващото заграждение, зееше голяма пролука. Найс отби и спря, а аз накарах Чарли Уайт да свали предпазния колан и да се обърне с гръб към мен. След което се заех да го опаковам с тиксото — китки, лакти, уста. После се приведох покрай него, отворих вратата, избутах го навън и му заповядах да поеме към началото на алеята.
   Найс измести колата на стотина метра по-нататък и я паркира на равно разстояние от пет лъскави къщи, откъдето дупката в оградата не се виждаше. После изтича обратно, бързо, но някак напрегнато, като стъпваше на върха на пръстите си. Настигна ни и ни задмина, повеждайки колоната. Побутнах стария Чарли да я последва и той се подчини. Сумтеше силно, може би от възмущение или от липса на тренинг, но трябваше да призная, че не беше излъгал за състоянието на носа си.
   Стигнахме до посипаното с черни камъчета място. Първо Найс, която се оглеждаше във всички посоки, после Чарли, който се препъваше в най-хубавия си панталон, и накраяаз. Проверявах обстановката отзад, встрани и отпред, където беше дървената барака с табелаБоулинг клубнад вратата. Найс клекна да отмести камъка, после бавно се изправи.
   — Ключа го няма — обяви тя.
   Чарли Уайт стоеше до нея и дишаше тежко.
   Аз не казах нищо.
   — Сигурна съм, че беше под този камък.
   — Дали не са върнали стария патрон на бравата? — попитах.
   — Защо да го правят?
   Не отговорих. Дървена барака, построена, преди да съм бил роден.Дърводелецът, който я е сковал, е покойник от петдесетина години,беше казал Бенет. Вероятно добър майстор, но принуден да работи с лоши следвоенни материали. А и оттогава сигурно бяха минали шейсет и няколко лета и още толкова зими. Което означаваше, че бараката е здрава, но не чак толкова. Направих три големи крачки и забих подметката си в ключалката. После успях да хвана вратата, която отскочи на пантите си.
   Приборите за наблюдение ги нямаше.
   И високите табуретки зад тях бяха изчезнали, стойките — също. Гледката зад прозорците не се нарушаваше от нищо.
   — Това не е ли едно от странните неща, които предрече, че ще се случат? — попита Кейси Найс.
   — Не. Според мен е още по-странно от тях. Но, както каза нашият човек, трябва да се задоволяваме с това, което получаваме.
   Бутнах Чарли Уайт напред и му казах да седне в ъгъла, зает от някаква торба с принадлежности за боулинг. После извадих телефона си и вкарах номера на Бенет, който бях запомнил след вчерашния му есемес.
   Държим Чарли Уайт,написах аз. После си представих компютрите, които бръмчаха из цялото графство Глостършър, и побързах да изключа телефона.
   — Ще стане ли? — попита Найс.
   — Нямам представа. Но съм сигурен, че ще се случи нещо.
   Чарли Уайт ни наблюдаваше. Очите му бяха на второ място като отличителен белег, но бяха изразителни и се местеха бързо между мен и Найс. А може би между двете интерпретации на собственото му положение. Аз би трябвало да съм в центъра на първата от тях — някакъв едър американски гангстер, решил да мери сили с тежката категория и достатъчно глупав да си повярва. Което означава, че гарантирано ще съм покойник скоро, а той; Чарли, гарантирано ще оцелее. Беше само въпрос на време. Ще се наложи да се примири с неудобствата, но крайният резултат не подлежи на съмнение. Той беше жетон с твърде висока стойност, за да бъде хвърлен на вятъра. А за едно момче от Ромфорд неудобствата не означават нищо. Защото е виждало и много по-лоши неща.
   Втората възможна интерпретация обаче беше свързана с Кейси Найс. Млада, кипяща от енергия, с акцент, придобит в Илинойс, Йейл и Лангли, със звънтящ ясен говор, който най-вероятно се дължеше на детството във ферма, сред повече от едно кучета. Тя беше типичен продукт на модерния свят, който беше различим дори в Лондон. Без никакви съмнения федерален агент. В такъв случай подмятанията за „косвени жертви“ може би бяха сериозни — това беше друг начин да се каже, че пешките винаги се жертват първи. Самият Чарли Уайт никога не би нарекъл себе си пешка, но понякога се случваше така, че дори офицери и топове биваха жертвани. А царете в тази игра бяха правителствата с всичките им трибуквени централи, агенции и специални части, повечето от тях в страната на момичето. Какво друго би могла да бъде тя? Участваше в широкомащабна операция, която едва ли се ограничаваше само с Лондон и Чарли — един факт, който анулираше гаранциите му за оцеляване. Защото пешката не е жетон с висока стойност.
   Всъщност Чарли Уайт не знаеше какво да мисли.
   — Провери — каза Найс. — Бенет би трябвало вече да е отговорил.
   Отново включих телефона, изчаках го да потърси и намери сигнал, след което ми предостави всичко, което междувременно бях пропуснал. Беше есемес от Бенет, който гласеше: КЪДЕ СИ НОВА СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ПОВТАРЯМ МНОГО СПЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА Я ОБСЪДИМ.
   Нито пунктуация, нито нищо.

   48
   Бяхме взели мерки да избегнем електронното проследяване, но сега британците настояваха да излезем на светло и да им докладваме къде сме. Кейси Найс заяви:
   — Мисля, че трябва да го направим.
   Не казах нищо.
   — Непрекъснато го молиш да ти даде данни за панелите — рече тя. — Явно вече разполага с тях и ти трябва да чуеш какво ще ти каже. Може би е важно. Всъщносттрябвада е важно. Виж думите, които използва.
   — Може би финтира — отвърнах. — Може би е бесен, че не действахме според плана. Той ръководи операцията и от него очакват да знае къде сме. Вероятно приема всичко това като предизвикателство.
   — Той е наш съюзник. Виж какво е написал. Ще те лъже ли така безочливо?
   — Те не са управлявали света с кадифени ръкавици.
   — Твоя работа — сви рамене тя.
   Пръстът ми лежеше върху бутона за изключване, но не го натисна. После промених решението си и връчих телефона на Найс. Нейните пръсти бяха по-пъргави. И по-малки.
   — Предай му да дойде тук — казах аз.
   Не бях сигурен колко време ще се бави Бенет в гигантското кръстовище, западно от Лондон, но той вероятно беше усетил доста рано, че нещата няма да се развият по план.Може би вече си беше вдигнал такъмите, за да се прибере у дома. Което означаваше, че ще бъде в Чигуел най-рано след двайсет минути. И най-късно след четирийсет, ако бе останал да види горчивия финал. Нямаше как да разбера кое от двете ще се случи.
   Имаше един-единствен начин човек да стигне пеша до боулинг клуба — по широката едва метър пътека. Без съмнение съществуваха и други пътеки и пътечки през съседните парцели, по които минаваха косачките и другата техника за поддръжка на тревата. Ако се намесеха спецчастите, щяха да пристигнат с хеликоптери и да кацнат на саматаморава, но ако Бенет дойдеше сам, щеше да използва тази пътека.
   Чарли Уайт продължаваше да ни наблюдава. Все още не беше сигурен за какво става въпрос. През повечето време се навъртах край прозорците, но без прибор за нощно виждане не можех да забележа кой знае какво. Само тъмно пространство с нарядко стърчащи дървета и далечното сияние на улицата на Джоуи, намираща се на около триста и петдесет метра по-нататък. Едва виждах силуета на къщата му, въпреки внушителните й размери. Найс седеше на издута брезентова торба, пъхнала ръце в джобовете на якето си. Едната от тях със сигурност стискаше ръкохватката на глока, а другата — шишенцето с последното хапче. Може би. Прииска ми се да подхвърля нещо от сорта на:Това не е най-подходящата нощ да откажеш ксанакса,но се въздържах, тъй като знаех, че предпочита да приемам проблемите й сериозно. А може би изобщо не мислеше за хапчетата и нямаше смисъл да й напомням за тях. Може би просто си топлеше ръцете. Ставаше все по-студено. Денят беше много приятен, но след като слънцето бе залязло, температурата беше паднала.
   Петнайсет минути по-късно излязох навън и затворих след себе си разбитата врата. Прекосих поляната и спрях в най-далечния й край, откъдето се виждаха и началото на пътеката, и боулинг клубът. Това беше най-доброто, което можех да направя. Не ми се искаше да тръгвам по самата пътека. Не ми се искаше да бъда и на улицата. Исках да имаме път за отстъпление в случай на нужда. Най-добрите ни шансове несъмнено бяха да тръгнем напряко през градините и дворовете, които ни заобикаляха. Без дори да помислим да използваме улиците и пътища, които бяха пълни с опасности.
   Освен това исках да бъда и малко проактивен. Ако Найс беше принудена да стреля, тя най-вероятно щеше да го направи от предната част на бараката. Което ме задължавашеда открия огън под ъгъл от деветдесет градуса. Елементарна триангулация. По много и основателни причини. Не можех да кажа, че виждам кой знае колко добре. Явно ръководството на боулинг клуба беше гласувало против каквото и да било външно осветление. Част от околните къщи светеха, а небето беше озарено от уличните лампи и неоновите надписи. Градът се отразяваше в ниско надвисналите облаци с жълтеникаво сияние, но всичко извън тези източници на светлина тънеше в непрогледен мрак. Задната част на мозъка ми напомни, че Бенет е среден на ръст, което означаваше, че центърът на тежестта на тялото му ще се намира на около деветдесет сантиметра зад пламъка на изстрела му.
   Стоях на място и чаках.
   Останах на студа още седем минути, които, прибавени към първоначалните петнайсет, правеха двайсет и две, преди да чуя стъпките му. Това доказваше предположението ми, че той е напуснал рано и в момента чака някъде близо до центъра на събитията. Долових стъпките му в началото на пътеката. Мек шепнещ звук, усилен и променен от успоредните дъсчени огради. Когато приближи, чух и тихото поскърцване на подметките му по чакъла, накъсано от неравномернототуп-туп,получаващо се, когато човек залита в плитките неравности на терена и нещо в ръката му неволно докосва дъските. Носи нещо кожено, казах си аз, съдейки по звука.
   Той излезе на поляната и спря. Лицето му белееше, малко петно в мрака. Друго не се виждаше. Не виждах и ръцете му.
   Продължих да чакам.
   После той проговори. С нормалния си напевен глас, сякаш бяхме в затворено помещение, на два метра един от друг.
   — Ричър? Предполагам, че си на деветдесет градуса вляво или вдясно от мен. Имам фенерче, но няма да го насоча към теб. Ще осветя себе си, а после ще насоча лъча към пътеката, за да се увериш, че съм сам.
   Не казах нищо.
   Фенерчето светна. Първоначално насочено към земята, а след това и нагоре, към тялото и лицето му. Бързо, сякаш се беше подпалил и обливаше тялото си с пяна. Беше облечен с обичайните си дрехи и носеше куфарче. После вдигна фенерчето над главата си и го наведе надолу, като розетката за душ.
   — Добре, вярвам ти — проговорих аз.
   Той се извърна в посоката на гласа ми, все още осветен от розетката. След това насочи фенерчето в краката си и тръгна към вратата. Последвах го вътре. Фенерчето тихо изтрака по пода. Беше го закрепил така, че лъчът да сочи тавана и да освети цялата стая. Бенет хвърли тежък продължителен поглед към Чарли Уайт, а след това се обърна към мен.
   — Какво стана с приборите? — попитах го аз.
   — Наредих да ги приберат.
   — Защо?
   — Забрави ли, че не бяха само бинокли, а и видеокамери? Върни се назад в историята и се запитай кой го отнася по-леко — човекът на записа или човекът, който не е на записа, защото няма никакъв запис.
   — Значи сте ни търсили?
   — Тук сме, за да си помагаме взаимно.
   — Благодаря.
   — Очаквах някакъв екшън тази вечер.
   — Получи ли информацията, която ти исках?
   — Получих някаква информация — отвърна след кратка пауза той.
   — Но не моята?
   — Донякъде. Мисля, че имаш право да я научиш, защото много от идеите бяха твои.
   — Кои идеи?
   — Погрешните.
   Бенет приклекна и отвори капака на куфарчето. Вътре имаше една черно-бяла снимка, която той извади, вдигна я на светлината, а след това ни я подаде. На мен и Найс едновременно, като на участници в някаква церемония. Тя я хвана от единия край, а аз — от другия. Не беше снимка на фотографска хартия, а на обикновен лист. Вероятно изпратена като прикачен файл и принтирана в някой офис.
   На нея имаше мъртвец в легло. Изглежда, беше в някаква чуждестранна болница. Вероятно на топло място, съдейки по керамичните плочки на пода. Леглото беше тясна желязна кушетка с добре опънат чаршаф и светло одеяло без щампи на заведението. Свидетелство за висок професионализъм на сестринския персонал. Или пък специално подготвен фон за пред обектива. Защото това несъмнено бе снимка за някаква документация, направена от човек, застанал зад леглото. Най-вероятно той беше професионален фотограф с опит в заснемането на местопрестъпления. В долния десен ъгъл бяха отбелязани датата и часът. В зависимост от часовата зона, в която се намираше болницата, тази снимка беше или доста скорошна, или съвсем скорошна.
   Мъжът в леглото със сигурност не беше умрял спокойно. На челото му имаше огнестрелна рана. Кожата беше разкъсана, но самата рана не беше нито входна, нито изходна. Беше по-скоро дълбоко одраскване. Странично попадение, което разкъсва плътта, но само се плъзга по костта, без да я пробие. Може би рикошет поради лош късмет.
   Раната изобщо не беше прясна. Буквално я помирисвах, въпреки че беше на хартия. Виждал съм много такива рани. Тази беше някъде между дванайсет- и двайсетдневна. И не беше зараснала. Дори не беше започнала да зараства. Изглежда, бе инфектирана още в началото и бе довела до всеобщо възпаление. Човекът вероятно се беше борил, доколкото са му стигнали силите. С конвулсии, изпотяване, треска и загуба на тегло. Постепенно се беше превръщал в кожа и кости — бледа кожа и изхвръкнали кости, — за да стигне накрая до тази снимка, направена от някакъв отегчен държавен служител. Почивай в мир, където и да се намираш. Беше невъзможно да си представя как е изглеждал тозимъж три седмици по-рано. Освен че е бил от бялата раса и с нормално оформен череп.
   — Е, и? — подхвърлих аз.
   — Това е един от снайперистите в оставка, които държим под око — обясни Бенет.
   — И?
   — Наели са го за изпълнение на задача чак във Венецуела. Но нещата се объркали. Знаеш как е — всеки предава всекиго. Нашето момче влиза в престрелка с полицията и успява да се измъкне, но е ранен в главата. Не може да се погрижи за раната, защото бяга. Намира убежище в някакъв кокошарник и прави опит да оцелее. Храни се със сурови яйца, пие вода само нощем от някакъв маркуч. Но инфекцията става все по-сериозна. Някаква жена го открива в делириум, качва го в пикапа си и го кара в болницата. Но на този етап кръвта му вече наподобява токсични отпадъци. На следващия ден умира. Няма документи, името му е неизвестно. Местните решават, че прилича на чужденец, и пускат отпечатъците му в системата на Интерпол.
   — И?
   — Този човек е Уилям Карсън.

   49
   — Кот е единственият, който е в неизвестност до този момент — добави Бенет. — Възможностите са две и те очевидно изпадат в паника. Защото трябва да избират. Или ти бъркаш и двата изстрела могат да бъдат произведени от един човек, или те бъркат и ще се окаже, че на света има повече гениални снайперисти, отколкото познават.
   — Накъде клонят? — попитах.
   — Сигурен съм, че много им се иска да хвърлят вината върху теб, но едновременно с това съзнават, че трябва да мислят рационално. Истината е, че не знаят какво да правят.
   — Включително и онази психологическа подкомисия?
   — Да.
   — Първата опция — отсякох без колебание аз. — Кот действа самостоятелно.
   — Какво те кара да мислиш така?
   — Един беззъб селянин в Арканзас.
   — Признаваш, че си сбъркал?
   — Признавам, че бях подведен.
   — От какво?
   — Вече няма значение, защото то не променя това, което ни предстои да направим.
   — Което е?
   — Да изкараме Малкия Джоуи от дома му.
   — Как?
   — Ще преговаряме с него. Лице в лице поради важността на сделката.
   — Каква е сделката?
   — Ще му продадем Чарли.
   — Ще му искаш откуп ли?
   — Не — поклатих глава аз. — Ще си е обикновена продажба. Засега се знае само едно: Чарли е бил отвлечен от неизвестни лица. Това ни дава възможност да го продадем под масата на Джоуи, който несъмнено ще изтръгне от него онази информация, която му трябва. Перфектна сделка, сключена на място. Джоуи вече знае номерата на сметките и паролите, знае къде са заровени труповете. Това автоматично го превръща в новия бос.
   — Дали ще се съгласи?
   — Ти шегуваш ли се?
   — Искам да кажа, ще проумее ли логиката?
   — Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете. Ще дотича с изплезен език — тоест ще постъпи така, както искаме.
   — Защо не се учуди, като разбра за Карсън?
   — Вече имах предчувствие, че не е тук.
   — Защо?
   — Джоуи е удвоил охраната си, не я е утроил. През цялото време в къщата е имало само два души: Джоуи и Кот.
   — А защо не Джоуи и Карсън?
   — Онзи куршум в Париж е бил изстрелян от Кот. Доказа го химическият анализ. Довери ми се, става въпрос само за Кот и за никой друг.
   — Не, става въпрос и за срещата на Г-8.
   — И за това трябва да ми се довериш. Г-8 са в безопасност.
   — Няма как да са в безопасност, преди да го пипнем. Той е последният.
   — Г-8 никога не са били мишена.
   — Тогава кой? Или какво?
   — Трябва ми информацията за блиндираните панели.
   — Ще я получиш. Кой е мишената?
   — Някой или нещо, които не отменят това, което ни предстои да направим.
   — Нищо не ни предстои да направим. Те все още обсъждат.
   — Кои по-точно?
   — Комисиите.
   — Джон Кот се намира в дома на Малкия Джоуи. Това е всичко, което им трябва да знаят. Предай им го от мое име.
   — Те ще отвърнат, че доверието в теб е накърнено.
   — В такъв случай ще постъпя така, както ме съветваше да правя майка ми, когато съм ядосан. Ще броя до три.
   — Какво означава това?
   — Можеш ли да броиш до три?
   — Разбира се, че мога.
   — Покажи ми.
   — Едно, две, три.
   — Направи го така, сякаш отброяваш секунди.
   — Една секунда, две секунди, три секунди.
   — Така ли ги отброявате в Уелс?
   — Така го правят навсякъде.
   — Не навсякъде — поклатих глава аз. — Ние казваме „хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три“.
   — Звучи като тиктакане на часовник. На голям старинен часовник с махало.
   — Това е хубаво.
   — Кое?
   — Че Кот се намира в къщата на Малкия Джоуи.
   Бенет се сепна леко, след което погледна към ъгъла на бараката.
   — Налага се да разберем от господин Уайт доколко са верни тези ужасни слухове — рече той.
   Старият Чарли неволно потръпна. Нямаше съмнение, че от време на време ромфордските момчета задаваха въпроси на хора, които не са склонни да отговарят. Нямаше съмнение, че същите тези хора бяха принуждавани да говорят чрез методи, които варираха от брутални до фатални. А той нямаше причини да се надява, че един правителствен агент ще бъде по-милостив от тях.
   Бенет се приближи към него и дълго го гледа. После извади от джоба си автоматичен нож и натисна бутона. Острието изскочи с рязко изщракване. Истинска антика — от онези, които бяха забранени толкова отдавна, че се намираха доста трудно. Палецът му опря в дръжката, а острието легна върху разперените му пръсти. Той протегна ръка и прекара ножа на милиметър от бузата на Уайт. Сякаш беше бръснар, който се готви да го обръсне на сухо.
   Чарли се дръпна назад. Толкова рязко, че главата му хлопна в дървената стена на бараката.
   — Това ще влезе ли в протокола? — обади се Кейси Найс.
   — Не се безпокой — отвърна Бенет.
   Върхът на ножа му отлепи крайчеца на тиксото, с което бях запечатал устата на Чарли. Повдигна го нагоре с нокът. Пак използва ножа да отлепи около три-четири милиметра от лентата и я повдигна с нокът. Отлепяше малки късчета и продължаваше нататък. Накрая хвана с два пръста разлепената част и дръпна тиксото от устните му. Нито много бързо, нито прекалено бавно. Като медицинска сестра, която сменя превръзка. Чарли се закашля и извърна глава, за да избърше устни в рамото си.
   — Кой гостува на Джоуи? — попита Бенет.
   — Не знам — отвърна Чарли.
   Отвореният нож все още беше в ръката на Бенет. Ръцете на Чарли бяха стегнати зад гърба, а място за отстъпление нямаше, тъй като главата му опираше в стената и той вече не можеше да я движи.
   — Ти продаваш оръжие на гангстерите от цялата страна — рече Бенет. — Търгуваш с хероин и кокаин. Даваш заем от петдесет лири на хора, които трябва да нахранят децата си, а когато не ти върнат сто, просто им чупиш краката. Довеждаш момичета от Латвия и Естония, превръщаш ги в проститутки, а след като се изхабят, ги прехвърляш на Джоуи. Сам можеш да пресметнеш какви са шансовете някой да се загрижи за това, което предстои да ти се случи. По десетцифрената скала.
   Чарли мълчеше.
   — Искам отговор, господин Уайт — добави с равен глас Бенет. — За да се разберем поне за десетцифрената скала. На нея десет означава почти сигурен шанс някой да ти помогне, а единицата — почти никакъв. Избери си едно число.
   Чарли мълчеше.
   — Разбрах — кимна Бенет. — Не можеш да откриеш верния отговор. Защото въпросът е подвеждащ. Числата не стигат достатъчно ниско. Тоест никой в целия свят не дава пет пари за теб. Никой. Дори няма да знаят какво ще ти се случи. Утре можеш да се окажеш в Сирия или в Египет, а дори и в „Гуантанамо“. В днешно време правим нещата по друг начин. Твоята организация дава подслон на снайперист, който планира да застреля британския министър-председател и американския президент. А това те превръща в новия Бин Ладен. Или най-малкото в новия Халид Шейх Мохамед.
   — Глупости! — изръмжа Чарли Уайт.
   — Кое по-точно е глупост?
   — Всичко. Никога не бих поръчал убийството на министър-председателя.
   — Защо?
   — Защото съм гласувал за него.
   — Кой е у Джоуи?
   — Не го знам кой е.
   — Но признаваш, че някой все пак му е на гости?
   — Никога не съм го виждал.
   — Я си помисли — настойчиво го погледна Бенет. — Той убива Карел Либор по твоя поръчка, с което ти осигурява купища пари. В замяна ти му осигуряваш двайсет и четиричасов подслон и охрана. И въпреки всичко твърдиш, че никога не си разговарял очи в очи с него?
   Чарли не отговори.
   — Според мен сте разговаряли надълго и нашироко — добави Бенет. — Мисля, че си наясно с всеки детайл от новата му поръчка и знаеш кой е мишената.
   — Искам да се свържа с адвоката си — рече Чарли Уайт.
   — Коя част от „Гуантанамо“ не ти е ясна? — попита Бенет.
   Чарли не отговори.
   — Дай да мислим хипотетично — предложи Бенет. — Засега. Ако един хипотетичен човек в твоята хипотетична ситуация е забъркан в подобно нещо, няма ли да поиска да сезапознае с всички детайли?
   — Разбира се, че ще поиска. Хипотетично.
   — Включително и за мишената?
   — Разбира се, че и за мишената.
   — Защо?
   — Защото тя трябва да бъде приемлива.
   — Кой не би бил мишена в никакъв случай?
   — Жените и децата. И кралското семейство.
   — А министър-председателят?
   — Това би било голям риск. Хипотетично, разбира се. Според мен подобни хора никога не са били замесвани в този вид политика.
   — Само боклуците свитвате, така ли?
   — Хипотетично, да.
   — Следователно ти знаеш кой е мишената. Защото си я одобрил.
   Това остана без отговор.
   — Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците — добави Бенет. — Да предположим, че трябва да откриеш тиктакаща бомба преди изгрев слънце. Колко далече би стигнал в юридическо и морално отношение?
   Мълчание.
   — Кой е мишената, господин Уайт?
   Чарли не отговори. Очите му се местеха от Бенет към мен и обратно. С нещо като молба в тях. Сякаш се готвеше да предложи различен отговор на всеки от нас.
   — Да спрем дотук, Бенет — обадих се аз. — Това няма отношение към нещата, които предстои да свършим.
   Бенет се обърна към мен, после погледна Чарли и Найс. След кратко колебание сви рамене и отстъпи крачка назад, заемайки предишното си място до прозореца. В следващия миг разбитата врата се отвори с оглушителен трясък и в бараката се втурнаха двама мъже с пистолети в ръце. Изпълнено с шестима души наведнъж, малкото помещение внезапно стана тясно и задушно. А после стана още по-лошо. През прага пристъпи крак с размерите на стогодишен дънер, леко присвит в коляното. Последваха го масивно рамо, приведен гръб и сгушена в раменете глава, която се намираше на безопасно разстояние от горния праг, над който беше надписътБоулинг клуб.След което пред нас се изправи Малкия Джоуи. В средата на бараката, в целия си ръст от два метра и девет сантиметра. Главата и раменете му почти опираха в тавана.

   50
   Огромното туловище на Джоуи изтласка горилите му напред, а ние нямахме накъде да отстъпим. Това стана причина да се сгъчкаме един до друг като във вагон на метрото. И да осъществим контакт с нападателите по-бързо, отколкото бихме искали. Единият от хората на Джоуи се притисна в Кейси Найс, хвана лакътя й и я блъсна пред себе си, вероятно с помощта на пистолет в гърба. Другият стори същото с Бенет и това ме лиши от възможността да реагирам. Глокът остана в джоба ми. Не бях в състояние да направякаквото и да било, освен да получа изкривяване на вратните прешлени.
   Отблизо Джоуи изглеждаше много по-зле, отколкото си бях представял. Нямаше нищо общо с атлетите от колежанските отбори, които гостуваха на терена на Уест Пойнт и които бях виждал преди години. Главно баскетболни и по американски футбол. Момчетата в тях бяха огромни, но спокойни, фокусирани и най-вече сдържани. Което със сигурност доказваше, че поведението им се командва от главния мозък. Но при Джоуи не беше така. Той се различаваше коренно от дребните нерваци, но също като тях се тресеше и трепереше от пристъпите на гневни спазми. Приличаше на побъркан. С дълбоко хлътнали очи и увиснала над сплесканата брадичка долна устна. Зъбите му бяха влажни, десният му крак нетърпеливо почукваше по пода, а дясната му ръка стърчеше вдървено встрани от тялото с разперени пръсти.
   Погледна първо към Чарли Уайт, но бързо отмести очи. После изгледа Кейси Найс, бавно и втренчено. Същото внимание получих и аз, след което дойде ред на Бенет.
   — Мислеше си, че не съм забелязал дупката в оградата и отсичането на онова дърво, а? — изръмжа той. — За глупак ли ме вземаш? Беше сигурен, че единствено ти можеш да си позволиш прибори за нощно виждане, нали? Помислихме си, че най-после сте се махнали, но все пак решихме да проверим. И ето какво заварваме.
   Бенет не отговори. Аз разпознах и двете горили на Джоуи. Бяха на онзи паркинг зад супермаркета. Охранителите от черния ягуар. Двама от общо четирима. Каймакът на боклука. Редом с шефа си изглеждаха като джуджета. Предположих, че другите двама са отвън. На студа сред мрака. Шофьорът по всяка вероятност чакаше в бентлито, паркиранов далечния край на тясната пътека. Мушнах ръце в джобовете си. Глокът беше в десния, а ножчето за рязане на линолеум — в левия. Погледнах през прозореца към тъмните и неясни контури на улицата, намираща се на около триста и петдесет метра от нас. Надявах се, че Кот няма инфрачервен мерник на пушката си. Ако имаше, спокойно би могъл да избере в кое око да ме простреля.
   — Ще ме измъкнеш ли от тук, Джоуи? — обади се зад гърба ми Чарли Уайт.
   Джоуи не отговори веднага и в гърдите ми се появи искрица надежда. Може би щеше да поеме в посока, която ще ни отведе до нещо полезно.Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете.
   — Те са въоръжени, Джоуи — добави Чарли. — Имат ножове и пистолети.
   Джоуи кимна. Два сантиметра нагоре, два надолу. Нищожно движение предвид огромната му глава. Горилата до Бенет пусна лакътя му и се зае да потупва джобовете му. Измъкна сгъваемия нож с прибрано острие и един автоматичен зиг-зауер. Любимият на всички спецчасти по света модел Р226. Горилата до Кейси Найс направи същото. В ръцете му последователно се появиха глокът, ножът за линолеум и шишенцето, в което самотно потропваше последното хапче. Джоуи протегна длан с размерите на капак на боклуджийска кофа и шишенцето кацна върху нея. Опипа го с палец и показалец, а след това го вдигна пред очите си.
   — Кой е Антонио Луна?
   — Мой приятел — отвърна със запъване Кейси Найс.
   — Друсаш ли се?
   Отговорът се забави с една секунда.
   — Опитвам се да не го правя.
   Капачката пропука и отлетя на пода, натисната от нокътя на палец с размерите на топка за голф. Самотното хапче изпадна от обърнатото шишенце в дланта му, където изглеждаше микроскопично.
   — Искаш ли го? — попита той.
   Кейси Найс не отговори.
   — Искаш ли го?
   Мълчание.
   Огромната лапа на Джоуи се стрелна нагоре и хапчето изчезна в устата му.
   Празното шишенце изтрополи на пода.
   — Стига, Джоуи — обади се Чарли Уайт.
   Ръката на великана се протегна напред и разбута горилите. В две различни посоки. Това ги принуди да притиснат Найс до стената, а Бенет до прозореца. С лакти на гърлата им и с вече извадени пистолети, насочени към мен. Браунинг „Хай Пауър“, белгийско производство.
   Извадих ръцете си от джобовете.
   Джоуи се завъртя, мина между двамата си сътрудници и с една гигантска крачка се изправи срещу мен. Лице в лице.
   Или по-скоро лице срещу ключица. Беше с шестнайсет сантиметра по-висок от мен. И с двайсет по-широк. Огромна маса от мускули и сухожилия. Не приличаше на културист, а по-скоро на нормален мъж, но изключително силен и раздут равномерно навсякъде. Като къщата си. Тялото му излъчваше остра миризма на пот, а на шията му пулсираше изскочила вена. Всичко това задейства древните инстинкти, дремещи в задната част на мозъка ми. Най-вече онзи, най-древния, благодарение на който сме оцелявали в продължение на седем милиона години. Инстинкта за самосъхранение, който крещеше да се махам моментално. Не го направих. Нямаше къде да отида. Стена отзад, стени отляво и отдясно. И Джоуи точно пред мен. Взрях се в очите му и въпреки слабата светлина успях да зърна една зеница с размерите на монета и друга, голяма колкото връхчето на карфица.
   — С какво още се тъпчеш, Джоуи? — подхвърлих.
   — Млък!
   Ръцете му се повдигнаха. Пръстите му бяха дълги и дебели. Но не като кренвирши. Това би било погрешно описание. Бяха по-големи от кренвирши. И по-твърди. Приличаха по-скоро на тенекиени кутийки със сода, свързани една с друга при кокалчетата. Бяха два пъти по-големи от моите.
   Джоуи изви тези пръсти като куки, пъхна ги в джобовете на панталона ми и рязко дръпна. Джобовете се разпраха, а пистолетът и ножът изтракаха на пода. Той протегна крак и ги изрита зад гърба си, после отстъпи към вратата. Същата гигантска и единствена крачка, но в обратна посока.
   — Не ме изоставяй, Джоуи — обади се Чарли Уайт.
   Гигантът спря и взе да пристъпва от крак на крак. Подът заскърца, закрепеното фенерче се наклони и лъчът му освети глезените ни. Изгубил търпение, Чарли Уайт се размърда, за да изпробва здравината на тиксото около китките си. Прецених, че Джоуи разполага с две секунди, за да вземе решение. Всяко забавяне след тях би означавало, ченяма връщане назад. Доверието щеше да е разрушено, а на негово място щеше да се появи подозрението. Чарли никога нямаше да забрави, че през главата на неговия подчинен е минала мисълта да направи точно онова, което бях описал на Бенет.
   Две секунди.
   После Джоуи взе погрешното решение.
   Изви глава към вратата и извика:
   — Елате да вземете господин Уайт и да го закарате до дома му.
   Което беше невъзможно, защото гигантското му тяло блокираше вратата. Това го принуди да наведе глава, да свие рамене и да приклекне. После се обърна на една страна исе промуши навън. Десен крак, приклякане, ляв крак… и вече го нямаше.
   На купона останаха само двете горили, които държаха Найс и Бенет. С едната си ръка притискаха гърлата им, а с другата бяха насочили пистолети в моята посока. Обърнахсе към Бенет и попитах:
   — Как им викахте на онези нови екипи, които сте организирали?
   — Млъквай! — изръмжа мъжът, който го държеше.
   — Накарай ме — отвърнах аз.
   Не ме накара. Не беше оторизиран да се намесва. Освен в краен случай. Явно съдбата ни щеше да бъде решена по-късно. На по-високо място и по друго време.
   — Никак не ги наричаме — отговори на въпроса ми Бенет. — Все още не. Нещата са доста променливи.
   — Работиш ли в синхрон с вашите ВВС?
   — Да — кимна той. — Интегрален подход.
   — Можеш ли да ни уредиш директен полет от тук?
   — За Форт Браг ли?
   — Да.
   — Кога?
   — Най-добре веднага. Но да речем, след два часа.
   — Ти си оптимист.
   — Опитвам се да бъда такъв независимо от обстоятелствата.
   — О’Дей няма ли да изпрати самолет за вас?
   — Искам Кралските ВВС — отвърнах. — Като компенсация, че не успях да видя кралицата.
   Външните пазачи се появиха, прекосиха тясното помещение и помогнаха на Чарли Уайт да се надигне. После извадиха собствените си ножове и прерязаха тиксото на китките и лактите му. Той вдигна ръце и разкърши рамене в опит да възстанови кръвообращението си. Изправи се. Вече не беше заложник, а отново предишният главатар на банда — властен, силен, самоуверен.
   — Съжалявам, че загуби, човече — обърна се да ме погледне той. — Сега предстои изпълнението на смъртната ти присъда.
   Погледнах навън към моравата за боулинг и тъмната уличка на около триста и петдесет метра по-нататък. Дали Кот наблюдаваше? Представих си го зад някой от прозорците в коридора, с петдесет процента по-висок и по-широк от всеки друг подобен прозорец. Зад него стойка и прибор за нощно виждане, може би купен по интернет, може би откраднат от някой военен склад във Великобритания или Европа. Той се е привел зад стойката. Гледа към дупката в оградата и поваленото дърво, преценявайки всички дребни детайли. Но зрителното поле е тясно. Ние виждахме къщата и той виждаше бараката. Но нито той, нито ние виждахме нещо повече.
   И това беше добре.
   Какво можеше да чуе от това разстояние? Браунингът е 9-милиметрово оръжие, изработено с прецизност — като всички продукти на белгийската Фабрик Насионал. Следователно нямаше да бъде по-шумен от необходимото. Но той щеше да го чуе. Стрелбата в затворено пространство на разстояние триста и петдесет метра щеше да вдигне достатъчно шум, особено тук, в предградията, при това през нощта.
   Сигурно.
   Или вероятно.
   Дали пушката му имаше прицел за нощно виждане?
   — Чарли, почакай — обадих се аз.
   Той спря и се обърна. Треснах му един десен прав в лицето с всичка сила, завъртайки тялото си под ъгъл от деветдесет градуса. Отчасти защото не го харесвах и отчасти защото се наложи завъртането да включи и онзи, който държеше Найс. Без никакво забавяне.
   В общи линии се получи. Ударът попадна в носа на Уайт, който очевидно беше най-голямата мишена. Усетих как юмрукът ми минава през него и отвъд него. Тежестта на политналото тяло издърпа главата му извън моя замах, но инерцията ми беше достатъчна, за да връхлетя с рамо върху Найс, а после върху онзи тип зад гърба й.
   В даден момент в малката стаичка бяхме осем души. Предимствата на ръкопашния бой в толкова тясно пространство с търкалящо се по пода светнато фенерче включваха доста блъскане и пъхтене в мрака без никаква възможност за прицелване и стрелба. Поради факта, че главатарят бе някъде отвън, очакванията ми за косвени жертви рязко нараснаха. Още повече че Бенет вече се бореше с другия бандит, а аз имах цялото внимание на колегата му. Отлично разбрала какво се случва, Кейси Найс се оттегли леко назад. Но не и преди да се възползва от позицията си, която й позволи да забие коляно в топките на нейния човек, докато тялото й се извърташе. Това много ми помогна, тъй като главата на гангстера политна напред и надолу, докато лакътят ми вече се изстрелваше напред и нагоре. Тоест удар с двойна сила. Фасулска работа.
   Дойде време да обърна внимание на охранителите на Чарли, които на този етап бяха все още с празни ръце и се насочваха към вратата, убедени, че Чарли върви на крачка след тях. И той наистина го направи. Само една крачка след тях, преди да рухне на пода.
   Единият от ескорта вдигна ръце, заемайки стойка на боксьор. Толкова високо, че нямаше как да не му тресна един ъперкът в корема. За този вид удари не беше нужен широкзамах. Вторият се понесе напред, сякаш търсеше мечешка прегръдка. Това би бил разумен ход, ако беше стигнал до мен. Но не се случи, защото дори и в най-голямата блъсканица винаги се намира място за един бърз удар с глава. Моят попадна точно в целта — на два сантиметра от защитния замах, нанесен бързо, с максимално разтягане на вратните мускули. Той рухна и аз се обърнах към онзи, когото бях фраснал в корема. Затвърдих първоначалните му впечатления с коляно в брадичката и той се свлече на пода. Всичко това се случи за не повече от три секунди, при това доста шумни. Аз обаче не се тревожех, че Джоуи може да се втурне обратно. Отчасти защото това беше невъзможно за човек с неговите габарити, не и през нормална врата, и отчасти защото дори и да го направеше, нямаше да се разтревожа кой знае колко.
   Защото вече знаех нещо за Джоуи.
   Бенет се справяше добре. Беше забил палец в окото на опонента си. Пръстите на другата му ръка го стискаха за гърлото. Всъщност буквално смазваха ларинкса му. Не бяхауправлявали света с кадифени ръкавици, това беше дяволски сигурно. Вдигнах фенерчето, изчаках човека на Бенет да рухне на пода и насочих лъча към безформените купчини пред себе си. Заех се да възстановявам временните ни загуби — трите пистолета, които си бяха наши, плюс четири абсолютно еднакви браунинга „Хай Пауър“, модел 1935г., но произведени съвсем наскоро, с лостове на предпазителя и от двете страни. Нагоре — предпазител, надолу — готов за стрелба. И четирите напълно заредени, но без патрони в цевите. Били сме в по-голяма безопасност, отколкото предполагах. Разпределихме си ги поравно, по един на всеки. Аз извадих пълнителя на четвъртия и го подадох на Найс да го прибере в джоба си.
   — А сега да вървим да потърсим Джоуи — заявих. Обърнах се и понечих да тръгна към вратата, но Бенет хвана ръката ми.
   — Не можем да излезем просто ей така, особено пък с включено фенерче — предупреди ме той. — Моментално ще се превърнем в мишени.
   — Дай да не го мислим толкова — казах аз.
   Бенет погледна Найс. В очите му имаше безмълвна молба. Сякаш намекваше, че съм се побъркал.
   — Сигурна съм, че всичко ще бъде наред — успокои го тя.
   Усмихнах се. И тя беше забелязала. Вероятно благодарение на начина, по който бе отнето последното й хапче.
   — Джоуи не е въоръжен — казах на Бенет аз. — Можем да бъдем сигурни.
   — Как така?
   — Знаем, че през целия си съзнателен живот Джоуи не е докосвал огнестрелно оръжие. Нито пистолет, нито пушка, нито автомат, нищо.
   — Откъде знаем?
   — Много просто — на света няма спускова скоба, през която да може да промуши пръста си. Това няма как да стане. Според мен не е докосвал спусък от седемгодишна възраст. Бас държа, че дори тогава му е било трудно. В момента той е някъде навън, може би на моравата, без оръжие. А ние имаме сто и четири патрона, плюс електрическо фенерче.

   51
   Фенерчето отиде у Кейси Найс. Аз държах по един пистолет във всяка ръка, главно защото изпитвах временен недостиг на джобове. Бенет вървеше след нас, оглеждаше се наляво и надясно, а също така и назад, охранявайки фланговете и гърба ни. Найс включи фенерчето и лъчът му заподскача по пътеката. Пронизваше нощния въздух като ослепителен меч, след който пред очите ни се въртяха оранжеви кръгове.
   Никаква следа от Джоуи. Поне в началото. Лъчът покриваше голяма част от широката около метър пътека, но той не беше там. Ако я беше намерил, сигурно щеше да тича по нея. Което нямаше да има нищо общо с тичането, тъй като единственият начин да я използва беше страничното придвижване, с едното рамо напред. А това би било не само неудобно, но и доста бавно бягство. Проверихме далечния край на пътеката, където бях останал да чакам Бенет. Нямаше го там. Проверихме и противоположния, но също без резултат.
   Спряхме на място и напрегнахме слух. Нищо. Нито звук. Жълтеникавото сияние все още беше високо над града, но повечето от околните къщи бяха тъмни. Хората си лягаха, следвайки примера на децата си, които вече се унасяха. Много скоро щяхме да се окажем обградени от спящи хора. Тук-там се мяркаха синкавите отблясъци на работещи телевизори. Някои нощни птици гледаха филми, футболни мачове или документални сериали. Надявах се, че това занимание ще е просветляващо в образователен смисъл, тъй като във физическия нямаше никаква полза от него. Издирвахме гигант в непрогледен мрак.
   И нямаше да стигнем доникъде, ако не се сетих да направя нещо, което трябваше да направя по-рано. Да се поставя на негово място, да мисля като него, а за миг и дори да се превърна в него. Как бих постъпил? Без оръжие, с елиминирана охрана и шофьор, който чака твърде далече, за да бъде повикан. И ако се придвижвах много бавно, тъй като бях принуден да се промъквам странично по пътеката. Не че беше нужно да тичам, нито пък се нуждаех от подкрепления. Съвсем спокойно бих се справил и сам. Защото вече бях Малкия Джоуи Грийн, все едно съм бил такъв цял живот.
   Но ми липсваше публиката, която обичах да имам.
   Особено в този момент. Моравата, на която се бяха провеждали първенствата по боулинг, пустееше. Навсякъде около нас хората спускаха пердетата и затваряха очи. Джоуи би могъл да си намери публика на едно-единствено място. Публика от един човек, но въпреки това пламенна и всеотдайна. Съюзник, а може би вече и приятел, колега професионалист. Поне в очите на Джоуи.
   Джон Кот би могъл да го наблюдава през бинокъл за нощно виждане.
   Или през инфрачервен мерник.
   Направих знак на Кейси Найс да изгаси фенерчето, след което предпазливо заобиколихме бараката. Застанахме встрани от прозорците, което означаваше, че сме на един-два градуса от гледката, която получавахме благодарение на приборите за нощно виждане. Там, откъдето се виждаше цялата старателно подстригана морава. И скоро я видяхме отново, но този път с Малкия Джоуи в средата. Гигантът танцуваше сам-самичък под жълтеникавото сияние на града. Мяташе бедра, потропваше с крака, размахваше ръце иклатеше глава в такт с някакъв свой ритъм.
   Веднага разбрах какво прави, как и защо го прави. Беше някакво животинско изкуство, родено от интелигентността на гризач.Заложено е в ДНК-то му. Като при плъховете.Не държеше оръжие, но все пак успяваше да отнеме нашето. Как стана това?Обградени от спящи хора.Танцуваше, за да попречи на прицела ни. Не можехме да си позволим да стреляме. Не и тук. Не че щяхме да пропуснем. Деветдесет и девет на сто нямаше да пропуснем.Ето един от философските въпроси, които обичат да обсъждат по вестниците.От какъв шанс се нуждае отговорната личност? Дори един точен изстрел можеше да е погрешен. Куршумът просто влиза и излиза. Може би в меката тъкан на врата, която няма как да го спре или забави. И следващото му попадение щеше да е в някоя спалня със сини или розови стени. Или пък просто щеше да рикошира в някоя кост под непредвидим ъгъл, ниско долу. Може би щеше да улучи само нощна птица, преди да е свършил мачът. Щеше да се стигне до продължения. А стрелецът нямаше да разбере какво се е случило.
   Дали можех да произведа такъв изстрел? Да, по дяволите. Малкия Джоуи беше достатъчно голям. А трябваше ли да го произведа? С всичките спящи деца зад него, вляво и вдясно, скрити само зад тънки стъкла?
   Оттеглихме се в сянката и облегнахме гърбове на стената на бараката. Да го оставим да потанцува още минута, помислих си аз. Това може би щеше да го измори. И да ни помогне.
   Найс и Бенет заобиколиха моравата и се насочиха към далечния й край по някаква добре отъпкана пътека, посипана с чакъл. Като рефери, които тичат напред-назад. Може би ги наричаха съдии. Нямах представа за правилата на играта. Бенет отиде по-далече от Найс и разстоянието помежду им стана шест-седем метра. Вървяха под ъгъл, опитвайки се винаги да държат бараката зад гърба на Джоуи. Така че, ако се наложи да стрелят, куршумите им да бъдат спрени от дебелите шейсетгодишни дъски. Или в най-лошия случай поне забавени.
   Лишен от предни джобове, аз се принудих да напъхам пистолетите си в задните. Стъпих на тревата и поех наляво, с оглед да държа телесата на Джоуи между себе си и къщата му в далечината. Къщата с многобройни удобни позиции за стрелба, зад многобройните уголемени с петдесет процента прозорци. Триста и петдесет метра. По-малко от секунда. Мачът щеше да свърши още преди да изрека „хиляда и едно“.
   Продължих бавно напред. Към Джоуи. Той видя как се появявам под жълтеникавото сияние, а аз видях зъбите, белнали се при усмивката му. Започна да отстъпва назад, към далечния край на моравата. Отговаряше на всяка моя крачка с една своя. Водеше ме. Право срещу къщата си, която тъмнееше в далечината. Не беше глупав. След три крачки, направени заднешком, излезе от безопасната зона на Найс, а след четири — и от тази на Бенет. По-скоро усетих, отколкото видях как раменете им се прегърбват. Телефонът на Бенет издаде тих камбанен звън, маркирайки пристигнало съобщение. Дано да беше моята информация за панелите, която със сигурност щеше да съдържа интересни неща. Ако доживеех да я прочета.
   Джоуи извърна глава да провери позицията си спрямо къщата, после спря. И поднови танца си. Подскоци вляво и вдясно, навеждания напред и встрани. Огромните му подметки оставяха дълбоки следи в перфектно подстриганата трева. Боулинг клубът щеше да се разгневи здравата. Дано да имаха застраховка. Или голям чувал семена за посев.
   — Чуй ме, Джоуи — казах. — Трябва да проникна в къщата ти. Без теб. Едната възможност е да се съгласиш веднага.
   — А другата? — попита той.
   — Съветвам те да избереш първата.
   — Домът е крепост за англичанина.
   — Разбирам, Джоуи. Наистина разбирам. Но трябва да ме приемеш като викинг. Или като мародер, или просто като агресор, който се готви да щурмува крепостта ти. За теб ще е най-добре, ако избегнеш евентуалните наранявания.
   — А ако ти бъдеш този, който ще получи наранявания?
   — Разчитам на твоята помощ, Джоуи. Можеш да споделиш с мен къде точно е заел позиция Кот. И охраната му. Можеш да ме предупредиш и за други опасности. Килими и пътеки, върху които може да се подхлъзна, ниски мебели.
   — Ти си мъртъв.
   — Как така, Джоуи? Нима имаш пистолет?
   Той не отговори.
   — Според мен нямаш — добавих аз. — Или може би имаш още хора освен онези, които лежат в бараката в безсъзнание с потрошени кости?
   Той не отговори.
   — Аз не мисля така — добавих.
   Той продължаваше да танцува, но вече не толкова енергично. Наляво-надясно. Аз копирах движенията му, продължавайки да го държа между себе си и къщата. Бях на две крачки от него. Което означаваше, че той е на една крачка от мен. Това беше обезпокоително, защото вече знаех колко е бърз. От действията му на паркинга зад супермаркета.
   Дясната му ръка потъна в джоба на сакото. Голяма ръка, голям джоб. Извади мобилен телефон и го вдигна пред устата си.
   — Набери Гари — каза и го приближи към ухото си като всеки нормален човек.
   Пръстите му бяха прекалено дебели, за да може да набира. Телефонът му изпълняваше гласови команди. И вероятно ги изпълняваше добре, тъй като насреща вдигнаха.
   — Гари, аз съм Джоуи. Обади ми се след десет минути, ясно? Ако не отговоря, напускате кораба. Всеки за себе си. Ясно?
   Очевидно беше ясно, тъй като Джоуи изключи телефона и го прибра в джоба си. След което просто остана на място.
   Майка ми имаше собствени правила за бой. Отглеждайки двама синове в различни бази на морската пехота по света, тя не бе имала шанс да изключи боя напълно, но все пак бе успяла да наложи някакви ограничения. Първото правило беше изцяло практично:Не се бий, когато си с нови дрехи.Което по ирония на съдбата в момента ми налагаше ограничения. Второто правило беше по-скоро в областта на морала и етиката. То гласеше:Никога не започвай боя пръв.А третото уточняваше, чезапочнеш ли, трябва да спечелиш.
   Макар и още хлапе, аз имах своите възражения. Понякога трябва да удариш пръв, за да имаш шанс да спечелиш. От опит бях разбрал, че двете правила са несъвместими. Проблемът се превърна в семейна дискусия. Безкрайно дълга. Живеехме през шейсетте, а тя беше французойка. В крайна сметка стигнахме до заключението, че правилата наистина са несъвместими. Нещата май опряха до теста на Роршах. Какъв си ти? Човек на второто правило или човек на третото? Брат ми Джо определено клонеше към второто, а аз — към третото. Родителите ни подходиха по-различно към нас, за пръв път в живота ни. Още не правехме разлика между добро и зло, а те ни изпращаха противоречиви сигнали. Бяха достойни хора, но все пак служеха в морската пехота.
   И така, аз бях по-близо до третото правило. Или по-скоро до втората му част —трябва да спечелиш.Тя ме устройваше. Дори и ако се наложеше да пренебрегна второто правило. Понякога човек трябва да започне пръв. Като сега например. Знаех го от опит: трябваше да ударя Джоуи пръв, преди да ме е ударил.
   Но той неочаквано проговори:
   — Аз съм момче от Ромфорд.
   — Е, все някой трябва да бъде и такъв — кимнах аз.
   — Ние държим на дадената дума. Трябва да минеш през мен, за да стигнеш до господин Кот.
   — Като посещение при зъболекаря, а? Е, щом ми се налага, ще мина.
   — Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен? — изгледа ме той.
   — Вероятно.
   — Не харесвам кой знае колко господин Кот.
   — И аз — отвърнах.
   — Но съм от Ромфорд и държа на думата си.
   — И?
   — Нека го направим интересно — подхвърли той и замълча за момент, сякаш да подбере най-кратките изрази. Потупа джоба на сакото си и попита: — Чу ли какво казах по телефона?
   — Да.
   — Тази нощ Гари е шеф на екипа, който охранява господин Кот. Ясно ти е какво му наредих. Ако вдигна, значи ти си извън играта и бизнесът ни продължава както досега. Защото съм от Ромфорд и държа на думата си. Не искам хората ми да се ровят в тази бъркотия, ако не съм тук, за да ги надзиравам. Така че, ако не отговоря на обаждането му, те моментално освобождават терена и господин Кот е на твое разположение.

   52
   Зад думите на Джоуи прозираха някакви ученически опити да използва сократовския метод, включващи високи залози и въображаеми концепции за понятия като лоялност, чест и саможертва. А може би той просто обичаше да се бие, но не можеше да си намери противници, без да ги подкупва предварително. Но каквито и да бяха причините, аз престанах да им обръщам внимание, тъй като той отстъпи още една крачка назад и приклекна, сякаш очакваше да чуе стартовия гонг. И вероятно го чу преди мен, защото излетя от мрака като изстрелян с бомбен шут — два пъти по-бързо в сравнение с онова, което беше направил зад супермаркета. Лакътят му светкавично се стрелна надолу и в съзнанието ми се появиха фрагменти от собствената ми атака срещу оня тип от буса, когато бях постъпил по същия начин. Явно искаше да приключи с мен още в самото начало. Единственият начин да се справиш с внезапно връхлитащ лакът е да се извъртиш странично, да направиш крачка напред и да поемеш удара с месестата част на ръката си, малко под рамото. Направих го. Това винаги е болезнено, а понякога и парализиращо. И наистина беше така. Но в крайна сметка успяваш да се задържиш на краката си. Получи се.
   Почти. Сто и петдесет килограма се оказаха една много сериозна маса, политнала срещу мен. Единствената спасителна реакция беше да се шмугна покрай него и да го накарам да се обърне. Което ме постави в позиция с гръб към къщата. Но ние с Кейси Найс бяхме предвидили този вариант и бяхме взели съответните мерки. За миг тя ме освети сфенерчето — само за две секунди, които, надявахме се, щяха да бъдат достатъчни за заслепяване на инфрачервения мерник. Допълнителен бонус беше фактът, че разсеяхмеДжоуи, макар и само за миг. Но той беше достатъчен, за да му забия една лява кука в гърлото и десен прав в бъбрека. С цялата си сила и съсредоточеност. После отскочих назад, описвайки широк полукръг, благодарение на който Кот щеше да улучи Джоуи, а не мен, ако наистина решеше да стреля на сляпо. Освен това маневрата ми даде възможност да огледам щетите, които бях причинил.
   Които не бяха големи. Нито особено окуражаващи. Сам по себе си ръстът не играе кой знае каква роля. Но трябва да се внимава с онези мъжища, които са толкова напомпани, че вече не чувстват болка. Благодарение на някаква химия. Телата не могат да им подадат сигнал за оттегляне. И тогава ръстът се превръща във важен фактор. Както в случая с Джоуи. Бях го ударил два пъти, при това съвсем не леко, но той остана на крака — жив, здрав и дори усмихнат. С все същите шестнайсет сантиметра над мен.
   — Десет минути — рече той. — Това е всичко, с което разполагаш. А вече са дори по-малко.
   Изрече тези думи с блаженство, като някакъв стар побойник с голи юмруци — човек от деветнайсети век, Бог знае как попаднал в двайсет и първия. Лондончанин, излязъл от филм по роман на Чарлс Дикенс. Млад на години, но вече стар, отдавна прочетен вестник. Трошач на крака и нищо повече. Междувременно малкият мозък ми нашепваше да продължавам с ударите в десния бъбрек. С надеждата, че телефонът му ще изпадне от джоба на сакото и Гари няма да получи нито положителен, нито отрицателен отговор. Нещо, което по-късно щеше да улесни нещата за Найс и Бенет.
   Джоуи зае бойна поза и направи крачка напред. Стар побойник с голи юмруци, но не особено добър. Замахна с дясната си ръка за удар, който предусетих отдалече. Приклекнах като гимнастик по време на тренировка и юмрукът му изсвистя над главата ми. Инерцията го принуди да се извърти на една страна, а това означаваше, че ми предлага десния си бъбрек. Приех подаръка с още един къс десен прав, зареден с колосална сила. Удар, който би пречупил младо дърво или би убил муле. Може би нанасях такъв за втори или трети път в живота си. Противникът ми реагира с всички механични ефекти — тялото му отлетя назад от силата на удара, от гърлото му се чу сподавено пъшкане като следствие от шока в белите дробове. Залитна и кракът му видимо се вдърви.
   Но не падна, скимтящ от болка, както очаквах. Нормален човек на негово място със сигурност щеше да изпадне в кома. С пламтящи вътрешни органи, с милиони ножове в гърба, с твърде малко въздух в гърдите, за да може да крещи. Но Джоуи изсумтя веднъж, възстанови равновесието си и отново зае бойна поза. Може би и хапчето ксанакс му беше помогнало. Отбелязах си да попитам Найс за въздействието му върху физиката.
   След което смених тактиката и прибегнах до маневрена война. Ако не мога да го нокаутирам, значи трябва да го принудя да падне сам. Защото мачът щеше да приключи долу, на тревата. Нямаше друг начин. Знаех къде е безопасно за спящите деца. Започнах да танцувам около него. Отпред, отзад, отстрани. Със сигурност тромаво по общоприетите стандарти, но застанал срещу Джоуи, за пръв път в живота си изпитах чувството, че съм малкото пъргаво момче, което безнаказано напада, жили и отскача назад.
   Тревата беше мека, а той — твърде тежък. На три пъти почти се препъна. Аз продължавах да поддържам високо темпо, главно заради Кот, но и под смътното влияние на теорията, според която по-едрият се уморява по-бързо. Продължихме да се въртим в кръг още известно време. В един момент, продължил половин секунда, краката му изостанаха от тялото и лакътят ми се стрелна към гърлото му, но той го парира със своя. Отскочихме назад и започнахме отново.
   После смених тактиката още веднъж. Той нямаше да падне сам, а по-скоро щеше да потърси помощ. Която аз бях щастлив да му предложа. И ставах все по-щастлив.Мислиш ли, че можеш да се биеш с мен?Скаранджело май щеше да се окаже права:Той не понася някой да го предизвиква.Права, но не съвсем. Защото никога не става въпрос за предизвикателството, а за противника срещу теб. Аз не харесвах Джоуи Грийн. Отчасти по основателни причини, като тийнейджърките от Латвия и Естония или човека с многобройни гърла за хранене, отчасти и поради древни, първични инстинкти. Защото срещу всяка година модерен животстоят седемстотин години примитивизъм, който няма как да не остави следи. Но в настоящия момент малкият ми мозък държеше нещата изцяло в свои ръце.Моето племе те иска мъртъв. Защото си грозен и страхлив.
   Подскачайки вляво и вдясно, рискувах с дистанцията и успях да достигна с петата си капачката на коляното му. Ударът се получи под същия ъгъл и разстояние, с които разбих вратата, но по-силен от всички ритници срещу врати, взети заедно. Може би неговите рецептори за болка бяха притъпени, но костите са физически величини, които имат своя точка на пречупване. Неговите не правеха изключение. Усетих пропукването през дебелата подметка на ботуша си. Капачката на коляното обаче не е носеща кост и той не падна. Вместо това направи крачка напред със здравия си крак и стовари юмрук в гърдите ми. Един гръмотевичен удар, нанесен толкова рязко и бързо, че не успях да го избегна. Проснах се на земята. Дробовете ми засвистяха и започнах да се давя. Опитах се да се претърколя и да застана на четири крака. Получи се. Изпълзях встрани, без да губя нито секунда още преди да ме беше пребил с ритници въпреки счупената капачка.
   На този етап Джоуи се превърна в истинска фурия. Зърнал ме на земята, той се понесе напред. С леко накуцваща походка, но въпреки това бързо и целенасочено, с единствената мисъл да ме довърши, тук и веднага. Успях да скоча на крака и да се отместя от пътя му. После започнах отново, но тактиките ми бяха на изчерпване. Оставаха ми около шест минути. Продължавах да се движа, без да забравям нито за миг къщата в далечината. В един момент сложните маневри дадоха резултат и той се извъртя на една страна. Нанесох му още един светкавичен ритник в счупеното коляно, но с цената на нарушено равновесие. И веднага бях наказан с удар, нанесен с опакото на дланта. Може би просто бясна реакция, може би трезва преценка на позицията ми в този момент. Но каквато и да беше причината, той спечели рунда. Масивната му лапа се стовари върху челото ми. Изпитах чувството, че съм се блъснал с пълна скорост в бетонна стена.
   Отлетях назад и се проснах по гръб, но предишните действия все пак ми спасиха живота. Той не успя да се обърне. Просто не знаеше как. Коляното му вече беше блокирано. Може би не изпитваше болка, но биомеханиката си има свои закони. Изпълзях метър назад, както си бях по гръб, и отново се надигнах. За секунда останах с длани на коленете. Дишах тежко и примигвах замаян. Бях му нанесъл цели пет жестоки удара — един ляв и два десни прави, плюс два ритника, но той все още беше на крака. Въпреки че вторият десен прав би трябвало да повали всяко човешко същество. А също така кон, горила или слон.
   Имах проблем.
   После си помислих за футболния мач, който гледаше онази нощна птица зад пердетата. Сведох очи към моравата. Гладка, плоска и равна, с влажна от нощната роса трева. Джоуи гледаше в обратна посока. Отстъпих крачка назад, засилих се и се плъзнах напред. Бедрото ми едва докосваше тревата, но пищялите ми влязоха в действие. Улучих го отзад в бедрото. Груб фаул във футбола. За жълт картон. А може би и за червен, ако се отчете зла умисъл. Която в моя случай присъстваше в изобилие. Спънах го в буквалния смисъл на думата. С бедра, глезени, пети. И той се вдигна във въздуха. За да се върне обратно. По гръб, с тежък тътен. Театрално падане на разглезена европейска футболна звезда.
   После дойде ред на обратното сърфиране, до изправено положение, завъртане и лек разкрач. Измъкнах глока от задния си джоб и подскочих напред. Като хлапе, което с радостен вик скача в снежна пряспа. Но в моя случай радостта отсъстваше, а снежната пряспа беше шкембето на Джоуи. Завъртях глока по начин, който щеше да ми осигури максимално добро съприкосновение с целта. Получи се един перфектен триъгълник — лявото ми коляно, дясното ми коляно и дулото на глока, което потъна в слънчевия му сплит,подкрепено от всичките сто и десет килограма на собственото ми тяло, при това движещи се с мълниеносна скорост. Натиснах спусъка едва след като усетих, че стоманата е проникнала максимално навътре.
   Бях привърженик на третото правило.
   На лекция по патология биха дефинирали всичко това като фатална входна рана. Дулото беше плътно притиснато в корема му и, естествено, първото нещо, излетяло от него, беше куршумът. Пробивайки съвършено кръгла дупка с диаметър девет милиметра. Но съвършенството не беше траяло дълго, защото бе последвано от мощно изригване на газове, които бяха в състояние да се движат единствено напред, в дълбочината на дупката, прониквайки във вътрешността на тялото, която далеч не бе толкова твърда, колкото стоманеното дуло на пистолета. В резултат газовете светкавично се превърнаха в нажежен балон с размерите на баскетболна топка, който пръсна кожата в зоната на проникването и миг след като газовете намериха своя път навън, там зейна огромна рана с формата на петолъчка.
   Първото предимство на тази операция беше, че го уби на място. От подобно разстояние, горе-долу в центъра на мишената, с много жизненоважни органи зад нея: сърце, белидробове, всевъзможни артерии, гръбначен стълб. Второто предимство бяха чистото проникване и бързото излизане от другата страна. Което само по себе си би могло да убие известно количество земни червеи. А може би и ларвите на други паразити. Ако действително беше така, боулинг клубът би трябвало да ми благодари.
   И накрая, третото предимство се съдържаше във факта, че огромният гръден кош на Джоуи беше изиграл ролята на заглушител. С размерите на нефтен варел. Който свърши много добра работа. Изстрелът прозвуча слабо и някак невинно. Но въпреки това Бенет избра предпазливостта.
   — Чух го — обяви той, след като се изправи до мен.
   — Разбира се, че си го чул — отвърнах. — Беше само на петнайсет метра от тук.
   — След като аз съм го чул, значи са го чули и съседите.
   После извади телефона си и набра само една дума.
   — Какво е това? — попитах.
   — Един от нашите. Ако някой позвъни в местния полицейски участък, той ще има грижата да обясни, че става въпрос за невинно пропукване на автомобилен ауспух.
   — Можеш да го направиш още сега?
   — Вече го направих.
   — Преди колко време?
   — Част от неудобствата бяха отстранени още в самото начало на процеса.
   Замълчах.
   После телефонът в джоба на Малкия Джоуи зазвъня.
   Дълго и настойчиво.
   Оставихме го да си звъни. Докато спря.
   — Трябва да действаме — казах. — Трябва да сме сигурни, че Кот няма да избяга с пазачите си. За целта трябва да държим под око предната част на къщата. Но много по-отблизо.
   — Правата линия е най-краткото разстояние между две точки — обади се Кейси Найс, а след това се обърна и пое по пътя на „вихрушката“, за която бе споменал Бенет.
   Последвахме я, като заобиколихме едно наскоро повалено дърво и се насочихме към пролуката в оградата на съседа.

   53
   По мои изчисления прекосихме пет отделни двора, преди да спрем в последния от тях, ограден с ниска стена и разположен точно срещу къщата на Джоуи. Оттук тя се виждаше по-ясно и отблизо, отколкото през какъвто и да е бинокъл. На алеята беше паркиран самотен черен ягуар, а портата беше затворена. Също както и гигантската входна врата. Върху нея проблясваше процеп за писма от излъскан месинг, а под топката на бравата се виждаше пластина с отвор за ключ. Който несъмнено отключваше някаква сложнабрава с вградени лостове, осигуряващи многоточково блокиране на вратата. От онези, които се препоръчват от всички застрахователни компании по света, макар че в случая и една табелка с името на Джоуи щеше да бъде достатъчна.
   После, сякаш по поръчка, портата започна да се плъзга встрани, а гигантската врата се отвори. През нея излетяха четирима мъже, които се разпръснаха като парашутисти, изскочили от учебен самолет. Настроението им не беше добро. Отдалече личеше, че са объркани. Препъваха се, оглеждаха се вляво и вдясно. Един от тях придърпваше палтото върху раменете си, друг приглаждаше косата си с пръсти. После се натовариха в ягуара и изскочиха на улицата през отворената порта. Моторът изръмжа, колата набра скорост и изчезна в мрака.
   Портата остана да зее.
   Джон Кот не се появи.
   Нито на първата минута, нито на шестата или на десетата.
   Очевидно беше решил да остане вътре и да си пробива път с бой.
   Погледнах Бенет и подхвърлих:
   — Получи ли информацията за стъклото?
   — На френски е — отвърна той.
   Показа ми документа на дисплея на телефона си. Беше сканиран от ксерокопие или факс, маркиран с надпис „строго поверително“. С голям обем, който ме принуди да го скролирам с палец. Надписът „строго поверително“ се виждаше на още няколко места.
   — Благодаря, че ми го достави.
   — Според мен не е нищо особено, но се надявам да ти бъде от полза.
   Беше на френски, защото стъклото е на почит във Франция. Несъмнено голямо постижение в световното производство. Чашки със столчета с акцент върху здравината и ефективността. Запратена в стената със силата на бейзболна топка, една ресторантска чаша от този материал има всички шансове да оцелее. Кой би могъл да се справи по-добре при разработването на съвременната технология за бронебойни стъкла? Една научноизследователска лаборатория в Париж беше приела предизвикателството. Както винаги, задачата била постигането на комбинация между максимална прозрачност и здравина. Няма смисъл да поставиш президента зад някое мътно стъкло. Видимостта винаги еот значение. Във финансирането бяха участвали всички правоохранителни агенции от страните — членки на НАТО. Французите бяха получили парите и се бяха заловили за работа.
   Първата изненада беше, че не го наричаха блиндирано стъкло, а прозрачна броня. Втората, че не беше стъкло. И помен от него нямаше. Предишните блиндирани панели се изработвали от няколко отделни пласта стъкло, разделени от тънки слоеве поликарбонат или други термопластични материали. Някои от така направените панели били твърди, а други не чак толкова — имали известна гъвкавост. Обикновено резултатите били задоволителни, но имало два проблема. Например приликата с шперплат. Тоест многослойната структура имала различен индекс на пречупване на лъчите на всеки слой. Когато панелът се гледал под ъгъл, човек оставал с чувството, че наднича през шест басейна един под друг. Лоша видимост. Неподходяща за телевизията.
   По тази причина учените обърнали гръб на стъклото и се спрели на алуминия. Което ми звучеше шантаво като всяко нещо, свързано с химията. При нея нищо не е такова, каквото изглежда. Въпросният материал носеше наименованието алуминиев оксинитрид и представляваше прозрачна поликристална керамика с кубична шпинелна кристална структура, съставена от алуминий, кислород и азот. Поместена беше и химическата формула, пълна с главни букви и дребни цифри, поставени в скоби. Под формулата беше скицирана и молекулярната структура, която приличаше на полилея в дневната на леля ми в Ню Хампшър.
   Алуминиевият оксинитрид представляваше ситна, внимателно разбъркана пудра — като брашно за торта, — която после се компресираше в нещо, наречено „суха изостатична преса“, а след това се изпичаше при изключително висока температура. Следваха шлайфане и полиране, докато пудрата се превърне в подобие на стъкло, което е по-прозрачно от истинското. Перфектен материал в оптическо отношение. Тежък, но не до степен, която да го прави неизползваем.
   И здрав. Според първоначалния замисъл трябвало да издържи силата на 50-и калибър, а изпитанията се провеждали с педантична точност. Тази част от текста изчетох с повишено внимание. Разбирах по-голямата част от езика, който беше използван, въпреки че съдържаше и някои строго технически термини, които ми бяха непознати. Но числатаси бяха числа и изглеждаха така, както навсякъде по света. Нямах проблем да разпозная цифрата 100, когато я видя. Казваше се, че тестовите панели издържат 100 процента на попадение от 9-милиметров куршум, издържат също и на магнум .0357 или .44, изстрелян в диапазона от петнайсет до нула метра, тоест от упор, както при Джоуи.
   И така, те пренесли по въздуха тестовите панели в Южна Франция на едно място, което се казва Драгинян — горе-долу в района, където дядо ми беше забил ножчето си в главата на змията. Там имало голям военен обект с подходящо стрелбище. На разстояние 100 метра панелите издържали 100 процента на попадение от ремингтън .223, а също така и на 7.62 мм патрони натовски стандарт. На този етап учените вече имали с какво да се гордеят. И вероятно са се чувствали добре. След това скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра, която е нереалистично малка за по-големите калибри, и после рискували директно с наистина тежката артилерия — калибър .308 уинчестър, британския му вариант .303 и в крайна сметка стигнали до .44 ремингтън магнум. От седемдесет и пет метра. Все едно че крайцер стреля с оръдията си по вълнолом.
   Панелите издържали 100 процента.
   Това беше моментът на истината. Зареждат пушката и я слагат на стойката. С бронебоен патрон калибър .50, за който седемдесет и пет метра са нищо. Но аз добре разбирах на какво са се надявали.
   Панелите издържали 100 процента.
   После дистанцията продължила да намалява. Трийсет и три метра, осемнайсет метра, дори девет. Учените били достатъчно откровени да признаят, че след стрелба от такава дистанция панелите трябва да бъдат подменени. Дори те имали достатъчно политическо мислене, за да отчетат факта, че никой кандидат за обществен пост няма да се появи зад панел, който вече е надупчен при предишни опити за покушение. Сякаш току-що е отървал кожата. Лошо за имиджа. Хората биха останали с погрешно впечатление.
   И тъй, в този проект се наливат огромни суми от чужбина. Защото от него зависи животът на много важни хора. По тази причина изпитанията се наблюдават отблизо от представители на заинтересованите страни. Те проверяват числата, задават въпроси, надничат в лабораторията. Всички до един са експерти от разузнаването, но нямат понятие от наука. Те са от старата школа, притежават изключителен опит, а и няма какво друго да правят. Хората от Париж се съгласяват да ги приемат. За тях това не е нищо повече от рутинна процедура. Когато стигнах до азбучния списък с участниците, подредени по държави, прескочих няколко букви и погледнах направо на Е. Там, където пишешеEtats-Unis d’Ame?rique.
   Съединени американски щати.
   Пентагонът беше изпратил Том О’Дей.

   54
   Погледнах над ниската ограда към къщата на Джоуи. Вратите зееха отворени, лампите светеха. Не се случваше нищо друго. Върнах телефона на Бенет и подхвърлих:
   — Защо не се поразходиш?
   Той ме изгледа въпросително и аз добавих:
   — Искам да си поговоря насаме с госпожица Найс.
   — Какво ще й кажеш?
   — Нещо, което няма как да чуеш поради разстоянието.
   Той се забави за миг, после стана и изчезна в мрака.
   Преди малко беше тук, после го нямаше. Също като на терасата в онзи парижки апартамент. Двамата с Найс приклекнахме и опряхме гърбове на стената.
   — Това е сцената, в която ще се опитам да те разкарам — заявих аз.
   Тя не каза нищо.
   — Не по причините, които си мислиш — добавих. — Бих могъл да се възползвам от помощта ти при поне десет различни ситуации и знам, че ще се справиш много добре. Но това тук е нещо лично, нещо между Кот и мен. Той ме иска мъртъв, следователно и аз него. Не е честно да замесваме други хора в личните ни отношения. Ще кажа същото и на Бенет.
   — Той при всички случаи ще стои настрана. Длъжен е, защото такива са правилата. Но аз мога да постъпя както си искам.
   — Това е между мен и Кот. То също си има едно правило — да бъдем един срещу един.
   — Само говориш така.
   — Не, наистина го искам.
   — Мисля, че си много мил.
   — Рядко чувам подобни обвинения.
   — Той защо ми взе хапчето? — попита Найс.
   — Питаш защо ти го отне или защо го глътна?
   — Защо го глътна?
   — Предполагам, че се е тъпкал с най-различни хапчета. Човек с неговите габарити изпитва много и различни болки. В гърба, в ставите. Според мен той отдавна харесва опиатите и болкоуспокоителните, а след това постепенно е започнал да дърпа и от гадостите, които минават през ръцете му. И сега, зърне ли хапче, веднага го лапа. Такива са минусите на работата му.
   — Аз не искам да вземам повече хапчета. Видя ли устата му? Божичко, отврат!
   — В момента не можеш да ги вземаш, дори и да искаш.
   — Това ли е причината? Мислиш, че ще превъртя?
   — А ще превъртиш ли?
   — Не и от тревожност. Не откривам повод за тревога дори и в огледалото за обратно виждане.
   — Ще се справим.
   — Ние?
   — Ти тук, навън, а аз — вътре.
   — Би трябвало дати помогна.
   — Това е нещо лично между мен и Кот — повторих за пореден път аз. — Няма да го нападна с цяла банда, защото после ще се чувствам зле.
   Вратите продължаваха да зеят отворени, но аз нямах желание да мина през тях. Те бяха очевидният вход. Онзи, който Кот със сигурност ще наблюдава. Може би МИ5 щеше да излезе с някои изчисления. Например:Кот прекара 61 процента от времето си в наблюдение на главния вход.Второто място щеше да бъде запазено за задния вход, а третото и четвъртото — за оградата. Но кое точно беше трето и кое четвърто? Според мен третото беше онази част от оградата, която гледаше срещу боулинг клуба. Досегашните събития се бяха разигравали там. Затова тръгнах в обратната посока, към другия край на къщата, където би трябвало да е четвъртото място. Далече от прибора за нощно виждане. Оградата не беше много лека за преодоляване, но все пак се справих сравнително бързо. Помогнаха ми извивките на кованото желязо, които използвах вместо стъпала. Краката ми потънаха в меката пръст на някаква цветна леха. Страничната стена на къщата беше съвсем близо, отвъд тясна пътечка. Осем прозореца на приземния етаж. Детето с пастелите вероятно щеше да ги нарисува малки, но аз бих могъл да мина през всеки от тях, без да сенавеждам.
   Проверих най-близкия. Первазът стигаше до гърдите ми. Стаята беше относително малка. Килер, кабинет? А може би библиотека, приемна на офис или дневна. Прехвърлих се на следващия прозорец. Отвъд него се виждаше коридор. Това беше много по-добре. На десетина-дванайсет метра по-нататък се виждаше подножието на стълбище. По всяка вероятност коридорът правеше завой под деветдесет градуса и стигаше до входната врата.
   Останах на място и си поех дълбоко дъх. После още веднъж. След това използвах ръкохватката на трофейния браунинг, за да счупя стъклото.Тряс, тряс, тряс.Нагоре и встрани, докъдето стигаха ръцете ми. Пробих достатъчно голяма дупка, за да се провра през нея. Бях сигурен, че Кот ще приеме чупенето на стъклото като блъф. Нищо повече от отвличане на вниманието. Но при всички случаи щеше да дойде да провери. А това щеше да ми даде възможност да проникна през входната врата, останала задгърба му. Нещо, което също щеше да предвиди. За да наблюдава именно тази врата. Но той беше параноик и вероятно щеше да реагира с двоен блъф. Което означаваше, че ще се насочи именно към прозореца, за да ме посрещне челно. По тази причина прибегнах до троен блъф и хукнах към входната врата. Знаех, че е отворена. Иначе беше със секретна брава, за която трябва ключ, независимо дали влизаш, или излизаш. Но оттеглящите се охранители не я бяха заключили, а бяха предпочели да се насочат директно към ягуара и да изчезнат с мръсна газ. Без никакво забавяне. Без обличане на горни дрехи, без сресване на косите.
   Бравата беше забележителна. Седемдесет сантиметра в джорджиански стил. Дръжката беше колкото предмишницата на голям човек. Видях вестибюла, облицован с черно-бели мраморни плочки. От тавана висеше полилей с размерите на ябълково дърво.
   Нито следа от Кот.
   Което беше добре, защото ми позволи да отворя вратата докрай и да си осигуря чиста линия за стрелба. Пред мен имаше дълъг коридор със стълбище в далечния край. Това означаваше, че частта със счупеното стъкло оставаше вляво, под ъгъл от деветдесет градуса.
   Пристъпих напред.
   Нито следа от Кот.
   Ако беше прибегнал до двойния блъф, на който отговорих с троен, би трябвало да се е втренчил в счупеното стъкло или да претърсва близките помещения. Всичките скритиместенца, ниши, ателиета, а може би библиотеки, офиси или дневни.
   Намираше се вляво от мен, под ъгъл от деветдесет градуса.
   Направих няколко крачки и навлязох в коридора. Като всички коридори, и този представляваше правоъгълник. Много по-дълъг, отколкото широк, с обзавеждане като за коридор и врати от двете страни, водещи към неизбежното за големите къщи изобилие от стаи. Но аз съм бил в други големи къщи и можех да направя сравнение. Къщата на Джоуине приличаше на никоя от тях. Спомнях си за врати на голямо разстояние една от друга. Това предполагаше, че зад тях има огромни стаи, които на практика се оказваха още по-огромни. Главно защото стените им бяха безкрайни. Сякаш искаха да ми кажат:аз съм голяма, защото стените ми нямат край.Пропорции, казано с други думи. Домът на Джоуи наистина беше една съвсем нормална къща, разширена до желаните от собственика размери при спазване на перфектни пропорции. Стаите бяха огромни, но не им личеше, защото вратите бяха на нормално разстояние една от друга. Въпреки че бяха високи над три метра всяка, ако се броят и тежките рамки. По тази причина нормалното разстояние беше просто една оптическа илюзия.
   Във всяко списание по вътрешна архитектура мраморните плочки на пода биха представлявали квадрати със страна шейсет сантиметра, но в къщата на Джоуи те бяха почтиметър. Первазите биха били трийсет и няколко сантиметра, както във всяка уважаваща себе си къща във викториански стил. Но при Джоуи те бяха цели петдесет. Нормалната топка на бравата би ми стигала до хълбока, но тук ме ръчкаше в ребрата. И така нататък. Общият ефект беше безспорен — чувствах се малък. Сякаш бях станал жертва на някакъв луд алхимик. Може би онези учени, които бяха измислили алуминиевото стъкло, щяха да поемат нещата оттук нататък.
   Освен това се чувствах бавен. Нормално. Защото разстоянието от една точка до друга беше с 50 процента по-голямо. Три крачки от точка А до точка Б тук ставаха четири и половина. Все едно газех в меласа. Или ходех назад. Бавно и предпазливо, без да стигна доникъде. Сякаш се изкачвах по ескалатор, който се спускаше. Дезориентиращ, катов някакво друго измерение.
   Спрях на около два метра от завоя на коридора. Или поне така си мислех. Двата метра спокойно можеха да се окажат и три. Затаих дъх, забравил за аритметиката. Не чух нищо. Нито скърцане на натрошени стъкла, нито отваряне или затваряне на врати. В крайна сметка направих една малка стъпка към ъгъла. Два сантиметра, най-много три. В лявата си ръка стисках браунинга, а в дясната — глока. С един патрон в цевта и дванайсет в пълнителя. Досега бях изразходвал пет. Четири под капака на ягуара пред къщата на Чарли и един в меката трева на моравата за боулинг, след като беше пронизал търбуха на Джоуи.
   Прецених, че ако Кот чака главата ми да надникне иззад ъгъла, той би си я представял на нормална височина, просто по инстинкт. Но какво е нормално? Ниво на погледа на около метър и седемдесет от пода, тоест около 55 процента от височината на обикновена стая. Което в необикновената къща на Джоуи би означавало приблизително два и петдесет. Така че очаквах Кот да гледа някъде над главата ми. Но въпреки това реших да играя предпазливо. Трябваше да съм сигурен, че наистина ще гледа над мен. Отпуснахсе на колене и надникнах иззад ъгъла на перваза, който поради изискванията на собственика беше достатъчно висок, за да ми е удобно.
   Представих си изненадващата поява на веждата и окото ми — дребни на фона на масивния перваз.
   От Кот нямаше и следа.
   Видях парчета стъкло върху мрамора. Видях затворени врати, водещи към гостни, библиотеки и дневни.
   Не видях Кот. Дали дебнеше зад някоя от тях? Временно може би. Или изобщо не беше помръднал. Може би продължаваше да е горе, в апартамента за гости, търпелив като всеки снайперист, с беретата петдесети калибър на масата пред него, насочена право във вратата.
   Направих опит да си спомня архитектурните планове, които разгледахме. Апартаментът за гости се намираше в лявата задна част на къщата. Точно над кухненското крило.Нагоре по стълбите, после вдясно. Станах от пода. Направих едно-две вдишвания и издишвания, оглеждайки се във всички посоки.
   После се насочих към стълбището.

   55
   Стълбището тръгваше наляво, а от междинната площадка продължаваше надясно. Като всичко останало в къщата стъпалата бяха с 50 процента по-високи. Стърчаха доста над това, което беше запечатала мускулната ми памет, а резултатът беше постоянно препъване. Същевременно си давах сметка, че съвсем скоро темето ми ще се вижда между стругованите или резбовани, или не знам си какви перила на върха на стълбището. Беше много вероятно Кот да се е проснал на пода, пъхнал дулото на оръжието си между тях. Това му осигуряваше попадение в гърба ми миг преди да стъпя на междинната площадка. От разстояние около четири метра. А аз не бях направен от алуминиев оксинитрид.
   По тази причина залепих гръб за стената и започнах да се промъквам нагоре. Стигнах до стъпалото, от което се виждаше коридорът на втория етаж. Беше пуст. Нито следа от Кот. Продължих напред по този коридор, който беше копие на долния. С тази разлика, че подът беше покрит с килим, а не с мраморни плочи. Огромен килим, който приличаше на току-що окосена прерия. Видях няколко врати, всичките с височина над три метра. После коридор с още врати. Всичките затворени. Две отляво, две отдясно и една в дъното. Там трябва да е апартаментът за гости, съобразих аз. Единственият начин да стигна до него беше да вървя направо.
   Предимството на този подход се съдържаше във факта, че къщата на гиганта изобилстваше от пространства за маневриране. Обикновено коридорите на втория етаж са достатъчно тесни, за да са изцяло в обсега на мерника, без почти никакви шансове за пропуск. Но петдесет процента повече ми даваха шанс да се придържам встрани от централната линия. Защото Кот вероятно се беше подготвил предварително, фиксирал прицела си в средата на вратата, готов за стрелба. Може би използваше инфрачервен лъч или дори портативен рентген.
   Стигнах до насрещната стена без премеждия. Притиснах се към вратата, обърнах браунинга с цевта напред и почуках.
   — Кот? Вътре ли си?
   Никакъв отговор.
   Почуках отново, този път по-силно.
   — Кот! Отвори вратата!
   Което изобщо не беше трудно. От гледна точка на балистиката вратата вече беше отворена. Всеки от нас би могъл да стреля директно през нея. Но в неговия случай това би било пилеене на патрони, защото нямаше да улучи нищо. Би могъл, но само ако се ориентира по звука. За него стените и подовете не съществуваха. Той живееше в прозрачна къща. В буквалния смисъл на думата.
   Но със сигурност би искал да гледа. Човек, който се събужда и ляга с една и съща моя снимка на стената, непременно ще поиска да види как поемам куршума. И как падам. Вероятно си го е представял по време на всяко занимание с йога.Визуализирай успеха си.Беше чакал този момент цели шестнайсет години. Може би наистина щеше да отвори вратата.
   — Първо трябва да поговорим, Кот — подвикнах аз. Никакъв отговор.
   — Без мръсни номера — добавих. — Ти забравяш за мен, аз — за теб. Всеки си тръгва по пътя. Трябва да преодолееш всичко, което таиш в душата си. Няма смисъл да правиш циркове. Вкарвал съм куп народ в затвора, но никой не ми се е сърдил затова.
   Долових тихо проскърцване. В първия момент помислих, че идва от вратата, но се оказа, че е от противоположната посока, откъм горния край на стълбището. С крайчеца на окото си зърнах как някакво дете прекосява на бегом площадката и изчезва в коридора след нея. Малко момче, помислих си аз. Нима е възможно Бенет да не ме предупреди? Къде е майка му? Какво става, по дяволите?
   Отместих пръст от спусъка на глока.
   След което се включи задната част на мозъка ми, която обяви, че това не е дете. Защото не беше нито закръглено, нито кльощаво или еластично. Тялото му беше сковано и някак износено, като на възрастен човек. Дребен, не повече от метър и седемдесет, който притича покрай високия метър и половина парапет, покрай петдесетсантиметровите первази и високите над четири метра стени.
   Не беше малко момче.
   Беше Джон Кот.
   Направих опит да извикам в паметта си архитектурните планове на къщата. Трябваха ми детайли. Коридорът на втория етаж започваше от стълбището и свършваше при кръглия прозорец над входната врата. От него излизаха разклонения — към апартамента за гости, пред който се намирах в момента, и към гигантската спалня точно срещу него.Кот не се насочи към мен, но едва ли щеше да увисне от кръглия прозорец. Защо да го прави? Следователно се намираше в спалнята на Джоуи.
   Отдолу долетя гласът на Бенет.
   — Ричър? Добре ли си там горе?
   — Махай се от тук, Бенет! — изкрещях в отговор аз. — Нямаш причини да се намесваш!
   Ослушах се за отговор, но такъв не дойде.
   Опитах вратата на апартамента за гости, която се оказа отключена. Влязох и се огледах. Бях виждал такива апартаменти, предлагани от някои хотели, но те бяха значително по-малки. Този беше напълно обособен — с къс коридор, тоалетна, кухненски бокс, хол и две спални със самостоятелни бани. Спалнята отляво беше неизползвана, но в другата бяха нещата на Кот. Които не бяха много. Завивка и раница. Предположенията на Найс в Арканзас излязоха верни. Завивката се оказа спален чувал, а раницата беше по-скоро торба от напукана черна кожа, пълна с тениски, бельо и боеприпаси.
   Боеприпасите бяха два типа — 9-милиметрови патрони „Парабелум“ и далекобойни патрони калибър .50, които рязко се различаваха едни от други. Пистолетните патрони изглеждаха малки и изискани, като бижута. За разлика от тях снайперските приличаха по-скоро на малки снаряди, използвани от бойните самолети. Само гилзата им беше дълга десет сантиметра.
   Прерових всяка педя от апартамента, но не открих нищо повече.
   Но открих пушката.
   Под леглото на Кот, затворена в калъф по поръчка. Беше такава, каквото трябваше да бъде — берета с дължина близо два метра, тежка почти петнайсет килограма заедно с патроните и оптическия мерник. Произведена в Тенеси. Втора ръка струваше колкото запазен седан. Изритах оптическия мерник от стойката му, тъй като нямах време за друго, и побързах да се измъкна в коридора.
   Архитектурните планове казваха, че трябва да измина десет метра наляво, да завия и да измина още седем надясно. След което отново наляво, за да стигна до нещо като триъгълно антре пред самата спалня. Във въпросните планове то вероятно беше наречено ниша. Вратата на спалнята гледаше към коридора.
   Продължавах да държа браунинга в лявата си ръка, а глока в дясната. Приличах на някакъв каубой от старите черно-бели филми. Никога не съм вярвал на каубойските истории, особено на способностите на онези здравеняци да стрелят едновременно вляво и вдясно. В това нямаше нищо добро. Беше по-разумно да се концентрирам върху глока, сякаш той е единственото оръжие в ръцете ми. А ако в същото време браунингът засвятка и затрещи, без синхрон и без прицел — още по-добре.
   Направих първия завой. Пред очите ми се появи кръглият прозорец. Но до него имаше още доста път. Вече започвах да ставам по-добър в преценката на мащабите. Държах глока насочен в близкия ъгъл на антрето на височина около метър и четирийсет, или някъде в гърдите на Кот. В този момент се намирах на около осем метра от вратата, а 9-милиметровият куршум тип „Парабелум“ е един изключително бърз куршум. Ако Кот излезеше навън, той щеше да бъде мъртъв след 1/80 част от секундата. Плюс моето време за реакция. Което щеше да бъде изключително кратко. В това бях стопроцентово сигурен.
   Но Кот не излезе. Стигнах до антрето. Вратата на спалнята беше затворена. Три метра висока, с рамката — три и трийсет. С топка на бравата на височината на ребрата ми.
   Долових женски глас зад нея.
   Който не изричаше думи. Нито пък крещеше или стенеше. По-скоро пъшкаше задавено. Жената искаше да направи нещо или да достигне до нещо. Но не можеше. Всъщностискашене е точната дума. Не беше гневна, а отчаяна. Тоесттрябвашеда направи нещо или да достигне до нещо.
   Но не можеше.
   Отстъпих крачка назад и подвикнах:
   — Бенет? Още ли си долу?
   Не получих отговор.
   В спалнята настъпи внезапна тишина.
   Изместих се встрани, предвиждайки и изстрел през вратата.
   Но той не дойде.
   Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. Защото никой не го е правил.Нормално беше да залепя гръб за стената и от там да протегна ръка към бравата. Но вратите на Джоуи бяха твърде широки за подобни упражнения. По тази причина и аз, също като дребния човек, се стрелнах напред, завъртях топката, изритах вратата и едновременно с това отскочих назад и се прицелих.
   Куршумът улучи Кот право в челото. Но не него, а отражението му в някакво огледало. Трясъкът на изстрела се сля с дрънченето на счупени стъкла, после светът отново утихна.
   — Какво стана с предложението всеки да си върви по пътя? — прозвуча гласът на Кот.
   Не бях го чувал цели шестнайсет години, но бях сигурен, че е неговият. Провлаченият говор на Арканзас, киселият тон на обиден човек.
   — Ти не ми отговори — отвърнах.
   — Нямаше смисъл да ти отговарям.
   — Кой е в спалнята при теб?
   — Ами виж сам.
   Отново извиках на помощ архитектурните планове.
   — Ти си на втория етаж на една много голяма къща — рекох. — А аз стоя пред единствената врата, през която можеш да излезеш. Току-що стрелях с пистолет насред Лондон.Това означава, че след пет минути тук ще се появят пет хиляди ченгета. Без храна можеш да оцелееш около три седмици. Но въпросът е какво ще правиш след това?
   — Ченгетата няма да дойдат — отвърна той.
   — Защо мислиш така?
   — Бенет ще им каже, че е стрелял някой от неговите хора.
   — Какво знаеш за Бенет?
   — Знам много.
   — Кой е в спалнята при теб?
   — Ако не беше счупил огледалото, щях да ти покажа. Сега ще се наложи да влезеш.
   Отстъпих крачка назад и извиках:
   — Бенет? Още ли си долу?
   Мълчание.
   — Найс? Там ли си?
   Никакъв отговор.
   Направих обратна крачка към вратата.
   — Предполагам, си разбрал, че Джоуи вече не е между нас — рекох. — Знаеш, че неговите момчета си плюха на петите. Така че аз мога да стоя тук колкото си пожелая. Дори ченгетата да не се появят, ти пак ще умреш от глад.
   — Което означава, че пак ще изцапаш ръцете си с невинна кръв. Защото аз не съм сам тук. Ти вече го знаеш, нали?
   После промърмори нещо от сорта „Кажи му, хлапе“.
   Женският глас прозвуча отново. Все така неясен, но този път не чух предишното задавено пъшкане, а приглушен писък. Жената имаше превръзка на устата, което означаваше, че е и вързана.
   Разнесе се нов писък.
   — Това трябва да ме впечатли, така ли? — подхвърлих.
   — Надявам се — отвърна Кот.
   — Да не ме мислиш за социален работник?
   Писъкът прозвуча за трети път. Висок и продължителен, заглушен от превръзката. После премина в отчаян стон, изпълнен с болка и унижение.
   — Трябва да ти призная, че самият аз съм доста впечатлен — рече Кот.
   Според архитектурните планове стаята беше десет на десет, с баня вляво и вграден гардероб вдясно. Стоях на абсолютно същото място, което заемах преди малко. Гледах в огледалото, което не отразяваше нищо, тъй като се беше превърнало в грубо парче шперплат. Там бях зърнал Кот, преди да пръсна стъклото. Ъгълът беше доста малък, но това важеше и за него. Трябваше да бъдат еднакви, както пишеше в гимназиалните учебници по физика. Основно положение в оптиката. Горната част на леглото би трябвало да е съвсем близо до мен, от другата страна на стената. А леглото е логичното място за една овързана като пашкул жена. Което от своя страна означаваше, че Кот е седнал вдолната му част, близо до краката. Всичко това имаше смисъл, докато не проверих ъглите още веднъж. Оказа се, че долният край на леглото би го поставил в непосредствена близост до мен. Нелогично. Лишено от смисъл. Невъзможно. После си напомних, че леглото на Джоуи е дълго поне три метра, и смисълът се върна.
   Направих крачка напред. Не знаех нищо за вътрешното разположение или за някакви допълнителни конструкции. В замяна на това имах очи и памет. Те ми помогнаха да пресметна, че всички панти на врати, които бях виждал през живота си, представляват тръбички с дължина около сантиметър и половина. Преизчислено към вратите на Джоуи, това означаваше панти с размер малко под два и половина. А предназначението на пантата е да измъкне вратата от рамката, за да може да се отвори. Простата аритметика сочеше, че пролуката между вратата и рамката откъм страната на пантите трябва да е максимално широка, когато тя е отворена под ъгъл от деветдесет градуса. Или два сантиметра и половина в къщата на Джоуи. Но тази врата не беше отворена под ъгъл от деветдесет градуса, а много по-малко — около трийсет и няколко. Което означаваше, че пролуката е не по-голяма от девет милиметра. Но в най-дебелата си част деветмилиметровият парабелум е точно девет милиметра.

   56
   Отдръпнах очи от пролуката — както снайперистът отмества очи от оптическия мерник. Не исках Кот да усети неизбежната, макар и почти незабележима промяна в светлината, нито пък да чуе дъха ми през същата тази пролука. Той седеше в края на леглото, полуизвърнат към вратата. Личеше му, че е шестнайсет години по-стар, най-вече по бръчките около очите и устата. Общо взето, се беше смалил, но аз усетих и помъдряването му. Беше облечен с кафяв панталон и кафява риза. Евтина стока, каквато и самият аз бих предпочел. Ръцете му бяха отпуснати в скута. Държеше пистолет: браунинг „Хай Пауър“, любимото оръжие на местните.
   На леглото до него лежеше гола жена. Непозната за мен. С бяла кожа и жълта коса, на неопределена възраст — между осемнайсет и четирийсет. Ръцете й бяха високо над главата със здраво вързани китки. Също като глезените. Устата й беше запушена с парцал.
   Лактите й бяха изкълчени на обратната посока. Гледката не беше от приятните, защото кожата й беше покрита със синини и съсиреци.
   Кот взе една спринцовка и й я показа, след което заби иглата близо до лакътя. Извърнала глава, жената го гледаше с оцъклени очи. В тях имаше надежда.
   Кот издърпа иглата.
   Жената се отпусна и от гърдите й излетя задавено скимтене. Изпълнено с мъка, разочарование и болка.Нуждае се от нещо, което не може да получи.
   Направих голяма крачка назад, но без да нарушавам видимостта си през тънката светла линия. Пъхнах моя браунинг в задния джоб на панталона, заех разкрачена стойка и вдигнах глока. С две ръце, в едно плавно и естествено движение, както го бях правил хиляди пъти. След това застрелях Кот през деветмилиметровия процеп. Истинския Джон Кот, а не неговото отражение. Улучих го в средата на челото. От пет метра разстояние. Видях кръглата входна дупка — малка, черна и равна. В следващия миг задната част на черепа му експлодира — нещо, в което нямаше нищо спретнато. Трясъкът на изстрела разтърси ръцете ми и стигна до ушите. Но Кот остана там, където беше. Неподвижен като статуя. Седеше, седеше и седеше. Най-накрая се наклони на една страна и падна от леглото.
   Не си направих труда да проверявам състоянието му. Беше паднал по лице и можех да видя мозъка му. Това ми стигаше. Наведох се да претърся джобовете му и открих телефон, който беше копие на моя. След това развързах китките и глезените на жената и издърпах парцала от устата й. Докато търсех с очи нещо, с което да я покрия, тя грабна спринцовката и заби иглата в ръката си.
   Затвори очи и натисна буталото. Бавно и методично, докрай.
   После зачака.
   От устата й започнаха да излитат звуци, които не бях чувал досега — доволно мърморене, сънливо кискане, щастливо възклицание.
   Надигна се. Бавно и замаяно, с леко поклащане.
   — Искам да махне от тук — каза завалено тя.
   С чуждестранен акцент. Източноевропейски. Латвийски или естонски. Изяде някои срички. Отначало помислих, че иска да ме прогони.
   — Извади иглата от ръката си — отвърнах аз.
   Тя се подчини и захвърли спринцовката на пода.
   — Къде са ти дрехите? — попитах.
   — Нямам дрехи.
   Отскочих до банята и се върнах с хавлия, голяма колкото матрака на двойно легло. Може би обикновена кърпа за Джоуи. Пристъпих към жената и я метнах около раменете й. Тя схвана посланието ми и я придърпа около себе си.
   — Как се казваш? — попитах.
   — Първо трябва да даде пари — отвърна тя и отново се олюля.
   Прибрах глока в джоба си и я хванах за лактите, за да я подкрепя.
   — Можеш ли да ходиш?
   Тя си пое дъх. По разтеглянето на устните й реших, че ще каже „да“, но в същия миг тя забели очи. Припадна с доволно мъркане. Бях съвсем близо до нея и успях да я подхвана. Налагаше се да я сваля долу и да я сложа да легне някъде, докато открия Бенет. Той щеше да извика линейка, след като ние с Найс напуснем къщата.
   Това забавяне едва ли щеше да й се отрази. В момента не се нуждаеше от медицинска помощ. Щеше да й е необходима едва след като започнеше да се свестява.
   Взех я на ръце и я понесох по коридора. Завих при чупката и изведнъж се оказах лице в лице с Чарли Уайт. В ръката му имаше пистолет. Вездесъщият браунинг „Хай Пауър“, който беше насочен право в главата ми.

   57
   Предната част на погребалния му костюм беше подгизнала от кръв. От удара, който му бях нанесъл. И който вероятно му беше счупил носа. Но нямаше как да съм сигурен. Косата му стърчеше във всички посоки, но стоеше прав. Което не беше зле за седемдесет и седем годишен старец.
   — Ти ме излъга — рекох. — Каза, че не си въоръжен.
   — Не бях — отвърна той. — Този пищов е на Джоуи. Знам къде си държи оръжията.
   — Задръж ги — рекох. — На него вече няма да му трябват.
   — Знам. Видях го.
   — Няма как да го пропуснеш.
   — Остави кучката на пода.
   С готовност се подчиних, защото исках ръцете ми да са свободни. Внимателно положих жената върху дебелия килим. Главата й беше извърната към Чарли. Сякаш го наблюдаваше.
   — Тая си я бива — рече той. — Може да кара с часове, стига да си получи дозата. Прави абсолютно всичко. Ти си го измисляш, а тя го прави. Но трябва да я видиш, за да повярваш.
   После дулото на пистолета помръдна надолу и се закова в гърдите ми. Беше на два метра и половина от мен. На по-малко от стотна от секундата.
   — Ръцете встрани — заповяда той. — Все едно че искаш да полетиш.
   Движението на истината. Ръцете горе, ръцете на тила, протегнати китки — всяка от тези команди е конвенционална и предполага белезници или въже. С оглед да получи време, за да реши какво да прави с мен. Но „ръцете встрани“ означаваше екзекуция. В тази поза щяха да ми трябват между едно и пет светкавични движения, за да стигна до спасението. Ръцете надолу и назад, измъкване на пистолетите, ръцете горе, прицел. Колкото и да беше бавен и объркан старецът насреща ми, щеше да има време да ме закове още преди да съм направил и половината от изброените движения.Ослепителен блясък, край на играта.С нищо помежду им. Щях да видя само проблясъка. Светлината се движи по-бързо от куршумите. Щях да я зърна в мига, в който куршумът е изминал едва двайсет сантиметра. Светлинните вълни щяха да ме заслепят, преди куршумът да ме улучи в гърдите. Дали щях да имам време да си помисля: „О, това ми прилича на излетяло от дулото пламъче“, есъвсем друга работа.
   Вероятно не.
   — Ръцете встрани — повтори заповедта си Чарли.
   Нещо зад гърба му помръдна. Някаква сянка на стълбите.
   — Благодаря ти още веднъж, Чарли — рекох. — Време ти е да се пенсионираш.
   Сянката помръдна. Някой се качваше по стълбите. Бавно, предпазливо, абсолютно безшумно. Движенията му бяха регистрирани от светлината на някаква настолна лампа, включена долу. Прецених, че ще бъда видян от стълбището далеч преди главата ми да се покаже на фокус.
   — Тази игра не е за възрастни хора, Чарли — продължих аз. — Пропуснал си едно цяло поколение. Нещата се променят. По-добре изчезвай, докато все още можеш.
   — Нещата винаги се променят. Обикновено към по-лошо. — Той кимна към пистолета в ръката си. — Отдавна не е същото, още откакто тези неща замениха хубавия здрав пердах.
   Сянката отново помръдна. Някой се качваше по стълбите. Тихо, с големи предпазливи крачки, както се прави, когато скачаш от камък на камък в някое дере.
   — Значи е време да се оттеглиш, Чарли — рекох.
   — Това не е задължително — поклати глава той. — Джоуи не е голяма загуба. И без това сменяме посоката. Вече се насочваме към компютрите. В кредитните карти има много пари.
   Сянката се превърна в глава и рамене. Надигащи се бавно, милиметър по милиметър. В съответствие с високите трийсет и пет сантиметра стъпала. Очите ми останаха заковани в лицето на Чарли. Разчитах единствено на периферното си зрение. Не биваше да му дам сигнал. В никакъв случай.
   — Разпери широко ръце — заповяда за пореден път той.
   — Кой е прекият наследник на Джоуи? — попитах.
   — Защо искаш да знаеш?
   — Помислих си за продажбата на тази къща. Кръгът от купувачи със сигурност ще бъде ограничен. Или широк, в зависимост от гледната точка.
   Сянката се удължи още повече. Глава, рамене, торс.
   На едно стъпало, след това на следващото. Все така бавно и предпазливо. Като животно от анимационно филмче. Скок-подскок, после сливане с перилата.
   — Трябва да предложиш бизнеса си на сърбите — рекох. — Преди да ти го вземат без пари.
   С крайчеца на окото си видях коса, после чело. Руса коса. Зелени очи на сърцевидно лице. Качваше се заднешком, както бях направил и аз.
   Умно момиче.
   — Сърбите не могат да ми вземат нищо — изръмжа Чарли. — Ще си останат там, където са, на запад.
   — Значи планирате да си разделите бизнеса на Либор поравно?
   Той не отговори.
   С крайчеца на окото си я видях от кръста нагоре. Държеше глока високо, почти на нивото на раменете.
   — Не планирате делба — направих заключението си аз. — Но дали сърбите ще бъдат доволни?
   — Ние сме тук далеч преди тях.
   — А кой е бил преди вас? На кого сте отнели бизнеса? Мога да си представя, но това вече няма значение. По онова време ти си бил младеж, кипящ от енергия. Помниш, нали? Сега сърбите са в твоето положение. Трябва да прибереш някакви пари, докато все още можеш.
   Тя стигна междинната площадка. Готова за обръщане на 180 градуса. И за втората част от изкачването.
   — Не съм тук, за да обсъждам бизнеса си с теб — рече Чарли.
   Тя стъпи на първото стъпало от второто крило. Високо трийсет и пет сантиметра.
   — А за какво си тук? — попитах аз.
   Още едно стъпало. Нови трийсет и пет сантиметра.
   — Има си правила — отвърна Чарли. — От които ти си много далече.
   Поредното стъпало.
   — Напротив — казах. — Мисля, че ти помогнах, като прочистих стадото. Дарвинизъм в действие. Екипът ти не струва, Чарли. Не видях талант. Както и в момента не виждам талант за бизнес с кредитни карти.
   — Справяме се окей. Не се безпокой за нас.
   Тя стигна до коридора на горния етаж и спря на шест метра от него. Той беше едър мъж със заоблени рамене. И широк гръб. На шест метра от нея.
   Аз съм слаб стрелец без някакви умения за ръкопашен бой.
   — Те знаят всичко за плащанията, които правиш. Прекъснеш ли ги, ще те разкъсат.
   Тя се промъкна още малко напред. Безшумно, благодарение на дебелия килим. Пет метра. Може би.
   Продължавай още малко, безгласно я посъветвах аз. След това се прицели в средата на гърба му. Никакви рискове с изстрел в главата.
   — Защо да прекъсвам плащанията? — попита Чарли. — Нямам причини да го правя.
   Още една тиха стъпка. Четири метра.
   Тя се закова на място.
   Все още твърде далече.
   Вдигна глока.
   — Стрелял ли си някога с пистолет, Чарли? — попитах.
   Кейси Найс затаи дъх.
   — Какво ти влиза в работата?
   — ФБР предлага някакви числа. Проучване и анализ. Там, у дома. Средната дистанция за успешен изстрел с ръчно оръжие е около три метра и половина.
   Тя свали глока.
   После направи още една крачка напред.
   — Аз вече съм на три метра и половина — отвърна Чарли.
   Кимнах.
   — Просто исках да ти кажа, че тази работа е малко по-трудна, отколкото изглежда. Не би трябвало да е така, но хората винаги усложняват нещата. По-добре е да се отпуснеш и да направиш нещо естествено. Например да насочиш пръст. Така няма как да пропуснеш.
   Кейси Найс направи още една крачка.
   — Няма да пропусна — отвърна Чарли. — Освен ако не го направя нарочно. Може би трябва първо да те раня. Което ще бъде добър урок за теб.
   Тя направи още една крачка. Вече беше на два метра и половина.
   — Не се нуждая от уроци — поклатих глава аз.
   — Трябва да се научиш на маниери.
   Още една крачка.
   Два метра.
   — Не се тревожи за мен, Чарли — рекох. — Справям се добре.
   — Справял си се добре, в минало време — поправи ме той.
   Ръката й се изпъна. Дулото на пистолета беше на метър и трийсет от гърба му. В този момент започнах да се тревожа. За цял куп различни неща. Той би могъл да я подуши. Или да подуши пистолета. А може би и да усети някакво леко раздвижване на въздуха. Все първични древни инстинкти. Седемстотин години еволюция срещу една година модерен живот. Ако тя го застреляше от метър и трийсет, куршумът със сигурност щеше да пробие тялото му и да ликвидира и мен. Все едно че той е стрелял.
   Погледнах го право в очите и обявих:
   — Точно след една секунда ще се просна на пода.
   — Какво?! — учуди се той.
   Направих го. Свлякох се на пода като палто от закачалка. В същия момент тя го простреля в гърба от разстояние метър и трийсет. Съвсем ясно видях гейзерът от кръв и плът, който изригна от гърдите му. Кръглият прозорец зад гърба ми се пръсна на ситни парченца, а в следващия миг осъзнах, че лежа редом с жената, увита в хавлиена кърпа. Която се размърда, изфъфли нещо и ме прегърна през врата.
   — О, бейби — прошепна в ухото ми тя.

   58
   След по-малко от две минути се озовахме на задната седалка на тъмнозелен воксхол. Отпред беше двойката, която ни достави таблетите. И мъжът, и жената, все така спокойни и сдържани, но очевидно доволни от развоя на събитията. Много добри екипни играчи. Бенет остана в къщата на Джоуи и едва ли щяхме да го видим повече.
   Хванахме магистралата за Източна Англия веднага след Чигуел. Беше обозначена като МИ. Пътувахме по посока на Кралската военновъздушна база, разположена край градчето Хонингтън. То пък беше близо до Тетфолд. Деветдесет минути, беше обещал Бенет, но според мен щяхме да стигнем по-бързо, тъй като жената караше с много висока скорост. Земята наоколо беше съвсем равна. В стратегическо отношение Великобритания е самолетоносач, закотвен завинаги край бреговете на Европа. С изобилие от места, които могат да се използват като палуби за излитане.
   КВВБ „Хонингтън“ се оказа огромна. Очертанията й се губеха в мрака. Жената премина през портала и се насочи директно към пистата. Точно като тюлена в база „Макорд“, чиито услуги бяхме ползвали сякаш преди цяла вечност. Тя описа същия добре преценен полукръг и спря пред стълбичката на самолета. Слязохме, затръшнахме вратите и тъмнозеленият воксхол изчезна.
   Самолетът много приличаше на гълфстрийма, който ни беше отпуснал О’Дей — къс, нахъсан, нетърпелив. С тази разлика, че беше боядисан в тъмносиньо, много лъскав и съссветлосин корем под златистата линия на фюзелажа. Надписът над илюминаторите му гласешеКралски военновъздушни сили.Мъжът, който се появи в овалната рамка на вратата, носеше униформа на КВВС.
   — Сър, госпожо, заповядайте на борда — покани ни той.
   Вътре нямаше нито кремава кожа, нито орехова ламперия. Тук кожата се оказа черна, а ламперията беше изработена от въглеродни влакна. Спортен стил. Строг, но впечатляващ. Напълно различен аромат. Като в бентли може би. Като в бентлито на Джоуи. Мъжът с униформата ни съобщи, че последният му пътник е бил член на кралското семейство. Херцогинята на Кеймбридж или нещо подобно. Което отново ме накара да се замисля за МИ6 и МИ5, или за това, което е някъде между тях. Двамата с Найс се настанихме от двете страни на пътеката, но с лице един към друг. Мъжът с униформата изчезна и минута по-късно вече бяхме във въздуха и бързо набирахме височина в посока запад, към Америка.
   Поднесоха ни храна, след което униформеният стюард се оттегли дискретно в своята кабинка. Щом останахме сами, погледнах към Найс, която можех да докосна през пътеката, и казах:
   — Благодаря ти.
   — За нищо.
   — Добре ли си?
   — Питаш за Чарли Уайт? И да, и не.
   — Наблегни на положителния отговор.
   — Това и правя, повярвай ми — отвърна тя. — Колко гадно говореше за онова момиче! Чух го отдолу. Изпитвали са удоволствие да я изтезават.
   — Плюс оръжията, наркотиците и заемите срещу безбожна лихва.
   — Но ние не бива да играем едновременно ролята на съдии, заседатели и екзекутори.
   — Защо не?
   — Защото се предполага, че сме цивилизовани хора.
   — Такива сме — отвърнах. — Даже много цивилизовани. Летим със самолета на херцогинята, а те не са управлявали света с кадифени ръкавици. Нито пък ние, когато ни е дошъл редът.
   Тя не отговори.
   — На всичкото отгоре ти доказа едно много важно нещо — добавих аз. — Че можеш да работиш в оперативна среда.
   — Искаш да кажеш без хапчета, нали? Няма ли пак да ми предложиш да напусна?
   — Няма. Ще ти кажа само едно голямо „благодаря“, защото ми спаси живота. Вземай всичките хапчета, за които се сетиш. Но бъди наясно защо го правиш. Проста логическаверига. Ти си неспокойна заради професионалните си умения и заради майка си. Но само една от тези причини е легитимна: вземаш хапчета, защото майка ти е болна. Това едобре. Вземай ги, докато имаш нужда от тях. Но не се съмнявай в уменията си. Те са нещо отделно. Ти си добра в работата си. Националната сигурност е в добри ръце. Което не може да се каже за майката.
   — Няма да постъпя в армията — каза тя. — Ще си остана там, където съм.
   — Правилно. Нещата вече са различни. Ти си наясно с всичко, което се случи. И вече направи крачка напред. По-трудно е да бъдеш предадена.
   Продължавахме да летим, следвайки часовника, но в обратна посока. В два през нощта кацнахме на пистата на Поуп Фийлд. Описахме широк кръг и спряхме пред малката административна сграда с табела47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“.Двигателите заглъхнаха. Мъжът с униформата отвори вратата на кабината и спусна стълбата.
   — Сър, госпожо, надявам се, че вече познавате червената врата.
   — Благодаря — кимнах аз и извадих дебелата пачка английски банкноти. Плячката от Ромфорд и Ийлинг.
   Подадох я на униформения и добавих: — Направете си един купон в офицерската столова. Поканете и херцогинята.
   След това се обърнах, спуснах се по стълбичката и последвах Найс към червената врата.
   Тя се отвори още докато бяхме на два метра от нея. На прага се изправи Джоун Скаранджело с куфарче в ръка. Беше останала да ни изчака, макар че никога нямаше да го признае. Опитваше се да прилича на човек, който си тръгва след дълъг работен ден.
   — Вземам си думите обратно — рече тя, докато спираше пред мен.
   — Какви думи?
   — Справихте се много добре. Получихме специална благодарност от правителството на Великобритания.
   — За какво?
   — За приноса ви, благодарение на който техните оперативни работници са постигнали много голям успех.
   — Бенет?
   — В официалния му доклад е подчертано, че не би се справил без теб.
   — Колко дълго продължи нашият полет?
   — Шест часа и петдесет минути.
   — И за това време е успял да напише официален доклад?
   — Той е британец.
   — С какво по-точно не би се справил без мен?
   — Отстранил е Кот от шахматната дъска в къщата на онзи гангстер, където е проникнал по твое предложение. Оттам и благодарността му. Бил е принуден да отстрани в движение и неколцина членове на бандата, включително две наистина големи имена. По тази причина имаме благодарността и на Скотланд Ярд. Общо погледнато, това означава, че петънцата във взаимоотношенията ни вече са изтрити и ни очаква период на блестящо сътрудничество. Нашите операции в Лондон ще бъдат по-добри от всякога.
   — Той твърди, че ви подслушват.
   — Знаем това — спокойно отвърна тя.
   — Наистина ли го правят?
   — Мислят си, че го правят.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Изградихме нова система. В дълбока тайна. Скрита зад метеорологичните прогнози, изпращани от спътниците. Там разговаряме. Но старата система продължава да действа. Британците подслушват нея. А ние я пълним с всякакви боклуци.
   Замълчах.
   — Ние не управляваме света, като проявяваме глупост — добави тя.
   След което се обърна и си тръгна. С хубавите си обувки и тъмен чорапогащник, с черния си костюм и леко поклащащо се куфарче. Гледах след нея, докато измина десетина метра. Не беше трудно, защото всичко действаше в добър синхрон — най-вече тъмният чорапогащник и полата. После фигурата й напусна последния кръг светлина и се разтопи в мрака. Чувах токчетата й още около минута, после Кейси Найс бутна червената врата и ние прекрачихме прага.
   Бюфетът се оказа празен. Никакви сладкиши, никакво кафе. Всичко беше почистено в края на работния ден.
   В очакване на новата доставка утре сутрин. Качихме се на втория етаж. Бързо и леко, благодарение на стандартната височина на стъпалата. Кабинетът на Шумейкър беше празен, но при О’Дей светеше.
   Той беше зад бюрото си, облечен с вечния си черен пуловер под блейзъра. Облегнат на лакти, наведен над някакъв документ. Погледна ни, без да помръдва глава, и обяви:
   — Ще изслушаме доклада ви утре сутринта.
   Мълчахме и чакахме.
   — Имам само един предварителен въпрос — добави след известно време той. — Защо се прибрахте с британски военен самолет? Нашият ви чакаше.
   — А ние имаме ли право на един предварителен въпрос? — попитах аз.
   — Стига да отговорите честно на моя — кимна той.
   — Прибрахме се с полет на КВВС от любопитство. Искахме да видим как живеят в другата половина на света.
   — И това е всичко?
   — Искахме да накараме Бенет да се потруди за това, което получава.
   Видях го как се отпуска.
   — Въпросът ни е защо нито АНС, нито британското разузнаване не засякоха парите?
   Видях го как отново се стяга.
   Не получих отговор.
   — Кот е живял цяла година под наем, имал е разноски — добавих. — Хонорарът за поръчката, самата пушка, хилядите бойни патрони, които е изразходвал с тренировъчна цел. Освен това съседът, частният самолет до Париж, разноските по онези виетнамци, двете банди в Лондон, плюс вероятен транспорт обратно до дома. Не са десетки милионидолари, но може би надвишават разходите по атентатите от Единайсети септември. От което заключавам, че компютрите на двете агенции със сигурност са засекли тези пари. А там работят умни хора. И мотивирани, защото знаят, че ще бъдат обвинени при всеки евентуален гаф. Защото всичко започва с пари. Въпросът ми е: защо те не са ги видели?
   — Не знам.
   — Защото изобщо не е имало парични трансфери.
   — Трябва да е имало — поклати глава О’Дей. — Няма пари, няма операция.
   — Точно така. Нямало е операция.
   — Ти наред ли си? Нали сам я разследваше! И откри Кот на пет километра от мястото на атентата!
   — Първият куршум е трябвало да пробие стъклото, а вторият да улучи мишената — отвърнах аз. — Но втори куршум не е имало.
   — Защото стъклото не е било пробито.
   — Това няма значение. Ти не мислиш като втория куршум. Пробиването или непробиването на стъклото е било бъдещо събитие. Гледали сте видеото от Париж. Колко време изтича между удара на куршума в стъклото и задействането на охраната на президента?
   — Две секунди — отвърна О’Дей. — Бяха адски добри.
   — А сега помислете за дистанцията. Хиляда и триста метра. Значи куршумът е във въздуха цели три секунди. Това означава, че няма време за проверка дали ще пробие стъклото. Какво би се случило при евентуално изчакване? Натискаш спусъка, чакаш три секунди и бум — стъклото е пробито. После натискаш спусъка още веднъж, изчакваш новитри секунди и куршумът пристига. Но дотогава президентът вече е под цяла купчина мъже от охраната. Тоест пропуснал си своя шанс. Единственият начин да улучиш мишената е да натиснеш спусъка за втори път без никакво забавяне — така, че вторият куршум да бъде във въздуха веднага след първия. И да достигне целта не повече от половин секунда след него. Казано по-просто, двата куршума летят един след друг. На практика са едновременно във въздуха малко повече от две секунди, преди първият да улучистъклото. Тогава вторият прониква през току-що разлетелите се отломки и улучва президента още преди някой да успее да реагира.
   О’Дей не каза нищо.
   — И обратно — продължих аз. — Ако стъклото не се счупи, вторият куршум също ще се удари в него половин секунда по-късно. В този случай учените просто ще получат за изследване две драскотини, а не една.
   О’Дей мълчеше.
   — Втори куршум не е имало. И не е било замислено да има. Някой е изпратил Кот в Париж със задачата да произведе само един изстрел. Срещу блиндирани панели. Но това е лишено от смисъл. Стъклото или се чупи, или не. Но ако се счупи, куршумът със сигурност ще се сплеска или отклони и ползата от него ще бъде нулева. Тоест или изстрелвашдва куршума, или нито един. Единствената причина да изстреляш само един е, че си знаел предварително, че стъклото ще издържи.
   — Производителят? — вдигна глава О’Дей. — Като реклама?
   — Предполагам, че наистина е било някакъв вид реклама — кимнах аз. — Но не непременно за производителя. Въпросът е кой друг би имал полза от нея? За да получим отговор, ще се наложи да прегледате бележките си и да проверите кой е дал идеята за тази демонстрация.
   — Има ли значение?
   — Да си представим човек, който ръководи някаква разузнавателна агенция и има нужда да издигне имиджа си. По една случайност знае, че новото стъкло върши страхотна работа. Това автоматично го поставя в центъра на събитията, при това безплатно. И тъй, Кот произвежда единичния си изстрел, стъклото издържа, а ти започваш безумната си кампания. И изведнъж се превръщаш в кучето водач на най-голямото полицейско преследване в света, а държавните ръководители ти целуват задника. Колко шефове на агенции биха стигнали толкова далече?
   — Сериозно ли питаш? Всички. Но не всички ще посмеят. Може би само една шепа в световен мащаб.
   — Да прибегнем до метода на изключването. Кой е в състояние да дава нелегално безотчетни пари на някаква персона нон грата като Кот, без това да направи впечатление на АНС или на британското разузнаване?
   — Това не стеснява кръга, защото всеки може да го направи.
   — Чий имидж отчаяно се нуждае от подобрение?
   — По каква обективна мярка? Това не попада ли в категорията на личните критерии?
   — Кой е знаел, че стъклото ще издържи?
   — Всеки, който е присъствал на тестовете.
   — Май наистина не стесняваме кръга, а? — въздъхнах аз.
   — Не са много — съгласи се О’Дей.
   — Кой е познавал Джон Кот?
   — Може би е бил наблюдаван от доста радари — отвърна с известно закъснение О’Дей.
   — От цели шестнайсет години?
   Той не отговори.
   — Колко шефове на агенции са все още на поста си след шестнайсет години?
   Пак никакъв отговор.
   — Кой шеф на агенция е все още на поста си след шестнайсет години, нуждае се от укрепване на авторитета си, знае, че стъклото ще издържи, и разполага с безотчетни средства, за да финансира Джон Кот?
   О’Дей не каза нищо.
   — Ако искаш, можем да го обсъдим точка по точка. Твоят авторитет е бил толкова нисък, че са те изпратили да присъстваш на техническите тестове на стъклото. Огромно унижение за великия О’Дей! Било е намек, разбира се. Искали са да се оттеглиш. Всички са го знаели, включително и Хенкин в Москва. За руското външно разузнаване ти си бил просто стар боен кон, който са зарязали на пасището. Но в замяна на това помниш миналото и знаеш много за него. Бил си наясно, че Кот скоро ще излезе на свобода. Следил си го. Може би е работил за теб преди шестнайсет години. А може би и ти като него си ми имал зъб. Затова си му направил предложение. Ако отскочи до Париж да изстреляедин напълно безполезен куршум, ти рано или късно ще ме поднесеш на тепсия. Някъде на открито, в обхвата на пушката му.
   О’Дей мълчеше.
   — Аз съм бил единствената мишена — добавих. — Лично аз, а не Г-8, ЕС или Г-20. Те са били само камуфлаж.
   — Глупости! — кресна О’Дей.
   — За да поддържаш яростта му, ти си го захранвал само с лоша информация от личното ми досие — продължих аз. — И той влиза във форма. Което е било хубаво за местната икономика. Офисът на „Ксерокс“ в региона е имал добра година с хилядите копия на снимката ми. Накрая най-после го качваш на самолета. Той изпълнява поръчката, а ти пускаш в обращение идеята, че това е само репетиция. И се превръщаш в кучето водач. Предупреждаваш Кот да бъде в бойна готовност, защото вече си пуснал обявата във вестника. И бързо ме откриваш. Кот е много доволен от този факт. Изпращаш ме в Париж, защото си абсолютно сигурен, че ще се появя на онази тераса. А на всичкото отгоре и знаеш горе-долу кога. Обаждаш се предварително, организираш посещението на апартамента, утвърждаваш маршрута. Така Кот получава своята мишена, но не улучва.
   — Глупости.
   — По тази причина циркът се мести в Лондон. Телефонът ми е с джипиес и ти винаги знаеш къде съм. Целта ти е да отведеш Кот при мен. Непрекъснато разговаряш с него. Знаеш, че ще отидем да проверим Уолъс Корт. Госпожица Найс обаче не те предупреждава предварително. Изведнъж виждаш джипиеса ми на мястото, но не можеш да прехвърлиш навреме Кот. Закъсняло предупреждение, но както и да е. И утре е ден. Междувременно ти си владетелят на света. Политиците са в паника. Готови са да направят всичко за теб. Чувстват ти се задължени. Сега никой не те смята за непотребен. Не само тук, но и в целия свят. Дори лондонските ченгета те обичат. Вече не се говори за оставката ти. Дори да я подадеш, няма кой да я приеме. Защото си победител и в двете посоки. Ако Кот ме свитне, веднага ще го продадеш на Бенет. И ще се окажеш спасител на света, макарче той ще обере лаврите. Ако аз пипна Кот, ти ще обереш лаврите — спасил си света, като смело си рискувал с анонимен цивилен агент. И в двата случая ще бъдеш звезда. И отново ще влезеш в учебниците.
   О’Дей не каза нищо.
   — Лично си дал парите на съседа — добавих аз. — Как иначе щеше да знаеш, че му липсва един преден зъб?
   Никакъв отговор.
   — Но знае и някой друг. Аз знам. Кейси Найс — също. Това е причината да се приберем с полет на Кралските военновъздушни сили. Между другото, къде щеше да се приземи твоят самолет? Вероятно в „Гуантанамо“, а? Не се получи. Ние се прибрахмев Америка, свободни и чисти като сълза. Освен това знаем. Сигурен съм, че можеш да провалиш кариерата на госпожица Найс, но мен няма как да ме откриеш. Винаги ще бъда някъде наблизо. А ти ме познаваш добре, генерале. И отдавна. Прекрасно знаеш, че не прощавам и не забравям. Освен това няма да е нужно да направя кой знае какво. Един-два разговора ще бъдат достатъчни. Представяш ли си какво ще се случи, ако руското разузнаване разбере, че ти си убил Хенкин? Желанието им да ти връщат услуги бързо ще секне. И вероятно ще отвърнат на удара. Ще тръгнат слухове за бедния стар Том О’Дей, който е изпаднал в отчаяние и е измислил някаква безумна схема. Помисли си за всички новобранци, които ще се подхилкват. По целия свят, в цялата разузнавателна общност. Това е наследството, което те чака. И което е напълно възможно. Може би ще ти се наложи да живееш с него, може би не. Но не си и помисляй да го пренебрегваш. Сега сме само ти и аз, генерале. Няма как да има хепиенд.
   Станах, сложих на бюрото му браунинга на Чарли Уайт и последвах Кейси Найс в коридора. Спуснахме се по стълбите, бутнахме червената врата и се озовахме под открито небе.
   Кейси Найс ме закара с грозното бронко до спирката, откъдето можех да взема нощния автобус. На около пет километра от базата. През целия път мълчахме. Тя спря, но нямаше как да слезе, защото трябваше да натиска спирачката. По тази причина повторихме скованата прегръдка от Лондон. Помолих я да поздрави Шумейкър от мен, после се измъкнах от кабината и тръгнах към бетонната пейка. Кейси Найс ми помаха и потегли. Останах да гледам след нея, а когато раздрънканият пикап изчезна в мрака, легнах на пейката и се загледах в звездното небе. Останах така, докато не чух автобуса.
   Ходил съм на много места, които не помня, но месец по-късно се озовах в Тексас, в един автобус, който минаваше съвсем близо до Форт Худ, а някакъв униформен остави на седалката последния брой на „Арми Таймс“. Физиономията на О’Дей беше на първа страница, а некрологът му — на една от вътрешните. Текстът изясняваше детайлите от предишни новини. Изстрелът бил инцидентен, докато той разглеждал непознат тип оръжие, пленено в Европа. Възможно било нещастието да бъде обяснено и с късния вечерен час. Слуховете за приземяването на самолет на британските Кралски военновъздушни сили минути преди инцидента не били верни. О’Дей щял да бъде награден посмъртно с още три медала. На негово име щял да бъде кръстен мост в Северна Каролина над рекичка, която е пресъхнала през по-голямата част от годината.

   Информация за текста
   Сканиране: ventcis, 2014
   Разпознаване, корекция и форматиране: ventcis, 2014
   Издание:
   Лий Чайлд
   Нещо Лично
   Английска Първо издание
   Преводач Веселин Лаптев
   Редактор Димитрина Кондева
   Худ. оформление Николай Пекарев
   Техн. редактор Людмил Томов
   Коректор Симона Христова
   Снимка на корицата Shulterstock
   Формат 84х108/32.
   Печатни коли 25
   Издателство ОБСИДИАН
   www.obsidian.bg
   Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново
   ISBN-978–954–769–365–4

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/388115