[Kodirane UTF-8]

|	Лий Чайлд
|	Нищо за губене


A>
	Джак Ричър, бивш военен полицай, няма постоянна работа, нито адрес, нито багаж. Обича да обикаля страната на автостоп. Пристига в градчето Диспеър, щата Колорадо, и иска да изпие едно кафе. Не му сервират, а го изхвърлят без обяснение. Груба грешка. Ричър е любопитен. Какви тайни крият местните? Той няма да се поколебае да разнищи и най-невероятната конспирация, защото просто няма какво да губи.


#	Ексклузивно интервю с Джак Ричър

	• _Казвате, че когато пътувате, носите само сгъваемата си четка за зъби, но как решавате въпроса с бръсненето?_
	— Когато имам нужда да се обръсна, отивам в някой супермаркет и си купувам самобръсначки за еднократно ползване и пяна за бръснене в най-малката опаковка. Използвам ги веднъж и ги хвърлям. Така губя няколко долара, но не се налага да нося чанта.
	• _Защо нямате мобилен телефон?_
	— На кого да се обаждам? И кой ще ми се обажда?
	• _Вярвате ли в любовта от пръв поглед?_
	— Да.
	• _Разкажете за първия път, когато сте убили човек._
	— По-добре да не го правя. Мненията по въпроса са субективни, а обвиненията в убийство нямат давност.
	• _Вие нямате кола, но ако имахте, каква щеше да бъде?_
	— Голям седан — очукан отвън, но с добре поддържан двигател.
	• _Слипове или боксерки?_
	— Каквото има в супермаркета. Или нищо.
	• _Идеалната жена за вас?_
	— Самоуверена и самостоятелна. Жена, която никога няма да ме изтърпи.
	• _За кого ще гласувате на следващите избори?_
	— За кандидата, който се подмазва най-малко на големите шефове.
	• _Кое е любимото ви оръжие?_
	— Човешкият мозък.

A$


D>
	На Рей Хелмсуърт и Джанин Уилсън.
	Те знаят защо.
D$


>	1

	Слънцето беше поне два пъти по-слабо от онова, което често му се беше налагало да понася, но все пак беше достатъчно горещо, за да се чувства объркан и замаян. Беше много изтощен. Не беше приемал храна от седемдесет и два часа, а вода — от четирийсет и осем.
	Не, не беше просто изтощен. Той умираше — и го знаеше.
	Картините във въображението му показваха неща, които си отиват.
	Лодка с гребла, блъскана от течението на реката, която опъваше прогнилото въже и накрая се откъсваше. Той гледаше през очите на малко момче, седнало на дъното, което безпомощно наблюдаваше как брегът остава все по-далеч.
	Или дирижабъл, който леко се поклащаше на вятъра, но после се отделяше от мачтата и бавно се издигаше нагоре, все по-далеч от земята, а малкото момче в коша гледаше миниатюрните фигурки на хората долу, които разтревожено обръщаха лица нагоре и размахваха ръце.
	След това картините избледняха, а думите започнаха да му се струват по-важни от тях — пълен абсурд, защото никога не се беше интересувал от думи. Но сега, преди да умре, искаше да разбере кои думи бяха негови. Кои думи се отнасяха за него? Дали беше мъж или момче? Бяха го описвали и по двата начина. Някои бяха казвали: „Бъди мъж.“ Други бяха настоявали: „Момчето не е виновно“. Беше достатъчно възрастен, за да гласува, да убива и да умре — значи беше мъж. Но беше твърде млад, за да пие дори бира, значи беше момче. Дали беше герой или страхливец? Бяха го наричали и по двата начина. Бяха го наричали и откачен, луд, психар, нестабилен, параноичен и увреден психически — и той разбираше и приемаше всички тези думи, с изключение на „откачен“. А какъв трябваше да бъде? Закачен? Като врата на пантите си? Може би хората наистина бяха врати. Може би през тях преминаваха неща. Може би се затръшваха от вятъра. Той дълго мисли по този въпрос, после раздразнено размаха ръце във въздуха. Дрънкаше глупости, като някакъв тийнейджър, който си пада по тревата.
	Тийнейджър, който си пада по тревата — наистина беше точно това само преди година и половина.
	Той падна на колене. Пясъкът беше поне два пъти по-хладен от онзи, по който често му се бе налагало да ходи, но беше достатъчно горещ, за да го стопли. Падна по лице, изтощен докрай. И знаеше със сигурност, каквато никога не беше изпитвал по-рано, че ако сега затвори очи, повече няма да ги отвори.
	Но беше толкова уморен.
	Толкова ужасно уморен.
	По-уморен от всяко друго момче и всеки друг мъж на света.
	Той затвори очи.


>	2

	Тънката линия между надеждата и отчаянието представляваше точно това: тънка линия на пътя, която показваше къде свършва асфалтът на единия град и започва асфалтът на другия. От пътната служба на Хоуп — „надежда“ — бяха използвали плътен, черен, гладък асфалт. Общинският бюджет на Диспеър — „отчаяние“ — очевидно беше по-малък. Бяха напълнили основата на шосето с катран и бяха изсипали отгоре сив чакъл. Между двете повърхности оставаше ничия земя, широка няколко сантиметра и изпълнена с черно смолисто вещество. Беше като става. Като граница. Като тънка линия. Джак Ричър я прекрачи и продължи, без да й обърне никакво внимание.
	Но по-късно щеше да си я спомни. По-късно щеше да си я спомни с най-големи подробности.
	И двата града — Хоуп и Диспеър — бяха в щата Колорадо. А Ричър беше в щата Колорадо, защото преди два дни беше в щата Канзас, който граничи с щата Колорадо. Ричър се движеше на югозапад. Беше тръгнал от Кале, щата Мейн, и си беше наумил да прекоси целия континент по диагонала, чак до Сан Диего, щата Калифорния. Кале беше последният голям град на североизток, а Сан Диего — последният голям град на югозапад. От едната крайност до другата. От Атлантическия океан до Тихия океан — от студа и влагата до жегата и сушата. Където имаше автобуси, хващаше автобуси. Където нямаше, пътуваше на автостоп. Където нямаше автостоп, вървеше пеша. Беше пристигнал в Хоуп на предната седалка на яркозелен Мъркюри гранд маркиз, каран от пенсиониран продавач на копчета. Беше напуснал Хоуп пеша, защото тази сутрин нямаше никакви коли, които да отиват към Диспеър.
	По-късно щеше да си спомни и този факт. И да се запита защо още тогава не се беше запитал защо.
	По отношение на великия си план за пътуване по диагонал малко се беше отклонил от курса. В идеалния случай трябваше да се цели право на югозапад — към щата Ню Мексико. Но той не беше от хората, които винаги се придържат към плана, онзи гранд маркиз беше удобна кола, а старецът зад волана отиваше точно в Хоуп, за да види трима от внуците си, преди да продължи към Денвър, за да види още четирима. Ричър търпеливо беше изслушал семейната му история и беше решил, че пътуването на зигзаг — първо на запад, а после на юг — напълно си струва. Може би щеше да е по-интересно да измине двете страни на триъгълника вместо само една. После беше хвърлил поглед на някаква карта в Хоуп, беше видял съседния град Диспеър, на 28 километра в западна посока, и не бе успял да устои на изкушението да се разходи дотам. Един-два пъти през живота си беше изминавал пътя от надеждата до отчаянието, в преносния смисъл на думата. И сега беше решил, че като нищо може да го измине и буквално, след като имаше тази възможност.
	По-късно щеше да си спомни и за този каприз.
	Право шосе с две платна свързваше двата града. Докато отиваше на запад, плавно се издигаше. Но го правеше съвсем спокойно. Източната част на щата Колорадо, където се намираше Ричър, беше доста равна. Почти като Канзас. И все пак Скалистите планини се виждаха в далечината — сини, огромни и неясни. Изглеждаха много близо. После изведнъж започнаха да изглеждат много далеч. Ричър се изкачи на някакво било, през което минаваше шосето, спря и разбра защо наричаха единия град „надежда“, а другия — „отчаяние“. Заселниците и фермерите, които си бяха проправяли път на запад сто и петдесет години преди него, бяха пристигали в Хоуп и с надежда се бяха взирали в Скалистите планини — последната голяма пречка по пътя им. Бяха изглеждали толкова близо, сякаш можеха да ги докоснат. И след като бяха отдъхвали за един ден или една седмица, или един месец, те бяха продължавали, бяха стигали до същото било и изведнъж бяха откривали, че привидната близост на Скалистите планини не е нищо повече от жестока шега на топографията. Оптическа илюзия. Лъжа на светлината. От върха на билото се виждаше, че гигантската бариера на планините всъщност е немислимо далеч, отвъд безкрайни равнини, които се простират на още стотици километри. Дори хиляди километри, макар че това също беше илюзия. Ричър пресметна, че в действителност най-близките върхове са на около триста и двайсет километра разстояние. Цял месец тежък път, пеша и в каруци, теглени от мулета, през безличната пустош, по старите коловози. Може би дори шест седмици тежък път, ако не улучиш сезона. Погледнато по-общо, не беше истинска катастрофа, но със сигурност беше горчиво разочарование — достатъчно силен удар, за да накара изтощените нетърпеливи заселници да изминат пътя от надеждата до отчаянието.
	Ричър се отклони от неравния път към Диспеър и прекоси песъчливата земя до една равна скала, голяма колкото кола. Покатери се отгоре, легна по гръб с ръце под главата и се загледа в небето. Небето беше бледосиньо и нашарено с дълги, високи перести облаци — може би следи от трансконтинентални пътнически самолети, които бяха прекосили небето през нощта. Едно време, когато все още пушеше, сигурно щеше да запали цигара, за да убие времето. Но вече не пушеше. Този навик означаваше да носиш поне един пакет цигари и кибрит, а Ричър отдавна се беше отказал да носи неща, от които няма нужда. В джобовете му нямаше нищо друго освен банкноти, изтекъл паспорт, дебитна карта и сгъваема четка за зъби. И никъде нищо не го чакаше. Нямаше никакви вещи — нито в някой склад в далечен град, нито при приятели. Притежаваше само нещата в джобовете си, дрехите на гърба си и обувките на краката си. Това беше всичко, от което имаше нужда. Имаше всичко, което му трябва; нямаше нищо, което да не му трябва.
	Ричър се изправи и застана на пръсти на върха на скалата. Зад гърба му, на изток, имаше плитка долина с диаметър около петнайсет километра, и град Хоуп беше горе-долу в средата — шест на десет пресечки от тухлени сгради и покрайнини от къщи, ферми, обори и други постройки от дърво и гофрирана ламарина. Всичко това се сливаше в маранята, така че се превръщаше в някакво топло петно. Пред него, на запад, се простираха десетки хиляди квадратни километри равнини, които бяха съвсем пусти, с изключение на тънките лентички на шосетата и град Диспеър, на петнайсетина километра оттук. Диспеър се различаваше по-трудно от Хоуп. На запад маранята беше по-гъста. Подробностите не се виждаха ясно, но градът изглеждаше по-голям от Хоуп. Имаше капковидна форма, с обичайния център на малък град от равнините, общо взето, на юг от шосето, и по-широка индустриална зона на север от него, откъдето идваше и по-гъстата мараня. Диспеър изглеждаше по-неприветлив от Хоуп. Изглеждаше студен, докато Хоуп изглеждаше топъл; изглеждаше сив, докато Хоуп изглеждаше в пастелни цветове. Изглеждаше негостоприемен. Ричър за миг си помисли да се върне и да продължи на юг от Хоуп, като се върне към първоначалния си маршрут, но отхвърли тази мисъл още преди да се беше оформила както трябва. Ричър мразеше да се връща. Обичаше да продължава напред, независимо от всичко. Всеки има нужда от някакъв принцип в живота си и принципът на Ричър беше да продължава неотклонно напред.
	По-късно щеше да се ядосва на себе си, че е бил толкова упорит.
	Той се спусна от скалата, прекоси песъчливата земя по диагонал и се върна на пътя на двайсет метра западно от мястото, където беше излязъл от него. Изкачи се на левия банкет и продължи с широки крачки, без да бърза, с около пет километра в час, срещу движението, за по-сигурно. Не че имаше някакво движение. Нямаше движение и в двете посоки. Шосето беше пусто. Не се виждаха превозни средства. Нито коли, нито камиони. Нищо. Нямаше никакъв шанс да хване нещо на стоп. Ричър беше малко озадачен, но не се притесняваше. Много пъти през живота си беше изминавал пеш доста повече от двайсет и осем километра. Отметна косата от челото си, оправи си ризата на раменете, за да не му убива, и продължи напред, независимо от всичко.


>	3

	В края на града имаше празен парцел, където сигурно преди двайсет години са се канели да построят нещо. След него — стара автокъща със спуснати капаци, вероятно затворена завинаги. От другата страна на шосето, на петдесет метра в западна посока, имаше бензиностанция. Само две колонки, които изглеждаха много стари. Не бяха от най-древните, които можеха да се видят само в картините на Едуард Хопър, но все пак бяха с няколко поколения по-стари от обикновените. Зад тях имаше малка барака с мръсна витрина, на която бяха подредени бутилки с масло за двигатели. Ричър прекоси бензиностанцията и надникна в бараката. Вътре беше тъмно и миришеше на смола и нагорещено дърво. Зад щанда стоеше млад мъж с износен син гащеризон, пропит с мръсотия. Беше слаб, на трийсетина години.
	— Имате ли кафе? — попита го Ричър.
	— Това е бензиностанция — отвърна той.
	— На бензиностанциите се продава кафе — каза Ричър. Както и вода, и безалкохолни напитки.
	— В тази не се продава — каза мъжът. — Продаваме само бензин.
	— И масло.
	— Ако искаш.
	— А в града има ли кафене?
	— Има ресторант.
	— Само един?
	— Един ни стига.
	Ричър отново излезе на слънце и продължи. След още сто метра в западна посока от двете страни на шосето се появиха тротоари, а после и първата табела, според която това вече не беше шосе, а главната улица на града. Десет метра по-късно започваше и първата истинска пресечка. Заемаше се от мрачна тухлена сграда с формата на куб, висока три етажа, от лявата страна на улицата. Приличаше на стар универсален магазин. Сигурно вътре все още се продаваше нещо. Ричър надникна през прашните витрини на първия етаж и видя трима клиенти и щандове със стоки за дома. Следващата сграда също беше на три етажа и изглеждаше по същия начин, както и по-следващата, и сградата след нея. Центърът на града заемаше около дванайсет пресечки в двете посоки, предимно на юг от главната улица. Ричър не беше специалист по архитектура, а и се намираше много на запад от река Мисисипи, но този град му заприлича на стар индустриален център в щата Кънетикът или речно пристанище в щата Синсинати. Изглеждаше просто устроен, суров, безличен и старомоден. Ричър беше гледал филми за провинциална Америка, в които декорите бяха направени така, че да изглеждат по-живи и динамични от истинските градове. Този град представляваше точно обратното. Все едно по него бяха работили цял екип от дизайнери и сценични работници, за да го направят по-безличен и мрачен, отколкото трябва. По улиците почти нямаше движение. Виждаха се само седани и пикапи, които се движеха бавно и лениво. Всички коли бяха поне отпреди три години. По тротоарите почти нямаше пешеходци.
	Ричър направи произволен завой наляво и се зае да открие обещания ресторант. Претърси десетина пресечки, като мина покрай магазин за хранителни стоки, фризьорски салон, бар, пансион и някакъв избелял стар хотел, преди да намери ресторанта. Заведението заемаше целия приземен етаж на поредната мъртва тухлена сграда с кубична форма. Ресторантът имаше висок таван, а прозорците бяха от пода до тавана и заемаха по-голямата част от всички стени. Приличаше на преустроен автосалон. На пода имаше плочки, масите и столовете бяха от обикновено кафяво дърво, миришеше на варени зеленчуци. От вътрешната страна на входа имаше място за чакане месингова поставка с табела, на която пишеше: „Моля, изчакайте да ви настанят.“ Ричър беше виждал същата табела навсякъде в страната. Със същия шрифт, същите цветове и същата форма. Предполагаше, че някъде в САЩ работи фабрика, която произвежда милиони такива табели годишно. Беше ги виждал в Кале, щата Мейн, и очакваше да ги види и в Сан Диего, щата Калифорния. Застана до табелата и зачака. Чакането се проточи.
	В ресторанта се хранеха единайсет души. Три двойки, една тройка и двама самостоятелни клиенти. Виждаше се една сервитьорка. Но нямаше друг персонал. До табелата не стоеше никой. Е, не беше нещо необичайно. Ричър се беше хранил в хиляди такива места и знаеше какво ще се случи във всеки следващ момент, на подсъзнателно равнище. Скоро сервитьорката щеше да хвърли поглед към него и да кимне, сякаш искаше да му каже: „Сега ще дойда.“ Щеше да приеме някоя поръчка, да поднесе някоя чиния и едва тогава да забърза към него, като сигурно в движение щеше да отметне някой кичур коса от бузата си, все едно искаше едновременно да се извини за забавянето и да помоли за разбиране. Щеше да вземе меню от купчината до табелата, да го заведе до масата му, да се отдалечи и след малко да се върне да му вземе поръчката — в този ред.
	Само че тя не направи нищо подобно.
	Първо наистина му хвърли един поглед. Но не кимна. Просто го изгледа продължително, после отклони очи. И продължи да се занимава с това, което правеше. А то не беше нищо особено. Точно в този момент и единайсетте й клиенти бяха обслужени. Тя просто поддържаше ритъма. Минаваше край масите, за да се осведоми дали всичко е наред, и доливаше кафе в чашите, които не бяха изпити и наполовина. Ричър се обърна и погледна към вратата, за да провери дали не е пропуснал да види някаква табела за работното време. Може би се канеха да затварят. Но не, не беше така. Той хвърли поглед към собственото си отражение, за да провери дали не се отклонява скандално от общоприетите норми за облекло. Но не, не беше така. Беше облечен с тъмносиви панталони и тъмносива риза, които си беше купил само преди два дни от един склад за работно облекло в щата Канзас. Складовете за работно облекло бяха последното му откритие. Прости, здрави, добре ушити дрехи на разумни цени. Идеално. Косата му беше късо подстригана. Беше се обръснал предишния ден. Ципът на панталоните му беше затворен.
	Ричър отново се обърна към ресторанта и продължи да чака.
	Клиентите започнаха да се обръщат към него, един по един. Оглеждаха го съвсем открито, после отклоняваха поглед. Сервитьорката обиколи ресторанта още веднъж, без да бърза, като гледаше във всички възможни посоки, освен към него. Ричър стоеше неподвижно и разсъждаваше на базата на досегашните си познания, като се опитваше да разбере какво става. Накрая му омръзна, пристъпи напред покрай табелата, влезе в ресторанта и седна на маса за четирима. Придърпа стола си навътре — той изскърца по пода — и се настани удобно. Сервитьорката го изгледа отново, после влезе в кухнята.
	И повече не излезе.
	Ричър седеше и чакаше. Цареше тишина. Хората не разговаряха помежду си. Не се чуваше нищо друго освен тихото подрънкване на металните прибори по чиниите, звуците от дъвчене, приглушеното потракване на порцеланови чаши, внимателно оставяни в чинийките, и поскърцването на дървените крака на столовете под тежестта на човешките тела. Тихите звуци отекваха в огромното пространство на ресторанта и го изпълваха, докато не станаха оглушителни.
	В продължение на почти десет минути не се случи нищо.
	След това отвън, до бордюра, паркира един голям стар пикап. Измина една секунда, после вратите на колата се отвориха, от нея слязоха четирима мъже и застанаха един до друг на тротоара. Потеглиха в плътна група, спряха за миг и влязоха. После отново спряха за миг, огледаха помещението и откриха целта си. Тръгнаха право към масата на Ричър. Трима от тях седнаха на свободните столове, а четвъртият застана до масата точно между Ричър и изхода на ресторанта.


>	4

	И четиримата бяха достатъчно едри. Най-ниският сигурно беше сто и осемдесет сантиметра, а най-слабият — деветдесет килограма. Всички имаха мазолести кокалчета на ръцете, дебели китки и възлести ръце. Носовете на двама от тях бяха чупени, а нито един не разполагаше с всичките си зъби. И четиримата изглеждаха бледи и някак си нездрави. И четиримата бяха мръсни — в порите на кожата им имаше натрупана мръсотия, така че лъщяха като метал. И четиримата бяха облечени с брезентови работни ризи с ръкави, навити до лактите. Всички изглеждаха между трийсет и четирийсетгодишни. И приличаха на хора, които създават проблеми.
	— Нямам нужда от компания — каза им Ричър. — Предпочитам да се храня сам.
	Мъжът, който беше застанал прав до масата, беше най-едрият от всички — с няколко сантиметра по-висок и с няколко килограма по-тежък от останалите.
	— Ти изобщо няма да ядеш — заяви той.
	— Няма ли? — попита Ричър.
	— Поне не тук.
	— Казаха ми, че в града няма друг ресторант.
	— Точно така.
	— Ами какво да направя тогава? — попита Ричър.
	— Да си тръгваш.
	— Откъде?
	— От този ресторант.
	— Ще ми обясниш ли защо? — попита Ричър.
	— Не обичаме непознати.
	— И аз не обичам непознати — каза Ричър. — Но трябва да се храня някъде. Иначе ще заслабна като вас, момчета.
	— Смешник.
	— Просто казвам истината — обясни Ричър.
	Той отпусна ръце на масата. Наистина беше с петнайсет килограма по-тежък и десет сантиметра по-висок от водача им и с още повече от останалите. И беше готов да се обзаложи, че имаше повече опит и по-малко задръжки от всеки от тях. Или от всички тях, взети заедно. Но в крайна сметка, ако се стигнеше дотам, щяха да се сблъскат неговите сто и петнайсет килограма и техните общо четиристотин. Шансовете му не бяха добри. От друга страна, Ричър мразеше да се връща.
	Мъжът, който стоеше прав до масата, отново се обади:
	— Не те искаме тук.
	— Бъркаш ме с някого, на когото му пука какво искате — отвърна Ричър.
	— Няма да ти сервират.
	— Няма ли?
	— Никакъв шанс.
	— Е, тогава ти можеш да поръчаш вместо мен — предложи Ричър.
	— И после какво?
	— После аз ще ти изям обяда.
	— Смешник — повтори мъжът. — Трябва да си тръгваш, веднага.
	— Защо?
	— Просто си тръгвай.
	— Как се казвате, момчета? — попита Ричър.
	— Не ти трябва да знаеш. Трябва да тръгваш.
	— Ако искате да си тръгна, трябва да го чуя от собственика на ресторанта. А не от теб.
	— Ще го уредим — отвърна мъжът.
	После кимна към един от останалите, който избута стола си назад, изправи се и отиде в кухнята. Измина една дълга минута, после той се върна с дребен мъж с изцапана престилка, който бършеше ръцете си с една кърпа и не изглеждаше притеснен. Той се приближи до масата на Ричър и каза:
	— Искам да напуснеш ресторанта ми.
	— Защо? — попита Ричър.
	— Не съм длъжен да ти обяснявам.
	— Ти ли си собственикът?
	— Да, аз съм.
	— Ще си тръгна — каза Ричър. — След като изпия едно кафе.
	— Не, ще си тръгнеш веднага.
	— Черно, без захар.
	— Не искам да имам проблеми.
	— Ти вече имаш проблеми. Ако ми сервирате чаша кафе, ще си тръгна. Но ако не ми сервирате чаша кафе, тези момчета ще трябва да се опитат да ме изхвърлят. Тогава ще изгубиш цял ден да миеш кръвта от пода и още един ден, за да си купиш нови столове и маси.
	Човекът с престилката не отговори.
	— Черно, без захар — повтори Ричър.
	Човекът с престилката остана неподвижен в продължение на един дълъг миг, после се върна в кухнята. Минута по-късно оттам излезе сервитьорката, като носеше една-единствена чаша на чинийка. Тя прекоси помещението и остави чашата пред Ричър — толкова рязко, че част от съдържанието на чашата се плисна в чинийката.
	— Наздраве — каза тя.
	Ричър вдигна чашата и избърса дъното й с ръкав. Остави чашата на масата и изля съдържанието на чинийката в нея. После върна чашата на чинийката и я сложи точно пред себе си. Накрая вдигна чашата към устните си и отпи.
	Не е лошо, помисли си той. Беше малко слабо и преварено, но по същество си беше прилично кафе от заведение за обществено хранене. По-добро от кафето в повечето закусвални и по-лошо от кафето в повечето вериги за бързо хранене. Точно по средата на класацията. Чашата беше порцеланово чудовище с ръб, който беше дебел почти цял сантиметър. В нея кафето изстиваше твърде бързо. Беше прекалено широка, прекалено плитка и прекалено дебела. Ричър не беше почитател на финия порцелан, но все пак вярваше, че съдовете трябва да изпълняват предназначението си.
	Четиримата мъже останаха на неговата маса. Сега двама седяха, а двама стояха прави. Ричър не им обръщаше внимание, докато си пиеше кафето — отначало бавно, после по-бързо, защото започна да изстива. Накрая пресуши чашата и я остави на чинийката. Бавно и внимателно я избута напред, докато не застана точно по средата на масата. После лявата му ръка се стрелна към джоба. И четиримата подскочиха. Ричър извади банкнота от един долар, разгъна я и постави банкнотата под чинийката.
	— Да тръгваме тогава — предложи той.
	Мъжът, който стоеше до масата, се отдръпна да му направи път. Ричър избута стола си назад и се изправи. Единайсетте клиенти на ресторанта го проследиха с поглед. Той прибра внимателно стола си до масата, заобиколи я и се отправи към изхода. Усещаше присъствието на четиримата мъже зад гърба си. Чуваше стъпките им по плочките на пода. Движеха се в колона, между масите и навън покрай табелата на изхода. В ресторанта отново цареше тишина.
	Ричър бутна вратата и излезе на улицата. Беше хладно, но слънцето светеше ярко. Тротоарът беше от бетонни плочки, дванайсет на дванайсет сантиметра. Между плочките имаше по три сантиметра процеп, изпълнен с черна смола.
	Ричър се обърна наляво и направи четири крачки, така че да излезе от сянката на паркирания пикап, после спря и се обърна. Следобедното слънце светеше зад гърба му. Четиримата застанаха пред него, а слънцето им светеше в очите. Този, който беше останал прав до масата, каза:
	— А сега трябва да си тръгваш.
	— Аз вече си тръгнах — отвърна Ричър.
	— Да си тръгваш от града. Ричър не отговори. Мъжът продължи:
	— Ще завиеш наляво и след четири пресечки ще излезеш на главната улица. Там ще завиеш наляво или надясно, на запад или на изток. За нас няма значение. Просто хващаш едната посока и си тръгваш.
	— Значи още правите така? — попита Ричър.
	— Как?
	— Гоните хора от града.
	— И още как — отвърна мъжът.
	— Ще ми кажеш ли защо?
	— Няма нужда да се обясняваме.
	— Аз току-що дойдох — каза Ричър.
	— Е, и?
	— Смятам да остана малко.
	Мъжът от края на редицата бутна навитите си ръкави над лактите и пристъпи напред. Беше със счупен нос и липсващи зъби.
	Ричър погледна китките му. Дебелината на човешката китка е единственият сигурен индикатор за грубата сила на човека. Китките на този мъж бяха по-дебели от стъбло на роза и по-тънки от талпа. Но със сигурност бяха по-близо до талпата, отколкото до розата.
	— Бъркате човека — каза Ричър.
	Мъжът, който говореше през цялото време, попита:
	— Мислиш ли?
	Ричър кимна.
	— Трябва да ви предупредя. Преди много време обещах на мама. Тя ме накара да обещая, че ще давам на хората шанс да ме оставят на мира.
	— Значи си мамино синче?
	— Не, просто тя държеше всичко да е честно.
	— Ние сме четирима. Ти си един.
	Ръцете на Ричър бяха отпуснати покрай тялото му, леко свити в лактите. Краката му бяха стъпили широко и здраво. Усещаше твърдия бетон под подметките на обувките си. Беше грапав. Преди да се втвърди, го бяха премели с метла — някъде преди десет години. Ричър сви пръстите на лявата си ръка към дланта. После много бавно вдигна ръка. Вдигна я до нивото на рамото си, обърната нагоре. Четиримата мъже се вторачиха в нея. Беше свил пръсти по такъв начин, все едно държеше нещо. Какво?
	Ричър рязко отвори пръсти. Нищо.
	Но в същата част от секундата Ричър пристъпи встрани и десният му юмрук изригна като вулкан и се превърна в колосален ъперкът право в челюстта на мъжа, който беше застанал срещу него. Мъжът дишаше през устата заради счупения си нос, така че масивният удар затръшна челюстта му, вдигна го от земята и накрая го пусна на тротоара. Към този момент мъжът вече беше като кукла с прерязани конци. Беше в безсъзнание още преди да падне.
	— Сега сте само трима — каза Ричър. — А аз все още съм един.
	Не бяха пълни аматьори. Реагираха доста добре и доста бързо. Отскочиха назад и встрани, като образуваха широк защитен периметър, и се приведоха с готови юмруци.
	— Все още можете да си тръгнете — напомни им Ричър.
	Мъжът, който говореше през цялото време, изсъска:
	— Няма да стане.
	— Не сте достатъчно добри — каза Ричър.
	— Просто извади късмет.
	— Само тъпаците се оставят да ги изненадат така.
	— Няма да стане втори път. Ричър не отговори.
	— Махни се от града — каза мъжът. — Не можеш да биеш трима души.
	— Да пробваме ли?
	— Няма да стане. Вече няма как да стане.
	Ричър кимна.
	— Може и да си прав. Може би един от вас ще остане на крака достатъчно дълго, за да се справи с мен.
	— Можеш да разчиташ на това.
	— Но сега трябва да си зададете един друг въпрос: „Кой ще бъде той?“ Защото точно в момента няма как да разберете. Един от вас ще трябва да заведе останалите трима в болницата, където ще прекарат следващите шест месеца. Наистина ли толкова много държите да напусна града, за да поемете този риск?
	Никой не отговори. Патова ситуация. Ричър мислено прехвърли следващите си ходове. Десен шут в слабините на мъжа отляво, после завъртане с лакът в главата на мъжа в средата, ескиваж под неизбежното кроше на мъжа отдясно и лакът в бъбреците му. Едно, две, три, няма проблеми. Може би след това щяха да се наложат малко довършителни работи, още малко ритници и лакти. Но всъщност основното предизвикателство беше да прецени силата на ударите. Винаги беше по-добре да стои от правилната страна на закона — по-близо до побой, отколкото до убийство.
	Петимата бяха като статуи. Ричър беше изправен и отпуснат, тримата мъже бяха приклекнали, а четвъртият беше проснат по очи на земята. Дишаше, но продължаваше да кърви и не помръдваше. В далечината, зад тримата мъже, се виждаха минувачи, които се занимаваха със законните си дела. Виждаха се коли и пикапи, които бавно се движеха по улиците, спираха на кръстовищата и отново потегляха.
	А след това Ричър видя една по-особена кола, която направо прелетя през кръстовището и продължи да фучи към него. Беше форд краун виктория, в златно и бяло, с черни ролбари на решетката и антена на капака на багажника. На вратата имаше изрисуван щит с надпис „Полицейско управление на Диспеър“. Зад предното стъкло се виждаше едър полицай със светлокафява униформа.
	— Внимание — каза Ричър. — Кавалерията пристига.
	Той самият не помръдна. И не откъсна очи от тримата мъже. Пристигането на полицая не беше никаква гаранция. Все още не. Тримата мъже изглеждаха достатъчно откачени, за да си докарат обвинение в побой. Може би вече ги бяха арестували толкова много пъти, че не им пукаше. Така беше в малките градчета. Опитът на Ричър показваше, че в тях винаги присъства някакъв елемент на лудост.
	Полицейският форд наби спирачки до бордюра. Вратата се отвори със замах. Шофьорът измъкна пушка за борба с безредиците от калъфа между седалките и излезе от колата. Зареди я и я вдигна диагонално пред гърдите си.
	Беше едър мъж. Бял, на четирийсет години. С черна коса. Дебел врат. Светлокафява униформа и черни обувки. На челото му имаше следа от шапката с широка периферия, която сигурно беше оставил на предната седалка. Той застана зад тримата мъже и огледа сцената.
	Не е толкова сложно да прецениш ситуацията, помисли си Ричър. Трима мъже, които са обградили четвърти? Не приличаме на хора, които си говорят за времето.
	— Отдръпнете се — нареди полицаят.
	Имаше силен глас. Беше свикнал да дава нареждания. Тримата мъже отстъпиха назад. Полицаят пристъпи напред. Така си размениха местата. Сега тримата бяха зад него. Полицаят се раздвижи и насочи пушката си право в гърдите на Ричър.
	— Арестуван си — каза той.


>	5

	Ричър остана неподвижен.
	— В какво ме обвинявате?
	— Все ще измисля нещо — отвърна полицаят.
	Той хвана пушката с една ръка, за да извади белезниците от кобура на колана си. Протегна ръката с белезниците, единият от мъжете зад него пристъпи напред, взе ги от него и заобиколи Ричър.
	— Сложи си ръцете зад гърба — нареди полицаят.
	— Тези момчета упълномощени ли са да арестуват гражданите? — попита Ричър.
	— Важно ли ти е?
	— Не. Но на тях им е важно. Ако ме пипнат, без да имат причина за това, ще им счупя ръцете.
	— Всички са упълномощени — каза полицаят. — Особено онзи, когото току-що нокаутира.
	Отново беше хванал пушката с две ръце.
	— Беше при самозащита — обясни Ричър.
	— Запази оправданието за съдията — отвърна полицаят.
	Мъжът, който беше заобиколил Ричър, дръпна ръцете му назад, за да му сложи белезниците. Другият, който беше говорил през цялото време, отвори задната врата на патрулката и я задържа, все едно беше портиер на хотел, който е повикал такси.
	— Влизай в колата — нареди полицаят.
	Ричър остана на мястото си, като обмисляше с какви възможности разполага. Не му отне много време. Нямаше никакви възможности. Беше окован с белезници. На метър и половина зад него имаше един противник. На два метра и половина пред него имаше полицай. На метър и половина зад полицая имаше още двама противници. Пушката за борба с безредиците беше мосбърг. Не разпознаваше точния модел, но по принцип уважаваше тази марка.
	— Влизай в колата — повтори полицаят.
	Ричър пристъпи напред, покрай отворената врата, сви се на две и се пъхна в колата със задника напред. Седалката беше тапицирана с дебел винил, така че лесно се плъзна по нея. Подът на колата беше с гофрирана гума. Между предните и задните седалки имаше прозрачна пластмасова стена, която издържаше на изстрел. Задната седалка беше доста тясна. Не беше удобно да се седи, особено с ръцете зад гърба. Ричър протегна крака — зад лявата и зад дясната предна седалка. Предполагаше, че ще се пораздруса.
	Полицаят отново седна зад волана. Окачването на колата пое тежестта му. Той прибра пушката в калъфа между седалките. Затръшна вратата, даде на скорост и рязко настъпи газта. Инерцията блъсна Ричър назад. След това шофьорът наби спирачките, за да спре на някакъв светофар, и инерцията блъсна Ричър напред. Успя да се завърти в движение, така че да се удари в пластмасовата стена с рамото напред. Полицаят повтори същата процедура и на следващото кръстовище. И на по-следващото. Но за Ричър нямаше проблем. Очакваше се. И той беше карал по същия начин едно време, когато самият той седеше зад волана, а отзад се возеше някой друг. А тук градчето беше малко. Където и да беше полицейското управление, нямаше как да е много далеч.


	Полицейското управление се оказа на четири пресечки на запад и на две пресечки на юг от ресторанта. Намираше се в поредната безлична тухлена сграда, а улицата пред него беше достатъчно широка, така че полицаят паркира по диагонал до бордюра. Пред управлението имаше още една патрулка. И толкова. Малък град, с малко полицейско управление. Сградата беше на два етажа. На приземния етаж беше полицията, а на втория — съдът. Ричър предположи, че в мазето има килии. Остави се да го вкарат в управлението без никакви приключения. Не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Нямаше никакви шансове като беглец без кола в един град, юрисдикцията, на който стигаше на двайсет километра в едната посока, а в другата може би дори повече. Зад бюрото седеше патрулен полицай, който като нищо можеше да е по-малкият брат на полицая, който го арестува. Беше със същите габарити, същото лице и същата коса, но малко по-млад. Свалиха белезниците на Ричър и той предаде за съхранение нещата от джобовете си и връзките на обувките си. Не носеше колан. Поведоха го надолу по едно вито стълбище и го затвориха в килия с размери два метра на два и половина. Древната й метална решетка изглеждаше така, все едно бе боядисвана поне петдесет пъти.
	— Адвокат? — попита той.
	— Познаваш ли някой? — попита го полицаят зад бюрото.
	— Общественият защитник ще свърши работа. Полицаят кимна, заключи решетката и се отдалечи.
	Ричър остана сам. В ареста нямаше други задържани. В тесния коридор имаше общо три килии, без прозорци. Във всяка килия имаше метален нар и тоалетна от неръждаема стомана, над която беше вграден умивалник. На тавана имаше телена решетка, зад която светеха лампи. Ричър пусна студена вода, за да изплакне дясната си ръка, и потърка кокалчетата си. Бяха натъртени, но иначе им нямаше нищо. Той легна на леглото и затвори очи. Добре дошъл в Диспеър, помисли си той.


>	6

	Общественият защитник така и не се появи. Ричър поспа два часа, после полицаят, който го беше арестувал, изтрополи по стълбите, отключи килията и му направи знак да става.
	— Съдията те чака — каза той. Ричър се прозя.
	— Все още не знам по какво обвинение съм арестуван. И не съм говорил с адвоката си.
	— Обърни се към съда — отвърна полицаят. — Не към мен.
	— Каква е тази глупава система, която си имате тук?
	— Същата, която си имаме открай време.
	— Мисля да си остана тук долу — каза Ричър.
	— Мога да ти докарам другите трима от твоите приятели.
	— Не харчи бензина. Закарай ги направо в болницата.
	— Мога първо да ти сложа белезниците. И да те окова за леглото.
	— Сам-самичък? — попита Ричър.
	— Мога да донеса и електрошоков пистолет — продължи полицаят.
	— Ти в този град ли живееш?
	— Защо?
	— Може някой път да ти дойда на гости.
	— Не вярвам да стане — каза полицаят.
	Стоеше и чакаше. Ричър сви рамене и отпусна крака на пода. Изправи се и излезе от килията. Беше му странно да върви без връзки. Докато се изкачваше по стълбите, трябваше да свива пръстите на краката си, за да не му паднат обувките. Потътри се край бюрото на първия етаж, после полицаят го поведе към втория. Това стълбище изглеждаше по-представително. На върха му имаше затворена дървена врата с две крила. До нея имаше табела на месингова поставка. Беше същата като онази в ресторанта, но на тази пишеше: „Градски съд“. Полицаят отвори лявото крило на вратата и отстъпи встрани. Ричър влезе в съдебната зала. Имаше пътека по средата и четири редици пейки за гражданите. После парапет, зад който заставаше обвиняемият, маса за прокурора и маса за защитата — всяка с по три стола. Имаше определени места за свидетелите, за съдебните заседатели и за самия съдия. Всички мебели бяха изработени от чамово дърво, покрито с тъмен лак, което беше потъмняло още повече от времето. Ламперията беше от същия материал и стигаше до три четвърти от височината до тавана. Самият таван и горната четвърт на стените бяха боядисани в кремаво. Зад мястото на съдията имаше две знамена — държавният флаг на САЩ и нещо, което сигурно беше щатският флаг на Колорадо.
	Залата беше празна. Стъпките им отекваха в стените, миришеше на прах. Полицаят продължи напред и отвори парапета. Посочи на Ричър да седне на масата за защитата. Самият полицай се настани на прокурорската маса. Двамата зачакаха. После една обикновена врата в дъното се отвори и в залата влезе някакъв човек в костюм. Полицаят скочи на крака.
	— Всички да станат!
	Ричър остана на мястото си. Човекът в костюма се изкачи по трите стъпала до мястото на съдията и седна. Беше едър мъж, някъде над шейсет, и имаше гъста бяла коса. Костюмът му беше евтин и лошо скроен. Той взе една химикалка и отвори пред себе си голям бележник. Погледна към Ричър и попита:
	— Как се казвате?
	— Никой не ми е прочел правата — отвърна Ричър.
	— Никой не ви е обвинил в престъпление — каза съдията. — Това не е съдебен процес.
	— А какво?
	— Заседание.
	— За какво?
	— По административен въпрос. Дежурна процедура. Но все пак трябва да ви задам няколко въпроса.
	Ричър не отговори.
	— Как се казвате? — повтори съдията.
	— Сигурен съм, че в полицейското управление са направили копие на паспорта ми, за да ви го покажат.
	— За протокола, моля.
	Съдията говореше спокойно и се държеше сравнително вежливо. Ричър сви рамене и отвърна:
	— Джак Ричър. Нямам бащино име.
	Съдията си го записа. После си записа рождената дата на Ричър, номера на социалната му осигуровка и националността му. След това попита:
	— Местоживеене?
	— Нямам такова — отвърна Ричър. Съдията си го записа.
	— Месторабота?
	— Нямам такава — отвърна Ричър.
	— Каква е целта на посещението ви в Диспеър?
	— Туризъм.
	— Как смятате да се издържате тук по време на посещението си?
	— Не се бях замислял по този въпрос. Не очаквах сериозен проблем. Все пак не сме точно в Лондон, Париж или Ню Йорк.
	— Отговорете на въпроса, моля.
	— Имам банкова сметка — отвърна Ричър. Съдията си записа. После подсмръкна и прегледа бележките си.
	— Какъв беше последният ви адрес? — попита той.
	— ВПК — отвърна Ричър.
	— ВПК?
	— Военна пощенска кутия.
	— Вие сте пенсиониран военен?
	— Да, точно така.
	— Колко време служихте?
	— Тринайсет години.
	— Смятано докога?
	— Уволних се преди десет години.
	— От каква част?
	— Военна полиция.
	— С какъв чин?
	— Майор.
	— И не сте имали постоянен адрес, откакто сте напуснали армията?
	— Да, точно така.
	Съдията видимо си записа някакъв хикс. Ричър видя как химикалката му се помръдна два пъти — веднъж в едната посока и веднъж в другата. После съдията попита:
	— От колко време сте безработен?
	— От десет години — отвърна Ричър.
	— Значи не сте били на работа, откакто сте напуснали армията?
	— Общо взето.
	— Един пенсиониран майор не може да си намери работа?
	— Този пенсиониран майор не иска да си намери работа.
	— И все пак имате банкова сметка?
	— Спестявания от армията — отвърна Ричър. — И допълнителни доходи от работа на парче.
	Съдията си записа още един хикс. Две диагонални чертички, в едната и в другата посока. После попита:
	— Къде нощувахте вчера?
	— В град Хоуп — отвърна Ричър. — В един мотел.
	— И багажът ви е останал там?
	— Нямам багаж.
	Съдията си го записа и сложи още един хикс.
	— Пеша ли дойдохте тук? — попита той.
	— Да — отвърна Ричър.
	— Защо?
	— Защото нямаше автобуси, а не можах да хвана стоп.
	— Не, имам предвид защо тук?
	— Туризъм — повтори Ричър.
	— Какво сте чували за нашия малък град?
	— Абсолютно нищо.
	— И все пак решихте да го посетите?
	— Очевидно.
	— Защо?
	— Името ми се стори интересно.
	— Това не е много сериозна причина.
	— Все трябва да съм някъде, нали така? Благодаря за топлото посрещане.
	Съдията си записа четвърти хикс. Диагонална чертичка в едната посока, после в другата. После бавно и методично прокара върха на химикалката си надолу по списъка с въпроси — общо четиринайсет, към които беше добавил четири хикса. Накрая каза:
	— Съжалявам, но според мен сте в нарушение на една от общинските наредби на град Диспеър. Опасявам се, че ще трябва да напуснете.
	— Какво да напусна?
	— Града.
	— Каква е тази наредба?
	— Против скитничество — отвърна съдията.


>	7

	Ричър повдигна вежди.
	— Тук имате наредба против скитничеството?
	Съдията кимна.
	— Да, както и в повечето градове в западните щати.
	— Никога не съм попадал на такова нещо.
	— Значи сте извадили голям късмет.
	— Аз не съм скитник — каза Ричър.
	— Нямате дом и работа от десет години насам, пътувате с автобуси, на автостоп или ходите пеш от място на място, като от време на време се хващате да работите на парче. Как бихте се описали, освен като скитник?
	— Свободен — отвърна Ричър. — Щастливец. Съдията отново кимна и каза:
	— Радвам се, че виждате положителната страна.
	— А Първата поправка? — попита Ричър. — Нямам ли право да пътувам, където искам?
	— Върховният съд на САЩ отдавна се произнесе по този въпрос. Общините имат право да не приемат нежелани граждани на своя територия.
	— Туристите са нежелани граждани? Какво ще кажат в Търговската палата?
	— Нашият град е тих и старомоден. Хората не си заключват вратите. Не изпитваме нужда да го правим. Повечето ключове в този град са били изгубени още по времето на бабите и дядовците ни.
	— Аз не съм крадец.
	— Предпочитаме да сгрешим от предпазливост — каза съдията. — Опитът на други места показва, че бездомните и безработните винаги създават проблеми.
	— Ами ако не си тръгна? Какво е наказанието?
	— Трийсет дни арест.
	Ричър замълча. Съдията продължи:
	— Полицаят ще ви откара до края на града. Ако си намерите работа и дом, ще ви приветстваме с отворени обятия. Но не се връщайте, докато това не се случи.
	Полицаят отново го заведе на първия етаж, за да му върне парите, паспорта, дебитната карта и четката за зъби. Нищо не липсваше. Върнаха му всичко. След това полицаят му подаде връзките за обувки и изчака зад бюрото, докато Ричър ги промуши обратно през дупките, върза ги и ги стегна. Накрая полицаят отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и нареди:
	— В колата.
	Ричър тръгна пред него, прекоси фоайето на управлението и излезе навън. Слънцето се беше скрило. Беше късно следобед, късно през годината и вече се стъмваше. Полицаят беше преместил патрулката. Сега колата беше обърната с предницата навън.
	— Отзад — процеди той.
	Ричър чу самолет в небето, някъде далеч на запад. Един-единствен двигател, който се напрягаше да набере височина. Малък самолет — чесна, бийч или пайпър, — самотен сред пустошта. Той отвори вратата и се качи. Когато нямаше белезници, беше много по-удобно. Седна настрани, както би седнал в такси или лимузина. Полицаят се наведе след него, подпря се с едната ръка на покрива на колата, а с другата на вратата и каза:
	— Не се шегуваме. Ако се върнеш, ще те арестуваме и ще те затворим в същата килия, но за трийсет дни. Освен ако не ни погледнеш накриво. Тогава направо ще те застреляме за съпротива при арест.
	— Женен ли си? — попита Ричър.
	— Защо?
	— Сигурно не си. Явно предпочиташ сам да се изхвърляш.
	Полицаят остана неподвижен за няколко секунди, после затръшна вратата и се качи отпред. Потегли по улицата, направи десен завой и пое на север. До главната улица има шест пресечки, пресметна наум Ричър. Ако завие наляво и ме закара по пътя ми, на запад, може би ще им се размине. Но ако завие надясно и ме върне на изток, към Хоуп, може би няма да им се размине.
	Ричър просто мразеше да се връща.
	Основният принцип в живота му беше да продължава напред.
	Шест пресечки и шест кръстовища. На всяко кръстовище полицаят леко натискаше спирачката, намаляваше скоростта, оглеждаше се наляво и надясно и едва тогава продължаваше. Когато стигна до главната улица, спря съвсем. Постоя малко. После натисна газта, потегли отново и завъртя волана.
	Надясно.
	На изток.
	Обратно към Хоуп.


>	8

	Ричър проследи как универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел се изнизват покрай колата, после полицаят ускори до сто километра в час. Гумите ръмжаха по неравния път, а от чакъла изхвърчаваха камъчета, които се удряха в шасито на колата и отскачаха встрани. Двайсет минути по-късно колата намали скоростта, понесе се по инерция и накрая съвсем спря. Полицаят отвори вратата, слезе на пътя, отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и отвори вратата на Ричър.
	— Навън — нареди той.
	Ричър се измъкна навън и усети неравното шосе на Диспеър под краката си.
	Полицаят посочи с палец на изток, където беше по-тъмно.
	— Натам — каза той. Ричър не помръдна.
	Полицаят извади пистолета си. Беше деветмилиметров глок — ръбесто оръжие, което мътно проблясваше в полумрака. Нямаше предпазител. Само едно лостче на спусъка, което полицаят вече беше освободил с месестия си показалец.
	— Моля те — каза той. — Само ми дай повод да го направя.
	Ричър пристъпи три крачки напред. Видя луната, която изгряваше над далечния хоризонт. Видя къде свършва неравният чакъл на шосето от Диспеър и къде започва гладкият асфалт на Хоуп. Видя и процепа между двете, изпълнен с черна смола. Колата беше спряна така, че решетката й се падаше точно над процепа. Ставата. Границата. Тънката линия. Ричър сви рамене и я прекрачи. Една дълга крачка, която го върна в Хоуп.
	— Не идвай повече — обади се полицаят.
	Ричър не отговори. Не се обърна. Просто стоеше, гледаше на изток и слушаше шумовете от патрулката, която даде на заден, обърна и изхрущя по чакъла. Когато шумът от двигателя заглъхна в далечината, Ричър отново сви рамене и пое напред.
	Беше изминал по-малко от двайсет метра, когато забеляза фаровете, които се приближаваха срещу него откъм Хоуп. Светлините бяха широко разположени, подскачаха високо и се спускаха ниско. Значи голяма кола, която се движеше бързо. Идваше право към него през сгъстяващия се мрак и когато се приближи на сто метра, Ричър видя, че е полицейска. Отново форд краун Виктория, боядисана в черно и бяло според полицейските разпоредби, с ролбари, допълнителни фарове и антена. Колата спря пред него и встрани от предното стъкло светна прожектор, който рязко се обърна и два пъти се плъзна по него, от глава до пети, преди да спре на лицето му и да го заслепи. После прожекторът угасна и колата запълзя напред. Гумите й просъскаха по гладкия асфалт и накрая тя спря така, че вратата на шофьора се падна точно до него. На нея имаше нарисуван златен щит с надпис „Полицейско управление на Хоуп“. Прозорецът се плъзна надолу, една ръка се протегна и в колата светна лампа. Ричър видя, че зад волана седи полицайка — късата й руса коса беше осветена отзад от слабата жълта светлина на тавана на колата.
	— Да те закарам ли? — попита тя.
	— Ще стигна пеш — отвърна Ричър.
	— До града са осем километра.
	— Дойдох пеш. Значи мога да се върна пеш.
	— С кола е по-лесно.
	— Няма проблеми.
	Жената помълча малко. Ричър се заслуша в двигателя на форда. Търпеливо работеше на празен ход. Въртяха се ремъци, а ауспухът тихо потракваше, докато се охлаждаше. Ричър продължи. Направи три крачки, преди да чуе как се включва задната скорост и колата отново потегли край него, на заден ход. Прозорецът все още беше отворен. Жената се обади:
	— Ей, Зенон! Почини си малко.
	Ричър спря.
	— Знаеш кой е Зенон?
	Колата също спря.
	— Зенон от Китион. Създателят на стоицизма — отвърна жената. — Предлагам ти да не се мъчиш толкова.
	— Стоиците трябва да се мъчат. Да бъдеш стоик означава да приемаш съдбата си без въпроси и съмнения. Зенон го е казал.
	— Твоята съдба е да се върнеш в Хоуп. Според мен на Зенон не му пука дали ще го направиш пеш или с кола.
	— Ти каква си всъщност? Философ, полицай или шофьор на такси?
	— От полицейското управление в Диспеър ни се обаждат, когато изхвърлят някого на границата. Като жест на добра воля.
	— Често ли се случва?
	— По-често, отколкото си мислиш.
	— И вие идвате и ни прибирате?
	— „Да пазим и да служим“. Така пише на герба.
	Ричър сведе поглед към герба на вратата. По средата пишеше „Полицейско управление на Хоуп“, но отгоре имаше още един надпис — „Да пазим“, а отдолу трети — „и да служим“.
	— Ясно — каза той.
	— Качвай се тогава.
	— А защо ви се обаждат?
	— Качи се и ще ти кажа.
	— Значи няма да ме пуснеш да ходя пеш?
	— До града са осем километра. Ти вече си кисел, а докато стигнеш дотам, съвсем ще се ядосаш. Повярвай ми. Виждали сме много като теб. За всички ни е по-добре, ако се возиш.
	— Аз съм различен от повечето хора. Ходенето ме успокоява.
	— Няма да те моля, Ричър — каза жената.
	— Знаеш как се казвам?
	— От полицейското управление в Диспеър ми казаха.
	Пак като жест на добра воля.
	— И като предупреждение?
	— Може би. Точно в момента се опитвам да разбера дали да го приемам на сериозно.
	Ричър отново сви рамене и се протегна към дръжката на задната врата.
	— Качи се отпред, идиот такъв — каза жената. — Сега ти помагам, не те арестувам.
	Ричър заобиколи колата и отвори вратата до шофьора. До седалката имаше конзола за радиостанция и лаптоп на стойка, но самата тя беше празна. Нямаше шапка. Той се натъпка в колата. Нямаше много място за краката заради пластмасовата стена отзад. Миришеше на машинно масло, кафе, парфюм и нагорещена електроника. На екрана на лаптопа имаше GPS карта. Виждаше се малка мигаща стрелка, която сочеше към далечния край на едно розово петно с надпис „Юрисдикция на град Хоуп“. Петното беше почти квадратно. Територията на града очевидно беше определена набързо и формално, точно като на самия щат Колорадо. До нея беше територията на град Диспеър, оцветена в светловиолетово. Тя не беше правоъгълна. Беше по-скоро с формата на тъп клин. Източната й граница вървеше точно по западната граница на Хоуп, но след това се простираше по-широко — като триъгълник с отрязан връх. Западната й граница беше два пъти по-дълга от източната, а отвъд нея се виждаше сива пустота. Ричър предположи, че е независима територия. От междущатските магистрали 1–70 и 1–25 се откъсваха шосета, които пресичаха независимата територия и закачаха северозападния ъгъл на територията на Диспеър.
	Полицайката затвори прозореца, обърна се да погледне през рамо и направи обратен завой.
	Беше слабичка и носеше светлокафява униформа. Изглеждаше по-ниска от метър и седемдесет, по-слаба от петдесет и пет килограма и по-млада от трийсет и пет години. Не носеше бижута, нито брачна халка. На яката й беше закачена радиостанция моторола, а отляво на гърдите й имаше златна полицейска значка. Според значката се казваше Вон. Отново според значката, беше доста добро ченге. Очевидно беше спечелила голям брой награди и похвали. Изглеждаше добре, но беше различна от обикновените жени. Беше виждала неща, за които те не подозираха. Това беше очевидно. Ричър познаваше такива жени. Беше служил с много от тях, докато беше военен полицай.
	— Защо ме изгониха от Диспеър? — попита той.
	Жената на име Вон изключи светлината на тавана. Сега лицето й се осветяваше единствено от червените лампички на таблото, розово-виолетовият блясък на екрана на GPS картата и сребърните отражения на фаровете от пътя.
	— Погледни се само — отвърна тя.
	— Какво да гледам?
	— Какво виждаш?
	— Обикновен човек.
	— Обикновен човек с вид на работник, с работни дрехи, в добра форма, силен, здрав и гладен.
	— Е, и?
	— Докъде успя да стигнеш?
	— Видях бензиностанцията и ресторанта. И градския съд.
	— Значи не си видял всичко — каза Вон.
	Караше бавно, някъде с петдесет километра в час, все едно имаше още много неща, които да му каже, преди да пристигнат. Едната й ръка беше на волана, с лакът, подпрян на вратата. Другата й ръка беше отпусната в скута. С тази скорост щяха да пристигнат след десет минути.
	Ричър се запита какво толкова имаше да му каже, че нямаше да й стигнат по-малко от десет минути.
	— По-скоро съм обикновен човек с вид на войник обади се той.
	— Войник?
	— Служих в армията. Военна полиция.
	— Кога?
	— Преди десет години.
	— А сега работиш ли?
	— Не.
	— Е, значи всичко е ясно.
	— Кое е ясно?
	— Представляваш заплаха.
	— Как така?
	— На запад от центъра на Диспеър се намира най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.
	— Да, видях пушека.
	— Това е единственото предприятие в икономиката на Диспеър. Комбинатът е всичко.
	— Значи компанията държи града — каза Ричър.
	Вон кимна на волана.
	— Собственикът на комбината притежава всяка една тухла от всяка една сграда. Половината от населението на града работи за него, на пълен работен ден. Другата половина също работи за него, на час — когато и ако има нужда от тях. Хората, които работят на пълен работен ден, са доволни. Хората, които работят на час, се чувстват несигурни. И не обичат външна конкуренция. Не обичат хора, които се появяват отникъде, търсят си работа за малко и са готови да работят за още по-малко пари.
	— Аз изобщо не си търсех работа.
	— Каза ли им го?
	— Те не ме попитаха.
	— И бездруго нямаше да ти повярват. Тези градове са странни. Хората се променят, когато всяка сутрин трябва да чакат пред оградата на комбината, за да видят дали ще ги повикат. Живеят като в някакво феодално имение. Парите, които собственикът им плаща като надници, веднага се връщат обратно при него — под формата на наеми. Както и ипотеки. Защото той държи и банката. Дори в неделя не ги оставя на мира. Има само една църква и той проповядва в нея. Ако искаш да работиш, трябва да се отбиваш в църквата поне от време на време.
	— Така не е честно — обади се Ричър.
	— Той обича да дава нареждания. Прави всичко, за да задържи властта си.
	— Защо хората не се изнесат?
	— Някои са го направили. Който не го е направил досега, никога няма да го направи.
	— А този тип не иска ли да идват нови хора, които да работят за по-малко пари?
	— Той предпочита стабилната икономика. Предпочита за него да работят хора, които притежава, а не непознати. И без това няма никакво значение колко им плаща. Защото всичко се връща веднага под формата на наеми и печалба от неговите магазини.
	— Тогава защо онези хора се притесниха?
	— Хората винаги се притесняват. Просто в такива градове всички се държат странно.
	— И градският съдия подкрепя официалната линия?
	— Няма как иначе. За неговото място се провеждат избори. И наредбата против скитничеството наистина съществува. Повечето градове имат такава. В Хоуп със сигурност имаме. Ако някой се оплаче, наредбата веднага влиза в сила.
	— Да, но в Хоуп никой не се оплака. Вчера пренощувах при вас.
	— Нашият град не е собственост на компанията.
	Вон намали скоростта. В далечината се виждаше първата застроена пресечка на Хоуп. Ричър разпозна мястото. Имаше железария, която не беше част от голяма верига. Сутринта беше видял един старец, който подреждаше на тротоара сгъваеми стълби и ръчни колички. Сега магазинът беше затворен и тъмен.
	— Колко е голямо полицейското управление в Хоуп — попита Ричър.
	— Аз, още двама полицаи и началникът.
	— Имате ли упълномощени помощници от цивилното население?
	— Да, четирима. Но не ги използваме често. Най-вече за контрол на движението, когато има ремонт на пътя. Защо питаш?
	— Въоръжени ли са?
	— Не. В щата Колорадо упълномощените цивилни не носят оръжие. Защо?
	— А колко упълномощени помощници има към полицейското управление на Диспеър?
	— Мисля, че също са четирима.
	— Аз се запознах с тях — каза Ричър.
	— Е, и?
	— Да предположим, че се появи някакъв непознат, който се скара с един от вашите помощници и му счупи челюстта. Какво ще направи полицейското управление на Хоуп?
	— Ще тикнем въпросния непознат в затвора по най-бързия начин.
	— Защо?
	— Знаеш защо. Нулева толерантност към хора, които нападат цивилни служители, плюс задължение да се грижим за своите, плюс въпрос на гордост и самоуважение.
	— Ами ако става въпрос за самозащита?
	— Ще трябва да избираме дали да повярваме на непознат цивилен или на нашия помощник.
	— Добре.
	— Сигурно във военната полиция е било същото.
	— И още как, по дяволите.
	— Тогава защо питаш?
	Ричър не отговори направо. Вместо това каза:
	— Всъщност не съм стоик. Зенон е проповядвал пасивно приемане на съдбата. Аз не съм такъв. Не съм особено пасивен. Приемам предизвикателствата лично.
	— Е, и?
	— Не обичам да ми казват къде мога да ходя и къде — не.
	— Значи си инат?
	— Не, но такива неща ме дразнят.
	Вон намали и отби до бордюра. Изключи от скорост и се обърна към него.
	— Искаш ли един съвет? — попита тя. — Забрави за станалото и си продължавай по пътя. Диспеър не си струва усилията.
	Ричър не отговори.
	— Иди някъде да вечеряш и да се наспиш — предложи Вон. — Сигурно си гладен.
	Ричър кимна.
	— Благодаря за возенето — каза той. — Беше ми приятно да се запознаем.
	Той отвори вратата и стъпи на тротоара. Главната улица на Хоуп се казваше „Първа“. Вече знаеше, че на една пресечка оттам, на улица „Втора“, има закусвалня. Беше ял там. Ричър пое към закусвалнята и чу как полицейският форд на Вон се отдалечава от него. Чуваше тихото мъркане на двигателя и мекото съскане на гумите по асфалта. После зави зад ъгъла и спря да го чува.
	Един час по-късно все още беше в закусвалнята. Беше вечерял супа, пържола, пържени картофи, боб, ябълков пай и сладолед. Сега пиеше кафе. Кафето беше по-хубаво, отколкото в ресторанта в Диспеър. И му го сервираха в чаша с цилиндрична форма. Чашата отново беше с прекалено дебел ръб, но беше много по-близо до идеалната форма.
	Ричър продължаваше да мисли за Диспеър и да се пита защо им беше по-важно да го изхвърлят от града, отколкото да го оставят там и да го тикнат в затвора за това, че беше нанесъл побой на упълномощения помощник на полицейското управление.


>	9

	Фирмената политика на закусвалнята в Хоуп беше да се долива толкова кафе на клиентите, колкото могат да изпият, и Ричър безмилостно се възползва от нея. Изпи сам почти цял термос кафе. Сервитьорката му остана очарована от този спектакъл. Дори нямаше нужда да я вика, за да му долива. Идваше сама всеки път, когато чашата му оставаше празна — понякога дори преди това, сякаш искаше да му помогне да счупи някакъв световен рекорд по пиене на кафе. Накрая Ричър й остави двоен бакшиш, за всеки случай, ако собственикът решеше да я глоби за тази щедрост.
	Когато си тръгна от закусвалнята, навън беше съвсем тъмно. Беше девет часът вечерта. Ричър предполагаше, че през следващите десет часа ще остане също толкова тъмно. Слънцето сигурно изгряваше към седем сутринта на тази географска ширина, по това време на годината. Повървя три пресечки, докато стигна до една малка бакалия. Ако беше в по-голям град, щеше да се нарича „минимаркет“, а ако беше в покрайнините, щеше да бъде част от някоя голяма търговска верига, но в Хоуп си оставаше бакалия — претъпкан, прашен семеен магазин, в който се продаваха само такива неща, от каквито хората наистина имаха нужда.
	Ричър щеше да има нужда от вода, протеини и енергия. Купи си три еднолитрови бутилки минерална вода, шест шоколадчета и цяло руло черни найлонови торби за боклук. Продавачката на касата прибра всичко в една хартиена кесия, Ричър си взе рестото и понесе покупките си към същия мотел, в който беше спал предишната вечер — на четири пресечки от магазина. Регистрира се в същата стая, в края на коридора. Влезе в стаята, остави кесията на нощното шкафче и се отпусна на леглото. Възнамеряваше да си почине малко. До полунощ. Не искаше да върви два пъти по двайсет и осем километра в един и същ ден.
	Точно в полунощ Ричър стана от леглото и погледна през прозореца. Луната вече не се виждаше. Имаше гъсти облаци и далечни звезди. Той премести покупките си в една от черните найлонови торби и я преметна през рамо. Излезе от мотела, пое в мрака към улица „Първа“ и когато стигна до нея, зави на запад. Нямаше никакво движение. Не се виждаха пешеходци. Повечето прозорци бяха тъмни. Все пак беше полунощ, по средата на нищото. На десет метра западно от железарията тротоарът свърши. Ричър стъпи на асфалта на шосето и продължи да върви. Вървеше с маршова походна стъпка, със седем километра в час. Не беше трудно да поддържа тази скорост на гладкия, равен път. Постепенно влезе в ритъм, до степен, в която му се струваше, че може да върви безкрай, без да спира.
	Но все пак спря. Спря след осем километра, на сто метра от разделителната линия между Хоуп и Диспеър, защото долови някаква форма в мрака пред себе си. Някаква дупка в тъмното. Кола, паркирана отстрани на шосето. Боядисана предимно в черно, но с няколко бели петна.
	Полицейска патрулка.
	Вон.
	В момента, в който си помисли за името й, фаровете на колата светнаха. Бяха включени на дълги светлини. И бяха много ярки. Уловиха го на мига. Сянката му се стрелна далеч зад него. Той закри очите си с лявата ръка, защото държеше найлоновата торба с дясната. Остана неподвижен. Фаровете не угаснаха. Ричър слезе от пътя и пое по песъчливата земя, като описваше широк завой на север. Фаровете угаснаха, но вместо тях светна прожекторът до предното стъкло и отново го улови. Светлината го следваше неотлъчно. Затова Ричър смени посоката и тръгна право към нея.
	Когато се приближи до колата, Вон изключи прожектора и отвори прозореца. Беше паркирала с лице на изток, двете колела на колата бяха на пясъка, а задната й броня беше точно над границата между двете шосета. Беше в юрисдикцията на своя град, но на самия ръб.
	— Предположих, че ще се видим тук — подхвърли тя.
	Ричър я погледна, но не отговори.
	— Какво правиш? — попита тя.
	— Разхождам се.
	— Само това?
	— Не е забранено.
	— Тук не е — съгласи се Вон. — Но ако направиш още три крачки, ще стане.
	— Тогава няма да бъде забранено от теб.
	— Много си упорит — каза тя.
	Ричър кимна.
	— Исках да разгледам Диспеър. И ще го направя.
	— Там не е толкова готино.
	— Сигурен съм, че не е толкова готино. Но обичам сам да вземам решения по такива въпроси.
	— Те не се шегуват, наистина. Или ще прекараш трийсет дни в затвора, или направо ще те застрелят.
	— Ако ме намерят.
	— Ще те намерят. Нали аз те намерих.
	— Аз не се криех от теб.
	— Набил ли си някого там? Някой помощник на полицията?
	— Защо питаш?
	— Размишлявах по въпроса, който ми зададе по-рано.
	— Не знам със сигурност дали е бил такъв — каза Ричър.
	— Не обичам някой да бие помощниците на полицията.
	— Този нямаше да ти хареса. Ако изобщо е бил такъв.
	— Те ще те търсят.
	— Колко е голямо тяхното полицейско управление?
	— По-малко от нашето. Мисля, че са две коли и двама полицаи.
	— Значи няма да ме намерят.
	— Защо се връщаш?
	— Защото ми казаха да не го правя.
	— Струва ли си?
	— А ти какво щеше да направиш, ако беше на моето място?
	— Аз съм форма на живот, базирана на естроген, а не на тестостерон — отвърна Вон. — Освен това вече съм голяма и зряла. Щях да го преглътна и да си продължа по пътя. Или да остана в Хоуп. Там е много приятно.
	— Ще се видим утре — каза Ричър.
	— Не, няма. Или точно след един месец ще дойда да те прибера от същото място, или ще прочета за теб във вестника. Пребит и застрелян, защото е оказал съпротива при арест.
	— Ще се видим утре — повтори Ричър. — Ще те заведа на късна вечеря.
	После той направи една, две, три крачки и прекрачи тънката линия.


>	10

	Ричър веднага слезе от пътя. В полицейското управление на Хоуп бяха познали, че ще отвърне на предизвикателството. Не беше трудно да се предположи, че в полицейското управление на Диспеър ще го преценят по същия начин. А той не искаше случайно да попадне на паркирана патрулка от Диспеър. Такава случка щеше да завърши по съвсем друг начин вместо с приятен разговор с красивата полицайка Вон.
	Той се отклони на петдесет метра северно от пътя и се шмугна в храстите. Достатъчно близо, за да се ориентира накъде да върви, но достатъчно далеч, така че да остава извън периферното зрение на евентуалните шофьори. Нощта беше студена. Земята беше неравна. Вървеше бавно. Вече нямаше как да постигне седем километра в час. Никакъв шанс. Продължи да се препъва напред. Нямаше фенерче. Нарочно. Светлината щеше да му навреди повече, отколкото да му помогне. Щеше да се вижда от два километра. Щеше да бъде по-лошо, отколкото да се изкачи на някоя скала и да се провикне: „Тук съм!“
	Беше изминал бавно около два километра, когато часовникът в главата му показа, че е два без петнайсет сутринта. Отново чу самолетен двигател, някъде далеч на запад; шумът прекъсваше и се разсейваше от разстоянието. Едномоторен самолет, който се снишаваше за кацане. Чесна, бийч или пайпър. Може би същият, който беше чул да излита преди няколко часа. Ричър се заслуша в шума, докато не прецени, че машината е кацнала успешно. После отново закрачи напред.

	* * *

	Четири часа по-късно до зазоряване оставаха около седемдесет и пет минути, а той вече вървеше успоредно на центъра на града, но на триста метра встрани от него, в храсталаците. Знаеше, че е оставил солидна диря от отпечатъци, но не му пукаше особено. Съмняваше се, че полицейското управление на Диспеър разполага със специални кучета следотърсачи или че провежда въздушно разузнаване с хеликоптери. Ако не излизаше на пътищата и тротоарите, все едно беше невидим за тях.
	Продължи още петдесет метра на север, долови присъствието на поредната канара с размерите на лодка и се сниши зад нея. Все още беше студено. Той разопакова нещата си, пи вода и изяде едно шоколадче. След това отново ги опакова, изправи се и се обърна да разгледа града. Скалата му стигаше до гърдите, така че той се подпря на лакти върху нея и отпусна брадичката си на свитите юмруци. Отначало не видя нищо. Само неподвижен мрак и скрити отблясъци от светещи прозорци. По-далеч се различаваха още светлини и се долавяше още някакво движение. Предположи, че там е жилищният район на града — южно от центъра. Сигурно имаше къщи и жилищни блокове. Може би и каравани. Хората ставаха, за да отидат на работа.
	Десет минути по-късно забеляза фарове, които идваха от север. Две, после три двойки фарове. Светлината им се стрелкаше по пресечките, отскачаше и се снишаваше, и хвърляше дълги сенки точно срещу него. Ричър остана на мястото си, като продължи да наблюдава. Фаровете спряха за малко на главната улица, после завиха надясно — с гигантски завои под прав ъгъл. След тях се появиха още. Скоро всички пресечки ярко се осветиха от дълги колони от превозни средства. Все едно зората идваше от юг, а не от изток. Имаше комбита, пикапи и стари модели джипове. Всички караха на север към главната улица, спираха и завиваха на запад — към мястото, където според разказа на Вон беше комбинатът за рециклиране.
	Град — собственост на компанията.
	Шест часът сутринта.
	Хората на Диспеър отиваха на работа.
	Ричър ги последва пеша — на четиристотин метра северно от пътя. Препъваше се в спечените храсти, за да се движи успоредно на шосето. Придвижваше се горе-долу с пет километра в час. Те се движеха с повече от петдесет километра в час. И все пак минаха десет минути, докато всички го подминат. Колоната беше много дълга. Най-сетне и последният пикап го изпревари и Ричър проследи червената колона от стоп-светлини. На два километра пред него хоризонтът беше осветен от гигантски блясък. Не беше зората. Тя се падаше зад гърба му, на изток. Блясъкът на запад идваше от индустриални светлини. Светлините бяха подредени във великански правоъгълник, вдигнати на високи колони, и обграждаха някакво огромно пространство. Изглеждаше поне километър и половина на дължина. И почти километър на ширина. Вон беше казала: „Най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.“
	Няма майтап, помисли си Ричър. На мен ми се струва най-големият в света.
	В заревото се носеше бяла пара и мръсен черен дим. Когато стигна дотам, дългата колона от коли се раздели наляво и надясно и хората паркираха един до друг в спретнати редици — на цели декари утъпкана земя. Фаровете им завиха, подскочиха и после угаснаха — два по два. Ричър отново се скри — на четиристотин метра северно от портала. Проследи как хората влязоха вътре в дълга колона, понесли кутиите си за обяд. Порталът беше тесен. Беше за работниците, а не за камионите. Ричър предположи, че входът за камионите е от другата страна на комбината, по-близо до шосетата, които водеха към магистралата.
	Небето зад него просветляваше. Започваха да се различават подробностите от пейзажа. В най-общ смисъл земята изглеждаше равна, но по-отблизо беше нашарена с достатъчно малки хълмове, падини и канари, зад които да се прикрива. Почвата беше песъчлива и светлокафява. Тук-там имаше сухи храсти. Никъде не се виждаше нищо интересно. Нищо, което да привлича туристи. Не ставаше за пикник. Ричър не очакваше компания през този ден.
	Когато и последният работник влезе вътре, порталът се затвори. Ричър отново пое напред, като описа широк завой на северозапад — продължаваше да се крие, но вече търсеше по-високо място. Комбинатът за преработка на метали наистина беше гигантски. Беше обграден с безкрайна стена от заварени метални пластини, боядисани в бяло. На върха на стената беше заварен непрекъснат хоризонтален цилиндър, широк два метра. Беше невъзможна за преодоляване. Като в затвор с максимално строг режим. Първоначалната оценка на Ричър за размерите на това място се оказа доста консервативна. В действителност комбинатът изглеждаше по-голям от целия град. Като опашка, която размахва кучето, вместо обратното. Диспеър не беше град, в който имаше завод. Беше завод, към портала, на който бяха пристроени общежития.
	Вътре работата започваше. Ричър чу ръмженето на тежки машини и дрънченето на метал по метал и видя отблясъците и искрите на оксижени. Заобиколи целия комбинат чак до северозападния ъгъл — петнайсет минути бърз ход, все така на четиристотин метра дистанция. Оттук се виждаше и входът за камионите. Част от западната стена беше отворена. От нея до хоризонта имаше широко шосе. Шосето изглеждаше гладко и солидно. Построено така, че да издържа тежки камиони.
	То определено представляваше проблем. Ричър искаше да продължи обиколката в посока, обратна на часовниковата стрелка, така че в някакъв момент трябваше да го пресече. Така щеше да се разкрие. Тъмните му дрехи щяха да се виждат на изгряващото слънце. От друга страна, кой точно щеше да го види? Предполагаше, че полицаите от Диспеър си стоят в града, на изток от комбината. А той не очакваше в самия завод да има охранителни екипи, които да патрулират по периметъра.
	И все пак след малко видя точно това.
	Докато наблюдаваше портала от четиристотин метра разстояние, от него излязоха два бели шевролета тахо. Джиповете се отдалечиха на петдесет метра по шосето, после завиха встрани от него — единият наляво, другият надясно, по утъпканите коловози, които бяха очертали при безброй предишни обиколки. Бяха с високо окачване, големи гуми с бели шарки и черен надпис „Охрана“ на вратите. Караха бавно, някъде с двайсет километра в час — единият в посока на часовниковата стрелка, другият обратно, сякаш възнамеряваха да обикалят завода през целия ден.
	Ричър се сниши и отстъпи още сто метра. Намери си подходяща скала и се скри зад нея. Шевролетите се движеха по периметъра, някъде на петдесет метра от стената. Ако целият комбинат беше дълъг почти два километра и широк почти километър, всяка обиколка излизаше почти шест километра. Ако се движеха с двайсет километра в час, за всяка обиколка им трябваха малко повече от десет минути. Тъй като имаше два джипа, които обикаляха в противоположни посоки, всяка една точка от периметъра щеше да остава без наблюдение в продължение на малко повече от пет минути. Само толкова. И то ако двете машини наистина се движеха с еднаква скорост.
	Но Ричър мразеше да се връща.
	Затова продължи право на запад, като се придържаше към падините и се криеше зад канарите. Десет минути по-късно земята отстъпи място на разчистения терен, където беше построено шосето. По-близката страна беше широка около десет метра — утъпкан пясък, нашарен с бурени. Самото шосе беше широко около петнайсет метра. Две платна, разделени от яркожълта линия. Гладък асфалт. По-далечната страна също беше широка около десет метра.
	Значи общо трийсет и пет метра.
	Ричър не беше спринтьор. Като бегач беше доста бавен. Най-доброто му постижение в бързото бягане беше съвсем малко по-бързо от бърз ход. Той приклекна на изток от последната възможна скала, зад която можеше да се скрие, и зачака шевролетите.
	Всъщност идваха много по-нарядко, отколкото беше пресметнал. Интервалите бяха по-скоро десет минути, отколкото пет. Беше необясним, но полезен факт. От друга страна, по самото шосе също беше започнало да излиза движение. Ричър трябваше да го предположи. Най-големият комбинат за рециклиране на метали в щата Колорадо очевидно имаше нужда от материали, с които да работи, и на свой ред произвеждаше други материали. Нямаше как да изравят металите направо от земята и после да ги заравят пак там. Не, докарваха скрап с камиони, а после откарваха металните сплави с други камиони. Доставяха им големи количества скрап, а те произвеждаха големи количества метални сплави.
	Малко след седем часа сутринта един огромен товарен камион излезе с ръмжене от портала и се качи на шосето. Беше с регистрационни номера от щата Индиана и беше натоварен с блестящи стоманени плочи. Не беше изминал и сто метра, когато се размина с друг камион, който отиваше към комбината. Този беше с регистрационни номера от щата Орегон и караше смачкани коли десетки автомобили с олющена на пластове боя. През това време от комбината излезе една цистерна с канадски регистрационни номера и се размина с камиона от Орегон. После пък се появи шевролетът, който се движеше обратно на часовника, прекоси шосето напряко и продължи по коловозите. Три минути по-късно мина и неговият колега, който се движеше по часовниковата стрелка, и продължи в обратната посока. Още един камион излезе от комбината, а друг влезе в него. Ричър видя на два километра на запад трети камион, който се приближаваше, като се поклащаше и блестеше в сутрешната мараня. Далеч зад него се виждаше четвърти.
	Движението беше натоварено като на Таймс Скуеър в Ню Йорк.
	В самия комбинат пълзяха огромни електротелферни кранове и навсякъде се посипваха водопади от искри. Надигаше се черен дим, а от пещите яростно бълваше жега на вълни, които разкривяваха въздуха. Чуваха се приглушени шумове — тракане на хидравлични чукове, дрънчене на метални пластини, разкъсване на метал и дълбоки, звучни удари, като от гигантска наковалня.
	Ричър пи още вода и изяде още едно шоколадче. След това затвори найлоновата си торба, изчака шевролетите на охраната да минат още веднъж, изправи се и просто прекоси шосето, без да бърза. Мина на по-малко от четирийсет метра от два камиона — единият се движеше към комбината, а другият в обратната посока. Беше приел риска да го забележат. От една страна, всъщност нямаше избор. От друга страна, според Ричър шансовете нещо да се случи, след като го видят, намаляваха в геометрична прогресия. Дали шофьорът на камиона щеше да каже на някой шеф от комбината, че е видял пешеходец на пътя? Дали шефът щеше да се обади на охраната? Дали охраната щеше да се обади на градската полиция?
	Не беше много вероятно. А дори да станеше така, щеше да им трябва известно време, за да реагират. Ричър щеше да потъне в храстите много преди да се появи патрулката. А патрулката не можеше да кара извън пътя. Колкото до шевролетите, те се придържаха към собствените си коловози.
	Значи рискът не беше чак толкова голям.
	Ричър продължи до мястото, където отново се появяваха скали, падини и възвишения, и тръгна на юг покрай дългата страна на комбината. Стената продължаваше. Беше висока около четири метра и изглеждаше направена от покриви на стари автомобили. Всяка отделна пластина беше малко издута навън. В резултат цялата стена изглеждаше така, все едно имаше подплънки. Цилиндърът на върха, който беше с диаметър два метра, изглежда, беше произведен от същия материал — металните пластини бяха оформени с гигантски преси, за да се получи необходимият контур, а после бяха заварени помежду си. Накрая цялата конструкция беше боядисана със спрей в ослепително бяло.
	Ричър измина цялата дължина на комбината за двайсет и шест минути — значи беше почти два километра. Когато стигна до далечния югозападен ъгъл, той разбра и защо шевролетите бяха толкова бавни. Защото там имаше още една зона. Още един гигантски правоъгълник. Със същите размери. Беше построена по оста североизток-югозапад, не съвсем като първата. Северозападният й ъгъл беше някъде на петдесет метра от югозападния ъгъл на комбината. Следите от гумите показваха, че шевролетите обикалят и около нея, като минават през петдесетметровото пространство между двете промишлени зони в гигантска, разкривена осмица.
	Ричър изведнъж се почувства разкрит. Позицията му беше добра по отношение на първата зона. Но не беше добра по отношение на втората. Шевролетът, който се движеше по часовниковата стрелка, щеше да мине между двете, да направи широк завой и да мине доста близо до него. Ричър започна да отстъпва на запад, като търсеше някоя ниска скала. Успя да стигне до средата на една плитка падина, нашарена с храсти.
	После чу шума от автомобилни гуми по пясъка.
	И се просна по очи на земята.


>	11

	Белият шевролет влезе в по-тясното пространство между двата комбината с трийсет километра в час. Ричър чу шума от гумите по земята. Бяха широки и меки, наместваха се по неравната повърхност, мачкаха малки камъчета и ги изстрелваха встрани. Ричър се заслуша в съскането на хидравличния волан и влажното ръмжене на големия осемцилиндров двигател, когато колата зави покрай него. Шевролетът направи широк завой и мина толкова близо покрай Ричър, че той усети миризмата от изгорелите газове.
	Остана неподвижен.
	Колата продължи. Не спря. Дори не намали скоростта. Шофьорът седеше отляво, на високата седалка. Ричър предположи, че както с повечето шофьори очите му предварително са проследили траекторията на завоя. Той гледаше към кривата, по която се движеше колата. Напред и наляво, а не встрани и надясно.
	Като за шофьор на охранителна кола не беше много добра техника.
	Ричър остана неподвижен дълго след като джипът изчезна. После се изправи, изтупа си дрехите, продължи на запад и седна зад ниската скала, която си беше набелязал от самото начало.
	Втората зона беше оградена с необработени камъни, а не с метални пластини. И не беше комбинат, а жилищен комплекс. Виждаше се декоративна растителност, включително дървета, посадени така, че да закриват комбината. В далечината се виждаше огромна къща, построена от дърво, в стил планинска хижа, която щеше да бъде на мястото си по-скоро в курорта Вейл, отколкото в Диспеър. Имаше и допълнителни постройки, включително нещо като голям хамбар, който най-вероятно беше хангар за самолет, защото по цялата дължина на далечната стена имаше широка утъпкана ивица земя, която приличаше на писта. Имаше и три ветропоказателя на високи колони — по един във всеки край и един в средата.
	Ричър продължи напред. Движеше се така, че да не влиза в теснината между комбината и комплекса. Там можеха да го забележат прекалено лесно. Можеха направо да го прегазят. Вместо това той отново зави на запад и се насочи така, че да заобиколи и жилищния комплекс, все едно двете оградени пространства представляваха едно-единствено гигантско препятствие.


	Към обяд вече беше завил на юг и гледаше комбината откъм задната му част. Жилищният комплекс се падаше по-близо, отляво. Далеч зад него, на северозапад, в далечината се виждаше малко сиво петно. Някаква ниска сграда, или няколко сгради, на осем-девет километра оттук. Не се виждаха ясно. Вероятно бяха близо до шосето. Може би бензиностанция, паркинг за камиони или мотел. Сигурно бяха извън границите на Диспеър. Ричър присви очи и напрегна поглед, но не можа да различи никакви подробности. Затова се върна към по-близките забележителности. Работата в комбината продължаваше. В къщата не се случваше нищо особено. Видя, че шевролетите продължават да обикалят, а по далечното шосе пристигаха и заминаваха камиони. Движеха се в непрекъснат поток. Бяха най-вече товарни камиони с отворена каросерия, но имаше и цистерни, и контейнеровози. Пристигаха и си отиваха, а небето беше потъмняло от дизеловите изпарения — като дълга черна панделка, която се простираше чак до хоризонта. Комбинатът бълваше дим, огън и искри. Шумовете бяха приглушени от разстоянието, но отблизо сигурно бяха оглушителни. Слънцето беше високо в небето и въздухът беше топъл.
	Ричър се криеше, гледаше и слушаше, а когато му омръзна, тръгна на изток, за да разгледа далечния край на града.
	Слънцето грееше ярко, така че той внимаваше да не го забележат и се движеше бавно. Между комбината и самия град имаше голямо празно пространство. Може би към пет километра. Ричър го прекоси по права линия, през храсталаците. Към средата на следобеда беше на същата линия, на която се беше озовал в шест часа сутринта, но на юг от града, а не на север — сега гледаше към задните дворове на къщите, а не към фасадите на търговската улица.
	Къщите бяха спретнати и еднакви — евтино, но здраво построени. Всички бяха на един етаж, с облицовка от итонг и асфалтови покриви. Някои бяха боядисани, други бяха с покритие от дърво. Някои имаха гаражи, други не. Някои имаха оградени дворове, други — отворени. Повечето имаха сателитни чинии, вдигнати към небето на югозапад като нетърпеливи лица. Тук-там се виждаха хора. Най-вече жени и деца. Имаше и мъже. Влизаха и излизаха от колите си, занимаваха се нещо в двора и не бързаха заникъде. Ричър предполагаше, че това са работещите на час, които днес не бяха извадили късмет. Той се придвижи по дъга с дължина от сто метра, отляво надясно, от изток на запад, за да промени гледната си точка. Но гледката не се промени особено. Само къщи, струпани в странно малко предградие — плътно до града, но на километри от всичко останало, обградени от пустош. Небето изглеждаше високо и необятно. Скалистите планини в далечината на запад изглеждаха отдалечени на милиони километри. Ричър изведнъж осъзна, че Диспеър е построен от хората, които се бяха отказали. Бяха изкачили билото, бяха видели далечния планински хоризонт и се бяха отказали да продължат. Просто бяха опънали палатките си и бяха останали тук. А техните наследници си стояха на същото място, като работеха или не работеха, в зависимост от капризите на собственика на комбината.


	Ричър изяде последното шоколадче и изпи последната вода. После проби дупка в храсталаците с петата на обувката си и зарови опаковките, празните бутилки и найлоновата торба. След това тръгна, прибягвайки от скала на скала, и се доближи до къщите. Шумът, който долиташе от далечния комбинат, постепенно затихваше. Ричър предположи, че сигурно скоро ще затварят. Слънцето беше ниско отляво. Последните му лъчи огряваха върховете на далечните планини. Въздухът бързо изстиваше.
	Първите коли и пикапи поеха обратно — почти дванайсет часа, след като бяха пристигнали. Доста дълъг работен ден. Отправяха се на изток, където вече беше тъмно, така че отново бяха светнали фаровете си. Лъчите им се понесоха по пресечките, като подскачаха и се снишаваха, право към Ричър. После отново завиха — някои наляво, други надясно — и се пръснаха по алеи, гаражи, паркинги и произволно избрани места за паркиране, белязани от прокапало машинно масло. Една по една колите спряха да се движат и фаровете им угаснаха. Двигателите спряха. Вратите се отвориха със скърцане и се затръшнаха. В къщите светнаха лампи. Зад прозорците се виждаха синкавите отблясъци от телевизионни екрани. Небето притъмняваше.
	Ричър се приближи още. Видя как мъжете внасяха празните си кутии за обяд в кухните или се протягаха до колите си и търкаха очи с опакото на дланта. Видя момчета с бейзболни ръкавици и топки, които се надяваха на една последна игра. Видя как някои от бащите се съгласяват, а други — не. Видя малки момиченца, които на бегом излизаха от къщите, понесли съкровища за незабавен оглед.
	Видя и едрия мъж, който беше застанал на пътя му в ресторанта. Същият, който му беше отворил вратата на патрулката — като портиер на хотел, който отваря такси. Старшият упълномощен помощник на полицейското управление. Той слезе от стария пикап, който Ричър вече беше видял пред ресторанта. Стискаше стомаха си с две ръце. Подмина вратата на кухнята и продължи през двора на къщата си, като се препъваше. Дворът не беше ограден. Той продължи, излезе от него и закрачи през храсталаците.
	Ричър се приближи още.
	Мъжът спря, остана неподвижен с широко разтворени крака, после се наведе и повърна. Остана приведен може би двайсет секунди, накрая се изправи, като клатеше глава и плюеше в праха.
	Ричър се приближи още. Когато беше на двайсет метра от него, мъжът отново се приведе и повърна за втори път. Ричър чу как се дави. Не звучеше като човек, който изпитва болка или изненада, по-скоро раздразнение и примирение.
	— Добре ли си? — подвикна Ричър от полумрака.
	Мъжът се изправи.
	— Кой е там?
	— Аз съм — каза Ричър.
	— Кой?
	Ричър се приближи още. Пристъпи в светлината, която идваше от прозореца на кухнята на съседната къща.
	— Ти — каза мъжът.
	Ричър кимна.
	— Да, аз.
	— Нали те изхвърлихме от града?
	— Нямаше ефект.
	— Не бива да си тук.
	— Можем да го обсъдим допълнително, ако искаш. Веднага. На място.
	Мъжът поклати глава.
	— Лошо ми е. Не е честно.
	— Дори да не ти беше лошо, пак нямаше да е честно каза Ричър.
	Мъжът сви рамене.
	— Както кажеш. Аз се прибирам.
	— Как е твоят приятел? С челюстта?
	— Здраво си го подредил.
	— Зъбите му добре ли са?
	— Защо се интересуваш?
	— Калибрирам силата на удара — обясни Ричър. — Това си е цяло изкуство. Искам да прилагам точно толкова сила, колкото трябва. Нито повече, нито по-малко.
	— Зъбите му и без това не бяха здрави. Всички сме с болни зъби.
	— Лоша работа — каза Ричър.
	— Лошо ми е — повтори мъжът. — Ще се прибирам. Не съм те видял, става ли?
	— Нещо развалено ли си ял?
	Мъжът замълча. Накрая кимна.
	— Сигурно. Сигурно съм ял нещо развалено.
	После се обърна и тръгна към къщата си — бавно и несигурно, стиснал колана си с една ръка, сякаш се страхуваше да не му паднат панталоните. Ричър го проследи с поглед, после се обърна и потъна обратно в сенките.


	Отдалечи се на петдесет метра на югоизток от мястото, където беше стоял преди — в случай, че мъжът размисли и реши, че все пак е видял нещо. Искаше да има някаква преднина, ако полицаите започнеха да претърсват задния двор на човека. Искаше преследването да започне от разстояние, по-голямо от дължината на лъча на фенерче.
	Но не се появиха никакви полицаи. Мъжът очевидно така и не се беше обадил. Ричър почака трийсет минути. Далеч на запад отново се разнесе шумът от самолетния двигател — форсираше, за да набере височина. Малкият самолет отново беше излетял. В седем вечерта. После шумът утихна, небето съвсем притъмня и къщите се затвориха за през нощта. Небето се покри с облаци, които скриха луната и звездите. С изключение на приглушеното сияние, което идваше зад завесите на прозорците, светът потъна в пълен мрак. Температурата падна като хвърлен камък. Нощ на открито.
	Денят се бе оказал твърде дълъг.
	Ричър се изправи, разхлаби яката на ризата си и пое обратно на изток към Хоуп. Вървеше така, че осветените къщи да останат зад лявото му рамо, и когато изчезнаха, зави наляво в тъмното и заобиколи мястото, където трябваше да се намират универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел. След това отново се насочи наляво и се опита да открие линията на шосето. Знаеше, че трябва да е някъде там. Но не можеше да го види. Продължи да се приближава към мястото, където се падаше то — толкова близо, колкото можеше да рискува. Най-сетне видя черната ивица в мрака. Не се виждаше ясно, но все пак беше различна от тъмната равнина наоколо. Ричър застана успоредно на шосето, запамети посоката му, отстъпи на десет метра встрани, за по-безопасно, и тръгна напред. Беше трудно да върви в мрака. Спъваше се в храсти. Държеше ръцете си протегнати напред, за да не се блъсне в някоя скала. Два пъти се спъна в камъни, големи колкото футболни топки, и падна. И двата пъти се изправи, изтупа се и продължи.
	Вон му беше казала, че е много упорит.
	Ричър си помисли, че по-скоро е много глупав.
	Но третия път, когато се спъна, не беше в камък. Беше в нещо по-голямо и определено по-меко.


>	12

	Ричър залитна напред, но някакъв примитивен инстинкт го накара да избегне падането върху нещото, в което се беше спънал. Затова ритна във въздуха, прибра главата си към гърдите и се завъртя през рамо, като джудист. Приземи се по гръб, като си изкара въздуха и се удари в някакви остри камъни — един под рамото и друг под хълбока. Полежа неподвижен за момент, после се претърколи по лице, изправи се на колене и се завъртя така, че да се обърне в посоката, от която беше дошъл. Накрая широко отвори очи и се вторачи в мрака.
	Беше прекалено тъмно, за да вижда.
	И нямаше фенерче.
	Той пропълзя напред на колене и една ръка. Беше протегнал другата пред себе си, свита в юмрук. Бавно измина един метър, докато ръката му спря в нещо.
	Беше меко.
	Но не беше козина.
	Беше плат.
	Ричър разпери пръсти. Леко ги сви. Разтърка наляво-надясно с върховете на пръстите си. Стисна.
	Беше крак. Ръката му беше стиснала човешки крак. Не можеше да сбърка дебелината и формата на бедрото. Усещаше колянното сухожилие под пръстите си и дългия мускул отзад на бедрото — под палеца. Платът беше тънък и мек. Най-вероятно памучен плат, който беше носен дълго и беше пран много пъти. Може би стари работни панталони.
	Раздвижи ръка наляво и намери сгъвката на коляното. Човекът лежеше по очи. Ричър промуши палеца си под крака, докато не намери капачката на коляното. Беше забита в пясъка. Той премести ръка на метър и петдесет надясно, докато не достигна до ключицата. Пропълзя с пръсти до врата, намери ямката зад ухото и самото ухо.
	Нямаше пулс.
	Плътта беше студена. Също толкова студена, колкото нощният въздух.
	Под ухото намери яка. От плетена материя, малко грапава. Може би спортна риза. Той пропълзя още по-близо на колене и отвори очите си толкова широко, че мускулите на лицето го заболяха.
	Но беше прекалено тъмно, за да види нещо.
	Имаше пет сетива. Беше прекалено тъмно, за да види нещо, и не се чуваше нищо. Ричър нямаше никакво намерение да опитва нещо на вкус. Значи му оставаха обонянието и осезанието. Миризмата беше доста неутрална. Ричър беше усещал миризмата на повече мъртви организми, отколкото повечето хора. Но тази не беше особено отблъскваща. Мръсни дрехи, застояла пот, изгоряла на слънцето кожа и съвсем слаба следа от метан — от разлагането на трупа. Не се долавяше изпразнен пикочен мехур или дебело черво.
	Нито кръв.
	Нито парфюм, нито одеколон.
	Миризмата не носеше никаква полезна информация.
	Значи оставаше осезанието. Ричър включи и двете си ръце в претърсването и започна с косата. Не беше нито дълга, нито къса и беше разрошена. Може би четири-пет сантиметра. Гъста и чуплива. Коса на бял човек. Нямаше как да определи цвета. Под косата имаше малък правилен череп.
	Мъж или жена?
	Ричър прокара палеца си по дължината на гръбнака. Не усети закопчалка на сутиен под ризата, но това не означаваше нищо. Той опипа задната част на ребрата като слепец, който чете брайловата азбука. Скелет с тънки кости и ясно изразен гръбнак, леки и жилави мускули. Тесни рамене. Или беше слабо момче, което допълнително беше отслабнало, или беше жена в много добра форма. От онези жени, които участват в маратони или правят преходи с колело по двеста километра.
	Е, кое от двете беше?
	Има само един начин да се провери.
	Ричър напипа гънките на дрехите на хълбока и рамото и завъртя тялото настрани. Беше доста тежко. От разстоянието между ръцете си предполагаше, че човекът е висок някъде сто седемдесет и два сантиметра, а тежеше към шейсет и четири килограма, значи беше по-вероятно да е мъж. Жена, която участва в маратони, щеше да бъде много по-лека — някъде четирийсет и осем килограма. Без да изпуска гънките на дрехите, Ричър завъртя трупа и го отпусна по гръб. После отново разпери пръсти и продължи претърсването от главата.
	Със сигурност беше мъж.
	Челото беше кокалесто и ръбато, а по брадичката и горната устна беше набола четиридневна брада. Бузите и гърлото бяха по-гладки.
	Значи млад мъж, почти момче.
	Скулите бяха ясно изразени. Очите бяха твърди и сухи — като топчета за игра. Кожата на лицето беше твърда и стегната. По нея бяха останали песъчинки, но не много. Кожата беше прекалено суха, за да ги задържи. Устата също беше суха — и отвътре, и отвън. Сухожилията на врата се усещаха ясно. Бяха опънати като струни. Никъде не напипваше подкожни мазнини. Почти не се усещаше плът.
	Ричър си помисли, че човекът не беше приемал храна и вода дълго време, преди да умре.
	Спортната риза имаше две копчета на яката и двете бяха разкопчани. Нямаше джоб на гърдите — само малко лого, избродирано от лявата страна. Под него се усещаше тънък мускул и твърди ребра. Панталоните бяха хлабави на кръста. Нямаше колан. Обувките бяха някакви маратонки с дебел език и плътни, абсорбиращи подметки.
	Ричър избърса ръце в собствените си панталони и отново започна да опипва трупа от краката нагоре, като търсеше рана. Работеше като съзнателен служител на летище, който проверява съмнителен пътник. Опипа цялото тяло отпред, после отново го обърна по очи и провери отзад.
	И не откри нищо.
	Нямаше никакви разрези, рани от изстрел, засъхнала кръв, подутини, кръвонасядания или счупени кости.
	Ръцете бяха малки и доста деликатни, но мазолести. Ноктите бяха грапави. Нямаше пръстени. Нито на кутрето, нито пръстен от гимназията, нито брачна халка.
	Ричър провери джобовете на панталона — два отпред и два отзад.
	Нямаше нищо.
	Нито портфейл, нито монети, нито ключове, нито телефон. Абсолютно нищо.
	Ричър се отпусна на пети и вдигна поглед към небето, като мислено приканваше някой облак да се отдръпне и да пропусне малко лунна светлина. Но нищо не се случи. Нощта си остана все така тъмна. Ричър беше вървял на изток, когато се беше спънал, а после се беше обърнал. Значи в момента гледаше на запад. Той се изправи. Обърна се на четвърт оборот надясно. Сега гледаше на север. Бавно тръгна напред, като правеше малки крачки и се концентрираше върху правата линия. Наведе се, размаха ръце над земята и напипа четири камъка, големи колкото топки за бейзбол. Отново се изправи и продължи — пет метра, десет, петнайсет, двайсет.
	Накрая намери пътя. Храсталаците и неравната земя отстъпиха място на чакъла, покрит с асфалт. Ричър напипа ръба на шосето с върха на обувката си. После се наведе, подреди три от камъните в триъгълник и сложи четвъртия на върха, като миниатюрна могила. След това внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и тръгна обратно, като броеше крачките си. Пет метра, десет, петнайсет, двайсет. Ричър спря, приклекна и опипа земята пред себе си.
	Нищо.
	Той пропълзя напред с разперени ръце, като опипваше земята, докато дясната му ръка не попадна на рамото на трупа. Ричър спря и погледна небето. Облаците бяха все така плътни.
	Нищо повече не може да се направи.
	Ричър отново се изправи, обърна се наляво и продължи напред, обратно към Хоуп, като се препъваше в тъмното.


>	13

	Колкото повече се приближаваше до граничната линия на Хоуп, толкова повече си позволяваше да се върне към шосето. Хоуп не беше голям град и на Ричър не му се искаше да го пропусне в тъмното. Така щеше да продължи да върви вечно, чак до Канзас. Но все пак се връщаше достатъчно бавно, така че когато най-сетне излезе на шосето и усети чакъла под краката си, до граничната линия му оставаше само около един километър. Според часовника в главата му беше полунощ. Беше развил добра скорост — почти пет километра в час, — макар че още четири пъти падна и на всеки трийсет минути се отклоняваше от курса, за да провери дали не е изгубил пътя.
	Евтината настилка на пътя от Диспеър захрущя под краката му, но твърдата равна повърхност му позволи да ускори ход. Ричър влезе в ритъм и покри останалия километър за по-малко от петнайсет минути. Беше все така студено. И тъмно като в рог. Но той долови приближаването на черния асфалт. Почувства го. А после почувства и как повърхността на шосето се промени под краката му. Левият му крак се отблъсна от чакъл, а десният му крак стъпи на асфалта, гладък като кадифе.
	Отново беше прекосил границата.
	Ричър остана неподвижен за миг. Разпери ръце и вдигна очи към черното небе. После право в лицето го блъсна светлината на ярки автомобилни фарове, които го уловиха в лъчите си като в капан. Включи се и прожектор, който го огледа от глава до пети и обратно.
	Полицейска кола.
	Фаровете угаснаха толкова внезапно, колкото бяха светнали, в колата се включи светлината на тавана и разкри дребната фигурка зад волана. Светлокафява униформа и светла коса. И крива усмивка.
	Вон.
	Беше паркирала направо на пътя, на пет метра навътре в юрисдикцията на Хоуп, и чакаше в тъмното. Ричър пое към колата, като я заобиколи отляво. Спря до вратата на пътника, отвори я и се натъпка на предната седалка. В колата се чуваше мърморенето на полицейската радиостанция и се усещаше парфюм.
	Ричър попита:
	— Е, свободна ли си за късна вечеря?
	— Не вечерям с идиоти — отвърна тя.
	— Върнах се, както ти обещах.
	— Забавлява ли се?
	— Не особено.
	— В момента съм на работа, нощна смяна. Свършвам чак в седем.
	— Значи закуска. Пиенето на кафе с идиоти е различно от вечерята с тях.
	— Не пия кафе на закуска. Трябва да се наспивам през деня.
	— Значи чай?
	— В чая също има кофеин.
	— Млечен шейк?
	— Може — каза Вон.
	Седеше отпусната на предната седалка, с една ръка на вратата и друга в скута.
	— Как ме видя? — попита Ричър. — Аз не те видях.
	— Ям много моркови — отвърна Вон. — И видеокамерата ни има приспособление за нощно виждане.
	Тя се приведе и почука по една черна кутия на таблото.
	— Както и твърд диск, за да записваме нарушителите по всяко време.
	Вон натисна един клавиш на компютъра. На екрана се появи призрачно зелена картина, която показваше пътя пред тях. Шосето беше по-светло от храсталаците. Беше задържало по-голяма част от дневната топлина, отколкото голата земя. Или по-малка част. Ричър не знаеше как точно работят уредите за нощно виждане.
	— Видях те от един километър разстояние — продължи Вон. — Като малко зелено човече.
	Тя натисна един друг клавиш, върна записа и Ричър се видя — беше като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.
	— Модерна работа — отбеляза той.
	— Финансиране по програмата за борба с тероризма. Всички държавни агенции получават милиони. Все трябва да ги харчим за нещо.
	— От колко време си тук?
	— Един час.
	— Благодаря, че ме изчака.
	Вон запали двигателя и даде на заден, после обърна през цялото шосе — в широк завой, при който предните гуми слязоха от асфалта и минаха през пясъка отстрани на шосето. Накрая изправи волана и натисна газта.
	— Гладен ли си? — попита.
	— Не особено — отвърна Ричър.
	— Все пак трябва да ядеш нещо.
	— Къде?
	— Закусвалнята е отворена. Работи денонощно.
	— В Хоуп? Защо?
	— Защото сме в Америка. Клиентът винаги има право да яде.
	— Няма значение. Предпочитам да подремна. Много ходих днес.
	— Първо иди в закусвалнята да хапнеш.
	— Защо?
	— Защото така ти казвам. Храненето е важно.
	— Ти какво, на майка ми ли се правиш?
	— Просто ти казвам, че според мен трябва да отидеш.
	— Да не получаваш комисиона? Или собственикът на закусвалнята ти е брат?
	— Някой питаше за теб.
	— Кой?
	— Някакво момиче.
	— Не познавам никакви момичета.
	— Тя не питаше лично за теб — обясни Вон. — Питаше дали няма някой, когото да са изхвърлили от Диспеър след нея.
	— Нея също са я изхвърлили, така ли?
	— Преди четири дни.
	— Значи изхвърлят и жени?
	— Скитничеството не е престъпление, ограничено само до единия пол.
	— Какво е това момиче?
	— Обикновено хлапе. Разказах й за теб. Не споменах имена, но й казах, че тази вечер може би ще хапнеш в закусвалнята. Предположих, че ще се върнеш невредим.
	Опитвам се да мисля позитивно. Така че ми се струва, че тя ще дойде да те потърси.
	— Какво иска?
	— Не ми каза точно — отвърна Вон. — Но останах с впечатлението, че приятелят й е изчезнал.


>	14

	Ричър слезе от патрулката на Вон на улица „Първа“ и продължи пеш към улица „Втора“. В закусвалнята беше светло и дори имаше клиенти. Бяха заети три сепарета. Един сам мъж, една сама млада жена и двама мъже, седнали заедно. Може би жители на Хоуп, които работеха на друго място. Очевидно не в Диспеър, но може би в други градове. Или дори други щати — Канзас или Небраска. Разстоянията в тази част на страната бяха големи. Може би се връщаха от работа прекалено късно, за да си готвят вкъщи. Или работеха на смени и едва сега отиваха на работа, така че ги чакаше дълъг път.
	Тротоарите около закусвалнята бяха пусти. Не се виждаха никакви чакащи момичета, които гледат кой влиза и излиза от закусвалнята. Нито момичета, които се подпират на стената или се крият в сенките. Ричър отвори вратата, влезе и тръгна към едно сепаре в далечния ъгъл, където можеше да седне с гръб към стената и да държи под око цялото заведение. Направи го по навик. Никога не сядаше по друг начин. Сервитьорката се приближи и му донесе салфетка, прибори и чаша вода с лед. Не беше същата, която познаваше от кофеиновия си маратон. Тази беше млада и не изглеждаше много уморена, макар че беше толкова късно. Приличаше на студентка. Може би закусвалнята работеше денонощно, за да осигурява и работни места, освен храна. Може би собственикът чувстваше някаква гражданска отговорност. Хоуп приличаше на град, в който това беше възможно.
	Менюто беше в края на масата, хванато с хромирана щипка. Беше отпечатано на ламиниран картон и имаше снимки на отделните ястия. Когато сервитьорката се върна, Ричър посочи към снимката на тоста със сирене и каза:
	— И кафе.
	Сервитьорката си записа поръчката и се отдалечи, а Ричър се облегна назад и погледна през витрината, към улицата. Предполагаше, че момичето, което го търси, може би ще минава на всеки петнайсет-двайсет минути. Ако беше той, щеше да направи точно така. Ако минаваше по-нарядко, можеше да го изпусне. Клиентите обикновено не се задържат в закусвалните. Ричър не се съмняваше, че някъде съществува търговска асоциация на закусвалните, където разполагат с точни данни по въпроса. Самият той обикновено оставаше под половин час. По-малко, ако бързаше, и повече, ако навън валеше. Най-дългият престой в закусвалня, който си спомняше, надхвърляше два часа. Най-краткият, който му се беше случвал наскоро, беше предишния ден в Диспеър. Една бърза чаша кафе под враждебните погледи на четиримата.
	Но по тротоара не мина никой. Никой не надникна през витрината. Сервитьорката му донесе сандвича и чаша кафе. Кафето беше току-що приготвено, а сандвичът беше вкусен. Сиренето беше малко лепкаво и не беше толкова ароматно, колкото сиренето в щата Уисконсин, но ставаше за ядене. А Ричър не беше претенциозен по отношение на храната. Според него храната или ставаше за ядене, или не ставаше, като повечето храни попадаха в първата категория. Така че се нахрани, пи кафе и всичко му хареса в разумни граници.


	След петнайсет минути реши да се откаже от момичето. Сигурно нямаше да дойде. После обаче се сети нещо друго. Ричър спря да гледа към тротоара, най-сетне обърна внимание на другите клиенти в закусвалнята и едва тогава осъзна, че тя вече е тук и го чака.
	Младата жена, която седеше през три сепарета от неговото.
	Глупаво, Ричър, помисли си той.
	Беше предположил, че ако беше на нейно място, щеше да минава на всеки петнайсет-двайсет минути и да проверява през витрината. Но в действителност изобщо нямаше да направи така. Не, щеше да влезе на топло, да седне и да изчака целта да се появи сама.
	Както беше направила тя.
	Най-обикновена проява на здрав разум.
	Изглеждаше на деветнайсет или двайсет години, с тъмноруса коса с по-светли кичури, и беше облечена с къса дънкова пола и бяло яке с качулка и надпис, който сигурно беше името на някакъв колежански футболен отбор. Чертите й не можеха да се нарекат точно красиви, но притежаваше онова особено очарование, дължащо се на отлично здраве, което Ричър беше забелязвал и в други американски момичета на нейната възраст. Имаше съвършена кожа. Беше с цвят на мед и намек за страхотен слънчев тен от лятото. Зъбите й бяха бели и равни. Очите й бяха яркосини. Имаше дълги крака, които не бяха нито слаби, нито дебели. Стройна, помисли си Ричър. Беше старомодна дума, но я описваше точно. Носеше маратонки и къси бели чорапки под глезена. Носеше и чанта. Чантата беше оставена до нея. Не беше нито дамска чанта, нито куфарче. Беше си чанта — куриерска чанта от сив найлон, с голям капак.
	Точно нея чакаше. Разбра го, защото я наблюдаваше с периферното си зрение и откри, че тя също го наблюдава по този начин. В момента го преценяваше, за да вземе решение дали да се обърне към него.
	И очевидно нямаше да го направи.
	Все пак беше имала петнайсет минути, през които да вземе решение. Но не беше дошла при него. И то не от добро възпитание. Не защото не беше искала да го прекъсва, докато се храни. Ричър подозираше, че нейната представа за добро възпитание не се простира чак дотам, а дори да беше така, изчезването на приятеля й със сигурност щеше да я накара да наруши правилото. Не, тя просто не искаше да се замесва с него и толкова. И Ричър не я обвиняваше. „Погледни се само — беше казала Вон. Какво виждаш?“ Ричър не си правеше илюзии какво вижда момичето, седнало през три сепарета от него. Не се заблуждаваше как изглежда, нито колко е привлекателен в очите на хлапачка като нея. Беше късно вечерта, а тя гледаше един възрастен мъж, два пъти по-стар от нея, който беше огромен, неугледен и малко мръсен. Освен това го обграждаше и електрическото отблъскващо поле, което беше развивал с години и което сякаш крещеше като надписа на задната броня на пожарна кола: „Запази дистанция!“
	Така че тя щеше да си остане на място и да го изчака. Това беше ясно.
	Ричър беше разочарован. Най-вече заради въпросите около мъртвото момче в мрака, които бяха останали без отговор, но също и защото все пак си мислеше, че не би имал нищо против да е мъж, към когото красивите момичета се обръщат с желание. Не че между тях можеше да се получи нещо. Тя беше добро момиче, а той беше два пъти по-възрастен от нея. Освен това приятелят й беше мъртъв, така че беше нещо като вдовица.
	Момичето продължаваше да го наблюдава. Ричър беше преместил погледа си, така че да вижда нейното отражение в съседния прозорец. Тя местеше очи нагоре и надолу, кършеше пръсти, хвърляше внезапни погледи към него, когато й хрумне някоя нова мисъл, а после отново поглеждаше встрани, когато я отхвърляше. И очевидно откриваше нови и нови причини да не го доближава. Ричър й даде още пет минути, после бръкна в джоба си да извади пари. Нямаше нужда да иска сметката. Знаеше колко струват сандвичът и кафето, защото цените бяха отпечатани в менюто. Знаеше колко е данъкът добавена стойност в този щат, така че можеше да го изчисли наум. Добави наум и петнайсет процента бакшиш — за младата сервитьорка, която също се държеше на разстояние от него през цялата вечер.
	Сгъна дребните банкноти по дължина и ги остави на масата. Стана и тръгна към изхода. Но в последния момент смени посоката, пристъпи към сепарето на младата жена и седна срещу нея.
	— Казвам се Ричър — представи се той. — Разбрах, че си искала да говориш с мен.
	Момичето го погледна, примигна, отвори уста, затвори я и отговори едва на втория опит.
	— Как разбра? — попита тя.
	— Срещнах една полицайка, която се казва Вон. Тя ми каза.
	— Какво ти каза?
	— Че търсиш някой, който наскоро е ходил в Диспеър.
	— Бъркаш нещо — каза момичето. — Не съм била аз.
	Не беше добър лъжец. Изобщо. В предишния си живот Ричър се беше сблъсквал с истински експерти в тази област. Но това момиче демонстрираше всички възможни издайнически сигнали. Преглъщаше, започваше всяко изречение по два пъти, заекваше, не можеше да си намери място, неволно поглеждаше надясно. Психолозите са определили, че центърът на паметта е в лявото полукълбо, а на въображението — в дясното. Така че хората подсъзнателно поглеждат наляво, когато си спомнят нещо, и надясно, когато си измислят нещо. И когато лъжат. Момичето толкова често поглеждаше надясно, че щеше да й се схване вратът.
	— Добре — каза Ричър. — Извинявам се, че те притесних.
	Но не помръдна от мястото си. Остана спокойно отпуснат, като заемаше по-голямата част от сепарето, предназначено за двама. Отблизо момичето беше още по-хубаво, отколкото от разстояние. Имаше лунички и живи, изразителни устни.
	— Кой си ти? — попита тя.
	— Обикновен човек — отвърна Ричър.
	— Какъв човек?
	— Съдията в Диспеър ме обвини, че съм скитник. Така че предполагам, че съм такъв човек.
	— Нямаш ли работа?
	— Много отдавна.
	— Мен също ме обвиниха в скитничество — каза тя.
	Имаше неопределен акцент. Не беше от Бостън, Ню Йорк, Чикаго, Минесота или някъде от дълбокия юг. Може би някъде от югозападните щати. Може би Аризона.
	— Предполагам, че в твоя случай са сбъркали — каза Ричър.
	— Всъщност не знам точно какво означава тази дума.
	— Думата е старинна — каза Ричър. — Но по смисъла на закона означава човек, който пътува от място на място и няма видими законни средства да се издържа.
	— Аз съм студентка — каза тя.
	— Значи са те обвинили несправедливо.
	— Просто искаха да ме изхвърлят.
	— Къде следваш? — попита той.
	Момичето помълча малко и погледна надясно.
	— В Маями — отговори.
	Ричър кимна. Значи следваше някъде другаде, а не в Маями. Вероятно изобщо не ставаше дума за източните щати. А почти сигурно за Западния бряг. Може би Южна Калифорния. Неопитните лъжци като нея често избираха точно обратното, когато лъжеха по географски въпроси.
	— Каква специалност? — попита той.
	Момичето го погледна в очите и отговори:
	— История на двайсети век.
	Това най-вероятно беше вярно. Младите хора обикновено казват истината по такива въпроси, защото се гордеят с опита си, а освен това се притесняват да не ги хванат в лъжа, ако посочат друга област. Най-често дори не могат да посочат друга област. Това си е част от младостта.
	— На мен ми се струва, все едно беше вчера — каза той. — А не нещо, което е останало в историята.
	— Кое? — попита тя.
	— Двайсети век.
	Момичето не отговори. Не разбираше какво има предвид. Тя си спомняше най-много осем или девет години от миналия век, при това от детството си. Ричър си спомняше повече.
	— Как се казваш? — попита той.
	Тя отново погледна вдясно, докато отговаряше:
	— Ан.
	Ричър отново кимна. Както и да се казваше, не беше Ан. Сигурно сестра й се казваше Ан. Или най-добрата й приятелка. Или братовчедка й. В общия случай, когато си измислят име, хората се придържат към нещо познато.
	Момичето, което не се казваше Ан, изведнъж го попита:
	— А ти? Несправедливо ли беше обвинен?
	Ричър поклати глава.
	— Мисля, че съвсем точно отговарям на определението за скитник.
	— Защо отиде там?
	— Името на града ми хареса. А ти защо отиде там?
	Тя не отговори.
	— Както и да е — каза Ричър. — Всъщност не е нищо особено.
	— Какво успя да видиш?
	— По-голямата част от града. Но на втория път.
	— Значи си се върнал?
	Ричър кимна.
	— Огледах го доста добре, от разстояние.
	— И?
	— Продължавам да мисля, че не е нищо особено.
	Момичето замълча. Ричър си помисли, че преценява следващия си въпрос. Как точно да го зададе. Дали изобщо да попита. Тя наведе глава и погледна зад него.
	— Видя ли някакви хора? — попита накрая.
	— Видях много хора — отвърна Ричър.
	— А видя ли самолета?
	— Чух един.
	— Самолетът е на онзи тип, на когото е голямата къща. Всяка вечер излита в седем и се прибира в два часа сутринта.
	— Ти колко време беше там? — попита Ричър.
	— Един ден.
	— Тогава откъде знаеш, че самолетът лети всяка вечер?
	Момичето не отговори.
	— Може би някой ти е казал? — предположи Ричър.
	Тя не отговори.
	— Няма закон, който да забранява пътуването за удоволствие — отбеляза той.
	— Хората не го правят вечер. Нищо не се вижда.
	— И ти си права — съгласи се Ричър.
	Момичето помълча още малко, после попита:
	— Беше ли в килия?
	— Да, за няколко часа.
	— Там имаше ли някой друг?
	— Не.
	— А когато отиде за втори път, какви хора видя?
	— Защо просто не ми го покажеш на снимка? — попита Ричър.
	— Кого?
	— Твоя приятел.
	— Защо да го правя?
	— Защото приятелят ти е изчезнал. Тоест не можеш да го намериш. Поне полицай Вон беше останала с такова впечатление.
	— Вярваш ли на ченгетата?
	— На някои — да.
	— Не нося снимка.
	— Носиш голяма чанта. Сигурно вътре има всякакви неща. Дори няколко снимки.
	— Покажи ми портфейла си — каза тя.
	— Нямам портфейл.
	— Всички имат портфейл.
	— Аз нямам.
	— Докажи го.
	— Не мога да докажа отрицателно твърдение — каза Ричър.
	— Покажи ми какво имаш в джобовете.
	Ричър кимна. Разбираше защо го прави. Приятелят й бяга от закона или от нещо друго. Тя ме попита какво работя. Иска да бъде сигурна, че не съм детектив. Ако бях детектив, щях да нося разрешително и служебна карта в портфейла и така да се издам.
	Той се надигна от мястото си и изрови банкнотите, стария си паспорт, дебитната карта и ключа от мотела. Четката му за зъби беше в стаята — разгъната и сложена в една пластмасова чаша до мивката. Момичето разгледа нещата му и се усмихна.
	— Благодаря.
	— А сега ти ми покажи снимката — каза Ричър.
	— Той не ми е приятел — заяви момичето.
	— Не е ли?
	— А съпруг — уточни тя.
	— Много си млада, за да сте женени.
	— Обичаме се.
	— И не носиш халка.
	Лявата й ръка беше на масата. Тя бързо я отдръпна в скута си. Но на безименния й пръст нямаше нито пръстен, нито следа от по-различен слънчев загар.
	— Стана малко изведнъж — обясни тя. — Набързо. Решихме по-късно да си вземем халките.
	— Това не е ли част от сватбената церемония?
	— Не — отвърна тя. — Само по филмите е.
	После помълча малко и добави:
	— Освен това не съм и бременна, ако се чудиш.
	— Изобщо не се чудя — увери я Ричър.
	— Добре.
	— Покажи ми снимката.
	Момичето взе сивата куриерска чанта в скута си и отвори капака. Порови малко и извади дебел кожен портфейл. Беше от две части — за банкноти и за монети, свързани с тънка каишка. От външната страна имаше найлоново прозорче, зад което се виждаше шофьорска книжка от щата Калифорния, със снимката на момичето. Тя откопча каишката, отвори портфейла и прелисти няколко найлонови пликчета, подредени като страниците на книга. Мушна тънкия си показалец в едното и измъкна някаква снимка. После я побутна през масата към него. Снимката беше изрязана от стандартна снимка от фотостудио, размер десет на петнайсет сантиметра. Ръбовете не бяха съвсем прави. На снимката беше самата тя, застанала на улица с палми и малки магазинчета, обляна в златна светлина. Беше широко усмихната, изпълнена с любов, радост и щастие, малко приведена напред, сякаш едва се сдържаше да не се разкикоти. Беше прегърната от момче, което изглеждаше приблизително на нейната възраст. Момчето беше много високо, русо и едро. Спортист. Имаше сини очи, късо подстригана руса коса, тъмен загар и широка усмивка.
	— Това ли е твоят съпруг? — попита Ричър.
	— Да — отвърна момичето.
	Младежът беше поне с една глава по-висок от нея. Беше огромен. Направо се извисяваше над нея. Ръцете му бяха дебели като дънерите на палмите, които се виждаха на заден план.
	И изобщо не беше момчето, в което Ричър се беше спънал в тъмното.
	По никакъв начин.
	Беше прекалено едър.


>	15

	Ричър постави снимката точно в средата на масата пред себе си. Погледна момичето и попита:
	— Кога е правена тази снимка?
	— Скоро.
	— Може ли да видя шофьорската ти книжка?
	— Защо?
	— Трябва да проверя нещо.
	— Ами не знам.
	— А пък аз вече знам, че не се казваш Ан. Знам, че не следваш в Маями. Предполагам, че си в УКЛА. Тази снимка изглежда така, сякаш е правена някъде там. Има някаква атмосфера, характерна за Лос Анджелис.
	Момичето замълча.
	— Не искам да ти причиня нищо лошо — добави Ричър. Тя помълча още малко, после побутна портфейла си на масата. Ричър погледна шофьорската й книжка. Повечето информация се виждаше зад найлоновото прозорче. Казваше се Люси Андерсън. Нямаше бащино име. Андерсън — може би оттук идваше Ан.
	— Люси — каза Ричър. — Приятно ми е да се запознаем.
	— Извинявай, че не ти казах истината.
	— Не се притеснявай. Защо да го правиш?
	— Приятелите ми викат Лъки. Все едно са прочели името ми неправилно.
	— Надявам се винаги да имаш късмет, Лъки.
	— И аз. Досега съм имала.
	Според шофьорската й книжка Люси наближаваше двайсетте. Живееше в апартамент на улица, за която Ричър знаеше, че се намира близо до основните сгради на университета в Лос Анджелис. Все пак скоро беше ходил там. Все още помнеше разположението на града. В графата „пол“ беше написано „женски“, което очевидно беше вярно, а очите й бяха описани като „сини“, което беше доста слабо казано.
	И наистина беше висока сто седемдесет и два сантиметра.
	Значи съпругът й беше поне сто и деветдесет. Или дори сто деветдесет и пет. На снимката изглеждаше доста над деветдесет килограма. Сигурно беше с габаритите на самия Ричър. Или дори още по-едър.
	Следователно със сигурност не беше момчето в тъмното. Момчето в тъмното беше с габаритите на Люси Андерсън.
	Ричър побутна портфейла обратно през масата. После й върна и снимката.
	— Видя ли го? — попита Люси Андерсън.
	Ричър поклати глава.
	— Не. Съжалявам.
	— Трябва да е някъде там.
	— От какво бяга той?
	Тя погледна надясно, преди да отговори:
	— Кой е казал, че бяга от нещо?
	— Предположих наслуки — обясни Ричър.
	— Какъв си ти?
	— Обикновен човек.
	— Как разбра, че не се казвам Ан? И че не следвам в Маями?
	— Преди много време бях ченге. В армията. Помня това-онова.
	Тя замълча и малко пребледня. Кожата й изсветля под луничките. Прибра снимката на мястото й и пъхна портфейла дълбоко в чантата си.
	— Не обичаш ченгетата, така ли? — попита Ричър.
	— Невинаги — отвърна тя.
	— Това е необичайно за човек като теб.
	— Човек като мен?
	— Осигурена, от средната класа, с добро възпитание.
	— Нещата се променят.
	— Какво правеше твоят съпруг?
	Тя не отговори.
	— И на кого го правеше?
	Мълчание.
	— Защо отиде в Диспеър?
	Никакъв отговор.
	— Там ли трябваше да се срещнете?
	Нищо.
	— Добре, и бездруго няма значение — каза Ричър. — Не съм го виждал. А вече не съм ченге. Доста отдавна.
	— Какво щеше да направиш, ако беше на моето място?
	— Щях да изчакам в този град. Съпругът ти изглежда способно момче. Сигурно ще се появи — рано или късно. Или поне ще ти изпрати съобщение.
	— Надявам се.
	— Той също ли следва?
	Люси Андерсън не отговори на този въпрос. Вместо това затвори чантата си, измъкна се настрани от сепарето, изправи се и подръпна полата си надолу. Беше сто седемдесет и два сантиметра висока, към петдесет и осем килограма, руса, със сини очи, стройна, силна и здрава.
	— Благодаря — каза тя. — Лека нощ.
	— Пожелавам ти късмет, Лъки — отвърна той.
	Люси взе чантата си на рамо, отдалечи се и излезе на улицата. Ричър видя как неволно се свива в якето си от студа навън.


	Той си легна малко преди два часа сутринта. В мотелската стая беше топло. Под прозореца имаше радиатор, който работеше както трябва. Ричър нагласи алармата в главата си за шест и половина. Беше уморен, но смяташе, че четири часа и половина ще му стигнат. Всъщност нямаше друг избор, защото искаше да му остане време за душ, преди да отиде на закуска.


>	16

	Това, че полицаите се отбиват в закусвалнята преди, по време и след всяко дежурство, за да се заредят с понички, е клише, но клишетата стават такива точно защото толкова често се оказват верни. И така, Ричър седна в същото сепаре в седем без пет сутринта и наистина очакваше полицай Вон да влезе в рамките на следващите десет минути.
	И тя го направи.
	Ричър видя как патрулката й паркира отвън. Вон излезе на тротоара, сложи ръце на кръста си и се протегна. Заключи колата, завъртя се на пета и пое към входа. Влезе, видя го и направи дълга пауза, после зави и седна срещу него.
	— Ягода, ванилия или шоколад? — попита той. — Само такива имат.
	— Какви?
	— Млечни шейкове.
	— Не пия шейкове на закуска с идиоти.
	— Не съм идиот. Аз съм гражданин и имам проблем. А ти трябва да ми помогнеш. Така пише на значката.
	— Какъв проблем?
	— Момичето ме намери.
	— И ти беше виждал приятеля й, така ли?
	— Всъщност й е съпруг.
	— Честно? — попита Вон. — На мен ми се стори много млада, за да е омъжена.
	— И аз си го помислих. Но тя каза, че се обичат.
	— Пусни някоя балада. Значи си го видял, така ли?
	— Не.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Видях друг човек.
	— Кого?
	— Всъщност не го видях. Беше тъмно като в рог. Спънах се в него.
	— В кого?
	— В един труп.
	— Къде?
	— По пътя насам от Диспеър.
	— Сигурен ли си?
	— Абсолютно — отвърна Ричър. — Труп на млад мъж.
	— Сериозно ли говориш?
	— Сериозен съм като сърдечен удар.
	— Защо не ми каза снощи?
	— Исках първо малко да помисля.
	— Бъзикаш ме нещо. Там има хиляди квадратни километри пустиня. И ти просто си се спънал в някакъв труп в тъмното? Няма такава случайност.
	— Права си — отвърна Ричър. — Предполагам, че е правил същото като мен. Вървял е на изток, от Диспеър към Хоуп. Достатъчно близо до пътя, за да не се загуби, и достатъчно далеч, за да не го видят. Това доста стеснява коридора. Можеше да го пропусна за един метър, но нямаше как да го пропусна на един километър.
	Вон не отговори.
	— Но той не е стигнал — продължи Ричър. — Мисля, че е бил изтощен. Коленете му бяха забити доста дълбоко в пясъка. Мисля, че е паднал на колене, после е залитнал напред и е умрял. Беше ужасно отслабнал и обезводнен. Нямаше никакви рани или контузии.
	— Ти аутопсия ли му направи? В тъмното?
	— Опипах го.
	— Как така го опипа?
	— Използвах осезанието си — обясни Ричър. — Едно от петте сетива.
	— И какъв беше този човек?
	— Бял, ако се съди по косата. Може би сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Млад. Нямаше документи за самоличност. Не знам дали е тъмен или светъл.
	— Не мога да повярвам.
	— Истина е.
	— Къде точно?
	— Някъде на шест километра от града, на тринайсет от границата.
	— Това определено е в юрисдикцията на Диспеър.
	— Несъмнено.
	— Значи трябва да се обадиш в полицейското управление на Диспеър.
	— Дори няма да се изпикая върху полицейското управление на Диспеър, ако се запали.
	— Виж, няма как да ти помогна. Случаят не е в моята юрисдикция.
	Сервитьорката дойде при тях. Беше жената от дневната смяна, която беше проследила кофеиновия маратон. Изглеждаше заета и уморена. Закусвалнята бързо се пълнеше с клиенти. Провинциална Америка, време за закуска. Ричър си поръча кафе и яйца. Вон също си поръча кафе. Ричър го възприе като обнадеждаващ знак. Изчака сервитьорката да се отдалечи и каза:
	— Всъщност можеш да ми помогнеш.
	— Как? — попита Вон.
	— Искам да се върна и пак да погледна — сега, на светло. Можеш да ме закараш. Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин.
	— Това не е моят град.
	— Ще го направим неофициално. Когато не си на смяна. Като туристи. Все пак си гражданин на страната. Имаш право да караш по тяхното шосе.
	— Ще можеш ли да го намериш пак?
	— Сложих купчина камъни на ръба на шосето.
	— Не мога да го направя — каза Вон. — Не мога да ровя там. И със сигурност не мога да закарам точно теб. Вече те изхвърлиха. Това ще бъде очевидна провокация.
	— Никой няма да разбере.
	— Мислиш ли? Те имат само едно шосе и две патрулки.
	— Точно в момента сигурно ядат понички в онзи ресторант.
	— Сигурен ли си, че не си сънувал?
	— Не беше сън — отвърна Ричър. — Очите на онова хлапе бяха като топчета за игра, а устата му отвътре беше като кожа за обувки. Скитал се е с дни.
	Сервитьорката им донесе кафето и яйцата. Яйцата бяха украсени с магданоз. Ричър го премести в края на чинията.
	— Не мога да карам полицейска патрулка от Хоуп в Диспеър — каза Вон.
	— Какво друго имаш?
	Тя замълча. Отпи от кафето си. После каза:
	— Имам един стар пикап.
	Вон го накара да изчака на тротоара на улицата, близо до железарията. Явно не искаше да го води вкъщи, докато се преоблече и смени колата. Ричър си помисли, че това е разумна предпазна мярка. „Погледни се само — беше му казала тя. — Какво виждаш?“ Вече започваше да свиква с неудобните отговори на този въпрос. Железарията все още не беше отворена. На витрината бяха подредени инструменти и различни домакински уреди. Пътеката зад вратата беше запълнена със стоките, които по-късно щяха да изкарат на тротоара. Ричър с години се беше чудил защо в железариите толкова обичат да изкарват продуктите си на тротоара. Това си беше сериозно усилие. Тежка работа, по два пъти на ден. Сигурно психологическите изследвания на консуматорите бяха доказали, че големите инструменти се продават по-добре, когато се асоциират с открито пространство. Или беше просто въпрос на свободно място. Ричър помисли малко, но не стигна до някакво твърдо заключение, затова се отдалечи и се подпря на един стълб, на който имаше табела за пешеходна пътека. Утрото беше студено и сиво. Над земята се носеше тънка мъгла. Скалистите планини изобщо не се виждаха — нито близо, нито далеч.
	Почти двайсет минути по-късно до отсрещния бордюр спря стар шевролет пикап. Не беше с класическата тумбеста форма от четирийсетте, нито с аеродинамичния космически дизайн от петдесетте, нито беше набитият модел ел камино от шейсетте. Беше най-обикновена американска кола втора ръка, на петнайсетина години, с избеляла светлосиня боя, стоманени джанти и малки колела. Зад волана беше Вон. Беше облечена с червено ветроупорно яке, закопчано догоре, и ниско нахлупена светлокафява бейзболна шапка. Добра маскировка. Ричър нямаше да я познае, ако не очакваше да се появи. Той прекоси улицата по пешеходната пътека и се качи при нея седалката беше малка и изправена. В кабината миришеше на бензин и дим от ауспуха. Под краката му имаше гумена подложка, набита с пясък и износена от употреба. Ричър затръшна вратата и Вон отново потегли. Пикапът беше с четирицилиндров двигател, който се задъхваше. „Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин“ — така беше казал Ричър. Но очевидно „по най-бързия начин“ беше относително казано.
	Изминаха осемте километра шосе на Хоуп за седем минути. На сто метра преди границата Вон каза:
	— Ако видим друга кола, наведи се.
	После натисна газта по-силно, разделителната линия изтрака под колата и гумите захрущяха по чакъла на Диспеър.
	— Често ли идваш тук? — попита Ричър.
	— Не, защо? — попита Вон.
	Нямаше насрещно движение. Никой не отиваше към Диспеър и не си тръгваше оттам. Шосето беше право и пусто чак до хоризонта. Вон караше стабилно, с деветдесет и пет километра в час. Почти по два километра в минута. Сигурно беше най-добрата скорост, на която беше способна колата.
	Седем минути след като бяха влезли на вражеска територия, тя започна да намалява скоростта.
	— Гледай левия банкет — обади се Ричър. — Малка могила, от четири камъка.
	Денят беше сив. Нямаше слънце, но всичко се виждаше идеално. Нямаше нито отблясъци, нито сенки. На банкета се виждаха боклуци. Не много, но все пак достатъчно, така че малката купчинка камъни на Ричър да не стърчи като маяк. Виждаха се пластмасови бутилки от вода, стъклени бутилки от бира, кутии от безалкохолно, парчета хартия, малки и маловажни части от автомобили; всички бяха спрели в ниската, непрекъсната стена от чакъл, изхвърлен изпод гумите на минаващите коли. Ричър се завъртя на мястото си. Отзад нямаше никой. Отпред също. Вон намали още. Ричър не откъсваше очи от банкета. Когато ги подреди в тъмното, камъните му се струваха големи и очевидни. Сега, на безличната дневна светлина, щяха да изглеждат миниатюрни сред огромната пустош.
	Вон зави малко по-близо до осевата линия на шосето и намали още.
	— Ето ги — каза Ричър.
	Беше забелязал малката купчина на трийсет метра напред и наляво. Три камъка за основа и четвърти върху тях. Бяха като точка в далечината, по средата на нищото. На юг от тях равнината се простираше чак до хоризонта, без никакви отличителни знаци, нашарена единствено със сухи храсти, тъмни канари, дупки и ниски възвишения.
	— Това ли е мястото? — попита Вон.
	— На двайсетина метра на юг — отвърна Ричър.
	Той отново огледа пътя. Нямаше други коли — нито напред, нито назад.
	— Добре сме — каза той.
	Вон подмина могилата, зави към десния банкет и направи широк обратен завой през двете платна. Върна се от изток и спря точно до камъните. Освободи от скорост, но не загаси двигателя.
	— Стой тук — нареди тя.
	— Да бе — ухили се Ричър.
	После слезе от колата, прескочи камъните и зачака на банкета. В огромната светла равнина се чувстваше миниатюрен. В тъмното светът се беше свил около него, на една ръка разстояние. Сега отново му се струваше огромен. Вон слезе при него и двамата тръгнаха на юг през храсталаците — под прав ъгъл спрямо пътя. Пет крачки, десет, петнайсет. След двайсет крачки Ричър спря, за да провери посоката. После започна да се оглежда — първо наблизо, после все по-надалеч.
	Но не видя нищо.
	Ричър се изправи на пръсти и плъзна очи във всички посоки.
	Не, нямаше нищо.


>	17

	Ричър внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и погледна към пътя, за да провери дали не се е отклонил на запад или на изток. Не беше. Беше точно в целта. Направи пет крачки на юг, зави на изток, направи още пет крачки, обърна се и направи десет крачки на запад.
	Но не видя нищо.
	— Е? — подвикна Вон.
	— Няма го — отвърна той.
	— Само ме бъзикаш, нали?
	— Не. Защо да го правя?
	— Колко си бил точен с онези камъни? В тъмното?
	— И аз това се питам.
	Вон също се завъртя в кръг, мълчаливо. Накрая поклати глава.
	— Изчезнал е. Ако изобщо го е имало.
	Ричър стоеше неподвижен сред пустошта. Наоколо нямаше нищо за гледане. Нито за слушане, с изключение на търпеливото ръмжене на двигателя на пикапа, спрян на двайсет метра от тях. Ричър направи още десет крачки на изток и пое в широка окръжност. На една четвърт от пътя изведнъж спря.
	— Погледни тук — каза той.
	Сочеше към земята. Към дълга редица от плитки, нащърбени овални падини в земята, разположени на метър една от друга.
	— Отпечатъци от стъпки — каза Вон.
	— Моите отпечатъци от стъпки — каза Ричър. — От снощи. Докато се прибирах.
	Двамата се обърнаха на запад и тръгнаха обратно по стъпките. Все едно се връщаха по следата, към Диспеър. Десет метра по-късно стигнаха до едно малко разчистено място с формата на ромб. Беше празно.
	— Чакай — каза Ричър.
	— Няма го — каза Вон.
	— Но беше точно тук. Това е мястото.
	Едрият пясък беше изровен от многобройни действия. Имаше десетки отпечатъци от стъпки във всякакви посоки. Имаше остъргани места и следи от влачене. Имаше и малки вдлъбнатини в пясъка — някои бяха равни, но повечето не бяха, защото пясъкът се беше сринал обратно в тях.
	— Кажи ми какво виждаш — каза Ричър.
	— Дейност — отвърна Вон. — Бъркотия.
	— История — поправи я Ричър. — Тя ни казва какво е станало.
	— Каквото и да е станало, не можем да останем тук. Трябваше да влезем и да излезем много бързо.
	Ричър се изправи и огледа пътя на запад и на изток.
	Не видя нищо.
	— Никой не идва — отвърна той.
	— Трябваше да донеса кошница за пикник — измърмори Вон.
	Ричър пристъпи в празното пространство. Приклекна и посочи с два пръста към две равни успоредни вдлъбнатини в средата. Все едно в пясъка силно бяха притиснати две черупки от кокосови орехи, ориентирани в посока север-юг.
	— Коленете на момчето — каза той. — Точно тук се е отказал да продължава. Спрял е, обърнал се е малко встрани и е паднал.
	После Ричър посочи към един по-широк каменист район на метър и половина на изток.
	— А ето там паднах аз, след като се спънах в него. На онези камъни. Мога да ти покажа синините, ако искаш.
	— Може би по-късно — отвърна Вон. — Трябва да тръгваме.
	Ричър посочи към четири остри отпечатъка в пясъка. Бяха правоъгълни, пет на осем сантиметра, в четирите ъгъла на един по-голям правоъгълник, около шейсет на сто и петдесет сантиметра.
	— Крака на носилка — обясни той. — Дошли са да го приберат. Вероятно четирима или петима души, ако се съди по всички отпечатъци. Представители на властта кой друг ще има носилка?
	Той се изправи, огледа се и посочи на север и на запад към една дълга нащърбена ивица от отпечатъци и смачкани храсти.
	— Дошли са оттам и са отнесли тялото в същата посока, към пътя. Може би към микробуса на следователя по смъртните случаи, който е паркирал след моята каменна могила.
	— Значи всичко е наред — каза Вон. — Властите са го поели. Проблемът е решен. Трябва да си тръгваме.
	Ричър кимна разсеяно и погледна право на запад.
	— Какво трябва да виждаме там?
	— Две следи от приближаващи стъпки — отвърна Вон. На момчето и твоите. И двете идват от запад, от града. Има разлика във времето, но няма голяма разлика в посоката.
	— Точно така. Но на мен ми изглежда, че се вижда нещо повече.
	Двамата заобиколиха празното пространство и отново се събраха в западната му страна. Видяха четири отделни следи от стъпки — доста близо едни до други. Общата следа беше само два метра широка.
	— Две следи идват, а две си отиват — каза Ричър.
	— Как разбра? — попита Вон.
	— От ъгъла на отпечатъците. Повечето хора ходят с пръстите навън.
	— Може би гледаме семейство от хора с криви крака.
	— Нищо чудно, ако са от Диспеър. Но все пак не е много вероятно.
	По-новите следи, които се приближаваха, бяха с големи, дълбоки отпечатъци в пясъка, на метър и повече разстояние. По-старите бяха с по-малки отпечатъци, разположени по-близо един до друг, по-плитки и неравни.
	— Момчето и аз — каза Ричър. — Вървим на изток. С разлика във времето. Аз вървях, а той се е препъвал.
	Двете следи, които се отдалечаваха, бяха съвсем пресни. Пясъкът беше по-малко изровен, така че отпечатъците бяха по-ясни и доста дълбоки, еднакви и равномерно разположени.
	— Доста едри мъже — каза Ричър. — Върнали са се на запад. Наскоро. Без разлика във времето.
	— Какво означава това?
	— Означава, че са вървели по следите на момчето. Или по моите следи. За да разберат откъде идваме и къде сме били.
	— Защо?
	— Защото са открили трупа и са започнали да си задават въпроси.
	— А как изобщо са открили трупа?
	— По лешоядите — отвърна Ричър. — Неизбежно е в такова открито пространство.
	Вон остана неподвижна за миг. После му каза:
	— Влизай в пикапа. Веднага.
	Ричър не възрази. Беше достигнала до очевидното заключение с една секунда по-рано от него.


>	18

	Старият пикап продължаваше да ръмжи търпеливо. Шосето беше все така пусто. Но те се затичаха. Стигнаха до пикапа, рязко отвориха вратите и се хвърлиха вътре. Вон рязко включи на скорост и натисна газта. Не казаха нито дума, преди да прекосят границата на Хоуп цели осем дълги минути по-късно.
	— Сега вече наистина си гражданин, който има проблем — каза Вон. — Нали? Ченгетата от Диспеър може да са тъпи, но все пак са ченгета. Лешоядите са им показали трупа, те са намерили следите му, а после са намерили втора следа, която показва, че някакъв друг мъж е настигнал трупа по пътя. И на това място има много следи от падане и търкаляне. Така че те ще искат да си поговорят сериозно с втория мъж. Можеш да се обзаложиш.
	— Тогава защо не са проследили стъпките ми по-нататък? — попита Ричър.
	— Защото знаят накъде си се запътил. В тази посока са само Хоуп и после Канзас. Така че са решили да разберат откъде си тръгнал. И какво ще открият?
	— Голяма окръжност. И заровени опаковки от шоколадчета и бутилки от минерална вода, ако търсят много внимателно.
	Вон кимна към волана.
	— Ясни физически доказателства за едър мъж с големи обувки и дълги крака, който тайно е обиколил техния град същата вечер, в която са изхвърлили от града си едър мъж с големи обувки и дълги крака.
	— Да не говорим, че единият от помощниците ме видя.
	— Сигурен ли си?
	— Дори си поговорихме.
	— Страхотно.
	— Мъртвецът е починал от естествена смърт.
	— Сигурен ли си? Все пак си го опипал в тъмното. А те ще го сложат на масата за аутопсия в моргата.
	— Вече не съм в Диспеър. Както ти не можеш да работиш там, така и те не могат да дойдат тук.
	— Малките полицейски управления не разследват убийства, идиот такъв. Викаме щатската полиция. А щатската полиция може да разследва навсякъде в Колорадо. И всички са длъжни да им съдействат. Ти си записан в моя компютър от вчера. Не мога да отрека, че съм те видяла, дори да искам да го направя.
	— А ти не искаш ли?
	— Не знам нищо за теб. Освен че съм почти сигурна, че си пребил един от техните упълномощени помощници. Ти на практика ми го призна. Кой знае какво още си направил.
	— Нищо друго не съм направил.
	Вон замълча.
	— Какво ще стане сега? — попита Ричър.
	— При такова положение винаги е по-добре да се движиш с един ход напред. Трябва доброволно да се обърнеш към полицията и да съобщиш какво си видял.
	— Не.
	— Защо не?
	— Защото съм бил войник. Ние никога не вършим нищо доброволно.
	— Е, тогава не мога да ти помогна. Няма какво да направя. От самото начало нямаше какво да направя.
	— Може ти да се обадиш — предложи Ричър. — Да се обадиш на щатската полиция и да провериш какво мислят по въпроса.
	— Те сами ще се обадят.
	— Нека да се обадим първи, както ти каза. Винаги е по-добре да се движиш с един ход напред.
	Вон не отговори. Само отпусна газта и намали, когато стигнаха до края на града. Собственикът на железарията беше отворил вратата на магазина и изнасяше стоките си на тротоара. Продаваше някаква хитроумна стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Беше я нагласил като за боядисване на втория етаж. Вон зави надясно по следващата пресечка, после наляво, зад закусвалнята. Улиците на града бяха широки и приятни, а по тротоарите имаше дървета. Тя отби на едно място за паркиране пред някаква ниска тухлена сграда. Приличаше на поща в предградията. Но не беше. Беше полицейското управление на Хоуп. Така пишеше — с алуминиеви букви, закрепени за тухлената фасада. Вон изключи двигателя и двамата с Ричър поеха по настлана с тухли пътека, която водеше към входа на полицейското управление. Вратата беше заключена. Управлението не работеше. Вон отвори с един от своите ключове и обясни:
	— Полицаят на рецепцията идва в девет.
	Отвътре полицейското управление все така приличаше на пощенска станция. Скучно, износено, бюрократично, но някак си дружелюбно. Подготвено да приема хора. Да решава проблеми. Имаше гише на рецепцията и две бюра зад него. Зад една масивна врата беше кабинетът на началника — на същото място, на което щеше да бъде кабинетът на пощенския началник. Вон заобиколи гишето и се отправи към едното бюро, което очевидно беше нейно. Изглеждаше организирано и подредено, но не прекалено. На бюрото имаше старомоден компютър и телефон. Тя отвори едно чекмедже и намери някакъв указател. Очевидно рядко се свързваха с щатската полиция. Не знаеше номера наизуст. Вон го набра, поиска да я свържат с дежурния, представи се и каза:
	— Имаме изчезнало лице. Бял мъж, приблизително на двайсет години, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма. Можете ли да ни помогнете?
	След това се заслуша, погледът й подскочи наляво и надясно и тя каза:
	— Не, не знаем името.
	Зададоха й още един въпрос, тя погледна надясно и отговори:
	— Не знам дали е с тъмна или светла коса. Работим с черно-бяла снимка. Нямаме друго.
	Тя замълча за малко. Ричър видя, че се прозява. Беше уморена. Все пак беше работила цяла нощ. Вон отмести слушалката малко встрани от ухото си и Ричър долови тихото тракане на клавиатура някъде в далечното управление на щатската полиция. Сигурно беше в Денвър или в Колорадо Спрингс. Гласът отново заговори в слушалката, Вон я притисна към ухото си и Ричър не чу какво казва.
	Вон го изслуша, благодари и затвори.
	— Нямат такава информация — съобщи тя. — Очевидно от Диспеър не са съобщили.
	— Естествена смърт — каза Ричър. — Мислят като мен.
	Вон поклати глава.
	— Въпреки това трябваше да съобщят. Необясним смъртен случай близо до пътя, което е поне от общинско значение. Значи трябва да се появи в системата на щатската полиция до една минута по-късно.
	— Тогава защо не са съобщили? — попита Ричър.
	— Не знам. Но не е наш проблем.
	Ричър седна на другото бюро. Беше обикновена държавна мебел, със стоманени крака и тънък плот от талашит, който имитираше дърво — метър на метър и осемдесет. Имаше панел, който да скрива краката, и три чекмеджета, монтирани в десния край. Столът беше на колелца, с тапицерия от сив вълнен плат. Мебелите във военната полиция бяха по-различни. Там столовете бяха с тапицерия от винил, а бюрата бяха от стомана. Ричър беше седял зад десетки такива бюра по целия свят. Гледката през прозореца винаги беше съвсем различна, но самите бюра бяха едни и същи. Както и съдържанието им. Папки, пълни с информация за мъртъвци и изчезнали хора. За някои от тях скърбяха, за други — не.
	Ричър си помисли за Люси Андерсън, която приятелите й наричаха Лъки. От предишната вечер, в закусвалнята. Спомни си как кършеше пръсти. Той се обърна към Вон и подхвърли:
	— Всъщност донякъде е наш проблем. Може би някакви хора се тревожат за това момче.
	Вон кимна. Отново разтвори телефонния указател. Ричър видя как прелисти назад — от „К“, където беше „Колорадо, щатска полиция“, към „Д“, където беше „Диспеър, полицейско управление“. Набра номера и този път Ричър чу от нейната слушалка как оттатък звъни, все едно по-близкият телефонен пост означаваше по-силно напрежение в електрическата система. Когато вдигнаха, Вон им каза същата лъжа: изчезнало лице, бял мъж, някъде на двайсет, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма, не знаем име, цветът на косата и кожата не е ясен, защото работим с черно-бяла фотография. Настъпи кратко мълчание, последвано от кратък отговор.
	Вон затвори.
	— Не знаят нищо — съобщи тя. — Не са виждали такъв човек.


>	19

	Ричър седеше мълчаливо, а Вон се зае да подрежда някакви неща на бюрото си. Подравни клавиатурата с монитора, после постави мишката на една линия с клавиатурата, оправи телефона зад нея и нагласи всичко, така че да бъде или успоредно, или под идеален прав ъгъл. Накрая прибра моливите в чекмеджето и избърса праха с ръба на дланта.
	— Следите от носилката — каза тя.
	— Знам — отвърна Ричър. — Ако не бяха те, можеше да съм си измислил цялата история.
	— Ако наистина са били следи от носилка.
	— А какво друго?
	— Май няма какво — призна тя. — Сигурна е била от старите носилки, които имаха малки плъзгачи вместо колелца.
	— Пък и защо да си измислям такова нещо?
	— За да ти обърнат внимание.
	— Аз не обичам да ми обръщат внимание.
	— Всички обичат да им обръщат внимание. Особено пенсионираните ченгета. Това е често срещано патологично състояние. Опитвате се да се намъкнете обратно в екшъна.
	— Ти смяташ ли да правиш така, след като се пенсионираш? — попита Ричър.
	— Надявам се, че не.
	— Е, аз също не го правя.
	— Тогава какво става там?
	— Може би момчето е местно — предположи Ричър. Ако го познават, няма да го включат в списъка на изчезналите лица.
	Вон поклати глава.
	— Пак няма смисъл. Всеки необясним смъртен случай извън града се докладва на окръжния следовател. И тогава се появява в системата на щатската полиция. Дори само като статистика. Ако беше така, от щатската полиция щяха да отговорят: „Ами чухме, че тази сутрин са намерили някакъв труп в Диспеър, може би трябва да проверите дали не е вашият човек.“
	— А те не го направиха.
	— Защото никой не се е обаждал от Диспеър, за да съобщи. И точно това не се връзва. Какво правят с него, по дяволите? Там няма морга. Дори нямат хладилно помещение, доколкото знам. Нямат и хладилен склад за месо, който да използват за тази цел.
	— Може би правят нещо друго с него — каза Ричър.
	— Какво например?
	— Може би го погребват.
	— Да не е блъснато животно?
	— Може би искат да прикрият нещо — предположи той.
	— Нали твърдиш, че е умрял от естествена смърт?
	— Да, така е — каза Ричър. — Умрял е, защото цели дни се е скитал в пущинака. Може би защото са го изгонили от града. А от това може да им стане неудобно. Ако изобщо са способни да изпитват неудобство.
	Вон отново поклати глава.
	— Не са го изгонили от града. Щяха да ни се обадят. Винаги първо ни се обаждат. После ги закарват до границата и ги изхвърлят там. Тази седмица бяхте само ти и момичето. Нямаше други.
	— И никога не ги изхвърлят в западния край на града, така ли?
	— Там няма нищо. Ничия земя.
	— Може би просто са се забавили. Може да се обадят по-късно.
	— Не се връзва — каза Вон. — Когато намериш труп, веднага посягаш с едната ръка към пистолета, а с другата — към радиостанцията. Обаждаш се за подкрепление, за линейка и на следователя от отдел „Убийства“. Едно, две, три. Съвсем автоматично. Правиш го на секундата.
	— Може да не са такива професионалисти като теб.
	— Не става дума за професионализъм. Ако не се обадиш на следователя, значи съзнателно си нарушил процедурата. За да направиш такова нещо, се изисква сериозна причина.
	Ричър не отговори.
	— Може би няма замесени полицаи — каза Вон. — Може би някой друг го е намерил.
	— Цивилните граждани не държат носилки в багажника на колите си — възрази Ричър.
	Вон кимна разсеяно и се изправи.
	— Трябва да си тръгваме, преди да дойде колегата да ме смени. И началникът.
	— Срамуваш се да те виждат с мен, така ли?
	— Малко. И малко ме е срам, че не знам какво да правя.


	Двамата се настаниха в стария пикап на Вон и отново поеха към закусвалнята. Напливът от клиенти за закуска беше свършил. Отново цареше относително спокойствие. Ричър си поръча кафе. Вон каза, че иска само вода от чешмата. Изпи половин чаша, като барабанеше с пръсти по масата.
	— Да започнем отначало — предложи тя. — Кое е това момче?
	— Бял мъж — отвърна Ричър.
	— Сигурен ли си, че не е латиноамериканец? Чужденец?
	— Мисля, че, технически погледнато, латиноамериканците също принадлежат към индоевропейската раса. Както и някои азиатски народи. Но аз се водя само по косата. Единственото, в което съм сигурен, е, че не беше чернокож. Може да е бил от всяка точка на света.
	— С тъмна или светла кожа?
	— Нищо не се виждаше.
	— Трябваше да си носиш фенерче.
	— Като цяло продължавам да съм доволен, че не взех фенерче.
	— Каква беше кожата му на допир?
	— На допир? Ами като кожа.
	— Е, има някаква разлика. По-тъмната кожа е по-различна на пипане от по-светлата. Малко по-гладка и по-плътна.
	— Наистина ли?
	— Да, така мисля. А ти как мислиш?
	Ричър докосна вътрешната страна на лявата си китка с десния показалец. После опита с бузата, под окото.
	— Трудно е да се каже — отвърна той.
	Вон протегна ръка през масата.
	— А сега направи сравнение.
	Той внимателно докосна вътрешната страна на нейната китка.
	— Сега опитай с лицето — каза тя.
	— Честно?
	— С научна цел — поясни тя.
	Ричър се поколеба, после се протегна и докосна бузата й с палец. Отдръпна ръка и каза:
	— Кожата му беше по-плътна от нашата. Като гладкост беше някъде между нас двамата.
	— Добре — каза тя.
	Вон докосна първо собствената си китка, където я беше пипнал той, после лицето си и каза:
	— Дай си ръката.
	Ричър протегна ръка през масата. Тя докосна китката му с два пръста, все едно искаше да му измери пулса. Потърка на един сантиметър нагоре и надолу, после се протегна и докосна бузата му с другата си ръка. Пръстите й бяха студени от чашата с вода и докосването го стресна. Все едно усети миниатюрен токов удар.
	Вон продължи:
	— Значи не е задължително да е бял, но е бил по-млад от теб. С по-малко бръчки и по-нежна кожа. Не толкова белязан от времето.
	— Благодаря — каза Ричър.
	— Трябва да използваш хидратантен крем.
	— Ще запомня този съвет.
	— И крем против изгаряне.
	— И този също.
	— Пушиш ли?
	— Отказах ги.
	— Това също не е хубаво за кожата.
	— Може да е бил азиатец — каза Ричър. — Имаше рядко лицево окосмяване.
	— Какви бяха скулите?
	— Ясно изразени, но той си беше слаб.
	— Дори твърде измършавял?
	— Да, определено. Но сигурно още преди това е бил слаб и жилав.
	— Колко време минава, преди един слаб и жилав човек да измършавее така?
	— Не знам със сигурност. Може би пет-шест дни в болницата или в килията, ако си болен или си на гладна стачка. И по-малко, ако се движиш на открито, поддържаш телесната си топлина и изгаряш енергия. Може би само два или три дни.
	Вон помълча малко.
	— Трябва доста да се е движил — каза тя. — Трябва да разберем защо добрите хора от Диспеър в продължение на два или три дни са положили съзнателно усилие да не го пускат в своя град.
	Ричър поклати глава.
	— Може би ще е по-полезно, ако се опитаме да разберем защо толкова дълго не си е тръгнал оттам. Трябва да е имал адски сериозна причина да не го направи.


>	20

	Вон си изпи водата, Ричър си изпи кафето и попита:
	— Ще ми дадеш ли пикала си?
	— Кога?
	— Сега. Докато се наспиш.
	— Не — отвърна Вон.
	— Защо не?
	— Защото ще го използваш, за да отидеш в Диспеър, ще те арестуват и аз ще се окажа замесена.
	— Ами ако не отида в Диспеър?
	— Къде иначе ще искаш да отидеш?
	— Искам да видя какво има на запад от града. Може би момчето е дошло оттам. Предполагам, че не е минал през Хоуп. Щяхте да го видите. Същото важи и за изчезналия съпруг на момичето.
	— Има логика. Но на запад от Диспеър няма нищо. Всъщност твърде много нищо.
	— Трябва да има нещо.
	Вон помълча малко. После каза:
	— Ще се наложи да обикаляш. Ще се върнеш почти до границата с Канзас.
	— Аз ще платя бензина — каза Ричър.
	— Трябва да ми обещаеш, че няма да влизаш в територията на Диспеър.
	— Къде минава границата?
	— На осем километра западно от комбината за рециклиране на метал.
	— Дадено — обеща Ричър.
	Вон въздъхна и му подаде ключовете от колата.
	— Тръгвай. Аз ще се прибера пеш. Не искам да знаеш къде живея.
	Седалката на стария шевролет не можеше да се дръпне много назад. Шасито беше късо. В крайна сметка му се наложи да шофира с изправен гръб и разтворени колене, все едно караше трактор. Воланът не беше стегнат, а спирачките бяха меки. Но все пак беше по-добре, отколкото да ходи пеш. Дори много по-добре. Ричър смяташе да се въздържа от по-продължително ходене, поне за един или два дни.
	Първо отиде до мотела в Хоуп. Стаята му беше в края на коридора, значи стаята на Люси Андерсън беше по-близо до рецепцията. Нямаше друго място, в което да е отседнала. Не беше видял друг хотел в целия град. А не беше при приятели, защото тогава нямаше да бъде сама в закусвалнята предишната вечер, когато имаше най-голяма нужда от подкрепа.
	Всички прозорци на мотела бяха от задната страна. Отпред имаше само редица от еднакви врати, пластмасови шезлонги и тесни процепи с дебело стъкло, които пропускаха дневна светлина в баните. Ричър започна със стаята, която беше съседна на неговата, и тръгна по редицата, като търсеше бяло петно от изпрано бельо, окачено да съхне над ваната. Опитът му показваше, че жените от поколението на Люси Андерсън са особено придирчиви по отношение на личната си хигиена.
	От общо дванайсет стаи имаше две възможности. В едната баня се виждаше по-голямо бяло петно, отколкото в другата. Това не означаваше повече бельо. А просто по-голямо бельо. По-възрастна или по-едра жена. Затова Ричър почука на другата врата, отстъпи една крачка и зачака. Мина дълго време, после Люси Андерсън отвори вратата и спря в сянката от другата страна на прага предпазливо, с една ръка на бравата.
	— Здравей, Лъки — каза Ричър.
	— Какво искаш?
	— Искам да разбера защо твоят съпруг е ходил в Диспеър и как е стигнал дотам.
	Люси носеше същите бели маратонки и почти същите къси чорапки. Над тях се виждаха дълги крака — гладки, атлетични и с идеален слънчев загар. Може би играеше в женския отбор по футбол в университета. Сигурно беше звездата на отбора. Над дългите й крака се виждаха къси отрязани джинси — бяха отрязани по-високо отвън на бедрата, отколкото отвътре, а това означаваше, че са наистина много високо отрязани, защото останалият материал беше широк едва три сантиметра.
	Над тях носеше друго яке с качулка, то беше синьо и нямаше надпис.
	— Не искам да търсиш съпруга ми — каза тя.
	— Защо не?
	— Защото не искам да го намериш.
	— Защо не?
	— Причината е очевидна — каза тя.
	— За мен не е — каза Ричър.
	— Искам да ме оставиш сама.
	— Вчера беше разтревожена за него, а днес не си, така ли?
	Тя пристъпи една крачка напред, на светло, и хвърли поглед наляво и надясно покрай раменете на Ричър. Паркингът на мотела беше празен. Нямаше нито една кола, с изключение на стария пикап на Вон, паркиран до вратата на стаята на Ричър. Якето на Люси Андерсън беше в същия цвят като очите й, а очите й бяха изпълнени с панически страх.
	— Просто ни остави на мира — каза тя, върна се в стаята си и затвори вратата.


	Ричър поседя в пикапа на Вон, като разглеждаше картата, която намери в джоба на вратата. Слънцето се беше показало и в кабината беше топло. Опитът на Ричър показваше, че в колите или е топло, или е студено. Като в някакъв примитивен календар. В колите или беше лято, или зима. Слънцето или проникваше през стъклото и метала, или не.
	Картата потвърди това, което му беше казала Вон. Щеше да се наложи да обиколи три и половина от страните на огромен правоъгълник — обратно на изток, почти до границата с Канзас, после на север към междущатската магистрала 1–70, после отново на запад и накрая на юг по отбивката от магистралата, по която минаваха камионите за комбината. Общото разстояние беше почти триста и двайсет километра. Общото време — почти четири часа. Плюс още четири часа и триста и двайсет километра в обратна посока, ако не нарушеше обещанието си към Вон и не минеше през Диспеър.
	А той смяташе да не го нарушава.
	Най-вероятно.
	Ричър излезе от паркинга и се насочи на изток, следвайки същия маршрут, по който беше пристигнал с дядото и неговия гранд маркиз. Слънцето беше ниско на небето, от дясната му страна. Старият пикап изпускаше изгорели газове в кабината, така че Ричър беше отворил прозорците съвсем малко. Прозорците не бяха електрически. Бяха от старомодните, с дръжки, които Ричър предпочиташе, защото можеха да се нагласяват по-точно. Беше отворил левия прозорец по-малко от два сантиметра, а десния — наполовина на това разстояние. Когато караше с постоянна скорост от деветдесет и пет километра в час, в колата влизаше вятър и издаваше приятен писклив звук, който се смесваше с басовото ръмжене на старото окачване и мекото гъргорене на уморения двигател. Пикапът беше приятен за каране по щатското шосе. Когато излезе на магистралата, не беше толкова приятен. Товарните камиони го задминаваха както си искаха. Геометрията на колата не беше нагласена както трябва, така че изобщо не беше стабилна. Още след първите двайсет километра китките на Ричър го заболяха от стискане на волана. Веднъж спря за бензин и веднъж за кафе, като и в двата случая се радваше, че ще си почине малко.


	Отбивката се отклоняваше от магистрала 1–70 на запад от Диспеър и се връщаше обратно на югоизток, а след петдесет километра се превръщаше в натовареното шосе с две платна, което Ричър вече познаваше. Беше като онова шосе, което беше видял от другата страна на комбината. Беше построено по същия начин — със същата ширина, същия груб асфалт и пясъчни банкети. Точно четири часа, след като беше потеглил от мотела, Ричър намали скоростта, излезе от шосето и отби на пясъка. Почти нямаше движение, с изключение на камионите, които се приближаваха и отдалечаваха от комбината, на трийсет километра по-нататък. Бяха най-вече обикновени товарни камиони, но имаше и цистерни, и микробуси. Номерата им бяха предимно от щата Колорадо и съседните щати, но имаше и няколко от Калифорния, Вашингтон, Ню Джързи и дори от Канада. Минаваха толкова бързо, че старият пикап се поклащаше от въздушната вълна.
	Самият град Диспеър оставаше невидим в далечината — на хоризонта едва се различаваше някакво петънце, над което неподвижно висеше смог. На осем километра по-близо от града, но все пак на двайсет и пет километра оттук, се различаваха ниските сиви сгради, които Ричър беше видял по-рано — сега му се падаха вдясно. Може би бензиностанция. Или мотел. Или и двете. Може би дори голям паркинг за камиони с ресторант. Може би имаше точно такова място, където можеше да се зареди с много калории.
	Може би точно онова място, където съпругът на Люси Андерсън и неидентифицираното мъртво момче се бяха заредили с калории, преди да продължат към Диспеър. Поне в случая на неидентифицираното мъртво момче това сигурно е било последната храна в живота му.
	Може би някой щеше да си спомни за тях.
	И може би мястото беше извън юрисдикцията на Диспеър.
	А може и да не беше.
	Ричър погледна в огледалото, даде на скорост, качи се обратно на шосето и пое към хоризонта. Дванайсет минути по-късно спря, преди да подмине една малка зелена табела с надпис: „Диспеър, население 2691“. На сто метра от обратната страна на табелата се виждаха ниските сгради.
	Но те изобщо не бяха сиви. Беше му се сторило така заради особената светлина, прахоляка и разстоянието.
	Всъщност бяха маслено зелени.
	И не бяха бензиностанция.
	Нито мотел.
	Нито паркинг за камиони.


>	21

	Бяха общо шест ниски зелени сгради. С метална конструкция, построени и разположени по определени спецификации и стриктни разпореждания. Разделяха ги алеи с еднаква ширина, оформени от утъпкана земя и очертани с редици от камъни — еднакви по форма и големина, боядисани в бяло. Шестте сгради бяха оградени с висока, права и солидно построена стена от бодлива тел. Оградата продължаваше и на запад от тях, където имаше паркинг. На паркинга имаше бронирани машини. Всички бяха оборудвани с картечница на покрива. До паркинга имаше радиомаяк, който беше защитен от отделна ограда от бодлива тел.
	Изобщо не беше мотел.
	Нито паркинг за камиони.
	Беше военна база.
	И по-точно казано, армейско подразделение от пехотата. И още по-точно казано, поделение на военната полиция. А най-точно казано: временна оборудвана база на бойна част от военната полиция. Наричаха ги със съкращението ВОБ — „външна оперативна база“. Ричър веднага разпозна устройството и оборудването на поделението. А на портала имаше табела, която доказваше предположението му. Самият портал представляваше боядисана в бяло бариера с противотежест, до която се намираше кабината на охраната. Табелата беше закована на два стълба до кабината на охраната и беше боядисана в лъскаво армейско зелено, а на нея с бяла щампа беше изписан номерът на поделението.
	Не бяха от националната гвардия.
	Не бяха резервисти.
	Бяха действаща военна част, и то доста добра. Поне бяха добри по времето на Ричър, а нямаше никаква причина да се съмнява, че междувременно са излезли от форма. Абсолютно никаква причина.
	И те почти веднага доказаха, че са в отлична форма.
	Кабината за охраната беше с метална конструкция и високи, широки прозорци от четирите страни. В нея имаше четирима души. Двама останаха на местата си и нямаше да мръднат оттам, каквото и да се случи. Другите двама излязоха. Бяха облечени с камуфлажни униформи и ботуши, бронирани жилетки и каски и бяха въоръжени с пушки М–16. Промушиха се под бариерата, застанаха в строй и излязоха на шосето. После завиха точно на деветдесет градуса наляво и се затичаха в тръс към пикапа на Ричър — в крачка, точно с дванайсет километра в час, както ги бяха обучавали. Когато стигнаха на трийсет метра от него, се разделиха, за да представляват по-трудна мишена. Единият се затича през пясъка встрани от шосето, дойде отдясно на Ричър, спря на десет метра разстояние и приготви оръжието си за стрелба. Другият остана на шосето, заобиколи пикапа, погледна в каросерията му, върна се и застана на два метра от вратата на шофьора. После ясно и силно извика:
	— Моля отворете прозореца, сър!
	„И дръжте ръцете си така, че да ги виждам — добави мислено Ричър. — За ваша собствена сигурност.“ Той отвори прозореца докрай и погледна наляво.
	— Моля дръжте ръцете си така, че да ги виждам, сър! — нареди войникът. — За ваша собствена сигурност!
	Ричър сложи ръцете си високо на волана и продължи да гледа наляво. Войникът беше професионалист — млад, но с няколко години опит, които си личаха по дълбоките бръчки отстрани на очите. Носеше очила с тънки черни рамки. От дясната страна на бронираната жилетка имаше табелка с името си: „Морган“. Отдалеч се чу клаксон на товарен камион, войникът пристъпи по-близо до бордюра и тежката машина профуча зад гърба му с рев, въздушна струя и прах. Гумите на камиона изсвириха, а пикапът на Ричър се заклати, преди отново да се възцари тишина. Войникът отстъпи до предишното си място и застана в същата поза — внимателен и предпазлив, отпуснал леко пушката, която можеше да насочи във всеки момент.
	— Свободно, ефрейтор — каза Ричър. — При мен няма нищо интересно.
	Войникът на име Морган отговори:
	— Нека аз да реша дали е така, сър.
	Ричър хвърли поглед напред. Колегата на Морган стоеше неподвижен като статуя, плътно притиснал приклада на пушката към рамото си. Беше редник, първи клас. Прицелваше се с дясното око и беше насочил оръжието ниско — към предната дясна гума на Ричър.
	— Защо спряхте тук, сър? — попита Морган.
	— Трябва ли да имам причина? — попита Ричър.
	— Изглеждате така, все едно правите оглед на охранявана военна база, сър.
	— Бъркаш. Не правя оглед.
	— Защо спряхте, сър?
	— Престани да ми викаш „сър“, става ли?
	— Сър?
	Ричър се усмихна на себе си. Всеки военен полицай със стажа на Морган беше прочел по един тон разпоредби на тема „Правилни форми на обръщение към цивилните в страната“, които постоянно се ревизираха и обновяваха.
	— Може да съм се загубил — подхвърли Ричър.
	— Не сте ли оттук?
	— Не.
	— Превозното ви средство има регистрационни номера от щата Колорадо.
	— Колорадо е голям щат — отвърна Ричър. — Почти двеста и шейсет хиляди квадратни километра, ефрейтор, осмият по големина щат в САЩ. Но само по площ. По население се намира чак на двайсет и второ място. Може да идвам от някой далечен край на щата.
	Морган помълча безизразно. После попита:
	— Къде отивате, сър?
	Този въпрос представляваше проблем за Ричър. Отклонението от магистралата 1–70 беше малко и трудно за откриване. Нямаше начин някой шофьор, който е тръгнал за Колорадо Спрингс, Денвър или Боулдър, случайно да тръгне по него. Обяснението за грешка в маршрута щеше да предизвика подозрение. Подозрението щеше да предизвика проверка на регистрационните номера на Вон, а това щеше да я въвлече в ситуация, в каквато беше по-добре да не влиза.
	Затова Ричър отговори:
	— Отивам в Хоуп.
	Морган пусна пушката с лявата си ръка и посочи право напред.
	— Натам, сър — каза той. — Движите се в правилна посока. До центъра на Хоуп ви остават трийсет и пет километра.
	Ричър кимна. Морган сочеше на югоизток, но не беше откъснал очи от ръцете на Ричър. Беше добър войник. Опитен. Изряден. Униформата му беше стара, но в добро състояние. Ботушите му бяха износени и ожулени, но добре поддържани и идеално лъснати. Рамката на очилата му беше подравнена по ръба на каската. Ричър харесваше войници с очила. Очилата бяха човешка, уязвима черта, която смекчаваше отблъскващия вид на въоръжението.
	Лицето на модерната армия.
	Морган отново пристъпи към пикапа на Ричър, за да пропусне един камион зад гърба си. Този беше товарен, с номера от Ню Джързи, който превозваше затворен контейнер с дължина дванайсет метра. Приличаше на гигантска тухла, която се движи със сто километра в час. След него се носеше шум, въздушно течение и дълга опашка от прах. Униформените панталони на Морган се притиснаха в краката му, а около тях затанцуваха миниатюрни прашни вихрушки. Но той дори не мигна зад очилата.
	— Ваше ли е превозното средство, сър? — попита той.
	— Не съм сигурен, че трябва да ти отговарям на този въпрос — отвърна Ричър.
	— Когато се намираме в района на охранявана военна база, трябва да ми отговаряте на всички въпроси.
	Ричър не отговори.
	— Носите ли документите и застраховката на превозното средство?
	— В жабката — отвърна Ричър.
	Беше доста сигурно предположение. Вон беше полицай. Повечето полицаи поддържаха документите си в ред. Щяха да изпаднат в неудобна ситуация, ако не беше така.
	— Може ли да видя документите, сър? — попита Морган.
	— Не — отвърна Ричър.
	— Карате ме да мисля, че спирате до охранявана военна база в откраднато товарно превозно средство, сър.
	— Нали вече провери отзад? Няма нищо.
	Морган замълча.
	— Спокойно, ефрейтор — каза Ричър. — Все пак сме в Колорадо, не в Ирак. Няма да взривявам нищо.
	— Не биваше да казвате това, сър.
	— Спокойно, Морган. Говорех в отрицателен смисъл. Казах какво няма да направя.
	— Не е смешно.
	— Аз не се смея.
	— Трябва да видя документите ви, сър.
	— Нямаш право да ги искаш.
	— Трябва да ги видя веднага, сър.
	— Имате ли военен адвокат в базата?
	— Съвсем не, сър.
	— Значи си готов сам да вземеш това решение?
	Морган не отговори. Отново пристъпи към пикапа, за да пропусне зад гърба си една цистерна. Цистерната беше с оранжевия знак за опасни химикали и беше от неръждаема стомана, полирана до такъв блясък, че Ричър видя собственото си отражение в нея, като в криво огледало. Когато въздушната вълна от камиона утихна, Морган застана обратно на мястото си и каза:
	— Трябва да ми покажете тези документи, сър. Дори само отдалеч. За да ми докажете, че ги имате.
	Ричър сви рамене, наведе се и отвори жабката. Разрови се в химикалките, ароматизираните салфетки и другите боклуци, докато не намери един найлонов плик. Беше черен, със сребърно лого във формата на волан. Евтин плик за документи — продаваха ги по бензиностанциите и автомивките заедно с освежители за въздух във форма на борче и компаси, които се закрепват с вакуум на предното стъкло. Найлонът беше корав, а черният цвят беше избелял до прашно сиво.
	Ричър отвори плика така, че Морган да не го вижда. От лявата страна имаше валидна застраховка. От дясната — регистрацията на пикапа.
	И двете бяха на името на Дейвид Робърт Вон, с адресна регистрация в Хоуп, щата Колорадо.
	Ричър протегна ръка и показа документите на Морган — достатъчно дълго, за да ги разпознае, но не толкова дълго, че да прочете името.
	— Благодаря ви, сър — каза Морган.
	Ричър прибра плика в жабката и я затвори.
	— Продължавайте, сър — каза Морган.
	Това също представляваше проблем за Ричър. Ако продължаваше напред, щеше да влезе в територията на град Диспеър. Ако направеше обратен завой, Морган щеше да се зачуди защо изведнъж е решил да се откаже от Хоуп, което щеше да го накара да провери номера на пикапа.
	Кое от двете беше по-опасно?
	Морган, естествено. Дори не можеше да става дума за сравнение между полицейското управление на град Диспеър и едно бойно поделение на военната полиция. Така че Ричър включи на скорост и завъртя волана.
	— Приятен ден, ефрейтор — каза той и се отдели от банкета.
	Натисна газта и един метър по-късно подмина малката зелена табела, като по този начин временно увеличи населението на Диспеър с един човек — станаха цели 2692 души.


>	22

	Солидното шосе с две платна продължаваше практически по права линия в продължение на осем километра до портала за камиони на комбината. Сто метра преди портала, наляво от шосето, се отклоняваше неозначена отбивка, която прекосяваше пущинака и се превръщаше в западния край на единствения път, който минаваше през Диспеър. Ричър веднага го позна — неравно настлан чакъл и евтино асфалтово покритие. Спря да изчака един приближаващ камион, натоварен с блестящи стоманени греди, после един товарен камион с контейнер, който потегляше за Канада. Успя да направи ляв завой, подскочи на неравното шосе, продължи към града и видя всичко, което беше видял вчера, но в обратен ред. Дългата стена от заварен метал, боядисан в бяло, искрите и пушекът, които се вдигаха отвътре, пълзящите кранове. Ричър протегна дългата си ръка през кабината, за да затвори прозореца на отсрещната врата, когато чу оглушителния шум от пневматичните чукове и подуши острата миризма на химически съединения.
	До паркинга пред портала за работниците, който се простираше на цели акри земя, и забеляза шевролета на охраната, който се движеше по часовниковата стрелка, докато подскачаше през храсталаците далеч вдясно. Партньорът му, който се движеше обратно на часовниковата стрелка, беше много по-наблизо. Всъщност караше точно през паркинга с трийсет километра в час и явно избираше място, където да прекоси шосето под прав ъгъл. Ричър ускори, а шевролетът забави скоростта, така че пресече малко зад него. Ричър го проследи в огледалото изглеждаше огромен. После Ричър продължи напред, докато остави комбината зад гърба си, а на пет километра напред и вдясно се появи центърът на град Диспеър. Ниски тухлени сгради с кубична форма, унили под следобедното слънце. По шосето нямаше движение. Пътят се издигаше, спускаше и завиваше наляво и надясно, за да избегне всякакви геологични формации, по-големи от хладилник. Беше построен по най-евтиния начин и не беше изравняван или изправян, още откакто беше представлявал коловози за каруци.
	Ричър видя как една полицейска кола излиза от някаква пресечка на километър и половина пред него.
	Нямаше как да я сбърка. Беше форд краун виктория, в бяло и златно, с черни ролбари отпред и антени на багажника. Колата се измъкна от пресечката, спря за малко и зави наляво.
	На запад.
	Право към Ричър.
	Ричър провери с каква скорост се движи. Осемдесет километра в час. Струваше му се, че е правилно. Нямаше представа какво е ограничението на това място. За всеки случай намали до седемдесет и продължи така. Полицаят вече беше на километър от него и се приближаваше бързо. Общата скорост, с която се приближаваха един към друг, надхвърляше сто и шейсет километра в час. До момента, в който щяха да се срещнат, оставаха приблизително трийсет и пет секунди.
	Ричър продължи.
	Слънцето му се падаше зад гърба, значи светеше в очите на полицая, което беше добре. Старият пикап, който караше Ричър, имаше най-обикновено предно стъкло, което не беше добре. Десет секунди преди да се разминат, Ричър вдигна лявата си ръка от волана и я притисна към челото си, все едно имаше главоболие и си масажираше слепоочието. Продължи да кара със същата скорост, като гледаше право пред себе си.
	Полицейската кола профуча край него.
	Ричър погледна в огледалото за обратно виждане и направи няколко бързи изчисления. Оставаха му някъде двайсет и пет километра до границата с Хоуп, а старият шевролет посмъртно нямаше да вдигне над сто и десет, значи трябваше да кара поне тринайсет минути. Форд краун виктория не беше фантастично мощна кола, но полицейските управления я поръчваха със специален пакет от екстри, тунингован двигател за по-бързо ускорение и двоен ауспух за по-добра вентилация. Без никакъв проблем щеше да вдигне сто четирийсет и пет. Значи щеше да го настигне за три минути — горе-долу в момента, в който Ричър се изравнеше с изоставената автокъща, в началото на цели двайсет километра пусто шосе.
	А това не беше добре.
	Ричър видя в огледалото как полицейската кола прави обратен завой на пътя зад него.
	Защо?
	Град Диспеър беше собственост на компанията, но шосето през него не можеше да бъде частно. Всеки жител на Хоуп имаше право да го използва, за да се прибира от магистралата. Както и някои жители на щата Канзас. Нямаше начин в Диспеър да не са свикнали да виждат непознати коли.
	Ричър отново погледна в огледалото. Полицейската кола ускоряваше зад него. Предната част на колата беше по-висока от задната.
	Може би охраната, която се возеше в шевролета обратно на часовниковата стрелка, беше решила да вдигне тревога. Сигурно охранителят беше видял лицето на Ричър и го беше познал. Може би помощниците на полицията, които го познаваха от ресторанта, работеха и като охрана на комбината.
	Ричър продължи. Стигна до първата пресечка от центъра на Диспеър.
	На десет пресечки пред него се показа втора полицейска кола.
	И спря — по средата на шосето.
	Ричър наби спирачки, завъртя волана и бързо зави надясно в мрежата от градски улици. Направо отчаян ход. Беше един от най-неподходящите хора в света, ако трябваше да участва в преследване с коли. Не беше добър шофьор. Беше изкарал курса по тактическо шофиране във Форт Ръкър, докато се обучаваше за военен полицай, но не беше впечатлил никого. Бяха му зачели изпита, но най-вече от съчувствие. Година по-късно школата за военни полицаи беше преместена във Форт Ленърд Уд, където имаха по-труден полигон, и Ричър не се съмняваше, че няма да успее да вземе изпита там. Късмет. Понякога късметът помага на хората.
	А понякога прави така, че да не са достатъчно подготвени за живота.
	На следващите три кръстовища зави наляво, надясно и пак наляво, без да спира или да разсъждава. Улиците бяха обикновени, тесни и притиснати от еднакви тухлени сгради, но вродената ориентация на Ричър беше по-добра от шофьорските му умения и той знаеше, че продължава да се движи на изток — успоредно на главната улица, на две пресечки южно от нея. В центъра нямаше много движение. Една жена, която бавно караше стария си понтиак, го принуди да намали скоростта за малко, но Ричър реши проблема, като зави надясно и пак наляво на следващите две кръстовища, така че я изпревари с цяла пресечка.
	Колата зад него не се виждаше. Статистиката беше на негова страна. Според Ричър центърът на Диспеър беше някъде дванайсет на дванайсет пресечки, а това означаваше, че има около 288 отделни улици между всички кръстовища, така че, ако не спираше да се движи, шансовете да се засече с полицейска кола бяха доста ниски.
	От друга страна, шансовете изобщо да се измъкне от този лабиринт също не бяха високи. Докато втората полицейска кола блокираше източния край на главната улица, Хоуп си оставаше недостижима дестинация. Освен това Ричър предполагаше, че шевролетите от охраната на комбината са на поста си — западно от града. Предполагаше и още нещо — че в Диспеър не липсват съвестни граждани с лични автомобили с двойно предаване, които щяха да се движат много по-бързо извън пътя, отколкото старият пикап на Вон. Можеха да организират хайка, без да се напрягат особено.
	Ричър зави наляво, колкото да не спира. Забеляза право пред себе си полицейската кола, която профуча през едно кръстовище. Движеше се от ляво на дясно. Ричър зави наляво по същата улица и видя полицейската кола в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше от него. Сега той караше на запад. Резервоарът беше пълен една четвърт. Ричър зави надясно на следващото кръстовище и продължи две пресечки на север, до главната улица. Излезе на изток по нея и погледна напред.
	Втората полицейска кола си стоеше паркирана насред шосето, като блокираше и двете платна — беше на десет метра на изток от последната пресечка, точно зад универсалния магазин. Светлината на покрива мигаше в червено, като предупреждение за приближаващите коли. Беше почти пет метра и половина на дължина — една от последните наистина дълги коли, които се произвеждаха в Америка. Беше голяма, но от двете й страни до бордюра все пак оставаше малко празно място — метър и двайсет отпред и около един метър отзад.
	Което не вършеше работа. Шевролетът на Вон беше широк почти метър и осемдесет.
	Майсторите на тактическото шофиране от Форт Ръкър имаха една поговорка: „Не пускай смъртта на шосето — карай по тротоара.“ Ричър можеше да го направи. Можеше да мине покрай полицейската кола, ако качи двете колела на бордюра. Но какво му оставаше после? Състезание в продължение на двайсет километра, в което щеше да кара по-бавната кола.
	Нямаше смисъл.
	Той отново зави надясно и влезе в лабиринта от улици. Пак видя първия форд краун виктория да минава през едно кръстовище — този път се движеше от изток на запад, на три пресечки от Ричър. Той зави наляво, за да се отдалечи от него. Намали скоростта и започна да се оглежда за паркингите на някакви автокъщи за коли втора ръка. По филмите беше виждал как главният герой паркира в края на редицата от еднакви коли и ченгетата профучават покрай него, без да го забележат.
	Но не видя никакви паркинги.
	Всъщност не видя почти нищо. И със сигурност нищо, което да му върши работа. Мина покрай полицейското управление (два пъти), покрай магазина за хранителни стоки, фризьорския салон, бара, пансиона и стария хотел, които беше видял преди, докато отиваше към ресторанта, от който го изхвърлиха. Видя една църква, която се помещаваше на първия етаж на най-обикновена сграда. Беше на някаква странна християнска секта нещо за последните дни. Вон му беше споменала, че това е единствената църква в града и собственикът на комбината — феодалният господар на града — дори проповядва в нея. Сградата на църквата беше грозна, тухлена, със сплескана малка купичка на покрива, за да изглежда по-висока от съседните сгради. На купичката имаше гръмоотвод и медната лента, която го заземяваше на нивото на улицата, беше покрита с яркозелена ръжда. Беше най-колоритното нещо в целия Диспеър ярка вертикална ивица, която се открояваше на фона на всичко останало.
	Ричър продължи напред. Оглеждаше се, но не виждаше нищо интересно. Щеше да се зарадва на някой сервиз за авто гуми, където да вдигнат стария шевролет. Там можеше да се скрие и същевременно да оправи колелата на Вон.
	Но не видя никакви сервизи.
	Затова продължи да кара напред, като от време на време завиваше наляво или надясно. През следващите три минути още три пъти видя първата полицейска кола — два пъти пред себе си и веднъж отзад, в огледалото. Мина още една минута, преди да я види за четвърти път. Ричър спря на едно кръстовище и полицейската кола се появи точно в същия момент — на изхода от улицата вдясно от него. Ричър и полицаят се озоваха един до друг, спрели колите си под прав ъгъл на три метра една от друга. Полицаят беше съшият, който го беше арестувал. Едър, тъмен, широкоплещест. Със светлокафява униформа. Той погледна към Ричър и се усмихна. Махна му да мине напред, все едно му отстъпваше предимството, защото Ричър пръв бе стигнал до кръстовището.
	Ричър не беше добър шофьор, но не беше и глупав. Нямаше начин да остави полицая зад себе си, ако карат в една и съща посока. Рязко даде на заден ход и натисна газта. Полицейската кола се стрелна напред, за да не го изпусне. Ричър изчака полицая да стигне до средата на завоя, после рязко смени посоката и се промуши покрай него, броня до броня. После зави наляво, надясно и пак наляво, за да бъде сигурен, че се е измъкнал.
	Продължи да кара, без да спира. Стигна до заключението, че произволните завои не му помагат с нищо. Шансовете случайно да попадне на преследвача бяха същите, каквито бяха да го избегне. Затова караше по права линия, докато улицата не свърши. После завиваше наляво или надясно. В крайна сметка се получи така, че се движеше в широки концентрични окръжности — достатъчно бавно, за да не катастрофира, и достатъчно бързо, за да може да скочи на газта, ако се наложи, без да задави стария мотор.
	За трети път подмина църквата, бара, магазина за хранителни стоки и стария хотел. После и пансиона. Докато минаваше покрай пансиона, вратата му се отвори. С периферното си зрение Ричър видя как някакъв мъж излиза от него.
	Беше млад мъж.
	Едър млад мъж.
	Висок, рус и едър. Спортист. Със сини очи, късо подстригана руса коса и тъмен слънчев загар. С джинси, бяла тениска и сив пуловер с остра яка.
	Ричър скочи на спирачката и обърна глава. Но мъжът беше изчезнал зад ъгъла. Ричър даде на заден и натисна газта. Чу се клаксон и един стар джип направи рязък завой, за да го заобиколи. Ричър не спря. Влезе в кръстовището на заден ход и погледна по улицата.
	Не видя никого. Само празен тротоар. После забеляза колата, която го преследваше — беше на три пресечки западно от него. Ричър отново потегли напред, зави наляво и надясно и продължи да се движи в широки, безцелни кръгове.
	Повече не видя младия мъж.
	Но видя полицая още два пъти. Преследвачът му минаваше през далечните кръстовища, без да бърза, все едно разполагаше с цялото време на света. И наистина беше така. Беше два и половина следобед, половината население на града беше на работа в комбината, а другата половина чистеше къщите, печеше сладкиши или зяпаше телевизия. Имаше едно-единствено шосе, което излизаше от града. Полицаят просто се забавляваше. Беше хванал Ричър в капан и го знаеше.
	И Ричър също го знаеше.
	Нямаше как да избяга.
	Трябваше да спре и да се бие.


>	23

	Един тъп инструктор от школата за военни полицаи във Форт Ръкър веднъж им беше сервирал брадатия виц за произхода на думата „предполагам“ — според него английската дума „assume“ идваше от три други думи, „ass“ (задник), „и“ (ТИ) И „те“ (аз). Иначе казано, ако правиш прекалено много предположения, има опасност и двамата да станем на задници. Инструкторът дори го беше демонстрирал на дъската, като беше разделил думата на три части. Като цяло, Ричър беше съгласен с него. Но понякога нямаше как да се избяга от предположенията — и точно в този момент Ричър реши да предположи, че колкото и глупави да бяха полицаите от град Диспеър, все пак нямаше да рискуват да открият огън, ако има опасност да улучат случайни минувачи. Така че той отби до бордюра пред ресторанта, излезе от пикапа на Вон, прекоси тротоара и се подпря на една от витрините на ресторанта.
	Зад него се виждаше, че в ресторанта има разумно количество клиенти. На работа беше същата сервитьорка. В момента обслужваше девет клиенти, закъснели с обяда. Трима на една маса, двама на друга и четирима клиенти, които бяха седнали сами — разпределени горе-долу поравно в помещението.
	И всички до един бяха потенциални невинни жертви.
	Прозорецът на витрината беше хладен. Ричър го усещаше с раменете си през плата на ризата. Слънцето все още не беше залязло, но се спускаше на запад и улиците бяха потънали в сянка. Имаше и лек вятър. Тук-там по тротоара се носеха малки прашни вихрушки. Ричър разкопча ръкавите на ризата си и ги нави до лактите. Изви гръб, защото се беше схванал от продължителното седене в тясната кабина. Стегна, отпусна мускулите на ръцете си и завъртя глава насам-натам, за да си раздвижи врата.
	После зачака.
	Полицаят се появи след две минути и четирийсет секунди. Полицейският форд се появи от запад, спря на две пресечки оттам и застина, все едно шофьорът изпитваше затруднения в разтълкуването на визуалната информация, която получаваше. Пикапът е паркиран. Заподозреният просто си стои. След това мигът отмина, колата подскочи напред, профуча през кръстовището и спря точно зад пикапа, до десния тротоар, обърната на изток толкова близо, че предната й броня беше на два метра от краката на Ричър. Полицаят не спря двигателя, а отвори вратата и се измъкна на пътя. Беше като дежа ву. Едър бял мъж, към четирийсетгодишен, с черна коса и дебел врат. Светлокафява риза и униформени панталони в същия цвят, следа на челото от мястото, където се беше притискала шапката му. Той свали глока от колана си и го вдигна с две ръце, като се притисна в бронята на колата за по-голяма стабилност, и се вторачи в Ричър над капака на патрулката.
	Професионална работа, с изключение на невинните хора зад витрината.
	— Не мърдай! — извика полицаят.
	— Никъде няма да ходя — обясни Ричър. — Засега.
	— Качвай се в колата!
	— Накарай ме.
	— Ще стрелям!
	— Не, няма да стреляш.
	Полицаят го погледна безизразно, после очите му подскочиха от лицето на Ричър към ресторанта зад него. Ричър беше абсолютно сигурен, че в полицейското управление на Диспеър не работят експерти по балистика и дори нямат инструкции за стрелба в градски условия, така че колебанието на полицая срещу него беше продиктувано от най-обикновен здрав разум. Или пък имаше близки, които обичаха да обядват по-късно.
	— Качвай се в колата — повтори той.
	— Аз съм пас — отвърна Ричър.
	Усещаше студеното стъкло на ключиците си, но не помръдваше. Стоеше отпуснат и облегнат назад, за да не внушава заплаха.
	— Ще стрелям — повтори полицаят.
	— Не, няма. Ще трябва да извикаш подкрепление.
	Полицаят отново замръзна за миг. После пристъпи наляво, обратно към вратата на шофьора. Без да откъсва очите и пистолета си от Ричър, той протегна едната си ръка през прозореца на колата, намери микрофона на полицейската радиостанция и го издърпа навън, докато не опъна кабела докрай. Вдигна го към устата си и натисна бутона.
	— Братле? В ресторанта, веднага.
	После прекъсна връзката, подхвърли микрофона обратно на седалката, отново хвана пистолета с две ръце и се върна на мястото си.
	И часовникът започна да отброява секундите.
	Един противник беше лесен.
	Двама бяха по-трудни.
	Целта беше вторият полицай да се махне от мястото, на което беше в момента, но Ричър не можеше да си позволи да го изчака да дойде тук.
	Не се чуваше нищо, освен шума от двигателя на колата и далечното потракване на чиниите в кухнята на ресторанта.
	— Бъзльо — подвикна Ричър. — Ако ставаше за нещо, щеше да се справиш без подкрепления.
	Полицаят сви устни и бавно пое покрай колата, като не спираше да го държи на мушка. Стигна до предната броня и подпря коленете си на ролбарите, за да се ориентира. После я заобиколи, за да се приближи.
	Отдели се от колата и се качи на тротоара.
	Ричър чакаше. Полицаят вече му се падаше отдясно и Ричър пристъпи една крачка наляво, така че линията на изстрела да продължава да води към вътрешността на ресторанта, с всички последствия от това. Пистолетът го проследи, здраво стиснат в двете ръце на полицая.
	— Качвай се в колата — нареди полицаят.
	И направи още една крачка напред.
	Вече беше само на метър и петдесет от Ричър.
	Без да откъсва гърба си от витрината, Ричър премести дясната си пета до стената.
	Полицаят пристъпи още по-близо.
	Дулото на глока вече беше на трийсет сантиметра от гърлото на Ричър. Полицаят беше едър мъж с дълги ръце, които беше протегнал докрай, и беше разтворил широко краката си, за да стъпи по-стабилно.
	Добра стойка, ако се кани да стреля.
	Но той не се канеше да стреля.
	Да отнемеш оръжието на човек, който се кани да стреля с него, невинаги е толкова трудно. Да отнемеш оръжието на човек, който вече е решил да не стреля с него, граничи с лесното. Полицаят отдели лявата си ръка от пистолета, защото смяташе да я използва, за да сграбчи Ричър за яката. Ричър се плъзна надясно, притиснал гръб към витрината — износен плат, притиснат към гладко стъкло, никакво триене, — и влезе в обсега на полицая. После лявата му ръка бързо се стрелна напред и нагоре, едно, две, и той сграбчи ръката на противника си. Полицаят беше едър мъж с големи ръце, но ръцете на Ричър бяха още по-големи. Ричър стисна здраво и избута пистолета надолу и встрани, без да се напряга. Задържа го насочен надолу и увеличи натиска, така че да обездвижи показалеца на полицая, после го погледна в очите, усмихна се за миг, оттласна се от дясната си пета, която беше притиснал за опора в стената зад гърба си, и с всичка сила заби челото си в основата на носа на пазителя на реда.
	Краката на полицая омекнаха.
	Без да изпуска ръката с пистолета, Ричър заби коляното си в слабините му. Полицаят се свлече почти вертикално, но Ричър беше извил ръката му нагоре, така че собственото му тегло да извади ръката му от лакътната става. Той изкрещя от болка и почти веднага изпусна пистолета.
	А после всичко се сведе до необходимостта Ричър да се измъкне по най-бързия начин.
	Той заобиколи предния капак на полицейската патрулка и отвори вратата на шофьора. Метна пистолета вътре, седна зад волана, сложи си колана и го затегна. Седалката все още беше топла от тялото на полицая и в колата миришеше на пот. Ричър даде на заден, отдалечи се от паркирания пикап на Вон, завъртя волана, изравни се с пикапа — но в насрещната лента, обърнат на изток — и спря.


>	24

	Вторият полицай се появи след трийсет секунди, точно навреме. Ричър видя отблясъците от мигащата червена светлина на покрива на полицейската кола миг преди самата тя да изскочи иззад един далечен ъгъл. Колата поднесе малко, после пое направо и набра скорост по тясната улица, която водеше към ресторанта.
	Ричър я остави да измине една пресечка, после втора и когато тя стигна на трийсет метра от него, настъпи газта, потегли и се блъсна право в нея. Двете полицейски патрулки се блъснаха една в друга, задниците им се отделиха от земята, ламарината се смачка като хармоника, капаците на двигателите им отхвърчаха нагоре, пръсна се стъкло, въздушните възглавници се отвориха и навсякъде се разнесе дим. Ричър се люшна напред и спря в предпазния колан. Беше свалил ръцете си от волана с вдигнати лакти, така че да спрат въздушната възглавница. Когато се отвори, тя го блъсна назад към седалката. Задната част на неговата кола се тръшна обратно на земята, подскочи веднъж и замря под неестествен ъгъл. Той извади пушката-помпа за борба с безредиците от калъфа между седалките, натисна изкривената врата, за да се отвори, и излезе от колата.
	Другият участник в сблъсъка не си беше сложил предпазния колан.
	Беше поел удара на въздушната възглавница право в лицето и лежеше настрани на предната седалка, а от носа и ушите му течеше кръв. И двете коли бяха смачкани почти до колоните на предното стъкло. Но в купето нямаше големи поражения. Бяха големи машини, с пет звезди на тестовете за сигурност. Ричър беше почти сигурен, че и двете коли не стават за каране, но все пак не беше специалист по автомобили, затова зареди пушката и стреля по веднъж в задните гуми, като пръсна самите гуми и разкъса всякакви други важни части. После подхвърли пушката през прозореца на първата кола, качи се в пикапа на Вон и се отдалечи от мястото на сблъсъка на заден ход. Сервитьорката и деветимата клиенти в ресторанта до един гледаха навън през витрината, с отворена уста от шока. Двама от клиентите търсеха мобилните си телефони.
	Ричър се усмихна на себе си. И на кого ще се обадите?
	Той обърна шевролета, зави надясно, пое на север към главната улица, отново зави надясно по нея и продължи на изток, с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Когато излезе на пустото шосе след бензиностанцията, натисна газта и ускори до сто километра, като поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Никой не го преследваше. Усещаше грапавата настилка под гумите, но не ги чуваше както преди. Беше малко оглушал от въздушната възглавница и изстрелите с пушката.
	Дванайсет минути по-късно той премина границата между юрисдикциите на двата града и продължи към Хоуп. Беше точно три следобед.
	Не знаеше колко дълго ще спи Вон. Предполагаше, че си е легнала малко след девет часа сутринта, значи преди шест часа. Ако спеше осем часа, щеше да стане в пет следобед, което беше разумно, при положение че в седем вечерта беше на работа. А може би вече беше станала. Някои хора не могат да спят през деня толкова добре, колкото през нощта. Сънят се управлява от навика, ритъма на живот и часовника на тялото. Ричър реши да отиде в закусвалнята. Ако Вон не беше там, щеше да остави ключовете й на бара.
	Вон вече беше там.
	Ричър отби до бордюра и я видя. Беше сама в сепарето, където бяха седели двамата. Беше облечена с полицейската си униформа, макар че до смяната й оставаха още четири часа. Пред нея имаше празна чиния и пълна чаша с кафе.
	Той заключи пикапа, влезе в закусвалнята и седна срещу нея. Отблизо Вон изглеждаше уморена.
	— Не можа ли да спиш? — попита той.
	— Не се ли вижда?
	— Трябва да ти призная нещо.
	— Ходил си в Диспеър. С моя пикап. Знаех си, че така ще направиш.
	— Нямаше друг начин.
	— Да бе, естествено.
	— Кога си ходила за последен път на запад от града?
	— Преди години. А може би никога не съм ходила. Гледам да не минавам оттам.
	— Точно до границата на града има военна база. Съвсем нова. Защо?
	— Навсякъде има военни бази — каза Вон.
	— Тази е на бойно поделение от военната полиция.
	— И те трябва да работят някъде.
	— Трябва да работят зад граница. Точно в момента в армията има недостиг на персонал. Не могат да си позволят да пропиляват елитни части, като ги пращат в американската провинция.
	— Сигурно не са толкова елитни.
	— Елитни са.
	— Значи сигурно се канят да ги изпратят някъде.
	— Не. Току-що са се върнали. Изкарали са поне една година на слънце. Човекът, с когото говорих, имаше най-дълбоките бръчки покрай очите, които съм виждал. Екипировката му беше износена от пясъка.
	— И тук имаме пясък.
	— Не е същото.
	— Какво искаш да кажеш?
	Сервитьорката се приближи и Ричър си поръча кафе. Чашата на Вон все още беше пълна. Ричър продължи:
	— Искам да попитам защо са изтеглили елитна бойна част от Близкия изток и са я изпратили тук.
	— Не знам защо — отвърна Вон. — Пентагонът не е длъжен да дава обяснения на местните полицейски управления.
	Сервитьорката донесе чаша на Ричър и я напълни от термоса. Когато си тръгна, Вон попита:
	— С какво точно се занимава едно бойно поделение на военната полиция?
	Ричър отпи от кафето си, преди да отговори:
	— Охранява разни неща. Конвои от превозни средства, военни инсталации. Поддържат сигурността и ги отбраняват.
	— Влизат ли в бойни действия?
	— Ако се наложи.
	— Ти занимавал ли си се с това?
	— Понякога.
	Вон отвори уста, но после я затвори, защото сама си отговори на въпроса, който се канеше да зададе.
	— Точно така — каза Ричър. — Какво има да се охранява в Диспеър?
	— Значи искаш да кажеш, че от военната полиция са те накарали да минеш през града?
	— Така беше по-сигурно. Иначе щяха да ти проверят номера.
	— Как мина през града?
	— На пикапа му няма нищо — отвърна Ричър. — Въпреки че той не е точно твоят пикап, нали така?
	— Как така?
	— Кой е Дейвид Робърт Вон?
	Тя го изгледа безизразно. После каза:
	— Погледнал си в жабката. Колата е регистрирана на него.
	— Наложи се. Един въоръжен войник искаше да види документите.
	— Това е добра причина — съгласи се Вон.
	— И кой е Дейвид Робърт?
	— Мъжът ми — отвърна тя.


>	25

	— Не знаех, че си омъжена — каза Ричър.
	Вон се загледа в изстиналото си кафе. Мина доста дълго време, преди да отговори:
	— Не знаеш, защото не ти казах. Очакваше ли да ти кажа?
	— Предполагам, че не.
	— Не приличам ли на омъжена?
	— Ни най-малко.
	— А ти познаваш по външния вид?
	— Да, обикновено.
	— Как?
	— Обикновено започвам от безименния пръст на лявата ръка — каза Ричър.
	— Люси Андерсън също не носи халка.
	Той кимна.
	— Мисля, че днес видях нейния съпруг.
	— В Диспеър?
	— Да, пред пансиона.
	— Това изобщо не е на главната улица.
	— Опитвах се да заобиколя блокадата, която ми бяха направили на главната улица — обясни Ричър.
	— Страхотно.
	— Шофирането не е сред най-големите ми умения продължи той.
	— Тогава как не те хванаха? От града няма друг изход, освен главната улица.
	— Дълга история — каза Ричър.
	— И все пак?
	— Ами в момента полицейското управление в Диспеър изпитва временен недостиг на персонал.
	— Извадил си единия от строя?
	— И двамата. И колите им.
	— Ти си невъзможен.
	— Не, просто си имам правила. Когато хората не ми пречат, и аз не им преча. Когато ми пречат, и аз им преча.
	— Те ще дойдат да те търсят тук — каза Вон.
	— Да, несъмнено. Но няма да стане скоро.
	— Кога? — попита тя.
	— Няколко дни ще си ближат раните. После ще дойдат.
	Ричър остави ключовете от пикапа на Вон на масата пред нея, после излезе от закусвалнята и отиде да си купи чорапи, бельо и тениска за един долар от старомодното магазинче до някакъв супермаркет. След това мина през една аптека, за да си купи принадлежности за бръснене, а накрая се отправи към железарията в западния край на улица „Първа“. Заобиколи подвижните стълби и количките на тротоара, промуши се по пътеките между редици от инструменти и накрая стигна до мястото, където бяха изложени работни панталони и памучни ризи. Традиционни американски дрехи, произведени съответно в Китай и в Камбоджа. Избра си маслиненозелени панталони и кафява карирана риза. Не бяха толкова евтини, колкото му се искаше, но не бяха и скандално скъпи. Продавачът ги опакова в кафява хартия.
	Ричър се върна в мотела, избръсна се, взе си дълъг душ, избърса се с хавлията и се облече с новите дрехи. После натъпка старата си сива униформа на пазач в кофата за боклук.
	Така беше по-добре, отколкото да се занимава с пране.
	Новите му дрехи бяха твърди като дъски — до такава степен, че затрудняваха движенията му. Очевидно в Далечния изток се отнасяха много сериозно към въпроса за здравината на платовете. Ричър направи няколко клякания и лицеви опори, докато дрехите поомекнат, после излезе от стаята си и отиде до вратата на Люси Андерсън. Почука и зачака. Тя му отвори след една минута. Изглеждаше точно по същия начин като последния път. Дълги крака, къси шорти, синьо яке с качулка. Млада и беззащитна. И намръщена, и враждебна.
	— Нали ти казах да ме оставиш на мира?
	— Почти съм сигурен, че днес видях твоя съпруг — каза Ричър.
	Изражението й омекна, поне за секунда.
	— Къде? — попита тя.
	— В Диспеър. Изглежда, е отседнал там.
	— Добре ли е?
	— Изглеждаше ми добре.
	— Какво ще правиш с него?
	— Какво искаш да направя с него?
	Лицето й отново се стегна.
	— Трябва да го оставиш на мира — каза тя.
	— Точно това ще направя — отвърна Ричър. — Нали ти казах, че вече не съм ченге? Сега съм скитник, точно като теб.
	— Тогава защо се върна в Диспеър?
	— Дълга история. Налагаше се.
	— Не ти вярвам. Ти си ченге.
	— Нали видя какво нося в джобовете си?
	— Сигурно си оставил значката в стаята си.
	— Не съм. Искаш ли да провериш? Стаята ми е тук.
	Момичето го погледна стреснато и се хвана за рамката на вратата с двете си ръце, все едно се канеше да я вдигне през кръста и да я занесе в стаята си. Точно в този момент жената от рецепцията излезе от своя офис, на дванайсет метра вляво от Ричър. Беше набита, на около петдесет години. Тя видя Ричър, после видя и момичето, спря и ги загледа. След това отново потегли, но този път вървеше право към тях. Опитът на Ричър показваше, че служителите в мотелите са два типа хора: или проявяваха излишно любопитство, или изобщо не се интересуваха от гостите. Тази май беше от любопитните. Ричър отстъпи една крачка назад, за да остави повече място на Люси Андерсън, и вдигна ръце в дружелюбен и успокояващ жест.
	— Спокойно — каза той. — Ако исках да ти направя нещо лошо, вече щях да съм го направил, не мислиш ли? Както на теб, така и на мъжа ти.
	Момичето не отговори. Обърна глава, видя приближаващата жена, шмугна се обратно в стаята си и затръшна вратата — всичко това в едно бързо движение. Ричър се извърна, но пресметна, че няма да успее. Служителката вече беше на няколко крачки от него.
	— Извинете! — подвикна тя.
	Ричър спря и се обърна, но не каза нищо.
	— Трябва да оставите това момиче на мира — каза жената.
	— Трябва ли?
	— Ако искате да останете в мотела.
	— Заплашвате ли ме?
	— Опитвам се да поддържам добър мотел — заяви жената.
	— Просто искам да й помогна — обясни Ричър.
	— Според нея правите точно обратното.
	— Значи сте разговаряли по въпроса?
	— Не, но чух разни неща.
	— Аз не съм полицай — каза Ричър.
	— Приличате на полицай.
	— Какво да направя?
	— Разследвайте истинските престъпления.
	— Няма да разследвам никакви престъпления — каза Ричър. — Нали ви казах, че не съм полицай.
	Жената не каза нищо.
	— Какви истински престъпления? — попита Ричър.
	— Нарушенията.
	— Къде?
	— В комбината в Диспеър.
	— Какви нарушения?
	— Всякакви.
	— Не ми пука за нарушенията — каза Ричър. — Не съм от Агенцията за защита на околната среда. И изобщо, не съм от никаква агенция.
	— А не се ли питате защо онзи самолет лети всяка нощ? — възкликна жената.


>	26

	Преди да стигне в стаята си, Ричър видя стария пикап на Вон, който влизаше на паркинга на мотела. Движеше се бързо. Прескочи бордюра и продължи право към него. Зад волана седеше Вон в полицейската си униформа. Не изглеждаше на място. Очевидно работата беше спешна. Беше дошла направо, без да се прехвърли в служебната си полицейска кола.
	Вон наби спирачките на няколко сантиметра от него. Наведе се през прозореца и нареди:
	— Качвай се. Веднага.
	— Защо? — попита Ричър.
	— Просто се качи.
	— Имам ли избор?
	— Не, никакъв.
	— Честно?
	— Не се шегувам.
	— Арестуваш ли ме? — попита той.
	— Ако се наложи. Ако трябва, ще използвам пистолета и белезниците. Просто се качи в колата.
	Ричър я изгледа през предното стъкло. Наистина изглеждаше сериозна. И твърдо решена. Нямаше никакво съмнение. Виждаше се по начина, по който беше стиснала челюсти. Така че той заобиколи колата и се качи до нея. Вон го изчака да затвори вратата и попита:
	— Случвало ли ти се е цяла нощ да обикаляш с полицейска кола? Да изкараш една цяла смяна?
	— Не, защо? Нали аз самият бях полицай.
	— Няма значение. Тази нощ ще ти се случи.
	— Защо?
	— Защото ни се обадиха служебно. От Диспеър. Издирват те. Така че тази нощ ще стоиш при мен, за да те наглеждам.
	— Невъзможно е. Полицаите сигурно още са в безсъзнание.
	— Ще дойдат помощниците им. И четиримата.
	— Честно?
	— Помощниците са точно затова. Да помагат.
	— Значи трябва да се крия в колата ти? Цяла нощ?
	— Точно така, по дяволите.
	— Според теб имам ли нужда някой да ме пази?
	— Не. Но моят град има нужда някой да го пази. Не искам проблеми по улиците.
	— Точно тези четиримата не са никакъв сериозен проблем. Единият вече не е в най-добрата си форма, а другият повръщаше без моя намеса последния път, когато го видях.
	— Значи можеш да се справиш с тях?
	— Да, с една ръка и затворени очи.
	— Точно така. А аз съм полицай. Нося отговорност за моя град. Никой не може да се бие по моите улици. Не е прилично.
	Тя натисна газта, направи обратен завой на паркинга на мотела и излезе на шосето.
	— Кога ще пристигнат? — попита Ричър.
	— Комбинатът затваря в шест вечерта. Предполагам, че веднага след това ще тръгнат насам.
	— И колко време ще имат?
	— Комбинатът отваря в шест сутринта — каза тя.
	— Не ме искаш цяла нощ в колата си — каза Ричър.
	— Ще направя, каквото трябва. Както вече ти казах. Този град е добро място. Не мога да го оставя да отиде по дяволите.
	Ричър помълча малко, после каза:
	— Мога да се махна от града.
	— За постоянно? — попита Вон.
	— Не, временно.
	— И къде ще отидеш?
	— В Диспеър — отвърна Ричър. — Очевидно е. Там няма да създавам никакви проблеми. Полицаите им още са в болницата, а помощниците им цяла нощ ще бъдат тук.
	Вон не отговори.
	— Както решиш — каза Ричър. — Но служебната ти кола е много удобна. Може да заспя с отворена уста и да хъркам.
	Вон направи десен завой, после ляв завой и се отправи към закусвалнята. Помълча малко, после каза:
	— Днес пристигна още едно.
	— Още едно какво?
	— Още едно момиче. Точно като Люси Андерсън. Но тази не е руса, а с тъмна коса. Пристигна следобед, а сега само седи и гледа на запад, все едно очаква някакви новини от Диспеър.
	— За приятеля или за съпруга си?
	— Може би.
	— А може би за своя мъртъв приятел или съпруг, който е бял двайсетгодишен мъж, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма?
	— Може би.
	— Трябва да отида там — каза Ричър.
	Вон подмина закусвалнята и продължи. Когато наближи края на града, направи ляв завой, кара две пресечки на юг и излезе на улица „Четвърта“. Нямаше причина да го прави. Просто караше, за да не спира. На улица „Четвърта“ имаше дървета и магазини на северния тротоар и още дървета и дълга редица от хубави къщи на южния. Къщите бяха с малки дворове, живи плетове и пощенски кутии на стълбове, които никога не бяха съвсем вертикални.
	— Трябва да отида там — повтори Ричър.
	Вон кимна.
	— Почакай, докато помощниците пристигнат. Не бива да се разминавате на пътя.
	— Добре.
	— И нека да не те виждат, че отиваш.
	— Добре.
	— И не искам да правиш проблеми там.
	— Не знам дали е останал някой, на когото да правя проблеми — каза Ричър. — Освен ако не срещна съдията.


>	27

	За втори път през този ден Вон му остави пикапа и се върна вкъщи, за да вземе полицейската кола. Ричър го откара до тиха странична улица в западния край на града и паркира в сянката на едно дърво, обърнат на север, така че да наблюдава движението по улица „Първа“, която беше точно пред него. Не виждаше много. Около трийсет метра в двете посоки — наляво и надясно, на запад и на изток. Не разполагаше с особено добро зрително поле. Но и без това нямаше какво толкова да гледа. Минаваха по десет минути, без да се случи абсолютно нищо. Беше си съвсем логично. Жителите на Хоуп, които се прибираха откъм Канзас, вече щяха да са завили от главната улица някъде по-рано в града. А никой, който беше с всичкия си, не се прибираше от Диспеър, нито пък отиваше натам. Дневната светлина бързо гаснеше. Светът се изпълваше със сивкав мрак. Часовникът в главата на Ричър неумолимо напредваше.
	Когато стана шест и трийсет и две, Ричър видя един стар пикап, който профуча през зрителното му поле. Отляво, от запад на изток. Бързо, откъм Диспеър. Вътре имаше шофьор и трима пътници. Едри мъже, седнали близо един до друг. Бяха изпълнили цялото купе, с притиснати рамене.
	Ричър разпозна този пикап.
	Познаваше и шофьора.
	Както и пътниците.
	Помощниците от Диспеър — точно навреме.
	Ричър изчака един миг, после запали двигателя на стария шевролет и се отдели от бордюра. Потегли на север към улица „Първа“ и зави наляво по нея. Погледна в огледалото. Старият пикап вече беше на сто метра зад него и се отдалечаваше в противоположната посока, но намаляваше скоростта и се канеше да завие. Шосето пред Ричър беше пусто. Той подмина железарията, натисна газта и с мъка ускори до сто километра в час. Пет минути по-късно прекоси границата между двата града и продължи по неравното шосе на Диспеър.


	Двайсет километра по-късно Ричър намали скоростта, подмина празния парцел, затворената автокъща, бензиностанцията и магазина за домакински стоки и зави наляво в лабиринта от улици в центъра на Диспеър. Първо трябваше да се отбие до полицейското управление. Искаше да провери дали някой не се беше възстановил фантастично бързо и дали не бяха намерили заместници на двамата полицаи.
	Отговорът беше „не“ — и в двата случая.
	Вътре беше тъмно, а навън беше тихо. Не се виждаха светлини, нито движение. Отвън не бяха паркирани никакви коли. Нито патрулни автомобили на щатската полиция, които временно да заместят градската, нито пикапи на новоназначени помощници, нито обикновени частни автомобили с временни лепенки „Полиция“ на вратите.
	Нищо.
	Беше съвсем тихо.
	Ричър се усмихна. Беше излязъл на лов, а в града нямаше кой да пази закона — точно като в някаква филмова антиутопия за края на света. Това му харесваше. Той направи обратен завой през празния паркинг пред полицейското управление и се насочи към пансиона. Паркира до бордюра отпред, спря двигателя и отвори прозореца. В далечината се чуваше самолет, който набираше височина. Беше седем вечерта. Онази чесна (или бийч, или пайпър) отново излиташе. Жената от мотела беше възкликнала: „А не се ли питате защо този самолет лети всяка нощ?“
	Май ще попитам, помисли си Ричър. При това скоро.
	Той слезе от пикапа и застана на тротоара. Пансионът беше скучна тухлена сграда на ъгъла. Беше на три етажа, с тесни прозорци и равен покрив. До входната врата водеха четири каменни стъпала. На стената до вратата имаше дървена табела, осветявана от лампа със слаба крушка на извита поставка. Много отдавна табелата бе боядисана в червено-кафяво, а внимателната ръка на някой аматьор бе написала върху нея „Стаи под наем“. Кратка, ясна обява. Ричър не обичаше такива места. В пансионите обикновено се отсядаше за по-дълго, отколкото той искаше. В общия случай се плащаше наем за седмицата, а в стаите имаше котлони за готвене. Значи беше почти същото, като да си наемеш квартира и да се устроиш в нея.
	Ричър се изкачи по каменните стъпала и бутна вратата. Беше отворено. Вътре имаше малко квадратно антре с кафяв линолеум на пода и стръмно стълбище вдясно. Стените бяха боядисани в кафяво, с някакъв оптичен ефект, който имитираше шарките на линолеума. На трийсет сантиметра под тавана висеше гола крушка с мътна светлина. Миришеше на прах и зеле. Имаше четири врати. И четирите бяха боядисани в тъмнозелено и бяха затворени. Две отзад и две отпред — по една врата в дъното на стълбището и по една срещу него. Значи две стаи, които гледаха към улицата. В едната сигурно живееше собственикът или управителят на пансиона. Опитът на Ричър показваше, че собствениците и управителите винаги си избират стая на първия етаж, която гледа към улицата, за да следят кой влиза и кой излиза от сградата. Проследяването на влизането и излизането беше от особена важност за собствениците и управителите на пансиони. Трябваше да ограничават непозволените гости и хората, които се настаняваха по повече от един в стая, а се случваше и наемателите да се измъкнат точно преди да платят събиралия се в продължение на месеци наем.
	Ричър реши да започне с вратата, която беше в дъното на стълбището. От нея се виждаше най-добре. Той почука и зачака. Мина дълго време, после вратата се отвори и на прага застана слаб мъж с бяла риза и черна вратовръзка. Беше почти на седемдесет години и косата му беше също толкова бяла, колкото ризата. Ризата му не беше чиста. Вратовръзката също, но беше вързана много изрядно.
	— Какво желаете? — попита старецът.
	— Ваш ли е пансионът? — попита Ричър.
	Старецът кимна.
	— Преди беше на майка ми. Държим го почти от петдесет години.
	— Търся един приятел — каза Ричър. — От Калифорния. Разбрах, че е отседнал тук.
	Старецът не отговори.
	— Млад човек — продължи Ричър. — На двайсетина години. Много едър. Със слънчев загар и къса коса.
	— Тук няма такъв.
	— Сигурен ли сте?
	— Да, защото изобщо няма никой — каза старецът.
	— Днес следобед са го видели да излиза оттук.
	— Може да е дошъл на гости.
	— На кого? — попита Ричър. — Нали няма никой?
	— На мен — отвърна старецът.
	— Беше ли ви на гости? — попита Ричър.
	— Не знам. Бях навън. Може да ме е търсил, да не ме е намерил и да си е тръгнал.
	— Защо да ви е търсил?
	Старецът помисли малко, преди да отговори:
	— Може да е отседнал в хотела, но да е искал да направи икономии. Може да е чул, че тук е по-евтино.
	— А един друг човек? — попита Ричър. — По-нисък, жилав, горе-долу на същата възраст?
	— Тук няма никой — отвърна старецът. — Нито едри, нито дребни.
	— Сигурен ли сте?
	— Това е моята къща. Знам кой живее в нея.
	— От колко време е празна?
	— Не е празна. Аз живея тук.
	— От колко време нямате квартиранти?
	Старецът помисли още малко, преди да отговори:
	— От много.
	— Колко много?
	— От години.
	— Тогава как изкарвате пари?
	— Не изкарвам — отвърна старецът.
	— Ваша ли е къщата?
	— Не, плащам наем. Както и майка ми. Вече почти петдесет години.
	— Може ли да видя стаите? — попита Ричър.
	— Кои стаи?
	— Всичките.
	— Защо?
	— Защото не ви вярвам. Мисля, че тук живеят и други хора.
	— Мислите, че лъжа?
	— Просто съм подозрителен по природа.
	— Май трябва да се обадя в полицията — каза старецът.
	— Давайте — каза Ричър.
	Старецът отстъпи в мрачното антре и вдигна телефона. Ричър прекоси коридора, до отсрещната врата. Беше заключена. Когато се върна при стареца, той му каза:
	— В полицейското управление не вдигат.
	— Значи сме само двамата — каза Ричър. — Най-добре да ми дадете ключа, който отваря всички врати. Ще си спестите разходите за ремонта на ключалките.
	Старецът отстъпи пред неизбежното. Извади ключа от джоба си и го подаде на Ричър. Беше износен месингов ключ на канап. На канапа висеше стара метална халка все едно от табелката беше останала само тя.


	На първия етаж имаше три стаи за гости, а на втория и третия — още по четири. Общо единайсет. Всички бяха еднакви. Във всяка стая до една от стените имаше тясна метална койка. Койките все едно бяха взети от старомодна болница или от казарма. Бяха оправени, с чаршафи и тънки одеяла. Чаршафите бяха прани толкова много пъти, че изглеждаха почти прозрачни. Одеялата, някога дебели и груби, бяха износени до гладка повърхност. Срещу леглата имаше шкафове с чекмеджета и етажерки за хавлиите. Хавлиите бяха също толкова изтънели, колкото чаршафите. Близо до леглата имаше чамови кухненски маси с котлони, които бяха свързани с контакта с износени електрически кабели. В края на коридора на всеки етаж имаше обща баня — с черни и бели плочки, големи метални вани с лъвски крака и тоалетни с казанчета високо на стената.
	Стаите бяха оборудвани само с най-основното, но бяха добре поддържани. Плочките в банята бяха потъмнели от старост, а не от мръсотия. Подовете бяха изметени до блясък. Леглата бяха оправени по конец. Ако Ричър пуснеше монета върху тях, щеше да отскочи на половин метър. Хавлиите на етажерките бяха изрядно сгънати и подредени. Котлоните бяха безупречно чисти. Никъде не се виждаха трохи, петна или изсъхнали пръски от кетчуп.
	Ричър провери стаите една по една, като заставаше на прага на всяка стая, преди да излезе, за да усети миризмата на въздуха и да се вслуша в ехото от наскорошно прибързано заминаване. Не откри и не почувства нищо единайсет пъти поред. Така че се върна долу, върна ключа и се извини на стареца. После го попита:
	— В града има ли линейка?
	— Защо, ранен ли сте? — попита го старецът.
	— Да предположим, че бях. Кой щеше да дойде да ми помогне?
	— Колко тежко сте ранен?
	— Да предположим, че не мога да ходя. Така че имам нужда от носилка.
	Старецът отговори:
	— В комбината има здравна служба. Ако някой пострада по време на работа. Там имат линейка и носилка.
	— Благодаря — отвърна Ричър.


	После отново подкара стария шевролет на Вон. Спря за момент пред църквата, която беше на нивото на улицата. По цялата дължина на сградата имаше надпис с боя: „Конгрегация на последните дни“. На един от прозорците имаше плакат, който приличаше на рекламно табло за намалено свинско от супермаркет. На него пишеше: „Времето е близо“. Беше цитат от Откровението на свети Йоан. Глава първа, стих трети. Ричър го знаеше наизуст. На другия прозорец имаше друг плакат с надпис, който гласеше: „Краят наближава“. Вътрешността на църквата беше също толкова мрачна, колкото посланията на прозорците. Имаше редици от метални столове, паркет на пода, ниска сцена и подиум. По стените имаше още плакати. Всички плакати авторитетно съобщаваха, че няма време за губене. Ричър ги прочете един по един, после продължи към хотела. Когато пристигна, вече беше съвсем тъмно. През деня хотелът му се беше сторил мърляв и безцветен, но през нощта беше още по-зле.
	Сградата представляваше заплашителен тухлен куб. Сякаш в нея се помещаваше стар затвор, който се намираше в Прага, Варшава или Ленинград. Стените бяха сиви и безлични, а прозорците — пусти и тъмни. Вътре имаше празна и не особено привлекателна трапезария отляво и празен бар отдясно. Право напред във фоайето имаше рецепция, която също беше празна. Зад рецепцията имаше вита стълба, която беше прекалено тясна и изглеждаше крива. Стълбата беше покрита с мокет. Нямаше асансьор.
	Според щатските и федералните закони, както и според разпоредбите на частните застрахователни компании, хотелите бяха длъжни да поддържат подробна документация за гостите си. В случай на пожар, земетресение или торнадо всички замесени имаха интерес да знаят точно кой е бил в сградата по време на бедствието. Така че Ричър много отдавна се беше убедил, че най-доброто място за издирване във всеки хотел е рецепцията. Но с годините (и навлизането на компютрите) това ставаше все по-трудно. Трябваше да се натискат специални комбинации от клавиши и да се откриват пароли. За щастие град Диспеър беше изостанал от модерните времена и хотелът в него не представляваше изключение. На бюрото на рецепцията имаше голяма квадратна книга, облечена в стара червена кожа. Нямаше нищо по-лесно от това да я хване, да я завърти, да я отвори и да прочете какво пише вътре.
	В хотела нямаше никакви гости.
	Според записаното последната стая беше дадена преди седем месеца на една двойка от Калифорния — бяха пристигнали с личния си автомобил и бяха пренощували две вечери. Оттогава не бяха идвали никакви гости. Нищо. Не бяха записани никакви имена, които да подхождат на двайсетгодишни мъже без съпруги или приятелки, нито едри, нито дребни и жилави. Нямаше абсолютно никакви имена.
	Ричър излезе от хотела, без да срещне абсолютно никого, и се качи в шевролета. Следващата спирка беше на две пресечки оттам — в градския бар, където смяташе да се срещне с местните жители.


>	28

	Барът се помещаваше в половината от приземния етаж на поредната безлична сграда с форма на куб. Беше дълго тясно помещение. Стигаше чак до дъното на сградата, имаше къс коридор с тоалетни и противопожарен изход отзад. Самият бар беше отляво, а отдясно имаше маси и столове. Беше мътно осветен. Нямаше музика. Нито телевизор. Нито маса за билярд или електронни игри. Една трета от високите столчета на бара и една четвърт от столовете вдясно бяха заети. Бяха дошли хората, които идваха след работа. Но в никакъв случай не се забавляваха особено. Всички клиенти бяха мъже. Всички изглеждаха уморени и мръсни, облечени с работни ризи, и всички пиеха бира от високи чаши или направо от бутилки с високо гърло. Ричър не беше виждал нито един от тях.
	Той тихо пристъпи в полумрака. Всички глави се обърнаха към него и всички очи го изгледаха. Беше като някакъв радар, който работи във всички барове по света. Непознат. Ричър остана неподвижен, за да им даде време да го огледат както трябва. Непознат, с когото не искаш да имаш проблеми. После той продължи, седна на бара и се подпря на лакти. Най-близкият човек отляво беше през две столчета, а най-близкият отдясно — през едно. Столчетата имаха метални поставки и метални крака, а седалките бяха от махагон и се въртяха на груби лагери. Самият бар беше от издраскан махагон, който не отиваше на стените, защото бяха с чамова ламперия. Навсякъде по тях имаше огледала от обикновено стъкло, нашарени с реклами на производители на бира. Огледалата бяха с дървени рамки и бяха помътнели от алкохолни изпарения и цигарен дим.
	Барманът беше едър, блед, на около четирийсет години. Не изглеждаше нито умен, нито вежлив. Беше на три метра от Ричър и подпираше дебелия си задник на касата. Не се помръдна. И не се канеше да го направи. Беше съвсем ясно. Ричър повдигна вежди и го повика с очи, но не предизвика никаква реакция.
	Целият град е собственост на компанията.
	Ричър се завъртя на столчето, така че да се обърне към помещението.
	— Слушайте, момчета — подвикна той. — Не работя в металната индустрия и не си търся работа.
	Никой не отговори.
	— Не можете да си позволите да ми плащате толкова, че да работя тук. Не се интересувам от работа. Просто минавам и искам да изпия една бира.
	Всички мълчаха. Гледаха го мрачно и враждебно, а бутилките и чашите с бира бяха застинали по средата на пътя между масите и устата им.
	— Ще платя сметката на първия от вас, който ми каже нещо — продължи Ричър.
	Никой не отговори.
	— Ще му платя сметката за цяла седмица — добави той.
	Мълчание.
	Ричър отново се обърна към бара. Барманът не беше помръднал от мястото си. Ричър го погледна в очите и каза:
	— Ако не ми продадеш една бира, ще започна да чупя всичко наред.
	Барманът се размърда. Но не тръгна към хладилните шкафове или към машината за наливна бира. Тръгна към телефона. Телефонът беше старомоден уред, сложен до касата. Барманът вдигна слушалката и набра един дълъг номер. Ричър зачака. Барманът изслуша многократно повторение на сигнала „свободно“, понечи да каже нещо, отказа се и затвори.
	— Гласова поща — каза той.
	— Няма никой вкъщи — обясни Ричър. — Така че сме само двамата. Искам един бъдуайзър, без чаша.
	Барманът хвърли поглед над рамото на Ричър, за да провери дали в бара не се сформират някакви временни коалиции, които да му помогнат. Нямаше нищо подобно. Ричър вече следеше развитието на ситуацията в мътното огледало срещу себе си. Барманът реши да не се прави на герой. Сви рамене, поведението му се промени, изражението му поомекна, той се наведе и измъкна една студена бутилка изпод бара. Отвори я и подложи салфетка под нея. От гърлото се надигна пяна, потече по бутилката и попи в салфетката. Ричър извади банкнота от десет долара от джоба си, сгъна я по дължина и я сложи пред себе си.
	— Търся един човек — каза той.
	— Какъв човек? — попита барманът.
	— Млад мъж. Някъде около двайсет. Със слънчев загар, къса коса, едър колкото мен.
	— Тук няма такъв.
	— Днес следобед го видях. В града. Излизаше от пансиона.
	— Значи трябва да попиташ там.
	— Попитах.
	— Не мога да ти помогна.
	— Сигурно можеш. Този човек прилича на спортист от университета. А студентите спортисти обичат да пият бира. Значи сигурно е идвал един-два пъти.
	— Не е.
	— А един друг човек? На същата възраст, но много по-дребен. Жилав, някъде сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма.
	— Не съм го виждал.
	— Сигурен ли си?
	— Сигурен съм.
	— Работил ли си в комбината?
	— За няколко години, много отдавна.
	— И какво стана после?
	— Той ме премести тук.
	— Кой?
	— Мистър Търман. Собственикът на комбината.
	— И на този бар?
	— Той е собственик на всичко в града.
	— И той те е преместил тук? Лично?
	— Мистър Търман реши, че тук ще се справям по-добре.
	— Така ли е?
	— Не мога да кажа.
	Ричър отпи голяма глътка бира. После попита:
	— Мистър Търман плаща ли добре?
	— Не се оплаквам.
	— Негов ли е самолетът, който лети всяка нощ?
	— Никой друг в този град няма самолет.
	— Къде ходи с него?
	— Не съм го питал.
	— А чувал ли си нещо по въпроса?
	— Не.
	— Сигурен ли си, че никога не си виждал тук тези млади мъже?
	— Сигурен съм.
	— А ако ти дам сто долара?
	Барманът се поколеба и придоби замечтано изражение, сякаш сто долара щяха да донесат една желана промяна в живота му. Но в крайна сметка отново сви рамене и каза:
	— Пак ще бъда сигурен.
	Ричър продължи да си пие бирата. Беше започнала да се стопля и имаше метален вкус. Барманът не се отдалечи от него. Ричър погледна огледалата. Видя отражения на отраженията. Никой в бара не беше помръднал от мястото си.
	— Какво става тук, когато някой умре? — попита той.
	— Как така?
	— Имате ли погребална агенция в града?
	Барманът поклати глава.
	— Не, има на шейсет и пет километра западно от Диспеър. Там има морга, погребален дом и гробище. В Диспеър няма терен за гробище.
	— По-дребният мъж е умрял — съобщи Ричър.
	— Кой по-дребен мъж?
	— Онзи, за когото те попитах.
	— Не съм виждал никакви дребни мъже — нито живи, нито мъртви.
	Ричър отново замълча и барманът попита:
	— Значи само минаваш през града?
	Беше абсолютно безсмислена реплика за поддържане на разговора, която само потвърждаваше нещо, което Ричър вече знаеше. Давай, помисли си той. Хвърли поглед към противопожарния изход в дъното и отражението на входната врата в огледалата.
	— Да, само минавам — отвърна той.
	— В този град няма нищо интересно.
	— Всъщност смятам, че е доста интересно място — каза Ричър.
	— Честно?
	— Кой плаща на полицията в този град?
	— Кметът.
	— Кой е кметът?
	— Мистър Търман.
	— Каква изненада — каза Ричър.
	— Това е неговият град.
	— Искам да се запозная с него — каза Ричър.
	— Той държи на личния си живот — каза барманът.
	— Просто казвам. Не искам аудиенция.
	Шест минути, помисли си Ричър. Пия тази бира от шест минути. Значи ми остават още десетина.
	— Познаваш ли съдията? — попита той.
	— Той не идва тук.
	— Не съм те питал къде ходи.
	— Той работи като юрисконсулт на мистър Търман, в комбината.
	— Мислех, че съдията се назначава с избори.
	— Така е. Всички гласувахме за него.
	— Колко кандидати се явиха на изборите?
	— Само той.
	— Как се казва този съдия? — попита Ричър.
	— Съдия Гарднър — отвърна барманът.
	— В града ли живее съдия Гарднър?
	— Естествено. Ако работиш за мистър Търман, трябва да живееш в неговия град.
	— Знаеш ли адреса на съдия Гарднър?
	— Голямата къща на „Никел“.
	— Улица „Никел“? — попита Ричър.
	— Всички улици в града носят имена на метали.
	Ричър кимна. Във военните бази не беше много по-различно. Там улиците носеха имената на генерали или герои от войните. Той отново замълча и зачака барманът да запълни паузата в разговора, както трябваше да направи. Както му бяха наредили да направи. Барманът каза:
	— Преди сто и няколко години в целите Съединени щати е имало само десет километра асфалтирано шосе.
	Ричър не отговори.
	— С изключение на централните улици на градовете, разбира се, но те са били павирани, а не асфалтирани. След това са построили окръжните шосета, после щатските и накрая междущатските магистрали. И някои градове са останали извън мрежата. Едно време сме били на главното шосе за Денвър. Вече не. Сега хората минават по магистрала 1–70.
	— Затова мотелът е затворен — предположи Ричър.
	— Точно така.
	— И в града има някакво усещане за изоставеност.
	— Предполагам.
	Ричър каза:
	— Знам, че тези млади мъже са идвали тук. Просто е въпрос на време да разбера кои са били и защо са дошли.
	— Не мога да ти помогна по този въпрос.
	— Единият от тях е умрял.
	— Вече ми каза. Но не знам нищо и по този въпрос.
	Единайсет минути, помисли си Ричър. Остават още пет.
	— Има ли друг бар в града? — попита той.
	— Не ни трябва втори бар — отвърна барманът.
	— А кино?
	— Не.
	— С какво се забавляват хората?
	— Гледат сателитна телевизия.
	— Разбрах, че в комбината има здравна служба.
	— Точно така.
	— С линейка.
	— Да, имат една стара линейка. Комбинатът е голям. На голяма площ.
	— Има ли много инциденти?
	— Това е тежка промишленост. Стават и такива гадости.
	— Плащат ли за инвалидност?
	— Мистър Търман се грижи за хората, ако пострадат на работа.
	Ричър кимна и отново замълча. Отпи от бирата си. Гледаше как другите клиенти пият своите бири — директно или в огледалата. Още три минути, помисли си той.
	Освен ако не пристигнат по-рано.
	И точно така стана.
	Ричър погледна надясно и видя двамата помощници на полицията, които влязоха през противопожарната врата. После хвърли поглед в огледалото и видя другите двама, които влязоха през входа.


>	29

	Телефонът. Полезно изобретение, което дава и допълнителна информация с начина, по който се използва. Или не се използва. Четирима помощници на полицията, които пътуваха на изток, за да направят изненадващ арест, нямаше да обявят намеренията си по телефона. Не и в истинския свят. Не, щяха да атакуват без предупреждение. Целта им щеше да бъде да хванат жертвата неподготвена. Следователно тяхното обаждане по телефона беше само за заблуда. Беше като поредният ход в играта, която играеха с него. Ход, който целеше да изкара Ричър на запад, на по-безопасна територия. Беше покана.
	И Ричър я беше изтълкувал правилно.
	И я беше приел.
	Така че барманът не се беше обадил в полицейското управление. И не се беше свързал с гласовата поща. Всъщност изобщо не се беше обадил в града. Номерът, който беше набрал, беше с прекалено много цифри. Не барманът се беше обадил на мобилния телефон на някой от помощниците и беше казал само толкова, че да познаят гласа му и да разберат къде е Ричър. А след обаждането веднага беше променил поведението си и беше станал разговорлив и дружелюбен, така че Ричър да остане на мястото си. Точно както го бяха инструктирали да направи предварително, ако му се удаде такава възможност.
	И точно затова Ричър беше останал в бара. Щом барманът искаше да участва, Ричър щеше да му даде тази възможност. Можеше да участва, като почисти след него.
	А беше сигурно, че ще има много за разчистване.
	Адски сигурно.
	Помощниците, които бяха влезли през задния вход, минаха по късия коридор покрай тоалетните и спряха там, където започваше основното помещение. Ричър не откъсваше очи от тях. Не се обърна. Нямаше особен смисъл да го атакуват от две страни едновременно, след като в бара имаше толкова много огледала. Защото виждаше другите двама и без да се обръща, съвсем ясно — по-малки, отколкото бяха в действителност, и с разменени места. Бяха спрели на един метър навътре от входната врата и чакаха, рамо до рамо.
	Едрият мъж, на когото му беше станало лошо предишната вечер, беше единият от двамата, влезли отпред. Другият беше човекът, когото Ричър беше ударил пред ресторанта. И двамата не изглеждаха в много добра форма. Другите двама, които бяха влезли през задния вход, изглеждаха достатъчно едри и здрави, но не представляваха нерешим проблем. Бяха четирима срещу един, но Ричър нямаше от какво да се притеснява. За пръв път се беше бил сам срещу четирима, когато беше на пет години — във военната база във Филипините, където служеше баща му. Противниците му бяха седемгодишни, но той лесно ги беше победил тогава и очакваше да победи и сега.
	Но после ситуацията изведнъж се промени.
	В самия бар се изправиха още двама души. Оставиха чашите си, избърсаха устата си със салфетките, бутнаха столовете си назад, пристъпиха напред и се разделиха. Единият отиде наляво, а другият — надясно. Единият се присъедини към двамата отзад, а другият — към двамата отпред. Новите двама не бяха най-едрите мъже, които Ричър беше виждал през живота си, но не бяха и най-дребните. Приличаха на братя или братовчеди на помощниците. Сигурно наистина бяха такива. Бяха облечени по същия начин, изглеждаха по същия начин и бяха също толкова едри.
	Значи преди тринайсет минути барманът не се беше оглеждал с надежда за незабавна помощ. Не — беше поглеждал в очите на местните, за да им даде знак: Задръжте малко, останалите идват. Ричър стисна зъби и бирата в стомаха му сякаш се вкисна. Грешка. Неприятна грешка. Беше умен, но недостатъчно.
	И сега щеше да си плати, с лихвите.
	Шестима срещу един.
	Петстотин и петдесет килограма срещу сто и десет.
	Шансовете му не бяха блестящи.
	Ричър осъзна, че е затаил дъх. Затова издиша — бавно и продължително. „Dum spiro spero.“ „Докато дишам, се надявам.“ Зенон нямаше да разбере или да одобри този афоризъм. Родният му език бе древногръцки, а не латински и той предпочиташе пасивния стоицизъм пред безразсъдния оптимизъм. Но когато всичко останало се провалеше, този афоризъм вършеше добра работа на Ричър. Той отпи последна глътка от бирата си и остави бутилката на салфетката. Завъртя се на столчето, с гръб към бара. Долови зад гърба си движение — барманът се отдръпваше на по-безопасно място до касата. Останалите клиенти пред него също се отдръпваха към отсрещната стена, като пазеха чашите и бутилките си, скупчваха се по-близо един до друг и се привеждаха. Мъжете на бара станаха от столчетата си и се присъединиха към останалите, сред които се чувстваха по-защитени.
	В двата края на бара също настъпи раздвижване.
	И двете групи от по трима мъже пристъпиха напред.
	Между тях вече оставаше празно правоъгълно място. В него нямаше нищо друго освен Ричър, седнал на столчето си, и дървеният под на бара.
	Шестимата не бяха въоръжени. Ричър почти не се съмняваше в това. Упълномощените помощници на полицията нямаха служебно оръжие. Вон беше споменала, че в щата Колорадо законът е такъв. А другите двама бяха просто обикновени граждани. Разбира се, в щата Колорадо мнозина обикновени граждани имаха лично оръжие, но в общия случай хората вадят оръжията си още в началото на мелето, а не по-късно. Оръжията се демонстрират. С тях се парадира. Целта е противникът да бъде сплашен в първата минута. Опитът на Ричър показваше, че никой не изчаква, преди да извади пистолета си.
	Значи се очертаваше бой с голи ръце — шестима срещу един.
	Едрият мъж, който беше на два метра навътре от входната врата, заговори пръв:
	— Толкова си затънал, че няма да можеш да се изкопаеш с багер.
	— На мен ли говориш? — попита Ричър.
	— И още как, по дяволите.
	— Недей.
	— Просто прекали, приятел.
	— Пази си дъха. Излез да повърнеш. Само за това ставаш.
	— Никой няма да излиза. Нито ние, нито ти.
	— Живеем в свободна страна — отбеляза Ричър.
	— Вече не. Не и ти.
	Ричър остана на столчето си — напрегнат и готов за действие, макар че това не се виждаше. Изглеждаше все така отпуснат и спокоен. Брат му Джо беше с две години по-голям от него и двамата много си приличаха физически, но имаха съвсем различен характер. Джо влизаше в боевете методично и без никакво усилие. Посрещаше ескалацията на насилието със съответна ескалация на насилието — неохотно, бавно, рационално, търпеливо, малко тъжно. Което го правеше неприятен противник. Този факт на свой ред беше провокирал враговете на Джо от времето, когато бяха малки момчета, да се обърнат срещу самия Ричър — по-малкия му брат. Първия път, когато се изправи срещу четири раздразнени седемгодишни момчета, петгодишният Ричър беше почувствал шока от истинския страх. Шокът се беше превърнал в искра, а тя беше избухнала в истински пожар от агресия. Ричър беше експлодирал и боят бе свършил още преди четиримата му нападатели да го започнат. Когато ги изписаха от детското крило на болницата, четиримата никога повече не се приближиха нито до него, нито до брат му. Ричър беше обмислил опита си от тази случка по най-искрения и дълбок начин, на който са способни само децата, и беше научил един важен урок. Години по-късно, по време на военното му обучение, този урок беше затвърден. На стратегическо ниво той дори си имаше име: „Решително превъзходство“. На индивидуално ниво, в спарените гимнастически салони, където ги обучаваха професионални биячи, им го бяха обяснили по друг начин: джентълмените, които се държаха вежливо, просто вече не бяха сред тях, за да ги обучават. Защото бяха мъртви. Така че урокът гласеше: „Удряй пръв и удряй здраво.“
	Решително превъзходство.
	Удряй пръв и удряй здраво.
	Ричър го наричаше по друг начин: „Изпреварваща контраатака“.
	Той стана от столчето, обърна се, наведе се, сграбчи металната му поставка, завъртя се и с всичка сила го метна на височината на главата — към тримата мъже в дъното на бара. Още преди столчето да достигне до целта си, той се хвърли в срещуположната посока и атакува новия противник, който стоеше до мъжа със счупената челюст. Удари го с лакът в основата на носа. Мъжът се свлече като чувал, но още преди да падне на пода, Ричър се завъртя и стовари същия лакът в ухото на едрия водач на групата. После отскочи от удара, отстъпи към мъжа със счупената челюст и заби лакътя си в стомаха му. Мъжът се сгъна на две, Ричър сложи длан на тила му, блъсна главата му надолу към коляното си, после го бутна встрани и бързо се обърна.
	Столчето беше ударило единия от помощниците и другия нов противник на височината на гърлото. Дърво и желязо, хвърлени с всичка сила и въртеливо движение по хоризонтала. Може би инстинктивно бяха вдигнали ръце, за да се предпазят, и столчето им беше счупило китките — или не бяха достатъчно бързи, така че ги беше ударило в целта. Нямаше как да разбере какво точно е станало, защото, поне засега, и двамата бяха извън строя. Бяха се извърнали встрани, приведени и приклекнали от болка, а столчето продължаваше да се търкаля и да дрънчи в краката им.
	Четвъртият помощник беше невредим. И в момента се хвърляше в атака с яростно изражение. Ричър направи две бързи стъпки, пое едно ляво кроше в рамото и заби един десен прав точно по средата на яростното изражение. Мъжът се олюля и разтърси глава, но в същия момент ръцете на Ричър бяха притиснати изотзад в мечешка прегръдка. Вероятно беше едрият водач на групата. Ричър го блъсна назад, отпусна брадичка към гърдите си и с всичка сила вдигна глава назад, като я удари в лицето му. Не беше толкова резултатно, колкото да го удари с чело, но вършеше работа. После Ричър продължи да го блъска назад с тежестта си, докато не го заби в стената и не му изкара въздуха. Строши се огледало, ръцете се отпуснаха, Ричър се откъсна от него и успя да посрещне четвъртия помощник по средата на бара, където се шмугна под едно дясно кроше и на свой ред успя да вкара дясно кроше в челюстта му. Ударът не беше силен, но разтърси противника му достатъчно, за да се открие за един колосален ляв прав в гърлото, който го накара да се свлече на пода.
	Беше нанесъл осем удара и беше понесъл един. Единият от противниците му беше извън строя за около седем секунди, четирима бяха извън строя за около осем секунди, а едрият водач, общо взето, си беше добре.
	Не беше достатъчно ефикасно.
	Трябваше да поработи по-сериозно.
	Барманът беше казал: „Мистър Търман се грижи за хората, ако пострадат на работа.“ Ами добре. Нека се погрижи, помисли си Ричър. Защото тези със сигурност работят за него. Очевидно в този град не се случва нищо освен това, което иска Търман.
	Помощникът в дъното на бара се търкаляше по пода и се държеше за гърлото. Ричър отиде при него и го изрита в ребрата — достатъчно силно, за да счупи няколко от тях, — после му настъпи ръката с единия си крак и няколко пъти я смачка с другия. След това продължи с двамата, които беше ударил със столчето. Вторият помощник и новият мъж от бара. Единият се беше привел напред и стискаше ръката си с другата, обърнат с гръб към Ричър. Ричър го ритна отзад, така че го заби с главата в най-близката стена. Другият май беше поел удара със седалката на столчето в гърдите — като някакъв много тъп меч. Явно изпитваше затруднения с дишането. Ричър го изрита в краката, за да падне, а после го ритна в главата. Обърна се точно навреме, за да избегне дясното кроше на едрия водач, насочено към главата му. Пое го в рамото. После трябваше да контраатакува. Но нямаше възможност да стъпи както трябва. Подът беше зает от неподвижните тела на нападателите му. Едрият водач удари с ляв прав, Ричър го отблъсна с ръка и си проби път до центъра на бара.
	Едрият му противник бързо го последва. Замахна с десен прав. Ричър отмести глава, така че пое удара с ключицата си. Ударът беше твърде слаб. Мъжът беше пребледнял. Замахна още веднъж, останал без дъх и съвсем неточно. Ричър отстъпи и се озърна.
	Едно счупено столче, едно строшено огледало, петима противници извън строя за постоянно и двайсет зрители, които засега не предприемаха нищо. Дотук добре. Едрият мъж се отдръпна назад, изправи се да си поеме дъх и подвикна:
	— Ти сам го каза. Един от нас ще остане на крака достатъчно дълго, за да те довърши.
	— Ти няма да ме довършиш — каза му Ричър. — Изобщо.
	Всичко това всъщност беше доста объркващо. Всеки момент щеше да спечели бой срещу шестима противници и не беше пострадал изобщо, с изключение на две натъртени рамене и охлузени кокалчета на двете ръце. Всичко беше минало прекалено добре.
	Но после изведнъж тръгна на лошо.
	Защото едрият мъж му каза:
	— Помисли си пак.
	После бръкна в джобовете на панталоните си и извади два автоматични ножа. С дървени дръжки и метални копчета. Застанал в прашната задъхана тишина, той отвори първия нож с прецизно изщракване, изчака една секунда и отвори втория.


>	30

	Двете изщраквания на ножовете не бяха от най-приятните звуци. Стомахът на Ричър се сви. Мразеше ножовете. Предпочиташе противникът да извади два револвера. С пистолетите можеш да пропуснеш целта. Всъщност обикновено пропускаш целта, като се има предвид влиянието на напрежението, треперенето на ръцете и общото объркване. Балистичните доклади от престрелки го доказваха. Във вестниците постоянно пишеше за смъртни случаи в престрелка, при които жертвата беше загинала от седем огнестрелни рани в тялото, което наистина звучеше смъртоносно, докато не стигнеш до третия абзац и не прочетеш, че преди това са били изстреляни общо сто и петдесет куршума.
	Ножовете обаче не пропускаха. Ако стигнеха до теб, те нараняваха. Единствените противници, от които Ричър наистина се страхуваше, бяха дребните жилави мъже с бързи ръце и остри ножове. Едрият помощник на полицията в Диспеър не беше нито бърз, нито жилав, но остриетата в ръцете му означаваха, че парираните удари нямаше да причиняват само тъпа болка в раменете. Щяха да причиняват отворени рани, загуба на кръв, прекъснати сухожилия и артерии.
	А това не беше добре.
	Ричър блъсна един от зрителите, взе му стола и го вдигна пред себе си, като звероукротител. Най-добрата защита срещу ножовете беше безопасното разстояние. Най-добрата контраатака беше да оплетеш противника. Най-често вършеше работа хвърлената мрежа, палто или одеяло. Острието се закачаше в плата. Но Ричър не разполагаше нито с мрежа, нито с палто, нито с одеяло. Имаше само хоризонтална горичка от четири дървени крака. Мушна със стола напред, все едно се фехтуваше, после отстъпи и изблъска още един зрител от неговия стол. Вдигна втория стол и го метна към главата на едрия си противник. Той инстинктивно се извърна и вдигна дясната си ръка, за да се предпази, така че столът го удари по ръката. Ричър отново скъси дистанцията и мушна с всичка сила. Единият крак на стола попадна в слънчевия сплит на мъжа, а другият — ниско в стомаха. Мъжът отстъпи, за да си поеме въздух, после отново атакува с размахани ръце — остриетата свистяха във въздуха и проблясваха на лампите в бара.
	Ричър отстъпи назад и мушна със стола. Успя да улучи ръката на мъжа. Противникът му се завъртя, в едната и в другата посока. Ричър зави наляво и отново мушна със стола. Този път успя да го улучи в тила. Противникът му се олюля, но после отново се върна, с раздалечени ръце, като описваше малки опасни окръжности с остриетата на ножовете.
	Ричър отстъпи. Изблъска трети зрител от стола му и го хвърли високо и силно. Едрият мъж се дръпна и вдигна ръце, така че столът го удари в лактите. Този път Ричър беше готов. Той пристъпи напред и мушна с всичка сила, като удари мъжа ниско и отстрани, под ребрата, но над кръста — сто и десет килограма, които тласкаха тъпия край на крака на стола в меката плът на противника.
	Едрият мъж спря да се бие.
	Тялото му замръзна и лицето му се сгърчи. Той изпусна ножовете и се хвана с две ръце за стомаха. Остана застинал като статуя, после изведнъж се сгъна на две и повърна кръв и стомашен сок на пода. Отстъпи и падна на колене. Раменете му увиснаха, а лицето му пребледня като восък. Стомахът му се сви и той отново повърна. Отново имаше кръв. Подпря се с разперени пръсти от двете страни на локвата и се опита да се надигне. Но не успя. Стигна до средата, преди да се свлече настрани. Подбели очи, завъртя се по гръб и започна да диша бързо и плитко. Едната му ръка отново се притисна към стомаха, а друга заудря по пода. Повърна за трети път — този път право нагоре, с вертикален фонтан от кръв. После се завъртя настрани и се сви на топка.
	Играта свърши.
	В бара настъпи мълчание. Не се чуваше нищо освен неравно, задъхано дишане. Въздухът беше изпълнен с прах и вонята на кръв и повръщано. Ричър се тресеше от адреналина. Наложи си да се отпусне, внимателно остави стола на пода и се наведе, за да прибере изпуснатите ножове. Сгъна остриетата в дръжките, като ги притисна към дървения бар, после сложи и двата ножа в джоба си. Обиколи бара, за да провери какви са щетите. Първият мъж, когото беше ударил, лежеше по гръб в безсъзнание. Ударът с лакът в основата на носа беше особено опасен. Ако беше прекалено силен, можеше да вкара частици от костта в мозъка. Ако беше насочен погрешно, можеше да изпрати частици от лицевите кости в очите. Но точно този удар беше идеално насочен. Мъжът нямаше да може да се движи както трябва поне една седмица, но щеше да се оправи.
	Вторият противник, който беше започнал вечерта със счупена челюст, беше добавил към нея повторно счупен нос и тежко главоболие. Третият, от дъното на бара, беше със счупена ръка от удара със столчето и може би с мозъчно сътресение от челния удар в стената. Мъжът до него беше в безсъзнание от ритника в главата. Помощникът, когото столчето беше пропуснало, беше със счупени ребра, счупена китка и пукнат ларинкс.
	Като цяло бяха пострадали доста тежко, но пък те започнаха.
	И така, пет от пет, а шестият изискваше някакво по-сложно медицинско обяснение. Беше останал свит на кълбо и изглеждаше много слаб и блед. Все едно беше повърнал всичките си сили. Ричър се наведе и провери пулса на врата му — беше слаб и неравномерен. Претърси джобовете му и откри петолъчка в предния джоб на ризата. Служебна значка. Беше направена от месинг и имаше два гравирани надписа: „Град Диспеър“ и „Помощник на полицията“. Ричър я прибра в джоба на своята риза. Освен това намери ключове и тънка пачка банкноти, хванати с медна щипка. Задържа ключовете, но остави парите. После отново се изправи и се огледа, докато не откри бармана. Беше там, където беше стоял в самото начало притиснал дебелия си задник в касата зад бара.
	— Обади се в комбината — нареди Ричър. — Накарай ги да изпратят линейката. Внимавайте с едрия. Не ми изглежда добре.
	Ричър пристъпи към бара и си намери бутилката. Беше там, където я беше оставил — на салфетката. Той пресуши остатъка от бирата си, остави празната бутилка и излезе навън в нощта.


>	31

	Ричър шофира безцелно десет минути на юг от главната улица, докато намери улица „Никел“. Табелите с имената бяха малки и избелели, а фаровете на стария пикап на Вон бяха слаби и ниско разположени. Първо попадна на улиците с имена „Желязо“, „Хром“, „Ванадий“ и „Молибден“, после съвсем изгуби металите и кара по няколко улици с номера вместо имена, преди да стигне до „Стомана“, „Платина“ и „Злато“. Улица „Никел“ беше пресечка на „Злато“. Беше без изход, с шестнайсет къщи, по осем от двете страни — петнайсет от тях бяха по-малки, а последната — по-голяма.
	Барманът му беше казал, че Гарднър — съдията на Търман — живее в голямата къща на улица „Никел“. Ричър спря до бордюра, за да прочете името на пощенската кутия на голямата къща, после зави по алеята пред входа и изключи двигателя. Слезе от колата и отиде до верандата. Къщата беше във фермерски стил, средно голяма, и изглеждаше доста добре в сравнение с къщите на съседите, но все пак нямаше никакво съмнение, че съдия Гарднър щеше да успее повече в живота, ако се беше махнал от града и беше стигнал до Върховния съд във Вашингтон. Или дори до щатския съд на Колорадо. Или дори до градския съд в Денвър. Верандата беше увиснала на изгнилите си подпори, а боята на дъските беше избеляла. Самите дъски бяха изсъхнали и нацепени. На върха на стълбите, които се изкачваха към верандата, имаше декоративни колони, украсени с топки на върха. И двете топки се бяха сцепили, все едно някой ги беше ударил с брадва.
	Ричър намери звънеца и го натисна два пъти, с кокалчето на ръката. Стар навик — не оставяше отпечатъци от пръсти, ако не се налага. После зачака. Опитът му показваше, че когато позвъниш на вратата на къща в предградията вечер, обикновено се чака около двайсет секунди. Съпругът и съпругата откъсваха поглед от телевизора, споглеждаха се и си казваха: „Кой може да е? По това време?“ После преговаряха с жестове и мимики, докато решат кой от двамата да стане и да се разходи по коридора. Преди девет часа вечерта обикновено отиваше съпругата. След девет часа обикновено отиваше съпругът.
	Накрая му отвори мисис Гарднър. Съпругата; след двайсет и три секунди. Приличаше на мъжа си — набита, някъде над шейсетте, с гъста бяла коса. Единствено количеството коса и дрехите показваха различния пол. Беше с големи твърди къдрици, каквито се правят с маша, и с безформена сива рокля до глезените. Не се виждаше съвсем ясно зад мрежата против насекоми.
	— Какво желаете? — попита тя.
	— Трябва да видя съдията — отвърна Ричър.
	— Ужасно е късно — каза мисис Гарднър.
	Не беше чак толкова късно. Според старинния стенен часовник, който се виждаше в коридора зад гърба й, беше осем и двайсет и девет, а според часовника в главата на Ричър беше осем и трийсет и една. Това, което жената всъщност искаше да каже, беше следното: „Прекалено си едър и грозен.“ Ричър се усмихна. Вон му беше казала: „Погледни се само. Какво виждаш?“ Ричър си знаеше, че не е идеалният гост за вечеря. В девет от десет случая беше по-нежелан гост дори от мормонските мисионери.
	— Случаят е спешен — обясни той.
	Жената остана неподвижна и не отговори. Опитът на Ричър показваше, че ако разговорът продължи повече от трийсет секунди, ще излезе и съпругът. Щеше да проточи врат от дневната и да подвикне: „Кой е, скъпа?“ А Ричър искаше вратата да бъде отворена много преди този момент. Искаше да бъде в състояние да попречи на вратата да бъде затворена, ако се наложи.
	— Случаят е спешен — повтори той и дръпна вратата с мрежата против насекоми.
	Вратата изскърца на износените си панти. Жената отстъпи крачка назад, но не се опита да го спре. Ричър влезе във фоайето и остави мрежата против насекоми да се затвори зад гърба му.
	В коридора миришеше на застоял въздух и готвено. Ричър се обърна, внимателно затвори вратата и резето щракна. В този момент трийсетте секунди, които се отброяваха в главата му, изтекоха и в същия момент съдията излезе в коридора.
	Беше облечен със същите сиви панталони от костюма, който Ричър вече беше виждал, но си беше свалил сакото и вратовръзката му беше разхлабена. Остана неподвижен за миг, като очевидно се мъчеше да си припомни къде го е виждал. Десет дълги секунди по-късно обърканата му физиономия се смени с нещо съвсем различно и той каза:
	— Ти?
	Ричър кимна.
	— Да, аз.
	— Какво искаш? Защо си дошъл?
	— Дойдох да поговорим.
	— Искам да кажа, защо изобщо си дошъл в Диспеър? Нямаш право да влизаш в града.
	— Да се видим в съда? — отвърна Ричър.
	— Ще се обадя в полицията.
	— Заповядай, обади се. Но там няма да вдигнат, както сигурно знаеш. Помощниците също няма да вдигнат.
	— Къде са те?
	— На път за здравната служба.
	— Какво е станало с тях?
	— Аз — отвърна Ричър.
	Съдията не каза нищо.
	— А мистър Търман в момента лети с малкото си самолетче — продължи Ричър. — И през следващите пет часа и половина няма да можеш да се свържеш с него. Така че си сам. Време е съдия Гарднър да прояви малко инициатива.
	— Какво искаш?
	— Искам да ме поканиш в дневната. Да ми предложиш да седна и да ме попиташ дали искам сметана и захар в кафето. Впрочем не искам. Защото поне засега съм тук с твое разрешение, така че не нарушавам никакви закони. Предпочитам нещата да си останат така.
	— Нарушаваш наредбата против скитничеството.
	— Точно за това исках да поговорим. Бих искал да размислиш. Искам да обжалвам решението ти.
	— Ти луд ли си?
	— Просто действам малко нетрадиционно. Но не съм въоръжен и не отправям заплахи. Просто искам да поговорим.
	— Изчезвай веднага.
	— От друга страна, аз съм едър непознат, който няма нищо за губене. В едно малко градче, където в момента няма действащи сили на реда.
	— Имам пистолет.
	— Не се съмнявам. Дори си мисля, че имаш няколко. Но няма да използваш нито един от тях.
	— Така ли си мислиш?
	— Ти си човек на закона. Знаеш какви проблеми ще имаш след това. Не мисля, че ще искаш да се занимаваш с тях.
	— Поемаш голям риск.
	— Всеки човек поема риск всяка сутрин, когато става от леглото.
	Съдията не отговори нищо. Не се поддаваше на доводите на Ричър. Патово положение. Ричър се обърна към съпругата му, изчисти изражението си от всякакви дружелюбни емоции и я изгледа с вторачения леден поглед, с който преди години сплашваше свидетелите, които отказваха да му съдействат.
	— Какво мислите вие, мисис Гарднър? — попита той.
	Тя отвори уста няколко пъти, но гърлото й беше пресъхнало и от него не излезе нито звук. Най-сетне успя да каже:
	— Мисля, че всички трябва да седнем и да поговорим.
	Но от тона й стана ясно, че не беше съвсем изплашена. Беше печена. Вероятно нямаше как да бъде друга, след като беше оцеляла шейсет и няколко години в град като Диспеър и беше омъжена за съдията на шефа.
	Съпругът й изсумтя, после се обърна и ги поведе към дневната. Беше прилично квадратно помещение, с обикновени мебели. Диван, кресло и второ кресло с подвижна облегалка. Имаше масичка за кафе и голям телевизор, свързан с тунер за сателитна телевизия. Мебелите бяха тапицирани с цветни щампи, които се повтаряха и на завесите. Завесите бяха спуснати и поръбени с дантела от същата материя. Ричър подозираше, че мисис Гарднър ги е шила сама.
	— Ами седни — каза съдията.
	— Няма да правя кафе — каза тя. — Смятам, че при тези обстоятелства това е малко прекалено.
	— Както желаете — отвърна Ричър. — Но искам да ви кажа, че наистина бих изпил с удоволствие една чаша кафе.
	Той спря за момент и седна в креслото с неподвижната облегалка. Гарднър седна в другото. Съпругата му спря за момент, после въздъхна и излезе от стаята. Малко по-късно Ричър чу шума от течаща вода и тихото металическо подрънкване от изплакването на кафеварката.
	— Нямаш право на обжалване — каза Гарднър.
	— Трябва да имам — каза Ричър. — Това е конституционно право. Петата и Четиринайсетата поправка на конституцията гарантират справедлив съдебен процес. Ако не обжалване на по-висша инстанция, поне имам право на обжалване при съдията, който е издал присъдата.
	— Сериозно ли говориш?
	— Съвсем сериозно.
	— Искаш да отидеш на федерален съд, за да обжалваш присъда за скитничество?
	— Предпочитам ти да признаеш, че си допуснал грешка, а после да унищожиш документите по делото.
	— Не съм допуснал грешка. Ти отговаряш на определението за скитник.
	— Точно това искам да премислиш отново.
	— Защо?
	— А защо не?
	— Искам да разбера защо ти е толкова важно да можеш да пребиваваш в нашия град.
	— А аз искам да разбера защо ви е толкова важно да ме изгоните.
	— Какво толкова губиш? Градът не е нищо особено.
	— Въпросът е принципен.
	Гарднър не отговори. След малко се върна съпругата му, като носеше една чаша кафе. Тя внимателно я остави на масичката пред Ричър, после отстъпи и седна на дивана. Ричър вдигна чашата и отпи една глътка. Кафето беше горещо, силно и меко на вкус. Чашата беше цилиндрична, сравнително тясна в сравнение с височината си, беше изработена от тънък порцелан и имаше още по-тънък ръб.
	— Отлично — каза Ричър. — Много ви благодаря, наистина.
	Мисис Гарднър помисли малко и отговори:
	— Няма защо, наистина.
	— Освен това смятам, че сте свършили страхотна работа и със завесите — добави Ричър.
	Госпожата не каза нищо. Вместо нея се намеси съдията:
	— Няма какво да направя. Няма законови основания за обжалване. Ако толкова искаш, можеш да осъдиш града.
	— Ти ми каза, че ще бъда добре дошъл, ако си намеря работа.
	Съдията кимна.
	— Да, защото това ще обезсмисли обвинението в скитничество.
	— Ето — каза Ричър.
	— Работа ли си намери? — попита съдията.
	— Имам възможност да си намеря. Това е другото, за което трябва да поговорим. Не е правилно в този град да няма никакви функциониращи органи на реда. Така че искам да ме упълномощиш за помощник на полицията.
	Настъпи тишина. Ричър извади месинговата значка от джоба на ризата си.
	— Ето, вече си имам значка. И имам солиден опит в тази област.
	— Ти си луд.
	— Просто се опитвам да запълня една празнина.
	— Ти си абсолютно побъркан.
	— Просто си предлагам услугите.
	— Изпий си кафето и напусни дома ми.
	— Кафето е горещо и много хубаво. Не мога да го изпия на една глътка.
	— Тогава го остави. Изчезвай веднага, по дяволите.
	— Значи отказваш да ме упълномощиш?
	Съдията се изправи, стъпи здраво на краката си и се изпъна в цял ръст — около сто седемдесет и пет сантиметра. Очите му се присвиха, докато мозъкът му изчисляваше съотношението между непосредствената опасност и евентуалните бъдещи ползи. Той дълго мълча и накрая каза:
	— Предпочитам да упълномощя цялото население на проклетия град. Всеки мъж, жена и дете в Диспеър. Всъщност точно това смятам да направя. Две хиляди и шестстотин души. Мислиш ли, че ще се справиш с всичките? Защото аз не мисля. Ние сме твърдо решени да те изгоним от нашия град. Разбери го най-сетне. Набий си го в главата.


>	32

	Ричър мина границата в девет и трийсет вечерта и спря пред закусвалнята в Хоуп малко преди девет и трийсет и пет. Вон сигурно минаваше по два-три пъти по време на нощната си смяна. Ричър реши да паркира пикапа й до бордюра, така че да го види и да се успокои, че той е добре. Или поне, че пикапът е добре.
	Ричър влезе в закусвалнята, за да остави ключовете от колата на бара, и видя Люси Андерсън. Тя седеше сама в едно сепаре. Беше с шортите, синьото яке с качулка, късите чорапки и големите маратонки. Показваше много от хубавите си крака. Гледаше в празното пространство и се усмихваше. Първия път, когато я беше видял, Ричър беше решил, че не е сто процента красива. Но сега изглеждаше адски добре. От нея сякаш струеше светлина, изглеждаше по-висока и по-изправена. Приличаше на съвсем друг човек.
	Беше се променила.
	Преди я измъчваха тревоги.
	Сега беше щастлива.
	Той застана на бара, тя го забеляза, погледна към него и се усмихна. Беше интересна усмивка. В нея имаше много откровено задоволство, но имаше и елемент на триумф. И превъзходство. Сякаш беше спечелила значима победа, и то за негова сметка.
	Той остави ключовете на Вон на бара и жената го попита:
	— Ще вечеряте ли при нас?
	Ричър се замисли. Стомахът му се беше успокоил. Адреналинът му беше спаднал. Осъзна, че наистина е гладен. Не беше приемал никаква храна от закуската насам, освен кафе и празни калории от бутилката бира, която беше изпил в бара. А там беше изгорил доста калории. Изобщо не се съмняваше. Нищо чудно, че изпитваше недостиг на енергия. Така че отговори:
	— Да, май съм готов за вечеря.
	Той отиде и седна в сепарето на Люси Андерсън. Тя го изгледа през масата и отново се усмихна със същата усмивка. Задоволство, триумф, превъзходство и победа. Отблизо усмивката изглеждаше по-широка и имаше по-голям ефект. Беше си направо ослепителна. Люси имаше страхотни зъби. Очите й бяха ясни, блестящи и сини.
	— Днес следобед приличаше на Люси — каза Ричър. Сега приличаш на Лъки.
	— Сега се чувствам като Лъки — отвърна тя.
	— Какво се е променило?
	— Ти как мислиш?
	— Имаш новини от съпруга си?
	Тя отново се усмихна — сто процента щастие.
	— И още как — отвърна тя.
	— Значи е напуснал Диспеър.
	— И още как. Сега никога няма да го хванеш.
	— Аз никога не съм искал да го хващам. Дори не знаех, че съществува, преди да те срещна.
	— Честно — каза тя.
	Произнесе го с преувеличен сарказъм, а не с въпросителна интонация. Ричър беше чувал и други млади хора, които казваха така. Доколкото разбираше, значението на думата в такъв случай беше нещо като: „Ти наистина ли си мислиш, че съм такава идиотка?“
	— Бъркаш ме с някой друг — каза Ричър.
	— Честно — каза пак тя.
	„Погледни се само. Какво виждаш?“
	— Не съм ченге — настоя Ричър. — Едно време наистина бях ченге и може би все още приличам на ченге, поне според теб, но вече не работя.
	Тя не отговори. Но Ричър беше сигурен, че не му вярва.
	— Съпругът ти трябва да е заминал късно следобед каза той. — Беше там в три, а в седем вече го нямаше.
	— Ти пак ли си ходил там?
	— Днес ходих два пъти.
	— Което доказва, че си го търсил — каза тя.
	— Май да. Но само заради теб.
	— Честно.
	— Той с какво се занимаваше?
	— Вече знаеш.
	— Ако вече знам, нищо няма да ти стане да ми кажеш пак, нали така?
	— Не съм толкова глупава. Моята позиция е, че не знам нищо за това, което е правил. Иначе ще изляза съучастничка. Ние имаме адвокати, нали се сещаш.
	— Кои сте вие?
	— Хората в нашето положение. За които много добре знаеш.
	— Не съм ченге, Лъки. Просто минавам оттук и никого не познавам. И нищо не знам.
	Тя отново се усмихна. Щастливо, триумфално и победоносно.
	— Къде е заминал? — попита Ричър.
	— Все едно ще ти кажа.
	— А кога ще отидеш при него, където и да е там?
	— След няколко дни.
	— Мога да те проследя — каза Ричър.
	Тя отново се усмихна, все едно нищо не можеше да я засегне.
	— Няма да имаш никаква полза.
	Сервитьорката дойде при тях и Ричър си поръча кафе и пържола. Когато жената се отдалечи, Ричър се обърна към Люси Андерсън и каза:
	— Има и други в положението, в което беше ти вчера. Точно в момента в града има друго момиче, което също чака.
	— Надявам се, че има много като нас.
	— Мисля, че тя чака напразно. Знам, че едно момче е умряло там, преди един или два дни.
	Люси Андерсън поклати глава.
	— Невъзможно. Знам, че нито един от нас не е умрял. Щях да чуя.
	— Кои сте вие? — повтори Ричър.
	— Хората в нашето положение.
	— Този път някой е умрял.
	— Постоянно умират хора.
	— Млади хора? Без видима причина?
	Тя не отговори и Ричър разбра, че няма да получи отговор. Сервитьорката му донесе кафето. Той отпи от него. Беше добро, но не толкова добро като кафето на мисис Гарднър — нито самата напитка, нито чашата. Той остави чашата на масата и каза:
	— Няма значение, Люси. Пожелавам ти късмет — където и да отиваш, с каквото и да се занимаваш.
	— Само толкова ли? Няма ли да ме разпитваш повече?
	— Не, ще вечерям.


	Ричър вечеря сам, защото Люси Андерсън си тръгна, преди да му донесат пържолата. Тя първо поседя мълчаливо, после отново се усмихна, измъкна се от сепарето и пое към изхода. Или по-точно казано, полетя към изхода, толкова енергично и щастливо се движеше. Бутна вратата и вместо да се свие в якето си от студ, изправи рамене, вдигна лице към небето и дълбоко си пое въздух, все едно нощта беше омагьосана. Ричър я проследи с поглед, докато не изчезна, после се загледа в празното пространство.


	В десет и половина приключи с храната и тръгна към мотела. Отби се до рецепцията, за да плати за още една вечер. Винаги наемаше стаите само за една вечер, дори когато възнамеряваше да остане някъде по-дълго. Този навик му действаше успокояващо. Все едно всеки път потвърждаваше абсолютната си свобода да си тръгне, когато поиска. Служителката от дневната смяна все още беше на работа. Набитата жена. Любопитната жена. Ричър й подаде няколко дребни банкноти, изчака рестото си и каза:
	— Разкажи ми пак това, което знаеш за комбината.
	— Какво съм ти разказвала?
	— За нарушения. За престъпления. Защо самолетът лети всяка нощ.
	— Значи наистина си ченге — каза жената.
	— Бях. Може би все още робувам на старите си навици.
	Жената сви рамене и малко се засрами. Май дори се поизчерви.
	— Ами, това са аматьорски глупости — каза тя. — Поне така ще си помислиш.
	— Аматьорски?
	— Като хоби ми е. Правя разследвания по интернет. Проучих и комбината.
	— И какво откри?
	— Струва ми се, че правят прекалено много пари. Но какво разбирам аз? Не съм специалист. Нито съм брокер, нито съм толкова наясно с финансовите разследвания.
	— Разкажи ми — каза Ричър.
	— Различните отрасли на промишлеността се развиват циклично. Първо нагоре, после надолу, в зависимост от цените на суровините, търсенето и предлагането и общите условия на пазара. Точно в този момент преработването на метали като цяло е в криза. А тук печелят като луди.
	— Как разбра?
	— Постоянно търсят нови работници.
	— Доста мъгляво обяснение.
	— Компанията е частна, но по закон трябва да подават финансови отчети. Проверих отчетите, за да се занимавам с нещо.
	И защото обичаш да си пъхаш носа навсякъде, помисли си Ричър.
	— И какво пише в тях? — попита той.
	— Отчитат страхотни печалби. Ако бяха на борсата, щях да купувам само от техните акции. И ако имах пари, разбира се. Ако не работех в мотел.
	— Добре.
	— А компанията не е на борсата. Финансира се частно. Така че сигурно изкарват още повече пари, отколкото отчитат.
	— Значи смяташ, че не изпълняват всички екологични изисквания?
	— Не бих се изненадала.
	— Дали това ще даде толкова голяма разлика? Доколкото знам, екологичните изисквания и бездруго не са много строги.
	— Не знам.
	— А самолетът?
	Жената извърна поглед.
	— Ами глупости.
	— Нищо, кажи.
	— Е, мислех си, че ако работата на комбината не може да обясни тези печалби и не става дума за нарушаване на екологичните изисквания, значи може би има нещо друго.
	— Какво?
	— Може би този самолет транспортира някакви неща. За продажба. Като контрабанда.
	— Какви неща?
	— Неща, които не са от метал.
	— Къде ги транспортира?
	— Не съм сигурна.
	Ричър замълча.
	— Видя ли? — каза жената. — Нали ти казах, че нищо не разбирам. Просто имам прекалено много свободно време. И бърз интернет. От това човек наистина може да откачи.
	Тя се обърна и се зае да попълва нещо в някаква книга, а Ричър си прибра рестото. Преди да си тръгне, хвърли поглед към стената на рецепцията и видя, че липсват четири ключа. Значи бяха заети четири стаи. Неговата, стаята на Люси Андерсън, стаята на жената с голямото бельо и, поне така предполагаше, стаята на новото момиче в града. Момичето с тъмната коса, което все още не познаваше, но скоро можеше да го направи. Ричър подозираше, че тя ще остане в града по-дълго от Люси Андерсън, а когато накрая си тръгне, няма да е толкова щастлива.


	Ричър се върна в стаята си и се изкъпа, но не можа да заспи. Затова само отми вонята на битката в бара от тялото си, пак се облече и излезе. Тръгна пеша по улиците и спря до една телефонна будка под улична лампа. Отвори телефонния указател и провери за Дейвид Робърт Вон. Имаше го. „Вон, Д.Р.“ — адресът беше на улица „Пета“ в град Хоуп, щата Колорадо.
	На две пресечки южно от него.
	Ричър вече беше разгледал улица „Четвърта“. Може би трябваше да хвърли едно око и на улица „Пета“. Ей така, от чисто любопитство.


>	33

	Улица „Пета“ вървеше от изток на запад и продължаваше по цялата дължина на града. Беше, общо взето, същата като улица „Четвърта“ — с тази разлика, че и от двете страни имаше къщи. Под лунната светлина тихо стояха дървета, дворове, живи плетове, пощенски кутии и малки спретнати къщи. Сигурно беше приятно място за живеене. Къщата на Вон беше в източния край на града. По-близо до щата Канзас, отколкото до град Диспеър. Пред къщата имаше голяма алуминиева пощенска кутия, монтирана на обикновен дървен стълб. Поставката беше обработена с терпентин. Името „Вон“ беше изписано от двете страни на кутията, с големи залепващи се букви. Лепенките бяха поставени много внимателно, така че буквите бяха идеално подравнени. Опитът на Ричър показваше, че това се случва много рядко. Сигурно лепилото действаше твърде бързо и силно и не допускаше корекция на грешките. За да залепиш и трите букви от двете страни на кутията, подредени в идеална линия, се изискваше особено внимателно планиране. Може би първо бяха залепили права линия, за да ги наредят по нея, а после я бяха свалили.
	Къщата и дворът също бяха много добре поддържани. Ричър не беше специалист по недвижими имоти, но все пак различаваше поддържаните къщи от онези, за които не се полагаха достатъчно грижи. В двора нямаше ливада. Беше застлан със златист чакъл, от който тук-там стърчаха декоративни храсти. Алеята за колата беше от напукани каменни плочки, които бяха в същия цвят като чакъла. От същите плочки беше наредена и втора, по-малка алея, която водеше към входната врата. В чакъла бяха разпръснати и допълнителни плочки — за да се стъпва на тях. Храстите бяха грижливо подрязани. Някои от тях имаха малки цветчета по клоните, които се бяха затворили за през нощта.
	Самата къща беше на един етаж и сигурно беше построена преди петдесет години. В десния край имаше гараж за една кола, а в левия — пристройка с формата на буквата Т, в която сигурно се помещаваха спалните — една отпред и една отзад. Ричър предполагаше, че кухнята е до гаража, а дневната — между кухнята и спалните. На покрива нямаше комин. Плочите на покрива не бяха нови, но бяха сменени преди десетина години и бяха приятно остарели.
	Хубава къща.
	Която беше празна.
	Беше тъмна и притихнала. Някои от завесите бяха дръпнати донякъде, а други — съвсем. Вътре не се виждаше нищо — освен миниатюрна зелена светлинка зад единия прозорец. Сигурно беше кухнята, в която светеше часовникът на дисплея на микровълновата фурна. С изключение на нея, нямаше никакви признаци на живот. Нищо. Нито звук, нито едва доловимо бръмчене на електрически уреди, нито вибрации. Едно време основното занимание на Ричър беше да нахлува в тъмни сгради и често беше въпрос на живот и смърт да определи предварително дали в тях има някой. Беше развил шесто чувство за това и точно в момента чувството му подсказваше, че в къщата на Вон няма никого.
	Тогава къде беше Дейвид Робърт?
	Може би на работа. Може би и двамата работеха на нощни смени. Някои семейства организираха работното си време по този начин, за да прекарват повече време заедно. Може би Дейвид Робърт беше санитар или лекар, или пък работеше нощем по поддръжката на междущатските магистрали. Може би беше журналист или печатар, който прави вестници. Или пък беше в търговията с хранителни стоки и зареждаше магазините за сутринта. Или пък радиоводещ, който води нощно предаване. Или шофьор на товарен камион, или актьор, или музикант на турне. Може би отсъстваше с месеци. Може би беше моряк или пилот от гражданската авиация.
	Или пък работеше в щатската полиция.
	Вон беше попитала: „Не приличам ли на омъжена?“
	Не, помисли си Ричър. Наистина не приличаш на омъжена. Поне както повечето хора.


	Той намери една пресечка с дървета от двете страни и се върна обратно на север до улица „Втора“. Хвърли поглед надясно и видя, че пикапът на Вон все още си стои там, където го беше паркирал. Светлините на закусвалнята ярко го огряваха. Ричър продължи още една пресечка и излезе на улица „Първа“. В небето нямаше никакви облаци. Имаше ярка луна. Вдясно от него се виждаше сребристата равнина, която се простираше чак до щата Канзас. Вляво от него смътно се различаваха силуетите на Скалистите планини — синкави и огромни, със заснежени долини на север, осветени като призрачни остриета, на фантастична надморска височина. Градът беше неподвижен, притихнал и самотен. Нямаше дори единайсет и половина вечерта, а по улиците нямаше никого. Никакви коли. Изобщо никакво движение.
	Ричър не страдаше от безсъние, но точно в момента не му се спеше. Беше прекалено рано. Имаше прекалено много въпроси, останали без отговор. Той повървя една пресечка по улица „Първа“ и отново зави на юг, към закусвалнята. Обикновено не държеше да бъде в компания, но точно в момента искаше да види някакви други хора, а закусвалнята беше най-доброто място за това.
	Откри общо четирима души. Сервитьорката, която приличаше на студентка, възрастен мъж с бейзболна шапка, който се хранеше сам на бара, мъж на средна възраст, който седеше сам в сепаре и разглеждаше рекламни брошури за трактори, и едно видимо изплашено момиче, което седеше само в сепарето и на масата пред него нямаше нищо. Латиноамериканка, без никакво съмнение.
	„С тъмна коса, а не руса — беше казала Вон. — Седи и гледа на запад, все едно очаква новини от Диспеър.“
	Беше много дребничка. Изглеждаше на осемнайсет или деветнайсет години. Имаше дълга, мастиленочерна коса, сресана на път по средата, а лицето й беше с високо чело и огромни очи. Очите й бяха кафяви и приличаха на езера от ужас и мъка. Под тях имаше малък нос и малка уста. Ричър предполагаше, че има хубава усмивка, но се усмихва рядко. Точно сега явно не се бе усмихвала от седмици насам. Кожата й беше средно мургава, тя не помръдваше. Ръцете й бяха под масата и не се виждаха, но Ричър не се съмняваше, че са вкопчени една в друга. Беше облечена със синьо яке с надпис „Сан Диего Падрес“ и синя дълбоко изрязана тениска под него. На масата пред нея нямаше нищо. Нито чиния, нито чаша. Но не беше дошла току-що. От начина, по който беше седнала, си личеше, че е тук поне от десет или петнайсет минути. Никой не може да седи толкова неподвижно, ако не разполага с време.
	Ричър седна от другата страна на касата и сервитьорката студентка дойде при него. Ричър наведе глава — универсалният жест, който изразява думите: „Искам да поговорим насаме.“ Сервитьорката пристъпи по-близо и също наведе глава към него, като конспиратор.
	— Онова момиче — каза Ричър. — Тя поръча ли си?
	— Няма пари — прошепна сервитьорката в отговор.
	— Попитай я какво иска. Аз ще платя.
	Ричър се премести в друго сепаре, откъдето можеше да наблюдава момичето, без да го показва. Видя как сервитьорката се приближи към нея и на лицето на момичето се изписа неразбиране, после съмнение, после отказ. Сервитьорката се върна при Ричър и му прошепна:
	— Казва, че не може да приеме.
	— Иди пак да й обясниш, че нямам никакви задни мисли. Кажи й, че не я свалям. Кажи й, че дори не искам да говоря с нея. Просто знам какво е да нямаш пари и да си гладен.
	Сервитьорката пак отиде при момичето. Този път то се съгласи. Посочи някои от нещата в менюто. Ричър не се съмняваше, че си е избрало най-евтиното. Сервитьорката се отдалечи с поръчката и момичето се извърна на мястото си и вежливо, дискретно кимна, с подчертано достойнство, а ъгълчетата на устата му малко омекнаха, сякаш всеки момент щеше да се усмихне. После отново се обърна и застина както преди.
	Сервитьорката отново дойде при Ричър и той си поръча кафе. Сервитьорката му прошепна:
	— Нейната сметка е девет и петдесет. Твоята е един и петдесет.
	Ричър извади една банкнота от десет долара и три от един долар от пачката в джоба си и ги остави на масата.
	Сервитьорката ги взе, благодари му за бакшиша и го попита:
	— И кога си бил в положение да нямаш пари и да си гладен?
	— Никога — отвърна Ричър. — Цял живот съм получавал храна по три пъти на ден от армията, а след като се уволних, винаги съм имал пари в джоба.
	— Значи си го измисли, за да я накараш да се почувства по-добре?
	— Понякога хората имат нужда от малко убеждаване.
	— Ти си добър човек — каза сервитьорката.
	— Не всички ще се съгласят с подобно твърдение.
	— Някои ще се съгласят.
	— Така ли?
	— Чувам разни неща.
	— Какви неща? — попита Ричър.
	Но тя само се усмихна и се отдалечи.


	Седнал на безопасно разстояние, Ричър проследи как момичето изяде един сандвич с риба тон и изпи един шоколадов шейк. От хранителна гледна точка изборът беше много добър. Отлично съотношение на качество и цена. Протеини, мазнини, въглехидрати и малко захар. Ако се хранеше така всеки ден, щеше да стане деветдесет килограма, преди да навърши трийсет, но когато беше закъсала насред пътя, беше умно да се зареди по този начин. След като свърши, тя попи устни със салфетката, избута чинията и чашата си встрани и отново застина, неподвижна както преди. Часовникът в главата на Ричър удари полунощ, а часовникът на стената на закусвалнята закъсня с една минута. Скованият от артрит старец се измъкна от закусвалнята, а продавачът на трактори събра брошурите и си поръча още една чаша кафе.
	Момичето не помръдваше. Ричър беше виждал много хора като нея — в кафенета и закусвални до автогари и железопътни гари. Стоеше на топло, пестеше енергия и убиваше време. Чакаше стоически. Ричър я гледаше в профил и си мислеше, че тя е много по-близо до идеала на Зенон, отколкото той самият. Изглеждаше безкрайно спокойна и търпелива.
	Продавачът на трактори пресуши последната си чаша кафе, събра си нещата и си тръгна. Сервитьорката се оттегли в един ъгъл и отвори някакъв роман. Ричър обхвана чашата с кафе с ръка, за да не изстива.
	Момичето изведнъж се раздвижи. Плъзна се настрани от сепарето и се изправи — с едно-единствено гладко и грациозно движение. Беше невероятно дребна. Със сигурност не беше по-висока от метър и петдесет и не тежеше повече от четирийсет килограма. Под тениската носеше джинси и евтини обувки. Застана неподвижно, с лице към изхода, после се обърна към сепарето на Ричър. По лицето й не се четеше нищо друго освен страх, свенливост и самота. Накрая взе някакво решение, приближи се на метър до неговата маса и каза:
	— Ако наистина искате, можете да говорите с мен.
	Ричър поклати глава.
	— Не, всичко е наред.
	— Благодаря ви за вечерята — каза тя.
	Гласът й съответстваше на физиката. Говореше тихо и деликатно. Имаше слаб акцент, но английският все пак й беше роден език. Със сигурност беше някъде от южната част на щата Калифорния. Отборът на „Падрес“ сигурно беше от родния й град — Сан Диего.
	— Имаш ли пари за закуска утре? — попита Ричър.
	Тя замълча, докато се бореше с гордостта си, и накрая поклати глава.
	— А за обяд? За вечеря?
	Тя поклати глава.
	— Имаш ли пари за мотела?
	— Платих за три вечери напред. Затова нямам за храна. Взеха ми всички пари.
	— Трябва да се храниш — каза Ричър.
	Момичето не отговори. Ричър пресметна наум: по десет долара на ядене прави трийсет долара на ден, значи деветдесет долара за три дни плюс десет долара за други разходи или телефонни разговори, общо сто. Той извади пет чисто нови банкноти от двайсет долара, които беше изтеглил от банкомата, и ги нареди на масата. Момичето каза:
	— Не мога да приема парите. Не мога да ги върна.
	— Тогава ще ги предадеш напред.
	Момичето не каза нищо.
	— Знаеш ли какво означава това?
	— Не съм сигурна.
	— Означава, че след години ще влезеш в някоя закусвалня и ще видиш някой, който има нужда от помощ. И тогава ти ще му помогнеш.
	Момичето кимна.
	— Така става — каза тя.
	— Значи можеш да вземеш парите.
	Тя пристъпи по-близо и взе банкнотите.
	— Благодаря — каза тя.
	— Не благодари на мен. Трябва да благодариш на човека, който ми е помогнал едно време. И на този, който е помогнал на него. И така нататък.
	— Ходил ли си в Диспеър?
	— Четири пъти през последните два дни.
	— Видя ли някого там?
	— Видях доста хора. Градът не е толкова малък.
	Тя пристъпи още по-близо и подпря слабите си хълбоци на масата. Вдигна евтината си чанта от винил, подпря я на масата пред корема си и отвори капака. Наведе глава и косата й се спусна пред лицето. Имаше малки кафяви ръце и не носеше пръстени, а ноктите й не бяха лакирани. Тя порови в чантата и извади един плик. Пликът беше твърд и почти квадратен. Сигурно беше от поздравителна картичка. Тя отвори плика и извади една снимка. Хвана я с палец и показалец, подпря малкото си юмруче на масата и я завъртя, така че Ричър да я гледа под правилния ъгъл.
	— Видя ли този човек? — попита тя.
	Беше най-обикновена цветна снимка, от тези, които стават за един час. Десет на петнайсет сантиметра, на гланцирана хартия, без бяло поле. Ричър предполагаше, че е заснета на филм марка „Фуджи“. Едно време, когато разследваше престъпления, беше станал доста добър в разпознаването на снимков материал по цветните настройки на филма. Тази снимка имаше по-силно зелено, което беше характерно за филмите на „Фуджи“. При „Кодак“ залагаха повече на червеното и топлите тонове. Фотоапаратът, с който беше направена снимката, беше добър — с истински стъклен обектив. Виждаха се много детайли. Фокусът не беше идеален. Затворът на блендата не беше избран много професионално. Дълбочината на фокуса не беше нито плитка, нито дълбока. Стар огледално рефлексен фотоапарат — значи или беше купен втора ръка, или беше взет назаем от по-възрастен човек. Такива фотоапарати вече почти не се продаваха в обикновените магазини. Всички любители бяха преминали на цифрова техника. Снимката в ръката на момичето беше нова, но приличаше на нещо от едно време. Приятна, най-обикновена снимка, направена със стар огледално рефлексен фотоапарат, зареден с филм на „Фуджи“ и насочен от фотограф любител.
	Ричър я взе от ръката на момичето и я стисна между палеца и показалеца. Яркозеленото се дължеше на фона, който се заемаше от трева, и на предния план, който се заемаше от една тениска. Тревата изглеждаше добре напоена, наторена и поддържана, значи сигурно беше в някакъв парк. Тениската беше евтина, памучна, облечена от слабо момче на деветнайсет или двайсет години. Обективът беше насочен нагоре към лицето му, все едно фотоапаратът е бил в ръцете на много по-нисък човек. Момчето на снимката позираше неуверено и сковано. В позата му нямаше спонтанност. Може би суетенето с обектива на фотоапарата го беше принудило да остане в тази поза по-дълго, отколкото можеше да я задържи непринудено. Усмивката му беше искрена, но малко застинала. Имаше мургаво лице и бели зъби. Изглеждаше млад, дружелюбен, мил, забавен и напълно безобиден.
	И не беше точно слаб.
	Беше по-скоро жилав.
	Не беше нито нисък, нито висок. Беше среден на ръст.
	Може би към сто седемдесет и два сантиметра.
	И сигурно тежеше някъде шейсет и четири килограма.
	Определено латиноамериканец, но толкова потомък на испанци, колкото и на майте или ацтеките. Във вените му течеше много индианска кръв, нямаше никакво съмнение. Имаше лъскава черна коса, която не беше сресана, а просто изглеждаше бухнала — нито дълга, нито къса. Беше към пет сантиметра дълга, видимо вълниста.
	Имаше ясно изразени скули.
	Беше облечен спортно и не се беше подготвял специално за снимката.
	Например не се беше избръснал.
	Брадичката и горната му устна бяха покрити с набола брада.
	По бузите и гърлото му се виждаше много по-малко.
	Млад.
	Почти момче.
	— Видя ли го? — попита момичето.
	— Как се казваш? — попита Ричър.
	— Как се казвам аз ли?
	— Да.
	— Мария.
	— А той как се казва?
	— Рафаел Рамирес.
	— Твоят приятел?
	— Да.
	— На колко е години?
	— На двайсет.
	— Ти ли си го снимала?
	— Да.
	— В някакъв парк в Сан Диего?
	— Да.
	— С фотоапарата на баща ти?
	— На чичо ми — отвърна момичето. — Как разбра?
	Ричър не отговори. Отново се загледа в Рафаел Рамирес на снимката. Приятелят на Мария. На двайсет години. Метър и седемдесет и два, шейсет и четири килограма. Със същото телосложение. Същата коса, скули и набола брада.
	— Видя ли го? — повтори момичето.
	Ричър поклати глава.
	— Не. Не го видях.


>	34

	Момичето си тръгна. Ричър я проследи с поглед. Реши да не й предлага да я изпрати до мотела, защото можеше да го изтълкува погрешно — все едно той очакваше нещо по-конкретно за своите сто долара, отколкото приятното чувство, че е помогнал на някого. Така или иначе, за нея не беше толкова опасно да се прибере сама. Хоуп изглеждаше безопасно място. Не беше особено вероятно да попадне на банда хулигани, които кръстосват улиците, най-малкото, защото никой не кръстосваше улиците. Беше полунощ в едно малко, достопочтено градче, по средата на нищото. Така че Ричър я остави да си тръгне, махна на студентката да се откъсне от романа си и я накара да му донесе още кафе.
	— Така никога няма да заспиш — каза му тя.
	— Колко често минава полицай Вон през нощта? — попита той.
	Момичето се усмихна със същата усмивка, с която преди беше казала: „Чувам разни неща.“
	— Поне веднъж — отвърна тя и пак се усмихна.
	— Тя е омъжена — каза Ричър.
	— Знам — каза момичето.
	После отнесе термоса, върна се при книгата си и го остави с димящата чаша кафе. Ричър наведе глава, за да подуши кафето. Когато отново вдигна поглед, видя как патрулката на Вон минава по улицата отвън. Тя намали скоростта, все едно да огледа пикапа си. Но не спря. Продължи. Мина точно покрай витрината на закусвалнята и продължи към центъра по улица „Втора“.


	Ричър излезе от закусвалнята в един часа сутринта и се върна пеша до мотела. Луната все още беше на небето. Градът беше притихнал и не помръдваше. На рецепцията светеше. Всички стаи бяха тъмни. Ричър седна на пластмасовия градински стол пред вратата си, протегна крака, сплете пръсти зад главата си и се заслуша в тишината, с широко отворени очи, вторачен в луната.
	Не стана. Не можеше да се отпусне.
	„Така никога няма да заспиш“, бе казала сервитьорката.
	Да, но не заради кафето, помисли си той.
	Ричър отново се изправи и тръгна обратно. Към закусвалнята. Вътре нямаше клиенти. Сервитьорката си четеше книгата. Ричър отвори вратата, отиде до бара и взе ключовете от пикапа на Вон. Сервитьорката вдигна поглед към него, но не каза нищо. Ричър излезе обратно още преди вратата да се затвори. Отключи пикапа, качи се в него и запали двигателя. Отдели се от бордюра, направи ляв завой, още един ляв завой и се озова на улица „Първа“, в посока на запад. Пет минути по-късно прекоси границата и отново се озова на територията на град Диспеър.


	Шосето беше пусто, както и очакваше. Градът също беше пуст. Ричър намали скоростта, когато стигна до бензиностанцията, продължи да се движи с трийсет километра в час и се огледа. Всички сгради, покрай които минаваше, бяха заключени и абсолютно тъмни. Главната улица беше опустяла и притихнала. Той зави наляво, към центъра. Завиваше произволно на всяка пресечка, така че прекоси няколко различни улици, но никъде не видя светнат прозорец или отворена врата. По улиците нямаше коли, а по тротоарите не се виждаха минувачи. Полицейското управление също беше тъмно. Както и пансионът. Барът беше затворен, със спуснати капаци на прозорците. Хотелът не се отличаваше от другите сгради — гола фасада, затворена входна врата и тъмни прозорци. Църквата беше тъмна и тиха. Зелената метална лента на гръмоотвода изглеждаше сива на лунната светлина.
	Ричър откри една пресечка и се отправи надясно, към жилищния квартал. И там всичко беше тъмно и тихо — от край до край. В къщата на съдия Гарднър не светеше. Никъде не светеше. Нямаше никакви признаци на живот. Колите си стояха паркирани, неподвижни и покрити с нощна роса. Ричър продължи, докато улицата не свърши. Описа широк завой в утъпкания пясък и спря колата, без да изключва двигателя — с лице към града на север от него. Градът беше осветен в сребристо от лунната светлина. Просто си лежеше — притихнал, изоставен и миниатюрен в огромната равнина.
	Ричър потегли обратно към главната улица. Зави наляво и продължи на запад — към комбината за преработване на метали.
	Комбинатът също беше затворен и тъмен. Неподвижен и притихнал. Стената около него светеше в призрачно бяло на лунната светлина. Порталът за работниците беше затворен. Огромният паркинг беше пуст. Ричър зави покрай стената и направи няколко завоя наляво и надясно, докато не намери следите от шевролетите на охраната с фаровете на пикапа. Подкара по гигантската осмица, която изписваха около комбината и жилищната зона.
	И двете места бяха тъмни и тихи. В къщата не светеше. Нито някъде наоколо. Ветропоказателите висяха безжизнено. Порталът за камиони на комбината също беше затворен. Ричър бавно мина покрай него, прекоси шосето за камионите, продължи още една четвърт от периметъра на комбината през пущинака и спря на мястото, където се срещаха двете половини на осмицата — в тясното място между металната стена на комбината и каменната стена на жилищната зона. Ричър изключи фаровете, спря двигателя, отвори прозорците на пикапа и зачака.


	Чу самолета в два часа и пет минути сутринта. Един-единствен двигател, някъде високо в небето. Ричър проточи врат и видя светлината му далеч на юг. Светлина за кацане. Изглеждаше неподвижна, все едно щеше да виси в небето завинаги. Но постепенно, почти недоловимо започна да става все по-голяма и леко да се люлее — насам и натам, нагоре и надолу, но най-вече надолу. Малък самолет, който подхождаше към пистата, тласкан от нощните въздушни течения и удържан с твърда ръка на подскачащия щурвал. Шумът на двигателя се чуваше все по-близо, но същевременно по-слабо, защото пилотът беше намалил мощността и се снижаваше за кацане.
	Зад каменната стена проблеснаха светлини. От мястото на Ричър се виждаше само неясното им отразено сияние. Предположи, че са насочващите светлини на пистата, по една във всеки край. Видя как самолетът промени посоката си в небето — първо силно наляво, после леко надясно, докато се изравни със светлините. Кацаше отляво на Ричър. Когато се приближи на триста метра, той го видя — беше малък моноплан с ниско разположено крило. Беше бял. Когато се приближи на двеста метра, Ричър различи фиксиран колесник с обемни калници на трите колела — авиаторите ги наричаха „гащи“. Когато се приближи на сто метра, най-сетне определи модела — беше пайпър, вероятно от серията чероки, самолет за четирима души, издръжлив, надежден и популярен на пазара. С изключение на това, не знаеше нищо друго за него. Разбираше малко от самолети, но не много.
	Самолетът се спусна отляво и Ричър го видя през предното стъкло на колата като вихър от светлина, вятър и шум. Прелетя на два метра над каменната стена и изчезна от погледа му. Двигателят заглъхна, после рязко промени шума си — в силно, ядосано бръмчене. Ричър си представи как самолетът рулира като дебело самодоволно насекомо, подскача по неравната писта и рязко завива на късия си колесник, за да се насочи към хангара. После двигателят угасна и през прозорците на пикапа нахлу оглушителна тишина.
	Светлините на пистата угаснаха.
	Ричър не видя и не чу нищо повече.
	Той изчака десет минути за по-сигурно, после запали двигателя, отдалечи се на заден ход, обърна и продължи през сляпата зона, така че комбинатът да остане между него и къщата. Прекоси огромния пуст паркинг и намери шосето. Зави наляво по него, заобиколи по-късата страна на комбината и излезе на шосето за камионите. Включи фаровете, настани се по-удобно на мястото си и се насочи на запад от града, към базата на военната полиция и всичко останало на шейсет и пет километра зад тях.


>	35

	Всички военни полицаи спяха, освен двамата постови в кабината на охраната. Ричър ги видя, докато минаваше покрай тях — едри силуети в полумрака, облечени с камуфлажни униформи и бронежилетки, с гербовете на военната полиция на ръкавите, без каски. Някъде близо до пода на кабината светеше оранжева нощна светлина, така че зениците им да останат разширени и да виждат на тъмно. Стояха с гръб един към друг — единият наблюдаваше източния периметър, а другият — западния. Ричър намали, за да им махне, после отново натисна газта и пое по пътя си.


	Петдесет километра по-късно широкото шосе за камиони рязко завиваше надясно и поемаше право на север през мрака, към далечната междущатска магистрала. Но старото шосе продължаваше напред — неозначено с табели и привидно безцелно. Ричър продължи по него, вместо да завие към магистралата. Там, където свършваше асфалтът, започваше стар път — толкова лош, колкото и шосето на Диспеър. Грапав и неравен, направен по най-евтиния начин — с чакъл и катран. Ричър продължи по него, между две изоставени ферми, и навлезе в някакъв пуст, призрачен свят, където отляво и отдясно нямаше нищо, а напред се виждаше само лъкатушещата сива лента и сребристите силуети на планините в далечината. В продължение на седем километра не се случи абсолютно нищо. Сякаш стоеше на едно и също място сред пустошта. После подмина самотна табела, на която пишеше „Шосе 37 за окръг Халфуей“. Два километра по-късно забеляза някакво сияние във въздуха. Изкачи едно полегато възвишение и видя, че шосето пред него се спуска надолу, където изведнъж се показа подредена мрежа от осветени улици и тъмни сгради. Още два километра по-късно подмина друга табела, на която пишеше „Град Халфуей“.
	Ричър намали скоростта, погледна в огледалото за обратно виждане, отби на банкета и спря.
	Градът пред него носеше подходящо име. Халфуей по средата на пътя. Поредната оптична измама на терена правеше така, че Скалистите планини отново се приближаваха. Определено изглеждаха много по-близо, отколкото преди това. Упоритите заселници, които бяха продължили след Диспеър, бяха възнаградени от пейзажа, защото шейсет и петте километра, които в действително бяха изминали, оттук изглеждаха като сто и шейсет. Към този момент обаче заселниците бяха натрупали достатъчно мъдрост и горчив опит, така че не се бяха поддали на въодушевлението и бяха нарекли следващата си спирка с предпазливото име Халфуей — може би с тайната надежда, че тази скромност ще бъде възнаградена с откритието, че градът всъщност е много след истинската среда на пътя.
	Но не е така, помисли си Ричър. Шейсет и пет километра си бяха шейсет и пет километра, независимо от оптичните илюзии. Заселниците бяха изминали едва една пета от пътя до планините. От друга страна, фургоните на онези, които бяха продължили след Диспеър, очевидно бяха превозвали най-големите оптимисти, така че градът Халфуей отразяваше техния дух. Градът изглеждаше подреден, ярък и по-жизнен посред нощ, отколкото Диспеър посред бял ден. Беше презастрояван — може би няколко пъти. Не се виждаше нищо старо. Сградите, които виждаше Ричър, бяха с орнаментирани фасади от седемдесетте или стъклени фасади от осемдесетте, а не с тухлени стени от деветнайсети век. В епохата на бързия транспорт нямаше никаква основателна причина някой да избере един близък град вместо друг за инвестиции и развитие, с изключение на общия, наследствен климат на жизненост и енергичност. Диспеър беше западнал, а Халфуей беше просперирал, така че оптимистите в крайна сметка бяха победили, както заслужаваха да им се случва понякога.
	Ричър се върна на пътя и бавно подкара надолу към града. Беше три и петнайсет сутринта. Имаше много осветени сгради, макар че по-малко наистина бяха отворени. На пръв поглед бяха отворени единствено бензиностанцията и едно кафене. Но градчето и окръгът носеха едно и също име, което според опита на Ричър подсказваше, че определени услуги и системи работят денонощно. Например окръжната полиция. Някъде наоколо имаше полицейско управление, в което денонощно имаше полицаи на смяна. Както и болница — с денонощна „Бърза помощ“. Сивата зона между полицията и болницата — случаите, в които „Бърза помощ“ не беше успяла да помогне, така че вече представляваха интерес за полицейското управление — се обслужваше от морга. И моргата също трябваше да работи денонощно. Всеки окръжен град, от който зависеха няколко общини, беше длъжен да осигурява определени базови услуги. В Хоуп и в Диспеър например нямаше морга. „Нямат дори хладилна камера“ — бе казала Вон. Вероятно и другите градчета наоколо бяха в същото положение. Но гадни неща все пак се случваха, а линейките трябваше да отиват някъде. Не можеха просто да оставят труповете на улицата, докато не отворят погребалните агенции на следващия ден. Поне не на теория.
	Ричър заобиколи центъра на града. Моргите обикновено бяха близо до болниците, а градовете с ново строителство обикновено имаха и нови болници, които пък обикновено се строяха в покрайнините, където имаше много свободна и евтина земя. В Халфуей от изток влизаше само едно шосе, но от север и запад имаше мрежа от четири шосета. Ричър откри болницата на един километър от втората отбивка, по която излезе. Тя заемаше площ колкото цял университет — надълго и нашироко, с ниски продълговати сгради. Изглеждаше спокойно и дружелюбно, сякаш болестите и смъртта не бяха чак такъв проблем. Имаше огромен паркинг, който беше празен, с изключение на групичка очукани автомобили близо до някакъв служебен вход и една-единствена лъскава кола, паркирана на място с яростни предупредителни табели: „Паркиране само за лекари на болницата!“ От една сграда в дъното се издигаха изпарения. Ричър предположи, че там е пералнята — чаршафите и кърпите се перяха през нощта от собствениците на очуканите коли, докато човекът с лъскавата кола се опитваше да опази хората в болницата живи, така че да имат нужда от тези чаршафи и кърпи на сутринта.
	Ричър заобиколи предния вход на болницата. Трябваха му не болните, а мъртвите хора и знаеше как да ги открие. През живота си беше влизал в много повече морги, отколкото в болнични отделения — в пъти повече. Моргите обикновено бяха надеждно скрити от посетителите. Въпрос на чувствителност. Често нямаха никакви табели или бяха наречени с някаква по-безобидна дума: „Специални услуги“ или нещо подобно. Но винаги бяха леснодостъпни. Линейките, които превозваха трупове, трябваше да могат да ги доставят на място.
	Ричър откри моргата на Халфуей отзад, до пералнята на болницата, което според него беше добро архитектурно решение. Парата от пералнята прикриваше пушека от крематориума. Самата морга също беше ниска, широка и дълга. Имаше висока стоманена ограда, портал и кабина за охраната.
	Оградата беше здрава, порталът беше затворен, а в кабината имаше пазач.
	Ричър паркира отстрани, излезе от пикапа и се протегна. Пазачът го наблюдаваше. Ричър приключи с протягането, огледа се, за да се ориентира къде се намира, и тръгна право към кабината. Пазачът отвори прозорчето пред себе си и се наведе, все едно ушите му трябваше да бъдат на една линия с отвора, за да чува както трябва. Беше на средна възраст, изглеждаше жилав и вероятно беше способен, но явно нямаше големи амбиции. Не беше служител на болницата. Беше облечен с безлична тъмна униформа с пластмасова значка, сякаш купена от магазин за играчки. На значката пишеше „Охрана“. Нищо повече. Значката можеше да се използва и от някой пазач в търговски център. Може би наистина се използваше и по този начин. Може би човекът работеше на две места, за да свързва двата края.
	Ричър също се наведе към отвореното прозорче и каза:
	— Трябва да проверя нещо за човека, когото докараха от Диспеър вчера сутринта.
	— Дежурните са вътре — каза пазачът.
	Ричър кимна, сякаш току-що беше научил нещо ново и ценно, и зачака пазачът да натисне бутона, с който се отваряше порталът на моргата.
	Пазачът не помръдна.
	— Вие ли бяхте на смяна вчера сутринта? — попита Ричър.
	— След полунощ се води сутринта — каза пазачът.
	— Не, това е било през деня.
	— Значи не съм бил аз — каза пазачът. — Смяната ми свършва в шест.
	— Ще ме пуснете ли? — попита Ричър. — За да попитам дежурните?
	— Те също се сменят в шест.
	— Трябва да са записали нещо.
	— Не мога — каза пазачът.
	— Какво не можете?
	— Не мога да те пусна — обясни пазачът. — Пускам само служители на закона. Или линейки, които доставят нови трупове.
	— Аз съм служител на закона — каза Ричър. — Работя за полицейското управление в Диспеър. Трябва да проверим нещо.
	— Покажи ми документи за самоличност.
	— Ние нямаме кой знае какви документи за самоличност. Аз съм само помощник, не съм редовен полицай.
	— Трябва да ми покажеш нещо.
	Ричър кимна и извади месинговата значка на едрия водач от джоба на ризата си. Протегна я към пазача, като я държеше за иглата с палец и показалец. Пазачът я разгледа внимателно. На значката пишеше „Град Диспеър“ и „Помощник на полицията“.
	— Само това ни дават — каза Ричър.
	— На мен ми стига — отвърна пазачът и натисна бутона.
	Включи се мотор, завъртяха се предавки и порталът започна да се отваря. Когато се отвори на метър и половина, Ричър влезе и прекоси двора на моргата, като се насочи към една локва от жълта светлина пред служебния вход с надпис „Входящи“. Влезе направо вътре и се озова в приемна, подобна на милион други приемни, в които беше влизал. Бюро, компютър, папки, купчини листа, табло за съобщения, ниски кресла за посетители. Всичко изглеждаше сравнително ново, но беше очукано от употреба. Отоплението беше включено, но въздухът беше студен. Имаше врата, която водеше към вътрешността на сградата; вратата беше затворена, но през нея се процеждаше миризма на изстудени химикали. На ниските кресла седяха двама мъже. Бяха бели, млади и слаби. Изглеждаха еднакво подходящи за физически или канцеларски труд. Изглеждаха отегчени и малко непочтително настроени, което можеше да се очаква от хора, които работят нощна смяна в сграда, пълна с добре охладени трупове. Двамата вдигнаха очи към него, донякъде раздразнени от прекъсването на рутинната вечер, но също и зарадвани, че ще има някакво разнообразие.
	— Вие за какво сте? — попита единият.
	Ричър отново им показа месинговата си значка.
	— Трябва да проверя нещо за човека, когото докарахме вчера.
	Дежурният, с когото разговаряше, присви очи към значката и каза:
	— От Диспеър?
	Ричър кимна.
	— Труп на млад мъж. По-скоро дребен.
	Единият от дежурните се избута от креслото, отпусна се зад бюрото и почука по клавиатурата, за да събуди компютъра. Другият се завъртя на мястото си, отвори една папка, облиза палец и започна да прелиства някакви листа. И двамата достигнаха едновременно до едно и също заключение. Спогледаха се и първият, който беше проговорил, каза:
	— Вчера не сме получавали нищо от Диспеър.
	— Сигурни ли сте?
	— Ти не го ли докара лично?
	— Не.
	— Сигурен ли си, че е бил мъртъв? Може да са го закарали в интензивното.
	— Беше мъртъв, сто процента.
	— Не е при нас.
	— Няма ли възможност за грешка?
	— Не, никаква.
	— Регистрацията ви работи на сто процента, така ли?
	— Няма друг начин. В началото на всяка смяна лично проверяваме табелките с номерата на труповете и ги сравняваме с документацията. Такава е процедурата. Защото хората много се спичат, когато изчезне някой от починалите им роднини.
	— Е, нищо чудно — каза Ричър.
	— Така че тази вечер имаме петима души по списък и петима във фризера. Две жени и трима мъже. Нито един от тях не е млад. И нито един не е от Диспеър.
	— Има ли друго място, на което може да са го откарали?
	— Не и в този окръг. А в друг окръг пък нямаше да го приемат.
	Дежурният натрака още няколко клавиша и отвори нов екран.
	— Последният труп от Диспеър, който сме получавали, е пристигнал преди повече от една година. Трудова злополука в онзи комбинат. Доколкото си спомням, целият беше сдъвкан от някаква машина. Грозна гледка. Беше толкова разпарчетосан, че трябваше да го приберем в две чекмеджета вместо в едно.
	Ричър кимна. Дежурният се завъртя с гръб към бюрото, протегна крака и се подпря на лакти зад гърба си.
	— Съжалявам — каза той.
	Ричър отново кимна и излезе навън, в локвата от жълта светлина. Вратата се затвори зад гърба му със съскане на хидравлика.
	„Ако правиш прекалено много предположения, има опасност и двамата да станем на задници.“
	В класната стая към това се добавяше и следното правило: „Винаги проверявай с абсолютна сигурност.“ Ричър прекоси двора, изчака порталът да се отвори достатъчно, мина през него и се качи в пикапа на Вон.
	Беше проверил.
	С абсолютна сигурност.


>	36

	Ричър кара в продължение на два километра, спря пред денонощното кафене в Халфуей, изяде един чийзбургер и изпи три големи чаши кафе. Бургерът беше недопечен и клисав, а кафето беше горе-долу толкова хубаво, колкото кафето в закусвалнята на Хоуп. Чашата беше малко по-зле, но ставаше. Ричър прочете от първата до последната страница парцаливия вестник от миналата сутрин, после се подпря в ъгъла на своето сепаре и подремна един час. Тръгна си в пет сутринта, когато пристигнаха първите клиенти за закуска и го събудиха с бърборенето си и миризмата на хора, които току-що са излезли от банята. Ричър напълни резервоара на пикапа на денонощната бензиностанция и напусна града по същия път, по който беше пристигнал. Караше на изток, планините бяха далеч зад гърба му, а пред него се зазоряваше.


	Ричър се движеше с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че стигна до базата на военната полиция след петдесет и две минути. Там все още нямаше раздвижване. В кабината на охраната имаше двама войници — единият беше обърнат на изток, а другият — на запад. Все още бяха на нощно осветление. Ричър предполагаше, че сутрешната проверка е в шест и трийсет, а закуската — в седем. Нощният караул щеше да вечеря по същото време, по което щеше да закусва дневният. Най-вероятно и храната им щеше да бъде една и съща. Бойните поделения не се радваха на голям разкош. Ричър махна на войниците и продължи с постоянна скорост от шейсет и пет километра в час, така че пристигна до комбината за преработка на метали точно в шест часа сутринта.
	В началото на работния ден.
	Вече бяха пуснали светлините, така че всичко беше осветено като през деня. Паркингът бързо се пълнеше с коли. Светлините на фаровете се източваха на запад от града, подскачаха по пътя, завиваха, облизваха неравната земя, спираха и угасваха. Ричър намали скоростта, завъртя волана, зави настрани от пътя, прекоси паркинга и спря между смачкан крайслер и очукан пикап форд. Измъкна се от колата, заключи вратата, прибра ключовете в джоба си и се присъедини към тълпата от мъже, които се тътреха към портала за работниците. Чувстваше се малко неприятно. Все едно влизаше в бейзболен стадион, облечен с цветовете на гостуващия отбор. „Внимание, непознат!“ Мъжете около него го поглеждаха с любопитство и се държаха на малко по-голяма дистанция, отколкото помежду си. Но не му казаха нищо. Нямаше открити прояви на враждебност. Само предпазливи, тайни погледи, докато се придвижваха напред в сутрешния сумрак, крачка по крачка.
	Порталът за работници представляваше двоен участък от металната стена, който беше направен да се огъва на специални сложни панти. Пътеката се стесняваше, за да мине през него, утъпкана от милиони крака. В близост до портала никой не се блъскаше. Никой не проявяваше нетърпение. Хората отляво и отдясно просто се строяваха от само себе си, като роботи, без да бързат или да се бавят излишно. Всички трябваше да отидат на работа, но очевидно никой не искаше особено.
	Опашката бавно се движеше напред — метър по метър.
	Мъжът пред Ричър мина през портала.
	Ричър също мина през портала.
	Още с влизането попадна на допълнителни метални стени, на височината на очите, които разделяха тълпата наляво и надясно — като прегради в обор. Десният коридор водеше до оградено пространство, където според Ричър чакаха работещите на час, за да видят дали ще ги повикат днес. Пространството вече беше запълнено на една четвърт; мъжете стояха и чакаха мълчаливо. Другите, които отиваха наляво, дори не ги поглеждаха.
	Ричър продължи наляво.
	Левият коридор веднага завиваше и се стесняваше до ширина от метър и двайсет. Опашката се тътреше покрай старомоден часовник с перфоратор, монтиран по средата на огромна стена със слотове за перфокарти. Всеки от мъжете изваждаше своята карта, поставяше я в машината, изчакваше тъпия удар от печата и я връщаше на мястото й. Това ставаше в бавен, неумолим ритъм. Чуваше се тихо просъскване на картон по метал, после тъпият удар на перфоратора и тихото потракване, когато прибираха картите на мястото им. Часовникът с перфоратора показваше шест и четиринайсет и според часовника в главата на Ричър беше съвсем точен.
	Ричър просто подмина машината. Коридорът, по който вървеше, отново направи завой и Ричър последва мъжа пред себе си в продължение на десет метра. После излезе в североизточния край.
	Комбинатът беше гигантски. Беше потресаващо огромен. Светлините на отсрещната стена се точеха на километър и половина в далечината, намаляваха и потъмняваха от разстоянието, докато перспективата не ги превърнеше в миниатюрна точка в югозападния край. Самата отсрещна стена беше поне на осемстотин метра от Ричър. Пространството, затворено от оградата, сигурно надхвърляше хиляда и двеста декара. Колкото триста футболни игрища.
	Невероятно.
	Ричър отстъпи встрани, за да пропусне опашката. На отделни места в огромното пространство видя малки групички мъже, които вече се бяха захванали за работа. Движеха се самосвали и кранове. Сенките им бяха рязко очертани от изкуствените светлини. Някои от крановете бяха по-големи от всички кранове, които Ричър беше виждал по пристанищата. Някои от самосвалите бяха по-големи от земни екскаватори. Имаше гигантски преси за метал, монтирани на огромни стълбове от бетон. Пресите се задвижваха от лъскави, мазни хидравлични бутала, дебели като дървета. Имаше пещи за претопяване, големи колкото яхти, и реторти, големи колкото къщи. Имаше купчини от разбити автомобили, високи по десет етажа. Земята беше пропита с машинно масло и навсякъде имаше цветни локви от нафта, а където беше сухо, бяха натрупани метални стърготини и лъскав прах. Навсякъде се носеха изпарения, дим и остри химически миризми. Чуваше се рев на машини и удари на чукове, които се отразяваха от металните стени на комбината и се връщаха като ехо. Зад отворените врати на пещите танцуваха ярки пламъци. Беше като в ада.
	Някои от работниците се отправяха целенасочено към задачите, които бяха получили по-рано, други се събираха на групи, все едно очакваха някой да им нареди какво да правят. Ричър ги заобиколи и тръгна покрай северната стена — миниатюрен и незначителен във всеобщия хаос. Далеч пред него, в северозападния ъгъл на комбината, се отваряше порталът за камиони. Пред него бяха паркирани пет товарни машини, които чакаха да потеглят. На шосето, сред останалите автомобили, щяха да изглеждат огромни и тромави. Тук, в комбината, приличаха на играчки. Двата шевролета на охраната бяха паркирани един до друг — като бели точки в далечината. До тях имаше редица от контейнери, високи по дванайсет метра. Бяха наредени по пет на височина. Изглеждаха малки.
	На юг от портала за камиони имаше дълга редица от сглобяеми метални фургони, в които се помещаваха офисите. Бяха поставени на къси дебели крачета, за да се изравнят хоризонтално. Във фургоните светеше. В левия край на редицата имаше два, които бяха боядисани в бяло, с червени кръстове на вратите. Здравната служба на комбината. Фургоните бяха толкова големи, че в двата можеше да се събере обикновена болница. До тях беше паркиран бял микробус. Линейката. До линейката се виждаше дълга редица от резервоари за гориво и химикали. Зад тях — зловещ отряд от мъже с дебели престилки и черни маски за заваряване, които режеха с оксижени някакви оплетени железа. Сините пламъци на оксижените хвърляха злокобни сенки. Ричър продължи да върви плътно до северната стена. Работниците го поглеждаха и извръщаха поглед, защото не бяха сигурни какво трябва да направят. На една четвърт от пътя покрай стената Ричър стигна до гигантска пирамида от стари варели за нефт. Бяха боядисани в избеляло червено и бяха наредени по десет на височина, така че се издигаха стъпаловидно. Ричър спря, огледа се и се издърпа на височината на втората редица. После пак се огледа и продължи да се катери, докато не стигна до средата на купчината, където се задържа, внимателно се обърна и огледа целия комбинат отвисоко.
	Все още не беше видял цялото пространство.
	Имаше още.
	Имаше още много.
	Това, за което беше решил, че е южната граница на комбината, се оказа просто вътрешна стена. Беше също толкова висока, колкото външната стена, и беше изработена по същия начин, от същия материал, боядисана в бяло, с гладка стена и хоризонтален цилиндър в горния край. Изпълняваше и същата функция — на непреодолима бариера. Но беше просто вътрешна стена, която разделяше комбината на две части, със затворен портал. Зад нея се виждаше външната стена, а пространството между двете беше поне още четиристотин декара. Още сто футболни игрища. Порталът беше достатъчно широк, за да пропусне големи камиони. В земята около него се виждаха дълбоки коловози. Зад стената се виждаха тежки кранове и високи редици от контейнери, подредени един върху друг във формата на буквата V. Контейнерите изглеждаха нахвърляни случайно, но всъщност идеално спираха погледа на всеки случаен наблюдател от нивото на земята — от всички посоки.
	Пред вътрешния портал имаше някакъв контролен пункт. Ричър различи две миниатюрни фигурки, които отегчено обикаляха пред него с ръце в джобовете. Наблюдава ги в продължение на една минута, после вдигна поглед над вътрешната стена. Видя още кранове, дим и далечни отблясъци от искри. Течеше някаква дейност. Но не можеше да види нищо повече. Чуваше предостатъчно, но шумовете не носеха полезна информация. Нямаше как да определи кои откъде идват. Ричър остана още минута горе, като наблюдаваше движението на превозните средства в самия комбинат. Движеха се много неща, но нищо не отиваше към вътрешния портал. Нямаше да го отворят. Той се обърна на изток и погледна към небето. Слънцето всеки момент щеше да изгрее.
	Ричър внимателно слезе по импровизираната стълба от варели. В мига, в който стъпи на неравната земя, зад него се чу глас:
	— Кой си ти, по дяволите?


>	37

	Ричър бавно се завъртя и видя двама мъже. Единият беше едър, а другият — огромен. Едрият мъж носеше радиостанция, а огромният — гаечен ключ, дълъг колкото бейзболна бухалка, който сигурно тежеше колкото десет бейзболни бухалки. Мъжът като нищо беше висок два метра и тежеше сто и шейсет килограма. Изглеждаше така, все едно всъщност няма да му трябва гаечен ключ, за да разглоби катастрофирала кола.
	Мъжът с радиостанцията отново попита:
	— Кой си ти, по дяволите?
	— Инспектор от Агенцията за защита на околната среда — отвърна Ричър.
	Двамата замълчаха.
	— Майтапя се — добави Ричър.
	— По-добре да не говориш сериозно.
	— Не говоря сериозно.
	— Тогава кой си?
	— Първо вие — каза Ричър. — Ти кой си?
	— Аз съм началникът на обекта на комбината. А сега ти ми кажи кой си.
	Ричър извади месинговата звезда от джоба си.
	— Аз съм от полицейското управление. Новият помощник. Запознавам се с града и комбината.
	— Не сме чували за нови помощници.
	— Стана изведнъж.
	Мъжът вдигна радиостанцията до устата си, натисна един бутон и заговори бързо и тихо. Изреждаше имена, кодове и команди. Ричър не ги разпознаваше, което не го изненада. Всички организации си имат собствен жаргон. Но Ричър разпозна интонацията и, общо взето, разбра за какво се отнася. Обърна се, хвърли поглед на запад и видя как шевролетите на охраната дават на заден, обръщат и се насочват към тях. Погледна на юг и видя групи от работници, които спираха работа, изправяха се и се готвеха да поемат насам.
	— Да отидем до офиса на охраната — предложи едрият.
	Ричър не помръдна от мястото си.
	— Всеки нов помощник на полицията трябва да посети офиса на охраната — продължи началникът на обекта. Да се запознае, с когото трябва. Да установи връзка. Ако наистина си такъв, за какъвто се представяш, трябва да дойдеш.
	Ричър не помръдна. Пак хвърли поглед на запад и видя, че шевролетите са изминали половината от осемстотинте метра, които ги деляха. Погледна на юг и видя, че групите от работници също са тръгнали към тях. Разпозна групата с престилките, маските и оксижените. Бяха десетима души и вървяха бавно и тромаво с тежките си огнеупорни ботуши. От други посоки се приближаваха много други мъже. Сигурно се събираха общо към двеста. След пет минути до варелите за нефт щеше да има голяма тълпа. Великанът с гаечния ключ пристъпи напред. Ричър не отстъпи, а го погледна в очите, после пак хвърли поглед на запад и на юг. Шевролетите вече ги доближаваха и намаляваха скоростта. Работниците продължаваха да прииждат. Бяха се събрали на групички и се строяваха рамо до рамо. Бяха толкова близо, че Ричър различаваше инструментите в ръцете им. Чукове, лостове, оксижени и стоманени клинове, дълги по трийсет сантиметра.
	— Не можеш да се биеш с всички — заяви едрият.
	Ричър кимна. Дори само великанът щеше да представлява труден противник, макар че не беше невъзможно да се справи с него, особено ако пропуснеше първия замах с гаечния ключ. След това можеше да оцелее в бой сам срещу четирима или дори сам срещу шестима. Но не и сам срещу двеста. Нямаше начин. Сто и десет килограма не можеха да победят общо двайсет тона мускули. В джоба си носеше двата сгъваеми ножа, които беше прибрал в бара, но те също нямаше да свършат работа срещу стотици импровизирани оръжия с обща маса от няколко тона.
	Нямаше да стане.
	— Ами да тръгваме — каза Ричър. — Мога да ви отделя пет минути.
	— Ще ни отделиш колкото ти кажем — отвърна началникът на обекта.
	Той махна на по-близкия шевролет, който зави към тях. Ричър чу как под гумите му хрущят омазнени камъчета и метални стружки. Великанът отвори задната врата и му посочи с гаечния ключ да влиза. Ричър се качи на задната седалка. Вътрешността на колата беше спартански устроена. Пластмаса и плат. Нямаше дърво и кожа, нито екстри. Великанът се качи след него и седна на задната седалка, като го притисна до вратата. Началникът на обекта се качи отпред, до шофьора, и затръшна вратата. Колата потегли, зави и се отправи към редицата от фургони с офиси, южно от портала за камиони. Докато се движеше натам, шевролетът бавно мина през тълпата от работници, които продължаваха да се събират, и Ричър видя лицата им през прозорците на колата — сива кожа, изцапана със смазка, лоши зъби и бели очи, широко отворени от интерес и нетърпение.


	Офисът на охраната беше в северния край на редицата от фургони, най-близо до портала за камиони. Шевролетът спря точно пред него, до една заплетена купчина от ленти за привързване на тежки товари към откритите каросерии на камионите. Ричър се измъкна от колата преди великана и стъпи на първото стъпало от късото дървено стълбище, което водеше към вратата на офиса. Той се изкачи по стъпалата, бутна вратата и се озова във вътрешността на най-обикновен метален фургон — като онези, които се използваха по строежите. Фургонът беше дълъг седем-осем метра, широк към четири и висок към два и половина. Имаше пет малки прозорчета от дебел плексиглас, защитени от вътрешната страна с дебела стоманена мрежа. С изключение на прозорците и стените, по всичко останало приличаше на антрето в моргата на Халфуей. Имаше бюро, хартия, табло за обяви и столове за сядане, като всичко подсказваше за небрежното отношение на хора, които работят там, но не са собственици.
	Началникът на обекта посочи на Ричър да седне на един стол и излезе. Великанът дръпна един стол, обърна го и се отпусна на него, така че да пази вратата. Остави гаечния ключ на пода. Подът беше от изкривени дъски и гаечният ключ тежко издрънча, когато го пусна. Ричър седна на стола в ъгъла. Имаше дървени облегалки за ръцете и тапицерия от плат на седалката и облегалката. Беше сравнително удобен.
	— Имате ли кафе? — попита Ричър.
	Великанът се поколеба за миг и отвърна:
	— Не.
	Отговорът беше едносричен и отрицателен, но поне беше някакъв отговор. Опитът на Ричър показваше, че най-трудният момент от един враждебен разговор е в началото. Ако ти отговорят в началото, това е добър знак. После отговарянето се превръща в навик.
	— Какво работиш? — попита Ричър.
	— Помагам, където трябва — отвърна великанът.
	Гласът му беше като на обикновен човек, но звучеше по-приглушено заради огромния му гръден кош.
	— Какво правят тук? — попита Ричър.
	— Рециклират метал.
	— А в тайната част?
	— Каква тайна част?
	— В южната част. Зад преградата.
	— Двор за отпадъци. Неща, които вече не могат да се използват. Няма нищо тайно.
	— Тогава защо е заключено и се охранява?
	— Защото иначе хората са мързеливи. Ако им писне да работят и започнат да изхвърлят всичко там, ще загубим пари.
	— Ти от ръководството ли си?
	— Аз съм отговорник.
	— Искаш ли да отговаряш затова аз да си ходя?
	— Не можеш да си ходиш.
	Ричър погледна през прозореца. Слънцето беше над хоризонта. След пет минути щеше да бъде над източната стена. Всъщност мога, помисли си той. Порталът за камиони вече беше отворен и камионите излизаха. Можеше да избере подходящ момент, да си пробие път покрай великана, да хукне към портала, да скочи на някой камион с открита каросерия и готово. След като беше оставил гаечния ключ на пода, великанът не представляваше чак такъв проблем. Сега беше невъоръжен и седеше на нисък стол. Беше тежък, а гравитацията си е гравитация. По-едрите хора са по-бавни. А и Ричър имаше ножове.
	— Бях професионален футболист — обади се той.
	— Но не много добър, нали? — отвърна Ричър.
	Той не отговори.
	— Защото иначе щеше да коментираш мачове по спортния канал или да живееш в някоя вила в Маями, а не да си скъсваш задника от работа тук.
	Великанът замълча.
	— На бас, че и в тази работа не те бива особено.
	Великанът продължаваше да мълчи.
	Да, мога да си тръгна, помисли си Ричър. Но няма да го направя.


	Ще изчакам да видя какво ще стане.
	Наложи се да изчака още двайсет минути, преди да стане нещо. Великанът седеше до вратата, неподвижен и мълчалив, а Ричър убиваше времето в ъгъла. Не беше недоволен. Можеше да убива време по-добре от всеки друг. Слънцето се издигаше все по-високо и лъчите му блестяха през плексигласовите прозорци, които ги пречупваха като призма, така че над бюрото във фургона се рееха всички цветове на дъгата.
	После вратата се отвори, великанът се изправи и избута стола си, за да не пречи, а вътре отново влезе началникът на обекта. Все така държеше радиостанцията в ръката си. Зад него, в яркия правоъгълник от светлина, Ричър видя как комбинатът работи с пълна пара. Камионите и крановете се движеха, работниците се трудеха, хвърчаха искри, разнасяха се оглушителни шумове. Началникът на обекта спря между вратата и стола на Ричър и каза:
	— Мистър Търман иска да те види.
	Седем часът, помисли си Ричър. Смяната на Вон свършваше. Тя се отправяше към закусвалнята в Хоуп за закуска, за да прибере пикапа и може би, за да се види с него. А може би не.
	— Мога да отделя пет минути на мистър Търман — заяви Ричър.
	— Ще му отделиш толкова, колкото иска.
	— Вие може да сте негова собственост, но аз не съм.
	— Ставай — каза началникът на обекта. — Идваш с мен.


>	38

	Едрият мъж излезе от фургона и Ричър го последва. Двамата влязоха в съседния офис. Отвън представляваше същата метална кутия, но отвътре беше по-добре обзаведен. Имаше килим, тапицерията на креслата беше от кожа, а бюрото — от махагон. По стените имаше картини — евтини репродукции на изображения на Исус Христос. На всички картини Исус беше със сини очи, беше облечен в бледосиня роба, имаше дълга руса коса и късо подстригана руса брада. Приличаше на сърфист от Малибу, а не на евреин отпреди две хиляди години.
	В ъгъла на бюрото имаше Библия.
	А зад бюрото седеше мъж, който трябваше да е мистър Търман. Беше облечен в официален вълнен костюм с жилетка. Наближаваше седемдесет. Изглеждаше розов, охранен и богат. Имаше бяла коса, която беше оставена със средна дължина и беше старателно сресана на вълни. Имаше широка търпелива усмивка. Изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от някое телевизионно студио. Можеше да води телевизионна игра или да произнася проповеди по телевизията. Ричър си представи как щеше да се хваща за гърдите и да се кълне, че Господ ще го порази със сърдечен удар, ако зрителите веднага не му изпратят пари.
	И хората щяха да му изпращат пари, помисли си Ричър. С това лице направо щяха да го заринат с петачки и десетачки.
	Началникът на обекта изчака мистър Търман да му кимне и излезе. Ричър седна на едно от креслата с кожена тапицерия и каза:
	— Аз съм Джак Ричър. Имаш пет минути.
	Човекът зад бюрото каза:
	— Аз съм Джери Търман. И много се радвам да се запознаем.
	— Вече имаш четири минути и петдесет и шест секунди — отбеляза Ричър.
	— В действителност, господине, имам толкова време, колкото ми трябва — отвърна мъжът.
	Гласът му беше мек и мелодичен. Бузите му потреперваха, докато говореше. Прекалено много подкожни тлъстини и прекалено слаби мускули. Гледката не беше приятна.
	— Предизвикал си множество проблеми в моя град, а сега са те хванали на територията на предприятието ми.
	— Сам си си виновен — отвърна Ричър. — Ако не беше изпратил онези мутри в ресторанта, щях да обядвам набързо и да си замина още преди няколко дни. Нямах никаква причина да се задържам по-дълго. Градчето ти не е точно Вълшебното кралство.
	— Това не е целта. Градът е индустриален.
	— Забелязах.
	— Но ти го знаеше още преди няколко дни. Сигурен съм, че хората в Хоуп са ти казали всичко за нас. Защо дойде да ровиш?
	— Любопитен съм по природа.
	— Очевидно — каза Търман. — Което засили нашите подозрения. Тук имаме специфични работни процеси и методология, до която сме достигнали сами, така че можем да ги наречем промишлени тайни. Промишленият шпионаж може да навреди на печалбите ни.
	— Не се интересувам от преработка на метали.
	— Вече го знаем.
	— Проверили сте?
	Търман кимна.
	— Направихме запитвания. Снощи и тази сутрин. Всъщност си точно такъв, какъвто си казал пред съдия Гарднър. Обикновен човек, който минава оттук. Обикновен гражданин, който преди десет години е служил в армията.
	— Това съм аз — съгласи се Ричър.
	— Но ти си особено настоятелен гражданин. Отправил си абсурдна молба да станеш помощник на полицията. След като си отнел значката на един от истинските упълномощени помощници, след побой.
	— Той започна. По твое нареждане.
	— Така че ние се запитахме: защо чак толкова искаш да разбереш какво става тук?
	— А аз се питам: защо чак толкова искате да го скриете от мен?
	Търман поклати голямата си побеляла глава.
	— Нищо не крием — каза той. — И ти не представляваш опасност от търговски характер за мен, така че ще ти го докажа. Вече си разгледал града и познаваш някои от хората, които живеят там, ето защо сега ще те разведа из комбината. Ще ти бъда личен екскурзовод. Можеш да видиш всичко и да ме попиташ за всичко.


	Потеглиха с личната кола на Търман, която беше шевролет от същия модел и година като колите на охраната, но черен, а не бял. Отвътре беше също толкова спартански обзаведен. Работен автомобил. Ключовете бяха на волана. Вероятно по навик. Нямаше никаква опасност да ги оставя там. Никой нямаше да вземе колата на шефа без разрешение. Търман седна зад волана, а Ричър седна до него. Отзад не се качи никой. Двамата бяха сами в колата. Потеглиха на юг, покрай западната стена, далеч от портала за камиони, като се движеха бавно. Търман веднага започна да говори. Описа функциите на различните офиси във фургоните, които бяха — поред — оперативна дирекция, финансов и счетоводен отдел; посочи здравната служба, описа оборудването и възможностите й и направи саркастичен коментар за хората, които Ричър беше вкарал в нея. След това продължиха към редицата от резервоари и той описа обема — по двайсет хиляди литра всеки — и съдържанието им: бензин за шевролетите и някои от другите камиони, дизел за крановете, пресите и по-тежките превозни средства, някакъв химикал на име трихлоретилен, с който металите се почистваха от машинното масло, кислород и ацетилен за оксижените и керосин, с който се захранваха пещите.
	Ричър се отегчи до смърт след шейсет секунди.
	Затова спря да слуша Търман и започна да разглежда самостоятелно. Не видя нищо особено. Само метал и хора, които работеха по него. Схващаше общата идея. Разни стари неща от метал се натрошаваха и претопяваха, получените метални сплави се продаваха на други фабрики, там произвеждаха от тях нови неща от метал и в крайна сметка новите неща ставаха стари и пак се появяваха тук, за да ги натрошат и претопят.
	Не беше толкова сложно.
	Километър и половина по-късно стигнаха до вътрешната стена и Ричър видя, че пред портала е паркиран един камион, все едно искаше да го скрие. Зад стената вече не се виждаха искри и пушек. Все едно бяха спрели работа за деня.
	— Какво става там отзад? — попита Ричър.
	— Това е бунището — обясни Търман. — Нещата, които са прекалено стари и повредени и не можем да работим с тях, отиват там.
	— А как влизат, след като този камион е паркиран отпред?
	— Ако се наложи, винаги можем да го преместим. Но не се налага много често. Процесите ни за преработка са станали много усъвършенствани. Вече почти не попадаме на нещо, което да ни се опре.
	— Ти химик ли си по образование, или металург, или какво?
	— Аз съм прероден евангелист, американец и бизнесмен. Така се определям, в този ред. Но наемам най-добрите специалисти, които мога да намеря, за всяка конкретна задача. Имаме отличен изследователски отдел.
	Ричър кимна и не каза нищо. Търман завъртя волана, описа широк завой и потегли обратно на север, покрай северната стена. Слънцето беше високо в небето и изкуствените светлини на комбината вече не светеха. Напред и вляво се виждаше как гигантските челюсти на една преса се затварят от двете страни на десет разбити коли едновременно. Зад тях се отвори някаква пещ и работниците се отдръпнаха по-назад от жегата, която лъхна от нея. От пещта бавно изпълзя контейнер за претопяване, пълен с разтопен метал, който бълбукаше и бързо хващаше кора.
	— Ти прероден ли си? — попита го Търман.
	— Роден съм веднъж — отвърна Ричър. — Това ми е достатъчно.
	— Аз говоря сериозно.
	— И аз.
	— Трябва да си помислиш.
	— Баща ми казваше така: „Защо да се прераждаш, когато можеш просто да пораснеш?“
	— Той вече не е сред нас, така ли?
	— Почина отдавна.
	— Значи сигурно е в другото място, с това отношение.
	— Не. Той е в една дупка в земята в Арлингтънското гробище.
	— И той ли е бил военен?
	— Морски пехотинец.
	— Благодаря ти, че е служил на страната ни.
	— Няма за какво. Аз нямам нищо общо.
	— Трябва да си помислиш да подредиш живота си — каза Търман. — Преди да е станало твърде късно. Нещо може да се случи. В Откровението на свети Йоан се казва, че времето е близо.
	— Това се казва всеки ден, откакто е написано — почти две хиляди години. Защо да е вярно точно сега, след толкова време?
	— Има някои знаци — отвърна Търман. — И възможност за предвиждане на събитията.
	Изрече го самодоволно и убедено, все едно имаше редовен достъп до вътрешна информация по този въпрос.
	Ричър не отговори.
	Продължиха напред — покрай малка групичка от уморени мъже, които се бореха с цяла планина от оплетена стомана. Бяха привели гръб и раменете им бяха увиснали. А още няма осем часа сутринта, помисли си Ричър. Оставаха им повече от десет часа работа.
	— Господ ги пази — каза Търман.
	— Сигурен ли си?
	— Така ми казва.
	— А теб пази ли те?
	— Знае с какво се занимавам.
	— И одобрява ли го?
	— Така ми казва.
	— Тогава защо имаш гръмоотвод на църквата си?
	Търман не отговори. Стисна челюсти и бузите му увиснаха по-ниско от тях. Продължи да кара бавно и мълчаливо, докато не пристигнаха до металния коридор, който водеше към портала за работниците. Търман спря, премести лоста на положение за паркиране и се облегна на седалката си.
	— Видя ли достатъчно? — попита той.
	— Предостатъчно — отвърна Ричър.
	— Тогава ти пожелавам всичко хубаво — каза Търман. Мисля си, че пътищата ни няма повече да се пресекат.
	Той прибра лакът към тялото си и тромаво протегна ръка настрани към Ричър. Ричър я стисна. Ръката на Търман беше мека, топла и сякаш без кости — като гумен балон, пълен с вода. После Ричър отвори вратата, измъкна се навън, мина по коридора и излезе на огромния паркинг.
	Всички прозорци на пикапа на Вон бяха строшени.


>	39

	Ричър остана неподвижен няколко секунди, докато премисли с какви възможности разполага, после отключи пикапа и измете парченцата натрошено стъкло от седалките и таблото. Почисти ги и от пода на колата в краката на шофьора. Не му се искаше педалът на спирачката да заяде по средата на пътя. Нито пък педалът за газта. Пикапът и бездруго беше доста бавен.
	Пет километра обратно до града, още двайсет до границата и още осем до центъра на Хоуп. Общо трийсет и три километра, които трябваше да измине бавно в студа и вятъра. Все едно караше мотоциклет, но без каска. Лицето на Ричър беше изтръпнало и очите му сълзяха, когато паркира пред закусвалнята малко преди девет часа сутринта. Патрулката на Вон не беше там. Тя не беше вътре. Закусвалнята беше полупразна. Напливът за закуска беше отминал.
	Ричър влезе, седна в сепарето в дъното и си поръча кафе и закуска на сервитьорката от дневната смяна. Студентката не беше на работа. Жената му донесе чаша и я напълни от термоса, а Ричър я попита:
	— Полицай Вон мина ли тази сутрин?
	— Тръгна си преди половин час — отвърна тя.
	— Добре ли беше?
	— Стори ми се мълчалива.
	— А Мария? Момичето от Сан Диего?
	— Тя дойде малко преди седем.
	— Закуси ли?
	— Обилно.
	— А Люси? Блондинката от Лос Анджелис?
	— Не съм я виждала. Мисля, че е заминала.
	— С какво се занимава съпругът на полицай Вон?
	— Ами вече с нищо — отвърна сервитьорката.
	Ричър остана с впечатление, че за нея въпросът му беше безсмислен. Все едно ситуацията трябваше да е ясна за всички.
	Но точно тази ситуация не беше ясна за Ричър.
	— Какво, безработен ли е? — попита той.
	Жената отвори уста да му отговори, но после спря, все едно изведнъж си спомни, че ситуацията не беше ясна за всички и може би точно тя не биваше да я изяснява. Сякаш беше на ръба да се изпусне за нещо лично. Затова просто поклати глава с видимо неудобство и се отдалечи с термоса. Когато пет минути по-късно му донесе храната, изобщо не проговори.


	Двайсет минути по-късно Ричър се върна при повредения пикап, подкара на юг и пресече улица „Трета“ и „Четвърта“, а после зави наляво по „Пета“. Забеляза патрулната кола на Вон, спряна до бордюра. Продължи и спря зад нея — до пощенската кутия с идеално подредените букви. Постоя по средата на улицата, без да спира двигателя. После слезе от колата, приближи се до патрулката и докосна капака на двигателя на форда. Беше още много топъл. Вон си беше тръгнала от закусвалнята преди почти цял час, но явно след това беше покарала още малко. Може би си е търсила шевролета или пък Ричър. Или пък нито едно от двете. Или и двете. Ричър се върна в пикапа, даде на заден, завъртя волана и се качи на алеята пред нейната къща. Паркира на няколко сантиметра от вратата на гаража и се измъкна от колата. Не заключи вратата. Очевидно нямаше смисъл.
	Ричър мина по алеята между храстите и отиде до вратата. Сложи ключодържателя й на пръста си и почука на вратата, само веднъж. Ако беше будна, щеше да го чуе. Ако спеше, не искаше да я буди.
	Беше будна.
	Вратата се отвори и тя надзърна от сумрака в коридора. Косата й беше влажна от душа и сресана назад. Беше облечена с твърде голяма бяла тениска. Може би не носеше нищо друго. Краката й бяха голи. Изглеждаше по-млада и по-дребна отпреди.
	— Как ме намери? — попита тя.
	— В телефонния указател — отвърна той.
	— Снощи пак си идвал. Разглеждал си. Една съседка ми каза.
	— Къщата е хубава — каза Ричър.
	— И на мен ми харесва — отвърна тя.
	Вон забеляза ключовете на пикапа на пръста му.
	— Трябва да ти призная нещо — каза той.
	— Сега пък какво?
	— Някой е изпочупил всичките ти прозорци.
	Тя го бутна, за да излезе на алеята. Обърна се към колата, разгледа пораженията и каза:
	— Мамка му.
	После сякаш се сети, че стои на двора боса и по тениска, и се върна вътре.
	— Кой беше? — попита тя.
	— Има хиляди заподозрени.
	— Кога стана?
	— Тази сутрин.
	— Къде?
	— Ходих до комбината.
	— Ти си идиот.
	— Знам. Съжалявам. Ще ти платя за нови стъкла.
	Ричър свали ключовете от пръста си и ги протегна към нея. Тя не ги взе.
	— По-добре влез.


	Отвътре къщата беше точно такава, каквато предполагаше. От дясно на ляво имаше гараж, после килер, кухня, дневна и две спални. Явно кухнята беше центърът на дома. Беше красива стая, с цветни шкафове и гипсови корнизи. Съдомиялната машина работеше, в мивката нямаше чинии, а плотовете бяха подредени, но все пак се усещаше, че в къщата живее някой. Имаше маса за четирима, но само с три стола. Навсякъде имаше неща, които майката на Ричър наричаше „детайли“. Сухи цветя, бутилки с натурален зехтин, които никога нямаше да се използват за готвене, стари лъжици. Майката на Ричър твърдеше, че такива неща придават характер на стаята. Самият Ричър не беше съвсем сигурен как нещо друго освен човешко същество може да има характер. Като малък приемаше нещата прекалено буквално. Но с годините беше разбрал какво имаше предвид майка му. И кухнята на Вон имаше характер.
	Предполагаше, че това е нейният характер.
	Струваше му се, че всичко е било избрано от един и същ човек и подредено от едни и същи две ръце. Нямаше свидетелства за компромиси или сблъсък на различни вкусове. Ричър знаеше, че едно време кухнята се е смятала за женско царство. Със сигурност беше така по времето на майка му, но тя беше французойка, което също имаше значение. А оттогава нещата се бяха променили, поне така си мислеше Ричър. Сега и мъжете готвеха. Или поне оставяха празни кутии от бира или лекета от машинно масло по линолеума на пода, когато поправяха двигателите на моторите си.
	Но в тази къща нямаше следи от втори човек. Никакви. Абсолютно нищо. Ричър беше застанал до умивалника и виждаше дневната през арката, която си беше просто място за врата, но без врата. В дневната имаше само едно кресло, телевизор и кашони за пренасяне, които стояха запечатани.
	— Искаш ли кафе? — попита го Вон.
	— Винаги искам кафе.
	— Спа ли снощи?
	— Не.
	— Тогава недей да пиеш кафе.
	— Кафето ме държи буден, докато не стане време да си лягам.
	— Колко най-дълго си стоял буден?
	— Близо седемдесет и два часа.
	— По работа?
	Ричър кимна.
	— Беше някакъв важен случай, преди двайсет години.
	— Важен случай във военната полиция?
	Той отново кимна.
	— Някой правеше нещо на някой друг. Не си спомням подробностите.
	Вон изплакна каната на кафеварката и напълни машината с вода. Беше голяма, от неръждаема стомана и изглеждаше надеждна. Вон сипа кафе в кофичката и натисна един бутон. После каза:
	— Снощи само след час помощниците от Диспеър си тръгнаха.
	— Намериха ме в бара — каза Ричър. — Подмамиха ме на запад с телефонното обаждане и ме хванаха. Беше капан.
	— И ти се хвана?
	— Не, те се хванаха. Аз знаех какво правят.
	— Как така?
	— Преди двайсет години стоях буден по седемдесет и два часа, за да се разправям с по-лоши хора, отколкото някога ще се намерят в Диспеър.
	— Какво стана с помощниците?
	— Присъединиха се към редовната полиция. В здравната служба.
	— И четиримата?
	— И шестимата. На място се появиха още двама.
	— Ти си като вълна от престъпления. От един човек.
	— Не, аз съм като Алиса в Страната на чудесата — каза Ричър.
	Беше ред на Вон да кимне.
	— Разбирам какво имаш предвид — каза тя. — Защо не правят нищо по въпроса? Пребил си осем души, шестима, от които са служители на реда, разбил си две полицейски коли и все още си обикаляш свободно.
	— Точно това е въпросът — каза Ричър. — Обикалям си, но в Хоуп, а не в Диспеър. Ето първото странно нещо. Единственото, което искат, е да разкарат хората оттам. Не се опитват да защитават закона и справедливостта, нито да раздават наказание.
	— А кое е второто странно нещо?
	— Нападнаха ме шестима срещу един, а аз си тръгнах само с две синини и ожулени кокалчета от това, че съм ги набил. Всичките са слаби и болни. Единият дори спря да се бие, за да повърне.
	— Защо става така?
	— Жената от моя мотел смята, че нарушават законите за опазване на околната среда. Може би работят с някакви отрови.
	— Това ли крият?
	— Може би — отвърна Ричър. — Но е малко странно, че жертвите помагат да се прикрие престъплението.
	— Хората се притесняват да не останат без работа — каза Вон. — Особено в онзи град, където нямат алтернатива.
	Тя отвори един шкаф и извади чаша за кафе. Беше бяла, с идеална цилиндрична форма, височина от десет сантиметра и диаметър от шест и половина. Беше изработена от фин порцелан, тънък като хартия. Вон я напълни от кафеварката и Ричър веднага разбра по аромата, че кафето е страхотно. Тя хвърли поглед към дневната, но после занесе чашата до кухненската маса и я сложи пред един от трите стола. Ричър погледна кашоните и самотното кресло в дневната и попита:
	— Скоро ли се нанесе?
	— Преди година и половина — отвърна Вон. — Нещо не намирам време да разопаковам багажа.
	— Къде живееше преди?
	— На улица „Трета“. Имахме малка къща на два етажа, но решихме, че искаме по-голяма къща на един етаж.
	— Вие?
	— Двамата с Дейвид.
	— А той къде е? — попита Ричър.
	— В момента го няма.
	— Да съжалявам ли за това?
	— Малко.
	— С какво се занимава?
	— Вече с нищо.
	Тя седна на един от столовете, пред които нямаше чаша за кафе, и придърпа тениската си надолу. Косата й съхнеше и отново се накъдряше. Под тениската беше гола, но не се притесняваше от този факт. Ричър въобще не се съмняваше в това. Тя го гледаше право в очите, все едно знаеше, че той знае.
	Ричър седна срещу нея.
	— Какво друго има? — попита тя.
	— Жената от мотела смята, че комбинатът печели прекалено много.
	— Всички го знаят. Търман е собственик и на банката, а одиторите пускат слухове. Той е много богат човек.
	— Жената от мотела смята, че пренася наркотици или нещо подобно със самолетчето си.
	— А ти как смяташ?
	— Не знам.
	— Това ли е заключението ти?
	— Има и друго.
	— Какво друго?
	— Една четвърт от завода е скрита зад стена. Има тайна зона. Според мен той има договор да рециклира военни отпадъци. Оттам са парите. Договорът с Пентагона е най-бързият начин да забогатееш в наши дни. Точно затова има и база на военната полиция на шосето. Търман претопява тайни военни отпадъци, които могат да представляват интерес за някого. Дебелина на бронята, използвани материали, конструкция, системи за управление всички подробности са важни.
	— И това е всичко? Законен бизнес по държавна поръчка?
	— Не — каза Ричър. — Не е всичко.


>	40

	Ричър отпи първата глътка от кафето си. Беше съвършено. Горещо, силно, меко, в страхотна чаша. Той погледна към Вон и каза:
	— Много ти благодаря.
	— Какво друго става там? — попита тя.
	— Не знам. Но в целия град се стараят да го скрият. След като полицейското управление остана без персонал, отидох на гости на местния съдия, за да ме направи помощник на властите.
	— Сериозно ли?
	— Естествено, че не. Преструвах се, че говоря сериозно. Исках да видя как ще реагира. И той изпадна в паника. Направо се побърка. Каза, че вместо това ще упълномощи цялото население. Явно съвсем сериозно не искат никакви чужденци в града си.
	— Заради военните неща?
	— Не — отвърна Ричър. — То е работа на военната полиция. Ако има и най-малък признак за шпионаж, хората на Търман ще се обадят по радиостанцията, военните полицаи ще скочат и след една минута целият град ще бъде блокиран от бронирани коли. Цивилното население изобщо няма да бъде замесвано.
	— Тогава какво става?
	— Поне две други неща.
	— Защо две?
	— Защото реакциите на хората абсолютно си противоречат. Което означава, че в играта участват поне още два фактора — отделни фактори, които вероятно дори не подозират за взаимното си съществуване. Тази сутрин например Търман е наредил да ме проверят. Не е трудно, ако компютрите в полицейското управление все още работят. Видял е, че последните официални документи за мен са отпреди десет години, после е проверил и номера на твоя пикап и така е разбрал, че имам някаква връзка с полицай от съседния град, така че по някакъв начин съм недосегаем. Затова се престори на много вежлив и ме разведе из комбината. Междувременно обаче някой, който не е разполагал с тази информация за мен, е изпотрошил всичките ти прозорци. А никой не разбива прозорците на колата на полицай само защото е забавно. Значи лявата ръка не знае какво прави дясната.
	— Търман те е развел из комбината?
	— Каза, че ще ми покаже всичко.
	— И така ли направи?
	— Не. Не се доближихме до тайната зона. Каза ми, че там има бунище.
	— Сигурен ли си, че наистина не е бунище?
	— Преди това видях, че вътре се работи. Видях дим и искри. Освен това е много старателно оградено. Ако е бунище, защо да си правят труда?
	— И какви са другите два фактора?
	— Нямам представа. Но тези млади мъже също са замесени. Съпругът на Люси Андерсън и мъртвото момче. Освен това съпругът на Люси Андерсън също е пример, че лявата ръка не знае какво прави дясната. Осигурили са му подслон, преди да продължи, а в същото време са изхвърлили жена му от града като бездомно куче. Какъв смисъл има?
	— Той е продължил? Накъде?
	— Видях го в пансиона в три следобед, а в седем вечерта вече го нямаше. Изчезнал е без никаква следа и никой не си признава, че изобщо е бил там.
	— Самолетът излита в седем — каза Вон. — Дали има някаква връзка?
	— Не знам.
	— Значи няма никаква следа?
	— Да, а всички си държат устите затворени.
	— Какво става там? — каза Вон.
	— Кога е бил последният път, в който някой нормален човек е пристигнал в Диспеър, останал е толкова дълго, колкото е искал, и си е тръгнал по собствено желание? Последния път, за който знаеш със сигурност?
	— Не знам — отвърна Вон. — Със сигурност е било поне преди няколко месеца.
	— В регистрационната книга на хотела бяха записани последните гости, отпреди седем месеца.
	— Да, горе-долу така излиза.
	— Снощи се запознах с новото момиче — каза Ричър. Мило дете. Казва се Мария. Почти съм сигурен, че мъртвото момче е нейният приятел. Тя ми го показа на снимка. Името му е Рафаел Рамирес.
	— Каза ли й?
	Ричър поклати глава.
	— Не.
	— Защо не?
	— Защото тя ме попита дали съм го виждал. Истината е, че всъщност не съм го виждал. Беше тъмно. Не мога да й съобщя такава новина, ако не съм абсолютно сигурен.
	— Значи тя още не знае?
	— Мисля, че дълбоко в себе си вече знае.
	— Какво е станало с тялото?
	— Не е в окръжната морга. Проверих.
	— Ние вече го знаехме.
	— Не. Знаехме, че не са го закарали в моргата веднага. Нищо повече. И аз се зачудих дали не са го изхвърлили някъде край града, където да го намери някой друг по-късно. Но не беше така. Значи тялото не е излизало от Диспеър. А единствената линейка и единствената носилка в Диспеър са собственост на комбината. Вътре има поне десетина различни начина за унищожаване на отпадъци. Има пещи, които могат да изпарят човешко тяло без остатък за по-малко от пет минути.
	Вон помълча, после стана и отиде да си налее чаша вода от една бутилка в хладилника. Подпря се на кухненския плот и се загледа навън през прозореца. Петите й бяха на пода, но по-голямата част от теглото й беше на пръстите на краката. На тениската й имаше една странична гънка, където основата на гръбнака й стигаше до задника. Памучната материя беше съвсем леко полупрозрачна. Светлината идваше зад нея. Косата й беше изсъхнала, а отзад на врата й проблясваше златист мъх.
	Изглеждаше страхотно.
	— Какво друго каза Мария? — попита тя.
	— Нищо — отвърна Ричър. — Нищо друго не съм я питал.
	— И защо не?
	— Няма смисъл. Жените и приятелките няма какво да ни кажат. Ако ни кажат нещо, то ще бъде подвеждащо.
	— Защо?
	— Защото не са обективни. Съпрузите и приятелите им не се крият в Диспеър по собствено желание. Те търсят помощ там. Търсят спирка по някакъв международен маршрут за бегълци. Диспеър е разпределителна станция — за пристигащи и заминаващи. Жените искат това да се запази в тайна. Люси Андерсън нямаше нищо против мен, докато не споменах, че съм бил полицай. Тогава веднага ме намрази. Мислеше, че все още съм на работа. Мислеше, че съм дошъл да арестувам мъжа й.
	— Какви бегълци?
	— Не знам. Но Андерсън очевидно е отговарял на изискванията, а Рафаел Рамирес — не.


	Вон се върна до масата, взе чашата на Ричър и отиде да я напълни от кафе машината. После напълни и своята чаша от хладилника, върна се, седна и каза:
	— Може ли да те попитам нещо лично?
	— Естествено — отвърна Ричър.
	— Защо правиш това?
	— Кое?
	— Предполагам, че думата е „грижа“ — каза тя. — Защо те е грижа какво става в Диспеър? Навсякъде стават лоши неща, през цялото време. Защо точно ставащото тук има такова значение за теб?
	— Просто съм любопитен.
	— Не е отговор.
	— Все трябва да съм някъде — каза Ричър. — И да правя нещо.
	— Също не е отговор.
	— Мария — каза той. — Тя е отговорът. Тя е мило дете, а страда.
	— Нейният приятел бяга от закона. Ти сам го каза. Може би тя заслужава да страда. Може би Рамирес е бил дилър на наркотици или нещо подобно. Или гангстер, или убиец.
	— Снимките — каза Ричър. — Те също дават отговори. Рамирес ми се стори безобидно момче.
	— Познаваш какви са хората само по снимките?
	— Понякога. А и Мария не би живяла с лош човек.
	— Не я познавам.
	— А Люси Андерсън?
	Вон замълча.
	— Освен това не обичам градове, които са частна собственост — продължи Ричър. — Не обичам феодални системи. Не обичам дебели самодоволни богаташи, които се разпореждат с живота на хората. И не обичам хората да се унижават до такова положение, че да приемат това.
	— Значи всеки път, когато видиш нещо, което не ти харесва, се чувстваш задължен да го сринеш със земята?
	— И още как, по дяволите. Дразни ли те?
	— Не.


	Двамата останаха в кухнята, като мълчаливо пиеха кафе и вода. Вон вдигна свободната си ръка от скута и я сложи на масата, с разтворени пръсти. От гледната точка на Ричър те бяха най-близката част от тялото й. Той се зачуди дали това не е жест, който изразява нещо — съзнателно или несъзнателно. Знак за близост или желание за близост.
	Не носеше брачна халка.
	„В момента го няма.“
	Ричър също сложи свободната си ръка на масата.
	— Откъде знаем, че изобщо са били бегълци? — попита тя. — Може да са били от някоя организация за защита на околната среда и тайно проверяват нивото на замърсяване. Доброволци. Може би този Андерсън е успял да ги измами, а Рамирес — не.
	— Как ги е измамил?
	— Не знам. Но аз също се тревожа да не използват отровни вещества. Двата града имат общи подземни води.
	— Търман спомена нещо, което се казва трихлоретилен. Химическо съединение за почистване на метали от машинно масло. Не знам дали е опасно.
	— Ще го проверя.
	— Добре, но защо съпругата на еколог ще се страхува от полицията?
	— Не знам.
	— Не мисля, че Андерсън е мамил някого. Той е бил гост на града. Дали са му подслон и зашита. Помогнали са му.
	— Но не и на Люси Андерсън. Нея са я изхвърлили от града.
	— Както ти казах, лявата ръка не знае какво прави дясната.
	— А Рамирес е бил убит.
	— Не точно. Просто са го оставили да умре.
	— Тогава защо са помогнали на единия, а са отблъснали другия?
	— Защо изобщо са го отблъснали? Защо не са го арестували и не са го закарали до границата? Както направиха с мен и Люси?
	Вон отпи от чашата си, преди да отговори.
	— Защото по някаква причина е бил различен — каза тя. — Попаднал е в друга категория. Представлявал е по-голяма заплаха.
	— Тогава защо не са го елиминирали? Защо не са направили така, че да изчезне? Крайният резултат щеше да бъде съшият.
	— Нищо не разбирам.
	— Може би греша — каза Ричър. — Може би не са го отблъснали. Може би изобщо не са знаели, че е там. Може би тайно е обикалял по периферията на града, като е търсел начин да се вмъкне незабелязано. Може отчаяно да е искал да влезе, но да не е бил достатъчно добър, за да успее.
	— Или и двете — каза Вон. — Може да са го хванали, а той да е избягал.
	— Не е изключено. Общо взето, полицаите там бяха смешници.
	— Значи той е останал, защото по някаква причина е трябвало да бъде там, без да го видят. Но е направил погрешна преценка за времето. Разбрал е, че няма да издържи, и се е опитал да се върне тук, но по пътя е рухнал от умора.
	— Не е изключено — повтори Ричър.
	Вон отдръпна ръката си от масата.
	— Трябва да разберем точно кой е бил — каза тя. Трябва да говорим с Мария.
	— Тя няма да ни каже нищо.
	— Можем да опитаме. Ще я намерим в закусвалнята. Нека да се срещнем там по-късно.
	— По-късно от кое?
	— И двамата трябва да поспим.
	— Може ли и аз да те попитам нещо лично? — попита Ричър.
	— Давай.
	— Твоят съпруг в затвора ли е?
	Вон замълча, после се усмихна — малко изненадано и малко тъжно.
	— Не — отвърна тя. — Не е в затвора.


>	41

	Ричър се върна в мотела — сам. Две пресечки в едната посока и три пресечки в другата. Слънцето беше високо в небето. Сутринта беше наполовина свършила. Вратата на Люси Андерсън беше отворена. Пред нея беше спряна количката на камериерката. Чаршафите бяха свалени от леглото, а хавлиите бяха на пода. Гардеробът беше затворен. Сервитьорката в закусвалнята му беше казала: „Мисля, че напусна града.“ Ричър спря за миг, преди да продължи. Късмет, Лъки, помисли си той. Където и да отиваш, каквото и да правиш. Той отключи вратата на своята стая, взе си дълъг горещ душ и се отпусна на леглото. Заспа за една минута. Кафето изобщо не му попречи.


	Събуди се в късния следобед с мисълта за военната полиция. За бойното поделение. За неговото местоположение. За въоръжението и оборудването му. Мислеше за него като за задача, която са им поставили за анализ в школата във Форт Ръкър.
	За какво служи това поделение?
	Защо е там?
	Старото шосе 37 идваше от изток, минаваше през Хоуп, Диспеър и Халфуей и продължаваше на запад. Ричър първо си го представи като лентичка, все едно беше линия на картата, а после си го представи като триизмерна диаграма, все едно го гледаше на екрана на компютър. Представи си го на слоеве, които показваха различните периоди от историята му. Шосето беше започнало съществуването си като маршрут за каруци и фургони на заселници. Утъпкана земя, натрошени камъни, коловози и бурени. После съвсем малко го бяха подобрили, когато първите модели на „Форд“, произвеждани в Диърборн, бяха наводнили цялата страна. След това в град Хоуп бяха подобрили още шестнайсет километра, за престиж. Бяха свършили добра работа. Вероятно първо бяха укрепили основата. Със сигурност се беше наложило да го изравняват. Може би и да го изправят малко. Сигурно го бяха разширили. А накрая бяха насипали дебел слой асфалт и го бяха изравнили с валяци.
	В Диспеър не бяха направили нищо подобно. Търман, неговият баща и дядо му преди него или който там е бил предишният собственик на града не бяха обърнали никакво внимание на пътя. Сигурно бяха сипвали по малко чакъл и асфалт на всеки десетина години, с видима неохота, но по същество това си беше същото шосе от времето, когато Хенри Форд е бил господарят на всички пътища в Америка. Беше тясно, неравно, с много завои, което нямаше да издържи тежки превозни средства.
	И не беше подходящо за натоварено движение.
	Освен на запад от комбината. Там имаше отсечка с дължина петдесет и пет километра, която беше построена неотдавна. Вероятно от нулата. Ричър си представи изкопни работи, пресушаване, скална основа, дебели бетонни плочи и накрая асфалт с дебелина десет сантиметра, утъпкан както трябва с тежки валяци. Банкетите бяха изравнени, а наклонът на завоите беше проектиран както трябва. След петдесет и пет километра новото шосе се срещаше с междущатската магистрала и старото шосе 37 продължаваше на запад, както преди, в естественото си състояние, тясно и неравно.
	Лошо шосе, добро шосе, лошо шосе.
	На изток от Диспеър или на запад от разклонението, по лошите участъци от пътя, нямаше военно присъствие.
	Поделението на военната полиция беше разположено на добрия участък.
	Там, откъдето минаваха камионите.
	В близост до Диспеър, но не прекалено близо.
	И не затваряше града като в капан, а го охраняваше само от едната страна, като оставяше другата страна съвсем отворена.
	Поделението беше оборудвано с шест хъмвита — метални носорози с тегло осем тона, сравнително бързи и сравнително маневрени, въоръжени с подвижни картечници М60, калибър 7.62, с механизъм за лентово зареждане.
	Защо беше всичко това?
	Ричър остана в леглото, затвори очи и сякаш отново чу лаещите гласове на инструкторите от школата във Форт Ръкър: „Това е информацията, с която разполагаш. Какво е заключението ти?“
	Заключението на Ричър беше, че всъщност няма никаква опасност от шпионаж.


	Той стана в четири часа и си взе още един дълъг горещ душ. Осъзнаваше, че не отговаря на съвременните западни стандарти за честота на смяна на дрехите, но се опитваше да го компенсира, като поддържаше тялото си безупречно чисто. Сапунът в банята на мотелската му стая беше малък и опакован в тънка хартия. Ричър го употреби целия. Шампоанът беше гъста зелена течност в малка пластмасова бутилчица. Ричър използва половината. Леко ухаеше на ябълки. Той се изплакна, остана още малко под водната струя, после я спря и едва тогава чу, че някой чука на вратата. Уви една хавлиена кърпа около кръста си, прекоси стаята и отвори.
	Вон.
	Беше облечена в униформата си. Полицейската кола на управлението в Хоуп беше акуратно паркирана зад нея. Вон го гледаше съвсем открито, без да крие любопитството си. Не беше необичайна реакция. Погледни се само. Какво виждаш? Ричър беше впечатляващ представител на мезоморфния тип, изграден изцяло от големи количества кости, сухожилия и мускули. Но когато беше гол, повечето хора виждаха само белезите му. Имаше десетина малки белега от прорезни рани и набръчкана дупка от куршум 38 калибър отляво на гърдите си, както и цяла паяжина от тънки белези ниско вдясно на корема, кръстосани със следите от седемдесет неугледни шева, които му бяха направили по най-бързия начин в лазарета. Сувенири — първите бяха от детството му, вторият беше от един психопат, въоръжен с малък револвер, а третите бяха следа от шрапнел. Беше оцелял, защото от дете винаги оцеляваше, револверът беше с олекотен куршум, а шрапнелът не беше от нагорещен метал, а от костите на друг човек. Беше късметлия — и късметът му беше оставил белези по цялото му тяло.
	Грозни, но впечатляващи.
	Очите на Вон най-сетне стигнаха до лицето му.
	— Имам лоши новини — каза тя. — Ходих в библиотеката.
	— Научаваш лоши новини в библиотеката?
	— Проверих в някои книги и използвах компютъра им.
	— И?
	— Съкратеното название на трихлоретилена е ТХЕ. Използва се за сваляне на смазката от метали.
	— Знам.
	— Освен това е много опасен. Причинява рак. Рак на гърдата, на простатата — всякакъв вид рак. Както и сърдечни заболявания, проблеми с нервната система, сърдечни удари, заболявания на черния дроб, на бъбреците, дори диабет. Според Агенцията за защита на околната среда, за приемлива се смята концентрация до пет части на един милиард. На някои места са измерени концентрации, които са двайсет или трийсет пъти по-големи.
	— Къде например?
	— Има един случай в щата Тенеси.
	— Това е доста далеч оттук.
	— Работата е сериозна, Ричър.
	— Хората прекалено много се тревожат за такива работи.
	— Не се шегувам.
	Ричър кимна.
	— Знам — каза той. — Търман използва по двайсет хиляди литра наведнъж.
	— А ние пием подпочвената вода.
	— Ти пиеш бутилирана вода — отбеляза Ричър.
	— Много хора пият вода от чешмата.
	— Този комбинат е на четирийсет километра оттук. И между вас има много пясък. Пясъкът действа като естествен филтър.
	— Все пак е притеснително.
	Ричър кимна.
	— На мен ли говориш? Аз вече пих две чаши кафе там. Една в ресторанта и една в къщата на съдията.
	— Добре ли си?
	— Нищо ми няма. И повечето хора там ми се сториха добре.
	— Засега.
	Вон замълча.
	— Какво друго има? — попита Ричър.
	— Мария е изчезнала и не мога да я открия. Новото момиче.


>	42

	Вон остана на вратата, а Ричър си взе дрехите и се облече в банята.
	— Къде я търси? — подвикна той.
	— Навсякъде — подвикна в отговор Вон. — Няма я в мотела, нито в закусвалнята, нито в библиотеката, нито на търговската улица. В Хоуп няма къде другаде да отидеш.
	— Говори ли с жената от мотела?
	— Още не.
	— Значи първо ще отидем при нея. Тя знае всичко.
	Ричър излезе от банята, като си закопчаваше ризата.
	Вече беше време да я изхвърля, а все още се закопчаваше трудно. Накрая прокара пръсти през косата си и се потупа по джобовете.
	— Готов съм — каза той.
	Жената беше на рецепцията на мотела; седеше на едно високо столче и смяташе нещо с калкулатор. Но не им съобщи нищо полезно. Мария излязла от стаята си преди седем часа сутринта, облечена както преди, и носела само дамската си чанта.
	— Закусила е преди седем — каза Ричър. — Сервитьорката в закусвалнята ми каза.
	Жената от мотела каза, че Мария не се е връщала. Не знаеше нищо повече. Вон я накара да им отвори стаята й. Жената веднага й предаде ключовете. Без колебание, без да иска съдебна заповед или да се заяжда дали е законно. Малък град, помисли си Ричър. Полицейската работа беше лесна. Почти толкова лесна, колкото в армията.
	Стаята на Мария беше същата като стаята на Ричър и в нея имаше съвсем малко повече неща. В гардероба имаше резервни джинси. Бяха прилежно сгънати на закачалката. На рафта над тях имаше чифт памучни бикини, сутиен и чиста памучна тениска — също прилежно сгънати на малка купчинка. На пода на гардероба беше оставен празен куфар. Беше малък, овехтял и очукан. Син, пластмасов, със смачкан капак, сякаш години наред върху него беше стояло нещо тежко.
	На полицата до умивалника в банята имаше найлонова чантичка — бяла, с невъзможно розови маргаритки. Беше празна, но очевидно по време на пътуването е била претъпкана. Съдържанието й беше подредено до нея в дълга редица. Сапуни, шампоани, лосиони и кремове от всички възможни видове.
	Нямаше никакви лични вещи. Те сигурно бяха в дамската чанта.
	— Смята да се върне до вечерта — отбеляза Вон.
	— Явно — отвърна Ричър. — Все пак е предплатила за три нощи.
	— Отишла е в Диспеър. Да търси Рамирес.
	— И аз така предполагам.
	— Но как? Пеша?
	Ричър поклати глава.
	— Щях да я видя. Разстоянието е двайсет и осем километра. Шест часа с нейния ход. Ако е тръгнала в седем, нямаше да пристигне преди един следобед. А аз бях на пътя между осем и половина и девет. Не я видях.
	— Няма автобус. И никога няма случайни коли между двата града.
	— Може би понякога има — каза Ричър. — Аз пристигнах с един старец, с кола. Отиваше на гости на роднини и каза, че после продължава към Денвър. Значи право на запад. Няма никаква причина да заобикаля. А ако е бил толкова тъп, че да качи мен на стоп, със сигурност ще качи и Мария.
	— Трябва да е тръгнал точно тази сутрин.
	— Нека да проверим.
	Те върнаха ключа на рецепцията и се качиха в патрулката на Вон. Тя запали двигателя и се отправи на север по улица „Първа“, а после на запад към железарията. Последната застроена пресечка в града. Зад нея нямаше нищо друго, освен шосе. На тротоара беше подредена обичайната изложба. Стълби, кофи, ръчни колички и всякакви бензинови машини. Собственикът беше вътре, облечен с кафяво сако. Той потвърди, че рано тази сутрин е подреждал стоката си. Замисли се дълбоко и най-сетне се сети, че наистина е видял дребно тъмнокожо момиче със синьо яке. Стояла на другия тротоар, в самия край на града, гледала на изток, но очевидно се канела да потегли на запад; взирала се в празното шосе с някаква смесица от оптимизъм и безнадеждност. Класическата поза на човек, който пътува на стоп. Малко по-късно собственикът беше видял и голяма зелена кола, която отивала на запад малко преди осем часа сутринта. Описа колата като подобна на патрулката на Вон, но без полицейското оборудване.
	— Гранд маркиз — каза Ричър. — Същото шаси. Същата кола. Същият човек.
	Собственикът на железарията не беше забелязал колата да спира или момичето да се качва. Но логиката изглеждаше ясна. Вон и Ричър се върнаха в колата и изминаха осемте километра до границата на града. Без причина. Не видяха нищо интересно. Само гладкия черен асфалт, който свършваше, и шосето на Диспеър с неравната настилка от чакъл, което продължаваше след него.
	— Дали е в опасност? — попита Вон.
	— Не знам — отвърна Ричър. — Но най-вероятно не си прекарва страхотно.
	— Как ще се върне?
	— Предполагам, че е решила засега да не се тревожи за този проблем.
	— Не можем да отидем с тази кола.
	— Имаш ли друга?
	— Само пикапа.
	— А имаш ли слънчеви очила? Защото без предно стъкло вътре става доста ветровито.
	— Късно е — каза Вон. — Вече го закарах на ремонт.
	— А после си отишла и до библиотеката? Ти не спиш ли?
	— Вече не много.
	— Откога?
	— Не искам да говоря за това.
	— Свързано ли е с мъжа ти?
	— Казах, че не искам да говоря за това.
	— Трябва да открием Мария — каза Ричър.
	— Знам.
	— Можем да отидем пеша.
	— Двайсет километра?
	— И двайсет в обратната посока.
	— Няма да успея. След два часа съм на дежурство.
	— Тя е регистрирана в Хоуп — каза Ричър. — Поне временно. А сега е изчезнала. Значи полицейското управление на Хоуп би трябвало да има право да изпрати служебна кола, за да провери дали не е там.
	— Момичето е от Сан Диего.
	— Само технически погледнато.
	— Важно е.
	— Тя е временно пребиваваща в Хоуп — настоя Ричър.
	— Защото е оставила един чифт бельо?
	— Какво толкова може да стане?
	— Диспеър могат да изискат реципрочно отношение.
	— Те вече го използват. Снощи идваха упълномощените им помощници.
	— Лошото не се поправя с друго лошо.
	— Кой го казва?
	— Ти какво, притискаш ли ме?
	— Не. Ти си човекът с пистолета в тази кола.
	Вон замълча, поклати глава, въздъхна и каза:
	— По дяволите.
	После натисна газта и фордът полетя напред. Гумите имаха добро сцепление на асфалта на Хоуп, но се подхлъзнаха на чакъла на Диспеър. Задните гуми превъртяха за момент и колата се поколеба, но после бързо ускори на запад, като остави след себе си облак синкав дим.


	В продължение на осемнайсет километра двамата караха към залязващото слънце и единственото, което постигнаха, беше постоянно напрягане на очите. На деветнайсетия километър нещата се промениха. Ричър забеляза познатите силуети далеч напред, очертани от блясъка на слънцето зад тях. Бяха като неясни петна, далеч на хоризонта. Празният парцел отляво. Изоставената автокъща. Бензиностанцията отдясно. Зад тях се различаваше и първата тухлена сграда, в която беше магазинът за домакински стоки.
	Но имаше и още нещо.
	От такова разстояние приличаше на сянка. Все едно пред слънцето беше преминал самотен облак, който очертаваше неясна форма на земята. Ричър протегна врат, за да погледне нагоре през предното стъкло на колата. В небето нямаше нищо. Никакви облаци. Само сивкавосиния фон на здрача.
	Вон продължи.
	Когато се приближиха на един километър разстояние, сянката придоби по-ясни измерения. Нарасна на ширина, на дълбочина и на височина. Слънцето светеше зад нея и примигваше по краищата. Вече приличаше на ниска широка купчина от нещо тъмно. Все едно някакъв гигантски камион беше изсипал товара си от камъни или асфалт направо на пътя — от единия до другия банкет.
	Купчината изглеждаше към петнайсет метра на ширина, пет на дълбочина и към два на височина.
	От половин километър разстояние се видя, че се движи.
	А от четиристотин метра се видя какво представлява.
	Беше тълпа.
	Вон инстинктивно намали скоростта. Тълпата се състоеше от двеста или триста души. Мъже, жени и деца. Бяха подредени в нещо като триъгълник, обърнат на изток. Най-отпред стояха около шест души. Зад тях имаше двайсетина други. Зад тях имаше шейсет. А зад тях — още много хора, цял врящ котел от хора. Шосето беше преградено по цялата си ширина. Банкетите също. Последните от тълпата навлизаха на десетина метра в храстите от двете страни на пътя.
	Когато стигна на петдесет метра от тях, Вон спря.
	Тълпата се сгъсти. Хората се притиснаха навътре. Авангардът остана в пакет, но останалите се приближиха. Образуваха нещо като клин от човешки тела. Солидна маса. Двеста или триста души. Стояха толкова близо един до друг, че можеха да се хванат за ръце.
	Но не го направиха, защото в ръцете си държаха оръжия.
	Оръжията бяха бейзболни бухалки, билярдни щеки, дръжки на брадви и метли, подпалки и дърводелски чукове. Бяха двеста или триста души, притиснати един към друг, които се движеха. Като един. Поклащаха се на място, от крак на крак, и поклащаха оръжията си във въздуха. Не буйстваха. Движенията им бяха с малка амплитуда, ритмични и контролирани.
	И пееха нещо.
	Отначало Ричър различи само примитивно гърлено ръмжене, което се повтаряше отново и отново. После свали прозореца си на няколко сантиметра и чу думата, която повтаряха.
	„Вън! Вън! Вън!“.
	Той отново натисна бутона и прозорецът се затвори.
	Вон беше пребледняла.
	— Не мога да повярвам — каза тя.
	— Това да не е някаква идиотска традиция на щата Колорадо? — попита Ричър.
	— Никога не съм виждала такова нещо.
	— Значи съдия Гарднър наистина е изпълнил заканата си. Упълномощил е цялото население.
	— Не ми изглеждат докарани насила. Всичките са доброволци.
	— Несъмнено — отвърна Ричър.
	— Какво ще правим?
	„Вън! Вън! Вън!“
	Ричър ги погледа малко. После каза:
	— Ще продължим и ще видим какво ще стане.
	— Сериозно ли говориш?
	— Пробвай — каза той.
	Вон отпусна спирачката и колата запълзя напред.
	Тълпата също запълзя напред, за да я посрещне — с къси, ритмични крачки и размахани оръжия.
	На четирийсет метра от тях Вон отново натисна спирачката.
	„Вън! Вън! Вън!“
	— Пусни сирената — каза Ричър. — Трябва да ги стреснеш.
	— Аз да стресна тях? Засега те се справят по-добре.
	Тълпата беше спряла да се поклаща настрани. Сега хората се поклащаха напред-назад, като при всяко движение замахваха напред с оръжията си. Бяха облечени с работни ризи, избелели памучни рокли и джинси, но иначе приличаха на неандерталци. Бяха като някакво племе от каменната ера, което защитава територията си.
	— Сирената — каза Ричър.
	Вон пусна сирената. Беше модерно устройство със синтезатор, което раздра въздуха с ужасен истеричен вой.
	Но не предизвика никакъв ефект.
	Абсолютно никакъв.
	Тълпата дори не помръдна. Ритъмът на движенията им не се наруши.
	— Можеш ли да ги заобиколиш? — попита Ричър.
	Вон поклати глава.
	— Тази кола не върви извън пътя. Ще заседнем и ще ни затрупат. Трябва ни кола с двойно предаване.
	— Финтирай ги. Карай наляво, а после бързо завий надясно.
	— Мислиш ли, че ще стане?
	— Пробвай.
	Вон отново отпусна спирачката и колата запълзя напред. Тя завъртя волана и пое по диагонал към насрещното платно. Тълпата пред нея проследи движението на колата — бавно и гладко. Бяха двеста или триста души, които се движеха като един, като живак, като амеба. Като дисциплинирано стадо. Вон стигна до левия банкет. Тълпата се беше престроила, за да я посрещне, но си оставаше все така гъста чак до десния банкет и храсталака след него.
	— Не става — каза тя. — Прекалено са много.
	Тя отново спря, на няколко метра от предната редица.
	Спря сирената.
	Викането на хората се усили.
	„Вън! Вън! Вън!“
	После виковете изведнъж се снишиха, а ритъмът се промени. Като един, хората започнаха да удрят с тоягите и прътовете си по земята, като пропускаха по един удар и викаха на всеки втори.
	„Вън!“
	Тряс!
	„Вън!“
	Тряс!
	Бяха толкова близо, че виждаха лицата им. А те се разкривяваха с всеки вик — посивели и розови, изпълнени с омраза, ярост, страх и гняв. Ричър не обичаше тълпи. Обичаше да бъде сам и страдаше от лека форма на агорафобия, в истинския смисъл на думата. Обичаше големи открити пространства, но не обичаше агората в древногръцкия смисъл — пазарен площад, на който се събират тълпи. Дори случайно събраните тълпи бяха неприятни. Ричър беше гледал документални кадри от безредици по стадиони. Но организираните тълпи бяха още по-неприятни. Беше гледал и документални кадри от бунтове и революции. Тълпа от двеста души представляваше най-голямото животно на лицето на земята. Най-тежкото и най-неконтролируемото. Най-трудното за убиване. Тълпата представляваше голяма мишена, но винаги се оказваше, че всеки изстрел в нея дава много по-малко от един убит.
	Тълпата имаше девет живота.
	— Какво ще правим? — попита Вон.
	— Не знам — отвърна Ричър.
	А най-неприятни от всички му бяха организираните, разгневени тълпи. Беше служил в Сомалия, Босна и Близкия изток и беше виждал на какво са способни разгневените тълпи. Беше виждал как действат стадният инстинкт, анонимността, падането на задръжките и разрешените по подразбиране колективни действия. Беше видял, че разгневената тълпа е най-опасното животно на земята.
	„Вън!“
	Тряс!
	„Вън!“
	Тряс!
	Ричър тихо каза:
	— Дай на заден.
	Вон премести скоростния лост. Колата спря и се напрегна като животно, готово да побегне.
	— Дай малко назад — каза той.
	Вон потегли назад, завъртя волана и се върна в средата на пътя. После пак спря, на трийсет метра от хората. Трийсет метра. Разстоянието между две бази на бейзболното игрище.
	— А сега какво? — попита тя.
	Тълпата беше проследила движението на колата. Отново беше променила формата си и се беше върнала към това, което представляваше в началото. Плътен триъгълник с притъпен връх, който се състоеше от шестима мъже, и широка основа от хора, които излизаха на десет метра от двете страни на банкета.
	„Вън!“
	Тряс!
	„Вън!“
	Тряс!
	Ричър се вторачи през предното стъкло. Пак отвори своя прозорец. Усещаше, че се подготвя промяна. Чувстваше, че нещо ще се случи. Искаше да изпревари тази промяна, поне с част от секундата.
	— Какво ще правим? — попита Вон.
	— Щях да се чувствам по-добре, ако бяхме в хъмви отвърна Ричър.
	— Но не сме.
	— Просто казвам.
	— А какво ще правим, след като сме във форд краун виктория?
	Ричър нямаше време да отговори. Защото промяната настъпи. Виковете спряха. За миг настъпи тишина. После шестимата мъже най-отпред вдигнаха оръжията си, със стиснати юмруци и протегнати ръце.
	Изкрещяха някаква команда.
	И се втурнаха напред.
	Втурнаха се напред с вдигнати оръжия и боен вик. Тълпата се втурна след тях. Двеста или триста души, които тичаха с всичка сила, крещяха, спъваха се и падаха с широко отворени очи и уста, с разкривени лица, с вдигнати оръжия и размахани ръце. Тълпата изпълваше цялото им полезрение в предното стъкло, докато се устремяваше към тях.
	Успяха да ги доближат на два метра. После Вон скочи на газта. Колата се изстреля назад — двигателят виеше, а задните гуми свиреха и вдигаха пушек. Вон ускори до петдесет километра в час, като караше назад, после обърна в движение и отново натисна газта, още по-силно отпреди. Колата се втурна на изток с огромно ускорение и Вон продължи с максимална скорост в продължение на цели километри, без да отпуска газта. Ричър беше сгрешил в предишната си оценка. Беше подценил колата. Полицейският форд краун виктория всъщност беше много бърз автомобил. Максималната му скорост беше почти двеста километра в час.


>	43

	Колата буквално прелетя над възвишението, след което далечните Скалисти планини отново започваха да изглеждат по-близки. Едва тогава Вон отпусна педала за газта и остави колата да намали скоростта и да спре, за което й трябваше цял километър. После Вон се обърна и цяла минута гледа през задното стъкло. Все още бяха на територията на Диспеър. Но зад тях цареше тишина. Тя спря на банкета, с две колела в пясъка, и остави двигателя да работи на празен ход. Облегна се и отпусна двете си ръце в скута.
	— Трябва ни щатската полиция — каза тя. — В онзи град управлява тълпата, а имаме изчезнала жена. Какъвто и да е бил Рамирес за тях, не можем да предполагаме, че ще се отнесат добре с приятелката му.
	— Не можем да предполагаме нищо — отвърна Ричър. Не сме сигурни, че тя е при тях. Дори не сме сигурни, че мъртвото момче е Рамирес.
	— Съмняваш ли се в това?
	— Щатската полиция ще се усъмни. Поне засега цялата история е чиста фантастика.
	— Тогава какво ще правим?
	— Ще намерим доказателства.
	— Как?
	— Ще се обадим в Денвър.
	— Какво има в Денвър?
	— Една зелена кола — отвърна Ричър. — И човекът, който я кара. Денвър е на четиристотин и осемдесет километра, значи шест часа път, да кажем седем, ако е спрял за обяд. Ако е тръгнал към осем часа тази сутрин, вече е пристигнал. Трябва да му се обадим, да го попитаме дали е качил Мария на автостоп и ако да, къде точно я е оставил.
	— Знаеш ли как се казва този човек?
	— Не.
	— А телефона му?
	— Не.
	— Страхотен план — каза Вон.
	— Той идваше на гости на трите си внучета в Хоуп. Трябва да се върнеш в града и да провериш семействата, в които има три деца. Попитай ги дали не е идвал дядо със зеления си гранд маркиз. Все някъде ще ти отговорят положително. Тогава ще разбереш и телефона на следващата му спирка. Брат или сестра в Денвър — с още четири деца, които дядото иска да види.
	— А ти какво ще правиш?
	— Връщам се в Диспеър.


	Ричър слезе от колата в пет и трийсет и пет — на тринайсет километра западно от Хоуп и на тринайсет източно от Диспеър. Точно по средата на ничията земя. Проследи как Вон потегля към Хоуп, после се обърна и закрачи в обратната посока. Вървеше по самото шосе, за да не губи време. Започна да смята наум. Ето информацията, с която разполагаше. Две хиляди и шестстотин жители, от които приблизително една четвърт бяха твърде стари или твърде млади, за да се занимават с нещо. Оставаха хиляда и осемстотин души, и то след шест часа вечерта, когато комбинатът затваряше. Наскоро превърнати в помощници на полицията, неуверени в собствените си възможности и без никакъв опит. През деня имаше видимост, така че можеха да действат заедно. През нощта обаче трябваше да се разпръснат, за да образуват жива верига. И все пак щяха да стоят близо един до друг, за да се поддържат взаимно. Значи нямаше да има външни постове. Децата щяха да останат със семействата си. Всеки елемент от периметъра щеше да поддържа визуален контакт със съседните. Отделните хора или групи хора по веригата нямаше да се отдалечат на повече от четири метра един от друг. Някои щяха да носят фенерчета. Други щяха да водят кучета. В най-лошия случай щяха да образуват жива верига с дължина от шест хиляди метра, която можеше да затвори кръг с диаметър около два километра.
	Такава окръжност едва щеше да стигне, за да покрие града. И със сигурност не можеше да огради едновременно града и комбината. Освен това щеше да бъде постегната около шосето в двата края на града, особено в този край, който се падаше откъм Хоуп. На останалите места веригата щеше да изтънява. Сигурно щеше да изтънява до скъсване. Може би в храсталаците щяха да обикалят хора с пикапи. Може би и шевролетите на охраната от комбината щяха да патрулират наоколо. Поведението на младежите щеше да бъде непредсказуемо. Щяха да са развълнувани от приключението и възможността да се окичат със слава. Но и бързо щеше да им омръзне. Всъщност на всички щеше да им омръзне бързо. Щяха да се уморят и да се потиснат. Ефективността им щеше да бъде най-висока през първия час и щеше да спадне през следващите два или три. Още преди полунощ вече нямаше да бъдат особено ефективни, а в малките часове на нощта — изобщо.
	„Какво е заключението ти?“
	Заключението на Ричър беше, че жителите на Диспеър не представляват сериозен проблем. Слънцето беше залязло зад далечните планини. На хоризонта грееше меко оранжево сияние. Ричър продължи право към него.

	* * *

	В седем часа вечерта Ричър си представи как Вон започва нощната си смяна — в Хоуп. В седем и петнайсет Ричър вече беше на два километра от мястото, където преди се беше събрала тълпата — в Диспеър. Смрачаваше се. Ричър не виждаше никого в далечината, следователно никой не можеше да види и него. Той слезе от пътя и пое по диагонал на югозапад, като се опитваше да поддържа скоростта. Градът пред него беше тъмен и притихнал. Много притихнал. Към седем и половина вечерта Ричър беше навлязъл на шестстотин метра в пясъка и едва тогава осъзна, че не беше чул самолета да излита, както всяка вечер. Нямаше нито шум от двигател, нито светлинки в небето.
	Защо?
	Той спря в мрака и състави няколко възможни сценария. После продължи по широка окръжност около града безшумен и невидим в мрака.


	Към осем часа вече се приближаваше към целта. Очакваха го от изток, така че се приближаваше от югозапад. Това не представляваше гаранция за безопасност, но все пак беше по-добре от нищо. По-способните щяха да бъдат разпръснати по цялата верига, но неравномерно. Ричър вече беше заобиколил по фланга повечето от хората, за които трябваше да се тревожи. Беше забелязал и един пикап — очукана машина с четири фара на покрива. Колата бавно подскачаше през храсталаците и се отдалечаваше от него.
	Ричър продължи и спря зад една скала. Намираше се на петдесет метра от задната страна на една дълга редица работнически домове. Бяха ниски едноетажни къщи, разположени на голямо разстояние една от друга, защото земята в пустинята беше евтина, а и септичните системи не работеха добре, когато къщите бяха по-нагъсто. Празните места между къщите бяха три пъти по-широки от самите къщи. Небето беше почти черно, защото луната беше скрита зад облаците. В празните места между къщите имаше пазачи. Ричър се огледа от ляво на дясно и различи един човек, после една групичка хора, още един сам човек и още един. Всички бяха въоръжени с пръчки, тояги или бухалки. Заедно образуваха верига: въоръжен пазач, къща, въоръжени пазачи, къща, въоръжен пазач, къща, въоръжен пазач.
	Пазачите смятаха, че самите къщи също изпълняват защитна функция.
	Но грешаха.
	Ричър чуваше кучешки лай тук-там в далечината животните бяха възбудени и разтревожени от необичайната човешка активност толкова късно вечер. Това не беше проблем. Кучета, които лаят прекалено много, всъщност не вършат по-добра работа от кучетата, които изобщо не лаят. Вторият пазач от дясно на ляво имаше фенерче. Включваше го на предвидими интервали, описваше дъга с лъча от светлина и отново го изключваше, за да пести батерията.
	Ричър пое наляво.
	Придвижи се зад една къща, която беше съвсем тъмна. Просна се на земята и запълзя право към нея. Военният рекорд за пълзене на петдесет метра беше около двайсет секунди. В другата крайност бяха снайперистите, които можеха да пълзят цял ден, за да изминат петдесет метра и да застанат на нужната позиция. Ричър си беше предвидил пет минути. Достатъчно бързо, така че да свърши работа, и достатъчно бавно, така че да не рискува. Като цяло човешкият мозък е настроен да обръща внимание на обекти, които се движат бързо и неравномерно. Никой не забелязва приближаваща костенурка. Всички забелязват атакуващ гепард. Ричър пълзеше бавно и равномерно, на колене и лакти, отпуснал глава до земята. Не спираше. Измина десет метра. Двайсет. Трийсет. Четирийсет.
	След четирийсет и пет метра пресметна, че вече не се вижда от пространството между къщите. Зрителният ъгъл не го позволяваше. Въпреки това продължи да пълзи, докато не стигна до самата къща. Едва тогава се изправи и се ослуша за някаква реакция — извън къщата или вътре в нея.
	Нищо.
	Ричър стоеше до вратата на кухнята. Пред нея имаше обикновена дървена площадка, към която водеха три стъпала. Ричър бавно се изкачи по тях с разтворени крака, така че да стъпва на дъските точно там, където бяха заковани за страничните перила. В деветдесет и пет процента от случаите стълбищата скърцаха по средата, където конструкцията беше най-слаба. Ричър хвана дръжката на вратата и я повдигна. В деветдесет и пет процента от случаите вратите скърцат, защото са увиснали на пантите. Така че беше полезно да ги натиснеш нагоре.
	Ричър отвори вратата, влезе, обърна се и я затвори зад гърба си. Намираше се в тъмна тиха кухня. Подът беше от износен линолеум, а във въздуха се усещаше миризма на пържено. В полумрака се различаваха очертанията на шкафове и полици. Имаше мивка с повреден кран, който капеше на всеки двайсет и три секунди. Отделяше се по една тежка капка, която се удряше в керамичната повърхност на умивалника. Ричър си представи как капката се разбива във формата на корона, като изхвърля по-малки капчици в идеална окръжност около себе си.
	Той прекоси кухнята до вратата към коридора. Подуши мръсен килим и стари мебели в дневната отдясно. Продължи по коридора към входната врата. Тя представляваше най-обикновен кух правоъгълник, с малко прозорче от боядисано стъкло. Ричър хвана дръжката, завъртя я и я повдигна. Лесно и безшумно открехна вратата.
	И видя мрежата зад нея.
	Ричър замръзна. Беше практически невъзможно да отвориш врата с мрежа, без да произведеш шум. Вратите с мрежи бяха леки, на стегнати пластмасови панти, и се затваряха с груб пружинен механизъм. И гарантирано произвеждаха цяла симфония от скърцане и трясък.
	По средата на вратата имаше хоризонтална преграда, за допълнителна здравина и против изкривяване. И двете половини бяха с площ по-малка от един квадратен метър. И двете бяха с найлонова мрежа. Мрежата беше служила на собствениците си в продължение на много години. Нямаше съмнение. Беше набита с прах и тела на насекоми.
	Ричър извади единия от сгъваемите ножове, които беше прибрал. Обърна се към коридора, за да заглуши шума с тялото си, и отвори острието. После изряза голям хикс в долната половина на вратата — от ъгъл до ъгъл. Прибра острието на ножа, пъхна го в джоба си и седна на пода. Облегна се назад и се избута навън през отвора, с краката напред. По-близко до ума беше да излезе с главата напред. Изпитваше огромно желание да види какво има навън, преди да излезе. Но ако навън имаше бухалка или куршум, беше доста по-добре да им подложи краката си, а не главата.
	Навън нямаше нищо. Нито куршум, нито бухалка. Ричър измъкна раменете си през дупката и се изправи с едно бързо движение. Стоеше на бетонна веранда. Всъщност най-обикновена плоча от бетон, квадрат със страна метър и петдесет, напукан от времето и хлътнал в единия си ъгъл. Пред него се виждаше къса алея и тъмна улица. От другата страна на улицата имаше още къщи. Между тях нямаше пазачи. Всички пазачи вече бяха останали зад гърба му, на разстояние от половин къща. И всички до един гледаха в обратната посока.


>	44

	Ричър тръгна на север, право към центъра на града. Движеше се между къщите и не излизаше на улицата, ако не се наложи. Не видя никакви пешеходци. Забеляза една кола на две пресечки разстояние. Стар автомобил с фарове на дълги светлини. Сигурно беше някой гражданин на Диспеър, определен за отговорник, който обикаляше на проверка. Ричър се сниши зад дървена ограда и изчака колата да се отдалечи на безопасно разстояние. После прекоси една поляна и стигна до задната стена на първата от тухлените сгради в центъра на Диспеър. Притисна гръб към стената и обмисли следващите си ходове. Вече доста добре познаваше географията на Диспеър. Реши да не се приближава до улицата, на която се намираше ресторантът. Беше почти сигурен, че все още е отворено. Наближаваше девет вечерта, което беше късно за вечеря при обичайни обстоятелства, но когато целият град беше на крак, ресторантът най-вероятно щеше да продължи да работи, за да подкрепя бойците. Може би колата, която беше видял, беше на някой доброволец, който разнасяше кафе.
	Без да излиза от сенките, Ричър продължи по една тясна пресечка и зави покрай църквата. Беше празна. Може би Търман беше идвал по-рано, за да се помоли за успех на начинанието си. Щеше да остане горчиво разочарован. Ричър безшумно продължи напред, отново зави и се отправи към полицейското управление. Всички улици бяха тъмни и пусти. Цялото активно население на града охраняваше периметъра, взираше се в мрака навън и не гледаше какво става зад гърба му.
	На улицата, на която се намираше полицейското управление, светеше една-единствена улична лампа. Тя хвърляше кръг от слаба жълта светлина. В самото полицейско управление беше тъмно и нищо не помръдваше. Външната врата беше заключена. Беше стара, дървена, с нова ключалка с пет резета, която беше монтирана аматьорски. Ричър извади ключовете, които беше прибрал от помощника в бара. Погледна ключалката и ключовете в ръката си и избра един дълъг месингов ключ. Наистина беше той. Ключалката се завъртя, макар и много трудно. Или ключът не беше изработен както трябва, или езичето на ключалката заяждаше в рамката на вратата, или и двете. Но в крайна сметка вратата се отвори. Лъхна го миризмата на препарат за почистване, какъвто се използваше в държавните учреждения.
	Ричър влезе, затвори вратата зад гърба си и закрачи напред в полумрака — по същия път както преди, към бюрото. Точно както и мотела в града, полицейското управление в Диспеър все още беше в ерата на хартиените документи. Арестите се вписваха в голяма черна книга. Ричър я занесе до прозореца и я наклони, така че да улавя оскъдната светлина отвън. После я отвори и разгърна страниците, докато не откри собственото си име, вписано преди три дни следобед: „Ричър, Дж. скитничество“. Часът, в който беше записан, беше доста по-ранен от часа на разпита му в градския съд. Ричър се усмихна. Виновен до доказване на противното, помисли си той.
	Арестът, вписан точно преди неговия, беше направен три дни по-рано: „Андерсън, Л. — скитничество“.
	Ричър разгърна назад, като търсеше съпруга на Люси Андерсън. Не очакваше да го открие, и не го откри. Бяха му помогнали, вместо да го арестуват. След това Ричър потърси Рамирес. Не откри и следа от него в книгата. Не беше арестуван. Следователно не беше избягал от ареста. Значи не го бяха хващали. Ако въобще беше идвал в този град, разбира се. Ако мъртвецът в тъмното не беше някой друг.
	Ричър търпеливо продължи да разлиства назад през записите от последните три месеца. Видя шест имена Бридж, Чърчил, Уайт, Кинг, Уайтхаус и Андрюс. Петима мъже и една жена. Всички бяха арестувани за скитничество, горе-долу по един на всеки две седмици.
	Ричър отново разгърна напред, подмина собственото си име и продължи, като търсеше Мария. Не беше записана. След неговия арест беше вписан само още един. Беше с друг почерк, защото полицаят от това бюро беше карал втората патрулка и следователно вече е бил в отпуск по болест, с травма на врата. Новият запис беше едва отпреди седем часа и гласеше: „Роджърс, Дж. скитничество“.
	Ричър затвори книгата, остави я обратно на бюрото и се приближи до стълбището към подземието. Опипом се спусна по стълбите и отвори вратата на ареста. Вътре беше много светло. Всички лампи на тавана светеха. Но в килиите нямаше никой.


	Окръжност с диаметър от един километър едва стигаше, за да покрие града.
	Следващата цел на Ричър беше извън града, а това означаваше отново да прекоси периметъра, този път в обратната посока. Отначало щеше да бъде лесно, после много по-трудно. Беше лесно да се промъкне до веригата и относително лесно да мине през нея, но беше много по-трудно да се отдалечи пред хиляди очи. Ричър не искаше да е единственият подвижен обект пред неподвижна, внимателна публика. Беше по-добре самата верига също да се раздвижи и да се разбие в него — като морска вълна в скала.
	Ричър разгледа ключовете на връзката.
	И намери този, който му трябваше.
	После прибра ключовете обратно в джоба си, върна се до бюрото и започна да отваря чекмеджетата едно по едно. Намери това, което му трябваше, в третото чекмедже. Вътре имаше всякакви боклуци. Гумени ластичета, кламери, стари химикалки, бележки, пластмасова линия.
	Както и метален пепелник, пакет „Кемъл“, в който бяха останали пет-шест цигари, и три кибрита.
	Ричър разчисти място на пода под бюрото и изправи книгата за арести, подпряна на разтворените си корици, с разперени като ветрило страници. После натрупа около и върху нея всички хартии, които успя да намери. Построи пирамида от бележки, афиши и стари вестници. Пъхна два от кибритите между хартиите, като разпери клечките в тях.
	След това запали цигара — с клечка от третия кибрит. С наслада пое от дима. Точно такива цигари обичаше едно време. Обожаваше вкуса на турския тютюн. Изпуши един сантиметър от цигарата, пъхна я в единия кибрит и я закрепи на място с кламер. Постави импровизираното запалително устройство в основата на пирамидата и си тръгна.
	Остави вратата към улицата открехната на пет сантиметра, за да става течение.


	Отправи се на юг, към къщата на едрия помощник на полицията. Знаеше къде се намира. Беше я видял откъм задната страна първата вечер, когато човекът се беше прибрал от работа и беше повърнал на двора. Пътят дотам беше пет минути, но Ричър го измина за десет, защото се промъкваше внимателно. Къщата беше стара, едноетажна. С издраскана облицовка и изкривени плочи на покрива. На двора нямаше никакви растения. Представляваше просто утъпкана земя с пътека, която водеше към входната врата, и коловоз към едно място до кухнята, определено за паркиране.
	Старият пикап беше там.
	Вратата на шофьора не беше заключена. Ричър се вмъкна зад волана. Седалката беше износена и продънена. Прозорците бяха мръсни, а тапицерията миришеше на пот, смазка и машинно масло. Ричър извади ключовете и намери този за колата — с пластмасова дръжка и характерна форма. Все пак го пробва, за да е сигурен. Пъхна го под волана и го завъртя на две степени. Воланът се отблокира, а уредите светнаха. Ричър го завъртя обратно, покатери се през седалките и легна в дъното.


	Минаха повече от трийсет минути, преди населението на Диспеър да осъзнае, че полицейското управление гори. Към този момент пламъците вече бяха обхванали всичко. От ниската си гледна точка в пикапа Ричър видя дим, искри, оранжев блясък и лумнали пламъци, още преди някой да реагира. В крайна сметка някой по периметъра усети миризмата на пожара или пък просто се отегчи и се завъртя на пета, за да се огледа във всички посоки.
	В продължение на една минута последваха неясни, объркани викове.
	След това настъпи истински ад.
	Дисциплината веднага се разпадна. Периметърът хлътна навътре като спукан балон. Ричър остана на мястото си, докато покрай него се носеха хора — отначало несигурни и по малко, после все повече и все по-бързо. Тичаха, по един и по много, като крещяха, викаха, чудеха се какво да правят и не откъсваха очи от блясъка на пожара. Ричър вдигна глава и видя, че прииждат от всички посоки. Пресечките се изпълниха с хора — отначало десетки, после стотици. Всички тичаха в една и съща посока. Лабиринтът от пресечки в центъра ги погълна до един. Ричър се изправи, обърна се и проследи как и последните потъват зад ъглите и между сградите.
	Току-що упълномощени помощници на полицията, несигурни в собствените си възможности и без никакъв опит.
	Той се усмихна.
	Като мушички към пламъка, помисли си той. Буквално.
	После се покатери на мястото на шофьора и завъртя ключа докрай. Двигателят запали от втория опит. Ричър бавно потегли с изключени фарове на югозапад през пущинака. Забеляза фарове на пътя вдясно от себе си. Четири коли, в движение. Това почти със сигурност бяха шевролетите на охраната, които идваха от комбината и най-вероятно водеха линейката и някаква противопожарна кола, която не беше видял. Ричър продължи на запад през пущинака — бавно, като подскачаше по неравностите. Воланът се извиваше в ръцете му. Ричър се взираше напред през мръсното стъкло и завиваше наляво и надясно, за да отбягва по-големите препятствия. Средната му скорост не превишаваше трийсет километра в час. Движеше се по-бързо, отколкото можеше да тича, и все пак минаха повече от седем минути, преди да види мътното сияние на стената на комбината в мрака пред себе си.


>	45

	Ричър заобиколи комбината от юг и продължи, докато каменната стена на жилищната зона не се издигна пред него. Беше трудно да я различи в тъмното. Но щеше да бъде лесно да я изкачи. Имаше предостатъчно места за опора на краката, защото камъните не бяха скрепени с хоросан. Ричър заобиколи половината стена и спря пикапа срещу мястото, където предполагаше, че се намира хангарът. Спря двигателя, излезе тихо от колата и десет секунди по-късно вече се намираше от другата страна на стената. Пистата беше точно пред него. Беше около двайсет метра широка и към деветстотин метра дълга утъпкана, внимателно подравнена и старателно поддържана. В двата й края имаше по една ниска издутина — бетонна основа за светлини, които да я огряват по цялата й дължина. От другата страна на пистата имаше широко пусто пространство, нашарено с растения. Всички бяха с остри листа и изглеждаха сребристи под нощното небе. Местни видове, приспособени към живота в пустинята. Наричаха се „ксерофилни“ или сухолюбиви растения. Думата идваше от гръцкия корен „ксеро“, който означава „сух“. Оттам идваше и думата „ксерокопиране“ — процес на копиране без течни химикали. Зенон сигурно нямаше да схване принципа на ксерокопирането, но щеше да одобри използването на ксерофилни растения в тази жилищна зона. Зенон вярваше в следването на естествените закони. В приемането на съдбата, без да се задават въпроси. Според него човек трябваше да лежи на слънце и да яде зелени смокини, вместо да губи време и усилия да променя природата с напояване и обработване на земята.
	Ричър прекоси пистата. Зад последните сухолюбиви растения беше разположен големият хангар. Ричър тръгна право към него. Беше сграда с три стени, отворена отпред, широка около петнайсет метра, висока около шест и дълга около десет. И беше изцяло запълнена от един бял самолет. Пайпър, модел чероки, паркиран с носа навън, идеално хоризонтален на триъгълния си колесник, неподвижен и покрит с нощна влага. Наближаваше десет вечерта.
	Наближаваше средната точка на обичайния му нощен летателен план. Но точно тази нощ самолетът си стоеше на земята. И изобщо не беше летял.
	Защо?
	Ричър влезе в хангара и заобиколи дясното крило. Намери стъпалото, качи се на крилото и надникна през прозореца. Беше прекарал известно време в малки самолети, когато армията държеше да го транспортира донякъде по-бързо, отколкото можеха да го закарат с джип или самолет. Малките самолети не му харесваха особено. Изглеждаха му прекалено миниатюрни и някак несериозни. Приличаха на коли с крила. Винаги си казваше, че със сигурност са по-добре конструирани от коли, но никога не беше откривал конкретни доказателства за това. Навсякъде виждаше само тънък метал, огънат и закрепен с нитове, тънки проводници и кашлящи двигатели. Черокито на Търман не изглеждаше по-добре. Беше най-обикновен работен самолет с четири места, поизносен и мръсен. Имаше тенекиени врати, предно стъкло от две части и табло, което беше по-просто устроено от таблото в повечето съвременни автомобили. Единият прозорец беше пукнат. Седалките изглеждаха смачкани, а предпазните колани — оплетени и износени.
	В кабината на самолета не се виждаха никакви документи. Нито карти, нито летателен дневник със записани географски ширини и дължини. Самолетът нямаше и никакъв товарен капацитет. Виждаха се само няколко ниши за багаж и трите седалки за пътниците. Люси Андерсън беше казала, че хората не пътуват за удоволствие нощем. „Нищо не се вижда.“ Значи Търман пренасяше нещо донякъде или отнякъде. Или ходеше на гости на някой приятел. Или на някоя приятелка. Може би имаше някоя приятелка, която приема гости само нощем.
	Ричър скочи от крилото и излезе от хангара. Разходи се в тъмното и разгледа другите постройки. Имаше гараж за три автомобила, разположен в края на права алея. Алеята беше дълга триста метра и водеше до портал в стената с врата от ковано желязо. Имаше и още една постройка, подобна на хамбар, в която сигурно държаха земеделски инструменти. Самата къща беше великолепна. Беше построена от дървени греди, полирани до блясък. Покривът беше на нива, с остри върхове, като на планинска хижа. Някои от прозорците бяха високи по два етажа. Вътре се виждаше скъпа дървена ламперия. Таваните се извисяваха като в катедрала. Имаше каменни акценти, дебели килими, дивани и кресла с кожена тапицерия. Беше от онези джентълменски домове, в които винаги трябва да ухае на дим от пури. Ричър все още усещаше вкуса на цигарата в устата си. Обиколи цялата къща, като си мислеше за онзи цитат от Библията, в който се казва, че е по-лесно камила да мине през иглено ухо, отколкото богат човек да влезе в царството небесно. Накрая се върна до хангара и за последен път погледна самолета. След това се върна по стъпките си, прекоси пистата и стигна до стената. Десет секунди по-късно вече беше в откраднатия пикап.


	Ричър направи обратен завой през пясъка, доближи се до металната стена на комбината и пое покрай нея обратно на часовниковата стрелка. Беше лесно да се изкатери по каменната стена на жилищната зона, но металната стена беше невъзможна за преодоляване. Представляваше отвесна метална плоскост, висока два и петдесет, на върха, на която имаше непрекъснат хоризонтален цилиндър с диаметър два метра. Като руло тоалетна хартия, поставено върху дебела книга с твърди корици. Стената беше проектирана като стените на затворите. Ричър имаше теоретични познания по този въпрос. Все пак едно време се беше интересувал от затвори — по професионални причини. Каменните и тухлените стени, както и телените огради можеха да бъдат преодолени, независимо колко са високи. Натрошените стъкла на върха можеха да се покрият с някаква дебела материя. Бодливата тел можеше да бъде смачкана или срязана с клещи. Но цилиндрите с диаметър два метра бяха непобедими. Бяха проектирани в такова съотношение с дължината на човешката ръка и ширината на човешката длан, че не предлагаха никаква опора или място за хващане. Да се покатериш по тях беше също толкова невъзможно, колкото да пропълзиш по тавана.
	Така че Ричър продължи през огромния празен паркинг, като хранеше напразната надежда, че порталът за работниците може да е отворен или че някой от ключовете на помощника може да го отключи. Но порталът беше заключен и никой от ключовете не ставаше за него. Защото порталът изобщо нямаше ключалка. Вместо това имаше сива метална кутия, разположена вдясно от него на стената — на достатъчно голямо разстояние, така че отворената врата да не я закрива. Кутията беше от онези, в които обикновено се помещават различни електрически устройства на открито. Отваряше се с пружина. Вътре имаше клавиатура. С десет клавиша, означени с цифрите от едно до девет плюс нула, разположени като клавиатурата на телефон. Общо 3 628 800 комбинации. Трябваха седем месеца, за да изпробва всичките. Ако беше машинописка, щеше да се справи за шест.
	Ричър продължи, направи ляв завой и пое покрай северната стена по коловозите, оставени от шевролетите на охраната, като хранеше напразната надежда, че порталът за камиони може да е отворен. Имаше малко по-големи шансове за това. Все пак бяха потеглили набързо — шевролетите, линейката и противопожарната кола, ако имаше такава. Когато бързат, хората не се стараят особено.
	Ричър намали скоростта и отново зави наляво.
	Порталът за камиони наистина беше отворен.
	Беше от две части, които се отваряха навън на релси в земята. И двете части бяха широко отворени. Взети заедно, представляваха нещо като фуния с формата на буквата „V“, която водеше право към огромната дупка в стената и тъмнината зад нея.
	Ричър паркира пикапа на заден ход върху релсите на портала, така че да не могат да се затворят, и взе ключовете от колата със себе си. Може би порталът щеше да се затвори автоматично, след като мине известно време. А Ричър не искаше да се затваря, каквото и да се случи. Не искаше да се намира вътре, когато се затвори. Защото щеше да бъде също толкова невъзможно да се изкатери навън, колкото и навътре.
	После Ричър измина трийсет метра навътре в комбината. Под краката си усещаше познатия терен — лепкав от смазка и машинно масло, неравен от натрошени стружки. Ричър спря и долови присъствието на гигантски силуети пред себе си. Пресите, пещите и крановете. Погледна надясно и различи силуетите на фургоните и резервоарите. Зад тях, на километър и половина разстояние, невидима в нощта, беше тайната зона. Той се обърна и закрачи в тази посока.
	И тогава светлините се включиха.
	Електричеството с пукот се втурна по кабели, по-дебели от ръката му, и част от секундата по-късно навсякъде около него бликна синя, ослепителна светлина, по-ярка от слънчевата. Усещането беше разтърсващо. Беше като физически удар. Ричър стисна очи, вдигна ръце над главата си и едва се удържа да не падне на колене.


>	46

	Ричър успя да отвори отчаяно присвитите си очи и видя Търман, който вървеше към него. Обърна се и видя началника на обекта, който го приближаваше от друга посока. Отново се обърна и видя великана с гаечния ключ, който му беше препречил пътя към портала.
	Ричър остана на мястото си, като чакаше, примигваше и присвиваше очи — лицевите мускули около тях го боляха от усилието. Търман спря на три метра от Ричър, после продължи, заобиколи го и почти допря рамо до неговото, все едно бяха двама стари приятели, застанали заедно, за да се порадват на някаква приятна гледка.
	— Мислех, че пътищата ни вече няма да се пресекат каза Търман.
	— Не отговарям за нещата, които си мислиш — отвърна Ричър.
	— Ти ли запали полицейското ни управление?
	— Около града има жива верига. Как съм влязъл, за да го направя?
	— Защо дойде пак? — попита Търман.
	Ричър помълча малко, преди да отговори.
	— Мисля да напусна щата — каза той.
	Което си беше вярно, в дългосрочна перспектива.
	— Преди да замина, исках да се отбия в здравната служба и да се обадя на бившите си противници. За да се разделим без лоши чувства.
	— Мисля, че лошите чувства са изцяло от тяхна страна — каза Търман.
	— Няма значение — каза Ричър. — Човек се чувства по-добре, ако си изясни нещата.
	— Не мога да ти разреша посещение при тях. Не и в този час.
	— Не можеш и да го забраниш.
	— Настоявам да напуснеш комбината.
	— Настояването ти се отхвърля.
	— В момента тук има само един пациент. Останалите са си вкъщи, в отпуска по болест.
	— Кой е тук?
	— Ъндъруд.
	— Кой точно е Ъндъруд?
	— Главният помощник. Този, когото си наранил най-тежко.
	— Той и без това си беше болен.
	— Трябва да си тръгваш.
	Ричър се усмихна.
	— Това може да стане градският девиз на Диспеър. Само това чувам, откакто дойдох. Както в „Ню Хемпшир свобода или смърт“. „Диспеър — трябва да си тръгваш“.
	— Не се шегувам — каза Търман.
	— Шегуваш се — каза Ричър. — Ти си един дебел дядо, който ми казва да си тръгвам. Което е доста смешно.
	— Не съм сам.
	Ричър се обърна и хвърли поглед към началника на обекта. Мъжът стоеше на три метра от тях, отпуснал ръце до тялото си, а раменете му бяха напрегнати. Ричър погледна и великана. Той беше на шест метра от тях, стиснал гаечния ключ с дясната си ръка.
	— С теб има един канцеларски плъх и един престарял футболист с гаечен ключ — отбеляза Ричър. — Не съм особено впечатлен.
	— Може да имат пистолети — каза Търман.
	— Нямат. Ако имаха, вече да са ги извадили. Никой не чака, преди да извади оръжие.
	— Въпреки това може да пострадаш.
	— Съмнявам се. Първите осем, които ми прати, не свършиха работа.
	— Наистина ли искаш да рискуваш?
	— А ти? Ако не стане така, както искаш, оставаме само двамата. Ние двамата и твоята съвест. Аз съм дошъл на свиждане на пострадал, а ти искаш да ме пребият? Какъв християнин си, а?
	— Господ ме води — каза Търман.
	— В посоката, в която и без това ти се ходи — каза Ричър. — Много удобно, не мислиш ли? Щеше да ме впечатлиш повече, ако ти беше наредил да продадеш всичко, да раздадеш парите си на бедните и да заминеш за Денвър, за да се грижиш за бездомниците.
	— Не ми е наредил това — каза Търман.
	— Гледай ти, каква изненада.
	Търман не отговори.
	— Отивам в здравната служба — каза Ричър. — И ти идваш с мен. Сам си решаваш дали да ходиш, или да те занеса в кофа.
	Раменете на Търман увиснаха, той въздъхна и вдигна ръка към двамата си служители, един по един, все едно нареждаше на две кучета да останат на място. После тръгна към фургоните. Ричър тръгна с него. Минаха покрай офиса на охраната и офиса на самия Търман, после покрай другите три, които Ричър беше видял по време на обиколката предишния път — оперативната дирекция, финансовия и счетоводния отдел. Подминаха първия фургон, боядисан в бяло, и спряха пред втория. Търман се изкачи по стъпалата и отвори вратата. Влезе и Ричър го последва.
	Беше като истински лазарет. Имаше бели стени, бял линолеум на пода, миризма на антисептични химикали и нощни лампи, които светеха приглушено. Имаше умивалници, шкафове за лекарства, уреди за измерване на кръвно налягане и метални кошчета за медицински отпадъци. Имаше и количка, на която стоеше метален съд с бъбрековидна форма. В съда беше оставен навит стетоскоп.
	Имаше и четири болнични легла. Три от тях бяха празни, а на четвъртото лежеше едрият помощник на полицията. Беше завит до брадичката. Само главата му се виждаше. И изглеждаше доста зле. Блед, неподвижен, безжизнен. Изглеждаше по-дребен отпреди. Косата му сякаш беше оредяла. Очите му бяха отворени и гледаха тъпо и безжизнено. Дишаше плитко и неравномерно. На таблата на леглото му беше окачен медицински картон. Ричър го повдигна с палец и го разгледа. Четлив почерк.
	Професионални медицински бележки. Човекът имаше цял списък от симптоми. Треска, умора, слабост, задух, главоболие, обриви, мехури, хронично повръщане, диария, обезводняване и симптоми за комплексни вътрешни заболявания. Ричър пусна картона и попита:
	— Имате ли лекар тук?
	— Имаме фелдшер — отвърна Търман.
	— Това достатъчно ли е?
	— Обикновено.
	— А за този човек?
	— Правим каквото можем.
	Ричър се доближи до леглото. Кожата на човека изглеждаше жълта. Или страдаше от хепатит, или просто нощната лампа беше такава.
	— Можеш ли да говориш? — попита го Ричър.
	— Не е съвсем в съзнание — обади се Търман. — Но се надяваме, че ще се оправи.
	Едрият помощник завъртя глава наляво-надясно. Опита се да каже нещо, но не можа, защото и езикът, и устата му бяха пресъхнали. Затова премлясна с устни, задъха се и опита отново. Погледна право нагоре към Ричър, погледът му се избистри и фокусира и той каза:
	— У…
	После спря да си поеме дъх, примигна и започна отначало. На нова тема. Бавно, на пресекулки, той каза:
	— Това ме уби.
	— Не съвсем — отвърна Ричър.
	Човекът отново завъртя глава, с мъка си пое въздух и каза:
	— Не, у…
	После отново спря, като се бореше за въздух, и гласът му затихна. Търман хвана Ричър за лакътя, дръпна го и каза:
	— Да си тръгваме. Няма сили да говори с нас.
	— Трябва да го закарате в истинска болница — каза Ричър.
	— Фелдшерът ще реши това. Аз вярвам на хората си.
	Вземам на работа най-талантливите специалисти, които мога да намеря.
	— Той работеше ли с ТХЕ? — попита Ричър.
	Търман помълча за миг, преди да попита:
	— Какво знаеш за ТХЕ?
	— Това-онова. Знам, че е отрова.
	— Не, това е професионален химикал за почистване на метали.
	— Както и да е. Той работеше ли с него?
	— Не. А и хората, които работят с ТХЕ, са екипирани както трябва.
	— Тогава какво му има?
	— Ти трябва да отговориш на този въпрос. Както сам каза, ти му го направи.
	— Хората не получават такива симптоми от няколко удара.
	— Сигурен ли си? Доколкото разбрах, не са били само няколко удара. Помисли ли какво можеш да му причиниш? Може би си му скъсал нещо. Може би жлъчката.
	Ричър затвори очи. Отново видя сцената в бара, мътната светлина, притихналите напрегнати хора, праха във въздуха, миризмата на страх и ярост.
	„Той пристъпи напред и мушна с всичка сила, като удари мъжа ниско и отстрани, под ребрата, но над кръста сто и десет килограма, които тласкаха тъпия край на крака на стола в меката плът на противника.“
	Ричър отново отвори очи и каза:
	— Още една причина да мине на истински преглед.
	Търман кимна.
	— Още утре ще го закарат в болницата на Халфуей. Щом това ти е достатъчно, за да си продължиш с чиста съвест.
	— Съвестта ми е чиста — каза Ричър. — Ако хората ме оставят на мира, и аз ги оставям на мира. Ако не ме оставят на мира, последствията са си техен проблем.
	— Дори ако реагираш пресилено?
	— В сравнение с какво? Те бяха шестима. Според теб какво искаха да ми направят? Да ме потупат по бузата и да ме пуснат да си ходя?
	— Не знам какви са били намеренията им.
	— Знаеш — каза Ричър. — Техните намерения са били твоите намерения. Действали са по твое нареждане.
	— А аз действах по нареждане на по-висша сила.
	— Май трябва да повярвам само на твоята дума по този въпрос.
	— Трябва да се присъединиш към нас — каза Търман. Когато дойде Второто пришествие, можем и да те вземем.
	— Къде? — попита Ричър.
	— Хората като мен отиват в рая. Хората като теб остават тук, без нас.
	— Това ме устройва идеално — каза Ричър.
	Търман не отговори. Ричър хвърли последен поглед на човека в леглото, отстъпи, обърна се и излезе от фургона, обратно на ярката изкуствена светлина. Началникът на обекта и човекът с гаечния ключ си стояха по местата. Изобщо не бяха помръднали. Ричър чу как Търман затвори вратата и изтрополи по стъпалата. Ричър тръгна напред и усети, че Търман го последва към портала. Великанът с гаечния ключ гледаше над рамото на Ричър към Търман — чакаше знак, може би дори се надяваше на знак и не спираше да потупва с гаечния ключ по дланта на лявата си ръка.
	Ричър промени посоката.
	И пое право към него.
	Спря на един метър от него, погледна го в очите и каза:
	— Пречиш ми.
	Мъжът не отговори. Вместо това хвърли поглед към Търман и зачака.
	— Имай малко самоуважение — каза Ричър. — Не дължиш нищо на този стар глупак.
	— Така ли? — каза мъжът.
	— Точно така — каза Ричър. — Никой от вас не му дължи нищо. Той ви притежава. Трябва най-сетне да го разберете и да вземете властта. Да се организирате. Да си направите революция. Ти можеш да я оглавиш.
	— Не мисля така — отвърна мъжът.
	— Тръгваш ли вече? — подвикна зад него Търман.
	— Да — отвърна Ричър.
	— И няма да се връщаш?
	— Няма — излъга Ричър. — Свърших.
	— Обещаваш ли?
	— Казах, каквото казах — отвърна Ричър.
	Великанът отново хвърли изпълнен с надежда поглед над рамото на Ричър. Но Търман сигурно беше поклатил глава или беше дал друг отрицателен знак, защото мъжът просто отстъпи встрани, с една-единствена дълга крачка. Ричър продължи напред, обратно към пикапа на болния помощник. Колата си стоеше там, където я беше оставил, и всичките й прозорци си бяха здрави.


>	47

	От комбината до Хоуп бяха двайсет и пет километра по шосето, но Ричър ги удължи до трийсет, като заобиколи от север, през пущинака. Предполагаше, че населението на Диспеър се е организирало доста бързо, а не виждаше начин да спечели два последователни сблъсъка с тях в двата края на главната улица. Затова изцяло ги избегна. Вместо това подкара стария пикап на помощника направо през полето, като се ориентираше по блясъка на пожара вдясно от себе си. Той, изглежда, не стихваше.
	Опитът на Ричър показваше, че тухлените сгради винаги горят добре. Първо изгаряше съдържанието им, после подовете и таваните и накрая покривът, като външните стени издържаха през това време и образуваха нещо като комин, който усилваше въздушното течение. Когато най-сетне и стените падаха, навсякъде се разхвърчаваха искри и въглени, които на свой ред запалваха нови огньове. Понякога цели квартали изгаряха заради една-единствена цигара и един кибрит.
	Ричър заобиколи града в завой, широк около шест километра, и продължи успоредно на шосето на изток, като караше на стотина метра от него. Когато часовникът в главата му удари полунощ, Ричър пресметна, че вече е на километър от границата. Затова зави надясно, качи се на чакъла и завърши пътуването като нормален шофьор. Колелата на пикапа изтрополиха по границата и изведнъж се завъртяха безшумно по гладкия асфалт на Хоуп.
	Вон го чакаше сто метра по-нататък.
	Беше паркирала на левия банкет, с изключени фарове. Ричър намали скоростта, протегна ръка през прозореца и махна, за да я успокои. Тя също протегна ръка от колата си с разперени пръсти, за да му отговори. Или за да му направи знак да спре. Той продължи по инерция, като едва докосваше спирачките и волана, докато не спря точно до нея и пръстите им не се докоснаха. За него усещането беше една трета ръкостискане след успешна мисия, една трета облекчение, че е излязъл невредим от бърлогата на лъва, и една трета най-обикновено удоволствие. Ричър не знаеше какво е за нея. Вон не го показа с нищо. Но тя все пак задържа ръката си една секунда по-дълго, отколкото трябваше.
	— На кого е пикапът? — попита тя.
	— На главния помощник — отвърна Ричър. — Казва се Ъндъруд. Много е болен.
	— От какво?
	— Според него аз съм виновен.
	— Така ли е?
	— Ударих няколко пъти болен човек, което не е най-хубавото нещо, което съм правил. Но не съм му причинил диария или обриви, нито пък съм направил така, че да му окапе косата.
	— Значи е ТХЕ?
	— Търман каза, че не е.
	— Вярваш ли му?
	— Не особено.
	Вон вдигна една пластмасова бутилка с вода.
	— Не съм жаден — каза Ричър.
	— Добре — каза Вон. — Защото това е проба. От течащата вода в моята кухня. Обадих се на един приятел на един приятел на Дейвид. Той познава някакъв тип, който работи в щатската лаборатория в Колорадо Спрингс. Каза ми да занеса пробата, за да я изследват. И да разберат всъщност колко ТХЕ използва Търман.
	— В онзи резервоар имаше двайсет хиляди литра.
	— А колко често свършват и го пълнят отново?
	— Не знам.
	— Как можем да разберем?
	— Има един фургон, в който има финансов отдел. Сигурно имат всякаква документация.
	— Можем ли да влезем там?
	— Може би — отвърна Ричър.
	— Закарай този пикап до границата — каза Вон. — Аз ще те върна в града. Ще отидем за понички.
	Ричър погледна в огледалото и несигурно подкара назад, докато не усети промяната на настилката под гумите. После завъртя волана, за да вкара пикапа в пясъка, и го остави там — с ключовете на таблото. Далеч назад на хоризонта се виждаше слабо червеникаво сияние. Диспеър още гореше. Той не каза нищо по този въпрос. Просто се върна пеш до границата и се качи при Вон.
	— Миришеш на цигари — отбеляза тя.
	— Намерих си една — отвърна той. — Изпуших един сантиметър, за доброто старо време.
	— От тях също се хваща рак.
	— Чувал съм. Ти вярваш ли на това?
	— Да — отвърна тя. — Абсолютно.
	Вон потегли на изток, с умерена скорост, с една ръка на волана и друга в скута.
	— Как върви при теб? — попита я Ричър.
	— Видях на улицата една хартийка от дъвка. Точно в светлината на фаровете. Явно нарушение на наредбата за боклука. В Хоуп никога не става нищо по-интересно от това.
	— Обади ли се в Денвър? За Мария?
	Вон кимна.
	— Старецът наистина я е взел на автостоп. От железарията. Потвърди името й. Знаеше много за нея. Говорили са си половин час.
	— Половин час? Как така? Пътят до Диспеър е по-малко от двайсет минути.
	— Тя не е отивала в Диспеър. Искала е да отиде в базата на военната полиция.


	Пристигнаха в закусвалнята двайсет минути след полунощ. На работа беше сервитьорката студентка. Момичето се усмихна, когато ги видя да влизат заедно, все едно най-сетне се беше случило нещо неизбежно, дългоочаквано и в крайна сметка приятно. Изглеждаше някъде на двайсет години, но се усмихваше самодоволно като добрата старица от приказките, която се занимава да жени младите. Ричър се чувстваше така, все едно не знае някаква тайна. Не беше убеден, че и Вон я знае.
	Двамата седнаха един срещу друг в сепарето в дъното. Не си поръчаха понички. Ричър си поръча кафе, а Вон си поръча сок — микс от три екзотични плода, за които Ричър чуваше за пръв път.
	— Много си здравословна — отбеляза той.
	— Опитвам се.
	— Мъжът ти в болницата ли е? Болен от рак, защото е пушил?
	Тя поклати глава.
	— Не, не е.


	Донесоха им напитките и двамата мълчаливо отпиха от тях. После Ричър попита:
	— Старецът разбрал ли е защо Мария иска да отиде във военната база?
	— Не му е казала. Но е доста странно искане, нали?
	— Доста — съгласи се Ричър. — Става дума за база на бойно поделение. Не се разрешават посещения. Дори ако тя лично познава някой от военнослужещите. Дори ако някой от военнослужещите е брат й или сестра й.
	— В бойните поделения служат ли жени?
	— Много — отвърна Ричър.
	— Значи може би и тя е такава. Може да се връща на служба след полагаема отпуска.
	— Тогава защо е предплатила още две вечери в мотела и си е оставила всичко там?
	— Не знам. Може просто да е искала да провери нещо.
	— Много е дребна, за да е военен полицай.
	— Имат ли минимални изисквания?
	— В армията винаги са имали. Не знам какви са в днешно време. Но дори да отговаря на тях, щяха да я разпределят на друго място.
	— Сигурен ли си?
	— Не се съмнявам. Освен това беше прекалено тиха и кротка. Не прилича на войник.
	— Тогава защо е искала да отиде във военната база? И защо още не се е върнала?
	— Старецът видял ли я е да влиза в базата?
	— Разбира се — отвърна Вон. — Изчакал е, докато тя влезе, като истински старомоден джентълмен.
	— Значи по-правилният въпрос е защо са я пуснали кача Ричър.
	— Нещо, свързано с шпионажа? — предположи Вон.
	Ричър поклати глава.
	— Това беше грешно предположение от моя страна. Ако се тревожеха за опасността от шпионаж, щяха да затворят комбината от двете страни и вероятно щяха да поддържат пост вътре или поне на портала.
	— Тогава какво правят там?
	— Охраняват шосето за камионите. А това означава, че се тревожат за опасността от кражба. Кражба на нещо, което е толкова тежко, че може да се превози само с камион, а не с обикновена кола.
	— Значи е прекалено тежко и за малък самолет — отбеляза Вон.
	Ричър кимна.
	— И все пак самолетът е свързан с цялата история. Тази сутрин разбуних духовете, така че трябваше да прекратят тайната операция за известно време и вечерта самолетът не излетя. Не го чух, а после го видях — стоеше си в хангара.
	— Значи смяташ, че самолетът лети, само когато работят по военните неща?
	— Знам със сигурност, че не лети, когато не работят по тях. Следователно обратното също може да е вярно.
	— Следователно пренася нещо?
	— Така предполагам.
	— Навън или навътре?
	— Може би и в двете посоки. Като търговия.
	— Някакви тайни?
	— Може би.
	— А може би хора? Като мъжа на Люси Андерсън?
	Ричър пресуши чашата си и поклати глава.
	— Не се връзва. Има някакъв проблем с логиката. Почти математически проблем.
	— Кажи ми какъв — предложи Вон. — Завършила съм колеж.
	— Имаш ли време?
	— Много ми се иска да хвана престъпника, който е хвърлил онази хартийка от дъвка, но мога да го отложа за малко.
	Ричър се усмихна.
	— Там се случват три различни неща — започна той. Договорът с военните, плюс още нещо, плюс нещо трето.
	— Добре — каза Вон и премести по средата на масата трите прибора за сол, пипер и захар. — Три различни неща.
	Ричър веднага премести встрани прибора за пипер.
	— Военният договор е точно такъв, какъвто изглежда. Няма нищо необичайно. Никакъв повод за тревога, освен възможността някой да открадне нещо тежко. А това е проблем на военната полиция. Базата им е на шосето, имат шест хъмвита и петдесет километра пустош, в която да водят преследване и престрелка, ако се наложи. Значи могат да спрат всеки камион, който поискат. Няма нужда населението на града да се занимава с този проблем. Няма никаква причина да се вдигат на оръжие.
	— Но?
	Ричър протегна ръце и хвана солницата с лявата и захарницата с дясната.
	— Но хората от града се вдигат на оръжие. Всичките. И се занимават с някакъв проблем. Днес всички излязоха в защита на нещо.
	— Какво?
	— Нямам представа — отвърна Ричър и вдигна захарницата в дясната си ръка. — Но това е по-голямото неизвестно. Защото всички са замесени в него. Да го наречем дясната ръка, като в израза за дясната ръка, която не знае какво прави лявата.
	— А какво е лявата ръка?
	Ричър вдигна солницата в лявата си ръка.
	— По-малкото неизвестно. То включва само част от населението на града. Малка, специална подгрупа от хора. Всички знаят за захарта, повечето не знаят за солта, а няколко души знаят и за захарта, и за солта.
	— А ние не знаем нито за едното, нито за другото.
	— Ще разберем.
	— А какво общо има това с твоето твърдение, че мъжът на Люси Андерсън не е откаран със самолет?
	Ричър вдигна захарницата в дясната си ръка.
	— Търман пилотира самолета. Търман е шефът на града. Той управлява по-голямото неизвестно. Няма как иначе. И ако този Андерсън е част от голямото неизвестно, всички щяха да знаят за него. Включително полицията и съдия Гарднър. Търман щеше да се погрижи за това. Така че Люси Андерсън изобщо нямаше да бъде арестувана и нямаше да я изхвърлят от града по обвинение в скитничество.
	— Значи Търман прави нещо и всички му помагат, но част от тях работят и по нещо друго, зад гърба му?
	Ричър кимна.
	— И това, по което работят някои от тях зад гърба му, включва младите мъже.
	— И младите мъже или успяват, или не, в зависимост от това с кого се сблъскат първо, с повечето хора от дясната ръка или с малкото хора от лявата ръка.
	— Точно така. А сега има нов млад мъж. Казва се Роджърс и току-що са го арестували, но не го видях.
	— Роджърс? Името ми е познато.
	— Откъде?
	— Не знам.
	— Както и да е, той е от хората, които не са извадили късмет.
	— Шансът винаги работи срещу тях.
	— Точно така.
	— И Рамирес е пострадал заради това?
	— Не, Рамирес не е попаднал на никого — каза Ричър. Проверих в полицията. Нито са го арестували, нито са му помогнали.
	— Защо? Защо е бил различен от останалите?
	— Страхотен въпрос — каза Ричър.
	— А какъв е отговорът?
	— Не знам.


>	48

	Ричър си поръча още кафе, а Вон — още сок. Часовникът в главата на Ричър удари един часа, а след минута го последва и часовникът на стената на закусвалнята. Вон погледна своя и каза:
	— Трябва да се връщам на работа.
	— Добре — отвърна Ричър.
	— Иди да се наспиш.
	— Добре.
	— Ще дойдеш ли с мен до Колорадо Спрингс? До лабораторията, за да занесем пробата от водата?
	— Кога?
	— Утре… или днес, или каквото там е в момента.
	— Не разбирам нищо от вода.
	— Точно затова отиваме в лабораторията.
	— По кое време?
	— Да тръгнем в десет?
	— Много е рано за теб.
	— Аз и бездруго не спя. Пък и ми е последното дежурство. Сега ще почивам четири дни. Давам десет нощни, после почивам четири. Освен това трябва да тръгнем по-рано, защото има много път дотам и обратно.
	— Гледаш да не направя някоя беля? Дори когато не си на работа?
	— Вече се отказах от тази идея.
	— Тогава защо?
	— Защото бих искала да дойдеш с мен — отвърна Вон. Нищо повече.
	Тя остави четири долара на масата за сока. Върна приборите за пипера, солта и захарта по местата им. После се измъкна от сепарето, отдалечи се, отвори вратата и закрачи към колата си.
	Ричър си взе душ и в два часа сутринта беше в леглото. Спа непробудно и се събуди в осем. Отново си взе душ, после прекоси целия град до железарията. Постоя пет минути отвън, като разглеждаше сгъваемите стълби на тротоара, после влезе вътре, намери закачалките с панталони и ризи и си избра нови. Този път си взе по-тъмни на цвят дрехи, от друга марка. Бяха предварително прани още при производството, така че платът беше по-мек. В дългосрочен план нямаше да издържат толкова, но Ричър не се интересуваше от дългосрочни планове.
	Преоблече се в стаята си в мотела и остави старите дрехи сгънати на пода, до кошчето за боклук. Може би камериерката имаше някой роднина, който носеше неговия номер. Може би знаеше как да пере дрехите по такъв начин, че да станат поне малко сгъваеми. После излезе от стаята си и забеляза, че в банята на Мария свети. Отиде на рецепцията. Жената си стоеше на високото столче. Ричър погледна над рамото й и видя, че ключът от стаята на Мария не е на стената. Жената го забеляза и подхвърли:
	— Върна се тази сутрин.
	— По кое време?
	— Много рано. Около шест.
	— Видя ли с какво дойде?
	Жената се огледа, сниши глас и отговори:
	— С бронирана кола. И един войник.
	— Бронирана кола?
	— От тези, които дават по новините.
	— Хъмви? — попита Ричър.
	Жената кимна.
	— Като много голям джип, но брониран. Войникът не остана. За което се радвам. Не съм тесногръда, но все пак не мога да позволя такива неща. Не и тук.
	— Не се тревожи — каза Ричър. — Тя вече си има приятел.
	Или поне си имаше, добави наум.
	— Прекалено е млада, за да се занимава с войници каза жената.
	— Има ли възрастово ограничение?
	— Трябва да има.
	Ричър си плати стаята и се върна обратно, като смяташе наум. Старецът беше казал по телефона, че е оставил Мария пред базата на военната полиция около осем и половина предишната сутрин. Тя се беше върнала с хъмви в шест сутринта. Бронираната кола не беше обикаляла по междущатската магистрала. Беше минала направо през Диспеър, което беше най-много трийсет минути път. Значи тя беше задържана в базата за двайсет и един часа. Следователно нейният проблем беше извън юрисдикцията на бойното поделение. Бяха я заключили в някакво помещение, докато нейната история премине нагоре по командната верига. Поредица от телефонни обаждания на все по-високо ниво, гласова поща, кодирани телекси. Може би дори конферентен разговор. В крайна сметка някъде нагоре беше взето решение, бяха освободили момичето и бяха предложили да я закарат обратно.
	Бяха й предложили съчувствие, но не и помощ.
	Помощ за какво?
	Ричър спря пред вратата на нейната стая и се заслуша. Душът не работеше. Той почака една минута, за да й остави време да се изсуши, и още една, за да се облече. После почука на вратата. След още една минута тя му отвори. Косата й блестеше от влагата. Така изглеждаше с още няколко сантиметра по-дълга. Беше облечена с джинси и синя тениска. Без обувки. Имаше мънички стъпала, като на дете. Пръстите на краката й бяха прави. Беше отгледана от съзнателни родители, които се грижеха детето им да носи подходящи обувки.
	— Добре ли си? — попита Ричър.
	Глупав въпрос. Тя не изглеждаше добре. Изглеждаше мъничка, уморена, изгубена и объркана.
	Тя не отговори.
	— Ходила си във военната база, за да питаш за Рафаел? — продължи той.
	Мария кимна.
	— Смятала си, че ще ти помогнат, но те не са го направили?
	Тя кимна.
	— Казали са ти, че е работа на полицейското управление в Диспеър ли?
	Мария не отговори.
	— Може би аз ще мога да ти помогна. Или полицейското управление в Хоуп. Искаш ли да ми разкажеш какво става?
	Тя не каза нищо.
	— Не мога да ти помогна, ако не разбера какъв е проблемът — каза той.
	Мария поклати глава.
	— Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого.
	От начина, по който произнесе „не мога“, стана ясно, че това е окончателно решение. Не беше сърдито, ядосано или капризно — беше спокойно, разумно, зряло и в крайна сметка напълно обективно. Все едно беше премислила пълния набор от възможности и беше достигнала до извода, че всъщност разполага само с една. Все едно щяха да настъпят неизбежни и фатални усложнения, ако си отвори устата.
	Не можеше да каже на никого.
	И толкова.
	— Добре — каза Ричър. — Дръж се.
	После си тръгна, отиде в закусвалнята и си поръча храна.


	Предполагаше, че Вон смята да го вземе от мотела, затова в десет без пет се върна и седна на пластмасовия шезлонг пред вратата на стаята си. Тя се появи в десет и три минути — в обикновен черен форд краун виктория. Боята беше потъмняла от времето. Цивилна полицейска кола, като на детектив. Вон спря до него и отвори прозореца.
	— Да не са те повишили? — попита Ричър.
	— Това е колата на шефа — обясни тя. — Съжали ме и ми я даде. След като заради теб ми потрошиха пикапа.
	— Намери ли престъпника с хартийката от дъвка?
	— Не. Обаче вече е сериен престъпник. По-късно открих и вътрешното фолио от дъвката. Технически погледнато, това са две отделни престъпления.
	— Мария се върна. Военната полиция я докарала рано тази сутрин.
	— Казва ли нещо?
	— Нито дума.
	Ричър стана, заобиколи и седна до нея. Колата беше много обикновена. Черна пластмаса и протрита сива тапицерия. Приличаше на кола под наем, която не си знае годините. Отпред беше пълно с полицейско оборудване. Радиостанция, лаптоп на стойка, видеокамера на таблото, харддиск-рекордер, червена сигнална лампа на кабел. Но нямаше защитна стена между предните и задните седалки, така че седалката до шофьора можеше да се дръпне максимално назад. Щеше да му бъде удобно. Имаше много място за краката. Пробата от водата беше на задната седалка. Вон изглеждаше добре. Беше облечена със стари сини джинси и бяла риза с английска яка — най-горните две копчета бяха отворени, а ръкавите й бяха навити до лактите.
	— Изглеждаш различно — отбеляза тя.
	— В какъв смисъл? — попита той.
	— Имаш нови дрехи, идиот такъв.
	— Купих си ги тази сутрин — обясни Ричър. — От железарията.
	— По-хубави са от предишните.
	— Не се привързвай към тях. Скоро няма да ги има.
	— Колко най-дълго си носил едни и същи дрехи?
	— Осем месеца — отвърна Ричър. — Пустинна камуфлажна униформа, по време на Първата война в Залива. Така и не ги свалих. Тогава имаше всякакви гадории със снабдяването. Нямахме нито резервни униформи, нито пижами.
	— Бил си в Първата война в Залива?
	— От начало до край.
	— И как беше?
	— Горещо.
	Вон излезе от паркинга на мотела и зави на север по улица „Първа“. После зави наляво, на изток, към Канзас.
	— Ще заобиколим ли? — попита Ричър.
	— Мисля, че така е по-добре.
	— И аз така мисля — съгласи се Ричър.

	* * *

	Колата им очевидно беше полицейска, а шосетата бяха пусти, така че Вон поддържаше средна скорост от сто и петдесет километра почти по целия път, право към планините. Ричър познаваше донякъде Колорадо Спрингс. Там беше Форт Карсън — военна база, поделена между армията и военновъздушните сили. Иначе беше приятно място. Имаше красиви пейзажи, въздухът беше чист, често беше слънчево и гледката към връх Пайкс беше впечатляваща. Центърът на града беше малък и подреден. Щатската лаборатория се помещаваше в каменна административна сграда. Беше сателит на главната лаборатория на щата, която беше в Денвър, столицата на Колорадо.
	Водата представляваше сериозен проблем в целия щат. Никъде нямаше достатъчно. Вон предаде бутилката, попълни един формуляр и служителят го закрепи за самата бутилка с ластик. После тържествено отнесе бутилката, все едно точно тази вода имаше силата да спаси света — или да го унищожи. Накрая се върна и уведоми Вон, че ще й съобщят резултатите по телефона, но от лабораторията искат и някакви данни за цялостното потребление на ТХЕ в Диспеър. Лаборантът им обясни, че използват приближена формула, според която се предполагаше определен процент на изпаряване и определен процент на абсорбиране в почвата, така че важните стойности всъщност бяха какви количества от химикала изтичат в почвата и каква е дълбочината на подпочвените води. В щатската лаборатория знаеха каква е дълбочината на подпочвените води в окръг Халфуей с точност до сантиметър, така че единственото неизвестно беше точното количество ТХЕ, което изтича от комбината.
	— Какви са симптомите? — попита Вон. — Ако водата вече е замърсена?
	Лаборантът хвърли поглед към Ричър, преди да отговори.
	— Рак на простатата. Това е първият сигнал. Удря първо мъжете.

	* * *

	Двамата се върнаха в колата. Вон изглеждаше разсеяна. Ричър не знаеше какво я тревожи. Тя беше полицейски служител и съзнателен гражданин, но очевидно имаше и нещо друго освен евентуалната химическа заплаха за подпочвените води в нейния град. Ричър не знаеше и защо го беше поканила да дойде с нея. По пътя не си говориха много. Ричър не можеше да разбере дали тя наистина се радва на неговата компания.
	Вон потегли, продължи стотина метра по една улица с много дървета и спря на светофара на едно Т-образно кръстовище. Наляво беше на запад, а надясно — на изток. Светна зелено, но тя не помръдна. Остана неподвижна зад волана, като поглеждаше първо наляво, а после надясно, все едно не можеше да вземе решение. Зад нея се чу клаксон. Тя погледна в огледалото, после се обърна към Ричър.
	— Ще дойдеш ли с мен да видя мъжа ми?


>	49

	Вон зави наляво към хълмовете, после отново зави наляво и пое на юг, като следваше табелата за Пуебло. Преди години Ричър беше пътувал по същия път. Форт Карсън беше между Колорадо Спрингс и Пуебло — на юг от едното и на север от другото, малко на запад от магистралата между тях.
	— Имаш ли нещо против? — попита го Вон.
	— Нямам нищо против.
	— И все пак?
	— Молбата ти е малко странна.
	Тя не отговори.
	— Каза го по странен начин — продължи той. — Можеше да кажеш: „Ела да се запознаеш с мъжа ми.“ Но ти каза: „Ела с мен да видя мъжа ми.“ А вече ми каза, че не е в затвора. Нито в болницата. Къде е тогава? В някакъв пансион, където работи? На постоянна служба? Заключен на тавана на сестра си?
	— Не съм казвала, че не е в болницата — каза Вон. Казах, че не е болен от рак, защото е пушил.


	Тя се отклони надясно, слезе от междущатската магистрала 1–25 и продължи по шосе с четири платна, което изглеждаше прекалено широко за трафика, който обслужваше. Вон кара два километра по него между зелените хълмове, после зави наляво през една борова гора и излезе на стар сив път без осева линия. Не се виждаха бодлива тел и табели, но Ричър беше сигурен, че земята от двете страни на пътя е военна собственост. Знаеше, че от северната страна на Форт Карсън има хиляди незастроени декари, изискани от армията още преди десетилетия, в разгара на студената или горещата война, които никога не бяха използвани за нещо полезно. Гледката през прозореца напълно приличаше на собственост на Министерството на отбраната. Навсякъде изглеждаше така. Природа, вкарана в униформа. Малко унила и посмачкана — нито пустееща, нито обработваема земя.
	След още километър и половина Вон намали скоростта и зави надясно по една скрита алея, която минаваше между две ниски тухлени колони. Тухлите бяха гладки и светлокафяви, а хоросанът — жълт. Стандартна военна изработка от средата на петдесетте. Имаха панти, но нямаше портал. Двайсет метра по-нататък имаше съвременен билборд на тънки стоманени колони. На билборда имаше някакво корпоративно лого и надпис „Олимпийски център ТМТ“. На двайсет метра след него имаше втори билборд с надпис: „Разрешено само за служители“. На двайсет метра след втория билборд се виждаше, че банкетите от двете страни на алеята са окосени, макар и не скоро. Окосената част продължаваше сто метра и водеше към кръгло площадче пред няколко ниски тухлени сгради. Военни имоти, които преди години са били отчислени от армията и продадени на търг. Ричър познаваше тази архитектура. Тухли и плочки, зелена метална дограма, зелени перила, закръглени ъгли от времето, когато това е изглеждало като архитектура от бъдещето. В центъра на площадчето имаше кръгло пространство, обрасло с бурени — преди години командващият офицер с гордост щеше да поддържа тук розови храсти. Смяната на собствеността се потвърждаваше от копие на първия билборд, разположено до портала: корпоративното лого и надписа „Олимпийски център ТМТ“.
	Част от ливадата вдясно беше окосена и покрита с чакъл. На нея бяха паркирани пет автомобила, всички бяха с местни номера и нито един не беше нов или чист. Вон намести форда в края на редицата и спря — първо скоростния лост, после ръчната спирачка, накрая ключа на таблото — бавно и методично. Облегна се на седалката и отпусна ръце в скута си.
	— Готов ли си? — попита тя.
	— За какво? — попита Ричър.
	Вон не отговори. Вместо това отвори вратата, завъртя се на седалката и излезе. Ричър излезе от своята страна. Двамата заедно поеха към входа. Изкачиха се по три стъпала, влязоха и продължиха по зелените плочки, по които Ричър беше вървял хиляди пъти през живота си. Цялото място беше ясно разпознаваемо като военна база на армията на САЩ от средата на петдесетте години на миналия век. Изглеждаше изоставено и запуснато, имаше нови задължителни детектори за дим на тавана, несръчно монтирани в пластмасови чашки, но с изключение на това нямаше почти никакви промени. Вдясно имаше рецепция от дъбово дърво, където преди беше седял един много зает сержант. Сега същото място се заемаше от купища медицински документи и един цивилен със сиво яке с качулка. Беше слаб, унил мъж на около четирийсет години. Косата му беше черна, мръсна и въздълга.
	— Здравейте, мисис Вон — каза той.
	Само това. В гласа му нямаше топлина. Нито ентусиазъм.
	Вон кимна, но не отговори на поздрава и дори не погледна към него. Просто продължи към дъното на коридора и зави наляво, като влезе в едно голямо помещение, което във военните дни на сградата можеше да е изпълнявало няколко различни функции. Чакалня, рецепция или офицерски клуб. Сега изглеждаше различно. Беше мръсно и зле поддържано. Стените бяха покрити с петна, а подът беше потъмнял от мръсотия. На тавана имаше паяжини. Носеше се слаба миризма на антисептични химикали и урина. Виждаха се още пластмасови чашки, монтирани на нивото на кръста, в които имаше големи червени бутони за повикване на помощ. Помещението беше съвсем празно, с изключение на двама мъже на инвалидни колички. И двамата бяха млади, абсолютно неподвижни и отпуснати, седяха с отворена уста и гледаха с празен поглед, някъде на хиляди километри оттам.
	И двамата бяха с обръснати глави, неправилна форма на черепа и ужасни белези.
	Ричър спря.
	Отново погледна червените бутони за повикване на помощ.
	Помисли си за медицинските документи.
	Значи беше в някаква клиника.
	Той погледна към мъжете в инвалидните колички.
	Беше в някакъв пансион.
	Той погледна мръсотията и праха навсякъде.
	Беше на някакво бунище.
	Сети се за съкращението на билборда.
	„ТМТ“.
	„Тежки мозъчни травми“.
	Ричър продължи. Вон също беше продължила по един коридор. Той я настигна по средата на коридора.
	— Съпругът ти е пострадал в катастрофа? — попита той.
	— Не точно — отвърна тя.
	— Тогава какво?
	— Сам ще се сетиш.
	Ричър отново спря.
	И двамата мъже бяха млади.
	Сградата беше стара и беше построена от армията, а сега се използваше отново.
	— Ранен е в бойни действия — каза Ричър. — Мъжът ти е военен. Бил е в Ирак.
	Вон кимна, без да спира.
	— Националната гвардия — обясни тя. — Изпратиха го за втори път и удължиха престоя на неговата част. Но не бронираха джипа му както трябва. Взривиха го със самоделна бомба в Рамади.
	Тя зави по някакъв друг коридор. Беше мръсно. По ъглите имаше топки от прах. Някои бяха поръсени с миши изпражнения. Крушките светеха мътно, за да се спестят пари за ток. Някои бяха изгорели, но не бяха сменени, за да се спестят пари за поддръжка.
	— Това е военна болница за ветерани, така ли? — попита Ричър.
	Вон поклати глава.
	— Болницата е частна собственост — отвърна тя. Уредена с политически връзки. Собственикът е получил наготово земята и базата.
	Вон спря пред мръсна зелена врата. Нямаше никакво съмнение, че преди петдесет години тази врата е била боядисана от някой редник в съответствие с изискванията на Пентагона за цвят и техника на боядисване, с боя по разкладка. След това боядисаната врата беше инспектирана и одобрена от сержанта на този редник, а окончателното одобрение беше получено от някой офицер. Но оттогава насам никой не й беше обръщал особено внимание. Боята беше избеляла, издраскана и олющена. Някой беше надраскал на нея надпис с пастел: „Д. Р. Вон“ и поредица от цифри — или служебният му номер от армията, или номерът на медицинското му досие.
	— Готов ли си? — попита Вон.
	— Готов съм, когато ти си готова — отвърна Ричър.
	— Аз никога не съм готова — каза тя.
	После завъртя бравата и отвори вратата.


>	50

	Стаята на Дейвид Робърт Вон беше квадратна, три и петдесет на три и петдесет, и на нивото на кръста на стените имаше тънка кремава ивица, над която те бяха боядисани в светлозелено, а под нея — в тъмнозелено. Беше топло. Имаше малък мръсен прозорец, метален зелен шкаф за документи и метален зелен шкаф за дрехи. В шкафа за дрехи се виждаше чиста пижама. В шкафа за документи бяха натъпкани папки и големи кафяви пликове. Пликовете бяха стари, прокъсани и износени, а в тях имаше рентгенови снимки.
	В стаята имаше легло. Тясна, болнична, на колела и с ръчен механизъм, с който главата на болния можеше да се повдига. В момента леглото беше нагласено под ъгъл от четирийсет и пет градуса. На леглото, под завивката, отпуснат в такава поза, все едно си почиваше, лежеше мъж, който трябваше да е самият Дейвид Робърт Вон. Беше дребен, с тесни рамене. Под завивката беше трудно да се определи какъв е на ръст. Може би метър и седемдесет и осем, към осемдесет килограма. Имаше розова кожа. На брадичката и бузите му беше набола руса брада. Имаше прав нос и сини очи. Очите му бяха широко отворени.
	А част от черепа му липсваше.
	Просто липсваше част от костта, с размерите на чинийка. Над челото му имаше голяма дупка. Все едно си беше сложил малко кепе под необичаен ъгъл, а после някой беше изрязал черепа му с трион, по ръба на кепето.
	Мозъкът му стърчеше през дупката.
	Издуваше се като балон — тъмен, лилав и набразден.
	Изглеждаше изсъхнал и раздразнен. Беше покрит с тънка изкуствена мембрана, залепена за обръснатата кожа на главата му около дупката. Като найлоново фолио, с което се опакова храна в хладилника.
	— Здравей, Дейвид — каза Вон.
	Човекът на леглото не отговори. Беше закачен на четири системи с тръби, които потъваха под завивката. Системите се захранваха от прозрачни найлонови пликове, окачени на хромирани поставки до леглото. Към тялото му бяха свързани и тръби за колостомия и катетър, които отвеждаха към резервоари на една ниска количка под леглото. За бузата му беше залепена кислородна тръба, която се извиваше и влизаше в устата му. Тръбата беше свързана с малък респиратор, който съскаше и духаше в бавен, равномерен ритъм. На стената над респиратора имаше часовник. Оригинален армейски часовник, от едно време. С бяла кутия от бакелит, бял циферблат и черни стрелки. На всяка секунда се чуваше тихо, но твърдо механично тиктакане.
	— Дейвид, доведох един приятел да те види — каза Вон.
	Нямаше отговор. Ричър предполагаше, че няма и да има. Човекът на леглото беше абсолютно неподвижен. Нито спеше, нито беше буден. Нито нищо.
	Вон се наведе и целуна мъжа си по челото.
	След това пристъпи към шкафа и извади един плик с рентгенови снимки от купчината. Беше надписан с избеляло мастило: „Вон, Д.Р.“ Беше намачкан, овехтял и отварян много пъти. Тя извади снимката от плика и я вдигна към светлината от прозореца. Беше обща снимка, която показваше главата на съпруга й от четири различни посоки. Отпред, отдясно, отзад и отляво. Черепът беше бял, мозъкът беше тъмносив, а навсякъде в него бяха разпръснати ярки точки.
	— Най-характерната бойна рана от Ирак — каза Вон. Мозъчна травма в резултат от експлозия. Ужасна контузия. Компресия, декомпресия, усукване, разкъсване, сблъсък със стената на черепната кутия и проникване от шрапнел. Дейвид е пострадал от всичко едновременно. Черепът му беше натрошен, така че изрязаха мястото, където беше пострадал най-много. Тогава сметнаха, че ще е добра идея. Така щяха да намалят налягането върху мозъка. И щяха да поставят пластмасов капак, след като подутината спадне. Но подутината на Дейвид така и не спадна.
	Тя прибра снимката обратно в плика и пъхна плика обратно в шкафа. После извади друга снимка. Тази беше на гръдния кош. Виждаха се бели ребра, сиви вътрешни органи, един ослепително ярък предмет, който очевидно беше ръчният часовник на някой друг, и малки ярки точки, разпръснати като капки живак по цялата снимка.
	— Ето затова не нося брачна халка — обясни Вон. — Той я взе. Носеше я на верижка около врата си. От експлозията се е разтопила, а от ударната вълна разтопеният метал е влязъл в дробовете му.
	Тя прибра снимката в шкафа.
	— Носеше я за късмет — добави.
	Вон подреди папките и застана до леглото.
	— Къде е служил? — попита Ричър.
	— В пехотата, в Първа бронирана бригада.
	— И е пострадал от самоделна бомба?
	Вон кимна.
	— Самоделно взривно устройство, което експлодирало под шасито на джипа. Все едно го настъпил бос в банята. Не знам защо ги наричат „самоделни“. На мен ми изглежда съвсем професионална изработка, по дяволите.
	— Кога е станало?
	— Преди две години.
	Респираторът равномерно съскаше.
	— Какво работеше, преди да влезе в армията? — попита Ричър.
	— Беше механик. Най-вече селскостопанска техника.
	Часовникът безмилостно тиктакаше.
	— Какво предвиждат лекарите? — попита Ричър.
	— Отначало звучеше реалистично, поне на теория отвърна Вон. — Казаха, че ще се чувства объркан и разстроен, нали, и може би малко нестабилен и агресивен, и със сигурност ще му липсват всякакви двигателни и жизнени умения.
	— Затова си сменила къщата — каза Ричър. — Мислела си за инвалиден стол. Купила си едноетажна къща и си махнала вратата на дневната. В кухнята ти има три стола, а не четири. За да остане място за него.
	Вон кимна.
	— Исках да се приготвя. Но той изобщо не дойде в съзнание. Подутината така и не спадна.
	— Защо не?
	— Свий ръка в юмрук.
	— Какво?
	— Свий ръка в юмрук и я вдигни.
	Ричър сви ръка в юмрук и я вдигна.
	— Добре, значи ръката ти е гръбначният мозък, а юмрукът ти — мозъчният ствол. При някои животни това е всичко. Но хората имат и главен мозък. Представи си, че издълбая една тиква и я нахлузя върху юмрука ти. Това е главният ти мозък. Представи си, че лепкавата вътрешност на тиквата е залепена за кожата на ръката ти. Така ми го обясниха. Сега аз мога да ударя тиквата или ти да я разклатиш малко, и няма проблеми. Но я си представи, че изведнъж много рязко завъртиш китката си. Какво ще стане?
	— Ще се разлепя — отвърна Ричър. — Вътрешността на тиквата ще се разкъса от кожата ми.
	Вон отново кимна.
	— Точно това се е случило с главата на Дейвид. Вътрешно разкъсване. От най-тежките. Мозъчният ствол си е наред, но останалата част от мозъка му дори не знае, че той е там. Не знае, че има проблем.
	— Ще зарасне ли връзката?
	— Никога. Не може да се случи. Мозъкът има способност за реагиране, но невроните не могат да се възстановят. Няма да се оправи повече от това. В момента е на нивото на влечуго с мозъчна травма. Има коефициент на интелигентност колкото на златна рибка. Не може да се движи, не вижда, не чува и не може да мисли.
	Ричър не каза нищо.
	— Военнополевата медицина вече е на много добро равнище — продължи Вон. — Веднага след експлозията го стабилизирали, а тринайсет часа по-късно вече бил в болница в Германия. Ако беше в Корея или във Виетнам, без съмнение щеше да умре още на място.
	Тя пристъпи към леглото и много нежно докосна мъжа си по лицето.
	— Доколкото може да се прецени, гръбначният му стълб също е прекъснат. Но това всъщност няма значение, нали така?


	Респираторът съскаше, часовникът тиктакаше, а в тръбите на системите тихо шумоляха течности. Вон постоя мълчаливо, после попита:
	— Ти не се бръснеш много често, нали?
	— Само понякога — отвърна Ричър.
	— Но знаеш как се прави.
	— Татко ме научи — отвърна той.
	— Ще обръснеш ли Дейвид?
	— Санитарите не го ли бръснат?
	— Трябва, но не обичат. А аз държа да изглежда прилично. Нищо повече не мога да направя.
	Тя извади един найлонов плик от супермаркет от зеления метален шкаф. Вътре имаше мъжки тоалетни принадлежности. Гел за бръснене, разпечатана опаковка със самобръсначки, сапун и кърпа. Ричър намери банята в края на коридора и отиде няколко пъти дотам, за да намокри кърпата, да насапуниса лицето на мъжа, да го изплакне и пак да го намокри. После намаза брадичката и бузите му с гел за бръснене, разпени го с пръсти и се захвана да го бръсне със самобръсначката. Не беше лесно. Когато го правеше на собственото си лице, беше абсолютно инстинктивна поредица от действия, но на друг човек беше различно и неловко. Особено когато другият човек беше с кислородна тръба и голяма част от черепа му липсваше.
	Докато Ричър го бръснеше, Вон се зае да почисти стаята. В шкафа имаше и друг найлонов плик от супермаркет, в който бяха прибрани парцали, препарати за почистване, метла и лопатка. Вон почисти малката стая много старателно, като не пропусна нито най-високите, нито най-ниските места. Мъжът й продължаваше да гледа някъде на километри над тавана, а респираторът не спираше да съска. Ричър свърши с бръсненето, Вон също спря да чисти след около минута, отстъпи и погледна мъжа си.
	— Добра работа свърши — отбеляза тя.
	— Ти също. Макар че не би трябвало ти да го правиш.
	— Знам.
	Двамата върнаха нещата в пликовете и ги прибраха в шкафа.
	— Често ли идваш? — попита Ричър.
	— Не много — отвърна Вон. — Чувствам се малко като в дзен ситуация. Ако идвам на свиждане, а той не знае, че съм идвала на свиждане, дали изобщо съм идвала на свиждане? Все едно идвам само за да се чувствам добра съпруга. Затова предпочитам да го виждам в спомените си. Там е много по-истински.
	— Колко дълго бяхте женени?
	— Ние все още сме женени.
	— Извинявай. От колко време сте женени?
	— Дванайсет години. Бяхме осем заедно, после той беше две години в Ирак, а последните две години бяха такива.
	— На колко години е?
	— Трийсет и четири. Може да живее още шейсет. Аз също.
	— Бяхте ли щастливи?
	— И да, и не, както всички хора.
	— Какво ще правиш?
	— Сега ли?
	— В дългосрочен план.
	— Не знам. Хората ми казват, че трябва да продължа с живота си. И може би са прави. Може би трябва да приема съдбата си, като Зенон. Като истински стоик. Понякога и аз мисля така. Но после се паникьосвам и започвам да го защитавам. Мисля си — първо му причиниха това, а сега и аз да го изоставя? От друга страна, той дори няма да разбере. Така че пак се връщаме към дзен ситуацията. Според теб какво трябва да направя?
	— Според мен трябва да се поразходиш — отвърна Ричър. — Сега. Сама. Винаги е добре, когато човек се поразходи сам. Подишай малко чист въздух. Погледай малко дървета. Аз ще взема колата и ще те кача, преди да стигнеш до шосето.
	— А ти какво ще правиш?
	— Ще измисля нещо.


>	51

	Вон се сбогува със съпруга си и двамата с Ричър се върнаха по мръсните коридори до потискащото фоайе. Мъжът със сивото яке се обади:
	— Довиждане, мисис Вон.
	Двамата излязоха от сградата и отидоха до колата. Ричър се подпря на нея, а Вон продължи. Той почака тя да се отдалечи, после се отблъсна от колата и се върна в сградата. Изкачи се по стълбите и влезе. Прекоси фоайето и застана пред мъжа на рецепцията.
	— Кой е началник тук?
	Мъжът със сивото яке отвърна:
	— Ами май аз. Аз съм отговорник на смяната.
	— Колко пациенти имате? — попита Ричър.
	— Седемнайсет.
	— Какви са?
	— Просто пациенти, човече. Каквито ни изпратят.
	— Имаш ли някакви инструкции, по които се работи тук?
	— Естествено. И тук е бюрокрация, като навсякъде.
	— Имаш ли ги написани някъде?
	— Май да.
	— Искаш ли да ми покажеш къде точно пише, че няма проблеми стаите да са мръсни, а по коридорите да има миши лайна?
	Мъжът примигна и преглътна, преди да отговори:
	— Няма смисъл да се чисти, човече. Те дори няма да разберат. Как да стане? Те са зеленчуци.
	— Така ли им викате?
	— Те са такива, човече.
	— Грешиш — каза Ричър. — Те не са зеленчуци. Те са ветерани от войната. А ти си лайно.
	— По-спокойно, човече. Защо се палиш толкова?
	— Дейвид Робърт Вон ми е брат.
	— Честно?
	— Всички ветерани са мои братя.
	— Мозъкът му е мъртъв, човече.
	— А твоят?
	— Не — отвърна мъжът.
	— Тогава слушай какво ще ти кажа. Слушай много внимателно. Хората, които не са имали твоя късмет, заслужават най-доброто, което можеш да им дадеш. Заслужават го, защото са служили с чест. Разбираш ли какво означават тези думи? Трябва да си вършиш работата както трябва, по най-добрия начин, просто защото можеш, без да очакваш някой да те забележи или да те възнагради. Хората тук заслужават най-доброто, което можеш да им дадеш, а близките им — още повече, по дяволите.
	— Кой си ти всъщност?
	— Аз съм съвестен гражданин — каза Ричър. — Който разполага с редица възможности. Мога да унижа собствениците на клиниката, като повикам репортери от вестниците или телевизията, мога да дойда със скрита камера, мога да направя така, че да те уволнят. Но аз не правя такива неща. Вместо това предлагам на хората личен избор — очи в очи. Искаш ли да разбереш какъв е твоят избор?
	— Какъв?
	— Ще направиш каквото ти казвам, с усмивка.
	— Или?
	— Или ще станеш пациент номер осемнайсет.
	Мъжът замълча.
	— Стани — каза Ричър.
	— Какво?
	— Изправи се. Веднага.
	— Какво?
	— Изправи се веднага — каза Ричър. — Или ще направя така, че никога повече да не можеш да станеш.
	Мъжът се поколеба за миг и се изправи.
	— Мирно — нареди Ричър. — Събери краката, изправи раменете, вдигни главата, гледай напред, изпъни ръцете, подравни палците по ръбовете на панталоните.
	Някои от познатите му офицери лаеха, викаха и крещяха. Ричър смяташе, че е много по-ефективно да говори тихо, като произнася ясно всяка дума, сякаш говори с олигофрен, без да откъсва ледения си поглед от очите на човека срещу себе си. Беше установил, че по този начин заплахата се разбира съвсем ясно. Спокоен и търпелив глас, съчетан с огромни габарити. Контрастът беше впечатляващ. В крайна сметка единственото важно нещо беше дали работи. В армията работеше, и сега също проработи. Човекът с якето преглъщаше тежко, мигаше и стоеше почти както трябва.
	— Хората тук не са просто пациенти, каквито ти пратят — каза Ричър. — На първо място те са хора. И са служили на страната си с чест. И заслужават най-големи грижи и уважение.
	Мъжът мълчеше.
	— Това място е отвратително — продължи Ричър. — Мръсно и разхвърляно. Така че слушай какво трябва да направиш. Трябва да се размърдаш моментално, да организираш хората си и да почистиш. Започвате веднага. Аз ще се върна — може би утре, може би следващата седмица, може би следващия месец — и ако не мога да се огледам в пода, ще те обърна с главата надолу и ще те използвам като метла. А после така ще те изритам по задника, че червата ти ще се оплетат в зъбите. Разбрахме ли се?
	Мъжът замълча, пристъпи от крак на крак и примигна. Настъпи дълга тишина. Накрая той каза:
	— Добре.
	— С усмивка — напомни Ричър.
	Мъжът се усмихна насила.
	— По-широко — нареди Ричър.
	Мъжът се насили да се усмихне по-широко, макар че устата му беше пресъхнала.
	— Така е добре — каза Ричър. — Искам да се подстрижеш, да се къпеш всеки ден и когато мисис Вон идва, всеки път да ставаш от мястото си, да я поздравяваш с добре дошла и лично да я водиш до стаята на мъжа й. А стаята на мъжа й да бъде чиста, той да бъде избръснат, прозорецът да свети от чистота, слънцето да свети през него и подът да бъде толкова лъснат, че да има сериозен риск мисис Вон да се подхлъзне, да падне и да се удари. Разбрахме ли се?
	— Добре.
	— Разбрахме ли се? — повтори Ричър.
	— Да.
	— Напълно?
	— Да.
	— Абсолютно?
	— Да.
	— Да, какво?
	— Да, сър!
	— Имаш шейсет секунди да започнеш. Иначе ще ти счупя ръката.
	Мъжът вдигна телефона, без да сяда, после се обади по радиостанцията си и петдесет секунди по-късно в коридора вече имаше трима санитари. Точно на шейсетата секунда към тях се присъедини четвърти. Минута по-късно те вече бяха извадили кофи и метли от един килер, а след една минута кофите вече бяха пълни с вода и петимата ги разнасяха с такива физиономии, все едно се изправяха пред гигантска и непозната задача. Ричър ги остави да работят. Върна се в колата и потегли след Вон.


	Караше бавно и я настигна след километър и половина. Тя се качи при него и той продължи, обратно през боровата горичка и хълмовете.
	— Благодаря ти, че дойде — каза тя.
	— Няма защо — отвърна той.
	— Знаеш ли защо исках да дойдеш?
	— Да.
	— Кажи ми защо.
	— Защото искаше някой да разбере защо живееш по този начин.
	— И?
	— И защото искаше някой да разбере защо имаш право да направиш това, което ще направиш.
	— Което е?
	— Което зависи изцяло от теб. Ще те подкрепя, независимо какво ще направиш.
	— Преди те излъгах — каза тя.
	— Знам — отвърна Ричър.
	— Така ли?
	Той кимна, без да откъсва очи от пътя.
	— Ти знаеше за военния договор на Търман. И за базата на военната полиция. От Пентагона са ви разказали всичко за тях, както и на полицейското управление в Халфуей. Логично е. На бас, че имаш номера на военната полиция в служебния телефонен указател, в онова чекмедже — на буквата „В“.
	— Точно така.
	— Но ти не искаше да ми кажеш, което означава, че там правят нещо повече от това да рециклират обикновени военни боклуци.
	— Така ли?
	Ричър поклати глава.
	— Не. Рециклират военни машини, унищожени в Ирак. Ето защо идват камиони с номера от Ню Джързи. Там има военни пристанища. Защо да минават през още два щата, Пенсилвания и Индиана, за да дойдат чак тук? И защо транспортират метални отпадъци в затворени контейнери? Защото комбинатът на Търман е специализирана военна операция. Засекретена по средата на нищото.
	— Съжалявам.
	— Недей. Разбирам те. Не си искала да говориш. Дори не си искала да мислиш за проблема. Затова се опита да ме спреш, когато исках да отида там. Каза ми да го преглътна и да продължа. Каза ми, че няма нищо интересно за гледане.
	— Там има взривени хъмвита — каза тя. — За мен са като паметници. Като храмове. На хората, които са загинали в тях. Или почти са загинали в тях.
	Вон помълча и добави:
	— Или е било по-добре да загинат в тях.


	Те продължиха на североизток през полегатите склонове, докато се върнаха на междущатската магистрала 1–70 и широкия завой обратно към границата на щата Канзас.
	— И все пак нищо не обяснява защо Търман пази всичко в тайна — каза Ричър.
	— Може би го прави от уважение — предположи Вон. Може би той също ги възприема като паметници.
	— Служил ли е в армията?
	— Не, не мисля.
	— Загубил ли е някой роднина?
	— Не мисля.
	— Има ли някой от Диспеър, който служи в армията?
	— Не съм чувала.
	— Значи най-вероятно не е от уважение. Пък и то не обяснява присъствието на военната полиция. Какво може да се открадне? По същество хъмвитата са големи бронирани коли. Бронята е най-обикновена стомана, когато изобщо я слагат. Картечниците М–60, които им монтират, изобщо не издържат на експлозия.
	Вон не отговори.
	— Освен това не обяснява и самолета — добави Ричър.
	Вон замълча.
	— И нищо не обяснява тези млади мъже, които участват в историята — каза той.
	— Значи ще останеш?
	Ричър кимна, без да я поглежда.
	— За известно време — отвърна той. — Мисля, че нещо ще се случи. Тази тълпа ме впечатли. Щяха ли да бъдат толкова запалени, ако бяха в началото на нещо? Или в средата на нещо? Не мисля. Мисля, че са толкова запалени, защото наближава краят на нещо.


>	52

	Ричър кара по целия път до Хоуп. Вон седеше мълчаливо на мястото си. Заобиколиха Диспеър и се върнаха от изток, по дългия път — по същото шосе, по което беше минал човекът с онзи гранд маркиз в самото начало. Пристигнаха в пет следобед. Слънцето беше ниско в небето. Ричър отби от улица „Първа“ и продължи към улица „Трета“, където беше мотелът. Спря пред рецепцията. Вон го погледна въпросително и той обясни:
	— Нещо, което трябваше да направя преди много време.
	Двамата влязоха заедно. На рецепцията беше любопитната жена. На стената зад нея се виждаше, че липсват три ключа от стаите. Стаята на Ричър, номер дванайсет, стаята на Мария, номер осем, и още един ключ от стаята на жената с големия размер бельо — стая четири.
	— Разкажи ми за гостенката в стая номер четири — каза Ричър.
	Жената го погледна и замълча за малко, все едно си събираше мислите, за да състави възможно най-точна и кратка биография. Все едно се канеше да свидетелства в съда.
	— Тя е от щата Калифорния — отвърна жената. — Тук е от пет дни. Плати в брой за една седмица.
	— Нещо друго? — попита Ричър.
	— Пълна е — отвърна жената.
	— Възраст?
	— Млада. Може би на двайсет и пет или двайсет и шест.
	— Как се казва?
	— Мисис Роджърс — отвърна жената.


	Когато се върнаха в колата, Вон каза:
	— Още една. Но тази е странна. Съпругът й е арестуван чак вчера, а тя е тук от пет дни? Какво означава това?
	— Означава, че нашата хипотеза е вярна — отвърна Ричър. — Предполагам, че са пътували заедно допреди пет дни, после той е намерил правилните хора в Диспеър и се е скрил, а тя е дошла направо тук, за да го изчака. Вчера обаче е станала масовата мобилизация, открили са го, попаднал е на грешните хора и са го арестували. Преобърнали са целия град. До последното камъче. И са го намерили.
	— Тогава къде е сега?
	— Нямаше го в ареста. Може би пак се е върнал при правилните хора.
	— Знаех си, че съм чувала името Роджърс — каза Вон. Жена му пристигна с човека, който зарежда супермаркета. Идва от Топика, щата Канзас, на всеки няколко дни. Той я докара. Спомена ми за нея и ми каза как се казва.
	— Шофьорите ти докладват?
	— Малък град. Нямаме тайни. Мария е пристигнала по същия начин. Беше единственото, което знаех за нея.
	— А как пристигна Люси Андерсън?
	Вон помълча малко.
	— Не знам — каза тя. — Не бях чувала за нея, преди от полицейското управление на Диспеър да я оставят на границата. Преди това не беше идвала.
	— Значи е пристигнала от запад.
	— Предполагам, че има и такива. Някои пристигат от изток, а други — от запад.
	— Което повдига един въпрос, нали? Мария е пристигнала от изток, откъм Канзас, но е накарала стареца със зелената кола да я остави при базата на военната полиция, на запад от Диспеър. Откъде изобщо е знаела, че там има военна база?
	— Може би Люси Андерсън й е казала. Тя е минала оттам.
	— Не мисля, че двете изобщо са разговаряли.
	— Значи може би Рамирес й е казал. Може би по телефона, от Топика. Той е пристигнал от запад, така че е минал покрай базата.
	— Но защо я е забелязал? Защо му е направила впечатление? Защо е говорил за нея с приятелката си?
	— Не знам.
	— Добър човек ли е твоят началник? — попита Ричър.
	— Защо?
	— Защото пак трябва да му вземем колата.
	— Кога?
	— По-късно днес.
	— По-късно след какво?
	— След каквото стане.
	— Колко по-късно?
	— След осем часа.
	— Осем часа е добре — каза Вон.
	— Първо отиваме на пазар — заяви Ричър.

	* * *

	Пристигнаха в железарията точно преди да затворят. Старият продавач с кафявото сако прибираше изложбата от тротоара. Вече беше прибрал машините за почистване на листа и се беше заел с количките. Останалите неща все още си бяха по местата. Ричър влезе в магазина и купи от жената на продавача едно тънко фенерче, две батерии и железен лост, дълъг шейсет и пет сантиметра. После излезе отново на тротоара и купи сгъваема стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Когато трябваше да се пренася или да се прибере някъде, се сгъваше до дължина от метър и двайсет и ширина от петдесет сантиметра. Беше изработена от алуминий и пластмаса и беше много лека. И се събираше на задната седалка на форда.


	Вон го покани на вечеря в осем. Направи го много официално. Каза, че й трябват два часа, за да се приготви. Ричър прекара това време в стаята си в мотела. Първо поспа малко, после се избръсна, взе си душ и си изми зъбите. И се облече. Дрехите му бяха нови, но бельото му вече не беше в най-добрата си форма, така че той просто го изхвърли. Облече си панталоните и ризата, среса се с пръсти, огледа се и реши, че резултатът е задоволителен. Нямаше особено мнение по въпроса за външния си вид. Беше такъв, какъвто беше. Не можеше да се промени. Някои хора го харесваха, а други — не.
	Той измина пеш двете пресечки от улица „Трета“ до улица „Пета“ и зави на изток. Беше съвсем тъмно. На петдесет метра от къщата на Вон не виждаше колата на нейния началник. Или беше паркирана на алеята, или Вон я беше върнала. Или някой се беше обадил, защото имаше спешен случай. Или просто си беше променила плановете за вечерта. После обаче Ричър се приближи на трийсет метра от къщата и видя колата, паркирана до бордюра. Беше като дупка в мрака. Тъмно стъкло. Черна боя, още по-матова от годините. Напълно невидима в мрака.
	Идеално.
	Ричър мина по алеята и натисна звънеца. Средно забавяне на входна врата в предградията в ранна вечер, около двайсет секунди. Вон му отвори точно след девет секунди. Беше облечена с черна рокля без ръкави, дълга до коленете, и черни обувки с нисък ток, като балетни пантофки. Току-що си беше взела душ. Изглеждаше млада и изпълнена с енергия.
	Изглеждаше зашеметяващо.
	— Здравей — каза Ричър.
	— Влез — каза тя.
	В кухнята горяха свещи. Масата беше сложена за двама души, имаше две чаши и отворена бутилка вино. От фурната се носеха аромати. На кухненския плот имаше два ордьовъра. Омар, авокадо и резенчета розов грейпфрут на канапе от маруля.
	— Основното ястие не е готово — каза тя. — Обърках времето. Отдавна не съм го правила.
	— От три години — каза Ричър.
	— По-отдавна — каза тя.
	— Изглеждаш страхотно — каза той.
	— Така ли?
	— Най-красивата гледка в щата Колорадо — потвърди той.
	— По-красива от връх Пайкс?
	— Значително. Трябва да те сложат на корицата на щатския пътеводител вместо върха.
	— Ласкаеш ме — каза тя.
	— Всъщност не.
	— Ти също изглеждаш добре — каза тя.
	— Е, това със сигурност е ласкателство.
	— Не, добре си се изтупал.
	— Постарах се.
	— Можем ли да правим това? — попита тя.
	— Така мисля — отвърна той.
	— Честно ли е спрямо Дейвид?
	— Дейвид не се е върнал. Никога не е живял тук. Дейвид не знае.
	— Искам пак да ти видя белега — каза тя.
	— Защото ти се иска Дейвид да се беше върнал с белег. Вместо така както се върна.
	— Предполагам — отвърна тя.
	— И двамата имаме късмет — каза Ричър. — Познавам войниците. Цял живот съм бил с тях. Войниците се страхуват от ужасните рани. И от нищо друго. Страхуват се от ампутации, обезобразяване, изгаряния. Аз имам късмет, защото нямам такова нещо, а Дейвид има късмет, защото не знае, че има такова нещо.
	Вон не отговори.
	— А и двамата имаме късмет, защото познаваме теб каза Ричър.
	— Покажи ми белега — каза Вон.
	Ричър разкопча ризата и я свали. Вон се поколеба за миг, после докосна белега му — много нежно. Върховете на пръстите й бяха хладни и гладки. Бяха като оголени жици.
	— От какво е? — попита тя.
	— Кола бомба, в Бейрут.
	— Шрапнел?
	— Костите на един човек, който беше по-близо до бомбата.
	— Това е ужасно.
	— За него. Не и за мен. Ако беше метален шрапнел, можеше да ме убие.
	— Струваше ли си?
	— Не — отвърна Ричър. — Естествено, че не. Не си струва от много време насам.
	— Колко много?
	— От хиляда деветстотин четирийсет и пета — каза той.
	— Дали Дейвид е знаел това?
	— Да — отвърна Ричър. — Разбира се. Аз познавам войниците. Няма други хора, които да разсъждават по-реалистично. Никой не може да измами войниците, колкото и да се опитва. Нито за миг.
	— Но все пак отиват?
	— Да, точно така. Винаги отиват.
	— Защо?
	— Не знам. Никога не съм знаел.
	— Колко време беше в болницата?
	— Само няколко седмици.
	— Толкова ли беше кофти, колкото е болницата на Дейвид?
	— Беше много по-зле — отвърна Ричър.
	— Защо болниците са толкова кофти?
	— Защото от гледна точка на армията раненият войник, който вече не може да се сражава, по същество е боклук. Така че ни оставят на цивилните, а на цивилните също не им пука.
	Вон притисна длан към белега му, после я плъзна отзад на гърба му. Направи същото и с другата си ръка, от другата му страна. Прегърна го през кръста и притисна бузата си в гърдите му. После вдигна глава и Ричър се наведе да я целуне. Имаше вкус на топлина, вино и паста за зъби. Ухаеше на сапун, чиста кожа и деликатен парфюм. Косата й беше мека. Очите й бяха затворени. Езикът на Ричър се плъзна по непознатите зъби и намери езика й. Той прегърна главата й с едната си ръка и отпусна другата на кръста й.
	Беше дълга, дълга целувка.
	Тя се откъсна от него, за да си поеме дъх.
	— Можем да го направим — каза тя.
	— Вече го правим — каза той.
	— Искам да кажа, че имаме право.
	— Така мисля — каза отново той.
	Усещаше края на ципа на роклята й с кутрето на дясната си ръка. Кутрето на лявата му ръка беше отпуснато на извивката на хълбока й.
	— Защото ти ще си заминеш — каза тя.
	— След два дни — отвърна той. — Най-много три.
	— Без усложнения — каза тя. — Няма да стане за постоянно.
	— Не мога да правя нищо за постоянно — отвърна той.
	Ричър отново се наведе да я целуне. Раздвижи ръка и дръпна ципа на роклята й. Отдолу беше гола. Топла, мека, гладка, гъвкава и ухаеща. Ричър се наведе и я вдигна едната му ръка беше под коленете й, а другата на раменете. Понесе я по коридора към мястото, където предполагаше, че е спалнята, като не спираше да я целува. Имаше две врати. Две спални. Едната имаше миризма на стая, която не се използва, а другата — нейната миризма. Ричър я внесе в спалнята и я остави на пода, така че роклята й се свлече от раменете. Поцелуваха се още малко, после ръцете й намериха копчето на панталоните му. Минута по-късно вече бяха на нейното легло.


	След това вечеряха. Първо ордьоврите, после основното ястие — свинско с ябълки, подправки, кафява захар и бяло вино. За десерт се върнаха в леглото. В полунощ се изкъпаха заедно. После се облякоха — Ричър със своите панталони и риза, а Вон с черни джинси, черен пуловер, черни гуменки и един тънък черен кожен колан.
	Само това.
	— Без пистолет? — попита Ричър.
	— Не нося пистолета, когато не съм на работа — отвърна тя.
	— Добре — каза той.
	В един часа през нощта двамата излязоха от къщата.


>	53

	Вон седна зад волана. Настояваше. Все пак колата беше на началника й. Ричър нямаше нищо против. Тя беше по-добър шофьор от него. Много по-добър. Онова обръщане в движение, което беше изпълнила в Диспеър, го беше впечатлило. Обърна на 180 градуса, без дори да намали скоростта. Ричър се съмняваше, че самият той е способен на такава маневра. Предполагаше, че ако тогава той беше зад волана, тълпата щеше да ги настигне и да ги разкъса на парчета.
	— Няма ли пак да са там? — попита Вон.
	— Възможно е — отвърна Ричър. — Но се съмнявам. Вече е късно, на втората вечер. Освен това казах на Търман, че няма да ходя повече. Не мисля, че ще бъде като вчера.
	— Защо смяташ, че Търман ще ти повярва?
	— Той е религиозен човек. Свикнал е да вярва на неща, които го карат да се чувства по-спокоен.
	— Трябваше да обиколим от другата страна, по дългия път.
	— Радвам се, че не го направихме. Щеше да ни отнеме четири часа. Нямаше да ни остане време за вечеря.
	Вон се усмихна и двамата потеглиха — на север до улица „Първа“ и на запад към Диспеър. Небето беше покрито с гъсти облаци. Нямаше луна. Нито звезди. Цареше пълен мрак. Идеално. Усетиха как гумите на колата преминават границата между двата града и на километър и половина преди възвишението Ричър се обади:
	— Време е да се скрием. Спри фаровете.
	Вон изключи фаровете, светът потъна в мрак и тя натисна спирачката.
	— Нищо не виждам.
	— Използвай видеокамерата — каза Ричър. — С нощното виждане.
	— Как така?
	— Все едно играеш на компютърна игра — обясни той. Ще гледаш в екрана, а не в предното стъкло.
	— Ще стане ли?
	— Танкистите точно така карат.
	Вон натисна няколко клавиша, екранът на лаптопа оживя и на него се появи бледозелено изображение на пътя. От двете му страни се виждаха зелени храсти и ярко светещи камъни, а самият път беше като светеща лента до хоризонта. Вон внимателно натисна газта и запълзя напред, извърнала глава, като гледаше термалния образ, а не истинския път. Отначало караше несигурно, защото не беше свикнала да координира погледа и ръцете си по този начин. Занасяше наляво или надясно и завиваше прекалено рязко в обратната посока, за да се коригира. После обаче се успокои и започна да овладява новата техника на шофиране. Измина четиристотин метра по права линия, ускори и измина следващите малко по-бързо — някъде с четирийсет километра в час.
	— Много е гадно, че не трябва да гледам напред — оплака се. — Правя го съвсем автоматично.
	— Така е добре — отвърна Ричър. — Карай бавно.
	Предполагаше, че със скорост от четирийсет километра в час двигателят не вдига почти никакъв шум. Само тихо мъркане и меко ръмжене от ауспуха. Разбира се, при всякаква скорост имаше шум от настилката, но тя щеше да стане по-гладка по-близо до града. Ричър се наведе наляво, отпусна глава на рамото на Вон и се загледа в екрана. Призрачният зелен пейзаж се източваше от двете страни на пътя. Камерата нямаше човешки реакции. Беше механично, немигащо око. Не поглеждаше наляво и надясно, нагоре или надолу, не променяше фокуса си. Когато минаха над възвишението, екранът за момент се изпълни с празно студено небе, после предната част на колата отново се спусна и те видяха пред себе си оставащите петнайсет километра от шосето. Зелени храсти, разпръснати камъни, които светеха по-силно на екрана, лентата на пътя и миниатюрно въгленче в далечината там, където догаряше полицейското управление на Диспеър.
	Ричър няколко пъти погледна напред през стъклото, но без фаровете нямаше какво да се види. Абсолютно нищо. Само мрак. А това означаваше, че ако някой ги чака в далечината, той също няма да вижда нищо. Поне засега. Ричър си спомни как вървеше обратно към Хоуп и премина границата, без изобщо да види патрулката на Вон. А онази кола беше по-нова, с лъскава боя, бели врати и полирани рефлектори на лампата на покрива. Той не я беше видял. Но тя го беше видяла. „Видях те от един километър разстояние — беше казала тя. Като малко зелено човече.“ След това и самият Ричър се беше видял — като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.
	„Модерна работа“, беше отбелязал той.
	„Финансиране по Програмата за борба с тероризма беше отвърнала тя. — Все трябва да харчим парите за нещо.“
	Ричър гледаше екрана и търсеше малки зелени човечета. Колата продължаваше да се движи напред — бавно и равномерно, като черна подводница в дълбоки води. Изминаха три километра. После шест. Все още не виждаха нищо. Десет километра. Дванайсет. Не виждаха и не чуваха нищо освен тихото ръмжене на двигателя, шума от гумите и напрегнатото дишане на Вон, която стискаше волана и се взираше в екрана на лаптопа.
	— Приближаваме — прошепна тя.
	Ричър кимна, без да вдига главата си от рамото й. На екрана се виждаха сгради — на километър и половина разстояние от тях. Бараката на бензиностанцията, малко по-топла от околната среда. Магазинът за домакински стоки с тухлените стени, които задържаха дневната топлина. Неясното сияние от сградите в центъра на града. Бледо петно във въздуха на югозапад — над мястото, където беше изгоряло полицейското управление.
	Но нямаше никакви зелени човечета.
	— Точно тук бяха вчера — каза Ричър.
	— Тогава къде са сега? — попита Вон.
	Тя намали скоростта и продължи по инерция. Картината на екрана не се променяше. Пейзаж, архитектура и нищо повече. Нищо не помръдваше.
	— Такава е човешката природа — каза Ричър. — Вчера се запалиха и решиха, че са се отървали от нас. Но нямат сили да го направят още веднъж.
	— Може да са останали един-двама.
	— Възможно е.
	— В такъв случай ще се обадят, за да предупредят в комбината.
	— Няма значение — отвърна Ричър. — Ние не отиваме в комбината. Поне засега.


	Продължиха напред бавно, невидимо и безшумно. Подминаха празния парцел и изоставената автокъща. И двете едва-едва се показаха на екрана. От термична гледна точка бяха част от пейзажа. Бензиностанцията и магазинът за домакински стоки светеха по-ярко. Другите сгради зад тях грееха в зелено. По тях се виждаха по-ярки правоъгълници, където бяха прозорците, а от покривите с дефектна изолация се процеждаше топлина. Но никъде нямаше концентрирана светлина. Нямаше малки зелени петна с човешка форма. Нито тълпи, нито малки групички хора, нито отделни пазачи.
	Поне не право напред.
	Камерата беше с фиксирана гледна точка и не вършеше никаква работа за пресечките. Виждаше се само началото на всяка на около метър и половина навътре. Нищо повече. Затова Ричър се взираше в мрака, докато минаваха покрай тях. Но не видя нищо. Нито фенерчета, нито пламъчета от кибритени клечки, нито запалки, нито въгленчета на цигари, които светят в червено. Шумът на гумите беше утихнал почти напълно. Главната улица на Диспеър беше износена до основи. Тук нямаше чакъл. Вон сдържаше дъха си. Натискаше педала на газта леко като перце. Колата се носеше напред, малко по-бързо от пешеходец и много по-бавно от бягащ човек.
	После пред тях излязоха две зелени петна.
	Бяха на около четиристотин метра от колата, в западния край на главната улица. Два силуета, които излязоха от една пресечка. Патрул. Вон леко натисна спирачката и спря по средата на града. Зад нея имаше шест застроени пресечки, а пред нея — други шест.
	— Могат ли да ни видят? — прошепна тя.
	— Мисля, че са обърнати с гръб към нас — отвърна Ричър.
	— А ако не са?
	— Не ни виждат — каза той.
	— Зад нас сигурно има и други.
	Ричър се обърна и погледна през задното стъкло. Не видя нищо. Само мастилен мрак.
	— Щом ние не ги виждаме, и те не ни виждат — каза той. — Такива са физическите закони.
	На екрана светна бяло сияние. Беше с конусовидна форма. И се движеше. Описваше малки дъги.
	— Фенерче — каза Ричър.
	— Ще ни видят.
	— Не, далеч сме. Освен това мисля, че светят на запад.
	После обаче светнаха на изток. На екрана се видя как лъчът на фенерчето описа пълен кръг, хоризонтално до земята, като морски фар. Когато мина точно през тях, екранът ослепя за миг от директната светлина. Влажният нощен въздух стана сребрист, като мъгла.
	— Видяха ли ни? — попита Вон.
	Ричър гледаше екрана. Сети се за рефлекторите във фаровете на форда. Бяха от полиран метал, за да отразяват светлината.
	— Не знам какви са, но не се движат — каза той. — Сигурно фенерчето не свети толкова надалеч.
	— Какво ще правим?
	— Ще чакаме.
	Почакаха две минути, после три, после пет. Двигателят на колата тихо мъркаше в мрака. После лъчът на фенерчето угасна. Екранът на лаптопа също. На него отново останаха само две зелени вертикални чертички, които почти не помръдваха. През задното стъкло не се виждаше нищо. Само пуст мрак.
	— Не можем да останем тук — каза Вон.
	— Трябва да останем — каза Ричър.
	Двете зелени чертички се раздвижиха — от центъра на екрана към левия край. Движението им беше бавно и размазано, а след тях оставаше призрачна луминесцентна следа. После изчезнаха в една пресечка. Екранът се успокои. Отново се виждаха само пейзаж и сгради.
	— Патрул — каза Ричър. — Отиват към центъра. Сигурно проверяват дали няма нови пожари.
	— Нови пожари? — попита Вон.
	— Снощи изгоря полицейското им управление — обясни той.
	— Имаш ли нещо общо с това?
	— И още как — отвърна Ричър.
	— Ти си маниак.
	— Те са си виновни. Създават проблеми на човек, на когото не бива да правят проблеми. Хайде да тръгваме.
	— Веднага?
	— Да минем покрай тях, докато са обърнати с гръб.
	Вон леко натисна газта и колата запълзя напред. Една пресечка. Две. Екранът не се променяше. Пейзаж и архитектура. Нищо друго. Гумите тихо се въртяха по износената настилка.
	— По-бързо — обади се Ричър.
	Вон ускори. Трийсет километра в час. Петдесет километра. Когато достигнаха скорост от шейсет и пет километра, шумът от колата се установи на някакво общо равнище — от двигателя, ауспуха, гумите и съпротивлението на въздуха. Струваше им се болезнено шумно. Но не предизвика никаква реакция. Ричър се взираше наляво и надясно в пресечките, но не видя абсолютно нищо. Само черен мрак. Вон стискаше волана, задържаше дъха си и втренчено гледаше екрана на лаптопа. Десет секунди по-късно излязоха от града и продължиха през полето от другата му страна.
	А четири минути по-късно се приближиха към комбината.


>	54

	Вон отново намали скоростта и продължи да кара с изключени фарове. Термалният образ на компютъра показваше, че небето над комбината гори. Топлината се излъчваше от спрените пещи и котли на вълни, които приличаха на слънчеви изригвания. Металната стена също беше топла. На екрана се виждаше като непрекъсната хоризонтална зелена лента. Беше много по-ярка в южния край. Температурата й беше много по-висока около тайната зона. Образът й на екрана направо блестеше.
	— Бунище, как не — обади се Ричър.
	— Здраво са работили там — каза Вон. — За съжаление.
	Огромният паркинг изглеждаше пуст. Порталът за работниците изглеждаше затворен. Ричър не го погледна направо. Получаваше по-добра информация в невидимия спектър, от инфрачервените лъчи.
	— Няма ли пазачи? — попита Вон.
	— Доверяват се на стената. И нищо чудно. Стената наистина е страхотна.
	Двамата продължиха бавно и безшумно в мрака, подминаха паркинга и северния край на комбината и стигнаха до шосето за камионите. Петдесет метра по-нататък спряха. На екрана се показаха коловозите от шевролетите на охраната, почти незабележимо по-светли от храсталака около тях. Земята беше утъпкана, така че нямаше микроскопични отвори между отделните буци пръст, следователно вентилацията беше по-слаба и земята на това място изстиваше по-бавно в края на деня. Ричър посочи коловозите на Вон, тя завъртя волана и слезе от шосето. Вторачи се в екрана, намести се в коловозите и продължи по-бавно. Колата подскачаше по неравната земя. Вон пое по огромната осмица. Безизразното око на камерата не показваше нищо друго освен сиво-зелена пустош. След това хвана и каменната стена на жилищната зона. Камъните бяха задържали дневната топлина. Стената се виждаше като ниска напръскана лента, която се извиваше като змия на петдесет метра вдясно от тях — на плавни, безкрайно дълги завои.
	Вон обиколи зоната по коловозите на шевролетите, почти по цялата обиколка, докато Ричър не прецени, че са стигнали точно зад хангара на самолета. Там спряха, Вон угаси двигателя, Ричър изключи вътрешната светлина в колата, двамата отвориха вратите си и излязоха. Навън беше съвсем тъмно. Въздухът беше свеж и студен. Часовникът в главата на Ричър показваше един и трийсет сутринта.
	Идеално.
	Двамата изминаха петдесетте метра, които ги деляха от каменната стена. От време на време Ричър се обръщаше да провери какво става назад. След десет метра вече му беше трудно да различи черния форд, след двайсет беше още по-трудно, а след трийсет — невъзможно. Двамата лесно се покатериха по стената и скочиха от другата страна. Точно пред тях беше задната стена на самолетния хангар — огромна, надвиснала, по-тъмна от небето. Те тръгнаха право към нея, покрай кипарисите, и поеха покрай нея, обратно на часовниковата стрелка. Хангарът беше тъмен и пуст. Самолетът го нямаше. Ричър спря на ъгъла и се ослуша с всички сили. Не чу нищо. Той махна на Вон да се приближи.
	— Първа точка — прошепна той. — Току-що потвърдихме, че когато работят през деня, самолетът лети през нощта.
	— А каква е втора точка? — попита Вон.
	— Да потвърдим дали внасят нещо с него, или изнасят нещо, или и двете.
	— Как? Ще разгледаме ли?
	— И още как.
	— Колко време имаме?
	— Около половин час.
	Двамата влязоха в хангара. Беше огромен и съвсем тъмен. Миришеше на машинно масло, бензин и лакирано дърво. Подът беше от утъпкана пръст. По-голямата част от хангара беше съвсем празна, така че да има място за самолета, когато се върне. Двамата тръгнаха опипом покрай стените. Вон реши да рискува с фенерчето. Обхвана го с длан и лъчът от светлина се превърна в мътно червеникаво сияние. Двамата видяха, че на стените има полици, по които бяха подредени тенекиени кутии с гориво и машинно масло, както и някакви малки части в картонени кутии. Може би маслени и въздушни филтри. Или инструменти за поддръжка. По средата на задната стена имаше хоризонтален цилиндър, на който беше навит тънък стоманен кабел. Цилиндърът беше разположен в някаква сложна скоба, захваната за пода, а на оста му беше монтиран електромотор. Лебедка. Вдясно от него по стените имаше още полици. Резервни гуми за колесника. И още дребни компоненти. Целият хангар беше точно по средата между подреденото и разхвърляното състояние. Беше работно място — нищо повече. Нямаше никакви очевидни скривалища. А високо над главите им се различаваха очертанията на мощни лампи. Когато ги светнеха, вътре щеше да бъде светло като ден.
	Вон изключи фенерчето.
	— Няма смисъл.
	Ричър кимна в тъмното. Излезе от хангара и се приближи към пистата за рулиране, а Вон го последва. Пистата представляваше широка ивица от земя, която беше утъпкана по същия начин като пистата за излитане и кацане. От двете й страни имаше култивирани парцели с островърхи сребристи храсти и високи тънки дръвчета, оградени с чакъл. Сухолюбиви растения — достатъчно близо до хангара, за да представляват някаква приятна гледка, и достатъчно далеч, така че светлините на хангара нямаше да стигат до тях. Ричър посочи към тях и прошепна:
	— Ще се скрием там. Залегни и не мърдай, докато не те повикам. Светлините на пистата ще бъдат зад теб, но не се притеснявай. Те са нагласени така, че да светят хоризонтално, на север и на юг.
	Вон кимна и тръгна надясно, а Ричър — наляво. След като направи три крачки, тя потъна в мрака. Ричър стигна до растенията от лявата страна на пистата, пропълзя между тях и легна по лице. От двете му страни имаше храсти, а над него се издигаше едно дръвче. Имаше добър изглед към вътрешността на хангара. Предположи, че Вон ще го вижда по същия начин, но от другата страна. Заедно го покриваха целия. Ричър се притисна към земята и зачака.


	Ричър чу самолета в два и пет сутринта. Самотният двигател в далечината, който виеше и кашляше. Представи си светлината за кацане, която беше видял преди увиснала в небето, все по-ниско. Шумът се приближи, но затихна, докато Търман намаляваше мощността и се приготвяше за кацане. Светлините грейнаха. Бяха по-ярки, отколкото очакваше Ричър. Изведнъж се почувства уязвим. Пред себе си виждаше собствената си сянка, преплетена със сенките на храстите около него. Протегна глава и се огледа за Вон. Не я видя. Шумът от двигателя се засили. Тогава светнаха и лампите в хангара. Те също бяха много ярки. Хвърляха остра сянка от покрива, която стигаше на два метра от Ричър. Той погледна напред и видя великана от комбината, който стоеше в хангара, с ръка на ключа на лампата, а пред него падаше огромната му сянка — толкова надалеч, че Ричър почти можеше да се протегне и да я докосне. На деветстотин метра вдясно от него двигателят на самолета изрева за последно, а после Ричър почувства как земята съвсем леко потреперва от приземяването на колесника. Шумът от двигателя утихна, докато самолетът намаляваше скоростта, и после отново се засили, когато самолетът зави към хангара. Ричър го чу зад гърба си — нетърпимо силен рев. Земята се тресеше. Самолетът се движеше между двата култивирани парцела, двигателят му ревеше гръмогласно, а въздушното течение от перката вдигаше прах от земята. Самолетът намали скоростта, рязко зави надясно на нестабилния си колесник, двигателят изрева отново и самолетът се завъртя пред хангара, с витлото навън. Там се разтърси за секунда, после двигателят угасна, ауспухът изтрещя два пъти и витлото рязко спря да се върти.
	Тишината ги обгърна отново като одеяло.
	Светлините на пистата угаснаха.
	Ричър не откъсваше поглед от самолета.
	Дясната врата на кабината се отвори и Търман се измъкна навън. Едър, схванат и тромав. Все още беше с вълнения си костюм. Той се спусна на земята и остана неподвижен за миг, после закрачи към къщата.
	Не носеше нищо.
	Нито чанта, нито сак, нито куфар, никакъв багаж.
	Нищо.
	Търман излезе от светлината и изчезна. Великанът от комбината изтегли стоманения кабел от хангара и го закачи за една халка под опашката на самолета. После се върна до теглича, натисна някакъв бутон, електромоторът нададе вой и започна бавно да издърпва самолета в хангара, на заден ход. Когато самолетът спря на мястото си, великанът разкачи кабела и го нави обратно на теглича. После се промъкна покрай крилото, загаси светлините в хангара и се отдалечи в мрака.
	Той също не носеше нищо.
	Не беше отворил никакви багажни отделения в самолета и не беше взел нищо от кабината.


	Ричър изчака двайсет дълги минути, за по-сигурно. Никога през живота си не си беше създавал проблеми от нетърпение и не смяташе да започва точно сега. Когато се увери, че всичко е притихнало, изпълзя навън, прекоси пистата за рулиране и тихо подвикна на Вон. Не я виждаше. Беше добре скрита. Тя се показа от мрака в краката му и леко го прегърна. Двамата отидоха до тъмния хангар, промушиха се под крилото на самолета и застанаха до фюзелажа.
	— Вече знаем — каза Вон. — Изнасят нещо, но не внасят нищо.
	— Но какво? — попита Ричър. — И къде? На какво разстояние може да лети това самолетче?
	— С пълни резервоари? Някъде към хиляда и двеста километра. Едно време в щатската полиция имаха такова. Всичко зависи от скоростта и височината на полета.
	— Какво се смята за нормално?
	— Ако летиш с малко повече от половината мощност на двигателя, можеш да изминеш хиляда и двеста километра с двеста и трийсет километра в час.
	— Търман го няма по седем часа всяка нощ. Да кажем, че му трябва един час на земята, значи лети по шест часа — три часа натам и три часа обратно. Това означава радиус от шестстотин километра. Близо милион и сто хиляди квадратни километра.
	— Доста голяма площ е — отбеляза Вон.
	— Можем ли да разберем нещо от посоката, в която се снишава за кацане?
	Вон поклати глава.
	— Не. Той трябва да се изравни с пистата, а се съобразява и с посоката на вятъра.
	— Тук няма голям резервоар за гориво. Значи зарежда на другото място. Ходи някъде, където можеш да си купиш бензин в десет-единайсет часа вечерта.
	— Има много такива места — отвърна Вон. — Окръжни летища, авиационни клубове и прочие.
	Ричър кимна. Представи си една географска карта. Уайоминг, Южна Дакота, Небраска, Канзас, част от Оклахома, част от Тексас, Ню Мексико, североизточният ъгъл на Аризона, Юта. Девет различни щата. При това се предполагаше, че Търман не лети само по един час във всяка посока и не вечеря по пет часа, някъде наблизо в самия щат Колорадо.
	— Ще трябва да го попитаме — каза Ричър.
	— Мислиш ли, че ще ни каже?
	— В крайна сметка, да.
	Двамата се промушиха под крилото и се върнаха по стъпките си — зад хангара и до стената. Минута по-късно вече бяха в колата и следваха призрачните зелени следи от коловозите в посока, обратна на часовниковата стрелка — по целия път около комбината, чак до мястото, което Ричър беше избрал, за да се промъкнат вътре.


>	55

	Бялата метална стена беше ослепително гореща в южната си част и по-студена в северната. Вон подкара покрай нея и спря на една четвърт от разстоянието по северната дължина. После направи остър ляв завой, излезе от коловозите и бавно продължи право към стената, като спря толкова близо, че предната броня на колата почти опря в нея. Предната част на капака беше точно под хоризонталния цилиндър на върха на стената. Основата на предното стъкло беше някъде на метър и половина под най-широката част на цилиндъра и на шейсет сантиметра навън от нея.
	Вон остана на мястото си, а Ричър слезе от колата и измъкна сгъваемата стълба от задната седалка. Сложи я на земята, разгъна я и я сглоби във формата на буквата „Г“. После прецени на око, промени ъгъла на малко над деветдесет градуса и заключи всички сглобки. Вдигна я високо. Постави я в основата на капака на форда, където бяха поставките за чистачките. После внимателно я отпусна напред. Стълбата чукна стената с тих метален звук, удар на алуминий в боядисана стомана. Дългата страна на буквата „Г“ застана почти вертикално. Късата страна легна върху цилиндъра на върха на стената, почти хоризонтално.
	— Дай трийсет сантиметра назад — прошепна той.
	Вон премести колата малко назад, така че основата на стълбата се наклони под по-гостоприемен ъгъл, а горната й част застана абсолютно хоризонтално.
	— Обичам железарски магазини — отбеляза Ричър.
	— Мислех, че тези стени се смятат за непреодолими каза Вон.
	— Все още не сме я преодолели.
	— Но сме близо.
	— В обичайния случай им слагат и кули с пазачи и прожектори, така че хората да не идват с коли и сгъваеми стълби.
	Вон спря двигателя и дръпна ръчната спирачка. Екранът на лаптопа угасна автоматично и ги остави във видимия спектър, където нямаше почти нищо видимо. Само мрак. Вон взе фенерчето, а Ричър извади лоста от багажника. После се качи на капака на колата, обърна се и приклекна под издутината на цилиндъра. Пристъпи до основата на предното стъкло, пак се обърна и започна да се катери по стълбата. Носеше лоста в лявата ръка, а се хващаше за пречките на стълбата с дясната. Алуминият стържеше по стоманата и в кухините на стената отекваха странни акорди. Ричър се забави, за да ограничи шума, стигна до ъгъла на върха, наведе се и пропълзя по хоризонталната част на буквата „Г“ на ръце и колене. Премести се встрани и се просна като морска звезда на върха на цилиндъра. Диаметърът на цилиндъра беше почти два метра, така че обиколката му беше почти шест — достатъчно плосък, за да го издържи, и достатъчно извит, за да не стане толкова лесно. А бялата боя беше лъскава и гладка. Ричър внимателно надигна глава и се огледа.
	Беше на два метра от мястото, където искаше да отиде.
	Пирамидата от стари варели едва се виждаше в тъмното, на два метра западно от него. Най-горният ред беше на два метра и половина южно от върха на стената, на петдесет сантиметра под него. Ричър се плъзна по стената и отново сграбчи стълбата. Тя се наклони встрани към него. Не оказа никакво съпротивление.
	— Качи се на стълбата — подвикна той.
	Стълбата се стабилизира от теглото на Вон. Ричър се издърпа към нея, претърколи се и легна от другата страна. Сега беше точно там, където трябваше.
	— Качвай се — подвикна той.
	Видя как стълбата се огъна, залюля и подскочи малко, а странните метални акорди проехтяха отново. После главата на Вон се показа над ръба на стената. Тя спря за миг, за да се огледа, прехвърли се и легна на мястото, което Ричър й беше освободил, с разперени ръце и крака, малко скована. Ричър й подаде лоста и изтегли стълбата при себе си. Наложи се няколко пъти да кръстоса ръце, докато успя да я балансира на върха на стената. Хвърли поглед надясно, към двора на комбината, придърпа стълбата малко по-близо до себе си и внимателно я отпусна от другата страна на стената, докато късата страна на буквата „Г“ не се подпря на един варел от пирамидата, два реда под най-горния. Дългата страна на стълбата леко се спускаше между стената и пирамидата — като мост.
	— Обичам железарски магазини — повтори той.
	— Аз обичам твърда земя под краката си — отвърна Вон.
	Ричър взе лоста от нея, протегна се напред и се хвана с две ръце за стълбата. Здраво я дръпна надолу, за да се увери, че е поставена стабилно. После премести цялата си тежест на ръцете, все едно се набираше на лост, и отпусна краката си от цилиндъра. Изблъска се с крака, докато не легна по дължина върху стълбата. После стъпи на пречките и започна да се спуска по нея, със задника напред. Накрая стъпи на варела и се огледа. Нямаше нищо за гледане. Той задържа своя край от стълбата и подвикна на Вон:
	— Ти си наред.
	Тя слезе по същия начин като него и накрая застана на варела между протегнатите му ръце, с които Ричър продължаваше да държи стълбата. Той остана така за малко, после се раздвижи и каза:
	— Сега е лесно. Като стълбище.
	Двамата се спуснаха по пирамидата. Празните варели тихо бумтяха под краката им. Когато стъпиха на твърда земя, тя лепнеше и хрущеше. Ричър почака един миг, после тръгна на югозапад.
	— Насам — обяви той.


	За по-малко от пет минути прекосиха четиристотинте метра до портала за камиони. Белите шевролети бяха паркирани един до друг в единия край на портала, а до другия имаше редица от пет открити товарни каросерии. Самите камиони ги нямаше. Бяха само каросериите подпрени на тънките си крачета за паркиране. Четири бяха обърнати към портала. Бяха натоварени със стоманени греди. Готов продукт за износ. Петата каросерия беше обърната навътре, към самия комбинат. На нея имаше затворен контейнер, тъмен на цвят, може би син, а отстрани имаше надпис „Чайна Лайне“. Метални отпадъци, внос. Ричър му хвърли един поглед и продължи към редицата от фургони. Вон вървеше с него. Не спряха до фургона на охраната, офиса на самия Търман, оперативния отдел, финанси и счетоводство. Подминаха и първия бял фургон на здравната служба. Спряха едва пред втория.
	— На свиждане ли отиваме? — попита Вон.
	Ричър кимна.
	— Когато Търман го няма, може и да ни каже нещо.
	— Вратата може да е заключена.
	Ричър вдигна лоста.
	— Аз имам ключ.
	Но вратата не беше заключена. И болният помощник нямаше да им каже нищо. Защото беше мъртъв.


	Все още беше под завивките, но преди няколко часа беше поел последния си дъх. Това беше ясно. И може би го беше поел сам. Изглеждаше така, сякаш никой не се бе погрижил за него. Кожата му беше студена, скована и изглеждаше като восъчна. Очите му бяха отворени и мътни. Косата му беше изтъняла и разрошена, сякаш беше въртял глава на възглавницата в търсене на компания или покой. Медицинският му картон не беше допълван или променян от последния път, когато го беше виждал Ричър. Дългият списък със симптоми и оплаквания си стоеше очевидно нерешен.
	— ТХЕ? — попита Вон.
	— Може би — отвърна Ричър.
	„Правим най-доброто, което можем — беше казал Търман. — Надяваме се да се оправи. Още утре ще го закарат в болницата на Халфуей.“
	Копеле, помисли си Ричър.
	— Същото може да се случи и в Хоуп — каза Вон. Трябват ни данните, за да ги занесем в Колорадо Спрингс. В лабораторията.
	— Точно затова дойдохме — отвърна Ричър.
	Те постояха още малко до леглото и излязоха. Тихо затвориха вратата на фургона, все едно мъртвият можеше да оцени това, спуснаха се по стълбите и се отправиха към фургона на финансовия отдел. Вратата му беше заключена с катинар на метална скоба. Катинарът и скобата бяха здрави, но болтовете, с които беше закрепена скобата за рамката на вратата, бяха слаби. Поддадоха при първия опит. Измъкнаха се от дървената рамка, паднаха на земята и вратата се открехна. Вон светна фенерчето и скри светлината в шепата си. После влезе първа. Ричър влезе след нея, затвори вратата и я подпря с един стол.
	Вътре имаше три бюра, три телефона и цяла стена с шкафове за документи, широки по един метър, с по три чекмеджета. Ричър автоматично пресметна, че това прави четири кубични метра документация, която трябваше да проверят.
	— Откъде ще започнем? — прошепна Вон.
	— Пробвай с „Т“, първата буква от „ТХЕ“.
	Чекмеджетата за буква „Т“ бяха на четири пети от редицата, както повеляваха здравият разум и правилата на азбуката. Бяха натъпкани с документи. Но нито един от документите не се отнасяше до трихлоретилена. Всичко беше подредено според името на доставчика. Така че в чекмеджетата за буква „Т“ имаше документи за фирми с имена като „Трайстейт“, „Томас“, „Томкинс“ и „Трибюн“. „Трайстейт“ бяха подновили застраховката срещу пожар преди осем месеца, „Томас“ беше телекомуникационна компания, която им беше доставила четири нови мобилни телефона преди три месеца, „Томкинс“ бяха сменили гумите на два камиона преди шест месеца, а „Трибюн“ им доставяха кабел за опаковки на всеки две седмици. Без съмнение всичко това беше важна част от дейността на комбината, но нямаше никаква връзка с химията.
	— Ще започна с „A“ — каза Вон.
	— А аз ще започна със „Z“, последната буква от азбуката — отвърна Ричър. — Ще се срещнем на „M“ или „N“, ако не го намерим по-рано.
	Вон беше по-бърза от Ричър. Фенерчето беше в нея. Той трябваше да разчита на лъчите, които идваха от другия край на редицата. Някои от документите очевидно не бяха по техния въпрос. Но всички останали, които потенциално можеха да съдържат някаква полезна информация, трябваше да се изваждат и разглеждат внимателно. Вървеше бавно. Часовникът в главата на Ричър неумолимо напредваше. Той започна да се тревожи за изгрева. Не беше толкова далеч. В някакъв момент намери поръчка за нещо в размер на хиляди литри, но при по-внимателен оглед то се оказа просто бензин и дизелово гориво. Доставчикът беше фирмата „Уестърн Енерджи“ със седалище в щата Уайоминг, а купувачът беше фирмата „Търман Металс“ със седалище в Диспеър, щата Колорадо. Ричър прибра папката обратно и се премести на чекмеджетата с буквата „V“. Първият документ, който му попадна, беше за медицински материали. Физиологичен разтвор, системи и други материали. В малки количества, като за малка болница.
	Доставчикът беше фирмата „Върнън Медикъл“ от Хюстън, щата Тексас.
	Купувачът беше болницата „Олимпийски център“, регистрирана в Диспеър, щата Колорадо.
	Ричър подаде листа на Вон. Официална поръчка на бланка на компанията, на която беше отпечатано същото корпоративно лого, което вече бяха виждали два пъти на табелите южно от Колорадо Спрингс. Адресът за служебна кореспонденция на болницата беше в комбината, където се намираха — два фургона по-нататък.
	— Търман е собственик на „Олимпийски център“ — каза Ричър. — Където е твоят съпруг.
	Вон замълча. Накрая каза:
	— Мисля, че това не ми харесва особено.
	— И на мен не би ми харесало — съгласи се Ричър.
	— Трябва да го изкарам оттам.
	— Или да изкараме Търман оттам.
	— Как?
	— Продължавай да търсиш.
	Двамата спряха за миг, после продължиха. Ричър провери „V“ и „U“ и пропусна „Т“, защото вече го бяха прегледали. На буквата „U“ разбра, че доставчикът на ацетилен за Търман е „Юта Газ“, а доставчикът му на керосин — „Юниън Сити Фюълс“. Не видя нищо за трихлоретилен. Беше стигнал до последното чекмедже от буквата „S“, когато Вон се обади:
	— Намерих го.
	Беше отворила първото чекмедже от буквата „К“.
	— „Киърни Кемикъл“, със седалище в Ню Джързи каза тя. — Купуват ТХЕ от тях вече седем години.
	Тя извади цялата папка от чекмеджето, светна с фенерчето в нея и разрови документите. Ричър видя думата „трихлоретилен“ на всяка страница — беше на различни редове, така че подскачаше като тромаво нарисувана анимация.
	— Вземи цялата папка — каза той. — После ще сметнем общото количество.
	Вон прибра папката под мишница и бутна чекмеджето, за да се затвори. Ричър премести стола, отвори вратата и двамата излязоха в тъмното. Ричър спря, светна с фенерчето, намери падналите болтове на скобата и ги напъха в дупките на вратата. Задържаха се, така че катинарът изглеждаше недокоснат. След това двамата тръгнаха обратно по стъпките си, покрай оперативния отдел и офиса на Търман, към офиса на охраната. Заобиколиха контейнера на „Чайна Лайне“ и продължиха през откритото пространство.
	Тогава Ричър спря.
	И се обърна.
	— Фенерче — каза той.
	Вон му подаде фенерчето, той го светна и прокара лъча по стената на контейнера. Осветен по този начин, контейнерът изглеждаше огромен и нереален, сякаш висеше във въздуха. Беше дълъг дванайсет метра, с конструкция от гофриран метал. Абсолютно стандартен контейнер. Отстрани имаше надпис с мръсни бели букви, „Чайна Лайне“, и вертикална линия от китайски йероглифи, а ниско в единия ъгъл имаше поредица от идентификационни номера и кодове.
	Както и една дума, написана на ръка с тебешир, само с главни букви.
	Тебеширът беше полуизтрит, сякаш думата беше написана преди много време, в другия край на маршрут от няколко хиляди километра.
	Приличаше на „КОЛИ“.
	Ричър пристъпи по-близо. Контейнерът имаше двойна врата, заключена по обичайния начин — с еднометрови лостове, които задвижваха четири дебели болта по цялата височина на контейнера и ги вкарваха в отворите на върха и на дъното. Всички лостове бяха в затворено положение. Три от болтовете бяха просто вкарани в отворите, но четвъртият беше заключен с катинар на лоста и допълнително осигурен с пластмасова лентичка, която да показва, че не е отварян.
	— Определено е внос — каза Ричър.
	— Така предполагам — отвърна Вон. — Обърнат е навътре.
	— Искам да видя какво има вътре.
	— Защо?
	— Любопитен съм.
	— Явно има коли. Повечето метални отпадъци са от коли.
	Ричър кимна в тъмното.
	— Видях как ги докарват. Идват от близките щати, завързани на отворени каросерии. А не в заключени контейнери.
	Вон помълча малко.
	— Мислиш, че са военни машини от Ирак ли?
	— Възможно е.
	— Не искам да ги виждам. Може да са хъмвита. Нали ти каза, че те по същество са коли.
	Ричър отново кимна.
	— По същество са коли. Но никой не ги нарича така. Особено пък хората, които са натоварили този контейнер.
	— Ако изобщо е от Ирак.
	— Да, ако е оттам.
	— Не искам да ги виждам.
	— Аз искам.
	— Трябва да тръгваме. Късно е. Или рано.
	— Няма да се бавя — каза Ричър. — Не гледай, ако не искаш.
	Вон отстъпи назад в мрака, така че Ричър вече не я виждаше. Той стисна фенерчето със зъби, протегна се нагоре и пъхна лоста под катинара. Преброи наум до три и с всичка сила дръпна надолу.
	Нищо не стана.
	Толкова високо над главата си нямаше нужната сила. Ричър стъпи на долния край на контейнера, хвана се за вертикалния болт и се изтегли нагоре, на едно ниво с катинара. Пак пъхна лоста под него и опита отново. Едно, две, три.
	Нищо не стана.
	Катинарът беше от закалена, студено пресована стомана, дебела и здрава. Чудесен катинар. Ричър си помисли, че трябваше да вземе по-голям лост. Много по-голям лост. После си помисли да намери някаква верига и да я закачи за един от шевролетите. Ключовете сигурно си бяха на таблото. Но веригата щеше да се скъса преди катинара. Ричър продължи да мисли по въпроса, докато не се ядоса. После пак пъхна лоста под катинара, за да опита трети път. Едно. Две. На „три“ той с всичка сила дръпна лоста и същевременно скочи от контейнера, така че тежестта на тялото му да се прибави към усилието. Натиск с две ръце, подсилен от сто и десет килограма живо тегло.
	Катинарът се счупи.
	Ричър се озова на земята. В главата и рамото му се забиха стружки. Лостът падна и го удари по крака. Ричър не му обърна внимание. Изкачи се обратно горе, скъса пластмасовата лентичка, завъртя лостовете и отвори вратите на контейнера. Чу се скърцане на метал. Той вдигна фенерчето и погледна вътре.
	Коли.
	От дългото пътуване по море колите се бяха събрали в дясната стена на контейнера. Бяха общо четири, две по две, на дължина. Непознати модели от непознати марки. Прашни, избелели от слънцето, в пастелни цветове.
	И бяха сериозно повредени. Бяха отворени като консервени кутии, разкъсани, обелени, смачкани и усукани. В ламарините им имаше дупки с диаметър на телефонни стълбове.
	Имаха бели квадратни регистрационни номера, покрити с арабски цифри. Цифрите бяха изписани с деликатни извивки, а точките бяха малки черни ромбчета.
	Ричър се обърна на прага и подвикна в тъмното:
	— Не са хъмвита.
	Чуха се леки стъпки и Вон се появи. Той се наведе, хвана я за ръката и я издърпа нагоре. Вон застана до него и проследи с поглед лъча на фенерчето.
	— От Ирак ли са? — попита тя.
	Ричър кимна.
	— Цивилни коли.
	— Коли-бомби на самоубийци?
	— Не, щяха да по-разбити. От тях не остава нищо.
	— Значи са на бунтовници — каза тя. — Може би не са спрели на бариерите.
	— Защо са ги докарали тук?
	— Не знам.
	— Бариерите се охраняват с картечници — каза Ричър. А тези коли са ударени с нещо съвсем различно. Виж дупките.
	— От какво са?
	— Не съм сигурен. Може би артилерийски огън. Някакви големи снаряди. Или ракети с лазерно насочване.
	— От земята или от въздуха?
	— Мисля, че от земята. Траекториите изглеждат хоризонтални.
	— Артилерийски огън, насочен срещу цивилни коли? — каза Вон. — Това е малко прекалено.
	— И още как — съгласи се Ричър. — Какво точно правят там, по дяволите?


	Двамата затвориха контейнера и Ричър светна с фенерчето в пясъка, докато не намери строшения катинар. Захвърли парчетата надалеч, като се надяваше да се смесят с останалите метални боклуци на двора. После двамата се върнаха до пирамидата от варели и се прехвърлиха обратно през стената. Навън, а не навътре. Беше също толкова трудно. Конструкцията беше съвсем симетрична. Но все пак успяха. Спуснаха се от другата страна на капака на форда и слязоха на земята. Ричър сгъна стълбата и я прибра на задната седалка. Вон прибра папката на „Киърни Кемикъл“ в багажника, под гумената подложка на дъното.
	— Може ли на връщане да обиколим по дългия път? — попита тя. — Не искам пак да минаваме през Диспеър.
	— Все още няма да се връщаме — отвърна Ричър.


>	56

	Двамата прекосиха коловозите от шевролетите, намериха старото шосе на Диспеър и продължиха на запад по него до шосето за камионите. След километър и половина включиха фаровете. А след шест километра, към четири часа сутринта, минаха покрай базата на военната полиция. В кабината на охраната имаше двама мъже. Оранжевата светлина осветяваше лицата им отдолу. Вон не намали скоростта, но Ричър все пак им махна. Двамата мъже не му махнаха в отговор.
	— Накъде? — попита Вон.
	— Към разклона за старото шосе. Ще отбием там.
	— Защо?
	— За да наблюдаваме движението по пътя. Работя по една теория.
	— Каква теория?
	— Не мога да ти кажа. Може би греша, а тогава вече няма да ме уважаваш толкова. А аз предпочитам жените да ме уважават на сутринта.


	Трийсет минути по-късно Вон слезе от новия асфалт, направи обратен завой в началото на стария път и паркира на банкета. Когато слънцето изгрееше, щяха да виждат по километър и половина в двете посоки. Самите те също щяха да се виждат, но това изобщо не беше толкова подозрително. Всеки ден, по цял ден, на всякакви стратегически кръстовища в цяла Америка бяха паркирани множество коли като тяхната — полицейски форд краун виктория.
	Двамата отвориха малко прозорците, за да влиза въздух, наклониха седалките и заспаха. Ричър пресметна, че ще минат около два часа, преди да има нещо за гледане.


	Ричър се събуди, когато първите лъчи на изгряващото слънце стигнаха до левия ъгъл на предното стъкло. Вон продължи да спи. Беше достатъчно дребна, за да може да се завърти настрани на седалката си. Бузата й се притискаше в тапицерията. Беше вдигнала колене и беше стиснала ръцете си между тях. Изглеждаше спокойна.
	Първият камион, който мина покрай тях, отиваше на изток, към Диспеър. Беше с открита каросерия и регистрационни номера от щата Невада, натоварен с купчина ръждясали железа. Перални машини, сушилни, велосипедни рамки, огънати брони, пътни знаци, изкривени от удара с катастрофирали коли. Камионът прогърмя покрай тях, а ауспухът му издаде някакъв клокочещ звук, докато минаваше по инерция през завоя. После изчезна, а след него остана дълга следа от разбунтуван въздух и танцуващ прах.
	Десет минути по-късно мина втори камион — същият като първия, с открита каросерия, но регистрационни номера от щата Монтана. Движеше се с деветдесет и пет километра в час и беше натоварен с катастрофирали коли. Гумите му нададоха вой по асфалта, Вон се събуди, погледна през предното стъкло и попита:
	— Как върви твоята теория?
	— Засега нищо не я потвърждава — отвърна Ричър. Но и нищо не я опровергава.
	— Добро утро.
	— И на теб.
	— Дълго ли спа?
	— Достатъчно дълго.
	Следващият камион също отиваше на изток; беше грозна военна машина с десет колела, двама души отпред в кабината и квадратна зелена каросерия отзад, стандартно товарно превозно средство за НАТО, построено в Ошкош, щата Уисконсин, и горе-долу толкова красиво, колкото някой стар работен гащеризон. Не беше малък, но все пак беше по-малък от предишните два. И караше по-бавно. Мина през завоя с около осемдесет километра в час и остави по-малка следа от турбулентност.
	— Доставка за поделението на военната полиция обясни Ричър. — Храна, боеприпаси и медицински материали, вероятно от Форт Карсън.
	— Има ли полза от него?
	— Има полза за военната полиция. Поне от храната. Предполагам, че не използват много боеприпаси и медицински материали.
	— Имам предвид, дали има полза за твоята теория?
	— Не.
	Следващият товарен камион идваше от запад, от Диспеър. Беше натоварен със стоманени пръти. Плътен, тежък товар. Двигателят на камиона ревеше. От ауспуха се чуваше нисък плътен вой и излизаше черен дим.
	— Един от четирите, които видяхме снощи — отбеляза Вон.
	Ричър кимна.
	— Останалите три ще минат веднага след него. Работният ден започна.
	— Към този момент вече ще знаят, че сме отваряли онзи контейнер.
	— Ще знаят, че някой го е отварял — отвърна Ричър.
	— Какво ще направят?
	— Нищо.
	Вторият от излизащите камиони се появи на хоризонта. После и третият. Преди да се появи четвъртият, покрай тях мина друг камион от изток. С контейнер. Син контейнер на „Чайна Лайне“. От воя на гумите се познаваше, че товарът е тежък.
	Беше с номера от щата Ню Джързи.
	— Военни машини — каза Вон.
	Ричър кимна и не отговори. Камионът се изгуби в утринната мараня и се размина с четвъртия излизащ камион. След това прахът се слегна и отново настъпи тишина. Вон изви гръб и се протегна — от петите до раменете.
	— Добре ми е — каза тя.
	— Заслужаваш го — отвърна той.
	— Исках да знаеш за Дейвид.
	— Няма нужда да обясняваш нищо — отвърна Ричър.
	Беше обърнат на седалката и наблюдаваше северния хоризонт, на километър и половина от тях. Забеляза малко петно, което се поклащаше в маранята. Камион, някъде в далечината. Изглеждаше малък, заради разстоянието. Квадратен и солиден. Камион със закрита каросерия, с пясъчен цвят.
	— Сега гледай внимателно — каза Ричър.
	Камионът измина разстоянието от километър и половина за една минута и профуча покрай тях. Малък, с две оси, обикновен и квадратен. Беше боядисан в пясъчнокафяво. На каросерията нямаше лого. Нямаше никакъв надпис.
	Беше с канадски регистрационни номера, от провинция Онтарио.
	— Искам да направя едно предположение — обади се Ричър. — Ще видим как този камион се връща на изток, след около деветдесет минути.
	— Защо не? Ще разтовари и ще се прибере.
	— Какво ще разтовари?
	— Каквото има в него.
	— Какво е то?
	— Метални отпадъци за преработване.
	— Откъде?
	— Торонто е най-големият град в провинция Онтарио отвърна Вон. — Значи най-вероятно от Торонто.
	Ричър кимна.
	— Шосе 401 в Канада, магистрала 1–94 около Детройт, магистрала 1–75 от Толедо и магистрала 1–70 по целия път дотук. Голямо разстояние.
	— Относително.
	— Особено като се има предвид, че в Канада сигурно също си имат комбинати за преработване на метал. Освен това съм сигурен, че около Детройт и в целия щат Индиана е пълно с такива, а те са ни съседи. Тогава защо идват чак дотук?
	— Защото комбинатът на Търман е специализиран. Ти сам го каза.
	— Армията на Канада се състои от трима души и едно куче — каза Ричър. — Сигурно никога не си сменят оборудването.
	— Повредени машини от войната?
	— Канада не участва във войната в Ирак — каза Ричър. Имаха повече ум от нас.
	— Тогава какво има в този камион?
	— Предполагам, че няма абсолютно нищо.


	Двамата зачакаха. В двете посоки минаха още много камиони, но те не бяха интересни. Бяха товарни камиони от щатите Небраска, Уайоминг, Юта, Вашингтон и Калифорния, натоварени с катастрофирали коли и ръждясали машини — бойлери, локомотиви и корабни части. Ричър ги поглеждаше, когато минаваха покрай тях, и отклоняваше поглед. Наблюдаваше най-вече източния хоризонт и следеше часовника в главата си. Вон излезе от колата и донесе папката, която беше прибрала в багажника. Извади документите от нея, обърна ги и ги подравни на коляното си. После наплюнчи палеца си и започна от най-старата страница. Датата беше отпреди по-малко от седем години. Беше ордер за поръчка на двайсет хиляди литра трихлоретилен, предплатени на „Киърни Кемикъл“ от „Търман Металс“. Втората страница беше същата. Третата също. Четвъртата страница беше от следващата календарна година.
	— Шейсет хиляди литра за първата година — каза Вон. Това много ли е?
	— Не знам — отвърна Ричър. — Ще трябва да оставим щатската лаборатория да прецени.
	Поръчките през втората година бяха същите. Общо шейсет хиляди литра. На третата година поръчаното количество рязко се увеличаваше — пет отделни поръчки за общо деветдесет и пет хиляди литра. Поръчваха ново количество на всеки седемдесет и няколко дни. Увеличението на потреблението беше почти 67 процента.
	— Началото на масираните военни действия — отбеляза Вон. — Първите разбити военни машини.
	През четвъртата година потреблението оставаше деветдесет и пет хиляди литра.
	Както и през петата.
	— Това е годината на Дейвид — каза Вон. — Неговият хъмви е почистен с някои от тези литри. Поне каквото е останало от него.
	През шестата година поръчаното количество отново се увеличаваше. Бяха общо шест поръчки. Общо сто и петнайсет хиляди литра. Войната в Ирак се усложняваше. Увеличение от 20 процента. А през настоящата година изглеждаше, че дори това няма да е достатъчно. Вече бяха направени шест поръчки, а до края на годината оставаха още три месеца. Вон спря и отново разгледа шестте страници една по една. После каза:
	— Не, една от тези е различна.
	— Как така? — попита Ричър.
	— Една от поръчките не е за трихлоретилен. И не е в литри. Поръчката е в тонове, за нещо, което се казва тринитротолуол. Търман е купил двайсет тона от него.
	— Кога?
	— Преди три месеца. Може би са го сложили в грешната папка.
	— От „Киърни Кемикъл“?
	— Да.
	— Значи не е в грешната папка.
	— Може би е друго вещество за почистване на метали.
	— Не, не е.
	— Чувал ли си го?
	— Всички са го чували. Изобретили са го през 1863 година в Германия, за да го използват за жълта боя.
	— Аз не го знам — каза Вон. — Не обичам жълто.
	— Но няколко години по-късно са открили, че съединението се разлага екзотермично.
	— Какво означава това?
	— Означава, че експлодира.
	Вон замълча.
	— Съкращението на трихлоретилена е ТХЕ — продължи Ричър. — Съкращението на тринитротолуола е ТНТ.
	— Чувала съм го — каза Вон.
	— Всички са го чували — повтори Ричър.
	— Търман е купил двайсет тона динамит? Защо?
	— ТНТ не е точно динамит. Динамитът се прави от нитроглицерин, смесен с талаш и оформен на пръчки с обвивка от хартия. ТНТ е специфично химическо съединение. Жълто и твърдо. Много по-стабилно. И следователно много по-полезно.
	— Добре, но защо го е купил?
	— Не знам. Може би взривява някакви неща с него. ТНТ лесно се разтапя и може да се налива. Така го слагат в корпуса на снаряди, бомби и мини. Може би го разтапя до течно състояние и го налива в тесни отвори, които не може да разреже по друг начин. Хвалеше ми се, че използва много напредничави техники.
	— Не съм чувала експлозии от комбината.
	— Няма как да ги чуеш. Живееш на трийсет километра оттам. А експлозиите вероятно са малки и контролирани.
	— Когато е в течно разстояние, действа ли като разтворител? — попита тя.
	— Не съм сигурен. Знам само, че реагира с много други вещества. Състои се от въглерод, водород, азот и кислород. Формулата е сложна, с много шестици, тройки и двойки.
	Вон прелисти страниците, които вече беше разгледала.
	— Каквото и да е, за пръв път купува от него — каза тя. — Започнал е нещо ново.
	Ричър погледна през предното стъкло. И забеляза кафявия квадратен камион, който караше обратно към тях. Беше на един километър разстояние. Ричър взе червената сигнална лампа от таблото.
	— Бъди готова — каза той. — Сега ще спрем този камион за проверка.
	— Не можем — отвърна Вон. — Нямам юрисдикция тук.
	— Шофьорът не знае това — каза Ричър. — Той е канадец.


>	57

	Вон беше полицай от малък и спокоен град, но се справи идеално със спирането на камиона. Запали двигателя, когато той ги доближи на четиристотин метра, и даде на скорост. Изчака го да ги подмине, изтегли се от старото шосе на новото и подкара след него. Поддържаше дистанция от сто метра, така че шофьорът на камиона да я вижда в огледалата. Ричър отвори прозореца и залепи сигналната лампа на покрива на колата. Вон натисна едно копче и светлината започна да мига. Натисна друго копче и сирената нададе кратък вой.
	В продължение на десет дълги секунди не се случи нищо.
	Вон се усмихна.
	— Ето, започва се — отбеляза тя. — Всеки започва да си мисли: „Кой, аз ли?“
	Камионът започна да намалява скоростта. Шофьорът отпусна педала за газта и кабината се наклони малко, докато тежестта и инерцията на каросерията се предаваха на предната ос. Вон се приближи на петдесет метра от него и се отклони наляво, към осевата линия. Камионът даде мигач. Продължи още малко по инерция, после наби спирачки и зави към едно място на шосето, където банкетът беше по-широк. Вон го подмина, зави плътно пред него и двете превозни средства спряха едновременно, предна броня до задна броня. Зад тях останаха шейсет и пет километра пусто шосе, а напред — дори още повече.
	— Не можем да го претърсим — каза Вон. — Незаконно е.
	— Знам — отвърна Ричър. — Само му кажи да не мърда за пет минути. Ще му махнем, когато свършим.
	— С кое?
	— Ще му направим снимка.
	Вон слезе от колата и се отправи към камиона с професионална полицейска походка. Спря до прозореца на шофьора, каза му нещо и пое обратно.
	— Отбий на отсрещния банкет, под прав ъгъл с камиона. Трябва да го виждаме целия с камерата.
	Вон погледна напред и назад по шосето, подкара напред и се върна назад с широк завой през шосето, така че спря перпендикулярно на пътя на отсрещния банкет предната броня на колата сочеше право към центъра на камиона. Беше обикновена, просто устроена машина. Издут капак на двигателя, кабина, от която излизаха две товарни релси, и квадратна каросерия, монтирана върху тях. Каросерията беше с метално покритие и на всеки трийсет сантиметра беше гофрирана, за по-голяма здравина. Камионът беше боядисан в пясъчнокафяво и нямаше никакви надписи.
	— Включи камерата — каза Ричър.
	Вон натисна няколко клавиша на лаптопа и на екрана светна изображението на камиона.
	— Трябва да видим топлинната картина — каза Ричър.
	— Не знам дали ще работи през деня — отвърна Вон.
	Тя натисна още няколко клавиша и екранът светна в бяло. Не се виждаха никакви детайли. Всичко беше еднакво горещо.
	— Намали чувствителността — каза Ричър.
	Вон си поигра с клавишите и екранът потъмня. Онова, което виждаха през предното стъкло, си остана същото, но образът на екрана на лаптопа потъмня до черно и после се върна в призрачно зелено. Вон продължи да променя настройките, докато повърхността на шосето и храстите зад него не се оцветиха в мътно, почти невидимо сиво. Самият камион светеше в стотина различни нюанса на зеленото. Капакът беше топъл, яркозелен на мястото на двигателя. Ауспухът беше ярко осветена линия, от която на облаци излизаха зеленикави изгорели газове. Диференциалът беше горещ, а гумите — топли. Самата кабина също беше топла — зелен куб с малко по-горещ силует там, където седеше и чакаше шофьорът.
	Каросерията беше студена в задната си част. И продължаваше да бъде студена до едно място на три четвърти от дължината й, където изведнъж ставаше по-топла. Разстоянието от метър и петдесет точно зад кабината на шофьора светеше ярко от топлина.
	— Намали още — обади се Ричър.
	Вон натисна един клавиш няколко пъти, докато гумите не станаха сиви и не се сляха с шосето. Тя продължи, докато сивото не стана черно, а картината не се опрости до пет отделни елемента в два нюанса на сивото. Двигателят — горещ. Ауспухът — горещ. Диференциалът — топъл. Кабината — топла.
	И още нещо, на метър и половина от каросерията топло.
	— Прилича ми на стената около комбината — каза Вон. По-топла от едната страна, отколкото от другата.
	Ричър кимна. Протегна ръка през прозореца, махна на шофьора да продължава и свали лампата от покрива. Камионът се залюля, когато даде на скорост, изтегли се през банкета, качи се на шосето и бавно се отдалечи — първа, втора, трета скорост. На екрана на лаптопа се видя ярка следа от горещи изгорели газове, която образува зелен облак и постепенно се охлади и се разтвори в чернота.
	— Какво гледахме? — попита Вон.
	— Камион, който отива към Канада.
	— Само толкова?
	— Видяхме едно и също.
	— Това част от твоята теория ли беше?
	— Това беше горе-долу цялата ми теория.
	— Искаш ли да ми разкажеш за нея?
	— После.
	— Кога после?
	— След като този камион мине границата.
	— Защо чак тогава?
	— Защото не искам да те поставям в трудно положение.
	— Защо ще ме поставиш в трудно положение?
	— Защото си полицай.
	— Сега ти ме пазиш да не се забъркам в неприятности, така ли?
	— Опитвам се да правя така, че никой да не се забърква в неприятности — отвърна Ричър.


	Те обърнаха и подкараха обратно към мястото, където старото шосе се разклоняваше. Слязоха от новия асфалт, но този път продължиха напред, между двете изоставени ферми, чак до територията на град Халфуей. Пристигнаха там около десет сутринта. Първо спряха в кафенето за късна закуска. После спряха в „Холидей Ин“, където си взеха една безлична стая в пастелни цветове, изкъпаха се, правиха любов и заспаха. Събудиха се в четири следобед и направиха абсолютно същите неща, но в обратен ред, като филм, пуснат на обратно. Първо правиха любов, после си взеха душ, после се изнесоха от хотела и накрая се върнаха в закусвалнята за ранна вечеря. В пет и половина пак бяха на пътя и караха на изток, към Диспеър.


	Шофираше Вон. Слънцето залязваше зад нея и хвърляше ярко отражение от огледалото за обратно виждане. На лицето й блестеше правоъгълник от светлина. Шосето за камиони беше доста натоварено и в двете посоки. Комбинатът продължаваше да всмуква различни товари и да изплюва други. Ричър следеше регистрационните номера на камионите. Видя представители от всички съседни щати на Колорадо, както и един контейнер от Ню Джързи, който си тръгваше от комбината — най-вероятно празен, — и един товарен камион с открита каросерия от Айдахо, който отиваше към комбината, натоварен с ръждясала ламарина.
	Регистрационни номера, помисли си Ричър.
	— Аз бях в Залива, в Първата война — каза той. — Нали ти разказах?
	Вон кимна.
	— Носил си една и съща униформа в продължение на осем месеца. В жегата. Страхотна история. На мен ми беше неприятно пак да облека дори тези дрехи.
	— Естествено, прекарахме повечето време в Саудитска Арабия и Кувейт. Но имаше и няколко тайни мисии в самия Ирак.
	— И?
	— Спомням си, че регистрационните номера на колите бяха сребърни. А тези, които видяхме снощи в контейнера, бяха бели.
	— Може би са ги променили оттогава.
	— Може би. А може би не са. Може би са имали по-належащи проблеми, за които да се притесняват.
	— Мислиш, че тези коли не са били от Ирак?
	— Мисля, че номерата на колите в Иран са бели.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Вон. — Че водим сражения в Иран и никой не знае? Невъзможно.
	— Водихме война в Камбоджа, без никой да разбере отвърна Ричър. — Но си мисля, че е по-вероятно всеки ден от Иран на запад към Ирак да заминават известен брой иранци, за да участват в купона. Като хората, които пътуват до друг град за работа. Може би ги спираме на границата. С артилерийски огън.
	— Това е много опасно — каза Вон.
	— За пътниците? Несъмнено.
	— За целия свят — каза Вон. — Не ни трябват допълнителни проблеми.


	Двамата минаха покрай базата на военната полиция малко преди шест и петнайсет. Поделението изглеждаше подредено, притихнало и неподвижно — шест паркирани хъмвита, четирима души в кабината на охраната. Всичко беше изрядно, току-що презаредено.
	В очакване на какво?
	През последните осем километра караха по-бавно, като се опитваха да пристигнат точно навреме. Движението беше затихнало и почти нямаше коли. Комбинатът беше затворен. Светлините бяха угаснали. Вероятно последните работници се прибираха на изток. Шевролетите на охраната сигурно бяха паркирани по местата си. Вон зави наляво по старото шосе на Диспеър, после намери коловозите в сгъстяващия се здрач и тръгна по тях, както беше направила на предишната вечер — през тънката част на осморката, по целия път около жилищната зона, до мястото зад самолетния хангар. Паркира там и понечи да извади ключа от таблото, но Ричър я хвана за китката и каза:
	— Този път трябва да отида сам.
	— Защо? — попита Вон.
	— Защото трябва да го направим на четири очи. Може да възникне проблем. А разликата между нас двамата е, че ти живееш тук, а аз — не. Ти си полицай от съседния град и имаш още много години работа пред себе си. Не можеш да нахлуваш с взлом на чужда територия.
	— Вече го направих.
	— Но никой не разбра. Така че нямаше проблеми. Този път ще има проблеми.
	— Не искаш да ме вземеш, така ли? — попита тя.
	— Остани на шосето. Ако стане нещо, прибирай се вкъщи, а аз ще се върна сам.
	Ричър остави стълбата, лоста и фенерчето в колата. Но взе със себе си двата ножа, които беше прибрал в бара. Прибра по един във всеки джоб, за всеки случай.
	После прекоси петдесет метра пустош и се прехвърли през каменната стена.


>	58

	Все още беше твърде светло, за да се крие. Затова Ричър просто се подпря на стената на хангара, близо до предния ъгъл откъм тази страна, която не се виждаше от къщата. Усещаше миризмата на самолета. Студен метал, машинно масло, неизгорели въглеводороди от резервоарите. Часовникът в главата му показваше седем без една минута вечерта.
	В седем и една чу стъпки.
	Дълги крачки и тежки стъпки. Великанът от комбината, който си влачеше краката. В хангара светнаха лампите. От входа се изсипа ярък правоъгълник светлина, нашарен със сенките на крила и витла.
	В продължение на две минути не се случи нищо.
	После се чуха нови стъпки. Тези бяха по-бавни. С по-къси крачки. По-възрастен мъж, със скъпи обувки и наднормено тегло, който се бореше със схващането и болките в ставите си.
	Ричър си пое дъх и излезе иззад ъгъла, на светло.
	Великанът от комбината стоеше зад крилото на самолета и чакаше като някакъв слуга или иконом. Търман беше на алеята, която водеше към входа на къщата. Беше облечен с вълнения си костюм, бяла риза и синя вратовръзка.
	И носеше малък кашон.
	Кашонът беше с размерите на кутия за обувки. На него не пишеше нищо. Беше съвсем обикновен. Горният капак беше затворен. Не беше тежък. Търман го носеше с две ръце пред тялото си — с уважение, но без усилие. Той замръзна на алеята. Ричър видя как се опитва да изрече нещо, но после се отказа. Затова реши сам да запълни тишината.
	— Добър вечер, приятели — каза Ричър.
	— Увери ме, че си тръгваш — отвърна Търман.
	— Промених решението си.
	— Намираш се на чужда собственост.
	— Най-вероятно.
	— Трябва да си тръгваш.
	— Това съм го чувал.
	— И преди, и сега наистина го мисля, когато го казвам.
	— Ще си тръгна, след като видя какво има в този кашон.
	— Защо искаш да знаеш?
	— Защото ми е любопитно каква точно държавна собственост изнасяш контрабандно всяка вечер.
	Великанът от комбината се промъкна покрай крилото на самолета, излезе от хангара и застана между Ричър и Търман, по-близо до Търман. Двама срещу един, очевидно. Търман погледна право към Ричър над рамото на великана и каза:
	— Пречиш.
	Ричър си помисли, че Търман беше избрал интересна дума, за да опише ситуацията, в която се намираха.
	— На какво точно преча? — попита той.
	Великанът се обърна към шефа си.
	— Да го изхвърля ли?
	Ричър видя как Търман се замисли какво да отговори. По лицето му се четеше съмнение, все едно се опитваше да направи някакво по-дългосрочно пресмятане, което надхвърляше възможния положителен или отрицателен изход от кратко сбиване пред самолетния хангар. Все едно старецът играеше дълга партия и мислеше с осем хода напред.
	— Какво има в кашона? — попита Ричър.
	— Да се отърва ли от него? — попита великанът.
	— Не, нека да остане — отвърна Търман.
	— Какво има в кашона? — повтори Ричър.
	— Не е държавна собственост — отвърна Търман. — А Божия.
	— Бог ти носи метал?
	— Не е метал.
	Търман постоя неподвижен. После заобиколи помощника си, като продължаваше да носи кашона с две ръце пред тялото, като някой от влъхвите с техните дарове. Приклекна на колене и остави кашона в краката на Ричър, после се изправи и отново се отдръпна. Ричър сведе поглед. Теоретично погледнато, в кашона можеше да има бомба или можеше да го ударят по главата, когато приклекне да види какво има в него. Но реши, че и двете възможности не са особено вероятни. Инструкторите от школата във Форт Ръкър казваха: „Съмнявай се във всичко, но не прекалено.“ Прекалено многото съмнения водеха до параноя и невъзможност за действие.
	Ричър приклекна до кашона.
	Отвори капака.
	И видя, че в кашона има намачкани вестници, в които беше положен малък пластмасов буркан — стандартно медицинско оборудване, стерилен, почти прозрачен, с капак на винт. За проба — за урина или някакъв секрет. Ричър беше виждал много такива.
	И беше пълен до една четвърт с черен прах.
	Прахът беше по-грубо смлян от талк и по-фин от сол.
	— Какво е това? — попита Ричър.
	— Пепел — отвърна Търман.
	— От какво?
	— Ела с мен и ще разбереш.
	— Да дойда с теб ли?
	— Ела с мен в самолета тази вечер.
	— Сериозно ли говориш?
	Търман кимна.
	— Аз нямам какво да крия. И съм търпелив човек. Нямам нищо против да доказвам невинността си, отново и отново и отново, ако се наложи.

	* * *

	Великанът помогна на Търман да се качи и проследи как той се промъква в кабината през вратичката. После му подаде кашона. Търман го взе и го сложи на една от задните седалки. Великанът отстъпи и пусна Ричър да се качи сам. Ричър се приведе, влезе с краката напред и се вмъкна на мястото до пилота. Затръшна вратата и се завъртя на седалката, докато се настани толкова удобно, колкото изобщо му беше възможно, после си сложи колана. Търман също си сложи колана и натисна няколко бутона. Светнаха циферблати, задвижиха се помпи и целият самолет се напрегна и забръмча. После Търман натисна бутона на стартера, ауспухът се изкашля, витлото подскочи на четвърт оборот, двигателят изрева, витлото се завъртя както трябва и кабината се изпълни със силен шум и яростни вибрации. Търман освободи спирачките, натисна газта и самолетът се понесе напред — несигурно и колебливо, задържан от гравитацията. После излезе от хангара, като се полюшваше наляво и надясно. Навсякъде се разхвърча прах. Самолетът продължи по пистата за рулиране; витлото се въртеше бързо, а колелата — бавно. Ричър гледаше ръцете на Търман. Работеше с уредите по същия начин, по който възрастните мъже карат автомобил — отпуснат на седалката, с небрежни автоматични движения, максимално опростени от рутината.
	Самолетът направи два тромави завоя и излезе в северния край на пистата за излитане и кацане. Светлините бяха включени. Търман застана в центъра на пистата, натисна газта, вибрациите се понесоха от кабината към двигателя и колелата под тях се завъртяха по-бързо. Ричър се обърна и видя как кашонът се плъзга назад по седалката от ускорението и спира в облегалката. Погледна напред и видя осветената пръст под тях и тъмното небе над тях. После самолетът изведнъж олекна, вдигна нос и хоризонтът потъна надолу. Самолетът мъчително започна да се изкачва в нощта, направи завой, Ричър погледна надолу и видя как угасват първо светлините на пистата, а после и светлините на хангара. Без тях почти нямаше какво да се гледа. Стената около комбината едва се виждаше — огромен бял правоъгълник в здрача.
	Самолетът продължи да се изкачва стръмно още една минута, после Търман го изравни и Ричър се люшна напред на седалката си, задържан от колана. Той хвърли поглед към таблото и видя, че висотомерът показва шестстотин метра. Скоростта им беше малко над сто и деветдесет километра в час. Според показанията на компаса летяха на югоизток. Резервоарите бяха пълни малко над половината. Изкуственият хоризонт на уреда беше съвсем хоризонтален. На таблото имаше множество зелени светлини и нито една червена.
	Търман забеляза, че Ричър гледа таблото, и попита:
	— Страх ли те е да летиш?
	— Не — отвърна Ричър.
	Двигателят беше шумен и целият самолет се разтърсваше от вибрациите. Вятърът виеше покрай предното стъкло и свиреше през пролуките в кабината. Малкият пайпър напомняше на Ричър за старите коли, които се използват за таксита около железопътните гари в предградията. Беше износена, раздрънкана машина, но все пак щеше да се справи с маршрута. Най-вероятно.
	— Къде отиваме? — попита той.
	— Ще видиш.
	Ричър наблюдаваше компаса. Летяха на югоизток, без да се отклоняват. Под компаса имаше екранче със зелени течни кристали, на което се виждаха две числа. GPS координати — географска ширина и дължина. Намираха се под четирийсетия паралел, на повече от сто градуса западна дължина. И двете числа бавно и едновременно нарастваха. Движеха се на юг и на запад, със скромна скорост. Ричър си припомни картите. Пред тях имаше пуста земя — ъгълът на щата Колорадо, ъгълът на щата Канзас и онази част от щата Оклахома, която приличаше на дръжка на тиган. После компасът се отклони още малко на юг и Ричър разбра, че Търман е обикалял около въздушното пространство над Колорадо Спрингс. В града имаше военновъздушна база и сигурно го охраняваха малко по-агресивно. Беше добра идея да го заобиколиш отдалеч.
	Търман поддържаше постоянна височина от шестстотин метра и постоянна скорост от двеста километра в час, а компасът сочеше на юг-югоизток. Ричър отново провери картите в главата си и пресметна, че ако не кацнат или не променят курса, ще излязат от щата Колорадо в долния му десен ъгъл. Часовникът на таблото показваше седем и седемнайсет вечерта, значи избързваше с две минути. Ричър си помисли за Вон, която седеше сама в колата си. Беше чула излитането на самолета. Сигурно се питаше защо Ричър не се връща.
	— Снощи си отворил един контейнер — обади се Търман.
	— Така ли? — попита Ричър.
	— Така предполагам. Кой друг би го направил?
	Ричър не отговори.
	— Видял си колите — продължи Търман.
	— Така ли? — повтори Ричър.
	— Да предположим така, като интелигентни хора.
	— Защо ги карат при теб?
	— Има някои неща, които всяко правителство предпочита да скрие от политически съображения.
	— Какво правиш с тях?
	— Същото, което правя с катастрофиралите коли от магистралата. Рециклираме ги. Стоманата е невероятно нещо, Ричър. Живее вечно. Тойота и пежа от Залива преди са били фордове и шевролети от Детройт, а те на свой ред са били ролс-ройсове от Англия или холдъни от Австралия. Или велосипеди, или хладилници. Част от стоманата е нова, разбира се, но изненадващо малка част. Истинският бизнес е в рециклирането.
	— И истинската печалба е там.
	— Естествено.
	— Тогава защо не си купиш по-хубав самолет?
	— Този не ти ли харесва?
	— Не особено — отвърна Ричър.
	Полетът продължаваше. Компасът сочеше на юг-югоизток, а кашонът си стоеше на задната седалка. Пред тях нямаше нищо друго освен мрак, в който от време на време се появяваха далечни жълти светлинки. Селца, ферми, бензиностанции. В един момент Ричър видя по-ярки светлини в далечината вляво и вдясно. Може би Ламар и Ла Хунта. Малки градчета, които изглеждаха по-големи в сравнение с пустотата около тях. Понякога по шосетата се виждаха коли — малки конуси от синкава светлина, които пълзяха през мрака.
	— Как е Ъндъруд? — попита Ричър. — Помощникът?
	Търман замълча за миг. После каза:
	— Той почина.
	— В болницата?
	— Не успяхме да го закараме там.
	— Ще има ли аутопсия?
	— Той няма роднини, така че няма кой да подаде молба.
	— Обади ли се на съдебния лекар?
	— Няма нужда. Човекът беше стар, разболя се и умря.
	— Беше някъде на четирийсет години.
	— Очевидно е било достатъчно. Прах при прахта. Всички ни чака същото.
	— Не ми звучиш много притеснен.
	— Добрият християнин не се страхува от смъртта. А аз притежавам цял град, Ричър. Постоянно ставам свидетел на раждане и смърт. Една врата се затваря, но друга се отваря.
	Полетът продължаваше през мрака, на юг-югоизток. Търман се отпусна на седалката, като едва придържаше шурвала между корема си и таблото. Двигателят издаваше постоянен рев, а целият самолет се разтърсваше от вибрациите и от време на време хлътваше в някоя въздушна яма. Числото, което показваше географската ширина, бавно се променяше, а числото за географската дължина — още по-бавно. Ричър затвори очи. До границата на щата им оставаха още седемдесет или осемдесет минути. Предполагаше, че няма да кацнат в Колорадо. В този щат вече не оставаше нищо интересно. Само пусти земи. Предполагаше, че отиват в Оклахома или в Тексас.
	Полетът продължаваше. Времето ставаше все по-неприятно. Ричър отвори очи. Въздушните течения ги дърпаха, все едно някой беше завързал камък за самолета. После противоположните течения ги подхвърляха обратно. Страничните пориви на вятъра ги мятаха наляво и надясно. Полетът не беше като в голям боинг на гражданската авиация. Не се усещаше тиха вибрация и неумолимо движение напред. Не, просто яростно се тресяха във всички посоки, като топче във флипер. Навън нямаше буря. Нито дъжд, нито светкавици. Нито гръмотевични облаци. Имаше само бурни течения, които се надигаха от равнините на огромни невидими вълни, образуваха фронтове и се превръщаха в стени и ями. Търман едва придържаше щурвала и оставяше самолета да се носи по вятъра. Ричър се размърда на седалката си и приглади предпазния колан.
	— Значи все пак се страхуваш да летиш — отбеляза Търман.
	— Нямам нищо против да летя — отвърна Ричър. Имам нещо против да се разбием.
	— Старо клише — каза Търман.
	— Но е вярно.
	Търман се зае по-сериозно с щурвала. Самолетът започна рязко да се издига и спуска, да подскача наляво и надясно. Отначало Ричър си помисли, че Търман търси по-спокоен въздух. После осъзна, че той нарочно влошава положението. Спускаше се, когато и без това имаше въздушна яма, и се изкачваше с възходящите течения. Завиваше срещу страничните пориви на вятъра, така че самолетът да ги поеме като крошета, подскачайки във всички посоки. Подхвърляха самолета като някакъв малък боклук, какъвто всъщност си беше.
	— Точно затова трябва да си подредиш живота — каза Търман. — Краят може да дойде по всяко време. Може би по-рано, отколкото очакваш.
	Ричър не отговори.
	— Мога веднага да сложа край — продължи Търман. Мога да завъртя самолета в свредел и двигателят да откаже. От шестстотин метра височина ще се блъснем в земята с четиристотин и осемдесет километра в час. Крилата ще се откъснат още преди това. Ще направим кратер, дълбок три метра.
	— Давай — каза Ричър.
	— Честно?
	— Предизвиквам те.
	Блъсна ги възходящо въздушно течение, самолетът подскочи нагоре и стигна до въздушната яма, която следваше течението. Силата, която го тласкаше нагоре, изведнъж се обърна и самолетът започна да пада. Търман наведе носа, натисна газта, двигателят изпищя и самолетът започна да се спуска под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Изкуственият хоризонт на таблото светна в червено и прозвуча аларма, която почти не се чуваше от рева на двигателя и съпротивлението на въздуха. После Търман изведнъж излезе от свредела. Той вдигна носа, самолетът простена от напрежението, изправи се и започна бавно да се издига.
	— Бъзльо — каза Ричър.
	— Нямам от какво да се страхувам — отвърна Търман.
	— Тогава защо се отказа?
	— Когато умра, аз отивам на по-добро място — каза Търман.
	— Мислех, че това решение се взема от шефа, а не от теб.
	— Аз съм служил добре.
	— Давай тогава. Отивай на по-доброто място. Предизвиквам те.
	Търман не отговори. Продължаваше да лети право напред, а въздухът около самолета се успокояваше. Летяха на шестстотин метра височина, с двеста километра в час, на юг-югоизток.
	— Бъзльо — повтори Ричър. — Мошеник.
	— Господ иска аз да завърша мисията си — каза Търман.
	— През последните две минути ли ти го каза?
	— Ти си атеист, така ли? — попита Търман.
	— Всички сме атеисти — отвърна Ричър. — Ти не вярваш в Зевс, Тор, Нептун, Цезар Август, Марс, Венера или египетския бог Ра. Отхвърляш хиляда богове. Защо те притеснява, че някой друг отхвърля хиляда и един?
	Търман не отговори.
	— Само не забравяй, че ти се уплаши да умреш, а не аз — настоя Ричър.
	— Беше просто игра — отвърна Търман. — Въздушните течения винаги са такива на това място. Едно и също всяка вечер. Има някаква особеност в терена.


	Полетът продължаваше. Изминаха още двайсет минути. Въздухът се успокои. Ричър отново затвори очи. Точно след час и петнайсет минути Търман се раздвижи на мястото си. Ричър отвори очи. Търман натисна няколко бутона, включи радиостанцията и стисна щурвала между коленете, за да си сложи слушалките. На лявата слушалка беше монтиран микрофон за обратна връзка. Търман го включи с нокът и каза:
	— Аз съм, снижавам се за кацане.
	Ричър чу пращене, което заглуши отговора, и далеч напред проблеснаха светлини. Предполагаше, че са червени и бели светлини на писта за кацане, но от това разстояние се сливаха в миниатюрна розова точка. Търман раздвижи щурвала, отне от газта и започна дълго, бавно спускане. Не беше много гладко. Самолетът беше прекалено малък и лек, за да се движи гладко. Подскачаше, спускаше се, изравняваше и пак се спускаше. Държеше се неспокойно и по хоризонтала. Люшкаше се наляво, после надясно. Розовата точка се местеше под тях, но непрекъснато се уголемяваше, докато не се превърна в две успоредни червено-бели линии. Изглеждаха доста къси. Самолетът се разклати за последен път и влезе в дълго плитко спускане, което водеше право към пистата. Светлините подскочиха нагоре и се втурнаха от двете страни на самолета. Ричър за миг си помисли, че Търман е закъснял, но после колесникът докосна пистата, самолетът подскочи веднъж и отново се приземи, Търман отпусна газта и машината спря в средата на пистата. Ревът на двигателя се промени, скоростта отново се увеличи, Търман зави наляво и продължи сто метра, до една площадка. Ричър различи силуетите на тухлени сгради в далечината. После видя и някакво превозно средство, което ги доближаваше с включени фарове. Голямо, тъмно и квадратно.
	Хъмви.
	Боядисано в камуфлажни цветове.
	Бронираната кола паркира на пет метра от самолета, вратите се отвориха и от нея слязоха двама души.
	Мъже в зелено-кафяви камуфлажни униформи за горски терен.
	Войници.


>	59

	Ричър поседя малко в абсолютната тишина след спирането на двигателя. Ушите му звъняха. Той отвори вратата на самолета и излезе на крилото. Търман му подаде кашона от задната седалка. Ричър го взе с една ръка и се спусна на асфалта. Двамата войници пристъпиха напред, застанаха мирно, отдадоха чест и останаха замръзнали като гвардейци. Търман се спусна след Ричър и взе кашона от него. Един от войниците пристъпи към тях. Търман леко се поклони и му подаде кашона. Войникът също се поклони леко, взе го, обърна се на пета и тръгна с бавна маршова стъпка към хъмвито. Вторият войник тръгна след него, в крачка. Търман ги последва. Ричър последва Търман.
	Войниците прибраха кашона в товарния отсек и се качиха отпред. Ричър и Търман се качиха отзад. Колата беше масивна, но с малки седалки, на голямо разстояние една от друга заради широкия тунел на трансмисията. Двигателят беше дизелов. Направиха остър завой на площадката и подкараха към една сграда в средата на малка ливада. Два от прозорците на първия етаж светеха. Колата спря, войниците взеха кашона от товарния отсек и с бавна маршова стъпка го внесоха в сградата. Минута по-късно се върнаха, без него.
	— Готово — каза Търман. — Работата е свършена, поне за тази вечер.
	— Какво имаше в кашона? — попита Ричър.
	— Хора — отвърна Търман. — Мъже, може би и жени. Изстъргваме ги от метала. Когато е имало пожар или експлозия, само това остава от тях. Черни сажди, изпечени върху метала. Изстъргваме ги, прибираме ги в хартиени пликове и събираме всички останки от деня в един буркан. Това е най-близкото нещо до погребение, което можем да им осигурим.
	— Къде сме?
	— Във Форт Шоу, щата Оклахома. В горния край на щата. Тук се грижат за възстановените останки от войниците. Както и за други неща. Работят заедно с лабораторията за идентификация на човешки останки на Хаваите.
	— И ти идваш дотук всяка вечер?
	— Когато се налага. За съжаление се налага през повечето вечери.
	— Какво ще стане сега?
	— Ще ми дадат да вечерям и ще напълнят резервоарите на самолета ми.
	Войниците се качиха обратно отпред, хъмвито пак обърна и продължи още сто метра, до основния комплекс от сгради. Военна база от петдесетте, една от хиляди подобни в целия свят. Тухли, зелена боя, варосани бордюри, изметен асфалт. Ричър никога не беше идвал тук. Дори не знаеше, че има такава база. Спряха до една странична врата, над която имаше надпис: „Офицерски клуб“. Търман се обърна към Ричър.
	— Не мога да те поканя да вечеряш с мен. Вече са сервирали за един човек и ще се почувстват неудобно.
	Ричър кимна. Знаеше как да си намери храна във всяка военна база. Най-вероятно по-добра от тази, която щяха да сервират на Търман в офицерския клуб.
	— Няма проблеми — отвърна той. — Благодаря, че се сети.
	Търман слезе от колата и влезе в сградата. Войниците отпред се обърнаха, защото не знаеха какво следва. И двамата бяха редници, вероятно на постоянна служба в САЩ. Сигурно бяха служили малко в Германия, но нищо по-сериозно. Не бяха ходили в Корея. И със сигурност не бяха участвали във войната в Залива. Щеше да им личи.
	— Спомняте ли си как сте носили памперси, когато сте били на една годинка? — попита ги Ричър.
	Шофьорът отговори:
	— Не с подробности, сър.
	— По онова време бях майор от военната полиция обясни Ричър. — Сега ще се поразходя, а вие няма от какво да се притеснявате. Ако държите да се притеснявате, ще намеря вашия командир и двамата ще си поговорим братски като двама офицери, а вие ще излезете глупаци. Как ви звучи това?
	Войникът не беше съвсем пропаднал. И не беше съвсем тъп.
	— В коя част и къде служихте, господине? — попита той.
	— Сто и десета бригада на военната полиция — отвърна Ричър. — Щабът беше в Рок Крийк, щата Вирджиния.
	Войникът кимна.
	— Още е там. Сто и десета още работят здраво.
	— Надявам се — отвърна Ричър.
	— Приятна вечер, сър — каза войникът. — До десет в столовата ще има вечеря, ако сте гладен.
	— Благодаря, редник — отвърна Ричър.
	После слезе, а войниците се отдалечиха с бронираната кола. Той остана неподвижен за миг в хладния нощен въздух, после тръгна към самотната сграда в средата на ливадата. Първоначалното й предназначение не беше ясно. Нямаше причина една сграда да бъде отделена от останалите, освен ако в нея не се държат заразно болни или експлозиви, а тази сграда не приличаше нито на болница, нито на оръжеен склад. Болниците бяха по-големи, а оръжейните складове — по-масивно построени.
	Ричър влезе през главния вход и се озова в малко квадратно антре. Пред него имаше стълби, а от двете му страни — врати. Прозорците на втория етаж бяха тъмни. Светещите прозорци бяха на първия етаж. Мотото на Ричър гласеше: „Ако не знаеш накъде да вървиш, тръгни наляво.“ Той отвори вратата от лявата страна, но не намери нищо интересно. Административен офис, в който светеше, но нямаше никого. Ричър се върна в антрето и отвори дясната врата. Вътре имаше бюро, зад което седеше военен лекар с чин капитан. На бюрото беше бурканът на Търман. Мъжът изглеждаше доста млад за капитан, но военните лекари се издигат бързо. Обикновено ги повишаваха два пъти по-рано от останалите.
	— Кажете? — каза той.
	— Пристигнах с Търман — отвърна Ричър. — Искам да знам нещо за неговия буркан.
	— Какво по-точно?
	— Наистина ли вътре има това, което той казва?
	— Имате ли право да знаете?
	— Преди имах. Бях във военната полиция. Работех по разследвания с медицински методи заедно с Наш Нюман, който сигурно ти е бил началник още когато си бил лейтенант. Освен ако вече не се е пенсионирал.
	Човекът кимна.
	— Пенсионира се. Но го знам.
	— Е, има ли хора в този буркан?
	— Най-вероятно. Всъщност почти сигурно.
	— Въглеродни останки? — попита Ричър.
	— Не — отвърна човекът. — При високи температури въглеродът изгаря и се превръща във въглероден двуокис. След кремация от хората остават медни, натриеви, железни, калциеви и магнезиеви окиси, само неорганични съединения.
	— И в буркана има такива?
	Човекът отново кимна.
	— Напълно съвпадат с обичайния състав на изгореното човешко тяло.
	— Какво правите с тях?
	— Изпращаме ги в централната лаборатория за идентифициране на човешки останки на Хаваите.
	— А те какво правят с тях?
	— Нищо — отвърна човекът. — В останките няма ДНК. По същество са просто сажди. Цялото нещо е някаква пародия. Но Търман не спира да идва. Той е сантиментален стар човек. Очевидно не можем да го спрем. Така че правим малка церемония, за да го посрещнем, и приемаме каквото ни донесе. След това обаче не можем да го изхвърлим. Трябва да се отнесем с уважение. Ето защо изпращаме материалите на Хаваите, за да не стоят при нас. Представям си, че просто ги прибират в някакъв килер и забравят за тях.
	— И аз така мисля. А Търман казва ли ви откъде са останките?
	— От Ирак очевидно.
	— А от какви превозни средства?
	— Има ли значение?
	— Мисля, че да.
	— Не получаваме такива подробности.
	— Каква е била тази сграда преди? — попита Ричър.
	— Клиника за венерически болести — отвърна лекарят.
	— Може ли да използвам телефона? — попита Ричър.
	Човекът му посочи телефона на бюрото.
	— Действай.
	Ричър набра 411 и попита за номера на Дейвид Робърт Вон, с адрес на улица „Пета“ в Хоуп, щата Колорадо. Повтори си го веднъж, за да го запомни, после го набра.
	Никой не вдигна.
	Ричър затвори и попита:
	— Къде е столовата?
	— Следвай миризмата — отвърна лекарят.
	Оказа се добър съвет. Ричър се върна до основния комплекс и тръгна покрай него, докато не усети миризмата на пържено, която се носеше от една мощна вентилационна шахта. Шахтата влизаше през стената на една ниска пристройка до по-голяма квадратна едноетажна сграда. Кухнята на столовата и самата столова. Ричър влезе и няколко души го изгледаха въпросително, но никой не го попита нищо. Той се нареди на опашката и си взе чийзбургер с размерите на хандбална топка, пържени картофи, боб и чаша кафе. Занесе всичко на една маса и започна да се храни. Бургерът беше отличен, което беше стандарт за армията. Готвачите от армейските столови водеха яростна борба помежду си кой ще направи най-доброто кюфте. Кафето също беше отлично. Беше уникална смес, която се използваше в цялата американска армия и според Ричър беше най-доброто кафе на света. Пиеше такова, откакто се помни. Пържените картофи бяха добри, а бобът ставаше. Вероятно ядеше по-вкусна храна от рибата на скара, която сервираха на офицерите.
	Ричър си взе още кафе, настани се на едно кресло и прочете военните вестници. Предполагаше, че двамата редници ще дойдат да го повикат, когато Търман реши да си тръгва. Щяха да откарат гостите до пистата, да отдадат чест и да приключат с малкото си представление точно навреме, малко след полунощ. После самолетът щеше да рулира, да излети, да набере височина и да лети около деветдесет минути. Така щяха да се върнат в Диспеър до два часа през нощта, което, изглежда, беше нормалното разписание на Търман. Безплатно гориво за три часа и безплатна вечеря. Не беше лоша сделка в замяна на полупразен буркан със сажди. Търман се беше описал като „прероден евангелист, американец и бизнесмен — в този ред“. Не беше ясно какъв точно християнин е, но със сигурност беше добър бизнесмен.
	Кухнята на столовата затвори. Ричър прочете вестниците и задряма. Редниците така и не се появиха. Десет минути след полунощ Ричър се събуди и чу двигателя на малкия самолет някъде в далечината — и докато осъзнае какво чува, шумът на двигателя се усили. Докато изтича навън, малкият бял самолет вече беше излязъл на пистата. Ричър спря и го проследи с поглед, докато самолетът набра скорост, излетя и потъна в тъмното небе.


>	60

	Хъмвито се върна от пистата, двамата редници слязоха от колата и кимнаха на Ричър, все едно нищо не беше станало.
	— Аз трябваше да съм на този самолет — каза Ричър.
	— Не, сър — отвърна шофьорът. — Мистър Търман ни каза, че тази вечер ще летите само в едната посока. Каза ни, че оттук продължавате на юг, по ваша работа. Каза ни, че в Колорадо сте приключили.
	— Мамка му — каза Ричър.
	Спомни си Търман пред хангара. По-дългата пауза в разговора. Все едно се опитваше да направи някакво по-дългосрочно пресмятане, все едно старецът играеше дълга партия и мислеше с осем хода напред.
	„Ела с мен и ще разбереш.“
	„Не мога да те поканя да вечеряш с мен.“
	Ричър поклати глава. Намираше се на деветдесет минути полет от мястото, където трябваше да бъде в момента, посред нощ, по средата на нищото, без самолет.
	Изигран от седемдесетгодишен проповедник.
	Тъпо.
	И неприятно.
	„Мисля, че са толкова запалени, защото наближава краят на нещо.“
	Нямаше представа какво.
	Нямаше идея кога.
	Ричър провери картата в главата си. В тази част на щата Оклахома нямаше магистрали. Никакви. Само мрежа от тънки червени линии — щатски шосета с четири платна и провинциални пътища с две платна. Той хвърли поглед към редниците и попита:
	— Искате ли да ме закарате до някой път?
	— Кой път?
	— Който и да е, стига по него да минават коли поне на всеки час.
	— Може да пробвате с шосе 287. То отива на юг.
	— Аз трябва да отида на север. Връщам се в Колорадо. Търман не е бил съвсем честен с вас.
	— Шосе 287 отива и на север. Стига чак до междущатската магистрала 1–70.
	— Колко далеч е това?
	— Мисля, че е точно на триста и двайсет километра оттук, сър.
	През десетте години, откакто Ричър беше напуснал армията, пътуването на стоп беше ставало все по-трудно. Шофьорите ставаха все по-малко добронамерени и се страхуваха все повече. В западната част на страната обикновено беше по-добре, отколкото в източната, което в този случай беше обнадеждаващо. През деня винаги беше по-лесно, отколкото през нощта, което в този случай не беше обнадеждаващо. Хъмвито от Форт Шоу го остави в дванайсет и четирийсет и пет, а стана един и четвърт през нощта, когато мина първата кола в северна посока — пикап, който дори не намали скоростта, когато мина покрай него. Просто профуча и продължи. Десет минути по-късно един стар шевролет блейзър повтори същото упражнение. Според Ричър филмите бяха виновни за всичко. Заради тях хората се страхуваха от непознати. От друга страна, в повечето филми непознатите страдаха от местните, а не обратното. Във филмите имаше странни семейства, в които се ширеше кръвосмешение и роднините ходеха на лов за непознати хора за забавление. Разбира се, Ричър знаеше, че най-вече той е виновен. Осъзнаваше, че не е особено привлекателен кандидат за автостоп. „Погледни се само. Какво виждаш?“ Мария от Сан Диего беше от хората, които лесно хващат автостоп. Сладка, дребна, безопасна, в нужда. Вон също щеше да се справи по-добре от него. Странните, високи близо два метра диви мъже представляваха по-рисковано предложение.
	В два часа без десет минути тъмен пикап тойота поне намали скоростта и шофьорът погледна по-внимателно към него, преди отново да ускори, което си беше някакъв прогрес. В два часа и пет минути покрай Ричър профуча кадилак на двайсет години. Двигателят не беше съвсем наред, задното окачване беше увиснало, а ниско зад волана седеше възрастна жена. С бухнала бяла коса и тънък врат. Ричър тайно наричаше такива жени „клечки за уши“ заради начина, по който изглеждаха главите им отзад. В два и четвърт към него по пътя се зададе един стар джип събърбън. Опитът на Ричър показваше, че шофьорите на новите събърбъни най-често са надути задници, но старите модели бяха обикновени, полезни превозни средства, които често се управляваха от обикновени, добри хора. Размерът на колите често показваше здрав разум и самоувереност от страна на собствениците. Здрав разум и самоувереност, според които непознатите не представляваха проблем.
	Това беше най-добрата възможност досега.
	Ричър слезе на банкета и стъпи на шосето с единия си крак. Вдигна палец по начин, който говореше за нужда, а не за отчаяние.
	Дългите фарове на колата светнаха.
	Колата намали скоростта.
	И спря съвсем, на пет метра от Ричър. Умен ход. Така човекът зад волана можеше да огледа потенциалния си пътник без социалното напрежение, което щеше да възникне при по-близък контакт. Ричър не можеше да го види. Фаровете го заслепяваха.
	Шофьорът взе решение. Дългите фарове се смениха с къси, пикапът запълзя напред и спря отново. Прозорецът се отвори. Шофьорът беше дебел червендалест мъж на около петдесет години. Стискаше волана, все едно щеше да падне от седалката, ако не се държи.
	— Накъде си? — попита той.
	Говореше малко завалено.
	— На север към Колорадо — отвърна Ричър. — Опитвам се да стигна до град Хоуп.
	— Не го знам.
	— И аз не го знаех допреди няколко дни.
	— Колко е далеч оттук?
	— Около четири часа.
	— По пътя за Денвър?
	— С малко отклонение.
	— Добър човек ли си?
	— Обикновено — отвърна Ричър.
	— Добър шофьор ли си?
	— Не много.
	— Пиян ли си?
	— Ни най-малко — отвърна Ричър.
	— Ами аз пък съм — каза човекът. — И то много. Така че ти предлагам да караш дотам, където искаш да отидеш, за да нямам проблеми с полицията, да ме оставиш да се наспя, а после да ме събудиш и да ми кажеш как да продължа към Денвър. Става ли?
	— Става — отвърна Ричър.


	Пътуването на стоп обикновено носеше обещанието за случайни близки срещи и разговори, които бяха по-смислени от обичайните, защото участниците бяха сигурни, че няма да се видят отново. Не и този път. Дебелият мъж се прехвърли на мястото на пътника, тръшна се на увисналата седалка и заспа веднага, без да каже и дума повече. Докато спеше, хъркаше и постоянно се наместваше. Ако се съдеше по дъха му, се беше наливал с бърбън през цялата вечер. Много бърбън, вероятно с някакъв разредител. Когато се събудеше след четири часа, за да продължи към Денвър, все още нямаше да е в състояние да кара.
	Но това не беше проблем на Ричър.
	Старият събърбън беше износен и мръсен. Уредът, който показваше изминатите километри, представляваше малко прозорче под скоростомера, с цифри от течни кристали, като евтин електронен часовник. Бяха много цифри и започваха с две. Двигателят не беше в страхотна форма. Все още беше мощен, но трябваше да носи голямо тегло и не искаше да го прави с много повече от сто километра в час. На таблото беше оставен мобилен телефон. Беше изключен. Ричър хвърли поглед към спящия пътник и се опита да го включи. Телефонът не искаше. Нямаше батерия. В запалката на таблото беше сложено зарядно устройство. Ричър хвана волана между коленете си, проследи свободния край на проводника на зарядното и го напъха в телефона. После пак се опита да го включи. Този път телефонът оживя, с някаква тенекиена мелодийка. Спящият мъж не му обърна внимание. Просто продължи да хърка.
	Телефонът показваше, че няма покритие. Бяха по средата на нищото.
	Шосето се стесни — от четири платна на две. Ричър продължи по него. На осем километра пред себе си виждаше червените стопове на друг автомобил. Малки светлини, разположени ниско и широко. Движеше се на север, малко по-бавно от събърбъна. Разликата в скоростите им беше около десет километра в час, така че му отне шейсет минути да го настигне.
	Оказа се малък камион от онези, които човек взема под наем, за да се пренесе. Движеше се с малко под деветдесет километра в час. Когато Ричър го доближи, камионът ускори до деветдесет и пет. Ричър се опита да го изпревари, но събърбънът отказваше да ускори толкова. Максималната му скорост беше около сто километра в час, а по този начин Ричър щеше да остане в насрещното платно дълго, дълго време. Може би завинаги. Така че той отпусна газта, прибра се зад камиона и се опита да се примири с дразнещия факт, че ще трябва да кара малко по-бавно, отколкото му се искаше. Мобилният телефон продължаваше да показва, че няма покритие. Зад колата нямаше нищо за гледане. От двете й страни — също. Светът беше тъмен и пуст. На десет метра пред него беше задната броня на камиона, осветявана ярко от фаровете на събърбъна. Беше като подвижен рекламен билборд. Изобразяваше три камиона, паркирани успоредно един до друг, под ъгъл към камерата — малък, среден и голям. Всичките бяха боядисани във фирмените цветове на компанията за камиони под наем. Отпред беше написано името: „Юхол“. И трите камиона се рекламираха с автоматична трансмисия, меко возене, ниска каросерия, климатик и тапицирани седалки. С големи цифри беше изписана цената: деветнайсет долара и деветдесет и пет цента. Ричър внимателно се приближи до камиона, за да прочете и малките букви. Въпросната цена се отнасяше само за малкия камион, за един ден, в рамките на населено място. Допълнителните километри се плащаха допълнително, според условията на договора. Ричър отпусна газта и увеличи дистанцията.
	Той отново погледна дисплея на телефона.
	Нямаше покритие. Бяха някъде по средата на националния парк „Команчи“. Все едно бяха в открито море. Най-близката клетка за мобилен телефон сигурно беше в Ламар, а дотам имаше още един час път.

	* * *

	Пияният мъж продължи да хърка, а Ричър продължи да се влачи зад камиона под наем в продължение на цели шейсет минути. След това Ламар се появи на хоризонта като мътно сияние. Сигурно светеха само няколко улични светлини, но в сравнение с черната пустош наоколо градът представляваше ясно видима дестинация. На запад от Ламар имаше малко провинциално летище. И имаше покритие за мобилни телефони. Ричър погледна дисплея и видя, че светят две чертички. Той набра домашния телефон на Вон, който беше запомнил наизуст.
	Никой не вдигна.
	Ричър прекъсна връзката и набра „Справки“. Поиска номера на полицейското управление в Хоуп. От телефонната компания направо го свързаха. Предполагаше, че спящият пътник няма да има нищо против, след като се вози за негова сметка. Ричър чу сигнал „свободно“, после прещракване и отново сигнал „свободно“. Автоматично го прехвърляха. В сградата на полицейското управление в Хоуп нямаше нощен дежурен. Вон беше споменала, че има дежурен през деня, но не и през нощта. Входящите обаждания сигурно се прехвърляха автоматично към патрулката, с която обикаляше нощният дежурен. Към служебен мобилен телефон на полицейското управление или към личния мобилен телефон на дежурния. В десет от четиринайсет вечери щеше да вдигне Вон. Но не и тази вечер. Тази вечер не беше на работа. Тази вечер някой друг полицай щеше да преследва престъпниците, които хвърляха по улиците хартийки от дъвки. Може би някой помощник.
	— Полицейско управление в Хоуп — каза някой в ухото на Ричър.
	— Искам да говоря с полицай Вон — каза Ричър.
	Човекът на седалката до него се размърда, но не се събуди.
	— Тази вечер полицай Вон не е дежурна — каза гласът.
	— Знам — каза Ричър. — Но ми трябва номерът на мобилния й телефон.
	— Не мога да ви го дам.
	— Тогава вие се обадете и я помолете да ми се обади на този номер.
	— Може да я събудя.
	— Няма.
	Настъпи мълчание.
	— Важно е — настоя Ричър. — Побързайте. След минута ще изгубя покритие.
	Ричър прекъсна връзката. Пред него се появи град Ламар. Ниски тъмни сгради, висока водонапорна кула, осветена бензиностанция. Камионът под наем отби, за да зареди гориво. Ричър погледна таблото на събърбъна. Резервоарът беше пълен до половината. Беше голям резервоар. Но пък двигателят харчеше много, а му оставаха много километри. Ричър подкара след камиона към колонките. Откачи телефона от зарядното. Дисплеят показваше почти заредена батерия и съмнително покритие. Ричър го прибра в джоба на ризата си.
	Колонките работеха, но касата беше затворена и тъмна. Човекът от камиона под наем пъхна дебитната си карта в един слот на колонката и я извади. Ричър използва своята карта и направи същото. Колонката се включи, Ричър избра обикновен безоловен бензин и с ужас се загледа в цифрите. Бензинът беше поскъпнал. И още как. Беше повече от три долара на галон, около долар за литър. Последния път, когато беше зареждал кола, цената беше три пъти по-ниска. Ричър кимна на шофьора на камиона, който му кимна в отговор. Беше млад, добре сложен мъж с дълга коса, облечен в тясна черна риза с къси ръкави и бяла якичка. И сигурно беше някакъв проповедник. Сигурно свиреше на китара.
	Телефонът в джоба на Ричър звънна. Той остави маркуча в резервоара, обърна се и вдигна. Полицаят от Хоуп каза:
	— Вон не вдига мобилния.
	— Пробвай по радиостанцията — каза Ричър. — Тя е някъде навън с колата на шефа.
	— Къде?
	— Не съм сигурен.
	— Защо Вон е навън с колата на шефа?
	— Дълга история.
	— Ти ли си онзи човек, с когото се движи в последно време?
	— Просто й се обади.
	— Тя е омъжена, нали знаеш?
	— Знам. Обади й се.
	Полицаят не прекъсна връзката и Ричър го чу как се обажда по радиостанцията. Изрече полицейския код, с който се изискваше незабавен отговор, и го повтори. После настъпи тишина. Чуваше се само пращене и вой, от нощните смущения високо в йоносферата. Фонов шум.
	И нищо друго.
	Вон не отговаряше.


>	61

	Ричър излезе от бензиностанцията преди свещеника с камиона под наем и продължи на север с най-голямата скорост, на която беше способен старият събърбън. Пияният шофьор спеше до него. Алкохолът се процеждаше през порите на кожата му. Ричър отвори един прозорец. Хладният нощен въздух му помагаше да не заспи и да не се опияни от изпаренията, а свиренето на вятъра заглушаваше хъркането. На дванайсет километра северно от Ламар покритието на мобилния телефон отново изчезна. Ричър предполагаше, че няма да се появи отново, докато не се доближат до междущатската магистрала 1–70, а дотам имаше два часа път. Сега беше четири и половина сутринта. Щяха да пристигнат в Хоуп призори. Закъснение от пет часа, което може би щеше да се окаже само неудобство, а не катастрофа.
	После обаче двигателят на събърбъна изгоря.
	Ричър не беше специалист по автомобили. Не разбра, че ще стане така. Видя, че стрелката за температурата на двигателя се издигна с едно деление нагоре, но реши, че не е толкова важно. Предполагаше, че се дължи само на напрежението от дългото бързо каране. Но стрелката не спря дотам. Продължи да се изкачва чак до червената зона, а после опря в края на скалата. Двигателят изгуби мощност и през вентилационната система се понесе гореща влажна миризма. После под капака се чу приглушен трясък, от вентилационните отвори пред предното стъкло бликнаха пръски кафява емулсия и се размазаха по стъклото. Двигателят съвсем спря да работи и колата светкавично загуби скорост. Ричър отби към банкета и спря.
	Не е добре, помисли си той.
	Пияният шофьор продължаваше да спи.
	Ричър слезе и застана пред капака. Вдигна длани, за да отрази част от светлината на фаровете към колата. Видя пара. И лепкава кафява течност, която капеше от всички възможни отвори. Гъста и пенлива. Смес от машинно масло и гореща вода. Значи беше скъсал уплътнителите. Катастрофа. Колата можеше да се поправи, но щяха да му трябват стотици долари и поне една седмица в сервиза.
	Не беше добре.
	Ричър се огледа и забеляза фаровете на товарния камион на един километър от себе си. Отиде до вратата на пътника, наведе се през заспалия шофьор и намери химикалка и някаква стара фактура в жабката. Обърна фактурата и написа на гърба: „Трябва да си купиш нова кола. Взех назаем мобилния ти телефон. Ще ти го върна по пощата.“ Подписа се: „Стопаджията“. После взе регистрационния талон на колата, сгъна го и го прибра в джоба си — за адреса на шофьора. Изтича петдесет метра на юг, излезе на шосето, вдигна ръце и зачака товарния камион. Светлината на фаровете го улови от петдесет метра разстояние. Ричър размаха ръце над главата си. Универсалният сигнал за проблем. Фаровете на камиона минаха на къси. Камионът намали скорост, както и очакваше Ричър. Самотно шосе, повредена кола и отчаян шофьор, като и двете бяха бегло познати на добрия самарянин зад волана на камиона.
	Накрая камионът спря на един метър пред Ричър, наполовина на банкета. Прозорецът се отвори и човекът с якичката промуши главата си навън.
	— Имаш ли нужда от помощ? — попита той.
	После се усмихна широко и дружелюбно и добави:
	— Май беше тъп въпрос.
	— Трябва да ме закараш донякъде — отвърна Ричър. Двигателят гръмна.
	— Не искаш ли да го погледна?
	— Не — отвърна Ричър.
	Не искаше свещеникът да види пияния шофьор. От това разстояние не се виждаше, защото седалката му беше спусната под ръба на задното стъкло. Отблизо беше толкова едър, че нямаше как да го пропуснеш. Да изоставиш счупен пикап по средата на нищото беше едно. Да изоставиш пътника си, заспал в алкохолен делириум, беше съвсем друго.
	— Няма смисъл — обясни Ричър. — Ще трябва да изпратя пътна помощ. Или направо да го запаля този проклет пикап.
	— Аз отивам на север, към Юма. Заповядай — донякъде или по целия път.
	Ричър кимна. Представи си картата. Шосето за Юма пресичаше шосето за Хоуп на около два часа път напред. Същото шосе за Хоуп, по което беше пристигнал в началото със стареца и неговия зелен гранд маркиз. Щеше да му трябва трета кола за последната отсечка от пътя. Моментът на пристигането му в Хоуп се измести към около десет часа сутринта, ако имаше късмет.
	— Благодаря — отвърна Ричър. — Ще сляза на половината път до Юма.
	Човекът с якичката отново се усмихна широко и дружелюбно и каза:
	— Качвай се.

	* * *

	Товарният камион представляваше шаси от голям пикап, над което се извисяваше каросерия, която беше малко по-дълга и по-широка и доста по-висока от обикновената каросерия на пикалите. Беше тромав и нестабилен, а допълнителното тегло и увеличеното съпротивление на въздуха го забавяха. Успя да достигне скорост от деветдесет и пет километра в час и си остана на нея. Просто не можеше да се движи по-бързо. В колата миришеше на горещи изгорели газове, машинно масло и пластмаса. Но седалката беше тапицирана, както пишеше на рекламата, и беше сравнително удобна. Ричър трябваше да полага усилия, за да не заспи. Искаше да бъде добър пътник. Не искаше да повтаря неприятното поведение на пияния шофьор, когото беше возил досега.
	— Какво пренасяш? — попита той.
	— Стари мебели — обясни човекът с якичката. — Дарения. Имаме мисия в Юма.
	— Кои сте вие?
	— Нашата църква.
	— Каква е мисията?
	— Помагаме на бездомните и хората в нужда.
	— Каква е църквата?
	— Англиканска. От най-обикновените.
	— Свирите ли на китара?
	Свещеникът пак се усмихна.
	— Опитваме се да включим всичко.
	— Там, където отивам, има Църква на последните дни.
	Свещеникът поклати глава.
	— Може би секта на последните дни. Те не са официално призната църква.
	— Какво знаеш за тях?
	— Чел ли си Откровението?
	— Чувал съм — отвърна Ричър.
	— Пълното заглавие е „Откровението на свети Йоан“ обясни свещеникът. — По-голямата част от оригиналния текст е изгубена, разбира се. Книгата е написана на иврит или арамейски, преписвана е многократно на ръка, после е преведена на старогръцки и отново е преписвана многократно на ръка, после е преведена на латински и отново е преписвана многократно на ръка и накрая е преведена на средновековен английски и е отпечатана, като на всеки етап е имало предостатъчно възможности за грешки и объркване. В момента прилича на лош трил на ЛСД. Подозирам, че винаги е било така. Може би многобройните преводи и преписване всъщност са успели да я редактират донякъде.
	— Какво пише вътре?
	— Каквото си искаш.
	— Сериозно ли говориш?
	— Някои от нашите бездомни говорят по-смислено.
	— Добре, какво пише вътре според хората? — попита Ричър.
	— Най-общо казано, праведните се издигат на небето, грешните остават на земята, върху тях се изсипват различни цветисти катастрофи, Христос се връща на Армагедон, за да се сражава с Антихриста, и в крайна сметка никой не остава особено щастлив.
	— Това същото ли е като Второто пришествие? — попита Ричър.
	— Второто пришествие се отнася до връщането на Христос и възнасянето на небето. Катастрофите и войната се водят отделно. Те започват след това.
	— И кога трябва да дойде краят?
	— Всеки момент. Открай време е така.
	Ричър си спомни самодоволното изказване на Търман в комбината. „Има някои знаци — беше казал той. — И възможност за предвиждане на събитията.“
	— Какво ще го предизвика? — попита Ричър.
	— Не съм сигурен, че ще се предизвика от нещо определено — отвърна свещеникът. — Предполага се, че най-важна ще бъде Божията воля. Поне така се надявам.
	— А някакви знаци? — попита Ричър. — Някакъв начин да се разбере, че започва?
	Свещеникът сви рамене.
	— Вярващите в последните дни четат Библията така, както други хора слушат записите на „Бийтълс“, пуснати на обратно. Там се споменава, че в Светите земи ще се роди червено теле. Най-големите ентусиасти отдават голямо значение на този детайл. Не спират да претърсват животновъдните ферми, като търсят някакви по-червеникави говеда. Изпращат двойки от тях в Израел, с идеята от тях на място да се роди съвършеното червено теле. Нямат търпение да започне. Това също е много важно за тях. Нямат търпение. Защото са абсолютно сигурни, че те ще бъдат сред праведните. Което всъщност ги прави самодоволни. Повечето хора приемат, че Господ решава дали да спаси някого, а не самият човек. Така че тяхното е някаква форма на снобизъм. Те си мислят, че са по-добри от нас.
	— Само това ли е? Червено теле?
	— Повечето ентусиасти вярват, че Апокалипсисът задължително ще включва и голяма война в Близкия изток, и точно по тази причина не са доволни от развитието на събитията в Ирак. Очевидно онова, което става там, не им е достатъчно.
	— Звучиш доста скептично — отбеляза Ричър.
	Свещеникът се усмихна.
	— Естествено, че звуча скептично. Аз съм от англиканската църква.


	Не разговаряха повече — нито на теологични, нито на светски теми. Ричър беше прекалено уморен, а шофьорът беше прекалено съсредоточен върху задачата да шофира през нощта, когато не съществуваше нищо друго освен онази част от шосето, която му показваха фаровете. Беше отворил широко очи и седеше изправен на седалката, все едно се боеше, че ако се отпусне, ще бъде фатално. Ричър също остана буден, за да не пропусне шосето за Хоуп. Знаеше, че няма да има табели, защото не беше точно магистрала. Човекът зад волана нямаше да го забележи сам.
	Кръстовището се появи точно два часа след началото на пътуването — шосе с две платна, което пресичаше тяхното под ъгъл от деветдесет градуса. На шосето за Хоуп имаше знак „Стоп“, а на по-голямото шосе от север на юг, по което се движеха — не. Докато Ричър се обади, свещеникът реагира и докато натоварените спирачки на камиона най-сетне си свършат работата, бяха подминали кръстовището с двеста метра. Ричър слезе, махна на шофьора и изчака, докато светлините и шумът от камиона изчезнаха в далечината. После се върна през тъмната пустош. Далеч на изток се появяваше зората някъде над Канзас или Мисури. В Колорадо все още цареше пълен мрак. Нямаше и покритие на мобилния телефон.
	Нито движение по пътя.
	Ричър зае позиция от западната страна на кръстовището, като застана на банкета близо до платното. Колите от изток на запад трябваше да спрат на знак „Стоп“ срещу него и така можеха да го огледат от безопасно разстояние. Но коли нямаше. Не и през първите десет минути. А после през първите петнайсет минути и през първите двайсет. Една самотна кола се движеше в северна посока, като следваше товарния камион на дистанция от трийсет километра, но не зави. Просто продължи напред, през кръстовището. После един джип дойде от юг и намали скоростта, за да направи завой, но зави на изток, в обратна на Хоуп посока. Светлините му постепенно се изгубиха в далечината.
	Беше студено. От изток духаше вятър, който носеше дъждовни облаци в небето. Ричър вдигна яката на ризата си, скръсти ръце на гърдите и пъхна пръстите си под бицепсите, за да се топли. Земята се въртеше и на далечния хоризонт се появиха неясни облачни ивици, оцветени в розово и лилаво. Започваше нов ден, все още празен, чист и неопетнен. Може би щеше да бъде хубав ден. Може би щеше да бъде лош ден. Може би щеше да бъде последният ден. Църквата на Търман обещаваше, че краят наближава. Може би все по-близо към Земята се носеше метеорит с размерите на Луната. Може би правителствата нарочно не го съобщаваха по новините. Може би точно в този момент някакви бунтовници разбиваха ключалките на някой стар ракетен силоз в Украйна. Може би точно в този момент в някоя лаборатория по света се строшаваше епруветка или се скъсваше ръкавица, или се пропукваше маска.
	А може би не. Ричър затропа с крака и пъхна лице в рамото си. Носът му беше студен. Когато отново вдигна поглед, видя светлини на изток. Ярки, широко разположени фарове, които бяха толкова далеч, че изглеждаха неподвижни. Голямо превозно средство. Камион. И идваше право към него.
	Имаше четири възможности. Първата беше да пристигне на кръстовището, да завие надясно и да продължи на север. Втората беше да пристигне на кръстовището, да завие наляво и да продължи на юг. Третата беше да спре на знак „Стоп“ и да продължи на запад, без да го качи. Четвъртата беше да спре, да прекоси главното шосе и пак да спре, за да го качи.
	Шансовете за щастлив край бяха 25 процента. Или дори по-малко, ако камионът беше служебен и компанията имаше фирмена политика да не се качват стопаджии, за да няма проблеми със застрахователите.
	Ричър зачака.
	Когато камионът се приближи на един километър, Ричър различи очертанията на дълга бяла каросерия. Когато се приближи на триста метра, Ричър осъзна, че е хладилен. Транспортираше пресни хранителни продукти това щеше да намали шансовете да спре, ако не беше знакът „Стоп“ на кръстовището. Шофьорите на такива камиони не обичаха да спират без нужда. Трябваше да спазват разписание, а да спреш и после отново да подкараш такъв голям камион струваше много скъпоценни минути. Но знакът „Стоп“ означаваше, че камионът, така или иначе, трябва да спре.
	Ричър чакаше.
	Чу как човекът отпусна газта на двеста метра от кръстовището. Чу съскането на спирачките. Вдигна високо ръка с протегнат палец. „Имам нужда някой да ме закара донякъде.“ После вдигна и двете си ръце и ги размаха над главата. Универсалният сигнал за проблем. „Наистина имам нужда някой да ме закара донякъде.“
	Камионът спря от източната страна на кръстовището. Не беше включил нито единия, нито другия си мигач. Това беше добър знак. По шосето на север и на юг нямаше никакво движение, така че камионът незабавно продължи напред — дизеловият двигател заръмжа, а трансмисията затрака, когато камионът потегли на запад през кръстовището, право към Ричър. Камионът ускори. Шофьорът сведе поглед. Камионът продължи.
	И после отново намали скоростта.
	Хидравличните спирачки изсъскаха, окачването изквича и камионът спря — кабината беше на дванайсет метра западно от кръстовището, а задната броня на каросерията остана на метър от главното шосе в южна посока. Ричър се обърна, затича се на запад и се качи на стъпалото. Прозорецът се спусна и шофьорът го погледна от два метра по-нагоре. Беше нисък, жилав мъж, който изглеждаше не на място в огромната кабина.
	— Ще вали — каза той.
	— Това е най-малкият проблем — отвърна Ричър. — Колата ми се счупи.
	— Първата ми спирка е Хоуп — каза шофьорът.
	— Ти си човекът, който зарежда супермаркета — сети се Ричър. — От Топика.
	— Оттам тръгнах в четири часа тази сутрин. Да те закарам ли?
	— Точно в Хоуп отивам — отвърна Ричър.
	— Ами качвай се тогава, какво чакаш?
	Зората гонеше камиона по целия път на запад и го настигна след трийсет минути. Светът грейна в облачно и златисто и човекът от супермаркета изгаси фаровете, облегна се на седалката и се отпусна. Караше по същия начин, по който Търман управляваше самолета си — с малки, ефективни движения и спокойни ръце. Ричър го попита дали често кара стопаджии и шофьорът му отвърна, че се случва горе-долу веднъж на всеки пет дни. Ричър му каза, че познава някои от жените, които са се возили с него.
	— Туристи — каза шофьорът.
	— Не само — отвърна Ричър.
	— Мислиш ли?
	— Не мисля. Знам.
	— Какво знаеш?
	— Всичко.
	— Как така?
	— Сетих се — отвърна Ричър.
	Шофьорът кимна, без да откъсва очи от пътя.
	— Съпруги и приятелки — каза той. — Искат да бъдат наблизо, докато мъжете и приятелите им минават през щата.
	— Разбирам ги — отвърна Ричър. — Това е труден момент за тях.
	— Значи знаеш какви са техните съпрузи и приятели?
	— Да, знам — отвърна Ричър.
	— И какво?
	— И нищо. Не е моя работа.
	— Няма да кажеш на никого?
	— Има една полицайка, казва се Вон — отвърна Ричър. На нея ще трябва да кажа. Тя има право да знае. Замесена е по два отделни начина.
	— Познавам я. Няма да се зарадва много.
	— Може и да се зарадва, а може би не — каза Ричър.
	— Аз не съм замесен — каза шофьорът. — Аз само минавам оттук.
	— Замесен си — каза Ричър. — Всички сме замесени.
	После отново погледна дисплея на мобилния телефон, който беше взел назаем. Все още нямаше сигнал.
	По радиостанцията също нямаше нищо. Шофьорът натисна един бутон, с който се сканираше целият спектър на късите вълни, но не намери нищо. Само шум от статично електричество. Намираха се по средата на един гигантски континент, който в по-голямата си част беше празен. Камионът продължаваше по неравното шосе.
	— Откъде пристига храната за Диспеър? — попита Ричър.
	— Не знам — отвърна шофьорът. — И не ми пука.
	— Ходил ли си там?
	— Само веднъж. Колкото да разгледам. Беше предостатъчно.
	— Защо хората не се махат оттам?
	— Не знам. Сигурно по навик.
	— Ще намерят ли работа на друго място?
	— Колкото искат. Могат да отидат някъде на запад, в Халфуей. Там има работа. Или в Денвър. Този град със сигурност се развива. Могат дори да дойдат на изток в Топика, по дяволите. Ние също се разрастваме. Има хубави къщи, страхотни училища, добри заплати. Само чакат някой да дойде и да ги вземе. Това е страната на неограничените възможности.
	Ричър кимна и отново погледна телефона. Все още нямаше сигнал.


	Пристигнаха в Хоуп малко преди десет часа сутринта. Градът изглеждаше спокоен, притихнал и непроменен. В небето се събираха облаци и беше студено. Ричър слезе на улица „Първа“ и остана неподвижен за миг. Мобилният телефон показваше, че има силен сигнал. Но той не набра номера. Вместо това отиде до улица „Пета“ и зави на изток. От петдесет метра разстояние видя, че до бордюра пред къщата на Вон няма паркирана кола. Нито патрулка, нито черен форд краун виктория. Никаква кола. Той продължи, за да види и алеята пред къщата.
	На алеята беше паркиран старият син пикап шевролет. Беше спрян с предницата навътре, плътно до вратата на гаража. На прозорците пак имаше стъкла. Стъклата все още бяха с лепенки и бяха чисти и прозрачни, освен на местата, където бяха зацапани от лепило и отпечатъци от пръсти. В сравнение с избелялата боя на колата изглеждаха много нови. В каросерията се виждаха сгъваемата стълба, лостът и фенерчето. Ричър се изкачи по алеята до вратата и натисна звънеца. Чу го някъде вътре в къщата. Кварталът беше притихнал. Ричър остана пред вратата в продължение на трийсет дълги секунди, после тя най-сетне се отвори.
	Вон вдигна очи към него и каза:
	— Здравей.


>	62

	Вон беше облечена със същите черни дрехи, които носеше предишната вечер. Изглеждаше спокойна, неподвижна и самоуверена. И малко дистанцирана. Сякаш мислеше за нещо друго.
	— Притеснявах се за теб — каза Ричър.
	— Така ли? — попита Вон.
	— Два пъти се опитах да ти се обадя. Тук и в колата. Къде беше?
	— Къде ли не. По-добре влез.
	Вон го поведе по коридора към кухнята. Всичко изглеждаше точно както преди. Чисто, подредено, с три стола на масата. На кухненския плот имаше чаша вода, а кафе-машината беше заредена.
	Извинявай, че не можах да се върна веднага.
	— Не се извинявай.
	— Какво става? — попита Ричър.
	— Искаш ли кафе?
	— След като ми кажеш какво става.
	— Нищо не става.
	— Да бе — каза Ричър.
	— Добре. Не трябваше да правим онова предишната вечер.
	— Коя част от вечерта?
	— Знаеш коя. Ти се възползва от мен. Започнах да се чувствам неудобно. И когато не се върна със самолета, си изключих телефона и радиостанцията, отидох с колата до Колорадо Спрингс и разказах всичко на Дейвид.
	— Посред нощ?
	Вон сви рамене.
	— Пуснаха ме. Всъщност бяха много мили. Държаха се много добре с мен.
	— И какво каза Дейвид?
	— Това е жестоко — каза Вон.
	Ричър поклати глава.
	— Не е жестоко. Най-обикновен въпрос.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че Дейвид вече не съществува. Не и такъв, какъвто го познаваш. Не и в общоприетия смисъл на думата. Ето защо ти трябва да направиш избор. Този избор не е нов. От Гражданската война насам се случват такива неща. Вече повече от сто години е имало десетки хиляди мъже като Дейвид. Значи е имало десетки хиляди жени в твоето положение.
	— И какво?
	— И те всички са направили своя избор.
	— Дейвид все още съществува.
	— В спомените ти. Но не и в света.
	— Той не е мъртъв.
	— Но не е и жив.
	Вон не отговори. Вместо това се обърна, извади от шкафа една чаша от фин порцелан и я напълни с кафе от машината. Подаде чашата на Ричър и попита:
	— Какво имаше в кашона на Търман?
	— Видяла си кашона?
	— Прескочих стената десет секунди след теб. Не можех да чакам в колата.
	— Не съм те видял.
	— Това беше планът. Но аз те видях. Видях всичко. Чух какво ти каза: „Ела с мен тази вечер.“ Сигурно те е зарязал някъде, нали?
	Ричър кимна.
	— Форд Шоу, щата Оклахома. Военна база.
	— И ти се хвана?
	— Естествено.
	— Значи не си толкова умен, колкото си мислиш.
	— Никога не съм твърдял, че съм умен.
	— Какво имаше в кашона? — попита Вон.
	— Един буркан.
	— А какво имаше в буркана?
	— Сажди — отвърна Ричър. — Изгорели хора. Изстъргват ги от метала.
	Вон седна до масата.
	— Това е ужасно — каза тя.
	— Още по-зле — каза Ричър. — Сложно е.
	— Как така?
	Ричър седна срещу нея.
	— Успокой се — каза той. — В комбината няма разбити хъмвита. Тях ги карат някъде другаде.
	— Откъде знаеш?
	— Хъмвитата не горят по този начин. Най-често се отварят от взрива, а хората се изсипват навън.
	Вон кимна.
	— Дейвид не беше изгорен.
	— Така горят само танковете — продължи Ричър. — От горящ танк няма как да избягаш. От хората остават само сажди.
	— Разбирам.
	Ричър замълча.
	— Но защо да е сложно? — настоя Вон.
	— Това е само първото от серия заключения. Получава се нещо като логическа верижна реакция. Значи използваме и танкове там. Предполагам, че не е голяма изненада. Но и губим танкове, което вече е голяма изненада. Винаги сме очаквали да изгубим тежки машини, ако се сражаваме със съветската армия. Но със сигурност не сме очаквали подобно нещо, когато се сражаваме срещу някакви терористи с импровизирани взривни устройства. Значи за по-малко от четири години са се научили как да правят насочени взривни устройства, които са достатъчно мощни, за да изкарват от строя танкове на американската армия. Този факт никак не помага за рекламата на САЩ. Наистина се радвам, че Студената война свърши. Червената армия щеше да се пръсне от смях. Нищо чудно, че от Пентагона транспортират изгорелите машини в запечатани контейнери на тайно място.
	Вон стана, отиде до кухненския плот и взе чашата с вода. Изля водата в мивката и я напълни от бутилката в хладилника. После отпи от нея.
	— Тази сутрин ми се обадиха — каза тя. — От щатската лаборатория. В пробата от течащата вода, която им занесохме, има почти пет части ТХЕ на един милиард части вода. Това е точно на ръба, но ще стане много по-зле, ако Търман продължава да използва същите количества от съединението, както в момента.
	— Може и да спре — каза Ричър.
	— Защо?
	— Това е последното заключение в логическата верига. Но още не сме стигнали дотам. И то е само предположение.
	— Добре, какво е второто заключение от веригата?
	— Какво прави Търман с разбитите танкове?
	— Рециклира стоманата от тях.
	— Защо от Пентагона изпращат военна полиция, за да охранява рециклирана стомана?
	— Не знам.
	— От Пентагона не биха го направили. Никой не се интересува от обикновена стомана. Военната полиция е тук, за да охранява нещо друго.
	— Какво?
	— Има само едно обяснение. Предната и страничната броня на танковете включва и дебел пласт обеднен уран, който е страничен продукт от обогатяването на естествения уран, за да се използва в ядрени реактори. Получава се невероятно здрав и плътен метал. Абсолютно идеален за броня на танк. Така че второто заключение гласи, че Търман е специалист по уран. И точно затова са изпратили военната полиция. Защото обедненият уран е отровен и донякъде радиоактивен. Следователно е от онези неща, които армията обича да държи под око.
	— Колко е отровен? И колко радиоактивен?
	— Екипажите на танковете не се разболяват, защото седят зад него. Но ако има взрив или ударна вълна, която да го превърне в прах или изпарения, човек може да се разболее много, ако вдиша обеднен уран или го удари шрапнел. Точно затова връщат разбитите танкове в Щатите. И точно затова са военните полицаи. Терористите могат да откраднат обеднения уран, да го натрошат на малки остри парчета и да ги сложат във взривно устройство. Получава се идеална мръсна бомба.
	— И обедненият уран е тежък, така ли?
	— Невероятно тежък.
	— Значи ще им трябва камион, за да го откраднат. Както ти каза.
	— Голям камион — потвърди Ричър.
	Той отпи от кафето си, а Вон отпи от чашата с вода и каза:
	— В комбината го правят на парчета. С чукове и оксижени, при което сигурно се отделят прах и изпарения. Нищо чудно, че всички изглеждат болни.
	Ричър кимна.
	— Точно от това умря помощникът на полицията. Нали видя симптомите? Косопад, повръщане, диария, мехури, дехидратация, спиране на вътрешните органи… Не е нито старост, нито отравяне от ТХЕ. А радиационно отравяне.
	— Сигурен ли си?
	Ричър отново кимна.
	— Съвсем. Защото той сам ми го каза. На смъртния си одър ми каза „У“, после спря и започна отново. И каза: „Това ме уби.“ Помислих си, че е започнал изречението наново. Мислех, че обвинява мен, че съм го вкарал в болницата. Но всъщност всичко е било едно изречение. Просто е спрял, за да си поеме дъх. Искал е да каже „У, това ме уби.“ Като обяснение или може би предупреждение. Латинската буква „U“ е химическият символ на урана. Предполагам, че в металургията го наричат така. Искал е да каже, че го е убил уранът.
	— Въздухът в комбината сигурно е пълен с уран — каза Вон. — А ние бяхме там.
	— Спомняш ли си как светеше стената на инфрачервената камера? — попита Ричър. — Не е било топлина. А радиоактивност.


>	63

	Вон отпиваше от бутилираната си вода, гледаше в една точка пред себе си и се опитваше да свикне с новото положение, което в някои отношения беше по-добро от онова, което си беше представяла, но в други беше много по-лошо.
	— Защо каза, че в комбината няма хъмвита? — попита тя.
	— Защото в Пентагона има тясна специализация обясни Ричър. — Винаги са работили по този начин и винаги ще работят така. Комбинатът в Диспеър рециклира уран. Само толкова. Хъмвитата отиват на друго място. Някъде, където ги рециклират по-евтино. Защото те са по-лесни. По същество са просто бронирани коли.
	— В Диспеър също изпращат коли. Нали ги видяхме в контейнера. Коли от Ирак или от Иран.
	Ричър кимна.
	— Точно това е третото заключение. Има причина тези коли да се изпращат в Диспеър.
	— И каква е тя?
	— Има само едно логическо обяснение. Обедненият уран не се използва само за брони. От него се правят и артилерийски снаряди, и снаряди за танкови оръдия. Защото е невероятно здрав и плътен метал.
	— Е, и?
	— Третото заключение гласи, че тези коли са улучени от амуниции, произведени от обеднен уран. Те са замърсени, така че трябва да се рециклират по специален начин. И трябва да се крият. Защото излиза, че използваме танкове и снаряди от обеднен уран срещу най-обикновени цивилни коли. Което вече е прекалено. И е много, много лоша реклама. Търман каза, че всяко правителство иска да скрие някои неща по политически съображения, и беше абсолютно прав.
	— Какво става там, по дяволите?
	— Не знам повече от теб — отвърна Ричър.
	Вон отново вдигна чашата си. Ръката й спря, преди да достигне до устните, тя погледна водата така, все едно вече се съмняваше в нея, и я остави на масата.
	— Разкажи ми какво знаеш за мръсните бомби — каза тя.
	— Те са същите като чистите — отвърна Ричър. — Но са мръсни. Бомбата се взривява и създава силна сферична ударна вълна, която събаря всичко по пътя си и смачква на пюре по-меките обекти, например хората. Самото тяло на бомбата се пръсва на малки парчета, които се разхвърчават с ударната вълна като куршуми и нанасят допълнителни щети. Този ефект може да се подсили, като в самата бомба се постави допълнително шрапнел, например пирони или сачми. В мръсните бомби този шрапнел е от токсични метали — най-често радиоактивни отпадъци.
	— Какви са резултатите?
	— Въпросът е отворен. Когато се използва обеднен уран, експлозията при висока температура разпръсква радиоактивен прах, който със сигурност е много опасен. Създава проблеми със зачеването, спонтанни аборти, генетични дефекти. Повечето хора смятат, че самата радиация всъщност не е толкова опасна. Но, както вече казах, въпросът е отворен. Защото никой не знае със сигурност отговора. И точно тук е проблемът. Защото можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че никой няма да иска да рискува. Неизвестният риск мултиплицира ефекта от бомбата на психологическо равнище. Класическо оръжие на асиметричната война. Ако в някой град се взриви мръсна бомба, този град ще бъде изоставен от жителите си, независимо дали наистина има нужда го правят.
	— Колко голяма трябва да бъде бомбата?
	— Колкото по-голяма, толкова по-добре.
	— Колко уран ще трябва да откраднат?
	— Колкото повече, толкова по-весело ще стане.
	— Мисля, че вече са започнали да го крадат — каза Вон. — Нали снимахме онзи камион? Предната част на каросерията светеше по същия начин като стената на комбината.
	Ричър поклати глава.
	— Не. Онова беше нещо съвсем друго.


>	64

	Ричър се обърна към Вон.
	— Ела с мен в града. До мотела.
	— Не знам дали искам да ме виждат с теб — отвърна тя. — Особено в мотела. Хората говорят.
	— Но не лошо.
	— Мислиш ли?
	— Те са на твоя страна.
	— Не съм толкова сигурна.
	— Както и да е, утре заминавам. Нека си говорят още един ден.
	— Утре?
	— Може би и по-рано. Може да се наложи да остана още малко, за да се обадя по телефона. Но иначе свърших тук.
	— На кого ще се обаждаш?
	— На един номер — отвърна Ричър. — Не мисля, че някой ще вдигне.
	— А всички други неща, които стават тук?
	— Засега сме разбрали единствено, че Пентагонът тайно си пере мръсните ризи. Това не е престъпление.
	— А какво има в мотела?
	— Предполагам, че четвърта стая вече ще бъде свободна — отвърна Ричър.


	Двамата тръгнаха пеш заедно във влажния предобед, изминаха две пресечки на север от улица „Пета“ до улица „Трета“ и още три на запад, до мотела. Подминаха рецепцията и продължиха покрай стаите. Вратата на четвърта стая беше отворена. Пред нея беше оставена количка на камериерка. Чаршафите на леглото бяха свалени, а кърпите от банята бяха натрупани на пода. Шкафовете бяха празни. Камериерката беше пуснала прахосмукачката.
	— Мисис Роджърс е заминала — отбеляза Вон.
	Ричър кимна.
	— Нека да разберем кога и как.
	Двамата се върнаха до рецепцията. Жената седеше на високото столче зад плота. Ключът от четвърта стая беше върнат на стената. Сега липсваха само два ключа — на Ричър, за стая дванайсет, и на Мария, за стая осем.
	Жената се смъкна от столчето и се подпря на плота. Демонстрираше внимание и готовност да помогне. Ричър хвърли поглед към телефона зад нея и попита:
	— Някой обади ли се на мисис Роджърс?
	Жената кимна.
	— Снощи, в шест часа.
	— С добри новини?
	— Изглеждаше много щастлива.
	— А после какво стана?
	— После тя се изнесе.
	— И къде отиде?
	— Извика такси, което да я закара до Бърлингтън.
	— Какво има в Бърлингтън?
	— Най-вече автобус, който отива до летището в Денвър.
	Ричър кимна.
	— Благодаря за помощта.
	— Всичко наред ли е? — попита жената.
	— Зависи от гледната точка — отвърна Ричър.


	Ричър беше гладен и имаше нужда от още кафе, така че двамата с Вон продължиха още една пресечка на север и още една на запад, до закусвалнята. Вътре практически нямаше никой. Беше прекалено късно за закуска и прекалено рано за обяд. Ричър спря за миг, после се плъзна в сепарето, в което беше седнала Люси Андерсън в нощта, когато се запознаха. Вон седна срещу него, на мястото на Люси. Сервитьорката им донесе вода с лед и прибори. Поръчаха си кафе и Вон попита:
	— Какво точно става?
	— Всичките млади мъже — отвърна Ричър. — Какво е общото между тях?
	— Не знам.
	— Те са млади. И са мъже.
	— Е, и?
	— И са от щата Калифорния.
	— Е, и?
	— И единственият бял сред тях, когото сме виждали, имаше страхотен тен.
	— Е, и?
	— Седях точно тук с Люси Андерсън, в това сепаре каза Ричър. — Тя беше предпазлива и малко стресната, но, общо взето, се разбирахме. Поиска да ми види портфейла, за да провери дали не съм частен детектив. А после, когато споменах, че съм бил ченге, се паникьоса. Събрах две и две и реших, че мъжът й бяга от закона. И затова тя толкова се притесняваше. На следващия ден беше съвсем враждебно настроена.
	— Има логика.
	— После аз случайно видях нейния мъж в Диспеър и се върнах, за да проверя пансиона, където беше отседнал. Нямаше никой, но беше много чисто.
	— Важно ли е?
	— Това е най-важното — отвърна Ричър. — После пак видях Люси, след като мъжът й беше продължил. Тя каза, че имат адвокати. Говореше за хората в нейното положение. Звучеше така, сякаш е част от нещо организирано. Казах й, че мога да я проследя и така да стигна до нейния мъж, а тя отговори, че няма да постигна нищо.
	Сервитьорката им донесе кафето. Две чаши, две лъжички и кана, пълна с току-що приготвено кафе. Тя напълни чашите и се отдалечи, а Ричър подуши парата и отпи от кафето си.
	— Но през цялото време съм си го спомнял грешно каза Ричър. — Всъщност не казах на Люси Андерсън, че съм бил ченге. Казах й, че съм бил военно ченге. Точно затова се паникьоса. И точно затова в пансиона беше толкова чисто. Беше като казарма, подготвена за офицерска инспекция. Старите навици не умират. Хората, които са минавали оттам, са били войници. И Люси си е помислила, че ги следя.
	— Дезертьори — каза Вон.
	Ричър кимна.
	— Точно затова Андерсън имаше такъв страхотен тен. Защото е бил в Ирак. Но не е искал да се върне там.
	— А къде е сега?
	— В Канада — отвърна Ричър. — Ето защо Люси не се притесняваше, че мога да я проследя. Няма смисъл. Нашата военна полиция няма юрисдикция в Канада. Тя е независима държава, която предлага убежище на бегълците.
	— Онзи камион беше от Онтарио — каза Вон.
	Ричър отново кимна.
	— Онзи камион беше такси. Светлото петно на камерата не беше откраднат уран. Беше съпругът на мисис Роджърс, скрит в някакво тайно отделение. Видяхме топлината на тялото му, също както видяхме и шофьора. Бяха в едно и също зелено.


>	65

	Вон мълча много дълго време. Сервитьорката два пъти идва при тях, за да напълни чашата на Ричър. Вон не докосваше своята.
	— А каква е връзката с Калифорния? — попита накрая тя.
	— Там сигурно има група от политически активисти, които организират бягството. Може би е основана от местни семейства, в които има военнослужещи. Изградили са система. Изпращат бегълците тук със законните доставки на метални отпадъци, а после техните канадски приятели ги прекарват на север през границата. Преди седем месеца в мотела в Диспеър е отседнала една двойка от Калифорния. Залагам десет срещу едно, че са били от организаторите, които са дошли да търсят съмишленици. И точно тези съмишленици охраняват цялата система. Точно те са разбили прозорците на твоя пикап. Решили са, че съм станал твърде любопитен, и са искали да ме изгонят.
	Вон избута чашата си встрани и нареди пред себе си захарницата и двата прибора за сол и пипер. Подреди ги в един ред. После протегна показалеца си и побутна солницата, за да я извади от реда. После пак я побутна, за да я събори.
	— Това е по-малката група — каза тя. — Хората от лявата ръка, които са действали зад гърба на Търман. За да помагат на дезертьорите.
	Ричър не отговори.
	— Знаеш ли кои са? — попита Вон.
	— Нямам представа.
	— Искам да разбера.
	— Защо?
	— Защото най-голямото ми желание е да ги арестуват. Искам да разполагам със списък с имената им, когато се обадя на ФБР.
	— Добре.
	— Защо, ти не искаш ли?
	— Не — отвърна Ричър. — Не искам.


	Вон беше добре възпитана и вярваше в провинциалните ценности, затова не искаше да се карат в закусвалнята. Просто хвърли някакви пари на масата и излезе. Ричър излезе след нея, както се очакваше от него. Тя зави надясно по улица „Втора“ и тръгна на изток. Към по-тихия край на града или обратно към мотела, или към полицейското управление. Ричър не беше сигурен кое от трите. Или искаше да останат насаме, или да изиска данните за телефонните обаждания от жената в мотела, или да седне пред компютъра в управлението. Вървеше бързо, но Ричър лесно я настигна. Тръгна до нея и зачака тя да заговори първа.
	— Ти знаеше за това още вчера — каза тя.
	— Още онзи ден — отвърна той.
	— Как разбра?
	— По същия начин, по който разбрах, че пациентите в болницата на Дейвид са военнослужещи. Всички бяха млади мъже.
	— Но изчака онзи камион да прекоси границата, преди да ми кажеш.
	— Да, точно така.
	— Защо?
	— Защото не исках да го спреш.
	— Защо не?
	— Защото исках Роджърс да успее да избяга.
	Вон спря.
	— Господи боже, ти си бил военен полицай!
	— Тринайсет години — кимна Ричър.
	— И си преследвал хора като Роджърс!
	— Да, точно така.
	— А сега си преминал на тъмната страна?
	Ричър не отговори.
	— Познаваше ли Роджърс? — попита Вон.
	— Никога не го бях чувал — отвърна Ричър. — Но познавам десетки хиляди като него.
	Вон отново закрачи напред. Ричър тръгна в крачка с нея. Тя спря на петдесет метра преди мотела. Пред полицейското управление. Тухлената фасада изглеждаше студена в сивата светлина. Алуминиевият надпис изглеждаше още по-студен.
	— Те имат дълг — каза Вон. — Ти също. Дейвид е изпълнил своя дълг. Те трябва да изпълнят своя, както и ти.
	Ричър не отговори.
	— Войниците трябва да отидат, където им заповядат продължи тя. — Трябва да изпълняват заповеди. Те нямат избор. А ти си положил клетва. И трябва да я спазваш. Те са предали страната си. Те са страхливци. И ти също. Не мога да повярвам, че спах с теб. Ти си едно нищо. Отвращаваш ме. Повдига ми се от теб.
	— Дългът е къща от карти — каза Ричър.
	— Какво означава това, по дяволите?
	— Аз отидох, където ми заповядаха. Изпълнявах заповеди. Правех всичко, което ми заповядат, и гледах как десетки хиляди правят същото. И дълбоко в себе си ние бяхме щастливи. Разбира се, постоянно се оплаквахме и мърморехме като всички войници. Но бяхме щастливи, че изпълняваме дълга си. Защото дългът е сделка, Вон. Дългът работи и в двете посоки. Ние изпълняваме дълга си към тях, а те ни се отплащат със същото. И това, което ни дължат, е тържествено обещание да рискуват живота ни само ако има адски добра причина. През повечето време, така или иначе, грешат, но ние обичаме да си представяме, че има някаква добра воля. Поне мъничко. А сега нея я няма. Сега всичко е политическа суета и предизборна кампания. Това е. И хората го знаят. Не можеш да излъжеш войник. Те са виновни, че не изпълниха дълга си, а не ние. Те измъкнаха картата в основата на къщата, на която се крепи всичко, и къщата се срина. А хората като Андерсън и Роджърс останаха там, за да гледат как убиват и осакатяват приятелите им и да си мислят: „Защо? Защо да се занимаваме с тази гадост?“
	— И ти вярваш, че най-добрият отговор е да дезертираш?
	— Всъщност не. Всъщност вярвам, че най-добрият отговор е цивилните да си станат от дебелите задници и да гласуват така, че да изхвърлят измамниците. Трябва да упражнят контрол. Ето го техния дълг. Следващата най-голяма карта в основата на къщата. Но тази карта също я няма. Така че не ми говори за дезертиране. Защо войниците да са единствените, които не дезертират? Къде изчезнаха двете посоки, в които работи дългът?
	— Ти си служил тринайсет години, а сега подкрепяш дезертьорите?
	— При дадените обстоятелства разбирам защо са взели подобно решение. Точно защото съм служил тринайсет години. Аз служих по хубаво време. Иска ми се и те да бяха служили по същото. Аз обичах армията. И ненавиждам това, в което я превърнаха. Чувствам се така, все едно имам сестра, а тя се е оженила за някакъв боклук. Как да настоявам да не се развежда?
	— Ако сега беше в армията, щеше ли да дезертираш?
	Ричър поклати глава.
	— Не мисля, че щях да имам толкова кураж.
	— Кураж? — повтори Вон.
	— Иска се много кураж да дезертираш.
	— Хората не искат да чуват, че любимите им са загинали без причина.
	— Знам. Но това не променя истината.
	— Мразя те — каза Вон.
	— Не, не мразиш мен — каза Ричър. — Мразиш политиците, командването, гласоподавателите и Пентагона.
	Той помълча и добави:
	— И мразиш Дейвид, защото не е дезертирал след първия път.
	Вон се обърна към улицата и застина. Затвори очи. Остана така дълго време. Беше пребледняла и долната й устна трепереше. Накрая заговори. Прошепна:
	— Аз го карах. Умолявах го да дезертира. Казах му, че можем да започнем отначало, където поискаме, в целия свят. Казах му, че можем да си сменим имената и всичко останало. Но той не се съгласи. Какъв глупак.
	А после тя се разплака — направо на улицата, пред мястото, където работеше. Коленете й омекнаха, тя залитна и Ричър я хвана, за да я прегърне. Сълзите й напоиха ризата му. Тялото й се разтърсваше. Тя го обгърна с ръце. Притисна лицето си към гърдите му. Плачеше, хлипаше и виеше за разбития си живот, за провалените си мечти, за онова обаждане по телефона преди две години и за посещението на военния свещеник на вратата, за рентгеновите снимки и за мръсните болници, и за безкрайното съскане на респиратора.


	Двамата поеха по улицата — не отиваха никъде, просто искаха да се движат. Небето беше посивяло от ниските облаци и във въздуха се усещаше миризмата на дъжд. Вон избърса лицето си в ризата на Ричър и оправи косата си с ръце. Примигна силно няколко пъти, преглътна и си пое дълбоко дъх. Накрая отново спряха пред полицейското управление и Ричър видя как очите й се плъзнаха по редицата от алуминиеви букви на тухлената фасада.
	„Полицейско управление на Хоуп“.
	— А защо Рафаел Рамирес не е успял да избяга? — попита тя.
	— Рамирес е различен — отвърна Ричър.


>	66

	Ричър се обърна към Вон.
	— Едно обаждане от бюрото ти ще обясни всичко. Най-добре да отидем и да се обадим. И бездруго сме тук. Мария е чакала предостатъчно.
	— Едно обаждане до кого? — попита Вон.
	— До базата на военната полиция западно от Диспеър. Вие сте уведомени за тях, значи и те са уведомени за вас. Така че ще окажат съдействие.
	— Какво да ги попитам?
	— Накарай ги да ти изпратят по факса досието на Рамирес. Те ще попитат: „На кого?“ Ти ще им кажеш да не се правят на ударени, защото знаеш, че Мария току-що е била при тях, така че знаеш и кой е той. Нека да разберат, че знаем колко време е била Мария при тях — двайсет и един часа, предостатъчно да се сдобият с всички досиета на света.
	— И какво ще открием?
	— Моето предположение е, че преди две седмици Рамирес е бил в затвора.


	Факсът в полицейското управление на Хоуп беше стар и квадратен, монтиран на специална количка. В началото сигурно е изглеждал ефикасен и елегантен, сега беше мръсен и износен от употреба. Но работеше както трябва. Единайсет минути след като Вон затвори телефона, машината оживя, започна да жужи, глътна една бяла страница и когато я изплю обратно, на нея имаше текст.
	Не беше много. Досието съдържаше най-основните факти. Твърде слаб резултат за цели двайсет и един часа работа с бюрократичната машина. Но това се обясняваше от факта, че въпросите се задаваха от пехотата, а отговорите се даваха от морските пехотинци. Съгласуваността между отделните клонове на армията не беше от най-добрите.
	Рафаел Рамирес беше редник от морската пехота. На осемнайсет години го бяха изпратили в Ирак. На деветнайсет го бяха изпратили за втори път. На двайсет беше дезертирал, защото му предстоеше трето изпращане в Ирак. Беше избягал, но пет дни по-късно го бяха арестували в Лос Анджелис и го бяха задържали, докато организират военен съд в Пенделтън.
	Датата на ареста беше отпреди три седмици.
	— Да отидем да намерим Мария — каза Ричър.


	Намериха Мария в стаята в мотела. На леглото й имаше вдлъбнатина на мястото, където беше седяла, за да бъде на топло, да пести енергия, да убива времето, да оцелява. Мария им отвори неохотно, сякаш не се съмняваше, че всички новини ще бъдат лоши. По лицето на Ричър не се четеше нищо, което да промени това убеждение.
	Двамата с Вон я изведоха навън и я сложиха да седне на пластмасовия шезлонг, под прозореца на банята. Ричър взе шезлонга от стая номер девет, а Вон — от стая номер седем. Донесоха ги на бетонната веранда и ги наредиха в тесен триъгълник.
	— Рафаел е бил морски пехотинец — каза Ричър.
	Мария кимна. Не каза нищо.
	— Два пъти е бил в Ирак и не е искал да ходи трети път. Така че преди почти четири седмици е избягал. Тръгнал е към Лос Анджелис. Сигурно е имал приятели там. Обаждаше ли ти се?
	Мария мълчеше.
	— Няма страшно, Мария — каза Вон. — Никой не може да те обвини в нищо.
	— Обаждаше се — отвърна Мария. — През повечето дни.
	— Как беше той? — попита Ричър.
	— Изплашен. Изплашен до смърт. Страхуваше се да дезертира, но се страхуваше и да се върне там.
	— Какво е станало в Ирак?
	— С него? Всъщност нищо. Но е видял много неща. Каза ми, че хората, на които трябва да помагаме, стрелят по нас, а ние стреляме по хората, на които трябва да помагаме. Всички избиват всички останали. По най-лошия начин. Това го побъркваше.
	— Така че е избягал. И повечето дни се е обаждал.
	Мария кимна. Ричър продължи:
	— Но после изведнъж е спрял — за два-три дни. Нали така?
	— Изгуби си мобилния телефон. Постоянно пътуваше. За по-сигурно. После си намери друг.
	— Как звучеше по новия телефон?
	— Все още беше изплашен. Много притеснен. Дори по-лошо отпреди.
	— А после какво стана?
	— Обади ми се, за да ми каже, че е намерил някакви хора. Или някакви хора са го намерили. Трябваше да го закарат в Канада. През някакъв град в Колорадо, който се казва Диспеър. Каза ми да дойда тук, в Хоуп, и да чакам да ми се обади. А после да отида при него в Канада.
	— Обади ли ти се от Диспеър?
	— Не.
	— А ти защо отиде при военната полиция?
	— За да ги попитам дали не са го намерили и арестували. Притеснявах се. Но ми казаха, че никога не са чували за него. Те са от сухопътната армия, а той е от морските пехотинци.
	— И ти се върна тук, за да почакаш още малко?
	Мария кимна.
	— Не е станало точно така — каза Ричър. — В Лос Анджелис са го арестували. Морските пехотинци са го настигнали. Не си е изгубил телефона. Просто е бил в ареста за два-три дни.
	— Той не ми каза така.
	— Не са му разрешили.
	— Значи пак е избягал?
	Ричър поклати глава.
	— Предполагам, че е сключил сделка с тях. Морските пехотинци са му предложили избор. Пет години затвор в Левънуърт — или да работи под прикритие за тях, за да разкрият организацията за дезертьори, която урежда бягството им от Калифорния чак до Канада. Имена, адреси, описания, техники, маршрути, всичко. Той се е съгласил, а те са го върнали в Лос Анджелис и са го пуснали. Точно затова не са реагирали от военната полиция. Разбрали са какво става и са им наредили да не ти казват нищо.
	— Къде е Рафаел сега? Защо не ми се обажда?
	— Баща ми беше морски пехотинец — каза Ричър. Морските пехотинци имат код на честта. Разказвал ли ти е Рафаел?
	— За частта, за флота, за Бог и за родината — каза Мария.
	Ричър кимна.
	— Това са нещата, на които морските пехотинци трябва да бъдат верни. Подредени по приоритет. Най-важното нещо за Рафаел е неговата част. Неговият взвод. Няколко момчета като него.
	— Не разбирам.
	— Според мен той се е съгласил на сделката, но не е можел да я изпълни. Не е бил в състояние да предаде момчетата като него. Мисля, че е заминал за Диспеър, но не се е обадил да докладва на морската пехота. Мисля, че се е скрил извън града, защото е бил в конфликт със себе си. Не е искал да разбере кой е замесен в организацията, защото се е страхувал, че после ще трябва да ги издаде. Крил се е в продължение на дни, в агония. Без вода и храна. Започнал е да халюцинира и е решил да се върне в Хоуп, да те намери и да потърси друг начин да избяга.
	— Къде е тогава?
	— Не е успял да стигне, Мария. Паднал е по средата на пътя. Рафаел е мъртъв.
	— А къде е тялото?
	— Хората от Диспеър са го прибрали.
	— Разбирам — каза тя.
	А след това, за втори път през последния час, Ричър видя жена да плаче. Вон я прегърна, а Ричър каза:
	— Той е бил добър човек, Мария. Добро момче, което просто не е издържало повече. И в крайна сметка не е изменил на онова, в което е вярвал.
	Ричър продължи да го повтаря отново и отново, по друг начин и с други думи, макар да знаеше, че това няма да помогне.


	След двайсет минути Мария се наплака и Вон я заведе в стаята. После отново излезе при Ричър и двамата си тръгнаха заедно.
	— Как разбра? — попита тя.
	— Няма друго рационално обяснение — отвърна той.
	— Наистина ли е направил това, което каза? Пожертвал се е доброволно и е загинал мъчително?
	— Морските пехотинци са добри в жертването. От друга страна, може би е смятал да ги прецака от самото начало. Може би през цялото време е планирал да тръгне направо към Хоуп, да прибере Мария и да изчезнат заедно.
	— От Диспеър до Хоуп няма четири дни път — отбеляза Вон.
	— Да, така е — съгласи се Ричър.
	— Значи сигурно все пак е направил каквото трябва.
	— Надявам се, че Мария е останала с подобно впечатление.
	— Мислиш ли, че им е казал за хората в Калифорния?
	— Не знам.
	— Ако не им е казал, това ще продължи.
	— Казваш го така, все едно е лошо.
	— Не, но има вероятност да излезе извън контрол.
	— Можеш да се обадиш на няколко места. Всички са записани в хотела в Диспеър, с имена и адреси. Можеш да провериш кои са и дали все още са тук, или федералните са ги прибрали.
	— Съжалявам за казаното преди малко — рече Вон.
	— Не се притеснявай.
	Двамата продължиха и Ричър каза:
	— Да знаеш, че не сгреши, като направи онова нещо миналата вечер. Иначе излиза, че хората, които са убили Дейвид, са убили и теб. Наистина ли искаш да им се дадеш? Защото аз не искам. Аз искам да живееш.
	— Звучи ми като началото на прощална реч — отбеляза Вон.
	— Така ли?
	— Имаш ли причина да останеш? Пентагонът си пере тайно мръсните ризи, което не е престъпление. Решихме, че и другото нещо не е престъпление.
	— Остава третото нещо — каза Ричър.


>	67

	Ричър и Вон се върнаха до закусвалнята, където Ричър за пръв път яде нещо след онзи хамбургер в столовата на Форт Шоу предишната вечер. После допълни нивото на кофеина в кръвта си с четири чаши кафе и когато приключи, обяви:
	— Трябва да отидем при военната полиция. След като вече установихте контакт, може да се уреди и среща на живо.
	— Пак ли ще минаваме през Диспеър? — попита Вон.
	Ричър поклати глава.
	— Нека да вземем твоя пикап и да минем напряко.


	Двамата свалиха лепенките от новите стъкла на колата, после Вон донесе хартиени салфетки и препарат за почистване от кухнята си, за да избършат петната и отпечатъците от пръсти от предното стъкло. В ранния следобед потеглиха. Вон седна зад волана. Изминаха осем километра по шосето на Хоуп и рискуваха с още петнайсет километра по шосето на Диспеър. Беше ясно и планините се виждаха в далечината, отначало подканващо близо, а после отчайващо далеч. На пет километра преди първия празен парцел на Диспеър Вон намали скоростта и слезе от шосето, след което направи широк завой на север. Градът остана вляво от тях, на пет километра разстояние. Виждаше се само като петно в далечината. Оттук нямаше как да разберат дали се охранява от тълпи или пазачи, или е съвсем изоставен.
	През храсталака се караше бавно. Заобикаляха скалите и големите храсти и мачкаха всичко по-малко, което не представляваше непреодолима пречка. По шасито на колата драскаха ниски храсти, а по-високите тракаха отстрани. Стълбата и лостът, които бяха оставени в каросерията, се тресяха и дрънчаха. Фенерчето се търкаляше от едната до другата броня. От време на време намираха изсъхнали речни легла и караха по завоите, които описваха, като си позволяваха по-голяма скорост. После отново трябваше да търсят път между канарите, които бяха по-големи от самия шевролет, като се ориентират по слънцето, точно по средата на предното стъкло. На четири пъти влизаха в естествени заграждения, от които трябваше да излизат на заден ход. След един час градът остана назад, а напред и отляво се показа комбинатът. Външната стена се белееше под слънцето. Паркингът изглеждаше празен. Не се виждаха коли. Над комбината не се издигаше дим. Нямаше нито искри, нито шум. Никакви признаци на работна дейност.
	— Какъв ден сме? — попита Ричър.
	— Нормален работен ден — отвърна Вон.
	— Да не е някакъв празник?
	— Не.
	— Тогава къде са всички?
	Завиха наляво, за да скъсят дистанцията до комбината. Шевролетът вдигаше стабилен облак от прах зад себе си. Всеки можеше да го види. Но нямаше кой. Вон намали скоростта и спря на пет километра от комбината. Минаха пет минути. После десет. После петнайсет. Колите на охраната не се появяваха.
	— Какво точно си мислиш? — попита Вон.
	— Обичам да мога да си обяснявам нещата — отвърна Ричър.
	— Какво не можеш да си обясниш?
	— Защо полагаха такива усилия да не пускат външни хора в града. Защо затвориха тайния отдел на комбината за цял ден, само защото аз душех на един километър оттам. Защо скриха тялото на Рамирес толкова бързо и ефикасно, след като го намериха. Изобщо не се затрудниха. Все едно постоянно са в състояние на готовност да се справят с всякакви нашественици. Все едно дори ги очакват. И предварително са разработили процедури как да се справят с тях. И всички в града са замесени. Още на първия ден, когато се появих, дори сервитьорката в ресторанта знаеше точно какво да прави. Защо полагат такива усилия?
	— Играят заедно с Пентагона. Стараят се да не се издават за нищо.
	— Може би. Но не съм сигурен. От Пентагона определено не могат да имат такива изисквания. Диспеър и бездруго е по средата на нищото, комбинатът е на пет километра от града, а лошите работи стават в специална оградена зона вътре в него. Това е предостатъчно за Пентагона. Не биха карали местните жители да играят заедно с тях. Защото се доверяват на стените, разстоянията и географията много повече, отколкото на хората.
	— Може би самият Търман ги е накарал.
	— Сигурен съм, че го е направил. Изобщо не се съмнявам, че е той. Но защо? От името на Пентагона или по някакви свои причини?
	— Какви?
	— Има само едно логично обяснение. Всъщност обяснението изобщо не е логично. Или е логично, но не е обяснение. Както и да е, военните полицаи ще решат въпроса само с една дума. Ако изобщо поискат да говорят с нас.
	— Каква дума?
	— „Да“ или „не“.


	Вон подкара и те продължиха на запад по права линия, доколкото им позволяваше местността. На три километра западно от комбината стигнаха до шосето за камиони, минаха по банкета и се качиха на асфалта. Вон влезе в платното си и натисна газта. Две минути по-късно вече различаваха базата на военната полиция в далечината. Една минута по-късно бяха пред портала.
	В кабината на охраната имаше четирима души — обичайното разпределение за деня. Според Ричър четирима души за охрана бяха прекалено много, което подсказваше, че базата се командва от лейтенант, а не от сержант. Ако ги командваше сержант, щеше да остави двама души в кабината и да прати другите двама да си почиват с останалите или да патрулират с кола — в зависимост от нивото на заплаха. Но офицерите трябваше да се подписват на разходни ордери за гориво, заради което патрулирането с хъмви отпадаше, а и не обичаха хората да стоят без работа, така че в кабината имаше прекалено много дежурни. От друга страна, Ричър не очакваше редниците да се оплакват от това. Или от каквото и да е. Все пак преди бяха служили в Ирак, а сега бяха тук. Единственият въпрос, който си задаваше Ричър, е дали и командващият им офицер е бил в Ирак заедно с тях. Ако беше ходил с тях, можеше да се разберат с него. Ако не беше, можеше да се окаже невъзможен задник.
	Вон бързо подмина базата, направи обратен завой, върна се и паркира както трябва — плътно на банкета и близо до портала, но не толкова близо, че да спира движението. Все едно паркираше пред пожарна. С подчертано уважение. Не искаше да сбърка нито една стъпка в танца, който им предстоеше да изиграят.
	От кабината на охраната веднага излязоха двама души. Бяха същите двама, които Ричър беше видял предишния път. Морган, ефрейторът с очилата и бръчките от слънцето, и неговият мълчалив другар, редник. Ричър се измъкна от пикапа, като през цялото време показваше ръцете си. Вон направи същото от нейната страна. Тя се представи по име и по длъжност — като офицер от полицейското управление в Хоуп. Морган й отдаде чест и по начина, по който го направи, Ричър разбра, че военните полицаи бяха проверили номера на колата й още първия път, въпреки всичките му усилия, бяха разбрали какъв е бил нейният съпруг и какъв е сега.
	Това ще помогне, помисли си той.
	Морган се обърна към него.
	— А вие, сър? — каза той.
	— Аз също съм бил военен полицай — обясни Ричър. Преди около един милион години работех същото като вашия лейтенант.
	— В кое поделение, сър?
	— Сто и десето.
	— Рок Крийк, щата Вирджиния — каза Морган.
	Беше твърдение, а не въпрос.
	— Ходил съм няколко пъти, колкото да ми сритат задника — отвърна Ричър. — През останалото време бях на път.
	— Къде?
	— Навсякъде, където си ходил ти, и на още сто места.
	— Това е интересно, сър, но ще се наложи да ви помоля да преместите колата си.
	— Свободно, ефрейтор. Ще я преместим веднага след като говорим с вашия лейтенант.
	— По какъв въпрос, сър?
	— Това ще си остане между нас и него — отвърна Ричър.
	— Не мога да го притеснявам по такъв повод, сър.
	— Действай, ефрейтор — каза Ричър. — И аз съм чел наръчника. Хайде да пропуснем няколко страници и да стигнем до мястото, където вече си решил, че е важно.
	— За изчезналия редник от морската пехота ли става въпрос?
	— Става въпрос за нещо много по-интересно.
	— Предпочитам да знам повече подробности, сър.
	— Сигурно предпочиташ и да имаш един милион долара и среща с мис Америка — каза Ричър. — Но какви шансове имаш, ефрейтор?


	Пет минути по-късно Ричър и Вон бяха в базата, влязоха в една от шестте зелени метални сгради и се озоваха лице в лице с един лейтенант, който се казваше Конър. Беше дребен и жилав. Изглеждаше на около двайсет и шест години. И беше ходил в Ирак. Нямаше никакво съмнение. Униформата му беше износена и избеляла от слънцето и пясъка, а скулите му бяха изгорели. Изглеждаше способен и най-вероятно наистина беше такъв. Все пак беше жив и не беше разжалван. Всъщност вероятно щяха да го направят капитан, но все още се бавеха с документацията. Сигурно имаше и медали.
	— Това е официално посещение от полицейското управление в Хоуп, така ли? — попита той.
	— Да — отвърна Вон.
	— И двамата ли сте полицаи?
	— Мистър Ричър е цивилен консултант — обясни тя.
	— Какво мога да направя за вас?
	— Нека да говорим направо — предложи Ричър. — Ние знаем, че в комбината на Търман се преработва обеднен уран.
	— Това малко ме притеснява — каза Конър.
	— Нас също — отвърна Ричър. — Според законите за националната сигурност трябва да разполагаме със списък на всички потенциално опасни химически замърсители в радиус от трийсет километра.
	Ричър го каза с такъв тон, все едно наистина беше вярно, а може и да беше. Със законите за националната сигурност всичко беше възможно.
	— Трябваше да ни кажете — настоя той.
	— От комбината до града има повече от трийсет километра.
	— До центъра на града са точно трийсет — каза Ричър. А до покрайнините — само двайсет.
	— Става дума за секретна информация — каза Конър. Не може да се запише в никакъв списък.
	Ричър кимна.
	— Разбираме. Но трябваше да ни информирате, неофициално.
	— На мен ми изглежда, че сте достатъчно информирани.
	— Да, но сега искаме да уточним някои подробности. След като вече знаем, сме по-предпазливи.
	— Значи трябва да говорите с Министерството на отбраната.
	— По-добре да не говорим с тях. Ще започнат да се питат как сме разбрали. И първото им предположение ще бъде, че твоите момчета са се разприказвали.
	— Моите момчета не правят така.
	— Аз ти вярвам. Но искаш ли да се обзаложиш, че и в Пентагона ще ти повярват?
	— Какви подробности? — каза Конър.
	— Смятам, че имаме право да знаем кога и как се транспортира обедненият уран и по какъв маршрут.
	— Притеснявате се да не минава по главната улица на Хоуп ли?
	— И още как.
	— Е, не минава.
	— Всичко отива на запад?
	— Нищо не отива никъде — отвърна Конър.
	— Как така? — попита Вон.
	— Вие не сте единствените, които се притесняват обясни той. — Щатските власти също са се стреснали. Искат да затварят междущатската магистрала и да използват въоръжен конвой. Но очевидно не могат да го правят редовно. Затова смятат да транспортират урана веднъж на пет години.
	— Преди колко време беше първият конвой?
	— Преди николко. Първият конвой ще бъде след около две години.
	— Значи засега съхраняват урана в комбината?
	Конър кимна.
	— Изнасят стоманата и оставят обеднения уран.
	— И колко са събрали?
	— Към този момент около двайсет тона.
	— Виждал ли си го?
	Конър поклати глава.
	— Търман докладва всеки месец.
	— Нямаш ли нещо против това?
	— Кое?
	— Онзи тип седи върху цяла планина от нещо много опасно — обясни Ричър.
	— Е, и? Какво може да направи с него?


>	68

	Ричър и Вон се върнаха в пикапа. Вон попита:
	— Това „да“ ли беше или „не“?
	— И двете — отвърна Ричър. — „Не“, не изнасят урана. „Да“, все още е там.
	— Добре ли е или лошо?
	Ричър наведе глава и погледна към небето през предното стъкло. Беше четири следобед. Слънцето мътно светеше зад един облак, но все още беше високо над хоризонта.
	— Остават четири часа, докато се стъмни — каза той. Имаме време да вземем обмислено решение.
	— Ще вали — каза Вон.
	— Вероятно.
	— Ще отмие още ТХЕ в подпочвените води.
	— Вероятно.
	— Няма да седим тук на дъжда, докато се стъмни.
	— Не, няма. Връщаме се в „Холидей Ин“ в Халфуей.
	— Само ако си вземем отделни стаи — каза тя.
	— Престани, Вон. Ще си вземем същата стая и ще правим точно същите неща.


	Точно същата стая не беше свободна, но те си взеха аналогична. Беше със същите размери, същия интериор и същите цветове. Бяха неразличими една от друга. И наистина правиха същите неща в нея. Взеха си душ, легнаха си и правиха любов. Отначало Вон се държеше малко резервирано, но после се отдаде напълно. Каза му, че Дейвид е бил по-добър в леглото. Ричър не се обиди. Тя имаше нужда да вярва в това. Може би дори беше вярно.
	Докато лежаха в намачканите чаршафи, Вон разглеждаше белезите на Ричър. Ръцете й бяха малки. Дупката от куршума на гърдите му беше прекалено голяма за върха на кутрето й. Безименният й пръст я запълваше по-добре. Всяка жена, която го беше виждала гол, оставаше очарована от този белег, с изключение на жената, заради която го беше получил. Тя беше предпочела да забрави за него. След един час заваля. Силен дъжд. Капките трополяха по покрива на хотела и по прозореца се стичаше вода. Ричър смяташе, че дъждът внушава уют. Беше му приятно да лежи на сухо и да слуша дъжда. След още един час Вон стана и отиде да си вземе душ. Ричър остана в леглото и прелисти Библията, оставена на нощното шкафче.
	Когато се върна, Вон попита:
	— Защо да има значение?
	— Кое? — попита Ричър.
	— Че Търман складира обеднен уран?
	— Комбинацията не ми харесва — обясни Ричър. — Той вече има двайсет тона радиоактивни отпадъци и двайсет тона ТНТ И е голям ентусиаст на тема края на света. Снощи говорих с един свещеник. Той ми обясни, че тези хора направо нямат търпение. Самият Търман ми спомена, че се задават съдбоносни събития. Каза го самодоволно, сякаш вътре в себе си беше сигурен, че е вярно. Да не говорим, че целият град сякаш чака нещо да се случи.
	— Търман не може да започне края на света. Краят на света ще дойде от само себе си.
	— Тези хора са фанатици. Изглежда, си мислят, че могат да ускорят нещата. Опитват се да развъждат червени крави в Израел например.
	— С какво ще помогне това? — озадачи се Вон.
	— Не ме питай.
	— Кравите не са опасни — настоя тя.
	— Другото изискване е да има голяма война в Близкия изток.
	— Вече си имаме такава.
	— Явно смятат, че не е достатъчно голяма.
	— Как може да стане по-зле? — попита тя.
	— По много начини — отвърна Ричър.
	— Лично аз не виждам как.
	— Представи си, че се намеси още една държава.
	— Да не са луди?
	— Представи си, че някой стреля вместо тях.
	— Как така?
	— Представи си, че в Манхатън, Вашингтон или Чикаго гръмне мръсна бомба. Какво ще направим ние?
	— Както ти каза, ще евакуираме града.
	— А после?
	— После ще разследваме.
	Ричър кимна.
	— Момчетата със защитните костюми ще претърсят останките. И какво ще намерят?
	— Доказателства.
	— И още как. Ще идентифицират веществата, от които е направена бомбата. Представи си, че намерят ТНТ и обеднен уран.
	— Ще съставят списък с възможните места, от които могат да идват.
	— Точно така. Всеки на света може да си купи ТНТ, но обедненият уран се намира по-трудно. Той е отпадъчен продукт от процес на обогатяване на урана, който се намира на около двайсет места в целия свят.
	— Ядрените сили.
	— Точно така.
	— Да, но списък от двайсет заподозрени не върши никаква работа.
	— Точно така — повтори Ричър. — Но нарочената жертва няма да поеме отговорност, защото нарочената жертва изобщо няма да знае нищо. А сега си представи, че ни побутнат в нужната посока.
	— Как така?
	— Спомняш ли си атентата в Оклахома Сити? Беше огромен взрив, но те веднага разбраха модела на камиона, с който са вкарали експлозивите в сградата. За броени часове. Нямат равни, когато трябва да се събират миниатюрни доказателства.
	— И все пак, едно парченце обеднен уран прилича на всяко друго, нали така?
	— Сега си представи, че си терорист, спонсориран от някоя държава в Близкия изток. Ще искаш най-добрите резултати от своя взрив, нали? Ако нямаш достатъчно уран, когато правиш бомбата, може да натъпчеш в нея и всякакви други неща, за да стане по-опасна.
	— Какви неща?
	— Парчета от разбити коли например — каза Ричър.
	Вон замълча.
	— Представи си, че момчетата със защитните костюми намерят парчета от автомобили пежо и тойота, които се продават само в някои държави. Представи си, че намерят парчета от ирански регистрационни номера.
	Вон помълча още малко. После каза:
	— Иран са ядрена сила. Непрекъснато се хвалят с реакторите си.
	— Точно така — каза Ричър. — Какво ще стане тогава?
	— Ще си направим определени заключения — каза тя.
	— И после?
	— После ще нападнем Иран.
	— А след това?
	— Иран ще нападне Израел. Израел ще отвърне на удара и всички ще се включат във войната.
	— Съдбоносни събития — каза Ричър.
	— Чиста лудост — каза Вон.
	— Говорим за хора, според които червените крави ще възвестят края на света — напомни й той.
	— Говорим за хора, които полагат специални усилия пепелта от войниците да бъде погребана както трябва напомни му тя.
	— Точно така. Точно защото според всички останали това е напълно безсмислен жест. Може би го правят за камуфлаж. За да бъдат сигурни, че никой няма да ги проверява.
	— Нямаме никакви доказателства.
	— Имаме луд на тема края на света, който разполага с технически познания, двайсет тона ТНТ, двайсет тона обеднен уран, четири ирански коли и безброй товарни контейнери, някои от които идват направо от Близкия изток.
	— Смяташ, че е възможно ли? — попита Вон.
	— Всичко е възможно.
	— Никой съдия в Америка няма да подпише заповед за обиск. Не и с доказателствата, с които разполагаме. Дори не са косвени. Просто налудничава теория.
	— Аз не чакам заповед за обиск — каза Ричър. — Чакам да се стъмни.


	След два часа се стъмни. Но заедно с това дойдоха и съмненията на Вон.
	— Ако наистина мислиш така, трябва да се свържеш с щатската полиция — каза тя. — Или с ФБР.
	— Ще трябва да им кажа кой съм — отвърна Ричър. Не обичам да го правя.
	— Тогава говори с лейтенанта от военната полиция. Той вече знае кой си. Пък и в крайна сметка е негова територия.
	— Той чака медали и повишение. Няма да иска да мъти водата.
	Навън все още валеше. Силно и непрекъснато.
	— Не можеш да действаш сам от името на закона настоя тя.
	— Какво те притеснява?
	— С изключение на факта, че не играеш по правилата?
	— Да, с изключение на този факт.
	— Не искам да ходиш там. Заради радиацията.
	— Нищо няма да ми стане.
	— Добре де, аз не искам да ходя там. Ти сам каза, че радиацията може да причини проблеми с оплождането и вродени дефекти.
	— Ти не си бременна — изтъкна Ричър.
	— Надявам се.
	— И аз.
	— Но тези неща остават — каза тя. — Някой ден може да поискам да имам деца.
	Имаме напредък, отбеляза наум Ричър. После каза:
	— Проблемът е в радиоактивния прах. А този дъжд ще го слегне. Ти няма нужда да влизаш. Само ме закарай дотам.

	* * *

	Потеглиха след трийсет минути. Халфуей беше малък град, но им отне доста време да излязат от него. Движението беше бавно. Хората караха внимателно, както правят по време на буря на места, където времето обикновено е сухо. По улиците течеше вода като река. Вон включи чистачките на последната степен, така че те яростно започнаха да се мятат наляво и надясно. Тя пое на изток. След една минута старият шевролет остана единствената кола на пътя. Единствената кола на километри наоколо. Дъждът се плискаше по предното стъкло и барабанеше по покрива на колата.
	— Много добре — отбеляза Ричър.
	— Мислиш ли?
	— Всички ще бъдат вътре, на сухо. Ще бъдем сами.
	Трийсет минути по-късно минаха покрай базата на военната полиция. В кабината на охраната все още имаше четирима войници. Бяха облечени с дъждобрани. Оранжевата нощна светлина беше включена. Дъждовните капки по прозорците блестяха като хиляди диаманти.
	— Дали Търман ще излети в такова време? — попита Вон.
	— Няма нужда — отвърна Ричър. — Днес не са работили.
	Двамата продължиха. Далеч пред себе си виждаха хоризонтална синя ивица. Светлините на комбината. Изглеждаха по-малки отпреди. Все едно целият комбинат се беше преместил с петнайсет километра на юг, към хоризонта. Но когато се приближиха, те видяха, че комбинатът не се е преместил. Светлините изглеждаха по-малки, защото беше осветена само най-далечната част. Тайната зона.
	— Е, в момента очевидно работят — отбеляза Вон.
	— Което е добре — отвърна Ричър. — Може би са оставили отворено.
	Не беше така. И двата портала — и за работниците, и за камионите — бяха затворени. Комбинатът беше тъмен.
	На километър и половина от тях се виждаше тайната зона — осветена, далечна и изкушаваща.
	— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Вон.
	— Абсолютно — отвърна Ричър.
	— Добре, къде?
	— На същото място.
	Коловозите от шевролетите на охраната бяха омекнали и пълни с вода. Малкият пикап на Вон буксуваше и поднасяше, докато се бореше да продължи напред. Накрая Вон намери мястото, което търсеше.
	— Влез на заден — каза Ричър.
	Колелата се завъртяха, пикапът изскочи от коловозите и Вон спря така, че каросерията беше под извивката на металния цилиндър. Задното стъкло на колата беше горе-долу на същото място, където преди беше основата на предното стъкло на служебния форд.
	— Успех — каза тя. — Внимавай.
	— Не се тревожи — отвърна Ричър. — Най-голямата опасност е да не хвана пневмония.
	Той излезе под дъжда и подгизна още преди да успее да извади нещата от каросерията. Клекна в калта до пикапа и нагласи стълбата в същата форма, която беше свършила работа преди. Прибра фенерчето в единия джоб и пъхна лоста в другия. После вдигна стълбата вертикално в каросерията на пикапа и подпря основата й в правия ъгъл между каросерията и задната стена на кабината. Отпусна я напред и късата страна на буквата „Г“ легна върху горната част на цилиндъра. Алуминият се удари в стоманата със странен хармоничен звук, който отекна два пъти — един път веднага и още веднъж след няколко секунди, все едно ехото беше обиколило целия периметър на стената през кухия цилиндър и се беше върнало, по-силно отпреди.
	Ричър се качи в каросерията. Дъждовните капки се удряха в метала с такава сила, че отскачаха до височината на коленете му. Дъждът барабанеше по металния цилиндър над главата му и се стичаше от ръба като тънък водопад. Ричър пристъпи встрани и започна да се изкачва по стълбата. Дъждът го блъскаше по раменете. На всяко стъпало лостът в джоба му се удряше в стълбата. Стомана, която се удряше в алуминий, а ударът се предаваше на друга стомана. Хармоничното ехо отекваше изкривено и приглушено от дъжда. Ричър се изкачи до ръба на вертикалната част от стълбата и спря. Цилиндърът беше боядисан в бяло, а по боята се стичаше вода. И преди му беше трудно да маневрира по него. Сега щеше да бъде почти невъзможно.
	Ричър измъкна фенерчето от джоба си и го включи. Стисна го със зъби, огледа течащата вода и си избра едно място, където дъждът се стичаше наполовина от едната страна на стената и наполовина от другата. Геометричният център на цилиндъра. Континенталната граница. Ричър се издърпа до него, слезе от стълбата и седна. Не се чувстваше сигурен. Мокър памучен плат върху мокра боя. Нямаше никакво триене. Водата се стичаше и заплашваше да го отнесе, като гума на кола, влязла в аквапланинг.
	Ричър остана неподвижен дълго време. Трябваше да се извие в кръста, да вдигне стълбата и да я обърне. Но не можеше да помръдне. И най-малкото движение щеше да го събори от мястото му. Законът на Нютон работеше срещу него. Всяко действие има равно по сила и противоположно по посока противодействие. Ако се завъртеше наляво, долната част на тялото му щеше да се завърти надясно и той щеше да падне от цилиндъра. Стената беше проектирана като стените на затворите — точно, за да не може да се преодолее толкова лесно.
	До земята имаше четири метра и половина. Можеше да скочи, стига да не се приземи в някоя купчина старо желязо. Но ако нямаше стълбата отвътре, не беше ясно как ще излезе.
	Може би порталът се затваряше по-лесно от вътрешната страна. Може би нямаше цифрови ключалки.
	Или пък щеше да импровизира някаква стълба от метални отпадъци. Можеше да се научи да заварява и сам да си направи стълба.
	Или може би не.
	После ще се тревожа за това, помисли си Ричър.
	Той поседя още малко под дъжда и се побутна напред, претърколи се по корем в движение, дланите му изскърцаха по влажния метал, лостът в джоба му издрънча, тялото му преодоля най-високата точка на цилиндъра и той падна в нищото — едно, две, три.
	Удари се в земята доста по-късно, отколкото очакваше. Но под него нямаше купчина старо желязо, коленете му бяха присвити в очакване на удара и Ричър се претърколи на една страна, а лостът — на друга. Фенерчето отхвръкна встрани. Падането му изкара въздуха. Но това беше всичко. Ричър се изправи до седнало положение и направи бърза мислена проверка на тялото си. Нямаше никакви повреди, с изключение на калта и машинното масло, които бяха попили в дрехите му от досега с мократа земя.
	Ричър стана и избърса ръце в панталоните си. Първо намери фенерчето. Беше на един метър от него и продължаваше да свети ярко. Той го взе в едната си ръка, а лоста в другата и за момент застана зад пирамидата от стари варели. После излезе и тръгна на югозапад. Срещу него се издигаха тъмни силуети. Кранове, телфери, преси, пещи и купчини метал. Зад тях се виждаха далечните светлини на тайната зона.
	Светлините образуваха формата на буквата „Т“.
	Беше много ниско „Т“. Хоризонталната линия светеше в яркосиньо и беше дълга почти цял километър. Над нея във влажния въздух се носеше отразено сияние. Под нея се виждаше вертикалната линия на буквата „Т“, която беше много къса. Може би около пет метра. Само толкова. Пет метра висока и около десет метра широка. Беше прекалено ниска и квадратна основа за толкова дълга хоризонтална линия.
	Но я имаше.
	Значи вътрешният портал беше отворен.
	Беше като покана. Почти със сигурност беше капан. Като мушички към пламъка. Ричър спря за момент, загледан в светлината, после продължи. Лъчът на фенерчето осветяваше локви в цветовете на дъгата. Навсякъде имаше машинно масло. Дъждът се изливаше върху пясъка, а отпадъците оставаха отгоре. Беше трудно да се върви. Само след десетина крачки обувките на Ричър бяха натежали от лепкавата кал. С всяка крачка ставаше все по-висок. Всеки път, когато лъчът на фенерчето осветяваше някоя купчина от стари винкели, Ричър спираше да си изстърже подметките. Беше толкова мокър, че все едно беше паднал в някой басейн. Косата му беше залепнала за главата, а в очите му се стичаше вода.
	Различи белите шевролети на охраната — размазани и призрачни силуети в мрака. Бяха паркирани един до друг, вляво от портала за камиони. На триста метра от него. Ричър тръгна право натам. Отне му седем минути да стигне до тях. Заради лепкавия терен вървеше два пъти по-бавно от обикновено. Когато стигна, се обърна надясно и погледна портала за превозните средства. Нямаше късмет. От вътрешната страна имаше същата сива кутия, каквато имаше отвън. Същата клавиатура, със същия брой възможни комбинации от цифри — над три милиона. Ричър се извърна, пое покрай стената и подмина офиса на охраната, на Търман и на оперативния отдел. Спря пред офиса на финансовия отдел. Изстърга подметките си, изкачи се по стълбите и измъкна пироните на катинара с пръсти. Вратата се отвори. Ричър влезе.
	Отиде направо при шкафовете с документи. В десния край. Отвори чекмеджето за буквата „Т“. Измъкна папката на „Томас“. Телефонната компания, която доставяше мобилните телефони на комбината. В папката имаше дебела купчина листа. Договорите с абонатите, подробностите по тарифния план, минутите в различните часови пояси, цените, отстъпките, моделите на самите мобилни телефони. И номерата им. Ричър скъса листа с номерата, сгъна го и го прибра в джоба на панталоните си. После отново излезе под дъжда.
	Километър и половина и четирийсет минути по-късно Ричър стигна до вътрешния портал, който водеше към тайната зона.


>	69

	Порталът все още беше отворен. Вътрешната зона все още беше огряна от ослепителна светлина. Толкова отблизо светлината беше болезнено ярка. Изливаше се в солиден стълб, широк колкото портала, и се разширяваше като лъч на фар, дълъг стотина метра.
	Ричър се притисна към стената и се приближи отдясно. Спря в последния метър сянка и се ослуша с всички сили. Не чу нищо, освен непрестанния плисък на дъжда. Изчака една дълга, бавна минута и пристъпи в светлината. Сянката му се раздвижи след него, дълга цели петдесет метра.
	Нищо не последва.
	Ричър влезе в тайната зона бързо и нехайно. Нямаше друг избор. Беше осветен и уязвим като стриптийзьорка на сцената. Земята под краката му беше насечена от дълбоки коловози. Беше потънал до глезените във вода. Отпред и вляво от него беше първата купчина от товарни контейнери. Бяха подредени във формата на буквата „V“, с върха навън. Вдясно от тях, на трийсет метра по-далеч, имаше второ „V“. Ричър се насочи към пространството между двете. Премина между тях и се озова на нещо като арена, в рамките на по-голямата арена на тайната зона и най-голямата арена на целия комбинат.
	Имаше общо осем купчини от товарни контейнери, подредени в гигантски кръг. Общото пространство, което ограждаха, беше около сто и двайсет декара. В него имаше кранове, телфери и преси, паркирани багери и булдозери, електрокари, колички и фургони, натоварени с по-леко оборудване. Имаше намотки от бодлива тел, оксижени, газови бутилки, пневматични чукове, маркучи с високо налягане, ръчни инструменти. Всички бяха мръсни, очукани и износени. Тук-там на купчини бяха натрупани кожени престилки и тъмни предпазни очила за заварчиците.
	Освен индустриалното оборудване имаше и две по-интересни неща.
	Първото, вдясно, беше цяла планина от разбити бойни танкове, висока около девет метра и широка около петнайсет метра в основата си. Приличаше на гробище за слонове, излязло от някакъв гротесков праисторически кошмар. Изкривените оръдия на танковете стърчаха като бивни или оголени ребра. Кулите им бяха нахвърляни навсякъде — ниски, широки и плоски, отворени като консервени кутии. Изгърбените брони за двигателя бяха подредени на една страна, като чинии в миялна машина някои бяха разкъсани и от експлозии. Навсякъде бяха разхвърляни страничните брони за веригите, някои от тях бяха смачкани като станиол.
	В купчината се виждаха и оголените корпуси на танковете, разглобени на парчета от хората на Търман. Повечето бяха разбити на много повече парчета — от други хора, които бяха използвали други методи за това. Нямаше никакво съмнение. По някои части все още се виждаха следи от камуфлажна боя за пустинен терен. Но тези части не бяха много. Повечето метал беше изгорен до матово черно. На синята светлина изглеждаше студен и блестеше под дъжда, но Ричър си помисли, че все още може да види как от метала се издига дим, а под него пищят войници.
	Той се извърна. И погледна наляво.
	Второто интересно нещо беше на сто метра източно оттам.
	Огромен камион с осемнайсет колела.
	Беше натоварен и готов да потегли. За кабината беше окачена товарната каросерия, а на нея имаше син контейнер на „Чайна Лайне“, дълъг дванайсет метра. Камионът беше огромна квадратна машина, марка „Питърбилт“. Стара, но добре поддържана. Каросерията беше плоска. Контейнерът приличаше на всеки друг контейнер, който Ричър беше виждал през живота си. Ричър тръгна към него сто метра, за които в калта и водата му трябваха две минути. Обиколи камиона. Изглеждаше впечатляващо. Беше изрядно боядисан, ауспухът зад кабината беше голям като петролен варел, зад предните седалки се виждаха сгъваеми легла, имаше цяла гора от антени и поне десетина огледала, големи като чинии. В сравнение с камиона контейнерът изглеждаше доста обикновен. С износена боя и избелял надпис, очукан на места. Беше здраво закачен за каросерията. Имаше двойна врата, осигурена със същите четири лоста и четири болта, които Ричър вече познаваше. Всички лостове бяха затворени.
	Но нямаше катинари.
	Нито пластмасови лентички.
	Ричър хвана лоста в едната си ръка, изтегли се нагоре с другата и предпазливо се отпусна на долния ръб на контейнера, хлъзгав от дъжда. Със свободната си ръка хвана най-близкия лост и го бутна нагоре.
	Лостът не помръдна.
	Защото беше заварен за скобата. В отвора на скобата бяха заварени няколко сантиметра метал. Останалите три лоста също бяха заварени по този начин. Вратите бяха заварени една за друга, както и за пантите. Бяха направили прилежна поредица от заварки на петнайсет сантиметра една от друга, а лъскавият метал на тези места беше скрит от мацната мръсно синя боя. Ричър премести лоста в ръката си, подпъхна го между две заварки и силно го натисна.
	Нямаше никакъв смисъл. Беше невъзможно. Все едно да се опитва да повдигне кола, като използва пиличка за нокти вместо крик.
	Ричър слезе на земята и разгледа скобите, които закрепяха контейнера за каросерията. Бяха здраво затегнати. И заварени.
	Той пусна лоста на земята и се отдалечи. Прекоси цялото оградено място и цялата ничия земя от другата страна на натрупаните контейнери, и цялата дължина на периметъра от вътрешната страна на стената. Беше голямо разстояние. Отне му повече от час. Накрая се върна от противоположната страна, от която беше тръгнал. От другата страна на вътрешния портал.
	Ричър стигна на двеста метра от портала.
	И видя, че се затваря.


>	70

	Порталът се затваряше автоматично. Задвижваше се от електрически двигатели. Колкото и абсурдно да беше, Ричър си помисли първо това. Портите се движеха бавно, но равномерно. С постоянна скорост. Прекалено равномерно и постоянно, за да ги бутат хора. Движеха се неумолимо, с около трийсет сантиметра в секунда. Вече бяха под прав ъгъл спрямо стената. Всяка половина от портата беше широка пет метра. Значи им оставаше да изминат дъга с дължина около осем метра.
	Двайсет и четири секунди.
	Порталът беше на разстояние двеста метра. Двеста метра за двайсет и четири секунди не представляваха никакъв проблем за професионален спринтьор, който тича на писта. Но бяха малко невероятно постижение за професионален спринтьор, който тича в кал. И бяха абсолютно непостижими за Ричър. Въпреки това той неволно се стрелна напред, но забави крачка, когато осъзна каква е аритметичната реалност.
	И спря съвсем, когато видя как през затварящия се портал влязоха четирима души.
	Веднага ги разпозна — по габаритите, силуета, позата и движенията. Най-вдясно беше Търман. Най-вляво беше великанът с гаечния ключ. По средата беше началникът на обекта. Пред себе си той буташе Вон. Тримата мъже вървяха спокойно. Бяха облечени с жълти дъждобрани, широкополи шапки и гумени ботуши. Вон обаче не беше защитена от времето. Беше прогизнала до кости. Косата й беше залепнала за главата. И се препъваше, сякаш на всеки няколко крачки я блъскаха в гърба.
	Четиримата вървяха към него.
	Ричър отново тръгна напред.
	Порталът се затвори с метален трясък, който отекна два пъти — веднъж в реално време и втори път като ехо. После ехото утихна, а Ричър видя как се отвори едно реле и как металното резе щракна на мястото си със силен, прецизен метален звук, като далечен изстрел.
	Четиримата продължаваха към него.
	Ричър продължаваше към тях.
	Срещнаха се по средата на тайната зона. Търман и хората му спряха и застанаха неподвижно на два метра от въображаемата линия, която свързваше купчината от разбити танкове и товарния камион. Ричър спря на два метра от срещуположната й страна. Вон продължи. Прегази калта, стигна до страната на Ричър и се обърна. После сложи ръка на неговата.
	Двама срещу трима.
	— Какво правиш тук? — извика Търман.
	Ричър чуваше как дъждът барабани по дъждобраните. Трима мъже с широки рамене и три шапки от твърд найлон.
	— Разглеждам — отвърна Ричър.
	— Какво?
	— Каквото има.
	— Започвам да губя търпение — каза Търман.
	— Какво има в камиона? — попита Ричър.
	— Каква е тази невероятна арогантност, която те кара да мислиш, че ще ти отговоря?
	— Не е арогантност — отвърна Ричър. — Това е законът на джунглата. Ако ми отговориш, ще си тръгна. Ако не ми отговориш, няма.
	— Резервите ми от търпение са на привършване — обяви Търман.
	— Какво има в камиона? — повтори Ричър.
	Търман си пое въздух и го издиша. Хвърли поглед надясно, към началника на обекта, после към великана с гаечния ключ.
	Той погледна към Вон и накрая очите му се върнаха на Ричър.
	— Какво има в камиона? — настоя Ричър.
	— Помощи — отвърна Търман.
	— Какви помощи?
	— Дрехи, одеяла, медицински материали, очила, протези, храни на прах, преварена вода, антибиотици, витамини, листове строителен шперплат. Такива неща.
	— Откъде са?
	— Купени са с парите, събрани от църквата от гражданите на Диспеър.
	— Защо?
	— Защото Исус е казал, че е по-благословено да дадеш, отколкото да вземеш.
	— За кого са помощите?
	— За Афганистан. За бежанци, жертви на войната и хора, които живеят в мизерия.
	— Защо е заварен контейнерът?
	— Защото му предстои дълго и трудно пътуване, през много държави и опасни райони, където племенните вождове имат навика да крадат. А катинарите на товарните контейнери могат да се счупят. Както много добре знаеш.
	— Защо сте ги събрали тук? На тайно място?
	— Защото Исус е казал, че когато даваш милостиня, лявата ръка не бива да знае какво прави дясната, така че милостинята да остане тайна. В този град следваме Светото писание, мистър Ричър. Ти също би трябвало да го правиш.
	— Защо целият град се вдигна да защитава един камион с помощи?
	— Защото ние вярваме, че благотворителността не бива да различава хората по раса или вяра. Ние даваме помощи на мюсюлманите. А не всички в Америка са съгласни с тази политика. Някои хора смятат, че трябва да помагаме само на братя християни. Този спор се ожесточи. Всъщност пророкът Мохамед е казал, че човек първо трябва да помага на собственото си семейство. А не Исус. Исус е казал, че трябва да правиш за хората това, което искаш да правят за теб. Казал е да обичаш враговете си и да се молиш за онези, които те преследват, така че да бъдеш истински син на баща си, който е на небето.
	— Къде са колите от Иран? — попита Ричър.
	— Кое?
	— Колите от Иран.
	— Разтопени и транспортирани по канален ред — отвърна Търман.
	— Къде е тринитротолуолът?
	— Кое? — повтори Търман.
	— Купил си двайсет тона ТНТ от „Киърни Кемикъл“. Преди три месеца.
	Търман се усмихна.
	— А, това ли — каза той. — Беше грешка. Печатна грешка. Неправилно въведен код. Имахме ново момиче в офиса, което беше объркало номера на ордера от „Киърни“. Доставиха ни ТНТ вместо ТХЕ. В списъка на „Киърни“ са едно под друго. Ако разбираше нещо от химия, можеше да си обясниш защо. Естествено, веднага ги върнахме, със същия камион. Дори не го разтоварихме. Ако си беше направил труда да разбиеш вратата на счетоводния отдел, а не само на финансовия, щеше да видиш документацията.
	— Къде е уранът? — попита Ричър.
	— Кое? — попита Търман.
	— От тези танкове си изтеглил двайсет тона обеднен уран. Аз току-що пресякох цялата тайна зона, но не го видях никъде.
	— Стоите на него — каза Търман.
	Вон погледна в краката си. Ричър също.
	— Уранът е заровен в земята — обясни Търман. — Аз се отнасям много сериозно към въпроса за сигурността. Уранът може да се открадне и да се използва за производство на мръсна бомба. А щатските власти не разрешават на военните да го изнесат. Така че го съхранявам под земята.
	— Не виждам следи от изкопни работи — отбеляза Ричър.
	— Заради дъжда — обясни Търман. — Всичко е в кал.
	Ричър не отговори.
	— Задоволих ли любопитството ти? — попита Търман.
	Ричър мълчеше. Хвърли поглед надясно, към товарния камион. После наляво, към паркирания багер. И надолу, към земята. Дъждът се плискаше в локвите наоколо и барабанеше по дъждобраните на четири метра от него.
	— Задоволих ли любопитството ти? — повтори Търман.
	— Може би — отвърна Ричър. — Остава само да се обадя по телефона.
	— На кого?
	— Мисля, че знаеш.
	— Всъщност не знам — каза Търман.
	Ричър не каза нищо.
	— Така или иначе, моментът не е подходящ да се обаждаш по телефона — каза Търман.
	— Мястото също не е подходящо — каза Ричър. — Ще почакам, докато се върна в града. Или в Хоуп. Или в Канзас.
	Търман се обърна и погледна към портала. После отново се обърна към Ричър.
	Ричър кимна и каза:
	— Изведнъж ти се прииска да разбереш с какви телефонни номера разполагам, нали?
	— Не знам за какво говориш.
	— Мисля, че знаеш.
	— Кажи ми.
	— Не — отвърна Ричър.
	— Искам да се отнасят с мен с уважение.
	— Аз пък искам да ударя голям шлем на стадиона на „Янките“. Но си мисля, че и двамата ще останем разочаровани.
	— Обърни си джобовете — каза Търман.
	— За номерата ли се притесняваш? — попита Ричър. Може да съм ги запомнил.
	— Обърни си джобовете — повтори Търман.
	— Накарай ме.
	Търман застина, очите му се присвиха и по лицето му се прочете същото съмнение, което Ричър вече беше виждал пред хангара за самолета — същото дългосрочно изчисление на осем хода напред в играта. Отне му една или две секунди, после Търман рязко отстъпи и вдигна дясната си ръка. Дъждът изтрополи по ръкава му. Той махна на двамата си служители да минат напред. Те направиха по две големи крачки и спряха отново. Едрият беше отпуснал ръце покрай тялото си, а великанът удряше гаечния ключ в дланта си — мокър метал в мокра кожа.
	— Не е честно да се бием — каза Ричър.
	— Да беше помислил по-рано — каза Търман.
	— Не е честно за тях — поясни Ричър. — Те са рязали обеднен уран. Болни са.
	— Ще поемат този риск.
	— Като Ъндъруд?
	— Ъндъруд беше глупак. Аз им дадох респиратори. Ъндъруд не си носеше респиратора. Мързеше го.
	— А тези двамата носеха ли си техните?
	— Те не работят тук. И двамата са съвсем здрави.
	Ричър погледна първо едрия мъж, а после великана.
	— Вярно ли е? — попита той. — Наистина ли не работите тук?
	И двамата кимнаха.
	— И сте съвсем здрави? — попита Ричър.
	Те отново кимнаха.
	— А искате ли това положение да продължи повече от следващите две минути? — попита Ричър.
	Двамата се усмихнаха и пристъпиха по-близо.
	— Направи го, Ричър — обади се Вон. — Обърни си джобовете.
	— Още ли се грижиш за мен?
	— Двама срещу един. Единият е колкото теб, а другият е по-голям.
	— Двама срещу двама — поправи я Ричър. — Нали и ти си тук.
	— От мен няма полза. Дай да го преглътнем и да си ходим.
	Ричър поклати глава.
	— Не. Какво нося в джобовете си е моя работа.
	Двамата мъже направиха още една крачка. Едрият беше отдясно на Ричър, а великанът — отляво. И двамата бяха близо, но не толкова, че да се докоснат. Дъждът шумно барабанеше по дъждобраните им. От косата на Ричър в очите му се стичаше вода.
	— Нали знаете, че няма нужда да го правим? — попита той. — Все още можем да си тръгнем оттук като приятели.
	— Не мисля така — отвърна началникът на обекта.
	— Значи вие двамата изобщо няма да си тръгнете оттук.
	— Голяма уста имаш — каза едрият мъж.
	Ричър не отговори.
	Едрият мъж хвърли поглед към великана и нареди:
	— Хайде.
	„Изпреварваща контраатака.“
	Ричър финтира наляво, към великана. Великанът се отдръпна от изненада, а другият тръгна напред, за да участва в екшъна. Общата инерция ги понесе на запад. Като в някакъв съвършен малък балет. Ричър много внимателно заби петата си в калта, стрелна се в противоположната посока, на изток, и блъсна с лакът едрия в стомаха. Общата сила на удара беше двеста и петдесет килограма. Единият се движеше наляво, другият надясно, а лакътят на Ричър, с размерите на ананас, се движеше най-бързо от всички. Стомахът се намира малко над средата на тялото. Зад него е слънчевият сплит, най-големият автономен център на нервната система в коремната кухина. Един силен удар може да го парализира. Резултатът е силна болка и спазъм на диафрагмата. На свой ред последствието е падане на земята и борба за въздух.
	Началникът на обекта рухна.
	Падна по лице в една канавка, пълна с вода. Ричър го ритна в ребрата, за да го обърне. Не искаше да се удави. После пристъпи над тялото му и се огледа в ярката синя светлина. Търман беше отстъпил на пет-шест метра. Вон не беше помръднала. Великанът беше приклекнал на три метра от него и държеше гаечния ключ като бейзболен играч, който чака висока топка.
	Без да откъсва очи от великана, Ричър каза:
	— Дръпни се, Вон. Той ще започне да размахва ключа. Може да те удари, без да иска.
	Ричър обаче усети, че Вон не помръдва. Затова отстъпи на изток, за да повлече противниците си след себе си. Великанът го последва, а големите му крака в гумени ботуши тромаво газеха през калта и водата. Ричър се отклони на север, към Търман. Търман отстъпи, за да запази дистанция. Ричър спря. Великанът набра скорост и замахна. Огромният гаечен ключ профуча по хоризонтална дъга, на нивото на раменете. Ричър отстъпи една крачка, гаечният ключ го пропусна и инерцията накара великана да се завърти на пета, така че описа пълен кръг.
	Ричър отстъпи още една крачка.
	Великанът го последва.
	Ричър спря.
	Великанът замахна.
	Ричър отстъпи една крачка.
	Разполагаше със сто и двайсет декара свободно пространство. Ричър не беше нито бърз, нито пъргав, но все пак беше много по-подвижен от всеки човек, който беше с петдесет килограма по-тежък от него. Разполагаше и с естествената издръжливост, която произтичаше от факта, че е точно в такава форма, в каквато трябва да бъде. Не беше пострадал от двайсет години вдигане на тежести и стероиди, както своя противник. Великанът дишаше тежко и всеки пропуснат удар засилваше яростта и адреналина му, така че ставаше все по-безразсъден. Ричър не спираше да се движи, да спира, да отбягва ударите и да спира отново. В крайна сметка великанът разбра какво трябва да направи. Петото замахване не беше насочено към Ричър, а към въображаема точка, която се намираше на метър и половина зад гърба му. Ричър видя какво ще стане в побеснелите очи на противника си и се стрелна в противоположната посока. Към него. Гаечният ключ изсвистя в празното пространство, а Ричър се озова зад гърба на великана, приклекна и заби лакът в бъбрека му. После отстъпи назад, две крачки, три крачки, спря и разтърси ръце покрай тялото си, за да ги отпусне. Великанът се обърна към него. Гърбът му изглеждаше скован, а коленете му бяха отслабнали. Той се хвърли напред, замахна, пропусна и Ричър се отдръпна.
	Беше като корида. С тази разлика, че коефициентът на интелигентност на великана все пак беше малко по-висок от коефициента на интелигентност на някой бик. След десетина безплодни замахвания той най-сетне осъзна, че тактиката му не върши работа. Захвърли гаечния ключ в калта и се приготви да атакува с голи ръце. А Ричър се усмихна. Защото вредата вече беше сторена. Мъжът се беше задъхал и леко се олюляваше. Усилието да размахва гаечния ключ и притокът на адреналин го бяха изтощили. Щеше да загуби боя. Той все още не го знаеше. Но Ричър вече го знаеше.
	Търман също го разбра. И забърза към портала. Забърза, доколкото можеше. Беше стар човек с тежък дъждобран и големи гумени ботуши, а земята беше потънала в кал.
	— Вон, не го пускай — подвикна Ричър. — Трябва да остане тук.
	Ричър видя с периферното си зрение как Вон се раздвижи. Малка прогизнала фигурка, която се стрелна на север. Видя и великана, който също се хвърли в атака. Яростна и безумна, от пет метра разстояние. Сто и шейсет килограма, които се приближаваха като товарен влак. В сравнение с него Ричър се чувстваше дребен и неподвижен. Противникът му сигурно някога е бил бърз на футболното игрище, но сега беше бавен. Ботушите му поднасяха по калта. Нямаше никакво сцепление. Когато го достигна, вече се олюляваше и Ричър финтира наляво, отстъпи надясно и го препъна. Великанът се стовари във водата и продължи да се плъзга по инерция. Ричър се обърна и в този момент в гърба го блъсна нещо. Ричър падна тежко на земята, устата му се напълни с кал, той инстинктивно се претърколи, изправи се отново на крака, приклекна и с мъка успя да избегне удара на едрия мъж.
	Двама срещу един.
	Не действаше достатъчно ефикасно.
	Едрият пак замахна с широко, неточно кроше. Ричър го отблъсна и видя, че великанът се опитва да се изправи. Ръцете и коленете му се хлъзгаха в калта. На петдесет метра северно от тях Вон беше хванала Търман за яката. Той се бореше да се освободи. И може би щеше да успее. Тогава началникът на обекта отново замахна, Ричър се раздвижи и юмрукът на противника му отскочи от рамото на Ричър. Все пак го заболя, защото беше поел удар на същото място по-рано, в бара.
	Наистина го заболя.
	Добре, стига толкова глезотии.
	Ричър заби петата си в калта, приведе се към новия си противник и се впусна в серия от тежки удари — бърз, смъртоносен ритъм от четири последователни удара — десен, ляв, десен, ляв — едно, в стомаха — две, в челюстта три, в главата — и четири, ъперкът в брадата — все едно отново се беше превърнал в онова побъркано петгодишно момче. Но вече беше пет пъти по-тежък и осем пъти по-опитен оттогава. Едрият мъж бе започнал да се свлича, когато го настигна последното кроше. Ударът го върна обратно, после той се стовари с такава сила, все едно земята се беше отворила да го посрещне. Ричър се завъртя, засили се и изрита великана в главата, сякаш биеше дузпа, с вътрешната страна на стъпалото в ухото. Силата на удара го изхвърли на половин метър във въздуха, после великанът отново се стовари в калта.
	Двамата останаха неподвижни.
	Играта свърши.
	Ричър провери ръцете си за счупени кости, но не намери такива. Успокои дишането си, после погледна на север в синята светлина. Търман беше успял да се отскубне от хватката на Вон и отново се насочваше към портала, като се хлъзгаше в калта и се извръщаше към нея, за да я отблъсне. Шапката му беше паднала. Косата му беше мокра и разрошена. Ричър тръгна в друга посока. Спря за миг, за да вдигне огромния гаечен ключ. Метна го на рамото си като брадва и потегли напред. Все едно участваха в преследване, но на бавен ход. Ричър настигна Вон на десет метра от портала, подмина я, сложи ръка на рамото на Търман и натисна надолу. Старецът се сви и падна на колене. Ричър продължи към портала. Намери малката сива кутия. Отвори капака. Видя клавиатурата. Замахна с гаечния ключ и я разби на парчета. После я удари отново. И отново. Клавиатурата се посипа на малки натрошени парчета. Зад нея се видя метална платка, която се държеше на няколко тънки жици. Ричър я блъсна с гаечния ключ, така че жиците се скъсаха и платката падна в калта.
	Търман все още беше на колене.
	— Какво правиш? — каза той. — Сега не можем да излезем оттук!
	— Грешиш — отвърна Ричър. — Ти не можеш, но ние можем.
	— Как така?
	— Почакай, и ще видиш.
	— Невъзможно е!
	— Щеше ли да ми кажеш комбинацията за отваряне?
	— Никога!
	— Тогава какво значение има? — попита го Ричър.
	— Ричър? — обади се Вон. — Какво имаш в джобовете си, по дяволите?
	— Много неща — отвърна той. — Неща, които ще ни трябват.


>	71

	Ричър прекоси калта и претърколи хората на Търман в положението, което лекарите наричат „поза за възстановяване“ — на една страна, с отпуснати пред гърдите ръце, глава под естествен ъгъл спрямо тялото, един изпънат и един свит крак. Така нямаше опасност да се задавят. Имаше малка опасност да се удавят, ако локвите не спираха да се пълнят с вода. Дъждът продължаваше да се излива с всичка сила, като барабанеше по дъждобраните и ботушите им.
	Търман стигна до портала и се зае да ръчка и побутва строшената кутия, където беше клавиатурата. Без резултат. Порталът остана затворен. Той се отказа и с подхлъзване се върна в центъра на тайната зона. Светлините продължаваха да я огряват. Ричър и Вон с мъка се довлякоха до товарния камион. Той си стоеше там, неподвижен, притихнал и безразличен към всичко, което се случваше около него.
	— Наистина ли смяташ, че това е бомба? — попита Вон.
	— А ти? — попита Ричър.
	— Търман беше много убедителен. За помощите за Афганистан.
	— Той е свещеник. Това му е работата, да бъде убедителен.
	— Ами ако грешиш?
	— Ами ако не греша?
	— Какво може да стане?
	— Ако са я направили както трябва, предпочитам да съм на повече от пет километра от нея, когато избухне.
	— Пет километра?!
	— Двайсет тона ТНТ и двайсет тона шрапнел. Няма да е никак приятно.
	— Как ще се измъкнем оттук?
	— Къде е пикапът ти?
	— Където го оставихме. Изненадаха ме от засада. Отвориха външния портал и ме докараха през комбината, в джипа на Търман. Той е паркиран от другата страна на вътрешния портал. Който ти току-що счупи.
	— Няма проблеми.
	— Не можеш да се покатериш по стената.
	— Не, но ти можеш — отвърна Ричър.
	През следващите пет минути те бързо преговориха това, което трябваше да се направи. Темите бяха ножове, заварки, приблизителните размери и дебелина на един автомобилен покрив, брезентови ленти, възли, тегличи, задвижване 4×4, движение на ниска скорост. Търман безцелно ходеше напред-назад на стотина метра от тях. Двамата го оставиха там и тръгнаха към стената през дълбоката кал. Избраха едно място на три метра вляво от портала. Ричър извади двата сгъваеми ножа от джоба си и ги подаде на Вон. После застана с гръб към стената, точно под най-широката част от хоризонталния цилиндър на върха. От цилиндъра се стичаше дъжд и се изливаше по главата и раменете му. Той се наведе, сви лявата си шепа и направи стреме. Вон застана точно пред него и стъпи с десния крак в стремето. Ричър пое теглото й, докато тя балансираше с ръце на раменете му, после изпъна крака си и се изправи. Ричър подхвана левия й крак с дясната си ръка. Тя се изправи в ръцете му, инерцията я понесе напред и токата на колана й го удари по челото.
	— Извинявай — каза тя.
	— Не го правим за пръв път — отвърна той приглушено.
	— Готова съм — каза тя.
	Ричър беше висок сто деветдесет и три сантиметра и имаше дълги ръце. В по-скромните мотелски стаи можеше да се подпре с длани на тавана. Вон беше висока около сто шейсет и три сантиметра. С вдигнати ръце можеше да достигне височина от около двеста и десет сантиметра. Това правеше общо четири метра и половина. А стената беше по-ниска от четири метра и половина.
	Ричър я повдигна. Все едно правеше сгъване за бицепс с щанга, която тежеше петдесет и пет килограма. Лесна работа, само че ръцете му бяха обърнати под неестествен ъгъл. Освен това не беше стъпил както трябва, а и Вон не беше щанга. Не стоеше неподвижно, а се извиваше и се опитваше да се задържи.
	— Готова ли си? — подвикна той.
	— Една секунда — отвърна тя.
	Ричър усети как теглото й се премести в ръцете му от ляво на дясно и от дясно на ляво, докато се изравни и приготви.
	— Готова съм — каза тя.
	Ричър направи четири неща. Рязко я изхвърли нагоре, използва момента на безтегловност, за да премести ръцете си под обувките й, пристъпи половин крачка напред и изпъна ръце.
	Вон се понесе напред и се блъсна в издатината на цилиндъра с ръцете си. Кухата метална конструкция избумтя веднъж, а после още веднъж, с голямо закъснение.
	— Добре ли си? — попита той.
	— Всичко е наред — отвърна тя.
	Ричър усети как Вон застана на пръсти върху ръцете му, за да се протегне максимално нагоре. Според неговите изчисления сега ръцете й трябваше да стигат чак до центъра на цилиндъра, но от горната му страна. Той чу как се отваря първият нож. Премести ръцете си, за да я хване за пръстите на краката. За по-голяма стабилност. Вон щеше да има нужда от нея. След това пристъпи още няколко сантиметра напред. Към този момент тя трябваше да е притиснала корема си към металната извивка на стената. Дъждът се стичаше по Ричър. Той чу как тя удари надолу с върха на ножа. Стената избумтя.
	— Не може да я пробие — подвикна тя.
	— По-силно! — подвикна Ричър в отговор.
	Тя отново замахна. Цялото й тяло се изви и Ричър се премести под нея, за да я задържи. Бяха като акробати в цирка. Стената избумтя отново.
	— Не става! — подвикна тя.
	— По-силно! — отвърна той.
	Вон отново замахна. Този път не се чу избумтяване. Чу се единствено дрънчене на метал, после тишина.
	— Острието се счупи — каза тя.
	Ръцете на Ричър започваха да го болят.
	— Опитай с другия нож — отвърна той. — Внимавай за ъгъла. Трябва да замахнеш право надолу, разбираш ли?
	— Прекалено е дебела.
	— Не, не е. Най-вероятно е от покрива на някакъв стар буик. Не е много по-дебела от алуминиево фолио. А това е добро японско острие. Удари я силно. Кого мразиш най-много?
	— Човекът, който е взривил бомбата срещу Дейвид.
	— Представи си, че той е вътре в стената. Сърцето му е точно от другата страна на метала.
	Ричър чу как се отвори вторият нож. За момент настъпи тишина. После той усети конвулсивното свиване на краката й и още едно метално бумтене.
	Но този път прозвуча различно.
	— Влезе — каза тя. — Цялото.
	— Отпусни се на него — подвикна той.
	Ричър усети как Вон се отпуска на дървената дръжка на ножа. Долови как тя се усуква, за да се хване с двете си ръце за нея. Краката й се измъкнаха от ръцете му. После отново се отпуснаха върху тях.
	— Острието реже метала — подвикна тя. — Минава през него.
	— Нормално — подвикна Ричър в отговор. — Ще спре, когато стигне до първата заварка.
	Секунда по-късно движението спря.
	— Къде е? — подвикна Ричър.
	— Точно на върха.
	— Готова ли си?
	— На три — отвърна тя. — Едно, две, три!
	Тя се изтегли нагоре, а Ричър й помогна, доколкото можа, като изпъна ръце и се изправи на пръсти. После усещането за тежест изведнъж изчезна. Ричър се свлече на земята и за всеки случай се претърколи встрани, ако Вон падне обратно. Но тя не падна. Той се изправи и се отдалечи от стената, за да вижда по-добре. Откри, че Вон лежи хоризонтално на металния цилиндър с разтворени крака, стиснала дръжката на ножа с две ръце. Тя остана така за една секунда, после премести теглото си и се свлече от външната страна на цилиндъра — отначало бавно, а после по-бързо, като продължаваше да се държи за ножа. Ричър видя вкопчените й ръце на върха на цилиндъра, после тежестта й започна да изтегля острието през метала — отначало бързо, после по-бавно, когато стигна до здрав метал. Така отново щеше да спре в следващата заварка, която според Ричър беше на около метър и половина от външната страна — изчисленията му се базираха на големината на един нормален покрив на кола, минус сгъвката за заварката от двете страни. Значи следващата заварка трябваше да се пада на около една четвърт навън по обиколката на цилиндъра, а Вон щеше да увисне от стената на такава височина, че под краката й да остават около сто и двайсет сантиметра до земята.
	Лесен скок.
	Поне така си мислеше Ричър.
	Стори му се, че чака прекалено дълго, но после от другата страна на стената се разнесоха два силни удара. И двата се чуха по два пъти — веднъж веднага и втори път след известно време, докато звуковата вълна обиколи кухината и се върне. Ричър затвори очи и се усмихна. Това беше сигналът, за който се бяха уговорили. Означаваше, че Вон е навън и стои на краката си, без нищо счупено.
	— Впечатляващо — отбеляза Търман, застанал на десет метра от него.
	Ричър се обърна. Старецът все още беше без шапка. Старателно поддържаната му прическа беше съсипана. На деветдесет метра зад него се виждаха хората му, които продължаваха да лежат неподвижно.
	Четири минути, помисли си Ричър.
	— И аз можех да го направя — каза Търман.
	— Мечтай си — отвърна Ричър. — Тя е подвижна и в отлична форма. Ти си дебел стар човек. Пък и кой ще те повдигне? В истинския живот не става като във филмите. Твоите хора няма да се свестят, да тръснат глава и да започнат да действат. Ще продължат да повръщат и да падат наляво-надясно поне една седмица.
	— Гордееш ли се с това?
	— Дадох им право на избор.
	— Нали разбираш, че твоята приятелка не може да отвори портала? Защото не знае кода.
	— Имай малко вяра, Търман. След няколко минути ще видиш как ще се възнеса.


	Ричър се напрегна да чуе нещо, но дъждът валеше прекалено силно. Водните струи съскаха в локвите, трополяха в калта и дрънчаха по металната стена. Така че Ричър просто зачака. Застана на два метра от стената и на един метър от мястото, където беше прескочила Вон. Търман отстъпи и го загледа.
	Минаха три минути. После четири. След това, без никакво предупреждение, над стената се стрелна една брезентова лента и свободният й край падна на метър и половина вдясно от Ричър. Беше от ония, които се използват за закрепване на разбити коли върху каросерията на камионите. Вон беше отишла с шевролета на Търман до кабината на охраната, беше намерила брезентова лента с нужната дължина в купчината до вратата и беше завързала парче тръба в единия й край, за по-голяма тежест. Ричър си представи как се беше върнала и беше завъртяла лентата като каубойско ласо, за да набере скорост, преди да прелети над стената.
	Ричър махна парчето тръба и завърза края на лентата на широка примка. Уви я около дясната си ръка и се върна. Ритна стената два пъти, после отстъпи, пъхна крака си в примката и зачака. Представи си как Вон връзва другия край на лентата за теглича на колата, после сяда зад волана, включва на задвижване 4×4, за да има по-добро сцепление в калта, и превключва на по-ниска предавка, за да има по-добър контрол върху скоростта.
	Ричър много настояваше на последното. Не искаше Вон да му откъсне ръцете от раменете, когато натисне газта.
	Почака още малко. После лентата изведнъж се изпъна и започна да се тресе. Брезентът около китката му се стегна. Той натисна с крак в примката. Видя как лентата потегли по обиколката на металния цилиндър. Нямаше никакво триене. Мокър брезент се плъзгаше по боядисан метал, по който се стичаше дъжд. Брезентът се изпъна малко. После Ричър усети сериозно налягане под крака си и леко се издигна във въздуха. Бавно, някъде с трийсет сантиметра в секунда. По-малко от два километра в час. За мощния осемцилиндров двигател на шевролета на Търман това беше пренебрежима скорост. Ричър си представи Вон зад волана, съсредоточена максимално, натискаща педала на газта по-леко от перце.
	— Довиждане, Търман — каза той. — Май този път ти ще останеш на земята.
	После Ричър погледна нагоре, подпря се на издутината на цилиндъра с лявата си ръка и се издърпа с дясната, така че кокалчетата му да не се смачкат в метала. Хълбоците му се удариха в най-широкото място на цилиндъра, той освободи дясната си ръка и продължи да се държи за лентата с две ръце, докато Вон не го издърпа на върха. Когато стигна там, Ричър пусна лентата и остави примката на крака му да го завърти, после се освободи от нея и остана неподвижен върху цилиндъра — легнал по корем, с разперени ръце и крака. Раздвижи се, краката му се свлякоха от външната страна на стената, дланите му се плъзнаха по цилиндъра, той се отблъсна и почна да се спуска — в продължение на два дълги мига. Удари се в земята и падна по гръб. Претърколи се, пое си с мъка дъх и се изправи на колене.
	Вон беше спряла шевролета на Търман на шест метра от стената. Ричър стана, отиде до него и освободи брезентовата лента от теглича. После се качи отпред и затръшна вратата.
	— Благодаря — каза той.
	— Добре ли си? — попита тя.
	— Нищо ми няма. Ти как си?
	— Все едно пак съм малко момиче и съм паднала от ябълката. Стреснах се, но не беше неприятно.
	Тя потегли бързо. Две минути по-късно стигнаха до големия портал за камиони. Той си стоеше широко отворен.
	— Трябва да затворим портала — каза Ричър.
	— Защо?
	— За да ограничим щетите. Ако не греша.
	— Ами ако грешиш?
	— Най-много пет телефонни разговора ще решат въпроса.
	Как да затворим портала? Изглежда, че не може да се направи ръчно.
	Те спряха от външната страна на портала, слязоха от колата и отидоха до сивата метална кутия на стената. Ричър отвори капака. Под него имаше стандартна клавиатура с десет цифри.
	— Пробвай с шест-шест-едно-три — каза той.
	Вон го погледна неразбиращо, но пристъпи напред и натисна шест, шест, едно и три с показалеца си — бързо и чисто. За миг настъпи тишина, после се чу вой на двигатели и порталът започна да се затваря. С трийсет сантиметра в секунда, по металните релси.
	— Откъде знаеш? — попита го Вон.
	— Повечето кодове са с четири цифри — обясни Ричър. Такива са ПИН кодовете на банковите карти и други подобни. Хората са свикнали с четирицифрени кодове.
	— Да, но защо точно тези четири цифри?
	— Налучках — отвърна той. — Откровението на свети Йоан е шейсет и шестата книга в Библията. В глава първа, стих трети се казва, че времето е близо. А това, изглежда, е любимата част на Търман.
	— Значи можеше да излезем, без да се катерим?
	— Да, но и те можеха да го направят. А аз искам да са вътре. Така че трябваше да разбия ключалката.
	— Къде отиваме сега?
	— В хотела в Диспеър. Първото телефонно обаждане се пада на теб.


>	72

	Двамата заобиколиха комбината и стигнаха до мястото, където бяха спрели стария шевролет на Вон. Там изоставиха джипа на Търман, преместиха се в нейния пикап, прекосиха пустия паркинг и излязоха на шосето. След пет километра вече бяха в центъра на Диспеър. Продължаваше да вали. Улиците и тротоарите бяха тъмни, мокри и абсолютно пусти. Беше полунощ. Те прекосиха лабиринта от пресечки и спряха пред хотела. Фасадата му беше също толкова празна и мрачна както преди. Входът към улицата беше затворен, но не и заключен. Отвътре хотелът изглеждаше по същия начин. Отляво беше празният ресторант, отдясно — празният бар, а пред тях беше рецепцията, на която нямаше никого. Там обаче беше голямата квадратна книга с кожена подвързия, в която се записваха гостите на хотела. Лесна за хващане, за обръщане, за отваряне и за четене. Ричър посочи към последните регистрирани гости — двойката от щата Калифорния, която беше идвала преди седем месеца. Обърна книгата към Вон, така че да вижда имената и адресите им.
	— Обади се да ги провериш — каза той. — И ако наистина помагат да дезертьорите, направи каквото ти казва съвестта.
	— Ако?
	— Мисля си, че може да се занимават и с нещо друго.
	Вон се обади от мобилния си телефон, после двамата седнаха на износените фотьойли, докато чакаха да им върнат обаждането с търсената информация.
	— Помощите са съвсем разумно обяснение — каза Вон. — Църквите постоянно изпращат помощи в чужбина. Както и доброволци. Обикновено са добри хора.
	— Няма да споря — отвърна Ричър. — Но през целия си живот съм се занимавал с хората, които не са обикновени. С изключенията от правилото.
	— Защо си толкова убеден?
	— Заради заварките.
	— Катинарите могат да се счупят.
	— Самият контейнер беше заварен за каросерията — каза Ричър. — Контейнерите не се превозват по този начин. Трябва да могат да се вдигнат от каросерията, за да ги преместят на кораба. С кранове. Точно това е смисълът на контейнерите. Щом е заварен за каросерията, значи изобщо, не смятат този контейнер да напуска страната.
	Телефонът на Вон звънна. Бяха минали три минути.
	От полицейска гледна точка това беше най-хубавата страна от новите закони за борба с тероризма. Агенциите по сигурността бяха започнали да общуват активно, компютрите им бяха свързани, използваха общи бази данни. Тя вдигна и в продължение на четири дълги минути слуша отсрещната страна. После благодари и затвори.
	— Не може да се изключи вероятността да помагат на дезертьорите — каза тя.
	— Защо? — попита Ричър.
	— Защото имат досиета, като религиозни консерватори.
	— Какви по-точно?
	— В Лос Анджелис имат нещо, което се казва Църквата на Апокалипсиса.
	— Апокалипсисът също е свързан с края на света — каза Ричър.
	Вон не отговори.
	— Може би са дошли, за да привлекат Търман към общата кауза — продължи Ричър. — Може би са забелязали, че има по-специални възможности.
	— Нямаше да спят в хотела. Щяха да бъдат на гости у тях.
	— Не и първия път. Той все още не ги е познавал. Може би втория път. И третия, и четвъртия, може би петия и шестия. Зависи колко усилия е трябвало да положат, за да го убедят. Между първото им посещение и поръчката на ТНТ от „Киърни Кемикъл“ са минали четири месеца.
	— Той каза, че е било грешка в документацията.
	— А ти вярваш ли му? — попита Ричър.
	Вон не отговори.
	— Четири телефонни обаждания — каза той. — След тях ще знаем със сигурност.


	Двамата излязоха от хотела, върнаха се в шевролета и подкараха на запад, към края на града. На пет километра оттам виждаха светлините на комбината в дъждовната нощ — бледи, синкави и далечни, замъглени от водата, която се стичаше по предното стъкло. Наоколо тегнеше мрак. Те паркираха до бордюра пред последните къщи от града. Ричър се намести на седалката и извади от джоба си мобилния телефон, който беше взел назаем. След това извади и листа, който беше взел от финансовия отдел. Списъкът с номерата на новите мобилни телефони. Хартията беше подгизнала, така че трябваше да я разгъне много внимателно.
	— Готова ли си? — попита Ричър.
	— Не разбирам за какво — отвърна Вон.
	Ричър набра третия номер в списъка. Чу сигнала в ухото си — два пъти, четири пъти, шест пъти, осем пъти. Едва тогава му отговориха. Един познат глас измърмори нещо. Мъжки глас, съвсем нормален като височина и тембър, но малко замаян и приглушен двойно — веднъж от грамадния гръден кош и втори път от мобилната връзка.
	Великанът от комбината.
	— Как си? — попита Ричър. — Кога се свести?
	— Върви по дяволите — отвърна великанът.
	— Може и да отида, а може и не. Не съм сигурен как точно стават тези неща. Все пак вие сте специалистите по религията.
	Мъжът не отговори.
	— Твоят приятел също ли се свести? — попита Ричър.
	Мълчание.
	— Ще взема да му се обадя, за да проверя — каза Ричър.
	После затвори и набра втория номер от списъка. Телефонът звънна осем пъти, после едрият мъж вдигна.
	— Извинете, грешка — каза Ричър и затвори.
	— Какво точно правиш? — попита го Вон.
	— Как се случи нещастието с Дейвид? — попита я Ричър.
	— С бомба на шосето.
	— Как са я детонирали?
	— Предполагам, от разстояние.
	Ричър кимна.
	— Най-вероятно с радиостанция от най-близкото възвишение. И така, ако Търман наистина има бомба, как ще я детонира?
	— По същия начин.
	— Да, но не от най-близкото възвишение. Вероятно ще иска да бъде доста по-далеч от мястото, където ще избухне. Вероятно ще иска да бъде в друг щат. Може би тук вкъщи, в Колорадо, или в проклетата си църква. Така че ще му трябва много мощна радиостанция. Дори ще му се наложи да я направи по поръчка, за да бъде сигурен в нея. А това е много работа. Ето защо предполагам, че е решил да използва готова мрежа. Например на „Верайзън“, „Ти Мобайл“ или „Сингюлър“.
	— Мобилна мрежа?
	Ричър отново кимна.
	— Най-добрият начин. Телекомите вече са инвестирали много време и пари, за да построят надеждни мобилни мрежи. Нали си гледала рекламите по телевизията? Много се гордеят с факта, че можеш да се обадиш от всяко място на всяко друго място. Някои компании дори предоставят безплатни минути за извънградски разговори.
	— И номерът е в този списък?
	— Логично е — каза Ричър. — Преди три месеца едновременно са се случили две неща. Търман си е поръчал двайсет тона ТНТ и четири нови мобилни телефона. На мен ми звучи като планирано действие. Вече е имал всичко останало, което му трябва. Предполагам, че е задържал единия телефон за себе си и е дал другите два на най-близките си хора, за да разполагат със сигурна връзка помежду си, извън обичайните си отношения. А четвъртият телефон според мен е вътре в онзи контейнер, свързан с детонатора. Мобилните телефони могат да извадят съвсем приличен волтаж от батериите си. А може да са сложили и допълнителна батерия, и допълнителна външна антена. Може би една от онези антени на покрива на камиона е любителска клетъчна антена, свързана с телефона.
	— И ти смяташ да се обадиш на този номер?
	— Без никакво колебание — отвърна Ричър.
	Той набра първия номер от списъка. Телефонът звънна, после Търман вдигна — бързо и нетърпеливо, все едно очакваше обаждането.
	— Прескочихте ли стената? — попита го Ричър. — Или още сте вътре?
	— Вътре сме — отвърна Търман. — Защо ни звъниш?
	— Схвана ли накъде бия?
	— Четвъртият телефон беше на Ъндъруд. Той умря, така че няма да вдигне. Няма смисъл да му звъниш.
	— Добре — отвърна Ричър.
	— Колко време ще ни държиш тук?
	— Още една минута — каза Ричър и затвори.
	После остави телефона на таблото на шевролета и се загледа през предното стъкло.
	— Не можеш да го направиш — каза Вон. — Ще е убийство.
	— Който нож вади, от нож умира — цитира Ричър. — Търман би трябвало да го знае по-добре от всеки друг. Това е цитат от Библията. Евангелие от Матея, глава двайсет и шеста, стих петдесет и втори. Посели са вятър и ще пожънат бури. Също цитат от Библията. Писнало ми е от хора, които твърдят, че живеят според Светото писание, а всъщност си избират само онези части, които ги устройват.
	— Може би грешиш за него от самото начало.
	— Тогава няма да има никакъв проблем. Хуманитарните помощи не експлодират. Нямаме нищо за губене.
	— Да, но може и да си прав.
	— В такъв случай той не биваше да ме лъже. Трябваше да си признае. Щях да го оставя да се изправи пред съда.
	— Не ти вярвам.
	— Няма как да ти го докажа.
	— Търман не ми се стори достатъчно разтревожен отбеляза Вон.
	— Той е свикнал хората да вярват на онова, което говори.
	— И все пак — настоя тя.
	— Търман ми каза, че не се страхува да умре. Каза ми, че ще отиде на по-добро място.
	— Да, но ти нямаш право да прилагаш закона от собствено име.
	— Търман не е по-добър от човека, който е взривил хъмвито на Дейвид. Дори е по-лош. Дейвид поне е бил войник. И е бил в открито поле. А Търман ще закара този камион в някой град, в който живеят деца и стари хора. Хиляди невинни граждани. И може би още хиляди, които няма да са толкова близо до центъра на експлозията, за да загинат на място. Така че още хиляди хора ще се озоват в твоето положение.
	Вон не отговори.
	— И за какво? — продължи Ричър. — Заради някаква глупава, извратена самозаблуда.
	Вон мълчеше.
	Ричър погледна последния номер в списъка. После го набра на телефона. И протегна телефона към Вон.
	— Ти избираш — каза той. — Зеления бутон или червения бутон.
	Вон остана неподвижна за миг. После вдигна ръката си от волана. Сгъна три пръста и палеца си. Протегна показалец. Показалецът й беше малък, тънък, елегантен, мокър и с добре поддържан маникюр. Тя го задържа неподвижно, близо до дисплея на телефона.
	После натисна зеления бутон.


	Отначало нищо не се случи.
	Ричър не беше изненадан. Знаеше достатъчно за мобилната технология. Беше прочел дълга статия по въпроса в някакво професионално списание, което някой беше забравил в един самолет. Когато натиснеш зеления бутон, телефонът в ръката ти изпраща радиосигнал до най-близката клетка на мобилната мрежа. Телефонът все едно казва: „Здрасти, аз съм. Искам да се обадя.“ Клетката препраща искането към автоматичния контролен център на ултракъси вълни, ако счетоводителите са имали последната дума при планирането на мрежата, или по фиброоптичен кабел, ако са слушали инженерите. Автоматичният контролен център обединява в пакет всички такива искания, достатъчно близки във времето, за да пести от честотата, и предава пакета към най-близкия трансферен център на мобилната мрежа, където вече започва сериозната работа.
	Някъде в този момент телефонът започва да издава сигнал за звънене. Но той не означава нищо. Пускат го за успокоение на човека, който се обажда. Всичко върви по план, но към този момент ти изобщо не си свързан с телефона, който търсиш.
	През това време трансферният център идентифицира търсения номер. Проверява дали е включен, дали в момента не говорят по него и дали не е активирана услугата за прехвърляне на разговора към друг телефон. Честотните ленти, в които се осъществява самият разговор, са ограничен брой и точно поради тази причина са скъпи. Мобилната мрежа не те пуска в такава лента, докато не се увери, че има сравнително голям шанс да ти вдигнат.
	Ако всичко е наред, сигналът първо се прехвърля от твоя местен трансферен център до трансферния център, който обслужва търсения номер. По фиброоптичен кабел, на ултракъси вълни или през сателит, ако разстоянието е твърде голямо. Другият трансферен център се свързва с най-близкия контролен център, а той на свой ред се свързва с най-близката клетка. Едва тогава клетката излъчва радиосигнал към мобилния телефон, който търсиш — импулс на честота от 850 мегахерца до 1,9 гигахерца, който се движи почти със скоростта на светлината в идеална сфера с нарастващ диаметър. Една наносекунда по-късно връзката най-сетне е осъществена, сигналът за звънене в ухото ти става истински и търсеният телефон започва да звъни.
	Общото забавяне най-често е от порядъка на седем секунди.


	Вон отдръпна показалеца си и се загледа през предното стъкло. Двигателят на шевролета работеше и чистачките се мятаха наляво-надясно. Описваха идеални полукръгове. На стъклото все още беше останало малко от защитната смола, с която го покриваха във фабриката.
	Минаха две секунди.
	— Нищо — каза Вон.
	— Почакай — успокои я Ричър.
	Минаха четири секунди.
	После пет.
	Двамата гледаха в далечината. Сините светлини на комбината потрепваха в мрака, накъсвани от дъждовните капки, сякаш бяха далечни звезди.
	Минаха шест секунди.
	После седем.
	След това хоризонтът изведнъж се обля в ослепителна бяла светлина, която изпълни цялото предно стъкло и продължи да се разширява. Дъждът около нея мигновено се изпари и във всички посоки полетяха струи бял дим, все едно бяха изстреляни стотици хиляди ракети едновременно. Последва ги черна вълна от сажди, която светкавично се превърна в облак с диаметър от два километра. Облакът се пръсна, пронизван от яростни бели стрели на местата, където през него преминаваше шрапнел, нажежен до бяло, със скорост двайсет и пет хиляди километра в час.
	Все още не се чуваше нищо. Имаше само ослепителна светлина и абсолютна тишина.
	Ако въздухът беше неподвижен, на звуковите вълни щяха да им трябват четиринайсет секунди, за да изминат петте километра, които ги деляха от Ричър и Вон. Но въздухът не беше неподвижен. Въздухът се движеше с огромна скорост, тласкан от ударната вълна. Затова закъсня само с три секунди след светлината. Пикапът се люшна назад и се разтърси от експлозията — първо от един чист и оглушителен трясък, а после от отвъдните писъци на шрапнела и демоничното кречетало на милиони твърди отломки, които разкъсваха всичко по пътя си. Въздухът се втурна да запълни вакуума, образуван от експлозията, пикапът се люшна в обратната посока и черният облак просто изчезна, отнесен от ураганния вятър, и вече нямаше какво да се види, освен отраженията на отделни пламъци и облаците от изпаренията; и нямаше какво да се чуе, освен равномерното трополене на шрапнела, който се сипеше по земята от пет километра височина. След десет дълги секунди вече не се чуваше и това, а само търпеливото барабанене на дъжда по покрива на колата.


>	73

	Вон повика за подкрепление целия състав на полицейското управление в Хоуп. След трийсет минути и четиримата помощници на полицията, нейният партньор от управлението, полицаят от регистрацията и дори началникът на управлението бяха строени от западната страна на последната застроена пресечка на Диспеър. Не пропуснаха никого. Появи се и щатската полиция. След един час бяха пристигнали три коли. В рамките на следващите четири часа пристигнаха още пет. Бяха минали по дългия път. Всички знаеха, че в комбината е имало уран. От щатската полиция потвърдиха, че военната полиция е блокирала шосето на запад, в периметър от осем километра. Зората наближаваше и военните полицаи вече бяха започнали да спират първите пристигащи камиони.
	Дъждът най-сетне спря и небето стана ярко синьо, а въздухът беше прозрачен като кристал. Ричър веднъж беше прочел едно стихотворение, в което зората след дъждовна нощ се сравняваше с внезапното спокойствие след дълга болка. Беше прекалено студено, така че от мократа земя не се издигаше пара. Планините изглеждаха на хиляди километри разстояние, но се виждаха и най-малките подробности. Скалистите върхове, боровите гори, границата на гората и на заснежените райони. Ричър взе назаем един бинокъл от началника на полицейското управление на Хоуп и се изкачи на третия етаж на последната сграда в западния край на града. Пребори се с един заял прозорец, приклекна, подпря лакти на перваза и фокусира бинокъла в далечината.
	Нямаше много за гледане.
	Бялата метална стена беше изчезнала. От нея бяха останали само няколко парчета разкъсан метал, разпръснат на стотици метри наоколо. Самият комбинат се беше превърнал в черна димяща яма, а крановете бяха преобърнати, смачкани и разкривени. Пресите бяха съборени от бетонните си основи. Всичко по-малко от тях беше пръснато на парчета, които бяха твърде миниатюрни, за да се идентифицират. От фургоните нямаше и следа. Къщата на Търман беше заличена от лицето на земята. Стените й бяха натрошени на трески. Каменната стена беше превърната в хоризонтално скално поле, което приличаше на разсипана сол. Растителността беше унищожена. От дърветата бяха останали само обгорени чуканчета. Хангарът беше унищожен, а от самолета не беше останало нищо.
	Щетите бяха опустошителни.
	По-добре тук, отколкото някъде другаде, помисли си Ричър.
	Когато се върна на улицата, ситуацията се беше променила. Бяха пристигнали представителите на федералните агенции. Носеха се слухове. Радарът на ВВС в Колорадо Спрингс беше засякъл метални осколки на височина пет километра, които бяха останали там цяла секунда, преди да започнат да валят по земята. Безпилотните самолети, с които проверяваха радиационните нива, вече бяха във въздуха и се приближаваха към епицентъра на експлозията в стесняващи се кръгове. Дъждът беше истинска благословия. Смяташе се, че прахът от обеднения уран е силно хигроскопичен. Така че нямаше да се разпространи. Агенциите се бяха свързали с всички производители в щатите Колорадо, Небраска и Канзас. Трябваше им ограда от телена мрежа с дължина почти трийсет километра. Мястото на експлозията трябваше да бъде оградено завинаги — в радиус от пет километра. На всеки два метра от оградата щяха да поставят табели с предупреждение за радиоактивна опасност. Агенциите вече разполагаха с табелите на склад, но трябваше да си поръчат самата ограда.
	Гражданите на Диспеър не казваха нищо съществено. Представителите на агенциите не задаваха трудни въпроси. Повечето хора използваха думата „инцидент“. „Инцидент в комбината“. Идваше им отвътре, защото беше неизменна част от трудния живот, с който бяха свикнали. Преди също бе имало инциденти в мелницата или в мината. Нищо ново под слънцето. Дори представителите на агенциите да имаха някакви съмнения, засега не ги изказваха на глас. От Пентагона бяха започнали да укриват информация още преди да изстинат първите отломки от експлозията.
	Пристигнаха представители на щатската администрация с планове за действие при бедствия и аварии. Трябваше да се докара храна и вода. Трябваше да се разпределят автобуси, с които жителите на Диспеър да си търсят работа в съседните градове. През първите шест месеца трябваше да се отпуснат специални социални помощи. Щяха да осигурят всякакво съдействие на жителите на Диспеър, за да си стъпят на краката. След това щяха да ги оставят да се оправят сами.
	Цялата тази правителствена активност избута първо Ричър, а после и Вон на изток. В късния следобед вече седяха заедно в нейния пикап, паркиран пред магазина със стоки за дома, и нямаше какво повече да правят. Хвърлиха един последен поглед на запад, после потеглиха към Хоуп.


	Отидоха в къщата на Вон, взеха си душ и отново се облякоха.
	— Болницата на Дейвид ще остане без финансиране каза Вон.
	— Някой ще се намеси, за да помогне — отвърна Ричър. — Някой по-добър.
	— Няма да го изоставя.
	— И аз смятам, че не бива.
	— Въпреки че той няма да разбере.
	— Той го е знаел отпреди. И то е било важно за него.
	— Мислиш ли?
	— Сигурен съм. Знам как мислят войниците.
	Ричър извади от джоба си мобилния телефон, който беше взел назаем, и го остави на леглото. Сложи до него и регистрацията от жабката на стария събърбън. Помоли Вон да ги пусне по пощата, без обратен адрес.
	— Прозвуча като началото на реч за сбогом — отбеляза тя.
	— Така е — отвърна Ричър. — Но е и средата, и краят на речта.
	Двамата се прегърнаха, малко официално, като непознати, които имат много общи тайни. После Ричър си тръгна. Прекоси алеята пред къщата на Вон и продължи четири пресечки на север, до улица „Първа“. Много лесно хвана автостоп. На изток отиваха всякакви коли — социални работници, журналисти, мъже с костюми в цивилни автомобили, строителни предприемачи. Общото вълнение караше всички да се държат дружелюбно. Бяха като хора, които принадлежат на една общност. Ричър се качи в колата на един предприемач, който специализираше в пробиването на дупки за основа на пощенски стълбове. Беше от Канзас, но вече беше успял да сключи договор за изкопаването на известен брой от шестнайсетте хиляди дупки, които трябваше да се направят за новата ограда. Човекът беше в добро настроение. През следващите няколко месеца нямаше да има недостиг на работа.
	Ричър слезе от колата му в Шарън Спрингс, където имаше постоянен трафик на юг. Беше пресметнал, че до Сан Диего му остават хиляда и шестстотин километра. Дори повече, ако се отклони някъде по пътя.





	КРАЙ
I>
	© 2008 Лий Чайлд
	© 2008 Богдан Русев, превод от английски

	Lee Child
	Nothing to Lose, 2008

	Сканиране и редакция: ultimat, 2009
	Разпознаване и редакция: Ti6anko, 2009

	__Издание:__
	Лий Чайлд. Нищо за губене
	Издателство „Обсидиан“, София, 2008
	Редактор: Кристин Василева
	Худ. оформление: Николай Пекарев
	Техн. редактор: Людмил Томов
	Коректор: Петя Калевска
	ISBN 978–954–769–178–4

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/14648]
I$