thriller

Лий
Чайлд

Точно в полунощ

Докато обикаля безцелно из Средния запад, Джак Ричър слиза от автобуса да се поразтъпче в непознато градче. И остава там. Причината е един пръстен на витрината на заложна къща. Върху него е гравиран надпис „Уест Пойнт 2005“, както и инициалите С. Р. С. Той е много малък и несъмнено принадлежи на жена. Ричър, който също е завършил „Уест Пойнт“, знае, че никой не би се разделил доброволно със своя абсолвентски пръстен. Купува го, твърдо решен да разбере дали притежателката му е жива.
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не… е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.


bg
en

Милко
Стоименов




prose_classic

Lee
Child

The Midnight Line
2017
en




WizardBGR

FBSToFB2, FictionBook Editor Release 2.6.7
2017-11-30
danchog
lee_child_tochno_v_polunosht
0.1

0.1 (2017-11-30) — Добавяне



Точно в полунощ
ИК „Обсидиан“
София
2017
978-954-769-439-2




До този момент близо два милиони души в САЩ са били наградени с медала „Пурпурно сърце“. Тази книга е посветена на всеки един от тях в знак на почит и уважение.



1


Джак Ричър и Мишел Чан прекараха три дни в Милуоки. На четвъртата сутрин тя си тръгна. Ричър се върна в хотелската стая с две чаши кафе и завари бележка върху възглавницата си. Той бе виждал много такива бележки. В тях пишеше едно и също — директно или индиректно. Бележката на Чан бе от втория вид. И по-изискана от повечето, но не на външен вид. Все пак бе надраскана набързо с химикалка върху леко набръчкан от влагата лист с логото на мотела. Беше изискана по отношение на изразните средства. Чан бе нарисувала усмихнато личице, за да обясни постъпката си, да го поласкае и същевременно да му се извини. Беше написала:
Ти си като Ню Йорк. Обичам да го посещавам, но никога не бих могла да живея там.

Ричър направи това, което правеше винаги. Остави я да си тръгне. Разбираше я, не беше нужно да му се извинява. Той самият не би могъл да живее никъде. Целият му живот бе едно голямо пътуване. Кой би го изтърпял? Затова изпи първо своето кафе, после нейното, взе четката си за зъби от стъклената чаша в банята и си тръгна. Прекоси същински лабиринт от улици, като свиваше ту наляво, ту надясно, и се озова на автогарата. Сигурно е взела такси, помисли си той. До летището. Нали имаше златна кредитна карта и мобилен телефон.
На автогарата Ричър направи това, което правеше винаги. Купи си билет за първия автобус, без да се интересува закъде е. Този път крайната спирка беше затънтено градче на северозапад, на брега на Горното езеро. Не би трябвало да пътува в тази посока. Така щеше да се озове на по-студено място. Но правилата си бяха правила и Ричър се качи в автобуса. Седна и впери поглед през прозореца. Прекосяваха Уисконсин и гледката се състоеше от окосени ливади, осеяни с бали сено, и дървета с потъмнели листа и натежали клони. Беше краят на лятото.
Всъщност беше краят на няколко неща. Мишел Чан му бе задала обичайните въпроси, които бяха прикрито изразяване на позиция. Можела да разбере някого, който решава да попътува една година. Съвсем обичайно било някой, който е израснал във военни бази в чужбина, а после — с изключение на четирите нелеки години в „Уест Пойнт“ — е служил във военни бази в чужбина, да реши да обикаля Америка в продължение на година, преди да се установи някъде. Може би дори две години. Но не повече. И в никакъв случай непрекъснато. В това имало нещо нередно, ако не и патологично.
Чан бе казала всичко това със загрижено изражение, сякаш между другото. Най-обикновен неангажиращ разговор, продължил две минути. Но посланието бе ясно. Тя смяташе поведението му за израз на отрицание. Отрицание на какво, зачуди се Ричър. Той не мислеше, че начинът му на живот е проблемен.
Това доказва думите ми, отвърна Чан.
Затова Ричър се качи на автобуса и щеше да слезе чак на последната спирка от маршрута, защото правилата си бяха правила и трябваше да бъдат спазвани. На втората спирка обаче реши да се поразтъпче и случайно видя един пръстен на витрината на някаква заложна къща.

Автобусът спря за втори път късно през деня в по-бедната и занемарена част на малък град. Вероятно беше окръжен център. Или поне седалище на някои окръжни служби като полицейското управление например. Защото тук имаше арестанти. Това беше очевидно. Видя табели на фирми за предоставяне на гаранции, както и заложна къща. Пълно обслужване, осигурено от наредените един до друг офиси, изпълнили занемарената улица зад тоалетните на автогарата.
Ричър се беше схванал от дългото возене. Запъти се безцелно към улицата. Просто за да се раздвижи. Когато приближи заложната къща, преброи китарите на витрината. Седем. Всяка от тях можеше да разкаже по някоя тъжна история. Като песен от радиостанция за кънтри музика. История за несбъднати мечти. На дъното на витрината имаше стъклени поставки с наредени по тях дреболии. И всевъзможни бижута. Включително пръстени. Включително от онези пръстени, на които е гравирано името на училището или университета, който си завършил. На витрината имаше само гимназиални пръстени. С едно изключение. Пръстен от „Уест Пойнт“, випуск 2005 г.

Беше хубав, с изящен златен филигран и елипсовиден черен камък, може би полускъпоценен, заобиколен от надпис
Уест Пойнт 2005
. Шрифтът бе старинен, а видът на пръстена — класически. Абсолвентите на военната академия сами проектираха своите пръстени. Правеха ги каквито си пожелаят. Това бе стара традиция, защото пръстените на „Уест Пойнт“ бяха първите пръстени на учебно заведение в страната. Този на витрината беше много малък. Не би станал на никой от пръстите на Ричър. Дори на кутрето. Но и там не би стигнал по-нагоре от нокътя му. Толкова беше малък. Определено бе дамски. Вероятно копие, направено за приятелка или годеница. Имаше такава практика — подобни пръстени се подаряваха като сувенир.

А може би не.
Ричър отвори вратата на заложната къща и влезе вътре. Мъжът зад касата вдигна поглед. Беше едър, мръсен и развлечен, около трийсет и пет, мургав и доста пълен. Очите му гледаха хитро. Достатъчно хитро, за да знае как да реагира на появата на новия клиент с ръст от метър и деветдесет и три и тегло от сто и десет килограма. Реагира инстинктивно. Не се страхуваше. Под щанда сигурно държеше заредена пушка. Освен ако не беше глупак. А нямаше вид на такъв. Във всеки случай, не беше от хората, които поемаха рискове. Не искаше думите му да прозвучат заплашително, но не искаше и да прозвучат сервилно. Въпрос на гордост. Затова попита:
— Как е?

Никак, помисли си Ричър.
Ако трябва да бъда откровен.
Чан сигурно вече се бе върнала в Сиатъл. Върнала се бе към обичайния си живот. Въпреки това каза:

— Не се оплаквам.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Покажете ми пръстените.
Мъжът взе от витрината поставката с пръстените. Сложи я върху щанда. Пръстенът от „Уест Пойнт“ се бе претърколил като миниатюрна топка за голф. Беше гравиран от вътрешната страна, а това означаваше, че не е копие. Не беше подарък за приятелка или годеница. Никой не гравираше копията. Стара традиция. Никой не знаеше защо.
Не беше сувенир. Беше си истински пръстен, който някой кадет бе заслужил след четири години упорит труд. И бе носил с гордост. Защото не се ли гордееш с мястото, което си завършил, не си поръчваш подобен пръстен.

Надписът гласеше:
С. Р. С. 2005.

Шофьорът на автобуса натисна клаксона три пъти. Трябваше да тръгва, но един пътник липсваше. Ричър остави пръстена, благодари и излезе от магазина. Върна се на автогарата, надникна през вратата на автобуса и каза на шофьора:
— Оставам.
— Не мога да ви върна парите.
— Няма проблем.
— Имате ли багаж отдолу?
— Не.
— Приятен ден.
Шофьорът дръпна някакъв лост и вратата се затвори под носа на Ричър. Двигателят изръмжа и автобусът потегли без него. Ричър обърна гръб на облака дизелови пари и се запъти обратно към заложната къща.



2

Мъжът в заложната къща не остана очарован, че му се налага да вади поставката с пръстените толкова скоро след като я бе върнал на витрината. Все пак го направи и я сложи на същото място на щанда. Пръстенът от „Уест Пойнт“ се бе претърколил отново. Ричър го взе.
— Спомняш ли си жената, която го е заложила? — попита той.
— Че как да я помня? — отвърна мъжът. — Тук има милион неща.
— Не водиш ли някаква документация?
— Ченге ли си?
— Не — каза Ричър.
— Всичко при мен е законно.
— Не ме интересува. Искам само името на жената, която е донесла този пръстен.
— Защо?
— Учили сме в една и съща академия.
— Къде се намира? На север ли?
— На изток — отвърна Ричър.
— Не може да сте учили заедно. Няма начин да си завършил през две и пета. Не искам да те обидя, но…
— Не се обиждам. Наистина съм от по-ранен випуск. Но мястото не се е променило. Което означава, че тя е положила големи усилия, за да заслужи този пръстен. И се питам какви ли неблагоприятни обстоятелства са я накарали да го продаде или заложи.
— Каква е тази академия? — попита мъжът.
— В нея преподават практически умения.
— Нещо като търговско училище?
— Горе-долу.
— Може да е починала при нещастен случай.

— Възможно е — каза Ричър.
Но може и да не е било нещастен случай. Може причината за смъртта да се нарича Ирак или Афганистан. Да, две хиляди и пета беше трудна година.
А на глас каза: — Бих искал да съм сигурен.

— Защо? — попита отново мъжът.
— Не мога да ти обясня точно.
— Да не би да е въпрос на чест?
— Възможно е.
— Нямаше никаква жена. Купих този пръстен. Заедно с още много неща.
— Кога?
— Преди месец.
— От кого?
— Нямам намерение да те посвещавам в бизнеса. Защо да го правя? Всичко е законно. Напълно законно. Властите го признават. Имам лиценз, минавам през куп проверки…
— Защо не искаш да ми кажеш тогава?
— Информацията е поверителна.
— Ами ако купя пръстена? — попита Ричър.
— Петдесет долара.
— Трийсет.
— Четирийсет.
— Става — каза Ричър. — Сега имам право да науча повече за произхода му.
— Това да не ти е аукцион в „Сотбис“?
— И все пак…
Мъжът помълча, но в крайна сметка каза:
— Получих го от един човек, който работи в благотворителен магазин. Хората даряват разни вещи и ползват данъчни облекчения. Предимно стари коли и яхти, но също и други неща. Моят човек им дава разписки с изкуствено надута стойност, за да си приспаднат повечко данъци, а после продава нещата, където успее, и накрая пише един чек за благотворителност. Купувам от него разни дреболии. Вземам това-онова с надеждата да изкарам някой долар.
— И смяташ, че някой е дарил този пръстен, за да си намали данъците?
— Възможно е, ако притежателката на пръстена е починала. Онази, която го е носила през две хиляди и пета. А после някой друг го е получил като наследство.
— Не мисля — каза Ричър. — Ако става въпрос за роднина, той би предпочел да запази пръстена.
— Стига да има какво да яде.
— Трудни времена ли преживявате тук?
— Аз лично не се оплаквам, но все пак съм собственик на заложна къща.
— Въпреки всичко хората даряват за благородни каузи.
— В замяна на фалшиви разписки. Така пестят данъци, които иначе дължат на федералното правителство. Това е друга форма на социално подпомагане.
— Кой е този с благотворителния бизнес? — попита Ричър.
— Не мога да ти кажа.
— Защо?
— Не ти влиза в работата. В края на краищата кой си ти, по дяволите?
— Най-обикновен човек, който е имал много тежък ден. Вината не е твоя, разбира се, но бих искал да ти дам един съвет: не е добра идея да правиш деня ми още по-лош. Може да се окажеш в ролята на капката, която прелива чашата.
— Това заплаха ли е?
— Приеми го по-скоро като прогноза за времето. Или общественополезна информация. Предупреждение за торнадо например. Може да ти потрябва укритие.
— Напусни магазина ми.
— Добре че главоболието ми мина. Преди време ме удариха по главата, но сега съм много по-добре. Така каза докторът. Приятелката ми ме накара да се прегледам. Два пъти. Беше се притеснила за мен.
Собственикът на заложната къща обмисли думите му.
— От кое училище е този пръстен? — попита той.
— От една военна академия — отвърна Ричър.
— Но това са училища за проблемни деца. Емоционално неуравновесени. Не искам да те обидя…
— Не обвинявай децата — каза Ричър. — Погледни семействата им. Честно казано, много от родителите на учещите в нашата академия бяха убивали хора.
— Наистина ли?
— Процентът им беше доста над средния.
— И държите един на друг?
— Не изоставяме никого в беда.
— Този човек няма да говори с непознат.
— Има ли разрешително да върти бизнеса си? Минава ли проверките на щатските власти?
— Това, което аз правя, е напълно законно. Адвокатът ми е категоричен. Стига искрено да вярвам, че вещите не са крадени. А аз го вярвам. Те идват от благотворителност. Имат си документи. Много хора постъпват така. Виждал съм дори реклами по телевизията. Продават най-вече коли, но понякога и яхти.
— И смяташ, че този човек няма да иска да говори с мен?
— Не бих се учудил, ако не ти каже нито дума.
— Толкова ли е невъзпитан?
— Не е от хората, с които бих отишъл на пикник.
— Как се казва?
— Джими. Джими Плъха.
— Наистина ли?
— Така е известен.
— И къде да го открия?
— Огледай се за поне шест мотора „Харли — Дейвидсън“. Ще откриеш Джими в бара, пред който са паркирани.



3

Градът се оказа относително малък. Отвъд бедния и занемарен квартал, който Ричър бе видял, се простираше друг, на който му трябваха пет години, за да стане също толкова беден и занемарен. А може би повече. Може би десет. В такъв случай имаше надежда. Витрините на някои офиси и магазини бяха заковани с дъски, но те не бяха много. Повечето продължаваха да въртят своя бизнес в лежерен провинциален ритъм. Наоколо бавно минаваха големи пикапи. Имаше дори билярдна. Уличните лампи обаче бяха съвсем малко. Започваше да се стъмва. Нещо в архитектурата подсказваше, че градчето е център на млекодобив. Магазините наподобяваха старовремски доилни. Явно наследството от онази епоха не се бе изгубило.
В една дървена сграда се помещаваше бар. Паркингът бе покрит с чакъл и заобиколен от бурени, но на него в стройна редица бяха спрели седем мотора „Харли — Дейвидсън“. Вероятно не ставаше въпрос за истински членове на мотоклуба „Ангели от ада“, а за техни подражатели. Рокерите се деляха на много разновидности, като баптистите. На пръв поглед всички бяха еднакви, но после се оказваше, че са различни. Явно точно тези си падаха по кожени пискюли и хромирани части. Моторите им подсказваха, че обичат да ги карат облегнати назад, с протегнати крака. Може би това ги охлаждаше по някакъв начин. Или имаше някаква друга причина. Освен това и тези рокери си падаха по кожените елеци. И панталони. И боти. Изцяло черни. В края на лятото, когато още бе горещо.
Моторите бяха боядисани в лъскави тъмни цветове, четири бяха украсени с оранжеви пламъци, а три — със сребристи символи, наподобяващи руни. Барът изглеждаше доста стар и част от дървените летви на облицовката се бяха отковали. На един от прозорците имаше климатик, който се напъваше да охлади помещението, а под него се бе събрала локвичка вода. По улицата бавно мина полицейска кола и гумите ѝ изсъскаха по асфалта. Местното управление. Вероятно ченгето бе прекарало първата половина от смяната си в опит да напълни общинския бюджет, дебнейки с радар на магистралата, а сега обикаляше задните улички на поверения му град. Демонстрираше присъствие. Държеше под око проблемните места. Ченгето извърна глава и огледа Ричър. Изобщо не приличаше на мъжа от заложната къща. Беше стегнат, спретнат. Лицето му бе слабо и издължено, а погледът му — интелигентен. Седеше зад волана с изправен гръб. Косата му бе подстригана съвсем късо, по войнишки, с почти оголени слепоочия. Прическа отпреди един ден. Най-много два.
Ричър не помръдна от мястото си и изпрати патрулката с поглед. В далечината прогърмя мотор. Звукът приближаваше, ставаше все по-силен, все по-тежък — като пневматичен чук. Зад ъгъла се появи бавно движещ се осми харли, голяма, тежка машина, която боботеше басово. Мотористът се бе излегнал назад с опрени на стъпенките крака. Наклони се на завоя и намали още, когато гумите заскърцаха по чакъла. Носеше черен кожен елек върху черна тениска. Спря в редицата. Двигателят намали оборотите и зазвуча като ковач, който удря по наковалня. Мъжът го изключи и подпря мотора на стойка. Отново се възцари тишина.
— Търся Джими Плъха — каза Ричър.
Рокерът погледна към един от моторите в редицата. Просто не можа да се сдържи. Но отговори: „Не го познавам“, и отмина с вдървена походка. Насочи се право към вратата на бара. Тялото му имаше крушовидна форма. Беше на около четирийсет години, почти метър и осемдесет, но възпълен, кривокрак и тромав. Имаше нездрав жълтеникав тен, сякаш бе мазал кожата си с моторно масло. Отвори вратата и влезе в бара.
Ричър не помръдна от мястото си. Моторът, към който бе погледнал новодошлият, бе един от трите със сребристи руни. Беше голям колкото и останалите, но дръжките на кормилото и стъпенките бяха по-близо до седалката. Поне с пет сантиметра по-близо в сравнение с мотора на новодошлия. Което означаваше, че Джими е висок метър и седемдесет и два-три. И най-вероятно бе слаб, дори мършав, след като имаше подобен прякор. Нищо чудно да бе въоръжен обаче. С нож или пистолет. И да бе зъл и агресивен.
Ричър се запъти към вратата на бара. Отвори я и влезе. Вътре бе тъмно и горещо и миришеше на разлята бира. Помещението бе правоъгълно и имаше дълъг бар с меден плот по протежение на лявата стена. Отдясно бяха наредени масите. В дъното имаше свод, зад който започваше тесен коридор. Тоалетни, обществен телефон и противопожарен изход. В салона имаше четири прозореца. Общо шест възможни изхода. Първото нещо, на което един бивш военен полицай обръща внимание.
Осмината рокери се бяха настанили на две маси четворки, които бяха долепили и поставили до прозореца. Пиеха бира в тежки запотени халби. Новодошлият едва бе побрал тлъстото си крушовидно тяло на стола. Най-пълната халба стоеше пред него. Шестима от останалите бяха в неговата категория, що се отнася до външен вид и габарити. Последният бе по-зле. По-нисък, кльощав, с тясно лице и неспокоен поглед.
Ричър спря на бара и си поръча кафе.
— Нямаме — отвърна барманът. — Съжалявам.
— Това там Джими Плъха ли е? Онзи дребният?
— Ако му имаш зъб, по-добре си уредете отношенията навън. Става ли? — каза барманът и се отдалечи.
Ричър зачака. Един от рокерите пресуши чашата си и се отправи към тоалетните. Ричър прекоси помещението и зае празния му стол. Осмият тип направи връзката. Погледна първо Ричър, после Джими, който каза:
— Това е частно парти, приятел. И ти не си поканен.
— Трябва ми информация — отвърна Ричър.
— За какво?
— За едни дарения с благотворителна цел.
Джими Плъха го изгледа объркано. После се сети.
Погледна към вратата. Там някъде, отвъд нея, се намираше заложната къща, в която бе носил стока.
— Разкарай се — каза той.
Ричър сложи на масата левия си юмрук, който бе с размерите на пиле от супермаркет. Дебели дълги пръсти и кокалчета колкото орехи. Куп белези, които се белееха на фона на слънчевия загар.
— Не ме интересува какви схеми въртиш — обясни Ричър. — Или от кого крадеш. Или от кого купуваш. Пет пари не давам за това. Искам само да знам откъде е дошъл този пръстен.

Той отвори юмрука си. Пръстенът лежеше в дланта му.
Уест Пойнт 2005.
Златен филигран, черен камък. Малък размер. Джими замълча, но нещо в погледа му подсказа на Ричър, че е познал пръстена.

— Другото име на „Уест Пойнт“ е Военна академия на Съединените щати. Последните две думи са много важни. Те означават, че случаят е федерален.
— Ченге ли си?
— Не, но имам монети за телефон.

Отсъстващият рокер се върна от тоалетната. Застана зад стола на Ричър и разпери театрално ръце, за да изрази безкрайното си учудване. Сякаш искаше да каже:
Какво, по дяволите, става тук? Кой е този тип?
Ричър не откъсваше едното си око от Джими Плъха, а с другото гледаше в прозореца до себе си и наблюдаваше бледото отражение на човека зад гърба си.

— Този стол принадлежи на някого — каза Джими.
— Да, на мен.
— Имаш пет секунди.
— Не ми трябват повече, стига да ми отговориш за пет секунди.
— Явно си въобразяваш, че си голям късметлия.
— Не ми трябва късмет.
Ричър постави десния си юмрук на масата. Той беше малко по-голям от левия. Съвсем обичайно за хора, които си служат по-добре с дясната ръка. Кожата му бе осеяна с още повече белези, сред които изпъкваше бял V-образен нишан, останал сякаш от ухапване на змия. А всъщност причинен от пирон.
Джими сви рамене, все едно водеха приятелски разговор на незначителна тема.
— Аз съм дребна брънка от веригата за доставки. Получавам стока от други хора, които я получават от други хора, и прочие. Пръстенът е дарен, продаден или заложен, но без да бъде откупен впоследствие. Не знам нищо повече.
— От кои хора си го получил?
Джими Плъха не отговори. Ричър следеше прозореца с лявото си око. С дясното забеляза Джими да кимва. Отражението в прозореца показа, че мъжът отзад замахва с дясната си ръка. Намерението му очевидно бе да стовари пестник върху ухото му. И вероятно да го събори от стола. С цел да го направи по-сговорчив.
Не се получи.
Ричър избра пътя на най-малкото съпротивление. Наведе глава и остави юмрука да профучи в празното пространство над нея. После изправи рамене, скочи на крака и използва инерцията от движението си назад, за да забие лакът в бъбрека на мъжа, който се завърташе, изгубил равновесие. Получи се хубав, плътен удар. Мъжът се строполи на земята. Ричър седна на стола си, сякаш нищо не се бе случило.
Джими Плъха го зяпна смаяно.
— Излезте навън, момчета. Нали ви помолих? — обади се барманът.
— Сега вече загази — каза Джими.
Звучеше убедено.
В този момент Чан сигурно си купуваше нещо за вечеря. Вероятно се бе отбила в някой малък магазин за хранителни стоки на път за дома си. И оглеждаше рафтовете със здравословни продукти. Щеше да си приготви нещо вкусно и лесно. Навярно бе уморена.
Лош ден.
— Шестима дебелаци и един запъртък — отвърна Ричър. — Лесна работа.
Той стана от стола. Обърна се, стъпи върху мъжа на пода и продължи напред. Към вратата. Излезе навън и застана до редицата лъскави мотори. Видя, че останалите го следват. Не особено великолепна седморка. Всички до един със сковани гърбове, криви крака и всевъзможни други изкривявания в резултат на бирени кореми и неправилна стойка при сядане. И все пак бяха едри типове, а това означаваше голямо сумарно тегло. Плюс четиринайсет юмрука и четиринайсет крака, обути в тежки боти.
Нищо чудно ботите да бяха със стоманени пластини отпред.
Денят можеше да се окаже много лош.
Но кой го беше грижа?
Седмината образуваха полукръг, като трима застанаха отляво на Джими Плъха, а другите трима — отдясно. Ричър продължи да се движи, за да завърти противниците по начина, по който искаше — той да е с гръб към улицата. Така нямаше да бъде принуден да опре гръб в някоя ограда. Не искаше и да бъде притиснат в ъгъл. Не възнамеряваше да бяга, но винаги предпочиташе да разполага с повече опции.
Седмината стесниха полукръга, но не достатъчно. Стояха на около три метра от Ричър, а разстоянието между тях бе метър. Това правеше първите им две стъпки доста очевидни. Щяха да пристъпят бавно напред, като сумтят заплашително и хвърлят мрачни погледи, докато Ричър щеше да действа бързо и да си проправи път през редицата им, след което те щяха да се обърнат. Тогава Ричър щеше да се изправи пред нов полукръг, но съставен само от шестима. Щеше да повтори упражнението и да намали броя им на петима. Нямаше да се вържат трети път на същия номер, но вероятно щяха да се втурнат всичките заедно, с изключение на Джими, защото Ричър не очакваше той да вземе участие в схватката. Беше прекалено умен. Така в крайна сметка Ричър щеше да се озове сам срещу четирима.
Лош ден.
За някои.
— Последен шанс — предупреди ги Ричър. — Накарайте дребосъка да отговори на въпроса ми и можете да се върнете в бара.
Никой не каза и дума. Седмината уплътниха редицата си, наведоха глави и бавно пристъпиха напред. Ръцете им бяха леко раздалечени от телата, присвити в лактите, готови да посегнат към него. Ричър избра първата си мишена и зачака. Искаше разстоянието между него и противника му да не надхвърля метър и половина, за да направи една крачка, а не две. По-добре да пести сили за по-късно.
В този момент чакълът зад него проскърца от автомобилни гуми, а седмината отпред изправиха гърбове и се огледаха с възможно най-невинните изражения, на които бяха способни. Ричър се обърна и видя същия патрулен автомобил. И същия полицай. Колата спря и мъжът зад волана огледа сцената продължително. Свали прозореца, подаде глава навън, улови погледа на Ричър и каза:
— Господине, елате насам, ако обичате.
Ричър се подчини, но тръгна към другата страна на колата. Не искаше да се обръща с гръб към седмината. Затова заобиколи откъм багажника и застана до шофьорската врата. Полицаят свали прозореца. Държеше пистолет. Но не беше напрегнат, а спокоен и ръката с оръжието лежеше в скута му.
— Ще ми кажете ли какво става тук? — попита той.
— Къде сте служили? В армията или в морската пехота? — отвърна му с въпрос Ричър.
— Защо смятате, че съм бил военен?
— Повечето полицаи, които служат на подобни места, са били на военна служба. Особено тези, които бият път до най-близката военна база, за да се подстрижат по войнишки.
— Служих в армията.
— Аз също. Тук не става нищо особено.
— Искам да чуя цялата история. Много хора са служили в армията. Не те познавам.
— Джак Ричър, Военна полиция, Сто и десета специална част. Майор от резерва. Приятно ми е да се запознаем.
— Чувал съм за Сто и десета.
— Добри неща, надявам се.
— Щабът ви беше в Пентагона, нали?
— Не, щабът ни беше в Рок Крийк, Вирджиния. На северозапад от Пентагона. В продължение на няколко години разполагах с най-хубавия кабинет. Това ли беше скритият въпрос, с който да провериш дали казвам истината?
— Издържа теста. Щабът ви наистина беше в Рок Крийк. А сега ми кажи какво става. Май се канеше да се сбиеш с тези типове?
— За момента само разговаряхме — обясни Ричър. — Зададох им въпрос, а те заявиха, че предпочитат да ми отговорят навън, на чист въздух. Нямам представа защо. Сигурно са се страхували някой да не подслуша разговора ни.
— И какво ги попита?
— Откъде са се сдобили с този пръстен — каза Ричър, опря китката си на вратата и разтвори длан.
— „Уест Пойнт“ — отбеляза полицаят.
— Тези момчета са го продали в заложна къща. Искам да разбера как е попаднал в тях.
— Защо?
— Не знам точно. Любопитен съм да науча цялата история.
— Точно тези няма да ти кажат нищо.
— Познаваш ли ги?
— Не можем да докажем нищо, но…
— Но?
— Прекарват дрога от Южна Дакота през Минесота. От два щата, та чак тук. Но така и не привличат интереса на федералните. Или на полицията в Южна Дакота, за да командирова някой следовател и да го качи на самолета. Затова може да се каже, че действат без особен риск.
— Къде в Южна Дакота?
— Нямаме представа.
Ричър замълча.
— Трябва да се качиш в колата — каза полицаят. — Те са седмина.
— Ще се справя — отвърна Ричър.
— Мога да те арестувам, ако искаш. Така ще изглеждаш по-добре в техните очи. Но трябва да си тръгнеш. Защото и аз трябва да си тръгна. Не мога да остана тук цялата смяна.
— Не се тревожи за мен.
— Може би все пак трябва да те арестувам.
— Защо? Заради нещо, което още не се е случило?
— За твоя собствена безопасност.
— Мога да се обидя — отвърна Ричър. — Не ми изглеждаш много притеснен за тяхната безопасност. Правиш напълно необосновано предположение…
— Влизай в колата. Наречи го тактическо отстъпление. Можеш да научиш повече за пръстена по друг начин.
— Какъв друг начин?
— И после да забравиш всичко. Обзалагам се на десет долара, че зад пръстена не се крие някоя интересна история. Вероятно човекът се е върнал от мисия, изпълнен с горчивина и разочарование, и е решил да се отърве от проклетия пръстен колкото се може по-бързо. Продал го е, за да плати наема на караваната си например.
— Така ли правят по тези места?
— Доста често.
— Ти си се справил добре.
— Но това не се отнася за всички.
— Не е бил мъж. Пръстенът е прекалено малък. Била е жена.
— Жените също живеят в каравани.
Ричър кимна.
— Съгласен съм. Възможно е да спечелиш десетте долара, но искам да се уверя. За всеки случай.
Настъпи мълчание, нарушавано единствено от двигателя на колата, който работеше на празни обороти, и шумоленето на вятъра в телефонните жици.
— Последен шанс — каза полицаят. — Постъпи разумно. Качи се в колата.
— Ще се справя — повтори Ричър.
Отстъпи крачка назад и се изправи. Полицаят поклати глава в недоумение, изчака секунда-две, после се отказа и потегли бавно със съскане на гуми и облак дим от ауспуха. Ричър го проследи с поглед, изчака патрулката да се скрие зад ъгъла и се върна пред бара, където облечените в черно рокери отново бяха оформили полукръг.



4

Седмината бяха заели предишните си позиции, с наведени глави и присвити рамене, широко разкрачени и протегнали напред ръце, готови за бой. Въпреки това не помръдваха. Не искаха да помръднат. Не и веднага. От тяхна гледна точка се бе появил нов, неизвестен фактор. Противникът им май беше чисто луд. Сам го бе доказал. Полицаят му бе дал възможност да се оттегли с достойнство, но той бе отхвърлил предложението. Бе предпочел да остане и да се бие.
Защо?
Нямаха представа.
Ричър чакаше. Предполагаше, че в този момент Чан мъкне покупките към дома си. Оставя ги на кухненския плод. Подрежда продуктите, които ще ѝ трябват за вечерята. Взема нож от чекмеджето. Може би включва печката. За да приготви само една порция. И да прекара тиха спокойна вечер.
Рокерите не помръдваха.
— Да не би да размислихте? — попита ги Ричър.
Никаква реакция.
— Отговорете на въпроса ми и ще ви оставя да си тръгнете — предложи Ричър.
Те отново не помръднаха.
Ричър продължи да чака. Накрая каза:
— Някой по-нетърпелив от мен би решил, че е време да действа.
Отново никаква реакция. Ричър се усмихна.
— В такъв случай мисля, че съм голям късметлия — каза той. — Сякаш съм спечелил на игрален автомат във Вегас. Седем големи момичета, наредени в една линия.
Този път думите му предизвикаха реакция. Това целеше. От това се нуждаеше. Движението бе негов приятел. Целта му бяха движещи се маси и инерция. Искаше противниците си заслепени от гняв. И постигна целта си. Те се спогледаха ядосани и тъй като никой от тях не искаше да се втурне напред първи (или последен), седмината пристъпиха едновременно, като по някакъв невидим сигнал. Бяха побеснели и… уязвими. Ричър приведе в действие първоначалния си план. Нищо не се бе променило, планът му бе все така добър. Залагаше на очевидното. Изчака да се озоват на метър и половина от него, после се втурна напред и се вряза в редицата им. Хоризонтално заби лакът в лицето на първата мишена, после се завъртя светкавично, стовари рязко единия си крак в земята, за да убие инерцията, и се отблъсна с другия, за да добие ново ускорение, при което удари мъжа вдясно от новообразувалата се празнина в редицата на нападателите. Достатъчно бе да поднесе лакътя си и онзи сам заби лицето си в него като при челен сблъсък между два автомобила.
Минус двама.
Ричър се обърна и спря на място. Петимата оцелели бяха образували нов полукръг. Ричър отстъпи назад. Искаше да прецени следващия им ход. А той бе напълно предсказуем. Джими Плъха не помръдна, когато останалите четирима се втурнаха напред.
Ричър бе завършил повечето курсове по ръкопашен бой, които армията предлагаше. Почти всички се провеждаха във военни бази, разположени в южните щати, и се ръководеха от опитни ветерани, правили неща, които обикновен човек не можеше дори да си представи. Подобни курсове завършваха с кратки секретни бележки в секретни досиета и с много рани и охлузвания, дори счупвания. Основното правило в случаи като този, когато бе изправен срещу четирима противници, изискваше да се справи колкото се може по-бързо с един от тях. А после да се справи колкото се може по-бързо с още един. Направеше ли го, победата му бе в кърпа вързана, защото нито един войник, преминал подобен курс, не би трябвало да има и най-малкия проблем с двама души срещу себе си. Противното означаваше, че инструкторите не са си свършили работата както трябва, а в армията това просто бе невъзможно.
Ричър наричаше тази тактика „отмъсти си предварително“. Четиримата отново се бяха привели напред, с широко разкрачени крака и разперени ръце. Явно си въобразяваха, че позата им е особено заплашителна. Ричър обаче ги възприемаше като най-обикновени мишени. Атакува мъжа, който бе най-вляво, като стовари ритник в слабините му, после се завъртя надясно и застана до него. Останалите трима вече не можеха да го нападнат, тъй като трябваше да прескочат своя приятел, който в този момент се бе превил на две, повръщаше и се опитваше да си поеме дъх.
Ричър отново отстъпи назад. Тримата оцелели се втурнаха към него, като заобиколиха падналия рокер. Първият мина вдясно, вторият — вляво, третият отново вдясно. Това даде на Ричър достатъчно време да заобиколи наредените в редица мотори и да застане от другата им страна. Сега тримата му противници бяха принудени да вземат решение. Очевидно един от тях щеше да мине от едната страна, а останалите двама — от другата, но кой откъде щеше да мине? Самотният нападател щеше да бъде изложен на най-голям риск. Той бе най-слабото звено и щеше да пострада пръв, може би най-тежко. Кой щеше да се нагърби с тази задача?
Ричър видя, че Джими Плъха наблюдава сцената от тротоара.
Тримата рокери се разделиха — двама поеха вдясно от Ричър, един вляво. Ричър тръгна да го пресрещне, без да забравя нито за миг невидимите противници зад гърба си. Те щяха да го настигнат след не повече от три секунди. Тогава щеше да се изправи сам срещу двамата.
Три секунди бяха много време. Самотният нападател си въобразяваше, че е готов, но не беше. В интерес на истината, доста се бе объркал. Подсъзнанието му подсказваше, че е най-добре да изчака малко. Такава бе човешката природа. Милиони години еволюция. После се включи предната част на мозъка му, която му каза, че не бива да го прави, защото, ако конфронтацията е неизбежна, най-добре да остане максимално близо до подкрепленията. Затова трябваше да пристъпи към другите двама рокери. А не да се отдалечи от тях.
В резултат на тези противоречиви сигнали, които само объркаха главата на рокера, той внезапно пристъпи напред. Така застана пред Ричър прекалено рано и прекалено близо. Съзнанието му бе заето изцяло с двигателни проблеми. С въпроси, свързани с времето и пространството. Изобщо не помисли как да се защити. А после стана прекалено късно. Но дори тогава мъжът не прояви въображение. Бе видял Ричър да атакува с лакти и крака, затова импровизира някаква защита срещу подобни удари, но Ричър направи нещо съвсем неочаквано — хукна към него и най-безцеремонно заби глава в носа му. Движеща се маса и инерция. Всичко приключи на мига. За не повече от секунда и половина.
Сега Ричър се обърна бързо и видя, че другите двама вече са заобиколили редицата от мотоциклети, намират се на три-четири метра, но тичат неособено бързо — мотивацията им лежеше някъде по средата между желанието и задължението. Ричър отстъпи назад, прескочи онзи със счупения нос и заобиколи моторите от другата страна. Последните двама рокери го последваха. Той ги изчака да проумеят ситуацията. Намираха се на импровизирана писта с овална форма. Можеха да обикалят около моторите цяла нощ.
Затова рокерите се разделиха — единият от едната страна, другият от другата. Спогледаха се, спряха за миг и решиха да координират действията си. Изчакаха се първият да застане зад последния мотор отляво, а вторият — зад последния мотор отдясно. Те бяха оцелелите. Най-добрите сред тази измет. Или поне най-умните. Винаги е по-добре да рухнеш на земята пети или шести, отколкото първи или втори.
Преброиха наум до три и пристъпиха напред. Атаката им не беше най-лошата, която Ричър бе виждал някога. Скоростта им бе подходяща, ъгълът, под който се движеха — също. Логиката подсказваше, че най-вероятно Ричър ще пострада. Ще понесе удар или от единия, или от другия. Ще се превърне в плънка на сандвич.
Той предположи, че в този момент Чан сяда да вечеря. Налива си чаша вино. Имаше повод да празнува. Беше се прибрала благополучно. Което бе самата истина. Мишел Чан седна на кухненската маса.
Ричър рядко получаваше удари. И възнамеряваше тази статистика да не се променя. Не беше въпрос единствено на суета. Ударите се отразяваха неблагоприятно на ефективността. А това влошаваше представянето му в следващите двубои.
Пристъпи напред в мига, в който двамата му противници заобикаляха двата края на редицата от мотори. Сега ъгълът започваше да се изправя. Приличаше повече на права линия, отколкото на триъгълник. Ричър пое дъх. Двамата приближаваха. Един отляво, един отдясно. Пристъпваха предпазливо, без да се изпускат от поглед. Целта им бе да пристигнат едновременно.
Такава бе човешката природа. Милиони години еволюция.
Ричър се спусна наляво. Тогава се случиха две неща. Нападателят отляво отстъпи назад, защото беше изненадан, а нападателят отдясно ускори крачка, за да скъси разстоянието. Беше си въобразил, че е ловец и плячката му ще се измъкне.

Ричър се завъртя назад и нападателят отдясно се заби с пълна скорост в лакътя му, след което Ричър се завъртя още веднъж и откри, че разполага с половин секунда, защото нападателят отляво се бе забавил, докато превърне отстъпателното движение в настъпателно. В резултат на това Ричър разполагаше с достатъчно пространство да избере къде да му нанесе удар. Изрита го в коляното и онзи падна по лице върху чакъла,
бам!
, след което го изрита в главата, но с левия крак, който му бе по-слабият. Нормално за хората, които си служат предимно с дясната ръка. И съвсем уместно. Не искаше да прекалява. Глупостта не беше углавно престъпление. Май изобщо не бе престъпление. По-скоро недъг.

Ричър издиша спокойно.
Оставаше непобеден.
Джими Плъха попита от тротоара:
— По-добре ли се чувстваш сега?
— Малко — отвърна Ричър.
— Можеш да работиш за мен, ако искаш.
— Не искам.
— Заради онази жена ли е всичко?
Ричър не отговори. Вместо това се мушна между моторите и седна на този на Джими. Изтегли се назад, доколкото бе възможно, и постави крак на стъпенката.
— Ей! — извика Джими. — Не можеш да сядаш на чужд мотор! Това е проява на неуважение.
— И ти какво ще направиш?
Джими замълча.
— Отговори на въпроса ми и ще си тръгна — каза Ричър.
— Кой въпрос?
— Трябват ми име и адресът в Южна Дакота, откъдето си получил пръстена.
Никакъв отговор.
— Мога да стоя тук цяла нощ — продължи Ричър. — В момента няма свидетели. Но рано или късно ще се появи някой. И ще види, че седя на мотора ти. А ти не правиш нищо. Като последен страхливец. С репутацията ти е свършено.
Джими Плъха се огледа.
— Не е от хората, с които би искал да се срещнеш — каза той.
— Ти също не си от тях — отвърна Ричър. — Но въпреки това съм тук.
Откъм съседната пряка долетя шум на автомобилен двигател. Може би пикап, който се движеше съвсем бавно. Джими погледна към ъгъла. Щеше ли да завие? Не зави. Отмина и отново се възцари тишина.
Ричър продължаваше да чака.
Дочуха шум от друга кола, отново на една пряка разстояние, но в обратната посока.
— Държи обществена пералня в Рапид Сити. Името му е Артър Скорпио — каза Джими.
Колата намали скорост. Вероятно щеше да завие към тях. След трийсет секунди щеше да се появи зад ъгъла. Ричър стана от седалката, мина между моторите и се качи на тротоара. Джими Плъха тръгна в другата посока, заобиколи моторите и се скри в сенките зад сградата. Вероятно се върна в бара през задната врата.
Колата се появи зад ъгъла. Точно навреме. Беше същият полицай.



5

Ченгето държеше крака си на спирачката. Намали, завъртя волана и спря до същия бордюр, както миналия път. Свали прозореца и огледа сцената. Шестима мъже, всичките в хоризонтално положение, като само някои помръдваха. Плюс Ричър, който стоеше на тротоара.
— Поздравления — каза ченгето.
— За какво?
— За това, което си направил.
— Не, аз нямам нищо общо. Бях само зрител. Тези типове се сбиха. Някой седнал на чужд мотор или нещо подобно.
— Това ли е твоята версия?
— Не ми ли вярваш?
— Въпросът ми е чисто теоретичен, но все пак… очакваш ли да ти повярвам?
— Адвокатът на онзи от заложната къща би казал, че за всички ни ще е по-добре, ако ми повярваш.
— Искам да напуснеш окръга ни колкото се може по-бързо.
— Напълно ме устройва. И бездруго смятах да се кача на първия автобус.
— Това не е достатъчно бързо.
— Да не искаш да открадна мотор?
— Аз ще те откарам.
— Толкова ли е спешно?
— Ще спестиш доста писане. И на двама ни.
— И къде ще ме откараш?
— Предполагам, че онези са отговорили на въпроса ти. И сега отиваш на запад. От границата на окръга ни трябва да продължиш направо по шосето, което стига до междущатска магистрала деветдесет. Там шофьорите са доста дружелюбни. Все някой ще те качи.
Ричър се настани в патрулката и след четирийсет минути, в които не се случи абсолютно нищо, слезе на някакво затънтено място — потънал в мрак двулентов път и табела, която уведомяваше шофьорите, че напускат един окръг и навлизат в друг. Сбогува се с ченгето и тръгна напред, измина сто метра, измина двеста, спря и се огледа. Полицаят присветна с фаровете, даде назад, направи обратен завой и замина. Ричър го проследи с поглед, докато стоповете му се скриха в мрака, след което продължи до едно място, където банкетът се разширяваше. Зачака там. Пред него се простираше шосе, което излизаше на магистралата едва след стотина километра. А магистралата водеше на запад, пресичаше Минесота, навлизаше в Южна Дакота, прекосяваше Сиукс Фолс и стигаше до Рапид Сити.
И още по-нататък. Чак до Сиатъл.

В този момент на близо две хиляди и петстотин километра от тъмното шосе Мишел Чан ядеше пицата, която ѝ бяха донесли преди малко. С чаша вода, не с вино. Това не беше празненство, а най-обикновено набавяне на калории. Следобедът бе доста натоварен, трябваше да навакса с домакинската работа. Беше уморена. Част от нея бе доволна, че е сама, но друга част съжаляваше. Предполагаше, че Ричър е заминал за Чикаго. От там можеше да продължи във всички посоки. Липсваше ѝ. Но тя не смяташе, че нещата между тях биха могли да се получат. Беше категорична по този въпрос, както и по всички останали.

Също в този момент, но на хиляда и сто километра от тъмното шосе, иззвъня телефонът на едно от бюрата в отдел „Престъпления против собствеността“ в полицейското управление на Рапид Сити. Обаждането прие инспектор Глория Накамура, дребничка азиатка с матова кожа, която работеше тук от три години. Не беше новобранец, но не беше и ветеран. До края на смяната ѝ оставаше един час.
Обаждаше се техник от „Компютърни престъпления“, който ѝ правеше услуга.
— Звънна моят човек от телефонната компания — каза той. — Някой си Джими е позвънил от Уисконсин и е оставил гласово съобщение на Артър Скорпио. На личния му телефон. Нещо като предупреждение.
— Какво по-точно? — попита Накамура.
— Ще ти го препратя на имейла.
— Дължа ти услуга — отвърна Накамура и затвори.
Електронната ѝ поща сигнализира, че писмото е получено. Тя кликна върху файла и увеличи звука. Фоновият шум я наведе на мисълта за бар. После прозвуча нервен глас, който говореше бързо: „Артър, Джими е. Появи се някакъв тип. Разпитваше за един предмет, който получих от теб. Явно проследява снабдителната верига. Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб. Видиш ли го, отнеси се сериозно към него. Това е съветът ми. Този тип е като Голямата стъпка, излязъл от гората. Успех“.

Последва пращене, Джими явно окачваше голямата старомодна слушалка на мястото ѝ. Вероятно ставаше въпрос за телефон на стената на някой бар в Уисконсин. Досието на Артър Скорпио беше дебело десет сантиметра, но в него нямаше нищо, което да го уличи и да му докара присъда. Полицаите от Рапид Сити обаче никога не се предаваха. Продължаваха да събират всяко късче информация. Рано или късно щяха да го пипнат. Затова Накамура включи обаждането в досието. Написа резюме и добави собствените си бележки към него.
Не е пряко доказателство, но предполага наличието на снабдителна верига.
Когато приключи, влезе в интернет и потърси „Голямата стъпка“. Отся най-важното: митичен маймуночовек, космат, висок над два метра, обитава северозападните гори… Накамура отвори отново файла и добави:
Може би Голямата стъпка ще наруши статуквото и ще ни помогне да попаднем на нещо!
Изпрати копие от имейла на лейтенанта.

Впоследствие съжали за удивителния знак. Стори ѝ се толкова… момичешки. Но може би трябваше да го постави, защото искаше шефът ѝ да прочете съобщението и да нареди да подновят наблюдението на Скорпио. В случай че появата на неканения му гост се окаже важна. А това беше сигурно. Очевидно Джими от Уисконсин бе излъгал, че не е казал нищо на онзи човек. Твърдението бе лишено от логика. Мъж с достатъчно заплашителна външност, за да провокира оставянето на подобно съобщение, бе в състояние да получи отговора на всеки въпрос, който зададе. Явно непознатият вече пътуваше насам. Следователно времето бе от ключово значение. Шефът ѝ обаче държеше именно той да взема всички решения. Нямаше смисъл да му досажда. Затова Накамура постави онази удивителна. За да накара шефа си да реши, че идеята е негова.
Не след дълго пристигнаха колегите от нощната смяна и Накамура се прибра у дома. Възнамеряваше сутринта да се отбие в пералнята на Скорпио на път за работа. Можеше да отдели половин-един час. Колкото да огледа. Нищо чудно Голямата стъпка да бе пристигнал вече.

Ричър нямаше основания да се съмнява в думите на полицая, който му бе казал, че хората в Западен Уисконсин са дружелюбни и гостоприемни. Проблемът не бе в качествата им, а в количеството. Ричър стоеше край самотен селски път, който прекосяваше затънтен окръг, и на всичко отгоре бе късна вечер. Нямаше никакъв трафик. Или почти никакъв. Покрай него бе профучал само един додж пикап и топлият вятър бе лъхнал Ричър в лицето, след което бе минал един форд Ф-150. Шофьорът му бе намалил, за да огледа Ричър, но бързо бе ускорил и отминал. Хоризонтът на изток бе потънал в мрак. Ричър не губеше оптимизма си. Все някой щеше да спре. Разполагаше с достатъчно време, нямаше закъде да бърза. Пръстенът бе престоял цял месец на витрината на заложната къща. Не можеше да се каже, че е тръгнал по гореща следа, нали?

Обзалагам се на десет долара, че зад пръстена не се крие някоя интересна история.

Ричър продължи да чака. Накрая далече на изток проблеснаха фарове, макар и едва-едва, като две далечни звезди. В продължение на цяла минута имаше чувството, че фаровете не приближават, вероятно заради мястото, на което бе застанал, но после картината дойде на фокус. Пикап, каза си Ричър, или джип. Заради височината и разстоянието между фаровете. Навлезе на около метър в лентата за движение и протегна ръка с вдигнат палец. Завъртя се леко настрани, като в сцена от холивудски филм, профилът му застана под такъв ъгъл, че едрото му тяло да изглежда по-малко. Нищо не можеше да направи с височината. Въпреки това сега не изглеждаше така страховит, както обикновено. Знаеше, че шофьорът ще го огледа и ще вземе решение за част от секундата.
Колата се оказа пикап. И то голям. С двойна кабина. Японски. Много хром и лъскава боя. Намали скоростта. Приближи. Лицето на шофьора бе озарено в червено от приборите по арматурното табло. Няма да стане, каза си Ричър. Шофьорът бе жена. Трябваше да е луда, за да спре.
Пикапът спря.
Беше хонда. Тъмночервен металик. Прозорецът се спусна. На задната седалка имаше куче. Приличаше на немска овчарка, но беше по-голямо — с размерите на пони. Сигурно бе някакъв ужасен мутант. Зъбите му бяха колкото патрони за снайперска пушка. Жената се наведе настрани. Имаше черна коса, вдигната на кок. И тъмночервена блуза. Беше на около четирийсет и пет.
— Накъде сте се запътили? — попита тя.
— Трябва да стигна до магистралата — отговори Ричър.
— Качвайте се. И аз съм натам.
— Сигурна ли сте?
— Къде отивам ли?
— Сигурна ли сте, че искате да ме качите? Това е въпрос на безопасност. Не ме познавате. Бих казал, че не представлявам опасност, но всеки би казал същото, нали?
— Имам зло куче.
— Но аз може да съм въоръжен. И първо да застрелям кучето. Или да му прережа гърлото. А после да се заема и с вас. На ваше място бих се притеснил точно от това. От професионална гледна точка, разбира се.
— Полицай ли сте?
— Служих във Военната полиция.
— Въоръжен ли сте?
— Не.
— Качвайте се тогава.

Жената се оказа фермерка с много глави добитък върху много декари. Явно бизнесът върви добре, помисли си Ричър, ако се съди по колата. Вътре бе просторно като в хъмви. И тихо като в лимузина. Тапицерията бе от скъпа кожа на ромбчета. Двамата разговаряха. Ричър я попита дали винаги е била фермерка, а жената отговори утвърдително, да, от четири поколения. Тя го попита какво работи и той отвърна, че в момента си търси нова работа. Огромното куче следеше разговора им от задната седалка и въртеше страховитата си глава ту към единия, ту към другия.
Час по-късно жената спря и го остави на детелината на магистралата. Ричър ѝ благодари и ѝ помаха. Жената се оказа приятен събеседник. Това бе една от случайните срещи, които правеха живота му такъв, какъвто бе.
Ричър застана край платното, водещо на запад, стъпи с единия крак на банкета, а с другия на асфалта, завъртя се настрани и протегна ръка с насочен нагоре палец.

* * *


На повече от хиляда километра от Ричър, в офиса си в задната част на обществената пералня в Рапид Сити, Артър Скорпио преглеждаше есемесите, имейлите и гласовите записи в телефона си. Стигна до съобщението на Джими Плъха и чу:
Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб.
Което чисто и просто означаваше: „Изпях всичко и сега този тип ще те погне“. Скорпио реши в дългосрочен план да не осигурява повече бизнес на Джими, а в краткосрочен — да вземе нужните предпазни мерки. Позвъни на секретарката си. Тя си бе у дома и тъкмо се канеше да си ляга.

— Кой или какво е Голямата стъпка? — попита той.
— Гигантски маймуночовек, който живее в гората. В планините на северозападните щати. Висок е над два метра и целият е покрит с козина. Храни се с мечки и добитък. Един фермер се оплакал, че през годините е изгубил хиляда животни.
— И къде се е случило това?
— Никъде — обясни секретарката. — Голямата стъпка не съществува в действителност. Това е по-скоро приказка.
— Аха — отвърна Скорпио.
Затвори, проведе още два разговора с хора, на които знаеше, че може да разчита, заключи пералнята и се прибра у дома.



6

Наближаваше полунощ, когато Ричър се качи на огромна цистерна с формата на куршум, цялата от лъскава неръждаема стомана. Шофьорът превозваше двайсет хиляди литра органично мляко. Крайната му цел бе Сиукс Фолс, най-западната точка по маршрута, който обслужваше. От там до Рапид Сити оставаха още петстотин и шейсет километра. Шофьорът посъветва Ричър да не се притеснява. Лесно щял да намери кой да го качи. Имало отбивка, където по всяко време на денонощието спирали и потегляли много камиони. Мястото било огромно, като кръстопът, на който се пресичат всички шосета по света.
Ричър поддържаше разговора, докато прекосяваха Минесота от единия до другия ѝ край. Предполагаше, че това е задачата му — да играе ролята на човешки адреналин. Да държи шофьора буден. Да направи всичко възможно, за да избегне онзи стар виц: искам да умра мирно в съня си като дядо, а не да крещя от ужас като пътниците му. В резултат на това разговорът скачаше от тема на тема. Шофьорът първо се оплака от институционалните неправди в млекарския бизнес. Ричър изрази съчувствие. После шофьорът поиска да чуе някоя военна история и Ричър си измисли няколко. Не след дълго пристигнаха на обещаното място. Оказа се, че шофьорът изобщо не е преувеличил. Бензиностанцията бе с размерите на футболно игрище, двуетажният мотел бе дълъг поне сто метра, а семейният ресторант, голям колкото армейски склад, сияеше в неонови реклами отвън и флуоресцентни лампи отвътре. Непрекъснато спираха и потегляха големи, осемнайсетколесни камиони и всякакви леки автомобили, пикапи, микробуси…

Ричър скочи от млековоза и се запъти право към рецепцията на мотела, където си нае стая, макар че скоро щеше да съмне. Нямаше смисъл да пристига в Рапид Сити изморен, останал без капка сила. Нямаше смисъл и да пристига, когато го очакват. Не се съмняваше, че Джими Плъха е позвънил на Артър Скорпио. Опитал се е да си прикрие задника, да се оправдае с нещо от рода на: „Не съм аз, честна дума, но все пак някой те е предал“. Не че Скорпио щеше да му хване вяра, но обаждането щеше да изиграе ролята на система за ранно предупреждение.
Там навън има някой или нещо, което те дебне.
Най-старият страх в човешката история. Скорпио щеше да разположи охрана. А Ричър на свой ред щеше да накара въпросната охрана да безделничи цял ден. Да притъпи бдителността ѝ, да убие ентусиазма ѝ, да я накара да се прозява. Винаги е за предпочитане сам да избереш момента, когато да нанесеш своя удар. Затова Ричър закуси в оживения ресторант, след което се върна в стаята си, взе душ и си легна тъкмо когато слънцето изгря. Преди това постави малкия пръстен от „Уест Пойнт“ на нощното си шкафче.


В този момент, на петстотин и шейсет километра западно от мотела, в Рапид Сити, инспектор Глория Накамура вече бе станала и се готвеше да отиде на работа. Събуди се призори, взе душ, облече се и закуси. Излезе цял час по-рано от обикновено. Отиваше на работа, но не веднага.
Седна зад волана на личния си автомобил, компактен шевролет с четири врати. Светлосин и анонимен като кола под наем. Подкара към центъра и свърна от булеварда към територията, контролирана от Артър Скорпио. Той притежаваше цял парцел, от пряка до пряка. Обществената пералня се намираше в центъра му. Играеше ролята на команден пункт на дейността на Скорпио. Улицата отпред бе покрита с напукан асфалт и тесен тротоар с отдавна изсъхнало дърво. Отзад минаваше алея за доставки и събиране на смет.
Накамура опита първо откъм алеята. Тя бе цялата покрита с кръпки. Отгоре висеше плетеница от електрически кабели и телефонни жици, провиснали от разкривени стълбове. До задната врата на пералнята стоеше някакъв мъж. Беше се облегнал на стената със скръстени ръце. Беше с черно сако и черен пуловер под него. С черен панталон и черни обувки. Беше висок над метър и осемдесет и много едър. Два пъти колкото Накамура. Имаше бдителен поглед.

Накамура искаше да го снима с мобилния си телефон, за да приложи снимката към досието на онова безкрайно разследване срещу Скорпио. Но не можеше да го направи по толкова очевиден начин. Не бе получила одобрението на шефа си. Наблюдението на Скорпио не бе подновено официално. Затова тя кликна върху иконката на фотоапарата, долепи телефона до ухото си, наведена към прозореца, сякаш разговаряше, и премина бавно, с поглед вперен право напред. После натисна бутона —
щрак, щрак, щрак
— и спря едва когато горилата остана зад гърба ѝ. Зави наляво, после още веднъж наляво и мина пред сградата.


Пред главния вход стоеше друга горила. Досущ като първата. Мъжът се бе облегнал на стената със скръстени ръце и внимателно наблюдаваше улицата. И той беше облечен целият в черно. Приличаше на охранител на нощен клуб. Липсваха само червеният килим и коприненото въже. Накамура долепи телефона до ухото си.
Щрак, щрак, щрак!
Зави в първата пряка вдясно и паркира на място, където горилата да не може да я види.

Тя прегледа снимките. И двата комплекта бяха размазани и нито един от мъжете не бе попаднал в центъра на кадъра. Сградата обаче не можеше да бъде сбъркана. И цялостният контекст бе повече от ясен. Историята, която снимките разказваха, издаваше, че Скорпио е бил предупреден от Уисконсин и мигом е наел охрана. Местни здравеняци. Двама. Един отпред, един отзад.
Защото Скорпио се притесняваше от появата на Голямата стъпка.
Който се намираше… къде?
Вероятно пътува насам, помисли си Накамура. Би трябвало. Изглежда, проследяваше снабдителната верига. Тя излезе от колата. Върна се по обратния път до улицата на Скорпио. Тръгна по отсрещния тротоар. Мъжът пред входа на пералнята я видя. Накамура почувства погледа му. Той обаче не помръдна. Само я наблюдаваше. Тя продължи. Точно срещу пералнята имаше кафене. Не го държеше Скорпио, а съседът му. Витрината беше малка, но ако човек седнеше на първата маса, можеше да си осигури сравнително добър изглед. Накамура бе прекарала часове тук.
Тя бутна вратата и влезе.
Масата ѝ бе заета от мъж, който бе отместил встрани чинията с остатъци от яйца и бекон и бе поставил на мястото ѝ чаша кафе. Изглеждаше спретнат и стегнат, с тъмен костюм от фина, но издръжлива материя. Беше прехвърлил петдесет, но трудно можеше да се прецени с колко години. Косата му бе кестенява, а лицето му — младолико. Но можеше да е на шейсет. И дори на седемдесет.
Мъжът наблюдаваше пералнята през прозореца. Това бе повече от ясно. Накамура познаваше признаците. Човекът не се въртеше на стола си и не протягаше врат, защото, макар и да не бе особено висок, все пак бе по-висок от нея. Въпреки това гърбът му бе неестествено изправен. Не можеше да седи по друг начин, ако искаше да гледа през витрината. А погледът му не се откъсваше от пералнята. Намираше чашата си опипом, повдигаше я и отпиваше от нея, докато продължаваше да наблюдава сградата отсреща.
Това ли беше Голямата стъпка?

Отнеси се сериозно към него
, бе казал гласът от Уисконсин. Мъжът на масата определено трябваше да бъде приеман на сериозно. Нещо в него подсказваше, че е корав и компетентен. Това не бе очевидно, защото изражението му беше съвсем дружелюбно. Личеше си обаче, че търпението му не е безкрайно. Беше човек, с когото не биваше да си имаш проблеми. Теоретично Накамура можеше да си го представи като тих и смъртоносен противник. Но трудно можеше да си го представи като човека, за когото ставаше въпрос в онова съобщение. Нещо не се връзваше с онова трескаво предупреждение и страховито описание. Не бе логично да го оприличават на Голямата стъпка, излязъл от гората. Той приличаше по-скоро на герой от шпионски филм, на безлик убиец от КГБ, който се слива с тълпата. Беше спретнат и елегантен. Пълна противоположност на Голямата стъпка.

Кой беше той?
Имаше само един начин Накамура да разбере.

Тя седна срещу него и извади служебната карта от дамската си чанта. Намираше се във винилов калъф, който бе получила от управлението, от едната страна значката, а от другата карта със снимка и надпис:
Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити.

Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си очила с рогови рамки и ги надяна. Погледна служебната карта и извърна поглед. Извади малък бележник от друг вътрешен джоб. Отвори го с палец, прелисти няколко страници и вдигна глава.
— Вие работите в отдел „Престъпления против собствеността“.
— Цялото полицейско управление ли сте побрали в този бележник?
— Да — отвърна той.
— Защо?
— Обичам да знам кой с какво се занимава.
— Какво правите тук?
— Върша си работата.
— Как се казвате?
— Брамал. Първото ми име е Терънс, но можете да ме наричате Тери.
— Какво работите, господин Брамал?
— Частен детектив съм.
— Откъде?
— От Чикаго.
— И какво ви води в Рапид Сити?
— Частно разследване.
— Свързано ли е с Артър Скорпио?
— Опасявам се, че професията ми е свързана с известна конфиденциалност. Освен ако не стана свидетел на престъпление или не подозирам, че ще бъде извършено такова. Към този момент нямам основания да смятам така.
— Трябва да знам дали работите за него или против него — каза Накамура.
— Така ли стоят нещата?
— Не бих го нарекла образцов гражданин.
— Той не е мой клиент, ако това ви интересува.
— А кой е клиентът ви?
— Не мога да ви кажа.
— Имате ли партньор? — попита Накамура.
— В какъв смисъл? — отвърна Брамал. — Интимен? Професионален?
— Професионален.
— Не.
— За агенция ли работите?
— Защо питате?
— Чух, че някой идва насам. Не става въпрос за вас, а за друг човек. Вчера е бил в Уисконсин и се питам дали има партньор.
— Дори да има, не съм аз — каза Брамал. — Винаги работя сам.
Накамура извади визитка от дамската си чанта. Остави я на масата до чашата на Брамал.
— Позвънете ми, ако ви потрябвам. Или ако решите да смените тази изтъркана плоча, наречена „конфиденциалност“. Или ако ви потрябва съвет. Скорпио е опасен тип. Не го забравяйте дори за миг.
— Благодаря — отвърна Брамал, без да сваля поглед от прозореца.


Накамура се върна в колата си, а мъжът, застанал до входа на пералнята, отново я проследи с поглед. Тя потегли към полицейското управление и пристигна там рано. Включи компютъра си и отвори търсачка. Въведе думите:
Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго.
Попадна на цял куп резултати. Мъжът се оказа шейсет и седем годишен, бивш агент на ФБР с дълга и бляскава кариера. Разплел множество случаи. Удостоен с медали и награди. Сега ръководел собствен бизнес. Обслужвал елита. Не се рекламирал. Вземал скъпо. Човек трудно можел да го наеме. Но затова пък бил истински специалист. Предлагал една-единствена услуга. Издирвал безследно изчезнали.




7

Когато Ричър се събуди, предположи, че обедният час пик в ресторанта вече е отминал. Чувстваше се отлично след физическите усилия, които бе положил пред бара предишния ден. Нищо не го болеше. Погледна се в огледало. Имаше леко охлузване на челото от удара с глава, който бе нанесъл на четвъртия рокер. И дясната му ръка като че ли бе станала по-чувствителна. Все пак бе повалил трима противници с нея. Нямаше ожулвания по протежение на костта, но кожата изглеждаше два пъти по-дебела от обичайното. И зачервена, тук-там с точици като от убождане. Явно ръката му бе пострадала, въпреки че носеше риза с дълги ръкави. Случваха се такива неща. Понякога в ръката му се забиваха зъби или парченца кост от счупени носове. Но нищо, за което да се тревожи. Беше си все същият. В отлична форма.
Взе душ, облече се, отиде в ресторанта, който започваше да се изпразва, и си поръча закуска. Помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото, след което отиде до телефонния автомат край вратата. Набра един номер, който бе запаметил преди много години.
Вдигнаха му след второто иззвъняване.
— „Уест Пойнт“ — каза женски глас. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Добър ден, госпожо — отвърна Ричър. — Възпитаник съм на академията и имам запитване, което, така или иначе, ще се озове във вашия кабинет, затова реших да се свържа директно с вас.
— Името ви, господине?
Ричър ѝ съобщи имената си, датата си на раждане, личния си номер на военнослужещ, годината, в която бе завършил. Чу жената да си записва всичко това.
— Какво е естеството на запитването ви? — каза тя.
— Трябва да идентифицирам кадет от випуск две и пета. Жена с инициали С. Р. С. Дребна на ръст. Това е всичко, с което разполагам в момента.
Служителката от кабинета на началника на „Уест Пойнт“ си записа и това.
— Журналист ли сте? — попита тя.
— Не, госпожо.
— В правоохранителните органи ли работите?
— Не и в момента.
— Защо тогава искате да я откриете?
— За да ѝ върна изгубена вещ.
— Можете да я изпратите тук. Ние ще ѝ я предадем.
— Знам, че можете да го направите — съгласи се Ричър. — И знам защо предлагате да процедирате по този начин. Тревожите се за куп проблеми, свързани със сигурността. А също и за такива, свързани с личната неприкосновеност. Когато бях в „Уест Пойнт“ положението беше съвсем различно, но въпреки това ви разбирам напълно. Нямате право да ми кажете нищо. Така и очаквах. Не искам да ви изложа на риск, повярвайте ми.
— В такъв случай се разбираме отлично.
— Направете ми една услуга. Проверете нейното име, проверете и моето. Помислете върху възможните обстоятелства. Тогава или ще останете доволна, че не сте ми съобщили името, или ще съжалите. Ще ви позвъня отново и вие ще ми кажете какво сте решили.
— Защо да съжалявам, че съм следвала процедурата?
— Защото ще осъзнаете, че точно в този момент в душата ви се прокрадват първите опасения, че випускник на „Уест Пойнт“ с инициали С. Р. С. може да е загазил. Може да е сам и да се нуждае от помощ. След което ще съжалите, че от самото начало не сте се отнесли сериозно към обаждането ми. И че не сте ми казали името ѝ колкото се може по-скоро.
— Кой сте вие всъщност?
— Проверете ме — каза Ричър.
— Звъннете пак — отвърна жената.

Ричър тръгна покрай мотела, измина цялата му дължина от край до край и се озова край бензиновите колонки, където мъж с вид на бездомник и палто, привързано с въже, въртеше нещо като неофициална стопаджийска борса. Събираше желаните дестинации от новопристигналите стопаджии и обикаляше периодично бензиностанцията, като извикваше названията им. Рано или късно някой шофьор, спрял да зареди, махваше с ръка и приемаше да качи някого, след което щастливият стопаджия даваше долар на глашатая и се качваше в камиона.
Добър бизнес. Ричър нямаше нищо против да плати долар. Не че се нуждаеше от помощ или късмет. Всички шофьори, които минаваха оттук, отиваха до Рапид Сити. Вярно, разстоянието бе над петстотин километра, но това бе първото място, където можеха да спрат, защото от тук до Рапид Сити нямаше абсолютно нищо. Пристигнеха ли там обаче, можеха да избират накъде да продължат — за Уайоминг, Монтана, Айдахо… Но преди това всички трябваше да минат през Рапид Сити.
Ричър намери кой да го качи само след минута и половина. Така се озова в кабината на огромен червен камион с бяло ремарке. В кабината — по-голяма от някои квартири, в които Ричър бе живял — имаше четири легла, разположени зад седалките. За случаите, когато вършели хамалска работа и местели цели къщи, обясни шофьорът. Момчетата можели да спят отзад и да пестят от мотели.
Шофьорът беше възрастен, подобно на повечето си колеги. Дали тази професия не замираше? Дали не бе станала прекалено трудна? Тези хора май бяха последното поколение превозвачи. Сега всички искаха да се прибират всяка вечер у дома.
Мъжът заяви, че ще пристигнат в Рапид Сити след пет часа и пет минути. Тази негова увереност се дължеше на обстоятелството, че бе минавал по този маршрут поне хиляда пъти досега. От високите им седалки се разкриваше панорамна гледка чак до хоризонта. Потеглиха бавно, шофьорът започна да сменя предавките, докато накрая се понесоха със сто и десет километра в час по равните участъци и още по-бързо по нанадолнището. Километричните знаци прелитаха един след друг. Петте часа плюс пет минути изглеждаха напълно възможни.
Както обикновено, шофьорът искаше да разбере къде отива временният му спътник и защо. Нещо като отплата за возенето. Дълга история за дълго разстояние. Поради някаква причина Ричър му каза истината. За заложната къща, пръстена, решението му да открие какво свързва двете. Решение, което не можеше да обясни напълно.
Шофьорът обмисля думите му през следващите петнайсет-двайсет километра. И накрая каза:
— Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо.
Ричър не отговори.
— Тя чете книги — обясни шофьорът. — И разсъждава върху разни неща.
— Дори не знам коя е собственичката на пръстена. Не знам името ѝ. Никога не съм я виждал. Как може да се чувствам виновен? Знам само, че го е продала.
— Не е задължително да е свързано с нея. Има една дума… мисля, че беше пренасочване. Или проектиране, макар че може да бъркам. Жена ми би казала, че се чувстваш виновен по съвсем друга причина.
— И каква е връзката?
— Далечна, предполагам. Не е задължително да си накарал друга жена да продаде пръстен или бижу. Не е нужно да е толкова очевидно. Жена ми би казала, че е свързано с друг провал, несправедливост или нещо подобно.
Ричър замълча.
— Жена ми би те посъветвала да обсъдиш нещата с твоята приятелка или съпруга.
Чан вече бе преполовила първия работен ден след връщането си. Може би бе поела нови случаи. А може би се бе върнала на летището.
— Кажи на жена си да продължи да чете — отвърна Ричър. — Струва ми се, че е много умна.

Както често се случваше, придвижването от магистралата до града се оказа най-трудната част от пътуването. Червеният камион бе прекалено голям, за да се движи из центъра. Ричър слезе на детелината в осем без десет вечерта, точно пет часа и пет минути след като бе потеглил. Разкърши се, вдиша дълбоко и се огледа. Минаваха доста коли. Пикапи, джипове, леки автомобили. Шофьорите им обаче не бяха настроени да качват стопаджии. Те слизаха от магистралата. Намираха се на края на своето пътуване. Бяха почти у дома. Почти в бара. Почти в апартамента на приятелката си. Почти там, закъдето пътуваха. Всички бързаха. Никой не искаше да спира и да качва някого. Не и в този момент. Хората вземаха стопаджии в началото на пътуването си. Не и в края му.
Надеждата му бе в някой шофьор, който преди петстотин километра е отказал да качи стопаджия, а после е съжалявал през целия път. Такива хора бяха готови да спрат при последните няколко километра, може би с тайната надежда стопаджията да се окаже в друга посока и така да спасят гузната си съвест, без да е нужно да правят усилие, но нямаха нищо против да качат някого и да го закарат десет-петнайсет километра по-нататък. Ричър прецени от опит — като взе предвид и трафика, — че подобен шофьор ще се появи след двайсет, двайсет и пет минути. Най-важният фактор в случая бе видимостта. Колкото по-рано те видят, толкова по-големи са шансовете ти. Благоразположеният шофьор ще има достатъчно разстояние да намали, да спре небрежно, да се усмихне през прозореца…
В крайна сметка изминаха четирийсет минути. Точно в осем и половина спря един додж. Шофьорът изглеждаше в добро настроение, но се извини, че отива само до центъра. А това идеално устройваше Ричър, който попита къде е кварталът с евтините хотели. Шофьорът отвърна, че ще минат само на две преки от него и той с удоволствие ще го упъти.


По-бедната част на града бе потънала в мрак. Слънцето бе залязло отдавна. На някои пресечки имаше улични лампи и част от тях светеха, но това съвсем не бе достатъчно. Ричър слезе от колата и тръгна на запад, измина цяла пряка при видимост, която не надхвърляше метър, и продължи по следващата, където положението бе същото. Накрая сви наляво и видя — точно както му бе обещал шофьорът на доджа — цяла улица с хотели от двете страни, плюс закусвални, бензиностанция и сервиз за гуми, което подсказваше, че това е популярен маршрут за влизане и излизане от града. Първият хотел вдясно имаше високо и ярко рекламно пано, което изреждаше предимствата му:
Безплатна закуска, Безплатна кабелна телевизия, Безплатен интернет…


Първият хотел вляво контрираше с:
Всичко е безплатно.

Ричър се съмняваше в това. Рекламата със сигурност не се отнасяше до самата нощувка. Но който не рискува, не печели. На рецепцията завари възрастна жена. Слаба и изискана. Имаше синя коса, толкова грижливо тупирана и лакирана, че приличаше на захарен памук. Сигурно бе на осемдесет. Нищо чудно да бе собственичка на хотела от самото му построяване. Ричър зададе въпроса, който го интересуваше, и жената се усмихна. Не, стаята се плащала, но всичко останало било включено в цената. Възрастната дама обясни това с игриво пламъче в очите. Ричър предположи, че тя е поставила рекламата „Всичко е безплатно“ в отговор — независимо дали забавен или заядлив — на хвалбите на съседите, а вероятно и като израз на отчаянието ѝ, че в тези дни каквото и да правиш, все ще се намери някой, който да го направи по-евтино от теб. Така „Всичко е безплатно“ се превръщаше в граница, отвъд която никой не можеше да премине.
Ричър плати стаята и попита:
— Къде наблизо мога да си изпера дрехите?
— Какви дрехи? — зачуди се жената. — Не видях да носите чанта.
— Теоретично. Ако носех чанта.
— Трябва да отидете в обществена пералня.
— И колко такива има тук?
— А на вас колко ви трябват?
— Някои може да са по-добри от други.
— От дървеници ли се притеснявате? Не би трябвало. Нали затова са пералните. Включвате сушилнята и те умират. Аз така правя с чаршафите.
— Радвам се да го науча — отвърна Ричър. — Колко обществени перални има в Рапид Сити? Любопитен съм, това е всичко. Искам да опозная града.
Възрастната дама се замисли и понечи да му отговори, но се спря. Държеше на точността, затова не искаше да разчита единствено на паметта си. Нуждаеше се от потвърждение. Извади местните „Жълти страници“ от чекмеджето. Провери на О, а после и на П.
— Три — отговори тя.
— Познавате ли собствениците?
Тя отново се замисли. Отначало изражението ѝ бе скептично — откъде можеше да познава такива хора, — но после се промени, спомни си кого е срещнала някога на събрание на местната търговска палата, по време на някоя политическа кампания или просто на коктейл.
— В интерес на истината, познавам двама от тримата — отвърна жената.
— И как се казват?
— Има ли значение?
— Търся човек на име Артър Скорпио.
— Е, той е третият — каза тя. — Изобщо не го познавам.
— Но сте чували за него, нали?
— Градът е малък. Хората говорят.
— И?
— Не се ползва с добро име.
— По-точно?
— Става въпрос за клюки. Не би трябвало да ги повтарям. Но племенницата на една приятелка работи в полицейското управление и казва, че досието му е доста дебело.
— Чух, че търгува с крадени вещи — каза Ричър.
— Полицай ли сте?
— Не. Най-обикновен човек.
— И какво искате от Артър Скорпио?
— Да му задам един въпрос.
— Трябва да бъдете крайно предпазлив. Скорпио не е никак дружелюбен.
— Ще го попитам любезно — обеща Ричър.

В „Жълти страници“ имаше карта на Рапид Сити. Възрастната жена я откъсна внимателно и отбеляза хотела и пералнята на Скорпио. Сгъна картата на четири и я подаде на Ричър. Предполагаше, че той ще отиде там на сутринта, но Ричър реши да не отлага. Наближаваше десет. Прекоси няколко потънали в мрак улици, а намереше ли светеща улична лампа, спираше под нея, за да разгледа картата. На един ъгъл видя супермаркет, който работеше до късно. Пералнята на Скорпио се намираше на половин пряка след него.
Ричър я откри на точното място, указано на картата. Зад отдавна изсъхнало дърво. В средата на улицата, в центъра на голяма сграда, която се простираше от пряка до пряка. В момента пералнята не работеше. Двукрилата врата бе затворена, а дръжките ѝ бяха омотани с верига, заключена с катинар. Самата врата бе стъклена, а до нея имаше широка витрина. Вътре цареше сумрак, виждаха се перални машини, строени в редица покрай стената, големи и призрачно бели, на другата стена — пластмасови столове, а над тях машини за монети, диспенсери за сапун, омекотител и салфетки. Всичко изглеждаше много евтино.
От другата страна на улицата, вляво, имаше магазин за хранителни стоки, аутлет за обувки и две-три празни помещения, а вдясно се намираше кафене. Евтино и непретенциозно. Витрината бе малка, но през нея можеше да се държи под око пералнята. Дано храната е прилична, помисли си Ричър. И кафето.
Ричър свърна в страничната пряка, зави по алеята и откри задния вход на пералнята. Вратата беше огнеупорна, изработена от стоманена ламарина. Стандартно промишлено производство, нищо специално. Вероятно такова бе изискването на общинската администрация или на застрахователната компания. И отзад бе заключено.
Ричър се върна обратно. Премери с крачки дълбочината на сградата, от задната алея до предната улица. Оказа се прекалено голяма. Два пъти по-голяма от дълбочината, която установи през витрината на обществената пералня. Което означаваше, че отзад има още едно помещение с почти същите размери. Склад може би или офис, където Скорпио въртеше онзи бизнес, който даваше храна на слуховете.
Постоя в тъмнината около минута, после се върна по обратния път. Отби се в магазина за хранителни стоки на срещуположния ъгъл. Реши, че чаша кафе ще му се отрази добре. А може би и един сандвич. Беше гладен. Забеляза, че някой друг също е влязъл да засити глада си. Стоеше на бара, където се сервираше храна, и пиеше кафе от пластмасова чаша. Беше дребен мъж, стегнат и жилав, с тъмен костюм и вратовръзка. Очевидно си бе поръчал обилна вечеря, която включваше пържено яйце и огромни количества настъргано сирене. Явно не се безпокоеше за холестерола си. Продавачът уви остатъците от вечерята в хартия, а после и в алуминиево фолио. Подаде ги на мъжа с костюма, който се обърна, мина покрай Ричър и се насочи към вратата.
Ричър също си поръча сандвич — с бял хляб, ростбиф, швейцарско сирене, майонеза и горчица. Плюс кафе. Продавачът се извърна и включи машината за рязане. Ричър го попита:
— Какво знаете за обществената пералня?
Мъжът се обърна. Острието изсъска зад гърба му и се завъртя.
Отначало изглеждаше объркан, после малко враждебен, сякаш подозираше, че Ричър се подиграва с него. Накрая изражението му стана угрижено, все едно се опитваше да реши трудна аритметична задача и получаваше грешен отговор.
— Това ме попита и онзи човек — каза той.
— Онзи, който си взе сандвич с яйце?
— За какво му е обществена пералня? Хора с костюми като неговия ходят на химическо чистене. Освен това там колосват ризите за долар и половина на парче. Нали така?
— Ей сега се връщам — отвърна Ричър.
Излезе навън и огледа тротоара. Нямаше и следа от мъжа с костюма и вратовръзката. Нито ехо от самотни стъпки в нощта.
Ричър се върна в магазина, пристъпи към бара и мъжът, който приготвяше сандвича му, каза:
— Може да е искал да си изпере бельото. И чорапите. Но пък в хотелите има пликове за пране в гардеробите. Човек като него не би седял на едно място, за да гледа как се въртят мехурчетата.
— Смятате, че е отседнал в хотел?
— Не е местен. Видяхте ли го? Приличаше на важна клечка. Бих казал, на адвокат, пристигнал в града във връзка с важен случай, но не ми се стори достатъчно богат. Затова си мисля, че е данъчен или нещо подобно. Във всеки случай, държавен служител. А после вие зададохте същия въпрос. За обществената пералня. Но не мисля, че сте данъчен, по-скоро сте полицай. Затова предполагам, че Артър Скорпио ще си има неприятности.
— И как се отнасяте към това?
— Зависи.
— От какво?
— Дали ще се получи или не. Господин Скорпио е имал неприятности и преди. Но винаги се е измъквал.



8

На следващата сутрин Ричър излезе от стаята си още с първите слънчеви лъчи. Върна се по маршрута, по който бе минал вечерта, с изключение на последните две преки, които заобиколи от разстояние. Излезе на алеята и огледа пералнята на Скорпио отдалече.
Пред задната врата стоеше охранител. Беше се облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце, облечен с черно сако, черен пуловер, черен панталон и черни обувки. Вероятно четирийсетгодишен, вероятно висок метър и осемдесет и осем, вероятно тежък около деветдесет и пет килограма.

Ричър се върна обратно и заобиколи отново на същото разстояние от две преки, за да приближи кафенето отзад, без да го види никой. Предположи, че там също ще има алея. Като зад пералнята на Скорпио. Необходимо удобство. Кафенетата и закусвалните изхвърляха много отпадъци. Черупки от яйца, утайка от кафе, хартиени опаковки, остатъци от храна… Цели варели с използвана мазнина. А щом имаше задна алея, трябваше да има и кухненска врата. И тя щеше да бъде отворена. Ричър не се съмняваше, че такива са законовите изисквания.
Тази врата трябва да стои отключена в работно време.
За да служи като авариен изход за готвача. Още една необходимост. Защото кухните на заведенията пламваха лесно и горяха като напалм.

Ричър откри задната алея. Откри и вратата. Влезе през кухнята. И се озова в салона. Погледна през витрината и направи крачка вляво, за да види по-добре. Край предната врата на пералнята стоеше втори охранител. На вид същият като първия. Заел същата поза. Облегнат неподвижно на стената, облечен изцяло в черно.
Артър Скорпио бе взел предпазни мерки.

Там става нещо.

Ричър откъсна поглед от пералнята и огледа кафенето. Видя същия мъж, когото бе срещнал предишната вечер в магазина за хранителни стоки. Човекът с костюма и вратовръзката. Седеше до прозореца и надзърташе навън.

Глория Накамура постъпи както и предишната сутрин. Стана преди изгрев, взе душ, облече се, закуси и излезе от дома си час по-рано от обичайното. Отиваше на работа, но не веднага. Паркира колата на предишното място, излезе на улицата на Скорпио и почувства как погледът на горилата до входа на пералнята я проследява по целия път. Тя влезе в кафенето.

Масата ѝ бе заета. Отново. От същия мъж.
Брамал, Терънс, частен детектив, Чикаго.
Същият костюм, чиста риза, друга вратовръзка.

А по средата на помещението стоеше Голямата стъпка.
В това не можеше да има никакво съмнение. Този мъж беше огромен. Вярно, не беше гигант, но почти. Още малко и главата му щеше да опре в тавана. Раменете му приличаха на онези четири баскетболни топки, наредени една до друга, които тя бе виждала в салона на гимназията. А юмруците му бяха с размерите на пуйки за Деня на благодарността. Беше облечен в брезентов панталон и огромна черна тениска. Ръцете му бяха мускулести, целите в белези. Косата му бе ужасно рошава. Нищо чудно да нямаше гребен. Ъгловатото му лице бе покрито с набола четина. Очите му бяха светлосини като колата ѝ и се взираха право в нея.


Ричър видя дребничка азиатка в черен костюм с пола, може би униформа. Беше висока малко над метър и петдесет, не повече от четирийсет кила с мокри дрехи. Около трийсетте. Дълга черна коса, големи черни очи, красиво лице. Но без следа от усмивка. Изражението ѝ беше строго, сякаш се бе захванала с изпълнението на някаква много, много важна задача и тази строгост бе единственият начин да се справи с нея. Вероятно това бе самата истина, особено когато си висок метър и петдесет и два-три и тежиш четирийсет килограма. Ричър трябваше да признае обаче, че жената определено не бе плаха и срамежлива. Оглеждаше го невъзмутимо от главата до петите — от горе до долу и отляво надясно. Погледът ѝ подсказваше, че го познава отнякъде. Което бе невъзможно, защото Ричър бе сигурен, че никога не я е срещал. Щеше да я запомни. После предположи, че Джими Плъха е добавил описанието му към телефонното предупреждение. Защото Ричър не се съмняваше, че той се е обадил на Артър Скорпио, за да прикрие задника си.
Идва огромен тип с черна тениска.
Възможно бе азиатката да работи за Скорпио, който да я е уведомил за неканения гост. А може би тя бе най-обикновена служителка в някой близък офис, недоволна, че е трябвало да стане толкова рано днес.

Ричър извърна поглед. Мъжът с вратовръзката продължаваше да се взира през прозореца. Изражението му говореше за спокойствие и сдържаност. И уравновесеност. Приличаше на човек, който е в състояние да отговори любезно на всеки разумен въпрос. Възможно бе и друго — това да е обикновено професионално умение. Като на човек, чието място в йерархията изисква старомодна учтивост. Непознатият напомняше на Ричър за някои полковници от армията — мълчаливи, сдържани, дисциплинирани, малко старомодни на вид, но водени от вътрешна енергия и увереност.
Ричър се настани на една маса до стената, откъдето можеше да гледа над главата на мъжа с вратовръзката и да наблюдава пералнята. А там не се бе случило нищо ново. Охранителят продължаваше да подпира стената. Вътре светеше, но още нямаше клиенти.
Появи се сервитьорката и Ричър си поръча обичайната закуска — кафе плюс голяма порция палачинки с яйца, бекон и кленов сироп. Кафето пристигна първо. Черно, силно, горещо. Явно бе приготвено току-що. Много добре.
В този момент азиатката седна на масата му.

Извади малък винилов калъф от дамската си чанта. Отвори го и го протегна, за да може Ричър да го види по-добре. Вляво имаше златиста значка. Вдясно — служебна карта със снимка. На нея пишеше:
Накамура, Глория, инспектор, ПУ Рапид Сити.
Лицето на снимката бе нейното: същите черни очи, същото строго изражение.

— Случайно вчера да сте били в Уисконсин? — попита тя.
Което подсказа на Ричър, че Джими Плъха наистина е позвънил на Артър Скорпио. Както и че местната полиция подслушва телефоните на Скорпио. Това означаваше, че в момента го разследват. Вероятно стенограмата от обаждането на Джими вече бе приложена към досието му.
На глас обаче Ричър каза нещо съвсем друго:
— На какво основание ми задавате подобен въпрос, дори като полицай? Имам право на личен живот, имам право да ходя където си искам. Това гласи Първата поправка. А също и Четвъртата.
— Отказвате ли да ми отговорите?
— Боя се, че нямам избор. Служил съм в армията. Положил съм клетва да спазвам Конституцията. Не мога да я наруша точно сега.
— Как се казвате?
— Ричър. Първото ми име е Джак. Нямам второ име.
— И какво сте правили в армията, господин Ричър?
— Бях военен полицай. Разследвах престъпления като вас.
— И сега имате частна практика?
Докато задаваше този въпрос, Накамура погледна към мъжа с вратовръзката.
— Онзи човек частен детектив ли е? — попита Ричър.
— Отказвам да отговоря на въпроса ви.
Той се усмихна и каза:
— Е, аз не съм частен детектив, а най-обикновен гражданин. Какво ви съобщиха от Уисконсин?
— Не смятам, че трябва да ви кажа.
— Можете да споделите с мен, като полицай на полицай. Колеги сме.
— Така ли?
— Ако желаете.
Накамура прибра служебната си карта и извади мобилния си телефон. Плъзна пръст по дисплея и отвори папката с аудиозаписи. Избра един и го пусна. Ричър чу синтетични звуци, характерни за бар, последвани от гласа на Джими Плъха. Звучеше нервно и забързано. Каза следното: „Артър, Джими е. Появи се някакъв тип. Разпитваше за един предмет, който получих от теб. Явно проследява снабдителната верига. Не му казах нищо, но той вече ме беше открил по някакъв начин, затова си мисля, че може да открие и теб“.
Накамура докосна бутона за пауза.
— И защо смятате, че това съм аз? — попита Ричър.
Тя докосна дисплея отново и записът продължи.
Джими каза: „Видиш ли го, отнеси се сериозно към него. Това е съветът ми. Този тип е като Голямата стъпка, излязъл от гората. Успех“.
Накамура изключи телефона си.
— Голямата стъпка? — възкликна Ричър. — Това не е много ласкателно.
— За какъв предмет става въпрос? — попита Накамура.
— Има ли значение? — отвърна Ричър. — Искам само да задам на Скорпио един въпрос. После ще си тръгна.
— Ами ако не ви отговори?
— Джими от Уисконсин ми отговори.
— Какъв предмет? — повтори Накамура.

Ричър бръкна в джоба си и извади пръстена.
Уест Пойнт 2005.
Златен филигран, черен камък, малък размер. Остави го на масата. Накамура го взе. Сложи го на безимения пръст на дясната си ръка. Влезе с лекота. Дори ѝ беше широк. Но тя все пак бе висока метър и петдесет и два-три и тежеше около четирийсет кила. Пръстите ѝ бяха тънки като моливи.

Накамура свали пръстена. Претегли го в дланта си. Погледна гравираните инициали.
— Коя е С. Р. С.? — попита тя.
— Нямам представа — отвърна Ричър.
— Каква е историята?
— Намерих го в една заложна къща в малко градче в Уисконсин. Човек трудно се разделя с подобна вещ. Тази жена е полагала огромни усилия в продължение на четири години, за да заслужи подобен пръстен. И всеки ден някой се е опитвал да я пречупи и да я накара да се откаже. Така стоят нещата в „Уест Пойнт“. Учила е там в годините непосредствено след Единайсети септември. Трудни години. А след тях дойдоха още по-трудни — Ирак, Афганистан… Предполагам, че тази жена би могла да продаде колата си или часовника, който е получила от леля си за Коледа, но не и пръстена.
— Джими ли е собственикът на заложната къща?
Ричър поклати глава.
— Не, той е местен рокер. Известен е като Джими Плъха. Продал е пръстена заедно с още куп дреболии. Получил ги е от Артър Скорпио тук, в Рапид Сити. Затова искам да разбера как са попаднали у Скорпио. Това е единственият въпрос, който искам да му задам.
— Няма да ви каже.
— Същото твърдеше и собственикът на заложната къща по отношение на Джими Плъха.
Накамура не отговори. Погледна през прозореца. На отсрещния тротоар не се случваше абсолютно нищо. Сервитьорката се върна със закуската на Ричър. Палачинки, яйца, бекон, кленов сироп. Изглеждаше добре. Той помоли за още кафе. Накамура си поръча чай и пълнозърнест мъфин. Ричър прибра пръстена в джоба си.
Мъжът с вратовръзката стана и си тръгна.
В пералнята не се случваше нищо.
— Какъв частен детектив е той? — попита Ричър.
— Не съм казала, че е частен детектив — отвърна Накамура.
— Аз ви споделих някои неща. Сега е ваш ред.
Сервитьорката донесе мъфина на Накамура. Беше голям колкото главата ѝ. Тя отчупи залче с размерите на грахово зърно и го лапна, след което каза:
— Идва от Чикаго. Името му е Тери Брамал, пенсиониран агент от ФБР. Специалист в издирването на безследно изчезнали.
— И кого търси тук?
— Нямам представа.
— Да не би Скорпио да се занимава и с отвличания?
— Едва ли.
— И въпреки това господин Брамал от Чикаго наблюдава неговата пералня. Не само тази сутрин. Беше тук и снощи. Видях го в магазина за хранителни стоки.
— Пристигнали сте снощи?
— Доста късно — кимна Ричър.
— Пристигнали сте директно от Уисконсин. Това означава, че случаят е важен за вас.
— Можех да дойда и по-рано, но се отбих в Сиукс Фолс и пренощувах там.
— Как измъкнахте името на Артър Скорпио от Джими Плъха?
— Попитах го любезно.
Накамура не отговори. Ричър се зае със закуската си, а тя отпи от чая си. Настъпи продължително мълчание. Накрая Накамура каза:
— Артър Скорпио не се радва на особена популярност в полицейското управление.
— Разбирам.
— Въпреки това съм принудена да ви предупредя официално да се въздържате от извършване на каквито и да било незаконни действия на места под наша юрисдикция.
— Не се притеснявайте — отвърна Ричър. — Само ще му задам един въпрос. Законът не го забранява.
— А ако не ви отговори?
— Предполагам, че това е само теоретична възможност.
Накамура извади визитка от дамската си чанта. Остави я на масата до чашата си с кафе и каза:
— Това са моите телефони. Служебен и мобилен. Позвънете ми, ако решите да поговорим. Скорпио е опасен човек, не го забравяйте.
Тя остави и пет долара на масата. За чая и мъфина. След което стана и си тръгна. Отвори вратата, излезе на тротоара и се скри от погледа му.
Отсреща не се случваше нищо.
Накамура бе забравила мъфина. Цял, недокоснат, като се изключи парченцето с размери на грахово зърно. Ричър го изяде и изпи още една чаша кафе. Поиска сметката и помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото. Отиде в коридора, който водеше към тоалетната, и откри телефон на стената. Също като в онзи бар в Уисконсин, от който Джими Плъха бе позвънил на Артър Скорпио. Фоновият шум го бе показал ясно. Ричър бе видял Джими да заобикаля редицата от мотори, да тръгва към задната част на сградата и да влиза през задната врата. Там вероятно бе видял телефонния автомат и бе решил да предупреди Скорпио. Веднага, на място, докато Ричър бе още отвън и разговаряше с полицая. Явно Джими бе сметнал случая за спешен.
Ричър се облегна на стената така, че да продължи да гледа през витрината. Набра същия онзи номер, който бе запаметил преди години. Отговори същата жена.
— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Ричър.
— Един момент, майоре.
Знаеше чина му. Беше прочела досието му. Чу се щракване, настъпи тишина, последвана от ново щракване и накрая мъжки глас заяви:
— Говори началникът.
Началникът. Големият шеф. Който във всеки друг колеж или университет щеше да се нарича ректор.
— Добро утро, господин генерал — обърна се към него Ричър любезно, но неопределено, тъй като не знаеше името му.
Не следеше какво се случва в „Уест Пойнт“. Но началникът на военната академия бе задължително генерал. Обикновено умен и образован, понякога дори напредничав и либерален, но винаги труден противник.
— Вчерашното ви запитване бе крайно необичайно — каза генералът.
— Да, сър — отвърна Ричър по навик.
В подобни ситуации имаше само три възможни отговора: „да, сър“, „не, сър“ и „нямам оправдание, сър“.
— Бих искал да получа обяснение.
Ричър му разказа същата история, която току-що бе чула и Накамура: за заложната къща, пръстена и необяснимото чувство на безпокойство.
— И всичко се върти около този пръстен, така ли? — каза генералът.
— Струва ми се важен.
— Вчера сте предположили, че бивш кадет се намира в опасност.
— Възможно е.
— Но не сте сигурен.
— Може да е заложила пръстена, да го е продала или някой да го е откраднал от нея. И трите варианта предполагат злощастно стечение на обстоятелствата. Мисля, че трябва да научим повече.
— Ние?
— Тя е една от нас, господин генерал.
— Прочетох досието ви. Справяли сте се добре. Е, недостатъчно добре, че да заслужите паметник в двора на академията. Всъщност може и да сте се справяли отлично, но пак няма да получите паметник, защото прекалено често сте заобикаляли правилата.
— Нямам оправдание, сър — отвърна Ричър отново по навик.
— Трябва да ви задам един очевиден въпрос. С какво се занимавате в момента?
— С нищо.
— Какво означава това?
— Дълга история, господин генерал. Не бих искал да ви губя времето с нея.
— Майоре, вие несъмнено разбирате, че съобщаването на лични данни за настоящ или бивш военнослужещ е забранено от поне деветнайсет различни разпоредби. Единствената възможност е свръхсекретно и неофициално предаване на информация от уста на уста между двама випускници на „Уест Пойнт“. Като проява на любезност. Следователно двамата с вас сме изправени пред въпрос на взаимно доверие. Вероятно той е по-важен за мен, отколкото за вас. Можете да разсеете притесненията ми, като ми помогнете да ви преценя по-добре.
Ричър помълча секунда-две.
— Не ме свърта на едно място — каза той. — Не се съмнявам, че ако дадете достатъчно време на онези от Министерството по въпросите на ветераните, непременно ще измислят име на това състояние. Може дори да получа обезщетение от правителството.
— Медицински ли е проблемът ви?
— Някои твърдят така.
— Това притеснява ли ви?
— Не, просто не мога да се застоявам дълго на едно място.
— Колко често се местите?
— Непрекъснато.
— Смятате ли, че подобен начин на живот подхожда на възпитаник на „Уест Пойнт“?
— Мен ме устройва идеално.
— В какъв смисъл?
— Нали се борим за свобода? В моите очи свободата изглежда точно така.
Генералът каза:
— Има стотици причини, поради които човек може да продаде свой пръстен. Или да го заложи. И не зад всяка от тях се крие проблем. В случая може да става въпрос за съвсем невинна причина.
— Наистина ли? Не ми звучи логично, господин генерал. Звучи ми, сякаш си търсите извинение. Макар да сте прочели досието ѝ. Явно то не ви е убедило напълно. И сега прибягвате до слухове, които сте чули. Защото сте се разтревожили. Мисля, че дълбоко в себе си искате да ми кажете името ѝ. Затова нека отгатна. Свалила е униформата и е изчезнала от радара.
— Преди три години.
— След какво?
— След пет трудни мисии в Ирак и Афганистан.
— Какво е правила там?
— Неприятни неща, предполагам.
— Дребничка ли е?
— Като птиче.
— Тя е — заяви Ричър. — Време е да вземете решение, господин генерал. Какво ще правите?
Началникът на „Уест Пойнт“ не отговори.

Ричър, който не откъсваше поглед от витрината, видя черен седан да намалява и да спира от другата страна на улицата. Точно пред обществената пералня. Шофьорската врата се отвори. От колата слезе висок и слаб мъж. Петдесетинагодишен. Посребрената му коса бе подстригана късо. Бе облечен в черен костюм и бяла риза, закопчана догоре, но без вратовръзка. Спря на тротоара за секунда и погледна въпросително охранителя до вратата, който поклати глава, сякаш за да каже:
Никакви проблеми, шефе.

Артър Скорпио.
Той кимна на охранителя, мина покрай него и влезе вътре.
Горилата напусна поста си, тръгна в противоположната посока, качи се в колата на Скорпио и потегли. Вероятно за да я паркира в някоя пряка или на алеята отзад. Вероятно щеше да отсъства пет минути. Първото от две подобни отсъствия. По-късно, в края на работния ден, щеше да отиде, за да докара колата. Два петминутни прозореца дневно.
Тази информация можеше да се окаже полезна.
В ухото на Ричър прозвуча гласът на началника на „Уест Пойнт“:
— Тя може да не иска да я намерите. Не ви ли е минавало през ума? Хората се връщат променени от тези места. Особено след пет мисии.
— Не се опитвам да ѝ продам екскурзия до Мексико. Ще я открия, ще я наблюдавам отдалече и ако преценя, че всичко е наред, ще си тръгна.
— А как ще я откриете? Тя е изчезнала. Името ѝ ще ви помогне ли?
— Няма да ми навреди — отвърна Ричър. — Ще проследя пръстена и ще открия някой, който я познава.
— Името ѝ е Серина Роуз Сандерсън — каза генералът.



9

Ричър продължаваше да гледа през витрината и видя, че охранителят се появява отново, след като е паркирал колата на Скорпио. Зае предишното си място, облегна се на стената вляво от вратата на пералнята и скръсти ръце с невъзмутимо изражение. Отсъства от поста си малко повече от пет минути. Вътре все още нямаше клиенти.
Ричър попита по телефона:
— И откъде е Серина Роуз Сандерсън?
— Когато е постъпвала при нас, е посочила, че родният ѝ щат е Уайоминг — отговори генералът. — Само с това разполагаме. Смятате ли, че се е върнала там?
— Зависи — каза Ричър. — Домът е първото място, където се връщат някои хора. И последното за други. Какво още можете да ми кажете?
— Завършила е, преди аз да заема този пост — отвърна началникът, — но досието ѝ е впечатляващо. Била е много близо до върха, но е останала в подножието му. Никога не е била сред първите пет, но винаги сред първите десет. Избрала е пехотата, което през две и пета година се е смятало за добро решение за жена. Знаела е, че никога няма да попадне на бойната линия, но е предполагала, че хаосът ще я изтика достатъчно близо до фронта. Не се съмнявам, че точно това се е случило. Поделенията за непосредствена поддръжка са били доста натоварени. Непрекъснато са доставяли боеприпаси и продоволствия, което е довело до множество крайпътни инциденти. Плюс изтегляне в тила на повредени бойни машини, което би могло да я изложи на вражески огън. Трябвало е да носи оръжие дори когато не е била на служба. Не се съмнявам, че е попадала в престрелки. Тези поделения дават доста жертви. Получила е „Бронзова звезда“ и „Пурпурно сърце“, което означава, че е била ранявана.
— Чин?
— Майор — отвърна началникът на „Уест Пойнт“. — Като вас. По време на последната си мисия е изпълнила много отговорна задача. Ръководила е войниците умело. Академията би трябвало да се гордее с нея… поне на хартия.
— Благодаря ви, господин генерал — каза Ричър.
— Действайте, но внимателно.
— Не се притеснявайте.
— Въпреки това се притеснявам.
— Защо?
— Прочетох и вашето досие — обясни генералът. — Ако го погледна под съответния ъгъл, ще видя какво се крие зад думите. Били сте ефективен, но твърде безразсъден.
— Наистина ли?
— Знаете го много добре. Но винаги ви се е разминавало.
— Така ли?
— Всеки път. Винаги сте се измъквали с лавров венец.
— В такъв случай направете логичния извод, господин генерал. Не съм бил безразсъден. Разчитал съм на изпитани методи, на които отново ще разчитам. Това е точно обратното на безразсъден.
— Позвънете ми отново — каза генералът. — Искам да знам какво се е случило със Сандерсън.

Втори ден поред Глория Накамура отиваше рано на работа. Паркира колата си и се качи по стълбите. Секретарката я уведоми, че лейтенантът иска да я види. Веднага щом се появи. Бързо, но не спешно. Гласът му звучал сравнително спокойно по телефона. Не бил особено ядосан.
Накамура остави чантата си на бюрото и тръгна към кабинета на лейтенанта. Той заемаше ъгловото помещение в далечния край на коридора. Човекът бе спечелил битката с рака, но бе излязъл от нея кожа и кости. Въпреки това изглеждаше озарен от някаква необикновена вътрешна енергия. Бе останал на служба, макар да бе навършил години за пенсия, и бе решил да извлече максимума от това. Да извърши велики дела. Дълбоко в себе си Накамура смяташе, че срещата със смъртта е подействала отрезвяващо на лейтенанта. Човекът се страхуваше да не бъде забравен.
Завари го зад бюрото му. Четеше имейли.
— Изпратила си ми информация за Артър Скорпио — каза той.
— Да, шефе — отвърна Накамура. — Гласово съобщение от Уисконсин. Но ситуацията претърпя развитие.
— Голямата стъпка е тук?
— Да, шефе, така смятам. Но преди него се е появил някакъв частен детектив от Чикаго.
— Той пък какво иска?
— Не казва. Но го проверих. Специалист по издирване на безследно изчезнали е. Много скъп детектив.
— И кой е изчезнал?
— Около два милиона души в цялата страна.
— Имаме ли основания да подозираме, че някой от тях е прал дрехите си при Скорпио?
— Никакви.
— Разкажи ми за Голямата стъпка.
— Ветеран от армията на име Джак Ричър. Попаднал на пръстен от „Уест Пойнт“ в някаква заложна къща и решил да проследи как е попаднал там.
— Това да не му е хоби?
— Не, по-скоро е въпрос на военна чест. Или морално задължение. Нещо на границата на сантименталното според мен.
— Каква е връзката със Скорпио?
— Вероятно пръстенът е бил откраднат и продаден от Скорпио на рокер в Уисконсин на име Джими Плъха, който на свой ред го е препродал на собственика на заложната къща, където Голямата стъпка, тоест Ричър, го е видял. Според Ричър собственикът на заложната къща му е съобщил името на Джими, който пък му е съобщил името на Артър Скорпио. Сега той иска от Скорпио следващото име. И така нататък, до края на веригата. Ричър държи да върне пръстена на законната му притежателка.
— Скорпио няма да му каже нищо.
— Предполагам, че ще му каже. Не мисля, че Ричър ми разкри цялата истина около случилото се в Уисконсин. Едва ли рокер, който пласира крадени вещи, ще разкрие доброволно каквото и да било за своя бизнес. Особено името на доставчика. Трябва да прослушате записа. Джими Плъха звучи уплашен.
— От Голямата стъпка?
— Видях го с очите си, шефе. Трябва да го приберат в зоопарка.
— Смяташ ли, че и Скорпио ще се уплаши?
— Мисля, че при всички случаи ще имаме тежко престъпление. Или Ричър ще го притисне твърде силно, или Скорпио ще отвърне твърде силно.
С тези думи Накамура зачака решението на своя началник.
— Мисля, че трябва да подновим наблюдението — каза лейтенантът.
— Да, шефе — кимна Накамура и въздъхна с облекчение.
— Само ти. Няма да го изпускаш от поглед. И няма да се криеш. Искам да се поизпоти.
— Може да ми потрябва подкрепление. Може да се наложи да се намеся.
— Не — отвърна шефът. — Няма да се намесваш. Нека събитията следват естествения си ход. И в двата случая печелим. Ако Скорпио нарани този Ричър, чудесно, най-после ще разполагаме с нещо срещу него. Ти ще станеш свидетел на това престъпление. От друга страна, ако Ричър нарани Скорпио, пак е чудесно. Колкото по-тежка телесна повреда му нанесе, толкова по-добре. Освен това винаги можеш да арестуваш Ричър, ако желаеш. За престъплението, което той ще е извършил. Ако решиш да повишиш разкриваемостта или нещо подобно.

Ричър напусна закусвалнята през кухненската врата и се върна обратно по задната алея. Не искаше охранителят на входа да го види. Засега. Сравнението с Голямата стъпка нямаше да остави и капка съмнение у онзи тип кой е той. Забележеше ли го, мигом щеше да уведоми Скорпио. По-добре беше да не го тревожи отсега.
Заобиколи на безопасно разстояние, след което се насочи към центъра на града в търсене на по-добър хотел от своя. Хотел, в който би отседнал бивш агент на ФБР. Нито някое долнопробно място, нито някой петзвезден палат. Вероятно хотелска верига с обекти из цялата страна, ориентирана към средната класа. Нищо чудно този Брамал да имаше карта за лоялен клиент.
Ричър откри четири възможни хотела. Влезе в първия и попита жената на рецепцията дали имат гост на име Терънс Брамал, слаб, дребен, с костюм и вратовръзка. Ако е дошъл с кола, номерата най-вероятно ще са от Илинойс. Жената затрака по клавиатурата, погледна екрана и отвърна, че съжалява, нямали гост с подобно име.
Във втория хотел уведомиха Ричър, че Терънс Брамал е напуснал преди трийсет минути. А може би дори по-малко, каза рецепционистката. Може би двайсет. Тя провери в компютъра кога Брамал е платил сметката, за да бъде съвсем сигурна. Преди двайсет и седем минути. Появил се на рецепцията с кожена пътна чанта в едната ръка и кожено куфарче в другата. Платил и тръгнал към колата си, която се намирала на платения паркинг. Черен джип с номера от Илинойс. Потеглил към магистралата, но никой не можел да каже дали е тръгнал на изток или на запад.
— Имате ли номера на мобилния му телефон? — попита Ричър.
Жената погледна екрана. Лявата колонка, помисли си Ричър, на една трета от началото на страницата.
— Не мога да ви го съобщя — отвърна служителката.
Ричър посочи основата на стената зад гърба ѝ.
— Това там хлебарка ли е? — попита той.
Дума, която нито една служителка в хотел не искаше да чува.
Жената се обърна да погледне. А Ричър се наведе над преградата и протегна врат. Лявата колонка, на една трета от началото на страницата. Десет цифри.
Миг по-късно Ричър се изправи.
Жената се обърна.
— Не видях нищо — каза тя.
— Фалшива тревога — отвърна Ричър. — Извинете. Може да е била просто сянка.

Ричър откри обществен телефон във фоайето на китайски ресторант. Хромиран телефон, окачен на стена, тапицирана с червено кадифе. Отблизо комбинацията не изглеждаше толкова лъскава и елегантна. Хромът бе издраскан, а кадифето — протрито и осеяно с мазни петна.
Той набра мобилния телефон на Брамал. Остави го да звъни дълго, но детективът не отговаряше. Ричър не бе изненадан. Човекът вероятно караше по магистралата. Нищо чудно да бе от хората, които поставят безопасността на първо място. Може би именно така бе оцелял толкова години във ФБР.
Никакъв отговор.
Прозвуча запис, който подкани Ричър да остави съобщение.
— Господин Брамал, казвам се Ричър — представи се той. — Снощи се засякохме на бара за сандвичи, а тази сутрин в кафенето. Разбрах, че следите Артър Скорпио във връзка с издирване на безследно изчезнал. Аз също наблюдавах Скорпио, тъй като се опитвам да проследя пътя на една крадена вещ. Мисля, че трябва да се срещнем и да обменим информация. В случай че тук има нещо гнило. Може да си бъдем полезни. Няма как да ми се обадите, тъй като нямам телефон, затова ще ви потърся по-късно. Благодаря и дочуване.
Затвори. Излезе от тапицираното с кадифе фоайе и се озова на тротоара.
Черният седан на Артър Скорпио спря до бордюра. Точно пред него. На нивото на бедрото му. Прозорецът се спусна надолу. Горилата, която допреди малко бе стояла до входа на пералнята, каза:
— Качвай се в колата.



10

Охранителят държеше в ръката си оръжие. Револвер. Доста износен и издраскан. Трийсет и осем калибров „Смит и Уесън“ с пет гнезда в барабана. С къса цев. Изглеждаше малък в ръката на охранителя. В дясната му ръка. Беше се навел над празната седалка и се прицелваше странично през отворения прозорец на предната дясна врата с извита ръка и усукано рамо.
— В колата — повтори той.
Ричър не помръдна. Имаше избор. Животът е пълен с възможности за избор. Най-лесната бе просто да си тръгне. Да продължи по тротоара в посоката, в която се бе движила колата. Десняк, който се прицелва от автомобил с ляв волан — това поставяше сериозен геометричен ребус. Предното стъкло пречеше. Шофьорът не можеше да стреля през него. Куршумът щеше да се отклони и да пропусне. А това не бе разумно. Рапид Сити определено не се нареждаше сред най-тихите и мирни градове в Щатите, но не бе и някой от южните квартали на Ел Ей. Стрелбата рано сутрин щеше да привлече внимание. Особено в центъра, близо до хотелите и ресторантите. Полицейските патрули щяха да реагират много бързо. И охранителят на Скорпио трудно щеше да обясни дупката в предното стъкло на колата.
Следователно горилата щеше да се помести. Щеше да изключи от скорост, да свали предпазния колан, да вдигне подлакътника, да се премести на другата седалка и да протегне дясната си ръка през прозореца. Което щеше да отнеме известно време. През което Ричър нямаше да стои на едно място. А онзи тип разполагаше само със стар револвер с шестсантиметрова цев. Това определено не бе точно оръжие. Гарантирано щеше да пропусне, особено при скоростта, с която щеше да се движи Ричър.
По-бързият вариант бе охранителят да се покаже през прозореца на шофьорската врата. Но как? Трябваше да се завърти странично, да плъзне горната част на тялото си навън и да освободи дясната си ръка, все едно облича тесен пуловер. Така първо щеше да се подаде навън чак до кръста, а после — да се завърти, да се прицели, да стреля. Само че в този момент най-вероятно щеше да загуби равновесие и да падне през прозореца. Неточно оръжие и стрелец, вкопчил се в страничното огледало. Комбинация, която изобщо не притесняваше Ричър.
Това означаваше, че най-добрият вариант на горилата бе да излезе и да заеме позиция зад отворената шофьорска врата. Както правят полицаите. Но в мига, в който Ричър чуеше скърцането на пантите, щеше да се шмугне в най-близката алея или пряка. Същото щеше да направи и ако чуеше колата да потегля. Патова ситуация. Сцените от типа „качвай се в колата“ изглеждаха добре на кино, но в реалния свят потенциалната жертва разполагаше с множество възможности за избор. Можеше да запази спокойствие и да отмине. Така щеше да оцелее и някой ден да отвърне на удара.
Ричър обаче не помръдна от мястото си.
— Искаш да се кача в колата? — попита той.
— Да, веднага — отвърна онзи.
— Тогава махни оръжието.
— Или?
— Или няма да се кача.
— Мога да те прострелям и да те кача ранен и окървавен.
— Не — отвърна Ричър. — Не можеш.
Трябваше само да направи една крачка вляво. Тогава на горилата щеше да се наложи да стреля през задното странично стъкло, да не говорим, че рамото му щеше да бъде плътно опряно в тапицерията и нямаше да може да се завърти. А и ченгетата щяха да пристигнат. Със светлини и сирени. И да зададат куп въпроси.
Мъжът зад волана нямаше избор. Той беше аматьор. Което бе добре.
— Прибери оръжието — повтори Ричър.
— Откъде да знам, че ще се качиш?
— С удоволствие ще посетя господин Скорпио. Той има информация за мен. Възнамерявах да се отбия по-късно, но след като и бездруго си тук, мога да му отида на гости още сега.
— Откъде знаеш, че работя за Скорпио?
— Телепат съм — отвърна Ричър.
Мъжът се замисли за миг, после прибра револвера в джоба на сакото си. Ричър отвори дясната врата. Колата се оказа стар линкълн. От онези с острите, ръбести форми. Същите, които се блъскат и горят по телевизията, защото са достатъчно евтини. Тапицерията бе от червен плюш, който се намираше в същото състояние като кадифето във фоайето на китайския ресторант. Протрито и мазно. Ричър се настани на дясната седалка. Постави ръка на подлакътника. Лявата му длан, която бе с размера на десертна чиния, увисна свободна. Охранителят я погледна за миг. Големи дебели пръсти и кокалчета като орехи. Целите покрити с белези. Човекът на Скорпио извърна поглед. Самочувствието му се изпари. Бе навлязъл в опасна територия, опасна дори за човек, който си изкарваше прехраната, като подпираше стените и плашеше хората.
— Карай — подкани го Ричър. — Не разполагам с цял ден.
Потеглиха. Завиваха ту наляво, ту надясно по улиците в центъра и накрая се върнаха в занемарения квартал с ниските наеми. Спряха пред пералнята. Горилата отново извади револвера. Сигурно го правеше, за да оправдае репутацията си пред Скорпио. Ричър не възрази. Защо не? Не му пречеше. Изчака го да заобиколи и да му отвори вратата, след което излезе. Горилата кимна към входа на пералнята. Ричър влезе вътре. Посрещнаха го миризма на влага и сапун, охранителят от задната врата, подпрял се на една пералня, и самият Артър Скорпио, седнал на пластмасов стол. Скорпио не помръдваше, сякаш бе клиент, хипнотизиран от въртящите се барабани.
Когато пристъпи към него, Ричър видя, че сипаничавото му лице е неестествено бяло, като третирано с химикали. На този фон очите му изглеждаха още по-черни. Беше висок и слаб. Може би метър и осемдесет и осем. И може би седемдесет и два-три килограма. Но само ако имаше повече монети в джобовете си. Бе кожа и кости и на всичкото отгоре ръбест като кремък.
Горилата, която бе охранявала задната врата, се отлепи от пералнята и пристъпи към Ричър. Другият, който бе шофирал колата, застана зад гърба му.
— Какво искаш? — попита Скорпио.
— Продал си един пръстен на Джими Плъха — отвърна Ричър. — Искам да разбера как е попаднал у теб.
— Сбъркал си човека. Моят бизнес е с перални. Не познавам никакъв Джими.
— Добре ли върви бизнесът?
— Не се оплаквам.
— Скромен си. Бизнесът ти върви повече от добре. Паричният поток е толкова голям, че си наел двама души да го държат под око. Само че не знам как е възможно това. Не виждам никакви клиенти.
— Обвиняваш ли ме в нещо?
От другата страна на улицата спря светлосиня кола. Американско производство. Вероятно шевролет. Съвсем обикновен. Базов модел, без никакви екстри. Зад волана седеше дребничка азиатка. Черна коса, черни очи. Строго изражение. Накамура. Тя изключи двигателя, но не помръдна от мястото си, само се извърна и впери поглед във витрината на пералнята. Гледаше точно над капака на паркирания линкълн на Скорпио. Очите ѝ следяха Ричър през две стъкла и десетина метра въздух.
Ричър се обърна към Скорпио и каза:
— Джими Плъха ти е оставил гласово съобщение, затова си наел тези хора. Предупредил те е, че идвам. Ето ме тук. От теб зависи колко дълго ще остана.
— Първо, нямам представа за какво говориш — отвърна Скорпио — и, второ, знаеш ли кой седи в онази синя кола отсреща?
— Ченге. Инспектор Накамура.
— Която редовно ме преследва и тормози, както сам виждаш. Поради причини, които нямат нищо общо с истината. Но този път може да има полза от нея. Ти си проникнал незаконно тук и тя може да те арестува. Една полза от данъците, които плащам.
— Плащаш данъци?
— Обвиняваш ли ме в нещо?
— Не съм проникнал незаконно. Ти ме покани тук. При това настоятелно.
— Опитвам се да ти кажа да пъхнеш глупавите си заплахи там, където слънцето не огрява. От мен зависело колко дълго ще останеш. Какво ще направиш, при положение че сме под полицейско наблюдение?
— Знам името ѝ, защото разговаряхме. Каза ми, че не се радваш на особена популярност в полицейското управление.
— Чувството е взаимно.
— Това е кодова фраза. Преведена на обикновен английски, означава, че мога да ти откъсна ръката и да те пребия до смърт с нея, а полицията няма да ми попречи. Нещо повече, ченгетата ще поканят публика и ще продават билети за това зрелище.
— Каква кодова фраза? И ти ли си ченге? Откъде се взе?
— Ченгета ли очакваш? Сбъркал си с мен. Аз съм обикновен човек, който иска да ти зададе въпрос. Отговори ми и ще си тръгна.
— Не ме попита как те открих — отвърна Скорпио.
— Няма нужда. Досетих се вече. Благодарение на мястото, където се появи твоят охранител. Бил е човек от персонала на китайския ресторант. Подхвърлил си му някой и друг долар. Работещите в подобни заведения са доста приказливи. И всичките имат мобилни телефони. Така си разменят съобщения. Резултатът е чудесна малка мрежа от информатори. Нископлатена и недооценена. Казали сте им кого търсите. На базата на гласовото съобщение, оставено от Джими. Оглеждайте се за Голямата стъпка, излязъл от гората. Така се е изразил Джими, нали?
— Не познавам никакъв Джими. Това се опитвам да ти кажа. Мога да си седя тук и да отричам чак до вечерта. И ти нищо не можеш да ми направиш, защото отвън те гледа едно ченге.
— Тя може да си тръгне.
— Не, няма. Ще стои тук цял ден. Няма да си тръгне преди нас. Какво ще направиш тогава? Ще хукнеш след нас? Което ме подсеща нещо друго. Пожелавам ти приятно прекарване в града. Няма да те обслужат никъде. Няма да получиш нищо за ядене. Няма да получиш нищо за пиене. Няма да получиш дори легло. Още една мрежа, която работи за мен.
— Не се съмнявам, че си местният Ал Капоне — отвърна Ричър. — Въпреки че се возиш в най-скапаната кола на света.
— Я се разкарай! Губиш времето на всички ни. Не можеш да направиш нищо. Не и докато се намираш под полицейско наблюдение. И не ми говори за разни кодове. Ама че глупост! Та това е Америка.
— Искаш ли да пробваме? — предложи Ричър. — Аз ще те ударя по лицето и ще засечем времето. Да видим кога ще се появи Накамура.
Двете горили пристъпиха към Ричър. Не извадиха оръжие. Не го удариха, не го побутнаха. Не можеха да го направят. Накамура гледаше. Застанаха от двете страни на стола на Скорпио, после пристъпиха крачка напред. Препречиха пътя на Ричър, който стоеше с лице към тях, на една ръка разстояние. Така образуваха малък равностранен триъгълник.
— Още ли гледа? — попита Ричър.
— По-внимателно от всякога — отвърна Скорпио.
— Ще отговориш ли на въпроса ми?
— Сбъркал си човека.
— Добре — каза Ричър. — Разбрах.
Той вдигна ръка във въздуха в жест на примирение, с който сякаш признаваше поражението си, сякаш искаше време да си помисли или да направи нещо друго, което би могло да му помогне. Замисли се и каза:
— Ами ако…
Но не довърши въпроса. Вместо това постави длан на челото си и го разтри, сякаш се опитваше да облекчи главоболие или да намери подходящата дума, след което вдигна и другата си ръка и прокара пръсти през косата си с бързо движение напред-назад. Накрая свали ръце и постави пръсти пред устата си, точно над присвитите си устни, все едно се бе замислил за нещо. Разтри очи и притисна силно двете си слепоочия като човек, който се намира на една крачка от решението.
В резултат на всичко това двете ръце на Ричър се озоваха на нивото на очите му, без никой да заподозре каквото и да било. Дясната му ръка се изстреля напред и се върна назад с невероятна скорост — движението приличаше на стрелкане на змийски език, пръстите му се свиха в юмрук и удариха в лицето мъжа, който стоеше вдясно от стола на Скорпио. В удара нямаше особена сила. Резултатът бе счупен нос може би. Нищо повече. Но това бе достатъчно. Целта бе да извади този тип от строя за една секунда. По пътя си назад същата тази дясна ръка, подпомогната от въртеливо движение в кръста и раменете, нанесе мощно кроше в гърлото на мъжа, застанал вляво от стола на Скорпио. Гърлото бе за предпочитане пред лицето. Нямаше кости. Мъжът отляво падна на пода като чувал с картофи.
Междувременно Ричър промени посоката на въртене на тялото си и заби също толкова силно кроше в гърлото на човека вдясно. Идеална симетрия. По-малко от три секунди от началото до края.
Максимална оценка за сила. Максимална оценка за стил.
Охранителят вдясно падна бавно, като улична лампа при автомобилна катастрофа. Ричър чу тупване върху линолеума, последвано от пукот на кости. Самият той не помръдна от мястото си, сякаш нищо не се бе случило.
— Останахме само двамата — каза Ричър.
Скорпио не отвърна нито дума.
— Ченгето излезе ли от колата? — попита Ричър.
Скорпио отново не отговори.
Ричър се наведе първо наляво, после надясно и извади револверите от джобовете на двете горили. Бяха абсолютно еднакви. „Смит и Уесън“, на вид по-стари от самия Ричър. Прибра ги в джобовете си и повтори въпроса:
— Ченгето излезе ли от колата?
— Не — каза Скорпио.
— А посегна ли към телефона?
— Не.
— Към радиостанцията?
— Не.
— Какво прави?
— Само гледа.
— Помниш ли какво ти казах? Предложих ти да пробваме.
Скорпио не отговори.

Накамура видя двамата охранители да застават пред Скорпио, който се излягаше в пластмасовия си стол като император на трона си. Ричър стоеше с лице към тримата. Съвсем близо. На една ръка разстояние. Размениха няколко реплики. Два въпроса, два отговора. Кратки изречения. По същество. После Ричър се почеса по главата. Като че ли получи някакъв силен спазъм, след което двете горили паднаха без никаква видима причина. Явно той ги бе ударил.
Тя посегна към вратата. Но спря.

Това е чудесно. Няма да се намесваш.

Накамура си пое дълбоко дъх и продължи да наблюдава.

Ричър седна на стола до Скорпио. Настани се удобно, протегна крака и впери поглед пред себе си. Скорпио не помръдна от мястото си. И не каза нито дума. Приличаха на двама възрастни мъже, които гледат футболен мач. Охранителите продължаваха да лежат на пода. Дишаха, но с усилие.
Ричър извади пръстена от джоба си. Претегли го на дланта си.
— Трябва да знам от кого си го получил.
— Никога не съм го виждал — отвърна Скорпио. — Аз съм собственик на обществена пералня.
— Какво имаш в джобовете?
— Защо?
— Ако имаш нещо, трябва да го извадиш. Ще те напъхам в сушилнята. Ако имаш ключове или монети, може да повредиш механизма.
Скорпио погледна сушилнята. Просто не се сдържа.
— Няма да се побера — каза той.
— Ще се побереш — успокои го Ричър.
— Никога не съм виждал този пръстен.
— Но си го продал на Джими Плъха.
— Никога не съм го чувал.
— От теб зависи на колко градуса да наглася температурата. Ще започна с програма за по-деликатно пране. После ще мина на програма за памук и лен. Някой ми каза, че ако искам да убия дървеница, трябва да включа на максимална температура.
Скорпио не отговори.
— Разбирам — отвърна Ричър. — Ти си господин Рапид Сити. Ти си голямата клечка. Ръководиш няколко мрежи. Което си е твой проблем. Възможно е всички тези мрежи да са свързани. В такъв случай един въпрос ще доведе до друг. И така ще разплете цялата паяжина. А ти не можеш да си го позволиш. Затова мълчиш. Разбирам те напълно. Искам само да ти напомня две важни неща, които не бива да забравяш. Първо, на мен не ми пука за нищо. Аз не съм ченге. И няма да задам следващ въпрос. Второ, наистина ще те натъпча в сушилнята. В момента се намираш между чука и наковалнята. Трябва да проявиш креативност. Чел ли си някога книги?
— Разбира се.
— Какви?
— Една… за кацането на Луната.
— Това се нарича научнопопулярна литература. Има и друг вид книги. Наричат се художествена литература. Авторът си измисля разни неща, за да изложи дадена основна идея, мисъл, истина. В твоя случай можеш да ми разкажеш история за някой беден скитник, пристигнал от друг град, който е влязъл тук, за да изпере дрехите си. Нямал е пари, нямал е нищо освен този пръстен, с който се е разделил неохотно срещу няколко пранета и дребни пари за вечеря и нощувка. Пари, които ти си му дал, воден от щедрото си сърце. Инспектор Накамура не би могла да се хване за нищо. Би се получила чудесна история.
— Но така ще призная, че съм продал пръстена на Джими Плъха.
— В това няма нищо незаконно. Ти си собственик на обществена пералня. Редовно носиш монетите в банката, за да ги уедриш. Но не знаеш какво да правиш с един пръстен. За твой късмет, някакъв тип с мотор ти е предложил да го купи. Не си виновен, че той се е оказал престъпник. Не си отговорен за постъпките му.
— Намираш тази история за добра?
— За много добра — увери го Ричър. — Стига да си спомниш името на човека, дошъл от друг град.
— От друг щат — каза Скорпио. — Точно това се случи. Горе-долу. Някакъв тип от Уайоминг, останал без пукната пара. Помогнах му.
— Кога?
— Преди шест седмици… може би.
— Откъде по-точно в Уайоминг?
— Мисля, че беше малко градче на име Мюл Кросинг.
— Как се казваше?
— Мисля, че беше Саймур Портърфилд. Но спомена, че му викали Сай.



11

Накамура продължаваше да наблюдава от другата страна на улицата. Ричър се изправи и прескочи единия охранител. Погледна към сушилнята. Беше по-голяма от онези, които хората слагаха в домовете си. Нищо чудно да успееше да напъха Скорпио вътре.
— Искаш ли да изляза отзад? — попита той.
Скорпио поклати глава.
— Не. Излез отпред.
Ричър прескочи и другия охранител и излезе навън. Лъхна го топъл въздух, който довя свежо ухание. Той зави наляво по тротоара. Чу как Накамура запали двигателя на колата си. Чу въртенето на гумите на място, потеглянето, а секунди по-късно колата спря до него. Беше същият модел като на Скорпио, само че малко по-ниска и синя.
Накамура свали прозореца. Черна коса, черни очи, строго изражение.
— Качвай се — нареди тя.
— Ядосана ли си ми?
— Предупредих те да не вършиш престъпления на места под моя юрисдикция.
— Бяхме вътре в пералнята. Това брои ли се?
— Хитруваш! А аз се старая да държа нещата под контрол!
Ричър отвори вратата и се качи. Отмести седалката назад, за да направи място за краката си.
— Извинявай. Знам, че се стараеш. Скорпио е костелив орех.
— Какво ти каза?
— Някакъв тип от Уайоминг на име Сай Портърфилд донесъл пръстена преди около шест седмици. Скорпио призна, че е свързан с Джими Плъха в Уисконсин. Част е от верига, която върви от изток на запад покрай магистрала деветдесет.
— Не можем да го докажем.
— Освен това плаща на служители в ресторантите да му снасят информация. А това е само една от множеството мрежи, които ръководи. Нищо чудно да се окаже и кварталният букмейкър. Или лихвар.
— И това не можем да докажем.
— Не съм сигурен колко успешен бизнес върти. Колата му е отвратителна таратайка, която не струва и сто долара, а оръжието на горилите му е по-старо от теб.
— Колата добре ли работи?
— Предполагам.
— А оръжията щяха ли да свършат работа?
— Вероятно. Револверите обикновено са доста надеждни.
— Това е Южна Дакота. Хората са пестеливи. Аз лично смятам, че Артър Скорпио изкарва доста пари.
— Окей.
— Къде са револверите сега?
Ричър ги извади от джобовете си и ги остави на задната седалка.
— Благодаря — каза Накамура.
— Той крие нещо в офиса си — продължи Ричър. — По-логично беше да разговаряме там. И още по-логично беше да си тръгна през задната врата. Сигурно е предположил, че ще ме спреш и ще започнеш да ми задаваш въпроси. За него щеше да е по-добре, ако бях излязъл отзад. Той обаче не ми позволи. Трябва да проверите какво има там.
— Нуждаем се от съдебна заповед.
— Нали подслушвате телефона му. Може да изтърве някоя глупост. Залагам десет долара, че в момента звъни на Портърфилд в Уайоминг.
— Там ли отиваш?
— Веднага щом намеря карта. Бил в някакво градче на име Мюл Кросинг. Никога не съм го чувал.
Накамура извади телефона си. Плъзна пръст по дисплея, написа нещо, зачака и накрая каза:
— Намира се близо до Ларами.
Протегна телефона си, за да му покаже картата, и отбеляза:
— По-близо е до магистрала осемдесет, отколкото до деветдесет.
— Гъстотата на населението рязко намалява на запад от тук. За каквато и верига да става въпрос, тя се нуждае от повече разклонения, за да функционира нормално. Нищо чудно в Уайоминг, Монтана и Айдахо да има много Портърфилдовци, които захранват Скорпио, както притоците реката. Наблюдавате ли посетителите му?
— Опитваме се от време на време. Засичали сме коли и мотори на задната алея, някои от които с номера от други щати. Доста хора влизат и излизат през задната врата.
— Трябва да надникнете в задната стаичка. Обзалагам се, че не е пълна с кашони прах за пране. Този тип няма клиенти.
Накамура се замисли, после каза:
— Благодаря за отчета.
— Няма нищо — отвърна Ричър.
— Да те откарам донякъде?
— До автогарата. Ще взема първия автобус, който отива на запад към магистрала деветдесет. Ще сляза в Бъфало и ще продължа на юг към Ларами.
— Това трябва да е автобусът за Сиатъл.
— Да — каза Ричър. — Възможно е.

* * *

Ричър слезе от колата на Накамура, сбогува се с нея и ѝ пожела късмет. Не очакваше да я види отново. Купи си билет до Бъфало, Уайоминг, и зачака заедно с още двайсетина души. Стените на чакалнята бяха боядисани в светли тонове, а от тавана висяха квадратни флуоресцентни лампи. Отвъд прозорците се простираше голям и празен правоъгълник асфалт, където рано или късно щеше да се появи автобусът за Сиатъл. Идваше от Сиукс Фолс.
Накамура позвъни на приятеля си, техника, и го помоли да се свърже със своя човек в телефонната компания, за да провери на кого е звънял Скорпио през последния час, като обърне специално внимание на обажданията на номера, започващи с 307, кода на Уайоминг. Техникът ѝ отвърна, че няма какво да проверява, лейтенантът е подновил и електронното наблюдение над Скорпио. Всички разговори от мобилния и стационарния телефон на Скорпио се записвали директно върху харддиск. Накамура можела да се свърже с въпросния диск директно от служебния си компютър.
Имало само един проблем, обясни техникът. Скорпио не бил звънял на никого.

Ричър проследи през прозореца смяната на пейзажите — Южна Дакота отстъпи място на Уайоминг. Седеше на любимото си място — отляво, точно над задната ос. Повечето хора избягваха тази част на автобуса, защото се опасяваха да не друса много. Това място бе последният избор на всички и съответно — първият на Ричър.
Той харесваше Уайоминг. Харесваше суровата му природа и суровия му климат. И пустотата. Този щат имаше площта на Великобритания, но в него живееха по-малко хора, отколкото в град Луисвил, Кентъки. Според Бюрото за преброяване на населението на Съединените щати по-голямата част от него бе необитавана. Местните бяха непосредствени, откровени и добронамерени. Никога не досаждаха на непознати. Идеалното място за човек като Ричър.
Уайоминг го посрещна с високите си равнини. Тук есента вече бе започнала. Ричър зарея поглед над огромните жълтеникавокафяви пространства, отвъд които се издигаха високи планини. Магистралата — почти празна поради оскъдния трафик — се простираше като черна асфалтова панделка. От време на време някой камион изпреварваше автобуса бавно-бавно, като караше редом с него почти минута, преди да го задмине. Ричър се озоваваше очи в очи с шофьорите и техните празни кабини. Всичките бяха възрастни мъже.

Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо.

Погледна надясно към отсрещния хоризонт, който се простираше от другата страна на автобуса.

Накамура прекоси коридора, който водеше до ъгловия кабинет на лейтенанта, и влезе. Той вдигна поглед. Очите му блестяха неспокойно.
— Голямата стъпка си тръгна — каза тя. — Скорпио отговори на въпроса му. Следваща спирка — Уайоминг.
— Какво има в Уайоминг?
— Скорпио е получил пръстена от някой си Портърфилд от градче на име Мюл Кросинг. Преди около шест седмици.
— И как Голямата стъпка накара Скорпио да се разприказва?
— Като елиминира охраната му. Сигурно Скорпио е разбрал, че той е следващият.
— Видя ли го с очите си?
— Не съвсем — призна Накамура. — Стана много бързо. Не мога да се закълна какво точно се случи. Не мога да свидетелствам в съдебната зала.
— В такъв случай не разполагаме с нищо — отвърна лейтенантът. — Дори сме направили крачка назад. Телефоните на Скорпио мълчат. Това означава, че е отишъл в дрогерията и си е купил апарат с предплатени минути. Което пък означава, че не можем да проследим на кого или къде се обажда.

На близо хиляда и петстотин километра на изток от Рапид Сити една жена на име Тифани Джейн Макензи набра мобилния телефон на Тери Брамал. Тя седеше в скъпата кухня на просторната си къща в стил Тюдор, разположена на Златния бряг, северно от центъра на Чикаго. Звъня, звъня, но никой не вдигна. Включи се гласова поща и мъжки глас я подкани да остави съобщение.
— Господин Брамал, обажда се Тифани Макензи. Исках да разбера дали сте постигнали някакъв напредък към момента или не. И в двата случая бих желала да ви чуя, затова ви моля да се свържете с мен при първа възможност. Благодаря и дочуване.
След това госпожа Макензи използва телефона, за да провери електронната си поща и да посети любимите си интернет страници, стаи за чат и форуми.
Брамал не ѝ отговаряше.

* * *

Ричър слезе от автобуса в Бъфало. Вариантите оттук нататък бяха ограничени. Нямаше директна връзка с Ларами. Линията стигаше до близкия Шайен, но първият автобус тръгваше чак на следващия ден. Затова Ричър потегли пеша, като се ориентираше по табелите за магистрала 25, водеща на юг. Когато стигна до нея, протегна ръка с насочен нагоре пръст. Прецени, че шансът някой да го качи скоро е петдесет на петдесет. Ези или тура. На негова страна бе дружелюбното население, което не страдаше от ирационални страхове. В същото време обаче почти нямаше трафик. Въпросното дружелюбно население бе малобройно и разпръснато на огромна територия. Какво да се прави, Уайоминг. По-голямата част от щата изобщо не бе населена.
Въпреки това късметът му се усмихна след седем-осем минути. До него спря прашен пикап, шофьорът се наведе към дясната врата и каза, че отива до Каспър, градче, разположено на еднакво разстояние и от Шайен, и от Ларами, на самата магистрала 25. Ричър се качи и се настани удобно. Пикапът бе тойота. С високо окачване и всевъзможни приспособления за офроуд. Имаше вид на превозно средство, което е в състояние да прекоси дори обратната страна на Луната. Носеше се по магистралата със завидна скорост. Шофьорът се оказа слаб и жилав мъж, облечен в евтини джинси и груби обувки. Дърводелец, който бързаше да поправи колкото се може повече покриви, преди да е дошла зимата. И скалолаз през уикендите, добави той. Когато му останели свободни уикенди. Ричър го попита какво е скалолаз. Оказа се, че това е човек, който шофира офроуд, но по терен, осеян с големи канари, или по каменистото дъно на пресъхнали реки. Ричър не обичаше да шофира, но ако трябваше да прецени това хоби от чисто теоретична гледна точка, бе принуден да признае, че звучи забавно, макар и напълно безсмислено.

Накамура подкара шевролета си обратно към пералнята на Скорпио, но в последния момент ѝ хрумна да спре малко по-далече, затова паркира пред магазина за хранителни стоки. Влезе вътре и се огледа. Провери набързо асортимента. Храни в пакети и консервни кутии, хладилници с безалкохолни, сокове и бира, ролки тоалетна хартия, бонбони и чипс, щанд за закуски… Точно зад касата се намираха стелажи, отрупани с всевъзможни дреболии, включително лекарства, витамини, батерии, зарядни устройства за телефони.
И телефони. Видя апарати без кутии, увити само в защитно фолио, които се продаваха без договор с оператор. Заемаха цели два рафта вляво и вдясно от продавача, до избелял надпис, който предупреждаваше бременните да не прекаляват с алкохола.
Накамура посочи телефоните и попита:
— Артър Скорпио случайно да си е купил някой от тези?
— О, господи! — възкликна продавачът.
— Няма проблем, ако си е купил. Трябва ми само информация.
— Да, купи си един. И обезболяващи.
— По-точно?
— Какви обезболяващи ли?
— Не, какъв телефон? Отляво или отдясно беше?
Продавачът се замисли и посочи.
— Отдясно. За мен е по-удобно да се пресегна натам.
— Дай ми съседните два.
Мъжът взе два телефона от десния рафт и Накамура му подаде кредитната си карта. Когато се върна в колата, позвъни на приятеля си от „Компютърни престъпления“.
— Скорпио е купил телефон за еднократна употреба — каза тя. — Взех съседните два от рафта. Ще ти ги донеса. Искам да провериш дали случайно номерата им не са последователни, защото в такъв случай ще можем да подновим подслушването на Скорпио.
— Ще направя всичко възможно — обеща приятелят.


Тери Брамал влезе в хотелската си стая и закачи сакото си в гардероба. Извади телефона си от куфарчето и прослуша оставените съобщения. Първото бе от някакъв човек, за когото дори не беше чувал. Ричър.
Снощи се засякохме на бара за сандвичи, а тази сутрин в кафенето.
После каза нещо за Артър Скорпио и някакви крадени вещи.

Брамал изтри съобщението, защото бе приключил със Скорпио.

Второто съобщение бе от неговата клиентка госпожа Макензи. Нямаше търпение да разбере докъде е стигнал, което бе напълно разбираемо.
И в двата случая бих желала да ви чуя, затова ви моля да се свържете с мен при първа възможност.
Той обаче не искаше да се чува с нея. Брамал не обичаше да говори по телефона, особено с нетърпеливи клиенти. Затова реши да ѝ изпрати съобщение, което написа бавно и методично, като използва само десния си показалец:
Скъпа госпожо Макензи, напредъкът е задоволителен, надявам се скоро да имам конкретни новини. Поздрави, Т. Брамал.

Натисна бутона за изпращане.

* * *

Ричър се намираше в Каспър, където отново бе изправен пред избор. Можеше да продължи по магистрала 25 и да се насочи на югоизток към Шайен и тогава щеше да му се наложи да извърши съвсем кратък преход на запад по магистрала 80. Или можеше да напусне магистралата и да продължи по щатския път. Две бързи страни на триъгълника срещу една бавна. Вечната дилема на всеки стопаджия.

Избра щатския път. До гуша му бе дошло от магистралите. Освен това разполагаше с достатъчно време. Нямаше причина да бърза. Пръстенът бе напуснал Уайоминг преди шест седмици. Това едва ли можеше да се нарече гореща следа. Тръгна на запад, измина повече от два километра, докато магазините, складовете и бензиностанциите отляво и отдясно отстъпиха място на планинска полупустиня, осеяна с рядка растителност. След стотина метра видя табела, на която пишеше:
Ларами 245 км.
Ричър застана до нея. Имаше чувството, че тази табела е видяла и чула много. Огледа хоризонта. Нямаше и следа от приближаващи автомобили.


Скорпио даде на охранителите по двайсет долара и шишенце тиленол, след което ги отпрати по домовете. Те излязоха отпред, а той се върна в задната стаичка. Настани се зад дълъг плот, отрупан с всевъзможна апаратура, която жужеше тихичко. Разкъса найлоновата опаковка на новия си телефон. Активира го и набра номер, който започваше с 307. Уайоминг.
Свободно. Никакъв отговор. Анонимен глас го подкани да остави съобщение.
— Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно. Нищо сериозно всъщност. Просто беше необичайно, което отдавам на лош късмет. Появи се един тип, който се опитва да проследи някакъв пръстен. Не беше ченге. Не знаеше нищо. Случаен минувач, който се интересуваше от неподходяща вещ в неподходящ момент. Не можах да се отърва от него, затова бях принуден да му дам името на Сай Портърфилд. Което означава, че рано или късно този тип ще се появи и при вас. Не се забърквай с него. Скрий се зад някое дърво и го гръмни с ловна пушка. Не се шегувам. Прилича на Невероятния Хълк от комиксите. Не му позволявай да се добере до теб. Изпревари го. Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха. За теб е по-лесно да свършиш тази работа, отколкото за мен. Така че заеми се. — Накрая добави: — Привилегиите ти са отменени, докато не ми се обадиш.
Скорпио затвори и изхвърли телефона в кошчето за боклук.



12

Ричър пристигна в центъра на Ларами в шест часа вечерта, след като измина двеста четирийсет и пет километра на предната седалка на стар форд бронко, шофиран от мъж, който си изкарваше прехраната, като превръщаше дънери в дървени скулптури с помощта на моторен трион. Той остави Ричър на кръстовището на Трета улица и Гранд Авеню, което явно играеше ролята на географски център на градчето. Нищо чудно да бе така. Център или не, мястото изглеждаше тихо и спокойно. В пет часа всички магазини бяха затворили, а за ресторантите и баровете бе още рано.
Ричър обиколи района, за да се ориентира. Железопътната линия беше на запад. Университетът се намираше на изток. На юг се простираше шосето за Колорадо, а на север бе Каспър, откъдето току-що бе пристигнал. Тръгна на запад към релсите и се отби в първия бар, който привлече погледа му. На една от стените имаше огледало с дупка от куршум. Явно някой стар десперадо бе влязъл тук, ядосан на някого или нещо. Може дупката да беше истинска, а може и да не беше. На огледалото му бе все едно.
В салона цареше тишина, клиентите са брояха на пръсти и барманът разполагаше с предостатъчно време. Ричър го попита как да стигне до Мюл Кросинг. Онзи отвърна, че никога не е чувал за това място.
— Какво търсиш? — попита един клиент, който имаше пяна на горната устна от дългата глътка, която бе отпил от бутилката.
Може да обичаше да помага на хората, а може да обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Или пък бе местен всезнайко, който искаше да блесне със знания.
Или комбинация от трите.
— Мюл Кросинг — отвърна Ричър.
— Че там няма нищо! — възкликна непознатият. — Само един магазин за фойерверки.
— Чух, че е малък град.
— Това е малък град. Мюл Кросинг е просто точица на картата. Едно време имаше поща, но я затвориха преди двайсет години. Мисля, че има битпазар. И магазинче, от което да си купиш нещо безалкохолно или чипс. Но няма бензиностанция, в това съм сигурен.
— Колко жители има?
Непознатият отпи нова глътка от бутилката.
— Петима или шестима.
— Само?
— Собственикът на битпазара със сигурност, но онзи с фойерверките — едва ли. Кой би искал да живее над магазин за фойерверки? Аз лично не бих могъл да мигна на подобно място. Предполагам, че живее другаде. Има един черен път в планините. Там има няколко хижи… четири-пет. Според пощенската служба всички те се числят към Мюл Кросинг. Предполагам, че затова там имаше поща. И пощенски код. За пет души. Но така стоят нещата в Уайоминг.
— Къде по-точно се намира Мюл Кросинг?
— На четирийсет минути южно от тук. Тръгни по щатското шосе в посока Колорадо. Оглеждай се за билборд с римски свещи.
Ричър се върна на ъгъла на Трета и Гранд. Беше изпълнен с оптимизъм относно вероятността някой да го качи на стоп. Вляво се намираше университетът, а направо — само на един час път — щатът, който бе легализирал марихуаната. Но пък започваше да се стъмва. А и Мюл Кросинг определено не беше оживен метрополис.
От друга страна, собственикът на битпазара живееше там. И вероятно имаше звънец на вратата.
Ричър тръгна на юг по Трета улица, протегна ръка и изпъна пръст нагоре.

Накамура взе асансьора и слезе два етажа по-надолу, тъй като именно там се намираше отделът за компютърни престъпления. Откри приятеля си на работното му място. Той беше извадил двата телефона от пакетите и сега те лежаха един до друг на бюрото му. Дисплеите им бяха празни.
— Спящ режим — обясни той. — Всичко е наред.
— Откри ли номера?
— Трябва да проявиш въображение и да изиграеш една пантомима. Представи си, че работиш на конвейера в някоя китайска фабрика. Не, по-вероятно е тази работа да е автоматизирана и кракът ти изобщо да не е стъпвал във фабриката. Представи си, че си машина. Телефонните номера се записват върху СИМ карти, които се купуват на едро от мобилните оператори и се поставят в апарата в самия край на производствения процес. После идва ред на фолиото и картонената опаковка. Кутиите се плъзгат една след друга по лентата и се редят в големи кашони, които се движат по друга лента. Колко телефона смяташ, че има в един кашон?
Накамура се замисли и отговори:
— Вероятно десет. Магазини за хранителни стоки като този, от който ги купих, не биха взели повече от десет апарата наведнъж. Същото се отнася и за дрогериите. Производителите би трябвало да познават пазара си. Затова става въпрос за малък кашон. Малко по-голям от кутия за обувки.
— А номерата последователни ли са?
— Това би ни помогнало много.
— Да предположим, че са. Защо не? Производителите разполагат с голямо количество номера. Да речем, че телефоните вървят по конвейера и падат в кашона в строга последователност — едно, две, три и така до десет. Дотук добре. Но не знаем какво се случва, когато ги извадят. Това е мястото, когато трябва да влезеш в ролята на продавач. Разрязваш тиксото, с което е залепен капакът на кашона, и редиш съдържанието му на двата рафта зад касата. Покажи ми как ще го направиш.
Накамура погледна първо напред към въображаемия щанд, а после и назад към въображаемите рафтове.
— Първо ще завъртя кашона така, че телефоните да са с дисплея към мен — каза тя. — За да мога да ги взема, да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да ги поставя на рафта изправени. В противен случай ще настане хаос.
— Да предположим, че са се движили по конвейера с дисплея нагоре. И ако са завъртени към теб, номер едно ще е най-близкият, а номер десет — най-далечният. Колко телефона ще вземеш наведнъж?
— Един по един. Опаковките не са никак удобни.
— Откъде ще започнеш? От предната или от задната част на кашона?
— От предната.
— И кой телефон ще вземеш първи?
— Най-далечният. Така ще получа най-голямо удовлетворение. Най-близкият е най-лесен.
— Добре. Кои телефони ще поставиш на десния рафт?
— От номер шест до номер десет, но в обратен ред. Номер десет ще е първи, след него девет, осем и тъй нататък. Кои бяха моите номера?
— Не бяха последователни — отвърна техникът. — Между тях има дупка от две числа. Това означава, че си ми дала номера седем и четири. Или четири и седем. Нямам представа в какъв ред ги е взел продавачът от рафта.
— Съжалявам — отвърна Накамура. — Трябваше да обърна внимание.
— Няма проблем. Да анализираме друга възможност. Да си представим, че продавачът получава удовлетворение по друг начин. Може да реди рафтовете едновременно — ляв, десен, ляв, десен. Може така да му харесва повече.
— В такъв случай номера четири и седем не биха се оказали на един рафт.
— Добре, да анализираме трета възможност въз основа на факта, че ти имаш най-малките длани на света, а продавачът в магазина е доста сръчен, защото борави с ножове и какво ли не. Значи той може да реди по два телефона едновременно.
— Да — отвърна Накамура, — но в такъв случай три и четири ще стоят вдясно, непосредствено зад седем и осем. Ако аз съм купила номера седем и четири, Скорпио е купил номер осем. Следователно телефонният му номер е с една единица след моя.
— Виж какво откри моят приятел от телефонната компания — каза техникът, помести мишката и мониторът оживя.

Той отвори един имейл и кликна върху прикачения аудиофайл. На екрана се появи зелена честотна лента с пикове и спадове. Прозвуча гласът на Артър Скорпио:
Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно…


Ричър се качи в колата на две хлапета, които тъкмо потегляха от бензиностанция в южния край на града. Момче и момиче, може би студенти. Във всеки случай хора с редовни документи, които не будеха подозрение. Казаха, че отиват във Форт Колинс, от другата страна на щатската граница. На пазар, но не споменаха за какво. Колата им беше спретнат малък седан. Едва ли щеше да привлече вниманието на щатската полиция. Напълно безопасна, особено за втората част на пътуването им.
Младежите казаха, че знаят билборда с римските свещи. И наистина, след четирийсет минути по спокойния двулентов път видяха яркожълто пано, кацнало върху висок стълб. Рекламата беше старомодна, но атрактивна. Отбиха вдясно и Ричър слезе. Младежите продължиха и той остана сам, заобиколен единствено от тишина. Магазинът за фойерверки бе затворен. На петдесетина метра южно от него се намираше занемарена сграда. Един от прозорците на втория етаж светеше. Битпазарът най-вероятно. Бившата поща.
Ричър тръгна натам.


Накамура занесе лаптопа си в кабинета на лейтенанта и му пусна записа.
Не се забърквай с него. Скрий се зад някое дърво и го гръмни с ловна пушка… Привилегиите ти са отменени, докато не ми се обадиш.

— Нарежда на някого да извърши убийство — каза тя.
— Адвокатът му ще отвърне, че думите му не означават нищо — възрази лейтенантът. — И ще изтъкне обстоятелството, че не сме имали право да подслушваме този телефон.
Накамура замълча.
— Нещо друго? — попита лейтенантът.
— Скорпио спомена някакви привилегии. Нямам представа какво означава това.
— Нещо, свързано с бизнеса, предполагам. Отстъпки, предимства, достъп…
— До какво? Прах за пране?
— Наблюдението ще ни каже.
— Никога не сме попадали на нещо, което да наподобява привилегирован достъп или каквото и да било. Никога.
— Били може да не е съгласен. Който и да е този Били.
— Голямата стъпка ще загази. Трябва да се свържем с някого.
— Пусни записа още веднъж — нареди лейтенантът.

Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха. За теб е по-лесно да свършиш тази работа, отколкото за мен. Така че заеми се.

— Поръчва убийство — повтори Накамура.
— Можем ли да идентифицираме Били по телефонния номер? — попита шефът ѝ.
Накамура поклати глава.
— Още един телефон за еднократна употреба.
— Къде се намира Мюл Кросинг?
— В окръг, който се простира на площ от осемнайсет хиляди квадратни километра. Обслужва се от шерифско управление, в което вероятно работят двама души и едно куче.
— Смяташ ли, че трябва да се правим на добри самаряни?
— Мисля, че сме длъжни.
— Добре, свържи се с тях сутринта. Стискай палци да ти вдигне човек, а не куче. Разкажи им цялата история. Попитай ги дали познават някой Били с ловна пушка и дърво.


Занемарената сграда наистина приличаше на поща по форма и размери. Беше семпла и бюрократична, но излъчваше достойнство. Сякаш искаше да каже, че писмата могат да стигнат навсякъде, дори до най-пустите и негостоприемни места.
Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито мрак могат да спрат пощальоните да обходят своите маршрути
, гласеше неофициалното мото на американската пощенска служба. Хубаво мото. Но загубило своята сила. По пътя мина кола и фаровете ѝ осветиха избелелите дъски, запазили отпечатъка от металните букви, стояли на това място допреди двайсетина години:
Пощенска служба на САЩ, Мюл Кросинг, Уайоминг.
Отдолу с разкривени многоцветни букви, високи цяла педя, пишеше:
Битпазар.

Табела, окачена на един прозорец, гласеше, че пазарът е затворен. Вътре беше тъмно. Вратата беше заключена. Нямаше нито звънец, нито чукало. Ричър отстъпи назад, за да види осветения горен прозорец. Под него имаше врата зад малка веранда със стъргалка за обувки в единия край и кофа за боклук в другия. Входът за жилищната част най-вероятно. Зад него сигурно бяха стълбите към втория етаж с осветения прозорец. Човекът живееше над магазина.
Нямаше звънец. Ричър почука силно на вратата. Зачака. Никакъв отговор. Почука отново, още по-силно.
— Какво има? — изрева някой.
Беше глас на възрастен човек, недоволен, че го безпокоят.
— Искам да поговорим — отвърна Ричър.
— За какво?
— Трябва да ви питам нещо.
— Какво?
Ричър не отговори. Просто зачака. Знаеше, че мъжът ще слезе. Беше служил като военен полицай в продължение на тринайсет години. Беше чукал на много врати.
Мъжът слезе. Отвори вратата. Беше около седемдесет, висок, но прегърбен, слаб, но с едър кокал.
— Какво има? — попита мъжът.
— Казаха ми, че тук живеят само пет-шест души — започна Ричър. — Търся един от тях. Което означава, че вероятността вие да сте този човек е около осемнайсет процента.
— Кого търсите?
— Кажете ми първо името си.
— Защо?
— Защото, ако вие сте човекът, когото търся, ще отречете. Ще се престорите на някой друг и ще ме пратите за зелен хайвер.
— Смятате ли, че ще го направя?
— Ако вие сте човекът — повтори Ричър. — Случвало се е и преди.
— Ченге ли сте?
— Бях някога. В армията.
Мъжът замълча.
— Синът ми служеше в армията.
— Къде по-точно?
— Беше рейнджър. Загина в Афганистан.
— Съжалявам.
— Не колкото мен.
— Не съм дошъл във връзка с армията — каза Ричър. — Отдавна я напуснах. Въпросът е личен. Търся един човек, за когото знам, че живее в Мюл Кросинг, Уайоминг.
— Но няма да ми кажете името му, докато аз не ви кажа моето. Защото, ако това съм аз, ще ви излъжа. Правилно ли съм разбрал?
— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.
— Ако бях издирван, щях да излъжа при всички случаи, нали?
Ричър кимна.
— Затова най-добре да ми покажете документ за самоличност.
— Знаете ли, имате железни нерви.
— Който не рискува, не печели.
Отначало мъжът не помръдна, явно се колебаеше какво да направи, но накрая поклати глава, усмихна се и извади портфейл от задния джоб на панталона си. Разтвори го и го подаде на Ричър. Вътре имаше шофьорска книжка, издадена в Уайоминг. Снимката бе негова. И адресът бе същият. А името бе Джон Райън Хедли.
— Благодаря ви, господин Хедли. Аз се казвам Ричър. Приятно ми е да се запознаем.
Възрастният мъж взе портфейла си и го пъхна в джоба си.
— Аз ли съм човекът, когото търсите, господин Ричър?
— Не.
— Така си и мислех. Не виждам причина някой да ме търси.
— Издирвам човек на име Саймур Портърфилд. Доколкото разбрах, всички го наричат Сай.
— Опасявам се, че малко сте закъснели за Сай.
— Защо?
— Мъртъв е.
— Откога?
— Някъде от осемнайсет месеца… от началото на миналата пролет.
— Един човек ми каза, че е бил в Южна Дакота преди шест седмици.
— Явно ви е излъгал. Смъртта му бе потвърдена извън всякакво съмнение. Случаят предизвика голяма сензация. Тялото на Сай бе открито полуизядено в планините. Решиха, че е бил нападнат от мечка, вероятно скоро след като се е събудила от зимен сън. Тогава са доста гладни. Други предположиха, че става въпрос за пума. Вътрешностите му бяха разкъсани, а това е характерно за пумите. После се появили гарваните, враните, енотите… Останките му бяха разпилени на голяма площ. Идентифицираха го по зъбите. И ключовете в джоба му. Мисля, че беше през април. Миналия април.
— На колко години беше Сай?
— На около четирийсет.
— И с какво се занимаваше?
— Влезте — каза Хедли. — И бездруго съм сложил кафе.
Ричър го последва по тясната стълба, която водеше към продълговато таванско помещение с островръх покрив и стени с чамова ламперия. Преградни плоскости разделяха помещението на няколко стаи. На печката къкреше кафеварка. Мебелите бяха с доста малки размери. Нямаше канапе и фотьойли. Стълбата бе прекалено тясна, за да минат по нея. Хедли наля две чаши кафе и подаде едната на Ричър. Кафето беше черно, гъсто и миришеше на прегоряло.
— С какво се занимаваше Портърфилд? — повтори въпроса си Ричър.
— Никой не знае със сигурност — отвърна Хедли. — Но винаги разполагаше с пари. Не прекалено много, но повече, отколкото ми се струваше логично.
— Къде живееше?
— Имаше хижа от дървени трупи горе в планината. На трийсетина километра от тук, на територията на едно старо ранчо. Наблизо не живее никой друг. Сай беше доста затворен.
— На запад от тук ли?
Хедли кимна.
— Тръгнете по черния път. Предполагам, че хижата е празна в момента.
— Кой друг живее в тази посока?
— Не съм сигурен. Виждал съм разни хора да отиват натам, но не ги познавам. Това вече не е поща.
— Тук ли живеехте, когато пощата работеше?
— Да, помня я от дете.
— Колко души са останали наоколо?
— Десет-двайсет.
— Казаха ми, че са пет-шестима.
— Това са само тези, които имат адресна регистрация и си плащат данъците тук. Но има много изоставени имоти. И куп нерегистрирани жители.
— Познавате ли една жена, която също е служила в армията? Много дребничка. Казва се Серина Роуз Сандерсън.
— Не — отвърна Хедли.
— Сигурен ли сте?
— И още как.
— Може да се е омъжила и да е с друга фамилия. Познавате ли някоя Серина?
— Не.
— А Роуз? Може да използва второто си име.
— Не.
— Добре — отвърна Ричър.
— За какво всъщност става въпрос?

Ричър извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер.
Уест Пойнт 2005.

— Този пръстен е неин. Искам да ѝ го върна. Казаха ми, че Сай Портърфилд го е продал в Рапид Сити преди шест седмици.
— Не е бил той.
— Очевидно.
— Вашето момче щеше ли да се раздели с нашивките си на рейнджър?
— Не и след всичко, през което мина, за да ги заслужи.
— Именно.
— Не мога да ви помогна — каза Хедли. — Мога само да ви гарантирам, че Сай Портърфилд не е продал този пръстен в Рапид Сити преди шест седмици. Причината? Бил е изяден от мечка или пума преди година и половина, и то в съвсем друг щат.
— Значи някой друг го е продал.
— Някой от тук ли?
— Възможно е. Шансът е петдесет на петдесет. Казват, че човекът е от Мюл Кросинг. Или е вярно, или не е вярно.
— Появяват се разни хора, но нямам представа кои са.
— Кой би могъл да знае?
Хедли се извърна на стола си и впери поглед в стената, сякаш виждаше пътя, който се виеше в мрака отвъд нея. Обърна се към Ричър и каза:
— През зимата собственикът на снегорина нощува в първата къща вляво. На три километра от тук. Предполагам, че той знае кой къде живее… нали вижда следите от колите, а и понякога ги тегли в снега.
— Три стандартни километра или три километра като в Уайоминг?
— На пет минути с кола от тук.
Което можеше да означава повече от три километра по черния път. При средна скорост от петдесет километра в час това можеше да означава четири километра. А при шейсет — пет километра. И още толкова в обратната посока.
— Имате ли кола? — попита Ричър.
— Имам пикап.
— Мога ли да го взема назаем?
— Не, не можете.
— Добре, а как се казва човекът със снегорина?
— Не знам фамилното му име. Мисля, че никога не съм го чувал. Но знам, че първото е Били.



13

Ричър излезе и тръгна към мястото, където черният път пресичаше шосето. Не се виждаше нищо, беше тъмно като в рог. Нямаше и светлини в далечината. Пътят под краката му бе покрит с дребен чакъл и пясък. Нямаше да е трудно да върви по него. Като се изключи тъмнината, разбира се. Не виждаше нито посоката, нито завоите, нито неравностите, нито наклона… нищо. Щеше да върви като слепец, да влачи бавно крака, да се блъска в огради, да се спъва в канавки. Три километра бяха прекалено голямо разстояние за това време на денонощието. Ако беше станал пощальон, щеше да се превърне в жестоко разочарование за пощенската служба.
Върна се, прекоси шосето, застана на банкета в северна посока и зачака. Реши да отиде обратно в Ларами. Прекалено рано беше, за да попадне на същите двама студенти. Но щеше да има други. Ранобудни птици или обикновени хора, връщащи се от пазар или вечеря. Ричър зачака. Първите две коли профучаха в разстояние на пет минути една от друга, без изобщо да намалят. Третата спря. Очукан седан с изпаднали тасове. Шофьорът бе четирийсетинагодишен мъж с джинсово яке. Каза, че отива в Ларами. Ричър го попита какво знае за мотелите край града, а той отвърна, че можело да се разделят на три категории. Едните, разположени южно от магистралата, били на големи вериги, другите се намирали в района на университета и там обикновено отсядали запалянковци, дошли за поредния футболен мач, а третите, наредени по протежение на основната пътна артерия, северно от центъра, били мръсни и влажни коптори. Ричър имаше нужда единствено от легло и телефон, затова помоли шофьорът да го остави където му е най-удобно. Така се озова сред мотелите, южно от магистралата. Те се издигаха от двете страни на двулентов път, отделен от магистралата с широка затревена ивица.

Нае стая и откри обществен телефон в една ниша встрани от фоайето. Бръкна в джоба си и извади визитката на Накамура.
Това са моите телефони. Служебен и мобилен. Позвънете ми, ако решите да поговорим. Скорпио е опасен човек.

Ричър набра мобилния ѝ телефон. Тя вдигна.
— Обажда се Ричър — каза той.
— Добре ли си? — попита Накамура.
Звучеше разтревожена.
— Да, защо?
— Къде си?
— В Ларами, Уайоминг.
— Не ходи в Мюл Кросинг.
— Току-що се върнах от там.
— Скорпио се обади на някого. Предупреди го да те чака.
— Вече разбрах, че ме е излъгал за Саймур Портърфилд. Човекът е умрял преди година и половина. Затова искам да предадеш на Скорпио едно съобщение от мен. Ако имаш възможност, разбира се. Кажи му, че някой ден ще се върна в Рапид Сити и ще му отида на гости.
— Говоря сериозно, Ричър.
— Аз също.
— Скорпио предупреди някой си Били да те застреля веднага щом се появиш в Мюл Кросинг. С ловна пушка иззад някое дърво.
— Някой си…?
— Били.
— Току-що чух това име.
— Не ходи повече в Мюл Кросинг — повтори Накамура. — Няма смисъл, след като и бездруго те е излъгал.
— За Портърфилд ме излъга. Но не знам дали ме е излъгал за Мюл Кросинг. Зависи колко бързо съобразява. По онова време се намираше под напрежение. Канех се да го пъхна в сушилнята. Откъде иначе ще е чувал за Мюл Кросинг? Мястото не е известно. Там няма нищо освен битпазар и магазин за фойерверки, разположени край тясно шосе в пустошта. Възможно е Скорпио да ме е излъгал за името, но не и за мястото. Може двамата с Портърфилд наистина да са имали бизнес в миналото. Може този Били да е поел нещата от Сай.
— Обаждането на Скорпио предполага, че този Били се ползва с някакви привилегии. Възможно е наистина да въртят общ бизнес.
— Какъв?
— Нямам представа. Но заплахата към теб бе съвсем неприкрита. Според мен това си е чиста проба поръчка за убийство. Сутринта ще позвъня на местния шериф.
— Недей — отвърна Ричър. — Това само ще усложни ситуацията.
— Аз съм полицай. Длъжна съм да го направя.
— Какво точно каза Скорпио по телефона?
— Отново остави гласово съобщение. Каза, че се случват странни неща. Отдаде появата ти на лош късмет. От думите му съдя, че върти някакъв бизнес, за който не знаеш абсолютно нищо, защото си случаен минувач. Каза, че ти е подхвърлил името на Портърфилд, за да се отърве от теб. След което нареди на Били да те убие. Предупреди го да не се забърква с теб, защото си бил като Невероятния Хълк. Посъветва го да се скрие зад някое дърво и да те гръмне с ловна пушка. Това е поръчка за убийство, Ричър. Няма съмнение. Трябва да задействам системата.
— Невероятния Хълк? Мислех, че съм Голямата стъпка. Тези типове трябва да се координират най-после.
— Не е забавно.
— А спомена ли Мюл Кросинг?
— Не и в гласовото съобщение. Не изрично.
— На номер в Мюл Кросинг ли позвъни?
— Не, на мобилен телефон за еднократна употреба. Не успяхме да го проследим.
— Изчакай един ден, става ли? Няма да помогнеш на шерифа, ако не му кажеш точното място. Уайоминг е голям щат. Не искам да губя времето на никого.
— Какво ще правиш?
— Нищо — отвърна Ричър. — Искам да разбера откъде е дошъл пръстенът. Само толкова.
Накамура не отговори и Ричър затвори телефона. Румсървисът в мотела се изчерпваше с лист хартия с номера на най-близката пицария с доставки по домовете. Той го набра и си поръча голяма пица „Пеперони“ с повече салам и аншоа. Изчака доставката във фоайето. Стар навик. Не обичаше никой да знае в коя стая е отседнал.

Следващата сутрин Ричър се събуди на разсъмване и отиде да потърси кафе. За целта трябваше да прекоси паркинга на мотела и да излезе на шосето. Близо до входа беше спрял черен джип. Тойота лендкрузър. Сериозна машина. Беше я срещал на трудни и недостъпни места по света. Мисиите на ООН използваха точно този модел. Колата пред него бе съвсем нова и почти чиста, само тук-там се виждаха следи от пътуване. Номерата ѝ бяха от Илинойс.
Ричър се върна във фоайето и набра мобилния телефон на Тери Брамал, чийто номер бе запаметил. Детективът от Чикаго, който бе напуснал Рапид Сити в черен джип с илинойска регистрация. Чу се сигнал, но не и глас. После се включи гласова поща, която го подкани да остави съобщение. Ричър не го направи. Сви рамене и отново излезе навън, за да потърси кафе.


Откри закусвалня на Трета улица. Попита сервитьорката къде е службата на местния шериф. Била на седем-осемстотин метра от закусвалнята. Каза му в коя посока да върви. Небето беше синьо и слънцето светеше ярко, но въздухът бе хладен. По пътя си Ричър се отби в магазин за дрехи. От опит знаеше, че в западните щати предлагат по-голям избор за високи, едри мъже като него в сравнение с източните щати. Откри достатъчно дълги джинси, а също и фланелена риза и тънко памучно яке неговия размер. Преоблече се както винаги в пробната и помоли продавачката да изхвърли старите му дрехи на боклука. После продължи към шерифската служба, която откри лесно. Беше малка тясна постройка. Долната половина на стъклото на прозореца бе покрита с боя. Над нея минаваше тънка златиста линия, над която сияеше златна звезда, широка половин метър и също толкова висока. Над нея бе изписано името на окръга, а под нея —
Шерифско управление
. Определено приличаше на дизайна на пръстена от „Уест Пойнт“.

Ричър влезе вътре. На рецепцията видя жена в цивилни дрехи. Попита дали може да види шерифа, а тя го попита по какъв повод. Ричър обясни, че иска да му зададе въпрос във връзка със стар случай. Жената попита за името му и той се представи. После тя се поинтересува дали посещението му е официално. Дали работи в правоохранителните органи. Ричър отвърна, че в момента е цивилен, но тринайсет години е работил във Военната полиция. Тя му каза да се качи на втория етаж, където се намирал кабинетът на шерифа. Последната врата вляво. Жената изобщо не се поколеба. Ричър знаеше от собствен опит, че в западните щати се отнасят по-добре с ветераните, отколкото на изток.
Качи се горе. Според златните букви на последната врата вляво името на шерифа бе Конъли. Ричър почука и влезе. Кабинетът бе облицован с дървена ламперия, добила златист оттенък с времето, а шериф Конъли се оказа едър жилав здравеняк около петдесетте. Беше облечен с джинси и светлокафява риза носеше каубойска шапка. Очевидно служителката на рецепцията го бе предупредила за посещението, защото Конъли вече знаеше името му.
— С какво мога да ви помогна, господин Ричър? — попита той.
— Дойдох в Уайоминг, за да открия човек на име Саймур Портърфилд, но разбрах, че е бил изяден от мечка преди година и половина. Надявах се да ми разкажете повече за случая.
— Седнете, господин Ричър — покани го шерифът.
Ричър се настани на старомоден дървен стол за посетители, излъскан до блясък от хиляди панталони. Конъли го изгледа мълчаливо. Погледът му бе спокоен, изпълнен с равни части съмнение и подозрение.
— Каква е връзката ви със Саймур Портърфилд? — попита той.
— Никаква — отвърна Ричър. — Търся съвсем друг човек и ми казаха, че Портърфилд може да ме упъти.
— Кой ви каза това?
— Един човек в Южна Дакота.
— И кого всъщност търсите?
Ричър извади пръстена от джоба на новия си панталон и каза:
— Искам да върна това на законния му собственик.
— Жена — отбеляза Конъли.
— Името ѝ е Серина Роуз Сандерсън. Познавате ли я?
Шерифът поклати глава и попита:
— Приятелка ли ви е?
— Никога не сме се срещали. Но в академията сме научени да се грижим за своите.
— Вие също ли сте завършили „Уест Пойнт“?
— Доста отдавна.
— Къде открихте този пръстен?
— В заложна къща в Уисконсин. Проследих го до Рапид Сити, Южна Дакота. Там ми казаха, че са го получили от Уайоминг, от Сай Портърфилд.
— Кога?
— Излиза, че след смъртта му.
— Как мога да ви помогна?
— Не можете — отвърна Ричър. — Но съм любопитен. Да те изяде мечка… това ми се струва толкова невероятно.
— Може да е била пума.
— Това по-вероятно ли е?
— Не — призна Конъли. — Подобни инциденти са изключително редки.
— Какво се е случило според вас?
— Някой практичен човек би предположил, че Сай е убит с куршум или наръган с нож в стомаха и захвърлен в гората. Беше краят на зимата. По това време мечките и пумите са достатъчно гладни, за да се нахвърлят на труп. Птиците също. Както и енотите. Но не разполагахме с никакви улики, че става въпрос за убийство. Потвърдихме, че всички открити части от тялото принадлежат на Портърфилд. Трябва да призная, че то бе доста разкъсано. Но не намерихме нито куршум, нито нож. По костите имаше резки, но бяха следи от зъби на хищници. Извиках дори специалисти от университета да огледат тялото. Обявихме смъртта на Портърфилд за нещастен случай и нищо чудно да е било така.
— Какво знаете за самия Портърфилд? — попита Ричър.
— Много малко. Това е Уайоминг. Тук никой не досажда на другите. Не си пъха носа в чужди работи. Портърфилд живееше усамотено. Имаше сравнително нова кола, която беше навъртяла много километри. А това означава, че е пътувал доста. Една кутия за обувки на дъното на гардероба му се оказа пълна с пари. Само това намерихме.
— Колко пари?
— Почти десет хиляди.
— Не е зле.
— Съгласен съм. Иска ми се и аз да имах десет хиляди в гардероба. От друга страна обаче, сумата не беше достатъчно голяма, за да предизвика допълнително разследване.
— Но е оставила у вас впечатлението, че Портърфилд е човек, когото някой може да простреля в корема.
— Опитвам се да разсъждавам обективно и непредубедено.
— Появиха ли се приятели или роднини, които да задават разни въпроси?
— Никой.
— Добре — каза Ричър. — Благодаря.
— Няма за какво — отвърна Конъли. — Надявам се да откриете този, когото търсите.
— Това възнамерявам да направя.



14

Ричър тръгна на изток и измина километър и половина, преди да навлезе в университетското градче. Отби се в сграда, която имаше вид на административна, и попита къде е географският факултет. Хлапето на рецепцията приличаше на студент. Изглеждаше задрямало. Мина известно време, преди да осмисли въпроса и да попита:
— А какво ви трябва там?
— Искам да погледна една карта.
— Използвай телефона си, човече!
— Нямам телефон.
— Вярно ли?
— Освен това искам да видя местността с всички подробности.
— Ами тогава използвай сателитен изглед.
— В такъв случай ще видя само дървета. А и, както вече казах, нямам телефон.
— Вярно ли?
— Къде се намира географският факултет?
Хлапето посочи малко по-надолу по алеята и Ричър продължи натам. Пет минути по-късно намери сградата, която търсеше, и се озова пред друго хлапе зад друга рецепция. Този път момиче. При това будно. Ричър му каза от какво се нуждае и след малко момичето се върна, превито под тежестта на голям атлас на Уайоминг с твърди корици и размерите на две тротоарни плочи. Ричър взе атласа и го отнесе на една маса до прозореца. Отвори го и затърси югоизточните райони на щата. Откри Ларами, проследи двулентовото шосе към Колорадо и черния път при Мюл Кросинг.
Ричър беше учил в „Уест Пойнт“ по времето, когато разчитането на хартиени карти се бе преподавало като сериозна наука, която може да спаси живота на войника. Особеностите на релефа бяха от ключово значение за армията. Те можеха да наклонят везните в полза на победата или поражението. Ричър видя, че на запад от старата поща минава черен път, достатъчно широк, но криволичещ, тъй като следваше плавните контури на заобикалящия го терен — запустели равнини, които след около два километра преливаха в ниски хълмове, първи признаци за наличието на високи планини, разположени осемдесет километра по-нататък. Тук-там се виждаха огради, изобразени с толкова фини контури, колкото гравюрата върху стодоларовата банкнота. Имаше и миниатюрни поточета в синьо, и гори в зелено, и оранжеви хоризонтали, които ту се устремяваха нагоре, ту се спускаха надолу. Отляво и отдясно по протежение на следващите трийсетина километра имаше черни фермерски пътища, които водеха към едно или друго ранчо, обозначено с малко кафяво квадратче. Първото подобно отклонение вляво завършваше на три километра и половина от старата поща. Отначало вървеше на юг сред иглолистни гори, после извиваше на запад, правеше обратен завой на изток и завършваше отново на запад, в подножието на нисък хълм, чийто хребет бе с форма на подкова. Под хребета имаше две кафяви квадратчета. Къща и плевня най-вероятно. Домът на Били.
Следващото отклонение вляво започваше след пет километра в западна посока. Положението беше същото. Лъкатушен черен път, който се виеше наляво-надясно сред гори и хълмове и водеше до някакви постройки. Ричър можеше да използва този втори път и да се промъкне до къщата на Били от другата ѝ страна. Което би му осигурило известно предимство. Но това означаваше да тръгне по пътя покрай старата поща. И така да позволи на Били да го наблюдава в продължение на поне четирийсет минути. Хълмът се издигаше на стотина метра над пътя. От подобно разстояние Ричър щеше да прилича на миниатюрна точица, но не биваше да забравя, че онзи тип е предупреден и го очаква. Нищо чудно да имаше бинокъл. Или пък ловната му пушка да имаше оптически мерник. Което беше проблем.
Момичето от рецепцията го попита:
— Добре ли сте, господине?
— Чудесно — каза Ричър и отгърна страницата.
На юг положението ставаше много по-интересно. Следващото отклонение вдясно от двулентовото шосе след Мюл Кросинг започваше след пет километра. Беше горски път, който навлизаше в природен резерват, наречен „Рузвелт“. В дъното на страницата. Точно на щатската граница. Ричър предположи, че резерватът носи името на Теодор, а не на Франклин Рузвелт. Именно Теодор Рузвелт бе смятан за любител на природата, макар да бе обичал да ходи на лов за тигри и слонове. Сложно нещо е човекът. От горския път тръгваше същинска паяжина от просеки, които се виеха на север и завършваха на обратния склон на хълма, зад къщата на Били. Контурните линиите показваха, че хребетът се издига на трийсетина метра над нея. Ричър можеше да се промъкне на петдесет метра от ранчото, без Били да го види, независимо какъв бинокъл или оптически мерник имаше.
Умението да се четат карти наистина можеше да наклони везните в полза на победата или поражението.

Ричър затвори огромната книга с такова усилие, сякаш затваряше тежка врата. Момичето на рецепцията му каза да я остави на масата. Явно смяташе, че днес е направило достатъчно упражнения за бицепси. Ричър му благодари, излезе навън и тръгна на запад. Застана от дясната страна на улицата и протегна ръка. Само след минута спря някакъв брадат мъж с разрошена коса, може би ексцентричен професор в университета. Той обаче отиваше само до супермаркета, затова Ричър слезе на ъгъла на Трета улица и продължи на юг. Преди още да е излязъл от града, до него спря раздрънкан стар пикап. Ричър се качи и помоли шофьора да го остави пет километра по-надолу, до билборда с римските свещи. Шофьорът изглеждаше леко озадачен, сякаш се чудеше какво, по дяволите, ще прави там, но не попита нищо. Продължи да кара.
Това е Уайоминг. Тук никой не досажда на другите. Не си пъха носа в чужди работи.
Минаха под моста на магистралата и Ричър погледна наляво, към паркинга на мотела. Черния джип го нямаше.




15

Четирийсет минути по-късно Ричър стоеше на банкета на двулентовото шосе и гледаше как старият пикап изчезва в далечината. Началото на горския път бе обрасло в див пелин и преградено с тежка метална верига, увиснала ниско между два стари дървени стълба. Ричър я прескочи и тръгна по пътя. Намираше се на две хиляди и четиристотин метра над морското равнище и въздухът бе разреден. Запъхтя се от усилието, а главата му се замая леко. Гората бе предимно от ели и борове, окъпани от слънчевите лъчи. Тук-там жълтееха островчета от трепетлики. В горите Ричър можеше да се ориентира най-лесно къде е север по мъха на дървесните стволове. По-малкото количество мъх или дори липсата му означаваше, че посоката е изток, юг или запад. Редовната слънчева светлина се грижеше за това. Тук обаче планинският въздух бе прекалено сух и нямаше никакъв мъх. Затова Ричър се ориентираше по слънцето. Бе около десет сутринта, затова той следеше слънцето да се намира на четирийсет и пет градуса спрямо дясното му рамо, а сянката му да пада напред и вляво. Използваше всяка възможност, за да свърне леко на запад, и усети как склонът става все по-стръмен. След около час би трябвало да се добере до хребета. Представи си как Били оглежда хоризонта в съвсем друга посока. И продължи запъхтян напред.

Накамура влезе в кабинета на лейтенанта и каза:
— Ричър ми позвъни снощи.
— Кой? — попита шефът ѝ.
— Голямата стъпка. Невероятния Хълк.
— И?
— Помоли ме да изчакам един ден, преди да звънна на шерифа в Уайоминг.
— Защо?
— Съобщението на Скорпио не споменавало конкретно място, следователно шерифът нямал голяма полза от подобно предупреждение. Каза, че не иска да губи времето на никого.
— Колко мило.
— Останах с впечатлението, че се опитва да си осигури свобода на действие.
— Смяташ ли, че трябва да му я предоставим?
— Не е моя работа да преценявам подобни неща. Нито пък негова.
— Ние служим на гражданите на Рапид Сити и на никой друг. И в никакъв случай на шайка каубои от Запада.
— Да, сър.
— Следователно кое ще бъде от най-голяма полза за Рапид Сити?
Накамура замълча.
— Какво има? — попита след малко лейтенантът.
— Проверих го — каза Накамура. — Звъннах на разни места. Ричър е бил елитен военен полицай, награждаван с медали. Вероятно е по-добре подготвен от повечето хора.
— Може ли да ни помогне със Скорпио?

Трябва да го приберат в зоопарка.

— Не виждам с какво може да ни навреди.
— Добре тогава — каза лейтенантът. — Изчакай един ден.
После се замисли и добави:
— Не, изчакай два.

* * *

След петдесетминутен преход Ричър се озова в подножието на задния склон на подковообразния хребет. Усещаше под краката си тънък слой песъчлива пръст. Навсякъде имаше шишарки, някои с размерите на бейзболна топка. Заизкачва се бавно, с предпазливи къси крачки, като забиваше в земята носовете на обувките си, за да си осигури по-добра опора. Малко преди да стигне върха, откри пътека, използвана от диви животни, най-вероятно лисици, и тръгна по нея. Когато изкачи хребета, приклекна и се огледа.
Намираше се на двеста метра източно от нужното му място. Върна се по лисичата пътека и тръгна на запад. Измина нужното разстояние за три минути, като от време на време разперваше ръце за равновесие.
Огледа се отново. Сега домът на Били се намираше точно под него, на не повече от петдесет метра.
Къщата бе скована от оголени дънери, потъмнели с времето. До нея се издигаше плевня, също от дънери. И двете бяха заобиколени от рехав шубрак и фина червеникава пръст. Между дърветата се виеше черен път, който ту се показваше, ту се скриваше зад стволовете. В далечината се виждаха и старата поща, и магазинът за фойерверки, и двулентовото шосе. На два километра от тук пасеше стадо вилороги антилопи. Пътят бе с цвят на наситена охра, добре трамбован, леко изпъкнал в средата, за да се оттича по-добре водата. Вляво се издигаха ниски скалисти върхове, които наподобяваха миниатюрни планински вериги. Те сякаш загатваха за истинските планини, които се извисяваха на двеста километра на запад. Нямаше вятър, а въздухът бе необичайно чист и свеж. Небето бе лазурносиньо. Цареше неземна тишина. Къщата на Били имаше зелен метален покрив и малки тъмни прозорци. Определено не беше луксозна планинска вила, в която човек да прекарва уикендите си. Но не беше и някоя съборетина. Имотът изглеждаше добре поддържан. В двора не ръждясваха стари перални, нямаше повредена кола, качена на трупчета, или питбул на верига. Беше най-обикновена къща.
Ричър се спусна бавно по склона, като се криеше зад стволовете на дърветата. Оставаха му четирийсет метра. Трийсет. Пред краката му се търколи шишарка, удари се в един камък и подскочи във въздуха.
Той замръзна. Нищо не се случи. Продължи надолу, като пристъпяше странично и спираше за миг зад най-дебелите дънери. Двайсет метра. Десет. Виждаше задната врата на къщата. От нея тръгваше пътека, която водеше до плевнята.
Спря на пет метра от края на гората и зачака. Предположи, че Били не е приел на сериозно предупреждението на Скорпио, затова не дебнеше зад някое дърво с пушка в ръка. Най-вероятно седеше на стола си на предната веранда. С пушка, подпряна на стената до него. От там виждаше на трийсет километра околовръст. И смяташе, че ще зърне навреме Голямата стъпка.
Ричър се промъкна на изток между дърветата и се изравни със задната стена на плевнята. Пое си дълбоко дъх и излезе на открито.
Нищо не се случи. Той прекоси празния участък, крачейки спокойно, нито бързо, нито бавно. Под краката му пропукваха съчки и проскърцваха камъчета.
Нищо не се случи. Притисна тяло към задната стена на плевнята. Малката врата се намираше на три метра вляво. Ричър пристъпи към нея и натисна дръжката. Заключено. Жалко. В плевните обикновено имаше полезни неща. Чукове, брадви, гаечни ключове… Върна се обратно и заобиколи от другата страна. Къщата се намираше на пет-шест метра пред него, все така потънала в тишина. Стената срещу него бе от масивни дънери, с два малки прозореца на първия етаж и два на втория. И четирите бяха с полуспуснати избелели пердета.
Ричър отново си пое дъх и бързо прекоси откритото пространство. Опря гръб на страничната стена. Первазът на първия прозорец бе на нивото на рамото му. Той пристъпи напред и пое риска да надзърне вътре. Видя тоалетна със затворена врата. Продължи нататък. Надникна през втория прозорец. Забеляза малка ниша в подножието на стълбата за втория етаж. Зад стълбата се виждаха предната част на дневна, два прозореца, предната врата, каменна камина, кресла с протрита тапицерия. Стени от масивни дънери, потъмнели от времето. Не се виждаше жива душа.
Предната врата водеше към предната веранда. Която се намираше зад ъгъла. Ричър продължи напред бавно и предпазливо. Спря на крачка от ъгъла и се ослуша. Нищо, само тишина и лек полъх сред дърветата, грачене на врана в далечината. Но нито дишане, нито стъпки, нито скърцане на дъски. Нищо. Съвсем нищо.
Още една стъпка. Надникна зад ъгъла. Видя покрита веранда с парапет, два масивни дървени стола и люлка, окачена на четири дебели вериги. Нищо друго. Нито пушка, опряна на стената, нито Били.
Ричър се плъзна обратно покрай страничната стена до задната част на къщата. Спря за миг, заобиколи и продължи покрай задната стена. Провери първия прозорец. Кухня. В нея нямаше никого. До кухненския прозорец имаше врата от масивно дърво. Без прозорче. Подмина я и надникна през втория прозорец. Малка задна стаичка. С бюро и стол. Все така празна като останалите.
Не се чуваше нито звук. Ричър направи крачка назад към вратата. Логиката подсказваше, че Били е на втория етаж. Нали беше предупреден. От прозореца на втория етаж се откриваше несравнимо по-добра гледка. Можеше да наблюдава пътя откъм старата поща по протежение на два километра, ако не и повече. Щеше да разполага с шест-седем минути, дори някоя приближаваща кола да се движеше бързо.
Ричър хвана топката на бравата. Тя се завъртя. Вратата се отвори. Ричър я побутна леко. Въздухът в кухнята бе застоял. Видя дървени шкафове и студена печка. Мръсните съдове бяха в мивката. Вътрешната врата бе отворена. Тя водеше към дневната, която бе празна. Пепелта в камината сигурно бе останала от миналата зима. На стойка върху огнеупорните тухли висяха ръжен, четка и лопатка с дълга дръжка.
Ричър взе ръжена бавно и внимателно. Беше железен, дълъг около метър, с кука, щръкнала като палец на стопаджия. По-добре от нищо. Прокрадна се към подножието на стълбата. Ослуша се напрегнато. Не се чуваше никакъв звук.
Той се заизкачва по стъпалата. Това бе моментът, в който бе най-уязвим. Не можеше да направи нищо, ако Били се покажеше на горната площадка с пушка в ръка. Освен да запрати ръжена срещу куршума, но това едва ли щеше да свърши работа. И все пак който не рискува, не печели. Стълбата беше скована от разполовени дънери, дебели трийсетина сантиметра. Нямаше никаква опасност стъпалата да проскърцат. Ричър затаи дъх.
Добра се до върха. Право пред него се намираше полуотворената врата на банята, която бе разположена точно над кухнята. И беше празна. Вдясно от нея имаше друга полуотворена врата — на спалня, която също беше празна. После Ричър тръгна наляво и застана пред още две врати. Едната бе широко отворена. Отново празна стая. Другата врата беше затворена.
Той хвана ръжена с две ръце. Вдигна го пред себе си. Ти и аз, Били, помисли си той.
Коридорът бе застлан с парцалено килимче. Ричър стъпи върху него и тръгна бавно, предпазливо, безшумно. Спря на крачка от вратата. Бе голям привърженик на изненадата, на шока и ужаса, придружени от превъзхождаща сила. Навремето това се наричаше здрав разум, преди онези умници от Пентагона да започнат да измислят разни префърцунени имена на толкова прости неща. Ричър вдигна крак и се залюля леко напред-назад като състезател на висок скок, който се засилва, за да постави нов рекорд. Миг по-късно стовари подметката си върху вратата и връхлетя в стаята, размахал ръжена пред себе си.
Стаята бе празна. От Били нямаше и следа. Само неоправено легло, застоял въздух и трикрил прозорец с великолепен изглед към хоризонта. А там не се виждаше нищо освен същото стадо антилопи, които пасяха необезпокоявани на два километра от къщата.

Ричър бе претърсвал много къщи, затова откри ключовете за плевнята на първото място, на което провери — окачени на пирон, забит в стената близо до вратата на кухнята. Плевнята бе голяма едноетажна постройка, която миришеше на прах, лак за дърво и машинно масло. Имаше купища стари гуми, непотребни инструменти и резервни части, и дори гребло за снегорин, оставено на земята. Не че вътре имаше снегорин или дори кола. Нищо интересно. Ричър се върна в къщата, застана на предната веранда и огледа околността. Впери очи в черния път, проследи го бавно, стъпка по стъпка, сякаш движеше пръст върху карта. Стигна чак до старата поща и магазина за фойерверки.
Никой не идваше насам. Над черния път не се виждаше дори облаче плах.
Ричър започна от долния етаж и претърси методично къщата, а часовникът в главата му го караше да се връща на верандата на всеки шейсет секунди, за да оглежда околността. В кухнята не откри нищо интересно. В дневната също. Явно Били обичаше реда, макар да не изпадаше в крайности. Домът му бе относително чист и подреден. Вещите му не бяха нито прекалено скъпи, нито прекалено евтини. Очевидно живееше сам.

Задната стаичка бе превърната в кабинет. Бюро, стол и шкаф. На бюрото бе оставен мобилен телефон. Най-обикновен модел. Старомоден, но не стар. Включен към зарядно. Иконката показваше, че батерията е напълно заредена. Надписът на дисплея гласеше:
Ново съобщение.


Шейсет секунди. Ричър излезе на верандата и огледа околността. Никой не идваше. Върна се в кабинета. Самият той никога не бе притежавал мобилен телефон, но бе използвал някакви от време на време. Знаеше как да борави с него. Откри думите
меню
и
старт
в долната част на дисплея, а под тях — два малки продълговати клавиша. Натисна старт.

Чу напрегнато дишане, последвано от покашляне. Накрая прозвуча гласът на Артър Скорпио:
„Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно. Нищо сериозно всъщност. Просто нещо необичайно, което отдавам на лош късмет. Появи се един тип, който се опитва да проследи някакъв пръстен…“

* * *

Шейсет секунди. Ричър отново излезе навън и огледа хоризонта. Пак нищо. Върна се вътре и се качи в спалнята на втория етаж. Първо провери гардероба. Ей така, за развлечение. Отзад, точно под закачалките с овесените на тях панталони, откри четири кутии за обувки. Грижливо подредени две по две. В горните имаше обувки — бели маратонки в лявата и елегантни черни кожени обувки в дясната. От онези, които мъжете в провинцията обуват само когато отиват на сватба, на погребение или на среща с кредитния инспектор в банката. И двата чифта бяха носени, но не много. И двата чифта бяха четирийсет и втори номер. Панталоните на закачалките пък бяха с къси крачоли. Били беше дребен мъж.
Шейсет секунди. Ричър надникна през прозореца. Над черния път се виеше дълъг шлейф от прахоляк. Беше оцветен в охра и се носеше над коловозите, въртеше се спираловидно и се разсейваше бавно. Автомобил, който се движеше с висока скорост. Все още бе миниатюрна точица на хоризонта. Прекалено далече, за да се различат подробностите.
Ричър разполагаше с шест минути. Върна се в спалнята. Провери долните две кутии. Едната се оказа пълна с пари. Десетачки, двайсетачки и петдесетачки, използвани, омачкани и омазнени, подредени в дебели пачки, пристегнати с ластици. Може би десет бона. А може би повече.
Другата кутия бе пълна с бижута. Предимно златни, но не особени големи и скъпи. Златни кръстчета на верижки, златни обици, златни гривни, златни колиета…
И златни пръстени. Някои бяха венчални халки. Други бяха от онези пръстени, които си поръчват абсолвентите.

* * *

Ричър отиде до прозореца и надзърна навън. Прашният шлейф се бе проточил на повече от километър, сега увиснал неподвижно в настъпилото безветрие. А пред него се носеше тъмна точица, която се поклащаше, полюшваше, подскачаше. Стадото антилопи вдигна тревожно глави.
Миниатюрната точица като че ли бе черна. Подскачаше и залиташе ту наляво, ту надясно. Движеше се вероятно с шейсет-седемдесет километра в час. Може би с повече. А това подсказваше, че шофьорът познава пътя или пък много бърза, а вероятно и двете.
Ричър зачака. Колата намали скорост. Прашният шлейф я настигна. Колата зави към къщата.
Ричър предположи, че Били кара пикап. Малките снегорини обикновено бяха пикапи, на които окачваха гребла отпред. Зимни гуми, вериги, хидравличен механизъм за греблото и допълнителни фарове над кабината. Всички тези неща се сваляха през лятото и пикапът се връщаше към обичайния си силует. Преден капак, кабина и каросерия.
Силует, който Ричър не виждаше. Това не беше пикап. Беше обемист четвъртит джип. Черен джип. Покрит с прах и кал от пътуването. Ту се показваше, ту се скриваше сред дърветата. После излезе на открито и измина последните стотина метра по отъпканата червена пръст. Намали скоростта, зави и спря.
Беше тойота лендкрузър. С номера от Илинойс.



16

Ричър наблюдаваше от прозореца на втория етаж. Черният джип спря на известно разстояние от къщата. Шофьорската врата се отвори и навън излезе дребен мъж. Спретнат, с тъмен костюм, риза и вратовръзка. Тери Брамал. От Чикаго. Бивш агент на ФБР. Специалист по безследно изчезнали. Забелязан за последно предишния ден в Рапид Сити, в кафенето срещу обществената пералня на Артър Скорпио.
Брамал остана на място в продължение на няколко секунди, след което се отправи към къщата с решителна крачка.
Ричър слезе по стълбата. Тъкмо стъпи на долния етаж, и на вратата се почука. Той отвори.
Бившият агент отстъпи крачка назад от учтивост. Косата му бе сресана. Костюмът му бе същият, но ризата и вратовръзката бяха други. Ричър мигом разпозна изражението на лицето му. Самият той го бе използвал много пъти. Открито, любопитно, дружелюбно, дори извинително, но в същото време делово и сериозно. Изражение на опитен следовател. Което се промени за частица от секундата. На негово място се появи първо изненада, после объркване и накрая… накрая то отново стана делово и сериозно.
— Господин Брамал — поздрави го Ричър.
— Господин Ричър — отвърна Брамал, — видях ви вчера в онова кафене в Рапид Сити. А преди това в магазина за хранителни стоки. Позвънихте ми и оставихте съобщение.
— Точно така.
— Предполагам, че малкото ви име не е Били.
— Правилно предполагате.
— В такъв случай мога ли да ви попитам какво правите тук?
— И аз бих ви задал същия въпрос.
— Може ли да вляза?
— Къщата не е моя. Не мога да решавам такива неща. Нямам право да ви поканя вътре.
— Но виждам, че тук се чувствате като у дома си.
Ричър погледна в далечината зад Брамал. Облакът прах се бе разсеял. Стадото антилопи продължаваше да пасе спокойно. Пътят бе пуст. Никой не идваше.
— Какво искате от Били? — попита Ричър.
— Информация — отвърна Брамал.
— Няма го. Вероятно е излязъл преди двайсет и четири часа. Или повече. Вчера, горе-долу по това време, Скорпио му е оставил гласово съобщение, което мобилният му телефон определя като ново. Това означава, че все още не го е прослушал.
— Излязъл е без телефон?
— Беше включен към зарядното. Може това да не е основният му телефон. Прилича ми по-скоро на апарат за еднократна употреба, който се използва само при специални случаи.
— Прослушахте ли съобщението?
— Да.
— И какво се казва в него?
— Скорпио нарежда на Били да се скрие зад някое дърво и да ме застреля с ловна пушка.
— Да ви застреля?
— Съобщението съдържа и описанието ми.
— Доста нелюбезно от негова страна.
— Съгласен съм.
— Трябва да поговорим — каза Брамал.
— На верандата — предложи Ричър. — В случай че Били се върне.

* * *

Четири очи бяха за предпочитане пред две. Седнаха един до друг на дървените столове на Били. Брамал впери поглед на запад, а Ричър — на изток. Разговаряха, без да откъсват очи от пустошта пред себе си, без да поглеждат един към друг, което правеше общуването по-лесно в някои отношения и по-трудно в други.
— Кажете ми какво знаете — започна Брамал.
— Вие сте пенсионер.
— Това ли е всичко? То няма никакво значение. А и не е вярно. Правя втора кариера…
— Имах предвид, че сте пенсиониран агент на ФБР. Което означава, че не можете да пробутвате номерата, които толкова обичат федералните. Не можете да се появите, да започнете да задавате въпроси и да си тръгнете. Трябва да споделяте информация.
— Откъде знаете, че съм работил във ФБР?
— Каза ми го една полицайка от Рапид Сити. Накамура.
— Явно ме е проучила.
— Това им е работата на ченгетата.
— Какво ви интересува?
— Кого търсите?
— Опасявам се, че съм ограничен от правилата за конфиденциалност.
Ричър не каза нищо.
— Дори не знам кой сте вие — продължи Брамал.
— Джак Ричър. Без второ име. Военен полицай от запаса. Някои от колегите ви идваха на обучение при нас.
— А някои от вашите идваха при нас.
— В такъв случай сме напълно равнопоставени. Което означава, че за да получите информация, трябва да споделите информация, господин Брамал.
— С какъв чин бяхте?
— Има ли значение?
— Знаете, че има.
— Майор.
— Поделение?
— Предимно Сто и десета специална част.
— Какво представлява тя?
— Нещо като ФБР, но с по-хубави прически.
— Присъствието ви тук свързано ли е с армията?
— Задължително ли е?
— Говоря сериозно. Клиентите обичат дискретността — обясни Брамал. — Част от работата ми е да не позволявам една или друга история да добие публичност. Откъде да знам, че не работите за някой новинарски сайт например?
— Не работя за новинарски сайт. Каквото и да означава това.
— А за кого?
— Не работя.
— Тогава защо сте тук?
— Разкажете ми за клиента си, господин Брамал. В най-общи линии, ако желаете. Без никакви имена… засега. Без подробности, които да ми позволят да го идентифицирам.
— Можеш да ме наричаш Тери.
— А ти можеш да ме наричаш Ричър без „господин“. И престани да увърташ.
— Клиентът ми живее в района на Чикаго и се тревожи за своя роднина.
— Защо се тревожи?
— Изгубили са връзка преди година и половина.
— Какво те отведе в Рапид Сити?
— Обаждания от стационарен телефон.
— А какво те доведе тук?
— Същото.
— Семейството, което се тревожи за своята роднина, от Уайоминг ли произхожда?
Брамал замълча.
— В Уайоминг има стотици семейства — каза Ричър. — Може би дори хиляди. Няма да разкриеш самоличността на клиента си.
— Да — призна Брамал. — Семейството произхожда от Уайоминг. Къщата им е от другата страна на планините Сноуи Рейндж. На стотина километра от тук. Може би малко повече. Във всеки случай, разстоянието е нищожно за стандартите на Уайоминг.
— А въпросната роднина прекарала ли е известно време в чужбина? — попита Ричър.
— За да получиш информация, трябва да споделиш информация, Ричър. Ти също си пенсиониран.
Ричър огледа своята част от хоризонта — от черния път, който минаваше покрай занемарените сгради в Мюл Кросинг, до двулентовото шосе. Никакво движение. Никой не приближаваше. Огледа и участъка на Брамал и проследи черния път на запад, чак до там, където се скриваше сред хълмовете. Не видя прах. Не видя движение. Никой не идваше.
Извади пръстена от джоба си. Претегли го на дланта си. Протегна ръка. Брамал взе пръстена. Погледна го. Извади от вътрешния си джоб очила с рогови рамки. Прочете инициалите, гравирани от вътрешната страна.

С. Р. С. 2005.

— Наистина трябва да поговорим — каза той.
Ричър му разказа своята история. За автобуса от Милуоки, за престоя в малкото градче, за заложната къща, за Джими Плъха и рокерския бар, за Артър Скорпио и обществената пералня в Рапид Сити, за твърдението му, че някой си Сай Портърфилд му е донесъл пръстена, което се оказало лъжа, защото въпросният Сай бил изяден от мечка или пума, или и от двете.
— И това се е случило преди година и половина? — попита Брамал.
Ричър кимна.
— Да, в началото на миналата пролет.
— Точно тогава клиентът ми е започнал да се тревожи.
— Щом казваш…
— И пристигаш тук, в тази къща, защото подозираш, че Били е заменил Портърфилд като брънка от веригата за пласиране на бижута?
— Мисля, че е напълно възможно.
— Защо?
— Ще ти покажа — отвърна Ричър.
Той огледа отново хоризонта и в двете посоки. Не видя нищо и поведе Брамал към входната врата. Двамата се качиха по стълбите и влязоха в спалнята на Били. Ричър показа на Брамал гардероба. Показа му и кутиите за обувки, едната пълна с пари, а другата със златни бижута, но не големи и скъпи.
— Наркопласьори — заключи Брамал. — Не мислиш ли? Дребни при това. Продават домашно приготвен метамфетамин или хероин, пристигнал от Мексико. Двайсет долара дозата, която можеш да платиш и с бижута — пръстени, верижки… Или да откраднеш нечий пръстен.
— Мислех, че на мода са болкоуспокоителните — каза Ричър.
— Тази вълна отмина — обясни Брамал. — Сега пазарът се върна към класиката. Скорпио е търговец на едро, който е наел първо Портърфилд, а сега Били като местен пласьор. Използвал е единия като примамка и тайно е наредил на втория да се отърве от теб. Не обича да привлича излишно внимание.
— Възможно е — отвърна Ричър.
— Имаш ли друго логично обяснение?
— Кой е клиентът ти?
— Жена от Лейк Форест на име Тифани Джейн Макензи. Серина Роуз Сандерсън е нейна сестра близначка. Тифани е омъжена, което обяснява различните фамилии. Били са много близки като деца, но после всяка е поела по пътя си. Макензи е постигнала своята американска мечта. Богат съпруг, голяма къща и прочие. Тя изобщо не одобрява професионалния избор на сестра си. Но кръвта вода не става. Поддържали връзка, чували се от време на време. До началото на миналата пролет. Колко професионално е било проведено онова разследване за мечката и пумата?
— Доста — отвърна Ричър, — но според местните провинциални стандарти. Шерифът изглежда свестен. Открили само едно тяло и то било на Портърфилд. Идентифицирали го по зъбите и ключовете в джоба му.
— Смяташ ли, че Сандерсън е още жива?
— Вероятно. Пръстенът се е появил в Рапид Сити преди шест седмици и е пристигнал в Уисконсин две седмици по-късно. Предполагам, че бързат да пласират стоката. Според шерифа колата на Портърфилд била на доста километри. Вероятно непрекъснато е сновял насам-натам. Предполагам, че и Били прави същото. Съдържанието на онези кутии вероятно е равностойно на няколкоседмична работа. Шерифът спомена, че в гардероба на Портърфилд също открили пари в брой. Горе-долу колкото има тук. Дребни пласьори, но сумите се трупат.
— И къде е Били сега?
Ричър пристъпи към прозореца и огледа хоризонта. Не се виждаше никой, нито на изток, нито на запад.
— Нямам представа — отвърна той. — В мивката са оставени мръсни съдове. Имам чувството, че е излязъл за малко.
— Покажи ми телефона.

Ричър поведе Брамал по стълбите към малкия кабинет на долния етаж. Към телефона на бюрото. Брамал натисна клавишите и прослуша съобщението.
Прилича на Невероятния Хълк от комиксите. Не му позволявай да се добере до теб. Изпревари го. Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха.

— Виждат опасност в появата ти тук — отбеляза Брамал.
— Събуждането сутрин също е свързано с потенциална опасност. Всичко може да се случи.
— Познаваш ли Сандерсън?
— Не — отвърна Ричър. — Завършил съм осем години преди нея.
— Защо тогава проявяваш интерес?
— Не би могъл да разбереш.
— Защо?
— Защото и аз не съм сигурен, че разбирам.
— Опитай.
— Натъжих се, когато видях този пръстен в заложната къща. Това е. Мястото му не беше там.
— Значи и ти си завършил „Уест Пойнт“.
— Много отдавна.
— Къде е твоят пръстен?
— Не съм си правил.

Брамал натисна няколко клавиша. Провери последните обаждания, потърси стари гласови съобщения. Не откри нищо. Влезе в някакво меню, което възстанови телефона в предишното му състояние. На дисплея отново пишеше:
Ново съобщение.
Точно както Ричър го бе открил. По нищо не си личеше, че някой го е пипал. Едно на нула за ФБР.

— Съдовете в мивката не означават кой знае какво — каза Брамал. — Може просто да е мърляч. А що се отнася до оставянето на телефона, възможно е да не хваща сигнал сред хълмовете. От тук обаче се вижда кулата в Ларами. Нищо чудно изобщо да не носи телефон със себе си.
— Струва ми се, че Скорпио очаква незабавен отговор — каза Ричър.
— Вярваш ли в историята с мечката и пумата?
— Шерифът се съмнява в нея. Подозира, че Портърфилд е застрелян и захвърлен в гората, където природата да се погрижи за останалото.
— Възможно е Били да го е направил. Може да е отстранил насилствено Портърфилд от бизнеса. Нещо като въоръжен преврат. А сега може някой друг да е постъпил по същия начин с Били. Който меч вади, от меч умира.
— Не ме интересува — отвърна Ричър. — Дойдох тук, за да открия Сандерсън. Само толкова.
— Издирването ти може да не се увенчае с щастлив край. Не и ако сама е разменила пръстена за поредната доза. Това, което ще откриеш, може да не ти хареса.
— Може някой да го е откраднал. Сам го каза.
— Надявам се да е така — каза Брамал. — Защото рано или късно ще трябва да съобщя новините на сестра ѝ. А тя ще трябва да ми плати. Понякога тези неща не минават гладко.
— Колко голяма сметка ще ѝ връчиш?
— Тя има къща на езерото Мичиган. Може да си я позволи.
— Услугите ти заслужават ли си парите?
— Обикновено да.
— Каква е следващата ти стъпка?
— Мисля, че Сандерсън е някъде наблизо. Имам чувството, че наближава краят на издирването. Подозирам, че Били е последната ѝ връзка с външния свят. Или тя лично му е дала пръстена, или някой съсед го е откраднал от нея и му го е дал.
— Не е зле като за федерален агент — отбеляза Ричър. — Освен това Били кара снегорин през зимата. Познава всички пътища в околността. Идеалното прикритие да снове напред-назад и да доставя стока на клиентите си. Независимо от атмосферните условия. Територията, която покрива обаче, е огромна. За местните сто километра са нищо работа. Да отидат от тук до родния дом на Сандерсън е като за нас да изминем две преки в града. Предполагам, че си я търсил в къщата ѝ?
— Решихме, че тя няма да се върне там. Сестра ѝ беше категорична.
— Защо?
— Не ми каза. Ти откъде би започнал?
— Ако ти кажа, ще трябва да ти изпратя сметка.
— В плевнята ли си паркирал? — попита Брамал.
— Нямам кола — отвърна Ричър.
— Но как измина целия път до тук?
— На автостоп и пеша.
— Какво ще кажеш да се качиш при мен?
— Много любезно.
— Но само ако забравиш за сметката.
— Става — прие предложението Ричър.
— Накъде сега?
— Каква друга информация ти даде сестрата? Някакви имена или места?
— Сподели, че Сандерсън е много затворена и потайна. Никога не споменавала места. Никога не казвала с какво се занимава. Минавали по три месеца, без да разменят и една дума.
— Това обичайно ли е за близначки?
— Близначките също могат да се отчуждят, както понякога става с братята и сестрите.
— Това означава ли, че твоята клиентка не разполага с нищо?
— При последния им разговор е останала с впечатлението, че Сандерсън има приятел на име Сайръс. Чула я е да споменава името му.
— Сайръс?
— Или поне Сай. Сякаш той също е бил в стаята. Казала му нещо от рода: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Смъмрила го съвсем приятелски. Сякаш се чувствала комфортно в негово присъствие. Сестра ѝ дори решила, че тя е щастлива.
— Това рядко ли се е случвало?
— Много рядко.
— Кога е станало?
— Преди две години… Може би по-малко.
— Това ли е всичко?
— Разговорите им обикновено протичали сковано… напрегнато. Добре ли си, добре съм. И толкова.
— Може да не е бил Сай от Сайръс — каза Ричър. — Може да е бил Сай от Саймур. А това е малкото име на Портърфилд. Скорпио ми каза, че всички го наричали Сай. Предлагам да потърсим къде е живял. От там бих започнал аз. Може да открием нещо. Или някой съсед да се разприказва.



17

Старецът в пощата бе споменал, че Портърфилд живее в дървена къща сред хълмовете, на трийсетина километра по черния път, в старо ранчо зад ограда като онези, които Ричър бе видял на картата в университета, изобразени с толкова фини контури, колкото гравюрата на стодоларовата банкнота.
Лендкрузърът на Брамал разполагаше с навигационна система, която показваше на екрана само черния път и нищо повече. Затова двамата решиха да следят километража, докато пътуват на запад, и да броят изминатите километри. Колата бе чиста, подредена и функционална като самия Брамал. Носеше се напред без никакво усилие и създаваше усещането, че може да пътува по неравни черни пътища чак до края на света.
— Кога двете сестри са се срещали очи в очи за последен път? — попита Ричър.
— Преди седем години — отвърна Брамал. — След третата мисия на Сандерсън. Срещата не е минала добре. Предполагам, че затова са решили да не повтарят тази грешка. Оттогава са разговаряли само по телефона.
— Сандерсън е била ранена в даден момент.
— Не знаех. Госпожа Макензи никога не го е споменавала.
— Възможно е самата тя да не знае. Сестра ѝ може да не ѝ е казала.
— Защо да го крие?
— Често се случва. Причините обикновено са комплексни. Може да не е искала да тревожи семейството си. Или да изглежда уязвима. Или да създава впечатлението, че търси съчувствие и помощ. Или да избегне обвинение в безразсъдство. Доколкото разбирам, сестра ѝ не е одобрявала постъпването ѝ в армията.
— Колко тежко е била ранена?
— Не знам — призна Ричър. — Но знам, че е получила „Пурпурно сърце“. Което може да означава всичко — от драскотина до загуба на крайник. Или на всички крайници. Някои се връщат у дома в ужасно състояние.
Километражът показваше, че са изминали тринайсет километра. Брамал потъна в продължително мълчание. После попита:
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Не мисля, че ще останеш очарован от резултата. Тя може да е инвалид или наркоманка. Или и двете. Може да не иска да бъде намерена.
— В такъв случай ще я оставя на мира. Не се опитвам да спася света. Искам само да разбера какво се е случило.
Изминаха шестнайсет километра. Хълмовете от двете страни на пътя ставаха все по-високи. Гънките на предпланините се надипляха все по-гъсто и тук-там се виждаха иглолистни гори. Като на пощенска картичка. Вятърът се усилваше. Опашката от прах след колата се носеше право на юг.
— Възможно е да има и посттравматичен синдром — каза Брамал. — Май всички, които се връщат от война, страдат от него.
— Така е — съгласи се Ричър.
Двайсет километра. По склоновете като жълто-оранжеви пламъци пламтяха трепетликови горички. Стотици и стотици отделни дървета, но обединени от един общ корен. Трепетликите образуваха подобни колонии, които представляваха общ организъм. Това ги превръщаше в най-големия жив организъм на Земята.
— Какво имаше предвид онзи старец? — попита Брамал. — Трийсет километра до къщата или трийсет километра до отклонението?
— До отклонението — отвърна Ричър. — Така беше с къщата на Били. Макар човекът да се бе объркал. И разстоянието да се оказа с двайсет процента по-голямо.
— С други думи, трийсетте километра може да се окажат трийсет и шест или четирийсет?
— Освен ако този път не е раздул и не ми е казал по-голямо разстояние от реалното. Може изобщо да не го бива с цифрите. Което отваря прозорец от десет-петнайсет километра.
— В такъв случай предлагам да свием по първото отклонение, което видим. Не мисля, че на подобно разстояние ще има повече от едно. Това е Уайоминг. Така че първото отклонение е нашето, без значение колко рано или късно ще се появи.
— Не е зле за федерален агент — отбеляза Ричър.

Отклонението се появи точно на трийсет километра от пощата. Браво на стареца. Отбиваше се вдясно от пътя и отвеждаше до висока дървена порта на ранчо, чието име бе изписано с толкова изтрити букви, че Ричър не успя да го прочете. Коловозите вървяха право на север в продължение на километър и половина, преди да се изкачат по хълма и да се скрият сред дърветата. Мястото, до което водеха, оставаше скрито от погледите на Ричър и Брамал.
Брамал спря колата.
— От моя гледна точка това, което правя, е съвсем обичайно. Чукал съм на стотици врати. Понякога някой крещи отвътре, друг път лае куче, но никой никога не е стрелял по мен. Трябва да помислим обаче как присъствието ти в колата ще промени това.
— Искаш да сляза и да тръгна пеша? — попита Ричър. — За да се почувстваш в по-голяма безопасност?
— Обсъждаме тактически проблем. В най-лошия случай Били не само е превзел бизнеса на Портърфилд, но и се е настанил в къщата му и в момента е там. Не го открихме у дома му, нали?
— За какво са му две къщи?
— Някои хора си падат по тези неща.
— Но не и когато двете къщи се намират на трийсет километра една от друга.
— Сай не е имал наследници или роднини. Защо Били да не се настани в дома му?
— Няма никакво значение дали Били е в къщата на Портърфилд. Няма никакво значение дали е там в момента. Важното е, че той не е прослушал онова съобщение. И няма да знае кой съм, когато ме види. Може да реши, че сме мормони.
— Не си облечен като мормон.
— Тогава ти почукай на вратата. За всеки случай. Ако ти отвори, кажи му, че си мормон, който случайно притежава снегорин, и би искал да обсъдите проблемите на глобалното затопляне.
Тойотата продължи напред. Пътят се виеше по гористите склонове в продължение на още осем километра, все така неравен, с изровен чакъл, дълбоки коловози и огромни плоски камъни отстрани. Джипът се накланяше ту наляво, ту надясно, но продължаваше неуморно напред. Така се добраха до последния завой, изкачиха стръмен склон и се озоваха на гористо плато с размерите на футболен стадион. Около една трета от него бе разчистена от дървета и именно там се издигаше къщата — ниска продълговата постройка от масивни трупи с широка веранда от всички страни. Имаше дървена ограда, но коловете и дъските бяха ужасно разкривени и потъмнели от дъжда и вятъра. Тревата зад нея изглеждаше косена преди време. Брамал спря относително далече от къщата. На предната част от верандата, от двете страни на входната врата, висяха парчета полицейска лента. По някое време ченгетата явно бяха забранили достъпа до къщата.
— Това не е местопрестъпление — отбеляза Брамал. — Този човек е умрял в гората.
— Бил е открит в гората — уточни Ричър. — Може шерифът да е решил, че нещата стоят по-различно. Знаем, че е претърсил къщата. Открил е кола с много навъртени километри и десет бона в гардероба.
— Къде ли е Били сега?
— Защо се тревожиш за него?
— Аз не се тревожа. Но ти би трябвало да се тревожиш. Скорпио му е наредил да те убие.
— Били не е тук. Какви са шансовете да го заварим в дома на Портърфилд? Освен това той не е прослушал съобщението. Не знае, че Скорпио ми е казал името на Портърфилд. Защо тогава да идва тук, в дома му? А и кой да предположи, че старецът от пощата ще определи разстоянието толкова точно? Били е някъде другаде и това място е празно.
— Добре — съгласи се Брамал.
Излезе от колата и отиде да почука на вратата. Закрачи делово, решително. Ричър го видя да чука, чу звука ясно и отчетливо, забавен с частица от секундата поради разстоянието, като реплика на филмов актьор, която се разминава леко с кадрите. Видя Брамал да отстъпва учтиво крачка назад.
Никой не отвори вратата. Не се забеляза никакво движение. Брамал почука отново. Пак нищо.
Бившият федерален агент се върна при колата и каза:
— Няма никой.
— Какво ще кажеш да влезем? — попита Ричър.
— Заключено е.
— Можем да счупим някой прозорец.
— Трябва да си зададем въпроса дали имотът не е станал общинска собственост. Напълно възможно е. Заради неплатени данъци например. Незаконното влизане в общинска собственост е сериозно престъпление. Стигне ли се до съд, не можеш да спечелиш, когато твой противник е общината.
— Възможно е да си усетил подозрителен мирис. Или да си чул нещо. Отчаян вик например. Това би оправдало влизането без заповед за обиск. Нали?
— Не — отвърна Брамал.
— Вече не си на служба — каза Ричър. — Не си длъжен да се придържаш към тези феберейски глупости.
— Как би подходила армията? Би подпалила къщата?
— Не, така би постъпила морската пехота. Армията би огледала внимателно къщата и, за свой късмет, би открила прозорец, счупен от неизвестен нарушител. Възможно е това да се е случило отдавна, но може да е станало и току-що, което би оправдало незабавната намеса на армията. Не мисля, че дори Върховният съд би възразил.
— Възможно е това да се е случило отдавна, но може да е станало и току-що, така ли?
— Очевидно всички звуци, които чуеш, ще произхождат от мен, тъй като случайно ще стъпя върху стъкла, останали на верандата в резултат на въпросния инцидент. Може да ти прозвучи, сякаш някой чупи стъкло, но подобно объркване е често срещано.
— Това е стандартен трик и на ФБР. Не всички се придържат към феберейските глупости, както се изразяваш.
— Някои от твоите колеги идват на обучение при нас.
— А някои от твоите идват при нас.
— Ще огледам внимателно къщата — каза Ричър.
И излезе от колата.



18

Къщата беше голяма, но лесна за оглед, тъй като верандата я обикаляше от всички страни, а прозорците на първия етаж бяха разположени на височина, която улесняваше надзъртането. Ричър огледа вратата, на която бе почукал Брамал. Тя бе солидна, изработена от масивно дърво и здраво заключена. Трудно щяха да я разбият. Затова продължи нататък, към прозореца, от който се виждаше стълбата за втория етаж. Лесно щеше да влезе през него, но тъй като той бе разположен на фасадата, нещо му подсказа, че не бива да го прави, макар да се намираха сред дивата пустош. Проникването отпред никога не бе добра идея. То оставяше улики пред погледа на всички. Вярно, Ричър щеше да се погрижи за тях. Дискретна дупка в средата на стъклото с размерите на мъжки лакът и разкъсан комарник, който се вее на вятъра. Нищо повече. Това обаче можеше да се окаже достатъчно, за да привлече нечий поглед. Затова задната част винаги бе за предпочитане.
Ричър тръгна покрай къщата и подмина пет прозореца с размерите на този отпред. А това означаваше, че задните ще са също толкова големи. Тези прозорци бяха лесни.
Той зави зад ъгъла и първият прозорец, който видя, се оказа счупен. В него имаше дупка с размерите на мъжки лакът. А комарникът бе разрязан с нож. Парчетата стъкло бяха мръсни, а комарникът бе мухлясал. Прозорецът беше счупен преди година, а може би и по-отдавна. Бе стоял поне четири сезона на дъжд, слънце, вятър… Помещението зад прозореца се оказа кухня. Повърхностите бяха покрити с дебел слой прах. Зад кухненския плот имаше нещо като трапезария, потънала в сумрак.
Ричър се върна по верандата, за да отиде при колата. Но Брамал отново бе излязъл. Стоеше на десетина метра от къщата.
— Намерих счупен прозорец — уведоми го Ричър.
— Браво — похвали го Брамал. — Не чух нищо.
— Не, сериозно. Прозорецът наистина е счупен. Случило се е отдавна. Преди година или повече. Действали са точно както бихме го направили ние.
— Покажи ми — отвърна Брамал.
Ричър го поведе по предната веранда, после по страничната и свърна зад ъгъла. Брамал огледа прозореца. Забеляза наличието на мухъл.
— Най-малко година — заключи той. — Може би дори година и половина. Защо не? Вероятно се е случило непосредствено след смъртта на Портърфилд. Дали не е бил шерифът? Той спомена, че са претърсили къщата.
— Шерифът е имал ключове — отвърна Ричър. — Намерили са ги в джоба на Портърфилд. Така са го идентифицирали. И по зъбите, разбира се. Затова на шерифа не му е трябвало да чупи стъклото. Направил го е някой друг, който не е имал ключове.
— Скитници?
— Те не биха счупили прозореца на кухнята. Това е помещение, което непременно биха искали да използват. Щяха да счупят друг прозорец.
— Обикновени крадци тогава?
— Възможно е, ако къщата е в безпорядък.
— Ще влезем ли вътре?
— Обсъдихме го вече — отвърна Ричър. — Не виждам причина да се откажем. Това, че има счупен прозорец, си е на практика покана да влезем. Трябва да изпълним своя граждански дълг.
— Гражданският ни дълг изисква да повикаме шерифа.
— Намираме се далече от цивилизацията. Собственикът е мъртъв. Няма наследници. Ситуацията е съвсем различна. Студентите в правните факултети изчитат дебели учебници по този въпрос. Сигурен съм, че шерифът не би желал да се впусне в сериозна и продължителна дискусия. Освен това Сандерсън може да е звъняла на сестра си именно от тук. От тази къща. Когато е казала: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Това се е случило или в нейния дом, или в неговия. И в двата случая тя е прекарала известно време тук. Знаеш, че трябва да влезем.
— Знам, че аз трябва да вляза — отвърна Брамал. — Ти обаче не си длъжен да го правиш.
— Опитваш се да ме предпазиш ли?
— Смятам за свой дълг да изтъкна законовите проблеми.
— Ясно. Искаш да вляза пръв. За да можеш да кажеш, че най-сериозното ти нарушение е фактът, че си ме последвал. Искаш аз да бъда лошият. Защото ти имаш скрупули.
— Не и в това отношение. Просто разрешителното ми за частен детектив е издадено от Илинойс. И бих искал да го запазя. Освен това няма значение кой ще влезе пръв. Важното е, че ако не предупредя своя младши партньор за възможно закононарушение, това може да ми се отрази негативно при евентуално разследване.
— Партньори ли сме?
— На практика.
— Младши и старши?
— На базата на възрастта и опита.
— И смяташ да ме предупреждаваш за опасностите, които крие всяка моя стъпка?
— Да, длъжен съм.
— Да пропуснем тази част, става ли? Да приемем, че вече си го направил. Така е по-забавно.
— Добре — съгласи се Брамал, — щом искаш да се забавляваш, влизай пръв.

Приносът на Брамал се изчерпваше с промушване на едната ръка през дупката в стъклото, завъртане на дръжката и отваряне на прозореца. Якето на Ричър беше ново, ризата също. Не искаше да ги изцапа с мухъл, което непременно щеше да се случи, ако се промъкнеше през отвора в комарника, както онези, които бяха проникнали в къщата преди година или година и половина, когато комарникът още е бил чист. Затова той просто го изтръгна от рамката, сгъна го на четири и го остави на верандата.
Най-добрият начин да се промуши през прозореца бе с краката напред и лицето надолу. Заради кухненския плот. Така щеше да завърши маневрата си, стъпил на крака, а не подпрян на ръце. Но тя не беше никак лесна. Изискваше акробатични умения. Още по-лошо щеше да бъде, ако под прозореца имаше мивка, чийто кран можеше да нарани Ричър на уязвимо място. За щастие, мивката на Портърфилд бе разположена на друга стена. Което улесняваше задачата на Ричър. Макар и незначително.
Той усети как краката му се озовават във въздуха, сви тялото си в кръста, стъпи здраво и се изправи. Огледа се. Кухнята бе пострадала от капризите на времето заради дупката в прозореца, но си личеше, че е била скъпа. Шкафовете бяха от масивно дърво, а плотовете — гранитни. Кухненските уреди бяха от неръждаема стомана. Всички имаха дисплеи, но потънали в мрак. Цареше пълна тишина. Хладилникът не бръмчеше, тръбите не шумяха. Нямаше ток, нямаше вода. Никой не плащаше сметките.
Ричър пристъпи в сумрака, излезе от кухнята и се озова в трапезарията. Оттам видя просторната дневна с висок островръх таван и камина, иззидана от камъни с размерите на гуми за трактор. Това бе луксозна планинска вила, демонстрация на пари и възможности. Обикновените горски хижи нямаха камини, издигнати с помощта на мотокари и хидравлични кранове. Техните бяха изградени от по-малки камъни. А и защо иначе някой ще прави висок като на катедрала таван, когато и най-обикновен би свършил работа?
Въпреки всичко къщата изглеждаше уютна. Ричър я хареса. Стените от дебели стволове бяха лакирани в цвят на пчелен мед. Мебелите изглеждаха удобни, но ненатрапчиви. Рафтовете бяха отрупани с ексцентрични колекции от животински черепи, интересни камъни, дори борови шишарки. Обстановката бе домашна, семейна. Но на богато семейство.
Той се върна в кухнята при счупения прозорец. Брамал надничаше през него.
— Няма от какво да се притесняваме — каза Ричър. — Като капсула на времето е. Което изключва обир. Всичко е на мястото си. Слоят прах е еднакво дебел навсякъде. Много е подредено. А това изключва и скитниците.
— Влизам — каза Брамал.
Ставите му се оказаха доста по-сковани от тези на Ричър, но и разстоянията между тях бяха по-малки, защото Брамал бе по-дребен. Така че се промуши по-лесно през прозореца. А когато се изправи, започна да оглежда наоколо по същия начин като Ричър.
Кухня, трапезария, дневна. Непокътнати.
— Не очаквах това — отбеляза той.
— В какъв смисъл? — попита Ричър.
— Ако имах къща в планината, бих искал да изглежда точно така.
— Нима наркодилърите нямат вкус?
— Обикновено не.
Ричър огледа коридора.
— Има спални в двата края — каза той.
— Не са били нито крадци, нито скитници. Кой тогава е счупил прозореца?
— Не е бил и шерифът — отбеляза Ричър. — Но също като него е бил професионалист и е дошъл с определена цел.
— Но къде е безпорядъкът? Когато професионалист претърсва къща, обръща всичко с главата наопаки!
— Може да са открили онова, което са търсели, още на първото място, където са погледнали. А може би точно така правят професионалистите. Или пък са знаели къде се намира онова, което са търсели. Или са дошли да върнат нещо.
— Какво нещо?
— Няма значение — отвърна Ричър. — Искам само да открия Сандерсън.
— Мислиш, че е била тук? Но това означава, че е била близка с наркодилър, който е бил намушкан или прострелян в корема.
— Сега пък започваш да се държиш като по-голям брат.
— Съмнявам се, че е имала подобна връзка. Би трябвало да си намери някой по-читав.
— Сандерсън е казала: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Дори близначката ѝ твърди, че думите са прозвучали приятелски и че Сандерсън е изглеждала щастлива. В най-добрия случай двамата са били приятели.
— Още по-зле — отвърна Брамал, — защото човек сам избира приятелите си.
— Във всеки случай, двамата са прекарали известно време заедно. Тук или в дома ѝ. Където и да се намира този дом.
— Било е преди година и половина.
— Това е по-добре от нищо.
— Ако твоят Сай е този Сай, който ни трябва.
— Шансът е петдесет на петдесет. А това не е малко.
Брамал извади телефона си.
— Две чертички — каза той. — Спокойно би могла да се обади от тук.
— Какво показват данните в телефонната компания?
— За да се триангулира един сигнал, са необходими три антени. Тук има само една. Сандерсън се е обадила от обширен район с големината на Ню Джърси. Само това знаем.
— Може да е била тук. Не виждам причина да не е била.
Брамал застана по средата на дневната и каза:
— Случило се е преди година и половина и оттогава къщата е била претърсвана два пъти. И ако си прав, че някой е върнал нещо, значи най-важната улика вече е изчезнала. В такъв случай трябва да открием онова, което хората преди нас са пропуснали. Което изисква много време. С колко разполагаме?
— Със сто години, мисля — отвърна Ричър. — Паркирай колата зад къщата и можем да си живеем тук до края на дните си. Никой няма да разбере.
— Добре, да претърсим заедно къщата. Две глави са за предпочитане пред една.
Намериха пропуснатото нещо за по-малко от минута.



19

Откриха го в малко складово помещение до задната врата. Нещо като килер за зимни дрехи. Един скиорски панталон от твърда найлонова материя бе паднал от закачалката. Крачолите се бяха забили в пода като копия, но едната им половина бе останала права, а другата се бе прегънала. Приличаха на краката на анимационен герой, получил силен удар. Бяха се наклонили назад и подпрели в ъгъла. Ричър ги вдигна и намери зад тях чифт дамски боти. Истински туристически боти с метални халки и връзки. Трийсет и шести номер. С други думи, много малки.
— Обувки в килера, а? — каза Ричър. — Явно е прекарвала доста време тук.
— Но само ако са нейни. Може да са на съвсем друга жена.
— Съгласен съм. Но излиза, че Портърфилд, когото двама души описват като затворен и саможив, е живял с някого в тази къща. А това ни дава основания да проучим въпроса малко по-задълбочено, особено след като той е открит мъртъв. Може да простим на шерифа, че е пропуснал ботите. Той е бил предубеден. Обзалагам се, че всички в Уайоминг имат подобни килери. Трудно е да видиш онова, което си свикнал да виждаш всеки ден. Нужен е поглед отстрани. А това ме кара да се запитам кой ли е бил тук. И какво е правил? Може да не е търсил нищо. Може наистина да е влязъл, за да върне нещо. Не виждам друго обяснение. Нищо не е докоснато.
— Да проверим другите килери и гардероби — предложи Брамал.
Така и направиха, но не откриха нищо освен вещи на самия Портърфилд. Човекът очевидно бе предпочитал да носи джинси и ги бе прал, докато платът се протърка и прокъса. Не откриха дамски дрехи. Нито рокли, нито блузи, нито панталони.
— Защо ли е оставила само ботите? — зачуди се на глас Брамал.
— Тръгнала си е през пролетта. Не ги е използвала поне от месец. Забравила ги е. Или пък са ѝ били неудобни. А може да ги е оставила нарочно. Може да е решила да си купи нови. Но тя определено е била тук. Или тя, или друга жена. Портърфилд не е живял сам. Не и през цялото време.
— Доста информация извлече от един чифт боти.
— Обзалагам се, че ще открием още.

И наистина откриха. Но не много. Изминаха два часа, а Ричър и Брамал отбелязаха съвсем скромен напредък. Откриха улики, които бяха по-скоро косвени и условни, отколкото преки и категорични. Спестиха време, като не обърнаха внимание на всичко онова, което лежеше пред погледа им. Вместо това решиха да проверят вътре в мебелите, под мебелите, зад мебелите…
Откриха дамски гребен между възглавниците на дивана. Беше от розова пластмаса. Зъбите му бяха разположени доста рехаво. Много по-нашироко в сравнение с обикновените гребени. В банята имаше две мивки, всяка с отделна сапунерка. В едната лежеше изсъхнало парче парфюмиран сапун, а в другата — изсъхнало парче съвсем обикновен сапун. Отново в банята намериха два комплекта кърпи. В мокрото помещение зад пералнята бе паднал чифт спортни дамски чорапи. Розови на цвят, малък размер, изработени от някаква странна материя, насъбрала много прах.
Това беше всичко. Крайно недостатъчно за съдебната зала. Но то навеждаше на определени мисли.
— Тук е живяла жена — каза Ричър. — Сандерсън или друга. Поне за известно време. Възможно е тя да е поддържала със Сай неангажираща връзка и да е идвала само от време на време. Не е пребивавала на това място достатъчно дълго, за да остави своя отпечатък върху къщата. А когато си е тръгнала, го е направила със стил. Демонстративно. Заличила е всяка следа от присъствието си. Взела е всичко, което е видяла, като е оставила само онова, което не е видяла. Изгубения гребен например. По онова време не е могла да вземе сапуна си. Бил е влажен и хлъзгав. Не е можела да го хвърли в сака при дрехите си. Не е преброила кърпите в банята. Защо да го прави? Забравила е ботите. Но най-много ми допадат забравените чорапи.
— Защо?
— Те доказват, че тя все още има два крака. И медалът не ѝ е присъден за толкова тежко нараняване, колкото би могло да бъде.
— Ако чорапите са нейни.
— Да предположим, че е така. Възможно е Портърфилд също да е посещавал дома ѝ от време на време. Къде би могъл да бъде този дом? На какво разстояние от тук? Представи си, че ти си Портърфилд. Колко надалече би пътувал заради някоя жена?
— Зависи.
— От какво?
— От много неща.
— Да погледнем по-оптимистично. Сандерсън може да не е мис Америка, но предполагам, че е достатъчно симпатична.
— Това е Уайоминг. Тук изминават огромни разстояния само за да си купят хляб. За приятелка… два часа може би. Сто и петдесет километра.
— Което не ни помага — отвърна Ричър. — Площта става прекалено голяма.
Брамал кимна.
— Бих предложил следващият ни ход да включва среща със съседите на Портърфилд, но нямам представа какво означава това тук. В този щат хората живеят на двайсет-трийсет километра един от друг. Обзалагам се, че някои изобщо не са виждали съседите си.
— Аз обаче смятам, че тук хората са зависими един от друг. Представи си, че се случи инцидент. На кого ще позвънят? На полицията или пожарната, които се намират на два часа път от дома им? Или на съседа, който ще пристигне за петнайсет минути? Може тук да постъпват именно така. Може съседите да са по-близки, отколкото предполагаш. Може би всеки знае всичко или почти всичко за другия.
— Много оптимистично.
Ричър не отговори. Беше сам в кухнята, резултат най-вероятно от подсъзнателен стремеж да държи под око изхода на къщата. Отворения прозорец със счупеното стъкло и откъснатия комарник. Отвън довя хладен бриз. И донесе със себе си всевъзможни звуци. Повечето бяха съвсем обичайни и не предвещаваха никаква заплаха. Шумолене на листа по клоните на дърветата, тежък плясък на птичи криле, жужене на пчела…
Един звук обаче бе различен. Много кратък, много далечен. Едва доловим. По-скоро откъслечен. Тихо драскане или тихо скрибуцане. Съвсем малка част от добре познат звук, характерен за тези места. Типичен за Уайоминг. И подобно на всички останали звуци, съставен от уникална комбинация от различни компоненти. Като ДНК. Той включваше ситен чакъл. По-едри камъчета. И каучук.
— Трябва да изчезваме — каза Брамал. — Идва кола.
Брамал излезе пръв. Вероятността да се заклещи в рамката на прозореца бе по-малка. Ричър го последва безпроблемно, след което Брамал се пресегна и затвори прозореца. После двамата отидоха на предната веранда.
Не видяха нищо.
— Трябва да се качим в колата — каза Брамал. — За всеки случай.
— Ако се чудиш какво да направиш, можеш да ги прегазиш — посъветва го Ричър.
Двамата се качиха в тойотата и Брамал запали двигателя.

Някакъв пикап изкачи последния склон и се появи в далечния край на платото. Беше форд с надстройка върху каросерията. Нещо като малък кемпер, но в полицейски вариант. Боята искреше от чистота. Изцяло бяла с изключение на вратите, където сияеха златни звезди, широки половин метър и също толкова високи. Над тях бе изписано името на окръга, а под тях —
Шерифско управление
. Определено приличаше на дизайна на пръстена от „Уест Пойнт“.

Шериф Конъли.

Той паркира близо до тойотата под такъв ъгъл, че хем да изглежда случайно и небрежно, а не заплашително, хем, помисли си Ричър, да блокира пътя на джипа им.
Шерифът бе преценил позицията им повече от добре. Тойотата щеше да бъде принудена да даде на заден и да го заобиколи.
Конъли свали прозореца си. Шофираше с шапка на главата, но пък кабината бе доста просторна, а таванът — висок. Ричър също свали своя прозорец. Пикапът бе спрял от неговата страна.
— Казахте ми, че не се интересувате от Портърфилд.
— Така е — отвърна Ричър.
— Но въпреки това сте тук, в дома му.
— Жената, която търся, е живяла тук поне няколко месеца. Опитвам се да открия къде е отишла след това.
— Портърфилд живееше сам.
— Невинаги е било така.
— Влязохте ли вътре? — попита шерифът.
— Да — призна Ричър.
— Как?
— Някой е проникнал с взлом преди година или повече. Използвахме същата дупка.
— Какъв взлом?
— Претърсили сте къщата след смъртта на Портърфилд. Намерили сте каквото сте намерили, заключили сте я и сте си тръгнали. После е дошъл някой друг и е влязъл през прозореца.
— Покажете ми — каза Конъли.
Тримата излязоха от колите и тръгнаха към задната част на къщата.
Конъли огледа внимателно прозореца. Разгъна комарника и го постави на мястото му, сякаш се опитваше да го възстанови в първоначалното му състояние. Накрая дори потри плесента между палеца и показалеца и я помириса.
— Може да е било преди година и половина — каза той. — Как е положението вътре?
— Никакъв безпорядък, никакви щети, нищо не е обърнато или счупено. Не са били нито крадци, нито скитници.
— Защо смятате, че тук е живяла жена? — попита Конъли.
Застанаха до парапета на верандата и впериха погледи в планините и горите пред тях. Брамал разказа за обувките, гребена, сапуна, кърпите и малките розови чорапи.
— Обувките не означават почти нищо — отвърна шерифът. — Гребенът и чорапите също. Може да са останали от много отдавна, отпреди двайсет години, когато някоя племенница или братовчедка е дошла да прекара тук зимата или лятото. Подобни вещи често се губят и рядко се намират.
— Но? — попита Ричър.
— Винаги съм готов да призная, когато направя грешка. Сапунът и кърпите привлякоха вниманието ми. Два използвани умивалника винаги означават двама души, а когато единият сапун е парфюмиран, това подсказва, че са мъж и жена. Освен това сапунът и кърпите са улики, които подсказват как е изглеждала къщата в деня, когато Портърфилд е умрял. Явно съм ги пропуснал. Но по онова време никой не прояви интерес към него. Нито веднага след инцидента, нито по-късно. А това повдига въпроса къде е била въпросната жена по онова време и къде е тя сега.
— Точно това се опитваме да открием.
— Ако е същата жена.
— Нищо не подсказва, че не е.
— Пръстенът, който ми показахте, беше доста малък — каза Конъли.
— Точно така — отвърна Ричър.
— Съдите за размера ѝ по чорапите? Те могат да се свият.
— Но обувките не могат. А те също са малки.
— Къде е служила?
— В Ирак и Афганистан. Била е на пет мисии.
— Корав характер.
— Нямате представа.
— Ако е същата жена.
— Възможно е да е тя.
— Защо жена като нея ще се прибере у дома, ще използва парфюмиран сапун и ще носи розови чорапи?
— Очаквам да направи тъкмо това. Подобни неща придават смисъл на завръщането у дома.
Конъли се обърна и огледа задната част на къщата. И счупения прозорец.
— Знам — каза Ричър.
— Какво знаете?
— Не можем да открием кой го е направил. Отлична професионална работа. Чисто проникване, а вътре не е пипнато нищо. Трябва да е бил човек със специално обучение и богат опит, характерни за някои правителствени агенции. Но това звучи нелепо.
— Най-вече защото не виждам какво би могло да иска правителството от Портърфилд — отвърна шерифът. — С каквото и да се е занимавал, е бил дребна риба. Освен това въпросната правителствена агенция би трябвало да се свърже първо с мен. От професионална коректност, а и от практически съображения. Щях да им дам ключовете например.
— В такъв случай дребните престъпници са започнали да работят много по-чисто и професионално.
— Едва ли.
— Кой може да е бил тогава? — попита Ричър.
— Елитни престъпници. От онези, които могат да си позволят най-доброто.
— И какво биха искали те от дребна риба като Портърфилд?
Конъли не отговори.
— Извиняваме се за незаконното проникване — обади се Брамал. — Не искахме да проявим неуважение към закона.
— Не мога да ви помогна в издирването на жената — каза шерифът. — Няма улики за извършено престъпление. Не мога да изпратя сапуна и кърпите в лаборатория. Няма как да оправдая подобен разход. Освен това не разполагам с достатъчно хора.
— Кой може да ни помогне? — попита Брамал. — Съседите?
— Възможно е. Аз съм техният шериф, но, в интерес на истината, изобщо не ги познавам. Идвам тук за втори път. Тази част от окръга е много спокойна. Другите, които не са толкова тихи и мирни, поглъщат цялото ми внимание.
— В такъв случай ще тръгваме — каза Брамал. — Благодарим ви за отделеното време.

В този момент на повече от петстотин километра от планинската вила, в Рапид Сити, Южна Дакота, инспектор Глория Накамура седеше в светлосинята си кола, заела удобна позиция от другата страна на улицата, и наблюдаваше пералнята на Артър Скорпио. Но не предната врата, а задната. Скоро щяха да минат два часа, откакто бе застанала на пост, а не бе видяла нищо интересно.
Но само до този момент. В задната алея се появи един харли дейвидсън с номера от Монтана. Ръмженето на двигателя отекна от околните стени. После заглъхна. Мотористът слезе, задната врата се отвори и той влезе вътре. Накамура си записа часа.
Четири минути по-късно мотористът излезе от пералнята. Яхна мотора и изфуча.
Накамура си записа часа. После пое към участъка.

Брамар и Ричър потеглиха обратно по черния път, после свиха на запад, където очакваха да намерят повече съседи. Брамал гледаше наляво, а Ричър надясно. Споразумяха се да поемат по първата отбивка, която видят, защото тя би трябвало да ги отведе до най-близките съседи на Сай Портърфилд.
Въпросната първа отбивка се появи след осемнайсет-деветнайсет километра. Отляво. За малко да я пропуснат. Беше почти незабележима. Виеше се между дървета, изкачваше стръмни склонове и на места бе ужасно тясна, но въпреки това бе по-добре поддържана от пътя, който водеше до дома на Портърфилд. След пет километра дърветата се разредиха и разкриха обширна равна поляна с великолепна панорама на изток. По средата се издигаше едноетажна къща с каменни основи и широки дъски над тях, на места разкривени и олющени. Предната веранда бе оградена с дървен парапет със струговани подпори. На верандата бе разположена стара църковна пейка, където човек да поседне, да подиша чист въздух и да се наслади на утринното слънце.
Брамал спря сравнително далече от къщата. Провери телефона си и каза:
— Две чертички. Покритието е добро. Могла е да позвъни отвсякъде.
Понечиха да излязат от колата, но преди да успеят, вратата на къщата се отвори и на прага се появи жена. Явно ги бе чула. Изглеждаше стройна, силна, загоряла от слънцето и вятъра. Беше с избеляла червена рокля и каубойски ботуши. Вероятно наближаваше четирийсет, макар трудно да можеше да се определи. Ричър не би рискувал с точна цифра. Попитаха ли го, щеше да каже трийсет, за да не сбърка, но нямаше да се изненада, ако се окажеше, че жената е на петдесет. Тя стоеше на прага, поставила ръце на кръста си, и ги наблюдаваше. Не излъчваше враждебност. Все още.
— Сигурно ни взема за мормони — каза Брамал.
Ричър излезе и вдигна ръка. Универсален жест. Не съм въоръжен. Настроен съм приятелски. Тя помръдна глава, жест, който можеше да бъде отговор на неговия, но можеше и да задава въпрос. Брамал също излезе от колата. Двамата с Ричър тръгнаха към къщата и спряха на известно разстояние от верандата.
— Госпожо, издирваме изчезнала жена — каза Ричър. — Смятаме, че е живяла известно време у вашия съсед Сай Портърфилд. Дали бихте могли да ни кажете нещо по въпроса?
— Трябва да влезете — отвърна жената. — Току-що приготвих лимонада.



20

Ричър и Брамал последваха жената в къщата ѝ. Стените бяха от същите дъски като обшивката отвън, но лакирани до блясък, а не олющени. Кухнята се оказа сумрачно помещение с нисък таван. Жената им наля лимонада в стъклени чаши. Тримата седнаха на масата и тя попита:
— Частни детективи ли сте?
— Аз, да — отвърна Брамал.
Жената погледна Ричър.
— Военен следовател съм — каза той.
Което бе вярно, но някога.
— Миналата година ли умря Сай — попита жената — или по-миналата?
— Миналата — отвърна Ричър. — В началото на пролетта.
— Не го познавах добре. Всъщност дори не съм го виждала отблизо… само един-два пъти. Създаваше впечатление на самотник, който пътува много.
— А какво работеше?
— Никой от нас не знаеше.
— От нас? Обсъждали ли сте го с други хора?
— Нали това правят съседите? Ако не ви харесва, трябва да се преселите на Луната.
— И какво гласеше всеобщото мнение?
— Всички го смятахме за самотник, който пътува много.
— И никой не е забелязал и следа от жена в дома му?
— Никога — отвърна тя.
Звучеше категорично.
— Чували ли сте някога името Серина? — попита Ричър.
— През живота ми ли?
— Тук, наоколо.
— Не.
— А Роуз?
— Не.
— А Сандерсън?
— Не.
— Открихме разни неща в дома на Портърфилд — продължи Ричър.
— Какви неща?
— Дамски дрехи и тоалетни принадлежности. Малко на брой. Слаби улики.
Жената помълча, после попита:
— Колко слаби?
— Установихме, че банята е била използвана от двама души — отвърна Ричър.
— Хм… — замисли се тя.
— Какво означава това?
— Веднъж се зачудих нещо, но после реших, че съм сбъркала.
— Какво се зачудихте?
— Карах по черния път към Мюл Кросинг. А той идваше насреща ми. Прибираше се у дома. Рядко виждаме друга кола по тези места. Това ни кара да застанем нащрек. Да се приберем в своята лента, да внимаваме повече… Не искаме да се блъснем. Разминахме се и си махнахме, доколкото си спомням. Нищо особено. Бях сигурна обаче, че на седалката до него има някой. Реших, че е момиче. Зърнах я само за миг. Беше се навела леко и извърнала настрани, сякаш бе притиснала тялото си странично към седалката. Не можах да видя лицето ѝ.
— На каква възраст беше?
— Не беше млада. Не беше дете. Но ми се стори доста дребничка и дори крехка. Беше се извърнала, сякаш криеше лицето си от него.
— Странно.
— И видях нещо сребристо. Това си спомням. Нещо сребристо на цвят.
— Това също е странно.
— И аз си помислих същото. Затова запомних случката. На другия ден му отидох на гости. Занесох му пай. Казах, че съм изпекла два. Но всъщност исках да проверя какво става, защото бях чувала какви ли не истории. От трафик на хора до съдебен процес за попечителство. Дали пък наистина не се е занимавал с нещо подобно? Или тя все пак му е била приятелка? Кой знае. Нищо чудно да са се скарали в колата. Реших, че каквото и да е било, вече им е минало и той може да ме запознае с нея.
— Какво се случи?
— Сай се държа странно. Остана приятно изненадан от пая. Държа се много любезно, но не ме покани вътре. Разговаряхме на верандата. Той не беше особено словоохотлив. Подхвърлих, че паят е прекалено голям за сам човек. Исках да подхвана темата, така да се каже. Да му дам възможност да отвърне, че ще го раздели с приятелката си. Сай обаче не го направи. Каза, че ще изяде половината, а другата половина ще увие в алуминиево фолио за след ден-два.
— Какъв пай изпекохте?
— Ягодов — отвърна жената. — На пазара имаше много хубави ягоди. Точно натам се бях запътила, когато го срещнах на пътя.
— Какво се случи след това?
— Нищо. Това беше. Почувствах се неудобно да стоя на верандата и казах, че трябва да си вървя, а той ми благодари за пая и само дето не ме подкани да си тръгна по-бързо.
— До какъв извод стигнахте?
— Беше застанал по особен начин. Не ми позволяваше да гледам към къщата. Криеше нещо вътре. Или някого. После се замислих за онова, което видях в колата. Дали жената не криеше лицето си от мен, а не от него? Може би той ѝ беше казал да се извърне. Сякаш се опитваше да запази самоличността ѝ в тайна.
— Но така и не разбрахте със сигурност.
— Повече не го видях. Загина месец по-късно. Никой не спомена нито дума за вдовица, партньорка, приятелка. Дори за сексуална робиня или заложница, ако щете. Затова предположих, че съм сгрешила. И реших да забравя случката.
— Колко дълго живя той тук?
— Пет години може би.
— А някой от съседите ви имаше ли представа как се е издържал Портърфилд?
— Само клюки, нищо конкретно.
— И все пак какво се говореше за него?
— Че разполага с доста пари. Че е богаташ от друг щат, дошъл тук, за да преоткрие себе си. Или да намери вдъхновение. Случва се от време на време. За някои предполагаме, че са писатели, дошли да напишат нов роман.

В този момент на повече от петстотин километра от къщата на съседката на Портърфилд, в Рапид Сити, Южна Дакота, продавачът от щанда за закуски в магазина за хранителни стоки тъкмо върна рестото за един сандвич с бекон и диетична сода, взе телефона и позвъни в полицейското управление.
— Извинете — каза той, — мисля, че при вас работи една жена… инспектор… с азиатска външност. Може би американка от японски произход. Трябва да говоря с нея.
Диспечерът прехвърли разговора и след секунда в слушалката прозвуча глас, който каза:
— Накамура, „Кражби“.
— Обажда се продавачът от магазина за хранителни стоки. На ъгъла, точно срещу пералнята на Артър Скорпио. Трябва да ви кажа нещо, преди да го откриете сама и да ми се ядосате.
— Какво има?
— Току-що дойде Артър Скорпио.
— И?
— Купи си друг телефон.
— Преди колко време?
— Преди пет минути.
— Кой телефон?
— Първият отляво.

В същия момент Артър Скорпио отново звънна на Били в Уайоминг. И отново не получи отговор. Включи се гласовата поща и толкова.
— Здравей, Били, обажда се Артър — каза Скорпио. — Трябва да те чуя. Караш ме да се тревожа. Защо не си вдигаш телефона? Не забравяй, че онзи тип идва. Може да не е сам. Току-що получих новини от Монтана. Специално изпратиха човек, за да ми ги съобщи. Появил се е някакъв федерален агент и е започнал да задава въпроси. Току-що е напуснал Билингс. Нямаме представа къде ще отиде след това. Отваряй си очите. И ми позвъни. Не ме карай да се притеснявам, Били.

* * *

Телефонът на Брамал изписука. Ричър предположи, че е получил съобщение. Вече бе започнал да различава звуковите сигнали. Жената с избелялата червена рокля стана и започна да събира празните чаши от лимонада.
Брамал прочете съобщението. Два пъти.
— Госпожо, лимонадата беше чудесна — каза той, — но се опасявам, че трябва да тръгваме.

Изправи се и тръгна към вратата. Ричър погледна жената, сви рамене и вдигна ръце да покаже, че и той не знае какво става. Още един универсален жест:
Да, знам, но по-добре да последвам смахнатия си приятел.
Настигна Брамал навън и изчака да отидат до колата.

— Какво има? — попита той.
— Госпожа Макензи не е доволна от напредъка ми до момента и ме уведомява, че идва в Уайоминг, за да провери някои места в близост до родната им къща. Очевидно е променила мнението си, че сестра ѝ никога не би се върнала в нея.
— Знае ли, че се намираш на сто километра от там?
— Не. Никога не казвам на клиентите си къде съм.
— Защо?
— Обичам да създавам усещане за загадъчност.
— Типично за агент на ФБР.
— Трябва да стигнем преди нея.
— Кога тръгва от Чикаго?
— Ще наеме частен самолет. Да тръгваме веднага. Трябваше да отида първо там, но тя настояваше, че Сандерсън никога не би се върнала. А сега смята, че би могла да го направи. Чудесно! Може Сандерсън да е била в родната си къща през цялото време. На два часа от тук е. За Портърфилд не е било проблем да пътува до там и да се връща.

* * *

Шериф Конъли беше прав, че ако някоя правителствена агенция реши да проведе разследване в района, ще се свърже първо с него. Най-малкото от професионална коректност. Точно това се случи. Тъкмо се върна от дома на Портърфилд, и две минути по-късно телефонът му звънна. Обаждаше се служител на Агенцията за борба с наркотиците. Човекът каза, че пътувал на юг от Монтана и рано или късно щял да мине през поверения му окръг. Нямал нищо специално предвид, може би щял да се отбие на едно-две места, но като цяло нищо особено. Благодари за предложението, но не, нямало да има нужда от съдействие. След което затвори.

Има голяма разлика между разстоянието по права линия и изминаваното с автомобил. За да прекосят Сноуи Рейндж, Ричър и Брамал трябваше да тръгнат обратно по черния път, после да се върнат до Мюл Кросинг, да подминат старата поща и магазина за фойерверки и да продължат чак до Ларами, където да потеглят на запад по съвсем друго шосе, започващо на четири преки северно от бара с дупка от куршум в огледалото. Сега вече им оставаха сто километра. Ричър посъветва Брамал да погледне по-оптимистично на нещата. Повече часове означаваха по-голяма сума за фактуриране. Брамал му разказа един виц за адвокат, който умрял и се озовал пред небесните порти. Не е честно, оплакал се той. Аз съм само на четирийсет и пет. Не, не си, отвърнал му свети Петър. Въведохме нова система. Сега се ръководим от часовете, които фактурирате. А според тях ти си на сто петдесет и три.
Подминаха табела, която ги уведомяваше, че скоро пътят ще бъде затворен заради наближаващата зима. Започнаха да се изкачват по склоновете на планината и не след дълго бяха на надморска височина от три хиляди метра, обгърнати от разреден планински въздух. Тойотата забави ход, но въпреки това продължи да слаломира покрай скалисти пропасти и съборени от вятъра дървета. Ричър и Брамал имаха чувството, че са се озовали на покрива на света. После пътят се изравни и след един плавен завой, дълъг поне половин километър, започна да се спуска надолу покрай същите пропасти и дървета. Тойотата се движеше по-бързо и по-бързо, подпомогната от собствената си инерция.
След петдесет километра екранът на навигационната система показа тънка паяжина от пътища — два на север, два на юг и нищо между тях.
— Това ли е? — попита Ричър.
— Така мисля — отвърна Брамал. — Очевидно едното ранчо е по-голямо от останалите три. Това трябва да е старата им къща. Останалите са се появили по-късно.
— Сестрите наследили ли са го?
— Родителите им са го продали още докато момичетата са били в колежа. Дошли са нови собственици. Сигурен съм, че същото се е случило и с останалите три.
— Подозираш, че тя се крие в някое от тях?
— Съмнявам се, че човек, който продава пръстена си в заложна къща, може да си позволи да плаща наем.
— Очакваш всички имоти да са празни, така ли?
— Често се случва с фермите. Свиват дейността си, западат и накрая умират. Особено като местната аристокрация се изнесе нанякъде.
— Това описание твое ли е или на Макензи?
— По малко и от двете. Бащата е бил съдия, а по онова време — особено на такова място — това го е превърнало в най-важния човек в целия окръг. Рано или късно всички опират до съда. Госпожа Макензи много добре знае това.
— А защо родителите им са заминали?
— Не можа да ми обясни добре. Можем само да се чудим за причините. Но не се съмнявам, че като деца и двете са имали понита. Със заплатата на окръжен съдия.
— Не се съмнявам, че всички деца в Уайоминг имат понита. Всъщност тук има повече понита, отколкото деца.
— Това беше метафора. За семействата, които изглеждат щастливи, докато нещо не се обърка. И понякога трябва да сменят мястото и да започват отначало.
— Това ли е обяснението на госпожа Макензи?
— По това време тя е била в колеж. Приписва вината за случилото се на Джордж Буш — младши. Твърди, че баща ѝ проявил предприемачески инстинкт. Той напуснал обществения сектор и заработил в частния.
— И какво по-точно е правил?
— Никой не знае, но всичко е рухнало един ден след началото на банковата криза.
— И къде е сега старото момче?
— Починал е скоро след това.
— А майката?
— Също е починала, но неотдавна. Госпожа Макензи още не се е съвзела от загубата.
— Това обяснява внезапния интерес към отчуждената близначка.
— Именно — съгласи се Брамал. — Въпросната отчуждена близначка е единствената ѝ роднина.

Нямаше как да разберат кое отклонение води до най-голямото ранчо, защото всички пътища чезнеха в далечината. Опитаха се да отгатнат по ширината на пътя, по неговата конструкция или по някакъв друг признак за архитектурно величие. В крайна сметка стигнаха до извода, че едно от отклоненията е по-широко от останалите. Нищо чудно и настилката да бе по-добра. В началото на отбивката ги посрещнаха високи купчини камъни, които може би някога бяха играли ролята на церемониална порта. Нещо като археологически останки от величествен в миналото дворец.
Тойотата зави по пътя и заизкачва стръмния склон.



21

Старото имение се оказа хем старо, хем имение. Беше класически образец на богато ранчо в западните щати, с просторни тучни пасища, тъмнозелени иглолистни гори, скалисти възвишения и долини, в които ромоляха ручеи. В далечината, обвити в мъгла, се извисяваха Скалистите планини. Господарската къща бе обширна постройка от масивни дънери, до която бяха долепени няколко крила. Плевните и гаражите също бяха построени от масивни дънери. Много дървета са били отсечени, помисли си Ричър, и то все огромни и тежки, след което са били окастрени и огладени с брадви и съединени с помощта на дибли и сглобки. Ранчото наподобяваше стара реклама на туристическа агенция, окачена на стената на някое летище.
С изключение на колата, седан, последен модел, паркирана под ъгъл, и жената, застанала до нея. Въпросният седан бе луксозен модел на шевролет, червен, с внушителна решетка отпред и стикери с баркодове на задните прозорци. Жената бе нисичка и слаба. Малко под метър и шейсет, четирийсет и пет килограма. Бе с прозрачна бяла блуза под разкопчаното кожено яке и джинси, напъхани във високи ботуши. На рамото ѝ бе преметната чанта. Имаше дълга гъста коса, разрошена и заплетена, предимно червена, но и с по-светли, избелели от слънцето кичури. Лицето ѝ приличаше на илюстрация от книга. Безукорна бяла кожа, фини черти, изящни пропорции. Зелени очи с открит, прям поглед. Червени устни, излъчващи увереност, типична за човек, свикнал да държи нещата под контрол. Почти усмихнати. Лъчезарна, но сдържана и уравновесена. Трябва да бе на трийсет и няколко, но изглеждаше много по-млада.
Като кинозвезда.
— По дяволите! — възкликна Брамал. — Това е госпожа Макензи.
Близначката. Сандерсън трябва да бе същата. Минималните изисквания на армията към жените гласяха, че кандидатките трябва да имат ръст от поне сто и петдесет сантиметра и тегло от поне четирийсет и пет килограма. Сандерсън би покрила тези критерии. Но оттам насетне щеше да ѝ бъде два пъти по-трудно, отколкото на останалите. Особено с това лице. То бе поразително красиво.
Брамал излезе от колата. Направи две крачки и спря. Макензи също. После излезе и Ричър. Той чу Брамал да казва:
— Госпожо Макензи, не очаквах да ви видя толкова скоро.
— Успях да изпратя съобщение едва след като кацнахме. Решили сте, че тръгвам от Чикаго, докато всъщност аз излизах от офиса на „Херц“ в Ларами.
— Бях наблизо.
— Разбира се. За което се извинявам най-искрено. Фактите и логиката са ви довели тук, в Уайоминг, но аз не ви позволих да дойдете в ранчото. Казах ви, че не е възможно тя да се е върнала в него.
— Какво се е променило?
— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел?
Ричър пристъпи напред, представи се и се ръкува с нея.
— Какво се е променило? — попита отново Брамал.
— Опасявам се, че нищо не се е променило — отвърна Макензи. — Къщата е празна. Явно съм сбъркала. Изгубих цял ден. Съжалявам.
— И защо решихте, че може да се е върнала тук?
— Реших, че познатата обстановка може да изиграе важна роля. Опитах се да разсъждавам като нея. Живяхме щастливо тук. Прекарахме осемнайсет спокойни, безгрижни години. Оттогава насам тя не знае какво е спокойствие. Реших, че може да се стреми именно към него.
Ричър огледа къщата.
— Откога е празна? — попита той.
— Мисля, че сегашните собственици я използват като лятна вила — отвърна Макензи.
— Още е лято.
— Явно са пропуснали тази година.
— Помните ли кой я купи?
Макензи поклати глава.
— Не мисля, че съм знаела някога. Бях вече в колежа, а Роуз беше в „Уест Пойнт“.
— Роуз ли я наричате?
— Да. Джейн и Роуз.
— Как се почувствахте, когато разбрахте, че родителите ви са продали ранчото?
— Мога ли да попитам на какво се дължи интересът ви към семейните ми дела?
Ричър разказа историята още веднъж, като започна от автобуса в Милуоки и завърши с прекосяването на Сноуи Рейндж. Някакво вътрешно чувство обаче го накара да пропусне по-конфликтните моменти. Придържаше се строго към издирването на притежателката на пръстена и не спомена нито Скорпио, нито Били, нито онова, с което се занимаваха двамата. Завърши с вещите, открити в дома на Сай Портърфилд — в килера, дневната, банята и мокрото помещение.
Макензи помълча секунда-две, преди да попита:
— Кой номер бяха ботите?
— Трийсет и шести.
— Добре.
Ричър погледна косата ѝ. Разрошена, оплетена. А може би по-подходящите думи бяха дива и неопитомена. Сигурно я миеше с големи усилия. Също като сестра си.
— Покажете ми гребена си — каза той.
Макензи отново помълча. После каза:
— Да, разбирам.
Тя бръкна в чантата си и извади розов пластмасов гребен. Зъбите му бяха разположени на голямо разстояние един от друг. Не като на обикновените гребени.
— Винаги ли сте използвали тази марка? — попита Ричър.
— Това е единствената, която върши работа.
— Същият е.
— И размерът на обувките съвпада.
Ричър извади пръстена от джоба си и го поднесе на дланта си. Макензи го взе внимателно с изящните си пръсти.

Уест Пойнт 2005.
Златен филигран, черен камък, малък размер.

Тя прочете гравираните инициали. Избра един пръст и свали дизайнерския пръстен, изработен от масивно злато, крещящ и безвкусен като златен зъб. На негово място сложи пръстена на сестра си. На безимения пръст на дясната си ръка. Пасваше идеално. Открояваше се, както би трябвало, излъчваше гордост, както би трябвало, и не бе голям като трофей от стрелбище в лунапарк. Ричър си представи същата ръка, може би малко по-слаба, с по-мургав загар, с няколко белега, по-светли на фона на загорялата кожа.
Представи си и същото лице по същия начин.
— Споменахте, че сте купили пръстена — каза Макензи.
— Точно така — отвърна Ричър.
— Мога ли да го откупя от вас?
— Не се продава. Той е подарък за сестра ви.
— Мога да ѝ го предам.
— Същото можеше да направи и онази служителка от „Уест Пойнт“, с която разговарях. Евентуално.
— Смятате, че трябва да ѝ го предадете лично?
— Трябва да се уверя, че тя е добре.
— Никога не сте я виждали.
— Няма значение. Трябва ли да съм я виждал? Не знам. Вие ми кажете.
Макензи свали пръстена и му го върна. С необичайно изражение на съвършеното си лице.
— Знам — каза Ричър.
— Какво знаете?
— Знам какво си мислите. Вие сте тук, защото сте част от семейството. Брамал е тук, защото му плащате. А аз защо съм тук? Оставям у вас впечатлението, че страдам от някаква мания. Че имам някакъв проблем. Това не е така. Но ви разбирам. Карам ви да се чувствате неудобно.
— Съвсем не.
— Много сте любезна.
— Предполагам, че е въпрос на чест. Роуз живееше в свят, който не разбирах.
— Нуждаем се от надеждна информация. Сигурна ли сте, че имението е празно?
— Има прах навсякъде, а водата е спряна.
— Къде би могла да отиде Роуз, след като не е тук?
— Това е нелепо!
— Кое? — попита Ричър.
— Трябва да лежа на кушетката на някой психоаналитик, за да отговарям на подобни въпроси.
— Защо?
— Разбирате ли, разигравахме наша собствена фантазия. Представяхме си, че сме господарки на имението и притежаваме цялата долина. И когато някой съсед издигаше къща, това се дължеше единствено на нашата щедрост и благосклонност. Ние им бяхме позволили да построят колибите си. Много по-късно научихме, че татко е продал няколко парцела. Но въпреки това имахме чувството, че все още притежаваме земята. И че около нас живеят роби. Или бедняци. А ние сме техни господари.
— В коя от трите къщи би отишла сестра ви?
— Във всяка от тях.
— Искате ли да се поразходим? Можете да седнете отпред, ако желаете. В края на краищата вие плащате сметката.

Ричър седна отзад, а Макензи зае неговото място отпред. Брамал потегли, но не се върна по пътя, по който дойдоха. Макензи му показа друг маршрут. Маршрут, който двете с Роуз бяха използвали като деца. Идеален за две момичета, които се скитат сред природата, но доста труден за автомобил. Тойотата обаче се справи, макар че прегази няколко фиданки, а на места и четирите колела се забиваха в пръстта като нокти на голяма котка. Не след дълго се показа най-близкото ранчо. Не беше богато и скъпо имение, а продукт на една далеч по-невинна епоха, когато летните вили бяха семпли и непретенциозни. Гледката обаче бе достойна за пощенска картичка.
Брамал и Макензи се отправиха към вратата. Почукаха. И тя се отвори.
На прага се появи мъж. На същата възраст като стареца от пощата в Мюл Кросинг. И също толкова прегърбен и уморен. Брамал му каза нещо, после Макензи добави няколко думи и възрастният човек кимна и ги покани вътре. Брамал се обърна към Ричър и му махна, затова той излезе от колата и се присъедини към тях. Влязоха и старецът отвърна на въпроса им: да, преди много години именно той купил земята и построил къщата. За да има къде семейството му да прекарва ваканциите си. Сега идвал сам. Личеше си. Ричър се огледа, всичко свидетелстваше за тихо и спокойно самотно съществуване.
Старецът си спомни близначките. Идвали от време на време. Но тогава още били две момиченца с разрошени коси и селски роклички. Идвали редовно, докато станали на десет-дванайсет, после — докъм петнайсет — се отбивали все по-рядко, а накрая престанали.
— Да сте виждали Роуз наскоро? — попита Макензи.
— Че къде да я видя? — попита мъжът.
— Може би тук… наоколо.
— Ще прозвучи глупаво, ако ви попитам как изглежда.
Макензи се усмихна.
— Може би малко по-мургава от мен. И в по-добра форма. Възможно е да си е подстригала косата или да е променила цвета ѝ. Може дори да си е направила татуировка. — Тя погледна Брамал и попита: — Пропускам ли нещо?

Брамал изгледа въпросително Ричър.
Сега ли ще ѝ кажем, че е била ранена?

— Не — отвърна Ричър вместо него, — сигурен съм, че нашият домакин знае как изглежда тя.
— Не съм я виждал — повтори старецът.

Потеглиха обратно по отклонението, което водеше към дома на самотния възрастен мъж, излязоха на черния път и поеха по отбивка, която се виеше в противоположната посока. Попаднаха на още един идиличен пейзаж, умалена версия на старото имение с по-нова къща и без ромолящ ручей.
Къщата бе празна. Заключени врати, спуснати щори, здрави прозорци. Нито следа от крадци или скитници. Нито следа от Роуз Сандерсън.
Продължиха към следващото ранчо, отново по черен път, който Макензи не си спомняше добре. Тойотата се провираше между дървета, катереше се и се спукаше по хълмове и долини, подскачаше по неравностите и се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Брамал шофираше невъзмутимо. През повечето време въртеше волана с една ръка.
Най-сетне пред погледите им изникна последната къща. Приличаше на онази, която бяха посетили току-що, непретенциозна дървена хижа с големи прозорци и приказна гледка. Брамал излезе на пътя, който водеше към нея, и спря на известно разстояние от входа.
Предната врата се отвори. В сянката ѝ стоеше жена. Явно бе чула приближаването на колата. Пристъпи напред, на слънце, изпълнена с надежда. Приличаше на съседката на Портърфилд, но изглеждаше напрегната. Разстроена от нещо. Огледа околността, после закова поглед в колата.
Брамал излезе. Тя впери очи в него. Излезе и Макензи. Тя впери очи в нея. Накрая излезе Ричър. Тя впери очи в него. Никой повече не излезе.
Жената се олюля, сякаш току-що бе получила удар по главата. Подпря се на рамката на вратата и попита:
— Да сте виждали Били?
Никой не отговори.
— Помислих си, че може да е с вас. Да си е купил нова кола. Трябваше да дойде.
— Защо? — попита Ричър.
— Не сте ли го виждали?
— Кой е Били? — поинтересува се Макензи.
— Ще стигнем и до това — отвърна Ричър. А на жената на прага каза: — Искам първо да ви попитам нещо и едва след това ще ви разкажа за Били.
— Какъв е въпросът?
— Разкажете ми за другата жена, която много прилича на моята приятелка тук. Все едно са близначки.
— Каква друга жена?
— Току-що ви казах. Концентрирайте се. Прилича на моята приятелка. И живее наблизо.
— Никога не съм я виждала.
— Може да е приятелка на Били.
— Не я познавам.
— Сигурна ли сте?
— Жена, която прилича на нея? Никога не съм я виждала.
— А чували ли сте името Роуз?
— Никога. А сега ми разкажете за Били.
— Още не съм се срещнал с него — призна Ричър. — Но чух, че привилегиите му са отменени. А килерът му е празен. И ще остане празен, докато не се погрижи за един местен проблем. Което той още не е направил. Знам го със сигурност, защото аз съм неговият проблем. Ако случайно се отбие, кажете му, че го търся. Аз съм Невероятния Хълк. Предайте му, че ще му отида на гости. Опишете ме добре. Може да ви даде двайсетачка. Или безплатна доза.

Брамал и Ричър ѝ разказаха историята в колата. Но не цялата. Премълчаха някои неща и създадоха впечатлението, че случайно са попаднали на Били. Споменаха кутията с пари, но не и тази с бижутата.
Макензи обаче бе умна жена.
— Защо изобщо сте ходили в дома му? — попита тя. Въпросът заедно с недоверчивия ѝ поглед ги накара да ѝ разкажат абсолютно всичко от началото до края, включително за Скорпио, Портърфилд, Били и телефонните съобщения, засечени от Накамура.
— С други думи — обобщи Макензи, — през последните две години Роуз се е забъркала с наркопласьори и наркомани. Метамфетамини и хероин. С всички последствия. Като връзката с някакъв тип, изяден от мечка.
Брамар и Ричър не отговориха.
— Пристрастена ли е? — попита тихо Макензи.
Едва тогава ѝ казаха за кутията с бижута. И тя се разплака.



22

Върнаха се в старото имение, където Макензи бе оставила взетия под наем автомобил. Яркочервената ѝ кола се открояваше като крещящо петно върху пасторалния пейзаж.
— Притеснява ме обстоятелството, че е изминало твърде много време — каза тя. — Изгубила е гребена най-малко преди година и половина. А може да е станало и няколко месеца по-рано. Тоест преди две години или дори повече. Пръстенът ѝ обаче е напуснал Уайоминг преди шест седмици. Не смятате ли, че той е последното, с което би се разделила? Не смятате ли, че е навлязла в някакъв финален етап?
— Обърнахте ли се към армията, докато се опитвахте да откриете сестра си? — попита Ричър.
— Да, но не ми казаха нищо. Оправдаха се със законови ограничения. При други обстоятелства бих приветствала подобна реакция.
— Звъннах на едно място. Помолих за услуга. Не разполагаха с много. Имаха списък на оценките ѝ в „Уест Пойнт“. Справила се е много добре.
— Спомням си.
— А също и списък на мисиите ѝ в Ирак и Афганистан. Общо пет на брой.
— Добре.
— И списък с медалите ѝ.
— Не знаех за тях.
— Получила е „Бронзова звезда“. Тя се връчва за проявен героизъм по време на бойни действия, за изключителни постижения или за отлична служба.
— Не знаех — повтори Макензи.
— Получила е и медал „Пурпурно сърце“.
Макензи потъна в продължително мълчание. След това първо каза:
— Не знаех. — После попита: — За какво? — А накрая възкликна: — О, боже!

Ричър не ѝ цитира устава. Не звучеше приятно.
Присъжда се на всеки член на въоръжените сили, който е бил ранен, убит или починал в резултат на раняване.

— Колко тежко? — попита Макензи.
— Нямам представа — призна Ричър. — Засега знам само името на медала. Много хора са отличени с него. И аз самият имам „Пурпурно сърце“. Истината е, че този медал си има цена, и то висока. Повечето ранявания оставят някакъв белег. Но човек оздравява и продължава напред. Почти винаги. Поне повечето оздравяват. Не е задължително раняването да е тежко…
— Всички мисии в Ирак и Афганистан са тежки — каза Макензи и впери поглед в лъскавата си червена кола. — Няма да се върна у дома — заяви тя. — Ще остана тук. Роуз е някъде наблизо, сам го казахте. Тя е в беда. Може да е изгубила ръка. Може да е останала инвалид, да няма къде да живее, какво да яде…
Помоли ги да я последват до бюрото на „Херц“, след което да я заведат до дома на Били.


Накамура понесе лаптопа си по коридора към ъгловия кабинет на лейтенанта. Пусна гласовото съобщение, което бяха засекли.
Току-що получих новини от Монтана. Специално изпратиха човек, за да ми ги съобщи. Появил се е някакъв федерален агент и е започнал да задава въпроси. Току-що е напуснал Билингс.

— Видях куриера от Монтана — каза тя. — Остана вътре точно четири минути.
— И какво ни дава това? — попита лейтенантът.
— Моят приятел в лабораторията се справи отлично с определянето на телефонните номера.
— Какво иска? Медал ли?
— Потупване по рамото е достатъчно. Нали се сещате, да се отбиете в стаята му, да го поздравите…
— А ти какво искаш?
— Добре ще е да разберем какъв точно федерален агент се е появил в Билингс. А също и да открием кой е изпратил предупреждението. Дали става въпрос за съдружие, подразделение, франчайз или просто група приятели, които въртят нелегален бизнес?
— Какво искаш да направя?
— Да позвъните в полицейското управление в Билингс и да ги попитате кой се е отбил при тях снощи. Те ще знаят, разбира се, защото федералните ще са ги предупредили предварително от колегиалност.
— И този агент се е запътил към Уайоминг? Обясни ми, моля те, какво ни интересува това?
— Някой е отрязал едно от пипалата на Скорпио. Разберем ли от кого се е уплашил, можем да открием с какво точно се занимава.
Лейтенантът се свърза със секретарката си и ѝ нареди да открие номера на капитана или лейтенанта, или какъвто чин имаше началникът на полицейското управление в Билингс, Монтана. След което да му позвъни и да го свърже с него.

Тримата пристигнаха в дома на Били късно следобед. Слънцето се спускаше зад високите планини в далечината. Вилорогите антилопи хвърляха по-дълги сенки от преди. Цветовете също бяха различни.
Но къщата бе все така пуста. Влязоха през кухнята и се качиха в стаята на Били. Насочиха се право към гардероба. Ричър извади кутиите за обувки и ги сложи на леглото. Макензи прокара пръсти по пачките с банкноти, след което се разрови сред бижутата, вдигна верижки, тънки като косъм, побутна настрани пръстените на випускници от различни гимназии и тези с монограм, които дендитата носят на кутрето си, с черен оникс, заобиколен от миниатюрни диаманти.
— Така ли изглеждаше витрината на онази заложна къща? — попита Макензи.
— По същия начин — отговори Ричър.
— Горката Роуз!
— Познавате ли района?
— Познавам Ларами. Или по-скоро едно време го познавах. Някога влаковете бяха единственият транспорт по тези места. А преди да прокарат релсите, хората са използвали мулета. Вероятно оттук идва името на Мюл Кросинг. Кръстопътят на мулетата.
— Нямате ли в Ларами стари приятели или роднини?
— Пътят до там беше затворен седем месеца в годината. За нас градчето се намираше на другия край на света.
— А какво би могла да запомни сестра ви от Ларами?
— От по-късните години най-вероятно ресторантите и баровете в центъра. Някои магазини може би. Понякога ходехме до университета заради концерт или нещо подобно. Не мисля обаче, че сега би избрала да живее там. Все пак сме на трийсет и пет.
— Къде тогава?
— Забравете всичко, което ви казах. Не обръщайте внимание на предположението ми, че ще се върне към добре позната обстановка. Сгреших. Бях отчаяна. Всяка идея ми се струваше добра. Може да е предпочела тъкмо обратното — напълно непознато място, където никой не е чувал за нея.
— Тя познава Уайоминг.
— Именно. Идеалното място, което предлага и едното, и другото. Познатото и непознатото.
Ричър погледна през прозореца. Над черния път се виеше облак прах. Голям, продълговат и яркочервен на фона на залязващото слънце. Издигаше се нагоре, въртеше се във висините и влачеше дълга опашка. В челото му се виждаше малка точица, която проблясваше от време на време, озарена от слънчевите лъчи. Може би щеше да стигне до тук за шест минути.
— Насам ли идва? — попита Брамал.
— Възможно е — отвърна Ричър. — Но нищо чудно да отива другаде. Аз обаче се надявам да пътува насам. Надявам се това да е Били. Той знае къде живее Роуз. Най-малкото защото през зимата чисти снега на пътя до дома ѝ.
— Може да е въоръжен.
— Дали е прослушал онова съобщение? — запита се на глас Ричър.
— Не го проверихме. Възможно е да се е отбил у дома по някое време. Да е влязъл за малко, после да е отишъл някъде. Отсъствахме часове наред.
— Добре — каза Ричър.
— Как искаш да постъпим?
— Ще го причакаме вътре. Най-добре на долния етаж. В камината има ръжен. Аз ще тръгна натам. Ти иди в другата посока. Виж какво ще намериш. В кухнята може да има ножове за пържоли. Обикновено стоят в някое чекмедже.
— А аз какво да правя? — попита Макензи.
— Провери дали мобилният му телефон е още тук. На бюрото в задната стаичка. Ако го намериш, на дисплея трябва да пише, че има едно непрослушано съобщение. В това състояние го остави Брамал. Ако дисплеят е празен, това означава, че Били се е върнал и го е прослушал, но отново е оставил телефона вкъщи. Затова провери и ни кажи какво е положението. Извикай високо и силно. Тогава ще разберем какво става. И как да го посрещнем.
— Ако е Били — обади се Брамал.
— Надявам се на най-доброто — отвърна Ричър.
Слязоха по стълбите, първо Ричър, който свърна вляво, после Брамал, който зави надясно, и накрая Макензи, която тръгна към задната стаичка. Ричър погледна през предния прозорец. Прахолякът приближаваше. Лъчите на залязващото слънце го озаряваха сякаш отвътре. Оставаха около четири минути. Той отиде до камината и взе ръжена. Метър ковано желязо с кука накрая, щръкнала като палец на стопаджия.
— Телефонът е тук — извика Макензи. — На дисплея пише, че има две нови съобщения.
Ричър отвърна:
— Прослушай второто.
Когато Макензи пропусна първото, до Ричър достигна тих статичен шум. Пращенето се повтори, когато тя включи второто съобщение. Разнесе се задъхан, насечен глас, явно притеснен от нещо.
Макензи извика:
— Артър Скорпио оставя ново съобщение за Били. Предупреждава го, че някакъв федерален агент е напуснал Монтана в неизвестна посока. Скорпио нарежда на Били да му се обади. Звучи ядосано. Казва: „Не ме карай да се притеснявам, Били“.
— Сигурно е от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия или от Агенцията за борба с наркотиците в Монтана — предположи Брамал. — И двете структури имат офиси в района.
— Все ми е едно — отвърна Ричър.
Зачакаха.

От сенките в задната част на стаята Ричър видя между дърветата на върха на склона да се подава предната част на автомобил. Не беше пикап, а джип. Шевролет. Голям. Черен на цвят, но покрит с червеникава прах. Базов модел. Евтини джанти, почти никакъв хром. Но с допълнителна антена, монтирана в средата на покрива.
Под гумите на колата проскърца чакъл и тя спря близо до тойотата на Брамал. От нея слезе мъж. Широкоплещест, но не висок, на петдесет и няколко, с вид на човек, който е преживял много. Беше облечен със сив памучен панталон и спортно сако от туид. В движенията му се забелязваше плавност. Можеше да е бил спортист на младини. Предвид особеностите на фигурата му определено не беше бивш спринтьор, по-скоро бе хвърлял гюле или диск. А сега работеше за правителството. Панталонът, сакото и колата ясно показваха това.
— Спокойно — извика Ричър. — Сменяме червения код с оранжев.
— Какво означава това? — отвърна Макензи.
— Ще се опитаме да поговорим с него, преди да предприемем нещо друго.
— Били ли е?
— Сигурен съм, че не е — каза Ричър.
Мъжът, който излезе от колата, приглади сакото си, изправи рамене и тръгна към верандата. По пътя извади служебната си карта. Ричър зърна за миг ремъци под сакото му. На кобур под мишницата.



23


Вратата отвори Брамал, а Ричър и Макензи застанаха зад него. Мъжът им показа документите си на федерален агент. Златна значка с щит и орел и пластмасова карта, почти като шофьорска книжка, с тази разлика, че на нея пишеше:
Министерство на правосъдието на Съединените щати, Агенция за борба с наркотиците.
Снимката бе негова, макар че на нея изглеждаше по-млад и възелът на вратовръзката му бе по-стегнат. Според картата името му бе Кърк Ноубъл, а длъжността — специален агент.

Ричър не се сдържа и подхвърли:
— Звучи като име от някой комикс. Кърк Ноубъл, момчето детектив.
Никаква реакция.
— Предполагам, че сте го чували и преди.
— Кои сте вие? — попита Ноубъл.
Тримата се представиха, но само с имената си.
— Какво правите тук? — продължи Ноубъл.
— Чакаме Били — отвърна Ричър. — Той живее тук. Искаме да го попитаме нещо.
— Какво?
— Търсим изчезнала жена. Смятаме, че знае къде да я открием.
— Каква жена?
Ричър не вярваше, че Ноубъл може да им помогне, но знаеше със сигурност, че може да им попречи. Ако искаше, разбира се. Все пак работеше за правителството. Имаше значка с щит и орел. И следваше дебел наръчник с правила.
Затова Ричър му разказа историята от самото начало, без да крие нищо. Но и без да забравя, че неговият слушател е федерален агент. Ето защо извъртя леко нещата и ги представи по начин, при който професионалното минало на участниците в тази история не просто оправдаваше, а изискваше тяхната намеса и едновременно с това ги освобождаваше от каквито и да било обвинения. Заради заслугите им. Майор от резерва със „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“, обединил усилия с бивш агент на ФБР с почти четирийсетгодишен стаж, а в момента надлежно регистриран частен детектив в друг щат, за да издирят заедно друг майор от резерва, с „Бронзова звезда“ и „Пурпурно сърце“. Никой федерален агент не би могъл да възрази срещу това. Не и без да заяви, че всичко, което е направил през живота си, е било безсмислено.

А дори някой да възразеше, на сцената се появяваше
близначката
, която имаше толкова близка връзка с изчезналата, че за миг оправдаваше всичко. Особено с това лице и тази коса. Ноубъл беше мъж. Дълбоко в себе си не бе в състояние да разсъждава с юридически термини. Най-вероятно си мислеше нещо от рода на:
Нима е възможно да съществува още една такава жена?

Ричър изложи майсторски цялата история. А когато приключи, Ноубъл заяви:
— Няма да получите отговор на въпроса си.
— Защо?
— Защото Били няма да се върне.
— Защо?
— Дълга история.
Агентът тръгна по коридора и огледа стълбите. Вдигна глава към тавана. Обходи с поглед стените. Въртеше се насам-натам, наклонил глава като строителен предприемач, който извършва оценка.
— Проверихте ли хладилника? — попита Ноубъл.
— Защо? — учуди се Ричър.
— За храна.
— Не.
Ноубъл се запъти към кухнята. Огледа чиниите в мивката. Отвори хладилника и погледна назад, сякаш за да преброи колко хора има в къщата.
— Можем да си направим яйца с бекон. И да пием бира.
— Ще ядете от храната на Били? — учуди се Макензи.
— Първо, тя вече не е на Били и, второ, длъжен съм да го направя. Никой няма да ми възстанови направените разходи, след като в къщата има храна.
— Кой трябва да ги възстанови?
— Вие в крайна сметка — отвърна Ноубъл. — Данъкоплатците. Аз спестявам вашите пари.
— И ще си приготвите вечеря от продуктите в хладилника на заподозрян?
— Хладилникът е ваш. И мой. Имотът е собственост на федералното правителство от два часа този следобед. Конфискуван е.
— И къде е Били?
— Това е най-дългата част от историята — каза Ноубъл. — По-добре да хапнем нещо.

На тази възраст, след всичко, което бе видял и преживял, Ричър не очакваше в живота му да се случи нещо ново и приятно. Странно, но вечерята от яйца с бекон в кухнята на Били се оказа ново и приятно преживяване. Всички се чувстваха като конспиратори. Или като корабокрушенци. Като случайна група пътници, принудени да прекарат нощта на летището. И които авиокомпанията бе откарала с такси до някой провинциален хотел. Макензи откри свещи и ги запали. Сега заприличаха на актьори в началните сцени на филма. Невинни непознати в непозната среда.
Ноубъл приготвяше вечерята и говореше за хероин. Борбата с този наркотик се оказа не само негово служебно задължение, но и негова неутолима страст. Той познаваше цялата му история. Навремето хероинът бил напълно законна съставка. Производителите го влагали в какви ли не продукти, част от които изключително популярни и в наши дни. От хероин например правели сироп за кашлица. Имало и детски сироп за кашлица с хероин. Който дори бил по-силен, а не по-слаб в сравнение с този за възрастни. Лекарите предписвали хероин на неспокойни бебета, против бронхит, безсъние, нервни разстройства, истерия и какво ли не още. Пациентите обожавали тези лекарства. Смятали ги за ненадминати. Милиони се пристрастили. А корпорациите направили купища лесни пари. Но хората постепенно поумнели и преди началото на Първата световна война хероинът бил поставен извън закона.
Корпорациите обаче не забравили лесните пари. Към този момент от своята история Ноубъл разтопяваше масло в тигана. Той застина с лъжица във въздуха, сякаш за да подчертае думите си.
— Не забравяйте, че аз съм действащ служител на Агенцията за борба с наркотиците и ние много добре знаем къде се корени проблемът, срещу който се борим.
На корпорациите им отнело осемдесет години, за да се върнат към хероиновия бизнес. Използвали една задна вратичка. Настъпило време, когато хероинът се радвал на лоша слава. Името му се свързвало с престъпници, отрепки и шепа мъртви рок музиканти. С утайката на обществото. Но корпорациите създали негова синтетична версия. Химическо копие. Като еднояйчен близнак — каза Ноубъл и погледна Макензи. — Абсолютно същото вещество с друго име, което звучало сложно, авторитетно и не пораждало негативни асоциации. Всичко било наред. Сега вече можели да го влагат в пасти за зъби. Или в малки бели хапчета. С каква цел? За да предизвикат у пациентите приятни усещания. Да ги надрусат, с други думи. Но не можели да напишат това върху опаковката. Защото рекламирали хапчетата като болкоуспокояващи лекарства. Всеки изпитва болка от време на време, нали?
Но не съвсем. Не и от самото начало. Болката не била проблем. Първо трябвало да основат и финансират разни институти, да отпуснат стипендии. Да убедят лекарите. Да заинтригуват пациентите. В крайна сметка се получило. Болката се превърнала в проблем. Проблем, за който всеки пациент сам съобщавал и който лекарят му не можел да прецени. Симптом, който звучал също толкова смислено и авторитетно, както всички останали. В резултат на това Америка била залята от стотици тонове хероин под формата на хапчета, опаковани в блистери от лъскаво фолио с размер, удобен за дамска чанта или джоб.
Към този момент от историята всички вече се хранеха, а Ноубъл бе във вихъра си. Сякаш преподаваше на новобранци в полицейската академия. Замълча отново, с вилица във въздуха, и каза:
— Искам да подчертая две много важни неща. Първо, по-голямата част от лекарствата попада у пациенти, които наистина се нуждаят от тях. Никой не може да го отрече. Тези лекарства наистина помагат. Но никой не може да отрече и друго: количествата, които незаконно се отклоняват, нанасят огромни вреди. И второ, никой не бива да подценява силата на наркотичното опиянение. Доколкото знам, усещането е изключително приятно. Ако съдя по думите им, това е най-хубавото им преживяване. При някои въздействието е толкова силно, че променя изцяло живота им. — Ноубъл замълча, за да отпие глътка от бирата на Били. После продължи: — Говоря за обикновени хора. За типични американци. Които слушат бейзбол и кънтри по радиото. Те са били изкушени от малкото бяло хапче, продавано напълно легално по аптеките. То им е помогнало да се почувстват по-добре. Може би за пръв път в живота си. Те може да са обикновени хора, но не са глупави. На бърза ръка открили други начини, които да им помогнат да се почувстват още по-добре. Това са тъй наречените таблетки с удължено освобождаване, които им позволяват да се чувстват добре през целия ден. Достатъчно е да вземат по едно хапче два пъти дневно. Или три пъти. После открили пластирите. Онези неща, които си лепиш върху кожата. Например, когато искаш да откажеш цигарите. Върху опаковката е изписано чисто и неопетнено име, но това на практика е същият медикамент, за който прабаба ви се е редяла на опашки. Пластирите също поддържат доброто настроение през целия ден. Човек може да си лепне два. Или три. Но най-голям е ефектът от близането им. Или от смученето им. От сгъването им на четири и дъвченето им като дъвка. Освен това е лесно човек да се снабди с повече пластири, отколкото личният му лекар предписва. Достатъчно е да прежали десет долара от време на време. А после стотачка за цяла кутийка, ако е необходимо. Всеки ден, ако е необходимо. Винаги има начини човек да изкара сто долара на ден, нали? Към този момент обаче въпросните обикновени американци вече са се превърнали в безнадеждно пристрастени наркомани. Но не и в собствените си очи. Въпрос и на гордост е. Наркомани са онези, другите, които се боцкат с мръсни игли в кабинките на тоалетните. А те вземат фармацевтичен продукт, произведен в лаборатории от красиви момичета с бели маски, които поднасят епруветки към светлината, а в сините им очи струи загриженост. Гледали са ги в реклами по телевизията, в почивките между инингите на някой бейзболен мач. Истината е, че тези хора поемат далеч по-сериозни рискове. Въпросните пластири не са предназначени за близане или дъвчене. Само през миналата година от това са починали петдесет хиляди души. Обикновени американци. Четири пъти повече, отколкото са жертвите на престъпления с оръжие.
Ноубъл замълча отново, за да изяде едно яйце.
— И все пак мога да кажа, че печелим войната — заяви той. — Мога дори да кажа, че поне в моя район вече сме я спечелили. В състояние сме да проследим пътя на всяко болкоуспокоително от началото до края. Да елиминираме непочтените лекари и да обучим останалите да обръщат внимание на количествата, които предписват, да прекратим кражбите по време на производството и дистрибуцията. В момента черният пазар е практически мъртъв, а медицинският е поставен под строг контрол. А това е пълен успех. Проблемът е, че предишното изобилие ни остави няколко милиона пристрастени. Не забравяйте, че това са обикновени американци. Те смятат, че нямат нищо общо с онези, които се бодат с мръсни игли в тоалетните. Не забравяйте и още нещо: живеем в условията на свободен пазар. И когато го ограничаваме, цената на хапчетата скача, защото следва принципа на търсенето и предлагането. Това, което е струвало десет долара, изведнъж става петдесет. Настъпва криза. Изведнъж цената на стоката, предлагана от някой мексикански картел, започва да изглежда неустоимо изгодна. Не забравяйте, че става въпрос за едни и същи химични съединения. И че тези обикновени американци, за които говорим, умеят да си правят сметката, умеят да се пазарят. А цифрите не лъжат. Дори когато калкулират цената на собственото си достойнство, на мръсните игли, кабинките в тоалетните и всичко останало, цената на стоката, която ще си купят от мексиканците, остава твърде ниска. Така на практика заменихме един проблем с друг.
Ноубъл замълча отново, остави вилицата и отмести чинията си. Отпи продължително от бутилката бира.
— Но като цяло това е добра новина за нас — продължи той. — Новият проблем ни допада повече. Стоката на картелите е по-трудна за криене. Ние можем да я следим с по-малко усилия. От наша гледна точка все едно цялата система за производство и доставка е погълнала бариева каша. А ние я гледаме на рентген и тя светва като неон. Стандартите се снижават. Работата ни се улеснява. Но не навсякъде. Има изключения. В определена част от Монтана например нищо не светва на екрана. Не можем да видим стоката, която пристига. Пипалата на картела не стигат ли до тук? Какво се случва с наркоманите? Всички ли са се отказали? Или са умрели? Или се е появил нов доставчик? Искам да намеря отговорите на тези въпроси. Затова отидох в Монтана. Не открих абсолютно нищо полезно. С едно изключение. Колкото и странно да звучи, появата ми там е изплашила дребна риба, човек, който е сключил някакво споразумение със свой приятел, който също е дребна риба, но от друга мрежа. Това споразумение отива по дяволите в мига, в който някой от тях долови и най-слабия признак за опасност. Умен ход, спор няма. Предполагам, че не се случва за пръв път. Подобни мрежи неизменно се разпадат рано или късно и това се отразява най-силно именно на дребните риби. Колкото по-рано се измъкнеш от играта, толкова по-добре. Затова Били няма да се върне у дома. Били е въпросният приятел. От Мюл Кросинг, Уайоминг. Той е изчезнал заедно със своя човек от Билингс, Монтана.
— Къде са отишли според вас? — попита Макензи.
— На друго място — отвърна Ноубъл. — Където да завъртят нова схема.
— Търсите ли ги?
— Няма да мобилизираме националната гвардия заради тях. Включили сме обаче имената и снимките им в системата.
— Въпросното споразумение предполага, че са работили за една и съща мрежа, а не за две различни — каза Ричър. — Един слух е накарал двамата да побегнат. Може тези ваши две мрежи да са всъщност две части от една и съща мрежа.
— Възможно е — съгласи се Ноубъл. — Не знам почти нищо за тях. Затова отидох там. Най-вероятно онзи от Монтана е бил обикновен уличен дилър. Предполагам, че същото се отнася и за Били. Те са хората, които поддържат непосредствения контакт с клиентите. А някои от тези типове са учили в колеж. Разбира се, не става въпрос за хора като Били и неговия приятел, а за онези, които притежават хора като тях.
— Какво ще правите сега?
— Ще потърся чисти чаршафи и ще си легна. Никой няма да ми възстанови разходите за хотел, ако в къщата има легла.
— А после?
— После ще се захвана със същинската работа. Всичко, свършено дотук, беше чиста загуба на време.
— Все пак държавата е получила къща.
— Две къщи — уточни Ноубъл. — Не забравяйте онази в Билингс. Но се обзалагам, че няма да можем да продадем нито едната, нито другата.
— Ще ни уведомите ли, ако откриете Били?
Ноубъл поклати глава.
— Не мога да ви помогна в издирването на сестра ви. Съжалявам, госпожо. С какво всъщност разполагате? С множество догадки и надежди за най-доброто. Издирването на човек от страна на федералното правителство струва милиони долари дневно. Трябва да имаме много основателна причина да се захванем с подобно нещо. А вие не можете да ни предоставите такава причина. Разполагате с множество улики, но не и с факти.
Макензи не отговори.
— Но ви желая успех — добави Ноубъл.



24

Оставиха агента в къщата и се върнаха в Ларами. Ричър се бе излегнал на задната седалка, Макензи седеше отпред и изглеждаше напрегната, а Брамал шофираше с една ръка. Решиха да отседнат в хотела, който Ричър и Брамал бяха използвали предишната вечер. Беше съвсем приличен, като се изключи кафето. Ричър похвали закусвалнята, в която бе ходил, и Брамал го подкрепи. Той също намираше храната там за отлична.
— А после какво? — попита Макензи. — Какво ще правим след закуска? Какъв е следващият ни ход? В момента не разполагаме с нищо.
— Благодарение на Агенцията за борба с наркотиците — отбеляза Брамал.
— Разполагаме с достатъчно улики — отвърна Ричър. — Съгласен съм, че изчезването на Били ни причинява неудобство. За други обаче проблемът е по-сериозен. Например за онази жена в ранчото до старото имение. Тя изпитваше отчаяна нужда от дрога. Започваше да изпада в абстиненция. Очакваше Били с нетърпение. Той обаче няма да дойде. Какво може да направи тя? Утре вече ще потъне в отчаяние. Ще дойде да търси дрога в града. И не само тя, всички клиенти на Били ще дойдат тук. Ако Роуз е пристрастена, тя също ще дойде.

Срещнаха се във фоайето на хотела в осем сутринта. Брамал бе облякъл чиста риза, а Макензи — чиста блуза. Ричър бе с дрехите си от предишния ден, но се чувстваше добре в тях. Бе изхабил цял сапун под душа. Отидоха в закусвалнята и се настаниха на една маса. Заведението допадна на Макензи.
— Възможно е преди шест седмици цената на хапчетата да е скочила драстично и това да е принудило Роуз да продаде пръстена. За да може да си ги позволи — каза тя.
— Възможно е — съгласи се Ричър.
— Иска ми се да става въпрос за хапчета — продължи Макензи. — А не за игли в тоалетната.
— Разбира се.
— Сигурна съм, че агент Ноубъл се изрази най-общо, когато каза, че на черния пазар не се предлагат повече хапчета. Все някой трябва да ги продава.
Ричър не отговори.
— Преди да стигнем до дъното на тази история — продължи Макензи, — искам да разбера защо сестра ми се е озовала в това положение.
— Вероятно причината е в други хора — отвърна Ричър. — Зависи от раната, която е получила. Може да е била само драскотина, но ако става въпрос за тежко нараняване на бойното поле, когато лекарите също са били под обстрел, най-вероятно са ѝ били морфин и са я евакуирали, без да направят нищо повече. Получила е втора доза морфин във военнополевата болница по време на приемането на ранените и трета, докато е чакала да я оперират. След което е прекарала две седмици в интензивното със система за венозно вливане на аналгетици на опиумна основа. Нищо чудно да се е пристрастила още преди да напусне болницата.
— Всичко зависи от раната. Може още да изпитва болка и затова да се нуждае от хапчета. Или да е минала на прах. На игли в тоалетната, ако агент Ноубъл е прав.
— Сестра ви носи ли сребристи дрехи?
— Защо?
— Съседката на Портърфилд може да е видяла именно нея в колата. А тя си спомни, че е зърнала нещо сребристо.
— През зимата ли е било?
— Месец преди началото на пролетта.
— Има зимни якета в сребристи нюанси. Наподобяват фолио. Или високотехнологична материя.
— Сестра ви би ли носила такъв цвят?
— Аз не бих отказала — отвърна Макензи.
Ричър се замисли. Косата, очите, лицето, сребристо яке… Досущ като модел от корицата на лъскаво списание.
Напълно идентично копие.

* * *

Отидоха в географския факултет на университета и разгледаха огромния атлас. Обърнаха специално внимание на имотите, западно от разклона край Мюл Кросинг. Най-близо бе разположена къщата на Били, която се намираше на юг от черния път. Ранчото на Портърфилд се простираше северно от него, после идваше ред на съседката му, чийто имот отново се намираше южно от пътя. Бяха посетили всички тези места. Но по-нататък имаше още дванайсет. По шест от двете страни на пътя. Имотите се простираха на шейсет и пет километра навътре в планините. Едва тогава черният път свършваше. И човек нямаше друг избор, освен да свърне обратно. Районът представляваше верига от хълмове, прорязани от път, който свършваше там, където започваше същинската планина.
— Смятате ли, че тя е там някъде? — попита Макензи.
— Или е живяла с Портърфилд, или го е посещавала редовно — отвърна Ричър. — Въпреки това никой не я е виждал освен — евентуално — в един-единствен случай. Ако живееше на друго място, щеше да минава през Мюл Кросинг при всяко отиване у Портърфилд. И тогава щяха да я видят повече хора. Дори старецът от пощата. Никой обаче не я е видял. А това означава, че е използвала друг път, който минава през хълмовете. Залагам десет към едно, че тя се намира някъде там. Къде другаде би могла да отиде?
— Сестра ви не притежава автомобил — обади се Брамал. — Поне според властите в Уайоминг. Или в който и да било друг щат.
— Крие се в някое изоставено ранчо. Може там да е намерила кола или да е откраднала някоя. За нея няма значение какво име пише на талона. Достатъчно е колата да запали и да потегли, когато ѝ потрябва.
— Искам да отида там — заяви Макензи. — В Мюл Кросинг. Това място е като най-тясната част на фуния. Ако човек живее в района, рано или късно трябва да мине през него. Искам да бъда там, когато сестра ми се появи.
— Ако съм прав — отвърна Ричър.
— Ако грешите, ще я намерим в Ларами. Още тази вечер или утре.

Спряха край старата поща, но останаха в колата. Избраха място, откъдето да наблюдават автомобилите по черния път. Точно преди завоя, където всеки шофьор е принуден да намали и да погледне първо в едната, после в другата посока, преди да завие наляво или надясно по асфалтираното шосе. Разстоянието бе достатъчно малко, за да им позволи да оглеждат лицата и на шофьорите, и на спътниците им. Отначало се чувстваха неудобно. Ричър предположи, че и тримата ще се сблъскат с един и същ проблем — какво точно очакват да видят? На теория нещата бяха ясни. Отсъствието на Били щеше да накара наркоманите да излязат от домовете си. Но по какво щяха да ги познаят? Ричър бе гледал достатъчно филми за наркомани. Те бяха като живите мъртъвци от филмите на ужасите. Като зомбита. Едва сега осъзна, че представата му за тях е доста апокалиптична.
Първият кандидат за апокалипсиса се появи от запад, седнал зад волана на очукан пикап, който подскачаше и дрънчеше по пътя и влачеше след себе си облак прах, дълъг поне два километра. Но не беше Роуз Сандерсън. Шофьорът му се оказа мъж със слабо, издължено лице и увиснали устни като на вечно недоволен стар проповедник. Може би наркоман, а може би не. Погледна наляво, погледна надясно и зави към Колорадо. Облакът прах се разсея.
Чакането продължи. Ричър, който седеше на задната седалка, попита Макензи:
— Докато Роуз учеше в „Уест Пойнт“, вие къде бяхте?
Тя се обърна и отговори:
— В Чикагския университет. После защитих докторат в Принстън.
— Какво следвахте?
— Английска литература. Да, знам, няма нищо общо с „Уест Пойнт“.
— Е, не съвсем нищо. Някои в „Уест Пойнт“ могат да четат. Стига да следят буквите с пръст.
Макензи се усмихна.
— Нямах това предвид — каза тя. — Знам, че Роуз е също толкова умна, колкото и аз. Това е очевидно. Научен факт. Имах предвид друго. Тя се научи да убива хора, а аз не.
— И какъв беше големият спор?
— Никога не е имало голям спор. Никога не сме се карали. Просто нещата се случиха прекалено бързо. Роуз изведнъж се озова в армията. А това беше сериозен проблем за нас. Вече не разполагахме с много пари. Никога не знаех къде се намира. И дори да знаех, не можех да ѝ отида на гости. През по-голямата част от времето не можех дори да ѝ позвъня. Междувременно започнах работа. Омъжих се. Всяка от нас заживя свой живот. Както се случва с всички братя и сестри.
— С тази разлика, че тя се е научила да убива хора, а вие не.

— Не исках да кажа, че го е искала или че го е планирала от самото начало. Но водехме морално-етични спорове. Това е всичко. Бяхме на осемнайсет. Не казвам, че изборът трябва да бъде между
всичко
или
нищо
. Никой не казва
винаги
или
никога
. Всеки казва
понякога
. Но нейното
понякога
беше различно от моето. Тя щеше да натисне спусъка преди мен. Нямах нищо против. Може би не бях права. Може би бях наивна. Различното ни мнение не ме притесняваше. Винаги сме имали различно мнение. Притесняваше ме това, че тя се замисли сериозно и дълбоко и отвърна, че ще го направи. Наистина. Това я промени. Процесът на вземане на подобни решения я промени. За пръв път почувствах различията между нас.

Ричър не каза нищо. Макензи се обърна напред. Продължиха да чакат.
Вторият кандидат за апокалипсиса се оказа жената, занесла ягодов пай на Сай Портърфилд. Съседката. Второто ранчо вляво от пътя. Тя караше очукан джип. Погледна наляво, погледна надясно и зави към Ларами. Може би отиваше на пазара. Може би възнамеряваше да прекара времето си край сергиите с плодове.
Третата кола, която видяха, се появи зад тях. Дойде откъм двулентовото шосе, подмина ги и продължи на запад по черния път.
Беше пикап. Отпред имаше стойка за окачване на гребло за чистене на сняг.



25

Брамал изгледа въпросително спътниците си. Макензи и Ричър кимнаха, затова той запали двигателя и потегли по черния път. Решението бе взето единодушно. Това бе очевидният им ход. Нищо не им струваше да последват пикапа поне до къщата на Били. Така пак щяха да държат пътя под око. Всяка кола щеше да мине достатъчно близо край тях. И те щяха да я разгледат с най-големи подробности. Ако ли пък пикапът подминеше отбивката за дома на Били, винаги можеха да обърнат и да отдадат случилото се на необичайно съвпадение.
— Какво ще правим, ако завие? — попита Макензи.
— Може да е конкурент, който току-що е чул новината — отвърна Ричър. — Може да търси тефтерчето с контактите на Били. Може чистенето на сняг през зимата да е доходен бизнес.
— Ами ако е самият Били?
— Не се съмнявам, че Ноубъл е сменил ключалките. Или е сипал лепило в патроните. Или е заковал вратите. Или е направил каквото там правят сега агентите на АБН. Каквото и да е, то ще ядоса нашия човек. Направо ще го вбеси. Ще го накара да вземе пушката от пикапа и да простреля ключалките. Ще го заварим на верандата с пушка в ръце. И с пръст на спусъка.
— Само ако го последваме.
— Не е прослушал съобщението. Може да ни вземе за мормони. Или за членове на друга секта, в която има жени мисионерки.
Движеха се на не повече от стотина метра зад пикапа. Прекалено близо предвид околната пустош, но въпреки това невидими поради гъстия облак прах. Шофьорът на пикапа не можеше да ги забележи в огледалото.
Двете коли продължиха напред като конвой, потеглил на секретна мисия. Стадото вилороги антилопи пасеше на друга поляна. Изминаха три километра. Оставаше им по-малко от минута при скоростта, с която се движеха. Пикапът намали. Видяха масивния му призрачен силует в прахоляка пред себе си. Брамал изостана. Шофьорът на пикапа натисна спирачката, стоповете светнаха, скоростта падна рязко и колата бавно зави наляво по отбивката към дома на Били.
— След него — каза Ричър. — Не го изпускай.
Брамал погледна Макензи. Тя се поколеба.
— Не е прослушал съобщението — каза Ричър. — Не знае кои сме. Може да сме трима случайни пътници.
— Той знае къде е Роуз — отвърна Макензи.
Брамал зави. По отбивката не се вдигаше прах. Тя се виеше през горите и минаваше по камъни и чакъл. Сега тойотата им се виждаше като на длан. Затова изостанаха. Но въпреки това не изгубиха пикапа от поглед. Той изскачаше от сенките от време на време и слънчевите лъчи го озаряваха на около двеста метра от Ричър и останалите.
— Глупаво е първо да избяга, а после да се върне — подхвърли Ричър.
— Може да е дошъл за парите — предположи Макензи.
Продължиха напред, като поддържаха дистанция.
Пикапът взе последния завой и се скри от погледите им. Още петдесет метра и щеше да излезе от гората. После още стотина метра по отъпканата червеникава пръст и щеше да се озове пред къщата.
— Оставете ме тук — каза Ричър. — Ще измина пеша останалата част от пътя. Ще вървя между дърветата. Мога да мина напряко и да стигна по-бързо.
— Разумно ли е да го правиш? — попита Брамал.
— По-разумно, отколкото да останем заедно. Опитният екип никога не се скупчва на едно място. Така се превръща в лесна мишена.
Брамал спря и Ричър слезе от колата. Брамал потегли. Ричър го изчака да се отдалечи, след което тръгна през гората по права линия — или така поне се надяваше — към последното дърво преди поляната. Стигна до него в мига, в който пикапа спря до къщата. И зачака.
Видя Брамал да спира на стотина метра преди края на пътя. Тойотата бе добре скрита между дърветата. Цялата бе покрита с дебел слой червеникава прах. По-добре от всякакъв камуфлаж.
Ричър продължи да чака. Двигателят на пикапа заглъхна. Шофьорската врата се отвори. От колата слезе мъж. Млад. Нямаше двайсет и пет. Висок метър и осемдесет. Стотина кила, предимно тлъстини. Едър и безформен. Движеше се бавно и тромаво.
Не беше Били. Джинсите на Били бяха с тясна талия и къси крачоли, а обувките му бяха четирийсет и втори номер.
Едрият младеж извади връзка ключове от джоба си и впери поглед в тях, сякаш ги виждаше за пръв път. Качи се на верандата и се запъти към вратата. Избра един ключ и се наведе към ключалката. Изглеждаше объркан. Докосна патрона с ключ. Изправи се и се обърна рязко, сякаш бе доловил нечие присъствие зад гърба си. Някой с включена камера на фотоапарата. За да го гледат на мобилните си телефони. И да се посмеят.
Ричър излезе от гората. Прекоси откритото пространство и махна с ръка на Брамал да го последва. Непознатият пред вратата не откъсваше поглед от него. Не реагираше по никакъв начин. Изглеждаше все така объркан. Ричър стъпи на верандата. Отблизо младежът изглеждаше съвсем безобиден. Едрото му тяло бе изпънало дрехите до пръсване. Нямаше притеснителни издутини, нито пълни джобове. Беше невъоръжен. И много млад. Не представляваше никаква физическа заплаха. И като че ли не блестеше с особен интелект. Най-малкото погледът му бе доста глуповат.
— Кой си ти? — попита Ричър.
— Дойдох да взема нещо — отвърна младежът. Строго погледнато, това не отговаряше на въпроса му, но Ричър реши да го подмине. Към него се присъединиха Брамал и Макензи. Младежът огледа и тримата. Обърканото изражение не слизаше от лицето му. Ричър погледна ключалката. От патрона се бе стекла струйка лепило. Ноубъл бе сменил само една ключалка, най-вероятно на задната врата, и бе сипал лепило в патроните на останалите. Ефективно. Така се пестят парите на данъкоплатците.
— Кои сте вие? — попита младежът.
— Аз пръв ти зададох този въпрос — каза Ричър.
— Не върша нищо нередно.
— Кажи ми малкото си име.
— Мейсън.
— Добре, Мейсън, приятно ми е да се запознаем. Какво търсиш тук?
— Дойдох да взема нещо.
— За кого?
— За мен. Били каза, че мога да го взема.
— Кой е Били?
— Брат ми — отвърна Мейсън.
— Брат ти?
— Е, не съвсем, полубратя сме.
— Къде е той сега?
— Нямам представа. Пак избяга.
— Правил ли го е преди?
— Два пъти, доколкото си спомням. Но този път ми позвъни и ми каза къде е оставил пикапа. Каза, че мога да го взема. Плюс нещо, което е оставил вътре.
— Къде беше пикапът?
— В Каспър.
Ричър кимна. По-близо до Мюл Кросинг, отколкото до Билингс, Монтана. Другият тип бе изминал повече километри от Били. Защо? Дали така се бяха разбрали предварително? Или планираха да тръгнат на югоизток? Да пресекат Небраска и да продължат нататък?
— Какво е оставил тук Били? — попита Ричър.
— Не съм сигурен, че трябва да ви кажа.
— Пари в една кутия?
Младежът изглеждаше изненадан.
— Да — отвърна той. — В кутия за обувки.
— Искаше да му ги занесеш ли?
— Не, сър, каза, че са за мене. Вече бил с човек, който разполагал с много пари.
— Къде?
— Не ми каза. Никога не би ми казал. Все повтаряше: Мейсън, ако някога ти се наложи да се покриеш, не казвай на никого къде отиваш, дори на мен.
— Сигурен ли си, че не ти е казал?
— Да, сър.
— Какво работи Били?
— Кара снегорин.
— А през лятото?
— Доколкото знам, купува и продава разни неща.
— Какви неща продава?
— Най-обикновени. Като на битпазар.
— И къде ги продава?
— Наоколо. Където има купувачи.
— Познаваш ли някой от клиентите му?
— Не.
— А срещал ли си някога жена, която да прилича на моята приятелка тук?
— Не.
— Знаеш ли какво е съучастие?
— Когато двама души правят заедно бизнес.
— Освен това е юридически термин — каза Ричър. — И означава, че ако знаеш някаква тайна и не я разкриеш, също отиваш в затвора. Боя се, че Били отдавна се е отклонил от правия път. Взел е няколко много грешни решения, в резултат на което държавата е конфискувала къщата му. Вчера. Федерален агент е сложил лепило в патроните. Така се прави сега. Това е последната ти възможност да си помогнеш, Мейсън. Ако знаеш къде е Били, по-добре ни кажи, и то веднага.
— Нямам представа къде е — отвърна Мейсън и сякаш бе радостен от това. — Но не се притеснявайте. Сигурен съм, че ще се върне след година-две. Същото се случи и предишните два пъти.
Ричър погледна Брамал, който сви рамене. После Макензи, която кимна. Тя вярваше на думите на младежа. А той попита:
— Как да вляза вътре?
— Никак — разочарова го Ричър. — Няма смисъл. Парите ги няма. Озовали са се във федерално хранилище на улики още преди да се събудиш тази сутрин. Но можеш да задържиш пикапа. Намери си гребло за сняг и той ще стане снегорин. Можеш да влезеш в този бизнес.

Ричър и Брамал проследиха с поглед Мейсън, който си тръгна. Макензи стоеше на верандата и се наслаждаваше на гледката. Вдясно се простираха полегати планини. Старата поща, магазинът за фойерверки… Стадото антилопи. Вляво — ниски скалисти върхове, умалено копие на планините, които се издигаха в далечината.
— Трябва да тръгваме — каза Макензи. — Тя не е тук. Не е и в дома на Портърфилд. Нито е у жената с ягодовия пай. Затова трябва да продължим нататък. И да спрем, преди да стигнем до четвъртото ранчо. Така ще бъдем по-близо. Нищо няма да се случи зад гърба ни. Тя е някъде пред нас.
— Ако Ричър е прав — отбеляза Брамал. — А това не е сигурно.
— Защо тогава никой не я е виждал?
Брамал не отговори.
— Предполагам, че жестът с пикапа е своеобразна проява на каубойска щедрост и великодушие. Така Били си гарантира, че колата ще попадне в добри ръце и някой ще се грижи за нея. Десетте бона в кутията са нещо съвсем различно. Това са твърде много пари, за да ги подари с лека ръка. Не мисля, че би го направил, ако имаше избор. По-скоро е бил принуден. Вероятно е бил на път, когато е получил онова обаждане от Монтана. Бил е прекалено далече от дома си, за да се върне да вземе парите. Не е имал никакво време. Уговорката е била, щом получи обаждането, да тръгне веднага за Каспър. Ако вземем предвид посоката, от която е идвал неговият приятел, трябва да предположим, че са продължили на изток през Небраска. Първото обаждане на Скорпио ме навежда на мисълта, че Били е изчезнал преди четирийсет и осем часа. За това време би могъл да стигне до Чикаго. Но не мисля, че е отишъл там. Едва ли би се чувствал комфортно в големия град. Предполагам, че е тръгнал на юг, към Оклахома. Там може да си изкарва прехраната по абсолютно същия начин.
— Възможно е — отвърна Брамал.
— Но специален агент Ноубъл никога няма да открие това — обади се Макензи, — защото не знае къде е бил оставен пикапът. И причината сме ние, които решихме да го оставим на брата на Били.
— Ние? — учуди се Брамал.
— Няма от какво да се срамуваме. Решението ни беше продиктувано от най-добри намерения. Създаването на работни места е чудесно нещо. Но ми се иска Ноубъл да получи възможност да пипне Били. Смятам, че ще ни уведоми, когато го арестува. Защо да не го направи? Мисля, че трябва да му се обадим. Трябва да му кажем за Оклахома.
— Това е само догадка — уточни Брамал.
— Догадка, основана на факт — възрази Макензи. — За който Ноубъл дори не подозира.
— Той може да стигне до съвсем различен извод.
— Но поне ще му дадем шанс.
— Сериозно ли искате да му се обадя?
— Мисля, че сме длъжни.
Брамал погледна Ричър.
— Човекът ни приготви вечеря все пак — отвърна Ричър. — Заслужава да му се отблагодарим по някакъв начин.
Брамал извади очилата си за четене с рогови рамки и малък бележник, който отвори с палец.
— Имаш номера на Ноубъл? — учуди се Ричър.
— Само на телефонната централа на местния офис на АБН.
Брамал набра номера и когато се свърза, повтори името няколко пъти в различни варианти — специален агент Кърк Ноубъл, специален агент Ноубъл, Кърк Ноубъл. Явно накрая успя да се свърже с него, защото Брамал се представи и му напомни за вечерята от яйца с бекон, след което му съобщи, че има основания да предполага, че бегълците са отишли в Оклахома. Накрая Ноубъл поиска да говори с Ричър. Брамал му подаде телефона.
— Имам проблем с Портърфилд — каза Ноубъл.



26

— Въведох името му и всичко онова, което ти ми каза, след което задействах една програма, с която разполагаме. Тя проверява автоматично всички съществуващи бази данни. Целта ми беше да разбера дали Портърфилд е попадал в полезрението на АБН или друга агенция. Оказа се, че името Саймур Портърфилд е блокирано. Поразрових се и открих три отделни досиета, всичките блокирани. Засекретени. Могат да се отворят само с парола, с която разполагат хора на много високо ниво.
— Що за човек би могъл да има подобни досиета? — учуди се Ричър.
— Който служи като източник на информация — отвърна Ноубъл. — Това е предпазна мярка.
— Интересно.
— Трябва да разбера кой всъщност е бил Портърфилд.
— Човек със скъпа кухня.
— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.
— Не знам нищо за него. Освен че е носил джинси и е имал отличен вкус за обзавеждане. Той изобщо не ме интересува. Тук съм по съвсем друга причина.
— Едно от досиетата е посветено на Портърфилд и още един човек. Ако съдя по кодовете, вторият човек е жена. Не мога да определя точните дати, когато досието е било ползвано или променяно, но последователността им предполага, че е било отворено за пръв път преди две години и е било преглеждано от някого малко преди Портърфилд да загине.
— Интересно — повтори Ричър. — И колко дълбоко в системата са скрити тези файлове?
— Много дълбоко. Но не мисля, че това са оригинални досиета, създадени от АБН. Мисля, че са копия, предоставени от друга агенция.
— Коя?
— Кодовете са странни. Не са нито на ФБР, нито на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Наподобяват кодовете, които използвахме, когато изпратихме командоси в Колумбия. Искам да кажа, че източникът на тези досиета не се намира кой знае колко далече. А някъде съвсем близо до нашата централа.
— Ясно — отвърна Ричър. — Разбирам. Не забравяй да се обадиш в Оклахома.
Той затвори телефона и предаде разговора на останалите.
— Това помага ли ни с нещо? — попита Макензи.
— Нямам представа — призна Ричър. — Дори да научим кой е бил Портърфилд преди две години, това едва ли ще ни помогне да разберем къде е Роуз сега. Не бива да му отделяме прекалено много време. Предполагам, че можем да спрем преди четвъртата къща, за да проведа един разговор, докато чакаме.
Спряха на банкета под ъгъл, като полицейска кола с радар. В далечината пред тях се намираха още дванайсет къщи и вили, разположени на голямо разстояние една от друга. Очакваха ги още шейсетина километра по черния път. А после — нищо. Не видяха друг автомобил. Ричър помоли Брамал за телефона му и набра номера, който бе запаметил преди много години.
Вдигна същата жена.
— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Ричър.
— Здравейте, майоре.
— Трябва да говоря с началника.
— Предполагам, че не знаете името му.
— Така е.
— Генерал Симпсън. Ще се зарадва да ви чуе. Има информация за вас. Свързвам ви.
Прозвучаха няколко изщраквания, след което се разнесе гласът на началника:
— Майоре!
— Господин генерал — отвърна Ричър.
Не го нарече Симпсън, за да избегне неудобството, в случай че това не беше името му. Подобни шеги бяха обичайна практика в „Уест Пойнт“ и макар Ричър да се съмняваше, че секретарката ще му скрои такъв номер, предпочете да не рискува.
— Имате ли напредък? — попита началникът.
— Известен — отвърна Ричър. — Мисля, че наближавам крайната дестинация.
— И къде се намира тя?
— В югоизточния край на Уайоминг.
— Значи се е прибрала у дома.
— Не съвсем, но е наблизо. Открих следи в една къща в място, наречено Мюл Кросинг. Била е тук преди година и половина. Интуицията ми подсказва, че не е далече.
— Трябва да знаете нещо — каза началникът. — Може да се окаже важно. От любопитство реших да потърся информация за мисиите на Сандерсън и раняването ѝ. Не успях да вляза във файловете. Засекретени са здраво. Мисля, че вашите хора са го направили.
— Моите хора?
— Военната полиция.
— Кога?
— Трудно е да се каже. Не е било скоро. Но почти сигурно е станало, след като е напуснала армията. Вероятно преди около две години.
— Добре — отвърна Ричър. — А сега познайте защо се обаждам.
— Как мога да позная?
— Домът, в който открих уликите, е собственост на мъж, чието досие в една от правителствените бази данни също е засекретено. Всъщност става въпрос за три засекретени досиета. Едно от тях е отпреди две години и в него се споменава за някаква жена. Очевидно е, че това не са оригиналните файлове. Хората, които работят с въпросната база данни, предполагат, че тяхната агенция ги е получила от друга агенция.
— Наясно ли са коя?
— Подозират, че е Пентагонът.
— Интересно — отвърна началникът. — Знаели сте, че това ще ме заинтригува. Но то едва ли е причина да ми позвъните. Искате да направя нещо.
— Кого познавате там?
— Доста хора.
— Някой от тях дължи ли ви услуга?
— Какъв риск ще поеме този някой?
— Минимален. Никой не работи по разследването от година и половина. То попада в категорията студени досиета. Освен това не ни интересуват подробности, трябва ни само отговор на въпроса дали Сандерсън е била жената, спомената в досието на собственика на къщата. Неговото име е Саймур Портърфилд. Проверка на номера на социалната му осигуровка би трябвало да ви пренасочи към уведомление от местния шериф за смъртта му.
— Мъртъв ли е?
— Изяден от мечка. В Уайоминг.
Ричър продиктува буква по буква двете имена на Портърфилд. Началникът на „Уест Пойнт“ ги повтори.
— Благодаря, господин генерал — каза Ричър. — Можете да се свържете с мен на този номер. Ще вдигне партньорът ми Брамал.
— Благодаря, майоре.
— Името ви наистина ли е Симпсън?
— Наистина — каза генералът. — Шон Симпсън.
— Разбрано, сър — отвърна Ричър по навик.
Затвори телефона и го върна на Брамал, който го включи в зарядното.

Мина цял час, без да видят никого с изключение на малко стадо елени, което изникна между дърветата от едната страна на дълбокото дере, прекоси го и се скри от другата му страна. Високо над главите им се рееха хищни птици. Пътят бе все така пуст.
— Съжалявам — обади се Макензи. — Пак се изложих. Всяка идея ми се струва добра. Докато се окаже, че не е.
— Никой от нас нямаше по-добро предложение — отвърна Ричър.
— Ще се радвам, ако не я видим. Това би означавало, че не се нуждае от онова, което Били е продавал, каквото и да е то. Би означавало, че е добре. Просто някой е откраднал пръстена ѝ. Сами го казахте. Напълно е възможно.
— Това е оптималният вариант.
— Който се случва понякога.

— 
Понякога
— подчерта Ричър.

— Колко често?
— По-често от никога. И по-рядко от винаги.
— Я чакайте! — обади се Брамал и посочи напред.
Над пътя пред тях се вдигаше облак прах. На запад, много далече, чак на хоризонта. Под облака се виждаше малка точица, чиито очертания бяха размазани от маранята, но тя се приближаваше бързо. Продължиха да чакат. Точицата ставаше все по-голяма и по-голяма, а над нея все така се вихреше облак от прах, който непрестанно се самовъзпроизвеждаше. Беше с формата на парашут, но безкрайно дълъг. Той ту се издигаше нагоре, удържан от някаква вътрешна аеродинамична сила, ту се отпускаше и се разпадаше под напора на вятъра и гравитацията.
— Внимание! — каза Брамал, взе телефона си и се приготви за снимка.
Продължиха да чакат. Покрай тях профуча джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах. През прозорците не се виждаше нищо, с изключение на предното стъкло, където благодарение на чистачките слоят прах бе доста по-тънък. Така че успяха да надзърнат в колата за миг.
Образът, който видяха, бе доста размазан. Дребна фигурка, извърнала лице настрани. И нещо сребристо.



27

Брамал излезе на пътя и се впусна в преследване като пътен полицай, който гони нарушител. Джипът пред тях продължаваше да се движи бързо. Пътят предлагаше дълги прави отсечки, като само от време на време се спускаше в дерета или изкачваше склонове и скриваше джипа от погледите им. Облакът прах обаче го следваше неизменно и разкриваше местоположението му. Мощната тойота подскачаше по неравната повърхност с висока скорост, но шофьорката пред тях не сваляше крака си от педала за газта. Дори ускоряваше. На моменти разстоянието между двете коли бе около километър.
Изведнъж облакът прах изчезна. Тойотата излезе от поредния завой. Въздухът около тях бе кристалночист, а хоризонтът пуст на много километри. Нито следа от джипа.
Брамал спря.
— Завила е — каза Ричър. — По отбивките не се вдига прах. Какво има там зад нас?
Брамал направи обратен завой и огледа мястото.
— Вляво има отклонение — обяви Макензи. — Така ми се струва. Не съм сигурна.
— Къщата на жената с ягодовия пай — каза Ричър. — Съседката на Портърфилд. Бяхме там вчера. Едва не пропуснахме отклонението.
— Но тя не си е у дома. Нали мина покрай нас.
Брамал подкара по същата отбивка, по която бяха минали предишния ден, но по-бързо. Слаломираха между дърветата в продължение на пет километра, но не видяха нищо. Гората свърши изведнъж и тойотата излезе на равна поляна, откъдето се откриваше гледка на изток. Пред погледите им се появи едноетажната къща с дъсчена обшивка и старата църковна пейка. Нищо повече. Нито стар джип, нито жена, абсолютно нищо. Не се чуваше дори звук.
— Трябва да има и други пътища — предположи Макензи. — Като тези, които ви показах.
Брамал потегли и описа широк кръг около къщата, плевнята и останалите постройки, като се придържаше близо до дърветата.
Откриха три просеки в гората. Едната отиваше на запад, другата на юг, а третата минаваше по средата между двете. Приличаха повече на пътеки, използвани от ловци или туристи, добре отъпкани, но осеяни с камъни и прорасли корени. Слънчевите лъчи едва минаваха през клоните на дърветата и просеките се губеха още след първия завой. И трите бяха доста тесни. Но достатъчно широки, за да мине по тях някой стар джип. Невъзможно бе да разберат по коя е свърнал. Земята бе твърде суха и прахолякът бе запечатал прекалено много следи от гуми.
— Да рискуваме? — предложи Брамал.
— Само ще си загубим времето — отвърна Ричър. — Подобни пътеки имат прекалено много разклонения и завои. Шансът не е на наша страна. Освен това колата ти е по-широка от на Сандерсън. Може да се заклещим някъде.
— Ако е била тя — уточни Брамал.
— Да допуснем, че е била.
— Няма значение по кой път е тръгнала — намеси се Макензи. — Въпросът е защо е тръгнала насам. Какво се е случило?
— Уплашихме я — каза Ричър. — Чакахме отстрани на пътя. Сигурно ни е взела за полицаи. Не е искала да я настигнем. Затова е свърнала по горски път, който само тя познава. Сега се крие някъде и обмисля следващия си ход.
— Но къде?
— Някъде на площ от хиляда квадратни километра. На място, което никога няма да намерим.
Макензи помълча, след което попита:
— Видяхте ли сребристия цвят?
— Само за миг — отвърна Брамал.
— Какво беше според вас?
— Яке с качулка — предположи Брамал.
— Но много тясно — допълни Ричър. — Реших, че е някакво спортно облекло. От онези, които спринтьорите свалят точно преди състезанието.
— Не ви ли заприлича на фолио?
— Донякъде — каза Брамал.
— Защо не иска да я настигнем? — попита Макензи.
— Не знаеше, че сте вие — отвърна Ричър. — Не ви видя. Прозорците ѝ бяха покрити с прах, нашите също. Освен това, когато мина покрай нас, гледаше на другата страна. Това не е емоционално решение, а практично. Решила е, че сме ченгета. Може да не е искала някое ченге да надникне в колата ѝ.
— Ако е била тя — повтори Брамал.
— Защото е наркоманка — каза Макензи.
— Това е най-лошият вариант — заяви Ричър.
— Но се случва.
— По-често от никога. И по-рядко от винаги.
— Какво смятате?
— Надявам се на най-доброто, подготвям се за най-лошото.
— Питам сериозно.
— Мисля си за Саймур Портърфилд — каза Ричър. — Предполагаме, че Били е поел бизнеса му, което би трябвало да доведе до рязко разширяване на мащабите. Нали това е основната причина някой да поеме контрола върху чужд бизнес — защото вижда пропуснатите възможности и възнамерява да ги използва. Да не говорим, че в случая става въпрос за бизнес, който не може да се свие, не може да се смали. Той може само да става по-голям и по-голям. Следователно, поне на теория, властите би трябвало да възприемат Били като по-важна мишена, отколкото Портърфилд някога е бил. Момчето детектив обаче призна, че изобщо не се интересува от Били. Каза, че щял да въведе данните му в системата и толкова. Това е завоалиран начин да заяви, че ще го остави да се измъкне. Защото Били не му е интересен, дори му е скучен. От друга страна обаче, Саймур Портърфилд, който би трябвало да е още по-скучен от Били, има секретно досие в Пентагона.
— Това може да не означава нищо — каза Брамал. — Възможно е да е имал дребни контакти с Централна Америка. Военните записват всичко. Цялото досие може да се състои от една-единствена дума. Знаеш как стават тези неща.
— Защо някой ще засекретява досие, което се състои от една-единствена дума?
— Нямам представа — призна Брамал.
— Какво всъщност знаем за Портърфилд?
— Много малко.
— С какво впечатление остана?
— Както каза съседката му, богаташ от друг щат, дошъл да намери себе си или да потърси вдъхновение, за да напише роман.
— Хубав живот.
— И още как.
— Хареса ли ти къщата?
— Не бих отказал такава.
— Имал е всичко, което човек би могъл да поиска — продължи Ричър. — От гранитни плотове в кухнята до засекретено досие в Пентагона. Всъщност досиетата са три. В едно от които става въпрос за съвместни действия или съжителство с неизвестна жена през последните шест месеца от живота му. Да не забравяме счупения прозорец в дома му, който, изглежда, е работа на правителствени агенти. А това е абсурдно. Но не чак толкова, ако се замисля. Освен това човекът е бил изяден от мечка. Или от пума. Вероятността това да се случи, е много малка. Което ни кара само да гадаем и разпалва въображението ни относно случилото се през последните шест месеца от живота му. И най-вече към самия му край. Възможно е Роуз да бяга сега, защото преди година и половина е разбрала, че не бива да се отнася с доверие към скъпи черни коли, пълни с хора. Затова, за да отговоря на първоначалния въпрос на госпожа Макензи, съм склонен да допусна, че не става въпрос за най-лошия вариант. Най-лошите варианти обикновено са много банални. А аз имам чувството, че този случай е много по-сложен, отколкото изглежда.
— Искаш да кажеш, че Портърфилд не е човекът, за когото си го смятал? — попита Макензи.
— Може да се окаже десет пъти по-лош или по-опасен, отколкото съм подозирал. Няма как да разберем. И това е най-интересното. Защото вероятността да се окаже десет пъти по-добър е също толкова голяма.
— В такъв случай откъде Артър Скорпио ще знае името му? — попита Брамал.
— От Били например. Били е бил съсед на Портърфилд също като онази жена с ягодовия пай. Съседите обсъждат своите познати. Може Скорпио да е искал да научи съседските клюки.
— Но Портърфилд е държал десет бона в кутия за обувки.
— Може да е живял с тези пари, докато е пишел романа си.
Брамал не отговори. Телефонът му иззвъня. Той вдигна, чу кой се обажда и подаде апарата на Ричър.
— Генерал Симпсън. За теб.
Ричър долепи телефона до ухото си. Началникът на „Уест Пойнт“ каза:
— Портърфилд е служил в морската пехота.



28

— Всички данни са засекретени — продължи генералът, — от номера на социалната му осигуровка и други незасекретени данни установихме, че Саймур Портърфилд, който е умрял в Уайоминг миналата година, е бил докторант в престижен университет, постъпил в Корпуса на морската пехота един ден след Единайсети септември. Бил е идеалният войник. От онези, които можеш да сложиш на рекламен плакат. Заминал е за Ирак още с първия контингент. Имал е чин лейтенант и е бил командир на стрелкови взвод. Не е изкарал и един месец. Ранили са го в самото начало. Нямам представа каква точно е била раната. Уволнил се е от армията и се е върнал към цивилния живот. По онова време морската пехота все още можеше да си позволи да осигурява психологическа помощ на войниците, които напускаха корпуса. В записките на психолога, разговарял с него, се казва, че Портърфилд изглеждал щастлив, че ще продължи научната си кариера, и очаквал да получи солидно наследство — както пари в брой, така и недвижими имоти, — което да му позволи да води охолен живот. С други думи, никой не би трябвало да се тревожи за него, най-малко командването на морската пехота. След това изчезнал от радара на Пентагона за много дълго време.
— Докога? — попита Ричър.
— Допреди две години. Някоя служба, законспирирана дълбоко в Пентагона, е започнала да съставя ново досие. Нямаме представа какво. Предполагаме, че са потърсили информация първо в служебното досие на Портърфилд, след което са засекретили и него. Това говори много. Междувременно са започнали още едно ново досие, за Портърфилд и неизвестна жена. Само това знаем за момента. Три досиета, както сам казахте.
— Сандерсън ли е въпросната жена?
— Не знаем. Тази информация остава скрита от нас.
— Ще продължите ли да търсите?
— Да, но дискретно — отвърна началникът на „Уест Пойнт“. — Ще поддържаме връзка.
Линията прекъсна. Ричър върна телефона на Брамал, който го свърза със зарядното.
— Това помага ли ни? — попита Макензи.
— Може да не е тя — отвърна Ричър.
— Да предположим, че е тя.
— Тогава ранен офицер от морската пехота и ранен офицер от пехотата са прекарали шест месеца на едно място. Но зад това може да се крият много неща. Двамата може да се окажат най-ужасните наркомани в историята на света. Или напротив, да се лекуват благодарение на моралната подкрепа, която си оказват. Или дори никога да не са били наркомани. В края на краищата и двамата са били силни личности. Портърфилд е зарязал университета и е постъпил като доброволец в морската пехота. Роуз е завършила военната академия сред първите десет във випуска и е участвала в бойни мисии. Може да са се събрали заедно, за да потърсят мир и покой с някой, който ги разбира.
— Тогава къде е тя сега?
— Това е проблемът. Въпросът е и отговор.
— Жалко — каза Макензи, — той навежда на извода, че вероятността Роуз да се окаже наркоманка е много голяма. В противен случай щеше да продължи да ми се обажда от време на време.
— Най-лошият вариант.
— Доскоро не смятахте така.
— И не се отказвам от думите си — отвърна Ричър. — Продължавам да се надявам на най-доброто. Мога ли да ви задам личен въпрос?
— Предполагам.
— Какви близначки сте двете с Роуз? Много ли си приличате?
Тя кимна.
— Като две капки вода сме, напълно еднакви.
— В такъв случай трябва да се отбием в болницата.
— Защо?
— Клиентите на Били вече изпитват наркотичен глад. Предполагам, че някои от тях имат приятели, които ще проявят желание да споделят запасите си с тях. Някои обаче ще заминат за града, за да потърсят друг пласьор. Останалите ще отидат в спешното отделение. Ще кажат, че имат ужасен зъбобол. Или че ги боли гърбът. Нещо, което не може да се провери. Съвременните лекари се отнасят сериозно към болката и ще приемат думите им за чиста монета. И ще им напишат рецепта за лекарство, което се продава напълно легално. Трябва да проверим дали Роуз е била в болницата. Вие ще им напомните за нея. Като онези листовки с изчезнали хора.
— Имам чувството, че я предавам. Като приемам, че е наркоманка.
— Това е игра на вероятности. Трябва да започнем от някъде.
Макензи замълча.
— Добре, да вървим — съгласи се накрая тя.
Брамал запали големия осемцилиндров двигател и описа широк кръг към отбивката, по която бяха дошли. Зад гърба им останаха просторната равна поляна с великолепната гледка на изток, дървената къща с кафява дъсчена обшивка и старата църковна пейка на верандата. След пет километра друсане отново излязоха на черния път.
В този момент насреща им се появи жената, която бе изпекла ягодовия пай. Жената, която живееше тук. Връщаше се от пазар с джипа си. Брамал спря и отби, за да ѝ направи път. Тя обаче също спря до него и свали прозореца си. И Брамал свали своя. Както и Ричър. Жената ги позна и кимна предпазливо, след което погледът ѝ ги подмина и се спря върху Макензи. Не я позна. Не реагира по никакъв начин, въпреки че Макензи бе абсолютно копие на сестра си. Явно ѝ бе напълно непозната.
— Мога ли да ви помогна? — попита жената.
— Дойдохме да проверим нещо — каза Ричър — във връзка с вчерашния ни разговор. Не знаехме, че сте излезли.
— Напротив, знаели сте. Нали се разминахме на завоя.
— Изглежда, не сме ви забелязали.
— Вие сте частни детективи. Длъжни сте да забелязвате всичко.
— Търсим изчезнала жена — каза Ричър. — Може би сме преуморени.
— Какво искахте да проверите?
— Онзи ден, когато сте отишли у Портърфилд, забелязахте ли да е пострадал по някакъв начин?
— Не, нищо му нямаше.
— Две ръце, два крака?
— Разбира се.
— А куцаше ли?
— Не.
— Разсъждаваше смислено, говореше нормално, така ли?
— Да, беше много любезен.
— Добре — каза Ричър. — Да се върнем към онзи случай, когато сте се разминали на черния път. Когато сте видели някой в колата му. Можете ли да ни го разкажете отново?
— Май нямаше никой. Объркала съм се.
— Да предположим, че не сте. Какво видяхте?
Тя се замисли.
— Стана много бързо. Две коли се разминаха и толкова. Духаше силен вятър, беше почти като пясъчна буря.
— И въпреки това — настоя Ричър. — Какво видяхте?
Тя помълча и каза:
— Момиче, което се извръща на другата страна. И нещо сребристо.
— Случката се е запечатала в паметта ви.
— Беше странно.
— Преди това виждали ли сте нещо подобно?
— Никога.
— А след това?
— Никога.
— Сигурна ли сте? — попита Ричър. — В друга кола например? Самотен шофьор, който може би отива на запад от тук?
— Никога — повтори жената. — Подигравате ли ми се?
— Не, честна дума. Позволете да ви задам още един въпрос. Позволявате ли на чужди хора да използват когато си пожелаят пътищата, които пресичат вашия имот?
— Освен вас?
— Приемам упрека — отвърна Ричър. — Обичайно ли е съседите ви да използват горските пътища, които са на ваша територия?
— Не, не е.
— Не им позволявате да минават, така ли?
— Че защо да го правя?
— А виждали ли сте някой да минава оттук? Бракониер например?
— Никога — каза жената за четвърти път. — Какво става?
— Причината да дойдем тук е, че следвахме един джип. А той просто ни избяга. Тръгна по отбивката към вашата къща и продължи през гората. Но не знаем по кой точно път.
Жената се огледа.
— Избягал ви е тук? — учуди се тя.
— Не се ли е случвало и преди?
— Никога. Как е възможно? Как е възможно някой да знае накъде водят просеките и пътеките, които минават през моя имот?
Възможно е, помисли си Ричър, стига да е завършил „Уест Пойнт“. И то по времето, когато разчитането на карти се преподаваше като сериозна наука, способна да спаси живота на войника.
— Накъде всъщност водят тези пътища? — попита той.
— Навсякъде — отвърна жената. — Можете да стигнете чак до Колорадо, ако желаете. Кого преследвахте? Трябва да е изпаднал в паника, за да тръгне насам.
— Подозираме, че шофьорът беше жена.
— Добре.
— Беше дребничка и се извърна настрани. Не видяхме лицето ѝ.
Жената не каза нищо.
— Но видяхме нещо сребристо.
— О, господи!
— Същото, което вие сте видели по-рано.
— Тук?
— Проследихме джипа до вашата къща.
— Ще сънувам кошмари.

Сбогуваха се с жената и продължиха по отбивката, излязоха на черния път, после поеха по шосето и се озоваха в Ларами. Болницата се намираше до университета. Нищо чудно да бяха свързани. Пред спешното отделение чакаха седем пациенти. Двама от тях вероятно страдаха от отсъствието на Били. Обливаха се в пот и трепереха. Останалите петима като че ли бяха студенти. Всичките вдигнаха погледи, както правят хората в чакалните. Огледаха новодошлите. Включително Макензи. Нито един поглед не трепна. Никой не я разпозна.
Не я разпознаха и на регистратурата. Макензи заяви, че търси пациентка на име Роуз Сандерсън, и услужливата сестра провери в компютъра, след което се усмихна окуражително и отвърна, че в болницата не е постъпвала пациентка с това име. През цялото време я гледаше в очите по един изключително открит и състрадателен начин.
Макензи се върна при Ричър и Брамал и каза:
— Добре, или има приятели, които делят запасите си с нея, или е в града и търси пласьор.

Отидоха с колата до ъгъла на Трета и Гранд и обиколиха квартала улица по улица в търсене на подходящата комбинация, например два долнопробни бара и една прилична закусвалня, между които да има пряка видимост. Трябваше да хапнат нещо, но Макензи не искаше това да стане за сметка на времето за наблюдение. Искаше да държи улицата под око, докато се храни, затова се настаниха в едно кафене, разположено срещу два бара в каубойски стил и ярки неонови реклами на бира над отдавна немитите витрини. Решиха, че мястото е подходящо за целта. Каубоите обичаха болкоуспокояващи не по-малко от всички останали. Заради контузиите по време на родео, мятане на ласо и най-обикновено падане от кон.
Кафенето бе прегърнало идеята за здравословен живот и предлагаше лечебни сокове и екологични сандвичи, които според Ричър бяха приготвени от слепец. Съставките им сякаш бяха подбрани на абсолютно случаен принцип. А хлябът бе замесен с огромни семена. На вкус беше като талашит, примесен със сачмени лагери.
Брамал отиде да си измие ръцете, а Ричър и Макензи останаха сами на масата. Тя свали якето си и го окачи на облегалката на стола си. След което погледна Ричър в очите. Безукорна бяла кожа, фини черти, изящни пропорции. Зелени очи, пълни с тъга.
— Искам да се извиня — каза Макензи.
— За какво?
— Когато се запознахме, казах, че страдате от някаква мания.
— Мисля, че аз използвах този израз.
— Само защото знаехте, че си го мисля.
— Имахте пълно основание.
— Възможно е — призна Макензи. — Но сега се радвам, че сте тук.
— А аз се радвам да го чуя.
— Трябва да започна да ви плащам, както на господин Брамал. Същия хонорар.
— Не искам да ми плащате — отвърна Ричър.
— Смятате добродетелността за достатъчна награда?
— Не знам много за добродетелността. Просто искам да разбера какво се е случило. Не мога да ви взема пари заради това, че се опитвам да задоволя собственото си любопитство.
Когато Брамал се върна, тримата започнаха да се хранят, без да откъсват очи от витрината. Не видяха нищо.
Макензи плати.
— Има още един бар, който трябва да проверим — каза Ричър.
— Като тези ли? — попита Брамал.
— Може би малко по-добър. Надявам се там да открием един човек, с когото да поговорим.
Ричър ги поведе в обратната посока, към железопътните линии, и след като изминаха две преки, се озоваха пред бара с дупка от куршум в огледалото.
Завариха същия мъж да седи на същата маса и да пие същата марка бира от бутилка с издължено гърло. Онзи, който може би обичаше да помага на хората, а може би обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Или пък беше местният всезнайко, който искаше да блесне със знания. Или комбинация от трите.
Масата му бе малка, само за двама души, затова Макензи се настани срещу него, а Брамал и Ричър застанаха прави зад гърба ѝ.
— Ти си онзи, дето ме пита за Мюл Кросинг — каза мъжът.
— Точно така — съгласи се Ричър.
— Намери ли го? Или го пропусна?
Говореше на Ричър, но гледаше Макензи. Съвсем естествено. Буйната коса, лицето, очите, малките стегнати гърди под тънката бяла блуза.
Погледът му не трепна. Не я разпозна.
— Намерих го — отвърна Ричър. — Всъщност там чух една история. Преди година и половина някой бил изяден от мечка.
Мъжът отпи от бутилката. Изтри пяната от устата си.
— Саймур Портърфилд — каза той.
— Познаваше ли го?
— Един приятел поправяше покрива му, когато протечеше. А това се случваше всяка зима, защото имаше някакъв конструктивен дефект. Така че подочувах едно-друго. Навремето земята там е принадлежала на железниците, макар да не са прекарали релси. Някаква стара измама с имоти отпреди повече от сто години. От време на време някой богаташ от източните щати наследява парцел, идва тук и вдига къща. В случая с Портърфилд това е бил баща му. Построил вила в модерен стил, предполагам затова покривът течеше. После почина и я завеща на Сай. Предполагам, че Сай е бил привлечен от простия живот в дълбоката провинция, защото я превърна в свой дом.
— А с какво се издържаше?
— Непрекъснато говореше по телефона, непрекъснато пътуваше насам-натам. Никой не знаеше с какво точно се занимава. Може да е имал някакво хоби. Все пак наследи доста пари от баща си. Става въпрос за онова, което наричат „стари пари“. Семейството му е било богато поколения наред. Може да е било в стоманодобивния бизнес и оттам да е връзката с железниците.
— А що за човек беше?
— Беше завършил университет и беше служил в морската пехота. Личеше си, че е човек с възможности и стари пари.
— А как беше със здравето?
Онзи се замисли.
— Странно, че ме питаш това.
— Защо?
— На пръв поглед се радваше на отлично здраве. Направо да го сложиш на киноплакат. Обаче в дома си, както разбрах, държал купища бинтове и марли, а аптечката му била претъпкана с хапчета.
— Твоят приятел в шкафовете ли е ровил?
— Нали разбираш, отворил ги ей така, между другото.
— Да си чувал за някакви проблеми по тези места? За непознати? За неканени гости? За необикновени случки?
Мъжът поклати глава.
— Никакви непознати — отвърна той. — Никакви проблеми. И нищо странно до момента, в който се появи тайната му приятелка.



29

— Май че беше в началото на миналата зима — продължи мъжът с бутилката бира в ръка. — Покривът на Портърфилд беше протекъл отново. Приятелят ми често ходеше там. От време на време поглеждал през прозореца. И виждал нещата ѝ из къщата. Все повече и повече вещи. Но така и не я видял. Наложело ли се да свърши някоя работа вътре, тя или не била там, или се криела в спалнята. Беше сигурен в това.
— Значи приятелката на Портърфилд не е живяла там през цялото време — каза Ричър.
— Сигурно е имала собствен дом. Идвала е от време на време.
— Но когато е била там, не е криела вещите си — добави Ричър.
— Не, оставяла ги е на места, където всеки можел да ги види.
— Възможно ли е приятелят ти да се е заблудил? И тези вещи да са принадлежали на Портърфилд?
Мъжът поклати глава.
— Не, не мисля. Особено заради нощниците. Освен това човек може да прецени тези неща от пръв поглед. Мъжете и жените разхвърлят по различен начин. А в къщата на Портърфилд безпорядъкът бил и от единия вид, и от другия. Всичко било по две. Двама души. Две чинии в мивката. Две книги на дивана. Двете половини на спалнята вдлъбнати.
— Явно имаш доста наблюдателен приятел.
— Покривът обхващал цялата къща. И той трябвало да проверява навсякъде, за да се увери, че не тече.
— Но приятелят ти така и не я е видял?
— Затова я наричаше „тайната приятелка“.
— Не е видял да идва или да си отива, не я е срещнал по пътя?
— Никога.
— А Портърфилд говорел ли е за нея?
Мъжът пресуши бутилката и я остави на масата.
— Никога не е отричал. Никога не е казвал: „Ей, между другото, нямам приятелка“. Но не е казвал и: „Приятелката ми спи, не влизай в спалнята“. Казвал е само: „Не влизай в спалнята“. Точка. Без да обясни защо. Според моя приятел поведението му било странно. Сякаш криел момичето, отричал самото му съществуване, за да не би някой да дойде да я потърси. А това е нелогично, защото нещата ѝ са били разхвърляни из цялата къща. Мисля, че човек с лоши намерения би взел по-сериозни предпазни мерки.
— Вярваш ли на тази история с мечката? — попита Ричър.
— Шерифът вярва. Това е важното.
— Но ти се съмняваш?
— Не съм бил там. Но всеки тук би се усъмнил в нея. Веднъж-дваж в живота си задаваш въпроса какво би направил, ако трябва на всяка цена да се отървеш от някого. Или ако нещо се обърка и някой загине, а това не е трябвало да става. И в двата случая е най-добре да изхвърлиш тялото в горите високо в планината. На място като това, на което е бил намерен Портърфилд. Няма нищо сложно. Намазваш го с мед. Или прерязваш една-две вени, за да може миризмата на кръв да привлече хищниците. Ако извадиш късмет, ще дойдат по-едри животни, но дори да не се появят, няма проблем. Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват. Опитвам се да ти кажа, че всеки, който е чул новината за смъртта на Портърфилд, си е казал: „Да, аз бих го направил точно така“. За себе си съм сигурен.
— Смяташ ли, че и шерифът си го е помислил?
— Не се съмнявам.
— Но официално е обявил случилото се за нещастен случай.
— Няма доказателства. Това е най-хубавото в цялото престъпление.
— Портърфилд имаше ли врагове?
— Богаташ от Изтока? Сигурен съм, че всеки като него има врагове.
— Какво стана с жената?
— Хората говорят, че се навърта наоколо. Но никой не знае къде точно. И никой не знае кого да търси, защото не знае как изглежда.
— Какво стана с покрива на Портърфилд?
— Шерифът каза на приятеля ми да го поправи както трябва. Затова моят човек сложи нова ламарина върху прогнилата част. Искаше да го направи от самото начало, но Портърфилд не му позволяваше, защото щял да наруши архитектурния план.

Почерпиха мъжа с още една бутилка от любимата му бира и си тръгнаха. Върнаха се при колата, която бе паркирана точно срещу кафенето, по средата между двата бара с неонови реклами и мръсни витрини. Уличните лампи вече светеха. Небето бе потънало в мрак.
Кафенето не работеше. От баровете долиташе шум, но вратите им бяха затворени.
Трима души бяха наобиколили тойотата. Стояха на улицата, хвърляха сенки и приличаха на хора, готови да отблъснат всяка враждебна атака. Бяха високи и слаби, но жилави. Дланите им бяха широки и груби. И тримата носеха джинси и каубойски ботуши, едните от гущерова кожа.
Брамал спря в сенките. Ричър и Макензи спряха зад него.
— Кои са тези? — попита Макензи.
— Каубои — отвърна Ричър. — Закърмени с телешка пастърма и пържени гърмящи змии.
— Какво искат?
— Да ни сплашат май. Подобна хореография предполага именно опит в сплашването.
— Защо да ни сплашват? Какво толкова правим?
— Пъхаме си носа където не трябва. Задаваме въпроси за жена, която може би е свързана с незаконен бизнес. Това ги притеснява.
— Какво ще правим?
— Трябва да се консултирам с моя старши партньор кой ще тръгне пръв.
— Имаш ли предпочитания? — попита Брамал.
— Мисля, че трябва да отидем заедно. Аз ще вървя на една крачка пред теб. Но искам да видиш лицата им.
— Защо?
— Ако загубя, ще дадеш описанието им на ченгетата, докато бдиш край болничното ми легло.
— Какво да загубиш? — възкликна Макензи. — Сигурна съм, че искат само да поговорят с нас. Не се съмнявам, че са противни и агресивни типове и прочие, но не мисля, че ще налетят на бой. Освен ако ние не го предизвикаме.
— Къде живеете?
— В Лейк Форест, Илинойс.
— Ясно.
— Какво означава това?
— Това вече е бой. Личи си по начина, по който са застанали. Трябва да го спечелим или да се приберем у дома.
— Скорпио ли ги е изпратил?
— Логично е да го предположим — каза Ричър. — В крайна сметка въпросният нелегален бизнес е негов. От тук до Монтана очевидно. От друга страна обаче, има нещо странно. Ако Скорпио може да свирне на трима каубои и те да хукнат да изпълняват неговите нареждания, защо му е да казва на отрепка като Били да ме издебне зад някое дърво и да ме застреля? Можеше да прати тези тримата. Или това е решение на местните. Проява на спонтанна демокрация, за която Скорпио не знае.
— Притесняват ли те? — попита Брамал. — Спомена нещо за загуба.
— Каубоите са най-лошите противници — каза Ричър. — Не мога да им направя нищо, което конете им да не са им направили вече.
Ричър излезе от сенките и тръгна напред в сумрака. Стъпките му отекваха по тротоара. Брамал и Макензи ускориха крачка и съкратиха изоставането си. Прекосиха улицата по диагонал и се насочиха право към колата.
Тримата каубои се размърдаха и тръгнаха да ги пресрещнат. Единият вървеше отпред, а другите двама го следваха.
Ричър се замисли върху вечната дилема на уличния побойник, а именно дали незабавно да не елиминира водача. Достатъчен бе един изненадващ удар с глава. Без дори да забави крачка. Обикновено това бе най-умното решение. Но не винаги.
Ричър спря и каубоите спряха. Разстоянието между тях бе два-три метра. Отблизо не изглеждаха опасни. Двама бяха на четирийсет и няколко, а третият бе с десетина години по-млад. Той беше тарторът. Носеше ботуши от гущерова кожа.
— Чакайте да отгатна — каза Ричър. — Дошли сте, за да ни предадете някакво послание. Това е хубаво. Всеки има право да бъде изслушан. Ще ви дам трийсет секунди. Започвайте, ако желаете. Говорете ясно. Превеждайте всяка диалектна дума и израз.
— Посланието е да се върнете там, откъдето сте дошли — каза мъжът с гущеровите ботуши. — Нямате работа тук.
Ричър поклати глава.
— Не може да бъде — каза той. — Сигурен ли си, че си чул правилно? Доколкото знам, хората по тези места са много дружелюбни и гостоприемни към непознатите.
— Правилно съм чул — отвърна каубоят.
Нищо повече.
— Кажи ми, когато стигнем до онази част, в която се заканваш да сриташ задниците ни, ако не си тръгнем — каза Ричър.
Каубоят не отговори.
Ричър го наблюдаваше. Наблюдаваше и тримата. Те не отстъпиха нито крачка. Но не направиха и крачка напред. Не помръднаха от местата си. Приличаха на новобранци, които не знаят какво да правят, след като планът им се е объркал. Нещо ги бе извадило от релси. Не беше Макензи. Поглеждаха към нея по-често, отколкото би трябвало по време на подобна конфронтация, но погледите им бяха израз на чисто примитивни инстинкти, а не на факта, че са виждали някъде това лице.
— Не е нужно да сритваме ничий задник — каза каубоят с ботушите.
— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Особено моя.
— Но се налага да си тръгнете.
— Ще ви направя ответно предложение — заяви Ричър. — Не се закачайте с мен и аз няма да се закачам с вас.
Каубоят кимна. Не беше съгласен, но разбираше посланието. Ричър продължи:
— Виж какво, младежо…
И му направи знак да се приближи, сякаш за да си кажат две думи насаме като двама световни лидери, които си имат доверие. Сложи ръка на лакътя му. Приятелски жест, интимен, заговорнически дори. И стисна. След което прошепна:
— Кажи на онзи, който те е изпратил, че този път не става въпрос за ФБР или АБН. Този път си има работа с американската армия.
Каубоят реагира. Ричър го усети по лакътя. Тогава го пусна и се отдръпна на предишното разстояние от два метра и половина. Разкрачи се леко и изправи рамене. Зае старата си професионална поза. Рано или късно на всеки му минава мисълта за насилие. По-добре да е подготвен. По-добре да изпрати мълчаливо послание, което казва: „Ти май се шегуваш!“. Затова стоеше с вдигната брадичка и изправен гръб, опънал рамене назад, отпуснал свободно ръце. Беше по-едър от повечето хора, което тримата каубои срещу него нямаше как да не забележат. Ефектът от огромното му тяло се допълваше от очите, които повечето хора намираха за красиви, но които можеха да се променят с едно мигване, както човек сменя канала на телевизора и на мястото на забавно предаване се появява страховит документален филм за оцеляването в праисторическата епоха.
Ричър отново смени канала, така да се каже, усмихна се и кимна, сякаш за да омаловажи посланието, което бе излъчил преди миг. Все едно се бе пошегувал и очакваше останалите да оценят шегата. Винаги предлагай на противника възможност да се оттегли с достойнство.
Каубоят с ботушите го разбра. Отвърна на усмивката му, сякаш двама стари приятели са разменили няколко реплики, което се случва непрекъснато, особено в присъствието на толкова красива жена. Обърна се и тръгна, а останалите двама го последваха. Ричър прекоси улицата, застана на отсрещния тротоар и ги наблюдава, докато се скриха зад ъгъла. Там те се качиха на огромен пикап с двойна кабина, паркиран до оградата. Потеглиха, завиха наляво в първата пряка и изчезнаха в мрака.
— Видя ли? — попита Макензи. — Размина се без бой.
Ричър не отговори. Само впери поглед в нея. После погледна към ъгъла, зад който се бе скрил пикапът. Нещо не беше наред. Обърна се към Брамал и попита:
— Минавал ли си курс за техники на разпит?
— Пропуснах всички лекции с изключение на онази за гумения маркуч — отвърна Брамал.
— А нас ни учеха, че умението да провеждаш разпити се основава на умението да слушаш. Този хлапак говореше странно. Изборът на думи беше странен. Накрая заяви, че трябва да се откажем. Какво означава това? От какво да се откажем?
— От нашата мисия — отвърна Макензи. — От търсенето на Роуз. Очевидно е. Имам предвид, че човек може да се откаже само от нещо, което вече е започнал. А ние не правим нищо друго, освен да търсим Роуз. Няма от какво друго да се откажем.
— Кой може да проявява интерес към нашето издирване?
— Кой ли не? Сигурно сме настъпили доста хора по мазолите.
— А кой може да проявява най-голям интерес?
Макензи не отговори.

Кажи на онзи, който те е изпратил.

В главата на Ричър прозвуча гласът на генерал Симпсън.

Може да не иска да бъде намерена.

Нещо не е наред, помисли си той.



30

— Онзи започна с това, че нямаме работа тук — обясни Ричър. — И завърши с предложение да си тръгнем. Започна с любезно завоалирана заплаха и завърши с любезно завоалирана заплаха. Но беше готов да се сбие между двете заплахи. Мисля, че причината може да бъде само една. Беше неспокоен. Беше се появил нов фактор, за който не е бил уведомен. Не знаеше как да реагира. Бяха го изпратили да сритва задници, но той изведнъж проумя, че ние сме хора, които могат да направят същото. Не беше предупреден за това. Което е странно, защото обикаляме из града и задаваме въпроси, без да се крием. Кой би изпратил някого с подобно послание, без да му опише хората, на които да го предаде?
— Не знам — отвърна Макензи.
— Може да е някой, който никога не ни е виждал. Ако не се брои онзи случай, когато колите ни се разминаха. Там, на черния път, когато се движехме с висока скорост. Хипотетично. Тя би запомнила колата, но не и хората в нея. Черна тойота с регистрационни номера от Илинойс. Може да е помолила трима верни приятели да я открият и да сплашат пътниците в нея. Защото не иска да я намерим.
— Наистина ли смяташ, че това бяха нейни приятели? — попита Макензи.
— Помислих си го за миг. Казах му, че идва армията, и той реагира. В първия момент реших, че е впечатлен. Но по-късно си казах, че реакцията му може да се дължи на факта, че който го е пратил, също е бил от армията. И тази необичайна връзка може да е изненадала нашия каубой. Може да не е разбрал какво означава това. Може да е пожелал да се върне и да докладва.
— На Роуз — каза Макензи. — Това бяха нейни приятели.
— Не, не бяха — отвърна Ричър. — Нямаха нищо общо с нея. Знаем със сигурност, че никога не са я виждали. Защото не те познаха. Как е възможно да са приятели на твоята близначка и да не разберат коя си? Затова исках да пристъпиш достатъчно близо, за да видиш лицата им. И те да видят твоето. Би трябвало да вперят в теб погледи, пълни с недоумение. Но те не го направиха.
— Кои бяха тези хора тогава?
— Нямам представа — призна Ричър.

Върнаха се в хотела. Брамал се качи директно в стаята си. Ричър остана на паркинга. Вдигна поглед към нощното небе. Черно, безкрайно, обсипано със звезди. Бяха много ярки и безбройни — милиони, милиони звезди. Американският запад.
Макензи застана до него.
— Може да сме сбъркали мястото — каза тя.
Ричър не откъсваше поглед от небето.
— Във Вселената ли? — попита той.
— В щата. Никой не ме позна, което означава, че никой не я е виждал. Не знаем почти нищо, освен че преди шест седмици се е намирала на обширната територия, контролирана от Били. И тогава е продала пръстена си. Защо смяташ, че трябва да я търсим точно тук?
— Заради дома на Портърфилд. Живяла е там само от време на време. Майсторът на покриви го е потвърдил. А това означава, че е идвала и си е отивала в друга посока.
— Но това е било преди две години.
— Защо да се мести?
— Приятелят ѝ е загинал. Хората се местят след подобни трагедии. Това е шок…
— Изкарала е пет мисии в Ирак и Афганистан. Преживяла е много по-тежки шокове. Би трябвало да оцени ситуацията от тактическа гледна точка. Никой никога не я е виждал. Следователно за нея не съществува реална заплаха. Убежището ѝ е в безопасност. Предполагам, че мястото е прилично. След като е било достатъчно добро за Портърфилд да ѝ гостува понякога. Защо да го напуска? Трудно би го заменила с друго.
— Аз бих се преместила.
— Тя би останала.
— По-добре от мен ли я познаваш?
— Знам как човек може да оцелее след пет мисии.
— Надявам се да си прав.
— Утре ще разберем — отвърна Ричър. — Знаем приблизително къде е. Не може да се крие вечно.
— Исках да те черпя едно питие — каза Макензи. — В знак на благодарност. След като не пожела да ти платя. Но в този хотел няма бар.
— Не е нужно да ми благодариш.
— Щеше да ми бъде приятно.
— На мен също, предполагам.
Тя направи няколко крачки встрани и седна на една бетонна пейка. Ричър се присъедини към нея.
— Женен ли си? — попита Макензи.
— Не. Но ти си.
Тя се засмя беззвучно.
— Попитах от любопитство. Не беше фройдистка грешка на езика.
— Разкажи ми за господин Макензи.
— Той е добър човек. Идеална двойка сме.
— Имате ли деца?
— Все още не.
— Мога ли и аз да ти задам един въпрос? От любопитство.
— Добре.
— Малко е странен, но не искам да ме разбереш погрешно.
— Ще се опитам.
— Как се чувства човек, когато е толкова красив?
— Да, въпросът наистина е странен.
— Съжалявам.
— Ти как се почувства, когато онези типове решиха да не се бият?
— Добре.
— За нас красотата беше задължително изискване… условие минимум. Баща ни имаше грандиозни идеи.
— Съдията.
— Въобразяваше си, че живеем в приказка. Всичко трябваше да е красиво… живописно. В слънчеви дни тичахме из гората, облечени в бели памучни рокли. Отначало косите ни привличаха погледите на околните. Все стърчаха, не можехме да ги срешим. Приличахме на горски нимфи или на феи. Лицата ни се разхубавиха по-късно. Тогава той започна да мечтае за кого ще се омъжим. Решихме, че това е глупаво. За бога, намирахме се на прага на двайсет и първи век и живеехме в Уайоминг! Обикновено не му обръщахме внимание. Но ако трябва да бъда честна, думите му се загнездиха в съзнанието ми. Никога не ги забравих. Дълбоко в себе си вярвах, че е по-добре да си красив, отколкото грозен. Дълбоко в себе си знаех, че ако мога да избирам, ще избера да изглеждам точно така. Тревожех се обаче, че това ме прави повърхностна. Ето как се чувствах, ако трябва да отговоря на въпроса ти.
— И Роуз ли се чувстваше по същия начин?
Макензи кимна.
— Тя обичаше идеалните, съвършените неща. Беше умна, работеше упорито и обикновено постигаше целите си. Външният вид беше сред нещата, които не можеше да контролира. Но, слава богу, мисля, че нямаше от какво да се притеснява. Смятам, че изпитваше задоволство от външността си. Искаше да е перфектна във всяко отношение. Искаше да е безупречна. И наистина беше.
— Защо постъпи в армията?
— Казах ти.
— Каза ми само, че би застреляла човек още преди да е стъпил на верандата пред дома ви, докато ти би изчакала още една секунда. Могла е да си остане у дома.
— Имам чувството, че съм на сеанс при психоаналитик.
— Облегни се на пейката и си представи, че си актриса във филм. Представи си, че в хотела има бар. Вече щеше да си ме почерпила чаша кафе. Черно, без захар. Или бира, ако няма кафе. Местна, в бутилка. Ти сигурно щеше да си поръчаш скъпо бяло вино. Защото живееш в Лейк Форест, Илинойс. В момента щяхме да седим на масата и да разговаряме. Щях да те попитам защо Роуз е постъпила в армията и ти щеше да ми отговориш.
— Тя търсеше кауза, която да си заслужава. Разбра, че приказката на баща ни се оказа лъжа. Той не беше нито мъдрец, нито вълшебник. Беше съдия, после стана адвокат, а на адвокатите винаги се заплаща. За съвет или мнение, още преди да започне делото. Носеха се слухове. Ако бяха верни, ставаше въпрос за нещо лошо. Така и не разбрахме какво. Двете с Роуз заминахме да следваме. Родителите ни продадоха имението и напуснаха щата. Зарадвахме се. Това беше странно място за нас. Не можехме да се отърсим от усещането, че играем в чужда пиеса. А после и самият драматург се оказа измислен. Двете реагирахме по различен начин. Роуз имаше нужда от нещо достатъчно реално, а аз имах нужда от приказка. Мисля, че всяка от нас намери това, което търсеше.
Ричър замълча.
— Ще си лягам — каза Макензи. — Благодаря за разговора.
Тя го остави сам в мрака, облегнат на бетонната пейка и зареял поглед към звездите.

В този момент на повече от петстотин километра от хотела им, на широка отбивка за тирове, недалече от Рапид Сити, Южна Дакота, един мъж в очукан стар пикап с регистрационни номера от Уайоминг и висока надстройка отзад, която го превръщаше почти в кемпер, зави в отбивката, която водеше до някакъв голям гараж. Името на шофьора бе Стакли, трийсет и осем годишен работяга, който не се задоволяваше с мястото си в живота и се стремеше към нещо по-добро. Бяха му казали, че половината гараж е пълен със стари снегорини и зимно оборудване, а другата половина е празна. Това означаваше много свободно място. Бяха му казали, че трябва да паркира там. Бяха му казали, че на вратата ще има охрана.
Имаше охрана.
Мъжът спря и свали прозореца си.
— Аз съм Стакли — представи се той. — Господин Скорпио би трябвало да ви е предупредил за мен. Поемам нещата от Били.
— Ти ли си новият Били? — попита пазачът.
— От тази вечер.
— Поздравления, Стакли. Влез и паркирай на място номер пет. Напред, по диагонал. После излез и отвори задната врата.
Стакли последва инструкциите. Включи на скорост и влезе в гаража с размерите на самолетен хангар, покрит с гофрирана ламарина. Вляво бяха строени редици огромни жълти снегорини. Пространството вдясно бе празно. Някой бе разчертал места за паркиране, разположени диагонално спрямо стената. Бяха номерирани от едно до десет. Номер едно се намираше в далечния край, а номер десет бе най-близо. Три и седем бяха заети. На седем бе паркиран стар додж с отворен багажник. На три имаше ръждясал пикап шевролет с платнено покривало над каросерията. Стакли спря малко преди него и паркира на номер пет. Излезе от пикапа и отвори задната врата.
Погледна часовника си и зачака да стане полунощ. Нямаше закъде да бърза. Шофьорите, паркирали на места три и седем, също чакаха. Поздравиха го с кимване, не прекалено дружелюбно, но не и прекалено предпазливо. По-скоро като братя по съдба, познали превратностите на живота. Хора като него. Появи се стар черен джип и паркира на място номер шест. Шофьорът излезе, кимна на всички и отвори багажника. Приличаше на останалите, между трийсет и пет и четирийсет, вероятно недоволен от живота.
Пет минути по-късно и десетте паркоместа бяха заети. Десет автомобила, строени в редица един до друг с отворени багажници или каросерии. Пазачът ги наблюдаваше от вратата. Стакли погледна часовника си. Още малко. Видя, че пазачът говори по мобилния си телефон и след като получи инструкции, затвори и извика на останалите:
— Две минути, момчета. Съвсем наблизо е.
Две минути по-късно в далечния край на гаража се отвори врата и в него влезе бял микробус. Току-що слязъл от магистралата. Напомняше на Стакли за кон, запотен и задъхан след продължителен галоп. Спря така, че задната му врата да се изравни с пикапа, паркиран на място номер едно. Шофьорът на микробуса слезе и отвори задната врата. Извади от там няколко бели кашона, които мъжът от пикапа взе и нареди в каросерията си.
Шофьорът се качи в микробуса, премести го с два метра и отново спря. Повтори процедурата с разтоварването на кашоните с мъжа, паркирал на място номер две. Нареди в протегнатите му ръце висока купчина кашони, след което мъжът се обърна и ги прибра в багажника на колата си. Микробусът се премести и застана до колата на номер три. Така осигури на пикапа от номер едно достатъчно пространство, за да излезе на задна и да напусне гаража през същата врата, през която бе влязъл микробусът.
Добре замислена и добре изпълнена работа, каза си Стакли. И добре подсигурена със стока. От мястото, на което бе застанал, можеше да види какво получаваше мъжът, паркирал на номер четири. Високи дози оксикодон със забавено действие и трансдермални лепенки фентанил в три различни концентрации. Кашоните бяха изработени от хубав здрав картон, бял и гланциран като тези, които използват фармацевтичните компании. Върху тях бяха отпечатани имената на медикаментите. Да, стоката беше истинска. Произведена в Америка. Идваше направо от завода. Чисто злато.
Микробусът продължи към следващото паркомясто и Стакли пристъпи напред. Взе това, което Скорпио му бе казал, че ще получи. Същото количество, което получаваше и Били. Добро количество за слабо населен фермерски район. Прибра кашоните отзад. Метна върху тях одеяло. Никой не можеше да види нищо през прозорците, които бяха покрити с напукано и пожълтяло от времето фолио.
Стакли изчака микробусът да обслужи мъжа от номер седем, даде назад, после включи на първа и излезе от гаража.

В този момент Глория Накамура седеше в своя потънал в мрак и тишина автомобил и наблюдаваше алеята зад обществената пералня на Артър Скорпио. Държеше под око задния вход. Между вратата и касата се процеждаше светлина, сякаш вратата бе открехната сантиметър-два. Нощта бе прохладна. Накамура излезе от колата и предпазливо пристъпи към вратата. Надзърна с едно око през процепа, но не видя нищо, тъй като той бе съвсем малък. Върна се в колата. Опита се да си представи какво правят вътре, за да повишат температурата дотолкова, че да трябва да отворят вратата. Очевидно, че в пералнята имаше сушилни, но те не работеха посред нощ, освен това вратата беше на офиса отзад.
Телефонът ѝ звънна. Обаждаше се приятелят ѝ от отдел „Компютърни престъпления“.
— Отново изгубихме Скорпио — уведоми я той. — Предполагам, че пак е отишъл до магазина и си е купил телефони от друга партида.
— В офиса си е — отвърна Накамура. — Предполагам, че говори по телефона. В момента наблюдавам задната врата.
— Засякохме нещо, което най-вероятно е от него. Триангулирахме сигнала, идва от пералнята. Той позвъни на север от тук, не много надалече. После получи текстово съобщение от същия номер. В него се казва, че всичко е готово за тази вечер, включително новият Били.
— Кога е станало това?
— Току-що. Няма и минута.
— Чакай — каза Накамура.
Светлината между рамката и вратата заструи по-силно. После изчезна напълно. Артър Скорпио излезе в сумрака навън. Обърна се, заключи вратата и тръгна към колата си.
— Да го проследя ли? — попита Накамура.
— Само ще си изхабиш бензина — отвърна приятелят ѝ. — Прибира се у дома си.
— Какво означава „новият Били“?
— Предполагам, че нещо се е случило със стария Били.
Това е работа на Ричър, помисли си Накамура. Явно Били не бе открил достатъчно голямо дърво.

Ричър не беше суеверен. Не страдаше от развинтена фантазия, от лоши предчувствия или каквито и да били екзистенциални страхове. Но когато се събуди с първите слънчеви лъчи, не скочи веднага от леглото. Облегна се на възглавницата и погледна отражението си в огледалото на отсрещната стена. От там сякаш го гледаше непознат. Явно бе настъпил един от онези дни. Това не се случваше само с военните. Хора с много други професии се чувстваха по същия начин. Понякога човек се събужда и знае — благодарение на опит и интуиция, — че денят няма да му донесе нищо добро.



31

Срещнаха се във фоайето точно в осем, както и предишния ден. Брамал бе облякъл нова риза, а Макензи — нова блуза. Ричър носеше едни и същи дрехи вече трети ден, но отново бе изхабил цял сапун под душа. Отидоха в същото кафене, седнаха на същата маса. Поръчаха си закуска и Брамал повдигна някакъв юридически проблем, който произтичаше от предложението на Ричър да претърсят старите къщи край пътя, западно от ранчото на Портърфилд. Брамал смяташе, че не бива да го правят без заповед за обиск. Най-малкото трябвало да уведомят местните власти. Не било задължително, но било обичайна практика. Един вид колегиалност.
— Това предупреждение ли е? — попита Ричър. — На всяка крачка ли ще го правиш?
— Понякога е полезно тези неща да се повтарят.
— Шериф Конъли ще заяви, че домът на Роуз е потенциално местопрестъпление. Няма да ни позволи да се доближим до него. По-добре да не му казваме. Той все още иска да разбере къде е умрял Портърфилд. Няма да пропусне нито една възможност.
— Домът на Роуз е реално местопрестъпление — обади се Макензи. — А не потенциално. Най-малкото поради незаконното проникване в чужда собственост. В Уайоминг има строги закони против това. Плюс краден автомобил. Плюс наркотици евентуално. Не мога да им позволя да я вкарат в системата. Тогава може да не успея да я измъкна. Трябва първи да я открием.
— Добре — съгласи се Брамал.

Потеглиха на юг към Мюл Кросинг, завиха покрай билборда с римските свещи и продължиха на запад по черния път. През първите пет километра не срещнаха жива душа. Скоро минаха покрай дома на Били и видяха тънка струйка прахоляк на хоризонта. Кола по пътя. На три километра най-много. Идваше право към тях.

Рядко виждаме друга кола по тези места.
Това бе казала съседката.

— Отбий — обади се Ричър. — Паркирай извън пътя. Ако е тя, ще трябва да я последваме. Ако са нейните приятели, също. Ако не са, продължаваме напред.
Брамал извърши същата маневра както и предишния ден — спря на пътя и даде внимателно назад, сякаш паркираше в гараж. Колата застана точно под деветдесет градуса спрямо пътя, а това позволи на Макензи да гледа на запад през прозореца си.
Облакът приближи. Беше ранно утро. Въздухът бе все още хладен. Не духаше вятър. Нямаше задух, нямаше мараня. Ясно виждаха приближаващия се автомобил, миниатюрен в далечината. Тъмен на цвят. Беше прекалено далече, за да различат повече подробности. Брамал не изключи двигателя. Беше настъпил спирачката, готов да включи на скорост. Готов да завие, без значение наляво или надясно.
Облакът приближи още. Различиха по-ясно очертанията на автомобила. Беше стар, мръсен или и двете. Нямаше хромирани части, които да проблясват на утринното слънце. Боята не сияеше.
— Не са приятелите — обяви Макензи. — Колата е прекалено малка за тях. Пикапът им беше огромен.
Облакът приближи още. Колата беше кафява. Може би от ръжда, прах или изгоряла от слънцето боя. Трудно можеше да се прецени. Сливаше се с пътя. Изглеждаше по-широка, отколкото висока.
— Не е тя — каза Макензи. — Прекалено ниска е. Нейната беше по-четвъртита.
Минута по-късно колата профуча покрай тях, като подскачаше по неравния път. Виждаха я за пръв път. Очукан стар пикап с номера от Уайоминг и надстройка отзад. Зад волана седеше мъж на около четирийсет, който не им обърна никакво внимание.
— Продължаваме напред — каза Ричър.
Потеглиха на запад и подминаха отклонението за дома на Портърфилд. Двайсетина километра след това подминаха и отбивката за съседката. Оставаха им шест къщи, три отляво, три отдясно. Идеята бе да ги посетят всичките, една по една. Звучеше лесно на теория, но не беше толкова лесно на практика. Големият атлас в университета показваше спретната редичка от къщи и плевни, но Макензи смяташе, че през годините може да са били построени още сгради. Някои със съответните разрешителни, други не. Може да се бяха появили гаражи за автомобили, по-малки плевни, хангари за селскостопанска техника, навеси за дървесина или генератори, къщи за гости или прислуга. Може би дори летни вили навътре в гората. И стотици бараки, където да се скрие Роуз, помисли си Ричър. Тя обаче би избрала нещо по-цивилизовано. Не би избрала барака. Все пак Портърфилд бе посещавал дома ѝ от време на време.

Да се надяваме на най-доброто.

Първото отклонение започваше вляво от пътя. Тръгнаха по него. То ги отведе по просека, която по нищо не се отличаваше от онези, които вече бяха видели — неравна, осеяна с корени и камъни. Тойотата напредваше бавно, с усилие катереше склона като бременна коза. Тук имаше повече ели и трепетлики, защото надморската височина бе по-голяма, а теренът — планински. Пътят вървеше изцяло през гората, с изключение на едно-единствено място, където правеше остър завой на изток. Домът на жената с ягодовия пай бе прекалено далече, за да го видят. А тя беше най-близкият съсед. Извивките на терена скриваха ранчото ѝ. После пътят навлизаше отново в гората и продължаваше напред и нагоре.
След десетина километра стигнаха занемарено ранчо, осеяно с всевъзможни постройки, за които Макензи бе споменала.
Видяха къща, построена от масивни трупи, стара, със скромни размери, почти колкото една по-нова, която се издигаше на известно разстояние. Между тях се намираха плевни, навеси за дърва, складове, част от които достатъчно големи, за да послужат и като гаражи, а други малки като градински бараки или колиби за кучета.
Първо почукаха на вратата на старата къща. Никой не им отвори, което можеше да се очаква. Ричър предположи, че никой не е живял тук през последните две години. Може би дори повече. Всяка негова стъпка по предната веранда бе съпроводена от облаче прах, червеникава като горската почва наоколо и фина като талк.
Второто нещо, което направиха, бе да огледат околността. Теренът бе загладен от ветровете и топенето на снеговете. Недокоснат от човешки крак. Определено нямаше пресни следи от гуми. Само тойотата се открояваше на този фон. Пълен контраст. Макензи почувства, че тук няма да открият нищо. В Уайоминг бе невъзможно да се живее без кола. Липсата на следи от гуми означаваше липса на признаци на живот. Роуз не беше тук. Не живееше в нито една от околните постройки. Ричър се съгласи с нея. Брамал също се съгласи.
Тръгнаха си. Върнаха се обратно по просеката, след десетина километра излязоха на черния път и продължиха на запад. Едно ранчо остана зад гърба им, но ги очакваха още пет.
— Вижте — каза Брамал и посочи напред.
Пред тях се издигаше нов облак прах. Задаваше се друга кола. Наоколо нямало движение? Та това място започваше да прилича на Таймс Скуеър.
Колата се движеше с висока скорост и бързо скъсяваше разстоянието между тях. Габаритите ѝ бяха внушителни.
— Това може да са нейните приятели — рече Макензи. — Пикапът им е със същите размери.
— Тогава блокирай пътя — каза Ричър. — Накарай ги да спрат.
Брамал вдигна крака си от спирачката, включи на скорост, зави наляво и препречи пътя. Включи аварийните, присветна с фаровете и потегли бавно към тесен стометров участък, от едната страна на който стърчаха големи камъни, а от другата минаваше дълбока канавка. Спря точно по средата. Пикапът не можеше да го заобиколи. Брамал изключи от скорост. Аварийните светлини мигаха тревожно. Той прещрака няколко пъти с лостчето за фаровете, ту бързо, ту бавно, сякаш предаваше съобщение по морзовата азбука.
Големият пикап намали скоростта. Облакът прах, който се влачеше зад него, мигом го настигна, изтъня и се разсея. Пикапът спря на триста метра от тойотата, точно по средата на пътя.
— Вътре има повече от един човек — каза Ричър. — Не могат да решат какво да правят. Спряха, за да обсъдят нещата.
Тримата зачакаха.
Пикапът потегли бавно, сякаш си търсеше място на паркинг. Продължи напред. Двеста метра. Сто. Същият пикап с двойна кабина, който бяха видели преди. Беше огромен. Ауспухът му боботеше. Вътре имаше трима души. Същите мъже. Ричър не се съмняваше в това. Спряха на петнайсет метра. Брамал изключи аварийните. Двете коли стояха една срещу друга с работещи двигатели, препречили тесния черен път насред безкрайната пустош.
Макензи излезе от тойотата. Брамал понечи да я последва, но Ричър сложи ръка на рамото му.
— Трябва да поговорим — каза той.
— За какво?
— За клиентката ти. Очаква я труден ден.
— Знаеш какво ще се случи?
— За съжаление — отвърна Ричър. — Логиката подсказва само един възможен вариант.
Макензи обаче вече се обръщаше към тях. Нетърпението бе изписано на лицето ѝ и Брамал излезе, за да отиде при нея. Ричър го последва, но остана на три крачки зад тях.
От пикапа излязоха каубоят с ботушите от гущерова кожа и двамата му спътници. Шестима души, разделени на две групи, вперили погледи в ничията земя между двата автомобила. Позите, които бяха заели, издаваха готовността им да се отдадат на първичните си инстинкти. Двете групи спряха на около метър и половина една от друга. Разстоянието бе прекалено голямо за удар с нож.
Каубоят с ботушите каза:
— Посланието не се е променило.
— Разсъждавах върху думите ти — отвърна Ричър. — Според мен, ако си го предал правилно, то би трябвало да означава, че сме длъжни да се върнем там, откъдето сме дошли. А това е по-скоро предложение, не смяташ ли? Молба, ако приемем, че сте възпитани и любезни. Много молби звучат наистина разумно. Всички го знаем. Аз бих искал да помоля за един милион долара и вечеря с мис Уайоминг. Работата е там, че молбите могат да бъдат отхвърляни. Любезно, с уважение и прочие. Но отхвърляни. Което се случва и с вашата молба.
— Не сме съгласни.
— Започвайте да свиквате. Ще продължим да се навъртаме наоколо и ако някой от действителните собственици на имоти в околността има проблем с това, може да се обърне към съответните власти, които да му помогнат.
— В момента сме много любезни — каза каубоят с ботушите.
— Съветът ми е да продължите да бъдете такива. Дори да загубим, ще ви нанесем сериозни контузии. Двама от вас ще отидат в болница. В най-добрия случай. Но като ви гледам, трябва да призная, че този най-добър случай ми се струва и най-малко вероятен. А това означава, че и тримата ще отидете в болница.
Каубоят замълча за секунда, после каза:
— Добре, беше молба.
— Радвам се, че изяснихме този въпрос — отвърна Ричър.
— Няма да намерите нищо по тези места.
— А кой отправи молбата?
— Не мога да ви кажа.
— Имаш ли телефон? — попита Ричър.
— На кого искаш да се обадиш?
— Искам да направиш снимка. Не, по-добре да заснемеш видеоклип. Телефонът ти може ли да снима видео?
— Предполагам — отвърна каубоят.
— Ще си кажем имената. Може да се представим с едно-две изречения. На твоя телефон. После ти ще се върнеш и ще покажеш записа на онзи, който те е изпратил да предадеш молбата. Това би било справедливо.
— Може да ни проследите.
— Обещавам да не го правим.
— Защо да ви вярваме?
— Живеете някъде в района. Сигурни сме в това. Рано или късно ще ви намерим. Въпрос единствено на време.
Каубоят не отговори.
— Но предпочитам да го направим така — обясни Ричър. — Това е по-добрият начин.
Каубоят не отговори. След малко обаче кимна.
Един от спътниците му пристъпи напред с телефон в ръката. Насочи го към тях, присви очи и каза:
— Давайте.
— Джейн Макензи — представи се Макензи.
— Тери Брамал, частен детектив от Чикаго — каза Брамал.
— Джак Ричър, майор от резерва, бивш командир на Сто и десета специална част на Военната полиция.
Каубоят свали телефона.
— Ще чакаме тук — каза Ричър.
— Може да минат два-три часа — каза тарторът. — Имате ли вода?
Другият му спътник донесе три бутилки вода от пикапа. После каубоите се качиха в него, направиха обратен завой и потеглиха. Зад тях отново се образува прашен облак, който ту се издигаше, ту се спускаше като доказателство, че наистина са си тръгнали.
— Ще ги проследим ли? — попита Брамал.
— Не — отвърна Ричър. — Ще удържим на думата си. Не е задължително, но е препоръчително.
— Знаеш какво правиш, нали? — попита Макензи.
— Знам две неща — каза Ричър. — Тя живее тук и никой не те разпознава.



32

Брамал даде на заден до място, където скалите край пътя се снишаваха и чезнеха под земята, а канавката бе запълнена с пръст. Паркира на банкета под лек ъгъл, насочил предницата на тойотата на запад. Ричър изпи цяло шише вода, отиде до скалите и седна, обърнал лице към слънцето. Наслаждаваше се на един от последните дни на лятото. Всички мълчаха. Брамал остана зад волана с невъзмутимо изражение — като човек, когото животът е научил на търпение. Макензи стоеше сама край колата, горе-долу на същото разстояние като Ричър, но обърнала поглед в другата посока. Високо над главите им закръжиха гарвани, огледаха ги хубаво, вероятно си казаха, че още е рано, и отлетяха.
Чакането приключи след по-малко от два часа. Или по-точно след деветдесет и три минути. В далечината се появи облак прах, в челото на който се движеше малка черна точица. Тя ставаше все по-голяма и по-голяма, докато накрая успяха да различат силуета на кола. Бяха тримата каубои с огромния пикап. Връщаха се. Както и преди, спряха на петнайсетина метра, слязоха и тръгнаха към тях.
Ричър, Брамал и Макензи отидоха да ги посрещнат. Всички спряха. Шестима души, разделени на две групи, застанали на метър и половина една от друга. Каубоят с ботушите каза:
— Само госпожа Макензи.
Ричър зачака.
— Не, и тримата — отвърна Макензи.
Ричър продължи да чака. Чакаше техния план Б. Знаеше, че са подготвили резервен вариант. Би било глупаво да не го направят.
— Добре — съгласи се каубоят.
Обърна им гръб и се върна при пикапа. И тримата каубои се качиха в него, а Брамал, Макензи и Ричър се отправиха към тойотата. Пикапът потегли на запад. Брамал подкара след него, като ту ускоряваше, ту намаляваше, ту завиваше леко наляво, ту леко надясно в опит да избегне най-гъстата част на облака прах.
Пикапът свърна във втората отбивка вдясно. Брамал го последва.
Пътят бе широк, но неравен. Бабуни, корени, камъни… Пикапът пред тях подскачаше и се накланяше на едната или на другата страна. Гумите му буксуваха по камъните, изгладени от времето. Вляво и вдясно растяха ели, някои прегърбени от ветровете, други гордо изправени. В далечината искряха златисти отблясъци, предимно в деретата, където трепетликите се чувстваха най-добре. Просеката заобикаляше огромни дървета и канари с размерите на автомобил, някои от които накацали една върху друга, а други — надвиснали над пътя.
След около шест километра, които двете коли изминаха бавно и предпазливо, просеката ги отведе до някаква постройка. Беше направена от одялани трупи и приличаше на бунгало. В нея можеше да се живее, но не много дълго. Не ставаше за постоянен дом. Прозорците бяха мръсни. Вътре нямаше никой. Вероятно бе изоставена. Пикапът не спря. Подмина бунгалото и продължи нататък. След по-малко от километър подминаха друга подобна постройка. Отново мръсни прозорци. Отново никой. Вероятно и тя бе изоставена. Ричър предположи, че тук някога е имало нещо като летен лагер, чиито сгради са разположени на околните горски поляни и всички те са свързани с пътеки и просеки като тази, по която се движеха в момента. Подобно разположение означаваше, поне на теория, че рано или късно ще стигнат до някаква централна постройка.
Така и стана. Просеката достигна подножието на горист склон и след като го изкачи, пред тях се ширна безкрайно небе. Намираха се на малко плато в предпланините, от което се разкриваше зашеметяваща панорама на север и изток. На поляната имаше ниска просторна къща от масивни дървени трупи. Не беше офис или клуб на летен лагер, а най-обикновена фамилна къща. Бунгалата вероятно бяха предназначени за гости. Или за деца и внуци. А може би дори за правнуци. Мечтата на някой патриархално настроен богаташ. Нищо чудно собственикът да е бил важна клечка в околността.
Пикапът обаче не спря, подмина голямата къща и продължи по друга просека, която описваше широка дъга сред дърветата, после още една, но в другата посока. Накрая излязоха на втора поляна, където видяха къща с каменни основи в началото на малка скалиста клисура, проточила се на югозапад. Дърветата се бяха разредили достатъчно, за да има видимост — макар и под ъгъл — към равнините и далечния хоризонт. От предната веранда можеше да се наблюдава изгревът, несъмнено изумително красив. Самата къща бе от дървени трупи, но малка, семпла и спретната като на детска рисунка. По средата имаше врата, прозорец отляво, прозорец отдясно, зелен ламаринен покрив и комин. Доста прилична вила, помисли си Ричър. И доста голяма. Освен това далече от цивилизацията, хем скрита и уединена, хем с великолепна панорама от верандата. Човек, който живееше в такава къща, едва ли би я заменил за друга с лека ръка.
До къщата има плевня с отворена врата. Вътре бе паркиран джип. Беше стар модел, с четвъртити форми, целият очукан и покрит с ръжда и червеникава прах.
Пикапът пред тях спря. Брамал също спря. Каубоят с ботушите излезе от колата. Заобиколи тойотата, отвори предната дясна врата и каза:
— Първо госпожа Макензи.
Тя излезе. Каубоят я поведе по отъпканата пътека, изкачи стъпалата на верандата и почука на вратата, а Макензи остана да чака зад него. Дребна фигурка, застинало изражение и буйни, непокорни коси.
Каубоят получи отговор отвътре, отвори вратата и я задържа като портиер в луксозен хотел. В първата секунда Макензи не помръдна, после мина покрай него и влезе в къщата. Каубоят затвори вратата след нея, слезе от верандата и се върна в пикапа си. Не се чуваше никакъв звук. Не се виждаше никакво движение.
— Роуз Сандерсън е вътре, нали? — попита Брамал.
— Да — отвърна Ричър.
— Уверен си в това, защото знаеш две неща.
— Всъщност три — призна Ричър. — Пропуснах едното.
— Знаеш, че Роуз живее тук, и знаеш, че никой в града не позна сестра ѝ.
— И знам, че е получила „Пурпурно сърце“.
— Раната е била лицева — досети се Брамал.
Ричър кимна.
— Би трябвало — отвърна той.
— Колко тежка е според теб?
— Много тежка, след като никой не позна сестра ѝ. Много тежка, след като се крие толкова време. Много тежка, след като се заключва в спалнята, когато дърводелецът поправя покрива.
Брамал седна в колата, но Ричър се бе схванал от дългия път. Реши да се поразтъпче. Както бе направил на онази автогара в Уисконсин. Извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. С. Р. С. 2005. Изглеждаше невъзможно малък и изящен на фона на безкрайната пустош наоколо.
Той отиде до ръба на клисурата и се взря в хоризонта. Погледът му стигаше поне на осемдесет километра. Пред него се простираше предимно Уайоминг, но също и част от Колорадо. Леко разреден кристалночист въздух, безкрайни тучни поля, скалисти върхове, забулени в облаци планини. Нищо не помръдваше. Ричър имаше чувството, че е попаднал на необитаема планета. Можеше да си представи самия себе си на мястото на Роуз. Да живее тук, без да вижда никого. И без никой да го вижда. Какво по-хубаво от това?

Може да не иска да бъде намерена.

Той обърна гръб на красивата гледка, отиде до гаража и огледа стария джип. Беше форд бронко, същият модел и година като онзи, на който се бе возил от Каспър до Ларами с мъжа, който превръщаше дънери в дървени скулптури с помощта на моторен трион. Колата бе съвсем непретенциозна, но вероятно същото — и дори в по-голяма степен — се отнасяше до самата Роуз Сандерсън. Ветровете и пясъчните вихрушки бяха свалили боята и излъскали корпуса до блясък. Металът сякаш се бе превърнал в необработена руда. Бе очукан и издраскан, личаха следи от слаби удари. Нямаше един прав калник. Гумите бяха износени. Предницата миришеше на бензин.
Ричър се върна при тойотата. Макензи стоеше в къщата вече цял час. Брамал бе свалил прозореца, най-вероятно за да подиша свеж въздух. Кристалночист, по-топъл на слънчевата поляна, по-хладен в сенките на дърветата.
— Има такива сложни дни — каза Брамал.
— Още като се събудих, разбрах, че днешният ще бъде един от тях — отвърна Ричър.
— Участието на клиента в разследването винаги създава проблеми. Можех да я подготвя. Можех да свърша някои неща.
— Предполагам, че задачата ти вече е изпълнена. Не си тръгвай без мен. Трябва да се върна в града.
— След като ѝ дадеш пръстена.
— Това вече няма значение. Не е задължително. Госпожа Макензи може да го предаде вместо мен.
— Не мисля, че ще си тръгна скоро — отвърна Брамал. — Очаквам госпожа Макензи да поиска да удължи договора ми. Ще има нужда от помощ. Дори да не става въпрос за професионалните ми услуги, ще очаква да я върна в хотела. Или да я закарам до летището.
— Телефонът ти има ли сигнал?
— Две чертички, ако се обърнеш с лице към клисурата.

— А къщата гледа точно в тази посока. Може да е позвънила именно от тук. Когато е казала:
Млъкни, Сай, говоря по телефона.
Била е или тук, или в дома на Портърфилд.

— Искаш да я разпиташ за Портърфилд ли? Споделям мнението на мнозинството. Онази работа с мечката най-вероятно е постановка.
— Този план се промени. Заради твоята клиентка. Историята завършва със семейна сбирка. Роуз няма да говори с нас в този момент. Изобщо няма да ѝ хрумне. Защо да го прави? Когато сестра ти, която отдавна не си виждала, се появи на прага ти, не каниш у дома и шофьора на таксито, с което е дошла.
— Но ти искаше да научиш цялата история.
— Вече знам по-голямата част от нея — отвърна Ричър.

Двайсет минути по-късно предната врата се отвори и Макензи излезе на верандата. Обърна се и затвори вратата. Остана на място повече от минута и отдалече се виждаше, че диша дълбоко и бавно. После тръгна по пътеката. Брамал и Ричър излязоха от колата, за да я посрещнат. Макензи бе плакала. В това нямаше съмнение.
Отначало не каза нищо. Сякаш бе изгубила дар слово. Устните ѝ помръднаха, гърлото ѝ издаде някакви звуци, но не и думи.
— Успокойте се — рече Брамал.
Тя пое дълбоко дъх и каза:
— Сестра ми иска да говори с Ричър.
Ричър я погледна изненадан. Искаше да попита нещо, но не го направи. Какво можеше да каже? Ужасно ли изглежда? По-зле ли е, отколкото очакваше?

Макензи отвърна на погледа му с унило изражение, после направи странен жест, нещо средно между кимване и свиване на рамене, сякаш, за да отговори едновременно с
да
и
не
на неизречените му въпроси.

Той тръгна по пътеката и изкачи стъпалата към верандата.



33

Ричър завъртя топката на бравата, отвори вратата и влезе в къщата. Едва сега си даде сметка, че подсъзнателно е очаквал някакъв готически интериор — сумрачни стаи, дебели завеси на прозорците, самотна свещ в някой ъгъл, фигура с неясни очертания, която шепне зад плътен воал… Реалността бе съвсем различна: слънчев дом, направен от дънери с цвят на мед. От входната врата се влизаше направо в дневната. Помещението бе малко, чисто и подредено, но най-вече празно. В него нямаше абсолютно нищо освен две големи кресла, разположени от двете страни на камината под ъгъл, който да бъде едновременно удобен и да предразполага към разговори.
В лявото кресло седеше Роуз Сандерсън. От врата надолу тя бе абсолютна двойничка на сестра си. Всичко бе еднакво. Начинът, по който се бе облегнала. Ъгълът, под който стоеше китката ѝ. Разперените пръсти. Извивката на талията… Съвършено копие.
Над врата… не чак толкова. Вече не. Сандерсън бе облечена със сребрист суичър, чиято качулка бе пристегнала толкова плътно около главата си, че се виждаше само част от лицето ѝ. Лявата му половина бе покрита с увредена тъкан, неравна и груба, а дясната — с парче алуминиево фолио, намазано с някакъв гъст мехлем, който бе избил по краищата. Сандерсън притискаше фолиото и то бе приело формата на главата ѝ. Приличаше на полумаска. Със сребрист цвят.
Сандерсън не се потеше. Не трепереше. Очите ѝ бяха наред. Нещо повече — бяха очи на спокоен и доволен от живота човек.
— Искам да ви попитам за нещо, което сестра ми спомена — каза тя.
Дори гласът ѝ бе същият. Сила, мелодичност, тембър — всичко бе същото. Ричър се ръкува с нея и седна в празния фотьойл. Отблизо видя, че лявата част на лицето ѝ е претърпяла операция. Сякаш бе съшита от малки парченца. Дясната половина си оставаше скрита под импровизирания компрес от фолио.
— Какво искате да ме попитате? — каза Ричър.
— Сестра ми спомена, че сте открили пръстена ми в някаква заложна къща.
— Да.
— В такъв случай участието ви в тази история е напълно случайно.
— Така е.
— Странно, че го твърдите отново. Странно, че сестра ми ви е повярвала.
— Къде другаде бих могъл да намеря пръстена ви?
— В полицейски склад за веществени доказателства например.
— За кого всъщност ме вземате?
— Не бих се учудила, ако продължавате да служите в Сто и десета специална част.
— Това беше отдавна.
— Защо тогава го споменахте в онзи клип?
— За да разберете, че не се шегувах, когато казах, че съм бил в армията. Никой не споменава Сто и десета специална част, освен ако не му се налага.
Тя кимна в качулката. Фолиото, закрило част от лицето ѝ, изшумоля.
— Да не би да очаквате посещение от Военната полиция?
— Не точно — призна тя. — Но от някой като тях.
— Защо?
— Поради куп причини.
— Не съм от тях — каза Ричър. — Просто минавам оттук. Нищо повече.
— Сигурен ли сте?
— Честна дума.
Сандерсън кимна отново, сякаш това уреждаше въпроса.
Ричър извади за последен път пръстена от джоба си и ѝ го подаде. Тя го взе и го разгледа от всеки възможен ъгъл. Усмихна се. Фолиото пак изшумоля, а под лявата ѝ скула се появи дълбока бръчка, сякаш лицето ѝ започваше да се разпада. Може би хирурзите не я бяха зашили добре.
— Благодаря ви — каза Сандерсън.
— За нищо.
— Честно казано, не мислех, че ще го видя отново.
След което му го върна.
— Дължа ви четирийсет долара, но в момента не разполагам с подобна сума.
— Подарък е — отвърна Ричър.
— В такъв случай приемам. Благодаря. Но не сега. Ще ми го пазите ли? За около месец. Ще ви се обадя, когато съм готова.
— Боите се да не го продадете отново?
— Напоследък всичко стана толкова скъпо.
— Вероятно трудно свързвате двата края.
— Така е.
— Защо се притеснявате да не ви потърси някой от Сто и десета специална част?
Тя поклати глава.
— Не се притеснявам от това, което правя — каза Сандерсън. — Никой не се интересува от мен. Отдавна обърнаха гръб на хора като мен.
— Защо тогава очаквате посещение?
— По съвсем друг повод. Имах приятел, чийто случай не е приключен. Едва ли е приоритет, но все пак някой работи по него. И един ден ще събере достатъчно материал.
— За какво?
— За да започне ново разследване, предполагам. Някой ден ще изпратят човек. За миг си помислих, че това сте вие, че сте дошли тук с пръстена, за да ме предразположите към разговор. Но очевидно не сте. Всичко е наред. Просто исках да проверя. Ще помолите ли сестра ми да дойде отново?

Макензи седеше на предната седалка на тойотата. Беше бледа. Красивото ѝ лице изглеждаше невероятно гладко и съвършено. Ричър ѝ каза, че Роуз иска да я види отново. Тя го погледна въпросително. Той обаче не разбираше какво го пита. Може би търсеше потвърждение, че ситуацията би могла да е и по-тежка. Нещо насърчително, нещо оптимистично. Или не. Ричър не можеше да прецени. Уклончивото му изражение сякаш казваше, че няма представа. Макензи кимна, излезе от колата и тръгна по пътеката. Отново влезе в къщата и затвори вратата след себе си.
Ричър зае мястото ѝ в колата.
— Как беше? — попита го Брамал.
— Зле — отвърна Ричър. — Раната не е излекувана.
— В какво състояние е тя самата?
— Здравата надрусана.
— С какво?
— С нещо, за което твърди, че е поскъпнало напоследък. Предполагам, че все още разполага с качествена стока. Не е изпаднала до кабинките в тоалетните.
— Агент Ноубъл предположи, че вече е стигнала дотам. Твърдеше, че следи всеки камион, излизащ от фармацевтичните заводи.
— Може би е пропуснал лекцията, в която са им обяснили, че реалността е различно нещо. Нищо не работи на сто процента.
— За какво искаше да говори тя с теб?
— Очаква някой ден да се появи следовател и да започне да задава въпроси за Портърфилд. Остана разочарована, че това не съм аз. Смята, че случаят не е приключен.
Брамал не отговори.
— Какво ти каза госпожа Макензи? — попита го Ричър.
— Нищо хубаво.
— Разбрах, че денят ще е лош, още когато се събудих.
— Роуз Сандерсън е била ранена в лицето от шрапнел от самоделно взривно устройство, скрито край пътя близо до някакво градче в Афганистан. Устройството е било заредено с късчета метал, най-вероятно купен от местната железария и нарязан на парчета. Пет от тях са се забили в лицето ѝ, а други са ожулили кожата ѝ или направо са я обелили. Но съвременната военна медицина върши чудеса. Открили са по-голямата част от липсващата кожа, залепнала по каската ѝ, и са я зашили обратно. Поверили са Сандерсън на големи имена в пластичната хирургия.
— Но?
— Два основни проблема — обясни Брамал. — Искам да подчертая, че военните лекари са свършили страхотна работа. Изобщо не поставям усилията им под въпрос. Подобна рана във Виетнам или по време на която и да било друга война би довела до сигурна смърт. Медицината е в състояние да се справя с наранявания от този род едва от няколко години. Лекували са я истински виртуози. Въпреки това според госпожа Макензи положението е тежко. И не можело да се оправи. Цялото ѝ лице било в белези. Приличало на пъзел, който не е подреден правилно. Нищо не било на мястото си. Приличала на маска от филм на ужасите. И това е добрата новина.
— А лошата?
— Взривното устройство е било скрито в кучешки труп. В Афганистан това е обичайна практика. Това куче конкретно вероятно е било убито поне четири дни преди експлозията. Времето е било горещо и то е започнало да се разлага. Взривът е забил загнила тъкан, некротични патогени и какви ли не гадости под кожата ѝ. Случило се е преди четири години, а тя още не можела да се пребори с инфекцията. Още събирала гной. И това я правело два пъти по-ужасна. Освен това през цялото време изпитвала болка.
Ричър потъна в продължително мълчание.
— Нищо чудно, че се е скрила от сестра си — каза след малко той.
— Сега ще обсъдят това.
— Но защо е престанала да се обажда преди година и половина?
— Несъмнено заради нещо, свързано с Портърфилд. Какво друго може да бъде?

Ричър отново излезе от колата. Отиде до края на клисурата и впери поглед в далечината. Имаше чувството, че гледа през тесен прозорец. Къщата зад гърба му бе заобиколена от гористи хълмове. Зачуди се кой ли е собственикът ѝ.
Върна се при пикапа. Всичките му прозорци бяха свалени. Тримата мъже вътре се бяха излегнали на седалките. Демонстрираха търпение. Пестяха енергия. Знаеха, че това ще продължи колкото е необходимо. Може би така постъпваха каубоите.
Водачът им вдигна поглед.
— Тя спомена, че сте проявили любезност — каза Ричър. — Съгласен съм. Бяхте много любезни и държа да го отбележа.
Каубоят помръдна глава, сякаш приемаше комплимента.
— Но се питам как започна всичко? — продължи Ричър.
— Търсехме къде да живеем. Попаднахме случайно на това място. Роуз вече се беше настанила тук, но ни позволи да останем. Помогна ни да се устроим. Осигури ни някои неща. Това е причината да проявяваме загриженост към нея. А тя не иска никой да я вижда.
— Откога продължава това?
— От три години. Роуз току-що се беше уволнила от армията. Беше се нанесла неотдавна.
— Кой е собственик на имота?
— Някой, който не си е направил труда да го нагледа от поне три години.
— Сигурно си познавал Сай Портърфилд.
— Срещали сме се няколко пъти.
— Какво мислиш за историята с мечката?
— Това, което и всички останали.
— С какво се занимаваше Портърфилд?
— Никога не сме го питали. Знаехме, че я прави щастлива, и това ни беше достатъчно.
— Доста е надрусана в момента.
— Обвиняваш ли я?
— Ни най-малко. Но се тревожа дали запасите ще ѝ стигнат.
— Не можем да обсъждаме това с теб. Не те познаваме.
— Аз съм човек на сестра ѝ.
— Не съвсем. Човекът на сестра ѝ е детективът, когото тя е наела. Никой не разбира ти какво правиш тук.
— Не съм ченге — каза Ричър. — Това е най-важното. Пет пари не давам за тези неща. Тя обаче може да има проблем, защото Били го няма. Само това ме интересува.
— Знаеш ли кой беше той?
— Един човек, който е карал снегорин. И е доставял дрога.
— Бил си ченге в миналото.
— Всеки има минало. Обзалагам се, че сега можеш да минеш покрай крава, без да посегнеш към ласото. Били няма да се върне. Надявам се Роуз да е добре. Само това казвам.
— Били вече има заместник — обясни каубоят. — Отби се тук тази сутрин. Казва се Стакли. Изглежда свестен. Напомня ми за един мой братовчед, който работи като застрахователен агент. Така че всичко е наред. Бизнесът върви както обикновено.
— Какво купува тя? — попита Ричър.
— Окси и фентанилови пластири.
— Говорихме с един човек, който каза, че тази схема е останала в миналото.
— Не е, но стоката поскъпна.
— Той беше убеден, че е невъзможно да се намерят подобни неща. Имаш ли представа откъде идват?
— Това са най-обикновени медикаменти. Пристигат в бели кашони, в кутии с етикети. Произведени в Америка. Идват направо от завода. Веднага си личи, че не са ментета.
— И вие ли си падате по тези неща?
— От време на време. В съвсем малки дози. Колкото да се поотпуснем.
— Чух, че подобна стока се намира все по-трудно. Явно не са ме информирали правилно.
— Напротив — отвърна каубоят. — Това е самата истина. Все по-трудно се намира. На много места изобщо я няма. Но не и тук. Което ви изправя и тримата пред сериозен проблем. Нямам представа какви са плановете ви, но трябва да сте наясно, че Роуз няма да напусне това място. За нищо на света. Как би могла да го направи? Нямаш представа какво означават тези лекарства за нея. Постави се на нейно място.



34

Онзи приказно красив период от деня, точно преди залеза, който фотографите наричат вълшебния или златния час, наподобява прощална феерия от багри. Слънцето се спуска ниско над хоризонта, изпраща лъчите си косо през атмосферата и небето почервенява, а сенките се удължават. Ричър седеше на стъпалата на верандата и наблюдаваше как зелените равнини се покриват първо в златисто, после в охра и накрая почервеняват. Брамал седеше малко по-надолу, на една канара над клисурата. Каубоите от пикапа бяха седнали направо на земята, облегнали гърбовете си на дървета.
Вратата се отвори и Макензи излезе. Ричър се изправи, но тя мина покрай него и продължи по пътеката между ниските храсти. Тримата каубои станаха и изтупаха дрехите си.
Макензи се срещна с тях в края на пътеката. Стисна ръката на всеки и им благодари за грижите, които полагат за сестра ѝ.
После се обърна към Брамал и каза:
— Връщаме се в хотела.

В колата Макензи призна, че се чувства зле, задето оставя сестра си тук, но Роуз не искала и да чуе за друга възможност. Тук ѝ харесвало, имала всичко, от което се нуждаела. Отказала да тръгне, категорично, дори за една нощ, дори за да отиде на преглед. Отказала да обмисли възможността да постъпи в болница или да се обърне към съответните служби в Министерството по въпросите на ветераните, да потърси клиника, рехабилитационен център или да се премести в Лейк Форест, Илинойс.
— Дайте ѝ време — каза Брамал.
Завиха при старата поща в Мюл Кросинг и се върнаха в Ларами.
Вечеряха в града, след което Брамал ги откара в хотела и им пожела „лека нощ“. Ричър отново остана навън, на паркинга.
Високо над главата му се простираше нощното небе, огромно и осеяно с милиони ярки звезди. Промените в него в сравнение с предишната нощ сигурно бяха микроскопични, предположи Ричър. И не се дължаха на неговата драма. Небето не се интересуваше от подобни неща.
Макензи дойде и седна на пейката. Ричър седна до нея.
— Роуз не е напълно пристрастена — каза тя.
— Имах брат — отвърна Ричър. — Не бяхме близнаци, но бяхме много близки като деца. Сега се питам, ако той беше на мястото на Роуз, какво щях да очаквам от хората? Любезни фрази или неудобни истини? Не се опитвам да кажа каквото и да било. Наистина не знам. Помогни ми.
— Аз искам истината.
— Изглежда съвсем пристрастена.
— Но тя има причини. Изпитва болка. Нуждае се от медикаменти. Не го прави за забавление.
— За какво ѝ е алуминиевото фолио?
— Заради инфекцията. Маже го с антибиотици, които смесва с антисептици от комплектите за първа помощ. Размазва тази комбинация върху фолиото като масло върху филия. Тогава може да мине и без хапче оксикодон.
— Това не е животът, който е очаквала.
— Ти знаеше още вчера. Затова ме попита как се чувства човек, когато е толкова красив.
— Това беше единственото логично обяснение.
— Мисля, че Роуз се справя добре.
— Аз също.
— И къщата ми допадна. Останах изненадана. Не знам защо, но очаквах в нея да цари мрак.
— Аз също — повтори Ричър.
— Кажи ми какво ще стане след това.
— Иска ми се да знаех.
— Питам сериозно — каза Макензи. — Трябва да намеря някакво решение.
— Сестра ти се справя, защото се друса всеки ден. Можеш да ѝ дадеш пари, предполагам, и най-вероятно тя ще продължи в същия дух, докато новият доставчик Стакли си върши работата. С други думи, до момента, в който момчето детектив не затвори и това кранче и не остави всички на сухо.
— А това е напълно възможно.
— Нищо не е вечно — каза Ричър. — Освен това Роуз не се намира в такава безопасност, каквато смята.
— Дори да беше в пълна безопасност, пак нямаше да искам да я оставя тук.
— И как ще я накараш да се премести другаде?
— Това те питам. Отворена съм за всякакви идеи.
— Изобщо ли не се лекува? — попита Ричър.
— В началото прекарала цяла година в болница. Писнало ѝ. Оттогава не е ходила на лекар. И няма да го направи. Отказва дори да го обсъжда.
— Вместо това води изолиран живот и се лекува сама. Справя се добре, както и двамата установихме. Трябва да уважаваме решението ѝ. Единственият начин да я измъкнем от тук е да ѝ обещаем абсолютно същото, но на друго място. Или дори да ѝ обещаем нещо по-добро. Колкото си поиска хапчета и пластири. Ти ще трябва да откриеш добър специалист. Ще трябва да намериш тихо, усамотено място, където тя да живее. Ще трябва да ѝ обещаеш да не ѝ досаждаш. И да спазиш обещанието си. Поне първата година. Защото това може да продължи много дълго.
— Тя не иска никой да я вижда.
— В това отношение Уайоминг е за предпочитане пред Илинойс.
— Но тук няма лекари, от каквито тя има нужда.
— Колко голям е дворът ви?
— Двайсет декара.
— В такъв случай с мъжа ти можете да ѝ построите бунгало. С висока ограда. И да ѝ хвърляте лекарствата през оградата. Да я оставиш на мира за цяла година. И да видиш какво ще стане.
— Това означава, че единственият начин да помогна на собствената си сестра е като стана по-добър наркопласьор от досегашния ѝ доставчик.
— Момчето детектив ни предупреди да не подценяваме силата на опиатите. Не се съмнявам, че Роуз се зарадва на появата ти, но трябва да разбереш, че за нея, поне в момента, медикаментите, които приема, са по-важни от теб.
— Трудно ми е да го приема. Не заради мен. Просто Роуз е отишла твърде далече.
— Тя се нуждае от помощта ти. От присъствието ти. Най-важната ти задача е да ѝ докажеш това. Не давай израз на неодобрението си. Какъв избор е имала, освен да се тъпче с опиати? Не забравяй обаче, че тя има силна воля. Все пак говорим за ветеран с куп бойни мисии зад гърба си. Рано или късно ще осъзнае, че не се ли стегне, с нея е свършено. И ще поиска да поговори с теб, защото ти ще си единственият човек, който се е отнасял добре с нея. Тогава ще можеш да ѝ помогнеш.
— Надявам се да мога.
— Има доста книги по този въпрос. Можеш да прекараш първата година в четене.
— Даваш ли уроци?
— Самият аз съм запознат повърхностно с тези неща — отвърна Ричър. — Военната полиция залага повече на гумени маркучи и палки. Но сред военните лекари има много добри хора. Психиатри в униформа. Най-странната комбинация, която някога си виждала. Познавам двама-трима. Те могат да ти дадат куп полезни съвети.
— Например?
— Ще ти помогнат да разбереш какво я тревожи дълбоко.
— То е очевидно.
— Те са психиатри, но са и военни. И ще ти кажат, че е напълно възможно човек да страда не от един, а от два проблема едновременно. Ще ти кажат, че познават много офицери от пехотата като нея. И ще искат да научат повече подробности за онзи инцидент с бомбата край пътя.
— Защо?
— На първо място, за да разберат дали е имало и други жертви от американска страна. Ако това се окаже така, ще предположат, че Роуз е измъчвана от чувство на вина. Тя е била офицер. Загиналите са били под нейно командване. Останалото няма никакво значение. Може да са ранили първо нея, да е изпаднала в безсъзнание, преди да се е случило каквото и да било друго. Но пострадалите са нейни хора. Вината е нейна. Така разсъждават офицерите от пехотата. Може да ти звучат като празни думи, но за тях означават много. Шефът на „Уест Пойнт“ каза, че Роуз е била добър командир. Подобна похвала е най-голямата награда, която един офицер може да получи. Да бъдеш добър командир е много трудно. Преди всичко означава да удържиш негласното обещание да опазиш хората си живи. Това постепенно се превръща във фикс идея.
— Тя отказва да говори за инцидента — призна Макензи.
— Психолозите ще попитат и с какъв статут се е ползвала последната ѝ мисия. Рутинна задача, възложена отгоре? Или е имало елемент на самоинициатива? В такъв случай Роуз би приела случилото се още по-тежко. Би решила, че е повела хората си към смъртта, в буквалния смисъл.
— Те са психолози, сам го каза. Склонни са да усложняват нещата. Роуз е разстроена, защото някой е запратил в лицето ѝ пасатор, намазан с кучешки изпражнения.
Ричър не отговори.
— Какво? — попита Макензи.
— Не се съмнявам, че тъкмо това е в основата. Не би могло да бъде другояче.
— Но?
— Аз разсъждавам като полицай. Така съм научен. Последният ѝ чин е бил майор. От „Уест Пойнт“ ми казаха, че са ѝ възложили много важна задача. Един майор прекарва доста време на бюро, участва в съвещания, брифинги и прочие. Което означава, че тя рядко е излизала извън базата. Защо да проверява канавката край пътя, който води до някакво затънтено градче? Не би го направила. Тези неща са ѝ омръзнали отдавна, още при първата ѝ мисия. Включили са я в операцията, защото е изисквала присъствието на по-висшестоящ офицер. Ставало е въпрос за важна задача. И тъй като Роуз е била майор, под нея е имало капитани, а под тях — лейтенанти, всеки от които е прикривал задника си. Затова можем да предположим, че около Роуз е имало доста хора. Единствено тя ли е пострадала? Едва ли, но няма как да разберем. Досиетата са засекретени. Което означава, че операцията най-вероятно се е провалила. И е завършила с много жертви от наша страна. Затова смятам, че лицето не е единственият ѝ проблем. Измъчва я още нещо.
— Нямам представа дали се опитваш да ме окуражиш, или да ме обезсърчиш.
— Положението ѝ е достатъчно тежко, без значение дали има допълнителен фактор — каза Ричър. — Не искам да излъчвам фалшив оптимизъм. Роуз обаче е имала приятел. Сай Портърфилд. Спалнята в дома му е била вдлъбната от двете страни. Това ни подсказва нещо за начина, по който Роуз вижда самата себе си. Подсказва ни, че има надежда.
— Тя не иска да говори за него. Казах ѝ за гребена и тя не отрече. Но заяви, че е по-добре да не знам. Каквото и да означава това.
— Мен ме взе за следовател, който идва да зададе въпроси във връзка със смъртта на Портърфилд.
— Никой не вярва на историята с мечката.
— А това може да е допълнителен травматизиращ фактор. Тя не знае какво се е случило в действителност с приятеля ѝ. И не е сигурна кое е по-лошо — мечката или друго. Психолозите биха поели случая ѝ с радост. И биха ти казали, че става въпрос за комбинация от множество фактори.
— С други думи, реалното ѝ състояние може да е много по-тежко, отколкото предполага раната на лицето.
— Подобно тълкуване е равносилно на това да кажеш, че чашата е полупразна. Ето защо те попитах дали искаш да бъда любезен или откровен.
— Казах, че искам истината. А ти правиш предположения.
— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Искрено се надявам предположенията ми да се окажат погрешни.
Макензи помълча, после каза:
— Ти си добър човек.
— Рядко чувам да ме описват така.
— Благодаря ти, че си с нас.
— За мен е удоволствие — каза Ричър.
И това бе самата истина. Вярно, че седеше на бетонна пейка на хотелски паркинг, но вдигнеше ли поглед нагоре, към небето, можеше да се наслади на приказна гледка. Звездите искряха ярко. Въздухът бе хладен и свеж. Цареше тишина. На пейката до него седеше жена, която изглеждаше като модел от корицата на модно списание. Предположи, че тялото ѝ е стегнато, гъвкаво, хладно на допир, с изключение на вдлъбнатината на гърба ѝ, която може би бе леко влажна.
— Спомняш ли си какво ти казах за моя съпруг? — попита тя.
— Че е добър човек и сте чудесна двойка.
— Имаш отлична памет.
— Това беше едва вчера.
— Пропуснах да спомена, че си има любовница и не ми обръща внимание.
Ричър се усмихна.
— Лека нощ, госпожо Макензи — каза той.
Тя го остави там, както и предишната нощ, сам в мрака, седнал на бетонната пейка, зареял поглед към звездите.

* * *

В този момент на по-малко от два километра от тях Стакли тъкмо приключваше телефонния разговор и паркираше очукания стар пикап на паркинг зад отдавна затворен фризьорски салон, недалече от центъра на града. Навремето Стакли си бе правил тук скъпи прически, а веднъж, докато бе чакал в салона, бе прочел някакво списание, че успехът на всеки бизнес зависи изцяло от строгия контрол върху разходите. Затова при всяка възможност той спеше в пикапа. Затова отзад имаше висока надстройка. Нощувката в мотел се равняваше на две хапчета. Защо да се лишава от тях?
Онова момиче от Сноуи Рейндж бе купило цяла кутия фентанилови пластири, но той ѝ бе пробутал онази, която бе отворил час по-рано — много внимателно, разбира се — и бе измъкнал един пластир за себе си, който щеше да използва по-късно. Клиентката нямаше да забележи. А дори да ѝ направеше впечатление, щеше да реши, че е била прекалено надрусана, за да ги преброи правилно. Това беше естествена реакция. Наркоманите бързо свикваха да обвиняват себе си. Все пак на това ги учеше светът, който ги заобикаляше.
Той извади ножица от жабката, отряза около сантиметър от пластира и го пъхна под езика си. Сублингвален прием. Така се изразяваха лекарите. Друго списание, което бе прочел в същия фризьорски салон, твърдеше, че това е най-добрият метод. Стакли бе съгласен.

В този момент на стотина километра от тук, сред ниските хълмове западно от града, Роуз Сандерсън се приготвяше да си легне. Бе свалила качулката и бе съблякла сребристия суичър. Под него носеше тениска и сутиен, които също свали. Махна фолиото от лицето си. Използва дръжката на четка за зъби, за да изстърже непопилия мехлем от кожата си. Намаза го обратно върху фолиото. Ако имаше късмет, щеше да ѝ стигне за още един ден.
Напълни мивката със студена вода. Пое дълбоко въздух и потопи лицето си в нея. Рекордът ѝ бе четири минути. Изправи се и разтърси глава. Косата ѝ отново бе пораснала дълга. Беше я подстригала късо седмица преди да постъпи в „Уест Пойнт“. Трябваше да носи кепе и фуражка. Такива бяха правилата. Подстригваше косата си в продължение на тринайсет години. Сега тя отново бе дълга, но прошарена. Това бе най-малкият ѝ проблем.
Взе ножица от чекмеджето, отряза един сантиметър от пластира и го пъхна зад долната си устна. Това бе обичайната ѝ доза. Тя щеше да ѝ помогне да спи през нощта. Щеше да ѝ помогне да намери топлина, нежност, спокойствие, щастие…

В този момент на повече от петстотин километра от хълмовете край Ларами, в Рапид Сити инспектор Глория Накамура седеше в колата си и наблюдаваше задната врата на обществената пералня. През вратата отново се процеждаше светлина. Отново бе отворена на сантиметър-два. Артър Скорпио стоеше вътре вече повече от два часа.
Накамура бе започнала да съставя списък какво може да нагрее въздуха в една стая до такава степен, че да се нуждае от допълнително проветряване. Електронно оборудване може би. Познаваше един човек с домашно кино. Килерът му бе пълен с някакви черни кутии, които отделяха топлина. Ужасна, всепроникваща топлина, примесена с миризма на грес и силикон. Вентилаторът в килера му се въртеше непрекъснато.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Обаждаше се приятелят ѝ от „Компютърни престъпления“.
— Отговори ми с „да“ или „не“ — каза той. — Смятаме ли, че тъкмо Скорпио е получил текстовото съобщение относно новия Били?
— Не разполагаме с доказателства, които да издържат в съдебната зала.
— Това не беше нито „да“, нито „не“.
— Да, смятаме, че е бил Скорпио.
— Същият номер току-що получи гласово съобщение от кулата в Ларами, Уайоминг. От някой си Стакли, който го нарича „господин Скорпио“. Каза, че всичко е минало добре, но чул слухове за двама мъже и една жена, които се навъртали наоколо и задавали въпроси. Единият мъж бил много едър. Пътували с черна тойота.
Ричър, помисли си Накамура. Приятелят ѝ продължи:
— На свой ред Скорпио също остави съобщение. Нареди на Стакли да направи същото, което бе поръчал и на Били. Иска едрият да изчезне. Отново поръча убийството му.
— Почакай — каза Накамура.
Вратата на Скорпио се отвори. Той излезе и заключи. После тръгна към колата си.
— Ще проследя Скорпио, който току-що излезе — каза тя.
— Хабиш си бензина — отвърна приятелят ѝ.
Накамура затвори телефона и запали двигателя.
Скорпио се прибра у дома. Всяка вечер се прибираше у дома.

В този момент на хиляда километра от Рапид Сити, в градче на име Съливан, в северозападния край на Оклахома, Били премина на червен светофар. Караше двайсетгодишен форд рейнджър пикап, който бе купил за шестстотин долара. Отиваше за още един стек от шест бири. Главата му бе леко замаяна от предишните. Приятелят му от Монтана го чакаше в мотелската стая. На следващия ден трябваше да се срещнат с един човек от Амарило, Тексас, който имаше добри контакти в тяхната сфера. Явно щяха да си намерят работа.
В непосредствена близост до кръстовището, което Били премина на червено, бе паркирана полицейска кола. Ченгето пусна светлините и сирените. Били замръзна, но продължи да кара. Което беше глупаво. Нямаше какво да крие. Вярно, бе пийнал повечко, но какво толкова, това беше Оклахома. Нищо чудно тук да не те пускаха зад волана, ако не си изпил поне две бири. Като се изключат бирите, той изглеждаше съвсем прилично. Освен това не можеше да избяга. Не и с трошка, която струваше шестстотин долара.
Той натисна спирачката и отби до бордюра.
Като всички хора, и полицаят се поддаваше на дребни подсъзнателни емоции. Обстоятелството, че Били не спря веднага, го ядоса. Намираше подобно поведение за дръзко и неуважително. Обикновено спираше до нарушителя, сваляше десния прозорец и го предупреждаваше да кара внимателно и да спазва правилата. Сега обаче бе ядосан, затова стисна зъби и се приготви да изнесе цяло представление.
Спря зад пикапа и остави светлините да мигат. Сложи фуражката си. Преброи до двайсет и излезе от колата. Разкопча кобура и постави ръка върху пистолета. Закрачи бавно, спря до товарното отделение на пикапа и извика високо и ясно:
— Господине, моля, излезте от колата.
Вратата се отвори и Били излезе.
— Много съжалявам — каза той. — Бях се замислил. Реших, че моментът е подходящ, защото наоколо нямаше никой…
Полицаят бе уверен, че Били лъха на бира.
— Шофьорската книжка — нареди той.
Били бръкна в джоба си и му я подаде.
— Моля, изчакайте тук — каза полицаят.
Върна се в патрулката с възможно най-бавната крачка, на която бе способен. Седна зад волана. Вдясно от него, върху специална стойка, стоеше компютърен терминал. Заслугата бе на новия кмет, който бе започнал да изпълнява част от обещанията си.
Полицаят вкара данните на Били. Срещу името му изскочи код, въведен от Федералната агенция за борба с наркотиците.
Полицаят се върна при Били, отново възможно най-бавно, и когато стигна го него, се пресегна рязко, хвана го, завъртя го, удари главата му в покрива на стария форд и закопча ръцете му.



35

Тримата се срещнаха във фоайето в осем сутринта. Закусиха в кафенето, след което се отбиха в магазина за хранителни стоки, където купиха разни неща за Роуз. Предимно храна, част от нея в големи количества, но също и сапун, чифт розови чорапи, нов гребен с редки зъби и книга с меки корици. Дреболии, от които човек е принуден да се откаже, когато закъса с парите.
Купиха по две опаковки и от всеки антисептичен крем, на който попаднаха.
Телефонът на Брамал звънна, докато чакаха на опашката пред касата. Той погледна дисплея и обяви:
— Специален агент Ноубъл от АБН.
Отговори на повикването и се заслуша, като от време на време изсумтяваше неопределено. В един момент отвори уста, сякаш възнамеряваше да каже нещо, но се отказа. Един федерален агент играеше партия шах с друг федерален агент. Ричър познаваше признаците.
Брамал затвори и каза:
— Били е арестуван снощи в малък град в Оклахома. Ноубъл го е разпитал по телефона. За момента отрича всичко. И твърди, между другото, че не познава жена на име Роуз Сандерсън и съответно няма представа къде живее.
— Стара история. Вече нямаме нужда от Били — каза Макензи.

Поеха обратно към дома на Роуз. Това бе типично за Уайоминг пътуване, което сякаш изкривяваше времето и пространството. Имаха чувството, че не са ходили кой знае колко далече. Отишли са съвсем наблизо. Мюл Кросинг бе на хвърлей място, а Роуз живееше точно зад завоя. В действителност пътуването им отне два часа. Първо по дългото шосе, после по черния път — по-бавно, отколкото би им се искало през тази безкрайна пустош — и накрая по шесткилометровата просека в гората. Небето бе с цвят на стомана. Не ги заплашваше, а само ги предупреждаваше. Напомняше им, че зимата наближава.

Тримата каубои ги посрещнаха там, където пътят излизаше от гората и завършваше пред малката поляна. Не правеха нищо. Седяха и ги наблюдаваха, строили се в неравна редица на трийсетина метра от къщата. Образуваха нещо като защитен периметър.
Проявяваме загриженост към нея.
Брамал намали, подходи по начин, който показваше, че не идва с враждебни намерения, и спря на същото място, на което бе паркирал миналия път. Ричър свали покупките и ги подреди на верандата. Макензи ги отнесе вътре. Когато приключи, затвори вратата зад гърба си. Поляната потъна в тишина.

Ричър видя Брамал да отива до началото на клисурата. Спретнат дребен мъж с тъмен костюм, колосана яка и вратовръзка. С това облекло би трябвало да се чувства неловко на това място. Но истината бе, че Брамал се чувстваше като у дома си. Такъв човек беше той. Сега разсъждаваше върху нещо. Беше изписано на лицето му. Сериозен проблем. Вътрешна борба. Морална дилема.
Ричър знаеше каква е причината. Били. Това не беше стара история.
Ричър застана до Брамал и каза:
— Знам.
Изрече го по начин, който да покаже, че разбира бившия агент и му съчувства.
— Какво знаеш? — попита Брамал.
— Изпитваш угризения, че не каза на момчето детектив, че сме открили Роуз без помощта на Били.
— На теб нямаше ли да ти е съвестно?
— Не — отвърна Ричър. — Защо да го затрупвам с излишна информация? Какво се е случило в Оклахома?
— Минал на червен светофар. Спрял го полицай, проверил го и открил в системата името и снимката му. Ноубъл позвънил и се опитал да измъкне някакви отговори от него. Чудя се защо ни се обади, за да ни съобщи новината. Може да е било проява на любезност или израз на съчувствие към госпожа Макензи. В края на краищата тя го помоли да ни уведоми, ако открие Били. Може да го е разчувствала. Или пък не. Може да го е направил, ръководен от съвсем други мотиви. Да е решил например, че след като е получил Били на тепсия, може да се разрови по-надълбоко. Сам призна, че тази невидима мрежа никак не му допада. В такъв случай, ако знае къде е Роуз, логиката изисква да я призове като свидетел или да я арестува за незаконна покупка на наркотици, или и двете. Не мога да рискувам и да допусна да направи едното или другото. Не и в този момент. Поради куп причини. Една от които е категоричното желание на моята клиентка да държи сестра си извън системата. Затова не му казах. И, да, прав си, съвестно ми е. Предпочитам да не крия информация от хора като него.
— Макензи удължи ли срока на договора ви?
— Да, докато приключи настоящата криза.
— И колко дълго може да продължи това?
Брамал погледна към къщата и каза:
— Не съм специалист.
— Докога ще мълчи Били?
— Докато Ноубъл не се зарови по-надълбоко.
— Дори да не го направи, Били може да изтърси някоя глупост по всяко време. Да каже нещо, което не трябва. Тогава момчето детектив ще наостри уши. Не забравяй, че може да удари джакпота. Хора, които разбират от тези неща, твърдят, че стоката е истинска. Произведена в Америка. Направо от завода. Фабрична опаковка. Редовни доставки. Все неща, които момчето детектив смята за невъзможни. Ще го приеме лично. Ще захапе като булдог. И ще разбие последния канал. Не е време да поемаме рискове. Не се съмнявам, че другото категорично желание на твоята клиентка е да държи сестра си извън психиатричното отделение на някоя клиника.
Брамал отново погледна към къщата.
— Предполагам, че подобно решение не се взема на бърза ръка — каза той.
— Обикновено не — отвърна Ричър. — Този път обаче няма време за губене.
— С колко разполагаме?
— Инстинктът ми подсказва, че трябва да се махнем от тук до два-три дни.
— И дотогава не бива да казваме нищо на Ноубъл.
— Аз нямам проблем с това — заяви Ричър. — Ти обаче имаш разрешително за частен детектив, издадено от властите в Илинойс.
— Не го забравям нито за миг. Налице са солидни доказателства, че човек на име Артър Скорпио от Рапид Сити, Южна Дакота, необезпокоявано ръководи наркомрежа, която остава невидима за АБН. И тази наркомрежа обхваща най-малкото Южна Дакота, Уайоминг и Монтана. Тя се захранва от някакъв митичен източник, от някакво оцеляло като по чудо Елдорадо. Откриването на въпросния източник би било огромен успех за правоохранителните органи в тези щати. Мога да им го поднеса на тепсия. Всъщност професионалната етика ме задължава да го направя. Независимо дали смятам, че престъплението вече е извършено или тепърва ще бъде извършено. Трябва да кажа на Ноубъл всичко, което знам.
— Още е рано — предупреди го Ричър.
— Защото нелегалните доставки трябва да продължат. Поне докато моята клиентка уреди полулегални доставки на някое друго място.
— Успокой се — посъветва го Ричър. — Ти си пенсионер.
— Но правя втора кариера.
— Която се подчинява на по-малко правила, отколкото първата.
— Въпреки това моите правила са повече от твоите.
— Аз също си имам правила — каза Ричър. — И то доста. Едно от тях гласи, че раненият ветеран е невинен до доказване на противното. Друго правило обаче гласи, че трябва да си тръгнем, преди да пристигнат федералните. Затова съм съгласен с теб. Трябва да намерим решение.

Къщата остана тиха, а вратата — затворена. Ричър взе телефона на Брамал и отиде в началото на клисурата, където сигналът бе най-силен. Набра номера, който знаеше наизуст.
Вдигна същата жена.
— „Уест Пойнт“ — каза тя. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Ричър.
— Здравейте, майоре.
— Трябва да говоря с генерал Симпсън.
— Един момент.
След миг генералът попита:
— Нещо ново?
— Открих я — каза Ричър.
— В какво състояние?
— Тежко — отвърна Ричър. — Получила е „Пурпурно сърце“ заради сериозна лицева рана. Силно зависима е от болкоуспокоителните, които са ѝ давали в болницата. Няма видими източници на доход.
— Мога ли да помогна?
— За момента само с информация. Трябва да науча повече за психическото ѝ състояние. Това може да предопредели следващите ни ходове.
— Каква информация?
— Става въпрос за крайпътен взрив. Бих искал да науча повече за инцидента. Най-вече защо е била там и кой друг е пострадал или загинал.
— Ще опитам.
— Бих искал да науча повече и за Портърфилд. Сандерсън твърди, че е по-безопасно да не знаем истината. Не съм сигурен какво означава това. Кой е бил той? Знаем само, че преди четиринайсет години е бил новоизлюпен лейтенант, тежко ранен още при първата си бойна мисия. Защо дванайсет години по-късно е привлякъл вниманието на някои служби?
— Сандерсън би трябвало да знае.
— Не мога да я притискам. Емоционалното ѝ състояние е нестабилно.
— Върнахте ли ѝ пръстена?
— Помоли да го задържа и да ѝ го дам по-късно. Когато настъпят по-щастливи времена.
— А те ще настъпят ли?
— Възможно е — каза Ричър. — Първите крачки ще са най-трудни.
Той върна телефона на Брамал. Зачакаха, седнали на същите места, както и предишния ден — Ричър на стъпалата към верандата, Брамал на скалата на ръба на клисурата. Каубоите стояха в края на просеката, сякаш очакваха някой да се появи, и то скоро.

Стакли бе от хората, които вярваха, че всяка информация трябва да получи незабавно приложение. Това според него бе основното правило в съвременния бизнес. Ако не правило номер едно, то поне номер две след строгия контрол върху разходите. Различните списания се разминаваха по този въпрос. Затова Стакли залагаше на сигурно, като следваше неотклонно и двете правила. Всяка сутрин, още преди да е станал от леглото в пикапа, той изчиташе получените през нощта есемеси и прослушваше гласовите съобщения. Затова още в самото начало на деня знаеше, че едрият тип трябва да изчезне от картинката. Стакли посвети първите си разговори на решаването на този проблем. Беше убеден, че делегирането на права и задължения е друга отличителна черта на успешния мениджър. Може би това беше правило номер едно в съвременния бизнес. Или номер две. Или три. Нямаше значение. Но със сигурност бе в първата десетка.
Стакли бе подготвил стратегията си още преди да стигне до Мюл Кросинг. Когато подмина мястото, където бе живял предшественикът му Били, вече бе решил и каква примамка да използва. А когато подмина мястото, където бе живял някой си Портърфилд, вече бе решил къде точно да я заложи.
Измина много километри, преди да свърне по предпоследната отбивка, която — както знаеше от предишния ден — завършваше с бавен шесткилометров преход по камъни и корени. Това не се отразяваше добре на пикапа му. Но Стакли бе убеден, че продуктивността зависи от максималното използване на всички налични активи. Това беше правило номер едно в новата му среда.

Ричър чу вратата да се отваря зад гърба му, обърна се и видя Макензи да излиза от къщата. Зад нея стоеше дребничка фигура, чиито очертания се губеха в сенките. Проблесна сребрист цвят. Макензи затвори вратата и тръгна по пътеката. Хвърли един поглед към каубоите, които продължаваха да чакат до края на просеката. Насочи се право към Брамал, а Ричър я последва. Избра си един голям камък и седна на него. Ричър си избра друг, на около два метра от нея. Брамал се бе настанил на скалата, на която бе седнал и предишния ден. Приличаха на трима корабокрушенци, изхвърлени на каменист бряг, които обсъждат какво да правят оттук нататък. Безкрайната равнина под тях наподобяваше океан.
— Мисля, че имаме напредък — започна Макензи. — По-голям, отколкото очаквах на толкова ранен етап. И то при положение, че тя отстоява позициите си много категорично. Понякога дори си мисля, че се съгласява твърде лесно с едно или друго мое предложение. Може би защото става въпрос за бъдещето. Знае, че днес нищо няма да се промени. Сякаш не гледа по-далече от настоящето. Но утрешният ден също се превръща в днешен. Тя трябва да погледне сериозно на тези неща. Трябва да разбере, че ще дойде ден, в който ще трябва да я преместя.
— Кога ще стане това? — попита Брамал.
— Най-важното условие са новото жилище и подходящите лекари. Можем да се захванем незабавно с търсене още докато сме тук. Или от утре, ако желаем. Между другото, реших да се преместя тук. Мисля, че всички трябва да го направим. Има достатъчно празни къщи. Абсурдно е да пътуваме всеки ден до хотела и обратно.
— Да се нанесем тук? — попита Брамал.
— По-ефективно е, не смятате ли? Ако съм близо през цялото време, ще мога да се грижа за нея повече. И нещата да се получат по-скоро.
— Не знаем кой е собственикът на имота — каза Брамал.
— Някой, който не е идвал от три години. Едва ли ще се появи точно сега. А и ние няма да стоим прекалено дълго.
— Колко време смятате да останем? — поинтересува се Брамал.
— Зависи изцяло от жилището и лекарите.
— В най-добрия случай?
— Месец, предполагам. Най-много два.
Откъм просеката долетя вой на автомобилен двигател и буксуване на гуми. Каубоите се изправиха. Ричър видя сред дърветата да се показва очукан стар пикап. Върху каросерията имаше пластмасова надстройка. Беше го виждал и преди. На черния път. Когато се разминаха, зад волана му седеше мъж на около четирийсет, който гледаше право пред себе си и не им обърна никакво внимание.
Макензи извърна глава.
— Това трябва да е Стакли — каза тя. — Роуз се надяваше да се отбие днес.



36

Стакли видя каубоите да отстъпват крачка назад. Беше ги срещнал предишния ден. Бяха същите. Те хем се отдръпнаха, за да му направят път, хем образуваха нещо като група посрещачи. Или като почетна стража. Дълбоко в себе си Стакли изпитваше удоволствие от пласирането на дрога. Клиентите бяха изпълнени с благодарност. За разлика от други професии, които бе упражнявал, тази му беше приятна.
Зад каубоите бе спряла прашна черна тойота. Колата, за която бе предупредил Скорпио. Беше я описал: спряла край пътя като полицейски патрул, а в нея двама мъже, единият много едър, и една жена, които задавали въпроси наоколо.
И беше получил нареждане от Скорпио.
Стакли погледна към къщата. Вратите ѝ бяха затворени. Погледна надясно, към дърветата в далечината. Нищо. Погледна наляво, към скалите над клисурата.
Върху камъните седяха трима души. Възрастен мъж с костюм. Красива жена. И един много едър тип.
Стакли спря пикапа в края на просеката. Излезе от кабината и поведе нетърпеливите каубои към задната врата. Там направи нещо, което никога не правеше. Отвори я и им позволи да надзърнат вътре. Отметна одеялото с престорена небрежност и им показа кашоните, десетки кашони, повечето опаковани във фолио, някои отворени, но почти пълни, всичките бели, чисти, с американски етикети. Долови как каубоите зад гърба му се размърдаха развълнувано. Което беше добре. Те трябваше да са щастливи и доволни, за да приемат предложението му.
Тримата пристъпиха към него и Стакли им каза какво могат да направят за него и какво може да направи той за тях. Делегиране на права и задължения. Правило номер едно в съвременния бизнес. Особено когато противникът е толкова едър тип.

Ричър видя каубоите да се събират край задната част на пикапа. Надзърнаха вътре. Сигурно оглеждаха стоката. Бяха доволни от качеството или от количеството, а може би и от двете. Сцената пренесе Ричър в детството му в една военна база в чужбина, когато майка му и други съпруги на военни се събираха на улицата в очакване на пикапа, който караше прясна риба. Стакли и каубоите започнаха оживено да обсъждат нещо. Цената най-вероятно. Тя бе важна и за двете страни, макар и по различен начин.
— Роуз няма да излезе от къщата — каза Макензи. — Предполагам, че приятелите ѝ купуват и за нея. Може да са го правили винаги. Което означава, че Били никога не я е виждал. И не можеше да ни помогне в издирването ѝ.
— Въпреки това трябва да говорим с него — каза Ричър.
— Защо?
— Той вече е в системата. И момчето детектив Ноубъл вече го е разпитвал.
— Но Били не е признал нищо.
— И докога ще продължи да отрича?
— Предполагам, че се шегуваше за гумените маркучи и палките.
— Били ще сключи сделка. Или ще изтърве неволно някоя важна подробност. Той няма представа с кои парченца от пъзела разполага АБН. Рано или късно ще каже нещо, което не трябва да казва. Логично е да предположим, че часовникът вече отмерва това време. Може да се наложи да преосмислим сроковете, в които трябва да напуснем това място. Няма смисъл да стоим тук, когато доставките спрат. И определено няма смисъл да стоим тук, когато федералните се появят. Знам, че на вас двамата няма да ви е лесно да вземете подобно решение, но положението може да стане много по-лошо.
— Не смяташ, че разполагаме с месец?
Ричър видя преминаването на пачка банкноти от едни ръце в други зад пикапа в края на просеката.
— Мисля, че трябва да ускорим нещата — каза той.
В следващия миг видя няколко бели кутии да напускат каросерията на пикапа.
— Колко да ги ускорим? — попита Макензи.
— Споделих с господин Брамал, че не разполагаме с повече от два-три дни. Това ми подсказва интуицията.
— Невъзможно.
— Колко бързо можеш да уредиш нещата?
Пикапът потегли, направи обратен завой и изчезна в просеката. Каубоите отнесоха в къщата малките бели кутии. Оставиха половината на верандата, отстрани на входната врата, а другата половина понесоха по пътеката, която се губеше сред дърветата.
— Трябва да намерим подходящия лекар — каза Макензи. — Тя не може да живее без дрога.
— Поразпитай познатите си в Илинойс.
— Познавам само хора, които са се подлагали на рехабилитация. А ние се нуждаем от наркопласьор.
— Тук сме изложени на прицел — каза Ричър. — Очакват ни неприятности.

Макензи прекара още един час със сестра си, след което излезе и заяви, че ще напусне хотела. Бе обещала да се върне след четири часа. С багажа си. И бе готова да остане колкото е необходимо. Брамал сви рамене и се съгласи да направи същото. Не се чувстваше комфортно, но в края на краищата такива бяха изискванията на новата му кариера. Ричър заяви, че вече е напуснал хотела. Никога не плащаше за повече от една нощ. Четката за зъби беше в джоба му. Нямаше друг багаж. Освен това предпочиташе да остане да ги чака тук, където бе толкова тихо и спокойно. Макензи влезе в къщата, за да уведоми сестра си, след което тръгна с Брамал.
Ричър седна на стъпалата пред верандата. На обичайното си място, можеше да се каже. Оранжево сияние над призрачносините планини обагряше хоризонта отвъд клисурата. Въздухът бе кристалночист, спокоен, изпълнен с тишина. Ричър наблюдаваше хищните птици, които се рееха в небето, пухкавите облачета на хиляди метри над главата му и една катеричка, застанала на скала на три метра от него.
Вратата зад гърба му се отвори. Катеричката изчезна.
— Майор Ричър? — прозвуча тих глас.
Той се изправи и се обърна. Сандерсън стоеше на прага, облечена в неизменния си сребрист суичър. Бе нахлупила ниско качулката, но надничаше изпод нея. Твърд, непоколебим поглед. Дълбоки белези и алуминиево фолио.
— Бих искала да продължим вчерашния ни разговор — каза тя.
— Коя част по-точно?
— Онази, в която предположих, че сте тук по работа.
— Но не съм.
— Вярвам ви. Искам само мнението ви. Може да знаете неща, от които аз нямам представа.
— Елате да седнете тук — каза Ричър. — Денят е прекрасен.
Тя замръзна за миг, после събра кураж и прекоси верандата. Беше дребничка и грациозна, но движенията ѝ бяха като на спортист. В известен смисъл това бе точно така. Добрата физическа форма е задължителна за пехотинеца. Ухаеше на сапун, примесен с някакъв тръпчив мирис. Сигурно от лекарствата, с които маже лицето си, предположи Ричър. Погледнеше ли Сандерсън отстрани, не можеше да види нищо освен ниско спуснатата качулка.
Катеричката се появи отново.
— Споменах, че имам приятел, чийто случай не е приключен — каза тя.
— Сай Портърфилд — отвърна Ричър.
— Значи сте дошли по работа.
— Не, просто събрах доста информация, докато стигна до тук.
— И какво знаете за него?
— Много малко — призна Ричър. — Освен че е бил ваш приятел. Завършил е престижен университет, служил е в морската пехота, бил е ранен, харесвал е оригиналния архитектурен план на къщата до такава степен, че е предпочитал водата да капе в кофи, вместо да поправи покрива.
— Всичко това е вярно.
— Освен това има три засекретени досиета в Пентагона.
— Не мога да говоря за това.
— Как тогава да дам мнение?
— На теория — отвърна Сандерсън. — Как е възможно да се провали едно разследване?
— Поради куп причини. Може резултатът да се е разминавал с очакванията. Или самото разследване да се е озовало в задънена улица. Или просто усилията да не са си заслужавали. Трябва да знам повече.
— Не мога да ви кажа.
— В такъв случай позволете ми да поразсъждавам на глас. Възможно е някой да е паднал от два стола на земята. По всичко изглежда, че Пентагонът разполага с оригиналното досие. Преди две години или там някъде на Портърфилд му е хрумнала една идея. Но защо да звъни в Пентагона? Би било необичайно за него. Дванайсет години преди това е бил обикновен лейтенант от морската пехота. Пентагонът не е бил част от живота му. Обзалагам се, че дори не е минавал покрай тази сграда. Обзалагам се, че не е знаел телефонния номер на централата. Но го е открил и е позвънил. Което означава, че онова, което е намислил, е било свързано с военните. Тогава от Пентагона са изпратили копие от досието на АБН, което означава, че случаят е бил свързан с наркотици. Може да се е получило недоразумение в резултат на лоша комуникация. Може от Пентагона да са решили, че АБН разследва случая, а от АБН да са решили, че Пентагонът разследва случая. И в крайна сметка да се е оказало, че никой не го разследва.
— Не мога да навлизам в подробности.
— Знаем, че някой е влизал в дома му след инцидента.
— Да, видях. Върнах се няколко пъти, исках просто да се поразходя.
— Прилича на работа на професионалист.
— Съгласна съм, че проникването е било доста чисто.
— Знаете кой го е направил.
— Не мога да говоря за това.
— И знаете какво са взели.
— Да.
— Ще ми отговорите ли на един въпрос?
— Зависи.
— Достатъчно ми е само „да“ или „не“. Нищо повече. Не искам подробности. Ще ми кажете толкова, колкото решите.
— Обещавате ли?
— Само „да“ или „не“. Измъчва ме един въпрос.
— Какъв?
— Знаете ли как е умрял Портърфилд?
— Да — отвърна Сандерсън. — Бях там.

Офисът, в който работеше специален агент Кърк Ноубъл, се намираше в Денвър, Колорадо. Скучният бежов интериор на кабинета му бе озарен от златистите отблясъци, които хвърляше съдържанието на кутията за обувки, открита в дома на Били. Бижутата бяха подредени върху бюрото му. Все златни дрънкулки. Кръстчета на верижки, обици, гривни, пръстени, халки… Той трябваше да ги опише и заведе като улики. И да ги оцени.
Част от бижутата бяха боклук. Изработени машинно от евтини сплави, които дори бижутер не би разпознал. Цената им не надхвърляше двайсет цента. Други бяха средна работа. Седем долара, ако се съдеше по теглото им, девет, ако продавачът извадеше късмет. А трети бяха качествени. Например тази сватбена халка от осемнайсеткаратово злато, дебела, солидна. И красива. Петдесет долара в която и да било заложна къща. Същото се отнасяше и за чифт обици. Масивно осемнайсеткаратово злато. Шейсет долара за двете.
Когато приключи, Ноубъл погледна списъка. Обърна специално внимание на дясната колонка. С цифрите. Но стойностите в нея просто нямаха смисъл. Бяха абсолютно случайни и хаотични. Те варираха от малко над нулата до трицифрени числа. А между тях се срещаха какви ли не стойности. Два долара, три долара, четири долара и така до шейсет-седемдесет. Търговията с наркотици не работеше по този начин. Това не беше някой бутиков деликатесен магазин, в който можеш да си поръчаш парченце от това, щипка от онова. Тук клиентът купуваше пликче с кафяв прах за десет долара и плащаше десет долара. Или купуваше две пликчета за двайсет долара. Или три за трийсет. Икономистите наричат това стъпаловидно ценообразуване.
Ценообразуването на Били обаче бе гъвкаво. Сякаш той продаваше пликчета за пет долара, за шест долара, за тринайсет долара, за седемнайсет долара, за девет долара. Пълно обслужване. Каквото си пожелае клиентът. Поръчката му се мери на кантара и се изпълнява на място. Не, това бе малко вероятно. Следователно Били не продаваше пликчета с някакъв прах в тях. Стоката му пристигаше на едро. И тези големи количества можеха да се разделят за нуждите на търговията на дребно според индивидуалните нужди на всеки клиент, включително на клиенти с ограничени средства. Или да се реже с ножица на половинки и четвъртинки за най-закъсалите. Като едно време. Но това бе невъзможно.
Ноубъл взе телефона и позвъни в ареста.
— Очаквам арестант от Оклахома — каза той. — Някой си Били.
— В момента го регистрираме.
— Изпратете го веднага в стаята за разпити. Кажете му, че искам да му задам няколко въпроса. Ще дойда след два часа. Нека се поти дотогава.

* * *

Ще ми кажете толкова, колкото решите, бе обещал Ричър. Оказа се, че Роуз Сандерсън няма намерение да каже и дума повече от това, което е решила. Поне относно Портърфилд. Само кимна на себе си, скрила лице в качулката, сякаш това изчерпваше въпроса.
— Сестра ми каза, че сте я питали как се чувства човек, когато е толкова красив — заяви тя.
— Да.
— Това означава, че вече сте знаели за мен.
— Направих логичен извод.

— Сигурна съм, че ви е дала противоречив отговор. Тя все още е красива. Дълбоко в себе си красивите хора знаят, че останалите им завиждат. Затова трябва да се държат скромно и свенливо, дори това да ги обезличава. Да твърдят, че красотата ги кара да се чувстват повърхностни. Трябва да ви кажа обаче, че красотата ги кара да се чувстват прекрасно. Както се чувства човек, отишъл с пистолет на дуел със саби. Поставям се на негово място и си представям как повалям противниците си един по един,
бам, бам, бам
. Красотата е свръхсила. Няма смисъл да го отричаме. Тя е важно еволюционно предимство. Като едрия ви ръст например.

— Значи трябва да имаме деца — каза той.
Фолиото под качулката изшумоля. В резултат на усмивка, надяваше се Ричър.
— Тази възможност остана в миналото — отвърна Сандерсън.
— Очевидно Портърфилд не е бил на това мнение.
— Бяхме приятели, нищо повече.
— Но на спалнята му е имало две вдлъбнатини.
— Откъде знаете?
— Човекът, който е поправял покрива му, е споделил това с друг човек, който сподели с нас.
— Дърводелецът е надничал в леглото ми?
— В леглото ви? Звучи ми, сякаш сте съгласна с него.
— Сай беше различен — каза Сандерсън.
— Какво е нужно, за да се пребори инфекцията?
— Дълъг курс с интравенозен прием на антибиотици. Това е често срещан проблем. Повечето рани се инфектират. Бактериите са упорити. Трудно е да се отървете от тях.
— А вие не искате да постъпите в болница.
— Там не ми хареса. Чувствах се адски неудобно. Бях въплъщение на най-големия страх на всеки войник. Рана, която да го обезобрази. Войниците предпочитат да загубят ръка или крак. Тогава на помощ идват научните технологии. Титанови профили и въглеродни влакна. Някои от тези крака струват милиони долари. Изглеждат по-добре от истински. Някои момчета ходят с къси панталони, за да се хвалят с протезите си. Но не и аз. От мен би се получила антиреклама на армията.
— Можете да се лекувате интравенозно и в домашни условия — каза Ричър. — Стига да намерите съответния специалист. Сестра ви ще се погрижи за това. Специалист, който много бавно, с много търпение ще ви излекува от зависимостта от медикаментите. Толкова бавно и неусетно, че няма да промените начина си на живот поне за една година, докато не се посъвземете.
— Не ѝ вярвам.
— Че го иска?
— Че го може.
— Тя разполага с необходимите средства. Не говорим за военни болници, а за гражданско здравеопазване. Може да получи каквото пожелае.
— Хората ще ме видят. Тя живее в предградие.
— Говорим за Лейк Форест, Илинойс. Ако си нахлупите найлонов плик на главата, съседите ще помислят, че участвате в театрално представление. Нещата могат да се оправят само за една година.
— Тук ми харесва повече.
— Заради онова, което Стакли ви носи. И което Били ви е носил преди това. Това е ужасна аномалия. Този бизнес приключи. Вие сте крайно звено в последната оцеляла верига. В момента властите издирват участниците в нея. Били вече е зад решетките. Малко им остава да прекъснат доставките. Анализирайте ситуацията от тактическа гледна точка. Единствената ни възможност са незабавни действия.
Сандерсън не отговори. Дишането ѝ се учести, тялото ѝ се напрегна. Ричър долови реакцията ѝ от метър разстояние. Ниски вибрации, които преминаваха през дъските на стъпалата.
— Ще се прибирам — каза Сандерсън.
— Съжалявам, че ви разстроих — отвърна Ричър.
— Ще се оправя след десет минути.
Тя се изправи и стъпи на верандата. Ричър я чу да спира и да чака. Обърна се и я погледна. Сандерсън отвърна на погледа му някъде дълбоко от качулката.
— Това е проблемът — каза тя. — За съжаление, в момента имам нужда от тези неща. Точно сега за мен най-важното нещо на света е да взема нов фентанилов пластир. В момента той ми е по-ценен от сто пръстена или една дузина сестри. За щастие, разполагам с нов пакет пластири. Взех решение да започна да ги ближа. Това е моят избор. Разстройва ли ви?
— Да — отвърна Ричър. — Малко.
— Мен също.

* * *

Ричър изчака десетина минути, докато фентанилът подейства, но Сандерсън не излезе от къщата. Затова той реши да се разходи покрай гората, но видя, че каубоите идват към него. Тримата заедно, водени както обикновено от онзи с гущеровите ботуши. Поздравиха го по начин, който предполагаше, че са изненадани да го видят. Ричър им обясни, че Брамал и Макензи са слезли в града, а той е предпочел да остане.
— Значи не са тук, така ли? — попита водачът им.
— Ще отсъстват поне още два часа — отвърна Ричър.
— Говори ли с Роуз?
— Да, говорих.
— Как е тя?
— Каза ми, че е била там, когато Сай Портърфилд е умрял.
— Мисля, че това е самата истина.
— А вие къде бяхте?
— В Колорадо. Пролетта там закъсня. Балирахме слама в една ферма.
— Какво ви каза Роуз, когато се върнахте?
— Тя никога не говори за такива неща.
Ричър замълча. Тримата каубои се спогледаха, хем колебливо, хем многозначително, сякаш току-що им бе хрумнала някаква странна идея.
Онзи с ботушите каза:
— Ако искаш, можем да ти покажем мястото, където го намериха.
— Близо ли е?
— На око час пеша. Предимно нагоре по склоновете.
— Интересно ли е?
— Разходката е интересна. И е свързана с предишния ни разговор. Ще можеш да прецениш що за човек би могъл да отнесе тялото му толкова далече.
— Нали каза, че всеки би могъл да го направи.
— Казах, че всеки би искал да го направи. Има разлика. Хората, които могат да го направят, са много малко.
— Добре — съгласи се Ричър, — водете ме.
Прекосиха поляната, подминаха къщата и се насочиха към друга просека между дърветата. Онзи с ботушите се отби до пикапа и се върна с пушка. Заяви, че не бива да забравят къде отиват. В царството на мечките.



37

Пътеката се издигаше по гористия склон, а колкото по-стръмен ставаше той, толкова по-нарядко растяха дърветата. По земята имаше следи от лосове. Но никакви признаци за присъствието на мечки. Засега. Което можеше само да радва Ричър. Оръжието, което каубоят носеше, беше стара армейска пушка М14 „Гаранд“, която най-вероятно някой американски войник бе използвал преди шейсетина години. Тежко и неудобно оръжие. Но надеждно. Проблемът бе, че използваше стандартни натовски боеприпаси, а това означаваше, че куршумите трудно ще спрат мечка. Но може би каубоят не разполагаше с друго оръжие. Може да бе изтъргувал останалите, за да се сдобие с нещо, чиято цена изведнъж бе скочила.
По-добре от нищо, помисли си Ричър.
Продължиха навътре в планината. Въздухът бе разреден. Ричър дишаше с усилие. Но не и тримата каубои. Те изглеждаха в отлична форма. Явно бяха свикнали. На морското равнище сигурно щяха да получат световъртеж от високата концентрация на кислород. И щяха да се почувстват по-добре, отколкото след близане на фентанилов пластир. Самата пътека не бе кой знае колко трудна. Беше покрита с корени и камъни като просеките, които бяха преодолели с тойотата, но по-тясна. Наклонът бе умерен. От време на време се натъкваха на високи скалисти тераси. Човек трудно можеше да ги преодолее с тежък товар на гърба, но не беше невъзможно. Макар и за малко хора, както бе казал каубоят.
Пет минути по-късно излязоха на поляна, където някой лос бе прекършил младо дръвче. Имаше най-различни следи от животни, някои от които много големи.
— Намериха го на място като това — каза каубоят с ботушите.
— На място като това? — попита Ричър. — Или тук?
— Онова е по-нагоре. Но тук можеш да добиеш представа, ако решиш да се върнеш.
Ричър погледна наляво, надясно, напред, между дърветата. Не беше сигурен какво очаква да види. Имаше чувството, че едва ли ще се натъкнат на мечка. Какви бяха шансовете?
— Добре — каза той. — Да продължим.
Така и направиха. С изкачването гората около тях се промени. Полянките се срещаха все по-рядко, защото дърветата се разредиха до такава степен, че пейзажът пред тях се състоеше единствено от ниски шубраци и обширни пасища. Пътеките се открояваха ясно и отчетливо. Погледът стигаше надалече. Идеално място за лов на хищници.
— Още ли искаш да продължим? — попита каубоят с пушката.

Ричър се огледа. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Предупреждаваше го час по-скоро да напусне това открито пространство. Друга част от съзнанието му разсъждаваше върху евентуалното присъствие на мечки. Не, това е малко вероятно, казваше му то. Срещите с мечки тук са голяма рядкост. Въпреки това е добре човек да е подготвен за подобна възможност. В главата му прозвуча гласът на генерал Симпсън. Началникът на „Уест Пойнт“ бе казал по телефона:
Трябвало е да носи оръжие дори когато не е била на служба.

Ричър се огледа. Нямаше мечки. Не и тук.
— Да се връщаме — каза той.
— Защо? — попита каубоят с пушката.
Защото искам да се върна между дърветата, помисли си Ричър. Но на глас каза:
— Вече добих представа.
И наистина, всичко му бе станало ясно. Стакли беше новият Били. Наследникът на местната империя. Получателят на съобщенията по гласовата поща. Явно бе получил ново съобщение. Скрий се зад някое дърво и гръмни Невероятния Хълк с пушка. Или каквото там име на анимационен герой бе използвал Скорпио. Стакли бе получил съобщението и бе уредил изпълнението на задачата. Но не се бе заел лично с нея. Бе потърсил услугите на наемници по време на онова оживено обсъждане край пикапа. Бе направил предложението, бе показал възнаграждението и бе уточнил условията. Вероятно бяха подпечатали сделката с ръкостискане.

Ричър се досети благодарение на пушката. Помогнаха му, разбира се, и дългогодишният опит и здравият разум. Каква бе вероятността каубой от Уайоминг да навлезе в територия, обитавана от мечки, без пушка, която може да застреля подобен звяр? По тези места носенето на оръжие в планината беше навик като обличането сутрин. Следователно вземането на неподходящото оръжие означаваше, че мишената няма да е мечка, а че тримата каубои ще го заведат на съвсем друго място поради съвсем друга причина. М14 определено бе в състояние да убие човек. Какво бе казал онзи тип в бара? Онзи, който пиеше бира от бутилката.
Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват.

Ричър се огледа. Положението не беше розово. Широки открити пространства, дървета с тънки стволове. Безлюдна пустош. Никакви свидетели.

Няма доказателства. Това е най-хубавото.

За миг се запита колко ли са им платили, но после прогони въпроса от мислите си, първо, защото бе продиктуван от суета, и, второ, защото отговорът бе очевиден.

Доколкото знам, усещането е изключително приятно. Ако съдя по думите им, това е най-хубавото им преживяване.

Каубоите бяха получили няколко кутии оксикодон и фентанил. Сделката напомняше на онези, които се сключваха в затворите, където убиваха човек срещу няколко кутии цигари. Животът беше евтин. За частица от секундата се почувства предаден. Бе останал с впечатлението, че се разбира добре с каубоите. Бе положил усилия, държеше се любезно. После погледна на ситуацията по-реалистично. От тяхна гледна точка. Някои неща бяха по-важни от човешкия живот. По-важни от роднини, приятели и достоен живот.

Никой не бива да подценява силата на наркотичното опиянение.

Ричър се надяваше всеки от каубоите да е получил по две кутии.
Защото нямаше да ги заслужат лесно.
Обърна се и тръгна назад, като следеше с периферното си зрение каубоя с пушката. Не се притесняваше за първия изстрел. Снайперистите го наричаха студен изстрел, тъй като цевта още не бе загряла. За други това бе просто сватбарски изстрел. С втория обаче нещата се усложняваха. Както и с третия. И с всички останали. Пълнителят на М14 побираше двайсет патрона. Ричър намали крачка, за да остави каубоя пред себе си. Нямаше да му позволи да смени позицията си. Дори онзи да не го убиеше, един изстрел в долната част на гърба щеше да свърши същата работа. Куршумът щеше да прониже тялото му и да се забие в пръстта на три метра зад него. И никога няма да бъде намерен. Това просто беше невъзможно. Куршумът щеше да остави следа с размери един квадратен сантиметър в слабо населен щат, чиято площ надвишаваше територията на много държави.

Няма доказателства. Това е най-хубавото.


Ричър отново забави крачка, своеобразна проява на любезност, един вид казваше „след вас“. Каубоят с пушката продължи да води. Можеше да си го позволи. Наближаваха първата полянка, която бяха видели. Онази, с младото дърво, прекършено от лос.
Намериха го на място като това.
Явно поляните бяха любимият им избор. Защо иначе бяха спрели там? Продължиха да се спускат по склона и където гората се сгъстяваше, преминаваха в индианска нишка.

Ричър остана последен. Както предпочиташе. Огледа пространството пред себе си и избра място. За всеки случай.
— Да се върнем по друг маршрут — предложи той. — Вече добих представа за местността.
С тези думи поемаше тактически риск. Те не знаеха, че той знае. Все още не. Моментът за действия щеше да настъпи по-късно.
И все пак това бе по-малък риск, отколкото да се озове на мястото, което каубоите бяха планирали предварително. Не можеше да има съмнения в това. Ставаше въпрос за открито пространство, което те познаваха добре, а той — не.
Каубоят с пушката спря и се обърна.
— Мисля, че няма друг маршрут — каза той.
— Трябва да има — възрази Ричър.
— Не искаме да се загубим по тези места.
— Имам доста добро чувство за ориентация. Обикновено мога да преценя кой път води нагоре.
Каубоят пристъпи към Ричър. Сега стоеше на около три метра от него. Двамата впериха очи в очи. Пушката висеше небрежно до тялото на каубоя. Другите двама бяха по-близо, може би на метър и половина, раздалечени един от друг, така че въоръженият им приятел да има свободно пространство пред себе си. Земята бе покрита с корени, скали и дребни камъчета. От всички страни се издигаха дървета.
Ричър пристъпи напред.
— Портърфилд не е открит по тези места — заяви той.
— Ти откога стана такъв специалист? — попита каубоят с пушката.
— Шериф Конъли е провел задълбочено разследване. Най-малкото можем да очакваме, че е претърсил всяка сграда в близост до мястото, където е намерено тялото. Единствената сграда, която е претърсил обаче, е домът на самия Портърфилд. Това означава, че е намерен на територията на своето ранчо. А то е на шейсет километра от тук. Освен това екосистемата е съвсем различна. Там има мечки.
Предпазителят на М14 е малко лостче, разположено пред спусъковата скоба. Когато бъде преместено назад, оръжието е на предпазител. Когато е преместено напред, то може да стреля. Ричър следеше внимателно предпазителя. В момента пушката не можеше да произведе изстрел. Но четири от пръстите на каубоя се намираха в непосредствена близост до предпазителя.
— Остави оръжието и ще поговорим — каза Ричър. — Не е нужно да го правиш. Може да измислим начин да се измъкнем заедно от тази ситуация.
— Как?
— Остави оръжието и ще поговорим.
Каубоят не го направи.
— Помисли в перспектива. Стакли е най-добрият ти приятел днес, но утре може да изхвръкне от бизнеса. Сестрата на Роуз ще я отведе в Чикаго. В едно от предградията, не в самия град. На хубаво място. Може да създаде благотворителна фондация. И ти можеш да заминеш с нея.
— Тук ни е добре.
— Били е зад решетките — продължи Ричър. — Още малко и ще прекъснат канала за доставка.

В момента, в който изрече тези думи, разбра, че е направил голяма глупост. Каубоите реагираха като Роуз Сандерсън. Със сковани пози и учестено дишане. Първите признаци на обзелата ги паника. Плюс объркване какво да правят сега. Сякаш обещаната награда бе започнала да се изпарява пред очите им. Ричър прочете по израженията им, че гласът в главите им преминава в страховит вой и думите
ще прекъснат канала за доставка
се трансформират в
да вземем колкото се може повече сега, сега, сега
…

Каубоят вдигна пушката, премести я от дясната в лявата си ръка, после отново в дясната. Оръжието бе старо, тежеше над пет килограма и бе дълго почти метър и двайсет. С него се боравеше трудно.
Показалецът му се плъзна напред. И бутна лостчето на предпазителя.
Ричър се хвърли към каубоя, който бе застанал най-близо до него, и използва инерцията си, за да се шмугне зад едно дърво. Не можеше да избегне напълно опасността, защото това бе просто невъзможно, но лесно можеше да предвиди бъдещата траектория на изстрела и да я избегне, като не забравя законите на Нютон — същата сила щеше да въздейства и на каубоя, но в противоположна посока, а именно към пушката. Това се наричаше действие и противодействие и именно противодействието бе причина за смъртта на каубоя. Отекна изстрел, куршумът го удари и той се строполи, сякаш се бе спънал във въже, опънато ниско над земята. Планинското ехо понесе гърмежа, който постепенно заглъхна до шепот. Накрая настъпи тишина. Каубоят с пушката гледаше смаяно. Ричър изскочи иззад дървото, удари го по главата и грабна оръжието му. Каубоят се олюля и падна на колене.
Третият тип бе замръзнал на място.
— Провери приятеля си — нареди му Ричър.
Но дори от мястото, на което бе застанал, съзнаваше, че положението е безнадеждно. Цевта на пушката бе насочена нагоре и куршумът бе пронизал врата на мъжа. Може би със същия ефект като при рана в корема, а може би дори с по-голям. Куршумът трябва да бе паднал на земята на стотина метра зад жертвата. Дивите животни щяха да се нахвърлят първо на меките тъкани на врата и бързо да ги погълнат. После щяха да отнесат натрошения гръклян и да се доберат до гръбначния стълб зад него. Нямаше да остане никакво доказателство.
Третият каубой коленичи и поклати глава. Ричър насочи оръжието първо към него, а после към мястото, на което искаше той да застане. А именно до онзи с ботушите, който бе опрял длани в земята и полагаше усилия да се изправи на крака.
— Тръгвайте — подкани ги Ричър. — Ще продължим по този маршрут.
Двамата се затътриха пред него, а Ричър ги следваше с пушката в едната си ръка. Каубоите не си и помисляха за съпротива. Изглеждаха унили и пасивни, сякаш се бяха примирили със съдбата си. Може би бяха в шок. А може би реакцията им бе свързана със зависимостта им от наркотиците. Или пък бе обичайна за каубоите.

Пристигнаха две минути след Макензи и Брамал. Роуз Сандерсън бе излязла на верандата, за да посрещне сестра си. Брамал стоеше до тойотата, за да не им се натрапва. Двамата каубои и Ричър излязоха от гората и спряха. Привлякоха вниманието на останалите. Думите бяха излишни. Двама каубои, а не трима, и двамата умърлушени, водени от Ричър, който държеше оръжие в ръцете си.
Роуз Сандерсън позна пушката. Обърна глава. Качулката ѝ се завъртя като перископ. Огледа сцената. Впери поглед в двамата каубои. После в пушката. Накрая в Ричър. Той можеше да прочете мислите ѝ. Тя разсъждаваше като офицер от пехотата. Разиграваше конфликтни ситуации, както някой компютър разиграва шахматни композиции. Като възпитаник на „Уест Пойнт“. И откри единственото възможно решение.
— Стакли им е предложил безплатна дрога, нали? — попита Сандерсън.
— Да — отвърна Ричър.
— Това е лошо.
— И аз мисля така.
— Защо Стакли ти има зъб?
— Шефът му не ме харесва.
— Но ти не си тук по служба.
— Настъпих го по мазола, докато те търсех.
— Какво се случи в гората?
— Една жертва от приятелски огън — обясни Ричър. — Прибързано прицелване, движеща се мишена, объркване.
— Пусни ги — каза тя. — И задръж пушката. Тя е единственото им оръжие.
Двамата каубои се затътриха по пътеката, а сестрите, Ричър и Брамал седнаха на стъпалата на верандата да поговорят. Сандерсън отново бе придърпала качулката над лицето си. Качулката се завъртя към Ричър.
— Извинявам се заради тях — каза Сандерсън.
— Не е необходимо — отвърна той. — Не ми направиха нищо. Тактическите познания и добрата маневреност компенсираха първоначалния недостиг на въоръжение.
— Кога разбра какво се готвят да направят?
— Заподозрях ги, когато спряхме на една поляна и те започнаха да се държат странно. Предполагам, че тогава онзи тип не можа да натисне спусъка. Вероятно не го е правил преди.
— Извинявам се заради тях — повтори Сандерсън. — Те бяха мои приятели.
— Не е необходимо.
— Но не мога да ги съдя. Нямаш представа колко много са им предложили.
— Имам представа. Мога да преценя причината и следствието. Отнасям се сериозно към тези неща. Аз също не осъждам приятелите ти. Те са такива, каквито са. Правят какво трябва да направят. Нали така?
— Да.
— А сега това, което ти трябва да направиш, е да влезеш вътре и да си вземеш нов пластир, защото след това ще трябва да вземеш решение.
— Какво?
— Трябва да проведем сериозен разговор за твоето бъдеще.
— Или?
— Или си тръгвам без теб.



38

Роуз Сандерсън влезе вътре, за да си вземе нов пластир, и тъкмо когато вратата се затвори зад гърба ѝ, телефонът на Брамал иззвъня. Той погледна дисплея и каза:
— Ноубъл звъни от Денвър.
— Не вдигай — посъветва го Ричър. — Ще те пита дали си намерил Роуз. Ще го направи или от любезност, или за да я привлече като свидетел. А ти не можеш да му кажеш къде се намира тя. Не и в този момент. И ще се почувстваш неловко, че я укриваш от него.
— Може да разполага с някаква информация за нас.
— Ноубъл не е пенсиониран, а действащ агент. Той само взема, без да дава. Не вдигай.
Брамал не вдигна. Включи се гласовата му поща и той незабавно прослуша съобщението. След което каза:
— Пита дали сме намерили Роуз.
Вратата зад тях се отвори отново и тя излезе на верандата. Дребничка, жилава, грациозна. С нахлупена над лицето качулка. Седна на стъпалата.
Качулката се завъртя към Ричър.
— По всичко изглежда, че ти решаваш кога е настъпил моментът да си тръгнеш — каза Сандерсън.
— Не се опитвам да спася света — отвърна Ричър. — В твоя случай исках само да науча историята, която се крие зад пръстена. Е, научих я. Оказа се, че краят ѝ не е щастлив. Не искам да бъда тук, когато той стане още по-нещастен. Не искам да бъда тук, когато те тикнат във федерален затвор. Без медицинска помощ. Без антисептичен крем дори. Сестра ти ще бъде обвинена в съучастничество само защото момчето детектив ще реши, че медиите ще раздухат ареста на богата бяла жена и това ще се отрази благоприятно на кариерата му. В резултат на което сестра ти ще бъде разорена, защото борбата с измислените обвинения ще я остави без пукнат цент. Господин Брамал ще изгуби разрешителното си и ще трябва да си потърси трета кариера. Искам да си тръгна, преди всичко това да се случи.
— Сигурен си, че то ще се случи в действителност? — попита Сандерсън.
— Били е зад решетките. А в границите на този имот има мъртъв каубой. Все някой ще го намери, както някой е намерил Портърфилд. Шериф Конъли ще претърси дома ти. Освен ако момчето детектив не го изпревари благодарение на картата, която Били ще му нарисува. Освен ако каналът за доставка не бъде прекъснат, някой — или Конъли, и Ноубъл — ще се появи тук. В такъв случай ти ще бъдеш принудена да ходиш в спешното отделение по пет пъти на ден и да се преструваш, че страдаш от зъбобол. Едно от тези неща ще се случи със сигурност.
— Как смяташ, колко време остава, докато прекъснат доставките? — попита Сандерсън.
Това беше най-важният въпрос за нея.
— Ето как ще се развият събитията — каза Ричър. — Тръгна ли без теб, ще се отбия първо в Рапид Сити, Южна Дакота. Трябва да посетя Артър Скорпио. Той, първо, ме излъга за Портърфилд и, второ, нареди на двама души да се скрият зад някое дърво и да ме гръмнат. Мина всякакви граници. Срещата ни няма да завърши добре за него. Ще се озове в сушилнята. Трябват ми два дни, за да стигна до там, и един, за да реша въпроса със Скорпио. Бих казал, че доставките ще спрат след три дни.
— Извиваш ми ръцете! Или трябва да се съглася да тръгна веднага, или ще ме принудиш да тръгна след три дни. Определяш едностранно крайния срок.
— Обикновено стечение на обстоятелствата. Постави се на мое място. Съвсем естествено е да не искам да бъда тук, когато положението стане още по-зле. А когато си тръгна, няма да имам друг избор, освен да отида право в Рапид Сити. Какво друго мога да направя? Онзи ме е взел на мушка. Ти какво би направила, ако попаднеш под обстрел от сграда, разположена на голямо разстояние?
— Бих поискала въздушен удар.
— Е, това е моят вариант на въздушен удар.
— В такъв случай разполагам с три дни.
— В резултат на стечение на обстоятелствата. Не се опитвам да спася света.
Сандерсън не отговори.
— Ричър, три дни са невъзможен срок — каза Джейн Макензи.
— Предлагам да опровергаем това твърдение — отвърна той. — И да направим срока възможен.

* * *

Влязоха вътре. Брамал се настани на едното кресло, а Макензи на другото.
Сандерсън каза, че няма нищо против да седне на пода. Ричър също седна на пода, после се излегна, положи ръка под главата си, впери поглед в тавана и заслуша разговора на останалите. Като начало обсъдиха от какво ще има нужда Роуз. Съставянето на подобен списък бе лесна задача, тъй като означаваше да изброят това, с която тя разполагаше в момента — тих, изолиран дом и ежедневен достъп до висококачествени опиоидни медикаменти в количества, които никой отговорен лекар не би изписал.
Макензи заяви, че осигуряването на жилище не е никакъв проблем в дългосрочен план. В краткосрочен обаче такова жилище просто не съществуваше. Двамата със съпруга ѝ не притежаваха нито вила на брега на морето, нито ловна хижа в планината. Вярно, в имението им имаше къщичка за прислугата, но тя се нуждаеше от ново отопление и нова баня.
— А имаш ли апартамент за гости? — попита Ричър.
— Два, но те се намират в къщата.
— В която живеете двамата с господин Макензи, който е добър човек и с него сте идеална двойка. Той ще създава ли проблеми?
— Не, ще ме подкрепи напълно.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Добре — продължи Ричър, — какво ще кажеш на първо време да настаните Роуз в единия апартамент за гости? Да я сложите в източното крило с изглед към езерото? Дворът ви е двайсет декара и предполагам, че е залесен откъм улицата. Роуз няма да има чувството, че живее на Таймс Скуеър. Трябва да вземем бързо решение. Не бива да превръщаме перфектното във враг на доброто.
Макензи погледна Роуз, която кимна. Беше съгласна. Ставаше въпрос за бъдещето, което можеше и да не настъпи. Защото втората точка от плана означаваше, че може да не се стигне дотам.
— Трябва да подходим реалистично към въпроса с лекаря — каза Макензи. — Предполагам, че такива специалисти са голяма рядкост. Възможно е интернет да помогне в това отношение, но може да мине време, докато ни приеме. Ще се наложи да направим първоначална консултация. А може да се окаже, че подходящият човек е отишъл да играе голф на някой карибски остров. Знаеш как стоят тези неща.
— Не, не знам — отвърна Ричър.
— Две седмици — каза Макензи. — Аз живея в този свят, повярвай ми. Две седмици са абсолютният минимум.
Никой не възрази.
Изпод качулката се разнесе гласът на Роуз:
— Всички сте много мили. Затова ще го изрека на глас. Аз съм най-големият проблем. Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен в продължение на две седмици, част от които ще прекараме в път? Всяка вечер ще пристигаме в нов град. Няма да се справите.

Отново никой не възрази. Въпросите ѝ останаха без отговори.
Как ще преодолеете пропастта между нас? Как ще общувате с мен?
И най-добрите планове имаха недостатъци. Това беше проблемът в техния. Останалото бе лесно. Ричър можеше да си го представи. Но не и това. Задачата се очертаваше по-трудна от очакваното. И изискваше постоянни усилия от сутрин до вечер.

За да запълни тишината, Макензи разказа за красотата на Лейк Форест. Наистина изглеждаше като приятно място. Къщата била в стил Тюдор, със стари тухли, черни греди, прозорци с оловни рамки, с просторна морава и каменен кей, малка яхта и езеро с размерите на море. Изведнъж Ричър осъзна, че Макензи не просто запълва тишината. Нито пък се хвали със семейното имение. Тя описваше някаква обща за двете фантазия отпреди много години, фантазия за живота, който са щели да водят. Ричър разбираше защо две момичета, израснали в Уайоминг, в който нямаше нито море, нито голямо езеро, са мечтали за къща на брега. Макензи просто казваше, че тя е сбъднала тази мечта. И Роуз трябваше да направи само една крачка, за да стане част от нея. Макензи ѝ предлагаше да се присъедини към нея и да живее в тази мечта до края на дните си. С тучните морави и обраслите с мъх тухли. Това бе шедьовър на изтънчената съблазън. Беше изкусително. Неустоимо. Заслужаваше си някоя и друга жертва. Макензи беше добър психолог. Ричър обаче си задаваше въпроси, които не получиха отговор.
Как ще преодолеят пропастта между тях? Как ще общуват помежду си?

В Денвър Кърк Ноубъл трябваше първо да реши спешен въпрос, а после взе участие в среща, посветена на съвсем друг проблем, в резултат на което остави Били да се поти в стаята за разпити много повече от два часа. Почти четири. Спря и се взря през еднопосочното стъкло. Огледа Били много внимателно. Агент Ноубъл се гордееше с умението си да разгадава хората срещу себе си. В момента Били приличаше на фермер от някой беден щат, четирийсетинагодишен, слаб и жилав. Озърташе се като лисица или катерица. Не се потеше и не трепереше. Не трополеше с пръсти и не гризеше ноктите си. Не беше наркоман. Не беше дори пушач.
Такъв човек нямаше да му каже нищо. Освен неволно. Лисиците и катериците имаха множество достойни за уважение качества, но не бяха много съобразителни. Ноубъл трябваше да потърси някоя странична вратичка. Да използва нетрадиционен подход. Може би да спечели одобрението на Били. Вероятно той бе от хората, които никога не са разполагали с много пари. Може би трябваше да го похвали за сключените сделки. Може би трябваше да използва бижутата като пример, с който Били да се гордее. И да си спомни как се е сдобил с всяко от тях. Да каже: „А, да, една мацка нямаше пари и ми даде това“.
В замяна на какво, Били?
Ноубъл изпрати един от хората си да донесе кутията с бижутата.

Импровизираното съвещание приключи и Ричър излезе на верандата. Брамал го последва. Ричър си представи как Сандерсън заема креслото му. Представи си как двете сестри разговарят насаме. Надяваше се това да не продължи твърде дълго.
— Не можем да се справим — заяви Брамал.
— Трябва да има начин — възрази Ричър.
— Кажи ми, ако го намериш.
— Сигурен ли си, че искаш? Ти спазваш повече правила от мен.
— Едно от които гласи, че ще постъпя глупаво, ако не подготвя резервен вариант от името на моята клиентка. Или най-малкото да нахвърлям наум основните му точки. Ще трябва да започна с болничните привилегии за Роуз. Никакъв федерален затвор. Частна клиника по наш избор. С охрана, ако настояват, за наша сметка. Очевидно ще трябва да преговаряме с Ноубъл. Той е достатъчно дискретен. Освен това вече се познаваме. Би трябвало да се справя. Хм, трябваше да вдигна телефона. Сега съм длъжен да отговоря на следващото му позвъняване. Ноубъл може да ми потрябва в бъдеще.
— Не ни трябва резервен план.
— По-добре да сме подготвени.
— Вдигнеш ли му, ще трябва да му кажеш къде е Роуз. А това ще те отведе не към план Б, а към план В, който ще ни донесе пълен провал. Или ще трябва да го излъжеш, а това вече е престъпление.
Брамал не отговори.
— Ще ми направиш ли услуга? — попита Ричър.
— Зависи каква.
— Попитай госпожа Макензи дали сестра ѝ е споменала, че Стакли ще идва утре.
— Защо?
— Искам да знам.
Брамал влезе в къщата, но минута по-късно от там излезе самата Роуз. Седна на същото място, на което бе седяла и преди — на първото стъпало, на метър от Ричър, с придърпана над лицето ѝ качулка.
— Сестра ми ми даде пари — заяви тя. — Казах на Стакли да идва всеки ден, докато не свърша парите. Или докато той не свърши стоката.
— Какво ще стане, когато продаде всичко? — попита Ричър.
— Понякога пропускат един ден. Предполагам, че отиват някъде и попълват запасите си. Тогава ги посрещаме с голяма радост.
— Представям си.
— Съжалявам.
— Няма за какво. И двамата сме учили за тези неща в часовете по история.
Сандерсън кимна в качулката.
— Морфинът датира от хиляда осемстотин и пета година — каза тя. — А спринцовката от хиляда осемстотин петдесет и първа. Страхотна комбинация, появила се е тъкмо навреме за Гражданската война, която е оставила след себе си стотици хиляди пристрастени. Същото се е случило и през Първата световна. Броят на пристрастените през двайсетте години се измервал с милиони.
— Армията обича традициите.

— Първата световна се отличава с голям брой лицеви ранявания. Всъщност с милиони. Французите наричат обезобразените
mutilés
. Думата е подходяща, защото тези хора се чувстват много осакатени. Освен това звучи почти като
мутанти
, а те се чувстват и такива. Смятат, че са се превърнали в други хора. Пластичната хирургия е била в зародиша си и жертвите с лицеви рани нямали друг изход, освен да започнат да носят тънки маски. Художници докарвали цвета на маските досущ като тена на лицето. Нищо не им помогнало. В градските паркове имало пейки, боядисани в синьо. Хората извръщали поглед от тях. Защото там сядали обезобразените ветерани. Повечето обаче никога не излизали навън. Никога не виждали слънцето. Повечето умирали от инфекции или се самоубивали.

— Не е нужно да ме убеждаваш — каза Ричър. — Не ме интересува какво вземаш.
— Работата е там, че не можеш да ми го осигуриш. Не и четиринайсет дни поред.
— Представи си, че мога. Представи си, че мога да ти го осигурявам, докато си жива. Какво би направила тогава?
— Сериозно?
— Искам честен отговор. Ти също обичаш истината.
Сандерсън се замисли.
— Отначало ще купонясвам — отвърна тя. — И то здравата. Край на пестенето. Край на рязането на пластири. Ще се къпя в дрога.
— Опасно е.
— Надявам се. Това е свят, който не разбираш, докато не попаднеш в него. Няма по-прекрасно чувство от това да изминеш на пръсти пътя към смъртта. Да се прокраднеш до онази голяма черна врата и да почукаш на нея. Това е нещо съвсем различно. Ако чуя, че някой наркоман е починал от нещо прекалено силно, няма да изпитам съжаление. Ще си помисля откъде аз мога да намеря толкова качествена стока. Не защото искам да се самоубия. Напротив, искам да живея вечно, за да се друсам всеки ден. Съжалявам, Ричър. Не съм човекът, който бях. Мутирах. Трябвало е да намериш нечий друг пръстен.
— Какво ще правиш, когато купонът свърши?
— В крайна сметка ще реша, че трябва да намаля темпото. И да приема интравенозно лечение, ако то може да се проведе в домашни условия.
— Смяташ ли, че можеш да намалиш темпото?
Тя кимна в качулката.
— Обичам тези неща до полуда, но в мен е останало достатъчно от старата Роуз Сандерсън, знам го. Завърших „Уест Пойнт“, изкарах девет години в пехотата. Мога да се справя с това, стига да знам, че не е необходимо да се отказвам напълно. Стига да знам, че възможността винаги съществува. Че мога да се надрусам някоя съботна вечер, ако съм била добро момиче през седмицата. Мисля, че мога да сляза до това ниво.
— А след това?
— Ще продължа да се крия в дома на сестра ми, докато стана на сто години. Тогава вече всички ще бъдем грозни и видът ми няма да прави впечатление никому.
— Можеш да започнеш някаква работа.
— Кой ми го казва?
Ричър се усмихна.
— Аз работя от време на време — отвърна той. — Тежък физически труд, охранител в нощни клубове… Веднъж изкопах цял басейн в Кий Уест, Флорида. На ръка. Обзалагам се, че още е там.
— В болницата ме посещаваха психиатри. Има някаква нова школа, която твърди, че проблемите трябва да се решават с директен подход. Без увъртане, без илюзии, без да се щади пациентът. Не забравяй, че бях офицер. Голямо момиче. Предполагаше се, че мога да понеса подобен подход. Показаха ми разни данни. Служителите с лицеви рани разстройват посетителите и колегите си до такава степен, че на практика всички обезобразени се озовават колкото се може по-далече от другите, сами в някаква задна стаичка.
— Добре, не започвай работа.
— После водихме дълги разговори за степента, до която личността на човек е свързана с лицето му. За недоловимите признаци и нюанси, които всъщност са много фундаментални неща. Впоследствие проумях, че са изоставили директния подход. Бяха започнали да правят намеци. Опитваха се да ми кажат, че с романтиката в живота ми е приключено.
— Портърфилд не е бил на това мнение.
— Той беше различен.
— Да не би да е бил сляп?
— Не, но си имаше собствени проблеми.
Вратата зад тях се отвори и на верандата излезе Макензи, последвана от Брамал. Макензи като че ли се канеше да каже нещо, но телефонът на Брамал иззвъня. Той го извади и погледна дисплея.
— Ноубъл — каза. — Обажда се от Денвър.
И погледна Роуз. После погледна Ричър. Сякаш ги молеше за нещо.
— Искаш аз да бъда лошият? — попита Ричър.
И взе телефона. Натисна зеления бутон. Поднесе телефона до ухото си.
— Ало? — каза той.



39

Ноубъл попита защо Ричър вдига телефона на Брамал и получи някакъв неясен отговор, от който се разбра, че Брамал е отишъл да се поразходи, вероятно на място, където няма обхват, и затова е оставил телефона си.
— Госпожа Макензи е наела Брамал и му плаща, нали? — попита Ноубъл.
— Да — отвърна Ричър.
— Но ти не си нает, нали?
— Точно така.
— В такъв случай по-добре да говоря с теб. Госпожа Макензи чува ли разговора ни?
— Да.
— Отдалечи се тогава.
Ричър вдигна телефона и го насочи към клисурата, сякаш търсеше по-добър сигнал. Когато застана на една скала, попита:
— Какво става?
В ухото му прозвуча гласът на Ноубъл:
— Мисля, че сте намерили сестрата.
— Защо?
— Да не би да твърдиш, че не сте?
— Питам защо смяташ, че сме я намерили.
— Едва ли е много трудно. Тя е там някъде, в района.
— Но районът е много голям.
— Това е описание — отвърна Ноубъл. — А не отрицание.
— Откриването на човек, който се крие в обширен горист район, осеян с изоставени къщи и хижи, е практически невъзможно.
— Това също е описание.
— Мога да продължа цял ден — каза Ричър. — Все пак бил съм в армията.
— Роуз Сандерсън ми трябва — отвърна Ноубъл.
— Защо?
— За информация. За да приключа случая.
— За целта разполагаш с Били.
— Сандерсън ми трябва точно заради Били. Мисля, че той ме лъже. Само се хвали. Или се забавлява с надеждата да ме прати за зелен хайвер, или подхранва собственото си его. Някои дилъри обичат да лъжат относно цената, която могат да получат за стоката си. Въобразят си, че това ги издига в очите на околните. Всички ще си помислят, че са голяма работа и тъй нататък. Преди да приключа случая, трябва да взема показания от клиент. За да се подсигуря. Да си прикрия задника.
— Какво ти каза Били?
— Че съвсем доскоро е продавал това, което винаги е продавал. Оксикодон и фентанил, произведени, опаковани и продавани в Съединените щати.
— Явно самохвалство — заяви Ричър, — защото ти ни увери, че това е невъзможно.
— Невъзможно е. Мога да го докажа. Всяка кутийка има баркод, който следим на всеки етап от производството и дистрибуцията. Следим буквално всяко хапче. Имаме достъп до базата данни на производителите. Не е възможно да отклонят дори минимална част от продукцията.
— В такъв случай Били наистина се хвали.
— Само че знае неща, които не би трябвало да знае. Наскоро производителите промениха опаковките. Били знае дори новите им промоционални послания, отпечатани от вътрешната страна на кутиите, предназначени за болнични нужди. Никой пациент не вижда вътрешната страна на кутиите.
— В такъв случай Били не се хвали.
— Разбира се, че се хвали. Колегите следят всеки конвейер, всеки кашон, всяка кутия, която излиза от заводите. Поставили са джипиеси на всеки камион, съпоставят направените поръчки с получените плащания, а открият ли разминаване, светва червена лампичка и започва проверка. Но това не се е случвало. Защото никой не отклонява дори едно хапче.
— Какво реши в крайна сметка? Хвали ли се Били или не?
— Искам за собствено успокоение да попитам Роуз Сандерсън какво точно е купувала.
— Защо не проследиш веригата в обратната посока, към върха? Свидетелските показания на един търговец на едро имат по-голяма тежест от тези на един клиент.
— Не знам кои са тези хора. Мрежата е прекалено потайна.
— Били не спомена ли имена?
— Все още играе ролята на добрия войник. Измъкнах информация само като го подлъгах по един или друг начин. Трябва да започна ново разследване. Не разполагам с никакво време, а така ще приключа по-бързо. Не ми трябва много. Сандерсън трябва само да каже, че Били е лъжец и е продавал най-обикновена мексиканска дрога.
Сандерсън, сестра ѝ и Брамал стояха на верандата и разговаряха оживено. Явно обсъждаха нещо важно.
— Добре — отвърна Ричър, — ако имам възможност, ще ѝ предам какво ти трябва.
— Къде се намираш в момента? — попита Ноубъл.
— Районът е доста обширен.
— Ти си в дома ѝ.
— Трудно ми е да посоча конкретно място.
— И разговаряш по мобилен телефон.
— Благодарение на многопосочна антена, която обслужва огромен радиус с размерите на Ню Джърси.
— Когато гражданин разговаря с федерален агент, трябва да спазва известни правила — заяви Ноубъл.
— Откога чаках да засвири тази драматична музика — отвърна Ричър.
— Знаеш ли точното местоположение на Роуз Сандерсън?
— Има и други правила, които един гражданин трябва да спазва, когато разговаря с федерален агент. И едно от тях гласи, че трябва да внимава да не каже нещо излишно. Много добре знам как работи системата. И знам, че ти знаеш. Обикновено по-зле от очакваното. Затова разполагаш с резервен вариант. Всеки на твое място би подготвил план Б. Искаш Роуз Сандерсън да заяви под клетва, че е купувала мексиканска дрога. За всеки случай. Това е твоят план Б.
— Тя нарушава закона всеки ден.
— Забрави за нея за момента. Сериозно. Тя може да се окаже твърде голямо препятствие. Била е в Афганистан, където е била ранена в лицето. Виждал си сестра ѝ. Помисли само. Представи си снимките им, отпечатани във всички по-авторитетни вестници по света. Кинозвездата и чудовището. Преди и след като е изпълнила дълга си към родината. А ти възнамеряваш да я арестуваш за това, че си е купувала болкоуспокоителни? Ще последва невероятно силна обществена реакция. Агенцията за борба с наркотиците ще стане за присмех. Спасявам те от медийна катастрофа.
— Знаеш ли къде е тя?
— В Уайоминг.
— Отказваш ли да отговориш на въпросите ми?
— Не — възрази Ричър. — Ще отговоря на всичките ти въпроси. Включително на онези, които още не ти е хрумнало да ми зададеш. Предлагам да се чуем след три дни. При две условия. Дотогава не ми се пречкай и забрави, че някога си чувал името Роуз Сандерсън.
— Защо три дни?
— Този въпрос попада под ограниченията, наложени от първото условие — да не ми се пречкаш.
— Нямам намерение да се пазаря с теб.
— Тогава очаквам да предложиш алтернативен вариант. Да, вярно, не разполагаш с такъв. Затова нека се споразумеем. Не забравяй, че съм бил военен полицай. Същият като теб, но в униформа. Няма да те прецакам. Опитвам се да ти направя услуга. Чиста проба късмет, който те спохожда от време на време. Аз вземам малко парче от тортата, в случая това е Роуз Сандерсън, а ти получаваш всичко останало. Гарантирам ти, че случаят е сериозен. Ще получиш медали и ще станеш герой. Дори Брамал смята, че случаят ще бъде оценен като забележителен успех на регионалния офис на АБН. Получаваш нещо срещу нищо, Ноубъл. Момчето детектив от комиксите не би отхвърлило подобно предложение. То знае как работят държавните структури.
— Ти не си част от тях.
— Човек никога не ги напуска напълно — отвърна Ричър. — Не и ако е достатъчно съвестен.
Ноубъл замълча. Отново шах и мат. Нямаше какво да възрази.
— Три дни — повтори Ричър. — Не се тревожи. Отпусни се, иди на кино, позабавлявай се.
Той изключи телефона и тръгна обратно към къщата. Брамал го пресрещна по средата на пътя. Ричър му върна телефона.
— Три дни — каза той. — Освен това забравя за Роуз.
— Добре си се справил.
— Благодаря.
— В замяна на какво?
— Ще го оставим да събере отломките.
— Какви отломки?
— Сигурен съм, че ще има отломки.
— Искаш да кажеш, че имаш идея?
— В съвсем суров вид — отвърна Ричър. — Трябва да те попитам нещо.
— Какво?
— Когато беше в Рапид Сити, следеше пералнята на Скорпио. Защо? Какво очакваше да видиш там?
— Отначало клиенти. Според данните от телефонната компания Роуз е звънила там веднъж. Кой друг би звънял в пералнята? Само клиент. Реших, че може да е изгубила нещо там. Или се е интересувала от работното време. Предположих, че това означава, че Роуз живее наблизо. Или е живяла наблизо по някое време.
— Но не си видял клиенти.
— Само един-двама.
— А някакъв друг трафик?
— Никакъв.
— Наблюдаваше ли задната врата?
— Там видях само два мотора.
— И нито товарене, нито разтоварване?
— Абсолютно никакво — заяви Брамал. — Дори нямат товарна рампа. Вратата е съвсем обикновена.
— Добре — каза Ричър.
В този момент се появи Макензи и ги уведоми, че ще потърси бунгала, в които да прекарат нощта. Явно Роуз ѝ бе казала, че наблизо има поляна с четири малки къщи. Проветрени, готови да посрещнат гости. Очевидно Роуз се бе грижила за тях, защото бе решила, че е срамота такива хубави бунгала да тънат в мръсотия.
Откриха пътеката. Тя по нищо не се отличаваше от всички останали, които Ричър бе видял напоследък, включително от онази, на която каубоят бе насочил оръжие към него. Единствената разлика бе в това, че тази бе по-равна и удобна. След стотина метра излязоха на поляна с четири едностайни бунгала, построени около празно пространство с размерите на тенискорт. Приличаха на миниатюрно селце. Бяха сковани от дървени трупи и макар да се различаваха на вид, всичките бяха строени солидно, но не надхвърляха размерите на гараж. И четирите врати бяха отключени. Брамал си избра едно бунгало наслуки. Макензи се нанесе в срещуположното. От останалите две Ричър предпочете това с южното изложение.
В големите градове биха нарекли подобно жилище студио. В него имаше дневна с легло (или спалня с канапе) плюс малък кухненски бокс и още по-малка баня. Ваканционно жилище за летни партита, предположи Ричър. Хранили са се, пили са, забавлявали са се в голямата къща, но са идвали да нощуват тук. Може би четири двойки, които са се познавали. Остави четката си за зъби в стъклената чаша в банята и когато излезе навън, видя, че Макензи го наблюдава от прага на своето бунгало.
— Съпругът ми вече търси подходящ лекар — заяви тя. — Взел си е отпуск. Наясно е какво ни трябва. Икономката приготвя апартамента. Господин Брамал ще ни закара до Илинойс. Сигурна съм, че ще пътуваме удобно в колата му.
— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Джипът е хубав.
— Предполагам, че останалото зависи от теб.
— Останалото?
— Преодоляването на пропастта.
— Добре — каза Ричър. — Струва ми се справедливо.
— Дано да успееш.
— Работя по въпроса.
— Ще се получи ли?
— Отначало ще ѝ бъде трудно. Ще изпитва несигурност. Но трябва да се справи. Надявам се да е така. Каза ми, че у нея е останало достатъчно от старата Роуз Сандерсън. Постъпи умно, като ме помоли да задържа пръстена и да ѝ го пазя. Явно добре осъзнава своето състояние. И знае какво прави… макар и до известна степен. Все още може да разсъждава както някога. В даден момент ще трябва да ни се довери и ние ще трябва да ѝ се доверим.
— Кога ще тръгнем?
— Утре — отвърна Ричър.

Вечеряха заедно с продуктите, купени от магазина в Ларами. Роуз се бе надрусала и изглеждаше щастлива и възбудена. Макар и все така скрита зад качулката и фолиото, тя се усмихваше, смееше се, разговаряше, слушаше, отговаряше. Макензи се смееше заедно с нея, като основната ѝ цел бе да излъчва безкрайна енергия и подкрепа — като мощен лъч светлина в научнофантастичен филм. През половината от времето тя се опитваше да превърне този лъч в нещо солидно и стабилно, за което сестра ѝ да се улови, а през останалата половина излъчваше безнадеждно объркване от необичайната ситуация, в която се бе озовала. Макензи се носеше по течението. Стари, много стари приказки разказваха за красива сестра, която се върнала обезобразена у дома. Следваха гняв и негодувание, но всичко завършваше с топъл, прочувствен финал. Ситуацията тук бе съвсем различна. И двете бяха красивата сестра, и двете бяха започнали наравно. Нямаше гняв, нито негодувание. Те бяха една и съща личност. Почти. Ричър усещаше как въздухът помежду им трепти на приливи и отливи, как на моменти двете се превръщат в един организъм. Бяха неразривно свързани. Бяха едно цяло. Но никоя от тях нямаше представа как функционира тази връзка. Или как изглежда, погледната отстрани. По какъв начин можеха да опишат самите себе си в момента? Като аз и тя? Вече не като ние? Досега не си бяха задавали подобни въпроси.
После Ричър им каза как според него ще протече утрешният ден. Очерта го в най-общи линии. Планът му включваше само три стъпки с безброй неясноти между тях. Макензи бе ужасена. Брамал извърна поглед, сякаш за да каже: Само с това ли разполагаш? Сандерсън замълча, но Ричър почувства погледа ѝ под качулката. Долови, че обмисля плана внимателно. Защото тя рискуваше най-много. Но Роуз Сандерсън бе професионален войник. Знаеше, че плановете оцеляват само до първата среща с врага. След това всичко бе въпрос на късмет. Или на липсата му.
Ричър помоли Брамал да премести колата зад къщата така, че да не се вижда откъм просеката. После тръгна по пътеката, която водеше до хижата на каубоите. Откри ги седнали на верандата на ниска постройка, скована от дървени трупи, която някога вероятно бе използвана от ратаите, работили в ранчото. Двамата пиеха бира от кутийки. Сториха му се разстроени, измъчвани от угризения или изпаднали в шок от случилото се. Към това вероятно трябваше да се прибавят страх и примирение, особено от страна на каубоя с ботушите, продиктувани от обстоятелството, че право към теб върви човекът, когото си се опитал да убиеш, но не си успял. Това бе атавистично чувство, което показваше мястото му на обществената стълба и датираше от времената, когато единствените стълби са били дърветата.
— Живеем в странно време — каза Ричър.
Никой не му отговори. Вероятно смятаха, че си е заслужил правото да говори, без да го прекъсват. Че може да им изнесе цяла лекция. А Ричър искаше да им каже, че не таи лоши чувства. Разбира напрежението, на което са били подложени. Разбира как то е изкривило правилната им преценка. Но не го направи. Стори му се прекалено сложно. Вместо това им каза какво трябва да направят за него. Обясни им го подробно, стъпка по стъпка, повтори го отново и им даде онова, от което имаха нужда. Видя, че то е за предпочитане пред прошката.
Двамата каубои вдигнаха глави със сантиметър-два, а в очите им грейна нова решимост, сякаш следваха повелите на някаква архаична правосъдна система, в която можеха да спечелят свободата си чрез труд или глоба.
Ричър се запъти обратно към дома на Сандерсън. Вътре светеше лампа. Провери къде Брамал е оставил тойотата. Тя не се виждаше откъм просеката. Брамал се бе справил добре като за бивш федерален агент. Ричър се върна в едностайното си бунгало. В бунгалото на Макензи светеше, както и в това на Брамал. И двамата се приготвяха да си лягат. Сигурно си имаха различни ритуали. Брамал вероятно почистваше костюма си с четка като английски иконом. Макензи несъмнено следваше по-сложен ритуал, включващ различни козметични кремове и мазила. Това правеше и Сандерсън.
Ричър си легна. Стени от дървени трупи, таван от дървени трупи… Намираше ги за привлекателни. Бяха толкова масивни и солидни. Създаваха усещане за безопасност.



40

Каубоите бяха станали призори и в момента пиеха кафе от железни канчета, седнали на верандата на ратайската къща. Слънцето се издигна иззад планините и хвърли дълги сенки върху равнината. Роуз Сандерсън продължаваше да спи. Тя не бе от ранобудните. Фентанилът се бе погрижил за това. Брамал вече бе станал, беше взел душ, облякъл костюма, вързал вратовръзката, сресал косата си. В този момент се събуди и Макензи и изживя няколко щастливи мига на забрава, в които сякаш нищо не се бе случило. После си спомни и част от нея пожела да се върне към съня, но друга част пожела да скочи на крака и да направи нещо, каквото и да било, стига това да създаваше усещането, че върши някаква работа. В крайна сметка надделя онази половина, която се стремеше към съня. Но само за кратко. Въздухът бе хладен. Късна лятна сутрин високо в планините.
Час по-късно каубоите се спуснаха към края на просеката и зачакаха там, както бяха направили предишната сутрин и по-предишната, с тази разлика, че сега бяха двама, а не трима. Безкрайно търпеливи, те стояха на място, без да разговарят, сякаш бяха част от пейзажа.
В дома си Роуз се размърда в леглото и се събуди. Протегна ръка към нощното шкафче и опипа повърхността му. Два пластира. Бяха на мястото си. Тя въздъхна с облекчение и се отпусна на възглавницата. Вече можеше да стане. Брамал бе приготвил кафе в миниатюрния си кухненски бокс и го пиеше на верандата. Макензи бе още под душа.
Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Слънцето се катереше все по-високо и по-високо на хоризонта и най-сетне се появи иззад скалистите ридове, които ги заобикаляха. Обагри листата на дърветата, под които бяха застанали, и затопли въздуха. Роуз вземаше душ. Брамал продължаваше да стои на верандата, макар отдавна да бе изпил кафето си. Просто чакаше. Животът го бе приучил на търпение. Макензи седеше в креслото в своето бунгало и разговаряше със съпруга си. Двамата обсъждаха избора на лекари.
Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Чакаха своя човек, своята връзка, своя доставчик. Това бяха часове, пропилени на вятъра. Но такъв бе животът на наркоманите. Подпираха се на дърветата и дишаха чист планински въздух, примесен с аромат на борове. Роуз Сандерсън вече бе облякла сребристия суичър и бе придърпала качулката напред. Бе отрязала ново парче алуминиево фолио, бе го намазала с мехлем и поставила на място. Стоеше в дневната, широко разтворила прозореца. Бе заела позиция. Бе готова. Както и Брамал, който бе навлязъл на петдесетина метра навътре в гората. Бившият агент седеше на един пън. Макензи също бе навлязла на петдесетина метра навътре в гората, в другата посока. Беше се облегнала на ствола на една ела и слънчевите лъчи галеха косата ѝ.

Минута по-късно откъм просеката долетя рев на автомобилен двигател и вой на гуми, които едва изкачват стръмния склон. Каубоите застанаха от двете страни на просеката. Между дърветата се показа старият очукан пикап, понесъл надстройката на каросерията както костенурка корубата си. Зад волана седеше Стакли, който огледа поляната. Не видя черната тойота. Нито едрия тип. Нито някой друг.
Спря. Каубоят с ботушите пристъпи напред. Стакли излезе от колата.
— Как си? — попита той.
— Длъжник си ни — отвърна каубоят.
— За какво?
— За едрия тип.
— Свършихте ли работа?
— Вчера следобед.
— Как го направихте?
— Подмамихме го в гората и го гръмнахме с пушката.
— Нещо против да ми покажете?
— Няма проблем — отвърна каубоят. — Но ще трябва да вървим час нагоре по склона. Не искахме да го намерят прекалено скоро.
— Как мога да съм сигурен, че сте го направили?
— Нали ти казваме.
— Трябва ми доказателство. Това е твърде голям разход за мен.
— По две кутии на всеки.
— Две кутии общо — отвърна Стакли. Огледа се отново и каза: — Вчера бяхте трима.
— Приятелят ни е неразположен.
— Какво му е?
— Боли го гърлото.
— Трябва ми доказателство за едрия тип — настоя Стакли. — Това е сделката.
Каубоят с ботушите пъхна ръка в джоба си и извади тънко синьо тефтерче. Със сребристи букви на корицата. Не, не беше тефтерче, а паспорт, издаден най-вероятно преди три години, леко омачкан и оръфан по краищата. Подаде го на Стакли, който го отвори. И видя снимката на едрия тип. Огледа каменното му изражение. Казваше се Джак Ричър. Без второ име.
— Взехме го от джоба му — обясни каубоят.
Стакли прибра паспорта в джоба си.
— Ще го задържа като сувенир — каза той.
— Няма проблем.
— Браво на вас.
— За нас беше удоволствие.
— Но ме хващате в неподходящ момент — заяви Стакли. — Бизнесът върви прекалено добре. Запасите намаляха.
— Какво означава това?
— Налага се да изчакате.
— Уговорката не беше такава.
— Какво трябваше да направя? Да откажа друга доставка само защото бяхте обещали да направите нещо? Честно казано, не очаквах да се справите толкова бързо. Не мога да задържам стока заради нечии обещания.
— Нищо ли не ти е останало?
— Почти нищо.
— Ще ни покажеш ли? — попита каубоят.
— Разбира се — отвърна Стакли.
Нямаше нищо против. Бързо намаляващите количества от дадена стока са най-добрата реклама за качествата ѝ. Това диктуваха принципите на модерната търговия. Парите трябваше да се завъртат колкото се може по-бързо. Правило номер едно. Стакли се извърна към пикапа.
И се озова лице в лице с едрия тип от паспорта.

Ричър бе излязъл от гората и се бе промъкнал на около метър от Стакли. Канеше се да го удари в бъбрека, но той се извърна в същия миг и юмрукът на Ричър се заби в корема му. Стакли се преви на две, а Ричър използва същата ръка, за да го просне на земята, след което го претърси. В един от джобовете на якето намери собствения си паспорт, в друг — деветмилиметров пистолет, още един, двайсет и два калибров, затъкнат в единия ботуш, и автоматичен нож в другия. Деветмилиметровият бе стар „Смит и Уесън“ с ръкохватка от лакирано дърво. Двайсет и два калибровият беше „Ругър“ и макар да не спадаше към джобните или дамските пистолети, спокойно се побираше в ботуш. Автоматичният нож бе пълен боклук, произведен в Китай, най-вероятно във фабрика за играчки. Стакли лежеше проснат на земята, охкаше и пъшкаше, което според Ричър бе прекалено за човек, понесъл толкова слаб удар.
Ричър претърси кабината на пикапа. В жабката не откри нищо интересно. Под шофьорската седалка обаче намери метална скоба, която по принцип би трябвало да служи като стойка за пожарогасител. В този случай обаче скобата бе модифицирана така, че да побере още един стар деветмилиметров пистолет с дървена ръкохватка — „Спрингфилд Р9“. В кабината нямаше нищо друго с изключение на касови бележки от бензиностанции и хартиени обвивки от сандвичи.
Ричър се върна на мястото, където Стакли продължаваше да лежи на земята, протегна ръка със стария „Смит и Уесън“, натисна лостчето и пълнителят падна от височина метър и половина. Удари Стакли право по главата. Той извика от болка. Ричър пусна пистолета. Стакли отново извика от болка. Ричър направи същото и със стария ругър, първо пълнителя, после самия пистолет, и със стария спрингфилд, първо пълнителя, после самия пистолет. В резултат получи шест вика от болка.
— Ставай, Стакли — нареди Ричър.
Стакли се изправи с усилие, леко приведен, леко пребледнял. Изпаднал в шок от случилото се. Заразтрива главата си, която явно го болеше. Беше се изправил срещу същия проблем, който бе сполетял двамата каубои предишната вечер. Не успяваш да убиеш някого и когато вдигнеш поглед, се озоваваш лице в лице с него. Това дава ли му власт над теб?
— Отвори отзад — нареди Ричър.
Вратата беше от тънка пластмаса. Стакли я отвори широко и отстъпи назад. Ричър отметна одеялото. Една кутия с разкъсан капак, почти празна. В нея имаше само три опаковки пластири, които се бяха разпилели в пространството, предназначено за повече.

Почти нищо.

Ричър отстъпи назад.
— Стоката явно е на привършване — каза той. — Какво правиш в такъв случай?
— Съжалявам, човече — каза Стакли. — За онова… другото. Нямах избор. Наредиха ми да го направя. Не беше лично.
— Ще обсъдим това по-късно — отвърна Ричър.
— Има един тип. Върша каквото ми нареди. Той ми каза да го направя. Аз не исках. Трябва да ми повярваш.
— По-късно.
— Не вярвах, че тези тук ще те застрелят. Реших просто да отбия номера. За да мога да кажа, че съм опитал, но вината е тяхна.
— Зададох ти въпрос.
— Не помня какъв беше.
— Запасите ти свършват — каза Ричър. — Какво правиш в такъв случай?
Погледът на Стакли издаваше протичането на някакъв мисловен процес. Погледна нагоре, погледна надолу. Промяна, определи Ричър, от печалба към загуба, от надежда към отчаяние. Към капитулация.
Стакли въздъхна в знак на примирение.
— Когато стоката свърши, правя ново зареждане — отвърна той.
— Откъде?
— Има един склад, където отиваш с колата и се нареждаш на опашка. Точно в полунощ.
— Къде се намира този склад?
Стакли замълча, но после каза:
— Разполагаме с телефони за еднократна употреба. Получаваме съобщения.
— И къде е твоят?
Стакли посочи задната част на пикапа.
— В едно отделение отзад — каза той.
— Дай ми го — нареди Ричър.
Стакли се наведе напред. Ричър чу изщракване. Впоследствие си спомни бързата, но хаотична поредица от мисли, преминала през главата му. Някои казват, че целият живот минава като на лента пред очите им, но в случая с Ричър това бяха грешките от последните трийсет секунди, изведени, анализирани, раздути до абсурдни мащаби. До такава степен, че в един момент видя името си в бележка под линия в учебник по психология като прочут пример за човек, приел искрицата в очите на другия за това, което му се иска да означава, а не за това, което в действителност означава.
Стакли не беше капитулирал. Вместо това бе разсъждавал усилено и бе намерил изход. Спасение. Той съвсем не беше глупав. Промяната в погледа му бе от загуба към печалба, от отчаяние към надежда. Ричър не разчете правилно реакцията му. Всъщност я разчете напълно погрешно. Подходи прекалено оптимистично. Явно му се бе искало нещата да се получат по лесния начин. Затова сгреши и по отношение на оръжията. Инстинктивно предположи, че след като е взел три пистолета от Стакли, няма да има четвърти. Тъкмо това го бе накарало да се позабавлява, като ги разглоби и пусне частите им върху главата на Стакли.
Учебникът по психология щеше да изтъкне, че човек, който има три пистолета, като нищо може да крие и четвърти. Особено когато е наркопласьор и върти бартерни сделки. Глупаво.
Стакли се изправи и се обърна. В ръката си държеше пистолет, който бе взел от каросерията на пикапа. Пистолетът бе стар, четирийсет и пет калибров колт с ожулени от дълга употреба стоманени части. Разстоянието между тях бе три метра. Или два и петдесет, ако Стакли направеше крачка напред, преди да натисне спусъка. Трудно можеше да пропусне от подобно разстояние. Един от недостатъците на едрата фигура. Неочаквана еволюционна пречка. Прекалено голяма маса.
Ричър следеше погледа на Стакли. Противникът му разсъждаваше трескаво. Разходи, приходи, плюсове, минуси. Колелцата се завъртяха като на ротативка и на екрана ѝ се появиха три черешки. В краткосрочен план Стакли щеше да реши най-належащия си проблем. А в дългосрочен щеше да впечатли Артър Скорпио и да си създаде репутацията на човек, на когото може да се разчита. Трябваше само да натисне спусъка. Тук и сега. Само веднъж. Единственият недостатък бе мястото. Не можеше да остави трупа на просеката. Трябваше да го замъкне поне на два километра в гората. Но за целта можеше да използва каубоите. Те щяха да свършат работата за една безплатна опаковка пластири. А за две щяха да влачат трупа чак до Небраска.
— Не насочвай оръжие към мен — каза Ричър.
— Защо, по дяволите? — попита Стакли.
— Това би било голяма грешка.
— Че как може да е грешка?
Стакли вдигна пистолета. Държеше го с две ръце. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Мишена с размерите на врата на плевня.
— Как може да е грешка? — повтори Стакли.
— Почакай и ще видиш — отвърна Ричър. — Нищо лично.
Главата на Стакли експлодира.
Чу се влажен пукот като от диня, паднала от масата и пръснала се на земята. Последваха го острото свистене на свръхзвуковия куршум и силният гърмеж от М14. Кървав облак обви главата на Стакли и парчетата от нея паднаха вертикално, следвайки тялото му. Резултатът бе купчина дрехи, крайници и безжизнена плът. Ричър погледна към къщата и видя Роуз Сандерсън на прозореца да оценява траекторията на изстрела. А той бе доста добър, призна Ричър. От сто метра тя бе пратила куршума между Ричър и каубоите и бе улучила Стакли точно над ухото. Бе постигнала това с пушка, която армията бе извадила от употреба двайсет години преди да се роди самата тя. Впечатляващо.

Сандерсън излезе от къщата и тръгна надолу по пътеката. Бе спуснала качулката напред и носеше пушката с една ръка. Отдясно тичаше Брамал, а отляво идваше Макензи, която най-трудно щеше да понесе случилото се, но поне на теория имаше най-голяма практическа полза от него. В случилото се имаше дори морална полза, но теорията не е в състояние да пренебрегне гледката, която представлява човешка глава, пръсната от високоскоростен куршум. Това е пурпурночервена маса, от която се издига топла пара на фона на студения планински въздух. Макензи се обърна и погледна сестра си.
Тя се научи да убива хора, а аз не.
Едно е да говориш за това. Съвсем друго е да го видиш с очите си.

— Благодаря, майоре — каза Ричър.
— Колко стока караше? — попита Роуз.
Най-важният въпрос за нея.
— Малко — отвърна Ричър.
— По дяволите!

Сандерсън заобиколи тялото на Стакли и надникна отзад в пикапа. Отметна одеялото и огледа кутиите. Раменете ѝ увиснаха. Резултатът не я изненадваше, но определено я разочароваше.
Плановете оцеляват само до първата среща с врага.
Извърна се и погледна Ричър, сякаш да му каже:
Прекалено лесно се справихме с този, не мислиш ли?

— Откъде се снабдява със стока? — попита тя.
— Разговорът ни не стигна толкова далече — отвърна Ричър.
— От пералнята на Скорпио, нали?
— Не. Оттам не минава никакъв трафик. Не се извършва нито товарене, нито разтоварване. Каквото и да прави Скорпио, прави го далече от пералнята.
— Какво точно ти каза Стакли?
— Отивали в някакъв склад, нареждали се на опашка и чакали до полунощ.
— Къде?
— Получавал съобщения на телефона. Той е там някъде.
Последваха щракане на ключалки и отваряне и затваряне на вратички. Поне дванайсет. Отзад в пикапа имаше куп скрити отделения като на някоя яхта.
— Няма никакъв телефон — обяви Сандерсън.
— Разбира се, че няма — каза Ричър. — Каза го, за да ме заблуди. Искаше да се добере до пистолета.
— Как ще разберем къде трябва да отидем?
— Няма как.
Сандерсън не помръдваше от мястото си. Дребничка, унила, съкрушена. Тя беше наркоманка и току-що бе убила своя дилър. А това бе същинска катастрофа за нея. Все едно бе скочила от покрива на небостъргач. Сега летеше стремглаво надолу, вятърът свиреше покрай ушите ѝ, а ужасът замъгляваше мислите ѝ. Всеки момент щеше да изпадне в паника.
— Забрави за телефона — каза Ричър. — Това беше лъжа. Измислица. Системата не може да работи по този начин. Склад, който е достатъчно голям, за да приема и изпраща автомобили, не може да се мести току-така. Тези неща не се уреждат в последната минута. Явно разполагат с постоянно място. Проверено и сигурно. Добре скрито.
— Но къде? — попита Роуз.
— Къде е обикновеният му телефон? — поинтересува се Брамал.
Бившият агент коленичи и дребната му фигура се приведе над трупа. Провери джобовете на Стакли и измъкна смартфон „Самсунг“ с размерите на книжка с меки корици. Дисплеят бе напукан. Нямаше парола. Брамал влезе в менюто на телефона.
— Заменил е Били преди три дни — обяви той. — Очевидно е ходил да взема стока вместо него.
Нямаше нито едно текстово съобщение от последните три дни. Нито един имейл. Но имаше гласово съобщение. Брамал го пусна, прослуша го и предаде съдържанието му на останалите.
— Има някакво шосе, което води до покрит гараж, където държат снегорини и прочие зимно оборудване. Сградата е огромна и е изцяло на тяхно разположение. На вратата има охрана.
— Къде се намира? — попита Ричър.
— Не се споменава.
— Би трябвало. Стакли беше новобранец.
— Едва ли. Вероятно е познавал мястото. Може да са му казали предварително къде точно се намира този гараж.
— Кой е оставил съобщението?
— Онзи, който играе ролята на отговорник по транспорта. Който се занимава с такива подробности.
— Има ли телефонен код?
— Номерът е блокиран.
— Чудесно.
Роуз Сандерсън се върна при каросерията на пикапа. Наведе се и взе трите пластира. Връчи по един на двамата каубои. Заради доброто старо време, предположи Ричър. Нещо като прощален дар. Така постъпват добрите офицери. Винаги се грижат за своите войници. Тя задържа третия пластир за себе си. Извади друг от джоба си. Събра двата и ги разпери като ветрило, като карти за игра. Преброи ги. Един, два. После отново ги преброи, в случай че нещо се бе променило като с вълшебна пръчка. Един, два. Преброи ги за трети път. Резултатът остана същият.
— Това не е добре — обяви Сандерсън.
— За колко време ще ти стигнат? — попита Ричър.
— До вечерта ще ми прилошее.
— Къде можем да намерим снегорини?
— Шегуваш ли се? Навсякъде. Били имаше снегорин.
— Но в дома си. Говоря за големи машини на покрит паркинг.
— На летището — отвърна Брамал. — В Денвър може би.
Ричър замълча. После каза:
— Преди три дни.
Прекрачи окървавеното тяло и надникна в кабината на пикапа. Обвивките от сандвичи. Бележките за бензин. Хвърли обвивките на шофьорската седалка и събра бележките на другата. Провери пода и изпразни джобовете по вратите.
— Коя дата беше преди три дни? — попита той.
Макензи му каза. Ричър започна да рови сред хартийките и да проверява датите. Някои касови бележки бяха отпреди година. Други бяха омачкани и пожълтели. Затова провери първо онези, които изглеждаха най-нови.
— Дай да ти помогна — предложи Брамал.
В крайна сметка разделиха листчетата на четири купчини. Наредиха ги върху капака на пикапа и започнаха да ги прелистват с наплюнчени пръсти като банкови касиери, които броят пачки с банкноти.
— Намерих една! — възкликна Макензи. — Отпреди три дни е. От вечерта. Но не е от бензиностанция, а от кафене или закусвалня.
— А аз намерих касова бележка за бензин — каза Брамал. — Също отпреди три дни. Също от вечерта.
Поставиха ги под чистачката на предното стъкло, все едно бяха билети за паркинг. Провериха останалите бележки. Не откриха друга от същия ден.
— Добре — каза Ричър. — А сега да ги огледаме по-внимателно.
Касовата бележка от закусвалнята бе за тринайсет долара и няколко цента, платени в брой преди три дни в десет и петдесет и седем вечерта. Бележката за бензин бе на стойност точно четирийсет долара. Платени най-вероятно преди да извади пистолета на маркуча от гърлото на резервоара. Две двайсетачки, оставени на мръсния плот на касата. В единайсет и двайсет и три същата вечер.
— Вечерял е късно — каза Ричър — и е потеглил към единайсет. Шофирал е в продължение на двайсет минути и е заредил. Потеглил е към единайсет и половина. После е отишъл в тайния склад и е изчакал да стане полунощ.
Касовата бележка от бензиностанцията носеше логото на „Ексон-Мобил“ в горната си част, но нямаше адрес. Заведението се казваше „Клингър“ и имаше телефонен номер, чийто код бе 605.
— Южна Дакота — обяви Брамал.
Отиде до началото на клисурата, където сигналът на мобилния му телефон бе най-силен. Набра номера. Върна се и каза:
— Семеен крайпътен ресторант северно от Рапид Сити.

Макензи, Брамал и Сандерсън натовариха багажа си в тойотата. Четката за зъби на Ричър вече бе в джоба му. Паспортът му също бе на мястото си. Взе колта на Стакли и останалите три пистолета, които бе разглобил. Нареди на каубоите да качат тялото на Стакли отзад в пикапа и да го откарат някъде надалече. Може би в някое изоставено ранчо. Нареди им да паркират в плевнята и да оставят колата там. Представи си Стакли след десет години, изсъхнал и мумифициран, открит напълно случайно с положените до него останки от главата му, прибрани в кутия от фентанил. И толкова. Случай, който полицията никога нямаше да разкрие.

Каубоите потеглиха и по земята не останаха никакви следи с изключение на малко кръв и парченца кости и мозък. Ричър предположи, че и те ще изчезнат най-много час след като поляната потъне в тишина.
Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват.

Брамал докара тойотата отпред. Жените се бяха настанили на задната седалка. Макензи бе поставила пътните си чанти до тези на Брамал в багажника. Сандерсън не бе взела нищо освен една евтина пазарска чанта. Оглеждаше се. Дебелото затъмнено стъкло на тойотата вече я разделяше от къщата, която бе неин дом в продължение на три години. Не че ѝ пукаше. Нямаше причина да остава тук. Новият дилър нямаше да пристигне скоро. Това поне бе сигурно.
Тя се облегна на седалката, впери поглед напред и задиша плитко.
Ричър се настани до Брамал, който включи на скорост и потегли бавно по просеката. Очакваха ги шест километра корени и камъни, след което щяха да излязат на черния път.



41

Глория Накамура вървеше по коридора към ъгловия кабинет на лейтенанта. Шефът я бе повикал. Тя не знаеше причината. Завари го да се взира в екрана на компютъра. Не четеше имейл. Беше влязъл в базата данни на АБН.
— Федералната агенция за борба с наркотиците — каза той — е задържала човек с първо име Били и постоянен адрес в Мюл Кросинг, Уайоминг. Арестуван е в Оклахома, след като е минал на червен светофар. Предполага се, че е избягал от Уайоминг, тъй като е бил предупреден от свой приятел, че АБН провежда операция. Били вече няма да се крие зад дърветата и да стреля по хората.
Заслугата не е на Ричър, помисли си Накамура. И поради някаква причина изпита известно разочарование.
— Има още нещо — продължи лейтенантът. — Федералните не знаят за Скорпио. Това е очевидно от доклада. Молят ни да проверим дали Били не фигурира в някой неразкрит случай и да им помогнем да открият за кого работи. Това означава, че не знаят.
— Ще им кажем ли?
— Не, по дяволите! Не са ми притрябвали шайка костюмирани федерални, които да нахлуят тук и да оберат всички лаври. Случаят „Скорпио“ принадлежи на полицейското управление на Рапид Сити. Винаги е бил наш. И ние ще го пипнем.
— Да, сър — отвърна Накамура. — Знаем, че Скорпио вече е намерил заместник на Били. Не разполагам с доказателства, но съм убедена, че се е появил нов човек.
— Постъпило е и друго запитване от АБН — продължи лейтенантът. — Уж не е свързано с първото, но не вярвам в това. Постъпило е малко по-късно. Интересуват се дали някой в западните щати е попадал на оксикодон или фентанил местно производство. Става въпрос за големи количества, като едно време.
— Мислех, че с този бизнес е свършено.
— Така е. Всеки камион, който напуска заводите, влиза в компютърен регистър, следи се с джипиес, знае се точното количество, което превозва, и прочие. На теория би трябвало да могат да проследят всяко хапче.
— Защо тогава се тревожат?
— Явно нещо не е както трябва. Или Скорпио е по-умен, отколкото смятаме. Във всеки случай, не искам федералните да се доберат първи до него. Каквото и да правиш в момента, започни да го правиш десет пъти по-усърдно. Зарежи останалите случаи. Не искам федерални тук.

Навигационната система на тойотата показа на екрана оптималния маршрут от Ларами до Шайен, който минаваше първо по магистралата, а после право на север по щатския път. Завиха при Мюл Кросинг, напуснаха черния път и продължиха по двулентовото шосе, подминаха старата поща, магазина за фойерверки и билборда и се насочиха към магистралата, където завиха на изток. Макензи изглеждаше неспокойна. Беше скочила от покрива на същия небостъргач, от който бе полетяла сестра ѝ. Двете бяха скочили заедно, ръка за ръка. Бяха изправени пред едни и същи проблеми, едната отвътре, а другата отвън. Сандерсън седеше с извърната настрани глава и гледаше през прозореца. Беше сключила длани. За да спре треперенето им. Вероятно бе разделила пластирите на по-тънки лентички. И си бе поставила цел. Сто или двеста километра до следващия сантиметър от пластира. Или пет червени камиона, или пет бензиностанции, или пет хибридни автомобила.
Ричър провери пистолетите. И четирите бяха износени от дълга употреба. Но вероятно работеха добре. Нито един пълнител обаче не беше пълен. В този на пистолета „Смит и Уесън“ имаше четири патрона, а в този на спрингфилда — пет. Ричър предпочиташе първия пистолет, затова зареди и деветте патрона в него — осем в пълнителя и един в цевта. Прибра го в джоба на якето си, а другия пистолет остави в страничния джоб на вратата. Старият ругър бе стандартен модел, произведен през 1949 г., по времето, когато е бил първият продукт на новосъздадената компания. В пълнителя имаше само два патрона — двайсет и втори калибър, с периферно възпламеняване. Определено не бе любимият калибър на Ричър, затова и този пистолет отиде в страничния джоб на вратата. Колтът бе военен модел М1911 и ако се съдеше по гравираните знаци и надписи, бе по-стар от Ричър. В него имаше три патрона. Ричър го хвана за цевта, завъртя се на седалката и го предложи на Сандерсън.

Тя седеше зад Брамал и в този момент се бе извърнала към Ричър под ъгъл, при който той виждаше по-добре лявата част от лицето ѝ, отколкото дясната.
Военните хирурзи са свършили страхотна работа
, бе казал Брамал.
Лекували са я истински виртуози. Въпреки това положението е тежко.
Ричър намираше и трите твърдения за абсолютно верни. Кожата на лицето ѝ бе съшита от парченца с големината на пощенска марка. Трудно можеше да си представи уменията, грижата и търпението, вложени в подобна пластична операция. Безкрайно дълги часове прецизна работа. Съединяване на нерви и мускули. Някои обаче не бяха сраснали. Имаше мъртви петна. А всяко парче с размерите на пощенска марка се отличаваше с неравни краища и груби шевове. Сякаш лекарите се бяха чудили кое парченце от пъзела къде да поставят. Едната ѝ ноздра бе зашита за бузата под странен ъгъл. Ричър не можеше да я сравни с другата страна заради фолиото.

Сандерсън отказа да вземе пистолета. Не го изрече с думи, просто вдигна длани към Ричър. Той забеляза леко треперене. Нищо особено. Но бяха в началото на пътя. Ричър се обърна и предложи пистолета на Брамал, който имаше други проблеми. Следваше повече правила в сравнение с Ричър и имаше разрешително за частен детектив, издадено от щатските власти в Илинойс. Брамал се замисли за миг, после взе пистолета, но го прибра в страничния джоб на вратата, а не в джоба на сакото си. Своеобразен етичен компромис.

Накамура видя Скорпио да влиза през задната врата, когато късната сутрин клонеше към пладне. Бе паркирала в страничната уличка под много удобен ъгъл. Скорпио отново остави вратата отворена. Само сантиметър-два. Още един топъл ден. Над плетеницата от жици, опъната между килналите се на една или друга страна стълбове, се простираше безоблачно небе. Въпросните жици бяха електрически и телефонни кабели. Дебели и тънки. Нови и стари. Някои съвсем нови. Вероятно оптични кабели за интернет.
Накамура извади телефона си и набра своя приятел от „Компютърни престъпления“.
— Провери отново за сигнал — каза тя. — Скорпио току-що влезе в офиса си.
— Това не е точна наука — отвърна той.
— Миналия път уцели. За новия Били. Има го в бюлетина на АБН.
— Видях.
— Има още едно съобщение, качено по-късно, което се отнася до някакви лекарства, продавани само срещу рецепта. Което е странно, защото АБН отдавна ги следи. Следят камионите, които напускат заводите, следят маршрутите им с помощта на джипиес, следят дали фактурите съответстват на плащанията. Как е възможно да има изтичане?
— Това е по твоята част. Аз съм само един скромен техник.
— Затова ли ти звъня непрекъснато? Не ме прави на глупачка.
— Каква щура идея ти е хрумнала този път?
— Компютърните специалисти във фармацевтичните заводи могат да изтрият цял камион от базата данни, нали? Могат да заличат всяка следа от него. Могат да изтрият инвентарните списъци, сигналите от джипиеса… Все едно този камион призрак никога не е потеглял, а цял ден е прекарал в сервиза. Или на паркинга пред завода.
— Това предполага корупция сред компютърните специалисти. Едва ли съм най-подходящият човек, на когото да зададеш подобен въпрос.
— Възможно ли е все пак? — настоя Накамура.
— Би трябвало да изтрият и фактурите. И оригиналните поръчки. Да фалшифицират и данните за производството, защото в противен случай ще излезе, че произвеждат повече хапчета, отколкото напускат завода. Направят ли това, всичко ще бъде наред. Неотчетеният излишък ще се появи на някое друго място.
— Могат ли да го направят? — попита Накамура.
— Разбира се, че могат — отвърна приятелят ѝ. — Компютърът прави каквото му кажеш. Резултатът зависи от онзи, който брои стоката.
— А може ли да го направи човек извън завода? От разстояние?
— Имаш предвид хакер? Възможно е, стига да преодолее компютърната защита. А това не е лесна работа, защото в случая става въпрос и за голяма фармацевтична компания, и за АБН. Но не е невъзможно. Подобен софтуер може да се купи от Русия например.
— Какво оборудване е необходимо?
— В крайна сметка всичко опира до един лаптоп. Но проникването изисква високоскоростна обработка на цифрова информация. Доста машини трябва да работят едновременно. На хакера ще му трябват поне два мощни сървъра като нашия.
— Те развиват висока температура, нали?
— Ние използваме мощни климатици.
— Благодаря — каза Накамура.
Затвори телефона и погледна първо кабелите над главата си, а после и отворената врата на Скорпио.


Мобилният телефон на Брамал иззвъня северно от градче на име Дифайънт, в което имаше магазин за трактори и комбайни и почти нищо друго. Брамал извади телефона от джоба си и погледна дисплея. Подаде го на Ричър по същия начин, по който Ричър му бе подал колта. На дисплея пишеше:
Уест Пойнт, кабинет на началника.

— Откъде знае? — попита Ричър.
— Запазих го в контактите си — обясни Брамал. — Веднага след първото обаждане.
— Федерален агент до мозъка на костите си — каза Ричър.
И прие обаждането. Беше същата жена.
— Майор Ричър, моля — каза тя.
— Говори Ричър, госпожо.
— Задръжте така, ще ви свържа с генерал Симпсън.
— Майоре — прозвуча след миг гласът на началника.
— Господин генерал — отвърна Ричър.
— Някакъв напредък?
— Пътуваме в кола.
— Тя може ли да чуе какво казвате?
— Ясно и отчетливо.
— Добре ли е?
— Засега.
— Още работим по въпроса с бомбата на пътя. Досието по случая е секретно. Но открихме нещо, свързано с Портърфилд. Попаднахме на него в Корпуса на морската пехота. Тяхното копие е с по-нисък допуск на секретност.
— Какво научихте?
— Имало е заповед за арестуването му. Издадена една седмица преди смъртта му.
— От кого?
— От Агенцията за военно разузнаване.
— Видяхте ли я?
— Няма смисъл дори да опитвам. От разузнаването никога не посочват причини за задържането.
— Смятате ли, че случаят е сериозен?
— Това е военното разузнаване. Техните случаи винаги са сериозни.
— Познавате ли някого там?
— Забравете — отвърна Симпсън. — Искам да се пенсионирам във Флорида, а не в „Левънуърт“.
— Ясно — каза Ричър. — Много благодаря.
Изключи телефона и го върна на Брамал. Когато се обърна, видя, че Сандерсън го гледа изпод качулката.

Явно бе разбрала, че става нещо. Той бе попитал:
Какво научихте?
А Сандерсън не беше глупава. Ричър не каза нищо.

— Да поговорим по-късно — предложи Сандерсън. После се извърна и впери поглед през прозореца. Ричър гледаше напред. Брамал шофираше.



42

Час по-късно спряха за обяд в едно градче. В него откриха бензиностанция и семеен ресторант. Ричър забеляза, че Сандерсън иска да остане навън, при пейките за пушачите, за да се погрижи за нуждите си. Тя обаче събра сили да влезе вътре и да хапне набързо, а после се извини и излезе. Ричър я последва. Седна на около метър от нея. Бетонна пейка край паркинг. Сандерсън държеше в ръката си предварително отрязано парче пластир с ширина един сантиметър. Прегъна го като лентичка дъвка и го пъхна в устата си. Облегна се назад и вдигна поглед към небето.
— Не мога да повярвам, че говори с началника на „Уест Пойнт“ — каза тя.
— Все някой трябваше да го направи — отвърна Ричър.
— Какво ти каза?
— Имало е заповед за арестуването на Портърфилд.
Тя въздъхна дълбоко с облекчение и задоволство.
От фентанила, предположи Ричър, а не от спомена за смъртта на приятеля ѝ.
— Заповедта за арестуване губи своята сила със смъртта на заподозрения. Това вече е минало. Най-добре да забравиш за случая. Макар да съм сигурна, че няма да го направиш. Сестра ми твърди, че продължаваш да разсъждаваш като полицай. Не подминаваш нищо. Вероятно подозираш, че аз съм го убила. Това е логично. Все пак живеехме заедно. Статистиката не лъже.
— Ти ли го уби?
— В известен смисъл.
— Какъв смисъл?
— По-добре да не знаеш. Защото ще поискаш да направиш нещо по въпроса.
— Не е разумно да говориш така на човек, който не подминава нищо.
Тя не отговори. Просто въздъхна. Бавно, продължително вдишване, последвано от издишване. Светът беше прекрасен. Ричър бе чел, че това е еуфория, която наркоманите намират за ненадмината.
— Сай беше ранен в слабините — каза Сандерсън.
— Съжалявам — отвърна Ричър.
— Неприятно място — продължи Сандерсън. — Всички войници се страхуват най-много от рани по лицето, а на второ място от рани в слабините. Но лекарите са го зашили. И се е получило. Можеше да прави секс. Един от шевовете обаче сълзеше. При определени обстоятелства.
Ричър не промълви нито дума.
— При повишаване на кръвното налягане — обясни тя. — Освен това имаше инфекция. От деня, в който е бил ранен. Цялата му униформа е била мръсна, включително панталонът. Не го бил сменял, откакто напуснали Калифорния. Куршумът забил миниатюрни влакънца мръсна материя дълбоко в тялото му. Случва се непрекъснато. Проникнали микроби, с които лекарите не можели да се справят.
— Това се е случило преди дванайсет години.
— Портърфилд е обикалял по лекари. Но не му е харесало. Затова в крайна сметка започнал сам да се грижи за себе си.
— Като теб — отбеляза Ричър.
— Аз като него. Той ми показа как да го правя. Показа ми как да правя всичко. Показа ми портите на ада. Лекарят му беше казал, че шев, който сълзи, има вероятност да се отвори. Това можеше да се случи всяка нощ и Сай да умре от загуба на кръв. Беше се научил да живее с това. Беше приел състоянието си, беше го обикнал дори. В крайна сметка и аз направих същото. Почти.
— Май сте водили интересен живот.
— Той казваше, че внасям сигурност и спокойствие в живота му. Така и не разбрах защо. Дали защото ме намираше за мила и добра? Или смяташе, че съм му задължена за това, че ми обръща внимание, тъй като съм много по-грозна и противна от него? Не можех да му позволя да разсъждава по този начин. Защото това означаваше и аз да започна да мисля като него. Да приема, че се нуждая от специални услуги, които дотогава никога не бях приемала. Защо да започвам изведнъж?
Ричър не отговори. Сандерсън замълча. След време въздъхна отново. И потръпна от задоволство. Разпери ръце и ги простря върху облегалката на пейката. Дясната ѝ ръка почти докосваше рамото на Ричър. Облегна се назад и вдигна поглед към небето.
— Колко важно е лицето на жената? — попита тя.
— За мен ли?
— Например.
— Не кой знае колко, предполагам. За мен най-важни са очите. Зад тях или се крие сродна душа, или не. И това или те привлича, или те отблъсква.
Сандерсън се изправи и се завъртя с лице към Ричър. Дръпна ципа на сребристия суичър седем-осем сантиметра надолу и свали качулката. Докрай. Косата ѝ се разпиля навън, напред, надолу… Беше като на сестра ѝ, но малко по-къса. И малко по-прошарена. Но падаше по същия начин. И обрамчваше лицето ѝ по същия начин.
Очите ѝ бяха зелени, топли, изпълнени с неописуема мечтателност и задоволство. В тях грееше искрица като слънчев лъч, който пробягва по планински поток. Но излъчваха и лека насмешка. Сандерсън се подиграваше на Ричър, на себе си, на целия свят.
— Имаме еднакъв чин — започна Ричър, — затова имам право да го кажа. Това, което виждам, ме привлича.
— Много мило.
— Говоря сериозно. Сигурен съм, че и Портърфилд е бил сериозен и искрен. Той няма да остане единствен.
Сандерсън вдигна качулката и прибра косата си в нея.
— Трябва да започнеш интравенозно лечение — каза Ричър. — Фолиото изглежда странно.
— Първо трябва да преживея нощта.
— Шериф Конъли е открил десет бона в кутия за обувки.
— Сай нямаше вяра на банките. Предпочиташе парите в брой. Бяха му останали само тези в кутията. Изгубил е останалото с фалита на банките, докато бях в чужбина. Може би затова не им вярваше.
— За колко време щяха да ви стигнат десетте бона?
Сандерсън отново въздъхна доволно.
— Не за дълго — призна тя. — Не и при нашия начин на живот. От време на време трябваше да купуваме и храна. А и Сай похарчи много пари за ремонта на покрива.
— Защо спря да се обаждаш на сестра си след смъртта на Портърфилд?
— Много просто. Наложи се да продам телефона.
— Агенти на военното разузнаване ли проникнаха в къщата?
Сандерсън кимна.
— Закъсняха. Партито беше свършило. Циркът си беше заминал, преди да се появят. Но получиха каквото искаха.
— Какво по-точно?
Тя не отговори. Махна с ръка, сякаш това нямаше значение.

Телефонът на Накамура иззвъня. Обаждаше се приятелят ѝ от „Компютърни престъпления“.
— Скорпио звъни на някого — каза той. — Или поне смятаме, че сигналът е негов. Трафикът наподобява онзи отпреди три дни. Освен това повикването е към същия номер, на който изпрати съобщение за новия Били.
— Още е в офиса си — отвърна Накамура.
— Ръководи операцията дистанционно. Реалните действия се извършват на север от тук. Предполагам, че съобщенията са адресирани до неговия човек на място.
— Можем ли да проследим компютърните му комуникации?
— Вече го правим. Но той разполага със защитна стена. Можем да хакнем компютъра му, но ще ни отнеме дни.
— Шофьорът също трябва да работи за него — каза Накамура. — Шофьорът на камиона призрак, който уж не напуска завода. Само че той го напуска. Този човек знае къде да достави стоката.
— Чудя се дали са се сетили да коригират и пътните листове — каза приятелят на Накамура. — Дали манипулират отработените часове и изминатите километри. Може би това е начинът да разбием схемата.
— Не разполагаме с тези данни.
— В такъв случай не можем да направим нищо.
— Не съвсем. Компютрите и данните са само половината от схемата. Виртуалната. Другата половина е реална. Тя се състои от физически обекти като истински камион, който се движи по истински път и превозва истински медикаменти.
— Как този камион стига до тук?
— Откъде?
— От Ню Джърси, предполагам.
— По магистрала деветдесет.
— А какво има на север от тук, на мястото, откъдето е дошло съобщението?
— Магистрала деветдесет.
— Къде спира камионът в такъв случай?
— Има много възможности. Изолирана бензиностанция на двайсетина километра от магистралата. Или стара промишлена зона, пълна с празни складове.
— Скорпио няма да напусне офиса си тази вечер, нали? — попита Накамура.
— Никога не го прави — отвърна приятелят ѝ. — Освен за да се прибере у дома.
— Добре, тръгвам към магистралата, за да огледам.
Накамура затвори телефона и запали двигателя.

Вече бяха изминали разстояние, сравнимо с това от Ню Йорк до Бостън, но още не бяха излезли от Уайоминг, още не бяха преполовили маршрута си за деня. Колелата на голямата тойота се въртяха неуморно. Макензи и Сандерсън разговаряха тихо отзад с кратки, бързи, недовършени изречения. Ричър предположи, че този начин на общуване се е превърнал във втора природа за близначките. Сандерсън остана в добро настроение почти час. После започна да помръква, и то бързо. Затвори се в себе си, сякаш се подготвяше за тежка вътрешна битка. Явно тялото ѝ започваше да се схваща и да изпитва болка. Тя впери поглед през прозореца. Може би с качването на магистралата си бе поставила нова цел. Може би да види три стада антилопи или две стада елени, или счупена снегозащитна ограда.

Накамура потегли по шосето, което водеше на север от града. Подмина семейния ресторант „Клингър“, който посещаваше понякога, стига работата да я отведеше в тази посока. Продължи на север, като се оглеждаше наляво и надясно, преди да излезе на магистралата. Нямаше нищо за гледане. Постави се на мястото на шофьора. Вярно, не караше откраднат камион, но все пак трябваше да избягва срещи с полицията. Нали поне по документи камионът не биваше да бъде там, на магистралата. Все едно изобщо не съществуваше. А това натоварваше шофьора. Той не биваше да привлича внимание. Не биваше да превишава скоростта, да прави неочаквани маневри, да попада в обсега на пътните камери и прочие. На юг от магистралата задачата му ставаше много трудна. Затова не би отишъл там.
На север беше още по-зле. Накамура мина под един мост и се озова сред безкрайна пустош. Никакво прикритие, никакво скривалище. Равна прерия. Плоска земя. Безкрайни хоризонти. Тя продължи още десетина минути и отби на банкета.
Районът на юг от магистралата изглеждаше неподходящ. Районът на север от магистралата изглеждаше неподходящ. Следователно шофьорът не напускаше магистралата. Беше принуден да кара. Нямаше друг избор. Никога не слизаше от нея. На десетина километра на изток имаше отбивка с голям търговски комплекс. Беше го виждала и преди. Бензиностанция, закусвалня, офис на пътните патрули, мотел, някакви сгради на службата за поддръжка на пътищата. Множество постройки и множество скришни места.
Накамура направи обратен завой и се насочи към магистралата. Излезе на нея и натисна газта.

Тойотата спря отново на една бензиностанция, която имаше миниатюрно кафене с две масички и автомивка. Макензи отиде до тоалетната, а Сандерсън си отряза още една лентичка от пластира. Седна на пейката отвън с чаша кафе в ръка. Вятърът довяваше мирис на безоловен бензин от едната страна и на автошампоан от другата. Ричър излезе от кафенето и Сандерсън се помести, за да му направи място, така че между двамата да има метър разстояние. Неизречена покана.
Ричър седна.
— Добре ли си? — попита той.
— В момента, да.
— Разкажи ми за портите на ада.
Последва продължително мълчание.
— Привикваш постепенно — обясни тя. — Нуждаеш се от все по-големи дози, за да се озовеш на същото място. И не след дълго започваш да приемаш дози, смятани за смъртоносни. Само една такава е в състояние да убие човек, който не е привикнал. После искаш още и още. Започваш да приемаш дози, които надвишават смъртоносната. Имаш ли достатъчно кураж, за да направиш следващата стъпка?
— Ти имаш ли го?

— Чувствах се по същия начин, когато бях на мисия. Единственият начин да се справиш, е като не отстъпваш и крачка назад. Продължаваш винаги напред и нагоре. Изпълваш се със самопрезрение. Казваш си:
Какво? Само толкова ли можеш?
Разбира се, че направих следващата стъпка. И по-следващата…

Сандерсън въздъхна. Новото парче пластир започваше да действа.
— Това ѝ е хубавото на следващата стъпка — каза тя. — Винаги има и още една, и още една.
— Логиката подсказва, че има една последна.
Тя не отговори.
— Какво работеше Портърфилд?
— Майсторът на покриви не ти ли каза?
— Спомена, че говорел много по телефона. А шериф Конъли каза, че пътувал доста с колата.
— Сай беше военноинвалид. Изобщо не работеше.
— Очевидно си е запълвал времето по някакъв начин. Да не би да е имал хоби?
— Защо се интересуваш толкова много от него?
— Интересът ми е професионален. Или е бил убит на друго място и захвърлен в гората, или наистина е бил изяден от мечка. Никога не съм попадал в ситуация, в която изяждането от мечка да изглежда реална възможност.
— Има и трети вариант.
— Знам. Както знам, че ти си била там. Сама ми го каза.
Сандерсън помълча.
— Да сключим сделка — предложи тя след малко. — Успеем ли довечера, ще ти разкажа цялата история.
— Трудна задача — отвърна Ричър. — Много трудна. Историята заслужава ли си?
— Не е особено вълнуваща. Но е тъжна.
— В такъв случай трябва наградата да е по-голяма. Искам да чуя и твоята история.
— За бомбата край пътя ли? Сестра ми сподели какви теории си развил. За провалената специална операция с много жертви от американска страна.
— В най-лошия случай — уточни Ричър.
Сандерсън въздъхна отново, дълбоко и щастливо.
Почти като котешко мъркане.
— Беше много по-лошо от най-лошия случай. Беше същинска катастрофа. Но не аз ръководех операцията. Замествах по-висш офицер от служба, която осигуряваше подкрепа, но работата беше много деликатна. Всичко се решаваше на много високо ниво. Градчето се намираше сред хълмовете, скромно по размери, без каменна стена, но добре защитено. Пътят лъкатушеше ту наляво, ту надясно. С две думи, трябваше да завземем градчето, но началството искаше да го направим без излишни жертви сред цивилните. Което означаваше, че не можем да разчитаме на въздушни удари. Затова възнамерявахме да навлезем от две страни, като използваме бронирани машини. Някой от командването обаче бе направил анализ, според който противникът очаквал точно това и бил подготвен. Затова заложихме на трети вариант и подходихме откъм откритите хълмове встрани от градчето, така че да излезем горе-долу по средата между двата му края и да изолираме едновременно и двете гнезда на съпротива.
— Какво представляваше теренът? — попита Ричър.
— Това беше първият въпрос, който всички зададоха. Умниците от щаба определиха маршрут, от който да държим под око околните хълмове. Бяха много прецизни. И ни казаха да не се безпокоим, защото маршрутът минавал извън обхвата на гранатометите. Затова използвахме техния път. И там ни очакваше мъртвото куче. Трима от нас загинаха, единайсет бяха ранени.
— Някой от твоите?
— Не, за щастие. Случилото се беше сериозен проблем. Затова файловете са засекретени. Доста важни клечки пострадаха. Разузнаването се издъни. Нашите умници не се оказаха особено съобразителни. Поне в сравнение с техните. За пореден път подценихме противника. Онези брадясали типове в дълги роби бяха предвидили как точно ще атакуваме, знаеха не само как ще го направим, но и кога ще се появим на това място. Може да ни очакваха ден по-рано или ден по-късно, но кучешките трупове отпреди четири дни бяха любимото им средство за отмъщение. Ако това беше футболен мач, съдията щеше да отчете гол в тяхна полза. Ние дадохме четиринайсет жертви. Постигнаха го на цената на един мобилен телефон и едно куче.
— Разбирам — каза Ричър.
— Притесняваше се да не би някой от моите хора да е загинал.
— Смятах, че това е в състояние да те разстрои.
— Нямаше да съм тук, ако ме беше разстроило — отвърна Сандерсън. — Нямаше да издържа толкова време.

В този момент от кафенето излезе Макензи, последвана от Брамал. Двамата застанаха до пейката в пози, които сякаш казваха:
Хайде, време е да тръгваме.
Сандерсън стана и Ричър я последва към колата.

Достигнаха южните покрайнини на Рапид Сити точно когато слънцето залязваше.



43

Прекосиха града от юг на север в сумрак. Ричър разпозна отделни части от него. Разпозна улицата с хотелите. Разпозна денонощния китайски ресторант, пред който го бе причакал човекът на Скорпио с очукания стар линкълн. Продължиха все направо, излязоха от другия край на града и се озоваха на шосе, което според мобилния телефон на Брамал водеше право към „Клингър“. Така и се оказа. „Клингър“ не беше някое обикновено семейно ресторантче, а ярко осветено заведение, което озаряваше огромен паркинг. Изглеждаше леко занемарено, но в същото време грандиозно.
Влязоха и си поръчаха храна, защото беше време за вечеря. Яж винаги когато можеш, обичаше да казва Ричър. Никога не знаеш кога пак ще имаш възможност да сложиш нещо в устата си. Сандерсън се оказа привърженичка на същата теория. Брамал пък бе винаги гладен, което бе изненадващо за човек с неговите скромни габарити. Макензи първо заяви, че не ѝ се яде, но после и тя си поръча вечеря. Накрая каза, че било вкусно. Ричър бе съгласен с нея.
Попитаха сервитьорката дали наблизо се намира бензиностанция на „Ексон“. Да речем, на двайсетина минути от тук? Тя сбърчи чело, сякаш знаеше, но не можеше да се сети, сякаш въпросът бе толкова банален, че именно заради това се затрудняваше. Изведнъж си спомни и каза:
— А, да, на магистралата има „Ексон“. Ще видите отбивка със зона за почивка.
Когато се върнаха в колата, Брамал погледна екрана на навигационната система. Най-близката зона за почивка се намираше на десетина километра на изток. Електронният мозък определи времето, необходимо да стигнат до там, на двайсет минути. Според Брамал най-голяма концентрация на фармацевтични заводи имаше в Ню Джърси. Следователно камионите със стока се движеха на запад. Таен склад, разположен в зона за почивка на магистрала I-90, би бил голямо удобство. Така можеха да товарят и разтоварват по всяко време на денонощието.
— Системата не работи по този начин — възрази Ричър. — Стакли каза, че трябва да чакат до полунощ. Значи това не е склад. Никой не разтоварва там стока, която стои в очакване на клиентите. Точно обратното. Клиентите се нареждат на опашка в очакване на стоката. Може би тя пристига точно в полунощ. Съгласен съм, че зоната за почивка е подходящо място. Но само за бърза размяна. Участниците се намират в движение. Появява се камион от изток и шестима или десетима пласьори като Били и Стакли влизат и товарят. Точно в полунощ. Трябва да действат доста бързо. Мястото хем се намира в зона за почивка на магистралата, хем е замаскирано като гараж за снегорини. Според гласовата поща то е изцяло на разположение на дилърите. Логично. Нали е лято.
— Следователно Стакли е вечерял в „Клингър“, пътувал е двайсет минути до зоната за почивка, напълнил е резервоара, продължил е стотина метра, свил е зад ъгъла и е изчакал да стане полунощ. Детска работа. Зоната за почивка не е кой знае колко голяма. Търсим отклонение, което води до гараж за снегорини. Колко такива може да има?
— Винаги ли е толкова лесно? — попита Макензи.
— Господин Брамал го прави да изглежда лесно — отвърна Ричър.
Сандерсън не каза нищо. Тя беше офицер от пехотата. Знаеше всичко за умниците с пагони и техните безукорни планове.
Брамал запали двигателя и потегли на север по шосето. Носеха се в тъмнината право към детелината на магистралата, където завиха надясно и поеха на изток към зоната за почивка. Гласът от навигационната система ги уведоми, че до там остават шест минути.

Навигационната система не сгреши. Точно шест минути по-късно Брамал навлезе на територията на обширен комплекс за отдих, който приличаше на малък град. Имаше огромна бензиностанция на „Ексон“, пет-шест заведения за хранене, окъпани в неон, пост на Пътната полиция, мотел.
Единственото, което липсваше, бяха снегорините. Или поне за момента не се виждаха. Ричър долови вълните на войнишки скептицизъм, които идваха изпод качулката на Сандерсън. Макензи също изглеждаше разочарована. Може би търсенето не бе толкова лесно, колкото изглеждаше.
Решиха да обиколят повторно, след което бяха абсолютно сигурни, че тук няма сервиз, склад или гараж за снегорини. Нямаше и пътища, които да водят до хангари със зимно оборудване. А това повдигна очевидния въпрос: Ако не тук, то къде? Все някъде трябваше да има снегорини. И то много. Зимата в Южна Дакота бе тежка. Според Макензи зимните условия бяха толкова сурови, че гаражът трябваше да е много, много голям. Все пак тя познаваше добре западните щати.
Но къде се намираше този гараж? Кого можеха да попитат? Въпросът беше странен. Знаете ли къде властите държат снегорините? Никой не би могъл да им отговори. Повечето хора щяха да приемат думите им като нелеп опит за политическа шега с цел доказване на някаква теза или като опит за разобличаване на собственото им невежество, както правят някои репортери, когато ги питат дали знаят името на конгресмена си. Единствените хора, които можеха да отговорят на въпроса им, се намираха другаде. Там, където бяха прибрани въпросните снегорини.
— Предплатил е бензина в единайсет и двайсет и три — каза Ричър. — Точно тук, съвсем близо до мястото, на което сме сега. Да предположим, че са му били необходими две минути да се върне от касата и да започне да пълни резервоара. Вероятно това е станало в единайсет и двайсет и пет. Колко далече може да стигне с бензин за четирийсет долара?
— С тези пари тук можеш да напълниш много голям резервоар — отбеляза Макензи.
— Следователно пълненето на резервоара му е отнело няколко минути. Излязъл е на пътя след единайсет и половина. Стакли обаче е бил новобранец. Не е искал да се издъни. Искал е да разполага с достатъчно време, за всеки случай. Затова е отишъл някъде наблизо. На не повече от три минути. Постарал се е да стигне навреме. Или дори да подрани.
— Какво може да се намира на три минути от тук?
— Да речем, покрит паркинг или хангар. Специално за снегорини. С достъп от двете страни на магистралата. В района на тази отбивка, преди пътят да се стесни на изток и запад. В непосредствена близост до нашата зона за почивка. Някое почти невидимо отклонение с табела, на която пише: „Само за машини на Пътното управление“. И много дървета наоколо. Никой не обръща внимание на подобни неща.
— Може да е в едната или в другата посока. Може вече да сме го подминали. Нямаме представа накъде да тръгнем.
— Не сме го подминали — обади се Сандерсън. — Не видях никакви отклонения. Аз обръщам внимание на подобни неща. В момента сме като в капан на този път. Противникът обаче не е в състояние да организира засада. Това е добре. Ако си прав за специалния хангар, би трябвало да се намира на изток. Ако Ричър е прав за Стакли, мястото би трябвало да е наблизо. Достатъчно близо, за да могат колите да слязат бързо от магистралата и отново бързо да се качат на нея. Ако Ричър греши за Стакли, мястото е по-нататък, но става въпрос за двайсет-трийсет километра най-много, защото дори Стакли да е бил хладнокръвен като лед, е трябвало да стигне там преди полунощ. А той не е можел да кара със сто и петдесет километра в час, за да пристигне навреме. Хора като него избягват подобни неща. Те не бива да се открояват. Затова предлагам да тръгнем на изток. Ако не открием нищо, ще имаме достатъчно време да се върнем и да обмислим нещата.
Брамал погледна през рамо към госпожа Макензи. Неговият работодател.
— Искате ли да опитаме? — попита той.
— Да — отвърна Макензи.
Брамал обиколи паркинга под светлината на натриевите лампи, окачени на високи стълбове. Търсеше изход, през който да се върне на магистралата. С крайчеца на окото си Ричър зърна светлосин автомобил, който се движеше в противоположната посока. Местно производство. Най-вероятно шевролет. Стандартна модификация, без никакви екстри. Погледна отново, но колата бе изчезнала.
Брамал намери изхода и последва табелата, която водеше към Сиукс Фолс, градче, разположено на изток. Не откъсваше поглед от пътя пред себе си, както правят добрите шофьори. Сандерсън, сестра ѝ и Ричър следяха банкета и стесняващото се разстояние между двете платна.

Оказа се, че Стакли е искал да подрани, но не чак толкова, колкото бе очаквал Ричър. Мястото се намираше на повече от три минути. По-скоро на четири и половина. Видяха малко отклонение и табела:
Само за служебни автомобили.

— Не завивай — обърна се Ричър към Брамал. — Рано е. Трябва да съставим по-добър план.



44

Инспектор Глория Накамура обиколи всеки сантиметър от зоната за почивка. Бе късна вечер, но мястото бе добре осветено. Представи си как някой камион потегля от тук. Може да не беше тир. Може да нямаше ремарке. Може да бе дори микробус, превозващ дребни поръчки за семейни аптеки и провинциални клиники. Нещо с размерите на форд еконолайн. Вероятно бял, чист и лъскав в унисон с посланието за здраве и хигиена, излъчвано от фармацевтичните компании. Вероятно на него имаше лого с четливи приветливи букви, зелени като тревата или сини като небето.
Къде би спрял? Не и до поста на Пътната полиция поради очевидни причини. Не и до бензиновите колонки. Въпреки тъмнината. Бензиностанциите разполагаха с камери, в случай че някой шофьор потегли, без да плати. Не и до входа или до изхода, защото Пътното управление поставяше камери там, за да следи трафика. Подобен камион не можеше да си позволи лукса да бъде заснет на видео. Не и в Южна Дакота, при положение че компютрите в завода показваха, че той стои на паркинг в Ню Джърси. Между тоалетните и заведенията за бързо хранене имаше обширно празно пространство. Но то бе ярко осветено, а по стълбовете също имаше камери. Заради исковете за щети, предположи Накамура. В случай че някой претендира, че са ударили бронята му, и обвини някое заведение. Вероятно това бе изискване на застрахователните компании.
Специална рампа водеше към сградата на Пътното управление, цялата от тухли и метал. Затворена, потънала в мрак. Но въпреки това бе на открито. Прекалено видима. Накамура си представи микробус с отворени задни врати и мъже, които свалят кашони и ги товарят в по-малки коли. Шумна, нетърпелива тълпа, която очаква своя ред. Хора като Били, новия Били и прочие, пристигнали с пикапи, джипове, стари седани… които бързат да натоварят и да потеглят.
Къде тук биха го направили? Никъде. Зоната за почивка бе крайно неподходяща.
Накамура обиколи паркинга за последен път. С периферното си зрение забеляза черен джип, който се движеше в противоположната посока. Регистрационните му табели бяха сини. От Илинойс може би, помисли си тя. Погледна отново, но джипът бе изчезнал.

Брамал отби встрани на километър и половина след отклонението, където източното и западното платно се събираха отново, разделени от тревиста полоса. Мястото бе достатъчно безопасно. Минеше ли пътен патрул, щяха да кажат, че са спрели, за да подменят изгоряла крушка или да напомпат спаднала гума. Нямаше голямо движение. Минаха няколко коли, последвани от камион с ремарке, чиято въздушна струя разлюля тойотата.
— На какво разстояние е най-близкият изход? — попита Ричър.
Брамал погледна екрана.
— На петдесет километра — отвърна той.
— Чиста загуба на бензин. Направи обратен завой през тревата. Двамата с Роуз ще слезем при отклонението, което води до гаража. Вие с Макензи ще паркирате в зоната за почивка и ще тръгнете пеша между дърветата. Там ще се срещнем. Ще огледаме и ще решим какво да правим.
— Искаш да дойда с теб? — попита Сандерсън.
— Защо не?
— Не мога — отвърна тя. — Не се чувствам добре.
— Ще решим този проблем.
— Не мога — повтори тя. — Остана ми само една лентичка.
— Ще ти набавим още.
— Не знаем със сигурност.
— Все някога ще трябва да използваш последната си лентичка.
— Предпочитам да я запазя. Искам да съм спокойна, че имам една резервна.
— Стегни се, майоре! Трябваш ми! И то в добра форма. Точно в полунощ. Оставям на теб да прецениш какво и кога да направиш.
Настъпи тишина. После Макензи каза:
— Да вървим.

Брамал изчака момент, в който двете ленти останаха празни, и направи обратния завой. Тойотата подскочи при преминаването на разделителната ивица, която бе оформена като широка плитка канавка. Сигурно събира водата от топенето на снеговете, предположи Ричър. Снегорините трябваше да избутват снега някъде. Тойотата преодоля единия наклон, после другия, зави и потегли в посоката, от която бе дошла. Караха по същия маршрут, който щеше да следва камионът при пристигането си. Идваха от изток, от Ню Джърси. В този момент камионът се движеше в тяхната посока. Движеше се от часове. Намираше се някъде около Сиукс Фолс и караше по онова шосе, по което бе дошъл и Ричър с червения тир с двойна кабина и легла отзад. С онзи старец зад волана.
Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо. Тя чете книги. И разсъждава върху разни неща.
Виждаха това, което шофьорът на камиона щеше да види по-късно. Или по-точно, не виждаха почти нищо. В един момент пред тях се появи отбивката с табела
Само за служебни автомобили
.

Брамал спря на банкета стотина метра след отклонението. Ричър слезе, заобиколи колата и отвори вратата на Сандерсън. Тя излезе. Ботуши, джинси, сребрист суичър, закопчан догоре. Този път качулката бе дръпната по-назад. За да не пречи на периферното ѝ зрение. За да не пречи на оценката ѝ на ситуацията. Виждаха се скулите ѝ. Фолиото отдясно, белезите отляво. Разкривените устни. Едната вежда свършваше по средата, вероятно към нея бе пришито парченце кожа от друго място.
— Тъмно е — каза тя. — Това е добре.
Брамал потегли.

Ричър и Сандерсън изчакаха на банкета. Не се виждаха преминаващи автомобили. Сандерсън дъвчеше усилено. Последната ивица от един сантиметър, останала от пластира. А може би половината от нея. Нищо чудно да я бе скъсала на две.
Оставям на теб да прецениш какво и кога да направиш.
Ричър се надяваше, че тя знае какво прави. Фентанилът не действаше както преди. Изглеждаше му неспокойна. Може би защото това бе последната ѝ лентичка. Вероятно винаги изпитваше безпокойство, когато вземаше последната си лентичка. В момента тя приличаше на цирков акробат, който се люлее на трапец, пуска се и полита във въздуха с надеждата някой да я хване, преди да падне на земята. Дали това не бе новият златен стандарт на усещането за несигурност? Наркоман с празни джобове. Надвиснал над бездната. Останал без никакви запаси.


Изминаха стоте метра в обратната посока и се изравниха с табелата.
Само за служебни автомобили.
Не се виждаше нищо.

— Готова ли си? — попита Ричър.
Хукнаха напред, притичаха през пътното платно, заобиколиха табелата и излязоха на отбивката. Спряха, за да си поемат дъх и да се огледат. Намираха се на помощен път, пригоден за тежки машини. Отсечката бе достатъчно дълга, за да потъне краят ѝ в мрака. От двете ѝ страни бяха посадени дървета, за да я разкрасят, но тя пак си оставаше скучен и тъмен помощен път, нищо повече.
— Имаш ли фенерче? — попита Сандерсън.
— Не — отвърна Ричър.
— Господин Брамал можеше да ни даде едно назаем. Сигурна съм, че се е запасил с няколко.
— Харесваш ли го?
— Мисля, че сестра ми е направила добър избор.
Потеглиха в мрака. Луната светеше достатъчно ярко, а от време на време им помагаха и фаровете на колите, които проблясваха като светкавица на фотоапарат. Благодарение на това успяваха да се ориентират. Отклонението бе дълго над осемстотин метра от началото до края и отвеждаше до хангар, който изглеждаше достатъчно просторен, за да побере голямо количество тежко оборудване. Ричър и Сандерсън останаха сред дърветата и огледаха околността. Видяха общо четири рампи, две отпред и две отзад, които придаваха на хангара вид на огромно насекомо. Отпред и отзад имаше по една врата. Затворени. Наоколо не се виждаше жива душа. Нито кола. Нито пък се чуваше звук. Гараж за снегорини в края на лятото. Пустеещ.
— Колко е часът? — попита Сандерсън.
— Десет — отвърна Ричър. — Остават ни два часа.
— Ще успеем ли?
— Мисля, че това е мястото. В гласовото съобщение се споменаваше път, който води до гараж.
— Това е било тогава. Сега може да използват друг.
— Къде ще намерят толкова подходящо място? Съмнявам се. Този гараж е чисто злато.
— Изглежда запустял.
— Още е рано. Мисля, че точно това е идеята. Идват и си тръгват много бързо. Мястото е скрито. Кой обръща внимание на подобни отбивки? За обикновените шофьори те буквално са невидими.
Ричър се извърна и погледна назад. Камионът от Джърси би трябвало да дойде от изток, от там, откъдето те бяха дошли пеша. После щеше да завие в обратната посока, вече празен. Стакли би трябвало да дойде от запад. Останалите пласьори можеха да пристигат и от едната, и от другата посока. Тайно място за срещи и тайно отклонение от магистралата в комплект. Чисто злато.
Тръгнаха пеша към мястото, където очакваха Брамал и Макензи да излязат между дърветата. Зърнаха ги да се появяват от горичката. Обиколиха заедно гаража.
— Очевидно не съм аз човекът, който да дава предложения какво да правим — каза Макензи.
— Най-добрият тактически план изисква да причакаме камиона горе-долу по средата на отбивката. След като слезе от магистралата, но преди да стигне гаража. Една операция, най-много един изстрел, най-много една жертва сред противника. Бързо, концентрирано, ефективно.
— И как ще организираме засадата на камиона?
— Не знам дали трябва да го правим.
— Не разбирам.
— Не знаем с какво превозно средство ще си имаме работа — обясни Ричър. — Но след като пристига директно от завода, предполагам, че ще е камион с логото на фармацевтичната компания. Не се съмнявам, че Ноубъл е обсъдил въпроса с ръководството. Провел е куп работни срещи, изпратил им е куп записки. Камионът вероятно е заключен. Нищо чудно само шофьорът да може да го отвори. С цифрова комбинация или специален ключ. Сестра ти не иска да поема риска да изтръгнем комбинацията, като приложим физическа сила.
— А ти би ли го направил?
— Този тип е взел пари, за да откара стоката на грешен адрес. Не се съмнявам, че е отворен за преговори. Честната размяна не е кражба.
— Какво правим тогава?
— Тук ще се съберат десетина пласьори — каза Брамал. — За да вземем стоката им, ще трябва да ги оберем всичките, един по един. На излизане от гаража. Ще застанем на пътя като на контролно-пропускателен пункт. Дванайсет обира, един след друг. На интервали от по една минута. Не мисля, че можем да се справим. Нямаме избор.
— Роуз?
— Както казах, има само един вариант. Да се надяваме камионът да не е заключен.
— Има и трети начин — каза Ричър. — Който обединява най-доброто от тези две предложения.



45

Накамура се върна в зоната за почивка, след като провери всяко кътче, за което се сети. Мястото не бе подходящо, но по-добре да останеше тук, отколкото другаде. Представи си товарен микробус, искрящо бял. Къде би могъл да спре, за да изпълни задачата си? Колкото се може по-далече от тук. А това означаваше някъде в покрайнините на паркинга. Късно вечер там имаше много празни места. Хората предпочитаха да паркират по-близо до сградите. Защо да вървят излишно?
Тя продължи да обикаля със светлосинята си кола. Оказа се права. Западният край на паркинга бе напълно пуст. В източния край имаше един-единствен автомобил. Паркиран с предницата към дърветата. Черен джип със синя регистрационна табела. Илинойс.
Накамура извади телефона.
— Искам спешна проверка на регистрационен номер от друг щат.

В отговор получи статичен пукот и едно
окей
. Продиктува номера. Паркира до черния джип, без да сваля телефона от ухото си. Беше тойота, Накамура излезе от колата си и огледа джипа, целия покрит с прах. Явно идваше от запад, и то от далече. Трудно ѝ бе да надзърне вътре, защото прозорците бяха разположени високо, а тя беше ниска. Но тези хора явно пътуваха с багаж. През задното стъкло видя доста чанти. Защо бяха спрели тук?

Накамура огледа дърветата и прецени, че през тях може да се мине. Но с каква цел? Последната редица на паркинга гарантираше достатъчно безопасност за каквато и да било незаконна сделка. Излишно бе някой да се крие в гората. От другата страна нямаше нищо, горичката оредяваше и отстъпваше място на пътя. Или пък имаше някаква сграда на Пътното управление? Накамура не можеше да си спомни. Да, наблизо имаше някакъв склад, но къде точно? Тя никога не обръщаше внимание на такива места.
В ухото ѝ се разнесе пукот и прозвуча глас:
— Според управлението в Илинойс колата с този номер е черна тойота, регистрирана на името на Терънс Брамал, частен детектив.

Сандерсън се върна в началната си позиция и Ричър я последва. Искаше да разбере дали дъвче. И ако не дъвче, дали това е добре или не. Тя продължаваше да дъвче. Държеше се нормално. Ричър се надяваше да не се надруса прекалено рано. Тя бе въоръжена с двайсет и два калибровия ругър. Онзи с двата патрона в пълнителя. Трябваше да се задоволи с два изстрела. Брамал разполагаше с колта, в който имаше три патрона. Пистолетът на Макензи бе празен. По-добре от нищо. Както бе казал един писател, деветдесет и девет процента от всичко е блъф.
— Приготви се да ми разкажеш историята — каза Ричър.
— Стотици неща могат да се объркат — отвърна Сандерсън.
— Едва ли стотици — възрази той. — Най-много двайсетина.
— Онази заповед за арест беше незаконна. Трябва да го знаеш. Опитваха се да му затворят устата.
— Искаш да ми разкажеш част от историята, а не цялата, така ли?
— Искам да научиш поне тази част от нея.
— И какво се опитваше да разгласи той?
— Нещо, което трябваше да остане тайна.
— Окей — каза Ричър, — бъди готова да ми разкажеш и останалото. Добре ли си?
— Засега да.
— И докога?
— Колко е часът?
— Наближава десет и половина.
Сандерсън пресметна нещо наум и не отговори.
Ричър се върна до собствената си начална позиция. Преди да стигне там, Брамал го пресрещна с телефон в ръка. Дисплеят грееше в зелено и според информацията, изписана на него, обаждането идваше от кабинета на началника на „Уест Пойнт“.
— За теб е — каза Брамал.
Ричър взе телефона.
— Господин генерал — каза той.
— Майоре — отвърна началникът.
— В момента заемаме позиция. До два часа ще знаем дали операцията ще завърши с успех или с провал.
— Какви са шансовете ви?
— Неясни. Всичко зависи от това към какви правила за използване на сила ще се придържаме.
— Тя има повече скрупули от теб, така ли?
— Напротив. Просто има неща, които аз не бих направил. Освен това с нас има цивилни.
— Добре дошъл в съвременната армия. Можеш да се върнеш на служба и да вземеш няколко урока в това отношение.
— Тя смята, че заповедта за арестуването на Портърфилд е била неоснователна.
— Ти какво смяташ?
— Очаквах да каже нещо подобно.
— Аз също. Но май е права. Приятелите ми попаднаха на досие по случая, в което няма нищо. Явно е фалшиво. Опитахме се да открием кой е започнал разследването. Стигнахме до служител в пресслужбата на медицински батальон в състава на морската пехота.
— От думите ѝ останах с впечатлението, че Портърфилд се е борил за справедлива кауза. Ако това е така, би трябвало да има много папки, много досиета. Портърфилд е бил безработен ветеран, който е трябвало да сменя превръзките си всеки ден. Ако на човек като него му влезе муха в главата, той започва да говори с всички на тази тема. Пише писма до вестниците, звъни на конгресмена от своя район и прочие. После прави опити да се свърже с Белия дом и с всяка телевизия или правоохранителна агенция, за която се сети. Името му все трябва да изскочи отнякъде. Искам да разбера за какво става дума. Сандерсън може и да не ми каже.
— Как се справя тя?
— Доста добре предвид обстоятелствата.
— Как оценяваш духа ѝ?
— В какъв смисъл?
— Можеш ли да говориш свободно?
— Да — отвърна Ричър.
— Ето защо ти звъня. Открихме един документ, свързан със случай на нарушена професионална етика от страна на лекуващ лекар. Военен психиатър е публикувал статия, в която не е положил достатъчно усилия да скрие самоличността на пациента. Статията е посветена на жена офицер с тежка лицева рана, получена при бойна операция, в която изобщо не е трябвало да участва. Замествала е друг офицер. Като лична услуга. Не е имала нищо общо с тази операция. Включила се в нея, защото някакъв задник заявил, че има друга работа. В хода на разследването се оказало, че поводът другият офицер да избегне участие е изключително несериозен. Въпросният офицер се самоубил малко след началото на разследването. Оказало се, че се забавлявал с някаква афганистанска проститутка, докато най-красивата жена в армията била обезобразена. Статията описва психологическата ѝ борба, последвала раняването.
— И тази жена е Роуз Сандерсън?
— По това време тя е лежала в болница. Заявила, че публичността я разстройва допълнително.
— Не го е споменавала — отбеляза Ричър.
— Това е важен фактор — изтъкна генералът. — Чувства се предадена.

В единайсет часа в района на гаража бе все така тъмно и тихо. Ричър го очакваше. Според теорията му пласьорите трябваше да пристигнат до двайсетина минути преди уречения час, а същинската работа започваше точно в полунощ. След което отново настъпваше тишина. Затова той не се тревожеше. Все още не. Стига да не се бе объркал до такава степен, че хората, които чакаше, да се събираха на съвсем друго място, разположено на много километри от тук, да се поздравяваха, да се потупваха по раменете и да отваряха празните си багажници в очакване да ги напълнят. Не беше изключено.
Ричър продължи да чака.
В единайсет и трийсет положението оставаше абсолютно същото. Тъмно и тихо. Това също не го притесняваше. Намираше го за очаквано и логично. И все пак критичният момент наближаваше. Съдбоносният час. Решителният миг. За пръв път в живота си следеше с такова внимание поведението на своето тяло. Почувства натрупването на напрежението, почувства и автоматичната реакция, задействала някакъв примитивен, атавистичен механизъм, който превърна стреса в сила, концентрация, агресия… Кожата на главата му настръхна, през пръстите на ръцете му протече електрически ток. Зрението му се изостри. Самият той се почувства по-едър, по-силен, по-бърз, по-корав…
Знаеше, че Сандерсън изпитва същото. Зачуди се обаче как то се съчетава с въздействието на фентанила. Надяваше се всичко с нея да е наред.
В този момент видя фарове на пътя.



46

Фаровете бяха жълтеникави и слаби, което означаваше, че автомобилът е стар модел. Освен това бяха разположени сравнително ниско, на обичайното разстояние един от друг, което означаваше, че старият автомобил е със стандартни габарити. Не беше огромен пикап или джип. Насочи се към сградата и отражението от фаровете му върху стените разкри стар, поне двайсетинагодишен седан. С форма на плужек. Тъмна боя с неопределен цвят. Без тасове. С разкривена антена.
Колата даде назад и спря встрани от рампата. От нея излезе мъж около петдесетте с наедряла талия и пригладена с гел коса. Беше облечен в джинси и сив суичър с някакво лого. Сигурно името на марката. Отиде до ролетната врата и почовърка с ключа. После приклекна като щангист, хвана ролетката за долния край, вратата затрака и тръгна нагоре все по-бързо заради противотежестите от другата страна.
Мъжът влезе вътре и минута по-късно се разнесе същото тракане, но от другата страна. Явно бе отворил и вратата в далечния край.
В лявата половина на гаража бяха строени в редици огромни жълти снегорини. Дясната половина бе празна. Някой бе разчертал с тебешир върху бетонния под места за паркиране. И ги бе номерирал от едно до десет.
Мъжът със суичъра се върна при колата си. Наведе се и взе клипборд от предната седалка. От него висеше химикалка, завързана с връвчица. Явно ставаше въпрос за някакъв списък. Мъжът зае позиция до входа на сградата.

На вратата има охрана.

Мъжът извади револвер и провери барабана. Беше единайсет часът и четирийсет и една минути.
Четири минути по-късно по пътя отново проблеснаха фарове. По-високи, по-широки и по-ярки от тези на стария седан. Колата се оказа додж дуранго. Насочи се към входа на гаража. Спря до охраната. Шофьорът свали прозореца. Двамата си размениха няколко думи. Мъжът на входа отметна нещо в списъка и махна на шофьора да влиза. Шофьорът паркира под ъгъл на едно от местата, разчертани с тебешир.
Минута по-късно се появи ръждив шевролет силверадо, горе-долу в същото окаяно състояние като пикапа на Стакли с тази разлика, че нямаше висока надстройка на каросерията, а само винилово покривало. Последва го стар черен джип. И двете коли паркираха вътре.
В рамките на следващите пет минути вече бяха заети девет от местата за паркиране. Само номер пет стоеше празно. Мъжът със суичъра не изглеждаше притеснен. Правилата трябваше да се спазват. Останалите деветима мъже, застанали до колите си, дори изглеждаха щастливи. Щяха да получат повече стока.
Мъжът със суичъра погледна часовника си. Телефонът му звънна. Той вдигна и след малко извика:
— Две минути, момчета. Идва.
Две минути по-късно се появи бял микробус, който се движеше с висока скорост. Шофьорът натисна рязко спирачките. Микробусът спря. Номерата му бяха от Ню Джърси. Мъжът със суичъра даде знак и микробусът влезе вътре, направи широк завой, последван от няколко маневри на задна, в резултат на което товарните му врати се изравниха с багажника на колата, паркирала на място номер едно. Мъжът със суичъра се затича вътре, за да го посрещне. Шофьорът слезе от кабината.

Това наложи промени в плана. Ричър се ядосваше, че не е обърнал по-голямо внимание на изписаните с тебешир номера на пода. Отначало бе решил, че това са кодове на различни географски региони или класиране по прослужен стаж. Някаква традиция или привилегия. Или нямаше никакво значение. А може би някой бе изписал номерата просто така, за забавление. След като си бе направил труда да разчертае места за паркиране, защо да не ги номерира? Или пък бе решил, че така ще придаде по-професионален вид на цялата операция.
Не, номерата бяха символ на приоритет. На статут. Може би номер едно бе пласьорът, който реализираше най-големи обеми. Нещо като продавач на седмицата в големите търговски вериги. Един вид награда, която се състоеше в бързо излизане от хангара. Товариш пръв и си тръгваш пръв. Добър стимул.
Имаше поне дузина начини да се проведе подобна операция, които включваха какви ли не маневри, но най-лесният начин бе тъкмо този — микробусът да подходи със задницата към паркираните автомобили.
Ричър се промъкна до предната врата.
Бе очаквал пазачът и шофьорът на микробуса да застанат един до друг в началото на процеса. Планът му бе веднага щом шофьорът отвори вратите на микробуса — доброволно, без да подозира абсолютно нищо, без да го пребива или принуждава по какъвто и да било начин, така че съвестта на всички да остане чиста, — той да изстреля един деветмилиметров куршум във въздуха. Гърмежът щеше да отекне силно в затвореното пространство, да вцепени събралите се мъже и Ричър да сложи ръка върху товарния микробус. В същото време Сандерсън щеше да им покаже, че са обкръжени. Ако някой се обърнеше, щеше да види странна фигура с пистолет в ръка. Така щяха да неутрализират още в зародиш всеки опит за съпротива. Само специалист можеше да забележи, че пистолетът на Сандерсън е двайсет и два калибров ругър. И само специалист с рентгеново зрение можеше да забележи, че пълнителят е почти празен. Ричър бе решил, че този план ще свърши работа. Щеше да неутрализира първо пазача и шофьора, а после и останалите. Противникът спадаше към две различни категории и Ричър намираше за особено важна последователността на елиминирането им.
Той обаче се бе озовал в срещуположния край на помещението. Всичко се бе обърнало на сто и осемдесет градуса. Сега трябваше да поеме ролята на Сандерсън. А тя — неговата. В кръвта ѝ бушуваха адреналин, хормони на стреса и фентанил — а може би половин доза фентанил и половин доза абстиненция, — плюс болка и дискомфорт, изпотяване и треперене. В момента тя би трябвало да наблюдава шофьора. Да го изчаква да отвори вратите, да въведе цифровия код или да вкара в ключалката специален ключ. А може би вратата бе съвсем обикновена. В такъв случай събитията щяха да се развият по-бързо от очакваното. Двайсет и два калибровите пистолети бяха тихи в сравнение с останалите оръжия, но достатъчно шумни, за да стреснат събралите се мъже. Като се вземеше предвид и затвореното пространство, пистолетът на Сандерсън би трябвало да свърши работа. Ако тя влезеше в гаража. И изпълнеше задачата си.
За момента не се случваше нищо. И пак нищо. Може би комбинацията бе дълга. Като компютърна парола с всевъзможни символи, числа, главни и малки букви.
Нищо.
Изведнъж отекна оглушителен изстрел, последван от силно тракане, когато куршумът удари една от гредите на покрива. Всички замръзнаха.
Сандерсън пристъпи напред и извика:
— Никой да не мърда!
Точно както би направил Ричър.
Мъжете се обърнаха назад. И видяха Ричър със „Смит и Уесън“ в ръка. Пистолетът сочеше на нивото на кръстовете им. От опит знаеше, че стрелбата от подобен ъгъл притеснява силно противника. Вероятно ставаше въпрос за някакъв животински инстинкт.
Сандерсън завъртя леко глава. Всички гледаха към Ричър. Следващите реплики бяха негови. Той използва гласа, с който бе всявал респект като военен полицай:
— Извадете всички мобилни телефони и оръжия от джобове, кобури и прочие места, на които ги държите. Оставете ги на земята пред вас. Не се опитвайте да хитрувате. След малко ще ви претърся. Намеря ли у някого оръжие, ще прострелям капачката на коляното му със собствения му пистолет. Намеря ли у някого телефон, ще прострелям капачката на коляното му с моя пистолет. Това е обещание, което няма да се поколебая да изпълня. Помислете за момент. Не сме нито полицаи, нито федерални агенти. Ние сме частни предприемачи. За вас това е просто дребна спънка. Затова преценете възможностите. Да крачите спокойно до края на дните си или да се возите в инвалидна количка. Решете кое е по-доброто за вас.
Единайсет мъже, единайсет телефона, дванайсет пистолета. Пазачът имаше и малък трийсет и осем калибров, привързан към глезена.
Макензи пристъпи напред, за да ги събере. Бе насочила празния спрингфилд към мъжете. Изглеждаше като героиня от приключенски филм. Красивата кралица на подземния свят. Всички я зяпнаха. Ричър нареди на мъжете да подритнат пистолетите и телефоните към нея. Макензи ги събра един по един и ги прибра в чанта, която намери в белия микробус. Отстрани на микробуса грееше жизнерадостно лого в зелени и сини нюанси — като тревата и небето.
Ричър и Сандерсън събраха единайсетте мъже на паркомясто номер пет. Наложи се да се посбутат между два пикапа. Като на стълбите на стадион след края на мача. Ричър и Сандерсън застанаха под ъгъл четирийсет и пет градуса, обърнаха се с лице към пласьорите и насочиха пистолетите си към тях. Не беше необходимо. И един щеше да свърши работа. Но присъствието на двамата въздействаше по-ефективно. По-безрисково. Ограничаваше глупавите идеи до минимум. А оттам и жертвите. Това разпределение на ресурсите имаше хуманитарен ефект. Така действат съвременните армии.
Отначало Ричър си помисли, че всичко е наред. Единайсетте мъже срещу тях бяха изгубили всякакво желание да окажат съпротива. Бяха сломени, зашеметени, смълчани. Деморализирани.
И сякаш потресени.
И тогава той осъзна какво е станало. Качулката на Сандерсън бе дръпната назад.
С периферното си зрение Ричър забеляза как Брамал вкарва тойотата през същата врата, през която бе влязъл и микробусът, дава на заден и изравнява джипа с отворените задни врати на микробуса. Видя и как Макензи започва да прехвърля кашоните от едната кола в другата. Бели, лъскави, чисто нови. Много кашони. Брамал ѝ помагаше. Двамата работеха усилно. Кашон след кашон. Напълниха багажника. Прехвърлиха няколко чанти на задната седалка.
Ричър отстъпи крачка назад и огледа редицата от паркирани автомобили. Най-много му хареса доджът. Бе съвсем обикновен на вид, което означаваше, че лесно ще го управлява. Ричър го посочи и попита:
— На кого е?
Един мъж пристъпи неловко от крак на крак.
— Ключовете вътре ли са?
Мъжът кимна.
— Има ли бензин?
Мъжът кимна.
— Готови сме — извика Брамал зад гърба на Ричър.
— Добре. Знаете какво да правите. Следвайте точките от плана. Първа, втора, трета и изчезвайте.
Първа точка изискваше Макензи да провери всички коли с изключение на доджа и да прибере ключовете им в своята чанта. Повечето автомобили бяха достатъчно стари, така че можеха да бъдат запалени чрез свързване на съответните кабели, но микробусът на фармацевтичната компания бе чисто нов мерцедес с чип в ключа. Той не можеше да помръдне. А това бе добре. Момчето детектив трябваше да го завари тук и да се засрами. Присъствието на микробуса обясняваше всичко. Това бе идеалната улика.
Втора точка изискваше Макензи и Брамал да се качат в тойотата и да потеглят. Което те направиха.
Трета точка изискваше Ричър да пристъпи напред, да заеме централна позиция, като държи пистолета с две ръце и се прицелва в кръстовете на пласьорите, докато Сандерсън отстъпва бавно и предпазливо назад към доджа, отваря вратата, качва се и пали двигателя. Тя даде на заден. Не можеше да маневрира напред, защото микробусът ѝ пречеше, затова продължи на заден и излезе през предната врата. Скри се от погледа на Ричър.
Той продължаваше да чака. Сам. Срещу единайсет души. Усети ги, че се размърдаха. Долови, че у някои проблясват искри на гняв. Насочен първо към самите тях. Единайсет срещу един. Абсурд. Какво, да не сме пъзльовци? Мислите им щяха да поемат в неправилна посока. И сами щяха да се вкарат в беля. Ричър не за пръв път се озоваваше в подобна ситуация. Знаеше, че рано или късно ще се наложи да простреля някого в крака. Сами щяха да са си виновни.
С крайчеца на окото си забеляза Сандерсън да влиза през задната врата, която бе използвал микробусът. Сега доджът стоеше вдясно от вратата, заел нужната позиция. На около три метра от Ричър. Чу я да превключва скоростите. От задна на първа. Двигателят мъркаше. Кракът на Сандерсън бе върху спирачката. Бе готова да потегли всеки момент.
Ричър отстъпи назад, като повдигна леко дулото, но не много. Едновременно с това насочваше пистолета ту наляво, ту надясно на случаен принцип. Пласьорът отляво, пласьорът отдясно, после в средата на групата. Продължаваше да отстъпва крачка по крачка. Чу дясната врата на доджа да проскърцва зад гърба му, явно Сандерсън се бе пресегнала, за да я отвори отвътре. Ричър скочи на седалката, без да сваля пистолета, но пласьорите явно се бяха отказали от всякаква съпротива. Нямаха оръжия, нямаха телефони, нямаха коли. Вече мислеха как да се измъкнат от тук, преди положението да се влоши още повече.
— Тръгвай — каза Ричър.
Сандерсън натисна газта и завъртя волана два пъти, първо надясно, после наляво. Профуча по рампата, която водеше на запад, с поне сто километра в час.



47

Сандерсън намали леко, за да задмине автомобила, който се движеше в дясната лента, след което излезе на магистралата и отново натисна газта. До зоната за почивка оставаха четири минути и половина. Доджът тракаше и друсаше. Беше много далече от стандартите на Брамал. Но пък най-вероятно бе за предпочитане пред стария джип на Сандерсън.
— Колко взехме? — попита тя.
Най-важният въпрос за нея.
— Ще ти стигнат за повече от две седмици — отвърна Ричър. — Гарантирано. А сега ми дължиш онази история.
— Аз свърших най-трудната работа.
— Няма значение. Обеща да ми я разкажеш, ако спечелим тази вечер. Без значение кой какво е свършил.
— Когато я видях… — започна тя. — Когато видях стоката за две седмици…
— За доста повече от две седмици.
— Искаше ми се да се заровя в нея, да се къпя в нея…
— Ще имаш тази възможност. Справи се много добре.
— Благодаря.
— Как се чувстваш?
— Видя ли как онези мъже гледаха сестра ми?
— Да — отвърна Ричър.
— А видя ли как гледаха мен?
— Да — призна Ричър. — Видях.
— Ето така се чувствам.
Отбиха отново и навлязоха в зоната за почивка. Подминаха бензиностанцията, заведенията за бързо хранене, сградите на Пътното управление и Пътната полиция. Спряха чак зад мотела. Който, както бе установил Брамал, криеше две големи предимства. Първо, имаше самостоятелен паркинг отзад, където тойотата да е скрита от погледите на преминаващите. И второ, намираше се толкова близо до местопрестъплението, че на никого нямаше да му хрумне да ги потърси тук. Та това беше Южна Дакота. Щат, който предлагаше необятни пространства. Инстинктивно щяха да ги търсят в периферията на радиуса, разширявайки го със стотина километра всеки час. Никой нямаше да ги потърси толкова близо.
Сандерсън спря зад мотела, където тойотата ги очакваше. Брамал и Макензи стояха до отворената задна врата. Бяха пренаредили кашоните.
Гледката бе повече от зрелищна. Десетки и десетки кашони и кутии. Подредени в куб с височина един метър, ширина един метър и дълбочина един метър. Върху кашоните имаше етикети с лого и името на медикамента. В някои имаше по десет бройки, в други по двайсет, петдесет, сто. В един кашон имаше двайсет кутии от по двайсет пластира. Четиристотин.
— Много повече от две седмици — обяви Сандерсън.
Пресегна се и взе една кутия. Отвори я и извади стек пластири с размерите на тесте за карти. Двайсет опаковки. Прибра ги в джоба си. Най-богатата жена на света. Новият златен стандарт за благоденствие. Наркоманка с повече от една доза.
Сандерсън се обърна към Ричър.
— Сега вече ще ти разкажа онази история.
— По-късно — каза той. — Първо трябва да посетя Артър Скорпио.
— Идвам с теб — заяви Сандерсън. — Скорпио играе важна роля в моята история.

* * *


Макензи извади от чантата си телефона, който бяха взели от пазача на гаража. Намериха куп стари съобщения, някои отпреди три дни. Последното от тях уведомяваше Скорпио, че
всичко е готово за тази вечер, включително новият Били
. Съобщенията от тази вечер не звучаха толкова оптимистично. Всичките бяха оставени от Скорпио. От дванайсет и петнайсет нататък те ставаха все по-чести и настойчиви.
Какво става? Обади ми се веднага!

— Кажете му, че микробусът е закъснял. Кажете му, че шофьорът ще мине през пералнята и лично ще му обясни какво се е случило. Напишете съобщението така, че Скорпио да не заподозре нищо.
С тази задача се зае Макензи. Тя очевидно боравеше най-добре с телефона.
Сандерсън размени своя ругър, в който бе останал само един патрон, за пистолета на Брамал, в който имаше цели три. После се качи в доджа с Ричър и двамата потеглиха към Рапид Сити.

Инспектор Глория Накамура се бе скрила между дърветата, откъдето видя всичко. Досети се, че тойотата е паркирана там по същата причина, поради която всички хора паркират на определено място — за да не удължават излишно разстоянието, което трябва да изминат пеша. Очевидно пътниците от тойотата не се бяха запътили към тоалетните, а в противоположната посока — към дърветата. Но там нямаше нищо освен някакъв хангар на службата за поддръжка на пътищата. Кой би отишъл в тази посока? Изглеждаше толкова нелогично.

Затова Накамура реши да провери. Навлезе едва на три метра в гората и ето че видя Голямата стъпка. Видя Терънс Брамал от Чикаго. Частния детектив. Онзи, който се бе настанил на нейната маса в кафенето, при това два пъти. Видя красива жена. Видя и втора жена с обезобразено лице. Веднага се досети, че пръстенът е неин. Просто го почувства. Онзи с черния камък и надписа
Уест Пойнт 2005
.

Видя Брамал и красивата жена да се връщат между дърветата. Минаха на не повече от шест метра от нея, но не я забелязаха. През следващия един час не се случи абсолютно нищо. После започнаха да се появяват разни коли, а накрая пристигна и белият микробус. С номера от Ню Джърси. Движеше се бързо, точно както бе предвидила Накамура. Летеше с бясна скорост, макар че според графика той изобщо не се намираше тук.
Последва изстрел, черната тойота се появи отново, влезе в хангара и малко по-късно излезе. Скоро я последва един додж. Всичко потъна в тишина до момента, в който от хангара се изнизаха единайсет души и се стълпиха край входа. Изглеждаха дезориентирани.
Накамура излезе от горичката, стиснала полицейската си значка в едната си ръка и пистолета в другата. Мъжете хукнаха светкавично в единайсет различни посоки. Накамура извика подире им, макар да знаеше, че е безсмислено. Магистралата попадаше под юрисдикцията на щатската полиция, а не на местните ченгета. Освен това беше късно през нощта и бегълците можеха да прекосят шосето абсолютно необезпокоявано, да продължат на север или на юг и да се скрият сред безкрайната пустош. Те изчезнаха за броени секунди.
Накамура огледа празния микробус и осемте автомобила вътре, както и стария седан, оставен пред хангара. После се върна през горичката, качи се в колата си и потегли към града. Искаше да провери какво прави Скорпио.

Сандерсън и Ричър потеглиха на юг и подминаха ресторант „Клингър“. Тя дъвчеше усърдно през целия път. Не купонясваше, не се къпеше в дрога. Засега. Просто поддържаше тонус. Ричър стигна до извода, че огромното количество, което бяха взели от белия микробус, е променило Сандерсън. Той предполагаше, че тревогата е неразделна част от битието на наркомана. Тревогата кога ще си купи следващата доза или кога ще я вземе, тревогата за следващия час или следващия ден. Сандерсън вече не изпитваше тревога. И може би никога нямаше да изпита, ако плановете на сестра ѝ се увенчаеха с успех. Оставаше ли все така пристрастена? Не и по същия начин. Сега изглеждаше изпълнена с оптимизъм.
Ричър виждаше признаците на този оптимизъм. Лицето ѝ не бе изразително. Не можеше да прочете нищо по него. Но очите ѝ бяха живи. Тялото ѝ също. Сандерсън приличаше на човек, който се наслаждава на най-щастливия ден в живота си. И то без да се е надрусала почти фатално. Бе взела една доза, която можеше да се определи като необходима, защото трябваше да компенсира мъките от изминалите дванайсет часа. Сега тя можеше да диша по-спокойно. Може би дори щеше да се оправи. Ричър не разбираше много от тези неща.
— Началникът на „Уест Пойнт“ ми каза какво си правела на онзи път, където се е взривила бомба — рече той.
— Нали ти обясних — отвърна Сандерсън.
— Каза ми, че си замествала по-висш офицер от служба, която осигурявала подкрепа. Но ти вече си била майор. Не е било нужно в операцията да участва полковник, за да гледа как войниците щурмуват някакъв хълм. Следователно не става въпрос за по-висш офицер, а за някой като теб.
Тя помълча, след което попита:
— Откъде е разбрал началникът?
— Един психиатър написал статия.
— Прочел ли я е?
— Той те търси.
— Глупости!
— Смята, че се чувстваш предадена.
— От психиатъра ли?
— Според него от обстоятелствата.
Сандерсън замълча отново.
— Дълго лежах в болницата — каза тя — и се запознах с много хора. Мнозина бяха изгубили ръка или крак. Повярвай ми, на никого не му беше лесно. Но аз мразех тези хора. Те извличаха максимума от ситуацията, като носеха къси панталони. Аз също щях да изглеждам добре без крак. Изкарах пет мисии зад граница. Знаех, че рано или късно ще се случи нещо лошо. Бях готова дори да загубя ръка. Но не и лицето си. Видя как ме гледаха онези мъже.
Ричър не каза нищо. Сандерсън продължи:
— Объркали са всичко. Отметнали са грешното квадратче. Никога не съм се чувствала предадена. Смятах, че късметът ми е обърнал гръб. Това е истината. Обърна ми гръб за пръв път. Имах чувството, че всичкият лош късмет, който ми се полага за цял живот, се е изсипал на главата ми за един ден. Онзи, който ме помоли да го заместя, беше отишъл да пипне някаква болест. Беше неизбежно. Учудена съм, че не е правел нещо по-лошо.
— А сега ми разкажи за Портърфилд — каза Ричър. Сандерсън протегна глава и огледа пътните знаци.
— Имаш ли представа къде се намираме? — попита тя.
— Продължи напред. После ще завием вляво.
— Ще отбия.
— Защо?
— За да ти разкажа историята. Преди да стигнем там.

Накамура спря в пресечката, после продължи бавно напред, докато заеме възможно най-добрата позиция за наблюдение. Задната врата на пералнята на Скорпио беше отворена. През нея се процеждаше светлина.
Накамура изключи двигателя. Излезе от колата и тръгна пеша. Според Върховния съд, ако полицаят има достатъчно основания да предположи, че се извършва престъпление на обществено място, може да се намеси без съответната заповед. Офисът на Скорпио обаче не беше обществено място. В такъв случай съдът искаше солидни доказателства, че случаят е спешен. Изстрели, писъци или викове за помощ. А задната уличка бе потънала в тишина.
Накамура пристъпи напред. Чу гласа на Скорпио, който разговаряше тихо. Всъщност водеше монолог. Оставяше съобщение. Звучеше разтревожен. Настояваше за отговори. Явно звънеше на пазача в онзи хангар. Неговият човек в операцията, който не отговаряше. Ричър бе взел телефоните им. Беше го чула да ги заплашва, макар да се бе скрила в горичката. И не се съмняваше, че при съпротива ще простреля коленете им.
Накамура пристъпи напред. Скорпио бе затворил телефона. Не се чуваше никакъв звук освен тихо бръмчене. Като на вентилатор. Но не и изстрели, писъци или викове за помощ.
Накамура пристъпи напред. Надзърна през процепа. Беше малък и не се виждаше почти нищо. Тя побутна леко вратата.

Сандерсън отби на паркинга пред един търговски център. Дръпна ръчната, но остави двигателя да работи. Резервоарът на доджа бе пълен догоре. Колата бе готова за дълго пътуване. За търговска обиколка. До Айдахо може би или до Вашингтон.
— Оказва се, че през слабините минават множество нерви — каза тя.
— Как разбра? — попита Ричър.
— Сай непрекъснато изпитваше болка. Беше пристрастен, разбира се. Отначало му изписвали лекарствата от Корпуса на морската пехота. После изведнъж спрели. Ей така, без никакво обяснение. Сай решил, че лекарите се презастраховат. Все пак ставало въпрос за силни опиати. Той обаче имал нужда от тях. Спорил, убеждавал, но не постигнал нищо. Започнал да обикаля от лекар на лекар, за да събере повече рецепти. След което започнал да обикаля аптеките, за да си купува лекарствата. Не било трудно. А това го ядосвало. Трябвало само да протегнеш ръка и да си набавиш нужните медикаменти. Защо лекарите на морската пехота били толкова предпазливи? Свързал се с тях. И някой изплюл камъчето. Лекарите изобщо не били предпазливи. В складовите ведомости царял пълен хаос. Запасите били на привършване.
— Някой е отклонявал лекарства и ги е продавал на черно.
— Сай превърна това в мисията на живота си. Искаше да открие този човек. Заради самия себе си и заради своите събратя от морската пехота. Той вече купуваше нелегално. Вече бе станал част от мрежата. Трябваше да порови още малко. В крайна сметка откри виновника, написа писмо и го изпрати до Агенцията за военно разузнаване.
— Защо там?
— Имаше теория, че военното разузнаване следи всички родове войски, всички армейски служби. Смяташе, че така е по-добре, отколкото да го изпрати на морската пехота. Опасяваше се да не потулят случая.
— И какво стана?
— Чакахме. Предположихме, че ще отговорят след пет-шест дни. Пощенските услуги тук са доста бавни. Но той беше сигурен, че веднага ще се свържат с нас. Изминаха шест месеца. После се появи онази заповед за арестуването му.
— Някой си е покрил задника.
— Същото си помисли и Сай. Отказа се. Предаде се. Понякога човек печели, понякога губи. Не можеш да се сражаваш със системата. Беше началото на пролетта и решихме да се изкачим високо в планината. Първите филизи бяха покарали. Сай беше щастлив. Беше израснал на Източното крайбрежие, а сега прекарваше дните си сред природата, гризеше някакво клонче и се правеше на истински планинец. Онзи ден се излегнахме на една полянка. Джобовете ни бяха тъпкани с дрога. В такива дни и двамата знаехме, че ще стигнем до седмото небе. Ще прекараме страхотно…
— Какво се случи?
— Той умря.

* * *

Накамура побутна вратата десет сантиметра, после петнайсет, двайсет… Надзърна вътре. Скорпио беше с гръб към нея. Стоеше сам на дълго бюро, покрито с електронно оборудване. Настолни компютри, монитори, клавиатури, мишки… В стаята беше горещо. Работеше вентилатор. Тя извади значката и пистолета си. После отвори вратата докрай.
Скорпио я чу. Или усети течение, или долови присъствието ѝ. Обърна се.
— Не мърдай! — нареди му Накамура. — Да виждам ръцете ти!
— Това е незаконно проникване — заяви той.
— Ти извършваш престъпление.
— Това е полицейски тормоз.
Накамура пристъпи напред и вдигна пистолета си.
— Легни по очи на пода! — нареди Накамура.
— Излагаш се. Приключвам сметките си след дълъг и изморителен ден. За да мога да платя данъците си. Същите данъци, от които получаваш заплата. Това е едно от многобройните задължения, с които е натоварен дребният бизнес.
— Хакнал си системата на фармацевтичен завод, който се намира под надзора на федералното правителство. Питам се дали в компютрите ти няма да открият руски софтуер. Тогава ще загазиш здравата.
— Аз съм собственик на обществена пералня.
— Пералнята на бъдещето. Тук прилича на централата на „Ай Би Ем“. Системата ти обаче рухна. Защо не провериш джипиеса? Микробусът ти е зарязан в един хангар за снегорини. Ричър взе ключа. И всичко останало.
Скорпио не каза нищо. Накамура прибра значката и извади белезниците си.
И тогава всичко отиде по дяволите. В стаята влезе мъж, понесъл две чаши кафе, които бе купил отсреща. Черно сако, черен пуловер, черен панталон, черни обувки. Висок над метър и осемдесет. С охлузен врат. Накамура го беше виждала и преди. Скорпио я удари по тила, тя се просна на пода и изтърва пистолета. Главата ѝ се замая, усети как я влачат и когато се съвзе, видя, че седи на земята, окована за крака на една маса. Със собствените ѝ белезници. Полата ѝ се бе вдигнала нагоре. Оправи я със свободната си ръка. Чантата ѝ бе изчезнала. Чантата, в която бе телефонът ѝ.
— Какво означава „всичко останало“? — попита Скорпио.
— Абсолютно всичко — отвърна Накамура.
— Искаш ли да проверя? — попита мъжът в черно.
— Ще отидем заедно — отвърна Скорпио.
Погледна първо задната врата, после вътрешната и накрая Накамура.
— Докарай колата отпред — нареди той. — Ще изляза оттам. А нея ще оставим тук.
Мъжът в черно излезе. Скорпио заключи задната врата. Седна на един стол и впери поглед в екрана.
— Свършено е с теб — каза Накамура.
— Не — възрази той. — Нищо не е свършено. Това е процес. Една врата се затваря, друга се отваря. Нищо не е вечно. Ще намеря каквото ми трябва на друго място. И преди съм го правил.
Остави я там, седнала на пода, окована за масата. Изключи осветлението. Отвори вътрешната врата и влезе в салона с пералните. Затвори след себе си и офисът потъна в мрак. Накамура чу превъртането на ключа. Миг след това чу да се отваря входната врата. Не беше Скорпио. Беше прекалено рано. Разстоянието между двете врати бе девет-десет метра. Някой беше влязъл. Вероятно мъжът в черно. Онзи с колата.
После Накамура чу приглушен глас. Познат глас. Стори ѝ се, че пита:
— Какво имаш в джобовете?

— По-късно разбрах, че не гризе клонче — разказваше Сандерсън. — Или поне не само клонче. Така прикриваше, че дъвче нещо друго. Беше започнал отрано. Беше решил да вземе свръхдоза. Една фатална доза, докато изкачвахме хълма, и още, когато стигнахме върха. Той мразеше живота си. Онази история с военното разузнаване го беше крепила известно време, но всичко свърши. Опълчиха се срещу него и той се предаде. Реши да почука на небесните порти и ако те се отворят, да премине през тях.
Ричър не каза нищо.
— Защо не? — продължи Сандерсън. — Сай не виждаше изход. Скоро нямаше да има пари. А за него това бе непознато. Както липсата на късмет за мен. Наблюдавах го как си отива. В началото всичко беше чудесно. Изглеждаше щастлив. Лежеше по гръб, а около него ухаеше на борове. Дишането му започна да се забавя. Накрая спря. Това беше.
— Съжалявам.
— Аз също съжалявах. Себе си. И се радвах за него. Така беше най-добре. Оставих го там. Той обичаше тези хълмове. Обичаше животните там. Събрах нещата си от къщата му и се прибрах в онази, другата.
— Какво са търсели хората, които са проникнали в дома му?
— Неговото копие от доклада. Държеше го в чекмеджето на бюрото си. Първото място, на което би го потърсил някой.
— Какво пишеше в доклада?
— Описваше се класическа сделка от типа пари срещу стока. Полковник от медицинския батальон на морската пехота отклоняваше лекарствата и ги продаваше на Артър Скорпио. Това правеше Скорпио преди две години. Сега схемата е различна. Но тогава Сай купуваше медикаменти, които би трябвало да получава безплатно. Предполагам, че полковникът е разбрал за разследването му и се е уплашил от проблемите, които то би могло да му създаде.
— Скорпио знаеше името на Сай — каза Ричър. — Подхвърли ми го като примамка.
— Може полковникът да му го е казал.
— А може той да го е казал на полковника. Ако онзи майстор на покриви е видял някои неща, може и Били да ги е видял. И Били да е казал на Скорпио, а Скорпио на полковника. Онова разследване така и не е започнало. И никога няма да започне. Провалили са го със заповедта за арест. Мисля, че всичко съвпада във времето.
— Смяташ, че Скорпио го е издал?
— Трябва да тръгваме — каза Ричър. — Време е да му отидем на гости.



48

Сандерсън шофираше из тъмните и тихи като гробища улици. Караше бавно, но без да спира. Стигна ъгъла, на който се намираше магазинът за хранителни стоки.
Ричър видя до бордюра да спира черен седан. Колата на Артър Скорпио. Същата, която го бе причакала пред ресторанта. Зад волана седеше същият тип. Когато Ричър го бе видял за последен път, той лежеше на пода в пералнята и се опитваше да си поеме дъх.
Сандерсън спря плътно зад линкълна, а Ричър настигна мъжа на тротоара на две крачки от входа на пералнята.
Удари го веднъж, колкото да го замае. Онзи се свлече на колене и вдигна ръка в знак на капитулация. Каза, че шефът му наредил да докара колата, след което щели да тръгнат към магистралата, към някакъв гараж на Пътното управление. Господин Скорпио щял да излезе всеки момент.
Ричър натъпка мъжа в багажника на линкълна, който бе достатъчно голям да побере двама като него. После тръгна към пералнята и влезе вътре. В същия миг от офиса излезе Скорпио. Висок и слаб, петдесетинагодишен, с посребрени коси, черен костюм и бяла риза без вратовръзка. Затвори вратата след себе си, заключи и се обърна.
Ричър пристъпи към него.
— Какво имаш в джобовете?
Скорпио го зяпна изумен. Не отговори.
— Ти поръча на Били да ме застреля — каза Ричър. — А после нареди същото и на неговия наследник.
Отново никакъв отговор.
— И двамата не се справиха, както виждаш. Какво ще правим сега?
— Не беше лично — отвърна Скорпио.
— Същото си казал и на Сай Портърфилд.
— Той създаваше проблеми. Трябваше да се отървем от него.
Ричър долови слабо потракване на метал в метал. В офиса. Може би машина, които броеше монети.
— Как се казва онзи полковник?
Скорпио не отговори. Ричър посегна да го удари.
— Бейтман — отвърна бързо Скорпио.
Прозвуча повече като хленч.
— Благодаря — каза Ричър.

Накамура чу Скорпио да казва, че Портърфилд е създавал проблеми и е трябвало да се отърват от него. Това си беше самопризнание. И имаше юридическа тежест.
Накамура се разкъсваше между желанието да извика и необходимостта да запази тишина. В крайна сметка реши да започне да трака с белезниците по крака на масата. Никакъв ефект. Никой не се втурна през вратата. Скорпио изхленчи някакво име, което прозвуча като Батман, и после… после настъпи тишина, нарушавана единствено от охкания, пъшкания и влачене на тяло по пода. Накрая прозвуча тихото бавно въртене на сушилня, в която бе напъхан тежък товар, който подскачаше и се удряше в стените на барабана.

Сандерсън паркира до черната тойота и така ѝ осигури допълнително прикритие. Стаята ѝ бе до тази на Ричър. Пожела му „лека нощ“ и се прибра. Ричър отвори вратата на стаята си. Седна на леглото. Чуваше движенията на Сандерсън през стената. После я чу да излиза отново.
На вратата се почука. Ричър отвори. Сандерсън бе сложила качулката.
— Мисля, че ситуацията се промени. Вече не се страхувам от това, което мога да направя. Не се страхувам от самата себе си — каза тя. — Можеш да ми върнеш пръстена. Няма опасност да го продам.
— Влез — отвърна Ричър.
Тя седна на леглото, на същото място, на което Ричър бе седял преди миг. Той извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. Това скромно бижу бе изминало дълъг път.
Сандерсън го взе и каза:
— Благодаря.
— За нищо.
Тя помълча и после попита:
— Знаеш ли кое е най-странното в цялата ситуация?
— Кое?
— Гледам на света отвътре навън. Не мога да видя себе си. И понякога забравям какво се е случило с мен.
— Какво казва военният психиатър?
— А какво казва Сто и десета специална част?
— Да приемеш нещата такива, каквито са, и да ги превъзмогнеш — отвърна Ричър. — Не можеш да върнеш времето назад. Дълбоко в себе си хората не са толкова модерни и освободени, колкото им се иска да бъдат. Някои обаче пет пари не дават как изглеждаш. Сигурен съм, че ще ги намериш.
— Ти от тях ли си?
— Казах ти вече. За мен най-важни са очите.
Тя свали качулката. Косата ѝ се разпиля.
— Искаш ли да ме видиш без фолиото?
— Честен отговор ли искаш?
— Истината.
— Сигурна ли си?
— Не проявявай излишна любезност.
— Искам да те видя без нищо.
— Тази реплика върши ли работа?
— От време на време.
— По лицето ми има много крем. Най-добре да взема душ.
— Можем да го направим заедно. Това е мотел. Ще изхабим цял сапун. Винаги оставят по няколко сапуна в баните.
Сандерсън затвори вратата. Стъпи на леглото, за да го целуне. Беше с почти четирийсет сантиметра по-ниска. И повече от два пъти по-лека. Почувства се невъзможно крехка. Фолиото зашумоля и под него се процеди антисептичен крем.
— Душ — каза тя.
Ричър разкопча сребристия ѝ суичър и тя го съблече. Той издърпа тениската ѝ през главата и разкопча сутиена ѝ.
Тялото ѝ се оказа същото, каквото си бе представял тялото на сестра ѝ — стегнато, гъвкаво, хладно на допир, с изключение на вдлъбнатината на гърба ѝ, която бе леко влажна.
Сандерсън отлепи фолиото. То се плъзна по кожата ѝ. И разкри рани с най-различна форма. Най-вероятно само входни рани без изходни отверстия. Зашити, както ги шият във военнополевите болници. Но зачервени от инфекция.
Прекараха двайсет минути в банята. И четири часа в леглото. През по-голямата част от тях спаха. Но не през цялото време.
Отначало Ричър бе предпазлив. Не заради лицето ѝ, а заради тялото ѝ. Тя бе толкова дребничка. Опасяваше се да не я нарани. Но после си каза: По дяволите, тази жена е оцеляла в армията! Това не може да бъде по-лошо от армията. Тогава двамата се настроиха на една вълна, влязоха в един ритъм. Не беше по-добре от фентанил. Ричър бе уверен в това. Но беше по-добре от аспирин. Можеше да се закълне.

Малко преди седем сутринта Ричър носеше кафе в стаята си, когато Брамал го пресрещна в коридора с телефон в ръка. Отново го търсеха от кабинета на началника на „Уест Пойнт“. Преди това обаче Брамал каза:
— Разговарях със специален агент Ноубъл. Агенцията за борба с наркотиците е изпратила екип да поеме случая. Трябва да изчезнем час по-скоро.
— Устройва ме — отвърна Ричър.
Взе телефона.
— Господин генерал — каза той.
— Майоре — отвърна началникът.
— Изтегляме се. Мисията е успешна. Попълнихме запасите и се каним да продължим.
— Трябва ли да знам подробности?
— Вероятно не — каза Ричър.
— Научихме повече за кръстоносния поход на Портърфилд. Зад всичко стои полковник на име Бейтман. Той е осуетил разследването. Но от военното разузнаване не го харесвали. Затова оставили копието от доклада на Портърфилд в дома му цял месец. Надявали се шерифът да го намери. Външният натиск щял да ги принуди да вземат мерки. Шерифът обаче не налапал стръвта. Затова се наложило впоследствие да си вземат доклада обратно. Но в крайна сметка пипнали Бейтман, макар и за нещо съвсем друго. Получил си е заслуженото.
— Благодаря, господин генерал.
— И аз ти благодаря, майоре.
Ричър излезе навън, за да върне телефона на Брамал. Бившият агент се въртеше около тойотата, подреждаше багажа, за да освободи място за пътниците. Макензи му помагаше.
— Всичко е наред — каза Ричър.
После се върна в стаята си.
Сандерсън бе поставила ново парче фолио върху лицето си. Качулката ѝ бе нахлупена ниско, връзките бяха здраво стегнати.
— Началникът ми каза, че Бейтман си е получил заслуженото. И той, и Скорпио.
— Това носи ли ти удовлетворение?
— Малко — отвърна Ричър.
— И на мен.
— Аз няма да продължа с вас.
— Досетих се.
— Трябва да се подложиш на интравенозно лечение.
— Ще го направя.
— Желая ти късмет.
— И на теб.
Не се целунаха, защото фолиото беше ново. Излязоха навън и Сандерсън се качи в колата. Ричър се сбогува с Брамал и Макензи и проследи колата им с поглед.
Закрачи към бензиностанцията. Откри друг бездомник, който въртеше борса за стопаджии. Само срещу един долар. Като в Сиукс Фолс. Може би това бе популярен бизнес в Южна Дакота.
Тук вариантите бяха само три. Можеше да продължи на юг по щатското шосе, на изток по магистралата за Чикаго или на запад по магистралата за Сиатъл.
Ричър плати един долар и избра южния вариант. Десет минути по-късно се качи в пикапа на един дърводелец, който пътуваше към Канзас, за да ремонтира къщи, пострадали от поредното торнадо.




Информация за текста



Издание:

Лий Чайлд. Точно в полунощ
Американска- Първо издание
Преводач: Милко Стоименов
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
Оформление на корица: Николай Пекарев
Издател: Обсидиан
София, 2017
Печатница „Абагар“ АД, Велико Търново
Печатни коли 27
Формат 84×108/32
ISBN 978-954-769-439-2

Сканиране, разпознаване и корекция: danchog