Динамичен романтичен трилър, който ще ви държи в напрежение през цялото време, дори и когато деликатната любовна нишка нагорещява страниците.
	Ноа Маршал познава привилегирования и комфортен живот благодарение на майка си – началничка на полицията в Остин. Но всичко се променя в нощта, в която тя прави изненадващи признания за съсипването на живота на едно невинно семейство и се поддава на вината. Изпълнен с мъка, Ноа е принуден да носи бремето на тази шокираща тайна.
	Грейси Ричардс не е родена в парка за каравани, но след четиринайсет години, прекарани в него, това е всичко, което познава. Поне тук хората не се интересуват от факта, че баща й е бил корумпирано ченге, убито при наркосделка. Двете с майка й са просто още едно семейство, което се бори за оцеляване… До деня, в който един мъж, който определено не принадлежи на нейния свят, се появява на прага й.
	Въпреки своите различия, Ноа и Грейси търсят отговори на едни и същи въпроси и заедно се заемат да разкрият истината за тъмното и смутно минало на полицейското управление в Остин. Но скандалът, който изплува, е по-голям от това, което са очаквали, и отива по-далеч от всичко, което са си представяли…
	 
	 
	 
	  

	 
	 
	 

	 

	 

	 

	За всички като Ейбрахам Уилкс,

	които рискуват живота си всеки ден

	 
	 
	 

	 

	ПРОЛОГ

	 
	Ефрейтор Джаки Маршал

	 
	Юни 1997

	 
	— Сигурно има по половин килограм във всяко. – Ейб побутва пликче с марихуана с върха на молива си. Кухненската маса е покрита с тези пликчета, както и с пачки пари. – Ще стрелям напосоки и ще кажа, че има още много в този апартамент, приличащ на долнопробен вертеп.
	Надничам към човека, когото хванахме току-що. Той е закопчан с белезници и лежи по корем под бдителния поглед на друг полицай, преди да бъде откаран за записване в ареста. Мършав деветнайсетгодишен избухлив младеж.
	— Не знам за теб, но аз нямаше да бия приятелката си, ако всички тези наркотици бяха в къщата ми.
	Съседите чули звук от счупено стъкло и заплахите за смърт, които отправял, затова се обадили на 911*. Младежът ни осигури причина да разбием вратата, когато отправи редица расистки обиди, а после заплю Ейб в лицето. Ето така намерихме окървавената блондинка и това.
	[* Телефон за спешни случаи в САЩ. – Б.пр.]
	Сега парамедиците се грижат за разрезите по лицето й, докато ние чакаме да се появи някой от отдел „Наркотици“.
	Ейб прокарва абаносова ръка по бузата си.
	— Колко мислиш, че струва?
	— Зависи колко е добра. Десет бона. Може би двайсет.
	Той изсвирва тихо.
	— Аз съм в грешния бизнес.
	— Не си само ти. Просрочихме плащането за ипотеката миналия месец. Блеър ми казваше, че не можем да си позволим тази къща. Трябваше да го послушам. Но истината е, че не бях планирала да забременея в онзи момент. Не че съжалявам, че родих Ноа. Просто очаквах да съм заслужила няколко нашивки, преди да затъна до уши в пелени и адаптирано мляко.
	— Не се тревожи, съвсем скоро ще изкарваш истински кинти, сержант Маршал – присмива се Ейб и на бузите му се появяват трапчинки. Нарича ме така, откакто преди няколко месеца взех изпита и ме включиха в списъка с повишения. – Само недей да забравяш за нас, патрулиращите ченгета, когато започнеш да забождаш звезди на яката си!
	— Ставаш смешен – обръщам поглед към него.
	— Така ли? Ти си адски амбициозна жена, Джаки, и залагам на теб срещу половината клоуни тук, включително присъстващите. – Той въздиша. – Но дните ми няма да са същите.
	— Ще ми липсва работата с теб, Ейб.
	След седем години не се доверявам на никого в полицейското управление в Остин и в живота така, както на Ейб Уилкс.
	Той изсумтява насмешливо.
	— Не се тревожи! Ще ме виждаш достатъчно често. По дяволите, Ноа вероятно ще прекарва повече време в моята къща, отколкото в твоята.
	— Дина успява ли да се справя сега, след като си има и нейно бебе? Не искам Ноа да й е в тежест.
	Ейб разсейва тревогата ми.
	— Диня ще ти открадне това дете, ако не внимаваш. Тя настоя.
	Не съм сигурна кой от двамата, Дина или Ейб, предложи да се грижи за Ноа, докато аз и Блеър работим. Не съм виждала друг зрял мъж да обича толкова безумно едно малко момченце, колкото Ейб обича моя син.
	— Твоята красива жена е истинска благословия. Иска ми се да я беше свалил и да се беше оженил за нея преди години. Щеше да ми спестиш сума ти пари от сметки за ясли.
	Ейб се мъчи да озапти сияйната си усмивка, не би било уместно, предвид настоящата ситуация.
	— Бих казал, че бяхме доста бързи, нали?
	Ако трябва да съдя по това, че се виждаха само от три месеца, когато разбраха, че чакат бебе, и седмица по-късно се ожениха в кметството, бих се съгласила.
	— Майка ти осъзна ли се вече?
	Като добра християнка, майката на Ейб беше повече от недоволна, когато разбра, че нейният двайсет и осем годишен син е направил бебе на осемнайсетгодишно момиче. Осемнайсетгодишно бяло момиче. Срещала съм Кармел Уилкс. Не вярвам, че има проблем със самата Дина. По-скоро се тревожи, че други хора няма да са съгласни с брака на Дина и Ейб и че това ще предизвика проблеми. Колкото и прогресивен да е Остин, наоколо все още има много омраза, когато става дума за цвета на кожата.
	Ейб свива рамене.
	— Бавно, но сигурно.
	— Обзалагам се, че прекрасната малка Грейси помага.
	Неизбежно е – секунда след като някой спомене името на дъщеря му, лицето на Ейб се разтваря в широка усмивка. Кани се да каже нещо, вероятно иска да ми разкаже някоя нова история за сладкото си момиченце, когато по радиото се чуват пращене и гласове.
	— Кавалерията е тук – потупвам стомаха си. – И това е много хубаво. Умирам от глад. Да откараме в ареста тази отрепка и после да си вземем нещо за ядене!
	— Хей! – Гласът на Ейб спада до шепот. – Чудя се колко честни мислиш, че са момчетата от „Наркотици“.
	— Достатъчно. Защо?
	Шоколадовокафявите му очи се извъртат към пачките с пари.
	— Няма ли да е лесно една от тези да изчезне?
	Това е въпрос, който не поставяш, особено когато си в униформа и стоиш пред купчина с наркотици.
	— Много лесно, обзалагам се.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЪРВА

	 
	Ноа

	 
	Април 2017

	Остин, Тексас

	 
	— Ехо?
	Отговаря ми изкривена поредица от кодови думи по полицейската радиостанция, която се носи по тъмния коридор.
	Сърцето ми се свива.
	Тя още е будна.
	Изригвам прашните си кецове и се завличам до задната част на къщата.
	— Здравей, мамо! – подхвърлям възможно най-небрежно, докато подминавам изгърбеното й над кухненската маса тяло.
	На ръба на една чиния, останала от вечеря, дими цигара, на ръка разстояние има почти празна бутилка евтино уиски, а до нея небрежно захвърлен лежи коланът за пистолета на мама.
	Не знам защо се надявах на нещо различно тази вечер. Прибирам се вкъщи и заварвам една и съща картина от седмици.
	— Къде беше цяла вечер? – Тексаският й носов говор винаги става по-тежък, когато пие.
	Отварям вратата на хладилника.
	— Сряда е.
	Тя по-скоро накланя глава, вместо да я вдигне, и зърва баскетболната топка под ръката ми.
	— Да. Не мога да ти насмогвам.
	Мога да посоча, че няма с какво толкова да ми насмогва. Аз съм създание на навиците. Ако не съм на работа, значи, съм с приятели, тренирам във фитнеса, правя дължини в басейна или подхвърлям топката. Ходя на едни и същи игрища всяка сряда вечер, откакто се върнах в Тексас преди седем години и започнах да посещавам Тексаския университет.
	Вместо да споря обаче, отвинтвам капачката на кутия с портокалов сок и го вдигам към устата си. Като се надявам да не ме смъмри, че не използвам чаша. Някога, когато не се отправяше към шкафчето с алкохол в мига, в който се върнеше от работа, тя правеше точно това. Също така ми напомняше да не тупкам топката в къщата и веднага да нося потните си дрехи в пералнята, за да не мирише стаята ми на шкафче във фитнес.
	Сега доста често дори не си прави труда да преоблече униформата си.
	Сякаш за да си докажа нещо, оставям топката да удари плочките веднъж… два пъти… и я притискам към хълбока си след третия, а кънтенето от тупкането по пода увисва във въздуха.
	Чакам.
	Надявам се.
	Нищо. Тя не се оплаква от нищо, докато седи там с полузатворени очи и с разрошена късо подстригана руса коса, а умът й е зает с нещо далече отвъд шарката на дъбовата маса, в която се взира. Вече изобщо не й пука за добрите обноски. Единственото, което прави през тези последни няколко седмици, е да седи на кухненската маса и да слуша по пращящото радио доклади за обири, домашно насилие и десетки други престъпления по време на нощната смяна на полицейското управление в Остин.
	Нейното полицейско управление, защото сега тя е началник. Жена началник на полицията в един от най-големите градове в САЩ. Изумителен подвиг. Тя задържа тази позиция две години.
	И доскоро изглеждаше, че я държи добре.
	Започвам да кашлям от застоялата смрад на цигарен дим и отварям прозореца над мивката. Влиза свеж пролетен въздух. Никога не съм мислел, че ще го кажа, но ми липсва миризмата на лимоново „Пронто“ и белина.
	— Не забравяй да го затвориш, преди да си легнеш! Не искам да ни оберат – измърморва тя.
	— Няма да ни оберат.
	Живеем в „Кларксвил“, исторически квартал, един от най-хубавите в града, чист и смятан за безопасен. Но не мога да я виня, задето е предпазлива. Ченге е от трийсет години. Видяла е мръсното бельо на обществото. Вероятно знае за съседите ни неща, които биха ме накарали да извръщам очи, когато ги подминавам на улицата. И все пак и най-лошите райони в Остин са като детска площадка в сравнение с типичните бедняшки квартали.
	Намръщвам се, когато поглеждам в мивката. Неръждаемата стомана е изпъстрена с черни петна.
	— Да не си горила нещо тук вътре?
	— Малко боклук.
	Измъквам парче хартия с перфорации от едната страна. Прилича на откъсната страница от тефтер. През него с почерк, който не е на майка ми, е надраскано „16 април 2003“.
	— Най-голямата грешка в живота ми. – Тя дръпва от цигарата си, а думите й са бавни и провлечени. – Трябваше да знам, че Бетси не е единствената.
	— Коя е Бетси?
	— Вече никоя – промърморва тя, а след това казва още нещо, което не разбирам.
	Пълня висока чаша с вода и я поставям пред нея, използвайки я за отвличане на вниманието, за да измъкна бутилката уиски от досега й.
	Мама все пак се опитва да сграбчи бутилката, но движенията й са бавни и тромави.
	— Върни ми я, Ноа! Веднага, чуваш ли?
	Местя се в другия край на масата и завинтвам капачката много здраво, макар че тя вероятно може да я отвори въпреки това. За жена с нейния ръст (сто шейсет и два сантиметра и петдесет и девет килограма), тя е цялата в мускули. Поне беше цялата в мускули. Гъвкавото й тяло е започнало да се отпуска вследствие на ежедневната алкохолна вечеря.
	— Тази вечер пи достатъчно.
	— Кой си ти, че да кажеш кое е достатъчно? Няма достатъчно уиски на света за това, което направих – опипва четирите сребърни звезди на яката на униформата си така, сякаш е готова да ги отпори.
	Значи, ще бъде една от онези вечери. Но кого заблуждавам? Онези вечери, в които започва несвързан брътвеж за това как не заслужава да бъде началник, са все по-чести напоследък. Липсват ми дните, когато всичко, от което се оплакваше, бяха тъпите закони и липсата на финансиране за управлението.
	Въздишам.
	— Хайде! Ще ти помогна по стълбите.
	— Не – изръмжава тя.
	На челото й се появява упорито намръщване. Единайсет и половина е. Обикновено е заспала преди девет, така че това е необичайно късно време за нея. И все пак, ако обърне няколко чаши вода и си легне, може би до сутринта ще бъде готова за работа и ще е само леко неразположена.
	Сгъвам сто осемдесет и осем сантиметровото си тяло в стола срещу нея.
	— Мамо?
	— Добре съм – измърморва тя.
	Челото й се набръчква от раздразнение, докато се бори с пакета цигари.
	Иска ми се да съм й ядосан. Вместо това съм тъжен и безсилен. Сигурен съм, че ми е нужна помощ, но нямам представа към кого да се обърна. Последния път, когато тя се хвана така за бутилката, бях на единайсет. Двамата с татко още бяха женени и тогава той се справи. Но татко я заряза. Сега има нова съпруга и семейство и води обикновен живот в Сиатъл. Не е създаден да бъде мъж на ченге, особено на някое толкова амбициозно, колкото е майка ми.
	Тя би ме одрала жив, ако споделя с познатите си от полицейското управление в Остин за проблемите й с пиенето. Има твърде много хора, които търсят причина да се отърват от жена началник. А това би било една добра причина.
	Мога да отида при вуйчо Сайлъс. Той е областен прокурор и не би искал избирателите да открият, че сестра му, началникът на полицията, е пияница. Трябваше вече да съм отишъл при него, но се надявах, че това е етап, нещо, с което тя ще се справи сама.
	Може би с малко натиск от нас мама може отново да изтрезнее. Направи го веднъж преди години. Отказа се изведнъж. Тя е толкова корава! И може отново да победи алкохола.
	Ако поиска.
	Намалявам звука на полицейския скенер.
	— Мамо?
	Очите й се отварят. Нужен й е миг, за да ме фокусира, но най-после успява.
	— Как мина баскетболът?
	— Размазаха ни.
	— С кого игра?
	— Дженсън, Крейг. Обичайният отбор.
	— Дженсън и Крейг… – промърморва. Погледът й се плъзга по ръцете ми, дълги и оформени от часовете вдигане на тежести и плуване. Мама се усмихва. Блудкаво е, но виждам тъгата зад пиянската маска. – Станал си толкова силен и независим, Ноа! И умен. Толкова умен! Знаеш, че те обичам безумно, нали?
	Побутвам чашата с вода към нея.
	— Пийни си, мамо! Моля те!
	Тя ми угажда, като изпива половината, но после се пресяга към чашата с уискито и глътва и нея.
	— Кога трябва да си на работа утре?
	Ако мога да я хвана на сутрешното кафе, когато е трезва и все още усеща болката от тази вечер, вероятно ще успея да започна сериозен разговор.
	Вероятно мога да стигна до нея.
	— Пораснал си добър и честен мъж – мърмори, без да ми отговаря. – С теб всичко ще бъде наред.
	— Ето. Ще ти налея още една чаша вода. – Пълня още три и ги подреждам на масата пред нея. – Пий! Моля те!
	Тя се пресяга за първата неохотно.
	— Ще отида горе да си взема душ.
	Обзалагам се, че след като вече няма пиячка, тя ще се качи с клатушкане и ще заспи по очи в униформата си още преди да изляза от банята. Навеждам се да взема бутилката изпод стола.
	— Той също беше добър и честен мъж – мърмори тя.
	— Ще намериш някой друг. Още си млада.
	Прави и това, когато се напие – говори за татко, за това как тя е виновна за развода. Веднага след това казва, че е ужасна майка, защото ме е изоставила и му е позволила да ме вземе в Сиатъл преди толкова много години, тъй като е била убедена, че едно момче има нужда от баща си.
	— Не. Не баща ти… Ейб.
	Замръзвам.
	Не съм я чувал да споменава това име от години.
	— Ейбрахам? Ейб? – питам предпазливо.
	— Хммм – кимва. И тъжната усмивка отново докосва устните й. – Помниш го, нали?
	— Разбира се.
	Той беше високият мъж с абаносова кожа и широка усмивка, който ме научи да дриблирам. Беше партньор на мама в полицията години наред и един от най-добрите й приятели.
	Докато не беше убит от дилър на кокаин, а след смъртта си беше заклеймен като корумпирано ченге. Бях на единайсет, когато умря. Не знаех какво означава това. Разбирах само, че стореното от Ейбрахам Уилкс е лошо. Цялото нещо влезе в новините на щата и засили и без това осезаемото расово разделение в общността. То накара мама да започне да пие и съм съвсем сигурен, че разби семейството ни.
	— Той беше добър човек. – Гласът й се отнася заедно с погледа й, а очите й започват да се пълнят. – Беше добър и честен човек.
	Връщам се обратно към масата.
	— Мислех, че е бил крадец и е продавал наркотици.
	Тя се усмихва, докато дръпва още веднъж от цигарата си. Звукът е тъжен и празен.
	— Така мислят всички, защото те ги накараха да мислят така. Но ти… – Тя мушка въздуха с пръст. Обичайно гладките й и подрязани нокти са изгризани до живеца. – Ти трябва да знаеш истината. Аз искам да знаеш, че той беше добър човек, а ние сме лоши, лоши хора.
	— Кой е лош?
	Отчаяно искам да дръпна стола, отново да седна срещу мама и да чуя това, което се опитва да ми каже. Но също така не мисля, че в този момент тя си дава сметка какво разкрива. А не искам да й давам възможност да се осъзнае и да замълчи.
	Тя хвърля пакета с цигари на масата, като пръсва половината, преди да намери една, която да запали.
	— Знаеш ли, че той съсипа Дина. Заради него тя и красивото им момиченце избягаха от града. Грейси беше толкова малка, когато Ейб умря! Той винаги се усмихваше, когато говореше за нея. – Мама също се усмихва на спомена. – Тя има зелените очи на Дина, пълните устни на Ейбрахам и непокорните му къдрици. А кожата й… Цветът й е прекрасен, като карамел и…
	— Мамо! – отсичам. Надявам се да я върна към темата. Слабо си спомням детето на Ейб – сладко момиче с големи очи и дива коса, но не искам да слушам за него сега. – За какво говориш? Кой е направил какво?
	— Не започна точно така. Или… Предполагам, че е. Но от неговата уста звучеше правилно.
	— За кого говориш? За Ейб ли?
	Главата й се поклаща назад и напред лениво.
	— Не заслужавам да съм началник, но това беше страхотен морков. По-добър от тоягата. Тя се падна на Ейб. Не че можеше да бъде купен. Просто беше на грешното място в грешното време. Заради мен.
	— Не говориш логично.
	Челюстите й се стягат и очите й се заковават върху точка зад главата ми.
	— Това, което позволих да се случи… Със същия успех можех да дръпна спусъка. – Тя смачква едва запалената цигара в купчината пепел. – Продадох душата си на дявола за това, което направих, и няма връщане назад.
	— Какво?
	— Разбира се, трябваше да знам, че той ще чака в храстите като лукава лисица, за да го използва срещу мен.
	— Кой?
	— Просто помни, че имах добри намерения. А той ми се закле, че не е знаел за възрастта й. Обеща повече да не го прави. – Мама изсумтява. – Искам да знаеш, че Ейб беше добър човек. – По бузата й се плъзва сълза, а погледът й се спира на мен. – Опитах се да оправя всичко. Но не можах да се изправя пред нея. След цялото това време не можех да призная какво съм й причинила. Аз съм страхливка. Не началник. Страхливка.
	По гърба ми минава тръпка.
	— За кого говориш, мамо?
	Тя поклаща глава.
	— Сигурно мрази баща си. Няма причина да го обича. Но за мен е важно да научи. Кажи на Грейси, че е бил добър човек. Ще го направиш, нали?
	Безмълвен съм. Опитвам се да разгадая смисъла зад разбърканите й думи.
	— Мамо… какво се опитваш да ми кажеш?
	Адски прилича на признание. Но за какво?
	Тя отваря уста да говори, но нищо не излиза, докато се взира в мен. В сините й очи, които имат същия оттенък на метличина, какъвто имат и моите, тлее измъчена сянка. Чакам я да обясни.
	Най-накрая щраква запалката и оставя пламъчето да танцува за миг, преди да дръпне палеца си и да го изгаси.
	— Върви в леглото и остави спящите кучета на мира*! Така е по-малко вероятно да те захапят. – Усмихва се. – Той винаги е обичал тази поговорка. Всеки път, когато го притисках, всеки път, когато му казвах, че са се забъркали в нещо лошо.
	[* Идиом от английски, който на български може да се отнесе към „Не разлайвай кучетата“. – Б.пр.]
	Сякаш можех да заспя след чутото.
	— Мамо!
	— Помниш ли Хал Фълчър?
	— Адвокатът ти ли?
	— Погрижи се да го посетиш! Не чакай дълго! Те нямат много време.
	„Какво? Защо?“
	— Върви да се къпеш!
	Тя довършва първата чаша с вода, после изгълтва и втората. Няма да получа разбираем отговор от нея тази вечер. Разговорът трябва да продължи на сутринта, но не мога да си представя как ще го започна.
	Навеждам се да я целуна по челото, а тя се протяга и дланта й обгръща наболата ми брада в жест на привързаност.
	— Много те обичам! Помни го винаги!
	— И аз те обичам! И ако не си в леглото, когато свърша, ще те метна през рамо.
	Тя знае, че това не е празна заплаха. Правил съм го преди.
	Отговаря с кух смях, после засилва полицейското радио и клепачите й започват да натежават. Още пет минути и ще е заспала тук, на масата.
	Гласът на диспечера не заглушава напълно тежката й въздишка.
	— Ти ще се справиш.
	 
	* * *

	Смъквам дрехите си и ги хвърлям в ъгъла. Ще се заема с тях по-късно. Както и с четината, покриваща челюстта ми. Или пък не. Утре вечер ще ходим на улица „Рейни“ да пием по едно и гаджето на Дженсън ще доведе приятелката си Дейна, с която се запознахме миналата седмица. Тогава също бях забравил да се обръсна и изглежда, на нея й хареса.
	Просто стоя под горещата струя вода известно време и я оставям да се стича по кожата ми с надеждата да стопи безпокойството, което се е настанило върху раменете ми. Мама се държеше различно тази вечер. Почти откачено. Фактът, че спомена Ейб, ме изненада. Тя понесе смъртта му много тежко. Точно тогава започна да пие много първия път.
	И какви, по дяволите, бяха тези приказки за моркови и тояги и за това как е продала душата си?
	Вдишвам аромата на шампоана, докато трия скалпа си. Проклети драматични пиянски дрънканици! Не мога да си представя за какво мисли, че е виновна. Тя е награждаван полицейски началник. Уважавана е в общността. Умна и забавна. Когато не е пияна.
	Тя е моята майка.
	В този момент в къщата отеква изстрел.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ВТОРА

	 
	Ноа

	 
	Вуйчо ми Сайлъс върви с куцане.
	Бях на пет години, когато за първи път осъзнах, че не ходи като всички останали, и споменах странната му походка. Той ме сложи на коляното си и ме попита дали знам какво е нинджа. Усмихнах му се и вдигнах фигурката на костенурката нинджа Рафаел. И тогава той ми каза, че веднъж се е бил с истински нинджа. Каза, че победил, но в последните си мигове нинджата срязал коляното му с острие. Нави крачола на панталона си и ми показа тринайсетсантиметровия белег, за да го докаже.
	Всеки път, когато му бяхме на гости, го молех да ми разкаже историята отново и той разказваше, като всяка версия беше все по-подробна и по-невероятна от предишната. Разказваше я толкова убедително, че аз му вярвах, поглъщайки всеки велик детайл с глуповата усмивка на лицето.
	Пораснах. Скоро вече бях твърде голям, за да ме взема в скута си, и твърде мъдър, за да се хващам на самохвалството му. Но все още питах с тон на умник и с усмивка на съмнение, присъщи на момче, което се превръща в юноша. А той се придържаше към историята с ножа на нинджата, като я увенчаваше с намигване.
	Бях на девет, когато мама най-накрая ми каза истината. Дванайсетгодишният Сайлъс паднал от едно дърво, в опит да спаси нея от падане. Вследствие получил лошо счупване, което не зараснало правилно. Баба ми не позволила на лекарите да счупят наново костта и така обрекла сина си да накуцва цял живот.
	И въпреки че вече бях разбрал, че историята с нинджата не е истинска, си спомням, че се почувствах напълно разочарован. Предполагам, че малкото пламъче на детинска надежда за невъзможното все още е горяло, заровено някъде дълбоко.
	Сега виждам силуета на куцащ мъж да приближава предната веранда, на която съм седнал. Лицето му е в сянка от безбройните светлини, които изпълват задънената улица зад него, и единственото, което искам, е той да ми разкаже друга история.
	Такава, в която майка ми е жива.
	Сайлъс е на петдесет и седем. Той е всичко друго, но не и старец, но изкачва стъпалата като такъв. Движенията му са бавни и вдървени, върви прегърбен и се придържа за парапета от ковано желязо, за да стигне до площадката. Допускам, че е заседнал в същата сюрреалистична мъгла като мен.
	Когато накрая стига до горе, въздухът му сякаш е свършил.
	— Бях изключил звука на телефона. А Джуди сигурно е изключила домашния, когато е бърсала прахта днес.
	— Няма нищо.
	Опитах се да му се обадя по три пъти на всички номера, преди ченгетата да пратят кола до дома му.
	Поколебава се пред входната врата.
	— Може да не те пуснат вътре – предупреждавам го с кух глас.
	Той е областен прокурор, но също така е и брат на покойната. Какъв е протоколът в такива ситуации?
	— Аз не искам да влизам вътре.
	Опипва несъзнателно връзка ключове в джоба на жилетката си. Единственото, което носи отдолу, е бяла тениска с остро деколте от типа, които се носят под ризата. От тези, които грабваш от коша в един сутринта, когато полицаите са те събудили, за да ти кажат, че малката ти сестричка се е гръмнала в главата.
	Не мога да си спомня кога за последен път видях Сайлъс толкова разрошен, но нямам право да коментирам. Допреди един час не носех нищо друго, освен напоена с кръв кърпа, набързо увита около бедрата ми. По косата ми все още има пяна от шампоана.
	Той поема дълбоко дъх и промърморва:
	— Дай ми минута!
	И изчезва вътре, оставяйки ме да се взирам в хаоса навън. Сигурно са повикали всеки свободен полицай, защото улицата е пълна с патрулки. Съседите ни стоят по верандите си и наблюдават тихо. Поне живеем в уединен район и има само шест къщи, чиито обитатели ще станат свидетели на това.
	Полицейската бариера на ъгъла пази зяпачите на безопасно разстояние. Явно там се е събрала тълпа.
	Сайлъс излиза две минути по-късно. Или може би двайсет. Лицето му е изопнато и бледо. Отпуска се на люлката до мен и за момент оглежда засъхналата кръв, покриваща ръцете ми. Знаех, че не бива да я докосвам, но въпреки това опипах с пръсти врата и китката й в напразно търсене на пулс.
	— Какво стана, по дяволите, Ноа?
	Мога единствено да поклатя глава. Ченгетата ми казаха да стоя мирен, да не се обаждам и изобщо да не говоря с никого, но никой не пречи на Сайлъс да бъде тук, така че предполагам, че той не се брои.
	— Ноа! – настоява той.
	— Прозорецът на кухнята беше отворен. Някой може да се е вмъкнал.
	— Вероятно.
	Усещам, че Сайлъс го казва, за да ме успокои.
	За времето, за което слязох надолу по стълбите, никой не би могъл да се измъкне през прозореца и да нагласи мрежата, без да забележа. А и защо да не използва вратата? Но вратите бяха заключени, а алармата – включена.
	— Разкажи ми!
	„Ти ще се справиш.“
	Това бяха последните й думи към мен. Господи! Това бяха последните й думи, а аз я оставих там.
	Сайлъс полага ръка на коляното ми и ме отклонява от изпълнените ми с вина мисли.
	Разказвам му това, което казах на диспечера и на ченгетата, че съм бил горе за не повече от двайсет минути. Бил съм под душа, когато съм чул изстрела, и съм слязъл, намерил съм я по очи в локва кръв на кухненската маса, стиснала пистолета в ръка.
	— А преди това?
	Преди това…
	— Тя пиеше уиски.
	— Само тази вечер ли?
	Поколебавам се, а после поклащам глава.
	Той поема дълбоко дъх.
	— От колко време?
	— Няколко седмици. – Снижавам гласа си. – Тя говореше всякакви откачени неща тази вечер, Сайлъс.
	— О? – Обляга се назад и се премества по-близо до мен. – Какви?
	— Че не е за тази работа и не я е заслужила.
	Сайлъс спира, за да го обмисли.
	— Прекалено много глупави копелета открито твърдят, че мястото на една жена не е като началник на полицията. Може би най-накрая е стигнало до нея.
	— Не мисля, че е това. – Снижавам гласа си още повече и вече шептя. – Тази вечер тя говореше за Ейб. Изглежда, сякаш е бил накиснат. И тя е била замесена.
	— Тя ли каза това? Това точните й думи ли са?
	— Не, но…
	— Джаки нямаше нищо общо с онази каша. – Той поклаща глава решително. – Нищо.
	— Изглежда, тя мисли различно. Мислеше – поправям се тихо.
	— Повярвай ми, когато ти казвам, Ноа! Това разследване беше най-цялостното, което съм виждал. Нямаше нищо двусмислено. Този мъж беше виновен. – Очите му търсят моите. – Тя каза ли ти защо мисли така?
	— Не ми даде подробности. Но от начина, по който говореше, изглеждаше, че е имала пръст в това.
	— Мили боже, Джаки! – промърморва той. Очите му блуждаят над тълпата и над полицаите, които влизат и излизат. Разпознавам неколцина от тях, но повечето не съм виждал. – Каза ли на полицията за това?
	— Още не.
	— Вероятно мога да ги убедя да изчакат до утре с показанията ти.
	— Казаха, че им трябват тази нощ. Поне предварителните.
	Сайлъс издава звук на съгласие.
	— Не мога да ги обвиня. Тя беше началникът.
	Той барабани с пръсти по коляното си.
	— Но трябва да побързат.
	— Сигурен съм, че ще ги вземат веднага щом могат.
	Тялото на мама все още изстива вътре.
	— Тя каза ли ти нещо друго?
	— Аз не… – Опитвам се с всички сили да се съсредоточа върху разговора ни, но е трудно в тази мъгла. – Нещо за това как в началото всичко изглеждало правилно. И спомена за лукава лисица, която използвала нещо срещу нея. Мислиш ли, че е била изнудвана?
	— Никога не ми е казвала. Според мен би ми казала. Ти как мислиш?
	Свивам рамене. Защото кой знае какво би направила майка ми, предвид това, което направи току-що?
	Сайлъс замълчава.
	— Добре, ето какво ще направиш! – Навежда се близо до мен и усещам как в ума му се заражда план. Това е Сайлъс: споделяш с него проблема си и той измисля решение за минути. – Няма нужда да знаят всичко, което е казала. – Той говори прекалено тихо и дори аз едва го чувам. – Това е между вас двамата. Майка ти беше страхотно ченге и началник и няма защо да даваме основание на никого да твърди друго. И без това ще бъде горчив хап за града.
	— Но какво да кажа на полицията? Не мога да лъжа, Сайлъс.
	— Тя пита ли те за твоя ден?
	— Да.
	— Разкажи им това! Прибрал си се, говорили сте малко и си се качил горе. Тя е пила няколко питиета, но ти не си се замислил много. Дотук е вярно, нали?
	— Да.
	Ако мисълта, че ще се застреля, беше минала през ума ми, никога нямаше да я оставя сама.
	— Тогава това е всичко, което ще им кажеш. Каквото и да е казвала майка ти за Ейб, е била пияна. Тя дрънка, когато е пияна. Сигурен съм, че не е било така, както е прозвучало. Не би било редно да го споменаваш, не и при положение че тя не може да се защити.
	Мъжът, който ми казва това, не е просто моят вуйчо. Получавам одобрението на областния прокурор да задържа откачените думи на майка ми за себе си. Правилно или не, точно това имам нужда да чуя. Кимвам и една искрица облекчение проблясва дълбоко в съкрушителната празнота, която ме е притиснала.
	Сайлъс и аз изпадаме в мълчание и гледаме парада от хора, които крачат навън и навътре, едва поглеждайки в нашата посока.
	— … не знам. Кога ще бъде удобно?
	Бойд излиза от къщата с радио в ръка. Познавам го от детската градина и въпреки че никога не сме били най-добри приятели, двайсет и една години познанство са ни заслужили правото да се обаждаме един на друг по всяко време. Като онзи път, когато ми звънна да попита дали майка ми би му написала препоръка, защото кандидатстваше в полицейското управление в Остин.
	Той беше един от първите пристигнали тази вечер.
	Подът на верандата изскърцва под тежестта на друг мъж, който следва Бойд. В цивилни дрехи е, но сигурно е ченге, иначе нямаше да го пуснат вътре.
	— Какво ще кажеш за следващата сряда, след твоя мач?
	— Мамка му, сезонът следващата седмица ли започва? Ще трябва да видя дали ще успея…
	Сайлъс го прекъсва със силен и отегчен глас:
	— Полицай, разследвате смъртта на началника си или планирате социалния си календар? Кажете на Тауъл, че областният прокурор Сайлъс Рийд иска да измъкне племенника си от тук незабавно!
	Бойд се обръща да ме погледне с мрачно изражение. Дори някое ченге с половин мозък не би искало да влезе в очите на областния прокурор, а Бойд не е идиот.
	— Да, сър. Чакаме.
	Вниманието ми се отнася от извинението, което дава на Сайлъс, към другия мъж, чийто мрачен поглед се е спрял върху мен. Изражението му е празно и все пак заплашително. Може би е просто от дълбоко разположените му очи и от скосеното чело – най-скосеното, което съм виждал някога. Вероятно заради комбинацията от двете той изглежда като зъл кучи син.
	— Ноа!
	Гласът на Сайлъс ме изтръгва от унеса ми. Бойд стои пред мен с тефтер и химикалка в ръка, а на лицето му се чете съчувствие.
	— Той ще снеме предварителните ти показания, а с останалото може да се занимаем утре. – Сайлъс ми се усмихва насърчително. – Готов ли си?
	Готов ли съм да говоря полуистини?
	— Да, сър.
	Разбира се, мама няма нищо общо със смъртта на Ейб.
	И никой няма нужда да знае, че е казала нещо друго.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРЕТА

	 
	Грейс

	 
	Тусон, Аризона

	 
	Хвърлям бейби морков на песъчливата земя.
	— И да не кажеш, че никога не споделям!
	Циклоп се спуска и го поглъща наведнъж, без да се притеснява от песъчливата обвивка. Не съм изненадана. Той би изял всичко, което може да побере в зейналата си уста. Повече от веднъж съм го хващала да притичва с опашка на плъх, висяща от челюстите му.
	— Сега върви!
	Безсмислено е. Краставото куче може да надуши пилешкото такито*, което съм пъхнала в чантата си. Няма скоро да спре да върви по петите ми. Упорството е начинът, по който е оцеляло толкова дълго. Няма си собственик, който да го храни. Следва обитателите на парка с надеждата някой да го съжали достатъчно, за да му хвърли нещо. И този някой обикновено съм аз.
	[* Вид мексиканска храна, обикновено навит на руло плосък хляб с пълнеж. – Б.пр.]
	Помня деня, в който се появи, куцукайки от инфектирана рана на задната лапа, парче от ухото му беше прясно откъснато, а лявото му око липсваше отдавна. Доста ме затрудни да го удържа, за да почистя и превържа крака му. Това беше преди цели три години, но той продължава да се връща.
	Както много от хората, които намират пътя си до „Долината“.
	Крача по пътеката и не обръщам внимание на кучето. Два следобед е и паркът за каравани „Сънната долина“ на практика е призрачен град, както винаги по това време. Почти всички или спят след нощна смяна, или работят дълги часове за скапана надница, за да се върнат на това място.
	Подминавам караваната на Кортес. В нея живеят шестима души. Парче шперплат покрива един прозорец, защото господин Кортес го разби с юмрук в пристъп на ярост миналия месец и още няма пари да го поправи. Управата не казва нищо. Пет стотака за наем на месец не ти купуват много тук, освен покрив, който тече през сезона на мусоните*. Водата в парка спира поне три пъти седмично, а през повечето дни във въздуха се носи миризмата на канал.
	[* Сезонът на мусоните, или сезонът на летните гръмотевични бури в Аризона се характеризира със силни ветрове, прах, порои и наводнения. – Б.пр.]
	Изглежда, няма никой вкъщи и аз произнасям бърза благодарствена молитва, защото, ако някой от семейство Кортес е у дома, никой няма да спи изобщо. Станах в пет за смяната ми в „Куиктрип“2 и отчаяно се нуждая от дрямка, преди да се наложи да си скъсам задника довечера, като обслужвам маси в „Леля Чилада“.
	[* Верига супермаркети. – Б.пр.]
	До караваната на семейство Кортес е тази на Симс, където живеят Кендрик Симс, сестра му, гаджето й и техният седемгодишен син. Докато сестрата и гаджето имат честна работа, Кендрик влиза и излиза от затвора повече пъти, отколкото съм в състояние да преброя. Понастоящем прекарва дните си, като виси в двора им, стиска много ръце и изчезва зад разни ъгли. Всички знаят, че продава наркотици.
	Сега се мотае до телената мрежа и ме гледа похотливо. Но няма да дойде и да души тук. Опита преди осем години, когато ме издебна на пътеката една вечер, и започна да ми говори как трябва да излизам с него, защото той е черен, а баща ми сигурно също е бил черен, като се има предвид как изглеждам, и че щял да ме научи на всичко, което трябва да знам за наследството си. Беше на деветнайсет.
	Аз бях на дванайсет.
	Никой никога не ме е обвинявал, че езикът ми не е остър. И независимо че бях уплашена до смърт, му го доказах, преди да изтичам вкъщи и да изровя джобното ножче на мама изпод матрака й. Нося го в чантата си до ден-днешен.
	След Симс са семейство Алвес. Вилма Алвес ми махва от мястото си в пурпурното кадифено кресло, което стои пред входната й врата. Това е нейният трон и никой не смее да го пипне. Синът й го донесе преди години – съкровище от бордюра. И оттогава стои точно на това място в дъжд и слънце. В Тусон има предимно слънце.
	— Buenas tardes!* – провиква се с пискливия си глас.
	[* Добър ден! (Исп.). – Б.пр.]
	— Hola!* – отвръщам й с усмивка, както винаги, защото е на деветдесет години и много пъти беше оставяла на прага ни домашно приготвени енчилади** и моле***, тъй като знаеше, че нещата са особено тежки за мен.
	[* Здравей! (Исп.). – Б.пр.]
	[** Вид мексиканско ястие. – Б.пр.]
	[*** Вид мексикански сос. – Б.пр.]
	Мръщи се на Циклоп. Пропъжда го с махване на ръката и изсъсква:
	— Rabia!*
	[* Бяс! – Б.пр.]
	Поглеждам надолу към проскубания мелез (отчасти териер, отчасти чихуахуа и напълно досаден) и се ухилвам.
	— Още не се пени около устата.
	Вилма свива рамене неохотно. Не съм сигурна кое е по-лошо – моят испански или нейният английски. Но винаги се справяме някак с езиковата бариера.
	— Hasta luego!*– с лениво помахване се наканвам да продължа.
	[* До по-късно! (Исп.). – Б.пр.]
	— Un hombre visito a tu mama.*
	[* Един мъж посети майка ти. (Исп.). – Б.пр.]
	Испанският ми може да е ужасен, но знам какво означава това. Или по-важното, знам какво означава, когато мъж посети майка ми, докато съм на работа.
	Стомахът ми се свива.
	— Преди колко време? Кога? – потупвам китката си без часовник.
	— A las diez.
	В десет. Преди четири часа.
	Втренчвам се в правоъгълната кутия пред себе си – двустайна мобилна единица от 1960 година, която е служила за дом на майка ми като дете и остана за нея, когато баба почина преди няколко години. Не трябва да се изненадвам. Отдавна не се хващам на празните обещания на майка ми и вече не й крещя с гняв и страх всеки път, когато ги наруши. Това беше тийнейджърската ми версия, която все още хранеше надежди.
	Глупавата.
	Кимвам сериозно на Вилма, благодарна за предупреждението, и й предлагам тихо „Gracias!“1. Разкъсвам се между възможността да пробягам или да удължа тези последни двайсет крачки до входната врата, знаейки, че някой ден скоро ще я отворя и ще намеря вътре труп. Още не съм разбрала дали усуканият възел в стомаха ми е, защото съм ужасена, или защото вече съм приела този изход.
	[* Благодаря! (Исп.). – Б.пр.]
	Вероятно и двете.
	Пронизителният лай на Циклоп ме разсейва за миг. Знае, че това е последната му възможност, и се взира в мен със своето единствено прочувствено око.
	— Богатата храна не е добра за теб – хвърлям му още един морков.
	Той го излапва и офейква под караваната на Алвес, след котката на ивици на госпожа Хабърд.
	— Пак заповядай! – мърморя сърдито и вземам един морков за себе си, въпреки че апетитът ми почти е изчезнал. Взирам се в обезобразената входна врата за малко и изброявам всичките й различни разрези и неравности: вдлъбнатината от ботуш четирийсет и пети номер на мястото, на което господин Кортсс я изрита, защото беше пиян и мислеше, че жена му е сменила ключалката; прорез в рамката, която някакви крадци се опитаха да изкъртят; чертите черен спрей, с който съседските хулигани я напръскаха.
	Сдържам дъха си, изкачвам циментовите стъпала и пъхвам ключа в ключалката.
	Отварям вратата.
	Залива ме облак цигарен дим и ме кара да се свия от отвращение. Но се опитвам да се съсредоточа върху облекчението си.
	Щом пуши, значи, е жива. Въпреки че въздухът е достатъчно плътен, за да задуши човек.
	— Защо не си включила климатика? – смъмрям я, докато пристъпвам в задушната мрачна вътрешност. Навън е трийсет и пет градуса, благодарение на пролетната гореща вълна.
	— Развален е – идва бездушният отговор.
	— Не може да бъде! Съвсем скоро го купих. – Отивам до прозореца, нагласявам бутоните, проверявам щепсела, после го тупвам за всеки случай. Но тя е права. Спрял е да работи. А доставчикът от „Леля Чилада“, от когото го купих, се закле, че е в идеално състояние. – Уф! – изригвам входната врата.
	Мама примижава срещу слънцето. Тя е на дивана, точно там, където я оставих сутринта. Само че тогава похъркваше тихо, а сега очите й са зачервени и изцъклени и ръката й се измъква изпод възглавниците, където е пъхнала иглата и лъжицата. Сякаш може да ги скрие от мен.
	Някога издирвах запасите й. Тогава те бяха водка, трева и болкоуспокояващи по рецепта. Тогава вярвах, че мога да я спра. Изненадващо е колко много места за криене на наркотици има в тази тенекиена кутия от осемдесет и три квадратни метра. Но аз намирах това, което криеше, и го пусках в канала или в тоалетната, защото, ако не можеше да си позволи да купи друго, нямаше да има възможност да ползва, нали?
	По трудния начин научих, че е прекалено затънала, за да спре. Просто намираше други начини да плаща.
	Затова започнах да оставям пари в едно кухненско чекмедже. Не много, но достатъчно. Не говорим за това. Оставям ги там и когато се върна, тях ги няма, а тя е надрусана. Но тази седмица нямах излишни пари, които да оставя, защото трябваше да купя този скапан климатик, който не работи.
	Стомахът ми се свива при мисълта какво трябва да е направила за днешната доза.
	— Ако това краставо куче се появи… – мърмори мама, без да мърда.
	— Циклоп не иска да идва тук.
	Нито пък аз. Но съм хваната в капан. В тази каравана, в този парк.
	В този живот.
	Единствената причина да не съм излязла от тази врата, без да погледна назад, е, защото, ако я изоставя, тя ще се озове на улицата или в моргата само за седмица.
	Мъча се да потуша негодуванието си, докато слагам чантата на кухненската маса и развивам храната.
	— Ето. Яж! Такито с пиле. – Ърни, управителят в „Куиктрип“, позволява на служителите да вземат неща, които са седели твърде дълго на топло и не може да се продадат.
	— Вече ядох.
	Тя избутва храната, а очите й са залепени за стария телевизор в ъгъла, който предава една от дневните й сапунки. Обзалагам се, че не може да ми каже как се казва сериалът. И лъже, че е яла. Мама живее на сандвичи с топено сирене и ако се сеща да яде, когато се прибирам, заварвам плота покрит с трохи и накъсани парчета хляб, както и леснозапалим пласт топено сирене в тостера. Днес плотът е точно както го оставих, след като изчистих снощи.
	Мама винаги е била слаба, но сега е като вейка. Зависимостта и към твърди наркотици я е стопила, изсмукала е тлъстина и мускул и е оставила само нездрава кожа и кости, ужасна коса с цвят на тиня и хлътнали бузи там, където някога имаше зашеметяващо лице.
	Но няма да се карам с нея за яденето, защото не можеш да спориш с пристрастен към хероин наркоман, а точно в това се е превърнала майка ми.
	— Ще поспя малко. Не подпалвай караваната! – казвам между хапките и тръгвам към стаята си.
	Там поне има вентилатор и съм се сетила да натикам кърпи под вратата, за да не позволя смрадта от цигарения дим да ме задуши.
	— Джаки Маршал е мъртва.
	Това ме заковава на място.
	Какво?
	Би трябвало да е започнала с тази новина.
	Мама имитира с ръка пистолет и насочва показалец към слепоочието си.
	— Вкарала е куршум в собствената си глава. Поне така казват.
	Джаки Маршал. Старият партньор на татко от полицията и може би най-добрата му приятелка. Жената, която ни обърна гръб, когато се нуждаехме от нея. Тази, за която майка ми е убедена, че има нещо общо с натопяването му преди почти четиринайсет години.
	Явно съм я познавала, когато сме живеели в Остин в приятна къщичка с дъсчена ограда. В предишен живот. Този живот свърши, когато бях на шест. Не помня много от него. Само сенки от лица, проблясъци от усмивки. Ехо от кикота на дете, подхвърляно във въздуха от един мъж, преди този мъж да спре да се връща вкъщи.
	Този предишен живот постла пътя за моя нов живот, от който си спомням много болка и много сълзи. И много омраза към полицейското управление и Остин и към жена, на име Джаки Маршал.
	— Къде го чу?
	Ние живеем в Тусон. С Остин ни делят два големи щата, а прекъснахме всякакви връзки, когато заминахме, и дори променихме фамилията си на Ричардс, моминското име на майка ми.
	— По всички новини е.
	Тя се мъчи да ми подаде телефона си.
	Майка ми се откъсна от реалността много отдавна, но Тексас все още я държи в горчива хватка. Не би могла да каже кой е губернатор на Аризона, но в ясните си моменти следи тексаските новинарски страници като любител на теорията на конспирацията заради самото следене. Откакто видя статията за издигането на Джаки Маршал на поста началник на полицейското управление в Остин преди две години, тази порочна мания стана по-силна.
	Както и пристрастеността и към наркотиците.
	Изненадана съм, че продължава да чете статиите, като се има предвид колко се е влошило състоянието й.
	„Топ ченге от Остин се самоубива“. Преглеждам статията от тази сутрин, присвивайки се на страховитите подробности. Мама предпочита таблоидите пред уважаваните вестници. Казва, че там има по-малко политически глупости и по-опасни истини. Те също така, изглежда, слабо се интересуват от личното пространство на хората.
	— Синът й я е намерил.
	Ноа Маршал. Мама твърди, че съм познавала и него. Слабо си спомням едно момче, не че бих могла да го посоча сред други.
	— Що за майка причинява това на собственото си дете? – пита тя.
	— Болна. – Бих могла да направя силна хаплива забележка, тъй като два пъти трябваше да карам собствената си майка в болница заради предозиране, но моментът не е подходящ. – Пише, че не е могла да понесе напрежението в работата.
	— Ще ти кажа какво не е могла да понесе. – Главата й по-скоро се килва, отколкото се обръща, и мама спира отнесени и кръвясали очи на мен. – Вината. От тази, загнояващата, която те разяжда отвътре, след като предадеш някого.
	Някого като баща ми.
	— Казах ти. След всички тези години на лъжи и на преструвки, ето го и доказателството. – Погледът на мама отново е залепнал за телевизора. – Началник Маршал… Всичко ти се върна, нали?
	— Къде е доказателството?
	Това не е доказателство. Проблемът е, че мама нито веднъж не ми е дала дори нещо дребно, което да уличава Джаки или някой друг от полицията, че е натопил баща ми. Тя просто вярва до дъното на душата си, защото го обичаше толкова много, че не може да приеме алтернативата.
	Когато се случи, тя ми каза, че е претърпял злополука и няма да се върне. Вярвах в това. До момента, в който, десетгодишна, отидох в библиотеката, за да подготвя училищен проект. От любопитство потърсих името му в компютъра и видях статиите.
	Заглавията.
	Истината.
	Изтичах у дома разплакана и я попитах. Тя ми каза да не чета тези боклуци, защото всичко това са лъжи и че баща ми е бил невинен.
	Пак се вързах на историята й, защото какво друго прави едно дете, когато майка му му каже нещо подобно? Аз исках да вярвам, че баща ми не е корумпирано ченге, продаващо наркотици, което се е забъркало с престъпници.
	После пораснах и помъдрях. Задавах въпроси, на които мама не можеше да отговори. Гледах как психичното й здраве се влошава, докато прегръщаше отрицанието с цялото си сърце. И приех, че това, в което искам да вярвам, е без значение, защото всички останали са продължили да живеят живота си, а мама е заседнала в миналото. И ще държи и мен в този ад, освен ако не намеря изход.
	Много отдавна съм се примирила с действителността, а тя е, че има доказателства, че баща ми е корумпирано ченге, което си е получило заслуженото. Че той не е бил точи добър човек, за когото го смята тя. Че не му е пукало за мен или за малкото му тричленно семейство и че заслужава омразата ми за това, което ни е причинил, за това, в което се превърна майка ми заради неговата алчност.
	А сега и самоубийството на Джаки Маршал. Това е храна за заблудите на майка ми. Сякаш след цели четиринайсет години началничката на полицията в Остин е била толкова оплетена във вина, че просто не е можела да понесе повече.
	Бих била идиотка да вярвам, че смъртта й има нещо общо с нас.
	Преглеждам остатъка от статията от любопитство. Има много неща за бързото й издигане в ранг до заместник-началник, а после до началник. Според статията Джаки Маршал е била „силно мотивирана“ полицайка. Решителна, съсредоточена в работата си, амбициозна и решена да успее.
	Така че как подобна жена се издига до този пост, но се срива, щом стигне до върха?
	Почти в края откривам няколко думи за бившия й корумпиран партньор Ейбрахам Уилкс. До ден-днешен стомахът ми още се свива (от гняв, от унижение, от болка), когато видя това име. Предполагам, че дори жената, която накрая са направили началник на полицията, не е могла напълно да се дистанцира от скандала.
	— Не пише нищо за предсмъртно писмо – отбелязвам.
	— Мислиш ли, че биха го оставили да се разчуе? – сумти мама. – Стига, Грейс! Очаквам да бъдеш по-умна след всичко, на което съм те научила. – Опипва за цигара и пали. – Единствено Бог знае какво би признала в него. А дори да има, те ще го заровят в официалните доклади, както заровиха баща ти. Ще използват някое скапано извинение, ще намерят вратичка. Закон за свобода на информацията, друг път! Така е устроен светът. Накараха ме да мълча и аз мълчах. Но знам какво им е помогнала да направят.
	— Кой те накара да мълчиш? – задавам въпроса, но знам, че никога няма да получа отговор; досега не съм успяла.
	— Те ще си го получат един ден.
	Пръстите й опипват амулета на врата й и палецът й пробягва по ръба на сърцето. Половин сърце, ако трябва да сме точни.
	Другата половина е заровена на два метра под земята и гние заедно с костите на баща ми.
	Когато мама е надрусана, мога да изтърпя да съм близо до нея само за кратък период от време и вече достигнах лимита си. Освен това от смрадта на цигарите й стомахът ми се бунтува. Оставям телефона й и тихо се отправям към стаята си. Смъквам късите панталони и работната тениска и се мушвам в леглото, чийто матрак е толкова стар, че вече е на буци. Ако включа вентилатора на най-силна степен и лежа неподвижно по гръб, жегата ще стане почти поносима. Може би ще заспя.
	Джаки Маршал се е самоубила снощи.
	Има ли значение? Трябва ли да го обмислям?
	Баща ми все още е корумпиран полицай, застрелян при продажба на наркотици.
	Майка ми все още е наркоманка на хероин с единия крак в гроба.
	А аз все още съм техен вторичен продукт, заседнала тук в този скапан живот.
	Не, това, че Джаки Маршал е мъртва, не променя нито едно проклето нещо в живота ми.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

	 
	Командир Джаки Маршал

	 
	Полицейско управление в Остин

	16 април 2003

	 
	— Който е казал, че рангът дава на човек правото да мързелува, не знае нищо – мърморя, гълтайки превареното кафе, като се надявам кофеинът да стимулира ума ми, който отдавна се нуждае от почивка. На крак съм и се разправям с глупости от седем сутринта, а вече е почти единайсет вечерта.
	— Върви си вкъщи и остави мъжете да се справят с това! – присмива ми се Мантис.
	Той изглежда странно с неговото скосено чело и дребни очички. Не е мъж, по който една жена би си паднала заради външния вид. Въпреки че демонстрира определено перчене, което може да се харесва на някои.
	Аз със сигурност не съм от тях. Но го търпя, защото нямам голям избор.
	А фактът, че говори толкова неуважително на мен, командир, който го превъзхожда по ранг многократно, ми говори, че го знае.
	— Канинг ме помоли да дойда и да проверя нещата – казвам и отново отпивам от кафето, като оглеждам патрулките, паркирани под различен ъгъл по улицата и оставени с пуснати светлини. Жилав бял младеж с дебели стъкла на очилата и рошава руса коса седи на задната седалка на едната. – Имаме ли достатъчно, за да приберем този задник?
	— Той е направил лаборатория за мет* в къщата, Маршал. Ти как мислиш?
	[* Съкратено от метамфетамини. – Б.пр.]
	— Просто проверявам дали вие, момчета, сте се погрижили за всичко. Не бих искала адвокатът му да намери пролука и да го върне на улицата.
	— Ако се върне на улицата, ще е, защото областният прокурор се е издънил.
	Набляга на областен прокурор, все едно аз съм областният прокурор. Не за първи път обирам бодлите, а брат ми още дори не е избран. Достатъчно е, че Сайлъс се кандидатира за следващите избори за заветното място.
	— Погрижи се да няма издънки, Мантис! Това е директна заповед на Канинг.
	— Спокойно! В кърпа ни е вързан. – Мантис се смее. Смехът му звучи зловещо заради дълбокия скърцащ тембър на гласа му. – Той е от онези, които запяват като канарчета, за да спасят собствения си задник. Ще ни каже няколко имена, а това е истински напредък за нас.
	— Предполагам, ще упражняваш позата си за седмичната фотосесия.
	Напоследък Мантис се появява във вестниците по-често, отколкото някой би искал да гледа лицето му. Но Канинг настоява обществото да знае, че полицията се бори срещу наркотиците, а най-добрият начин за това е чрез медиите.
	— Прибери се да спиш! Изглеждаш ужасно, Маршал.
	Опитва се да ми влезе под кожата, както обикновено.
	— А ти се прибери и се изкъпи! Миришеш ужасно. Имай малко милост към бедната проститутка, която наемаш след работа!
	Откакто го познавам, ползва все същия евтин одеколон, купен от супермаркета.
	Телефонът ми иззвънява и прекъсва какъвто и нецензурен отговор да ми е приготвил Мантис.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТА

	 
	Ноа

	 
	Април 2017

	 
	Отново се премествам във фотьойла в търсене на по-удобна позиция. Няма такава. Тези столове са създадени да се отървават от хората, и то бързо. Според мен това, че адвокат ги е избрал за офиса си, противоречи на всякаква логика. Нормално е да иска да задържи клиентите си излегнати малко по-дълго, за да може да им таксува повече часове.
	— Предвид всичко, което се случва с теб, това ще е разбираемо – обяснява Хал Фълчър през бюрото, докато преглежда финансите на мама, а аз зяпам розовата бенка на оплешивяващата му глава. – Тя има дребно задължение към кредитната карта, няколко вноски за колата и това е. Ще попълним данъчната й декларация за тази година, но не очаквам никакви изненади. Има 401(к)*, а това са добри пари. Застрахователят й също ще плати, което ще помогне за сметките по погребението, така че новините са добри. Много застрахователи не плащат, ако… – По челото му пробягва бръчка. – Ами зависи от причината за смъртта.
	[* Един от най-популярните пенсионни планове в частната пенсионна система в САЩ. – Б.пр.]
	Преглъщам болезнената буца в гърлото си.
	— Вуйчо ми вече уреди всичко с погребалния дом. – Много се радвам, че Сайлъс ми помага. Не знам дали бих могъл да се справя сам. Бива го да получава каквото иска от хората. Той е юрист, но също така е и политик. – Значи, това ще свърши работа в банката, така ли? – Размахвам документа, в който пише, че съм изпълнител на майка ми; изобщо нямам представа какво е да си изпълнител.
	— Не би трябвало да ти създават проблеми. Според извлеченията от банката тя има около двайсет хиляди. Ще стигнат да покрият сметките за няколко месеца. Реши ли какво ще правиш с къщата?
	— Вероятно ще я продам.
	Родителите ми са вложили в нея всеки цент, който са имали, когато са я купили преди двайсет и шест години – година преди да се родя.
	— Може би е по-добре да не прибързваш. Цените на имотите около Остин растат главоломно.
	— Така каза и Сайлъс.
	Той смята, че старомодна къща на тиха улица, чийто заден двор излиза директно в парка, разположена на няколко минути ходене пеша от реката, след една година може да струва близо милион. А дори и повече. Но по стените има прясна кръв. Ще отнеме време предпазливите купувачи да видят нещо друго. Ако сега я пусна на пазара, ще имам работа с хора, които ще се опитат да спечелят от трагедията ми и ще ми предлагат ниски оферти. Майната му! И на тях!
	— Може би е добре да го послушаш. Там ли си сега?
	Поклащам глава.
	— Спя при приятел.
	Дженсън и Крейг живеят под наем в двустайна къщичка на няколко преки от Шеста улица, големия развлекателен квартал на Остин. Близо е пеша, което значи, че домът им е сборен пункт за „преди“ и „след“ от сряда до неделя.
	Първите няколко дни след смъртта на мама пазеха тишина, но статуквото се върна, аз заспивам на избушения им диван, заобиколен от хора, които се присмиват един на друг, докато смучат бира и играят видеоигри. Но не се оплаквам, това е по-добре, отколкото да съм сам, и определено е по-добре, отколкото да стоя у дома.
	Не се виждам да живея там отново. Никога.
	— Погрижи се някой да се отбива в къщата редовно! Не е добре да изглежда изоставена. Точно тогава стават обирите.
	— Да, сър. Имаме охранителна система.
	— Оръжията на майка ти там ли са?
	— Да, сър.
	Обноските ми на роден и възпитан в традициите на Юга младеж са изпълзели обратно в ежедневния ми живот. Бях ги загубил за малко, докато живеех в Сиатъл, където хората не казват „сър“ и „мадам“.
	— В сейф ли са?
	— Да, сър.
	Нужни бяха два дни търсене, но Сайлъс най-после откри комбинацията в един от файловете й.
	— Мога да ти съдействам да ги прехвърлиш на свое име. Ще ги добавиш към колекцията си. По-добре е да не ги продаваш.
	— Да.
	Оглеждам стената зад него и окачените по нея трофеи от животни, които тихо се взират надолу към нас със стъклените си очи. Мисълта, че нямам колекция от оръжия, дори не би минала през ума на Хал. Ако не се бях преместил с баща ми в Сиатъл по време на впечатлителния ми тийнейджърски период, вероятно щях да имам. Преди четири години, по време на бума от нападения, мама беше настояла да си взема, така че наистина имам един глок, заключен в кутия за оръжие под седалката на колата. Нямам нужда и не искам повече.
	Но предполагам, че трябва да задържа стария колт питон. Повече от носталгия, отколкото заради друго. Мама ме учеше да стрелям с него, когато бях на осем години.
	— И ми кажи какво си решил за къщата! Може да я продадем като част от наследството или да прехвърлим правото на собственост на теб и занапред ще можеш да правиш каквото искаш. – Хал оставя химикалката си. – Като изключим това, ще уредим всичко бързо. Ще бъдеш осигурен за няколко години.
	— Това ли е всичко? – питам, докато се изправям.
	Последното нещо, което искам, е да седя в този офис и да обсъждам финансовия късмет, който имам, благодарение на самоубийството на майка ми.
	Адвокатът вдига пръст.
	— Има още нещо. – Прочиства гърло, пресяга се към чекмеджето на бюрото и вади от вътре бял плик за писма. – Тя ме помоли да ти дам това.
	Въздухът в стаята изведнъж става плътен.
	Взирам се в плика, а сърцето ми бие в гърдите, докато в ума ми се тълпят всевъзможни въпроси. Успявам да задам най-важния.
	— Какво е това?
	— Не знам. Остави го в следобеда, преди да почине.
	В следобеда, преди да почине.
	Гледам го свирепо с подновено разбиране. Гледката на името ми, изписано отпред със спретнатия почерк на мама, подкосява коленете ми.
	Заради това тя спомена името на Хал Фълчър в нощта, когато се самоуби. Не защото е уреждала нещата си.
	Друг път не знае какво е писмото. Най-малкото подозира. А мрачното изражение на лицето му говори, че подозира силно.
	Подава ми го, но аз стоя вцепенен. Има само едно нещо, което пликът би могъл да съдържа.
	Отговори.
	— Не го искам – промърморвам, въпреки че много го искам. Нужен ми е. Просто не знам как да се справя с него. – Какво пише вътре?
	— Тя не ми каза да го отварям. Каза ми да го предам само на теб и да се погрижа да си сам, когато го правя. – Протегнатата му ръка се отпуска на бюрото. – Виж, не пазя пликове на клиенти, освен ако в тях няма документ, представляващ част от завещание. Това беше лична услуга.
	— И защо прие да я направиш?
	— Защото майка ти беше началникът на полицията – казва той важно, но добавя с по-мек тон: – и приятелка.
	Не бива да се изненадвам, че го е оставила на Хал Фълчър. Мама беше убедена, че той е единственият честен адвокат, освен Сайлъс, разбира се. Освен това тя не би искала такова лично писмо да влезе в уликите, за да могат всичките й подчинени и колеги (и бог знае още кой) да го видят.
	— Трябва ли да го обявя?
	— Не съм криминален адвокат, затова не мога да ти дам съвет. Но… ако бях аз и моята майка беше началникът, а в плика е това, което подозирам, тогава бих се замислил дали някой друг трябва да го вижда. Но това не е правен съвет.
	Полицейското управление в Остин и застрахователната компания са убедени, че е самоубийство. В офиса на областния прокурор прегледаха полицейския доклад и решиха, че приемат заключенията. Медиите със сигурност ги приеха. И направо си спретнаха малък празник с новината. Имаше всичко: от сериозното, но сухо отразяване в уважаваните вестници, до грубия и почти варварски преразказ на „Тексас Инкуайърър“ – таблоид, който сигурно има дебели връзки в управлението, защото пусна подробности, които полицията се опитваше да покрие. „Пръснатият мозък“ влезе в статията им. Както и връзката й с Ейб.
	Дали искам да предам това писмо на полицията, за да се окаже на челната страница на някой вестник? Не, по дяволите!
	Не укривам улика от местопрестъплението.
	Оглеждам плика, върху който е надраскано името ми и „Поверително. Отвори го насаме!“.
	— Какво точно ти каза тя, когато го остави?
	— Че ще минеш скоро да го вземеш и че е важно да го дам лично на теб. Беше важно ти да го отвориш. – Той се взира в мен дълго, сякаш чува това, което наистина питам. – Нямаше признаци, които можех да видя, Ноа. Тя изглеждаше нормално. Не можех да го предвидя.
	„Не го предвидихме. Бяхме толкова потресени!“ Ако ми даваха по цент… Разбира се, никой друг не е виждал Джаки Маршал вечер зад затворените врати на дома й, пияна и дрънкаща безсмислици. Само аз.
	Но и аз не го предвидих.
	Най-после приемам плика с трепереща ръка и се обръщам да си тръгна.
	— Ноа!
	Когато вдигам глава, той просто ми кимва.
	Напускам офиса му тихо. Не е останало нищо за казване. Не можеш да предлагаш съболезнования до безкрай. Три, изглежда, е вълшебната бройка за болшинството от хората, що се отнася до майка ми – едно при първия контакт, второто по време на погребението със затворен ковчег и третото, когато се сбогуваха на гробището, преди да продължат живота си.
	Но няма значение колко пъти го чувам.
	Минаха осем дни, откакто полетях надолу по стълбите при звука на изстрела, с пяна от шампоан по косата и набързо вързана кърпа около кръста, за да открия безжизненото тяло на майка ми.
	Това са осем дни, в които се срамувам, че не махнах пистолета от плота и че не я накарах да се качи горе и да си легне, преди да си взема душ. Осем дни на самообвинения, че не съм направил нещо, за да спра пиенето й. Осем дни, в които се наказвам, че не съм разбрал какво имаше предвид, когато каза, че „ще се справя“.
	„Ще се справя“, след като е вдигнала пистолет до челото си и е дръпнала спусъка. Това бяха осем дни, в които разяждащата вина се натрупваше в мен. Сега се е наместила плътно върху гърдите ми и е невъзможно да се отърся от нея, независимо колко хора „съжаляват за загубата ми“.
	Цялата тази вина е съчетана със здравословна доза гняв, докато се опитвам да проумея как е решила да го направи. И защо го причини на себе си.
	На мен.
	А сега отговорите са между пръстите ми.
	Може би.
	Изчаквам да вляза в моето чероки, преди да се осмеля да погледна към плика. Десет минути претеглям способността си да се справя с четенето на писмото от майка ми, докато седя на паркинга на „Фълчър и съдружници“ под сянката на цъфнало ябълково дърво.
	А после оставям плика неотворен на седалката до мен и паля двигателя.
	 
	* * *

	Не забелязвам тъмносиния седан, паркиран на улицата, преди да отбия по алеята и да изляза от колата си.
	— Ноа Маршал?
	Приближава ме рус мъж в началото на трийсетте, облечен в спортен панталон и обикновена тениска за голф, а чернокосият му спътник върви плътно зад него.
	— Да, сър.
	Преди да са размахали златните си значки, мога да кажа, че са от Силите на реда, но ставам предпазлив, щом виждам орела*. Защо ФБР са тук?
	[* В горната част на значките на агентите на ФБР има орел. – Б.пр.]
	— Аз съм специален агент Клайн, колегата ми е специален агент Тарийн. Имаме няколко въпроса към вас.
	— Относно?
	— Джаки Маршал.
	Това не е хубаво. Иска ми се Сайлъс да беше тук.
	Погледът му се плъзва към къщата.
	— Нещо против да влезем вътре?
	Последното, което искам да направя, е да отговарям на въпроси на агенти на ФБР за майка ми, само на няколко стъпки от мястото, където се самоуби. Скръствам ръце на гърдите си с надеждата да им стане ясно, че не възнамерявам да ги поканя вътре.
	— Какво искате да знаете?
	Двамата се споглеждат зад тъмните очила.
	— Съжаляваме за загубата ви – предлага хладно другият агент, Тарийн.
	Формалност, нищо повече.
	— Някога говорила ли е за работа?
	— Например?
	— Например за случаи или за проблеми, които е имала с полицаи. За такива неща.
	Агент Клайн стисва химикалка и бележник в ръка, за да си записва.
	— Не.
	— Някакви вътрешни разследвания, които може да са я карали да се чувства несигурна?
	— Тя никога не е говорила с мен за случаи, вътрешни или други.
	На това мога да отговоря честно.
	— Майка ви споменавала ли е някого, на име Дуейн Мантис?
	Намръщвам се. Името ми звучи познато, но не мога да си спомня.
	— Не. Кой е той?
	— В нощта, когато е умряла, е говорила с вас точно преди това. Така ли е? – пита Тарийн, пренебрегвайки въпроса ми.
	Прочиствам гласа си.
	— Да, сър. За кратко. В полицията имат показанията ми.
	— Да. Четохме ги – казва Клайн.
	По гърба ми се плъзва безпокойство. Щом вече са ги чели, защо питат? Какво ми говори това? Дали Бойд е отбелязал, че не можех да спра ръцете си да шават? Че разказът ми за вечерта изглеждаше оскъден или че аз сякаш се спъвах в думите си?
	Бойд ме попита три пъти дали съм сигурен, че тя не е казала нищо друго. Сякаш знаеше, че лъжа.
	Ужасявам се от деня, в който някой ще ме попита за всички думи, скрити зад тези паузи и зад запъванията, за всички неща, които не споделих.
	Стисвам устни и чакам тихо – номер, на който ме научи майка ми, за ситуации, в които не искам да бъда. Твърде често хората усещат нужда да разчупят неловкото мълчание с думи. И накрая казват твърде много, показват карти, които е било по-добре да останат скрити.
	„Мълчи и остави неловкото мълчание да продължи! Накрая някой ще го разчупи. Нека не си ти!“
	За съжаление, тези двамата играят добре играта.
	Мълчанието се проточва, докато повече не мога да се справя.
	— Ако няма нищо друго…
	Правя няколко крачки към вратата.
	— Майка ви говореше ли за Ейбрахам Уилкс?
	Усещам как очите на Тарийн ме анализират иззад слънчевите очила.
	Чудя се дали са забелязали гафа ми едва сега.
	— За Ейб ли? – Принуждавам се да говоря небрежно, но вътрешно крещя. Какво знаят за Ейб? – Не.
	— Изобщо нищо? За смъртта му…
	— Не.
	— Имали ли сте контакти със семейството му?
	Той съсипа Дина. Изгони и нея, и красивото й момиченце от града.
	— Не съм виждал или говорил с никого от семейство Уилкс, откакто Ейб умря. От погребението му, за да бъдем точни. Тогава ги видях за последен път.
	— Благодаря за отделеното време – казва рязко Тарийн и се обръща да си тръгне.
	Но Клайн не е свършил.
	— Тя остави ли ви нещо?
	Освен писмото в задния ми джоб ли? Слава богу, не могат да видят как сърцето ми бие в гърдите.
	— Например?
	Клайн свива небрежно рамене, но няма нищо небрежно във въпроса.
	— Например… Нещо.
	Ако му кажа за писмото, ще трябва да му го покажа, а няма начин да се издам, че съм го получил, преди да съм успял да го прочета насаме.
	— Хладилник, пълен с храна, която се развали – промърморвам тихо.
	Помня, че в кухнята видях купчина празни пликове от магазина предишния ден. Кой ходи на пазар за хранителни продукти в деня, преди да се самоубие?
	Устната на Клайн трепва и не мога да кажа дали е наченка на усмивка, или на насмешка. Вади от нищото визитка и ми я подава.
	— Обадете ни се, ако се сетите за нещо друго!
	Преди да пристигна, се ужасявах да стъпя вътре в къщата. Сега не мога да отключа вратата достатъчно бързо и усещам погледа на двамата агенти на ФБР върху гърба си дълго след като съм я затворил зад себе си.
	 
	* * *

	През пролетта задният двор беше щастливото й място.
	Имаше време, когато се връщах от часовете и я заварвах на шезлонга под сянката на дървото, със студен чай в едната ръка и с книга в другата. Привидно спокойна. Когато ме забелязваше, се усмихваше и оставяше книгата с лицето нагоре в скута си. Посочваше ми последните цветя, подали се от пръстта, а после се усмихваше, когато извъртах очи към нея, защото не разбирам нищо от растения.
	Сега седя в стола й под дървото с ароматни пурпурни цветове, чието име се опитвам да си спомня. Дали е писала писмото, докато е седяла под него? Дали е била трезва, когато го е писала?
	Пръстите, с които стискам плика, треперят. Ами ако признава какво я е карало да се чувства толкова виновна? Ако е написала какво имаше предвид с това, че е продала душата си? Ще трябва да кажа на някого. Едно е да пропусна в показанията си тайнственото дърдорене на пияна жена, преди да се самоубие, съвсем друго е да не отида в полицията със саморъчно написано признание.
	Не мога да скрия подобно нещо.
	И все пак не мога да се отърся от забележката й, че някой е чакал идеалния момент, за да използва нещо срещу нея. Сайлъс твърди, че тя е щяла да му каже, ако е била изнудвана, но той е областният прокурор и е твърде праволинеен и почтен. Никога не е имал дори глоба за превишена скорост. А ако тя е направила нещо, за да заслужи изнудването (нещо, което я е направило „лош, лош човек“, както твърдеше), не мога да си представя, че би изтичала при него. Не би искала да го поставя в такова положение.
	Пликът е тънък, така че каквото и да е трябвало да свали от плещите си, сигурно е само по темата. Такава беше мама.
	Вдишвам дълбоко и късам ъгъла на плика.
	— Ноа!
	Гласът на вуйчо Сайлъс ме стряска. Вдигам поглед и го откривам да стои зад френския прозорец в кухнята. Същият, който мама ми напомни да заключа онази вечер. Полицията установи, че няма доказателство, някой да се е промъкнал от там, и няма признаци на борба. Единственото доказателство, което намериха, беше остатък от барут по ръката й.
	Натъпквам плика в задния си джоб, обикалям и влизам през прозореца.
	— Здравей!
	Обръща се и ми предлага уморена усмивка, докато рови в купчината поща, която оставих на плота. Слънчевите лъчи подчертават тъмните кръгове под очите му. Изглежда съвсем малко по-добре, отколкото когато го видях за последно преди няколко дни. Приема ненавременната смърт на сестра си много тежко. И това в добавка към факта, че работи поне по шейсет часа на седмица. Добре ще му дойдат няколко дни спане.
	— Изглеждаше напрегнат там навън. Какво правеше?
	Поглежда към празната ми ръка и знам, че е видял плика.
	Ако му кажа за писмото, ще ме убеди, че е най-добре да го прочетем тук и сега. Ще му кажа, ще му го покажа, след като съм имал възможността да се справя с него насаме.
	— Просто… отворих някаква сметка и явно съм се отнесъл в мисли.
	Той кимва на себе си.
	— И аз често правя така напоследък.
	Почти не искам да му кажа.
	— Федералните бяха тук.
	Ръката му замръзва насред писмата.
	— Какво искаха?
	— Питаха ме дали мама е казала нещо за Ейб.
	— А ти какво им отговори? – пита внимателно.
	— Казах „не“.
	Въздъхва с облекчение.
	Поне той може да изпита облекчение в тази ситуация. А аз? Аз се чувствам, сякаш циментовият блок, който вече седи върху гърдите ми, е натежал с още петдесет килограма за един следобед.
	— Защо от ФБР питат мен за Ейб? Казал ли си на някого за онази вечер?
	— Не. Нямам представа, Ноа.
	Колкото повече мисля за това, толкова по-неспокоен се чувствам.
	— И си сигурен, че няма начин казаното от мама да е истина?
	— Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си. – В гласа на Сайлъс се усеща увереност, но една тревожна бръчка се появява на челото му. – Попитаха ли те за нещо друго?
	— Питаха за проблеми с полицаите в работата. И после споменаха някакъв мъж.
	— Кого?
	— Дуейн Мантис.
	Има забавяне, преди веждите му да се вдигнат, което ме кара да мисля, че не е съвсем изненадан да чуе това име.
	— Познаваш ли го?
	— Знам за него. Ръководи отдел „Вътрешни разследвания“. Беше тук вечерта, когато майка ти умря. Този, който говореше с полицая, на когото даде показания.
	Намръщвам се. Бегло си спомням навъсения мъж със скосено чело, застанал на верандата. Това ли е Дуейн Мантис?
	— Майка ти и Мантис се познаваха добре.
	— Какво имаш предвид с това „добре“? Не са излизали, нали?
	Доколкото знам, тя не е излизала с никого след развода. Беше прекалено отдадена на кариерата си и твърдеше, че е твърде трудно да се среща с мъже извън работата. Веднъж споменах сайтовете за запознанства, а тя ги отхвърли със смях. Попита как човек в нейното положение би могъл дори да помисли за това. А и в работата си беше виждала ужасяващи резултати от срещи с непознати.
	— Не. – Сайлъс се усмихва. – Доколкото си спомням, Джаки не го харесваше особено. Казваше, че е твърдоглав и че манипулира хората.
	А сега федералните питаха мен дали знам за него. И за Ейб.
	— Може ли да е създавал проблеми на мама?
	От ФБР не подхвърлят имена просто така. Сигурно водят някакво разследване. А Сайлъс е областен прокурор, което означава, че чува разни неща.
	Забавянето на отговора му ми подсказва, че е чул нещо.
	— Сайлъс!
	Въздъхва.
	— Носеха се слухове, че разследващите от „Вътрешни“ фалшифицират улики, за да изчистят някои полицаи. Говореше се, че Мантис е част от тази схема.
	— И какво излезе?
	Свива рамене.
	— Бяха разследвани и оправдани.
	— Възможно ли е ФБР да проверява?
	— Може би. Сигурно търсят нещо, свързано с Мантис. Но не мога да кажа какво.
	Поколебавам се.
	— Но няма разследване срещу мама, нали?
	— Не, доколкото ми е известно, но когато си на поста началник, винаги те следят много очи и се чудят какво правиш или какво не знаеш за ставащото в управлението ти. – Замълчава. – Покани ли ги в къщата?
	— Не.
	— Добре. Не ги пускай без заповед! А ако се появят с такава, предполагам, че това ще отговори на въпроса дали имат нещо срещу майка ти.
	Събира купчината неотворени сметки вместо мен.
	През ума ми минава тревожна мисъл.
	— Но ако разследват Мантис, защо питат за Ейб? Да не отварят наново случая на Ейб?
	Затова ли мама беше толкова разтревожена?
	— Не виждам защо биха го направили. Няма никаква използваема улика.
	Намръщвам се.
	— Какво имаш предвид?
	Сайлъс вдига някаква химикалка, но я хвърля през плота.
	— Управлението подменяше компютърната система в склада за улики и стана грешка. Няколко дела случайно бяха отбелязани за унищожаване вместо за запазване. Това на Ейб беше сред тях.
	По дяволите!
	— Значи, нищо не е останало?
	— Нищо полезно. Снимките от местопрестъплението, обаждането на 911, бележките на следователите… всичко замина. Искам да кажа, че може да проследим дигиталните копия на докладите. И разбира се, имаше окончателен доклад от вътрешното разследване, предаден на началника. Трябва да е останало копие от него, складирано някъде…
	— Кога се случи това?
	— Преди дванайсет години. – Смръщва вежди. – Не, преди тринайсет. Беше първата ми година като областен прокурор и се наложи да пусна на свобода петима престъпници. Бях бесен.
	Тялото ми се отпуска до стената. Година след смъртта на Ейб всички доказателства по случая му са унищожени. Как е възможно? Искам да кажа, знам как е възможно. Не за първи път чувам за случайно изгорени улики. Случва се по-често, отколкото полицейските управления биха си признали.
	И понякога това е причината виновни хора да се измъкват.
	Но дали така е обвинен невинен мъж?
	Нещо все още не се връзва.
	— Ако федералните нямат нищо, с което да се захванат, защо ме питат за смъртта на Ейб? – чудя се на глас.
	А може би са намерили нова улика.
	Сайлъс изглежда толкова озадачен, колкото се чувствам аз.
	— Джаки каза ли ти нещо за ФБР онази вечер?
	— Не, доколкото разбрах все пак.
	Прекарах последната седмица, прехвърляйки всеки неин неразбираем брътвеж, който можех да си спомня. С часове обмислях всяко изречение, надявайки се този неуловим „той“, за който тя говореше, да се разкрие.
	Възможно ли е „той“ да е този Дуейн Мантис? Мантис ли е лукавата лисица в храстите?
	Сайлъс ме гледа.
	— Какво мислиш?
	— Нищо, просто… Мама казваше, че най-лошо било напрежението, защото ФБР й дишали във врата.
	— Ноа, майка ти се е самоубила, защото беше болна. Не защото ФБР са задавали въпроси.
	Но какво би станало, ако тези въпроси са имали нещо общо с Ейб? Нещо, което да я замеси в смъртта му?
	Това, което позволих да се случи… Със същия успех можеше да дръпна спусъка.
	Какво е направила майка ми?
	Над нас се спуска мълчание.
	Гласът на Сайлъс омеква, когато ми казва:
	— Съжалявам, че не успях за срещата с Фълчър. Забавих се в съда повече, отколкото очаквах. Как мина?
	— Добре. Ще отида утре в банката, за да уредя сметките й.
	— Има ли достатъчно пари?
	— Така изглежда.
	— Добре. Ако не, само кажи и ще ги покрия, докато наследството се изплати. Всичко ли е както очаквахме? Няма неочаквани запори или нещо такова?
	Това е втората ми възможност да си призная за прощалното писмо.
	Стискам зъби и поклащам глава.
	Той кимва на себе си.
	— Още ли си на дивана при Дженсън?
	Споменаването на дивана ми напомня за схващането във врата ми и вдигам ръка да го разтрия.
	— Да. Не съм сигурен още колко ще остана.
	— Знаеш, че Джуди няма търпение да изпразни стаята на Бека за теб.
	— Благодаря! Може да се възползвам.
	Братовчедите ми и децата им долетяха за погребението, а Сайлъс направи помен в дома си и къщата му беше пълна с хора в дните след смъртта на мама. За мен това беше прекалено.
	— Говорил ли си с баща си наскоро?
	— Преди няколко вечери.
	— И?
	— Иска да се върна обратно в Сиатъл и да живея с тях. Довършили са апартамента на приземния етаж и той каза, че ще ми го даде под наем за няколко месеца.
	— Ще ти го даде под наем? – Сайлъс извърта очи. – Не бива да се изненадвам. Блеър винаги е бил скъперник.
	Не е тайна, че мисли баща ми за стиснат кучи син, и не мога да споря с него по тази точка. Мама плащаше всичките ми полети до Остин, когато я посещавах. И благодарение на нея сега не съм натоварен с осакатяващ студентски заем. Никога не е имал нова кола, не защото не може да си позволи, а защото не иска да плаща застраховката, която е нужна, за да я кара. Не е ходил на почивка извън щата, откакто се премести в Сиатъл, и убеждава градската си жена, че би трябвало да обожава къмпингуването, защото цената е подходяща.
	Но пък трябва да си напомня, че има и природените ми сестри (на дванайсет и на десет години), които отглежда само с една заплата.
	— Каза, че ще ми даде добра цена.
	Сайлъс, изглежда, го обмисля.
	— Няма да мога да запазя мястото ти. Бездруго сме натоварени до крайност.
	— Никога не бих го поискал от теб.
	Това да си разследващ аналитик в офиса на областния прокурор, когато вуйчо ти е самият областен прокурор, си има предимства. Не съм стъпвал там, откакто мама умря, и не съм получил дори едно съобщение от началника ми за това кога трябва да се върна на работа.
	Почти виждам как се въртят зъбните колелца в главата на Сайлъс.
	— Имам връзки в офиса на областния прокурор на Сиатъл.
	— Има ли щат, в който да нямаш връзки?
	Усмихва се.
	— Мога да позвъня на няколко души. Да видя какво има там. Обаче подобна работа се намира трудно. Дори не знам дали щатът Вашингтон наема разследващи аналитици. Много щати не го правят. Но сигурен ли си, че искаш да започнеш отново някъде?
	— Не знам.
	Искам ли изобщо да работя в друга прокуратура? Приех тази работа, защото Сайлъс ми я предложи, а той може да продаде разюздан уикенд във Вегас на благочестива монахиня. Тъкмо бях завършил петата си година в университета (бакалавърска степен, последвана от магистратура) и нямах представа какво искам да правя с живота си. Това беше преди две години, а оттогава почти нищо не се е променило.
	Работата ми не е много вълнуваща. Ровя в телефонни разпечатки и социални медии, за да откривам и организирам данни по случаите за съда. Еднообразна и сковаваща ума дейност, с кратки мигове на силно вълнение, когато откриеш важна подробност, свързана с делото. Правя всичко, което ме накарат помощник областните прокурори. В общи линии съм техен роб.
	— Създаваш си добро име, синко. Максуел и Роланс се побъркват без теб. А Кори спомена повишение и увеличение на заплатата. Не искам да загърбиш шансовете си, преди да си дадеш достатъчно време да се справиш с всичко това.
	Максуел и Роланс са двама от помощник областните прокурори, на които помагам. Те са шегаджии, но са добри в работата си. Не мога да се оплача и от Кори, въпреки че според мен иска да ме повиши, за да ме прехвърли в друга група и да не се налага племенникът на шефа да й е подчинен.
	Сайлъс отпуска лакът на плота.
	— Може да кандидатстваш в правен университет. Знаеш, че с няколко обаждания мога да те препоръчам.
	— Няма нужда да го правиш.
	— Прав си, няма. Но от теб ще стане страхотен юрист, ако това е пътят, по който решиш да поемеш. Не ми се иска да го пропилееш.
	Сайлъс ме тласка към правен университет от години.
	Въздъхвам. Трябва да взема твърде много решения.
	— Кога трябва да се върна?
	— Почивай колкото е необходимо! Работата ще се свърши. Психическото ти здраве е по-важно. Имам предвид… – Сочи дървения стол, боядисан в масленожълто, от който измъкнаха мама. – Този случай.
	Това беше неофициалното подзаглавие на медиите: „Джаки Маршал не можа да понесе напрежението да бъде главното ченге на Остин, затова се самоуби“. Няма доказателство за това, но ако достатъчно хора прошепнат едно предположение, накрая то ще се превърне във факт.
	Сайлъс се обръща, подпира гръб на плота и погледът му спира на кухненската маса.
	— Никога не би познал, като я гледаш, нали?
	— Не.
	Не и след като момчетата от управлението се появиха в извънработно време и почистиха парчетата от мозъка на майка ми, за да не се налага да го правя аз. Но няма как да изстържат ужасните спомени от ума ми. Всеки път щом погледът ми се отнесе натам, виждам локва кръв.
	Бодливата буца, заседнала в гърлото ми, пламва при мисълта.
	Сайлъс посяга за бутилката уиски на плота и бръчка набраздява челото му. Бутилката е същата, която взех от майка ми онази вечер. Намерих я в стаята си, когато се върнах за дрехи преди два дни. Разкъсвам се между желанието да я излея в мивката и да я отворя.
	— Трябваше по-рано да ми кажеш, че пие. Ако знаех, можех да… – Прекъсва се рязко и стиска челюсти. – Това прозвуча лошо. Ти не си виновен, Ноа.
	И все пак се чувствам така, сякаш цялата вина е моя. Искам просто да забравя всичко, свързано с онази нощ. И това, което ми каза за Ейбрахам Уилкс, да остане заровено на два метра под земята, докато тя почива в мир с неопетнено име.
	Но не е толкова лесно.
	Особено сега, когато може би съм на едно писмо разстояние от това да науча какво не каза тя.
	— Ела на вечеря! Ще имаме гости и вуйна ти приготвя своето печено.
	— Добре. Може би.
	Той ме приковава с поглед.
	— Казваш това цяла седмица.
	— Какво ще кажеш за утре?
	Поддържането на разговор дори само със Сайлъс и Джуди изглежда изтощително, какво остава пък за някой от приятелите им.
	Той грабва ключовете си от плота и слага ръка на раменете ми.
	— Не приемам отказ този път. Джуди сервира вечерята в седем. Може да хапнем нещо вкусно заедно.
	Работата е там, че Сайлъс няма да си тръгне, преди да получи каквото иска. Освен това не съм ял истинска храна от седмица. Дънките вече се въртят свободно на кръста ми.
	А вуйна ми е невероятна готвачка.
	— Тя много ще се радва да те види. – Потупва ме по гърба с привързаност. – Точно от това имаш нужда.
	Принуждавам се да се усмихна.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ШЕСТА

	 
	Ноа

	 
	Преглеждам спортните новини в дневната, когато деликатната ръка на Джуди се отпуска върху рамото ми.
	— Би ли ми помогнал с масата, Ноа? Много закъснявам.
	— Да, мадам.
	Ставам от дивана. Не че бих отказал помощ на когото и да било, но е невъзможно да устоиш на напевния южняшки акцент на Джуди и на майчинската й усмивка. Тя е може би най-сладката жена на света.
	Сайлъс и Джуди живеят в голяма стара бяла колониална къща извън Остин, откакто се помня. Когато бях малък, често отивахме с колата до там за почивните дни и прекарвахме времето си на една от трите покрити веранди или тичахме между пръскачките в просторния двор. Идването ми тук сега е като изкривяване на времето – вместо да обновяват мястото, те харчат маса пари, за да запазят неговото историческо очарование, като облепват стените на стаите с натруфени тапети и корнизи, лъскат старите дървени подове, докато започнат да блестят, и окачват антични свещници.
	И независимо че се ужасявах от идеята да водя повърхностни разговори с непознати, тук се чувствам добре. Познато ми е. Освен това вечеря с непознати може би е точно това, от което имам нужда.
	— Благодаря, че ме покани на това събиране – казвам на Джуди.
	— Знаеш, че винаги си добре дошъл, скъпи. – Тя се протяга, за да ме потупа нежно по бузата. – Сайлъс има среща рано утре сутрин, така че вечерята ще бъде сервирана веднага след като пристигнат гостите. Надявам се, че имаш апетит.
	Потривам стомаха си.
	— Умирам от глад. – Това не е вярно, но ако й кажа, Джуди само ще се тревожи. – В трапезарията ли ще вечеряме?
	— Да, разбира се. Чиниите са подредени в бюфета. Трябват ни пет комплекта. Вилиците за салата от външната страна.
	— Да, мадам.
	При вуйна ми всичко е както трябва, включително и подредбата на масата за гости. Аз съм ужасно неподходящо облечен с тениска и дънки, а тя е човек, който нежно би ме смъмрил за това, но тази вечер не казва нищо. Предполагам, че в този случай имам позволение.
	Още проверявам в Гугъл мястото на чашите за вино, за да не се налага Джуди да ги пренарежда, ако съм сбъркал, когато на вратата се звъни. Малко по-късно гръмкият глас на Сайлъс отеква по коридора.
	— Пенсионирането ти се е отразило добре, както виждам.
	Някакъв мъж се подсмихва.
	— Наистина е така.
	— Но въпреки това всеки ден се оплаква, че му е скучно – добавя някаква жена и предизвиква вълна от смях.
	— Как беше в Италия?
	— Просто прекрасно. Ще отидем отново съвсем скоро.
	— Ти ще отидеш. Писна ми от влакове и самолети. Остави ме да си седя в стола на спокойствие!
	Гласът му ми е познат, но не мога да се сетя от къде.
	— Ще трябва да ни разкажеш по време на вечерята. Джуди вече търси билети за Тоскана през есента.
	— Тя не е ли наясно, че не може да те отдели от офиса ти за повече от двайсет и четири часа?
	— Този път е непоколебима.
	Дървеният под в коридора скърца.
	— Благодаря за поканата – казва жената. – Сутринта тъкмо се чудех какво ще правим тази вечер, когато Джордж спомена. Спаси ме от задължението да готвя.
	Намръщих се. Сайлъс ги е поканил на вечеря едва тази сутрин? Това не е типично за вуйчо ми и вуйна ми. Те обикновено запълват своя календар два месеца предварително.
	— Елате! Да пийнем по едно в гостната!
	Подсмихвам се. Братовчедка ми Ема би извъртяла очи, ако можеше да го чуе. Джуди отчаяно би искала да живее през деветнайсети век в Англия и е обзавела гостната с твърди мебели, китайски фигурки и полици за книги от пода до тавана, на които са подредени подвързани с кожа издания. Това е една от онези неудобни стаи, които се използват само когато идват гости.
	Приключвам с подреждането на масата и се отправям натам. Сайлъс налива питие от кристална гарафа. Идеята му за коктейл преди вечеря е бърбън от Кентъки.
	— Ето те и теб! Ноа, помниш ли Джордж?
	— Здравейте!
	Подавам ръка за поздрав, но не мога да спра да се мръщя, докато изучавам едрия мъж с посивяла брада, защото той наистина ми изглежда познат. Просто не мога да си спомня къде съм го виждал.
	— Боже, я се погледни! – Той сграбчва здраво ръката ми. – И като си помислиш, че за последен път съм те виждал, когато беше дългуресто момче.
	— Ако не го нахраним веднага, отново ще се превърне в такова – отбелязва Сайлъс, като подава питие на мъжа.
	Слушам как говорят и се чувствам като глупак, затова че не знам кой е.
	— Мина доста време – казвам небрежно.
	Закръгленото коремче на Джордж започва да подскача от
	смеха му.
	— Нямаш ни най-малка представа кой съм, нали, синко?
	— Стига, Джордж! – сгълчава го жена му, дребна брюнетка с кръгло лице, която вече държи чаша сладък чай в ръка.
	— Не ти се сърдя. Вероятно си ме виждал само в униформа, и то преди доста време. Аз съм Джордж Канинг. Бях шеф на полицията преди известно време.
	— Преди двайсет години – пояснява Сайлъс, чукайки чаша с неговата в наздравица. – И беше толкова добър в работата си, че ще му издигнат паметник в естествени размери в центъра през юни.
	— Да, да се надяваме, че ще е поизрязана версия – набляга на думата той, като потупва корема си.
	Сайлъс добавя:
	— Майка ти познаваше Джордж добре.
	Джордж изчиства гърлото си и веселото настроение се изпарява.
	— С Долорес бяхме на път за една сватба в Италия, когато научихме. Беше шок за всички.
	Просто кимвам, не смея да се доверя на гласа си с бодливата топка, която е заседнала в гърлото ми. Дотук с лековатите разговори с непознати хора, които не знаят нищо за мен.
	 
	* * *

	— Ноа! – Сайлъс кимва с глава към вратата на кабинета си.
	— Трябва да си тръгвам.
	След като два часа слушах жените да говорят за италианска храна и внуци, а мъжете за републиканци и демократи, достигнах границата си на поносимост. Слава богу, всички избягваха разговорите за Джаки Маршал по време на вечерята. – Глупости.
	Той мята ръка на рамото ми и ме придърпва към традиционната мъжка бърлога, обзаведена с тъмна кожа, махагонови мебели и тежки завеси. Джордж вече се е настанил на стол пред широко отворения френски прозорец и поднася запалка към пурата в устата си.
	Сайлъс вижда как повдигам вежди и се разсмива.
	— Вуйна ти може да командва в курника, но аз имам думата в моя малък кафез. – Той тиква чаша с кехлибарена течност в ръката ми. – Присъедини се към нас!
	Мразя алкохола, сега дори повече от преди, но когато Сайлъс ти предлага, не отказваш.
	— Да, сър. Благодаря!
	— Джаки те е възпитала добре, личи си. – Джордж повдига крак и избутва към мен стол с лъснатата си обувка. – Децата в наше време… Внуците ми забравят обноските си заради онези ужасни електронни джаджи, за които са закачени.
	— Тя е много педантична за някои неща. Беше педантична. Нова вълна вцепененост ме залива, преди да успея да почувствам пълното въздействие на тази проста забележка.
	Тежката въздишка на Джордж изпълва стаята.
	— Все още не знам какво да кажа. Никога не бих си и помислил, че ще го направи.
	— Никой не го допускаше – предлагам стандартният си отговор.
	Сигурен съм, че вече го казвам дори на сън.
	— Сайлъс спомена, че е имала проблем с… – Той накланя чашата си във въздуха.
	— Към края – признавам колебливо.
	— Голям ли?
	— Достатъчно.
	— Така си и мислех. – Той поклаща глава. – Тя не е единствената, която е посегнала към пиенето. В доброто старо време пиеше по едно с момчетата. Но не мога да разбера. – Той изпуска кълбо дим и ноздрите ми се изпълват със сладък аромат. – Тя беше умна жена, която беше решена да успее. Беше лоялна, честна. Притежаваше почтеност, каквато не съм срещал у друг.
	Не мога да се сдържа и свеждам поглед. Страхувам се, че ще види съмнението в очите ми.
	— Ще ми се да можех да кажа същото за всички в полицията и за вашия код на мълчанието* – мърмори Сайлъс. – Не е изненада, че обществото няма доверие в Службите.
	[* Blue wall of silence, blue code (от англ.) – неформално правило в САЩ, според което по време на разследване полицейските служители не издават свои колеги, ако са извършили грешка или престъпление. – Б.пр.]
	— Недей да заливаш всички с тази помия – предупреждава го Джордж иззад поредното кълбо дим.
	Но Сайлъс не е човек, който се отказва лесно. Докато двамата се препират за полицейските практики, аз се крия зад парещия вкус на бърбъна и прехвърлям последните думи на майка ми. Странно. Все още мога да подуша парливата смрад на цигарите й, мога да чуя пращенето по радиото, мога да видя безжизненото й тяло, прегърбено върху масата, но най-важната част от тази нощ – цялото, на пръв поглед безсмислено, бръщолевене се е размило в ума ми като изпитание за паметта ми.
	Знам, че тя говореше за честност онази вечер, за това, че Ейб е бил добър и почтен мъж и че ако съм можел да чета между редовете, съм щял да разбера, че не е виновен за това, в което е бил обвинен. И каква точно е истината? Версията, в която вярвах през последните четиринайсет години? Или нещо, което може да е дълбоко скрито признание, намерило път към повърхността във финалните й минути?
	Мобилният телефон на Сайлъс звъни. Той поглежда екрана и въздиша.
	— Трябва да вдигна. Може би, докато говоря, ще убедиш племенника ми да остане в Остин. Прокуратурата не може да си позволи да го загуби.
	— Да остане с тази банда лъжци и мошеници? Дълбоко се заблуждаваш, ако смяташ, че ще ти помогна. – Джордж подвиква след Сайлъс, който излиза през вратата. – Ако ще те убеждавам в нещо, то е да кандидатстваш в академията. Ако си наполовина толкова упорит, колкото беше майка ти, полицията в Остин ще има късмет да си част от нея.
	— Да, сър.
	Очите му се присвиват и той ме изучава.
	— Но това не те интересува, нали?
	— Не, сър.
	Израснах с мисълта, че ще стана ченге. След като приключа с договора си с Националната баскетболна лига, разбира се. Но когато дойде време да взема важните решения, кандидатстването в полицейската академия се оказа последното, което исках. Тя вече ми навяваше достатъчно лоши асоциации.
	— Ти имаш цял живот пред себе си – казва той със завист. – Аз нямах друг избор, освен да се пенсионирам заради проблемите със сърцето. И лекарят, и жена ми настояваха да го направя. Но знаеш ли, Джаки ми се обаждаше почти всяка седмица за съвет. Беше много мило, караше ме да мисля, че все още съм от полза. Тя често те споменаваше. Беше толкова горда с теб! С това, че се превръщаш в добър мъж. – Той спира за малко. – Бяхте много близки, нали?
	— Тя е причината да кандидатствам в Тексаския университет. Исках да съм по-близо до дома.
	Той се смръщва и челото му се набръчква.
	— И дори не намекна, че нещо я тормози? Просто изведнъж направи това? Без никакво предупреждение?
	— Тя каза някои неща, но в онзи момент не се замислих. – Всички тези нощи на пиене и мърморене за това, че е можела да направи по-добър избор. Защо не го приех по-сериозно? – Тя ми каза, че не е заслужавала да бъде началник на полицията.
	Това звучи достатъчно безобидно и мога да го призная.
	Той сумти.
	— Не съм чувал по-голяма глупост. Тя беше един от най-добрите проклети полицаи, които познавам, а ми се довери, когато ти казвам, че съм видял много през моите четирийсет и няколко години работа. Аз я подготвях за моето място и тя трябваше да го заеме, когато ме принудиха да се пенсионирам, но онова безгръбначно кметът на града Коутс назначи Пул. Отне ми няколко години работа да разкарам и двамата, и да поставя майка ти на поста. Но тя познаваше работата отвътре и отвън много преди да заеме мястото.
	Иска ми се да приема неговата похвала за чиста монета.
	— Какво има? Изглеждаш разтревожен.
	Заглаждам изражението си.
	— Не, нищо. Хубаво е да поговоря с някой, който я е познавал толкова добре.
	Джордж дълго издухва дим от пурата си.
	— Най-големият ми син, Уайът, беше служител в полицията. Един ден се прибра у дома и каза: „Тате, назначиха ми жена за партньор. Не може ли да направиш нещо?“. А аз му отговорих: „Разбира се, че може, сине. Мога да те пратя да дежуриш нощна смяна при клетката на пияниците, ако още веднъж те чуя да кажеш и дума за това, че имаш жена за партньор“. Само три смени по-късно Уайът се сблъскал с дулото на пистолет по време на рутинна проверка на пътя. Мъжът бил надрусан с нещо и непрестанно крещял, а на задната седалка на колата му имало две малки деца. Той не искал да има нищо общо с полицията. И точно тази жена, партньорката на сина ми, твоята майка, успяла да го убеди да не дърпа спусъка. Благодарение на това, че запазила самообладание. През цялото време тя въобще не се паникьосала. От това, което чух, дори не повишила тон, докато се разправяла с него. Била напълно хладнокръвна. Още тогава разбрах, че е добро ченге. Затова продължих да я наблюдавам. И я научих на някои неща.
	— Мислех, че Ейб е бил първият й партньор.
	Само за него си спомням.
	— Не, сър. Джаки и Уайът бяха партньори три години. – Джордж се взира в питието си и изведнъж изтрезнява. – А после Уайът попадна по средата на война за разпределение на територия за разпространение на наркотици между две банди. Той имал работа в някакъв магазин и на излизане куршумът го прострелял в гърлото. Умрял още там, на тротоара. След това майка ти стана партньор на Ейбрахам Уилкс. И всички знаем как свърши това.
	Той беше добър и честен мъж.
	Ние сме лоши, лоши хора.
	Джордж поклаща главата си, докато аз се мъча да пренебрегна стягането в стомаха си.
	— Господ знае, че никога няма да забравя това име. Едно ченге нарушава правилата, а аз трия мръсното клеймо от цялото управление години наред. И никой не си спомни, че докато бях началник, мобилизирах повече екипи от когото и да било друг в щата Тексас в опити да се справя с търговците на дрога, които убиха сина ми.
	Поколебах се.
	— Майка ми така и не каза нищо за Ейб, след като той почина. Не пожела да отговори на въпросите ми.
	Не ми се ще да звуча прекалено нетърпелив, но отчаяно искам да науча какво знае Джордж Канинг. Дали майка ми му е казала това, което призна на мен?
	— Помня, че тя спомена, че на теб ти е било трудно след това, и не знаеше какво да ти каже. – Джордж ме изучава дълго време. – Какъв ти беше той? Треньор по баскетбол? Или по футбол?
	— Баскетбол.
	— Да. – Джордж замълчава. – Все още ли имаш въпроси за него? Защото, ако е така… – Столът изскърцва, когато той се накланя назад. – Целият съм в слух.
	Трябваше да кажа „не“. Трябваше да се престоря, че това какъв е бил или не е бил Ейбрахам Уилкс няма значение за мен след всички тези години. Така може би щеше да е по-безопасно след мъгливото признание на майка ми. Но истината е, че исках да получа тези отговори много преди нейната смърт.
	Ейб не беше просто мъжът, който ме научи как да дриблирам с топката като професионалист. Той може и да ми е бил треньор по баскетбол за пет години, но за мен никога не беше само треньор.
	Всеки път, когато отбележех точка, Ейб викаше одобрително най-силно от всички.
	Баща ми не идваше на повечето от мачовете ми. Казваше, че има работа, а Ейб беше ченге и работеше на смени, но успяваше да си подреди графика така, че да тренира моя отбор.
	Ейб ни научи как да губим с достойнство и как да се отнасяме към всички играчи с уважение. Два или три пъти в годината целият ни отбор работеше доброволно в кухнята за бедни. Понякога излизахме да тренираме с деца от бедни райони. И това беше задължително условие, за да влезеш в неговия отбор. По-задължително от самата игра.
	Бях на единайсет години, когато за първи път целунах момиче. Тя се казваше Джейми и Ейб беше единственият, с когото споделих. Той ме потупа по гърба със съпричастна усмивка.
	А после ме взе на обиколка в един от по-трудните райони на Остин и мина бавно край общинския приют за изнасилени жени, пълен с невръстни момичета, които бутаха бебешки колички. И въпреки че вече бях чул основното от децата в училище, Ейб проведе с мен „онзи разговор“. Той ме погледна със своите пронизващи шоколадовокафяви очи и ми каза, че ако направя бебе на някое момиче и дори само за секунда ми хрумне да избягам от отговорност, той ще ме скъса от бой, защото смята, че съм възпитан по-добре.
	Ейб ми беше едновременно като баща, като по-голям брат и като пример за мъж, какъвто исках да бъда, когато порасна.
	Да, смъртта на Ейб остави незабравим спомен в мен.
	Зееща празнота.
	А предателството, което изпитах към тази бащинска фигура, този морален бог, беше осакатяващо. Първо, не повярвах на това, което се каза в новините. Не можех. Как някой, който е толкова съсредоточен да прави добри дела, би могъл да извърши нещо толкова грешно?
	Но майка ми не го защити, не опроверга написаното във вестниците. Не го отрече. Тя просто започна да пие и остави бракът й и нашето семейство да се разпаднат.
	Не след дълго стана по-лесно да повярвам. Да повярвам, че Ейб е бил виновен, колкото и да не ми се искаше.
	Не са много нещата, по-лоши от това да намериш майка си мъртва в кухнята с оръжие в ръка. Но когато това се случи в същата нощ, в която тя е намекнала, че има нещо общо със смъртта на твоя идол от детството…
	А сега единственият човек, който може би е видял всички доказателства срещу Ейб, ми предлага отговори.
	Джордж се навежда.
	— Момче, ти си по-нервен от дългоопашата котка в стая, пълна със столове люлки. Какво има?
	След четирийсет години в полицията, не е чудно, че той може да вижда през мен.
	— Все още не мога да повярвам, че го е направил – признавам накрая.
	Джордж стиска устни.
	— Какво си спомняш?
	— Само това, което беше в новините.
	Не можах да се отърва от думите на майка ми и през последните няколко дни прекарах часове в четене на стари статии онлайн, за да опресня паметта си.
	Ейб е умрял в мизерен хотел с още един човек. Две чанти – едната с дрога, а другата с пари, са били на леглото между тях. В началото единственото изявление, което е било разпространено от управлението, е потвърждавало, че служител на полицията и мъж, известен на полицията, са намерени мъртви и че се води разследване. Медиите бързо стигнали до името на Ейб, както и до подробности за местопрестъплението, и до факта, че Ейб е бил сам и не е бил на смяна по това време. Те също така научили, че „мъжът, известен на полицията“, бил Луис Ернандес, наркодилър, освободен от затвора шест месеца по-рано. Едно нещо водело до друго и скоро след това обществото вече смятало, че полицейското управление в Остин се опитва да покрие продажно ченге.
	Джордж се взира твърдо в питието си за известно време и изкривява устни замислено, преди да отпие.
	— Знаеш ли, че в момента Остин е единайсетият по големина град в страната и е един от най-бързо растящите?
	— Прочетох го някъде.
	Или може би Сайлъс ми го е казал, когато ме убеждаваше да не продавам къщата.
	— Тогава беше наполовина по-малък, но ние предвидихме какво ще стане. Предвидихме експлозивния прираст. Но все още твърде много хора не могат да видят как градът се променя. Те очакват от нас – от кмета, от полицията, от вуйчо ти, от всички нас – да го запазим същия. Всички искат да продължат да живеят в своя малък щастлив мехур. Искат да продължат да пият любимото си лате, да посещават музикални фестивали и ресторанти и да запазят Остин. Разбира се, в сравнение с Хюстън, Далас или Сан Антонио ние изглеждаме като град от приказките. Но недей да мислиш, че тук няма престъпност. Има, и то каква! Имам предвид, за бога, ние сме на триста и седемдесет километра от мексиканската граница, откъдето минават петстотин тона марихуана и кой знае още колко тона кокаин всяка година. – Лицето на Джордж почервенява от гняв и той поема дъх няколко пъти, за да се успокои. – Започнахме да забелязваме голям проблем с дрогата, която влиза в Остин. Патрулите ни се препъваха в нея из целия град и не можеха да се справят. Знаех, че трябва да хвана бика за рогата, преди градът да се превърне във втори Ларедо*.
	[* Град в южната част на щата Тексас, разположен на брега на река Рио Гранде, през пристанищата, на който в САЩ влизат огромни количества наркотици от Мексико. – Б.пр.]
	Това е прекалено драматично, като се има предвид, че Ларедо граничи с Мексико, но мога да разбера какво има предвид. Както каза, ние сме само на няколкостотин километра, а понякога разстоянието изглежда и по-малко.
	— И така назначих четирима полицаи в полеви отряд, който да се занимава с наркотиците. Работата беше проста, да се организират светкавични удари по улиците и да се арестуват колкото може повече дилъри. Големи, малки, без значение. Да се разкриват складове и лаборатории и да се конфискува всичко. Да се затварят и да не им се позволява да се чувстват удобно в моя град. И, синко, позволи ми да ти кажа нещо, тези мъже бяха добри. Те бяха упорити, даваха подкупи, вербуваха информатори. Душеха по следите на дилърите като хрътки. – Канинг се подсмихва. – Така ги и наричах – моите хрътки. Най-тъпото нещо, което Пул можеше да направи, след като ме смени на поста началник на полицията, беше да ги разпусне. Бюджетни съкращения, друг път! Както и да е. Те чули слух за патрулиращ полицай, който вземал стоката от дилърите, на които попадал при рутинни проверки, и я препродавал с голяма отстъпка. Не знаели име, а само, че мъжът бил афроамериканец. – Джордж се вглежда в питието си. – Не след дълго Ейбрахам Уилкс беше намерен мъртъв в мотелска стая с Ернандес. Не беше трудно да се свържат точките.
	— Какво мислиш, че се е случило в нощта, когато Ейб е умрял?
	— Кой знае? Може би Ернандес е искал повече дрога за по-малко пари. Може би не е знаел, че Уилкс е ченге, и се е паникьосал, когато е разбрал. Може би Уилкс го е заплашил с нещо. Тези хора са най-долните престъпници, а някои са ужасно тъпи. С тях не може да се говори разумно. – Той отново дръпва от пурата. – Но в случая всичко беше напълно ясно. Спортен сак, пълен с малко от това, малко от другото и кафяв хартиен плик с двайсетачки. Няма разумно обяснение защо Уилкс е отишъл в този долен мотел през онази нощ. И въпреки това се надявах, че ще открием някаква причина колкото заради мен, толкова и заради управлението. Но броят на доказателствата срещу Ейб бързо нарастваше. Проследихме обаждане от Ернандес до него по-рано същата вечер. Открихме пари и дрога, скрити в дома му, залепени за гърба на мебели, във вентилацията, под матрака. Успяхме да свържем дрогата с партиди, които са складирани като доказателства, от удари, на които той е присъствал през последния месец. – Джордж поклаща глава. – Какъв срам, че точно той изгуби пътя!
	Спокойното тиктакане на стария часовник на дядо е единственият звук в кабинета на Сайлъс, докато аз обмислям всичко, което Канинг ми каза. Съпоставено с думите на майка ми, то няма смисъл. Но пък тогава тя беше пияна и в лошо състояние на ума. И въпреки това съм объркан.
	— Каква е връзката на майка ми с всичко това?
	Джордж се мръщи.
	— Джаки? Тя нямаше връзка. Направих група за разследване от най-добрите си хора, но тя нямаше какво да прави там. Никога не бих го допуснал, тъй като знаех, че те бяха близки приятели и партньори от години. Тя не искаше да повярва, но доказателството не можеше да се пренебрегне. Това беше горчиво хапче и тя трябваше да го преглътне.
	Тя прокара това хапче с литри алкохол.
	— Ами семейството му?
	Джордж цъка.
	— Беше останала само майка му, а единственото нещо, което тя щеше да приеме, беше доклад, в който се казва, че Ейб Уилкс е натопен и убит. Тя искаше да излъжем. Отказа да повярва на истината дори когато всичко беше пред очите й черно на бяло. – Той поклаща глава. – А жена му просто изчезна, заедно с детето. Предполагам, че е решила, че всичко ще излезе наяве в подходящия момент. По дяволите, тя вероятно вече е знаела какво се случва. Била му е жена все пак. Ако е имало нещо под дюшека, смятам, че е щяла да забележи, докато подпъхва чистите чаршафи. Вероятно се е направила, че не вижда. Като имам предвид откъде се появи, това не би ме учудило ни най-малко.
	Откъде се е появила? Тази Дина, която аз помня, беше красива, нежна и крехка. Говореше тихо. Обличаше рокли на цветя, печеше сладки с парчета шоколад и носеше бутилки бира на съпруга си по време на събиранията с целувка. Беше всичко, което майка ми не беше.
	— Какво стана с нея?
	— Започнала е живота си другаде, предполагам. Не мога да кажа, че я обвинявам. Това да си жена на ченге, което се е забъркало в продажбата на наркотици, няма да ти спечели награда на панаира на окръга, със сигурност. Доколкото си спомням, тя дори не си направи труда да се върне и да попита за доклада, щом беше готов. – Веждите му се свиват. – Странно е, не мислиш ли? Не би ли искала да го види, за да сложи край?
	— Освен ако вече не е знаела, че е виновен.
	— Точно. – Джордж ме приковава с мрачен поглед. – И за съжаление, Ейбрахам Уилкс наистина беше виновен. Разбира се, не мога да съдя мъртвец, но всяко съдебно жури би се погрижило при тези обстоятелства.
	— Кой за какво би се погрижил? – пита Сайлъс, докато влиза обратно.
	— Говорим за бившия партньор на Джаки, Ейбрахам Уилкс.
	Сайлъс ме стрелва с поглед и виждам предупредителния въпрос: Казал ли съм на Джордж какво ми е казала мама?
	Поклащам едва забележимо глава и виждам как той издиша. Посяга за питието си.
	— Някои хора просто злоупотребяват с властта, която им е дадена.
	— Джаки със сигурност не го е правила. За едно страхотно ченге! – Джордж вдига чаша във въздуха. – И един от най-трудолюбивите хора, които съм срещал. Не като този досадник тук, който не се показва, преди работата да е свършена – кимва към Сайлъс и подправя лекото натякване с усмивка.
	Сайлъс чуква чашата си в неговата.
	Най-после ми просветва, че тази вечеря, организирана в последната минута, е начинът Сайлъс да опъне конците на марионетката. Виждам какво се опитва да постигне, да обори пиянските дрънканици на майка ми и да ми даде нещо друго, в което да вярвам.
	Манипулативно, да, но го оценявам, защото ми даде смелост да се изправя пред писмото, което още стои сгънато в задния ми джоб. Всъщност вече отчаяно искам да прочета какво е имала да каже майка ми. Оставям едва докоснатата от мен чаша на бюрото.

 	— Този бърбън е много добър – смъмря ме Сайлъс.
	— Трябва да шофирам.
	— Да. Разбира се. Значи, ще си събереш нещата този уикенд, нали? Джуди ще ти приготви стаята до събота.
	— Да, сър. Благодаря!
	Сайлъс изреди неустоими аргументи, преди да пристигнат Джордж Канинг и съпругата му. Ако се преместя при тях, няма да плащам наем, ще ям домашно приготвена храна и всеки ден ще мога да се комбинирам за работа със Сайлъс. Междувременно ще взема заем срещу стойността на къщата и ще ремонтирам кухнята. Ще й придам различно усещане, за да не ми настръхва кожата всеки път, щом вляза.
	Щом ремонтът приключи, ще мога или да се върна там и да дам под наем другите две спални на приятелите ми, или да отдам цялата къща за достатъчно пари, за да плащам сметките и ипотеката на втора собственост. Да, Сайлъс лесно вдъхна смисъл на живота ми за следващите няколко години. Не съм сигурен, че съм се хванал, може би трябва да започна на чисто в Сиатъл или на съвсем ново място, но мисълта да зарежа всичко, което познавам, също не ме привлича.
	Освен това не мога да избягам от случилото се. Независимо къде ще живея, фактът, че майка ми се самоуби, остава непроменен.
	— Началник Канинг, много се радвам, че се видяхме. Отново.
	Подавам му ръка.
	Той става и я поема усмихнат.
	— Вече е просто доброто старо „Джордж“. И ако някога имаш нужда от нещо, се обади! Или още по-добре, ела да ме посетиш в ранчото! Когато и да е. Вратата ми винаги е отворена. Аз съм близо до Макдейд, единственият Канинг в указателя.
	Кимвам учтиво и се измъквам.
	В мига, в който паля двигателя, посягам в джоба си за писмото.
	Залива ме странно съчетание на облекчение и разочарование, когато виждам едно-единствено късче хартия вътре.
	Все пак не е писмо на самоубиец.
	Оказва се схема на кухненския килер и нещо, което прилича на подвижен панел на пода, под една от етажерките, заедно с три думи, надраскани с объркания й почерк:
	Отвори го сам!
	 
	* * *

	Очите ми обхождат дългото тясно помещение и се спират на петстотинкилограмовия сейф „Браунинг“, боядисан в зелен металик, който е завинтен за пода в ъгъла сред рафтовете консервирани домати и картофи.
	Този сейф е предвиден да държи двайсет и девет огнестрелни оръжия, но мама имаше регистрирани на свое име само четири лични: един „Глок“, един „Колт Питон“, една пушка „Ремингтън“ за редките случаи, когато трябваше да си играе на политика в клуба на старите момчета и да ходи на лов за патици, и пушката „Хоукън“ на дядо – семейно наследство. Всички те са налице, заедно с прилично количество муниции, а вътре има достатъчно останало място.
	Така че защо е имало нужда от това скришно отделение под рафтовете?
	Започвам да местя кутии с храна, докато не опразвам металната етажерка и мога да я отдръпна от стената. Не е тежка, но мястото е тясно и е трудно да маневрирам.
	Изучавам скицата й, а после пода. На пръв поглед няма забележим панел. Поне не и преди да клекна и да осветя с фенерчето износеното дърво. Тогава виждам съединенията.
	Нужни са ми няколко минути с нож за масло, за да успея да отворя капака и да разкрия отделение с размери приблизително трийсет на шейсет сантиметра, с натъпкан вътре черен спортен сак.
	Колко време е било тук това тайно скривалище?
	Избутвам въпроса настрани, измъквам сака и отварям ципа.
	И сърцето ми започва да препуска.
	— По дяволите!
	Не бих могъл дори да предположа колко пари има тук, но са много повече, отколкото съм виждал някога, и определено не бяха включени в списъка с имуществото на мама, което Хал ми представи по-рано.
	Вадя една пачка и я разгръщам. Много по двайсет, но също така всичко от пет до сто. Сигурно държа един бон в ръката си, а има много повече. Какво е правила мама с толкова много пари и защо ги е скрила под дъските на пода?
	Това не е всичко.
	Затъкнат сред всичките тези пари стои кафеникав кожен кобур. Намръщвам се, докато го вадя и прокарвам пръсти по черните конци на шевовете. Виждал съм този кобур и преди, но не мога да си спомня къде и кога.
	Едва след като го отварям, виждам буквите, избродирани от другата страна.
	Е. У.
	Горчив вкус изпълва устата ми.
	На кого друг може да е принадлежал този кобур, освен на Ейбрахам Уилкс?
	Защо майка ми е запазила кобура на Ейб, скрит заедно с купчина пари под дъските на пода?
	Забелязвам късче хартия, смесено с пачките пари. Измъквам го и го разгъвам. Лошо усещане се настанява във вътрешностите ми.
	 
Грейси има нужда от тези пари. Погрижи се да ги получи възможно най-скоро! Не задавай въпроси, Ноа! Довери ми се, няма да искаш да научиш отговорите.	 
	Отдолу има адрес в Тусон, Аризона.
	Няма обяснения.
	Нито извинения.
	Нищо, което би могло да ми даде усещане за край или някакво облекчение. Всъщност постига точно обратното.
	Дълбоко вътре в мен гори смесица от гняв и възмущение. Може би е мислила, че последното „обичам те“ ще ме преведе през тази каша по-успешно, отколкото всичко, което би могла да напише?
	Не е имала планове да обяснява, да разкрива демоните си.
	„Аз съм страхливка.“
	Това каза тя. Както и че не би могла да се изправи срещу Грейси, че е искала да поправи грешките, но не е могла. Това ли би трябвало да направят тези пари? Да поправят грешките?
	Откъде, по дяволите, имаш всичките тези пари, мамо? И защо кобурът на Ейб е при теб?
	Изобщо колко има тук?
	Разкрачвам се, изсипвам парите на пода пред мен и започвам да броя, като отделям пачките и създавам малки купчинки за всяка хилядарка. А после за всеки пет хиляди.
	Накрая купчините банкноти около мен излизат общо деветдесет и осем хиляди долара.
	Облягам се на стената, а умът ми препуска. Какво е очаквала да направя? Да предам лично сака, пълен с пари, на дъщерята на покойния й партньор? Защото предаването на ръка на толкова много пари е единственият начин Грейси да ги получи. А също така явно не е искала никой друг да знае за това, включително Сайлъс. Ето защо не ги е сложила в сейфа. Познавала е брат си. Знаела е, че ще се появи и ще ги намери.
	Това, че не е искала той, областният прокурор, да знае за парите, кара стомаха ми да се върже на възел. Мама изкарваше добри пари – повече от двеста хиляди годишно като началник, имаше солидна заплата и като заместник-началник през всичките тези години преди това. Но да плаща за къщата и за голяма част от обучението ми и въпреки това да има толкова пари? Не ми изглежда възможно със заплата на сама жена.
	Тогава откъде са дошли тези пари? Защо кобурът на Ейб е прибран при тях?
	И защо иска Грейси Уилкс да ги получи?
	Защо не съпругата на Ейб – Дина?
	Напрягам мозъка си в опит да си спомня всичко, което ми каза за семейството на Ейб вечерта, преди да умре. Но в ума ми се върти само настояването й дъщеря му да научи, че е бил добър човек.
	И после ми хрумва друга мисъл: ако федералните наистина разследват мама и се появят на прага ми със заповед, последното, което искам да заварят, е това.
	— Мамка му!
	Вадя телефона си и проверявам в Гугъл разстоянието. До Тусон е дванайсет часа път с кола, а нямам избор, трябва да шофирам. Не мога да мина през сигурността на летището с толкова много пари.
	Дванайсет часа.
	Двайсет и четири часа до там и обратно.
	Четвъртък вечер е. Ако тръгна сега и карам, без да спирам, мога да стигна там утре рано следобед, да дремна малко и да се върна до събота вечерта.
	Започвам да потупвам нервно с крак. Може би идеята не е толкова лоша. Ще имам възможност да се измъкна. А какво, по дяволите, ще правя между сега и тогава?
	И как ще обясня на дъщерята на Ейб? Тя няма ли да е подозрителна. Нямам намерение да повторя твърденията на майка ми от онази вечер. Както каза Сайлъс, няма да е редно да хвърляме вината върху мама. Тя не е тук, за да обясни. Освен това всичко, което Джордж каза за Ейб, е изобличаващо.
	Изглежда толкова виновен, колкото е трябвало да бъде.
	Точно както каза мама, те са искали да изглежда така.
	Мамка му!
	Федералните ме причакаха пред къщата, за да ме разпитват за Ейб и за Дуейн Мантис. Сега се появява този огромен сак с пари, който мама очевидно е крила, предназначен за дъщерята на бившия й партньор, когото тя твърди, че е накиснала.
	И кобурът на Ейб.
	Сайлъс греши, тук определено става нещо. Нещо, в което майка ми сигурно е била замесена.
	 
	 
	 
	ГЛАВА СЕДМА

	 
	Командир Джаки Маршал

	 
	Полицейско управление в Остин

	16 април 2003

	 
	Оставам три коли назад, докато следя черния мерцедес стар модел, с надеждата мъжът, който го кара, да не е видял небелязания ми седан.
	Кой знае какво му е казало момичето? Ако изобщо му е казала нещо. Повечето пъти тези момичета си мълчат, научили по трудния начин, че всякакви усложнения с клиент им докарват юмруци и заплахи от сводниците, независимо чия е вината. А вината не беше нейна. Не беше и на този, който се обади анонимно. Този човек постъпи правилно, като изиска проверка на хотелската стая.
	Но дали аз постъпих правилно? Въпреки хладния нощен въздух, избърсвам капка пот от челото си. Придружена е от тръпки на гадене в стомаха ми. Аз съм кълбо от тревога, гняв и съжаление.
	Мерцедесът пред мен завива надясно след изхода за магистралата. Изоставам малко, преди да го последвам и да отбия на паркинга на един съмнителен мотел. Крушките в неоновия му надпис отгоре мигат дразнещо. Не съм идвала в този, но съм била в много като него – запустели места в покрайнините на града, тихи, като се изключи бученето на колите от близката магистрала, а рекламните им табели рекламират множество възможности, с изключение на тази, от която се интересуват повечето посетители – почасовото наемане на стаи.
	Паркирам назад между няколко коли, скрита, но с добра видимост към мерцедеса, и спускам сенника, за да не се вижда лицето ми. Наблюдавам тихо как нисък бял мъж слиза от шофьорската седалка. Татуираният на тила му номер осемнайсет е свидетелство за връзките му с бандата.
	Пътническата врата се отваря и тя излиза, червените й токчета тракат по павирания тротоар, а раменете й са прегърбени докато той я води към една от стаите. Посяга към нея и дланта му се стяга като менгеме около тънката й ръка.
	Точно преди да изчезне вътре, тя поглежда назад, а русата й коса се разлетява от рязкото движение. Лицето й е изпълнено с чиста безнадеждност.
	И кълна се, поглежда право към мен.
	Това е внезапен удар право в гърдите.
	Оставям очите си да се отнесат към снимката на Ноа, която държа в сенника. Това момче е по-сладко от мед, страшно умно и много щедро. Как стана такъв, какъвто е, за мен е мистерия. Не е благодарение на баща му, това е сигурно. Блеър е стиснат като мокър ботуш и вълнуващ като сандвич с картофено пюре. Защо не послушах мама, когато се опитваше да ме убеди да не се омъжвам за него.
	Ейб. Той е причината Ноа да е такъв.
	Добрият стар Ейбрахам Уилкс. Можеш да разчиташ на този мъж. Благодарение на него Ноа се превръща в такъв добър младеж.
	Стягането в гърдите ми се засилва, когато бутвам сенника нагоре и скривам усмихнатото лице на сина си и неговите любознателни очи.
	Дали Ноа ще разбере защо направих това, което направих тази вечер, ако някога открие?
	Вероятно не. Повечето хора не биха.
	Предполагам, че Ейб никога няма да разбере.
	С тежка въздишка се измъквам от колата и тръгвам към стаята, като хвърлям изпушената цигара на тротоара.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ОСМА

	 
	Ноа

	 
	Тусон, Аризона

	 
	— След километър и половина ще достигнете зададеното местоназначение.
	— Свърши добра работа, като ме доведе дотук, Сали. – Изсипвам последните капки кафе върху езика си и хвърлям празната чаша от стиропор на пода на пътническата седалка при останалите. Кофеинът спря да ми действа около Ел Пасо и се наложи да отбия на паркинга на една Уафъл Хаус* и да подремна няколко часа. Предполагам, че липсата на сън през последната седмица най-сетне си каза думата.
	[* Waffle House – изключително популярна ресторантска верига с повече от две хиляди работещи заведения в САЩ. – Б.пр.]
	Единственото, което ме държи сега, е адреналинът. И като че ли не е достатъчно това, че имам деветдесет и осем хиляди в спортен сак на задната седалка, а и съм на път да ги предам, без каквито и да е обяснения, на момиче, което на практика не познавам, просто защото не разполагам с такива, които бих могъл да дам.
	Дали Грейс Уилкс си спомня за мама и за мен? Съмнявам се. Във вестниците не пишеше на колко е била, когато Ейб е умрял, а само че е била малка. Предполагам, на пет или на шест. Единственото, което аз помня от времето, когато бях на пет, беше денят, в който се изпуснах в гащите си в детската градина.
	Прибавяме четиринайсет години, значи, сега е на деветнайсет, може би на двайсет. Какво ще направи тази Грейс, ако някакъв странен мъж се появи на прага й и й даде куп пари? Колко въпроса ще има?
	— След сто метра ще достигнете зададеното местоназначение – чурулика Сали.
	Аз съм в покрайнините на Тусон. Вляво от мен чак до планинската верига в далечината се простира огромно пясъчно поле, в което растат източени нависоко кактуси. Тук е много по-зелено, отколкото си представях, и много по-различно от Тексас, от Сиатъл и от което и да е друго място, на което съм бил.
	Пред мен има знак, който се олюлява на лекия бриз – разядена по краищата от ръжда метална табела, която виси накриво на верига и на която пише „Парк за каравани „Сънната долина“. Очевидно наречен на улицата, на която се намира.
	Значи, Грейс Уилкс живее в парк за каравани.
	Единственият парк за каравани, в който съм бил, беше този на езерото Челан, близо до Сиатъл, където един приятел и семейството му ходеха всяко лято. Отивахме там за две седмици, играехме тенис, плувахме и се натискахме с момичета край огъня, след като родителите ни си легнеха.
	— Достигнахте зададеното местоназначение.
	Предполагам, че не всички паркове за каравани са еднакви.
	Завивам към главния вход. Редици мобилни домове са подредени от двете страни на алеята. Те имат незначителни разлики в цвета и големината, но са еднакво надупчени, с мръсни петна и заобиколени от боклук. Някои имат телени огради, които създават илюзията за двор, но тези дворове са пълни с овехтели мебели, старо желязо и изгнили коли. Пред входа на една от караваните има дори тоалетна чиния.
	Наближава два следобед и няма хора, но въпреки това усещам върху себе си множество очи, докато минавам с десет километра в час с моя, купен само преди три месеца, чисто нов джип „Гранд Чероки“, докато безуспешно търся място двеста и дванайсет. Това е като игра, защото тук нищо не е последователно. Някои номера са от месинг, а други са надраскани с черен флумастер върху парче дърво, закачено на врата, висяща на пантите си. Трети пък имат картонени табели, висящи от уличните лампи.
	Тези хора са ужасно бедни, няма съмнение. Това означава, че и дъщерята на Ейб е ужасно бедна. Предполагам, че това отговаря на един от въпросите ми, момичето вероятно ще вземе парите и ще побегне, без дори да ме погледне втори път.
	Но защо са се оказали тук? Дина сигурно вече не е жива.
	А ако е…
	Дина Уилкс, която аз познавах, не би си позволила да умре тук, камо ли да допусне дъщеря й да живее на подобно място.
	Жена на възрастта на Мойсей* седи на старо кресло на предната си веранда и ме гледа настоятелно. Свалям прозореца си и горещ сух въздух, примесен с прах, нахлува в охладената от климатика вътрешност на колата ми.
	[* Мойсей е библейски пророк, религиозен водач, законодател и основател на юдаизма. – Б.пр.]
	— Добър ден, мадам! Бихте ли ми казали къде се намира номер двеста и дванайсет?
	Очите й се свиват.
	— Vete a la chingada!*
	[* Върви в ада! (Исп.). – Б.пр.]
	Испански. По дяволите! Испанският ми не струва.
	— Ъъъ… Lo siento… Numero 212?*
	[* Извинете! Номер 212? (Исп.). – Б.пр.]
	— Come mierda!*
	[* Яж лайна! (Исп.). – Б.пр.]
	Тя се навежда и плюе на земята до себе си.
	Да… Не звучи като да има намерение да ми помогне. Натискам слабо педала на газта и продължавам напред. Точно пред себе си виждам малък бял знак с номер 212, изписан спретнато на ръка върху пощенската кутия, закачена на оградата. Поглеждам назад към старата дама, осъзнавам, че това е съседката на Грейси, и откривам, че тя се взира в мен. Чудя се дали е подозрителна към всеки, който минава оттук, или само към тексаски здравеняци с хубави коли.
	Гася двигателя и посягам към чантата.
	Но преосмислям това.
	Дали е безопасно да изляза от колата си с купчина пари? Поглеждам в огледалото за обратно виждане и забелязвам някакъв дългурест мъж да се подпира на оградата и да ме гледа. Изглежда доста подозрително. Не мога да кажа дали е просто любопитен, или преценява възможностите. По-тежък съм от него най-малко с двайсет килограма и бих могъл да се справя, ако се наложи, но предполагам, че хората, които живеят тук, не разчитат на физическа сила, за да се защитят.
	Просто за всеки случай…
	Набирам кода на преносимия сейф и вадя моя глок.
	Но независимо че се чувствам по-спокоен с него, не знам дали, ако застана на вратата на Грейси с оръжие, това ще успокои някой от нас. Освен това ме взех кобур, оставих този на Ейб там, където го намерих, т.е. под пода, и дори не проверих какви са законите за оръжията в Аризона, толкова нетърпелив бях да замина.
	И все пак ми се ще да имам лесен достъп до пистолета, ако внезапно се окаже, че имам нужда от него.
	Мушвам го при парите и оставям сака на задната седалка, след което излизам от колата и заключвам вратите след себе си.
	Някакво мръсно куче минава твърде близо до мен и аз се спъвам. Никога не съм виждал толкова ужасно животно. Едното му око липсва, а част от ухото му виси разкъсана. Мръсно кафявата му четина изглежда като окалян килим от седемдесетте. То минава бързо край мен, като присвива единственото си око, все едно ме предупреждава да стоя далече от все още потрепващия между зъбите му плъх. Не мога да спра гримасата си.
	Оглеждам се набързо – зловещият мъж все още е там, а възрастната дама продължава да се люлее и да се взира в мен, но поне не плюе – и изкачвам стълбите на старата каравана. Поемам дълбоко дъх и чукам на вратата.
	И чакам.
	Никой не отваря. Не се чуват стъпки, но мога да доловя звука на телевизор през счупения прозорец. Може би са го оставили включен, за да изглежда, че има някой. Не, не мога да си представя, че хора, които живеят на подобно място, биха взели подобни предпазни мерки.
	Освен това долавям миризмата на сандвич със сирене, печен на грил, която идва отвътре. Определено има някой вкъщи. Чукам отново.
	Все още няма отговор.
	— Грейси? – подвиквам.
	Нищо.
	Какво правя? Не мога да седя тук, не и с тази стара жена, която прогаря дупки в гърба ми. Предполагам, че мога да намеря хотел и да отпочина няколко часа. Да поспя и да се изкъпя. И да се върна по-късно, когато тя ще е в настроение да ми отвори. Най-добре да отвори. Трябва да се отърва от тези пари и да се махна от тук.
	— Какво искаш от тях?
	Това е мъжът, който се подпираше на оградата. Разхожда се, сякаш няма други грижи. Бялата му тениска е прилепнала по тялото му, почти загубила цвета си от мръсотия и жълтеникави петна. Бих казал, че не е виждала пералня от седмици, ако изобщо е прана някога.
	„Тях“. Значи, Грейс не живее сама. Дали има приятел? Приятел? Дали вече има деца? Как ли изглежда? Имах доста време за размишление, докато карах насам миналата нощ, и прекарах част от него в чудене дали ще я позная.
	Обърнах се към него, като запазих позата си отпусната и гласа си небрежен.
	— Аз съм приятел на семейството.
	Пресметливият му поглед минава през мен от глава до пети, а после се прехвърля върху черокито.
	— Не съм те виждал наоколо преди, приятелю.
	Този мъж не ми харесва и това няма нищо общо с факта, че живее в такова бунище. От него лъха злонамереност. Той се държи така, все едно се опитва да прецени колко точно бих се съпротивлявал, ако ме намери ранен в канавката и се опита да ме обере. Съжалявам, че не закачих пистолета на колана на панталона си. Той поне няма оръжие, доколкото виждам.
	Решавам да продължа да се държа спокойно.
	— Защото никога преди не съм идвал тук. Знаеш ли дали има някой вкъщи?
	Той спира, сякаш за да обмисли въпроса ми, устата му се извива нагоре и той засмуква зъбите си.
	— Дина е тук някъде.
	Значи, тя наистина живее тук. Не бих обърнал гръб на този човек, така че чукам отново, докато продължавам да го гледам. След като минават десет секунди без отговор, казвам:
	— Сигурно е заспала.
	— Да, може би.
	Той се подсмихва, все едно е смешно.
	Това решава нещата. Ще се наложи да се върна по-късно.
	Готов съм да се върна в колата, когато чувам женски глас:
	— Хей, ти! На моя праг.
	Мога да усетя, че е вбесена, преди да съм видял, че се е насочила право към мен.
	Поразителното й лице е изпълнено с гняв.
	Измъчените й светлозелени очи не се откъсват от мен.
	В ръката си стиска отворено джобно ножче.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДЕВЕТА

	 
	Грейс

	 
	Извадих ножа от чантата си в мига, в който свърнах зад ъгъла и видях лъскавия джип, паркиран пред нашата каравана.
	На път съм да хвана един от задниците, които подтикнаха майка ми към хероинова зависимост. Най-накрая!
	— Нека позная! Правиш го, за да си платиш колежа. – Подминавам черния джип „Чероки“ и ритвам задната броня с пета. – И защо, по дяволите, ти си тук? – подхвърлям презрително към Симс, но не му давам възможност да отговори, защото вече изкачвам стълбите. Този мъж е едър. Огромен, в сравнение с мен, и мускулест. Но аз се осланям на факта, че е израсъл в квартала на степфордските съпруги с мрежа за баскетбол отпред и родители, които смятат, че марихуаната е дяволско изобретение, и че той не знае какво да прави с откачената мацка, която го напада с нож.
	Ако съдя по опуления поглед, съм права.
	— Какво става? Бедното богаташко момченце не е научило как да печели лесни пари, затова е решило да продава смак*?
	[* Хероин. – Б.пр.]
	— Полека! – Той вдига ръце. Погледът му се мести между мен и ножа. – Не знам какво мислиш…
	— Доближи отново майка ми и ще те изкормя като риба – изсъсквам и държа ножа на сантиметри от корема му за по-добро въздействие. – Разкарай се от стълбите ми!
	— Добре… Тръгвам. Ще ми направиш ли място да мина? – казва той бавно и спокойно.
	Отдръпвам се няколко стъпки и той се промъква покрай мен. От пръста му виси ключодържател. Готов е да напълни парка с облаци прах, докато натиска газта на гъзарската си кола.
	Чакай малко!
	— Защо да те пускам? – пристъпвам назад и размахвам ножа пред лицето му, като го принуждавам да отстъпи, докато не притиска капака на колата. – Трябва да викна ченгетата.
	През очите му преминава паника.
	— Не би искала да го направиш.
	— Всъщност искам. Един дилър по-малко, който да помага на майка ми да се друса. В затвора ще се влюбят в теб. – Вадя телефона от панталонките си. – Надявам се „мама“ да е готова да ти праща тубички вазелин в пакетите.
	— Не съм наркодилър! – възкликва той и в гласа му се усеща раздразнение.
	Ако вече не знаех, щях да му повярвам. Но само дилърите на мама идват до вратата ни напоследък. Навремето службите за защита на детето се отбиваха понякога, но това приключи, когато станах на осемнайсет и оттогава официално не им пука за мен.
	— Какво мислиш, Симс?
	Ако някой може да надуши дилър, това е той.
	— Каза ми, че бил приятел.
	Симс пристъпва напред и се изравнява с мъжа, заемайки заплашителна стойка.
	— Никога не съм виждала този човек в живота си.
	Щях да помня. Около сто осемдесет и осем сантиметра висок, четвъртита челюст и пясъчноруса коса в перфектно разрошен стил. Освен това притежава онова излъчване „имам пари“, въпреки избелялата черна тениска и тъмносините дънки. Не е каквото бих очаквала от дилъра на хероин на майка ми. И честно казано, не е от типа мъже, които бих предположила, че ще се навъртат около слаба, измършавяла, трийсет и девет годишна жена. Ако приемаше свирки вместо заплащане, вероятно нямаше да има проблеми да ги получи от хубавките руси кукли в университета.
	— Виж, не искам проблеми. – Старае се да не обръща внимание на Симс, който прехвърля тежестта си от крак на крак, готов да скочи. – Дойдох да оставя нещо. Никой не отвори, затова се канех да си тръгна и да се върна по-късно.
	Забелязвам лек акцент, но не мога да разбера откъде е.
	— Какво щеше да й дадеш?
	Погледът на Симс се спуска към джобовете на мъжа в търсене на „нещото“.
	Копелето би могло да го открадне съвсем лесно. Това е моментът, в който съседът ми, дилър, вече не ми е полезен. Само ме ядосва още повече.
	— Връщай се в кочината си, Симс! Сигурна съм, че някой ще се появи да търси пликче съвсем скоро.
	Симс прави две стъпки и обръща заплашителния си поглед към мен, а ноздрите му потрепват.
	— Знаеш ли, ужасно си устата за малко момиченце, което се нуждае от помощ.
	— Изглежда ли ти, че имам нужда от помощ? – Размахвам ножа към него. – Мислиш ли, че съм тъпа? Не си тук, за да ми помогнеш. Ти търсиш възможност. И какво ще ми направиш, а?
	— Винаги си била кучка – мърмори Симс и пристъпва към мен, издувайки гърди.
	Мъжът променя стойката си. Изглежда готов да сграбчи Симс и да го хвърли на земята.
	— Спокойно, богаташче! Симс само говори. Освен това е в пробация и ако ме пипне, отива право в затвора за дълго. Нали така?
	Трябва да спра да насъсквам Симс. Разчитам на това, че е достатъчно умен, за да си тръгне, но вече знам, че е идиот.
	Преди да открия колко голям идиот е наистина, крясъците на Вилма отвличат вниманието ни.
	— La casa se esta quemando!* 
	[* Къщата гори! (Исп.). – Б.пр.]
	Поглеждам натам, накъдето сочи – към дима, който се вие от кухненския прозорец.
	По дяволите! Мама най-после го направи.
	Избутвайки Симс от пътя си, затварям ножа и го хвърлям в чантата си с една ръка, докато ровя за ключовете с другата.
	— Мамо!
	Отключвам вратата и я отварям рязко. Стягам се. Струйка тъмен пушек се вие над мен и се носи нагоре.
	Кухнята гори. Тостерът се е запалил и от него се носят яростни пламъци, които подпалват овехтелите завеси на прозореца. Те лумват мигновено, удвоявайки обема на огъня, който достига шкафовете и стените.
	Спускам се за пожарогасителя. Сърцето ми бие в ушите.
	— Как изобщо се използва това нещо! – пищя паникьосана.
	Силна ръка го издърпва от мен. Мъжът, когото досега заплашвах с ножа, дръпва скобата и насочва накрайника към тостера.
	Бяла пяна изскача към пламъците. Той, изглежда, знае какво прави, а аз нямам време да се чудя защо ми помага. Насочвам вниманието си към мама. Тя лежи просната на дивана, а едната й ръка и единият крак висят от ръба.
	Неподвижна е като мъртвец.
	Спускам се към нея, като избутвам масичката за кафе, за да направя място. Пренебрегвам хаоса около мен и притискам ухо към устата й, за да проверя за дишане.
	Не усещам нищо.
	Краката ми тупкат по пода, докато тичам към стаята си за фалшивата книга, в която крия дозите налоксон*, а до тях дихателната маска. Последния път, когато тя взе свръхдоза, лекарят ми уреди курс и ме прати у дома с тези неща за случаите, в които имам нужда от тях.
	[* Медикамент, използван за спиране на ефекта от свръхдоза опиати. – Б.пр.]
	Събирам непохватно частите, а сърцето ми е на път да изскочи от гърдите ми.
	Бавила съм се може би трийсет секунди, но когато се връщам, заварвам напълно различна сцена. Пламъците пълзят по стените и по тавана на кухнята, силната горещина от огъня ме кара да трепна, докато прекрачвам пожарогасителя, който лежи изпразнен на пода.
	Мъжът държи безжизненото тяло на мама в ръцете си.
	— Твърде късно е. Хайде!
	Мамка му! Това означава пожарникари и може би полиция. Вземам използваната спринцовка, отчупвам иглата и хвърлям спринцовката в сърцето на огъня.
	— Забрави това!
	Мъжът сграбчва ръката ми и ме издърпва със себе си през вратата надолу по стълбите. Следвам го, докато крачи покрай мястото, на което стои Вилма с телефон в ръка, а от устата й излизат думи, които разбирам, като ambulancia и fuego*. Сигурно се е обадила на 911.
	* Линейка, пожар (исп.). – Б.пр.]
	— Пусни я долу! – Грабвам ръката му. Кожата му е топла, а мускулите му са напрегнати под тежестта на мама. Размахвам налоксона пред него. – Трябва да й сложа това веднага.
	Най-накрая той отстъпва, поставя я на прашната алея, но виждам, че не му харесва да го прави.
	Махам капачката от апликатора на спрея за нос и маркучето. Това са стъпки, които съм запомнила наизуст, но никога не съм прилагала в истинския живот. Ръцете ми треперят, докато натъпквам стъкления патрон в апликатора и го завъртам на мястото му.
	— Хайде!
	Придържам отпуснатата й глава и пръскам половината в лявата ноздра, а после другата половина в дясната, надявайки се да не съм сгрешила и да съм пръснала твърде много в едната и недостатъчно в другата. Поставям дихателната маска на устата й и се навеждам, за да духна в нея.
	— Правиш го прекалено бързо.
	Опитвам се да забавя.
	— Чакай, дай на мен!
	Силни ръце обхващат бицепсите ми и ме дърпат настрана. Във всеки друг случай щях да размахвам юмруци (естествена реакция към всеки, който се държи грубо с мен), но точно сега съм благодарна за помощта. Той е единственият, който предлага такава.
	Отпуска се на колене, поставя уста върху маркуча и духва в него. Спира, после духва в него отново, преди да отмести поглед към изсъхналите й гърди. С въздишка поклаща глава, връща се към маската и повтаря ритмично стъпките.
	— Ако не започне да диша сама след три до пет минути, трябва да й дам още една доза – обяснявам, кършейки ръце, докато го гледам.
	Напъвам се да чуя сирени. Пожарната е зад ъгъла.
	Но разбирам, че това не е достатъчно близо, когато хвърлям поглед през рамо и виждам гневните пламъци, които танцуват вътре и алчно овъгляват и последните ни притежания.
	Мъжът разкопчава часовника си сръчно и ми го подава.
	— Мина около минута.
	Вземам часовника, без да кажа и дума.
	След още един поглед към гърдите й и пауза, той ме предупреждава тихо:
	— Може би трябва да подготвиш следващата.
	Измъквам я от джоба си и коленича до него. Юмруците ми са свити на топка.
	— Мястото ви не е добре отбелязано. Трябва да излезеш на пътя, за да ги насочиш.
	— Ще следват пушека. Освен това вече знаят къде живеем.
	Очите му, с цвета на лятното небе на Аризона в ранна сутрин, се стрелкат към мен за кратко, преди да се съсредоточат отново върху маската, и в тях зървам съжаление. Но не казва нищо, а продължава да прави вдишвания, докато аз гледам как стрелката, отчитаща секундите, прави обиколките си и чакам мама да се събуди.
	Боря се да спра сълзите, които се опитват да се затъркалят от очите ми, докато оглеждам синкавите й устни и нокти.
	— Дръж се, мамо! Помощта идва – прошепвам.
	Но не идва никаква помощ. Това е като да сложиш лейкопласт на огнестрелна рана.
	Пожарникарите са първите, които се появяват, после идват и парамедиците.
	Следващите минути са нереална мъгла от мъже, които се опитват да спасят дома ни, и такива, които дават на мама още една доза налоксон. Стандартните им въпроси ми носят объркващо усещане за дежа вю, защото съм минавала през това преди.
	—Какво е взела?
	— Не знам.
	— Но сте й дали налоксон…
	— Може би хероин.
	— Нещо друго?
	— Не знам.
	— Кога?
	— Не знам.
	—Колко е взела?
	— Твърде много, очевидно.
	Тълпата от любопитни, събрала се наблизо, зяпа спектакъла, но не предлага помощ. Никой не казва: „Ела, ще те закараме в болницата!“, докато гледам как линейката отлита. Каквато и енергия да имах, вече е пресъхнала.
	Това ли е последният път?
	Колко още пъти ще може да се справи тя?
	Колко още пъти ще мога да се справя аз?
	Толкова съм уморена!
	— Казаха ли ти къде я карат?
	Дълбокият му глас ме стряска. За миг наистина забравих, че мъжът е тук.
	— В „Сейнт Барт“, винаги я карат там.
	— Тогава трябва да ги последваме.
	— Ние? – Обръщам се, за да го огледам. Той се мести от крак на крак, ключовете вече висят от ръката му и изглежда готов да офейка. Не мога да го виня. – Ще намеря пътя.
	Вероятно това очаква да чуе.
	— Ела! Ще те закарам.
	— Защо? – Въпросът е подвеждащ. Защо ми предлага да ме закара? Защо изобщо е тук? Защо ми помага? – Какво искаш от мен?
	Всеки иска нещо.
	Той изпуска въздишка.
	— Просто ела! Моля те!
	Натъртва на молбата с ръка, която се спира толкова близо до кръста ми, че усещам топлината му, без да ме е докоснал. Напрягам се автоматично.
	Този мъж ми е чужд, но въпреки че съм заобиколена от хора, които познавам от години, той е единственият, който хвана пожарогасителя, който изнесе мама, който ми помогна да я задържа жива. Затова, вместо да вървя петте километра до болницата, сядам на пътническата седалка на неговото чероки.
	Мъжът набързо грабва разграфен лист хартия от таблото, сгъва го и го натъпква в задния си джоб, но не преди да мерна думата Тусон и моя пощенски код, надраскани на него. После, без предупреждение, се навежда, дългата му мускулеста ръка се протяга в краката ми, за да събере купчината празни чаши от кафе.
	— Извинявай! Пътят беше дълъг – мърмори.
	Обгръщам с ръце работната ми тениска от „Куиктрип“ с цвят на кетчуп. Усещам всеки път, когато ръката му докосва голия ми крак. Инстинктът ми подсказва, че е просто учтив, като почиства боклука. Че не се възползва от възможността да ме докосне. И това ми напомня, че не съм му благодарила.
	— Не беше нужно да правиш това, което направи – прошепвам.
	Не е точно благодарност, но все още съм предпазлива с него.
	— Напротив, беше.
	Той се извърта, за да натъпче чашите от кафе в найлонова чанта на задната седалка. До ноздрите ми достига полъх на изгоряло дърво и стопена пластмаса. Дрехите му смърдят. Сигурно и моите.
	Пали двигателя, като натиска едно копче (никога не съм била в кола, която може да прави това), и натиска газта, като вдига облак прах, докато подминава Симс, и едно тихо промърморено „кретен“ се изплъзва от устните му.
	Въпреки ужасното положение се мъча да скрия усмивката си.
	— Дясно или ляво?
	— Ляво. – Думите му от по-рано най-после достигат до мен. – Каза, че пътят е бил дълъг. От къде?
	— От Остин.
	Сърцето ми пропуска удар.
	— Тексас?
	— Да, мадам.
	Облива ме странно чувство на интимност. Прочиствам гърлото си, за да разкарам дрезгавината, която усещам да нараства в гласа ми.
	— Не чух името ти.
	Има миг на колебание, преди той да каже:
	— Ноа Маршал.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДЕСЕТА

	 
	Ноа

	 
	— Трябва да я събудиш – казва мъж в стандартна зелена болнична униформа, докато минава, като спира достатъчно дълго, за да удари с длан машината за кафе.
	Чува се изправящ косата звук на метал, триещ се в метал, а след няколко секунди започва да църцори равномерен поток от кафява мътилка.
	— Благодаря, сър!
	— Не ми благодари! След като го опиташ, ще ти се прииска да побегнеш към паркинга и да отпрашиш към най-близката Уафъл Хаус.
	Смехът му се носи след него по мрачно осветения коридор, докато чакам хартиената чаша да се напълни.
	Ако кафето е като болницата, съм готов да приема съвета му.
	Не мога да преценя какво ме безпокои в това Спешно отделение. Дали са неприветливите столове в чакалнята с цвят на консервиран грах и удобни като дъска, или мъждивото осветление, което крещи за орязване на разходи, или пък гълъбовосивите плочки на пода, които не могат да скрият тънкия слой мръсотия, който ги покрива?
	Или може би няма нищо общо с безжизнения декор на болницата, а с това, че съм тук с дъщерята на Ейб Уилкс, която, след като се бори с пожара, който накрая изпепели дома им, сега чака да чуе дали зависимата й майка този път е успяла да се убие.
	Не знам как си представях да мине днешният ден, но определено не беше така.
	Автоматът изпълнява поръчката ми цяла вечност, затова използвам времето, за да изучавам от разстояние седналата в ъгъла Грейси. Гладките й крака с цвят на карамел са скръстени в глезените, ръцете, които размахваха нож към корема ми едва преди няколко часа, сега са скръстени изискано в скута й. Тя се взира през прозореца, а профилът й е като каменна маска.
	Не е говорила с мен, откакто я докарах, ако не броим указанията, които ми даваше за пътя, и вцепененото й съгласие на предложението ми за кафе. Предвид това, което току-що преживя, уважавам мълчанието й и аз също мълчах, докато я следвах през вратите на Спешното отделение.
	Но сега трябва да науча повече. По-точно как, по дяволите, се е стигнало до това семейството на Ейб да живее така и дали мама е знаела за това.
	Сигурно е знаела. В бележката й пишеше, че Грейси се нуждае от тези пари.
	Хванал двете чаши с хладка, подобна на катран течност, се отправям към ъгъла.
	Тя говори по телефона.
	— Няма да мога да дойда на работа довечера. Не. Мама е в болницата. Още чакам да чуя…
	Тя носи червена тениска с яка, с надпис „Куиктрип“ и каза на парамедиците, че е била на работа цяла сутрин, така че или трябва да поеме две смени днес, или има две работи.
	Когато затваря, й подавам кафето.
	— Забравих да те питам какво искаш в него.
	Тя се взира с празен поглед в чашата за известно време.
	— Така е добре.
	Поставям кафето на малката маса между нас и опразвам джобовете си от всичките пакетчета сметана и захар, които загребах.
	— Може би все пак имаш нужда от захарта.
	Аз със сигурност имам. Адреналинът, който ме държеше, вече намалява. Падам на стола в ъгъла до нейния и протягам дългите си, уморени крака.
	Тя ги поглежда свирепо.
	— Имаш нещо против личното пространство ли?
	— Не, мадам.
	Помествам се така, че да съм настрани от нея. И си напомням, че тя току-що се прибра у дома и откри, че майка й е взела свръхдоза, а скапаната им каравана е запалена, затова има право да е в лошо настроение.
	Между нас увисва неловка тишина.
	— Къде се научи да правиш обдишване? – пита тя най-накрая.
	Гласът й е още по-тих, почти примирителен.
	— Курс по първа помощ. Взех разрешително за спасител в гимназията.
	Несъзнателно плъзвам длан по ръката си към рамото и мисля, че не съм бил на басейн, откакто мама умря. Нито на кортовете. Нито в залата.
	Очите й проследяват движението.
	— Нека позная! Седял си на стол на плажа и си гледал момичета по бикини цяло лято. Сигурно е било тежко.
	Предполагам, фактът, че не съм дилърът на майка й, не е променил твърде много мнението й за мен. „Богаташче“. Така ме нарече по-рано. Истината е, че никога не ми е липсвало нещо, но и не съм израснал богат.
	Ухилвам се насилено.
	— По-скоро учех четиригодишни деца да плуват в басейн, в който те определено пишкаха.
	На лицето й няма дори намек за усмивка – хуморът пропадна. Имам чувството, че иска да каже още нещо, но се спира и отпива глътка кафе.
	— Ъгрх… – Тя потрепва и оставя чашата обратно на масата, като я гледа, сякаш е пълна с арсеник. – Доволна съм, че не оставих нито цент в тази машина последния път, когато бях тук.
	— Кога беше това? – питам възможно най-небрежно.
	Беше споменала, че парамедиците вече знаят адреса им.
	Майка й е наркоманка. Това определено не е първият случай, когато Дина е вземала свръхдоза.
	— Преди два месеца. И пет месеца преди това. – Тя изучава ноктите си доста дълго време, може би решава колко точно иска да сподели с мен, непознатия. – Аз отивам на работа, а тя се обажда на няколко места и проверява кой от дилърите й е наблизо. Понякога лично отива при тях, понякога те минават през караваната и й носят. Никога не съм виждала някого от тях, а само последиците. Мама взема малко повече всеки път, докато не стане прекалено много.
	Тя казва това спокойно, но сега вече разбирам защо откачи, когато ме видя на прага си.
	— Съжалявам. Сигурно не е лесно да намериш майка си в такова състояние. – Въпреки че бих го предпочел пред това, в което аз намерих моята. Силна болка прерязва гърдите ми и аз се навеждам напред, за да отпусна лакти върху коленете си, като се съсредоточавам върху прашните отпечатъци от обувки по пода. – И какво ще се случи сега?
	Ако предположим, че тя оживее. Когато пристигнаха, парамедиците, й поставиха още една доза налоксон, в опит да я изтеглят от ръба на пропастта, в която тя може би вече беше паднала.
	— Ако оживее, ще й помогнат да се изчисти. Но тя ще напусне болницата прекалено рано и ще обещае да се запише в една от онези тъпи безплатни рехабилитационни програми. Ще отиде на една или две срещи и ще реши, че това не е за нея и че тя може да се справи и сама. Ще остане чиста за няколко дни. След това ще излезе, ще си вземе бутилка водка и ще я изпие набързо. После ще установи, че това не й е достатъчно, и отново ще започне да вкарва какви ли не боклуци във вените си. Накрая, някой ден ще се прибера у дома и ще я намеря в безсъзнание. Или мъртва. – Тя изсумтява, но това е неубедителен опит да ме разсее от факта, че очите й са пълни със сълзи. – Обаче ние вече нямаме дом, така че…
	Изглежда, Грейси вече е приела факта, че майка й ще умре скоро. Въпросът е само кога.
	— Съжалявам, че трябва да се справяш с това.
	Има толкова много въпроси, които искам да й задам. Като кога е започнало и защо? Но аз знам защо. Защото животът на красивата влюбена жена, която люлееше момиченцето на Ейб в ръцете си, се обърна с главата надолу. Това ли е жената, която изнесох от караваната днес? Крехкото, съсипано същество с мазна коса и следи от спринцовки по ръцете? Тя просто не е същата.
	Пронизителният поглед на Грейси пада върху мен и тя ме преценява тихо, преди да признае.
	— Знам кой си.
	Стомахът ми се свива при нейното признание.
	— Как?
	— Майка ми ми разказа за Остин и за баща ми. И за твоята майка. Тя…
	Грейс спира рязко и стисва зъби.
	Това ме прави неспокоен.
	— Какво ти каза за майка ми?
	Не мога да избегна остротата в тона си. Какво може да знае Дина?
	Грейси преглъща и гърлото й подскача.
	— Познавала съм те. Преди.
	Тя нямаше намерение да каже това, но ще я оставя да се измъкне. Засега.
	— Да. Така е.
	— Не си спомням – измърморва по-скоро на себе си.
	— Беше много малка, момиченце с панделки в косата.
	Но Грейси вече не е момиченце.
	За първи път, откакто я видях да се спуска към мен от пътя с горящи от омраза очи, най-накрая имам възможност наистина да я огледам отблизо – дивата грива от златистокестенява коса, която обрамчва лицето й, къдриците, които хвърчат във всички посоки, перфектния й изящен нос, зелените й очи, чиято красота се подчертава от тъмните, почти смарагдови линии по края на ирисите, пълните й меки устни, които се разтягат широко върху лицето й с цвят на карамел. Никога не съм срещал жена като нея.
	Вероятно съм я оглеждал прекалено дълго, защото тя започва да мърда неспокойно и да подръпва подгъва на тениската си, а след това скръства ръце пред гърдите си.
	— Какво има там? – кима към спортния сак тя.
	Инстинктивно го придърпвам към себе си. Пистолетът отново е в преносимия сейф. На излизане от колата пропуснах Грейс пред себе си и успях да го заключа, защото не е добра идея да влизаш в болница с оръжие. Обаче нямаше как да оставя парите далече от погледа ми.
	— Някои мои неща.
	Тя ме поглежда подозрително.
	— Каза, че си дошъл, за да ми дадеш нещо.
	Поколебавам се.
	— Да. Но това ще трябва да почака.
	— Защо?
	— Защото не мога да ти го дам точно тук.
	Очите й се присвиват и започвам да мисля, че каквото и доверие да съм си спечелил по-рано, вече се е стопило.
	— Грейс Ричардс?
	Това ме спасява от други неудобни въпроси. Забелязвам, че не казаха Уилкс. Тя става на крака и се отправя към гишето, където я чака мъж в коралова риза и със стетоскоп на врата.
	Тръгвам след нея. Тя поглежда през рамо и ме пронизва със странно изражение, но не ме отпраща.
	Дина ще се оправи. Налоксонът е свършил работа, като е предотвратил смъртоносните последици от хероина, който си е инжектирала. Пуснали са допълнителни изследвания, за да разберат дали в наркотика е имало още нещо, което би могло да причини увреждане на органите или други усложнения.
	Тежка въздишка на облекчение се откъсва от устните на Грейс.
	— И сега какво? Обичайното ли?
	Лекарят й предлага съчувствена усмивка.
	— Нямаме свободни легла в рехабилитационната програма днес. Мога да я приема като обикновен пациент и да й помогнем да се пречисти. Ще бъде най-добре да започнем със субутекс* и щом се стабилизира, ще минем на субоксон*, като се има предвид нейната история.
	[* Суботекс – медикамент за лечение на опиоидна зависимост, който предотвратява развитието на симптоми на абстиненция. – Б.пр.]
	[* Субоксон – препарат, който се използва за детоксикация и като продължителна терапия, обикновено при пациенти със зависимост към хероин и оксикодон. – Б.пр.]
	— Чудесно! Благодаря!
	— Това няма да бъде достатъчно в нейния случай – казва той внимателно. – Проверихте ли тези програми, за които говорихме?
	Очевидно това не е първият път, в който той лично лекува Дина.
	Тя го поглежда унило.
	— Живеем в парк за каравани.
	— Сигурна ли сте, че нямате роднини, които биха могли да помогнат със средства?
	— Да, сигурна съм.
	Леденият й тон не оставя място за повече въпроси.
	— Добре, Грейс. Просто се опитвам да помогна. – Той замълчава за малко. – Знаеш ли, някои хора успяват да получат услугите, от които се нуждаят, докато са в затвора.
	Тя накланя глава и продължава да мълчи. Като си помисля, че Грейси остана в горящата каравана, за да унищожи спринцовката, която майка й беше използвала, не мисля, че е склонна да обмисля възможността Дина да влезе в затвора.
	— Искате ли да я видите?
	Тя поклаща глава.
	Лекарят я поглежда със съчувствие.
	— Тогава се прибери у дома и ела утре по време на часовете за визитация. Сигурен съм, че ако те види дори за няколко минути, ще й бъде по-лесно да се справи с най-лошото.
	— Тя запали караваната ни днес.
	— Господи! – Лекарят въздъхва пораженски. – Да почакаме няколко дни, преди да й кажем за това!
	Очите му се отправят към мен и аз веднага виждам въпроса в тях.
	Ще се погрижа за нея, произнасям само с устни, защото имам чувството, че ако го изрека гласно, ще си спечеля само вербално нашибване с камшик.
	Лекарят кимва леко, а после я потупва по рамото и казва:
	— Опитай се да си починеш!
	Тя гледа след него, докато той изчезва зад вратите, след което рязко се извръща на пети, връща се към чакалнята и сяда с отнесен поглед на същата седалка, на която беше преди малко.
	— Трябваше да оставя спринцовката там. Не трябваше да я покривам – мърмори тя.
	— Мислиш ли, че щяха да я намерят?
	— Вероятно не, освен ако не я бях дала лично на някое от ченгетата. Но той е прав. Затворът е по-добре от другата възможност.
	Да умре. Трябва да се съглася.
	— Наистина ли нямаш роднини тук?
	— Наистина.
	— Семейството на баща ти знае ли какво се случва с нея?
	Никога не съм ги виждал, но вярвам, че роднините на Ейб са прилични хора.
	Тя проучва късите си равни нокти дълго време.
	— Родителите на баща ми са мъртви. Няма никой друг.
	За първи път, откакто открих парите, се радвам, че ги има. Не бих могъл да й ги дам в по-добър момент. Просто трябва да реша как точно да й ги дам, но това няма да бъде в болнична чакалня.
	Къркорещият й стомах ми дава идея.
	— Мислех да си взема бъргър. Искаш ли да дойдеш с мен?
	— Не съм гладна.
	Лицето й остава каменно, дори когато ме поглежда косо.
	— Да, но аз съм. И съм уморен, и мръсен.
	Нямам търпение да отмия смрадта на пушек от себе си.
	Тя се отпуска назад, докато главата й не се допира до стената. Скръства ръце пред гърдите си и затваря очи.
	Това няма да се окаже лесно, но тя изглежда достатъчно умна, за да се вслуша в разума.
	— Виж! Чу лекаря. Трябва да поспиш.
	— Точно това се опитвам да направя. Ако спреш да говориш… – мърмори тя.
	Сякаш момичето, което носи сгъваемо ножче в чантата си, би могло да заспи сред група непознати в чакалня.
	— Надолу по улицата, на около километър и половина, има мотел. Смятам да си наема стая. Защо не дойдеш с мен?
	Сега тя повдига клепач, за да ми отправи унищожителен поглед.
	— Мислиш, че понеже майка ти и баща ми са се познавали преди четиринайсет години, ще дойда в твоята хотелска стая?
	Тя изсумтява, все едно това е най-абсурдната идея на света.
	Предполагам, че при нормални обстоятелства би била.
	— Аз не… Това не е… – въздишам, намекът в думите й е ясен. Не мога да се сдържа и се подсмихвам. Мисълта за секс в този момент е смешна. – Опитвам се да ти помогна. И смятам да ти взема отделна стая, защото не съм сигурен, че няма да ме намушкаш в съня ми.
	— Никой никога не се е опитвал да ни помогне просто така. Така че ми кажи какво искаш и ме остави на мира!
	Главата вече ме боли ужасно и разтривам точката между очите си. Налага се да й кажа.
	— Майка ми умря миналата седмица и остави нещо за теб.
	На лицето й се настанява предпазливо изражение.
	— Какво е то?
	— Нещо, което би могло да промени нещата за теб.
	— Какво е то? – настоява тя.
	— Не мога да ти кажа тук – задържам погледа й.
	— Има ли връзка с баща ми?
	Поколебавам се.
	— Възможно е.
	Деветдесет и осем хиляди долара в брой, които майка ми е скрила и които настоя да предам на Грейси? Интуицията ми подсказва, че има връзка с Ейб.
	Очевидно е, че темата за баща й е доста деликатна, дори след всички тези години.
	— Нека намерим къде да отседнем, да се нахраним и после може да говорим!
	Тя се изправя в седалката и изглежда готова да ме последва, но виждам момента, в който размисля, момента, в който раменете й увисват, тялото й се отпуска назад, а огънят, който кипи в нея, угасва.
	— Знаеш ли какво? Писна ми. Така че, не. Освен ако нямаш доказателство, че баща ми не е бил някакъв продаващ дрога боклук, който съсипа живота ни, не искам нищо, защото то няма да промени положението.
	Нейното нежно, гъвкаво тяло изведнъж започва да изглежда съвсем дребно и победено. Физически тя все още е млада и изпълнена с живот.
	Красива.
	Но очите й имат измъчено изражение, каквото има човек, когато животът го е разочаровал отново и отново, когато е видял и преживял твърде много.
	„Той беше добър човек.“
	„Искам тя да знае.“
	Стомахът ми се присвива, когато гласът на майка ми прозвучава в главата ми, сякаш за да ми напомни, че тя не искаше да даде само парите на дъщерята на Ейб. Искаше да оправи нещата. Да полира опетнения спомен за баща й. Да й даде спокойствие.
	И шанс да научи различна истина.
	Но как бих могъл да й осигуря всичко това, без да й кажа всичко, което знам, всичко, което Сайлъс ме накара да се закълна, че ще пазя в тайна, за да защитя името на майка си?
	Не мисля, че мога.
	Но мога да й дам деветдесет и осемте хиляди долара, ако я заведа на по-подходящо място. Някъде, където не би могла да направи сцена и да извика полиция.
	— Виж, карах дванайсет часа през два щата, за да те видя. Знам, че не си ме молила за това, но съм тук. Не съм направил нищо, заради което да смяташ, че съм лош човек, или с което да те нараня, нали?
	— Не, но…
	— Не искаш да седиш в тази скапана болнична чакалня цяла нощ, уморена и гладна. Така че, моля те, Грейси! Довери ми се! Само този път.
	Казвали са ми, че е трудно да ми се устои, когато прибягвам до молба. Обикновено не използвам тези си сили, все пак имам достойнство, но ако има момент, в който да е нужно да пренебрегна всички скрупули, е точно този.
	Нейният предпазлив поглед се спира върху сака, а след това се връща към мен.
	Най-накрая тя става, като придърпва панталонките си.
	— Никой не ме нарича Грейси.
	Чувам болката в думите й. И мога да предположа какво я предизвиква.
	Така я наричаше Ейб.
	— Извинявай… Грейс.
	Тя взема чантата си и тръгва към вратата, като мърмори:
	— Пица е по-добре.
	Въздишам облекчено.
	— Пица тогава.
	Тя оглежда набързо дрехите си, които са също толкова мръсни, колкото и моите.
	— Може ли да спрем в някой магазин по пътя?
	— Където поискаш.
	— Винаги ли си толкова сговорчив?
	— Да, мадам. Опитвам се да бъда.
	Тя издишва треперливо и стисва устни. Не мога да пропусна очакването в погледа й и слабата надежда, която я кара да изправи рамене.
	Тя наистина иска да види какво е оставила майка ми за нея и въпреки очевидния й скептицизъм, се надява, че това ще е нещо, което ще промени живота й.
	Една торба с пари ще го направи, но аз не съм сигурен дали тя търси точно това, особено ако започне да прави изводи за причините, поради които я получава.
	Кого заблуждавам?
	Това момиче ще ме убие.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

	 
	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	17 април 2003

	 
	Ноа отваря вратата, невинните му сини очи моментално уталожват кипящата ярост, която все още гори в мен от миналата нощ.
	Поглеждам си часовника.
	— Защо не си на училище?
	Нарочно изчаках, защото мислех, че ще е излязъл по това време.
	— Ще ходя на ортодонт след половин час. – От навъсения му поглед разбирам, че новините не са добри. – Ще ми кажат, че трябва да сложа брекети.
	— Не си изненадан, нали?
	Джаки мърмори от години за това колко пари трябва да даде, за да оправи кривите му предни зъби, защото здравните ни застраховки не покриват подобни услуги.
	— Не, сър. Просто… – Неговият юношески глас секва и той прочиства гърло. – Ще бъде гадно.
	Разрошвам пясъчнорусата му коса, която е също толкова мека, колкото когато беше висок до коляното ми.
	— Би ли предпочел да останеш такъв? – соча към процепа между предните ми зъби.
	Ноа се ухилва.
	— Не е толкова зле.
	— Кой го казва? – подсмихвам се и аз, защото си спомням странните си младежки години, когато държах устните си плътно една до друга и не се усмихвах широко. – Не се тревожи! После, когато момичетата започнат да те преследват, ще благодариш на щастливата си звезда. – Ноа ще стане дяволски красив мъж, когато порасне. Опитвам се да запазя безразличието в гласа си, когато питам: – Къде е майка ти?
	— Отзад е.
	— Защо не останеш тук за известно време и не поупражняваш малко изстрели към коша? Трябва да поговоря с нея насаме. Свързано е с работата.
	Не искам Ноа да е някъде наблизо и да ни чуе. Той не трябва да разбира.
	— Да, сър.
	Ноа се навежда, за да вземе топката, която е на пода до вратата, така че да е подръка, както винаги.
	— Добро момче.
	Разрошвам косата му още веднъж, докато минавам покрай него.
	Откривам Джаки в задния двор да реже клоните, които са изсъхнали през зимата. Открай време намирам това за противоречива страст. Никога не съм смятал, че си пада по красиви, женски занимания, а по-скоро по следващата нашивка на пагона. Ако има нещо, за което всеки би се съгласил по отношение на Джаки Маршал, това е, че тя се е прицелила към високите места в полицията.
	Тя вижда, че идвам, и маха наръч клони, а на лицето й се изписва предпазливост. Подпухналите й очи прескачат от мен към задната врата на къщата. Без съмнение, проверява къде е Ноа.
	Каквото и спокойствие да ми донесе срещата с момчето, то бързо изчезва, когато споменът за станалото снощи изплува в ума ми.
	— Какво искаш да кажа? Че съжалявам? Защото съжалявам. Не трябваше да си там. И това не трябваше да се случи.
	Тя внимателно подбира думите си, а устните й се изкривяват, сякаш опитва нещо горчиво.
	— Но се случи – понижавам глас. Звукът се носи надалече в този тих квартал и особено по това време на сутринта. – Къде е тя? – произнасям всяка дума колкото мога по-спокойно.
	Джаки се поколебава.
	— Тя не иска да бъде открита, Ейб.
	— Глупости. Видях изражението й.
	— А аз я чух, когато каза, че няма да дойде никъде с мен.
	Тя пристъпва, за да вземе увиснало клонче, и избягва погледа ми.
	Което ми говори, че има още нещо или че тя ме лъже, защото, когато Джаки Маршал ти казва как стоят нещата, може да свали боята от стената само с погледа си.
	— Трябваше да я изведеш от там, така или иначе. По дяволите, изобщо не трябваше да те слушам. Ти ме подведе.
	Не мога да повярвам, че й позволих да злоупотреби с високото си положение. Не мога да повярвам, че й се доверих.
	Боже, какво би си помислила Дина, ако разбере!
	— Какво трябваше да направя, Ейб? Какво би направил ти на мое място?
	— Бих постъпил правилно.
	Джаки хвърля на земята ножицата, която стиска. Върхът й се забива в калта.
	— Никой не спори, че ти си по-добър от повечето хора, Ейб. Ти заслужаваш медал само за това, че си бил роден.
	— Не ми трябва медал. Просто искам да открия Бетси, а ти се погрижи това да стане невъзможно.
	Никога не съм наранявал жена и никога не бих, но точно в този момент се изкушавам да стисна Джаки за гърлото поне за секунда.
	— Съжалявам, Ейб! Бях между чука и наковалнята и просто нямах друг избор.
	— Имаш предвид друг избор, който да ти е от полза. – Поклащам глава. – Що се отнася до приятелството ни, това е краят. Ясно?
	Извъртам се на пети, подгонен от нуждата да се махна от това място, преди наистина да си изпусна нервите.
	— Опитай в „Щастливата деветка“ – подвиква тя с неохота.
	— Какво?
	— „Щастливата деветка“, извън града, на магистралата. Казах ти, че ще я последвам, и го направих. Тя отиде там.
	— И ти остави петнайсетгодишно момиче там?
	Джаки поне има благоприличието да изглежда засрамена.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

	 
	Грейс

	 
	— Ще ви дам стаи и 241. Те имат обща врата – казва прекалено приветливата рецепционистка с усмивка.
	Сигурна съм, че се усмихва на всеки клиент, но едва ли по този начин. Все едно й се иска да прескочи гишето и да се хвърли върху Ноа.
	Не бива да се изненадвам. Той е висок, добре сложен и сега, след като вече знам, че не е един от онези гадни мръсници, които снабдяват майка ми с хероин, мога да оценя квадратната му челюст и плътните устни, както и всички останали негови черти, които правят задачата да не го зяпам почти неизпълнима. Той не е точно издокараното богаташко синче, за което го взех, но природата определено му е дала доста.
	И ако трябва да предположа, това момиче, е нейните потрепващи изкуствени мигли, с френския маникюр и гладката кожа като на порцеланова кукла, е точно неговият тип.
	Той или не я забелязва, или е свикнал на подобно внимание и едва й отвръща с едно „благодаря“, докато прибира кредитната си карта в портфейла, при което мускулите на ръцете му се очертават. Не вярвах, че наистина смята да ми наеме отделна стая, но така или иначе, планирам да се махна в момента, в който ми даде каквото има да ми дава.
	— Мога ли да ви помогна с още нещо? – пита рецепционистката, като прибира кичур от копринената си руса коса зад ухото си.
	Стомахът ми решава, че това е най-добрият момент да се обади, достатъчно високо, за да се чуе в празното лоби.
	Ноа се ухилва.
	— Има ли добра пицария наоколо?
	Очите на флиртаджийката от рецепцията светват, все едно я е поканил на среща.
	— „При Енцо“. Правят само пици за вкъщи, но ви гарантирам, че си заслужава. Може да ги намерите тук.
	И тя му подава рекламна брошура.
	— Благодаря ви, мадам!
	Той се обръща да ме погледне и се ухилва.
	— Какво?
	— Чудех се дали можеш да се усмихваш. – Очите му слизат към устните ми. – Изглежда, можеш.
	Наистина се усмихвам. И се изчервявам от начина, по който той ме гледа.
	— Това е заради тексаското ти възпитание.
	Той подхвърли не едно и две „да, сър“ и „не, мадам“ в болницата и на парамедиците. Баща ми е бил същият навремето. Мама казваше, че това е било едно от първите неща, заради които се е влюбила в него.
	Сега разбирам защо. Очарователно е, особено когато идва от Ноа.
	Той се навежда да вземе чантите си, без да спира да се усмихва.
	— Ще се опитам да го прикрия.
	Прехапвам си езика, преди да съм казала „недей“, и тръгвам след него през вратата, без да откъсвам очи от спортния сак, който той не изпуска от поглед. Каквото и да е искала да ми предаде Джаки Маршал, сигурно е вътре. Вървя след него покрай басейна в средата на двор, около който е разположена двуетажна сграда със стаи, и ми се иска да имах бански. Не мога да си спомня кога плувах за последен път. Имам късмет, че разполагах с достатъчно пари да си купя евтини къси панталони, тениска и бельо, както и препарат за пране. Надявам се, че ще успея да отстраня миризмата на пушек от дрехите си преди утрешната смяна. Ще трябва да мина и покрай караваната, за да видя дали не са останали неизгорели дрехи, а после…
	Стомахът ми се стяга при мисълта, че няма къде да отида.
	— Сигурен съм, че стаите не са нищо особено, но са чисти и тук ще бъдем в безопасност. Ето, вземи тази. – Той ми подава картата. – Ще оставя нещата си и ще отида за пица. Ти какво искаш?
	— Това, което трябва да ми дадеш.
	Той се усмихва, но това не е непринудената усмивка от по-рано, от лобито.
	— Колко си любезна!
	— Сериозно.
	Мускулите на челюстта му се стягат.
	— Трябва да ядеш.
	— Отбягваш въпроса. Защо?
	Той прекарва картата през механизма на вратата на своята стая.
	— Е, какво искаш на пицата? Гъби? Зелени чушки? Бекон?
	Взирам се в него, но имам чувството, че упорството ми няма да го убеди.
	— Хайде, Грейси! Грейс! – настоява мило.
	Начинът, по който дълбокият му глас произнася името ми и по който сините му очи проникват в мен…
	Копелето използва това, за да ме убеди, и в болницата.
	Въздишам. Предполагам, че мога да изчакам двайсет минути.
	— Хрупкав бекон – признавам колебливо.
	— Пеперони?
	— Кой не иска пеперони на пицата си?
	Той свива рамене.
	— Лудите.
	— Именно. Аз не съм луда. Ти луд ли си?
	Той поклаща глава и отново изглежда развеселен.
	— Ще почукам на вратата ти, когато се върна – казва и с това изчезва в стаята си.
	Въздишам от прохладния свеж полъх, който усещам, когато влизам в моята стая. Това е по-нов хотел, декориран в меки бели и сиви тонове, с подплатена в наситено тъмносиво табла на леглото и с черно-бяла покривка, контрастираща с искрящо белите чаршафи. Банята е светла, с бели плочки и лимонено-жълта завеса на душа.
	Въпреки всичко, ме залива неочаквана вълна на лекомислие.
	Това може да не е „нищо особено“ по стандартите на Ноа, но е най-хубавото място, на което съм била. Със сигурност. Имам приятели с нормални семейства, които живеят в нормални домове и които са ме канили на гости с преспиване, но за тази вечер това място е само мое, а не мога да мисля за нищо друго, от което да имам повече нужда, отколкото от тихо място, на което да се опитам да се справя с днешния обрат на събитията.
	Хвърлям чантата си върху тоалетната масичка и тръгвам към душа.
	 
	* * *

	На междинната врата се почуква леко. Завивам кърпата около мократа си коса, прехвърлям я през главата си, отключвам и отварям. Удря ме невероятният аромат на бекон и сирене.
	— Тя не ни излъга. Пицата е страхотна – обявява Ноа, като облизва капка доматен сос от палеца си, и се отдръпва, за да ме пусне.
	Неговата стая е абсолютно същата като моята, само че е разположена огледално. Той вади някакви дрехи от чантата си.
	— Ще съм готов след пет минути. Яж, колкото искаш.
	Проследявам как влиза в банята и плъзва вратата след себе си и правя бърз преглед. Спортният сак не се вижда никъде, което означава, че го е скрил. Няма много места, на които може да скриеш сак в хотелска стая.
	Може би е в скрина?
	Ръката ми е на сантиметри от дръжката, когато вратата на банята се отваря и Ноа подава глава навън. Спокойно се пресягам за пица и отчупвам едно парче.
	— Забравих да ти кажа, че има кола и бира в хладилника.
	— Добре. Благодаря!
	Той сигурно мисли, че съм на двайсет и една. Или по-вероятно не му пука. И също така смята, че не съм от този тип, който ще обърне стаята му, докато е на два метра от мен, или че не съм достатъчно умна, за да намеря скривалището му.
	Когато си израснал в претърсване на караваната за тайници на майка си, научаваш едно-две неща за играта на криеница. Ноа ще получи грубо събуждане.
	Душът потича. Искам да се уверя, че няма да изскочи от банята и да ме хване, докато ровя, така че се заемам с парчето пица и кен бира, признавайки, че съм гладна и жадна. Аз почти не пия, взела съм си поука от зависимостта на майка ми към дрога и към алкохол, но в момента имам нужда от нещо, което да ме отпусне.
	Минута по-късно получавам сигнала, който чакам – дърпането на завесата по металния корниз.
	Отправям се директно към скрина и отварям и четирите му чекмеджета. Празни. След това отварям вратата на гардероба. Там няма нищо, освен допълнителни възглавници и малък сейф, който е отворен. Прехвърлям се на чекмеджето на нощното шкафче, въпреки че вече съм наясно, че е твърде малко, за да побере нещо повече от Библия.
	Под леглото също няма нищо.
	Нищо не е скрито и зад завесите.
	— По дяволите…
	Оглеждам стаята отново. Би трябвало да е лесно, но може би той е по-умен, отколкото мисля, че е, и е оставил чантата в колата си. Защо иначе би ме пуснал тук сама? Би трябвало да е идиот, за да…
	Матракът.
	Той е леко издърпан надолу, но достатъчно, за да видя, че е разместен от основата.
	Адреналинът пулсира във вените ми, докато се мушвам отдолу и напъхвам ръка в непознатото. Пръстите ми се докосват до някакъв найлон и аз се усмихвам с нервно удовлетворение. Матракът е тежък и е необходимо да напрегна цялото си тяло, за да го избутам, а след това силно да издърпам дръжката.
	Но най-накрая изваждам сака.
	И отварям ципа.
	Каквито и очаквания да съм имала, те отстъпват място на пълен шок.
	— Боже мили!
	Чантата е пълна с пари.
	Толкова много пари!
	Какво прави Ноа с всичките тези пари?
	Отпускам се на края на леглото. Това ли е искала да ми даде Джаки Маршал? Чанта с пари? Ръцете ми треперят, докато прокарвам пръсти през банкнотите.
	Има само едно обяснение за това, че той се появи тук седмица след смъртта й и че ми отговаря толкова уклончиво.
	Парите са от дрога.
	Това ли е бил делът на татко, от каквото и да са правили с Джаки Маршал? Дали тя е изпитвала някакво извратено чувство на дълг и затова ми ги е изпратила? Четиринайсет години по-късно, след като е умряла и вече не трябва да отговаря на въпроси?
	Ноа сигурно знае историята на баща ми. И той наистина каза, че това, което трябва да ми предаде, има връзка с баща ми.
	Какво точно знае Ноа?
	Стискам очи и няколко пъти поемам дълбоко дъх. За втори път днес съм готова да избухна, а това не е добре. Не мога да мисля, когато съм толкова ядосана – размахвам ножове на непознати, които заварвам на вратата си, и предизвиквам мазни наркодилъри. Трябва да се успокоя.
	Но когато отварям очи и виждам всички тези пари в ръцете си, гневът ми се възпламенява все повече. И към него се добавя здравословна доза болка и разочарование.
	Някъде вътре в себе си все още храня надежда, че майка ми не се е самозалъгвала и че полицията е сгрешила за баща ми.
	Взирам се във вратата на банята и си представям Ноа зад нея.
	Този страхливец! Ето защо извърташе.
	Боял се е от това как ще реагирам.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

	 
	Ноа

	 
	Смрадта на пушек се засилва и спирам да дишам. Топлата вода и малко шампоан ще оправят нещата.
	Поне Грейси изглежда много по-сговорчива сега, отколкото по-рано. Вероятно е заради душа и храната. Мен винаги ме карат да се чувствам по-добре.
	Или може би най-накрая е разбрала, че не съм такъв задник, за какъвто ме мисли. Вероятно се притеснявам за парите без причина. Тя е бездомна и допускам, разорена. Тези пари ще разрешат всичките й проблеми. Ще има възможност да наеме приличен апартамент и да изпрати майка си в рехабилитационна програма, която би могла да й помогне да остане чиста.
	По дяволите, дори може да видя още една от онези искрени, несдържани усмивки върху това нейно красиво лице.
	Мисля си за това, когато завесата на душа се отваря със замах. Обръщам се и откривам Грейси да стои там със спортния сак, който виси от разтрепераните й ръце.
	Красивото й лице прелива от възмущение и от гняв.
	— Това ли дойде да ми дадеш? – съска тя, а гласът й едва се чува през шума на водата.
	Мамка му!
	— Ще ти обясня всичко.
	Разбира се, че е ровила. Тя не би проявила и капка доверчивост. А аз си мислех, че съм скрил сака добре, но явно не съм достатъчно умен. Трябваше да й подам кутията с пица и да я оставя да я яде в стаята си. И определено трябваше да заключа вратата на банята. В повечето случаи, ако някое момиче ми налети, докато съм под душа, това не е, за да ми крещи.
	— Не искам и цент от тези скапани пари!
	Тя стиска зъби и мога да видя как играят мускулите на скулите й. Поне не ми размахва ножа си този път.
	Спирам да втривам шампоан в косата си и примирително вдигам ръце.
	— Просто ми позволи да ти обясня, преди да правиш заключения.
	— Ти ме излъга.
	Какво?
	— Как така съм те излъгал? Не съм ти казал нищо.
	Тя мята сака на пода и скръства ръце на гърдите си, а тонът й е подигравателен.
	— Добре. Обясними!
	— Дай ми минута!
	Вече е късно да се прикривам, така че всичко, което мога да направя, е да стоя там като глупак.
	Гневът в очите й се стопява в момента, в който погледът й се спуска надолу по тялото ми. Виждам как лицето й пламва, въпреки карамелената кожа. Все едно чак сега забелязва, че съм гол. Тя грабва кърпа от закачалката над тоалетната и ми я подхвърля.
	— Побързай – отсича, завърта се на пети и марширува навън, като оставя спортния сак там, където го е захвърлила.
	— По дяволите! – мърморя под нос и тежко подпирам челото си на плочките.
	Тя никога няма да ми повярва.
	 
	* * *

	— Останало е много.
	Подавам й кутията с пица във вял опит за помирение, докато минавам през свързващата врата. Поне я е оставила отворена.
	— Не искам, благодаря!
	Грейси се е разположила на ръба на леглото и сръчно сплита косата си в плитка. Мокра е два пъти по-дълга, отколкото суха.
	Вече не ме гледа така, все едно аз съм дръпнал спусъка и съм убил баща й. Всъщност изобщо не ме поглежда, вперила е поглед в отсрещната стена.
	Откъсвам две парчета, след което мятам кутията върху скрина. След повече от седмица без апетит, изведнъж не мога да задоволя непрестанния си глад. Може би тялото ми най-накрая е решило, че му е достатъчно. Освен това мислите ми се отклониха от собствените ми проблеми към тези на Грейси.
	Вземам си бира с второто парче, защото виждам нейната върху нощното й шкафче. Все още не знам на колко години е, но като се има предвид какво е преживяла, би било глупаво от моя страна да й казвам, че е твърде млада за няколко питиета.
	Поставям бирата на малката масичка и решавам да се разположа на стола директно срещу нея, вместо да сядам на леглото й.
	Спортният сак, пълен с пари, издава глух звук, когато го пускам на пода до краката си.
	После изчаквам тихо да каже нещо, защото нямам и най-малка представа как да подходя към въпроса, а ми е невъзможно да разчета изражението й.
	— Съжалявам за преди малко – казва тя накрая, очите й проблясват към мен, като обхождат тялото ми, преди да се върнат обратно на стената. По врата й пропълзява червенина. – Трудно ми е да се сдържам.
	— Няма проблем.
	— Не обмислям нещата, просто стигам до някакъв извод и действам.
	— Не се тревожи.
	— Бях ти ядосана и просто… Не се опитвах да… – запъва се тя на обяснението.
	Не очаквам подобна реакция и единственото, което мога да направя, е да стисна устни, за да скрия усмивката си. С удоволствие бих я оставял да нахлува в банята ми и да ми крещи, ако след това ще получа тази по-мека, почти хрисима версия.
	— Да, забелязах проблемите ти с гнева.
	В стаята отново надвисва неловка тишина, която прекъсвам, като отварям бирата си.
	Предполагам, че е мой ред.
	— Извинявай, не знаех как да ти кажа за това. – Соча към сака. – Намерих го снощи с бележка, в която майка ми ме молеше да ти го предам. Ето, виж сама!
	Вадя листа от джоба си и й го давам да го прочете.
	Тя стисва зъби, но след дълга пауза кимва в знак, че ще я приеме.
	— Вече знаех за майка ти – признава тихо и отпива от бирата си, а проницателните й очи падат тежко върху мен. – Знаех, че е умряла, и как е умряла.
	Думите й предизвикват силна болка в гърдите ми.
	— Как разбра? – питам, като прочиствам гърлото си от дрезгавината, която ме обзема всеки път, когато става дума за самоубийството на майка ми.
	— От новините.
	— Но ти живееш в Тусон. Как така смъртта на майка ми е намерила място в местните новини?
	— Майка ми има нездравословна мания към Тексас и особено към всичко, свързано с полицията в Остин. – Тя се изпъва на леглото, като подпира гърба си на таблата и скръства добре оформените си крака в глезените. Изглежда, все едно се готви за дълга нощ на разговори. – Тя казва, че някой там е натопил баща ми. Кълне се, че той никога не би продавал дрога.
	Точно това намекна и майка ми.
	Дина сигурно знае нещо. Но дали го е казала на Грейси?
	Опитвам се да изглеждам незаинтересован и се надявам, че Грейси не може да усети напрежението, стегнало крайниците ми.
	— Трудно е да приемеш нещо подобно за човек, когото обичаш и на когото вярваш. – Поколебавам се. – Защо мисли, че е бил натопен?
	— Защото е луда, зависима от наркотиците жена. Не знам. – Грейси отчупва отварящата се пластина на кена и я захвърля в кофата за боклук в ъгъла. – Но това съсипа живота й. И моя.
	Или Грейси е първокласна актриса, или Дина не й е казала нищо.
	— Вярваш ли, че той е бил такъв?
	— Не вярвах. Но вече вярвам. – Погледът й се отклонява към сака с парите, а гърлото й подскача, когато преглъща тежко. – Ти се появяваш тук с това и без никакво обяснение. Така че смятам, че той е виновен за нещо. – Тя обмисля следващите си думи доста дълго. – Майка ми често говори за Джаки.
	— Така ли? – Отпивам голяма глътка от бирата, а след това питам небрежно. – И какво казва?
	Вече съм сигурен, че няма да ми хареса.
	Грейси подхваща нишка от завивката.
	— Че тя е участвала в номера, който са му скроили.
	„Ние сме лоши, лоши хора…“
	Изтиквам гласа на майка ми от главата си.
	— Има ли доказателство?
	Тя поклаща глава и това ми носи странно чувство на облекчение.
	— Защо напуснахте Тексас?
	— Всички са се обърнали срещу нас. Или поне майка ми твърди това. Не си спомням, но тя каза, че хората са следели всяка наша стъпка, че са ни зяпали, когато сме минавали. Съседи, които преди са ни канели на вечеря, дори не я поздравявали. Някой й крещял. Спомням си един-два такива случая. – Изглежда симпатична, когато се мръщи. – Не разбирах как е възможно да са толкова зли с нас, след като баща ми е пострадал по време на работа. Така ми каза майка ми. Че е станал „инцидент“ и че той повече няма да се прибере у дома. И тогава една вечер някой хвърли тухла през прозореца. Така че тя събра багажа ни и заминахме за Аризона.
	Тъгата в гласа на Грейси бързо се превръща в горчивина.
	Допускам, че подобно поведение от страна на съседите може да те накара да заминеш. Може би дори през нощта. Може би. Но според Канинг Дина никога не се е върнала, никога не е пожелала да види полицейския доклад по случая. Защо?
	— Защо е обвинила майка ми, че е участвала в това?
	Дали е била просто вдовица с разбито сърце, която е започнала да се друса? Или има още нещо в тази история? Вероятно има, защо иначе майка ми би скрила кобура на Ейб под дъските в килера?
	Какво знае Дина?
	Грейси отговаря с присвиване на рамене, но в жеста й няма равнодушие. Тя все още е подозрителна, все още ме оглежда с недоверие.
	— Баща ми и майка ти са били най-добри приятели и партньори години наред. Дори след като тя е била повишена. След това той е умрял, а тя ни е отрязала. Спряла е да отговаря на обажданията на майка ми.
	— Тя не би постъпила така.
	— Защо майка ми би излъгала? – Пронизителният поглед на Грейси се спира върху мен. – Изглежда странно, нали? Били са приятели и партньори толкова време, а след това тя просто ни е обърнала гръб. За четиринайсет години. А сега се появяваш ти с това. – Тя сочи към сака. – Защо?
	Защо наистина? Вглеждам се в бирата в ръката си, докато се опитвам да си спомня първите няколко седмици и месеци след смъртта на Ейб. Помня, че отидохме на погребението. Дина просто стоеше там – като сянка, с подпухнали очи, в които вече нямаше сълзи, все едно беше изчерпала способността си да плаче. Намръщената малка Грейси беше като залепена за нея, а огромните й очи блуждаеха през тълпата от лица около нея.
	Ние си тръгнахме веднага след това. Не си спомням да сме били на събирането за последна почит след това. Всичко, което помня, е как Сайлъс и майка ми седят в задния двор, а той й говори нещо тихо и непрекъснато й долива някакво питие. А майка ми… Тя само се взираше с празен поглед в басейна и изпразваше чашата си отново и отново.
	Върна се на работа след няколко дни и точно тогава започнах да оставам сам вкъщи. Тя каза, че вече съм достатъчно голям и че няма нужда да ходя у Дина след училище. В онзи момент се чувствах благодарен за това й решение. Реших, че го е направила, за да не се налага да минавам всеки ден през вратата на Ейб и да си мисля, че е мъртъв.
	Но ако това, което Грейси казва, е истина…
	Ако майка ми е вярвала, че Ейб е добър мъж, защо е отрязала Дина и малката й дъщеричка по този начин?
	Нямам отговор за Грейси – нито за себе си, – така че сменям темата.
	— Не ни беше лесно, след като той умря. Майка ми започна да пие и родителите ми се разведоха, а аз се преместих да живея при баща ми в Сиатъл.
	— Да, ЧУХ, че в Сиатъл е трудно. Вашият парк за каравани като „Долината“ ли беше?
	Тя не крие презрението си.
	— Права си. Съжалявам.
	Аз съм задник.
	Тя свива рамене.
	— Ти нямаш нищо общо с това.
	Но все пак се чувствам отговорен.
	Тя замълчава.
	— Какво мислиш ти за това? По-възрастен си от мен, сигурно го помниш, нали? Мислиш ли, че баща ми е бил виновен?
	„Той беше добър човек.“
	„Искам тя да знае.“
	Чувам думите на майка ми като постоянен фон. Защо не мога да ги изрека на глас?
	— Не знам.
	Изпивам половината бира, в опит да си събера мислите. Джордж и Сайлъс заявиха, че случаят е приключен и че доказателствата са били неопровержими. Ще помогна ли на Грейси и Дина, ако им кажа какво е промърморила пияната ми майка малко преди да се самоубие? Не съм сигурен, че й вярвам, и не ми се струва правилно да повтарям думите й. Това само може да ги нарани още повече. И определено ще засегне спомена за майка ми.
	Остави спящите кучета на мира!
	Колко пъти трябва да си го повтарям, преди вината да падне от плещите ми?
	Тежестта на този зелен поглед върху мен е задушаваща. Трябва да сменя темата.
	— „Долината“ звучи като от филм на ужасите.
	С известно закъснение най-накрая на лицето на Грейси се появява усмивка.
	— Дори ченгетата го наричат така. Отива му, не мислиш ли?
	От всички места, на които биха могли да отидат…
	— Как се оказахте там?
	— Майка ми е израснала в „Долината“.
	— Без майтап?
	Грейси посяга за бирата, която оставих на нощното й шкафче, и я отваря.
	— Не е било лошо, когато тя е била дете. Но след това собственикът го е продал на хора, на които не им пука за нищо, освен за наемите, и всичко е отишло по дяволите.
	— Значи, Дина е дошла в Остин от Тусон и пак се е върнала в Тусон.
	Момичето от парк за каравани се е превърнало в стилна тексаска съпруга, а накрая в зависима от хероин, наркоманка. Трудно ми е да повярвам, че Дина на Ейб е същата жена, която изнесох от горящата каравана по-рано днес.
	— В същата каравана. – Напрежението стяга челюстта й. – Същата, която изгори до основи, докато си правеше сандвич с топено сирене.
	— Поне не е нужно да се връщаш към този живот. Можеш да започнеш начисто. Някъде с добри хора.
	— Майка ми е наркоманка, Ноа. „Добрите хора“ не искат такива като нея наоколо.
	— Тогава й осигури помощ. Вече можеш да си го позволиш.
	Тя кима бавно.
	— Защо?
	— Защо да й помогнеш ли?
	— Не. Защо Джаки е искала да получа тези пари?
	Добър въпрос.
	— Не знам защо, нито откъде са се появили. Тя ми остави бележка да ти ги донеса и аз го направих.
	— След като е умряла. – Грейси свива устни. – „Не задавай въпроси! Не искаш да чуеш отговорите“, така пише в бележката, нали?
	— Ако ще ти помогнат, ги вземи!
	Нямам намерение да седя тук и да размишлявам върху всички ужасни начини, по които полицейското управление на Остин би могло да е прецакало Ейб преди четиринайсет години, защото е възможно и майка ми да е замесена. Трябва да приключа този разговор, да помахам за довиждане на Грейси и на огромния й сак с пари и да си тръгна.
	Тя се вглежда в тавана, дълбоката й въздишка привлича вниманието ми към начина, по който черното й горнище се разтяга върху гърдите й и подчертава извивките й. Бързо отмествам поглед.
	Определено вече не е дете. Мога да се обзаложа на стотачка, че ако не беше тази, която е, ако беше някое момиче, което съм срещнал в залата или в бар, не бих бил способен да откъсна очи от нея дори за секунда. Но тя е дъщерята на Ейб и този факт е като студен душ за подобни мисли.
	— Как Джаки е научила къде да ме намери?
	Присвивам рамене.
	— Надали е било трудно – отговаря си сама.
	— Не и ако този адрес е вписан в досието на майка ти.
	По-големият въпрос е дали мама е следила семейството на Ейб през всичките тези години? Дали е наблюдавала как Дина се срива? Или ги е потърсила наскоро? Дали тя е станала причина за положението, в което Грейси се намира в момента? Вероятно.
	Но в това, че е искала да предаде парите на Грейси, а не на Дина, има логика. Не може да дадеш торба с пари на наркоман.
	Така че, да, мама определено е знаела колко дълбоко са затънали.
	Не искам да мисля какво би могло да се случи, ако не бях там в онзи момент. Грейси щеше да седи, свита на кълбо, в болничната чакалня и нямаше да има къде да отиде.
	Но от друга страна, ако Грейси не ме беше намерила на стълбите си, можеше да влезе по-рано и да изключи тостера, преди да подпали всичко.
	Във всеки случай обаче Дина щеше да е предозирала хероина.
	Подритвам сака с крак на няколко сантиметра в нейна посока.
	— Нямаше как тези пари да се появят в по-добър възможен момент.
	— Колко има там?
	Десет хиляди. Двайсет. Каква сума звучи разумно? Какво бих могъл да й кажа, за да й е по-лесно да ги приеме, или поне докато си замина? Мога да я излъжа и да кажа, че не съм ги броил, но кой нормален човек би минал два щата, без да ги преброи?
	— Деветдесет и осем хиляди.
	— Да му се не види! – прошепва тя, а от устните й се откъсва въздишка, преди да успее да ги покрие с ръка. Минават поне десет удара на сърцето ми и тогава лицето й се изкривява от скептицизъм. – Защо не ги задържа?
	— Защото мама ме помоли да ти ги дам.
	Тя извърта очи.
	— Това не би спряло повечето хора.
	— Някои хора, да.
	Можех да ги задържа. Можех да ги дам за благотворителност, анонимно. Можех да ги занеса в полицията.
	Няма да кажа, че тези сценарии не са минали през ума ми на път за насам, докато се чудех дали постъпвам правилно. Но някъде насред голямата тъмна магистрала приех простата истина.
	— Тя не ми е написала писмо. Не ми е дала никакво обяснение, нито пък ми се е извинила. Знаела е, че ще се самоубие, но не е искала да ми каже защо. – Преглъщам бодливия възел, заседнал в гърлото ми. – Единственото, което е направила, е да остави тази купчина пари и бележка. Така че, предполагам, че за нея е било важно да ги получиш.
	По-важно от това да каже на сина си, че съжалява.
	Поглеждам към Грейси и откривам, че тя ме наблюдава напрегнато, а в погледа й се чете съчувствие. Може би не ме мрази.
	— Какво би направил ти, ако някой непознат се появи на прага ти с чанта пари за теб, без друго обяснение, освен „не питай“? Би ли ги взел?
	— Ако бях в твоето положение, без дом и с майка, която е на една инжекция от това да заспи завинаги, ще взема парите и никога няма да погледна назад.
	Лицето й се стяга.
	— Дори ако това са пари от нещо неморално? По дяволите, от нещо нелегално?
	Има прекалено силна съвест за бедно като църковна мишка момиче, което няма къде да живее. И това ми харесва. Означава, че въпреки израстването й с майка наркоманка и с призрака на баща корумпирано ченге, по някое време е придобила чувство за почтеност.
	Но това е един от онези моменти, в които трябва да вземеш това, което е пред теб, и да не задаваш въпроси. Тя е достатъчно умна, за да го разбере. Вероятно има нужда само от разрешение.
	— Какво мислиш, че щеше да се случи с тези пари, ако ги бях дал на полицията? – Освен че щяха да предизвикат купчина въпроси, на които не искам да отговарям. – Щяха да ги използват в управлението. Да купят нова кола, може би офис оборудване. Нямаше да имат скрупули да ги използват, за да платят разноските си. Тогава защо ти да не ги използваш. Заслужаваш възможност да започнеш начисто.
	Минава много време, преди главата й да трепне в едва доловимо кимване. Ще вземе парите. Не е глупава.
	— Ще се оправиш ли?
	Тя отхвърля тревогата ми с неубедителното:
	— Да. Разбира се.
	— Виж, ще поспя няколко часа, преди да тръгна към къщи утре.
	Измъквам умореното си тяло от стола и хвърлям салфетките и празните кутии в кошчето до малкото бюро. Готов съм този ден да свърши.
	Стигам чак до междинната врата и дланта ми е на браната. Почти съм успял.
	И тогава Грейси задава единствения въпрос, който се надянах да не зададе.
	— Майка ти говорила ли е за станалото с баща ми?
	Раменете ми хлътнат. Не й дължа нищо, по не искам да я лъжа за това.
	— Казала е нещо, нали?
	Вземи парите и бягай, Грейси! Забрави за миналото!
	Леглото изскърцва зад мен. Почти очаквам да усетя острието на ножа й да пробива кожата ми, но вместо това върху предмишницата ми се плъзват хладни пръсти. Не съм очаквал такава нежност от нея.
	— Какво ти каза тя за баща ми?
	Още една дълга пауза и после докосването й изчезва.
	— Бил е виновен, нали? – Гласът й се пречупва и когато събирам смелост да се обърна и да я погледна, тя примигва, за да спре сълзите си. – Няма значение. Вече знаех, че е бил. Това не променя нищо.
	Не мога да гледам момиче да плаче. Но по някаква причина с Грейси е още по-лошо. Преди да успея да се спра, се пресягам към сълзата, търкулнала се по бузата й, и я избърсвам с палец.
	Тя се извръща с леко трепване и аз отпускам ръка. Забелязал съм, че се отдръпва всеки път, когато някой я приближи. Не го направи само докато размахваше ножа към онзи боклук Симс.
	— Права си. Не променя нищо. Вземи парите и продължи живота си!
	— Просто… – Челюстите й се стягат. – Майка ми никога не е използвала наркотици преди, дори не пиеше. Какво е направил той? По тази причина тя се превърна в това. Той съсипа живота ни, а тя още се кълне, че е бил невинен, до последния си дъх ще го прави и не мога да понеса… – Пълните й устни се свиват на черта. – Толкова го мразя за това!
	Проклятие! Не мога да я оставя да вярва в тази лъжа.
	— Не каза, че е бил виновен, Грейси.
	Тя се взира в мен изпод гъстите мигли. Почти двайсетсантиметровата разлика във височината я принуждава да извие глава назад, за да срещне очите ми.
	— А какво каза?
	— След като той умря, почти нищо. А накрая пиеше много. – Въздъхвам. – Но каза, че баща ти е бил добър човек.
	— Да. Който също така е бил дилър на наркотици?
	Челото й се набръчква скептично.
	— Само това знам. – Тръгвам към моята стая с надеждата да не ме последва. Тя не помръдва и мускул, а на лицето й има отнесено изражение. – Парите са твои, Грейси. Оставил ти ги е награждаван полицай, началник на полицията в Остин и стар приятел на семейството, за да ти помогне в труден момент, и това е всичко, което трябва да знаеш. – Звучи като нещо, което Сайлъс би искал да кажа. – Ще затворя вратата. Почукай, ако имаш нужда от нещо.
	Вече видях на какво е способно това момиче, когато е ядосано. Не искам да се събудя с нож в топките, след като е кипяла в леглото три часа и е решила, че казаното от мен не е достатъчно.
	Тялото ми се отпуска облекчено в мига, в който ключалката щраква. Надявам се да не почука, да не поиска да й разкажа за нощта, в която мама умря, с надеждата да намери следи. Основания за парите и за думите на майка ми.
	Смъквам дрехите си и се пъхвам под хладната свежа завивка, очаквайки да ме залее усещането за облекчение. Направих това, за което бях помолен. Грейси си получи парите и аз й казах, че Ейб е бил добър човек. Тя ще се оправи.
	Но задушаващата тежест все още натиска гърдите ми.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

	 
	Грейс

	 
	Телефонът ме събужда от мъртвешкия сън.
	—Ъъ?
	Поздравът ми прилича повече на въздишка.
	— Грейс Ричардс? – пита жена, на фон се чуват тихи гласове.
	— Да.
	— Доктор Копа помоли да ви кажа, че тази сутрин се освободи едно легло в отделението ни за рехабилитация, затова преместихме майка ви. Тя се възстановява добре и би искала да ви види. Часовете за посещение ще започнат скоро.
	Съмнявам се, че много хора получават лично обаждане от болницата, а също така се съмнявам, че всеки пациент има по един лекар, който да му помага отново и отново. Наясно съм, че получавам пълно съчувствие от доктор Копа.
	— Добре. Благодаря! Ще дойда… – Поглеждам към часовника и виждам, че вече е десет и половина сутринта. – Скоро.
	Добре, че си взех болничен за сутрешната смяна. Последното, което мога да правя в този момент, докато вземам живота си в ръце и проумявам изненадващото посещение на Ноа, е да се занимавам с клиенти на бензиностанция.
	Тихото бръмчене на спортния коментатор по телевизията се носи през стената между стаите ни. Вероятно си събира багажа, нетърпелив да се отправи на дългото пътуване към Остин.
	Мисълта как се облича ме кара да изстена във възглавницата. Ужасена съм, че му се нахвърлих така под душа снощи. Той трябваше да заключи вратата, но това не е извинение. А после стоеше там, без да ругае или да ми крещи да се разкарам. Вместо това се опитваше да успокои мен.
	Бузите ми пламват при спомена за неловкия момент, твърдо запечатан в ума ми.
	Ноа не е първият мъж, когото съм виждала гол. Имах гаджета в гимназията. Освен това животът в „Долината“, където пиянското нарушаване на обществения ред върви ръка за ръка с неприличието на публично място, ме е срещал с повече от един задник, изритан на разходка посред бял ден по кожа. Но това винаги са вмирисани на пот мъже, с вечно подути от пиене кореми и косми, растящи на места, където не трябва да растат.
	Имаше и друг случай, когато свърших изпита си по английски с час по-рано, върнах се у дома и заварих мама на колене пред някакъв кльощав мъж, чийто панталон беше около глезените му, а от пръстите му като примамка висеше опаковка оксикодон*.
	[* Оксикодонът е наркотично вещество, което се използва и онкологията като обезболяващ препарат, но не води до силно пристрастяване като морфина и хероина. – Б.пр.]
	Виждала съм достатъчно голи мъже, но никой от тях не прилича на Ноа. Всеки сантиметър от него е изваян от златни мускули, а линията на тена му ниско под пъпа доказва, че не се е стеснявал да показва този широк гръден кош.
	На всичкото отгоре беше покрит с пяна и водата капеше от всеки…
	Тихо почукване на междинната врата стряска мислите ми. Измъквам се от леглото и правя бърза проверка в огледалото. Косата ми е пълна бъркотия. Мама винаги казва каква съм късметлийка, че съм наследила нейната копринено мека коса и къдриците на татко. Чудя се кога ще се съглася с нея по този въпрос, защото в повечето дни ми се струва, че е по-скоро кошмар, отколкото късмет. Тя става особено ужасна, когато си легна, без да я изсуша, но сешоарът на хотела няма дифузер, което не е изненада. Затова бях принудена да я сплета и да стискам палци.
	По ореола от къдрици около лицето ми съдя, че и това не е бил най-добрият ход.
	Правя каквото мога, за да я пригладя с пръсти, но накрая се отказвам, обличам дрехите, които купих вчера, и отварям междинната врата.
	Ноа е с гръб към мен, което ми дава кратка възможност да се възхитя на начина, по който сивата тениска приляга около мускулестите му ръце и рамене, а тъмните дънки седят ниско на хълбоците му. Той е зает да прибира тоалетната чантичка в раницата си.
	— Как спа?
	— Добре. – Когато поглежда към мен, забелязвам кръговете под очите му. – По-добре от теб, както изглежда.
	Той се усмихва.
	— Да. Нужна ми е поне седмица, за да наваксам съня, който съм пропуснал напоследък – отговаря и преглъща трудно.
	Сритвам се умствено. Майка му се е застреляла съвсем скоро, а той е тук и ми помага да се справя с моята каша.
	— Съжалявам за случилото се
	Независимо какво вярва майка ми, че е направила Джаки, Ноа няма участие в него.
	Предлага ми тъжна усмивка и кимване, но те не скриват проблесналата в очите му болка.
	— Трябва да намериш сигурно място, където да държиш парите. Например в банката.
	— Да.
	Но не в сметката ми. Над главата ми ще светнат червени лампички в мига, в който предам деветдесет и осем хиляди долара на гишето.
	— Отписването тук е в единайсет, но ще приемат плащане в брой, ако искаш да останеш още няколко нощи. Докато намериш къде да живееш. Ще им оставя данните от кредитната ми карта, за да не те притесняват.
	Още една отметка в графата „добър човек“.
	— Мога да надуя сметката ти с румсървис.
	— Тук няма румсървис.
	Мъча се да запазя изражението си гладко.
	— Добре тогава. С порно.
	На бузата му се оформя дълбока трапчинка. Посяга да затегне колана си и виждам стегнатия му корем.
	— Сигурен съм, че предлагат такава услуга. Но аз карах дванайсет часа, за да ти дам почти сто бона, които можех да задържа за себе си. Нещо ми подсказва, че би се чувствала малко виновна.
	Прав е, бих.
	Предмишницата му се издува под тежестта на раницата. Със свободната си ръка надрасква нещо на хотелския бележник и откъсва листа. Подава ми го.
	— Ето. Трябва да имаш номера ми.
	— Защо?
	Въздъхва.
	— Не знам защо, Грейси. Защо не?
	Потискам порива да го поправя за името. Не е толкова зле, когато той ме нарича така. И е прав – можеше да задържи парите. Вместо това е карал през два щата, спаси майка ми, опита се да спаси дома ми и ми осигури място, на което да се подслоня, в допълнение към предостатъчното пари, с които бих могла да реша проблемите ни. А какво направих аз, освен да размахам нож към него, да го обвиня, че е дилър на хероин, да му крещя, докато беше гол и уязвим, и общо взето, да се държа като голяма кучка?
	Въпреки това не искам да заминава. Беше хубаво да не се налага да се справям сама с всичко.
	Поставя листа на скрина и поглежда към вратата.
	— Наистина трябва…
	Наистина трябва да се разкара от мен и от Тусон, това мисли той.
	— Да. Аз трябва да отида в болницата.
	Чертите му омекват.
	— Искаш ли да те закарам?
	— Не. Първо ще оправя стаята.
	— А после какво?
	— Не знам. Ще го измисля. Винаги го правя.
	— Добре.
	Слага слънчеви очила в авиаторски стил. Усещам как дружелюбните му сини очи ме изучават зад огледалните стъкла и инстинктивно кръстосвам ръце на гърдите си, но се съмнявам, че Ноа оглежда бедни, бездомни момичета с майки наркоманки.
	— Е, предполагам, че няма друго.
	Трябва ли да се прегърнем?
	Лицето му се напряга.
	— Грижи се за себе си! Имаш пари да намериш добра клиника за майка ти. Накарай я да отиде!
	Усмихвам се неохотно.
	— Не е толкова лесно.
	— Знам, но точно сега все още имаш възможност. Трябва да се възползваш от нея, преди да си я загубила. Не прави същата грешка като мен!
	Тихо наблюдавам гърба му, докато е гладки и отмерени крачки върви към вратата. Стомахът ми се бунтува през цялото време.
	Ръцете му останат на дръжката две… три… четири секунди.
	— Знаеш ни какво? – Той пуска рапицата си на пода. – Не съм готов да шофирам още дванайсет часа.
	Неочаквана въздишка на облекчение се изплъзна от устните ми.
	— Какво ще кажеш да остана? Мога да ти помогна да си подредиш нещата. – Ръцете му се вдигат във въздуха примирително, когато отварям уста да споря, че нямам нужда от помощ. – Знам, че можеш да се справиш добре и сама, но…
	— Но какво?
	Маха очилата от очите си и виждам честния му поглед.
	— Изобщо не бързам да се върна вкъщи.
	Стискам устни и се надявам да не усети внезапното ми и жалко замайване.
	— Колко ще останеш?
	Свива рамене.
	— Няколко дни. Докато се устроиш на ново място.
	Значи, ще прекарам уикенда със сина на Джаки Маршал.
	— Майка ми не трябва да разбира, че си тук. Ще й напомниш за татко.
	Той се мръщи.
	— Това не е ли хубаво?
	— Тя е слаба.
	— Преживяла е много.
	— Силните хора не си събират багажа и не бягат заради една хвърлена по прозореца им тухла. Не започват да вземат силни наркотици и не оставят децата си да се грижат сами за себе си. Тя е слаба личност. Не може да се изправи срещу миналото просто така.

 	Вог знае какво би сторило това с умственото й здраве, предвид колко е крехка вече.
	Пълните му устни се извиват замислено.
	— Тогава не ме представяй веднага като Ноа! Кажи й, че се казвам…
	— Ще погледне веднъж тези твои сини очи и ще разбере точно кои си. Искам да кажа…
	Прекъсвам се, защото бузите ми се сгорещяват. На практика току-що признах, че съм се възхищавала на очите му.
	Той стиска зъби и ме поглежда напрегнато.
	Тя ми беше като втора майка. Бих искал да говоря отново с нея.
	Не разбира.
	Дина Уилкс е мъртва. Тази Дина… не може да се справи.
	Ноа плъзва длан през косата си и я разрошва.
	— Добре. Ще те чакам пред болницата. – Погледът му пробягва за кратко по мен. Ще говоря с някого от рецепцията, докато се приготвиш, а после може да вземем закуска по път.
	Изчаква кимването ми и се отправя към вратата, оставяйки ме да се чудя защо остава.
	Защото колкото и да е мил Ноа, интуицията ми подсказва, че има нещо, което не ми казва.
	 
	* * *

	— Нямах намерение да вземам толкова много. Не знам защо продължавам да го правя – казва и по бузите й се търкулва сълза.
	— Защото си зависима от хероина, мамо.
	Отдавна вече не захаросваме нещата. Но все пак ме боли да гледам как трепва, когато го казвам направо. Повече ме боли да я гледам как лежи в болничното легло, със сплъстена коса, която лепне от изсъхнало повръщано. Сестрата я е измила с гъба, но докато мама не се възстанови достатъчно, за да използва банята, ще е така.
	Има други неща, които няма да се поправят само с душ. Някога лицето й беше с приятен оттенък на сметана. Сега бузите й са хлътнали, а кожата й е нездрава и белязана от петна. Красивата усмивка, с която е позирала на старите снимки, вече е изкривена от възпалените от липсата на грижи венци. Въпрос на време е да започнат да гният. И има следи от игли по ръцете. Дали те ще изчезнат някога?
	Така че, не. Няма да захаросвам нищо пред нея.
	— Беше за последен път. Кълна се. Приключих с това.
	Затваря очи, сякаш я боли. Вероятно я боли. Минали са двайсет и четири часа след последното боцкане и въпреки че лекарствата притъпяват симптомите на абстиненция, не могат да ги спрат напълно. При нея гаденето е особено силно.
	Първия път, когато беше тук, останах колкото ми беше позволено. Станах свидетел на студената пот, на повръщането и на емоционалния водовъртеж. Мислех, че това преживяване ще я мотивира никога да не докосва наркотици отново.
	Явно съм грешала.
	— Ще тръгвам. Ти трябва да почиваш.
	Тя ми се усмихва немощно.
	— Прибери се у дома и се погрижи за нещата там! Аз ще изляза след няколко дни и край. Ще остана чиста, ще си намеря работа. Ще се оправим. Всичко ще бъде наред.
	Нямах намерение да й казвам нищо, изчистването е достатъчно трудно, но неволните лъжи, сипещи се от устата й, подпалват гнева ми и не мога да си прехапя езика достатъчно бързо.
	— Нямаме дом, мамо. Ти го изгори.
	— Какво? За какво говориш? – пита, борейки се със спомените си, а челото й се сбръчква.
	— Сложила си един от твоите сандвичи в тостера, а после си решила да се боднеш.
	— Не си спомням…
	— Разбира се, че не помниш.
	Колко неврони в мозъка си е изпържила чрез постоянното отравяне? Какво изобщо може да си спомни?
	— Не бих го направила.
	Но все пак го направи.
	— Караваната пламна бързо. Опитахме се да я загасим с пожарогасителя.
	— И аз съм била вътре?
	Изглежда, думите ми най-накрая стигат до нея.
	— Прибрах се от работа навреме, за да те измъкна.
	Няма начин да й кажа кой я е изнесъл.
	— Лошо ли е?
	— Предполагам, че всичко е изгоряло.
	Следва дълъг момент на тъп шок, докато тихо стоя и я наблюдавам как се опитва да обработи истината. После очите й се разширяват панически и тя слага ръце на шията си.
	— Всичко ли? – Тя шепти. Думите са сподавени, а лицето й е още по-бледо. – Ами килерът?
	— Не знам – казвам бавно.
	Мамка му!
	Напълно забравих за килера, за няколкото неща, които успя да отнесе, когато бягахме от Остин. Ръчно направен юрган от прабаба ми, първия ми чифт мънички розови каубойски ботуши, менюто от закусвалнята от първата среща на родителите ми, кутия от обувки, пълна със снимки.
	Някога, когато още не беше пълна наркоманка, заспиваше всяка нощ със снимка на татко на възглавницата си.
	Внезапно мама започва несръчно да се бори с чаршафите. Опитва се да се измъкне от леглото.
	— Какво правиш?
	— Трябва да отида. Трябва да видя дали…
	— Мамо! – Приковавам я за раменете. – Ти си на прочистваща програма. Не можеш да излезеш.
	— Трябва да взема кутията!
	— Аз ще отида.
	Главата й се върти напред-назад, докато се гърчи плахо под ръцете ми.
	— Не, не можеш. Не знаеш…
	— Ти трябва да останеш тук. Погледни се! Едва стоиш.
	В очите й се събират сълзи.
	— Само това ми е останало.
	— Ще тръгна сега и ще отида право в „Долината“. Ако е оцеляла от огъня, ще я донеса. Само ми кажи коя кутия е!
	— Единствената, която има значение.
	Челото на мама се смръщва дълбоко от страдание. Кърши треперещите си ръце и опипва голия пръст, където трябваше да има венчална халка. Тя изтъргува простия златен пръстен за няколко хапчета оксикодон преди години. Беше надрусана, когато направи размяната, и изпадна в истерия, щом изтрезня и осъзна ужасната си грешка.
	Това се оказа повратна точка за нея. Към по-лошо.
	— В килера ли беше?
	— Да! Имам предвид, не. Имам предвид… – Поколебава се, сякаш няма да ми каже. – На пода има дупка. Вдигни килима и ще я намериш. Донеси ми я! Само я донеси!
	Подозрението ми пламва.
	— Ако мислиш, че ще ти донеса наркотици…
	— Не са наркотици! Не са. Там има документи. Нали знаеш, свидетелството ти за раждане, такива неща. – Преглъща трудно. – Всичко, което е важно за мен. Обещай да ми я донесеш и да не я отваряш!
	Сигурно има нещо повече от това.
	— Добре. Ако е оцеляла от пожара, ще я донеса.
	— Кутията е метална. Беше на баща ти. Тя е всичко, което имам…
	Дишането й е накъсано. Изтощила се е.
	— Добре. Отивам веднага.
	— Ще се върнеш ли после? Ще донесеш ли кутията?
	— Да.
	Свива се на топка и прокарва длан по бузите си, за да изтрие сълзите. Още помня проблясъците от старото й Аз – истинското, както обичам да мисля, – което живееше с мотото: „Усмихвай се дори когато плачеш вътрешно“. Поне за момента болничната стая е само нейна.
	— Поспи!
	— Добре. – Дълга пауза. – А ти къде спа снощи?
	Чудех се дали ще попита.
	— При приятелка. Ще се оправя.
	Имам сак, пълен с пари, които ще ми помогнат да реша жилищния проблем, ако успея да пренебрегна съвестта си и реша да ги използвам. Сак с пари от жена, която мама вярва, че е помогнала да натопят баща ми.
	Не знам кое е истина. Самите пари може убедително да показват, че ръцете на татко са толкова мръсни, колкото твърдят. Но остава това, което Джаки Маршал е казала на Ноа. Че баща ми е бил добър човек.
	Снощи лежах в леглото и се опитвах да намеря логично обяснение за парите. Причина Джаки Маршал да изпрати сина си. И да му каже да не задава въпроси.
	Какво изобщо е знаела за нас? Знаела ли е, че мама е с единия крак в гроба от години? Че тези пари може да спасят живота ни?
	Защо си е направила труда да ни помогне сега? Защо е този таен прощален подарък след смъртта й?
	Толкова много въпроси, които водят до толкова много мрачни пътища.
	Започвам да мисля, че Джаки е казала нещо повече на Ноа Нещо, което той не иска да сподели с мен.
	Гласът на майка ми прекъсва изпълнените ми със съмнения мисли.
	— Това място е ужасно, Грейс. Не искам да съм тук. – Посърналият й поглед минава по унилата зелена стена срещу нея. – Онзи управител. Как му беше името? – Намръщва се докато се бори с мислите си. – Управителят на „Долината“?
	— Мени ли?
	— Да. Той има свободни каравани, които дава под наем. Пускат хората да се нанасят същия ден. Познаваш ги. Не им пука. – Очите й се затварят, а клепачите й са натежали. – Иди при него!
	— Защо? Мислиш, че ще се върнем в „Долината“ ли?
	— Само докато си намеря работа. Ти ми вярваш, нали? Вярваш, че това е краят? Че е за последен път? Кълна ти се, Грейс.
	Това обещание е нарушено още преди да изрече думите. Стискам зъби, за да не й се сопна. Все едно съм пуснала запис на повторение. Правили сме го и преди. Ще бъде по стария образец, леко променен от някоя цифра. Тя търси лесна и тиха дупка, в която да изпълзи. Връщането в „Долината“ за нея ще бъде смъртна присъда на този етап. Ако Ноа не се беше появил, нямаше да имаме избор.
	Но той се появи и ние имаме избор.
	Потискам надигащия се гняв.
	— Ето, взех ти четка за зъби, гребен и пижама. – Оставям найлоновия плик до леглото й. – Трябва да тръгвам, преди това, което е останало, да изчезне. Знаеш как е.
	Има достатъчно лешояди, които чакат да почистят след нечия трагедия.
	Тя трепва.
	— Може ли да помолиш сестрата да ми даде още една доза? Минаха часове от предишната. Забравили са ме.
	— Добре.
	Изучавам крехкото й съсухрено тяло още известно време, а после напускам стаята, докато проверявам телефона си за съобщения от Ноа. Няма. Той и сакът с парите са на паркинга. Сега разбирам защо беше толкова привързан към него. Изнервящо е да носим толкова много пари и да очакваме някой боклук като Симс да ги вземе.
	Отправям се към офиса на сестрите.
	— Здравейте! Аз съм дъщерята на Дина Ричардс. Тя е в стая 538 и моли за още субутекс.
	Сестрата проверява записите намръщено.
	— Току-що сме й дали доза. Ще трябва да почака.
	Забравили са за нея друг път!
	— Още колко?
	— Три часа. – Усмихва ми се съчувствено, на което отговарям с мила усмивка, защото сестрите са тези, които ще се справят с изблиците на мама дотогава. Сестрата ме наблюдава още малко, преди да попита: – Мога ли да ви помогна с още нещо?
	Мама няма да остане чиста и седмица извън тези стени и без сериозна помощ. Трябва да взема решение. Което ще промени живота и на двете ни. Думите на Ноа от снощи отекват в ума ми, докато болката от съжалението, която видях в очите му, усуква стомаха ми.
	Ако не се възползвам от тази възможност, ако почакам още малко, ще бъде твърде късно.
	Но първо трябва да открия какво има в кутията, която толкова разстройва мама.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

	 
	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	20 април 2003

	— Виждала ли си я?
	— Нямаш нужда от нея, когато можеш да имаш мен, кафяво захарче.
	Жената се смее с отработен смях, когато посяга към гърдите ми и прокарва дългите си лакирани нокти по тениската ми. Цветът на тези нокти съответства на червеното червило по устните й. Предполагам, че е на около двайсет, въпреки че бледата й кожа е прекалено изтощена, а очите й са прекалено твърди и изглеждат, все едно е по-възрастна с десетилетие. Годините работа на улицата са били толкова добри с нея, колкото може да се очаква.
	Отстъпвам назад и държа снимката пред мен.
	— Това момиче. Виждала ли си го?
	Тя свива рамене, а погледът й изобщо не докосва снимката.
	Вадя с въздишка от джоба си банкнота от двайсет долара за мотивация. Три пъти ходих до банкомат през последните четири дни с всичките тези „мотивации“, които правя по пропадналите мотели на Остин и по улиците.
	Дотук без късмет.
	Проститутката грабва банкнотата от ръката ми и лениво оглежда снимката.
	— Малка красавица. И млада.
	— И има семейство, на което липсва. Виждала ли си я?
	— Не, не ми изглежда позната. Откога я няма?
	— Около година.
	Жената поклаща глава и цъка.
	— На твое място нямаше да си правя труда. Момичето вече е загубено.
	Отстъпва. Вниманието й се премества към един минувач в търсене на нова мишена. Великден е, днес за проститутките бизнесът сигурно е вял, но не съм експерт.
	— Ако я видиш, би ли й предала това?
	Подавам на жената визитката си.
	Изражението на проститутката става студено.
	— Ченге ли си? Защото не съм направила нищо. Това е капан! Ти ме подкупи с тези пари и…
	— Благодаря за отделеното време, мадам!
	Надявам се усмивката ми да е успокоителна. Ще си върна двайсетте долара, ако има с кого да се обзаложа, че ще изхвърли визитката в кошчето в мига, в който се обърна.
	Отправям се изтощен към колата си. Отчаяно искам да съм с моята Грейси. Представям си я как седи на леглото с прикован към вратата на стаята невинен поглед и с „Където бродят дивите неща“* в скута. Нямам търпение да се прибера, за да й чета с дрезгавия си глас.
	[* Детска книжка с картинки на американския писател и илюстратор Морис Сендък. – Б.пр.]
	Но не мога да се откажа сега.
	Не и когато съм толкова близо до намирането на Бетси.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

	 

	Ноа

	 
	Трябваше да съм си тръгнал.
	Би трябвало да си тръгна сега.
	Да оставя Грейси, да си взема нещата от мотела и да си тръгна.
	Продължавам да си го повтарям дори докато джипът спира със свистене пред овъглените останки на дома й. Отвън не изглежда много зле, но вече знам, че вътре е друга история.
	Онова мръсно еднооко куче от вчера изскача изпод караваната и изтичва към Грейси, докато тя слиза, и маха развълнувано с опашка. Сплъстената му козина е още по-мръсна от вчера, ако това е възможно.
	— Бил си в къщата ми, нали? – мъмри го тя. – Ето. Това ще те занимава за известно време.
	Бръква в чантата си, вади парчето телешка пастърма, което купи в бензиностанцията на идване, и му го хвърля. Той го хваща във въздуха, а после кляка и започва да го дъвче.
	И ме гледа със същия хитър поглед.
	— Твой ли е?
	— Циклоп не е на никого. Аз просто го храня понякога. – Когато вдига поглед и вижда предпазливостта на лицето ми, тя изсумтява. – Какво?
	— Нищо.
	Скръства ръце на гърдите си и заема надменна поза.
	— Какво има? Родословието му не е ли подходящо за теб? Не е достатъчно красив ли? Нека позная: имал си голдън ретривър, на име Купър, докато си растял.
	Всъщност името му беше Джейк. Но няма да го призная, защото така само ще подкрепя това, което се опитва да докаже. Просто вдигам ръкава на тениската си, за да покажа на Грейси сребристите белези на рамото ми.
	— Едно бездомно куче ме нападна на детската площадка, когато бях на четири. Нужни бяха четиринайсет шева, за да затворят раната, както и инжекции против бяс за всеки случай. Затова не се чувствам много удобно около тях.
	Грейси стисва устни, а нападателният й поглед омеква.
	— Циклоп никога не е халал никого.
	— Това го знаеш ти. А вчера имаше плъх в устата си. Плъховете разнасят болести.
	— Както и катериците, и мишките. И тях яде. И гущери. Веднъж и змия, но само главата. Не му хареса особено.
	Не познавам нито едно момиче, чието лице не би пребледняло с няколко тона при този разговор, но изглежда, тя не се смущава. Междувременно моят стомах започва да се бунтува.
	— Сигурна съм, че би му харесало да има голяма къща с двор и две купи храна ежедневно, но не това му е бил късметът. Той прави необходимото, за да оцелее. Няма нужда да го гледаш така. Това, че някога те е ухапало едно бездомно куче, не значи, че ще ти се случва всеки път.
	И сякаш за да затвърди думите си, тя се навежда да го погали. Очите й са вперени в мен. Предизвиква ме да й се присмея.
	Имам чувството, че това няма нищо общо с приемането на мизерното куче.
	— El perro te va a extranar!* 
	[* Ще липсваш на кучето. (Исп.). – Б.пр.]
	Старата жена, която повика линейката, нарушава тихото ни представление, оставя лейката си на едно стъпало и се настанява на дрипавото кресло.
	— Какво каза тя?
	— Нямам представа – прошепва Грейси и махва с ръка.
	Жената поклаща глава с безсилие.
	— Той липсва – сочи тя към кучето.
	— Si, si.* Това е, защото аз съм единствената, която го храни.
	[* Да, да. (Исп.). – Б.пр.]
	Грейси потупва устни с върховете на пръстите си.
	Вниманието на жената се мести към мен.
	— Quien es?* 
	[* Кой е този? (Исп.). – Б.пр.]
	— Приятел.
	Жената издава къткащ звук, а после почти неохотно кимва. Отвръщам по същия начин.
	— По-добро посрещане от вчера.
	— Вчера е мислела, че си наркодилър.
	— Разбирам го. Вече.
	— Tu mama?* – пита жената.
	[* Майка ти? (Исп.). – Б.пр.]
	— Добре е. Ще бъде в рехабилитация за известно време.
	— Rehabilitation?
	Грейси кимва.
	— Gracias, че се обади на 911!
	Жената махва с ръка към изгорялата каравана, после през рамото си към своята.
	— Mi casa casi se incendio.* 
	[* Моята къща едва не се запали. (Исп.) – Б.пр.]
	— Това щеше да е лошо – съгласява се Грейси. Обяснява, щом вижда въпросителното изражение на лицето ми. – Според мен казва, че се е тревожела огънят да не се разпростре до дома й.
	— И това е единствената причина да се обади за помощ ли? Що за хора са това? Забелязах, че вчера всички стояха наоколо и гледаха, но не предложиха помощ.
	Грейси заговаря по-тихо, но се съмнявам, че жената разбира много и без това.
	— Вилма изглежда студена, но това е постановка. Не можеш да си мек тук. Само погледни кой е другият й съсед! – Кимва към караваната от другата страна. – Симс би продал собствената си сестра, ако това би му спечелило двайсетачка.
	— Странно, мислех, че двамата сте най-добри приятели.
	Тя извърта очи.
	— Той олицетворява всичко нередно в този свят. Мислиш ли, че би ми помогнал да изнеса майка ми вчера? Не, по дяволите. Избяга в обратната посока още щом видя дима. Ако ти не беше тук…
	Думите й секват, а после челюстта й се стяга.
	Не каза и дума за станалото вчера или снощи. Почти не спомена парите. Не ми разказа и за посещението при майка си. Откарах я до болницата и чаках на паркинга. Когато се върна двайсет минути по-късно, просто ми нареди да я докарам тук. Без обяснения.
	— Радвам се, че бях тук. И се радвам, че съседката ти държи нещата под око.
	Грейси се подсмихва самодоволно.
	— Тя не харесва майка ми, но винаги е харесвала мен.
	— Сигурно е така, защото си адски сладка – изплъзва се, преди да успея да се спра.
	Грейси ме поглежда кръвнишки, но когато връща вниманието си върху караваната, следа от усмивка докосва устните й. Има чувство за хумор. Виждам проблясъци, заровени под тази бодлива външност. Която, изглежда, е необходимост, когато живееш на такова място.
	— Un hombre vino у me pregunto. – Вилма свива рамене. – Pense que era la policia.* 
	[* Дойде един мъж и ме разпитва. Мисля, че беше от полицията. (Исп.). – Б.пр.]
	— Тя полицай ли каза, че се е отбивал? – питам.
	Толкова си спомням от часовете по испански.
	— Каза „може би“. Предполагам, че не е бил с униформа.
	— Javier bloqueo la puerta para usted.* 
	[* Хавиер затвори входа за теб. (Исп.). – Б.пр.]
	Тя сочи към огромното парче шперплат, затворило зейналата дупка, където беше вратата.
	— Кажи му „gracias“!
	— На кого да кажеш „gracias“?
	— На сина й. Той е сложил шперплата, за да не влизат хора.
	Качвам се след нея по стълбите намръщен.
	— Защо някой би искал да влезе в изгоряла каравана?
	— Винаги има нещо за крадене. Кабели, медни тръби…
	Слабите й ръце се напрягат под тежестта на шперплата.
	— Чакай, дай на мен!
	— Мога да го направя.
	Тя отблъсква помощта ми и отказва да пусне, дори когато се надвесвам над нея, хващам отстрани и измъквам шперплата, а гърдите ми се притискат в нежния й гръб.
	— Винаги ли си толкова упорита?
	Очаквам хаплив отговор, но тя не ми обръща внимание, а се промушва през зеещата дупка в бъркотията вътре.
	Въздухът смърди на мокри сажди. Парчета овъглен гипсокартон, дърво и изолация се търкалят по пода, а дупките в тавана пропускат слънцето, което хвърля светлина върху малкото останало – бозавокафява ламперия по стените, натруфена златна рамка за снимки, част от просмукан с вода диван. Килимът под краката ми е сплъстен и намокрен при гасенето на пожара. Напомня ми за мръсното бездомно куче навън.
	— Не помня да е изглеждало толкова гадно – мърмори Грейси. – Предполагам, че нощуването в онзи хотел ме е разглезило. Виждаш ли? – сочи отпечатъци от пръсти по стария телевизор. – Някой вече е бил тук. Вероятно се е надявал да намери пари от тайника за дрога на майка ми. – Тя изсумтява. Сами са си виновни.
	Побутва отломките насам и натам с маратонката си.
	— Баба сигурно се върти в гроба. Никога не е имала много, но тази каравана беше нейна и тя я държеше чиста и подредена.
	— Кога почина?
	— Преди пет години. Инфаркт. Тогава животът тук не беше толкова лош, въпреки че спях на дивана. Мама не беше започнала да взема силни неща. – Грейси се усмихва тъжно. – Баба ходеше на пръсти в кухнята през уикендите и приготвяше палачинки. Будех се от миризмата им. И сядахме около кухненската маса да играем на карти или на домино с часове, а за фон гледахме игри по телевизията. Баба ги обожаваше.
	Тя се отправя към този ъгъл на караваната, който е най-далече от кухнята и където пораженията не са толкова лоши, и се навежда да огледа пръснатото съдържание на нещо, което, допускам, са чантата и портфейлът на Дина.
	И не мога да не се възхитя на формата на бедрата на Грейс в тези панталонки.
	Какво ми става, по дяволите?
	Разтърсвам глава.
	— Ами дядо ти?
	— Бащата на майка ми не е присъствал в живота им. Баба живееше с един мъж, Брайън, с години, но се разделиха, преди да се нанесем тук.
	Натъпква всичко в чантата, взема я и я пъхва под ръката си.
	— Трябва да проверя спалните.
	Следвам Грейс по коридора, като маневрирам между висящите от тавана плочи и изолация.
	— Дали може да влизаме?
	— Кой ще ни спре?
	Тя проклина тихо, когато забърсва с тениската си почерняла плоскост.
	— Не, имам предвид, че може да е опасно.
	— Може да излезеш навън, ако те е страх.
	Въздишам, за да й покажа, че се дразня.
	— Какво търсиш тук наистина? Не изглежда да има много за спасяване.
	Тя влиза в първата спалня, която е в относително по-добро състояние от кухнята и дневната. Парчета хартия са пръснати навсякъде по пода, а наоколо са разхвърляни изгорени картонени кутии. Крадците са претърсили и тук.
	Грейси прескача купчината боклуци и се оправя към нощното шкафче, за да прибере квадратна книга от пода. Опитва се да я отвори, но книгата се разпада в ръцете й. Чувам как изсъсква под нос едно „по дяволите“.
	— Сватбеният им албум. – Тя захвърля книгата на леглото и лицето й добива смаяно изражение. – Тук бяха всички нейни снимки. Изгорели са. Всички до една.
	Отнема ми малко време да осъзная, че парчетата хартия по пода са снимки. Били са снимки.
	Тя се приближава към килера и спира.
	— Не бива да оставяш парите без надзор.
	— Мога да ги донеса и…
	— Оставих списък с рехабилитационни центрове на таблото на колата. Сестрата отбеляза кои са най-добрите. Обади се и виж къде могат да я вземат веднага!
	Въздъхвам с облекчение. Тя ще използва парите. Добре.
	— Значи, майка ти се съгласи?
	— Остави на мен да се тревожа за това! Ти се обади! Отвън!
	Наясно съм, че ме отпраща.
	— Извикай, ако имаш нужда от мен!
	 
	* * *

	— Мислех, че сухата жега се понася по-лесно.
	Старата жена, Вилма, надига вежда.
	— Горещо.
	Духам си със списъка на рехабилитационните центрове, а в основата на врата ми се стичат капки пот. Казах на Грейси да извика, ако й трябвам, но вече съжалявам. Тя е вътре от двайсет минути и чука по нещо метално, а аз се пека под горещото пустинно слънце на тези циментови стълби.
	Получавам единствено втренчване от страна на Вилма, докато се люлее напред и назад в стола си, като се избутва с левия си крак. Така че се връщам към четенето на информацията за „Пустинни дъбове“. Това е единственият център, в който не се изисква предварително записване. Може да приемат Дина още утре.
	Казах им да запазят място.
	С въздишка на задоволство от постигнатото, прибирам телефона в джоба си и поглеждам нагоре.
	Възрастната жена все още ме зяпа.
	Както и кучето.
	— Мамка му! – мърморя и извръщам поглед.
	Имам чувство, че изсъхналите пустинни тръни всеки момент ще се понесат между караваните и ще се чуе звукът на хармоника като в стар уестърн*. Това място е безнадеждно. С черните завъртулки на графитите, със закованите прозорци, с пробитите кофи за боклук и с ръждясалите телени огради, които висят от рамките си и не са в състояние да задържат нищо и никого отвън. Понякога някой преминава на колело или пеша с мрачно изражение и подозрителен поглед, които ми напомнят, че не съм част от това място.
	[* Аналогия с американския игрален филм „Имало едно време в Америка“ на режисьора Серджо Леоне от 1968 година. – Б.пр.]
	Поне онзи Симс не се вижда никъде в момента.
	Телефонът ми звъни и на екрана се появява името на Сайлъс. Вдигам, без да се замисля, доволен от разсейването.
	— Здравей!
	— Джуди подготви стаята ти.
	По дяволите! Трябваше да се местя днес.
	— Ще имате ли нещо против, ако си преместя нещата през седмицата?
	— Предполагам, че не. Кога?
	— Не съм съвсем сигурен.
	— Какво става, Ноа? Да не размисли? Защото тя прекара часове…
	— Не, не съм, кълна се. Просто съм извън града точно сега.
	Настъпва тишина и мога да си представя как Сайлъс се мръщи.
	— Не каза, че смяташ да пътуваш някъде за почивните дни. Къде си?
	— В Аризона. Изникна в последната минута.
	— О? При приятели ли?
	— Да, предполагам. Нещо такова. – Надявах се да се прибера, преди някой да забележи, че ме няма. – Ще ти разкажа, когато се върна.
	Чувам тежкото изскърцване на стола в офиса му.
	— Това звучи като нещо, което предпочитам да чуя още сега.
	Казва го с такъв тон, сякаш знае, че крия нещо. Той винаги знае.
	Въздъхвам.
	— Дойдох да видя дъщерята на Ейб.
	Тишината се проточва.
	— Защо си направил това?
	Това е Сайлъс – напомням си. – Мога да му се доверя.
	Обаче мама очевидно не е искала той да знае за парите. Не е искала нейният почтен, праволинеен, по-голям брат да разбере, че е била замесена.
	— Ноа!
	Мамка му!
	— Мама беше оставила пари и бележка с адреса на Грейси с молба да й ги занеса.
	— Пари.
	— Да, сър. Пари.
	Следва още една дълга пауза.
	— За колко пари говорим?
	— Достатъчно, за да се замислиш.
	— Трябваше да го обсъдиш първо с мен.
	— Защо? За да ме разубедиш ли? Тя ме помоли да го направя, Сайлъс. – Отдръпвам се от стълбите и тръгвам около караваната, като поглеждам през рамо, за да се убедя, че Грейси не стои на входа. – А те имат нужда от тях. Трябва да видиш как живеят.
	Тихо му разказвам за пожара и предозирането на Дина.
	— Боже мили! – мърмори той. – Как се справя момичето?
	— По-добре, отколкото би очаквал. Тя е жилава.
	— И какво й каза?
	— Нищо. Просто, че мама ги е оставила за нея.
	— Но не й спомена какво е казала Джаки онази нощ, нали?
	— Не.
	Поне не всичко.
	— Така е най-добре, Ноа.
	Сайлъс все още е във фазата на отричане. Иска ми се и аз да съм.
	— Защо би оставила пари за Грейси и Дина, ако не се е чувствала виновна за нещо?
	— Предполагам, че е изпитвала съжаление за начина, по който се е обърнал животът им.
	— Тогава защо не ги е включила в завещанието?
	Така изглежда, че не е искала да остане следа.
	— Хм… – Мога да си представя как повдига вежда, докато обмисля това. – Щяло е да отнеме месеци, докато парите стигнат до нея, а изглежда, Дина няма толкова време. Майка ти пътувала ли е скоро до Аризона?
	— Не знам.
	Понякога минаваха дни, без да се видим, разменяхме си само съобщения. Тя лесно би могла да скочи на беемвето си и да кара дванайсет часа.
	„Опитах се да оправя всичко. Но не можех да я погледна. След цялото това време не можех да призная какво съм й причинила.“
	Ами ако е имала предвид идването си тук за среща с Дина?
	— Доколкото си спомням, жената на Ейб не се отнасяше много любезно с Джаки или с когото и да било от полицията в Остин след смъртта му. Може би майка ти е мислела, че няма да ги приеме. Не знам, Ноа. Но това, че е оставила пари на семейството на бившия си партньор, не доказва нищо друго, освен че е имала щедро сърце.
	И чувство за вина може би.
	Обяснението на Сайлъс не отговаря на въпроса защо там беше и кобурът на Ейб. Но това е новина за друг път, не за по телефона на два щата разстояние.
	Главата на Циклоп изведнъж се вдига. От гърдите му се чува ниско ръмжене и той се спуска към мен. Замръзвам, готов да го ударя при първото оголване на зъби, но той ме подминава и се скрива под обърната ръчна количка в момента, в който бял ван на Службата за контрол върху животните завива зад ъгъла.
	— Умно малко копеле.
	— Моля?
	Шокът в гласа на Сайлъс ме кара да се разсмея.
	— Не ти. Едно улично куче.
	— Улично куче?
	— Еднооко. И ужасно грозно.
	— Помниш ли онова, което те ухапа?
	Извъртам очи.
	— Слабо.
	Смяната на темата, изглежда, разтоварва напрежението.
	Сайлъс въздиша.
	— Значи, не знаеш кога ще се върнеш?
	— Вероятно ще закараме Дина в рехабилитационна клиника утре. Не искам да оставям Грейси да се справя сама с това.
	Останах с впечатлението, че тя изпита облекчение, когато й казах, че ще остана. Въпреки че при нея е трудно да си сигурен.
	— А Грейси? Тя къде ще живее?
	— Взех й стая в мотел.
	— Надявам се, че е по-добра от тяхната каравана.
	— Да, доста прилична е. – Всичко е по-добро от това място. – Нарича се „Кактус Ин“ или нещо подобно. Всичко наоколо е с имена на кактуси или на пустиня. Както и да е, тя има достатъчно пари да наеме апартамент.
	— Добре. Как изглежда? Навремето мислех, че като порасне, ще стане истинска красавица.
	— Не си сгрешил.
	Дори когато се мръщи, Грейси привлича погледите.
	— Хм… – прозвучава като намек.
	— Няма нищо такова, честно казано, изобщо не съм сигурен, че тя ме харесва като човек.
	Той се подсмихва.
	— Добре. Обади се, когато се върнеш в града! Ще бъда вързан в съда и ще провеждам интервюта за секретарка цяла седмица, но Джуди ще си бъде вкъщи и ще те посрещне с отворени обятия.
	— Добре. Все още ли търсиш секретарка? Просто избери някоя!
	Сайлъс уволни последната преди месеци и оттогава се мъчи сам да си намери нова.
	— Твърде претенциозен съм – признава неохотно.
	— Да, сър. Така е.
	— И, Ноа? Постъпваш правилно, като им помагаш да продължат. Майка ти би искала точно това.
	— Ще се видим скоро.
	Ванът на служба „Контрол върху животните“ бавно поема по пясъчната алея, успоредно с вървящия по нея мъж. В едната си ръка той носи дълъг прът с въжена примка на края.
	— Получихме сигнал за бясно куче, което се скита тук? – подвиква той към Вилма.
	Тя вдига рамене.
	— Perro?* 
	[* Куче? (Исп.) – Б.пр.]
	Тя му отговаря с нещо на испански, което няма надежда да разбера, но по острия й тон съдя, че не е нещо приятно.
	Мъжът поклаща глава и я пренебрегва, като се насочва към мен.
	— Виждали ли сте бясно куче? Бежово на цвят, проскубано, около десетина кила? Еднооко.
	Докато говори, успява да запази клечката за зъби, която виси от едната страна на устата му.
	— Бясно куче ли?
	Той се подсмихва.
	— Нали знаете, куче, болно от бяс.
	Тъпанар.
	— Видях го. Но не е бясно, може би болно.
	Погледът му минава по редицата каравани. Отвращението му е очевидно.
	— Да, добре. Писна ми да идвам на това бунище всеки път, когато тази жена ни се обажда. Ще хванем помияра още днес и в доклада си ще напиша, че се е опитал да ме ухапе, така че да не се налага нито той, нито аз да се връщаме тук някога. – Той потупва пушката със стрелички, която виси от хълбока му. – Накъде отиде?
	Не знам кой им се обажда, но внезапно решавам да защитя едноокото куче на Грейси. Посочвам алеята в противоположната посока,
	Той се отправя натам, така че вероятно няма да го хванете.
	— О, ще го хванем. – Той кима към караваната. – Какво се е случило тук?
	— Изгоря.
	— Как?
	Усмихвам се широко.
	— Ами нали знаете? В пожар.
	Той ме пронизва с поглед и заедно с белия ван изчезва по пътя, очите му претърсват сенките, а той си мърмори под нос.
	— Se metio en una pelea con el gato de la senora Hubbard de Nuevo* – обажда се Вилма.
	[* Той пак се сби с котката на новата госпожа Хабърд. (Исп.) – Б.пр.]
	Всичко, което разбрах от това изречение, е котка и жена, на име Хабърд. Тя кимва към обърнатата количка, изпод която стърчат предните лапи на Циклоп.
	— Ти взема! – съска Вилма, като сочи към джипа ми. – Ти взема!
	— Какво? – избухвам в смях.
	Тя махва към количката нетърпеливо.
	— Ти взема!
	— Не мога. No puedo.* Отседнали сме в мотел.
	[* Не мога. (Исп.) – Б.пр.]
	Видях една жена, гост на хотела, да излиза с малтийска болонка на каишка, така че вероятно допускат животни, но Циклоп не е точно в категорията „домашни любимци“. И какво, по дяволите, ще правя с едноок ловец на плъхове? На задната седалка на моя чистичък, нов джип?
	— Кучето на Грейси.
	— Той не е ничие куче.
	Тя изсумтява.
	— Idiota. Si note llevas el perro ahorra ella nunca te perdonara!* 
	[* Идиот! Ако не вземеш кучето, което спаси, тя никога няма да ти прости. (Исп.) – Б.пр.]
	— Съжалявам, мадам. Не разбирам какво казвате.
	Като изключим „идиот“. Това ми е ясно.
	Тя с мъка се изправя от стола си и слиза по стъпалата, готова да се преобърне, докато куцука към оградата.
	— Elios lo mataran! – Прави жест, все едно реже гърлото си след това изсъсква: – Ese perro es todo lo que tiene.* – Сбръчканите й стари ръце притискат гърдите й. – Грейси обича.
	[* Те ще го убият. Това куче е всичко, което й е останало. (Исп.) – Б.пр.]
	Изръмжавам. Може би трябва да отида и да предупредя Грейси. Проверявам пътя. Мъжът е спрял и разговаря със сивокоса жена, четири каравани по-надолу, която полива насаждения навън. С трепереща ръка тя сочи обратно в моя посока. Сигурно му казва, че Циклоп току-що е бил тук и е дъвчел кокал до джипа ми.
	Ако едно нещо е наред при Грейси, друго не е. Чувствам се в опасност непрестанно, откакто я срещнах. Със сигурност заплахата от пожар и от нож в корема са много по-сериозни неща от десеткилограмово куче, но това, че го знам, не успокоява нервите ми.
	— Добре, добре. – Насочвам се към задницата и отварям багажника. И докато мъжът не гледа към мен, прошепвам неохотно: – Хайде, влизай вътре! – и стискам палци кучето да си остане там, за да мога да кажа, че съм опитал.
	Циклоп се спуска от скривалището си и подскача без проблем. Чудесно!
	— Стой мирно тук – нареждам и трясвам вратата.
	Оглеждам се навреме, за да видя доволната усмивка на лицето на Вилма. Тя се връща на стола си и продължава да наблюдава.
	 
	 
	 
	ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

	 
	Грейс

	 
	Пренебрегвам гласовете отвън и се съсредоточавам върху разтопения връх на отвертката, докато чукам с чука, струва ми се, за стотен път.
	Калпавият катинар остава непокътнат.
	— По дяволите!
	Хвърлям инструментите настрани и се вглеждам в малката тъмносива кутия, която намерих под просмуканите овъглени спомени и слой от стар килим, до една новоизлюпена млечна змия. Точно където мама каза, че я е скрила. Дълга е двайсет сантиметра, широка е десет и е заключена с малък катинар.
	Никога досега не съм я виждала.
	И няма никакъв начин да й я дам, без първо да проверя какво има вътре.
	За мой късмет, старите инструменти на баба са устояли на огъня, въпреки че пластмасовите им дръжки са се разкривили. Добре е, че все още мога да държа чука достатъчно здраво. Отмятам кичурите коса от челото си, подпъхвам металния край и завъртам, като този път употребявам цялата си сила.
	Катинарът пада на пода с глухо тупване.
	Изпълвам се със задоволство и отварям кутията с почернелите ми от сажди ръце, а стомахът ми се стяга в очакване.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

	 
	Ноа

	 
	— Хайде!
	Барабаня с пръсти по волана в бясно темпо, като хвърлям поглед между караваната, алеята и огледалото за обратно виждане. Циклоп се е наместил удобно отзад и потупва ритмично с опашка, а по кожата на задната ми седалка има десетки мръсни отпечатъци. Вонята, която се носи от миризливата му уста и от мръсната кожа, ме кара да бърча нос.
	Мъжът с клечката за зъби удря отстрани вана на „Контрол върху животните“ и се запътва обратно към нас, свободната му ръка виси над пушката, а върху лицето му е изписано изражение на твърда решителност.
	— В какви неприятности ще ме забъркаш сега, Грейси? – мърморя под нос, докато паля двигателя, натискам клаксона с юмрук и се надявам, че тя ще ме чуе.
	Дали тези хора имат право да ми вземат кучето?
	За мое облекчение, в този момент Грейси се появява на входа с кутия под мишница. Цялата е в сажди, които покриват ръцете, блузата и бузите й.
	Красива е.
	Приближавам се и тя се качва на пътническата седалка. Циклоп лае възбудено, все едно обявява: „Хей, аз съм тук!“. Тя го поглежда, после поглежда мен, но не казва и дума, безизразното й лице не разкрива нищо. Това момиче ще бъде изкусен играч на покер.
	Обръщам колата с три маневри и натискам газта, като оставям само облак прах, по който да стреля онзи идиот.
	— Някаква жена е повикала службата за „Контрол върху животните“.
	— Госпожа Хабърд. Циклоп се опитва да убие котката й. – Тя прави пауза. – Защо си го взел?
	— Съседката ти настоя, тревожеше се, че ще се разстроиш, ако го приберат.
	Грейси изсумтява подигравателно.
	— Тази котка припикава доматите на Вилма. Тя просто се надява, че Циклоп ще поживее още малко, за да довърши проклетото животно.
	— Да го оставя ли на…
	— Не.
	Отговорът идва достатъчно бързо, за да се убедя, че Вилма е била права и че това няма нищо общо с доматите. Но Грейси не би признала, че й пука.
	Металната кутия седи в скута й, покрита със сажди.
	— Какво е това?
	— Кутия.
	Извъртам очи. Тя е почти толкова приветлива, колкото и мъжът от „Контрол върху животните“.
	— Какво има в нея?
	— Звъня ли в рехабилитационния център? – гладко сменя темата.
	— В „Пустинни дъбове“ могат да я приемат още утре, но трябва да се обадиш, за да потвърдиш.
	Тя сочи към улицата напред.
	— Завий тук! Връщаме се в болницата.
	Завивам рязко вдясно, при което Циклоп се катурва на задната седалка. Намръщвам се, щом си представям следите от ноктите му по кожата.
	Точно като пресните сребристи драскотини по дължината на страната на кутията, на която вероятно е имало катинар.
	Сега знам какво беше това тряскане с чук.
	Тишината надвисва над нас за няколкото минути, за които стигаме до „Сейнт Барт“. Грейси е някъде много далече, потънала в мисли.
	Най-накрая опитвам отново.
	— Значи, всичко важно е там?
	— Достатъчно важно, за да го скрие под караваната и никога да не ми спомене за него – промърморва тя. Замълчава за малко, а после пита: – Сигурен ли си, че майка ти не ти е казала откъде са тези пари?
	— Видя бележката, която ми е оставила. – Намръщвам се. – Защо? Какво намери?
	— Истината може би. И неща, в които не откривам логика.
	Истината.
	Истината за какво? За Ейб? За мама?
	За това, което майка ми може да е причинила на Ейб?
	Има странна нотка в гласа на Грейси. Изглежда твърде спокойна за момиче, което не може да овладява гнева си, което ме кара да мисля, че кутията не е свързана с майка ми.
	Но въпреки това сърцето ми започва да бие силно в гърдите ми.
	— Може би, ако ми кажеш, бихме могли да открием логиката заедно.
	— Съмнявам се.
	— Знаеш ли, че работя в офиса на областния прокурор. Прекарвам много време в опити да открия логиката в случаите, по които работим. И съм доста добър.
	— И скромен.
	Отбивам на паркинга на болницата.
	— Заслужава си да опитаме. Хайде, Грейси! Дай да видя!
	Предполагам, че ще ме отреже с поредната хаплива забележка, но накрая тя просто отваря ключалката. Пантите проскърцват, когато капакът пада назад.
	— Накара ме да обещая да не я отварям, но тя е наркоманка. Не мога да й се доверя.
	— Помислила си, че има дрога?
	— Или нещо друго, което иска да скрие от мен. – Тя преглъща тежко. – Няма нужда да пази тайни. Не и ако смята да се оправи.
	— Вероятно си постъпила правилно. – Предлагам й изпълнена с разбиране усмивка и се чудя колко различна беше майка ми от Дина в последните си дни. Тя имаше друга зависимост и друг начин да се справя с нещата, но какво щеше да стане в крайна сметка, ако не беше пазила толкова строго тайните си? Щеше ли да има шанс? – И какво намери?
	— Свидетелство за раждане. Свидетелството за раждане на баща ми. Няколко снимки и копие от вестникарски изрезки. Нищо разтърсващо, доколкото мога да преценя.
	Насочвам се към място за паркиране.
	— Покажи ми!
	Тя търси чисто място по блузата си, само за да изтрие саждите от ръката си. Внимателно изважда няколко листа и ми ги подава. Пръстите ни се допират. Невъзможно е да отрека, че съм твърде чувствителен към докосването й.
	Има снимка на тримата. Ръцете на Ейб са заети – Грейси е в едната с ококорени очи, а с другата той е обгърнал талията на Дина и я е притиснал плътно към себе си. И двете носят сини рокли и каубойски ботуши и се усмихват широко.
	— Била си много сладка.
	— И все още съм.
	— Все още си – съгласявам се с усмивка. – Това е на родеото в Хюстън.
	Морето от хора с корндог* и бира в ръка зад тях доказва това.
	[* Пържено царевично хлебче с кренвирш. – Б.пр.]
	Грейси изучава снимката с неразгадаемо изражение. Една къдрица пада върху лицето й и аз се боря с порива да я махна.
	— Не помня.
	— Разбира се, че не помниш. Виж колко малка си била.
	Тя се обръща към мен, а очите й са пълни с тъга.
	— Не, имам предвид, че не помня татко. Чувала съм някои безценни спомени за него от мама. Спомням си, че той съществуваше, но не мога да го видя или да го чуя. – Веждите й се събират в бръчка. – Не мога да си спомня нито един разговор с него.
	Колкото и да е болезнено да приема истината за смъртта на мама, поне имам двайсет и пет години спомени, добри и лоши, които да ме поддържат. Всъщност имам десетки спомени за Ейб, които мога да извикам без никакво затруднение. Ужасно е, че Грейси не може да каже същото за себе си.
	— Имаше боботещ смях – казвам, изучавайки снимката. Ейб изглежда точно както го помня – висок и широкоплещест, с оформени от тренировки ръце, с широка усмивка, която заема половината му лице, и с дупка между предните му зъби, която го прави само още по-симпатичен. – Когато той се смееше, хората се спираха да го зяпат и не можеха да се сдържат да не се усмихнат. Можеше да накара дори най-нещастния човек на света да се усмихне със смеха си.
	Усещам тежкия й поглед върху себе си, докато прехвърлям снимките.
	Мъча се да запазя изражението си спокойно, докато гледам снимка, на която Ейб, по шорти и с тениска, е клекнал на алеята пред дома им и ме е прегърнал с една ръка. Аз съм малък – на шест или на седем, достатъчно малък, за да нося маратонки с велкро закопчаване, вместо с връзки. Наклонил съм се към него, вдигнал съм първия си баскетболен трофей с две ръце и съм се ухилил гордо.
	Този трофей все още седи на полицата в стаята ми. Усмихвам се на спомена за деня, в който, без да искам, го ударих с лакът и го счупих. Ейб беше у нас в онзи момент и ме видя да слизам тежко по стълбите с парчетата в ръцете си на път към кофата за боклук. Той ги взе от мен, възстанови трофея и ме накара да обещая, че никога няма да го изхвърлям. Каза, че това е първата ми награда и без значение на колко години ще стана, тя винаги ще е най-специалната за мен.
	— Това си ти, нали? – пита ме Грейси с мек тон.
	Кимвам. Сега косата ми е много по-тъмна от тогава, но не може да сбъркаш сините ми очи.
	— Баща ти обичаше баскетбола. Беше ми треньор много години.
	— Мама каза, че се е опитвал да учи и мен, но аз съм искала единствено да го яздя като бик. Той беше решил да ме запише в някакво странно състезание по яздене в това родео.
	— Обяздване на овце – ухилвам се. – Боже мили, помня как го правеше.
	Със ситно накъдрената си коса и огромните си очи Грейси се катереше върху гърба на Ейб и се кикотеше неудържимо, докато той пълзеше наоколо на четири крака, а тя се държеше здраво за него.
	Грейси кимва към снимките.
	— Сигурно си прекарвал много време с него.
	Часове всяка седмица. Години наред.
	Преглъщам буцата и продължавам да прехвърлям снимките.
	Има една на Ейб и още шестима мъже, застанали един до друг на баскетболното игрище с мокри от пот коси. Когато се вглеждам в лицето на мъжа вдясно от Ейб – този със скосеното чело и хлътналите очи, чиято ръка мързеливо лежи върху рамото на Ейб, – ледена тръпка минава по гърба ми.
	Това е Дуейн Мантис.
	Не разпознавам останалите, но може би съм ги срещал; мъжете се променят толкова много с годините. Обаче Мантис не се е променил. Дори с по-малко коса и с още 7-8 килограма отгоре е невъзможно да бъде сбъркан. Блясъкът в очите му е също толкова заплашителен. Единственото, което смекчава погледа му, е това, че е застанал точно до Ейб, чиято усмивка се разлива по цялото му лице.
	Значи, Ейб и Дуейн Мантис са били приятели. Или поне са се познавали. Очевидно са играли в един отбор.
	— Това вероятно е отборът на полицията.
	— Има логика. – Тя ми подава копие от статия във вестник. От 23 април 2003. – Това е същият човек, нали? – сочи тя Мантис на снимката, на която четири ченгета стоят гордо над куп от малки бели пакетчета.
	— Така изглежда.
	Снимката е размазана, но е невъзможно да сбъркаш това чело. Бързо минавам по редовете. Става дума за голям удар на всеизвестния наркоотряд от Остин в мотел, наречен „Щастливата деветка“.
	Парчетата започват да се наместват.
	Това вероятно са хрътките, за които говореше Джордж Канинг.
	Дуейн Мантис е бил една от тези хрътки.
	Мантис, който сега оглавява отдел „Вътрешни разследвания“ към полицейското управление в Остин, отдел, който неотдавна е разследван за подправяне на доказателство, с цел отхвърляне на обвинения срещу полицаи, според Сайлъс.
	Мантис, който вероятно е разследван от федералните.
	Някой е правил бележки върху статията и е оградил количеството хваната дрога – три килограма кокаин, марихуана и мет, както и четири оръжия. И под нея е написал с равен почерк.
	„Харви Максуел“.
	Намръщвам се. Това е Максуел, прокурорът, с когото работя. Защо някой ще напише името му отдолу?
	Под него има още по-тревожна бележка: 98К*.
	[* От английското 98К – съкращение за 98 хиляди. – Б.пр.]
	— Мамка му! – изплъзва се от устните ми.
	— Не ми казвай, че това е съвпадение, Ноа! Току-що ми донесе чанта с деветдесет и осем хиляди долара. Ако бяха сто, щях да мисля, че е съвпадение. Но не и при положение че са деветдесет и осем хиляди. – Тя сочи с пръст мястото, където ясно личи датата на удара. – Не и когато ударът е бил десет дни преди смъртта на баща ми, до същия мотел, в който той е умрял.
	Има право да е подозрителна.
	Трябва ли да кажа на Грейси за Мантис?
	И защо Дина е скрила това под караваната?
	И как тези пари са се оказали у майка ми?
	Погледът на Грейси се насочва към паркинга и проследява жена и малко дете, които вървят към болницата, а жената носи букет розови карамфили в ръка.
	— Винаги съм се чудила дали има нещо, което майка ми не ми казва.
	И аз се чудя точно същото.
	Забелязвам смачкана протрита снимка в кутията, която изглежда, сякаш е преминала през стотици ръце. На нея е младата, красива Дина, която позира пред типичния син екран за училищна снимка.
	— Имаш нейните очи – отбелязвам разсеяно.
	— Да, а виж и това. – Грейси се мръщи. – Видя ли медальона във вид на половинка от сърце?
	— Да?
	— Каза ми, че татко й го е подарил.
	— Обаче?
	— Тя се е запознала с него, когато е била на седемнайсет.
	— А тук е на не повече от дванайсет или тринайсет – проследявам мисълта й.
	— Именно. – Грейси поклаща глава. – Защо да лъже за глупавото колие?
	— Може би се е объркала?
	— Може би – въобще не звучи убедена.
	— Открих, че най-добрият начин да се добера до информация…
	Обръщам снимката, за да проверя гърба й, загубвам гласа си, когато виждам името, надраскано в горния десен ъгъл със синьо мастило.
	„Бетси, 2002“.
	— Е какъв? – напомня ми Грейси.
	— Да задаваш въпроси – мърморя разсеяно, докато се мъча да събера парчетата информация.
	Майка ми спомена за Бетси онази нощ. Защо това име е на снимката на Дина? Имала ли е друго име? Какво каза майка ми, когато я попитах коя е Бетси? Нещо за нейното най-голямо съжаление, или…
	— Какво става, по дяволите!
	Паникьосаният глас на Грейси привлича вниманието ми, въпреки че мисълта ми все още е заета с тази нова информация. Погледът й е прикован към тротоара до входа на болницата. Дина притичва, облечена в светлосинята пижама, която Грейси й донесе по-рано днес, обгърнала е крехкото си тяло с ръце и крадешком хвърля погледи във всички посоки.
	Изглежда, че се опитва да избяга.
	— Стой тук.
	Грейси, чиито дрехи, лице и крака са омазани в сажди, изскача от моето чероки и се отправя към майка си.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

	 

	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	21 април 2003

	 
	— Забелязах, че се навъртате тук през последните няколко дни и говорите с хората.
	Мъжът поглажда машината за лед с мазолестата си ръка и се мръщи на вдлъбнатината. Коланът с инструменти, закачен на здравото му тяло, ми казва, че е нещо като отговорник по поддръжката на „Щастливата деветка“.
	— Да, сър. Търся едно момиче. – Без никакъв успех през последните пет дни, в които я издирвах преди и след работа и в почивните си дни. Не само тук, но и във всеки друг мотел, и по улиците. Започвам да мисля, че Джаки ми е казала истината и Бетси не иска да бъде открита. – Често ли идвате тук?
	— Всеки проклет ден. – Мъжът поклаща глава и започва да мърмори нещо за глупаци, докато потрива покрития си с моторно масло пръст по вендинг машината до тази за леда, която някой е надраскал с черен спрей. – Ако майка ми ме хване да правя това, ще ме спука от бой.
	Ухилвам му се.
	— Майките ни явно си приличат.
	Кожата му е малко по-тъмна от моята. Вероятно е на около петдесет и едва ли се справя лесно, като се има предвид, че костите се очертават под свободно висящата около врата му смачкана работна риза. Оценявам го като прост трудолюбив човек. Един от тези, които започват деня си по едно и също време, без да се нуждаят от будилник, които се хранят три пъти дневно с едни и същи обикновени неща от консерва или в кутия за замразена храна, и които купуват нови панталони и обувки само когато настоящите вече не може да се оправят.
	— Може би трябва да се погрижим те да пазят тук следващия път, когато престъпниците решат да отворят машината.
	— Често ли се случва?
	— Почти всяка седмица напоследък. Компанията, чиито са машините, твърди, че аз трябва да платя за това.
	— Не ми звучи честно.
	— Не бих използвал думата „често“ наоколо. Но не се тревожи! Ще ги хвана със сигурност. Щом искат да крадат пари, да се опитат да ги откраднат от моите джобове! Да видим как ще стане!
	— Бъди внимателен! Не искам да чета за теб във вестниците. Най-добре се обади на полицията!
	Мъжът избухва в смях.
	— Ако полицията реши да намине насам, няма да е заради вандали на вендинг машини.
	Вярвам му. Отбивам се в „Щастливата деветка“ всеки ден. И винаги е едно и също – хората излизат от колите си и влизат или излизат от мотела с приведени глави. Не искат да бъдат видени. Малцина се застояват в слабо осветената вътрешна част на трите дълги правоъгълни сгради, които съставляват това място. Държа под око тези, които го правят. Сигурен съм, че се канят да направят нещо много по-лошо от това да откраднат безалкохолните и някакви дребни пари от машината.
	— Знаеш ли какво, обади ми се следващия път, когато се случи нещо подобно, и аз ще се погрижа някой да намине насам – казвам и му подавам визитната си картичка.
	Той накланя глава и ме оглежда, а замислените му кафяви очи преценяват дънките и тениската ми.
	— И кого точно търсиш?
	Подавам му снимката.
	Той я изучава дълго и упорито – по-внимателно от всеки друг, на когото съм я показвал, все едно наистина иска да ми помогне, а след това кимва.
	— Не е идвала тук от около седмица.
	Сърцето ми прескача един удар.
	— Значи я познаваш?
	— Не я познавам. Виждал съм я. Красиво дребосъче. Беше отседнала в А блок. Не знам, може да се е върнала.
	— Ще ми направиш ли услуга да ми се обадиш, когато се появи отново?
	Той се навежда бавно и вдига кутията с инструментите.
	— Каква ти е тя?
	Стомахът ми се свива с разяждащо чувство за вина, което не мога да отхвърля.
	— Човек, когото трябваше да потърся преди много време.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТА

	 

	Грейс

	 

	— Какво правиш навън от стаята си, мамо?
	— Грейс! Слава богу! Реших да се прибера у дома.
	Тя поглежда към мен с обезумял поглед. Но не със същия див поглед, който съм виждала безброй пъти преди, когато всяка нейна мисъл, всяко действие е насочено към следващата доза.
	Този път е различно.
	По-лошо е.
	— До там е повече от час път пеша, а ти изглеждаш, сякаш всеки момент ще припаднеш. – Тя се прегърбва, ръцете й се стягат около гърдите, а лицето й е смъртнобледо. – Освен това няма къде да се върнеш, забрави ли?
	Тя се протяга да ме хване за китката.
	— Взе ли кутията?
	— Да, но…
	— Да. Добре. Трябва да се махнем от тук.
	Тя започва да ме тегли за ръката. Крехка жена е, но е много по-силна, отколкото очаквам. Не мога да кажа дали се дължи на адреналин, на страх или просто на лудост, но съм принудена да я хвана за ръката, за да я задържа права.
	— Не. Ти трябва да се върнеш в болницата. Доктор Копа ще спре да ни помага, ако продължиш да правиш такива глупости.
	— Той дойде в стаята ми – изсъсква тя и отново оглежда паркинга.
	— Разбира се. Той ти е лекуващият лекар.
	— Не, не той. Той!
	— Кой?
	— Това ченге. Не съм го виждала преди, но… – Лицето й се сбръчква, а главата й започва да се люлее безумно. – Но аз знаех, че това е той.
	Полицаят? Затова ли е цялата работа? Вилма наистина спомена някакъв мъж – може би полицай, който е минал покрай караваната. Не разбрах защо, тъй като не видях никаква предупредителна лепенка.
	— Каза ли, че ще те арестува? – питам толкова спокойно колкото мога.
	— Да ме арестува… – Тя се засмива нервно. – Де да беше това.
	— Какво имаш предвид?
	— След всички тези години, те все още ме наблюдават.
	Капки пот се стичат отстрани по лицето й.
	Боже!
	— Взе ли си дозата?
	Като се има предвид колко откачено се държи, вероятно отново е прекалила.
	— Не се дръж покровителствено с мен, Грейс! Знам как звуча, но това са неща, които не разбираш.
	Като например какво има в тази кутия?
	Тя отново хвърля предпазлив поглед наоколо.
	— Не мога да остана тук.
	— А къде ще отидеш? В изгорялата ни каравана? По пижама?
	Ченгетата ще я приберат в рамките на няколко минути. И
	това може би ще е за добро.
	Чувам зад мен тежки стъпки, а очите на мама се разширяват.
	— Всичко наред ли е? – пита меко Ноа.
	По дяволите! Стискам зъби, за да не избухна.
	— Наред е. Казах ти да стоиш в колата.
	Мама вече е неуправляема. Последният човек, когото има нужда да види, е синът на Джаки Маршал.
	— Кой е това, Грейс?
	Въпреки ужасните неща, които е правила за доза, по време на кратките периоди, когато е убеждавала себе си да остане чиста, тя винаги се е срамувала от зависимостта си и не иска никой да знае за нея.
	— Приятел. Майк. – Хвърлям му предупредителен поглед. Тя не е виждала Ноа, откакто е бил дългуресто единайсетгодишно момче. У него не е останало нищо, което да разпознае, с изключение на невероятните сини очи, които са скрити зад очилата. – Защо не ме почакаш в колата. Ще дойда веднага, щом я върна вътре.
	— Няма да се върна вътре. Трябва да се махам. Тук не е безопасно.
	— Мога да помогна.
	Ноа се пресяга към нея и тя се сепва. Той повдига ръце в жест на примирение.
	Хората започват да ни гледат. Скоро някой ще дойде и ще се намеси, а това ще я разстрои още повече.
	— Това е мой проблем. Аз ще се справя – опитвам се да го убедя. – Просто си иди! Моля те!
	Мускулите върху челюстта му се стягат.
	— Съжалявам, Грейси, но не. Няма да отида никъде.
	И сваля очилата си.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

	 
	Ноа

	 
	Грейси каза, че Дина Уилкс, която познавам, е мъртва, но аз не вярвам.
	Не мога.
	Защото вече съм загубил толкова много – първо Ейб, след това и майка ми. И въпреки че години наред съм потискал щастливите спомени за тази крехка, ужасена жена, тя все още е част от най-хубавите моменти в детството ми, тананикаща с мекия си приятен глас, докато бере зрели череши, за да направи любимия пай на Ейб, бършеща сълзите ми, докато духа ожуленото ми коляно, разрошваща косата ми с обичлив жест, докато минава покрай мен.
	По много начини тя ми беше като втора майка, собствената ми твърде често беше прекалено заета с кариерата си.
	Вчера Дина беше едно безжизнено тяло на дивана, което трябваше да спася. Виждайки я в съзнание, а зелените й очи, не толкова пълни с живот, колкото тези на Грейси, но красиви въпреки това, да се взират към мен, върна всички спомени от детството ми.
	Погледът й е изпълнен със страх и недоверие. С болка и страдание. Четиринайсет години е била наясно с това, което се е случило с Ейб, но не е можела да сподели с никого, дори със собствената си дъщеря. И проклет да съм, ако кутията, която прегледах току-що, няма връзка със смъртта на Ейб.
	Казвах си, че идвам в Тусон, за да предам сака с парите. Опитвах се да се убедя, че майка ми е потънала в някаква объркваща самоубийствена мъгла и нищо повече. Но дълбоко в себе си мисля, че винаги съм знаел, че не съм в състояние да оставя без отговори въпросите за смъртта на Ейб, без значение какво смятат, че се е случило през онази нощ, Сайлъс или Канинг.
	Майка ми пазеше тайна, която накрая я уби.
	Съдба, която Дина ще сподели, ако го позволя. А тогава няма ли и нейната смърт да е донякъде и по моя вина?
	Поглеждам надолу към жената и се надявам, че не е твърде далече и че ще види онова малко момченце, което обичаше толкова много.
	— Вече не се налага да се справяш с това сама, Дина.
	— Боже мой! – извиква и коленете й се подгъват.
	Спускам се към нея и подхващам съсухреното й тяло под мишниците, преди да се е сринала на тротоара.
	По лицето й се изписва шок, погледът й проследява чертите ми.
	— Ноа, това ти ли си? Ти си…
	Хладните пръсти докосват ръцете ми в опит да ги стиснат, но тя няма нужната сила.
	— Аз съм.
	В гърлото ми се оформя буца.
	— Ти си тук.
	— Да.
	Лека въздишка се откъсва от напуканите й устни.
	— Дошъл си, за да ме накараш да мълча ли? Няма да кажа и дума, кълна се!
	Какво?
	— Дина, това съм аз, Ноа. Тук съм, за да ти помогна.
	— Дойде вчера – признава Грейси, челюстите й са здраво стиснати, а очите й блестят с овладян гняв. – Той те изнесе от караваната.
	По бузите на Дина се стичат сълзи, докато се пресяга да докосне бузата ми. Пръстите й минават по наболата ми брада.
	— Толкова много приличаш на нея!
	Не мога да разбера дали това е хубаво, или не по болезненото изражение на лицето й.
	Как е могла мама да остави Дина да стане такава?
	Трябва да стисна очи, за да задържа пристъпа на ярост, който се надига в мен. Когато ги отварям, тя все още ме гледа почти с благоговение.
	— Какво ти каза тя, Ноа? За Ейб. Тя знаеше какво е станало, нали?
	Отчаяние изпълва лицето й, докато ме умолява да чуе това, което подозирам, че вече знае.
	Поколебавам се.
	От четиринайсет години Ейб е само спомен. Житейски урок.
	Някой, който ме научи на много добро, а после чрез предполагаемите си действия на много зло.
	А сега задържам единственото нещо, което отчаяно исках някой да ми каже преди толкова години, че Ейб може да е невинен.
	— Ноа! Моля те!
	— Ейб е бил натопен. Направили са така, че да изглежда виновен.
	Боже! Ето, казах го. Не мога да върна думите си назад. Вдишвам дълбоко и накъсано.
	— Какво? – Лицето на Грейси пребледнява. Нямаше да изглежда по-шокирана, ако й бях ударил шамар. – Ти каза… Излъгал си ме!
	Дина ме сграбчва за раменете и връща вниманието ми към себе си.
	— Джаки трябва да е казала нещо, ако отново са тръгнали след мен. Какво ти каза?
	— Кой е тръгнал след теб отново?
	Тя стисва устни и се оглежда наоколо.
	— Не беше той. Но… беше той – прошепва.
	— Кой, Дина?
	Още едно оглеждане.
	— Защо отново е тръгнал след мен, Ноа? Чак тук? Казах му, че видеото не е в мен.
	— Никой не е тръгнал след теб – казвам възможно най-нежно, докато се опитвам да осмисля обърканите й думи.
	Някакъв мъж е търсил видео и е мислил, че може да е в Дина?
	Какво има на него? Каквото и да е, явно някой не иска то да бъде видяно.
	Ако съдя по реакцията й, мога да предположа, че човекът, който го е търсил, не е бил много небрежен първия път.
	Дали това видео е било в Ейб? Дали записаното в него е достатъчно сериозно, за да го убият?
	— Няма да се върна в стаята. – Изтощената коса на Дина се люшка, докато клати глава плахо. – Тук съм като неподвижна мишена. Казвам ти, че беше той. Той иска…
	— Добре. Да те настаним на удобно и безопасно място, където да поговорим! Можем да се справим заедно.
	— Не, не мога да ти кажа. Той каза, че ако отново говоря с някого за това…
	— Никой няма да ти напрани нищо, Дина. – Хващам ръцете й в моите. – Вече не си сама.
	Това, изглежда, я успокоява малко.
	Вдигам я колкото мога по-нежно и тръгвам към джипа. Тя с толкова дребна само едни мършави крайници в ръцете ми.
	— Ноа! – изсъсква Грейси и грабна ръката ми, впивайки нокти в бицепса ми. – Тя не може да си тръгне. Виж я! Без лекарствата до довечера ще затърси доза.
	— Тогава намери лекаря и вземи каквото й е нужно! – продължавам да вървя.
	— Нямаш представа с какво си имаш работа.
	— Права си, нямам. Но повярвай ми, ти също. Отключвам, отварям задната врата и поставям Дина вътре. Тя се стряска от едноокото куче, настанило се на седалката. – Стой мирен! Мотелът е на пет минути – затварям вратата и се отправям към шофьорската страна е намерение да се махна от тук и да се занимавам с експлозивния гняв на Грейси насаме в стаите ни.
	Но Грейси ме блъсва към задницата на джина с изненадваща сила.
	— Няма да позволя да се промъкваш тук, да ме лъжеш, а после да поемаш контрола!
	Малките й юмруци удрят гърдите ми.
	— Не тук, Грейси!
	— Напротив, тук, Ноа. Искам истината! – съска тя.
	— Не знам каква е истината. Честно.
	— Очевидно знаеш ужасно много неща, които не ми казваш.
	Очите й блестят, докато се бори със сълзите си. Бясна ми е и не мисля, че би се получило да я грабна и да я метна на седалката.
	— Добре тогава. – Гласът ми спада до шепот. – Вечерта, когато мама се самоуби, беше мъртвопияна и дрънкаше всякакви глупости за това, как някой е натопил Ейб и за това как е бил добър човек и искаше ти да знаеш това,
	— Защо не ми каза, когато те попитах?
	— Защото не знам каква е истината и не исках да разпалвам надеждите ти. Освен това не можем да направим нищо.
	— Кой казва?
	— Вуйчо ми, който също така е областен прокурор.
	— Добре. Щом той е областният прокурор, тогава може да накара полицията да преразгледа уликите, нали?
	— Това е проблемът, няма никакви улики за преразглеждане.
	Обяснявам набързо за грешката с изгарянето.
	Когато свършвам, по бузите й се стичат гневни сълзи. Посягам да ги избърша, но тя дръпва главата си.
	— Съжалявам. Мислех, че ако ти кажа, това ще нанесе повече вреда, отколкото полза.
	Тя грубо забърсва сълзите си. Отдръпва се от мен.
	— Ще проверя какво може да ни даде доктор Копа, ако изобщо ни даде нещо.
	Гласът й е като стоманена маска на кипящата ярост, скрита в нея.
	И на болката.
	Гледам как крачи към вратите на болницата и изпитвам чувството, че пропастта между нас се разширява. Ще бъде невъзможен подвиг да я накарам да ми повярва отново. Но не мога да се тревожа за това сега.
	Трябва да открия какво знае Дина.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

	 
	Грейс

	 
	Джипът на Ноа подскача по ограничителите на скоростта на паркинга на мотела и ме подмята в седалката.
	— Ще проверя дали за Циклоп ще има допълнителна такса. Но ти трябва да го отнесеш в стаята си.
	— Прилича ли ти на куче, което позволява на хората да го носят? – сопвам се.
	Не съм казала и дума на Ноа, след като се качих в колата, защото умът ми беше прекалено зает да повтаря думите му в опит да отсее фактите от измислиците. Какво още не е споделил с мен? Какви други лъжи може да е казал?
	Той въздъхва.
	— Не може да тича свободен наоколо. Ще изплаши хората, а няма нужда да търсим нов мотел.
	— Тя ли ти натрапи това куче? – пита мама от задната седалка.
	Не е говорила много дали заради шока от срещата с Ноа, дали заради гаденето, което вероятно я мъчи, или заради плътното задушаващо напрежение около нас. Не съм сигурна.
	— Не, мадам, съседката ви го направи. Бяха го погнали ловци на кучета.
	— Вилма ли?
	— Да, мадам. А аз не мога да отказвам на възрастни хора.
	— Разбира се.
	В гласа й се долавя рядко удоволствие. Нищо чудно. Ноа пръска тексаски чар. Мислех, че това ще я обезпокои, но сега виждам, че се усмихва. И е много по-спокойна, отколкото когато я намерих пред болницата.
	Циклоп излайва развълнувано.
	— Всъщност Ноа каза, че ще го осинови. Той обожава бездомни.
	Исках да наруша спокойствието му, но той само се усмихва.
	— Ще се срещнем горе след малко. – Кимна към черния сак. – Да го отеса ли вместо теб?
	— Ще се справя.
	Предполагам, че е пъхнал металната кутия при парите.
	Гледам силното му и жилаво тяло, докато крачи с дълги крачки към лобито на мотела, и се чудя дали ще си вземе нещата и ще офейка. Не. Ноа не е от тези, които бягат.
	Нито пък аз.
	Измъквам се от колата, покрита със сажди за втори пореден ден и с торбичка с лекарства в ръка. Доктор Копа се разтревожи, че мама не издържа и ден в отделението по рехабилитация. След като му казах, че имаме уговорка с „Пустинни дъбове“ (с парична помощ от „приятел“), той ме накара да им се обадя и да потвърдя мястото й за утре сутринта, преди да ми даде достатъчно лекарства за дотогава. Това е лъжа, разбира се. Не мога да използвам парите, след като имам представа откъде са дошли.
	Все пак може да се справим с най-лошите симптоми на изчистването поне за тази нощ.
	Но какво ще стане след това? Попитах сестрите за полицая, за който се предполага, че е минал. Бяха категорични, че никой, още повече пък полицай, не е посещавал Дина Ричардс този следобед. Дори провериха регистъра пред мен.
	Това означава, че мама или лъже, или се заблуждава.
	Или че в болницата лъжат.
	Или че някой се е промъкнал, за да я подплаши да избяга, и Ноа е прав, че нямам представа с какво си имаме работа.
	 
	* * *

	— Не ме карай да съжалявам! – предупреждавам Циклоп, докато го пускам от ръцете си в стаята.
	Изненадващо, но той ми позволи да го отнеса до втория етаж. На мига долепва носа си към пода и хуква да подуши всеки ъгъл. Надявам се, да не ги припикае.
	Сънливият поглед на мама пробягва по леглото, по телевизора и по завесите, а очите й се присвиват от светлината. Колкото и сили да е събрала, за да избяга от болничното легло, те отдавна са изчерпани. Бледото й чело е покрито с пот.
	— Тук ли спа снощи?
	— Да.
	Пръстите й приглаждат покривката на леглото.
	— С Ноа ли?
	— Той е в съседната стая.
	—Радвам се, че Джаки поне го е възпитала добре. – Отпуска се внимателно на леглото, сякаш рамката може да не е достатъчно стабилна, за да издържи нейните четирийсет и пет килограма. – Тук е хубаво. Тихо.
	— Ето. Пийни вода!
	Тя приема бутилката с трепереща ръка.
	— Докараха една жена в крилото, след като ти си тръгна. Беше в истерия.
	— Вероятно е първата й свръхдоза.
	И първият път от много време, когато тази жена е трябвало да се изправи пред демоните си трезва, а това сигурно боли повече от всичките физически симптоми на изчистването, взети заедно. Знам, защото преминах през същото с мама при първия й престой в болницата след свръхдоза. Чувах стоновете й по коридора.
	А сега не мога да не се зачудя какво точно й казват демоните, които я викат.
	Четиринайсет години.
	Минаха четиринайсет години, откакто обвих ръце около широките рамене на татко, откакто той ме целуна за лека нощ.
	Четиринайсет години, откакто беше застрелян и белязан като престъпник.
	Четиринайсет години, откакто всичко се обърка.
	И ето ни тук, а целият ми живот отново е преобърнат с главата надолу в рамките на двайсет и четири часа.
	Колкото и да искам да я разпитам за всичко, виждам, че ако не легне веднага, вероятно ще повърне. Хвърлям чантата си на скрина, с пълното съзнание, че всичките ми притежания са там.
	— Почини си!
	— Къде е кутията?
	— На сигурно място.
	Тя се свива на леглото.
	— Донеси ми я! Моля те!
	Нещо в гласа й не ми позволява да откажа. Измъквам кутията от сака и я поставям на нощното шкафче до мама, като внимавам да не зърне парите.
	Тя се взира дълго в нея.
	— Отворила си я.
	— Разбира се.
	Очаквам да се ядоса и да ми се развика. И въпреки че е безкрайно уморена, примирението на лицето й ме изненадва.
	— Тези неща за татко ли са?
	— Всичко е за него. Винаги е било. – Гласът й спада до едва доловим шепот, когато отваря капака и рови в кутията. – А сега ми е останало толкова малко! Само тази кутия. Ти. – Вдига снимката на Ноа и татко на алеята и палецът й се плъзга по лицето на Ноа. – И той. – Усмихва се тъжно. – Спомняш ли си Ноа?
	— Не.
	— Беше добро момче. – Тъжната усмивка на устните й се стопява. – Когато загубих баща ти, загубих и Ноа. – Оставя бавно снимката вътре. Затваря капака. – Чудех се дали ще дойде да ни потърси.
	— Джаки му е дала адреса. Тя го е пратила тук.
	— Той няма нищо общо със станалото с баща ти. – Затваря очи. – Не бъди толкова сурова с него! Сигурно много го боли.
	Сега пее различна песен от деня, в който ми каза, че Джаки Маршал е умряла. Тогава беше измъчена от продължителната употреба на наркотици и неспособна да покаже и най-малко съчувствие дори към сина, който е намерил майка си умряла в кухнята.
	— Знам какво мислиш за мен, Грейс. Но може би, щом ти обясня, ще разбереш всичко. И мен. – Думите й започват да заглъхват. Вероятно от лекарството против гадене, което взе на идване. То винаги я приспива, защото е твърде слаба. – А тогава може би няма да ме мразиш толкова.
	— Не те мразя. – В гърлото ми се оформя буца. – Но повече не мога да продължавам така. Не мога да минавам през входната врата всеки ден и да се чудя дали ще намеря майка си мъртва. Знаеш ли какво причинява това на човек?
	Тихи сълзи посрещат думите ми.
	Няколко минути по-късно вече спи дълбоко.
	А аз оставам с хиляди въпроси.
	Отварям междинната врата и откривам, че тази откъм стаята на Ноа вече е отворена. Той седи на един стол разкрачен и се мръщи на вестника в ръката си и на Циклоп, който души раницата в ъгъла.
	— Как е тя?
	Гласът му е изпълнен с истинска загриженост и това докосва сърцето ми, въпреки свирепите ми опити да поддържам гнева си.
	— Спи.
	— Не изглеждаше добре.
	Погледът му се плъзва по мен от горе до долу. Знам, че съм покрита със сажди и трябва да се изкъпя.
	Но първо искам отговори.
	— Разкажи ми всичко, Ноа! Всичко!
	— Споменала е името на Бетси?
	Ноа кимва сериозно.
	— Мисля, че е свързано с документите, които изгори в мивката. Имаше останало едно късче с дата. Някой си април 2003 година. Не си спомням точната дата, но беше близо до деня, в който умря Ейб.
	Предполагам, че ще запишем това в графата „съмнителни обстоятелства, които Джаки Маршал е криела“. Списъкът расте.
	— Но тогава защо на гърба на училищната снимка на мама е написано „Бетси, 2002“?
	— Не мисля, че това е майка ти.
	— Невъзможно! Погледни я!
	Вдигам снимката, за да подчертая думите си.
	— Хората пишат имена и дати на гърба на училищни снимки, за да не забравят. Майка ти е била в средата на двайсетте през 2002 година. Това момиче е твърде младо, за да е тя.
	Взирам се в младежкото лице и го сравнявам със спомените си за мама, преди наркотиците да започнат да я обезобразяват и да я състарят толкова много. Същите очи, същият цвят на косата, същата линия на челюстта. Носът й изглежда по-фин, а бузите малко по-пълни, но не е нечувано за момиче на тази възраст.
	— Тогава коя е тя?
	— Надявам се Дина да може да ни каже. – Ноа отпуска поглед към ръцете си. Забелязвам как хлътват раменете му, сякаш притиснати от огромна тежест. Сега ли се случва за първи път, или не съм забелязала, твърде увлечена в собствения си смут? – Тя каза ли ти нещо за кутията, докато бяхте заедно? За това какво има в нея?
	— Нищо полезно, но ще се събуди скоро. Не може да спи дълго, когато се изчиства.
	Той въздиша и оставя вестника на леглото до себе си.
	— Ще видя дали мога да открия нещо за този удар, когато се върна в Остин. Харви Максуел е прокурор в офиса на вуйчо ми.
	— Мислиш ли, че ще ти каже истината, ако е направил нещо съмнително?
	— Трябва да има обяснение за това.
	Челото на Ноа се набръчква от тревога.
	Той по-скоро се надява на обяснение. Изглежда, че харесва този Максуел.
	— Имаш предвид, че той трябва да отговори на въпроса защо твоята майка е скрила кобура на баща ми?
	Ноа навежда глава.
	Той не е виновен – напомням си.
	— Кога ще се връщаш? – питам по-меко.
	— Не знам. Скоро.
	Въпреки лъжите и уклончивия отговор на Ноа, ме бодва разочарование. Избутвам го, докато изучавам снимката на мъжа със скосеното чело и хлътналите очи. Ноа очевидно го позна, но реши да не ми казва нищо.
	Чудя се колко дълго щеше да пази всичко това в тайна, ако майка ми не беше избягала от болницата днес.
	Ноа си играе с кожената лента на китката му.
	— Ще отскоча да взема пица за нас и някаква супа за Дина.
	Изсумтявам.
	— Ще ти е нужен много късмет, за да я накараш да яде!
	— Трябва да опитаме. Трябва да купя и храна за него, предполагам.
	Ноа се мръщи на Циклоп, който се е настанил удобно на леглото му и е зает да дъвче някакъв обрив на задния си крак. Покривката на леглото е осеяна с отпечатъци от черни лапи.
	Въздъхвам,
	— Ела! Трябва ми помощта ти, преди да отидеш, където и да било.
	— За какво?
	— За нещо, което няма да ти хареса.
	 
	* * *

	Ноа се мръщи на наполовина пълната с топла вода вана.
	— Не трябва ли да използваме кучешки шампоан?
	— Имаш ли?
	— Мога да купя.
	— Няма смисъл да добавяш допълнителни спирки към маршрута си. Трябва да си тук, когато мама се събуди. Времето, в което ще иска да говори, ще бъде малко. – Грабвам една от кърпите от рафта. – Задръж го!
	С тежка въздишка Ноа се пресяга през главата си, сваля тениската и я хвърля на плота.
	И ме оставя да зяпам голите му гърди.
	— Какво правиш, по дяволите? Казах да го задържиш, не да влизаш вътре с него.
	—Мислиш ли, че ще го понесе спокойно? Само тази тениска ми е останала.
	— Добре, все едно. – Откъсвам поглед от него и усещам как лицето ми пламва, когато си спомням голия Ноа на това същото място вчера. – Ци, ела тук! – изсвирвам.
	Кучето дотичва в банята, без да има представа какво го очаква.
	— Надявам се Вилма да е грешала за бяса – мърморя и го пускам във ваната.
	С тиха ругатня Ноа коленичи до мен и хваща жилавото тяло на Циклоп, който ръмжи ниско, докато се гърчи и ръцете на Ноа се напъват от напрежението да го удържи.
	— Тихо! Освен ако не искаш да се върнеш в „Долината“ сам – предупреждавам с остър глас.
	Колкото и да е див, Циклоп спира да ръмжи, сякаш разбира.
	Съчетанието от вода и сапун освобождава остри миризми на сажди, мокро куче и на още нещо, което може би е по-добре да не разпознаваме.
	— Боже!
	— Да – съгласява се Ноа с гримаса.
	Опитвам се да не дишам през носа и извръщам очи. Погледът ми се плъзга по голото рамо на Ноа до мен, по тънките сребристи линии, украсяващи мускулестите очертания. Трудно е да повярвам, че челюстите на куче с размера на Циклоп, биха могли да го обхванат, но видях колко слаб е бил като малък.
	И все пак той е тук, за да ми помогне. Не е доволен, но и не се оплаква.
	— Благодаря ти!
	— Малкият мръсник си е присвоил леглото ми. Нямам голям избор, нали?
	— Благодаря ти, че го измъкна от там!
	Имам чувството, че казвам тези две думи твърде често на Ноа напоследък, но едва ли достатъчно често.
	Очите му се спират на моите. Те са още по-впечатляващи отблизо – калейдоскоп от синьо, който ме привлича като хладен басейн в унищожително горещ ден.
	— Съседката ти също ме изнервя. Тя направо ме изнуди.
	— Деветдесетгодишна, съсухрена старица, която може да се счупи на вятъра и не говори английски, те е изнудила? Как точно стана това?
	Устата му се извива в закачлива усмивка.
	— Тя е убедителна.
	— Обзалагам се. – Представям си Вилма, изправена срещу мъж с размерите на Ноа, и не мога да не се усмихна на картината. – Все едно. Щеше да е пътник, ако го бяха хванали. Затова, благодаря ти!
	Ноа спуска поглед към устните ми.
	— Предположих, че би се разстроила.
	Гласът му е по-мек, по-дълбок и докосва нещо в мен.
	— Да, прав си.
	Дори нещо повече. Ако Ноа беше седял там и беше позволил да вземат Циклоп, едва ли щях да му простя, независимо от травмата с бездомното куче в детството му.
	Циклоп започва да се гърчи.
	— Той е много мръсно животно.
	Носът на Ноа се бърчи към почернялата вода, но той продължава да държи здраво кучето.
	— Това вероятно е първата баня в живота му – смея се, докато трия врата и гърба на Циклоп, неспособна да избегна ръцете на Ноа. И тихо се наслаждавам на усещането. – Така. Трябва да го изплакна – дърпам запушалката и хващам подвижния душ.
	Ноа успява да го задържи още десет секунди, след което Циклоп се озъбва и извива тялото си, за да щракне със зъби към китката му. Ноа се измъква с проклятие, пада по гръб и така позволява на Циклоп да изскочи от ваната и да ме бутне, докато бяга мокър от банята.
	Губя равновесие и се катурвам върху проснатия Ноа.
	— Това беше забавно – мърмори той и отпуска глава с тупване върху плочките.
	— Захапа ли те?
	Осъзнавам колко е гладка и топла голата кожа на Ноа под ръцете ми, докато проверява китката си.
	— Не е разкъсал кожата. Беше предупреждение. – Въздъхва. – За бога, Грейси! Приключенията с теб никога не свършват, нали?
	Не знам защо, но това ме кара да избухна в смях. Звукът се надига чак от корема ми, докато цялото ми тяло започва да се тресе. Трябва да се отлепя от Ноа, но не мога да помръдна, толкова силно се смея.
	Той се взира в мен с неразгадаемо изражение.
	— Какво?
	Сърцето започва да препуска в гърдите ми.
	— Нищо, аз просто… – Думите му заглъхват и виждам, че е размислил за това, което смяташе да каже. – Опитвах се да реша кой е по-мръсен сега, ти или твоето бездомно куче.
	Сръгвам го с лакът в ребрата, докато се претъркулвам.
	 
	* * *

	— Трябва да ядеш, мамо.
	Поставям купата с пилешка супа върху нощното шкафче до нея.
	Тя отказва със сбърчен нос.
	— От всичко ми се гади. Дори от тази пица…
	Вече има малко цвят на лицето, но знам, че не преувеличава. Поне е изпаднала в онази щастлива омая, когато най-силните ефекти на лекарството са отшумели, а симптомите на изчистването още не са се върнали с пълна сила.
	Ноа веднага скача на крака и затваря междинната врата към стаята си, откъдето се носи миризмата.
	— Грейси е права. Трябва да вкараш нещо друго в тялото си, освен всичките тези лекарства. Затова нямаш сили.
	Тя му предлага немощна усмивка, докато той се връща и сяда на ръба на леглото до нея.
	— Още я наричаш Грейси.
	Той взема купата и лъжица.
	— Струва ми се правилно.
	— Ейб я наричаше така. Грейси или Грейси Мей.
	Ноа бавно плъзва лъжица супа в устата й.
	— Помня, че те гледах да я храниш.
	Тя преглъща само с лека гримаса.
	— Наистина ли?
	Устата му се извива в хлапашка усмивка.
	— Правех й физиономии, а тя толкова се вълнуваше, че ти буташе ръката.
	— Храната й се озоваваше по цялата стена. Побъркваше ме. – Мама започва да се смее. Редкият звук стисва гърлото ми. – Но нямах сърце да ти се скарам за това.
	Той пъхва още една лъжица супа в устата й. И още една, и още една, като привързан към майка си син, с когото се отдават на спомени за летни барбекюта в задния двор, за игри, които сме играли, и за бурния смях на татко, когато съм танцувала само по памперс с полюшващи се бедра и ръце, вдигнати над главата ми. Слушам и ги наблюдавам мълчаливо.
	Но приказките за татко връщат напрежението и то е като змия, която се увива около жертвата си и стиска все по-силно и по-силно, докато вече не мога да се съсредоточа върху нищо друго.
	Мама също го усеща. Виждам го в пълните й с болка очи, докато изучава лицето на Ноа, който седи тихо и хапе долната си устна. Сякаш внезапно се е побоял да я притисне.
	Аз не се страхувам. Чакам с години доказателство за тихите й обвинения.
	— Кажи ми какво криеше! Сега, докато можеш да се справиш.
	Колко време остава, докато вниманието й отслабне? И докато се наложи да полага повече усилия да задържи супата, отколкото да мисли за скелетите, които толкова умело криеше? Десет минути? Половин час?
	Очите й се отпускат към скута, където ръцете й са здраво сплетени.
	— Дори не знам откъде да започна.
	Отварям металната кутия и вадя първата мистерия. Снимката на мама, която може да не е снимка на мама. Подавам й я.

 	Тя се усмихва леко, докато я изучава.
	— Това вероятно е добро място за начало.
	Майка ми събира мислите си, колкото и разбъркани да са. Трябва непрестанно да си напомням, че още не е добре, въпреки че е с всичкия си.
	— За първи път представих Ейб на баба ти, когато бях бременна в шестия месец с теб. Тя настоя да пътуваме от Тексас до Аризона. Двамата с Брайън искаха да се запознаят с него, преди ти да се родиш.
	Мама казва, че съм се срещала с пастрока й, но съм била твърде малка, за да помня. Баба го е изритала година преди да се върнем да живеем в Тусон. Но съм чувала достатъчно от грубите и неласкателни коментари на баба, за да разбера, че не са се разделили сърдечно.
	— Затова дойдохме за Коледа. Тя настоя да останем в караваната. Всички ние, Ейб и аз в едната стая, баба ти и Брайън в другата… – Тя прокарва пръст по снимката. – И Бетси на дивана.
	Ноа беше прав.
	— Бетси е малката ми сестричка. Е, половин сестра, тя с дъщеря на Брайън – поправя се тя. – Баба ти я роди, когато бях на десет.
	Ченето ми пада.
	— Защо не съм я виждала? Дори не съм чувала за нея.
	— Виждала си я. Връщахме се в Тусон на гости, когато ги беше на три.
	Замълчавам, за да смеля смайващата нова информация.
	Достатъчно трудно е да си представиш, че родителят ти е имал напълно различен живот (и самоличност), преди ти да се появиш в картината. Но когато тази самоличност включва сестра, за която никога не си чувал…
	— Какво е станало с нея? С Брайън ли е заминала?
	Мама преглъща трудно, после поклаща глава.
	Алтернативата ме поразява.
	— Умряла е.
	— Не знам. Може би вече е мъртва. – Мама изучава снимката още дълго. – Бетси беше на четиринайсет, когато избяга. Баба ти ни се обади в истерия, с прощалното й писмо в ръка. Баща ти скочи в колата и обикаля цяла нощ да я търси. Разпита приятелите й и разбра, че се е виждала с някакъв по-възрастен мъж. Той й купувал дрехи и подаръци и й обещавал по-добър живот. Ейб я търси с дни, но тя беше изчезнала. Накрая реши, че са я хванали същата вечер и направо са я извели от града. Така стават тези неща. Крадат ги млади и през нощта.
	— Тези неща? Какви неща?
	— Говоря за трафик на хора. Вземат млади момичета от разбити домове и ги принуждават да проституират. Бетси е била открадната и продадена.
	Гласът на мама секва от емоции.
	Боже мой!
	— И повече никога ли не чу за нея?
	Още едно сериозно поклащане. Очите на мама са пълни със сълзи.
	— Ейб се чувстваше отговорен за станалото с Бетси. Беше убедил себе си, че е трябвало да види признаците. Не хареса Брайън от мига, в който го видя. Реших, че е, защото Брайън не одобряваше факта, че съм се омъжила за чернокож. Ейб каза, че не било това. Пастрокът ми беше невеж глупак и той очакваше това от него. Не можеше да открие точно какво, но нещо у Брайън го дразнеше, а баща ти намираше добро в почти всички. Затова спряхме да идваме тук…
	— Чакай малко! Какво имаш предвид с това „трябвало е да види признаците“? – прекъсвам я.
	Мама замълчава.
	— Брайън е насилвал Бетси. Пипал я е и е правел други неща.
	Стомахът ми се свива.
	— В нашата каравана? В моята стая? – Усещам как лицето ми се изкривява от погнуса. – И баба не е знаела?
	— Това е проблемът… Бетси се е опитала да й каже, но тя не я е послушала.
	— Глупости!
	Как може баба ми, моята сладка баба, която ми правеше палачинки през уикендите и ме задушаваше с прегръдки, да пренебрегне това?
	— Грейси, трябва да ти припомня, че и аз съм израснала в тази каравана, но никога не съм й се оплаквала от нещо подобно. За баба ти не е било логично. А Бетси беше диво дете. Забъркваше се във всякакви неприятности – дребни кражби от магазините, пакости у съседите, такива неща. Двамата с Брайън непрестанно се караха, затова баба ти реши, че Бетси лъже и че е просто неконтролируема тийнейджърка. Едва когато избяга, тя хвана накъсо Брайън. И той си призна. Баба ти го изрита, но беше късно. Бетси беше изчезнала. Баба ти никога не си прости. Когато й се обадих да я попитам дали може да се нанесем, тя прибра всичко свързано с Бетси.
	— И двете продължихте така, сякаш никога не е съществувала.
	Не мога да скрия обвинението в тона си.
	Пръстите на мама опипват непохватно медальона, висящ на врата й.
	— Повярвай ми, никоя от нас не забрави Бетси. Но баба ти нямаше да се справи с твоите въпроси. Щеше да се наложи да те лъже, защото нямаше да понесе да ти каже истината.
	След един последен поглед тя подава снимката на Ноа, който я подава на мен.
	Изучавам лицето на Бетси – на леля ми.
	— Мислех, че си ти.
	Мама се усмихва тъжно.
	— И двете сме копия на баба ти, когато е била млада. Хората ни наричаха близначките с десетгодишна разлика.
	— А медальонът, който носи?
	— Пратих на Бетси тази половина за десетия й рожден ден. Казах й, че винаги ще нося другата. Не беше нищо луксозно, просто евтин метал. Слава богу, иначе щях да съм го продала, за да се надрусам.
	Ноа, който седеше и слушаше мълчаливо всичко, пита със замислено изражение:
	— Ейб споменавал ли ти е някога да е виждан Бетси в Остин?
	— В Остин ли? – Тя се намръщва. – Не. Защо?
	Той и разказва за нощта, когато Джаки се е самоубила, и как е споменала Бетси. Мама остава със същото объркано изражение.
	— Сутринта, когато Ейб умря, намерих тази снимка в най-горното чекмедже на бюрото му. Помислих, че е странно да е там. Баба ти му я беше дала да я показва в Тусон, когато Бетси избяга. Бях я прибрала в една кутия в килера.
	— И никога не ти е споменавал, че я е виждал отново? Може би докато е работил? Сигурни ли си?
	Не мога да скрия съмнението и гласа си. Дали изобщо може да си спомни вече?
	— Баща ти никога не е говорил с мен за работата си. Но искаше да вкарва престъпленията в дома или в брака ни. Но щеше да ми каже, ако беше видял Бетси в Остин. Нали?
	Още докато го изрича, виждам как умът и се вкопчва в спомените, първо със сянка на съмнение, а после с внезапно осъзнаване.
	— Какво има, Дина? – пита Ноа, видял същото.
	— През последните няколко седмици, преди да умре, той започна да работи много извънредно. Или поне така каза. А от управлението заявиха, че не е давал допълнителни дежурства. Че е било прикритие, което е използвал, за да ме лъже, когато излиза по всяко време с проститутки и с наркодилъри. Никога не го приех. Реших, че управлението прикрива нещо, защото той не продаваше наркотици, независимо в какво го обвиняваха, но не можах да разбера защо е излъгал мен и защо е бил в този долнопробен мотел. Известно време се чудех дали не ми е изневерявал. Но това не беше присъщо на Ейб. Ако го познавахте, щяхте да знаете, че просто не беше такъв.
	— Ами ако е имал причина да вярва, че Бетси е в Остин? Ами ако я е търсил? – довършва Ноа.
	Майка ми ахва, сякаш изведнъж всичко добива смисъл.
	— Но защо татко не би й казал, че е видял Бетси? – питам.
	— Ако е обикалял и я е търсил със седмици, това означава, че не е могъл да я намери. Може би не е искал да ти дава напразни надежди – предполага Ноа, гледайки към мама.
	— Има смисъл. Цялата година беше трудна за мен.
	Гласът на мама пресеква.
	Въпреки гнева, гърдите ми се свиват от съчувствие към нея. Докато съм се кикотела, яздела съм гърба на баща си и съм изисквала внимание като всяко нормално дете, съм била в пълно неведение за мълчаливата болка на мама.
	— А ако Ейб е търсел Бетси, това може да обясни защо е бил в мотела – казва Ноа.
	Вдигам снимката.
	— Тогава защо не я е взел със себе си?
	Ноа се взира в лицето на Бетси, обмисляйки въпроса ми. Накрая казва:
	— Може би е решил, че не му е нужна.
	— Защото е бил убеден, че е там?
	— Той получи обаждане онази нощ – спомня си мама. – Седяхме на дивана и гледахме телевизия. Беше късно. Той вдигна и после ми каза, че трябва да излезе за малко. Нещо, свързано с работата. Не ми хареса, но знаех, че сигурно е важно, щом Ейб излиза в такъв час. Изглеждаше, че бърза.
	— А после?
	— Това беше последният път, в който го видях жив.
	— Каза ли това на полицията?
	Тя кимва и устата й се изкривява от горчивина.
	— Казаха, че обаждането е от телефон, намерен в мъртвия наркодилър, който е бил в стаята с Ейб. Че се е обадил на Ейб, за да направят размяна. Но това просто не се връзваше. За мен нищо от онази вечер не се връзваше. Когато Ейб тръгна, взе своя колт четирийсет и пети калибър. Знам, защото гледах как го вади от сейфа и проверява патроните. А после го пъхна в кобура, който аз му подарих за рождения ден, онзи с инициалите му. Но полицаите казаха, че Ейб е бил открит с краден пистолет в него. Обясних на полицията за колта. Те казаха, че ще си го отбележат.
	Поглеждам към Ноа и виждам едва забележимо поклащане на главата. „Не споменавай кобура!“ – казва той.
	В очите на майка ми започва да гори гняв.
	— Защо Джаки е говорила за Бетси онази нощ?
	— Не знам. Кълна се, Дина. Не знам. – Ноа отпуска глава в ръцете си, сякаш тежестта от чутото е прекалено голяма. Или може би също като мен е объркан от всички нови въпроси. После отново вдига поглед. – Ами видеото, което спомена по-рано? Каза, че някой го е търсил. Кой?
	— Да. – Мама се обръща към мен. Погледът й е пълен едновременно със страх и примирение. – Мъжът, който държа нож, опрян в гърлото ми, и заплаши да вземе Грейс, ако не му дам записа.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

	 
	Ноа

	 

	Докато Дина довърши описанието на нощта, в която се събудила и открила маскиран мъж, застанал над леглото й и допрял нож до гърлото й, а шестгодишната й дъщеря спяла спокойно в съседната стая, лицето на Грейси беше станало болнаво бледо.
	— Значи, видеото, което е търсил, не е било в теб?
	Тя поклаща глава.
	— Но мисля, че знам какво има на него. Няколко нощи преди Ейб да умре, влязох в кабинета и той гледаше нещо на компютъра. На записа се виждаше как полицаи обграждат мъж на някакъв паркинг.
	— Полицаи от управлението в Остин? – питам.
	— Не съм сигурна. Те му крещяха, а пистолетите им бяха насочени към него. Само това видях. Ейб го изключи, когато осъзна, че съм там. Каза, че е някакво клипче от ютюб, но знаех, че лъже. Лицето му… – Намръщва се. – Беше странна смесица. Сякаш беше ядосан, но също така възторжен. Не си спомних повече за това до сутринта, след като умря и не намерих изрезката от вестника в кабинета му. Тази, на която Ейб е написал бележки.
	— Това почеркът на Ейб ли е?
	Изучавам драсканиците. Целият текст е изписан със скосени главни букви, а върховете на буквите „Т“ са увеличени.
	Дина кимва.
	— Струваше ми се странно, че се е случило в същия мотел, в който умря Ейб. „Щастливата деветка“. Но още не го бях свързала с видеото. Не и преди да отида там. Трябваше да проверя дали мога… Не знам… Да го почувствам… – Гласът й секва. – Видях мигащия зелен неонов знак. И тогава си спомних.
	— Потърси ли видеото в компютъра му?
	— Полицаите вече бяха взели компютъра, когато претърсваха къщата, но им го споменах. Дадох им и оригиналната изрезка от вестника. Казаха, че ще проверят. А после същата нощ се появи мъжът. Настояваше да му дам записа, докато притискаше ножа към гърлото ми – шепне и пръстът й се плъзга по един малък белег.
	— Опитвал се е да те уплаши, за да види дали е в теб – казвам.
	— И успя. Не знаех какво да му кажа. Не можех дори да измисля някаква лъжа. Той продължи да ме заплашва, първо с ножа, а после с Грейс. Каза, че ще я отведе и ще позволи – гласът на Дина потрепва – на някакви мъже да правят ужасни неща с нея. Едва можех да говоря, толкова силно треперех. Страхувах се, че Грейс може да се събуди и да влезе. Не знам колко дълго стоя мъжът. Имах чувството, че са минали часове. Той ми каза, че в доклада на полицията ще пише, че Ейб е участвал в продажба на наркотици, и нищо, което аз кажа на когото и да било, няма да го промени. Но ако кажа на някого за посещението му или за видеото, той ще се върне и ще ми вземе Грейс. Обеща, че повече никога няма да я видя жива. Тогава разбрах, че вероятно двете неща са свързани. Видеото от удара в мотела и смъртта на Ейб. Затова си събрах багажа през нощта, натъпках всичко, което успях, в колата, напълних гаража с чували, с лични вещи, които не можех да взема. После качих Грейс и потеглих. Оставих къщата на банката. Така, както аз виждах нещата, животът ни в Тексас беше свършил. Мъжът, който държеше нож до гърлото ми и заплашваше дъщеря ми, се погрижи да го разбера.
	— А видеото?
	— Чаках с надеждата, че полицията може да открие нещо на компютъра на Ейб. – Дина поклаща немощно глава. Силите й явно я напускат. Очите й се стрелват към шишенцето с лекарство на масата. – И тогава, точно както той обеща, оповестиха официалния доклад и Ейб беше заклеймен като корумпиран полицай, когото са убили при провалена сделка за наркотици.
	Оказва се, че Дина знае много повече, отколкото някога е споменавала на дъщеря си.
	— Имаш ли някаква представа кой е бил мъжът?
	Още едно поклащане на глава.
	— Но имах усещането, че е ченге, че познава Ейб. Начинът, по който използваше името му… Нали знаете, някак фамилиарно. Беше странно. Беше толкова уверен за това как ще протече разследването. Сякаш имаше някакво участие.
	Фактът, че мъжът се е появил в нощта, след като Дина е съобщила в полицията за това видео, ме навежда на мисълта, че може да е права.
	— И ти мислиш, че мъжът в болничната ти стая днес е свързан с него.
	Тя пийва вода. По челото й се е оформила лека лъскавина, а цветът на кожата й е болнав. Не знам още колко можем да я притискаме за информация.
	— Не съм виждала, нито чувала никого, откакто напуснахме Остин. А после изведнъж отварям очи днес и над леглото ми стои мъж. Показа значка. В началото реших, че ме арестува.
	— Как изглеждаше?
	— Руса коса. Не. Кестенява. Висок… – Намръщва се. – Мисля, че беше висок.
	— Носеше ли униформа?
	— Да. Тоест не. Не мисля?
	— Няма нищо. Какво точно каза?
	Отново виждам как се мъчи да събере мислите си.
	— Попита дали напоследък съм говорила с някого от Тексас за Ейб. Попита ме дали си спомням как е умрял Ейб. А после ме попита кога съм видяла за последно теб, Грейс. И къде си, ако не се лъжа. Не мога да си спомня точните му думи. Бях толкова уплашена. Умолявах го да те остави на мира. – Челото й се сбръчква. – А после той изчезна. В един миг беше там, а в следващия го нямаше. Тогава станах и избягах.
	Грейси не е казала и дума, просто седи и слуша със свити в скута юмруци.
	Очите на Дина отскачат към нея.
	— Съжалявам, Грейс. Не можех да ти кажа. Не можех да понеса мисълта да се страхуваш от някого, който може да се появи, да те открадне и да те нарани. Беше достатъчно лошо, че аз съм ужасена. Постоянно. А после ти порасна и аз… – Въздиша. – Нищо нямаше да се промени, ако знаеше.
	— Всичко щеше да се промени! – избухва Грейси. – Щях да знам, че баща ми е бил невинен! Нямаше да го мразя толкова години, задето е съсипал живота ни!
	— Но тогава трябваше да живееш с това, което аз знам, а повярвай ми, че нямаше да се чувстваш по-добре. Да знаеш кой е бил баща ти, колко добър е бил и какво е накривил някой с него, с какво са се измъкнали…
	Гневът на Грейси пламва.
	—Никой няма да се измъкне!
	— Вече се измъкнаха.
	— Защото ги не си направила нищо! Трябваше да идеш в полицията или във вестниците, или, не знам, при кмета! Трябваше да кажеш на всички за мъжа в стаята ти и за удара, за който татко може би е имал някакви съмнения. Има толкова много неща, които е трябвало да направиш, вместо да тъпчеш наркотици в тялото си и да се криеш на хиляди километри в тази дълбока и тъмна дупка през всичките тези години!
	Грейси се опитва да се пребори със сълзите.
	— Много ме беше страх за теб. Не можех да понеса мисълта да те загубя. Особено по този начин. Беше достатъчно лошо да знам, че Бетси е някъде там…
	Гласът на Дина е прекъснат от хълцане.
	— Аз не съм Бетси. И няма да позволя на някакъв задник да ме уплаши, за да мълча.
	— Точно затова никога не ти казах. Толкова много приличаш на баща си. Толкова си упорита. Трябваше да те защитя.
	— Наричаш това защита? – Грейси махва обвиняващо с ръка към хапчетата до леглото на Дина. Дина трепва. – Нямам нужда от подобна защита. Освен това вече не съм на шест години.
	Грейси изхвърча през входа на съединената стая и почти затваря вратата ми.
	Предлагам на Дина успокоителна усмивка.
	— Тя ще разбере, щом се охлади.
	—Надявам се. Не знам дали разкритието е свило, или разширило пропастта помежду им.
	Да живее толкова години с тази тайна… А това, че Дина е успяла да я запази, въпреки причинената от наркотиците мъгла, изглежда просто невъзможно. Или може би е успяла точно благодарение на тази мъгла.
	— Защо не отиде при майка ми с това?
	— При Джаки? – Дина се поколебава. – Майка ти не искаше да има нищо общо с нас. Отбих се до дома ви, а тя дори не ме пусна вътре. Каза само, че нещата за Ейб не изглеждат добре и тя не иска да бъде въвлечена в скандала. Изглеждаше по-разтревожена за собствената си репутация и за щетите, които той може да й причини, след като е имала бивш партньор и приятел, за когото всички казваха, че е мръсен като плъх от каналите.
	Вече поклащам глава. Чувам ехо от думите на Грейси от вчера, но нещо не се връзва.
	— Бях там, Ноа – казва Дина тихо. – Тя ми каза всичко това. Не бях надрусана, когато го каза. Освен това двамата с Ейб вече не бяха в добри отношения, когато той умря.
	— Какво? Искаш да кажеш, че са се карали?
	— Искам да кажа, че той я беше отрязал от живота си. Нещо се беше случило между тях малко преди това. Не знам какво, той не ми каза.
	Намръщвам се.
	— Но Ейб се отби същия ден, в който умря.
	Тогава каза, че ще се опита да вземе билети за мача на „Шпорите“.
	— Ейб не би позволил на това, което ставаше между тях двамата, да засегне теб.
	— Не разбирам.
	— Наистина ли?
	Очите на Дина омекват.
	„Продадох душата си на дявола заради това, което направих, и няма връщане назад.“
	Дали за отношението на мама към Дина по-голям дял има виновната съвест, отколкото загрижеността за собствената й репутация?
	Дина се пресяга с немощна ръка за шишенцето с лекарства, но се бори с капачката. Цветът на лицето й е болнаво зеленикав.
	Нежно го измъквам от ръцете й и го отварям. Но минава време, преди да мога да срещна очите й.
	— Съжалявам.
	— Ти не си виновен за нищо, Ноа.
	Не аз. Майка ми. А аз я защитавах.
	Дина оставя хапчето на нощното шкафче и се измъква от леглото.
	— Иди при Грейс! Тя ти се доверява.
	Препъва се към банята и използва стената, за да запази равновесие.
	— Сигурна ли си, че не мога…
	Плъзгащата се врата на банята се затваря и миг по-късно чувам, че Дина започва да се напъва. Устата ми се пълни със слюнка при звука и съм принуден да отида в стаята си, преди да я последвам.
	Откривам Грейси да се мъчи да сложи нашийника, който купих по-рано, на врата на Циклоп. Изненадващо, кучето стои мирно. Но ръцете на Грейси треперят.
	— Ще го изведа на разходка – предлагам. – Майка ти вероятно ще има нужда от теб след малко.
	— Идвам с теб в Остин – изстрелва Грейси в отговор.
	— Защо? – питам, но вече знам отговора.
	— За да докажа, че татко е невинен.
	— Просто така?
	Тя вирва брадичка упорито.
	— Да, просто така.
	Грейси е достатъчно умна, за да знае колко нелепо звучи това.
	— Въз основа на какво?
	— Как така въз основа на какво? – сопва се. – Мама е трябвало да съобщи на полицията за мъжа в стаята й. Ако им беше казала, може би истинските виновници щяха да бъдат хванати.
	Затварям вратата, надявайки се да спестя на Дина острия език на дъщеря й.
	— Не може да влезеш в управлението и да настояваш да отворят отново случай отпреди четиринайсет години на базата на нещо, казано ти от жена, зависима от хероин.
	— Значи, не й вярваш?
	— Вярвам й, но…
	— Защо, по дяволите, внезапно в болничната й стая в Аризона се появява ченге и започва да й задава въпроси за мъж, който е умрял преди четиринайсет години, ако не, за да прикрие убийство?
	Намалявам гласа си до шепот.
	— Стига, Грейси! Наистина ли мислиш, че в стаята й днес се е появил полицай? Помисли! Чу какво каза тя. Не можеше да си спомни как е изглеждал и дали е бил с униформа. Била е заспала, натъпкана с лекарства. Сестрите не са видели никого. И ти си права. Защо сега, точно след смъртта на мама?
	Грейси няма да признае, но го виждам в очите й – тя също е сметнала, че Дина може да се е заблудила.
	— Виж, вярвам й за случилото се в дома ви в онази нощ. Но никой друг няма да повярва.
	Тя спира да се суети с нашийника на Циклоп и грабва копието от изрезката.
	— Имаме това. И сак с деветдесет и осем хиляди долара. И кобура на баща ми.
	— Парите няма да докажат нищо.
	— Напротив! – изстрелва бързо. – Отпечатъци!
	— Да, моите.
	Но Грейси не се разколебава.
	— Имаме подозрителна последователност. Хванат е наркодилър, има видеозапис и изрезка от вестникарска статия за удара срещу него. Десет дни по-късно баща ми е убит в същия мотел, в който е проведен въпросният удар. А после някакъв мъж влиза в дома ни и заплашва мама заради записа. Как може да наричаш това „нищо“?
	— Добре. Нещо е.
	— И ако някой е могъл да влезе, за да заплаши майка ми, кой казва, че е било за първи път? Същият човек може да е поставил парите и наркотиците, които ченгетата намериха.
	Може би. Но…
	— Това не е достатъчно, Грейси.
	— Тогава ще намерим нещо, което да е достатъчно! – Повишила е глас и Циклоп скача от леглото, оглеждайки я предпазливо. – Ще намерим Бетси. Ако е била в Остин по това време, ще му осигури алибито за всички останали вечери. Може би тя знае нещо.
	— Имаш ли представа какви неща се случват с тези момичета?
	Не искам да го казвам, но шансовете да намерим Бетси жива (четиринайсет години по-късно) не са добри.
	— Няма да седя в Тусон и да бездействам.
	— Но не можеш да отидеш в Остин и да обикаляш наоколо, като размахваш нож и обвиняваш някакви хора, че са натопили баща ти.
	— Не хора, Ноа. Ченгета. Или едно ченге.
	— Още по-голяма причина да не го правиш.
	Тя спира, за да проучи изрезката.
	— Обзалагам се, че този Мантис е откраднал пари или наркотици от удара, а татко с разбрал и затова Мантис го е убил.
	— Не можем да го докажем. Не разполагаме дори с оригиналните доказателства по случая.
	— Да, много удобно, не мислиш ли? – Томът и е пропит със сарказъм. – Освен това чух какво каза мама. Че Джаки и татко са били скарани. Защо? Какво е направила Джаки? Защо не и е пукало какво е станало с него или с нас, след като с умрял? Защо толкова бързо е повярвала, че е продавал наркотици, след като всеки, който го е познавал, е знаел, че няма начин това да е истина? – Очите й се присвиват, докато изстрелва обвинителните въпроси. – Има само една причина, за която се сещам. Вина за нещо, което е направила, или за нещо, което някои друг е направил и тя е знаела, но си с мълчала. Обзалагам се, че от самото начало е знаела, че баща ми е натопен.
	Вземам нашийника от леглото. Изненадващо, Циклон идва при мен доброволно. Насочвам вниманието си към закопчаването на тънката кожена каишка и закачването на повода, докато се опитвам да намеря подходящ отговор.
	— Знаеш ли какво? Може би майка ми е виновна за нещо. И може би тези пари са единственият начин за нея да го поправи.
	Дръпвам леко повода и Циклоп скача от леглото, толкова нетърпелив да излезе от задушаващата мотелска стая, колкото съм и аз.
	Но Грейси още не е готова да ме пусне.
	Кога то бях на единайсет, обраха магазина до нас, от който баба си купуваше цигари. Простреляха приятния касиер три пъти и той умря. Казваше се Ахмед. Имаше бенка под дясното око и винаги ми хвърляше бонбон и ми намигаше, докато подаваше на баба рестото. Работеше там от шест месеца, когато се случи. В продължение на три години всеки път, когато отивах в този магазин, питах дали полицията е хванала убиеца. Не можех да понасям мисълта, че той е на свобода, а Ахмед не е получил справедливостта, която заслужава.
	Грейси стои със скръстени ръце и ме наблюдава.
	—Защо ми казваш това?
	— Защото той беше просто Ахмед, приятен мъж, когото виждах два или три пъти седмично и който ми даваше бонбон. Не беше мъжът, който играеше с мен баскетбол на алеята си, който беше треньор на отбора ми или чиято съпруга се грижеше за мен почти всеки ден. Не беше част от живота ми. Но татко е бил част от твоя, голяма част. Как може да не си бесен? Как може да не се бориш да накараш хората, отговорни за смъртта му, да платят?
	— Какво ще стане, ако един от тези хора е майка ми?
	Гласът ми потрепва от вълнение.
	В очите й проблясва симпатия, но тя изчезва бързо.
	— Баща ми заслужава името му да бъде изчистено. Какво точно заслужава тя?
	Част от мен отчаяно иска да разбере отговора на този въпрос.
	Другата част се надява никога да не го открие.
	Тръгвам към вратата с Циклоп по петите ми.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

	 

	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	23 април 2003

	 

	— Как се държи машината ти за кока-кола, Айзък?
	— Никой не я е закачал. Може би са се уплашили, откакто ти се мотаеш около паркинга. – Човекът от поддръжката на „Щастливата деветка“ отпуска лакът на капака на колата ми. – Още ли нямаш късмет в търсенето на онова момиче?
	Правя гримаса.
	— Няма следи.
	Всеки път щом телефонът ми звънне и на него е изписан непознат номер, сърцето ми препуска. Имах няколко обаждания, но те не доведоха до никъде. Лакоми проститутки, мислещи, че могат да ме подмамят в стаите си. Няма да ги търся и да ги арестувам. Не ми остава друго, освен да им казвам да не звънят повече и да затварям.
	Погледът на Айзък се носи безцелно по паркинга.
	— Виждам, че е важна за теб.
	— Тя е сестра на съпругата ми – признавам.
	Нещо, което не казвам на никого, докато я търся. Но Айзък изглежда достатъчно стабилен.
	— Оглеждам се за нея.
	— Оценявам го. Но започвам да се чудя дали не се хабя напразно. У дома имам малко момиченце, което заспива с плач всяка вечер, защото иска татко й да е вкъщи, и съпруга, която лъжа, защото не мога да й обясня как съм загубил Бетси. Достатъчно лошо е, че никога няма да простя на себе си, не мога да понеса и обвиненията на Дина. Най-добре е да не знае за срещата ми с Бетси, докато не доведа сестра й у дома. Тогава ще призная истината и ще понеса последиците.
	Ако я намеря.
	— Как се казва момиченцето ти?
	— Грейси – усмихвам се широко. – Грейси Мей. Тя е на шест и е упорита като магаре. Няма да разбере, дори да й го кажа.
	— Но някой ден ще разбере и ще те обича заради това – казва го с такава сигурност.
	— Надявам се да си прав – мърморя, докато гледам един бронзов шевролет да отбива на паркинга.
	Паркира на място почти точно срещу мен, пред автомата за напитки. Шофьорът, слаб бял мъж с обръсната глава и татуировки по шията, излиза, явно бърза, и хвърля поглед крадешком назад към входа на паркинга, където влетява тъмен джип.
	Разпознавам автомобила дори преди да спре и мъжете да изскочат от него. Светлоотразяващите полицейски надписи на бронежилетките им просветват във фаровете, докато обграждат колата с извадени и насочени пистолети. Води ги Дуейн Мантис. На лицето му винаги има едно и също каменно изражение, независимо къде се намира. Винаги е бил самонадеян, но е станал още по-голям кучи син, откакто началник Канинг създаде този специален ударен отряд срещу наркотиците в Остин и сложи Мантис начело. Предполагам, има за какво да е наперен, като се има предвид, че прокуратурата прибра повече дилъри за последните шест месеца, отколкото за предишните две години, благодарение на него и на отряда му. И ако това пази улиците и училищата на Остин чисти за Грейси, тогава ще приема надутото му его с усмивка и с благодарности.
	Мантис и другите обграждат шофьора на колата нарочно. Той прилича на притиснато животно.
	— Айзък, по-добре да вървиш да си гледаш работата – мърморя.
	Няма нужда да го предупреждавам втори път. Изчезнал е за миг, оставяйки ме да гледам от уединението на колата си това, което, предполагам, е предстоящ наркоудар.
	Шофьорът е вдигнал ръцете си и спори с Мантис, казва му, че си знае правата и че полицията няма причина да го тормози, че не е направил нищо лошо.
	— Тогава нямаш нищо против да отвориш багажника – казва Мантис с фалшива небрежност.
	— Там няма нищо. Празен е.
	— Получихме сигнал, който твърди нещо различно.
	— Това е лъжа. Нямате причина.
	Мантис кимва към Степли, който се пресяга към колата и отваря багажника.
	Суровото лице на Мантис се разцепва от гадна усмивка.
	— Това не е мое! Вие сте го подхвърлили! – възкликва мъжът, преди да се завърти на пети, готов да избяга.
	Двама от полицаите му отрязват пътя. Притиснали са го към капака на колата и за секунди му слагат белезници.
	— Какво имаме тук? Кока, мет. Боже, това може да ни докара доста похвали! Надявам се да не харесваш свободата си, защото ще се разделиш с нея задълго – казва весело Мантис. Поклаща глава на себе си, но се наслаждава на всяка секунда. – Прочети му правата!
	Докато вторият полицай започва да рецитира думите, които мога да кажа и насън, Мантис бърка в багажника на колата на дилъра. Когато ръката му се показва отново, в нея има пачка пари. Поглежда към Степли, а после, без дори да трепне, грабва един черен сак и го мята през отворения прозорец на полицейския джип.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА 

	 
	Ноа

	 

	— Добро момче – прошепвам и почесвам Циклоп зад ухото, докато се настанява до пейката в парка. Въздъхвам тежко. Умът ми е хаотична каша от парчета от пъзел, без снимка на цялата картина, която да ме води.
	Грейси е права, не можем да използваме парите. Поне още не. Имам достатъчно спестявания да покрия първия месец рехабилитация на Дина. Ще ги похарча до стотинка, но очаквам огромно наследство. Надявам се, че Фълчър ще може да ускори…
	— Тежка вечер? – обажда се познат глас в тихата нощ, прекъсва мислите ми и нарушава спокойствието на Циклоп.
	Гласът е познат, но не мога да си спомня. Едва когато пейката хлътва и поглеждам нагоре, виждам специален агент Клайн да сяда до мен.
	— Шшшт! – предупреждавам Циклоп и затягам захвата върху каишката, въпреки паниката, забушувала в мен. Какво прави ФБР тук? – Мястото ви не е ли в Тексас? – питам хладно.
	— Мястото ми е там, където ме отведе случаят ми – отвръща Клайн също толкова равно.
	Хвърлям поглед наоколо за тъмнокосия му приятел.
	— Агент Тарийн остана, за да проследи няколко други нишки – обяснява Клайн, сякаш способен да прочете мислите ми.
	— Нишки на какво?
	Клайн ме пренебрегва и протяга ръка към Циклоп.
	— На ваше място не бих го правил – предупреждавам, когато от малките гърди на кучето се чува ниско ръмжене.
	Клайн се отдръпва. И се намръщва.
	— Липсва му едно око.
	Колко наблюдателно!
	Прехапвам езика си. Няма да спечеля, ако се държа враждебно с федералните.
	Клайн се навежда и подпира лакти на коленете си.
	— Твой ли е?
	— На приятел.
	— Това ли е Грейс Уилкс? Приятел? – казва го толкова небрежно.
	Клайн ме е намерил в Тусон. Не бива да се изненадвам, че знае при кого съм дошъл. И все пак стомахът ми се свива тревожно, когато чувам да казва нейното име.
	Потупвам отново главата на Циклоп, за да избегна отговора на въпроса.
	— Преди два дни ми каза, че не си виждал, нито говорил с никого от семейството на Ейбрахам Уилкс, откакто той е умрял. Но ето те тук, в Тусон, с жена му и дъщеря му. Дори си й наел хотелска стая.
	Искам да знам как е разбрал, но мога да се досетя. Показал е значката си на празноглавата блондинка на рецепцията.
	— И?
	— Защо си тук?
	Навеждам се назад, опитвайки се да постигна същия вид на безразличие.
	— За да видя Дина и Грейси.
	По лицето на Клайн се плъзва самодоволна усмивка, но той бързо изглажда изражението си.
	— Минах през парка за каравани „Сънната долина“ днес, точно преди да отида в болницата, за да видя Дина Уилкс, и…
	— Вие сте били в болницата днес?
	— Да.
	— Отишли сте в стаята й?
	Клайн спира да говори и се вглежда в мен с любопитство.
	— Исках да й задам няколко въпроса. Защо?
	Изпускам облекчена въздишка. Дина въобще не си е въобразила човека със значката. Мъжът в стаята й не е бил призрак отпреди четиринайсет години, който се е опитвал да я накара да мълчи.
	— Уплашили сте я до смърт.
	— Защо да се страхува да говори с мен?
	— Помислила ви е за друг.
	— От кого се страхува?
	— Не съм сигурен, но… – Поколебавам се. – Тя не мисли, че смъртта на съпруга й е била случайна.
	Клайн не изглежда изненадан от това твърдение.
	— А какво знаеш ти за смъртта на Ейбрахам Уилкс?
	— Винаги ли говорите с пациентите в болница, без да се запишете на рецепцията? – питам, вместо да отговоря.
	— Рецепцията беше празна. Нямаше при кого да се запиша. Охраната там куца, не мислиш ли?
	— Забелязах.
	Дина, която едва стоеше на краката си и беше облечена само в пижама, беше успяла да избяга, без да я хванат.
	Следва още една дълга пауза и подозирам, че Клайн претегля следващите си думи като ход на шахматна дъска.
	— Дойдох тук, за да говоря с Дина Уилкс за смъртта на съпруга й. Представи си изненадата ми, когато открих, че точно ти си я изнесъл от пламтящата каравана. Много интересно…
	— И защо да е интересно? Какво трябваше да направя, да я оставя да умре там ли?
	— Пожарът е избухнал вчера в ранния следобед. Пътят с кола от Остин до Тусон е дванайсет часа, а ти си дошъл с колата, видях джипа ти там, на паркинга. Никога не ме е бивало в пресмятането на времето, но ние се отбихме в дома ти в Остин около… колко беше? Четири следобед в четвъртък? Вероятно си тръгнал още същата вечер. – Той се намръщва. – Значи, след нашия малък разговор внезапно си решил да караш през два щата, за да видиш семейство Уилкс, с които не си контактувал от четиринайсет години?
	По дяволите! Правя усилие, за да свия рамене.
	— Исках да се махна.
	— Майка ти каза ли ти да дойдеш и да видиш Дина и Грейс Уилкс в нощта, преди да умре?
	— Не.
	— Сигурен ли си?
	Кажи на Грейси, че е бил добър човек. Ще го направиш, нали?
	Въздишам, за да прикрия паниката си.
	— Обект ли съм на някакво федерално разследване, агент Клайн? Защото, ако е така, имам правото да се възползвам от услугите на адвокат.
	— Не. Или поне не още. – Той бръкна в джоба си и вади телефон. – Искам да ти пусна нещо. Кратко е. Имаш ли против Да го чуеш?
	— Давайте! – промърморвам.
	Любопитството ми взема връх.
	Той задържа телефона във въздуха.
	Десет и четиринайсет вечерта, сряда, 5 април 2017.
	Автоматичният запис на телефонен секретар прокънтява в тихата нощ, а датата и часът карат космите на врага ми да настръхнат.
	— Агент Клайн! Щом толкова много държите да арестувате някого, ще ви дам едно име – казва жена с тежък тексаски акцент, думите й са замазани, а тонът й е горчив.
	Зрението ми се замъглява и аз мигновено се пренасям в онази ужасна нощ.
	— Трябва да проучите смъртта на Ейбрахам Уилкс. Всичко, което се случи с него, е лъжа. Той беше натопен, защото видя как Дуейн Мантис краде пари по време на удар срещу наркодилър и щеше да го обвини за това. Не знам точно как Мантис го е направил, но съм сигурна, че той е убил Ейб. Проверете го! Разберете как Дуейн Мантис е убил един добър човек!
	— Това е майка ти, нали?
	Сигурен съм, че няма нужда да отговарям; призрачно бялото ми лице сигурно му казва всичко и Клайн ме гледа отблизо.
	Няма грешка. Това беше Джаки Маршал.
	— Можехте да ме предупредите – успявам да се измъкна, гласът ми е дрезгав, а сърцето ми бие в ушите.
	Бих могъл да фрасна този задник за това, че ме причака в засада.
	— За да измислиш как да ме излъжеш ли?
	— Защо да ви лъжа?
	— Все още не съм сигурен. По същата причина, поради която не знам защо си излъгал в показанията си пред полицията.
	Клайн съсредоточава вниманието си върху металния пръстен на малкия си пръст и започва да го върти, но аз знам, че следи всяко мое потрепване.
	Би трябвало да му кажа всичко. Да разговаря тази тежест от гърдите си. Да оставя ФБР да се справи с нея. Но не мога да го направя. Това ми звучи все по-добре и по-добре, но първо трябва да говоря със Сайлъс. Той винаги е бил моят глас на разума. А това засяга и него.
	Мисълта ме стряска. Ако майка ми е насочила Клайн към Мантис, то е, защото първоначално той не е преследвал него.
	— Кого се опитвате да арестувате?
	Клайн повдига рамене уклончиво.
	— Това е просто още един случай. Още един престъпник, когото майка ти е можела да спре, но не го е направила. Тя е имала голям проблем с търсенето на правосъдие, нали? А това не е добро качество за шеф на полицията.
	Агент на ФБР или не, нямам намерение да седя тук и да слушам как дрънка глупости за мъртвата ми майка.
	— Изглежда, би трябвало да се погрижите за този Мантис. Не ми позволявайте да ви бавя!
	Ставам и съвсем леко подръпвам Циклоп към входа на мотела.
	— Какво трябваше да дадеш на Грейси Уилкс? – подвиква Клайн.
	Замръзвам на място.
	— За какво говорите?
	— Съседът й каза, че си дошъл, за да й предадеш нещо.
	Симс, това лайно.
	— Стари семейни снимки.
	— Карал си дванайсет часа, за да й предадеш стари семейни снимки? Сигурен ли си?
	Тонът му ме изнервя. Все едно вече знае за парите.
	— Приятна вечер, Клайн!
	— Значи, ако отида в тази мотелска стая, няма да намеря нищо подозрително?
	Сак с деветдесет и осем хиляди долара – сумата, която случайно е същата като тази, спомената в статията, няма как да бъде случайност.
	Но по-важното, той би намерил Грейси и тя бързо ще осъзнае, че не съм споменал за посещението на федералните през онзи ден. А това беше напълно преднамерено и вероятно грешно решение от моя страна, но вече познавам Грейси достатъчно, за да знам, че тя ще ме притиска с ножа, докато не й дам визитната картичка на Клайн. Тя няма да се поколебае да му каже всичко, включително и подозренията, които има към майка ми.
	— Ще намерите болна жена, която има нужда от почивка. Струва ми се, че вече достатъчно сте я уплашили за един ден, не е ли така?
	Той спира, сякаш обмисля казаното.
	— Кога ще се върнеш в Остин?
	— Веднага след като помогна на Грейси да включи Дина в рехабилитационна програма и намерим място, където да живее.
	Клайн става от пейката и застава до мен, а аз усещам как настроението му се променя.
	— Наказанието за лъжливи свидетелски показания пред полицай е до шест месеца затвор. Това е престъпление, Ноа. И ти си наясно, нали работиш в прокуратурата. Но предполагам, че вуйчо ти би направил всичко, което се налага, за да отпаднат обвиненията.
	Преглъщам.
	— Желая ви приятен път!
	— Разбира се, че няма да му бъде лесно да го направи при цялото медийно внимание, което ще падне върху теб като заподозрян в убийство…
	Убийство? Не съм способен да се сдържам повече.
	— За какво говорите, по дяволите?
	— Е, кой те накара да го направиш? Кой искаше да се отърве от Джаки?
	Чувствам как лицето ми се изкривява, докато се опитвам да схвана какво има предвид. Защото той не може да казва това, което мисля, че казва…
	— Джаки е била толкова пияна, че дори не те е видяла, докато пистолетът не е бил…
	Забивам юмрук в устата на Клайн. Искам да спра този поток от гнусни обвинения.
	— Не съм убил майка си – изричам насила през стиснатите си зъби.
	Току-що ударих агент на ФБР и ако допреди малко той нямаше основание да ме арестува, вече има. Хитрото копеле!
	Клайн опипва устни с опакото на ръката си, която се оцветява в кръв. Но колкото и странно да е, той изобщо не изглежда изненадан и не се опитва да извади белезниците.
	— Знам как да те извадя от равновесие, нали? – Той вади визитата си картичка от задния джоб. – Ето… В случай че си изгубел предишната. Имаш четирийсет и осем часа да оправиш нещата с Дина Уилкс. После очаквам да се свържеш с мен и да ми кажеш всичко, което знаеш. Защото, когато след това позвъня на вратата ти, разговорът ни ще бъде много по-неприятен от този. За теб и за всеки, който крие информация от мен.
	Вкочанено поемам картичката.
	След един последен остър поглед Клайн се отдалечава и потъва в тъмен на цвят седан.
	Издишам бавно въздуха от дробовете си. Дали майка ми е имала него предвид, когато спомена, че федералните й дишат във врата и че това е най-лошото напрежение?
	Вече я разбирам.
	 
	* * *

	Надниквам в свързаната стая. Грейси се е свила на стола и спи дълбоко с глава, подпряна на подлакътника.
	Въздъхвам облекчено.
	Дина ми се усмихва леко и ме кани в стаята с немощно махване на ръка.
	— Имаш ли нужда от нещо? – прошепвам.
	— Не. Благодаря ти, Ноа!
	Опаковките на бисквитите със стриди, които дойдоха със супата, седят празни върху нощното й шкафче.
	— Добре. Хапнала си.
	Отивам да ги прибера.
	— Ноа! Какво си направил с ръката си?
	Опъвам пръсти пред лицето си и изучавам зачервените кокалчета. Не съм удрял човек от гимназията. Тогава фраснах някакъв боклук, който тормозеше сакато дете на паркинга. Чувствам се само частично зле от това, че ударих Клайн, най-вече защото му дойде изневиделица. Но той определено си го заслужаваше.
	— Ударих я. Нищо особено.
	Изхвърлям боклука в кофата в ъгъла и чувствам, че погледът на Дина ме следва през целия път.
	— Ейб винаги казваше, че ако не се сдобием със собствен син, ще е напълно доволен, че има теб. Той много те обичаше.
	В гърлото ми засяда буца. Кимвам, неспособен да дам подходящ отговор.
	— Кога смяташ да тръгнеш обратно към Тексас?
	— Утре сутрин. Трябва да говоря с вуйчо ми.
	И да разбера какво е правил Максуел преди четиринайсет години, което би могло да обясни защо Ейб е написал името му под тази статия.
	И трябва да направя това, преди моите четирийсет и осем часа да изтекат.
	— Сайлъс… – Слаба усмивка докосва лицето на Дина. – Той вече е областен прокурор. Как се справя?
	— Добре, като се има предвид всичко. Той ще се кандидатира за Областния съд на следващите избори и със сигурност ще спечели.
	— Мислех си да отида при него. Да му кажа за мъжа, който ме заплаши. Но после осъзнах, че каквото и да направя, няма да си върна Ейб, а само мога да загубя и Грейси. Този мъж… Минаха четиринайсет години, а все още чувствам ръката му около гърлото си, когато затворя очи.
	Погледът ми пробягва по белезите от игли по ръката й. Грейси нарече Дина слаба. Но дали е такава? Защото някой би могъл да спори, че тя всъщност е много силна жена, след като е успяла да си държи езика зад зъбите през всичките тези години, за да предпази дъщеря си. И може би точно така се е превърнала в това.
	Тя извива китката си, за да скрие белезите.
	— Радвам се, че имаш Сайлъс.
	— А аз се радвам, че тя има теб – кимвам към Грейси.
	— Колкото и да не си струва. – Дина поема дъх някак прекалено дълбоко. – Не мога да ти обясня какво изпитвам. Все едно най-сетне усещам слънцето върху лицето си отново след дълъг период на изолация.
	— Това е, защото си била сама през цялото време. Но вече не си.
	Очите й се пълнят със сълзи.
	— Ако й се случи нещо…
	Гласът й се пречупва. Тя извръща глава с усилие и се вглежда в спокойно спящата си дъщеря за един дълъг миг. Чертите на Грейси изглеждат толкова меки в съня й, почти детински. До този момент не бях забелязал гъстите й тъмни мигли, хипнотизиран от пронизващия й поглед.
	— На нас с Ейб не ни беше лесно. Сякаш за всеки човек, който ни приемаше, имаше двама, които гледаха на нас с неодобрение. Заради цвета на кожата му. Или заради моя. Или заради цвета на кожата и на двама ни. Помня как люлея в ръцете си Грейс като бебе и се чудя какъв ли ще бъде животът й? Как ще се отнасят с нея? Дали ще я наказват, защото съм се влюбила в баща й? Това сега е най-малкият ни проблем, нали? – Тежкото и преглъщане прозвучава в стаята. – Тя порасна и стана толкова красива. И силна.
	— Да, мадам. – Поглеждам надолу, докато се съгласявам с Дина, уплашен, че може да прочете какво мисля за Грейси през последните два дни. – Тя има нужда да останеш жива и чиста.
	Дина се засмива меко.
	— Това момиче няма нужда от мен от години.
	— Напротив. Тя винаги ще има нужда от теб, независимо какво казва. Ето защо ще те заведем в рехабилитационен център утре сутринта. Това е хубаво място. Доктор Копа го препоръча.
	— Не можем да си го позволим…
	— Аз имам пари. Майка ми ми остави.
	— Не, не мога…
	— Трябва, Дина! Направи го заради Грейси! И заради Ейб! Представи си какво би казал той, ако те види такава!
	Тя потиска каквито и аргументи да е възнамерявала да изложи, и накрая въздъхва с примирение.
	— Знаеш, че тя няма да ти позволи да го направиш, нали?
	— Да, мадам. Тя вече ми каза, че ще се върне с мен в Тексас.
	— Ти каза ли й „не“?
	Засмивам се.
	— Възможно ли е някой да каже „не“ на Грейси?
	— Вече си я опознал. Тя ще стигне до там, независимо дали с теб, или с кофа за боклук.
	— Да, мадам. Тя е най-упоритото момиче, което познавам – съгласявам се с нея. – Прилича на баща си. Ще ми се той да можеше да я види сега. Щеше да се гордее с нея.
	Дина примигва, за да прогони сълзите.
	— Ако замине, по-добре да е с теб. Ще се чувствам много по-спокойна.
	— Ти гледай да се оправиш, а аз ще се погрижа тя да не направи нещо твърде необмислено.
	По-лесно е да се каже, отколкото да се напрани. Грейси е деликатна като природно бедствие, когато си науми нещо.
	Дина кимва.
	— Пази я, става ли? Заради Ейб.
	— Никой няма да се занимава с нея, Дина. Тя не знае нищо.
	— Нито пък аз. Не и наистина.
	— Няма да позволя нещо да й се случи – обещавам.
	Преди четиринайсет години е било лесно за маскиран мъж да тормози Дина, чието сърце е било разбито, като използва заплахи срещу малката й дъщеричка, за да я уплаши толкова много, че да я накара да мълчи. Но Грейси вече не е малко момиченце и нещо ми подсказва, че няма да е толкова лесно да бъде сплашена, колкото Дина.
	Истинският въпрос обаче е дали Грейси ще даде на някой причина да опита.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

	 
	Грейс

	 

	Кактуси сагуаро* са наредени като почетен караул от двете ни страни, докато преминаваме през величествения вход на рехабилитационния център „Пустинни дъбове“.
	[* Кактус сагуаро, или карнегия, е вид кактусово дърво. На територията на САЩ то се среща в пустинята Сонора (Аризона и Калифорния). Живее до 150 години и достига височина 13 метра и обиколка на стъблото 3 метра. – Б.пр.]
	Майка ми оглежда новия си дом, а аз се опитвам да разчета изражението на застиналото й лице в отражението в прозореца. Той не прилича твърде много на клиника, нито на градска сграда. Няма нищо, което да я кара да се чувства като в затвор.
	Но какво има в очите й сега? Винаги съм мислела, че мога да чета в тях като в книга. Явно случаят не е бил такъв, поне не напълно. Защото някъде дълбоко са били заровени тайни, които се е страхувала да сподели. Дали парализиращият страх и болката от това, че съпругът й е бил убит и натопен за подкуп, са я превърнали в тази сянка на жена?
	Четиринайсет години тайната я е разяждала отвътре.
	Дали не е било прекалено дълго? Дали вече е изгубила всякакъв шанс да се възстанови?
	Ноа отбива до бордюра пред оцветена в пясъчно едноетажна сграда.
	— Вече направих първото плащане – казва ми с приглушен глас.
	Намръщвам се.
	— Какво? Кога?
	Защото сакът с пари, този, за който снощи спорихме дали трябва да използваме (а какъв друг избор имаме), седи отзад недокоснат.
	Той се измъква от седалката си и затваря вратата, без да ми отговори. Наблюдавам го в огледалото за обратно виждане как отваря задната врата и вади малкия куфар, пълен с дрехи и тоалетни принадлежности, които изтичах да купя за мама тази сутрин.
	— Стой тук, приятелче! – потупва Циклоп по главата, преди да затвори и да се отправи към главния вход.
	Какво смята да прави? Освен да се погрижи всичко да си дойде на мястото.
	Мама изобщо не се опита да спори сутринта, когато Ноа обяви, че ще я водим тук. Просто кимна. Но забелязах безмълвния поглед, който премина между двама им. Ноа сигурно й е казал нещо, с което да я убеди, през тези няколко часа, в които се отнесох снощи. Малкото й златно момче е дошло да я спаси.
	Още една благодарност, която му дължа.
	Мама въздъхва.
	— Е, предполагам, че за известно време ще бъда тук.
	— Ще ти хареса. Центърът е само за жени. Ще делиш едно отделение с още пет. Но ще имаш собствена спалня, за да можеш да избягаш, когато имаш нужда. Има мъже пазачи, но няма да ги виждаш често. Охраната е добра.
	Колкото и спокойно да изглежда мястото, тук се полагат големи усилия да държат хората, които имат нужда от помощ, вътре, а тези, които им причиняват вреда, отвън. Ще й бъде много трудно да намери дилър на хероин, който да има смелостта да се появи в центъра.
	Ако изобщо има някакъв шанс да се оправи, той е тук.
	— Имат басейн и фитнес зала, както и курс по йога и медитация. Ще ти насрочат ежедневна лична терапия и ще ти осигурят здравословна храна. Мястото има висок рейтинг на успеваемост. И кой знае? Може да намериш приятелка.
	Бог знае, че тя има нужда от такава.
	В страничното огледало улавям погледа й, закован върху Ноа, който си бъбри с дамата от охраната на входа.
	— Всеки път, когато погледна лицето му, виждам майка му. – Дълга пауза. – Това, което прави за мен, за нас…
	— Опитва се да поправи стореното от Джаки – отварям вратата и слизам.
	Мама излиза след мен и приглажда бялата блуза, която и купих, по слабите си хълбоци. Изглежда далеч от здрава, но един душ и новите дрехи определено са подобрили вида й.
	— Не забърквай неприятности в Тексас!
	— Ще се оправя. Просто ще се опитаме да намерим някои отговори, това е. И надявам се, полицейски доклад. Ноа има връзки. Освен това е умен. – А аз нямам представа дали ще се опитва да ме разубеди да не ходя с него, тъй като сме разменили едва няколко думи след снощи. – Може би най-малкото ще намерим Бетси.
	Би било хубаво да имам по-голямо семейство.
	— Не знам, Грейс. През тези четиринайсет години тя не се върна у дома. Ако изобщо е жива, може да не помни коя е била. Или да не иска да си спомни след всичко, което сигурно са й причинили. – Гласът й затихва. Пресяга се зад врата си, разкопчава верижката и я плъзва в дланта ми. – Може би това ще освежи паметта й.
	Приемам я тихо.
	— Трябва да те регистрираме.
	— Добре. Грижи се за себе си! – посяга към мен.
	Инстинктивно отстъпвам назад, извън досега й. Много сме далече от прегръдките.
	С леко, разбиращо кимване тя се обръща и се отправя към входа, потупвайки леко Ноа по ръката, докато минава покрай него.
	Тръгвам след нея, но той ме хваща за китката. Горещите му пръсти подпалват кожата ми.
	— Тя трябва да знае, че според теб може да се справи – прошепва той, навеждайки се към мен.
	Толкова близо, че ментовият аромат на дъвката му целува сетивата ми.
	— Аз не мисля, че може да се справи.
	Умоляващи сини очи се взират в мен.
	— Трябва. Заради теб самата, както и заради нея.
	— Не я познаваш толкова добре, колкото я познавам аз. – Тя не го е разочаровала отново и отново. Но откривам, че заради Ноа съм готова да се престоря. – Не тръгвай без мен!
	Отблъсквам ръката му и минавам през вратата.
	 
	* * *

	Излизам навън и въздишам облекчено.
	Ноа се е облегнал на джипа с кръстосани в глезените крака и се опитва да убеди вързания Циклоп да седне за награда.
	А аз бях сигурна, че ще намеря Циклоп и нещата ми при охраната и че той ще е изчезнал при първата възможност да се отърве от мен.
	Приближавам се бавно и копирам позата му.
	— Колко ли време ще мине, преди тя да избяга с крясъци?
	Той се усмихва.
	— Не мисля, че ще го направи.
	— Казаха ми, че си се обадил сутринта и си платил за първата седмица с кредитната си карта. И си обещал да преведеш останалото утре, след като отвори банката.
	Слага слънчевите си очила, но не казва нищо. Знам защо го е направил, защото независимо дали иска да го признае, или не, той е наясно, че парите са мръсни.
	Което значи, че използва собствените си спестявания, за да плати лечението на майка ми. Колебая се между импулса или да откажа помощта му, или да обвия ръце около врата му. Но имаме да обсъждаме важни неща.
	— Тогава да тръгваме! Аз ще карам в началото, защото знам, че не си спал много снощи.
	Ноа дъвче бузата си и аз се подготвям за спор.
	— Имаш ли право да шофираш?
	— Кой ще ме спре?
	Той вдига вежда.
	— Имам книжка, ако това питаш.
	Минава един дълъг момент и с неохотна въздишка той протяга ключовете към мен.
	— Какво е станало с ръката ти?
	Забелязах натъртените му кокалчета сутринта, докато качваше чантите.
	— Не е важно.
	Той поставя ключовете в дланта ми. Топлината на пръстите му е едновременно успокоителна и вълнуваща върху кожата ми и ме кара да забравя наранените кокалчета и зависимата си от хероин майка за част от секундата.
	— Готови?
	Това е. Връщам се в Тексас.
	Или ще попадна в задънена улица (ако човекът или хората, виновни за убийството на баща ми, са покрили следите си толкова добре, че никакво ровене не би могло да ги разкрие), или ще узная истината.
	Сигурна съм единствено, че някой там е убил баща ми и е останал безнаказан.
	Досега.
	— Готова съм.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

	 
	Ноа

	 
	Мамка му!
	Намалявам звука на радиото, за да мога да се унижа подобаващо.
	— Съжалявам. Забравих.
	— Забравил си за първия ред на мач на „Шпорите“?
	Дженсън не може да скрие неверието в гласа си. Не го обвинявам. Това е любимият ми отбор, а той спечели билети за днешния мач срещу „Ракетите“.
	— Бях зает.
	Един тир натиска клаксона, докато друга кола го изпреварва.
	— И къде си, по дяволите! Не съм те виждал, нито сме говориш от четвъртък.
	— Точно сега ли? На бензиностанция в Ню Мексико. – В огледалото за обратно виждане съзирам ядосаната Грейс, която се опитва да подмами Циклоп да се изпишка. Трябваше да й кажа да го заведе до близкия знак, той ги обича. – Трябваше да се погрижа за някои неща, свързани с мама.
	— За завещанието ли?
	— Не.
	Изчаква малко да продължа, преди да започне да ме притиска.
	— Човече, какви са тези потайности? Това съм аз!
	Въздъхвам. Дженсън може да си държи устата затворена.
	— Помниш ли стария ми треньор по баскетбол? Този, когото застреляха в сделка за наркотици?
	— Звучи ми познато.
	— Дъщеря му живее в Тусон. Мама остави нещо за нея и трябваше да й го донеса лично. Освен това реших, че ще ми се отрази добре да се махна за малко.
	— Трябваше да ми кажеш.
	— Съжалявам. Стана в последната минута.
	— Добре. Тогава ще взема Крейг. Ще се видим ли довечера?
	— Всъщност ще се прибера у дома,
	— Ноа, знаеш, че не е нужно да останат сам в тази къща.
	—Няма да съм сам. Грейси се връща и Тексас за известно време и трябва да отседне някъде, така че и тя ще бъде там.
	— Така ли? – Пауза. – Каква е тя?
	— Тя е като динамит.
	Щеше да бъде много по-лесно, ако я бях оставил в Тусон.
	— Толкова секси?
	Усмихвам се.
	—Не казах това.
	— Значи, е секси. – Усещам усмивката в гласа му. – Колко? По скалата от едно до „ръката ти изтръпва“?
	— Не бъди гадняр!
	— Хайде!
	Ухилвам се.
	— Адски секси е. Има дива къдрава коса и страхотии зелени очи. А това тяло…
	Вратата зад мен се отваря и ме стряска.
	— Какво за тялото й? – настоява Дженсън,
	— Трябва да затварям.
	— Ще дойдеш утре на нашия мач, нали?
	— Вероятно не.
	Затварям, преди да има възможност да ме нахока.
	Циклоп скача на задната седалка и размахва опашка, докато се взира с единственото си око в мен.
	— Започва да свиква с каишката – казва Грейси и го почесва по главата.
	— Той е съвършено различно куче.
	Доскоро сплъстената му козина е мека и пухкава и почти подканва да я докоснеш.
	Гледам как Грейс заобикаля джипа отпред. Може би не е чула разговора ми с Джонсън,
	—Сигурен ли си, че можеш да караш? – пита, докато се качва. – Тази петчасова дрямка може би не ти е била достатъчна.
	Усмихвам се на сарказма й.
	Чувствам се страхотно. Трябва и ти да подремнеш няколко часа.
	— Това тяло няма нужда.
	Паля двигателя и няколко секунди проверявам страничното огледало, изчаквайки бузите ми да се охладят.
	Значи, ме е чула да говоря с Дженсън.
	 
	* * *

	Едно дванайсетчасово пътуване с когото и да било може да изглежда като вечност, особено когато шофирате стотици километри през нецивилизована пустиня и сте принудени да говорите или да слушате изпълнена със статичен шум кънтри музика по радиото.
	И все пак стотиците километри с Грейс изобщо не бяха досадни. Може би защото се редувахме да сме в безсъзнание през по-голямата част от времето.
	Едва сега се опитваме да проведем разговор.
	— Това е едно голямо нищо – мърмори Грейси, оглеждайки участъка с бензиностанции, докато минаваме през още едно заспало градче.
	— Пътят не е от най-вълнуващите.
	Тя изпъшква и протяга крака на таблото.
	— Забрави за пътя! Не знам как някой може да живее тук. Какво може да правиш с времето си, освен да спиш и да пиеш? – Тя кимва към един запуснат мексикански ресторант. – И да ядеш такос.
	При всяко минаване покрай улична лампа светлината огрява оформените й голи крака.
	— Не много – съгласявам се, хвърляйки й поглед при всяка възможност.
	— Сервирането на кесо и чипс със сигурност няма да ми липсва.
	— Между другото, как се справи с проблема с работата?
	— Казах им, че заминавам извън града.
	— И?
	Понякога да накараш Грейси да отговори е като да вадиш зъб. Не знам дали е, защото не желае да говори за себе си, защото не ми доверява лична информация или просто защото умът й е прекалено зает с други мисли.
	— Казаха да им се обадя, когато се върна в Тусон. Ако не са ми намерили заместник, ще ме вземат отново – изсумтява. – Явно не съм високо ценен служител. В „Куиктрип“ дори ми дадоха увеличение миналия месец. Цели петнайсет цента на час.
	Подсвирвам подигравателно.
	— Сигурен съм, че лесно ще намериш друга работа.
	— Да, не се тревожа. Навсякъде има ресторанти „Леля Чилада“. Знаеш ли, че мама е работила в един такъв в Остин? Няма ли да е смешно, ако реша да остана в Тексас и ме вземат на същото място?
	Грейси да остане в Тексас? Какво би я накарало да го направи? Особено след всичко, станало с баща й. Но разбирам и защо не изпитва особена любов към Тусон.
	— Дина как се е озовала в Тексас?
	— Тръгнала е за Остин с приятелка, когато е била на седемнайсет. Имала е велики планове да се омъжи в тексаско петролно семейство. Нали знаеш, да се измъкне от бедняшкото си детство в караваната. Баща ми я спрял един ден за превишена скорост. Разплакала се и му казала, че ще я уволнят, ако закъснее отново за работа. Обещала повече да не превишава разрешената скорост, ако я пусне. Подействало. Пуснал я с предупреждение. Същата вечер се появил в ресторанта след смяната си и поискал да седне на нейна маса. Искал да бъде сигурен, че не са я уволнили. Заговорили се и до края на смяната тя вече знаела, че той е единственият. Три месеца по-късно забременяла с мен и веднага се оженили.
	— Страхотна история.
	— Да. – Тя чопли един конец на блузата си. – Когато бях малка, мама ме държеше в ръцете си нощем и ми разказваше всякакви страхотни истории за него. Това беше в добрите стари дни, когато вярвах, че е умрял при нещастен случай.
	Междувременно Дина е крила мрачните и страшни истини дълбоко в себе си, докато не са започнали да загниват в нея.
	Подминаваме табела за Остин.
	— Само още два часа, нали? – пита Грейси и мога да се закълна, че чувам треперене в гласа й.
	 
	* * *

	Карам по познатите улици, а в мен се надигат противоречиви усещания на празнота и облекчение, докато отбивам към квартала, а после и по нашата тиха уличка. Вече моята тиха уличка. Странно е да го кажа.
	Дом, мил дом!
	Погледът на Грейси се плъзва по неосветената къща, която в сравнение с мястото, от което идва, изглежда като палат.
	— Хубава е.
	Гася двигателя и отпускам ръце в скута си за миг, взрян в покритата предна веранда. Чудя се дали някога ще мога отново да я гледам, без да виждам жълтата полицейска лепенка около нея.
	На задната седалка Циклоп става на крака, след като е прекарал по-голяма част от пътуването легнал по гръб и хъркайки като галено кутре.
	— Има няколко съседски котки наоколо…
	— Досега не е убивал котка, доколкото знам. Грейси вижда изражението ми и изпухтява. – Ще го държа на каишка.
	— Може да тича свободно в задния двор, стига да не копае под оградата.
	Измъквам се от шофьорската седалка и протягам уморените си крака. Вземам чантите от багажника.
	— Способна съм да си нося багажа – протяга ръка Грейси.
	Добавям още провлечен тексаски акцент, за да я подразня.
	— Не и в Тексас, госпожичке.
	Това ми спечелва извъртане на очите, но също така и една усмивка. Грейси не спори повече, докато ме следва по пътеката, влачейки крака. Не знам дали е от умора, или от нежелание.
	— Мама казваше, че къщата ни в Остин е била хубава.
	— Имахте голям заден двор – потвърждавам. Ключовете ми подрънкват в тихата нощ. – И огромно знаме на щата Тексас…
	— Висящо от верандата. Закачил го е, преди дори да влязат вътре, в деня, в който посредникът им е връчил ключовете. Толкова е бил горд да бъде тексасец. Тя го взе с нас, когато се преместихме. – После Грейси добавя с по-тих глас: – Вече го няма.
	Усещам как в тона й се прокрадва меланхолия и отчаяно ми се иска да я прогоня.
	— Имаше баскетболен кош на вратата на гаража. Там се научих да играя. Един ден, докато дриблирах след училище, съседите повикаха ченгета заради шума. Баща ти се появи с партньора си, а после и мама, заедно с още една патрулка полицаи. Всички започнаха да играят на алеята, както си бяха в униформи. – Усмихвам се на спомена. – Трима на трима. Дори мама, която не можеше да дриблира, ако ще животът й да зависи от това.
	— Съседите оплакаха ли се отново?
	— Ако са, не съм чул. Ейб ми каза да продължавам да играя, защото това ще ме държи далече от неприятностите.
	Понякога все още дочувам боботещия му глас, който ми казва да си отварям очите, да дриблирам ниско и да използвам тялото си, за да блокирам.
	Изкачвам се по стълбите на верандата, отключвам вратата и влизам вътре, за да може тя да пусне Циклоп от каишката. Той се впуска да изследва с долепен до плочките нос, докато изключвам алармата.
	— Давай, чувствай се като у дома си! – казвам с присмех, но ако трябва да бъда честен, е хубаво в къщата отново да има куче.
	С мама говорехме да вземем друго, когато се преместих при нея, но никой от нас не можеше да му осигури режима, който щеше да му бъде нужен.
	Чудя се какво подушва. Онези поне четирийсет чифта ботуши и обувки, които са тъпкали тук през последните няколко седмици? Белината, използвана за почистването на кухнята и за премахването на кръвта?
	Или може би лекия аромат на люляк (любимия на майка ми) от освежителите в контактите. Още се носи наоколо, въпреки че са минали седмици, откакто са изветрели.
	Между нас пада странно мълчание, докато очите на Грейси обхождат дългия коридор към кухнята. Ръцете й я обгръщат здраво, сякаш усеща студ.
	— Трудно ли ти е след…
	Думите й секват.
	— Не мога да стоя тук – отговарям честно. – В кухнята е най-лошо, особено нощем. Идвал съм само три пъти, откакто тя умря.
	Грейси хапе долната си устна.
	— Къде щеше да отседнеш, ако не бях дошла?
	— Трябваше да се преместя у вуйчо Сайлъс тази седмица.
	Той вероятно ще има какво каже за това, че съм довел Грейси. Не очаквам с нетърпение този разговор. Но съм сигурен, че лесно ще отклоня вниманието му, когато му кажа за Клайн.
	— Значи, съм провалила плановете ти.
	— В никакъв случай. Последвай ме! – Показвам й допълнителната спалня горе и оставям багажа й вътре. – Банята за гости е там. – Кимвам към вратата срещу нейната: – А това е моята стая.
	Оглежда вратата ми, но не казва нищо.
	— Ще лягам. Имаш ли нужда от нещо?
	— Чаша вода.
	Отварям уста да предложа да й я донеса, въпреки че предпочитам да налетя с глава в стената, отколкото да отида в кухнята сега.
	— Няма нищо. Мога сама да си взема. Помниш ли? Аз съм независима жена.
	— Да.
	Гледам как слиза по стълбите с бавни, премерени стъпки.
	Но нямам смелостта да я последвам.
	 
	* * *

	Мама поддържаше педантични записки. Документите й бяха подредени грижливо, а разходите – подробно описани.
	Но след като съм прекарал два часа да се ровя във високия шкаф в кабинета й, започвам да се чудя колко подробни са записките й.
	Всичките си пари ли е описвала?
	Има ли нещо в тези папки, което да обясни деветдесет и осемте хиляди долара, които остави за Грейси? Нещо, което да докаже, че не са свързани с онзи удар?
	Ако има, не съм го намерил. Намерих само данъчни декларации, които изглеждат редовни, и записки за личните й разходи за три години, които съответстват на заплатата й в полицията.
	— И ти ли не можа да заспиш? – Гласът на Грейс прерязва зловещата тишина и ме стряска толкова, че подскачам. – Съжалявам.
	Обляга се на касата на вратата. Гладките й крака са кръстосани в глезените, а ръцете й – върху гърдите. Панталонките и потникът оставят съвсем малко на въображението. Дори в три сутринта кръвта ми започва да бушува.
	Не помага и това, че усещам как напрегнатият й поглед се плъзга по тялото ми. Ако знаех, че ще се появи, щях да съм обул панталон върху боксерките.
	Спокойно пъхвам визитката на Клайн в горното чекмедже. Ще й кажа за него, след като говоря със Сайлъс.
	— Реших да направя няколко бързи онлайн проверки на леля ти. И да приключа с тях.
	Това са основните стъпки, които следвам в работата си, когато издирвам някого. Проверявам в Гугъл, в основните социални мрежи, в няколко бази данни за търсене на хора. Появиха се две Бетси Ричардс и две дузини Елизабет Ричардс, но още нищо обещаващо.
	Тя кимва към папката с надпис „Виза“ в ръката ми с многозначителна усмивка на устните.
	— Още имаш надежда за тези пари, нали?
	— Просто търсех… Не знам какво – въздъхвам и я отварям.
	Всеки месец е почти едно и също – ежеседмични покупки на храна, бензин, поддръжка на беемвето, обеди в местни ресторанти. Мама плащаше всичко с картата си. Обичаше да събира точки за голямото пътешествие, което възнамеряваше да предприеме някой ден. Но не можеше да реши до къде.
	Едно плащане привлича вниманието ми.
	Зареждане в бензиностанция в Ел Пасо*.
	[* Град в северозападната част на Тексас, близо до границата с Ню Мексико и на пътя Остин – Тусон. – Б.пр.]
	Продължавам да прелиствам разпечатката (отпреди два месеца) и намирам плащане за хотел в Тусон.
	— Какво има? – пита Грейси, пристъпвайки в стаята.
	— Майка ти споменавала ли е мама да е идвала при нея?
	Грейси се намръщва замислено.
	— Не.
	— Сигурна ли си? Може да е била надрусана и да си решила, че си измисля.
	— Аз не съм била надрусана. – По лицето на Грейси минава разбиране. – Майка ти е идвала в Тусон, нали?
	— За една нощ, през февруари.
	През същия уикенд, когато с Дженсън отлетяхме до Колорадо Спрингс*, за да караме сноуборд.
	[* Град в щата Колорадо със силно развит туризъм. – Б.пр.]
	— Защо не ти е дала парите тогава?
	„Опитах се да оправя всичко. Но не можах да се изправя пред нея. Не можах да призная какво съм й причинила, и какво съм я накарала да се превърне.“
	— Защото е била страхливка – прошепвам, плъзвам разпечатката на мястото й и затварям шкафчето.
	Дотук всичко казано от нея онази вечер, въпреки че беше привидно несвързано, води до истината.
	Ако се съди по обаждането й до Клайн, мама е знаела, че Мантис с убил Ейб, и не е направила нищо. Въпросът е защо. Ако разбера, може би ще успея да отклоня настояването на федералните да кажа защо съм излъгал полицията. Може би ще успея да запазя името на мама (и собствените й признания за вина) далече от всичко това. Но за да го направя, ми трябва информация.
	Утре. За днес се сблъсках с достатъчно истина.
	— Да вървим в леглото!
	Веждите на Грейси се вдигат изненадано, карайки ме да обмисля подбора си на думи, а после се присвивам в очакване на остър отговор – свикнах да получавам такива от нея.
	— Лека нощ, Ноа!
	Тя изчезва по коридора към стаята си.
	Поклащам глава. И се усмихвам, въпреки мрачното ми настроение.
	— Лека нощ, Грейси!
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	24 април 2003

	 
	— Майк! – Стисвам ръка на полицая, който седи зад гишето. – Къде беше цяло лято, като изключим, че не беше на игрището?
	— В ада.
	Той прави жест към коляното си, а по кръглото му лице се изписва раздразнение.
	— И още си тук?
	Майк Роудс скъсал коленни връзки, докато преследвал някакви боклуци, които обирали квартален магазин, преди месеци и както изглежда, все още е на лека административна работа.
	— Можех да избирам или тук, или да вдигам телефона. И двете места са добри за талията – казва и потупва нарастващото си шкембе, за да подчертае сарказма си.
	— Е? И как е?
	Потропвам по заграждението пред гишето. То е част от охранителните мерки на стаята за разпити.
	Майк повдига рамене, след което се усмихва тъжно.
	— Пускат ме от време на време да видя светлината.
	— По дяволите, човече! Надявам се скоро да се върнеш на пътя.
	— Аз също. И дано да е, преди да осъвременят компютърната система. Не искам да имам нищо общо с тази каша – забелязва, че съм с празни ръце. – Е, какво правиш тук долу?
	Поглеждам през рамо, за да се уверя, че зад мен няма никой.
	— Нали знаеш за големия удар при „Щастливата деветка“ онази вечер?
	— Кой не знае? Канинг е решил да препоръча Мантис за награда.
	— Да, чух за това. – Поколебавам се. – Можеш ли да ми кажеш какви доказателства бяха депозирани?
	Рунтавите му вежди се повдигат, което ме кара да мисля, че престъпвам границите на дългогодишното ни приятелство.
	— Или поне колко пари имаше, освен дрогата?
	— Кой пита?
	— Аз.
	След дълга пауза Майк насочва вниманието си към компютъра и започва да набира нещо по клавиатурата. Чакам тихо и следя погледа му, който пробягва надолу по екрана.
	Той поклаща глава леко.
	— Няма пари. Има цял куп дрога и четири оръжия. Пари няма. – Зелените му очи отскачат към мен. – Защо?
	— Просто подозрение.
	По-скоро шокираща яснота за това как действат засипаните с награди хрътки на Канинг.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

	 

	Грейс

	 
	Циклоп ръмжи в отговор на граченето на странната птица.
	Почесвам го зад ухото, за да го успокоя, и той отново се отпуска до мен.
	— Знам, приятел. Странно е, нали?
	Измъкнах се на задната веранда и се свих на този плетен стол, за да гледам изгрева. През това време слушахме десетина от тези синьо-черни, подобни на гарвани птици да грачат една на друга, а откъснатото ухо на Циклоп потрепва напред-назад.
	Като изключим това, тук е спокойно и тихо и аз имам възможност да си събера мислите, докато гледам задния двор на Джаки Маршал – градски оазис с големи дървета и широки алеи с цветя, които ограждат бъбрековиден басейн, и задна порта към парка. Това е рай.
	Какъв щеше да бъде животът ми, ако баща ми не беше умрял? Щях ли да раста в тихо предградие с градини и цветя?
	Често съм се чудила през годините.
	— Коя наистина си била ти, Джаки Маршал? – прошепвам в сутрешната тишина.
	Всичко е толкова спретнато. Градината е поддържана, дърветата са покрити с пролетни цветове, басейнът е кристалночист, а камъните около него са излъскани. Вътре всичко е подредено, обзавеждането е в бежово, кремаво и коралово и всичко от изчистените мебели до дребните украшения е в перфектна хармония. По полиците на спретнати купчинки са подредени готварски книги, които почти не са отваряни. Симпатична табелка „Домашен уют“ виси от закачалка на стената и приветства семейство и приятели. Всичко това ме кара да мисля, че е била типичната тексаска жена, която не излиза от дома си, без да е подновила грима си и да е облякла стилен костюм, която предлага подсладен чай на всеки гост, преди още да е прекосил прага на дома й, и която си тананика в кухнята с престилка, предпазваща дрехите й.
	Тя е отгледала и Ноа, който по всички стандарти е най-свестният мъж, когото съм срещала в живота си.
	Но е била също така шеф на полицията и е прекалявала с уискито.
	Пазила е огромен сак с пари за дъщерята на умрелия си партньор, но не е имала смелостта да й ги даде сама.
	И си е пръснала мозъка от другата страна на тези френски прозорци, докато собственият й син е бил горе.
	Доколкото знам, никога не съм била в дом, в който е извършено самоубийство. Чудя се дали космите на врата ми щяха да се изправят, ако снощи бях влязла в тази кухня, без да знам, че Джаки е умряла тук. Налях си чаша вода и веднага се върнах в стаята си, изнервена от зловещата тишина.
	Чувам, че някой, предполагам, че това е Ноа, се движи в кухнята. Самата идея, че ще го видя, кара мускулите на стомаха ми да се свият. Чух какво каза за мен на приятеля си по телефона вчера. Но какво означава това? И по-важното, какво искам да означава?
	Това е Ноа. Синът на Джаки Маршал…
	Но той е самостоятелна личност. Не е Джаки.
	Обаче иска да я защити. А тя е жената, която най-малкото е знаела, че баща ми е бил натопен, но никога не е направила нищо. Как бих могла да преживея това?
	Въпреки всичко аз наистина харесвам Ноа. Все повече, с всеки изминал ден.
	Но никога не съм била момиче, което се влюбва твърде скоро силно и дълбоко. Такова момиче бива наранено твърде скоро, твърде силно.
	Така че, вместо да побягна навътре като някоя болна от любов глупачка, оставам на стола, изпивам последните глътки от кафето си и се наслаждавам на слънцето, което се показва иззад високо кленово дърво.
	Миризмата на пържен бекон е това, което най-накрая ме изкушава да вляза.
	Но гледката ме спира насред пътя.
	Ноа стои пред печката, облечен в тъмни дънки и бяла тениска, опъната върху широките му рамене, а косата му все още е мокра от банята.
	— Ох!
	Той се сепва и отстъпва назад, като бърше капка мазнина от мускулестата си ръка.
	— Трябва ти престилка.
	Той хвърля поглед над рамото си и ме оглежда набързо. Прави го често. Не по някакъв гаден начин, а така, че сърцето ми започва да бие по-силно.
	— Добро утро! Храната не е много, но има поне бекон. Знам, че го обичаш.
	— Дай на мен!
	Издърпвам вилицата от ръката му и пръстите ни се допират. Ароматът на сапуна му достига до мен въпреки миризмата на храна и кара кръвта ми да кипне.
	— По кое време стана?
	— Твърде рано. Ци имаше нужда от разходка.
	Той слага две филии хляб в тостера.
	— Пи ли кафе?
	— Да. След като прекарах двайсет минути в опити да разбера как да използвам това – хвърлям мръсен поглед на сложната машина.
	Ноа поглежда часовника си.
	— Добре. Заключих парите в сейфа. Ще се върна след малко.
	— Ъъъ… – мръщя се и соча към фурната.
	— Приготвях го за теб.
	Разбира се, че си го приготвял за мен. Потискам едно изпъшкване. Мама казваше, че татко е бил такъв – носел й кафе в леглото и й правел закуска. Това нещо типично за Тексас ли е? Или за добрите момчета?
	Или той просто не може да остане в тази кухня и минута повече?
	Във всеки случай разбирам какво се опитва да направи.
	— Няма да ме оставиш тук, докато говориш с Харви Максуел.
	— Ще се върна бързо, обещавам. И ще напазарувам по пътя.
	— Идвам с теб.
	— Той е добър човек.
	— Нека разберем как е бил свързан с баща ми, преди да го окачествяваш като добър човек, става ли? Харви Максуел може да е главният организатор.
	Ноа се засмива.
	— Повярвай ми! Не е. Трябва да го направя сам.
	— За да защитиш повече хора, които са помогнали баща ми да бъде опозорен?
	Ноа свежда поглед към пода и ме бодва вина. Трябва да си напомням в каква трудна позиция е, когато го срязвам.
	— Става дума за баща ми, така че ще бъдем заедно през цялото време.
	— Просто майка ми каза нещо онази вечер за това, че е по-безопасно да не задавам въпроси. А аз обещах на майка ти да те пазя.
	— Случайно да си обърнал внимание на мястото, на което живях през последните четиринайсет години? – Не мога да възпра остротата в тона си. – Няма нужда ти да ме пазиш. Мога да се грижа за себе си.
	В този момент звънецът иззвънява и прекъсва спора ни, който изобщо не е приключил.
	Поглеждам часовника на печката и се мръщя.
	— Седем и половина сутринта е. Кой идва толкова рано?
	Звъни се за втори и за трети път бързо едно след друго и
	Ноа изпъшква.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТА

	 
	Ноа

	 
	— Три… две… – броя тихо с ръка на вратата, – и нека проблемите започнат сега!
	— Не бих ти позволил да се измъкнеш.
	Дженсън е облечен както винаги в шорти и тениска. И дори стиска баскетболната топка под мишница, готов да тръгне.
	— Не мога днес. Имам много работа.
	— Обзалагам се – отправя ми многозначителен поглед.
	— Казах ти, че не е така.
	Той вдига ръце в знак, че се предава.
	— Добре. Ние с Кандис ще излизаме по-късно. Трябва да дойдеш. Дейна питаше за теб.
	— Не, няма нужда.
	Прозвуча зле, но не съм се сещал за приятелката на Кандис от седмици.
	— Защо не? – Лицето на Дженсън е изпълнено с присмех. – Тя със сигурност ще ти пусне, а Господ знае, че ти имаш нужда от това.
	Стисвам зъби и поглеждам през рамо. Гласът на Дженсън е силен, от този тип, който се чува по целия коридор чак до ушите на момичето.
	Движението ми му дава възможност да се мушне покрай мен, докато мърмори: „Знаех си“, на път за кухнята. Той спира на вратата и оглежда Грейси.
	Тя е с гръб към него и слабите й ръце се движат, докато маже масло на препечена филийка.
	— Здравей, прекалено шумни приятелю на Ноа! – казва тя, без да се обръща.
	— Здравей, момиче, готвещо в кухнята на Ноа! – отговаря Дженсън с широка усмивка, а очите му слизат надолу и проследяват късите й памучни панталонки.
	Тя вероятно има един от най-съвършените задници, които съм виждал, и приятелят ми му се възхищава.
	Грейси използва вилицата, за да напълни чинията си с бекон.
	— Винаги ли зяпаш така?
	— Не знам. Никога не съм срещал момиче, заради което Маршал да откаже да играе. Не съм сигурен, че си истинска.
	— Мога да дойда и да те фрасна, ако така ще те накарам да повярваш.
	Дженсън се разсмива. Той мисли, че това е игра. Мисли, че Грейс се шегува. А аз мисля, че тя все още държи ножа в чантата си.
	Тя въздиша с раздразнение и най-накрая се обръща, за да измери Дженсън с хладните си зелени очи, а дивата й къдрава коса образува секси ореол около идеалното й лице.
	Усмивката му само се задълбочава.
	— Здрасти! Аз съм Дженсън.
	— Здравей, Дженсън! Съжалявам, че Ноа няма да дойде да играе днес.
	— О, ще дойде. Поне за пет минути, освен ако не иска да започна да разказвам на сексапилното момиче в кухнята му всевъзможни ужасяващи истории. Като тази от времето…
	С чиния в ръка Грейси се спуска към френския прозорец и пуска Циклоп вътре.
	Лицето на Дженсън се изкривява и той загубва мисълта си.
	— Какво е това, по дяволите?
	— Новото куче на Ноа. Не е ли сладък?
	— Не, дори не е сладък грозник. Той е просто грозен.
	— Отивам да се преоблека. Да не си посмял да тръгнеш без мен, Ноа!
	Тя ми хвърля един последен предупредителен поглед и се отправя към стълбите, а Дженсън я следи през целия път, след което подсвирква.
	— Динамит наистина.
	Въздишам. Защо си помислих, че ще ме остави да й се измъкна?
	— Изглежда, имаш няколко минути за убиване.
	Дженсън завърта топката на върха на пръста си.
	Бих могъл да отклоня вниманието му. Издърпвам топката от ръцете му и се насочвам към входната врата, доволен да се махна от тази кухня.
	— Пет минути. И недей да дразниш съседите!
	 
	* * *

	— Значи, тя е причината да не те виждаме от четвъртък?
	Дженсън тупа топката в спокоен бавен ритъм. Звукът не е толкова лош, но мръсният поглед, който ми хвърля господин Стайлс, докато напуска мястото си на предната тераса, за да чете вестника си вътре, ми казва, че при всички случаи това е безобразие.
	Дженсън е най-добрият ми приятел, откакто бях в първи клас. Той също така се държи като куче, което е захапало кокал, когато иска нещо.
	— Да, но не е каквото мислиш.
	— За протокола държа да отбележа, че говориш глупости. Но ако ми казваш истината, тогава, значи, си идиот.
	Дженсън повдига ръце и топката прелита над главата ми и се забива в баскетболната мрежа. Отскача обратно, но той я хваща и я мята към мен. Аз посягам автоматично, дриблирам и стрелям. Правя го подсъзнателно, точно като дишането.
	— Тя не дойде тук заради мен.
	— А защо е дошла тогава?
	— Дълга история.
	Откъде да започна, по дяволите?
	Предната врата се отваря и Грейси излиза, облечена в къси дънкови панталонки и бяла тениска. Косата й все още е разрошена около свежото й лице. Забелязах, че не носи грим. Няма нужда от него.
	— Яж, Ноа! – подава ми сандвич, обвит в салфетка.
	— Ожени се за това момиче или ще го направя аз – изпъшква Дженсън и с лъжливо външно извъртане хвърля топката в коша отново. – Хей, Грейси, искаш ли да играеш?
	— Не – отговаря тя с пълна уста.
	— Хайде! Не се страхувай! Ще бъда милостив с теб.
	Тя се обляга на задната броня на моето чероки.
	— Мразя баскетбола.
	Дженсън дриблира покрай мен и промърморва:
	— Трябва да решиш! Между вас няма да се получи.
	Поклащам глава и се усмихвам извинително на Грейси. Тя ми отговаря с безразлично присвиване на рамене, а погледът й минава със светкавична бързина през гърдите ми.
	— Е, защо си тук? – пита я Дженсън, напълно лишеи от такт, а топката отново гладко се понася към коша.
	Тя ме зяпва с високо повдигнати вежди, все едно казва: „Казал си му каквото си искал да чуе“.
	— Както вече казах, дълга история.
	Проблемът с Дженсън е, че той може да се държи като прекалил с бирата глупак, по е доста умен кучи син, чийто мозък обикновено препуска с един километър в минута.
	— Ноа спомена, че Джаки е оставила нещо за теб?
	Грейси дъвче и спокойно го проучва по начина, по който
	преди време проучваше и мен – с пълно недоверие.
	Най-накрая аз предлагам:
	— Пари, за да й помогне.
	— Наистина ли… – Той спира да дриблира и се приближава, като понижава глас. – Затова ли се държите толкова потайно?
	Двамата с Грейси разменяме погледи.
	— Пич! Стига!
	Той мята ръце във въздуха.
	— Мама каза някои неща, преди да умре, които намекваха, че бащата на Грейси не е откраднал и продавал дрога.
	Черокито ми потъва още надолу, след като Дженсън се подпира на задната броня до Грейси.
	— Какво? Значи, някой го е натопил ли?
	— Тя не беше напълно ясна, но, да. – Поколебавам се. – Може да са замесени и ченгета. Поне едно.
	Запознавам го с това, което знаем за Мантис и за удара в „Щастливата деветка“, както и с разказаното от Дина. И въпреки че все още не съм споделил с Грейси за обаждането на майка ми до Клайн, подхвърлям идеята, че може би Ейб е бил убит, защото е видял ченгета да крадат пари по време на удара и може би едно от тях е бил Мантис.
	Защото е възможно Дженсън да види в това нещо повече от мен.
	Той разсеяно върти топката в ръцете си.
	— Деветдесет и осем хиляди долара.
	— Точно.
	Дженсън подсвирква.
	— Значи, ще говориш с Максуел за това, така ли?
	— Бях се запътил натам, преди да се появиш.
	— Бяхме се запътили натам поправя ме остро Грейси.
	— И не искаш да съобщиш за това на полицията в Остин?
	Хвърлям му многозначителен поглед.
	Мантис ръководи „Вътрешни разследвания“.
	— Това не бива да те спира. Повечето от тях са уважавани ченгета, които биха рискували живота си за напълно непознат човек. Не позволявай един-двама корумпирани боклуци да разрушават доверието ти в системата!
	Корумпирани боклуци като майка ми може би.
	Чувствам как очите на Грейс проследяват профила ми и раменете ми се сковават от напрежение.
	— Ще видим какво знае Максуел и ще тръгнем от там.
	— Мисля, че все пак е по-добре да отидеш при федералните. Сигурно имаш познати покрай работата си.
	Извръщам поглед. Имам познати, наистина, онзи задник, който ме преследва. По моите сметки, ако Клайн е сериозен, имам още шестнайсет часа, преди да почука на вратата ми отново. Но дори това не ме тревожи толкова, колкото мисълта какво ще каже Грейси, когато разбере, че все още пазя тайни от нея.
	Дженсън кимва бавно, мисълта му работи.
	— Ченгетата не са намерили видеото – казва той сухо.
	Мръщя се.
	— Защо го споменаваш?
	— Логично е. Майката на Грейси казва на ченгетата за видеото и после внезапно някакъв мъж, за когото тя смята, че е ченге, идва да го търси. Това ме кара да мисля, че някой, който е работил по случая, го е информирал. И ако този мъж е дошъл да търси видеото…
	— Значи, полицията не го е намерила в компютъра. – Най-накрая разбирам какво мисли Дженсън. – Значи, е било на някаква външна памет. На флашка или на нещо друго. Чакай, имало ли е флашки преди четиринайсет години?
	— Добър въпрос. Честно казано, не знам как са оцелявали хората по онова време, без всичкото това…
	— А защо не са намерили въпросната флашка или каквото и да е там, когато са претърсвали къщата?
	Както винаги, Грейси бърза да посочи дупките в теорията ни.
	— Защото не е била в къщата – казва Дженсън просто. – Ейб сигурно е знаел колко е ценна. Може би дори вече са го били заплашвали. Трябва да намерите това видео.
	— Няма проблем. Просто ей така ще открием нещо, което баща ми е скрил преди четиринайсет години – промърморва саркастично Грейси.
	— Сигурно го е дал на някого, на когото вярва.
	— Не го е дал на мама – казва Грейси. – И са били скарани с Джаки, което значи, че е малко вероятно да го е дал и на нея.
	— Не съм намирал нищо, което дори малко да наподобява видеофайл в сейфа или в тайника в пода – добавям. – Кой остава, тогава?
	Дженсън вдига рамене. А след това добавя, сякаш току-що му е хрумнало:
	— Не че запис на ченгета, които са откраднали пари, би свършил работа сега.
	Грейси го зяпва.
	— Защо да не свърши?
	— Давността му е изтекла преди години. Но той може да докаже, че е имало мотиви за нещо по-голямо – добавя бързо Дженсън и изглежда готов да вдигне ръце в знак, че се предава под унищожителния й поглед.
	— Като какво?
	— Като мотив за убийство. За това няма давност.
	Както обикновено, Дженсън е прав. Това обаче не ми носи особено спокойствие. Ние вероятно ще имаме по-голям късмет в търсенето на Бетси, отколкото на това видео.
	Възможно ли е тя да е свързана с него?
	Толкова много въпроси!
	Но разговорът с Дженсън помага.
	— Благодаря, приятелю!
	Телефонът му звъни.
	— Слушай, налага се да тръгвам. Трябва да закарам Кандис на училище.
	— Сестричка? – пита Грейси.
	— Приятелка. Тя е първа година в Тексаския университет.
	— Той си пада по младички – ухилвам се и отхапвам от сандвича.
	— И не съм единствен, както изглежда – подхвърля Дженсън, без да се замисли. – Знаете ли, трябва да излезем всичките някоя вечер, докато си в града. Мисля, че тя ще ти хареса.
	— Като среща по двойки? Колко забавно! – възкликва Грейси с широка фалшива усмивка. Тя се надига, а веселата й фасада изчезва. – Трябва да вървим. Аз ще взема Циклоп.
	— Не може да водим куче в прокуратурата.
	— Ще го оставим в колата ти. Достатъчно прохладно е.
	— За да може да досъсипе кожата? Не, ще го оставим в двора.
	— Добре – промърморва тя и влиза вътре.
	Издърпвам топката от ръцете на Дженсън и дриблирам към коша.
	Той скача на крака и ми я взема без усилия, главно защото му позволявам, и започва да се върти около мен.
	— Значи, кога ще предприемеш нещо с този динамит?
	— Малко съм зает в опити да разкрия убийство и прикриване на доказателства.
	Но Дженсън си е такъв – винаги търси начин да прави секс, независимо от ситуацията.
	— Добре.
	Той започва да се перчи около мен, като скръства ръце и започва да маха с дланите, имитирайки пиле*.
	[* В САЩ пилето, подобно на заека у нас, е символ на страхливост. – Б.пр.]
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

	 
	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	24 април 2003

	 
	— Късмет следващия път! – крещи Мантис от вратата на мъжката съблекалня, ухилен широко, докато влиза. – Не игра лошо, Уилкс.
	Той протяга напред свита в юмрук ръка в жест за поздрав.
	Обикновено аз му отговарям, като му напомням колко точки съм отбелязал, а те винаги са минимум три пъти повече от неговите. Днес запазвам мълчание и се бавя с няколко удара на сърцето, преди да посрещна юмрука му с моя. Ако е забелязал колебанието ми, не го показва.
	Изчаквам удобен момент, докато и последните двама души си тръгват, и оставаме сами в стаята.
	— Видях новините за удара.
	— Доста добро попадение, нали? – Той сваля горнището си. Тялото му е образец за мъж: яки крака и здрави мускули навсякъде. Невъзможно е да го повалиш. – Получихме информация.
	— Странно е, че не сте намерили пари, не мислиш ли? Мислех, че там, където има дрога, винаги има пари.
	Мантис рови в шкафчето си няколко мига.
	— Той е местел склада си и е решил да се позабавлява междувременно. Какво да ти кажа, тъп е като степно куче.
	— Значи, не е имал сак с пари в багажника?
	Скосеното му чело започва да изглежда още по-заплашително, прерязано от дълбоки бръчки.
	— Какво се опитваш да кажеш, Уилкс?

 	— Само, че бях в „Щастливата деветка“ през онази нощ.
	Той изсумтява, след което започва яростно да потрива ноздрите си. Говори се, че го е чупил толкова много пъти, че вече няма обоняние. Това е единственото обяснение, което може да хрумне на човек, когато се замисли защо Мантис изсипва толкова много евтин одеколон върху себе си всеки ден.
	— Какво? Дина не ти ли пуска достатъчно?
	Прехапвам езика си, за да не го наругая за това, че споменава името на жена ми.
	— Търсех човек. Но не това е въпросът. Бях там, седях си в колата и видях цялото шоу. Бях изненадан, че не ме забеляза.
	Мантис мята кърпа около кръста си, за да се покрие.
	— Тогава знаеш, че този човек е точно там, където му е мястото.
	— А парите? И те ли са там, където им е мястото? Под твоя матрак?
	Той се подсмихва тихо, но в смеха му се долавя острота.
	— Сбъркал си. Нямаше пари в багажника.
	— Аз видях друго.
	— Желая ти късмет да го докажеш!
	Самонадеяно копеле. Грабвам раницата си и излизам навън, преди да съм направил нещо, за което ще съжалявам, като например да го ударя.
	Получих отговора, който търсех.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА

	 
	Ноа

	 
	— И последната коса, която отглеждах – Роланс сочи към лъскавата си гола глава, опада, откакто ти изчезна. Но не се тревожи, имаме ужасно много вцепеняваща мозъка работа, която се трупа за теб. Този, който спечели, го хваща за работа пръв.
	Той се приготвя за игра на камък-ножица-хартия и застана до Максуел.
	Въпреки целта на появяването ми в офиса, не мога да не се засмея. Когато Сайлъс предложи да кандидатствам за работа в прокуратурата, реших, че там ще има само спечени адвокати и нещастни държавни служители, които мразят живота и работата си. Истината е далеч по-различна. Тези двамата наближават средата на четирийсетте, но се държат като двойка студенти от някое братство.
	Тук наистина се чувствам спокоен. Дори тясната кабинка, в която работя, не изглежда толкова обикновена. Някой я е подредил и е оставил опаковка „Туикс“ до клавиатурата. Вероятно е Кори, моята шефка. Тя знае, че ги обичам.
	Ще ми се да можех да седна на стола и да се върна към живота си такъв, какъвто беше.
	— Не съм тук, за да работя.
	Максуел изглежда потиснат, когато стиска ръката ми, а предпазливият поглед на лицето му ми казва, че е наясно защо ме е нямало.
	— За малко изпусна Сайлъс. Той отиде в съда преди пет минути.
	Погледът му се спира на Грейси и ме принуждава да ги представя набързо.
	— Всъщност, Максуел, дойдох, за да говоря с теб.
	— С мен?
	Изглежда искрено изненадан.
	Преглъщам нарастващата си тревога. Кой е верният начин да повдигна въпроса?
	— Да, сър. Става дума за…
	— Забрави ли нещо?
	Силният глас на Роланс ме прекъсва. Обръщам се и виждам Сайлъс да върви към нас. Куцането му е много по-забележимо от обичайното, а лицето му изглежда измъчено.
	— Една папка. – Сивите му, обградени с огромни тъмни кръгове очи са заковани върху мен. – Ноа! Върнал си се.
	— Да, сър. Прибрах се у дома снощи.
	Погледът му се премества зад мен и стомахът ми изведнъж се свива.
	— Сайлъс, това е Грейси. Имам предвид Грейс.
	— Имах чувството, че беше… – Той протяга сбръчканата си ръка. – Боже, ужасно си пораснала, откакто те видях за последно.
	— Определено е минало известно време – казва сухо Грейси и аз знам, че тя рови в спомените си и се опитва да му намери място, докато поема ръката му.
	— Надявам се, че племенникът ми ти е показал забележителностите на града?
	— Ако офисът на прокуратурата се брои за забележителност.
	— Доколкото го познавам, вероятно се брои. – Сайлъс се усмихва. За всеки друг звучи нормално, но аз мога да доловя напрежението. – Ноа, може ли да те видя в кабинета си за малко?
	— Мислех, че бързаш за съда.
	— Максуел ще заведе Грейс в чакалнята за посетители. Сигурен съм, че тя с удоволствие ще пие кафе и нещо разхладително.
	По дяволите! Последното, което искам, е да оставя Грейси насаме с Максуел, като се има предвид нейната склонност да бъде… ами… себе си.
	— Ще дойда след минута – отправям й безмълвно предупреждение и се надявам да е разбрала, че очаквам да не започва, преди да се върна.
	Тя ме пронизва с един от нейните погледи – не съм сигурен какво означава – и позволява на Максуел да я отведе.
	— Е? – Сайлъс ме води в кабинета си и затваря вратата. – Добре ли мина пътуването до Тусон?
	— Би могло да се каже.
	— Как е Дина? Успя ли да я настаниш?
	— Да, сър. На добро място.
	— Радвам се – казва той, докато отпива от кафето си и обикаля бюрото. – И имаш нова приятелка?
	— Не е така.
	— Надявам се, че е точно така, Ноа. Защо иначе би довел дъщерята на Ейб обратно в Остин?
	Не е нужно Сайлъс да вика, за да доловя разочарованието му, че не съм го послушал, и въпреки че в случая имам добра причина, се чувствам зле от това.
	Откъде да започна?
	— Дина знае някои неща, Сайлъс. За Ейб и за това какво наистина се е случило.
	— Дина е наркоманка.
	— Така е, но…
	— Не можеш да вярваш на това, което тя смята, че помни отпреди четиринайсет години. Мозъкът й е съсипан.
	— Не, Сайлъс. Имам предвид, да, може би. Но ако чуеш какво й се е случило, ще разбереш, че има сериозни причини.
	— За бога! – Той разтрива основата на носа си. – Минах по този път преди четиринайсет години и ми позволи да ти кажа, че той не води до нищо друго, освен до болка и страдание. Това уби Кармел Уилкс! Ден след ден я изяждаше отвътре, докато тялото й каза: „Достатъчно“. А Дина Уилкс? – Той маха с ръка, все едно няма нужда да казва нищо повече. – По дяволите, дори майка ти вече не беше същата. Виж! Знам, че искаш да повярваш в това, Ноа, но не може да си го причиниш. Не може да го причиниш и на нещастното момиче отвън. Тя е преживяла достатъчно.
	— Но ако има доказателство…
	— Видях всички доказателства лично. Дни наред не спах в проучване на всяко късче информация, в търсене на нещо, което би могло да даде друго обяснение. Ейбрахам Уилкс беше виновен, виновен, виновен.
	Той натъртва на „виновен“, като почуква с пръст по бюрото си.
	— Или си знаел само това, което са искали да знаеш. – Аз също повишавам глас, като повтарям думите на майка ми. – Сайлъс, мама се е обадила на федералните в нощта, когато се е самоубила. Казала им е, че всичко това е било лъжа и че Дуейн Мантис е убил Ейб.
	— Как… Откъде разбра?
	Лицето на Сайлъс се изпълва със смущение.
	— Проклетите федерални бяха и Тусон, искаха да говорят с Дина и попаднаха на мен. Чух гласовото съобщение. Това беше тя, Сайлъс.
	— Ти е била пияна и се е готвела да се самоубие. Не е…
	— Ейб с имал видео, което някой е искал да разкара.
	Той замълчава и мога да се закълна, че лицето му пребледнява с два тона.
	— Видео?
	— Да, на полицейска акции.
	Той поглежда часовника си.
	Добре, разкажи ми, и то бързо!
	 
	* * *

	Сайлъс поглежда към гарафата със скоч, която държи в ъгъла на полицата. За миг изглежда готов да си налее едно.
	— Винаги съм мислел, че Дина си събра багажа и избяга през нощта, защото е знаела, че Ейб е виновен.
	Залива ме облекчение. Вуйчо ми не приема думите й като бръщолевене ма наркоманка. Все още.
	— Който е направил това, е съсипал живота й. И този на Грейси.
	— И Дина не е можела да ти каже нищо за мъжа, който е проникнал в къщата й?
	— Не. Само, че е била много уплашена. Тя няма представа къде е изчезнал този запис. Но аз говорих с Дженсън и…
	— Казал си на приятелите си за това? – Лицето му се сбръчква в ужас. – Полудя ли?
	— Дженсън няма да каже ма никого. И слушай! Ако човекът, който я е заплашил, е бил ченге или е имал информатор в полицията, тогава, значи, видеото не е било открито по време на претърсването. Дина им е казала за него, така че те са го търсили, нали?
	— Нямаше видеозапис в доказателствата от претърсването – потвърждава той.
	— Това означава, че все още е скрит някъде.
	— Четиринайсет години по-късно? – Изражението му е мрачно. Той се обръща и се вглежда през прозореца с празен поглед. – Предполагам, че отдавна е изчезнал.
	— Какво ще правим, Сайлъс?
	— Какво може да правим? Не разполагаме с доказателство по случая, нито със записа, нямаме нищо друго, освен твърденията на зависима от хероин съпруга и несвързаните брътвежи на готова на самоубийство пияна жена. И къде намери парите и кобура, между другото? Не бяха в сейфа.
	Казах му за Фълчър и за тайното отделение в килера.
	— Има сейф за пет хиляди долара, а ги е скрила под дъските на пода като катерица. – Той поклаща глава, след което въздиша. – Нямам намерение да изложа майка ти на показ. Тя не с тук, за да се защити, ако някой хвърли кал по нея.
	— Нито пък Ейб.
	Той вдига пръст в предупреждение.
	— Не тя му е причинила това, Ноа.
	— Тогава защо е крила сак, пълен с пари, които вероятно са от полицейска акция, и кобура на Ейб, за който Дина се кълне, че е бил с него в нощта, в която е умрял? Тя е знаела, че сигурно са го натопили, но не е направила нищо. И единствената причина за това е, защото вероятно е участвала.
	Време е да спра да отричам действителността и да престана да я защитавам. Грейси е права – Ейб заслужава да направя нещо повече. А майка ми… Е, може би тя заслужава да понесе последиците от разкриването на истината.
	Сайлъс поема дълбоко дъх, собствената му тревога се увеличава.
	— Може би тя е научила наскоро. Може би някой я е заплашвал или е имал нещо срещу нея. Или може би е трябвало да живее с мисълта, че това да знае нещо и да го докаже са две напълно различни неща. Нямам представа, Ноа, но не искам да рискувам да сваля етикета „виновен“ от един невинен мъртвец само за да го закача на друг невинен мъртвец, особено, при положение че последният е собствената ми сестра. А точно това ще се случи тук. Как ще разберем дали този, който е отговорен за смъртта на Ейб, не й е дал чантата с парите и кобура?
	— Не можем, но…
	— Корупция, последвана от убийство и прикриване на доказателства в полицейското управление на Остин? Знаеш ли как ще бъде засегнато доверието в полицията, ако това излезе наяве? Не може да подмятаме подобни обвинения наоколо само на основание на предположения.
	— Това не е предположение. Мама е знаела.
	— Но не е можела да го докаже, тя самата го е казала. „Не знам как го е направил.“ Не можеш да подведеш Мантис под отговорност само с това, при положение че майка ти е прикрила доказателства срещу себе си. – Той изсумтява с насмешка. – А ние се каним да построим паметник на Канинг, частично и заради това, което Мантис е извършил.
	— Значи, смяташ, че е по-добре да оставим хората да мислят, че Ейб е бил виновен? Само заради някаква глупава статуя?
	— Джордж Канинг даде сърцето и душата си за този град. Работата едва не го уби. Не искам всичко добро, което е направил, да бъде опетнено, а още по-малко пък искам името на майка ти да бъде натикано в калта.
	Спомням си думите му от миналата седмица и ми хрумва нещо. Поколебавам се само секунда, преди да попитам:
	— Ами ако Канинг е знаел за това?
	Сайлъс ме зяпва.
	— Джордж Канинг е добър и уважаван човек. Той би обесил Мантис за дебелия му врат на градския площад, ако е знаел, че застрашава акциите срещу наркотиците и бърка в меда. Никога недей да допускаш нещо друго! – Той разтрива яростно очите си. – Трябва да помисля. Дай ми малко време, Ноа! Спри да говориш с други хора за това и ми дай малко време!
	Сайлъс изругава. Той ругае само когато е разтърсен.
	— Добре, но имам само един ден, преди агент Клайн да се върне при мен.
	Разказвам му как са ме заплашили, че ще ме разследват за убийство.
	След като приключвам, той ме гледа с увиснала челюст.
	— Ударил си агент на ФБР?
	— Ти не беше там – промърморвам и усещам как бузите ми пламват от срам.
	Сайлъс поклаща глава.
	— Той се е опитвал да те сплаши. Не е в състояние да те обвини. Не и за убийство, най-малкото. Но не му казвай и дума повече, ако не те е привлякъл официално за разпит и ако нямаш добър адвокат.
	Седим в потискащо мълчание. Този път няма бързо обмисляне и съставяне на план. Сайлъс изглежда толкова загубен, колкото се чувствам аз.
	— А какво да кажа на Грейси?
	— Нищо. Предупредих те да не казваш нищо още първия път.
	— Не бях го планирал. Нещата просто излязоха от контрол доста бързо. А тя няма да се откаже, докато името на баща й не бъде изчистено.
	— Най-добре е да се научи на търпение, защото, ако това е истина и Мантис е убил Ейб, за да се предпази от обвинение в корупция, какво мислиш, че ще направи, за да избегне обвинение в убийство?
	По гърба ми преминава студена тръпка.
	— Грейси няма нищо срещу него.
	— Да се уверим, че и той мисли така, защото тук слуховете пътуват бързо. Върви и покажи града на Грейс, заведи я на пазар, помързелувайте край твоя басейн! Прави каквото правят двайсет и пет годишните мъже, за да задържат вниманието на едно красиво момиче върху нещата, които би трябвало да задържат вниманието на едно красиво момиче!
	Иска ми се да му кажа, че Грейси не е от типа момичета, които ще обуят бански и ще се припичат на слънце, за да не си навличат неприятности. Но просто кимвам.
	Той се мръщи.
	— Защо дойдохте тук всъщност? Ти знаеше, че ще бъда в съда тази сутрин.
	Давам си сметка, че в бързината да му разкажа всичко съм забравил да спомена за връзката на Максуел. Но нещо ми подсказва, че ако разбере, Сайлъс ще ми забрани да се доближа на сто метра от прокуратурата. А ако не мога да говоря с Максуел, ще продължа да се чудя и да мисля най-лошото за още един човек в живота си. По-скоро бих се молил за прошка, отколкото да искам разрешение, що се отнася до Максуел.
	— Исках да проверя в базата данни дали Бетси е била арестувана, ако не възразяваш – казвам вместо това. – Ще бъде добре и за Дина, и за Грейси, ако успеем да я открием. Това ще занимава Грейси,
	— Заеми се. – Той поглежда към часовника на стената. – Слушай, трябва да бягам в съда и да представя случай, за който имам доказателства. – Той ме избутва от кабинета си и затваря вратата зад себе си. – Ще поговорим скоро.
	— Да, сър.
	Проследявам как се отдалечава с куцане, с чанта за документа в едната ръка и с ябълка в другата.
	Раменете му са увиснали, все едно носи голяма тежест.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

	 

	Грейс

	 
	— От къде си? – пита Максуел с подчертания си тексаски акцент.
	Отвратителен стереотип или не, но не мога да не си го представя как се прибира у дома и сменя своя зле стоящ му костюм с чифт прашни каубойски ботуши и широкопола шапка.
	— Родена съм тук, но се преместихме в Аризона.
	— Значи, познаваш Маршал от доста време?
	Той си сипва чаша прясно кафе, а рошавата му черна коса пада върху челото му в безпорядък.
	Полагам всички усилия, за да не издрънкам коя съм и да не започна да настоявам да ми каже защо баща ми е написал името му върху изрезка от вестник отпреди четиринайсет години.
	— Би могло да се каже.
	— Откога се срещате?
	— Не се срещаме.
	Отпивам от колата и бавно оглеждам малката стая за персонала. Не е нещо особено – най-обикновено помещение от западната страна на сградата, гледащо към паркинга, с малки масички за кафе и разпръснати около тях столове и с вишнево-червен кухненски ъгъл на отсрещната стена.
	Висок, слаб младеж влиза в помещението с чаша в ръка и разсейва Максуел.
	— Стори ли ми се, или някой направи прясно кафе?
	— За петте години, откакто си тук, направил ли си някога и една кана кафе? – Максуел поклаща глава, но се усмихва, когато се обръща към мен. – Скъпа, защо не поседнеш някъде?
	Прехапвам езика си на „скъпа“, настанявам се с гръб към тях и започвам да ровя в телефона си. Още не са се обадили от рехабилитационния център да ми съобщят, че майка ми е избягала. Това е добър знак.
	— Приключи ли с тези показания? – пита Максуел.
	— Кога се предполагаше да го направя? – хленчи момчето. – От вчера преглеждам записи от наблюдателните камери за Роланс. Очите ми започнаха да кървят.
	— Да видим за кого ще работиш днес!
	Поглеждам през рамо навреме, за да видя, че играят камък-ножица-хартия.
	— Сигурно се шегувате – мърморя под нос.
	Максуел не прилича на мозъка на престъплението, който си представях.
	— Кажи на Роланс, че има голям късмет! Скоро ще те проверя. – Максуел се насочва към мен и се смее, докато настанява едрото си тяло срещу ми. – Грейси, нали?
	— Грейс.
	— Кажи ми – той снижава глас и сякаш някой пръсва балона с момчешкото му обаяние, – как се справя Ноа?
	— Майка му се самоуби неотдавна, така че бих казала, че Ноа се справя неочаквано добре, но нямам база за сравнение.
	— Да. – Веждите му се повдигат. – Познаваше ли Джаки?
	— Много отдавна.
	Той пуска две пакетчета захар в кафето си и аз гледам как го разбърква набързо, типично по мъжки, а металната лъжичка потропва шумно в страните на порцелановата чаша.
	— Съседи ли бяхте?
	— Не. Баща ми и Джаки са били партньори дълго време.
	— Значи, баща ти е ченге. Той в Аризона ли работи?
	Това е най-гладкото сменяне на темата, което съм чувала.
	— Баща ми умря преди четиринайсет години. Беше застрелян от наркодилър тук, в Остин.
	Отпивам от колата и наблюдавам как големите сиво-сини очи на Максуел минават по лицето ми. Долавям проблясъка на разпознаване в тях.
	— Как каза, че е името му?
	Ноа не може да се ядоса, че съм отговорила на такъв прост въпрос.
	— Ейбрахам Уилкс.
	Получавам още един сплашващо втренчен поглед. Обзалагам се, че го използва в съда с голям успех. След което Максуел се отпуска назад в стола си и промърморва едно „стига бе“ под нос, докато отпива от кафето си.
	— Познаваше ли го?
	— Дали съм го познавал? Не. Обаче веднъж говорих с него.
	— За какво?
	Питам толкова невинно, колкото мога, като прикривам страха си, докато той добавя още едно пакетче захар в кафето.
	— За случай. Той имаше доказателство, което смяташе, че ще ми помогне. – Отпива дълга глътка и допускам, че претегля думите си, без да е сигурен какво би трябвало да ми каже. – Започнах работа като обществен защитник и имах клиент, който беше хванат с пълен багажник с дрога. Щеше да получи дълга присъда.
	Сърцето ми започва да препуска.
	— Кога беше това?
	Той се намръщва.
	— Трябва да е било през две хиляди и трета? Да. Точно така. През пролетта на две хиляди и трета. Помня го, защото избирах годежен пръстен за жена ми от бижутерския магазин, когато Уилкс се обади. Направих й предложение по време на великденския обяд. Трябваше да видиш лицето й, когато отвори пластмасовото яйце, което аз…
	— Помниш ли какъв беше случаят? – прекъсвам го.
	— Скъпа, помня всяка подробност от този случай. Беше доста странен.
	— И какво имаше баща ми за теб?
	— Ами това е много интересна история. Предполагам, че мога да ти я разкажа. Не вярвам, че клиентът ми ще възрази. Работата е там, че той се кълнеше, че е имал пълна торба с пари в багажника и че ченгетата са му я откраднали, когато са го хванали пред онзи долнопробен мотел. Казах му, че никой няма да повярва на думите му. Но няколко дни по-късно, какво мислиш става, получавам обаждане от ченге от полицейското управление в Остин, баща ти, който ми казва, че през същата нощ е бил там, видял е всичко и има видеозапис за доказателство. Беше готов да свидетелства за клиента ми срещу другия полицай.
	Чувствам нещо като замайване в гърдите си.
	— Кой беше другият полицай?
	— Няма значение, нали?
	Той отпива от кафето си.
	Бих искала да му кажа, че има значение и че трябва да ми даде име, но не искам да стане подозрителен и да спре да говори.
	— Видя ли записа?
	— Това е проблемът. Баща ти умря, преди да успеем да се срещнем лично. Няма нужда да казвам, че показанията му така и не стигнаха до съда.
	Въпреки опита ми да остана спокойна, гневът ми избухва.
	— И не ти ли хрумна, че е много странно, че е бил застрелян точно след като ти е казал, че иска да обвини друго ченге в корупция?
	— Честно казано, фактът, че щеше да компрометира акция срещу наркотиците, изглеждаше по-странен. Защото нямаше съмнение, че клиентът ми е виновен. А ако баща ти свидетелстваше, с кариерата му в полицията щеше да е свършено и моят човек щеше да се отърве и да продължи да продава дрога. Уилкс знаеше това. Не можах да разбера защо го прави.
	— Имаш предвид, като изключим това, че е бил честен полицай, който е искал да постъпи правилно?
	— Ами, да, така е… предполагам. Но не това беше основното. – Поглеждам го и той бързо добавя: – Беше доста очевидно, че баща ти прави услуга на някой от познатите си наркодилъри. За отмъщение. Така стават нещата с бандите.
	— Доста очевидно? И в съда ли пледираш на база на това, което е очевидно?
	Преглъщам остротата в тона си. Не мога да обвинявам Максуел, че не е повярвал на баща ми. И защо да не се усъмни в честността му? Някой се е постарал той да изглежда като престъпник. И изглежда, че едно ченге се е възползвало от това.
	Максуел удря по масата и става.
	— Престъпниците няма да влязат сами в затвора.
	— Какво стана с този наркодилър?
	Максуел изсумтява с отвращение.
	— О, идиотът отиде в затвора. Нямаше как да се измъкне, при положение че багажникът му е бил пълен с дрога. Разбира се, заплаших прокурора, че ще съобщя на пресата. Никога не бих излъгал, но ако обществото беше чуло за ченгета, на които им се е разминало за това, че са прибрали сто хиляди от наркотици, бляскавата репутация на полицията щеше много да пострада.
	Подсвирквам с изненада, докато точките се свързват пред очите ми.
	— Сто хиляди долара?
	— Без малко, ако помня правилно. Както и да е, това беше мръсен номер от моя страна, но Сайлъс се хвана.
	— Чакай! Сайлъс ли?
	— Да, мадам. Той беше прокурорът. И беше толкова впечатлен от моя блъф, че ми предложи работа. Което е хубаво, защото предпочитам да пращам виновните в затвора, а не да ги пускам на свобода. А и така всички останаха доволни.
	Всички, освен баща ми. Полагам усилия, за да овладея гласа си.
	— Каза ли на Сайлъс за видеото?
	Той се засмива.
	— Не директно. Не показваш цялата си торба с номера наведнъж. Използвах израза „неоспоримо доказателство“. – Той отбелязва кавичките във въздуха с ръце. – Едва след като се съгласи да намали присъдата с пет години, му казах, че баща ти твърди, че има запис, който доказва твърденията на обвиняемия.
	Погледът ми блуждае по коридора към мястото, където Ноа и вуйчо му разговарят зад затворените врати. Дали Сайлъс ще му признае всичко това? Дали ще му каже, че е знаел и за удара, и за видеозаписа?
	А ако Сайлъс е знаел, защо не е направил нищо?
	— А този наркодилър все още ли е зад решетките?
	Трябва да разбера повече за него.
	— Не, беше намушкан до смърт от член на конкурентна банда в затвора няколко години по-късно. – Максуел е толкова безразличен. – Някаква война за територии. Така, както го виждам аз, той е получил каквото е заслужавал.
	А откраднатите пари са отишли при бедно момиче от парк за каравани в Тусон, както изглежда.
	За мен няма съмнение, че Джаки Маршал е знаела откъде са тези пари и ако баща ми е умрял заради тях, бих могла да разбера защо тя е искала да ги получим – някаква изкривена форма на компенсация.
	Но това не обяснява защо парите са били у нея.
	В този момент Ноа се появява иззад ъгъла. Точно навреме. Максуел е признал повече от достатъчно.
	—Хей! – Сините му очи се плъзват по мен, преди да се спрат върху Максуел, и аз долавям бремето на мислите му в този поглед. – Благодаря, че направи компания на Грейси!
	— Шегуваш ли се? Тя е кукла.
	Извъртам очи.
	Максуел се извръща да си тръгне, а после спира.
	— Почакай! Искаше да говориш с мен за нещо?
	— Ще трябва да се видите по-късно. Имаме ангажимент – отговарям вместо Ноа, с което си спечелвам предпазлив поглед.
	Ако Ноа започне да задава същите въпроси като мен, Максуел ще погледне на нещата от съвсем друг ъгъл. По-добре да мисли, че баща ми е работил за конкуренцията. Засега.
	— Желая ти приятно прекарване в Остин, докато си тук! И ми направи една услуга. – Той отпуска тежката си ръка върху рамото на Ноа. – Бъди мила с него! Той е добър човек.
	Максуел намига в моя посока и тръгва по коридора, като си подсвирква през цялото време.
	— Грейси…
	Събирам нещата си.
	— А като си помислиш, че искаше да ме оставиш у дома с Циклоп.
	— Какво каза на Максуел?
	Има предупреждение в тона му.
	— Нищо не му казах. Но той ми разказа всичко.
	Тихо му предавам разговора.
	Ноа изпуска въздишка. На облекчение. Боял се е каква роля е изиграл адвокатът в смъртта на баща ми. Както се страхува от ролята, която може би е изиграла майка му.
	В случая с Максуел обаче той е виновен само за това, че е повярвал на обвиненията срещу баща ми.
	— Какво каза вуйчо ти?
	Той поклаща глава.
	— Поиска време, за да обмисли нещата и да реши кой е най-добрият начин за действие. В основни линии каза, че да знаеш нещо и да го докажеш са две различни неща.
	— Значи, е признал, че е знаел?
	Ноа се намръщва.
	— Какво?
	— Това, че баща ми е имал видеозапис на Мантис, който краде пари по време на акция за наркотици.
	— Не, той… Той нямаше представа. – Намръщването му се задълбочава. – Защо мислиш така?
	Изучавам Ноа напрегнато и търся някакъв намек, че покрива вуйчо си. Тревога, неспокойно въртене, бърза смяна на темата… Ноа е ужасен лъжец и сега, след като вече започвам да го опознавам, мога лесно да разбера кога лъже или крие нещо. Ако не друго, практикувах последното доста често през последните два дни.
	Но в красивите му сини очи няма объркване.
	Сайлъс не му е казал, че е знаел.
	Въпросът е защо?
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

	 

	Ноа

	 
	— Добре е, че Бетси не се е появила в тази база данни, нали?
	— Предполагам. Това означава, че не е била арестувана за нищо.
	— И какво можем да намерим тук?
	Проницателните зелени очи на Грейси изучават чисто белия интериор в офиса на Щатската здравна служба на Тексас, докато чакаме реда си. Слава богу днес е спокойно, има само трима души на опашката преди нас, стиснали документи под мишница.
	— Всякакви свидетелства, подавани от нейно име и с датата й на раждане. Брак, раждане, смърт.
	Грейси стисва зъби при последната дума. Това е единственият признак, че изобщо е разтревожена. Подготвила се е за тази възможност. Или по-точната дума на този етап може би е „неизбежност“.
	Аз също съм се подготвил. Но търсенето на лелята на Грейси ми помага да държа ума си далече от други неотложни проблеми.
	Например защо Сайлъс ме излъга за видеото и за ареста на дилъра?
	Но дали наистина излъга? Повтарях разговора ни в ума си. Той така и не каза, че не е знаел за удара или за видеото. Аз предположих, че не е знаел. Сигурно има някакво обяснение.
	И все пак. Видях изражението на Грейси, когато ми каза, и как в ума й името на Сайлъс беше добавено към дългия списък от хора, които са прецакали Ейбрахам. Хора, на която тя не вярва.
	Чиновничката ми махва.
	— Направи ми услуга и стой тук! – прошепвам на Грейси и се отправям към гишето, лепвайки фалшива усмивка. – Как е любимата ми служителка в Здравната служба?
	Пъстрите очи на Челси са пълни със съчувствие.
	— Здравей, Ноа! Как си? – пита тя с мек южняшки говор.
	Свивам рамене.
	— Знаеш…
	Тя оглежда тениската ми. Обикновено съм с костюм и вратовръзка, когато идвам тук.
	—Върна ли се на работа?
	— Още се настройвам.
	Погледът й се стрелва зад рамото ми и тонът й се втвърдява леко.
	— Мога ли да помогна?
	— Аз съм с него – отвръща Грейси с типичния си хладен и безразличен тон.
	Потискам стона си. Челси никога не е крила интереса си към мен. Не е мой тип, но е сладка, а това, че имам позната тук, която бързо изпълнява заявките ми, ме прави популярен сред колегите ми. Довеждането на друго момиче, особено на такова, което изглежда като Грейси, беше много тъп ход от моя страна. Не че Грейси ми остави голям избор.
	— Това е братовчедка ми – лъжа. – На гости е, не е от града.
	— О! Братовчедка? Разбира се.
	Челси подпъхва кичур златистокестенява коса зад ухото си. Облекчението на лицето й е безспорно.
	— Четвърти братовчеди, с две поколения разлика. Можем да се оженим законно.
	Грейси обгръща с ръка гърба ми и кръвта ми започва да препуска.
	Давам всичко от себе си, за да пренебрегна докосването й, и плъзвам напред лист хартия.
	— Можеш ли да провериш тези имена в архивите?
	С още един бърз поглед към Грейси, Челси приема листа.
	— Дай ми няколко минути, моля те!
	Изчаквам, докато вече не ни чува.
	— Четвърти братовчеди с две поколения разлика? Това изобщо възможно ли е?
	— Нямам представа, но изражението й си струваше.
	Грейси дръпва ръката си, която веднага започва да ми липсва.
	— Този тип търсения обикновено струват пари и отнемат дни, ако не седмици. И тя знае, че не съм тук по работа. Тази информация не е на разположение за всеки. Челси ни прави огромна услуга.
	— Тя не прави услуга на мен – промърморва Грейси, изучавайки ноктите си.
	Тогава всичко си идва на мястото. Не мога да спра ухилването си, дори да греша в предположението си.
	Грейси вдига поглед навреме, за да го зърне.
	— Какво?
	— Нищо. Ако не те познавах, щях да кажа, че ревнуваш.
	Подготвям се за удар или за ритник.
	Вместо това тя изсумтява насмешливо.
	— Все едно. Ще бъда в чакалнята.
	Отдалечава се, но не преди да забележа как бузите й пламват.
	 
	* * *

	— В системата няма Бетси, нито Елизабет Ричардс с тази дата на раждане, дори и с тази година.
	— И проверихте с Несбит, нали? – пита Грейси, цитирайки фамилията на бащата на Бетси, Брайън.
	— Проверих всичките – обяснява Челси с прекалено сладка усмивка.
	Лицето на Грейси се свива разочаровано.
	Челси връща вниманието си към мен.
	— Това не е лошо. Означава, че още е жива, нали?
	— Или, че е умряла в друг щат – отвръщам
	— Ами… Мога да звънна в Националния регистър. Но отговорът ще отнеме малко време.
	Надявах се тя да го предложи и да не трябва да я моля.
	— Благодаря ти, Челси! Ти си най-добрата!
	Тя се усмихва още по-кокетно този път.
	— Много ясно! Ще се видим ли скоро?
	— Задължително. – Излизам след Грейси навън, задържайки принудената си усмивка, докато минавам през вратата. – Не се тревожи! Остават ни още много места за проверка. Архиви на недвижими имоти, избирателни списъци, Управлението за моторни превозни средства, данъчните…
	— Колко време ще отнеме?
	— Доста – признавам неохотно.
	Седмици. Месеци.
	— Няма ли там други сладурани, на които да изпърхаш с мигли, за да ускорят процеса? – мърмори тихо и тръгва пред мен, а бедрата й се поклащат на всяка стъпка.
	Мъча се да сдържа усмивката си.
	— Гладна ли си вече? Може да си вземем нещо, а после… не знам, да обиколим Остин и…
	— Да открием този задник Мантис?
	Внезапно си припомням твърдите му кръгли очички и как Дина ме моли да пазя Грейси и да не й позволявам да се забърква в неприятности с вечното си твърдоглавие.
	— Какво ще кажеш да направим точно обратното и да стоим далече от него?
	— Добре – промърморва неохотно. Свива устни. – Помниш ли къде е била къщата ни?
	— Да. Защо?
	— Защото може би има шанс татко да е скрил видеото там и някак да са го пропуснали.
	— Грейси, минали са четиринайсет години. Няма начин…
	— Струва си да проверим. – Тя вдига ръце настрани. – Какво друго ни остава да правим, по дяволите?
	— Ами… Мога да включа нагревателите на басейна и…
	— Наистина, Ноа! Защо да не спрем да търсим убиеца на татко и да не идем да поплуваме?
	Изпускам въздишка и промърморвам:
	— Да, точно това си помислих.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

	 

	Командир Джаки Маршал

	 
	25 април 2003

	 
	— Добре, Гари Бърд! Време е да влизаме – провиквам се, докато хващам едно глухарче в основата и го дръпвам.
	До другата седмица предната градина отново ще е пълна с тях.
	— Лари Бърд*, мамо! – поправя ме Ноа с досада. – И днес е петък.
	[* Лари Бърд – прочут баскетболен играч на САЩ. – Б.пр.]
	— Твърде късно е да играете. Уважавай съседите!
	— Да, мадам.
	Той пъхва баскетболната топка под дългата си слаба ръка и тръгва бавно по пътеката. На единайсет години почти ме е настигнал на височина.
	— Ще останеш ли да спиш у нас, Дженсън?-
	— Ако нямате нищо против, мадам.
	Разрошвам рижавата му коса.
	— Знаеш, че винаги си добре дошъл. Вървете сега!
	— Да, мадам – чуруликат в унисон.
	Но Ноа изостава, а челото му се сбръчква.
	— Какво има?
	— Ейб каза ли, че ще се отбие тази вечер?
	Стомахът ми се връзва на възел при споменаването на Ейб. Не съм говорила с него, откакто дойде тук с желание да ми откъсне главата.
	— Тази вечер е на работа.
	— О, добре. – Изглежда оклюмал, от което ме пронизва болка в гърдите. – Не идва често напоследък.
	— Просто е доста зает.
	— Какво толкова го ангажира изведнъж?
	— Един специален проект – лъжа бързо. Ако обикалянето на бордеите около Остин в търсене на проституиращата му балдъза може да се нарече „проект“. – Върви! Приятелят ти те чака.
	— Да, мадам.
	Целувам го бързо по бузата.
	— Това, че е петък, не означава, че може да играете на нинтендо, докато слънцето се покаже.
	Той тръгва по коридора с глуповата усмивка (двете момчета ще направят точно това, а после ще проспят половината ден).
	Изгълтвам остатъка от уискито в чашата и се наслаждавам на познатото парене. Твърде изкушаващо е да отида да си сипя отново, особено след като последните седмици бяха толкова тежки. Решавам, че още едно няма да навреди.
	Обръщам се, за да вляза, когато светлината на фарове привлича вниманието ми. Някаква кола отбива на алеята. Знам, че не е Блеър, той е в Денвър на конференция. За част от секундата се надявам да е Ейб, който идва да ми каже, че разбира моята позиция и че вижда в какво трудно положение съм поставена.
	Тази надежда угасва бързо, когато Мантис слиза от шофьорската седалка.
	— Прекрасно – мърморя. Иска ми се вече да си бях сипала и да го гаврътна. Нужно ми е питие, за да се справя с този задник. А след последния голям удар (по съвпадение в същия мотел, до който проследих Бетси) той се перчи наоколо като пауна на Канинг. – Какво искаш?
	— Така ли посрещаш гостите си?
	Стълбите на верандата скърцат под тежестта му.
	— Когато дойдат неканени на прага ми и се казват Дуейн…
	— Трябва да поговорим.
	— За този ужасен одеколон, който слагаш ли? Сериозно, трябваше да са го забранили за производство.
	Усмихва се студено.
	— Уилкс дрънка наоколо и сипе обвинения, а не би трябвало да го прави.
	По крайниците ми плъзва страх, но запазвам изражението си, защото не искам да се поддам на паниката.
	— За какво дрънка?
	Мантис заговаря по-тихо.
	— За това, което мисли, че е видял при удара в „Щастливата деветка“ миналата седмица.
	Изпускам незабележима въздишка на облекчение. Не става дума за Ейб и мен.
	— И какво мисли, че е видял?
	— Нищо, заради което да си пъха носа в регистрите на уликите, а после да ме разпитва.
	Сещам се само за една причина Ейб да прави някое от тези неща: Мантис и хората му не са предали нещо. Няма нужда да питам какво. Този удар е тема на седмицата в управлението. Съмнявам се, че съм единствената, която се е чудила защо няма пари в плячката, наред с наркотиците и оръжията. При такъв удар винаги има пари.
	Но всички знаят, че мръсният дилър е виновен и заслужава да отиде зад решетките, и затова, въпреки че може да се чудят, никой не го казва гласно.
	Никой, освен Ейб, изглежда. Защото той винаги постъпва правилно.
	Ако Ейб души наоколо и е споменал нещо на Мантис, значи, много вероятно ще каже и на други, а ако отиде с това във „Вътрешни разследвания“, ще бъде трудно обвиненията му да бъдат пренебрегнати. А какво ще стане, ако пресата научи, че звездните хрътки на Канинг прибират пари от наркотици?
	Репутацията на управлението ще бъде опетнена, доблестната война на Канинг срещу дрогата в този град ще бъде очернена, а отрядът ще бъде разформирован и всичките му удари може да се окажат под съмнение.
	И кой ще спечели накрая, освен група престъпници?
	Мантис го знае също толкова добре, колкото и аз. Ето защо е на моя праг, уплашен.
	— И какво е правил в онази дупка, по дяволите? Мислех, че с жена му се обичат.
	Осъзнавам какво мисли и затварям очи. Залива ме нова вълна от вина.
	— Търсил е някого.
	Ти и скапаният ти късмет, Ейб! Да си на грешното място в грешното време.
	— Проклятие, Дуейн, защо мислиш, че мога да те измъкна от собствената ти каша?
	— Моята каша ли? Какво? Мислиш, че твоят най-добър приятел може да разбърка лайната и че никое от тях няма да се лепне по теб ли? Ако не можеш да накараш един полицай да мълчи за доброто на управлението, Канинг няма толкова бързо да те посочи за мястото на заместник-началник. Да, знам, че той иска жена. Трябва да отметне тази точка и да махне от главата си ревльовците за равноправие.
	Скърцам със зъби. Разбира се, че за Мантис това е причината Канинг да ме иска на този пост. Не защото съм достатъчно добра да бъда заместник-началник, а може би и началник един ден.
	— С Ейб не сме в много добри отношения.
	— Защо? – Малките очички на Мантис се стесняват още повече. – Какво си направила?
	— Кой казва, че аз съм направила нещо?
	— Защото бойскаутът никога не прави нищо лошо.
	До ушите ми достига гласът на Ноа, който ме вика от къщата.
	— Разкарай се от тук! Изобщо не трябва да водим този разговор.
	— Трябва да го накараш да замълчи.
	— Или какво?
	Мантис приближава лице до моето. Изглежда готов да се сбие с мен. Само за секунда се чудя дали би се осмелил. Не мисля, че би се поколебал.
	— Или някой друг ще го направи.
	Издишвам немощно едва когато е отново в колата си и изчезва по улицата.
	— О, Ейб, какви си ги забъркал? – промърморвам и се връщам вътре, право при бутилката.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

	 

	Ноа

	 
	— Съжалявам, госпожице. Не е намерено нищо, което дори да наподобява видеозапис, компютърен файл или нещо подобно, доколкото знам. А както може да видите, промените бяха големи.
	Жената се усмихва мило, но усещам как търпението й се изчерпва, тъй като Грейси се опитва да изкопчи от нея друг отговор. Възможност за някое: „Да, всъщност имаше видеокасета, която намерихме в гипсокартона, когато изтърбушихме кухнята. Запазих я през всичките тези години. Чакайте, ще ви я донеса“.
	Където и да е скрит записът, определено не е в тази къща.
	— Благодаря, мадам! Оценяваме това, че ни отделихте толкова време. Ще ви оставим да се върнете към обяда си.
	Грабвам ръката на Грейси в моята и я дръпвам, кехлибареният поглед на жената ни следи, докато вървим по тясната пътека. Това е единствената част, която е запазена такава, каквато беше. Минахме нагоре и надолу по улицата три пъти в търсене на малката бяла къщичка, която помнех. Едва когато видях вратата с дърворезба от лявата страна на верандата, осъзнах, че модерната двуетажна къща е тази, която търсим.
	Очаквам Грейси да издърпа ръката си, но тя не го прави и ми позволява да я държа чак докато стигаме до джипа. Не казва и една дума, докато държа вратата отворена за нея, а после я затварям.
	— Мислиш ли, че са знаели кой е живял тук преди тях?
	Погледът на Грейси пробягва по тихия квартал, докато карам. На петнайсет минути от моята къща сме. Не е най-хубавият район, но има определено очарование.
	— Дори да не са, мога да се обзаложа, че бързо са разбрали. А току-що им дадохме нещо, за което да говорят със съседите си.
	Забелязах няколко дръпнати пердета, докато отбивахме пред къщата. И дамата през три номера, която копаеше цветните лехи отпред, ни гледаше любопитно, докато вървяхме по пътеката.
	— Добре. Нека говорят! Нека всички говорят за Ейбрахам Уилкс! Може би най-после ще започнат да се съмняват в това, в което е трябвало да се усъмнят преди години – измърморва тя горчиво. – Как може всички да са повярвали на тази скалъпена история?
	— Понеже не са имали причина да не повярват на тази скалъпена история. Особено хората, които не са познавали Ейб.
	Пълните й устни се извиват отвратено.
	— Дали е станало така, защото баща ми е бил черен полицай?
	— Много хора не вярват на полицаите и няма значение какъв е цветът на кожата им – напомням й.
	— Значи, ми казваш, че ако баща ми беше бял, хората щяха също толкова бързо да го отпишат като мръсно ченге?
	— Не мога да кажа, Грейси, защото и двамата знаем, че има глупаци, които мислят, че цветът на кожата опредеш какъв ще бъдеш. Иска ми се да не беше вярно, но е, особено в Тексас. По дяволите, има достатъчно хора, които мислят, че жените нямат място в полицията. Не мога да си обясня как майка ми се озова на този пост. – Завивам по авеню „Конгрес“ и се отправям към центъра на Остин. Трябва поне да се опитам да последвам съвета на Сайлъс и да разведа Грейси наоколо. – Но е важно какви доказателства са били събрани и представени на началника, за да го убедят недвусмислено, че Ейб е бил виновен, независимо дали е бил бял, или черен. Трябва да се съсредоточим върху това.
	— Добре. Поиска ли от вуйчо си да ти даде полицейския доклад? Този ненапудреният, който може да ни каже нещо?
	По дяволите!
	— С всичко останало, за което говорихме, нямах възможност да го попитам.
	— Предполагам, че и без това няма да хукне да го търси, след като е излъгал за всичко останало.
	— Не е излъгал!
	— Разбира се! Съжалявам. – Тя изсумтява насмешливо. – Просто не е казал истината. Имам предвид, че няма да изглежда добре за него, ако се разчуе, че е знаел за обвиненията на татко срещу Мантис и не е направил нищо.
	Опитвам се да задържа гласа си спокоен.
	— Трябва да има обяснение.
	— Това е единственото обяснение за човек, на когото му се е разминало убийството на баща ми, за което се сещам.
	— Сайлъс не е такъв.
	— Не се грижи за себе си ли? Глупости! Всички са такива. Всички.
	Грейси намества тялото си, за да гледа през страничния прозорец подминаваните сгради, докато карам по улиците на Остин, а ръцете й са свити в юмруци от безсилие.
	Не мога да я обвиня, че е подозрителна. Но дали включва и мен в тези „всички“? Дали смята, че мисля само за себе си през цялото време? Защото единственият човек, когото се опитвам да защитя, е майка ми.
	Залива ме вълна от вина. Трябва да й кажа за Клайн, преди да разбере сама и да спре да ме допуска до себе си завинаги.
	Нужни са ми няколко преки, за да събера кураж.
	— Виж, Грейси, има нещо важно, което трябва да знаеш…
	— Следят ни.
	В началото съм сигурен, че съм чул грешно.
	— Какво? – Проверявам в огледалото за задно виждане. – Къде?
	— Онази сива кола.
	— Онзи сивик ли? – отпускам се малко.
	— Когато последния път зави надясно, тя засече две коли, за да ни последва. И я видях паркирана пред прокуратурата.
	— Вероятно си видяла двайсет сиви сивика, паркирани там. Те са навсякъде, Грейси.
	— Да, но тази има сто ароматизатора, висящи от огледалото. Напомня ми за колата на баба. Тя правеше същото, в опит да замаскира миризмата на цигарите – казва и бърчи нос от отвращение.
	— Ставаш параноична.
	Тя скръства ръце по своя надменен начин.
	— Добре. Докажи, че греша.
	След три завоя осъзнавам, че не мога, и скалпът ми започва да настръхва от безпокойство.
	Единственото, което успявам да видя, са две фигури отпред, вероятно мъжки. Кой може да ни преследва, по дяволите? И какво искат?
	— Направи ми услуга и запиши регистрационния номер, ако можеш да го видиш!
	— И после какво ще направим? Ще ги отведем у дома? Погледът й прехвърча от страничното огледало към телефона, а веждите й са свъсени от съсредоточаване.
	Виждам знака отпред.
	— Имам идея.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

	 

	Грейс

	 
	Дворът на Тексаския университет е пълен със студенти, на чиито рамене се поклащат чанти с учебници, докато притичват между сградите от едно занятие на друго.
	Много от тях са пръснати по зелените площи и се крият под сенките на дърветата. Други лежат по гръб в тревата и се изключват от света наоколо, като се припичат на следобедното слънце с книга в ръка или просто се наслаждават на музиката, която се лее от слушалките директно в ушите им.
	— Тук ли си учил?
	— Най-добрите години от живота ми.
	Ноа изчаква, преди да застане до мен, прави място за преминаване на група момичета и в същото време внимателно изучава района наоколо.
	Отбихме се на паркинга и гледахме как сивия сивик минава покрай нас със спуснат сенник, така че да скрие лицето на шофьора от поглед. Всичко, което успяхме да видим, беше избеляла синя тениска и бял мъжки бицепс, преди колата да изчезне.
	— Ами ти? Някога мислила ли си да отидеш в колеж?
	Избухвам в смях.
	— Какво? Никога ли не ти е хрумвало?
	— Не. Имам предвид, мислила съм, но…
	— Но?
	Той отново се отдръпва настрана, за да пропусне друга група, като този път поставя ръка в основата на гърба ми и ме насочва към натруфения фонтан пред нас.
	Докосването му ме разсейва и ми трябва известно време, за да си спомня за какво говорехме.
	— Но това беше всичко.
	Мислех си: Ноа не разбира.
	Моят съветник по избор на професия, госпожица Бракен, също не го разбираше. Спомням си как седях срещу нея в кабинета й през последната година в гимназията, а тя ми подаде някакви университетски брошури и форми за кандидатстване. И въпреки че оценките ми бяха далече от подходящи за Бръшляновата лига, беше сигурна, че бих могла да вляза в някой от местните общински колежи, ако кандидатствам.
	Усмихнах й се, приех брошурите и ги натъпках в раницата си. Дори си позволих да се порадвам на идеята да попълня формулярите, като се прибера вечерта. А после, когато се върнах у дома, заварих масичката за кафе пълна с игли. До този момент бяха хапчета.
	— Предполагам, че се научих да живея ден за ден.
	— Хубаво е да имаш цели.
	— Моите бяха да опазя майка ми жива и да плащам сметките.
	Лицето на Ноа помръква от вина така, както става винаги когато му се напомни колко различно сме отгледани.
	— Сега вече може да започнеш да мислиш за своето бъдеще.
	Моето бъдеще. Това не е фраза, която чувах често, докато растях. Майка ми беше прекалено заета да мисли за миналото и да ме държи там с нея.
	— Насам!
	Той ме повежда към подпорната стена и аз се възхищавам на премерените му крачки и на плавните движения. Сядам до него и се опитвам да не го зяпам, а да се съсредоточа върху ставащото около нас.
	— Леле, и това е фонтан!
	Никога не съм виждала нещо подобно на натруфената скулптура до нас, представляваща коне, изскачащи от водата, яздени от нещо, което бих нарекла мъжки сирени, пазени от войници и от една богиня. Цялото нещо е оградено от огромен басейн с вода, който захранва изскачащите струи.
	Ноа не отговаря, а продължава да изучава лицата наоколо.
	— Мислиш ли, че се отказаха?
	— Надявам се. Не знам какво искат.
	Той въздиша тежко и започва да върти кожената лента около китката си. Мислите му са другаде.
	И аз си спомням, че не съм единствената, която се тревожи от наученото днес.
	— Видях знак за езеро по пътя насам – казвам, като се опитвам да го разсея от мрачните му мисли.
	— Калинка?
	— Да, разкажи ми за него.
	Той затваря очи и отпуска глава назад, за да гледа небето.
	— Това всъщност е резервоар на река Колорадо. Може да наемеш каяк или лодка и най-различни други неща. Там минава и мостът на Конгрес Авеню. През лятото всяка вечер може да видиш как милиони прилепи излитат от гнездата си под него.
	— Сигурно е страхотно? – потръпвам при тази мисъл.
	— Така е. Ако си наоколо дотогава, ще отидем да ги видим.
	Ако съм наоколо. До лятото има месеци. И като казва „наоколо“, Остин ли има предвид, или да живея все още в къщата му?
	Колко време ще остана тук? Всичко зависи от това дали ще имам повод да остана. Майка ми ще бъде в рехабилитационния център поне един месец. В най-добрия случай – три, въпреки че не мога да позволя на Ноа да плаща повече.
	— Съгласен съм, прилепите са страхотни.
	Някакъв мъж се включва в разговора ни изневиделица. Толкова съм заета да зяпам красивия профил на Ноа, че не съм забелязала кога е заел мястото срещу мен. Той би могъл да мине за студент, може би малко по-възрастен, с протритите си дънки и избеляла тениска на „Тексасците от Хюстън“*.
	[* Отбор по американски футбол от град Хюстън. – Б.пр.]
	На път съм да му обърна гръб и напълно да спра да го слушам или да говоря с него, когато чувам едно тихо „Мамка му!“ да се изплъзва от устата на Ноа.
	Мъжът се навежда и отпуска лакти върху коленете си, металносивите му очи прескачат от Ноа към мен и после обратно към Ноа, а по лицето му се изписва забавление.
	— Как беше пътуването от Тусон?
	Ноа не отговаря. Ни най-малко не изглежда доволен.
	Мъжът ме изучава с проницателния си поглед. Смятам, че е в началото на трийсетте. Той определено е привлекателен, с твърда челюст, остър нос и чуплива руса коса. Очите му проблясват и не знам дали това е в резултат на насмешливост, или на арогантност, но мога да кажа, че този човек получава всичко, което поиска, когато става дума за жени.
	— Кой си ти, по дяволите, и защо ни следиш?
	— Значи, наистина сте ме видели.
	Той се усмихва непринудено и забелязвам малка рана по долната му устна и ожулване по брадичката.
	— Трудно е да не забележиш толкова неумело следене. Кой си ти?
	— Специален агент Крисчън Клайн. Работя за ФБР – протяга ръка той.
	Аз просто я гледам свирепо.
	— Глупости. Вие не обикаляте наоколо с подобни коли и в протрити дънки.
	— Ще се изненадаш какво правим. – Внезапно в ръката на Крисчън се появява карта, върху горния край, на която има златен орел, а после също така бързо и плавно изчезва обратно. – Питай Ноа, ако не ми вярваш!
	— Даде ми четирийсет и осем часа – изръмжава Ноа в отговор.
	Клайн свива рамене.
	— Казах също така, че нямам добра преценка за времето.
	— Почакай! Кога сте разговаряли?
	— Къде е Тарийн?
	Ноа се оглежда наоколо.
	— Зад храста. Слуша какво си говорим и се грижи никой друг да не ни чуе.
	— Колко шпионско от ваша страна.
	— Кой от вас ме забеляза?
	Ноа кимва към мен.
	— Много добре, Грейс Ричардс. Или пак Уилкс, щом си се върнала в Тексас?
	— Какво, по дяволите, става тук?
	Как е възможно ФБР да знае коя съм? Откъде Ноа познава този човек? Четирийсет и осем часа за какво?
	— Опитвам се да разбера какво е станало с Ейбрахам Уилкс и ще се радвам да получа малко помощ. Надявах се, че Ноа ще ми каже всичко, което знае.
	Намръщвам се, когато схващам.
	— Това означава ли, че ФБР разследва случая на баща ми?
	Клайн се накланя напред и се вглежда в Ноа.
	— Значи, не си й казал?
	— Какво да ми каже? – настоявам и се взирам в Ноа, докато Клайн му се подсмихва.
	Ноа въздиша, а на лицето му е изписано нещастие.
	— Клайн е този, който е бил в болницата при майка ти. Той е дошъл, защото майка ми му се е обадила през нощта, в която е умряла, и му е казала, че Ейб е бил натопен. Беше и пред мотела в Тусон в събота вечерта.
	— И ти нямаше намерение да ми кажеш? – изсъсквам, а гневът ми се възпламенява.
	Той вдига ръце.
	— Точно смятах да ти кажа, когато ти забеляза, че ни следят, кълна се.
	— Не ти вярвам.
	Отново. Ноа отново е скрил информация от мен. Обръщам му гръб и заставам срещу агент Клайн.
	— Какво знаеш?
	Той свива рамене равнодушно.
	— Малко. Но най-напред бих искал да ми кажеш какво знаеш ти, Грейси.
	— Името ми е Грейс. И ще ти кажа всичко. До последната подробност.
	Усмивка на задоволство се разлива по красивото му лице.
	— На това се надявах.
	 
	* * *

	Клайн затваря бележника си.
	— Ще минем, за да вземем доказателството.
	— И снимката на Бетси, нали?
	— Дай ми имената и датата на раждане, които може да използва, и ще видя какво ще открият моите хора! – Хладният му поглед се плъзва към Ноа, който почти не е продумал, като изключим по някое кимване, сумтене или съгласие тук или там. – Трябва да призная, че не мисля, че имаш нещо общо със смъртта на майка си. Заслужавах си го. – Той сочи към устната си. – И разбирам защо си я прикривал в показанията си пред полицията. Нямам намерение да те преследвам заради това, но ако открия, че ме лъжеш за нещо…
	— Грейси ти каза всичко, което знаем за смъртта на Ейб – казва Ноа, без да откъсва поглед от агента.
	— Вярвам ти. По-точно вярвам на нея. – Крисчън става и забелязвам колко е висок. Той стърчи над Ноа и тялото му е здраво. Посочва към мъж, който внезапно се появява до него. – Това е агент Тарийн.
	Тъмнокосият мъж ми кимва, а почти черните му очи минават през Ноа с безразличие, след което подава плик за писма на Клайн.
	— Видя ли полицейския доклад за баща ти?
	— Не. Трябва да го изискам, откъдето се изискват полицейските доклади. Ще разчитам на Ноа или на Сайлъс да ми го дадат.
	— Не се мъчи! Ще намериш само версията за масово ползване. В нея няма нищо полезно. Той пише върху предната страна на плика, след което ми го подава. Този е истинският.
	Ченето на Ноа увисва.
	— Как се добрахте до него?
	— Един куриер ми го донесе у дома сутринта след смъртта на майка ти. Тя ми го е пратила. Нямам представа как се е сдобила с него, но тя беше шефът, така че съм сигурен, че не е било толкова трудно.
	Пликът в ръката ми тежи като тухла. Наистина ли е това? Това ли е историята за предполагаемото падение на баща ми от светец до престъпник?
	Докладът, който е пълен с лъжи?
	— Защо ми го давате?
	— Защото няма друг начин да го получиш, а след всичко, което си преживяла, особено с майка си – но лицето му пробягва съжаление, – заслужаваш да го видиш. И също така, понеже този случай няма да е лесен за разрешаване и ми е нужна всичката помощ, която мога да си осигуря. Така че, прочети го! Виж дали нещо няма да ти направи впечатление!
	Разгръщам купчината листове и виждам името на баща ми, изписано през средата на най-горния. Залива ме странно чувство.
	— Значи, наистина разследвате смъртта на баща ми.
	Клайн все още не го е признал.
	— Да, мадам. Скоро ще ви потърсим провлича той с фалшив тексаски говор.
	Двамата агенти на ФБР се отдалечават и никой от нас не разбира напълно какво се случи.
	— Грейси, аз…
	— Кога ще спреш да ме лъжеш, Ноа?
	Гласът ми секва точно когато споменавам името му, което ме кара още повече да му се ядосвам.
	— Не съм те излъгал. Просто Клайн ме хвана неподготвен в Тусон. Той ми пусна съобщението и гласът на майка ми ме върна директно в онази ужасна нощ. – Ноа преглъща тежко. – А след това буквално ме обвини, че съм я убил.
	Наред с гнева, започвам да изпитвам неочаквано съчувствие.
	— Затова ли си го ударил?
	Вероятно е нужно най-малкото да обвиниш Ноа, че е убил майка си, за да избухне по този начин.
	Той кимва.
	— Исках първо да говоря с Максуел и Сайлъс, а знаех, че ти няма да искаш да чакаш. Съжалявам.
	Той ме поглежда с тези честни очи.
	Насилвам се да се извърна от тях, преди гневът ми да се е стопил. Той е прав. Нямаше да искам да чакам. Щях да настоявам да говорим с Клайн веднага. И защо да не го правим?
	— Нека позная! Вуйчо ти ти е казал да не споменаваш нищо на ФБР?
	Той дъвче долната си устна и бави отговора. Това ми казва всичко, което искам да знам.
	— Всичко това е без значение сега, след като каза всичко на Клайн.
	— Прав си, но аз съм доволна, че го направих, защото така се сдобих с полицейския доклад и ФБР е на моя страна, а аз смятам да изчистя името на баща си. Нещо, за което на теб не ти пука особено много. Но всичко ще излезе наяве най-накрая.
	Скачам и се отправям към паркинга, като стискам доклада към гърдите си.
	Всички казват, че това е бил лесен случай. Но все трябва да има нещо на тези страници. Нещо, което, ако знаеш цялата история за баща ми и за Мантис, или поне това, което знаем ние, би ти позволило да видиш нещата такива, каквито са в действителност, и да откриеш доказателство за невинността на баща ми.
	Опитвам друг подход.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА

	 

	Ноа

	 
	— Грейси, много съ…
	— Недей!
	Тонът й е остър. Предупреждение.
	— Този доклад изглежда обемист. Ще ти помогна да го прочетеш.
	— За да решиш как да провалиш разследването ли? – съска тя, а очите й не се отлепват от листовете в ръцете й.
	— Няма да…
	— Ноа! Просто… – Тя поклаща глава, гневът й изпълва джипа с напрежение. – Просто недей!
	Стисвам здраво устни. Боже, темпераментът й не е за подценяване и в момента ми е бясна. Не мога да я виня. Няма смисъл да казвам нито дума повече. Поне докато не се успокои.
	Ако изобщо се успокои.
	Пазим мълчание, докато пътуваме към къщи по някаква странична улица, намираме се на минути от дома ми, а мисълта ми се отклонява в неприлични мисли за това как я моля за прошка. Осъзнавам, че моментът не е много подходящ за това, когато зад нас прозвучават полицейски сирени.
	— Скоростта ли превиши?
	Грейси се мръщи към скоростомера, като забравя гнева си за момент.
	Проверявам стрелката.
	— Не.
	Обикновено ме спират точно заради това, случвало се е няколко пъти през годините. Веднъж ме глобиха и защото не бях спрял на стоп при преминаване край училище. И ме изръсиха доста добре. Оттогава чакам допълнително две секунди на стоповете, така че и това не е причината.
	— Дали ще ти се размине? Заради майка ти имам предвид?
	— Предполагам, че ще разберем.
	Никога не се е налагало да подхвърлям имена. Полицаите в Остин някак си винаги събираха две и две и ме пускаха с предупреждение. Освен един, на когото или не му пукаше, или нямаше идея кой съм, и ми написа глоба. Мама я оправи, но ми отправи сериозно предупреждение, че това е за първи и за последен път.
	Винаги когато видя просветването на синята лампа в огледалото за обратно виждане, знам точно защо ме спират.
	Този път обаче нямам никаква представа какво съм направил. Знам единствено, че вече няма кой да оправя глобите ми.
	С въздишка отбивам от пътя.
	— Може би светлините ми са отказали.
	Звучи правдоподобно, но въпреки това не мога да се преборя с безпокойството, което ме обзема.
	Чувствам разтревожения поглед на Грейси да прогаря дупка отстрани на лицето ми, докато наблюдавам как необозначеният автомобил се приближава зад мен, а светлините му блестят ярко дори посред бял ден.
	— Не казвай нищо… за нищо. Моля те!
	— Не се тревожи – промърморва тя.
	Оставам с впечатлението, че Грейси по принцип не харесва да си има работа с полицията.
	Отварям прозореца, поставям ръце върху волана, така че да се виждат, и гледам в огледалото за обратно виждане как полицаят слиза от шофьорската седалка.
	— Мамка му!
	— Какво има? – Грейси поглежда през рамото ми, за да надникне в огледалото. Очите й се разширяват. – Това не е ли…
	— Да. Оказва се, че няма нужда да търсим Мантис. Той ни намери.
	— Не е възможно да е случайност.
	За какъв дявол ни спира шефът на „Вътрешни разследвания“?
	— Съвпадение или не, най-накрая срещам този боклук лично – чувам предизвикателството в гласа й.
	— Грейси…
	— Той е убил баща ми – изсъсква тя.
	— Което означава, че е способен на убийство. Освен това нямаме доказателство. Дръж се хладнокръвно! Не му позволявай да разбере какво знаем! И не го дразни! – добавям с тих шепот, докато Мантис забавя крачка и се навежда към задния прозорец в опит да види какво има вътре.
	Стъклата ми обаче са затъмнени.
	— Здравейте, сър! – усмихвам се насила, когато застава до вратата ми.
	— Моля, свалете очилата си!
	Този дълбок, стържещ глас, който помня от нощта, в която умря майка ми, звучи ледено.
	— Да, сър.
	Плъзвам ги на главата си и примижавам срещу силното слънце, щом вдигам поглед към твърдото му лице. Благодарение на това, че съм израснал с ченгета и с майка, която е била на висока позиция в управлението, съм се научил да уважавам полицаите, а също така се чувствам удобно в тяхно присъствие.
	Мантис обаче ме кара да изпитвам неудобство, въпреки че не знам нищо за него. В момента всеки мускул в тялото ми се е стегнал.
	Той се навежда и хвърля изпитателен поглед на Грейси, а аз долавям полъх от евтин одеколон.
	— За какво ме спирате, полицай?
	— Тази кола ваша ли е?
	— Да, сър. Искате ли да видите документите?
	— Само свидетелството за правоуправление засега.
	Вадя книжката си от портфейла и му я подавам.
	— Накъде сте се запътили, Ноа Маршал?
	Той също ли се прави на тъп? Няма начин да не е свързал името ми с това на покойната си началничка. А също така ме видя на верандата на дома ми преди по-малко от две седмици с окървавени ръце, за бога!
	— По задачи.
	Намек за усмивка докосва устните му.
	— Ваша приятелка? – той кимва към Грейси.
	— Да, сър.
	— Как се казвате, госпожице?
	— Грейс.
	— На колко години сте?
	Тя се намръщва.
	— На двайсет. Защо?
	— Покажете ми документи!
	След като поглежда към мен, тя посяга към чантата си.
	— Бавно! – излайва той.
	Първоначално тя се сковава напълно, но после внимателно вади документите си от портмонето и ми ги подава, за да му ги предам. Чувам как зъбите й скърцат и не мога да преценя дали е, защото е ядосана, или е, защото е уплашена. Може би и двете.
	Малките му очички минават през таблото, през плика с доклада в скута й и през задната седалка.
	— Нямате против да огледам колата ви, нали?
	Задава въпроса съвсем гладко. Това е най-старият трик в полицейските учебници, според майка ми, да получиш разрешение за претърсване на кола, когато нямаш причина. Какво цели той?
	Повдига вежди, докато чака отговора ми.
	— Напротив. Не съм съгласен да го правите.
	— Криете ли нещо?
	— Не, сър. Просто не съм съгласен да претърсвате колата ми.
	По втренчения поглед, който ми отправя, мога да позная, че
	няма да ме остави да спечеля.
	— Имате ли оръжия?
	— Имам пистолет, заключен в сейф под седалката, за който имам разрешително.
	Дали сгъваемото джобно ножче в чантата на Грейси е дванайсет, или петнайсет сантиметра. Ако е петнайсет, е незаконно в Тексас. Проклятие!
	Той се оглежда наоколо, след което се отдръпва.
	— Излезте от колата! И двамата!
	Мамка му!
	— Защо е всичко това?
	— Веднага!
	— Прави каквото казва! Не му давай причина! – тихо предупреждавам Грейси, преди да изляза.
	Може би той иска точно това. Въпреки че, ако подозренията ни за него са верни, той е напълно способен да ни забърка в проблем.
	— Застанете там!
	Той сочи тротоара и аз незабавно се отправям към мястото, като заставам до Грейси и прокарвам леко пръсти по бедрото й, за да й напомня, че съм тук и че няма да допусна да й се случи нещо.
	Мантис гледа Грейси, после връща вниманието си обратно върху мен, изучава документите ни доста дълго, което ми позволява да го огледам добре. Носи свободен панталон и риза с копчета на яката. Оръжието му е в кобур, прикрепен до тялото му.
	— Госпожице Ричардс, какво правите в Тексас?
	— На гости съм на приятел.
	— Той ли е вашият приятел?
	— Да.
	Погледът му се плъзва по тялото на Грейси по начин, който ме кара да стисна юмруци.
	— Колко време ще останете?
	— Зависи.
	Челюстта й се стяга.
	— От какво?
	Мантис я наблюдава съсредоточено и това изглежда като предизвикателство.
	Моля те, не го прави, Грейси!
	След още един удар на сърцето тя залепва на лицето си най-широката и най-фалшива усмивка, която съм виждал.
	— От това колко време ще отнеме на Ноа да признае, че има чувства към мен. Не спирам да му правя намеци, но той все още не е схванал. Всички мъже ли са толкова дебелоглави, или аз съм си избрала да тичам след особено тъп екземпляр?
	Не знам дали да се смея, или да изпъшкам.
	Мантис връща вниманието си към документите в ръката си и не отговаря на въпроса й, но междувременно челюстта му се стяга. Очевидно не е доволен, че тя го разиграва.
	— Имате ли връзка с началник Маршал?
	Дали някога ще спра да се чувствам, все едно някой ме е ударил в слабините, всеки път щом чуя това име и позицията й?
	— Тя ми беше майка.
	И ти много добре го знаеш, кучи син такъв!
	— Съжалявам за станалото.
	— Благодаря!
	Това е моментът, в който всеки полицай от Остин би ми върнал книжката и би ме пуснал.
	— Жалко, че не можа да се справи.
	Стисвам зъби и потискам желанието да я защитя. Той се опитва да ме провокира:
	— На жените не им се полага да играят големи роли. Нямат нужните качества.
	Ноздрите на Грейси се разширяват така, сякаш е на път да избухне и да каже всевъзможни неща, които ще ни вкарат в неприятности. Преживял съм го достатъчно пъти, за да го предвидя.
	— Свободни ли сме да си вървим? – питам, преди тя да има възможност.
	— Ще бъдете свободни да си вървите, когато аз кажа, че сте свободни. – Погледът му отскача към Грейси. – Знаете ли, приличате ужасно на един мой стар приятел. Ейб Уилкс. Чували ли сте за него?
	Тя изобщо не прилича на Ейб.
	Грейси вдига брадичка предизвикателно.
	— Беше ми баща.
	— Нима? – Веждите му подскачат с известно закъснение, за да е искрена изненадата му. – Светът е малък.
	— Значи, сте били приятели?
	Тя изплюва думата, сякаш вкусът й е лош.
	— Познавахме се отдавна. Беше добър човек. Добър играч.
	— Ще приема думите ви на доверие. Някой го е убил и го е натопил, преди да мога да го опозная.
	— Мили боже! – изплъзва се от устните ми, но никой от двамата не ми обръща внимание.
	Мантис се взира в нея.
	— По моите спомени историята не се разви така.
	— Вие там ли бяхте?
	Грейси му отвръща със също толкова изучаващ поглед.
	— Не бях.
	Тя се намръщва насмешливо.
	— Сигурен ли сте?
	— Грейси! – измърморвам, но е късно.
	— Обвинявате ли ме в нещо?
	— А трябва ли?
	Пресягам се към ръката й и стискам здраво.
	— Определено си дете на Ейб Уилкс. Смело, точно какъвто беше и той. – Мантис смуче за миг долната си устна. – Получихме сведения, че автомобил с вашето описание може би превозва незаконни вещества. Моля, отстъпете, докато го претърсвам.
	— Глупости! Дори не сте в униформа – изръмжава Грейси.
	— Обърнете се! Веднага! – изревава той и посяга към кобура си.
	Инстинктивно пристъпвам напред, избутвайки с ръка Грейси зад мен. Това продължи достатъчно.
	— Вие сте началник на „Вътрешни разследвания“, Мантис. Не сте получили никакви сведения и не знам какво се опитвате да направите, но няма да ви се размине.
	— Няма да повярвате какво може да ми се размине. – Той се ухилва зловещо. – Да не би да се съпротивлявате?
	Една патрулка забавя и спира на улицата до нас, а прозорецът се смъква.
	— Всичко наред ли е? – провиква се Бойд.
	Гласът му е едновременно облекчение и болезнено напомняне. Не съм го виждал от погребението на мама.
	Мантис дръпва ръката си от пистолета. Погледът му не се е отклонил от Грейси, но изражението му е станало кисело.
	— Пускам ги с предупреждение – извиква той и бутва документите ни обратно в ръцете ни. – Приятно посещение в Тексас, Грейси Мей!
	Той крачи към колата си, а след него се носи полъх от противен одеколон.
	Изпускам стаения в дробовете ми въздух.
	— Как я караш, Ноа? – пита Бойд.
	На лицето му е изписана искрена симпатия. Партньорът му седи мълчаливо до него.
	— Бил съм и по-добре.
	— Съжалявам, че не се обадих. Имах намерение, но децата, знаеш…
	— Да, разбира се.
	Странно е да мисля, че Бойд е само година по-голям от мен, а вече е женен, с две деца и още едно на път.
	Бойд наблюдава, докато автомобилът без отличителни знаци обръща бързо и отпрашва в обратната посока.
	— За какво беше това?
	— Нищо, в което би искал да се забъркаш – промърморвам и хвърлям поглед към Грейси, чието лице е пребледняло. – Добре ли си?
	— Никой, освен татко, не ме е наричал Грейси Мей. Второто ми име дори не е вписано в документите! – промълвява и вдига шофьорската си книжка в треперещите си ръце.
	— Той се опитваше да те сплаши.
	— Жалко, че не се получи. – Тя изсумтява насмешливо и кимва към Бойд: – Може би трябва да обясниш на този полицай. Той е свидетел на стореното от Мантис.
	— И какво стана последния път, когато ченге беше свидетел на стореното от Мантис? – напомням й с многозначителен поглед.
	— Хей! – мръщи се Бойд. – Сериозно. Какво става, по дяволите?
	Въздъхвам.
	— Колко добре познаваш Дуейн Мантис?
	— Само от игрите на баскетбол. Той е корав кучи син – присвива очи. – Защо питаш?
	Сайлъс не грешеше, когато се присмя на Канинг за кода на мълчанието онази вечер.
	Може би трябва да се пазя и от Бойд, като се има предвид, че стоеше на верандата ми заедно с Мантис.
	Но също така знам, че Бойд е точно от типа хора, които трябва да имат пистолет и значка. Мама наричаше такива полицаи стабилни. Той не преследва пагони и издигане в службата. Не е командос, нетърпелив да сритва врати и да чупи глави. Просто е надежден полицай, който обича да поддържа мира, и винаги ще бъде надежден полицай, който обича да поддържа мира.
	Ето защо не искам той да се забърква, защото Мантис определено ни отправи предупреждение.
	Предупреждение, че знае защо Грейси е тук и че това не му харесва.
	Радиото на Бойд започва да бълва серия от кодове. Той слуша.
	— Трябва да се отзовем. Ще си поговорим по-късно.
	Пуска светлините и сирената и тръгва.
	— Дотук с нашия свидетел – гласът на Грейси трепери леко.
	— Той ще се отбие по-късно.
	— Разбира се. – Тя не вярва в тона. – И как Мантис е разбрал, че съм тук?
	— Откъде да знам?
	— Само един човек знае, освен федералните.
	Да. Вуйчо ми.
	— Какво намекваш?
	— Престани да бъдеш наивен!
	Тя се връща в колата и тръшва вратата зад себе си.
	 
	* * *

	Докато стигна до тихата ни уличка, вече дишам тежко. Това е нелепо! Не съм тичал няколко седмици и съм готов да се срина след километър и половина. Единственото, което ме държеше, беше представата за Грейси на финала.
	По-точно си представях как е барикадирана от Циклоп в стаята си и не ми обръща внимание, потопена в полицейския доклад, който й даде Клайн.
	Клайн е нейният герой.
	А аз? Аз съм задникът, който не й каза за него. Не ми е продумала и две думи, откакто се прибрахме, и го заслужавам. Но предпочитам крясъците и размахването на ножа пред тихото пренебрежение.
	Със сигурност го предпочитам пред тежкото чувство, че прекалих с издънките пред Грейси.
	Тя не ми го каза направо (защото не ми говори), но явно мисли, че Сайлъс е в заговор с Мантис. Може да започне, като обвини ФБР. Идеята е също толкова нелепа, колкото да сочи с пръст вуйчо ми.
	Краката ми са като оловни блокове, докато се качвам по стълбите на верандата и влизам в къщата.
	Над мен се чува тупване.
	— Грейси! – извиквам.
	Още тупвания, последвани от хлопване.
	— Грейси!
	Няма отговор.
	Не включих алармата, когато тръгнах.
	По вените ми плъзва леден ужас, докато изкачвам стъпалата по две наведнъж.
	Грейси не е в стаята си.
	Намирам я в офиса на майка ми, да драска яростно по празен лист за принтер.
	— Как е възможно да няма нито една работеща химикалка в цялото това място! – фучи и хвърля поредната към кофата, но пропуска и тя се присъединява към пръснатите върху килима.
	— Боже мили! – издишам с облекчение и се подпирам на вратата.
	Тя се мръщи.
	— Какво ти има?
	— Нищо. Реших… нищо.
	Мълчаливо се заклевам винаги да включвам алармата. Даже още по-добре да не оставям Грейси сама отново.
	Тя намира още една химикалка под куп списания.
	— Ха! – възкликва, когато се оказва, че в нея има мастило. Изфучава покрай мен с химикалката и един маркер за подчертаване, а Циклоп подтичва след нея по целия път до стаята й и маха щастливо с опашка.
	— Намери ли нещо?
	Тя маха капачката на жълтия маркер със зъби и огражда половината страница, след което ми я подава.
	Прочитам параграфа в подчертаната част.
	— Това са показанията на един от гостите от хотела. – Мръщя се. – Той не е видял нищо.
	— Гледай по-внимателно – подтиква ме Грейси, като прокарва маркера по името.
	Боже мили!
	— Мантис е разпитвал свидетелите.
	— Не просто ги е разпитвал. – Тя издърпва още една страница от леглото и я вдига. Това е списък на разследващите. Името на Мантис е почти най-отгоре. Устните на Грейси се извиват в самодоволна усмивка. – Защо ченге от специалния наркоотряд е участвало в разследване на убийство?
	— Добър въпрос. Предполагам, че е бил доброволец. Или може би не са им стигали хора, или…
	— … се е включил в този екип, защото е искал да прикрие следите си.
	— Да – съгласявам се. Това е щяло да даде на Мантис достъп до свидетелите и доказателствата. А също така да му осигури възможност да се увери, че няма да има свидетели или доказателства срещу него. Преглеждам останалите имена в списъка. – Не познавам тези хора. Но може да ги потърсим.
	Все едно току-що си е спомнила, че ми е сърдита, Грейси плавно взема страницата от ръцете ми и се намества на леглото със скръстени крака, като ме игнорира отново.
	— Това е дълъг доклад.
	— Така е.
	— Ще ти трябва цяла нощ, за да го прочетеш сама.
	Тя сочи с ръка към нощното шкафче.
	— Направих кафе.
	— Заедно ще се справим по-бързо. И двамата търсим истината, Грейси.
	Тя обмисля думите ми. Ясните й зелени очи най-сетне се вдигат, за да срещнат моите.
	— Да, добре – промърморва неохотно.
	Би трябвало да спра веднага и просто да бъда благодарен, че вече не изгаря от нетърпение да ме одере жив, но не мога да си прехапя езика.
	— Съжалявам, че не ти казах за Клайн. Ако можех да върна времето, щях да те събудя и да те сваля долу, за да говориш с него още същата нощ.
	Тя стисва устни. А после въздъхва.
	— Разбирам защо не ми каза. Не ми харесва, но разбирам.
	— Моля те, кажи, че не ме мразиш!
	Предлагам й най-доброто си разкаяно изражение. Тя извърта очи.
	— Престани!
	— С какво да престана?
	— Да ме гледаш така!
	Усмихвам се.
	— Не мога.
	Тя извръща поглед, но забелязвам как ъгълчетата на устните й леко се извиват.
	— Каза ли на вуйчо си, че сме говорили с ФБР?
	В гласа й има предизвикателство.
	— Не. – Сайлъс ми се обади, докато тичах. Не му вдигнах. – Той ще разбере много скоро. – Звуча безразлично, но всъщност се ужасявам от предстоящия разговор с него. – Важното сега е да изчистим името на Ейб и да намерим кой е отговорен. Или кои – добавям тихо, защото знам, че в списъка може да попадне и майка ми. – Повече няма да крия информация! Няма да мисля за нищо друго, освен за това как да постъпя правилно. Ние зависим един от друг. И ще си казваме всичко веднага. Става ли?
	Тя издиша тежко.
	— Става.
	— Добре тогава.
	Грейси ми прощава. Имам чувството, че всичко е наред, въпреки че сме далече от това.
	— Ще отидеш ли да се изкъпеш преди това?
	Носът й се сбърчква преувеличено, но после тя се засмива и разпръсва и последното напрежение.
	— Да. Мислиш ли, че можеш да се контролираш през следващите десет минути? Или трябва да заключа вратата на банята? – дразня я, въпреки че съм наясно, че твърде силно притискам късмета си.
	— Може дори да я оставиш отворена, не ми пука.
	Тя се преструва на безразлична, но забелязвам как погледът й обхожда тялото ми, как гърлото й се свива и преглъща тежко и как бузите й се изчервяват.
	— Добре, исках да се уверя. Всъщност ти избра да тичаш след особено тъп…
	Навеждам се точно навреме, за да избегна възглавницата, която лети към главата ми.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

	 

	Командир Джаки Маршал

	 
	26 anpiu 2003

	 
	Гледам как димът от цигарата ми излиза през прозореца до шофьорската седалка и се издига в нощното небе. Вече час седя и чакам.
	Най-накрая забелязвам познатата походка на Ейб. Той се промъква между колите и се отправя към белия си седан на мястото, на което винаги паркира, под третия стълб на уличното осветление от южната страна. Кълна се, мога да си сверявам часовника по този човек, толкова е предвидим.
	— Ейб!
	Излизам от колата.
	Той ме вижда и лицето му се втвърдява, но не спира.
	— Моля те, почакай малко!
	Пресрещам го пред вратата на колата му, преди да успее да я отвори, и ръката му се свива около дръжката.
	— Какво искаш, Джаки?
	— Къде отиваш?
	— Къде отивам ли! – Веждите му се вдигат до средата на челото му и аз се подготвям да ми се развика. – Къде мислиш, че отивам? Да обикалям бардаците, да седя по паркингите на мотелите и да плащам на проститутките за информация благодарение на теб. А сега се махай от пътя ми!
	Ейб, когото познавам, никога не би ми говорил по този начин, но нямам право да се оплаквам. Заслужавам си го.
	— Мантис дойде в дома ми онази вечер. – Оглеждам се наоколо, за да съм сигурна, че никой не би могъл да ни чуе. Късно е, новата смяна е дошла, старата си е отишла. Паркингът за персонала е пълен с коли и почти с нищо друго по това време. И все пак снижавам гласа си. – Спри да ровиш в този случай, моля те!
	— Да не повярваш. – Ейб започва да се смее, но не с обичайния си сърдечен весел смях, а с горчивина. – Значи, защитаваш и Мантис?
	— Защитавам теб. Знаеш, че няма да ти се размине, ако го заплашваш.
	— Защо? Защото е от хората на Канинг ли?
	— Защото има нрав на гърмяща змия, която е била настъпена. Само Господ знае какво ще ти направи, ако го притиснеш в ъгъла.
	Слушала съм достатъчно истории за Мантис, които се разпространяват наоколо (за това как е вадил опоненти от терена на носилки, как е пратил мъж в болница след побой в бар и как е използвал прекомерна сила при арест на престъпници) и които биха накарали всеки разумен човек да се пази от този мъж.
	— Тогава не трябваше да краде парите.
	Знаех си!
	— Независимо че Мантис има извратен начин да го прави, той и хората му изчистват улиците от наркодилърите и от наркотиците. Казвам ти, Ейб, остави тази работа! За доброто на всички, но най-вече за твое собствено добро.
	Не знам как бих могла да го предупредя по-ясно от това.
	— Кога стана такава? Ти беше различна. Предполагам, че звездата на заместник-началник е твърде изкушаваща, нали? – Той поклаща глава, а шоколадовите му очи се пълнят с гняв. – Ако го е направил веднъж, значи, го е правил стотици пъти. Това е нередно. Не мога да се правя, че не се е случило. Сега, ако обичаш! – Той отваря вратата и ме избутва назад. – Отново няма да мога да сложа момиченцето си да спи благодарение на теб.
	Едва успявам да се отдръпна, когато той дава газ и потегля.
	 
	 
	 

	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА

	 

	Грейс

	 
	Първото нещо, което осъзнавам, щом се събуждам, е миризмата на сапун.
	Второто е усещането за широките гърди до бузата ми и за една ръка, обгърнала тялото ми. На ума ми са му нужни няколко секунди, за да осъзнае факта, че съм се сгушила в Ноа в леглото си, и още няколко, за да си спомни защо.
	Сигурно сме заспали, докато преглеждахме много внимателно всеки ред от доклада за татко. Страниците сега са пръснати под отпуснатите ни тела. Други са паднали на пода през нощта.
	Лежа неподвижно за момент, наслаждавайки се на близостта на силното и твърдо тяло на Ноа. През тънката му памучна тениска се излъчва топлина. Дланта ми е долепена до извивките на гърдите му, а усещането е дори още по-хубаво, отколкото си представях. Достатъчно, за да накара кръвта да препуска по крайниците ми, а сърцето ми да тупти лудо.
	Само преди дни той беше никой. Предполагаем наркодилър, изправен пред силата на яростта ми. После беше момче, което не си спомнях, син на жена, която мама презираше. А сега е единственият истински човек, на когото мога да разчитам в живота си.
	Вярно е, че ме е подвеждал и лъгал предостатъчно, но все пак гневът ми към него се стопи почти веднага снощи. Искам да го мразя за това, че защитава майка си, и за това, че слуша вуйчо си, но не мога. Не мога да го обвиня, че се надява да има някакво възвишено обяснение за нейното участие, точно както не мога да го обвинявам, че оправдава всички, които са му близки.
	Бавно помествам глава, за да погледна лицето му. То е точно каквото си го представях – момчешко и спокойно в съня му, с гъсти кафяви мигли. А тази челюст… Изкушавам се да плъзна пръстите си по леко наболата брада, която я покрива.
	Кога точно започнах да имам такива чувства към Ноа? Със сигурност беше привлекателен дори когато мислех, че е дилърът на мама. И му се възхитих повече от веднъж, отдалече. Но когато лежа в леглото до него, се чудя как ще се почувствам, ако тези меки, пълни устни се докоснат до моите, и как би реагирал, ако се събуди и ме намери притисната в него.
	Кога за последен път се доверявах на някого по начина, по който, изглежда, се доверявам на Ноа, почти инстинктивно, независимо колко пъти ми е давал повод да не го правя?
	Никога.
	Защото никога не съм срещала мъж като него.
	Ноа е искрен и добър човек, който се опитва да постъпи правилно, докато защитава хората, които обича. Мама казва, че татко е бил такъв.
	Тревожи ме това, което се е случило с татко, защото се е опитвал да постъпи правилно.
	Циклоп става с протягане от мястото, на което се беше настанил за през нощта (купчината декоративни възглавнички, които хвърлих на пода), и изтичва до вратата с размахана опашка.
	Излайва остро и пронизително в знак на протест.
	Проклинам наум глупавото псе, докато гърдите на Ноа се повдигат с поетия дълбоко дъх при събуждането. Клепачите му започват да трепкат и адамовата му ябълка подскача, когато той преглъща. Но аз не помръдвам и се надявам да заспи отново.
	Циклоп излайва пак. Не мога повече да го пренебрегвам. Може някога да е бил домашен любимец, но сега е бездомен. Чудо е, че постъпва прилично и не вдига крак на мебелите.
	Опитвам се да се изплъзна от Ноа.
	Ръката му веднага се стяга около мен и ме приковава на място. Не казва нищо, но и няма нужда, усещам как сърцето му започва да препуска. Виждам възхитително сините му, но сънливи очи да ме гледат.
	— Добре ли спа? – пита той.
	Гласът му е толкова дрезгав, че го усещам в гърдите си.
	Замислям се да му подхвърля обичайната си саркастична забележка. После се отказвам, защото бих излъгала, а се разбрахме да не се лъжем.
	— По-добре от доста време насам – признавам. – Дори на легло от хартия.
	Ноа изстенва.
	— Мислех да събера листовете, преди да се върна в стаята си, но сигурно съм заспал, докато съм чел.
	— Лесно ще намерим всичко. Подчертах важните неща.
	Страниците, които обобщават разпита на майка ми и как тя не е могла да обясни купчините пари и пликовете с кокаин и марихуана, които са били открити при изпълняването на заповедта за обиск, залепени по гърбовете и по дъната на мебелите в спалнята им. Нито е могла да обясни защо татко е напуснал къщата онази вечер, освен че е получил обаждане и й е казал, че трябва да излезе по работа.
	Набиваше се на очи не онова, което беше включено в доклада, а това, което не беше в него. Не беше споменато за неоткрития колт на татко, нито за кобура му, изработен по поръчка. Не беше споменато твърдението на мама за подозрителното видео. И нито дума за това, че е бил свидетел на престъпление на корумпирани полицаи, за което знаем, че Сайлъс (областен прокурор по онова време) е бил наясно. Били са документирани толкова много подробности (часовете и датите, за които татко е лъгал мама, че работи, с потвърждение, че не е бил на смяна), но нито един от фактите, които са можели да внесат съмнение. Дали просто са ги изключили, допускайки, че не са важни? Или Мантис се е погрижил да не стигат до доклада?
	Ноа въздъхва и пръстите му пълзят напред-назад по рамото ми.
	Това вече е прекалено интимно. Би трябвало да се отдръпна, но оставам, притисната към него.
	— Как спа ти?
	— Страхотно. Всъщност мога да спя още.
	Намръщвам се.
	— Защо го казваш?
	Топлият му дъх се плъзва по челото ми.
	— Защото си мила с мен.
	Никога не съм била срамежлива, но не мога отново да го погледна в очите.
	— Недей да свикваш!
	Междувременно тялото ми ме предава, притискайки се в неговото и отдавайки се на неговата сила, топлина и закрила.
	— Хей!
	Усещам как въздухът между нас се размества. Залива ме шеметно очакване.
	— Какво?
	Ръката му побутва брадичката ми и я вдига така, че очите ни отново се срещат.
	Не казва нищо, но няма нужда. Всичко, което той не казва, е ясно. Трудното преглъщане, треперливото поемане на дъх, начинът, по който пръстите му се свиват около кичур от косата ми, докато го отмята от челото ми.
	Начинът, по който се приближава съвсем бавно.
	Устните му докосват съвсем леко моите, сякаш се бои от отговора ми. Чак при второто допиране, когато притиска малко повече и се задържа малко по-дълго, усещането е като от истинска целувка.
	Едва на третия път му отговарям. Наслаждавам се на начина, по който устните ни се прилепват в бавен и чувствен танц, докато ръката му около мен се стяга, тялото му се притиска към моето, а другата му ръка открива хълбока ми. Палецът му ме погалва там.
	Бих могла да го спра.
	Като се има предвид, че разследването на ФБР може да разкрие някои неща, които майка му е сторила на баща ми, би трябвало да го спра, преди всичко да се обърка още повече.
	Но пръстите ми сами се плъзгат нагоре по гърдите му, без да мога да ги спра, и аз се опитвам да запомня какво е усещането да го докосвам.
	Имам чувството, че най-правилното нещо е Ноа отново да се върне в живота ми.

 	Толкова съм увлечена от допира му, от усещането за него, от вкуса му, че ми е нужен момент, за да регистрирам звука от струя течност, падаща върху килима. Когато това става, се откъсвам и се изправям рязко в леглото.
	— Не! Лошо куче!
	 
	* * *

	— Къде ги държиш? – питам, вдигайки бутилката оцет и гумените ръкавици.
	— Под мивката става – казва Ноа разсеяно.
	Ръцете му са стегнати зад врата в сутрешно протягане, което не е приключило напълно, а ръбът на тениската му се е повдигнал и показва част от стегнатия му корем.
	Не забелязва как се възхищавам на тялото му, защото погледът му е отправен към задния двор, където слънцето пълзи над хоризонта от дървета.
	— Това е наистина гадно куче.
	— Ние сме виновни. Той ни показа, че иска да излезе, но ние не му обърнахме внимание.
	Усещам как бузите ми пламват.
	— Да, но така, както ни гледаше, докато го правеше, през това негово присвито малко око, можех почти да го чуя как казва: „Майната ви“.
	Засмивам се на пресиления му провлечен тексаски говор.
	— Ще отнеме време да се превърне в домашно куче. Свикнал е да живее под каравани.
	— Бил е навън, когато е направил всичко това – Ноа махва с ръка към разровените лехи и обърнатите саксии, една от тях на дъното на басейна, които заварихме вчера.
	— Казах ти, че не бива да го оставяме сам тук. Не обича да е затворен.
	— На мен ми изглежда доста щастлив – мърмори Ноа и се пресяга да натисне копчето на кафе машината.
	Надзъртам от кухненския прозорец навреме, за да видя как новоизлюпеният ми любимец напада ято от някакви шумни лъскави синьо-черни птици, а челюстите му щракат от вълнение. Те грачат протестиращо и се пръсват.
	— Какви са тези птици?
	— Трупнали*.
	[* Птици, често срещани в Северна Америка, от разред Врабчоподобни. – Б.пр.]
	— Звучи като нещо от Долната земя.
	Той ми подава чаша горещо кафе – черно, точно както го обичам.
	— Твоето куче остави птица от Долната земя на изтривалката снощи. Без глава.
	— Подарък за теб – дразня го.
	Вдишвам успокоителния аромат, преди да поема първата глътка.
	Погледът на Ноа се плъзва по голите ми крака. Ухилва се.
	— Какво?
	Ноа се навежда и бавно прокарва пръст по бедрото ми, започвайки от малко над коляното и придвижвайки се нагоре. Кожата ми настръхва моментално.
	— Не се шегуваше, когато каза, че си подчертала всичко важно.
	Поглеждам надолу и виждам неравни ивици от маркера по целите ми крака. И ръце. И по новата ми чисто бяла тениска. Простенвам.
	— Сигурно съм се търкаляла върху него цяла нощ. Проклятие!
	— Трябваше да го затворя – извинява се той, сякаш вината е негова. – Може да ти купим още дрехи днес.
	— Не мога да си ги позволя.
	— Аз имам пари…
	— Не.
	Той вече беше достатъчно щедър.
	Ноа ме изучава, сякаш за да реши дали си струва да спори.
	— Ти носиш почти същия размер като мама. Горе има цяла стая, пълна с дрехи. Вземи каквото искаш!
	Дрехите на Джаки Маршал?
	— Няма ли да е странно?
	— Това са просто дрехи. Тя вече няма нужда от тях. – Той изсипва препълнена лъжичка със захар в кафето си и въздиша по начин, който ми казва, че разговорите за майка му, дори за дрехите й, не са толкова лесни за него, колкото се опитва да изглежда. – Сериозно, вземи каквото искаш. Някои може да станат и за майка ти. Може да й занесем всичко, което прецениш, че ще й хареса, когато отидем да я видим.
	Значи, ще ходим да я видим?
	— Благодаря. Ще видя. – Идеята да плячкосам гардероба на мъртва жена не ми допада, но той е прав. Това са просто дрехи, а тя вече няма нужда от тях. Аз, от друга страна, съм издраскана с флуоресцентно жълто. Наслаждавам се на още една глътка кафе. – Колко е часът?
	— Осем.
	Изпъшквам.
	— По кое време сме заспали?
	— Не знам. Три? Четири? – Ноа има огромни кръгове под очите. – Нищо чудно, че съм толкова уморен.
	Той пристъпва към мен и се протяга да махне една непокорна къдрица от челото ми, след което се навежда и полага нежна целувка върху устните ми.
	— Значи, така ще я караме от сега нататък? – извъртам очи закачливо и се опитвам да прикрия факта, че ръцете ми треперят.
	— Ужасяващо е, нали? – Той се ухилва срещу устата ми. – Защо не се върнеш в леглото? Не бързаме за никъде.
	Колкото и да ме привлича идеята да съм в леглото с Ноа до мен…
	— Трябва да отидем до „Щастливата деветка“ днес, не помниш ли? Говорихме за това снощи.
	Той се намръщва.
	— Така ли?
	— Не, но ще отидем.
	— Добре. – По лицето му минава измъчено изражение. – Ако наистина го искаш.
	— Да. А след това ще отидем да намерим Хийт Дън. Бил е партньор на баща ми по време на смъртта му.
	— И защо ще ходим при него?
	— Защото е казал на разследващите, че баща ми е получавал странни обаждания. Трябва да научим повече.
	— Разбира се. – Ноа не изглежда толкова въодушевен от идеята. – Казах на секретарката на мама, че ще мина да взема нещата й от управлението. Може да я помолим да потърси Дън, докато сме там.
	— Чудесно.
	Погледът му слиза към устата ми и остава там.
	— Да, чудесно – прошепва той разсеяно.
	Отстъпвам крачка назад, така че да не може да ме достигне, а коремът ми се изпълва с топлина, защото знам накъде води това.
	— Хайде! Побързай да се облечеш. Мотелът е на половин час път, така че…
	Звънецът на вратата звъни.
	Той изсумтява и извръща глава назад, а адамовата му ябълка подскача. От много време това е любимата ми част от мъжкото тяло и пръстите ми тръпнат от желание да се плъзнат там.
	— Пак ли Джонсън?
	— Не, той звъни три пъти, като нетърпелив задник, какъвто
	си е.
	Ноа се запътва към вратата, а аз тръгвам след него и се възхищавам на мускулите на гърба и раменете му.
	Той поглежда през стъкления панел на вратата.
	— И като говорим за задници… – отключва и отваря вратата.
	— Време е да ставате, лагерници.
	Равният тон на Крисчън не съответства на думите му. Той отпива от кафето си, оглежда от горе до долу изцапаната ми тениска и късите панталонки от вчера. Той е сменил студентското си облекло с бежов памучен панталон и бяла риза. Но все още не отговаря на представата ми за агент на ФБР.
	Те не се появяват на вратата ти с чаши кафе. Предполага се за Ноа и за мен.
	— Какво правиш тук?
	Ноа не се опитва да скрие раздразнението си, докато оглежда улицата.
	— Казах ви, че ще дойда. – Клайн сочи с глава към мъж, който наистина отговаря на представата ми за агент, с тъмносиньото си яке с надпис ФБР. Той се е облегнал на една от двете коли, паркирани на алеята, и говори по телефона. Голяма квадратна кутия стои до краката му. – Това е моят човек за доказателствата.
	— Добре. Дай ми една минута. Грейси… – Ноа снижава глас, а ръката му се спуска към ханша ми, докато минава покрай мен, и добавя: – Не ги кани вътре! – След което се насочва към сейфа в килера, където сме заключили всичко.
	— Е, Грейси… – започва Крисчън.
	— Казвам се Грейс.
	— Разбирам – ухилва се той.
	— Какво разбираш?
	— Той е единственият, на когото е позволено да те нарича Грейси.
	Тонът му намеква за нещо повече.
	Изчервявам се. Вече дори не ми нрави впечатление, когато Ноа използва галеното ми име.
	— Защо не ми позволиш аз да се тревожа за това как ме нарича Ноа, а ти започни да се тревожиш за това защо Дуейн Мантис ни отби от пътя вчера и ни заплаши!
	Припомням си петте ужасяващи минути и безпокойството ми отново се надига. Има нещо у този човек (в начина, по който се движи или по който ме гледа, или просто заради факта, че го подозирам в убийство и така съм привлякла вниманието му), което мигновено ме кара да настръхвам.
	Мантис иска точно това.
	До момента, в който приключвам с разказа за странния ход на Мантис, всеки намек за веселие е изчезнал от красивото лице на Крисчън.
	— Дори да не е знаел, че си го подозирала, вече е разбрал.
	— Добре. Може би ще направи нещо глупаво.
	— Това, че ви е отбил, е било доста глупаво.
	— Знаеш ли кое изобщо не е било глупаво? Да се включи в разследващия екип за смъртта на баща ми.
	Крисчън ми кимва в съгласие.
	— Значи, вече си прочела доклада.
	— От край до край. И това не е всичко, което забелязахме. – Казвам му, че показанията на майка ми, изчезналият видеозапис и липсващото оръжие на татко не са посочени. – Не трябва ли тези подробности да са включени в доклада? Това предизвиква съмнение, нали? Най-малкото липсващото оръжие.
	Той ме гледа любопитно, но не предлага мнение, а просто се обляга на рамката на вратата.
	Най-накрая вече не мога да издържам.
	— Е? Какво мислиш?
	Изпитателният му поглед се отправя някъде зад мен, преди отново да се върне върху лицето ми.
	— Мисля, че си умно момиче. Имаш ли доверие на сина на Джаки Маршал? – пита той съвсем тихо, така че да не се чува по коридора.
	— Да. Имам.
	— Нима? Аз не бих му се доверил. Не и напълно.
	Скръствам ръце на гърдите си.
	— Но смяташ, че трябва да се доверя на теб, нали? Защо?
	Защото си ми показал значка, а след това си дошъл тук с кафе и играеш ролята на доброто ченге?
	— Туш.
	Той протяга ръката с подноса от „Старбъкс“.
	Не обръщам внимание на предложението.
	— Защо да не вярвам на Ноа?
	Клайн оставя кафето на масичката до входната врата.
	— За начало, защото е излъгал полицията в показанията си, а след това излъга и ФБР.
	— За да зашити майка си.
	— Която е вярвала, че най-добрият й приятел е бил убит, но не е направила нищо, освен да ми остави пиянско съобщение на телефонния секретар точно преди да се самоубие и да изпрати сина си през два щата с торба съмнителни пари. Защо да защитава такава жена?
	— Защото тя му е майка – отговарям, въпреки че си задавам същия въпрос. – Освен това нищо от тези неща няма връзка с Ноа.
	Крисчън започва да почуква с пръсти по рамката на вратата в бавен и точен ритъм.
	— Забелязала ли си колко е близък с вуйчо си?
	— Късметлия е, че има семейство. – Без значение, че точно сега аз не харесвам това семейство. – Какво искаш да кажеш?
	Крисчън замълчава, сякаш за да обмисли следващите си думи.
	— Ако Дуейн Мантис е натопил и убил баща ти или е изпратил хора да го убият, той е имал нужда от помощ. Такава, каквато обикновено идва отгоре. – Клайн изчаква няколко секунди, за да имам време да осмисля казаното от него. – Баща ти е имал репутация на истински бойскаут, така че доказателствата срещу него е трябвало да бъдат неоспорими, за да убедят хората. Да няма и капка съмнение. И ако в този доклад липсва информация, с която може да се изгради друга теория, вероятно някой се е погрижил тя да не бъде включена.
	— Да. Мантис.
	Изпълненото със съмнение изражение на Крисчън говори нещо друго.
	— Кой тогава? Този, който е написал доклада ли? – Поколебавам се. – Джаки Маршал?
	— Началникът на полицията в онзи момент. Джордж Канинг. Знаеш ли, че той и Сайлъс Рийд се познават отдавна? От много години. Ноа споменавал ли ти е това?
	Не.
	— Защо смяташ, че Ноа е наясно?
	В отговор получавам небрежно повдигане на рамене.
	Крисчън е прав, аз съм умно момиче и мога да оценя какъв човек е той – от този тип, който използва слабостите на хората, за да им влезе под кожата, и неминуемо да получи каквото иска. А той иска да се съмнявам в Ноа. Само не знам защо.
	Поглеждам през рамо и виждам, че коридорът все още е празен.
	— Спри да говориш с гатанки! Какво се опитваш да кажеш?
	— Канинг има голямо влияние в този град. По-голямо от повечето политици. Ако се поровиш достатъчно дълбоко в избора на кмет и на административен управител на града, накрая ще стигнеш до името на Канинг. Подобни хора карат всички предупредителни звънци да зазвънят в главата ми, особено когато всички ги обичат. А хората обичат Канинг. Те го смятат за най-добрия началник на полицията, който този град е имал. По дяволите, дори са на път да му издигнат бронзова статуя. Знаеш ли защо? – Крисчън повдига вежда. – Той се е борил срещу бандите и дрогата и е постигнал резултати.
	— И това лошо ли е?
	— Да. Защото е използвал хора като Мантис, мъже, които нямат задръжки и нарушават правилата, за да постигнат това, което искат. Такива с изкривен морален компас.
	— Откъде знаеш, че Мантис е такъв?
	— Предчувствие.
	Аз имам нещо повече от предчувствие, но съм наясно, че няма да получа честен отговор.
	— И ти мислиш, че Канинг е знаел какъв човек е Мантис?
	— Наистина ли допускаш, че някой може да се задържи толкова дълго на поста началник на полицията, ако не е наясно с подобни неща?
	Пренебрегвам снизходителния му тон, докато бързо намествам пъзела в главата си.
	— Значи, смяташ, че началникът е знаел, че баща ми е невинен.
	— Може би. Това, което знам, е, че Джаки Маршал е смятала баща ти за невинен. Знам също, че одобрението на Канинг я е направило шеф и че ако фактът, че хрътката на Канинг е прибирал пари по време на наркоудари, излезе наяве, наследството на Канинг за този град ще бъде различно. Съмнявам се, че тогава ще му вдигнат статуя.
	— Значи, бившият шеф на полицията е имал причина да иска смъртта на баща ми.
	— Или поне да бъде оклеветен като безчестен и незаслужаващ доверие.
	Мили боже! Ами ако Клайн е прав? Ами ако Мантис е убил баща ми с благословията на началника на полицията?
	— Ще го попиташ ли?
	— Кого? Канинг ли? – Крисчън се ухилва. – Не показваш на заподозрения, че го подозираш, докато не си го хванал. Не бива да показваш картите си твърде скоро.
	Точно обратното на това, което направих с Мантис. Не можах да сдържа този изблик на гняв, нито да затворя голямата си уста. Показах си картите. Проклятие! Не само си показах картите. Вдигнах ги високо и позволих на Мантис да ги огледа много добре.
	— Канинг е използвал връзки на всякакво ниво, за да го защити. Една от тях по случайност се оказва областният прокурор от окръг Травис.
	Любопитството ми надделява над сдържаността ми.
	— Значи, смяташ, че вуйчото на Ноа ще защити Канинг?
	— Мисля, че вече го е направил. – Той се навежда напред и снижава глас до шепот. – Ноа може би е добър човек, но освен ако не си сто процента сигурна, че ще избере теб пред майка си и вуйчо си, не си позволявай да се поддадеш на случващото се помежду ви, каквото и да е то! На твое място бих се опитвал да събера важна информация.
	— Това предупреждение ли е?
	Какво е това, което Клайн знае, но не ми казва?
	— Просто добър съвет. Послушай ме!
	В този момент Ноа се появява по коридора със спортния сак, който се поклаща в ръката му.
	— Написах всички имена, под които може да се е записала Бетси, и рождената й дата. Вече проверихме за арести и свидетелства за смърт. – Той подава плика, върху който е написал нещо с прилежния си почерк. – Кобурът е в чантата.
	— Благодаря, че ми съдейства, Ноа. Най-накрая! Бил ще има грижата за това. Предполагам, че твоите отпечатъци са навсякъде по кобура?
	Ноа кимва.
	— И по парите.
	— Той ще го има предвид. След като свършите с него, двамата трябва да дойдете в офиса и да дадете показания. Адресът е на визитната ми картичка, но в случай че отново си я загубил… – Той вади нова от портфейла си и ми я подава. – Не предприемайте ход! Не вземайте двеста долара!* Не ме ли разбирате? Твърде млади сте за тази шега, така ли? Добре. Елате в офиса веднага! Това е текущо федерално разследване. Нямате право да го обсъждате с никого, включително с областния прокурор. – Той хвърля на Ноа предупредителен поглед. – Ако разбера, че сте нарушили това условие, ще ви закова за възпрепятстване. Има ли още нещо, което трябва да знам?
	[* Аналогия с играта „Монополи“, в която, когато влезеш в затвора, нямаш право да предприемаш ход и съответно не можеш да спечелиш двеста долара. – Б.пр.]
	— Дуейн Мантис ни отби вчера и… – започва Ноа.
	— Грейси ми разказа вече. Съжалявам, Грейс! Бих стоял далече от него, ако бях на ваше място.
	Няма нужда да се тревожи за това.
	— Искам да ми върнете снимката на леля ми, когато свършите. Тя е единствената, която имам.
	За един кратък миг на лицето на Крисчън се появява съчувствие, но то изчезва толкова бързо, че се чудя дали не съм си го въобразила.
	— Ще се погрижа.
	— По-добре да те оставяме, тогава.
	Ноа хваща вратата с една ръка, готов да я затръшне в лицето на Крисчън. Не съм свикнала с подобно рязко държание. Хубаво е да знам, че е способен на такова, а още по-хубаво е, че никога не се е отнасял така с мен, без значение колко дразнещо съм се държала аз с него.
	Дори при положение, че Крисчън просто си върши работата, не мога да се отърва от усещането, че ми прави лична услуга. Може би трябва да бъда по-мила с него.
	— Благодаря за кафето!
	Ноа присвива очи и проследява как агентът на ФБР слиза по стълбите и по алеята и се спира да говори с Бил.
	— Ти наистина не го харесваш.
	— Дразни ме – признава Ноа, а на лицето му се изписва замислено изражение.
	— Поне е достатъчно умен да донесе скъпо кафе, когато идва толкова рано.
	— Той се опитва да ни убеди, че е добър човек.
	Ноа се ухилва, като повтаря обвинението ми от по-рано, докато взема подноса и ми подава моето кафе.
	— А ти не вярваш, че е такъв?
	— Възможно е и да е – признава колебливо. – Но имам чувството, че преследва нещо много повече от главата на Мантис.
	Поколебавам се.
	— Като например? На началника?
	— Вече няма началник. По-точно има заместник, но той едва ли преследва него.
	— Не, имам предвид този, който е бил началник, когато баща ми е умрял.
	Опитвам се да прозвуча небрежно.
	— Кой? Канинг ли? – Ноа, изглежда, обмисля това. – Може би. Не знам колко далече разчита да стигне. Всички харесват този човек.
	Не всички. Не и Клайн.
	— Ти познаваш ли го?
	— Беше у Сайлъс, когато вечерях у тях миналата седмица. – Ноа присвива рамене. – Изглежда приятен човек. Един от тези, които те канят да посетиш ранчото му и ще се радват, ако го направиш.
	— Той наистина ли го направи? Покани ли те?
	— Да… – Мръщи се. – Защо?
	Ако му повторя казаното от Крисчън за това какви мотиви може да е имал Канинг да иска баща ми да изчезне, дали Ноа ще отиде да каже на вуйчо си? И ако вуйчо му е толкова добър приятел с Канинг, колкото твърди Крисчън, дали ще го предупреди, че ФБР е по петите му?
	Не показваш на заподозрения, че го подозираш, докато не си го хванал.
	Тогава защо Крисчън ми каза всичко това? Той знае, че между нас с Ноа става нещо, значи, сигурно предполага, че ще му кажа. Проверява ли ме?
	Не мога да разгадая този човек. Имам чувството, че играя с него игра на високи залози, но не знам правилата.
	— Грейси?
	— Няма причина. Е, къде е този офис на ФБР? „Щастливата деветка“ на път ли ни е?
	Или по-скоро „Райски път“, както се казва мотелът в момента.
	— Не съвсем…
	Отпивам от кафето си и му отправям най-умолителния си поглед.
	— А може ли да минем оттам?
	Той се ухилва.
	— Може би. Но ти чу Клайн. Той каза…
	— Да не предприемаме ход. – Повдигам рамене. – Няма. Просто ще минем покрай западнал мотел за проститутки.
	Ноа извърта очи.
	— Добре. Ще се отбием. – Той сочи към колата на Крисчън, която потегля. – И за сведение, нямам доверие на този човек.
	— Да, всички са изпълнени с недоверие – мърморя под нос, докато събирачът на доказателства, Бил, се качва по стълбите.
	 
	* * *

	Жизнерадостното усещане, типично за центъра на Остин, отдавна е изчезнало, когато забелязваме зеления неонов знак, който се извисява над „Райски път“ и рекламира дневни, седмични и месечни цени. Съмнителният хотел се намира в далечните покрайнини на предградията, в които живеят долните класи на Остин, в близост до група от молове и бензиностанции, както и до магистрала, по която бръмчи стабилна колона от коли, отправили се към други части на Тексас.
	Ноа отбива на паркинга. Джипът му друса и подскача по неравната настилка. Пред нас има три дълги сгради, подредени във формата на буквата „П“, уместно назовани сграда 1,2 и 3, според табелите. На всяка има подредени мръсни врати в цвят на грахова супа.
	Тук е също толкова потискащо, колкото в „Долината“.
	— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – пита Ноа нежно, докато паркира пред рецепцията.
	— Трябва. Нямаш ли чувството, че трябва да го направим?
	Оглеждам номерата на вратите. Не виждам стая 116 от тук.
	Погледът на Ноа се плъзва по незапълнения паркинг.
	— Странно е, нали? Че е умрял тук.
	— От всички възможни места… – Измъквам се от джипа. – Мислиш ли, че ще ни позволят да влезем в стаята?
	— Зависи от това колко ви бива в приказките – обажда се познат глас зад мен, карайки ме да подскоча.
	— Нямаше ли уговорена среща? – сопвам се, докато Крисчън се носи към нас.
	Как сме пропуснали седана му?
	— Щях да ви попитам същото. – Суровите му очи се спират върху Ноа, чийто свиреп поглед е достатъчно остър, за да пробие кожа. – Какво правите тук?
	— Исках да видя мястото, на което е умрял баща ми. Веднага след това отиваме да дадем показания.
	— И какво се надявате да постигнете?
	— Някакъв край. – Дали изобщо е възможно? Съмнявам се. Не и преди да бъдат наказани Мантис и всички замесени. – Какво правиш ти тук?
	Клайн повдига вежда.
	— Разследвам убийство, не помниш ли?
	— Къде е Тарийн? – пита Ноа и се оглежда.
	— Пътува. Хайде! – Отправя се към вратата на рецепцията, предупреждавайки ни през рамо: – Оставете говоренето на мен!
	— Късмет! – промърморва Ноа под носа си, а самодоволно подхилване извива устните му.
	Следваме Клайн вътре. Ноа е зад мен, сложил ръка на кръста ми, както обикновено. Не мога да повярвам, че това ме притесняваше. Сега го разбирам, жестът е покровителствен, но не в смисъл: „Грейси не може да се грижи за себе си“, а по-скоро: „Ако някой пострада, няма да позволя да е тя“.
	Фоайето е тясно и потискащо, щорите на предния прозорец са пропити с мръсотия от години прах и извиване от любопитни пръсти. Тихото бръмчене на гласове от древния телевизор се състезава с постоянното тракане на автомата за закуски и напитки в ъгъла. Изглежда, са се опитвали да освежат мястото, като са поставили нов балатум, имитиращ зелен мрамор, върху стария бежов. Само че не са изрязали частите точно и бежовият все още се вижда по краищата.
	Въздухът е застоял, но не мога точно да определя миризмата, комбинация от изгоряло кафе, мухлясал картон и цигарен дим, останал от годините, когато все още се считаше за приемливо рецепционистът да те записва в хотела, докато пуши цигара.
	Не че на такова място биха си направили труда да спазват законите дори сега.
	Крисчън обляга лакти върху рецепцията и се навежда, което кара цялото нещо да се помести. Той или не забелязва, или не му пука. Погледът му пада върху набитата жена зад него, държаща в ръце криминален трилър.
	— Госпожица Глория Руиз! – казва той с весел глас.
	Тя затваря книгата и го оглежда така, както аз бих огледала всеки, който влезе тук. Подозрително.
	— Можеш да четеш табелите – отговаря тя. – Браво на теб!
	— Откога работиш тук, Глория?
	— От девет години. Защо?
	В тона й има предизвикателство.
	— Просто съм любопитен.
	— Ще ми губите времето или ще си вземете стая? – Тя поглежда към мен, после към Ноа, който стои зад мен. – Предполагам, че тя не е евтина, но няма да ви дам отстъпка за сладки приказки.
	Глория мисли, че съм проститутка. Скъпа, но все пак проститутка.
	Отварям уста да я поправя, но ръката на Ноа се стяга около кръста ми. Той ме дръпва назад към себе си и устните му докосват ухото ми, когато се навежда да ми прошепне:
	— Остави на него да се оправя с това!
	Дори в тази мизерна обстановка по гръбнака ми плъзват тръпки от близкия контакт. Инстинктивно се облягам на тялото му.
	— Е, Глория, помниш ли голямата стрелба тук?
	Тя се усмихва гадно, което подчертава всичките й липсващи зъби.
	— Коя по-точно, скъпи? Имаше няколко през годините.
	— Трети май две хиляди и трета. Бил е застрелян полицай, който не е бил на дежурство в този момент. Било е голяма работа. Собственикът е променил името на мотела скоро след това. Имало е твърде много лоша реклама, предполагам.
	— Да. Може да съм чувала за това.
	— Какво си чувала?
	Тя го поглежда равнодушно.
	— Че е било застреляно ченге.
	— В стая сто и шестнайсет, нали?
	Тя свива рамене.
	— Да. Защо не?
	— Слушай, чудех се дали не може да огледаме набързо вътре.
	— Ако е свободна. – Жената поглежда към стойката, на която висят ключовете от стаите. Явно не са осъвременили нищо. – Свободна е.
	— Страхотно! Ще сме само…
	— Това са четирийсет долара по цената за два часа.
	— Цена за два часа! – изстрелвам. – Има ли такова нещо изобщо?
	— Това е нещо за четирийсет долара – отговаря, имитирайки ме Глория.
	Клайн се навежда напред и скръства ръце умолително.
	— Онова ченге е бил баща й. Не се е връщала в Остин оттогава и за нея би означавало много, ако ни позволиш да влезем в стаята за пет минути, за да усети обстановката.
	Думите на Крисчън, изглежда, са стопили циничния пласт от леденото сърце на жената. Тя се пресяга за ключа и го трясва на бюрото. Погледът й прескача към мен, вече малко по-мек.
	— В края на сграда едно. Имате пет минути.
	— Благодаря ти, Глория! Хей, възможно ли е някой от другите служители да е работил тук по онова време? Нали знаеш, камериерки, поддръжка, охрана…
	Глория се настанява с пъшкане на стола си, взема овехтялата книга и продължава да чете.
	Без да ни обръща внимание.
	— Благодаря за отделеното време! Веднага се връщам с ключа.
	Крисчън ни махва да го последваме навън.
	— Защо не размаха значката си? Тя не е ли точно за това? – питам.
	— Хората на такива места обикновено казват по-малко на значки, не повече.
	Той ни повежда покрай коридор със стаи, покрит от колонада. Една от грозните зелени врати се отваря и отвътре излиза мъж, който намества вратовръзката си, докато затваря. Но не преди да зърна жената вътре, гола и оплетена в чаршафи, тя превърта пачка с пари, с цигара между устните.
	Мъжът навежда глава и отминава към черния си седан, избягвайки погледа ми. От десетте коли на паркинга, пет са лъскави по-нови модели. Нищо прекалено луксозно (няма ауди или беемвета), но все пак прилични коли. Коли, шофирани от хора, които вероятно могат да си позволят по-добри хотелски стаи, ако не бяха тук, за да платят за услугите на проститутки със скромни цени.
	— Хайде, Грейси!
	Ноа нежно ме води към далечния край на сградата, където Крисчън стои пред една отворена врата.
	Дъхът ми спира, когато виждам позлатения номер 116.
	Влизаме вътре и температурата веднага пада. Поне е по-хладно. Ако не знаех, че това е стаята, в която е умрял татко, щях ли да реагирам по същия начин? Щеше ли в мен да се раздвижи същата празнота, съчетана с надигащ се гняв?
	— Определено не е „Риц“ – мърмори Крисчън.
	С ръце на хълбоците оглежда стаята: голямо легло и тоалетка, малък кухненски ъгъл, а до него, предполагам, баня.
	Сбърчвам нос.
	— Тук мирише на крака.
	И на цигари. Не съм изненадана, след като до знака „Пушенето забранено“ до леглото има пепелник.
	Крисчън кляка на пода до прозореца и прокарва пръст по тънкия тъмночервен мокет.
	— Какво правиш?
	— Този шев тук. Виждаш ли го?
	Мръщя се. Мокетът е тъмен, а осветлението е лошо, затова е трудно в началото да видя линията.
	— Какво за него?
	— Изглежда, собственикът е бил прекалено стиснат, за да сложи нов мокет в стаята, затова просто е изрязал петното и е залепил някое останало парче.
	Стомахът ми се свива, докато се взирам в мястото с ново разбиране. Според доклада Ернандес е бил намерен до прозореца. Мокетът сигурно е бил напоен с кръвта му.
	— Наистина ли мислиш, че това е отпреди четиринайсет години?
	— Няма доклади за произшествия в тази стая след това. – Клайн става и отива към другия край на леглото с решителна крачка. Прокарва върха на обувката си по друг шев в мокета, друго ново парче, заместило напоен с кръв мокет. – Тук са намерили Уилкс.
	Уилкс. Баща ми. Интересно, не ми звучи странно да го нарича с фамилното му име. Може би защото татко не е нищо повече от болезнен спомен за мен.
	Поемам дълбоко дъх и се опитвам да си представя мъжа, когото познавам от снимки и от мъгляви спомени, да лежи там.
	— Според доклада от аутопсията е умрял бързо. Три куршума в гърдите.
	Крисчън прокарва ръка по пласта бежови тапети на райета, който е започнал да се отделя от стената зад таблата на леглото.
	„Бързо“ не е „моментално“.
	Ноа поставя ръка на рамото ми. Палецът му потрива ключицата ми нежно.
	— Добре ли си?
	— Добре съм.
	Преглъщам растящата буца в гърлото си и отново оглеждам неприветливата стая. Чудя се какво ли е било да умре тук. Какви са били тези последни няколко мига, докато кръвта се е процеждала в дробовете му, а сърцето му е спирало. Какво е „да умреш бързо“? Дали наистина го усещаш като бързо? Или последните секунди са агонизиращо дълги и ти прехвърляш в ума си всички неща, които повече няма да можеш да кажеш и да изживееш, всички съжаления?
	За какво са били последните мисли на баща ми? За майка ми? За мен? За Ноа?
	— Какво точно търсиш? – пита Ноа, без да крие нетърпението си.
	— Нещо интересно – казва Крисчън по своя равнодушен начин, от който всичко изглежда скучно, дори когато изобщо не е.
	— Имаш ли някакви теории? – настоява Ноа.
	— Една.
	Ноа стиска зъби, докато чака уклончивият агент на ФБР да поясни.
	— Най-простата, най-очевидната – казва Крисчън след една пауза. – Имало е трети човек в стаята, който е дръпнал спусъка и е убил единия или и двамата – Уилкс и Ернандес.
	— Страхотно. Сега трябва само да го докажеш без улики.
	Ноа скръства ръце на гърдите си и тихо чака обяснение.
	Самодоволна усмивка докосва устните на Крисчън, докато прокарва отново ръка по парчето тапет.
	— Направи ми услуга, Грейси, и застани ето там, от другата страна на леглото! Преструвай се на Ернандес!
	Колкото и да не искам да играя ролята на мъртвия наркодилър, изпълнявам инструкциите и заставам върху кръпката на мокета.
	— Погледни стената! Какво виждаш?
	Присвивам очи.
	— Патици?
	— Всъщност лебеди. Но погледни по-внимателно! Какво забелязваш?
	Оглеждам грозно бежовата стена дълго, преди да забележа линията, точно като тази от страната на Крисчън.
	— Тази част изглежда по-нова. Не толкова мръсна.
	Ивицата тапет е широка около метър и върви от пода до
	тавана точно зад нощното шкафче.
	— Да. Същото е и тук. – Крисчън махва с ръка пред себе си. – Ако собствениците са изрязали окървавения мокет, вместо да го сменят целия, колко би заложила, че са залепили остатъци от тапети върху пръските кръв, за да си спестят усилията и парите от подмяната на целите тапети?
	— Но… Чакай! – Мръщя се, докато се опитвам да си спомня бележките от местопрестъплението, и ровя листовете от доклада, който донесох със себе си. – Тук пише, че кървавите пръски са били по тази стена. – Соча стената точно зад Крисчън, която отделя спалнята от банята. – И по прозореца.
	— Права си. Така пише. И би съответствало на историята, че Уилкс и Ернандес са се застреляли взаимно, докато са стояли от двете страни на леглото.
	— Но… – настоява Ноа.
	— Ернандес е получил един куршум в главата, който го е убил на мига. Това означава, че е трябвало да стреля пръв. Нали?
	Поглеждам към Ноа и виждам как кимва.
	— Да допуснем, че докладът е точен! Ернандес стои тук, когато стреля три пъти в гърдите на Уилкс. Уилкс пада, но преди това успява да стреля и да убие Ернандес там, където стои, ето тук. – Сочи към мен. – Куршумът минава през Ернандес. Влиза в челото му и излиза от черепа под ъгъл сто и осемдесет градуса, според доклада на съдебния лекар.
	— Това значи, че Ейб трябва да е стоял прав – прошепва Ноа.
	— Да. Получава три изстрела в гърдите и успява да вдигне пистолета и да застреля другия в челото? Не е невъзможно, но определено е съмнително. Още по-интересни са старите новинарски кадри от онази нощ, които намерих. В тях няма нищо на този прозорец. Няма кръв, доколкото виждам, и определено няма дупка от куршум.
	— Значи, казваш, че има фалшиви улики в доклада.
	Ноа е смръщил вежди съсредоточено.
	— Да опитаме друг сценарий! Уилкс и Ернандес стоят на същите места. Ернандес стреля по Уилкс три пъти. Уилкс пада на тази стена – Крисчън пада назад до ивицата тапет, която е била сменена, – а после прострелва Ернандес в главата.
	— Но ако тази ивица тапет зад Грейси крие кръвта на Ернандес, тогава… – Осъзнаването изпълва лицето на Ноа. – Ейб не може да е застрелял Ернандес. – Ноа отстъпва с широки крачки назад в обратната посока на Клайн. Вдига ръка в имитация на пистолет. – Някой е трябвало да стои тук, за да застреля Ейб. А после да застреля и Ернандес от тук – премества се той от другата страна на леглото, по-близо до мен.
	Сигурно е имало и трети човек.
	— Мантис – казвам автоматично.
	— Може би – съгласява се Клайн – Оказва се, че Луис Ернандес е бил един от информаторите на полицията, затова е правдоподобно да са се познавали.
	— А стаята е била наета от Ернандес, нали? Може да е отворил вратата и да е поканил Мантис вътре – промърморва Ноа. – Мантис вероятно е застрелял Ернандес, за да го накара да мълчи.
	— И да го направи изкупителна жертва – добавя Крисчън.
	— Вижте се двамата! Колко добре се разбирате за теориите на убийството. – Оглеждам изрязаните кръпки мокет и ивиците тапети с подновен интерес. – Тогава как можем да вярваме изобщо на нещо в този доклад?
	Телефонът на Крисчън изпиуква за съобщение. Той изчезва през вратата.
	— Признавам му едно: не е губил време да проверява това – прошепвам.
	— Да, Клайн е истинска звезда!
	Гласът на Ноа е пропит със сарказъм. Той дълго изучава мястото, където е умрял татко, със загрижено изражение.
	— Какво мислиш?
	Поколебава се.
	— Сайлъс каза, че е прегледал всички улики. Не е възможно да не е забелязал това.
	Прехапвам език. Ноа няма нужда от моите обвинения точно сега.
	Мълчанието се задържа в мотелската стая.
	— Ще бъда отвън.
	Той се обръща и излиза през вратата.
	Изчаквам още малко. Достатъчно дълго, за да затворя очи и да се опитам да си припомня нещо за татко. Каквото и да е. Този смях, който Ноа спомена онзи ден, този заразителен гръмогласен смях.
	— Няма да позволим да им се размине – прошепвам на празната стая, преди най-накрая да изляза.
	Откривам Ноа и Крисчън зад ъгъла.
	— … би било достатъчно лесно.
	Ноа ни повежда по пътеката. Стая 116 е в края на сграда 1, а между нея и сграда 2 има алея, която върви перпендикулярно. Тя свършва отзад, където няма нищо, освен кофи за боклук и открито пространство, а зад него обществен паркинг за магистралата.
	— Може да се е промъкнал и да е дошъл от тук. Да е направил обаждането до 911 от онзи паркинг. – Крисчън спира при ръждясалата телена ограда, която разделя имотите, скрита от погледа. Грабва я и дръпва. Едната част се отделя от колчето. – Някой ще заложи ли, че това е разкъсано поне от четиринайсет години?
	— Дали изобщо са проверили?
	— Без папките с улики никога няма да разберем.
	Крисчън поставя ръце на хълбоците си и бавно се завърта,
	смръщил чело. Дали от безсилие, или защото е замислен, не знам.
	— Вярваш ли, че уликите са „изгорели случайно“? – питам.
	Той не се бави нито миг.
	— Няма начин.
	— Просто си подозрителен или имаш истинско доказателство?
	Ноа му хвърля равнодушен поглед.
	Дори Крисчън да е ядосан от постоянните въпроси на Ноа, не го показва. Но изглежда, претегля думите си.
	— Екипът, разследвал смъртта на Ейбрахам Уилкс, е бил избран лично от началник Джордж Канинг. Мантис е бил в него. В него е бил и Шон Степли. Девет месеца по-късно Степли е ранен при изпълнение на служебните си задължения и е преназначен на административна работа. Познайте къде! – Замълчава за секунда. – В склада с доказателства. Той е този, който „случайно“ е пратил случая в пещта за горене.
	Всички части започват да си застават по местата.
	— И никой не се е усъмнил в това?
	Гласът ми се носи над празния паркинг.
	— И защо? Инсталирана е нова система, имало е ужасен бъг.
	— Защото не са имали причина да се усъмнят – промърморвам.
	— Мисля, че някой е започнал да съставя случай срещу баща ти, преди който и да било да е прекрачил прага на тази мотелска стая. – Гласът на Крисчън е малко по-мек. – Защо иначе да изпълняват заповед за обиск по-малко от двайсет и четири часа след като е бил застрелян?
	— По дяволите! – прошепва Ноа под нос.
	На лицето му е изписано разбиране.
	Крисчън го изучава.
	— Искаш ли да ни осветлиш?
	Ноа въздъхва.
	— Канинг каза, че точно преди Ейб да умре, Мантис му е казал за обаждане от информатор, че полицай продава наркотици. Обзалагам се, че Мантис е започнал да топи Ейб на началника още щом е разбрал, че Ейб иска да го докладва.
	— Значи, познаваш Канинг лично?
	Виждам как мислите на Крисчън се вихрят зад празното му изражение.
	— Не, не бих казал. Беше в дома на вуйчо ми за вечеря. Говорихме малко за случая на Ейб.
	Крисчън ми хвърля многозначителен поглед с вдигнати вежди. Виждам неизреченото обвинение в него: „Виждаш ли, Грейс? Канинг и Сайлъс са дупе и гащи“.
	Пренебрегвам го.
	— Добре, значи, Канинг е включил Мантис и Шон Степли в разследващия екип. Ами другите?
	— Имаш предвид двамата полицаи, които работят във „Вътрешни разследвания“ под ръководството на Мантис? Същите двама, които наскоро бяха разследвани за фалшифициране на доказателства? – Устните му се извиват. – Не бих разчитал и на тяхната честност.
	— Те не бяха ли оправдани? – пита Ноа.
	— Бяха. От началник Маршал.
	Крисчън започва да се отдалечава.
	— Хей! Къде отиваш?
	— Да посетя прелестната Глория отново. – Вдига визитка между два пръста. – Искам да има възможност да ми се обади, когато чуе нещо.
	Изсумтявам.
	— Защото тя ни съдейства толкова любезно!
	— Ще видим дали ще запее друга песен, когато й покажа значката и заповедта да разбием стаята, която току-що получихме.
	Значи, затова е бил тук…
	— Наистина ли мислиш, че ще откриеш нещо?
	— Двамата трябва да отидете в офиса ми – казва Клайн, пренебрегвайки въпроса ми. – Кажете имената си на охраната и агент Проуби ще се заеме с вас. Аз ще дойда веднага щом екипът ми започне работа тук.
	Махва на агент Тарийн, който тъкмо излиза от колата си и размахва документи във въздуха за потвърждение. До него е паркирал бял микробус без отличителни знаци.
	— Ако не друго, поне е резултатен – мърмори Ноа, докато рови за монети в джоба си, и се отправя към автомата. – Искаш ли нещо?
	— Кока-кола, моля!
	След като пуска монетите в дупката и натиска копчето с пръст няколко пъти, той се намръщва на машината, после я удря.
	— Проклетията ми изяде парите!
	— Изненадваш ли се?
	Телефонът на Ноа звъни и го разсейва. Той поглежда към екрана, поклаща глава на себе си и натиска бутона, препращайки обаждането към гласовата поща. Вече го е правил два пъти днес. Предполагам, че отбягва вуйчо си.
	— Добре ли си?
	Той стиска основата на носа си с пръсти.
	— Да, просто… Да приключваме с тези показания!
	Телефонът му звъни отново и Ноа ругае под нос.
	— Кой е?
	По лицето му пробягва изненада, когато проверява отново екрана.
	— Човекът, който поддържа басейна. Дай ми секунда!
	Докато той говори, оставям погледа си да блуждае по трите сгради. Тук е тихо, няма жива душа наоколо. Никой не иска да бъде хванат да се мотае на такова място.
	Ако във всяка сграда има по шестнайсет стаи (което изглежда точно така), тогава общо стаите са четирийсет и осем. И дори някои от стаите да са били празни в онази нощ, в други със сигурност е имало гости. Колко хора може да са видели третия човек да се измъква от номер 116?
	Колко от тях е уплашил Мантис, за да не говорят?
	Нямаме списък, по който да ги проследим. Крисчън е прав – нямаме много.
	С ъгъла на окото си виждам как се задвижва завеса в стая 201. Това е последната стая от сграда 2, която е точно на ъгъла до 116. Жилав старец стои на прозореца, кожата му е като тъмен шоколад, косата му е на ситни къдрици и е посивяла по краищата. Носи кафяв панталон и смачкана риза, която е разкопчана и разкрива бял потник на лекета отдолу. Мъжът просто стои там.
	Взира се напрегнато в мен, без да трепне или да се усмихне. Може да мине за манекен.
	По гръбнака ми пробягва хлад.
	— Хайде, да вървим! – обажда се Ноа. – Човекът, който е дошъл да чисти басейна, се оплака, че Циклоп е решил да се прави на куче пазач и се е опитал да го захапе. Каза, че ще се върне по-късно следобед, стига да приберем Ци вътре.
	Поглеждам отново към стая 201.
	Мъжа го няма.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА

	 

	Ноа

	 
	Протягам изтръпналите си ръце и проверявам стенния часовник в празната малка стая, в която има само маса и два стола. Даването на показания ми отне два часа.
	— Може ли да си вървя?
	— Да, сър. Мис Ричардс ви чака – казва агент Проуби.
	— Благодаря, мадам!
	— Моля!
	Получавам пестелива усмивка от блондинката на средна възраст.
	Грейси ме посреща в коридора с широка усмивка и краката ми омекват. Тя е щастлива и обнадеждена и аз я разбирам. Най-накрая някой, и не просто кой да е, а ФБР прави нещо, за да изчисти името на Ейб.
	Усмихвам й се, независимо от непрестанния ужас, който ме е обзел. Защото това разследване може да не донесе нищо хубаво на семейството ми. Все още не знам как е била замесена майка ми в това, което се е случило на Ейб, въпреки че, честно казано, тя не е участвала в този подбран от Канинг разследващ екип. Колкото до Сайлъс… Започвам да се чудя какво точно знае той.
	Усмивката на Грейси повяхва.
	— Какво има?
	— Нищо. Умирам от глад. Да се махаме от тук!
	Обхващам кръста й с ръка, придърпвам я към себе си и тръгваме по коридора.
	Агент Проуби трябва да ни придружи до изхода и върви след нас.
	— Агент Клайн ще се свърже с вас, ако има нужда от някакво уточнение – казва тя, като кимва на охраната.
	Пропускам Грейси да мине първа през вратата. Тя обаче се заковава рязко и аз се блъсвам в нея.
	— Какво…
	Млъквам рязко, когато виждам проблема – Дуейн Мантис е застанал от другата страна.
	Адреналинът ми внезапно започва да препуска по вените.
	Той все още не ни е забелязал, главата му е наведена към оръжието и другите му принадлежности, които подава на постовия. По-възрастен брадат мъж в сив костюм стои до него, а двама други са плътно зад тях. Един от тях ми изглежда смътно познат, въпреки че не мога да си спомня откъде.
	Тялото на Грейси се стяга.
	Снижавам глас до шепот и нежно полагам ръка на хълбока й.
	— Да се махаме от тук, преди…
	— Господин Мантис! – възкликва Клайн, който се приближава иззад нас и привлича вниманието му.
	Малките му очички преминават покрай нас в търсене на източника на гласа, но бързо се връщат на Грейси.
	— Благодаря, че дойдохте толкова бързо.
	Клайн се ухилва, сляп за напрежението във фоайето.
	Ако съм научил нещо за агента, то е, че е всичко друго, но не и глупав. Копелето го е направило нарочно. Искало е да извади Мантис от равновесие и за съжаление, не му е пукало какво ще причини това на нас.
	Най-накрая Мантис откъсва гневния си поглед от Грейси.
	— Всичко, за да помогна на федералните да разрешат случая – казва той спокойно.
	Клайн кима на мъжа в костюма.
	— А вие сте?…
	— Моят адвокат, Сид де Хавелин – отговаря вместо него Мантис.
	— Адвокат? – Клайн се мръщи престорено. – За да отговорите на няколко въпроса по стар случай? Защо решихте, че ще ви трябва адвокат?
	Мантис се намръщва, показвайки ред перфектно прави, макар и къси зъби.
	— Сид настоя.
	— Добре. Разбира се, имате право, но е просто прахосване на пари. Господин Степли, предполагам, че този мъж е тук, за да прахосва вашите пари – казва Клайн на човека, който стърчи зад Мантис.
	Значи, Клайн разпитва и Шон Степли.
	Двамата с Грейси разменяме погледи.
	Чудя се с какви лъжи ли са дошли.
	Клайн ни маха небрежно.
	— Благодаря за помощта, деца. Истинско чудо е какво може да изрови човек след толкова много години, нали? Ще се видим скоро.
	Мръсникът!
	Той си играе с тях. И ако не рискуваше безопасността на Грейси, бих го поздравил. Но сега ми се иска да го фрасна още веднъж. Вместо това му отправям кръвнишки поглед.
	Той ме пренебрегва и протяга ръка в жест на покана.
	Мантис и Степли минават през металните детектори, а адвокатите ги следват отблизо.
	Клайн се намръщва на Степли.
	— Добре ли си, човече?
	— Да, защо?
	Гласът на Степли е много по-гладък и мелодичен в сравнение с този на Мантис и е пълен с предпазливост.
	— Това прилича на кръв.
	Клайн кимва към крака на Степли, където върху зелено-кафявия му панталон в областта на прасеца се образува тъмно петно.
	— Това ли? – Той махва с ръка презрително и се усмихва. – Имах среща с греблото в бараката. То спечели.
	Клайн прави физиономия и не мога да преценя дали истински му съчувства, или това е просто част от играта.
	Междувременно Мантис влиза с неговата бавна наперена походка, с ръце, небрежно пъхнати в джобовете, все едно няма какво да крие и няма никакви притеснения. Но преди да изчезне зад вратата, поглежда назад към нас.
	Към Грейси.
	Очите му се свиват в предизвикателство.
	— Аз съм точно като баща си, кучи син такъв! – изръмжава тя твърде тихо, за да я чуе някой друг, освен мен.
	Прегръщам я през раменете и я насочвам навън, преди да е започнала да крещи ругатни.
	 
	* * *

	— Нямахме нужда от това, нито от това. Пет лимона? – Грейси размахва плодовете във въздуха пред себе си, преди да ги прибере в хладилника. – Не можем да изядем всичко, Ноа.
	— Ще се изненадаш колко мога да изям – ухилвам се и потупвам стомаха си. Чувствам невероятен глад. Апетитът ми се е върнал с пълна сила.
	Тя изпъшква, докато вади плик с авокадо.
	— Каза, че не ги обичаш. Защо ги купи тогава?
	— Защото реших, че ти ги искаш? – казвам бавно и предпазливо.
	— Мразя авокадо.
	Не знам дали да се радвам, или да се тревожа.
	— Ако ми беше казала какво точно искаш, вместо да играеш малката си игра, нямаше да се налага да налучквам.
	Не мисля, че някога съм бил по-объркан в магазин за хранителни стоки, отколкото днес, докато вървях след Грейси в местния магазин. Тя вземаше зеленчуците, държеше ги в ръце известно време, след което ги връщаше обратно. Какво друго ми оставаше да направя, освен да ги натоваря в количката?
	— Това не беше игра. Просто…
	Гласът й затихва и преминава в раздразнена въздишка.
	— Какво беше?
	Хвърлям на Циклоп кучешки кокал, докато тършувам в торбите върху плота за някаква бърза закуска. Тя е права. Двамата не можем да изядем всичко това. Не трябваше да пазаруваме, когато съм толкова гладен.
	— Глупаво е, но просто обичам да го правя, докато пазарувам – казва, а бузите й се обагрят с цвят.
	Спирам се на ябълка и я измивам, като не спирам да гледам Грейси в очакване на обяснение.
	— Ние не можехме да си позволим пресни плодове и зеленчуци. Когато бях по-малка, гледах как хората стискат авокадото и проверяват доматите и чушките за дефекти, преди да сложат най-хубавите в количките си, така че започнах да се преструвам, че правя същото. А после отивахме на секцията с консервираните храни и купувахме каквото беше на промоция. Понякога, когато никой не гледаше, мама бутваше с лакът уж случайно някоя скъпа консерва, за да се изкриви опаковката, защото така щяха да ни я дадат с намаление.
	— Значи, никога не си яла прясна храна?
	— В специални случаи понякога. На рождения ми ден и за Коледа. Мама купуваше от онези малките коледни портокали…
	— Клементини?
	— Да, точно. И замразена пуйка, която печеше. Някоя малка. Но ядяхме предимно консервирана риба тон. Или кълцана шунка. Ял ли си някога кълцана шунка?
	— Не мисля.
	Прикривам потрепването си, като отхапвам от ябълката. Майка ми сравняваше кълцаната шунка с кучешката храна, с която хранехме Джейк.
	Грейси се усмихва с горчивина.
	— Да, не съм изненадана. Хранителните магазини в тези райони не продават такава. Остави това! Както казах, глупаво е.
	— Не, не е.
	Протягам се и погалвам слабото й рамо, като се надявам да го изтълкува като успокоителен жест. Задържам ръката си там за момент. Трудно е да устоя на усещането за нейната нежна кожа под дланта ми. Мислите за тази сутрин, за нейното топло, меко тяло в ръцете ми, за игривите й устни, разтварящи се за мен, нахлуват в ума ми и сърцето ми започва да препуска.
	Но настроението ни се промени рязко от сутринта, когато за един кратък, съкровен момент бяхме само тя и аз. Първо нахлу Клайн, а след това отидохме до „Щастливата деветка“ и причината за идването на Грейси тук ни връхлетя с пълна сила, така че не събрах сили да я целуна отново.
	Обаче мислех да го направя стотици пъти.
	И дори идеята, че в някакъв момент Грейси пак ще трябва да се бори, за да плаща сметките си, да яде консервирани храни или да живее до влечуго като Симс, ме потапя в паника.
	— Знаеш ли, мислех си, че трябва да се върнеш в Тексас.
	Тя се намръщва, като се отдалечава от мен, от докосването
	ми, за да извади още покупки.
	— Защо?
	— Защото разполагам с тази голяма къща. Защо да не останеш тук? Няма нужда да ми плащаш наем. Би могла да започнеш работа и да спестяваш пари.
	— Не си длъжен да плащаш за нещо, което другите са ни причинили, Ноа – казва тя тихо и се навежда, за да прибере месото в чекмеджетата на хладилника, при което разкрива гледка, на която бих могъл да се наслаждавам с дни.
	— Не го правя заради това – настоявам.
	Тя, изглежда, го обмисля.
	— Дали е добра идея?
	— Защо да не е?
	— Защото… – Тя се прекъсва, а веждата й се повдига. – Нещата стават сложни.
	Сложни заради това, което се случва между нас ли? Заради нещо, което се появи от нищото, но все пак е било тук през цялото време? Или поне от моя страна.
	Или заради разследването? Заради всичко, което е възможно Сайлъс да е знаел, и заради това, за което е излъгал?
	Тя изпуска тиха треперлива въздишка.
	— Първо да видим дали Крисчън може да изчисти името на баща ми, става ли?
	Крисчън. Не „агент Клайн“ или „Клайн“. Тя се обръща към него на малко име.
	Стискам зъби и кимвам.
	— Къде да оставя това?
	Тя повдига голяма диня.
	— В килера. Дай на мен!
	Протягам се за динята, но тя минава покрай мен.
	— Ще се справя. – Слага я под мишница като футболна топка, с мъка отваря вратата до кухнята и изчезва вътре. Миг по-късно от килера се чува вик. – За бога, Ноа! Тук има храна, която може да изхрани едно семейство за цяла година. Защо изобщо пазарувахме?
	Потупвам грубо Циклоп и го пускам навън, след което се запътвам към дългата тясна стая, като подръпвам висящата верига, за да светна лампата в помещението.
	— Виждаш ли? Още една причина да останеш в Остин. Трябва да ме наглеждаш.
	Тя извърта очи.
	— Къде искаш да я оставя?
	Вземам динята от ръцете й, като междувременно плъзвам опакото на дланта си по корема й. Тя рязко поема въздух и тази женствена реакция кара кръвта в слабините ми да закипи, докато слагам динята на полицата.
	— Хайде! Как ще оцелея, ако не си тук да ме ядосваш?
	Казвам го с усмивка, така че да разбере, че я дразня.
	На лицето й се плъзва маска на безразличие.
	— Няма полза от мен, щом хвърляш парите си на вятъра. И няма начин да изядеш всичко това, преди да се развали.
	— Всъщност ти си виновна. Аз съм алергичен към дини и пъпеши.
	Устата й увисва отворена.
	— Тогава защо я купи? – възкликва тя и ме плясва по ръката.
	Вдигам рамене и се усмихвам смутено.
	— Мислех, че ти харесва.
	— Невъзможният й размер, да. – Тя поклаща глава. – Ти си прав. Наистина имаш нужда да те наглеждам. – Гърлото й се напряга, докато преглъща, и всичкото безгрижие изчезва. – А аз имам нужда от теб, защото ти си единственият, който няма да ме предаде.
	— Но аз го направих. Не ти казах…
	— Не, Ноа. – Зелените й очи обхождат лицето ми и се спират на устните ми. – Откакто се появи на прага ми, винаги си бил до мен, на всяка крачка от пътя, независимо дали го заслужавам, или не. Ти си всичко, за което съм се молила.
	Лицето й се изкривява в гримаса, сякаш това не е нещо хубаво.
	Досега килерът изглеждаше тесен и препълнен. Но сега имам чувството, че не мога да се добера до нея достатъчно бързо. Тя е дребна в сравнение с мен и аз се страхувам да не я смажа, когато обхващам хълбоците й с ръце, а главата й се килва назад, за да ме погледне в очите.
	— Няма да те изоставя. И няма да позволим на този мръсник Мантис или на когото и да е друг да се измъкне безнаказан, кълна ти се.
	Тя въздиша леко и аз се наслаждавам на дъха й, който гали кожата ми.
	— Не може да обещаваш подобно нещо, Ноа. Ами ако открием нещо за майка ти…
	— Тогава, значи, тя е виновна и аз ще направя така, че всички да го научат, колкото и да ме боли дори да го кажа.
	В очите й блясва огън.
	— Ами ако майка ти не е единственият ти близък човек, който го е направил?
	Няма нужда да споменава името на Сайлъс.
	— Тогава и той ще трябва да си понесе последствията.
	Стомахът ми се свива при тази мисъл, но аз не допускам чувството на уязвимост, а вместо това се замислям за Ейб и за празнотата, която изпитах, докато стоях в онази долнопробна мотелска стая днес и гледах мястото, на което той е поел последния си дъх.
	Сам.
	Без съмнение, е прекарал този момент в мисли за момичето, което сега стои пред мен, и как ще го запомни тя.
	— Баща ти беше добър, честен мъж и той заслужава светът да знае това. – Махам непокорна къдрица от лицето й. – И въпреки че обстоятелствата са ужасни, не мога да ти кажа колко се радвам, че ти се озова обратно в живота ми. – Поколебавам се. – Дори ако решиш да останем само приятели. Не искам да се чувстваш притисната, Грейси. Аз ще бъда до теб, независимо от всичко.
	Очите й се спират на устните ми, а нейните се разтварят.
	— Ако ти искаш да бъдем само приятели, тогава…
	— Не, не искам – казвам твърде бързо, а след това се ухилвам и се изчервявам.
	Искам много повече.
	Тя ме поглежда срамежливо, но въпреки това се надига на пръсти и прокарва хладния си нос отстрани на врата ми.
	— Сигурен ли си, че искаш да имаш работа с жена като мен? Някои хора казват, че съм трудна.
	В тона й има намек за нещо, за някаква беззащитност. Сякаш наистина вярва, че чувствата ми може да се променят просто така и че е възможно да реша, че тя не си заслужава.
	Лицето ми е заровено в къдриците й, които миришат на цветя, така че тя не може да види усмивката ми, но може би я чува в гласа ми.
	— Кой би казал нещо подобно?
	— Не знам. Някой луд.
	— Именно. А аз не съм луд. Ти луда ли си?
	Използвам думите, които ми каза през първия ден, и си спомням как трябваше да й се моля да ми повярва. Сега ръцете, които стискаха сгъваемо ножче, галят гърдите ми. Как се променят нещата!
	Тя се засмива дълбоко и с цяло гърло и ме кара да настръхна.
	— Симс би казал, че съм.
	Изсумтявам при споменаването на този задник.
	— Бива те да убиеш настроението на човек.
	— Убих ли твоето?
	Потръпвам от удоволствие, когато езикът й оставя диря по врата ми. И губя способност да мисля в момента, в който тя леко ме ухапва по ухото, а гласът й се накъсва, когато прошепва:
	— Ако нямаш желание за това, аз просто ще изляза и…
	Прекъсвам я, като притискам устни към нейните, прихващам тила й с ръка и заравям пръсти в косата й. Този път никой от нас не се поколебава, сладката неувереност от сутринта е заменена с нещо по-страстно, по-неотложно.
	— Повярвай ми, имам.
	Със свободната си ръка я прегръщам и придърпвам възбуденото й тяло срещу моето. Като изтривам всяко съмнение, което може да има по отношение на моето желание.
	И въпреки това Грейси не се отказва.
	— Докажи го! – измърква срещу устните ми, носът й опира в моя, а погледът й не се откъсва от очите ми.
	Това е предизвикателство.
	Покана.
	Може би разрешение.
	Каквото и да е, аз го приемам алчно, ръката ми минава набързо под колана на късите й панталонки, а след това се заравя под тениската й. Дишането й става неравномерно, когато прокарвам пръсти по гръбнака й, а след това местя ръката си върху плоския й стегнат корем.
	Нейните ръце са намерили мястото си върху раменете ми и тя впива нокти в тях, когато продължавам нагоре и стигам до вдлъбнатината между гърдите й, а дантелата на сутиена й дразни дланта ми.
	Тя ме пуска за малко и миг по-късно дантелата увисва свободно, давайки ми достъп до пищните й гърди.
	— Няма нужда да бързаш.
	Тя се усмихва, а върховете на пръстите й се връщат към тялото ми, този път върху гърдите ми, и леко проследяват мускулите ми.
	Никога не съм изпитвал нервност с момиче, но сега стомахът ми се свива, докато махам чашката на сутиена и обхващам с длан пълната й тежка гръд. Палецът ми минава през втвърденото й зърно и от устните й се откъсва лека въздишка. Нямам търпение да видя Грейси гола, да проследя всяка от извивките й с пръсти и с език.
	Но внезапно ме обзема страх, който ме възпира.
	Страх, че тя ще промени решението си, че аз искам това много повече от нея и че накрая аз няма да се окажа това, което тя иска. Отчаяно се боря да потисна този страх, като поемам устните й и я целувам така, сякаш мога да я убедя, че наистина съм това, което желае. Всичко, което би искала някога. Целувам я, сякаш искам да я накарам да копнее за мен. Сякаш искам да запомни този момент, в случай че никога нямаме друг шанс.
	Тя се топи в ръцете ми, пръстите й се спускат към корема ми, гореща кожа се притиска до гореща кожа, а палците й описват линия под колана ми. Чувствам как се възбуждам все повече и стисвам зъби, за да потисна желанието тези пъргави пръсти да разкопчаят копчето и ципа и да се спуснат по-надолу.
	Стисвам твърдото й дупе, повдигам я и я притискам с бедра до стената в ъгъла. Това ми дава по-лесен достъп до тялото й и аз се възползвам. Вдигам високо тениската й и поемам едното зърно в уста, а невероятният аромат на прасковен сапун, който се носи от кожата й, ме кара да поема дълбоко дъх.
	Грейси стене името ми и стяга бедра около кръста ми.
	Това отива твърде далеч, прекалено бързо. Ако я отнеса в спалнята си, само след минути ще бъда в нея като някакъв глупак, който не може да се контролира. Така че оставам в тесния килер, отпускам се на колене и се намествам, докато сядам на пода с гръб към стената, а Грейси се настанява върху мен с крака от двете страни на бедрата ми и с очи, изпълнени с желание.
	— Грейси, мисля, че трябва да намалим темпото и… – Гласът ми секва, когато тя измъква тениската и сутиена през главата си и ме оставя да зяпам в голите й гърди, които се повдигат при всяко вдишване. Бях сигурен, че тялото й е красиво, но тя е направо идеална. – Ти си…
	Не мога дори да го изрека, възхищавам се на голата й половина, докато прокарвам ръце по мускулестите й бедра, а пръстите ми се спускат под подгъва на шортите й. Успявам да спра на линията на бикините й и ми е нужно цялото ми самообладание, за да не продължа по-нататък и да открия дали и тя е в същото толкова затруднено положение, в което съм и аз. А аз съм в ужасно затруднение, не искам да прибързвам с нея, но съм на път да се взривя от нетърпение.
	Хващам я за сгъвките под коленете и я придърпвам към себе си.
	— Няма да го правим все още – прошепвам срещу устните й, а ръцете ми обхващат тялото й и я задържам близо до себе си.
	— Сигурен ли си?
	Гласът й е пълен със сарказъм.
	Изсъсквам, когато тя завърта бедра и се притиска плътно към мен.
	— Извини ме, какво каза? Не можах да те разбера – промърморва тя, като накланя глава с фалшива загриженост, и отново се намества върху мен.
	Бедрата й отново танцуват еротичен танц, а големите й гърди се трият в моите.
	Не очаквах тази нова Грейси – изкусителна, игрива, дръзка.
	Кого заблуждавам? Прокълнат съм да се правя на глупак.
	Главата ми пада назад към стената и затварям очи.
	— Ти си порочна жена.
	Отговаря ми възхитителният дълбок смях на Грейси и тя се навежда, за да проследи с език врата ми.
	Изпъшквам, когато прокарва ръка между нас и поглажда члена ми.
	— Какво е това?
	— Ъъ… Какво имаш предвид?
	Това е въпрос, който никое момиче не ми е задавало в подобна ситуация.
	Накъсаното й дишане се успокоява.
	— Не, сериозно, Ноа. Това прилича на кръв?
	Най-накрая забелязвам, че тя е съсредоточена върху пръстите си и че разтрива нещо между тях. Проследявам погледа й по дюшемето до нас до тъмночервено петно. Това определено е прясна кръв.
	— Поряза ли се?
	Грейси започва да ме опипва в търсене рана.
	— Може би е на Циклоп?
	— Той е бил навън цял ден. Освен това вратата на килера беше затворена.
	Тя навлича сутиена и тениската си обратно, става от скута ми и се отправя към кухнята, като подсвирва на кучето. Междувременно ужасно подозрение започва да стяга стомаха ми.
	Ставам, оглеждам пода по-добре и забелязвам второто петно от кръв. И третото.
	Всички те са около сейфа на майка ми.
	Вадя непохватно портфейла си и търся комбинацията на сейфа. Внимавам да не размажа останалите петна кръв, бързо набирам цифрите и отварям вратата.
	Четирите оръжия все още висят на местата си и въпреки че никога не съм броил кутиите с патрони, ми се струва, че са си на мястото.
	Всичко изглежда нормално.
	Докато не клякам, за да огледам по-отблизо долната полица, където забелязвам кафяв плик за обяд. Той е смачкан от времето и от носене и е мушнат в малка дупка между патроните и полицата от задната страна.
	Пропуснал ли съм го преди?
	Сайлъс също ли го е пропуснал?
	Преглъщам нарастващото си безпокойство и използвам подгъва на тениската си, за да извадя плика.
	В него има пистолет.
	Колт четирийсет и пети калибър.
	— Мили боже! – прошепвам мигновено напрегнато.
	Това сигурно е оръжието на Ейб. Тук ли е било през цялото време?
	Или някой е проникнал в дома ми днес и го е оставил? И ако е така, как е станало? Никой, освен мен не знае тази комбинация.
	Независимо от това, някой определено е бил в къщата, докато ни е нямало.
	Вземам глока на майка ми, проверявам пълнителя, за да съм сигурен, че е зареден, и се отправям към задния двор със съзнанието, че алармата беше включена, когато излязохме, което означава, че някой я е изключил. Някой с оборудване и познания как да го направи.
	Намирам Грейси навън да говори с господин Стайлс през оградата.
	— … той вдигаше невероятен шум малко по-рано.
	— Извинявам се, сър. Нямахме намерение да се бавим…
	— Не може да оставяте кучето навън без надзор толкова дълго време.
	Съседът ми стои до оградата с ръце на кръста и с разрошена сива коса и се кара на Грейси.
	— Знам, съжалявам – извинява се тя с успокояващ глас, толкова нетипичен за нея. – Той обикновено е много тих.
	Втъквам пистолета в колана на панталона си, а след това заставам зад Грейс, като отпускам ръце на раменете й. Липсва ми усещането за дланите й върху мен.
	— Той е лаел, защото някой е влязъл в къщата – обяснявам.
	Грейси се сковава.
	— Какво?
	— Обрали ли са ви? – Сбръчканото лице на господин Стайлс се изпълва с уплаха. Мисълта, че нещо подобно може да се случи в спокойния ни квартал, е ужасяваща. – Нямате ли аларма?
	— Имаме.
	И обикновените, глупавите престъпници не биха могли да я преодолеят. Но старите ченгета с опит в проникването и заплашването на вдовици са съвсем друга работа. И все пак дори за тях е трудно да отворят сейфа…
	— Тогава не мога да обвиня малкия за целия този шум. – Сивите очи на Стайлс се спират върху Циклоп. Той се намръщва. – Какво има там?
	— Не мисля, че искам да знам – промърморвам, като проследявам погледа на Стайлс в далечния ъгъл на двора, където кучето яростно копае нещо. – Хей! Спри!
	Той вдига глава към мен, а от устата му виси зелено-кафяво парче плат.
	— Ела тук, Ци – вика го Грейси.
	Той се приближава послушно и пуска парчето пред нас.
	— Какво е това?
	Грейси го вдига във въздуха, така че всички да можем да го разгледаме по-внимателно.
	От едната страна платът е подгънат, а от другата определено е разкъсан. Върху него има петно от кръв.
	— Изглежда като крачол от панталон – засмива се господин Стайлс. – Да му се не види, мисля, че кучето ви е откъснало парче месо от крадеца.
	— Може би от прасеца му. Обзалагам се, че сигурно го боли, където и да се намира в момента.
	Вероятно в една стая с Клайн и в момента дава показания пред ФБР.
	Грейс схваща намека ми и лицето й се изпълва с разбиране.
	Задоволството на господин Стайлс изчезва внезапно.
	— Трябва да се обадиш на полицията, Ноа. Ако някой крадец е решил да обира домове в този квартал…
	— Да, сър. Точно това ще направим. Още веднъж извинете за шума.
	Повеждам Грейси към къщата, а Циклоп подтичва след нас с нос забит в земята.
	— Какво мислиш, че е взел този задник? – пита тя с твърд глас.
	Осъзнавам, че е бясна. А аз мислех, че ще е ужасена.
	— Не знам дали е взел нещо. – Показвам й пистолета в кафявата торба. – Това е колт четирийсет и пети калибър.
	По лицето й се изписва, че се е досетила.
	— На баща ми ли е?
	— Така предполагам. Да.
	— Значи, казваш, че Степли го е оставил тук?
	— Някой го е направил.
	— Но – тя се мръщи – това е сейф за оръжие. Хората не би трябвало да могат да го отворят. Как е успял?
	— Не знам.
	Дали той наистина го е отворил? Или само е опитал?
	Възможно ли е да не съм видял плика първия път?
	Все едно прочела мислите ми, Грейси казва:
	— Може би е бил при майка ти през цялото време.
	Обвинението в думите й е явно, но погледът й се мести безцелно по лавиците, все едно търси отговор сред продуктите и консервените кутии.
	Циклоп започва да лае яростно някъде отгоре.
	Двамата с Грейси разменяме погледи.
	Дали Степли е бил сам? И дали все още има някой в къщата?
	Стисвам глока в ръка и се отправям към стълбите, а сърцето ми блъска в гърдите.
	— Остани тук! – прошепвам и тихо се качвам нагоре.
	Стъпалото зад мен проскърцва. Не се изненадвам, че Грейси не ме е послушала.
	Поколебавам се за момент и се чудя дали не съм идиот и дали не трябва да излезем от къщата и да се обадим на ченгетата.
	Но продължавам да се изкачвам.
	Воят на Циклоп идва от стаята на майка ми. Намираме го пред скрина. Стои на задни лапи, а предните са притиснати към чекмеджетата. Той ни вижда, отпуска се назад и започва да маха бясно с опашка.
	— Какво има, Ци? – мърмори Грейси, минавайки покрай мен.
	Той излайва в отговор, развълнуван.
	Тя ми хвърля предпазлив поглед през рамо, бавно отваря горното чекмедже и започва да прехвърля нещата на майка ми с деликатните си ръце.
	— Не знам какво очакваш да видя, приятел. Всичко тук е същото като вче…
	Тя млъква насред думата.
	— Какво? – Приближавам се до нея и виждам малък пакет сред тениските на майка ми. – Какво е това?
	— Предполагам, че е кокаин.
	— Кокаин?
	Защо Степли да си прави труда да слага дрога в чекмеджето на майка ми?
	Грейси вдига поглед към мен.
	— Това не беше тук вчера. Прерових това чекмедже за дрехи и този пакет не беше тук.
	Ругая тихо, докато оглеждам стаята. Оръжието на жертва на убийство, дрога…
	— Какво целят, по дяволите?
	Погледът на Грейси следва моя.
	— Ако не бях наясно, щях да предположа, че се опитват да натопят майка ти по същия начин, по който са натопили баща ми. Подхвърлят улики, така че тя да изглежда виновна. – Устните й се извиват в горчива усмивка и тя сочи Циклоп, който души около рамката на леглото на майка ми. – Не са очаквали да се сблъскат с него.
	Вадя телефона от джоба си.
	— Трябва да звънна на полицията.
	— Не! Чакай!
	— Грейси, трябва да съобщим за това. Всичко трябва да е чисто. Кръвта е свидетелство.
	— Да, но Степли и Мантис са ченгета.
	— Две мръсни ченгета сред хиляди добри. – Разбирам какво има предвид в момента, в който думите излизат от устата ми. – Но Мантис е шеф на „Вътрешни разследвания“.
	— Чу го вчера. Той каза, че няма да повярваш какви неща може да му се разминат. – Тя замълчава и ме поглежда многозначително. – Ами ако той направи така, че на Степли да му се размине за това? Склонен ли си да рискуваш?
	Грейси вади своя телефон и започва да набира.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА

	 

	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 

	28 април 2003

	 
	— Просто правя обичайните обиколки! – показвам се от отворения прозорец и звуча по-весело, отколкото се чувствам.
	Оставих Грейси у дома с Дина, но тя ме изпрати със сълзи на очи. Не разбира защо тате трябва да работи толкова много напоследък, вместо да си седи у дома и да играе с нея.
	Айзък хвърли уреда за миене на прозорци в кофата със сапунена вода зад себе си и тя разпръсква мръсна вода по целия тротоар наоколо. Той бавно се насочва към мен, като изтрива ръцете си с парнал, който виси от джоба му.
	— Чудех се дали ще те видя днес.
	— Нещо ново за отбелязване?
	— Не, сър. – Чувствителните кафяви очи на Айзък оглеждат почти празния паркинг. – Тук е ужасно тихо след вълненията от онзи ден.
	Въздишам разочаровано. Колко още ще издържа, преди да се предам и да приема, че Бетси е изчезнала завинаги? Че просто съм извадил късмет да я срещна и че никога няма да я видя отново?
	Може би Джаки е права и Бетси не иска да бъде открита. Но като си спомня начина, по който ме погледна с нейните зелени очи, същите като на Дима, огромни и пълни със смесица от страх, паника и облекчение, не мога да повярвам, че е така.
	— Тогава най-добре да тръгвам, има още няколко места, на които трябва да се отбия.
	— Почакай една минутка! – Айзък се приближава достатъчно близо, така че мога да доловя миризмата на пот, която се носи от кожата му, и се подпира на тавана на колата. – Познаваш ли полицаите, които нахлуха тук?
	— Познавам ги.
	— Приятели ли са ти?
	— Не, сър. Не бих ги нарекъл приятели.
	Разбира се, играли сме баскетбол и сме пили по някоя бира след мачовете, но приятели? Определено не. Особено сега.
	— Значи, ако са направили нещо, което не трябва да правят…
	Мисия, че знам какво има предвид.
	— Какво си видял, Айзък?
	— Въпросът не е какво съм видял аз. А какво си видял ти. – Айзък се навежда, за да ме погледне в очите. – И какво ще направиш за това.
	Той е видял как Мантис взема парите, това е очевидно. А също така знае, че аз съм видял Мантис да взема парите. Въздъхвам.
	— Сложно е.
	„Да направя нещо“ означава да кажа на шефовете си, на „Вътрешни разследвания“, на началника. Четох новините. Не съм идиот. Правилно или грешно, никога не ти се разминава, ако свидетелстваш срещу колега полицай. Заплахи, отмъщение, отстраняване. Последствия, които могат да направят работата ми в полицията невъзможна.
	Имам нещо, което може да направи положението ти по-малко сложно – почти шепне Айзък и бърка в джоба си.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА

	 

	Ноа

	 
	Кой да предположи, че си куче, което открива наркотици – промърморвам, докато почесвам Циклоп между разкъсаните уши, и се отпускам на дивана в дневната.
	Служител на ФБР, който събира доказателства, минава покрай мен и сваля ръкавиците от ръцете си, докато излиза навън.
	— Аз знаех. – Очите на Грейси блестят. – Една вечер миналата година Симс пълзеше под караваната и крещеше заплахи, че ще убие този, който е откраднал от него, щом го открие. Седмица по-късно се прибирах от работа, когато видях Циклоп да се измъква изпод караваната на Симс с пакетче трева и устата. Между зъбите му висеше дълга ивица тиксо. Предполагам, че Симс е залепил пакетчето за пода. – Тя се засмива. – Проследих кучето през пътя и го видях как прави дупка и зарива тревата.
	—Разбирам, че не си съобщила на Симс?
	— Разбира се, че не. — Тя се ухилва. – Беше ужасно забавно да знам, че този идиот е ограбен от еднооко куче.
	Клайн се спуска по стълбите, влиза в дневната и прекъсва забавлението ни.
	— Не сме намерили нищо до този момент, но продължаваме да търсим.
	— Проверихте ли в кабинета? А в стаята ми?
	Няколко чекмеджета бяха недобре затворени, което ме навежда на мисълта, че може би някой е ровил там.
	— Да. Нищо. – Той отваря бележника си, без да откъсва поглед от Грейси. – Защо не ми разкажете още веднъж… Прибирате се у дома около два и петнайсет следобед. Били сте в килера…
	— Прибирахме продуктите – отговарям и забелязвам, че Грейси се изчервява. – Грейси забеляза кърваво петно на пода.
	Описвам отново какво сме направили след това, междувременно Грейси се овладява и добавя по някоя дума тук и там.
	— И не личеше някой все още да е в къщата, когато се прибрахте?
	Потрепервам при мисълта.
	— Не, сър.
	От входната врата се чува силно почукване.
	— Очаквате ли някого?
	Клайн кима на стоящия наблизо Тарийн да отвори.
	— Всъщност да, но той обикновено не чука – промърморвам и проверявам телефона си.
	Сайлъс ми звъня и оставя съобщения през целия ден. Не мога да говоря с него в този момент, не и при положение че се чудя как е възможно да се кълне, че Ейб е бил виновен, когато е знаел за видеозаписа и за плановете на Ейб да свидетелства срещу Мантис, и като се имат предвид нещата, които открихме днес, които доказват, че е имало трети човек в хотелската стая.
	Миг по-късно Тарийн се връща с Бойд и партньора му, а на лицето на Бойд има разтревожено изражение.
	— Здрасти, Маршал. Всичко наред ли е?
	Повдигам рамене.
	— Някой е влизал у дома.
	— Гадна работа. – Той поглежда към мен и към Грейси, а после и към Клайн и Бил, мъжа, който събира доказателства, слизащ по стълбите с найлонов плик с кокаин, и мога да видя как назряват въпросите. Защо федералните са тук? Защо Ноа не се е обадил на полицията?
	В какви неприятности се е забъркал Ноа?
	Единствено Господ знае какво ще си помислят съседите за агентите, които стоят отвън само две седмици след последния цирк на този адрес. Репортерите също ще пристигнат скоро в търсене на информация.
	— Може ли да ви помогнем с нещо, полицай? — пита Клайн с неговия спокоен и равен глас, който звучи изключително арогантно.
	Тялото на Бойд се стяга, щом поглежда към Клайн, а поведението му мигновено се променя от „дългогодишен приятел“ в „ченге по работа“.
	— Патрулираме в района и видяхме, че става нещо. Наясно съм с правилата, но ако полицейското управление на Остин може да помогне с нещо…
	— Благодаря! Ще ви уведомим – прекъсва го грубо Клайн и изчезва в кухнята да звъни по телефона.
	— Това има ли нещо общо със случилото се с Мантис? – пита Бойд.
	— Защо мислиш така? – отвръща Грейси, твърдата й и подозрителна природа отново е взела връх.
	— Защото не съм идиот, а това, което видях вчера, не беше нормално – отговаря той равно.
	Въздъхвам.
	— Грейси, това е Бойд. Бойд…
	Представям ги набързо, като соча към единия, а после към другия.
	— Е?
	Бойд скръства ръце на гърдите си.
	— Може и да има. Дълга история.
	— Имаш ли нужда от помощ, Ноа? – дебелите му вежди се повдигат въпросително.
	— Имаме нужда да кажеш истината за това, което видя вчера – отговаря Грейси вместо мен, а тонът й е предизвикателен.
	Бойд я изучава един дълъг момент.
	— Може да направим нещо по-добро. Камерата ни беше включена, когато се приближавахме към вас. Имаме всичко на запис. Или поне от нашата позиция. Това ще помогне ли?
	Не мисля, че Грейси очакваше този отговор.
	— Да. – Тя прочиства гърлото си. – Ще помогне. Благодаря!
	— Какво ще помогне на Ноа? – обажда се висок глас от входа.
	Тялото ми се стяга. Време беше да се откаже от телефона.
	— Нямате право да бъдете тук – започва Тарийн и се запътва към Сайлъс с жест, който го приканва да излезе навън.
	Все едно това би могло да спре Сайлъс.
	— Имам право и ще бъда тук. Аз съм областният прокурор от окръг Травис, а това е племенникът ми. – Той изкуцуква навътре в дневната. – И настоявам да ми кажете какво става тук.
	 
	* * *

	Сайлъс хвърля телефона си върху кухненската маса и разтрива основата на носа си. Изглежда така, все едно не е спал от дни. А лицето му определено е изпито.
	— Той отказва да даде проба за ДНК анализ без съдебна заповед, а съдията няма да издаде такава, докато не му изложим задоволителна причина да повярва, че Степли е бил в тези къща.
	— Изненада, изненада промърморва Клайн, чиито стоманени очи са насочени към градината. – Няма проблем. Кръвта няма да изчезне.
	— Кажете му, че вероятно трябва да си бие тетанус. Може би и бяс също така – ухилва се Грейси, като хвърля на Циклоп една ягода,
	— Не сте ли ваксинирали това куче?
	Сайлъс се вторачва в мен, все едно това е моя грешка.
	Нямам представа какво се е случило зад кулисите, но по типичния за него начин в рамките на петнайсет минути, откакто влезе в къщата, Сайлъс получи разрешение от началниците на Клайн да включи полицията в Остин в разследването на взлома и гладко се намеси в средата му.
	А сега Бойд и партньорът му обикалят съседите в търсене на възможни свидетели, Степли е на разпит в управлението, а Сайлъс получава периодична информация лично от изпълняващия длъжността началник на полицията.
	Разбира се, Степли разказва същите глупости, с които го чух да баламосва Клайн по-рано, че се е ударил на греблото. Преди срещата във ФБР си бил вкъщи и чистил двора. Жена му можела да свидетелства.
	Клайн обаче е прав, няма нищо, което Степли може да направи, за да промени съдържанието на вените си. Въпрос на време е, преди да го хванат.
	Сайлъс потропва с пръсти по масата. Прави го, когато е раздразнен. Това е, защото Клайн, бидейки Клайн, потаен и подхвърляш гатанки, не желае да каже на Сайлъс това, което Сайлъс иска да знае.
	— Значи, може да се каже, че лейтенант Степли е заинтересована страна в разследването на убийството на Ейбрахам Уилкс? Предполагам, че поради тази причина Ноа е повикал ФБР вместо ченгетата за този взлом. И въпреки това не съм сигурен защо не сте се обърнали към полицейското управление за помощ.
	Двамата с Грейси разменяме погледи. Сайлъс знае, че има официално разследване. Би следвало да предположа, че той е разбрал, че сме казали всичко на Клайн.
	— Разбира се. Мисля, че може да се каже и така – отговаря Клайн в типичния му „нищо не е от значение“ стил със скръстени пред гърдите ръце.
	За известно време в стаята увисва неловко мълчание, след което Сайлъс прехвърля вниманието си върху мен.
	— Намери ли нещо за лелята на Грейси в записите за арест, Ноа?
	— Не, сър. Нито пък в архивите за смърт и за брачни свидетелства.
	— И ФБР я търси. Нали? – Грейси се вторачва в Крисчън с очакване.
	— В най-скоро време. В момента не разполагаме с ресурси.
	Неодобрителното сумтене на Грейси е достатъчно, за да разберем, че не харесва отговора.
	— Успокой се! Благодарение на снимката, която ми даде, няма да отнеме много време със софтуера за лицево разпознаване. Ако е жива, ще я открием.
	— Имате нейна снимка? – пита Сайлъс.
	— Само една. Беше в нещата на майка ми.
	Сайлъс се намръщва замислено.
	— Агент Клайн, защо не позволите на полицията да ви помогне с търсенето на Бетси, така че да може да се съсредоточите върху случая? Ще се погрижа да придвижат въпроса с предимство. Или най-малкото те биха могли да проверят следите, до които достигнете.
	Клайн го оглежда с любопитство.
	— Благодаря за предложението! Ще ви държа в течение.
	Кухненският стол изскърцва, когато Сайлъс се обляга на него.
	— Няма нищо по-важно от това да върнем сестрата на Дина Уилкс. Поне това мога да направя.
	Това е първият полуцивилизован разговор между двамата, откакто Сайлъс е влязъл през вратата.
	Но всичко в него звучи не на място.
	Един от федералните техници, който събира доказателства, се показва на вратата и съобщава, че се прибират.
	Бойд се появява веднага след него.
	— Открихте ли нещо? – пита Сайлъс.
	— Да, сър. Една жена от другата страна на парка е забелязала тъмносин пикап, паркиран на улицата по времето, по което е извършено проникването. – Не го наричат обир. Това, което е установено до момента е, че нищо не е взето. – Тя също така е забелязала висок бял мъж, който е пресичал улицата и явна е бързал
	— Значи, мислиш, че Степли е паркирал там, пресякъл е парка и е използвал задната врата, за де влезе?
	— Да, сър – казва Бойд.
	— А знаем ли какво кара Степли?
	— Тъмносин форд Ф-10, сър.
	Сайлъс се усмихна със задоволство.
	— Бог да благослови идиотите. Какво си е мислел, като е дошъл тук посред бял ден и е влязъл с взлом в дома на покойната началничка на полицията?
	— Предполагам, че не е очаквал да налети на зло куче пазач – казва замислено Клайн. – По по-големият въпрос е защо е решил да подхвърли кокаин и оръжие в къщата на Джаки Маршал?
	— Оръжие, за което вече е потвърдено, че е било регистрирано на Ейбрахам Уилкс.
	— Имаш предвид, освен че се е опитал да натопи Джаки Маршал за смъртта на баща ми, и да покрие следите? Неговите и на Мантис? – Устните на Грейси се извиват с горчивина.
	Намек за усмивка се изписва по лицето ни Клайн, очевидно и той е стигнал до същото заключение. Тя изчезва почти веднага.
	— Сигурни ли сме, че пистолетът не е бил тук преди това? Не мога да си спомни дали съм проверил точно тази полица, не – започна Сайлъс. – Би могло да е бил…
	— Не, този пистолет не беше там – казвам твърдо.
	Веждите на Сайлъс се повдигат.
	— Не си спомням и ти да си проверявал там.
	— Проверих. А освен това няма логика да сложи парите и кобура в дупката в пода, а пистолети не.
	— Трябва да се съглася с това – измърморва Клайн,
	Но това води до друг въпрос.
	— Как Степли е научил комбинацията на сейфа?
	Защото той не е разбит.
	— Нямам представа, синко. Аз също не мога да разбера.
	Веждите на Сайлъс се повдигат притеснително, докато гледа Циклоп, който стои пред вратата и ни наблюдава.
	— И като си помислиш, че ако този малък приятел не го беше ухапал, нямаше да разберем, че някой е влизал в къщата – подхвърля меко Клайн.
	— Жалко, че Ци не е бил тук, когато Степли е подхвърлил онези боклуци в моята къща преди четиринайсет години – промърморва Грейси.
	— Мислиш, че Степли е проникнал в къщата ви и е заплашил майка ти? – пита я Сайлъс, но бързо се извръща към Клайн. – Това ли е официалната версия на ФБР? Че Степли е подхвърлил доказателства в дома на Ейбрахам Уилкс, за да го натопи?
	Клайн повдига рамене.
	— Това е една теория.
	Сайлъс започва да потропва с пръсти по повърхността на масата в бързо темпо, в очакване Клайн да каже още нещо.
	А Бойд гледа тихо тази размяна на реплики от входа и вероятно се чуди в каква каша съм се забъркал.
	Най-накрая Сайлъс се отказва да чака отговор от Клайн.
	— Обзалагам се, че по колата му има кръв. Може да я сравним с тази, която ФБР е открило тук. Полицай, на смяна ли си тази вечер?
	— Още няколко часа — казва Бойд.
	— Искам една кола да патрулира по тази улица през цялата нощ, чухте ли? През цялата нощ.
	В този момент телефонът на Сайлъс иззвънява и той посяга да отговори.
	Докато е зает с разговора, Клайн се отправя към вратата.
	— Бихте ли се опитали да стоите настрани от проблеми поне за минута?
	Той говори на двама ни, но погледът му е насочен към Грейси, както обикновено, и дори не си прави труда да го прикрие. Усещам как напрежението в мен нараства. Проклетият му кучи син! Сигурно е по-възрастен от нея с поне десет години. Ако не и петнайсет.
	— Какво научи от Мантис и Степли днес? – пита Грейси.
	Дали тя осъзнава, че Клайн я харесва? Пука ли й?
	— Точно това, което очаквах – отговаря той потайно и поглежда към Сайлъс. – Ако изникне още нещо, първо се обадете на мен, ясно?
	— Разбира се – обещава тя. – И благодаря, че дойде днес!
	Той й отправя арогантната си усмивка и юмрукът ме засърбява при спомена за удара в челюстта му.
	— Да, мадам. Винаги.
	— Какво? – възкликва Сайлъс по телефона и привлича вниманието на всички ни. – Но пресконференцията беше… Сега ли? – Той маха към малкия телевизор на стената в кухнята. – Ноа, побързай! Включи „Фокс 7“!
	Грабвам дистанционното и бързо превъртам каналите, докато на екрана не се появява кръглото лице на началник Канинг. Той стои пред полицейското управление, а към лицето му са насочени микрофони, които улавят всяка негова дума.
	— … полицай Ейбрахам Уилкс, който беше застрелян на трети май 2003 година и който по-рано беше обвинен в съучастие в незаконни дейности, които не са свързани с работата му като полицай. Но днес излезе наяве ново доказателство, от което става ясно, че Уилкс не е бил свързан с никаква нелегална дейност, а е жертва на предумишлено убийство. – Канинг говори бавно и ясно в микрофона, докато всички ние, включително Клайн, попиваме всяка дума. – Полицейското управление в Остин и ФБР работят заедно, за да разкрият какво точно се е случило през онази нощ преди почти четиринайсет години. Не мога да говоря за новото доказателство или за евентуалните заподозрени, но ако полицай Ейбрахам Уилкс е бил жертва на това ужасно престъпление… – Той прави пауза и на лицето му се изписва болка. – Ние ще направим всичко възможно градът да го запомни такъв, какъвто наистина е бил, добър и уважаван полицай. Няма да отговарям на повече въпроси.
	И той се отдалечава от микрофоните.
	— Това наистина ли се случва? — поглеждам от Сайлъс към Клайн и обратно към Сайлъс и чакам отговори.
	Изражението на Клайн е неразгадаемо.
	Сайлъс усилено потрива челото си.
	Междувременно лицето на Грейси е замръзнало от изненада.
	— Той току-що изчисти името на баща ми, така ли?
	— Не точно, но…
	— Това е… – Очите й се пълнят със сълзи. – Трябва да се обадя на майка ми казва и излиза навън.
	— Какво, по дяволите, става, Сайлъс? Защо Канинг, пенсиониран полицейски началник, ще прави пресконференция за стар случай на убийство, без някакви сериозни доказателства, още в началото на разследване, което води ФБР?
	— Очевидно е говорил пред журналистите за предстоящата церемония и някой репортер е започнал да разпитва за Ейбрахам. Някой сигурно е казал нещо на медиите. Вероятно след като ФБР е запечатало мотелската стая днес. Такива неща обикновено пораждат въпроси.
	Сайлъс хвърля обвинителен поглед на Клайн.
	— Можеше да не отговаря.
	— Да, можеше, но това се е случило по времето, когато Джордж е бил началник. Той би искал да поеме отговорност и да оправи нещата.
	— Очевидно знае какво сме научили.
	— Ако си беше вдигнал проклетия телефон днес, щеше да знаеш, че снощи отидох у Канинг и му предадох всичко, което ти ми каза.
	— Всичко ли?
	— Всичко.
	— И?
	— Какво искаш да кажеш с това „и“? – Той посочва с ръка телевизора. – Само това ли виждаш? Ние и двамата бяхме на телефона цял ден и говорихме с кого ли не. Ако някой полицай от полицията в Остии е замесен в това, Канинг лично ще му набучи главата на кол.
	Поглеждам към Клайн объркано.
	— Значи, случаят на Ейб вече е съвместно разследване на полицията и ФБР?
	„И на пенсионирания началник, очевидно.“
	— Наистина изглежда така, нали?
	Ако Клайн е притеснен, не го показва, докато си шепти нещо с някакъв техник на ФБР, а след това се вглежда в задния двор, където Грейси седи на шезлонга и говори с някого – предполагам, че с Дина и маха със свободната си ръка развълнувано, а лицето й е изпълнено с лекота, каквато не съм виждал преди. Той излиза в градината през френския прозорец.
	Сайлъс го следи с мрачен поглед.
	— Това ли е агентът, когото удари?
	— Да, сър. – Едва забележима усмивка на задоволство се изписва на устните на Сайлъс.
	— Ще се погрижа началникът му да поговори с него и да му помогне да разбере какво означава думата „сътрудничество“. – Усмивката е последвана от неодобрение, когато вуйчо ми вижда разкопките в градината. Майка ти би се разстроила много.
	Въздъхвам. Само Сайлъс може да ме смъмри за двора в такъв момент.
	— Циклон пренареди мястото. Не се тревожи, ще оправя всичко.
	Хубаво е, че още не е видял купчината пръст на дъното на басейна.
	— Да. Той е интересен любимец.
	Ухилвам се,
	— Започвам да го харесвам все повече.
	— Определено си е заслужил храната днес. – Сайлъс поклаща глава. – За всичките ти двайсет и пет години, Ноа, никога не си проявявал към мен нещо по-различно от пълно уважение. До днес.
	Извръщам поглед.
	— Обаждах ти се пет пъти. Не можа ли да вдигнеш? Или да ми върнеш обаждането?
	— Извинявай!
	— И защо? Защото беше твърде зает да намесваш ФБР, след като недвусмислено ти казах да изчакаш?
	— Нямах избор. – Разказвам му как Клайн ни е проследил и ни е хванал натясно, — А и нямах право да моля Грейси да чака.
	— Не, предполагам, че не. – Той поклаща глава. – Не ми харесва начинът, по който действат тези хора. Не научих почти нищо от никого от тях цял ден. Мога да разбера защо не искат да говорят, особено като се имат предвид постът на Дуейн Мантис и фактът, че нямат почти нищо конкретно. – Той прокарва ръка през лицето си. – Но не мога да ти помогна, ако пазиш тайни от мен.
	А какво ще кажеш за тайните, които ти пазиш от мен? – Мъча се да се стегна, докато се изправям срещу вуйчо ми.
	— Знаел си за това видео, нали? И за това, че Ейб е щял да докладва Мантис за откраднатите пари.
	Той захапва бузата си замислено, а пръстите му следват шарката на дървената повърхност на масата. И с всяка секунда, през която чакам да ми отговори, безпокойството ми нараства.
	— Знаех. И когато вчера дойде при мен, за да ми кажеш всичко това, помислих, че ще върна закуската си още там, в офиса. Защото знаех за видеото, но го отхвърлих като лъжа преди четиринайсет години. Ако бях повярвал, щях да го включа в разследването за смъртта му.
	— Как така, ако беше повярвал? В какво си повярвал тогава? – Не мога да възпра обвинителния си тон.
	— В същото, в което и Харви Максуел. Че това е част от измислената от Ейб лъжа, поредната нишка в тъканта, която той плете, за да затвори очите на всички.
	— И защо би направил нещо подобно?
	— По същата причина, поради която лъжеше жена си седмици наред за това къде се намира.
	— Той е издирвал сестра й.
	Сайлъс повдига ръце в капитулация.
	— Не знаех това. Никой не знаеше нищо за тази Бетси. Дори Дина не знаеше. Защо е трябвало да я лъже за това? Ако й беше казал истината, тогава щеше да има алиби.
	Измервам го с поглед.
	— Мама е знаела за Бетси.
	— Но не ми е казала. – Гласът му е горчив. – А аз прегледах доказателствата, които бяха намерени на компютъра му и в къщата му. Там нямаше нищо. Така че реших, че никога не е имало такъв запис. Ако Дина беше дошла при мен и ми беше разказала за мъжа, който я е заплашвал…
	Той оставя изречението недовършено.
	— Затова ли мама се е обвинявала за смъртта на Ейб? Това има ли нещо общо със сестрата на Дина? Каква е връзката между Бетси и скарването между мама и Ейб?
	Той преглъща трудно и се вглежда в стола, на който седеше майка ми през онази нощ. Бях се подготвил да предупредя всеки, който реши да го ползва днес. „Не този стол, не сядай на този стол!“ Но никой дори не го приближи.
	— Ще ми се да знаех, Ноа, но тя така и ме ми каза. Очевидно не ми е казвала доста неща. Майка ти се промени след смърт на Ейб.
	— Тогава започна да пие.
	— Не беше само пиенето. Тя се затвори и себе си. Не говореше с никого, включително и с мен. Скоро след това беше повишена в заместник-началник, съсредоточи се върху кариерата си и изглеждаше, че нищо друго няма значение за нея. Просто не беше същата. Реших, че има връзка с Ейб, с това, че не е бил мъжът, за когото го е мислила. – Той въздъхва. – Знам само, че имаше безспорно доказателство и всички повярвахме на очевидното обяснение.
	Да. Доказателството.
	— Днес ходихме до мотела, Сайлъс. Имало е трети човек в тази стая.
	— Може би е имало, но това не е така сигурно, както той те е накарал да мислиш. – Сайлъс сочи небрежно назад, където Клайн крачи около Грейси със запалена цигара в ръка. – Все още е бил хлапе, което е вземало тайно от бирата на баща си и е опипвало приятелката си на задната седалка на колата, когато аз съм стоял в онази мотелска стая сред мъртви тела, кръв и дрога и съм си задавал милиони трудни въпроси. Ако в разследващия екип е имало хора, които са изтрили отпечатъците, за да направят така, че Ейб да изглежда виновен, това означава, че всичко е под въпрос, нали?
	— Не можеш да отхвърлиш теорията му.
	— Той разполага само с тази теория, защото всъщност няма нито едно стабилно доказателство.
	— Благодарение на Степли.
	Сайлъс поклаща глава в неверие.

 	— Ако Ейб е бил убит от тези двамата, те ще бъдат наказани с пълната сила на закона. – Той звучи непоколебимо, но на лицето му е изписана тревога. — Може би ще трябва да се задоволим просто с изчистването на името на Ейб на базата на разумно съмнение и да продължим напред.
	— Знам това.
	— Погрижи се онова момиче там също да го научи! Не искаш и тя да тръгне по стъпките на майка си.
	— Тя е най-силният човек, когото познавам. Грейси никога не би направила това.
	— Да се надяваме, че не.
	— Дина казва, че прилича на Ейб. С тази разлика, че е момиче.
	Момиче, което ме е покорило с магията си.
	— Да, забелязах.
	Чувствам проницателния поглед на Сайлъс върху себе си.
	Дали е наясно, че се влюбвам в дъщерята на Ейб?
	Прочиствам гърлото си.
	— Може би ще ми трябва заем за рехабилитацията на Дина. Само докато застраховката на мама…
	— Джуди ще се обади да уреди това. Тя може да нареди плащането още утре сутринта.
	Въздишам с облекчение.
	— Благодаря, Сайлъс!
	— Няма защо. Аз винаги съм насреща, когато имаш нужда. Не се съмнявай в това!
	Така е. Той винаги ме е подкрепял. А аз се държах ужасно днес.
	— Съжалявам. Вчера просто трябваше да вдигна телефона и да ти кажа за Клайн. Цялото това нещо направо ме влудява.
	— Предупредих те, синко. С всички ни е така. – Очите му се плъзват навън, където седи Грейси. Лицето й изведнъж е станало мрачно, сякаш са я затрупали хиляди неизказани тревоги. – Трябва да призная, че тя не заслужаваше това. Никой от тях не го заслужаваше.
	— Сега поне може би ще получим справедливост за Ейб.
	Той става и ме потупва по рамото.
	— Да, сър. Справедливост.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

	 
	Грейс

	 
	Музиката в слушалката най-после спира.
	— Грейс?
	Спирам за момент, докато осъзная, че това е гласът на мама, ясен и силен, дори само след няколко чисти дни. Какво ли ще направят няколко месеца, без дрогата да тече по вените й? Дали ще си получа майката обратно? Смея ли да се надявам?
	— Ало? Грейс?
	— Мамо!
	Неочаквани сълзи се стичат по бузите ми. Чувствам се като замаяна.
	— Какво има? – пита паникьосано тя.
	— Нищо. Всичко е чудесно. Няма да повярваш какво се случи току-що.
	Казвам й за пресконференцията на Канинг. Когато свършвам, тя хлипа на телефона.
	— Сериозно ли говориш? Това шега ли е?
	— Да. Не, не e шега.
	Бързо обяснявам какво се случи през последните няколко дни.
	— ФБР? Сайлъс ли им се е обадил?
	— Не, всъщност трябва да благодарим на Джаки Маршал за това. Те вече бяха започнали да разследват, когато ние пристигнахме.
	Френският прозорец на кухнята се отваря и Крисчън излиза навън и започва да се мотае около мен със своето небрежно самодоволство.
	— Мъжът, който е идвал при теб в болницата, е бил агент на ФБР. Казва се Крисчън Клайн.
	Наблюдавам как Крисчън вади пакет цигари от задния си джоб. Нямах представа, че пуши. Чудя се дали е позволено да се пуши в задния двор на място на престъпление. Нещо ми казва, че той ще запали със или без разрешение.
	— Клайн… – повтаря майка ми и си представям как повдига вежди. – Това ми звучи много познато.
	Съмнявам се, но няма да споря с нея.
	— Няма нужда да се страхуваш, мамо. Никой няма да дойде в Тусон за теб.
	— А какво ще стане с теб? Ти си там, в Остин, в центъра на събитията?
	— С мен всичко ще бъде наред. – Не и разказвам за това как Мантис ни отби от пътя. Няма нужда да знае, – Освен това аз си имам Ноа, който ще ме закриля. И Циклоп.
	Клайн се разхожда безцелно из двора и пуши цигарата си. Той чува всяка моя дума. Импулсивно хвърлям някаква топка за тенис, като се целя на около половин метър от лицето му, но достатъчно близо, за да го стресна. Получавам само леко повдигане на вежда.
	Майка ми се засмива. Това е мека, носталгична мелодия.
	— Знаех си, че това куче най-накрая ще ухапе някого. Доволна съм, че си е заслужавало.
	— Как е в „Пустинните дъбове“?
	— Добре е – признава тя неохотно, – Обаче са ужасно стриктни.
	— Изненадана ли си?
	— Не, предполагам, че не. ФБР има ли нужда от мен там? Бих могла да дойда. Бих могла…
	— Не, трябва да останеш в рехабилитационния център. Ти все още се лекуваш, мамо. Никой няма да вярва на зависим от хероин наркоман и трябва да се изчистиш. Заради татко.
	— Да. Разбира се. Аз просто искам да помогна.
	— Сигурна съм, че те ще искат да дойдат и да поговорят с теб в някакъв момент.
	— Ще им кажа всичко, което си спомням.
	„Всичко, което трябваше да им кажеш преди четиринайсет години“ — пропява горчивият глас в главата ми. Потискам го. Каквото било – било.
	— Спомних си нещо. Исках да ти кажа за този човек, който влезе в къщата. Не е нещо особено, но мислех, че трябва да знаеш. Вероятно няма да помогне…
	— Какво е?
	— Мъжът се беше напръскал с един от онези отвратителни одеколони, които използваха някои от клиентите на „Леля Чилада“. Казва се „Брут“, ако не се лъжа. А той сякаш беше излял цяла бутилка върху дрехите си. – Това ми звучи болезнено познато. – Не знам дали ще помогне, но…
	— Определено ще помогне. Обади ми се, ако си спомниш още нещо!
	Любопитния поглед на Крисчън се спира върху мен.
	— Някакви новини за Бетси?
	Тя звучи обнадеждена.
	— Още не, но я търсят. Скоро ще я намерим.
	Влагам в гласа си повече надежда, отколкото чувствам в действителност. Но майка ми има нужда точно от това – от надежда.
	— Как е Ноа?
	— Добре е. – Така мисля. Виждам го през стъклото, подпрял е лакти върху коленете си и говори с вуйчо си. Изражението му е сериозно. – Слушай, агентът на ФБР дойде, за да говори с мен. Трябва да затварям.
	— Добре. – Прави пауза. – Обичам те, Грейс!
	Думите засядат в гърлото ми. Мина много време, откакто тя не ми е казвала нещо подобно. Години. Толкова дълго, че вече мислех, че е забравила значението им.
	А аз все още не знам как да ги приема.
	— Ще се обадя, когато научим нещо повече.
	Приключвам разговора и поглеждам към Крисчън, който се преструва, че изучава портата, която води към парка зад къщата. Този, през който смятаме, че е избягал Степли.
	— Имаш ли нужда от нещо? Или просто подслушваш лични разговори?
	Нахоквам се мислено за това, че съм толкова остра с него. Крисчън е един от добрите, независимо че може да бъде истински мръсник.
	Ако тонът ми го тревожи, той не го показва с нищо. Навежда се и оставя цигарата си върху камък.
	— Всъщност обичам да подслушвам лични разговори. Така научавам много.
	— И какво научи току-що?
	— Нищо, което вече да не съм знаел.
	Извъртам очи, докато той се настанява в края на шезлонга, без да попита.
	— Как е тя?
	Гласът му изведнъж става по-мек и изпълнен със симпатия.
	— Хиляди пъти по-добре, отколкото когато си я видял за последен път.
	— Да, тя не беше добре. – Той се замисля за нещо и квадратната му челюст се стяга. Вероятно за майка ми, купчина крехки кости и редки моменти на просветление. Почти напълно луда. – И какво си спомни тя за онази нощ?
	Разказвам му за одеколона.
	— Не мисля, че Степли е проникнал в къщата и я е заплашил. Обзалагам се, че е бил Мантис.
	— Може би. Докато изляза от стаята за разпити днес, вече имах главоболие. – Толкова небрежен, толкова над нещата. После кимва към кухнята. – Това там е нещо важно, нали?
	— Това е подвеждащ въпрос, доколкото разбирам.
	Той свива устни, сякаш обмисля думите си.
	— Степли и Мантис се опитват да натопят Джаки за баща ти.
	— Не стигнахме ли вече до този извод?
	— Днес я споменаха. На разпита. Разказваха подробно за това как Джаки и Ейб са се скарали. Очевидно Ейб е имал нещо срещу нея. Не знаят какво, но са останали с впечатлението, че е голямо. Нещо, което е можело да й създаде много неприятности.
	— Мама каза същото. – За скарването поне. – И какво казваш? Че Джаки е имала мотив да убие баща ми ли?
	— Те се постараха да изглежда така.
	Очите на Клайн обхождат басейна и се спират на саксията на дъното. Чистачът не успя да се върне и да почисти днес следобед, тъй като къщата беше пълна с агенти на ФБР.
	— Тогава защо това не се е появило в тяхното разследване, след като са били водещите следователи за смъртта на татко?
	— Точно това си помислих. — Крисчън се усмихва многозначително. — Казаха също, че Джаки е била там, в „Щастливата Деветка“, в нощта, когато баща ти е умрял.
	— И какво, като е била? Знаем, че те са виновни. Джаки не е убила баща ми.
	Не мога да повярвам, че наистина защитавам тази жена.
	— Мисля, че те двамата са виновни – съгласява се Криели. – Но това не значи, че Джаки не е.
	Отново поглеждам крадешком към Ноа. Лицето му е изопнато и сериозно, докато вуйчо му говори нещо, вероятно му натяква. Надявам се да му е обяснил защо е мълчал за видеото през всичките тези години. Сайлъс помогна много, откакто нахлу през входната врата днес, дори тази помощ да беше неканена и нежелана от хората на Крисчън.
	Но още не знам какво изпитвам към него. Той ме обърква. Вероятно защото в мига, в който ме видя в прокуратурата, разбрах, че не е доволен от идването ми в Тексас. Това обикновено прави лошо първо впечатление.
	Може би щом случаят бъде решен, ще имам възможност да видя другата негова страна – тази, която Ноа познава, на която се доверява и която обича.
	— Ако не бяхме открили капките кръв, Степли щеше ли да се измъкне?
	— Вероятно. И щеше да изглежда зле, че Джаки е пазила пистолета на Уилкс, заключен в сейфа си. Нали нямаш нищо против?
	Крисчън вади още една цигара от джоба си и я пали, преди да получи отговор.
	Не ме интересува дори да пуши лула с крек*, стига да получавам информация по случая на баща ми от него.
	[* Крек или крак – кристална форма на кокаина, пригодена за пушене. Б.пр.]
	— Намерихте ли вече нещо в мотелската стая? — питам, преминавайки на друг въпрос.
	— Изсъхнала кръв зад ивиците тапет, както очаквах. Ще трябва да я изследваме. Да видим дали има съвпадение. Между другото, благодаря ти, за което!
	Кимва към ръката ми, от която лаборантът взе кръв по-рано днес в офиса на ФБР. Проба от член на семейството, с която да сравняват ДНК маркерите. Казаха, че това е най-доброто, при положение че нямат кръв от татко. Искам да помогна, но все пак ми се струва странно да знам, че федералните имат моята ДНК в архива си.
	— И ако съвпадне?
	За първи път лицето на Крисчън показва следи от безпокойство, от съмнение.
	— Очаква ни дълъг път, преди да получим нещо, с което да свържем определен човек със смъртта на баща ти, Грейс. Ако успеем.
	— Знам.
	Признавам без желание. Но никога няма да го приема.
	Настроението му се променя и той отново изглежда типично безразличен.
	— Но кой знае? Едно е Мантис да ви спре вчера. Но постъпката на Степли е глупава и безразсъдна, а това ми говори, че е разтревожен. – Крисчън дълго изучава запаления край на цигарата си, жарта блести като светулка в мрака. – Харесва ми, когато хората са разтревожени. Тогава правят много тъпи грешки и точно така ги заковавам.
	Обгръщам се с ръце, за да се предпазя от вечерния хлад.
	— Поне сега всички мислят, че баща ми е невинен.
	— Да. Канинг изнесе истинско представление.
	— Устройва ме. Добре е и за татко.
	— Вероятно е добре и за Канинг, като се има предвид какъв арогантен кучи син е.
	Присмял се хърбел на щърбел.
	— Още ли мислиш, че той стои зад всичко?
	Може би преценката ми е замъглена от това, което той каза по телевизията, от начина, по който изглеждаше решен да изчисти името на баща ми, и просто не виждам как е възможно.
	— Ако бях на негово място и бях замесен, щях да търся начин да изчистя името на баща ти, за да те разкарам от главата си, докато се погрижа някой друг да отнесе вината, а не моите звездни момчета. Някой, който вече не може да се защити.
	— Джаки Маршал.
	— Джаки Маршал. – Той дърпа дълго от цигарата си и от устните му се извиват струйки пушек. – Този спектакъл по новините не беше заради баща ти. Беше заради Канинг. Решил е да излезе напред и да влезе в очите на обществото като мъжа, разкрил скандала. Иска хората да го запомнят така. Шефът на шефа ми от сутринта получава обаждания от кого ли не, дори от губернатора на Тексас, с настоявания полицията на Остин да бъде включена в разследването. Кой мислиш, че стои зад това?
	— Канинг?
	— Канинг.
	— Не би ли било по-добре за него да стои далече?
	— Ако има някой, който знае как да ритне гнездо на стършели, без да пострада, предполагам, че е той.
	Крисчън рисува интересен портрет на Джордж Канинг. Чудя се дали е точен, или агентът просто е най-подозрителният човек, когото съм срещала. Този Канинг, когото видях по телевизията – червендалест и доброжелателен, на когото костюмът на Дядо Коледа би стоял по-добре, отколкото на мнозина други, не прилича на обигран манипулатор. Но може би това е представата, която е създал за себе си. Какъв е наистина Джордж Канинг?
	Бих искала да разбера.
	Връхлита ме друга тревожна мисъл.
	— Не е ли лоша идея да включите полицията, предвид поста на Мантис?
	Струва ми се неправилно началникът на „Вътрешни разследвания“ да има връзка с разследването.
	Клайн се подхилва.
	— Зависи кого питаш.
	Простенвам.
	— Боже, вбесяващ си! Защо изобщо си правиш труда да ми казваш нещо?
	— Опитай се да си представиш какво не ти казвам! – Крисчън гаси цигарата си в камъка на площадката. – На колко години беше?
	— Твърде млада съм за теб — отвръщам без забавяне.
	Не съм сляпа – видях какви погледи ми хвърля. Също така видях кръвнишките погледи, които си заслужи от Ноа заради тях. Ноа ревнува от агента на ФБР. Това не би трябвало да ме замайва.
	Не би трябвало, но се случва.
	Крисчън се усмихва.
	— Мислила ли си някога за кариера в Силите на реда?
	— Какво? Не!
	Това беше неочаквано.
	Той става и протяга ръце над главата си.
	— Ти си умна. Имаш поглед за тези неща. Кой знае? Може да поискаш да последваш стъпките на баща си.
	— За да бъда убита и натопена като него? Не, благодаря! – мърморя сухо.
	Погледът му отново се насочва към дъсчената ограда.
	— Остин е домът ми. Израснах тук, преди да отида в колеж. В „добрата част“ на Остин. Така я нарича мама. На място, на което можеш да заемеш чаша захар от съседа си, когато твоята свърши. Където децата могат да тичат по тротоара. В този район няма случайни посегателства над домовете, но ти все пак заключваш вратата. Една вечер бях в кухнята и си приготвях нещо за ядене. Беше късно. И видях господин Монро, същия съсед, който ни беше поканил на барбекю предишната седмица, да пребива жена си в задния им двор. Беше като обладан, сякаш искаше да я убие. Затова повиках ченгетата, прескочих оградата и се хвърлих върху него, за да го спра, преди да й направи нещо, което докторите да не могат да оправят. Но господин Монро минаваше сто и десет килограма, а аз бях хилав шестнайсетгодишен младеж. Бях халосан. Можеше да свърши много по-зле, ако ченгетата не се бяха появили толкова бързо. – Твърдите очи на Крисчън се спират на мен. – Един от полицаите беше баща ти.
	Стомахът ми се свива.
	— Лъжеш!
	— Никога не го забравих, нито пък онази нощ. Беше бъркотия. Няколко месеца по-късно получих награда от общността за това и баща ти беше там в този ден, най-отпред. След това дойде при мен и ми каза, че ако ще върша полицейска работа, трябва да се замисля как да направя малко мускули и да стана истинско ченге. А после ми каза да вярвам на предчувствието си, независимо какво може да мислят другите, и че никога не е грешка да помогнеш на някого. – Тъжна усмивка докосва лицето на Крисчън. — Около година по-късно смъртта му влезе в новините. – Мълчанието се задържа за миг. – Никога не съм имал усещането, че това, което се изписа и изговори за него, е вярно.
	Отчаяно искам да му повярвам.
	— Защо ми го казваш едва сега?
	Той просто свива рамене. И тръгва към портата, водеща към предния двор.
	— Хей! А защо отиде във ФБР, а не в полицията?
	— Значката е по-лъскава. Погрижи се вашето куче пазач да е нащрек! И Ноа да е много близо! – намигва.
	Поклащам глава, докато гледам как потайният агент се отдалечава.
	И се чудя какво още не ми е казал.
	 
	* * *

	— Какво четеш?
	Вдигам поглед от айпада и виждам Ноа, застанал на прага на стаята ми. Ръцете му са на рамката на вратата над главата му, което прави изваяните му бицепси и жилавото му тяло още по-забележими.
	— За шестнайсетгодишния Крисчън. – Все пак не ме е излъгал. Има статия в един остински вестник от 2002-ра, показваща слаб, но все пак красив тийнейджър, който приема медал от кмета за това, че е спасил живота на госпожа Сара Монро. – Познавал е баща ми.
	Лицето на Ноа се изпълва с изненада. И с намек за ревност.
	По вените ми за миг плъзва трепет, преди да успея да го потисна.
	— Виж! Тук споменават татко – показвам на Ноа статията и тихо гледам как чете, захапал долната си устна.
	Моята долна устна беше между зъбите му само преди няколко часа.
	Изпълва ме горещина. Ако не бях докоснала пода, ако не бях почувствала нещо мокро върху пръста си… Потрепервам при мисълта за кръвта на Степли. Но това е ефективен начин да спра порочните мисли за мъжа, който в момента стои на няколко крачки от мен. Мисли, които е невъзможно да пренебрегна, въпреки заплахата от мръсните ченгета, надвиснала над нас.
	Дали съм луда, че се забърквам с Ноа точно сега? Дали се обричам на сигурна болка? Намираме се по средата на разследването на убийството на баща ми, а има голяма вероятност майка му да е изиграла някаква роля в него.
	Ноа беше прав по-рано. Трябва да забавим темпото.
	Прочиствам гърло.
	— Е, какво каза Бойд?
	Ноа оставя айпада на нощното шкафче.
	— Ще има патрулка, която да обикаля по улицата цяла нощ. И ако трябва, той ще остане дори след като смяната му свърши. Степли още е в ареста, а Мантис не е толкова глупав, че да дойде тук. Какъв смисъл би имало?
	— Това не ме утешава много.
	— Да. Мен също.
	Ноа се обръща да изпробва бравата, показвайки ми гърба си. Пистолетът е затъкнат отново в дънките му. Аз нямам много опит с оръжия, но Ноа изглежда готов да го използва.
	— Ключалката е счупена.
	— Да, забелязах.
	— Ще трябва да останеш в стаята ми тази нощ. Ще се чувствам по-добре, ако си до мен.
	О, боже!
	И сърцето ми отново започва да препуска в гърдите ми, докато си мисля къде може да ни отведе тази нощ. Къде бих искала аз да ни отведе, ако трябва да бъда честна.
	Дотук с по-бавните темпове.
	 
	* * *

	— За какво беше този? – почуквам златния трофей най-близо до мен.
	— Областно първенство. Бях на десет.
	— А този? – оглеждам плочката до него.
	— Не си спомням. За „най-добре развиващ се играч“, мисля.
	Погледът ми се плъзва по редицата медали и трофеи, които стоят на металната етажерка на стената. Тънък слой прах покрива всичко. Някой ги е поддържал чисти през годините. Но не и в последните месеци.
	Внимателно вдигам един от 1999-а и го изучавам.
	— Това ли е този, който държиш на онази снимка?
	Усещам как Ноа се приближава зад мен.
	— Да. Това е първият ми трофей.
	— Изглеждаше много по-голям.
	— Същият си е. – Посяга и обгръща малката златна статуетка с голямата си силна ръка и пръстите му се сплитат с моите. – Просто аз пораснах доста.
	И аз усещам колко точно. Той се извисява над мен, а от тялото му се излъчва топлина.
	Дишането ми се накъсва.
	Прочиствам гърло.
	— Къде е Циклоп?
	Ноа оставя трофея обратно на рафта и отива до вратата. Усмихва се.
	— Изглежда, че е готов да пази. Лежи пред стълбите. Вероятно най-доброто място за него. Ще ни предупреди, ако някой отново изключи алармата.
	Той затваря вратата и заключва.
	Защо внезапно съм толкова нервна? Защо въздухът в стаята изведнъж започва да ми се струва толкова плътен?
	— Зареден ли е? – кимвам към пистолета на нощното шкафче, в опит да се разсея, и крадешком оглеждам Ноа, облечен само в тениска и къси панталони, който се отправя към пистолета и мускулите на ръцете му се стягат, когато го вдига, за да го провери.
	— Да, мадам. Ще го оставя тук за през нощта, за да ми е подръка. – Оставя го. — Знаеш ли, щом свършат с колта на баща ти, може би ще решат да ти го върнат.
	На мен?
	— Никога не съм стреляла.
	Честно казано, идеята за оръжия винаги ме е изнервяла.
	Веждите му се вдигат от любопитство, а погледът му се плъзва по голите ми крака.
	— Не искаш ли да надградиш ножчето с нещо повече?
	— Само ако ме научиш как да стрелям.
	— Ще те заведа на стрелбището, на което мама ме учеше – обещава той.
	— Дадено.
	Сърцето ми прескача удар, докато изпълзявам в двойното легло (прекалено тясно за нас двамата) и заемам мястото си в далечния край до стената.
	Ноа гаси лампата и стаята потъва в мрак, разпръскван само от светлините на уличните лампи, които се процеждат между щорите. Те са достатъчни, за да видя как той се пресята през глава, за да свали тениската си, а после изритва панталонките си. И разкрива стегнато тяло, изваяно с часове усилия, а сега покрито само от чифт боксерки, които висят опасно ниско на хълбоците му.
	Неравномерното ми дишане изпълва тихата стая, докато Ноа се настанява до мен, а леглото се огъва под тежестта му.
	Била съм с мъже и преди, напомням си.
	И вече съм виждала Ноа гол. Не нарочно, но все пак. И спах свита до гърдите му (облечена) снощи. И се наместих в скута му днес следобед.
	Той сякаш може да чете мислите ми. Протяга ръце и безмълвно ме приканва да заема същата позиция, в която се събудих сутринта. Доволно се настанявам в него и изтласквам предупредителните гласове от главата си. Но остава тихият шепот на съвестта ми, която ми напомня за възможните капани пред нас, предвид миналото ни.
	— Съмнявам се, че ще спим много тази нощ – мърмори той, небрежно рисувайки кръгове по голото ми рамо с едната си ръка, докато с другата отмята дивата ми грива назад и придърпва главата ми под брадичката си. – Имам предвид заради параноята.
	— Да. Точно заради нея.
	Забелязвам растящата издутина в боксерките му и се засмивам.
	Смехът на Ноа вибрира дълбоко в гърдите ми.
	И тогава внезапно той ме претъркулва по гръб. Дори в здрача виждам ярките му сини очи, когато се надвесва над мен и отмята непокорните къдрици от лицето ми.
	— Каквото и да се случи, каквото и да открием, ние винаги ще се имаме един друг, нали? — пита той.
	— Каквото и да се случи.
	Мисълта, че Ноа няма да е наблизо утре, след седмица или след година, причинява непоносима празнота в сърцето ми.
	Той промени живота ми.
	И с осъзнаването на тази истина изчезват всички съмнения дали да позволя всичко това да се случи.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА

	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	29 април 2003

	 
	— Уилкс, отдели ми минута!
	Мантис се появява от нищото и крачи към колата ми.
	— Съжалявам, нямам такава.
	Трябва да сменя мястото, на което паркирам, още утре.
	Отключвам, но Мантис блокира вратата с едрото си тяло, преди да успея да я отворя.
	— Намери! – В тона му има острота, която веднага ме кара да застана нащрек. – Искам да съм сигурен, че си наясно, че грешиш за това, което мислиш, че си видял онази вечер.
	— Така ли?
	От устните ми се откъсва тих и горчив смях.
	Мантис присвива очи.
	— Не бъди такъв скапан идиот! Битката, която си избрал, не си струва.
	— Не избирам никакви битки.
	— Добре, защото няма да стигнеш до никъде.
	— Тогава защо изобщо си тук, Дуейн? Тревожиш ли се?
	Всичко в него – позата, изражението, гласът му – ми подсказва защо е тук: за да издаде ултиматум, предупреждение.
	Неизказана заплаха.
	Той отстъпва две крачки назад и оглежда паркинга. Няма никой наблизо, доколкото виждам.
	— Тревожа се. За това как рискуваш кариерата си за някакъв долнопробен наркодилър.
	— Позволи ми аз да се тревожа за кариерата си. Ти се тревожи за своята! И за свободата си! – Качвам се в колата и паля двигателя. Тръгвам бавно, достатъчно, за да отворя прозореца и да извикам: – И, Мантис! Между другото, имам доказателство.
	Иска ми се да можех да запиша изражението му в огледалото за обратно виждане, докато натисках педала на газта.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТА

	 
	Ноа

	 
	— Ноа… – припява съблазнително женски глас.
	— Ноа…
	— Ноа!
	Една ръка побутва лицето ми и осъзнавам, че не сънувам. Грейси ме вика.
	— Да?
	В гласа ми се усеща тежка сутрешна дрезгавина.
	— Може ли да пуснеш Циклоп навън? Моля те! – мърмори тя във възглавницата.
	Намръщвам се и извивам глава настрани. Кучето лежи свито до вратата и спи дълбоко. Пуснах го вътре към три сутринта, когато станах да използвам тоалетната. Не е помръднал от мястото си.
	— Но той си спи.
	— Трябва да излезе навън и да убие всичките проклети птици.
	Леглото се разтърсва от веселия ми смях. Пресягам се да пригладя с ръка рамото й.
	— Затова ли ме събуди?
	— Те ме измъчват. Толкова съм уморена.
	Тя притегля завивката към гърдите си и тя се смъква от хълбока й и разкрива нежния й гол гръб. Същият гръб, на който се възхищавах снощи, докато тя се беше наместила на леглото пред мен, а аз държах заоблените й бедра здраво в ръцете си.
	Както и да съм си представял, че ще се чувствам с Грейси – до нея, в нея…
	Грешал съм.
	Беше хиляди пъти по-хубаво.
	Възбуждам се само при мисълта за това.
	Обръщам се странично, за да се притисна плътно към гърба й. Голата й кожа, копринена и топла, е толкова приканваща.
	— Не трябваше да оставаш будна толкова до късно.
	Приближавам лицето си към врата й, за да я целуна, дивите й меки къдрици гъделичкат бузата ми. Ароматът на кожата й направо ме опиянява.
	— Ти не трябваше да ми досаждаш.
	— Така ли го наричаш? – С рязко движение изтеглям завивката от здравата й хватка и я плъзгам надолу, така че да открия тялото й. – Сега досаждам ли ти?
	— Ужасно много. Ти си истинска напаст.
	Натискам нежно рамото й, за да се обърне по гръб с лице към мен, и обхващам прекрасните й гърди, които се очертават на сутрешната светлина.
	— Напаст?
	Устните й потрепват, но тя сдържа усмивката си.
	Не е в състояние обаче да потисне леката въздишка, когато се смъквам надолу и поемам щръкналото й зърно в уста. Ухилвам се, когато цялата й кожа настръхва.
	Пронизителният звън на телефона ми прекъсва момента.
	— Няма да вдигна.
	— Може да е Крисчън.
	— Тогава определено няма да вдигна.
	Копелето вероятно знае какво ще прекъсне и затова звъни.
	Тя ме прескача, за да провери екрана.
	— Вуйчо ти е.
	— Ще му позвъня по-късно.
	— Може да е нещо, свързано със случая на баща ми.
	— Ще му се обадя след десет минути.
	Съмнявам се, че ще ми трябват дори пет. Тя взема телефона и след като натиска зелената слушалка, го долепва към ухото ми.
	Изпълненият му с енергия глас ми идва прекалено тази сутрин.
	— Значи, отново си започнал да отговаряш?
	— Аха – измърморвам.
	Нямам сили дори за „да, сър“,
	— Надявам се, че не сте имали проблеми миналата нощ?
	— Не.
	— Добре. Канинг иска ти и Грейси да наминете покрай него днес.
	Сковавам се на мига.
	— За какво?
	— Как така за какво? За да говорите по случая на Ейб.
	— Не съм сигурен дали…
	— Ако Грейс иска справедливост за Мантис, повярвай ми, Джордж е най-добрият съюзник, когото може да си пожелаете. Той ще ви очаква за ранен обяд. Към единайсет.
	Поглеждам към часовника.
	— Повтори пак! Къде живее той?
	— В Макдейд. Ще ти изпратя адреса. Не закъснявайте!
	— Да, сър. – Затварям със стон.
	— Къде ще ходим? — пита Грейси, която все още лежи върху мен, а зелените й очи са пълни с вълнение, когато поглежда надолу към мен.
	— Канинг ни кани на обяд. — Кани може би не е точната дума. – Иска да поговорим за случая на баща ти.
	Внезапно подозрение изпълва лицето на Грейс. Тя се поколебава.
	— Крисчън смята, че Канинг може да е участвал в прикриването на доказателствата.
	— Крисчън мисли, че и уличната котка шест номера по-надолу може да е участвала – промърморвам, въпреки че не би трябвало да се изненадвам от подозренията на агента. Самият аз се чудех. – Кога ти каза това?
	— Снощи. – Пръстите й минават по гърдите ми и очертават мускулите. — Искам да се видя с Канинг. Да разбера какво има да каже. А след това да реша какво да мисля за него.
	— Ако Клайн смята, че той е замесен, тогава не би трябвало да ходим там.
	— Напротив. Ако не отидем, той ще се усъмни в нещо. А едва ли е наясно, че Крисчън го подозира.
	Въздъхвам. Тя е права. И въпреки това, ако наистина е така, тогава идеята да заведа Грейси при него е лоша.
	— Той ще те разчете като отворена книга за пет секунди.
	— Какво намекваш?
	Поглеждам я многозначително и в отговор получавам подигравателна усмивка.
	— Тогава може би трябва да се обадиш на Клайн и да му кажеш.
	Нека той й обясни, че идеята е лоша, и да се сблъска с гнева й.
	— За да ни каже да не отиваме? – мръщи се тя.
	Името.
	— Кога тръгваме?
	Въздишам.
	— След час.
	— Трябва да си взема душ. – Тя се отлепва от мен. – Хайде, ставай!
	— Вече съм станал – ухилвам се.
	Грейси поглежда през рамо към мен, горещият й поглед преминава по тялото ми и ме изучава така, както котка изучава заловена мишка. После тя захапва долната си устна, а аз се възбуждам още повече.
	Не мисля, че очаква да скоча толкова бързо, защото не успява да сдържи писъка си, когато я хващам, обръщам я по гръб върху леглото и се намествам между бедрата й.
	 
	* * *

	— Колко изкарва един началник на полицията? – мърмори Грейси, зяпайки впечатляващия вход, през който минаваме.
	Каменни колони държат арка от ковано желязо с метален знак, на който пише „Ранчо Трите езера“.
	— Не чак толкова много.
	Спускаме се по лъкатушещ път, възхитени от разкриващата се пред нас голяма правоъгълна двуетажна къща с приканващи сини люлеещи се столове на верандата, гледаща към езерото. Зад нея и малко вляво е оборът, който е проектиран в същия стил. Встрани от него пасат коне.
	— Имаш ли доверие на Канинг?
	— Вече не знам дали имам доверие на когото и да било – признавам, – Освен на теб.
	Чувствам как оглежда профила ми и мигновено си спомням тази сутрин – тялото й, притиснато към моето, тежкото й дишане, ускорения пулс и меката й като коприна кожа.
	Но сега не е време да мисля за това.
	Паркирам черокито.
	— Запомни, Грейси…
	Тя извърта очи.
	— Наистина ли мислиш, че той вече не е наясно, че ФБР го подозира?
	— Може би е наясно. Но ако не е, няма да го научи от нас.
	Слизам от шофьорското място.
	Две овчарски кучета обикалят къщата на бегом, а миг по-късно мрежестата врата се отваря и Джордж Канинг излиза навън, като приглажда ризата върху голямото си твърдо шкембе. Силното щракване, което се чува, когато вратата се затръшва, кара няколко от конете наблизо да изцвилят.
	— Той изглежда толкова безобиден.
	Грейси го оглежда, докато се доближава към мен с цвете в саксия за Долорес в ръце.
	Канинг слиза по стълбите и се отправя към нас с бавна походка, но имам чувството, че това не се дължи толкова на възрастта му, колкото на желанието да ни прецени. Проницателният му поглед не ни изпуска нито за миг.
	— Много се радвам, че дойдохте! – подава ръка той.
	— Благодаря за поканата, сър!
	— А тази прекрасна млада дама сигурно е Грейс Уилкс. Чакай, май беше нещо друго сега?
	— Ричардс.
	— Да. – В ъгълчетата на очите му се появяват бръчки, когато се усмихва. – Боже, колко си пораснала! Взела си най-доброто и от двамата си родители, както изглежда.
	— Мислите ли? – пита Грейси с равен глас.
	— Разбира се. Помня майка ти на погребението. Беше дребничка и много красива. – Той се намръщва. – Сайлъс ми каза за нейното страдание. Надявам се, че най-сетне ще се оправи.
	Страдание. Доста мило определение.
	Грейси се усмихва едва-едва.
	— Предстои й да извърви дълъг път, но се справя добре.
	Плъзвам ръка по гърба на Грейси в успокояваща милувка.
	Движението не остава незабелязано за наблюдателните очи
	на Канинг.
	— Как ти се струва Остин, Грейс?
	— Доста пълен с преживявания засега.
	Той се усмихва.
	— Обзалагам се. А ти? – Той се обръща към мен. – Изглежда, си шофирал доста напоследък.
	— Да, сър.
	Погледът му отскача към Грейси, а после отново се връща върху мен, изпълнен с разбиране.
	— Заповядайте! Долорес се върти в кухнята цяла заран.
	— Надяваме се, че не сме я затруднили.
	Той махва с ръка.
	— Разбира се, че не, синко. Изобщо, Долорес живее, за да храни хората, докато стомасите им не се взривят. Аз съм живото доказателство. – И той потупва заобления си корем.
	Следваме го по каменната пътека, която обгражда къщата. Грейси върви толкова близо до мен, че ръката й се трие в моята на почти всяка крачка.
	— Имате хубав дом – казва тя най-накрая, а прекалено любезният й глас звучи толкова странно, че не мога да се сдържа и й се ухилвам.
	В отговор тя ме смушква с лакът в ребрата.
	Канинг се усмихва по типичния за него начин.
	— Това е къщата на жена ми. Аз просто я обитавам.
	Заобикаляме зад ъгъла към задната част, където три малки деца се катерят по различни съоръжения в обособен детски кът.
	— Дано нямате нищо против шума! Гледаме внуците. Синовете ми и техните съпруги са в Луизиана с чистокръвните коне. Те живеят ей там.
	Джордж сочи с ръка към нещо, което предполагам, че е негова собственост – заоблени хълмове, покрити с дървета, докъдето окото може да види, сред които се виждат две внушителни къщи, едната далече вляво, другата далече вдясно.
	— Имате много земя – забелязва Грейси.
	Той ни води към покрито пространство, обзаведено с луксозни плетени мебели.
	— Да, мадам. В семейството на Долорес е от поколения. Доста години имахме къща в Остин, но накрая се наложи да се преместим тук за постоянно. Нейният прапрадядо е започнал да отглежда коне за надбягвания. Баща й разчиташе, че аз ще поема бизнеса, и вероятно щях да го направя, ако градът беше спрял да ме умолява да остана. Синовете ми обаче явно са наследили този ген и започнаха да се занимават с конете. А аз съм тук само заради красивата гледка.
	Вратата на задната веранда изскърцва.
	— Джордж, защо не ми каза, че са дошли? – Долорес, която изглежда като чистокръвна южнячка чак до престилката на цветя, покриваща бяла блуза и кремав панталон с ръб, минава през плъзгащата се врата със сребърен поднос в ръце. – Ноа! Много се радвам да те видя отново. И то толкова скоро!
	— Добър ден, мадам! – Дърпам столовете настрани, за да й направя място да остави подноса. На него има кана със сладък чай и три вече пълни чаши, както и малка кошничка, покрита с лека кърпа. – Донесохме ви теменужки. Мислехме, че може да ги сложите на перваза на прозореца.
	— Колко мило от ваша страна! Джаки те е възпитала чудесно.
	Правя движение с ръка към Грейси, за да ги запозная.
	— Много ми е приятно да се запознаем. Боже, ти си просто едно зашеметяващо малко създание.
	Стягам се в очакване на рязък отговор от страна на Грейси, затова че е била наречена „малко създание“.
	— Чувствата ни са взаимни, мадам – отговаря Грейси и сърдечна усмивка плъзва по привлекателното й лице, и аз въздъхвам облекчено.
	— Наричайте ме Долорес! Добре дошли в дома ни! Пекох бисквити за децата и току-що ги извадих от фурната. Още са топли.
	Долорес маха кърпата и открива кошница, пълна с кръгли златисти сладки. Канинг се пресяга, но тя веднага го плясва по ръката.
	— Джордж Арчибалд Канинг! Чу какво каза докторът за твоята диета!
	— Чух. Просто не му обърнах голямо внимание – промърморва той и се обляга назад в стола, прилично нахокан.
	— Сложих и от моя домашно приготвен мармалад. Направих задушено пилешко за обяд, което изстива в момента. Налага се само да изтичам за малко мляко, защото го свършихме, а децата не пият вода. Знам, че са разглезени. Ще се забавя не повече от десет минути. Джордж, ще бъдеш ли така добър да ги наглеждаш? Ако дойдат да търсят храна, ги прати в кухнята! На плота има поднос и за тях. И ги накарай първо да си измият, ръцете!
	— Да, мадам. Би ли върнала книгите от бюрото ми в библиотеката? Утре е крайният срок. Бог знае, че не мога да ги върна със закъснение.
	— Разбира се, скъпи. – Тя се усмихва и го потупва по рамото. – Преди две години госпожица Оливия Кейн, която работеше на приемното гише, си поговори сериозно с него за закъсненията и оттогава той много внимава да връща книгите навреме.
	— Заслужавах си го.
	Той гледа жена си, докато тя изчезва в къщата, с пълен с обожание поглед.
	— Госпожица Оливия Кейн знае ли кой сте? – питам полушеговито.
	— Разбира се, че знае. Тази жена работи в библиотеката от цяла вечност. Помни ме от времето, когато бях на възрастта на внуците ми. Изобщо не й пука, че имам значка. Следва собствените си правила. – Той се усмихва. – Уважавам я за това и се опитвам да ги спазвам, доколкото мога. За бога, трябва ни масло за тези бисквити. Сега се връщам. — Канинг става от стола, бавно се насочва към вратата и добавя: – Ще ги наглеждате ли? Само се погрижете да не се избият един друг! – И без да чака отговор влиза вътре, а мрежестата врата се затваря шумно зад него.
	Грейси се мръщи.
	— Какво има? – питам и й подавам чаша.
	— Той изобщо не е това, което очаквах.
	— А ти какво очакваше?
	— Човек, който е възможно да е натопил баща ми – прошепва тя, сякаш не е доволна от другата възможност. Може и да е дошла тук, изпълнена с подозрения, но каквото и провинциално очарование да излъчват Долорес и Джордж Канинг, тя очевидно не може да го пренебрегне, – Не го виждам. Мисля, че си прав, че Крисчън подозира всички.
	— Полицейският началник винаги е под обстрел за всичко, което става в неговия участък – повтарям думите на Сайлъс от миналата седмица, докато слагам бисквита в чинията й. – Обзалагам се, че досега не си яла домашно приготвени бисквити.
	Самият аз си вземам две и трупам мармалад с лъжицата.
	Грейси поклаща глава към мен.
	— Как е възможно да ядеш толкова и да си такъв…
	Погледът й се плъзва по гърдите ми, а думите й заглъхват.
	— Красив? Мускулест? Във форма? – ухилвам се и изсмуквам капка лепкаво портокалово сладко от палеца си.
	— Смятах да кажа „мършав“.
	Тя се усмихва и отправя поглед към кискащите се деца.
	— Ето! Трябва му минута да омекне. – Джордж се появява с малка чиния, в средата на която има дебело парче масло. – Ако Долорес пита, аз съм си сложил съвсем малко. – Плетеният стол изскърцва под тежестта му. – Как е вуйчо ти, Ноа? Снощи беше капнал от умора. Но той винаги е добре, дори когато не е. Сякаш се храни с хаоса.
	— Определено беше в добро настроение тази сутрин.
	— Със Сайлъс сме приятели от повече от четирийсет години. – Джордж си отрязва сериозно парче масло за бисквитата. – Аз бях патрулиращ полицай, а той обществен защитник и в началото не се харесахме. Той се опитваше да уреди по-кратка присъда за някакъв млад боклук, който бях арестувал за пиянство и нарушение на обществения ред. Но някак си успяхме да се разберем, че е по-добре да сме на една страна. Понякога имам чувството, че сме били заедно на война, с всички битки, които сме водили през годините. – Канинг трупа и мармалад върху намазаната с масло бисквита. – Снощи пуснах голяма бомба в града, нали?
	— Определено беше неочаквано — казвам бавно и поглеждам незабелязано към Грейси.
	— Но по хубав начин – добавя тя. – Никога не съм допускала, че ще чуя тези думи.
	— Поне това мога да направя. Когато Сайлъс ми каза… — Веждите му се смръщват. – Понякога дяволът хваща добри хора и те губят пътя си. Мислех, че това се е случило и с баща ти. Всички улики го потвърждаваха. Но се оказа, че съм бил подведен, точно както и всички останали. И проклет да съм, ако позволя на виновниците да се отърват.
	Той отпива голяма глътка от сладкия си чай и оставя чашата си със звучно потропване.
	— Не познавах Ейбрахам добре. Не и така, както познавах Джаки. Но ми трябваха само пет минути да чета досието му, за да бъда напълно поразен. Човекът е бил истински светец. Налагало се е да се отървавам от някои полицаи, които бяха срам за униформата, и се лаская от мисълта, че имах набито око за определени личности. За подкупни ченгета. Ейбрахам не беше от тях. Нищо не ме беше подготвило за това, което се случи.
	— Още една причина да повярвате, че не го е направил – казва внимателно Грейси.
	— Права си за това, госпожице Уилкс. Извини ме, госпожице Ричардс. – Той въздиша. – Възложих разследването на най-добрите и най-доверените си хора. Никога не съм и помислял, че… – Гласът му се пречупва. – Не знам какво говори за мен това, че толкова лесно са ме манипулирали. Сигурен съм, че тези, които не ме харесват, ще се радват да го научат. – Той махва с ръка. – Но това няма значение. Важното е да стигнем до дъното на нещата и да се уверим, че ти и майка ти ще получите компенсации за случилото се.
	Грейс се мръщи объркана.
	— Компенсации ли?
	— Повярвай ми, ако зависи от мен, ти и майка ти няма да се тревожите за пари дълго време. Боже, виж се само! – Той се усмихва при вида на изненаданото лице на Грейси. – Повечето хора напоследък просто ще потърсят адвокат и ще приберат всяко пени, до което успеят да се докопат. Но ти дори не си и помисляла за съд. Трябва да кажа, че това ми харесва.
	Нито пък аз, трябва да призная, но той е прав. Грейси и Дина може да спечелят сериозно дело срещу полицията в Остин. Не че това ще върне Ейб, но поне ще им помогне да продължат напред.
	Преди това обаче трябва да открием и да докажем какво наистина се е случило.
	— Значи, вярвате, че Мантис и Степли са накиснали Ейб? – питам.
	— Теорията определено е убедителна, съгласен съм. Но след всичко това, се боя да повярвам в каквото и да било, освен ако не видя неоспоримо доказателство със собствените си очи.
	— Имате предвид видеозаписа.
	— Да, това определено ще даде повече достоверност на теорията за мотивите на Мантис. Само Бог знае къде е този запис. Вуйчо ти се кълне, че е накарал техниците да проверят в компютъра на Ейб за него, но не са намерили нищо. Освен ако и те не са участвали в това – изсумтява той, а по лицето му е изписано недоволство.
	— Те не са го намерили. Иначе Мантис нямаше да продължава да го търси през нощта, когато е проникнал у дома и е заплашил мама – казва Грейс.
	— Да — мръщи се Канинг. — Така ли мислят и федералните? Че е бил Мантис?
	Хвърлям на Грейси най-бързия предупредителен поглед, който мога да докарам, без Канинг да забележи.
	— Така мисля аз – казва тя гладко.
	— Какво те кара да кажеш това?
	— Просто интуиция, доколкото може да й се вярва.
	Грейси отхапва голямо парче от бисквитата си и дъвче бавно с лишено от изражение лице. Тя може да прикрива емоциите си много по-сполучливо, отколкото си мислех.
	— Смятам, че е най-добре да проследим стъпките от последните дни на Ейбрахам, доколкото можем. Ако това видео не е било в дома му или в него, тогава трябва да го е скрил някъде, където е смятал, че е на сигурно място. Ноа, може би ти си ключът. Може би си единственият, достатъчно голям и с чиста глава, за да си спомниш всичко. – Веждите на Канинг се смръщват още повече. – Сайлъс каза, че си го видял в деня, когато е умрял. Каза ли ти нещо странно? Изобщо нещо?
	— Не, сър… – Поклащам глава, докато ровя в мозъка си. Но споменът е мъглив. По дяволите, бях само на единайсет! – Той отиде отзад да говори с мама, но не ги чух. А после ме попита дали искам да отида на мач на „Шпорите“ с него през почивните дни. Това беше.
	— Хмм… След четиринайсет години може би трябва да признаем, че това видео е изгубено. – Той поклаща глава. – Но стига за неприятните подробности засега! Исках двамата да дойдете тук днес, за да мога лично да ви кажа колко съжалявам и че няма да оставя убийството на баща ти ненаказано.
	— Оценявам това. – Грейси му отправя усмивка.
	Едно от децата се катурва от пързалката и започва да плаче.
	— Извинете ме за секунда!
	Канинг се измъква от стола и напуска верандата. Той е просто един любящ дядо, който наглежда внуците си.
	Изпълнените с надежда очи на Грейси следят всяко негово движение.
	За по-малко от минута и трите деца отново се катерят, а смехът им се носи в топлия вятър.
	 
	* * *

	— Изчакай за секунда, синко! – Канинг махва леко с ръка на Грейси, която е няколко стъпки пред нас, а ръцете й са пълни с бисквити и с част от печеното на Долорес. — Надявам се, не възразяваш. Искам да ти отнема Ноа. Ще се върнем бързо.
	След усмивка и кимване, Грейси продължава към езерото по алеята, напечена от ранното следобедно слънце, на която мързеливо са налягали огромните овчарски кучета.
	— Бъди добър с това момиче, Ноа! Било й е тежко.
	— Да, сър. Наистина.
	— Не тая големи надежди за развитието на този случай, но ако можем поне да дадем на Ейбрахам чистото име, което заслужава, това ще направи нея и Дина щастливи, не мислиш ли?
	— Определено е начало. Особено ако можем да уредим на Дина помощта, от която се нуждае.
	Сайлъс беше удържал на думата си – вече получих обаждане от „Пустинни дъбове“, с което ме уведомиха, че престоят на Дина е платен за следващите два месеца. Знам, че Джуди и Сайлъс се оправят добре с парите, но това сигурно ги е затруднило.
	— Трябва да й помогнеш да продължи напред, за да не загнояват старите рани.
	— Да, сър.
	— Добре. Радвам се, че тя има теб. – Тежката му ръка се отпуска върху рамото ми. – Помогни й да се съсредоточи върху бъдещето, не върху миналото!
	Главата ми подскача нагоре и надолу.
	— Най-добре остави спящите кучета на мира! Така е по-малко вероятно да те захапят.
	Космите на тила ми настръхват.
	— Моля?
	Той се намръщва объркано.
	— Това, което току-що каза…
	— „Остави спящите кучета на мира“? – засмива се. – Това е просто израз. Никога ли не си го чувал?
	— Да. Чувал съм го. Но не и напоследък – принуждавам се да довърша с пресъхнала уста.
	— Вие, младите, не се изразявате така.
	— Да, сър. Прав сте.
	Той винаги е обичал тази поговорка. Всеки път, когато го притисках, всеки път, когато му казвах, че са се забъркали в нещо лошо.
	Любопитство проблясва в очите на Канинг и аз се насилвам да се усмихна.
	— Сега ще отведа Грейси у дома. Ще се опитам да я разсея.
	Той вдига вежди.
	— Обзалагам се. Обаждайте се! И ела право при мен, ако си спомниш нещо за Ейбрахам и за посещението му! Каквото и да е!
	— Разбира се.
	Усещам погледа му върху гърба си, докато вървя внимателно, за да не изглежда, че бързам. Междувременно умът ми препуска.
	Грейси ме вижда, че идвам, и след едно последно потупване на кучетата се отправя към джипа.
	— Не че имаме нужда от още храна, но беше много мило от страна на Долорес да опакова това за нас – мърмори тя, отваряйки хартиената торба и вдишвайки дълбоко.
	Паля двигателя и натискам клаксона на тръгване, като гледам да махам с ръка и да се усмихвам възможно най-широко.
	Грейси също.
	— Чувствам вина, задето оставих Крисчън да ме убеди, че…
	— Канинг е знаел. – Гласът ми потрепва.
	— Какво? Той ли ти го каза?
	— Неволно.
	„Остави спящите кучета на мира!“
	Мама е знаела, че Мантис е виновен. Сигурно го е казала на Канинг, а Канинг сигурно й е отговорил да остави нещата, както са, и да мълчи. Да остави „хрътките“ му на мира. Да ги остави да прибират наркодилъри за доброто на града, дори това да означава да крадат пари, докато го правят.
	Остави ги на мира или те ще отвърнат. Както са направили с Ейб. Стискам зъби.
	— Кучият син през цялото време е знаел, че Мантис е покварен.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА

	 
	Командир Джаки Маршал

	 
	30 април 2003

	 
	Канинг ми махва да вляза, сочейки с ръка един стол, а до ухото му е долепена слушалка.
	Все още държи на бюрото си снимката със сребърна рамка на Уайът Канинг, от завършването на Полицейската академия. Бодва ме тъга, докато гледам в тези честни, бебешко сини очи. Уайът беше добър човек. Станалото с него беше истинска трагедия. Още по-лошо е, че престъплението остана неразкрито. Дори хрътките на Канинг не успяха да изровят нещо повече от слух след всички тези години.
	— Искам да знам как този боклук се е озовал отново на улицата. Той е наркодилър! – Лицето на Канинг става червено като цвекло, докато мъмри някого. Ще получи инфаркт, ако не се научи да обуздава яда си. — Няма да оставя управлението ми да бъде завлечено в калта заради това, че не си успял да го пратиш в затвора, Рос. А малкото момиченце? Смъртта му тежи на твоята съвест и аз ще се погрижа всеки избирател да го разбере. Нямам търпение да ти видя гърба. Слава богу, Рийд има куража да направи нужното.
	Не е трудно да разбера какво става. Канинг пробива нова дупка в мозъка на настоящия областен прокурор, Дилън Рос. Рос му е дошъл до гуша и Канинг смята, че брат ми е точно това, от което имат нужда управлението и градът.
	Да се надяваме, че изборите ще минат така, както искаме.
	Канинг тръшва телефона.
	— По дяволите!
	— Стрелбата в „Мартин Лутър Кинг“?
	— Момиченцето е било на пет години! Просто си е седяло в кухнята и е закусвало. – Той вдишва рязко. – Този боклук трябваше да е зад решетките, а не да шофира наоколо, да стреля по кварталите и да убива деца пред очите на майките им. – С въздишка се освобождава от гнева си. – Какво става, Джаки?
	Поколебавам се.
	— Да не идваш за онова нещо от онази нощ? Защото знаеш, че си постъпила точно…
	— Не. Не съм тук, да говорим за онова нещо.
	Искам да забравя, че онази нощ се е случвала изобщо.
	Той се намръщва.
	— Тогава за какво? Нещо със сина ти ли?
	— Не. Ноа е страхотен.
	— Какво друго може да е? Ашли каза, че било спешно.
	Как, по дяволите, да му обясня? Предполагам, че просто
	трябва да го кажа.
	— Мантис е бил видян да прибира сак с пари от удара в мотел „Щастливата деветка“.
	— Какво?
	— Мантис е бил видян…
	— Чух те. – Лицето на Канинг остава замръзнало за момент, докато обмисля чутото. – Кой го е видял?
	— Ейб Уилкс, сър. Бил е в мотела, за да търси балдъзата си.
	Поглеждам го многозначително.
	Канинг се обляга назад в стола и се мръщи към вратата. Покрай нея преминава сянка. Асистентката на Канинг, несъмнено.
	— Сигурно се е заблудил и е видял нещо друго.
	— Не се е заблудил.
	Понижавам глас и разказвам на Канинг всичко. Докато свърша, вече наистина изглежда готов за инфаркт.
	— Вероятно е най-добре за всички да включите „Вътрешни разследвания“ веднага. Ако Ейб излезе с това…
	— „Вътрешни“? — Канинг се намръщва още повече. — Никой няма да ходи при „Вътрешни“.
	— Но…
	— Помисли за голямата картина, Джаки! Мисли за това, което ще се случи, ако се разчуе!
	— Да, сър, определено се боя от това.
	Толкова упорито работихме за благосклонността на обществото, а всичко ще бъде съсипано и заровено под дебел пласт обществено недоверие благодарение на едно мръсно ченге.
	— Ако историята се разчуе, този наркодилър ще се върне на улицата да снабдява бандити, които да стрелят по къщи с малки момиченца и момченца в тях. Защо да рискуваме? Заради някакви пари?
	— Да, сър, но…
	— Понякога трябва да вършим неща, които съвестта ни не приема, в името на по-велико добро.
	— Напълно съм наясно с това, както знаете, сър.
	Поглеждам го решително.
	— И точно такъв трябва да е истинският водач. Ако искаш някой ден да ме замениш, ще помогнеш на Уилкс да го разбере.
	— Не мисля, че може да му се повлияе, сър. Поне аз не бих могла. Според него съм превъплъщение на дявола.
	Погледът на Канинг се стрелва към портрета на сина му за миг, преди да срещне очите ми.
	— На всеки може да бъде повлияно.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА

	 
	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	2 май 2003

	 
	— Здравей, скъпа! – Навеждам се над дивана, за да целуна Дина по устните. – Съжалявам, че изпуснах мача тази вечер.
	— Хвана ли лошите?
	Поглежда ме с тези поразителни зелени очи, които дъщеря ни е наследила от нея. Не е доволна от допълнителните часове напоследък, но никога не ми е натяквала за тях открито.
	Ето защо е особено гадно да я лъжа за това, което правя. Но предпочитам да излъжа, отколкото да кажа цялата истина. Поне засега.
	— Още не. Тя лесно ли заспа?
	Дина свива рамене.
	— Тя е твоя дъщеря. Упорита е като магаре.
	Ухилвам се.
	— Обзалагам се, че още стиска онази книжка – продължава тя.
	— Направи ли пресипналия глас?
	— „Не е както го прави тате!“ – Дина имитира детинския тембър на Грейси. – Ти прибирал ли си се тази вечер?
	Намръщвам се.
	— Не. Защо?
	По лицето й пробягва тревога.
	— Просто имах такова усещане, това е. Сякаш някой е бил тук.
	— Вратите бяха ли заключени?
	— Да.
	— Нещо липсва ли?
	— Не, доколкото виждам. Не знам. Беше странно усещане. Вероятно просто защото стоя сама прекалено дълго. Може би трябва да си вземем куче – признава тя неохотно, а после извърта очи при вида на широката ми усмивка. От години се опитвам да я убедя да си вземем едно, но без успех. – Знаеш ли, Грейси видя един мръсен дребосък в парка и се опита да го доведе у дома с нас. – Звучи като обвинение. – Казах й, че Ноа повече няма да дойде, ако си вземем улично куче.
	— Бързо би го преодолял. Веднага щом види колко много му се радва Грейси.
	Дина ме измерва с поглед.
	— Няма да доведем у дома улично куче.
	— Те също имат нужда от любов. – Навеждам се, за да я целуна отново. – Ще си взема душ. Ще се видим ли скоро в леглото?
	В отговор получавам престорено свенлива усмивка, която е достатъчна, за да ме накара да се разбързам.
	Но думите на Дина остават в ума ми дълго след като голото й тяло лежи неподвижно до мен. Достатъчно, за да започна да обикалям из къщата посред нощ, да проверявам ключалки и чекмеджета и дали нещо изглежда не на място.
	Не намирам.
	Но безпокойството ми остава.
	 
	* * *

	3 май 2003

	— Една маруля, нали? Извиквам през рамо, докато вървя към колата.
	— Да, моля!
	— Тате, чакай! Искам да дойда до магазина с теб.
	Грейси скача надолу по стъпалата и спира само за да нагласи велкрото на яркорозовите си маратонки, преди да мине на бегом останалото разстояние.
	С Дина се споглеждаме. Грейси не се е отлепила от мен цяла сутрин.
	— Ще се върна след петнайсет минути.
	Дръпвам леко къдравата опашка на Грейси и отварям вратата на колата.
	Замръзвам, когато забелязвам черен спортен сак на задната седалка. Няма нужда да го отварям, за да знам какво има в него.
	— Знаеш ли какво, Грейси Мей? Току-що си спомних. Трябва да се отбия в управлението днес и…
	— Не! – Тя започва да се цупи. – Искам да дойда с теб!
	— Не може днес. Следващия път, обещавам.
	— Но, тате! Искам да…
	— Не, Грейси – казвам с рядко използван суров глас, преди тя да прибегне до тръшкане насред тротоара.
	Смекчавам пристъпа й с обещание да донеса сладолед.
	Сърдита и със сълзи в очите, тя се връща обратно по стълбите и заравя лице в краката на Дина.
	— Съжалявам – оформям с уста и едва не трепвам при недоволното изражение на Дина. – Ще отсъствам само един час.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

	 
	Грейс

	 

	Ноа се плъзва зад мен и се надвесва над рамото ми, докато хвърлям няколко чушки в една купа. Кожата му лъщи от пот, но нямам нищо против. Дори намирам това за привлекателно.
	— Дженсън още ли е тук?
	Оставих ги навън да вкарват кошове на алеята.
	— Отиде си. – Не мога да спра лекото потрепване, когато се навежда да целуне шията ми отстрани, а горещите му ръце обхващат хълбоците ми. – Има ли достатъчно и за мен?
	— Има много. Един глупак, когото познавам, накупи прекалено много от всичко.
	Усещам как устните му се извиват в усмивка.
	— За мой късмет. Умирам от глад.
	— Не изяде ли половин крава преди един час?
	Поглеждам към часовника на фурната, за да потвърдя кога се появи Дженсън с торба бургери. Ноа изяде своя и повечето от моя.
	— Накъде биеш?
	— Не разбирам къде слагаш всичко това.
	— Изгарям го. Играя баскетбол, тичам, правя други неща.
	Вдигам поглед навреме, за да уловя как Ноа надзърта в деколтето ми. Ухилва ми се и по тялото ми веднага се разлива топлина. Минаха три дни, откакто се събудих, оплетена в чаршафите му, и прекарахме по-голямата част от това време скрити в стаята му, като се разсейвахме, докато чакаме ФБР и полицията да заковат Мантис и Степли.
	Ноа направи вбесяващото чакане поносимо.
	Подушвам закачливо.
	— Трябва да се изкъпеш.
	— Наистина трябва.
	Силни ръце ме дръпват назад.
	— Не, не! Не става. Няма да си суша косата отново днес.
	— Тогава недей!
	— Ти да не… Забрави ли какво става?
	Дълбокият му смях ми казва, че не е забравил необузданата клоунска перука, с която се събудих тази сутрин, след като споделих душа с него снощи.
	— Ти си такъв идиот!
	— Хайде! Може да сложиш едно от онези неща, за да я запазиш суха.
	— Шапката за баня ли?
	Присвивам се от представата за страхотния гол Ноа и аз с розова найлонова шапка. Да правим секс. Обръщам се да го избутам закачливо, но той вече не ми обръща внимание, разсеян от телевизора.
	Канинг отново е в новините.
	Спускам се към дистанционното и усилвам звука.
	— В момента имаме заподозрени – казва Канинг. – Но съм убеден, че двама от тях ще бъдат изчистени от всички обвинения.
	Намръщвам се.
	— За кого говори той? За Мантис и Степли ли?
	— Не знам. Но само го погледни! Преструва се на невинен. Зъбите на Ноа скърцат, толкова силно ги стиска. – Той не би трябвало да е там. Тоул е изпълняващият длъжността началник. Защо, по дяволите, той е там?
	— Не можем да направим нищо. Чу Крисчън.
	Обадих му се в мига, в който напуснахме ранчото на Канинг вчера. Освен едно „казах ви“ и остро предупреждение да не казваме и дума на никого, включително на областния прокурор, той потвърди това, което вече знаем – че „спящите кучета“ няма да ни отведат никъде.
	— Анонимни източници потвърдиха, че тези заподозрени лица са полицаи от управлението в Остин. Ще коментирате ли? – пита глас в тълпата.
	— Не мога. Следващ въпрос!
	— Има ли връзка между самоубийството на началник Джаки Маршал и разкриването на тези нови доказателства за смъртта на Ейбрахам Уилкс?
	Гърбът на Ноа се сковава.
	— Мога да потвърдя, че смъртта на началник Маршал помогна на службите на реда да открият нови улики.
	— Началник Маршал имала ли е данни за смъртта на Ейбрахам Уилкс, които не е направила обществено достояние?
	— Да.
	— Кучи син! – мърмори Ноа.
	— Началник Маршал била ли е замесена в смъртта на Ейбрахам Уилкс?
	— Замесена ли? – Канинг, изглежда, се замисля. – Бих казал, че определено са повдигнати въпроси, да, сър.
	— Този кучи син! — изревава Ноа. Изглежда готов да изтръгне плоския телевизор от стената. – Опитва се да хвърли нея на кучетата!
	Прехапвам език, преди да кажа нещо безчувствено. Преди да посоча, че нищо от казаното от Канинг, не е лъжа. Технически всичко беше истина. Защото Ноа също е прав – Канинг се опитва да прехвърли вниманието върху Джаки. Иска да припише на нея убийството на баща ми. Крисчън ни предупреди за това.
	— Искаш ли да се обадя на Крис…
	— Какво, по дяволите, ще направи той? – сопва се Ноа, после хваща основата на носа си. – Извинявай! Не исках да ти крещя.
	Протягам ръка и погалвам гърба му. Тениската му е мокра под дланта ми, а напрежението в него е осезаемо.
	— Това не може да се случи. Трябва да арестуват и да обвинят Мантис и Степли и да се приключва, за да можем всички да продължим напред.
	— Много сме далече от това.
	И изгледите не са обещаващи. Полицията получи заповед да изследва колата на Степли и сне кръвни проби, които съответстват на откритата в килера кръв. Държат го за влизане с взлом, но той твърди, че е бил натопен. И никъде няма отпечатъци, нито на сейфа, нито по пистолета, които да докажат друго.
	Единственото нещо, което го свързва с къщата без никакво съмнение, са три капки кръв.
	— Трябва да намерим това видео – казва Ноа с мрачна решителност.
	Лесно е да се каже.
	— Не го е дал нито на твоята, нито на моята майка, не е у теб, нито у мен, така че къде другаде може да е? На кого е имал доверие?
	— На никого.
	Ноа се обляга на стената. Погледът му се спира на лампите отгоре, но мислите му явно отлитат в миналото.
	— Сигурен ли си, че не го е дал на майка ти в онзи ден? Може би тя го е унищожила.
	— Защо да унищожи него, но да запази кобура и парите?
	— Да, прав си – въздъхвам. – Е, не го е дал и на мен. Освен ако не го е скрил в някоя от играчките ми, но това би било тъпо. Била съм на шест. Шестгодишните деца чупят и губят играчките си непрекъснато.
	— Да. – Минават няколко мига. И после от устните на Ноа се изплъзва едно „По дяволите!“. Той се взира в мен, а очите му са широко отворени в осъзнаване. – Мисля, че знам къде е.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

	 
	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	3 май 2003

	 
	Спортният сак тупва в краката на Джаки.
	Тя изчиства пръстта от ръцете си.
	— Какво е това?
	— Деветдесет и осемте бона, които Мантис открадна. Нощес е отворил колата ми и ги е оставил на задната седалка. Последния един час седях на отдалечен паркинг и ги броих. Бях любопитен колко дава задникът в опита си да ме купи. На него ли му хрумна идеята? Или ти го накара?
	Тя поглежда надолу с ново разбиране и въздъхва.
	— Никога не бих си дала труда да му го предложа, Ейб. Познавам те добре. Но защо си ги донесъл тук, за бога?
	— Защото не съм достатъчни тъп, да бъда хванат с тях. Това е твоят шанс да оправиш нещата.
	Обръщам се да си тръгна.
	— Чакай! – Тя прескача сака и се приближава към мен. – Може би не е лоша идея да ги вземеш. Само помисли колко добро може да направиш с тях!
	— Да не си си изгубила ума, жено!
	— Казвам само, че по този начин Мантис не става по-богат, а наркодилърът отива в затвора. Всички печелят. Може да ги дадеш за благотворителност. Винаги си казвал, че управлението трябва да прави това със заловените от наркотици пари.
	— Мантис е покварен и трябва да бъде спрян.
	— Ейб, остави това! Моля те! – Тя се поколебава. – Канинг никога няма да позволи нещо да се разчуе.
	— Откъде знаеш? – Предпазливото й изражение ми отговаря. – Вече си ходила при него.
	— С кариерата ти ще бъде свършено. Не захвърляй всичко!
	Майната му!
	— Е, Канинг няма да може да спре това, защото имам видео.
	Лицето на Джаки пребледнява.
	— Какво? Как?
	— Има ли значение? Важното е, че разполагам със запис как Мантис краде сак с пари от удар и ще се погрижа да бъде използван добре.
	Оставям Джаки в градината, със зейнала към гърба ми уста.
	Ноа слиза начумерен надолу по стълбите с парчета от трофея си във всяка ръка.
	— Бутнах го от рафта – мърмори той и се промушва покрай мен.
	Потушавам гнева ми към Джаки заради Ноа.
	— Чакай! Какво правиш?
	— Хвърлям го. Вече е боклук.
	— Това е първият ти трофей! – Вземам парчетата от ръцете му. – Няма начин да го хвърлиш. Можем да го поправим. Върви и ми донеси лепилото! Мисля, че е в чекмеджето на майка ти.
	Той изтичва да ми донесе тубичката, докато аз изучавам частите.
	И забелязвам кухата квадратна основа, широка около осем сантиметра.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА

	 

	Ноа

	 
	Ръцете ми се потят, докато вклинявам края на една плоска отвертка в основата на трофея. Удрям дръжката с чук и отделям изсъхналото лепило. Грейси се е надвесила над рамото ми и не продумва.
	След четири опита основата се разцепва.
	Вдигам квадратната кутия, от която се подава кръгъл диск, и сърцето ми започва да препуска.
	Не мога да повярвам, че е бил тук през цялото това време.
	— Мини див иди може би? – Диаметърът му е около осем сантиметра. Грабвам телефона и набирам кода, отпечатан от предната страна, за да видя какво ще ми върне Гугъл. – За видеокамера е.
	— Татко е записал удара с видеокамера?
	— Предполагам. – Поколебавам се. – Трябва да се обадим на Клайн.
	И двамата поглеждаме диска в ръката ми, а после се споглеждаме.
	 
	* * *

	— Не работи. Ще убия този…
	— Спокойно! Чете диска.
	Мъжът от компютърния магазин обеща, че този адаптер ще работи, и изглежда, е знаел за какво говори.
	Грейси пуфти на мястото си в стола пред бюрото и почуква с пръсти като обезумяла до мишката, а аз стоя над нея.
	Екранът на устройството най-накрая изскача. След няколко кликвания се появява мотел „Щастливата деветка“.
	— Боже мой! Наистина е това! – възкликва тя.
	Слънцето едва е залязло и последните отблясъци от розово и пурпурно са на път да бъдат погълнати от нощното небе. Половината от неоновия знак, който спомена Дина, трепка в горния десен ъгъл на екрана, но е достатъчно, за да познаем мястото, дори да не бяхме ходили там.
	Забелязвам, че записът е стабилен и е направен от доста ниска точка. Една кола ненадейно влиза на паркинга и паркира. След не повече от десет секунди нахлува джип и нашите заподозрени се измъкват от него. Никой от нас не проронва и дума в следващите няколко минути. Очите ни са приковани във вихъра от насочени пистолети и произнесени с крясъци заповеди, докато хрътките на Канинг, начело с Мантис, арестуват един жилав мъж.
	И двамата вдишваме рязко, когато един черен спортен сак прелетява гладко през прозореца на полицейския автомобил.
	Грейси ми се ухилва. Горчива, но победоносна усмивка. Вероятно същата усмивка е видяла Дина на лицето на Ейб онази вечер, когато е влязла в кабинета му и го е хванала да гледа видеото.
	— Да го пуснем отново! Да видим какво още ще открием! – Прехвърлям го от началото и гледаме отново. – По дяволите! Виж тук! – почуквам по белия кавалиър*, паркиран от другата страна на случващото се. Само предната половина се вижда на екрана, но е достатъчно. Познавам тази кола. И самотната фигура на шофьорската седалка.
	[* Модел на автомобил „Шевролет“. – Б.пр.]
	Гърдите ми се стягат.
	— Това е баща ти.
	Грейси пребледнява леко, докато изучава тихо баща си. Той седи неподвижен и наблюдава Мантис и останалите. Очите й не се помръдват от него през цялото време, а когато видеото свършва, тя го пуска отново.
	— С кого говори той? Кой е този мъж? – пита, почуквайки по монитора.
	Як, черен мъж стои до отворения прозорец на Ейб в началото, но бързо излиза от кадър. Грейси превърта още три пъти, опитвайки се да зърне нещо повече. Но мъжът така и не се обръща с лице към камерата.
	— Баща ми е във видеото – казва тя внезапно. – Това означава, че не той е записал Мантис. Някой друг го е направил. Някой е стоял ето тук. – Тя сочи дъното на екрана, а веждите й са събрани замислено.
	— Не е стоял. Седял е – добавям. – Снимано е някъде отдолу, така че няма начин да е стоял, а записът е твърде стабилен, за да е стоял и да е държал камерата, мисля си.
	— Мантис не би ли забелязал, ако някой ги е снимал?
	— Не е забелязал Ейб там – отвръщам, но тя е права.
	Трудно ми е да повярвам, че ченгетата не биха забелязали човек, който е на открито и е насочил камера срещу тях.
	— А може би записващият не е бил на открито. – Тя спира видеото на пауза и сочи ръба на екрана вляво. – Това е стая сто и шестнайсет. – На лицето й се изписва прозрение. – Мисля, че знам от къде е бил направен този запис. Хайде, трябва да отидем там.
	Тя едва не ме събаря при скока си от стола.
	— Чакай секунда!
	Грабвам телефона, пускам видеото от начало и започвам да правя копие.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

	 
	Грейс

	 
	— Това място направо оживява през нощта, нали? – прошепва Ноа, а сините му очи оглеждат редицата от коли, паркирани от двете страни на паркинга.
	Няколко души се мотаят навън, подпират се на первазите на прозорците, докато пушат цигари или се разхождат по сенчестите тротоари с телефони до ушите. Някъде отвътре гърмят телевизионни новини и се носи буен смях, но те не могат да прикрият другите, по-плътските звуци, които тънките стени не успяват да заглушат.
	— Готова съм, когато кажеш.
	Натискам „изпращане“ на съобщението, с което казвам на Крисчън, че го чакаме тук и защо. Предполагам, че той ще дойде бързо, след като види записа, който Ноа току-що му препрати.
	— Почакай! – Ноа се пресяга, а мускулестата му ръка се плъзга между краката ми, за да извади кутията за оръжие изпод седалката. Гледам тихо, докато той намества пистолета в кобура на глезена си и спуска дънките си отгоре. – С всичко, което става напоследък…
	— Проститутките са ужасяващи, разбирам.
	Слизам от колата с усмивка, въпреки че не се чувствам толкова смела, колкото показвам, защото знам, че Ноа не мисли за русото момиче отпред с оскъдна бяла рокля и алени устни. И че не се тревожи за двамата, които стоят зад ъгъла на сгради 2 и 3, които се провалят ужасно в опита си да скрият размяната на някаква ободряваща дрога срещу пари.
	Мръсните ченгета, които са останали ненаказани за корупция и убийство четиринайсет години, са причината той да взема оръжие всеки път, когато излиза от къщи.
	Тези, които вероятно щяха да останат ненаказани завинаги, ако не бяхме ние.
	Отивам до Ноа, пред джипа му.
	— Колко бързо смяташ, че ще дойде Крисчън?
	— Доста бързо.
	Той обхваща кръста ми с ръка и ме придърпва към себе си, докато вървим по тротоара на сграда 1, без да откъсваме поглед от мястото, където се е извършил наркоударът.
	И откъдето е гледал баща ми.
	Той е просто сянка на записа, но все пак сърцето ми се изпълва с копнеж. Толкова години ми бяха откраднати само защото баща ми е бил добър човек, който е искал да постъпи правилно.
	Потискам тази мисъл.
	— Вероятно е снимано някъде от тук. – Вдигам телефона, видеото се отваря и застива на пауза, а аз продължавам покрай стая 116, която е тъмна отвътре и предполагам, неподходяща за настаняване на гости след огледа, който ФБР направиха, докато намирам точния ъгъл откъм прозореца на стая 201. – Било е снимано от тук.
	Ноа идва до мен, за да провери ъгъла.
	— По-ниско! – Той взема телефона и кляка долу, докато ръцете му се изравняват с рамката на прозореца. – Ето. Камерата сигурно е била закрепена на перваза. Може би от вътрешната страна. Затова записът е толкова стабилен. Затова и Мантис не е забелязал нищо.
	— Значи, човекът, който е наел тази стая през онази нощ, просто е имал камера и по случайност е записал удара?
	— Не е изненадващо да носиш камера на подобно място. – Ноа ме поглежда многозначително. – Но ти си права, нещо не се връзва. Как баща ти се е сдобил със записа?
	Ставам.
	— Може би този, който е наел стаята, е знаел, че баща ми е бил…
	Изписквам от изненада, когато вдигам поглед нагоре и виждам мъжа от онзи ден на прозореца. Лицето му е само на сантиметри от стъклото.
	Той се е вторачил в мен.
	Ноа се изправя в цял ръст и измерва човека с поглед, пълен с предупреждение.
	Но мъжът, който според мен е в края на шейсетте, изобщо не изглежда стреснат.
	— Той беше тук и първия ден, когато идвахме. Тогава, когато и Клайн дойде – прошепвам, а погледът ми се отмества към жилавия стар чернокож мъж.
	Той носи същия кафяв панталон и смачканата риза, които носеше и тогава.
	И…
	— Боже мили!
	Пускам отново видеото от телефона.
	Той носи същите дрехи като мистериозния мъж, който е разговарял с баща ми през онази нощ.
	— Ноа, този човек е бил тук тогава.
	Приближавам телефона до стъклото, така че мъжът да може да го види ясно.
	Шоколадовите му очи се спират върху екрана и наблюдават две, три, четири секунди, след което се връщат обратно на мен. И тогава той кимва едва забележимо, все едно на себе си, и изчезва в тъмнината на стаята.
	На път съм да забия юмрука си във вратата, когато тя се отваря.
	— Кой си ти?
	Той поема дълбоко дъх.
	— Казвам се Айзък, а ти си Грейси Мей Уилкс.
	Стомахът ми се обръща, когато чувам пълното си име от
	устата на напълно непознат човек.
	— Откъде знаеш?
	— Баща ти ми е разказвал за теб.
	Той кимва с глава да го последваме.
	Поглеждам към Ноа и влизаме след възрастния човек в мотелската стая. По-скоро апартамент, в който цари ежедневен безпорядък. Стандартното обзавеждане е заменено с двойно легло в ъгъла и с износено кафяво кожено кресло, разположено срещу контрастиращо новия телевизор и малка маса с два стола, върху която в момента са пръснати някакви вестници. Върху страничната маса има списания, а мръсните съдове са подредени спретнато до мивката. Въздухът е спарен, долавя се лек аромат на човешко тяло.
	— Чудех се кога ще се появите.
	Айзък се движи бавно, докато разчиства вестниците, за да ни направи място да седнем.
	— Познаваше ли Ейбрахам Уилкс? – пита Ноа вместо мен, защото изглежда, че аз не мога да кажа нито дума.
	— Говорех си с него понякога. Той идваше всеки ден. Търсеше една жена.
	— Бетси. – Най-накрая успявам да проговоря. – Той я е търсил.
	— Да, но не я намери. Изпусна я за няколко дни, доколкото си спомням.
	— Тя е била тук!
	— Да, мадам. Беше тук. А след това изчезна. Аз се оглеждах за нея, но никога повече не я видях.
	— Ти ли засне записа на удара?
	— Аз. Точно от това място там. Но изглежда, вие вече сте разбрали. – Той въздиша, докато се отпуска в креслото. – Имах проблеми с вандали, които чупеха автомата за напитки. Исках да имам доказателство срещу тях и ми трябваше едно от онези неща, как го казахте? Тези…
	Ръката му безпомощно маха във въздуха, сякаш отговорът е някъде там.
	— Видеокамера?
	— Видеокамера. Да. Не съм много наясно с новите технологии. – Той се усмихва, когато улавя погледа ми върху новия телевизор и лаптопа, разположен върху бюрото в ъгъла. – Това е работа на сина ми. Той ми носи такива неща от време на време. Един бог знае от задницата на кой камион са изпаднали, но аз вече не задавам въпроси. Както и да е, той ми донесе една от онези модерни нови видеокамери и я нагласи на прозореца. Подложи й няколко книги, за да е на правилната височина, научи ме как да я пускам, преди да си легна, и това беше. Една вечер си играех с нея, докато хапвах, и явно съм я включил по-рано от обичайното. После излязох да свърша още някои неща и срещнах баща ти на паркинга. Точно тогава кавалерията погна онова момче. Не бях разбрал, че съм заснел цялото нещо, до късно същата нощ, когато реших да пусна камерата и установих, че тя вече работи. Дори не знаех какво съм записал, докато не пуснах записа. Така че направих това, което мислех за правилно, и дадох записа на баща ти следващия път, когато намина оттук.
	— Кога беше това? – пита Ноа.
	— Няколко дни преди да умре.
	Разменям поглед с Ноа.
	— Гледал ли си новини наскоро?
	Айзък се накланя напред, отпуска кокалестите си лакти върху коленете и ме измерва с интелигентните си очи.
	— Момиче, знаех, че баща ти е невинен, още в нощта, когато умря.
	Нещо в тона му кара сърцето ми да подскочи.
	— Как?
	— Защото това беше постановка – казва той, нетърпящ възражение.
	— И как разбра? – питам, а гласът ми е едва доловим шепот. – Видя ли някой да прави нещо?
	Дали Мантис го е заплашил, за да си мълчи?
	Но Айзък не казва нищо, просто става от креслото и отива в ъгъла на стаята. Вади отвертка от работния си колан, отпуска се на едно коляно и сваля панела от въздуховода на стената. Пресята се и вади флашка.
	— Направих нещо по-добро. Записах този, който го направи.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

	 
	Полицай Ейбрахам Уилкс

	 
	3 май 2003

	 
	— Ти ли си ченгето, което търси онова момиче? Въпросът е зададен от жена с дрезгав глас.
	— Да, мадам. Имате ли някаква информация?
	— Видях я да влиза в стая сто и шестнайсет в „Щастливата деветка“ тази вечер. Преди около час. По-добре побързай, ако искаш да я хванеш!
	Връзката прекъсва.
	А сърцето ми започва да препуска.
	— Скъпи? Късно е. Кой беше това? – обажда се Дина от дневната.
	Толкова се изкушавам да й кажа най-сетне. Но ако жената греши? Или ако Бетси вече е напуснала хотела? Какво ще стане, ако отново я изпусна? Дина е твърде чувствителна и бездруго преживя всичко това много тежко. Ще бъде съсипана, ако се върна с празни ръце.
	— Работа. Трябва да изляза за малко. Скоро ще се върна.
	„Щастливата деветка“ е на двайсет минути с колата. Ако Бетси е отишла там с клиент и вече е престояла един час… Трябва да побързам.
	Вадя моя колт четирийсет и пети калибър от сейфа, когато Дина влиза в кабинета ми, обвила ръце около тялото си. Красивото й лице е помрачено от разочарование.
	— Не трябва ли да вземеш полицейското си оръжие?
	— Не и при положение че имам такъв невероятен кобур, който любимата ми жена направи за мен. – Насилвам една усмивка, докато го закопчавам. – Ще отида само да проверя нещо. Няма да се бавя.
	Тя не престава да се мръщи.
	— Защо никога не обличаш униформата си, когато работиш допълнително?
	— По-добре да не го правя.
	— Това работа под прикритие ли е?
	— Нещо такова.
	Чувствам се все по-зле да я лъжа с всеки изминал ден. За късмет, Дина все още не е осъзнала, че й говоря глупости.
	Ще й разкажа всичко в момента, в който доведа Бетси у дома.
	Целувам я.
	— Ще се видим след малко.
	 
	* * *

	Забелязвам, че паркингът на мотела е особено тих тази вечер, докато вървя по тротоара и следя номерата на стаите. Стигам до последната в този блок.
	Светлините вътре светят.
	Адреналинът избухва във вените ми. Тихо гласче в главата ми продължава да настоява да повикам подкрепление, но аз го пренебрегвам. Просто искам да измъкна Бетси от това веднъж и завинаги.
	Вадя значката и оръжието си и чукам на вратата.
	Някой отваря.
	Пренебрегвам протокола и нахлувам вътре.
	— Търся Бетси. Къде е тя?
	Мъжът вътре – дългурест боклук със смъкнат панталон и гангстерски татуировки по кожата, отстъпва няколко крачки назад.
	— Не знам за кого говориш.
	Поглеждам към леглото, където седи малка тъмносиня чанта, отворена достатъчно, че да видя пакетите с кокаин и трева в нея. Няколко навити на руло пачки пари са пръснати по опърпаната покривка на леглото.
	По дяволите! На какво попаднах?
	Някой пуска водата в тоалетната.
	— Вдигни ръцете така, че да ги виждам! – предупреждавам мъжа, който стои пред мен.
	Той се подчинява, без да каже и дума, докато аз чакам другия.
	Мантис излиза от банята и спира насред крачка.
	— Уилкс! Какво правиш тук, по дяволите?
	— Получих информация, че сестрата на жена ми е тук. А ти?
	Взирам се многозначително в леглото.
	Мантис въздиша.
	— Уилкс, това е Ернандес. Информатор. – Той сочи към мъжа. – Подготвям удар и той ще ми помогне да го осъществя. – Вирва брадичка. – Би ли спрял да сочиш с това към мен?
	Прибирам пистолета в кобура.
	— Значи, тук не е идвало русо момиче през последния час?
	— Русо момиче ли? Цяла вечер не е влизал никой друг, освен този грозен задник.
	Ернандес потвърждава с усмивка и се отправя към прозореца, за да погледне навън.
	— Колко още? Прикритието ми ще отиде на кино сега, след като и той се появи. Никога не се знае кой гледа.
	Обръщам се, за да си тръгна, краката ми тежат от разочарование.
	— Е, как ще похарчиш онези пари? – пита Мантис с усмивка в гласа. – Ще купиш бижута за красивата си жена?
	— Какви пари? – изплювам. – Говориш за сака, който подхвърли в колата ми снощи ли? Опитваш се да ме купиш ли? – Засмивам се с горчивина. – Днес ги оставих на Маршал. Ако си ги искаш, ще трябва да ги вземеш от нея.
	Той оголва късите си зъби в подигравателна усмивка.
	— Да. Казах му, че това ще е загуба на време и че ти няма да се откажеш толкова лесно.
	— На кого?
	— На кого мислиш? На този, който ще се погрижи хленченето ти да не стигне до никъде.
	В този момент осъзнавам истината. Трябваше да знам. Началникът дава пълномощията на този „елитен“ екип. Той е казал на Мантис да се опита да ми затвори устата.
	— И знаеш ли защо ще ме покрие? – Мантис вдига чантата с кокаина. – Защото разчиствам тези гадости от улиците на Остин, а това е всичко, от което се интересува Канинг. Това е всичко, от което би трябвало да се интересуваш и ти. Не от правата на някакъв престъпник. В момента, в който някой започне да продава дрога на деца, той губи правата си.
	Поглеждам към Ернандес, който наблюдава със смесица от любопитство и предпазливост. Ако изобщо има някакъв мозък, вече е съобразил, че тук става нещо много повече от това, за което го е повикал Мантис.
	— На колко е малката Грейси сега? На шест? – пита Мантис.
	— Не споменавай името на дъщеря ми! Никога повече – изръмжавам и се хвърлям върху него.
	Той вдига ръце помирително и отстъпва няколко крачки назад, а после минава покрай мен към вратата.
	— Отпусни се! Просто се опитвам да ти докажа, че правя всичко възможно да изчистя улиците за дъщеря ти.
	— И аз съм ти благодарен. Но това не значи, че тези пари вземам няколко пачки и му ги соча – трябва да влизат в твоите джобове.
	Той свива небрежно рамене.
	— Беше нещо еднократно.
	— Глупости. – Отработените движения и лекотата, с която взе онези пари, показват, че го е правил много пъти. – Дюшекът ти сигурно е пълен с пари.
	— Интересно, някой може да каже същото за теб.
	— Не, сър. Не мисля така.
	— Сигурен ли си?
	Малките му очи горят от злоба.
	Най-сетне ставам предпазлив.
	— Какво си направил?
	— Къде е доказателството ти? – пита той тихо, пренебрегвайки въпроса ми.
	— На място, на което няма да го намериш. Какво си направил, Мантис? – повтарям през стиснати зъби.
	— Каквото трябваше, за да се уверя, че никой няма да повярва и на една твоя дума.
	Обаждането, наркотиците, парите. Боже мили! Това е капан. Мантис ми е устроил капан. Трябва да се махна от тук. Трябва да…
	Непоносима болка разкъсва гърдите ми и изпраща тялото ми назад към стената. След секунда съм на колене. Успявам Да погледна нагоре и виждам, че Маитис вече се прицелва в изненадания Ернандес. Дори не съм забелязал кога е извадил оръжието си. Кога е успял?
	Ернандес крещи нещо, но аз не мога да чуя думите от агонията, в която се намирам.
	В момента, в който лицето ми се удря в мръсния килим, прозвучава още един изстрел. Виждам обувките на Ернандес от другата страна на леглото.
	А после той пада и вече виждам цялото му тяло.
	Всичко започва да се размива пред очите ми. Опитвам се да си поема въздух, но не успявам, а огънят, който раздира гърдите ми, започва да стихва.
	Клепачите ми се затварят.
	И виждам големите красиви зелени очи на Грейси Мей. Чувствам как мъничките й ръце обвиват врата ми.
	Чувам сладкия й смях.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

	 
	Ноа

	 
	Двамата с Грейси заставаме пред лаптопа на Айзък и наблюдаваме как двайсет секунди след четирите изстрела самотна фигура се измъква от стая 116. Човекът заключва вратата и спокойно тръгва по тясната пътека между сградите към паркинга.
	Поглежда съвсем за малко към стаята, която се намира под прав ъгъл на 116.
	Но не забелязва камерата, разположена от вътрешната страна на прозореца на мотелската стая.
	Камерата, която улавя лицето му под бейзболната шапка за част от секундата.
	Достатъчно дълго, за да го разпознаем.
	— По дяволите! – прошепвам.
	До мен тялото на Грейси се стяга от напрежение.
	— Обикновено следя късните вечерни новини – казва Айзък от стола си. Той не си прави труда да гледа видеото с нас, което ме кара да мисля, че вече го е правил многократно. – Но тази нощ вече бях в леглото и не успях да стана достатъчно бързо, когато чух изстрелите. За мой късмет. Иначе щях да съм на прозореца, този приятел щеше да ме види и да разбере, че съм го забелязал.
	— Защо не даде този запис на ченгетата?
	Гласът на Грейси е дрезгав от безсилие.
	— Изгледайте и останалото!
	Айзък дръпва пердето, за да огледа паркинга.
	Тя поклаща глава раздразнено, но отново съсредоточава вниманието си върху екрана, докато чакаме.
	Минута по-късно разбираме какво има предвид Айзък. Същата кола, която се беше появила по време на удара в „Щастливата деветка“, или някоя твърде приличаща на нея, влиза с висока скорост в паркинга и с примигващи светлини.
	Мантис и Степли изскачат от нея, отправят се към стая 116 и изритват вратата.
	Две минути по-късно пристига и патрулката. Степли посреща колегите си и ги държи на прага с вдигната ръка, докато им говори нещо.
	— Нека позная! Казва им, че Канинг е разпоредил никой да не влиза – промърморвам.
	Какво идеално прикритие за Мантис.

 	Пристига втора, а след това и трета патрулка.
	И внезапно видеото прекъсва.
	— Исках да видя какво е заснела камерата ми, затова върнах малко. Когато видях, че баща ти влиза в тази стая, но не излиза от нея, разбрах точно с какво разполагам.
	Тялото на Грейси се беше стегнало още докато гледахме как Ейб върви към стая 116 и влиза вътре със значка и оръжие в ръка. Камерата на Айзък е започнала да записва двайсет и пет минути по-рано, когато се е появил Мантис. Виждаме как подава пари и телефон на проститутка, която излиза от стаята и се отправя към колата си. Тя се е обадила.
	Сигурен съм, че е позвънила от телефона, който е намерен у Ернандес.
	Необходими са двайсет минути от старата къща на Ейб до „Щастливата деветка“. Двайсет и пет, ако сметнем и времето, в което се е сбогувал с Дина и е извадил своя колт от сейфа.
	Мантис се отървава от проститутката доста бързо и ако се съди по лицето й, изпълнено със страх, вероятно й е отправил остро предупреждение. А след това, с тъмносин спортен сак в ръка, той чука на вратата на 116. Някой му отваря, той влиза и излиза едва след четирите изстрела.
	Той е единственият, който излиза от стаята.
	— Познах ченгето. Той беше същият, който метна чанта с пари през прозореца на колата си по време на удара срещу наркодилъра няколко дни по-рано. Бях дал на баща ти запис от този удар и той се канеше да направи нещо по въпроса. Не съм глупак. Разбрах какво става – промърморва Айзък. – А ченгето, което дойде на вратата ми с тефтер в ръка да търси свидетели – той се мръщи, – по-скоро сякаш се опитваше да затвори устите на свидетелите. Нямах намерение да му давам това видео, затова поклатих глава и казах: „Не, сър. Не съм видял нищо. Приятна вечер, сър!“. Реших да почакам някой друг да се завърти наоколо, някой, на когото мога да се доверя, преди да предам това видео. – Той прави пауза. – Само че никой не дойде.
	— Ти си знаел, че баща ми е невинен, но си крил доказателството цели четиринайсет години! – проплаква Грейси, а очите й се пълнят със сълзи.
	— Знаех също така, че той е мъртъв и нищо не може да го върне обратно. Освен това предпочитам тялото ми да не е продупчено от куршуми, много благодаря – казва Айзък уверено, но извръща поглед към пода. Усещам как срамът се надига в него. – Както казах, чаках да се появи правилният човек. И вие най-сетне дойдохте.
	Телефонът на Грейси звъни. Две секунди след като вдига, мога да позная, че говори с Крисчън. Той е тук и ни търси.
	— Може да я вземем, нали? – повдигам флашката.
	— Може да вземете и това, и оригиналното дивиди. Прибрах го в сейф в банката. Човек никога не може да е прекалено предпазлив, особено тук.
	Очите ми обхождат отново малката стая.
	— Значи, живееш тук от…
	— Ще станат двайсет години. Какво да кажа? Водя прост живот. Гледам си работата. Хората не ме безпокоят и аз не безпокоя тях. Това ме устройва.
	На вратата се чука силно и Айзък повдига завесата, за да погледне. На лицето му се изписва недоволство.
	— Отново този тип.
	Грейси отваря и Клайн влиза, следван по петите от Тарийн.
	— Виждам, че сте се запознали със собственика на това чудесно заведение – казва Клайн и оглежда Айзък критично.
	Устата ми увисва. Собственик?
	Клайн поклаща глава към възрастния човек.
	— Казахте, че не знаете нищо, нали?
	— Внезапно си спомних нещо.
	Клайн насочва пръст към Айзък, а сдържаната му маска е на път да отстъпи пред раздразнението.
	— Ще ви осъдя за възпрепятстване…
	— Крисчън! Забрави това! – отсича Грейси и го удря по ръката, за да привлече вниманието му. – Той е записал станалото в нощта, в която е убит баща ми. Имаме доказателство. Пипнахме Мантис!
	Заплахите на Клайн замират на устните му и той се ухилва арогантно, но зад тази усмивка личи задоволство. И облекчение.
	— Е, какво чакате? Да го видим!
	 
	* * *

	Сайлъс изключва телевизора и прекъсва последните новини, а кухнята потъва в тишина.
	— Стига толкова.
	Той избутва наполовина изядената си закуска от яйца и бекон и потърква измореното си лице. Последните няколко седмици са го състарили с пет години. Той изглежда като човек, който не е спал от дни, и вероятно наистина не е, не и покрай целия медиен шум, последвал ареста на Мантис и Степли по обвинения в убийство, заговор за убийство и дузина други престъпления.
	Историята на Ейб привлече вниманието на целия щат. Наложи се да се затворим в къщата, за да избегнем настойчивите журналисти, които чакаха отвън с надеждата да говорят със сина на началник Джаки Маршал.
	Още не са разбрали, че дъщерята на Ейбрахам Уилкс е с мен.
	— Ако има едно добро нещо, което произлезе от всичко това, то е, че майка ти не присъства на това видео – мърмори Сайлъс.
	— Но все още не знаем защо парите и кобурът на Ейб са били у нея.
	Мислех, че ще се почувствам по-спокоен, след като хванаха Мантис и Степли, но тревогата ми не отслабва.
	— От ФБР казаха ли ти нещо?
	— Нищо.
	Клайн ни изолира напълно и доколкото разбирам, ФБР вече не си сътрудничи с полицейското управление в Остин. Ако изобщо някога си е сътрудничило.
	— Може би Мантис или Степли ще попълнят празнотите.
	Грейси хвърля лакомство на Циклоп.
	— Не бих се доверила на обясненията на тези двамата.
	Сайлъс почуква по масата с пръсти.
	— А какво стана с търсенето на лелята на Грейси?
	— Попаднаха на следа онзи ден, но се оказа фалшива.
	Беше болезнено да гледам как надеждата разцъфва на лицето на Грейси, само за да я видя как рухва.
	Сайлъс ме потупва по ръката и става с тежка въздишка.
	— Най-добре да отивам в офиса. Ти трябва да стоиш настрана за известно време. Там е истински цирк. Подложени сме на обстрел от всички страни. Ще обсъдим връщането ти на работа, след като нещата се успокоят.
	— Да, сър.
	Не мога да си представя, че ще се върна там точно сега. Главата ми все още е пълна с въпроси без отговор.
	Сайлъс кимва на Грейси и куцукайки, се отправя по коридора към предната врата.
	— Ами ако се отърват? – Тя извръща зелените си очи към мен и мога да видя страха в тях. – Ако намерят някоя пролука или пропуск в закона, или някакъв начин да докажат, че това видео е неприемливо?
	Отпускам ръка на врата й, който е стегнат от напрежение, точно като моя.
	— Не бива да мислиш така.
	— Не съм способна да мисля за нищо друго – признава тя.
	Вярвам й. Мислите й се намират четиринайсет години назад през последните два дни. Събудих се тази сутрин, за да я хвана свита на кълбо, с телефон в ръка да гледа отново и отново как Ейб се насочва към вратата на стая 116 и чука на нея.
	Тя презаписа видеото в стаята на Айзък, когато пуснахме оригинала на агентите. Този клип беше всичко, което успя да запише, преди Клайн да я види и да й каже да спре. Но той не успя да я накара да го изтрие. Разбра защо иска да има тези няколко секунди. Защо се нуждае от тях.
	И двамата с нея се измъчваме от собствените си тревоги и въпреки че Грейси има причина да се чувства облекчена, нищо не е сигурно.
	— Е? – Опитвам се да прогоня тревогите й с ръцете си. – Какво искаш да правиш днес? Басейнът най-накрая е чист. Бихме могли…
	— Да намерим стария партньор на баща ми. Дън.
	Не очаквах това, но виждам, че Грейси замисля нещо.
	— Ако баща ми е видял Бетси, вероятно е било по време на смяна. Тя е била проститутка. Как иначе може да е попаднал на нея.
	— Вероятно си права.
	Ако успеем да открием Бетси, може и да разберем защо мама и Ейб са се скарали, преди той да умре.
	Грейси прави пауза, а след това се усмихва леко и казва:
	— Разбира се, че съм права.
	Ухилвам се. Това е момичето, което познавам.
	— Но какво ще правим с репортерите отвън?
	— Ще им избягаме.
	Извъртам очи.
	— Хайде! – Тя се навежда напред и плъзва ръка по бедрото ми. – Ще бъде забавно. Не каза ли, че така или иначе, трябва да отидеш до полицията?
	— Да. За нещата на майка ми. Не бих нарекъл това забавно.
	— Не. Когато се върнем, ще бъде забавно.
	Пръстите й се свиват върху колана ми.
	Не съм виждал тази игрива и кокетна страна на Грейси от два дни. Кръвта се спуска директно в слабините ми.
	— Опитваш се да ме манипулираш.
	— Получава ли се?
	— Вземи си чантата! И очилата! – Хващам в ръце буйната й коса. – И нещо, което да скрие това!
	Тя прави неприличен жест с ръка, но го съчетава с ухилване.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА

	 
	Грейс

	 
	— Това ли е секретарката на майка ти? – промърморвам, когато приближаваме бюрото на чернокоса красавица.
	— Казва се Ашли Шеридан. И те предупреждавам, че обича да флиртува с мен, но е безобидна.
	— Изглежда, всички обичат да флиртуват с теб.
	Той ми отправя хлапашка усмивка, но в погледа му има загриженост. Сякаш знае, че когато гледам как други жени любезничат с него, имам чувството, че нещо ме разкъсва отвътре.
	— Бъди мила! – кара ми се той в опит да ме подразни точно преди да приближим достатъчно, за да може да ни чуят.
	— Дай ми една секунда, скъпи!
	Ашли Шеридан припява с тежкия си акцент, типичен за Мисисипи, и повдига пръст към нас да я почакаме, докато свърши с телефонния си разговор.
	— Разбира се, мадам.
	Той й отправя своята блестяща усмивка и аз трябва да се обърна, за да скрия извъртането на очите си.
	В момента, в който затваря телефона, госпожица Ашли Шеридан скача на крака и сключва добре оформените си от вдигане на тежести ръце около врата му.
	— Ноа! Толкова се радвам да те видя! – възкликва тя, а ъгълчетата на устните й се извиват в усмивка. Но зад тази усмивка виждам същото съчувствие, което видях на всяко познато лице, покрай което Ноа мина на път за насам. – Точно смятах да хапна нещо надолу по улицата.
	Чантичката й виси от рамото й и подчертава факта, че буквално е била готова да излезе.
	— Съжалявам, че се забавих толкова много, мадам…
	— Какво ти казах за това „мадам“? Знам, че е южняшкият начин да изразиш уважение, но не мога да го понасям. Кара ме да се чувствам стара.
	Тя прокарва длани надолу и нагоре по ръцете на Ноа в нещо, което някои може да нарекат невинна привързаност. Но начинът, по който се забавя върху мускулестите му бицепси и по който дългите й нокти се впиват в него, не предизвиква в мен представата за нещо безобидно, ако трябва да опиша тази жена.
	Прехапвам езика си, преди да съм й напомнила, че е достатъчно възрастна, за да бъде майка на Ноа.
	— Не, мадам. Тоест, госпожице Шеридан. Съжалявам, бяхме заети.
	— Да, всички чухме – изцъква тя. — За това с Дуейн Мантис. Можеш ли да повярваш? Оттогава тук е пълно с репортери и какви ли още не.
	Ноа прави жест към мен.
	— Това е Грейси Ричардс, между другото.
	— Уилкс – протягам ръка.
	Тя я поема, а кафявите й очи се изпълват с поредна доза съчувствие.
	— Бедното момиче! Моите съболезнования! Надявам се, че ти и майка ти най-сетне ще успеете да намерите спокойствие.
	— Аз също.
	Благодарение на медиите всички знаят за случилото се с баща ми, но и за последиците от него. Звънях в „Пустинни дъбове“ да ги предупредя, че може да се появят репортери в търсене на информация. Засега обаче тези суперхрътки все още не са проследили майка ми до там.
	Ашли се обръща с гръб към Ноа.
	— Събрах нещата на Джаки ето тук. – Тя вади с пъшкане кашон за документи изпод бюрото си, а ръцете й се изпъват под тежестта му, докато го качва на бюрото. – Съдържанието на чекмеджетата на бюрото и някои неща от служебния сейф, които сметнахме за лични.
	— Благодарен съм ти.
	— Аха. Знаеш, че ще ти помогна винаги когато мога, Ноа. Уважавах майка ти безкрайно много. Колко жалко!
	— Обявиха ли вече кой ще е новият ви началник?
	— Още не, но чувам, че ще бъде Джим Тоуъл, което би било чудесно. Трябваше да го изберат от самото начало, но Канинг започна да се бърка. Само като си помисля, че за малко щяхме да имаме убиец за началник.
	Ноа се намръщва.
	— Какво имаш предвид?
	— Канинг настояваше Мантис да оглави управлението. А когато получиш подкрепата на Канинг, си с единия крак вътре, нали?
	Ашли Шеридан започва да търси нещо и чантата си.
	— Шегуваш се.
	— Ни най-малко. Добре, че не стана. – Тя се навежда напред, все едно да сподели някаква тайна. Майка ти щеше да се обърне в гроба, ако този човек беше заел мястото й.
	Ноа замълчава, а в очите му се появява блясък, който вече познавам.
	— Откъде знаеш? Тя споменавала ли е нещо за Мантис?
	— О, сладкият ми! – усмихва се тя. – Аз следях календара й, пощата й. Да му се не види! Аз уреждах посещенията й при гинеколога. Знам доста неща. Освен, разбира се, какво е смятала да си причини. – През очите й минава болка. Тя не можеше да го понася. Обикновено го наричаше неандерталец зад гърба му. Малко преди да умре, тя го нарече лъжливо престъпно копеле в лицето, а после го изрита от кабинета си.
	— Имаш ли идея защо?
	Ашли поклаща глава.
	— Вероятно е нещо, свързано с настояванията на Канинг да назначи Мантис за заместник-началник. Тя му отговори, че адът ще замръзне, преди да се съгласи.
	— Как го прие Канинг?
	— Както можеше да се очаква, което изобщо не е добре. Но майка ти не беше от тези, които си премълчаваха. Тя не можеше да понася и Канинг, което влошаваше нещата още повече.
	Ноа изглежда така, сякаш Ашли го е зашлевила през лицето.
	— Не са ли били приятели с Канинг?
	— В началото бяха, разбира се. Но не и след като Канинг започна да се меси във всичко, да й казва какво може и какво не може да прави. Държеше се така, все едно тя е кукла, чиито конци са в ръцете му. Кълна се, че той ще се опитва да ръководи това място и от гроба! – Тя вади червило от чантата си. Те двамата бяха като куче и котка. Джаки спря да му вдига телефона и това го влуди. Знаеш ли, че той беше тук и спори с нея в деня, в който тя умря?
	Объркването на Ноа прераства в подозрителност.
	— Знаеш ли за какво?
	— Не. Нещо за някакво момиче. Джаки каза, че съжалява и че ще направи нещо правилно, що се отнася до това момиче, поне веднъж.
	Лицето на Ноа пребледнява.
	— Тя спомена ли името Бетси?
	— Не чух имена, съжалявам. Както и да е, не искам да те притискам, но имам планове и трябва да си напудря носа.
	— Чакайте! Може ли да потърсите един човек! – казвам бързо, като побутвам Ноа по бедрото.
	— Да, наистина, има още нещо, за което искам да те помоля, ако бъдеш така любезна. Ще бъде съвсем набързо. – Ноа е притеснен и й се извинява, но така само изглежда още по-привлекателен. – Опитвам се да открия полицай Хийт Дън.
	— От кой отдел?
	— Той е работил като уличен патрул преди четиринайсет години. Бил е партньор на Ейбрахам.
	— Преди четиринайсет години, а?
	Тя поглежда Ноа с поглед, който казва, че това ще бъде голяма услуга и че е най-добре той да не го забравя, след което вдига слушалката, чука по бутоните с дългите си нокти и се свързва с някого. Две минути по-късно Ашли „не ме наричай мадам, защото се чувствам стара в сравнение с твоето мускулесто, младо Аз“ Шеридан е готова с отговора.
	— Хийт Дън се е пенсионирал преди десет години. Най-вероятното място, на което може да го намерите, е „Барбекюто на Дън“ на….
	— „Червената река“, да. Знам го. Страхотно барбекю.
	— Така е, нали? Ходила съм няколко пъти. Кой да предположи! Не знаех, че го държи някой от нашите. Както и да е, потърсете го там!
	— Вие сте истинско съкровище, госпожице Шеридан.
	Ноа почуква леко по бюрото й, след което ме побутва към изхода, като ме хваща през кръста със свободната си ръка, а с другата носи тежкия кашон.
	— Какво мислиш? – прошепвам, когато забелязвам стиснатите му устни.
	—Чудех се нещо. Джордж Канинг е летял за Италия в нощта, когато майка ми умря. Изглежда странно, че е идвал в офиса й и се е карал с нея в деня, преди да прелети половината свят, но хората са различни. – Той поглежда през рамо. – Странното е, че когато го видях на вечерята у вуйчо ми, той се държа така, сякаш с майка ми са били добри приятели до самия край.
	— Вече знаем, че е лъжливо копеле.
	— Да. Мисля, че е възможно да са се карали за Бетси. – Ноа избързва две стъпала напред, отваря вратата и я задържа отворена за мен. – Което означава, че Канинг е знаел за нея.
	— Майка ти е казала, че иска да постъпи правилно поне веднъж. Какво означава това?
	Тревогата, изписана върху лицето на Ноа, ми казва, че и той се чуди за същото.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ Е ШЕСТА

	 
	Ноа

	 
	Грейси побутва наденицата с вилицата си намръщено.
	— Какво има?
	— Като изключим сърдечния удар, който ще получа ли?
	— И това от момиче, което живее на бекон.
	— Има три различни вида месо в чинията ми, а още дори не е обед.
	Соча към малките бели купички.
	— И зелен боб. И картофена салата.
	— Колко месо изяждат тексасците на едно ядене?
	Ухилвам се.
	— Внимавай, ти също си тексаска.
	Тя извърта очи, не мога да видя усмивката в тях. Но си личи, че ме дразни на шега.
	— И какво е това нещо, на което ми сервираха храната? – сочи тя към сребърния поднос.
	— Какво не му харесваш? Така имаш повече място за ядене.
	— Тогава защо направо не използват корито. – Грейси се оглежда наоколо, към редовете протрити дървени маси, покрити с лесни за изтупване червено-бели карирани покривки. – Тук е много спокойно.
	— Рано е за обяд.
	Заведението е празно, с изключение на още една двойка в далечния му край. Но ще се напълни бързо. Барбекюто на Дън е обикновено и удобно и като повечето подобни места, на които съм бил, има ламперия по стените, много поставки за салфетки и съдове за подправки.
	— Това ли правят хората в Тексас? Добират се до поднос и изяждат достатъчно животинска плът, така че да се изпотят?
	Прихвам да се смея.
	— Млъкни и яж!
	Набождам на вилицата си голямо парче гърди от нейната чиния, повдигам го към устата й и очаквам да избута ръката ми. Тя обаче ме поглежда предизвикателно, отваря уста и поема парчето така, че зъбите й да остържат вилицата.
	Тя дъвче бавно.
	— Е?
	Получавам безразлично свиване на раменете в отговор, защото никога няма да признае, че е сгрешила, но тя не губи време и набожда ново парче на собствената си вилица, подготвяйки се да го изяде.
	— Това ли е голямата мечта на тексасците? Да отворят собствено барбекю? Да не смяташ да ми кажеш, че и ти искаш да притежаваш такова заведение някой ден?
	— Това е голямата мечта на Хийт Дън.
	Вероятно е много по-добре от патрулирането по улиците на Остин.
	— Мислиш ли, че ще го видим днес?
	— Надявам се. Поне знаем кого търсим.
	Има дъска с обяви на стената до вратата и тя е първото нещо, което клиентите виждат, когато влязат вътре. Това е мястото, на което се обявяват събитията в заведението – групи, набиране на средства, мачове на отбори, които Дън спонсорира. Хийт Дън, висок мъж, с посребрена коса, е сниман на видно място в няколко от тези обяви.
	Оглеждам натоварената улица и ресторанта за някаква следа от него, докато Грейси се справя с наденицата, гърдите и ребрата на подноса пред нея, без да каже и дума, докато дъвче, и едва си поема дъх между хапките.
	Не мога да се сдържам повече.
	— Трябва поне да опиташ зеленчуците!
	— Млъквай!
	Ухилвам се.
	— Не е толкова зле в крайна сметка, нали?
	Ъгълчетата на устата й се извиват, докато посяга към телефона си.
	— Току-що си спомних, че обещах на мама да й звънна днес.
	— Давай тогава – казвам и я гледам спокойно.
	Въпреки ада, през който преминаха Дина и Грейси, мисля, че те ще успеят да се справят. Доволен съм, защото няма начин да оставя, която и да било от тях да изчезне отново от живота ми. Те са моето семейство дори ако Грейс реши да ме изрита на улицата някой ден.
	Тя превърта телефонния указател, когато забелязвам висок мъж да върви по тротоара към входната врата, с вестник под ръката и с широка каубойска шапка, скриваща оплешивяващата му глава.
	— Задръж малко с този разговор.
	Тя проследява погледа ми и заедно наблюдаваме как Хийт Дън усмихнато поздравява салонната управителка, като допира шапката с върха на пръстите си.
	— Това определено е той.
	При всички джаз музиканти и примамливи местни забележителности, Дън може да се слее с всяко тексаско родео до последната подробност. Той носи прилепнали по него дънки Ренглър*, сребърна тока на колана си и каубойски ботуши със заоблен връх.
	[* Wrangler – каубой (англ.). Популярна марка дънкови облекла в САЩ. – Б.пр.]
	Дън и салонната управителка говорят няколко секунди, преди някакъв мъж с папка в ръка, предполагам, управителят на заведението, да ги прекъсне.
	— Трябват ми пет минути. Дай ми само пет минути, става ли? – махва към него Дън и тръгва през ресторанта към нас, докато гледа съсредоточено към коридора в другия край.
	Изтривам ръце със салфетката и ставам.
	— Господин Дън?
	Той забавя ход, а сивите му очи моментално ме преценяват по същия начин, по който майка ми преценяваше приближаващи непознати.
	— Здравейте, сър! Аз съм Ноа Маршал, синът на началник Джаки Маршал – казвам и протягам ръка.
	Той я поема и в очите му се появява разбиране.
	— Да, сър. Моите съболезнования. Такава загуба! Как сте днес?
	— Доста добре.
	— Поръчайте си каквото ви харесва. За сметка на заведението. А сега, ако ме извините…
	— Всъщност се надявах да ни отделите няколко минути от времето си.
	Той вече се отдалечава към вратата.
	— Съжалявам, синко. Очите ми изтекоха от сметки и бумаги. Може би да дойдете друг ден и…
	— Става въпрос за баща ми. Ейбрахам Уилкс.
	Някак си, въпреки че Дън се извисява над малката й фигура, Грейси успява да се изравни с него и да го спре с поглед.
	Той се мъчи да овладее емоциите си. С нерешителна въздишка и с бърз поглед наоколо, Дън сяда на свободното място до нея.
	— Ти си Грейси?
	Неин ред е да изглежда изненадана.
	— Помните името ми?
	Дън се усмихва меко.
	— Няма начин да прекарваш ден след ден в една кола с мъж, който не спира да говори за дъщеря си, и да не запомниш името й. – Той спира и се вглежда в мен. – Твоето също. Той не спираше да говори и за двама ви.
	— Колко време бяхте партньори? – пита Грейси.
	— Три години. – Дън се мръщи. – Как ме намерихте, между другото?
	— „Барбекюто на Дън“. Най-доброто барбекю в Остин за миналата година. – Усмихвам се. – Не сте много труден за откриване.
	Той се ухилва.
	— Предполагам, че не.
	— Грейси едва си поема дъх, толкова е заета да се тъпче с вашата храна.
	Пренебрегвам погледа й.
	— Вижте! – въздиша той. – Съжалявам, че дадох показания. Не мога да спра да мисля, че заради това Ейбрахам изглеждаше още по-виновен. Все още не ми е ясно какви бяха тези хора, които му се обаждаха, но трябваше да знам, че той не би направил нищо лошо. Това беше Ейб, въпреки всичко.
	— Мислим, че обажданията са били във връзка с това момиче. – Вадя телефона си. – Случайно да имате спомен дали сте я виждали? – показвам му снимката на Бетси.
	Мрачните му сиви очи се задържат върху лицето на Бетси прекалено дълго, за да реша, че това е просто разглеждане. Той внимателно претегля думите си.
	— Коя е тя?
	— Името й е Бетси. Тя е по-малката сестра на майка ми – казва Грейси, като го наблюдава отблизо. Тя също е доловила колебанието му. – Избягала е от къщи и смятаме, че е била принудена да проституира от хора, които се занимават с трафик на жени. Баща ми сигурно я е видял в Остин, защото я е търсил през седмиците, преди да умре. Мислим, че затова е отишъл в „Щастливата деветка“ през нощта, в която е бил убит.
	— Боже мили!
	Дън насочва поглед към прозореца, а челюстта му се стяга.
	— Помните я, нали? Видели сте я? Кога? Какво се случи?
	— Грейси.
	Поглеждам я предупредително. Тя става твърде настоятелна, а това поведение, особено спрямо ченгета, няма да ни заведе далече.
	— Може би е най-добре да оставим това.
	Тя го поглежда невярващо. А след това избухва.
	— Добре. – И избутва подноса си напред, все едно е приключила. – Ще кажем на ФБР да дойде и да говори с вас. Може би тук пред клиентите. Може би ще се обадя и на вестниците също така – добавя тя, сякаш й е хрумнало току-що. – Тъкмо ще ви помогнем да намерите рекламата, която вашето „Най-добро барбекю в Остин“ заслужава.
	— Не бихте искали да направите това – предупреждава Дън, а челюстта му се стяга.
	— Тогава по-добре започнете да говорите.
	Той се оглежда наоколо, отново. Лицето му прилича на мрачна маска, когато прави жест на Грейси да седне.
	— Една вечер диспечерът ни изпрати в някакъв хотел. Не мога да си спомня името му. Прилично място. Получили анонимно обаждане за проституция, вероятно с малолетна. Отидохме на адреса. – Той се поколебава. – Мъжът, който ни отвори, каза, че е имал среща, и ни донесе документите на приятелката си. Баща ти настоя да види момичето лично, за да се увери, че личната карта е нейна. Когато тя най-накрая се показа, Ейб си изпусна нервите. Беше готов да арестува мъжа и да я измъкне от там.
	Разменяме изненадани погледи с Грейс.
	— Значи, Ейб определено я е разпознал?
	— Така изглежда.
	— И това беше същото момиче?
	— Така мисля.
	— Кога беше това? – продължава да настоява Грейс.
	Дън поема дълбоко дъх и поглежда към мен.
	— И тогава се появи Джаки Маршал и ни накара да си тръгнем. Каза, че тя ще поеме оттук нататък. Предполагам, че този мъж й се е обадил още щом сме почукали на вратата. Отне му доста време, докато ни отвори. Обясни ни, че е бил под душа и затова се е забавил, а после непрестанно поглеждаше към коридора все едно чака някого. Както и да е. Уилкс не беше доволен. Но майка ти откъсна бележките от тефтера ми и ме изпрати в колата. Уилкс излезе пет минути по-късно, абсолютно побеснял. Той съобщи по радиото, че всичко е наред, а след това ни пратиха на някакъв обир.
	Стомахът ми се сви по начина, по който се свива, когато човек осъзнае, че се е издънил. Само че не аз съм се издънил. Изглежда, че майка ми го е направила.
	— Изоставили сте петнайсетгодишно момиче, жертва на трафик на хора?
	— Не, изпълнихме заповедта на по-висшестоящ офицер. Ако това момиче е останало там, за това е виновна Джаки Маршал – казва той внимателно, но виждам вината в очите му.
	Грейси се намръщва. Сигурен съм, че попълва празнотите с това, което вече научихме от Дина, а спомените на Дън за онази нощ пасват съвсем точно, с изключение на едно нещо, което и двамата знаем за Ейб – че той не би изоставил Бетси в хотелска стая, дори и заради заповед на по-висшестоящ офицер.
	Майка ми може да е намерила някакъв начин да убеди Ейб да се оттегли.
	Но по-важният въпрос е защо изобщо се е намесила?
	Боже мой!
	— Тя е защитавала мъжа в стаята.
	— И аз бих предположил същото. Но би трябвало да питате нея.
	Думите му удрят точно там, където е предвидил да ударят – дълбоко в гърдите ми.
	— Кой беше той? – настоява Грейси.
	Дън изчетква изсипаната по масата сол с ръка, със забит надолу поглед.
	— Той така и не представи документи. Разказа ни някаква скалъпена история за това, че ги е загубил.
	Челюстта на Грейси се стяга от раздразнение.
	— Как изглеждаше той?
	— Бял мъж. Това е всичко, което помня. – Той замълчава за момент. – Червенокос, ако не се лъжа. Съжалявам, това е всичко – Дън става от стола. – Да ви е сладко!
	Грейси присвива очи.
	— Ченге ли беше?
	Раменете на Дън се стягат. Цялото съдействие, което ни беше оказал до този момент, се стопява.
	— Чуйте ме, госпожице! – Той се накланя с ръка върху облегалката на стола й. Трудно му е да контролира гнева си, въпреки че успява да овладее гласа си и продължава тихо. – Уморен съм от всевъзможни обвинения по адрес на полицейското управление в Остин. Чувам ги непрестанно. Мързеливите ченгета това, мръсните ченгета онова. Има много изключително добри полицаи в този град, които рискуват живота си ден след ден, за да може вие да вървите спокойно по улиците. И това, че Дуейн Мантис е една гнила ябълка в огромната кошница, не означава, че хората имат право да превърнат нашата почтеност в обект на подигравки.
	В този момент се появява сервитьорката, напълно сляпа за напрежението между нас.
	— Искате ли да ви долея сладък чай?
	Дън става грубо и вдишвайки дълбоко, успява да потисне гнева си.
	— Джилиан, погрижи се гостите ни да получат каквото искат, за сметка на заведението! Техните родители бяха двама достойни полицаи.
	И с това Дън се отправя към офиса си.
	— Какво, по дяволите, Ноа? – просъсква Грейси в момента, в който сервитьорката се отдалечава.
	Избирам парче наденица, но в гърлото ми все още има буца. Нямам отговор за нея.
	Как би могла майка ми да причини това на Ейб? На Дина? На Грейси? На петнайсетгодишната Бетси? Те са били приятели, а тя е избрала да помогне на някакъв бял, червенокос познат, вместо на него.
	Всичко, на което съм способен, е да поклащам глава, докато пресявам спомените си в търсенето на въпросната личност. Единственият бял мъж с рижава коса, когото познавам, е Дженсън, и той е бил на единайсет по онова време.
	— Предполагам, че вече знаем за какво са се карали родителите ни – промърморвам.
	— Осъзнаваш какво означава това, нали? – Думите на Грейси излизат бавно, умът й все още се опитва да намери логиката. – Баща ми е търсил Бетси, когато е станал свидетел на удара в „Щастливата деветка“, и по този начин се е забъркал в кашата с Мантис, и заради това е умрял.
	А причината да излиза да търси Бетси е у майка ми, която го е накарала да я изостави в онзи хотел.
	Това, което позволих да се случи… Със същия успех можех да дръпна спусъка.
	Вече знам какво е имала предвид.
	Ейб е умрял заради това, което майка ми е направила онази нощ.
	А единственият начин, по който тя е смятала, че може да „оправи“ нещата, е, като притисне пистолета до слепоочието си.
	 
	* * *

	— Какво ще кажеш да си поръчаме пица? – подвиквам, защото знам, че гласът ми ще достигне до задния двор през отворения прозорец.
	— Шегуваш се, нали?
	— Всъщност, не – мърморя, докато стоя пред отворения хладилник, потупвам къркорещия си стомах и оглеждам все още пълните рафтове; нищо не изглежда привлекателно.
	Намирам една ябълка и резен сушено телешко и излизам през френските прозорци. Грейси се движи с лекота във водата, а иначе буйната й коса сега е мокра и стига до средата на гърба й.
	Циклоп идва на бегом при мен, без да откъсва очи от телешкото.
	— Иди си намери катерица или нещо друго – отхапвам малко от края, като го пренебрегвам и гледам как Грейси плува към ръба на басейна и отпуска ръце там.
	— Знаеш, че това е за него, нали?
	— Не бих казал, че е точно негово.
	Кучето започва да скимти. Поглеждам надолу и виждам как се облизва.
	— Просията не ти отива.
	Всъщност му отива много, какъвто е едноок. Изглежда направо жалък.
	— Нося му сушени филенца от работата поне веднъж седмично. Той ги обича.
	— Аз също ги обичам. Ох! – извиквам, когато Циклоп краде парчето директно от ръката ми, стисва го между зъбите си и бяга по-далече от нас. – Ти, малък…
	Дълбокият смях на Грейси се понася през топлия пролетен въздух и мигновено изтрива раздразнението ми. От колко време никой не се е смял така тук? Най-малко от четиринайсет години.
	Прекрасният й смях затихва бавно върху устните й.
	— Защо ме гледаш по този начин?
	— Смееш се точно като баща си.
	Тя стисва зъби.
	— Понякога се ядосвам, че ти си спомняш толкова много за него, а аз дори не мога да си представя лицето му.
	Отправям се към ръба на басейна,
	— Ще ти разкажа всичко, което помня.
	След малко тя кимва. Погледът й се плъзва по тениската и шортите ми.
	— Няма ли да плуваш?
	— Не, не ми се плува.
	— Водата е топла – дразни ме тя.
	— Лъжкиня. Устните ти са сини.
	Имаше кратко застудяване през последните няколко дни. Включих устройството за подгряване на водата, но ще минат часове, преди температурата да стане приятна.
	— Ха!
	Хайде сега!
	— Ха, какво?
	Грейси повдига рамене.
	— Нищо. Просто не мислех, че си такова голямо бебе. – Тя се отблъсква от ръба с крака. – Мисля, че видях одеяло в дневната. Трябва да отидеш и да се увиеш, преди…
	Тя изпищява в момента, в който скачам към нея с всичките си дрехи, и странно, но температурният шок стимулира мускулите ми.
	Ругая, когато изплувам на повърхността, а ръцете ми мигновено настръхват.
	— Ще свикнеш след минута — предупреждава тя и добавя тихо: – Слабак!
	Приближавам се до плиткия край, бързо смъквам тениската си и я хвърлям настрани, след което отново се потапям.
	Грейси се протяга по гръб върху водата, а погледът й блуждае някъде в небето.
	Това ми дава прекрасна възможност да се възхищавам известно време на плоския й корем и на заоблените й гърди, докато безшумно се движа във водата, в опит да се стопля. Момичето има форми, каквито не съм виждал, толкова пълни и здрави, почти като в комикс.
	Тя изчиства гърло и осъзнавам, че ме е хванала да я зяпам.
	— Мислиш ли, че ако баща ми не беше умрял, а твоята майка не се беше… знаеш… щяхме да бъдем приятели?
	— За разлика от това, което сме сега ли?
	Тя въздъхва раздразнено.
	— Знаеш какво имам предвид.
	Дали? Какво точно сме в момента?
	— Аз вероятно щях да съм ти нещо като по-голям брат – казвам накрая.
	Ужас проблясва в очите на Грейси и това ме кара да се засмея. Но също така ускорява пулса ми.
	Потапям се и плувам, докато вече съм точно под нея, и избутвам гърба й с моя, при което тя губи равновесие и се преобръща.
	Когато изплува на повърхността, плюе вода.
	— Ти определено си достатъчно дразнещ, за да ми бъдеш брат – казва тя и ме пръска по лицето.
	Плъзвам ръка около кръста й и я насочвам към ръба на басейна.
	— Извинявай, не мислех, че ще потънеш като гюле.
	Известно време оглеждам красивото й лице, докато накрая тя
	застава напълно неподвижно, а аз се наслаждавам на допира до копринената й кожа и усещам как кръвта кипва във вените ми.
	Тя извръща зелените си очи към мен и аз се подготвям за някоя от нейните остри забележки, но Грейси ме хваща неподготвен, когато се навежда и притиска устни към моите в силна и бърза целувка.
	— Знаеш, че не те обвинявам за случилото се, нали?
	Думите й връщат мислите ми към нещо, което отчаяно се опитвам да избегна.
	Какво се е случило през онази нощ между Ейб и майка ми пред онзи хотел, в който са открили Бетси и някакъв рижав бял мъж?
	Тялото ми се сковава от напрежение.
	— Всеки път, когато мисля за това…
	Казахме на Сайлъс и на Клайн за споделеното от Дън. Клайн беше безразличен. За него е важно убийството на Ейбрахам, а не горчиво-сладкото повторно събиране на семейството. Точно обратното, лицето на Сайлъс пребледня ужасно много и той започна да сипе проклятия под нос, докато успее да си налее бърбън от бутилката, която майка ми пазеше в шкафа специално за него.
	Бил е под голямо напрежение със случая на Ейб като заместник областен прокурор по онова време. Мога само да си представя какво би се случило, ако информацията за това, че майка ми съзнателно е оставила петнайсетгодишна жертва на трафик на хора в хотелска стая с клиент, стигне до медиите.
	Кого е защитавала майка ми? Заради кого е пренебрегнала приятелството си с Ейб?
	Прекарах два дни в разглеждане на албумите на майка ми, издирвайки рижавия бял мъж. Дори се обадих на Ашли Шеридан и я помолих да провери всички червенокоси мъже в полицията, които майка ми може да е познавала. Списъкът обаче е кратък и необещаващ.
	Стигам до заключението, че Дън или греши, или лъже.
	И ако е така, защо?
	Грейси се гърчи в ръцете ми и се извръща с лице към мен. После обвива крака около бедрата ми, сключва ръце зад врата ми и прошепва:
	— Не мисли за това! Поне не сега! По-добре мисли за мен! За това.
	Тя се накланя напред и покрива устните ми със своите в бавна, възбуждаща целувка.
	Ръцете ми инстинктивно се спускат около бедрата й и започвам да подръпвам връзките на бикините й. Задният двор е достатъчно уединен. Освен това преди малко чух как съседът тръгна нанякъде. Няма да се налага дори да влизаме вътре.
	Циклоп обаче притичва покрай нас с див лай и се впуска към вратата към предния двор, откъдето се вижда лицето на Клайн. Той се мръщи на кучето от безопасно разстояние иззад нея.
	— Може би ще решите да извикате Куджо*?
	[* Заразено от бесен прилеп куче от едноименния роман на Стивън Кинг. – Б.пр.]
	— Не мисля – изръмжавам, докато си оправям боксерките, а Грейси се отдалечава.
	Тя се качва по стълбите на басейна и се насочва към кърпата, простряна върху стола, което дава възможност и на двама ни с Крисчън да огледаме тялото й.
	А този задник дори не се опитва да скрие факта, че се наслаждава на гледката.
	Грейси подсвирква и Циклоп се връща при нея на мига, но продължава да следи с едното си око госта ни, докато той минава през вратата. Днес изглежда по-официално. Облякъл е черен панталон и риза.
	— Не можа ли да звъннеш?
	— И да пропусна забавлението? – ухилва се Клайн. Той знае точно какво беше на път да се случи. Но задоволството внезапно изчезва от лицето му. – Трябва да се облечете и да дойдете с мен. Ще вземем моята кола.
	Обзема ме безпокойство.
	— Защо?
	— Защото намерихме Бетси.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА

	 
	Грейс

	 
	— Чакайте малко! – казва Ноа и Крисчън и агент Тарийн замръзват с ръце на дръжките на вратите. Ние седим кротко на задната седалка на тъмен седан на ФБР и гледаме жената в предната градина, която изучава цъфналия храст. Широкополата й шапка скрива лицето й, но прилепналите шорти и тениска показват младо, здраво тяло. – Тя градинарка ли е? Или бавачка?
	Клайн се ухилва.
	— Не, живее тук със съпруга си.
	— И ти си сто процента сигурен, че това е тя?
	— По-скоро около деветдесет и девет. Но бързо може да разберем, като отидем и я попитаме.
	Ноа поклаща глава, не е убеден. Той гледа скептично, откакто влязохме в този квартал, в който къщите са на голямо разстояние една от друга и имат големи дворове и поддържани морави. Това е един от най-богатите квартали на Остин според него.
	— Грейси? Какво мислиш?
	Мисля, че колието на майка ми ще пореже дланта ми, ако не спра да го стискам толкова силно.
	— Има само един начин да разберем.
	Няма ли да бъде интересно? Сексуално насилвано момиче от парк за каравани, което е отвлечено от трафиканти на жени, сега живее в това имение, където кротко си скубе тревата? Изглежда спокойна.
	Ноа въздъхва.
	— Ако сте в грешка, това ще бъде един наистина смущаващ разговор, нали?
	— Може би не трябва да започваме с „били ли сте проститутка“?
	Сърцето ми препуска, когато излизам от колата и тръгвам по улицата след двамата агенти с Ноа до мен.
	— Госпожа Манди Уилър? – пита Крисчън.
	Манди Уилър?
	Жената се обръща, платиненорусата й късо подстригана коса се показва изпод периферията на шапката.
	— Не купуваме нищо отговаря тя с леден тон.
	Хладните й зелени очи ни оглеждат един след друг и се задържат върху мен за момент. Те са по-светли дори от моите.
	И определено изглеждат познато.
	— Не сме тук, за да продаваме каквото и да било, мадам.
	Крисчън вади значката на ФБР.
	На лицето й се изписва предпазливост. Тя поглежда към съседните къщи и от двете й страни.
	— За какво става дума тогава?
	— Вие ли сте Елизабет Ричардс, родена в Тусон, Аризона?
	— Не.
	Лицето й пребледнява.
	Тя лъже.
	— Името на майка ви е било Пеги Ричардс – произнасям с треперещ глас. – Баща ви се е казвал Брайън. Имали сте по-голяма сестра, на име Дина, която се е омъжила за Ейбрахам Уилкс. Дъщеря им се казва Грейс. Това съм аз. Аз съм Грейс.
	— Как успяхте… – прошепва тя, а изпълнените й със сълзи очи се местят между нас.
	Крисчън отваря папката, която държи под мишница, и вади затворническа снимка на жена, облечена в оранжев гащеризон и с провиснала руса коса.
	— Подвизавали сте се под името Манди Хокинс. Излежали сте три месеца в „Бомонт“ за проституция през 2007 година, след…
	— Добре.
	Тя вдига ръка и го прекъсва, а на лицето й се появява измъчена физиономия.
	Спирам да дишам от страх, че ще ни каже да си вървим и да не се връщаме никога повече. Че не й пука за мен и за мама, нито за това, което се е случило с баща ми.
	— Чудех се дали този ден ще дойде.
	Тя не изглежда щастлива от това, че е дошъл.
	Имам толкова много въпроси. За това какво й се е случило,
	за това какво знае за баща ми и станалото с него. Но точно сега един изглежда по-важен от останалите.
	— Защо не се прибра у дома?
	 
	* * *

	— От цяла вечност не съм чувала името Бетси.
	Тя поставя чаши с вода на кухненския остров пред всеки от нас.
	Всичко, на което съм способна, е да я зяпам.
	Не мога да повярвам, че открихме сестрата на майка ми. Моята леля. Момичето, което е избягало от къщи и което баща ми усилено се е опитвал да намери.
	Толкова усилено, че е умрял, докато я е търсил.
	Тя определено има очите на Ричардс, както и формата на лицето, и челюстта на майка ми – широка и квадратна. Останалите й черти обаче са по-изящни от тези на мама.
	Виждам и баба си в нея. В погледа й, както и в маниерите й. Начинът, по който се взира съсредоточено в теб за няколко секунди, а после извръща поглед, все едно не може да понесе връзката нито миг повече.
	Тя не се усмихва много, също като баба. А усмивките й са сухи и резервирани. И тя сумти, преди да ти позволи да ги видиш. Също като баба.
	И трие един и същи участък от плота вече няколко минути, точно както правеше баба.
	Прочиства гласа си.
	— Видях новините. Как е Дина?
	— В клиника за рехабилитация. Надяваме се, че ще се възстанови този път.
	Тя кимва.
	— Има ли нещо, което да искаш от мен? Или…
	Отварям уста да обясня, но не знам откъде да започна. А засега и Крисчън, и агент Тарийн са необичайно мълчаливи.
	— Това е цяла история, мадам – казва Ноа, а после се протяга и слага ръка върху коляното ми в знак на подкрепа.
	Той не е свикнал да ме вижда толкова объркана.
	— Имам достатъчно време. – Тя спира да говори и отпива голяма глътка от напитката си, а ръката й трепери леко. – Кой си ти по-точно?
	— Ноа Маршал, мадам. Майка ми беше началник Джаки Маршал.
	Това предизвиква проблясък на изненада в погледа на Бетси, последвана от мекота.
	— Съжалявам за случилото се с нея.
	Ноа просто кимва.
	Погледът на Бетси се насочва към Крисчън и се втвърдява. Ако не друго, той е човекът, който й показа затворническата снимка, а е ясно, че би предпочела да запази тази част от живота си в тайна.
	— А вие двамата сте агентите на ФБР, които разследват смъртта на Ейбрахам, предполагам?
	— Да, мадам. И имаме някои въпроси към вас – казва Крисчън и й отправя лека усмивка.
	Миг по-късно Бетси-Манди кимва.
	— Слушам ви.
	— През април 2003 година Уилкс и партньорът му са били повикани в хотел в Остин по съмнение за проституция. Ейбрахам е разпознал момичето в стаята. Вие ли бяхте това момиче?
	— Да. – Бетси се намръщва. – Бяха минали години, откакто ме беше виждал за последно. Но въпреки това видях в очите му, че ме позна.
	— Знаете ли името на мъжа, с когото бяхте?
	Тя поклаща глава.
	— Моят… сутеньор ме закара до хотела. Беше по-хубав от тези, в които ме водеше обикновено. Даде ми номера на стаята и си замина.
	— Помните ли някакви имена?
	— Не, но беше нещо обикновено. Може би Джон, Дон или Бил. — Тя се усмихва. — Никой от тях не казва истинското си име.
	Агент Тарийн си води записки, докато Клайн я разпитва.
	— Какво помните от онази нощ?
	— Достатъчно – казва тихо тя. – Чухме почукване на вратата около двайсет минути след като отидох. Мъжът погледна през шпионката и се паникьоса, и веднага след това пусна душа. Каза ми да вляза в банята и аз се подчиних.
	— А след това е отворил вратата?
	Тя поклаща глава.
	Не. Вратата на банята беше открехната и го чух да говори по телефона. Той каза на някого, че има ченгета на вратата и че трябва да ги разкара оттам незабавно. Идва след това отвори вратата.
	Двамата с Ноа разменяме погледи. Той вероятно е звъннал на Джаки.
	— Не го ли чухте да споменава никакви имена по телефона?
	Тя поклаща глава.
	— Бяхме дръпнали по една линия кока десет минути по-рано. Мъчех се да не се отнасям и ме беше страх, че ще ме арестуват. Чух как ченгетата казват, че някой от хотела е докладвал съмнение за проституция с малолетна. Той отрече. Един от полицаите казваше нещо от сорта на „Съжалявам, че ви притеснихме, сър“ и „Това явно с грешка, сър“, но другият настоя да види моите документи и да се покажа на вратата. Тогава мъжът им каза, че съм в банята, че трябва да почакат да изляза и че се нуждая от малко време насаме. Затвори вратата под предлог, че трябва да се облека.
	Той дойде и ме изведе от банята. Накара ме да изпия много вода, като се надяваше, че това ще ми прочисти главата. Напомни ми да кажа, че сме на среща, и да отричам, всичко друго.
	— Изглеждаше ли ви, че се опитва да печели време?
	— Да, определено. Той постоянно си гледаше часовника. Най-накрая ченгетата започнаха да думкат по вратата и да настояват да отвори. Той ме накара да си взема документите и попита на колко години пише, че съм, в тях.
	— На колко бяхте?
	Тя преглъща тежко.
	— Току-що бях навършила петнайсет.
	— Мислите ли, че е знаел, че сте били толкова малка?
	Тя извива устни.
	— Мъжете, които харесват малки момичета, си личат. Освен това той каза на човека, с когото разговаряше по телефона, че съм непълнолетна.
	Мръсното копеле е знаело.
	— А неговите документи?
	— Той ги скри в страничния джоб на служебната си чанта. – Тя се смръщва. – Но те така и не му ги поискаха. Изглежда, знаеха кой е.
	Разменям поглед с Ноа, за да разбера дали и той е осъзнал, че Дън ни е излъгал.
	— Той ми каза да стоя назад, докато оправи нещата, но едно от ченгетата заяви, че ако не се покажа на вратата, ще арестуват и двама ни. Затова излязох. Не познах Ейб в началото, но бях много уплашена. Не исках да се забърквам в неприятности с Деймиън. Това беше моят… Предполагам, че може да се каже моят собственик – добавя тя тихо.
	— И какво се случи тогава?
	— Появи се още едно ченге, жена, и им каза, че тя поема. Единият от тях си тръгна веднага, все едно искаше да е на стотици километри от тази врата, но Ейб започна да спори с нея. Клиентът ми ме накара да вляза вътре, докато говори с нея, а после и тя си тръгна. Мъжът хвърли някакви пари на масата и ми каза да си вървя. Така че аз слязох до страничната врата, където ме чакаше шофьорът. Рики. Така се казваше. Той беше спрял на паркинга. Беше видял полицейските коли и известно време след това ме разпитваше какво е станало.
	— И това ли беше всичко?
	Тя поклаща глава.
	— Едното ченге ни последва извън паркинга. Беше жената. Тя ни проследи чак до хотела, в който бях отседнала. Не знам как Рики не я забеляза.
	— Помните ли как изглеждаше тя? – пита Ноа, прекалено спокойно.
	— Красива. С къса руса коса и пронизващи сини очи. – Бетси се вглежда в Ноа за един дълъг миг, преди да извърне поглед. Не мога да кажа дали е направила връзката. – Тя дойде до стаята, в която бяхме, и каза на Деймиън да ме изведе от града, ако не иска и двамата да свършим в затвора. А след това си тръгна.
	Ръката на Ноа се стяга върху коляното ми.
	— Деймиън беше бесен. Реши, че съм помогнала на полицията, в което нямаше много логика, но той беше параноик. Преби ме много лошо, а след това ме хвърли на задната седалка на колата си и ме закара в Хюстън.
	— Видя ли Ейбрахам Уилкс след това? – пита Клайн.
	Тя поклаща глава.
	— Дайте ми една секунда! – казва тя и изчезва през вратата от другата страна на кухнята. Зървам тежко дървено бюро, което ме навежда на мисълта, че това е кабинет. Миг по-късно тя се връща и оставя визитна картичка на плота, ъглите й са измачкани и разпокъсани и изглежда така, сякаш е била сгъвана и мачкана стотици пъти. – Ейб ме остави в хотела онази нощ и аз си внуших, че е, защото не му пука какво ще ми се случи, както и на всички останали. Но един ден, месеци по-късно, случайно срещнах една позната и тя ми даде това. Каза, че ченгето е обикаляло, показвало на хората снимката ми и оставяло визитката си. Тя не му казала, че ме познава, но я запазила, в случай че ме види отново. – Бетси се усмихва тъжно. – Запазих я през всичките тези години, за да ми напомня, че дори в най-тъмните дни на някого му пука за теб.
	Моментът е толкова подходящ, колкото всеки друг. Поставям колието до визитката.
	— Майка ми никога не сваля това.
	Очите на Бетси се насълзяват, когато тя опипва шията си, по която няма бижута.
	— Деймиън взе моята половина. Не искаше да нося нищо, по което може да ме разпознаят.
	— На хората им пука, Бетси.
	Тя преглъща тежко.
	— Обадих се на номера от картичката, но той беше изключен. Не знаех, че е умрял скоро след това. Изобщо не знаех какво става там. Прехвърляха ни от един град в друг и винаги имаше някой, който да ни наблюдава. За да са сигурни, че правим точно това, което ни е казано, и да ни напомнят какво може да се случи, ако не се подчиняваме. Те ни караха да вземаме кока, а после ни водеха по хотелите, за да работим. Така разбирах къде съм, по брошурите в хотелските стаи. Всичко, което знаех по онова време, беше, че ако правя това, което Деймиън иска, ще получа следващата си доза и той няма да ме нарани.
	— Къде е този Деймиън сега? – питам през зъби.
	Защото искам да го убия.
	— Отиде в затвора. Може би все още е там. Или пък вече е мъртъв.
	В гласа й прозвучава надежда, когато казва това.
	— Какво друго помните за клиента? – пита Крисчън, като връща разговора към онази нощ.
	Тя допълва чашите ни с вода и се вглежда в каната.
	— Той беше като всички тях. На средна възраст, женен, с деца.
	— Как изглеждаше?
	— На около четирийсет, но с много посивяла коса. Доста стегнат.
	— Беше ли рижав по рождение?
	Тя се мръщи.
	— Не, не си спомням да е бил рижав.
	— Някаква идея какво е работил? – пита Клайн.
	— Не говорихме много.
	Тя се изчервява.
	— Да. Какво друго си спомняте? Мъжете обичат да изпускат парата, като говорят за разни неща, за които не трябва да говорят, с момичета, които само се преструват, че ги слушат.
	Бетси дъвче бузата си замислено.
	— Не. Съжалявам. Той беше мил, ако това помага. Някои от тях не бяха. – Тя пуска чешмата, за да изплакне своята чаша, а след това отново я пълни с вода от каната. – Как е моята… Как е Пеги?
	— Баба умря преди пет години от сърдечен удар.
	Тя стисва устни и кима мълчаливо.
	Не мога да спра въпроса.
	— Защо не се върна? Ние бяхме в Тусон. Още живеехме в „Долината“.
	Тя отпива от водата, за да си спечели време.
	— Майка ти разказа ли ти за баща ми?
	— Наскоро научих. Баба го е изритала веднага след това. Знаеше ли?
	Тя поклаща глава.
	— След като заминах, никога не погледнах назад. Много е трудно да събереш смелост да отидеш при майка си и да й кажеш какво прави баща ти с теб, когато нея я няма през нощта. А когато тя ти каже, че си измисляш… – Очите й започват да блестят. – Толкова много я намразих заради това. Намразих ги и двамата. Нямах търпение да се махна. А след това срещнах Деймиън. Той беше по-възрастен и привлекателен и ми обърна внимание. Купуваше ми неща, караше ме навсякъде, каза ми, че съм красива и че ме обича. Той беше този, който ми внуши идеята да избягам. Мислех често за това, но бях само на четиринайсет. Нямаше къде да отида. Така че, когато той каза, че ще се погрижи за мен, не беше трудно да взема решение. Събрах си нещата в раницата, написах писмо и тръгнах. Срещнахме се на няколко преки.
	— Баща ми е ходил до Тусон да те търси.
	— Не съм изненадана. – Долната й устна потрепва. – Пътувахме към Калифорния за известно време, стигнахме до Ел Ей. Беше вълнуващо. Без вечерен час, без правила, без училище. Ходехме само по купони в къщите на различни хора всяка вечер. Деймиън започна да ме кара да пия и да вземам дрога. Една цигара, после хапче. – Тя се поколебава. – А после един ден дойде някакъв негов приятел и ми каза, че съм много хубава и че иска да спи с мен. Деймиън му каза, че няма проблем, и ме убеди, че ако го направя, ще ме обича още повече. Аз бях на четиринайсет. И бях глупава. Исках само да бъда обичана.
	— Не сте единствена. Това е начинът, по който повечето момичета се забъркват в подобни неприятности. Тези хора знаят как да убеждават – казва меко Крисчън.
	Тя му се усмихва благодарно.
	— А след това се случи отново с друг приятел, а после с още един, докато започнах да се чудя дали те наистина са му приятели. Накрая му казах, че повече не искам да бъда с никой друг, освен с него. Той се ядоса. Удари ме няколко пъти. Бях уплашена, че ще ме изостави. Можете ли да повярвате? Тревожех се за това. – Бетси добива измъчено изражение, сякаш всичко това й причинява болка. – Не съм сигурна кога разбрах, че Деймиън ме продава.
	— Защо не избяга тогава? Можеше да се върнеш.
	— Къде? При баща, който…
	Тя не довършва.
	— И все пак какво се случи с теб през всичките години след това?
	— Когато арестуваха Деймиън, се почувствах свободна. – Тя се засмива горчиво. – За около час. Тогава ни пое друг мъж, мен и още две момичета. Името му беше Назир и благодарение на него осъзнах колко добре се е отнасял Деймиън с мен. Назир ме държеше на евтин хероин и ме оставяше заключена в разни стаи по дванайсет часа, като през това време пускаше цял парад от мъже да ми се изредят. И ме биеше. Деймиън също ме е удрял, но не като него, не и редовно всеки ден. Каза ми, че знае откъде съм, че съм отвратителна и че семейството ми никога няма да ме вземе обратно. Той ме убеди, че ако някога се опитам да избягам, ще ме намери и ще ме нарани. И аз му повярвах. Бях уплашена, така че продължавах да работя. Накрая едно ченге под прикритие ме хвана в Сан Антонио и ме пратиха в затвора. Това беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Отървах се от Назир и от дотогавашния си живот и се изчистих благодарение на затворническата рехабилитационна програма.
	— Съпругът ти знае ли за всичко това? – пита меко Ноа.
	Очите й отскачат към сватбения портрет на стената и лека
	усмивка докосва устните й.
	— Той ми беше адвокат. Фирмата му работеше про боно* и моят случай се беше паднал на него. Той започна да ме проверява, докато бях в затвора, за да се увери, че получавам цялата помощ, от която се нуждая. А след като излязох, ми помогна да си намеря работа и квартира. И постепенно се сближихме. Все още не мога да повярвам, че пожела да се ожени за мен.
	[*Pro bono publico (лат.) – за доброто на обществото. – Б.пр.]
	Мъжът на снимката е поне десет години по-възрастен от нея, косата му вече оредява на темето, а брадичката му е започнала да увисва. В сравнение с Бетси, сияеща и красива, в елегантна бяла дантелена рокля, със златисторуса коса, падаща на вълни по раменете й, всеки би казал, че е точно обратното.
	— Никой, освен Гейл не знае за миналото ми. Излъгахме семейството му и приятелите ни за това как сме се запознали. Той може да е без предразсъдъци, но другите не са, и особено в този квартал.
	— Да се върнем на онзи мъж! Сигурна ли сте, че не можете да си спомните нищо повече за него? – настоява Крисчън, след като отново й е дал възможност да поговори за нещо друго, преди да я върне към въпроса.
	Тя поклаща глава.
	— Съжалявам, че не мога да ви помогна. – Замълчава за известно време. – Но какво общо има тази нощ със смъртта на Ейб?
	— Все още не сме съвсем сигурни. – Той поставя визитната си картичка до тази на баща ми. – Ако се сетите за още нещо, моля ви, обадете ми се! – Стоманеносивите му очи се насочват към мен. – Готова ли си?
	— Аз… ъ…
	Сега, след като съм открила леля си, не искам да си тръгвам. Но предполагам, че би било уместно да го направя. Бетси ще има нужда от време да осъзнае всичко това. Не мога да я виня. Тя чистеше плевели в градината си, когато се появихме, влачейки със себе си минало, за което тя се е надявала да е мъртво и отдавна погребано.
	Бетси издърпва кубче хартия от хладилника и пише телефонен номер.
	— Знаеш къде живея. Това е номерът ми. – Тя притиска листа в ръката ми. – Моля те, обади ми се! И прати поздрави на майка си! – Тя се поколебава. – Може би бих могла да се свържа с нея, когато се почувства по-добре.
	— Тя ще се зарадва.
	— И може да наминеш пак някой ден, ако останеш в Остин. Ще бъде хубаво отново да имам семейство.
	Бетси ми се усмихва с една от онези скъпернически усмивки.
	— Ще мина. Няма да ходя никъде.
	Разсеяно посягам към Ноа и пръстите ми забърсват бицепса му. Той определено вече няма да се отърве от мен.
	Стигаме до масивното двуетажно фоайе, когато Бетси изведнъж възкликва:
	— Чакайте! Аз… Да. Спомних си нещо. – Тя се мръщи, все едно се мъчи да задържи мисъл, която се носи по края на спомените й. — Мъжът накуцваше.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА

	 
	Командир Джаки Маршал

	 
	4 май 2003

	 
	Минавам през полицейските ограждения и се запътвам към цирка от мигащи светлини и хора.
	Последният път, когато бях в този долнопробен мотел, беше за да разкарам Бетси от Остин.
	А сега… Не знам какво става, но бях събудена от обаждане от диспечера, който ми каза, че полицай е бил убит и че трябва да дойда веднага.
	Сайлъс препречва пътя ми.
	Този кучи син! Нямам какво да му кажа. Опитвам се да го избегна, но той сграбчва ръката ми.
	— Почакай, Джаки! – Той се оглежда наоколо, за да види кой гледа. – Не може да влезеш там!
	— Как ли пък не!
	Опитвам се да се отърся от ръката му, но той стисва по-силно.
	— Заповед на Канинг. Само на специалния екип е позволено да влиза точно сега. Накараха и мен да чакам отвън, а аз съм проклетият областен прокурор.
	— Ти все още не си областен прокурор – процеждам през зъби, като добавям спокойно: – И никога няма да бъдеш, ако някой разбере какъв си в действителност.
	Едва не повърнах, когато преди две седмици открих Ейб, изправен не срещу кого да е, а срещу собствения ми брат, в онази хотелска стая с проститутка.
	Моят праволинеен, праведен, спазващ закона по-голям брат. И не с каква да е проститутка, а с петнайсетгодишна.
	Петнайсетгодишна, която по случайност е природена сестра на Дина.
	— По дяволите, Джаки! Направих грешка. Не смей да се държиш така, сякаш ти никога не си грешила! – Той ме издърпва назад към сенките, далече от любопитни уши. – Тя каза, че е на двайсет и една. Не знаех на колко е и със сигурност не знаех коя е.
	— О, я стига! Достатъчен ми беше само един поглед, за да разбера, че е роднина на Дина.
	— Да. Тя беше поразително момиче, но…
	Издавам звук на отвращение.
	— Фактът, че си й изневерил с проститутка, може да съсипе Джуди, ако някога разбере.
	Сайлъс вдига ръце в жест на капитулация.
	— Права си. Затова Джуди никога не трябва да научава. Децата ми не трябва да разбират. Това беше грешка. Направих ужасна грешка.
	— И колко точно „грешки“ си направил?
	Вглеждам се в него, като го предизвиквам да ме излъже.
	Той се поколебава.
	— Две. И само веднъж с жена под осемнайсет.
	— Откъде би могъл да знаеш? Мислеше, че Бетси е на двайсет и една.
	— Това няма да се повтори никога повече, кълна се, Джаки. Напоследък имахме трудности у дома, а и в работата. Просто имах нужда от малко…
	— О, знам от какво си имал нужда – отсичам. – Това, което аз трябваше да направя онази нощ, ме лиши от най-добрите ми приятели, Сайлъс. По-лошо, наложи се да прогоня това момиче на далече, така че ти да можеш да запазиш безценната си работа и репутацията си.
	— Не се преструвай, че не го направи и за себе си!
	Той има наглостта да изглежда самодоволен.
	— Прав си за това. – Удрям го в гърдите с пръст. — Твоята „грешка“ би могла да попречи на кариерата ми, за която съм се борила до смърт. Но искаш ли да бъда честна? Тревожех се как това ще се отрази на семейството ти. На сина ми. Това момче мисли, че слънцето изгрява и залязва заради вуйчо му.
	Единственият друг мъж, когото обожава повече, е този, когото предадох.
	— Ще съжалявам, че те покрих, всеки божи ден от живота си.
	Сайлъс потрепва.
	— Нямах намерение…
	— Не искам да слушам. Ако някога отново те хвана с момиче, няма да те измъкна.
	— Обещавам, че…
	— И не се заблуждавай, че си се отървал! Единствената причина Ейб да мълчи е, защото предпазва Дина, но ако намери Бетси, това ще излезе наяве. И ще съсипе всички ни.
	Обръщам се да си тръгна.
	Сайлъс отново сграбчва ръката ми.
	— Ейб вече няма да търси Бетси – казва меко.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА

	 
	Ноа

	 
	Клайн вкарва колата на паркомястото.
	— Да вървим!
	Стисвам зъби, потискайки желанието си да му кажа да върви по дяволите и да ми върне проклетия телефон, за да се обадя на Сайлъс и да го питам защо Клайн показа негова снимка на Бетси и тя каза, че това е човекът, с когото е била през онази нощ в хотела.
	Събирам това, че той куца, и това, че майка ми е защитавала някого през онази нощ, някой, който е бил по-важен за нея от Ейб, и вече няма нужда да питам Сайлъс каквото и да било, защото дълбоко в себе си знам.
	Просто още не мога да повярвам.
	Така че слизам от седана на ФБР, вкочанен и неспособен да срещна погледа на Грейси. Имам чувството, че всеки момент може да изпразня стомаха си върху тротоара.
	Впримчен съм в безкраен кошмар, който става все по-лош.
	— Какво е това място? – пита Грейси, докато вървим след Крисчън по тясната пътека между жилищните сгради в някакъв комплекс, обграден от двете страни с двуметрова тухлена ограда, над която се издигат високи разлистени дървета.
	Зад тях има малки дворове.
	Тарийн минава след нас през една малка черна порта и през врата, която затваря зад себе си, и ние вече сме вътре.
	— Това е собственост на ФБР – обяснява накрая Клайн. – Понякога е безопасна квартира. Но точно сега го използваме за нашия случай.
	— Срещу Мантис и Степли ли?
	Грейси оглежда светлата дървения и гълъбосивите стени. Няма много мебели, черен кожен диван, телевизор с плосък екран, вградени лавици, пълни с книги, порцеланов чайник за чай върху печката в по мъжки изглеждаща кухня от черно дърво и уреди от неръждаема стомана. На стената пред мен виси абстрактна картина.
	Чувствам очите на Клайн да пробиват дупка в мен.
	— Не. Нашият случай срещу Сайлъс Рийд.
	Въздухът напуска дробовете ми.
	— Разследваме го от пет месеца – добавя Тарийн, минава покрай нас и изчезва в стаята.
	Просветва ми.
	— Вие сте преследвали някой друг – мънкам. – В съобщението на майка ми се казваше: „Щом сте толкова нетърпеливи да арестувате някого…“, или нещо подобно.
	Клайн се насочва към хладилника, зареден с газирани напитки и бутилки с вода. Вади една кола с въпросителен поглед и когато Грейси кимва, й я подхвърля. Посочва ни с ръка дивана, а самият той заема стола срещу него. Звукът от отварянето на безалкохолното, което си е избрал, проехтява в тихия апартамент, докато чакаме обяснение.
	— Миналият ноември с нас се свърза Ейми Бивенс.
	Намръщвам се.
	— Секретарката на вуйчо ми ли?
	— Бившата му секретарка. Той я беше уволнил по-рано същата седмица. Както и да е, тя твърдеше, че е подслушала обезпокоителен личен телефонен разговор, който я е накарал да мисли, че Сайлъс Рийд си търси проститутка. Непълнолетна.
	— Той не е толкова глупав, че да го прави по телефона – оспорвам.
	Лицето на Грейси се сбръчква в отвращение. Не мога да кажа дали към вуйчо ми, или към мен, затова че го защитавам.
	Клайн продължава, пренебрегвайки протеста ми.
	— Бивенс не е отишла в полицията по очевидни причини. Решихме, че това може би е случай на недоволен служител, но тя имаше дата и име на хотел в Хюстън, където той е трябвало да се срещне с проститутката. Така че решихме да проверим. – Той прави пауза, която сякаш продължава вечно. – Охранителните камери са заснели момиче, което е дошло в хотелската му стая.
	Стисвам очи. Това не може да е истина. Това не може да е истина.
	— Беше облечена така, че да не предизвиква подозрение, в дънки и тениска. Но е останала около час, след което е била взета от кола с фалшиви номера. Не успяхме да огледаме добре лицето й, така че това се оказа задънена улица за случая, но знаехме, че имаме случай. И започнахме да подслушваме личните и домашните му телефони.
	— А ти обичаш да подслушваш хората – промърморва Грейси, все едно повтаря нещо, което Клайн й е казал.
	Те си разменят многозначителни усмивки. Това е нещо лично между тях, което не разбирам и не харесвам.
	Клайн отпуска лакти върху коленете си.
	— След шест седмици, през които не се случи нищо, реших да пусна въдица. Затова отидох при Джаки Маршал.
	Тарийн влиза отново и носи лаптоп.
	— Бях се сблъсквал с нея няколко пъти в миналото и се разбирахме добре. Реших да разбера дали знае, че брат й се занимава с малолетни проститутки.
	— Това едва ли е минало добре – мърмори Грейси под нос.
	— Тя ме изрита от офиса си – усмихва се Клайн, но усмивката не достига до очите му. – Но това ни осигури така необходимия пробив, защото същата вечер Джаки се обади на брат си и го попита защо, по дяволите, федералните идват да я разпитват за него и неговите склонности. – Той повдига вежди. – Джаки знаеше. Или поне знаеше, че се е случвало преди. И беше бясна. Тя го попита дали е смятал да спази обещанието си след Бетси.
	Грейси се ококорва.
	— Споменала е Бетси? Ти вече си знаел за Бетси?
	Гласът й е пълен с обвинение.
	— Знаехме за момиче, на име Бетси. Нямахме никаква идея коя е тя.
	— Чакай, кога беше това? – прекъсвам ги.
	— По това време вече беше януари.
	Правя бърза сметка. Това е било по времето, когато майка ми отново започна да пие много.
	Той ми се закле, че не е знаел на колко години е. Обеща ми да не го прави никога повече.
	— Боже мили! – Несвързаните й приказки са били каша от истини. „Той“ не е бил само един човек. Били са и Мантис, и Канинг. И Сайлъс. „Той“ й е казал, че е мислел, че момичето е пълнолетно, и тя му е повярвала. — Тя е вярвала, че случилото се с Бетси е било грешка.
	Това, че Сайлъс е бил с проститутка, е позорно, но майка ми беше от типа жени, които биха простили на мъж, че е задоволил нуждата си.
	Но би ли простила, ако тази нужда включва петнайсетгодишно момиче?
	Тя е направила така, че Сайлъс да не отговаря за престъплението, което е извършил. Но той я е излъгал и е извършил ново престъпление, защото тя го е защитила.
	Това сигурно я е изяждало.
	— През онази нощ се добрахме и до още нещо. Сайлъс спомена за вътрешно разследване на полицейското управление в Остин срещу Мантис и момчетата му, което трябва да се прекрати. Беше ясно, че това изискване идва от някой друг и че Сайлъс само го предава на Джаки, но не бяха споменати имена.
	— Канинг – казва Грейси.
	— Това беше първото ми предположение. Така че разширихме разследването и включихме майка ти.
	Мамка му!
	— Тя знаеше ли?
	— Разбра накрая, когато подслушахме разгорещен спор по телефона между нея и Канинг за това, че е намерила кобура на Ейбрахам Уилкс в самозалепващ се плик, закопан в градината й. Тя обвини Дуейн Мантис, че го е сложил там. Според нея това беше някакъв вид сплашваща тактика, която да я подтикне да го изчисти от всякакви престъпления в текущото разследване.
	Зяпвам Клайн, но получавам само едно „извини ме, не можех да ти кажа по-рано“ свиване на рамене.
	— Тя директно каза на Канинг, че Мантис е виновен и че тя ще се погрижи той да бъде наказан. А два дни по-късно го оправда.
	Стомахът ми се обръща. Боже, мамо, в какво си се забъркала?
	— Точно тогава се върнах и започнах отново да я притискам. – Клайн поклаща глава. – Обработвах я седмици наред. Знаех, че мога да отворя случай срещу Мантис и вероятно да копая достатъчно дълбоко, за да го хвана със или без нейната помощ, но исках Рийд. И тя ми беше необходима за това.
	Той кимва към Тарийн, който натиска клавиш на лаптопа.
	Пияният глас на майка ми изпълва стаята. Това е същото съобщение, което Клайн ми пусна през онази нощ в Тусон. Затварям очи, вълната от мъка, която ме залива, не е толкова ужасна, колкото първия път, но все още е болезнена.
	„Не знам как точно го е направил Мантис, но знам, че той е убил Ейб. Хванете го! Разберете как Дуейн Мантис е убил един добър човек! Направете го и аз ще ви дам брат си на сребърен поднос. Мога да направя поне това за Бетси.“
	Рязко отварям очи.
	— Преди не ти пуснах целия запис — признава Клайн без грам съжаление. – Не можех да застраша случая. Имахме нужда да говориш с вуйчо си, да му даваш информация за Дина и за Грейси и за това какво знаят те.
	С леко движение на китката Тарийн пуска още един запис.
	„Пари.
	Да, сър. Пари.
	За колко пари говорим?
	Достатъчно, за да се замислиш.“
	Чувствам как лицето ми пламва, когато гласът ми изпълва стаята, по същия начин, както когато си направил нещо грешно и са те хванали.
	— Значи, така сте разбрали за сака с парите?
	— И това, че си в Тусон и в кой мотел.
	— Боже мили! – Обхващам челото си с ръце. Главата ми сякаш е готова да се взриви. – Сайлъс не се ли е тревожил, че подслушвате телефоните му?
	Това, че Клайн е разпитвал майка ми, не би ли го направило параноичен?
	Клайн се ухилва.
	— Той беше прекалено арогантен, за да се тревожи. Каза на майка ти, че нямаме нищо срещу него и че няма съдия, който да издаде заповед без доказателства.
	Вярвам му.
	— Какво друго чухте?
	Те се споглеждат.
	— Разговори между Канинг и Рийд, които предполагат, че и двамата са участвали в заговора срещу Ейбрахам Уилкс, както и в половин дузина други престъпления. Но може би недостатъчно, за да го заковем за това, което е сторил на Бетси и на други млади момичета.
	— Но вече имате свидетелските показания на Бетси — спори Грейси и добавя горчиво. – И тези на Хийт Дън, ако спре да лъже и признае, че е разпознал бъдещия областен прокурор.
	— Бих заложил, че тя ще откаже да свидетелства, дори ако иска да помогне. В момента има нов живот и не иска хората да знаят коя е била – казва Тарийн.
	— Освен това има твърде много начини да се изкопаят дупки в нейната история. Това е било преди четиринайсет години, тя е била надрусана, не е можела да го разпознае категорично. Трябва ни нещо заковаващо. – Клайн ме измерва с поглед. – И ти можеш да го направиш за нас, ако желаеш. – Той се поколебава, сякаш някъде дълбоко под загрубялата му външност има съзнание. Или може би просто използва моето съзнание срещу мен. – Заради Ейб.
	— Разбира се, че Ноа ще го направи – отговаря Грейси вместо мен.
	Тя ме поглежда и в зелените й очи виждам избор – да помогна на ФБР, да изпратя вуйчо си в затвора до живот и да се сбогувам с единствения близък, който ми е останал.
	Или да загубя нея завинаги.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ШЕЙСЕТА

	 
	Грейс

	 
	Той е буден.
	Мога да позная по ритъма на дишането му и по усещането за твърдото му тяло срещу моето.
	Буден е, точно като мен, и е замръзнал тихо в собствения си ад, докато аз чакам да се предаде. Да направи избор.
	Да направи правилния избор. Този, при който вуйчо му ще трябва да се изправи срещу наказанието за престъпленията си.
	И за това, че е причина името на майка му да бъде натъпкано в калта.
	Сега вече знам какво е имал предвид Клайн, когато ми каза да бъда внимателна и да не допускам Ноа твърде близо, освен ако не съм хиляда процента сигурна, че той ще избере мен пред майка си и вуйчо си.
	Той предрече, че един ден Ноа може да лежи до мен в леглото и да решава кого да защити.
	Кого да разочарова.
	Кого да предаде.
	Ние всички знаем кого е избрала Джаки. Брат си. Себе си. Но е сгрешила.
	Ще направи ли и Ноа същата грешка?
	 
	 
	 
	ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ПЪРВА

	 
	Командир Джаки Маршал

	 
	6 май 2003

	 
	Гледам как Канинг обикаля около басейна към мястото, където седя в моя шезлонг под люляковото дърво. Той се олюлява, докато върви.
	Или може би се олюлявам аз.
	Протягам се към бутилката с уиски и доливам в чашата си.
	— Джаки!
	Канинг издърпва стол и го поставя до мен.
	— Чух, че са намерили някои неща в къщата на Ейб.
	Нямам намерение да се преструвам.
	— Да, мадам. Не знам какво да ти кажа, освен че съжалявам. Знам, че ти беше добър приятел.
	— Няма начин Ейб да е продавал дрога.
	Точно както знам, че има причина Мантис и Степли да бъдат включени в тази противоречаща на всички правила „специална“ група и има причина да ограничат достъпа до местопрестъплението, сякаш е трезор, и да не пускат никого.
	— Нещата не изглеждат добре за него.
	— Това е, защото възложи случая на Мантис. На Мантис! – изсъсквам. – На същия човек, когото Ейб щеше да съсипе, защото е откраднал пари!
	— Мантис е също толкова шокиран от случилото се, колкото всеки друг.
	— Да, обзалагам се. – Сумтя подигравателно. – Беше ли шокиран, когато Ейб отказа да задържи торбата с пари, която намери в колата си? Подкупът от Мантис, който трябваше да му затвори устата?
	Канинг повдига вежди замислено.
	— Уилкс каза ли, че Мантис му е дал сака с парите?
	— Не, Мантис ги е оставил, така че Ейб да ги намери.
	— Значи, Ейб не е видял кой е оставил чантата?
	— Не, но… – въздишам.
	Проклятие!
	— Има ли друго обвинение, което би искала да отправиш, Джаки? Нещо, което всъщност можеш да докажеш извън всяко съмнение? Нещо правдоподобно в конкретния случай за корупция, който образуват срещу Ейб точно в този момент? – Канинг ме поглежда през присвитите си очи. – Помисли внимателно! Помисли как би могло да се отрази това върху кариерата ти! Върху семейното ти щастие! – Той се навежда напред, доколкото позволява големият му корем, и казва толкова тихо, така че само аз да го чуя: – Защото така, както аз виждам нещата, нищо добро няма да излезе от позицията ти по отношение на Ейбрахам Уилкс. – А после продължава с по-успокоителен тон. – Ти го предупреди, нали? Каза му за по-голямото добро, за това, че понякога трябва да жертваме малцина, за да помогнем на много хора. Но изглежда, че Ейбрахам е избрал да помогне на малцината. Предимно на себе си.
	Но не помогнах ли и аз на себе си? Причиних това на Бетси заради моето семейство, заради моя брат, заради милата му жена и децата му, заради моя скъп Ноа, който обожава Сайлъс, но също така и заради себе си. Защото за няколко минути пред онази врата и докато карах към „Щастливата деветка“, единственото, за което можех да мисля, беше, че моето семейство, моят живот и моите амбиции трябва да останат незасегнати.
	— Ако искаш да играеш в двора на големите момчета, трябва да следваш правилата.
	Канинг посяга към джоба си и вади сребърна звезда.
	Тази, която би ме направила заместник-началник.
	— Защо не се съсредоточиш върху това, докато разследването свърши? Може да я забодем на яката ти и всичко да стане официално. – Той пуска звездата върху дланта ми и се надига от стола си. – И намали пиенето, става ли? Иначе няма да си спомняш нищо от това, което говорихме.
	И той ще го изиграе точно така, ако някога се осмеля да повдигна отново въпроса.
	— Между другото, знаеш ли какво е станало с този сак с пари, за който Ейб твърди, че Мантис е оставил в колата му? – казва той толкова небрежно, все едно току-що му е хрумнало.
	Знам, че изобщо не е така. Това е доказателство за нещо, което Канинг не иска да излезе на повърхността.
	Посрещам любопитния му поглед.
	— Изгорих го.
	Той кимва на себе си.
	— Виждаш ли? Градът има нужда от хора като теб и мен.
	И ме оставя да седя под люляковото дърво със сребърна звезда в ръката.
	А тя буквално прогаря плътта ми.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ВТОРА

	 
	Ноа

	 
	— Ноа!
	Вуйна ми Джуди е известна със здравите си прегръдки, независимо от крехкото й телосложение. Обикновено ги харесвам.
	Тази вечер обаче хващам ръцете й и ги стискам силно, докато не се уверявам, че нуждата да обвия тези ръце около вдървеното си тяло е преминала.
	— Как се справяш? – Вглежда се намръщено в мен. – Не изглеждаш добре.
	Защото се чувствам готов да повърна върху розовите й чехли.
	— Сигурно съм хванал нещо.
	— Има вирус. Сайлъс се прибра по-рано днес и изглеждаше ужасно.
	Потискам безпокойството си.
	— Къде е той?
	— Където е винаги. Крие се там. – Тя маха с ръка към кабинета му. – Не мога да го накарам да си вземе почивен ден. Искаш ли малко чай?
	— Не, благодаря, мадам!
	— Добре. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо друго! Ще бъда тук и ще планирам пътуването ни до Италия през есента.
	Тя изглежда развълнувана, когато се отправя към мястото си на кухненския остров, където седи отворен лаптоп.
	Това вероятно е усещането от забоден в корема харпун.
	„Съжалявам“, оформям с уста, а след това се насочвам надолу по коридора.
	Намирам Сайлъс зад бюрото. Столът му е обърнат така, че да гледа към прозореца. Изглежда, не забелязва, че съм влязъл.
	Прочиствам гърлото си.
	— Ноа! Здравей! Не знаех, че ще се отбиеш.
	Гласът му е равен, уморен.
	— Не беше планирано.
	Тръгвам към най-близкия до него стол и сядам, като избягвам погледа му колкото е възможно по-дълго.
	Той се пресяга за питие.
	— Искаш ли?
	— Не, благодаря!
	Пропускам „сър“. Това е знак на уважение, на добри маниери. Сайлъс не заслужава нито едно от двете.
	И да е забелязал, не казва нищо.
	— Мислех, че трябва да обсъдим връщането ти на работа. Нещата ще се успокоят след около седмица и ще е хубаво дотогава да си пак на линия. Да оставиш всичко това зад себе си.
	Как прави това? Как може да седи там, да си пие бърбъна и да се преструва, че е такъв, какъвто не е? Как се е преструвал през последните четиринайсет години?
	— ФБР откри Бетси – съобщавам.
	— Сигурни ли са, че е тя? Имаха една фалшива…
	— Тя е. Ходихме да я видим.
	— Разбирам. – Той печели известно време, като довършва питието си. Щях ли да забележа тази тактика на печелене на време, ако не знаех какво крие? – Поне Грейс вече ще има семейство. А Дина ще…
	— Знам какво се е случило онази вечер в хотела с Ейб. И какво е направила мама. Какво си направил ти.
	Подготвям се за отрицание. Той е майстор на отвличането на вниманието и лъже толкова гладко. От онази нощ на предната веранда, след като мама почина, ми е доказвал многократно, че е истински майстор на заблудата.
	Но вместо това той отпива още една голяма глътка.
	— Затова ли не искаше да говоря с Грейси, с Дина и с федералните. Страхувал си се да не разкрием истината. Как можа да го направиш, Сайлъс!
	— Не искахме да научаваш. Аз никога… Опитвах се да те предпазя.
	Той потъва обратно в стола си. Облекчение ли съзирам в очите му? И в начина, по който се отпуска тялото му? Облекчение, че тайната му най-накрая е разкрита?
	Едно е да науча от Клайн, че вуйчо ми е педофил. Но да го чуя от собствената му уста…
	— Няма значение дали съм разбрал, или не. Факт е, че си го направил – избухвам, а очите ми горят. – Тя е била на петнайсет!
	— Тя ми каза, че е пълнолетна – отрича той немощно.
	Неубедително.
	— Значи, не си го правил никога повече? Никога не си нарушавал обещанието, което си дал на майка ми? Не си я излъгал за това?
	Той отклонява погледа си към повърхността на бюрото.
	— Понякога просто имам нужда… – Гласът му замира, а после довършва тихо: – Просто имам нужда.
	Сайлъс знае, че това е неправилно.
	Гневът избухва в мен.
	— И какво? Видя Ейб и Дън през шпионката и реши да звъннеш на майка ми? Да я забъркаш в тази каша, за да те спаси?
	— Щеше да навреди и на нея, ако това беше излязло наяве – промълвява той. – Но не, обадих се на Канинг. Той е звъннал на майка ти и я е изпратил там.
	Отнема ми известно време да си събера мислите.
	— Джордж Канинг е знаел, че си с малолетна проститутка, и е заповядал на майка ми да отиде там и да накара Ейб и Дън да напуснат?
	Сайлъс си сипва още едно питие.
	— Канинг искаше да ме направи областен прокурор, независимо от всичко. Ако знаех, че ще ми припомня за това всеки път, когато не съм съгласен с него да се откажа от някой случай или да повдигна обвинение, за което той настоява, може би щях да размисля. Може би щях да се откажа. Смятах, че е лоша идея да се обажда на нея, но той реши, че така Джаки ще бъде мотивирана да приключи със случая за доброто на всички. Че тя е единствената, която Ейб би послушал. Това беше, преди да разберем кое е момичето. Беше просто… Ако беше, което и да е друго ченге, нищо подобно нямаше да се случи.
	— Имаш предвид, че Ейб нямаше да умре.
	Той стиска очи.
	— Никога не съм искал Ейб да умира. Но след това той се обърна срещу Мантис. Майка ти се опита да го разубеди. Предупреди го, че Мантис е отправил заплахи. – Сайлъс поклаща глава. – Канинг искаше аз да оглавя прокуратурата и Мантис да преследва наркодилърите, а той е един много непоколебим в постигането на целите си мъж. Ейб не можеше да спечели срещу него.
	Сърцето ми започва да препуска.
	— Какво се опитваш да кажеш? Че Канинг стои зад смъртта на Ейб?
	Сайлъс допълва чашата си отново, все едно е решен да изпадне в безсъзнание, и то скоро.
	— Не знам дали е стигнал дотам, че да го каже директно на Мантис, но знам, че той го накара да остави парите в колата на Ейб, за да види дали Ейб ще е достатъчно глупав, за да клъвне. – Той се усмихва. – Когато Канинг дойде да ги търси, майка ти му каза, че ги е изгорила. Само ако знаеш как побесня, когато разбра, че ги е скрила. – Той въздиша. – Вероятно той е казал на Мантис, че Ейб търси Бетси. И така Мантис примами Ейб в „Щастливата деветка“. – Още една голяма глътка. – И със сигурност се погрижи цялата каша да бъде опакована в лъскава хартия и с красива панделка и да скрие всичко лошо под тях.
	Помежду ни увисва тишина.
	— Колко момичета, Сайлъс?
	Той стисва зъби и сърцето ми ускорява ритъма си. Очаквам да се затвори.
	— Три. Проявих слабост само три пъти.
	Свивам се от картината, която минава през ума ми.
	— Включително Бетси ли?
	— Четири – поправя се той.
	Олюлявам се, когато ставам, и се отправям към вратата, неспособен да понеса това и секунда повече.
	— За теб всичко приключи.
	— Онзи проклет федерален агент. – Гласът на Сайлъс е горчив, а езикът му се развързва. – Заплашил ли я е? Обзалагам се, че го е направил. Обзалагам се, че затова тя ми се обади онази вечер. Каза ми, че федералните са разбрали, че тя е покрила разследването срещу Мантис.
	За бога! И за това ли е знаел? Всяка дума, излязла от устата на Сайлъс от момента, в който той стъпи на верандата в нощта, когато майка ми умря, е била пълна лъжа.
	— Тя беше полудяла и непрестанно говореше за Бетси. Всичко това е по негова вина. Кучият син е успял да оплете майка ти в такава мрежа от страхове, че тя е пила, докато е паднала на масата в кухнята с оръжие до главата си. Той е едно копеле, чисто и просто…
	Гласът на Сайлъс остава на заден план в момента, в който осъзнавам какво е казал току-що.
	— Почакай! Защо казваш, че е припаднала на кухненската маса?
	— Какво?
	Той спира, сякаш за да превърти думите в собствената си глава, и нещо проблясва в очите му.
	— Каза, че е припаднала на кухненската маса с оръжие до главата си.
	— О! Просто предположих, че се е случило така.
	Той се опитва да замаже гафа, но аз долавям несигурността в думите му; виждам проблясъка на паника и начина, по който сдържа дъха си.
	И едно парче, което липсваше през цялото време, едно ослепително ярко парче, което не успявах да видя, защото нямаше начин да си представя подобна версия на истината, си идва на мястото.
	— Майка ми не се е самоубила, нали?
	Осъзнавам истината и съкрушителната вълна на облекчение подкосява краката ми.
	Веднага след нея се надига вълна от парализиращ ужас. Защото, ако майка ми не се е самоубила, това означава, че някой се е промъкнал в кухнята, докато аз съм бил под душа, намерил я е припаднала върху масата, сложил е пистолета в ръката й и е дръпнал спусъка.
	Някой, който е знаел кода на алармата наизуст.
	Някой, който е имал какво да загуби, ако моята неуправляема майка каже на федералните всичко, което знае.
	Майка ми се е обадила на Клайн през онази нощ, за да направи сделка. Тя не е имала намерение да се самоубива. И не е имала предвид, че аз ще се оправя, след като се застреля. Искала е да каже, че ще се справя с враждебната реакция, щом науча всички отровни истини, които са крили от мен. Тя е скрила този сак от всички, най-вече от Сайлъс, защото е знаела какво представлява, и е искала той да отиде при Дина и Грейси, въпреки че не е имала смелостта да им го занесе сама и да поеме риска да отговори на въпросите им.
	Сайлъс?
	Горещи сълзи се стичат по бузите ми, а гласът ми едва се чува.
	— Просто исках да й влея малко разум. Затова дойдох до вас онази вечер. За да я вразумя. Не знам какво ми стана. Оръжието беше там, а тя звучеше толкова уверена по телефона. Аз не…
	Той поклаща глава и изведнъж спира да говори.
	Започвам да се оттеглям. Не мога да повярвам, че това се случва. Не мога да повярвам на ушите си.
	— Тя щеше да съсипе живота на много хора, включително твоя. Не знам какво ми стана в онзи момент, но не можех да й позволя да го направи. Не можех да загубя всичко. Не можех да прекарам живота си в затвора. Но това… Ако имах идея как щях да се чувствам, като нося тази вина ден след ден…
	Все по-силното му куцане и тъмните кръгове под очите от безкрайните безсънни нощи не се дължат на самоубийството на майка ми.
	А на това, че той я е убил.
	— Но аз не… Аз излязох веднага от душа…
	Как е успял да се измъкне?
	— Чух, че слизаш. – Потвърждава той. – Ти я извика, а после изтича по стълбите точно в момента, в който затварях вратата. Помислих, че ще чуеш как се включва алармата. Помислих, че някой може да забележи как потеглям с колата. И когато патрулката спря пред дома ми в онази нощ, бях сигурен, че ще изляза, е белезници.
	— Съвсем скоро ще бъдеш в белезници.
	— Не съм ли вече? – Той замълчава, а очите му блестят. Не мога да кажа дали от емоции, или от бърбъна. – Те са ти сложили подслушвател, нали?
	— Точно тук – почуквам по очилата, които стоят на главата ми.
	Малкото устройство е закачено за дръжката.
	Той кима по-скоро на себе си.
	— Няма да отида в затвора, Ноа.
	— Не виждам как ще го избегнеш. Не може да се измъкнеш от това.
	Гласът ми звучи празен, когато стигам до вратата.
	— Тя беше права, когато каза, че това ще унищожи всички ни. – Той ми се усмихва тъжно. – Грижи се за вуйна си и за братовчедите си заради мен!
	Стисвам зъби.
	— Ще го направя, но не заради теб. Ние ще бъдем по-добре, ако те няма.
	Дръпвам вратата, трясвам я зад себе си и тръгвам вдървено към фоайето. Всичко ми е като в мъгла.
	Леля Джуди внезапно се появява пред мен. Устните й се движат, но умът ми не възприема нищо.
	— Ноа, добре ли си? – мисля, че казва.
	Този път аз наистина я прегръщам и обвивам ръце около финото й тяло, в желанието си да я защитя от това, което предстои.
	— Всичко ще се оправи, обещавам ти – промърморва тя и ме прегръща силно.
	Тя мисли, че това е заради майка ми. И то е, в известен смисъл.
	Но ние ще се справим. Ще се погрижа за това.
	Зад нас се чува изстрел.
	 
	 
	 
	ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ТРЕТА

	 
	Грейс

	 
	— Сигурна ли си, че ще дойде?
	Майка ми прибира току-що подстриганата си и оформена коса зад ухото. Русите кичури я подмладяват.
	Въздишам и отправям поглед към пътеката, която лъкатуши през кактусовата градина на „Пустинни дъбове“.
	— Да, за трети път.
	Ако има едно нещо, което съм научила за Бетси в рамките на двата месеца, откакто я открихме, то е, че тя иска да има семейство, колкото и аз. Никоя от тях не е особено търпелива, но и двете се съгласиха, че е най-добре да изчакат със срещата до възстановяването на майка ми.
	Тя маха на своя приятелка, която минава наблизо (Корал, струва ми се), а след това започва да играе с ръкавите на жилетката си и да ги придърпва надолу, за да скрие белезите от игли, които все още личат по ръцете й. Облечена е твърде топло като за юни в Тусон, дори на сянка.
	— Сигурна ли си, че изглеждам добре?
	— Изглеждаш чудесно, мамо.
	Наддала е поне пет килограма. Венците й вече не са така възпалени, а очите й не са празни дупки. Все повече заприличва на жената, която беше някога.
	Циклоп първи се появява на бегом иззад завоя, на каишка, с високо вдигната глава като пудел медалист. До него е Бетси в лимоненожълта рокля, която ми напомня за петдесетте; скромна и спретната, тя олицетворява всичко, което не е имала в миналото. Забелязах, че гардеробът й е пълен със семпли, женствени дрехи.
	По бузите на майка ми започват да се стичат сълзи в момента, в който вижда по-малката си сестра за първи път от петнайсет години. Сестра, която дълго време смяташе за мъртва. Бетси също се мъчи да овладее емоциите си. Имат да наваксват за толкова години.
	Но аз имам очи само за мъжа, който върви до Бетси – висок и силен, той позволява на радостта на момента да докосне чертите му, въпреки че съм наясно, че зад усмивката му се крие планина от болка.
	Последните два месеца бяха триумфални за случая на баща ми. Благодарение на видеото от онази нощ, заснето от Айзък, записаните признания на Сайлъс и събраните доказателства от прослушването на телефоните Крисчън се чувства уверен, че вече имат достатъчно, за да осъдят не само Мантис и Степли, но и Канинг, независимо от злобните опровержения от страна на стария началник. Колкото до бронзовата статуя? Остин реши, че тя няма място в града. В момента седи в някое мазе и вероятно чака да бъде разрушена.
	Но от другата страна са грозните факти, които изплуваха на повърхността. Болезнените разкрития за майката и вуйчото на Ноа, които го държат буден през нощта, са нещо, с което той ще трябва да живее до края на дните си.
	Знам как се чувства, но и не знам. Бях твърде малка, когато почина баща ми. По-лесно е да продължиш да живееш, когато не разбираш съвсем добре какво си загубил. Лъжите, с които са ме залъгвали майка ми и баба ми през годините, са били като буфер за тежката истина.
	Но за Ноа няма буфер. Няма и кой да го защити от болката, свързана с този скандал. Крихме се в къщата на Бетси седмици наред, за да избегнем репортерите, които го притискаха да разкаже как вуйчо му е убил майка му. Тази история ще се разкрие след известно време, а когато това се случи, всички ще научат докъде е стигнала Джаки Маршал в стремежа си да стане началник.
	Истината преследва Ноа и аз мога да видя болката в очите му, както и в начина, по който носи тежестта върху широките си рамене.
	И въпреки това той все още е до мен, до майка ми и до Бетси. Широко усмихнат. Искрено щастлив за нас. Може би той е тук, за да поправи грешките на майка си, или защото няма къде другаде да отиде. Всичко, което знам, е, че от момента, в който е прозвучал онзи изстрел, той е можел да вземе много различни решения. Можел, е да не задава въпроси и да реши, че тези вероятно тъмни тайни е най-добре да останат заровени.
	Можел е да не идва да ме търси и да спасява майка ми. Можел е просто да продължава да живее живота си и след време да се справи със „самоубийството“ на майка си, а вуйчо му Сайлъс да бъде най-близкият му роднина. Но той избра да постъпи различно. И затова аз ще бъда неговият буфер. Ще бъда до него в трудните седмици, месеци и години, които предстоят. И ще предизвикам всеки, който се осмели да каже, че той не е добър и честен мъж.
	Ставам от пейката в парка, където седи майка ми, и се отправям към Ноа, за да сключа ръце около кръста му и да се отпусна върху гърдите му.
	Те се повдигат и отпускат, когато той поема дълбоко дъх.
	А след това ръцете му се сключват здраво около мен.
	 
	 
	 
	БЛАГОДАРНОСТИ

	 
	Бях решила да напиша книга, в която има едновременно напрегнато повествование и истинска, дълбока любовна история. Мога със сигурност да кажа, че „Погребани тайни“ не прилича на останалите ми романи, но се надявам, че ще го харесате, въпреки това. Той се получи малко по-мрачен, отколкото възнамерявах. Вие сте стигнали до горчиво-сладкия му край и може би не се чувствате много въодушевени и зашеметени точно в този момент, но аз имам лекарство за това: (пре) прочетете Until It Fades.
	Направих много проучвания за тази книга, но също така измислих и много подробности, така че не се разстройвайте от факта, че Конгрес Авеню съществува, но в сградата на областната прокуратура на окръг Травис няма вишневочервен кухненски бокс или че в Тусон няма болница „Сейнт Барт“.
	Избрах Остин, Тексас, защото обичам този град и винаги съм искала да бъде място на действие в някой мой роман. Повечето от сцените на корупция и скандали в „Погребани тайни“ са основани на действителни случаи, които открих, докато прехвърлях новините, а след това са променени така, че да отговарят на нуждите ми, но нито един от тях не е свързан с Остин и с полицейското управление в града. Този роман не е отражение на мнението ми за местната полиция. Всъщност вярвам, че там има много хора като Ейбрахам Уилкс, които правят всичко по силите си, за да пазят населението всеки ден. Уви, в „Погребани тайни“ се говори за няколко гнили ябълки.
	Това беше най-бруталният за писане роман. Трябва да спомена много хора, а нямам много място (тъй като отдавна съм надминала обема, в който трябваше да се побера). Така че благодаря:
	На отзивчивите читатели, с които се свързах за основната информация – Вилма Гонзалес, Криста Кели Иверсън, Клеменсия Салинас Рамирес и Хедър Селф.
	На Сандра Кортес, за това, че ми помогна да напиша диалозите на испански и някои от изразите, типични за Тексас.
	На Дженифър Уиърс Северино за това, че ми позволи да й подхвърлям идеи и че обмисляше с мен този налудничав сюжет.
	На Амели, Сара и Тами ще кажа отново, че те са най-добрите читателки и администратори на фейсбук групи, за които човек може да си мечтае. Благодаря, че винаги четете с такова вълнение последните ми книги.
	На Стейси Донахи и Литературен клуб „Донахи“ за това, че винаги са там, където имам нужда от тях, независимо дали става дума за празни приказки, за високопарни речи или за малко забавление.
	На Сара Кантин за търпението и желанието, с което прочете много ужасни чернови на този роман, преди той да стане това, което е.
	На Джудит Кър и на екипа от „Атрия Букс“: Сузан Нонахю, Албърт Танг, Джонатан Буш, Джаки Джоу, Лайза Уолф, Алиша Бълок, Ериъл Фредман, Рейчъл Бренер, Лайза Кейм и Холи Уивър, за това, че спомогнаха думите ми да достигнат до читателите.
	На съпруга ми и на моите момичета. Тази книга беше година и половина работа до късно, пропуснати дни на плажа и много неудовлетвореност. Благодаря, че бяхте в моя ъгъл през цялото това време!
	 
	 
	 
	 
	 
	К. A. Tucker – Keep Her Safe (2018)
	К. А. Тъкър – Погребани тайни
	Американска. Първо издание
	Превод: Ирина Ценкова
	Редактори: Преслава Колева, Симеон Айтов, Елка Николова
	Коректор: Соня Илиева
	Корицата: Кремена Петрова
	Издател: „Ибис“, 2018
	ISBN 978-619-157-266-3
	Сканирал: Sunshine
	Разпознаване корекция и форматиране: MiroD54