[Kodirane UTF-8]

	Крис Картър
	Екзекуторът


	Детектив Робърт Хънтър отново е по петите на опасен и изобретателен престъпник…
	В Лос Анджелис е открито обезглавено тяло на мъж. На гърдите му е изписана цифрата 3. Първоначално детективът е убеден, че става дума за ритуално убийство.
	Но броят на жертвите расте. И всеки е умрял от това, от което се е страхувал най-много. Сякаш някой буквално е сбъднал най-големите им кошмари…
	От къде убиецът черпи информация? Какво свързва на пръв поглед случайните жертви?
	Хънтър се впуска в преследване на трудно уловим престъпник, който умее да разгадава мислите на противника. Убиец, който усеща страховете на другите. Убиец, който няма да спре, докато не постигне целите си. Може ли Робърт Хънтър да го спре?
	След световния успех на „Хамелеонът се завръща“ Крис Картър представя новия си първокласен трилър, съчетаващ в едно динамиката на Конъли и гениалния престъпник на Дивър. Истинско предизвикателство за почитателите на жанра!
	Знам какво те плаши до смърт…



	На Саманта Джонсън… винаги.



	1.

	— Иронично е, че единственото сигурно нещо в живота е смъртта, не мислиш ли? — изрече спокойно мъжът.
	— Моля те… не е необходимо да го правиш. — За разлика от него мъжът на пода беше вцепенен от ужас и изтощен. Гласът му беше задавен от сълзи и кръв. Той беше гол и трепереше. Ръцете му бяха протегнати над главата и китките бяха закачени с белезници за тухлената стена.
	Тъмното мазе беше превърнато в средновековен затвор. На четирите стени бяха заковани метални окови. Във въздуха се носеше противна миризма на урина, а от голяма дървена кутия, поставена в ъгъла от нападателя, се чуваше непрестанно бръмчене. Стаята беше звукоизолирана и от нея не можеше да се избяга. Заключеха ли те вътре, нямаше начин да се измъкнеш, освен ако някой не ти отвори.
	— Без значение как си живял — продължи другият мъж, без да обръща внимание на кървящия пленник. — Без значение колко си богат, какво си постигнал, кого познаваш и какви надежди имаш. Накрая на всички ни се случва едно и също — умираме.
	— Моля те, Господи, недей!
	— Има значение само как умираме.
	Човекът на пода се закашля и изхрачи кръв.
	— Някои хора умират от естествена смърт и безболезнено, когато стигнат до края на житейския си цикъл. — Похитителят се изсмя, издавайки странен клокочещ звук. — Други страдат години от неизлечими болести и се борят да удължат живота си с няколко секунди.
	— Аз… не съм богат. Нямам много, но можеш да вземеш всичко.
	— Тихо. — Нападателят допря пръст до устните си и прошепна: — Не ми трябват парите ти.
	Мъжът на пода пак се закашля и изплю кръв.
	Устните на похитителя се разтеглиха в зловеща усмивка.
	— Някои умират много бавно — продължи с леден тон. — Болката от смъртта може да се влачи часове… седмици… Ако знаеш какво правиш, няма граници. Известно ли ти е това?
	Окованият мъж забеляза пистолета за гвоздеи в ръката на нападателя.
	— Аз знам какво правя. Позволи ми да ти кажа. — Похитителят стъпи върху счупения глезен на жертвата, наведе се и бързо изстреля три гвоздея в дясното му коляно. Силна болка прониза крака на пленника, изсмука въздуха от белите му дробове и замъгли зрението му за няколко секунди.
	Жертвата си поемаше дъх бързо и повърхностно и се опита да говори въпреки болката.
	— Моля те… Имам дъщеря. Тя е болна. Страда от рядко заболяване и има само мен.
	Стаята отново се изпълни със странния клокочещ смях.
	— Мислиш ли, че ми пука?
	— Защо… защо го правиш?
	— Защо ли? — Нападателят облиза напуканите си устни и се усмихна. — Ще ти покажа защо. — Извади снимка от джоба си и я доближи на няколко сантиметра от лицето на пленника.
	Мъжът се втренчи учудено в снимката.
	— Не разбирам. Какво… — Той се вцепени, когато най-после осъзна какво вижда. — Мили боже!
	Инквизиторът се наведе над него. Устните му почти докоснаха кървящото дясно ухо на жертвата.
	— Отгатни — прошепна и погледна дървената кутия в ъгъла. — Знам какво те плаши до смърт.


	2.

	До Коледа оставаха десет дни и Лос Анджелис беше обзет от празнично настроение. Улиците и витрините на магазините бяха украсени с разноцветни светлини, изображения на Дядо Коледа и изкуствен сняг. В пет и половина сутринта шофирането в южната част на града беше неестествено спокойно.
	Бялата фасада на малката църква блестеше между високите орехови дървета с оголени клони от двете страни на сводестия вход. Пейзажът изглеждаше като на пощенска картичка, с изключение на полицаите, които се тълпяха около сградата и жълтата лента за местопрестъпление, която държеше на безопасно разстояние любопитните зяпачи.
	На небето бяха започнали да се събират тъмни облаци, когато Робърт Хънтър слезе от колата, протегна се, сгря длани с дъха си и вдигна ципа на коженото си яке. Той се подготви за усилващия се студен тихоокеански вятър, огледа небето — след няколко минути щеше да завали.
	Специализираната секция „Убийства“ към отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция беше специализирано подразделение и се занимаваше със серийни убийци и тежки престъпления, които изискваха време и компетентност. Робърт Хънтър беше най-добрият и опитен детектив. Младият му партньор Карлос Гарсия беше работил усилено, за да стане детектив, и го бе постигнал по-бързо от повечето кандидати. Първо го бяха назначили в Централното управление на полицията в Лос Анджелис, където няколко години арестува членове на банди, извършители на въоръжени обири, и търговци на наркотици в североизточната част на града, а после му предложиха работа в специализираната секция „Убийства“.
	Хънтър закачи значката на колана си и забеляза, че Карлос разговаря с млад полицай. Въпреки ранния час Гарсия беше съсредоточен и нащрек. Дългата му тъмнокестенява коса още беше влажна от сутрешния душ.
	— Днес не трябваше ли да имаме почивен ден? — тихо попита Карлос, когато Робърт се приближи до тях.
	Робърт кимна на младото ченге, което мълчаливо отвърна на жеста.
	— Ние сме от специализираната секция „Убийства“, Карлос. — Той пъхна ръце в джобовете на якето си. — Думи като почивен ден, повишение на заплатата и ваканция не се отнасят за нас. Вече би трябвало да си го разбрал.
	— Уча се бързо.
	— Влиза ли вътре? — попита Робърт и светлосините му очи се фокусираха в църквата.
	— Току-що дойдох.
	Хънтър се обърна към младия полицай:
	— А ти?
	Ченгето беше високо метър осемдесет и пет и с атлетично телосложение. Той нервно прокара пръсти през късо подстриганата си коса, смутен от изпитателния поглед на детектива.
	— И аз още не съм влизал вътре, но гледката очевидно не е приятна. Виждате ли онези двамата там? — Той посочи двама полицаи с пребледнели лица, които стояха вляво от църквата. — Те са пристигнали първи на местопрестъплението. Чух ги да казват, че след двайсетина секунди изскочили навън и си изповръщали червата. — Машинално погледна часовника си. — Аз дойдох пет минути след тях.
	Робърт потърка врата си и напипа твърдия грапав белег на тила си. Очите му внимателно оглеждаха тълпата, която вече се беше събрала отвъд жълтата лента.
	— Носиш ли фотоапарат? — попита той младия полицай, който поклати глава и се намръщи. — А мобилният ти телефон има ли фотоапарат?
	— Да. Защо?
	— Искам да направиш няколко снимки на тълпата.
	— На тълпата? — озадачено попита ченгето.
	— Да, но дискретно. Престори се, че снимаш местопрестъплението отвън. Опитай се да обхванеш всички от различни ъгли. Ще можеш ли?
	— Да, но…
	— Имай ми доверие — успокои го Хънтър. — После ще ти обясня.
	Младият полицай кимна нетърпеливо, протегна ръка и извади мобилния си телефон от патрулната кола.


	3.

	— Лешоядите вече са тук — отбеляза Гарсия, когато се приближиха до жълтата лента. Репортерите зад тях си проправяха път през тълпата. Светкавиците на фотоапаратите им проблясваха. — Мисля, че те са чули повикването преди нас.
	— Да — съгласи се Робърт. — Те плащат добре за информация.
	Полицаят, който стоеше зад лентата, им кимна.
	— Детектив Хънтър — извика нисък, закръглен и плешив репортер. — Смятате ли, че убийството е извършено от религиозни подбуди?
	Робърт се обърна към групата журналисти. Разбираше опасенията им. Нечий живот беше отнет в малката църква и всички знаеха, че щом случаят е възложен на него, убийството е било извършено с особена жестокост.
	— Току-що дойдохме, Том — с монотонен глас отвърна. — Още не сме влизали вътре. На този етап вие вероятно знаете повече от нас.
	— Възможно ли е това да е дело на сериен убиец? — попита висока, привлекателна брюнетка. Беше облечена в дебело зимно палто и държеше малък касетофон. Хънтър я виждаше за пръв път.
	— Заеквах ли? — измърмори той и погледна Карлос. — Този път ще го кажа по-бавно за онези, на които им е трудно да следят мисълта ми. — Той се втренчи в чернокосата. — Току-що дойдохме. Още не сме влизали вътре. И знаете упражнението. Ако искате информация, ще трябва да изчакате официалната пресконференция на полицията. Ако има такава.
	Брюнетката не трепна от погледа му и после се оттегли накрая на тълпата.
	На изтърканите каменни стъпала пред входа на църквата чакаше криминалист от лабораторията, готов да даде бели престилки от тайвек на двамата детективи.
	Те влязоха вътре и мигновено ги блъсна воня — смесица от пот, старо дърво и острият, металически мирис на кръв.
	Двете дълги редици с пейки от червен дъб бяха разделени от тясна пътека, която минаваше от входа до стъпалата пред олтара. В оживени дни католическата църква „Седемте светии“ побираше близо двеста богомолци.
	Малкото помещение беше ярко осветено от два мощни прожектора, поставени на метални стативи. Всичко изглеждаше ярко и клинично на неестествения им блясък. В края на пътеката трима криминалисти снимаха и взимаха отпечатъци на всеки сантиметър от олтара и изповедалнята вдясно.
	Вратата се затвори зад тях. Хънтър почувства мъчителното безпокойство, което го обземаше с първите стъпки към всяко ново местопрестъпление.
	Криминалистите ги чуха, че се приближават, престанаха да работят и неспокойно вдигнаха глави. Двамата детективи се отправиха към тях и спряха пред стъпалата на олтара.
	Навсякъде имаше кръв.
	— Исусе! — измънка Гарсия и закри с ръце устата и носа си. — Какво е това, по дяволите?


	4.

	Зимата в Града на ангелите е мека в сравнение с повечето части на САЩ. Температурата рядко спада под плюс десет градуса, но за жителите на Лос Анджелис това е достатъчно студено. Към шест без петнайсет сутринта започна да ръми студен дъжд. Полицай Иън Хопкинс избърса мобилния си телефон в ръкава на униформената си куртка и после направи още една снимка на зяпачите пред църквата.
	— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Джъстин Нортън, едното от двете ченгета, пристигнали първи на местопрестъплението.
	— Снимам — ухили се Хопкинс.
	— Защо? Да не изпитваш извратен интерес към местопрестъпления?
	— От отдел „Убийства“ ме помолиха.
	Нортън го погледна иронично.
	— Не съм сигурен дали си забелязал, но местопрестъплението е натам. — Посочи с палец над рамото си към църквата зад него.
	— Детективът не иска снимки на църквата, а на тълпата.
	Този път Нортън се намръщи разтревожено.
	— Каза ли ти защо?
	Хопкинс поклати глава.
	— И защо държиш телефона на височината на гърдите, вместо да го доближиш до окото си?
	— Той не иска тълпата да разбере, че я снимат. Опитвам се да бъда дискретен.
	— Детективите от отдел „Убийства“… — Ченгето почука с показалец по слепоочието си. — Хлопа им дъската. Нали разбираш какво искам да кажа?
	Хопкинс повдигна рамене.
	— Мисля, че направих достатъчно снимки. Пък и дъждът ще прецака телефона ми, ако не внимавам. Хей… — подвикна, когато Нортън тръгна. — Какво се е случило там вътре?
	Ченгето се обърна бавно и го погледна в очите.
	— Нов си в полицията, нали?
	— Тази седмица ще станат три месеца.
	Нортън се ухили.
	— Аз съм ченге от седем години — спокойно поясни той и нахлупи фуражката по-ниско над очите си. — Повярвай ми, виждал съм много ужасяващи неща, но това тук е невероятно. В града има злодеи. За твое добро направи снимките и се залови със следващата си задача. Няма да искаш онова там вътре да се запечата в паметта ти още в началото на кариерата ти. Повярвай ми.


	5.

	Хънтър стоеше абсолютно неподвижно. Очите му възприемаха сцената и адреналинът нахлуваше в сетивата му. Върху каменния под на изповедалнята, обграден от локва кръв, лежеше по гръб обезглавеният труп на слаб, среден на ръст мъж, облечен в расо на свещеник. Тялото умишлено беше положено така. Краката бяха изпънати и ръцете скръстени на гърдите, но Робърт се беше съсредоточил върху главата.
	Кучешка глава.
	Беше прикрепена за кол, а после забита на мястото на отрязания врат и придаваше на трупа гротескния вид на мутант между човек и куче.
	— Шокираща гледка, а? — попита Майкъл Бриндъл, главният криминалист по случая, докато вървеше към двамата детективи.
	Робърт се изправи и го погледна. Гарсия не можеше да откъсне очи от трупа.
	— Здравей, Майк — рече Хънтър.
	Бриндъл наближаваше петдесетте, беше висок и слаб като върлина и определено един от най-добрите криминалисти в Лос Анджелис.
	— Как е безсънието ти? — попита той.
	— Както обикновено — отвърна Робърт и повдигна рамене.
	Хроничното безсъние на Хънтър не беше тайна. Беше започнало след смъртта на майка му, когато той беше на седем, и с течение на годините се засили. Той знаеше, че това е защитен механизъм на съзнанието, за да не сънува ужасяващите кошмари, и вместо да се бори, се научи да живее с него. Съумяваше да живее с три, а ако се наложеше и само два часа сън.
	— Какво знаем? — спокойно попита той.
	— Току-що започнахме. Дойдохме преди петнайсетина минути и засега знам колкото теб с едно изключение. — Бриндъл посочи трупа. — Изглежда, че това е отец Фабиан.
	— Изглежда? — Очите на Хънтър инстинктивно претърсиха помещението. — Не сте ли намерили главата?
	— Още не — отговори Майк и погледна въпросително другите двама криминалисти, които поклатиха глави.
	— Кой откри трупа?
	— Послушникът Ермано. Влязъл в църквата сутринта и го поздравила гледката, която виждаш.
	— Къде е той?
	— Там отзад — отвърна Бриндъл и посочи с глава. — При него има полицай, но момчето е в шок.
	— Какъв е приблизителният час на настъпването на смъртта?
	— Вкочаняването вече настъпва. Бих казал някъде преди осем часа вечерта до полунощ. Определено през нощта, а не сутринта.
	Робърт приклекна и отново се вгледа в тялото.
	— Няма ли наранявания от самоотбрана?
	— Не. — Майк поклати глава. — Жертвата няма никакви наранявания. Бил е убит бързо.
	Робърт насочи вниманието си към кървавата диря, която започваше от трупа и продължаваше по стъпалата пред олтара.
	— Нищо не става по-ясно, когато се качиш там — отбеляза Бриндъл, докато проследяваше погледа му. — Всъщност бих казал, че случаят се усложнява за вас, момчета.


	6.

	Гарсия отмести очи от трупа и погледна криминалиста:
	— Какво искаш да кажеш?
	Майк се почеса по носа и се обърна към него:
	— Вие трябва да се досетите какво означава всичко това. Капките кръв не са разпръснати хаотично.
	— Човешка ли е кръвта? — попита Хънтър.
	— За разлика от кучешката? — Бриндъл посочи кучешката глава.
	— Да.
	— Още не мога да кажа със сигурност. Трудно е да определя само като я гледам. Свойствата им са много сходни.
	Робърт изкачи стъпалата към олтара. Карлос и Майк го последваха. Всичко беше изпръскано с кръв, но Бриндъл беше прав — наистина имаше повтаряща се схема, някаква симетрия. Тънка, непрекъсната линия оформяше кръг на пода около олтара, а на стената отзад изпъкваше продълговато, неравно петно, сякаш някой беше потопил четка за рисуване в кръвта и я беше пръснал върху стената. Някога чистото бяло платно на олтара беше осеяно със стотици капчици.
	— Обикновено когато разпределението на кръвта покрива такава голяма площ, това се дължи на два вида борба — обясни криминалистът. — Борба, в която са включени и двете страни: тичат насам-натам, разменят си удари и разпръскват кръв навсякъде или ранена жертва, която се бори да избяга от нападателя.
	— Петната са несъвместими със сценария за борба или опити за бягство — отбеляза Хънтър, докато анализираше схемата. — Разстоянието между петната и формата им са прекалено симетрични, почти изчислени. Кървавата диря е създадена умишлено от убиеца, а не от жертвата — спокойно добави той.
	— Съгласен съм — рече Бриндъл и скръсти ръце на гърдите си. — Не е било борба и отец Фабиан не е имал шанс да избяга.
	— Интересно ми е как се е озовала всичката тази кръв тук горе, ако свещеникът е бил убит там долу. — Гарсия посочи трупа.
	Криминалистът повдигна рамене.
	Робърт се приближи до олтара, внимателно го обиколи, разгледа кървавата диря на пода и накрая спря.
	— Колко си висок, Майк?
	— Метър и деветдесет. Защо?
	— А ти, Карлос?
	— Метър осемдесет и пет.
	— Ела тук. — Робърт направи знак на Гарсия да се приближи, до него. — Върви бавно с мен на трийсетина сантиметра от дирята. Прави по една крачка и върви естествено. Започни от тук. — Посочи място на пода, което се намираше точно зад центъра на олтара.
	Другите двама криминалисти престанаха да работят и отидоха при Майк Бриндъл до единия прожектор.
	Карлос направи четири крачки и Хънтър му каза да спре. Наведе се и бързо провери положението на крака на Гарсия по отношение на кървавата диря, а после го помоли да продължи. След още четири крачки Робърт отново го спря. Още четири крачки и Карлос завърши обиколката.
	— Общо дванайсет крачки — отбеляза Гарсия. Изражението му беше заинтригувано.
	Робърт повика Бриндъл при себе си и го накара да направи същото като Карлос.
	— От мен единайсет крачки — рече Майк, след като обиколи олтара и се върна на изходната позиция.
	— Мисля, че убиецът е висок колкото Гарсия — заключи Хънтър. — Метър осемдесет и пет, плюс-минус сантиметър и нещо.


	7.

	Съсредоточеният поглед на Майк се задържа за миг върху кървавата диря, а после се отмести към Хънтър.
	— И как стигна до този извод?
	— Заради петната, които се отклоняват ей там. — Той посочи две отделни точки на пода край олтара, където няколко капки кръв бяха образували дълга трийсетина сантиметра, насочена встрани линия от кръглата диря.
	Другите двама криминалисти се приближиха до Бриндъл.
	— Не следвам мисълта ти — каза единият.
	— Ако трябва да нарисуваш кръг от кръв около олтара, но нямаш четка, какво би направил? — попита Робърт.
	— Щом наоколо има толкова много кръв, може да напълниш чаша и да я излееш на пода — предположи криминалистът и погледна локвата около трупа.
	— Може да не получиш ясно очертан кръг и няма да контролираш разпръскването, ако нямаш съд с чучур — възрази Хънтър.
	— Всъщност това е диря от капки — уверено заяви Бриндъл. — Кръвта не е плисната на пода, а е излята капка по капка.
	— И аз мисля така — кимна Робърт.
	— Добре, но как разбра колко висок е извършителят? — настоя криминалистът.
	— Представи си, че някой обикаля олтара и държи малък предмет, напоен с кръв — обясни Хънтър и застана пред олтара. — Излишъкът капе на пода.
	— Малък предмет като свещ? — попита другият криминалист и извади за фитила изгоряла до половината свещ. Долната и част беше обагрена в червено, сякаш е била потопена в плитка чаша с кръв. — Намерих я вляво от олтара. — Той я доближи, за да могат двамата детективи и Майк да я огледат.
	— Да — съгласи се Робърт.
	— Прибери я като веществено доказателство — заповяда Бриндъл.
	— Убиецът потапя долния край на свещта в кръвта и я използва, за да направи кръгла диря — обобщи криминалистът и пусна свещта в пликче. — Ами петната, водещи настрани?
	— Свещта не е достатъчно абсорбираща — поясни Хънтър. — Може да задържи ограничено количество кръв и после спира да капе.
	— Затова убиецът е трябвало да я потопи отново — обади се Карлос.
	— Точно така.
	Майк се замисли за няколко секунди.
	— Смяташ, че убиецът е успял да направи само четири крачки и след това е трябвало пак да потопи свещта в кръвта?
	Робърт кимна.
	— Мисля, че е държал контейнера с кръвта близо до тялото си. Линиите, водещи настрани, са капките от контейнера с кръвта, докато се е връщал към дирята.
	— И стъпките са точно четири като на Гарсия — заключи Бриндъл.
	Хънтър отново кимна.
	— Твоите крачки се оказаха малко по-широки, а моите по-къси. Аз съм висок метър и осемдесет.
	— Но защо е направил кръг около олтара? — зачуди се Карлос. — Дали това е някакъв ритуал?
	Никой не отговори. Всички се умълчаха.
	— Както споменах — наруши тишината главният криминалист, — вие трябва да разберете какво означава всичко това — пръските кръв, кучешката глава, забита във врата на свещеника… Убиецът, изглежда, се е опитал да остави някакво послание.
	— Да, и посланието е „Аз съм шибан психопат“ — измърмори Гарсия и погледна трупа.
	— Виждал ли си такова нещо, Майк? — попита Робърт и посочи с глава мъртвото тяло. — Имам предвид кучешка глава, забита в нечий врат?
	Бриндъл поклати глава.
	— Виждал съм много лоши и странни неща, но това ми е за пръв път.
	— Трябва да означава нещо — настоя Карлос. — Убиецът не го е направил случайно.
	— Предполагам, че не сте намерили главата на свещеника и оръжието — попита Хънтър и се втренчи в кръвта, разплискана на стената.
	— Засега не.
	— Някакви предположения какво може да означава всичко това?
	— Да се надяваме, че аутопсията ще даде отговор на този въпрос, но разрезът изглежда гладък. Няма ръбове, нито следи от сечене. Използван е много остър инструмент, с какъвто главата може да бъде отрязана с един замах.
	— Секира? — попита Гарсия.
	— Да, ако убиецът е достатъчно сръчен и силен.
	Робърт се намръщи и отново се вгледа в олтара.
	Освен изцапаното с кръв платно върху него беше останал само един предмет — позлатен потир със сребърни разпятия, лежеше на една страна, сякаш някой го беше съборил. Лъскавата му повърхност беше изпръскана с кръв. Хънтър се наведе и изви тяло, за да види какво има в потира, без да го докосва.
	— В потира има кръв — отбеляза. Продължи да оглежда свещената чаша.
	— Това изненадва ли те? — подсмихна се Бриндъл.
	— Огледай се. Тук е същинска касапница, Робърт. Все едно е избухнала бомба, пълна с кръв.
	— Мисля, че убиецът е потопил свещта в потира — наблегна Гарсия.
	— Съгласен съм, но… — Хънтър им направи знак да отидат при него. Карлос и Майк се приближиха и се наведоха да огледат потира. Робърт посочи блед и неясен отпечатък близо до ръба.
	— Да ме вземат дяволите — изненадано възкликна Майк. — Прилича на отпечатък от устни.
	— Чакайте малко. — Гарсия отвори широко очи от почуда. — Мислите, че убиецът е пил от кръвта на свещеника?


	8.

	Стаята беше малка, лошо осветена и лишена от всякакъв лукс. Стените бяха облепени с тапети в сиво-синьо и бели шарки и украсени с няколко религиозни картини в рамки. До източната стена имаше висока махагонова библиотека, пълна със стари книги с твърди корици. Вдясно от входа стаята продължаваше в малка кухня. На единичното легло с железни рамки, което заемаше пространството между кухнята и задната стена, седеше ужасено момче — дребно и мършаво, високо метър шейсет и пет, с тясна брадичка, малки кафяви очи, близко разположени, и заострен нос.
	— Ние ще поемем от тук. Благодаря — каза Хънтър на полицая, който стоеше до библиотеката, когато двамата с Гарсия влязоха в стаята. Момчето сякаш не ги забеляза. Втренченият му поглед беше прикован в недокоснатата чаша кафе в ръката му. Очите му бяха зачервени и подпухнали от плач.
	Робърт видя, че на котлона е сложен чайник.
	— Искаш ли още една чаша кафе? Твоето изглежда изстинало — предложи той.
	Послушникът най-после го погледна с ужасените си очи и промълви:
	— Не, благодаря.
	— Имаш ли нещо против, ако седна? — попита Хънтър и се приближи.
	Момчето стеснително поклати глава.
	Робърт седна до него, а Карлос остана прав.
	— Казвам се Робърт Хънтър. Детектив съм от отдел „Убийства“. Този висок и грозен мъж е партньорът ми, детектив Карлос Гарсия.
	Устните на послушника се разтеглиха в лека усмивка. Той погледна крадешком Гарсия и се представи като Ермано Кордобес.
	— На испански ли предпочиташ да разговаряме, мучачо*? — добави Хънтър, наведе се и сложи лакти на коленете си като Ермано.
	[* Момче (исп.) — Б.пр.]
	— Не, на английски.
	Робърт въздъхна облекчено:
	— Радвам се, защото мучачо е единствената дума, която знам на испански.
	Този път разчупването на леда се осъществи и момчето се усмихна широко.
	Първите няколко минути те говориха как Ермано е станал послушник в църквата „Седемте светии“. Отец Фабиан го намерил да проси на улицата, когато Ермано бил на единайсет. Преди две седмици навършил четиринайсет. Избягал от дома си и от баща, който го биел, когато бил на десет.
	В стаята започна да прониква дневна светлина през старите завеси на прозореца зад леглото на Ермано. Хънтър реши, че момчето се е отпуснало достатъчно и е време да пристъпи към сериозен разпит.


	9.

	— Ще ми разкажеш ли какво се случи сутринта? — спокойно попита Робърт.
	Ермано го погледна и устните му потрепериха.
	— Станах в четири и петнайсет, изкъпах се, казах си молитвите и отидох в църквата в пет и петнайсет. Винаги ходя там рано. Трябва да се погрижа всичко да бъде готово за първата литургия в шест и половина.
	Хънтър се усмихна любезно и го остави да продължи.
	— Веднага щом влязох в църквата, разбрах, че нещо не е наред.
	— Защо?
	Момчето доближи дясната си ръка до устата и загриза нокътя си.
	— Няколко свещи още горяха. Отец Фабиан винаги проверяваше дали всичките са изгасени, преди да затвори църквата.
	— Той ли я затваряше?
	— Да. — Послушникът загриза друг нокът. — Това беше единственото време на денонощието, когато отец Фабиан оставаше сам в църквата. Харесваше му. — Гласът на Ермано потрепери и по лицето му започнаха да се търкалят сълзи.
	Робърт извади хартиена кърпичка от джоба на якето си.
	— Благодаря. Съжалявам…
	— Няма за какво да съжаляваш — разбиращо каза детективът. — Не бързай. Знам колко ти е трудно.
	Ермано избърса сълзите си и си пое дълбоко дъх.
	— Видях, че около олтара е разхвърлено. Свещниците бяха на пода. Потирът беше съборен и платното беше изцапано с нещо.
	— Забеляза ли дали в църквата има някой друг?
	— Не, мисля, че нямаше никого. Беше тихо, както винаги по това време и предната врата беше заключена.
	— Добре, какво направи след това? — продължи Робърт. Очите му внимателно следяха реакциите на момчето.
	— Приближих се до олтара да видя какво става. Помислих си, че някой е влязъл с взлом и е изпръскал с боя всичко, като графити. Кварталът не е от най-сигурните. Някои банди тук нямат уважение към нищо, дори към нашия бог Исус Христос.
	— Имали сте проблеми с банди? — попита Хънтър, докато Гарсия оглеждаше кухнята.
	— Това е странното. Никога не сме имали неприятности. Всички обичаха отец Фабиан.
	— А влизане с взлом в църквата или спалните помещения?
	— Не, никога. Нямаме нищо ценно.
	Робърт кимна.
	— Какво стана после?
	— Не знаех какво да правя. Знаех, че няма начин да почистя църквата и да приготвя всичко за литургията в шест и половина. Отидох от другата страна на олтара и тогава го видях. На пода до изповедалнята. Паникьосах се. Помислих, че е Дяволът.
	— Дяволът? — Хънтър озадачено повдигна вежди.
	Ермано отново се разрида.
	— Човекът с кучешката глава беше облян в кръв. Приличаше на Дявола, но беше отец Фабиан.
	— Как го позна? — попита Карлос.
	— По пръстена.
	— Какъв пръстен?
	— Голям златен пръстен с изображение на Свети Георги, който убива змея с лявата си ръка — отвърна Робърт, вдигна ръка и размаха безименния си пръст.
	Гарсия прехапа устни, притеснен, че не е забелязал пръстена в църквата.
	— Точно така — смаяно потвърди послушникът. — Отец Фабиан никога не го сваляше от ръката си. Каза ми, че е подарък от баба му. Щом видях пръстена, разбрах, че е той, отец Фабиан. — Момчето се разплака и закри лице с ръцете си. Тялото му се разтърсваше от ридания.


	10.

	Хънтър отлично разбираше, че скръбта и мълчанието са идеални партньори. Много пъти беше виждал хора, които изпадат в шок след откриването на труп. Той предложи на младия послушник още една хартиена кърпичка и го изчака да избърше сълзите си. Ермано най-после вдигна глава и го погледна. Очите му бяха зачервени.
	— Не разбирам защо някой би сторил такова нещо на отец Фабиан. Той никого не беше обидил или наранил. Винаги беше готов да помогне на всеки, по което и да е време. Ако някой се нуждаеше от него, се притичваше на помощ.
	Робърт заговори спокойно и уверено:
	— Ермано, виждаш ми се интелигентно момче и няма да те лъжа. В момента не знам отговорите, но ти обещавам, че ще направим всичко възможно да ги намерим. Ако нямаш нищо против, трябва да ти зададем още няколко въпроса.
	Младежът се изсекна в хартиената кърпичка и нервно кимна.
	Хънтър извади писалка и тефтерче от джоба на якето си.
	— Кога видя за последен път отец Фабиан?
	— Снощи, точно преди да започнат изповедите.
	— В колко часа започнаха?
	— В девет без петнайсет.
	— Толкова късно? — намеси се Гарсия.
	— Обикновено изповедите са от четири до пет следобед — обясни Ермано, — но в седмиците преди Коледа са много повече. Следобедите не стигат да се изповядат всички, които идват. Отец Фабиан провеждаше втори сеанс около час, преди да затворим.
	Робърт записа нещо в тефтерчето си.
	— Излязох от църквата, прибрах се в стаята си, казах си молитвите и си легнах. Бях станал в четири и половина.
	— Чу ли нещо, след като си легна? — Хънтър огледа стаята.
	— Не.
	Робърт не се изненада, че Ермано не е чул нищо. Стаята му се намираше в отделна малка пристройка в задната част на църквата. Нищо не можеше да се чуе през затворените врати и дебелите стени.
	— Предполагам, че стаята на отец Фабиан е по-нататък по коридора. Следващата врата? — попита и леко посочи с глава.
	— Да. — Послушникът потърка затворените си клепачи и после бавно кимна. Една самотна сълза се търкулна по върха на зачервения му, подпухнал нос.
	Робърт му даде няколко секунди и сетне продължи:
	— Забеляза ли дали отец Фабиан изглежда различен през последните няколко дни? Може би притеснен или нервен?
	Ермано си пое дълбоко дъх през носа.
	— Не спеше добре. Понякога нощем го чувах да се моли в стаята си.
	Хънтър се облегна назад на леглото и надигна края на тежката завеса с писалката си.
	— Казваш, че чистиш църквата, така ли? Чистиш ли и пристройката, включително стаята на отец Фабиан?
	— Не неговата стая. Отецът държеше на уединението си. Винаги заключваше вратата. Сам чистеше стаята си.
	На Робърт това му се видя странно.
	— Може ли да влезем в стаята му?
	Момчето плахо поклати глава.
	— Само отец Фабиан имаше ключ.
	Хънтър затвори тефтерчето и го пъхна в джоба си. Стана и бързо огледа религиозните картини на стените.
	— Знаеш ли истинското му име? — попита, когато послушникът се приближи до вратата.
	Гарсия погледна недоумяващо партньора си.
	Момчето се обърна към детективите.
	— Истинското му име беше Брет.
	Карлос се намръщи.
	— А защо се е нарекъл Фабиан?
	— На Свети Фабиан — обясни Хънтър и кимна към една религиозна картина, на която беше изобразен мъж, облечен в бяло и с бял гълъб, кацнал на рамото му.
	— Точно така — потвърди Ермано. — Знаете ли, че преди да стане светец, той е бил избран за папа и… — Момчето изведнъж се вцепени, защото очевидно осъзна нещо. Очите му се отвориха широко. — О, боже мой!
	— Какво? — попита Гарсия. Погледът му се стрелкаше ту към Ернано, ту към Хънтър.
	— Свети Фабиан! — прошепна послушникът.
	— Какво за него?
	— Така е умрял. Бил е обезглавен.


	11.

	Хънтър остави Ермано и се върна в църквата. Майк Бриндъл беше намерил ключа за стаята на отец Фабиан в левия джоб на расото му. Убиецът явно не беше търсил ключа.
	Стаята на свещеника беше по-голяма от тази на послушника, но също така спартанска. И там имаше библиотека, пълна с книги и тетрадки с твърди корици, старо писалище и малко легло. Светилището в отсрещния ъгъл беше отрупано с религиозни фигури. В противоположната страна на стаята имаше малък гардероб. Помещението беше безупречно чисто, но във въздуха се носеше мирис на старо и мухъл. Леглото беше оправено идеално. Никой не беше спал в него през нощта.
	В гардероба имаше работни дрехи, няколко ризи с дълги ръкави, дънки, тъмносин костюм на райета и износени обувки.
	— Стаята мирише като къщата на баба и дядо в Бразилия — отбеляза Гарсия, докато ровеше в писалището, а партньорът му бавно преглеждаше заглавията в библиотеката. — Ермано е прав — добави и показа паспорт. — Истинското име на свещеника е Брет Стюарт Никълс. Роден е на 25 април 1965 година тук, в Лос Анджелис. Не се изненадвам, че си е избрал друго име. Отец Брет не звучи добре, нали?
	— Има ли печати в паспорта? — с интерес попита Робърт.
	Карл ос прелисти първите няколко страници.
	— Само един. Италия, преди три години.
	Хънтър кимна.
	— Нещо друго в чекмеджетата?
	Гарсия продължи да тършува.
	— Няколко бележки, картички със Свети Георги, писалки, моливи, гума и… изрезка от вестник.
	— За какво?
	— За отец Фабиан.
	Робърт се приближи до партньора си да я види. Статията беше отпреди единайсет месеца и беше отпечатана в лосанджелиския „Дейли Нюз“. Най-отгоре имаше снимка на добродушен свещеник, заобиколен от усмихнати деца. Заглавието гласеше: „СВЕЩЕНИК ОТ КОМПТЪН — ИСТИНСКИ ДЯДО КОЛЕДА“. Текстът обясняваше как отец Фабиан е спестявал от заплатата си, за да дари усмивки на лицата на бездомните деца в шест сиропиталища и да им раздаде подаръци.
	— Изглежда, че той е бил добър човек — отбеляза Хънтър и се върна до библиотеката.
	Карлос кимна и прибра изрезката от вестник в чекмеджето.
	— Предполагам, че довечера няма да има голям купон за нас — подхвърли, докато оглеждаше фигурите на малкото светилище.
	Прощалното празненство на капитан Болтър започваше в пет следобед в грил-бара „Редуд“.
	— Не. — Робърт приклекна, измъкна тетрадка с кожени корици от най-долната лавица, прелисти страниците, остави я и после направи същото със следващата.
	И следващата.
	И следващата.
	Всичките бяха написани на ръка.
	— Какво намери? — попита Гарсия, който забеляза интереса му, докато Хънтър четеше едната тетрадка.
	— Дневници или нещо подобно — отвърна Робърт и се изправи. — Тук има точно двеста страници и всичките са изписани.
	Карлос се приближи до него и се наведе, за да види по-добре най-долната лавица.
	— Тетрадките са повече от трийсет и пет. Ако всеки ден е писал по една страница, отец Фабиан е документирал живота си за колко години?
	— Над двайсет — отговори другият детектив и разлисти тетрадката в ръката си. — Дните, мислите, съмненията му. Всичко е тук, на хартия. Чуй това. — Той се обърна към партньора си: — „Днес се молих с натежало сърце. Молих се за една жена. Роза Перес. Тя идваше в църквата от пет години и се молеше само за едно — да може да роди дете. Утробата й беше жестоко увредена след изнасилване от четирима мъже преди осем години. Случило се на една пресечка от тук. Тогава тя била на шестнайсет. Роза се омъжи три години след нападението. Оттогава двамата със съпруга й Антонио се опитваха да имат дете и най-после молитвите й бяха чути. Забременя. Не съм виждал по-щастлив човек от нея. Преди два месеца Роза роди момченце, Мигел Перес, но имаше усложнения. Бебето не се роди здраво. Бори се храбро десет дни, но белите дробове и сърцето му бяха твърде слаби и почина на единайсетия ден след раждането. Роза дойде в църквата само веднъж, след като излезе от болницата, и зададе само един въпрос — защо? Прочетох го в очите й. Там вече нямаше вяра. Вярата беше умряла заедно със сина й. Днес тя отне живота си в малък апартамент на Ийст Хачуей Стрийт. Сега се страхувам за разсъдъка на Антонио. И въпреки че вярата ми е неоспорима, аз копнея да чуя отговора на въпроса на Роза. ЗАЩО, Господи? Защо даваш само за да вземеш?“ — Робърт погледна Гарсия.
	— Кога се е случило това?
	— Няма дати.
	Карлос поклати глава и се почеса по носа.
	— Тъжна история. Изглежда, дори свещениците изпитват съмнения във вярата от време на време.
	Хънтър затвори дневника и го върна в библиотеката.
	— Ако отец Фабиан се е страхувал за живота си или нещо го е безпокояло напоследък, сигурно е записано в някоя от тези тетрадки.
	Гарсия бавно въздъхна.
	— Ще ни трябват още хора да ги прочетем.
	— Може би. — Робърт взе първия дневник вдясно.
	— Надявам се, че отец Фабиан е бил организиран човек и е подредил дневниците по години. Ако нещо го е безпокояло напоследък, трябва да е написано в най-скорошната тетрадка.


	12.

	Купонът беше в разгара си, когато Хънтър пристигна. Всички бяха там — от шефа на полицията до куриера на отдел „Обири и убийства“. Очакваше се да дойде дори кметът. Това не беше изненадващо, като се имаше предвид, че Уилям Болтър беше капитан в отдел „Обири и убийства“ от осемнайсет години. Повечето детективи в отдела не бяха получавали заповеди от друг. Всеки дължеше една-две услуги на Болтър, включително Робърт Хънтър.
	Грил-барът „Редуд“ беше препълнен с полицаи. Дежурните бяха закопчали пейджърите на коланите си, а онези, които не бяха на смяна, държаха бутилки бира и чаши с уиски.
	Хънтър и Гарсия бях прекарали целия ден в католическата църква „Седемте светии“ и околността, но обиколката по домовете на жителите в квартала не разкри нищо, освен уплашени и разтревожени хора. Робърт имаше много въпроси и той знаеше, че отговорите изискват време.
	— Ако искаш, вярвай, но на бара има десетгодишно „Макалън“ — възкликна Карлос, който носеше две чаши с уиски.
	Малцовото шотландско уиски беше най-голямата страст на Хънтър, но за разлика от повечето хора той знаеше как да го оцени, вместо само да се напие.
	— За капитан Болтър. — Робърт вдигна чашата си и Гарсия направи същото. — Къде е Ана? — попита и се огледа.
	Ана Престън беше ученическата любов на Карлос и двамата се бяха оженили веднага щом завършиха гимназия.
	— На бара е. Бъбри с другите съпруги. — Съпругът й направи гримаса. — Няма да стоим дълго.
	— Аз също.
	— Ще ходиш ли пак в църквата?
	— Робърт — прекъсна го детектив Кайл Бърн, сграбчи ръката на Хънтър и, вдигна бутилката „Будвайзер“, която държеше. — Наздраве за капитан Болтър.
	Хънтър се усмихна и чукна чашата си в бутилката.
	— Къде отиваш? — попита Кайл, когато Робърт тръгна към бара. — Ела да пийнеш с нас — изфъфли и посочи маса, където седяха няколко детективи. Всичките изглеждаха почерпени.
	Хънтър кимна на всеки поотделно.
	— Ей сега ще дойда, Кайл. Трябва да поздравя някои хора. Карлос ще поседи при вас, момчета. — Той потупа по гърба партньора си, който го погледна така, сякаш искаше да каже: „Защо ми причиняваш това?“
	— Карлос, ела и пийни нещо. — Кайл помъкна Гарсия към масата.
	Нечия твърда ръка хвана Робърт за рамото, преди да стигне до бара. Той се обърна и пак вдигна чашата си за наздравица.
	— Най-после реши да се появиш, а?
	Капитан Болтър беше внушителен мъж, висок и с телосложение на носорог. Въпреки че наближаваше седемдесетте, прошарената му коса все още не беше оплешивяла. Гъските му мустаци бяха отличителната му черта от двайсет години. Заплашителната му фигура изискваше уважение.
	— Капитане — с дяволита усмивка отвърна Хънтър, — сериозно ли мислеше, че няма да дойда?
	Болтър сложи ръка на рамото му.
	— Да излезем навън. Няма да издържа още една наздравица за себе си.


	13.

	Ясното небе правеше нощта още по-студена. Хънтър вдигна ципа на коженото си яке, а капитан Болтър извади пура „Фелипе Пауър“ от джоба на сакото си.
	— Искаш ли? — предложи.
	— Не, благодаря.
	— Хайде, днес е денят на напускането ми. Трябва да ги опиташ.
	— Ще остана само на уиски. — Робърт вдигна чашата си. — Главата ми се замайва от пурите.
	— Говориш като голямо момиче.
	Хънтър се засмя.
	— Момиче, което срита задника ти на учебното стрелбище.
	Болтър се изсмя.
	— Знаеш, че в онзи петък ти позволих да ме победиш, нали?
	— Разбира се.
	— Аз ще си взема пура.
	Робърт и капитанът се обърнаха към мъжа, който стоеше зад тях. Шейсет и няколко годишният доктор Джонатан Уинстън, главен съдебен лекар на Лос Анджелис, беше облечен в скъп черен италиански костюм, бяла риза и консервативна синя вратовръзка.
	— Джонатан! — възкликна Болтър, веднага извади пура и я даде на патоанатома.
	— Изглеждаш така, сякаш идваш от църква, докторе — усмихна се Робърт.
	Доктор Уинстън запали пурата, дръпна продължително и бавно изпусна дима.
	— Доколкото чух, ти си ходил на църква.
	Усмивката на Хънтър бързо помръкна.
	— Чух за случая сутринта — каза капитанът. — Като гледам изражението ти, очевидно не мислиш, че убийството е случайно, нали?
	Робърт кимна.
	— Религиозна омраза?
	— Още не знаем, капитане. Някои улики сочат към религиозен мотив или психопат фанатик, но е рано да твърдим със сигурност.
	— С какво разполагате?
	— На този етап знаем само, че убиецът е изключително брутален и вероятно е привърженик на ритуалите.
	Болтър мигновено долови краткотрайното му колебание.
	— Я стига, Робърт. Познавам те. Измъчва те нещо друго.
	Хънтър отпи от уискито и рязко си пое дъх.
	— Те са разговаряли.
	— Кой? Свещеникът и убиецът?
	Детективът кимна.
	— Как разбра? — попита патоанатомът.
	— Трупът е намерен на няколко крачки от изповедалнята. Двете врати и прозорчето на преградата между двете стаички бяха отворени. — Той млъкна за миг. — В католическата църква, след като изповядващият си признае греховете и получи опрощение, свещеникът винаги затваря прозорчето на преградата. Това символизира, че вратата към греховете му е затворена и на човека е простено.
	— Католик ли си? — попита доктор Уинстън.
	— Не, но чета много.
	Капитан Болтър премести пурата в десния ъгъл на устата си.
	— Мислиш, че убиецът първо се е изповядал и после… — Поклати глава и остави колегата му да довърши изречението му.
	— Извлякъл е свещеника от стаичката и го е обезглавил.
	Болтър затвори очи, отметна глава назад и въздъхна бавно и прочувствено.
	— Прости ми, отче, но ще ти откъсна главата.
	— Нещо такова.
	— Всички знаем какво означава това — заяви патоанатомът и отново дръпна от пурата.
	— Да, че това е само началото — рече капитанът.
	— И ако скоро не заловите убиеца, той ще отнеме живота на още някого.


	14.

	Вятърът се усили и доктор Уинстън вдигна яката на костюма си, повдигна озадачено вежди и попита:
	— Ние?
	— Той е прав, капитане — усмихна се Робърт. — От полунощ ти вече не си на работа. Вече не е необходимо да се тревожиш.
	— Работата ти тук свърши, синко — прошепна доктор Уинстън, имитирайки Дарт Вейдър.
	— Чувството сигурно е приятно, а?
	Болтър се усмихна неубедително.
	— Предполагам, че се дължи на навика. Дадох петдесет години от живота си на силите на реда в този град. Това не е нещо, което мога да забравя за една нощ, но ще го преодолея.
	Хънтър погледна смелото му лице и видя, че капитанът е тъжен, защото напуска полицията.
	— Е, какво смяташ да правиш, след като вече няма да се тревожиш за залавянето на престъпници? — попита патоанатомът.
	— Бет иска да се преместим.
	— Сериозно? Къде?
	— Някъде далеч от тук. Големият град й омръзнал. Не я обвинявам. В Лос Анджелис има твърде голяма престъпност.
	— Така е — Съгласи се доктор Уинстън. — С течение на годините онова, което виждаме в моргата, става все по-ужасяващо и садистично, сякаш вече няма уважение към живота. И броят на убийствата нараства. Едва се справяме с жертвите за деня.
	Робърт реши, че трябва да смени темата.
	— Лос Анджелис може би няма да ти липсва — обърна се към Болтър, — но знам, че ние ще ти липсваме.
	— Като дупка в главата — отвърна капитанът и дръпна от пурата.
	Тримата се засмяха.
	— Новият капитан поне е много по-хубав от мен.
	— Няма да е трудно да намерят такъв човек — пошегува се Хънтър. — Е, най-после ще сложиш ли край на проклетата загадка кой ще бъде новият ни началник?
	— Те не знаят ли все още? — попита патоанатомът и прехапа устни.
	— Не.
	Робърт прикова Болтър с пронизителен като на ястреб поглед.
	— Не ме гледай като ядосана съпруга — укори го капитанът. — У дома непрекъснато ме гледат, така. Освен това исках да бъде изненада. — Усмивката му накара Хънтър нервно да присвие очи.
	— О, да, тя ще ги изненада, и още как — засмя се доктор Уинстън.
	— Тя? — Робърт погледна единия и после другия.
	Болтър задържа напрежението още малко и сетне продължи:
	— Името й е Барбара Блейк.
	— Шегуваш се. — Хънтър се подпря на дървената маса.
	— Защо? Защото е жена ли? — намръщено попита капитанът.
	— Не, защото името й Барбара. Искаш да кажеш, че отсега нататък отдел „Обири и убийства“ ще има капитан Барби?
	— Моля те, не я наричай Барби. — Патоанатомът поклати глава.
	— Определено недей — добави Болтър, — освен ако не искаш да се разделиш с топките си. Не се заблуждавай от факта, че е жена, Робърт. Блейк е страхотно ченге и злобна кучка, когато е необходимо. Доказала го е много пъти. Бяхме партньори две години и после тя помоли да я преместят в Сакраменто.
	Хънтър долови тъга в гласа на капитана.
	— Само партньори? — попита и изпи остатъка от малцовото уиски в чашата си.
	— Не си и помисляй да ме анализираш, Робърт. — Капитанът насочи пурата си към Хънтър.
	— И през ум не би ми минало.
	— А, ето къде си бил, капитане. — На вратата се появи лейтенант Шелдън. — Търсят те. Време е за реч. И всички искаме да знаем кой ще те замести. Престани да ни държиш в напрежение.
	— Добре.
	Робърт не ги последва вътре.


	15.

	Окръжната лаборатория по патоанатомия в Лос Анджелис се намира на Норт Мишън Стрийт, номер 1104. Сградата е забележителна в архитектурно отношение, с елементи от Ренесанса. От двете страни на екстравагантните стълби на входа има старомодни лампи. Фасадата на голямата болница, превърнала се в морга, е с теракотени плочки и светлосиви трегери. Постройката прилича на престижен оксфордски колеж.
	На студентите по криминалистика Нелсън Фентън и Джамал Джаксън им оставаше още един час до края на нощното дежурство. Въпреки че беше почасова и сравнително лесна, работата им изискваше много здрав стомах. Като помощници по съдебна медицина те трябваше да превозват, събличат, снимат, измиват и подготвят трупове за аутопсия.
	— Още колко трупа има в списъка? — попита Джамал, смъкна хирургичната маска от устата си и я пусна да виси на врата му. Току-що бяха подготвили тялото на шейсет и пет годишен мъж, наръган петдесет и два пъти с нож от сина си.
	— Два. — Нелсън посочи двата черни полиетиленови чувала на стоманените маси в отсрещния край на помещението.
	— Тогава да се залавяме с тях.
	Първо трябваше да съблекат труповете, а после щателно да ги измият с маркуч, за да ги подготвят за аутопсията. Джамал оправи връзката на хирургичната си маска, а Нелсън се приближи до по-големия чувал и смъкна ципа.
	— Мамка му! — възкликна, сложи ръце на устата си и отстъпи назад.
	— Какво има?
	— Ела да видиш.
	Джамал погледна отворения чувал.
	— По дяволите! — Той направи физиономия, сякаш беше вкусил нещо горчиво. — Няма глава.
	Нелсън кимна.
	— И погледни как е облечен.
	Едва тогава Джамал забеляза свещеническото расо.
	— Това е лошо. Кой би сторил такова нещо на свещеник?
	— Някой много ядосан — отвърна Нелсън и отново пристъпи напред.
	— Не съм католик или друг, но това е… — Джамал поклати глава, без да довърши мисълта си. — Този е град е сбъркан. Навсякъде има насилие.
	— Целият свят е сбъркан. Хайде, да приключваме и да се махаме от тук. Писна ми за днес.
	— Да, и още как.
	Те разкопчаха расото, разгърнаха го и се вцепениха.
	— Мили боже! — промълви Нелсън.
	— По-добре да се обадим на доктор Уинстън. Веднага.


	16.

	Безсънието е много непредсказуемо състояние и влияе на хората по различен начин. Може да започне, преди да си легнеш, или да те измъчва и да ти позволи да поспиш час и нещо и сетне да се промъкне и да те държи буден до края на нощта. В Съединените щати всеки един от пет души страда от безсъние.
	След като прекара по-голямата част от нощта в проучвания по интернет, Хънтър успя да подремне само два часа и после отново се разсъни. Църквата и трупът на отец Фабиан преминаваха пред очите му като на филмова лента, която се върти в кръг. За да я прекъсне, той отиде във фитнес залата в четири сутринта.
	В шест часа, след усилена тренировка и горещ душ, Робърт гледаше през прозореца на малкия си апартамент в Южен Лос Анджелис и се опитваше да подреди мислите си, когато мобилният му телефон иззвъня.
	— Детектив Хънтър.
	— Робърт, обажда се Джон Уинстън.
	Хънтър погледна часовника си.
	— Какво има, докторе? Не можеш да спиш ли?
	— На моята възраст и без това рядко спя след пет сутринта, но не се обаждам да обсъждаме безсънието ми.
	Тонът на патоанатома изтри усмивката от лицето на Робърт.
	— Случило ли се е нещо?
	— По-добре ти и партньорът ти да дойдете тук. Искам да видите нещо, преди да започна аутопсията на обезглавения свещеник.
	— Преди да започнеш прегледа? — иронично попита Хънтър.
	— Точно така.
	— В моргата ли си?
	— Да.
	— Ще се обадя на Карлос. Ще бъдем там до половин час, докторе.


	17.

	— Е, за какво става дума? — попита Гарсия, когато в шест и трийсет и пет сутринта се срещнаха с Робърт на паркинга в Окръжната лаборатория по патоанатомия. — Още не са отворили.
	Хънтър повдигна рамене.
	— Доктор Уинстън не каза, но предполагам, че скоро ще разберем.
	Съдебният лекар поздрави двамата детективи с твърдо ръкостискане. Чакаше ги на външната врата.
	— Какво се е случило, докторе? — попита Робърт, щом влязоха в сградата.
	— Изключих мобилния си телефон снощи, когато бях в грил-бара „Редуд“ на прощалното парти на Уилям. В края на краищата, аз съм патолог, а не хирург. Не ме викат по спешни случаи посред нощ.
	— Така е — бавно изрече Хънтър.
	— Когато включих мобилния си телефон сутринта, видях, че съм получил изключително странно съобщение от един от помощник-лаборантите.
	Те минаха през празно фоайе и покрай рецепцията и тръгнаха по дълъг и ярко осветен коридор.
	— Както може да се очаква, ние сме едни от най-натоварените отдели по съдебна медицина в Съединените щати. Повечето мръсна работа по подготовката за аутопсия се възлага на помощник-лаборанти, които обикновено са студенти в университета.
	Тримата стигнаха до стълбите в дъното на коридора и се качиха на първия етаж.
	— Труповете пристигат тук в полиетиленови чували. В случая с тялото на свещеника криминалистът на местопрестъплението любезно е извадил кучешката глава от трупа и после е запечатал чувала.
	— Представям си как би се изненадал студентът, когато дръпне ципа на чувала и види човешко тяло със забита кучешка глава във врата — отбеляза Хънтър.
	— Точно така — съгласи се патоанатомът. — Аз още не съм виждал главата.
	— Къде е главата? — попита Гарсия.
	— В лабораторията. Сутринта ще я анализират. Ако ни провърви, може да открием нещо.
	Те спряха пред вратата на съблекалнята.
	— Облечете престилки. Ще се видим в зала 2-Б за аутопсии. Втората врата преди последната вляво. — Доктор Уинстън посочи коридора.
	Тримата се срещнаха отново и патоанатомът продължи:
	— През нощта помощник-лаборантите подготвяли трупове за сутрешните прегледи. — Отвори вратата на зала 2-Б и запали лампите. Миризмата на амоняк мигновено ги блъсна и изгори белите им дробове. В средата на помещението, върху безупречно чистите плочки на пода, беше поставена маса от неръждаема стомана. На стената имаше голям двоен умивалник и метален плот, където бяха наредени инструменти. Лавиците на отсрещната стена бяха отрупани с микроскопи, стъкленици и епруветки. На двете малки бюра имаше компютри. — Трупът трябва да бъде измит, преди да се извърши аутопсията. — Съдебният лекар се приближи до масата от неръждаема стомана, където лежеше тяло, покрито с бяло платно. — Не е необходимо да добавям, че преди да бъде измит, трупът трябва да бъде съблечен.
	Робърт се досети какво предстои.
	— Когато разкопчали свещеническото расо, помощник-лаборантите намерили ето това. — Патоанатомът дръпна платното от тялото и тримата мълчаливо се втренчиха в него.
	— Мамка му! — изруга Карлос, нарушавайки напрегнатата тишина.
	На гърдите на свещеника с червено беше написано числото три, дълго петнайсетина сантиметра.


	18.

	Минаваше девет и половина, когато Хънтър и Гарсия пристигнаха в главното управление на „Обири и убийства“ на Норт Лос Анджелис Стрийт. Обикновено голямата зала беше почти празна по това време, тъй като повечето детективи бяха по задачи. Тази сутрин обаче помещението беше изненадващо пълно.
	— Брей! Днес тук е много оживено — отбеляза Карлос.
	— Има причина.
	— Да не би убийствата в Лос Анджелис най-после да са започнали да намаляват? — пошегува се Гарсия.
	— Дори Господ не може да го направи. — Робърт посочи вратата в отсрещния край на общата стая. — Причината е там.
	На табелката на вратата пишеше: „Капитан Барбара Блейк“.
	— По дяволите! Съвсем забравих за срещата за представянето на капитана в осем сутринта.
	— Имахме по-важна работа — каза Хънтър, съблече якето си и го сложи на облегалката на стола зад бюрото си.
	Преди да има възможност да седне, вратата на кабинета на капитана се отвори и Болтър подаде глава.
	— Робърт, Карлос, елате тук.
	Без да почукат, двамата детективи влязоха в просторния кабинет. До големия прозорец имаше стилно бюро от палисандрово дърво. Лавиците вдясно бяха отрупани с папки. Повечето снимки в рамки, които украсяваха стаята, бяха изчезнали. Хънтър предположи, че са прибрани в кашони и наредени до стената. Болтър беше до машината за кафе в ъгъла. Зад бюрото стоеше поразително красива жена.
	— Робърт Хънтър, Карлос Гарсия, запознайте се с вашия нов капитан Барбара Блейк — представи ги Уилям Болтър, докато разбъркваше кафето в ръката си.
	Дългите черни коси на капитан Блейк бяха прибрани в елегантен кок. Беше си сложила лек грим, а кожата й беше гладка и добре поддържана. Барбара беше използвала бледо червило и носеше перлена огърлица и обици. Марковата й бяла копринена блуза беше пъхната в тясна черна пола. Хънтър знаеше, че тя е на петдесет и няколко години, но не изглеждаше на повече от четирийсет.
	— Моля, седнете. — Капитан Блейк посочи двата кожени стола пред бюрото си. — И за пръв и последен път влизате в кабинета ми, без да почукате.
	Уилям Болтър се подсмихна:
	— Казах ви, че тя може да бъде истинска кучка.
	Робърт не каза нищо и се втренчи в новия капитан. Блейк играеше правилно картите си. Отстояваше позицията си незабавно. Показваше, че няма да позволи детективите да я занасят. Това беше правилният подход в първия ден на работа, която изискваше властност и където преобладаваха мъже.
	— Ще пропусна глупавата реч, която изнесох пред другите детективи. Сигурна съм, че сте я чували и преди, и не желая да се държите снизходително с мен — започна тя и седна зад бюрото си. — Нищо няма да се промени. Ще продължите да си вършите работата и ще докладвате на мен като ваш капитан, точно както сте правили досега на Уилям. — Блейк кимна към Болтър.
	Хънтър хареса стила й. Първо демонстрирай, че имаш сериозни намерения, а после изиграй приятелска ръка. Барбара Блейк не беше вчерашна.
	Тя подхвърли старателно сгънат вестник към двамата детективи.
	— Вашият случай вече предизвика вълнение.
	Робърт го взе и прочете заглавието на първата страница.

	„ОБЕЗГЛАВЕН СВЕЩЕНИК, НАПРАВЕН ДА ПРИЛИЧА НА ДЯВОЛ“

	Нямаше снимки.
	Той подаде вестника на Карлос, без да прочете статията.
	— Това се очакваше, капитане. Репортерите вече бяха там, когато отидохме в църквата. Провървя ни, че никой не успя да се вмъкне вътре и да снима трупа.
	Блейк се облегна назад на стола.
	— Преди малко разговарях по телефона с кмета Едуардс. Както вероятно знаете, той е римокатолик. Освен това е много добър приятел на епископа Патрик Кларк, който е наместник на района „Сан Педро“. Църквата „Седемте светии“ е към този район. — Тя млъкна и погледна в очите Хънтър. — Кметът Едуардс се обади да ме притисне. Иска разследването да бъде самата дефиниция на бързо правосъдие. Уверих го, че както винаги ще направим всичко възможно. Той попита на кого съм възложила случая и когато му казах твоето име, направо превъртя.
	Гарсия се намръщи.
	— Едуардс настоя да възложа случая на друг.
	— Какво? — Карлос погледна Робърт.
	— Той има проблем с теб — продължи Блейк. — Бих казала, че те мрази. Какво си направил? Да не си спал с жена му?
	Хънтър леко наклони глава. Уилям Болтър не откъсваше поглед от кафето си.
	— О, не, по дяволите. — Блейк отвори широко очи. — Моля те, кажи ми, че не си спал с жената на кмета.
	Робърт повдигна вежди.
	— При всичкото ми уважение, капитане, не виждам какво общо има личният ми живот с разследването.
	Устните на Блейк потрепнаха в лека усмивка. Тя се изправи, заобиколи бюрото си и застана отпред.
	— Ще трябва да се съглася. Уилям ми каза, че ти си най-добрият, на когото е бил шеф. Имам доверие на преценката му. И да бъда проклета, ако в първия ми ден като капитан на „Обири и убийства“, позволя на някакъв политик сноб да се опитва да ме заплашва, още по-малко да ми нарежда на кого да възлагам разследванията.
	Уилям Болтър се усмихна.
	— Обясних на кмета, че случаят се води от изключително компетентни и опитни детективи и повече никога да не се опитва да ми казва как да ръководя отдела си.
	— Предизвикали сте кмета на Лос Анджелис в първия си работен ден? — спокойно попита Хънтър. — Повечето хора биха предпочели да го спечелят на своя страна.
	Блейк се облегна на бюрото си точно пред Робърт.
	— Мислиш ли, че съм направила грешка, детектив Хънтър?
	Той издържа на погледа й.
	— А вие мислите ли, че сте направили грешка?
	Усмивката на Блейк беше изпълнена с увереност.
	— Нека изясним нещо още в самото начало. Винаги се застъпвам за детективите си, затова не започвайте с онова отношение от „Маями Вайс“, че не ви пука. Не ме безпокои, че ядосвам политиците, а да нямам доверието на хората, с които работя. — Гласът й беше твърд. Очите й се стрелкаха между двамата детективи. — Ако кметът ти има зъб само защото си чукал жена му, ще трябва да го преживее. Нямаме време за подобни тъпотии. И за да отговоря на въпроса ти, детектив Хънтър, не, не мисля, че съм направила грешка.
	Той не можа да открие грешка в нея. Капитан Блейк наистина знаеше как да изиграе правилно картите си.

	Барбара Блейк не позволи мълчанието да продължи дълго.
	— Е, с какво разполагаме по случая?
	Хънтър й разказа малкото, което засега знаеха за убийството на отец Фабиан.
	— По дяволите — изруга тя. — Тогава извършителят вероятно е премахнал още две жертви преди това.
	— Възможно е, но не е сигурно — отвърна Робърт.
	Капитан Блейк повдигна озадачено вежди, подканвайки го да продължи.
	— Числото три може да означава, че отец Фабиан е третата жертва или нещо друго.
	— Какво?
	— Не съм сигурен. Нещо важно за убиеца или за отец Фабиан, или и за двамата. Истината е, че все още не знаем и е безотговорно да правим предположения толкова рано.
	— Добре — съгласи се Блейк. — Смяташ ли, че послушникът може да е замесен?
	— Не мисля — отговори Хънтър.
	— Защо?
	— Необходим е определен тип човек, за да убие някого по такъв начин. Ермано не е достатъчно силен физически и психически. Той е само на четиринайсет години.
	— Липсва и мотив — обади се Гарсия. — Преценихме, че убиецът е висок метър осемдесет и пет, а Ермано Кордобес е метър шейсет и пет, най-много метър шейсет и осем.
	— Как разбрахте колко висок е убиецът?
	Карлос се залови да обяснява, но след трийсетина секунди капитан Блейк вдигна ръка и го спря.
	— Забрави, че попитах. — Тя се върна на стола си и се обърна към Робърт: — Какви са първите ти предчувствия?
	— Засега има само една жертва и това не ни позволява да установим повтаряща се схема. Първоначалният анализ на местопрестъплението показва, че неизвестният извършител е много силен, сръчен, интелигентен, методичен и брутален. Убийството на отец Фабиан е извършено с изключителна жестокост и добре планирано.
	— Методично и планирано? — Капитан Блейк се намръщи. — Чух, че навсякъде имало кръв. Това гняв и загуба на контрол ли показва?
	— В повечето случаи, да.
	Тя зачака Хънтър да добави още нещо, но той не го стори.
	— Ще развиеш ли мисълта си, детектив?
	— За някой външен човек местопрестъплението в църквата „Седемте светии“ може и да изглежда кърваво, но не и за убиеца. Петната и пръските кръв са точно там, където той ги е искал. Кръвопролитието е контролирано и планирано.
	— Ритуално убийство?
	Робърт се наведе напред и прокара ръка по носа и устата си.
	— Уликите до тук предполагат ритуал.
	— Бойно кръщение за теб, Барбара — обади се Уилям Болтър и се приближи до прозореца зад бюрото й.
	— Ще ви дам още един полицай. — Тя погледна Хънтър. — Би трябвало да ви помогне с проучванията. Ако са ви нужни още хора, кажете ми. Вече ви преместих в стаята на „Специални операции“ на горния етаж. Ще ви трябва по-голямо пространство. Отворих телефонна линия за анонимни обаждания. Знам, че те обикновено създават по-скоро главоболия, отколкото нещо друго, но кой знае? Може да извадим късмет. — Капитан Блейк прелисти вестниците на бюрото си. — Пресата вече надуши случая и кметът е вбесен, затова ще има силен натиск да открием отговорите… бързо.


	20.

	Стаята на „Специални операции“ беше просторна и ярко осветена. В средата бяха поставени две метални бюра, вече оборудвани с компютри и телефони. На дървена масичка в ъгъла имаше факс машина. Грамадна дъска за писане и пълна до половината библиотека заемаха по-голямата част на западната стена. В отсрещния ъгъл имаше старомодно корково табло. Беше монтирано на поставка с колелца и стоеше до два очукани, сиви метални шкафа.
	Снимките от местопрестъплението и показанията на свидетелите вече бяха сложени на бюрото на Хънтър и чакаха да бъдат подредени. Той включи компютъра и в същия миг на вратата се почука.
	— Отворено е.
	В стаята влезе полицаят Иън Хопкинс. Носеше кафяв хартиен плик.
	— Детектив Хънтър, това са снимките на хората пред църквата вчера, които ме помолихте да направя. — Той даде плика на Робърт.
	Гарсия беше забравил за това.
	Снимките бяха двайсет и пет. Хънтър ги нареди на бюрото си, наведе се и започна внимателно да се вглежда във всяка.
	— Мислите ли, че убиецът може да е бил в тълпата и да е гледал? — развълнувано попита Хопкинс.
	— Възможно е — отвърна Робърт. Погледът му се отмести към друга снимка.
	— Ако нямате нищо против, че питам, детектив Хънтър, защо го правите? — Любопитството на младия полицай се засили.
	— Човешката природа е такава, че всички искаме признание за нещата, които правим. Много убийци изпитват удоволствие, като наблюдават драмата след извършеното от тях. Гордеят се с работата си.
	— Гордеят се? — нервно се усмихна младото ченге. — Това е извратено.
	— Серийните убийци обикновено се гордеят — потвърди Карлос.
	— Сериен убиец? — прекалено въодушевено попита Хопкинс. — Този случай дело на сериен убиец ли е?
	Гарсия се засмя.
	Хънтър продължаваше да разглежда снимките.
	— Мислите ли, че убиецът е на някоя от снимките, детектив Хънтър? — настоя Хопкинс.
	— Вече валеше дъжд, когато си ги правил — отбеляза Робърт и поклати глава. — Всички са с качулки или с чадъри. И да е бил там, няма как да разберем.
	— Оплескал съм нещата. — Младият полицай прокара пръсти през косата си. — Трябвало е да се приближа, нали?
	Хънтър се обърна и го погледна.
	— Не си виновен, че заваля, полицай…
	— Хопкинс. Иън Хопкинс. — Той протегна ръка и Робърт я стисна.
	— Ти направи, каквото те помолих, полицай Хопкинс.
	Ченгето се усмихна. Неубедително. Чувстваше, че е трябвало да се представи по-добре.
	— Откога си полицай, Иън? — попита Хънтър и го погледна изпитателно.
	— Тази седмица ще станат три месеца.
	— Харесва ли ти?
	— Да, много.
	— Първото местопрестъпление ли ти беше вчера?
	— Не, бях и на две престрелки между банди и на един въоръжен обир. Във всичките имаше убити.
	— Знам, че вчера ти много искаше да видиш местопрестъплението. Защо не го направи?
	— Защото ми бе заповядано да стоя навън и да държа настрана зяпачите. И после да ги снимам.
	Робърт погледна партньора си. Двамата мълчаливо се споразумяха.
	— Искаш ли да продължиш да ни помагаш в разследването?
	Очите на младото ченге блеснаха.
	— Би било фантастично… — Той не можеше да повярва на късмета си. За полицаите случаят със сериен убиец е шампанското на убийствата и току-що му бяха отправили покана да се включи в купона.
	— Добре. Капитан Блейк каза, че ще ни даде полицай, и аз ще поискам теб.
	— Благодаря, детектив Хънтър.
	— След седмица едва ли ще ми благодариш. — Робърт се облегна назад и сключи пръсти на тила си. — Няма да е лесно.
	— Лесното не ме привлича, детектив Хънтър.
	Робърт се усмихна.
	— Добре. Като начало, откажи се от думите „детектив Хънтър“. Аз съм Робърт, а това е Карлос. — Той посочи партньора си. — Добър ли си с компютрите? Наясно ли си с търсенето, проучването и други такива неща?
	— Да, много ме бива.
	— Чудесно. Ще те запозная с Джак Кърли, главния човек в отдел „Информационни технологии“. Той ще ти обясни някои неща.
	— Звучи страхотно.
	— И още нещо — добави Хънтър и спря Хопкинс, преди да излезе от стаята. — Не трябва да обсъждаш случая и всичко, свързано с него, с друг, освен с Карлос и мен. Разбираш ли?
	— Да. — Младото ченге кимна нетърпеливо, докато вървеше към вратата.
	Телефонът на бюрото на Хънтър иззвъня.
	— Детектив Хънтър.
	Обаждаше се доктор Уинстън.
	— Робърт, резултатите от аутопсията и някои лабораторни изследвания са готови. Мога да ти ги изпратя по електронната поща, но…
	Той долови безпокойство в гласа на патоанатома.
	— Тръгваме веднага, докторе.


	21.

	В натовареното обедно движение в Лос Анджелис им отне повече от двайсет и пет минути да изминат трите километра между главното управление на „Обири и убийства“ и Окръжната лаборатория по патоанатомия. Доктор Уинстън ги чакаше в зала 2-Б, същата, в която бяха по-рано.
	— Е, какво откри, докторе? — попита Хънтър и запуши нос с ръка.
	— Искаш ли маска, Робърт? Имаме много — предложи доктор Уинстън, като видя неудобството му.
	— Не, но няма да е лошо да побързаме.
	— Добре, елате с мен. — Патоанатомът се приближи до масата от неръждаема стомана. Детективите го последваха. Трупът на обезглавения свещеник беше измит и почистен.
	Познатият V-образен разрез от раменете до лонната кост вече беше зашит. Големите черни шевове стърчаха от призрачно бялата кожа като отровни тръни.
	— Пръстовите отпечатъци потвърдиха, че жертвата наистина е Брет Стюарт Никълс или отец Фабиан. Смъртта е настъпила някъде между двайсет и два часа и полунощ в сряда.
	Робърт кимна.
	— Времето, по което църквата затваря.
	— С изключение на мястото, където е отрязана главата, по тялото няма травми — продължи доктор Уинстън и си сложи ръкавици. — Обезглавяването не е станало след смъртта. Това е причината за смъртта. А сега, един интересен факт. Нищо не показва, че жертвата е била завързана. На китките и глезените няма охлузвания.
	— Бил ли е упоен? — попита Хънтър и се наведе да огледа мястото, където беше отсечена главата.
	Патоанатомът леко поклати глава.
	— Токсикологичният анализ е отрицателен, за какъвто и да е вид упойващи вещества.
	— Защо мислиш, че може да е бил упоен? — обърна се Гарсия към партньора си.
	— Повечето хора биха се съпротивлявали, ако разберат, че предстои да бъдат обезглавени.
	Доктор Уинстън кимна.
	— Няма наранявания от самоотбрана, затова знаем, че свещеникът не се е борил. Не е лесно да обезглавиш движеща се мишена.
	— Възможно ли е да са го ударили по главата и да е изгубил съзнание? — предположи Карлос.
	— Мислих за тази вероятност — отговори съдебният лекар и отиде от другата страна на масата. — Без главата няма да можем да го потвърдим.
	Гарсия кимна.
	— Има само една засечка в тази хипотеза — продължи доктор Уинстън и посочи остатъка от прерязания врат. — Главата е отрязана с един-единствен, силен замах и несъмнено с много остро и прецизно оръжие. Линията на срязването на врата предполага, че свещеникът е бил изправен, вероятно на колене или е седял. Ударът е нанесен отгоре и отляво на жертвата и това означава, че убиецът си служи с дясната ръка.
	Хънтър се замисли върху думите на патоанатома.
	— Мисля, че свещеникът не е бил в безсъзнание. — Той се отдалечи от трупа и се облегна на плота с микроскопа.
	— Защо? — попита Карлос. — Това би улеснило убиеца.
	— Извършителят не е търсел лесното или елементарното. Видяхте жестокостта на местопрестъплението. Садистите рядко показват състрадание. Убиването на жертва в безсъзнание не би му доставило удоволствие. Убиецът е искал жертвата да се страхува. Обзалагам се, че е гледал отец Фабиан право в очите, докато е нанасял смъртоносния удар.
	Гарсия потрепери.
	— Щом отец Фабиан е бил в съзнание, защо не се е съпротивлявал? Или поне не е вдигнал ръка да предпази лицето си? Това е естествена реакция.
	— Бил е парализиран от страх — предположи Робърт.
	— Възможно е — съгласи се доктор Уинстън.
	— Мислите, че отец Фабиан е седял неподвижно като статуя, когато убиецът е замахнал към него?
	— Случва се — кимна патоанатомът. — В зависимост от това колко ужасена е жертвата, мозъкът често блокира и престава да изпраща моторни стимули. И дори да иска, жертвата не е в състояние да се движи.
	— От там произлизат термините вцепенен и скован — допълни Хънтър.
	Карлос отново се втренчи в трупа на свещеника.
	— Горкият човек. А какво оръжие е използвано, докторе? Брадва?
	— Лесно може да се сдобиеш с брадва, но е трудно да боравиш с нея и да я контролираш — поясни доктор Уинстън. — Брадвата е обемиста и тежка и за разлика от онова, което може да си гледал във филмите, дължината на острието не е идеална за обезглавяване. Убиецът трябва да е бил майстор дървосекач, за да постигне такава прецизност с един замах.
	— Имаш ли представа какво трябва да търсим, докторе?
	Двамата детективи се обърнаха към патоанатома.
	— Тъй като още не сме намерили главата, мога да анализирам само прерязания врат. Съдейки по гладкото и прецизно отрязване, бих казал, че ударът може да е нанесен със самурайски меч.
	— Самурайски меч? — Гарсия отвори широко очи от почуда. — В стил нинджа?
	Съдебният лекар се засмя.
	— Не е едно и също, но, общо взето, това е идеята. — Той се вгледа в двамата детективи, а после се обърна към плота зад него и издърпа едното чекмедже. — Искам да ви покажа нещо, което може да помогне в разследването ви.


	22.

	Доктор Уинстън извади забележителен меч. Дългото, леко закривено острие беше излъскано като огледало.
	— По дяволите, докторе — възкликна Хънтър и отстъпи назад. — Трябва да се откажеш от долнокачествените кунгфу филми.
	Съдебният лекар не обърна внимание на забележката.
	— Това е типичен самурайски меч, известен като катана. Лесно може да се купи по интернет. Не се изисква проверка на самоличността. Острието е направено от въглеродна стомана. Дължината е различна, но обикновено е между двайсет и пет и седемдесет и пет сантиметра. — Той се приближи до трупа на свещеника. — Катаната е остро и прецизно като лазер оръжие, идеално за обезглавяване. Ако убиецът е достатъчно сръчен, ударът е мълниеносен и почти е невъзможно да го избегнеш. — Патоанатомът хвана меча в двете си ръце и бавно го доближи до прерязания врат на жертвата. — Но най-хубавото на това оръжие е, че е много леко и убиецът може да използва само едната си ръка, за да нанесе фаталния удар. И при това съвсем прецизно.
	— Страхотно — отбеляза Карлос.
	— Пристигнаха и някои лабораторни анализи. — Доктор Уинстън смени темата и върна меча в чекмеджето. — Както предполагахме, в църквата и изповедалнята е имало стотици отпечатъци. — Той извади няколко листа от кафяв плик. — В момента ги сравняват с отпечатъците в националната база — данни, но не очаквам голям пробив.
	Робърт кимна. Знаеше, че вероятно ще открият съвпадения с извършители на дребни престъпления, обири и може би дори въоръжени нападения. Комптън беше беден квартал и в района все още действаха много банди. Повечето жители прибягваха до насилие.
	— Има ли нещо от олтара? — попита той, докато преглеждаше листовете, които доктор Уинстън му даде.
	— Два вида отпечатъци, които принадлежат или на жертвата, или на послушника. Няма нищо от неидентифициран източник.
	— Ами потирът? — попита Гарсия. — Убиецът пил ли е от кръвта на свещеника от потира?
	— Да.
	— Тогава може да снемем неговата ДНК — развълнувано добави Карлос.
	— Не можем. — Хънтър потърка уморените си очи.
	— Защо? Нали ДНК се взима от слюнката? — Гарсия се обърна към съдебния лекар.
	— Да, може.
	— Но кръвта в потира е на отец Фабиан, нали? — попита Робърт.
	Патоанатомът кимна.
	— Това означава, че ДНК на убиеца, взета от слюнката, е примесена с ДНК на отец Фабиан в кръвта. Щом веднъж двете ДНК се смесят, не може да се отделят — поклати глава Хънтър.
	Карлос погледна доктор Уинстън за потвърждение.
	— Робърт е прав. Лаборантите ще кажат, че има два източника на ДНК, но няма да успеят да ги отделят.
	— Фантастично. — Гарсия запуши с ръка носа си. Догади му се от противната миризма. — Става все по-хубаво. Разполагаме ли с нещо убедително?
	Съдебният лекар въздъхна дълбоко.
	— Кръвта, която убиецът е използвал, за да напише числото три върху гърдите на свещеника, е човешка, но не е на отец Фабиан.
	Хънтър повдигна вежди в очакване.
	— Принадлежи на жена.
	— Жена? — Карлос беше напълно озадачен. — Не знаех, че полът може да се определя по кръвта.
	— Може, от теста на ДНК или ако изследваш нивото на естрогена.
	Робърт инстинктивно погледна часовника си.
	— Няма начин да получиш толкова бързо резултатите от анализа на ДНК, докторе. И няма причина за изследване на нивото на естрогена.
	— Тогава от къде знаят, че кръвта е на жена? — настоя Гарсия.
	— Освен ако… — Хънтър погледна доктор Уинстън.
	— Какво? — нетърпеливо попита Карлос.
	— Освен ако не е била бременна.
	Патоанатомът затвори очи и бавно кимна.


	23.

	Аманда Райли въведе повторно числата в счетоводния лист и натисна бутона Enter, но нищо не се промени.
	Окончателните изчисления пак показаха, че парите не достигат на агенцията й за недвижими имоти да плати сметките си за месеца. Тя остави очилата си за четене на бюрото и се почеса по носа. За четвърти пореден месец трябваше да отложи няколко плащания. Седмицата приключваше и двете разглеждания на къщи през последните дни не бяха довели до оферта. Според пресмятанията й, ако скоро не продадеше нещо, агенцията й щеше да работи само още няколко седмици, най-много месец.
	Аманда бе напуснала гимназията на седемнайсет години, след като повтори десети клас. Тя беше интелигентно момиче, но когато се стигнеше до изпити и отговаряне на въпроси, сърцето й се разтуптяваше като обезумяло, съзнанието й блокираше и не можеше да се сети за нито един отговор.
	Аманда знаеше, че се държи много добре с хората и притежава обаяние. Първата й работа беше стажант брокер в малка агенция за недвижими имоти в централен Лос Анджелис. Не й отне дълго време да схване тънкостите на занаята и за една година успя да продаде повече имоти, отколкото всеки друг колега.
	Тя не се застоя в тази агенция и прие предложението за работа на „Палм Пропъртис“, една от най-големите агенции за недвижими имоти в Палм Спрингс.
	В Калифорния конкуренцията беше безмилостна, но Аманда знаеше как да използва качествата си като предимство. Освен умна и очарователна, тя беше и много привлекателна — имаше дълги до раменете руси коси, небесносини очи и гладка като порцелан кожа. Някои биха заявили, че Аманда е спала с този и онзи, за да стане съдружник в „Палм Пропъртис“ само три години след като се присъедини към агенцията.
	Тя остана там единайсет години, а после се отказа от съдружието и отвори собствена агенция — „Райли“, в Западен Холивуд. Аманда беше трудолюбива жена и през следващите десет години в Лос Анджелис бяха открити още три клона на „Райли“. Преди година обаче процъфтяващият американски пазар на недвижими имоти изведнъж се срина и замря. Много хора връщаха имотите, защото не можеха да ги изплатят. Заеми от банки на практика не съществуваха. Никой не купуваше, нито дори и най-богатите.
	Аманда опита всички номера, който беше научила през годините, за да се задържи в бизнеса, но нищо не даде резултат. Наложи се да затвори всичко, освен първата си агенция в Западен Холивуд. Последните четири месеца бяха особено трудни за нея и фирмата й. Тя освободи всички, с изключение на най-добрата си приятелка и първа служителка в „Райли“ Таня Ригс.
	Въпреки мрачната седмица чувстваше, че й е провървяло. Късно вчера й се обади евентуален купувач, който й се стори заинтересуван от един от най-скъпите имоти — голяма къща със седем спални и девет бани на стойност четири милиона долара на Пасифик Коуст Хайуей в Малибу. Човекът видял реклама на имота в уебсайта на агенцията и го харесал заради басейна, голямата ексцентрична камина във всекидневната, тенискорта и красивия двор. Къщата била идеална и той поиска да я види късно следобед.
	— Заповядай. — Таня Ригс даде на Аманда тъмнозелена найлонова папка.
	Аманда я беше помолила да подготви „убийствен“ албум на имота.
	— Включих всичко — добави Таня. — Снимки, подробна информация за къщата и двора и дори списък на знаменитостите, които живеят в радиус от три километра. Има и видеозапис на презентацията, който ти показах.
	Аманда се усмихна.
	— Презентацията е фантастична, Таня. Благодаря. Имам добро предчувствие.
	— Аз също. Къщата е прекрасна и ако имаш пари, сделката е изгодна.
	Аманда се възхищаваше на оптимизма на приятелката си. За човек, който не беше получавал заплата от пет седмици, тя все още бе запазила позитивната си нагласа.
	Телефонът иззвъня и Таня хукна към бюрото.
	— Аманда — каза тя. — За теб е. Господин Търнър.
	Другата жена кимна и взе слушалката. Разговорът продължи по-малко от минута.
	— Моля те, не ми казвай, че той се е отказал — нервно рече Таня, след като Аманда затвори.
	— Не.
	— Слава богу.
	— Но ще закъснее един час.
	— Е, това не е проблем — усмихна се Таня. — Искаш ли да дойда с теб?
	— Не е необходимо. Подготвена съм. — Аманда посочи тъмнозелената папка, която Таня й беше дала. — Върви си у дома и се опитай да си починеш добре в събота и неделя.
	— Да, разбира се. Желая ти успех.
	Таня закопча палтото си и излезе.
	Аманда сложи лакът на бюрото, облегна брадичка на свития си юмрук и отново се втренчи в счетоводния лист на екрана на компютъра. Предчувстваше, че нещата ще се променят.


	24.

	Хънтър и Гарсия разглеждаха снимките, направени в църквата от криминалистите, когато капитан Блейк влезе в кабинета им, без да почука, и затвори вратата след себе си. Погледът й се спря на купчините тетрадки с кожени корици на бюрата на детективите.
	— Това ли са дневниците на свещеника? — попита, приближи се до бюрото на Карлос, взе една тетрадка и я прелисти.
	Робърт кимна.
	— Нещо интересно?
	— Зависи какво разбирате под интересно.
	Барбара го изгледа така, сякаш искаше да каже, че няма време за празни приказки.
	— Преглеждаме ги, колкото можем по-бързо — обясни Хънтър, — но написаното е много. Това не са обикновени дневници. Отец Фабиан е записвал разсъжденията си, как се е чувствал, какво е правил… Няма последователност. По-голямата част от текста прилича на дисертация и се отнася до далечното минало. Проблемът е, че не сме сигурни какво търсим. Може да е всичко — дума, израз или нещо между редовете. Ако свещеникът се е страхувал за живота си, надяваме се да намерим нещо в по-скорошните дневници, но няма дати. Кретените, които ги донесоха, след като криминалистите снеха отпечатъци, не са се сетили да номерират тетрадките по реда, в който ги намерихме подредени на лавиците в стаята на отец Фабиан.
	— Разбъркани са като колода карти преди раздаване — отбеляза Гарсия.
	— Ето защо, ако под интересно имате предвид разказите на един изтерзан свещеник, тогава да, много са интересни — продължи Робърт. — Но ако имате предвид дали сме открили нещо, което може да ни подскаже защо е бил убит, тогава отговорът е още не.
	Капитан Блейк затвори дневника, сложи го върху купчината и едва тогава забеляза колко чисто и подредено е бюрото на Карлос.
	— Какво имаш предвид под изтерзан свещеник?
	— Отец Фабиан, изглежда, неведнъж е поставял под съмнение вярата си — отвърна Карлос.
	— Всички го правим от време на време — повдигна рамене Блейк.
	— Така е. — Хънтър се залови да търси нещо в най-горното чекмедже на бюрото си. — Но онова, което отец Фабиан е видял и чул през годините, го е накарало да се усъмни дали свещеничеството наистина е било призванието му.
	— Защо?
	— Когато си свещеник, трябва да вярваш в Бога, а понякога той се е съмнявал в съществуването му.
	— Освен това има няколко откъса, от които става ясно, че отец Фабиан се е борил със схващането за безбрачие — добави Гарсия.
	— Колко дневника прочетохте?
	— Всеки по три. Четохме цяла нощ — отговори Робърт.
	Блейк скръсти ръце на гърдите си и дълбоко въздъхна.
	— Епископ Кларк се тревожи за дневниците.
	— В какъв смисъл се тревожи? — Хънтър изпука кокал четата на пръстите си и Барбара трепна.
	— Опасява се, че отец Фабиан може да е написал неща, които не е трябвало да споменава.
	— Можете ли да бъдете по-конкретна, капитане? Нямаме много време за гатанки.
	— Например, дилемата с безбрачието.
	Карлос се закашля.
	— Епископ Кларк се тревожи повече, че отец Фабиан е преминал границите, отколкото от факта, че е бил брутално обезглавен в църквата си. Озадачен съм.
	— Освен това се безпокои, че отец Фабиан може да е написал неща, които е чул в изповеди. За католическата църква това е нещо като углавно престъпление.
	— Само ако отец Фабиан е обсъждал устно изповедите с някой друг — възрази Робърт. — Записването им в личен дневник не е престъпление според католиците.
	— Католик ли си? — намръщи се Блейк.
	Той поклати глава.
	— Тогава от къде знаеш?
	— Чета много.
	Гарсия се усмихна.
	— В такъв случай предлагам да четеш по-бързо.
	— Защо?
	— Епископът Кларк ни притиска да върнем дневниците.
	— Нека ни притиска. — Робърт не се притесни. — Съдържанието на дневниците може да се окаже веществено доказателство в разследването. Доколкото ми е известно, полицията все още има властта да иззема доказателства от местопрестъплението.
	— Той няма да ходи в съда — заяви Блейк, обръщайки се към Хънтър.
	— Нека отгатна. Моят стар приятел кметът Едуардс?
	— Който несъмнено ще говори със своя стар приятел, шефа на полицията. И след това нещата ще станат сложни.
	— Сложното е нашата стихия, капитане. Трябва да прочетем дневниците.
	— Прочетете ги бързо и задълбочено.


	25.

	Капитан Блейк се приближи до корковото табло и се вгледа в снимките, закачени на него.
	— Виждам защо мислите, че е било ритуално убийство. Обезглавяването, кучешката глава, кръгът от кръв около олтара, теорията за пиене на кръв, числото на гърдите на жертвата… Всичко е налице, нали?
	Детективите не отговориха.
	— Нещо обаче ме притеснява — продължи тя. — Ритуалите никога не се правят прибързано и този, изглежда, не е бил такъв. Убиецът се е нуждаел най-малко от двайсет-трийсет минути, за да постигне целта си необезпокояван.
	Хънтър бавно кимна.
	— Рисковано, нали? Особено като се има предвид, че убийството е извършено на публично място. Можело е да влезе някой.
	— Той е контролирал нещата — отбеляза Робърт.
	— Как?
	— Мисля, че убиецът е бил в църквата, преоблечен като свещеник, преди да затворят.
	— Какво?
	— Приблизителният час на смъртта съвпада с часа на затварянето на църквата — около двайсет и два. — Хънтър прерови листовете на бюрото си. — Изповедите трябвало да приключат в двайсет и два без десет. В двайсет и два без двайсет църквата е била почти безлюдна, с изключение на двама души — госпожа Моралес и госпожа Уилис. Според показанията им по това време те са били помолени да напуснат от свещеник, когото не познавали.
	Капитан Блейк присви очи.
	— Непознатият свещеник им казал, че е дошъл да помага на отец Фабиан и че затварят по-рано, защото трябва да подготвят църквата за специална литургия сутринта. Послушникът Ермано не знаеше нищо за такъв свещеник и каза, че литургията нямало да бъде специална.
	— Разговаряхте ли с двете жени? Разполагаме ли с описание на загадъчния свещеник?
	Робърт взе два листа от бюрото си и ги даде на Блейк.
	— Това са показанията на свидетелките за свещеника, който ги е помолил да напуснат църквата.
	Тя ги прочете внимателно и смръщи чело, докато очите й шареха по редовете.
	— Това сериозно ли е?
	— Опасявам се, че да — отвърна той.
	— Госпожа Моралес твърди, че непознатият свещеник е бил млад мъж от бялата раса, висок, с къса руса коса и дълъг нос. — Капитанът размаха листа. — А госпожа Уилис смята, че не е бил „толкова висок“, приличал е на латиноамериканец и е имал късо подстригана кестенява коса, топчест нос и тънки мустаци. И двете ли са слепи?
	— Не — отговори Робърт. — Възрастни са. Госпожа Моралес е на седемдесет и две, а госпожа — Уилис на седемдесет и седем. Паметта им не е каквато е била. И знаете, че визуалната памет е най-ненадеждната. Няма двама очевидци, които да твърдят, че са видели едно и също нещо.
	— Страхотно. — Блейк върна показанията на Робърт. — Но убиецът пак е поел голям риск, като е говорил с двете жени и ги е помолил да напуснат църквата. Не е знаел как ще го опишат.
	— Рискът е бил пресметнат — отбеляза Хънтър, масажирайки врата си. — Щом си е направил труда да се преоблече като свещеник, логично е, че ще промени и външността си — контактни лещи, перука, фалшив нос, мустаци… Не вярвам да е оставил нещо на случайността.
	— Много методичен.
	— Ритуалните убийци обикновено са такива.
	— Ами ако убиецът не се е преоблякъл като свещеник, а наистина е бил свещеник? — попита Блейк и се облегна на бюрото на Гарсия. — Свещениците обикновено са много методични хора.
	— Работим и по тази версия. — Хънтър си наля чаша вода.
	— Не си много убеден.
	— В момента не съм сигурен в нищо, капитане. Има много неизяснени неща.
	— Какви?
	— Например значението на ритуала.
	— Не разбирам.
	Робърт остави чашата на бюрото си и се приближи до таблото със снимките.
	— В ритуала най-важното е самата церемония. Жертвата е на второ място.
	— А ти не вярваш, че случаят е такъв, нали? — попита Блейк и отиде при него до таблото.
	Хънтър поклати глава.
	— В това убийство най-важното нещо е била жертвата. Убиецът е искал точно отец Фабиан мъртъв. И ни е оставил улика за това.
	— Каква улика?
	— Числото, написано на гърдите на свещеника.
	Барбара се замисли.
	— Фактът, че убиецът си е направил труда да разкопчае расото на отец Фабиан, да напише числото на гърдите му и после отново да го закопчае.
	Робърт кимна.
	— Това означава, че нападението е било лично.
	Блейк прибра кичура коса, който падна над дясното й око.
	— А не мислите ли, че всичко това може да е служило за отклоняване на вниманието? Извършителят го е направил така, че да прилича на ритуал, а всъщност е обикновено садистично убийство.
	— От какво да отклони вниманието ни? — попита Гарсия.
	— Не е било отклоняване на вниманието — заяви Хънтър, върна се до бюрото си и отпи глътка вода. — Ако убиецът е искал да инсценира ритуал, обезглавяването и кръглата диря кръв около олтара биха свършили работа. Не е трябвало да се престарава, като пие от кръвта на свещеника или да забива кучешка глава във врата му. В това има по-дълбок замисъл.
	Капитанът затвори очи и въздъхна продължително.
	— Е, какъв ще бъде следващият ви ход?
	— Трябва да разберем колкото е възможно повече за отец Фабиан, включително личния му живот.
	— А семейството му?
	— Отец Фабиан е единствено дете — отвърна Карлос, четейки от лист на бюрото си. — Баща му не е известен, а майка му е починала от цироза на черния дроб преди шест години.
	— Най-добрият ни избор е отец Малкълм — обади се Робърт.
	— Кой е отец Малкълм?
	— Главният свещеник на католическата църква „Дева Мария“ в Парамаунт. Освен това е бил най-добрият приятел на отец Фабиан. — Той инстинктивно погледна часовника си. — По-късно ще отида при него.
	— Аз ще остана да чета дневниците. — Гарсия кимна към купчината тетрадки.
	— Ами това? — попита капитан Блейк и посочи снимката на кучешката глава. — Някакви улики?
	— Още не — отговори Карлос. — Открихме препратки към древногръцката митология и източноправославната църква, но засега никаква по-точна връзка.
	Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и прекъсна разговора им.
	— Детектив Хънтър — обади се той и после се обърна към капитан Блейк: — За вас е.
	— Да… — Тя доближи слушалката до дясното си ухо. — Кажи му да изчака и прехвърли обаждането в кабинета ми. Ще говоря от там. — Барбара върна телефона на Робърт. — На работа съм само от няколко дни, а вече съм трън в очите на кмета — рече и се отправи към вратата.


	26.

	Райън Търнър пристигна в агенцията за недвижими имоти „Райли“ в Западен Холивуд с час и петнайсет минути закъснение. Аманда беше разговаряла с евентуалния купувач само по телефона и не знаеше какво да очаква, но остана приятно изненадана. Той беше висок метър осемдесет и пет, на четирийсет и няколко години и с атлетично телосложение. Тъмнокестенявата му коса беше къса, подстригана в консервативна прическа и чиста, в пълна хармония с всичко останало в него. Беше добре облечен в скъп делови костюм, с излъскани до блясък обувки на краката и говореше с лек южняшки акцент.
	— Извинявайте, че закъснях — каза и твърдо стисна ръката й. — Деловите хора винаги говорят повече, отколкото трябва.
	— Няма проблем, господин Търнър — отвърна тя и му се усмихна. — Радвам се, че успяхте да дойдете.
	— Очаквам с нетърпение да разгледам къщата. От онова, което видях в уебсайта ви, тя изглежда идеална.
	Усмивката на Аманда стана по-широка.
	— И моля ви, наричайте ме Райън — добави той.
	— Само ако вие ме наричате Аманда.
	— Договорихме се.
	Райън убеди Аманда да я закара до къщата с неговата кола. Движението не беше натоварено и пътуването продължи малко повече от час. През първите двайсет и пет минути Аманда му обяснява колко прекрасен е имотът. Предварително репетираната реч се лееше от устата й като поезия. През остатъка от пътуването двамата разговаряха за всичко, от бизнес до коледни подаръци.
	Първото, което Райън забеляза, докато минаваха през големите порти с електронно заключване на имението в Малибу, беше тенис кортът вляво.
	— Внушително — заяви.
	Останалата част от къщата не го разочарова. Осемнайсет хиляди квадратни метра жилищна площ с високи тавани, греди и великолепен мраморен под. Луксозният интериор беше украсен с модерни, стилни мебели. Дискретното осветление създаваше спокойна и задушевна атмосфера във всяка стая. Просторният двор за почивка и развлечения и големият басейн с минерална вода навън бяха финалните щрихи на имота.
	Докато разглеждаше стаите, Райън се опитваше да прикрие вълнението си, като държеше в джобовете на дългото си черно палто ръцете си с кожени ръкавици, но усмивката на лицето го издаде. В случая къщата се продаваше сама, нямаше нужда от реклама.
	— Имаш ли нещо против, ако отново огледаме всекидневната, преди да тръгнем? — попита той, докато гледаше през прозореца на голямата спалня на втория етаж.
	— Не, разбира се — отвърна Аманда, опитвайки се да овладее въодушевлението си.
	Те влязоха във всекидневната и тя застана до големите, ръчно изработени дървени двойни врати. Беше малко неспокойна.
	Райън отиде зад разкошния бял кожен диван в средата на огромната стая. Очите му бяха приковани в ефектната камина, облицована с речни камъни.
	— Камината сигурно работи, нали? — обърна се той към Аманда.
	— Да. Всичко в къщата функционира безупречно.
	— Предполагам, че огънят се поддържа с газ, а не с дърва, иначе ще ми трябва цяла гора да го запаля.
	Аманда забеляза, че той каза „ще ми трябва“, и прехапа устни, за да прикрие усмивката си.
	— Прав си. Огънят е на газ.
	— Може ли да го запалим да погледам?
	Въпросът изненада Аманда, която отвори широко очи и се втренчи в клиента.
	— Добре ли си?
	— Да… Чувствам се отлично. — След няколко секунди тя възвърна присъствие на духа. — Предполагам, че няма проблем, щом искаш да запалиш камината, но ако не възразяваш, аз ще изчакам в кухнята.
	Райън присви очи и направи две крачки към нея.
	— Има ли нещо?
	— Не. Всичко е наред. — Тя се помъчи да изглежда смела, но не успя да го убеди.
	— Не всичко е наред. Лицето ти пребледня, Аманда. Пропуснах ли нещо? — Огледа стаята.
	— Не, не… — Реакцията й го беше стреснала и Аманда знаеше това. — С къщата и камината всичко е наред. Гарантирам.
	— Тогава какво има? Умея да чета мислите на хората и виждам, че нещо те тревожи.
	Тя си пое дълбоко дъх.
	— Аз… не обичам много огъня. — Аманда наведе глава като свенливо момиченце.
	Райън се засмя нервно, приближи се до нея и се опита отново да я погледне в очите.
	— Сериозно?
	Тя вдигна глава и срещна загрижения му поглед.
	— Неприятно преживяване? — тихо попита той.
	Тя стисна устни и кимна.
	Райън успокояващо сложи ръка на рамото й.
	— Искаш ли да знаеш нещо? — попита той след кратко мълчание. — Аз се вцепенявам от страх от паяци.
	Устните й се разтеглиха в предпазлива усмивка.
	— Когато бях малък, имах таванска стая в старата ни дървена къща. Една нощ заспах, докато четях. Трябва да е било три или четири сутринта, когато усетих, че нещо пълзи по врата ми.
	— О, боже! — възкликна Аманда и потрепери.
	— Все още сънен, аз се опитах да се почеша, но ядосах паяка и го бутнах под яката на ризата си.
	— Гадост!
	— Беше обикновен кафяв паяк отшелник, който хапе многократно. Мисля, че онзи във врата ми беше много гладен, защото ме ухапа дванайсет пъти.
	На лицето на Аманда се изписа погнуса и ръката й припряно потърка тила й.
	— За жалост организмът ми реагира лошо на ухапването. Вдигнах висока температура, втресе ме, гадеше ми се и на кожата ми се появиха големи бели мехури. Оттогава всеки път, щом видя паяк, се държа като лигльо. Дори гласът ми се променя и става писклив като на куклата Барби.
	— Наистина ли? — засмя се тя.
	— Повярвай ми. — Райън кимна и се усмихна. — Чувствам се неудобно.
	Не й се говореше за случилото се, но трябваше да го убеди, че къщата е идеална.
	— Бях млада, когато се случи — започна тя и отметна бретона от челото си. — С приятелката ми си играехме. Преструвахме се, че готвим. Не знам какво точно стана, но дрехите ми се запалиха.
	Интересът му се засили.
	— Провървя ми, че се запали само гърбът на роклята ми. Изгарял ли си се?
	Райън поклати глава.
	— Не и по този начин.
	— Трудно ми е да опиша болката. — Аманда млъкна, търсейки думи да илюстрира преживяното.
	— Не е като попарване, нито докосване до гореща ютия. Не е като ужилване, а е нещо толкова силно, че мозъкът ти спира да работи и се молиш да умреш. Имах чувството, че кожата ми се разтопява. Долових миризмата на горящата ми коса. — Докосна косата си. Погледът й стана унесен. — Бяхме сами вкъщи. Докато приятелката ми намери вода и я плисна върху мен, по-голямата част от гърба и врата ми беше изгоряла.
	Двамата мълчаливо се вгледаха един в друг.
	— Искрено съжалявам — каза Райън.
	— Всичко е наред. Вината, не е твоя. Трябва да се науча да контролирам чувствата си, но не мога. Всеки огън ме плаши до смърт.
	Той се върна в средата на стаята и Аманда го последва.
	— Аз ходих при психолог за страха си от паяци — добави Райън. — Те знаят специални терапии, които уж ти помагат да се отървеш от фобиите.
	— И какво стана? — попита тя.
	— Психологът ми говори много и след няколко сеанса реши, че съм готов да се изправя пред страха си. Донесе огромен космат паяк и го сложи в ръката ми, за да се опита да докаже, че насекомото е безобидно.
	— Имаше ли ефект?
	— Да, и още как. Подмокрих се и после изскочих от стаята, като крещях като луд.
	Аманда се засмя.
	— Може би никога не можеш да преодолееш някои страхове. — Райън се приближи до кожения диван. Тя стоеше на две крачки от него и гледаше камината.
	Пръстите му стиснаха нещо в джоба му.
	— Що се отнася до нещастния случай, когато си била малка, и колко много се страхуваш от огън… — започна той.
	— Да? — отвърна тя, без да се обръща.
	Гласът му изведнъж се промени:
	— Аз вече знаех.
	Преди Аманда да успее да се обърне към него, Райън я сграбчи и притисна влажна кърпа до носа и устата й.


	27.

	Отец Малкълм се съгласи да се срещнат в деветнайсет и трийсет. В деветнайсет и двайсет Хънтър спря своя буик пред католическата църква „Дева Мария“ на Саут Парамаунт Булевард. Уличните лампи и коледната украса създаваха задушевен карнавал от цветове.
	Църквата представляваше голяма бяла сграда с дворчета от двете страни. Над ръчно издяланите двойни врати от палисандрово дърво беше поставена светлосива статуя на Дева Мария в естествен размер.
	Жизнерадостен свещеник, наближаващ седемдесетте, стоеше до входа и разговаряше с ниска и пълна жена. Темето му беше оплешивяло и на главата му бяха останали само две кичурчета побеляла коса, по едно над всяко ухо.
	Робърт тръгна по четирите стъпала пред църквата и той се сбогува с жената.
	— Отец Малкълм? — попита Хънтър.
	— Вие трябва да сте детективът, с когото разговарях по телефона — сърдечно се усмихна свещеникът.
	— Аз съм детектив Хънтър. — Той показа значката и служебната си карта. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен.
	Отец Малкълм прегледа документите му и го покани да влезе. Църквата беше просторна и на олтара горяха стотици свещи. Главната зала побираше петстотин богомолци и на скамейките от червен дъб седяха няколко човека. Някои се молеха, други четяха Библията, а трети дремеха.
	— В кабинета ми ли да говорим? — попита свещеникът и посочи: — Ей там е.
	— Добре — кимна Робърт.
	Кабинетът на отец Малкълм беше малък, но удобен. Стените бяха боядисани в бяло, с лек сивкав оттенък. Мебелите бяха класически, с определено европейско влияние. До отсрещната стена имаше тежко дървено писалище, а пред него две кресла имитация на викториански стил. На стените бяха окачени репродукции на светци, а голямата библиотека вляво от писалището беше отрупана с религиозни книги.
	Отец Малкълм посочи на Хънтър едното кресло и седна зад писалището. Няколко секунди и двамата мълчаха.
	— Не мога да повярвам какво се е случило, Фабиан беше добър човек и свещеник — тъжно изрече отец Малкълм.
	— Много съжалявам — отвърна Робърт. — Разбрах, че сте били близки приятели.
	Свещеникът кимна.
	— Аз преподавах в Семинарията и Фабиан беше мой студент. Познавам го от двайсет години.
	— Какъв беше по характер?
	— Добродушен, всеотдаен, състрадателен. Както ви казах, Фабиан беше добър свещеник.
	— Кога го видяхте за последен път?
	— Преди две седмици. Бяхме организирали разпродажба на сладкиши на учениците от седми и осми клас. Той дойде да помогне. — Отец Малкълм се усмихна. — Всъщност дойде да похапне. Обожаваше бананов кейк.
	— Изглеждаше ли различен? Може би разтревожен или нервен?
	— Съвсем не. Беше спокоен както обикновено и общителен. Непрекъснато се шегуваше с учениците. Изглеждаше малко уморен, но Фабиан винаги беше изтощен.
	— Защо? — Хънтър леко потърка белега на врата си.
	— Доколкото знам, той не спеше добре.
	— Имаше ли някаква причина?
	Свещеникът поклати глава.
	— Ние се сблъскваме с много трудности, детективе, и понякога те се промъкват в съзнанието ни посред нощ и ни държат будни, Фабиан веднъж ми каза, че редовно сънува кошмари.
	Робърт си спомни, че беше прочел в дневниците на отец Фабиан за кошмари, но свещеникът не ги беше описал.
	— Разговаряхте ли за кошмарите му?
	— Не. Той беше много сдържан човек.
	Хънтър записа нещо в черното си тефтерче.
	— Споменавал ли е за тревогите си?
	— Като свещеници ние имаме много тревоги, детектив. Работим с нуждаещи се хора и в днешния свят тревогите са много. Но предполагам, че вие имате предвид тревоги, които може би са стрували живота му?
	Робърт не отговори, но отец Малкълм разбра мълчанието му.
	— Не — отвърна свещеникът. — Той беше непретенциозен човек. Живееше за църквата и за да помага на другите. Каквито и тревоги да е имал, уверявам ви, че те не са заплашвали живота му.
	Хънтър се замисли върху следващите си думи. Знаеше, че навлиза в опасна територия.


	28.

	— Отец Фабиан казвал ли ви е за съмненията в решението си да стане католически свещеник или за намерението си да се откаже от всичко? — попита Робърт и видя, че изражението на отец Малкълм се промени. Свещеникът придоби наскърбен вид, присви очи и го погледна.
	— Работата ни се основава на вярата и желанието ни да служим на Бога, детектив. — Гласът на отеца беше спокоен, но твърд, сякаш порицаваше непослушно дете. — Не го правим за пари или заради тръпката. Това е призвание. Да, понякога е трудно. Ние сме човешки същества и като такива имаме моменти на слабост и несигурност. Не е нещо необичайно онези от нас, които са избрали да посветят живота си в служене на Бога, да се съмняват в решението си от време на време, но вярата ни винаги се оказва по-силна от съмнението. Разбирате ли какво означава вяра, детективе?
	— Мисля, че да — кимна Робърт. — Сляпа вяра без въпроси или доказателства.
	Отец Малкълм се усмихна и показа пожълтелите си зъби.
	— Вярата ни води по правилния път и потиска съмненията ни. И за да отговоря на въпроса ви, детективе, да, с отец Фабиан разговаряхме за колебанието и дилемите му. Решението ни да служим на Бога не ни прави неуязвими за изкушения и нечисти помисли. И мрачните мисли, които понякога нахлуват в съзнанието ни, не означават, че ще ги превърнем в реалност. Той вярваше непоколебимо.
	— Моля ви, не ме разбирайте погрешно, отче. — Хънтър се наведе напред и подпря лакти на коленете си. — Не се съмнявам в неговата или във вашата вяра, а само се питам дали е имало причина за „нечистите“ помисли. Ако е имало, това може да ни даде улика. Отец Фабиан споменавал ли е, че смята да се откаже от свещеничеството?
	Отец Малкълм почеса малкия белег над дясната си вежда. Робърт видя, че той се колебае дали да отговори на въпроса, и настоя:
	— Важно е.
	— Да — отвърна свещеникът след няколко неспокойни секунди. — След кончината на майка му вярата му беше разклатена.
	— Бяха ли близки?
	— Той се опитваше.
	— Опитваше се?
	— Фабиан не познаваше баща си. Майка му го беше отгледала сама, но тя беше нещастна жена. Очакваше, че синът й ще стане адвокат или лекар и ще забогатее, за да й се отплати.
	Хънтър се размърда на стола.
	Отец Малкълм наведе глава и се втренчи в преплетените си пръсти.
	— Тя имаше проблеми. Много години се бори с алкохолизма. Въпреки че го мразеше, защото е станал свещеник, той я обичаше. Молеше се за нея всеки ден. А после майка му се разболя и всичко стана много бързо. Закараха я в болница и след седмица почина. Фабиан прие смъртта й много тежко.
	— Колко тежко?
	— Беше ядосан. — Отец Малкълм прехапа устни и се замисли. — Не, мисля, че по-правилната дума е негодувание. Фабиан възнегодува срещу Бога. Надяваше се, че след толкова много години Господ ще чуе молитвите му. Все повтаряше, че не иска чудо, а само Господ да даде на майка му шанс да се бори, но Той я прибра при себе си.
	Робърт застана неподвижно, завладян от спомените си. Очите му бяха втренчени в свещеника.
	— Знам какво е изпитвал.
	Отец Малкълм забеляза болката в очите му и се наведе напред.
	— Може ли да ви попитам нещо, детективе?
	— Разбира се.
	— Вярно ли е онова, което пишат вестниците? Фабиан е бил обезглавен? Ами кучешката глава?
	— Да — тъжно отговори Хънтър.
	Свещеникът въздъхна дълбоко.
	— Вероятно знаете, че Свети Фабиан, чието име взе отец Фабиан, е бил обезглавен.
	Робърт кимна.
	— Смятате ли, че има връзка?
	— Възможно е. — Детективът отново се облегна назад. — Какво ще кажете, отче? Мислите ли, че убиецът е искал отец Фабиан да умре по същия начин като Свети Фабиан?
	Свещеникът стана и се приближи до библиотеката зад писалището.
	— През годините много хора са били разбрани погрешно, арестувани, изтезавани и осъдени на смърт. — Протегна ръка към книга на най-горната лавица.
	— Векове наред повечето смъртни присъди в Западния свят са означавали обезглавяване.
	Робърт се замисли.
	— И ако отец Фабиан бе избрал името на друг светец, смъртта чрез обезглавяване пак щеше да съвпада със смъртта на светеца — заключи той.
	Отец Малкълм кимна.
	— А кучешката глава? Означава ли нещо за вас или католическата вяра?
	Свещеникът си пое дълбоко дъх.
	— Дяволът — отвърна той и в стаята внезапно повя хлад. Хънтър инстинктивно загърна по-плътно яката на якето си. Отец Малкълм се върна на мястото си. — Не се обиждайте, детективе, но мисля, че може би вървите по грешен път.
	— Защо, отче? — попита Робърт и го погледна в очите.
	— Смятам, че това е проява на агресия срещу католическата църква, някой, който иска да навреди на църквата като цяло, а не на отделен свещеник, Фабиан е трагична невинна жертва. Можеше да бъде всеки от нас. Убиецът можеше да избере всяка от нашите църкви, за да излее гнева си. — Отец Малкълм млъкна, защото следващите му думи го разтревожиха. — И нещо ми подсказва, че той ще убие отново. Може би вече го е сторил.
	Кожата на Хънтър настръхна от гласа на свещеника.


	29.

	Аманда Райли изпитваше невероятен студ и жажда. Главата й пулсираше толкова ожесточено. Струваше й се, че слепоочията й ще се пръснат. Опита се да помръдне, но осъзна, че е завързана. Китките и глезените й бяха стегнати за краката на неудобен метален стол и въжетата се впиваха в кожата й.
	Клепачите й бяха натежали и лепнеха. Доколкото разбираше, нямаше превръзка на очите, но нещо не й позволяваше да ги отвори. Опита се да изпищи, но устните й не се отлепиха. В устата си усещаше горчив и противен вкус. Инстинктивно облиза устни и усети твърд пласт на нещо неопределено между тях. Помъчи се да отвори уста и почувства, че нежната кожа на устните й се разцепва.
	О, боже!
	Тя потрепери и най-после разбра какво се е случило.
	Устата й беше залепена с каноколит.
	Обзе я паника и тя започна трескаво да се мята, да рита и да се опитва да се освободи. От китките и глезените й, където се бяха впили въжетата, закапа кръв.
	Столът не помръдна. Или беше твърде тежък, или беше закован за пода. Писъците й, заглушени от залепените й устни, прозвучаха като ръмжене на животно.
	Тялото й потрепери неудържимо и Аманда положи усилия зъбите й да не затракат.
	От ъгълчетата на затворените й очи бликнаха сълзи, затъркаляха се по лицето й и измиха част от лепкавото вещество, с което бяха намазани клепачите й. Тя бавно успя да ги отвори. Пареха, сякаш горяха, и тя замига като обезумяла.
	След няколко минути болката намаля и очите й донякъде се фокусираха. Бяха подпухнали и зачервени. Отначало всичко беше замъглено, но осветената от свещи стая изглеждаше позната. Познаваше някои от мебелите, но от къде?
	Пулсирането в главата й се засили и в обърканите й спомени нямаше логика. Започна да си поема дълбоко и равномерно дъх и се помъчи да се съсредоточи върху ударите на сърцето си. Паметта й бавно се зае да сглобява образите на случилото си.
	Аманда потрепери конвулсивно, когато най-после си спомни всичко. Замъгленият образ пред очите й беше на огромна камина, облицована с речни камъни, в един от имотите в списъка й.
	Тя беше довела евентуален купувач да разгледа къщата.
	Как беше името му?
	— Как е главата ти, Манди? — Гласът, който се разнесе зад нея, я стресна и я накара да се вцепени. Беше рязък и не търпеше възражение като на сержант от армията. — Пулсирането скоро ще премине.
	Аманда отново се разтрепери.
	Очите й вече се бяха фокусирали. Тя погледна надолу и разбра защо й е студено. Беше гола.
	Висок човек пристъпи напред и влезе в полезрението й. Беше същият мъж, когото бе довела да види имота, но все още не можеше да си спомни името му. Беше се преоблякъл и вместо дългото палто и деловия, ушит по поръчка костюм носеше спортни дрехи. Не беше свалил ръкавиците, косата му беше скрита под плетена шапка.
	Аманда отново изви тяло и се опита да се освободи от въжетата.
	Той я гледа мълчаливо няколко минути, докато тя осъзна, че усилията й са напразни.
	— За съжаление мисля, че няма да можеш да се освободиш — обясни мъжът и започна да крачи напред-назад пред нея.
	— Моля те. Защо ми причиняваш това? — попита тя, но от устата й излезе само вибриращо мънкане.
	Мъжът стисна устни и поклати глава, имитирайки звука, и се засмя.
	— Ако искаш да говориш с мен, трябва да положиш повече усилия. Хайде, можеш да го направиш. Отвори уста.
	Аманда се втренчи в него парализирана. Страхуваше се толкова много, че имаше чувството, че ще припадне.
	Той се наведе и доближи лице на няколко сантиметра от нейното.
	— Искам да ти покажа нещо. — Човекът извади от джоба си стара черно-бяла снимка и я поднесе пред лицето й. — Погледни я. Спомняш ли си?
	Тя нямаше сили, беше се обезводнила и се чувстваше твърде зашеметена, за да се съсредоточи.
	— Хайде, Манди. — Той щракна с пръсти няколко пъти. — Обърни внимание на снимката. Спомняш ли си?
	Аманда все още беше объркана. Снимката не й говореше нищо.
	И после се сети.
	„Не може да бъде“ — помисли си тя.
	— Добре дошла в страха си, Манди — прошепна мъжът. — Знам какво те плаши до смърт.


	30.

	Някои твърдят, че Юниън Стейшън в Лос Анджелис е последната голяма железопътна гара в Америка. Построена през 1939 година, за да обедини пътнически терминали от три железопътни линии, гарата все още служи за транзитен възел. Въпреки че фасадата й представлява успешна смесица от архитектурните стилове испански мисионерски, мавърски и модернистичен „стриймлайн“, Юниън Стейшън е най-красива вътре. Гарата е внимателно реставрирана с оригиналните старинни полилеи, каменни стени и мотивите, образувани от плочки на пода.
	Освен че е красива, на гарата винаги има много пътници и туристи, но днес беше по-оживена от обичайно.
	Момичето бягаше, колкото му държат краката, и непрекъснато извиваше тяло, за да не се блъсне в другите пътници. От всички посоки се стичаха хора и всичките бързаха. Девойката успешно се провря покрай едра жена, която буташе количка с бебе, и едва не прегази момиченце в униформа, което, изглежда, беше изгубило родителите си. Когато стигна до ескалатора, спускащ се надолу към метрото, тя беше задъхана и потна.
	— Моля, извинете — извика припряно момичето, докато си проправяше път и прескачаше стъпалата.
	Стигна до перона и видя, че вратите на влакчето на Ред Лайн се затварят.
	— О, не!
	Мотрисата потегли.
	Девойката хукна към нея, но разбра, че няма смисъл.
	— Пак закъснях… Страхотно — промълви. — Точно това ми трябваше.
	Очите й потърсиха таблото с разписанието. До следващото влакче на Ред Лайн имаше най-малко петнайсет минути. Въпреки че предишното току-що беше заминало, перонът беше пълен с хора.
	„Къде са тръгнали всички днес?“ — запита се тя и се огледа. Погледът й се спря на празна стъклена витрина за обяви и тя съзря отражението си. Дългите й тъмнокестеняви коси все още бяха прибрани на опашка, но на челото й се бяха появили капки пот и носът й беше зачервен от студения въздух и тичането. Тя отчаяно се нуждаеше от освежаване на грима.
	Главното ниво се надигаше вълнообразно от хора. Туристите шумно се разхождаха и се възхищаваха на блещукащите лампи и лъскавите орнаменти. Девойката едва сега забеляза пъстроцветната коледна украса, която й напомни за родния й град и дома на родителите й — места и хора, които искаше да забрави. Погледна часовника си и тръгна към дамската тоалетна в дъното на коридора. Този път не беше нужно да бърза. Висок, мършав мъж с червено кожено куфарче й се усмихна злобно и тялото и потрепери.
	— Госпожи и господа — съобщи глас по високоговорителите. — Поради повреда на сигнала на Пършинг Скуеър следващото влакче на Ред Лайн ще закъснее пет минути. Извиняваме се за неудобството.
	— Фантастично — измърмори момичето. — Днес не ми е ден.
	Изведнъж усети стягане в сърдечната област. Изгаряща топлина заля тялото й с невероятна бързина. Гърлото й се сви и дишането й се затрудни. Гарата започна да се върти пред очите й. Появиха се кръгчета светлина, които бързо станаха по-големи и ярки, докато виждаше само ослепителна бяла светлина. И после се случи.
	Ярката светлина се замени със зърнести черно-бели образи, досущ кратък откъс от стар филм, но онова, което видя, не беше класика.
	— О, боже, не! — Гласът й беше задавен от сълзи. — Моля те, не и отново.
	Образите се разиграха само за няколко секунди, но това беше достатъчно, за да я изпълни с ужасяващ страх.
	От носа й потече кръв. Нещо закръжа в стомаха й и тя се задави с жлъчния сок, който се надигна в устата й. Трябваше да отиде в тоалетната.
	— Моля ви, помогнете ми. — Устните й се раздвижиха, но от тях не излезе звук. Краката й се подкосиха и девойката се свлече на колене. От стомаха й изригна нещо. И точно там, в средата на главното ниво на Юниън Стейшън, тя изгуби контрол и повърна.


	31.

	Хънтър живееше сам. Не се беше женил и от връзките му никога не излизаше нещо сериозно. Винаги започваха добре. Отначало жените, с които се срещаше, изглежда, разбираха напрежението на професията му и всеотдайността, която изискваше, но скоро искаха повече, много повече, отколкото той беше готов да даде. И въпреки че понякога се чувстваше самотен, дълготрайните връзки не се вместваха в начина му на живот. Сексуалният му живот се състоеше изключително от срещи за една нощ или краткотрайни, необвързващи връзки. И имаше много такива.
	Робърт обичаше да бъде сам. Чувстваше се удобно в оскъдно обзаведения си едностаен апартамент. Хубавата книга и двойното шотландско уиски от богатата му колекция го караха да се отпусне. Но не и тази вечер. Бяха намерили трупа на отец Фабиан само преди две нощи, ала напрежението бързо се натрупваше. Хънтър изпитваше потребност да излезе и да се види с други хора, които разговарят, смеят се и си живеят живота. Светът на мъртвите имаше навика да му влиза под кожата.
	Нощният живот в Лос Анджелис беше един от най-оживените и вълнуващите в света, от луксозните и модните клубове, посещавани от знаменитости, до неприветливите и долнопробните подземни заведения. В града имаше много тематични барове и кръчми. Човек можеше да изпие нещо в болнично отделение, където сервитьорките сновяха в тесни черни униформи на медицински сестри, или в традиционни ирландски кръчми, където барманът оставяше бирата „Гинес“ да се утаи, а после допълваше чашата и рисуваше детелина в пяната.
	Робърт не търсеше смахнато или шумно заведение, затова баровете с музика на живо или с дискожокери и танци бяха изключени. Реши да остане в очертанията на Централен Лос Анджелис, вместо да отиде с колата в някой от баровете на плажа и избра „Голдън Гофър“ на Западна осма улица. Тихата и спокойна атмосфера там подхождаше на настроението му.
	Той влезе в девет вечерта. Вътре имаше хора, но не беше препълнено. Седна в края на бара в стил стария Див запад и си поръча малцово уиски. Барманът, висок, късо подстриган пуерториканец, с идеално оформена козя брадичка, пусна две кубчета лед в чашата и Робърт се втренчи в тях, докато се разтапяха. Мислите му методично прегледаха случая. Бяха изминали два дни, а все още не разполагаха с нищо.
	Изпи шотландското уиски и погледът му се спря на малка група, скупчила се около стар игрален автомат е „Междузвездни войни“.
	Без да забележи, барманът отново напълни чашата му и я плъзна към него.
	— Брей, много си бърз — отбеляза Робърт.
	— Това е платено.
	Хънтър се намръщи.
	— Дамата на масата отсреща вдясно — поясни барманът и леко наклони глава.
	Робърт се обърна към масата, която беше посочил пуерториканецът. Там седеше сама висока, привлекателна брюнетка. Изрусени кичури падаха на раменете й. Имаше смугла кожа и съблазнителни кафяви очи. Най-горните две копчета на кремавата й блуза бяха стратегически разкопчани и разкриваха цепката между умопомрачителните й гърди.
	Хънтър вдигна чаша и прие питието с лека усмивка.
	Жената устоя на погледа му, а после примига, усмихна се и му направи знак да седне при нея.
	— Провървя ти — подхвърли барманът.
	— Често ли го прави?
	— За пръв път я виждам — отвърна той и прокара пръсти по козята си брадичка.
	— Прилича ми на мъжеядка — отбеляза Робърт, без да откъсва очи от чернокосата.
	Барманът взе чаша и се залови да я бърше.
	— Давам й се да ме изпапка, когато поиска.
	Хънтър му намигна дружески.
	— Е, добре, да започваме — рече и тръгна към масата на брюнетката.


	32.

	— Благодаря за питието. Много сте любезна. — Робърт седна срещу нея.
	Жената му се усмихна и разкри ослепителни зъби като от стоматологично списание.
	— Няма проблем. Хубаво е да намериш човек, който разбира от питиета.
	Хънтър забеляза, че тя пие същото уиски като него.
	— Харесвате ли шотландско уиски?
	— Обичам силните напитки.
	Жената изпи глътка малцово уиски под зоркия му поглед.
	— Казвам се Робърт — представи се той и протегна ръка.
	— Аз съм Клеър Андерсън.
	Двамата си стиснаха ръце и Хънтър усети колко гладка е кожата й.
	— Често ли идвате тук? — попита тя.
	— Не. Тази вечер се нуждаех от питие и не ми се ходеше в шумно заведение. Тук предлагат хубаво малцово уиски и атмосферата е… спокойна. А вие?
	— Идвам тук от време на време. Апартаментът ми е през една пресечка.
	— Мястото е страхотно, но тук не се събират репортери, нали? — небрежно подхвърли той.
	Усмивката й не помръкна, а само стана по-естествена.
	— В такъв случай предполагам, че ме познахте.
	— Косата ви е различна, по-къдрава, но ви помня от църквата „Седемте светии“. Попитахте ме дали смятам, че убийството е дело на сериен убиец, преди да съм огледал местопрестъплението.
	Клеър озадачено повдигна вежди.
	— И сега, след като огледахте местопрестъплението, смятате ли, че е дело на сериен убиец?
	— Започнахте добре. — Робърт разочаровано поклати глава. — Почерпихте ме. Не трябваше ли да има малко сладки приказки и може би флиртуване, преди да започнат въпросите?
	— Може да го направим, ако искате.
	— Мисля, че така ще бъде по-добре.
	— За какво желаете да разговаряме, детектив Хънтър?
	— Наричайте ме Робърт.
	— За какво желаеш да разговаряме, Робърт?
	— Нека започнем с това. — Той се наведе напред, взе чашата й и изля съдържанието й в своята. — Какво пиеш всъщност?
	Тя го изгледа.
	— Как разбра, че не пия шотландско уиски? — попита. В гласа й прозвуча предизвикателна нотка.
	Хънтър повдигна вежди.
	Клеър издържа погледа му и после отново се усмихна:
	— Е, добре, хвана ме. Пия джин с тоник.
	Миг по-късно Робърт се върна на масата с леденостудена чаша джин с тоник.
	— Благодаря — рече Клеър и отпи. — Да опитаме отново, а? — Протегна ръка. — Аз съм Клеър.
	— Аха, казала си ми истинското си име, така ли?
	Тя кимна.
	Този път Хънтър не си направи труда да стисне ръката й.
	— За кой вестник работиш?
	Клеър отдръпна ръката си. Не изглеждаше обидена.
	— „Ел Ей Таймс“. — Замисли се за секунда. — Всъщност съм на изпитателен срок.
	— Разбирам. И мислиш, че историята за сериен убиец ще ти даде възможността да се представиш отлично?
	— Да речем, че няма да попречи на шансовете ми.
	Робърт отпи от уискито си.
	— За съжаление не мога да ти помогна.
	— Я стига, Робърт. Трябва ми само малко информация, нещо, което другите репортери не знаят. Няма да е трудно, защото никой не знае нищо.
	— Това е, защото все още нищо не е известно.
	— Шегуваш ли се? Някой е обезглавил свещеник и е забил кучешка глава във врата му. Убиецът буквално е боядисал църквата в кръв. Това е поведение на откачен психопат, а не на обикновен убиец и ти го знаеш прекрасно. Всичко е добре планирано. Аз смятам, че той ще го направи отново или вече го е направил. А ти как мислиш?
	Хънтър се усмихна.
	— Това беше умно. Опитваш се да ме уговориш да коментирам, като замаскираш въпроса си като лично мнение. В часовете по журналистика ли го научи?
	Клеър прокара пръсти през косата си.
	— Учих два семестъра психология в Университета на Айдахо.
	— Родена си в щата на картофите?
	— В Айдахо няма само картофи — безучастно отговори тя.
	— Убеден съм.
	— Освен това съм чела книгата ти.
	Робърт вдигна глава.
	— Не съм писал книга.
	— Е, добре, докторската ти дисертация за поведението на престъпниците. Издадена е като книга и е задължително четиво във ФБР, в Националния център за анализ на тежки престъпления. — Клеър забеляза въпросителния му поглед. — Срещах се със стажант във ФБР — обясни тя. — Дисертацията ти е много емоционална, но изключително добра. Нищо чудно, че всеки психоанализатор във ФБР трябва да я прочете. Изненадана съм, че не са те поканили да изнасяш лекции.
	„Клеър смени тактиката — помисли си Хънтър — и сега прибягва до ласкателство.“
	— Освен това те проучих набързо — добави тя. — Вундеркинд, дете чудо. Учил си в училище „Мирман“ за надарени деца, завършил си за нула време университета и си взел докторска степен, когато си бил на двайсет и три години. Внушително. Как човек като теб свършва като детектив, а не е милионер?
	От джубокса зазвуча песен на „Гънс енд Роузис“.
	— От живота ми няма да излезе бестселър.
	— Нямам намерение да пиша бестселър — непринудено отвърна Клеър, — но книгата ти ме заинтригува. Вярвам, че теориите ти са правилни, но нещо ме безпокои.
	— Какво?
	— Ако драстично не си променил мнението си или не си готов да оспориш тезата си, ти не мислиш, че убийството и църквата е случайна проява на насилие. Права ли съм?
	— Пак започваш. Пробутваш ми мислите си и очакваш да се съглася или да ги отрека.
	— Престани, Робърт. Нека напиша статията заедно с теб. Ще свърша чудесна работа. Може да те направя известен.
	Хънтър се засмя, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.
	— Известен?
	— Ти си страхотен детектив. Знам го, защото те проучих. Историята ти за залавяне на престъпници, особено опасни и закоравели, е забележителна, но малцина знаят това. Ти заслужаваш признание. Лос Анджелис отчаяно се нуждае от герои.
	Робърт бавно отпи от шотландското уиски. Трябваше да признае, че Клеър Андерсън определено беше добра в играта на ласкателства.
	— Доволен съм и от онова, което съм. Не искам да бъда герой. И не ми е нужно да бъда известен.
	— Доволен си? Не вярвам.
	Той скръсти ръце.
	— Харесвам живота си такъв какъвто е. Обичам да бъда…
	— Самотник?
	Той не отговори.
	— Е, добре. — Тя се наведе напред и облегна лакти на масата. — Отговори ми неофициално, не като ченге, а като криминален психолог, само за да задоволиш любопитството ми.
	Робърт заинтригувано повдигна лявата си вежда.
	— Неофициално?
	— Да. Обещавам.
	— Питай.
	— Да предположим, че ти не разследваш този случай, а само го изучаваш и трябва да направиш профил на убиеца единствено по онова, което си видял в църквата „Седемте светии“. Профилът ще покаже ли, че неизвестният извършител вероятно ще наруши закона отново или че вече е нарушавал закона в миналото, или и двете?
	Хънтър се засмя.
	— Не се отказваш, а?
	— Нямаше да съм добър репортер, ако се отказвах — отвърна тя и му намигна.
	Той изпи питието си и недвусмислено тресна празната чаша на масата. Клеър направи същото.
	— Още по едно? — попита тя.
	Хънтър колебливо погледна часовника си.
	— Хайде. Нямаш съпруга, която те чака у дома, нали?
	— Не знам защо, но мисля, че ти вече знаеш отговора на този въпрос.
	Клеър се изкикоти.
	— Казах ти, че те проучих. — Осъзна колко налудничаво прозвучаха думите й и побърза да добави: — Не като психопат, който те дебне. Проучването е част от работата на журналиста.
	Последва мълчание.
	— Мой ред е да черпя. Обещавам, че няма да задавам повече въпроси за случая.
	Робърт направи гримаса.
	— Съмнявам се в това.
	— Виж какво — рече Клеър и стана. — Имам отворена сметка на бара. Поръчай си каквото искаш и ми вземи още един джин с тоник, а аз ще отида до тоалетната. Ще изпием по още едно тук и после може би ще отидем другаде. Съквартирантката ми отсъства от града тази събота и неделя. — Устните й се разтеглиха в съблазнителна усмивка.
	Явно беше готова да отиде до края. Хънтър реши, че Клеър сигурно е изумителна в леглото, но изпълнението й щеше да бъде в пряка зависимост от информацията, която любовникът й можеше да даде. Тя щеше да прави любов с информацията, а не с мъжа.
	— Виж, Клеър. Ти си много привлекателна жена. Сигурен съм, че можеш да избереш, когото поискаш и да го заведеш у дома.
	— Избирам теб.
	Хънтър се засмя.
	— Поласкан съм. Но това ще бъде по неправилни причини и ти го знаеш.
	— Понякога неправилните причини са най-добрите.
	— В повечето нощи бих се съгласил с това, но днес ще трябва да го отложим за друг път.
	— Отсвирваш ме? — обидено попита тя.
	— Не съвсем. — Робърт замълча за миг. — Когато разследването приключи, ще те поканя на вечеря. Нека видим дали тогава все още ще искаш да ме заведеш у вас да пийнем нещо.


	33.

	Хънтър успя да поспи само три часа и половина. Беше буден от четири и трийсет сутринта, но влезе в кабинета си едва в осем и нещо. Гарсия седеше зад бюрото си и четеше един от дневниците на отец Фабиан. Очите му бяха зачервени и оградени с тъмни кръгове.
	— Кога дойде? — попита Робърт и затвори вратата.
	Карлос остави дневника на бюрото си, облегна се назад на стола и започна да масажира схванатия си врат.
	— В седем и трийсет, но половината нощ четох.
	Хънтър кимна.
	— Да, аз също.
	Гарсия забеляза, че партньорът му носи два дневника под мишницата си.
	— Докъде стигна? — Кимна към тетрадките.
	— Прочетох и двата — отвърна Робърт и ги остави на бюрото.
	— Прочел си четиристотин страници за една нощ? — Карлос не можа да скрие учудването си.
	— Чета много, чета бързо и не спя много.
	— Откри ли нещо?
	— Нищо, което да помогне на разследването. Но отец Фабиан е бил изтерзан човек. — Хънтър се подпря на бюрото и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
	На два пъти е имал намерение да се самоубива.
	Карлос потърка очи.
	— Погледът ми се кръстоса, а и аз още не съм открил нищо. Има ли нещо от телефонните линии за анонимна информация?
	Всяка вечер, преди да си отиде у дома, Робърт лично преглеждаше записите от обажданията, събрани през деня от екипа, дежурен на телефоните.
	— Нищо. Досега има двеста обаждания и всичките са глупости.
	На вратата се почука.
	— Влез — извика Хънтър.
	Младият полицай Иън Хопкинс прекрачи прага. Носеше синя найлонова папка и изглеждаше уморен.
	— Имам някои предварителни резултати от проучванията, които поискахте да направя — докладва той на Робърт, който вдигна ръка и му направи знак да замълчи, преди да успее да продължи.
	— Мисля, че ни трябва почивка от кабинета и компютърните екрани. Денят навън не е лош. Искате ли да пием кафе в Литъл Токио? Промяната на обстановката ще ни се отрази добре.
	— Съгласен съм — отвърна Гарсия.
	— Разбира се. Харесвам онова място — кимна Хопкинс.
	Литъл Токио е малък район в центъра на Лос Анджелис, между Паркър Сентър и отдел „Обири и убийства“. Това е един от трите официални японски квартали в Съединените щати и ако обичате японска храна, няма по-добро място от него в Лос Анджелис.
	Иън предложи кафене „Попи“ в южната част на Литъл Токио. Беше се хранил там много пъти и ги убеди, че кафето е превъзходно.
	Въпреки ранния час кафенето беше пълно. Тримата си поръчаха кафе без сметана, а Хопкинс добави и поничка с шоколад.
	— Трябва да опитате поничките — рече той, щом седнаха на последната свободна маса до вратата. — Разкошни са.
	— Не, благодаря. — Карлос вдигна дясната си ръка.
	— Я се гръмни — усмихна се Хънтър и после се намръщи на четирите бучки захар, които Хопкинс пусна в кафето си. — Е, какво откри?
	— Не много — разочаровано отговори Иън. — Проучих каквото ти поиска. Актове на насилие срещу църквите през последните пет години. — Извади няколко листа от папката и започна да ги прелиства. — Има вандализъм, графити, няколко счупени прозореца, откраднати предмети и няколко опита за умишлен палеж, но никакви сериозни прояви на физическо насилие срещу свещеници. Има обаче няколко случая на изнасилване на монахини.
	— Това не попада в категорията, която търсим. — Робърт отпи от кафето твърде бързо и опари небцето си.
	— Знам, но това пак е престъпление. — Хопкинс отхапа от поничката и избърса парченцата шоколад от устните си със зелена салфетка. — За второто проучване, което поиска, убийства с характеристики на ритуали и изтезания, списъкът е дълъг.
	Хънтър очакваше това.
	— Пресях резултатите, ръководейки се от критериите, които ми каза. Първо, все още незаловени извършители и второ, използване на животни.
	— И какво намери?
	— Извършени са много кървави убийства. Повечето се приписват на банди заради преразпределение на територии и нарковойни, но освен многото кръв нямат характеристики на ритуали.
	— А нещо с животни? — попита Гарсия и духна кафето си.
	— Да, има, но не с кучешка глава. Единственият случай през последните пет години, където на местопрестъплението е оставена глава на животно, е конска глава.
	— Италианската мафия — отбеляза Робърт.
	— Да, теоретично — съгласи се Иън. — Но случаят не е разкрит.
	— Какви други животни са използвани в престъпленията? — попита Карлос точно когато Хопкинс пак отхапа от поничката. Двамата с Хънтър трябваше да изчакат, докато той сдъвче и преглътне.
	— Няколко плъха, прасета, гълъби и котки, но очевидно предпочитаното животно е пилето, особено кръвта му. Използва се в черната магия вуду и се практикува предимно от населението на Ямайка и…
	— Бразилия — кимна Гарсия.
	— Бразилия? — Робърт се обърна към партньора си.
	— Да. В Бразилия се нарича макумба. Бразилците са я наследили от робите, дошли от Африка. — Карлос поклати глава, показвайки, че няма да се впуска в исторически подробности. — Те имат доста ритуали и много от тях включват принасяне в жертва на пилета и използването на кръвта им.
	— Търсих в интернет няколко часа — продължи младият полицай. — Мъчех се да намеря нещо, което обяснява замяната на човешка глава с кучешка, но не открих нищо. Както ти ми каза — той наклони глава към Хънтър, — проверих всички агенции за грижи за животните в Лос Анджелис. Не е открито нито едно обезглавено улично псе. Пак ще потърся, но в момента това се оказва друга задънена улица.
	Робърт потърка лице с двете си ръце. Не се беше избръснал сутринта и еднодневната брада убоде дланите му.
	— Разпитах и детективите във всички бюра, както ме помоли — добави Хопкинс. — Никой не е чувал за обезглавяване, кучешка глава или осакатен труп. Ако извършителят е убил две жертви преди това, още никой не ги е намерил.


	34.

	Веднага щом влязоха в кабинета, Гарсия протегна ръка към друг от дневниците на отец Фабиан.
	— Попадал ли си на откъс за кошмар, който е измъчвал отец Фабиан от години — попита Хънтър и разтвори едната подвързана с кожа тетрадка на бюрото си.
	— Да — отвърна Карлос и започна да търси съответния дневник. — И аз исках да те питам същото. Има повтарящ се сън, който го е плашел до смърт.
	— Точно така.
	— Отбелязах го. Ето. — Той намери дневника и го отвори на обозначената страница. — Слушай. „Три часът сутринта. Току-що се събудих отново. Няколко минути едва дишах. Ръцете ми още треперят и дрехите ми са мокри от студена пот. Твърде уплашен съм, за да заспя пак. Страхувам се да затворя очи. Отново онзи сън. Минаха толкова много години, а не ме е напуснал. Защо, Господи? Защо ме измъчват тези видения? Дали е предупреждение за онова, което предстои?“
	— Прочетох няколко откъса, които звучаха така — отбеляза Робърт.
	— Този сън, изглежда, често не му е давал покой. — Гарсия сложи отворения дневник на бюрото си. — Може би не означава нищо. — Той повдигна рамене.
	— Всички сънуваме кошмари от време на време.
	Хънтър се облегна назад на стола.
	— Познаваш ли много хора, които редовно се будят от кошмари задъхани, разтреперани, изпотени и твърде уплашени, за да заспят отново?
	Карлос се замисли за миг и после се съгласи, като леко наклони глава.
	— Сънищата, които имат такова въздействие върху човека, обикновено се основават на реални събития, макар и пресилени.
	— Не съм сигурен, че те разбирам.
	— Представи си, че ти се явява сън, който се основава на фантазия, например огнедишащ змей. Колкото и шокиращ, и изпълнен с насилие да е кошмарът, подсъзнанието ти знае, че това е невъзможна фантазия. Може да те плаши, но не би отключил силна паническа реакция — обясни Робърт.
	— Но ако сънят се основава на реално събитие, например, че те наръгват с нож — Гарсия поде мисълта на партньора си, — подсъзнанието ти знае, че вероятността това да се случи, е съвсем реална.
	Хънтър кимна.
	— Повечето кошмари са следствие от травматични преживявания. Ние нямаме контрол върху тях. Познавам тези сънища, защото ми се явяват.
	Карлос се вгледа в белезите на ръцете си.
	— И аз ги сънувам от случая с Ангела на смъртта.
	Двамата детективи мълчаливо се зачетоха в дневниците и след малко Гарсия тихо изруга:
	— По дяволите! — Робърт рязко вдигна глава.
	— Какво откри?
	— Мъчителният кошмар на отец Фабиан. Няма да повярваш…


	35.

	Хънтър зачака партньорът му да продължи, но втренченият поглед на Гарсия беше прикован в отворения дневник в ръцете му.
	— Карлос! Какво откри?
	Гарсия се облегна назад на стола и си пое дълбоко дъх.
	— Чуй това. — Той прелисти на предишната страница. — „Късно е, а не мога да заспя. Преди около час ме събуди сънят, който този път беше по-реален от всякога. Уплашен съм. Някъде четох, че един от начините да изкорениш страха си, е да го напишеш на хартия. Това символизира акта на прогонването му от съзнанието ти.“
	Карлос погледна Робърт.
	— Да, това е известен метод — потвърди той.
	Гарсия обърна на следващата страница и продължи да чете:
	— „За пръв път пиша за това. Невинаги съм бил вярващ. Когато бях млад, се мислех за непобедим. Аз и моята банда приятели тероризирахме всички, от ученици до учители и семейства в квартала. Смятахме се за страхотни — истински гадни копелета.“ — Устните на Карлос се разтеглиха в лека, нервна усмивка. Трудно му беше да възприеме отец Фабиан като „гадно копеле“. — „Една вечер се мотаехме в парка, както обикновено правехме. Скучаехме. Пиехме от следобед и някои от нас бяха дрогирани. Някой видя бездомно куче, което ровеше в кофа за боклук, мършаво, старо и с оредяла сива козина. Изведнъж едно от момчетата в бандата скочи и подгони кучето. Всички хукнахме като обсебени. Размахвахме юмруци и крещяхме: «Дръжте го… Дръжте го…» Нещо не беше наред с краката му. Кучето не можеше да бяга бързо и подскачаше, опитвайки да се измъкне.“
	Хънтър сложи лакти на бюрото си и се наведе напред.
	— „Не след дълго хванахме уплашеното куче — продължи да чете Гарсия. — Приклещихме го до живия плет. Горкото, цялото трепереше. Беше немощно и уплашено и не можеше да се съпротивлява, а само наведе глава и тъжните му очи сякаш ни молеха да го оставим на мира. Помъчих се да убедя другите да го зарежем. Клетото куче само търсеше храна. Никой обаче не ме послуша. — Карлос си пое дълбоко дъх. — Едното момче от групата се наведе и предложи на кучето ръката си. Треперещото псе вдигна глава и предпазливо пристъпи напред. Щом се приближи, приятелят ми го сграбчи за козината на врата и рязко го вдигна. Малкото му тяло се извиваше и гърчеше във въздуха. Всички видяха, че кучето изпитва болка. Нямаше сили и не можеше дори да излае. Опита се, но звукът, който се изтръгна от гърлото му, приличаше по-скоро на писък. — Гарсия раздвижи врат, сякаш го мъчеше мигрена. — Отново казах на приятеля си да пусне кучето на земята и да го остави да си върви. Останалите от бандата го насърчаваха с викове: «Начукай му го! Изкорми торбата с бълхи!» Не видях от къде се появи ножът, но изведнъж приятелят ми държеше касапски сатър в ръката си.“
	Карлос отмести очи от страницата и погледна Робърт, който слушаше внимателно.
	— „Сред викове: «Направи го… Направи го… Направи го…» той вдигна високо във въздуха скимтящото куче. Очите му бяха изпълнени със страх. Знаеше какво ще последва. Приятелят ми замахна силно с касапския сатър. Навсякъде се разхвърча кръв. Изпръска лицето и гърдите ми и стомахът ми се сви. Телцето на кучето се отпусна на земята и трийсетина секунди се гърчи и рита, докато издъхна. Всички крещяха радостно и се смееха, но сетне погледите им се спряха на мен. Без да съзнавам, аз неволно се разплаках. — Гарсия се наведе напред, сложи тетрадката на бюрото си и бавно потърка очи. — Скоро след това взех да страня от групата. Оттогава не съм ги виждал. Не съм сигурен след колко време започнаха кошмарите, може би два месеца след случката в парка, но никога не ме напуснаха.“ — Приготви се за това — рече Карлос и направи гримаса, сякаш не можеше да повярва на онова, което щеше да прочете. — „В съня ми вместо кучето държат мен за косата. Вцепенен съм от страх като клетото животно. Мъча се, но не мога да избягам. Не виждам лицето на нападателя, но знам, че не е приятелят ми, който обезглави кучето. Той държи меч в ръката си. Щом острието се приближава към мен, аз се сковавам и не мога да помръдна. Отварям уста и се опитвам да изкрещя, но не излиза звук. Ужасен съм. Студеното острие се забива в основата на врата ми като на забавен каданс. Болката е непоносима. Дрехите ми се напояват с кръвта ми. Тялото ми започва да изстива. Ударът е мълниеносен и точен, но неизвестно защо все още не съм мъртъв. Главата ми се претъркаля на земята няколко пъти, също като кучешката онази вечер в парка, но тялото ми не е обезглавено. — Гарсия облегна лакти на бюрото и подпря чело на свитите си в юмруци ръце. — Над раменете ми има кучешка глава. Човекът с меча излива кръвта ми около мен като в ритуал и взима главата ми, за да я изгори. И тогава се събуждам.“ — Карлос потърка уморените си очи. — Няма начин всичко това да е случайно съвпадение — рече и поклати глава. — Обезглавяването, кучешката глава, разплискването на кръвта… Отец Фабиан е сънувал от години гротескното си убийство. Как е възможно?
	Хънтър се замисли и после бавно вдигна глава.
	— Гледаш го от погрешен ъгъл, Карлос. Отец Фабиан не е сънувал смъртта си, а убиецът е знаел за кошмара и е решил да го превърне в реалност.
	— Слушай по-нататък. — Гарсия се наведе над дневника. — „Не съм казал на никого за онази вечер в парка, нито за сънищата, които ме измъчват.“


	36.

	Хънтър мълча няколко секунди, докато създанието му обмисляше фактите и обработваше онова, което Гарсия беше прочел. Загадъчен кошмар бе измъчвал и плашил отец Фабиан в продължение на двайсет години. Кошмар, който някой си беше направил труда да превърне в реалност.
	Карлос заговори пръв:
	— Убиецът може да е прочел дневника, но послушникът каза, че никой не е влизал е взлом, нито е имал достъп до стаята на свещеника. — Той стана, приближи се до прозореца и го отвори широко. В кабинета не беше задушно, но Гарсия изведнъж изпита потребност от свеж въздух.
	Робърт въздъхна:
	— Мисля, че убиецът не е разбрал за кошмарите от дневниците.
	— Защо? Ние научихме за тях от там.
	— Да, но ние сме двама. — Хънтър отново се облегна на стола. — Четохме почти непрекъснато три дни. Колко дневника прегледахме, преди ти да попаднеш на страниците, които разказват за съня?
	— Няколко — призна партньорът му и бавно прокара ръка по лицето си.
	— Убиецът се е нуждаел или от много късмет, или от много време, без никой да го безпокои, докато открие написаното за кошмара, както направихме ние. И ако случаят е такъв, защо не е взел дневника? Защо го е оставил? Дневниците Не са номерирани и нямат дати. Нямаше да разберем, че някой от тях липсва.
	— Тогава как? — Гарсия спря пред бюрото на Робърт и сложи ръце на кръста си.
	— В дневниците няма дати. — Хънтър посочи тетрадките на бюрото си. — Свещеникът може да е написал онова, което ти прочете, миналата седмица или преди пет години.
	Карлос схвана насоката на мислите на партньора си.
	— Смяташ, че отец Фабиан е казал на някого, след като е описал съня си.
	Робърт кимна.
	— Кошмарът очевидно е дошъл в повече на свещеника, който е опитал терапията със записването, но това не е имало резултат.
	— Затова следващият логичен етап е бил да премине едно ниво по-нататък и да каже на някого — заключи Гарсия и Хънтър се съгласи.
	Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и той вдигна слушалката преди второто позвъняване. Докато слушаше, на лицето му се изписа безпокойство.
	— Слизаме веднага.
	— Какво става? — попита Карлос.
	— Дошъл е някой, който иска да говори с нас.
	— За какво?
	— За убиеца на отец Фабиан.


	37.

	Момичето нямаше двайсет години и седеше само в една от стаите за разпити на втория етаж. Хънтър и Гарсия го наблюдаваха през едностранното огледало в съседната стая.
	Девойката би могла да бъде привлекателна, но беше ясно, че външният вид не е най-важното нещо в живота й. Разрешените й кестеняви коси падаха на раменете й прекалено небрежно. Хубавите й, големи кафяви очи бяха зачервени. Нямаше грим и лицето й беше бледо. Дългото й зимно палто бе виждало и подобри дни.
	— Тя е още хлапе — отбеляза Робърт и се намръщи. — Коя е? — обърна се към полицая, който пръв бе разговарял с момичето и го беше завел в стаята за разпити.
	— Каза, че името й Моника, но не е необходимо да си експерт, за да разбереш, че е измислено.
	— И твърди, че има информация за убийството в католическата църква „Седемте светии“?
	Ченгето кимна.
	— Настоява да говори само пред детективите, които водят разследването. Опитах се да взема показанията й, но тя отказа. — Той придоби несигурен вид.
	— Нещо друго? — попита Робърт, който долови смущението му.
	— Нещо в нея… — Полицаят погледна единия детектив и после другия. — Плаши ме.
	Карлос се приближи до едностранното огледало и се втренчи в девойката. Тя изглеждаше уплашена.
	Моника вдигна глава, когато двамата детективи влязоха в стаята за разпити. Погледът й подмина Гарсия и се спря на Хънтър.
	— Здравей — сърдечно й се усмихна той и протегна ръка. — Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.
	Тя стана, усмихна се и се ръкува с тях, като задържа ръката на Робърт малко по-дълго.
	— Аз съм Моника. — Гласът й беше нежен, но в него се долавяше тъга.
	— Само Моника? — попита Карлос и леко повдигна вежди.
	Момичето прехапа устни и отново насочи разтревожения си поглед към Хънтър.
	— Всичко е наред — каза той с утешителен тон. — Аз съм Робърт, а това е Карлос. — Кимна към партньора си. — И аз предпочитам да ме наричат с малкото ми име. Така е много по-неофициално, нали?
	Моника се усмихна вяло.
	— Да ти донесем ли нещо за пиене? Вода, кафе, безалкохолно питие?
	— Вода ще бъде чудесно, благодаря — отвърна тя и седна.
	— Аз ще я донеса — предложи Гарсия и бързо излезе.
	Робърт придърпа стол и седна от другата страна на масата срещу Моника. Пръстите й бяха преплетени и тя търкаше палци един в друг.
	— Тези стаи са много страшни, нали? — попита Хънтър. — Голите стени, металната маса и столовете, голямото едностранно огледало… Някои биха казали, че ни трябва вътрешен декоратор, цветя и може би тамян. Склонен съм да се съглася. А ти как мислиш?
	Устните й не се раздвижиха.
	— Бих предложил да разговаряме в кабинета ми, но се опасявам, че изглежда още по-зле. Ако изобщо можеш да си представиш такова място.
	Устните и потрепнаха в едва забележима усмивка.
	— Ако не възразяваш, че питам, на колко си години?
	Тя се поколеба за секунда.
	— На деветнайсет.
	Хънтър кимна. Тя разбра, че той не е повярвал на лъжата й. Въпреки младостта й Робърт видя в очите й нещо, който му каза, че Моника е била принудена да съзрее по-рано от повечето деца.
	Вратата се отвори и Гарсия влезе с алуминиева кана с леденостудена вода на метален поднос. Остави го на масата и напълни чашата.
	— Седни, Карлос — каза Робърт и посочи стола до себе си.
	— Ще стоя прав, ако нямаш нищо против.
	— Имам.
	Ако Моника беше заподозряна в извършващо се разследване, и Хънтър би стоял прав. Разпитите изискваха известна степен на сплашване. Да стои прав и да има възможност да се движи свободно и да гледа отгоре заподозрения, който е прикован на стола, поставя детектива в психологически господстващо положение. Робърт обаче определено не искаше Моника да се страхува още повече.
	Гарсия седна.
	— Казаха ни, че имаш информация, която може да се окаже ценна за нас — започна Хънтър.
	Момичето отпи глътка вода и го погледна в очите.
	— Видях нещо.
	— Видяла си нещо? — Карлос повиши тон и се приведе напред. — Била си в църквата в сряда вечерта?
	Тя леко поклати глава.
	— Видяло си някого да излиза от църквата късно вечерта? Минавала си от там?
	— Не. Не беше така. — Моника се втренчи в Гарсия за няколко секунди. — Яви ми се видение.
	Тялото на Карлос се скова в отбранителна поза и той разтърси глава, сякаш не беше чул правилно. Робърт не реагира.
	— Моля? — намръщи се Гарсия.
	Моника си пое дълбоко дъх, за да може гласът й да престане да трепери.
	— Знам как звучи това, но моля ви, изслушайте ме за пет минути. Не съм луда, нито ясновидка. Не виждам бъдещето. Не чета мисли, нито разговарям с духове, но за жалост усещам някои неща по-осезателно от повечето хора.
	Карлос погледна партньора си, който се беше облегнал назад на стола. Краката му бяха кръстосани небрежно, а ръцете отпуснати на коленете. Беше се съсредоточил в момичето.
	— Какви неща? — попита Гарсия.
	Моника нервно хвана кичур коса, паднал на лицето й и го прибра зад ухото си. Въпреки че Карлос зададе въпроса, преди да отговори, тя се вгледа в Хънтър.
	— Болка.
	— Усещаш болка? — недоверчиво попита Гарсия.
	— Усещам болката на другите хора — поясни Моника.
	Карлос се премести неспокойно на стола. Почти неизбежно, всеки път, когато някое тежко престъпление попадне в новините, в полицията идват или се обаждат десетки хора, които твърдят, че могат да помогнат в разследването, защото са имали сън или видение. Той знаеше, че е само въпрос на време същото да стане и в този случай, но не го очакваше толкова скоро.
	Тъй като Гарсия започна да задава въпросите, Робърт се ограничи само да слуша и наблюдава. Той следеше реакциите на момичето и анализираше очите, движенията, гласа й и потрепванията. От опит знаеше, че когато заявяват, че са имали видения, които може да помогнат на полицията да залови някой престъпник, хората принадлежат към една от пет категории — самотник, търсещ внимание, наркоман с халюцинации, човек с психически проблеми, най-вероятно шизофрения, шарлатанин, който се стреми към пари или слава, или самите те са замесени в престъплението. Засега Моника не показваше признаци за принадлежност към нито едната категория.
	Карлос отново погледна партньора си, надявайки се да види някаква реакция. Това не се случи и той се наведе напред и подпря лакти на масата.
	— Ето какво ще направим, Моника. Сигурно разбираш, че в момента имаме много работа и времето ни притиска. Ще помоля някой полицай да запише онова, което мислиш, че си видяла, и ще поддържаме връзка, ако имаме въпроси…
	— Не се опитвам да ви губя времето, детектив — твърдо, заяви тя, щом видя, че Гарсия не й повярва.
	— Оценяваме това — отвърна той със същия тон, но Моника остана невъзмутима.
	— Случва се, независимо дали го вярвате или не, детектив. За жалост се случва с мен. Аз виждам страданията на другите хора. Виждам болката и сълзите им и какво ги натъжава. Това не е дарба, а проклятие, от което се страхувам да затворя очи нощем. Не искам да бъда тук. Не съм ходила в полицията досега, но наистина мисля, че мога да помогна.
	Момичето отново се втренчи в Хънтър.
	— Хелън… — прошепна. — Ти не си бил виновен.
	Робърт озадачено повдигна вежда.
	— Моля?
	— Ти само искаше плачът да спре… А тя искаше само болката да премине. Ти направи каквото мислеше за правилно. Онова, което тя те помоли. Избави я от болката. — Моника поклати глава. — Вината не беше твоя.
	Хънтър се вцепени. Очите му се вторачиха в тъмнокосата девойка пред него. Устата му пресъхна и стомахът му се сви, когато в съзнанието му нахлуха спомени от миналото.
	Карлос усети промяната в партньора си, но преди да успее да каже нещо, капитан Барбара Блейк отвори вратата на стаята за разпити.
	— Момчета, по-добре тръгвайте — рече, без да обръща внимание на Моника. — Убиецът, изглежда, е погубил още една жертва.
	Робърт вдигна глава.
	— Нашият човек?
	Блейк кимна.
	— В Малибу.
	Гарсия скочи от стола.
	— Благодаря ти, че дойде — каза той на Моника и бързо излезе от стаята.
	Хънтър се обърна към девойката:
	— Ще помоля някой полицай да запише показанията ти. — Остави визитката си картичка на масата пред нея.
	— Детектив — извика тя, когато Робърт стигна до вратата. — Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.


	38.

	Хънтър седеше и мълчаливо гледаше през стъклото, докато Гарсия караше по Холивуд Фрийуей. Над Лос Анджелис вече беше паднала нощ а с нея и дъжд — не типичният порой, а равномерен, досаден, характерен за Англия ръмеж. Небето беше покрито със сиви облаци.
	Робърт леко масажираше мястото между веждите си с показалец и беше съсредоточил вниманието си върху капките дъжд по страничното стъкло на колата. Мислите му бяха заплетени в стегнат възел и той усилено се мъчеше да ги разплете. Само за половин час целият характер на случая се беше променил. Сега, след като знаеха за кошмара на отец Фабиан, можеха да отхвърлят идеята, че убиецът е извършвал ритуал. Хънтър беше сигурен, че случилото се преди няколко дни в църквата „Седемте светии“ не е било ритуал. Убиецът бе превърнал в реалност съня на свещеника, но защо?
	Карлос внимаваше в пътя, но беше забелязал промяната в настроението на партньора си в стаята за разпити. Нещо в думите на момичето бе въздействало на Робърт.
	— Може ли да те питам нещо? — предпазливо се обади Гарсия.
	— Питай — отвърна Хънтър, без да отмества поглед от стъклото.
	— Коя е Хелън?
	— Моля?
	— Моника… — Карлос потърси подходяща дума, — момичето екстрасенс, с което разговаряхме преди малко, спомена името Хелън и каза, че ти не си бил виновен. Коя е Хелън?
	Робърт затвори очи.
	Гарсия знаеше, че не трябва да го притиска да отговори, и не наруши мълчанието.
	— Майка ми — най-сетне отвърна Хънтър и отново насочи вниманието си към стъклото. — Майка ми се казваше Хелън.
	Той беше само на седем години, когато това се случи, но спомените, които сега нахлуха в съзнанието му, все още бяха ярки.


	39.

	Робърт седеше сам в стаята си и гледаше проливния дъжд, който барабанеше по прозореца. Обичаше Дъжда, особено проливния. Силният шум почти заглушаваше плача и стенанията от болка, които се чуваха от съседната стая. Той беше попитал баща си защо лекарите не направят нещо, защо не я вземат в болница и не я накарат да се почувства по-добре.
	— Не може да се направи нищо повече отговори баща му с насълзени очи, сложи две таблетки до чаша вода и после скри шишенцето с лекарството дълбоко навътре в най-високия шкаф в малката им кухня.
	— Не може ли да й дадем повече хапчета, татко? Те облекчават болката й. Тя не плаче толкова много, когато ги взима.
	— Не, Робърт — нервно отвърна баща му. — Твърде много няма да й се отразят добре.
	Той трябваше да се грижи за нея, когато баща му не беше у дома, а по онова време баща му работеше нощем.
	През нощта винаги беше по-лошо. Писъците й звучаха по-силно, а стенанията й бяха по-болезнени.
	Всеки път го караха да трепери — но не както когато му беше студено, а напрегнато треперене, което идва дълбоко отвътре. Болестта й донесе много болка и му се искаше да направи нещо, за да й помогне.
	Робърт предпазливо отвори вратата на стаята й. Плачеше му се, но баща му каза, че не трябва. Тя се беше свила на леглото, бе притиснала колене до брадичката си, беше увила ръце около краката си и ридаеше.
	— Моля те, помогни ми — прошепна тя. — Много ме боли.
	Той трепереше и се мъчеше да сдържи сълзите.
	— Какво да направя, мамо? — прошепна.
	Тя се сви на кълбо.
	— Искаш ли да повикам татко?
	Майка му поклати глава. По лицето й се стичаха сълзи.
	— Татко може да се обади на лекаря. Той ще дойде и ще ти помогне.
	— Татко не може да помогне, миличък, нито лекарят.
	Майка му изглеждаше различна. Беше толкова слаба, че ребрата й стърчаха през провисналата кожа. Под очите й имаше тъмни торбички. Някога красивата й руса коса беше оредяла, сплъстена и полепнала за потното й лице, а устните й бяха напукани и покрити с корички.
	— Ще ти стопля мляко, мамо. Ти обичаш прясно мляко.
	Тя успя леко да поклати глава. Дишаше задъхано и учестено.
	— Искаш ли да ти донеса бисквити? Днес не си яла много.
	Майка му се сви, когато нова болка разтърси тялото й.
	— Моля те, миличък. Помогни ми.
	Робърт не можеше повече да сдържа сълзите си, които се затъркаляха по бузите му.
	— Ти можеш да прогониш болката — с треперещ глас продължи тя. — Дай ми хапчетата. Знаеш къде са, нали?
	Той избърса нос с опакото на ръката си. Майка му видя, че е уплашен и трепери.
	— Те са много нависоко — каза Робърт, като криеше очите си от нея.
	— Не можеш ли да ги достигнеш, миличък? Моля те, направи го заради мен. Боли ме толкова отдавна. Нямаш представа колко ме боли.
	Очите му бяха пълни със сълзи и всичко изглеждаше замъглено и изкривено. Сърцето му беше празно и имаше чувството, че силите са го напуснали. Без да пророни дума, Робърт бавно се обърна и отвори вратата.
	Майка му се опита да го извика, но гласът й беше толкова слаб, че от устата й излезе само шепот.
	Робърт се върна след няколко минути и донесе поднос с чаша вода, две бисквити с крем и шишенцето с лекарството. Тя се втренчи в него. Не можеше да повярва на очите си. Много бавно и с непоносима болка майка му се надигна и седна. Той се приближи, сложи подноса на нощното шкафче и й даде чашата вода.
	Майка му се усмихна.
	— Не съм достатъчно силна, за да отворя шишенцето. Ще го направиш ли заради мен?
	Робърт взе шишенцето, натисна капачката и я завъртя по посока обратна на часовниковата стрелка. Изсипа две хапчета в ръката си и й ги предложи. Тя ги взе, сложи ги в устата си и ги преглътна, без да пие вода. Очите й умоляваха за още.
	— Прочетох етикета, мамо. Там пише, че не трябва да взимаш повече от осем на ден, а с тези двете, които току-що изпи, станаха десет.
	— Много си умен, миличък — отново се усмихна тя. — Няма друг като теб. Много те обичам и съжалявам, че няма да видя как растеш.
	Очите му пак се напълниха със сълзи. Майка му хвана с кокалестите си пръсти шишенцето, но той го стискаше здраво.
	— Всичко ще бъде наред — промълви тя.
	Робърт колебливо пусна шишенцето.
	— Татко ще се ядоса.
	— Няма, миличък. Обещавам. — Майка му пъхна още две таблетки в устата си.
	— Донесох ти любимите бисквити, мамо. — Той посочи подноса. — Моля те, изяж поне една.
	— Ще изям, миличък, след малко. — Тя глътна още няколко хапчета. — Когато татко се върне у дома, кажи му, че го обичам. Ще го направиш ли заради мен?
	Робърт кимна и се втренчи в празното шишенце.
	— Защо не отидеш да почетеш някоя книга, миличък? Знам, че обичаш да четеш.
	— Мога да чета тук. Ще седна в ъгъла, ако искаш. Няма да вдигам шум. Обещавам.
	Майка му протегна ръка и погали косата му.
	— Ей сега ще ми стане по-добре. Болката започва да преминава.
	Клепачите й натежаха.
	— Ще пазя стаята. Ще седна до вратата.
	Тя се усмихна измъчено.
	— Защо искаш да пазиш вратата, миличък?
	— Ти ми каза, че понякога Господ идва и отнася болните хора на небето. Ще седна до вратата и ако той дойде, ще му кажа, че ти си по-добре и да не те взима, а да си отива.
	— Ще кажеш на Господ да си отиде?
	Той кимна енергично.
	Майка му се усмихна отново.
	— Много ще ми липсваш, Робърт.


	40.

	Докато пътуваха по Пасифик Коуст Хайуей, пейзажът се промени и от шума и блъсканицата в центъра на Лос Анджелис те се озоваха в спокойствието и зашеметяващите гледки към океана в Малибу. Хънтър продължаваше да се взира през стъклото.
	Малибу е известен с топлите си пясъчни плажове и като дом на безброй кинозвезди и знаменитости, място, запазено за богатите и много богатите.
	— Не е необходимо да проверяваме адреса — рече Гарсия и намали. — Мисля, че е тук.
	На стотина метра вляво от тях, пред портите на голямо имение, бяха паркирани няколко полицейски коли. Новинарски микробуси от различни телевизионни канали вече бяха на местопрестъплението. Към студеното и влажно нощно небе се извисяваха сателитни антени.
	Карлос бавно си проправи път между колите и спря пред застрашителна електронна порта от ковано желязо. До тях се приближи ченге в дъждобран на лосанджелиската полиция.
	— Детективи Гарсия и Хънтър — представи ги Карлос, след като смъкна стъклото. — Отдел „Убийства“.
	Полицаят кимна и отвори портата с дистанционното.
	— Криминалистите и двама други детективи дойдоха преди малко — съобщи той.
	— Двама други детективи? — учуди се Хънтър.
	— Да — отвърна ченгето, отстъпи назад и им направи знак да влязат в имението.
	Докато Гарсия караше, Робърт съзря Клеър Андерсън заедно с други репортери.
	Идеално асфалтираната алея беше дълга най-малко стотина метра. От двете й страни растяха безброй палми. Вляво имаше тенис корт. Обширната зелена морава между тенискорта и внушителната двуетажна къща беше безупречно окосена, а живият плет около нея — грижливо подкастрен.
	Карлос влезе в кръгъл паркинг и спря до микробуса на криминалистите, точно пред гараж за четири коли.
	— Брей, страхотно място — отбеляза и слезе от колата. — Някой е знаел как да живее стилно.
	Къщата беше бяла и модерна, с покрив от теракотени плочки и големи остъклени прозорци. Стаята в ъгъла на втория етаж имаше тераса, която предлагаше панорамни гледки към плажа. Неколцина полицаи стояха на каменните стълби, водещи към предната врата.
	Хънтър извади значката си и се качи, прескачайки по две стъпала наведнъж. Ченгетата на входа бяха неестествено тихи. На лицата им беше изписана смесица от тъга и недоумение.
	Двойни врати водеха към фоайето, което беше по-голямо от апартамента на Робърт. Помещението беше богато обзаведено и стерилно, пълно с пари и лишено от характер — елегантно пространство, където беше трудно да се повярва, че са живели хора.
	Във въздуха се носеше странна, неопределена миризма, от каквато можеше да ти се догади, ако се застоиш по-дълго.
	Нисък и пълен мъж с бял гащеризон от тайвек забеляза двамата детективи и се приближи към тях.
	— Детектив Хънтър?
	— Да — отвърна Робърт.
	— Аз съм детектив Томас Мартин от участъка в Лост Хилс, Малибу.
	Двамата си стиснаха ръцете.
	— Какво открихте? — попита Хънтър и се огледа.
	— Проклета касапница. Всичко започна с обаждане за изчезнал човек в участъка в Западен Холивуд.
	— Западен Холивуд? — учудено попита Гарсия.
	Мартин кимна.
	— Предлагам да облечете предпазни костюми, докато ви разкажа как стоят нещата. — Той посочи два гащеризона, хирургически маски и латексови ръкавици на масата.


	41.

	— Брокерка на недвижими имоти на име Аманда Райли — започна Мартин, когато двамата детективи бяха готови. — Притежавала е агенция за недвижими имоти „Райли“ в Западен Холивуд. Сутринта не отишла на работа. Колежката й… — Той щракна с пръсти два пъти, докато се опитваше да си спомни името й.
	— По дяволите. Пише го в доклада. После ще ви го кажа. Все едно, тя се разтревожила. Госпожица Райли никога не закъснявала през десетте години, в които работили заедно, още по-малко да не отиде на работа.
	Висок и слаб чернокож мъж, също с гащеризон от тайвек, влезе във фоайето от вратата в отсрещната страна.
	— Хей, Си Джей — извика Мартин и му направи знак да се присъедини към тях.
	— Какво става, Том? — попита Си Джей и махна хирургичната маска от носа и устата си. — Това ли са детективите от отдел „Убийства“?
	Мартин кимна и после се обърна към Хънтър и Гарсия:
	— Това е партньорът ми, детектив Си Джей Симънс.
	— Наричайте ме Си Джей. Всички го правят.
	Те се ръкуваха.
	— Си Джей, как се казва жената, която се обади, че госпожица Райли е изчезнала? Убий ме, но не мога да си спомня.
	— Госпожа Таня Ригс. Докладът е в колата. Ще отида да го взема, преди да ви предадем случая, момчета.
	Робърт забеляза облекченото изражение на Си Джей.
	— Колата на госпожица Райли е паркирана в Западен Холивуд — добави Мартин. — От два дни е на същото място.
	— Госпожа Ригс каза, че госпожица Райли е трябвало да покаже тази къща на евентуален купувач привечер в събота — продължи Си Джей.
	— Къщата се продава? И в момента никой не живее тук? — попита Хънтър, докато вдигаше ципа на гащеризона си.
	— Точно така — кимна Си Джей. — Знаете протокола. Следобед в участъка беше получено искане да изпратим екип и да проверим какво се е случило. И след това… — Той бавно поклати глава, без да довърши.
	— И след това настана хаос, по дяволите — поде мисълта му Мартин. — Случилото се тук е проклето безумие. Някой много е мразел госпожица Райли.
	— Как ние се вместваме във всичко това? — попита Робърт.
	— И аз това се чудя — добави Карл ос.
	— Криминалистите — отвърна Си Джей. — Щом дойдоха тук и огледаха трупа, главният агент заяви, че трябва да се обадим на отдел „Убийства“ и да попитаме за вас двамата. Случаят очевидно е свързан с онзи, който вече разследвате.
	— Майк Бриндъл ли е главният агент на криминалистите?
	— Да — отвърна Мартин.
	— Жертвата е Аманда Райли, така ли? — настоя Хънтър.
	Мартин и Си Джей се спогледаха нервно.
	— Не можем да кажем.
	— Е, добре, нека погледнем. — Робърт разбра, че няма да получи повече отговори във фоайето.
	Си Джей се усмихна, когато забеляза, че Хънтър и Гарсия са в бели гащеризони, но не са си сложили хирургични маски.
	— Горещо ви препоръчвам да си сложите маските. И се надявам, че обядът ви е доставил истинско удоволствие, защото вероятно ще го върнете в устата си веднага щом влезете там.
	— Си Джей е прав — иронично кимна Мартин. — Усетихте ли страшно неприятния букет от миризми във въздуха, който дразни стомаха? — Той не дочака отговор. — Тук вътре миризмата е непоносима.
	Хънтър и Гарсия се намръщиха, но послушаха съвета на другите двама детективи и си взеха хирургични маски.
	— От там. — Мартин посочи вратата, през която беше влязъл Си Джей. — Има кръгло фоайе. Минете през вратата вдясно от стълбището и отидете до дъното на коридора. Няма да я пропуснете. Навсякъде има криминалисти.
	Те стигнаха до последната врата и пристъпиха в кошмар.
	Стаята беше голяма и обзаведена с изящни канапета и други модерни мебели. Майк Бриндъл и трима други криминалисти я обработваха.
	Робърт почувства парене в очите. Не беше сигурен дали е причинено от противната и отблъскваща миризма или от онова, което видя.
	Тялото на Карлос потрепери конвулсивно, докато полагаше усилия да не повърне. След миг изскочи от стаята.
	— Боже мой! — Робърт затвори очи.


	42.

	Отначало Моника не знаеше защо каза онези думи на детектив Хънтър. Те сами се отрониха от устата й, сякаш тя не се контролираше какво говори. Но само минута след като Хънтър и Гарсия излязоха от стаята за разпити, момичето получи отговор.
	Същото чувство за гадене, което преди няколко дни бе изпитала на Юниън Стейшън в Лос Анджелис, се появи отново, този път по-силно.
	В стомаха й сякаш се развихри ураган и зрението й се замъгли. Голямото едностранно огледало пред нея се замени със зърнести, проблясващи образи. Тя примига няколко пъти и отчаяно се опита да ги прогони. Не искаше да ги вижда и да бъде участничка във видението, но нямаше избор. Виденията продължиха само няколко секунди, но това беше достатъчно.
	Образите избледняха и Моника се разтрепери и се разплака. Дишаше бързо, задъхано и като в транс повтаряше: „Моля те, недей!“
	След две минути дишането й се нормализира и след още две престана да трепери. Стана, като се олюляваше и се втренчи в отражението си в огледалото. Изглеждаше ужасно. Косата й беше разрошена, кожата — суха и лишена от грижи, липсата на сън напоследък личеше в уморените й очи. Нямаше червило и белегът на устните й изпъкваше още по-забележимо. Палтото й беше мръсно и старо и леко прокъсано на ръкавите. Нищо чудно, че двамата детективи я гледаха така, сякаш беше наркоманка, останала без дрога, която търси внимание.
	— Какво правя тук? — прошепна тя на себе си, сякаш се събуждаше от странен сън на непознато място. — Трябва да съм луда, ако си въобразявам, че някой ще ми повярва.
	Моника погледна часовника си и се запита какво да прави. Детективът каза, че ще изпрати полицай да запише показанията й, но все още не беше дошъл никой. Може би това беше знак, че няма да помогне нито на тях, нито на себе си, като разкаже отвратителните неща, които вижда.
	Дълбоко в душата си се надяваше, че ако помогне на някого от хората, които виждаше да страдат, образите ще изчезнат и отново ще заживее нормално, но започна да изпитва съмнения, докато седеше сама в стаята за разпити.
	— Трябва да се махна от тук. Това е лудост — изрече на глас и погледът й се спря на визитната картичка на детектив Хънтър на масата.


	43.

	Майк Бриндъл беше клекнал до голям диван, тапициран с бяла кожа, когато забеляза, че Хънтър стой на прага. Той стана и мълчаливо се приближи до детектива.
	Бриндъл работеше в отдел „Научни разследвания“ в Лос Анджелис от петнайсет години, но от израза му Робърт разбра, че не е виждал такова нещо като случилото се в тази стая.
	Двамата застанаха един срещу друг, без да проронят дума, и сетне Майк погледна часовника си.
	— Предполагам, че наградата се присъжда на теб — измърмори през хирургичната маска.
	Хънтър присви очи и озадачено поклати глава.
	— Освен теб никой друг, прекрачил прага, не успя да издържи повече от четирийсет секунди, преди да се прости с обяда си — обясни Бриндъл.
	— Не съм обядвал.
	— Той обаче е ял. — Майк кимна към Гарсия, който отново влезе в стаята. Беше сложил хирургична маска на устата и носа си. Лицето му беше пребледняло.
	— Какво се е случило тук, за бога, Майк? — попита Робърт, щом Карлос се присъедини към тях.
	— Много болка — отвърна той и се обърна към огромната каменна камината в южната стена. На трийсетина сантиметра от нея, завързан за метален стол с висока облегалка, седеше труп на гола жена. По-голямата част от торса, ръцете и краката й бяха осеяни с мехури, набръчкани и разкъсани и разкриваха окървавена и обгорена плът. Части от тялото й бяха напълно овъглени.
	Гарсия почувства, че стомахът му отново обръща, когато се приближиха до тялото.
	— До тук установих, че е била доведена тук в събота привечер, завързана за стола и оставена пред горящ огън — започна да обяснява Майк. — Издъхнала е отдавна, но огънят не е бил изгасен. — Той посочи камината, която все още излъчваше топлина.
	Хънтър бързо отмести поглед от мъртвата жена към Бриндъл:
	— Убиецът… я е изпекъл?
	Криминалистът стисна устни и кимна.
	— Като се има предвид близостта до огъня, по-скоро я е сварил жива.
	— Страшно извратено — отбеляза Карлос и извърна глава.
	— Огънят се поддържа с газ — продължи Майк. — Това означава, че силата му се регулира. Най-лошото е, че е постоянен. Не изгасва, докато някой не го изключи.
	— Горял ли е, когато трупът е бил открит? — попита Робърт и приклекна пред камината.
	— Да — отговори Бриндъл, — но на много ниска степен. Но виж колко голяма е камината, Робърт. Пусната на по-висока степен, трябва да е била като клада.
	Хънтър си пое дълбоко дъх и положи усилия да огледа трупа.
	— Ние развързахме жертвата — допълни Майк, когато забеляза погледа на Робърт, който оглеждаше срязаните въжета. — И това е причината вие двамата да сте тук.
	Хънтър сбърчи чело в очакване.
	— Вече направихме снимки на трупа и местопрестъплението. Двамата местни детективи, които мислехме, че ще поемат случая, видяха достатъчно. Тялото е готово да бъде откарано в моргата. — Бриндъл направи знак на единия криминалист да дойде и да му помогне. Много внимателно те отместиха гърба на мъртвата жена от облегалката на стола. — И после видяхме това.
	Хънтър и Гарсия се преместиха, за да видят по-добре.
	— Мамка му — измърмори Карлос през стиснати зъби.


	44.

	Робърт започна да масажира слепоочията си, опитвайки се да прогони главоболието, което усещаше, че настъпва.
	— По дяволите — промълви.
	Очите му бяха приковани в гърба и врата на жертвата, които бяха силно обгорени, но белезите бяха стари. Изненадата на двамата детективи обаче не беше предизвикана от обезобразяването. В средата на гърба на жената в червено и с дължина петнайсетина сантиметра беше написано числото четири.
	— Има и още. — Бриндъл бутна трупа в първоначалното седнало положение и помоли единия криминалист да му донесе най-големия плик с веществените доказателства, които бяха събрали. Той вдигна прозрачната найлонова торбичка, за да могат Хънтър и Гарсия да разгледат съдържанието й. Вътре имаше силно обгорял череп. — Намерихме го в огъня, след като угасихме камината.
	На лицето на Карлос се изписа учудване.
	Робърт въздъхна дълбоко.
	— Главата на отец Фабиан? — попита той, въпреки че вече знаеше отговора.
	— Шегуваш се. — Гарсия отвори широко очи, а после си спомни какво беше прочел в дневника на свещеника. „Взима главата ми, за да я изгори.“
	— Трябва да изчакаме резултатите от анализа, но бих се обзаложил, че е така — отвърна Майк.
	Гарсия отново насочи вниманието си към мъртвата жена.
	— Не разбирам защо тя има различни по степен изгаряния по тялото. — Предпазливо се приближи до трупа. — И какво се е случило с лицето й, за бога? Сякаш различни части на тялото й са били изложени на различна по сила горещина.
	— Точно така е било — потвърди Бриндъл. — Както вече споменах, на максималната степен огънят трябва да е бил като горски пожар. — Той посочи камината. — Жената е била само на трийсетина сантиметра от него. Сигурен съм, че убиецът е контролирал горещината и е изтезавал жертвата. А що се отнася до лицето й… — Криминалистът колебливо поклати глава. — Виждал съм много жертви на изгаряния, но не и такова чудо. Кожата на лицето й се е набръчкала в разтопени бучки като свещ на вечеря.
	— Възможно ли е убиецът да е използвал катализатор? — попита Хънтър.
	— Според мен това е единственото обяснение — съгласи се Бриндъл.
	— Нещо като олио за готвене?
	— Олио? — недоверчиво повтори Гарсия.
	Майк наклони глава и повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Кой знае?“
	— Ще трябва да изчакате аутопсията и лабораторните резултати, за да бъдете сигурни, но нещо е помогнало на кожата на лицето й да изгори по този начин и да изглежда така. Само огънят и горещината не могат да причинят това. — Огледахме цялата къща, Робърт. Намерихме само толкова кръв. — Криминалистът посочи малката локва под стола. — Ако е същият извършител, който е убил свещеника преди няколко дни, този път няма ритуал. И да е имало, със сигурност не е включвал кръв. Сякаш е действал съвсем друг убиец. Методът му е напълно променен.
	Хънтър кимна, но не видя смисъл да разкрива пред Майк какво са открили в дневника на отец Фабиан.
	— Отпечатъци?
	— Все още не сме намерили отпечатъци, само няколко влакна, но те може да са отвсякъде в къщата. Тук има много черги, килими, завеси и тапицерия.
	Робърт обиколи стаята и огледа мебелите, търсейки нещо необичайно, но не откри нищо.
	— Кой друг видя числото на гърба на жертвата?
	— Само хората в тази стая — увери го Бриндъл. — Двамата детективи от Малибу решиха да чакат, докато развържем трупа. Не изглеждаха много добре.
	— И не си им казвал, че това е причината ние да сме тук.
	— Не. Казах им, че черепът, който намерихме в камината, е причината да поискам вие да разгледате случая.
	— Нека си остане така. — Хънтър се приближи до вратата. — Открихте ли дрехите и чантата й?
	— Още не, но няма да се изненадам, ако убиецът ги е взел.


	45.

	Робърт затвори вратата на апартамента си, облегна се на нея и затвори очи. Главоболието, което беше започнало в къщата в Малибу, се бе засилило, докато се връщаше у дома, и сега имаше чувството, че в черепа му се е събудил плъх, изпаднал в паника, и се опитва да излезе през очите му, като ги изгризе.
	Противната смрад на изгоряла плът, беше успяла да проникне през гащеризона и се бе просмукала в дрехите му. Горчивият мирис, толкова силен, че стомахът му се бунтуваше, пареше в очите му и непрекъснато го караше да се задавя. Нуждаеше се от душ, при това незабавно.
	Той се съблече бързо. Грабна черен чувал за боклук от кухнята и натъпка дрехите си в него. Знаеше, че колкото и да ги пере и колкото и прах за пране да използва, никога няма да се отърве напълно от миризмата.
	Влезе в банята, пусна гореща вода, колкото можеше да издържи, подпря се на белите плочки и се остави водата да облива главата, раменете и врата му. Когато спря водата, кожата му беше станала тъмнорозова, а възглавничките на пръстите — меки и набръчкани. Изхаби почти цял сапун, но още усещаше вонята. Знаеше, че гадната миризма не е по кожата му, а се е впила в ноздрите му и не може да я премахне. Засега единственото решение, което можа да измисли, беше да вцепени съзнанието си.
	Хънтър изгълта първите две чашки на един дъх. Третата доза беше двойна. Сложи си кубче лед и изпи уискито бавно и на малки глътки.
	Беше късно, но знаеше, че сънят граничи с невъзможното. Вече му беше трудно да заспи дори в обикновен, лишен от събития ден.
	Крачи из стаята известно време и после спря пред прозореца на всекидневната. Застана там и се втренчи в безлюдната улица. Мислеше напрегнато. Нищо не се връзваше.
	Малцовото уиски, изглежда, свърши работа, що се отнасяше до мириса на изгоряла плът, но все още имаше чувството, че главата му е като тиктакаща бомба. Хапчетата против главоболие не му действаха, затова той отхвърли идеята веднага щом му хрумна. Таблетките обаче му напомниха за нещо друго, от което пулсът му се учести — Моника, момичето, което беше дошло в участъка.
	През годините Хънтър беше видял много луди хора и шарлатани, всичките убедени, че могат да заведат полицията до неоткрит труп или изплъзващ се убиец, но нещо му подсказваше, че този път случаят не е такъв.
	В Моника имаше нещо различно. Робърт съзря в очите й убеденост, каквато не беше виждал в никой друг от така наречените ясновидци. Тя не търсеше безплатна реклама или внимание. Дори изглеждаше уплашена, сякаш разговорът с полицията ще я разкрие на нещо или на някого, от когото бяга.
	Хънтър въздъхна дълбоко и прокара пръсти през мократа си коса. Думите на Моника още отекваха в съзнанието му. „Хелън… Ти не си бил виновен.“
	— От къде може да знае? — попита на глас той. — Никой не знае.
	Робърт почувства, че отново го обзема предишната унищожителна вина, и изпи останалото уиски на една голяма глътка. Алкохолът опари гърлото му и тогава си спомни последното нещо, което Моника му каза:
	„Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.“


	46.

	Хънтър се беше облегнал на колата си на пустия паркинг на Окръжната лаборатория по патоанатомия и бе пъхнал ръце в джобовете на якето си. Денят беше ясен, но студен за Лос Анджелис. На предния капак на стария му буик стоеше чаша безвкусно кафе, купено от автомат на бензиностанция. Часът беше седем и десет. Доктор Уинстън му се беше обадил преди половин час и му бе съобщил, че вече е приключил с аутопсията на новия труп.
	Робърт чакаше от пет минути, когато Гарсия пристигна и спря до него. Докато партньорът му слизаше от хондата „Сивик“, Хънтър забеляза зачервените му очи и бледото му лице.
	— Виждам, че не съм единственият, който не е спал тази нощ — каза и протегна ръка към чашата с кафето.
	Карлос поклати глава.
	— Изплаших до смърт Ана.
	— Защо?
	— Обадих й се вчера да й кажа, че ще се прибера късно, но тя реши да ме чака да вечеряме заедно.
	— Много мило. — Хънтър отпи от кафето и направи кисела физиономия.
	— Върнах се у дома. Ана беше в кухнята. — Гарсия закопча палтото си. — Щом ме чу, че влизам, тя сложи две пържоли в тигана. Цвърченето и миризмата на пържено месо ме блъснаха като тежкотоварен камион и аз повърнах на пода в кухнята.
	— По дяволите! Това не е хубаво.
	Тръгнаха към сградата на Окръжната лаборатория по патоанатомия.
	— Разбира се, не й казах за разследването. — Карлос млъкна и отмести косата от очите си. — Роден съм в Бразилия, Робърт. Израснал съм с пържоли. Това е любимата ми храна.
	— Какво обясни на Ана?
	Гарсия се засмя напрегнато:
	— Измислих някаква глупост за стомашен вирус, който се разнася в участъка.
	— Тя повярва ли ти? — Хънтър повдигна вежди.
	— Не, по дяволите. Ана е умна и не се връзва лесно, но се престори, че ми вярва.
	Робърт му се усмихна с разбиране.
	— И това не е всичко. Трябваше да се изкъпя. Проклетата смрад беше навсякъде по мен като акне по лицето на тийнейджър и съм сигурен, че и Ана я долови. Не вечерях и се заключих в банята за около час.
	Кожата ми се зачерви от търкане, но миризмата остана. — Той доближи дясната си китка до носа си.
	— Не миришеш — заяви Хънтър, без да се впуска в подробности.
	— И после се хвърлях и мятах в леглото — продължи Гарсия. — Не само че не заспах, но и държах и Ана будна цяла нощ. Знам, че започвам да я плаша, Робърт. Тя още не е преживяла случилото се по време на разследването на Ангела на смъртта.
	Двамата стигнаха до главната сграда. Пазачът ги пусна да влязат и им каза, че доктор Уинстън ги чака в зала за аутопсии 2-А. Те облякоха престилки и Карлос пъхна в устата си две таблетки антиацид, а после се отправиха към залата в дъното на коридора. Съдебният лекар седеше до масата с микроскопа и прелистваше докладите с резултатите. Раменете му бяха прегърбени, а косата — разрошена.
	— Цялата нощ ли прекара тук, докторе? — попита Хънтър и затвори вратата.
	Патоанатомът бавно вдигна глава.
	— Почти. — Той им се усмихна вяло и се приближи до масата от неръждаема стомана, върху която лежеше трупът на жената.
	Хънтър и Гарсия сложиха хирургични маски и го последвах.
	— Имаме работа с… — Доктор Уинстън млъкна и поклати глава, сякаш думите не бяха достатъчни да го опише. — Шедьовър на злото. Убиецът трябва да ненавиждал тази жена.


	47.

	Тялото на мъртвата жена беше положено на масата за аутопсии и Робърт видя размера на пораженията й по-ясно.
	— Според мен тя вероятно е била в безсъзнание, когато е била завързана за стола — обясни патоанатомът, — но няма подутини по главата.
	— Упоена ли е била?
	— Това е логичният извод. Все още чакам резултатите от лабораторията, но съм сигурен, че убиецът не е използвал силен интравенозен опиат.
	— Защо? — попита Карлос.
	— Това би било прекалено. Убиецът е искал жената да бъде в безсъзнание само няколко минути, за да я съблече и завърже. Не се е нуждаел от повече, защото е щял да загуби ценно време.
	— Искал е тя да бъде в съзнание, за да страда — заключи Робърт и заобиколи от лявата страна на трупа.
	— Всичко сочи към това — съгласи се доктор Уинстън. — Убиецът е знаел, че до понеделник трябва да напусне къщата. Изчислил е точно колко дълго ще я изтезава и се обзалагам, че е използвал всяка секунда.
	— Притиснал е кърпа с опиат до носа и устата й? — попита Хънтър.
	— Най-вероятно — кимна няколко пъти съдебният лекар. — Обикновен летлив опиат, почти сигурно на основа етер.
	— Някакви названия?
	Патоанатомът се усмихна.
	— Всичко от енфлуран, десфлуран, севофлуран, изофлуран. Мога да ти напиша списък, ако искаш.
	— Лесно ли се намират? — попита Гарсия.
	— Да. И това са най-обикновените и безобидни опиати, които се вдишват.
	— Страхотно!
	— Поради състоянието на трупа няма да можем да разберем дали жената е била малтретирана сексуално, но не вярвам.
	— Нито пък аз — съгласи се Хънтър. — Извършителят не търси сексуално удовлетворение.
	— Главното изтезание не се вижда. — Съдебният лекар повдигна вежди.
	— Какво имаш предвид? — заинтригувано попита Гарсия.
	— Жената е страдала много от изгарянията на кожата и на плътта, но убиецът всъщност я е изпекъл жива. — Доктор Уинстън млъкна, за да могат двамата детективи да проумеят напълно думите му. Хънтър отмести очи към лицето на жената.
	— А това е направо гениално — продължи съдебният лекар, който проследи погледа му. — Зловещо, но гениално.
	— Имаш предвид, че е разтопил лицето й? — попита Гарсия.
	— Постигането на ефекта. Кожата не се разтопява.
	— Да, каза ми — кимна Карлос. — Тогава как, по дяволите, убиецът е направил лицето й да изглежда така?
	— Използвал е катализатор. — Доктор Уинстън млъкна и вдигна показалец, за да наблегне на думите си. — Всъщност, изглежда, е използвал комбинация и точно това е гениалното.
	Робърт направи гримаса, сякаш нямаше търпение да чуе обяснението.
	— Определено трябва да го потвърдят от лабораторията, но убиецът, изглежда, е използвал комбинация от нещо като свинска мас и каучук.
	— Каучук? — повтори Гарсия и се намръщи.
	Доктор Уинстън кимна уверено.
	— Може би дори латексова маска, каквито използват във филмите. Много хитро. Каучукът залепва по кожата като лепило. — Съдебният лекар прокара пръсти по лицето си, сякаш си слагаше овлажняващ крем. — Разтопява се от горещината, стича се по лицето на жертвата и създава желания ефект на разтопен восък от свещ. — Патоанатомът отстъпи назад и се обърна към двамата детективи: — И това не е всичко.


	48.

	Хънтър се подготви. Какво друго беше направил убиецът?
	— Има признаци, че нараняванията по лицето на жената са причинени, докато е била жива — продължи доктор Уинстън. — Изтезавал я е, като първо е разтопил лицето й.
	Робърт се намръщи, а Гарсия се закашля, опитвайки се да прочисти гърлото си.
	— Искаш да кажеш, че убиецът я е оставил да изтърпи неописуеми болки часове наред.
	Съдебният лекар потърка очи с палеца и показалеца си и бавно кимна.
	— Това е теорията ми.
	Хънтър обиколи масата за аутопсии.
	— Ами гърбът й, докторе?
	— Да. Не е изгарял за пръв път. — Патоанатомът се отдалечи от трупа, приближи се до метален шкаф и извади хартиен плик от най-горното чекмедже. — Тялото й е в много крехко състояние и не искам да го местя, затова ще ви покажа снимки. — Той измъкна четири фотографии от плика и ги нареди на бюрото си. — Жената вече е имала жестоки изгаряния. Както виждате, по-голямата част на гърба и врата й са в белези. — Доктор Уинстън посочи първите две снимки.
	— Имаш ли представа откога са?
	— Трудно е да се определи с точност, но вероятно когато е била момиченце или тийнейджърка.
	— Толкова отдавна?
	Съдебният лекар кимна.
	— А числото, написано на гърба й? — Робърт посочи третата снимка. — Убиецът отново ли е използвал кръв?
	— Да. Вече я изпратих в лабораторията и днес по някое време трябва да получа резултатите.
	Двамата детективи разгледаха четирите фотографии.
	— Според теб колко време е била изложена на горещината, докторе? — попита Хънтър.
	— Вероятно от събота вечерта, докато е била намерена. Чух, че камината още е горяла, когато полицията отишла в къщата вчера.
	Робърт прехапа устни и кимна.
	— Убиецът е знаел, че ще я намерим, и е искал да я открием в този вид. Той се перчи колко зъл и жесток може да бъде. Не знам защо.
	— Може би не се перчи, докторе. — Хънтър поклати глава. — Вероятно спира едва когато чудовището в него се засити. Това не е необичайно. Понякога само смъртта не е достатъчна, за да успокои гнева или злината на убиеца или онова, което го кара да иска да убива. Има много случаи, когато убийците продължават да стрелят, удрят, наръгват и разрязват жертвите си дълго след като са ги умъртвили. Някои дори ги държат дни, седмици, месеци…
	— Може би си прав — съгласи се доктор Уинстън.
	— Вероятно убиването не е достатъчно за него. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Искам да ви покажа още нещо.
	Тонът му накара Робърт да се втренчи в него.
	Съдебният лекар дръпна към масата за аутопсии кръгла лупа с лампа, монтирана на статив, и направи знак на двамата детективи да се приближат, а после наклони лампата така, че да освети дясната страна на корема на жертвата.
	— Вижте.
	Хънтър се вгледа през лупата, без да е сигурен какво търси. След няколко секунди очите му се присвиха, когато се фокусираха върху нещо под дясната гърда на убитата жена.
	— Не може да бъде! — възкликна той. През тялото му премина ледена тръпка.
	Патоанатомът кимна спокойно.
	— Шегуваш се с мен, докторе.


	49.

	На корковото табло в кабинета на Хънтър и Гарсия сега бяха закачени две отделни групи снимки от местопрестъпления, разделени с линия на бял маркер. Вляво бяха фотографиите от католическата църква „Седемте светии“ и жестоко обезглавеното тяло на свещеника, а вдясно — къщата в Малибу и садистично обгорелият женски труп.
	След откриването на новия труп капитан Блейк бе поискала от сега нататък екипът да се среща всеки ден, в девет сутринта. Хънтър и Гарсия пристигнаха в кабинета десетина минути по-рано.
	Докладът на криминалистите от местопрестъплението с Аманда Райли разкри, че в една от стаите на горния етаж е намерен частичен отпечатък. Те бяха открили й прахосмукачка в килера, която очевидно е била използвана скоро. Докладът от лабораторията щеше да бъде готов след няколко дни.
	Засега разполагаха само с основна информация за Аманда Райли. Тя беше родена и израснала в Лос Анджелис. Напуснала гимназия, преди да завърши, и оттогава се занимавала с търговия на недвижими имоти. Майка й починала преди седем години. Баща й нямал силно присъствие в живота й и имал проблеми с алкохола и хазарта. Местонахождението му беше неизвестно. Аманда беше разведена. Бившият й съпруг имаше ресторант в Сан Диего. Живееше там от шест години. Работеше и в събота и неделя. Алибито му беше потвърдено. Аманда имала сериозни финансови затруднения. Агенцията й не вървяла добре. Къщата в Малибу беше собственост на инвеститор във фондовата борса и милионер на име Дан Тайлър.
	В девет часа капитан Блейк влезе в кабинета, без да почука. Носеше „Ел Ей Таймс“.
	— Видя ли това? — обърна се тя към Робърт.
	— Не чета вестници. Потискат ме.
	— Ще паднеш. — Барбара спокойно остави вестника на бюрото му, обърнат на първата страница.
	Хънтър го погледна, но не протегна ръка да го вземе. Карлос стана и изпълнен с любопитство, се приближи до бюрото му.

	ЕКЗЕКУТОРЪТ ОТНОВО НАНАСЯ УДАР
	НОВА ЖЕРТВА, ОБГОРЕНА ДО СМЪРТ ОТ САДИСТИЧНИЯ СЕРИЕН УБИЕЦ
	ПОЛИЦИЯТА В ЛОС АНДЖЕЛИС В ЗАДЪНЕНА УЛИЦА

	Робърт мълчаливо видя заглавието и погледна името на автора — Клеър Андерсън. Така и предположи.
	Той не направи опит да прочете статията и Гарсия грабна вестника.
	— Въпросът ми е — обезпокоено каза Блейк — как са свързали двете убийства, по дяволите?
	— Тя има връзки в полицията и вероятно в моргата — небрежно подхвърли Хънтър.
	— Тя? — Капитанът се намръщи разтревожено.
	— Клеър Андерсън, която е написала статията.
	Блейк се вгледа изпитателно в Робърт:
	— По изражението ти разбирам, че я познаваш.
	— Виждали сме се.
	Капитанът гледа Хънтър в очите няколко секунди, но той не издаде нищо.
	— Никой друг в отдел „Обири и убийства“ освен вас двамата не знае, че двата случая са свързани. — Тя започна да крачи из стаята. — Ако никой от вас не е говорил с нея, информацията не е изтекла от тук. Доктор Уинстън гарантира, че само той и трима много надеждни криминалисти знаят за връзката. Сигурен е, че и те не са издали нищо.
	— Чуйте какво пише тук — прекъсна я Гарсия и започна да чете от вестника. — „Разследването се води от детектив Робърт Хънтър от отдел «Убийства». Въпреки че той отказа да коментира, няма съмнение, че двете убийства са затруднили полицията. Екзекуторът…“ — Той млъкна и учудено повдигна вежди. — Страхотен прякор. Кой ли го е измислил, по дяволите?
	Робърт безразлично сви рамене.
	Карлос продължи да чете:
	— „Екзекутора обикаля по улиците на нашия град и за пореден път полицията няма посока, заподозрени и улики. За доброто на всички ни, авторът на репортажа се надява, че детектив Хънтър ще залови Екзекутора по-бързо, отколкото хвана прословутия Ангел на смъртта.“
	— Кучка — изръмжа Робърт.
	— Всичко това всъщност не ме безпокои… все още — каза капитанът и го погледна в очите. — Не ми пука как репортерката е успяла да свърже двата случая. Трябва на всяка цена да държим в тайна от медиите номерирането на жертвите. Ако разберат за това, спукана ни е работата. Ще трябва да се оправяме с паника в целия град. Да не говорим за огромния натиск да открием първите две жертви.
	— Медиите очевидно не знаят за това — отбеляза Гарсия и размаха вестника. — Иначе щеше да бъде публикувано в заглавията.
	— И трябва да се постараем да остане така — рече Блейк. — Искам разследването да бъде напълно засекретено. Никой друг не трябва да има достъп до тази стая и документите по случая, без първо да получи разрешение от мен. Ясно ли е?


	50.

	Капитан Барбара Блейк се приближи до корковото табло и разгледа новите снимки. Хънтър забеляза, че тя трепна, но бързо възвърна обичайното си поведение.
	— Убиецът отново ли е използвал кръв, за да напише числото? — попита тя и посочи едната фотография.
	— Да — отговори Робърт, блъсна назад стола си, който изскърца, и стана.
	Някой почука на вратата.
	— Влез — извика Блейк, изпреварвайки двамата детективи.
	В кабинета влезе Иън Хопкинс и се изненада, като видя капитана.
	— Извинявайте. Не знаех, че имате съвещание.
	— Няма проблем — отвърна Хънтър и му направи знак да остане.
	Блейк се обърна към Гарсия и го изгледа въпросително.
	— Хопкинс е точен — отвърна Карлос. — Той е полицаят, когото определихте да ни помага с проучванията. Спомняте ли си?
	— Дойдох да кажа на детектив Хънтър, че никой не е взел показанията на онова момиче Моника — съобщи Хопкинс. — Когато полицаят влязъл в стаята за разпити, тя била изчезнала.
	— Моника? — попита капитанът и се обърна. — Момичето, което дойде вчера и твърдеше, че има информация за убийството в църквата „Седемте светии“?
	— Същата — отговори Гарсия и се подпря на бюрото си.
	— Какво излезе от това?
	— Тъкмо започнахме да говорим с нея, когато ни съобщиха за новата жертва. — Робърт отиде при Блейк до таблото със снимките от местопрестъпленията. — Тя така и не успя да ни каже нищо.
	— Била ли е в църквата? Видяла ли е нещо?
	— Нито едното, нито другото — отвърна Гарсия и се почеса по брадичката.
	— Какво означава това, по дяволите?
	— Моника не е била в църквата — спокойно отговори Хънтър. — Каза ни само, че е имала видение.
	Барбара се напрегна.
	— Чакай малко — каза и вдигна ръка. — Момичето твърди, че е ясновидка?
	— Не, доколкото ни е известно.
	Блейк огледа стаята и очите и се спряха на Карлос.
	— Някой да ми обясни.
	— Според полицая, който пръв е разговарял с нея, Моника не е споменала, че е медиум, нито че има видения. Казала е, че има информация, но настояла да говори само с детективите, които разследват случая.
	Капитанът извади пакетче ментови бонбони от горния джоб на черното си сако и пъхна един в устата си.
	— Извинявайте. — Тя се обърна към Робърт: — Но ако тя е някаква откачалка и твърди, че е ясновидка, защо се занимаваме с нея?
	— Моника не е ясновидка, капитане — предпазливо възрази той. — Тя чувства нещата по-осезателно от повечето хора.
	— Какво? — Блейк едва не се задави с бонбона.
	— Екстрасензорни възприятия — отвърна Робърт, без да се колебае.
	— Моля те, кажи ми, че се шегуваш. — Барбара сложи ръце на кръста. Гласът й прозвуча една октава по-високо.
	— И аз съм скептично настроен като вас, капитане — рече Хънтър, — но независимо дали го вярваме или не, факт е, че съществуват хора с екстрасензорни възприятия.
	— Няма значение. Ние не сме полиция, която се занимава със свръхестествени феномени. Медиите вече са готови да ни разкатаят и кметът също. Упражняват ни жесток натиск. Представяте ли си какво ще стане, ако разберат, че сме прибягнали до помощта на ясновидка? Дали ще изглеждаме компетентни?
	— Не прибягвам до ничия помощ, капитане. Само искам да говоря с нея и да чуя какво ще каже. Ако се окаже, че са глупости, няма да им обърнем внимание, както сме направили със сто процента от информацията, която е постъпила досега.
	Блейк лапна друг бонбон.
	— Защо мислиш, че тя не е измамница?
	Робърт застана зад стола си и подпря лакти на облегалката.
	— Докато излизах от стаята за разпити вчера, Моника каза нещо. — Той погледна партньора си: — Ти вече беше излязъл.
	— Какво?
	Хънтър не отговори веднага.
	— Момичето каза: „Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.“


	51.

	В стаята настъпи мълчание. Погледите на всички бяха приковани в Робърт.
	— Може да е било догадка. — Той поклати глава и заобиколи бюрото си. — Тогава нямах представа за какво говори.
	— Възможно е тя да използва свръхсетивността си като димна завеса — предположи Блейк — и да е замесена повече, отколкото иска да мислим.
	— Каквато и да е причината, смятам, че трябва да говорим с нея.
	— За съжаление, както вече ви казах, никой не е взел показанията й — прекъсна ги Хопкинс. — Тя не е оставила фамилията, адреса или телефонния си номер на дежурния.
	— Да, но разполагаме с видеозапис в стаята за разпити — подчерта Хънтър. — Кажи на техниците да извадят нейна снимка от видеозаписа и я провери в базата — данни за изчезнали лица.
	— Базата — данни за изчезнали лица? — озадачено попита младото ченге.
	— Имам предчувствието, че Моника е беглец. Започни издирването с Пенсилвания.
	— Защо Пенсилвания? — попита Блейк.
	— Тя говореше с лек пенсилвано-холандски акцент. Мисля, че е най-добре да започнеш от там.
	— Веднага се залавям.
	Капитанът изчака Хопкинс да излезе и после се обърна към двамата детективи:
	— Ако я намерите, доведете я тук. Всичко трябва да бъде по правилата. Ако момичето има информация за някое от разследванията ни, ясновидски щуротии или не, трябва да я разпитаме предпазливо и аз искам да бъда в стаята за наблюдение. Ясна ли съм?
	Хънтър кимна.
	— Ясна ли съм, детектив? — притисна го тя.
	— Да, капитане — отвърна Робърт, без да отмества поглед от нея.
	— Добре. — Блейк крадешком погледна часовника си. — Разкажете ми какво знаете за Аманда Райли.
	Хънтър набързо обясни какво е разкрила аутопсията.
	— Убиецът е отхапал плът от тялото й? — изуми се капитанът и почувства, че й се догади.
	— Патоанатомът е открил вдлъбнатини под дясната й гърда. — Робърт извади снимка от хартиен плик и я даде на Блейк. — Очевидно липсва малко парче месо. — Посочи мястото на снимката. — Поради състоянието на трупа не е възможно да се определи дали са следи от зъби, но доктор Уинстън е категоричен.
	— Ненормална работа — отбеляза Блейк и потърка, лицето си.
	— Това е едно от малкото неща, които са съвместими с убийството в църквата „Седемте светии“ — добави Хънтър. — Убиецът е пил от кръвта на свещеника, а сега, изглежда, е ял от плътта на Аманда Райли.
	— Защо? — На лицето на Барбара се изписа погнуса. — Защо го е направил?
	Робърт започна да масажира основата на носа си.
	— Историята и учебниците ще ви кажат, че най-често срещаната причина убиецът да консумира плътта или кръвта на жертвите си е, защото има чувството, че с този акт жертвата става постоянна част от него, а понякога му доставя извратено усещане за сексуално задоволство.
	Последва изпълнено с безпокойство мълчание.
	— Но ние знаем, че този убиец не търси сексуално удоволствие. — Блейк върна снимката на Хънтър. — Защо би искал да направи жертвата постоянна част от себе си?
	— Само убиецът може да отговори на този въпрос, капитане.
	— Позабавлявай ме с психология — заповяда с властен тон Блейк. — С какъв човек си имаме работа?
	Робърт закачи снимката на корковото табло, пое си дълбоко дъх и се обърна към нея:
	— Убиец, който е познавал жертвите си много добре. Омразата му към тях е толкова силна, че абсолютният контрол над живота и смъртта им не му е достатъчен. Нуждае се от повече.
	Барбара въздъхна:
	— И под „повече“ имаш предвид, че е пил от кръвта им и е ял от плътта им?
	Хънтър кимна, приближи се до прозореца и се вгледа в слънчевия студен ден навън.
	— Но защо е направил промяна? — Тя не се отказваше. Искаше да разбере какви са причините за тази чудовищност.
	— Отново само убиецът може да отговори на този въпрос. Движи се нагоре по стълбата.
	— Моля?
	Робърт се протегна и мускулите му се напрегнаха.
	— Много серийни убийци обикновено ескалират по един или друг начин, например в насилието или интервала от време между убийствата… Този убиец може да ескалира от пиене на кръв до канибализъм.
	— Страхотно. — Блейк допря ръка до челото си, сякаш имаше главоболие, и сетне пак погледна часовника си. — По дяволите. След десет минути трябва да бъда на пресконференция. Засега ще се правя на ни лук яла, ни лук мирисала и ще кажа, че не мога да потвърдя дали двете убийства са свързани, но няма да успея да задържа това положение дълго. Ако се наложи, ще излъжа и ще заявя, че работим по много надеждни улики, но вие двамата по-добре да откриете нещо и бързо. И намерете онова момиче Моника. Искам да знам защо е казала онези думи.
	— Аз също — рече Хънтър, докато капитанът затваряше вратата.


	52.

	Залата за пресконференции в Паркър Сентър беше достатъчно голяма, за да побере тълпата от жадни за новини репортери, които дойдоха.
	Барбара Блейк трябваше да признае, че когато прие да оглави отдел „Обири и убийства“ само преди седмица, не очакваше, че толкова скоро ще се изправи пред представителите на медиите в Лос Анджелис, нито че ще влезе в конфликт с кмета на града в първия си работен ден. Но щом длъжността й го изискваше, тя беше готова да го направи.
	Капитан Блейк влезе в залата и силното мърморене стихна до шепот. Тя беше облечена в стилен прав панталон, светлочервена копринена блуза и черно сако. Както обикновено гримът й беше дискретен. Блейк зае мястото си зад трибуната. Изглеждаше спокойна и уверена. Мълчаливо огледа присъстващите и зачака всички да насочат вниманието си към нея. И след десетина секунди успя.
	— Ще отговарям на въпроси само пет минути. Вероятно ще можем да разсеем някои фантазии, които бяха публикувани в днешния вестник. — Гласът й беше твърд и прелъстителен и съчетаваше мек, момичешки тон с увереност, което беше обезоръжаващо. — Преди да започнете, позволете ми да отбележа нещо. Няма да обсъждам аспектите на текущи разследвания, затова, моля ви, не си правете труда да питате. Ако въпросите ви не са зададени учтиво и точно, пресконференцията ще приключи.
	Вдигнаха се ръце и репортерите започнаха да подават микрофони с емблемите на Си Ен Ен, Фокс, Си Би Ес, Ен Би Си, Корт ТВ и няколко големи вестника.
	Блейк стисна зъби. Те не бяха чули нито дума от онова, което им беше казала.
	— Капитан Блейк — извика привлекателна чернокоса репортерка в ъгъла на залата. — Клеър Андерсън от „Ел Ей Таймс“ — представи се тя и Барбара с интерес насочи вниманието си към нея. Клеър беше висока и слаба и в тона й имаше арогантност. — Твърдите ли, че убийството в църквата „Седемте светии“ миналата седмица и вчерашното на Пасифик Коуст Хайуей не са свързани?
	— В момента не разполагаме с нищо, което да свързва двете разследвания — отвърна Барбара със спокоен, непоколебим тон.
	— Тогава защо сте възложили случая на детектив Хънтър? — настоя Клеър.
	— Какво имате предвид?
	— Имам много надежден източник, който ми каза, че детектив Хънтър се занимава изключително само с разследването на убийството в църквата „Седемте светии“. Ако случаите не са свързани, защо детектив Хънтър разследва и убийството в Малибу?
	„Ето какво било“ — помисли си Блейк. Нямаше изтичане на информация. Клеър сама беше стигнала до извода, че щом убийството в Малибу е възложено на Робърт, двата случая трябва да са свързани. Умно.
	— Затова ли вестникът ви го публикува сутринта? — гневно попита Барбара. — Заради вашето предположение? Решили сте да разпространявате паника в града, защото сте направили глупаво заключение?
	Клеър повдигна рамене, без да се уплаши от гневния й поглед.
	— Както казах, източникът ми е много надежден.
	— Нима? Ако плащате на източника си повече от долар и деветдесет и пет, той ви е подвел.
	В залата се разнесе сдържан смях.
	— Нека изясня нещо — продължи капитанът. — В един идеален свят в отдела би имало толкова детективи, колкото са и случаите и съотношението би било едно към едно, но светът не е идеален, нали? В този свят някой влиза в църква, когато е времето за изповеди и обезглавява свещеник. В този свят някой завързва за стол невинна жена и я изтезава пред силен огън, докато тя умре.
	В помещението настъпи пълна тишина.
	— За жалост — добави Блейк — броят на престъпленията, извършени с особена жестокост в града, далеч надвишава броя на детективите. Детектив Робърт Хънтър и детектив Карлос Гарсия трябваше да се занимават само с разследването на убийството в църквата „Седемте светии“. Права сте. — Тя кимна към Клеър Андерсън, която отвори широко очи от почуда. — Но всички други детективи са заети със случаи. Може би „Ел Ей Таймс“ ще публикува молба към всички убийци да спрат за няколко години, за да наваксаме. Как ви звучи това?
	Репортерите се засмяха нервно. Лицето на Клеър остана невъзмутимо.
	— Тогава признавате ли, че детектив Хънтър ръководи и разследването на случая в Малибу?
	— Детектив Хънтър ни носи предимството, че е и криминалист психолог. Знанията и разбирането му как работи съзнанието на убиеца може да се окажат ценни в много разследвания в отдела ми. Поради изключителната жестокост на престъплението, извършено в Малибу, аз помолих детектив Хънтър да поеме случая — най-сетне призна Блейк.
	— Той защо не присъства на пресконференцията?
	— В момента аз мога да отговоря на всичките ви въпроси. Времето е от съществено значение и детектив Хънтър трябва да го използва разумно. Присъствието му на тази пресконференция не е наложително.
	Други репортери вдигнаха ръце и залата отново се изпълни с викове.
	— Мисля, че кметът Едуардс няма да остане доволен — извиси глас над останалите Клеър. — Доколкото ми е известно, той иска най-добрият ви детектив да работи само по убийството в църквата „Седемте светии“.
	— В отдела няма най-добър или най-лош детектив — разпалено отвърна капитан Блейк. — Всички работим еднакво усилено и изпълняваме задачите си възможно най-добре. Бъдете спокойни. И двете престъпления ще бъдат разкрити. — Тя се надяваше, че журналистите не са доловили леката несигурност в гласа й.


	53.

	Студио Сити беше получил името си поради близостта си до големите филмови, радио и телевизионни корпорации. „Юнивърсъл“ беше само на десетина минути път. „Парамаунт“, Си Би Ес и целият стар Холивуд бяха на петнайсет минути от другата страна на каньона и ако караш бързо с кола по магистралата, ще отидеш в Бърбанк и Ен Би Си. По-голямата част от младия и красив елит на Холивуд обичаше да прекарва свободното си време, като посещава многобройните бутици, клубове, барове и кафенета в Гринидж Вилидж — място, което трябва да видиш и да те видят.
	Таня Ригс живееше в комплекс до гората, заобиколен от десетки кичести брястове и огромни кленове. Всеки апартамент разполагаше с уединен балкон, а в комплекса имаше басейн, спортна зала и стаи за игри и други развлечения.
	Хънтър и Гарсия се качиха по стълбите до апартамента на Таня на втория етаж. И. двамата бяха потънали в мислите си и се опитваха да ги подредят.
	Робърт почука на вратата. Отвори им жена на четирийсет и няколко години, брюнетка, средна на ръст и възпълничка. Дългата до раменете й коса беше завързана на опашка. Хънтър стигна до извода, че тъмнокафявите й очи са натежали и уморени от сълзи. Жената беше с тъмносин памучен панталон и черен пуловер. Двамата детективи се представиха и търпеливо зачакаха Таня да разгледа служебните им документи.
	— Моля, влезте — тихо каза тя и отстъпи.
	Въздухът ухаеше на ароматизирани свещи. Жасмин.
	— Заповядайте, седнете. — Домакинята посочи нисък, подобен на матрак, син диван, украсен с копчета. Жизненото й пространство беше отворено и оскъдно обзаведено. Освен дивана имаше два фотьойла, дървена масичка за кафе, пластмасова маса за хранене с четири стола и библиотека, пълна до половината с книги. — Да ви донеса ли нещо за пиене? — стеснително предложи тя.
	— Не, благодаря, госпожо Ригс, не е необходимо — отвърна Робърт и седна на дивана, който се оказа изненадващо удобен.
	— Моля, наричайте ме Таня. „Госпожа Ригс“ ме кара да се чувствам още по-стара, отколкото съм. — Тя се настани на фотьойла, който беше най-отдалечен от дивана — ясен знак, че не се чувства удобно в присъствието на други хора.
	— Много съжаляваме за госпожица Райли — промълви Хънтър.
	Таня затвори очи и по лицето й се търкулнаха две сълзи.
	— Отдавна ли бяхте приятелки?
	Тя кимна тъжно.
	— Почти трийсет години. Започнах да работя в „Палм Пропъртис“ само седмица преди Манди. Веднага си допаднахме. Вероятно аз бях единствената, която не я мразеше.
	— Мразеха я? — с интерес попита Карлос.
	Таня се поколеба за миг, сякаш беше казала нещо, което не е трябвало, и обясни:
	— Манди беше много красива, амбициозна и добра в работата си. Беше и очарователна и знаеше как да печели клиенти. Още от самото начало беше ясно, че тя ще направи кариера и не след дълго започнаха да й завиждат. Всички мъже служители и клиенти искаха да спят с нея. — Тя се замисли. — Дори някои от жените. Търговията с недвижими имоти е труден бизнес. Всеки се бори да се представи по-добре от другия и понякога има удари под пояса. — Таня обезпокоено плъзна ръка от челото към косата си и я задържа там. — Никой не те харесва, ако преуспяваш, освен ако фирмата не е негова и не му носиш пари. А Манди се справяше отлично.
	— Като казваш, че са я мразели, имаш предвид, че са й завиждали? — попита Хънтър.
	— Да, заради красотата и успеха й.
	— Но ти не й завиждаше? — попита Гарсия.
	Таня поклати глава.
	— Погледнете ме — срамежливо се усмихна. — Не съм Мис Америка и това не е отскоро. Винаги съм изглеждала така. Винаги съм била Голямо момиче. Знаех, че никога няма да бъда като Манди, но това не ме измъчваше. Не бях амбициозна като нея. — Жената млъкна и избърса сълзите си с опакото на дланта си. — Бях щастлива, че тя стана моя приятелка. В училище имах малко приятелки. Съучениците ми се подиграваха, защото бях дебела и не особено красива. Преструвах се, че не ми пука, но дълбоко в душата си се чувствах ужасно. Не плачех в училище, но когато се върнех у дома, ридаех почти всяка нощ.
	Робърт кимна разбиращо и си спомни колко хилав и непохватен беше в училище.
	— Знаех как се чувства Манди в офиса, където всички я оглеждаха и шушукаха зад гърба й. Мисля, че може би заради това станахме такива добри приятелки.
	— Каква беше тя като шеф? — попита Карлос, кръстоса крака и опря лакти върху тях.
	— Фантастична. Най-добрият шеф, който съм имала. Предполагам, че заради онова, което преживяваше, тя не понасяше скандалджиите. Държеше се еднакво с всички. Таня протегна ръка към кутията е хартиени кърпи на масичката за кафе.
	— Имала ли е проблеми с някой служител? — попита Гарсия. — Наложило се е да уволни много хора, нали?
	— Всички, които работеха за Манди, я обичаха. Тя правеше всичко възможно да запази работните места, но това не зависеше от нея. Пазарът на недвижими имоти в Лос Анджелис се срина и всички в бизнеса го знаят. Никой не смяташе, че тя е виновна.
	На прага се появи кафяв котарак, дълго гледа двамата детективи, реши, че не иска да се приближава до тях, и отново се скри в кухнята.
	— Знаеш ли дали госпожица Райли се е срещала с някого? — попита Хънтър.
	— След развода Манди не се интересуваше от връзки с мъже. Имаше флиртове, но нищо сериозно.
	— А наскоро?
	— Не, доколкото ми е известно.
	— Излизаше ли с клиенти?
	— Никога. — Таня поклати глава. — Може да е флиртувала с някого, но това е част от работата. Ние трябва да бъдем очарователни и понякога дори да флиртуваме, но това е всичко. Доколкото знам, Манди не нарушаваше това правило.
	— Разбрах, че в събота вечерта Манди е показвала къщата в Малибу на евентуален купувач — каза Робърт, използвайки галеното име на Аманда, сякаш бъбреха за стара приятелка.
	Таня избърса очите си хартиена кърпа и кимна:
	— Той я е убил, нали?


	54.

	Робърт се наведе напред, вгледа се в Таня и сетне поклати глава.
	— Не можем да кажем със сигурност, но се интересуваме от него. Какво можеш да ни кажеш за този човек?
	— Не много — със задавен глас отговори тя.
	— Всичко би помогнало — настоя Карлос.
	— Клиентът си запази час за разглеждане на къщата по телефона. Каза, че името му е Райън Търнър.
	Хънтър го записа в черното си тефтерче.
	— Кога стана това? Кога се обади да си запази час?
	— В петък.
	— Кой разговаря с него? Ти или Манди?
	— Първия път аз.
	— Имало е второ обаждане?
	— Да. Той позвъни в събота да каже, че малко ще закъснее.
	Котаракът отново се показа на вратата. Този път предпазливо влезе във всекидневната и легна под пластмасовата маса.
	— Спомняш ли си разговора, който проведе с него?
	Таня кимна.
	— Не беше много дълъг.
	— Помниш ли гласа му? Имаше ли нещо особено в него? Например акцентът?
	— Да. Определено имаше южняшки акцент, като провинциален носов изговор, може би от Тексас или Мисисипи.
	— Тонът му агресивен ли беше или учтив? А гласът му висок ли беше или тих?
	Тя поклати глава.
	— Изобщо не беше агресивен, а много учтив. Нямаше нищо особено в гласа му. — Таня наведе глава.
	— Съжалявам.
	— Всичко е наред — окуражи я Робърт. — Справяш се страхотно. Звучеше ли ти така, сякаш с Манди го познавате отпреди? Може би клиент, който наскоро е посетил агенцията?
	Отново настъпи мълчание. Таня се втренчи за миг в треперещите си ръце и сетне поклати глава.
	— Не мисля. Напоследък не идваха много клиенти.
	— Той дойде ли в „Райли“, преди да отидат в къщата в Малибу, или са се запознали там? — попита Гарсия.
	Таня отново избърса очите си.
	— Политиката ни е да не казваме адреса на имота на клиенти, с които не сме се срещали. Той дойде в агенцията.
	— Ти видя ли го?
	— Не — въздъхна жената. — Той си запазил час за разглеждане за късно следобед, но се обади и каза, че ще закъснее един час. Попитах Манди дали иска да чакам с нея. — По лицето й отново започнаха да се стичат сълзи. — Тя отговори, че ще се оправи сама. Каза ми да си отида у дома, защото е събота. — Таня си пое дълбоко дъх и гласът й потрепери. — Трябваше да отида с нея.
	— Нямало е да можеш да направиш нищо, Таня — утеши я Хънтър.
	— Манди се страхуваше до смърт от огъня — добави тя и отново наведе глава.
	Двамата детективи се спогледаха.
	— Защо? — попита Робърт.
	Тя не отговори веднага. Устните й потрепериха.
	— Била е силно обгорена, когато е била малко момиче.
	— Знаеш ли какво се е случило?
	— Не точно. Манди не говореше за това. Каза ми, че когато била малка, роклята й се запалила и оттогава е развила страшна фобия от огъня. В дома й няма газова печка. Всичко е на електричество. Дори свещите я изнервяха. — Таня млъкна, въздъхна дълбоко и започна да хлипа: — Защо… защо някой би сторил това на Манди или на друго човешко същество? Не го разбирам. Трябва да си чудовище, за да изгориш жив някого. — Тя дишаше учестено. — Сигурно е страдала много. — Таня избухна в истеричен плач и закри с ръце лицето си.
	Хънтър се приближи до нея и коленичи.
	— Искрено съжаляваме за загубата ти, Таня — каза и докосна рамото й. — Знам колко труден е този период и много сме ти благодарни, че разговаряш с нас.
	Външната врата на апартамента се отвори и вътре влезе четирийсет и няколко годишен мъж с хубав син костюм, бяла риза и обикновена вратовръзка. Беше висок колкото Гарсия и в добра физическа форма. Той спря и бързо огледа сцената.
	— Таня, добре ли си? — Мъжът пусна коженото куфарче, което държеше, и се втурна към нея.
	Тя вдигна глава. Очите й бяха подпухнали и зачервени.
	— Добре съм, Дъг.
	Робърт се изправи и отстъпи встрани.
	— Това е съпругът ми — обясни Таня и се обърна към Дъг: — Те са детективи от отдел „Убийства“.
	Хънтър и Гарсия се опитаха да се представят, но Дъг не слушаше.
	— Какво правите, по дяволите? — попита. — Не виждате ли какво преживява тя?
	— Съжаляваме, господин Ригс — отвърна Робърт.
	— Всичко е наред — намеси се Таня. — Те си вършат работата и аз искам да помогна, ако мога.
	— Но ти не знаеш нищо. Нали каза, че не си видяла мъжа.
	— Всяка информация помага, господин Ригс — възрази Хънтър. — Таня ни разказа някои неща от живота на Аманда Райли и това със сигурност ще ни помогне в разследването.
	Дъг прегърна съпругата си.
	— Трябваше да остана у дома при теб днес. Ти не си в състояние да седиш сама, нито да бъдеш разпитвана от полицията. — Той стрелна с гневен поглед двамата детективи.
	— Не съм инвалид, Дъг, само съм разстроена.
	— Много ни помогна, Таня — каза Робърт и кимна на партньора си. — И без това трябва да тръгваме. Още веднъж съжаляваме за загубата ти, но бих искал да ти задам един последен въпрос.
	Тя кимна, въпреки раздразнението на Дъг.
	— Чантата на Манди не е намерена. Бихме искали да огледаме дома й. Знаеш ли дали тя е държала резервен ключ в офиса?
	Таня избърса сълзите си и погледна Дъг.
	— Да. В най-долното чекмедже на бюрото й. Все си забравяше ключа, затова започна да държи резервен в офиса, за всеки случай.
	Хънтър кимна.
	— Ще проверим. И още нещо. Манди беше ли католичка?
	Таня нервно поклати глава.
	— Изобщо не беше религиозна. Мисля, че не вярваше в Бога. Защо?
	— Само питам. — Робърт се усмихна утешително и остави визитната си картичка на масата. — Ако си спомниш нещо, което ти се стори важно, колкото и да е дребно, моля те, обади ми се по всяко време.
	Тя погледна визитката.
	— Съжалявам, че не можах да помогна повече.
	Двамата детективи станаха и се отправиха към вратата.
	— Чакайте! — изведнъж извика Таня. — Той я нарече Манди.
	— Какво? — попита Хънтър.
	— Когато се обади по телефона, за да ни каже, че ще закъснее за разглеждането на къщата, мъжът попита: „Може ли да говоря с Манди?“


	55.

	Клеър Андерсън искаше да стане репортер, откакто се помнеше. Родена в Хейли, Айдахо, тя беше провинциално момиче с манталитета на жена от голям град. Родителите й все още живееха в Хейли, говореха със силен акцент и се придържаха към провинциалните нрави. Клеър беше изключителна ученичка, но поради размерите си не беше любимка на момчетата. Тя започна да пълнее много рано, подхранвана от невероятния талант на майка й да приготвя фантастични кейкове. Когато завърши гимназия, Клеър вече беше като бъчва.
	Отличните оценки й предоставиха възможност да кандидатства в доста университети. Тя избра Университета на Айдахо в Бойс, защото искаше да е близо до дома си. Хейли беше родното й място, но големият град стана нейна игрална площадка, където за пръв път опита наркотици и реши, че не са за нея. Там тя загуби и девствеността си с човек, когото видя само два пъти. В големия град Клеър реши, че вече не иска да бъде дебела, промени навиците си на хранене, започна да тича, отслабна и стана шейсет килограма. Преобразяването й беше изумително и от непопулярна тя се превърна в момиче с което всеки искаше да спи.
	След като завърши първа в класа, тя получи предложение за работа в „Айдахо Стейтмънт“, най-продавания вестник в Бойс. Покрай вестника се запозна с Ноа Джоунс, репортер на свободна практика от Лос Анджелис, който й намекна, че може да каже някоя добра дума за нея на приятелите си в „Ел Ей Таймс“. Разбира се, Клеър трябваше да спи с него заради това, но смяташе, че цената, която плати, е нищожна в сравнение с шанса да работи за един от най-големите вестници в САЩ.
	Тя седеше на ръба на бюрото на Мат Паскуайър. Той беше легенда в областта на криминалните репортажи в Лос Анджелис, от старата школа, снизходителен, пиеше много и не даваше пет пари за журналистическите степени, но беше много умен и харесваше Клеър Андерсън. Тя притежаваше нещо, което не беше виждал от години — амбицията да бъде добър репортер. Не го правеше за пари.
	— Е, какъв е проблемът? — Той остави чашата с кафето си и се облегна на стола.
	— Не правя нещо, както трябва — с пораженски глас отговори Клеър. — Не мога да добия представа за този случай, а сега се намеси и телевизията.
	— Предполагам, че си говорила с Робърт Хънтър. Имам предвид, че си се срещнала с него.
	Тя кимна.
	— Да, но той ме отряза.
	Паскуайър се изсмя.
	— Опитала си се да го прелъстиш? О, Клеър. Робърт със сигурност те е надушил от един километър. Той не си пада по тези номера.
	— Можеше да използвам информацията преди няколко дни — продължи тя и огледа нюзрума. Всички изглеждаха заети и се бяха втренчили в екраните на компютрите си или разговаряха по телефоните.
	— Нека поговорим на друго място — предложи Паскуайър, отмести стола си от бюрото, стана и тъжно се намръщи на голямото помещение. — Това място ме потиска. Пълно е с университетски зубрачи, които не разбират от журналистика.
	— Хей. — Клеър си придаде обиден вид. — И аз съм университетски зубрач.
	— Да, но ти си готина. — Той й намигна.
	Столовата беше на приземния етаж на сградата.
	Храната беше боклук — типична претоплена помия. Редица автомати предлагаха почти всичко, от ябълки до леко натъртени банани, парчета пай, кисело мляко, салати, шоколадови десерти и, разбира се, триъгълни сандвичи.
	— Да ти взема ли нещо? — попита Паскуайър и кимна към автоматите.
	— Кафе.
	Той си купи сандвич с пастърма и сирене и поръча две кафета. Храната беше толкова лоша, че клиентите бяха малко и двамата лесно намериха свободна маса. Паскуайър отхапа голям залък от сандвича и използва салфетка, за да избърше майонезата от брадичката си.
	— Е, какво научи? — попита.
	Клеър отпи от кафето си и го погледна в очите.
	— Никой не казва нищо, но аз съм сигурна, че имаме работа със сериен убиец, който може би изпълнява ритуали. Необикновено жесток. Различен от всички останали.
	— От къде знаеш, щом никой не казва нищо? — Той пусна три бучки захар в кафето си.
	— Може би интуиция. — Клеър отмести поглед встрани. — Вътрешно чувство.
	— Разбирам. — Той отново отхапа от сандвича и заговори с пълна уста. — В какъв смисъл мислиш, че този убиец е различен?
	— Погледни фактите, Мат. Що за убиец обезглавява свещеник в църквата му и забива кучешка глава в трупа? Що за убиец пържи два дни жертвата си жива пред запалена камина? — Тя прибра косата си зад ушите, използвайки двете си ръце. На Паскуайър му харесваше, когато Клеър правеше това. Смяташе го за очарователно. — Ченгетата държат труповете заключени. Не мога да ги снимам, но чух, че убиецът разтопил лицето на Аманда Райли.
	Той я погледна недоумяващо.
	— Аманда Райли е втората жертва — обясни Клеър и се намръщи. — Не четеш ли нашия вестник?
	— Напоследък не. Няма добри репортери.
	— Много смешно.
	— Разликата между теб и другите смотаняци във вестника е, че ти наистина имаш интуиция. Вътрешно чувство. — Паскуайър се усмихна и Клеър посочи, че на зъбите му е полепнало късче маруля. Той го извади с кутрето си. — И това вероятно е, защото си мило провинциално момиче. Не си израснала в метрополия, където парите движат всичко и глупостите водят маратона. — Той се постара да говори с провинциален акцент: — Ние, жителите на големите градове, сме забравили какво е интуиция, вътрешно чувство и какво означава да вършиш нещо само защото го обичаш.
	— По дяволите, интуицията и вътрешното чувство изобщо не ми помагат. — За разлика от неговия провинциалният акцент на Клеър беше съвършен.
	Паскуайър се засмя и дояде сандвича си.
	— Няма да изтръгнеш нищо от Робърт Хънтър. Той е гражданин със сърце на провинциалист. Единственото ченге, което харесва работата си. И определено не обича репортери.
	Клеър отново се заигра с косата си.
	— Е, отворена съм за предложения. За нищо на света няма да се откажа.
	Паскуайър лукаво се усмихна.
	— Надявах се, че ще го кажеш. Добре, ето какво трябва да направиш…


	56.

	Финансовият район на Централен Лос Анджелис се намира на юг от Бънкър Хил и на север от Саут Парк и очертанията му мигновено се разпознават. Зоната около Пето и Шесто Авеню, Саут Флауър и Фигероа Стрийт и останалата част на юг е най-влиятелният финансов и бизнес център, „Финансови услуги Тайлър“ имаха офис на седемнайсетия етаж на Саут Флауър Стрийт 542.
	Дан Тайлър седеше на елегантен кожен стол зад махагоновото си бюро. Той беше добродушен на вид човек на четирийсет и няколко години. Кестенявата му коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията, беше грижливо сресана назад и волевите черти, оформящи странно привлекателното му лице, показваха сила, опит, самочувствие и до известна степен състрадание. Беше с елегантен черен костюм, светлосиня риза и вратовръзка на сиви райета. Носеше очила с рамки. Кабинетът имаше характерните белези на професията му — скъпи мебели, внушителен бар в ъгъла, няколко снимки в рамки на стените и три взаимно свързани компютърни монитора на бюрото, които непрекъснато показваха движението на фондовата борса. Секретарката му съобщи за пристигането на двамата детективи и той стана да ги посрещне на вратата.
	Дан Тайлър ги покани да влязат, посочи двете кресла пред бюрото си и им предложи питие, но те отказаха.
	— Знам, че моментът не е подходящ, господин Тайлър — започна Хънтър, — но ще се опитаме да приключим бързо.
	— Наричайте ме Дан, моля — рече той и се настани зад бюрото си. Гласът му беше спокоен и приятен като на разказвач на приказки.
	Хънтър набързо обясни, че едва след няколко дни къщата в Малибу ще бъде освободена от криминалистите.
	Тайлър кимна. Знаеше, че в момента предлагането на къщата на пазара не е умна идея.
	— Къщата не приличаше на имот за инвестиране — продължи Робърт. — Живеехте ли там?
	— Да. Много години.
	Хънтър забеляза известна тъга в гласа на Тайлър и помълча, а после кимна към снимка в сребърна рамка на бюрото му. Привлекателна жена с развети от вятъра коси и заразителна усмивка стоеше до басейн. В краката й спеше хубаво черно куче.
	— В къщата ли е правена снимката? — попита той, като позна басейна.
	Тайлър погледна фотографията.
	— Да — отговори със смесица от гордост и тъга.
	Робърт интуитивно се досети, че жената на снимката е източникът на тъгата за събеседника им.
	— Това съпругата ви ли е?
	Тайлър премести очи към него.
	— Кейт. Да. Тя почина.
	— Съжалявам. — Хънтър почувства, че емоционалната рана на Тайлър още не е зараснала. — Наскоро ли?
	— Преди дванайсет месеца. — Той стисна устни. — На мен ми се струва скоро.
	— Разбирам.
	Тайлър въздъхна дълбоко.
	— Много хора го казват, но да надживееш жената, която обичаш… — Той поклати глава. — Мисля, че трябва да го преживееш, за да го разбереш наистина. Бяхме женени двайсет години. — Отново погледна снимката.
	— И домът ви е бил къщата в Малибу?
	— Къщата беше нейната гордост и радост — кимна Тайлър. — Ние я построихме. Кейт участва във всеки аспект на архитектурния дизайн. Това беше къщата на мечтите й. Тя избра мебелите, завесите, цветовете, детайлите. Кейт присъства във всеки сантиметър от къщата. — Той млъкна и се втренчи в преплетените си пръсти. — След като тя умря, аз вече не можех да живея там. Опитах се, но… — Тайлър отмести поглед встрани. — Без да съзнавам, установих, че говоря на стените, завесите, картините… — Усмихна се. — Не искам къщата или нещо друго да ми напомня за живота ми с Кейт.
	— Нямате ли деца? — попита Робърт, въпреки че вече знаеше отговора, съдейки по липсата на други семейни снимки в кабинета.
	— За съжаление, не. — В думите му прозвуча друг вид тъга и Хънтър разбра, че изборът да нямат деца, не е бил негов.
	Робърт остави неловкият момент да премине и сетне продължи:
	— Познавате ли Аманда Райли?
	— Видяхме се два пъти, когато я помолих фирмата й да се занимае с продажбата на къщата — отвърна Тайлър, доволен, че темата на разговора се смени.
	— Кога?
	Тайлър наклони глава на една страна и се почеса по слепоочието.
	— Преди около осем месеца, когато обявих за продажба имота.
	— А оттогава?
	— Не беше необходимо. Препоръчаха ми агенцията й. Един мой клиент продаде къщата си чрез „Райли“. Не желаех да имам нищо общо с къщата. Исках някой друг да се оправи с всичко. Аманда Райли се славеше като честен човек, на когото може да се има доверие, и професионалните и постижения бяха красноречиви. — Нещо се промени на компютърния екран и той се втренчи в него за миг. — Разговаряхме по телефона няколко пъти. Тя ми се обаждаше от време на време, за да ми каже как вървят нещата.
	— Обади ли ви се миналата седмица, че някой иска да разгледа къщата в събота? — попита Хънтър, като погледна в черното си тефтерче.
	Тайлър кимна.
	— Обади ми се в петък. — Той приближи стола си до бюрото. — Беше много развълнувана, повече, отколкото при предишните разглеждания. Каза, че евентуалният купувач… — Тайлър протегна ръка към стилен, подвързан с кожа дневник на бюрото и прелисти няколко страници назад. — Някой си Райън Търнър. Изгарял от нетърпение да види къщата. — Той млъкна и бавно вдигна глава. — Тя каза, че имала добро предчувствие за този човек.
	В кабинета на Дан Тайлър настъпи неловко мълчание. Двамата детективи се спогледаха.
	— Имате ли имената на всички, които са поискали да разгледат къщата? — попита Робърт и кимна към дневника на Тайлър.
	— Навик ми е. Не върша бизнес с никого, преди да съм го проучил. Въпреки че вече не мога да се насиля да живея там, къщата все още е много скъпа на сърцето ми и не бих я продал на човек, който няма да я оцени, например строителен предприемач. Ще я събори и ще построи нещо друго.
	— Предполагам, че проучвате само купувачи, които са направили реална оферта?
	Тайлър кимна апатично.
	— Няма смисъл да си губя времето и парите за някого, който само гледа. — Поклати глава, сякаш беше направил грешка. — И все пак трябваше да го проверя.
	— Мъжът сигурно е използвал фалшиво име — рече Хънтър. — Вероятно нямаше да намерите нищо за него.
	— И това щеше да бъде предупредителен сигнал. — Тайлър погледна Робърт в очите. — Имам работа с много богати хора, детективе. Всичките са „горди“ от постиженията си. За повечето от тях това е игра на перчене, нещо като „моят е по-голям от твоя“. Човек с несъществуващо минало, който смята да купи къща за четири милиона долара, за мен е ясен знак да внимавам.
	Робърт кимна разбиращо.
	— Ако не възразявате, бих искал копие на списъка с имената, които госпожица Райли ви е дала през тези осем месеца.
	— Разбира се. — Тайлър бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си и му даде напечатан списък. Имената бяха седем.
	Робърт се вгледа недоумяващо в Тайлър, който се подсмихна.
	— Така печеля парите си, детективе. Трябва да бъда логичен, практичен и преди всичко, да мисля няколко хода напред. Беше логично да се досетя, че ще поискате списък с имената.
	Хънтър мълчаливо прочете имената. Никое не се отличаваше с нищо особено.
	— Никой от тях не направи оферта — продължи Тайлър — и не съм искал проверка. — Той стана и се приближи до барчето. — Сигурни ли сте, че не желаете нищо?
	— Не, благодаря.
	Тайлър си наля бърбън.
	— Трудно ми е да повярвам, че на място, което ми е донесло най-щастливите дни в живота, е бил извършен такъв чудовищен акт. — Той отпи от чашата. — Вярно ли е онова, което прочетох във вестниците? — Тайлър се поколеба за миг. — Наистина ли убиецът е използвал камината, за да изгори Аманда Райли?
	Робърт само кимна.
	Погледът на Тайлър стана унесен и Хънтър разбра, че спомените му са се върнали към къщата, всекидневната и камината, които познава много добре. Той преглътна и бързо отпи от бърбъна.
	— Същият ли убиец е обезглавил свещеника миналата седмица?
	— Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците — отговори Гарсия.
	— Не вярвам и затова питам.
	— В момента всичко се гради на догадки — излъга Робърт.
	Тайлър се приближи до големия прозорец, който предлагаше панорамна гледка към финансовия район на Лос Анджелис.
	— Градът се промени много. Мисля, че вече не го разбирам.
	— Разбирали ли сте го някога? — попита Карлос.
	— Добре го казахте — усмихна се Тайлър.
	— Ако нямате нищо против, бих искал да ви покажа снимки, направени в къщата — рече Хънтър и веднага забеляза безпокойството на домакина. — Не се притеснявайте. Не са снимки на жертвата.
	Тайлър се втренчи в чашата си. Нещо го измъчваше. Робърт се досети какво. Снимките щяха да донесат спомени за къщата и съпругата му.
	— Знам, че е трудно.
	Тайлър поклати глава и се върна до бюрото си.
	— Всичко е наред, детективе.
	Хънтър сложи няколко снимки на бюрото му. Всичките показваха всекидневната в къщата в Малибу.
	— Питахме се дали нещо на тези снимки ще ви се стори странно или не на място.
	Тайлър разгледа фотографиите.
	— Трудно е да се каже. От осем месеца не съм стъпвал в къщата. От фирмата за почистване може да са разместили нещата.
	— Разбираме, но може би нещо ще привлече погледа ви.
	Тайлър изпи питието си, събра снимките на купчина и седна на стола си. Разгледа ги внимателно една по една, като понякога се мръщеше, а друг път присвиваше очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Детективите наблюдаваха реакциите му. На половината купчина той спря. Нещо беше приковало вниманието му.
	— Забелязахте ли нещо? — попита Робърт.
	Тайлър вдигна показалец в знак, че иска още една минута, а сетне прегледа останалите фотографии, докато намери онази, която търсеше.
	— Какво видяхте? — настоя Хънтър.
	Карлос се наведе напред и протегна врат.
	Тайлър показа снимка, на която се виждаше голямата камина от речни камъни.
	— Нещо различно около камината? — попита Робърт.
	— На полицата над нея — отвърна Тайлър.
	Детективите се втренчиха в снимката. Полицата над камината беше украсена с няколко предмета — вазички, две фотографии в рамки, няколко статуетки…
	— Какво е различното?
	— Паметта понякога ме лъже, но много добре си спомням, че Кейт не държеше снимки в рамки във всекидневната. — Той почука с показалец по снимката. — Във фоайето, да, но не и в хола. Беше суеверна. Мислеше, че това носи нещастие. Тези снимки в рамки със сигурност не бяха там, когато живеехме в къщата.


	58.

	— Извинявай, маце — каза най-високият от четиримата мъже, които седяха на ъгловата маса в старомодното ресторантче, на чернокосата сервитьорка, докато минаваше покрай тях.
	— Да. — Моли се обърна към него и се постара да не изглежда раздразнена. Четиримата й досаждаха от петнайсет минути.
	— Уморена ли си? — продължи той. Другите трима вече се кикотеха.
	— Защо? — леко озадачено попита тя.
	— Защото искам да знаеш, че докато имам лице, ще има къде да седнеш.
	Всичките избухнаха в смях.
	— Поръчка — извикаха от претрупаната с работа кухня.
	Моли отиде до тезгяха да вземе поръчката и почувства как очите им сякаш изгарят гърба на червено-бялата й униформа.
	Всичките маси в малкото заведение бяха заети. Повечето клиенти бяха отрепки като четиримата в ъгъла, които мислеха, че всяка сервитьорка в Южен Лос Анджелис умира да легне с тях. Моли не харесваше работата си и обидите, които вървяха с нея, но нямаше избор, защото отчаяно се нуждаеше от пари.
	Тя занесе поръчката на мъж на средна възраст, който седеше сам, и докато слагаше чинията пред него, той хвана ръката й.
	— Извинявай, сладурано, но не съм поръчвал това, мамка му.
	— Не поръчахте ли двоен чийзбургер и пържени картофи?
	— Да, но изрично казах, че не искам проклетите кисели краставички. Мразя ги. На това какво му викаш, по дяволите? — Той вдигна горната част на сандвича и посочи три дълги парченца кисели краставички.
	— Много съжалявам, господине — смутено се извини Моли и посегна към чинията. — Ще кажа на готвача да ги махне.
	— Няма да ги махне — ядосано възрази мъжът със стиснати зъби. — Ще ми приготви друг чийзбургер. Този е съсипан.
	— Няма проблем, господине. Веднага ще ви донеса друг.
	— Тъпа кучка — измърмори той.
	Докато вървеше към кухнята, Моли забеляза мексиканец на трийсетина години, облечен в стари, мръсни и окъсани дрехи, който стоеше на входа. Той я видя, че го гледа, и плахо попита:
	— Извинете, госпожице. Може ли да вляза да хапна нещо? Имам пари. — Мъжът потупа джоба на панталоните си и Моли чу звън на монети.
	— Да, разбира се — отвърна тя и се намръщи на странния въпрос. Обърна се и огледа оживената закусвалня. До вратата се освободи маса. — Седнете тук. Ще ви донеса меню.
	Той се усмихна.
	— Много ви благодаря, госпожице. Много сте любезна. Няма да се бавя. Храня се бързо.
	Моли също се усмихна, без да разбира защо й е чак толкова благодарен. Тя отиде в кухнята и се приготви да обясни на Били, дебелия готвач от Тексас, за случката с киселите краставички, когато чу силен вик от заведението.
	— Кой ти каза да седнеш тук? — Дона Хигинс, собственичката на ресторантчето, стоеше и крещеше на мексиканеца.
	— Съжалявам — стеснително каза той. — Сервитьорката каза, че може.
	— Коя сервитьорка?
	Мъжът срамежливо наведе глава.
	— Няма да се бавя. Обещавам да се нахраня бързо.
	— Не ме интересува как се храниш, стига да не е в моя ресторант.
	— Не прося милостиня, госпожице. Имам пари. Мога да платя храната си.
	— Разбира се, че имаш пари — извика Дона, размахвайки ръце като обезумяла. — Вероятно си ги откраднал.
	— Не съм. Помогнах на един човек да избута колата си от пътя и той любезно ми даде няколко долара. — Мексиканецът й показа шепа монети и банкнота от един долар. — Може да ям навън или отзад, госпожице. Нямам нищо против. Искам само топла храна, може би яйца и бекон и чаша мляко. Не съм ял от няколко дни.
	— Няма да ядеш тук. Обзалагам се, че си проклет нелегален емигрант, нали?
	Мексиканецът се вцепени.
	— Така си и помислих. Разкарай се от ресторанта ми, смрадливецо. — Дона посочи вратата. — Или ще извикам емиграционните власти.
	Тъжните му очи обходиха заведението. Всички го гледаха. Без да пророни дума, той пъхна в джоба си малкото пари, които имаше, и излезе.
	— Хей! — извика женски глас, когато мексиканецът зави зад ъгъла. — Почакай!
	Той спря и се обърна. Чернокосата сервитьорка беше излязла през задния вход. Носеше кафяв хартиен плик.
	— Обичаш ли кисели краставички?
	Мексиканецът първо се намръщи, озадачен от въпроса, а после кимна.
	— Да, хубави са.
	— Вземи. — Тя му предложи хартиения плик и се усмихна. — Тук има двоен чийзбургер с кисели краставички и шише мляко.
	Младият мъж се втренчи благодарно в нея и посегна към джоба си.
	— Не, не — поклати глава Моли. — Не е нужно да ми плащаш. Всичко е наред.
	— Не искам подаяния, госпожице. Имам пари да платя храната си.
	— Знам. Видях ги — отново се усмихна тя. — Но това не е подаяние. Готвачът ми е приготвил твърде много ядене за обедната почивка, а аз съм на диета — излъга тя и пак му подаде плика. — Вземи. Не мога да изям всичко това. Ще го изхвърля.
	Той се поколеба за миг, а сетне взе храната и се усмихна.
	— Много ви благодаря. Вие сте добър човек.
	Моли го гледа, докато мексиканецът се отдалечи, и след това се върна в закусвалнята.
	— Може да си търсиш друга работа, малка кучко — заяви Дона Хигинс.
	— Защо?
	— Кой ти каза, че може да си почиваш, когато заведението е пълно?
	— Нямаше ме само три минути.
	— Не ми пука. Ти си позволи да си почиваш, когато не трябваше, и открадна храна.
	Сервитьорката отвори уста от почуда.
	— Не съм откраднала храна.
	— Така ли? Ами чийзбургерът, пържените картофи и шишето мляко, които взе от хладилника?
	— Щях да ги платя.
	— Да, и още как. Днес няма да получиш надница.
	— Какво? — Моли почувства, че я обзема паника. — Моля ви, госпожо Хигинс. Много съжалявам. Не трябваше да взимам храната и ще я платя. Ще работя извънредно, ако искате. Трябват ми пари за наема.
	— О, горката! — Дона изкриви лице в подигравателна гримаса. — Трябваше да помислиш за това, преди да крадеш от мен. Махай се от ресторанта ми.

	* * *

	Той седеше на същата маса до предния прозорец в малкия ресторант от осем часа. Хлътналите му очи оглеждаха лицето на всеки пътник, който се качваше или слизаше от автобусите, които спираха срещу входа.
	Поръча си още едно кафе и погледна часовника си. До пристигането на следващия автобус оставаха три минути. Имаше достатъчно време да отиде до тоалетната. Мъжът се придържаше към една и съща практика от няколко дни — идваше по обяд и си тръгваше в единайсет вечерта, когато затвореха заведението, но още не му беше провървяло.
	Той наплиска лицето си със студена вода и прокара показалеца на дясната си ръка по грозния белег на челото си.
	— Няма да чакам още дълго — прошепна той на отражението си в огледалото.
	Автобусът пристигаше, когато човекът излезе от тоалетната. Пристигаше най-малко минута по-рано от разписанието. Мъжът се прокле и хукна към прозореца. Очите му трескаво търсеха, но повечето пътници вече се бяха разпръснали.
	Брюнетката в червено-бяла униформа на сервитьорка трябваше да тича, но успя да стигне до спирката точно когато автобусът беше готов да потегли. Тя седна до един от прозорците отпред, закри с ръце лицето си и се запита какво извинение да каже на хазяина си.
	Мъжът в ресторанта не я видя.


	59.

	Миризмата все още беше силна като предишната вечер и накара двамата детективи да се задавят, докато отново влизаха в къщата в Малибу. Гарсия сдъвка две таблетки антиацид и сложи ръце на устата и носа си.
	— Защо не почакаш тук? — предложи Хънтър и си сложи ръкавици. — Аз ще огледам камината.
	— Звучи като план — отвърна Карлос и си пое дълбоко дъх.
	Робърт вдигна яката на ризата си като маска, за да покрие носа и устата си, и се приближи до южната стена на стаята и камината. Всичко беше поръсено с прах за снимане на отпечатъци. Столът, за който бе завързана Аманда Райли, беше взет за по-нататъшен анализ. Някога хубавата всекидневна сега приличаше на камера за изтезания и кожата на Хънтър настръхна. Той въздъхна и насочи лъча на фенерчето си към голямата камина. Там имаше няколко статуетки, четири подхождащи си по цвят вази и два свещника, но вниманието му беше привлечено от двете снимки в посребрени рамки, по една в двата края на полицата над камината. Рамките изглеждаха обикновени, каквито можеш да си купиш във всеки универсален магазин. Робърт огледа първо онази вдясно. Разстоянието между рамката и стената беше двайсетина сантиметра, достатъчно, за да види гърба й, без да я взима. Там нямаше нищо необикновено. Той разгледа и втората рамка, но пак не откри нищо. Накрая ги взе.
	Снимките не бяха на съпругата на Дан Тайлър. Първата показваше жена с приятна усмивка, седнала удобно на черен кожен диван. В ръка държеше чаша с червено вино. Беше привлекателна, но притежаваше кукленска красота — къса руса коса, твърде много грим и загадъчни сини очи. В нея имаше нещо арогантно. Втората снимка беше на мъж, облегнал се небрежно на бяла стена. Беше слаб, с добре подстригана руса коса и безизразни кафяви очи и облечен в светлозелена тениска и избелели дънки. На пръв поглед в двамата нямаше нищо забележително. Но кои бяха те?
	— Всичко наред ли е? — попита Гарсия от вратата и стресна Робърт.
	— Да, да. Дай ми минутка.
	Хънтър обърна рамките и бавно повдигна четирите райберчета, с които беше закрепена задната част. Изведнъж му стана студено, сякаш някой отвори прозореца и в стаята нахлу хлад. Той вдигна глава и обходи помещението с лъча на фенерчето. Нямаше нищо, освен противната миризма на смърт.
	— Карлос, там ли си?
	— Да. Какво има? — Гарсия се закашля и сетне подаде глава на входа.
	— Нищо. Само си дръж очите отворени.
	Нещо в гласа на Робърт разтревожи Карлос и ръката му инстинктивно се плъзна към пистолета. Той насочи оръжието си към мрачния коридор и внимателно се заслуша, но не чу нищо.
	Хънтър отново насочи вниманието си към рамката, махна подложката и погледна обратната страна на снимката.
	— Мамка му!
	Той затвори очи, когато почувства прилив на адреналин.
	Остави първата рамка, грабна втората и повдигна райберчетата. Въпреки че беше сигурен какво ще види, затаи дъх и бавно махна подложката.
	— Копеле!
	— Всичко наред ли е, Робърт? — загрижено повтори Гарсия. — Намери ли снимките?
	Хънтър отново огледа тъмната всекидневна — луксозна стая, сега завинаги помрачена от зло. Отвратителната смрад започваше да пари ноздрите му и да разбърква стомаха му. Трябваше да се махне от там.
	— Откри ли нещо? — попита Карлос, когато партньорът му изскочи от стаята.
	— Да. Ще ти го покажа навън. Нуждая се от чист въздух.
	— И аз.
	Двамата излязоха и Хънтър се обърна към Гарсия:
	— Намерих ето това. — Той му даде двете снимки. — Бяха на полицата над камината, където Дан Тайлър каза, че не би трябвало да бъдат.
	Карлос ги разгледа внимателно.
	— Кои са тези хора?
	Робърт си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна:
	— Погледни отзад.
	Гарсия ги обърна и вената на врата му видимо запулсира.
	— Бъзикаш се.
	— Де да беше така.
	Карлос отново се втренчи в снимките. Сега лицата на тях придобиха съвършено ново значение.


	60.

	Беше късно, когато тръгнаха от Малибу. Хънтър се обади на Хопкинс и му каза да се срещнат, във „Футси“ на Норт Фигероа Стрийт.
	Ако изхвърлиш всичкия снобски фалш от повечето барове в Лос Анджелис, може да остане само „Футси“. Заведението беше малко и уютно, с няколко маси за билярд, удобен салон с полукръг от сепарета, тапицирани с червена кожа, джубокс, който свиреше класически рок, и дружелюбна и спокойна атмосфера, любимото място за почерпка на Робърт.
	Когато двамата детективи пристигнаха, младият полицай вече беше там. Беше си поръчал „Джак Даниълс“.
	— Какво да ви взема, момчета? — предложи той.
	— Аз ще донеса питиета, Иън — отвърна Хънтър.
	— Ще пия същото като теб, стига да е малцово уиски — рече Гарсия и посочи към тоалетната. — Ей сега ще се върна.
	В дъното на бара се освободи сепаре и Робърт каза на Хопкинс да го запази, преди да се е настанил някой друг.
	Той поръча две уискита „Лафройг“ с по едно кубче лед. Човекът, който стоеше до него на бара, четеше „Ел Ей Дейли Нюз“ и когато прелисти страницата, нещо привлече вниманието на Хънтър. Заглавието на кратък репортаж гласеше: „КАМАТА ВЗИМА ВТОРА ЖЕРТВА“. Робърт изви врат и прегледа статията, преди мъжът отново да прелисти страницата. Втора проститутка беше намерена мъртва в мизерна стая в Саут Гейт. Ръцете й бяха завързани пред нея и пръстите й сключени като за молитва. Също като първата жертва отпреди няколко дни тя беше открита гола, на колене и с прерязано гърло. Журналистите вече бяха измислили прякор на убиеца — Камата. „Градът е извън контрол“ — помисли си Хънтър, взе напитките и седна при Карлос и Иън в сепарето.
	— Добре ли сте, момчета? — загрижено попита Хопкинс, като забеляза мрачния вид на двамата детективи.
	Робърт отпи от уискито си и го задържа в устата си, докато силният алкохол опари езика му, а после сложи на масата четири пликчета с веществени доказателства. Първите две съдържаха разглобените рамки на снимките, а останалите — фотографиите. Хопкинс озадачено повдигна вежди и Хънтър му разказа за срещата им с Дан Тайлър и защо са отишли да видят снимките, които не би трябвало да бъдат там.
	— И кои са тези двамата? — недоверчиво попита Иън.
	Гарсия протегна ръка към пликчетата със снимките и ги обърна. Младото ченге отвори широко очи и развълнувано ахна. На гърба на снимката на мъжа с кръв беше написано числото едно, дълго петнайсетина сантиметра, а на гърба на снимката на жената пишеше „2“.
	Хопкинс се втренчи във фотографиите. Челюстта му увисна от изумление.
	— Не разбирам. — Той погледна Робърт. — Защо убиецът е оставил снимки на първите две жертви на полицата над камината? Очевидно е знаел, че рано или късно ще ги намерим.
	Хънтър се облегна назад и прокара пръст по ръба на чашата с уиски.
	— Държи да разберем, че двете жертви са негови. Не иска да припишат убийствата им на друг. Гордее се с тях.
	Иън се премести неспокойно на мястото си. Светът на извратените злодеи му идваше в повече.
	— И къде са тези две жертви? — попита след кратко мълчание. — И щом са номерирани като отец Фабиан и Аманда Райли, защо не знаем за тях?
	Робърт пак отпи голяма глътка уиски.
	— А ти как мислиш?
	Очите на младия полицай отново се върнаха на снимките на масата. Той се замисли.
	— Може би убиецът е започнал да номерира жертвите си след втората — предпазливо предположи Хопкинс.
	— Продължавай — подкани го Хънтър.
	— Разбира се, той не е можел да се върне и да номерира първите два трупа, и е надписал снимките. Това е най-доброто, което е можел да направи при дадените обстоятелства.
	— А защо е започнал да ги номерира от третата жертва? — попита Гарсия.
	— Добра теория. — Робърт кимна одобрително на Иън.
	— Да, но не я вярвам. — Карлос поклати глава. — Знаем, че убиецът е изключително организиран и методичен. Планира убийствата до последния детайл и не оставя нищо на случайността. Доказа го с отец Фабиан и Аманда Райли.
	— Вярно е — съгласи се Хънтър.
	— Такъв организиран убиец не би променил плана си, след като веднъж е започнал. Според мен той е номерирал жертвите си от самото начало.
	— Добре, но да се върнем на въпроса къде са жертвите? — попита Робърт. — И защо не знаем за тях?
	— Може би още не сме ги намерили — отвърна Гарсия и се приведе напред. — Не е задължително да бъдат намерени в реда, по който са убити. Може би все още се водят за изчезнали, а са заключени в багажника на някоя кола или изхвърлени в планината.
	— Възможно е — рече Хънтър, — но в тази теория има нещо, което не се връзва. Убиецът не си е направил труда да скрие труповете на третата и четвъртата жертва. Те бяха намерени на другия ден, след като са били убити. Защо ще скрива първата и втората жертва в багажник на кола или някъде в планината? Това не отговаря на метода му на действие. Той иска ние да знаем за тях.
	— Затова е оставил снимките на полицата над камината. — Думите на Хопкинс прозвучаха като въпрос.
	— Точно така — потвърди Хънтър. — Извършителят иска заслугата за техните убийства.
	Тримата се умълчаха за няколко секунди.
	— А ти как мислиш, Робърт? — нетърпеливо попита Иън. — Защо още не сме намерили първата и втората жертва?
	Хънтър наблюдаваше дългокрака брюнетка, която се приближи до джубокса в ъгъла, пусна няколко монети по двайсет и пет цента и си избра музика. Прозвуча стара песен на „Скид Роу“.
	— Мисля, че ти имаш много добро попадение с твоята теория — каза той на Хопкинс.
	— Какво? — заинтригувано попита младото ченге.
	— Фактът, че убиецът не може да се върне при труповете и затова е използвал снимките. Мъртвите тела вече са намерени.


	61.

	Гарсия и Хопкинс си размениха бързи и неспокойни погледи. От тонколоните във „Футси“ все още гърмяха „Скид Роу“.
	— Щом труповете са намерени, какво става с числата? — Карлос почука по пликчетата с веществените доказателства.
	Робърт посочи снимката на първата жертва и числото едно на гърба й.
	— Вижте как убиецът е написал числото. Забелязвате ли нещо особено?
	Колегите му се втренчиха в числото.
	— Много е опростено — рече Гарсия. — Няма хоризонтална чертичка в основата. Всъщност е само една отвесна линия.
	— Мамка му! — възкликна Хопкинс. — Той е прав. Това прилича на пръска кръв. Всеки би го пропуснал.
	— Добре, това би обяснило числото едно — каза Карлос и бутна следващата снимка в средата на масата. — Ами числото две?
	Хънтър разтърси глава, сякаш всичко беше възможно.
	— Може би числото се е отмило.
	— Какво? — едновременно попитаха Гарсия и Хопкинс.
	Брюнетката отново се приближи до джубокса и този път задържа погледа си върху Робърт, а после се усмихна лъчезарно. Започна песен на Бон Джоуви.
	— Убиецът не изрязва числата в телата на жертвите, а ти пише с кръв — обясни Хънтър и се наведе напред. — Ами ако втората жертва е била оставена на влажно или открито място, например в гора, и нещо е размазало числото?
	Карлос и Иън се замислиха.
	— Дъждът лесно би го отмил или поне би го размазал — съгласи се младият полицай.
	— Напоследък вали много — отбеляза Гарсия.
	Робърт погледна часовника си.
	— Ще занеса снимките на криминалистите и ще ти извадя цифрови копия — каза на Хопкинс. — Искам да ги потърсиш в базата — данни за изчезнали лица или „Убийства“.
	— По дяволите! — Иън се плесна по челото. — Това ме подсети за нещо. Ти се оказа прав, когато предложи да започнем търсенето в „Изчезнали лица“ за онова момиче Моника от Пенсилвания. — Той даде на Хънтър черно-бяла разпечатка на снимка. — Изпратиха ми я от архива за изчезнали лица в Пенсилвания.
	Двамата детективи се вгледаха в снимката.
	— Брей — подвикна Карлос. — С изключение на косата и белега на устната тя не се е променила много. Освен ако няма близначка.
	— Тук обаче не е така. — Хопкинс им даде друг лист.
	Момичето на снимката беше Моли Уелс, родена на Коледа преди седемнайсет години в Хънтингтън Каунти, Пенсилвания. Беше изчезнала от четири години. Баща й Джон Удс съобщил, че е изчезнала два дни след като майка й била прегазена от пиян шофьор. Починала на място. Джон Удс се беше преместил в Йорк, пак в Пенсилвания, скоро след смъртта на съпругата си.
	— Още не съм се опитал да се свържа с баща й — добави Иън, когато Робърт прочете доклада.
	— Не го прави. Поне засега — рече той.
	На лицето на Гарсия се изписа безпокойство.
	— Не мислите ли, че трябва да му се обадим? Той вероятно много се тревожи за дъщеря си. Изминали са четири години.
	— Има причина за бягството й от дома — обясни Хънтър. — Тя е на седемнайсет. Ако иска да се свърже с баща си, щеше сама да го направи. В стаята за разпити имах чувството, че Моника ужасно се страхува от нещо. И не само от виденията си.


	62.

	Окръжната лаборатория по патоанатомия официално отваряше в осем сутринта от понеделник до петък, но Робърт нямаше намерение да чака дотогава. Знаеш, че Майк Бриндъл става рано, и му звънна в седем без петнайсет. Криминалистът вече отиваше на работа и Хънтър го срещна на входа за персонала в седем. Бриндъл се изненада, че Робърт е открил двете снимки, но не можа да скрие разочарованието си, че екипът му не ги е намерил.
	Той каза на Хънтър, че вече имат резултати от къщата в Малибу. Частичният отпечатък, който бяха намерили в едната стая на горния етаж, засега не бе открит в Националната база — данни за пръстови отпечатъци. Влакната от прахосмукачката в килера бяха твърде често срещани, за да им подскажат някаква улика. Зъбните отпечатъци потвърждаваха, че черепът, намерен в камината, принадлежи на отец Фабиан, но кръвта, с която на гърба на Аманда Райли беше написано числото четири, не беше на бременна жена, за разлика от кръвта върху свещеника.
	— А ти какво установи? — попита Робърт.
	Майк му даде лабораторния доклад.
	Хънтър го прочете набързо и се намръщи.
	— Кръвта е на отец Фабиан?
	Бриндъл кимна.
	Робърт машинално погледна числата на гърба на двете снимки от полицата над камината. Мисловният му процес анализира всичко от А до Я само за две секунди.
	— Жената е номер две — измърмори, но Майк го чу.
	— Е, какво мислиш?
	Хънтър бързо разтърси глава, сякаш излизаше от унес.
	— Убиецът използва кръвта на предишната жертва, за да номерира следващата.
	Бриндъл замислено потърка устните си.
	Робърт посочи снимката на жената.
	— Втората жертва е бременната жена, с чиято кръв убиецът е написал числото три върху гърдите на свещеника. Обзалагам се.
	Майк се съгласи, че в предположението има логика.
	— Веднага ще кажа да анализират кръвта на гърба на снимките. Скоро ще има резултат.

	* * *

	Капитан Блейк вече чакаше в кабинета на Хънтър за съвещанието им в девет, когато той влезе. Гарсия й беше разказал какво се е случило през нощта и преди Робърт да успее да съблече якето си, на вратата се почука и към тях се присъедини Хопкинс.
	— Мислите ли, че това наистина е така или убиецът ни обърква? — спокойно попита Барбара, докато гледаше снимките на корковото табло.
	— Как да ни обърква?
	— Подхвърля ни двама непознати, които са издирвани. Сигурно много добре съзнава, че ще ни отнеме време, докато установим самоличността им, и дори още по-дълго, за да потвърдим, че са умрели. Сложил е двете снимки над камината, за да ни върже ръцете. Може би се опитва да ни забави и да ни запрати в абсолютно погрешно разследване, а той да е свободен да намери следващата си жертва.
	Хънтър поклати глава.
	— Действията на убиеца са по-целенасочени. Мисля, че той не се стреми да отклонява вниманието ни. Причината да ни остави снимките на първите две жертви е, че държи да знаем, че ги е убил той.
	— Защо? — раздразнено попита капитанът. — Намеква, че не сме достатъчно компетентни да го направим сами?
	— Ако поради някаква причина числата са били заличени от труповете, може би няма да можем да ги намерим сами — съгласи се Робърт за изненада на Блейк. — Ето например последните две жертви. Знаем, че Аманда Райли е била премахната от убиеца на отец Фабиан само защото извършителят е искал да знаем. Ако не беше номерирането, нейният случай щеше да отлежава на бюрото на двама детективи от шерифския отдел в Малибу поне докато черепът, намерен в камината, бъде обработен и получехме потвърждение, че е на отец Фабиан.
	— Така е — рече Карлос, който се беше подпрял на бюрото му.
	— Мислехме, че отец Фабиан е убит от ритуален убиец, спомняте ли си? Всичко сочеше към това. — Хънтър се беше обърнал към таблото със снимките. — Убийството на Аманда Райли има съвършено различен метод на действие. Отец Фабиан е убит бързо и почти без болка. Един удар във врата и той е умрял мигновено. Съгласен съм, че всичко е оплискано с кръв, но нищо не показва, че е бил изтезаван. Аманда Райли, от друга страна, е била изгорена жива. Страдала е часове наред.
	Барбара направи гримаса.
	— Ако не беше номерирането, дори Шерлок Холмс нямаше да може да разбере, че двете убийства са извършени от един и същ човек. — Робърт се прокашля и сетне продължи с по-спокоен тон: — Имаме работа с много различен тип сериен убиец.
	— В какъв смисъл? — попита Гарсия.
	— Серийните убийци много рядко променят метода на действие, с който се чувстват удобно. Дори да го сторят, отклоняват се съвсем малко, предимно деградират към нещо още по-жестоко. Този убиец е толкова хладнокръвен и организиран, че драстично променя тактиката си от една жертва на друга, без да се паникьосва.
	— Серийните убийци обикновено не търсят някакво удовлетворение? — попита Хопкинс.
	— Да.
	— А какво удовлетворява този убиец?
	Хънтър бавно потърка лице и без да бърза, отговори:
	— Страховете им.


	63.

	— Страховете им? — повтори Блейк.
	— Прочетохте доклада на Гарсия за онова, което е намерил в дневника на отец Фабиан, нали? — попита Робърт.
	— За сънищата ли?
	— Да. На нас може да ни звучи налудничаво, но свещеникът се е страхувал до смърт повече от двайсет години. В случая с Аманда Райли тя се е ужасявала от огън до такава степен, че не е имала газова печка в дома си. — Хънтър потърси на бюрото си доклада от разговора им с Таня Ригс и го даде на капитана.
	— Нито свещи — добави Карлос.
	— Страхувала се, откакто е била момиче. — Робърт замълча и даде време на Блейк да помисли и да прегледа записа на разпита.
	— Няма начин убиецът случайно да се е досетил за това, нали?
	Хънтър кимна едва забележимо.
	— Тогава от къде знае за страховете им? Принуждава ли ги да му кажат, преди да ги убие?
	— Още не знам, но ми се струва, че ги познава отпреди.
	— Сигурен ли си? — предизвика го тя.
	— Проучването и планирането, които влага в убийствата. — Той посочи едната снимка на отец Фабиан на таблото. — За да превърне в реалност кошмара на отец Фабиан, убиецът се е нуждаел от меч и кучешка глава.
	— И ги е носел — допълни Гарсия.
	— В Малибу убиецът е избрал идеална празна къща, където никой няма да го безпокои. Къща с камина, където силата на огъня се контролира и е толкова голяма, че може да сготви хипопотам. Това е Лос Анджелис, капитане. Зимата тук не е истинска. Големите камини не са обичайни в жилищата в града — продължи Хънтър и се облегна с рамо на стената вдясно от таблото със снимките. — Убиецът е познавал добре жертвите.
	— Колко добре?
	— Въпрос за един милион долара. Таня Ригс каза, че когато се обадил да им съобщи, че ще закъснее за срещата с Аманда Райли, убиецът помолил да говори с Манди.
	Блейк присви очи и прегледа записа на разговора в ръцете си.
	— Галено име.
	— Именно — съгласи се Робърт. — Клиентът обикновено не се обръща така към продавача. Но може да е грешка на езика.
	— Потърси ли двете нови снимки в базата — данни за изчезнали лица и отдел „Убийства“ в Калифорния? — обърна се тя към Хопкинс.
	— Започнах тази сутрин, но още няма нищо — стеснително отговори той. — Рано е.
	— Дан Тайлър, собственикът на къщата в Малибу, няма представа кои са хората на двете снимки. Не ги е виждал. Проучих го. — Хънтър млъкна и се втренчи в четирите лица, закачени едно до друго на таблото.
	Карлос познаваше този поглед.
	— Какво си открил, Робърт?
	Хънтър вдигна ръка, за да направи знак да почака.
	— Ако убиецът е познавал добре жертвите… — Робърт не довърши мисълта си.
	— Има вероятност те да са се познавали — заключи Гарсия.
	— Да, голяма вероятност — потвърди партньорът му.
	— Но Аманда може да не е познавала отец Фабиан от църквата „Седемте светии“ — продължи Карлос.
	— Защо? — попита капитанът.
	— Таня Ригс каза, че Аманда изобщо не е била религиозна. Не вярвала в Бог. Ако е познавала отец Фабиан отнякъде, не е било от църквата.
	— И това може да ни спести малко време — отбеляза Робърт.
	— Как?
	— Отец Фабиан е водел отшелнически живот — поясни Хънтър. — Живеел е в църквата и сред богомолците от енорията, но това е било всичко. Не е имал социален живот извън църквата.
	— Да, и? — Блейк сложи доклада на бюрото на Робърт.
	— Аманда Райли не е ходила на църква. Лесно ще открием дали е правила дарения, или е била свързана с някоя от благотворителните инициативи, в които е участвал отец Фабиан. — Хънтър наклони глава по посока на Хопкинс, който се постара да запомни какво трябва да проучи. — В противен случай къде са се срещали?
	Никой не отговори.
	— Не са живеели в една и съща част на града. Не са пазарували в едни и същи магазини — продължи Робърт. — Сигурен съм, че отец Фабиан не е наемал или купувал къща от агенцията за недвижими имоти „Райли“. Няма причина пътищата им да са се кръстосали, освен по някаква изключителна случайност.
	— Ако са се познавали, трябва да са се срещнали много отдавна. — Капитанът най-после схвана за какво намеква Хънтър.
	Той се обърна към младия полицай:
	— Намери всичко, което можеш, за Аманда Райли и Брет Стюарт Никълс.
	— Кой?
	— Брет Стюарт Никълс е истинското име на отец Фабиан — обясни Гарсия.
	— Разбери къде са живели, в кое училище са ходили, всичко възможно. Започни от времето, когато са били тийнейджъри.
	— Залавям се веднага.
	Мобилният телефон на Робърт иззвъня. Той се върна до бюрото си и го извади от якето си. Неизвестен номер.
	— Детектив Хънтър.
	Разговорът беше забързан и тих и щом приключи, на лицето на Хънтър се изписа изненада.
	— Какво има? — попита Карлос.
	— Трябва да изляза. — Робърт взе якето си.
	— Къде отиваш?
	Хънтър вече беше стигнал до половината на коридора.


	64.

	Робърт излезе от Паркър Сентър, осеметажната сграда, където се помещаваха офисите на отдел „Обири и убийства“ на Норт Лос Анджелис Стрийт и зави наляво към големия паркинг. Гарсия го следваше по петите. Преди обаче да стигне до колите, той свърна надясно по посока на Ийст Фърст Стрийт.
	— Къде тръгна? — попита Карлос. Вече държеше в ръка ключовете за колата си. — Колата ми е ей там. — Посочи безупречно чистата си металическо синя „Хонда Сивик“, която се намираше в северния край на паркинга.
	Хънтър не обърна внимание на въпроса, ускори крачка и прекоси улицата. Гарсия трябваше да изчака пролука в потока от коли, за да хукне след партньора си.
	— Отиваме ли някъде или само си играем на „следвай водача“?
	— „Старбъкс“.
	— Изскочи от кабинета, за да пиеш кафе? — пошегува се Карлос и зачака сериозен отговор.
	— Ще се срещнем с един човек — отвърна Робърт, когато завиха зад ъгъла.
	В небето се бяха събрали черни облаци и въпреки че непогрешимата миризма на влажна почва изпълваше въздуха, все още не беше започнало да вали. Пронизващ студен вятър се беше погрижил много маси на площада пред кафенето в европейски стил да бъдат празни. Всички, с изключение на една. Гарсия я забеляза пръв.
	— Това Моника или Моли ли е?
	Хънтър кимна.
	— Тя ми се обади преди малко.
	Карлос забави крачка.
	— Не трябваше ли да кажем на капитана? — колебливо попита той. — Тя иска да действаме по правилата.
	Робърт продължи да бърза.
	— Явно няма да й кажем — измърмори Гарсия и хукна след него.
	Те се приближиха до малката маса в отсрещния край на площада. Чернокосото момиче ги съзря едва когато застанаха до нея.
	— Здравей — любезно каза Робърт и сърдечно й се усмихна.
	Тя вдигна глава и двамата детективи се изненадаха. Тъмнокестенявата й коса беше грижливо прибрана на опашка. Дискретният грим изкусно подчертаваше хубавите й кафяви очи и добавяше зрелост и очарователно изражение на лицето й, какъвто липсваше, когато се запознаха. Белегът на пълните й устни едва се забелязваше. Дрипавите й дрехи бяха заменени с бяла тениска и модно черно яке, избелели дънки и черни каубойски ботуши. Изглеждаше съвсем различна.
	— Благодаря, че се обади. Високо оценявам, че отново се свърза с нас.
	Момичето отвърна на усмивката, но нейната беше нервна. Хънтър забеляза, че чашата от кафе на масата е празна.
	— Позволи ми да те почерпя — предложи той. — Какво пиеш?
	— Горещ шоколад.
	— Аз ще пия еспресо — каза Робърт и погледна Карлос, който се поколеба за миг и сетне тръгна към кафенето.
	Хънтър седна срещу Моника и вдигна ципа на якето си.
	— Не ти ли е студено да седиш тук навън?
	Тя поклати глава. Той скръсти ръце на гърдите си.
	— Аз замръзвам.
	Девойката направи гримаса и Хънтър изтръпна.
	— Говоря като голямо момиче, а? — ухили се той.
	— Така е, когато живееш на горещо място през целия си живот. Щом температурата спадне под петнайсет градуса, ние се увиваме в най-дебелите палта, които намерим.
	Гарсия се върна с кафетата и горещия шоколад.
	— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? — Той потрепери и кимна към кафенето. — Там вътре е хубаво и топло.
	— Видя ли? Какво ти казах? — усмихна се Робърт.
	— Нещо смешно ли казах? — попита Карлос и даде на момичето чашата с напитката.
	— Партньорът ми е роден в Бразилия. Преместил се е в Лос Анджелис, когато е бил хлапе. За него това е полярна температура. — Хънтър се опитваше да намали напрежението.
	Гарсия се намръщи и седна.
	— Какво? Не мислиш ли, че е студено? — Въпросът му беше отправен към Моника.
	— Мили боже, не ходете в Пенсилвания, ако мислите, че тук е студено. — Веднага щом думите се отрониха от устата й, лицето й отново стана сериозно и тя нервно отмести поглед встрани.
	— Всичко е наред — каза Карлос. — Робърт вече знае от къде си, по акцента ти.
	Тя погледна учудено Хънтър.
	— Наистина ли?
	— Холандската част на Пенсилвания, нали? — небрежно подхвърли той.
	— Той е пълен с номера — отбеляза Гарсия. — Затова не го канят на много купони.
	Моника се усмихна. Двойното разчупване на леда действаше. Хънтър видя, че раменете й се отпуснаха и тя изпусна дъха, който бе затаила, откакто дойдоха.
	— Прави сте, от Пенсилвания съм. — Моника погледна Робърт и после Карлос, млъкна за миг и без да я питат, реши да започне от самото начало.


	65.

	Моли Удс беше родена на Коледа в Хънтингдън, Пенсилвания. Въпреки че била здраво бебе, дългото раждане бе напрегнало до крайна степен утробата на майка й и Моли останала първото и единственото й дете.
	Раждането на Моли внесло промени в силно религиозното й семейство. Баща й Джон не се примирил с факта, че няма да има син. В неговите очи Господ наказал него и съпругата му с дъщеря. И това наказание трябвало да бъде предадено по-нататък.
	Веднага щом започнала да говори, Моли била научена да се моли. И се молела по три пъти на ден гола в ъгъла, коленичила върху изсушени царевични зърна.
	С течение на времето огорчението на Джон Удс се засилвало. Той използвал вярата си като убежище за гнева си и малката Моли винаги била изкупителната жертва. През детството й тялото й било в синини.
	Що се отнасяло до външния й вид, Моли приличала на майка си, с изящно лице със сърцевидна форма, сочни розови устни, големи хипнотични кафяви очи и чуплива кестенява коса. На тринайсет тя била по-висока от повечето момичета на нейната възраст и женственото й тяло се развивало бързо.
	Баща й възприемал хубостта й като ново изпитание от Бога. Тя вече привличала вниманието на по-големите момчета и той знаел, че е само въпрос на време, преди дъщеря му да се предаде на изкушение и грях. Джон Удс трябвало да я научи кое е правилно и кое не е.
	Обучението започнало веднага след тринайсетия й рожден ден. Два пъти седмично майка й работела нощна смяна в денонощен магазин в центъра на града. Моли се страхувала от тези нощи. Свивала се в тъмната си стая и се молела, но Господ не искал да я чуе. Много пъти трябвало да търпи, докато баща й тласкал тялото си в нейното, за да й покаже, какво искат да направят момчетата с нея.
	Началото на кошмарите било, когато той започнал да влиза в стаята й. И с тях се появило и кървенето от носа. Отначало Моли не разбирала образите на насилие, които виждала, но чувствала, че са реални. Страхувала се да заспи и правела всичко възможно, за да стои будна. Скоро обаче обезпокоителните видения се разширили. Вече не се ограничавали само с кошмарите. Започнали да й се явяват посред бял ден — деца, пребивани и насилвани от родителите си, и жени от съпрузите си. Образите продължавали да прииждат, докато един ден нещо смразило душата й.
	Моли имала видение, че майка й е прегазена от пиян шофьор. Същата вечер тя напразно молила майка си да не ходи на работа. Баща й я зашлевил през лицето и й казал, че щом майка й отиде на работа, ще дойде в стаята й и ще се моли с нея.
	Полицаите почукали на вратата само час след като майка й излязла. Съобщили, че е била прегазена от кола и е починала на място.
	Същата нощ Моли избягала. И тогава баща й превъртял.


	66.

	Двамата детективи мълчаливо изслушаха разказа на Моли, но тя не им каза всичко. Внимаваше да не спомене истинското си име и нищо за побоите, насилието и унижението, на което я беше подложил баща й. Срамуваше се.
	Хънтър се оказа прав. Животът наистина бе принудил Моли да съзре по-бързо от повечето момичета, защото беше избягала на четиринайсет години.
	Тя им разказа как кошмарите и виденията спрели, след като напуснала Пенсилвания, и си помислила, че най-после се е отървала от тях. Но преди няколко дни на Юниън Стейшън в Лос Анджелис виденията се завърнали.
	— Какво точно видя? — попита Хънтър с тих и спокоен глас.
	Моника се скова и обви с ръце чашата с горещ шоколад.
	— За съжаление не мога да контролирам нищо във виденията. Образите са мъгляви и невинаги ясни. През повечето време преминават пред очите ми като филм на екран.
	— И ти си зрител? — попита Робърт.
	— Да, но онзи ден на гарата беше различно.
	— В какъв смисъл?
	Тя въздъхна и наведе глава.
	— Аз участвах. Нападнах го — с немощен глас отвърна Моли.
	— Видяла си го от първо лице? — попита Гарсия.
	Момичето леко кимна.
	— Аз бях убиецът.
	Карлос изпита безпокойство.
	— Чакай малко — намеси се Хънтър. — Кого нападна?
	Моли отново въздъхна дълбоко.
	— Един свещеник.
	Робърт запази каменно изражение, защото знаеше, че внезапните емоционални реакции, дори гримасите, може да усложнят нещата за нея.
	— Бяхме в някаква тъмна църква, не знам къде. Свещеникът коленичеше пред мен и плачеше. — Тя отпи от горещия шоколад и Хънтър забеляза, че ръцете й треперят. — Показах му нещо… Мисля, че беше някакво листче.
	— Листче? — учуди се Гарсия.
	— Да.
	— Възможно ли е да е било снимка или рисунка? — попита Робърт.
	— Може би. Не съм сигурна.
	Уличното движение ставаше все по-оживено. Някаква кола закъса на Ийст Фърст Стрийт и зазвуча хор от клаксони. Моли ги изчака да утихнат.
	— Не го видях. Само го показах на свещеника.
	Хънтър записа нещо в черното си тефтерче.
	— Какво видя след това?
	Моли се поколеба, сякаш се готвеше да каже нещо безсмислено.
	— Кучешка глава. Показах на свещеника кучешка глава и това го ужаси.
	— От къде се появи главата? — попита Карлос.
	— Не знам. Носех я. — Тя пак се поколеба. — Заедно с меча, с който… — Гласът й постепенно заглъхна.
	Робърт остави да изминат няколко минути мълчание и сетне я попита дали си спомня в коя ръка е държала меча.
	— В дясната — уверено отговори Моли.
	— А спомняш ли си нещо определено за ръката? Цвета на кожата? Имаше ли пръстен или часовник?
	Момичето се замисли.
	— Черни ръкавици.
	Вятърът се усили и на небето се събраха още черни облаци. Застудяваше, но Моли сякаш не забелязваше това.
	— Спомняш ли си нещо друго от видението?
	Тя кимна и погледна Хънтър в очите.
	— Числото три. Написах го върху гърдите на свещеника, след като го убих.
	Този път не студеният вятър накара Гарсия да потрепери.
	Робърт не отместваше поглед от Моли. Информацията, която тя им беше съобщила до тук, можеше да бъде прочетена във вестниците, а историята, че убиецът е показал на жертвата снимка — съчинена. Нямаше начин да я потвърдят. Но не и номерирането. Момичето нямаше от къде да знае за номерирането.
	— Когато дойде при нас, точно преди да изляза от стаята, ти ми каза нещо — наруши неловкото мълчание Хънтър. — Спомняш ли си?
	Моли не отговори.
	— Ти, каза: „Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.“ Спомняш ли си, че го каза?
	— Да.
	— Какво имаше предвид? — Робърт отмести настрана празната си чаша и се наведе напред.
	— Отначало не знаех. Сякаш не се владеех. Думите сами се отрониха от устата ми. Но само минута, след като вие излязохте, го видях. И този път дойде още по-силно отпреди. — Гласът й потрепери.
	— Какво видя?
	— Жена, завързана за стол. Беше уплашена като свещеника, но не можеше да изпищи.
	Карлос прокара ръка по челюстта си, сякаш приглаждаше козя брадичка.
	— Запушена ли беше устата й?
	— Не. Устните й бяха… — Момичето поклати глава невярващо. — Залепени.
	— Залепени? — изненада се Хънтър.
	— Да. И лицето й беше намазано с нещо лепкаво като гел.
	Моли нямаше от къде да знае и тези подробности. Робърт вдигна яката на коженото си яке.
	— Пак ли го видя в първо лице? — настоя Гарсия.
	— Да. — Тя отмести поглед встрани, сякаш беше виновна.
	Хънтър искаше да разнищи историята с листа.
	— И на жената ли показа лист?
	— Да, но пак не видях какво има на него.
	— Спомена, че това видение е било по-силно от предишното. В какъв смисъл? — попита Карлос.
	Моли не отговори веднага и Робърт разбра колебанието й. Тя не беше имала видения от четири години, а сега се бяха завърнали, при това под формата на най-жестоките убийства, които беше виждал.
	Моли затвори очи.
	— Виденията обикновено са без звук, само образи, но в това видение аз казах нещо на жената.
	Хънтър мълчеше. Чакаше я да продължи, когато тя пожелае.
	— Казах: „Добре дошла в страха си, Манди…“
	Сърцето на Робърт заблъска в гърдите.
	— „Знам какво те плаши до смърт.“


	67.

	Думите на Моли бяха толкова изненадващи, че двамата детективи ги проумяха едва след няколко секунди.
	— Гласът твоят ли беше? — попита Хънтър, все още поразен колко много знае тя. — Когато каза това на жената, гласът твоят ли беше или на някой друг?
	— Моят — прошепна момичето.
	Гарсия трескаво потърка лице. Не знаеше какво да каже.
	— Някак знаех, че жената на стола се страхува от огън — добави Моли. — И затова казах тези думи.
	Робърт се облегна на стола и се замисли.
	— Виденията продължават само трийсетина секунди. Не знам защо ми се явяват, нито защо ги чувствам толкова реално. Не знам защо не бях зрител като в предишните. Искам, но не знам всички отговори. — Тя млъкна и отмести очи от Хънтър. — Опитвам се да ви кажа, че който и да е убиецът, той знае за страховете на жертвите.
	Щрак, щрак, щрак. Човекът с фотоапарата на отсрещната страна на Източна първа улица бързо направи три последователни снимки, без някой да забележи.
	— Спомняш ли си нещо друго за виденията, Моли? — попита Карлос и видя, че очите на момичето се разшириха от ужас. То изглеждаше несигурно за миг и след това посегна към чантата си.
	Робърт хвана ръката й.
	— Почакай.
	Моли го погледна и после нервно отскубна ръката си и стана.
	— Моля те, изслушай ме.
	Двамата детективи скочиха едновременно.
	— Това беше грешка.
	— Не. — Тонът на Хънтър беше твърд, но не заплашителен. — Дай ми минутка да ти обясня и после можеш да си вървиш. Никой няма да ти попречи.
	Моли спря и Робърт се възползва, за да не позволи колебанието да я завладее.
	— Не знаех дали някога ще се обадиш отново. Ти си тръгна, преди някой полицай да има възможност да запише показанията ти. Не ни остави нищо, затова разчитах само на пенсилванския ти акцент. Проучихме те набързо. Името ти се появи в списъка на изчезналите лица.
	Тя се скова.
	— Не казахме на баща ти.
	Когато им разказа историята за фанатично-религиозните си родители, Моли говори предимно за майка си и рядко споменаваше баща си. И винаги когато го правеше, позата й се променяше и движенията й ставаха нервни. Робърт разбра колко много се страхува тя от Джон.
	— И няма да му кажем — увери я.
	Тя дълго гледа Хънтър и после се взря в Гарсия. Той кимна и й намигна окуражително, сякаш искаше да рече: „Няма да му кажем, щом не искаш.“
	Тялото й се отпусна.
	— Обещавам ти, Моли. Не сме говорили с него. И помощта ти може да ни е от полза — добави Робърт.
	В него имаше нещо успокояващо и внушаващо доверие. Мигът на напрежение отлетя и тя отново седна.
	— Причината да ви се обадя днес…
	— Пак си имал видение? — предположи Карлос.
	— Не беше видение, а проблясък.
	Щрак, щрак, щрак. Още три снимки.
	— Какво имаш предвид?
	— Понякога ми се явяват бързи проблясъци от предишните ми видения. Виждам нещо, което не е било там преди. Продължават само няколко секунди.
	— Наричат се остатъчни проблясъци — обясни Хънтър, без да се впуска в подробности.
	Моли го погледна с любопитство.
	— Той чете много — обади се Гарсия. — Е, за какво беше този проблясък?
	— За нещо, което казах.
	— На кого? — попита Робърт.
	— На свещеника. Точно преди да го убия.
	Щрак, щрак, щрак.
	— Но ти спомена, че не е имало звук във видението ти със свещеника — рече Карлос.
	— Нямаше, но в проблясъка имаше.
	— И какво му каза?
	Моли въздъхна дълбоко.
	— Всичките ще умрат.


	68.

	_Петнайсет дни преди първото убийство_
	Гледайки отражението си в огледалото, той прокара език по сухите си и напукани устни. Изминаха четири години, но сякаш се беше състарил с десет. На лицето му имаше няколко дълбоки бръчки и очите му бяха хлътнали още по-навътре. Но всеки, който познаваше Джон Удс, знаеше, че бръчките не са знак на старост, а са от силни терзания.
	След смъртта на съпругата си той се премести от Хънтингтън Каунти в Йорк, в южната част на Централна Пенсилвания. Не можеше да остане повече в Хънтингтън. Всичко там му напомняше за дъщеря му. Демоничните й сънища бяха проклели живота му.
	Джон наплиска със студена вода лицето си и среса над ушите си каквото беше останало от оредялата му черна коса. Тази вечер в гимназията към католическата църква щеше да има коледно благотворително тържество. Очакваше се да присъстват повече от триста ученици и родители.
	Той работеше като портиер в училището и помагаше на отец Лорънс с всичко, от което се нуждаеше, от водопроводите до градинарството и украсата за празненствата. До началото на събитието имаше още час, но родителите вече пристигаха и носеха най-различни сладкиши за голямата разпродажба, която щеше да се състои във физкултурния салон на гимназията. Задачата на Джон беше да поддържа чист пода на баните и тоалетните.
	Докато продължаваше да гледа отражението си, той се прекръсти и набързо каза молитва, а после излезе от малкия апартамент, който беше наел само на една пряка от католическото училище в Йорк.
	Отец Лорънс го беше помолил да се грижи само за тоалетната във физкултурния салон, където щяха да бъдат всички. Достъпът до главната сграда с класните стаи беше забранен, но Джон знаеше, че учениците обичат да нарушават правилата.
	Минаваше осем, когато той влезе в тъмния коридор на главната сграда. Провери двете тоалетни на партера и тръгна нагоре да огледа онази в дъното на коридора. Беше вървял по тези коридори толкова често, че не се нуждаеше от фенерче.
	Джон се приближи до вратата на тоалетната и чу кикотене, което идваше отвътре. Той забави крачка и се заслуша. Различи най-малко три гласа, единият женски. Лампите бяха угасени. Джон се промъкна безшумно, без да го забележат, и се отправи на пръсти към последната кабинка, от където се разнасяха звуците.
	Вратата беше широко отворена и на слабата светлина на мобилен телефон Джон видя, че някой стои зад момиче, навело се над тоалетната чиния. Двамата бяха голи и момчето плесна задника й с дясната си ръка и сетне проникна в нея. Те стенеха от удоволствие.
	Джон беше с черни панталони и черна риза, които му помогнаха да се слее със сенките. Той долепи гръб до стената срещу кабинките и пристъпи по-близо. На тоалетната чиния пред момичето седеше друго голо момче. В лявата си ръка държеше мобилен телефон, а с дясната притискаше главата на момичето към слабините си. Тя жадно го пое в устата си. Момчето снимаше всичко.
	Джон почувства, че се възбужда.
	— Ник, сега те искам в мен — заповяда момичето и после се обърна към момчето зад нея. — Шон, искам всичко това в устата си. — Момичето посочи възбудения му пенис.
	Джон тихо се приближи две крачки. Не искаше да ги безпокои.
	Двете момчета размениха местата си и всичко започна отново. Ник, момчето, което сега стоеше зад властното момиче, все още снимаше с мобилния си телефон. Стенанията на момичето бързо станаха по-настойчиви и Джон разбра, че тя изпитва оргазъм. Както и той.
	Той се вмъкна в една от кабинките.
	Не беше необходимо да ги гледа. Стенанията на момичето бяха достатъчни, за да го влудят. Той затвори очи и позволи на въображението и ръката си да свършат работата, но съзнанието му не го върна към сцената, която видя преди няколко секунди. Мислеше само за Моли и нощите, в които влизаше в стаята й и я освобождаваше от изкушенията на този свят.
	С мисълта за онези нощи Джон стигна до оргазъм за секунди.
	Поседя там няколко минути и се опита да овладее тялото си, което се гърчеше в екстаз. Щом можеше да се държи на краката си, той се почисти и излезе от тоалетната безшумно, както беше влязъл. Учениците продължаваха да се забавляват.
	— Джон — извика някой, когато се върна във физкултурния салон.
	Той продължи да върви с наведена глава, като се престори, че не е чул.
	— Джон Удс. — Нечия ръка докосна рамото му. — Не ме ли чу?
	Джон се обърна нервно и отвори широко очи от изненада. Старецът, който стоеше пред него, имаше тънки бели вежди и оредяла коса, сресана отляво надясно. Топчестият нос, розовите бузи и добрите очи му придаваха дружелюбен вид.
	— Отец Луис? — стъписано възкликна Джон и целуна дясната ръка на свещеника.
	— Бог да те благослови, сине мой.
	— Не знаех, че ще идваш.
	— Реших в последната минута, Джон.
	Отец Луис беше свещеник в католическата църква „Света Троица“ в Хънтингдън, откакто Джон се помнеше. Беше ходил на богослужения там през целия си живот.
	— Как е църквата, отче?
	— Добре, Джон. Пребоядисахме я преди година. Трябва да дойдеш да ни видиш.
	Очите на Джон се натъжиха.
	— Знам, знам — рече отец Луис, преди той да измиели, какво да каже. — Спомените все още са твърде ярки, нали?
	Джон стеснително кимна.
	— Познавам те, откакто беше малко хлапе, Джон. Винаги си бил много набожен католик и те имам в сърцето си като член на семейството. Причинява ми болка, като знам, че трябваше да ни оставиш, за да понесеш загубата.
	Джон не смееше да го погледне в очите.
	Свещеникът се усмихна предразполагащо.
	— Но причината да дойда тук е да ти донеса добра новина.
	Джон най-после вдигна глава.
	— Може ли да излезем навън за малко? Тук е доста шумно.
	Двамата намериха тих ъгъл извън училищния физкултурен салон.
	— Спомняш ли си Сара Матюс? — попита отец Луис.
	Джон присви очи.
	— Ниска жена с къдрава руса коса, хубави очи, смее се силно всеки път, когато кажа някоя от моите не много смешни шеги — припомни му свещеникът.
	Джон поклати глава.
	— Винаги носеше ябълков пай на благотворителните разпродажби. Има красива дъщеря, Емили.
	Джон се усмихна. Спомняше си много добре Емили Матюс, стройно, високо момиче. На четиринайсет години вече имаше съблазнително тяло, по което течаха лигите на всички момчета. Джон помнеше как тя го гледаше по време на неделната литургия, сякаш знаеше, че е лошо момиче и искаше той да я избави от плътски изкушения, както правеше с Моли.
	— Да, спомних си я — каза, прикривайки вълнението си. — Жената с ябълковите пайове и силния смях.
	— Същата. — Отец Луис кимна. — Дъщеря й Емили отиде в Лос Анджелис преди две години. Иска да учи театрално изкуство и да стане актриса. — Свещеникът поклати глава неодобрително. — Днешните младежи искат слава и да бъдат звезди.
	Джон не каза нищо.
	— Емили се върна миналата седмица да прекара Коледа със семейството си в Хънтингдън. Разговарях с нея след неделната литургия и тя ми каза нещо, което побързах да дойда да ти съобщя. Може да донесе малко утеха на измъченото ти сърце.
	Джон се намръщи. Не знаеше за какво намеква отец Луис.
	— За да си плаща наема — продължи свещеникът, — Емили започнала работа като сервитьорка в ресторант в оживена част на Лос Анджелис. — Той направи пауза, сякаш онова, което щеше да каже, го изпълваше с радост. — Кълне се, че видяла Моли само преди седмица.
	Сърцето на Джон пропусна един удар. Той се втренчи недоумяващо в отец Луис.
	— Знам. — Свещеникът кимна въодушевено. — Трудно е да се повярва, но Емили твърди, че е сигурна. Видяла Моли на автобусната спирка пред заведението, където работела. Моли очевидно не се е променила много, с изключение на косата и малкия белег на устната.
	Джон си спомни нощта, в която дъщеря му избяга. Белегът беше от него.
	— Емили не успяла да говори с нея. Обслужвала клиенти и когато приключила с поръчката, Моли вече се била качила на автобуса. Те бяха приятелки в училище, спомняш ли си?
	Джон почувства, че тялото му започва да трепери, докато се чудеше какво да каже.
	— Чудесна новина, нали, Джон? — усмихна се отец Луис. — Моли е жива и здрава. Толкова се зарадвах, когато Емили ми го каза, че трябваше да дойда да те видя. Знам колко много се тревожиш.
	Джон вече не слушаше. Сега говореха гласовете в главата му.


	69.

	Рано вечерта Хънтър получи съобщение по електронната поща с прикрепен файл, който съдържаше най-новите резултати от Окръжната лаборатория по патоанатомия. Комбинацията, използвана върху лицето на Аманда Райли, за да възпроизведе ефекта на разтопен восък, беше подобна на предположенията на доктор Уинстън, но не съвсем. Убиецът беше смесил каучук и вазелин в мека като желе комбинация. Смесено с малко количество оловен олеат, желето създава нещо като желиран гипс, който лесно залепва за човешката кожа и не се стича и размива. Изложена на силна топлина, сместа се разтопява.
	— От къде ги е намерил? — зачуди се Гарсия, след като Робърт прочете на глас разпечатката.
	— Вазелинът може да се купи без рецепта от всяка аптека — обясни партньорът му. — Оловният олеат може да се поръча безпроблемно по интернет, а каучукът се получава, като се разтопи маска за Хелоуин. Количеството, нужно за желето на лицето на Аманда, е било съвсем малко.
	Карлос възприе това, но пак изглеждаше обезпокоен.
	— Какво те тревожи? — попита Робърт и остави факса на бюрото си.
	Гарсия прибра косата си на опашка.
	— Разговорът с Моли сутринта и всичко, което тя ни каза. Сякаш е била там, когато се е случило.
	— И какво мислиш?
	Карлос започна да крачи из стаята.
	— Тя знаеше твърде много детайли за двете местопрестъпления, за да си измисля. Знаеше за номерирането. Проверихме местонахождението й и в двете нощи. — Той вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Ще бъда откровен с теб, Робърт. Не вярвам в тези ясновидски щуротии. Но ако Моли не познава убиеца, който й разказва историите си, мисля, че си прав. Тя не лъже. И щом е така, тя ни каза нещо, което не знаем.
	— Убиецът е показвал на жертвите някакво листче — уточни Хънтър.
	Гарсия кимна.
	— Й както ти предположи, може да е било рисунка или снимка на нещо или някого.
	— Каквото и да е, ако Моли е права, късчето хартия е връзката между жертвите.


	70.

	Приглушено, единично изщракване от компютър извести за пристигането на ново съобщение. Този път Майк Бриндъл им изпращаше резултатите от анализа на кръвта от снимките, които бяха намерили на полицата над камината. Робърт ги прочете пръв и после ги даде на партньора си.
	— Убиецът е използвал една и съща кръв върху двете снимки? — колебливо попита Карлос.
	Хънтър кимна и потърка очи.
	— Това не отхвърля ли теорията, че убиецът е използвал кръвта на предишните жертви, за да бележи следващите?
	— Съвсем не. — Робърт се върна на мястото си зад бюрото и посегна към мишката на компютъра.
	Гарсия изчака няколко секунди, но не получи отговор.
	— Искаш ли да обясниш?
	— Това не са реалните жертви, а техни снимки. Да предположим, че извършителят убива жертвата и взима само толкова кръв, колкото да номерира следващата, без да помисли, че числото може да бъде отмито или заличено по някакъв начин и че ще трябва отново да го напише. — Хънтър натисна няколко клавиша на клавиатурата. — И когато се налага да използва снимките, за да претендира, че е отнел живота на първата и втората жертва, той не е имал кръв от предишната.
	Карлос се замисли.
	— И затова се приспособява и използва същата кръв, за да номерира двете снимки.
	Робърт изведнъж престана да се занимава с компютъра и погледна партньора си.
	— Той не е използвал тяхната кръв.
	— Какво?
	— Убиецът е бил на местопрестъплението, когато е оставил двете снимки над камината.
	— Е, И?
	— Можел е да използва кръвта на Аманда. Тя е била там и не му е трябвала толкова много кръв, за да напише две малки числа на гърба на снимките. Защо не е използвал нейната кръв?
	Гарсия бавно поклати глава.
	— Можел е да използва и кръвта на отец Фабиан — продължи Хънтър. — Очевидно е носел кръв, за да напише числото четири на гърба на Аманда. Трябвало му е съвсем малко количество за всяко число.
	Карлос прехапа устни и се замисли.
	— Може би е написал числата на гърба на снимките, преди да отиде в къщата в Малибу — предположи.
	— Добре, но тогава защо не е използвал кръвта на отец Фабиан? Носел я е в себе си след убийството в „Седемте светии“.
	— Може би му е останала кръв от предишните жертви.
	— Според резултатите от анализа кръвта не е на Аманда, нито на отец Фабиан и не е на бременната жена, използвана върху свещеника.
	— Ако предположенията ти са верни и убиецът е използвал кръвта на предишната жертва, за да бележи следващата, кръвта върху снимките не е на втората, третата или четвъртата жертва.
	— Именно.
	Гарсия се подпря на бюрото си и се втренчи в партньора си.
	— По изражението ти разбирам, че не вярваш, че кръвта принадлежи и на първата жертва.
	— Мисля, че убиецът запазва малко количество кръв, за да бележи следващата жертва, и след това изхвърля остатъка.
	Карлос се почеса по брадичката и разтревожено сбърчи чело.
	— Ако теорията ти е правилна, защо го прави? Защо убиецът използва кръвта на предишната жертва, за да бележи следващата?
	Робърт отвори широко очи и почувства, че пулсът му се учестява.
	— Свързва ги.
	— Убиецът ги свързва?
	Хънтър кимна.
	— Използвайки кръвта на единия върху другия, той свързва първата и втората жертва и втората и третата с третата и четвъртата. Може би всичките са свързани, но още не знаем. Убиецът ни подсказва, че има връзка.
	Гарсия застана неподвижно за миг. Осени го нова мисъл.
	— В такъв случай, имам два въпроса към теб. Ако теорията ти е вярна, тогава чия кръв е използвал убиецът, за да бележи първата жертва, тъй като няма предишна? И второ, щом смяташ, че убиецът може да е използвал кръв от всяка от жертвите, за да напише числото на гърба на двете снимки, от къде е кръвта?
	Робърт спря до прозореца и се загледа в оживеното улично движение.
	— Може би отговорът на двата въпроса е един.
	Карлос повдигна вежди в очакване.
	— Убиецът е използвал собствената си кръв.


	71.

	_Два дни преди първото убийство_
	Той натисна звънеца и зачака пред прозорчето на рецепцията на стар хотел в Линуд, Южен Лос Анджелис. Там даваха стаи за един час, ден, седмица или месец. Човек можеше да се споразумее за всичко, стига да има пари. Не му задаваха въпроси.
	Фоайето беше малко и занемарено. Имаше такъв вид, сякаш не беше променяно от години. На тавана имаше петна от проникване на вода, дупки от цигари на килима, паяжини във всеки ъгъл и тапетите на стените бяха скъсани. Той си помисли, че подобни хотели съществуват само в криминалните филми, но точно това търсеше — място, където никой няма да го забележи.
	Натисна звънеца още няколко пъти.
	— Идвам, идвам. Дръж си гащите още малко. — Гласът със силен южняшки акцент се чу иззад дървена преграда в дъното на рецепцията. След няколко секунди се появи чернокожо момиче на осемнайсет години, следвано от изключително дебел мъж. Тя беше с тесни дънки, жълта памучна блуза без ръкави и, изглежда, бързаше да излезе от там. Докато девойката отключваше вратата и влизаше в малкото преддверие, дебелакът й намигна похотливо и оправи ластичните панталони на огромния си като балон корем. — И следващата седмица да ми донесеш наема, чу ли?
	Момичето смутено наведе глава и хукна нагоре по тесните стълби.
	— Какво мога да направя за теб? — попита шишкото, който най-после се приближи до прозорчето на рецепцията. Миришеше на чесън и мазната му, оредяла коса отчаяно се нуждаеше от измиване и подстригване.
	— Трябва ми стая.
	Дебелакът протегна врат през прозорчето и огледа фоайето, което беше празно, с изключение на малкия куфар в краката на клиента. Мъжете, които търсеха стая в хотела му, неизменно водеха по една-две проститутки.
	— Пет кинта на час или ако се чувстваш като жребец, шест часа за двайсет долара. — Той изстърга нещо от предния си зъб с нокътя на показалеца си.
	— Стаята ми трябва за няколко дни, а може и за по-дълго.
	Шишкото се намръщи и погледна недоверчиво високия метър осемдесет и пет гост.
	— Ще платя в брой.
	Разтревоженото му изражение изчезна и хотелиерът съзря благоприятна възможност.
	— Коледа наближава и тук е много оживено, но може да ти намеря нещо.
	Клиентът търпеливо зачака дебелакът да продължи:
	— Ако искаш да останеш цяла седмица, ще ти дам стая за… — Едрият мъжага млъкна и се престори, че изчислява точната сума. — Двеста кинта.
	Гостът издаде странен смях, взе куфара си и мълчаливо тръгна към вратата.
	— Почакай — настойчиво го повика шишкото. — Добре, виждам, че умееш да се пазариш. Сто и петдесет кинта. Какво ще кажеш?
	Човекът се замисли за миг и после извади четиристотин и петдесет долара от портфейла си.
	— Ще остана три седмици. До първи януари.
	Хотелиерът грабна парите и нетърпеливо ги преброи.
	— Ако искаш наистина добра сделка, ще ти дам един месец за петстотин кинта. Отлична цена.
	Клиентът спокойно прибра портфейла в задния си джоб и се втренчи в собственика на хотела.
	— Добре, добре. — Дебелакът вдигна ръце в знак, че се предава, и провря книгата за гости през прозорчето. — Напиши името си и всичко е уредено.
	Мъжът не помръдна.
	Изминаха няколко неловки секунди.
	— Хубаво — рече шишкото, като видя изражението на непознатия. — Ще те запиша като Джим Боб. Ще бъдеш третият Джим Боб, отседнал тук. — Той надраска нещо, хвърли книгата за гости на разхвърляното си бюро, взе ключ и му го даде. — Стая 34-Б. Третият етаж, с изглед към улицата. Стаята е хубава, една от най-добрите, които имаме. — Устните му се разтеглиха в усмивка и се видяха пожълтели и мръсни зъби. — Ако се нуждаеш от развлечения… — Хотелиерът му намигна по същия похотлив начин като на чернокожата преди няколко минути. — Момичета, момчета… Сещаш се какво имам предвид. Обади ми се. Ще те свържа.
	Мъжът вече не му обръщаше внимание. Той не искаше нищо повече от собственика на хотела.


	72.

	Гарсия бързо погледна часовника си, докато паркираше пред старата жилищна сграда в Монтебело. Източен Лос Анджелис. Той отпусна глава на облегалката на седалката и се втренчи в проблясващите коледни светлини, окачени на някои прозорци. Украсата определено придаваше оживление на иначе безличната тухлена постройка. Ана беше украсила прозореца на апартамента им на първия етаж с изкуствен сняг, сини лампички и плюшен елен Рудолф, чийто нос беше по-скоро бледорозов, отколкото червен. Играчката беше любимият й спомен от детството. Имаше я от четиригодишна. Карлос й се беше обадил да й каже, че днес ще се върне навреме за вечеря — нещо, което напоследък се беше превърнало в лукс. Двамата бяха заедно от последната година в гимназията и той не можеше да желае по-подкрепяща го съпруга. Ана знаеше колко много мъжът й обича работата си на детектив. Виждаше го колко усилено работи и колко е всеотдаен. Тя разбираше отговорността и жертвите, които съпътстваха професията му, и ги приемаше като свои. Но въпреки силата й и всичко, което Гарсия й беше казал, Ана понякога се страхуваше. Боеше се, че телефонът ще позвъни посред нощ и ще й съобщят, че съпругът й няма да се върне у дома. Плашеше се, че нещата, които Карлос вижда всеки ден, ще го променят. Колкото и силен психически да е човек, има предел, до който може да възприеме жестокостта. Имаше граница на стреса, който човек можеше да понесе и после ставаше безразличен. Беше го прочела някъде и вярваше на всяка дума.
	Ана се беше настанила удобно на тапицирания в син плат диван, когато Карлос влезе във всекидневната. Носеше красиво подреден букет червени рози и бутилка бяло вино. Жена му вдигна глава от книгата, която четеше, и му отправи онази усмивка за добре дошъл, от която сърцето му започваше да бие по-бързо и коленете му се подкосяваха.
	Гарсия също се усмихна.
	Ана притежаваше нетрадиционна и хипнотична красота. Късата й черна коса се съчетаваше идеално със светлокафявите очи и сърцевидното й лице. Кожата й беше матова, чертите й бяха изящни, а тялото й беше стегнато като на мажоретка от гимназията.
	— Цветя? — Тя остави книгата на масичката за кафе и стана. — По какъв повод?
	Карлос я погледна и Ана видя тъга в очите му.
	— Без повод. Осъзнах, че отдавна не съм ти носил цветя. Знам колко много ги обичаш.
	Тя взе букета от ръцете му и го целуна нежно. Помисли си дали да не го попита дали наистина всичко е наред, но знаеше какъв отговор ще получи. Той винаги отвръщаше, че е добре. Каквото и да се въртеше в главата му и колкото и труден да беше денят му, никога не я тревожеше.
	Поради отвращението на Карлос към печеното месо, Ана беше приготвила прочутата лазаня ал форно на баба си и ястието прекрасно се допълваше от бялото вино, което беше донесъл. За десерт ядоха плодова салата и ванилов сладолед и Гарсия помогна на съпругата си да прибере масата, щом приключиха. Той пусна топлата вода и започна да мие чиниите, а Ана седеше до масичката за закуска и довършваше виното си.
	— Може ли да те питам нещо, мила? — небрежно подхвърли Карлос и я погледна.
	— Разбира се.
	— Вярваш ли, че може да виждаш неща, случили се на други хора, без да си била там?
	Тя се намръщи.
	— Какво?
	Гарсия изми и последната чиния, избърса ръцете си в кърпата на цветя и се обърна към жена си:
	— Някои хора твърдят, че виждат разни неща, които са се случили с други хора, понякога непознати.
	— Видения? — бавно попита тя.
	— Да, нещо такова или сън.
	Ана отпи от виното си.
	— Задаваш странен въпрос. Знам, че не вярваш в такива неща. За ясновидци ли става дума?
	Карлос седна до нея и наля още вино в чашите им.
	— А ти вярваш ли?


	73.

	Ана се втренчи в съпруга си и се опита да разгадае изражението му. Двамата се разбираха добре, рядко се караха и често разговаряха искрено за много неща, но Гарсия никога не обсъждаше работата си и разследванията, с които се занимаваше. И без да го пита, знаеше, че въпросът му съдържа много повече от любопитство.
	— Спомняш ли си едно момиче на име Марта? — попита тя и се облегна назад.
	Карлос присви очи.
	— Странно момиче от гимназията, с къса кестенява коса, очила с рамки и дебели стъкла и ужасни дрехи. Тя беше самотница и винаги седеше сама в ъгъла на столовата.
	— Нищо не ми говори — призна той.
	— Марта беше една година по-малка от нас. — Ана щракна с пръсти, сякаш си спомни още нещо. — Веднъж надутите кучки от нашия клас я заляха с кетчуп и горчица. Имахме парти с барбекю на футболното игрище.
	— По дяволите, сетих се. — Карлос отвори широко очи. — Горкото момиче. Беше изцапано от главата до петите. — Той се поколеба за миг. — Ти не й ли помогна тогава?
	Тя кимна.
	— Да, помогнах й да се изчисти. Дадох й да облече мои дрехи и я заведох в обществената пералня. Тя ме накара да обещая, че няма да кажа на родителите й. След това разговаряхме няколко пъти, но Марта беше много стеснителна. Трудно беше да се сприятелиш с нея.
	— Както и да е. Какво искаше да ми кажеш за нея? — подкани я Гарсия.
	Очите на Ана се съсредоточиха в чашата с италианско вино.
	— Случи се през април 1994 година, два дни преди баскетболният отбор на момичетата да играе на четвъртфинали в Калифорнийския гимназиален турнир.
	Карлос почувства, че в гърлото му заседна буца.
	— Срещу Оукланд ли? — предпазливо попита.
	Ана бавно кимна. Погледът й все още беше прикован в чашата.
	— Беше през обедната почивка и както винаги Марта седеше сама в дъното на столовата. Отидох да я поздравя, но тя изглеждаше по-унесена от обикновено. Попитах я дали ще дойде на мача в събота. Не бяхме фаворити и се нуждаехме от подкрепа.
	Гарсия се наведе напред. Интересът му се засилваше.
	— Марта ме погледна и аз се стреснах. Очите й бяха различни — студени и безизразни като две празни черни дупки. — Ана нервно прокара пръсти по устните си. — И после, като в кататонен ступор, тя заяви: „Няма да има мач.“
	Карлос видя, че кожата на жена му настръхна и хвана ръката й. Тя му се усмихна вяло и продължи:
	— Попитах я какви ги говори. Навсякъде бяха разлепени плакати за мача. Училището имаше най-добрия момичешки баскетболен отбор от години и това беше големият ни шанс. — Тя отново млъкна и с изцъклени очи се втренчи в съпруга си. — Марта отвърна: „Отборът на Оукланд няма да дойде. Автобусът ще катастрофира.“
	Този път кожата на Гарсия настръхна. Той си спомняше много добре онази година. Момичетата от баскетболния отбор от Оукланд трябваше да пристигнат един ден, преди мача. Шофьорът на автобуса заспал на волана някъде на Уестсайд Фрийуей. Автобусът се блъснал в грамаден камион. Нямаше оцелели.
	— Господи — промълви Карлос и стисна ръката на жена си. — Кога стана това?
	— В деня, преди да се случи.
	— Шегуваш се.
	Температурата в кухнята сякаш изведнъж се понижи.
	— Затова си напуснала отбора — осъзна той. — Не заради самата катастрофа, а заради онова, което ти е казала Марта.
	Ана не призна, но Гарсия знаеше, че е прав.
	— Никога повече не говорих с нея. Няколко седмици по-късно тя напусна гимназията.
	— Не си ми го казвала.
	— Не съм го казвала на никого. — Ана отново отпи от виното си. — Марта е знаела един ден преди катастрофата да се случи. Не знам дали я е сънувала, или е било видение, факт е, че не е могла да го предвиди. Никой не може да предскаже такива неща.
	Карлос пусна ръката й и мълчаливо изпи остатъка от виното си.
	— За да отговоря на въпроса ти — каза Ана и нежно докосна пръстите му, — вярвам, че има хора, които виждат или усещат неща, които мнозинството от нас не могат, но не са онези от кориците на някои списания — гадатели и врачки, които обещават да ти кажат бъдещето срещу няколкостотин долара. Те са измамници. Ако наистина виждат бъдещето, те ще живеят в Лас Вегас и ще разоряват казината.
	Гарсия се усмихна.
	— Права си.
	— Защо ме попита, мили?
	Той поклати глава, отбягвайки погледа й.
	— Ей така.
	Ана знаеше, че няма да получи друг отговор.


	74.

	Хънтър се мяташе неспокойно в леглото. Не можеше да си намери място. Погледна електронния часовник на нощното шкафче и тихо изруга. Беше пет без пет сутринта, а той бе спал по-малко от два часа. Вече му беше трудно да заспи дори в собственото му легло, а в чуждо — невъзможно.
	Протегна се и потърка очи, но усещането, че в тях има пясък, не премина. Мракът в стаята се нарушаваше само от слабата светлина, която проникваше от коридора благодарение на малката лампа на масичката с телефона.
	Той си беше тръгнал късно от работа снощи и не му се прибираше веднага у дома. Разхожда се с колата, наслаждавайки се на успокояващото въздействие на коледните светлини на града. На булевард „Холивуд“, където украсата беше най-екстравагантна от всичко, което видя, той влезе в „Ла Скорпион“, тематичен готически бар в червено и черно с внушителен избор от текила и шотландско уиски. Не смяташе да стои дълго и се готвеше да изпълни решението си, когато висока блондинка с къса коса, невероятно прелъстителни устни и привлекателна фигура се блъсна в него и разля питиетата и на двамата върху полата си. Започна да се извинява и след като му купи ново питие, от дума на дума се озова в леглото й.
	Той тихо се измъкна от завивките и стана. Дрехите му бяха разпръснати на пода и той ги събра. Не видя обаче обувките си. Усмихна се, като си спомни нетърпението, с която двамата се бяха съблекли. Русокосата скъса две копчета на ризата му, докато трескаво я изхлузваше през главата му. Времето, прекарано в леглото, беше лудешко и много шумно. Хънтър си помисли, че стените на апартамента й не са дебели и съседите й сигурно не я обичат.
	Той запълзя на колене и провери под леглото, но беше тъмно и не видя нищо.
	— Нещо ли изгуби? — Въпреки че беше нежен и сексапилен, гласът и пак изненада Робърт.
	— Извинявай, че те събудих. Търся обувките си.
	Тя се усмихна и се облегна на таблата на леглото.
	— От тази страна са — каза блондинката и леко кимна надясно.
	Хънтър се изправи и очите й блеснаха, когато се плъзнаха по голото му тяло. Той заобиколи леглото и се наведе да вземе обувките си. Жената измъкна крака си от завивките и нежно прокара малките си, изящни и със съвършен педикюр пръсти по рамото му. Робърт вдигна глава и погледите им се срещнаха.
	— Не трябва да тръгваш веднага, нали?
	Гримът й почти се беше изтрил, но тя пак беше поразително привлекателна. Очите й бяха сини като на Хънтър. Малкият й нос беше осеян с очарователни лунички. Русокосата забеляза, че Робърт крадешком поглежда електронния часовник.
	— Още е рано. Слънцето не е изгряло — прошепна тя и се усмихна.
	Хънтър се замисли само за част от секундата, наведе се и я целуна нежно. Жената изстена прелъстително и той я целуна още веднъж, този път по-силно и продължително. Блондинката отметна завивките и го придърпа към себе си. Стенанията й ставаха все по-силни.

	75.

	Капитан Барбара Блейк трябваше да отложи ежедневното им съвещание за по-късно следобед. Беше ангажирана с пресконференция по друго разследване, случаят „Камата“.
	Хънтър реши да отиде отново в църквата „Седемте светии“ и в къщата в Малибу. Надяваше се, че ако се усамоти на местопрестъпленията за известно време, това ще му помогне да разбере някои от причините за жестокостта. Ако знаеш как да ги изтълкуваш, повечето местопрестъпления са като свидетели и разкриват тайни за жертвата, извършителя и какво всъщност се е случило. Робърт беше и учител, и ученик, когато разгадаваше сцените на убийства. Усещаше неща и разчиташе знаци, които повечето детективи не успяваха. Ала местопрестъпленията мълчаха, с едно изключение — крещяха думата _СТРАХ_.
	Той намери време да огледа още веднъж и апартамента на Аманда Райли на Сънсет Стрип. Провери трите спални, всекидневната, кухнята и гостната. Претърси всички чекмеджета, килери, шкафове и гардероби. Не беше сигурен какво се надява да намери, може би дневник или стари снимки на Аманда и приятелите й, но тя не беше запазила нищо. Апартаментът беше обзаведен добре с хубави, изящни мебели, стилни картини на стените и скъпи килими, но беше лишен от спомени. Нямаше дори семеен портрет. Единственото послание на жилището беше, че Аманда е била много горда и организирана, но е предпочитала нищо да не й напомня за миналото.
	Робърт се върна в отдел „Обири и убийства“ следобед. Отдел „Следствен анализ“ на лосанджелиската полиция се намира в големия сутерен на Паркър Сентър. Хопкинс съединяваше няколко разпечатки, когато Хънтър и Гарсия влязоха.
	— Тъкмо се канех да се кача горе при вас, момчета — рече младото ченге и размаха листовете в ръцете си.
	— Е, изпреварихме те — отвърна Робърт и огледа работното място на полицая.
	Малкото бюро на Хопкинс беше в отсрещния ъгъл на помещението. Беше толкова голямо, колкото да побере клавиатурата, монитора на компютъра му и телефона.
	— Виждам, че са ти дали детско бюро — отбеляза Хънтър и погледна Джак Кърли, шефа на отдел „Информационни технологии“.
	— Хей, това беше най-доброто, което можахме да намерим за толкова кратко време — отговори той, стана и се ръкува с двамата детективи. Обръснатата му глава лъщеше, сякаш я беше намазал с лустро само преди няколко минути. — Как си, Робърт?
	Хънтър кимна, но не каза нищо.
	Джак сложи ръка на рамото на Хопкинс.
	— Той е добро хлапе. Бързо се учи. Трябват ни повече хора като него тук долу. Скъсваме се от работа.
	Телефонът на бюрото му иззвъня.
	— Виждате ли какво имам предвид? Сигурно е ново искане. — Той се приближи до бюрото си.
	— Научи ли нещо за миналото на отец Фабиан и Аманда Райли? — обърна се Робърт към Иън, който вече прелистваше разпечатките.
	— Благотворителната дейност на отец Фабиан е включвала само неговата енория. Не е работел на градско ниво. Няма сведения Аманда Райли да се е занимавала с благотворителност. Не открих нищо, което да показва, че пътищата им може да са се пресекли през последните петнайсет-двайсет години.
	— А по-рано? — попита Хънтър и се облегна на стената.
	Хопкинс замълча, докато подреди записките си.
	— Брет Стюарт Никълс или отец Фабиан е израснал в Комптън, където е живял през целия си живот. Учил е в местната гимназия на Саут Акейша Авеню. Не бил примерен ученик и оценките му били ниски. Успехът му е „среден“ и едва успял да завърши. Много лош ученик и в друг смисъл. Многократно го задържали след часовете и го наказвали. — Младият полицай потърси разпечатката. — Дразнел учениците, рушал училищна и частна собственост, лъжел, крадял тестове и други. Трудно е да се повярва, че хлапе с такова минало ще стане свещеник.
	— Кога е кандидатствал в семинарията?
	— Година и половина след като завършил гимназия. За такова лошо момче като него сигурно нещо го е накарало да промени решението си.
	— В семинарията в Лос Анджелис ли е учил?
	Иън провери в разпечатката.
	— Не. Учил е в колеж „Свети Йоан“ в Камарило. Обадих им се, но без съдебна заповед те не пожелаха да кажат нищо.
	— Мисля, че архивите на семинарията няма да ни трябват. Присъствал ли е редовно в часовете?
	— Странно е, че питаш — подсмихна се Хопкинс. — Обичал е да бяга от час.
	— Дай да видя този лист. — Робърт протегна ръка.
	— Ами Аманда Райли?
	— Тя не е ходила в същото училище и не е живяла в Комптън. Учила е в гимназията в Гардена.
	— Училището е огромно — отбеляза Гарсия.
	— Живяла е в Гардена? — попита Хънтър и вдигна глава.
	Младото ченге кимна.
	— Да, но е напуснала и е започнала да се занимава с търговия на недвижими имоти.
	— Чакай малко. — Робърт вдигна глава. — Гардена не е много далеч от Комптън. Аманда ходила ли е редовно на училище?
	— Не. И тя като Брет е бягала от час.
	— На колко години е напуснала?
	— Повторила е десети клас… Значи на осемнайсет.
	— Горе-долу на същата възраст като отец Фабиан. Къде е живяла? — Хънтър се приближи до голямата карта на Лос Анджелис на източната стена.
	Хопкинс погледна листа в ръцете си.
	— Саут Ейнсуърт Стрийт в Гардена.
	Робърт намери улицата и заби червена карфица, а сетне погледна разпечатката да види адреса на отец Фабиан и отбеляза със синя карфица мястото, където свещеникът беше живял като млад. Всички се втренчиха в картата.
	— По дяволите! — възкликна Карл ос. — Те са живели само на шест преки един от друг.


	76.

	Гарсия и Хопкинс се приближиха да разгледат картата.
	— Били са на същата възраст, когато хлапетата се събират да се мотаят заедно. Може да си били в една улична банда — предположи Иън.
	— Не много квартали в Лос Анджелис се спогаждат — възрази Карлос. — И Комптън определено е един от тях, особено Гардена.
	Хънтър кимна.
	— Да, но говорим за времето отпреди двайсет и пет години. Тогава нещата не са били толкова лоши. Не е имало такъв голям проблем с бандите като сега. Жителите на различните квартали са общували много по-добре от днес.
	— Вярно е — призна Хопкинс.
	Робърт се взира в картата още малко и след това погледна часовника си.
	— Това е най-доброто, с което разполагаме, затова нека отидем в училищата им, да поразпитаме, да разгледаме архивите и да видим какво ще научим — предложи и направи знак на Иън да му даде листа с информацията за Аманда Райли.
	— Искаш ли да се обадя в училищата? — попита Хопкинс.
	— Само ще те прехвърлят от човек на човек. Пък и съм сигурен, че имат снимки, които трябва да видим. — Хънтър се обърна към Гарсия: — Аз ще отида в училището на свещеника в Комптън, а ти провери училището на Аманда в Гардена.
	Карлос кимна.
	— Все още търся хората от двете снимки от къщата в Малибу в базата — данни на „Изчезнали лица“ и „Убийства“. — Иън се обърна към компютъра и щракна с мишката няколко пъти. Двете фотографии изпълниха екрана. — Засега няма съвпадения.
	— Продължавай да търсиш — каза Робърт и забеляза съмнението, изписано на лицето на младото ченге. — Нещо не е ли наред?
	— Мисля си, че тези двамата може да са били убити отдавна, преди години — предпазливо започна Хопкинс, без да отмества очи от снимките. — Това би обяснило защо все още не сме ги намерили и защо няма връзка между жертвите. Вероятно убиецът е започнал да убива преди известно време и е престанал по някаква причина, а сега отново се е развихрил. — Той разсеяно погледна часовника си.
	— По дяволите! — възкликна Хънтър и широко отворените му очи се стрелнаха няколко пъти между Иън и компютърния екран.
	— Какво направих? — нервно попита полицаят.
	— Не са били убити преди време, а през последните пет месеца — заяви Робърт.
	Гарсия се намръщи, докато се мъчеше да следи мисълта на партньора си.
	— От къде знаеш?
	— Часовникът му. — Хънтър посочи екрана.
	Карлос и Иън се наведоха, присвиха очи и се опитаха да видят отчасти скрития часовник на лявата китка на убития мъж. Гарсия се отказа след няколко секунди.
	— Не се вижда целият часовник — каза и се изправи. — Половината е отрязана от края на снимката.
	— По дяволите! — извика и Хопкинс. — Това е възпоменателен часовник от финала на „Ел Ей Лейкърс“ на Националната баскетболна асоциация. Пуснаха ги през юли, след финалите през юни.
	— Как разбра? — зачуди се Карлос.
	— Той има същия часовник — отвърна Робърт и впери поглед в китката на младото ченге. — Свържи се с моргите. Нека ти изпратят описи на личните вещи на всички мъже, които са приели през последните осем седмици. Намерим ли часовника, ще открием и първата жертва.


	77.

	_По-рано същата сутрин_
	Въпреки че се чувстваше уморен, той не спа през нощта. Силните и постоянни ритмични звуци, които се разнасяха от съседната стая, го стряскаха всеки път, когато задремеше. Трябваше вече да е свикнал е тях. Задавени мъжки гласове, които ревяха като ранени зверове, придружени от пискливи женски стенания: „По-силно, скъпи, по-силно.“ Звуците нахлуваха в стаята му всяка нощ. Понякога си мислеше, че се е събудил по време на типично калифорнийско земетресение. Гръмовното блъскане по стените тресеше цялата стая. Неизвестно защо снощи стенанията бяха по-силни и блъскането по-настойчиво, граничещо с насилие. И не спряха до пет и нещо сутринта.
	Той излезе рано от долнопробния хотел, както правеше всеки ден. Първо се отбиваше в малката католическа църква на две преки от хотела. Смяташе за обидно, че такава мръсна и занемарена дупка, използвана от проститутки и продавачи на наркотици, се намира толкова близо до място за богослужение. Щом откриеше онова, което търсеше, никога повече нямаше да стъпи в този град. Лос Анджелис не беше градът на ангелите, а на греха. На дяволите.
	В девет сутринта температурата не беше повече от дванайсет градуса. Повечето хора по улиците носеха палта и бяха вдигнали яките им. Небръснат мъж в тениска на петна и скъсано яке седеше до входа на неизползван магазин и се опитваше да се скрие от вятъра. Той се почеса по дебелия корем и пийна от бутилка в кафяв хартиен плик. Погледите им се срещнаха и скитникът протегна ръка за милостиня. Мъжът почувства, че по гърба му полазват тръпки на гняв, и вкопчи пръсти в металното разпятие със странна форма в джоба си, като се бореше с неистовото си желание да започне да удря и рита просяка, докато го окървави. Двамата се гледаха половин минута. Той усети, че кожата на дланта му се разкъсва, докато ръбовете на разпятието се впиват в плътта му. Ръката му стана лепкава от кръв.
	— Благодаря ти, Господи — измърмори, най-после откъсна очи от пияницата и положи усилия да продължи да върви.
	Застана пред светофара и зачака да светне червено. Уличното движение беше забързано. Гърлото му беше пресъхнало и мъжът започна да масажира врата си и да върти глава отляво надясно. Съзря нещо на вестникарската будка и се скова. Очите му се отвориха широко и челюстта му увисна. Тялото му се разтрепери и сърцето му заблъска в гърдите с невероятна ожесточеност. Сега беше сигурен, че Господ е на негова страна.


	78.

	Гимназията в Гардена беше огромна. Площта й заемаше половин градски квартал. Спортът очевидно се насърчаваше. Имаше трийсет игрища за тенис, баскетбол и волейбол, да не говорим за двете игрища за бейзбол и футбол. Трийсет сгради приютяваха сто класа ученици, а библиотеката съдържаше достатъчно книги, за да се отсрами пред Градския съвет за отпуснатите пари.
	Гарсия спря на единия от трите големи паркинга и се представи на рецепцията. Екзотична на вид жена от смесена раса на трийсет и няколко години внимателно разгледа значката и служебните му документи, без да обръща внимание на телефона, който започна да звъни. Тя вдигна глава, отметна черната си коса, погледна лицето на детектива и провери в дневника.
	— Директорът Кенеди е много зает днес.
	— Аз също, скъпа — отговори Карлос. — Няма да отнема много от времето му, но се налага да говоря с него.
	Жената отново отметна коса.
	— Той разговаря с родителите на един ученик, но би трябвало да приключи след пет минути.
	— Ще почакам.
	Шест минути по-късно директорът Кевин Кенеди покани Гарсия в кабинета си. Той беше сериозен човек, наближаваше петдесетте и беше висок колкото Карлос, но с по-хубаво телосложение и черна коса, пригладена назад в стил Дракула. Лицето му изглеждаше честно и внушаваше доверие. Учениците сигурно го уважаваха. Носеше стилни очила с тънки рамки и хубав, добре ушит светлосив костюм. Кенеди посрещна Гарсия със сърдечна усмивка и твърдо ръкостискане.
	— Моля, седнете, детективе. — Директорът на гимназията посочи тапициран с черна кожа стол пред голямото си бюро от палисандрово дърво.
	Карлос огледа просторния кабинет. На стените бяха окачени хубави картини и дипломи в рамки. Десетки малки фигурки, очевидно изработени от ученици, украсяваха дървените лавици. Вляво от бюрото имаше два метални шкафа. Големият прозорец на източната стена гледаше към двора. Кенеди застана до него.
	— Извинявайте, че ви накарах да чакате. — Директорът се усмихна съчувствено и малко нервно. — Въпреки че разпуснахме учениците в коледна ваканция преди пет дни, нещата тук пак са напрегнати заради факта, че днес е последният ден за преподавателите. Извадихте късмет, че дойдохте днес. Утре нямаше да намерите никого. С какво мога да ви помогна, детективе?
	Гарсия му разказа за Аманда Райли и че усилено търсят информация за приятелите й, когато е била ученичка в гимназията в Гардена. Кенеди натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра си и обърна монитора към Карлос, за да вижда по-добре.
	— Прехвърлихме много от справките за бившите ни ученици в електронна база — обясни, — но не всичките. Процесът е бавен, скъп и дълъг и изисква много хора. — Директорът на гимназията отново се усмихна нервно. — Но приятелите й няма да са споменати в архивите. Ето, това е всичко, което имаме за Аманда Райли.
	Карлос прочете информацията на компютърния екран. Там нямаше нищо, което Хопкинс вече да не беше открил.
	— Ами годишниците? — попита.
	Кенеди бутна очилата по-нагоре на носа си. Изражението му не изпълни Гарсия с надежда.
	— В библиотеката ни имаше цяла секция с годишници. Пазехме екземпляр от всяка година, но преди няколко години започнаха да изчезват.
	— Откраднати ли са?
	— И ние така си помислихме. Проблемът е, че някои хлапета крадат по навик, а не защото им трябва онова, което задигат.
	Карлос се усмихна.
	— Съжалявам — смутено каза директорът, като си спомни, че разговаря с детектив. — Предполагам, че вече го знаете. Повечето ни стари годишници са взети.
	— Не поръчахте ли нови копия?
	— Да, веднъж.
	Гарсия се облегна назад на стола.
	— И тях ли откраднаха?
	Кенеди кимна.
	— Мислехме да ги поръчаме отново, но печатницата, която по-рано използвахме, изгоря преди няколко години.
	Карлос се изсмя.
	— Много от тях бяха откраднати, но не всичките. Нека проверя дали ще ни провърви. — Директорът на гимназията протегна ръка към телефона на бюрото си, набра вътрешния номер на библиотеката и след кратък разговор върна слушалката на вилката. — Госпожа Адамс, библиотекарката, ще провери и ще ни каже. Да ви предложа ли нещо за пиене, докато чакаме? Кафе, вода?
	Гарсия отказа, като бързо поклати глава.
	Телефонът на бюрото отново иззвъня и Кенеди отговори веднага. Разговорът му беше ограничен само до думите „добре“ и „разбирам“.
	— Съжалявам — тъжно каза. — Не останал нито един годишник от цялото десетилетие.
	Карлос се почеса по носа, докато се чудеше какво да прави.
	Телефонът пак иззвъня. Директорът се извини и отговори, а сетне погледна детектива и повдигна вежди.
	— Добра идея, госпожо Адамс. Благодаря.
	— Има ли някаква надежда? — попита Гарсия.
	— Госпожа Адамс предложи да огледате складовете в мазето на главната сграда. Съвсем забравих за тях. Там държим разни стари неща. Тя ми напомни, че има много кутии със стари снимки, които са правени от клубовете по фотография и не са стигнали до годишниците. — Кенеди се усмихна окуражително. — Бих казал, че това е най-добрият ви шанс.
	Очите на Карлос блеснаха.
	— Как да получа достъп тях?
	— Трябва да говорите със стария господин Дейвис. Той може дори да ви помогне да ги прегледате. Господин Дейвис беше портиер в гимназията в Гардена повече от четирийсет години. Все още се грижи за градината. Само той има ключове за старите складове.
	— Къде мога да го намеря? — попита Гарсия и стана.
	— Господин Дейвис живее в помещенията за персонала, номер 3-В, ако не греша. — Директорът посочи към големия френски прозорец. — Може да почукате на вратата му, но днес има почивен ден. Ако не е някъде тук, потърсете го в мемориалния парк „Рузвелт“. На пет минути е от тук.
	Детективът се намръщи.
	— Мемориалния парк?
	Кенеди кимна.
	— Съпругата му е погребана там. Господин Дейвис прекарва повечето си свободно време, като й говори. — Той повдигна рамене, сякаш това беше нещо ненормално.


	79.

	Дарнъл Дъглас нетърпеливо наблюдаваше мъжа, който оглеждаше черния кадилак „Ескалейд“ на паркинга. Той продаваше коли от петнайсет години и се гордееше със способността си да различава истинските купувачи от зяпачите, които само гледаха. Високият господин със скъпо черно палто имаше сериозни намерения.
	Дарнъл хвърли бърз поглед на отражението си във витрината на магазина. Той беше хубав чернокож мъж с обръсната глава и перфектно оформена брадичка над четвъртитата челюст. Дарнъл оправи вратовръзката си на сини и бели карета и тръгна към клиента.
	— Красавица е, нали? — попита той и се усмихна приветливо, но не твърде въодушевено.
	Купувачът кимна и се приближи до предницата на колата.
	— Карана е само шест хиляди и петстотин километра. Собственикът е трябвало да се отърве от нея поради финансови проблеми.
	Клиентът отвори вратата на шофьорското място. Автомобилът беше в безупречно състояние и отвън, и отвътре.
	— Още мирише на ново, нали? — продължи Дарнъл, но стоеше на разстояние. Знаеше, че добрите купувачи не обичат да им се натрапват. Той изчака още няколко секунди и после предложи нова информация: — Страхотно е, че това е нова кола на цена на употребявана.
	— Може ли да седна вътре? — най-сетне попита мъжът с тексаски акцент.
	— Разбира се — кимна Дарнъл. — Няма да намерите по-удобна кола. Кадилакът е американският ролс-ройс.
	Потенциалният купувач седна и хвана волана с две ръце като хлапе на детска площадка. Устните му се извиха в доволна усмивка и Дарнъл разбра, че го е спечелил.
	— Колко харчи?
	— С четири литра изминава двайсет километра градско и трийсет километра на магистрала.
	— Наистина ли?
	— Уверявам ви, невероятна е.
	Клиентът отново се усмихна.
	— Вижте какво — рече Дарнъл и се приближи до вратата на шофьора. — Ще отида да взема ключовете и ще направим едно кръгче. Какво ще кажете?
	Човекът се замисли и после кимна.
	— Добре.
	— Чудесно. Ей сега ще се върна, господин…
	— Търнър. — Мъжът протегна ръка. — Райън Търнър.


	80.

	Гарсия почука на вратата с номер 3-В и изчака една минута, но никой не отвори. Мемориалният парк „Рузвелт“ беше от другата страна на улицата, срещу гимназията в Гардена. Тъй като директорът Кенеди беше описал как изглежда господин Дейвис, той скоро намери добродушния, наближаващ седемдесетте мъж, който седеше на каменна пейка пред тихата розова градина. Носеше мека шапка с малка периферия и напомни на Гарсия за дядо му. Сбръчканите му устни се движеха и мърмореха нещо, което само той чуваше.
	— Господин Дейвис? — попита Карлос, докато се приближаваше към пейката.
	Възрастният мъж се стресна, като чу името си, и вдигна глава. Той видя, че Гарсия се е изправил над него, присви очи, сякаш гледаше право срещу слънцето, и потърси сред хилядите лица в паметта си, за да намери съответствие.
	— Казвам се Карлос Гарсия.
	Господин Дейвис сбърчи чело и се помъчи да си спомни дали името му говори нещо.
	— Не ме познавате — продължи Гарсия, показа значката си и сложи край на опитите на стария човек да се сети. — Детектив съм от лосанджелиската полиция. — Хрумна му, че е по-добре да не споменава, че е от отдел „Убийства“. Това изнервяше повечето порядъчни граждани.
	— Проблем ли има? — с немощен и разтревожен глас попита Дейвис. — Нещастен случай ли е станал в училището? — Безпокойството в очите му беше трогателно.
	Карлос се усмихна мило и му каза, че няма за какво да се тревожи, а после обясни причината за изненадващото си посещение, но внимаваше да не спомене, че Аманда Райли е убита.
	— Директорът Кенеди ми каза, че може да ми осигурите достъп до складовите помещения и може би дори да ми помогнете да прегледам снимките.
	— С удоволствие ще ви помогна. — Възрастният човек кимна и положи усилия да се изправи. Погледът му пак се отправи към розовата градина. Той вдигна осеяната си със старчески петна ръка и махна. — Довиждане, Бела. Ще дойда след два дни.
	В голямата розова градина в мемориалния парк „Рузвелт“ бяха разпръснати кремирани останки на мъртъвци. Гарсия също кимна почтително, сякаш и той се сбогуваше.
	Складовите помещения бяха в края на дългия, слабо осветен коридор с тухлени стени в главната сграда на гимназията в Гардена. Паяжините и тежката миризма на застояло бяха ясни показатели, че малцина се осмеляват да слязат там.
	Господин Дейвис отключи вратата на големия склад и я отвори.
	— Повечето кутии със стари снимки, са тук — рече и запали лампите.
	Двамата стояха на прага на голяма стая, пълна със стари чинове и столове, излезли от употреба спортни уреди и стотици кутии, наредени на дървени лавици, които заемаха три от четирите стени. Навсякъде имаше прах и мирисът на спарено беше още по-силен. Крушките, които висяха от тавана на тънки жици, бяха стари и мъждиви.
	Гарсия се закашля и размаха ръка пред лицето си като ветрило, но движението му разпръсна още повече прах.
	— Господи! — възкликна той, докато очите му обхождаха обезкуражаващия брой кутии. — От къде да започнем?
	Старият портиер му се усмихна насърчително.
	— Положението не е толкова лошо. Прекарах много от почивните си дни тук, опитвайки се да подредя материалите.
	Карлос озадачено повдигна вежди.
	— Мразя да бездействам. — Господин Дейвис тръгна покрай счупените дървени чинове. — Трябва да се занимавам с нещо.
	Гарсия почувства болка в пръстите си от влагата и студа в помещението и разтри белезите на дланите си.
	— Коя година търсим? — попита старецът и се приближи до кутиите, натрупани до източната стена.
	— Аманда Райли е напуснала училище през 1985 година.
	— Трябва да са в онзи край. — Старецът посочи отсрещната стена.
	Не след дълго Карлос намери четири големи кутии с надпис „1985 година“. Той ги издърпа от лавиците, сложи ги на пода и извади от джоба си снимка на Аманда Райли, която бяха взели от Таня Ригс.
	— Това е единствената снимка на Аманда, която имам. Правена е преди една година. Да се надяваме, че тя не се е променила много.
	Възрастният портиер я взе от ръката му и я разгледа.
	— Да, струва ми се позната.
	В четирите кутии сигурно имаше повече от две хиляди снимки — индивидуални, групови, на цели паралелки, ученици, които се забавляваха или разхождаха, спортуваха, учеха или обядваха. Някои позираха, а други бяха уловили младежите и девойките непринудено да се смеят, ядосват или плачат. Гарсия и господин Дейвис се заловиха да ги преглеждат и да се опитват да разпознаят някого, когото всъщност не познаваха. Училищният портиер спираше от време на време, когато се сетеше за нещо, и набързо разказваше на Карлос някоя история, свързана с учениците на снимката. Те прехвърляха снимки няколко часа, когато господин Дейвис присви очи и се втренчи внимателно в една от тях.
	— Дайте да видя пак снимката на това момиче Аманда — рече той и протегна ръка.
	Гарсия му подаде фотографията и търпеливо зачака.
	— Ето я — усмихна се доволно старецът само след няколко секунди. Въпросната снимка беше на четири момичета, облечени в скъпи, маркови дрехи. Всичките бяха гримирани. Две се смееха, едната имаше весело изражение, а последната се беше обърнала на една страна и беше навела глава. Те стояха до едно от училищните игрища за баскетбол. Зад тях няколко деца играеха на топка. Тя определено се беше променила, но нямаше съмнение, че второто момиче отляво надясно е Аманда Райли. Всичките бяха хубавици, но Аманда се открояваше. Тя беше поразително красива. Лек ветрец развяваше дългата до раменете й руса коса. Аманда беше едното от двете момичета, които се смееха и макар и застинал във времето, смехът й беше заразителен. — Спомням си тези момичета — меланхолично се усмихна господин Дейвис. — Винаги бяха заедно и момчетата… — Той поклати глава и се ухили още по-широко. — Те бяха луди по тях. Ала момичетата нехаеха.
	— Какво искате да кажете? Нямаха ли гаджета?
	— Имаха, но ако паметта не ме лъже, те не бяха от нашето училище. И мисля, че бяха по-големи.
	— Спомняте ли си имената на някои от тези момичета?
	Старият човек се засмя.
	— Паметта ми е добра, детективе, но не чак толкова.
	Карлос кимна и отново насочи вниманието си към снимката.
	— Не може да бъде — измърмори той след няколко секунди, присви очи и се вгледа във фотографията.
	— Какво има? — попита господин Дейвис.
	— Имате ли лупа? — попита Гарсия, без да откъсва поглед от снимката.
	Възрастният мъж се усмихна и извади от колана си старомодно швейцарско ножче, което съдържаше всичко, от клещи до отвертка, отварачка за капачки и малка лупа.
	— Знаех си, че някой ден ще потрябва. — Той го даде на Карлос, който бързо доближи лупата до окото си и се взира в снимката цяла вечност. Устата му пресъхна.
	— Да ме вземат дяволите!


	81.

	Те подкараха по Юкон Авеню и завиха наляво по булевард „Артезия“. Дарнъл Дъглас беше зад волана. Райън Търнър се беше настанил удобно на седалката до него и оглеждаше вътрешността на колата.
	— Вози меко — небрежно подхвърли Райън.
	— Да. Двигателят е V8, 6,2 литра, екстра като отлежало уиски. — Дарнъл погледна крадешком клиента. — Пиеш ли, Райън?
	— От време на време се наслаждавам на хубаво уиски.
	— Карането на тази кола ще ти хареса повече, повярвай ми.
	— Убеден съм.
	Дарнъл разбра, че е настъпил моментът да изиграе ролята на страхотен продавач.
	— Виж какво, Райли. — Той отби встрани от пътя и спря. — Не трябва да го правя, защото не сме попълнили формуляр в офиса, но трябва да покараш тази сладурана, за да я усетиш.
	Райън изненадано повдигна вежди.
	Обичайната практика „готиният продавач, който нарушава правилата“ винаги действаше. Беше приятелска и обвързваща. Доверие да дадеш и да получиш.
	— Може да излезем на магистралата за Сан Диего и да я изпробваш.
	— Сигурен ли си? — колебаеше се Райън.
	— Да, защо не? Изглеждаш свестен и отговорен човек. Мисля, че мога да ти имам доверие. — Търнър се втренчи в Дарнъл. — Сериозно. Никоя друга кола няма да ти вземе ума.
	— Добре. — Райън кимна, отключи вратата и заобиколи по най-дългия път, спечелвайки няколко секунди.
	„В кърпа ми е вързан“ — помисли си Дарнъл.
	— Какво работиш? — попита той, когато Търнър седна зад волана.
	— Лекар съм — отвърна клиентът и закопча предпазния колан.
	— Брей.
	— Анестезиолог.
	— Аха. — Търговецът разтресе тяло, сякаш потрепери.
	— Нещо не е ли наред?
	Дарнъл направи физиономия на погнуса.
	— Не обичам инжекции. Страхувам се от тях.
	Райън стисна спринцовката в джоба си и се усмихна.
	— Да… — Търнър се вгледа в очите на Дарнъл. Гласът му стана гърлен. — Знам.
	Казват, че що се отнася до опасността и страха, човешките същества са като всяко друго животно. Усещаме ги. Някакъв първичен инстинкт в нас ни предупреждава. Нещо в Дарнъл му изкрещя веднага да слезе от колата.
	Райън натисна бутона за централното заключване на вратите и се усмихна.
	— Отгатни — прошепна. — Знам какво те плаши до смърт.


	82.

	Хънтър отиде в гимназията в Комптън и намери годишника от 1985 — годината, в която отец Фабиан се беше дипломирал. Успя да изрови и стари дневници и протоколи от учителски съвети. Младият свещеник беше изключван временно няколко пъти през първата си година. Интересното беше, че и седемте отстранявания бяха поискани от една и съща учителка — госпожа Патриша Рийд, която преподаваше по алгебра, най-слабия предмет на Брет, съдейки по оценките му. Учителите обикновено си спомнят лошите си ученици по-добре от отличниците. Робърт беше сигурен, че Патриша Рийд помни Брет Стюарт Никълс.
	Денят преваляше от бледосин здрач в тъмна нощ, когато Хънтър влезе в кабинета си. Гарсия беше дошъл само две минути преди него, стоеше пред таблото със снимките и внимателно разглеждаше едната фотография. Той се обърна към партньора си.
	— Няма да повярваш какво открих — развълнувано възкликна Карлос и размаха снимката в ръката си.
	Хънтър озадачено повдигна вежда и се приближи до него.
	— Взех я от старо складово помещение в гимназията в Гардена. — Гарсия му подаде снимката.
	— Складово помещение?
	Карлос му разказа набързо как е минал денят му в гимназията в Гардена и заби показалец на снимката.
	— Второто момиче вляво.
	Робърт се вгледа в момичето и не след дълго я позна.
	— Аманда Райли.
	— Точно така. — Гарсия извади старомодна лупа в стил Шерлок Холмс от бюрото си и я даде на партньора си. — Това обаче не е всичко. Погледни момичето вдясно, онова с веселото изражение.
	Хънтър отново анализира снимката, този път по-дълго. В девойката нямаше нищо особено и той се приготви да попита: „Какво за нея?“, когато го забеляза.
	— Шегуваш се.
	— Позната ли ти изглежда?
	Робърт се обърна към таблото със снимките и откачи фотографията на жената, която бяха намерили на полицата над камината в къщата в Малибу, онази, на чийто гръб беше написано числото две. Той я занесе на бюрото си и я сложи до снимката с четирите ученички. Очите му се стрелнаха няколко пъти между двете фотографии и сетне се насочиха към партньора му.
	— Тя е.
	Карлос бавно кимна.
	— И аз така си помислих, но не носех тази снимка. — Посочи фотографията на жената на бюрото на Хънтър. — Трябваше да се върна тук, за да го потвърдя. Сега съм сигурен. Те са ходили в едно и също училище. Аманда и предполагаемата втора жертва са били приятелки.
	— Как се казва? Коя е тя?
	— Все още не знам.
	— Намери ли годишника?
	Гарсия му разказа за откраднатите годишници и изгорялата печатница.
	— Училището може да има снимка на випуска, но не съм сигурен. Както вече казах, първо трябваше да потвърдя подозрението си и когато излязох от склада, всички си бяха тръгнали. Днес е последният работен ден за преподавателите. Гимназията е затворена за празниците. — Той се върна до бюрото си. — Ако имат снимка на випуска и не е открадната, вероятно ще бъде в библиотеката.
	— Господин Дейвис няма ли ключове?
	— Може би, но няма да знам от къде да започна. Библиотеката е огромна. Само ще си загубя времето. Трябва ни библиотекарката, или някой, който работи там, а от днес всичките са във ваканция.
	Робърт се замисли.
	— Да опитаме да се свържем с директора или с някой, който знае къде са снимките на випуска. — Той погледна снимката на момичетата. — Две от тях са мъртви. Другите две вероятно са в голяма опасност. Трябва да ги намерим, при това бързо.
	Вратата на кабинета се отвори с оглушителен трясък и двамата детективи се обърнаха. В стаята влезе капитан Барбара Блейк. Беше вбесена.
	— Какво си мислите, че правите, по дяволите? — попита тя.


	83.

	Детективите се намръщиха, спогледаха се озадачено и се втренчиха в капитана.
	— Сигурна ли сте, че крещите на детективите, на които трябва? — попита Робърт и учудено повдигна вежди.
	Пронизващият поглед на Блейк се съсредоточи върху него.
	— А ти сигурен ли си, че искаш да остроумничиш точно днес?
	Хънтър изопна тяло.
	— Капитане, нямаше ни цял ден и нямам представа за какво говорите.
	— Аз също — обади се Карлос.
	— Бихте ли ни обяснили? — спокойно попита Робърт.
	— Мисля, че бях пределно ясна да потърсите онова момиче ясновидката, ако наистина е такава.
	Хънтър все още недоумяваше:
	— Тя обади ли се?
	— От къде да знам, по дяволите? На личен телефонен секретар ли ти приличам?
	Робърт погледна партньора си, който гледаше Барбара с широко отворени очи.
	— Може би трябва да говорите по същество, преди изпъкналата вена на челото ми да се спука, капитане. Не разбираме за какво става дума.
	— Видяхте ли днешния вестник?
	Гарсия поклати глава, а Хънтър продължи да гледа втренчено.
	— А, забравих. Ти не четеш вестници, защото те потискат. Нали така каза?
	Робърт не беше в настроение да се включи в играта на иронични подмятания.
	— Какво пише във вестника, капитане?
	— Двамата сте на първата страница. — Блейк хвърли на бюрото на Хънтър „Ел Ей Таймс“, който носеше. Вестникът беше прегънат на две. Черно-бяла снимка на Робърт и Карлос, които седят на маса пред кафене в компанията на млада жена, заемаше една четвърт от страницата. Хънтър грабна вестника. Гарсия се приближи до него и се опита да прочете статията над рамото му. Момичето на снимката беше Моли Удс.
	Робърт мълчаливо прочете материала, който обясняваше, че детективите Робърт Хънтър и Карлос Гарсия от отдел „Убийства“ са толкова закъсали за улики в разследването на убийствата на отец Фабиан и Аманда Райли, че прибягват до услугите на ясновидка. Статията беше написана от Клеър Андерсън.
	— Кучка — измърмори Хънтър.
	Гарсия взе вестника от ръцете му.
	— Действали сте зад гърба ми — ядосано отбеляза Блейк.
	— Само разговаряхме с нея, капитане, и изслушахме какво има да ни каже. Това правим, когато извършваме разследване, забравихте ли? Говорим с разни хора и задаваме въпроси.
	— Според репортажа вие сте я помолили да ви помогне с разследването. Направихте ли го?
	Никой не отговори.
	— Без да получите разрешение от шефа си? В случая от мен. — Тя сложи ръце на кръста си.
	Робърт прокара ръка по лицето си и въздъхна:
	— Въпрос на психология, капитане.
	— Какво?
	— Тя беше нервна и се колебаеше. Трябваше да я предразположа, за да не се чувства заплашена. Като й казах, че се нуждаем от помощта й, аз промених баланса на силите.
	— Тогава наистина сте я помолили за помощ — настоя Блейк.
	— Беше игра на думи, за да я накараме да говори, капитане. Аз съм главният детектив в разследването. Направих каквото мислех, че трябва. Така работя.
	— Чакай малко. — Блейк вдигна ръка и гневно се вторачи в Хънтър. — Замеряш ме с титли? Ти си главният детектив в разследването, защото аз съм казала така, решение, за което започвам да съжалявам. Станахме за смях на полицейското съсловие в Лос Анджелис. В статията ни наричат „мистична полиция“, ченгетата „Таро“. — Тя млъкна, като гледаше ту единия, ту другия. — Нищо чудно, че кметът ми се обади и крещеше като ненормален. Сега пък ме обвинява, че не мога да ръководя както трябва отдела си. Липсвал ми авторитет, за разлика от предшественика ми. Знаете ли колко много ме вбеси това? — Блейк не изчака отговор. — Той е повел кръстоносен поход да ви понижи в регулировчици, ако не и завинаги да ви изхвърли от полицията. И аз мога да ви уверя, че набира инерция. — Тя започна да крачи из стаята. — Казах ви, че искам всичко да бъде по правилата и ако намерите момичето, да го доведете тук. То трябваше да бъде разпитано предпазливо и аз исках да гледам.
	Робърт потърка очи и се облегна на бюрото си.
	— Момичето беше уплашено, капитане. Беше готово да говори, но не тук. Изнервя се в стаята за разпити. Пожела да се срещнем на публично място.
	— Не се подчинихте на заповедта ми, защото тя е поискала така?
	— Трябваше да взема решение, капитане. Или да действам по правилата, или да чуя какво ще каже Моли. Не можех да получа и двете.
	— Как е разбрала репортерката за какво сме говорили? — попита Карлос. — С мощни насочващи се микрофони?
	Хънтър поклати глава.
	— Подслушването може да доведе до съдебно преследване. Клеър Андерсън може и да е кучка, но не е глупава и не би рискувала. Освен това, ако беше подслушвала, щеше да публикува всичко, което Моли ни каза за виденията си.
	— И какво по-точно ви каза момичето? — От безпокойството гласът на Блейк достигна нови висоти.
	Робърт й преразказа разговора им с Моли Удс. Тя го изслуша, без да го прекъсне, но безупречно оскубаните й вежди се повдигнаха леко няколко пъти, показвайки изненада.
	— Знаела е за номерирането? — учудено попита. Очите й бяха приковани в Хънтър, който мълчаливо кимна.
	— Винаги съм бил скептично настроен към екстрасензорните възприятия, капитане — намеси се Гарсия, — но след вчера мисля, че това момиче не лъже.
	— Дори да е така, въпросът е, че не сте се подчинили на заповедите ми. Направили сте мен и отдела да изглеждаме глупаво. — Блейк замълча за миг, докато се чудеше какво да направи. — Твоята приятелка репортерката очевидно е говорила с Моли. Сега ще я връхлетят десетки репортери. Къде е момичето?
	Мълчание.
	— Не ми казвайте, че не знаете, по дяволите!
	— Казах й, че трябва да поддържаме връзка, и тя отговори, че ще ми се обади днес, но още не е звъняла.
	— А защо ти не й се обадиш?
	— Моли няма мобилен телефон.
	Блейк въздъхна дълбоко.
	— Каза ли ви къде живее?
	— Не, и не можех да я принуждавам — отвърна Робърт и седна зад бюрото си.
	— Няма да можем да я намерим, нали? — Капитанът започна да масажира врата си, опитвайки се да отпусне напрегнатите мускули на раменете си. — Тя е твърде млада, за да има законен договор за наем, и много ще се изненадам, ако е използвала истинското си име, за да наеме стая някъде. Ако е видяла вестниците, а аз предполагам, че го е сторила, Моли е уплашена и се крие. Проблемът е, че независимо дали има видения или не, тя знае подробности за разследването, които не трябва да изтичат. Разбиращ ли какво говоря, Робърт? — Гласът й беше спокоен и авторитетен. — Ти не си единственият, който познава психологията. Ако я открият, репортерите ще я убедят да говори, гарантирам го. Намерете я. — Барбара отвори вратата, но преди да излезе, отново се обърна към двамата детективи: — И ако пак изпълните подобен номер или не се подчините на пряка моя заповед, кълна се в Бога, че следващата ви работа ще бъде да чистите тоалетните. — Тя тресна вратата толкова силно, че стаята се разтресе.
	Карлос прониза с нервна въздишка последвалата тишина.
	— Имаш ли представа къде може да е Моли?
	— Ще я намеря — обеща Хънтър. — Имай ми доверие.


	84.

	Луксозният хотел „Хилтън“ в Бевърли Хилс, известен като „Бевърли Хилтън“, се извисява внушително на булевард „Уилшър“ 9876. Хотелът се намира близо до прочутите Родео Драйв и Сенчъри Сити и е любимо убежище на звездите и онези, които обичат да се държат с тях като със знаменитости.
	В двайсет часа и трийсет минути Хънтър седеше сам на ъглова маса до входа на оживения и стилен бар във фоайето. Освен паничката, пълна с различни видове ядки, единственият друг предмет на масата беше празна чаша за уиски. Очите му проследиха добре облечен мъж на трийсет и няколко години, който влезе и привлече вниманието на силно загорелия от слънцето барман. Робърт изчака няколко секунди и после се приближи до него. Двамата разговаряха по-малко от минута.
	„Трейдър Вик Лаундж“, педантично обзаведен полинезийски тематичен ресторант-градина и бар за коктейли, е едно от двете заведения, които предлагат най-великолепните деликатеси в „Бевърли Хилтън“. От там дойде добре облеченият мъж. И натам се отправи Хънтър.
	Тя седеше сама и пиеше шампанско на маса, осветена от свещ.
	— Вече видяхте ли някоя знаменитост? — попита Робърт и застана пред масата. — Чувал съм, че задължително трябва да посетиш това място, ако искаш да забележиш известни личности, но още не съм съзрял никого. — Той се усмихна. — Вероятно й без това няма да ги позная. Не гледам много телевизия и рядко ходя на кино.
	Жената остави чашата си и го погледна изненадано. След няколко секунди преодоля стъписването си и съумя да попита:
	— Какво правите тук, по дяволите?
	— Шегувате ли се? Това е един от любимите ми ресторанти.
	Клеър Андерсън се изсмя цинично:
	— Много се съмнявам, детектив Хънтър, но костюмът и вратовръзката ви отиват.
	Той оправи връзката си.
	— Благодаря. Мислех, че сме преминали фазата детектив Хънтър и госпожице Андерсън.
	— Как разбра, че ще бъда тук тази вечер, Робърт?
	Той се намръщи.
	— Сериозно ли питаш? Може да ти подскажа, че с това си изкарвам прехраната.
	— А, да, забравих. Могъщият Робърт Хънтър. Не трябва ли да използваш силите си, за да търсиш садист сериен убиец, вместо да дебнеш мен?
	— Ти знаеш всичко за дебненето. — Седна на свободния стол срещу нея. — Написала си книга за това.
	— Какви ги вършиш? Не може да сядаш тук. Чакам някого.
	— Имаш предвид женения мъж в лъскавия нов тъмносив костюм с къса черна коса и вдлъбната брадичка?
	— Какво? — На лицето й се изписа прозрение. — Ти си бил, нали?
	Изражението на Робърт показа, че не знае за какво говори Клеър.
	— Управителят дойде преди малко и прошепна нещо в ухото на Шон. Той се извини и каза, че ще се върне веднага. Ти си бил.
	Хънтър не отговори.
	— Кой ти каза, че Шон е женен?
	Робърт се облегна назад на стола и кръстоса крака.
	— Не съм дошъл да обсъждаме гаджето ти, Клеър.
	Управителят се приближи до тях и съобщи, че ордьоврите им са готови. Клеър се накани да го отпрати, но Хънтър се намеси преди нея:
	— Всичко е наред. Може да ги сервирате. — Обърна се към репортерката: — Щом сте си ги поръчали, по-добре да ги изядем.
	— Гадняр. — Тя прокара пръсти през лъскавите си коси, които беше изправила до съвършенство.
	— Косата ти изглежда добре така — отбеляза Робърт и я обезоръжи за миг.
	Висок сервитьор поднесе ордьоврите.
	— Извинете. Какво е това? — Детективът посочи чинията пред себе си.
	— Раци Рангун, увити в кори уон тон, с крема сирене — отвърна сервитьорът и учтиво се усмихна. — Нещо не е ли наред, господине?
	— Не, не. Всичко е чудесно.
	— Предполагам, че си ядосан заради днешната статия — каза Клеър, след като сервитьорът се отдалечи.
	— Статията изобщо не ме безпокои. — Робърт посочи каната с леденостудена вода на масата. — Може ли да си налея вода?
	— Я се гръмни.
	Той напълни чашата си и отпи.
	— Вбеси ме със снимката.
	— Защо? Мисля, че изглеждаш много сладък — подразни го тя.
	— Клеър, тя е само момиче. — Тонът му се промени от закачлив в сериозен. — Ти изложи на риск живота й.
	— Какви ги говориш, по дяволите?
	— Смяташ ли, че убийците психопати не четат вестници?
	— Е, и?
	Хънтър поклати глава.
	— Не си свършила домашната си работа както трябва, нали? Много убийци имат програма, заради която са готови на всичко само за да я изпълнят. Ако почувстват, че програмата им е застрашена по някакъв начин от някого или от нещо, те се опитват да премахнат заплахата. В статията си ти не само даваш ясно да се разбере, че момичето е заплаха за убиеца, но и му показваш снимката й. Сега той знае как изглежда тя.


	85.

	Клеър престана да рови в изисканото си ястие и неловко се втренчи в детектива. Усмивката й угасна.
	— Мислиш, че момичето е в опасност?
	— Не смяташ ли, че е късно да ми задаваш този въпрос? Ако искаш да бъдеш криминален репортер, логично е да поддържаш добри взаимоотношения с ченгетата, особено с детективите. — Робърт махна с ръка. — А това съм аз. — Иронично добави: — Можеше да ми се обадиш да прегледам статията, преди да я изпратиш за печат. Всъщност това е обичайната практика. Така няма да ни ядосаш, ние ще прочетем първи тъпотиите, които ще публикуваш, и ако има нещо вредно за разследването, ще те помолим да го пропуснеш. Ако го направиш, ще спечелиш благоразположението ни и кой знае, може дори да споделим информация.
	— Опитах да се обадя — раздразнено отговори тя, — но ти не отговори. Не проверяваш дори съобщенията си, нали?
	— Как я накара да говори пред теб?
	— Имам си методи!
	— Говориш като инквизитор.
	— Нямаше изтезания. — Клеър поклати глава и се усмихна.
	Робърт я изгледа гневно.
	— Излъгала си я, нали? Какво й каза? Че работиш с мен и ти трябват още някои подробности?
	Журналистката пак се усмихна загадъчно.
	— Кучка!
	— Да го духаш, Робърт. Опитах се да говоря с теб, но ти не искаше и да знаеш. — Гласът й се извиси и неколцина посетители на съседните маси ги погледнаха неодобрително.
	— Ти се опита да ме заведеш у вас. Това говорене ли го наричаш?
	— Да ти го начукам. Не ми обяснявай как да си върша работата.
	— Някой трябва да го направи, защото ти очевидно оплескваш нещата.
	— Само арогантно копеле като теб може да нарече постижението да публикуват историята ти на първата страница в „Ел Ей Таймс“ „оплескване на нещата“.
	— Това не е история, Клеър, а криминален случай и животът на хора е изложен на опасност. — Хънтър спря и си пое дълбоко дъх. — Ти я уплаши и аз трябва да я намеря, преди да се случи нещо.
	Репортерката присви очи.
	— Искаш помощта ми, нали?
	— Знаеш ли къде е момичето?
	— Чакай малко. Ти ми погоди номер, изигра ролята на детектив мъжкар, изгони гаджето ми и ме нарече некомпетентна, а сега искаш да ти помогна? — Тя се облегна назад на стола и придоби снобско изражение. — Това беше върхът. Нищо чудно, че нямаш съпруга или гадже. Не знаеш как да се държиш с жените.
	Робърт мълчеше, без да откъсва очи от нея.
	— Ако ти кажа къде да я намериш, каква информация ще ми дадеш?
	Той присви очи.
	— Сериозно ли говориш?
	Клеър се втренчи изпитателно в него.
	— Абсолютно сериозно.
	— Имай малко срам, Клеър. Тя е само момиче и вероятно е изгубила ума и дума от страх. Моля те да постъпиш правилно.
	— Направи ми услуга и аз ще ти я върна. — В гласа й прозвуча прелъстителност. — На този свят няма нищо безплатно. Поне не и хубавите неща. — Тя отново се усмихна подканващо, както бе сторила, когато се запознаха.
	— Животът й може би е в опасност.
	Никаква реакция.
	— Изобщо не ти пука, нали?
	— Много хора умират всеки ден в този град, Робърт. Това е житейски факт. Не можем да спасим всички.
	— Но можем да помогнем на това момиче. Само за това те моля.
	— А аз искам нещо в замяна.
	Мобилният телефон на Хънтър иззвъня. Той продължи да гледа напрегнато Клеър още няколко секунди.
	— Няма ли да отговориш? — попита тя.
	Няколко души раздразнено обърнаха глави към тях.
	Робърт бръкна в джоба на сакото си.
	— Детектив Хънтър.
	— Детективе, обажда се Моника. Тоест Моли. — Гласът й звучеше така, сякаш плачеше.
	Хънтър отмести поглед от Клеър.
	— Добре ли си? Къде си? — попита той, но единственият отговор, който получи, беше фонов шум. Робърт закри микрофона с ръка и отново погледна репортерката. — Грешиш, Клеър. На този свят има много хубави неща, които са безплатни.
	Робърт стана и остави пет двайсетдоларови банкноти на масата.


	86.

	Хънтър измина четирийсетте километра между Бевърли Хилс и Саут Гейт за рекордно време. Моли му беше казала, че ще го чака в кафене „Кашмир“ на булевард „Туиди“. Той знаеше заведението.
	Паркира буика си отпред и влезе в кафенето. Беше двайсет й два и трийсет и пет и детективът се изненада колко е оживено. Още по-изненадващото беше, че всички посетители бяха по-млади от двайсет и пет години. Моли седеше до кръгла маса до облицована с теракотени плочки стена, украсена с картини, нарисувани с маслени бои — изложба на някой млад художник. До краката й беше сложена малка раница.
	— Здравей — усмихна се Робърт.
	Тя се опита да отвърне на усмивката му, но не успя. Безсънната нощ и страхът й се бяха отразили. Очите й бяха зачервени и с издайнически тъмни кръгове и бузите й бяха зачервени. Моли затвори тетрадката, в която пишеше нещо, и я прибра.
	— Какво пишеш?
	Тя се смути.
	— Нищо. Детски истории.
	Хънтър седна.
	— Когато бях малък, мечтаех да стана писател.
	— Наистина ли?
	— Много обичах да чета и това ми се струваше естествено.
	Моли погледна раницата, в която беше пъхнала тетрадката.
	— И аз обичам да чета.
	— Ще заминаваш ли някъде?
	— Направих грешка, като дойдох в Лос Анджелис. — Гласът й беше твърд, но му липсваше убеденост.
	— Мислиш ли, че ако беше отишла на друго място, щеше да избегнеш виденията?
	Тя не отговори, нито го погледна.
	— Гладен съм — заяви той и се обърна да разгледа сладкишите на витрината. — С удоволствие бих хапнал чийзкейк. А ти?
	Моли се колебаеше.
	— Хайде. Ще се чувствам виновен, ако ям само аз. Поръчай си нещо. Само за да ми правиш компания. Какво ще кажеш? Искаш ли парче шоколадова торта?
	Тя най-после кимна.
	— Добре.
	— Горещ шоколад? — Хънтър посочи празната чаша на масата.
	— Да.
	Няколко минути по-късно Робърт се върна с две парчета торта, кафе и горещ шоколад. Докато Моли разбъркваше напитката си, забеляза, че ноктите й са изгризани.
	— Съжалявам — каза тя, като си играеше с лъжичката.
	— Няма за какво да съжаляваш.
	— Жената, с която говорих. Не знаех, че е репортерка. Тя каза, че работи с теб. Не споменах, че съм ясновидка. Трябва да ми повярваш.
	— Вярвам ти и вината не е твоя — със сериозен тон отвърна той. — За жалост този град е пълен с хора, които биха направили всичко, за да се издигнат. Аз съжалявам, че те разкрих. Трябваше да се досетя какво ще стане.
	Извади от джоба си нов мобилен телефон и го даде на Моли. Обясни й, че неговият номер и номерът на Гарсия са програмирани и че телефонът има вграден джипиес. Това беше най-лесният начин да поддържат връзка. Тя обеща да го държи постоянно включен.
	— Снимката във вестника — рече след кратко мълчание. — Страхувам се, че някой може да ме познае.
	Хънтър споделяше опасенията й.
	— И да каже на баща ти?
	Моли несъзнателно прокара дясната си ръка по лявата.
	— Той ли ти го направи?
	Тя го погледна учудено.
	— Счупената ръка.
	— Как разбра?
	— Наблюдателен съм.
	Моли погледна леко неравната извивка над лакътя, си и когато заговори, в гласа й прозвуча смесица от гняв и тъга:
	— Той ме биеше почти всеки ден.
	Робърт слушаше, докато тя му разказваше за побоите, счупената ръка и пръсти и неизчерпаемата омраза на баща й към нея само защото се е родила момиче. Обясни му колко много и липсва майка й и че баща и я обвинява за смъртта й. Не спомена за сексуалното насилие. Не беше необходимо. Детективът се досети.
	Той стисна ръце в юмруци, като се замисли за психичните поражения на Моли и как ще й повлияят до края на живота й.
	— Знам, че имаш травми, Моли, но бягството не е решение.
	— Това е единственият изход за мен. Ти не знаеш какво е. Нямаш представа. Баща ми никога няма да се откаже.
	— Не се опитвам да ти казвам какво да правиш, Моли.
	— Недей.
	Робърт я погледна. Реакцията й беше породена от страх, а не от гняв. Същият страх, който я караше да бяга и да се крие, изглежда, подклаждаше съществуването й.
	— Извинявай. Не исках да те ядосам.
	Тя въздъхна дълбоко и наведе глава. Измина цяла минута, преди Хънтър да заговори:
	— Звучеше много разтревожена по телефона, Моли. Случило ли се е нещо?
	— Пак имах видение — с разтреперан глас отвърна момичето.
	Робърт се наведе напред.
	— Сутринта видях снимката си във вестника и се паникьосах. Исках отново да избягам. — Посочи раницата в краката си. — Но стигнах само до автобусната спирка.
	— Къде щеше да отидеш?
	Тя се засмя:
	— Там, докъдето ми стигнат малкото пари, които имам. Все ми е едно. Исках само да се махна от тук.
	— Но видението те накара да промениш решението си.
	Моли кимна и започна, да си играе с лъжичката.
	— Случи се, докато стоях на спирката и се чудех къде да отида.
	— Какво видя?
	Погледите им се срещнаха и Хънтър съзря страх в очите й.
	— Откакто се завърнаха, виденията са съвсем различни от предишните, когато бях по-малка.
	— Ти спомена, че сега са в първо лице и че вече са със звук — припомни й той.
	— Днес не видях човек или място и всичко не премина пред очите ми като филм, но знам, че беше нещо много важно за убиеца.
	Хънтър мълчаливо зачака.
	— Видях дата.
	— Каква дата?
	Моли си пое дълбоко дъх и потрепери.
	— Първи януари.


	87.

	Гарсия взе Хънтър в седем сутринта.
	След безброй телефонни обаждания предишната вечер госпожа Адамс, библиотекарката в гимназията в Гардена, се съгласи да се срещнат в училището в седем и половина.
	— Намерих Моли — съобщи Робърт, когато Карлос се отправи на северозапад по Холивуд Фрийуей.
	Гарсия изненадано погледна партньора си.
	— Сериозно? Как?
	— Всъщност тя ме намери. Обади ми се снощи.
	— Какво каза? Къде е?
	— Наложи се да я убеждавам, но й наех стая в „Травъл Ин“ на няколко преки от моя апартамент.
	— Наел си й стая? Моли добре ли е? — загрижено попита Карлос.
	— Уплашена е. Готвеше се да бяга.
	— Къде?
	— Където и да е, само да не е тук.
	Гарсия се замисли.
	— Заради статията във вестника ли?
	Хънтър кимна.
	— Разказа ми малко повече за себе си. Баща й я насилвал по всеки възможен начин. Страхува се, че той ще я намери.
	— Как можеш да гарантираш, че тя няма да избяга от нас отново?
	— Не мога, но започвам да печеля доверието й.
	Карлос знаеше, че никой не вдъхва повече доверие от партньора му.
	— Дадох й предплатен мобилен телефон. Нашите номера са програмирани и има джипиес. Казах й да го държи постоянно включен.
	Колата се включи в натовареното движение по Харбър Фрийуей.
	— Пак е имала видение.
	Гарсия се втренчи в Робърт в очакване да чуе нещо повече.
	— Нова жертва?
	Хънтър поклати глава и Карлос въздъхна облекчено.
	— Какво е видяла този път?
	Робърт му разказа всичко, което Моли бе казала предишната вечер. Движението започна да се разрежда, но Гарсия не забеляза.
	— Първи януари? Какво означава това?
	— Не знам, но Моли беше убедена, че е нещо важно за убиеца.
	— Може би тогава той смята да нанесе поредния си удар.
	Хънтър затвори очи и започна да масажира челото си.
	— Или деня, в който възнамерява да приключи с убийствата, когато всички ще бъдат мъртви.
	— Всички? Колко мислиш, че остават?
	— Нямам представа, но до Нова година няма много време.
	— По-точно девет дни.
	Робърт разбираше и споделяше чувството на безсилие на партньора си. До тук те не разполагаха с нищо конкретно, никакви реални улики, а само с предположения, основаващи се на малкото, което знаеха, и виденията на едно седемнайсетгодишно момиче.
	Ядосани шофьори надуха клаксоните. Карлос придвижи колата няколко сантиметра по-напред.
	— Моли вижда ли някаква логика във всичко това? Защо убиецът премахва тези хора? Има ли нещо общо с училището и учениците?
	Хънтър поклати глава.
	Двамата мълчаха до края на пътуването.


	88.

	Детективите пристигнаха в гимназията в Гардена с петнайсет минути закъснение.
	Госпожа Адамс беше възпълничка, жизнерадостна жена на шейсет години с фризирана коса и сгряваща сърцето усмивка. Тя се радваше, че ще помогне, и насочи двамата детективи към пълната с кутии стая с архивите в дъното на библиотеката.
	— Годината е написана на кутиите. — Гласът й беше приятен като светлозелените й очи.
	Робърт се обърна към нея. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от него.
	— Много ви благодаря за отзивчивостта, госпожо Адамс. От тук нататък ще се оправим сами.
	Тя се поколеба на прага.
	— Няма да разхвърляме — усмихна се той. — Обещавам.
	— Ако ви потрябвам, ще бъда в главната зала на библиотеката. — Госпожа Адамс затвори вратата след себе си.
	Хънтър извади снимката на четирите момичета от папката, която носеше, и я сложи на голямата маса в средата на помещението. — Извади и снимката на мъжа, която бяха намерили над камината в къщата в Малибу. Щом втората жертва беше учила в гимназията в Гардена, имаше вероятност и първата да е учила там.
	— Тази е правена през 1985 година. — Робърт посочи снимката на момичетата. — Да прегледаме материалите от 1984 до 1987 година.
	Карлос се намръщи.
	— Фактът, че момичетата са били приятелки, не означава, че са били в един клас — обясни Хънтър.
	Те измъкнаха съответните кутии от лавиците и не след дълго откриха четири черно-бели снимки на завършващи класове. Робърт започна от 1987, годината, в която Аманда Райли би се дипломирала, ако не беше напуснала училище. На снимката имаше сто двайсет и шест ученици, скупчени плътно един до друг.
	Използвайки лупа, той бавно сравни лицата на момичетата на двете снимки, но не откри нищо.
	Взе следващата снимка и повтори процеса. След двайсет и пет напрегнати минути удари джакпота.
	— Намерих я.
	— Кого? — Гарсия развълнувано вдигна глава.
	— Втората жертва. — Обърна снимката и посочи момиче, скрито зад две едри момчета на предпоследната редица. Виждаше се само лицето й.
	Карлос взе лупа и внимателно разгледа двете снимки.
	— Да, тя е.
	Хънтър провери списъка с имената на гърба на фотографията.
	— Името й е Деби Хауард.
	Веднага се обади по телефона на Хопкинс и го помоли да изрови всичко, което може, за госпожица Хауард.
	След още двайсет и пет минути Гарсия откри първото от другите две момичета — Емили Уелс, завършила през 1984 година. Петнайсет минути по-късно Хънтър забеляза и последната — Джесика Пиърс, випуск 1985 година. Двамата детективи прегледаха старателно всички снимки. Първата жертва не беше никоя от тях. Бяха сигурни.
	Те съобщиха имената на Емили Уелс и Джесика Пиърс на Иън Хопкинс и отдела за следствен анализ.
	— Намери ги — заповяда Робърт.


	89.

	Адресът, който намериха за Патриша Рийд, учителката по алгебра на Брет Никълс, беше в Помона, петият по големина град в околностите на Лос Анджелис и дом на известния Калифорнийски политехнически институт. По пътя имаше задръствания и придвижването от гимназията в Гардена до там им отне час и половина.
	Миникуа Драйв беше тиха улица на десетина минути от Политехническия университет и те безпроблемно откриха къщата, която търсеха. Сградата беше в модерен стил и построена навътре от улицата. Отпред имаше няколко идеално подкастрени живи плета, вляво малка морава и вдясно гараж за две коли. Черен додж джърни беше паркиран на широката алея, покрита шахматно с черни и бели плочки.
	— Брей, хубав дом за пенсионерка — отбеляза Гарсия, когато спря пред къщата. — И готина кола.
	Двамата детективи се качиха по гранитните стъпала, които водеха към външната врата, и натиснаха звънеца. След няколко минути им отвори дребна, жилава мексиканка на трийсет и няколко години, облечена в униформа на камериерка в хотел. Черните й коси бяха прибрани под мрежичка.
	— Добро утро — любезно се усмихна Хънтър и побърза да върне значката в джоба си. От опит знаеше, че много домашни прислужници в Лос Анджелис са нелегални емигранти и полицейската значка ги плаши. — Търсим госпожа Рийд.
	— Господин Рийд? — попита жената със силен акцент и също се усмихна.
	— Не, не. Госпожа Рийд. Патриша Рийд.
	— А, не. Тук няма госпожа Рийд.
	— Как така няма госпожа Рийд? Не е ли вкъщи?
	— Не. Ella se ha ido para siempre.
	Робърт се намръщи.
	— Отишла си е завинаги?
	— Какъв е проблемът, Емилия? — В дъното на коридора се появи мъж на четирийсет и няколко години в сив, вълнен костюм на тънки райета, светлосиня риза и вратовръзка на сини райета. Беше висок, с атлетично телосложение и красив като кинозвезда, с тъмносини очи и волева четвъртита челюст.
	Прислужницата се обърна към него:
	— Créa que estos senores estan en busca de su madré*, господин Рийд.
	[* Мисля, че тези господа търсят майка ви (исп.) — Б.пр.]
	— Esta bien, Емилия, tranquilo*. Аз ще говоря с тях. — Той й направи знак да влезе в къщата и да се върне към задълженията си.
	[* Всичко е наред, спокойно (исп.) — Б.пр.]
	— Добро утро, господа. Аз съм Джеймс Рийд. Мога ли да ви помота с нещо?
	— От онова, което Емилия каза, разбрах, че Патриша Рийд ви е майка — учтиво започна Хънтър.
	— Мислех, че не знаеш испански — прошепна Карлос.
	— Патриша Рийд беше майка ми. Тя почина преди пет месеца.
	— Съжаляваме. Не знаехме.
	Двамата детективи се представиха и показаха значките си.
	— Надявахме се да й зададем няколко въпроса за един от учениците й в гимназията в Комптън — обясни Робърт.
	На лицето на Рийд се изписа интерес.
	— За коя година говорим?
	— 1984, 1985.
	— Аз учех там през осемдесет и четвърта. Беше първата ми година. Завърших през осемдесет и седма.
	— Така ли? — Любопитството на Хънтър се засили. — Бихте ли погледнали някои снимки? Може би помните хората на тях.
	Рийд погледна часовника си и направи гримаса.
	— Преподавател съм в Политехническия университет. Скоро имам лекция. Разполагам само с час, преди да тръгна.
	— Няма да се забавим повече от десет-петнайсет минути — настоя Робърт.
	— Трябва да проверя няколко писмени работи. Нямам много време.
	— Важно е, господин Рийд — заяви детективът.
	Джеймс Рийд се втренчи в двамата и накрая отстъпи.
	— Моля, влезте — покани ги той.


	90.

	Във всекидневната на Джеймс Рийд имаше Г-образен диван, обърнат към голям, монтиран на стената телевизор с плосък екран. Завесите бяха спуснати. Единствената светлина идваше от лампион, поставен така, че да осветява голяма кръгла маса. Хилядите късове от недовършен картинен ребус върху нея бяха идеално разпределени на групи по цветове. Крайните парчета вече бяха сложени и образуваха голям правоъгълник. Робърт забеляза, че Джеймс Рийд е любител на ребусите и много организиран.
	— Седем хиляди и петстотин къса — потвърди Рийд, проследявайки погледа на детектива. — Няма да ми отнеме дълго да го завърша — гордо призна. — Започнах го вчера. Обичате ли картинни ребуси, детективе?
	Хънтър вдигна глава и го погледна.
	— Да.
	— Няма по-добро упражнение за аналитичния и визуалния ум на човека. — Рийд спря до масата, огледа парчетата от мозайката, взе едно и го сложи в горния десен ъгъл. — Освен това действа терапевтично — добави и направи знак на двамата детективи да седнат.
	Робърт и Карлос се настаниха на дивана, а Рийд седна на старинното кресло срещу тях.
	— Някой определен ученик ли ви интересува? — попита домакинът, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.
	— Да — отговори Хънтър, сложи годишника на гимназията в Комптън на стъклената масичка за кафе пред тях и го разтвори. — Той не е бил от вашия випуск. Бил е три години по-голям от вас. Името му е Брет Стюарт Никълс.
	Джеймс Рийд се скова и после неспокойно се премести на креслото.
	— Това е той. — Робърт посочи снимката в средата на страницата и мършавото хлапе с буйна черна коса и неспокойни тъмнокафяви очи.
	Рийд не си направи труда да погледне снимката. Нетрепващите му очи останаха приковани в Хънтър.
	— Не е необходимо да гледам снимката. Помня го.
	— Какво си спомняте за него?
	— Какво е направил? Убил ли е някого? Това не би ме изненадало. В училище той лесно можеше да бъде класифициран като формиращ се психопат.
	Детективите не очакваха подобно заявление.
	— Защо го казвате? Може ли да ни разкажете малко повече за него?
	Рийд се облегна назад, но раменете му останаха напрегнати.
	— Той беше хулиган. Не ходеше на училище, за да учи. За него училището беше само място, пълно с по-слаби хлапета, които той и приятелите му можеха да тормозят.
	— И вас ли тормозеха? — Робърт внимателно наблюдаваше движенията и реакциите На Рийд.
	Домакинът се изсмя нервно, извади гланц за устни от джоба си и го прокара по устните си.
	— Те се заяждаха с всички. Нямаше значение в кой клас си. Не им пукаше. Хлапетата се страхуваха от тях.
	— Страхуваха се?
	— Когато думата „хулиган“ се употребяваше навремето, хората си представяха ученик с мръсна уста, който обижда другите, някой, който ги дразни, защото са дебели, облечени лошо или не много добри в спорта, но Брет и приятелите му не бяха такива. Ако можете да си представите съвременен уличен гангстер със сериозен проблем в отношението си към другите, пренесен в миналото, тогава вероятно ще разберете що за човек беше Брет. — Рийд млъкна и нервно се почеса по брадичката. — Спомням си, че имаше едно момиче. Мисля, че се казваше Катрин. Тя не беше в моя клас. Беше по-малка, но помня, че беше много срамежлива, възпълничка и винаги стоеше сама. Не беше привлекателна. Имаше странен нос като клюн на ястреб, криви зъби, лоша коса и хлътнали очи зад големи очила с дебели стъкла. Брет и приятелите му много обичаха да я тормозят. Всеки път, щом я видеха, започваха да грухтят като прасета и да я обиждат. Един ден се вмъкнаха в тоалетната и докато тя беше в кабинката, през междинната преграда на съседната изляха кофа с човешки изпражнения върху нея.
	Гарсия направи гримаса.
	— Някой видя ли, че Брет го е направил?
	— Не, но всички знаеха, че никой друг в гимназията в Комптън не е способен на такова нещо.
	— Някой уведоми ли властите иди директора на училището? — попита Карлос.
	— Мисля, че нямаше свидетели на тази случка.
	— Винаги ли се измъкваха безнаказано с тормоза? — попита Хънтър.
	Рийд го погледна.
	— Разбирате ли какъв е механизмът на тормоза, детективе?
	— Да. Сплашване.
	— Точно така, сплашване. И те бяха много добри в това. В училище и на улицата. Правеха такива неща като с Катрин само за да се забавляват, без причина, без да имат зъб на някого, а само защото им харесваше да тормозят хората и това ги разсмиваше. Представете си какво биха сторили, ако някой ги ядосаше и те си го върнеха.
	— Колко души бяха в бандата, за която говорите? Можете ли да ги посочите? — Робърт бутна годишника към Рийд.
	— Не ги помня добре. — Домакинът повдигна рамене, без да обръща внимание на годишника. — Брет беше по-голям от мен. Стараех се да не се изпречвам на пътя им, както правеха всички други. Но Брет не беше най-лошият. Той не беше… водачът.
	Хънтър и Гарсия се спогледаха.
	— Тогава кой?
	Рийд стисна устни.
	— Все още не сте ми казали за какво става дума. За разпит ли го търсите?
	— Не съвсем — отговори Робърт.
	Рийд се вгледа изпитателно в двамата детективи.
	— Чакайте малко. Вие сте от отдел „Убийства“, нали? Някой най-после убил ли е Брет? — На устните му заигра тънка усмивка.
	— Мислите ли, че някой е имал причина да го направи?
	— Слушахте ли какво ви казах? — намръщи се Рийд. — Те тероризираха всички в училище. Няколко ученика и най-малко един учител напуснаха заради тях. Изобщо не бих се изненадал, ако са станали закоравели престъпници, след като са завършили.
	Хънтър се наведе напред и сложи лакти на коленете си.
	— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че Брет Стюарт Никълс е станал католически свещеник?
	Джеймс Рийд се втренчи в двамата детективи.
	— Сериозно ли говорите?
	Те не реагираха.
	— Казват, че за всеки има изкупление, но да, това ме изненадва изключително много.
	— Кой беше водачът? — отново попита Карлос.
	Очите на Рийд най-после се отместиха към годишника. Той запрелиства страниците и след минута спря и гневно се вторачи в снимката в долния ляв ъгъл. Мускулите на челюстта му нервно потрепнаха, когато посочи.
	— Той.


	91.

	Снимката, която Рийд посочи, беше на момче с бледо лице, пълни устни, заплашителни котешки очи и дълга до раменете черна коса. Името отдолу беше Питър Елдър.
	Хънтър го записа в черното си тефтерче.
	— Какво си спомняте за него?
	— Вече ви казах. Те бяха хулигани и аз стоях настрана от тях. Не мога да добавя нищо повече.
	— Познавате ли някой друг? — настоя Гарсия. — Останалите от бандата?
	— Не — отсече Рийд, затвори годишника и го бутна обратно към Робърт.
	— Ами някое от тези момичета? — Хънтър му показа снимката на четирите приятелки.
	Рийд ги разгледа внимателно почти една минута и сетне поклати глава.
	— Не, не съм ги виждал в училище. — Погледът му остана прикован в снимката.
	— Те не са учили в гимназията в Комптън. Виждали ли сте ги някъде извън училище, може би с бандата на Брет и Питър?
	— Говорим за неща, случили се преди двайсет и няколко години. За жалост нямам зрителна памет. И както вече споменах, правех всичко възможно да не се изпречвам на пътя им. — Рийд погледна часовника си. — Разговорът продължи повече от петнайсет минути. Трябва да тръгвам.
	— Майка ви е отстранявала временно от училище Брет седем пъти — настоя Робърт.
	— Точно така — възмутено отговори Рийд. — Майка ми беше много добра и горда учителка. Винаги правеше онова, което мислеше за правилно в определена ситуация. Отказваше да бъде заплашвана, най-малкото от някой нагъл ученик.
	— Той заплаши ли я, след като беше временно изключен?
	— Брет и Питър не заплашваха, а действаха. — Мускулите на челюстта на Рийд отново потрепнаха.
	— Какво направиха?
	Въпросът изнерви домакина.
	— Господа, наистина трябва да тръгвам. Имам лекция. — Той скочи и двамата детективи станаха. Рийд насочи гостите си към вратата.
	Докато минаваше покрай голямата маса с картинния ребус, Хънтър спря, разгледа късовете няколко секунди, взе един и го постави на мястото му.
	Рийд го погледна гневно.
	— Извадих късмет, че отгатнах — повдигна рамене Робърт.
	Стигнаха до външната врата и очите на Рийд се присвиха. Изражението му показа, че се е досетил за нещо.
	— Чакайте малко. Спомних си къде съм ви виждал. Във вчерашния вестник. Ченгетата „Таро“, нали? Пишеше, че сте се обърнали за помощ към момиче, което твърди, че е ясновидка.
	— Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците — отговори Гарсия.
	— Убит е свещеник, нали? — продължи Рийд. — Обезглавен. Репортерите кръстиха убиеца Екзекутора. Вие споменахте, че Брет е станал свещеник. Той ли е убит? — В очите му блесна пламъче на задоволство.
	Хънтър вдигна ципа на якето си и кимна.
	— Да, Брет Стюарт Никълс беше жестоко убит. — Изчака реакцията на домакина, но не видя нищо. — Благодаря за времето и помощта ви, господин Рийд.
	— Желая ви успех в разследването, детектив — каза той и спокойно затвори вратата. На слабото му, аскетично лице засия усмивка.
	Робърт извади телефона си и пак се обади на Хопкинс:
	— Иън, искам да проучиш още един човек…


	92.

	Днешният ден беше важен за младата полицайка Шона Уилямс. Тя патрулираше сама за пръв път.
	Шона беше родена в Ингълуд, негостоприемен квартал в Югозападен Лос Анджелис. Тя беше най-малкото от четири деца и единственото момиче. За разлика от братята си Шона беше ученолюбива. Оценките й рядко падаха под петица. Висока и атлетична, тя играеше атакуващ гард в баскетболния отбор и трета база в отбора по софтбол. Шона беше първото и единственото дете на семейство Уилямс, което завърши гимназия. Може би, ако нещата се бяха развили по друг начин, тя нямаше да бъде и първата от фамилията, която влезе в университет.
	Шона знаеше, че братята й са замесени в лоши неща, но не знаеше колко лоши. Трудно е да израснеш в непривилегирован квартал в голям град като Лос Анджелис и да не бъдеш повлиян от безумната бандитска култура, която управлява улицата, фактът, че си афроамериканец, дори утежняваше нещата. Тя никога нямаше да забрави нощта, когато отвори вратата на двама полицаи, които бяха дошли да съобщят на родителите й най-лошата новина за една майка и един баща. И тримата й братя бяха застреляни в откраднато превозно средство, очевидно в гангстерски удар за отмъщение. Шона наскоро беше навършила деветнайсет.
	Тя се отказа от мечтата си да учи в университет и след няколко месеца издържа приемния изпит и влезе в Полицейската академия в Лос Анджелис.
	Последвалите шест месеца на усилена подготовка не я затрудниха и Шона завърши първа в класа. Амбицията й беше да стане детектив или член на специалните части.
	Разпределиха я в Западното бюро на Тихоокеанския филиал и й дадоха по-опитен партньор, дванайсет години по-голям от нея. Тя беше завършила Академията само преди пет месеца, но учеше бързо и беше много интелигентна и изключително съсредоточена. Лейтенант Купър реши, че е време Шона да направи няколко обиколки сама, и когато сутринта партньорът й се обади, че е болен, съзря идеална възможност.
	Диспечерът се обади на Шона, че младежи нарушават обществения ред близо до Марина дел Рей, само на няколко преки от мястото, където се намираше. Нарушаването, на обществения ред не се оказа нищо особено. Две пияни хлапета ритаха и хвърляха разни неща, за да изразходват излишната си енергия, близо до изоставен строеж. Шона успя тактично и бързо да овладее положението. Докато се връщаше към патрулната кола, нещо привлече погледа й. Черен кадилак ескалейд, полускрит зад недовършената сграда. Шона си спомни за полицейския бюлетин от предишния ден, където се съобщаваше, че черен кадилак е бил изкаран от магазин в Западен Холивуд за пробно каране и не се е върнал. Тя провери в компютъра в патрулната кола. Регистрационните номера съвпадаха.
	Шона се обади на диспечера и поиска повече информация. Обясниха й, че продавачът, афроамериканец на име Дарнъл Дъглас, е изкарал кадилака за бързо изпитателно каране с евентуален купувач. Не знаеха кой е клиентът. Не бяха издавали предупреждение за опасност. Шона каза на диспечера, че ще отиде да провери колата.
	Каросерията на кадилака беше непокътната. Нямаше вдлъбнатини и драскотини. Изглежда, не беше замесен в катастрофа. Вратите бяха заключени. Шона насочи фенерчето си към вътрешността на колата, но не видя нищо подозрително през тъмните стъкла. Кадилакът беше паркиран на циментова площадка и наоколо нямаше отпечатъци от стъпки.
	Шона отново се свърза с диспечерите и им каза, че ще влезе в сградата, за да провери дали Дарнъл или неидентифицираният клиент са вътре и се нуждаят от помощ, и че ще се обади, ако открие нещо.
	Първата стая беше голяма и пълна със строителни отпадъци. Въздухът вътре беше тежък от парливата миризма на урина.
	— Хей — извика Шона със силен и твърд глас. — Има ли някого тук?
	Не се чу никакъв звук. На мястото на вратите бяха поставени дебели, някога прозрачни найлони. Шона запали фенерчето си, отмести грозните завеси и влезе в следващото помещение.
	— Дарнъл? Тук ли си? Аз съм полицай. Някой нуждае ли се от помощ?
	Нищо.
	Тя предпазливо се придвижи по-навътре в изоставената сграда. Ставаше все по-тъмно и задушно. Стаите бяха празни. Навсякъде цареше тишина, но инстинктът й подсказваше, че нещо не е наред. Приготви се да се върне, когато вятърът надигна мръсния найлон на входа на стая в южната стена. Шона съзря нещо и по кожата й полазиха тръпки.
	Полицейската подготовка взе връх, тя извади пистолета си и нервно се запромъква към вратата.
	— Хей, Дарнъл?
	Никой не отговори.
	— Полиция! Има ли някого тук?
	Тишина.
	Шона отмести найлона с фенерчето си, влезе и след пет секунди изскочи навън.


	93.

	Деби Хауард, приятелката от училище на Аманда Райли и вероятната втора жертва на Екзекутора, беше единствено дете. Майка й я беше отгледала, след като баща й ги изоставил, когато била осемгодишна. Майка й не се омъжила повторно и в момента живееше в старчески дом за страдащи от деменция.
	Като Аманда Райли, и Деби бе израснала в Гардена. Беше завършила гимназия през 1986 година и скоро след това бе отишла да учи право в университета „Вашингтон“ в Сиатъл. Беше се дипломирала с отличие и веднага бе получила работа във „Фостър Харви“ — една от най-големите адвокатски кантори по северозападното тихоокеанско крайбрежие. Пет години по-късно Деби се беше омъжила за Уилям Кларк, адвокат и съдружник във „Фостър Харви“. Бракът им бе продължил само три и половина години. След бърз развод тя беше решила да напусне кантората и Сиатъл и да се върне в Лос Анджелис. Беше се представила отлично като адвокат и й бяха предложили работа в прокуратурата на Лос Анджелис, във филиала в Антилоуп Каунти.
	Деби беше интелигентна, амбициозна, напориста и ожесточен опонент в съда. След като се беше върнала в Калифорния, тя бе осъдила повече от петстотин престъпници. Закононарушенията им варираха от дребни провинения до углавни престъпления. Преди две години Деби се беше запознала, влюбила и омъжила за Джонатан Хейл, преуспяващ архитект, а преди две седмици беше намерена мъртва в дома им в град Ланкастър. Не се споменаваше дали на трупа й е било написано някакво число.
	Когато Хънтър и Гарсия се върнаха в кабинета си, Хопкинс вече беше събрал цялата информация в добре оформен напечатан доклад от две страници.
	— Как е умряла? — попита Робърт, след като прочете доклада.
	— Според детектива от шерифския отдел, с когото разговарях, тя е била намерена мъртва в банята. Тъй като случаят още не е приключен и жертвата е прокурор, властите не разкриват повече информация. Говорих с капитан Блейк и тя се свърза с тях по телефона със спешна и много настоятелна молба да ни я изпратят.
	— Къде са докладите?
	— На път за тук. Детектив Рос от шерифския отдел в Ланкастър прави копия на всичко, с което разполагат за смъртта на Деби Хауард. Капитан Блейк им каза незабавно да ни изпратят всичко, до което се доберат. Това беше преди половин час. Би трябвало скоро да пристигне.
	— Добре. Какво друго откри?
	— Много по-лесно беше да намеря информация за Питър Елдър, приятеля на отец Фабиан от училище, когото Джеймс Рийд разпозна в годишника. Той не е завършил гимназията и за разлика от Брет не е тръгнал по правия път. Извървял е пътя от дребно хулиганство до кражби от магазини, побои, въоръжен обир и накрая убийство.
	Хопкинс даде на детективите по-краткия доклад за Елдър.
	— В КПИ* ли е? — изненадано попита Карлос.
	[* Калифорнийската поправителна институция в Техачапи е един от трите затвора в щата с карцер, най-строго охраняваната и построена да гарантира изолация и възможно максимален контрол на обитателите. — Б.пр.]
	— Елдър е бил заварен на местопрестъплението, целият облян в кръв, а в краката му лежал трупът на собственика на магазина — обясни Иън. — Единствената причина да не бъде осъден на смърт е някаква формалност. Ченгетата са се издънили на местопрестъплението. Дали са му доживотна присъда.
	— Ами другите две момичета на снимката от гимназията в Гардена? — попита Хънтър и стана. — Емили Уелс и Джесика Пиърс? Открили ли сме ги?
	Хопкинс поклати глава.
	— Пуснал съм няколко търсения едновременно, но засега няма нищо. Трябва да ми дадеш малко повече време.
	— Времето е нещо, което свършва много бързо — рече Гарсия и погледна партньора си. Те не искаха да казват на младото ченге за последното видение на Моли за първи януари.
	— Провървя ми с издирването на Деби Хауард — продължи Иън. — Тя е запазила моминското си име и не е приела фамилията на съпруга си. Това и фактът, че е работила в прокуратурата, много улесниха нещата. Името й изскочи почти веднага в базата — данни на разследванията на убийства. Емили Уелс и Джесика Пиърс вероятно са били омъжени. Ще трябва да изровя стари архиви и вероятно информация за родителите им. Работя колкото мога по-бързо. Ще намеря всичко, но ми трябват няколко часа. — Той прокара ръка по умореното си лице.
	— Ами евентуалната първа жертва, неидентифицираният мъж и издирването на часовника? — попита Карлос. — Извади ли късмет?
	— Засега няма нищо от описите на личните вещи, но ако искате, вярвайте, описите не са въведени в база — данни. — Хопкинс повдигна рамене, сякаш не разбираше как е възможно. — Представляват написани на ръка формуляри.
	Робърт отметна назад глава, въздъхна и прокара пръсти по лицето си.
	— Ще изпратя няколко души да проверят формулярите в моргите. Трябва да намерим този човек.


	94.

	Капитан Барбара Блейк влезе в стаята, без да почука. Гримът й беше малко по-тежък от обикновено и Хънтър стигна до извода, че това е, за да скрие тъмните сенки под очите.
	— Наистина ли Деби Хауард е втората жертва, Робърт? — Тя кимна към снимките на корковото табло.
	— Да, има голяма вероятност, но ми трябват документите по случая, за да бъда сигурен.
	— Скоро ще пристигнат. Прокурор? — Блейк поклати глава неодобрително. — Играта със сигурност ще загрубее, когато шефът на полицията и кметът научат за това.
	— Засега само проверяваме улики, капитане — спокойно отговори Хънтър. — Никой няма да чуе за това.
	— Откакто те изтипосаха на първата страница в „Ел Ей Таймс“ вчера, шефът иска ежедневен доклад от мен за разследването. Иска да ни държи под око, нас, „ченгетата мистици“, както, предполагам, иска и кметът.
	— Представете му доклад. Някой знае ли, че сте поискали материалите, свързани с разследването?
	Блейк го изгледа студено.
	— Не съм толкова тъпа, Робърт.
	— Тогава не е необходимо да им казваме, поне още не.
	— Съветваш ме да излъжа шефа на полицията?
	— Не, капитане, само да манипулирате истината още ден-два.
	Блейк изгледа гневно Хънтър, а после и Гарсия.
	— Какъв ти е проблемът с шефовете и придържането към правилата, детективе? Забрави ли, че отговаряме пред шефа на полицията и кмета? Не знам как Уилям Болтър е ръководил отдела, но лъжите и неподчинението на заповедите от по-висшестоящите вече няма да бъдат официално одобрявани. Не и докато аз съм шеф на отдела. Ако получим потвърждение, че Деби Хауард наистина е втората жертва на нашия убиец, това ще напиша в доклада. Е, с какво разполагаме до тук?
	Робърт й разказа за снимките от гимназията в Гардена и срещата им с Джеймс Рийд.
	— Ами Питър Елдър, приятелят от училище на свещеника? Той е в затвора в Техачапи, така ли? — попита тя.
	— Ченгетата са се издънили на местопрестъплението — отговори Хопкинс. — Елдър е трябвало да отиде в „Сан Куентин“, където се изпълняват смъртни присъди.
	— Искам да говоря с него — заяви Хънтър и погледна часовника си. — За колко време мислите, че може да получим разрешение да го разпитам?
	Блейк въздъхна и погледна досието на Питър Елдър.
	— Елдър е в затвор с максимални мерки за сигурност и карцер. Посещенията са сведени до минимум, ако изобщо му позволяват такива. Ще трябва да изпратя официално искане до директора. Дори да наблегна колко е спешно, пак ще отнеме най-малко двайсет и четири часа. — Блейк върна папката на бюрото на Хънтър. — Имам много добър приятел в Съвета по превъзпитание и рехабилитация, който може да ускори нещата. Но как мислиш, че може да помогне Питър Елдър? Той е в затвора от… — Тя погледна Иън.
	— Четиринайсет години — подсказа той.
	— Предполагам, че поне оттогава не е виждал стария си приятел от училище.
	Хопкинс провери в доклада.
	— Точно така, капитане. В списъка с посещенията му е записано само едно име и тя е престанала да му ходи на свиждане преди пет години, когато е починала.
	Робърт потърка очи.
	— Знаем, че Аманда Райли и Деби Хауард са били приятелки от училище. — Той посочи снимката на четирите ученички. — Но не сме установили каква е връзката между момичетата и младия Брет. Известно ни е, че те не са се познавали от училище, но погледнете това, капитане. — Той посочи голямата карта на Лос Анджелис на стената. — Карфиците показват, че местата, където Аманда и Брет са живели, не са били далеч едно от друго. — Робърт взе доклада за Деби Хауард от бюрото си. — Деби е живяла на същата улица като Аманда.
	— Мислиш, че са били банда?
	— Нещо такова. — Хънтър кимна и се подпря на ръба на бюрото. — Но мога да го потвърдя само ако открием някого, който ги е познавал, когато са били млади. — Посочи годишника на гимназията в Комптън. — И Питър Елдър е този някой.
	— И какво ще получиш, ако той потвърди предположението ти?
	— Мотив.
	Всички застанаха неподвижно и се втренчиха в Робърт.


	95.

	— Слушам те, Робърт — подкани го Блейк.
	— Тормоз.
	— Тормоз? В училище? — недоверчиво попита тя.
	— Днес установихме, че в училище отец Фабиан е бил хулиган, при това гаден. Той и малката му банда приятели се заяждали с ученици и учители. Питър Елдър е бил не само член на бандата, но и според Джеймс Рийд — водачът.
	— Свещеникът е бил хулиган в училище?
	— Трудно е да се повярва, нали? — обади се Гарсия.
	— Чакайте малко. Аманда и Деби не са учили в тяхното училище.
	Хънтър потърси нещо на бюрото си.
	— Вижте това. — Той подаде на Блейк сведенията от гимназията за Аманда Райли.
	Очите й се плъзнаха надолу по листа.
	— Лоши оценки, няколко наказания и много отсъствия. — Тя повдигна рамене. — Половината ученици в Лос Анджелис имат подобни характеристики. Е, добре, не е била примерна ученичка и…
	— Повечето хулигани не са.
	Блейк отвори широко очи.
	— Да не би да твърдиш, че Аманда е била хулиганка само защото оценките й не са били хубави? Доста суров извод, Робърт.
	— Не. — Той спокойно поклати глава. — Вижте броя на наказанията й.
	— Много са. Какво намекваш?
	— Учениците не получават много наказания заради лоши оценки, капитане. Те трябва да нарушават дисциплината, да спорят и дори да са агресивни. Има голяма вероятност Аманда Райли също да е била хулиганка, но дори да не е била, може би се е мотаела с бандата на Брет и Питър.
	Блейк се замисли.
	— Смяташ, че убиецът премахва хора, които са го тормозили, когато е бил млад?
	— Да.
	— Но това е било преди повече от двайсет години — отбеляза Хопкинс. — Мислиш ли, че някой може да им има зъб толкова отдавна?
	— Хората са злопаметни, но в случая не бих го нарекъл да им има зъб.
	Блейк прибра кичур коса зад ухото си.
	— Продължавай.
	— Младите хора са предразположени към психични травми. Тийнейджърите са несигурни, колкото и отракани да се опитват да изглеждат. На тази възраст всички врати към несигурността са широко отворени и нищо не може да попречи на някой заядливец да обърка съзнанието им, без те дори да подозират.
	— Достатъчно силно объркване, за да накара някого да направи това? — попита Блейк и посочи ужасяващите снимки на двете убийства.
	— Тормозът може да бъде изключително пагубен и да остави психични белези, които траят години, а понякога не преминават.
	— Но защо ще убива тези хора след двайсет и няколко години, когато дните на тормоза отдавна са отминали? Не ми казвай, че отец Фабиан и Аманда Райли все още са тормозели някого.
	— Психичните травми може да останат в подсъзнанието години наред и да чакат да се проявят. — Хънтър се приближи до прозореца и се вгледа в оживената улица долу. — Не сте ли се питали за бездомниците?
	Всички в стаята се намръщиха.
	— Да не пушиш трева? Какво общо има това, по дяволите? — попита Барбара и поклати глава.
	— Понякога, когато видя бездомник, който седи на ъгъла, мръзнещ и гладен, аз си задавам въпроса докъде трябва да проследя живота му в миналото, за да намеря точния момент във времето, който го е пречупил. — Робърт забеляза старец, който пресичаше улицата. — Може да е моментът, когато е загубил работата, съпругата или детето си. Може да е всичко, но винаги има нещо. Пословичното „малко камъче, което обръща колата“. Всеки има точка на пречупване. — Той се обърна към останалите в кабинета. — Представете си, че убиецът е бил жестоко тормозен, когато е бил хлапе. Подсъзнанието му е изпълнено с ярост и гняв, но той не го съзнава. Двайсет и пет години по-късно животът му не върви добре. Загубва работата си или съпругата му се готви да го напусне. Намира се на точката на кипене. И сетне „камъчето обръща колата“. Нещо отключва подсъзнанието му и отново отваря раната. И изведнъж яростта и гневът вече не са скрити в подсъзнанието му.
	— И той се връща към корените на травмата — тормозът, когато е бил хлапе — довърши Гарсия, следейки мисълта на партньора си.
	Хънтър кимна.
	— Каквото и да е, „камъчето“ е разбудило чудовище.
	— Виждам. — Блейк кимна към таблото със снимките.
	— В единия си дневник — продължи Робърт и се върна до бюрото си — отец Фабиан споменава за група деца, с които се е мотаел по улиците. Те явно са били лоши хлапета.
	— И ти мислиш, че Аманда Райли, Деби Хауард и Питър Елдър са били членове на тази банда? — попита капитанът.
	— Много е вероятно.
	— Тогава не говорим за тормоз в училище, а на улиците — заключи Блейк.
	— Повечето ученици живеят близо до училището, в което учат.
	— Мамка му! — Тя затвори очи, когато разбра какво има предвид Хънтър. Тормоз в училище и на улицата. Двойно по-голяма вероятност от тежка психична травма.
	— Хулиганите имат любими мишени — продължи той. — Може би, ако съм достатъчно убедителен, ще накарам Питър Елдър да ги разпознае.
	— Защо ще ти сътрудничи? — попита Блейк.
	— Защото няма какво да губи.
	Тя въздъхна дълбоко, но Хънтър успя да я убеди.
	— Добре. Веднага ще поискам разрешение от властите на затвора за разпит на Питър Елдър и ще се свържа с Клейтън от Съвета по рехабилитация. Ако ни провърви, може да говориш с него още утре.
	— Чудесно. Ще отида с кола. Техачапи е на по-малко от два часа път.
	Блейк взе папката с материалите за Деби Хауард от бюрото на Карлос и прочете малкото информация, с която разполагаха.
	— Ами Джонатан Хейл, съпругът на Деби?
	— Не мога да го разпитам, без да съм прочел материалите по случая. Не знаем точно как е умряла тя.
	— Пак ще се обадя в Ланкастър — решително заяви Барбара — и ще ти питам какво стана с материалите, по дяволите. Вече трябваше да са пристигнали.
	Телефонът на бюрото на Хънтър иззвъня.
	— Детектив Хънтър. — Той слуша няколко секунди, а после остави слушалката и се обърна към присъстващите в стаята. Още преди да изрече и дума, те разбраха какво се е случило.


	96.

	Този път капитан Барбара Блейк поиска да види с очите си жестокостта, на която беше способен Екзекутора. Те пристигнаха в изоставения строеж в Марина дел Рей за трийсет и пет минути. На местопрестъплението вече имаше няколко полицейски коли. Хънтър позна сребристото беемве кабриолет на доктор Уинстън, паркирано до микробуса на криминалистите. Висока чернокожа полицайка се беше облегнала на патрулна кола. Медицинско лице се грижеше за нея.
	— Какво е станало тук? — попита Робърт, щом се приближи до полицая, който стоеше до жълтата лента на входа на недовършената сграда.
	— Знам съвсем малко — разтревожено отговори ченгето и обясни за изчезналия черен кадилак от предишния ден. — Полицай Уилямс… — кимна по посока на чернокожата жена — намерила превозното средство преди около два часа. В колата нямало никого, затова тя решила да провери там. — Полицаят посочи зад гърба си, а сетне погледна Хънтър и поклати глава. — Един Господ знае какво има вътре. — Той се прекръсти.
	Гарсия пъхна в устата си няколко антиацида и капитан Блейк се намръщи, като го видя. Тримата мълчаливо облякоха гащеризони от тайвек. Напрежението от очакването какво ще им поднесе новото местопрестъпление, сякаш наелектризираше въздуха.
	Те влязоха в първата стая, отрупана със строителни отпадъци. Въздухът беше хладен и парлив, натежал от острата миризма на урина и фекалии.
	Блейк изкриви лице от погнуса и сложи ръка на носа си. Минаха през найлоновите завеси в отсрещния край на правоъгълната сграда и навлязоха навътре. Неприятният студ се засилваше и светлината отслабваше. След четвъртата стая видяха яркия блясък на мощните прожектори на криминалистите през мръсния найлон на входа на друго помещение. На прага стоеше лаборант. Очите му бяха втренчени в далечното празно пространство. Той сякаш не забеляза пристигането на тримата.
	Робърт, Карлос и Барбара, влязоха заедно в ярко осветеното помещение. Студът, който ги беше съпътствал из цялата сграда, внезапно се изпари от тялото на Хънтър, но не от топлината на прожекторите, а защото сърцето му започна да изпомпва повече кръв. Биеше два пъти по-бързо, отколкото преди няколко минути. Трите чифта очи се втренчиха в онова, което се намираше в средата на стаята.
	— Мили боже! — промълви Блейк и доближи треперещата си ръка до устата.


	97.

	Гол чернокож мъж седеше на метален стол с висока облегалка. Кожата му беше тъмносива, а главата — леко наклонена назад. От отворената му уста се подаваше тънка найлонова тръбичка. Но капитан Блейк не се разтрепери при вида на тръбичката, а на двеста и петдесетте спринцовки, забити навсякъде в тялото му.
	Доктор Уинстън стоеше вдясно от жертвата. Той бавно се приближи до двамата детективи и шефа на отдел „Обири и убийства“. Робърт не го беше виждал толкова изтерзан. Четиримата застанаха мълчаливо. Блейк заговори първа. Обикновено спокойният й и авторитетен глас потреперваше нервно:
	— Убиецът е превърнал жертвата в пълен с кръв игленик?
	— В известен смисъл. Спринцовките съдържат около петдесет процента от всичката му кръв.
	Въпросителният поглед на капитана се отмести от патоанатома към Робърт.
	— Ако не получат помощ, човешките същества не оцеляват, щом загубят петдесет процента от кръвта си — обясни той.
	Гарсия сподави въздишката си.
	— Искате да кажете, че убиецът е източил кръвта на жертвата, докато умре?
	— Числото? — попита Робърт.
	Съдебният лекар мълчаливо насочи вниманието им към гърба на жертвата. В средата, между плешките, беше написано числото пет, високо петнайсет сантиметра.
	Хънтър заобиколи и застана пред стола.
	— Какво знаем за убития?
	— Името му е Дарнъл Дъглас, на четирийсет и една години. Живеел е в Западен Холивуд със съпругата си, за която е женен от седем години.
	Робърт вдигна глава.
	— Още не са й съобщили. — Доктор Уинстън тъжно поклати глава. — Дъглас е бил продавач на коли в „Принстъп Карс“, също в Западен Холивуд. Вероятно вече са ви казали, че е изчезнал вчера, след като изкарал кола от магазина за пробно каране.
	Детективът кимна.
	— Екипът ми проверява колата за отпечатъци. Ако убиецът е оставил следи, ще ги намерим.
	Барбара Блейк се беше втренчила в убития.
	Патоанатомът каза:
	— Извършителят може да го е изтезавал часове наред.
	— Той е искал човекът да вижда как иглите се забиват в него — обади се Робърт.
	— Защо? — попита Барбара.
	— О, боже! — промълви Гарсия, когато осъзна какво има предвид партньорът му. Убиецът преследва страха на жертвата. Дарнъл Дъглас се е страхувал от игли.


	98.

	Просторният етаж представляваше лабиринт от големи и малки бюра. Всичките бяха отрупани с книги, листове и снимки. Компютърни монитори, телефони, семейни портрети в рамки и пухкави играчки заемаха останалото пространство. От тавана не висяха плакати. Никъде нямаше имена. Не се знаеше кой какво прави. Мястото жужеше като пчелен кошер, оживено от телефонни разговори и тракане по клавиатури. Двеста души довършваха статиите, които щяха да бъдат публикувани в утрешния брой на „Ел Ей Таймс“.
	Клеър Андерсън седеше в отсрещния ъгъл зад бюро, което приличаше по-скоро на масичка за кафе, отколкото на работно място на репортер. Въпреки че беше успяла да отпечата на първа страница репортажа за серийния убиец и момичето ясновидка, тя все още беше на изпитателен срок. Вярно, вчерашната статия й спечели няколко червени точки, но тя знаеше, че в тази игра няма сигурност. Публикуването вчера на първа страница днес лесно можеше да се превърне в стара новина. Клеър трябваше да продължи с историята и да поддържа интереса на читателите. Инстинктът й подсказваше, че се е натъкнала на нещо различно — невиждан досега убиец, но се нуждаеше от повече информация. За жалост много добре съзнаваше, че е вбесила главния детектив, водещ разследването. Не можеше обаче да си позволи историята да й се изплъзне. Трябваше да проучи всичко за онова, което досега само тя беше открила — момичето екстрасенс.
	Предишната вечер в „Трейдър Вик“ Клеър имаше чувството, че телефонното обаждане, което Хънтър получи, е свързано с момичето, но докато вземе палтото си и излезе навън, детективът беше изчезнал. Тя не искаше да губи време, взе такси и отново отиде в стария хотел в Линуд, докъдето беше проследила момичето след срещата й с Хънтър и Гарсия. Ала момичето също не беше там. Високият, плешив собственик на рецепцията й каза, че не е виждал момичето на име Моника от предишната вечер.
	— Приятелка ли си й? — попита той с неопределим чуждестранен акцент. Дъхът му миришеше на алкохол. — Ако си й добра приятелка, ще ми дадеш ли парите, които тя ми дължи? Не е плащала наема си от три седмици. — Мъжът вдигна три дълги, кокалести пръста. Ноктите му бяха черни.
	— Не съм й толкова добра приятелка — отвърна Клеър и дискретно закри носа си с ръка. — Но вижте какво ще ви кажа, господин…
	— Петроски. Пат Петроски.
	— Виж какво, Пат. — Клеър написа името и телефонния си номер на къс хартия и го сложи на гишето.
	— Ако ми се обадиш веднага щом я видиш отново, и имам предвид на секундата, ще изкараш сто кинта. Как ти звучи?
	Петроски прочете бележката, без да я взима. Когато вдигна глава, очите му се спряха на цепката между гърдите на Клеър.
	— Добре. Договорихме се.
	Смрадливецът не се беше обаждал. Клеър гледаше екрана на лаптопа си и потракваше по зъбите си с химикалка. Оставаше й да изиграе още един коз. Случайно успя да открие една приятелка на Моника, двайсет и три годишна сервитьорка на име Сюзан, която бе работила с нея.
	Мобилният й телефон започна да вибрира на бюрото. Тя го грабна.
	— Клеър Андерсън.
	Обаждаше се телефонният оператор на вестника. Като всеки репортер на изпитателен срок Клеър нямаше пряка линия и всички обаждания за нея в „Ел Ей Таймс“ минаваха през централата и се отклоняваха към мобилния й телефон.
	— Госпожице Андерсън, търси ви един човек — съобщи операторът.
	— Кой?
	— Не каза името си. Вчера се обади няколко пъти и тази сутрин отново. Познах гласа.
	— Добре. Свържи ме. — Тя чу изщракване и каза:
	— Клеър Андерсън.
	— Репортерката?
	— Да — засмя се Клеър, — репортерката. Как да ви наричам?
	— Приятел.
	Тя затвори очи и бавно поклати глава, като си помисли: „Откачалка“.
	— Какво мога да направя за теб, приятелю?
	— Питам се дали може да се срещнем. Може би ще си помогнем взаимно.
	— Защо искаш да се срещнем?
	Отговор не последва, само тежко дишане.
	— Ало? Там ли си?
	— Да.
	— Защо искаш да се срещнем?
	— Заради „момичето ясновидка“ в статията ти.
	Клеър изопна тяло и изправи рамене. Нещо в гласа на мъжа я накара да потрепери.
	— Тя не е такава, за каквато я мислиш — добави той.


	99.

	Никой не проговори в продължение на минута. Капитан Блейк пристъпваше от крак на крак. Предположението на Гарсия, че Дарнъл Дъглас се е страхувал от игли, я разтърси емоционално. И тя не ги обичаше.
	— Щом се е страхувал от игли, каква е тази тръбичка, пъхната в устата му, по дяволите? — попита и посочи трупа. — Нима убиецът го е хранил насила?
	Доктор Уинстън потърка лице, без да бърза да отговори.
	— Ще знам със сигурност, когато прегледам жертвата в залата за аутопсии, но не мисля. Това е тръба за интубация.
	По гърба на Барбара полазиха ледени тръпки.
	— Убиецът е интубирал жертвата? Защо?
	— Вгледайте се внимателно. Какво липсва? — предизвикаха ги проницателните очи на патоанатома.
	Погледите на всички отново се приковаха в гротескния образ на мъжа, украсен с двеста и петдесет спринцовки, пълни с кръв.
	— Предавам се и не съм в настроение да играя игрички, Джонатан — отсече Блейк. — Какво липсва?
	— Въжета — отговори Хънтър и се приближи до трупа. — Жертвата не е завързана за стола, а седи там доброволно.
	— Бинго — похвали го съдебният лекар. — Въжетата не биха послужили за целта на това убийство.
	— Не разбирам — поклати глава Барбара. — Какво общо има завързването с интубирането на жертвата?
	— Завързаната жертва не би могла да се движи, а само да се гърчи — обясни доктор Уинстън.
	— Е, това не е особено силна съпротива — възрази Барбара. На лицето й все още беше изписано неразбиране.
	— Съпротива е, ако се опитваш да прободеш вена — заяви Робърт.
	— Правилно — потвърди патоанатомът. — Господин Дъглас е трябвало само да трепне и планът на убиеца да забие иглата във вена, е щял да бъде осуетен. Повалянето на жертвата в безсъзнание също не би удовлетворило убиеца. Той е искал жертвата да бъде будна.
	— И затова е трябвало да я обездвижи напълно? — попита Карлос.
	Съдебният лекар си пое дълбоко дъх.
	— Убиецът е парализирал Дъглас.
	— Упоил ли го е? — попита Блейк.
	— По всяка вероятност, но ще трябва да го потвърдят от лабораторията.
	— Парализираща упойка, от която човек не губи съзнание? — Хънтър погледна многозначително доктор Уинстън.
	— Не само да не загуби съзнание, но и да чувства всичко.
	— Господи! — Гарсия обви с ръце тялото си, сякаш думите на патоанатома засилиха студа в стаята. — Има ли такъв опиат? Парализиращо вещество, но да позволява на обекта да усеща всичко?
	— О, да. Всъщност са няколко. Не е трудно да се сдобиеш с тях по интернет и стотиците нелегални сайтове за опиати.
	— И все пак… защо ще го интубира? — обади се капитанът и поклати глава.
	— Защото използваният опиат вероятно е парализирал и диафрагмата — заключи Робърт. — Дъглас би се задушил, защото не е можел да диша, а убиецът го е искал жив.
	— И аз си мислех същото — съгласи се съдебният лекар. — Убиецът му е подавал кислород през тръбичката и го е поддържал жив, докато му е нанасял колкото болка може да понесе.
	Мобилният телефон на капитан Блейк иззвъня и всички изтръпнаха. Тя се приближи до ъгъла на помещението. Разговорът продължи не повече от няколко секунди.
	— Готово — каза тя на Хънтър, след като отново се присъедини към останалите. — Клейтън е използвал връзките си и ти е издействал посещение при затворника Питър Елдър в седем сутринта. — Отново отмести поглед към трупа на Дарнъл Дъглас. — Трябва да намерим копелето, което е направило това. И по-бързо.

	* * *

	Робърт прекара по-голямата част от нощта на новото местопрестъпление заедно с доктор Уинстън и в четири и половина замина за затвора в Техачапи. Карлос се отправи към Паркър Сентър в двайсет и два часа. Хънтър го беше помолил да намери всичко, което може, за Дарнъл Дъглас, поредната жертва.
	Информацията, която Гарсия откри, беше откъслечна, но достатъчна, за да предостави на Робърт онова, което търсеше.
	Дарнъл не беше учил в гимназиите в Комптън и Гардена, но като тийнейджър бе живял само през две улици от Брет Стюарт Никълс. Фактите изпълниха с вълнение Хънтър. Теорията му за уличната банда започна да придобива по-ясни очертания.
	Той беше наблюдавал, докато доктор Уинстън и двама криминалисти извършиха трудния и мъчителен процес да извадят двеста и петдесетте спринцовки, пълни с кръв, от трупа на Дарнъл. Макар да не очакваше резултати, знаеше, че всяка спринцовка трябва да бъде изследвана за отпечатъци. Съдебният лекар му каза, че докладът от аутопсията ще бъде готов, когато Робърт приключи с разпита на затворника.


	100.

	Вечерта беше започнала зле и докато напредваше, всякаква надежда, че ще се оживи, се изпаряваше бързо. Хъни обикаляше Западен Холивуд от три часа и засега беше успяла да изкара някакви си мизерни двайсет и пет кинта за свирка на космат, смърдящ на къри шофьор на задната седалка на таксито му. Ставаше все по-трудно да намира клиенти. Уличната проституция беше рискована и ниско платена, но за някои по-възрастни момичета или онези, които бяха прекалено пристрастени към нещо, за да се включат в някоя от множеството агенции за компаньонки, и салони за масаж или да се прикрепят към известен сводник в Лос Анджелис, нямаше друго решение.
	Хъни беше на двайсет и една и не можеше да се смята за стара, но седемте години на злоупотреба с хероин бяха съсипали някога красивите й черти. Тя беше болезнено слаба, с хлътнали очи, сипаничава кожа, напукани устни и унесен, сънлив поглед.
	Истинското й име беше Айша Кемп и беше родена в Южна Пасадина. Измислиха й прякора „Хъни“* още преди да проходи, заради хубавата й златистокафява кожа. Но ако е вярно, че децата се учат, като имитират каквото виждат, съдбата й беше решена на много ранен етап в живота.
	[* Мед (англ.) — Б.пр.]
	Баща й беше алкохолик и пушеше крек във всекидневната им, докато приспиваше бебето Хъни. Майка й не се свърташе у дома и беше улична проститутка, която би направила всичко за поредната доза дрога. Непрестанните кавги в семейството бяха изпълнени с насилие и на никого не му пукаше, когато гладната Хъни плачеше. Тя се напи за пръв път, преди да навърши десет години, и скоро след това се надруса. На тринайсет загуби девствеността си с група улични хлапета, а на четиринайсет иглите станаха най-добрите й приятели.
	Също като майка си, тя бързо откри, че навикът й струва скъпо. Когато му каза, че няма пари, дилърът й предложи боцкане, ако Хъни разтвори краката си за него и приятелите му. Тя само се усмихна и кимна.
	Неочаквано на петнайсет години Хъни попадна в съвсем различен свят, където хората бяха готови да платят за удоволствията, които можеше да им достави. Тя учеше бързо и едно от първите неща, които научи, беше, че колкото е по-разкрепостена, толкова повече клиенти и пари ще получи. Скоро си спечели славата, че е навита на почти всичко — болка, мръсотия, покорство, господство, малтретиране и унижение. Нищо не беше прекалено извратено. Но този начин на живот, съчетан с прекомерната употреба на алкохол и наркотици, оказа въздействие върху тялото й само за шест години.
	На двайсет кожата й вече беше загубила гладкостта и блясъка си, теглото й рязко бе спаднало до анорексично състояние и косата й оредя толкова много, че не излизаше без перука. Въпреки силния грим никой не я смяташе за привлекателна. Богатите клиенти не обикаляха улиците, за да търсят компания. Те се обаждаха на агенции и търговци на секс от удобния си хотел или задната седалка на лимузината. На двайсет и една за Хъни останаха само пияните, мръсни и бедни търсачи на плътски удоволствия по улиците.
	Ръмящият дъжд само влошаваше нещата и тя вече се примиряваше, че днес ще се прибере само с двайсет и пет долара. Сумата не беше достатъчна за ежедневната й доза, но се надяваше, че може би Клиф ще склони на нещо. Знаеше какво харесва той.
	Току-що си беше сложила ярко червило и попи излишъка с хартиена кърпичка, когато забеляза, че от отсрещната страна на улицата я гледа мъж на четирийсет и няколко години. Тя се усмихна, но той не реагира и свенливо отмести поглед встрани. В ушите й зазвъня шумът на пари, когато разбра, че мъжът не е от града и е турист. Хъни го изчака отново да я погледне и той го направи точно след пет секунди. Тя беше експерт в играта на флиртуване и след минута получи подканващата усмивка, която търсеше. Съблече палтото си, изпъчи съвършените си закръглени гърди, погледна ги и пресече улицата.
	— Здравей — каза тя с напевния си носов изговор, когато се приближи до туриста. — Аз съм Хъни. — Протегна ръка.
	— Здравей, Хъни.
	— Брей, имаш фантастично силни ръце — добави тя с пресилено съблазнителен глас. — Обзалагам се, че си само мускули под дрехите, нали?
	Той леко наклони глава на една страна. Беше твърде срамежлив, за да се съгласи.
	— Много бих искала да ми ги покажеш. — Хъни му намигна прелъстително. — Може би и аз ще ти покажа какво имам под дрехите си. Ще ти хареса ли?
	— Мисля, че да. — Мъжът се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчки. — Имам само сто долара — смутено добави.
	Хъни го хвана за ръката.
	— Сто долара може да ти купят голяма наслада с Хъни, скъпи.


	101.

	Стаята беше осветена само от безвкусна розова, неонова лампа със зайчето на „Плейбой“ и всичко вътре беше евтино — тапетите на цветя, тъмношоколадовият килим, блудкаво сантименталните репродукции на стените и мръсните завеси на прозорците. Леглото имаше такъв вид, сякаш щеше да падне, ако още една двойка правеше секс на него.
	— Ще отида в банята да се освежа, скъпи — рече Хъни и погали по лицето туриста. — Щом изляза, надявам се, че няма да си с дрехите. Знам, че ще бъде така.
	Тя отново преброи парите. Искаше да й платят предварително. Веднъж допусна грешката да ги поиска накрая и получи насинено око и разкървавени устни.
	Хъни оправи перуката и грима си и се съблече. Бельото й не беше ново. Дори не си спомняше кога за последен път си купи ново бельо, но беше чисто и тя знаеше, че не след дълго ще го свали.
	— Е, да се залавяме за работа, момиче — каза Хъни на отражението си в огледалото и нацупи устни.
	Мъжът седеше на ръба на леглото. Все още беше облечен. Ръцете му бяха между коленете и беше навел глава.
	— Какво има, скъпи? — Тя коленичи пред него.
	Той не откъсна очи от пода. Смущаваше се да я погледне.
	— Аз… не съм го правил досега.
	Хъни се усмихна, сложи ръка на крака му и нежно го погали.
	— Не се тревожи, скъпи. Аз имам богат опит.
	— Имаш ли нещо против, ако първо се измия?
	— Не, разбира се. И не бързай. Ще те чакам тук. — Тя му намигна чувствено. — Без дрехи.
	Хъни се беше облегнала гола на неудобната метална табла на леглото, когато мъжът излезе от банята. Тя вече беше потъркала и ощипала зърната на гърдите си, за да бъдат твърди и да стърчат. Смяташе, че те са най-хубавото нещо в нея. Изражението й обаче се промени, щом туристът се върна в стаята. Той беше гол, но бе облякъл дълъг, прозрачен дъждобран. Хана забеляза огромния му възбуден пенис.
	— Брей, скъпи. Това е доста откачено. Харесва ми.
	— Дошъл съм за теб, Хъни. — От срамежливостта му нямаше и следа.
	Хъни настръхна от различния му тон. Тя стана от леглото, и той пристъпи към нея. Светлината на розовата неонова лампа се отрази в нещо в дясната му ръка и Хъни се вцепени. Беше виждала този блясък и преди. Опита се да изпищи, но мъжът беше по-бърз от нея. Той преодоля за миг разстоянието между тях и запуши устата й със силната си ръка. Притисна тяло до нейното и тя почувства възбудения му член до бедрото си. Ужасените й очи намериха неговите и злото, което видя в тях, я потресе.
	— Трябва да коленичиш и да се молиш — измърмори той, докато тя трепереше в ръцете му. Беше прочела за него в сутрешния вестник. Наричаха го „Камата“.
	Мъжът бавно облиза устни, вдигна ножа до врата й и прошепна в ухото й:
	— Аз съм твоето спасение, Хъни.


	102.

	Хънтър търпеливо седеше до металната маса в малката, боядисана в бяло стая за частни посещения в калифорнийския затвор в Техачапи. Той чу подрънкване на вериги и после вратата се отвори. Първо влезе едър надзирател. Мускулите му щяха да скъсат плата на опънатата по тялото му униформа размер XXL. В сравнение с размерите му мъжът зад него приличаше на джудже. Той имаше бледа кожа, беше среден на ръст и беше облечен в бяло.
	Веригата, с която ръцете му бяха оковани пред него, беше увита около кръста му и се спускаше до глезените, позволявайки му да прави ситни крачки като гейша. Косата му беше подстригана късо, но Робърт забеляза, че е прошарена на слепоочията. Устните му не бяха толкова пълни като на снимката в годишника. Лявата му буза беше разкрасена от лошо заздравял белег. Очите му все още бяха като на котка, но бяха загубили заплашителността си. Той спря на прага и се намръщи, когато видя Хънтър.
	— По дяволите, кое е това момченце, Дюбал? — обърна се Питър Елдър към надзирателя, който безучастно повдигна рамене, а после въведе затворника и го настани до масата срещу посетителя.
	— Ако се нуждаете от нещо, ще бъда отвън — рече Дюбал, излезе и остави тежката врата да се тресне зад него.
	Питър Елдър седеше с ръце в скута, наведена глава и прегърбени рамене, но очите му оглеждаха изпитателно Робърт, както хищник се взира в плячката.
	— Трябва да си много важно ченге — отбеляза той с тих глас.
	Хънтър се беше облегнал назад на стола.
	— Защо мислиш така?
	Елдър се усмихна и разкри лошо поддържани зъби.
	— Това не е нормалният час за посещения, нито обичайната стая за свиждания. Затова целият съм окован. Обикновено ми слагат само белезници, но пътят от карцера е дълъг, а тук не рискуват. Ти трябва да си някой тузар и отчаяно искаш нещо от мен, за да се срещаме тук.
	— Казвам се Робърт Хънтър. Детектив съм от отдел „Убийства“ в Лос Анджелис. — Показа му значката си.
	— Не ми пука кой си и от къде си, ченге. Интересува ме само какво искаш от мен.
	Хънтър се втренчи в човека пред себе си и после спокойно отговори:
	— Помощта ти.
	Питър се изсмя шумно и сложи ръце на масата. Веригата му издрънча силно върху метала.
	— Защо ще ти помагам, ченге?
	Робърт знаеше, че между затворниците има правило да не помагат на полицията. За тях това беше като да изменят на братство, доносничество, предателство и ако някой разбереше, последиците щяха да бъдат фатални. Ако искаше Питър Елдър да му помогне, трябваше да изиграе правилно картите си.
	— Искам да помогнеш не на мен, а на приятелите си.
	Елдър учудено изви вежди.
	— Приятели? — изсмя се. — Да не би да пушиш трева, ченге? Аз съм тук от четиринайсет години, всичките прекарани в карцер. — Питър произнасяше монотонно всяка дума. — Не общувам с никого. Изолиран съм от всичко и всеки. Дори кореспонденцията ми е ограничена. Всичките приятели, които имам, живеят в главата ми, ченге.
	— Някогашните ти приятели.
	Елдър заинтригувано вдигна глава.
	— Спомняш ли си едно хлапе от гимназията в Комптън на име Брет Стюарт Никълс?
	Затворникът се облегна назад на стола и се подсмихна. За миг погледът му стана унесен, сякаш миналото се разигра пред очите му. Когато заговори, гласът му прозвуча по-оживено:
	— Става дума за Брет?
	— Донякъде.
	— Какво по-точно означава това?
	Робърт бавно разказа на Елдър леко изменена версия на случилото се.
	— Смятаме, че убиецът преследва вашата стара група приятели.
	— От гимназията в Комптън?
	— Не е задължително.
	— Мамка му! Ще престанеш ли да говориш в гатанки, ченге? Объркваш мислите ми. Кое не е задължително?
	Хънтър извади снимката на четирите момичета от гимназията в Гардена от найлонова папка.
	— Тези момичета не са учили в гимназията в Комптън. — Той бутна фотографията към затворника. — Познаваш ли някоя от тях?
	Елдър дълго гледа снимката и накрая поклати глава.
	— Не — студено отвърна.
	Робърт разбра, че Питър лъже, но се престори, че му повярва.
	— Може би някои от тези момичета са се мотаели с теб и Брет след училище. — Взе снимката и видя как Елдър без желание откъсна очи от нея. — Убиецът премахна две от тях.
	— Кои две? — машинално попита Питър. Нервен рефлекс на обезпокоен човек.
	— Няма значение. Щом момичетата не са се мотали с вас, няма смисъл. Приключихме. — Той понечи да стане.
	— Чакай малко. — Елдър се наведе напред. Гласът му прозвуча настойчиво. — Дай пак да видя снимката.
	— Защо?
	— Мина много време, ченге. Забравил съм доста неща. Може би ако я видя отново…
	Хънтър бавно бутна снимката към него. Този път затворникът я взе в окованите си ръце. Робърт наблюдаваше внимателно как очите на Питър се стрелкат от момиче на момиче. Нямаше съмнение, че погледът му се съсредоточава най-вече върху втората девойка отляво надясно — Аманда Райли.


	103.

	— Кои две са били убити? — Тонът на Пит беше поомекнал.
	— Спомняш ли си някоя от тях? — настоя Хънтър.
	Елдър вдигна глава и пронизващите му очи се спряха на детектива. Той примига няколко пъти, сякаш да проясни зрението си. Ъгълчетата на устата му се извиха.
	— Ти си натясно, ченге. — Отново заговори монотонно: — Опитваш се да хванеш убиец. Аз вече знам съдбата си. Никога няма да изляза от тук. Играй си с мен, колкото искаш. Това не ме притеснява. Може би си ги спомням, но първо искам да знам кои две са били убити.
	Питър Елдър се нуждаеше от причина, за да помогне. От начина, по който гледаше Аманда Райли, беше очевидно, че се бори с чувство, което не е изпитвал от много години. И снимката определено събуди спомени. Робърт реши да рискува.
	— Двете момичета вдясно — Деби Хауард и Джесика Пиърс.
	Лицето на Елдър леко се отпусна от облекчение и Хънтър разбра, че е заложил на правилната карта. Време беше да хвърли зарчето още веднъж.
	— Другите са в опасност, както и всеки член на уличната ви банда. Имаме причина да смятаме, че следващата в списъка на убиеца е второто момиче отляво надясно… Аманда Райли. Познаваш ли я?
	Питър се скова.
	— Щом мислите, че тя ще бъде следващата жертва, защо не я пазите?
	— Не можем да я намерим. Според нас тя бяга и се крие от страх. Най-добрият ни шанс е да заловим убиеца, преди да нанесе поредния си удар. Тези момичета са се познавали, но не знаем каква е връзката между тях и Брет.
	— И как ще ви помогне това?
	Робърт се наведе напред.
	— Виж, знам, че сте тормозили някои хлапета, когато сте били млади. Това се случва във всяко училище в Америка. От информацията, с която разполагаме досега, изглежда, че поради някаква причина едно от хлапетата, с които сте се заяждали, е решило, че е време за отплата.
	Питър се намръщи.
	— Това беше преди двайсет и пет години.
	— Някои хора никога не забравят.
	— Но тези момичета не учеха в гимназията в Комптън. Защо ще ги преследва убиецът?
	Хънтър му обясни теорията си за уличната банда.
	Елдър се почеса по челото.
	— Искаш да потвърдя дали си прав. Тормозено хлапе, което е решило да си го върне на бандата.
	Робърт кимна.
	— Не.
	— Какво имаш предвид?
	— Теорията ти е скапана, ченге. — Питър отново погледна снимката и очите му омекнаха. — Някои от нас наистина се мотаеха заедно. — Посочи последното момиче вдясно. — Дебс, едното от момичетата, които казваш, че са убити, беше една от тях. Както и Манди. — Елдър посочи Аманда Райли. — Но другото момиче, което е умряло… Как й беше името?
	— Джесика Пиърс.
	— Не съм я виждал. Тя не излизаше с нас. Нито онази другата. Затова убиецът не може да преследва старата ми улична банда.
	— Колко души бяхте?
	Питър се замисли.
	— Осем, заедно с мен.
	Хънтър извади друга снимка от найлоновата папка и я плъзна по масата. Затворникът насочи вниманието си към нея. Слаб мъж с добре подстригана руса коса, който небрежно се беше облегнал на бяла стена, снимката на все още неидентифицираната първа жертва, която бяха взели от къщата в Малибу. Робърт внимателно наблюдаваше очите и изражението на Елдър, който позна мъжа за пет секунди.
	— Той беше първата жертва — съобщи Хънтър.
	Питър не каза нищо.
	— Този човек беше ли член на уличната ви банда?
	Елдър отново сложи ръце на коленете си и се замисли, преди да отговори:
	— Стратър беше най-смахнатото копеле, което съм срещал.


	104.

	Робърт леко сбърчи чело.
	— Стратър?
	— Така му викахме. Той беше запален почитател на „Кис“ и „Стратър“ беше любимата му песен.
	— Хубаво парче — съгласи се Хънтър.
	Този път усмивката на Питър беше искрена.
	— Той беше гадно копеле, но страхотен пич. Ако в бандата имаше водач, това беше Стратър. Не се страхуваше от нищо, освен от оси. Беше алергичен към тях. Долетеше ли оса, той офейкваше като мълния.
	— В гимназията в Комптън ли учеше?
	Елдър се засмя.
	— И мъртъв не можеха да го докарат в училище. Стратър мразеше образованието. Казваше, че може да научи всичко, което му трябва, от улицата. — Той отново се вгледа в снимката и тъжно поклати глава.
	— Как беше истинското му име?
	— Да ме вземат дяволите, ако знам. Познавахме се само от улицата. Знам името на Брет, защото учехме в едно училище. На улицата наричахме всички с прякори. Стратър, Манди, Дебс. Брет беше Би Ес, но това не означаваше Брет Стюарт. Аз бях Кикър. Имаше Джей Джей, Дабъл Ди и Липс*. — Елдър забеляза заинтригувания поглед на детектива и поясни: — Джей Джей беше откачено, мършаво копеле, Дабъл Дий беше чернокож и вечно танцуваше, а Липс беше знойна пуерториканка. Тя имаше най-сексапилните устни, които съм виждал или целувал. — Той се усмихна, докато си спомняше.
	[* Устни (англ.) — Б.пр.]
	— И никога ли не си ги наричал с истинските им имена?
	— Не — невъзмутимо отвърна Питър. — Не знаех истинското име на Стратър или Джей Джей. Странно ми беше да произнасям името на Липс. Дабъл Ди беше нещо като Дарнъл или Даръл.
	— Дабъл Ди — Дарнъл Дъглас. — Робърт предпочете да не споменава нищо засега. Искаше да идентифицира двамата останали членове на бандата. — Ами Джей Джей и Липс? В гимназията в Комптън ли учеха?
	— Не.
	— И те ли бяха улични хлапета като Стратър?
	— Не. Учеха някъде, но не беше в гимназията в Комптън. Не знаех къде учат и не ме интересуваше. Всичките мразехме училището. Мисля, че те двамата напуснаха като мен.
	Хънтър извади годишника на гимназията в Комптън.
	— Може ли да те помоля само за едно последно нещо? — Сложи годишника пред Елдър, който озадачено повдигна вежди. — Би ли погледнал годишника и посочил учениците, с които се заяждахте най-много?
	— Защо? Вече ти казах, че теорията ти не струва. Убиецът е очистил момиче, което не беше в бандата.
	Време беше Робърт да изиграе последния си коз. Той извади снимка на Дарнъл Дъглас и я сложи на масата.
	— Познаваш ли го?
	Питър погледна фотографията и след няколко секунди се намръщи. Той изви тяло напред и взе снимката.
	— Мамка му. Това е Дабъл Ди — ухили се. — Напълнял е.
	Хънтър си пое дълбоко дъх.
	— Той беше намерен убит вчера.
	Затворникът рязко вдигна глава.
	— Убиецът е същият. — Робърт трябваше да разсъждава бързо. — Джесика Пиърс може и да не е била член на бандата ви, но вероятно го е раздразнила по някакъв начин. Може би убиецът е бил влюбен в нея и тя му се е подиграла и го е поставила в неудобно положение пред другите. — Той отново посочи снимките: — Пътищата на Брет, Стратър, Дабъл Ди и момичетата не са се пресичали в живота им на възрастни хора. Всичките са тръгнали по различен път. Нищо не свързва петте жертви, освен училищните дни и старата ви банда. Това не е случайно съвпадение.
	Лявото око на Питър леко потрепна.
	— Все още можем да ги спасим. — Хънтър почука по снимката на момичетата, като се погрижи пръстът му да попадне на Аманда Райли. — Но те се нуждаят от помощта ти. — Протегна ръка и подаде син флумастер на затворника.
	Елдър дълго мълча, а после взе флумастера и нарисува кръг на масата около годишника.
	— Ето. Тормозехме почти всички в училище.
	— Добре, но може ли да стесниш кръга и да включиш и онези, които сте закачали извън училище?
	— Защо да ми пука за тях? Никой не дойде да ме види. Изобщо не се интересуваха как я карам. Дори Би Ес не дойде, а беше най-добрият ми приятел.
	Робърт се опита да измисли какво да каже. Можеше да излъже и да убеди Питър, че това не е вярно и че Брет и Аманда са искали да го посетят, но са им отказали. Елдър обаче щеше да запомни това до края на живота си, а никой не заслужаваше такова психично мъчение.
	— Не мога да отговоря на този въпрос. Само ти можеш да намериш причина защо да ти пука.
	Двамата се втренчиха един в друг и последвалото мълчание сякаш продължи цяла вечност.
	— Това може да отнеме доста време, ченге — най-после каза затворникът, отвори годишника и взе флумастера.


	105.

	Хънтър се обади на доктор Уинстън веднага щом излезе от затвора. Аутопсията беше потвърдила подозренията им. Дарнъл Дъглас беше починал от загуба на кръв. Токсикологичният анализ беше показал, че му е инжектиран суксаметониум хлорид, местен парализиращ анестетик, използван при хирургични операции, които не засягат нервната система. Обектът не може да се движи, но усеща всичко.
	В черния кадилак, намерен пред местопрестъплението, не беше открито нищо, нито дори отпечатъци на Дарнъл. Убиецът старателно беше почистил колата.
	Робърт се върна в Лос Анджелис за два часа. Отиде в Паркър Сентър и слезе направо в сутерена и отдел „Следствен анализ“. Хопкинс не беше зад бюрото си, нито Джак Кърли. Позвъни на мобилния телефон на младия полицай.
	— Иън, къде си, по дяволите?
	— В моргата.
	— Какво правиш там?
	— Преглеждам описите на личните вещи. Забрави ли, че те са написани на ръка формуляри? Не мога да ги претърсвам на компютър.
	— Накарай някой друг да ги прегледа, а ти ела в отдела.
	— Добре, тръгвам.
	Гарсия седеше зад бюрото си и прелистваше папки, когато Робърт влезе в кабинета.
	— Как мина срещата ти с Питър Елдър? — нетърпеливо попита той.
	Хънтър набързо му преразказа разговора им, докато четеше факса, който доктор Уинстън беше изпратил.
	— Материалите по делото на Деби Хауард пристигнаха сутринта от Ланкастър — съобщи Карлос, направи гримаса и даде на партньора си някои от документите, които преглеждаше от един час.
	Робърт седна зад бюрото си и бързо прелисти снимките от местопрестъплението, като се намръщи няколко пъти.
	— Има ли доклад от аутопсията?
	— Зелената папка на бюрото ти.
	Хънтър я прегледа.
	— Според доклада от аутопсията Деби Хауард се е удавила. — Той повдигна учудено вежди. — Снимките от местопрестъплението я показват в празна вана.
	Гарсия му даде друга папка.
	— Разказът за събитията на Джонатан Хейл, съпруга на Деби. Той е намерил трупа.
	Робърт мълчаливо прочете показанията му.
	Джонатан Хейл отсъствал от града четири дни. Ходил на конгрес на архитектите. Обратният му полет от Далас на тринайсети декември закъснял три часа и когато се прибрал у дома, минавало полунощ. Не могъл да се свърже с Деби по телефона, но оставил съобщение и обяснил за закъснението си. Деби работела до късно повечето нощи, затова Джонатан не се изненадал, че къщата е тиха и тъмна. Алармата била включена и нямало следи от влизане с взлом. Той си направил сандвич и чаша кафе в кухнята и се качил в спалнята. Стаята била подредена и всичко било на мястото си. Нямало следи от борба. Влязъл в банята да се изкъпе и тогава целият му живот се разбил на пух и прах.
	Деби Хауард била гола и висяла завързана с краката нагоре над голямата вана. Само главата и раменете й били потопени във водата. Джонатан се паникьосал, скочил във ваната и се опитал да извади безжизненото й тяло. Срязал въжето на краката й и я притискал в обятията си най-малко един час, а след това изпразнил ваната й се обадил на полицията.
	— Срязвайки въжето и изпразвайки ваната, Джонатан Хейл напълно е унищожил повечето доказателства на местопрестъплението — отбеляза Карлос, когато партньорът му стигна до края на доклада.
	— Разбираемо е. — Робърт потърка очи. — Връщаш се вкъщи, заварваш жена си обесена за краката в банята и главата й потопена във водата и какво правиш?
	Очите на Гарсия се натъжиха и Хънтър разбра, че той мисли за Ана.
	— Повечето хора биха постъпили като Джонатан. Ще прегърнат съпругата си… ще плачат… ще питат защо. Изобщо няма да им мине през ума да запазят уликите на местопрестъплението.
	Карлос въздъхна дълбоко и прочувствено и стаята утихна за миг.
	— Прочети отново доклада от аутопсията — каза.
	— Най-отдолу на първата страница.
	Робърт погледна параграфа.
	— Тя е била бременна.


	106.

	Гарсия се почеса с показалец между веждите.
	— На три седмици.
	— В лабораторията сравнили ли са кръвта й с онази, с която е написано числото три на гърдите на отец Фабиан?
	— Не. Станало е преди две седмици и въпреки че разследването продължава, Джонатан Хейл с подкрепата на прокуратурата направил всичко възможно да освободи тялото. Деби Хауард е била кремирана преди два дни.
	— Фантастично — измърмори Хънтър и прокара пръсти през косата си.
	— Това няма значение, Робърт. Тя е била бременна, точно както ти каза, че втората жертва би трябвало да бъде — с по-оживен тон каза Гарсия. — Убиецът е оставил снимката й на местопрестъплението на Аманда Райли и е написал числото две на гърба. Едва ли има съмнение, че Деби Хауард е жертва на същия луд.
	— Не трябва да мислим, че убиецът е луд. Не прави тази грешка, Карлос.
	Гарсия взе друг лист от бюрото си.
	— В по-късен разпит Джонатан Хейл е казал, че Деби се е страхувала от вода. Имам предвид да навлезе в дълбока вода. Живеем в град с тропически климат, където слънцето грее почти през цялата година. Семейството й било заможно. Къщата им е огромна, но е единствената на улицата без плувен басейн. Причината е, че Деби не е искала. Тя не е била в състояние дори да се приближи до басейн или плаж. Очевидно като млада едва не се е удавила. Убита е като другите жертви, по начин, който я е плашел най-много. Както ти каза, убиецът използва страховете им.
	Хънтър се замисли.
	— Тя е била потопена във водата. Затова никой не е намерил числото две на трупа й. — Робърт стана, приближи се до дъската и започна да рисува. — Деби виси с главата надолу над ваната. — Той начерта човече, за да я изобрази. — Съпругът й се връща и я заварва така. Паникьосва се и срязва въжето на краката й, но ваната все още е пълна с вода.
	Карлос пристъпи към него.
	— Джонатан е оставил тялото й да падне във водата.
	— Ако върху трупа е било написано число, водата го е отмила.
	— Но защо убиецът просто не е натиснал главата й във ваната и не я е задържал под водата като във филмите? Защо е губил време да я обесва с краката нагоре? Пак е щял да я удави.
	— Не — възрази Хънтър. — Нямаме снимки, но в доклада пише, че само главата и раменете й са били потопени.
	— Точно така.
	— Ако убиецът използва страховете на жертвите си, как би използвал факта, че Деби Хауард се е ужасявала от вода? Как би могъл да я уплаши?
	Гарсия потърка лице, докато гледаше нарисуваната фигурка.
	— Господи… — Той се обърна с лице към партньора си, когато осъзна какво се е случило. — Ваната е била празна, когато той е завързал Деби на гредата на тавана.
	Робърт кимна.
	— Убеден съм в това.
	— По дяволите. Деби е знаела, че главата й е над ваната. Гледала е как водата бавно се покачва. Усетила е как намокря косата и челото й и продължава да се издига. Била е принудена да наблюдава как най-страшният й кошмар постепенно се превръща в реалност. Убиецът може би я е изтезавал още повече, като е спирал водата точно когато е стигнела до носа й и е карал Деби да диша само през устата за известно време. Но това би било трудно дори за спокоен мъж в изправено положение, а какво да кажем за ужасена жена, която виси с главата надолу и знае, че ще умре. Удавянето й е било бавно и много болезнено. Абсолютно откачено, мамка му.
	— Така постъпва този убиец — добави Хънтър. — Два дни е седял и е гледал как Аманда Райли се сварява до смърт. Бавно и търпеливо е източил два и половина литра кръв от Дарнъл Дъглас. Сигурен съм, че е гледал как Деби Хауард се дави, и е искал да удължи процеса. Държал е да ги изтезава.
	— Радвам се, че не съм бил гаменче в училище. Човек никога не знае в какво може да се превърне, когато порасне.
	Робърт разгледа снимките от аутопсията, но спря, когато стигна до половината.
	— Тя е имала белег от венепункция на дясната ръка — съобщи, показа едната фотография на партньора си и провери записките на патоанатома. — Вероятно е придобит в деня на смъртта й.
	Карлос кимна.
	— Убиецът се е нуждаел от кръвта й.
	— Именно. Деби се е удавила. Не е имало кръв, която убиецът да вземе. А му е трябвала кръв, за да напише числото върху следващата си жертва — отец Фабиан. Трябва да разговаряме с Джонатан Хейл.
	— Това ще бъде проблем — призна Гарсия.
	— Защо?
	— Той прекарва Коледа в дома на родителите си далеч от тук.
	— Колко далеч?
	— В Тенеси.
	— По дяволите!
	На вратата се почука.
	— Влез — извика Карлос.
	Хопкинс се вмъкна в кабинета. Носеше под мишница обичайната си синя папка.
	— Открих го.


	107.

	— Кого си открил? — попита Хънтър.
	Двамата детективи се втренчиха в Хопкинс, който се намръщи, когато погледът му се спря на рисунките на човечето на дъската.
	— На бесеница ли играете?
	— Зарежи фигурите, Иън — каза Робърт. — Кого си открил?
	Младото ченге се усмихна.
	— Първата жертва. Точно след като ти ми се обади в моргата, попаднах на досието му. Бял мъж, метър осемдесет и осем, сто килограма. Единственият човек, когото намерихме с възпоменателен часовник на „Ел Ей Лейкърс“ от финала на НБА. Трупът е приет преди три седмици. — Той поклати глава. — Гледката не е приятна. И няма да повярвате как е умрял.
	— Нека отгатна — прекъсна го Хънтър. — Ужилен е от оси.
	Колегите му се вторачиха в него.
	— От къде знаеш, по дяволите?
	Робърт им обясни, че Питър Елдър е разпознал Стратър като водач на уличната банда и му е съобщил факта, че е бил алергичен към отровата на осите и много се е страхувал от тях.
	— Е, убиецът е свършил страхотна работа. Ето как е изглеждал мъртвият, когато са го намерили окован с верига за стената в сутерена му в Кълвър Сити. — Иън подаде снимка на Хънтър, който изтръпна, като я видя.
	На пода, облегнат на тухлена стена, с ръце, оковани за китките и протегнати високо над главата, опреше жестоко обезобразен труп на гол мъж. Лицето му беше уродливо подуто, а очите — подпухнали и затворени. На гърдите му имаше продълговато отвесно петно кръв.
	— Първата жертва. — Робърт показа снимката на партньора си.
	— Нищо чудно, че никой не е разпознал числото като важна улика — отбеляза Карлос. — Изглежда така, сякаш от устата на жертвата е потекла кръв и е капала по гърдите.
	— В доклада от аутопсията пише, че обектът е проявил систематична реакция и е умрял от анафилактичен шок, предизвикан от силната му алергия към отровата на осите — обясни Хопкинс.
	Гарсия потърка лице, сякаш го заболя.
	— Мразя осите.
	— Знаем ли името на жертвата?
	Младият полицай кимна.
	— Грегъри Карлсън. Току-що го открих, затова нямах време да събера информация за него, но мисля, че няма да ми отнеме много време.
	— Хубаво. Намери каквото можеш и веднага.
	— Искам да знам какви са тези рисунки на човечето? — попита Хопкинс.
	Карлос набързо му обясни как са се досетили защо никой не е открил числото две, написано на тялото на Деби Хауард.
	— Да, има логика — съгласи се Иън и прелисти тефтерчето си. — Опитвам се, но все още не съм открил другите две момичета на снимката от гимназията в Гардена…
	— Засега може да забравим за тях — прекъсна го Хънтър. — Убиецът няма да застраши живота им.
	— Защо?
	Робърт им разказа как блъфът му пред Питър Елдър едва не се беше объркал.
	— Те не са били членове на бандата, така ли?
	— От четирите на снимката, само Аманда и Деби са се мотаели с бандата, но за съжаление закъсняхме да ги спасим.
	— Това потвърждава теорията ти — развълнувано заяви Иън. — Убиецът определено премахва членовете на уличната банда.
	— Така изглежда. В такъв случай остават трима членове — Питър Елдър, който е в затвора и е трудна мишена.
	— Той има доживотна присъда — напомни им Хопкинс. — Не е нужно да го убива. Вече си е получил заслуженото.
	— Научихме и за бял мъж с прякор Джей Джей — добави Хънтър. — И пуерториканка, която наричали Липс.
	Гарсия се протегна.
	— Ако това е всичко, което знаем за тях, трудно ще ги намерим. Дори все още да обикалят улиците, прякорите им са твърде често срещани.
	— Разбирам — съгласи се Робърт. — Но може да проучим нещо друго. — Той даде на младото ченге годишника на гимназията в Комптън. — Затова те повиках. Питър Елдър огради няколко снимки. Това са учениците, с които бандата се е заяждала най-много.
	Хопкинс започна да прелиства страниците.
	— Искам да провериш снимките, които Елдър е маркирал, и да открием кои са тези хора, с какво се занимават, след като са завършили училище, и най-важното, къде са били през последните три седмици. Помоли за помощ всеки, който е свободен. Ако ти трябват още хора, кажи ми и ще говоря с капитан Блейк. Нямаме много време.
	— Няма проблем. Залавям се веднага… — Иън престана да прелиства страниците, присви очи и се вгледа в нещо в годишника. — Прегледахте ли тези снимки?
	— Още не. Идвам направо от затвора. Мога да се справям с много задачи едновременно, но не чак толкова добре. Защо?
	Младият полицай обърна отворения годишник към двамата детективи. На двете страници имаше три оградени снимки.
	— Втората снимка. Прочети името отдолу.
	— Мамка му! — възкликна Карлос и прокара пръсти през косата си.


	108.

	Той си пое дълбоко дъх и отново се втренчи в снимките, залепени на тухлената стена в осветеното от свещи мазе. Лицата сякаш го гледаха, всяко с историята си и я разказваха. Тялото му потръпна от вълнение при мисълта за онова, което вече беше постигнал и все още предстоеше.
	— Остава още малко — усмихна се той и облиза напуканите си устни. — Имам много време да го направя.
	Погледът му се спря на чертежите и плановете на голямата метална маса и той се засмя. Беше решил да остави най-хубавото за накрая. Знаеше точно какво ги плаши до смърт. Единият се ужасяваше от паяци, а другият — от плъхове. Мисълта го изпълни с умопомрачително усещане за сила. Беше им подготвил истински шедьовър — цяло ново измерение на паника и болка. Нямаше търпение да се изправи пред тях. Да види страха в очите им. Да вкуси кръвта им. Да ги накара да страдат. Но знаеше колко важно е да бъде търпелив.
	Той отвори миниатюрния хладилник в ъгъла на помещението и внимателно прокара пръсти по шишенцето с кръв, която беше взел от последната жертва.
	До тук всичко беше минало по плана, но бе възникнало нещо неочаквано. Той се втренчи гневно в снимката на първата страница на „Ел Ей Таймс“. Не беше предвидил това, но лесно можеше да отстрани проблема. Нищо и никой не можеше да му попречи да постигне целта си.


	109.

	— Мамка му! — шепнешком повтори Гарсия, докато гледаше снимката, която Хопкинс им беше показал. — Излъгал ни е.
	— Помолих те да го проучиш. Откри ли нещо? — обърна се Хънтър към Хопкинс.
	Младият полицай кимна и потърси информацията в папката си.
	— За разлика от Брет Джеймс Рийд е бил за пример във всичко — и като ученик, и като гражданин. Учел се е добре и е завършил с отличие през 1987 година. Не губил време и започнал да следва в Калифорнийския университет. Има две научни степени, по математика и физика, и оценките му отново са отлични. След университета се занимавал с дизайн на компютърен софтуер и няколко години работил във фирма-производител на игри — „Конами“, тук, в Лос Анджелис. Продукцията им е предназначена за големи момчета. Спечелил много пари, използвайки познанията си по математика и физика, като създал няколко игри. Майка му, която преподавала по алгебра на отец Фабиан в гимназията в Комптън, се разболяла преди три години и тогава Рийд напуснал фирмата. — Иън погледна Робърт. — Ти поиска да проверя къде е живял като малък. Познай — усмихна се ченгето. — Докато Рийд учел в гимназията, семейството живеело само през няколко къщи от младия Брет.
	— И затова Елдър го е отбелязал. Щом са живеели на една улица с Брет, бандата на Стратър го е тормозела постоянно.
	— Странно, той пропусна да спомене това, когато разговаряхме с него вчера — раздразнено отбеляза Карлос. — Мисля, че този път посещението ни не трябва да бъде толкова сърдечно.
	— Ти отново се оказа прав, когато предложи да проверя всичко за него, включително кои са съседите му и дали имат деца на едни и същи години — продължи Хопкинс и кимна към Хънтър. — Аз нямаше да се сетя.
	— И какво научи?
	— Единият му съсед има две деца, момче и момиче, и двете горе-долу големи колкото Джеймс Рийд. Не са учили в гимназиите в Комптън или Гардена, а в „Сентениал“ на Норт Сентрал Авеню. Момчето се казва Кейън Пауъл. Сега е лекар и живее в Колорадо, а сестра му Кели Пауъл, по мъж Кели Санчес, е адвокат и живее в Санта Моника със съпруга си и двете си деца. — Иън даде на Робърт листа.
	Хънтър го прочете и сетне погледна часовника си.
	— Може би първо трябва да говорим с нея. Още сега.
	— Съгласен съм — рече Гарсия и протегна ръка към якето си.


	110.

	Адвокатската кантора „Хардгрейв и Мортимър“ заемаше третия, четвъртия и петия етаж на голяма модерна административна сграда с тъмни стъкла на прозорците на ъгъла на Шеста улица и Бродуей в Санта Моника. Хънтър се беше обадил от колата, за да провери дали Кели Санчес е в кабинета си и не е в съда този следобед.
	Младата и невероятно привлекателна жена на рецепцията им каза, че без предварително уговорен час е много съмнително дали госпожа Санчес ще ги приеме днес, но магията на детективската значка на Хънтър намери пролука в програмата й.
	Детективите пак трябваше да почакат няколко минути, преди секретарката да получи разрешение да ги покани да влязат. Те тръгнаха след нея по коридор със снимки и статии от вестници в рамки на стените, минаха покрай витрина, пълна с трофеи от голф, и завиха по друг коридор. Кабинетът на Кели Санчес беше предпоследният вдясно. Червенокосата секретарка тихо почука на вратата, изчака точно три секунди, отвори и ги въведе в просторна и луксозна стая. Изящни мебели, картини с маслени бои на стените, голям прозорец зад внушително махагоново писалище във викториански стил и цяла стена в лавици с книги. Кабинет, определено обзаведен да смайва клиентите.
	Кели Санчес стана и ги посрещна на вратата. Тя беше чернокожа жена с изваяно като на статуя тяло, наближаваща четирийсетте, с гъста, права, дълга до раменете коса и пронизващи като бръснач светлокафяви очи. Те се ръкуваха с нея. Кели прегледа документите им и ги покани да седнат.
	— С какво мога да ви помогна, господа? — попита тя и се настани зад бюрото си.
	Без да издава много информация, Хънтър обясни причината за неочакваното им посещение.
	— Джеймс Рийд? О, това е спомен от миналото.
	— Били сте съседи, така ли?
	Тя кимна колебливо.
	— Преди много години.
	— Спомняте ли си момче с прякор Стратър и групата хлапета, с които се е събирал?
	Кели се облегна назад на стола, втренчи се изпитателно в двамата детективи и студено отвърна:
	— Да, помня ги.
	— Вие или брат ви познавахте ли ги? Знаехте ли имената им?
	Тя поклати глава.
	— Единственото име, което се споменаваше, беше Стратър, а това е прякор. Познавах го по физиономия, когато ги видех на улицата. Всеки път минавах по другия тротоар.
	— В бандата на Стратър е имало момиче, което са наричали Липс, и мършаво момче на име Джей Джей. Познавате ли ги? — настоя Гарсия.
	Кели се намръщи.
	— Казах ви, че не ги познавах. — Тя погледна Робърт. — За какво става дума, детективе? С Джеймс не бяхме в бандата.
	— Да, знаем. Вие и брат ви бяхте ли приятели на Джеймс Рийд? Познавахте ли го добре?
	— Бяхме приятели, но не бих казала, че го познавах добре.
	— Спомняте ли си дали той се спогаждаше със Стратър и бандата му?
	Тя се подсмихна.
	— Никой не се спогаждаше с бандата на Стратър. Всички се стараеха да ги отбягват.
	— И Джеймс ли?
	— Особено Джеймс, но за него беше по-трудно.
	— Защо? — Коженият стол изскърца, когато Хънтър се наведе напред.
	Кели леко повдигна рамене.
	— Джеймс учеше в гимназията в Комптън. Майка му беше учителка там и мисля, че някои хлапета от бандата бяха нейни ученици. Джеймс плащаше сметката всеки път, когато получеха лоши оценки или ги задържаха след часовете.
	— Или ги изключеха временно — тихо добави Карлос.
	— Бандата на Стратър го търсеше. Тормозеха го повече, отколкото другите.
	— Ами вас и брат ви?
	— Ние учехме в друго училище, „Сентениал“. Никой от бандата на Стратър не учеше там. За нас беше по-лесно да ги отбягваме. — Кели сложи лакът на страничната облегалка на луксозния си кожен стол и подпря брадичка на юмрука си. — От време на време ни закачаха, но нищо крайно. Предимно ни наричаха с обидни думи.
	— А как се държаха с Джеймс? — попита Гарсия.
	— Джеймс беше много свенлив и несигурен. Не знам дали това беше причината или защото майка му беше учителка, но бандата превърна живота му в ад. — Жената прибра косата си зад ушите. Очите й леко се стрелнаха надясно. — Джеймс имаше бяло кученце. Беше много симпатично и все тичаше насам-натам, изпълнено с енергия. Дори майка му го харесваше, а тя не обичаше кучета. — Кели се натъжи при спомена. — Един ден кученцето изчезна и Джеймс превъртя. Сигурно е почукал на всяка врата в квартала, но никой не го беше виждал. Мисля, че онази нощ той не мигна. Не знам всички подробности, но сутринта пред вратата на дома му беше оставена картонена кутия. Кученцето беше вътре. Главата му беше отрязана.
	Карлос се премести неспокойно на стола и погледна партньора си, който запази хладнокръвие.
	— Джеймс погреба трупа му в парка. Плака няколко седмици.
	В стаята настъпи мълчание.
	— Джеймс е обвинил бандата на Стратър — заключи Робърт.
	Кели кимна.
	— Горкото малко Число — тъжно добави тя.
	— Какво казахте? — намръщи се Хънтър.
	— Мъничкото бяло кученце на Джеймс се наричаше Число.


	111.

	Те пътуваха по една от най-оживените магистрали в щата в най-натоварения час в денонощието. От Санта Моника до Помона пълзяха бавно като охлюв със средна скорост четирийсет километра в час. По пътя се натъкнаха на задръствания, избухливи характери, настойчиви клаксони и страховити авантюристи.
	— Да го приберем и да го подложим на натиск в стаята за разпити — предложи Гарсия, докато караха бавно зад един камион. — Убеден съм, че ще се пречупи, особено ако ти го разпитваш.
	— По какво обвинение ще го арестуваме? Че преди двайсет години е бил тормозен от улична банда и е имал куче на име Число? В момента не разполагаме с нищо.
	— Разполагаме с мотив.
	— Вероятен. Трябва да включиш тази дума в речника си, Карлос.
	— Добре, имаме вероятен мотив. Джеймс Рийд е бил жестоко тормозен като малък й е обвинил бандата на Стратър за случилото се с кучето му, независимо дали са го направили те или не. Кучето се е казвало Число и е било обезглавено. Убиецът номерира жертвите си. Отец Фабиан беше обезглавен и във врата му бе забита кучешка глава. Това случайно съвпадение ли е? И забеляза ли, че той е…
	— Висок колкото теб, метър осемдесет и пет — прекъсна го Робърт и кимна.
	— Човекът, когото търсим, е метър осемдесет и пет.
	— Знам. — Хънтър се облегна на вратата на колата и се почеса по брадичката. — Виж, казвам само да не изпадаме в паника. Направим ли го, убиецът ще се измъкне. Единственото, с което разполагаме и може да свърже някого с едно от местопрестъпленията, е частичен отпечатък, намерен в къщата в Малибу. Това е добре, но не е достатъчно, и ти го знаеш. Дори да го задържим и отпечатъците му да съвпадат с намерения, той лесно може да се оправдае в съда. Къщата е била обявена за продажба от известно време. Всеки е можел да отиде да я разгледа. Никой съд в страната не би го осъдил само въз основа на това. От бандата останаха още двама души и знаем, че убиецът ще ги преследва. Трябва да действаме тактически. Ако Джеймс Рийд е нашият човек, той знае, че стесняваме кръга, защото вчера почукахме на вратата му и ще го направим отново.
	— И това може да го изнерви — схвана мисълта му Гарсия.
	— А с изнервянето идват грешките. Нуждаем се само от една негова грешка.
	Краткият зимен следобед в Лос Анджелис завършваше, когато най-после стигнаха в Помона. Робърт погледна часовника си и реши да отидат право в университета.
	Територията на Калифорнийския политехнически университет заема хиляда и петстотин акра в предградията и е втората по големина в щата. Щом влязоха там, не след дълго забелязаха известната основна сграда с класни стаи, лаборатории и административни кабинети. Дръзката й футуристична архитектура й беше спечелила място в няколко научнофантастични холивудски филма и множество телевизионни реклами. Сградата обаче се намира точно над разлома Сан Хосе. За нея съществува много висок сеизмичен риск и сглобките и гредите й не отговарят на стандартите за безопасност при земетресения на Калифорния.
	— Страхотна сграда — отбеляза Карлос, докато паркираше колата.
	— Да се надяваме, че през следващите няколко минути няма да има земетресение.
	— Какво?
	Робърт поклати глава.
	— Не се тревожи. Всъщност информацията е безполезна.
	Гарсия сбърчи чело и ускори крачка, за да настигне партньора си.
	Във фоайето нямаше много хора. Нисък и възпълничък мъж с дружелюбни очи и дълга черна коса, завързана на опашка, се усмихна и показа белите си зъби, когато двамата детективи се приближиха.
	— С какво мога да ви помогна, господа? — весело попита той.
	— Търсим професор Джеймс Рийд — отговори Хънтър.
	— Знаете ли по какво преподава?
	— Не съм сигурен. Има ли начин да го намерите?
	— Разбира се. Дайте ми минутка.
	— Компютърни науки и софтуерно инженерство — обади се висока, кокалеста жена с изящно и привлекателно лице, обградено с пепеляворуса коса. Тя стоеше до рецепцията и четеше някакъв доклад. Двамата детективи се обърнаха към нея. — Професор Рийд преподава компютърни науки и софтуерно инженерство, но не е тук.
	Робърт кимна разочаровано.
	— А вие сте?
	— Доктор Никола Пейт. — Тя подаде ръка. — Декан съм на факултета по компютърни науки. Искате да се запишете ли?
	Карлос се закашля, а усмивката на Хънтър стана по-широка:
	— Нима ви изглеждаме толкова млади?
	— На мен ми се виждате на точната възраст — рече администраторът и отправи на Робърт още една усмивка, последвана от дискретно намигане, при което Гарсия едва не се задави.
	Доктор Пейт се усмихна утешително:
	— Не е необходимо да си тийнейджър, за да се запишеш в университета.
	— Това означава ли, че не изглеждаме като тийнейджъри? — закачливо подхвърли Хънтър и тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Недей да си го просиш.“
	— Не знам какво да ви кажа — отговори и прокара пръсти през косите си. — Ясно ми е, че не сте дошли да се записвате за студенти, но все още не знам кои сте.
	Двамата детективи се отдръпнаха от рецепцията и показаха служебните си документи.
	Доктор Пейт промени държането си, като видя полицейските им значки.
	— Отдел „Убийства“?
	— Не се тревожете — успокои я Робърт. — Джеймс Рийд ни помага.
	— С някой от студентите му ли има проблем?
	— Не, нищо подобно. Разследването, което извършваме, може би включва човек, когото Джеймс Рийд е познавал много отдавна. Той може да ни помогне да го разберем по-добре.
	Доктор Пейт погледна единия, а после другия детектив и се поуспокои.
	— Знаете ли къде можем да го намерим?
	Тя леко наклони глава.
	— Закъснели сте с един ден.
	— Моля?
	— До Коледа остават три дни, детективе. Групите непрекъснато намаляват от една седмица. Професор Рийд приключи с последната си лекция от програмата вчера. Каза ми, че заминава за няколко дни.
	— Къде?
	Доктор Пейт поклати глава.
	— Рийд е много затворен човек. Страхотен преподавател, но е изключително сдържан. Каза, че се нуждае от промяна на обстановката поне за няколко дни и не го обвинявам. Животът на университетския преподавател изисква много. Мисля, че той обича да ходи по планините, но не разчитайте на думите ми. Дори не знаех, че заминава. Вчера го чух за пръв път…
	Карлос погледна партньора си.
	— Ако ми дадете номера си, ще ви се обадя, ако го чуя. — Този път усмивката на доктор Пейт беше много дружелюбна.


	112.

	Нощта вече падаше над Лос Анджелис, когато Гарсия спря пред дома на Джеймс Рийд. Черният додж джърни, който бяха видели паркиран на алеята предишния ден, го нямаше. Завесите бяха дръпнати и лампите угасени. Двамата детективи настойчиво звъняха на вратата, чукаха и викаха името му, но след няколко минути разбраха, че няма да получат отговор.
	— Избягал е — отсече Карлос.
	— Още не знаем. Той може да не е нашият човек и може да е отишъл на почивка да проясни съзнанието си.
	— Или е започнал да се паникьосва. Както ти каза, кръгът около него се стеснява.
	Съседите потвърдиха, че Рийд е затворен човек, който предпочита да не общува с другите. Жената, която живееше срещу него, каза, че следобед поливала цветята в градината си, когато видяла Рийд да слага в колата си раница и някои припаси, преди да тръгне.
	Докато се връщаха в кабинета си, Хънтър се обади на Хопкинс и го помоли да открие регистрационния номер на колата на Рийд и да я обяви за издирване в града. Все още нямаха основания да го арестуват, но трябваше да разберат местонахождението му.
	— Ами ако е напуснал Лос Анджелис или Калифорния? — попита Гарсия.
	— Тогава това ще бъде добър знак — отвърна Хънтър и прибра мобилния си телефон в джоба.
	— Защо?
	— Доктор Пейт ни информира, че той е приключил с последната си лекция от програмата вчера следобед. Съседката каза, че е тръгнал днес следобед. Знаеш какво е движението в Лос Анджелис. Ако потегляш на пътуване в границите на щата толкова близо до Коледа, ще заминеш ли следобед?
	— Шегуваш ли се? Ако имах избор, не бих пътувал от Западен Холивуд до Лонг Бийч следобед. Видя колко време ни отне да стигнем до тук от Санта Моника. По целия път имаше задръствания.
	— Рийд е преподавател по компютърни науки и любител на картинните ребуси. Мозъкът му е настроен да разсъждава логично. Ако е планирал предварително пътуването, той е щял да бъде готов да тръгне снощи или рано сутринта, когато движението не е толкова натоварено.
	— Но не го е сторил — усмихна се Карлос. — Казвам ти, той се паникьосва.
	— Когато бяхме в дома му вчера, видя ли някакви признаци, че той се готви да предприеме дълго пътуване с кола?
	Гарсия поклати глава.
	— Дори да е било така, Рийд пропусна да спомене за това, когато му казахме, че може да дойдем пак.
	— Питър Елдър ми каза, че двамата останали членове на бандата, Джей Джей и Липс, също са мразели училището като него — обясни Робърт — и са напуснали. Сигурен съм, че все още са в Лос Анджелис. Ако Джеймс Рийд е нашият човек, той не е напуснал града.


	113.

	Когато се върнаха в кабинета, Хопкинс вече беше покрил със снимки ново корково табло.
	— Сканирах снимките, които Питър Елдър беше отбелязал в годишника на гимназията в Комптън и оставих копия на бюрата ви. — Той кимна към двете купчини фотографии на бюрата им и се усмихна на изненадата на двамата детективи. — Не се тревожете. Това е всичко. — Иън започна да прелиства записките си. — От всички посочени трима са починали, седем вече не живеят в САЩ, трима са в затвора, шестима са военни и изпратени някъде другаде и петима са на инвалидни колички или са в дебилно психично състояние. — Младият полицай посочи новото корково табло: — Трябва да се съсредоточим върху тези. Общо двайсет и един.
	— Мамка му! — учудено възкликна Карлос. — Колко хора са тормозили?
	— Адски много.
	Първата снимка на таблото беше на Джеймс Рийд.
	— Някой засякъл ли е колата на Рийд? — попита Хънтър.
	— Още не, но получих още информация за първата жертва, Грегъри Карлсън, по прякор Стратър.
	— Слушам — каза Робърт, докато разглеждаше снимките на новото табло. Те бяха типични портрети от годишник — старомодни прически, престорени усмивки и покрити с акне лица. Тогавашните хлапета сега бяха четирийсет и няколко годишни.
	Хопкинс се прокашля:
	— Грег очевидно е бил адски гадно копеле. Напуснал е гимназията в Ранчо Домингес, преди да завърши девети клас, и е изчезнал за няколко години. Нямал работа, нито социална осигуровка, нищо. Бил склонен към насилие. Пребивал всичките си гаджета. Бил е арестуван няколко пъти. Обвиненията са от нападение до притежание на забранени вещества. Но Грег не е бил наркодилър. Станал е измамник с технологии и създавал интернет компании, които крадели парите на хората. Предполага се, че е замесен и в няколко измами с електронна поща. Заради миналото му лосанджелиската полиция смята смъртта му като убийство за отмъщение. Те предполагат, че накрая Грег е обрал парите на неподходящ човек. — Иън прелисти страница от доклада. — Странно, но той, изглежда, е бил добър баща.
	— Имал е син? — попита Гарсия.
	Младото ченге поклати глава и го погледна.
	— Дъщеря, Бет, която посещавал четири пъти седмично. Тя страда от множествена склероза. Майка й ги напуснала веднага щом Бет започнала да проявява признаци на заболяването. Настоящото й местонахождение е неизвестно. — Той даде доклада на Карлос.
	Хънтър все още беше съсредоточил вниманието си върху снимките.
	— На бюрото ти има предварителен, списък с имената и местонахождението на всички — добави Хопкинс. — Знаем и адресите, но не ни остана време да установим къде са били тези двайсет и един души през последните три седмици.
	Робърт кимна.
	— Нека всеки от нас вземе по седем човека и да видим какво ще открием.


	114.

	Моли прекара деня в тревоги. Нещо не се връзваше. Продължаваха да й се явяват остатъчни видения, които обаче ставаха все по-странни и озадачаващи. Всичко беше двойно, сякаш имаше две серии жертви и убийците бяха двама. Вече не разбираше нищо и това я плашеше.
	Събуди се посред нощ и изпита клаустрофобия. Стаята й беше просторна, но имаше чувството, че въздухът е застоял. Тя отвори прозореца и хладният влажен зимен въздух на Лос Анджелис погали лицето й, но по гърба й полазиха ледени тръпки от някакво неприятно усещане. Имаше чувството, че я наблюдават. Наведе се през прозореца и огледа улицата, но не видя никого.
	Тя се върна в леглото, но съзнанието продължи да й върти номера и да я държи будна през цялата нощ. Слънцето изгря в шест и петдесет и три и Моли най-после малко се отпусна. Нощем винаги беше по-трудно. Неизвестно защо тогава образите бяха по-осезателни, реални и болезнени.
	Тя излезе от стаята си, когато следобедът преваляше. Намери закусвалня за сандвичи, където продаваха и кейкове, сладкиши и кафе със сметана. Поръча си сандвич със салам и сирене, парче ябълков пай със сладолед и горещ шоколад и после седна на маса до прозореца.
	Хънтър й беше казал, че може би довечера ще я премести на друго място — в дома на негова приятелка, но още не се беше обадил. Моли изяде ябълковия пай и видя нисък и пълен мъж, който стоеше на отсрещната страна на улицата. Беше облечен като Дядо Коледа, въодушевено размахваше голям златист звънец и се опитваше да събере пари за някаква благотворителна кауза. Моли го наблюдава най-малко пет минути. Никой минувач не даде нищо.
	— В днешно време на никого не му пука, а? — подхвърли висок мъж, който седеше на съседната маса и забеляза интереса й към човека, облечен като Дядо Коледа.
	— Да — отвърна тя и тъжно поклати глава.
	Мъжът беше с дълго черно палто и старомодна гангстерска шапка.
	— Тъжен свят е този, в който хората вече нямат сърце за благотворителност — добави той и облиза напуканите си устни.
	Моли не знаеше какво да отговори, затова само се усмихна.
	— Не сте от Лос Анджелис, нали?
	Тя го погледна заинтригувано.
	— Отдалеч познавам лосанджелиската усмивка. Престорена е, но вашата не е. Усмивката ви е… — Мъжът млъкна, търсейки подходяща дума. — Сърдечна и искрена.
	— Благодаря. — Тя леко се изчерви.
	Той забеляза смущението й, стана и взе нещата си.
	— Дано Лос Анджелис ви хареса — рече непознатият и протегна ръка.
	Моли я докосна съвсем леко. Ръката му беше силна.
	— Казвам се Райън Търнър.
	— Аз съм Моника — отново се усмихна тя.
	— Наслаждавай се на Лос Анджелис, Моника — каза той, излезе от заведението, приближи се до мъжа, облечен като Дядо Коледа, и пусна пари в кофичката му.
	През нощта Моли пак не можа да спи добре и ту задрямваше, ту се събуждаше пред телевизора. Не беше сигурна дали беше будна или заспала, когато видението се появи, но я блъсна като удар с бокс в лицето.
	Когато отвори очи, Моли стоеше пред огледалото в банята, обляна в кръв.


	115.

	Ако някой от двайсет и едното лица на снимките на таблото имаше полицейско досие, пръстовите му отпечатъци щяха да бъдат в базата — данни и можеха да ги сравнят с частичния отпечатък, който бяха взели от къщата в Малибу, но случаят не беше такъв. Хънтър, Гарсия и Хопкинс се бяха втренчили в тези двайсет и един обикновени, образцови американски граждани. Никой от тях не беше осъждан и нямаше проблеми с Данъчната агенция или друга правителствена организация. Не бяха ги викали за съдебни заседатели, нито бяха ходили в съда. Най-лошото, което откриха, бяха две неплатени глоби за неправилно паркиране.
	Двайсет и един човека, чийто живот официално беше лишен от приключения. Професиите им варираха от университетски преподавател до сценарист и от лекар до временно безработен.
	Първата стъпка беше да елиминират всеки по-нисък или по-висок от метър осемдесет и пет. Останаха дванайсет вероятни заподозрени. Провериха в авиолиниите и паспортния контрол и зачеркнаха още пет имена от списъка.
	— Може да задраскаме и доктор Педро Оптис и доктор Майкъл Грифтън — предложи Гарсия, след като приключи поредния телефонен разговор. — И двамата са били нощна смяна, когато отец Фабиан е бил нападнат.
	— Джейсън Лоуъл е бил на поход с учениците си в събота, когато Деби Хауард е била убита — добави Хопкинс. — И той е вън от списъка.
	Робърт потърка уморените си очи. Не беше спал от четирийсет и осем часа и не беше сигурен дали ще открият нещо повече от телефонни обаждания и търсене в бази — данни. Издирваха човек, който беше носил психични белези, скрити в подсъзнанието му в продължение на двайсет и пет години. За Хънтър нямаше съмнение, че нещо е отключило гнева на убиеца. Нещо, случило се наскоро. Камъчето, обърнало колата.
	Той знаеше, че разпознаването, което е изкарало обекта извън релси, може да се разбере трудно, като седи зад бюрото. Трябваше да проучат неща като зарязан от любимата, напрежение в службата, загубване на работата и големи финансови затруднения.
	— Е, добре — каза Хънтър, масажирайки схванатите си рамене. — В списъка останаха само четири имена. Знаем, че Джеймс Рийд е изчезнал. Да видим къде са останалите трима.
	— Вероятно трябва да доведем Моли да види снимките — предложи Карлос. — Може да усети нещо.
	— По дяволите! — Робърт погледна часовника си. — Трябваше да й се обади. Искаше да я премести на друго място.
	— Идеята не е лоша — съгласи се Хопкинс.
	— Тя не може да контролира онова, което вижда. И усеща само болката.
	— Не мислиш ли, че си заслужава да опитаме? — настоя Гарсия. — Възможностите ни за избор и времето ни свършват.
	— Не — отвърна Хънтър. — Моли е седемнайсетгодишно момиче, което е преживяло повече гадости, отколкото повечето хора през целия си живот. Тя е самотна и уплашена. И на всичкото отгоре вижда страшни образи на невъобразимо страдание. — Той погледна партньора си. — Ти беше на три от петте местопрестъпления. В Малибу се наложи да излезеш от стаята, защото ти прилоша.
	— Така ли? — изненада се Иън.
	— Не започвай — предупреди го Карлос.
	— Ние сме детективи от специализираната секция „Убийства“ към отдел „Обири и убийства“ — продължи Робърт. — Занимаваме се с тежки престъпления, извършени при особени обстоятелства. Ние сме експерти, корави момчета. Би трябвало да сме свикнали, а все още ни се гади от такива неща. Представете си какво е да бъдеш самотен и да имаш видения с реални образи, каквито виждаме с очите си. Замислете се какво може да причини това на едно крехко, младо момиче. За нищо на света няма да я доведа тук, да й покажа снимките и умишлено да се опитам да натрапя тези образи в съзнанието й.
	Последвалото мълчание показа, че всички разбират позицията на Хънтър.
	Мобилният му телефон иззвъня. На екранчето се появи номерът на Моли.
	— Ало, Моли… — Робърт се приближи до прозореца. Дори по телефона усети, че нещо не е наред. Дишането й беше затруднено, сякаш бе тичала. — Какво се е случило?
	Тя си пое дълбоко дъх й Хънтър осъзна, че момичето плаче.
	— Моли, говори. Какво се е случило?
	Гарсия и Хопкинс се сковаха.
	Робърт чу клаксон на кола.
	— Моли, в хотела ли си?
	— Не — с треперещ глас отговори тя.
	— Къде си?
	— Не знам.
	— Какво? Как така?
	— Напуснах.
	— Напуснала си хотела?
	— Да.
	— Кога?
	— Не знам. Преди известно време. — Думите й бяха забавени от сълзите и буцата, заседнала в гърлото й.
	— Успокой се, Моли. Говори. Какво стана? Защо напусна хотела?
	— Видях… — Тонът й ставаше истеричен.
	— Дишай дълбоко, Моли. Какво видя? — Хънтър протегна ръка към якето си.
	Мълчание.
	— Моли, не затваряй. Какво видя?
	— Видях жертвата…
	— Жертвата?
	— Следващата жертва на убиеца. Той ще я убие тази нощ.
	Робърт се напрегна.
	— Добре. Опитай да се успокоиш, Моли. От къде знаеш, че е следващата жертва? Може да я някоя от предишните.
	— Предишните?
	Хънтър се поколеба за миг.
	— Виденията ти по-рано. Двамата, които си видяла. Те не са единствените жертви. Има и други преди тях и още една след това.
	— Не, не, не са те! Видях следващата жертва. Сигурна съм — извика тя.
	Робърт вече беше до вратата.
	— Защо си толкова сигурна, Моли?
	— Защото съм аз. — Гласът й потрепери. — Тази нощ той ще убие мен.


	116.

	— Идвам с теб — заяви Гарсия и взе якето си. Хънтър мина покрай него и излезе в коридора. — Какво става, Робърт?
	Той не отговори, не спря и не се обърна. Карлос успя да го настигне едва когато тръгнаха по паркинга.
	— Ти ще караш — нареди Робърт и натисна бутона за бързо избиране на мобилния си телефон и веднага чу предварително записано съобщение.
	— Къде отиваме? — попита Гарсия и включи двигателя.
	— Карай към моя апартамент. Хотелът, където Моли е отседнала, е само на три преки от дома ми.
	— Какво се е случило?
	Той му предаде разговора си с момичето.
	— Мамка му! — Карлос отвори широко очи. — Кога е имала видение?
	— Не знам. Предадох ти дума по дума какво ми каза.
	— И връзката изведнъж прекъсна?
	Робърт кимна.
	— Сякаш някой внезапно затвори телефона. Току-що се опитах да й се обадя отново, но се включи телефонният секретар. — Той затвори очи, почеса се по носа и положи усилия да разсъждава ясно. Моли не беше уточнила кога е излязла от хотела. Това можеше да е станало преди десетина минути или пред пет часа. Може би беше в околността на хотела или километри далеч. Но къде би отишла?
	Той си спомни, че тя спомена за нейна приятелка на име Сюзан, с която работели заедно, но не му каза адреса й.
	— Моли има ли някакви пари? — попита Гарсия, който искаше да помогне.
	Робърт отвори очи и погледна партньора си.
	— Не достатъчно, за да си купи билет за някъде — отвърна. Знаеше какво си мисли партньорът му. Отново позвъни на мобилния й телефон, но пак се свърза с гласовата поща.
	Двамата пристигнаха в „Травъл Ин“ на Ийст Флорънс Авеню за по-малко от дванайсет минути. Беше типичен двуетажен хотел с формата на буквата и, каквито има из цяла Америка. Детективите се втурнаха към стая номер 219 на втория етаж. Почукаха на вратата и прозореца и извикаха името й. Моли не беше вътре.


	117.

	Дебелата жена на рецепцията потвърди, че ключът на стая 219 е в преградата си. Хотелът все още не беше въвел новите електронни карти за отключване и използваше старомодни ключове и огромни ключодържатели. Не искаха от гостите да оставят ключа си на рецепцията, когато излизат. Администраторката не беше виждала Моли. Ключът беше пуснат в кутията за експресно връщане и тя нямаше представа по кое време е станало това.
	Хънтър показа значката си, грабна ключа и се върна в стаята на Моли. Малкото неща, които тя беше взела със себе си преди две нощи и раницата й ги нямаше. Той огледа стаята и леглото, а Карлос провери банята.
	— Робърт, ела да видиш нещо.
	Той влезе в банята и се вцепени, когато погледът му се спря на няколко капки кръв в умивалника. Двамата детективи огледаха малкото помещение, но нямаше следи от борба. Всичко си беше на мястото. Робърт се вгледа в кръвта.
	— Какво мислиш? — попита Гарсия.
	— Кръв от носа й. Моли ми каза, че понякога става така, предимно след като има видения.
	— Какво искаш да направим?
	Хънтър набра номер на мобилния си телефон. Човекът от другия край на линията отговори на второто позвъняване.
	— Тревър, обажда се Робърт Хънтър. Искам да ми направиш една услуга.
	Тревър Толино беше най-старшият полицай в бюро „Специални операции“ в Лос Анджелис и близък приятел на Хънтър.
	— Какво ти трябва, Робърт? — Тревър беше оперативно ченге, но по време на престрелка с наркобанда в южната част на града беше улучен във врата. Куршумът увреди гласните му струни и след две операции гласът му остана тих и шептящ. Хънтър беше рискувал живота си, за да издърпа кървящия Тревър на безопасно място.
	— Искам да проследиш местонахождението на един мобилен телефон. Оборудван е с най-новия модел джипиес.
	— Макар да имат джипиес, мобилните телефони се проследяват трудно, Робърт. Ако телефонът е включен, би трябвало да отнеме няколко минути, но ако е изключен, ще имаме проблем.
	— Може ли да опиташ? — Той му каза номера на Моли и информацията, която беше преписал, когато купи телефона. — Обади ми се веднага щом научиш нещо.
	Последва кратко мълчание.
	— Искането официално ли е, Робърт?
	— Въпросът е на живот и смърт.
	— Добре. Ще ти звънна след няколко минути.
	Хънтър започна да крачи из стаята и два пъти погледна през прозореца. От там се виждаше малка част от улицата долу и нищо повече.
	Телефонът му иззвъня и Карлос подскочи.
	— Тревър? Кажи.
	— Не успях да го засека, Робърт. Или батерията се е изтощила, или телефонът е изключен. Открих само общото местонахождение на последното обаждане.
	— Слушам.
	— Обаждането е до твоя номер.
	— От къде?
	— Булевард „Файърстоун“ в Дауни.
	— Какво? Дауни е на дванайсет километра от тук. Можеш ли да ми кажеш по-точно място?
	— Съжалявам, Робърт, но обаждането не продължи достатъчно дълго, за да засека точното място. Успях да стесня кръга само до района. Телефонът беше активен за последен път някъде около кръстовището на „Файърстоун“ и „Лейкуд“. И после сигналът изчезна.


	118.

	Хънтър се помъчи да подреди мислите си. В главата му се въртяха четири вероятности. Първата беше, че Моли е много уплашена от новото си видение и скита по улиците на Лос Анджелис без определена цел. Второ, тя беше решила да напусне Лос Анджелис. В края на краищата, това не й хрумваше за пръв път. Трето, тя беше при някоя приятелка, може би Сюзан. И четвърто, Моли беше отвлечена.
	Тя нямаше достатъчно пари за самолетен билет, а около Дауни нямаше железопътна гара или автобусна спирка. Ако смяташе да напусне Лос Анджелис, Моли беше отишла в погрешната част на града. Освен това Дауни беше твърде далеч, за да отиде чак до там. Имаше причина обаждането й до Хънтър да е от място на дванайсет километра от хотела.
	— Робърт? — попита Гарсия. — Добре ли си? Какво мислиш, че трябва да направим?
	— Трябва да отидем в Дауни. Според Тревър тя е била там, когато сигналът е прекъснал. — Той инстинктивно погледна часовника си. — Това е било преди не повече от двайсет минути. Моли не беше в затворено помещение. Чух шум от движение на коли и Тревър каза, че обаждането е било от булевард „Файърстоун“. Тя може все още да е някъде там.
	— Добре, да вървим.
	„Файърстоун“ и „Лейкуд“ са два големи и много оживени булеварда в Дауни, Югоизточен Лос Анджелис. Карлос стигна до там за по-малко от десет минути.
	— По дяволите! — тихо изруга той, когато се озоваха на кръстовището.
	Те гледаха търговския център „Стоунуд“ — огромен комплекс с повече от сто и седемдесет магазина. Това обаче не беше всичко. На запад от кръстовището, по булевард „Файърстоун“, също имаше множество по-малки молове и магазини — рай за купувачите.
	Пред входа на паркинга на търговския център „Стоунуд“ имаше дълга опашка от коли. Улиците бяха пълни с хора, които носеха чанти, пакети и кутии с различна големина. До Коледа оставаха два дни. Всички магазини работеха до късно и моловете приличаха на мравуняци по време на хранене. Детективите не знаеха как е облечена Моли и нямаха нейна снимка. Но дори да имаха, кого щяха да попитат? Огромно множество хора пазаруваха за Коледа и беше все едно да търсят пословичната игла в копа сено.
	Робърт потърка грапавия, грозен белег на тила си. Най-добрият им шанс да намерят Моли беше, ако тя отново включеше телефона си. Той беше помолил Тревър да следи дали ще има сигнал. Ако се върнеше в мрежата, щяха да разберат. Но защо беше изключен?
	Инстинктът му подсказваше да претърси тълпите, но разумът го съветваше, че това ще бъде загуба на време. Не можеха да направят нищо там. Робърт каза на партньора си да не се нарежда на опашката от коли.
	— Трябва да се върнем в отдела и да координираме издирването от там.
	Гарсия изкара колата от отбивката за паркинга и отново се включи в уличното движение. Хънтър затвори очи. В ушите му още отекваха последните думи на Моли:
	„Тази нощ той ще убие мен.“


	119.

	Капитан Барбара Блейк стоеше пред новото табло и гледаше четирите снимки на заподозрените, когато детективите се върнаха в отдел „Убийства“. Хопкинс вече я беше информирал за последното развитие на нещата.
	— Забравих да ви кажа нещо за себе си, когато се запознахме — спокойно подхвърли тя и затвори вратата, след като двамата детективи стигнаха до бюрата си. — Не съм човек, който псува с повод и без повод. — Барбара вдигна ръце в знак, че си признава. — Не ме разбирайте погрешно. Не съм олицетворение на благоприличието. Понякога трябва да псуваш, за да се изразиш по-добре. В моя случай това се случва само когато наистина съм ядосана.
	— Ще стигнем ли скоро до същината на проблема, капитане?
	— Млъкни и слушай, Робърт! Това прилича ли ти на двупосочен разговор, мамка му? — избухна тя. — Имате ли мозък в главите си или сте малоумни? Писна ми да се повтарям пред вас. Какво ви казах, да ви го начукам? Заповядах ви да ми съобщите веднага щом намерите момичето ясновидка. Искате ли да знаете какво открих току-що? — Високите й токчета потракваха, докато Блейк крачеше из стаята. — Току-що открих, че вие не само че не знаете къде е момичето, но и сте я преместили в хотел. По дяволите, Робърт! — Тя удари с юмрук по бюрото, за да наблегне на думите си. — Защо не ми каза?
	Той не повиши тон:
	— Защото знаех какво щеше да стане, капитане. Щяхте да я доведете тук, да я затворите в стая за разпити и да я засипете с въпроси, на които Моли нямаше да бъде в състояние да отговори. Не защото иска да скрие нещо, а защото не знае отговорите. Тя няма представа защо вижда разни неща и не може да ги контролира. Ако я включите в доклада си, убеден съм, че шефът Колинс или кметът Едуардс щяха да настоят Моли да бъде разпитана от психолог, който със сигурност щеше да се помъчи да я компрометира, а не да я разбере.
	— Ти си проклет психолог — гневно отвърна Блейк. — Ти можеше да проведеш разпита.
	— Мислите ли, че кметът щеше да ми позволи да проведа разпита?
	— Казах ти, че аз ще се оправям с кмета. Той е мой проблем, а не твой. Винаги се застъпвам за детективите си, но ти, изглежда, не искаш да ми се довериш. Първо щях да изслушам теб, Робърт.
	Той прокара пръсти през косата си.
	— Шефът и кметът неизбежно ще чуят за това — или чрез доклада ми, или от друго място. И изведнъж напрежението, под което вече се намирам, ще започне да достига точката на кипене. Вие двамата подронихте авторитета ми два пъти. Ако не взема мерки, ще изглеждам безсилна като шеф не само пред тях, но и пред всички в отдела и лосанджелиската полиция.
	— Какво имате предвид под „да вземете мерки“? — попита Карлос.
	— Имам предвид да ви отстраня временно.


	120.

	— Чакайте малко, капитане. — Робърт скочи от стола си. — Не можете да ни отстраните. Не и точно сега.
	Блейк се изсмя:
	— Мога да направя каквото поискам, Робърт. Вие сте единствените двама души, които, изглежда, не са забелязали, че аз ръководя отдела.
	— Капитане, не може да го направите. — Хънтър се опита да говори спокойно. — Няма време друг детектив да се запознава със случая. Убиецът отново ще нанесе удар тази нощ — добави след кратко мълчание.
	Барбара изгледа Робърт.
	— По-добре да започнеш да говориш, детективе. И дано не скриеш нещо.
	Този път й разказа всичко.
	— И телефонът, който си й дал, все още е изключен?
	— Тревър обеща да ми се обади веднага щом телефонът се включи в мрежата.
	Блейк започна да крачи из стаята, докато мислеше какво да направи.
	— Дори не можем да мобилизираме екипи, Робърт. Не е ясно къде е момичето. И не знам дали да вярвам на щуротиите, които току-що ми разказа. Разполагам само със смахнатите видения на седемнайсетгодишно момиче, което не съм виждала.
	— Имате нашата възможност за избор, капитане. Тя не е измамница.
	— Защо да ти вярвам, Робърт? Ти непрекъснато увърташ и криеш истината от мен.
	— Добре, капитане, признавам, издъних се, но не защото исках да ви ядосам, да подронвам авторитета ви или да покажа неуважение. Сторих го, защото исках да предпазя едно седемнайсетгодишно момиче от порочния кръг, в който щеше да бъде въвлечено — разпити, хора, които се съмняват в нея, медии, подигравки… Повечето хора се пречупват под много по-малко напрежение. Моли не заслужава това. Тя само иска да помогне и дълбоко в сърцето си вярва, че може. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Да, вие можете да направите каквото искате, капитане. Може да ме понижите в регулировчик, когато случаят приключи, ако това ще ви достави удоволствие, но не можете да ни изтеглите от разследването точно сега. Целта на убиеца е да отмъщава. Изпълни ли я, ще престане да убива. Сигурен съм, че след като отмъсти, той ще изчезне. Имаме само седем дни. А извергът има две имена в списъка си.
	— Три, ако наистина смята да премахне Моли тази нощ — отбеляза Гарсия.
	— Да, но Моли не е била част от първоначалния му план.
	Капитан Блейк погледна озадачено Робърт.
	— Преследвайки Моли, убиецът нарушава програмата и правилата си — поясни той.
	— А когато се отклони от първоначалния си план — той прави грешки — допълни Карлос.
	Барбара явно не беше много сигурна.
	— Трябва да се придържаме към протокола, Робърт.
	— При всичкото ми уважение, капитане, протоколът да го духа. Няма да налагам тъпи, бюрократични правила върху нечий живот — твърдо заяви Хънтър за изненада на Блейк. — Капитан Болтър ми каза, че вие сте страхотно ченге. Имате невероятен усет. Винаги следвате предчувствията си. Сигурно сте скривали информация от шефовете си по една или друга причина поне веднъж в кариерата си. Всички го правим, включително директорът на полицията. Това не ни прави лоши ченгета, капитане, а истински. — Той се втренчи изпитателно в нея. — Какво ви подсказва вътрешното чувство сега?
	Блейк затвори очи и въздъхна.
	— Нека те попитам нещо, детективе. Мислиш ли, че онази репортерка от „Ел Ей Таймс“, Клеър Андерсън, е знаела къде да намери Моли? Може би е знаела, че ти си я завел в хотел?
	Той наклони глава на една страна и се замисли.
	— Възможно е. Репортерите си имат източници и разследващи екипи. Клеър е много амбициозна. Защо питате?
	Барбара се обърна към Робърт.
	— Днес следобед Клеър Андерсън е била намерена убита.
	— Какво? — Хънтър протегна врат, сякаш не беше чул добре.
	— Гърлото й е било прерязано.
	— Сериозно? — Гарсия отвори широко очи от изумление.
	— В момента това е всичко, което знаем. Детективите и криминалистите все още са на местопрестъплението. Но ако убиецът наистина преследва Моли и Клеър Андерсен е разполагала с някаква информация, която би могла да го заведе до момичето, вероятно я е убил заради тази информация.
	Напрежението в кабинета беше разсеяно от почукване на вратата. Капитан Блейк отвори и Хопкинс влезе.
	— В неподходящ момент ли идвам? — попита той, доловил мрачната атмосфера.
	— Какво откри? — без заобикалки попита капитанът.
	Младото ченге нервно се приближи до таблото със снимките.
	— Сега единственият ни заподозрян е Джеймс Рийд. — Той посочи фотографията му.
	— Какво?
	— Робърт ми каза да проверя местонахождението на другите трима заподозрени — обясни Иън. — Маркъс Трегони, Филип Роузуд и Хари Ланг. — Той показваше снимките, докато изброяваше имената. — Всичките имат алиби за поне една от нощите на убийствата. Не може да са извършителите. Остава единствено Джеймс Рийд.
	— Той отговаря на всички критерии — развълнувано добави Гарсия. — Висок е метър осемдесет и пет, самотник, не се е женил и е живял с майка си, докато тя е умряла преди пет месеца. — Той се обърна към партньора си: — Това вероятно е било „камъчето, което е обърнало колата“, както ти каза. Джеймс Рийд е силен, много интелигентен, изобретателен и изключително добър в планирането и пресмятането. Когато е бил ученик, бандата на Стратър е тормозела и него, и майка му в училище и на улицата. Представяте ли си каква омраза е изпитвало семейството му към хулиганите? Със сигурност достатъчно силна, за да остави увреждащи психични белези в подсъзнанието му. Освен това той обвинява бандата за смъртта на кучето си. И името му е било Число.
	— Чакай малко. — Блейк вдигна ръка. — Какво е това куче на име Число?
	Карлос й разказа историята, която беше научил от Кели Санчес. Тя веднага направи връзката между номерираните жертви и обезглавеното куче.
	— Това ви кара да се чудите, нали? — завърши Гарсия.
	— Колата му обявена ли е за издирване? — попита Барбара. — Забелязана ли е?
	— Още не — Хопкинс поклати глава.
	— Трябва да го намерим — нетърпеливо заяви тя. — Добре, сега Джеймс Рийд официално е главният заподозрян в случая с Екзекутора. Нека отново пуснем заповед за издирването му. Ако го видят, искам да го спрат и арестуват. Трябва да го приберем колкото е възможно по-скоро. Имаме ли скорошна негова снимка?
	— Може да я свалим от уебсайта на Калифорнийския политехнически университет — предложи Хънтър.
	— Направи го — обърна се Блейк към Иън. — Аз ще изпратя копия до всички отдели.
	Младият полицай погледна крадешком Робърт, който му кимна едва забележимо.
	— Залавям се веднага — отговори и изскочи от стаята.
	Капитанът насочи погледа си към Хънтър. Изражението й беше строго.
	— Искрено се надявам предчувствието ми да не ме лъже. Направи каквото трябва, Робърт. Дано да спасим Моли и другите, които преследва психопатът.
	— Капитане… — спря я Хънтър, преди тя да излезе. — Ако получите повече информация за убийството на Клеър Андерсън, моля ви, кажете ми.
	Тя кимна и спокойно затвори вратата след себе си.
	Робърт се върна до бюрото си и отчаяно потърка лице. Искаше да излезе от кабинета и да търси по улиците на Лос Анджелис заподозрения или Моли, но знаеше, че в момента можеше само да чака. А той мразеше да чака. Това го изнервяше. Хънтър посегна към купчината снимки, които Иън беше оставил на бюрото му, и започна да ги прелиства. Очите му всъщност не виждаха и съзнанието му не се съсредоточаваше. Само намираше работа на ръцете си, докато умът му трескаво се мъчеше да сглоби парчетата на пъзела. Карлос беше прав. Джеймс Рийд отговаряше на всички критерии. Смъртта на майка му преди пет месеца лесно би отключила сдържаната в него омраза. Но защо нямаше чувството, което винаги изпитваше, когато преследваха истинския извършител?
	Той изведнъж престана да прехвърля снимките от купчината и затаи дъх. Погледът му се прикова в най-горната фотография. Хънтър се втренчи в лицето на човека и потърси нещо, което знаеше, че е виждал и преди. Едва не се задави, когато най-после го съзря.
	— Господи — промълви, скочи и показа снимката на партньора си. — Кой е този човек, Карлос? Защо тази снимка не е на таблото със заподозрените? — Настойчивостта в гласа му накара Гарсия да се вцепени.
	— Не знам. Не съм ги слагал аз, но имената са написани на гърба на снимките.
	Робърт обърна фотографията.
	— Майкъл Мадън?
	Карлос погледна списъка, който беше изготвил Хопкинс.
	— Ето го. Не е в списъка, защото е починал отдавна.
	Хънтър отново съсредоточи вниманието си върху снимката.
	— Мисля, че не е умрял. — Отново показа фотографията на партньора си. — Този човек е жив и здрав. И ако съм прав, и двамата знаем къде е той.


	122.

	Гарсия озадачено се втренчи в снимката в ръцете на Робърт.
	— Какви ги говориш?
	— Вгледай се в очите, Карлос. Може да промениш всичко друго на лицето, но очите остават същите. Те са като пръстови отпечатъци.
	Гарсия се съсредоточи по-усилено.
	— Не, нямам представа кой е този човек.
	Хънтър отново погледна снимката. Дали паметта не го лъжеше? Щеше да има само един шанс и трябваше да бъде сто процента сигурен.
	— Да вървим. — Той се втурна към коридора.
	— Къде отиваме? — Карлос последва партньора си.
	— В „Научни разследвания“. Трябва да бъда сигурен. Ще говорим с Патриша Фелпс.
	Гарсия се намръщи.
	— Художничката портретист?
	— Да — кимна Робърт.
	Отдел „Научни разследвания“ на лосанджелиската полиция събира, сравнява и тълкува веществени доказателства, намерени на местопрестъпленията или иззети от заподозрени и жертви. Намира се на последния етаж на сградата на отдел „Обири и убийства“. Художниците портретисти са част от екипа на „Научни разследвания“ и изготвят общи щрихови скици на заподозрени в престъпления, които се използват в издирването им.
	Патриша Фелпс беше най-старшият и опитен художник портретист в отдела. Тя се готвеше да си отиде у дома, след като бе работила два часа извънредно, когато двамата нахлуха в кабинета й.
	— Пат, нуждаем се от помощта ти — задъхано изрече Робърт.
	Брюнетката с къса коса и зашеметяваща фигура го погледна над марковите си очила с тънки рамки.
	— Шест етажа ли бяга, Робърт? — попита Патриша със специфичния си дрезгав глас, от който коленете на повечето мъже се подкосяваха. — Предполагам, че щом си тичал до тук, работата не може да почака до утре, нали?
	Той си пое дълбоко дъх, но не отговори.
	— И аз така си помислих. Какво ти трябва? — Тя разкопча палтото си.
	Робърт й даде снимката.
	— Искам да промениш това лице.
	Патриша я разгледа и сетне повдигна рамене.
	— Добре. Първо ще я сканирам. — Тя се върна до бюрото си и минута по-късно образът се появи на компютърните екрани.
	— Колко модерен е софтуерът ти? — попита Хънтър.
	Фелпс се усмихна гордо.
	— Последна дума на техниката. Добър е като в анимационните студия в Холивуд. Мога да превърна този човек в Брад Пит, ако искаш.
	Робърт се ухили и направи знак на партньора си да се приближат. Карлос все още изглеждаше озадачен.
	— Ето какъв е сценарият. Когато си млад, всички ти се подиграват, предимно заради външния ти вид. Случва се в училище, на улицата… навсякъде. Момичетата не те поглеждат, а момчетата те дразнят, обиждат те и те бият. Това продължава толкова дълго и става толкова непоносимо, че накрая започваш да мразиш себе си и външността си. Искаш да бъдеш различен. Следите ли мисълта ми?
	Гарсия и Патриша кимнаха.
	— Ами ако забогатееш рано в живота? Ако имаш достатъчно пари, за да правиш каквото ти харесва, включително драстично да промениш външния си вид? Най-после ще станеш такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Вече никой няма да ти се присмива, нито да те обижда или да те бие. Никой няма да те познае. Би ли го направил? Би ли променил лицето си?
	Карлос се замисли, без да откъсва очи от монитора.
	— Вероятно — отговори не особено убедено.
	— Определено. — Фелпс въодушевено кимна. — Виждала съм какви поражения може да донесе жестокият тормоз. Дъщерята на една моя приятелка се самоуби преди няколко години заради това.
	— Съжалявам — рече Хънтър.
	Патриша му се усмихна нежно.
	— И така, ако вие сте това хлапе — продължи Робърт и посочи монитора, — какво бихте променили?
	Гарсия скръсти ръце, прехапа устни и се вгледа в лицето на ученика.
	— Грамадните като чадъри уши трябва да бъдат премахнати — заяви Фелпс и се облегна назад на стола си. — Вероятно много са му се подигравали заради тях. Те са доста… как да кажа… доминиращи.
	— Да, съгласен съм — кимна Карлос.
	— Можеш ли да ги промениш? — попита Хънтър и сложи ръка на рамото й.
	— Гледай как става. — Тя въведе няколко алгоритъма в софтуера и използва устройство, което приличаше на електронна писалка, за да рисува по плоската повърхност на бюрото си. Движенията й бяха прецизни и грациозни като на творец, който гали платното. След няколко минути ушите на ученика бяха съвсем различни.
	— Брей, страхотно! — възхити се Гарсия.
	— Да, така изглежда много по-добре — усмихна се Фелпс.
	— Какво друго бихте променили?
	— Вероятно гърбицата на носа — предложи Карлос. — Има такъв вид, сякаш е бил счупен.
	Патриша кимна и направи промяната.
	— Добре. Други проблеми, които бихте искали да оправите? — настоя Робърт.
	— Зъбите — обади се Фелпс.
	— Зъбите му не се виждат — намръщи се Гарсия.
	— Да, но забелязваш ли как е затворил устата си? Стиснал е устни, сякаш се е нацупил. Това подсказва, че зъбите му са по-големи от нормалните и са издадени напред.
	Двамата детективи присвиха очи и се вгледаха в снимката.
	— Имайте ми доверие, момчета. Всеки ден работя с такива неща.
	— Добре. — Хънтър повдигна рамене. — Но как ще промениш зъбите му на снимката, като не ги виждаш?
	— Ще променя формата на устата му, ще дръпна устните малко назад и ще премахна нацупването. Ще видите. — Пръстите със съвършен маникюр натиснаха няколко клавиша на клавиатурата. Още няколко замаха с вълшебната писалка и хлапето получи нова уста.
	— Брей, той изглежда съвсем различен — възкликна Карлос.
	Робърт поклати глава. Не беше сигурен.
	— Нещо не се връзва.
	— Челюстта — отвърна Патриша. — Тъй като промених устните и зъбите, убедена съм, че хирурзите биха препоръчали леко преоформяне на линията на челюстта, за да съответства на новата му усмивка. Може би малко по-четвъртита.
	— Можеш ли да го направиш?
	— Нали ти казах, че с писалката мога да направя всичко. — Тя се усмихна уверено и внесе корекциите. Тримата отстъпиха назад от монитора. Образът, който гледаха, беше много различен от момчето на снимката. — Това е всичко. Не виждам какво повече може да добавим или да махнем. А вие?
	Детективите поклатиха глави.
	— Току-що превърнахме смотаняк в пич — засмя се Патриша.
	— Идеално — съгласи се Хънтър.
	Нещо се беше променило в изражението на Гарсия, но той все още не можеше да разпознае чертите на лицето на екрана.
	— Направи ми още една услуга, Пат. — Робърт се наведе над бюрото й. — Потъмни косата му до кестенява, добави прошарени коси на слепоочията, скъси косата и я среши назад.
	Тя отново промени изображението.
	— А можеш ли да го състариш?
	— Разбира се.
	— Чудесно. Дай му още двайсет и пет години. Процесът на състаряване продължи малко по-дълго и щом приключи, Карлос зяпна от почуда.
	— Мамка му!


	124.

	Сюзан Зилиска прочете писмото за десети път и отново чувствата й надделяха над разума. Не можеше да повярва какво става.
	Животът й не беше от най-лесните, нито от най-щастливите. Тя беше родена в Крипъл Крийк, Колорадо, преди двайсет и две години. Родителите й бяха полски евреи, емигранти, и много строги във възпитанието и. Сюзан се стараеше да уважава законите им, но за младо момиче, което расте в днешна Америка, те бяха най-меко казано ограничителни.
	От ранна възраст тя имаше две големи амбиции — да пее на сцена и да не става като майка си — покорна и хрисима съпруга, която изпълнява всички заповеди на мъжа си, без да възразява.
	На тринайсет години Сюзан вече беше привлекателна. Наследи косите на майка си — светлоруси, почти бели — и тъмносините пленителни очи на баща си. Много момчета я канеха да излязат, но на Сюзан не й беше позволено да ходи на срещи — първо трябваше да навърши осемнайсет и дори тогава под надзора на родителите си и задължително с еврейско момче.
	Сюзан обаче не беше ангел. За пръв път се целува с момче на четиринайсет. Боб Джордан я заведе зад физкултурния салон на училището през обедната почивка и двамата се натискаха така, сякаш бяха сами на света. Тя Му позволи да докосне гърдите й и когато той го направи, я завладя топлина и вълнуващо, непознато усещане. Но когато Боб се опита да плъзне ръка нагоре по бедрото и между краката й, Сюзан се паникьоса и избяга. Паниката не продължи дълго и скоро докосването стана по-разгорещено, дишането по-учестено и вълнението — невъзможно за овладяване. На петнайсет тя изпита първото си пълно сексуално преживяване. Беше бързо, болезнено и не много удовлетворяващо, но със сигурност обещаващо.
	Крипъл Крийк е бивш лагер на златна мина, мъничко селище с население по-малко от две хиляди души. Този факт и строгите правила в семейството й правеха много трудно себеизразяването на момиче като Сюзан. Тя искаше да види и да изследва повече и навремето отговорът се появи под формата на софтбол.
	Сюзан не се интересуваше много от спорт, но когато разбра, че момичешкият отбор по софтбол на училището ще пътува из целия щат за гимназиалния шампионат, направи всичко възможно да се включи.
	Тя беше на шестнайсет, когато отборът отиде в Колорадо да изиграе три мача през уикенда. В събота вечерта „Бомбър Ганг“, млада и изгряваща рап група от Лос Анджелис, свиреше в „Ъндърграунд“. Сюзан и две нейни съотборнички се измъкнаха от спалните помещения и отидоха на концерта. Сюзан за пръв път присъстваше на изпълнение на живо и изгуби ума и дума. Те се запознаха с момчетата от групата и купонясаха с тях. Тя прекара нощта с Кул Рокс, водещия рапър на групата. Той й говореше влюбено и й обеща хубави неща. Любиха се няколко пъти и после тя се върна в общежитието.
	Когато следващия месец менструацията й не дойде, Сюзан не се притесни много, но скоро започна да й прилошава сутрин, да се уморява лесно и гърдите й станаха болезнено чувствителни.
	Ясек, бащата на Сюзан, беше човек със старомодни разбирания и вярваше в подчинението, уважението, честта и преди всичко в чистота на кръвната линия. Тя знаеше, че няма начин баща й да я разбере. Нямаше значение, че е влюбена. За него тя беше опозорила и опетнила фамилното име по възможно най-лошия начин. Реши да не чака реакцията му.
	С провинциалната си наивност вярваше, че онази нощ Кул Рокс й е казал истината, че си пада по нея. Сюзан мислеше, че той ще се зарадва да я види отново и дори ще се развълнува, че ще става баща. Тя имаше достатъчно пари, спестени от работата й в местната книжарница, за да отиде в Лос Анджелис. Щеше да намери Кул Рокс и заедно щяха да решат какво да правят. Но адресът, който той й беше дал, не съществуваше, а телефонният номер беше на китайски ресторант. Четири седмици по-късно в обществена тоалетна в станция на метрото в Източен Лос Анджелис Сюзан сама си направи аборт.
	Тя остана в Лос Анджелис. Беше твърдо решила да сбъдне поне една от мечтите си. Намери си работа в закусвалня в Линуд и следобед ходеше на прослушвания за мюзикъли. Сюзан имаше страхотен глас, силен и леко потреперващ, но й липсваха актьорските й умения. Веднага щом можа да си го позволи, започна да взима уроци и след пет години усилията й дадоха резултат.

	„С удоволствие ви съобщаваме, че сте избрана в новия състав на «Във висините» мюзикъла на Бродуей.“

	Сюзан не се умори да чете изречението. Писмото пристигна сутринта и оттогава тя беше на седмото небе. По ирония на съдбата „Във висините“ беше шоу за преследване на мечти и намиране на нов дом на друго място.
	Почукването на вратата я стресна. Тя не очакваше никого, особено в този час. Сюзан открехна вратата на малкия си апартамент в Дауни и очите й се разшириха от изненада.
	— Мили боже!


	125.

	— Познавате ли този човек? — попита Фелпс и натисна копчето за принтиране на клавиатурата.
	Хънтър кимна и после изведнъж се сети за нещо.
	— По дяволите, годишникът — възкликна и се плесна по челото.
	— Какъв годишник? — попита тя.
	— На гимназията в Комптън.
	— Долу е — каза Гарсия.
	Робърт се обърна към Патриша:
	— Не ходи никъде. Ей сега ще се върна.
	Тя погледна часовника си:
	— Да знаеш, че си ми голям длъжник, Робърт.
	Той обаче вече тичаше надолу по стълбите.
	Върна се точно след четирийсет и пет секунди.
	— Много си бърз — отбеляза Фелпс и после се намръщи. — Дори не си се задъхал.
	Без да отговори, Хънтър започна да прелиства страниците на годишника на гимназията в Комптън и да се вглежда във всяка снимка.
	— Сега пък какво търсиш? — попита Карлос, приближи се и надникна в годишника.
	Робърт изведнъж се втурна към бюрото на Патриша. Изражението му беше съсредоточено.
	— Можеш ли да сканираш тази снимка? — Той посочи фотография в средата на страницата. — И да направиш същото като с предишната? — Кимна към разпечатката на бюрото й.
	— Няма проблем.
	Двамата детективи гледаха, докато Фелпс променяше и ретушираше чертите и отново превърна ученика на снимката в съвсем различен човек. Когато тя приключи с процеса на състаряване, Гарсия потрепери.
	— Шегуваш се.


	126.

	Стигнаха до Холмби Хилс за по-малко от двайсет минути. Не бяха сигурни какво се надяват да намерят, но трябваше отново да говорят с него. Също като Джеймс Рийд, и той беше излъгал за жертвите.
	Хънтър и Гарсия безпроблемно намериха жилището — с бяла фасада, двуетажно и в стила на кинозвездите — на булевард „Бевърли Глен“. Къщата тънеше в мрак, но лампите в красивия и добре поддържан преден двор светеха, както и коледната украса на вечнозелените дървета, подкастрени в перфектна триъгълна форма от двете страни на външната врата.
	Двамата детективи се качиха по каменните стълби, водещи към къщата, като прескачаха по две стъпала наведнъж. Звънецът не работеше и след като чукаха известно време на вратата, Робърт прескочи малкия жив плет вляво от вратата и провери двата големи прозореца. Те бяха заключени и спуснатите завеси не му позволиха да надникне вътре.
	— Нека опитаме гаража — предложи той и хукна надолу по стълбите. Гаражът също беше заключен, както и страничната дървена врата вдясно, която несъмнено водеше към задния двор. Но катинарът не изглеждаше солиден.
	— Какво правиш? — изненада се Карлос, когато партньорът му отстъпи назад и блъсна с рамо вратата.
	— Искам да огледам добре — безизразно отвърна той и мина през разбитата врата. — Идваш ли?
	— Да не си полудял? — извика Гарсия и побърза, за да настигне партньора си.
	Задният двор на къщата беше внушителен. В средата имаше голям басейн с формата на капка, осветен от подводни прожектори, вляво — просторен плаж, горичка и дървени платформи за слънчеви бани, а отзад — голяма площ за барбекю. Всичко беше обградено от високи ясени и изваяни живи плетове. След няколко метра лек наклон идеално окосената морава се превръщаше в тенискорт. Къщата беше тъмна и отзад. Робърт опита плъзгащите се двойни врати, през които, изглежда, се отиваше в зала за купони, но и те бяха заключени. Той се помъчи да погледне вътре. Всичко изглеждаше безжизнено. Хънтър съблече якето си и го уви около десния си лакът.
	— Хей. — Карлос вдигна ръце да го спре. — Какво правим тук, Робърт?
	— Трябва да видя какво има вътре.
	— Защо? Той може да не е нашият човек. Имаме основания да се съмняваме в него, колкото и в Джеймс Рийд.
	— Видя преобразяването на двете снимки. Това не беше случайно съвпадение. Историята има много по-дълбоки корени. И мисля, че стига до убийства.
	— Да, но влизането с взлом не е решението.
	— Имаме причина да почукаме на вратата му, Карлос.
	— Не е почукване. Ти разби проклетата врата и това е незаконно. — Гарсия го погледна така, сякаш не го познаваше. — Дори той да е нашият човек, всеки адвокат ще го оправдае, защото ние сгафихме и не изпълнихме процедурата. Това ли искаш? Направим ли го, все едно му даваме безплатен билет за излизане от затвора.
	Робърт погледна часовника си.
	— Разбирам, Карлос. И обикновено аз произнасям речите, но в момента нямаме никакво време. Моли изчезна. Убиецът я преследва и тя мисли, че тази нощ той ще я очисти. Ето защо нямаме много време. — Изгледа партньора си. — Обещах й, че няма да й се случи нищо лошо. Уликата е добра. Нямам време да мина по каналния ред и да правя проучвания. Ако го сторя, тя ще умре. Няма начин прокуратурата да ни издаде съдебна заповед да претърсим дори тази кофа за боклук. — Той млъкна и въздъхна дълбоко. — Върни се в Паркър Сентър, Карлос. Ще отрека, че си знаел за действията ми.
	— Какво?
	— Сам каза, че това може да е грешка. Няма да те въвлека в тази история. Трябва да мислиш за съпругата си. Ти не можеш да си позволиш да се издъниш. Аз мога.


	127.

	Гарсия не можеше да повярва на ушите си. Беше жив благодарение на упоритостта на партньора си. Ако смяташе, че Карлос ще се обърне и ще си тръгне, Робърт грешеше.
	— Знам, че няма да се издъниш както трябва, ако не съм с теб — пошегува се той. — Идвам, партньоре.
	— Сигурен ли си?
	— Кой знае? Може да е готино да си регулировчик. Да го направим, мамка му.
	Хънтър се усмихна, даде на Гарсия ръкавици и блъсна с лакът вратата. Чу се приглушен трясък и на пода се посипаха парчета счупено стъкло. Двамата детективи се огледаха инстинктивно.
	Робърт пъхна ръка през стъклото, отключи вратата и извади малко фенерче.
	Карлос направи същото и предпазливо тръгна след него.
	Първата стая беше просторна с под от черен мрамор, няколко канапета и барче до източната стена. Определено служеше за увеселения. Срещу барчето имаше други двойни врати, украсени с ръчна дърворезба. Хънтър внимателно натисна дръжката. Не беше заключено. Те влязоха в голямо и богато обзаведено фоайе, пълно с антики, изящен порцелан, сребърни предмети и картини. Нямаше снимки. Внушителен кристален полилей висеше над стълбище, водещо към следващия етаж.
	— Къщата е голяма. По-добре да се разделим — прошепна Робърт. — Ти търси тук долу. Аз ще проверя горе.
	Гарсия кимна и докато Хънтър предпазливо заизкачва стъпалата към следващото ниво, тръгна към вратата пред него.
	Всекидневната беше ефектна като фоайето и отрупана със скъпи мебели, картини, рисувани с маслени бои, и скулптури. Карлос тихо прекоси стаята и мина през остъклените врати в отсрещната страна. Озова се в голям кабинет, отопляван от черна мраморна камина. Белият килим беше дебел, мек и безупречно чист. Северната стена беше съставена изцяло от големи прозорци. Гарсия забеляза странна дървена врата, по-ниска от обикновените вътрешни врати в къщата. Отдолу проникваха мънички петна светлина. Той се приближи, долепи ухо и се заслуша. Чу някакво далечно бръмчене. Карлос погледна към входа на кабинета и сякаш се поколеба дали да се върне и да извика Робърт, но реши първо да провери сам.
	Докато превърташе валчестата дръжка, почувства, че кръвта му се сгорещява и пулсът му се ускорява. Всяка клетка в тялото му крещеше, че нещо не е наред. Извади пистолета си.
	Вратата се отвори безшумно и разкри бетонни стълби, слабо осветени от гола крушка. Долу имаше друга затворена врата. Карлос прескачаше по две стъпала наведнъж. Въздухът беше влажен и натежал от мирис на мухъл. Левият му крак се закачи в ръба на изтъркано стъпало и Гарсия се подхлъзна. Тромаво полетя напред и протегна ръце към мръсните стени, отчаяно опитвайки се да не се претърколи надолу. Успя, но разби фенерчето си. Сърцето му заблъска като обезумяло. Въпреки че беше студено, се обля в пот.
	Очите му бързо се стрелнаха между долната и горната врата няколко пъти. Пръстът му беше на спусъка на полуавтоматичния пистолет. Той се помъчи да нормализира дишането си и да прецени положението. Беше сигурен, че ако къщата не беше безлюдна, непохватността му щеше да го издаде къде се намира.
	— Много похвално, Карлос, много похвално, по дяволите! — изсъска той през стиснати зъби. Застана неподвижно за миг и се ослуша за стъпки. Очакваше някой да се появи, но не се случи нищо. Избърса потта от челото си, слезе по останалите няколко стъпала и отново допря ухо до вратата. Бръмченето се чуваше отвътре.
	Внимателно натисна дръжката. Не беше заключено. Бутна вратата и надникна вътре. Голямо мазе. Той дълго гледа от вратата, но не съзря движение. Доволен, си пое дълбоко дъх, сложи пръста си на спусъка и влезе. Поредица месингови фенери, монтирани на неравни разстояния на двете дълги стени, осветяваха помещението в бледа светлина. Гарсия тръгна бавно. След малко очите му привикнаха със сумрака. Нещо в северната страна на стаята привлече погледа му, той пристъпи натам и спря. Погледът му се прикова в сцената пред него. Знаеше точно какво е това.
	— Господи! — Той потрепери.
	С периферното си зрение забеляза някакво движение, но не успя да реагира. Първият удар го улучи в лицето. Нещо изпука и от носа му рукна кръв. Карлос загуби равновесие и залитна назад, но не достатъчно далеч. Вторият удар беше нанесен след част от секундата и попадна в чувствителното място на тила му с военна прецизност. Пред очите му се спусна мрак.


	128.

	Хънтър изведнъж спря, сякаш усети, че нещо не е наред. Беше претърсил три от шестте стаи на горния етаж, но не бе открил нищо, което да подкрепи теорията му. Той извади пистолета си „Хеклер и Кох USP Тактикал“ и се обърна, като че ли очакваше някой да го нападне. Беше сигурен, че чу нещо. Някакъв трясък.
	Карлос. Робърт бързо и тихо хукна по стълбите.
	— Карлос? — прошепна той, когато стигна долу.
	Никой не отговори.
	Хънтър влезе в следващата стая — голяма всекидневна.
	— Карлос?
	Мълчание. Къщата беше тиха. Робърт предпазливо се промъкна през остъклените врати и влезе в кабинета.
	— Карлос, по дяволите. Писна ми да спасявам задника ти. Къде си?
	Хънтър видя в отсрещната стена слабо осветена врата, която водеше към стълби, спускащи се към мазето.
	— Мразя мазетата — измърмори той и безшумно заслиза по стъпалата. По средата забеляза счупени тънки стъкла, драскотини и малка вдлъбнатина на стената, където се беше ударило фенерчето на Гарсия.
	Какво се беше случило там? Вътрешният му сензор за опасност се активира.
	Вратата долу беше открехната и през пролуката Робърт видя, че помещението е голямо и полутъмно. Той опря гръб в стената и бутна вратата. Огледа внимателно стаята и ъглите и най-после влезе. Груби тухлени стени ограждаха просторната площ, която беше два пъти по-голяма от стаята горе. Въздухът беше наситен със задушаваща миризма на мухъл, но в мазето имаше нещо друго, което не можеше да разпознае. Нещо, от което го полазиха ледени тръпки. Нещо много зловещо.
	Той забеляза в отсрещния край дълга метална маса с инструменти, но не видя точно какви са. До стената бяха наредени чучела с човешки размери. Вдясно от тях имаше чертежи, грубовати рисунки, графици и планове. Робърт разбра за какво са, преди да види снимките — големи фотографии на седем души, заснети от всички ъгли. Бяха разделени на седем групи, номерирани от едно до седем. Първите пет бяха отбелязани с голям червен кръст. Той затаи дъх, докато гледаше снимките на първите пет жертви на убиеца, когото медиите наричаха Екзекутора. Проучванията на садиста бяха безупречни.
	От широката колона по-навътре в помещението се чу приглушен стон. След част от секундата от там се изтъркаля канцеларски стол на колелца. Робърт застина на мястото си, когато съзря Карлос. Партньорът му беше в безсъзнание и от носа му течеше кръв. Изглеждаше счупен. Глезените му бяха завързани за основата на стола, а ръцете — оковани в белезници зад облегалката. Хънтър вдигна пистолета си. Какво друго можеше да изскочи иззад колоната?
	Той видя, че към главата на Карлос е насочен черен пистолет „Зиг 3226 Елит“. Това беше полуавтоматичното оръжие на Гарсия.
	— Хвърли пистолета, детективе — заповяда скритият мъж. Виждаше се само ръката му. Осветлението беше оскъдно и Робърт не можеше да се прицели добре. — Остави оръжието си бавно или ще пръсна черепа на партньора ти.


	129.

	Хънтър стоеше неподвижно и се прицелваше. Нуждаеше се само от една възможност.
	— Видя какво съм направил. Знаеш, че не блъфирам — продължи мъжът. Гласът му беше спокоен, какъвто беше, когато се запознаха. — Ще ти дам само секунда. — Той освободи предпазителя на пистолета.
	— Добре — извика Робърт и предпазливо сложи оръжието си на пода.
	— Ритни го към мен.
	Хънтър се подчини и пистолетът му спря на трийсетина сантиметра от стола, за който беше завързан Карлос.
	Най-после Дан Тайлър, собственикът на къщата в Малибу и човекът, който им беше казал за снимките над камината, излезе иззад колоната и взе пистолета на Робърт от пода.
	— Тръгни към мен. Бавно. Направиш ли рязко движение, партньорът ти ще умре пръв.
	Хънтър запристъпва към него. Тайлър се приближи заднишком до металната маса.
	— Достатъчно — рече Тайлър, когато Робърт стигна до Карлос. — Откачи белезниците от кобура си и ми хвърли ключа. Не е необходимо да ти казвам, че трябва да го направиш бавно, нали?
	Детективът изпълни заповедта.
	— А сега сложи белезниците на ръцете си зад гърба.
	Чу се изщракване.
	— Обърни се и ми ги покажи.
	Робърт се подчини и опъна белезниците, за да му покаже, че са стегнати.
	— Коленичи до партньора си.
	Решителният поглед на Хънтър не се отместваше от лицето на Дан Тайлър.
	— Играта свърши, Майкъл — монотонно изрече.
	— Знаеш, че няма да се измъкнеш.
	Тайлър остана невъзмутим.
	— Никой не ме е наричал Майкъл много отдавна — подсмихна се той. — Не искам да се измъквам, детективе. Нямам нищо и никого, при когото да отида. Щом приключа, не ме интересува какво ще стане с мен. Животът ми свърши преди година.
	Робърт си спомни първия им разговор. Тайлър спомена, че съпругата му е починала преди дванайсет месеца.
	— Убийствата на тези хора няма да върнат Катрин.
	— Кейт — изкрещя Тайлър. — Името й беше Кейт.
	— Убийствата на тези хора няма да върнат Кейт — повтори Хънтър.
	Тайлър го изгледа гневно. От очите му сякаш се разхвърчаха искри.
	— Ти нямаш представа какво правя и за какво става дума.
	— Знам повече, отколкото мислиш.
	Тайлър се усмихна предизвикателно.
	— Нима? — Сложи двата пистолета на металната маса и погледна часовника си. — Хубаво, имаме време. Позабавлявай ме.


	130.

	Робърт видя в това възможност да спечели време и може би да попълни някои празноти.
	— Добре — бавно заговори. — По-рано ти си бил Майкъл Мадън, а съпругата ти — Катрин Дейвис. И двамата сте учили в гимназията в Комптън. Като много други ученици, и вие сте били тормозени. Подигравали ви се в училище и на улицата. Навремето имало група хлапета, които са прекалили със закачките. Те са ви унижавали до такава степен, че накрая сте започнали да мразите външния си вид. Не сте можели да се погледнете в огледалото. — Хънтър млъкна и се вгледа изпитателно в лицето на убиеца.
	— Онази група хлапета е била известна като бандата на Стратър.
	Тайлър не изглеждаше изненадан.
	— Е, най-после сте разбрали за тях. Радвам се. Тревожех се, че никой няма да ги открие.
	— И затова ни насочи към снимките пред камината. Отначало ги пропуснахме, а ти не можеше да понесеш тези жертви да бъдат приписани на друг. Нуждаеше се от нас, за да научим за тормоза.
	Тайлър се усмихна.
	Робърт продължи да говори спокойно:
	— И после си забогатял. Много. Имал си пари да направиш каквото си пожелаеш, включително да започнеш нов живот на друго място, където никой няма да знае кой си, и далеч от тормоза, но това не ти е било достатъчно. Злото вече било сторено. Всеки път, когато си се погледнел в огледалото, ти си мразел образа си.
	— С пари може да се купи всичко, детективе.
	— Включително ново лице.
	Тайлър се изсмя.
	— Моля те, не спирай. Историята на живота ми тъкмо започна да става интересна. — Той се облегна на стената.
	Хънтър продължи да разказва, печелейки време.
	— Създал си нова самоличност — Дан Тайлър. Оттогава животът ти е бил хубав. Дори си забравил за Стратър и бандата му отпреди двайсет и пет години, нали? Но нещо ти ги е припомнило. — Отново направи пауза и зачака реакция от страна на Тайлър, който обаче не каза нищо. — Смъртта на Кейт ли беше? Затова ли реши да ги накажеш със страховете им? Защото твоят най-голям страх се превърна в реалност?
	На лицето на Тайлър се изписа заинтригуваност.
	— Моят най-голям страх?
	Детективът внимателно подбра думите си.
	— Да загубиш човека, когото обичаш най-много. Съпругата си. Това беше най-големият ти страх, нали?
	Тайлър бавно плесна с ръце, повдигна учудено вежди и кимна:
	— Смаян съм. Ти наистина знаеш повече, отколкото мислех. — Взе нещо от металната маса и Робърт изтръпна. — Сам ли стигна до този извод или тя ти го каза? — Той вдигна вестник „Ел Ей Таймс“ със снимката на Моли.
	Хънтър за пръв път отмести очи от лицето на Тайлър и бързо потърси скривалище в помещението, но не забеляза нищо.
	— Къде е Моли? — предпазливо попита.
	Тайлър се намръщи.
	— Мислиш, че тя е тук? Защо ми е?
	— Защото момичето е заплаха за теб и плана ти. Тя знае кой си.


	131.

	Тайлър отметна глава назад и издаде странен, клокочещ смях. Робърт направи гримаса, като чу звука.
	— Не, тя не е заплаха и не знае кой съм — уверено заяви убиецът. — Приближих се до нея, детективе. Ръкувахме се. Много е симпатична.
	Хънтър почувства, че гърлото му се свива.
	— Момичето не ме позна дори след като докосна ръката ми. То няма представа кой съм. С каквото и да ви помага, онова, което е усетило, не е било достатъчно ясно, за да го превърне в заплаха — ухили се Тайлър. — Ако исках да я убия, Моли вече щеше да бъде мъртва.
	Робърт решително издържа на погледа му.
	— Въобразяваш си, че знаеш всичко, но нямаш представа какво всъщност се случи и на какво беше способна бандата на Стратър. Не си се разровил достатъчно дълбоко. — Гласът на Тайлър стана плътен и придоби смразяващ тон. — Това не започна в гимназията, а на улицата, когато бяхме много по-малки. Те се заяждаха, а ние вече не издържахме. — Той облиза напуканите си устни. — Почти всеки ден виждах Кейт да плаче, докато се връщаше от училище. Те винаги измисляха нещо, за да я разплачат — обиждаха я, плюеха в лицето й, удряха я, унижаваха я… Изобщо не им пукаше. Знаеш ли какво е да ти се подиграват и да се държат с теб като с безполезна отрепка всеки ден, когато им се прииска? Какви психични поражения би могло да нанесе това на изключително срамежливо момиче като Кейт? Те бяха щастливи да оставят белези в нея до края на живота й само за да се посмеят. Един ден дори изсипаха върху нея човешки изпражнения, за да се забавляват.
	Хънтър затвори очи за миг. Кейт беше Катрин, за която Джеймс Рийд беше споменал онзи ден.
	— А и бащата на Кейт беше пияница и жалък боклук — продължи Тайлър. — Тя се връщаше от училище със сълзи в очите, а той й крещеше и я биеше. Майка й изобщо не се интересуваше. — Той стисна зъби от гняв. — Те разбиха самочувствието й. Присмиваха й се и я наричаха „грозна“ толкова дълго и толкова много пъти, че тя наистина мислеше, че е такава. Но Кейт беше най-милото и хубаво момиче, което съм виждал, и бих направил всичко за нея. — Той млъкна, за да се успокои. — Аз бях много интелигентен и лесно пресметнах как мога да спечеля купища пари, без да работя. Можех да правя пари от спалнята си или от улицата, като използвам телефонен автомат.
	Робърт си спомни как Тайлър си изкарваше прехраната.
	— От фондовата борса.
	— Точно така, детективе — потвърди той. — Гениален съм с числата, по-добър от всеки, когото знаеш. И умът ми разбира пазара. Беше толкова елементарно, че се чудя защо другите не печелят пари от фондовата борса. Няколкото долара скоро се превърнаха в стотици, стотиците в хиляди и хилядите в десетки хиляди и в първи курс вече имах сто хиляди долара в банковата си сметка.
	Хънтър долови задоволството в гласа му.
	— Създал си друга самоличност още преди да завършиш гимназия.
	— Бързо схващаш, детективе — усмихна се Тайлър. — И моят баща беше пияница и негодно за нищо копеле. След като майка ми почина, когато бях на тринайсет, пиянството и побоищата се засилиха. Ако беше разбрал, че имам пари или че мога да печеля пари, баща ми несъмнено щеше да ме наръга с нож в гърба, за да ги докопа с мръсните си ръце. Но той така и не изтръгна нищо от мен. — Тайлър млъкна и избърса устата си. Отделяше обилна слюнка от гняв. — За да вземеш шофьорска книжка в тази страна, трябва само да издържиш теста и да представиш свидетелство за раждане, което лесно може да бъде фалшифицирано или взето от мъртво дете. Имаш ли шофьорска книжка и фалшиво свидетелство за раждане, може да кандидатстваш за всички други документи, от които се нуждаеш. — Той се усмихна гордо. — В училище все още бях Майкъл Мадън, но навън вече бях станал Дан Тайлър.


	132.

	Робърт трябваше да го подтиква да говори. Докато Тайлър говореше, никой нямаше да умре.
	— Но за да започнат да съществуват Дан и Кейт Тайлър, Майкъл Мадън и Катрин Дейвис е трябвало да изчезнат — спокойно подхвърли Хънтър, като внимаваше думите му да не прозвучат предизвикателно.
	Тайлър започна да крачи из стаята.
	— Отне ми известно време да убедя Кейт, че можем да го направим. Казах й, че може да заминем, където поискаме. Имах достатъчно пари, за да започнем нов живот и не беше необходимо да бъда в Лос Анджелис, за да продължа да печеля пари. Страхът й обаче беше по-силен от надеждата… до онзи ден в часа по английска литература.
	— Час по английска литература? — попита Робърт, печелейки време.
	Погледът на Тайлър стана унесен, докато си спомняше.
	— В пубертета Кейт разви обичайния хормонален дисбаланс между естроген и прогестерон. Знаеш ли какви са последиците от този дисбаланс, детективе?
	Хънтър премести тежестта си на другия крак.
	— Това може да причини кръвоизливи по време на менструалния период.
	— Точно така. — Тайлър изглеждаше смаян. — В случая на Кейт никакви дамски превръзки не можеха да спрат кръвотеченията. И в онзи ден тя беше неподготвена. Случи се четири дни по-рано, отколкото очакваше, по време на четвъртия час.
	Робърт можеше само да си представя колко неудобно се е чувствало момичето. Той долови мъката в гласа на Тайлър.
	— Навсякъде имаше кръв, сякаш я бяха простреляли. Слухът се разпространи бързо като горски пожар. Стратър и бандата му имаха ново оръжие, с което да тормозят Кейт. И точно това направиха. Те пуснаха мълвата, че тя е курва и е пометнала в класната стая. — Тайлър прокара пръсти през косата си и си пое дълбоко дъх. — Започнаха да я наричат „Детеубийца“ и да се шегуват колко грозно щяло да бъде бебето, защото тя е майката… — Той млъкна, за да даде възможност на Хънтър да размишлява върху сериозността в гласа му, която внушаваше подтекста. — След толкова много години тормоз Кейт не издържа. Искаше да умре. Мислеше за самоубийство. Ето защо й казах, че и двамата може да умрем, поне за всички, които познаваме. Две седмици по-късно отидохме на къмпинг и планинско катерене в Аризона и повече никой не чу за Майкъл Мадън и Катрин Дейвис, въпреки че намериха следи от нещастния случай. — Той се ухили гордо. — Знаеш ли, че ако някой изчезне в планината, има само петдесет процента шанс да го намерят?
	Хънтър знаеше статистиката.
	— Започнахме нов живот в Колорадо. След няколко години отлетяхме за Рио де Жанейро да ни оперират. Вече никой нямаше да ни поглежда и да ни се присмива заради ушите, носа или нещо друго. Но по време на една от процедурите с Кейт възникнаха усложнения.
	Робърт присви очи от любопитство.
	— Тя едва не умря. Не бях изпитвал подобно нещо като страха, че може да я загубя. Това ме парализираше до мозъка на костите. Кейт беше всичко за мен.
	Хънтър отново премести тежестта си на другия крак. Краката му започнаха да се схващат, гърбът го заболя и почувства крампи в мускулите.
	— Въпреки че имахме съвършено различен живот, далеч от всичко и всички, които мразехме — продължи Тайлър, — ние не успяхме да избягаме от миналото си. Години наред се опитвахме да имаме деца, но Кейт не можеше да забременее. Лекарите ни казаха, че физически й няма нищо. Проблемът бил психически. — Той развълнувано потърка лице с двете си ръце. — Тя се страхуваше, че ще роди грозно бебе, както бяха казали Стратър и бандата му. Никога не забрави думите им. Променихме външността си, но не и гените, които можеше да предадем на бебето. Кейт не искаше детето ни да преживее същото като нас. Разбираш ли, детективе? Не можехме да създадем семейство заради психичните травми, които ни нанесе бандата на Стратър.
	Светлината на единия месингов фенер помръкна. Тайлър се приближи до предната страна на металната маса, но пак беше твърде далеч от Робърт, за да може детективът да предприеме нещо.
	— Един психиатър предложи да се върнем в Лос Анджелис. Трябвало да се изправим пред страховете си. Пренебрегването им само подхранвало несигурността и щяло да ни попречи да продължим по-нататък. Завръщането в Лос Анджелис било първата стъпка. На Кейт й бяха нужни години, за да се съгласи, но психиатърът се оказа прав. — Той се усмихна леко. — Преди тринайсет месеца Кейт ми се обади в офиса. Плачеше от радост. За пръв път през живота си беше истински щастлива. Купила си всевъзможни тестове за бременност от една аптека, за да бъде сигурна, и всичките показали един и същ резултат. Най-после щяхме да имаме деца.
	По гърба на Хънтър полазиха ледени тръпки от радостта в гласа на Тайлър.
	— Празнувахме всеки ден. Но една вечер направих глупостта да я заведа в ресторант на булевард „Санта Моника“. — Очите на Тайлър заблестяха от гняв. — Докато вечеряхме, чухме един клиент да ругае сервитьор, че е сбъркал нещо дребно. Той се погрижи всички в заведението да чуят как унижава горкото хлапе. Видях, че Кейт се вцепени. Тя позна гласа му преди мен.


	133.

	— Стратър — каза Робърт. Досети се, че е бил той.
	— Да. Не се беше променил. — Тайлър не го свърташе на едно място. — След всичките тези години Стратър си беше останал проклет хулиган. Той вдигна скандал и управителят го помоли да напусне. Всички го гледаха, но той забеляза Кейт. Приближи се до нашата маса и попита: „Какво зяпаш, грозно прасе?“ — Болка и гняв разтърсиха тялото на Тайлър, който потрепери. — След това изгрухтя по същия начин, както правеше преди години, сякаш я беше познал. — Той възмутено поклати глава. — А аз, глупакът, се сковах и не направих нищо. Седях там и го гледах как си тръгва, след като отново беше унижил съпругата ми. След това Кейт не престана да плаче и седмица по-късно направи спонтанен аборт.
	Хънтър потрепери. Това беше „камъчето, обърнало колата“.
	— Тя искаше да има бебе повече от всичко друго на света. И за да притъпи болката, в новогодишната нощ Кейт погълна цяло шишенце приспивателни хапчета. — Тайлър застана пред картините на стената. Пръскаше слюнки от гняв. — Психичните увреждания, които бяха нанесли на Кейт, когато беше млада, бяха толкова силни, че дори след толкова години беше нужен само един глас, за да я изкара от равновесие. — Той се обърна към Робърт. — Мислех си, че няма за какво да живея. Кошмарът ми се беше превърнал в реалност. И после видях репортаж във вестника със снимка на усмихнат свещеник — проклетия Брет Никълс.
	Хънтър си спомни, че двамата с Гарсия бяха намерили същата статия в стаята на отец Фабиан.
	— Осъзнах, че докато аз страдам и Кейт отне живота си заради онова, което те ни сториха, Стратър и бандата му си живеят нормално и изведнъж имах причина да живея отново.
	— Отмъщение — промълви Робърт.
	— Да — усмихна се Тайлър. — Най-мотивиращата причина от всички. Заклех се, че ще ги намеря всичките и ще ги накарам да си платят. До годишнината от смъртта на Кейт всичките ще бъдат мъртви. Ще бележа Стратър с кръвта на семейството, което беше убил, моята кръв, и ще номерирам останалите с кръвта на приятелите им. Ще ги накарам да страдат по най-невъобразимия начин, който знам. Имам много пари и в моя свят парите означават власт. Наех хора да се разровят в живота им, да разберат къде са те и какво ги плаши до смърт. Всеки се страхува от нещо, детективе. Не е задължително да е фобия, но ако се разровиш достатъчно надълбоко, ще откриеш, че всеки се бои от нещо. Тя нямаха право да съсипват живота ми.
	Гласът на Тайлър беше започнал да трепери. Той губеше контрол. Хънтър се размърда неспокойно и подръпна белезниците на ръцете си.
	— С Кейт бяхме само двама души, но на колко хора мислиш, че те разбиха живота? Смяташ ли, че могат да правят каквото искат без последици? Е, ще им се върне. Аз ще ги накажа — извика Тайлър и се удари с юмрук в гърдите. — Те ме направиха такъв. Те породиха гнева и омразата, които текат във вените ми. Омразата придаде смисъл на живота ми. Страхът в очите им, когато познаха Кейт на снимката и разбраха, че ще умрат от неописуема смърт, ме изпълни с умопомрачително удоволствие. Промени ме. И изведнъж поисках нещо повече от живота и страховете им. Изтезаването и убиването им вече не ме задоволяваше. Трябваше да вкуся кръвта и плътта им. Това ме накара да се почувствам… силен и различен. Трябва да опиташ някой път, детективе. Няма по-силен опиат. Буквално да консумираш врага си. — От устата му се разхвърчаха слюнки и той превъртя. Приближи се до масата и грабна пистолета на Робърт. — И никой няма да ми попречи да довърша отмъщението си, и да взема кръвта на останалите. Никой!
	Времето изтече.
	Тайлър пристъпи напред, прицели се в главата на Карлос и натисна спусъка.


	134.

	Моли Удс затвори очи и остави силната струя гореща вода да масажира схванатите й мускули. Лека мъгла от пара беше изпълнила малката баня и сега пълзеше под вратата и влизаше в коридорчето. Тя бе имала видение преди няколко часа и все още не можеше да спре да трепери. Знаеше, че той идва за нея. Видя кръв, паника и страх и трябваше да избяга.
	Облегна се на белите плочки и се запита дали беше постъпила правилно. Не познаваше много хора в Лос Анджелис. Всъщност единственото момиче, с което се беше сприятелила, откакто дойде преди три години, беше Сюзан Зилинска. Веднъж Сюзан каза на Моли, която познаваше като Моника, че ако се нуждае от нещо, винаги може да разчита на нея.
	Моли трепереше и плачеше, когато почука на вратата на Сюзан преди по-малко от час. Приятелката й се разтревожи и тя й разказа някаква глупава история, че се е скарала и е скъсала с гаджето си.
	— Не знаех, че имаш гадже — рече Сюзан и я прегърна. — Не те е ударил, нали? Защото ако го е сторил, веднага ще се обадя на ченгетата.
	Двете разговаряха и пиха кафе. Моли трябваше да обвие историята си в много по-голяма лъжа.
	— Остани тук тази нощ, Моника — предложи Сюзан. — Всъщност може да останеш, колкото искаш. Компанията ти ще ми бъде приятна.
	— Благодаря — усмихна се Моли.
	— Изглежда ти е студено. Вземи си горещ душ, а аз ще приготвя нещо за ядене. После ще ти кажа каква страхотна новина получих днес.
	Моли спря водата и отвори плъзгащата се врата на кабинката. Дрехите й бяха на пода, където ги беше съблякла. Сюзан й беше дала чисти хавлии, затова уви една около тялото си и използва другата за косата. С дясната си ръка избърса замъгленото огледало и се вгледа в лицето си.
	Беше решила да се обади на Хънтър и поне да му каже, че е добре. Не беше справедливо към него, след като той се опитваше да й помогне. Но в страха си какво може да се случи тя не беше удържала на обещанието и бе изключила мобилния си телефон.
	Изведнъж през тялото й премина обезпокоително усещане. Моли се уплаши и се завъртя към вратата на банята, сякаш някой беше там и я гледаше. Беше сигурна, че чу нещо като сподавен писък. Застана неподвижно и се ослуша, но чу само капките, падащи от душа. С треперещи ръце хвана дръжката на вратата, открехна я и надникна. Всички лампи бяха изгасени.
	— Сюзан? — неуверено извика тя.
	Тишина.
	Предпазливо излезе в коридора и зачака.
	Нищо.
	Вляво бяха малката всекидневна и кухнята, а вдясно — спалнята, но апартаментът изглеждаше безлюден.
	— Сюзан? Всичко наред ли е? — Гласът й започна да трепери. Тя тръгна наляво, оставяйки леки мокри отпечатъци върху дървения под. Не познаваше разпределението в апартамента, който сега се осветяваше само от лампата в банята. Предпазливо се запромъква напред и спря, когато стигна до дневната. Неконтролируем страх я накара да потрепери конвулсивно. Тя безуспешно се помъчи да се пребори със сълзите, които замъглиха зрението й. — Сюзан, къде си?
	Моли избърса очите си и пристъпи напред.
	Лампата в банята угасна.


	135.

	Хънтър нямаше време за губене.
	Със смъртоносна решителност Тайлър се прицели в главата на Гарсия и натисна спусъка.
	Щрак. Нищо.
	Лицето на убиеца пламна от гняв и объркване, когато опита още веднъж, но пистолетът отново не стреля.
	Робърт скочи. Ръцете му като по магия се освободиха от белезниците. Преди Тайлър да реагира, той заби юмрук в ребрата му и изкара въздуха от белите му дробове. Тайлър падна, но успя да замахне с десния си крак с неимоверна сила и спъна Робърт, който се строполи по гръб на пода. Тялото му болезнено потрепери от удара. Той се претърколи наляво, подготви се и избегна ритника на Тайлър.
	Убиецът не пусна пистолета, но най-после осъзна какво се е случило. Преди да остави оръжието на пода и да го подритне, както му беше заповядано, Хънтър сръчно бе заключил предпазителя. Това му предостави ценните секунди, от които се нуждаеше да реагира. Тайлър обаче нямаше намерение да повтаря грешката си. Той освободи предпазителя на пистолета, завъртя ръка и стреля.
	Този път Робърт се претърколи надясно, но не достатъчно бързо. Докато оглушителният звук на изстрела отекваше в сутерена, той почувства силна пареща болка в лявата ръка и му се догади. Трябваше да разсъждава бързо. Знаеше, че скоро ще последва втори изстрел. Преди Тайлър да се прицели отново, инстинктите му надделяха и той вдигна крак. Ритникът му отново попадна в ребрата на Тайлър.
	Тайлър остана без дъх и безсилен за миг, тласнат от ритника на Робърт. Отбранителната му реакция беше да се претърколи към металната маса и зад нея и да осигури временна бариера между себе си и детектива.
	Двамата се изправиха едновременно. От ръката на Робърт капеше кръв, но той знаеше, че му е провървяло. Чу, че куршумът експлодира в стената зад него и това означаваше, че въпреки мъчителната болка беше ранил ръката му, без да засегне кост или артерия. Той видя, че Тайлър отново насочва пистолета към него. Този път беше сигурен, че късметът няма да бъде на негова страна. Тласкан от инстинкта за оцеляване, той скочи напред и протегна здравата си ръка високо над главата, сякаш се гмуркаше. Знаеше, че не може да хване Тайлър, но можеше да стигне до металната маса. И точно това направи. Блъсна я и удари ръба й в слабините на Тайлър. Убиецът загуби равновесие, отстъпи назад и се удари в тухлената стена, но още държеше пистолета. Очите му блестяха от убийствена омраза, когато вдигна глава да потърси Хънтър. Пръстът му отново беше на спусъка.
	Той погледна наляво и после надясно, но не го видя. Къде беше проклетият детектив, по дяволите?
	Робърт замахна с крак под масата и повали Тайлър, който с трясък се стовари на пода. Първо удари рамото си, а сетне главата. Пред очите му затанцуваха ярки петна. Когато избледняха, видя дулото на пистолет, насочен към него.
	— Както казах — рече Хънтър, като държеше пистолета на Гарсия, който беше паднал на пода, когато блъсна металната маса, — играта свърши, Дан.


	136.

	Робърт изви ръцете на Тайлър зад гърба му и му сложи същите белезници, от които се беше освободил преди по-малко от минута.
	— Карлос, събуди се. — Той потупа лицето на партньора си.
	Гарсия трепна и измънка нещо несвързано.
	Робърт отново го плесна.
	— Карлос, добре ли си?
	Той се закашля и изплю кръв, а после примигна няколко пъти, докато очите му привикваха към слабата светлина.
	— Какво се случи, мамка му? — попита, като видя бъркотията в стаята, заловения Тайлър и кървящия Хънтър.
	— Не ти трябва да знаеш — отвърна Робърт и развърза партньора си.
	— Трябва да отидеш в болница.
	— Ти също — подсмихна се Хънтър. — Носът ти не изглежда добре.
	— И ме боли ужасно. — Карлос докосна леко носа си и потрепна от болка.
	— Първо ще се обадим в отдела.
	Преди Робърт да има възможност да набере номера, телефонът му иззвъня. Екранчето показа номера на Моли.
	— Моли? Къде си? Добре ли си? Къде отиде?
	— Той… той е тук — с треперещ глас прошепна момичето.
	— Какво? За кого говориш, Моли? Едва те чувам.
	— Той е тук.
	— Кой? Къде? И защо шепнеш?
	— Защото той е тук, в апартамента — задъхано отвърна тя. — Убиецът дойде за мен.
	— Моли, успокой се. — Хънтър се опита да говори спокойно и изтръпна от болката, която прониза лявата му ръка. — Той не е дошъл да те убие. Хванахме го. Той е тук пред мен и няма да ходи никъде. Вече не трябва да се страхуваш.
	— Не. Заловили сте друг.
	Робърт трудно разбираше думите й, защото гласът й беше задавен от ридания.
	— Какво? Защо мислиш, че сме хванали друг?
	— Той… той е тук, в апартамента.
	Хънтър погледна Тайлър и едва тогава проумя предизвикателната усмивка на играча на фондовата борса.
	— Направил си грешка, детективе. — Студената му усмивка стана по-широка. — Тя не би трябвало да се страхува от мен.
	Гарсия потрепери.
	— Какви ги бръщолеви тоя, по дяволите?
	Устата на Робърт пресъхна.
	— Моли, говори. Там ли си още?
	Моли се уплаши толкова много, че загуби ориентация и влезе в спалнята. Там цареше мрак, с изключение на леката светлина, която проникваше през пролуката между завесите. Объркана и разтреперана, тя се обърна, без да знае какво търси, и страхът я парализира. От ъгъла на стаята, скрити в сенките, я гледаха две очи.


	137.

	Гумите на хондата изсвириха пронизително, когато Хънтър зави и подкара по булевард „Саут Бевърли Глен“. Нямаше време да обяснява. Взе колата на Карлос и го остави да се обади на капитан Блейк и да й разкаже какво се е случило в къщата на Дан Тайлър.
	Тревър Толино се обади на Робърт веднага щом Моли затвори.
	— Казвай, Тревър — извика той. — Къде да отида?
	— Тя е в Дауни, Робърт, но все още не знам точното място. Телефонът й се върна в мрежата едва преди няколко минути, но добрата новина е, че все още е включен. Ако остане така още десет-петнайсет минути, с помощта на вградения джипиес ще те заведа на няколко метра от нея.
	Хънтър излезе от магистралата „Сан Диего“ и пое по Глен Андерсън Фрийуей, като караше със сто четирийсет и пет километра в час.
	— Тревър, какво е положението? Ще бъда в Дауни след две минути.
	— Още малко. Някъде на Стюарт и Грей Роуд. Нуждаеш ли се от указания?
	— Не. Знам улицата. Трябва ми адрес.
	Лявата ръка на Робърт пламтеше от умопомрачителна болка. Куршумът беше минал през трицепса му и всяко протягане на ръката беше агония. Той шофираше предимно с дясната ръка.
	— Готово, Робърт — разнесе се от говорителите дрезгавият глас на Тревър. — Стюарт 9160 и Грей Роуд, жилищен комплекс от седем сгради „Апартаменти Вила Дауни“. Сигналът идва от втората сграда вдясно, като влезеш на паркинга откъм главния път. Апартаментът е на втория етаж в края на блока.
	Когато Хънтър зави по улицата, заваля проливен дъжд.
	— Там съм. Изпрати ми подкрепления, Тревър.
	Импровизираният турникет, с който Гарсия беше стегнал ръката му, се беше разхлабил и раната отново кървеше. Робърт използва зъбите и дясната си ръка и доколкото можа, завърза възела. Пронизващата болка изсмукваше въздуха от белите му дробове и за миг всичко се завъртя пред очите му.
	Коридорът на втория етаж беше дълъг, тесен, тъмен и зловещо тих. Всички лампи бяха изпочупени. Хънтър нямаше време да чака подкрепленията. Извади пистолета си и тръгна по коридора, колкото можеше по-предпазливо и безшумно. Стигна до дъното и натисна дръжката на вратата, която беше посочил Тревър. Беше отключена. Робърт бавно я бутна с дулото на пистолета, изви ръка към стената и потърси електрическия ключ за осветлението. Намери го и го натисна, но апартаментът продължи да тъне в мрак.
	По дяволите!
	Имаше две възможности за избор — да издържи на болката от раната и да използва фенерчето или да рискува и да влезе в тъмното жилище. Той стисна зъби, пое си дълбоко дъх, извади фенерчето и прекрачи прага.
	Всекидневната беше малка и оскъдно обзаведена, но имаше множество скрити ъгли. Хънтър забеляза кухня и малък коридор, водещ до затворена врата. Трябваше да провери скритите ъгли, преди да продължи. Хвана здраво оръжието си и предпазливо тръгна. Направи само две крачки, когато нещо го накара да се смрази на мястото си. Долови тежка миризма и сърцето му се сви. Много добре познаваше този мирис.
	Кръв.
	Миризмата беше силна и той разбра, че кръвта е много. Завъртя се бавно и едва не се задави, когато я видя.
	— О, боже, не!
	Тя беше гола и коленичила в ъгъла с прерязано гърло.


	138.

	Хънтър се втурна към Моли. Едва когато се приближи и коленичи до нея, той осъзна, че косите й са руси. Той освети лицето й с фенерчето. Тъмносините й очи бяха отворени и застинали във вечен страх — моментна снимка на ужасяващите й последни мигове. Но момичето не беше Моли.
	Изведнъж се чу изтракване.
	Робърт скочи. Сетивата му бяха изострени до крайност. Шумът се разнесе от малкия коридор до кухнята. Бързо и тихо той долепи гръб до стената вдясно от входа за коридорчето, пое си дълбоко дъх и се вмъкна вътре. Пистолетът му търсеше мишена. Отново цареше тишина, но нещо се беше променило. Вратата в дъното беше отворена. Робърт беше сигурен, че я затвори, когато влезе в апартамента. Спалнята беше осветена от слаби, мъждукащи светлини. Свещи. Той беше убеден, че това е клопка, но нямаше друг избор.
	Чу приглушено хленчене и се обнадежди. Знаеше, че там е Моли, но усещаше присъствието и на още един човек. Тя не беше сама.
	Робърт пристъпи в коридора и главата му се замая. Нямаше представа колко кръв е загубил, но силите му бързо го напускаха и му се виеше свят. Той спря за миг, за да възвърне равновесие. Неочаквано висок мъж с атлетично телосложение измъкна Моли в полезрението му. До главата й беше опрян пистолет. Тя беше гола и ужасена и плачеше.
	— Моли — промълви Хънтър и въпреки че защитните му инстинкти го подтикваха да отиде при нея, той не помръдна. Пистолетът му беше насочен към загадъчния човек зад нея.
	— Хвърли оръжието, детективе.
	Робърт се поколеба.
	Нападателят притисна по-силно пистолета в слепоочието на момичето.
	— Пусни оръжието или тя ще умре — сега и на място.
	— Добре. — Завъртя пистолета на пръста си. — Ще го оставя. Нека поговорим. Не е необходимо никой да умира.
	Моли се задави от сълзите си и тялото й рязко се дръпна напред, но силната ръка на мъжа я държеше здраво.
	— Сложи пистолета на пода и го ритни към мен. Ако не стигне до тук, тя ще умре, а после и ти.
	„Дежа вю“ — помисли си Робърт, но се подчини на заповедта и плъзна оръжието си по пода. Човекът излезе пред Моли и спря пистолета с десния си крак. Очите му се стрелнаха за миг надолу, но не достатъчно дълго, за да може Хънтър да предприеме нещо.
	— „Хеклер и Кох UPS Тактикал“? — Мъжът изглеждаше смаян. — Любимото оръжие на морските пехотинци и специалните правителствени оперативни агенти. Добър избор. Виждам, че разбираш от оръжия.
	— Ти също — отвърна Робърт.
	— Така е — злобно се усмихна човекът.
	Хънтър най-после видя чертите му в сумрака. Лицето носеше белезите на труден и нещастен живот — дълбоки бръчки, груба кожа, студени и тъжни очи и грозен белег от дясната страна на лявото ухо към средата на челото. Не беше нужно да се вглежда дълго, за да забележи приликата. В мъжа имаше нещо от Моли, може би устата или носът. Той беше баща й.


	139.

	Джон Удс ритна встрани пистолета на детектива.
	Робърт държеше ръцете си на височината на главата с дланите напред, за да покаже, че не представлява заплаха.
	Погледът на Джон се спря на окървавената кърпа на лявата ръка на Хънтър.
	— Раната изглежда болезнена и ти си блед. Предполагам, че си загубил много кръв, а?
	Робърт не отговори.
	— Бавно повдигни крачолите на панталоните си.
	— Не нося резервно оръжие.
	— Искам да проверя. Вдигни ги.
	Детективът се подчини.
	Джон сграбчи Моли за косата и силно я блъсна настрана. Тя се спъна и падна на земята.
	— Отиди в ъгъла, коленичи и се моли — заповяда й. — Още не съм свършил с теб. Моли се за майка си и за греховете си, малка курво.
	Робърт чу отчаяния опит на момичето да сподави риданията си, сякаш плачът и щеше да ядоса баща й още повече. Джон беше твърде далеч и в момента той не можеше да се опита да го нападне. Трябваше да измисли нещо. Докато Джон гледаше дъщеря си, Робърт направи малка крачка напред.
	— Не е необходимо да го правиш — предпазливо каза.
	— Необходимо е — изкрещя Джон. — Първия път не можах да изпълня задачата си, но Господ ми даде втори шанс за изкупление. И този път няма да се проваля.
	— Не си изпълнил задачата си, защото не си я разбрал — спокойно отбеляза Хънтър. Внимаваше да не подражава на агресивния тон на Джон, защото знаеше, че ще го вбеси още повече.
	Съмнението в очите на Джон беше мимолетно, но достатъчно, за да му даде възможност да продължи. Хънтър отново пристъпи напред.
	— Мислел си, че задачата ти е да накажеш дъщеря си и да я отървеш от онова, което си смятал за нейна злочестина — фактът, че тя чувства болката на други хора.
	— Дяволът се е вселил в нея и затова тя вижда разни неща — сатанински неща — заяви Джон, без да изпуска от прицел детектива.
	— Не. Точно тук грешиш. — Робърт знаеше, че Джон Удс е религиозен фанатик. Трябваше да играе по неговата свирка, ако искаше да му се предостави възможност да спаси Моли. — Разбрал си погрешно какво иска Господ от теб. Задачата ти не е да я наказваш, а да й помогнеш.
	Последва миг на несигурност.
	— Ясно разбрах Божиите слова. Той ми говори — уверено каза Джон и почука с показалеца по главата си. — Тя е изпитание от мига, в който се роди.
	— Да — потвърди Хънтър, — изпитание, което да провери как ще се справиш с такова особено дете и дали разбираш.
	— Няма какво да разбирам — изкрещя Джон.
	— Напротив. Това е част от човешката история.
	На лицето на Джон се изписа любопитство.
	— Замисли се за притчите в Библията. Колко светци и хора, които са искали да бъдат добри, са били разбрани погрешно, преследвани, дори смятани за изпратени от ада и екзекутирани, преди хората да проумеят какви всъщност са били и да им отдадат заслуженото? И това е само защото хората не искат да разберат. Не прави същата грешка с Моли.
	— Няма нищо особено в това дяволът да се всели в теб. — Джон започна да говори по-бързо и развълнувано. — Аз трябваше да я отърва от проклятието й, но не успях и оттогава живея в ада. Сега задачата ми е да се погрижа тя да поиска прошка и после да я изпратя при Единствения, който може да й прости.
	— Задачата ти е да я убиеш?
	— Хвала на Бога! Дяволът ще умре.


	140.

	Робърт трескаво търсеше доводи. Ако не можеше да ги намери, знаеше, че двамата с Моли са мъртви.
	— Защо Господ ще ти даде такава безсмислена задача, когато е всемогъщ? Има ли Господ властта да дава и отнема живот, без да му мигне окото? Ако Господ иска Моли мъртва, защо ще се нуждае от теб? Щракне ли с пръсти, свършено е с нея. Пък и какво ще спечелиш ти от това? — Детективът млъкна за част от секундата. Видя съмнение в очите на Джон Удс и побърза да продължи: — Нищо. Нито познание, нито опит или поука. Безполезна задача, която Господ би изпълнил за наносекунда. Според мен Господ не раздава безполезни задачи.
	Безпокойството на лицето на Джон се засили.
	— Задачата ти е била да разбереш дъщеря си. Да й помогнеш да контролира и да проумее дарбата си. Кой мислиш, че й е дал дарбата, Джон? Дяволът няма такава сила.
	Отново му се зави свят. Робърт чувстваше, че кръвта му изтича. Чуваше я как капе на пода и усещаше, че губи сили. Знаеше, че не му остава много време.
	— Тя прокле майка си — гневно извика Джон. — Каза й, че ще умре.
	— Не. Моли се е опитала да предотврати смъртта й. Ако я беше послушал, сега съпругата ти щеше да бъде жива. Не разбираш ли, Джон? В Моли е скрита способността да помага на хората. Тя може да помогне на някои хора да избегнат страданията си, но не може да го стори сама. Другите трябва да се вслушат в думите й.
	— Както направи ти?
	— Да. Моли зовеше за помощ теб. И още те вика. Нуждае се от подкрепата и разбирането ти. Твоята задача е да прозреш през маската, да превъзмогнеш предразсъдъците си и да намериш добро в онова, което си мислел за зло.
	Джон премести тежестта си на другия крак. Изглежда, се чувстваше неудобно и се съмняваше в действията си. Той отпусна пистолета и Хънтър се осмели да пристъпи още малко напред, но другият се стресна, сякаш се събуди от сън.
	— Не! — яростно изкрещя. — Ще се придържам към задачата, която ми беше възложена. Тя трябва да умре. Както и други трябваше да умрат.
	„Други!“ — зачуди се Робърт.
	— Те трябваше да умрат, за да намеря дяволското дете.
	И той изведнъж осъзна за какво говори Джон. Русокосото момиче във всекидневната, коленичило и с прерязано гърло. Клеър Андерсън — с прерязано гърло. Момичетата във вестника. Робърт прочете репортажите толкова бързо, че вече беше забравил за тях. Всичките бяха брюнетки, на годините на Моли. И всичките бяха намерени голи, на колене, с ръце, завързани в поза за молитва, и с прерязани гърла. Джон Удс беше дошъл в Лос Анджелис да търси Моли. Отчаянието и гневът му бяха експлодирали в него, когато не бе успял да я намери, и той беше прехвърлил омразата си към момичета, които приличаха на нея. Убиваше Моли отново и отново. Нещо повече, Джон вярваше, че дъщеря му е особена и чувства страданията на другите. Знаеше, че тя е добър човек и винаги ще се опитва да помогне. Той беше убил онези момичета не само защото приличаха на Моли, но и за да може тя да преживее мъките им. Искаше да я пречисти чрез страдания и смърт. Той беше убиецът Камата.
	— И тя ще умре — заяви Джон и вдигна оръжието си. — Ти също.
	Робърт видя непоколебимостта в очите му, докато Джон слагаше пръст на спусъка.
	Играта свърши.


	141.

	Гръмовният изстрел беше заглушен от поройния дъжд, който барабанеше по прозорците. Стената зад него се изпръска с кръв и частици от плът и кожа. Въздухът мигновено се изпълни с мириса на кордит.
	Тялото на Хънтър се прегърби напред, но с последни сили той успя да се хване за стената със здравата си ръка. Комбинацията от загубата на кръв и прилива на адреналин замая главата му и той загуби равновесие за миг. Когато очите му отново се фокусираха, Робърт видя, че Джон Удс пада на колене. От огнестрелната рана в дясната му ръка течеше кръв. Три от пръстите му липсваха. Устата му беше отворена и очите му гледаха ужасено. Едва тогава той видя Моли. Тя държеше пистолета на Робърт и освободи предпазителя, готова за втори изстрел.
	— Моли, недей — извика Робърт, втурна се към нея и вдигна ръце, за да й направи знак да почака. — Не го прави.
	Тя трепереше и по лицето й се стичаха сълзи.
	— Той уби Сюзан. Щеше да убие и теб.
	— Разбирам, Моли, но този път наистина всичко свърши. Остави ме аз да се оправям с него.
	Джон Удс изръмжа като звяр и сетне повърна като изригващ вулкан. Болката от загубените пръсти, счупените кости, разкъсаните сухожилия и загубата на кръв му дойде в повече.
	— Той ме изнасилваше много пъти. — В гласа на Моли нямаше гняв, а само болка. Тя отново отмести поглед към Хънтър. — Страхувам се.
	— Знам, миличка. — Гласът на Робърт беше нежен и загрижен. — Но вече няма от какво да се страхуваш. Всичко свърши. Обещавам ти. Той вече няма да нарани никого.
	В коридора тичаха хора.
	— Хвърли оръжието. Веднага — извикаха двама полицаи и се прицелиха в Моли.
	— Чакайте. — Хънтър се обърна към тях, вдигна ръце в знак, че се предава, и застана между оръжията им и Моли. — Аз съм Робърт Хънтър, детектив от отдел „Убийства“. — Той посочи значката на колана си. — Положението е овладяно. Свалете оръжията.
	Ченгетата се спогледаха обезпокоено.
	— Не ми изглежда овладяно — рече единият.
	— Аз така контролирам ситуациите — отсече Хънтър.
	Полицаите се намръщиха.
	— Не го изпускайте от поглед. — Робърт кимна към Джон. — Той е убиецът Камата, когото търсите.
	— Какво?
	— Вероятно ще намерите нож в него със следи от всички жертви на Камата. — Той тъжно поклати глава. — За жалост във всекидневната има още една жертва.
	Ченгетата се поколебаха и после се прицелиха в Джон Удс.
	Робърт се обърна към Моли и чу, че единият полицай съобщава сензационната новина и иска линейка.
	— Хайде, Моли — прошепна Хънтър, взе хавлия от пода и й я подаде.
	Мигът на напрежение между тях продължи сякаш цяла вечност.
	Тя дръпна предпазителя на пистолета и го сложи в ръката му.
	— Ти си единственият, който ми вярва. И аз имам доверие само на теб.
	Очите й се напълниха със сълзи и Моли го прегърна.


	142.

	_Коледа_
	Гарсия отвори вратата. Беше се издокарал с най-безвкусния пуловер, който Хънтър беше виждал — пухкава грозотия в лилаво, червено, розово и лимоненожълто, най-малко два номера по-голям. Носът му беше бинтован, сякаш го бе пъхал някъде, където не трябва. Под очите му имаше тъмни кръгове.
	— Хей! — Робърт отскочи назад и посочи пуловера на Карлос. — Хапе ли това чудо?
	— Знам, знам. — Партньорът му направи гримаса. — Майка ми го изплете. Донесе ми го тази сутрин. Трябва да го нося, иначе ще се разсърди.
	— Тя те наказва.
	— Да, може би. Влез. — Карлос го покани в апартамента. Коледната елха в отсрещния ъгъл на стаята блестеше от примигващи светлинки и украшения. Нежна, старомодна, празнична музика и съблазнителни ухания на лакомства затопляха помещението. — Как е ръката ти?
	— Още ме боли, но ще търпя. Няма обаче да ходя на фитнес няколко месеца.
	— И това те притеснява най-много, нали?
	Хънтър повдигна рамене.
	— Как е носът ти?
	— Счупен. Няма да удрям с глава няколко месеца — подразни го Гарсия. — Чух, че ти се е обадил кметът и не за да говорите за съпругата му.
	Робърт отново сви рамене.
	— Ти си героят на месеца, Робърт, фигурираш в списъците на добрите на всички, включително на капитан Блейк и шефа Колинс. Двама серийни убийци за една нощ. Това сигурно е рекорд. Чу ли, че най-после са намерили Джеймс Рийд?
	Хънтър кимна.
	— Оказахме се прави. Той не е напускал района на Лос Анджелис. Любовницата му живее в Ранчос Палос Вердес. Не открихме колата му, защото е била в гаража й. Как е Моли?
	— Добре е, като се има предвид всичко, което преживя. От два дни й дават успокоителни.
	— Какво ще стане с нея?
	Робърт леко поклати глава.
	— Тя ще реши. Днес Моли навършва осемнайсет. Официално е пълнолетна. Говорих с една моя много добра приятелка, един от най-добрите психиатри в Лос Анджелис. Тя се съгласи да се занимава с Моли безплатно, колкото време е необходимо. Моли е преживяла много и се нуждае от помощ. Ще направя всичко възможно да й помогна.
	— Сигурен съм — усмихна се Карлос. — Тя може да разчита и на мен.
	— По-късно днес следобед ще се отбия при нея да й пожелая честит рожден ден и весела Коледа.
	— Чудесно. Ще й приготвим голяма чиния с по малко от всичко. Болничната коледна храна е помия. Пък и когато се съберат в кухнята, Ана и мама готвят като за цял взвод.
	— Да, виждам. — Хънтър кимна към масата, която беше отрупана с ястия.
	— Има и още — извести Ана, която излезе от кухнята. Носеше синьо-бяла престилка с надпис „Целуни готвача“.
	— Нямам нищо против да го направя — усмихна се Робърт и я целуна по двете бузи. Гарсия го запозна с майка си Джанет — висока и властна жена със съвършено фризирана къса руса коса, поразителни сини очи и най-приятния и успокояващ глас, който Хънтър беше чувал.
	По време на обяда Джанет ги забавлява с разкази за младия Карлос в Бразилия.
	— Бил си добър футболист, а? — попита Хънтър, докато двамата миеха чиниите.
	— И все още съм — гордо отвърна той.
	— Вярвам ти.
	Двамата замълчаха.
	— Искам да те питам нещо, Робърт.
	— Казвай.
	— Бях окован в белезници за стола, когато дойдох в съзнание. Логично е да предположа, че Тайлър е оковал и теб.
	— Да — кимна той.
	— Как се освободи от белезниците, по дяволите?
	Робърт се усмихна.
	— С номер, който научих много отдавна.
	— Ще ми го кажеш ли?
	— Винаги държа два ключа в себе си.
	— Какво?
	— Слагам единия там, където всеки очаква да го намери — заедно с белезниците на колана. И този ключ хвърлих на Дан, когато ми го поиска. Но ето го моят вълшебен фокус. — Той разкопча колана си.
	— Хей. Ако Ана или мама влязат в кухнята в момента, ще изглеждаме адски подозрително.
	— Спокойно. — Робърт показа на партньора си таен джоб в задната част на колана. Вътре имаше ключ за белезници. — Случи ми се веднъж преди много години и реших да не се повтаря. Ако те хванат неподготвен и ти сложат белезници, девет от десет пъти ръцете ти ще бъдат оковани зад гърба.
	— Хитро копеле — ухили се Карлос. — Ще открадна идеята ти.


	143.

	Моли стоеше до прозореца и мълчаливо наблюдаваше дъжда, когато Хънтър подаде глава на вратата.
	— Може ли да вляза?
	Тя се обърна и се усмихна.
	— Първо кажи паролата.
	Той се замисли.
	— Да видим… Или е „Честит рожден ден“… — Показа тортата, която носеше. — Или „Весела Коледа“. — Бутна вратата и посочи красиво увита кутия, пъхната под ранената му ръка.
	Моли отвори широко очи от изненада.
	— Мили боже! Всичкото това за мен ли е?
	— Аха. — Хънтър влезе в стаята и сложи тортата на шкафчето до леглото. — Заповядай. Весела Коледа и честит рожден ден. — Даде на Моли подаръка. — Дано да ти хареса.
	Тя седна на леглото и нетърпеливо разопакова пакета. Изненада се, като видя какво съдържа кутията.
	— Лаптоп — потвърди Робърт.
	— Виждам. — Очите й се напълниха със сълзи.
	— „Уърд“ и някои други програми вече са инсталирани. Ти спомена, че искаш да станеш писателка. Надявам се, че компютърът ще ти помогне.
	— Не мога да повярвам, че си го запомнил. — Радостта в гласа й беше заразителна. Тя се надигна и го целуна по бузата.
	Той се почувства неловко.
	— Дано да си гладна — добави Робърт, направи й знак да почака и излезе от стаята. След миг се появи отново с две огромни купи с храна, увити в лепкаво прозрачно фолио. — С поздрав от Карлос и съпругата му.
	Моли се изуми.
	— Брей, колко много ядене — усмихна се тя. — Може да предложа нещо на другите пациенти. Ще остане.
	— Ще бъде много мило от твоя страна. Моли, искам да те питам нещо — добави той с по-сериозен тон.
	— Предпазителят на пистолета ми беше спуснат. Знам, защото аз го щракнах.
	Тя кимна срамежливо.
	— Да, но аз го освободих.
	— От къде знаеш как се прави?
	— От господин Хигинс.
	Робърт се намръщи.
	— Той и съпругата му бяха собственици на ресторанта в Линуд, където работех. Бяха ги обирали толкова много пъти, че държаха един пистолет зад тезгяха и друг в кухнята. Те се погрижиха всички, които работят там, да знаят как да използват оръжията, ако се наложи. Знам как да презареждам, да слагам патрон в гнездото, да го изваждам, да запъвам ударника и да проверявам предпазителя.
	Хънтър се усмихна.
	— Да ме вземат дяволите. Само в Съединените американски щати може да си намериш работа в ресторант, където да те научат не само да сервираш, но и да боравиш с огнестрелни оръжия.
	Миловидна медицинска сестра тихо почука на вратата.
	— Съжалявам, детективе, но тя трябва да си почива.
	— Добре. — Робърт взе якето си. — Утре ще дойда да те видя пак, хлапе.
	— Робърт — извика Моли, когато той стигна до вратата. — Благодаря ти за всичко. За подаръка, за това, че си запомнил какво съм ти казала, и защото ми помагаш и спаси живота ми.
	Той се обърна към нея и се усмихна.
	— И аз ти благодаря, че спаси живота ми.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6756
	__Издание:__
	Крис Картър. Екзекуторът
	Американска. Първо издание
	ИК „Ера“, София, 2010
	Редактор: Лилия Атанасова
	Коректор: Лилия Атанасова