[Kodirane UTF-8]

	Крис Картър
	Хамелеонът се завръща


	1.

	_Лос Анджелис, петък,_
	_28 август 2009 г., 10:25_
	— Ало… детектив Хънтър на телефона.
	— Здравей, Робърт. Имам изненада за теб.
	Робърт се вцепени, едва не изпусна чашата с кафе.
	Много добре познаваше този металически глас. Знаеше, че човекът, използващ това устройство за преправяне на гласа, е убиец психопат, който обича да измисля игрички. И за партньор си беше избрал детектив Робърт Хънтър от отдел „Грабежи и убийства“ на лосанджелиската полиция. Това обаждане можеше да означава само едно — поредната обезобразена жертва.
	— Да си виждал наскоро партньора си?
	Робърт бързо огледа помещението за Карлос, но напразно.
	— Някой да е виждал Карлос тази сутрин? — изкрещя той на колегите си, като натисна копчето за изключване на микрофона на мобилния си телефон.
	Другите детективи се спогледаха смутено и Робърт се досети за отговора, преди да го чуе.
	— От вчера не съм — каза детектив Морис, като поклати глава.
	Робърт отново натисна копчето на микрофона.
	— Какво си му направил?
	— Сега слушаш ли ме внимателно?
	— Какво си му направил? — повтори с настоятелен глас Робърт.
	— Нали казах, че е изненада — изсмя се металическият глас. — Но ще ти дам още една възможност да промениш нещата. Може би този път ще се постараеш повече. До един час да си в пералното помещение в мазето на старата къща на Пасифик Али 122 в Южна Пасадена. Ако не стигнеш навреме, той ще умре. И повярвай ми, Робърт, от много бавна и мъчителна смърт.
	Връзката прекъсна.


	2.

	Робърт тичаше надолу по стълбите на старата сграда в източен Лос Анджелис. Колкото по-надолу се спускаше, толкова по-горещо ставаше. Ризата му бе напоена с пот, тесните обувки му стискаха.
	— Къде, по дяволите, е пералното помещение? — прошепна той, когато стигна подземието.
	Под една затворена врата в края на коридора се процеждаше светлина. Той се втурна натам, като извика името на партньора си.
	Никой не отговори.
	Робърт извади пистолета си и се долепи до стената от дясната страна на вратата.
	— Карлос…
	Тишина.
	— Новобранец, там ли си?
	От стаята се чу изтропване. Робърт вдигна пистолета и си пое дълбоко въздух.
	— Мамка му!
	Все още с допрян до стената гръб, той блъсна вратата с дясната си ръка и с добре отработено движение се извъртя и нахълта в стаята, готов да стреля по всеки нападател. Нетърпима воня на повърнато го накара да отстъпи крачка назад и го задави.
	— Карлос…
	Никакъв отговор.
	От мястото му при вратата не се виждаше почти нищо. Крушката, която висеше над малката дървена маса в средата на стаята, беше твърде слаба, за да освети добре помещението. Робърт си пое дъх и пристъпи напред. Онова, което видя, накара стомаха му да се свие. Карлос беше прикован върху голям кръст, затворен в плексигласова клетка. В основата на кръста се беше събрала локва кръв от раните му. Беше само по бельо, а на главата му имаше венец от бодлива тел. Дебелите метални шипове се впиваха в плътта му. По лицето му течеше кръв. Висеше неподвижно.
	„Закъснях“ — помисли си Робърт.
	Приближи се до клетката и за своя изненада видя вътре електрокардиографски апарат. Линията на монитора бе леко назъбена на равни интервали. Карлос беше жив — все още.
	— Карлос!
	Младежът не помръдна.
	— Новобранец! — изкрещя Робърт.
	С огромно усилие Карлос повдигна клепачите си.
	— Потрай още малко, брат.
	Робърт огледа мрачното помещение. Беше голямо, десетина метра дълго и горе-долу толкова широко. По пода бяха разпилени одеяла, употребявани спринцовки, лули за пушене на кокаин, натрошени стъкла. В единия ъгъл до вратата имаше стара, ръждясала инвалидна количка. На дървената маса в средата Робърт видя малък касетофон и бележка с големи червени букви: „Пусни ме“. Той натисна копчето и в стаята прозвуча познатият металически глас:
	— Здравей, Робърт, предполагам, че си стигнал навреме. — Пауза. — Сигурно разбираш, че приятелят ти има нужда от твоята помощ, но ще можеш да му помогнеш само ако спазиш определени правила… моите правила. Играта е проста, Робърт. Приятелят ти е заключен в бронирана клетка, затова пистолетът няма да ти помогне да го освободиш. На вратата има четири цветни копчета. Едното е за отваряне на клетката, другите — не. Задачата ти е проста — избери едно копче. Ако натиснеш правилното, вратата ще се отвори и ще можеш да освободиш партньора си.
	„Едно на три — няма голям шанс“ — помисли си Робърт.
	— Ето сега забавната част — продължи гласът. — Ако натиснеш някое от другите три копчета, през трънения венец на главата на приятеля ти ще протече силен ток. Виждал ли си какво се случва с човек на електрическия стол? — Гласът се изсмя зловещо. — Очите изскачат от орбитите си, кожата се сбръчква като бекон, езикът се дръпва в устата и запушва гърлото, кръвта кипва, кръвоносните съдове започват да се пукат. Изобщо много забавна сцена, Робърт.
	Пулсът на Карлос се ускори. Пиковете на зелената линия започнаха да преминават по-бързо на монитора.
	— Има и нещо още по-забавно…
	Робърт вече се беше досетил, че трикът с електрическия ток не е единствената уловка.
	— Зад клетката съм заредил достатъчно експлозиви, за да вдигнат цялата стая във въздуха. Детонаторът е свързан с електрокардиографа и ще се задейства, ако на монитора излезе права линия…
	Този път последва по-дълга пауза. Робърт вече знаеше какво ще чуе по-нататък.
	— Бум… стаята ще се взриви. И така, Робърт, вече разбираш, че ако не улучиш правилното копче, не само ще видиш как приятелят ти умира, знаейки, че ти си го убил, а и ти ще си заминеш скоро след него.
	Сърцето на Робърт тупкаше лудешки в гърдите, по челото му се стичаше пот и щипеше очите му, дланите лепнеха, ръцете му трепереха.
	— Има обаче и друга възможност, Робърт. Не си длъжен да спасяваш партньора си, можеш да спасиш само себе си. Да си тръгнеш и да го оставиш да умре сам. Никой няма да разбере. Ще можеш ли да живееш с това? Готов ли си да заложиш живота си за неговия? Избери един цвят, имаш шейсет секунди.
	Касетофонът изпиука силно, после спря.
	Над главата на Карлос Робърт видя червен дисплей, който започна да отброява: 59, 58, 57…


	3.

	_Пет седмици по-рано_
	Джени разтърка очите си и стана от голямата маса в холивудския клуб „Вангард“, като се надяваше да не изглежда толкова уморена, колкото се чувстваше.
	— Къде отиваш? — попита Краля, като отпи глътка шампанско.
	Боби Престън беше най-известният дилър в северозападен Лос Анджелис, но никой не го наричаше с истинското му име. Всички го знаеха като Краля. Да, той беше кралят на дилърите и търгуваше с почти всичко: наркотици, момичета, коли, оръжие. За съответната сума можеше да ти осигури каквото поискаш.
	Джени беше най-страхотното му момиче — изящна фигура, безупречен тен, съвършени черти и усмивка, способна да омае всеки мъж на света, Краля не се съмняваше в това.
	— Искам да си освежа грима. Веднага се връщам, сладурче.
	Тя му изпрати въздушна целувка и слезе от терасата за специални гости, като държеше чашата си с шампанско.
	Джени не можеше да поеме повече алкохол, но не защото започваше да се напива, а понеже вече пета поредна нощ участваше в такива гуляи и вече не издържаше. Не си беше представяла, че животът й ще се стече така. Не беше допускала, че ще стане проститутка. Краля винаги я беше уверявал, че тя не е работещо момиче. Беше елитна компаньонка за господа с изискан вкус и много пари, но в крайна сметка пак правеше секс срещу заплащане. В нейните очи това означаваше най-обикновена курва.
	Повечето от клиентите на Джени бяха извратени стари милионери, търсещи нещо, което не можеха да намерят вкъщи. Сексуалните им предпочитания никога не се изчерпваха със скучната мисионерска поза. Те искаха специални услуги срещу парите си. Връзване, бой с камшик, вибратори. Никакъв проблем, каквото поискаха, това им осигуряваше. Тази нощ обаче Джени не беше на работа. Днес не й плащаха на час. Днес не обслужваше някого от перверзните си клиенти. Тази нощ правеше компания на шефа си и партито щеше да продължи, докато той каже.
	Джени редовно посещаваше клуб „Вангард“. Това бе едно от любимите места на Краля. Не можеше да се отрече, че заведението е луксозно и екстравагантно, и това личеше във всичко, от огромния дансинг до лазерните светлини и голямата сцена. „Вангард“ можеше да побере до две хиляди души и тази вечер беше пълен почти до максимум.
	Джени отиде при бара, разположен по-близо до тоалетната. Двамата бармани се счупваха от бързане. Клубът беше пълен с хубави хора, повечето — около двайсетте или трийсетте. Джени не подозираше, че я следят. А две очи я наблюдаваха през цялата вечер. Всъщност следяха я през последните четири седмици, от клуб в клуб, от хотел в хотел. Наблюдаваха я, докато се преструваше, че се забавлява, докато обслужваше клиентите си.
	— Здрасти, Джен, добре ли си? Изглеждаш малко уморена — каза Пиетро, дългокосият барман, когато тя се приближи. Говореше с лек испански акцент.
	— Добре съм, сладурче. Може би партитата започват да ми идват в повече — вяло отвърна тя, след като погледна отражението си в едно от огледалата зад бара. Тази вечер хипнотичните й сини очи бяха загубили част от блясъка си.
	— Злодеите не знаят почивка — със срамежлива усмивка отбеляза Пиетро.
	— Нещо такова — усмихна се тя.
	— Да ти сипя ли нещо?
	— Не, благодаря. Все още се боря с това. — Тя вдигна чашата си и му намигна съблазнително. — Просто имах нужда да се махна от компанията за малко.
	Пиетро и Джени бяха флиртували няколко пъти досега, но той още не беше предприел нищо сериозно. Знаеше, че тя принадлежи на Краля.
	— Е, ако искаш нещо, свиркай — каза той и отново се зае да приготвя коктейли.
	Тъмнокосата жена, която стоеше от другата страна на бара и очевидно умираше да привлече вниманието на младежа, изгледа Джени злобно, сякаш искаше да каже: „Пръждосвай се, кучко, аз първа си го заплюх“.
	Джени прокара ръка през русата си коса, остави чашата си на бара и се обърна към дансинга. Харесваше атмосферата в клуба. Обичаше да гледа как хората се забавляват, танцуват, пият и намират любов. „Е, може би не точно любов“ — помисли си тя, но поне правеха секс за удоволствие, не за пари. Искаше да бъде като тях. Това със сигурност не беше сладкият холивудски живот, за който бе мечтала в Айдахо допреди шест години.


	Джени Фарнбъро беше започнала да се увлича по Холивуд като дванайсетгодишна. Киното се бе превърнало в нейно убежище от непрестанните кавги между твърде безхарактерната й майка и твърде агресивния й втори баща. Филмите й помагаха да избяга, пренасяха я на място, където никога не беше стъпвала и в което искаше да се потопи.
	Беше започнала да работи на четиринайсет като продавачка на пуканки и желанието й да стане холивудска звезда постепенно се превърна в маниакална идея. Джени пестеше всеки цент и на шестнайсет вече имаше достатъчно пари, за да се махне от онова проклето градче. Закле се никога повече да не стъпи в Айдахо. Нямаше представа, че майка й бе умряла от свръхдоза приспивателни само седмица след бягството й.
	Холивуд беше точно такъв, какъвто си го представяше. Вълшебно място, пълно с красиви хора, светлина и фантазии, но суровият живот в Града на ангелите се оказа много далеч от илюзиите, които си беше създала. Спестяванията й бързо свършиха и без професионална квалификация тя неизменно попадаше пред затворени врати. Красивият й сън бавно започна да се превръща в кошмар.
	С Краля я запозна Уенди Лоутроп, друга неуспяла кандидат-актриса. Отначало Джени отклоняваше всичките му предложения. Беше чувала безброй истории за красиви момичета, дошли в Холивуд с мечтата да станат звезди, които бяха започнали да работят на улицата или в порноиндустрията. Тя беше решена да не тръгва по този път, не искаше да стане поредната пропаднала жена, но накрая гордостта й отстъпи пред инстинкта за самосъхранение и след няколко месеца настойчиви телефонни обаждания и скъпи подаръци Краля се сдоби с ново момиче.


	Джени не забеляза ръката, която сипа безцветна течност в чашата й с шампанско. Все още гледаше танцуващите хора.
	— Здрасти, маце. Да те черпя нещо? — попита високият русокос мъж, застанал от дясната й страна, и се усмихна лъчезарно.
	— Вече имам питие, но благодаря за предложението все пак — учтиво отвърна тя и го погледна.
	— Сигурна ли си? Мога да ти поръчам бутилка „Кристал“. Какво ще кажеш, маце?
	Джени се обърна и огледа високия мъж. Беше изтупан, с тъмносив „Версаче“, бяла риза с колосана яка и синя копринена вратовръзка. Зелените очи бяха най-удивителната му черта. Трябваше да му се признае, че е привлекателен.
	— Как се казваш? — попита тя, като се усмихна пресилено.
	— Карл. Приятно ми е да се запознаем.
	Той й подаде ръка. Вместо да се ръкува, Джени отпи глътка шампанско.
	— Слушай, Карл, изглеждаш готин пич, трябва да ти се признае — заговори тя с най-милия си тон. — Но да сваляш момичета, като размахваш пачките си, не е добра идея, особено на такова място. Така ни караш да се чувстваме евтини. Освен ако не си търсиш платено момиче, това ли е? Професионалистка?
	— О… не! — Карл нервно подръпна вратовръзката си. — Извинявай, нямах това предвид, маце.
	— Значи не търсиш опитно момиче, което да ти покаже мнооого интересни неща? — попита тя, като отново отпи от шампанското и се втренчи в очите му.
	— Не, разбира се, че не. Просто исках да пийнем по нещо и ако си допаднем…
	Мъжът остави изречението недовършено и сви рамене.
	Джени поглади вратовръзката му и я подръпна към себе си.
	— Жалко, че не търсиш професионалистка — прошепна в ухото му.
	Усмивката на Карл помръкна, на лицето му се изписа объркване.
	— Щях да ти дам номера на сводника си. Ето го там — добави тя и посочи терасата за специални гости над главното помещение, като се усмихна саркастично.
	Карл отвори уста, но не каза нищо.
	Джени изпи остатъка от шампанското си, намигна кокетно на младежа и тръгна към тоалетната. Очите още я следяха.
	— Скоро ще е готова. Веществото ще подейства след малко.
	Джени започна да си слага червило, но изведнъж й прилоша. Нещо не беше наред. Стана й горещо, втресе я. Стените сякаш се приближаваха. Започна да се задушава и бързо тръгна към вратата. Трябваше да се махне оттук. Когато излезе от тоалетната, всичко наоколо се въртеше. Искаше да се върне на масата на Краля, но краката не я слушаха. Залитна и щеше да падне, но някой я подхвана.
	— Добре ли си, маце?
	— Зле ми е. Мисля, че трябва…
	— Трябва да глътнеш малко чист въздух. Тук е много задушно. Ела, ще ти помогна. Да излезем за малко.
	— Не, аз… — Джени започна да завалва думите. — Трябва да кажа на Кра… Трябва да се върна…
	— По-късно, маце. Сега ще дойдеш с мен.
	Никой не забеляза как Джени и непознатият се отдалечават към изхода на клуба.


	4.

	— Ало. Детектив Хънтър на телефона.
	Робърт вдигна мобилния си телефон на шестото позвъняване. Говореше бавно и завалено, което издаваше колко малко е спал напоследък.
	— Робърт, къде, по дяволите, се губиш? Капитанът те издирва от два часа.
	— Новобранец, ти ли си? Колко е часът?
	След смъртта на дългогодишния му партньор новият помощник на Робърт, Карлос, работеше с него от седмица.
	— Три сутринта.
	— Кой ден?
	— По дяволите, човече… Понеделник. Слушай, по-бързо идвай да видиш какво имаме тук. Ужасно убийство.
	— Виждал ли си някое, което да не е ужасно?
	— Това тук е голяма мизерия, идвай по-бързо. Капитанът иска ние да поемем случая.
	— Аха… — вяло измърмори Робърт. — Добре, кажи адреса.
	Остави мобилния телефон и се огледа в тясното, тъмно, непознато помещение.
	— Къде съм, по дяволите? — измърмори.
	Главоболието и ужасният вкус в устата му напомниха колко бе изпил снощи, преди да отпусне глава върху възглавницата с надеждата това да облекчи болката. Неочаквано нещо се размърда до него в леглото.
	— Добро утро. Това обаждане да не би да означава, че трябва да си тръгваш?
	Гласът на жената беше нежен, секси и с лек италиански акцент. Робърт изненадано се втренчи в полуголото й тяло. На бледата светлина от уличните лампи успя да получи някаква представа колко беше привлекателна. Бързи спомени от снощи преминаха през съзнанието му. Барът, напитките, таксито до апартамента на тъмнокосата жена, чието име не си спомняше. Това беше третата, до която се събуждаше през последните пет седмици.
	— Да, трябва да тръгвам, съжалявам — отговори той, като си придаде небрежен вид.
	Стана и затърси панталоните си. Главоболието стана още по-натрапчиво. Зрението му бързо се нагоди към сумрака в стаята, което му позволи да огледа по-добре лицето на жената. Изглеждаше на трийсет-трийсет и една. Меката й тъмна коса стигаше на десетина сантиметра под раменете й, ограждайки лицето — с красива сърцевидна форма и деликатно оформени нос и устни. Неравният бретон й отиваше, а тъмните зелени очи допълваха изключително хубавото й лице.
	Робърт намери панталоните и бельото си — сини боксерки с рисунки на мечета и малка дупка — при вратата на спалнята.
	— Късно е да се преструвам на засрамен — отбеляза той, докато закопчаваше ципа си. — Може ли да ползвам тоалетната?
	— Разбира се, сладурче. Първата вдясно, след като излезеш — отвърна жената, като опря гърба си в таблата на леглото.
	Робърт влезе в банята и затвори вратата. Наплиска лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Сините му очи бяха кървясали. Кожата му изглеждаше по-бледа от обичайното. Беше брадясал.
	— Чудесно, Робърт — рече си той, като плисна още вода върху измореното си лице. — Поредната жена, с която не си спомняш как си се запознал, камо ли как си се озовал в къщата й. Необвързващият секс е хубаво нещо. Още по-хубаво, ако си спомняш, че си го правил. Трябва да спра пиенето.
	Изстиска малко паста за зъби върху пръста си и се опита да измие зъбите си. Изведнъж му хрумна нова мисъл:
	— Абе тая да не е курва? Да не би, като съм бил пиян, да ме е подмамила да дойда с нея? Да не би да трябва да й платя и да не си спомням?
	Бързо провери портфейла си. Малкото пари, които имаше, бяха все още там.
	Прокара пръсти през късата си руса коса, за да се среше, и се върна в спалнята, където жената още седеше облегната на таблата.
	— Сам ли си приказваше? — попита тя, без да крие усмивката си.
	— Какво? О, да, понякога. Помага ми да запазя здравия си разум. Слушай… — Робърт най-сетне намери ризата си до леглото. — Дължа ли ти някакви пари? — попита, като се постара да прозвучи непринудено.
	— Какво? За проститутка ли ме мислиш? — попита тя, очевидно засегната.
	Дори сърдито, гласът й звучеше секси.
	— Мамка му! — изръмжа Робърт. Сега наистина я оплеска. — Не, виж какво… Не е това, просто… Случвало ми се е и преди. Понякога пия твърде много и… Не исках да те обидя.
	— На курва ли ти приличам? — тъжно попита тя.
	— Не, не, в никакъв случай. Колко съм глупав да засягам тази тема. Извинявай. Сигурно още не съм изтрезнял съвсем — заоправдава се той.
	Жената го фиксира за няколко секунди. После по устните й се появи лека усмивка.
	— Добре, приемам извинението.
	Робърт се усмихна, доволен, че оправданията му подействаха.
	— Имаш ли нещо против да си направя едно кафе, преди да изляза?
	— Нямам кафе, само чай, но можеш да си направиш, ако искаш. Кухнята е в дъното на коридора.
	— Чай ли? Ще пропусна. Трябва ми нещо по-силно, за да се събудя — отговори той, като привършваше със закопчаването на ризата си.
	— Ако останеш още малко, мога да ти измисля нещо за събуждане — предложи жената и дръпна чаршафите, разкривайки голото си тяло.
	Изящни форми, идеално оформени гърди и нито едно косъмче никъде по тялото й. Робърт остана за момент втренчен в тази гола красавица, която го канеше в леглото си. Прехапа устни и поклати глава. Главоболието му напомняше да не го прави.
	— Уверявам те, че ако можех да остана, щях да го направя.
	Вече беше облечен и можеше да тръгва.
	— Разбирам. Жена ти ли се обади преди малко? — попита тя, като отново се зави.
	— Какво? Не, не съм женен. Беше служебно.
	Последното, което искаше да си помисли за него, бе, че е неверен съпруг.
	Тя го изгледа продължително, после взе бележника от нощното шкафче.
	— Ето номера ми. Обади ми се някой ден, ако се сетиш за мен — каза, като се усмихна невинно.
	— Да, разбира се — неубедително отговори Робърт. Взе листчето и целуна жената по бузата. — Трябва да тръгвам.
	— Дължиш ми хилядарка, сладурче! — каза тя, като бавно погали с пръсти устните си.
	— Какво? — стъписа се Робърт. — Ама нали…
	Тя се усмихна:
	— Извинявай. Не можах да се сдържа, след като ме нарече проститутка.
	Когато излезе от апартамента, Робърт погледна листчето. „Изабела! Звучи секси“ — помисли си. Огледа улицата за стария си „Буик Лесабр“. Колата не се виждаше никъде.
	— Проклятие! Бил съм твърде пиян, за да шофирам — изръмжа, преди да махне на първото минаващо такси.


	Следвайки указанията на Карлос, Робърт стигна на средата на нищото. Литъл Туджунга Каниън Роуд в Санта Кларита е дълъг около трийсет километра, от Беър Дивайд до Футхил Булевард в Лейквю Терас. Почти целият попада в националния парк „Анджелис“. На места гледките към гористите планини наистина спират дъха. Указанията на Карлос бяха точни и скоро таксито караше по тесен, изровен черен път сред хълмове, храсти и пущинаци. Мракът и празнотата бяха потискащи. След двайсет минути най-сетне излязоха на неравна алея, която водеше към стара дървена къща.
	— Трябва да е тук — каза Робърт, като даде на шофьора всички пари, които имаше.
	Алеята беше дълга и тясна, точно колкото да мине една кола. Наоколо растяха гъсти, непроходими храсталаци. Навсякъде имаше спрени полицейски коли — автомобилно задръстване насред пустинята.
	Карлос стоеше пред дървената постройка и разговаряше с един човек от лабораторията, двамата държаха фенерчета. Робърт едва намери път покрай колите, за да стигне до колегите си.
	— По дяволите, ако продължим още малко, ще се окажем в Мексико… Здравей, Питър.
	— Тежка нощ, а, Робърт? Изглеждаш точно толкова зле, колкото се чувстваш — подсмихна се лаборантът.
	— Да, благодаря. Ти също изглеждаш добре. Кога ти е терминът? — Робърт намекваше за биреното коремче на колегата си. — Така, какво имаме тук?
	— По-добре да видиш сам, трудно е за описване. Капитанът е вътре. Каза, че иска да говори с теб, преди да пусне момчетата да опаковат — отвърна Карлос. Звучеше разстроен.
	— Какво, по дяволите, търси тук капитанът? Той никога не ходи на местопрестъпления. Да не би да познава жертвата?
	— Нямам представа, но едва ли. Тя не е в състояние, в което някой може да я познае.
	Изказването на Карлос накара Робърт да присвие очи.
	— Значи е жена?
	— О, да, това поне е сигурно.
	— Добре ли си, новобранец? Изглеждаш разстроен.
	— Нищо ми няма — увери го младежът.
	— На два пъти повръща — отбеляза Питър, като се подсмихна подигравателно.
	Робърт погледна за момент партньора си. Знаеше, че това е първата сцена на убийство, на която присъстваше.
	— Кой е открил трупа? Кой е подал сигнала?
	— Анонимно обаждане до 911 — отвърна Карл ос.
	— О, чудесно, едно от ония…
	— Дръж — каза Карлос, като му подаде фенерчето си.
	— Вземи си и плик за повръщане — пошегува се Питър.
	Робърт не обърна внимание на коментара му и огледа за няколко секунди къщата отвън. Нямаше главен вход. Повечето дъски от предната стена липсваха, а между останалите бе избуяла трева. Антрето приличаше на поляна. От олющената боя по дограмата личеше, че къщата е била бяла. Очевидно отдавна беше необитаема и това разтревожи Робърт. Когато човек убива за първи път, не си дава толкова труд да намери уединено място за престъплението си.
	От лявата страна на постройката стояха трима полицаи и обсъждаха снощния мач, всеки държеше чаша кафе.
	— Откъде мога да си взема и аз? — попита Робърт, като посочи чашите.
	— Аз ще ти взема — каза Карлос. — Капитанът е в последната стая вляво. Ще дойда там.
	— Бачкате ли, пичове? — извика Робърт на трите ченгета, които го изгледаха незаинтересувано, преди да продължат разговора си.
	В къщата миришеше странно, смесица от гнила дървесина и помия. В първата стая нямаше нищо. Робърт включи фенерчето и излезе през вратата на другия край в дълъг, тесен коридор, водещ към още четири помещения. Пред последната стая вляво стоеше млад полицай. Докато вървеше по коридора, Робърт хвърли бърз поглед във всяко от помещенията, покрай които минаваше — само паяжини и стари боклуци. Скърцащите дъски на пода внушаваха още по-зловещо чувство. Когато наближи последната врата и полицая на пост, Робърт почувства неприятен хлад. Хлад, който съпътства всяко място на убийство. Студеният полъх на смъртта.
	Извади значката си и я показа на полицая.
	— Влизайте, детективе!
	На маса до самата врата Робърт намери стандартните син гащеризон, найлонови калцуни и шапка. До тях — кутия с гумени ръкавици. Той се подготви и отвори вратата към поредния кошмар.
	Шокиращата гледка, която го посрещна в стаята, спря дъха му.
	— Боже Господи — успя да прошепне.


	5.

	Робърт стоеше до вратата на голямата стая, осветена от местещите се лъчи на две фенерчета — на капитан Болтър и на доктор Уинстън. Изненадващо, помещението беше в много по-добро състояние от останалата част на къщата. При вида на това, което се намираше вътре, стомахът му се сви.
	Точно пред вратата на спалнята и на около метър от задната стена от два успоредни дървени стълба висеше женско тяло. Ръцете бяха разпънати максимално, коленете, свити и опрени в пода. Въжето, с което бяха завързани китките, се беше впило дълбоко в плътта, по ръцете се виждаха тъмни ивици от засъхнала кръв. Робърт се втренчи в лицето на жертвата. Мозъкът му отказваше да осмисли какво вижда.
	— Мили Боже!
	Около тялото се въртеше рояк мухи, издаващи непрекъснато жужене, но никоя не кацаше върху лицето. Одрано лице. Безформена маса от мускулна тъкан.
	— Хънтър! Най-после се появи.
	Капитан Болтър стоеше в другия край на помещението до доктор Уинстън, главния съдебен патоанатом.
	Робърт остана втренчен в трупа на жената още няколко секунди, преди да насочи вниманието си към капитана.
	— Одрали са я! — възкликна, все още не вярвайки на очите си.
	— Жива… одрали са я жива — спокойно уточни Уинстън. — Умряла е няколко часа, след като кожата е била смъкната от лицето й.
	— Не може да бъде!
	Робърт се вгледа в обезобразената жена. Без кожата очите й бяха изцъклени и сякаш го гледаха втренчено. Устата й бе отворена. Нямаше зъби.
	Изглеждаше на не повече от двайсет и пет. Краката, коремът и ръцете й бяха стегнати, очевидно беше поддържала тялото си. Имаше златисторуса коса, дълга и права, спускаща се до средата на гърба й. Робърт беше сигурен, че е била красавица.
	— Има и още нещо — каза лекарят. — Погледни зад вратата.
	Робърт влезе, затвори вратата и я погледна объркано.
	— Огледало? — измърмори смутено, като се втренчи в отражението си в цял ръст.
	Изведнъж отстъпи настрани и тялото на жената се появи върху огледалото.
	— Боже! Убиецът я е принудил да гледа!
	Тялото беше разположено точно срещу огледалото.
	— Така изглежда — потвърди доктор Уинстън. — Прекарала е последните си часове, гледайки обезобразеното си тяло в огледалото. Не само физическо, а и психическо мъчение.
	— Това огледало не се връзва с обстановката… — измърмори Робърт, като се огледа. — Изглежда чисто ново.
	— Точно така. Огледалото и дървените стълбове са поставени с цел — за да усилят страданието й.
	Вратата се отвори и огледалото се отмести. Карлос влезе с чаша кафе в ръка. Подаде я на Робърт.
	— Заповядай.
	— Предпочитам да пропусна, новобранец. Стомахът ми не е много добре, а и вече съвсем се разсъних.
	Капитан Болтър и доктор Уинстън също поклатиха глави. Карлос отново отвори вратата.
	— Дръж — каза на младия полицай отпред. — Изглежда, че имаш нужда.
	— А! Благодаря, сър — изненада се младежът.
	— Няма защо.
	Карлос затвори вратата и двамата с Робърт се приближиха до жертвата. Остра миризма накара детектива да закрие носа си с ръка. Жената бе коленичила в локва от урина и изпражнения.
	— Държал я е вързана за тези стълбове няколко часа, може би цял ден. Тук е била тоалетната й — обясни патологът.
	Карлос се намръщи отвратен.
	— От колко време е мъртва, докторе? — попита Робърт.
	— За момента е трудно да се прецени. Температурата на човешкото тяло спада средно с 1,5 градуса на час след настъпването на смъртта, но зависи и от условията. Заради жегата процесът се е забавил, а съм сигурен, че през деня в тази стая е като в пещ. Ще мога да определя по-точно часа на смъртта, след като направя аутопсията.
	— Няма порязвания, огнестрелни рани, следи от душене. От раните на лицето ли е умряла? — попита Робърт, като се вгледа в тялото и махна, за да пропъди няколко мухи.
	— Преди аутопсията не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че причината за смъртта е спиране на сърцето, предизвикано от болка и изтощение. Убиецът я е държал в тази позиция, като й е причинявал все по-силна болка, докато е издъхнала. Искал е да й причини колкото може повече страдания и го е постигнал.
	Робърт се огледа, сякаш търсеше нещо.
	— Каква е другата миризма? Надушвам нещо като оцет.
	— Имаш добро обоняние, Хънтър. — Доктор Уинстън посочи в един ъгъл. — Онзи буркан е пълен с оцет. Същата миризма идва и от тялото й, особено от горната част. Изглежда, че убиецът е обливал с оцет одраното й лице.
	— Затова и мухите не го кацат.
	— Точно така. Представи си само как се е мъчила. Всички нерви на лицето й са оголени. И най-слабият полъх на вятъра й е причинявал нетърпима болка. Вероятно е припаднала няколко пъти или поне се е опитала. Не забравяй, че няма клепачи, нямало е как да затвори очи. Всеки път, когато е идвала в съзнание, първото, което е виждала, е било обезобразеното й тяло. Няма да ти описвам каква болка причинява киселината върху одраната плът.
	— Боже мой! — възкликна Карлос. — Горката жена!
	— Била ли е в съзнание, докато я е драл? — попита Робърт.
	— Без обезболяващи едва ли, но се съмнявам да й е дал анестетик. Предполагам, че е била упоена, в безсъзнание за няколко часа, докато този изверг е обезобразил лицето й. След това я е докарал тук, завързал я е и я е измъчвал още известно време, докато е умряла.
	— Какво? Мислиш, че не я е одрал в къщата? — изненада се Карл ос.
	— Не — отговори Робърт, преди доктор Уинстън да успее да обясни. — Огледай се. Провери другите стаи. Никъде няма дори капчица кръв, освен точно под тялото. Убиецът със сигурност е почистил след себе си, но това не е мястото. Поправи ме, ако греша, докторе, но да одереш жив човек не е проста работа.
	Патологът кимна мълчаливо.
	— Убиецът е имал нужда от хирургически инструменти, силни прожектори, да не говорим за време и знания — продължи Робърт. — Имаме работа с психопат с богати медицински познания. Това не е мястото на престъплението, това е кофата му за боклук. Оставил е трупа тук, за да можем да го намерим.
	— Може би убиецът е ловец — предположи Карлос — и има опит с дрането на животни.
	— Възможно е, но това едва ли щеше да му е от полза — отговори Робърт. — Човешката кожа се различава от животинската. Има друга еластичност.
	— Откъде знаещ? Ловец ли си? — поинтересува се Карлос.
	— Не, но чета много.
	— Освен това животните са мъртви, когато ловецът ги дере — добави патологът. — Просто дърпаш кожата, без да се интересуваш от състоянието им. Убиецът е искал да запази жертвата жива, а това е много деликатна процедура. Който и да е този човек, той разбира от медицина. Всъщност справил се е на нивото на доста добър козметичен хирург, ако не броим работата със зъбите. Те просто са изтръгнати, грубо, за да причини максимална болка.
	— Може би е искал да ни попречи да установим самоличността й — предположи Карлос.
	— Оставил е пръстите непокътнати — установи Робърт, след като провери ръцете. — Няма логика да извади зъбите, а да остави пръстовите отпечатъци.
	Карлос кимна.
	Робърт мина зад двата дървени стълба и разгледа гърба на жената.
	— Това не е работното място на убиеца — заяви уверено. — Това е само сцената за показване на злодеянието му. Затова я е докарал. Вижте я, това е ритуална поза. — Обърна се към капитан Болтър. — Това не е първото му убийство.
	Капитанът не изглеждаше изненадан.
	— Никой не би могъл да издържи такава болка, без да вика — отбеляза Карлос. — Това е идеалното място, уединено, наблизо няма хора, няма опасност някой да изненада убиеца. Може да е викала до пресилване, без да я чуе никой.
	— Имаме ли някаква информация за жертвата? Знаем ли коя е? — попита Робърт, докато още оглеждаше гърба на жената.
	— Засега не. Още не сме проверили отпечатъците й — отговори Карлос. — При първоначалния оглед на къщата не намерихме нищо, дори една дреха. Очевидно не е живяла тук и предполагам, че е безсмислено да търсим някакви документи.
	— Все пак потърсете — настоя Робърт. — Някакви сигнали за изчезнали лица?
	— Вече проверихме. През последните дни няма сигнал за никого, отговарящ на нейното описание, пък и без лице… — Карлос поклати глава.
	Робърт отново огледа стаята и спря поглед върху прозореца на южната стена.
	— Някакви следи от гуми навън? Тясната алея изглежда единственият път, по който може да се стигне дотук. Убиецът сигурно е дошъл с кола.
	Капитан Болтър кимна леко:
	— Прав си, алеята е единственият път към къщата и всички патрулки и колите на криминалистите са минали по нея. Дори да е имало следи, вече са заличени.
	— Чудесно!
	Настъпи тишина. Бяха виждали и други такива случаи. Жертва на убиец психопат, никакви улики — но това изглеждаше по-различно, имаха чувството, че е по-различно.
	— Тази работа не ми харесва — заговори Робърт. — Никак не ми харесва. Това не е обикновено убийство. Планирано е предварително, и то много дълго време. Само си представете какво търпение и решителност са нужни, за да извършиш нещо такова.
	Потърка носа си. Миризмата на смърт беше непоносима.
	— Може да е престъпление от страст. Някой да е искал да си отмъсти за прекъсната връзка — опита се да разсъждава Карлос.
	Робърт поклати глава:
	— Изключено. Човек, който е бил влюбен в нея, не би могъл да стори това. Колкото и да е бил наранен, дори тя да е самият Сатана. Само я погледни, безумно е и точно това ме тревожи. Няма да спре дотук.
	Думите на Робърт накараха колегите му да потреперят. Само това липсваше на Лос Анджелис — убиец психопат, който се вживява в ролята на Джак Изкормвача.
	— Хънтър е прав. Това не е престъпление от страст. И не му е първото убийство — съгласи се капитан Болтър, като се отдръпна от прозореца. Всички го погледнаха.
	— Знаете ли нещо, което ние не знаем? — изказа Карлос въпроса, за който всички си помислиха.
	— Скоро ще разберете. Преди това обаче искам да видите още нещо. После ще извикам момчетата от лабораторията.
	Това се беше сторило странно на Робърт от самото му идване. Обикновено криминалистите вземат проби и заснемат местопрестъплението, преди детективите да влязат за оглед. Днес обаче капитанът искаше Робърт да мине преди тях. Болтър рядко нарушаваше установените правила.
	— Погледнете врата й отзад — каза той, като наклони главата на жертвата напред.
	Робърт и Карлос се спогледаха разтревожено, преди отново да погледнат мъртвата жена.
	— Дайте ми нещо да повдигна косата й — извика Робърт.
	Доктор Уинстън му подаде телескопична метална показалка.
	Когато фенерчето освети оголения врат на жертвата, през главата на Робърт премина порой от объркани мисли. Не можеше да повярва на очите си, лицето му пребледня.
	От мястото си Карлос не можеше да види добре, но изражението на Робърт го стъписа. Каквото и да беше видял партньорът му, явно го бе уплашило.


	6.

	Въпреки четирийсет и двете му години, със запазеното си лице и внушителната си фигура Робърт Хънтър изглеждаше около трийсетте. Висок, широкоплещест, с високи скули и къса русолява коса, той винаги носеше дънки, фланелка и изтъркано кожено яке. Всяко негово движение издаваше контролирана сила, но най-забележителната му черта бяха очите.
	Бледият им син цвят издаваше остър ум и непоклатима решителност.
	Робърт бе отраснал като единствен син на работническо семейство в Комптън, невзрачно кварталче на източен Лос Анджелис. Майка му изгуби неравната борба с рака още когато той беше на пет. Баща му така и не се ожени повторно и работеше на две места, за да може да задоволи нарастващите нужди на сина си. Още като дете Робърт се отличаваше от другите. Умът му работеше по-бързо, отколкото на повечето му съученици. Училището го отегчаваше и нервираше. Научи материала за шести глас само за два месеца, а после, просто за да не скучае, прочете учебниците за седми, осми и девети. Директорът, господин Фратели, бе впечатлен от способностите му и уреди среща в училището за надарени деца „Мирман“ на Мълхоланд Драйв в северозападен Лос Анджелис. Психологът на „Мирман“, доктор Тилби, подложи Робърт на серия от тестове и обяви, че излиза „извън скалата“. Седмица по-късно го преместиха в „Мирман“ като осмокласник. А беше едва на дванайсет.
	На четиринайсет вече бе преминал пълния гимназиален курс по английски, история, биология и химия. Взе четири години за две и на петнайсет се дипломира с отличие. С препоръки от всичките си учители, бе приет като студент на „индивидуален план“ в Станфордския университет — в най-реномирания американски факултет по психология за онова време.
	Въпреки хубавата му външност фактът, че бе твърде хилав, твърде млад и се обличаше твърде странно, го правеше непопулярен сред момичетата и лесна мишена за хулигани. Нямаше физика на спортист и предпочиташе да прекарва времето си в библиотеката. Обожаваше да чете — поглъщаше книгите с удивителна бързина. Започна да се увлича по криминология и психологията на така наречените „лоши“ хора. Поддържането на много добър среден успех в университета беше лесна работа, но скоро му омръзна от постоянните задевки и прякора Клечо. Затова започна да вдига тежести и се записа на курсове по бойни изкуства. За негова изненада се оказа, че физическите упражнения и натоварването му доставят удоволствие. Направо се вманиачи по тренировките, след като видя, че за по-малко от година резултатът от тях вече видимо се проявява. Тялото му натрупа значителна мускулна маса. От Клечо той се превърна в Мускулягата и за по-малко от две години взе черен колан по карате. По-големите момчета престанаха да го закачат и изведнъж се оказа, че не може да се отърве от момичета.
	На деветнайсет Робърт завърши висше по психология, а на двайсет и три защити докторантура по криминална психология. Дипломната му работа, озаглавена „Логика на престъпното мислене“, бе публикувана и стана задължително четиво за отдела по психология на ФБР.
	Дотук всичко вървеше добре, но две седмици след защитата на дипломната работа светът на Робърт се обърна с главата надолу. През последните три години и половина баща му работеше като охрана в клона на „Банк ъф Америка“ на булевард „Авалон“. При престрелка за осуетяване на грабеж случаен куршум го улучи в гърдите. Дванайсет седмици остана в кома и през цялото време Робърт не се отдели от леглото му.
	Тези дванайсет седмици, през които единственото, което правеше, бе да седи мълчаливо и да гледа баща си, постепенно промениха Робърт. Вече не виждаше смисъл от изучаването на мисленето на престъпниците. Не виждаше смисъл от академичния живот.
	След като постъпи в полицията, той бързо си създаде репутация, издигна се в йерархията за нула време и едва двайсет и шест годишен вече беше детектив в Лосанджелиското полицейско управление. Скоро го взеха в отдел „Грабежи и убийства“ като партньор на по-старшия детектив Скот Уилсън. Тогава Скот беше на трийсет и девет. Метър и осемдесет висок, той представляваше сто и четирийсет килограмова планина от мускули и тлъстини. Най-забележителната му черта беше голям лъскав белег от едната страна на обръснатата му глава. Заплашителният му външен вид винаги работеше в негова полза. Никой не смееше да се закача с детектив, който прилича на разярен Шрек.
	Скот беше в полицията от осемнайсет години, от тях — девет в „Грабежи и убийства“. Отначало не хареса идеята да работи с нов и съвсем зелен млад детектив, но Робърт учеше бързо и аналитичното му мислене бе удивително. След всяко разкрито престъпление уважението на Скот към него растеше. Станаха най-добри приятели, неразделни на работното място и в свободното си време. В Лос Анджелис никога не са липсвали жестоки убийства, но детективите винаги са били твърде малко. Скот и Робърт често бяха принудени да работят по шест различни случая едновременно. Напрежението никога не ги притесняваше, напротив, сякаш ги зареждаше с енергия. После, при едно разследване в Холивуд, едва не загубиха значките си.
	В случая бяха замесени Линда и Джон Спенсър, известен музикален продуцент, който бе натрупал състояние след издаването на три поредни хитови рок албума. Джон и Линда се запознали на едно парти, влюбили се от пръв поглед и след три месеца се оженили. Джон купил луксозна къща в Бевърли Хилс и връзката им на пръв поглед изглеждала като истинска приказка, всичко било идеално. Обичали да се забавляват и поне два пъти месечно организирали екстравагантни партита край басейна си с форма на роял. Но приказката не продължила дълго. Още в края на първата година от връзката им любовта започнала да вехне.
	Кавгите, публични и домашни, станали обичайно явление, а Джон все повече се пристрастявал към наркотиците и алкохола.
	И така, докато една августовска вечер след поредния разгорещен спор тялото на Линда не беше намерено в кухнята с дупка от 38-калибров куршум в тила — типична екзекуция. Нямаше следи от борба или взлом, никакви рани от самозащита по ръцете на жертвата. Уликите недвусмислено сочеха към Джон Спенсър. Скот и Робърт бяха натоварени с разследването.
	След скарването с Линда Джон беше изчезнал и го намериха чак след няколко дни, пиян и надрусан с хероин. При разпита не отричаше, че в нощта на убийството се е карал с жена си. Призна, че бракът им е бил в проблемна фаза. Спомняше си, че след скарването е излязъл от къщата ядосан, възбуден и пиян, но нямаше спомени какво е правил през последните няколко дни. Нямаше алиби. Твърдеше обаче, че никога не би наранил Линда. Все още бил лудо влюбен в нея.
	Разследванията на убийства, в които са замесени холивудски звезди, винаги привличат общественото внимание и медиите не закъсняха с гръмките заглавия. ИЗВЕСТЕН ПРОДУЦЕНТ УБИВА КРАСИВАТА СИ ЖЕНА В ПРИСТЪП НА РЕВНОСТ. Дори кметът настояваше за бързо изясняване на случая.
	Обвинението доказа, че Джон притежава 38-калибров револвер, но оръжието не беше открито. Нямаше проблем да се намерят свидетели, които да разкажат за множеството публични скандали между Джон и Линда. В повечето случаи той само крещял, а тя плачела. Да се докаже, че Джон Спенсър има агресивен характер, беше детска игра.
	Скот беше убеден във вината на Спенсър, но Робърт смяташе, че не са хванали правилния човек. По-младият детектив виждаше в Джон просто едно забогатяло твърде бързо уплашено хлапе, а с парите идваха и наркотиците. Джон никога не беше прибягвал към насилие. В училище не се беше различавал от повечето си съученици — скъсани дънки, странни прически, запален по хевиметъла.
	— Хубаво, карал се е с жена си, но посочи ми брак, в който да няма кавги — разсъждаваше Робърт. — Освен това при никой от тези скандали не е удрял Линда.
	Робърт познаваше поведението на убийците и Джон Спенсър просто не се вписваше в тази категория. Скот винаги се доверяваше на интуицията на партньора си, но в този случай бе сигурен, че той греши. Доказателствата бяха твърде силни.
	Въпреки убедеността на Робърт процесът продължи само една седмица. На съдебните заседатели им бяха достатъчни три часа, за да вземат решение, и Джон Спенсър бе осъден на смърт чрез отровна инжекция, но присъдата така и не беше изпълнена. По-малко от месец след произнасянето на съда Джон се обеси с чаршафа си в килията. До тялото му намериха бележка: „Линда, скоро ще бъдем заедно. Повече няма да се караме, обещавам“.
	Двайсет и два дни след самоубийството на Спенсър патрул спрял момчето, което поддържало басейна им, на едно шосе в Юта. В колата му намерили 38-калибровия револвер на Джон, а също бижута и бельо на Линда. Балистичната експертиза доказа, че куршумът, убил Линда Спенсър, е бил изстрелян от същото оръжие. Чистачът на басейна призна, че я е застрелял. Робърт и Скот бяха подложени на внимателна проверка от медиите, началника на полицията, главния комисар и кмета. Обвиниха ги в небрежност и некадърност. Ако капитан Болтър не се беше застъпил за тях, щяха да се простят с детективските значки. След приключване на разследването ги принудиха да излязат в дълъг отпуск. Това се случи преди около шест години.


	7.

	— Какво е това? Какво видя? — попита Карлос, като се приближи към партньора си.
	Робърт стоеше като втрещен и с широко отворени очи гледаше нещо, изрязано върху кожата на жената — нещо, което никога нямаше да забрави.
	Карлос мина на пръсти зад него и погледна над рамото му, но макар че успя да огледа по-добре врата на жертвата, това не разсея недоумението му. Изрязаният в кожата символ не му говореше нищо.
	— Какво означава това? — попита, като се надяваше някой да му обясни.
	Мълчание.
	Карлос се приближи още. Символът приличаше на два свързани кръста: единият изправен, другият — обърнат. Не виждаше никакъв смисъл в тях.
	— Това някаква извратена шега ли е, капитане? — най-сетне заговори Робърт, сякаш излизаше от транс.
	— Извратено е, но не е шега.
	— Някой няма ли да ми обясни какво става? — нетърпеливо изръмжа Карлос.
	— Мамка му! — изруга Робърт и пусна косата, която отново падна върху раменете на трупа.
	— Ехо! — извика Карлос и размаха ръка пред очите на партньора си. — Не си спомням да съм си слагал шапка-невидимка тази сутрин. Някой няма ли да ми обясни какво става?
	Робърт имаше чувството, че в стаята изведнъж е станало по-мрачно, по-задушно. Главоболието, което цепеше главата му, блокираше мислите му. Той разтърка възпалените си очи, сякаш се надяваше всичко да е просто лош сън.
	— По-добре разкажи на партньора си какво става, Хънтър. — Думите на капитан Болтър го върнаха грубо към действителността.
	— Благодаря — каза Карлос, облекчен, че най-после някой е на негова страна.
	Робърт все още не обръщаше внимание на партньора си.
	— Нали знаеш какво означава това, капитане?
	— Да, представям си.
	Робърт прокара пръсти през косата си.
	— Медиите ще пощуреят, когато научат.
	— Медиите няма да разберат нищо. Аз ще се погрижа за това — увери го капитанът. — Но ти все пак проучи дали случаят наистина е такъв.
	— Какъв е случаят? — изкрещя Карлос.
	Доктор Уинстън се намеси:
	— Слушайте, каквото и да се налага да правите, не можете ли да го правите навън? Момчетата трябва най-после да започнат огледа. Да не губим повече време.
	— Колко ще им трябва, за да приключат? — попита Робърт. — Кога ще имаме някаква информация?
	— Не знам точно, но като съдя по размерите на къщата, ще им трябва поне един ден, а може да се проточи и през нощта.
	Робърт добре познаваше процедурата. Не му оставаше друго, освен да чака.
	— Като излизаш, кажи на момчетата от лабораторията да дойдат — заръча лекарят и се приближи до трупа.
	— Да, добре — отвърна Робърт и кимна на Карлос, който все още гледаше като объркано дете.
	— Никой нищо не ми казва — запротестира младежът.
	— Хайде, ако ме закараш до нас, ще ти разкажа всичко по пътя.
	Робърт погледна още веднъж обезобразеното тяло, завързано за дървените стълбове. Трудно беше да си представиш, че само преди няколко дни това е било жива жена. Той отвори вратата и излезе. Карлос го последва. Навън, докато вървяха към колата, Робърт все още изглеждаше притеснен.
	— Къде е твоята кола? — попита Карлос, докато отваряше вратата на хондата си.
	— Какво? — Робърт все още не беше събрал мислите си.
	— Колата ти? Къде е?
	— О! В Санта Моника.
	— Санта Моника! По дяволите, това е на другия край на града.
	— Имаш ли по-полезна работа?
	— Вече не — отвърна Карлос, като го погледна глуповато. — Къде точно си я оставил?
	— Знаеш ли бар „Хайдаут“?
	— Да, знам го. Какво, по дяволите, си правил там?
	— Не си спомням.
	— Оттук до Санта Моника ще ни отнеме около два часа. Поне ще имаме време да поговорим.
	— Два часа ли? — изненада се Робърт. — Какво имаш под тоя капак? Двигател на мотопед?
	— Забеляза ли изораните пътища, докато идваше насам? Това е нова кола. Нямам намерение да си разбивам амортисьорите, затова, докато не излезем от този лунен пейзаж, ще караме мнооого бавно.
	— Както кажеш.
	Робърт седна и си сложи колана. Огледа се. Сякаш бе попаднал в автомобила на човек, страдащ от мания за чистота. Вътре беше безупречно. Без пликчета от чипс на пода, без следи от разлято кафе по тапицерията, без мазни петна от понички — нищо такова.
	— По дяволите, новобранец, да не би да чистиш това нещо всеки ден?
	— Обичам колата ми да е чиста. Не е ли по-добре, отколкото да се возиш в кочина?
	— Каква е тази миризма? Прилича на… „тути фрути“.
	— Нарича се „освежител за коли“. Можеш и ти да го пробваш в своята стара таратайка.
	— Хей, нищо ми няма на колата. Може да е стара, но е здрава като танк. Не е като евтините вносни боклуци.
	— Тази кола изобщо не е евтина.
	— Аха, ясно. Добре де, впечатлен съм. Обичаш ли да чистиш и къщи? В Бевърли Хилс има голямо търсене за такива хора, ако решиш да напуснеш полицията.
	Карлос се престори, че не е чул забележката, запали двигателя и заобиколи няколкото полицейски коли, които все още бяха спрени пред старата постройка. Полагаше огромни усилия да избягва гъстите храсти покрай черния път и ругаеше всеки път, когато чуеше стържене на клони по ламарините. Караше бавно през дупките и докато излязоха на главното шосе, двамата мълчаха. Робърт беше карал много пъти по Литъл Таджунга Каниън Роуд. Ако търсиш отмора, пътят е удивителен, със смайващи гледки.
	— Добре, слушам те внимателно — наруши тишината Карлос. — Стига мистерии. Какво, по дяволите, означава този странен символ, надраскан на врата на жертвата? Ако се съди по реакцията ти, явно си го виждал вече.
	Робърт затърси подходящи думи за старите образи, които изведнъж се бяха съживили в съзнанието му. Сега трябваше да въвлече Карлос в един кошмар — кошмар, който се опитваше да забрави.
	— Чувал ли си за Ангела на смъртта?
	Карлос вдигна вежди и погледна изпитателно партньора си.
	— Шегуваш ли се?
	Робърт поклати глава.
	— Да, разбира се, че съм чувал. Всеки в Лос Анджелис е чувал за Ангела на смъртта. По дяволите, всеки в Съединените щати е чувал за него. Всъщност доста внимателно съм следил случая. Защо?
	— Какво знаеш за него? Какво знаеш за случая?
	— Да се изфукаш ли искаш? — попита младежът, като се усмихна, сякаш очакваше очевидния отговор. Но не го получи. — Сериозно ли говориш? Искаш да ти кажа какво знам за случая?
	— Точно така.
	— Добре. Това е може би най-важното ти разследване. Седем ужасни убийства, извършени за около две години. От някакъв луд, религиозен фанатик. С партньора си сте го хванали преди около година и половина. Заловен е, докато карал из Лос Анджелис. В колата имало цял куп улики, вещи на жертвите и така нататък. Разпитът е бил сравнително кратък, признал е всичко, нали така?
	— Откъде знаеш за разпита?
	— Не забравяй, че съм ченге. Имам вътрешна информация. Както и да е. Преди година е бил осъден на смърт чрез инжекция. Най-бързо изпълнената смъртна присъда в историята. Дори президентът се е намесил. Медиите само за това говореха.
	Робърт изгледа изпитателно партньора си. Карлос знаеше за случая от онова, което беше чул по медиите.
	— Само това ли знаеш? Знаеш ли защо го нарекоха Ангела на смъртта?
	Сега Карлос изгледа партньора си.
	— Пил ли си?
	— През последните няколко часа — не — отвърна Робърт, като машинално погледна часовника си.
	— Да, всички знаят защо. Както казах, той беше религиозен фанатик. Въобразявал си, че има мисия да избави света от грешниците или нещо подобно. Проститутки, наркомани — хора, които вътрешните гласове в болния му мозък са му казвали да убива. Медиите го нарекоха Ангела на смъртта, защото жигосвал лявата ръка на жертвите си с белег във формата на разпятие.
	Робърт замълча.
	— Я чакай! Мислиш, че сега си имаме работа с имитатор, така ли? Този кръст на врата на жертвата. Като се замисля, наистина прилича на разпятие.
	Робърт не отговори. Мълчанието се проточи няколко минути. Излязоха на Саут Кениън Роуд, луксозен квартал в Санта Кларита. Покрай пътя се заредиха големи къщи с грижливо поддържани дворове. Робърт се радваше, че отново е в цивилизацията. Движението бе станало по-натоварено — хората вече отиваха на работа. Елегантни мъже и жени със скъпи костюми излизаха от къщите си за поредния ден в офиса. Първите слънчеви лъчи тъкмо бяха осветили небето, очертаваше се горещ ден.
	— Като заговорихме за Ангела на смъртта, може ли един въпрос? — попита Карлос.
	— Да, казвай.
	— Според слуховете с партньора ти сте смятали, че човекът, когото сте хванали, не е истинският убиец. Въпреки уликите и самопризнанията. Вярно ли е?
	Полузабравени сцени от единствения му разпит с така наречения Ангел на смъртта изплуваха в съзнанието на Робърт.


	Щрак…
	— Сряда, 15 февруари, 10:30 часа. Детектив Робърт Хънтър започва разпит на Майк Фарлоу относно случай 017632. Разпитваният се отказа от правото на адвокат.
	Робърт говореше пред старомодния касетофон в една от осемте стаи за разпити на отдел „Грабежи и убийства“. Срещу него седеше трийсет и четири годишен мъж с масивна долна челюст, изпъкнала брадичка, покрита с тридневна брада, и тъмни очи, студени като бучки лед. Темето му бе пооплешивяло и малкото му останала черна коса беше рядка и заресана назад. Държеше ръцете си, стегнати с белезници, с дланите надолу върху металната маса.
	— Сигурен ли си, че не искаш адвокат?
	— Моят Бог е моят пастир.
	— Добре. Казваш се Майк Фарлоу, така ли е?
	Арестантът вдигна очи от белезниците си и погледна Робърт право в очите.
	— Да.
	— Настоящият ти адрес е Сандовал Стрийт номер 5 в Санта Феликс. Вярно ли е?
	Майк изглеждаше твърде спокоен за човек, който очаква обвинение за няколко убийства.
	— Да, там живеех.
	— Живееше?
	— Сега ще живея в затвора, нали така, детективе? Поне за известно време.
	Гласът на арестанта беше монотонен и спокоен.
	— Искаш ли да отидеш в затвора?
	Мълчание.
	Робърт беше най-опитният специалист по разпити в своя отдел. Познанията по психология му помагаха да изтръгне ценна информация от заподозрените, понякога дори самопризнания. Умееше да чете по жестовете и мимиките като по книга. Капитан Болтър искаше да узнае всичко, което можеше да се намери за Майк Фарлоу — Робърт Хънтър беше тайното му оръжие.
	— Спомняш ли си къде си бил в нощта на 15 декември миналата година?
	Това беше датата преди откриването на последната жертва на Ангела на смъртта.
	Майк продължаваше да го гледа втренчено в очите.
	— Да, спомням си…
	Робърт почака няколко секунди за останалата част от отговора, но тя не дойде. Винаги така ставаше.
	— И къде беше?
	— Бях на работа.
	— Какво работиш?
	— Почиствам града.
	— Боклукчия ли си?
	— Да. Но работя също за нашия Господ Исус Христос.
	— Какво правиш за него?
	— Почиствам града — спокойно повтори арестантът. — Премахвам разни боклуци. Грешници.
	Робърт почувства как капитан Болтър се размърда на стола в стаичката за наблюдение от другата страна на огледалната преграда.
	Потърка врата си.
	— Добре, кажи сега… — разгърна той няколко листа пред себе си — … за 22 септември. Спомняш ли си къде си бил тази нощ?
	В стаичката за наблюдение Скот се намръщи озадачено:
	— 22 септември ли? Какво, по дяволите, е станало тогава? На тази дата нямаме жертва. Какво прави тоя Робърт?
	Седемте дати на убийствата бяха запечатани в мозъка на Скот и той беше сигурен, че Робърт също ги знае наизуст. Нямаше нужда да проверява записките си.
	— Остави го да си върши работата. Той знае какво прави — успокои го доктор Мартин, съдебният психолог, който също наблюдаваше разпита.
	— Същото. Правех абсолютно същото нещо — убедително отговори Майк. Отговорът му изненада всички в стаичката за наблюдение.
	— Какво? — измърмори Скот. — Жертва, за която не знаем?
	Капитан Болтър само сви рамене.
	Робърт внимателно наблюдаваше реакциите на Майк Фарлоу, опитваше се да предугади мислите му, да чете по изражението му. Според учебниците по психология трябва да се следи движението на очите. Ако разпитваният ги наведе надолу или ги премести наляво, това означава, че се опитва да задейства визуално-конструктивната зона на мозъчната кора, да създаде в съзнанието си образи, които допреди не са съществували — ясен признак, че лъже. Ако погледне нагоре или надясно, значи търси в паметта си вече запомнени образи и може би казва истината. Очите на Фарлоу не помръдваха, бяха неподвижни като на мъртвец.
	— Кажи сега за предметите, които намерихме в колата ти. Откъде ги имаш? — попита Робърт.
	Имаше предвид паспорта, шофьорската книжка и социално-осигурителната карта, открити в хартиен плик под резервната гума на ръждясалия „Олдсмобил Крузър“. Всеки от документите принадлежеше на различна жертва. В багажника полицията беше намерила парцали, напоени със засъхнала кръв. ДНК пробите съвпадаха с ДНК-то на жертвите.
	— Взех ги от грешниците.
	— Грешниците ли?
	— Да… не се прави на наивен, детективе. Знаеш какво имам предвид.
	— Може би не знам. Защо не ми обясниш?
	— Знаеш, че светът не е създаден, за да бъде такъв. — За първи път в гласа на Майк прозвуча някаква емоция: гняв. — Всяка секунда от всеки Божи ден се извършва грях. Всяка секунда ние потъпкваме законите, които са ни дадени от висшата сила. Светът не може да продължава да живее така, без уважение към нашия Бог, без уважение към волята Му. Някой трябва да ги накаже.
	— И този някой си ти, така ли?
	Мълчание.
	— За мен всички тези жертви са нормални хора, не са големи грешници.
	— Защото очите ти са залепени, детективе. Толкова си заслепен от боклука в този град, че вече не виждаш реалността. Всичките сте слепи. Проститутка, която продава тялото си и сее зараза из града. — Робърт знаеше, че става дума за втората жертва. — Адвокат, чиято единствена цел в живота е да защитава наркопласьори, за да може да финансира порочния си начин на живот. Човек без морал. — Това беше петата жертва. — Висша държавна служителка, готова да преспи с всекиго, за да получи по-висок пост. — Шестата жертва. — Те трябваше да си платят. Трябваше да научат, че не могат да потъпкват безнаказано Божиите закони. Трябваше да им се даде урок.
	— Това ли правеше ти?
	— Да… аз служех на Господ.
	Гневът бе изчезнал. Гласът на арестанта звучеше безгрижно, като детски смях.
	— Психопат! — възкликна Скот в стаичката за наблюдение.
	Робърт си сипа чаша студена вода от алуминиевата кана на масата.
	— Искаш ли вода?
	— Не, благодаря, детективе.
	— Нещо друго… кафе, цигара?
	Арестантът поклати глава.
	Робърт все още не можеше да разчете Майк Фарлоу. Нямаше колебания в тона му, нямаше резки движения, нямаше промяна в изражението. Очите му бяха мъртвешки неподвижни, лишени от емоция. Ръцете му не помръдваха. По челото и дланите му не избиваше пот. Трябваше още време.
	— Вярваш ли в Бог, детективе? — спокойно попита Майк. — Молиш ли се за прошка на греховете си?
	— Да, вярвам в Бог. Онова, в което не вярвам, е убийството — също толкова спокойно отговори Робърт.
	Майк се вгледа в него, сякаш си бяха разменили ролите, сякаш той се опитваше да чете мислите на детектива. Робърт се канеше да зададе следващия въпрос, но арестантът го изпревари:
	— Детективе, защо не прескочим глупостите и не говорим за основното? Попитай ме за онова, за което си дошъл да ме питаш. Попитай ме и ще ти отговоря.
	— И какво е то? За какво съм дошъл да те питам?
	— Искаш да разбереш дали аз съм извършил тези убийства. Искаш да разбереш дали аз съм този, когото наричат Ангела на смъртта.
	— Ти ли си?
	Майк за първи път отмести погледа си от Робърт. Втренчи се в огледалната стена в единия край на стаята. Знаеше какво става от другата й страна. Нетърпението в стаичката за наблюдение ставаше взривоопасно. Капитан Болтър можеше да се закълне, че Майк гледа право към него.
	— Не съм избрал аз това име, медиите го измислиха. — Арестантът отново погледна Робърт. — Но да, аз избавих душите им от греховния им живот.
	— Проклет да съм… имаме самопризнание. — Капитан Болтър не успя да скрие възбудата си.
	— По дяволите, да! И на Робърт му бяха достатъчни само десет минути, за да го получи. Това е моето момче — усмихна се Скот.
	— Ако ти си Ангела на смъртта, значи сам си си избрал името — продължи Робърт. — Ти жигосваше жертвите си. Сам си избрал символа си.
	— Те трябваше да се покаят. Символът на Бог освободи душите им.
	— Да, но ти не си Бог. Нямаш право да освобождаваш никого. „Не убивай“, не е ли това една от Неговите заповеди? Това, че си убил тези хора, не е ли грях?
	— Не е грях, ако е извършено в името на Бог. Аз вършех Неговото дело.
	— Защо? Да не би Бог да е бил в отпуск? От къде на къде ще убиваш от Негово име? Бог не е ли същество, което винаги прощава?
	Майк се усмихна за първи път, показвайки пожълтелите си от цигарен дим зъби. От него лъхаше нещо зловещо, почти нечовешко.
	— Тръпки ме побиват от този тип. Защо не прекратим разпита, нали вече призна. Имаме самопризнания, всичко е ясно — раздразнено измърмори Скот.
	— Още не, да изчакаме няколко минути — каза доктор Мартин.
	— Все ми е едно… Аз се махам. Чух достатъчно.
	Скот отвори вратата и излезе в тесния коридор.
	Робърт взе лист хартия, написа нещо на него и го показа на Майк.
	— Знаеш ли какво е това?
	Майк погледна листчето. Остана загледан в него за няколко секунди. По движението на очите и едва забележимото смръщване Робърт разбра, че той няма никаква представа какво означава символът. Майк не каза нищо.
	— Добре, още един въпрос…
	— Не, достатъчно — прекъсна го Майк. — Вече знаеш какво съм сторил, детективе. Видял си резултата от действията ми. Чу, каквото искаше да чуеш. Няма нужда от повече въпроси. Казах, каквото имах да кажа.
	Майк затвори очи, сключи пръстите на двете си ръце и зашепна молитва…


	— Да, така е. Никога не съм смятал, че той е убиецът.
	Робърт най-сетне се отърси от спомените и отговори на въпроса на Карлос.
	Макар че бе едва шест сутринта, навън вече беше топло. Робърт натисна копчето на вратата си и стъклото се спусна плавно. Пейзажът се беше сменил — от луксозните домове в Санта Кларита до шумната магистрала за Сан Диего.
	— Да включа ли климатика? — попита. Карлос и забърника нещо по таблото.
	Старият буик на Робърт не притежаваше екстрите на новите коли. Нямаше климатик, шибедах, електрически стъкла и огледала, но беше буик, чист американски мускул, както обичаше да го нарича Робърт.
	— Не. Предпочитам естествено замърсения лосанджелиски въздух. Нищо не може да се сравнява с него.
	— Защо мислиш, че не сте хванали правилния човек? При толкова улики в колата и самопризнанията му? Какво още ти трябваше? — попита Карлос, връщайки разговора към Ангела на смъртта.
	Робърт наклони главата си към прозореца и остави вятъра да разроши косите му.
	— Знаеш ли, че на никое от седемте местопрестъпления не бяха открити улики?
	— Да, чух слухове за това, но си мислех, че просто сте държали информацията в тайна.
	— Вярно е. Със Скот преровихме всеки милиметър на всяко от местопрестъпленията, момчетата от лабораторията също се стараха, но не открихме нищо — нито един отпечатък, нито едно косъмче, нито едно влакънце… нищичко. Местопрестъпленията бяха стерилни. — Робърт замълча за секунда, за да се наслади отново на хладния полъх от прозореца. — В продължение на две години убиецът не допусна нито една грешка, не забрави нищо след себе си, не изпусна нищо. Беше като призрак. Нямахме нищо, никакви следи, никакви улики, никаква представа кой може да бъде. И изведнъж го залавяме с всички тези неща в колата. Не, се връзваше. Как може, може би най-предпазливият престъпник в историята изведнъж става най-небрежният?
	— Как го заловихте?
	— По анонимен сигнал няколко седмици след откриването на седмата жертва. Някой видял петна от кръв по колата му. Успял да запише номера и я откриха в един от крайните квартали на Лос Анджелис.
	— На Майк Фарлоу ли беше?
	— Да, а багажникът беше като торбата на Дядо Мраз за криминалистите.
	Карлос се намръщи. Започваше да разбира логиката на партньора си.
	— Да, но много престъпници са били заловени така. За превишена скорост или други дребни нарушения. Може на местопрестъплението да се е стараел, но, иначе да е бил небрежен.
	— Не ми се вярва — поклати глава Робърт. — Освен това през целия разпит ме наричаше „детективе“.
	— Какъв проблем има в това?
	— Ангела на смъртта винаги ми се обаждаше по мобилния телефон и ми казваше къде е поредната му жертва. Така ги намирахме. Аз бях единственият, който контактуваше с него.
	— Защо ти?
	— Нямам представа, но винаги когато ми се обаждаше, използваше малкото ми име. Винаги ме наричаше „Робърт“, никога „детективе“. — Робърт замълча за момент. Сега щеше да съобщи истинската сензация на партньора си. — Основното обаче беше, когато го попитах за символа на разпятието, който беше жигосан върху ръцете на жертвите. В известен смисъл той потвърди, каза, че символът на Бог трябвало да освободи жертвите или нещо такова.
	— Ами да, нали е бил религиозен фанатик. Какво искаш да кажеш?
	— Показах му символа, използван от Ангела на смъртта, и той не го позна.
	— Не е разпознал разпятието? — вдигна вежди Карлос.
	— Ангела на смъртта не жигосваше разпятие върху лявата ръка на жертвите си. Това беше измислица, която пуснахме в медиите, за да избегнем появата на имитатори и хората, които търсят известност.
	Карлос затаи дъх в очакване, побиха го тръпки.
	— Ангела на смъртта издълбаваше странен символ, нещо като двоен кръст, един прав и един обърнат, върху врата на жертвите си. — Робърт посочи врата си. — Това беше истинският белег.
	Думите му смаяха Карлос. Той си спомни сцената в старата дървена къща. Женското тяло. Одраното лице. Белегът на врата. Символът на Ангела на смъртта.
	— Какво? Не може да бъде!
	Карлос за момент отмести очи от улицата.
	— Гледай пътя! — изкрещя Робърт.
	За малко да минат на червено. Карлос отново погледна напред и натисна спирачките. Робърт полетя напред. Коланът го спря и го дръпна рязко към седалката. Главата му се фрасна в облегалката.
	— Мамка му! Това отново възбуди главоболието ми. Много благодаря.
	Робърт потърка слепоочията си с две ръце. Последното което интересуваше Карлос, беше главоболието на партньора му. Думите на Робърт още звучаха в ушите му.
	— Какво искаш да кажеш? Че някой е разбрал за истинския символ на Ангела на смъртта и сега го използва?
	— Съмнявам се. Само няколко души знаеха за него. Няколко души от отдела и доктор Уинстън. Пазехме информацията в дълбока тайна. Символът, който видяхме днес, е същият.
	— Какво? Да не намекваш, че се е съживил или върнал по някакъв начин?
	— Намеквам, че Майк Фарлоу не е бил истинският Ангел на смъртта, както винаги съм подозирал. Убиецът още е на свобода.
	— Ама нали Фарлоу е признал? Защо, по дяволите, ще го прави, при положение че ще получи смъртоносна инжекция? — почти изкрещя Карлос.
	— Може би е искал да се прочуе, не знам. Виж, не се съмнявам, че Майк Фарлоу беше превъртял, той наистина беше религиозен фанатик, но не този, когото търсехме.
	— Ама тогава как, по дяволите, са се озовали всички улики в колата му?
	— Не знам. Може би са били подхвърлени.
	— Подхвърлени? Единственият, който е можел да ги подхвърли, е бил истинският убиец.
	— Точно така.
	— Добре, но защо сега? Защо е решил да се завърне сега?
	— Това се опитвам да разбера.
	Карлос се втренчи в партньора си. Трябваше му време, за да осмисли наученото. Това обясняваше реакцията на Робърт при вида на символа на врата на жената. Възможно ли беше Ангела на смъртта да не е бил заловен? Наистина ли все още беше на свобода? Нима бяха осъдили на смърт невинен човек? След залавянето на Майк Фарлоу убийствата бяха спрели, което изглеждаше като потвърждение, че истинският убиец е бил той.
	Двамата полицаи седяха мълчаливо в спрялата кола. Робърт усещаше как партньорът му се опитва да осмисли наученото, как недоумява защо някой ще направи самопризнания за престъпление, което не е извършил.
	— Ако това е истината, предполагам, че скоро ще научим — каза Робърт.
	— Така ли? Защо мислиш така? Как ще научим?
	— Ами първо, ако убиецът е същият, криминалистите няма да намерят нищо. Местопрестъплението ще бъде абсолютно чисто… Зелено.
	— Какво?
	— Светофарът. Светна зелено.
	Карл ос включи на скорост и даде газ. До Санта Моника никой от двамата не проговори. Бар „Хайдаут“ се намираше точно до плажа, на Уест Чанъл Роуд. Морето беше буквално на другия тротоар и затова барът бе сред най-посещаваните вечерни заведения в Западния район. Карлос беше идвал само веднъж. Барът, украсен с морски сувенири, бе отделен от основното помещение със завеси. В салона имаше снимка от Санта Моника през двайсетте. Горният етаж гледаше към тераса, пълна с удобни столове и масички. Тук се събираха главно млади хора и Карлос се изненада, че Хънтър ходи по такива заведения.
	Колата на Робърт беше на няколко метра от входа на бара. Карлос спря точно зад нея.
	— Искам да направя още един оглед на къщата, след като момчетата от лабораторията си свършат работата — каза Робърт, като вадеше ключовете от джоба си. — Какво мислиш?
	Карлос избягваше погледа му.
	— Хей! Новобранец, добре, ли си?
	— Всичко е наред — измърмори Карлос. — Да, идеята ти е добра.
	Робърт слезе от лъскавата хонда и отвори вратата на стария, очукан буик. Когато запалваше двигателя, в ума му се въртеше само една мисъл:
	„Не трябваше това да е първият му случай“.


	8.

	Краля не се примиряваше лесно, когато някое от момичетата му внезапно изчезнеше. Джени си беше тръгнала от партито му в клуб „Вангард“ преди три нощи и оттогава нямаше никакви вести от нея. Краля се отличаваше от другите търговци на плът в Ел Ей по това, че не използваше насилие към момичетата. Ако някоя решеше, че вече не издържа, и пожелаеше да се махне, той приемаше решението й, стига да не отиде да работи за друг сводник и да не избяга с парите му.
	Да се намерят нови момичета беше най-лесното в неговия занаят. Всеки ден стотици млади жени пристигаха в Лос Анджелис с надежда да осъществят холивудската си мечта. Всеки ден жестоката действителност в града разбиваше стотици мечти. Просто трябваше да знаеш кое момиче да заговориш. Отчаяните и тотално разорените, нуждаещите се от помощ, копнеещите за живота, който Краля можеше да им предложи. Ако някое от тези момичета искаше да се махне, просто трябваше да му каже и той веднага щеше да му намери заместничка.
	Краля изпрати главния си бодигард, Джером, да провери какво е станало с Джени. Защо не се обаждаше? Още по-лошо, защо не се беше появила на срещата с един клиент снощи? Краля не понасяше да връзват тенекия на някой от клиентите му. Не се отразяваше добре на реномето му, защото дори в престъпния бизнес човек трябва да е отговорен. Джени беше най-надеждното от момичетата му и той бе сигурен, че ако е имала проблеми, щеше да му се обади.
	Всъщност Краля имаше слабост към Джени. Тя беше сладурана, винаги усмихната и с невероятно чувство за хумор — качества, които бяха рядкост в нейната професия. Когато започна да работи за него, тя му каза, че ще остане само докато събере достатъчно пари, за да си стъпи на краката. Той уважаваше решението й, но сега тя бе едно от най-доходните му момичета, много популярна сред богатите грозни извратеняци, които съставляваха неговата клиентела.
	Когато Джером се върна, Краля правеше сутрешната си тренировка — двайсет и пет дължини в двайсет и пет метровия си басейн.
	— Шефе, имам лоши новини.
	Джером имаше страховита външност — черен, с къса къдрава коса и крив нос, чупен толкова много пъти, че бодигардът вече им бе загубил сметката. Беше висок метър и деветдесет и тежеше около сто и петдесет килограма. Имаше масивна долна челюст и ослепително бели зъби. Джером бе имал шансове да стане световен шампион по вдигане на тежести, но след автомобилна катастрофа бе останал почти напълно парализиран от кръста надолу. Четири години му бяха нужни, за да започне отново да ходи нормално, и дотогава шансовете му за спортна кариера се бяха изпарили. Беше започнал да работи като охрана в един нощен клуб в Холивуд. Краля му предложи работа и сериозно повишение на заплатата, след като една нощ лично бе наблюдавал как негърът сам се разправи с група футболисти, които си търсеха белята.
	Краля излезе от басейна, взе чиста хавлия с надпис „Крал“, бродиран със златни букви на гърба, и седна на близката масичка, където го чакаше закуската.
	— Това никак не ми харесва, Джером. Не обичам да започвам деня с лоши новини. — Той си сипа чаша портокалов сок. — Хайде, черньо, изплюй камъчето — добави спокойно. Не беше от хората, които лесно губят самообладание.
	— Ами нали ме прати да проверя Джени. Да видя защо не се е появявала през последните дни.
	— Да, и…?
	— Изглежда, че не е изчезнала само от клуба. Съвсем е изчезнала.
	— Какво, по дяволите, означава това?
	— От няколко дни не се е прибирала вкъщи. Портиерът не я е виждал.
	Краля остави чашата и изгледа бодигарда изпитателно.
	— Ами вещите й? Все още ли са в апартамента?
	— Да, всичко. Рокли, обувки, дори гримовете. Куфарите й са подредени в гардероба. Ако е избягала, много трябва да е бързала, шефе.
	— Няма от какво да бяга — измърмори Краля, като си наля кафе.
	— Може би има гадже.
	— Какво да има? — Краля се намръщи. — Много добре знаеш, че няма, чернилко. Никое от момичетата ми няма такива връзки. Това вреди на бизнеса.
	— Може би се е запознала с някого оная вечер във „Вангард“.
	— И какво?
	— Ами де да знам… Може би е отишла у тях.
	— Абсурд. Джени не ляга с никого без пари.
	— Може да го е харесала.
	— Тя е курва, Джером. Тъкмо беше приключила работната седмица. Едва ли е искала пак да прави секс.
	— Частни клиенти?
	— Какво? Всички момичета знаят какво ще им се случи, ако разбера, че бичат на частно. Джени не би го направила, не е глупава.
	— Може просто да е отишла у приятелка — направи още едно предположение Джером.
	— Не, и това не е в неин стил. Работи за мен от колко… Три години? Никога не ми е създавала проблеми. Никога не е закъснявала за среща. Не, Джером, нещо е станало. Нещо не е наред.
	— Да не би да е загазила? Финансово имам предвид.
	— Щеше да ми каже, сигурен съм. Нямаше просто да офейка.
	— Какво искаш да направя, шефе?
	Краля отпи глътка кафе, замисли се.
	— Първо провери в болниците — каза след малко. — Трябва да разберем какво се е случило.
	— Мислиш ли, че някой й е направил нещо?
	— Ако е така… негодникът може да се смята за мъртъв.
	Джером се почуди кой би бил толкова глупав, че да нарани някое от момичетата на Краля.
	— Ако в болниците няма нищо, трябва да проверим в полицията.
	— Да се обадя ли на Кълан?
	Детектив Марк Кълан работеше в отдел „Наркотици“ на полицията. Той беше един от корумпираните полицаи, които работеха за Краля.
	— Не е от най-умните, но нямаме друг избор. Предупреди го да не почне да си вре носа навсякъде като загубено куче. Засега искам да пипаме деликатно.
	— Ясно, шефе.
	— Първо провери болниците. Ако там не откриеш нищо, тогава му се обади.
	Джером кимна и остави шефа си да довърши закуската. Краля хапна от омлета с белтъци, но вече нямаше апетит. За десет години в престъпния свят беше развил нюх за неприятностите и сега му миришеше на нещо много гнило. Той не само бе добре известен в Лос Анджелис, ами и много хора се бояха от него. Само веднъж някой беше допуснал грешката да удари плесница на негово момиче. Три дни по-късно намериха този някой в куфар. На шест отделни части — глава, тяло, ръце и крака.


	9.

	Карлос Гарсия се беше издигнал в полицейската йерархия почти толкова бързо, колкото Робърт. Син на бразилски федерален агент и американска учителка по история, той се бе преместил в Лос Анджелис с майка си седемгодишен, след като бракът на родителите му се беше разтурил. Макар че почти цял живот бе живял в Америка, Карлос говореше португалски като истински бразилец. Баща му беше много привлекателен мъж с права черна коса, кафяви очи и хубав тен. Майка му бе русокоса, с много светлосини очи и бледа кожа. Карлос бе взел тена и тъмнокестенявата коса на баща си, която пускаше малко по-дълга, отколкото би се харесало на майка му. Очите му не бяха толкова светли, колкото нейните, но очевидно идваха от нейните гени. Макар че беше на трийсет и една, той все още имаше момчешко излъчване. Беше строен благодарение на дългогодишните тренировки по лека атлетика, но външният му вид заблуждаваше, защото бе по-як, отколкото изглеждаше.
	Джанет Лиамс, майка му, бе направила всичко, което можеше, за да го разубеди да постъпи в полицията. Горчивият й опит в брака с полицай я бе мотивирал, но Карлос беше избрал попрището си още от петгодишен. Той искаше да стане като своя герой — като татко си.
	От гимназията ходеше само с едно момиче и се ожениха почти веднага след като завършиха. Ана беше мило същество. С една година по-млада от него, с невероятни светлокафяви очи и къса черна коса, красотата й бе нестандартна, но въпреки това обаятелна. Нямаха деца, решение, което бяха взели заедно — поне засега.
	Карлос беше работил две години като детектив в северен Лос Анджелис, после, на трийсет и една, получи право да избира — „Наркотици“ или „Убийства“. Предпочете втората длъжност.
	На сутринта преди първия си работен ден в „Грабежи и убийства“ той се събуди доста по-рано от обикновено. Опита се да не вдига шум, но Ана се събуди. Карлос трябваше да се яви в осем и половина в кабинета на капитан Болтър, но в шест и половина вече беше облечен с най-официалния си костюм и се чудеше с какво да убие времето в малкия апартамент.
	— Как изглеждам? — попита, след като изпи втората си чаша кафе.
	— За трети път ме питаш — засмя се Ана. — Изглеждаш прекрасно. Тези хора не подозират какъв късмет имат. Получават най-сладкия детектив в Ел Ей — нежно добави тя и го целуна по устата. — Нервно ли ти е?
	Карлос кимна и прехапа долната си устна:
	— Мъничко.
	— Няма за какво да се притесняваш. Ще бъдеш неотразим.
	Ана беше оптимист: намираше положителната страна на всичко. Радваше се за мъжа си — той най-после щеше да постигне онова, за което цял живот си беше мечтал — но и се страхуваше за него. В миналото Карлос на няколко пъти се бе сблъсквал със смъртта. Беше лежал една седмица в болница с рана от 44-калибров куршум, който бе счупил ключицата му — седмица, през която Ана не спря да плаче. Тя съзнаваше рисковете на професията му и че той никога няма да бяга от опасността. Това я ужасяваше.
	Точно в осем и половина Карлос стоеше пред вратата на капитан Болтър в отдел „Грабежи и убийства“. Стори му се смешно, че надписът на вратата гласи КОНГ. Почука три пъти.
	— Влез.
	Карлос отвори вратата и влезе.
	Капитан Болтър беше около петдесетте, но изглеждаше с десетина години по-млад. Висок, як като вол, с буйна прошарена коса, той имаше заплашителен вид. Ако слуховете бяха верни, досега в тялото му бяха влезли дванайсет куршума, но той още се държеше.
	— Кой сте вие, по дяволите? От „Вътрешно разследване“?
	Гласът му беше твърд, но не агресивен.
	— Не, сър… — Карлос се приближи и подаде документите си. — Аз съм Карлос Гарсия, новият детектив.
	Капитан Болтър седеше на внушително въртящо се кресло с висока облегалка. Той прелисти документите и на няколко пъти по лицето му се изписа изненада. Официалните препоръки обаче не му бяха необходими, за да се досети, че Гарсия е способен детектив. Никой не идваше в „Грабежи и убийства“, ако не е способен, а според документите този беше от най-способните.
	— Впечатляващо… и идваш точно навреме. Добро начало! — каза капитанът, след като бързо погледна часовника си.
	— Благодаря, сър.
	Капитанът стана, отиде при кафе машината в другия край на стаята и си наля чаша кафе. Не предложи на Карлос.
	— Добре, да започнем с основното. Първо, ще махнеш този евтин костюм. Тук разследваме убийства, не сме моден отдел. Момчетата ще те спукат от подигравки — добави, като махна към оперативното помещение.
	Карлос погледна костюма си. Харесваше го, това беше най-хубавият му костюм — единственият му костюм.
	— От колко време си детектив?
	— От две години, сър.
	— Това е забележително. Обикновено трябва да минат пет-шест години, преди началството дори да започне да обмисля възможността за прехвърляне на детектив в нашия отдел. Или имаш много връзки, или си много добър. — Карлос не отговори и капитанът продължи: — Е, може досега да си се представил добре, но това е отдел „Убийства“. — Отпи глътка кафе и се върна при бюрото си. — Край на веселбата, момче. Тази работа е по-трудна и със сигурност много по-опасна от всичко, което си правил досега.
	— Разбирам, капитане.
	— Наистина ли? — Болтър се втренчи в Карлос. Гласът му придоби зловещ тон. — Тази работа ще прецака мозъка ти, хлапе. Ще си създадеш много врагове. Старите ти приятели от управлението може би вече са те намразили. Сигурен ли си, че го искаш? Сигурен ли си, че си достатъчно силен? И не говоря за физическа сила. Сигурен ли си, че си готов?
	Карлос бе очаквал тази предупредителна реч. Всеки началник на отдел в полицията имаше такава в репертоара си. Без да отмества очи от капитана, той отговори уверено:
	— Готов съм, сър.
	Капитанът се вгледа в очите му, търсейки следа от страх, на съмнение може би, но дългогодишният опит с разчитане на човешките характери му подсказа, че това момче не се страхува, поне засега.
	— Добре, толкова от мен. Нека да те запозная с новия ти партньор. — Отвори вратата на кабинета. — Хънтър… ела тук.
	Силният му глас прокънтя в оживеното помещение. Робърт току-що бе дошъл на работа. Седеше на бюрото си и разбъркваше силното, гъсто кафе в чашата си. След безсънната нощ гласът на капитана прозвуча в ушите му като хевиметъл група. Той бавно отпи глътка от горчивата течност и се наслади на паренето върху устните и езика си. През последните няколко месеца безсънието му се беше влошило от постоянни кошмари. Ако извадеше късмет, успяваше да поспи един-два часа през нощта. През деня се чувстваше като замаян — тежко главоболие, силно горещо кафе, опарена уста, купчина второкласни разследвания на бюрото му.
	Не почука, просто отвори вратата и влезе. Карлос стоеше до бюрото.
	— Хей, капитане, сбъркали сте човека. Няма за какво да ме разследват — каза Хънтър, като прехапа опарената си устна.
	Карлос отново погледна костюма си.
	— Седни, Хънтър. Момчето не е от вътрешния отдел. — Капитанът замълча, за да поддържа напрежението още няколко секунди. — Запознай се с новия си партньор.
	Отначало Робърт като че ли не разбра. Карлос пристъпи към него и му подаде ръка.
	— Карлос Гарсия. Приятно ми е да се запознаем, детектив Хънтър.
	Робърт остави ръката му да виси във въздуха. Стоеше неподвижен, само очите му помръднаха. Младежът почувства, че по-възрастният детектив го изучава. Двайсет секунди бяха достатъчни на Хънтър, за да прецени новия си партньор.
	— Не, благодаря, капитане. Добре съм си сам.
	— Как ли пък не, Хънтър! — спокойно възрази началникът му. — Какво правиш от смъртта на Скот досега? Административна работа и разследвания на дребни кражби. Хайде, стига толкова. Знаеш, че не мога да те оставя така. За кого се мислиш, за Мръсния Хари? Слушай, Хънтър, няма да ти изнасям реч колко велик детектив си и как похабяваш таланта си. Ти си най-способното ченге, което съм командвал. Откриваш неща, за които никой друг не може да се сети. Шесто чувство, детективска интуиция, както щеш го наречи — ти го имаш. Искам отново да разследваш убийства и да се съвземеш. Знаеш, че не мога да пусна мой детектив сам на улицата, това противоречи на правилата. А такъв, какъвто си сега, не ми вършиш никаква работа.
	— Какъв, капитане? — контрира Робърт с леко засегнат тон.
	— Погледни се в огледалото и ще видиш.
	— Значи искаш да ми прикачиш този новобранец? — Робърт се обърна към Карлос. — Без да искам да те обидя.
	— Не се обиждам.
	— Всички сме били новобранци, Хънтър — каза капитанът, като прокара пръсти през гъстите си мустаци. — Звучиш точно като Скот, когато му казах, че има нов партньор. Първоначално не можеше да те понася, спомняш ли си? Ти беше млад и неопитен… а виж какво стана.
	Карлос прехапа устни, за да не се засмее.
	Робърт го погледна:
	— Смешно ли ти се струва?
	Карлос леко поклати глава, сякаш казваше „може би“.
	— Кажи ми какъв опит имаш досега.
	— Две години съм бил детектив в градското управление — нахакано отговори младежът.
	— О, местно момче.
	Карлос кимна.
	— Защо си толкова нервен?
	— Защо реши, че съм нервен? — отвърна Карлос, като поклати глава.
	Робърт се усмихна снизходително:
	— Вратовръзката ти е прекалено стегната, но вместо да я разхлабиш, ти леко въртиш врата си, като си мислиш, че никой няма да забележи. Когато ми подаде ръка преди малко, забелязах, че дланта ти е потна. В стаята не е чак толкова горещо, затова явно си се изпотил от притеснение. И откакто съм влязъл, все пристъпваш от единия си крак на другия. Значи или имаш проблеми с ишиаса, или се чувстваш малко неудобно. Понеже, ако имаше проблеми с ишиаса, нямаше да те направят детектив…
	Карлос се намръщи и погледна капитан Болтър, който се усмихна многозначително.
	— Един съвет от мен — продължи Робърт. — Ако ти е притеснено, недей да висиш прав, а седни. Това е по-удобна поза и по-лесно ще скриеш смущението си.
	— Голям специалист е, а? — изкиска се капитанът. — Както и да е, Хънтър, знаеш, че по този въпрос нямаш думата. Аз все още съм цар в тази проклета джунгла, а в моята джунгла или приемаш новия си партньор, или се махаш.
	Карлос най-после разбра какво означаваше надписът на вратата. Изчака няколко секунди и отново протегна ръката си.
	— Както вече казах, аз съм Карлос Гарсия. За мен е удоволствие.
	— Удоволствието е само твое и избърши тази проклета ръка — изръмжа Робърт и за втори път остави ръката на младежа да виси. — И разкарай този евтин костюм, новобранец. Тук да не сме моден отдел?


	10.

	Вечерта Робърт и Карлос се върнаха в старата дървена къща. Криминалистите си бяха тръгнали и наоколо нямаше никого. Заради мрака и гъстата растителност сега беше невъзможно да се прави оглед отвън, но Робърт бе сигурен, че колегите му са претърсили много внимателно. С Карлос съсредоточиха усилията си във вътрешността на сградата. След два часа обаче и двамата бяха готови да се откажат.
	— Тук няма нищо. Ако е имало, може би момчетата от лабораторията са го събрали — с надежда отбеляза Карлос.
	Робърт видя фин зелен фосфоресциращ прах на няколко места в къщата. Това вещество се използва в комбинация с ултравиолетова светлина за проявяване на скрити пръстови отпечатъци. Той имаше чувството, че и колегите им криминалисти не са намерили нищо.
	— Дано доктор Уинстън да ни каже нещо полезно утре — каза и прекъсна размислите на Карлос. — Тази вечер няма какво повече да направим.
	Когато зави по Сейнт Клеър Авеню в източен Лос Анджелис, вече минаваше полунощ. Улицата плачеше за ремонт, със стари постройки и запуснати дворове. Робърт спря пред шестетажния блок, в който живееше, и го огледа за няколко секунди. Някогашният му крещящо жълт цвят бе избелял до безлично пастелно бежово и той забеляза, че някой е счупил крушките над главната врата. В малкото фоайе стените бяха мръсни, боята — обелена, а украсата се състоеше главно от рисунки с цветен спрей. Въпреки лошото състояние на сградата той се чувстваше уютно тук.
	Живееше сам — без жена, без деца, без приятелка. Беше имал не една сериозна връзка, но работата му винаги ги разбиваше. Опасният живот на полицай, разследващ убийства, не беше лесен за приемане и приятелките му рано или късно започваха да искат от него повече, отколкото беше готов да даде.
	Апартаментът му се намираше на третия етаж, номер 313. Холът имаше странна форма, а мебелите изглеждаха като дарени от благотворителна организация. В дъното имаше два различни фотьойла и износено черно канапе. Отдясно — малко, силно надраскано дървено бюро с лаптоп, принтер и настолна лампа. От другата страна на стаята в стар остъклен минибар се съхраняваха няколко бутилки с най-голямата страст в живота на Робърт — висококачественото шотландско уиски.
	Той затвори вратата на хола след себе си, включи лампите и нагласи светлината на „слабо“. Изпитваше нужда да пийне нещо. Сипа си двойна доза от едно двайсетгодишно „Талискър“ и сложи в чашата бучка лед.
	Гледката на обезобразената жена не се беше изличила от съзнанието му. Всеки път, когато затвореше очи, той виждаше белега на врата й и усещаше острата миризма от местопрестъплението. Възможно ли беше кошмарът да се повтаря? Възможно ли беше да е същият убиец? Ако беше той, защо отново убиваше? Въпросите бяха безброй, а отговори нямаше. Робърт разбърка течността в чашата с показалец и я поднесе към устните си. Острият, щипещ вкус на уискито му действаше успокоително.
	Знаеше, че го чака поредната безсънна нощ, но имаше нужда да си почине по някакъв начин. Включи лампата в спалнята и изпразни джобовете си върху нощното шкафче. Ключове, монети и едно листче, на което пишеше: „Обади ми се. Изабела“. По устните му се изписа усмивка. Може би малко компания тази вечер нямаше да му бъде излишна. Той погледна часовника си. Отиваше към един — прекалено късно. Може би щеше да й се обади друг път.
	Влезе в кухнята и закачи бележката на Изабела върху корковата дъска до хладилника, после се върна в спалнята готов за поредната битка с безсънието.
	Скрит в сенките на паркинга, някой наблюдаваше светещите прозорци на третия етаж.
	— Часът ти скоро ще настъпи, Робърт — изрече тайнственият посетител и в нощта отекна смразяващ смях.


	11.

	Робърт успя да подремне на пресекулки през нощта, но повече не му се удаде. В пет и половина вече беше буден, чувстваше се премазан. Очите му смъдяха, устата му бе пресъхнала, главоболието, което щеше да го измъчва през целия ден, вече напомняше за себе си — всички последствия от недоспиването. Той си сипа чаша силно кафе и се поколеба дали да не добави и малко уиски, но от това вероятно щеше да му стане още по-зле. В шест и половина беше облечен и се канеше да тръгва, когато телефонът му иззвъня.
	— Детектив Хънтър на телефона.
	— Робърт, Карлос се обажда.
	— Новобранец, престани да ми звъниш в този нечовешки час сутрин. Ти не спиш ли?
	— Обикновено спя, но тази нощ ми беше трудно.
	— На мене ли го казваш? Добре, какво става?
	— Току-що говорих с доктор Уинстън.
	Робърт бързо погледна часовника си.
	— Толкова рано? И него ли вдигна от леглото?
	— Не, будувал е почти цяла нощ. Както и да е… каза, че криминалистите също не са открили нищо в къщата.
	Робърт потърка брадичката си.
	— Очаквах го — измърмори разочаровано.
	— Каза също, че иска да ни покаже нещо важно.
	— Винаги се намира нещо такова. В момента в моргата ли е?
	— Да.
	— Добре, ще се видим там. След половин час.
	— Дадено, до скоро.


	Окръжната патоанатомична лаборатория се намира на Мишън Роуд в северната част на града. Това е една от най-натоварените морги в Съединените щати и получава до сто тела на ден.
	Робърт спря пред главната постройка и срещна Карлос на входа. За десет години като детектив беше видял доста трупове, но все още се изнервяше, когато влезеше в моргата. Вътре миришеше на болница, но малко по-различно. Имаше нещо, което пареше ноздрите ти и дразнеше гърлото.
	Аутопсията на вчерашната жертва бе извършена в малко помещение в подземието. Доктор Уинстън бе работил и в разследването на Ангела на смъртта, затова, ако имаше някой, който да разпознае стила на истинския убиец, това беше той.
	— Защо слизаме в мазето? Секционните зали не са ли на първия етаж? — попита Карлос, когато стигнаха дъното на стълбището, водещо към празния и зловещ коридор на подземието.
	— Това е същата секционна, която използвахме при разследването на Ангела на смъртта. Капитанът не иска да се вдига много шум. Проклетите журналисти имат платени информатори навсякъде и това място не прави изключение. Началникът помоли добрия доктор да държи нещата в тайна, поне в началото. Това означава, че никой не трябва да има достъп до трупа на жертвата, освен Уинстън и нас.
	Когато стигнаха до стаята в края на тесния, добре осветен коридор, Робърт натисна едно копче на стената и се опули глупашки пред камерата над вратата. След малко от микрофона се чу гласът на доктор Уинстън:
	— Сега ще ти отворя, Хънтър…
	Чу се силно бръмчене, последва изщракване. Робърт бутна тежката метална врата и с Карлос влязоха.
	В единия край имаше лъскава маса от неръждаема стомана с умивалник от лявата страна. Голям операционен прожектор над нея осветяваше цялата стая. До умивалника бе оставена табличка, която се използва за поставяне на вътрешните органи, когато патологът ги вади от тялото. Улеят за оттичане на течността бе оцветен в ръждивокафяво. Тук миризмата беше по-силна. Върху една странична масичка имаше грижливо подредени ръкавици и скалпели с различни размери и големина. Трупът на обезобразената жена беше проснат върху голямата маса.
	— Влезте — покани ги лекарят.
	Карлос погледна трупа и го побиха тръпки.
	— Добре, какво имаш за нас? — попита Робърт тихо, сякаш се боеше да не я събуди.
	— За съжаление не е много. — Доктор Уинстън си сложи чисти ръкавици. — Моите хора не намериха дори един отпечатък в къщата и имайки предвид с кого най-вероятно си имаме работа, това не ме изненадва.
	— Да, Карлос ми каза. — Робърт въздъхна разочаровано. — Няма ли влакна или нещо друго, от което можем да започнем?
	— Съжалявам, Хънтър, в къщата нямаше абсолютно нищо.
	— Как е възможно? — възкликна Карлос. — Убиецът е измъчвал жената с часове в онази стая. Как може да не е оставил следа?
	— Ти вече го каза, новобранец — обясни Робърт. — Мястото е уединено. Имал е неограничено време да я изтезава. След като е умряла, е разполагал с неограничено време да почисти цялата къща и да се увери, че не е оставил нищо. Времето е било на негова страна.
	Доктор Уинстън кимна.
	— Ами за нея? — Робърт направи знак с глава към трупа. — Какво можеш да ни кажеш за нея, докторе?
	— Между двайсет и три и двайсет и пет годишна, много здрава. Поддържала се е. Телесната й мазнина е около 14,5 процента, ниска дори за спортист. Мускулният й тонус е висок, което означава, че вероятно редовно е тренирала. Няма следи от операции, дори сливиците и апендиксът й са непокътнати. Гърдите й са естествени. Кожата й е много гладка дори след мъртвешкото вкочаняване и открихме големи количества хумектанти, емолиенти и лубриканти.
	— Какво? — намръщи се Карлос.
	— Овлажнители за кожа — обясни Робърт.
	— Е, какво, мазала се е с разни кремове. Повечето жени го правят.
	— На мен ли го казваш? — изсмя се доктор Уинстън. — Жена ми харчи луди пари за мазила без никакъв ефект. Всичко е една голяма заблуда, мен ако питате. Особеното при нашата жертва е, че тестовете показаха много висококачествени препарати, с други думи, използвала е много скъпи кремове… точно както Триша. Затова предполагам, че е била доста богата.
	— Защо? Защото е използвала скъпи овлажнители? — попита Карлос.
	— Имаш ли представа колко струват?
	Карлос вдигна вежди. Явно нямаше.
	— Адски много, повярвай ми. Погледнете също ноктите на ръцете и на краката й.
	Карл ос и Робърт погледнаха. Ноктите й изглеждаха добре поддържани.
	— Трябваше да махна лака от тях, такава е процедурата — продължи патологът. — Изследванията отново показаха много качествен продукт. Съдейки по оформянето им и кожата около ноктите, маникюрът й също е много грижливо направен, а това не е никак евтино.
	— Чакай да позная. Триша хвърля луди пари за маникюр и педикюр — пошегува се Робърт.
	— И още как. Анализът на косата отново показа висококачествени продукти и съдейки по състоянието й, вероятно е ходила на фризьор поне веднъж месечно.
	— Боядисана ли е? — поинтересува се Карлос.
	— Не, естествено руса е. С каквото и да се е занимавала, външният й вид е бил много важен.
	— Богат съпруг може би? — предположи Карлос.
	— Няма венчална халка, нито следи, че някога е носила такава — бързо отхвърли този вариант патологът.
	— Значи е изкарвала добри пари сама.
	— Така изглежда.
	— Изнасилена ли е? — попита Робърт.
	— Не, няма следи от полов акт през последните четирийсет и осем часа. Няма и остатъци от лубрикант във вагината, което би означавало секс с предпазни средства. Убиецът не се е интересувал от сексуално удоволствие.
	— Някакви особени белези?
	— Нищо… няма татуировки, няма бенки, няма белези.
	— Отпечатъци?
	— Снощи ги дадох на началника ви, тъй че можете да ги видите, когато отидете в отдела, но и аз имам достъп до националната картотека за отпечатъци. Нейните ги няма там, а знаете каква е вероятността да установим самоличността й по зъбната картина. — Доктор Уинстън отиде при бюрото си и разрови няколко листчета. — Както очаквах, била е упоена. Намерих в стомаха й следи от гамахидроксибутират, известен повече като ГХБ.
	— Да, чувал съм за това вещество — каза Карлос. — Новият наркотик на изнасилвачите.
	— Е, не бих казал, че е нов. В малки дози се използва като наркотик, но при предозиране има ефекти, сходни с тези на рохипнола — обясни Робърт.
	— Тоест на приспивателно?
	— Да — намеси се доктор Уинстън. — Когато се събудиш, не си спомняш нищо.
	— Можем ли да открием източника? — попита Карлос.
	Робърт поклати глава:
	— Съмнявам се. ГХБ се получава от органичен разтворител и препарат за почистване на канали, всеки може да си го направи вкъщи. Рецептата може да се намери в интернет.
	— Всяко дете може да смеси ацетон с препарат за канали и да получи наркотик? — изненада се Карлос.
	— Съвременните деца са много по-напред в сравнение с нас на тяхната възраст, детективе — отговори Уинстън и го потупа по рамото.
	— Каква е причината за смъртта? — попита Робърт.
	— Спиране на сърдечната, чернодробната й бъбречната дейност. Организмът й не е издържал повече. Комбинация от ужасната болка с обезводняване и глад. Ако не е била в такава добра физическа форма, вероятно е щяла да издържи само пет-шест часа.
	— Колко е продължило?
	— Между десет и шестнайсет часа. Умряла е между 20,00 в неделя и 1,00 часа в понеделник.
	— Измъчвали са я шестнайсет часа? Боже Господи! — възкликна Карлос.
	Настъпи кратко мълчание. След малко доктор Уинстън продължи:
	— Анализирахме и въжето, с което беше завързана за стълбовете.
	— И какво?
	— Нищо особено. Обикновено найлоново въже. Може да се купи във всяка железария.
	— Ами огледалото? Изглеждаше ново. Открихте ли нещо за него?
	— Не много. Открихме много стари следи от лепило за монтиране на огледала.
	— Какво означава това? — попита Карлос.
	— Че убиецът не го е купил. Взел го е отнякъде. Съмнявам се, че някой ще тръгне да подава сигнал в полицията за откраднато огледало, затова едва ли ще открием източника му — обясни Робърт.
	— Ами оцетът в буркана?
	— Най-обикновен оцет, който се продава в супермаркетите.
	— С други думи, нямаме абсолютно нищо — заключи Робърт мрачно.
	— О, имаме. Но няма да ти хареса… Елате да ви покажа.
	Доктор Уинстън отиде в другия край на помещението, където върху малко бюро имаше разпръснати няколко снимки. Робърт и Карлос го последваха.
	— Това е белегът от врата на жертвата. — Патологът посочи най-лявата снимка. — Другите са от разследването на Ангела на смъртта. Белезите много си приличат. Мога да твърдя с голяма сигурност, че са направени от един и същи човек, може би дори с един и същи остър предмет.
	Последната надежда на Робърт, че може би си имат работа с имитатор, се изпари. Снимките извикаха в съзнанието му ураган от спомени. Това беше първият път, когато Карлос виждаше веществени доказателства по случая „Ангел на смъртта“. Той също се увери в очевидната прилика на белезите.
	— Какво ще ни кажеш за одирането на лицето й? — попита младият детектив.
	— Очевидно е, че убиецът има хирургически познания. Кожата е отстранена с изключителна точност, съединителната тъкан отдолу е непокътната, фантастично изпълнение. Сигурно е продължило доста време. Не бих се изненадал, ако убиецът е хирург. Това обаче вече ни беше известно за Ангела на смъртта.
	— В какъв смисъл? — не разбра Карлос.
	— Ангела на смъртта отстраняваше някаква част от всяка от жертвите си — око, пръст, ухо, нещо като ловни трофеи — обясни Робърт. — Това беше част от стила му, заедно със символа на врата и събличането на жертвата. Според доктора тези трофеи винаги бяха отделени с хирургическа точност и това е ставало, докато жертвата е била жива.
	— Убиецът явно се е усъвършенствал — заключи Уинстън.
	— Защо му е да взема част от тялото на жертвата? — попита Карлос.
	— За да му напомня за убийството — отговори Робърт. — Това е много характерно за серийните убийци. Те отдават голямо значение на хората, които са убили. В повечето случаи чувстват някаква духовна връзка с жертвата. Някои предпочитат да вземат дрехи, обикновено бельо. Други — части от тялото. Това обикновено са най-жестоките убийци.
	— Стига бе — измърмори Карлос, като огледа снимките. — Предполагам, че при предишното разследване сте проверили за вероятни извършители лекари.
	— Лекари, студенти по медицина, фелдшери и така нататък, и така нататък. Не открихме нищо — отговори Робърт.
	Карл ос се върна при трупа.
	— Каза, че няма бенки, няма татуировки. Има ли нещо, по което можем да установим самоличността й?
	— Можем да пробваме по лицето.
	Карл ос погледна мрачно анатома:
	— Това шега ли беше?
	— Живеем в двайсет и първи век, детективе. — По устните на лекаря се изписа лека усмивка. — Съвременните компютри правят чудеса. Колегите вече работят по случая и съвсем скоро ще имаме компютърна възстановка на лицето й. С малко късмет, ще можете да я вземете, когато си тръгвате.
	— Съдейки по грижите, които е полагала за външния си вид, предполагам, че е била манекенка или прохождаща актриса — предположи Робърт.
	— Или елитна проститутка, може би дори порно актриса. Те изкарват луди пари — добави Карлос.
	— Откъде знаеш? — попита малко подозрително Робърт.
	— Ами… така се говори.
	— Охо, така ли?
	За известно време двамата детективи останаха мълчаливо загледани в тялото пред тях. Трупът изглеждаше променен. Кожата приличаше на гума, беше по-бледа, лицето бе като маска — като на актриса, гримирана за роля във филм на ужасите. Неподправено олицетворение на злото.
	— Най-добре да отидем да видим тази компютърна възстановка, за която приказваш. Или имаш да ни покажеш още нещо, докторе?
	— Не, Хънтър. За съжаление не мога да ви кажа нищо повече.
	— Тук ли ще я държиш?
	— Както помоли вашият шеф… да, тук имаме хладилна камера. Да се надяваме само, че няма да има други тела.
	Карлос и Робърт излязоха от секционната и се качиха в компютърната лаборатория. Мълчаха. За Карлос кошмарът тепърва започваше. За Робърт беше най-лошият възможен — повтарящ се кошмар.


	12.

	Ако изключим педиатричните и психиатричните, в Лос Анджелис има общо осем болници, но само в четири от тях през последните няколко дни бяха постъпвали неидентифицирани трупове. Представяйки се за разтревожен любовник или колега, Джером провери и четирите, но напразно. Ако Джени бе приета в болница, тя не беше в района на Лос Анджелис. Бодигардът се колебаеше дали да не потърси и в съседни градове като Санта Моника, Сан Диего, Лонг Бийч или Санта Ана, но за това щеше да отиде цяла седмица, а нямаше толкова много време. Затова реши да се свърже с детектив Кълан.
	Марк Кълан мразеше да получава подкупи от престъпници, но не можеше да откаже парите, когато му ги предлагаха — сумата бе над два пъти повече от заплатата му в отдела за борба с наркотиците. В замяна трябваше да си затваря очите при големите акции за залавяне на дрога, леко да фалшифицира разследванията и от време на време да издава вътрешна информация. В този корумпиран свят Краля лесно беше намерил подходящия човек.
	Джером и Кълан се срещнаха в „Ин-ен-аут бъргър“ на Гейли Авеню, едно от любимите заведения за бързо хранене на бодигарда. Когато детективът се появи, Джером вече беше изял два двойни хамбургера.
	Кълан беше на четирийсет и девет, среден на ръст, пооплешивял и с внушително шкембе. Джером винаги се беше чудил какво става, ако се наложи детективът да гони заподозрян.
	— Кълан… седни — измуча негърът, докато преглъщаше последните пържени картофи от гарнитурата.
	Кълан седна срещу него в малкото старомодно сепаре. Изглеждаше състарен. Торбичките под очите му като че ли бяха станали по-големи. Джером нямаше време за празни приказки, затова направо бутна един кафяв хартиен плик към детектива. Кълан го взе и го притисна към гърдите си, сякаш играеше покер и пазеше да не му видят картите. Набързо погледна снимката, която беше вътре.
	— Изчезнала е — обясни Джером.
	— И какво от това? Говори с някой от „Изчезнали лица“. Аз работя в „Наркотици“, ако си забравил.
	Кълан звучеше раздразнено.
	— Това опит за неподчинение ли беше? — изръмжа негърът, като отпи голяма глътка от бирата си.
	Кълан не отговори.
	— Ще ти кажа само, че това е специално момиче за Краля. — Джером бутна още един плик към детектива. — Ето малък бонус.
	Този път Кълан нямаше нужда да отваря плика, за да види какво има вътре. Той го взе и го пъхна в джоба си.
	— Как се казва? — попита. Раздразнителността му беше преминала.
	— Джени Фарнбъро.
	— Избягала ли е, или мислите, че е друго?
	— Не знаем, но се съмняваме, че е избягала. Няма от какво да бяга. Освен това е оставила всичките си вещи в апартамента.
	— Наркоманка ли е? Да не се е приспала някъде?
	— Едва ли. От време на време смърка кокаин, за да се поддържа, нали се сещаш, но не е пристрастена. Шефът нямаше да я вземе, ако беше.
	— Приятел? Близки?
	— Няма приятел, а техните са от някаква дупка между Айдахо и Уайоминг, но тя не поддържа връзка с тях.
	— Кога за последно сте я виждали?
	— Петък вечерта. Беше на парти с шефа и още няколко момичета. Отиде в тоалетната да си опресни грима и изчезна.
	— Може да са я арестували и сега да отмаря в някоя килия.
	— Щеше да се обади, а и няма за какво да я арестуват, но по-добре да провериш и тази възможност.
	— Ще желаете ли нещо?
	До масата им се беше приближила млада брюнетка с униформа на сервитьорка.
	— Не, благодаря — отвърна Кълан, като махна пренебрежително. Изчака жената да се отдалечи, преди отново да заговори. — Има ли друго, което трябва да знам?
	— Не, това е всичко.
	— Откраднала ли е пари? Някаква друга причина да избяга?
	— От нас, не.
	— Дългове от комар?
	— Нямаме информация.
	— Да не е имала вземане-даване с някой от конкурентите на Краля?
	— Неее — поклати глава негърът. — Беше добро момиче, може би най-доброто от всички, които е имал. Няма причина да бяга.
	— Най-добрите обикновено се оказват най-лоши — отбеляза Кълан, но Джером не възприе шегата. — От колко време работи за Краля?
	— Над две години.
	— Може би й е писнало и е решила да се махне.
	— Знаеш, че шефът няма нищо против, ако някое момиче реши, да се откаже. Ако й е писнало, можеше просто да каже. Освен това, както споменах, не е взела нищо от вещите си.
	— Добре, дай ми двайсет и четири часа. Ще видя какво мога да направя.
	Кълан понечи да стане.
	— Чакай.
	— Да?
	— Краля не иска да се разчува. Да не почнеш да показваш снимката й наляво-надясно.
	Кълан кимна и се отдалечи към вратата, а Джером отвори менюто на страницата с десертите.
	Когато се качи в колата си, детективът отново погледна снимката. Момичето беше страхотно, от онези жени, на които бе готов да плати, за да преспи с тях. Той погали другия плик в джоба си и се усмихна. „Здравей, нова кола“ — помисли си.
	Предположи, че жената на снимката сериозно е загазила. Краля беше добър към момичетата си. Осигуряваше им хубави апартаменти, скъпи дрехи, безплатни наркотици, живот на филмови звезди. Детективът никога не беше чувал някоя да е избягала.
	Можеше да започне търсенето от болниците, но това щеше да отнеме много време. След като се замисли за няколко секунди, той извади мобилния си телефон и се обади на Питър Тейлъп — негов добър приятел, който работеше в отдела за изчезнали лица на полицията.
	— Пит, обажда се Марк от „Наркотици“. Как я караш? Обаждам ти се за една малка услуга…
	Отделът за издирване на изчезнали към полицейското управление на Лос Анджелис е основан през 1972 г. Подразделението отговаря за издирването на изчезнали пълнолетни и има над двайсет и пет детективи. Тейлъп беше един от тях.
	Питър и Кълан се срещнаха във фоайето на участъка на южния район на 77-а улица. Кълан трябваше да измисли правдоподобно обяснение, за да убеди приятеля си да провери списъка на изчезналите лица от последните няколко дни, без да заподозре нещо и без да пуска официална преписка. Каза му, че Джени е една от основните му информаторки сред наркоманите и е изчезнала преди около три дни. Помоли Питър да използва служебните си връзки и да провери в болниците.
	— Имаш ли снимка на момичето? — попита Тейлъп.
	— За съжаление, не. Затова трябва да прегледам архивите с теб. Не е разумно да държим снимки на информаторите си — излъга Кълан.
	Ако Краля искаше да запази издирването в тайна, по-добре беше да не показва снимката на Питър.
	— Добре, кого търсим?
	— Бяла жена, около двайсет и три-четири годишна, красавица. Ако я видиш, не може да не ти направи впечатление — отвърна Кълан, като се усмихна дяволито.
	— Кога за последно си имал контакт с нея?
	— В петък.
	— Знаеш ли дали има близки в района? Някой, който може да подаде сигнал за изчезването й?
	— Не, не мисля. Живее сама. Семейството й не е от града.
	— Приятел, съпруг?
	— Не.
	— Значи едва ли някой е подал сигнал, че е изчезнала. Ти си първият, така ли?
	— Да.
	Питър поклати глава:
	— Ако е изчезнала в петък, все още е прекалено рано.
	— Какво искаш да кажеш? Кое е прекалено рано?
	Питър се обърна със стола си и обясни:
	— Всички данни за изчезнали лица в архива ни са от хора, които са подали сигнал — близки, приятели, колеги. Някой донася снимка и попълва формуляр за издирване, знаеш каква е процедурата. Това заявление постъпва в архива на Отдела за изчезнали и неидентифицирани лица. Ако никой не е подал сигнал, значи няма да я има в архива.
	— Добре, ами сигналите от болниците? Неидентифицираните пациенти?
	— Те са много редки.
	— Все пак има такива, нали?
	— Да, но трябва да е в кома или да си е изгубила паметта. В такъв случай лекарите обикновено чакат между седем и петнайсет дни, преди да започнат да третират пациента като неидентифициран и да подадат сигнал в полицията. Тогава сравняваме снимката, която сме получили от болницата, с тези в нашия архив и ако няма съвпадение, записваме пациента като лице с неустановена самоличност. Ако е изчезнала в петък и никой не е подал сигнал, все още е прекалено рано. Ако лежи в безсъзнание в някоя болница или си е загубила паметта, ще трябва да изчакаш, докато дойде в съзнание, да провериш болниците една по една или да дойдеш пак след две седмици при мен.
	— Мамка му!
	— Съжалявам, Марк, няма какво да направя.
	— Няма проблем. Благодаря все пак.
	Когато се качи в колата си, Кълан се замисли какво още може да направи. Нямаше никакво намерение да обикаля болниците само за да търси една от курвите на Краля. Сводката за арестуваните лица през уикенда току–що се беше получила на факса в колата му. Шест момичета отговаряха на описанието. Три вече бяха освободени. Кълан имаше предчувствието, че никоя от останалите няма да е жената, която търсеше, но въпреки това трябваше да провери.
	Снимките се получиха след няколко минути. Както очакваше, никоя от жените не беше Джени. Оставаше му да направи още едно нещо — да провери за трупове.
	Можеше да попита колегите, но между отделите „Убийства“ и „Наркотици“ открай време съществуваше напрежение. Много често разследване, започнато в единия, навлизаше в територията на другия. В Ел Ей наркотиците и убийствата вървяха ръка за ръка.
	„Да го духат от отдел «Убийства» — помисли си Кълан. Ако Джени беше убита, имаше само едно място, където можеше да бъде — в моргата“.


	13.

	Специалистите от отдела по съдебна медицина използват специална програма за създаване на завършени образи въз основа на частични. Софтуерът е сходен с използвания от киностудиата за създаване на съвременните компютърно анимирани филми. Принципът е прост — при анимацията най-напред се създава скелет от линии на съответния герой, след което върху него се наслагва „кожният“ слой. Специалистите в отдела по съдебна медицина следваха същите етапи, но в техния случай нямаше нужда от скициране на скелет. За основа използваха одраното лице на жертвата.
	Този метод се използва най-често за създаване на образи въз основа на костната система — при частично или напълно разложени трупове. При жертвата от миналата нощ задачата беше улеснена, защото мускулната тъкан на лицето бе почти непокътната. Не се налагаше компютърът да изчислява размера на бузите или формата на носа и брадичката. Достатъчно беше да добави кожния слой върху вече съществуващите тъкани, да изчисли пигментацията и структурата на кожата според възрастта и двамата детективи получиха готова възстановка.
	Робърт бе прав — жената беше красива. Макар че компютърният й образ приличаше на герой от видеоигра, чертите й бяха изящни — лице на фотомодел.
	На връщане от моргата се обади на капитан Болтър.
	— Хънтър, кажи ми нещо обнадеждаващо.
	— Ами компютърните специалисти на съдебния лекар създадоха компютърен образ на жертвата с някаква засукана програма. Това трябва да ни помогне да установим самоличността й.
	— Звучи добре. Какво друго?
	— Засега само това. — Робърт си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Според Уинстън най-вероятно убиецът е същият.
	Мълчание. Капитан Болтър бе очаквал тази новина от момента, когато видя двойния кръст на врата на жертвата.
	— Капитане?
	— Да, тук съм. Още не мога да повярвам.
	Робърт се чувстваше по същия начин, но не каза нищо.
	— С Гарсия ще ви сложа в отделен кабинет, изолирани от главното помещение. Не искам другите детективи да се замесват.
	— Съгласен.
	— Последното, което ни трябва в този момент, е паника в града само защото някой шибан репортер е получил вътрешна информация.
	— Рано или късно някой шибан репортер ще се добере до информацията, капитане.
	— Тогава да се постараем това да стане по-скоро късно, отколкото рано.
	— Знаеш, че се старая, капитане.
	— Този път искам нещо повече от старание, Хънтър. Искам да хванете този убиец, и този път да е ИСТИНСКИЯТ!
	Гневът на Болтър прозвуча ясно в думите му, преди да тресне слушалката.


	14.

	Кабинетът, който Болтър даде на Робърт и Карлос, се намираше на последния етаж в сградата на отдел „Грабежи и убийства“. Беше средно по размер помещение с две бюра едно срещу друго по средата. На всяко бюро имаше компютър, телефон и факс машина. Стаята бе добре осветена благодарение на два прозореца на източната стена и няколкото халогенни лампи на тавана. За изненада на двамата детективи всички документи от първото разследване по случая „Ангел на смъртта“ вече ги чакаха вътре, натрупани на две огромни купчини на бюрата. На едната стена висеше коркова дъска и върху нея бяха закачени снимките на първите седем жертви на Ангела на смъртта и на одраното лице на последната.
	— Няма ли климатик, капитане? — пошегува се Робърт, но Болтър не обърна внимание на забележката му.
	— В течение ли си вече? — обърна се той към Карлос.
	— Да, капитане.
	— Значи разбираш с какво си имаме работа.
	— Да — с лек трепет отговори младежът.
	— Добре. На бюрата ви е цялата информация за предишното разследване — продължи капитанът. — Хънтър, ти трябва да си запознат с нея. Компютрите ви са свързани с интернет и всеки от вас има самостоятелен телефонен и факсов номер. — Погледна към снимките на корковата дъска. — Забранявам да споменавате за този случай пред когото и да било вътре или извън отдела. Трябва да запазим разследването в тайна колкото може по-дълго време. — Болтър изгледа строго двамата детективи. — Когато случаят излезе в пресата, не искам никой да научи, че имаме работа със същия психопат. — Посочи снимките на жертвите. — Не искам никой да нарича това разследване „Ангел на смъртта“. За всички Ангела на смъртта вече е мъртъв, екзекутиран преди година. Това е съвсем независимо разследване, ясно?
	Робърт и Карлос стояха като ученици, извикани за мъмрене в директорския кабинет. Те кимнаха и сведоха очи към пода.
	— Двамата ще работите само по този случай. Искам да ставате и да лягате с разследването. Всяка сутрин в десет часа искам на бюрото да ме чака доклад какво сте свършили предишния ден. И още едно предупреждение — дръжте проклетата врата заключена. Не искам изтичане на информация.
	Болтър излезе и затръшна вратата. Трясъкът разтърси стаята. Карлос се приближи до дъската и се вгледа мрачно в снимките. За първи път виждаше улики по случая „Ангел на смъртта“. За първи път виждаше свидетелства за предишните злодеяния на убиеца. Той ги разгледа мълчаливо. Леко му се повдигаше. Очите му виждаха всичко, но умът отказваше да го възприеме. Как можеше да има човек, способен на такова нещо?
	При една от жертвите, 22-годишен мъж, убиецът бе натискал очите навътре в черепа, докато не се бяха пръснали. Китките му бяха смачкани до такава степен, че костите бяха станали на каша. Друга жертва, четирийсетгодишна жена, беше оставена с разрязан корем, изкормена. Трета жертва, петдесет и пет годишен чернокож, бе открита с прерязано гърло и ръце, заковани една за друга с гвоздеи, сякаш се молеше. Другите снимки бяха още по-ужасяващи. Толкова болка, причинена на жертвите, докато са били още живи.
	Карлос си спомни първия път, когато беше чул за Ангела на смъртта и извършените от него убийства. Това стана преди три години, когато той все още не беше детектив. Според статистиката във всеки момент на територията на Съединените щати действат около петстотин серийни убийци, които ежегодно отнемат живота на около пет хиляди души. Информацията за съвсем малко от тях достига до медиите и Ангела на смъртта бе един от тези случаи. По онова време Карлос се беше запитал какво ли е да си детектив по такива горещи разследвания. Да следиш уликите, да анализираш проби, да разпитваш заподозрени, после да комбинираш всичко и да разкриеш извършителя. Де да беше толкова лесно.
	Стана детектив малко след откриването на първата жертва и следеше случая много внимателно. Когато арестуваха Майк Фарлоу и медиите обявиха, че той е извършителят, Карлос се почуди как е възможно някой, който не изглежда особено интелигентен, да остане незаловен толкова дълго време. Помисли си, че може би детективите, натоварени с разследването, са големи некадърници.
	Сега гледаше снимките на корковата дъска със смесица от възбуда и страх. Ето че той самият беше водещ детектив по разследване на серийни убийства. Нещо повече, беше водещ детектив по случая „Ангел на смъртта“. Каква ирония, помисли си.
	Робърт включи компютъра и погледна екрана.
	— Ще се справиш ли, новобранец? — попита, чувствайки колебанието на Карлос.
	— Какво? А, да, няма проблем. — Младежът се обърна към по-възрастния детектив. — Това престъпление е по-различно от другите.
	— Да, може да се каже.
	— Какво може да накара човек да извърши такива злодеяния?
	— Ами ако прочетеш учебникарските обяснения защо човек извършва убийство, ще намериш следните мотиви: ревност, отмъщение, лична изгода, омраза, страх, състрадание, отчаяние, прикриване на друго престъпление, избягване на опозоряване или придобиване на власт. — Робърт замълча за момент. — Основните мотиви за серийните престъпления са манипулация, доминиране, контрол, сексуално удовлетворение или чиста мания за убиване.
	— В учебниците не пише нищо за случаи като този.
	— Така е. Той убива, защото му доставя удоволствие.
	— Той ли? — заинтересува се Карлос.
	— Ако съдим по характера на престъпленията, логичното заключение е, че убиецът е мъж.
	— Защо?
	— Жените серийни убийци действат по-тихо — обясни Робърт. — С отрова или други методи, които, не изискват употреба на много сила. Например — удушаване. Мъжете серийни убийци са по-склонни да измъчват и обезобразяват жертвите си, когато ги убиват. В случаите на жени, участвали в садистични убийства, те винаги имат партньор мъж.
	— Нашият убиец работи сам — заключи Карлос.
	— Нямаме нищо, което да говори за противното.
	Двамата детективи замълчаха за известно време.
	Карлос отново се обърна и погледна снимките.
	— Какво знаем за старите жертви? — попита той, нетърпелив да започват. — Какво ги свързва?
	— Досега не сме открили връзка.
	— Какво? Не мога да повярвам — поклати глава младежът. — Не ми казвай, че с предишния си партньор сте водили разследването две години и не сте открили връзка между жертвите.
	— Точно това искам да кажа. — Робърт се приближи до партньора си при дъската. — Разгледай ги и ми кажи каква е възрастовата група на жертвите.
	Карлос огледа снимките една по една.
	— Не мога да преценя… между двайсет и шейсет години, предполагам.
	— Доста широка граница, не мислиш ли?
	— Може би.
	— Какви общи характеристики виждаш у жертвите? Млади или стари, мъже или жени, чернокожи или бели, руси или кестеняви?
	Карлос отново огледа снимките.
	— Има всякакви.
	— Пак доста разнородна група.
	Карлос сви рамене.
	— Има и друго, за което не може да се съди от снимките — социалният произход. Тези хора са от най-различни слоеве на обществото: бедни, богати, от средната класа, религиозни и нерелигиозни, работещи и безработни…
	— Да. Какво искаш да ми кажеш, Робърт?
	— Искам да кажа, че убиецът не избира определен тип жертви. След всяко убийство ние прекарвахме дни, седмици, дори месеци да търсим връзка с останалите. Работно място, членство в клубове, любими заведения, образование, място на раждане, приятелски кръг, хобита, роднински връзки, каквото се сетиш. И винаги излизахме с една голяма кръгла нула. Намирахме връзка между някои жертви, но не и с другите, нямаше нищо общо. Ако успеехме да свържем две жертви, връзката се прекъсваше при третата, а четвъртата ни връщаше отново там, откъдето бяхме започнали. Изглежда, че тези хора са били избрани абсолютно произволно. Убиецът може да ги е намерил при случайно прелистване на телефонния указател. Всъщност, ако не беше оставил символа си на вратовете им, щяхме да си помислим, че става дума за седем различни убийства, извършени от седем различни престъпници — осем, ако броим и последния случай. Няма нищо общо, освен болката и изтезанията, на които ги подлага. Това е непознат досега вид сериен убиец. Той е уникален.
	— За какви връзки говориш, когато казваш, че сте успели да свържете две жертви, но не и останалите?
	— Две от жертвите са живели в северен Лос Анджелис само на няколко пресечки една от друга, но другите бяха разпръснати из целия град. Други две, четвъртата и шестата… — Робърт посочи снимките на дъската — … са учили в една и съща гимназия, но не по едно и също време. Връзките изглеждат случайни. Няма нищо конкретно.
	— Има ли определен интервал между убийствата?
	— И това е произволно. Интервалът е от няколко дни — между третата и четвъртата жертва, до месеци, а при последния случай — повече от година.
	— А местата, на които са открити жертвите?
	— Тук има карта. Ела да ти покажа. — Робърт разгъна голяма карта на Лос Анджелис със седем номерирани червени точки, разпръснати на цялата територия на града. — Това са местата и последователността на намиране на телата.
	Карлос бавно огледа картата. Първият труп беше открит в Санта Кларита, вторият — в центъра на Лос Анджелис, другите пет — на различни, места върху цялата карта. Младият детектив призна, че на пръв поглед разположението им изглежда произволно.
	— Всичко сме проверили — продължи Робърт. — Различни последователности и зависимости. Дори използвахме услугите на математик и картограф. Проблемът е, че когато гледаш случайно разположени точки върху лист хартия прекалено дълго, започваш да се чувстваш така, както когато гледаш облаците. Рано или късно започваш да виждаш форми и силуети, нищо реално, нищо, което да ти посочи следа, просто въображението започва да ти играе номера. Единственото солидно заключение е, че всички трупове са открити в и около Лос Анджелис. Това е неговото гробище.
	Робърт седна зад бюрото си, а Карлос продължи да гледа картата.
	— Трябва да има зависимост. При всички серийни убийци има — съгласи се по-възрастният детектив, като се облегна назад. — Прав си, обикновено е така, но както казах, този човек е различен. Няма две жертви, които да е убил по един и същи начин. Винаги пробва нови неща, като че ли експериментира. — Робърт замълча за кратко и разтърка очи. — Да убиеш човешко същество не е лесна работа, колкото и богат опит да имаш. В деветдесет и пет процента от случаите убиецът се страхува повече от жертвата. Някои използват един и същи метод просто защото знаят, че действа, и така се чувстват по-спокойни. Други се усъвършенстват и стилът им се променя с всяко следващо престъпление. Понякога убиецът установява, че методът му не е ефективен, не го удовлетворява. Може да е прекалено шумен, прекалено кървав, прекалено неконтролируем. Тогава убиецът се научава да се адаптира и пробва нови подходи, търсейки най-подходящия за себе си. В крайна сметка намира метод, който му харесва.
	— И започва да използва само него — досети се Карлос.
	— През повечето време, да, но не е задължително — поклати глава Робърт.
	Колегата му го изгледа недоумяващо.
	— Серийните убийци обикновено търсят удовлетворение… макар и извратено, но все пак. Може да бъде сексуално, чувство за власт, доближаване до Бог, но това е само половината от удоволствието.
	— Самото убиване? — със сериозен тон вметна Карлос.
	— Точно така. То е като вземането на наркотици. Когато започваш, имаш нужда от съвсем малка доза, за да постигнеш възбудата, която търсиш. Ако продължиш обаче, тази малка доза започва да не ти стига, вече имаш нужда от повече, за да постигнеш същото удоволствие. Така убийствата стават по-жестоки, жертвите трябва да страдат повече, за да може убиецът да получи удовлетворението си, но и в този случай, както с наркотиците, има постепенно развитие.
	Карлос погледна снимките.
	— Какво е постепенното тук? Всичките ми изглеждат еднакво жестоки, еднакво чудовищни.
	Робърт кимна в съгласие.
	— Като че ли е скочил направо на най-силната доза. Това навежда на мисълта, че е преминал през периода на постепенно увеличаване на по-ранен етап — заключи Карлос.
	— Пак позна. Бързо ти сече мозъкът. Всичко това обаче го има в документите от разследването — отбеляза Робърт, като кимна към двете купчини папки върху бюрото.
	— Всички убийства са извършени бавно — продължи Карлос, като отново погледна дъската.
	— Така е. Този убиец не обича да бърза. Обича да гледа как жертвата страда, да се наслаждава на болката й. Така получава удовлетворението си. Този негодник не бърза, не изпада в паника и това е най-голямото му предимство пред нас.
	— Когато изпадне в паника, човек прави грешки и забравя нещо — вметна Карлос.
	— Именно.
	— Но не и нашият човек.
	— Засега.
	— Ами този символ? Какво знаем за него? — попита младежът и посочи снимката на белега, оставен върху врата на една от жертвите.
	— Тук идва объркването. — Робърт стисна устни. — При първото разследване извикахме специалист по символика.
	— Какво каза той?
	— Каза, че символът е по-познат като двоен кинжал или меч с две остриета. Някои го наричат двойно разпятие. Произходът му не е добре документиран, но се смята, че е останал още от езически времена. Историците предполагат, че е използван още тогава.
	— Да не се впускаме в историята. Какво означава?
	— В психологията се смята, че олицетворява човек с двоен живот. Мечът с две остриета реже и в двете посоки, нали? Точно това е — черно и бяло, добро и зло в едно. Човек, който има две напълно противоположни страни.
	— Искаш да кажеш някой, който може да живее като нормален гражданин, спазващ закона, през деня, а през нощта се превръща в маниакален убиец. Така ли?
	— Точно така. Този човек може да е изтъкнат гражданин, политик, дори свещеник, който днес върши добри дела, а утре прерязва нечие гърло.
	— Това не е ли учебникарската дефиниция за шизофрения?
	— Не, не е — обясни Робърт. — Това е най-разпространената заблуда. Противно на общата представа, болните от шизофрения нямат раздвояване на личността. Шизофрениците страдат от проблеми на мисловния процес. Това води до халюцинации, илюзии, объркано мислене, необичайно говорене и поведение. Те не са опасни. В случая говорим за дисоциативно разстройство на личността, известно още като ДРЛ. Болните от ДРЛ имат множество различни самосъзнания или самоличности.
	— Благодаря за лекцията, професор Хънтър — каза Карлос с невинна усмивка.
	— Аз обаче не мисля, че нашият убиец има ДРЛ.
	— Защо?
	— Хората с ДРЛ губят контрол, когато едната самоличност надделее над другите. Нашият убиец отлично съзнава какво върши. Това му доставя удоволствие. Той не се бори със себе си.
	Тези думи накараха Карлос да се замисли за няколко секунди.
	— Ами като религиозно значение? На мен ми прилича на религиозен символ.
	— Тук става още по-сложно. — Робърт затвори очи и ги разтърка за момент. — Според специалистите има две основни теории. Според едната двойното разпятие е първият символ на Антихриста.
	— Какво? Не се ли смята, че е обърнат кръст?
	— Това е символът, който знаем днес. Двойният кръст е бил използван от пророците Исая, Езекиил и Даниил, когато са предричали края на света и възцаряването на злото.
	Карлос погледна партньора си с невярващи очи.
	— Чакай малко. Сега да не почнеш да говориш за някого с рогца и числото 666, татуирано на главата?
	— Не бих се изненадал и ако случаят е такъв — отговори Робърт, като се вгледа в снимките. — Както и да е, когато са предричали идването на дявола, те са казали, че ще дойде със символа на абсолютното зло — символ, който означава абсолютната противоположност на Бог.
	— Един изправен и един обърнат кръст?
	— Да. Символът на Исус, върху който е насложен символът на неговия антипод — Антихристът.
	— Значи наистина може би си имаме работа с религиозен фанатик.
	— Антирелигиозен фанатик — уточни Робърт.
	Настъпи кратко мълчание.
	— Каква е втората? — попита Карлос.
	— Какво?
	— Каза, че имало две теории за религиозното значение на символа. Коя е втората?
	— Дръж се да не паднеш. Убиецът може би си мисли, че той е второто пришествие.
	— Какво? Това шега ли е?
	— Де да беше. Според някои учени двойното разпятие не е комбинация от един изправен и един обърнат кръст, а два кръста един върху друг, което означава втори син Божи, второто пришествие.
	Карлос се втренчи в партньора си, за да се увери, че не го будалка. Но Робърт изглежда не се шегуваше.
	— Ама това са две съвсем различни теории. Според едната той е Антихристът, според втората — втори Христос.
	— Така е, но не забравяй, че това са само теории и засягат значението на двойното разпятие според историците. Не е задължително да са верни за нашия човек. Може просто да е избрал символа, защото му е харесал.
	— Двойният кръст използва ли се от някакви религиозни групи или секти?
	— Досега не сме намерили такива и не говоря само за Калифорния или Съединените щати. Никъде по света няма данни за групировки, религиозни или не, които да използват за свой символ двойния кръст. Ако има такава, сигурно действа в много дълбока нелегалност.
	— Какво предчувствие имаш в тази връзка?
	— Предчувствията нямат никакво значение в случая. Знам го от личен опит.
	— Хайде, кажи ми. Доколкото съм чувал, интуицията ти е почти феноменална.
	— Истината е, че не знам. Този убиец показва някои класически признаци на психопатично поведение, както повечето серийни убийци. Някои неща прави като по учебник, толкова точно, сякаш иска да повярваме, че е типичен сериен убиец. — Робърт притисна основата на носа си и затвори очи за момент. — Понякога си мисля, че имаме работа с религиозен фанатик, понякога — че е някакъв гениален престъпник, който си играе с нас, дърпа конците и ни изпраща в грешна посока. Играе игра, чиито правила само той знае и може да ги промени, когато си поиска. — Робърт си пое дълбоко въздух и го задържа за няколко секунди. — Който и да е, той е много интелигентен, много хитър, много последователен и страшно хладнокръвен. Никога не изпада в паника. Сега обаче трябва да се съсредоточим върху последната му жертва. Може би тя ще ни отведе при него.
	Карлос кимна:
	— Първо да изпратим снимката й на колкото може повече агенции за набиране на фотомодели и актьори, да установим самоличността й.
	— Мисля, че агенциите за модели и актьори трябва да останат на втори план — прекъсна го Робърт.
	— Какво? Защо?
	— Спомняш ли си какво каза Уинстън за жертвата?
	— Кое от всичко?
	— Че редовно е тренирала.
	Карл ос вдигна вежди:
	— Добро хрумване.
	— Проблемът е, че в града има хиляди зали за фитнес.
	— Наистина ли? — изненада се Карлос.
	— Да. Това е Ел Ей, градът, в който дори ако кандидатстваш за келнер, трябва да изглеждаш като манекен. Фитнесът е голям бизнес тук.
	— И това в страна, в която процентът на затлъстелите бие всички класации?
	— Както казах, това е Ел Ей, градът на красивите и атлетичните — усмихна се Робърт и показа бицепса си.
	— Аха, мечтай си!
	— Да проверим някои от по-големите зали. — Робърт замълча за момент. — Докторът каза, че е използвала скъпа козметика, нали така? Значи очевидно е харчила доста пари за външния си вид, искала е най-доброто.
	— И се обзалагам, че с такова тяло е обичала да я забелязват — добави Карлос.
	— Съгласен съм.
	— Добре, след като си специалист, коя зала за фитнес би избрал, ако искаш повече хора да се възхищават на тялото ти? — шеговито попита Карлос.
	— Ами „Голдс Джим“ ми изглежда най-добрият избор. Имат две зали в Холивуд, където ходят доста знаменитости. Да не забравяме прочутата зала на Арнолд Шварценегер във Венис Бийч.
	— Трябва да ги проверим.
	— Взимай компютърната рисунка и да отидем да поговорим с големите момчета.
	Когато Робърт стигна до вратата, мобилният му телефон иззвъня.
	— Ало, детектив Хънтър.
	— Здравей, Робърт. Липсвах ли ти? — каза металически глас.


	15.

	Карлос почти беше стигнал до стълбите, когато осъзна, че Робърт не е с него. Той спря и погледна назад. Партньорът му стоеше пред вратата на новия им кабинет с телефон в ръка. По изражението му личеше, че нещо не е наред.
	— Робърт, какво има?
	Хънтър не отговори. Инстинктивно поклати глава — съвсем леко движение, но достатъчно, та Карлос да се досети какво става.
	— По дяволите! — изруга младият детектив и се приближи до колегата си. Леко наклони глава, за да чува телефона.
	— Видя ли последния ми шедьовър?
	Мозъкът на Робърт сякаш изключи, сърцето му биеше лудешки.
	— Няма ли да ми отговориш, Робърт?
	Близо две години бяха минали, откакто бе чул за последен път металическия глас.
	— Защо да ми липсваш? — спокойно отговори той.
	Гласът се изсмя:
	— Ами може би заради напрежението, приключението. Аз давам смисъла на професията ти.
	— Честно казано, надявах се, че си се махнал.
	Отново смях:
	— О, стига, Робърт! Едва ли повярвал, че човекът, когото хванахте, съм бил аз.
	Робърт се върна в кабинета, Карлос го последва.
	— Значи той е бил поредната ти жертва, така ли?
	— Не го убих аз.
	— Ти го натопи, което е почти същото.
	— Всъщност направих ти услуга. Той беше поредната безполезна отрепка… педофил.
	Въпреки омразата си Робърт знаеше, че колкото по-дълго задържи убиеца на телефона, толкова по-голям е шансът той да допусне грешка, да изпусне някаква информация.
	— Решил си да се върнеш на сцената, а?
	Този път смехът прозвуча по-ентусиазирано:
	— Може да се каже.
	— Защо сега?
	— Имай търпение. Всяко нещо с времето си, Робърт. Много искам да си поприказваме по-дълго, но знаеш, че не мога. Исках само да ти кажа, че играта отново започна, но не се безпокой, скоро пак ще се чуем.
	Преди Робърт да успее да каже нещо, връзката прекъсна.
	— Мамка му!
	— Какво каза? — попита Карлос още преди колегата му да прибере телефона в джоба си.
	— Не много.
	— Значи вече няма съмнение, че е той, Ангела на смъртта.
	Робърт кимна кратко.
	— Да кажем на капитана.
	Робърт долови възбуда в гласа на Карлос.
	— Ще му се обадя от колата. Трябва да проверим залите за фитнес. Ти караш.
	Разговорът на Робърт с капитан Болтър беше кратък. Детективът съобщи, че отиват да проверят няколко спортни зали и че е говорил с убиеца. Капитанът бе предложил да сложат подслушвателно устройство в телефона на Робърт, но опитът се оказа неуспешен. Убиецът използваше устройство за разсейване на сигнала, което пренасочваше обаждането през двайсет различни места из целия свят.
	Нито на рецепцията в залата за фитнес, нито инструкторите бяха виждали жена, която да прилича на компютърния портрет. Ако искаха да проверят членските карти в залите, трябваше да извадят съдебна заповед и да мобилизират много хора — неоправдани мерки за търсене на сляпо.
	Залата на „Голдс Джим“ във Венис Бийч е може би най-известната зала за фитнес в света. Славата й започна с филма „Железни мускули“ през 1977 г. с участието на Арнолд Шварценегер. От професионални културисти до филмови звезди, „Голдс Джим“ във Венис Бийч е най-подходящото място за всички, които искат да покажат тялото си, но късметът отново не беше на страната на детективите. И тук никой не познаваше жената от портрета.
	— Няма начин да проверим всички фитнес зали в Ел Ей — измърмори Карлос, когато стигнаха до колата.
	— Знам, че нямаше голям шанс, но трябваше да пробваме — каза Робърт, като разтърка очите си. Изминалата безсънна нощ започваше да оказва ефекта си.
	— И какво сега? Агенциите за фотомодели и актьори?
	— Още не. — Робърт се замисли за момент. — Доктор Уинстън беше сигурен, че жертвата е имала пари и е харчила доста, за да се поддържа.
	— Да, и какво?
	— Ако е била прохождаща актриса или манекенка…
	— … нямаше да има толкова пари за харчене — довърши мисълта на колегата си Карлос.
	— Момче, ти имаш заложби. Мислил ли си да станеш детектив? — пошегува се Робърт.
	Карлос му показа среден пръст.
	— Има още едно място, където можем да потърсим.
	— Къде? — заинтересува се Карлос.
	— Ако е била неуспяла актриса или фотомодел, пак е имало начин да изкарва много пари. Ти сам го спомена по-рано.
	Карлос се намръщи. След няколко секунди щракна с пръсти към Робърт.
	— Проститутка — обяви триумфално.
	Робърт се усмихна одобрително:
	— Да. И познавам най-подходящия човек, с когото да говорим.
	— Да тръгваме — нетърпеливо извика Карлос.
	— Още не. Той работи нощем. Зает ли си довечера? — попита Робърт, като намигна.
	— На среща ли ме каниш?
	Сега Робърт показа на партньора си среден пръст.


	16.

	Джордж Слейтър излезе от кабинета си в реномираната адвокатска кантора „Тейл и Джош“ както обикновено — в шест и половина вечерта. Жена му, Катрин, знаеше, че съпругът й няма да се прибере за вечеря, защото днес беше вторник — вечер за покер.
	Джордж бе човек с обикновена външност, от онези, които никога не привличат вниманието, когато ги видиш на улицата, но не можеше да се отрече, че беше хубав мъж. Около метър и осемдесет висок, с тъмнокафяви очи и тъмнокестенява коса, облечен с избрани с вкус дрехи, които винаги успяваха да скрият хилавото му телосложение.
	След като си тръгна от работа, той се качи в луксозния си джип „Мерцедес“ М-класа, пусна новините по радиото и потегли към малкия апартамент под наем в Бел Гардънс. Беше намерил апартамента по интернет и се спазари директно със собственика, за да избегне посредническите агенции. В замяна на неговото мълчание Джордж се съгласи да му плати в брой — наемът за цяла година в аванс.
	Двете копия на договора за наем и разписката за получената сума бяха единствените документи за сделката. Нищо, което да може да се проследи. Дори името му в договора беше фалшиво — Уейн Роджърс. Джордж не поемаше абсолютно никакъв риск. Нямаше начин да го свържат с апартамента.
	Жилището се намираше на много тиха улица в покрайнините на Бел Гардънс и това идеално уреждаше Джордж. Означаваше, че по-малко хора ще го виждат да влиза и излиза, подземният гараж на сградата му осигуряваше скривалище от любопитни погледи.
	Едностайният апартамент не беше голям, но бе подходящ за ролята си. Нямаше луксозно обзавеждане. От вратата се влизаше направо в малък хол с бели стени. Почти в средата на помещението с лице към една празна стена бе поставен триместен черен кожен диван. Нямаше телевизор, нямаше картини, нямаше килим. Всъщност, освен дивана единствената друга мебел в хола бе поставката за списания. Кухнята беше малка и много чиста. Печката бе чисто нова, неизползвана. В хладилника имаше само дванайсет бири, няколко шоколада и кутия портокалов сок. Апартаментът не беше за живеене.
	Спалнята бе свързана с банята и се намираше в дъното на къс коридор. Вътре точно срещу вратата беше разположено екстравагантно двойно легло с помпозна табла от ковано желязо. Отляво стоеше гардероб с огледала на вратите. Лампите имаха копче за регулиране на светлината, което Джордж обичаше да нарича „ключ за лунна светлина“. Това беше най-важната стая в апартамента.
	Джордж затвори вратата след себе си, остави куфарчето си до дивана и влезе в кухнята. Взе една бира от хладилника, отвори я и се върна в хола. Бирата беше леденостудена и му донесе облекчение след горещия ден. Той изпи половината бутилка, после се настани на дивана и извади втория си мобилен телефон от куфарчето. Много малко хора знаеха този номер и жена му не беше сред тях. Джордж отпи още една глътка студена бира, преди да прочете последното текстово съобщение:

	Ще дойда около 9,15. Нямам търпение да те видя.

	Съобщението не беше подписано, но нямаше нужда. Джордж, или Уейн, както още го познаваха, знаеше много добре от кого е — от Рафаел.
	Беше се запознал с високия пуерториканец чрез една агенция за жигола преди година. Отначало връзката им беше чисто професионална, но скоро прерасна в забранена връзка. Джордж знаеше, че Рафаел е влюбен в него, но макар че чувствата му към пуерториканеца също бяха силни, той все още не беше готов да ги нарече любов.
	Погледна часовника си — осем без десет. До идването на любовника му имаше около час. Той допи бирата и реши да си вземе душ.
	Докато водата масажираше умореното му тяло, Джордж изпита чувство за вина. Обичаше Катрин и харесваше да се люби с нея в редките случаи, когато тя му позволеше. Може би ако бяха останали в Алабама, нещата щяха да се развият по друг начин, но Лос Анджелис му бе предложил нещо ново. В съвременното общество много хора приемаха двойната сексуалност като нещо нормално. Но не и Катрин.
	Катрин Слейтър, по баща Харис, бе родена в Тиодор, Алабама. Родителите й бяха изключително религиозни и я бяха възпитали строго. Тя ходеше редовно на черква, понякога по пет-шест пъти седмично. Надменна и мнителна, твърдо смяташе, че преди брака не трябва да има секс, но дори и след това той не биваше да се използва като инструмент за получаване на плътско удоволствие.
	С Джордж се запознаха като първокурсници в юридическия факултет на Щатския университет на Алабама. И двамата бяха пълни отличници, затова приятелството им бързо прерасна в невъзможна безполова връзка. Заслепен от огромното си желание да бъде с нея, Джордж поиска ръката й месец след дипломирането им.
	Скоро след сватбата им той бе поканен на работа в една известна адвокатска кантора в Лос Анджелис — „Тейл и Джош“.
	В очите на Катрин Ел Ей беше порочен, престъпен град, управляван от похотта, наркотиците и алчността, но след две седмици спорове и обещания все пак прие, че предложението за работа на Джордж е твърде добро, за да откаже.
	Изобщо не я притесняваше това, че преместването я Лос Анджелис не вземаше предвид нейните възможности за професионално развитие. Катрин не ламтеше за кариера. Родителите й я бяха възпитали да бъде добра съпруга, да се грижи за дома, децата и мъжа си и тя искаше да се занимава точно с това. Пък и мислеше, че на Джордж няма да му хареса в Лос Анджелис и след година-две той ще се умори от „ярките светлини на големия град“. Жестоко грешеше.
	След като спечели второто си дело в новата адвокатска кантора, Джордж бе поканен от клиента си на частно парти да отпразнуват победата.
	— Недей да водиш жена си — предупреди го той. — Така ще бъде по-забавно, ако разбираш какво искам да кажа.
	Мистериозната покана заинтригува Джордж. Той се оправда пред Катрин с обичайното „ще работя до късно“ и отиде сам на партито в луксозно имение в Бевърли Хилс. Онова, което видя, завинаги промени живота му.
	Единствената среща на Джордж с порноиндустрията се бе състояла в гимназията. Един негов приятел се беше докопал до стара видеокасета и няколко порносписания през уикенда, докато родителите му ги нямаше. Джордж никога нямаше да забрави този филм, но сега не гледаше кино, не гледаше актьори. За една вечер той бе посветен в садомазохизма, груповия секс, сексуалното робство, „златния душ“; неща, които дори не беше сънувал. Откри свят, за който не беше подозирал, че съществува извън порнографските книги и филми. Разкрепостен секс, безплатни наркотици — място, където всичките ти фантазии се сбъдват, където можеш да освободиш и най-мрачните си сексуални желания, без да те е срам. Там, в екипираното за всякакви полови извращения подземие на луксозното имение, Джордж за първи път опита секс с друг мъж и страшно му хареса. След това не можеше да се насити на новооткрития подмолен начин на живот. Обожаваше оргиите, хората, които срещаше, тайнствеността.


	Джордж бавно се избърса и уви кърпата около кръста си. Очакването да види отново Рафаел го възбуди. Отиде в кухнята, взе още една бира и погледна часовника на стената — 8:45, малко оставаше. Той се подвоуми дали да се облече, но щеше да бъде по-вълнуващо да посрещне любовника си само по кърпа.
	И двамата обичаха ролевите игри в секса и Джордж вече бе измислил сценария за тази нощ. В спалнята той отвори гардероба, който беше пълен с всевъзможни секс играчки: камшици, вериги, въжета, топки за запушване на устата, кожени каиши, белезници, всичко, което може да роди въображението.
	Внимателно избра играчките, които му трябваха за сценария, и ги остави на леглото. Възбудата му започваше да личи през кърпата. На вратата се почука. Той погледна часовника си — 8:53. „Подранил е — помисли си Джордж. — Сигурно и той е нетърпелив, колкото мен“.
	Със самодоволна усмивка на уста отиде при вратата и отвори.
	— Кой сте вие?
	Усмивката му се смени с тревожно изражение.
	Вместо отговор получи удар в корема, силен и точно прицелен. Сви се от болка, въздухът му излезе, в изцъклените му очи се изписа ужас. Докато се опитваше да си поеме дъх, отстъпи крачка назад, но това не го спаси от втория удар. Този път ритник между краката. Джордж падна назад и кърпата се свлече на пода. Искаше да каже нещо, да се съпротивлява, но нямаше сила.
	Нападателят спокойно затвори вратата на апартамента и се приближи до сгърченото тяло на адвоката. Джордж не разбираше какво става. Изхриптя, не можеше да диша, изведнъж видя спринцовката и сърцето му прескочи. С бързо движение нападателят заби иглата във врата му и изведнъж болката изчезна, съпротивата секна. Настъпи тъмнина.


	17.

	Крис Мелроуз работеше в Окръжната лаборатория по съдебна медицина от три години. Още от дете харесваше смъртта, всичко мъртво. Първоначално бе възнамерявал да стане криминалист, но заради лоши оценки не успя да влезе в университета. Затова първата му работа беше като момче за всичко в моргата. Задълженията му включваха уреждане на погребения, облицовка на ковчези, подготвяне на телата, но това не беше достатъчно. Крис искаше живота, за който винаги си беше мечтал. Искаше напоените с кръв парцали, масите от неръждаема стомана, задушливата и опияняваща миризма на смърт. Искаше да работи с трупове в сурово състояние, преди да бъдат измити и подготвени за погребението. След като кандидатства за почти всички нисши служби в окръжната морга, той най-после получи работа като лабораторен разносвач. Новите му задължения включваха почистване на секционните зали, местене на труповете в и от хладилните камери, поддръжка на инструментите готови за използване. Патоанатомите в отдела по съдебна медицина не бяха виждали някой да върши толкова съвестно работата си. Крис се ползваше с благоволението на всички. Онова, което обичаше най-много, бе да гледа аутопсиите. Никой от патолозите нямаше нищо против. Нощната смяна на Крис беше от 19,30 до 7,30 часа. Той обичаше да прави първата си почивка малко преди полунощ, да запали цигара и да хапне набързо банан и сандвич с фъстъчено масло и мед.
	Крис дръпна за последен път от цигарата, изстреля я с показалец и проследи бледото жълто огънче, което изписа дъга във въздуха. Стана от малката пейка, на която седеше, сгъна празното пликче от сандвича си и тръгна към сградата на моргата. Нечия студена ръка го сграбчи за рамото.
	— Здрасти, Крис!
	— Боже мили! — Крис подскочи и се обърна с лице към мъжа, застанал зад него. Сърцето му щеше да изскочи. — Луд ли си? Изкара ми акъла от страх!
	Марк Кълан се усмихна пресилено.
	— Ако бях въоръжен, щеше да си мъртъв. Как може да се промъкваш така зад гърба на хората? — попита Крис, като постави ръка на гърдите си.
	— Аз съм детектив, обичам да се промъквам зад гърба на хората — отвърна Кълан и отново се усмихна. — Освен това защо ти е да носиш оръжие? Всички, с които общуваш, са вече мъртви.
	— Всеки се въоръжава в наши дни. Не забравяй, че сме в Ел Ей. Както и да е, отдавна не съм те виждал. Какво искаш?
	Крис беше около трийсетте, леко закръглен, с права тъмнокестенява коса, която подстригваше късо. Имаше странни котешки кафяви очи, червендалесто лице и голям нос.
	— О, Крис, отбих се да поздравя един стар приятел.
	Крис не отговори. Само вдигна вежди и зачака Кълан да каже за какво е дошъл.
	— Трябва да проверя какво ново сте получили през последните няколко дни — каза детективът.
	Трупове ли имаш предвид?
	— Какво друго мога да имам предвид, умнико?
	— Защо не подадеш заявление, нали си ченге все пак?
	— Правя го за един приятел, не е официално.
	— Приятел? — измърмори подозрително Крис.
	— Ти на полицай ли ще ми се правиш? Какви са тези въпроси, по дяволите? Просто ми покажи телата, ако обичаш.
	— Ами ако ти кажа, че не мога, защото не е разрешено?
	Кълан постави дясната си ръка на врата му и го придърпа към себе си.
	— Тогава ще се ядосам, а сигурно не искаш да се стигне дотам, нали?
	Мълчание.
	Кълан стегна хватката си.
	— Добре… добре. — Крис вдигна ръце. Гласът му прозвуча жално. — И без това се прибирам вътре.
	— Добро момче — каза Кълан и го пусна.
	Влязоха в моргата мълчаливо. Едно от предимствата на това късно посещение беше, че нямаше да се наложи Кълан да влезе през главния вход: в сградата беше много по-спокойно, нямаше нужда да показва значката си и не трябваше да подписва документи — по-малко подозрения.
	Стигнаха до служебния вход от южната страна на сградата и Крис въведе шестцифрен код на електронната ключалка. Дебелата метална врата избръмча и се отвори.
	— Изчакай тук, сега се връщам — каза той и бързо влезе, като остави озадачения Кълан навън. След по-малко от минута Крис отново се появи. Носеше бял гащеризон, какъвто ползват патолозите.
	— Облечи го. Този е най-големият, който намерих.
	— Подиграваш ли ми се?
	Последното, което му трябваше сега на Крис, бе да се разчуе, че е пуснал в сградата външен човек, без да го запише на регистрацията, пък дори да беше полицай. Той преведе Кълан през пустия коридор на партера, през масивна двойна врата и нагоре по стълбището към първия етаж.
	Кълан беше минавал по тези коридори безброй пъти, но въпреки това стомахът му се сви. Никога не би го признал, но се радваше, че не е сам. Стигнаха до последната стая в дъното на коридора.
	След всяка аутопсия телата се преместваха в хладилната камера, или както я наричаха всички в центъра по патоанатомия, големия фризер. В помещението имаше място за петдесет трупа. Кълан и другите детективи от отдел „Наркотици“ имаха друго название за тази стая — кошерът на смъртта.
	Крис заключи вратата след себе си, за да не ги изненада някой, и отиде при компютъра на бюрото в дъното на кабинета.
	— Така, да започваме… мъж или жена? — измърмори той, без да губи време. Колкото по-бързо се отървеше от Кълан, толкова по-добре.
	— Жена.
	— Бяла, чернокожа…
	— Бяла, руса, сини очи, стройна и много красива.
	Крис се усмихна лукаво.
	— Добре, от коя дата искаш да проверя?
	— Пробвай от петък.
	Крис инстинктивно погледна часовника си.
	— Това трябва да е… 1 юни, нали?
	— Да, точно така.
	— Добре.
	Крис въведе информацията в компютъра и след по-малко от пет секунди резултатът се появи на монитора.
	— Да, имаме шестнайсет съвпадения. Можеш ли да ми кажеш име?
	— Да. Джени Фарнбъро, но не съм сигурен, че ще излезе.
	Крис бързо прегледа списъка.
	— Да, прав си. Няма я.
	— Някакви неидентифицирани женски трупове?
	Крис отново погледна списъка.
	— Да, има четири.
	— Хайде да ги проверим.
	Крис натисна няколко пъти мишката и отпечата четирите имена.
	— Добре, да погледнем — обяви и тръгна към хладилната камера.
	Спряха пред врата с надпис С11, първият номер от списъка. Малко повече от пет минути бяха достатъчни, за да проверят и четирите неидентифицирани тела. Джени Фарнбъро не беше сред тях.
	— Това ли са всички трупове? Има ли друга хладилна камера? — попита Кълан.
	— Да, има още една в подземието, но аз нямам достъп до нея.
	— Как така? Защо?
	— Това е зона с ограничен достъп.
	— Защо в моргата има зона с ограничен достъп?
	Крис с готовност даде обяснение за нещо, неизвестно на един лосанджелиски детектив:
	— Някои трупове могат да бъдат опасни: радиация, отрови, силно заразни болести — такива неща. В тези случаи аутопсията се прави в зоната с ограничен достъп лично от главния патоанатом.
	— Знаеш ли дали в момента там има труп?
	— Доктор Уинстън прави аутопсия до късно снощи. След това не качиха тялото тук и съм почти сигурен, че все още е долу.
	— Иначе би трябвало да го качат в кошера, нали?
	— Какъв кошер? — намръщи се Крис.
	— Тази стая… хладилникът — обясни леко раздразнено Кълан.
	— Не, онази секционна има собствено хладилно помещение. Тялото може да остане там неограничено време — обясни Крис, засилвайки раздразнението на детектива.
	— Сигурен ли си, че не можеш да ме вкараш там?
	— Няма как. Само доктор Уинстън има ключ и винаги го носи със себе си.
	— Няма ли друг начин да се влезе?
	— Не. Вратата е с аларма и на стената има камера. Ако не си поканен, не можеш да влезеш.
	— Колко трупа има там сега?
	— Само един, доколкото знам.
	— Имаш ли снимка на тялото или други документи на компютъра?
	— Не. Доктор Уинстън пази всичко свързано с тези случаи в района с ограничен достъп. Дори не ги добавят към общия архив, докато той не даде разрешение. Но дори да имах снимка на тялото, едва ли щеше да ти е от полза.
	— Защо?
	— Ами според слуховете трупът е неузнаваем. Казват, че нямал лице.
	— Какво? Сериозно?
	— Така чух.
	— Обезглавен?
	— Не знам. Просто чух, че трупът няма лице. Може да е отнесено от изстрел с ловна пушка. Случва се — добави Крис, като поклати глава.
	Марк Кълан се замисли за момент. Вероятността единственият труп в района с ограничен достъп да е на Джени Фарнбъро беше нищожна. Нямаше смисъл да се задълбочава.
	— Благодаря, Крис. Би ли ми направил една услуга? Гледай за трупове, отговарящи на описанието, което ти дадох. Ако излезе нещо, обади ми се. Важно е.
	Кълан даде на Крис една от визитните си картички.
	Крис я погледна за момент.
	— Дадено. Всичко за родната полиция.
	— Хайде, аз ще тръгвам. Трябва да слезеш с мен заради шифъра на ключалката.
	Излязоха от хладилната камера и се върнаха мълчаливо при задния вход. Кълан съблече гащеризона, докато Крис въвеждаше шифъра. Детективът беше доволен, че отново излиза на открито.
	Седна в колата си и запали цигара. В Лос Анджелис имаше още две морги — една в Санта Кларита и една в Уест Ланкастър, но той не беше сигурен, че си струва да си губи времето с тях. Допуши цигарата и реши, че е направил всичко, което беше по силите му, за да намери Джени Фанрбъро. Така или иначе, тя беше просто една проститутка. На другата сутрин щеше да се обади на Джером и да му каже. Сега имаше по-важни занимания.


	18.

	Булевард „Сънсет“ е една от най-известните улици на Лос Анджелис, но най-прочут е участъкът между Холивуд и Бевърли Хилс, наречен „Сънсет Стрип“. На „Стрип“ се намират много луксозни рок клубове, ресторанти, бутици и нощни локали. Още от седемдесетте години това е „мястото, което човек задължително трябва да види в Ел Ей“. Всяка вечер „Стрип“ се озарява от ярки неонови лъчи и движението почти спира, когато многобройни коли излязат на претъпкания от хора булевард. За знаменитости и хора, мечтаещи за звездна слава, за туристи, зяпачи и наркопласьори „Сънсет Стрип“ определено е мястото, което човек трябва да посети, ако търси силни изживявания в Града на ангелите.
	— Припомни ми пак с кого трябва да се видим този път — попита Карлос, когато Робърт паркира на Хилдейл Авеню, на една пресечка от „Стрип“.
	— С една отрепка, която се подвизава под името Джей-Джей.
	Робърт слезе и взе якето си от задната седалка.
	Хуан Хименес, известен повече като Джей-Джей, беше дребен сводник, въртящ бизнеса си около булевард „Сънсет“. Имаше пет момичета и ги експлоатираше жестоко. Държеше ги зависими от някой силен наркотик. Джей-Джей беше жесток човек и от време на време някое от момичетата постъпваше в болница с драскотини, синини, дори някоя счупена кост. „Спънах се и паднах“, бе обичайното съмнително обяснение. Джей-Джей беше арестуван няколко пъти, но никое от момичетата нямаше смелостта да го съди. Най-силното му оръжие беше страхът. „Само да гъкнеш, ще те заколя“.
	— Как може да ни помогне? — попита Карлос.
	— Той познава тези улици и момичетата, които работят по тях, по-добре от всеки друг. Ако жертвата е била проститутка, може да ни каже. Е, ще се наложи да включим известно „убеждение“.
	Двамата детективи тръгнаха по „Сънсет Стрип“ през тълпата от хора, блъскащи се пред баровете и клубовете.
	Карлос се заоглежда като хлапе в магазин за играчки.
	— Къде отиваме?
	— Ето там.
	Робърт посочи цветния надпис над вратата на „Сънсет“ 9015. Бар „Рейнбоу“ е любимо заведение на много рокаджии още от седемдесетте години и не се бе променил много оттогава. Стените бяха украсени със златни плочи, китари, снимки и автографи на различни състави и музиканти. От колоните кънтеше музика, а барът и масите бяха заети от дългокоси мъже и полуголи изрусени жени.
	— Този Джей-Джей да не е рокаджия? — изненада се Карлос.
	— Колкото и да не е за вярване.
	— Мислех, че е кубинец или някъде от Южна Америка.
	— От Пуерто Рико е.
	— Тия типове не си ли падат по салса или меренге?
	— Джей-Джей е изключение.
	Карлос се огледа — макар че стояха встрани от тълпата, никой не им обръщаше внимание.
	— Виждаш ли го някъде?
	Робърт бързо огледа масите и бара.
	— Още не, но това е любимото му заведение. Ще се появи. Да го почакаме.
	Поръча си портокалов сок, а Карлос — диетична кока-кола.
	— Между другото, ако си гладен, правят страшни пържоли — отбеляза Робърт, като вдигна чашата си.
	— Често ли идваш тук? — малко презрително попита Карлос.
	— Бил съм няколко пъти.
	— Брей! „Хайдаут“ в Санта Моника, „Рейнбоу“ на „Сънсет Стрип“… ти си бил голям купонджия.
	Робърт не коментира, а съсредоточи вниманието си към входа. Не беше виждал Джей-Джей от близо пет години, но високият, много хилав мургав пуерториканец с черни очи като мъниста, невъзможно големи уши и криви зъби нямаше как да се сбърка.
	Към бара се приближи висока блондинка с тесни кожени панталони и изрязано боди с надпис РОК КУЧКА на гърдите и се настани отдясно на Робърт.
	Поръча си „Бавно и дълго чукане“ и му се усмихна предизвикателно. Робърт също се усмихна и за момент погледът му спря върху гърдите й.
	— Харесват ли ти? — попита тя с прелъстителен глас.
	— Ъмм… какво да ми харесва? — престори се на глупав Робърт.
	Тя сведе очи към гърдите си, които изглеждаха така, сякаш щяха да се пръснат.
	— Циците ми, глупчо. Видях те да ги зяпаш.
	— Хванаха те — изсмя се Карлос.
	„Няма какво да се правя на засрамен“ — помисли си Робърт.
	— Ами… добре изглеждат.
	— Чисто нови са — гордо обяви жената.
	Барманът донесе коктейла й и без да отмества очи от Робърт, тя лапна сламката с червените си устни и бавно започна да смуче.
	— Това хубаво ли е? — попита детективът.
	— Бавното чукане винаги е хубаво — отвърна тя, като отново смукна и се присламчи по-близо до него. — Може би мога да ти покажа някои неща — прошепна в ухото му и погали с пръст ръката му.
	Всичко стана много бързо. Джей-Джей влезе, видя Робърт и моментално изскочи навън, тичайки като играч за точка, която може да спечели на отбора му националната купа по американски футбол. Робърт нямаше време да предупреди партньора си, чието внимание бе изцяло погълнато от новите гърди на блондинката. Трябваше да действа мълниеносно. След секунди по-възрастният детектив вече гонеше Джей-Джей по булеварда. Тичаше бързо въпреки масивното си и мускулесто тяло, но сводникът беше по-слаб, по-лек и пъргав като мишка. Робърт реши първо да опита с метода на убеждението.
	— Джей-Джей, искам да поговорим. Спри, по дяволите!
	Джей-Джей сякаш не го чу и след самоубийствен опит да пресече булеварда, без да гледа колите, хукна към пицарията „Франки и Джони“. Робърт го последва, но постоянно пречкащите се хора го забавиха. На два пъти се наложи да изпълнява сложни пируети, за да не се сблъска с някого.
	На две пресечки от „Рейнбоу“, набирайки още по-голяма скорост, Джей-Джей свърна наляво пред знаменитата яркочервена сграда на „Уиски А Гоу Гоу“. Робърт беше по петите му, но отново се наложи да заобикаля минувачи и стъпи накриво на една неравност на тротоара. Левият му глезен се подви. Остра болка преряза целия му крак. Той почти спря и закуцука непохватно.
	— Мамка му!
	Джей-Джей изчезна в далечината.
	Внезапно с периферното си зрение Робърт мярна силует, който профуча покрай него с невероятна скорост. Карлос тичаше като за олимпийски медал. Беше изостанал от Робърт само на няколко крачки и сега бързо настигаше Джей-Джей, който сви надясно в тясна уличка към някакъв склад. Робърт закуцука след тях.
	Карлос бързо застигна пуерториканеца. Протегна ръка и го хвана за яката на якето.
	— Добре, добре, предавам се! — извика Джей-Джей, като забави крачка и вдигна ръце.
	Късно. Карлос го завъртя, блъсна го в стената и изви дясната му ръка зад гърба. Джей-Джей изпищя от болка.
	— Да бягаш от въоръжени полицаи… глупав ли си, или това е някакъв нов спорт? — задъхано попита Карлос.
	— Пусни ме, нищо не съм направил.
	След половин минута Робърт ги настигна.
	— Добре ли си? — попита Карлос, като още стискаше ръката на пуерториканеца.
	— Нищо ми няма. Само си навехнах глезена.
	— Пусни ми ръката!
	— Млъквай! — изкрещя Карлос и отново блъсна Джей-Джей в стената.
	Робърт погледна сводника в очите:
	— Какво означава това, по дяволите? За какво беше това тичане?
	— Навик бе, брато. Какво искате? Пусни ме, човече!
	Извъртя се в опит да се измъкне от хватката на Карлос. Робърт кимна на колегата си, който пусна ръката на сводника.
	— Не можеш да правиш така, мой човек. Аз съм американски гражданин — заяви Джей-Джей, заразтърква дясната си китка с лявата ръка и се отдръпна от стената.
	— Да ти приличаме на имиграционна полиция? Леле, ти си бил по-глупав, отколкото изглеждаш — сопна се Карлос.
	— Американски гражданин ли? Ти си сводник, Джей-Джей, и последния път, когато проверих в отдел „Проституция“, все още беше нелегално пребиваващ в Калифорния. Мога веднага да те тикна зад решетките — добави Робърт, като притисна пуерториканеца до стената.
	— Стига сте ме блъскали в тая стена, бе!
	— Ако глезенът ми се подуе, същото ще стане и с муцуната ти — заплаши детективът.
	— Не съм аз виновен, мой човек.
	— Разбира се, че ти си виновен, мой човек. Ако не беше хукнал като заек, нямаше да си навехна крака.
	— Защо ме гониш бе, човек? Не съм направил нищо.
	— Знам. Искаме само да ти зададем няколко въпроса.
	— Защо не каза веднага?
	Робърт изгледа заплашително сводника, после извади компютърния портрет на убитата жена от джоба си.
	— Искаме да разберем коя е тази жена, професионалистка или не.
	Джей-Джей разгледа картинката за няколко секунди. Ухили се подигравателно:
	— Да, познавам я. Имам я на една компютърна игра.
	Карлос го фрасна по тила.
	— На отворко ли ще ми се правиш? Вече започвам да губя търпение.
	— Хей, мой човек. Това е полицейски произвол. Мога да те съдя.
	Този път Робърт го удари по главата.
	— Да не мислиш, че сме дошли да си играем? Погледни пак рисунката. Познаваш ли тази жена? — гласът му прозвуча по-заплашително.
	Джей-Джей отново погледна картинката, този път по-съсредоточено. След няколко секунди отговори:
	— Може би… не съм сигурен.
	— Напрегни си мозъка.
	— Курва ли е?
	— Има голяма вероятност, Джей-Джей. Нямаше да те питаме, ако предполагахме, че е адвокатка, нали?
	— О, много смешно. — Джей-Джей взе рисунката от ръцете на Робърт. — Прекалено красива е, за да работи на улицата, не че моите момичета не са хубави…
	— А-ха.
	Робърт почука с показалеца си върху рисунката, за да привлече вниманието на сводника върху нея.
	— Ако е проститутка, сигурно работи за едрите риби. Елитна курва.
	— Как можем да разберем? — попита Карлос.
	— Толкова красиво момиче може да работи само за един човек в околността — за Краля.
	— Елвис да е възкръснал и да е станал сутеньор? — намръщи се Карлос.
	— Не Краля на рока, мой човек. Говоря за Краля на дилърите.
	— Крал на дилърите ли? Какъв е тоя тип?
	— Тип, с когото не е здравословно да се забъркваш.
	— Къде можем да намерим този Крал? — намеси се Робърт.
	— Няма да го намерите на улицата. Той е в големия бизнес. — Джей-Джей почеса един малък белег над лявото си око. — Какво ще спечеля, ако ви кажа?
	— Ще запазиш всичките си грозни зъби в устата и няма да нацапаш с кръв евтиния си костюм. Мисля, че сделката е изгодна — отговори Карлос и отново притисна сводника до стената.
	— Кой е тоя тип, по дяволите? — обърна се Джей-Джей към Робърт и се отдръпна на една крачка от партньора му.
	— Аз съм човекът, който ще нацапа евтиния ти костюм с кръвта ти, ако не ни кажеш каквото искаме да знаем — отвърна Карлос, като отново се приближи до него.
	— Това е новият ми партньор, Джей-Джей, и като гледам, май не те харесва много. На твое място щях да отговоря на въпроса.
	— Добре, добре. Само го дръж по-далеч от мен. Какъв ден сме днес?
	— Вторник, защо? — отвърна Карлос.
	— На практика вече е сряда. Един без четвърт — поправи го Робърт.
	— Добре. В петък и събота вечерта ходи в клуб „Вангард“ в Холивуд. Можете да го намерите на терасата за специални гости.
	— Ами тази нощ? Къде можем да го намерим сега?
	— Откъде, по дяволите, да знам, мой човек. Казах ви, клуб „Вангард“ в петък и събота.
	— Имай късмет да ни будалкаш — заплаши Карлос.
	— Защо ще ви будалкам? Нямам никакво желание да ви виждам пак вас двамата.
	Робърт постави ръката си върху рамото на Джей-Джей и го стисна. Сводникът се преви от болка.
	— Дано да казваш истината, мой човек.
	Джей-Джей напразно се опита да се измъкне от хватката на детектива и заскимтя:
	— Истината казвам, човече. Кълна се.
	Робърт го пусна и Джей-Джей започна да изтръсква сакото си с две ръце.
	— Гледай какво направи с костюма ми. Тия дрехи не са никак евтини.
	— За колко си взел тази дрипа? Долар и деветдесет и пет? — презрително попита Карл ос.
	— Да, вие двамата сте много забавни.
	— Я по-добре бягай оттук, докато не съм размислил и не съм ти разбил носа.
	— Тръгвам, приятел, махам се.
	Джей-Джей измърмори нещо на испански и се отдалечи. Карлос го изчака да се скрие от поглед, преди да заговори:
	— Какво мислиш?
	— Изглежда, че в петък ще сме на клуб — отговори партньорът му и извади ключовете на колата си.


	19.

	Робърт натисна педала на газта четири пъти, пъхна ключа в стартера и запали. Двигателят се задави, после изтропа. Таблото светна, но колата не тръгна. Робърт върна ключа в начално положение, отново натисна газта няколко пъти и пак опита. Този път задържа ключа завъртян около дванайсет секунди, като държеше педала натиснат. Двигателят отново се задави и издаде застрашително свирене като локомотив.
	— Не е истина — измърмори Карлос, като се втренчи в бледо проблясващите лампички на таблото.
	— Спокойно, без паника. Двигателят просто е малко капризен.
	— Под „капризен“ сигурно имаш предвид стар. Както и да е, проблемът не е в двигателя. На мен това ми прилича на спаднал акумулатор.
	— Имай ми доверие. Познавам тази кола. Ще се оправи.
	Робърт пробва още веднъж, но този път колата не издаде звук. Лампичките просветнаха за момент, после…
	— Хм… май по-добре да повикаш фирмата си за пътна помощ.
	— Нямам такава.
	— Какво? Моля те, кажи ми, че се шегуваш — измърмори Карлос, като се облегна на вратата.
	— Не се шегувам.
	— Луд ли си? Имаш кола, която е на… На колко години е?
	Робърт се намръщи, опитвайки се да си спомни точната година на производство.
	— Около четиринайсетгодишна е.
	— Имаш кола на четиринайсет години и не си застрахован за пътна помощ? Или си прекален оптимист, или опитен автомонтьор, а не съм виждал ръцете ти нацапани е машинно масло.
	— Казвам ти, познавам тази кола. Трябва да й дадем малко време да си почине и после ще запали. Винаги го прави. И така, кафе или бира?
	— Какво?
	— Трябва да запълним някак времето… двайсетина минути. Е, можем просто да седим и да чакаме, но след като сме на „Сънсет Стрип“, по-добре да вземем нещо за пиене. Затова кафе ли предпочиташ или бира?
	Карлос погледна партньора си с невярващи очи:
	— Не виждам как изчакването, колкото и дълго да е то, ще презареди акумулатора ти, но мога да взема едно кафе.
	— Значи бира — отсече Робърт и отвори вратата да слезе.
	— Дали да не се върнем в „Рейнбоу“? Можем да продължим разговора с онази блондинка — подразни го Карлос.
	— Няма проблем, имам телефонния й номер.
	Намериха малък, спокоен бар на „Хамънд Стрийт“. Минаваше един и повечето клиенти вече си тръгваха. Робърт поръча две бири и торбичка лед за глезена си. Двамата седнаха в дъното на заведението.
	— Как е кракът ти? — попита Карлос.
	— Добре е. Само леко навяхване. Ледът ще спре отока. — Робърт постави торбичката върху крака си и го вдигна на един празен стол. — Няколко дни няма да мога да тичам, но нищо по-сериозно.
	Карлос кимна.
	— Не бях виждал някой да тича като тебе — отбеляза Робърт. — Да не си бил олимпийски шампион или нещо такова?
	Карлос се усмихна и белите му, равни зъби заблестяха:
	— Бях в университетския отбор.
	— Изглежда, че си бил много добър.
	— Имам няколко медала. — Звучеше повече засрамен, отколкото горд. — Ами ти? Ако не си беше навехнал глезена, щеше да го настигнеш. А е наполовина на твоите килограми.
	— Не съм бърз колкото теб, това е сигурно — поклати глава Робърт.
	— Може някой ден да проверим — предизвикателно се усмихна Карлос.
	Силен трясък откъм бара привлече вниманието им. Някой беше паднал от стола, беше се изтъркалял на пода и бутилката му се бе счупила.
	— Отивай си вкъщи, Джо — каза нисичката кестенява сервитьорка, докато помагаше на клиента да се изправи.
	— Нещо в това разследване не е наред — измърмори Карлос, докато гледаше как Джо излиза от заведението.
	— В това разследване нищо не е наред, но нека да чуем какво мислиш ти — отвърна Робърт и отпи глътка бира.
	— Как е възможно в тази съвременна епоха да не открием никаква следа от убиеца? Разбирам, че разполага с много време да почисти след себе си, но ние имаме лампи, химикали и всякакви джаджи, с които можем да откриваме прашинки на пода. Има ДНК тестове, с които можем да разкрием човек по следи от слюнката му. По дяволите, ако убиецът се е изпърдял в къщата, криминалистите ни сигурно имат устройство, с което да го засекат. Как е възможно местопрестъпленията да са толкова чисти?
	— Много просто. Той никога не убива жертвите си там, където ги намираме.
	Карлос кимна, почти съгласен с теорията на Робърт.
	— Да вземем например сегашната жертва. Тя не е била одрана в старата дървена барака. Убиецът със сигурност има тайна квартира, много скрито място, където се чувства в безопасност, където може необезпокоявано да измъчва жертвите си, където знае, че никой няма да му пречи. Цялата мръсна работа, кръвта, шумът, следите, остават другаде. После превозва жертвата там, където иска да я открием, обикновено на уединено място, където рискът някой да го види, е много малък. Достатъчно е само да бъде облечен с някакъв плътен костюм, който да не позволява оставянето на частички.
	— Найлонов костюм?
	— Или гумен, водолазен, нещо такова. Може да си го е направил вкъщи, нещо, чийто източник не можем да установим.
	— Как транспортира жертвите?
	— Вероятно е микробус; обикновена кола, която няма да събуди подозрения, но достатъчно голяма, за да побере един-два трупа.
	— И сигурно отвътре микробусът е плътно покрит е найлони или нещо друго, което убиецът лесно може да махне и изгори, без да остави никакви уличаващи следи.
	Робърт кимна и отпи още една глътка бира. Двамата се умълчаха и по-възрастният детектив започна да си играе с ключовете от колата.
	— Мислил ли си да си купиш нова кола? — предпазливо попита Карлос.
	— Звучиш като Скот. Виж какво, аз харесвам тази кола. Тя е класика.
	— Класически боклук може би.
	— Това е истинска, старомодна, типична американска кола. Не някоя от японските или европейските пластмаси.
	— Японските коли са вечни. Имат невероятни мотори.
	— Да, наистина говориш като Скот. Той караше тойота.
	— Умен човек.
	Карлос прехапа устни. Не знаеше как ще реагира Робърт на следващия му въпрос, но реши все пак да му го зададе. Опита се да си придаде небрежен тон:
	— Какво се случи със Скот? Никой не ми е казал досега.
	Робърт остави бирата на масата и погледна партньора си. Знаеше, че рано или късно ще се стигне до този въпрос.
	— Искаш ли още една бира? — попита.
	Карлос погледна полупълната си бутилка. Очевидно Робърт се опитваше да отклони въпроса. Реши да не настоява.
	— Не, не съм голям бираджия. Предпочитам уиски.
	Робърт изненадано вдигна вежди:
	— Сериозно?
	— Да. Обожавам хубавото шотландско уиски.
	— Е, това вече е мъжка приказка. — Робърт кимна одобрително. — Мислиш ли, че в тази дупка ще имат свестен скоч?
	Карлос осъзна, че партньорът му се кани да отиде на бара.
	— Едва ли, но чакай, не искам да започвам с уиски сега. — Младежът бързо погледна часовника си. — Тази бира стига. Нали помниш, че исках кафе?
	Робърт се усмихна и изгълта остатъка от бирата си на един дъх.
	— Корабокрушение.
	— Какво?
	— Скот и жена му загинаха при корабокрушение. Малко след като осъдиха Майк Фарлоу.
	Думите на Робърт изненадаха Карлос. Младежът не знаеше дали е по-уместно да каже нещо, или да замълчи, затова отпи глътка бира.
	— Трябваше да отидем на почивка заедно — продължи Робърт. — Работихме по този случай две пълни години, без отпуск, без почивен ден, работехме дори на Коледа. Разследването ни беше обсебило, буквално бяхме полудели. След като Майк призна за убийствата, получихме заповед да излезем в отпуск.
	Робърт се заигра с празната бирена бутилка, започна да бели етикета.
	— Мисля, че все пак ще взема едно уиски. Ти искаш ли? — каза Карлос, като кимна към бара.
	— Да, защо не? Ако имат.
	След две минути младежът се върна с две чаши уиски.
	— Най-доброто, което намерих, беше „Аран“, осемгодишно. И цените тук са смешни.
	Постави едната чаша пред Робърт и седна.
	— Благодаря… Наздраве. — По-възрастният детектив вдигна чашата си. Отпи от кафеникавата течност и се наслади на силния аромат. — Много по-добре е от бира.
	Карлос се усмихна в знак на съгласие.
	— Аз живея сам, винаги съм бил единак. Скот обаче имаше жена… Аманда. Бяха женени едва от три години и половина.
	Робърт говореше втренчен в чашата. Личеше си, че не му е лесно.
	— Разследването постави брака им под голямо напрежение. Понякога Скот не се прибираше с дни. На Аманда й беше много трудно. Започнаха да се карат. Скот беше вглъбен в разследването, както и аз. — Робърт отпи още една глътка уиски. — Сигурни бяхме, че има някаква връзка между жертвите. Чакахме убиецът да направи грешка. Рано или късно всички допускат, никой не може да бъде толкова безгрешен.
	— Говорихте ли с ФБР?
	— Да. Имахме достъп до архива и библиотеката им. Дни… седмици наред търсехме нещо, което може да ни послужи. — Робърт замълча за няколко секунди. — Винаги има нещо. Няма значение колко жесток и побъркан е убиецът, винаги има причина за убийствата. В повечето случаи противоречи на здравия разум, но винаги има причина. Бяхме се побъркали, проверявахме и най-абсурдните възможности.
	— Какви например? — полюбопитства Карлос.
	— О, различни неща. Дали жертвите са боледували от едни и същи болести като деца, дали са посещавали едни и същи места през отпуските, алергии, всичко, всичко… и после…
	— После е дошла развръзката.
	— Да, дойде развръзката. Хванахме Майк Фарлоу. За Скот това беше избавление.
	— Мога да го разбера.
	— Сигурен съм, че ако разследването беше продължило още няколко месеца, Аманда щеше да го напусне и той щеше да свърши в лудница.
	— Какво стана след арестуването на Фарлоу?
	— Наредиха ни да си вземем отпуск… не че имаше нужда да ни убеждават — срамежливо се усмихна Робърт.
	— Сигурен съм в това.
	— Скот много обичаше яхтата си. Беше спестявал години, за да си я купи. — Нова глътка уиски. — Имаше нужда да прекара известно време с Аманда, само двамата, за да подобрят отношенията си. Една хубава ваканция с яхта изглеждаше добра идея.
	— Яхта ли каза? — заинтересува се Карлос.
	— Да, нещо като… „Катарина 30“.
	Карлос се засмя:
	— Искаш да кажеш „Каталина 30“.
	Робърт погледна партньора си изпитателно.
	— Да, точно така. Откъде знаеш?
	— Израснал съм с яхти. Баща ми беше маниак ветроходец.
	— Брей! Виж ти съвпадение. Както и да е… имало изтичане на гориво. Прехвърчала искра и се получил взрив. Загинали са в съня си.
	— Изтичане на гориво ли? — изненада се Карлос.
	— Да — отвърна Робърт, като забеляза скептицизма на партньора, си. — Знам какво си мислиш.
	Карлос вдигна вежди.
	— Яхтите нямат много гориво. Нали? Те се движат главно на платна. Трябва да е изтекло много гориво, за да стане такъв взрив.
	Карлос кимна.
	— Да, и на мен не ми се връзваше — продължи Робърт. — Затова проведох частно разследване. Не мога да повярвам, че старателен човек като Скот няма да забележи какъвто и да е проблем, дори най-малкия. Той беше много прилежен. — Робърт отпи още една глътка уиски. — Течът не е бил от мотора, а от тубите с гориво.
	— Туби ли?
	— По някаква причина, която така и не можах да разбера, Скот е взел повече гориво от обичайното. Няколко бидона.
	— Може би е планирал по-дълго плаване.
	— Не знам и както казах, не успях да разбера.
	Карлос се замисли за известно време. Робърт мълчаливо допи уискито си.
	— Скот пушеше ли?
	— Да. Когато го хванеха, нервите. На това приписаха инцидента. Горивото вероятно се е възпламенило от цигара. Научих цели две седмици след като се е случило. Когато се върнах на работа в отдела.
	Карлос долови истинска болка в думите на партньора си.
	— Съжалявам.
	— Ако партньорът ми беше загинал при акция, тогава може би… — Робърт замълча и прокара пръст по ръба на празната чаша. — Но това просто беше несправедливо. Една глупава случайност и да изгубя двама от най-важните хора в живота си.
	— Двама ли?
	Робърт разтърка очите си, преди да отговори:
	— Аманда беше единствената ми братовчедка. Аз ги бях запознал.
	Личеше, че едва сдържа сълзите си. За първи път разказваше за това на някого. Дори беше избягнал посещението при полицейската психоложка с обяснението, че няма да чуе от нея нищо, което вече да не знае. Карлос искаше да каже нещо, да утеши партньора си, но знаеше, че в такива случаи думите са безполезни. Затова замълча.
	След няколко секунди Робърт се съвзе.
	— Хайде да тръгваме — каза и стана.
	— Да, добре.
	Карлос изгълта уискито си на една голяма глътка. Навън топлият въздух създаваше леко некомфортно чувство.
	— Дали просто да не повикаме някоя патрулна кола? — предложи Карлос, когато стигнаха до буика.
	— Няма нужда — отговори Робърт, завъртя ключа в стартера и веднага запали.
	— Проклет да съм!
	— Казах ти, колата си е хубава, само е малко капризна — с горда усмивка добави Робърт и потегли.


	20.

	Робърт се събуди около пет часа целият в пот след поредния реалистичен и мъчителен кошмар. Седна в леглото, задъхваше се, челото му беше мокро, цялото му тяло трепереше. Кога щяха да престанат тези сънища? След смъртта на Скот те бяха станали негови постоянни спътници нощем. Знаеше, че вече няма да може да заспи. Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Дишането му се беше нормализирало, но ръцете му още трепереха. Отражението му в огледалото го разтревожи. Торбичките под очите му изглеждаха уголемени, кожата му — твърде бледа. Той отиде в кухнята и поседя няколко минути в тъмното, опитвайки се да преодолее тревогата. Погледна дъската за бележки и видя листчето, което беше закачил преди няколко дни — Изабела.
	Съвсем я беше забравил. Взе бележката и отново я прочете. „Дали да не й се обадя? — помисли си. — Мога да се разсея за няколко часа“. Извади мобилния телефон от джоба на сакото си, въведе номера и го запази в паметта. Включи алармата да му напомни в 12,30 часа.


	Робърт пристигна в отдела в осем часа. Карлос вече седеше на бюрото си. Цяла сутрин изпращаха снимки до различни агенции за манекени и набиране на актьори. Опитаха се да съберат повече информация за Краля. Робърт знаеше от опит, че човек не трябва да започва разпит без предварителна подготовка, особено ако разпитваният е самопровъзгласил се престъпен крал.
	— Да, изглежда, че сме попаднали на голяма риба — измърмори Карлос, като вдигна факса, който току-що беше получил.
	— Какво пише?
	— Ами изглежда, че този тип търгува с всичко, за което можеш да се сетиш. Наркотици, оръжия, проститутки, крадени вещи… — Карлос направи жест, показващ, че списъкът е безкраен. — Според този документ дори са го разследвали за трафик на органи. По-точно бъбреци.
	— Браво! Убийства?
	— Няколко обвинения, но нищо доказано.
	— Значи винаги се изплъзва.
	— Да се изплъзва ли? Този тип е като риба, няма за какво да се хванеш. Нашите приятели от окръжната прокуратура от години се опитват да го пипнат, но винаги остават с празни ръце.
	— Обади ли се там?
	— Още не.
	— Обади се. Щом са разследвали този Крал, сигурно имат досие за него.
	— Веднага.
	Карлос затърси номера на окръжната прокуратура. Беше го видял на бюрото преди няколко минути.
	Мобилният телефон на Робърт завибрира в джоба му. След малко се чу алармата. „12,30 — обади се на Изабела“.
	— Трябва да проведа един личен разговор. След малко се връщам.
	Карлос още търсеше номера на прокуратурата. Робърт излезе в празния коридор и затвори вратата. Извади номера на Изабела от бележника на телефона и натисна копчето за набиране.
	— Ало!
	— Здравей… Изабела?
	— Да, аз съм — отвърна тя, като се изкиска.
	— Обажда се Робърт Хънтър. — Не си спомняше дали изобщо й е казал фамилното си име. — Запознахме се през уикенда в бар „Хайдаут“.
	— Този уикенд ли? — несигурно попита тя.
	— Да, ти ме покани у вас. Наложи се спешно да тръгна в три през нощта. Спомняш ли си?
	Тя се разсмя:
	— Да, разбира се, че си спомням. Мъжът с гащи на мечета, който ме помисли за проститутка. Нали?
	Робърт се намръщи, сякаш са го ударили в корема.
	— Да, аз съм. Отново извинявай.
	— Само се шегувам. Изненадана съм. Радвам се, че се обади. Онази нощ ми беше много приятно.
	„Поне на един от двамата да му е било приятно“ — помисли си Робърт.
	— Слушай, мислех си дали няма да искаш пак да излезем заедно. На обяд или на вечеря.
	— Би било чудесно. Кога искаш да се видим?
	— Какво ще кажеш… за утре на обяд?
	— Чакай малко. — Робърт чу шумолене на страници. — Да, утре става.
	— В един?
	— Идеално. Къде?
	— Може да се срещнем по-близо до мястото, където работиш.
	— Добре. Работя в университета. Обичаш ли италианска кухня?
	— Да, италианската е много… сочна.
	— О! Чудесно. — В гласа й прозвуча нотка на съмнение. — На Уейбърн Авеню има италианско ресторантче. „Панчета“. Само на една пряка от университета. Хайде да се видим там в един часа.
	— Нямам търпение.
	Робърт върна мобилния телефон в джоба си.
	— „Италианската е много сочна“ — измърмори, като поклати глава. — Какви глупости приказвам?


	21.

	— Да, имат досие за Краля и с удоволствие ще ни го дадат, но при едно условие — каза Карлос, когато Робърт се върна в кабинета.
	— Какво условие?
	— Да направим същото. Да им кажем всичко, което открием за него.
	— Звучи лесно за изпълнение.
	— И аз така помислих, затова им казах, че сме съгласни и следобед ще минем да вземем досието.
	— Чудесно.
	Телефонът на Робърт завибрира и след миг иззвъня.
	— Ало. Детектив Хънтър.
	— Здравей, Робърт.
	Гърлото на Робърт се сви. Той щракна два пъти с пръсти, за да привлече вниманието на партньора си. Карлос веднага се досети кой се обажда.
	— Днес ще ти дам шанс да промениш нещата.
	— Слушам те.
	— Не се съмнявам. Обичаш ли залаганията, Робърт?
	— Не, ако мога да ги избегна.
	— Тогава намери някого да ти помогне. Може би новият ти партньор.
	Робърт се намръщи:
	— Откъде знаеш, че имам…
	Металическият глас го прекъсна:
	— След около четири минути в клуб „Ориндж Парк“ започва надбягване с хрътки. Искам да ми посочиш победителя.
	— Хрътки ли?
	— Да, Робърт. Поставям нечий живот в твоите ръце. Ако избереш грешно куче, човекът ще умре.
	Робърт погледна напрегнато и объркано партньора си.
	— Ще ти се обадя двайсет секунди преди началото на надбягването, за да ми кажеш кое куче си избрал. Бъди готов.
	— Чакай!
	Връзката прекъсна.
	— Какво каза? — разтревожено попита Карлос още преди Робърт да успее да затвори телефона.
	— Разбираш ли нещо от надбягвания с хрътки? — В гласа на Робърт прозвуча отчаяние.
	— Какво?
	— Надбягвания е кучета… разбираш ли нещо от това? Залагаш ли? — нервно изкрещя Робърт.
	— Не, никога не съм го правил.
	— Мамка му! — Робърт се почеса по челото и се замисли за момент. — Трябва да слезем долу.
	Хукна към вратата, нямаше нито секунда за губене. Карлос го последва. За рекордно време преодоляха трите площадки на стълбището до етажа на главната оперативна зала. Само детектив Лукас и детектив Морис бяха на работните си места.
	— Някой от вас разбира ли от надбягвания с кучета? — изкрещя Робърт още от вратата.
	Колегите му го изгледаха недоумяващо. Никой не отговори.
	— Надбягвания с кучета, някой залагал ли е?
	Отчаянието в гласа му беше обезпокоително.
	— Надбягванията е кучета са забранени в Калифорния — спокойно отбеляза Лукас.
	— Не ми дреме! Искам само да знам дали някой от вас двамата разбира от надбягвания. Залагате ли?
	— Какво, по дяволите, става, Хънтър?
	Капитан Болтър беше излязъл от кабинета си, за да види за какво е тая врява.
	— Нямам време да обяснявам сега, капитане. Искам да разбера дали някой тук залага на надбягвания с кучета. — Робърт забеляза, че Лукас гледа гузно. — Хайде, Лукас, изплюй камъчето.
	— Залагам от време на време — смутено призна детективът.
	Всички се втренчиха в него. Робърт погледна часовника си.
	— След две минути и половина в клуб „Ориндж Парк“ започва надбягване с хрътки. Искам да ми кажеш кой ще победи.
	Лукас се изсмя:
	— Ако ставаше толкова лесно, нямаше да работя тук.
	— Постарай се да познаеш, защото иначе някой ще бъде убит.
	Тревогата на Робърт завладя всички в стаята. Капитан Болтър веднага разбра защо е това бързане.
	— Как може да се намери списъкът с участниците? — извика на Лукас.
	— По интернет.
	— Изтегли го — нареди капитанът и се приближи до бюрото на детектива.
	Лукас веднага отвори прозорец за търсене на компютъра си. Той обичаше да залага, главно на надбягвания с кучета и коне, затова бе запазил препратки към няколко сайта за залагания. Робърт, Карлос и капитан Болтър се скупчиха около него. Детектив Морис последен се присъедини към групичката.
	— „Ориндж Парк“, нали така каза?
	— Да.
	— Това е във Флорида.
	— Какво ме интересува къде се намира? Просто извади списъка с участниците — гневно се сопна Болтър.
	— Добре, ето.
	След няколко щраквания е мишката списъкът на участниците в надбягването излезе на екрана.
	— Какво означава това? — попита Карлос, който не беше виждал състезателен картон досега.
	— Това са номерата на кучетата, имената им и шансовете им за победа — обясни Лукас, като показа различни графи в списъка.
	— Какво означават останалите числа? — попита Робърт.
	— Класации и брой на победите, но това е прекалено сложно, за да обяснявам сега.
	— Добре. Как избираш за кого да заложиш обикновено?
	— Анализирам данните, но сега нямаме време за това.
	— Каква друга възможност има?
	— Не знам. Може да видим пазара.
	— Какво означава това? — раздразнено попита Болтър.
	— Накратко, изчакваш залозите за кучетата да започнат да се движат и залагаш за фаворита. Пазарът обикновено е добър индикатор за изхода от надбягването.
	— Няма да е толкова лесно — измърмори Робърт, знаейки, че убиецът няма да му даде елементарна задача.
	— Точно това е. Никак не е лесно. Гледайте тези числа. — Лукас посочи монитора. — Имаме четирима фаворити, на пътечки 1, 2, 4 и 5. Всичките са с еднакъв шанс за победа, три към едно, а и другите кучета не изостават много. Резултатът е много труден за предвиждане. Ако имах избор, никога не бих залагал на такова надбягване.
	— Сега нямаш избор — вметна Карлос.
	— Мога само да налучкам. Ти ще се справиш също толкова добре.
	— Да, но ти си комарджията тук.
	Вече всички крещяха. Бяха осъзнали колко напрегната е ситуацията и нервите им не издържаха.
	— Стига, успокойте се — заповяда Робърт. — Лукас, напрегни си мозъка.
	Другият детектив отново се вгледа в монитора.
	— На пръв поглед данните на кучето от пета пътека изглеждат по-добри, но това нищо не означава.
	— Името на кучето на седма пътека ми звучи добре — вметна детектив Морис.
	Погледът на капитан Болтър бе достатъчен, за да го накара да замълчи.
	— Какво ще правим? — нервно попита Карлос.
	— Може да заложим на пета пътека — измърмори Робърт, като бързо огледа числата в състезателния картон.
	— Шансовете на кучето от втора пътека също изглеждат добри.
	— Не разбирам нищо… Просто избери някое куче, по дяволите — сопна се капитан Болтър.
	— Капитане, това е хазарт. Ако беше толкова лесно, всички щяхме да се прехранваме с това.
	— Времето изтича — настоя Робърт.
	— Просто избери онова куче, което според теб има най-голям шанс да спечели — намеси се Карлос.
	Мобилният телефон на Робърт иззвъня и накара всички да подскочат. Той погледна дисплея — неизвестен номер.
	— Той е.
	— Кой? — полюбопитства Лукас.
	Карлос постави пръст на устните си в знак към всички да замълчат.
	— Детектив Хънтър.
	— Кое куче избра?
	Робърт погледна Лукас и вдигна вежди. Лукас се замисли за секунда, после вдигна дясната си ръка с изпънати пръсти. В очите му обаче не личеше убеденост.
	— Три секунди, Робърт.
	— Пета, кучето на пета пътека.
	Връзката прекъсна.
	Настъпи тишина. Робърт не разбираше нищо от надбягвания с кучета и беше сигурен, че убиецът знае това.
	— Резултатът? Как ще разберем кой е спечелил? — наруши мълчанието Карлос. — Можем ли да гледаме надбягването?
	— Не, не можем да го гледаме, но резултатът ще излезе около минута след финала.
	— Колко време трае обикновено?
	— Трийсет-четирийсет секунди.
	— Значи така, ще чакаме като идиоти?
	— Няма какво друго да направим — въздъхна Робърт.


	22.

	Лукас опресни уебстраницата на монитора.
	— Ето, вече ги пуснаха.
	— Откъде разбра? — попита Карлос.
	Лукас посочи горния край на страницата, където пишеше: „Надбягване: провежда се в момента“. Всички стояха неподвижно, втренчени в екрана, сякаш, виждаха трасето за надбягвания. За момент сякаш никой не дишаше. Карлос премести тежестта си на левия крак, но и тази поза не му беше удобна. В помещението се чувстваше силно напрежение.
	Робърт започваше да става нетърпелив. Тази работа не му харесваше. Защо убиецът си играеше така с тях? Дали знаеше, че един от детективите е комарджия?
	Детектив Морис наруши мълчанието:
	— Опресни страницата.
	— От началото на надбягването са минали само десет секунди.
	— Нищо, опресни я.
	— Добре, добре. — Лукас натисна бутона за опресняване на страницата. На екрана остана същият надпис: „Провежда се в момента“. — Виждаш ли? Още няма резултат.
	Нетърпението караше всички да се чувстват неловко. Детективите потропваха нервно, но не отместваха очи от екрана. Секундите им се струваха като часове. Карлос започна да разтрива челото и слепоочията си. Морис бе изгризал нокътя на единия си палец и сега започна и другия. Робърт не беше проронил дума, откакто бе започнало надбягването.
	— Не можем ли да се обадим в клуба и да кажем, че някой ще умре, ако кучето на пета пътека не спечели? — попита Морис.
	Карлос се изсмя:
	— Да, разбира се, че можем. Ще те помислят за някой луд комарджия, който е заложил целите си спестявания на това куче.
	Морис осъзна колко глупаво звучеше предложението му. Лукас отново опресни страницата. Все още нямаше резултат.
	— Дълго се проточи. Вече минаха две минути — неспокойно отбеляза Карлос.
	— Знам. Това не ми харесва.
	— Защо, защо? — попита Морис, неспособен да скрие тревогата си.
	— Обикновено, ако се забавят твърде дълго, това означава, че резултатът се обсъжда от съдиите. Две или повече кучета са пресекли финала едновременно и трябва да се види фотофинишът, за да се реши кой е победителят. Ако не успеят да различат кой е минал първи, могат да обявят поделен финал.
	— Какво, по дяволите, е поделен финал?
	— Ама ти нищо ли не разбираш от надбягвания, Гарсия? Това означава равен резултат. Две или повече кучета могат да станат победители.
	— Какво ще стане тогава?
	Въпросът на Карлос бе насочен към Робърт, но той не знаеше отговора.
	Отново настъпи мълчание и всички се втренчиха в екрана. Морис бе спрял да гризе ноктите си и беше пъхнал ръце в джобовете си, за да скрие треперенето им.
	— Пак ще пробвам — каза Лукас.
	Натисна мишката и зачака. Страницата се опресни и този път имаше резултат.


	23.

	Мрак. Това беше единственото, което Джордж Слейтър видя, след като дойде в съзнание. Нетърпима болка раздираше слабините му. Главата му пулсираше, виеше му се свят. Всичко беше блокирало. Краката, Тялото. Паметта. Опита се да си спомни какво се бе случило, но мозъкът му не действаше.
	„Къде съм?“
	„Колко време съм бил в безсъзнание?“
	„Как съм попаднал тук?“
	Много бавно спомените му започнаха да се връщат. Почукването на вратата. Възбудата при мисълта, че отново ще види Рафаел. Непознатият нападател. Борбата, объркването, болката и после… спринцовката. Виеше му се свят, чувстваше глад и жажда, беше го страх. Ръцете му бяха поставени върху гърдите, но не бяха вързани. Той се опита да ги размърда, но нямаше достатъчно място. Напипа нещо, което приличаше на нерендосани дъски, имаше стърчащи трески. Опита се да изкрещи, но устата му беше запушена и не успя да издаде звук.
	Джордж се опита да размърда краката си, но само след сантиметър опряха в друга стена. „Сандък, затворен съм в сандък — помисли си и започна да го обхваща паника. — Трябва да се измъкна“.
	Започна да се мята, опита се да рита, задраска по дървото, докато ноктите му се изпочупиха, но усилията му бяха напразни. Обхвана го отчаяние. Знаеше, че ако изпадне в паника, това само ще влоши нещата. Трябваше да използва малкото, което знаеше за ситуацията. Опита се да се успокои. Съсредоточи се върху пулса си и си пое няколко пъти дълбоко въздух. След минута това подейства. Джордж напрегна мозъка си. Опита се да подреди информацията, която имаше досега. Бяха го нападнали, упоили, отвлекли и затворили в дървен сандък. Чувстваше, че кръвта му циркулира нормално, което означаваше, че сандъкът е изправен, а не легнал. Това му донесе някакво успокоение. Ако сандъкът беше поставен хоризонтално, това би могло да означава, че е под земята — погребан в ковчег, а тази мисъл го ужасяваше. Още от дете Джордж се страхуваше от затворените пространства. Едва десетгодишен, майка му го беше пребила почти до безсъзнание и го бе заключила в гардероба за дванайсет часа без никаква храна и вода. И за какво? Задето беше паднал от колелото и бе скъсал новите си панталони на коляното.
	Отново започна да рита дървената преграда. Беше солидна.
	— Стига си вдигал шум!
	Гласът го стресна. Навън имаше някого. Сърцето на Джордж заби по-бързо. Отново се опита да изкрещи, но устата му беше плътно запушена и той издаде само приглушено мучене.
	— Скоро ще свърши.
	Джордж отново изпита паника. Кое щеше да свърши скоро? Пленничеството или животът му? Трябваше да махне това проклето нещо от устата си! Знаеше, че ако имаш възможност да говориш, може да всееш здрав разум у противника, който и да е той. А точно това Джордж умееше най-добре — да говори. Като адвокат беше договорил сделки за милиони долари. Беше убеждавал съдии и съдебни заседатели, че неговата гледна точка е правилната. Ако получеше шанс, със сигурност щеше да убеди похитителя да го пусне. Само да можеше да говори.
	Отново се замята, вдигна още повече шум, започваше да изпада в истерия.
	— Това няма да ти помогне.
	Изведнъж Джордж застина неподвижно. Познаваше този глас, сигурен беше, че го е чувал вече, но къде? Отново изтропа.
	— Добре, както искаш. Ако ще вдигаш шум, давай.
	Вече нямаше съмнение. Той познаваше този човек: Джордж затвори очи и разрови паметта си. Къде се бяха срещали? В кантората? В съдебната зала? Къде? Джордж напрегна мозъка си.
	— Боже мой! — измуча през нещото, запушващо устата му.
	Потрепери и отвори очи. Да, на онова парти, на оргията. Изведнъж си спомни всичко, вече ясно си представяше лицето на нападателя.
	— Познавам те… Знам името ти…


	24.

	Лукас се втренчи в резултатите от надбягването върху монитора. Карлос се опитваше да надникне над главите на колегите си и най-накрая успя да зърне екрана. Робърт стоеше със затворени очи, страхуваше се да погледне.
	— Загубихме — хрипливо прошепна Лукас. — Втора пътека печели. Пета е на второ място.
	Не смееше да погледне Робърт.
	— Не — едва чуто промълви Карлос.
	Едва се сдържа да не повърне, усети как закуската му се вдига в гърлото.
	Капитан Болтър изблъска Лукас, за да види по-добре екрана.
	— По дяволите! Трябваше да избера втора пътека. Колебаех се между нея и пета… — измърмори Лукас, като се отпусна тежко на стола. — Трябваше да избера втора.
	Капитан Болтър не можеше да отмести очи от екрана. Резултатът беше 1-во място за втора, 2-ро място за пета; 3-то за осма.
	— Не си виновен — каза след няколко секунди началникът и постави утешително ръка върху рамото на детектива.
	Робърт още мълчеше. Стоеше със затворени очи и ръце в джобовете. След няколко секунди погледна Карлос и раздвижи беззвучно устни, сякаш казваше: „Не мога да повярвам“. Всички стояха неподвижно. Никой не знаеше какво да каже. На Робърт му идеше да закрещи и да заудря по монитора на Лукас, но сдържа гнева си.
	Мобилният му телефон иззвъня и отново стресна всички. Робърт го извади и погледна дисплея. Кимна леко на Болтър в знак, че обаждащият се е този, когото очакваха.
	— Да — гласът му прозвуча пораженчески.
	— Нямаш късмет.
	— Чакай… — извика Робърт, но връзката прекъсна.
	— Изключи го — нареди Болтър й посочи компютъра на Лукас. — Стига кучешки надбягвания за днес.
	Лукас затвори прозореца и погледна Робърт:
	— Съжалявам, човече, ако имах повече време…
	Робърт знаеше, че колегата му е направил всичко, което беше по силите му. Както бе казал, ако беше толкова лесно, всички щяха да си изкарват прехраната със залагания.
	— Хънтър, Гарсия, искам да поговорим — с твърд глас нареди капитанът.
	Нещата не вървяха по план, поне не по неговия. Той се върна в кабинета си. Тежките му стъпки прокънтяха в тихото помещение. Робърт и Карлос го последваха мълчаливо.
	— Какво, по дяволите, става? — попита Болтър още преди да затворят вратата.
	— А ти какво мислиш, че става, капитане? Убиецът отново е избрал жертва. Само че този път ми даде избор. Ако бях улучил правилното куче, жертвата щеше да оцелее.
	— При последното обаждане каза ли ти къде е жертвата?
	— Не, засега не.
	— Играе ли си с нас?
	— Така изглежда.
	Капитан Болтър се обърна към прозореца. След петнайсет дълги секунди отново заговори:
	— Защо? Досега не го е правил. Никога не ни е давал възможност да спасим някоя жертва. Защо сега? Защо надбягвания с кучета?
	— Не мога да кажа защо сега и защо надбягвания с кучета, но логичното обяснение за тези игрички е, че иска да сподели вината.
	— Какво? Сериозно ли говориш?
	— Това е психологическа игра, капитане. Той иска да сподели вината с някого, в този случай — с мен. Иска да ме накара да се почувствам така, сякаш съм допринесъл за смъртта на жертвата, като не съм познал победителя в надбягването. Така аз съм също толкова виновен, колкото е и той.
	Капитан Болтър се обърна към двамата детективи. В гласа му прозвуча раздразнение:
	— Искаш да кажеш, че изведнъж убиецът е започнал да чувства вина? Че изпитва разкаяние?
	— Не съм сигурен.
	— Е, тук ти си специалистът.
	— Възможно е, но кой знае? При предишните убийства са били само двама играчи — убиецът срещу жертвата. Никой нищо не е могъл да направи. Решението за убийството е било на убиеца. Като ме накара да избера куче, той ме включи в играта. В неговото съзнание той вече не е отговорен за смъртта на жертвата. Аз съм виновен.
	— Сякаш ти си му казал да го направи, така ли? — намеси се Карлос.
	Робърт кимна:
	— Да. И понеже вече не чувства, че сам е взел решението за убийството…
	— Не се смята за виновен — довърши Болтър.
	— Освен това може би цели да ни смути и да забави разследването.
	— Да, определено ме смути — тросна се капитанът.
	— А може би е измислил тази игра само за удоволствие.
	Капитан Болтър поклати глава:
	— Този мръсник ни се подиграва, това прави.
	— Изглежда от доста време го прави, капитане…
	Карлос тутакси съжали за думите си. Капитанът го изгледа като гладен ротвайлер, готов да го разкъса.
	— Установихте ли вече самоличността на жертвата в моргата?
	— Още не сме, но в петък ще се срещнем с един човек, който може да ни насочи на следа.
	— Не работите много бързо.
	— Работим колкото можем — намеси се раздразнено Робърт.
	— Дано тази следа да ви заведе някъде. Тази работа започва да ми прилича на цирк, а аз мразя циркаджийските изпълнения.
	Робърт разбираше гнева на капитана, същия гняв, който напираше в него. Знаеха, че убиецът се кани да ликвидира нова жертва, но нямаха представа кога, къде и кого. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат следващото телефонно обаждане.


	25.

	Робърт пристигна на Уейбърн Авеню точно в един часа. Никога не беше виждал толкова много закусвални, пицарии и ресторанти за бързо хранене на едно място — това беше раят на вредната храна. Улицата гъмжеше от студенти, които търсеха най-евтиното предложение за обяд. На Робърт не му беше трудно да намери ресторант „Панчета“, заврян между един „Пица Хът“ и книжарница за канцеларски материали.
	Входът на ресторантчето беше приятно украсен с цъфнали цветя — всичко в червено, зелено и бяло. Заведението беше малко и напомняше на типична италианска закусвалня. Дървените маси бяха постлани с покривки на бели и червени карета. Силна миризма на сирене проволоне, бразеола и салам посрещаше клиентите.
	Робърт изчака малко на входа, наблюдавайки келнерите, сновящи между масите. Огледа цялото помещение. Изабела още не беше дошла. Оберкелнерът го заведе до една ъглова масичка при отворения прозорец. Когато минаваше през ресторанта, две млади жени, на не повече от двайсет и пет, го проследиха с очи. Робърт забеляза това и отговори на комплимента с уверена усмивка. Тя беше посрещната със свенлив смях и предизвикателно намигане от страна на едното момиче.
	Той остави сакото си на облегалката на стола и седна с лице към входа. По навик погледна телефона си за съобщения или пропуснати повиквания — нямаше. Поръча си диетична кола и набързо прегледа менюто. Чудеше се дали ще познае Изабела, когато я види. Спомените му от уикенда бяха мъгляви.
	Все още не спираше да мисли за събитията от изминалия ден. Защо надбягване с кучета? Ако убиецът искаше хазартна игра, защо не конни надбягвания, рулетка или друго, по-популярно занимание? Дали имаше някакъв скрит замисъл? И както беше казал капитанът, защо беше решил да си играе с тях точно сега? Вина? Разкаяние? На Робърт не му се вярваше. Мислите му бяха прекъснати от келнера, който наля кока-колата му в изстудена чаша. Когато отпи първата глътка, цялото му внимание бе привлечено към вратата.
	Изабела изглеждаше потресаващо. Дългата й тъмна коса падаше върху раменете. Маслиненозелените й очи бяха удивителни дори от разстояние. Носеше тънка черна памучна блуза и разкопчаното горно копче на деколтето й разкриваше част от гърдите й. Прилепналите й дънки подчертаваха всяка извивка на краката. Робърт вдигна ръка, за да я повика, но тя вече го беше забелязала до прозореца. Усмихна се и тръгна към масата му. Той се изправи и понечи да й подаде ръка за стандартно здрависване, но тя се наведе и го целуна два пъти, по двете бузи. Парфюмът й беше лек и екзотичен, много женствен и възбуждащ. Робърт издърпа стола от отсрещната страна на масата и я покани да седне — кавалерски жест, много необичаен за него. Изчака я да седне, преди да се върне на своето място.
	— Лесно ли го намери? — попита тя с бодър глас.
	— Да, без проблем. Изглежда много хубаво — отбеляза той, като се огледа.
	— Да, хубаво е, имай ми доверие. — Тя отново се усмихна. — Храната е много сочна.
	„Точно в десетката“ — помисли си той.
	— Съжалявам. Това изречение ми се изплъзна неволно вчера. Понякога мозъкът ми работи по-бързо от устата и не се изразявам така точно, както бих искал.
	— Няма проблем. Стана ми забавно.
	— Изглеждаш страхотно — реши да смени темата той, знаейки, че комплиментите са идеален начин за измъкване от неловки ситуации.
	— Благодаря. Много си мил.
	— В университета ли работиш?
	— Да.
	— В медицинския или в биологическия факултет?
	Изабела го погледна изненадано:
	— Занимавам се е биомедицински изследвания. Чакай, как разбра? О, Боже! Само не ми казвай, че мириша на формалдехид!
	Робърт се засмя:
	— Не, не миришеш. Ухаеш прекрасно, ако трябва да съм честен.
	— Благодаря. Кажи ми все пак как се досети.
	— От наблюдения — започна да скромничи Робърт.
	— Наблюдения ли? Моля те, кажи ми нещо повече.
	— Малко над китките си имаш лека вдлъбнатинка — обясни той, като кимна към ръцете й. — Изглежда, че си носила гумени ръкавици. Следите от бял прах около ноктите ти приличат на талка, който се използва при хирургическите ръкавици. Затова предположих, че цяла сутрин си била с ръкавици.
	— Леле. — Тя се усмихна стеснително. — Само че освен това преподавам. Белият прах може да е от тебешир.
	— Прахът е друг. Талкът е по-фин и по-трудно се отмива. Затова го има само около ноктите ти, а не по целите ти пръсти. Освен това е на двете ти ръце. Затова, освен ако не пишеш и с двете, продължавам да поддържам теорията за ръкавиците.
	Тя остана загледана в него няколко секунди.
	— Другата улика е, че медицинският факултет на Калифорнийския университет е зад ъгъла — добави Робърт, като кимна в съответната посока.
	— Добър си. Наистина цяла сутрин бях с ръкавици.
	— Както казах, просто наблюдение.
	— Впечатлена съм.
	— Аз също. Каза, че преподаваш. Не ти личи.
	— Така ли? А как трябва да изглежда една преподавателка?
	— Ами нали се сещаш… — измънка той, като се опита да подбере подходящите думи. — По-стара, по-дебела, по-плешива, с големи очила…
	Изабела се засмя и прокара пръсти през косата си, дръпна я настрани, но един кичур частично закри лявото й око. Всяко нейно движение беше прелестно. Възбуждаше го.
	— Не всички преподаватели изглеждат така.
	— Да, виждам.
	Келнерът отново дойде да вземе поръчката им.
	— _Синьорина Изабела, коме ста?_
	— _Ва бене. Грацие, Луиджи*._
	[* Госпожице Изабела, как сте? — Добре. Благодаря, Луиджи. (ит.). — Б.пр.]
	— Какво ще желаете днес? — попита той с много изразен италиански акцент.
	Изабела нямаше нужда да гледа менюто, за да си избере. Знаеше точно какво иска.
	— Какво ще ми препоръчаш? — попита Робърт, който нямаше представа какво да вземе.
	— Обичаш ли маслини и ядки от пиния?
	— Да, много.
	— Тогава вземи _пенне пацце_. Много е вкусно — посъветва го тя, като посочи своето меню.
	Робърт прие съвета и поръча в допълнение салата от рукола и пармезан. Поколеба се дали да не вземе чесново хлебче, но се отказа — не беше най-подходящото ястие, когато си на среща с жена. И двамата решиха да не пият вино, защото след обяд пак трябваше да се връщат на работа.
	— Ами при теб как е? Как е работата? — попита Изабела.
	— Все същото, все същото. Поредният скучен ден — отвърна той, като си играеше с ножа за хляб.
	— Сигурно не е лесно да си детектив в Ел Ей.
	Роберт я погледна изненадано:
	— Откъде знаеш, че съм детектив?
	Сега Изабела го погледна изпитателно.
	— Какво? — Тя прокара пръсти през бретона си. — Наистина ли не си спомняш?
	По изражението му личеше, че е така.
	— Събота вечер? Апартаментът ми?
	Той не реагира.
	— Нищо ли не си спомняш от онази нощ? След бара отидохме у нас. Ти свали сакото си и първото, което видях, беше, че имаш пистолет. Уплаших се, но ти ми показа значката си и ме успокои, че няма страшно, че си детектив от полицията.
	Робърт смутено сведе очи.
	— Съжалявам… Наистина не си спомням много от онази нощ… Отделни случки, но само толкова. Колко изпих?
	— Доста — засмя се тя.
	— Уиски ли?
	— Да. Значи така. Не си спомняш много от уикенда.
	— Много малко.
	— Спомняш ли си, че правихме секс?
	Сега той съвсем се смути. Успя само леко да поклати глава.
	— Боже мой! Толкова ли зле съм се представила?
	— О, не, не е така. Сигурен съм, че си невероятна в леглото…
	Робърт осъзна, че е казал последното по-високо, отколкото възнамеряваше. Разговорът им веднага привлече вниманието на хората от съседните маси.
	— Опа… не трябваше да го казвам.
	Изабела се усмихна:
	— Мозъкът ти работи по-бързо от устата, а?
	Луиджи донесе бутилка минерална вода и наля във винената чаша пред нея. Робърт отказа, като направи знак, че кока-колата му е достатъчна.
	— _Грацие, Луиджи_ — тихо каза тя.
	— _Си фигури, синьорина*_ — отвърна той с любезна усмивка.
	[* Благодаря, Луиджи. — Няма защо, госпожице. (ит.). — Б.пр.]
	Изабела изчака келнерът да се отдалечи.
	— Защо поиска да се видим пак?
	Въпросът беше толкова неочакван, че Робърт се стъписа. Прямотата на тази жена бе възхитителна.
	— Ами истината е, че исках да се извиня за държанието си. Рядко пия до такава степен, че да изгубя съзнание и да не си спомням какво е станало.
	— О! Това ли било? — разочаровано възкликна тя.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Можеше да ми се извиниш и по телефона. Това ли е единствената причина да искаш да се видим?
	— Не. Разбира се, че не. — Робърт смутено се опита да измисли какво да каже. — Ти… изглеждаш добър човек и ми се искаше да те опозная по-добре — добави, като гледаше втренчено чашата си.
	— Нали каза, че не си спомняш почти нищо от онази нощ. Как така реши, че съм добър човек?
	Очевидно не беше толкова глупава, че да се хване на това обяснение.
	— Май не приемаш този отговор. — Той отново се заигра с ножа за хляб. — Добре, ще давам направо. Не ме бива в красивите думи.
	Изабела вдигна вежди в очакване.
	— Ти си много красива жена, сигурно го знаеш. Наистина мисля, че си добър човек, затова защо да не те видя пак? Освен това умирам отново да видя онази обеца на пъпа ти.
	Изабела се изкиска:
	— Охо, това го помниш. Май не си бил толкова пиян, колкото си мислеше.
	— Може би — съгласи се той, като отпи глътка кока-кола. — Ами ти?
	— Какво аз?
	— Защо се съгласи да се видим пак?
	— О, много просто. Аз не бях пияна и много добре си спомням онази нощ.
	Изабела му намигна закачливо. Компанията й му беше приятна. Тя изглеждаше по-различна от повечето жени, които беше срещал. Харесваше чувството й за хумор, остроумните й забележки и непринуденото й държание. Известно време поседяха вгледани един в друг. Когато мълчаха, Робърт се чувстваше също толкова комфортно, колкото когато говореха.
	Луиджи донесе ястията и Изабела закрепи салфетка на якичката на блузата си като истинска италианка. Робърт направи същото.
	— Страхотно е — възкликна, след като лапна първата хапка.
	— Казах ти. Това е автентична италианска храна. Затова тук винаги е толкова оживено.
	— Сигурно редовно идваш да обядваш тук. Аз бих правил така.
	— Не толкова често, колкото ми се иска. Трябва да внимавам за фигурата си — отвърна тя и погледна талията си.
	— Каквото и да правиш, добре се справяш — усмихна се той.
	Преди Изабела да успее да отговори на комплимента, телефонът на Робърт иззвъня. Знаеше, че е некултурно да оставиш телефона си включен в ресторанта, но нямаше друг избор.
	— Съжалявам — измънка смутено, докато вдигаше апарата към ухото си.
	Изабела явно нямаше нищо против.
	— Детектив Хънтър.
	— Отиди на Камп Роуд в Грифит Парк. Преди края има остър завой. Не продължавай надясно, а тръгни по малкия черен път в южния край, докато стигнеш високите дървета. Ще намериш мерцедес М класа. Оставил съм резултата от вчерашното разиграване вътре.
	Преди Робърт да успее да каже нещо, металическият глас млъкна и връзката прекъсна.
	Робърт погледна Изабела. Изглеждаше загрижена. Не беше необходимо да е ясновидка, за да се досети, че нещо не е наред.
	— Какво е станало?
	Робърт си пое дълбоко дъх, преди да отговори:
	— Трябва да тръгвам… съжалявам.
	Стана и взе сакото си. Тя го изгледа с тъжни очи:
	— Трябва ли винаги да се тревожа, че ще тръгнеш внезапно след всяко телефонно обаждане?
	— За съжаление работата ми е такава. Страшно съжалявам.
	Тя стана, пристъпи към него и бързо го целуна по устата.
	— Разбирам. — Замълча за момент и го погледна в очите. — Ще се радвам да те видя отново… Ще ми се обадиш ли?
	— Разбира се, с удоволствие.
	Робърт извади двайсет долара от портфейла си.
	— О, не. Аз черпя — спря го тя с небрежен жест.
	— Напротив, настоявам. Поне това мога да направя, след като отново тръгвам така внезапно. — Той остави парите на масата. — Ще ти се обадя до края на седмицата.
	— Надявам се.
	Изабела се усмихна несигурно и го изпрати с поглед, докато той тичешком излизаше от ресторанта.


	26.

	Робърт се обади на Карлос, докато пътуваше към Грифит Парк. Накара го да извика криминалистите и специалния отряд на полицията. Беше сигурен, че убиецът няма да бъде на местопрестъплението, но според правилата спецотрядът трябваше да обезопаси района преди огледа.
	С площ над 1600 хектара Грифит Парк е най-големият природен парк в Съединените щати, разположен в границите на населено място. Обрасъл е с калифорнийски дъб, конски босилек и бодливи храсти и в него, на върха на Маунт Лий, се намира прочутият надпис „Холивуд“. Специалният отряд бързо намери изоставения мерцедес. Мястото беше скрито от главните пътеки, по които минаваха туристите, разхождащи се из парка. Колата беше завряна сред високи дъбове и храсти, които частично я засенчваха. Въздухът беше неприятно влажен и горещ, всички бяха плувнали в пот. „Можеше да бъде и по-зле — помисли си Робърт. — Можеше да вали“. Карлос вече изпращаше данните на колата по факс.
	Мерцедесът изглеждаше непокътнат. Горещият въздух над покрива му трептеше като водна повърхност, но тъмнозелените матови стъкла пречеха да се види какво има вътре. Около колата бързо бе очертана забранена за външни лица зона. След като обсъдиха плана си за действие, четирима спецполицаи се приближиха по двойки до возилото е насочени напред автомати. Отразената от дулата светлина описваше кръгове по ламарината. При всяка предпазлива стъпка под краката им шумоляха сухи листа и съчки. Те внимателно провериха района, като постепенно се приближаваха към колата. Търсеха скрити клопки и взривни устройства.
	— Зад волана има някого — обяви със спокоен глас един от полицаите.
	Изведнъж всички слънчеви отражения се съсредоточиха върху силуета на предната седалка. Главата на човека бе извита назад и опряна на облегалката, очите — затворени. Устата беше полуотворена, устните — тъмноморави. От очите по бузите му се бяха стекли капки кръв като кървави сълзи. Беше гол и тялото му бе покрито с кръвоизливи.
	— Какво има отзад? — извика Тим Торнтън, командирът на специалния отряд.
	Един от полицаите се приближи откъм десния заден прозорец, силният му фенер освети вътрешността на колата. Отзад нямаше нищо.
	— Задната седалка е чиста.
	— Покажи ми ръцете си — изкрещя Тим, държейки автомата си насочен към главата на човека зад волана.
	Никакво движение.
	Тим повтори, този път по-бавно:
	— Чуваш ли? Покажи ми ръцете си.
	Никаква реакция.
	— Изглежда мъртъв, Тим — каза друг полицай.
	Тим се приближи до лявата врата, докато колегите му държаха човека под прицел. Предпазливо коленичи и погледна под колата — нямаше експлозив, нямаше жици. Изглеждаше чисто. Той се изправи и бавно посегна към дръжката.
	Човекът в колата не помръдваше.
	По челото на Тим се стичаха струйки пот. Той си пое дълбоко дъх, за да спре треперенето на ръцете си. Знаеше какво трябва да направи. С рязко движение дръпна вратата. Части от секундата по-късно автоматът му бе насочен към главата на шофьора.
	— Боже мой! — изкрещя. Бързо се отдръпна от колата, извърна се и бързо вдигна лявата си ръка на носа.
	— Какво има, Тим? — изкрещя Трой, заместник-командирът, като се приближи до дясната врата.
	— Проклета смрад, на развалено месо.
	Тим едва се сдържа да не повърне, закашля се силно. Топлата миризма на разложена плът бързо се разнесе в околния въздух. На Тим му трябваха няколко секунди да се съвземе. Сега трябваше да се увери, че жертвата е мъртва.
	Робърт, Карлос, капитан Болтър и доктор Уинстън нетърпеливо наблюдаваха действията на отряда извън оградената зона. Всеки имаше слушалки и чуваше разговора между спецполицаите. Точно зад тях бе спряна линейка с медицински екип.
	Тим отново погледна жертвата. Беше мъж. Ръцете му бяха вързани за кормилото, а единствената му дреха бяха чифт раирани боксерки, напоени с кръв. Цялото му тяло беше покрито е големи тъмни мехури, напомнящи циреи, и зачервявания като от слънчево изгаряне. Някои от мехурите се бяха пукнали и от тях изтичаше гъста жълтеникава слуз.
	— Това гной ли е? — попита Трой, който надничаше през дясната врата.
	При този коментар на лицето на доктор Уинстън се изписа тревога.
	— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се Тим. — Да не съм лекар?
	С треперещи ръце посегна към врата на жертвата и опипа сънната артерия.
	— Няма пулс — извика след няколко секунди.
	— Кхъ…
	Внезапно жертвата наклони главата си напред и изплю кръв върху кормилото, таблото и предното стъкло. Тим отскочи назад и в бързината се спъна и падна.
	— Мамка му! Жив е.
	Гласът му беше изпълнен с ужас. Трой, който за малко не беше застрелял жертвата при рязкото движение на главата й, изкрещя:
	— Санитар!
	Всички бяха шокирани. Робърт и Карлос се втурнаха към колата, следвани от капитана и доктор Уинстън.
	— Докарайте носилка!
	Тим, все още задъхан, беше скочил на крака. Трой изтича при него откъм шофьорското място.
	— Да го освободим! — Тим измъкна ножа си от колана. — Господине, чувате ли ме? — изкрещя, но жертвата отново бе загубила съзнание. — Не мърдайте, ще освободя ръцете ви и ще ви закараме в болница. Не губете съзнание!
	Тим внимателно сряза кървавото въже, стягащо лявата ръка на мъжа, и тя се отпусна безжизнено в скута му. Тим повтори процедурата с другата ръка. След секунди човекът беше свободен.
	Трой се огледа за медиците, които още не бяха дошли при колата. Неочаквано жертвата отново се изкашля и изплю още кръв върху униформата на Тим.
	— Къде, по дяволите, е носилката? — изкрещя полицаят.
	— Идваме.
	Един от санитарите се приближи до вратата на шофьора. След секунди и останалите от екипа стигнаха до колата.
	Робърт, Карлос, Болтър и доктор Уинстън мълчаливо изчакаха санитарите да качат жертвата на носилка, а после — в линейката. От вонята им се гадеше.
	— Къде ще го закарате? — попита Робърт най-близкия санитар.
	— В болница „Гуд Самаритан“. Тя е най-близката със спешно отделение.
	— Жива ли е жертвата…? — скептично попита капитан Болтър. — Първо си играе игрички, после ни оставя жива жертва? Какво, по дяволите, е намислил? Дали не е свалил гарда?
	Робърт поклати глава:
	— Не знам, но съм сигурен, че не е свалил гарда. Това може да е част от играта.
	— Дали някой не го е прекъснал? Някой случаен минувач да го е изненадал? — попита капитанът, като се огледа.
	— Не — уверено отвърна Робърт. — Нямаше да ни се обади, ако не е искал да открием точно това, което има тук. Няма грешка.
	— Само не ми казвай, че се е разкаял и е оставил този човек жив след целия вчерашен театър.
	— Не знам, капитане — раздразнено се сопна Робърт. — Но скоро ще разберем. — Обърна се към Карлос. — Какво се разбра за колата?
	— Собственост е на… Джордж Слейтър, трийсет и три годишен, адвокат в „Тейл и Джош“ в централен Лос Анджелис — прочете младежът от получения факс. — Обявен е за изчезнал от жена си, Аманда Слейтър. Не се прибрал вкъщи от редовната игра на покер във вторник вечер.
	— Имаме ли снимка?
	— Да, онази от формуляра за изчезнало лице, който е попълнила жена му.
	Карлос извади черно-бяла разпечатка.
	— Дай да видя.
	Човекът на снимката носеше скъп на пръв поглед костюм и косата му бе пригладена назад. Приликата с полумъртвото тяло, което санитарите измъкнаха от колата, беше очевидна.
	— Той е — заяви Робърт, като разгледа снимката. — Има същите черти на лицето.
	— И аз така мисля — съгласи се Карлос.
	— Ще тръгна след линейката. Ако има шанс да оцелее, искам да съм при него.
	— Идвам с теб.
	— Ще накарам момчетата от лабораторията да направят оглед, макар че след събитията през последните пет минути всичко е замърсено — разтревожено каза доктор Уинстън. Посочи гъстите храсти и високата трева наоколо. — Пък й съдейки по растителността, ще им отнеме адски много време.
	— Само ги помоли да се постараят — измърмори Робърт, като също се огледа.
	— Винаги се стараят.
	Детективите се отдръпнаха от колата, за да направят място на криминалистите.


	27.

	Болницата „Гуд Самаритан“ се издига величествено на булевард „Уилшир“ в централен Лос Анджелис. Влизането е по кръгла алея откъм Уитмър Стрийт. При обичайни условия пътуването от Грифит Парк би отнело на Робърт около четирийсет и пет минути. Този път той взе разстоянието за по-малко от трийсет, при което Карлос едва не получи сърдечен удар.
	Двамата изтичаха през безупречно чистата стъклена врата на главното фоайе към рецепцията. Две медицински сестри на средна възраст бяха заети да подреждат медицински картони, да говорят по телефона и да обслужват опашката от нетърпеливи клиенти, чакащи пред гишетата. Робърт застана най-отпред и показа значката си.
	— Къде е спешното отделение?
	Едната сестра вдигна очи от монитора на компютъра си и изгледа двамата детективи над големите очила, закрепени на върха на носа й.
	— Вие да не сте слепи? Има опашка.
	Гласът й беше спокоен, сякаш цялото време на света беше нейно.
	— Да, всички чакаме. Наредете се отзад — запротестира възрастен мъж с гипсирана ръка. От опашката се чуха и други викове.
	— Това е официално разследване, господине — отговори Робърт. — Къде е спешното?
	Напрегнатият му тон накара сестрата отново да го погледне. Този път провери и значките им.
	— Натам и в края наляво — каза неохотно, като посочи коридора отдясно. — Проклети ченгета, едно „благодаря“ няма да ти кажат — измърмори, след като Робърт и Карлос хукнаха накъдето ги беше упътила.
	В спешното отделение гъмжеше от лекари, сестри, санитари и пациенти, които тичаха насам-натам, сякаш идваше краят на света. Помещението беше голямо, но при това хаотично движение на хора и болнични колички изглеждаше претъпкано.
	— Как може да се работи на такова място? — Карлос се огледа тревожно. — Прилича на карнавала в Рио.
	Робърт се огледа за някого, който би могъл да им даде информация. В дъното на главното помещение видя малко полукръгло бюро. Зад него седеше медицинска сестра със зачервено лице. Детективите веднага отидоха при нея.
	— Преди пет-десет минути са ви докарали спешен случай. Трябва да разберем къде е — каза нетърпеливо Робърт, когато се приближи до едрата жена.
	— Това е спешно отделение, сладур, всичките ни случаи са спешни — отвърна тя с нежен глас с много изразен южняшки акцент.
	— Жертва на престъпление, от Грифит Парк, на трийсетина години, покрит с мехури — нервно изстреля Робърт.
	Тя извади чиста хартиена кърпичка от голяма кутия, избърса потта от челото си и най-после погледна детективите с черните си очи. Явно усети нетърпението на Робърт и бързо прегледа няколко документа на бюрото.
	— Да, докараха го преди малко. — Замълча, за да си поеме дъх. — Доколкото си спомням… МПП.
	— Какво?
	— Мъртъв при приемането — обясни тя.
	— Знам какво означава МПП. Сигурна ли сте? — попита Карлос.
	— Не сто процента, но доктор Филипс прие пациента. Той ще ви каже със сигурност.
	— Къде можем да го намерим?
	Сестрата се изправи и огледа помещението.
	— Ето го там… Доктор Филипс! — извика и помаха с ръка.
	Един нисък, плешив мъж погледна към тях. На врата му висеше стетоскоп, бялата му престилка изглеждаше стара и намачкана, а ако се съди по тъмните кръгове около очите му, не беше спал най-малко от трийсет и шест часа. Лекарят разговаряше с друг мъж, когото Робърт веднага разпозна като един от санитарите, който бяха извадили жертвата от колата в Грифит Парк.
	Детективите пресрещнаха двамата медици още преди да дойдат до бюрото, и бързо се представиха.
	— Жертвата от парка къде е? Какво е станало? — попита Робърт.
	Санитарят сведе очи към пода. Лекарят премести погледа си от Робърт към Карлос и обратно няколко пъти. След това каза:
	— Не е издържал. Изключили са сирените пет минути преди болницата. МПП — мъртъв при приемането.
	— Знаем какво означава — сопна се Робърт.
	Настъпи кратко мълчание, което бе нарушено от Карлос:
	— Мамка му! Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е вярно.
	— Съжалявам — виновно измънка санитарят. — Опитахме всичко. Той не можеше да диша. Давеше се в собствената си кръв. Канехме се да направим спешна трахеотомия, но преди да успеем…
	Лекарят продължи:
	— Когато линейката пристигна в болницата, вече нищо не можеше да се направи. Беше обявен за мъртъв в три и осемнайсет.
	— Каква е причината за смъртта?
	Доктор Филипс се изсмя мрачно:
	— Тялото току-що пристигна. Можете сам да си изберете: задушаване, спиране на сърцето, общ срив на всички органи, вътрешен кръвоизлив. Каквото и да кажа, ще е налучкване. Трябва да изчакате официалния доклад от аутопсията, за да разберете.
	От високоговорителя обявиха нещо и лекарят замълча, докато свършат. После добави:
	— В момента тялото е в изолатора.
	— В изолатора ли? Защо? — загрижено попита Карлос.
	— Не сте ли го видели? Покрито е с мехури и язви.
	— Да, видяхме го. Мислехме, че са следи от изгаряне или нещо такова.
	Доктор Филипс поклати глава:
	— Без допълнителни изследвания не мога да ви кажа от какво са, но със сигурност не са от изгаряне.
	— Определено не са — добави санитарят.
	— Вирусно ли е? — попита Робърт.
	Лекарят го погледна любопитно:
	— Да, така изглежда. Инфекция.
	— Инфекция ли? — изненада се Карлос. — Сигурно има някаква грешка, докторе. Човекът е жертва на убийство.
	— Убийство ли? — Филипс го погледна с недоумение. — Тези мехури не са причинени от човек. Собственото му тяло ги е образувало като реакция срещу нещо. Болест или алергия. Повярвайте ми, този човек е умрял от някаква ужасна инфекция.
	Робърт вече се беше досетил какво е направил убиецът. Беше заразил жертвата с някакъв смъртоносен вирус. Но от кучешкото надбягване беше минал само един ден — как можеше заразата да се разпространи толкова бързо? Каква беше тази болест, която убиваше човек за един ден? За да разбере какво е станало, отново трябваше да разчита на доктор Уинстън.
	— Ако наистина става дума за болест, трябва да установим каква и дали е заразна. — Лекарят погледна санитаря. — Точно за това си говорехме. Кой е имал пряк контакт с мъртвия? Някой от вас двамата…
	— Не — отговориха в един глас детективите.
	— Знаете ли дали някой е имал пряк контакт с него?
	— Двама души от специалния отряд на полицията — бързо отговори Робърт.
	— Може да се наложи да дойдат за изследвания. Зависи от резултатите от биопсията.
	— Кога ще излязат?
	— Както казах, тялото току-що пристигна. Незабавно ще изпратя проби в лабораторията с молба за спешно изследване. Ако имаме късмет, още днес може да имаме резултат.
	— Ами трупът, аутопсията?
	— Ще го изпратим в патоанатомичната лаборатория днес, но състоянието му и необходимостта да се държи в изолация ще усложнят нещата, затова не мога да ви кажа точно кога. Слушайте, детективе, няма да ви лъжа. Много съм загрижен. От каквото и да е умрял този човек, станало е изключително бързо и по много мъчителен начин. Ако е заразна болест, съдейки по състоянието, в което го получихме, има опасност от избухване на ужасна епидемия. Целият град е застрашен.


	28.

	Остатъкът от деня премина в напрегнато очакване. Нямаха друг избор, освен да чакат. Да чакат криминалистите да направят огледа на местопрестъплението, да чакат резултата от биопсията, да чакат тялото да бъде изпратено на доктор Уинстън и накрая — доклада от аутопсията.
	Робърт и Карлос се върнаха в Грифит Парк малко преди мръкване. Искаха да разберат дали специалистите от лабораторията са открили нещо, дори и съвсем дребно, но търсенето вървеше бавно и трудно. Високата трева, жегата и влагата още повече усложняваха нещата и до един часа през нощта криминалистите все още не бяха намерили нищо.
	Самотата в апартамента на Робърт беше мъчителна. Той отвори вратата, включи лампата и се запита какво ли е да се прибираш вкъщи при човек, който те обича, който може да ти вдъхне надежда, че светът все пак не отива към гибел.
	Той се опита да надвие пагубното чувство на вина, което постепенно го обхващаше от надбягването с кучета насам, но въпреки опита и знанията си не спираше да си задава въпроса: „Какво щеше да стане, ако бях избрал номер две?“. Засега убиецът водеше в психологическата битка.
	Робърт си сипа двойна доза дванайсетгодишно „Лафриг“, пусна една бучка лед, както обикновено, намали светлината и се настани на стария, твърд диван. Чувстваше се физически и психически изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи. Мислено преиграваше всичко, което се беше случило през последните няколко часа и това засилваше главоболието му.
	— Защо не си избрах по-лесна професия — заразсъждава на глас. — Защо не станах готвач или дърводелец?
	Причината беше проста. Колкото и банално да звучеше, Робърт искаше да направи света по-добър и всеки път, когато хванеше убиец, знаеше, че малко е променил нещата. Това му доставяше удоволствие, несравнимо с никое друго — чувство за значимост, въодушевление, знанието, че благодарение на точното разчитане на уликите, спокойствието и правилното тълкуване на факти, които са изглеждали несвързани и избледнелите спасил живота на много хора. Робърт си разбираше от работата и го знаеше.
	Той отпи глътка уиски, задържа го за момент в устата си, после го преглътна, като се наслаждаваше на лекото парене в гърлото. Затвори очи и облегна главата си назад, опита се да изгони от съзнанието си мислите за събитията от изминалия ден, но те отекваха в паметта му като гръмотевици. Алармата на телефона му го стресна. Той опипа джобовете си, но бяха празни.
	— Проклятие!
	Телефонът беше върху малкия стъклен бар. Беше го оставил там заедно с портфейла и ключовете си.
	Робърт остави чашата на пода, бавно се изправи и погледна часовника си.
	„Кой, по дяволите, ми праща съобщение в този безбожен час?“ Погледна телефона.
	_Надявам се, че си добре. Беше ми много приятно да се видим днес, макар и съвсем за кратко. Изабела._ Робърт съвсем беше забравил бързия обяд. Той се усмихна и в същото време се почувства виновен, че за втори път я бе изоставил толкова набързо. Написа отговор: _Мога ли да ти се обадя?_ Изпрати го и се върна на дивана.
	След минута телефонът завибрира и сигналът за получено съобщение отново наруши тишината в стаята.
	_Да, будна съм… Обади ми се._
	Робърт отпи глътка уиски, после натисна копчето за обаждане.
	— Ало… Мислех, че вече спиш — тихо каза тя.
	— И аз мислех същото за теб. Не е ли малко късно за преподавателка? Нямаш ли часове утре? — попита той и леко се усмихна.
	— По принцип не спя много. По пет-шест часа максимум. Мозъкът ми винаги работи. Така е при учените.
	— Пет-шест часа? Не е никак много.
	— Кой ми го казва? Ти защо не спиш?
	— И аз спя малко. Характерно е при моята професия.
	— Трябва да се научиш как да разпускаш.
	— Знам. Старая се — излъга той.
	— Като заговорихме за работата ти, всичко наред ли е? Изглеждаше доста разтревожен, когато ти се обадиха днес.
	Робърт замълча за минута и разтърка уморените си очи. Замисли се колко наивни са повечето хора, как не подозират, че злото ги дебне на всеки ъгъл. Част от работата му беше да поддържа това тяхно невежество.
	— Всичко е наред, обикновена работа. Винаги има известно напрежение.
	— Сигурна съм. Повече напрежение, отколкото мога да си представя. Както и да е, радвам се, че се обади.
	— Извинявай, че пак се наложи да тръгна толкова спешно. Някой ден ще се реванширам.
	— С удоволствие… точно затова си мислех. Искаш ли да дойдеш на вечеря у нас в събота вечерта?
	Робърт се опита да си спомни дали има някаква уговорка за събота вечер.
	— Зает ли си в събота? — малко разочаровано попита тя.
	— Не, не, свободен съм. В колко часа да дойда?
	— Какво ще кажеш за шест?
	— Звучи чудесно. Ще донеса нещо за пиене.
	— Идеално. Спомняш ли си адреса?
	— По-добре ми го дай, за всеки случай. Онази нощ бях доста пиян.
	— На мен ли го казваш?
	Двамата се засмяха.


	29.

	На другата сутрин Робърт и Карлос отново отидоха в окръжната патоанатомична лаборатория. Доктор Уинстън им се беше обадил около десет часа, след като бе завършил аутопсията на новата жертва. Искаше двамата детективи да са първите, които ще чуят резултатите.
	Тялото на Джордж Слейтър лежеше върху металната маса в дъното на помещението. От кръста надолу бе покрит с бял чаршаф. Повечето вътрешни органи бяха извадени, претеглени и подредени върху метална табличка. Доктор Уинстън пусна детективите в секционната и ги остави да чакат при вратата, докато разглеждаше малко парче тъкан.
	— Едно нещо е сигурно — отбеляза патологът, като вдигна очи от микроскопа. — Нашият убиец е много изобретателен.
	Едва тогава Робърт осъзна колко изтощен изглежда доктор Уинстън. Рядката му коса бе разрошена, изражението — измъчено, очите — уморени.
	— Убийство е, нали? — попита Робърт, като посочи призрачно бледото тяло на масата.
	— Няма съмнение.
	— Извършено от нашия убиец?
	— О, да. Освен ако някой друг не знае за това.
	Патологът се приближи до тялото и детективите го последваха. Той вдигна главата на жертвата на десетина сантиметра от повърхността на масата. Робърт и Карлос се наведоха едновременно, като почти удариха челата си в тила на трупа. Ясно видяха познатия символ.
	— Да, убиецът е същият — отбеляза Карлос, като бързо се изправи. — Какви тогава са тези глупости, че човекът е умрял от някаква инфекция?
	— Не са глупости. Точно от инфекция е умрял.
	По лицето на Карлос се изписа недоумение и тревога.
	— Чувал ли си за _стрептококус пиогенес_?
	— Какво?
	— Явно не си. Ами за _стафилококус ауреус_?
	— Да, докторе, латинският е неразделна част от ежедневието ми. — Саркастичният тон на Карлос накара Робърт да се усмихне. — Какво, по дяволите, е това?
	— Звучи ми като име на бактерия — намеси се Робърт.
	— Абсолютно правилно, Хънтър. Елате да ви покажа. — Доктор Уинстън отвори кутия с множество микроскопски препарати, взе едно стъкло и отново отиде при микроскопа. — Погледнете — добави, като го постави под обектива.
	Робърт се приближи, наведе се и погледна в окуляра. Завъртя големия винт за фокусиране и заразглежда пробата.
	— Какъв дявол е това, докторе? Виждам само някакви… червейчета, дето се движат като мухи без глави.
	— Мръдни и аз да видя — обади се Карлос като любопитно хлапе. — Да, и аз ги виждам — добави, след като разгледа пробата.
	— Тези червейчета, драги ученици, са _стрептококус пиогенес_. Сега вижте това.
	Доктор Уинстън извади друго стъкло от кутията и го монтира на микроскопа.
	Този път Робърт видя зелени топчета, които се движеха доста по-бавно от червейчетата. Карлос погледна набързо след него.
	— Е, и какво? Някакви зелени топчета.
	— Това е _стафилококус ауреус_.
	— Приличаме ли ти на студенти по биология, докторе? Говори на английски.
	На Карлос никак не му беше до гатанки.
	Патологът избърса очите си с опакото на дланта си. Седна на един стол и опря лакътя си върху бюрото.
	— Първият препарат, който видяхте, е _стрептококус пиогенес_, пръчковидна бактерия, която, попаднала в човешкото тяло, отделя токсични вещества. Един от тези токсини причинява червен вятър.
	— Този човек не е умрял от червен вятър, докторе. Симптомите са други.
	— Имай търпение, Робърт.
	Робърт вдигна примиренчески ръце.
	— Друг токсин, който може да бъде отделен от бактерията, причинява некротичен фасциит.
	— Какво е това? — попита Карлос.
	— Адска болест — каза Робърт и челото му се набърчи тревожно. — Гниене на месото.
	— Да, така е известна — потвърди доктор Уинстън.
	— Чакайте, чакайте — възкликна Карлос, като вдигна ръце. — Правилно ли чух? Гниене на месото ли казахте?
	Патологът кимна, но преди да успее да каже нещо, Робърт започна да обяснява:
	— Названието е доста разпространено. Това е рядка болест, която засяга кожата и лежащите под нея тъкани. Токсините на бактерията разрушават кожата и мускулите. Отстрани изглежда, че нещо разяжда жертвата отвътре.
	Карлос потрепери и се отдръпна от микроскопа.
	— Откъде знаеш?
	— Чета много — отвърна Робърт, като сви рамене.
	— Много добре, Робърт — усмихна се Уинстън, преди да продължи с обясненията. — Инфекцията започва със симптоми като от обикновен грип, но бързо се получава силно главоболие, спадане на кръвното налягане и тахикардия. После върху кожата започват да се появяват изключително болезнени, големи мехури, пълни със слуз, като от тежко изгаряне. Жертвата изпада в токсичен шок, като периодично губи съзнание. Състоянието й се влошава изключително бързо и накрая… смърт.
	Карлос и Робърт погледнаха трупа. Всички мехури се бяха спукали и отдолу се виждаха засъхнали грапави язви.
	— През 2004 г. все по-често започна да се появява рядка, но още по-сериозна форма на болестта и повечето случаи бяха тук, в Калифорния. При тях се оказа, че причинителят е изключително устойчив щам на _стафилококус ауреус_.
	— Това беше вторият препарат, който видяхме, зелените топчета, нали?
	Патологът кимна.
	— Спомням си тази история — каза Робърт. — Не следях много случая, само четох нещо във вестниците.
	Доктор Уинстън се изправи и отиде при масата за аутопсии. Карлос и Робърт го проследиха с поглед.
	— Бактериите се размножават с мълниеносна бързина. За няколко часа удвояват броя си. Колкото повече бактерии има, толкова повече токсини отделят и толкова по-бърза и мъчителна е смъртта.
	— Може ли да се лекува? — попита Карлос.
	— Да, ако се хване навреме, но това рядко се случва поради бързото разпространение на бактериите.
	— Как се заразява човек? Как бактерията прониква в тялото?
	— Интересното е, че тези бактерии често се срещат върху кожата или в носа на здрави хора.
	Карлос стисна носа си с две ръце, сякаш искаше да се изсекне. Робърт се разсмя.
	— Това е неактивен стадий — усмихна се патологът. — Бактерията обаче, лесно може да зарази отворени рани върху кожата. Дори в болниците понякога инфектира недобре почистени хирургически разрези.
	— Ох, много успокояващо — измърмори Карлос.
	— Некротичният фасциит е една от най-бързо развиващите се инфекции. Обикновено от първоначалните симптоми до смъртта на заразения минават три до пет дни. В случая с тази жертва, сигурно вече сте се досетили, убиецът е инжектирал стафилококус ауреус.
	В стаята настъпи мрачно мълчание. Какво още щеше да измисли този изрод?
	— Надбягването с кучета беше само преди два дни. Как може болестта да се е развила толкова бързо? — поклати глава Карлос.
	Уинстън се намръщи:
	— Какво надбягване?
	Карлос махна пренебрежително:
	— Много дълго за обяснение, докторе.
	— Както и да е, бактериите се размножават много бързо и колкото по-голям е броят им, толкова по-големи са пораженията. На жертвата й е било инжектирано огромно количество, и то директно в кръвта. Смъртта е настъпила след десет до дванайсет часа. — Патологът се приближи до табличката с органите. — Трийсет и пет процента от черния дроб и бъбреците са унищожени. Има сериозни поражения на сърцето, червата и хранопровода. Това обяснява защо е плюл кръв. Когато сте го намерили, вече е имал тежки вътрешни кръвоизливи. Това вероятно е била последната битка на организма му със смъртта.
	Карлос си спомни сцената от парка и направи гримаса на отвращение.
	— Има още нещо — каза патологът.
	— Какво?
	— Ноктите на жертвата са изпочупени, сякаш се е опитвала да се измъкне отнякъде. От дървен сандък най-вероятно.
	— Трески под ноктите — досети се Робърт.
	— Да. Под това, което е останало от тях, забити в пръстите.
	— Каква е дървесината? — възбудено попита Карлос.
	— Обикновен чам. Много разпространен материал: Убиецът може да го е заковал в обикновен гардероб.
	— Защо ще го прави, след като вече е инжектирал смъртоносната бактерия?
	— Може би, за да ускори инфекцията — предположи Робърт.
	Карлос се намръщи.
	— Когато човек изпадне в паника, сърцето започва да бие по-силно. Кръвообращението се ускорява и бактерията се разпространява по-бързо.
	Доктор Уинстън кимна:
	— Точно така.
	— А какъв по-лесен начин да докараш някого до паника от това да го заковеш в дървен ковчег.
	— Този убиец си разбира от работата повече, отколкото всеки друг, когото съм срещал — отбеляза патологът.
	— Значи, ако бяхме стигнали в парка по-рано…?
	— Нямаше да има значение. Съдбата на жертвата е била решена в момента, в който убиецът й е инжектирал заразата.
	— Планът му е бил съвършен — измърмори Робърт. — Нищо не е оставил на случайността.
	— Как може човек да се сдобие с тези бактерии? Откъде ги е взел убиецът?
	Доктор Уинстън и Робърт веднага разбраха какво има предвид Карлос. Убиецът беше взел бактериите отнякъде, от болница или лаборатория. Ако проверяха досиетата на посетителите и служителите, можеше да излезе нещо.
	— Не забравяй, Гарсия, че тази бактерия се размножава изключително бързо. Това означава, че на убиеца са му били достатъчни само няколко капки инфектирана кръв. Едва ли някой е забелязал липсата им.
	— Да, но така можем да ограничим търсенето до лабораториите, в които разполагат с тази бактерия.
	— Ще се наложи да говорим с всички болници и лаборатории в страната — изтъкна Уинстън, попарвайки надеждите на Карлос. — Култивирането на тази бактерия и превръщането на няколко капки заразена кръв в смъртоносната доза, която е била инжектирана на жертвата, също са лесноосъществими. Това е много находчив начин за убийство и не особено труден за човек, който знае какво прави.
	— Защо преди да се обади, убиецът не е изчакал жертвата да умре, както предишните пъти?
	— За да ни шокира — спокойно отговори Робърт. — Ужасяващо е да гледаш как човек умира от разяждаща плътта му болест. Пукащи се мехури, от които изтича гной и слуз, кръвотечение от очите, носа, ушите, венците… вонята на разложено месо, мисълта за неизбежната смърт. Това е неговият сценарий. Иска да ни покаже на какво е способен. Освен това така засилва чувството ми за вина. Иска да видя всички последствия от това, че не избрах правилното куче.
	— За какви кучета говорите? — с недоумение попита доктор Уинстън.
	Робърт му разказа набързо за случилото се; как за малко не бяха успели да спасят жертвата.
	— Мислиш ли, че убиецът наистина щеше да го остави жив, ако бяхте налучкали победителя?
	Робърт поклати глава:
	— Не знам.
	Настъпи неловко мълчание.
	— Какво е взел? — попита след малко Карлос, като потърка брадичката си.
	— Какво имаш предвид? — не разбра Уинстън.
	— Каза, че убиецът взема част от тялото от всяка жертва, като трофей.
	— А, да.
	Патологът вдигна парчето бял плат, закриващо слабините на жертвата.
	— Боже мой! — възкликна Карлос и закри устата си с ръце. Знаеше, че убиецът е отрязал тази част на тялото, докато жертвата е била още жива.
	След минута мълчание Робърт каза:
	— Нека да позная… момчетата от лабораторията не са открили нищо в колата.
	— Ахааа! — възкликна патологът и вдигна ентусиазирано десния си показалец. — Открили са косъм. И то не от жертвата.


	30.

	Голямата опашка пред клуб „Вангард“ в петък вечерта изненада Карлос.
	— Не мога да повярвам, че клубът е пълен. Говори се, че заведението е огромно.
	— Не е пълен — уверено заяви Робърт.
	— Откъде знаеш?
	— Това е психологически трик. Ако те накарат да чакаш на опашка, това увеличава очакванията ти. Засилва желанието ти да влезеш. Ако клубът е пълен, това обикновено означава, че е хубав.
	— Така е.
	— Майсторлъкът е да те накарат да чакаш точно толкова, колкото трябва. Ако не преценят времето, на клиентите може да им писне. Никой не обича да чака твърде дълго.
	— И това е вярно.
	Без да обръщат внимание на опашката, детективите отидоха най-отпред, при яките охранители на входа.
	— Съжалявам, господа, трябва да се наредите на опашка като всички останали — каза единият, като постави ръката си на рамото на Карлос.
	— О, не, ние сме със специални пропуски — каза закачливо Робърт и показа детективската си значка.
	Бодигардът провери служебната му карта и вдигна ръката си от рамото на Карлос.
	— Някакъв проблем ли има, детективе?
	— Не, само търсим един човек.
	Двамата охранители се спогледаха разтревожено.
	— Не искаме проблеми.
	— Ние също. Затова, ако ни пуснете, това ще бъде добро начало — каза Робърт, като се вгледа предизвикателно в лицето на единия. Без да отмести очи от неговите, мъжагата се отдръпна и отвори вратата.
	— Приятна вечер, господа.
	Детективите влязоха в скъпо обзаведеното фоайе. Звуковата вълна веднага ги удари. Музиката беше силна, много силна. В това първо помещение имаше малко хора; едни танцуваха, други само си приказваха.
	Робърт и Карлос влязоха в главния салон. Тук музиката беше два пъти по-силна, отколкото във фоайето, и по инстинкт Робърт запуши ушите си с пръсти.
	— Какво става, старче? Музиката на младото поколение май не ти понася — пошегува се Карлос.
	— Музика ли? Това е просто… силен шум.
	— Огромно е! — възкликна Карлос, като огледа грамадната зала, която величествено се откри пред тях.
	Робърт отвори широко очи, опитвайки се да оцени истинските размери на мястото. Дансингът беше зает от разноцветна и енергична тълпа, движеща се в ритъма на последните дръм-енд-бейс и дърти фънк парчета. Прожекторите и лазерите образуваха светли фигури между танцуващите. Атмосферата във „Вангард“ беше заразителна. Хората идваха да купонясват и им личеше. Робърт и Карлос обаче не бяха тук за удоволствие. Трябваше да намерят Краля. Вляво от главния дансинг видяха малко, оградено е въже стълбище, водещо към по-горно ниво.
	— Там — посочи Робърт. — Това трябва да е терасата за специални гости.
	Карлос кимна и се намръщи при вида на двама телохранители с вид на професионални борци, които стояха в основата на стълбите. Робърт огледа горния етаж. В досието, което бяха взели от прокуратурата, имаше всякаква информация за престъпния бос, включително няколко снимки. Скоро Робърт видя самия Крал, седнал удобно в компанията на четири жени.
	— Ето го. Последната маса вдясно.
	Детективите си проправиха път между танцуващите, като се стараеха да избягват неволните удари и сръгвания от тълпата. Една красива брюнетка обгърна с ръце врата на Робърт.
	— Ммм, обожавам мускулести мъже — измърка, като го придърпа към себе си. — И какви хубави сини очи. Хайде да танцуваме, красавецо.
	Целуна го страстно по устата, като наведе главата му назад.
	Той с мъка освободи устните си от нейните. Дори на оскъдната светлина забеляза, че зениците й са разширени.
	— След малко ще дойда да танцуваме, сладурано. Първо трябва да отида до тоалетната — измънка той първото оправдание, което му хрумна.
	— До тоалетната ли? Искаш ли компания? — попита тя, като сведе очи към слабините му.
	Робърт се усмихна спокойно:
	— Не сега, сладурано.
	— Педераст — изсъска тя и тръгна да търси следваща жертва.
	— Сладка е… стилна — отбеляза Карлос. — Можеш по-късно да я потърсиш и да пиете по едно „Бавно чукане“ заедно.
	Робърт се престори, че не е чул саркастичната забележка на партньора си. Двамата се приближиха до стълбището и телохранителите.
	— Съжалявам, господа, тук е само за специални гости — каза единият.
	— Няма проблем.
	Карлос показа значката си и изчака Робърт да направи същото.
	— Господа, не можете да използвате значките си, за да влизате на такива места — каза по-високият бодигард, без да отмества очи от Карлос.
	— Защо смятате, че идваме за удоволствие? — сопна се Робърт и двамата телохранители се втренчиха в него. — Идваме да говорим с един човек.
	— С кого?
	— С господин Не-ти-влиза-в-работата. Сега се дръпнете или ще ви арестувам за възпрепятстване на разследване.
	Заплахата му звучеше сериозно. Без да изчака телохранителите да се отдръпнат, Робърт се вмъкна между тях и ги изблъска, за да мине. Карлос го последва. Джером гледаше всичко от първата маса при върха на стълбите. Когато двамата детективи стъпиха на етажа за специални гости, той им препречи пътя.
	— Мога ли да ви помогна?
	— Майка му стара! Този тип има повече охрана от президента на Съединените щати — измърмори Робърт към Карлос, преди да се втренчи в лицето на Джером. — Не, не можеш да ни помогнеш, великане. Искам да говоря с шефа ти. — Посочи към масата на Краля.
	Джером не помръдна. Остана втренчен в двамата мъже.
	— Можем да го направим тук, в този уютен клуб, а можем да закараме целия цирк в участъка и там да си устроим истински купон. Ти избираш, дебелако.
	Джером постоя така още няколко секунди, после погледна Краля, който наблюдаваше сцената. Шефът кимна леко.
	— Извинете ме, момичета, трябва да свърша една работа. Отидете да потанцувате — каза Краля на четирите потресаващи красавици, които седяха около него.
	Те станаха и се отдалечиха, като всяка по реда си намигна и се усмихна съблазнително на Робърт и Карлос, докато минаваше покрай тях. Лицето на Карлос сякаш грейна и той проследи с поглед момичетата.
	— Ако някоя от тях ви харесва, мога да й кажа няколко добри думи за вас — отбеляза Краля и се усмихна, показвайки ослепително белите си зъби. Робърт забеляза малък диамант, вграден в горния му ляв резец.
	— Какво? О, не, не. Няма такова нещо — измънка Карлос.
	— Разбира се. Моля, седнете. Шампанско? — Краля посочи бутилката в кофичката с лед.
	— Не, благодаря.
	— Добре. С какво мога да ви помогна?
	Краля беше красив чернокож, само на трийсет и една, висок, с гладко обръсната глава. Кафявите му очи бяха впечатляващи, чертите му — добре изразени. Носеше тъмен костюм от изкуствена материя и бяла копринена риза. Двете му горни копчета бяха разкопчани и отдолу се виждаха две дебели златни вериги.
	— Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия — каза Робърт, като показа значката си.
	Краля нито стана, нито подаде ръката си. Джером бе застанал до шефа си.
	Робърт и Карлос стояха с гръб към дансинга. Нямаше смисъл от празни приказки. Робърт извади компютърната рисунка от джоба си и я постави на масата.
	— Познавате ли тази жена?
	Краля сведе очи и разгледа рисунката няколко секунди, без да я вдигне.
	— Обичате да говорите направо, а, детектив Хънтър?
	Робърт остана с непроницаемо изражение.
	— Това е компютърен портрет — установи Краля леко изненадано.
	— Да.
	— Защо?
	— Съжалявам, не мога да издавам поверителна информация.
	— Съжалявам, не мога да ви помогна.
	Двамата детективи се спогледаха.
	— Вижте, господин Престън, това е много важно…
	Краля вдигна ръка и прекъсна Робърт:
	— Сестра Джоан ме наричаше господин Престън в началото училище. Можете да ме наричате Кралю.
	Робърт не обичаше да го прекъсват:
	— Исках да кажа, че това е много важно разследване.
	— Не се съмнявам. Но нека да ви обясня как стоят нещата тук. Ако искате да ви помогна, трябва и вие да ми дадете нещо. Аз съм бизнесмен, нямам време за празни приказки и не давам нищо безплатно.
	Робърт не обичаше да се пазари, особено с хора като Краля, но знаеше, че няма друг избор. Беше видял реакцията на престъпния бос и на Джером, докато гледаха рисунката на масата. Сигурен беше, че познават жената. Ако искаше да му помогнат, трябваше да играе по техните правила.
	— Мъртва е. Била е убита по много жесток начин. Лицето й… — Робърт замълча, докато намери подходящата дума — … е неузнаваемо. Наложи се да използваме специална програма, за да възстановим образа й.
	За известно време Краля остана втренчен в него, после посегна към снимката. Разгледа я още няколко секунди. Робърт беше сигурен, че престъпният бос познава жената, но имаше и нещо друго. Скрита емоция.
	— Какво ви кара да мислите, че, познавам тази жена?
	Робърт знаеше какво се опитва да направи престъпникът.
	— Слушай какво, Кралю, или не знам там какъв си. Не се интересувам от теб или заниманията ти. С каквато и престъпна дейност да се занимаваш, сигурен съм, че колегите ми съвсем скоро ще те пипнат. Днес обаче не е този ден. Колкото и странно да звучи, ти не си заподозрян в това разследване. Човекът, който я е убил, извърши друго убийство вчера и ще продължава да убива, докато не го спрем. Информацията за нея може да ни насочи към този изверг. Ако е била от твоите момичета…
	— Моите момичета ли? — прекъсна го Краля. Явно не смяташе да признае, че се занимава със сводничество.
	— Ако искаш да се преструваш на глупак, добре, но в момента не ме интересува дори да си най-големият сутеньор в света. Не се занимавам с теб. Ние сме от отдел „Убийства“, не от „Наркотици“.
	Краля отново остави рисунката на масата.
	— Хубава реч, детективе.
	Робърт си пое дълбоко дъх. Втренчи се в човека пред себе си.
	Краля бързо видя своя шанс:
	— Ако искате да ви помогна, можем да сключим споразумение.
	Робърт очакваше нещо такова.
	— Какво споразумение?
	— От време на време имам нужда от помощта на момчетата с черно-бели униформи. Ако аз ви помогна, трябва да ми помогнете и вие. Така всички ще са доволни. Може да бъде полезно сътрудничество и за двете страни.
	Едва тогава Карлос осъзна какво има предвид Краля. За разлика от Робърт той не успя да се сдържи.
	— Майната ти! Някой е измъчвал и убил едно от твоите момичета, а на тебе не ти дреме! Мислех, че ги закриляш, че си техен покровител. Не е ли това работата на сводниците? — Карлос се изчерви като домат. Гласът му бе гневен и силен и привлече вниманието на хората от съседните маси. — Сега използваш смъртта й, за да ни вербуваш за бандата си от подкупни ченгета. Какъв крал си ти? Нещастник!
	Той се изправи, като очакваше Робърт да направи същото. По-възрастният детектив остана на мястото си.
	Краля се изсмя:
	— О, я стига. Нали няма да ми прилагате старата тактика „добро ченге — лошо ченге“? За глупак ли ме мислите? Тези номера действат само във филмите, а тук не е снимачна площадка.
	— Не е номер — спокойно се намеси Робърт. — Но убиецът обича игричките. Детектив Гарсия е прав. Този тип е отвлякъл едно от момичетата ти и остави за спомен един голям среден пръст. — Наведе се напред и облегна лактите си на масата. — Ние не те мислим за глупак, но убиецът явно те мисли. Той ти се надсмива и това не ме изненадва. Влязъл е на твоя територия, отмъкнал е едно от момичетата ти, а ти дори не си разбрал. Да не мислеше, че е заминала на почивка? Какво ще стане, ако реши да вземе още някое момиче? Може би някое от тези, които седяха тук допреди малко?
	Краля го гледаше втренчено.
	— Е, какво? — продължи Робърт. — Ще продължиш да седиш и да се преструваш на непукист? Ще си представяш, че все още владееш положението, че все още си Краля? Единственото, което искаме от теб, е да ни кажеш името й. Ако ще само за да известим семейството й.
	Робърт очакваше някаква реакция, но не видя никаква. Знаеше че Краля е познал компютърния портрет и това беше голяма крачка в правилната посока. Сега, след като вече беше наясно къде да търси, лесно щеше да установи самоличността й. Нямаше нужда от помощта му. Той се изправи и тръгна след Карлос.
	— Детективе — извика сутеньорът, когато двамата стигнаха до стълбището.
	Робърт се обърна. Краля даде знак на Джером и той извади от джоба на сакото си снимка. Постави я на масата до компютърния портрет. Детективите се върнаха и сравниха двете лица. Приликата беше невероятна.
	— Казва се Джени Фарнбъро. Търся я от миналия петък.
	Робърт почувства как пулсът му се ускорява.
	— Тогава ли я видя за последен път?
	— Да. Миналия петък, тук.
	— Тук ли? — възбудено попита Карлос.
	— Да. Седеше на същата тази маса. Каза, че отива в тоалетната да си освежи грима или червилото, и не се върна.
	— В колко часа стана това?
	Краля погледна Джером и вдигна вежди.
	— Късно, около два — два без четвърт през нощта — каза бодигардът.
	— Мислите ли, че са я отвлекли от клуба? — попита Робърт.
	— Така изглежда.
	— Може би е познавала похитителя.
	Краля поклати глава:
	— Дори да е срещнала познат, нямаше да излезе, без да ми се обади. Джени беше добро момиче.
	Робърт замълча за момент. Искаше да прецени колко е разумно да разкрива за жертвата.
	— Била е упоена. С ГХБ. Чували ли сте за това?
	Краля се усмихна широко. Знаеше, че не е възможно Робърт да е толкова наивен.
	— Да, чувал съм. С това ли са я упоили?
	— Да.
	— Каза, че са я измъчвали — намеси се Джером.
	— Да.
	— Какво означава това?
	Робърт сведе очи към портретите върху масата. Ясно си представи голото осакатено тяло, вързано за дървените стълбове.
	— Убиецът е искал да й причини максимално страдание. Не я е убил веднага, с куршум или нож. Искал е да умре бавно. — Нямаше смисъл да крие истината. — Одрал я е жива и я е оставил да умре.
	— Какво? — Джером повиши гласа си с половин октава.
	Детективите запазиха мълчание.
	Краля се опитваше да сдържи гнева си, но очите му сякаш горяха. Веднага си представи Джени, сама, умираща от болка, молеща за милост, викаща за помощ. Напразно се опита да пропъди тази картина от съзнанието си. Когато заговори, в гласа му звучеше искрен гняв:
	— Вярващ ли сте, детективе?
	Въпросът изненада както Карлос, така и Робърт.
	— Защо?
	— Защото, ако сте вярващ, молете се на Бог да откриете убиеца на Джени преди мен.
	Робърт разбираше гнева му. Докато в полицията всичко се правеше според закона, сутеньорът нямаше тези ограничения. Идеята Краля да хване първи убиеца звучеше съблазнително.
	— Трябва ни списък на всичките й… клиенти, всички хора, с които се е срещала през последните шест месеца. Убиецът може да е някой от тях.
	Краля се усмихна мазно:
	— Харесвате ми, детектив Хънтър. Развеселявате ме… Нямам представа за какво говорите. Клиенти…?
	Робърт знаеше, че няма начин да го накара да предаде списъка на бившите клиенти на Джени.
	— Казахте, че искате да знаете името й. Вече ви го казах. Опасявам се, че не мога да ви помогна повече — каза Краля и кимна към стълбите.
	Двамата детективи станаха мълчаливо. Робърт взе снимката и компютърния портрет от масата.
	— Още нещо — добави, като извади едно листче от джоба си.
	Краля го погледна отегчено.
	— Виждали ли сте този символ?
	Краля и Джером погледнаха странната рисунка. Джером поклати глава.
	— Не, никога — каза Краля. — Какво общо има със смъртта на Джени?
	— Намерихме го близо до трупа — излъга Робърт.
	— Само още един въпрос — намеси се Карлос. — Знаете ли откъде е Джени? Трябва да се свържем с родителите й.
	Краля погледна Джером, който сви рамене.
	— Не проверявам биографията на момичетата, но мисля, че беше от Айдахо, Юта или там някъде.
	Карлос кимна и тръгна след партньора си. Когато стигнаха стълбите, Робърт се обърна и за последен път погледна Краля.
	— Ако го хванете преди нас…
	Онзи се втренчи в лицето му.
	— … накарайте го да страда.
	Краля не отговори. Само изпрати с поглед двамата мъже, докато слязоха от етажа за специални гости и се изгубиха в тълпата от танцуващи хора.


	31.

	— Какво ти каза оня идиот Кълан по телефона за Джени? — обърна се Краля към бодигарда си веднага щом двамата детективи се скриха от поглед.
	— Каза, че бил проверил в моргата, в болниците и в отдела за изчезнали лица и не намерил нищо.
	— Какъв некадърник! И да му платим, на всичкото отгоре!
	Джером кимна в съгласие.
	— Кажи на момичетата, че след малко тръгваме. Но преди това извикай бармана, онзи, с когото Джени си приказваше от време на време, дългокосия.
	— Добре. — Джером замълча, докато шефът му изгълта половин бутилка шампанско на един дъх. — Добре ли си, шефе?
	Краля хвърли празната бутилка върху масата, като събори няколко чаши и привлече излишно вниманието.
	— Какво зяпате бе, кретени? — изкрещя на клиентите от съседната маса.
	Четиримата бързо се извърнаха.
	— Не, не съм добре — каза Краля, като се обърна към бодигарда. — Всъщност изобщо не съм добре, Джером. Някой е отмъкнал едно от момичетата ми изпод носа ми. Измъчвал я е и я е убил, ако можем да вярваме на детективите. — По лицето му се изписа отвращение. — Одрал я е жива, Джером. Кажи ми сега, кой може да бъде толкова глупав, че да направи това на някое от моите момичета?
	Джером само сви рамене.
	— Аз ще ти кажа кой… мъртвец! Искам този мръсник, разбираш ли? Искам го жив, за да му покажа какво е истинско мъчение. — Краля постави дясната си ръка върху врата на Джером и приближи лицето си до неговото. — Каквото и да ми струва това, чернилко. Каквото и да ми струва!


	32.

	Мисълта, че убиецът е бил във „Вангард“ преди броени дни, накара кръвта на Робърт да кипне. Той реши да останат още малко. Убиецът беше стоял тук, беше пипал разни неща, беше се показал пред хората, може би дори бе разговарял с някого. По някакъв начин беше успял да упои Джени в района между ложата за специални грети и женската тоалетна и после я бе измъкнал от клуба, без да събуди подозрение — а може би не съвсем? Робърт докосна ръката на Карлос и посочи ниския таван:
	— Виждаш ли?
	Карлос проследи с поглед пръста на колегата си.
	— Камери!
	— Именно.
	Робърт се приближи до бодигарда, който пазеше аварийния изход.
	— Извинете, къде е контролната зала на системата за наблюдение? — попита, като показа значката си.
	— Горе, до кабинета на управителя.
	— Ще ми покажете ли къде е? Трябва да видя записите.
	Двамата детективи последваха бодигарда до другия край на клуба. Качиха се по тясно стълбище на горния етаж, където имаше тесен коридор. На една врата пишеше: „Контролна зала“. Вътре друг служител на охраната седеше заобиколен от малки телевизионни екрани. В скута си държеше добре сгънат вестник, отгоре се виждаше страницата за кръстословици. Карлос забеляза, че му остава да попълни само една дума.
	— Здрасти, Сту — каза бодигардът.
	Другият мъж не ги удостои с поглед.
	— Емоционален шок, шест букви, започва с Т. Какво може да бъде?
	Краят на химикалката в дясната му ръка — беше почти напълно изгризан.
	— „Травма“ — каза Робърт.
	Охранителят най-сетне вдигна очи от кръстословицата и осъзна, че колегата му не е сам. Остави вестника и зае по-изправена поза на стола. Робърт се представи и показа документите си.
	— Първо трябва да вземем разрешение от управителя — каза Сту, след като детективът обясни причината за посещението си.
	Робърт не възрази и изчака, докато охранителят набързо обясни ситуацията на началника си.
	— Добре, сър. Ще изчакаме — завърши и затвори телефона.
	— Е? — попита Карлос.
	— Сега ще дойде.
	Робърт огледа мониторите пред охранителя.
	— Колко камери има общо?
	— По една над всеки бар, една над входа на Главната зала, една над аварийния изход, две на терасата, една над главния вход, по една във всеки коридор към тоалетните, три над дансинга и две над терасата за специални гости — отговори Сту, като показваше различните монитори.
	Вратата се отвори и в стаята влезе нисък мъж с безупречно изгладен костюм на тънки райета. Беше висок около метър й седемдесет и пет, а лицето му, цялото в дупки от тежко акне в младежките му години, приличаше на сюнгер. С гъстите си вежди изглеждаше като герой от анимационен филм. Той се представи като Тевес Лопес, началник на охраната. Робърт не си губи времето с излишни обяснения:
	— Трябва да видим записите от камерите ви от миналия петък.
	— Какво точно търсите?
	— Миналия петък е била отвлечена млада жена. Имаме основания да смятате, че е била похитена в този клуб. Трябва да видим записите ви.
	Тевес и Сту се спогледаха тревожно.
	— Опасявам се, че има проблем, детективе — каза началникът на охраната.
	— Защо?
	— Пазим записите само два-три дни. Тези от миналия петък са изтрити.
	— Какво? Защо? — смутено измърмори Карлос.
	— Няма нужда да ги пазим — небрежно обясни Тевес. — Ако през нощта не е имало сбивания, от касите не са изчезнали пари или не е имало инцидент, свързан с наркотици, няма причина да пазим записите. Вижте, детективе, в наши дни всичко е цифрово. Имаме тринайсет камери, които записват между дванайсет и петнайсет часа всяка нощ и това заема много място на твърдите дискове. След като се уверим, че нощта е минала безпроблемно, изтриваме записа, за да освободим място.
	Обясненията на Тевес изумиха двамата детективи. Може би единствените записи с лицето на убиеца бяха изтрити за икономия на дисково пространство. Робърт знаеше, че няма да получат втори такъв шанс. Той се обърна и погледна мониторите.
	— Нямате ли резервно копие? — попита Карлос.
	— Не. Както казах, няма нужда.
	— Чакайте. Можете ли да приближите образа на тази камера? — Робърт посочи горния ляв монитор.
	— Веднага.
	Сту натисна едно копче и образът на екрана се увеличи три пъти.
	— Кой е този? — порита Робърт, като посочи един дългокос мъж, който седеше на терасата за специални гости. От другата страна на масата бяха Краля и Джером.
	— Това е Пиетро, един от барманите, но няма работа на терасата за специални гости — отговори Тевес.
	— Трябва да говорим с него.
	— Разбира се. Искате ли да го извикаме веднага?
	Робърт огледа контролната зала. Не беше много подходяща за разпит.
	— Имате ли друго свободно помещение?
	— Можете да използвате моя кабинет. Съседната врата.
	— Изчакайте да свърши разговора си с тези хора и после го извикайте. Ще чакаме във вашия кабинет.
	Робърт не искаше да издаде пред Тевес, че вече познава Краля.
	Кабинетът на началника на охраната беше малък, но добре обзаведен. Отдясно осветен с неонова лампа аквариум внасяше уют. Едната стена беше заета от рафтове със снимки и книги. Силната музика от заведението бе приглушена, но пак се чуваше и подът леко вибрираше. След пет минути Пиетро влезе и ги поздрави.
	— Господин Лопес каза, че искате да говорите с мен.
	— Да. За какво говорихте с Боби Престън? — попита, без да увърта, Робърт. По изражението на Пиетро пролича, че името не му е познато.
	— Краля, какво приказвахте с Краля — обясни Карлос.
	— За това момиче ли говорихте? — добави Робърт, като показа снимката на Джени.
	Пиетро видимо се смути. Как изведнъж и Краля, и полицията бяха решили да го разпитват за Джени?
	— Да, интересуваше се дали съм говорил с нея миналия петък.
	— Говорихте ли?
	— Да, съвсем кратко.
	— Спомняте ли си в колко часа?
	— Около два през нощта.
	— За какво приказвахте?
	Пиетро се почувства като в епизод от „Зоната на здрача“. Краля го беше питал абсолютно същото.
	— Общи приказки. Изглеждаше уморена и аз я попитах дали иска да пие нещо. Приказвахме си само около минута. Трябваше да продължа да обслужвам клиентите.
	— Взе ли нещо за пиене?
	— Не. Носеше си чаша с шампанско.
	— Тръгна ли си, след като разговаряхте?
	— Не веднага. Остана още малко на бара. Каза, че има нужда да си почине от партито. Както споменах, изглеждаше уморена.
	— Забелязахте ли да говори с някого другиго?
	Отново същите въпроси, които му беше задал Краля.
	— Джени е много хубаво момиче. Жена като нея, сама на бара в петък вечер, е като магнит за мъжете, затова винаги се навъртат около нея, но имаше един…
	— Какво за него?
	— Ами изглеждаше различно. Първо, носеше доста скъп костюм. Тук почти никой не идва с костюм, освен шефовете и специалните гости, особено в петък и събота. Беше висок, рус, с впечатляващи пронизителни зелени очи. Изглеждаше, че я сваля, ама нямаше успех.
	— Откъде знаете?
	— Не е в стила на Джени. Тя си приказва и флиртува с всички, мъже и жени, но не е от момичетата, дето ще забършат някое гадже в първия нощен клуб. Поприказваха си малко, после той си тръгна.
	— Някой друг?
	— Не си спомням, но нали беше петък вечер, може да не съм видял.
	— Виждали ли сте този висок рус мъж тук и друг път… преди или след петъка?
	— Не, щях да си спомня.
	— И не сте го видели да приказва с Джени след това?
	— Не. След като Джени си тръгна от бара, не съм я виждал.
	— Не е тръгнала с русия мъж, нали?
	— Не видях.
	— Изглеждаше ли упоена или пияна?
	— Не. Само уморена.
	Робърт извади визитка от изтъркания си кожен портфейл.
	— Ако видите пак русия мъж, който е говорил с Джени в петък, незабавно ми се обадете, разбрано?
	— Добре.
	Краля беше поискал същото.
	— Номерът на мобилния ми телефон е отзад.
	Пиетро огледа картичката от двете страни и я прибра в джоба си.
	— Нещо е станало с нея, нали? — попита тихо.
	Робърт се поколеба за момент, но ако кажеше истината, това можеше да стимулира Пиетро да им съдейства.
	— Мъртва е.
	Барманът затвори очи за момент. Не можеше да повярва, че повече няма да види усмивката на Джени и нежните й очи.
	— Подозирате русия мъж, така ли?
	— Не знаем, но изглежда, че той последен е говорил с нея.
	Пиетро кимна, сякаш разбираше какво трябва да направи.
	— Благодаря за помощта — каза Робърт и отвори вратата.
	Карлос изчака Пиетро да излезе, преди да се обърне към партньора си:
	— Защо не го накара да даде по-точно описание на русия мъж? Можехме да му направим фоторобот.
	— Няма смисъл. Ако е нашият човек, сигурно е бил дегизиран. Перука, изкуствен нос, всичко променено. Както знаеш, убиецът не е глупав.


	33.

	На другия ден Робърт и Карлос отидоха в къщата на Джордж Слейтър в Брентуд.
	— Леле, добре изглежда — отбеляза Карлос, докато оглеждаше красивата сграда.
	Дори по холивудските стандарти къщата бе впечатляваща. Намираше се в края на тясна алея, между големи дъбове, наскоро отърсили се от листата си, които бяха натрупани на неравни купчини. С орнаментите си и ослепително бялата фасада къщата изпъкваше сред другите скъпи имоти на улицата. От едната страна, в началото на красивата градина, имаше двоен гараж.
	— Явно адвокатската професия си има някои предимства — отбеляза Робърт, след като спря колата си на алеята.
	Минаха по павираната пътечка до ниското входно стълбище и натиснаха копчето за повикване на видеодомофона.
	— Да — отговори някой след няколко секунди.
	Двамата детективи показаха значките си пред малката камера на стената и се представиха.
	— Изчакайте малко.
	Гласът на жената беше тих, но Робърт долови леко треперене от много часове плач.
	— Разбира се, госпожо.
	Изчакаха търпеливо близо минута, преди да чуят шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори и на прага се появи привлекателна жена със златисторуса коса, събрана в кок. Червилото й беше бледо, гримът й — съвсем лек, колкото да замаскира тъмните сенки под очите. Робърт оцени възрастта й на около трийсет и две години. Носеше лека черна шифонена рокля, която идеално подхождаше на тялото й. Изглеждаше съсипана от мъка.
	— Здравейте!
	Имаше впечатляващо присъствие, излъчваше някакво деликатно превъзходство. Позата й беше съвършена.
	— Благодаря, че ни приехте, госпожо Слейтър. Надявам се, че времето не е много неподходящо.
	Катрин се усмихна скромно и се отдръпна от вратата.
	— Моля, заповядайте.
	В къщата леко ухаеше на ароматни свещички, жасмин може би, но въздухът вътре беше хладен и стерилен. Стените бяха бели и Робърт забеляза по-светли квадрати, където са висели картини.
	Тя ги покани в стая, която изглежда бе изпълнявала функцията на кабинет. Сега библиотеката беше празна, а диванът и креслата — покрити с големи бели платнища. Помещението беше ярко осветено, защото завесите, които доскоро бяха спирали слънчевите лъчи, бяха свалени. Навсякъде имаше кашони — обичайната декорация преди местене.
	— Извинете ме за бъркотията — каза домакинята, като смъкна платнището от дивана и го струпа върху голямото бюро до прозореца. — Седнете.
	Робърт и Карлос се настаниха на дивана, а Катрин седна на креслото срещу тях. Тя забеляза въпросителното изражение на Робърт и отговори, преди той да зададе въпроса си.
	— Заминавам за Алабама. Ще остана у родителите си за известно време, докато реша какво да правя. Вече нямам работа тук. Дойдох в Лос Анджелис, за да може Джордж да започне работа в „Тейл и Джош“. Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай?
	— Не, благодаря. Така е добре.
	Катрин се опита да се усмихне, но просто стисна устни и прошепна:
	— Джордж обичаше да пие чаша чай следобед.
	— От колко време живеете в Лос Анджелис, госпожо Слейтър?
	— Преместихме се преди две години и половина. И моля ви, наричайте ме Катрин.
	— И съпругът ви е започнал работа за „Тейл и Джош“ от самото начало?
	— Да — леко кимна тя.
	— Водеше ли нормален живот? Имам предвид посещаваше ли редовно спортни клубове, барове, нощни заведения?
	— Джордж никога не е имал време за нищо. Само работеше. Оставаше до късно в кантората поне три пъти седмично, не ходеше на спортни клубове или на фитнес. Никога не е спортувал много. — Катрин се загледа през прозореца, но погледът й не беше фокусиран върху нищо. — Единственото му занимание в свободното време беше играта на покер във вторник вечер.
	Очите й се напълниха със сълзи и тя посегна към кутия с кърпички на бюрото.
	Робърт и Карлос се спогледаха напрегнато.
	— Знаете ли с кого играеше покер? Дали с приятели от службата или…?
	— Да, с други адвокати от кантората. Може би и с други хора, но не знам със сигурност.
	— Познавахте ли се с тях?
	— Да, познавах някои от адвокатите в „Тейл и Джош“.
	— Имах предвид дали познавахте някои от покер партньорите на съпруга ви.
	— Не съм присъствала на игрите им, ако това искате да кажете.
	Робърт долови арогантност в гласа й.
	— Знаете ли къде се събираха да играят? В клуб, в нечия къща?
	— Джордж ми каза, че всяка седмица играят в различна къща. Редували се да домакинстват.
	— Наистина ли? Ами у вас? Идвали ли са да играят у вас?
	— Не. Никога не бих позволила.
	— Защо? — изненада се Карлос.
	Катрин още се бореше със сълзите. Изглеждаше полузамаяна и все още в шок.
	— Аз съм християнка, детектив Хънтър, не одобрявам хазарта. Въпреки че Джордж се кълнеше, че не играят за пари, не бих допуснала да го правят в къщата ми.
	— Не играели за пари ли?
	— Не. Каза, че го правели за удоволствие. — Тя извади нова кърпичка и подсуши ъгълчетата на очите си. — От много години не беше играл за пари.
	Карлос изненадано вдигна вежди:
	— Играл ли е за пари преди?
	— Отдавна, но престана, след като се запознахме. Аз го помолих.
	— Казина?
	Тя се поколеба за момент, сякаш се срамуваше от онова, което щеше да каже.
	— Не, надбягвания с кучета… Хрътки.
	Робърт преглътна трудно.
	— Хрътки ли? Сигурна ли сте?
	Изненадата в гласа му беше очевидна.
	— Да, сигурна съм.
	Карлос потрепери.
	— Сигурна ли сте, че наистина се е отказал? Че наскоро не е залагал пак?
	Катрин се стъписа от този въпрос.
	— Да, сигурна съм. Той ми обеща. Защо ще нарушава обещанието си?
	Звучеше абсолютно убедена.
	— Може, вместо да ходи да играе покер, да е залагал по интернет — предположи Карлос, но веднага осъзна как е прозвучало обвинението му.
	— Какво? От къде на къде ще прави такова нещо? — възмути се Катрин.
	— Катрин… — Този път в гласа на Робърт прозвуча искрена загриженост. — Вчера прекарахме почти целия ден в „Тейл и Джош“. Разпитахме всички, които са познавали Джордж. От партньорите в кантората до куриера. Никой не е чувал за тези игри на покер във вторник вечер.
	— Какво? Не може да не са чували, трябва…
	Треперенето на гласа й ясно показваше колко е шокирана от това твърдение.
	— Сещате ли се някакво име? На някого, който може да е бил част от компанията за покер?
	— Не знам — отговори тя, като видимо потрепери.
	— Според всички, с които говорих, никой не е играл покер със съпруга ви и никой не знае за такива вторнични събирания.
	— Лъжат, сигурно лъжат. — Катрин закри лицето си с ръце, вече не можеше да сдържа сълзите си. Когато вдигна очи, гримът й беше размазан, и й придаваше зловещ вид. — Защо ще ме лъже?
	— Както каза Карлос, може пак да е започнал да залага и да се е срамувал да ви каже.
	— Не, сигурна съм, че не би го направил. Не е залагал. Това беше минало — не отстъпваше тя.
	Робърт се почеса по главата. Неудобно му беше да зададе следващия си въпрос.
	— Как вървяха отношенията ви с Джордж? Да не би да се е срещал с друга?
	Шокът от този намек накара Катрин да се задави.
	— Какво говорите? Че Джордж е имал любовница? Че ме е лъгал и е прекарвал вторничните вечери с друга жена?
	— Съжалявам, но трябва да проверим всяка възможност, Катрин, а изневерите са често срещано явление в Ел Ей.
	— Джордж не беше от Лос Анджелис. Той беше добър човек, добър съпруг. Уважаваше ме. Имахме щастлив брак. — Тя замълча и извади нова кърпичка, за да избърше сълзите си. — Защо ми причинявате това? Трябва да търсите изверга, който е убил съпруга ми, не да го обвинявате, че ми е изневерявал.
	— Аз… много съжалявам. — Робърт се чувстваше ужасно заради това, което току-що беше казал. — Уверявам ви, че правим всичко, което е по силите ни.
	— Дори повече… — добави Карлос.
	Двамата замълчаха и се вгледаха в Катрин. Мъката й беше толкова заразителна, че стаята изглеждаше тясна и тъмна.
	— Казаха ми, че са го убили, че някой му е причинил това, но как е възможно? — заговори тя с истеричен писклив глас. — Не са го застреляли, не са го убили с нож, а са го заразили със смъртоносен вирус. Кой убива по такъв начин? И защо?
	Заплака. Закри лицето си с ръце, цялата се разтрепери.
	Робърт искаше да й каже нещо, но нямаше как да я утеши. Как можеше да й обясни, че преследва този убиец от две години и още няма надежда да го хване?
	— Страшно съжалявам.
	Не се сети какво друго да каже.
	— Катрин — намеси се Карлос. — Няма да се преструваме, че знаем отговора, но се заклевам, че няма да спрем, докато не заловим убиеца.
	— Съжалявам, това ми дойде прекалено. Много го обичах — промълви тя между хлиповете.
	— Разбираме и няма да ви отнемаме повече време. Само още един въпрос. — Робърт се приближи до нея. — Виждали ли сте някога този символ?
	Показа й скица на двойния кръст.
	Тя го погледна.
	— Не… никога… Какво е това?
	— Не е важно. Намерихме го в парка и се чудех дали не означава нещо за вас… или за Джордж. Слушайте, ако имате нужда от нещо или просто да си поговорите с някого, не се колебайте да ми се обадите.
	Робърт й даде визитна картичка.
	— Благодаря — прошепна Катрин.
	— Няма нужда да ни изпращате.


	34.

	Робърт си сипа още една чаша кафе от машината в кабинета. Карлос му беше показал как да си го приготви по бразилски маниер, по-силно и по-ароматно, и той веднага бе възприел новия метод.
	Отпи глътка от черната течност и отиде при Карлос, който гледаше покритата със снимки коркова дъска. Тази на Джордж Слейтър беше последната.
	— Какво е криел? — попита младият детектив, като щипеше долната си устна с палеца и показалеца си.
	— Едно нещо е сигурно. Не е ходил да играе никакъв покер във вторник вечер.
	— Да, но какво е правил? Първото ми предположение е, че е изневерявал на жена си, но…
	— Но след като тя спомена за надбягванията с хрътки…
	— Точно така, това не е съвпадение. Убиецът е знаел.
	— Да. И така, дали пак е започнал да залага, или убиецът е знаел за миналото му?
	— Не знам, но задължително трябва да разберем.
	— Както каза Лукас, надбягванията с кучета са забранени в Калифорния, нали?
	— Да, защо? — попита Карлос.
	— Можем ли да разберем кой е най-близкият щат, в който са разрешени?
	— Да, лесна работа. Изчакай малко.
	Карлос се върна на бюрото си и седна пред компютъра. След няколко щраквания с мишката и натискане на клавиши обяви:
	— Аризона.
	Робърт замислено прехапа устни.
	— Много е далече. Ако Джордж е ходил на надбягванията, трябва да е било на такова разстояние, че да може да отиде и да се върне с колата същата вечер. Аризона не става.
	— Значи, ако пак е залагал, трябва да го е правил по интернет или по телефона.
	— А това означава, че убиецът не си го е набелязал за жертва на трасето за надбягвания.
	— Трябва да разберем къде е бил в нощта, преди да бъде отвлечен. Знаем, че Джени е била в нощен клуб — каза Карлос и пак се изправи.
	— Трябва пак да разпитаме онзи висок, слаб, по-оплешивял тип, с когото говорихме в „Тейл и Джош“… как му беше името?
	— Питърсън, някой си Питърсън — спомни си Карлос. — Защо него?
	— Защото знае повече, отколкото ни каза.
	— Как разбра?
	Робърт се усмихна самодоволно.
	— О! Забравих, че умееш да разчиташ тайните мисли на хората.
	— Той изглеждаше твърде нервен. Избягваше да ме гледа в очите, дланите му се потяха, мънкаше, когато отговаряше на въпросите, и постоянно хапеше долната си устна, щом го притиснехме за по-ясен отговор. Повярвай ми, знае повече, отколкото ни каза.
	— Тогава… изненадващо посещение в дома му?
	Робърт кимна и се усмихна лукаво:
	— Да го направим утре, в неделя. В почивните дни човек се отпуска.
	Карлос отново погледна снимките. Хрумна му нещо друго.
	— Мислиш ли, че са се познавали?
	Въпросът беше неочакван и Робърт се замисли, преди да отговори:
	— Може би. Тя е била елитна проститутка. Ако е изневерявал, а това все още е много вероятно, със сигурност е имал достатъчно пари, за да си позволи нейните услуги.
	— Точно това си мислех и аз.
	— Значи и това трябва да проверим. Знам кого ще попитаме.
	— Кого? Краля няма да ни даде информация за клиентите на Джени, а съм сигурен, че не разчиташ на помощ от бодигарда му.
	— Не, ще попитаме някое от неговите момичета.
	Карлос не се беше сетил за това.
	— Добре, какво имаме досега за първата жертва? — попита Робърт. — Има ли досие?
	— Не точно.
	Карлос се върна на работното си място. Робърт никога не беше виждал толкова подредено бюро. Отляво на монитора му имаше три равни купчини документи. Всички моливи и химикалки бяха разделени в кутийки с различен цвят според вида им. Телефонът бе точно изравнен с факс машината и никъде не се виждаше дори една прашинка. Нямаше нищо сложено не на мястото си. Всичко в партньора на Робърт показваше организираност и ефикасност.
	— Фарнбъро не е често срещано име, но е достатъчно разпространено, за да ни създаде трудности — продължи Карлос. — Краля не можа да ни каже точно откъде е дошла. Спомена Айдахо или Юга и аз започнах търсенето оттам. При първоначалната проверка открих трийсет и шест души с фамилия Фарнбъро в двата щата. Започнах да се обаждам на шерифите във всеки град, където живее човек с такова име, но засега — нищо.
	— Ами ако Краля не си е спомнил правилно?
	— О, тогава търсенето ще бъде много трудно. Момичето вероятно е избягало от семейството си, за да стане холивудска звезда.
	— Всички така правят — небрежно отбеляза Робърт.
	— Късметът не й се е усмихнал, затова е станала проститутка на този негодник Краля.
	— Здравей, холивудска мечта.
	Карлос кимна.
	— Значи не можем да използваме и ДНК анализ.
	— Поне докато не открием семейството й.
	— И очевидно нямаме шанс за идентифициране по зъбната картина.
	— След пораженията, които й е нанесъл убиецът — не.
	Двамата замълчаха за минута. Отново се загледаха в снимките. Робърт допи кафето си, после погледна часовника — беше 17:15. Той взе сакото си от облегалката на стола и провери джобовете си както обикновено.
	— Тръгваш ли? — леко се изненада Карлос.
	— Закъснявам за среща. Освен това смятам, че трябва да се опитаме да не мислим за разследването поне за няколко часа. И ти трябва да се прибереш при съпругата си, заведи я на ресторант, изчукайте се… горката жена.
	Карлос се изсмя:
	— Задължително ще го направя, искам само да свърша още няколко неща, преди да изляза. На среща, а? Хубава ли е?
	— Красавица. Много секси — отвърна небрежно Робърт, като сви рамене.
	— Ами приятна вечер тогава. До утре.
	Карлос започна да преглежда папките на бюрото си. Робърт спря на вратата, обърна се и го загледа. Беше виждал тази сцена и преди. Чувстваше се така, сякаш се бе върнал назад във времето, само че тогава той седеше на мястото на Карлос, а Скот го гледаше от вратата. Усещаше у младия си колега същата надъханост за успех, същия копнеж по истината, които все още горяха в него, същото желание, което почти го бе докарало до лудост, но за разлика от Карлос, той се беше научил да го контролира.
	— Върви си у дома, новобранец. Няма смисъл да си губиш времето. Утре ще работим.
	— Само десет минути.
	Карлос намигна приятелски на колегата си и отново се втренчи в компютъра.


	35.

	Робърт мразеше да закъснява, но още когато излизаше от отдела, видя, че няма да стигне навреме. Той никога не беше обръщал голямо внимание на облеклото си, но днес пробва всичките си пет ризи поне по два пъти и колебанието коя да облече го забави с близо половин час. Накрая реши да отиде с тъмносиня памучна риза, черни дънки и новото си кожено яке. Най-големият му проблем беше изборът на обувки. Имаше три чифта и всичките бяха минимум десетгодишни. Сам не можеше да повярва колко време изгуби за обличане. След като напръска лицето и врата си с одеколон, вече бе готов да излезе.
	На път към апартамента на Изабела се отби през един магазин за алкохол да купи бутилка вино. Познанията му за алкохолните напитки се ограничаваха с шотландското уиски, затова прие съвета на продавача и купи бутилка „Ма дьо Дома Гасак“ от 1992 г. Надяваше се, че при тази цена ще върви с всяко ястие, което би могла да сготви Изабела.
	Фоайето на блока в Глендейл беше приятно обзаведено. На стените висяха оригинални картини с маслени бои. На стъклена масичка в средата на помещението имаше красив букет от пъстри цветя. Робърт се видя в голямото огледало отдясно на вратата и приглади косата си. Оправи яката на сакото си и тръгна към стълбите. Спря пред апартамент 214 на втория етаж и постоя няколко секунди. Отвътре се чуваше музика. Успокояващ ритъм със силен бас и нежна мелодия на тенор-саксофон — съвременен джаз. Изабела имаше добър вкус. Робърт оценяваше това. Той позвъни.
	Косата й беше вързана небрежно на опашка, няколко кичура се спускаха над раменете, но лицето й бе открито. Светлото червило и лекият грим контрастираха с тена й и караха европейските й черти да изпъкват. Носеше стегната червена сатенена блуза и черни джинси. И с невъоръжено око Робърт забеляза, че няма сутиен.
	— Здравей, стилно закъснение — посрещна го тя и се наведе, за да го целуне по устата.
	— Извинявай. Имах проблеми с прическата.
	— И ти ли? — засмя се тя и посочи своята коса. — Хайде, влизай.
	Хвана го за ръката и го въведе в хола. В апартамента се усещаше приятен екзотичен аромат. Холът беше слабо осветен от настолна лампа в ъгъла до удобно кожено кресло.
	— Надявам се, че това ще върви е вечерята. Не разбирам от вина, затова използвах чужд съвет — каза Робърт, като й подаде, бутилката.
	Изабела я взе с две ръце и я наклони към светлината, за да прочете етикета.
	— Ооо! „Ма дьо Дома Гасак“… 1992-ра? Впечатлена съм. Сигурна съм, че върви с всичко. Какво ще кажеш за една чашка още сега?
	— Звучи ми добре.
	— Чудесно. Чашите са на масата, тирбушонът е там. — Тя посочи минибара до прозореца. — Вечерята скоро ще е готова. Настанявай се.
	Обърна се и отиде в кухнята, оставяйки Робърт да отвори виното.
	Той съблече якето си и този път не пропусна да свали и служебния пистолет. Взе тирбушона от минибара и отвори бутилката. Напълни двете чаши на масата с гъстата червена течност. До минибара имаше елегантна стъклена етажерка със значителен брой компактдискове. Робърт не издържа на изкушението и ги прегледа. Колекцията й от джаз беше впечатляваща, главно съвременни изпълнения, но и няколко класически записа. Всичко беше безупречно подредено по азбучен ред. В забележителната джаз колекция някак се бяха промъкнали и няколко рок албума с автографи. Робърт набързо ги разгледа. „Значи тайно слуша рок — помисли си. — Моят тип жена“.
	— Каквото и да готвиш, мирише страхотно — каза той, като влезе в кухнята с двете чаши в ръка. Подаде едната на Изабела, която бавно я разклати и я поднесе към носа си, преди да отпие малка глътка.
	— Точно както очаквах… прекрасно е.
	Робърт нямаше представа какво значение има, но повтори нейните действия — разклащане, помирисване, отпиване.
	— Да, не е лошо.
	Двамата се засмяха. Изабела вдигна чашата си към него.
	— Да пием… за хубавата вечер заедно. Дано този път да няма прекъсвания по телефона.
	Вечерта започна по-добре, отколкото беше очаквал. Изабела бе сготвила телешко с пармезан и прошуто и зеленчуци на фурна по италиански, което го изненада. Беше очаквал някакво традиционно ястие с макарони. Докато вечеряха, разговаряха главно за нея. Той издаде твърде малко неща за личния си живот.
	Беше израснала в Ню Йорк, единствено дете на италиански емигранти, които се бяха преселили в Съединените щати в началото на седемдесетте. Родителите й имали ресторант в Малката Италия, където Изабела бе прекарала по-голямата част от детството си. Беше се преместила в Лос Анджелис едва преди пет години и работеше в местния клон на Калифорнийския университет. Все още пътуваше до Ню Йорк три пъти годишно, за да се вижда с близките си.
	— Знаеш ли, не е честно — каза тя, докато раздигаше масата.
	— Кое не е честно?
	Робърт я последва, като взе двете чаши, наполовина пълни с онова, което бе останало от виното.
	— Ами това, което правиш. Разказах ти на практика всичко за себе си, а всеки път, когато се поинтересувам за теб, ти ми даваш уклончиви отговори. Всички детективи ли сте такива?
	Пусна чешмата и сложи чиниите под течащата вода.
	— Ние умеем да задаваме въпроси, но не обичаме да отговаряме. — Робърт отпи глътка вино. Изабела изми първата чиния и я остави на поставката за сушене. — Чакай. Дай на мен.
	Той постави ръце върху раменете й и леко я дръпна от умивалника. Тя се усмихна и взе чашата си.
	— Значи няма да ми разкажеш нищо за себе си, така ли? — опита се да го провокира отново.
	Робърт изми останалите чинии и се обърна към нея.
	— Аз съм детектив в отдела за тежки престъпления на лосанджелиската полиция, но разследвам главно убийства. Поверяват ми много специални случаи, което означава престъпления, извършени по особено жесток и извратен начин. Хората, с които работя всеки ден, са или много лоши, или много мъртви. От нещата, които виждам постоянно, на повечето хора им става лошо. Ако тръгна да разказвам за себе си, това със сигурност ще убие всяко желание за разговор. — Той замълча и отпи глътка вино. — Повярвай ми, не ти трябва да знаеш как минава денят ми и какво работя.
	— Добре, не ми разказвай за работата си. Разкажи ми за детството си, за семейството си.
	— Няма много за разказване.
	Тя разбра и реши да не настоява.
	— Хубаво. Обичам загадъчните мъже.
	Момчешкият му чар я възбуждаше. Пристъпи към него, взе чашата от ръката му и я остави върху кухненския плот. Бавно приближи устните си на няколко сантиметра от ухото му.
	— Какво правиш, за да се отпуснеш? — прошепна със съблазнителен глас.
	Усещането за топлия й дъх върху врата му го накара да настръхне. Той леко отдръпна лицето си, за да я погледне в очите.
	— Мога ли да предложа нещо?
	В този момент устните им се докоснаха. Робърт усети нежния й език върху своя и устните им се впиха в страстна целувка. Придърпа я до себе си и усети допира на настръхналите й зърна. Притисна я до плота и я вдигна отгоре. Само след миг блузата й я нямаше, а той изследваше с устни всеки квадратен сантиметър от гърдите й. Изабела изви глава назад и изстена от удоволствие. Преди Робърт да успее да разкопчае ризата си, тя стисна дрехата с две ръце и я дръпна от тялото му; копчетата заподскачаха върху плота и пода. Отново се притиснаха в страстна прегръдка и впиха устни. Този път тя леко одраска с червените си нокти гърба му, едновременно болезнено и нежно.
	Любиха се върху плота, на пода, после се преместиха в спалнята. Когато страстта им най-после беше удовлетворена, небето просветляваше от първите слънчеви лъчи.
	— Изтощена съм — каза тя, като се притисна до него и постави ръка върху гърдите му. — И при първата ни среща беше добър, но този път надмина себе си.
	— Надявам се да е било така.
	Робърт се извъртя към нея и нежно дръпна един кичур коса от очите й.
	Тя отново го целуна.
	— Умирам от глад. Искаш ли да хапнем? И без това вече е време за закуска.
	— Чудесна идея.
	Станаха. Изабела отвори едно чекмедже, за да си извади чисти дрехи, а Робърт отиде в кухнята, където неговите бяха разхвърляни по пода.
	— Къде са гащите с мечета? — попита Изабела, след като влезе в кухнята само по бели дантелени бикини.
	— По-добре си облечи още нещо, да не повторим каквото правихме цяла нощ — посъветва я той. Не можеше да откъсне очи от тялото й.
	— Това обещание ли е? — Тя вдигна ризата му от пода и понеже нямаше копчета, просто я върза на кръста си. — Така по-добре ли е? — попита, като му намигна.
	Робърт преглътна тежко.
	— Всъщност така ме възбуждаш още повече.
	— Страхотно. Но нека първо да закусим.
	Тя отвори хладилника и извади яйца, мляко, малка бутилка портокалов сок и няколко картофени кюфтета от камерата.
	— Да ти помогна ли? — попита Робърт.
	— Не, няма нужда. Освен това нали помниш какво стана последния път, когато предложи да ми помогнеш в кухнята?
	Тя сипа две чаши портокалов сок и му подаде едната.
	— Да, имаш право. В такъв случай по-добре да изчакам в хола.
	— Как искаш яйцата?
	— Ами… може би бъркани.
	— Добре, бъркани.
	Робърт се върна в хола и седна при масата. За първи път след възобновяването на убийствата успяваше да се абстрахира от работата.
	— Забрави ги в кухнята — каза Изабела, като влезе и показа печално изглеждащите му обувки. — От колко време ги носиш?
	— Отдавна.
	— Да, личи си.
	— Тъкмо мислех да си купувам нови — излъга Робърт.
	— Трябва. В Италия има поговорка, че човекът се познава по обувките.
	— По дяволите. Значи аз съм стар и… мръсен. Така ли?
	Тя се засмя. Смехът й беше заразителен.
	— Закуската ще стане след малко.
	Той тъкмо довършваше портокаловия си сок, когато Изабела влезе със закуската. Бъркани яйца, картофени кюфтета, препечени филийки, прясно кафе.
	— Кафе? Мислех, че имаш само чай.
	— Да, до миналата седмица. Имах предчувствие, че ще останеш през нощта, затова вчера купих. Надявам се, че е хубаво, защото не разбирам от кафе. Не знам дали е добра марка.
	— Сигурен съм, че е хубаво. Ухае чудесно.
	— Какво е това? — попита тя, като посочи листчето пред него.
	Робърт несъзнателно бе взел лист и химикалка и беше започнал да драска, докато чакаше. Сред другите безсмислени рисунки бе скицирал и двойния кръст.
	— О, нищо особено.
	— Странна работа.
	— Кое е странно?
	— Ами това, което си нарисувал. Виждала съм го накъде. Мислех, че означава нещо.


	36.

	Лос Анджелис е страхотно място за купони. Рок музиканти, филмови звезди, знаменитости, политици, милионери, всички имат една обща черта — обичат да купонясват, обожават да се показват.
	Мартин Йънг беше трийсет и шест годишен предприемач и печелеше милиони от търговия с недвижими имоти, фирмата му, „Йънг Естейтс“, търгуваше само с най-скъпите имоти — предимно в Бевърли Хилс, Бел Еър, Малибу и Венис Бийч. Той се беше отъркал в най-известните люде във всички области на живота. Преди да се премести в Лондон, Мадона бе продала една от къщите си в Ел Ей чрез фирмата на Мартин. Само за шест месеца „Йънг Естейтс“ беше осигурила на собственика си първия милион печалба. Две години след като основа фирмата, Мартин можеше да се пенсионира, ако искаше, но печеленето на пари беше като краста и колкото повече имаше, толкова повече искаше да има. Той стана безскрупулен бизнесмен и животът му се въртеше почти изцяло около фирмата, ако изключим уикендите. За Мартин краят на седмицата беше време за купони, а той обичаше да се забавлява до дупка. Веднъж месечно наемаше някоя екстравагантна къща в околностите на града, поканваше няколко приятели, извикваше проститутки и осигуряваше огромни количества от всички наркотици, които може да си представи човек. Това се случи и снощи.
	След като отвори очи, Мартин дълго време не успя да си спомни къде се намира. Ефектът от дрогата, която беше взел миналата вечер, още не бе преминал съвсем и той се чувстваше замаян. Огледа се, опитвайки си да си обясни странното средновековно обзавеждане. Примига няколко пъти, за да избистри погледа си, и очите му бавно възвърнаха способността си да фокусират. На отсрещната стена, над величествената мраморна камина висеше щит, а под него — два кръстосани меча. Отдясно на камината стоеше манекен с пълни рицарски доспехи. Подът бе постлан с персийски килими, стените — покрити с гоблени и портрети на английски херцози, лордове, крале и кралици.
	Мартин се надигна с огромно усилие и седна. Главата му тежеше, а в устата си усещаше неприятен вкус. Едва тогава осъзна, че лежи в огромно легло, сред копринени чаршафи и възглавници. „Мамка му, заспал съм в спалнята на крал Артур“ — помисли си и се изкиска сам на себе си. На нощното шкафче бяха разпилени няколко хапчета и целофаново пликче е някакъв бял прах.
	„Точно това ми трябва, преди да ме пусне снощната доза“ — рече си Мартин. Без да знае или да се интересува какво съдържат, взе две хапчета и ги лапна. Огледа се за някаква течност, с която да ги преглътне. На пода до леглото имаше полупълна бутилка шампанско. Той отпи голяма глътка от изветрялата течност и тръсна глава. Изчака няколко минути, докато хапчетата започнат да действат, после стана и бавно излезе от стаята.
	От площадката ясно се виждаше целият хол на долния етаж. Мартин видя други десетина души, натръшкани по канапета и килими. Един беше заспал на рояла. На пода до него лежаха две голи курви. Всички изглеждаха в безсъзнание. Мартин се повлече към стълбите и мина покрай друго празно помещение от дясната страна. „Това явно е стаята за развлечения“ — помисли си, след като надникна вътре.
	Като се държеше за парапета, с несигурни крачки той слезе в хола. Когато стигна до основата на стълбите, осъзна колко е гладен.
	— Къде, по дяволите, е кухнята на това ужасно място? — помисли си на глас, докато оглеждаше екзотично обзаведения салон.
	Чу някакъв шум от дъното на малък коридор вляво от стълбите. „Нещо става“.
	Олюлявайки се като пиян, се добра до вратата. Бутна я, но тя не помръдна. Не знаеше дали беше заключена, или просто силите му не стигаха да я отвори. Направи крачка назад и пак пробва. Този път подпря вратата с рамо и натисна с всички сили. Тя се отвори и той се пльосна на пода.
	— Човече, добре ли си?
	Дуейн, най-добрият приятел на Мартин, седеше на кухненската маса с две литрови бутилки вода пред себе си.
	Мартин бавно се изправи. Кухнята беше много просторна и за разлика от останалата част на къщата, обзаведена в приятен съвременен стил. Плотът от черен италиански мрамор контрастираше стилно с лъскавата двойна врата от неръждаема стомана на хладилника. Огромна колекция тенджери и тигани висеше величествено над масата, където седеше Дуейн.
	— Ти ли си единственият буден? — попита Дуейн. Звучеше малко по-възбудено от нормалното.
	— Ти си първият, когото виждам, но и аз се излюпих преди десетина минути.
	— Огледа ли мястото? Страхотно е. Повече прилича на музей, отколкото на къща, ако не броим кухнята. Собственикът явно е вманиачен по средновековна Англия. — Дуейн говореше бързо като картечница.
	— И наричаш това страхотно? — Изражението на Мартин показваше, че не споделя мнението на приятеля си.
	— Е, много е различно.
	Мартин не се интересуваше от мнението на Дуейн за къщата. Той се заоглежда за някаква храна.
	— Има ли нищо за ядене?
	— Да, човече, купища. Виж в хладилника:
	Мартин отвори хладилника и видя всякакви видове бързи храни. Понички и захарни дражета, хотдог и пържено пилешко — рай за гладния човек. Той бързо грабна бурканче фъстъчено масло и едно сладко, две кутии безалкохолно и пликче дражета.
	— Ами хляб? — попита, като отново се обърна към приятеля си.
	— Ето там.
	Дуейн посочи кутията за хляб на плота.
	Мартин бързо взе две филии. С нож, който намери в умивалника, намаза върху тях огромно количество фъстъчено масло и сладко.
	— По дяволите, човече, по-внимателно със сладкото — изкиска се Дуейн. — Какво си взел, хашиш?
	— Нямам представа. Глътнах две хапчета, които бяха на нощното шкафче — избоботи Мартин с пълна уста. По брадата му потече сладко.
	— Омаял си се май.
	— Да, по дяволите. Ами ти?
	— Не, човече, аз съм на ангелски прах. Не съм мигнал, откакто сме дошли. Още кипя от енергия.
	— Кога дойдохме? — объркано попита Мартин.
	— Мамка му, човече, наистина яко си се приспал. В петък вечерта — през смях отговори Дуейн.
	— А сега кой ден е?
	Дуейн се разсмя още по-силно:
	— Неделя сутринта.
	— Проклятие, не си спал от две нощи и един ден.
	— Да, по дяволите!
	Дуейн изглеждаше горд със себе си. Мартин неодобрително поклати глава, взе шепа дражета и пак отиде при хляба.
	— Искаш ли сандвич с фъстъчено масло и сладко? — предложи.
	— Не, човече, нямам апетит. Но ти си хапни.
	Мартин си намаза още една филия, този път с още повече сладко.
	— Март, спомняш ли си, че ти казах, че имам изненада за теб?
	Мартин погледна приятеля си озадачено.
	— Не, изобщо не помня такова нещо.
	— Е, казах ти. Искаш ли да я видиш сега?
	Дуейн изглеждаше въодушевен и Мартин не можеше да разбере дали е от наркотиците или от радост, че ще изненада приятеля си.
	— Добре, каква? — небрежно попита той.
	— Дивиди. Ще отида да го донеса, докато ометеш сладкото — каза Дуейн, като посочи полупразното бурканче.
	— Дивиди ли? — незаинтересувано измърмори Мартин.
	— Повярвай ми, ще ти хареса.
	Дуейн изскочи от кухнята и го остави да довърши сандвича си. След малко пак се появи с диска в пластмасова кутия.
	— Ето го.
	Мартин погледна кутията. Нямаше обложка, върху диска също не пишеше нищо.
	— Къде можем да го пуснем? — още по-възбудено попита Дуейн.
	— В една от стаите май имаше телевизор и уредба. — Мартин допи безалкохолното на няколко големи глътки. — Какво, по дяволите, има на това дивиди, Дуейн?
	— Голямо забавление, човече. Нали си падаш по садо-мазо?
	Дуейн говореше като герой от анимационен филм. Беше най-добрият приятел на Мартин и той не беше скрил от него, че обича садо-мазо изпълненията и грубия секс.
	— Това ли има на диска?
	В гласа на Мартин вече прозвуча лек интерес.
	— Това, човече, трябва да те изправи на нокти. Препоръчаха ми го като върха на екстремното порно.
	Мартин погледна изпитателно превъзбудения си приятел.
	— Значи е само за мен. Колкото по-грубо, толкова по-добре.
	Натъпка последните захарни дражета в устата си.
	— Добре, къде е телевизорът?
	— Някъде на горния етаж. Ще го намеря, не се бой. Само изчакай да взема някоя поничка.
	Мартин се върна при хладилника и взе кутия с три шоколадови понички и още едно безалкохолно. Двамата излязоха от кухнята.
	След малко откриха стаята за забавления, обзаведена с няколко големи и много удобни кожени кресла, подредени срещу най-големия плоскоекранен телевизор, който Мартин някога бе виждал. Аудиоуредбата и дивиди-устройството бяха последен писък на модата.
	— Яко. — Дуейн скочи върху едно от кожените кресла като дете върху трамплин. — Маниашко — добави, като погледна внушителния телевизор.
	— Дай ми диска и престани да се държиш като глупаво хлапе.
	Дуейн даде диска на приятеля си и се настани удобно. Мартин го вкара в дисковото устройство.
	Първото, което му направи впечатление, беше аматьорското качество на записа; това определено не беше професионално направен филм. На първите кадри се виждаше млада жена, на не повече от двайсет и пет, вързана за метален стол. Дългата й руса коса беше разрошена, сякаш току-що се е събудила. Бялата й блуза изглеждаше мръсна и напоена с пот. Дънковата й пола бе разкъсана и под нея се виждаха стегнати крака с хубав тен. Очите й бяха завързани, устата — запушена, размазаният грим по лицето й беше ясно свидетелство, че плаче. Червилото й също бе размазано, изглеждаше уплашена и изтощена. Стените на малкото помещение, в което се намираше, бяха целите в дупки, сякаш някой ги беше удрял с чук. Освен стола, на който беше вързана, единствената друга мебел беше метална маса.
	В стаята имаше още двама души, мъже, но камерата не ги даваше ясно. Виждаха се само от кръста надолу. Мартин бе заинтригуван и започна да се разсънва.
	— Това е нещо различно — отбеляза. — Няма глупави сценки, веднага започват с действието.
	— Знаех си, че ще ти хареса.
	Единият мъж се приближи до уплашената жена, отпред панталоните му бяха издути. Опита се да прокара пръсти през косата й, но когато усети допира му, тя рязко дръпна главата си назад. Ужасеният й писък прозвуча приглушено през гумената топка в устата й. Реакцията й го ядоса. Той я удари в лицето толкова силно, че столът подскочи.
	— Не се дърпай, кучко!
	Мъжът се обърна към другия човек в стаята, който му подаде автоматичен нож. Бавно прокара острието по дясната буза на жената. Когато усети студения метал върху кожата си, тя изпищя истерично, под превръзката на очите й потекоха сълзи. Мъжът насочи острието към блузата й. С едно бързо движение я преряза и смъкна от тялото й. Между гърдите й, където острието бе одраскало кожата, се появи капка кръв. Жената изстена ужасено и веднага получи още една плесница.
	— Млъквай, курво!
	Вторият мъж се приближи до уплашената жена и я принуди да се разкрачи, после сряза полата й, под която се показаха чифт червени бикини. Изглеждаха мокри и това възбуди още повече Мартин. Той се размърда, опитвайки се да се намести по-удобно.
	Двамата мъже продължиха да пипат жената на различни места, да търкат възбудените си членове в нея и да я бият все по-жестоко. На моменти насилието изглеждаше прекалено, но Мартин се наслаждаваше на всяка секунда от записа. До последната сцена.
	Единият мъж застана зад жената, която преди това бяха развързали от стола, съблекли чисто гола и изнасилили няколко пъти. Изведнъж свалиха маската от очите й и тя трескаво замига, опитвайки се да нагоди зрението си към светлината. Погледна мъжа, който стоеше точно зад нея. Първо на лицето й се изписа изненада (явно го познаваше), после — ужас. Паниката й сякаш се пренесе върху лицето на Мартин.
	— Боже мили! — изкрещя той и скочи на крака. Цялото му тяло затрепери от страх.
	Мъжът на записа рязко дръпна главата на жената назад, за да оголи гърлото й. Изневиделица се появи лъскав нож. Тя явно осъзна какво ще се случи и че няма смисъл да се съпротивлява, и по лицето й се изписа тъга.
	— Каква е тая гадост! — възкликна Мартин.
	Очите му се разшириха от ужас. Сексуалната му възбуда изчезна и се смени с отвращение.
	Ножът се премести бързо, оставяйки гладък разрез от единия до други край на гърлото на жената. От раната бликна тъмна, топла кръв. Мартин и Дуейн не бяха виждали толкова много кръв. Мъжът зад гърба на жената задържа главата й, а камерата фокусира умиращите й очи. Единственият звук беше смехът на двамата мъже.
	— Мамка му! Какво е това? — истерично закрещя Мартин.
	Дуейн също бе скочил на крака. Не можеше да отмести ужасените си очи от телевизора.
	— Това филмирано убийство ли е? Донесъл си ми филм със заснето убийство?
	Мартин се обърна с лице към приятеля си.
	— Не знаех — измънка Дуейн, като направи крачка назад. — Казаха ми, че е екстремно порно, човече.
	— Екстремно? Те я убиха, Дуейн. Убиха я пред очите ни. Да, това със сигурност е екстремно! — Мартин вдигна треперещите си ръце към лицето и го потърка, сякаш искаше да изтрие от очите си онова, което току-що бе видял. — Кои са те?
	— Какво? — объркано измънка Дуейн.
	— Каза, че са ти казали, че било екстремно порно. Кои, по дяволите, са тези хора? От кого го взе?
	— От едни познати. Знаеш, от ония типове, дето могат да ти намерят наркотици или момичета.
	— Не познавам такива хора! — нервно изкрещя Мартин.
	Отиде при уредбата и извади диска. Ръцете му още трепереха.
	— Какво толкова се впрягаш бе, човек? Нали няма нищо общо с нас. Хайде просто да унищожим диска и да забравим.
	— Не мога, Дуейн.
	— Защо?
	— Защото познавам тази жена.


	37.

	— Какво? Как така си го виждала преди? Къде? Кога?
	Робърт повиши гласа си малко повече от обичайното.
	— Не си спомням точно. Преди три-четири месеца — небрежно отговори Изабела. — Няма ли да си изядеш закуската?
	Робърт бе загубил апетит.
	— Зарежи закуската. Трябва да разбера къде и кога си виждала този символ. Веднага.
	Хвана я за ръцете. Изабела го погледна уплашено:
	— Робърт, плашиш ме. Какво става, за бога?
	Дръпна се и се опита да се освободи от ръцете му.
	Той осъзна как изглежда отстрани и я пусна.
	— Извинявай — каза и вдигна ръце.
	Тя се отдръпна от него като от непознат.
	— Какво означава това? Какво, по дяволите, ти става?
	Робърт прокара пръсти през косата си и се опита да се успокои. Изабела чакаше обяснение.
	— Моля те, седни. Ще ти кажа.
	— Предпочитам да стоя.
	Робърт си пое дълбоко въздух.
	— Излъгах, като казах, че символът не означава нищо.
	— Да, вече се досетих.
	Робърт й разказа за значението на двойния кръст, като внимаваше да издава само най-необходимите подробности. Каза й за двете последни убийства, но не спомена за по-ранните. Излъга, че са намерили символа нарисуван върху хартия близо до двете местопрестъпления. Нямаше намерение да издава, че е бил издълбан в плътта на жертвите.
	Изабела остана мълчаливо втренчена в него за известно време. Когато заговори, гласът й трепереше.
	— Това е сериен убиец, така ли? Възможно ли е да съм стояла лице в лице със сериен убиец?
	— Не е сигурно — опита се да я успокои Робърт. — Според учебниците сериен убиец е човек, който убие трима или повече души в три или повече различни случая. Засега имаме само две убийства.
	— Това не го прави по-малко побъркан.
	Робърт също мислеше така, но не коментира.
	— Изабела, трябва да ми кажеш за този символ. Къде си го виждала? — настоя той и нежно хвана треперещите й ръце.
	— Не знам. Прекалено съм разстроена, за да си спомня.
	— Моля ти се, опитай.
	Тя пусна ръцете му, затвори очи и потърка клепачите си.
	— Преди два-три месеца — заговори след малко. — Бях излязла да пийна нещо с приятелка в един бар.
	Отново отвори очи.
	— Спомняш ли си в кой бар? — прекъсна я Робърт.
	Тя поклати глава.
	— Добре. Ще се върнем на това по-късно. Какво стана после?
	— Седяхме на бара и приятелката ми отиде до тоалетната.
	— Значи си останала сама.
	— За минута-две.
	— Продължавай.
	— Някакъв тип дойде и предложи да ме почерпи.
	— Как изглеждаше, спомняш ли си?
	Тя сведе очи към пода за няколко секунди.
	— Беше много висок, може би около метър и деветдесет. С бръсната глава. Изглеждаше много силен, спортен тип, а очите му…
	— Какво очите му?
	— Изглеждаха необичайно.
	— В какъв смисъл?
	— Студени… безчувствени… плашещи. Сякаш ме мразеше от момента, в който ме беше видял.
	— Какъв цвят бяха?
	— Зелени. Много добре си ги спомням.
	— Контактни лещи?
	— Не, не мисля. Изглеждаха естествено.
	— Добре, ти какво му каза, след като предложи да те почерпи?
	— Отказах. Казах, че вече съм си поръчала.
	— Ами символът?
	— Мъжът се наведе напред и се облегна с две ръце на бара. Попита ме дали съм сигурна. Каза нещо от рода, че само искал да пийнем и да си поприказваме. Както и да е, ръкавите му се бяха вдигнали и китките му се показваха. Тогава видях символа, татуиран и на двете.
	— На двете му китки?
	— Да.
	— Сигурна ли си, че беше същият символ? — попита Робърт и отново й показа рисунката.
	— Да, същият. Дори го попитах какво е.
	— Какво го попита?
	— Попитах го дали татуировката има нещо общо с армията. Нали знаеш, понякога морските пехотинци и другите войници си татуират специални емблеми, за да подчертаят верността си.
	— Какво ти отговори?
	— Беше много уклончив. Бързо смъкна ръкавите си и каза, че татуировките не били нищо специално, нещо лично.
	— Спомняш ли си нещо друго?
	— Татуировките не изглеждаха направени в професионално студио. Бяха груби, самоделни.
	— Сигурна ли си?
	— Така ми се стори.
	— Каза ли нещо друго? Името си?
	Робърт знаеше, че убиецът не би казал истинското си име, но трябваше да започне отнякъде.
	— Не. След като го попитах за татуировките, изглеждаше малко раздразнен. Извини се, че ми е досадил, и си тръгна.
	— Тръгна си от бара или просто те остави на мира?
	— Не знам. Мисля, че излезе от бара, но не съм сигурна.
	— Няма проблем, чудесно се справяш. Къде точно бяха татуировките?
	Изабела посочи долната част на китката си, непосредствено под дланта.
	— Точно тук.
	— Колко големи бяха?
	— Не много. Може би около три сантиметра, с тъмно мастило.
	— Виждала ли си го пак оттогава?
	— Не.
	— Ами гласът му? Имаше ли нещо особено?
	— Не помня.
	— Да се върнем на бара, Изабела. Опитай се да си спомниш името му.
	Тя затвори очи и си пое дълбоко въздух.
	— Имаше ли нещо особено в бара? Например неонов знак, по-необичайна украса, може би нещо в разположението му?
	— Беше отдавна. Изчакай една минутка да помисля.
	Робърт поседя мълчаливо няколко секунди.
	— Почти съм сигурна, че беше близо до някакъв плаж — обяви Изабела, като присви очи.
	— Добре, да опитаме по друг начин. Не мисли за бара. Опитай се да си мислиш за приятелката, с която си била. Мозъкът ти ще направи по-лесно връзка с приятелката ти, отколкото със самото заведение. Единият спомен ще задейства другия.
	— Бях с Пат. Не се бяхме виждали от известно време. — Изабела вдигна очи към тавана. След малко се усмихна. — Прав си. Като се замислих за Пат, си спомних. Бяхме във „Венис Уейлър“ във Венис Бийч.
	— Знам го. Бил съм там няколко пъти — възбудено обяви Робърт. — Мога ли да те попитам още нещо?
	— Разбира се.
	— Ще можеш ли да обясниш на нашите специалисти как е изглеждал онзи мъж, за да направят фоторобот? Много ще ни помогнеш.
	— Да, ще се постарая — стеснително сви рамене тя.
	Робърт се приближи и я целуна по устата.
	— Извинявай, че си изпуснах нервите. Наистина ме изненада, когато каза, че си виждала символа, а това е първият пробив, който правим по случая.
	— Няма проблем.
	Тя също го целуна. Робърт посегна към хлабавия възел, с който бе завързала ризата му около кръста си, и дрехата падна на пода. Все още не бяха хапнали нищо за закуска.


	38.

	Беше поредният адски горещ ден в Лос Анджелис, температурата отиваше към трийсет градуса. Улиците гъмжаха от хора, които разхождаха кучета, тичаха за здраве или просто се шляеха.
	Робърт излезе от апартамента на Изабела около обяд, след като най-после закуси. Тя все още бе малко неспокойна, но го увери, че ще се оправи.
	— Ако това е нашият човек, тя можеше да бъде жертва — отбеляза Карлос, когато Робърт му каза новината.
	— Знам. Ще изпратя художник в апартамента й да състави фоторобот. Но преди това искам да говоря с Питърсън от „Тейл и Джош“. Между другото, намери ли адреса му?
	— Да. Виа Линда в Малибу — отвърна Карлос, като погледна записките си на компютъра.
	— Малибу, а? — вдигна вежди Робърт.
	Младежът кимна:
	— Някои адвокати явно заработват доста.
	— Предполагам. Намери ли някое от момичетата на Краля? Някакви новини в това отношение?
	След разговора със сутеньора в петък Робърт бе положил сериозни усилия да убеди капитан Болтър да постави престъпния бос под двайсет и четири часово наблюдение.
	— Да, нашите хора са проследили една от тях до дома й — отговори Карлос, като извади листче от джоба си.
	— Чудесно, можем да се отбием при нея след Питърсън. Хайде да тръгваме. Ти караш.
	Малибу е впечатляваща трийсет и пет километрова крайбрежна ивица североизточно от Лос Анджелис. Там живеят известни личности като Барбара Стрейзанд, Том Ханкс, Дъстин Хофман, Робърт Редфорд и много други богати и прочути холивудски звезди. През по-голямата част от дългото пътуване към дома на Питърсън двамата детективи мълчаха. Мислите на Робърт бяха разделени между незабравимата нощ, прекарана с Изабела, и удивителното разкритие, което тя бе направила за разследването. Наистина ли беше стояла лице в лице с убиеца? Ако да, бил ли е дегизиран? Беше ли се уплашил, че е забелязала татуировките на китките му? Робърт знаеше, че убиецът не оставя нищо на случайността, но имаше макар и нищожна вероятност срещата му с Изабела да е била случайна. Робърт чувстваше, че съдбата става по-благосклонна към него.
	— Ето улицата — каза Карлос, когато завиха по Виа Линда.
	— Номер четири. Онова там е неговата къща.
	Робърт посочи къща със светлосиня фасада. Отпред бяха спрени три коли, едната — чисто нов микробус „Шевролет Експлорър“.
	По стандартите на Малибу къщата на Питърсън не беше нищо особено, но според разбиранията на Робърт и Карлос бе огромна. Представляваше триетажна съвременна постройка с голяма морава отпред, подстригана безупречно. Дъговидна павирана алея водеше от улицата до огромната входна врата, заобиколена от красиво аранжирани ярки цветя. Който се грижеше за тази къща беше перфекционист.
	Робърт обичаше елемента на изненадата. Когато се обадиш предварително, хората имат време да измислят лъжи и да ги подредят в главите си. Ако можеше да го избегне, той предпочиташе да не си уговаря час за разпитите, а да се появява неочаквано. Полицай, разследващ убийства, който те засипва с въпроси, кара обикновения гражданин да се чувства уязвим.
	На входната врата имаше месингова лъвска глава с клепало, излизащо от устата.
	— Ексцентрично — отбеляза Карлос и похлопа три пъти. — Обзалагам се, че имат басейн в задния двор.
	— Това е Малибу, новобранец. Всички къщи в района имат басейн, независимо дали искаш или не.
	След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи русокосо момиченце на не повече от десет години. Съвсем не онзи, когото очакваха.
	— Здравей. Татко ти вкъщи ли е? — попита Карлос, като се усмихна широко и се наведе, за да изравни лицето си с това на момиченцето.
	Детето направи крачка назад и огледа двамата мъже за няколко секунди.
	— Мога ли да попитам за кого да съобщя?
	Карлос се стъписа от тези изразни средства.
	— Разбира се, че може — отговори, като се опита да имитира помпозния й стил. — Аз съм детектив Гарсия, а това е детектив Хънтър.
	Тя ги изгледа скептично.
	— Бихте ли ми показали документите си, моля?
	Карлос не се сдържа и се засмя:
	— Разбира се.
	Двамата детективи извадиха служебните си карти и развеселено изчакаха момиченцето да ги разгледа.
	— Проблем ли има, детективе?
	— Не, но бихме искали да говорим с татко ти, ако не възразяваш.
	— Аз не наричам баща си „татко“. „Татко“ казват малките деца. Моля, изчакайте — хладно каза тя и затвори вратата.
	— Какво беше това? — измърмори Карлос към Робърт, който сви рамене. — На колко години е това момиче? На десет? Можеш ли да си представиш каква ще бъде на петдесет?
	— Тя не е виновна. Родителите й явно я карат да се държи като по-голямо дете, не й разрешават да излиза и да си играе, не я допускат да общува с други деца, искат да я направят примерна ученичка. Без да съзнават, те й вредят повече, отколкото й помагат.
	Чуха приближаване на по-тежки стъпки. Най-после някой възрастен. Вратата се отвори и на прага се появи високият, слаб мъж, с когото бяха говорили в „Тейл и Джош“.
	— Господин Питърсън, разговаряхме в петък. Детективи Гарсия и Хънтър.
	— Да, разбира се, спомням си. Какво ви води тук, господа? Казах ви всичко, което знам.
	— Няколко допълнителни въпроса, господине — намеси се Робърт. — Просто искаме да изясним някои неща.
	— И смятате това да стане в дома ми? — раздразнено попита Питърсън.
	— Ще ви отнемем само десет минути…
	— Днес е неделя, господа. Обичам да прекарвам неделите със семейството си… необезпокояван. Ако искате да изяснявате нещо, секретарката ми с удоволствие ще ви запише час. Сега моля да ме извините.
	Понечи да затвори вратата, но Робърт я спря с крак.
	— Господин Питърсън — заговори, преди адвокатът да успее да възрази, — вашият колега и приятел беше убит от психопат, който не признава никакви правила. Това не е било убийство за отмъщение и съм сигурен, че не е и случайно. Не знаем кой ще бъде следващият, но сме сигурни, че ако не го спрем, ще има още жертви. — Робърт се втренчи в очите на Питърсън. — Аз също бих искал да съм свободен в неделя и да я прекарам със семейството си, а съм сигурен, че и детектив Гарсия мисли така.
	Карлос вдигна вежди.
	— Вместо това обаче ние се опитваме да спасяваме човешки животи — продължи Робърт. — Десет минути, само за това ви молим.
	Питърсън стисна устни, все още раздразнен.
	— Добре, да поговорим там. — Кимна към улицата, където бе спряна колата на Карлос. — Скъпа, ще се върна след десет минути — извика към вътрешността на къщата, преди да затвори вратата.
	Когато стигнаха до колата на Карлос, Робърт погледна крадешком назад към къщата. Момиченцето ги гледаше с тъжни очи от един прозорец на втория етаж.
	— Хубаво детенце имате — отбеляза детективът.
	— Да, много е сладка — равнодушно отговори Питърсън.
	— Днес е прекрасен ден. Не обича ли да си играе при басейна?
	— Трябва да пише домашни — хладно каза адвокатът.
	Робърт смени темата:
	— Ваш ли е новият шевролет?
	Посочи микробуса.
	— Имам го от два месеца.
	— Колко гори?
	— Детективе, не сте дошли да говорим за дъщеря ми и новия ми микробус, затова давайте по същество.
	Робърт кимна:
	— Трябва да научим нещо повече за вторничните вечери на Джордж. Знаем, че не е играел покер. Ако ви е известно нещо, трябва да ни кажете.
	Питърсън извади цигара от кутията в джоба си, лапна я и я запали.
	— Имате ли нещо против да запаля?
	Робърт и Карлос вдигнаха рамене едновременно.
	— Джордж беше затворен човек — отбеляза адвокатът, след като дръпна, от цигарата.
	— Нещо необичайно около него?
	— Ами…
	Питърсън замълча.
	— Да? — насърчи го Робърт.
	— Мисля, че имаше любовна връзка.
	Робърт изгледа изпитателно адвоката.
	— С някого от кантората ли?
	— Не, не. Със сигурност не.
	— Защо сте толкова сигурен?
	— В кантората нямаме партньори жени. Всички секретарки и асистентки са възрастни.
	— Какво от това? Много мъже харесват възрастни жени — отбеляза Карлос.
	— Твърде рисковано е. Можеше да си загуби работата. Джордж не беше глупак — отвърна Питърсън, като поклати глава.
	— Защо тогава смятате, че е имал любовна връзка? — попита Робърт.
	— На няколко пъти случайно го подслушах, докато говореше по телефона — отвърна Питърсън, като наблегна на думата „случайно“.
	— Какво чухте?
	— Любовни обяснения от рода на „липсваш ми“ и „ще се видим довечера“. Такива неща.
	— Може да е говорил с жена си — изтъкна Карлос.
	— Съмнявам се — каза Питърсън, като изкриви устните си наляво и издуха тънка струйка дим.
	— Защо се съмнявате? — поинтересува се Робърт.
	— Чувал съм го да говори с жена си и не използваше такива думи, нали се сещате, такива умалителни, както говорят влюбените. Беше друга, сигурен съм. — Питърсън замълча, за да дръпне отново от цигарата. — Повечето тайни обаждания ставаха във вторник.
	— Сигурен ли сте?
	— Да. Затова, когато дойдохте в кантората да питате за вторничните игри на покер, реших, че е някаква лъжа, която е измислил за пред съпругата си. Не исках аз да съм този, който ще го издаде, затова не ви казах. На жена му и без това й се събра много… горката.
	— Виждали ли сте я?
	— Да, веднъж. Мила жена… любезна. Аз ценя семейството, детективе. Освен това вярвам в Бог и не одобрявам изневярата, но Джордж не заслужаваше тази съдба. Дори да е изневерявал.
	— Ами за хазарта? Знаете ли дали е залагал?
	— Не! — изненадано отговори Питърсън.
	— Да е споменавал нещо за надбягвания с кучета, хрътки?
	Адвокатът поклати глава.
	— Залагания по интернет?
	— Ако е играл комар, много добре се е крил от всички в кантората. Старшите партньори нямаше да одобрят.
	— Някакви приятели извън кантората? Сигурно е познавал други хора. Срещали ли сте някои от тях, на партита например?
	— Не, не съм. Единствената, която водеше на фирмени събирания, беше жена му.
	— Нещо за клиентите му?
	— Доколкото знам, строго професионални отношения. Не смесваше личния с професионалния живот.
	Робърт, започваше да се чувства така, сякаш се опитва да накара камък да пусне вода.
	— Можете ли да ни кажете нещо друго, нещо странно, което сте забелязали?
	— Освен любовните обяснения по телефона ли… не. Както казах, той беше доста затворен човек, не споделяше.
	— Имаше ли някого във фирмата, с когото да са били по-близки?
	— Не, доколкото знам. Джордж не дружеше с никого. Никога не излизаше на чашка е някого от нас. Вършеше си работата и толкова.
	— Оставаше ли до късно?
	— Всички го правим, когато случаят го изисква, но не за удоволствие.
	— Значи единствената причина да смятате, че е имал любовна връзка, са подслушаните любовни обяснения по телефона, така ли?
	Питърсън кимна и изпусна нов облак дим, този път надясно.
	Робърт се почеса по брадичката, почуди се дали има смисъл да продължава.
	— Благодаря за помощта. Ако се сетите нещо друго, моля обадете ми се — каза и подаде на адвоката една визитка.
	Питърсън дръпна за последно от цигарата и я пусна на земята. Кимна на двамата детективи и тръгна към къщата.
	— Господин Питърсън — извика Робърт след него.
	— Да? — отвърна раздразнено адвокатът.
	— Днес наистина е хубав ден. Защо не прекарате няколко часа навън с дъщеря си? Можете да поиграете на нещо. Изведете я да й купите сладолед или понички. Просто се позабавлявайте заедно.
	Момиченцето още ги гледаше от прозореца на втория етаж.
	— Казах ви, че има домашни.
	— Неделя е. Не мислите ли, че и тя заслужава почивка?
	— Да не би да се опитвате да ме учите как да възпитавам дъщеря си, детективе?
	— Съвсем не. Просто ви давам идея какво да направите, за да не я изгубите. За да не намрази родителите си. — Робърт помаха за довиждане на момиченцето, което се усмихна срамежливо. — Както сам казахте, много е сладка. — Той отново се обърна към Питърсън. — Няма да остане такава още дълго.


	39.

	Адресът, който търсеха, беше Оушън Булевард 535 в Санта Моника. Карлос реши да мине по панорамния път по брега на Тихия океан.
	Крайбрежната магистрала на Лос Анджелис е мястото, където са снимани по-голямата част от американските реклами за коли. Шосето преминава по брега на Тихия океан от пясъчните плажове на Южна Калифорния до насечените скали на Северозапада. Преминава през старомодни крайбрежни градчета, много природни паркове и резервати.
	Слънцето се беше вдигнало високо, температурата клонеше към 35 градуса и плажът на Санта Моника гъмжеше от хора. Ако зависеше от тях, двамата детективи щяха да вземат по една студена бира в някое от множеството крайбрежни барчета и мързеливо да гледат преминаването на деня, но нямаха избор.
	Жената се казваше Рейчъл Блейт, но клиентите й я знаеха като Кристал. Робърт знаеше, че известният наркобос ще се опита да намери убиеца на Джени с всички средства. Краля познаваше улиците по-добре от детективите. Имаше връзки във всяка мръсна дупка. Робърт искаше да разбере, ако той откриеше нещо.
	Докато Карлос паркираше, той набързо прегледа информацията, която имаха за Рейчъл Блейт.
	— Само толкова? Това ли е всичко, което знаем за нея? — попита, докато четеше документа, даден му от Карлос.
	— Да, чиста е, няма присъди, няма арести. Отпечатъците й ги няма в системата. Примерна гражданка.
	Робърт направи разочарована гримаса. Това означаваше, че не можеше да използва полицейско изнудване като метод за убеждение.
	Сградата на номер 535 беше впечатляваща. Лъскав двайсететажен жилищен блок, който внушително се издигаше над Оушън Булевард. Всеки апартамент имаше балкон колкото една средно голяма стая. Във входното фоайе имаше мраморен под, кожени дивани и полилей, който подхождаше повече за Бъкингамския дворец, отколкото за Санта Моника. Апартаментът на Рейчъл беше номер 44С, но когато наближиха стаичката на портиера, Карлос леко докосна ръката на Робърт и направи знак с глава към асансьора. От него току-що беше слязла негърка с впечатляваща външност. Правата й черна коса се спускаше небрежно върху раменете. Носеше тесни дънкови шорти и жълта фланелка, стегната в талията. Фигурата й беше достойна за централния постер на „Плейбой“. Чифт черни очила „Гучи“ защитаваха очите й от дневната светлина. Робърт веднага я позна като едно от момичетата, които бяха седели на масата на Краля в петък вечер. Детективите я изчакаха да ги отмине и да излезе на улицата. Няколко крачки им бяха достатъчни, за да я настигнат.
	— Госпожице Блейт? — извика Робърт, когато се изравни с нея.
	Тя спря и се обърна.
	— Здравейте, познаваме ли се? — попита весело.
	Робърт бързо показа значката си, Карлос — също.
	— Бихте ли ни отделили няколко минути?
	— Направила ли съм нещо? — без особена загриженост се поинтересува тя.
	— Не. Искаме да поговорим за една ваша приятелка.
	— Коя?
	— Джени Фарнбъро.
	Тя ги огледа изпитателно, отделяйки не повече от две секунди за всеки от двамата.
	— Нямам представа за кого говорите — отвърна закачливо.
	— Имате, и още как. — На Робърт не му беше до игрички. — Работила е за Краля също като вас.
	— Краля ли? — Тя се намръщи и поклати глава, сякаш нямаше представа за кого става дума.
	— Вижте, имахме тежка седмица и също като вас и ние предпочитаме да се приличаме на слънце, вместо да се занимаваме с това. Тъй че колкото по-бързо престанете с увъртанията, толкова по-скоро ще си тръгнем да правим онова, което сме решили. В петък бяхме във „Вангард“ и вие седяхте на неговата маса, затова не се правете на глупава, не ви отива. Както казах, не се интересуваме от вас, само имаме нужда от помощта ви.
	Сега тя си спомни, че ги е виждала. Освен това се сети, че мускулестият синеок детектив й се беше сторил доста привлекателен. Вдигна черните очила на челото си, като подпря с тях бретона си. Осъзна, че няма смисъл да отрича, че познава Краля и Джени. Ако искаха да я арестуват, вече щяха да са го направили.
	— Добре, но не съм виждала Джени, откакто реши да напусне. Не знам с какво мога да ви помогна.
	— Да напусне ли? — не скри изненадата си Карлос.
	— Да, мисля, че беше решила да се прибере в родното си място.
	— Откъде знаете?
	— Така ни казаха.
	— Краля ли?
	Рейчъл си пое дълбоко дъх и го задържа за секунда-две.
	— Да.
	Робърт знаеше защо Краля е излъгал Рейчъл и другите момичета. Щяха да изпаднат в паника, ако разберяха, че Джени е била отвлечена, измъчвана и убита. Той беше техен шеф, но също и закрилник, трябваше да ги пази. Робърт се замисли каква част от истината е разумно да разкрие. Ако кажеше какво наистина е станало, щеше да всее паника в лагера на Краля. Реши да не го прави — поне засега.
	— Виждали ли сте този човек? — попита той и показа снимката на Джордж Слейтър.
	Рейчъл я погледна за няколко секунди.
	— Ъ… не знам.
	— Разгледайте я добре.
	Робърт беше сигурен, че го е познала, но инстинктите й я накараха да излъже.
	— Може би… в някой клуб или на някое парти.
	— Частно парти?
	— Да, може би на някое от екстремните партита, ако не се лъжа. — Тя прехапа долната си устна, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Да, почти съм сигурна. Той обичаше твърдия секс. Не знам как се казва, ако това е следващият ви въпрос.
	— Не, това не е следващият ми въпрос — поклати глава Робърт. — Какви са тези екстремни партита? — добави с любопитно изражение.
	— Така ги наричаме. Хората обичат да купонясват, а някои предпочитат по-разкрепостените забавления, всеки има някакви фантазии. Екстремните партита са свързани с тези фантазии, с фетиши.
	— Какви например? — намеси се Карлос с нарастващ интерес.
	Рейчъл го погледна и пристъпи към него.
	— Всичко, което те възбужда, сладурче. — Нежно погали с пръсти лявата му буза. — Гумени дрехи, връзване, болка… а може би просто обичаш по-грубите ласки?
	Намигна му съблазнително. Карлос се отдръпна смутено, изчерви се.
	— Съжалявам, че трябва да прекъсна тази романтична увертюра, но какво точно става на тези партита? — намеси се Робърт.
	Рейчъл се облегна на една паркирана кола.
	— Всичко каквото ти дойде на ум. Защо? Интересувате ли се?
	Робърт се престори, че не е чул въпроса.
	— И вие сте ходили на подобни партита, така ли?
	— На не едно — небрежно отговори жената.
	— Ами Джени?
	— Да, и тя.
	— Колко момичета отиват на такова парти? — поинтересува се Карлос.
	— Зависи колко са гостите, но обикновено отиваме десет или петнайсет момичета, плюс някои други.
	— Какви други?
	— Ако партито е много голямо, с двайсет-трийсет гости, трябват поне петнайсет-двайсет момичета, плюс момчета.
	— Момчета?
	Наивността на Карлос разсмя Рейчъл.
	— Да, сладурче, момчета модели. Както казах, хората имат всякакви фантазии. Някои обичат да го правят с момчета. Всеки получава каквото харесва. Тебе това ли те възбужда, сладък?
	Потресеното изражение на Карлос развесели Робърт.
	— Не, разбира се, че не — категорично заяви младежът.
	— Радвам се — отбеляза момичето и отново му намигна кокетно.
	— Спомняте ли си да сте виждали Джени в компанията на този мъж на някое от партитата? — намеси се Робърт.
	— Възможно е, трудно е да се каже. На тези партита всеки играе с всеки, ако разбирате какво искам да кажа, но си спомням, че съм го виждала да се заиграва с други мъже.
	Робърт и Карлос се ококориха от изненада.
	— Сигурна ли сте? — попита по-възрастният детектив.
	— О, да. Освен това доста се развихряше.
	— Как може човек да отиде на такова парти?
	— Не може, освен ако не е поканен. Това не са платени партита. Домакинът, обикновено някоя богата мижитурка, наема моделите и поканва когото реши. Ако не си му приятел, няма покана.
	Робърт беше очаквал този отговор.
	— Тези партита във вторник вечер ли се организират?
	— Няма определен ден. Организират се, когато богатата мижитурка реши.
	— Миналия вторник имало ли е?
	Рейчъл се замисли за няколко секунди.
	— Ако е имало, не е било за момичета.
	— Да ви е направил впечатление някой по-странен тип на тези партита?
	Рейчъл се изсмя:
	— Освен онези, които обичат някой да пикае върху тях, да стъпва с високи токчета по топките им, да ги връзва и бие с камшик, да ги облива с разтопен восък и да им пъха разни предмети в задника?
	— Да, освен тези.
	— Не, не съм виждала по-странен тип от тях.
	— Участват ли на партитата други жени, освен моделите?
	— Понякога. Някои гости водят жените или любовниците си. Някои двойки са доста разкрепостени — изкиска се момичето.
	— Някой да ви е направил по-особено впечатление?
	— Не обръщам особено внимание на участниците в партитата. Аз отивам да работя. Външният вид на хората не засяга работата ми. Ако му обръщам внимание, няма да мога да си я върша.
	Робърт се досещаше защо.
	— Джени във вашия блок ли живееше? — попита Карлос.
	— Не. Не знам къде живееше. Не знам къде живеят другите момичета. Краля предпочита така. Както и да е, апартаментът сигурно вече е разчистен.
	— В какъв смисъл?
	— Всички апартаменти са негова собственост. Когато едно момиче си тръгне, веднага идва друго. Той се грижи добре за нас.
	— Вижда се — отбеляза Карлос, като махна към лъскавата сграда. — Какво ще стане с вещите й? Ако е оставила нещо, имам предвид.
	— Повечето неща принадлежат на Краля. Той обзавежда апартамента, дава ни дрехи, парфюми, гримове, каквото се сетите. Знае как да глези момичетата си.
	Тримата замълчаха за няколко секунди.
	— Може ли да си ходя сега? — нетърпеливо попита Рейчъл.
	— Да, благодаря за помощта… О, още нещо — извика Робърт след нея.
	Тя се обърна и като въздъхна силно, погледна двамата мъже. Отново беше сложила черните очила на очите си.
	— Спомняте ли си да сте виждали някого с подобна татуировка?
	Той й показа малка рисунка на двойния кръст. Рейчъл погледна листчето, намръщи се и поклати глава:
	— Не, никога не съм виждала това.
	— Сигурна ли сте?
	— Абсолютно.
	— Добре. Благодаря отново. — Робърт сгъна листчето и го прибра в джоба си. Подаде една от визитните си картички на момичето. — Ако видите някого с подобна татуировка или срещнете символа на друго място, обадете ми се.
	Тя взе визитката и се усмихна:
	— Мога и иначе да ви се обадя.
	— Мисля, че те хареса — каза Робърт, като потупа Карлос по рамото, след като Рейчъл се отдалечи.
	— Мене ли? Каза, че ще се обади на теб. Може пак да се срещнете и кой знае, дори да те заведе на някое от тези екстремни партита.
	Качиха се в колата на Карлос, без да обърнат внимание на черния микробус, паркиран от другата страна на улицата. Същата кола ги следеше през целия ден. Шофьорът ги наблюдаваше с мрачен интерес.


	40.

	Робърт лежеше буден в мрака и гледаше тавана. Умът му беше твърде зает с мисли, за да заспи.
	Това ли беше начинът, по който убиецът избираше жертвите си? От барове, клубове, партита?
	Този убиец не действаше по определена закономерност и Робърт имаше чувството, че пропуска нещо, но не можеше да определи какво. Чувстваше се изтощен, изстискан. Колкото и да се стараеше, мозъкът му не спираше да работи за повече от няколко секунди. Знаеше, че започва да пропада в същата бездна, както преди, и партньорът му е тръгнал по същия път. Не можеше да допусне това да се случи.
	Единственият шум в стаята бе лекото дишане на брюнетката, спяща до него. Косата й беше мека и лъскава, кожата й — прекрасно гладка. Присъствието й го успокояваше.
	След краткия разговор с Рейчъл Блейт Робърт и Карлос се бяха върнали в отдела. Там Робърт се срещна с Патриша Фелпс, полицейската художничка, и двамата отидоха в апартамента на Изабела. Карлос бе решил да остане в службата, за да провери още няколко неща. Изабела се постара да си спомни всичко, което можеше, за татуирания мъж, когото бе видяла няколко месеца по-рано. Бяха й необходими четирийсет и пет минути и три чаши чай, но накрая Патриша състави компютърен образ, за който Изабела потвърди, че много прилича на мъжа, който беше видяла.
	След като Патриша си тръгна, Изабела помоли Робърт да остане през нощта с нея. Разкритието, че може би е говорила с убиеца, я беше наплашило. Чувстваше се самотна и уязвима и Робърт беше единственият човек, към когото можеше да се обърне, единственият, когото искаше до себе си. Той нямаше търпение да продължи търсенето, но не можеше да остави Изабела сама. Не тази нощ.
	— Не можеш ли да заспиш?
	Робърт не беше забелязал, че е будна. Извъртя се с лице към нея.
	— Не, но по принцип не спя много. Нали вече ти казах.
	— Не си ли уморен?
	— Тялото ми е уморено. Мозъкът ми е буден. Мозъкът винаги надделява.
	Тя се притисна до него и нежно го целуна по устата.
	— Радвам се, че остана.
	Той се усмихна. Изабела едва държеше очите си отворени, облегна главата си на гърдите му. От доста време Робърт не беше прекарвал две поредни нощи с една и съща жена. Нямаше време за любовни връзки, нямаше желание да споделя живота си с някого. Така предпочиташе.
	Той внимателно премести главата й на възглавницата и умело се измъкна от леглото, без да я събуди. В кухнята намери бурканчето с нес кафе, което тя бе купила специално за него, и на устните му грейна усмивка. Направи си силно кафе, после отиде в хола и се настани на удобния диван. Не спираше да мисли за двата разпита от изминалия ден. Отново изглеждаше, че е намерил връзка между двете жертви. Джени И Джордж се бяха познавали, нямаше съмнение. „Сексуални оргии — помисли си той. — Може би има сексуален мотив“. Дали убиецът си набелязваше за жертви хора с разюздан полов живот? Все още имаше повече въпроси, отколкото отговори, но Робърт чувстваше, че малко по малко се приближават до развръзката. За първи път в това разследване изпитваше ентусиазъм. За първи път имаха нещо, за което да се захванат — лице може би.
	Той отпи глътка силно кафе и се запита колко още чаши трябва да изпие, за да издържи през деня. Погледна часовника си — 6:00. Време беше да се приготвя.
	Той бавно отвори вратата на спалнята. Изабела спеше спокойно. Когато излезе, все още не се беше събудила.


	41.

	Сутрин Робърт рядко пристигаше в отдела преди осем часа, но събитията от последните два дни го бяха заредили с нова енергия. Днес се чувстваше ентусиазиран, както през първите си дни като детектив.
	— Ти изобщо прибирал ли си се вкъщи, или си се преместил да спиш в службата? — попита изненадано, когато завари Карлос седнал на бюрото си.
	— Капитанът иска да те види веднага — отвърна партньорът му, без да обръща внимание на забележката.
	Робърт погледна часовника си.
	— Сигурно се шегуваш. Седем и половина е!
	— Знам. Обади се в седем. Тъкмо бях дошъл.
	— Дошъл си в седем? Абе, хора, вие не спите ли? — измърмори Робърт, докато сваляше якето си. — Каза ли защо иска да ме види?
	— Не.
	— Вчера дадохме ли му доклад?
	— Да, аз. Малко по-късно от десет сутринта, за когато го искаше, но все пак го получи.
	Робърт подуши прясно бразилско кафе и си помисли, че точно това му трябва, преди да отиде при капитана.
	Оперативната зала беше почти празна. Там беше само детектив Морис, застанал до прозореца. Върху бюрото и по пода наоколо бяха разхвърляни листа. Изглеждаше така, сякаш не се е прибирал вкъщи от дни. Робърт му кимна за поздрав, но Морис дори на забеляза присъствието му. Робърт спря пред кабинета на капитана и почука на вратата.
	— Влез! — изкрещя Болтър отвътре.
	Въпреки че бе още рано, в стаята беше горещо. Нямаше климатик, всички прозорци бяха затворени и двата големи вентилатора не работеха. Капитанът седеше на бюрото си и четеше сутрешния вестник.
	— Рано си дошъл — отбеляза Робърт.
	— Винаги идвам рано — отговори Болтър, като го погледна.
	— Искал си да ме видиш.
	— Да. — Капитанът отвори горното си чекмедже и извади копие на фоторобота, който беше направила Патриша. Посочи монитора си. — Ела да погледнеш.
	Робърт заобиколи двете големи кресла и застана зад началника си. На екрана имаше няколко различни версии на рисунката — с дълга и къса коса, с брада, мустаци, очила — общо двайсет.
	— Опитахме всички възможни комбинации и изпратихме рисунките във всеки полицейски участък в Ел Ей. Ако този човек още е наоколо, рано или късно ще го хванем.
	— Все още е наоколо, сигурен съм — убедено каза Робърт. — Ще проверим по баровете и клубовете. Започваме тази вечер от Санта Моника. Ако имаме късмет, може наскоро някой да го е виждал.
	— Хубаво…
	Капитанът изглеждаше смутен от нещо.
	— Хубаво е, но нещо те притеснява — отбеляза Робърт.
	Капитанът отиде при кафе машината.
	— Кафе?
	Робърт поклати глава. Само веднъж беше имал глупостта да пробва кафето на началника си и се бе заклел никога повече да не го прави. Болтър си сипа и сложи четири бучки захар.
	— Жената, която ти е дала това… имаш ли връзка с нея? Имаш ли връзка с потенциален свидетел?
	— Я чакай, капитане. Изобщо не започвай тази тема — побърза да го прекъсне Робърт. — Излизали сме заедно няколко пъти, но се познаваме отпреди да разбера, че може да е видяла евентуалния заподозрян. Просто я срещнах в един бар… Освен това не е потенциален свидетел. Не е видяла нищо съществено.
	— Знаеш какво имам предвид. Връзката с някого, който по един или друг начин е замесен в текущо разследване, винаги е, най-малкото рискована. Да не говорим, че противоречи на правилника и е глупаво.
	— Просто спах с нея, капитане. Това едва ли може да се нарече „връзка“. Особено в Ел Ей. Освен това тя не е включена в разследването. Не е свидетелка и не е заподозряна. Тя просто е една щастлива случайност, а истината е, че от адски много време късметът не ни се е усмихвал така.
	— Да не си оглупял изведнъж? — Гласът на капитана беше строг и хладен. — Знаеш как действат серийните убийци. По-специално този. Той проучва жертвите си изключително внимателно. Наблюдава ги понякога с месеци, защото ако избере грешния човек, играта свършва. Нима наистина си мислиш, че ако това е нашият човек, се е натъкнал случайно на твоята любовница в бара?
	Същата мисъл се въртеше и в главата на Робърт, откакто Изабела му беше казала за мъжа, който я бе заговорил във „Венис Уейлър“ Знаеше, че този убиец е много последователен, че не греши, нямаше пропуски. Той следеше жертвите си, изучаваше навиците им, ежедневието им, чакаше най-добрия момент да удари.
	— Да, капитане. Знам, че има вероятност да избира жертвите си по този начин. Първо ги заговаря уж случайно в някой бар или нощен клуб, за да ги прецени.
	— Това не те ли притеснява?
	— Всичко в този случай ме притеснява, но тази странна случайност ми вдъхва някаква надежда.
	— Надежда ли? Да не си станал религиозен? — изгледа го изненадано капитанът.
	— Срещнали са се преди повече от два месеца, капитане, преди възобновяването на убийствата. Както сигурно си спомняш, първото беше преди малко повече от седмица. Може би е преценил Изабела и не я е харесал. Може би не отговаря на очакванията му за жертвите, затова я е зарязал и е тръгнал да търси друга.
	— Обезобразената жена?
	Робърт кимна.
	Болтър отпи глътка кафе и се намуси, сякаш е вкусил нещо гадно.
	— Добре, но защо не я е харесал? Какво в нея го е отблъснало? Тя живее сама, нали?
	— Да.
	— Това я прави лесна мишена. Какво го е накарало да се откаже от нея?
	Болтър се върна при кафе машината и сложи още две бучки захар в чашата си.
	— Още не знам, но това е още една причина да съм близо до нея. Трябва да разбера защо не му е харесала. Може би просто има твърде силна воля. Изабела не е от жените, които търпят задевки от всекиго. Може би се е уплашил, защото е видяла татуировките му. Може би е осъзнал, че все пак не е лесна мишена. — Робърт замълча и на лицето му се изписа тревога. — А може би е подходяща, но той просто я е преместил по-назад в списъка си.
	Тази възможност не беше хрумнала на Болтър.
	— Мислиш ли?
	— При този убиец всичко е възможно, капитане. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Следващата му жертва може да е всеки. — Жегата в кабинета започваше да става непоносима. — Защо не отвориш някой прозорец? — добави Робърт.
	— И да пусна мръсния градски въздух в кабинета си? Не!
	— Не ти ли е горещо?
	— Не. Добре ми е.
	— Ами тези вентилатори? Може ли да включа някой?
	Капитанът се облегна назад и постави ръцете си зад тила.
	— Ако се налага.
	— Благодаря.
	Робърт пусна единия вентилатор на най-високата скорост.
	— Какво мислиш? Възможно ли е това да е нашият човек? — попита Болтър.
	— Трудно е да се каже, но определено трябва да го проверим.
	— Значи, ако е нашият човек, това е първата му грешка от три години. Така ли мислиш?
	— От негова гледна точка не е направил грешка.
	Болтър погледна подчинения си озадачено.
	— Виж, той просто е заговорил една жена в бара и както казахме, това може да е била първата стъпка към проучване на нова жертва.
	— Да, но не е предвидил, че жената, която си е набелязал, ще ти стане гадже.
	На устните на капитана се изписа злорада усмивка.
	— Тя не ми е гадже — небрежно отбеляза Робърт. — Но, да, не е предвидил, че ще се запознаем. И никога нямаше да разберем, че са се срещали, ако несъзнателно не бях нарисувал двойния кръст на едно листче, докато чаках в хола. Затова казах, че е щастлива случайност.
	— Няма да можем да се крием от медиите още дълго. Ако стане ново убийство, това ще събуди интерес и после ще бъде въпрос на време някой по-умен журналист да свърже тези убийства със случая „Ангела на смъртта“.
	Робърт не отговори, просто погледна капитана, който продължи да пие отровно сладкото си кафе.


	42.

	— Има новини от доктор Уинстън — обяви Карлос, когато Робърт се върна в кабинета.
	— Казвай.
	— Както очаквахме, Катрин е разпознала трупа на последната жертва като съпруга си, Джордж Слейтър. — Робърт не реагира. Карлос продължи: — След пет дни ще имаме резултатите от ДНК анализа на косъма, който намерихме в колата на Джордж, но вече потвърдиха, че не е негов.
	— Няма значение — отвърна Робърт. — Така или иначе, нямаме заподозрян, с когото да сравним резултатите.
	— Така е.
	Робърт забеляза, че Карлос изглежда много уморен. Дори бюрото му изглеждаше по-разхвърляно от обикновено.
	— Добре ли си, новобранец? Изглеждаш скапан.
	Карлос осмисли въпроса на Робърт с леко закъснение.
	— А… добре съм. През последните дни не съм спал много, това е. — Замълча и потърка очи. — Преглеждах материалите за предишните жертви, търсех връзка между тях или с някоя от новите.
	— Откри ли нещо?
	— Още не — малко обезсърчено отвърна Карлос. — Може би не е документирано. Може би е нещо, което е било пропуснато при първото разследване.
	— Пропуснато? Какво е пропуснато?
	— Някоя връзка… нещо, което ще свърже жертвите. Трябва да има нещо. Винаги има. Не е възможно убиецът да ги избира случайно.
	Карлос звучеше раздразнено.
	— Защо мислиш така? Защото така пише в учебниците ли? — Робърт посочи книгите по съдебна психология на бюрото. — Нека да ти обясня нещо за тази връзка между жертвите, която толкова търсиш. Аз се опитах да я намеря, както и ти сега, като орел, търсещ плячка, и тя ме разяждаше отвътре, както прави с теб. Трябва да разбереш, че тази връзка може би съществува само в главата на убиеца. Може никой от нас да не е в състояние да я разбере. Може да ни изглежда някаква маловажна подробност, например… фамилните имена на жертвите да съдържат три от петте гласни или всички да са седели на определена пейка в парка в определен ден на седмицата. Няма значение какво е. За убиеца това е нещо, което го вбесява. Нещо, което го кара да иска да убива. Намирането на връзката е само малка част от работата, която трябва да свършим. Добре, признавам, това може да ни помогне, но не искам да изхабиш цялата си енергия, за да я търсиш… както стана с мен.
	Карлос долови бащински тон в гласа на колегата си.
	— Само толкова можем да направим, новобранец, знаеш, че полагаме всички усилия. Не забравяй, че имаме работа с психопат, който изпитва огромно удоволствие да отвлича и убива хора. Човешките ценности, които са запечатани в нашето съзнание, са тотално изкривени в неговия мозък.
	Карлос стисна основата на носа си, сякаш се опитваше да облекчи нетърпимо главоболие.
	— Всяка вечер, когато си легна и затворя очи, ги виждам. Виждам Джени Фарнбъро да ме гледа втренчено с нечовешки очи. Опитва се да ми каже нещо, но няма глас. Виждам Джордж Слейтър вързан за волана, с кожа, цялата в мехури, да повръща кръв към мен. Виждам последното му издихание, чувам последния му зов за помощ и не мога да направя нищо. — Карлос отмести очи от Робърт. — Усещам миризмата на смъртта от дървената къща, вонята на гнило месо от колата на Джордж.
	Робърт знаеше какво преживява партньорът му.
	— Ана започва да се плаши. Не може да спи от моето мятане и въртене в леглото. Казва, че съм започнал да говоря насън… в редките случаи, когато успея да заспя.
	— Казал ли си й за разследването?
	— Не, знам, че не трябва, но въпреки това се плаши. Тя е много умна жена и ме познава много добре. Нищо не мога да скрия от нея. — Карлос се усмихна тъжно. — Трябва някой път да ви запозная, ще ти хареса.
	— Сигурен съм.
	— Ще те поканя на вечеря у нас.
	Робърт разбираше тревогата на партньора си.
	— Когато видях първото убийство на този изверг, повърнах само след трийсет секунди — каза тихо по-възрастният детектив. — След толкова години в полицията мислех, че нищо в този град не може да ме шокира… Грешал бях. Кошмарите започнаха почти веднага и още не са спрели.
	— Дори след като хванахте онзи, за когото мислехте, че е убиецът?
	Робърт поклати глава:
	— Ако хванем убиеца, това облекчава болката, но няма да изтрие спомена за онова, което си видял.
	Настъпи неловко мълчание.
	— Един от полицаите, които дошли първи на местопрестъплението, при първото убийство, беше новобранец, нямаше и два месеца, откакто бе постъпил в полицията — спомни си Робърт. — Той не издържа. След няколко месеца психотерапия напусна.
	— Ти как издържаш? — попита Карлос.
	— Ден след ден, кошмар след кошмар. Преборвам ги един по един.


	43.

	Трябваше да признае, че се притесняваше. Може би повече, отколкото беше очаквала. Беки беше прекарала по-голямата част от деня, като ту поглеждаше компютъра, ту часовника. Не знаеше дали беше от тревога или от възбуда, но човъркането в стомаха й я измъчваше, откакто бе станала от леглото тази сутрин. Едва успяваше да се концентрира върху работата си и беше направила повече почивки, отколкото във всеки друг ден, но пък и днес не беше обикновен ден, поне не за Беки.
	Тръгна от главния клон на „Юниън Банк ъф Калифорния“ на улица „Фигероа“ около 17:30 — необичайно рано. Като финансов съветник, работата й винаги беше напрегната. Обикновено си тръгваше чак в седем-осем часа. Днес обаче дори шефът й даде съвети какво да прави и какво да не прави и с удоволствие я изпрати от офиса малко по-рано от нормалното.
	Въпреки натовареното движение по улиците Беки успя да мине през апартамента си и да се изкъпе набързо. Освен това искаше да изпробва тясната черна рокля, която беше купила следобеда специално за тази вечер. Докато мислеше за новата дреха и каква прическа да си направи, тревогата се завърна. Тя пусна радиото, като се надяваше музиката да я успокои.
	Колко трудно било! Беше сигурна, че нещата не са се променили много от последния път, когато бе излизала на среща с мъж, но оттогава бяха минали близо пет години. Спомняше си много ясно всичко. Как можеше да забрави? Мъжът, с когото беше излязла онази вечер, беше станал неин съпруг.


	Беки се беше запознала с Йън Таскър в банката. Очарователният висок къдрокос, рус плейбой наскоро бе наследил солидно състояние след смъртта на баща си милионер. Като единствено дете и без майка от петгодишен, той беше единственият наследник на имуществото.
	Йън не умееше да пести много и ако зависеше от него, щеше да пропилее всичко в казината на Лас Вегас или Атлантик Сити, но по някаква причина бе решил да се вслуша в съвета на най-добрия си приятел и да инвестира парите.
	Той не разбираше абсолютно нищо от финанси. Никога не беше спестил и един цент, камо ли да инвестира, но най-добрият му приятел отново се притече на помощ и го посъветва да се обърне към отдела за финансово планиране на „Юниън Банк“. Предвид количеството пари, които искаше да инвестира, банката с готовност назначи Ребека Морис за негов личен съветник.
	Отначало отношенията им бяха строго професионални, но наивността на Йън във финансовата област и прекрасните му сини очи замаяха главата на Беки.
	Първоначалното малко потиснато влечение беше взаимно. Йън се захласваше по симпатичната брюнетка. Тя беше забавна, привлекателна, жизнена и много умна. Само след седмица основният му интерес се пренасочи от финансовата квалификация на Беки към нея самата. Всеки ден й се обаждаше да й иска финансови съвети и предложения, всъщност нямаше значение за какво — правеше го заради самото удоволствие да чуе гласа й. Въпреки че Йън Таскър беше очевиден плейбой и самопровъзгласил се женкар, арогантността и самоувереността му изчезваха, когато Беки беше наоколо. Тя се различаваше от хищните жени, които познаваше. Интересът й към парите му изглеждаше чисто професионален. Почти две седмици му бяха необходими, след като се запознаха, докато събере кураж да я покани на среща.
	Беки бе получавала много предложения от клиенти на банката, повечето — женени мъже, и учтиво отказваше на поканите им. Макар че сваляческото поведение на Йън много се разминаваше с представите й за подходяща партия, тя реши да наруши основния си принцип — „никакви лични отношения с клиенти“.
	Вечерта мина почти безупречно. Йън беше избрал малко ресторантче до морето във Венис Бийч и отначало Беки не знаеше как да приеме факта, че беше наел цялото заведение за нощта. Дали беше просто трик, за да я впечатли, или искрен опит за романтика? С течение на вечерта тя все повече се омайваше, първо, от момчешкия му и жизнен характер, после, от изненадващо приятната му компания. Нямаше съмнение, че Йън е самовлюбен, но освен това беше много остроумен, мил и забавен.
	Първата им романтичка вечер повлече след себе си цяла поредица и с всяко следващо излизане връзката им се задълбочаваше. Безпардонният му маниер съвсем я смая и когато Йън й направи предложение по националната телевизия в почивката между полувремената на един мач на „Лейкърс“, Беки беше най-щастливата жена в Лос Анджелис. Въпреки възраженията му тя настоя да сключат брачен договор, в който заявяваше, че се омъжва за него по любов, а не заради парите му.
	Бракът им потръгна, както срещите им. Всичко изглеждаше идеално. Йън беше много внимателен и грижовен съпруг и Беки имаше чувството, че е попаднала в приказка. В продължение на две години тя живя като в сън. Сън, че е щастлива; сън, че живее с човек, който я обича; сън, че е намерила истинската любов. Но съдбата прекрати всичко по жесток начин.
	Преди малко повече от две години и половина по стечение на обстоятелствата Йън се оказа на пословичното неподходящо място в неподходящия момент. Когато се връщаше един петъчен следобед от традиционната си игра на голф, Беки му се обади да се отбие в магазина за алкохол и да вземе бутилка червено вино.
	Докато разглеждал бедния избор в магазинчето, той не забелязал двамата души, които нахълтали с хокейни маски на лицата. Магазинът бил ограбван вече няколко пъти — два само предишния месец. На собственика му дошло до гуша от — както сам се изразявал — „полицейска неопитност“, и щом полицията не можела да опази собствеността му, смятал сам да се справи.
	Йън тъкмо бил избрал бутилка австралийски „Шираз“, когато чул силни викове от предната част на магазина. Отначало си помислил, че някой недоволен клиент спори със собственика, но крясъците били твърде силни за обикновено скарване. Той тайно надникнал иззад рафтовете. Сцената, която видял, била трагикомична. Маскираните мъже стояли пред касата, с пистолети, насочени към собственика, който на свой ред държал двуцевка и я местел от единия към другия и обратно. Йън инстинктивно отстъпил назад, за да се скрие зад рафтовете с концентрат. В припряността си се спънал, паднал върху един рафт и съборил две бутилки на земята. Внезапният шум стреснал двамата маскирани и те открили огън към него.
	Собственикът използвал секундата, в която вниманието на нападателите било отвлечено и изпразнил първата цев в стоящия по-близо до вратата. Ударната вълна от изстрела вдигнала обирджията от земята и разбила главата му на парчета. Счупени стъкла от разбитата входна врата се посипали като градушка. Когато видял обезглавения труп на съучастника си да пада, другият тип изпаднал в паника. Преди собственикът да успее да завърти пушката, той стрелял два пъти в корема му.
	Собственикът паднал назад, но все още имал достатъчно сили да натисне спусъка.
	Куршумите и сачмите някак пропуснали Йън, разбивайки бутилките с бренди и уиски зад него. В паниката си той се препънал, изгубил равновесие и инстинктивно се опитал да се хване за нещо. Единственото, което намерил, била етажерката с бутилки. Йън се стоварил на земята като самосвал с тухли, етажерката паднала върху него, бутилките се изсипали и разбили наоколо. Така може би щял да се спаси, ако етажерката не се била ударила в едно електрическо устройство против мухи, което се счупило и хвърлило искра. Концентрираният алкохол около Йън се възпламенил.


	Светофарът светна зелено и Беки потегли, като едва се сдържаше да не заплаче.
	В продължение на близо две години и половина беше избягвала да се среща с мъже и не знаеше дали сега ще се справи. Болката от загубата на Йън още я измъчваше.
	Беки бе срещнала Джеф в местния супермаркет. Същият супермаркет, където два пъти седмично минаваше да пазарува на връщане от работа. Беше случайна среща. Беки се опитваше да избере хубав пъпеш за една нова рецепта за салата. Вземаше плодовете един подир друг, стискаше ги с две ръце, после ги вдигаше до ухото си и ги разклащаше.
	— Да не би да очаквате, че в някой от тях ще има подарък?
	Това бяха първите думи на Джеф към нея. Тя се усмихна срамежливо:
	— Искам да избера хубав пъпеш… зрял.
	— С тръскане няма да стане. — Гласът му не звучеше снизходително. — Познават се по миризмата. Ще забележите, че някои са по-ароматни, това са зрелите. — Той вдигна един пъпеш и го помириса. — Само че не трябва да бъдат прекалено ароматни. Това означава, че са презрели.
	Той й подаде пъпеша, който държеше. Беки пробва метода му. Вдигна пъпеша към носа си и подуши топъл, сладък аромат. Джеф й намигна и продължи с пазаруването. През следващите няколко седмици се срещнаха още няколко пъти. Още няколко седмици бяха необходими, докато сдържаното „добър ден“ премине в цяло изречение. След още няколко вече водеха кратки разговори. След още известно време вече разменяха шеги и се смееха.
	Няколко месеца след срещата в супермаркета Джеф покани Беки на вечеря. Отначало тя се колебаеше, но после прие. Уговориха се за понеделник в 20:30 часа в ресторант „Белведере“ в Санта Моника.


	44.

	Уошингтън Скуеър се намира на брега, в края на булевард „Уошингтън“, точно срещу Венис Бийч. Там са разположени няколко известни бара и ресторанта, между които и „Венис Уейлър“. Понеделник вечер не е най-оживеното време, но заведението изглеждаше пълно с пъстра тълпа от млади хора с шорти и плажни фланелки, скупчени около големия бар. Атмосферата беше спокойна и приятна. Разбираемо беше защо Изабела обичаше да изпие някоя и друга чашка тук.
	Робърт и Карлос пристигнаха във „Венис Уейлър“ в пет и половина и до шест и половина вече бяха разпитали всеки член на персонала, включително двамата готвачи и разносвача в кухнята, но с колкото повече хора говореха, толкова повече започваха да се тревожат. С къса или дълга коса, със или без брада, нямаше значение. Като че ли никой никога не беше виждал човек, дори малко приличащ на компютърната скица.
	След като разпитаха персонала, Робърт и Карлос решиха да поговорят с няколко от клиентите, но пак не им провървя. И нищо чудно. Убиецът беше твърде предпазлив, твърде добре подготвен, не поемаше рискове и Робърт започваше да подозира, че набелязването на жертви в оживени и популярни барове не е в неговия стил — твърде опасно, твърде на показ, твърде много фактори, които не можеше да контролира. След като оставиха копие от скиците на управителя, отидоха в следващия бар от списъка — „Биг Дийн“. Резултатът беше абсолютно същият, както във „Венис Уейлър“. Никой не си спомняше да е виждал човек, който прилича на някое от компютърните изображения.
	— Пак задънена улица — измърмори Карлос, видимо обезсърчен.
	— А ти какво очакваше от преследването на психопати? — мрачно се усмихна Робърт. — Така е винаги, разочарованието е част от играта. Трябва да се научиш да се справяш с него.
	Тъкмо минаваше осем, когато влязоха в третия и последен бар от списъка си за тази нощ — „Ръстис Сърф Ранч“, където основната декорация беше дървена облицовка с цвят на бук. Зад малкия бар един-единствен барман бодро обслужваше шумната тълпа от клиенти.
	Робърт и Карлос се приближиха и го извикаха. След половин час вече бяха задали на целия персонал същите въпроси и бяха показали същите скици — нищо. Карлос не можа да скрие разочарованието си:
	— Наистина очаквах развръзка тази вечер. — Замисли се за онова, което току-що беше казал. — Добре, може би не развръзка, но поне някакво развитие — добави и потърка уморените си очи.
	Робърт се огледа за свободно място да седнат. За късмет точно в момента се освободи маса.
	— Гладен ли си? Аз бих хапнал нещо, затова сядай.
	Посочи свободната маса и двамата се настаниха. Прегледаха менюто мълчаливо, Робърт не знаеше какво да избере.
	— Умирам от глад. Мога да изям половината неща от менюто.
	— Не се съмнявам. Аз не съм много гладен, ще взема само една салата „Цезар“ — безразлично измърмори Карлос.
	— Салата! — изненадано възкликна Робърт. — Държиш се като момиче. Хайде, поръчай нещо свястно за ядене.
	Карлос неохотно отвори менюто.
	— Добре, ще взема салата „Цезар“ с пилешко. Така по-добре ли е, мамо?
	— И ребърца на скара за гарнитура.
	— Искаш да ме угоиш ли? Това е прекалено много храна.
	— Да те угоя ли? Ти наистина си като момиче — изсмя се Робърт.
	Сервитьорката взе поръчката им. Освен салатата и ребърцата той поръча калифорнийски бургер и пържени калмари за себе си плюс две бири. Седяха и мълчаха. Робърт оглеждаше масите една по една, като спираше поглед върху всеки клиент само за няколко секунди. Карлос наблюдава партньора си известно време, после опря лактите си на масата и се наведе напред. Зашепна, сякаш обсъждаше някаква тайна:
	— Нещо не е наред ли?
	Робърт го погледна:
	— Не, всичко е наред.
	— Оглеждаш се, сякаш си видял нещо подозрително.
	— О, това ли? Правя го често, когато съм на обществени места. Това е едно упражнение от доброто старо време, когато се занимавах с криминална психология.
	— Виж ти… какво упражнение?
	— Играехме такава игра. Излизахме на ресторант, клуб или бар, избирахме някого от тълпата, наблюдавахме го няколко минути и после се опитвахме да му съставим психологически профил.
	— Какво, само от неколкоминутно наблюдение?
	— Да.
	— Покажи ми.
	— Какво? Защо?
	— Искам да видя как става.
	Робърт се поколеба за момент.
	— Добре, избери си някого.
	Карлос огледа оживения ресторант, но насочи вниманието си към бара. Две красиви жени, блондинка и брюнетка, бяха седнали на чашка. Блондинката изглеждаше много по-бъбрива от приятелката си. Карлос направи избор.
	— Ето там, на бара. Виждаш ли двете момичета? Избирам русата.
	Робърт погледна новия си обект на изследване. Започна да наблюдава жената, движенията на очите и тялото й, тиковете, жестовете, когато говореше, начина, по който се смееше. Една минута му беше достатъчна, за да започне с оценката си.
	— Така, тя знае, че е красива. Много е уверена и обича да бъде център на вниманието. По всякакъв начин се опитва да го привлече.
	Карлос вдигна ръка.
	— Задръж. Как разбра това?
	— Носи много по-предизвикателни дрехи от приятелката си. Досега четири пъти прокара ръката си през косата, което е най-често срещаният жест за привличане на вниманието, и от време на време тайно се оглежда в огледалото зад бара.
	Карлос погледна блондинката.
	— Прав си. Току-що го направи.
	Робърт се усмихна и продължи:
	— Родителите й са богати и тя се гордее с това. Не се старае да скрие този факт и знае как да харчи парите им.
	— Защо мислиш така?
	— Пие шампанско в бар, където деветдесет и пет процента от клиентите са на бира.
	— Може да празнува нещо.
	— Не празнува — уверено отговори Робърт.
	— Защо мислиш така?
	— Защото тя пие шампанско, а приятелката й — бира. Ако празнуваха, щяха да вземат цяла бутилка и да си я поделят. Освен това не вдигат тостове. Когато празнува, човек винаги вдига тост.
	Карлос се усмихна. Робърт продължи:
	— Дрехите и чантичката й са правени по поръчка. Не е прибрала ключовете от колата си в чантичката, а ги е оставила на бара да се виждат, вероятно защото на ключодържателя й е емблемата на престижната марка, която кара — беемве или нещо подобно. Няма венчална халка и е твърде млада, за да е омъжена или да има добре платена работа, затова парите вероятно идват от баща й.
	— Продължавай.
	На Карлос започна да му става интересно.
	— Носи огърлица с диамант, на който е инкрустирана буквата У. Може би се казва Уенди или Уитни, които са двете предпочитани имена с У на богатите родители в Лос Анджелис. Обича да флиртува, това още повече повдига самочувствието й, но предпочита по-зрели мъже.
	— Хайде, стига. Вече си измисляш.
	— Не си измислям. Поглежда в очите само по-възрастни мъже, докато на младите не обръща никакво внимание.
	— Не е вярно. Все поглежда мъжа, който седи до нея, а той ми се струва доста млад.
	— Не гледа него, а кутията цигари в джоба на ризата му. Сигурно наскоро е отказала пушенето.
	Карлос се усмихна загадъчно и стана.
	— Къде отиваш?
	— Да проверя колко те бива — отговори младежът и тръгна към бара.
	Приближи се до двете жени и се обърна към русата:
	— Извинете, случайно да имате цигара?
	Тя се усмихна любезно:
	— Съжалявам, но ги отказах преди два месеца.
	— Наистина ли? И аз се опитвам. Не е никак лесно — усмихна се Карлос. Погледна ключовете върху бара. — Мерцедес ли карате?
	— Да, имам го от няколко седмици — въодушевено отговори тя.
	— Супер. Да не е С-класа?
	— SLK, кабриолет.
	— Отличен избор.
	— Знам. Много обичам колата си.
	— Между другото, казвам се Карлос.
	— Аз съм Уенди, а това е Барбара — представи се тя и посочи приятелката си.
	— Приятно ми е. Приятна вечер.
	Карлос се върна при Робърт.
	— Впечатлен съм. Едно мога да кажа със сигурност. Никога няма да играя покер срещу теб.
	Докато Карлос проверяваше уменията на партньора си, сервитьорката беше донесла поръчката им.
	— Явно съм бил по-гладен, отколкото си мислех — призна младежът, след като омете ребърцата и салатата.
	Робърт все още дъвчеше бургера си, Карлос го изчака да свърши, преди да попита:
	— Как реши да станеш ченге? Тъй де, нали си се занимавал с психологическо профилиране. Можеше да отидеш във ФБР или на друго такова място.
	Робърт отпи глътка бира и избърса устата си със салфетката.
	— Мислиш ли, че да си във ФБР е по-добре, отколкото да работиш в отдел „Убийства“ на полицията?
	— Не съм казал такова нещо. Имам предвид, че си имал избор, но си избрал да станеш детектив и да разследваш убийства. Познавам много полицаи, които са готови да убият човек, за да работят за федералните.
	— Ами ти?
	Карлос не отмести поглед от очите на Робърт.
	— Аз не — отговори. — Не ме влече към федералните.
	— Защо?
	— За мене те са надувки, които се мислят за нещо повече от другите полицаи само защото носят евтини черни костюми, слънчеви очила и микрофони.
	— Първия ден, когато те видях, си помислих, че искаш да станеш агент от ФБР. Носеше евтин костюм — усмихна се подигравателно Робърт.
	— Хей, онзи костюм изобщо не беше евтин. Аз си го обичам, това е единственият ми костюм.
	— Да, досетих се — отбеляза Робърт, като се ухили още по-широко. — Първоначално мислех да стана криминален психолог. Това би било логично след докторантурата ми.
	— Да, чувал съм, че си бил нещо като вундеркинд, гений във всичко, с което се захванеш.
	— Просто минах през училище по-бързо от обикновеното — скромно каза Робърт.
	— Вярно ли е, че си написал книга, която се използва като ръководство във ФБР?
	— Не е книга. Това е докторската ми дисертация. Но наистина, публикуваха я като книга и чух, че я използват във ФБР.
	— Това вече е впечатляващо — заяви Карлос, като бутна чинията си настрана. — И така, какво те накара да се откажеш от професията на криминален психолог във ФБР?
	— Цялото си детство съм прекарал в четене. Само това правех като дете. Да чета. Научният живот бе започнал да ми дотяга. Имах нужда от нещо по-вълнуващо — отвърна Робърт, казвайки само половината истина.
	— Във ФБР нямаше ли да е достатъчно вълнуващо?
	— Криминалните психолози на ФБР не вършат полева дейност. Работят на бюра, в кабинети. Тази работа не ми предлагаше преживяванията, които търсех. Освен това не исках да загубя малкото здрав разсъдък, който ми беше останал.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Не мисля, че мозъкът на повечето хора е достатъчно силен, за да премине през целия процес на обучение на един криминален психолог в съвременното общество и да не се увреди. Всеки, който се подложи на такова натоварване, неизбежно плаща цена, твърде висока цена.
	Карлос явно не разбираше.
	— Виж, в криминалното профилиране има две основни школи, две главни теории. Някои психолози смятат, че при определени индивиди злото е вродено, че някои хора се раждат с него; че е нещо като мозъчно заболяване, което ги кара да извършват немислимо жестоки деяния.
	— Тоест според някои това е болест, така ли?
	— Точно така. Според други онова, което кара човек да престане да бъде цивилизован член на обществото и да се превърне в социопат, е серия от събития и условия, които повлияват на живота му. С други думи, ако като дете си бил заобиколен от насилие, ако са те били и малтретирали, има голяма вероятност това да се отрази в живота ти като възрастен и да станеш престъпник. Разбра ли дотук?
	Карлос кимна и се облегна назад.
	— Така, най-общо работата на криминалния психолог е да разбере какво кара престъпника да се държи като такъв, какво го подтиква към това. Психологът се опитва да мисли и действа като престъпника.
	— Да, за това вече се бях досетил.
	— Добре. Значи, ако успее да вникне в мисленето на престъпника, психологът може да предвиди следващия му ход, но единственият начин да го постигне, е, като напълно се потопи в неговото съзнание. — Робърт замълча и отпи глътка бира. — Няма да обсъждам първата теория, защото ако злото е болест, нищо не може да се направи. Няма как да се върнем назад във времето и да изживеем отново нещастното детство на престъпника, затова остава сегашният му живот и тук идва първата стъпка в профилирането. Правим предположение как живее престъпникът сега. Къде живее, на какви места ходи, с какво се занимава.
	— Предположение ли? — изненада се Карлос.
	— Точно това е профилирането. Нищо друго, освен гадаене въз основа на фактите и уликите от местопрестъпленията. Проблемът е там, че когато вървиш по стъпките на такива побъркани престъпници достатъчно дълго, когато действаш като тях, мислиш като тях, потопяваш се толкова дълбоко в такива мрачни умове, това неминуемо оставя белези… психически белези и понякога психологът прекрачва линията.
	— Каква линия?
	— Линията, която ни спира да не станем като тях. — Робърт отмести очи за момент. Когато пак заговори, гласът му звучеше тъжно. — Има случаи… психолози, работили в разследвания на жестоки изнасилвачи, също да се превърнат в садистични сексуални насилници или точно обратното, да станат сексуално неадекватни. Самата мисъл за секс започва да ги отвращава. Други, които са разследвали жестоки убийства, също стават склонни към насилие. Някои дори извършват подобни престъпления. Човешкият мозък все още е неразгадан и ако твърде дълго го измъчваш… — Нямаше нужда да завършва изречението. — Затова реших да измъчвам мозъка си по друг начин, като разследвам убийства — завърши с усмивка Робърт и допи бирата си.
	— Да, това е сериозно мъчение.
	Двамата се засмяха.


	На около километър от „Ръстис Сърф Ранч“ един елегантно облечен мъж погледна отражението си в голямото огледало в главното фоайе на ресторант „Белведере“. Носеше шит по поръчка италиански костюм, лъснати до блясък обувки и русата перука му стоеше идеално. Контактните лещи придаваха на очите му необикновен зелен цвят.
	От мястото си виждаше жената, седнала на бара с чаша червено вино в ръка. Изглеждаше красива с тази черна рокля.
	Дали се вълнуваше, беше ли неспокойна? Не можеше да разбере. При всички тези срещи в супермаркета, през всичките тези месеци, той я обработваше, омайваше я с лъжи, печелеше все повече доверието й. Днес лъжите му щяха да постигнат очаквания резултат. Винаги постигаха успех.
	— Добър вечер, господине, чакате ли някого, или ще вечеряте сам тази вечер?
	Мъжът се вгледа мълчаливо в оберкелнера за няколко секунди.
	— Господине?
	Той отново я погледна. Знаеше, че е безупречна.
	— Господине?
	— Да, имам среща с една приятелка. Онази дама на бара — отвърна мъжът, като се усмихна любезно.
	— Много добре, господине. Насам.


	45.

	В петък вечер клуб „Вангард“ гъмжеше от пъстра тълпа, но днес беше по-оживено от обикновено. Тази вечер клубът организираше единствената лосанджелиска изява на известния британски диджей Бой Джордж.
	Бой Джордж се беше изкачил на гребена на славата през осемдесетте като фронтмен на английската поп група „Кълчър Клъб“. Съставът се беше разпаднал през 1986 г., но в новото хилядолетие Бой Джордж отново се прочу, след като стана водещ диджей в най-известния лондонски денс клуб — „Министри ъф Саунд“. Ремиксите му се свирят в клубове по целия свят. Изявите му винаги събират огромни тълпи от почитатели.
	Клубът беше пълен до максимум и главното шоу започваше едва в полунощ, но всички се забавляваха страхотно. Претъпканото заведение беше идеално за целите му. Колкото повече хора имаше, толкова по-малко щяха да го забележат. От шест дни не се беше бръснал — абсолютно достатъчно, за да изглежда различно. В допълнение към дегизировката си носеше модерна памучна шапка с козирка, катраненочерна професионална перука и ярка риза. Младежкият му стил силно се различаваше от обичайното му облекло на бизнесмен: официален костюм с жилетка и кожено куфарче. Днес обаче не беше тук в качеството си на бизнесмен.
	Тази вечер единственото, за което беше дошъл, бе да предаде нещо. Беше у него от шест дни и през цялото време той се колебаеше какво да направи с него. Бизнесмените не са известни като най-честните хора на земята, пък и той не беше най-честният сред бизнесмените, но дори за него някои неща бяха недопустими. Трябваше да направи нещо.
	Той застана на ъгъла срещу ложата за специални гости и започна да наблюдава танцуващите хора, заоглежда целия дансинг за някого, който би могъл да го познае — но засега не видя такъв. Пъхна ръка в джоба на панталона си и опипа предмета вътре. Побиха го тръпки и косъмчетата на врата му настръхнаха. Той бързо отдръпна ръката си.
	— Хей, човече, трябва ли ти нещо?
	Пред него се изпречи мургав младеж. Посетителят присви очи, за да го види по-добре.
	— Какво?
	— Ами знаещ, купонът започва… Нещо за смъркане ли си търсиш?
	— О, не, така ми е супер — отвърна гостът, след като разбра какво има предвид хлапето.
	— По-добре си вземи сега, човече, преди да е започнало шоуто.
	Хлапакът кимна към сцената и черната му коса се развя като в реклама на шампоан.
	— Не… наистина, не искам.
	— Ако ти се прииска по някое време, аз съм наоколо.
	Хлапето описа кръг с пръст и се махна.
	Посетителят отпи глътка „Джак Даниелс“ с кока-кола и се почеса по брадата.
	Музиката спря и лазерите затанцуваха по дансинга. Облаци дим, излизащи от високия таван, изпълниха залата с разноцветна мъгла. Всички бяха готови да посрещнат специалния гост на вечерта.
	Това беше неговият шанс. Всички гледаха сцената, никой нямаше да забележи, че някой поставя малък пакет върху бара. Той остави чашата си и бързо се запромъква между жадните клиенти, докато стигна стената от дясната страна на най-близкия бар. Дори барманите бяха спрели да сервират за няколко секунди.
	— Дами и господа, ето този, когото чакате. Сложете танцувалните си обувки и се пригответе за купон. Клуб „Вангард“ е горд да ви представи, при единствената му изява в Лос Анджелис, директно от „Министри ъф Саунд“ в Лондон… Бой Джордж.
	Тълпата изпадна в екстаз. Разноцветните лазери се насочиха към сцената.
	Той бързо извади малкия квадратен пакет от джоба си, наведе се и го пусна. Когато нещото падна на пода, куриерът бързо си тръгна, доволен, че се е отървал от него. Сигурен беше, че никой не го е видял.
	Петнайсет минути по-късно вторият барман най-сетне се натъкна на пакета. Изтича към единия край на бара, за да обслужи някакъв клиент, който много крещеше, и усети нещо неравно под краката си. Погледна надолу и видя квадратен пакет. Наведе се и го вдигна.
	— Хей, Пиетро! — извика барманът.
	Пиетро обслужи две много красиви момичета, преди да отиде при колегата си.
	— Това твое ли е?
	Пиетро взе малкия пакет от ръката на Тод и го огледа любопитно.
	— Къде го намери?
	— На пода, ето там.
	— Видя ли кой го е изпуснал?
	— Не, човече. Може от доста време да е паднал. Намерих го само защото го настъпих.
	Пиетро огледа плътно опакованото нещо. Не можеше да разбере какво е, но надписът отгоре ясно казваше за кого е предназначено: „ЗА КРАЛЯ“.


	46.

	Пиетро се качи на терасата за специални гости, като се питаше защо сам се беше набутал в ролята на куриер. Горе гъмжеше от дребни величия. Той се промъкна към шумната тълпа около последната маса вдясно — масата на Краля. Джером, който стоеше само на няколко стъпки пред шефа си, вече бе забелязал дългокосия барман.
	— Проблем ли има?
	— Някой е оставил това на бара — каза Пиетро, като подаде квадратния пакет на бившия боксьор.
	Негърът го огледа подозрително.
	— Изчакай тук.
	Бодигардът отиде при масата, наведе се, прошепна нещо на шефа си и му подаде малкия пакет. Пиетро знаеше, че няма причина да се тревожи, но въпреки това нещо стягаше гърдите му.
	— Откъде взе това? — попита Краля, след като стана от масата и се приближи.
	— Беше на бара. Някой го е оставил.
	— Някой току-що е оставил това на бара и си е тръгнал? Лично ли ти го даде?
	— Не, някой го е пуснал през плота на пода на бара. Тод, другият барман, го намери.
	— Не е ли видял кой го е оставил?
	— Каза, че не.
	— Кога го е намерил?
	— Преди пет минути. Даде ми го и аз веднага го донесох, но може да е стояло на пода доста време. Тази вечер сме много заети и Тод го забелязал само защото случайно го настъпил.
	Краля изгледа изпитателно дългокосия младеж.
	— Добре — каза след малко и махна в знак, че е свободен.
	— Може ли да го отворя, сладурче? Обичам да отварям подаръци — каза едно от трите момичета, които седяха на масата.
	— Може. Ето.
	Тя отвори пакета и въодушевената й усмихна бързо помръкна.
	— А. Диск.
	— Какво? — Краля взе диска от ръцете й, завъртя го и го огледа. — Това е дивиди — отбеляза безразлично.
	— Жалко, надявах се да има диаманти — каза друго от момичетата.
	— Вътре има още нещо — отбеляза Джером и посочи малката бележка, пъхната под опаковката.
	Краля я взе и я прочете. Пишеше само една дума: „Съжалявам“.
	— Какво пише, сладурче?
	— Вие, трите, я идете да потанцувате — изкомандва Краля. — Елате след двайсетина минути.
	Трите красавици мълчаливо се изнизаха от ложата за специални гости и бързо се смесиха с тълпата от танцуващи.
	— В лимузината имаме дивиди плейър, нали? — попита Краля, малко по-заинтригуван.
	Джером кимна:
	— Ъхъ.
	— Да отидем да го изгледаме тогава.
	— Добре, шефе. — Джером извади мобилния телефон от тъмния си костюм „Талиа“. — Уорън, докарай колата отзад… Не, не си тръгваме. Искаме да проверим нещо.
	Колите бяха страст на Краля и той не го криеше. Частната му колекция включваше модели като „Форд ОТ“, „Ферари 430 Спайдър“, „Астън Мартин Ванкуиш Б“ и най-новата придобивка — дванайсетметрова лимузина „Хамър“. След пет минути се срещнаха с Уорън зад „Вангард“.
	— Проблем ли има, шефе?
	Уорън стоеше до отворената задна врата на дългия автомобил.
	— Не, всичко е наред. Искаме само да погледнем нещо.
	Краля и Джером се качиха в отзад в лимузината и изчакаха Уорън да затвори вратата. На малък панел до главната седалка имаше различни копчета, осигуряващи на пътника пълен контрол над всичко: сила и цвят на осветлението, звукова уредба и високоговорители, висококачествен телевизор с дивиди система и скрито отделение е малък арсенал различни оръжия.
	Краля се настани удобно на главната седалка и бързо натисна едно копче. Отдясно предната част на едно дървено шкафче се отвори и откри малък дивиди плейър. Без да се колебае, престъпният бос пъхна диска в него. Преградата, която разделяше задницата на лимузината от мястото на шофьора, се затвори и от тавана се спусна колосален екран, заемащ цялата ширина на автомобила. Целият този процес продължи по-малко от десет минути.
	На екрана се появи образ с лошо качество и за около минута Джером не успя да разбере какво става. В мръсна, мизерна квадратна стая на метален стол беше вързана млада жена със завързани очи и запушена уста. Дрехите й бяха разкъсани.
	— Какво, по дяволите, е това? — попита Джером, все още неориентиран.
	— Трай, чернилко — сряза го Краля и натисна копчето за бързо превъртане напред.
	Образите затанцуваха бясно върху екрана. След няколко секунди той пусна копчето и записът продължи с нормална скорост. Двамата мълчаливо продължиха да наблюдават физическите, вербални и сексуални издевателства над момичето.
	— Това е извратено, шефе. Някой ти се подиграва — каза Джером, като се извърна и се приготви да слезе от луксозната кола.
	— Чакай малко.
	Краля спря бодигарда си, преди да отвори вратата. Тук имаше нещо гнило. Краля отново пусна записа на бърза скорост. Когато пак го остави да върви нормално, насилието и издевателствата бяха още по-жестоки.
	— Мамка му. Спри го, шефе. Гади ми се от това — оплака се Джером.
	Краля вдигна ръка, за да го накара да замълчи за секунда. Отново пусна записа на бърза скорост и го спря малко преди финалната сцена.
	Двамата неизвестни герои във филма заеха позиции за кулминацията и в този момент Краля осъзна какво ще се случи. Джером все още не разбираше какво става, но гледаше. Мъжете свалиха превръзката от очите на момичето.
	— Какво! — изкрещя Джером и скочи напред. Камерата беше фокусирана върху лицето на жената. — Това е Джени!
	Краля беше познал момичето цяла минута преди бодигарда си. Гневът струеше от всяка пора на тялото му. В мрачно мълчание двамата видяха как ножът прерязва гърлото й като японски меч оризова хартия. Камерата се фокусира върху безпомощните й умиращи очи, после — върху кръвта, която изтичаше от смъртоносната рана на шията й.
	— Мамка му! Какво е това, шефе? — възбудено изкрещя Джером.
	Краля запази мълчание до края на записа. Когато заговори, гласът му беше леден:
	— А ти какво мислиш, Джером? Току-що видяхме как са измъчвали и убили Джени.
	— Да, но нещо не се връзва. Детективите казаха, че не е имало рани от куршуми или от нож, че са я одрали жива. Тук видяхме как прерязват гърлото й.
	— Детективите казаха, че момичето на рисунката, която ни показаха, е било одрано живо. Ние решихме, че е била Джени. Но явно сме сбъркали.
	Джером закри лицето си с ръце.
	— Това е безумие, шефе.
	— Слушай ме внимателно. — Краля щракна с пръсти, за да привлече вниманието на бодигарда си. — Играта загрубя. Искам тия двамата от записа — изръмжа с гневен глас, от който Джером потрепери. — Искам мръсника, който е бил зад камерата, искам собственика на тази мизерна дупка, искам онзи, който е организирал цялата сцена, чу ли?
	— Чух, шефе — отвърна Джером, който беше възвърнал самообладанието си.
	— Не искам да се разчува. Не искам тези боклуци да се уплашат. Използвай само надеждни хора. Искам ги бързо и живи, ако е възможно. Не ме интересува на кого ще платиш. Не ме интересува колко. Искам ги на всяка цена.
	— Ами ченгетата? Не трябва ли да им кажем, че момичето на снимката не е Джени?
	Краля се замисли за момент.
	— Прав си, но първо искам да пипна тези мръсници. После ще се обадим на ченгетата.


	47.

	От няколко дни обикаляха баровете и клубовете, но без резултат. Бяха приключили в Санта Моника и сега проверяваха Лонг Бийч, но навсякъде получаваха един и същи отговор. Разследването не вървеше. Както при по-старите убийства, не можеха да установят никаква връзка между жертвите. Възможно беше Джени и Джордж да са се познавали от някоя сексуална оргия, но все още нямаше твърдо потвърждение за самоличността на първата жертва. Никой не можеше да каже със сигурност, че жената с одраното лице наистина е Джени Фарнбъро. Карлос още издирваше близките й в Айдахо и Юта. Можеха само да предполагат, че е тя, а капитан Болтър мразеше предположенията. Той искаше факти.
	С всеки следващ безплоден ден знаеха, че се приближават до момента, когато ще получат поредното телефонно обаждане — за поредната жертва. Търпението на всички се изчерпваше, включително на главния комисар. Той искаше резултати от Болтър, който на свой ред притискаше двамата детективи.
	Разследването бавно изтощаваше всички. Карлос почти не се беше виждал с Ана през последните няколко дни. Робърт бе говорил с Изабела два пъти по телефона, но нямаше време за любовни, срещи. Времето изтичаше и те го знаеха. Робърт пристигна рано в отдела и отново завари Карлос на бюрото му.
	— Има новина — каза младежът още щом колегата му отвори вратата.
	— Хайде, развесели ме. Кажи, че някой е познал скицата на нашия заподозрян.
	— Е, новината е хубава, но не чак толкова — отвърна Карлос не особено ентусиазирано.
	— Добре, казвай.
	— Доктор Уинстън току-що изпрати резултата от ДНК анализа на косъма, който намерихме в колата на Джордж Слейтър.
	— Най-после! И какво?
	— От него не са успели да извлекат никакво ДНК, защото нямало фоликул.
	— Значи косъмът не е паднал естествено. Бил е отрязан или скъсан.
	— Точно така.
	— Значи пак нищо, така ли? — равнодушно попита Робърт.
	— Не, не. Косъмът съдържал вещества, благодарение на които момчетата от лабораторията са установили произхода му.
	— И?
	— Това е косъм от „европейска коса“.
	— От перука ли? — изненада се Робърт.
	— Откъде знаеш, че „европейска коса“ означава перука?
	— Чета много.
	— О, да, бях забравил — измърмори насмешливо Карлос. — И така, ако оставим настрана синтетичните косми, трите най-добри вида перуки, които могат да се намерят на пазара, се наричат „истинска коса“, „човешка коса“ и „европейска коса“. В производството на перуки истинска коса и човешка коса представляват коса от азиатци, която се избелва и боядисва в цветове, характерни за косите на европейците. Този процес уврежда космите, но позволява масово и евтино — производство.
	— Европейската коса, от друга страна — поде Робърт, — е почти необработена. Тя идва главно от Източна Европа. Не се боядисва допълнително и се обработва със специални вещества за увеличаване на трайността. Тези перуки са най-близки до естествената коса.
	— Точно така, но това се постига на определена цена.
	— Предполагам. За каква цена говорим?
	— Дръж се да не паднеш. Цените за такава перука започват от четири хиляди долара.
	— Леле.
	— И аз така казвам. Тези перуки се правят по поръчка. За направата им могат да отидат един-два месеца, което означава, че ако някой си поръча такава, трябва да остави адреса си или номер за връзка. — Карлос се усмихна ентусиазирано. — В Лос Анджелис сигурно няма много места, където продават перуки от европейска коса.
	— Катрин?
	— Какво?
	— Провери ли Катрин Слейтър? Може тя да носи перука. В наши дни доста жени използват. А тя със сигурност има достатъчно пари.
	— Не, още не съм. — Ентусиазмът на Карлос понамаля. — Ще й се обадя да я питам, но ако се окаже, че не носи перуки, не мислиш ли, че ще е добре да се свържем с всички магазини в Лос Анджелис, където продават „европейска коса“?
	Робърт се почеса по брадичката.
	— Да, можем да пробваме. Просто мисля, че убиецът е твърде умен за това.
	— За какво?
	— Нали каза, че перуките се правят по поръчка.
	— Да.
	— Сигурен съм обаче, че ако влезеш в магазина за перуки, вътре ще имат една-две за мостра. Нашият убиец не е толкова глупав, че да поръча перука и да остави следи. Може просто да е взел онова, което са имали за мостра, да е платил в брой и да си е тръгнал. Не забравяй, че перуката не му трябва за красота. — Робърт отиде при кафе машината. — Има и още нещо.
	— Какво?
	— Интернет.
	Карлос се намръщи.
	— Интернет може да ни помага и същевременно да ни пречи — обясни Робърт. — Преди няколко години може би с малко късмет щяхме да попаднем на следа, ако бяхме проверили в магазините за перуки, но сега… — Наля си чаша кафе. — В наши дни убиецът може да си поръча перука по интернет от всяка страна по света и ще я получи за по-малко от седмица. Може да я е купил от Япония, от Австралия или директно от Източна Европа. — Робърт замълча, хрумна му още нещо. — Освен това има „И-бей“, откъдето може да я е купил от предишен собственик, без никой друг да разбере. Този човек е твърде умен, за да остави уличаващи документи.
	Карлос трябваше да признае, че Робърт е прав. Всеки средно грамотен човек може да купи почти всичко по интернет, без да остави почти никаква следа. Просто трябва да знае къде да пазарува.
	— Все пак има някакъв шанс. Може да е решил, че няма да разберем за перуката, и да я е взел от магазин.
	— Може. Не изключвам никоя възможност. За всеки случай ще проверим при търговците на перуки.
	— Просто исках да се приближим с една стъпка повече, преди да добави поредната снимка на тази проклета дъска — измърмори Карлос, като посочи корковото табло.
	Робърт погледна към дъската и изведнъж застина. Остана неподвижно, втренчен в снимките.
	— Добре ли си? — попита Карлос след минута. — Престана да мигаш.
	Робърт вдигна ръка, за да го накара да изчака за момент.
	— Нещо липсва — каза след малко.
	Карлос погледна дъската. Всички снимки бяха там. Нищо не беше местено, сигурен беше в това.
	— Какво липсва?
	— Една жертва.


	48.

	— Какви ги приказваш? Как така липсва една жертва? Всичките са тук, седем от първата серия убийства и две, откакто се активизира пак.
	Карлос премести поглед от снимките към Робърт.
	— Имаме една жертва, която не е маркирал, на която не е изрязал двоен кръст на врата, за която не ми се е обадил. Имаме жертвата, която не е убил той.
	— Жертва, която не е убил той? Друсан ли си? Говориш безсмислици.
	— Нищо подобно. Той не уби този човек, както направи с другите жертви… но причини смъртта му.
	— Чуваш ли се какви глупости говориш? Кого не е убил?
	Робърт погледна по-младия си колега.
	— Майк Фарлоу.
	— Майк Фарлоу ли?
	— Истинският убиец го натопи за своите престъпления. Дори вече го споменах веднъж по телефона, след като убиецът ми се обади, след откриването на обезобразената жена, но по някаква причина не обърнах внимание.
	— Да, спомням си, че го спомена. Стоях до теб.
	— Това, че е бил натопен, прави Майк Фарлоу жертва.
	— Да, косвено — съгласи се Карлос.
	— Няма значение. Пак е жертва. — Робърт се върна на бюрото и започна да разлиства документите. — Добре, какво знаем за нашия убиец?
	— Нищо — почти се изкиска Карлос.
	— Не е вярно. Знаем, че е много методичен, интелигентен, прагматичен и избира жертвите си много, много внимателно.
	— Добре — все още неубедено прие Карлос.
	— Убиецът не е избрал Майк Фарлоу просто така. Също както останалите жертви, той би трябвало да отговаря на определени условия. Разликата тук е, че жертвата трябва да отговаря на психологическия профил на убиец. По-точно на садистичен, религиозен сериен убиец.
	Карлос започваше да разбира теорията на Робърт.
	— Искаш да кажеш, че ако бяхте арестували някого, който не се вписва в този профил, нямаше да повярвате, че той е убиецът. Така ли?
	— Именно. Убиецът е умен, но знае, че и ние не сме глупави. Нямаше да се хванем на първия човек. Трябваше да е подходящ тип. Правдоподобен. Някой, когото да приемем. Майк Фарлоу беше идеалният избор.
	Карлос прокара ръцете си през косата, дръпна я назад и оформи малка опашка с няколко кичура.
	— Майк имаше ли криминално досие?
	— Да, мамка му. Беше лежал доста време по интернати за превъзпитание на малолетни… Три присъди за разголване на публично място. Обичаше да показва половите си органи пред ученички.
	— Педофил? — попита Карлос, като изкриви устни.
	— С главно П. Беше лежал двайсет и осем месеца за блудство с дванайсетгодишно момче в обществена тоалетна.
	Карлос поклати глава.
	— Къде можеш да намериш човек като Майк Фарлоу? — продължи Робърт.
	— Убиецът го е познавал отпреди.
	— Възможно е, но се съмнявам. Майк беше единак, живееше сам, нямаше жена, нямаше приятелка, нямаше деца. Работеше като боклукчия и прекарваше повечето от свободното си време в четене на Библията, заключен в мръсното си апартаментче. Този тип нямаше личен живот.
	— Ами медицински картон? Убиецът може да има достъп до такива картони. Вече знаем, че има медицински познания. Доктор Уинстън каза, че не би се изненадал, ако е хирург.
	Робърт кимна:
	— Точно за това си мислех.
	— Религиозни култове, църкви? Ако Майк е ходил на такива събирания, убиецът може да го е набелязал там.
	— Ще проверим тази възможност.
	— Какво друго знаем за Майк Фарлоу? — попита Карлос.
	— Не много. Нямаше причина да го разследваме повече, след като направи самопризнания. Нали си спомняш?
	— Да, спомням си, и това ме навежда на първия ми въпрос. Защо го е направил? Защо е признал за тези ужасни престъпления, ако не ги е извършил и е знаел, че ще бъде осъден на смърт?
	— За да сложи край на живота си — уверено отговори Робърт.
	— Какво?
	— Чувал ли си за хора, които нямат кураж да се самоубият, затова купуват пистолет, излизат на улицата и започват да го размахват. Полицаите идват, казват на въоръжения да остави оръжието, той обаче продължава да го размахва и те го застрелват.
	— Да, чувал съм, наричат го самоубийство чрез полицай.
	— Точно така. В случая имаме същия мотив. Както казах, Майк беше единак, нямаше приятели, живееше мизерно и нямаше перспектива за нещо по-добро. Очевидно е знаел за Ангела на смъртта.
	— Всички знаеха за Ангела на смъртта, медиите се погрижиха за това.
	— Така е, затова не е изненада, че имаше религиозни фанатици, които одобряваха действията му. Тези убийства на грешници.
	— Майк е бил един от тях — досети се Карлос.
	— Точно така. За тези хора, Ангела на смъртта беше герой, който изпълнява божията воля, и изведнъж Майк получи възможността да стане този герой.
	— Искаш да кажеш, да се представи вместо своя герой.
	— Все едно. За всички името на Майк Фарлоу стана синоним на Ангела на смъртта. Така той щеше да се избави от мизерния си живот. Името му щеше да влезе в учебниците и да бъде изучавано в курсовете по криминология. В смъртта си щеше да спечели слава, за каквато не би могъл да мечтае приживе.
	— Да, но нали каза, че Майк е знаел за жертвите неща, които само убиецът би могъл да знае… например причините, поради които ги е убивал. Споменал е различни факти, например как една от жертвите е израснала в кариерата, защото е спала с шефа си. Откъде може да е научил тези неща?
	— Убиецът му ги е казал — заключи Робърт.
	— Какво?
	— Замисли се. Ти си убиецът и искаш да натопиш някого за престъпленията си. След дълго търсене намираш подходящ човек. И се сприятеляваш с него.
	— Не е било много трудно, ако Майк не е имал никакви приятели.
	— Именно. Най-често си говорите за Ангела на смъртта. Колко добре прави убиецът, като прочиства света от грешници. Започваш да пълниш главата на Майк със слухове. — Робърт заговори с променен глас, сякаш той беше убиецът: — Чух, че едната от жертвите била проститутка, болна от срамна болест… друга се чукала с всички мъже в службата, за да се издигне в кариерата.
	— Подготвяш го за времето, след като го арестуват — прекъсна го Карлос.
	Робърт прехапа долната си устна и кимна.
	— Добре, но защо не му е казал за истинския символ, с който е белязвал жертвите… под тила?
	— Твърде много подробности. Майк е можел да заподозре нещо.
	Карлос се замисли за момент.
	— Мислиш ли, че убиецът е разчитал, че Майк ще направи самопризнания?
	— Може би, не съм сигурен.
	— Не е имал какво да загуби — заключи Карлос, но все още нещо го тревожеше. — Но защо?
	Робърт го погледна обезпокоено:
	— Ти не слушаш ли какво ти приказвам? Току-що ти обясних всичко.
	— Да, но защо да натопи Майк?
	Робърт замълча и се вгледа в чашата си с кафе.
	— Това щеше да е следващият ми въпрос. Какъв е мотивът да натопява когото и да било?
	— Отмъщение?
	— Така Не става.
	— А?
	— Натопяването на някого за чужди престъпления с мотив отмъщение съществува само в холивудските филми. В реалния живот, когато човек иска да отмъсти на някого, не се занимава с глупости, просто отива при него и му пръска мозъка с куршум. Защо да се занимаваш с такова сложно планиране? Освен това Майк беше екзекутиран със смъртоносна инжекция, не е страдал особено. Ако убиецът е искал да го измъчва, щеше сам да се занимае с него.
	Карлос кимна:
	— Вярно е.
	— Тогава защо изобщо ще натопява някого?
	— Може би е искал да сложи край на разследването.
	— Възможно е.
	— Може би първоначално е смятал да извърши само седем убийства. — Карлос се обърна и си сипа чаша вода. — След като е постигнал целта си, защо да оставя разследването отворено и да рискува полицията да открие улики, които могат да доведат до разкриването му след няколко години? Като натопи някого, всичко приключва и той може да бъде спокоен.
	— А пък сега е размислил и е тръгнал да извърши още седем, така ли?
	Карлос вдигна вежди:
	— Възможно е.
	— Не ми се вярва. Този човек има отдавна подготвен план и съм сигурен, че се придържа стриктно към него. Каквото и да е планирал, ако не го хванем, преди да го осъществи, ще изчезне и повече няма да чуем за него — мрачно отбеляза Робърт.
	— Когато арестувахте Майк, имахте ли друг заподозрян? Разследвахте ли друг?
	Робърт поклати глава.
	— Не сте били близо до нищо и никого?
	— Казах ти, нямахме нищо, нито заподозрени, нито улики, но знам какво имаш предвид. Ако сме били близо до разкриването на някого, особено до разкриването на истинския убиец, намесването на Майк щеше да ни заблуди.
	— Да! Това е спряло разследването. Защо да продължавате, след като вече сте имали заподозрян е толкова много уличаващи доказателства?
	— Е, да, ама нямаше други заподозрени.
	— Убиецът не го е знаел. Освен ако не е получавал вътрешна информация от полицията.
	— Много малко хора имаха такава информация и всичките са надеждни.
	— Добре, значи може би сте започнали да ровите твърде близо до скривалището му.
	Робърт стисна зъби.
	— Не сме ровили никъде. Имахме само седем жертви и обтегнати нерви. — Той се загледа разсеяно през прозореца. — Все пак ще прегледаме всички документи още веднъж… всичко от двата месеца преди арестуването на Майк. Ще проверим с какво сме разполагали тогава.
	— Има още една възможност — каза Карлос, като прелисти няколко документа на бюрото си.
	— Каква?
	— Колко време мина между арестуването на Майк Фарлоу и първото от новите убийства?
	— Около година и половина.
	— Дали убиецът не е уличил Майк, защото е знаел, че няма да може да действа за известно време? Например ако е трябвало да лежи в затвора за някое леко престъпление?
	Робърт се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си.
	— В такъв случай трябва да е знаел предварително, че няма да може да действа за по-дълъг период. За да натопиш някого за чуждо престъпление, се изисква доста време и както казах вече, първо трябва да намериш подходящ човек. Обикновено не ти дават толкова много време, преди да те арестуват. Освен ако…
	Робърт замълча и размаха показалеца си по посока на Карлос.
	— Какво?
	— Операция. Убиецът може да е имал насрочена операция. Може да е знаел доста време преди това.
	— Да, но той не е действал повече от година. Каква операция ще те изкара от строя за толкова дълго време?
	— Има много възможности. Операция на гръбначния стълб, на тазобедрената става, всяка операция, която изисква дълъг период на физиотерапия, преди да възвърнеш нормалната си подвижност и сила. Нашият убиец се нуждае от цялата си сила, за да извършва убийствата. Не би започнал отново, ако не се е възстановил сто процента. Хайде да направим списък на болниците и клиниките за физиотерапия.
	Карлос вече въвеждаше данните за първото търсене в компютъра.


	49.

	Прекараха остатъка от деня в проучване на Майк Фарлру, Криминалното му досие беше дълго, но нямаше данни за тежки престъпления. Всичките му присъди бяха за разголване на публични места, липсваше сексуално насилие. „Бил е негодник — помисли си Робърт, — но не опасен“. При последното си пребиваване в затвора бе открил Бог и след като излязъл на свобода, бе започнал да обикаля по улиците й да проповядва Евангелието.
	В медицинския му картон нямаше нищо необичайно. Няколко лечения на венерически заболявания и счупени кости след улични сбивания, но това беше всичко. Нямаше психиатрични проблеми. Стигнаха до извода, че убиецът едва ли е избрал Майк заради криминалното или медицинското му досие. Все още търсеха религиозни секти, с които Фарлоу може да е бил свързан, но до единайсет и половина вечерта още нямаше резултат.
	Карлос бързо погледна часовника и спря колата пред блока си. „Отново след полунощ“ — помисли си.
	През последните две седмици не беше успял нито веднъж да се прибере у дома преди малките часове. Знаеше, че нищо не може да промени. Работата му изискваше тази жертва и той беше готов да я направи. Ана не беше на това мнение. Той поседя за известно време на тъмния паркинг. От колата му се виждаше прозорецът на апартамента на първия етаж. В хола още светеше. Ана не си беше легнала.
	Беше й казал да не се тревожи, беше й обяснил, че има сложно разследване и се налага да работи допълнително, но тя не искаше да слуша. Знаеше, че би предпочела съпругът й да е адвокат или лекар, всичко друго, само не детектив в отдел „Убийства“.
	Карлос бавно мина между другите коли на паркинга и се приближи до сградата. Качи се в апартамента. Макар да беше сигурен, че Ана не спи, отвори входната врата колкото можеше по-безшумно. Тя лежеше на синята кушетка пред телевизора. Носеше тънка бяла нощница и косата й беше сплескана от едната страна. Беше затворила очи, но ги отвори, щом Карлос направи първите си крачки в апартамента.
	— Здравей, мила — каза той с уморен глас.
	Ана седна и подви краката си под себе си. Съпругът й изглеждаше променен. Всяка вечер, когато се прибереше, й изглеждаше малко по-състарен, поуморен. Работеше в отдел „Убийства“ само от месец, но на нея й се струваше, че са минали години.
	— Как си, мили? — нежно попита тя.
	— Добре съм. Малко уморен…
	— Гладен ли си? Вечерял ли си? Има храна в хладилника. Трябва да хапнеш нещо — настоя тя.
	Карлос не беше гладен. Всъщност нямаше апетит, откакто преди няколко седмици бе влязъл в старата дървена барака, но не искаше да откаже на Ана.
	— Да, ще хапна малко.
	Влязоха в кухнята. Той седна до малката маса, а тя извади една чиния от хладилника и я сложи в микровълновата.
	— Искаш ли бира? — попита, като се върна при хладилника.
	— Едно уиски ще ми се отрази по-добре.
	— Няма да върви с храната. Пийни една бира сега, а ако още искаш уиски по-късно…
	Подаде му бутилка „Будвайзер“ и седна срещу него. Звънчето на микровълновата фурна наруши тишината.
	Ана беше сготвила едно от любимите ястия на Карлос — ориз, бразилски боб, пиле и зеленчуци, но той успя да преглътне само три лъжици, преди да започне да рови храната в чинията, без да сложи нищо в устата си.
	— Има ли му нещо на пилешкото?
	— Не, мила. Знаеш, че обожавам как готвиш. Просто не съм толкова гладен, колкото си мислех.
	Внезапно тя закри лицето си с ръце и заплака.
	Карлос бързо се приближи до нея и коленичи пред стола й.
	— Ана, какво има?
	Опита се да повдигне главата й. След няколко секунди тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи и тъга.
	— Страх ме е.
	— Страх ли те е? От какво? — загрижено попита той.
	— От това, което новата работа ти причинява… от това, което става с нас.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Погледни се. Не си спал нормално от седмици. Ако случайно все пак заспиш, веднага те облива студена пот и се събуждаш почти с крясък. Не се храниш. Толкова си отслабнал, че изглеждаш като болен, а аз… дори не ме поглеждаш вече, камо ли да ми проговориш.
	— Съжалявам, мила. Знаеш, че не мога да обсъждам разследванията, върху които работя.
	Карлос се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.
	— Не искам да ми разказваш за разследването, но ти си като призрак. Почти не те виждам вече. Не правим нищо заедно. Дори дребни неща като това да вечеряме заедно са се превърнали в лукс. Тръгваш преди изгрев и се прибираш все в този безбожен час. Всеки ден виждам как влизаш през тази врата с такъв вид, сякаш си оставил част от живота си там. Вече сякаш не се познаваме. Какво ще стане след шест месеца или една година, ако продължаваш така? — попита тя, като бършеше сълзите от бузите си.
	Карлос изпита непреодолимо желание да я защити. Искаше да я прегърне и да я увери, че гама за какво да се тревожи, но истината бе, че той също се страхуваше. Не за себе си, а за всички други. На свобода вилнееше убиец, който изпитваше удоволствие да измъчва жертвите си, докато умрат от болка. Убиец, който не подбираше по раса, религия, класа или друго. Всеки можеше да е следващата му жертва, включително и Ана. Карлос се чувстваше безпомощен.
	— Моля те, не плачи, мила. Всичко ще бъде наред — увери я той, като нежно докосна косата й. — Имаме напредък и с малко късмет разследването скоро ще приключи.
	Сам не вярваше на думите си.
	— Съжалявам — промълви тя, все още разплакана, — но никое друго разследване не ти се е отразявало така.
	Карлос не знаеше какво да каже.
	— Страх ме е какво може да ти причини тази професия. Не искам да те загубя.
	Очите й отново се напълниха със сълзи.
	— Няма да ме изгубиш, мила. Обичам те. — Той я целуна по бузата и избърса сълзите й. — Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.
	Ана искаше да му вярва, но не видя увереност в очите му.
	— Хайде да си лягаме — каза той и й помогна да се изправи.
	— Чакай да изгася в хола.
	— Добре, аз ще сложа чиниите в миялната.
	Карлос бързо изчисти чинията си на чешмата.
	— Боже Господи! — изкрещя Ана от хола.
	Карлос остави чинията върху миялната и изскочи от кухнята.
	— Какво има? — попита, като се приближи до Ана, която стоеше при прозореца.
	— Там долу стоеше някой и ме гледаше.
	— Какво? Къде?
	Карлос погледна през прозореца, но паркингът и улицата бяха пусти.
	— Ето там, между онези две коли.
	Тя посочи два спрени автомобила. Карлос отново погледна.
	— Не виждам нищо. Освен това там е тъмно, сигурна ли си, че видя някого?
	— Да. Гледаше право към мен.
	— Сигурна ли си?
	— Да, гледаше ме.
	— Кой?
	— Някакъв мъж.
	— Сигурна ли си? Да не е била някоя котка?
	— Не беше котка, Карлос. Някой гледаше към апартамента ни.
	Гласът на Ана затрепери.
	— Към нашия апартамент? Може би просто е гледал сградата.
	— Гледаше право към мен, сигурна съм, почувствах го, уплаши ме.
	— Може да е било някое от кварталните хлапета. Нали знаеш, по цяла нощ се мотаят навън.
	— Кварталните хлапета не ме стряскат така.
	Очите й отново се напълниха със сълзи.
	— Добре. Искаш ли да сляза и да огледам?
	— Не… моля те, остани с мен.
	Карлос я прегърна, цялата трепереше.
	— Тук съм, мила. Просто си уморена и разстроена. Сигурен съм, че няма нищо страшно. Хайде да си лягаме.
	От паркинга непознатият наблюдаваше със злорада усмивка как двамата се прегърнаха и след малко се отместиха от прозореца.


	50.

	Бяха си разделили задачите. Карлос трябваше да прегледа документацията от първото разследване на Робърт и Скот от трите месеца преди арестуването на Майк. Той отговаряше и за проверката на магазините за перуки и клиниките за физиотерапия.
	Робърт се зае с проверката на болниците. Реши да се обади и да поиска списък на пациентите, които са претърпели операция през някой от двата месеца след арестуването на Фарлоу. Операция, изискваща дълъг период на възстановяване и физиотерапия. От личен опит знаеше, че за изпълняването на такова искане, колкото и спешно да беше, щяха да отидат поне няколко седмици. За да ускори този процес, реши да посети лично болниците в централен Лос Анджелис, а на останалите да изпрати искането писмено.
	Работата беше трудна и вървеше бавно. Първо трябваше да определят кои операции изискват такъв дълъг период на възстановяване, после — да прегледат медицинска документация от близо година и половина назад.
	Робърт не се изненада, че болничните архиви са в полуплачевно състояние. Част от документите се съхраняваха натъпкани в чекмеджета в тесни стаички. Други бяха на електронни таблици и файлове, в които много малко хора знаеха как да се ориентират. „Не е много по-различно от архива на отдел Убийства“ — помисли си той.
	Занимаваше се с това от осем и половина. На обяд температурата достигна трийсет и шест градуса и жегата в задушните стаички превръщаше работата му в истинско мъчение. В късния следобед цялата му риза вече бе мокра, а беше прегледал документацията само от три болници.
	— Къпал ли си се? — попита Карлос, когато Робърт най-после се върна в управлението.
	— Пробвай да работиш няколко часа в задушни, смешно тесни стаички в болнични подземия, да видим как ще изглеждаш — измърмори партньорът му.
	— Ако си беше съблякъл якето, може би щеше да е по-добре. Какво откри?
	Робърт показа един кафяв хартиен плик:
	— Взех списъци на пациентите от три болници. Не е много за начало.
	— А какво е това? — попита Карлос, като посочи кутията под лявата мишница на Робърт.
	— О, купих си нови обувки — небрежно отговори по-възрастният детектив.
	— Развързали сме кесията, а?
	— Може да се каже. Видях ги на витрина близо до една от болниците. Магазинът беше в ликвидация, затова имаше намаление. Взех ги много изгодно.
	— Наистина ли? Може ли да погледна? — попита Карлос с нарастващо любопитство.
	— Да, ето.
	Робърт му подаде кутията.
	— О, хубави са — отбеляза Карлос, след като извади черните кожени обувки от кутията и ги разгледа от всички ъгли. — Пък и ти отдавна имаше нужда от нови — посочи старите обувки на Робърт.
	— Ще трябва първо да ги поразтъпча на закрито. Кожата е доста корава.
	— Както обичаш да крачиш напред-назад, бързо ще омекне.
	Карлос прибра обувките в кутията и я върна на Робърт.
	— Ами при теб как върви? — попита Робърт, като се върна на темата за разследването.
	— Обадих се на Катрин Слейтър. Каза, че не носи перуки.
	— Чудесно. Някакъв напредък при търговците на перуки?
	Карлос се намръщи и поклати глава:
	— Ако искаме списък на клиентите, които са поръчали „европейска коса“, трябва да вземем съдебна заповед.
	— Съдебна заповед ли?
	— Магазините не издават клиентите си. Оправданието е все едно и също — правото на лична тайна. Клиентите нямало да са доволни, ако разтръбим пред света, че носят перуки.
	— Да разтръбим пред света? Ние разследваме убийство, не сме папараци. Няма да продадем информацията на жълтата преса.
	— Няма значение. Ако не вземем съдебна заповед, няма да получим информация за клиентите.
	Робърт остави пликовете на бюрото, закачи сакото си на облегалката на стола и се приближи до един от вентилаторите.
	— Не мога да повярвам. Ние се опитваме да помагаме на тези хора, опитваме се да заловим опасен убиец, чиято следваща жертва може да е техен близък или някой от самите тях, а как реагират те? С враждебност и неотзивчивост. Сякаш ние сме престъпниците. Щом им кажем, че сме ченгета, веднага подвиват опашките. Затръшват ни вратата и пускат резетата — измърмори Робърт, като се върна при бюрото си. — Ще говоря с Болтър. Ще извадим шибаната съдебна заповед и ще получим списъка веднага щом… — Робърт забеляза някакво съмнение в очите на Карлос. — Нещо те тревожи.
	— Тревожи ме косъмът, който намерихме в колата на Джордж Слейтър.
	— Какво по-точно?
	— Там не намерихме нищо друго, нали? Нито отпечатъци, нито влакна, само един косъм от перука.
	— И мислиш, че това не е в стила на нашия убиец, така ли? — обобщи Робърт. — Убиецът изчиства цялата кола, както прави на всяко местопрестъпление, но оставя един косъм?
	— Досега никога не е имал пропуск. Защо ще го допусне сега?
	— Може би не е пропуск.
	Карлос погледна неуверено партньора си:
	— Какво искаш да кажеш? Че иска сега да го заловим?
	— Не. Може просто да играе някаква игра, както винаги е правил.
	Карлос все още изглеждаше скептичен.
	— Той знае, че не можем да си позволим да пренебрегнем тази улика. Знае, че ще тръгнем по следата, че ще проверим във всички магазини за перуки в Лос Анджелис, че ще изхабим сили и време.
	— Мислиш, че е оставил косъма нарочно, така ли?
	Робърт кимна:
	— Да, за да ни забави. Да спечели време, за да планира следващото убийство. Той все повече се приближава до заключителното действие.
	— За какво заключително действие говориш?
	— Тези убийства имат някакъв смисъл за убиеца — обясни Робърт. — Както казах вече, сигурен съм, че той има план, и нещо ми подсказва, че е на път да го завърши.
	— И мислиш, че ако не го хванем, преди да завърши безумството си, никога няма да успеем? Той просто ще изчезне.
	Робърт кимна бавно.
	— Ами да го хванем тогава — обяви Карлос, като посочи кафявия плик, който Робърт беше донесъл от болниците.
	Робърт се усмихна:
	— Първо, мисля, че трябва да елиминираме всички на възраст под двайсет и над петдесет години от пациентските списъци. След това ще поискаме снимки на всички останали. Може да излезе нещо.
	— Добре, дай ми един списък.
	— Какво става със старото разследване? Докъде стигна с него? — попита Робърт.
	— Ти беше прав. Тогава не сте имали почти нищо. Нито заподозрени, нито улики… Убиецът не е уличил Майк Фарлоу, за да ви обърка или заблуди. По-объркани едва ли сте могли да бъдете.
	Робърт не реагира на сарказма на партньора си. Вече въвеждаше в компютъра имената на пациентите, за да провери дали имат криминални досиета.
	— Какво откри за религиозните секти? — попита, докато чакаше резултатите.
	Карлос се облегна назад и потърка слепоочията си.
	— Нищо. Изглежда, че Майк Фарлоу не е членувал в такива, нито в някоя от официалните църкви.
	— Таен почитател на Библията, а?
	— Аха.
	Прекъсна ги звънът на факс машината. Карлос се приближи със стола до бюрото и изчака листът да излезе.
	— _Voce ta de sacanagem!_ — възкликна, след като погледна получения факс.
	Партньорът му не знаеше португалски, но се досети, че каквото и да означава това, не е на добре.


	51.

	Робърт погледна по-младия си колега и зачака, но Карлос продължаваше да гледа втренчено факса и да мърмори нещо на португалски.
	— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя нетърпеливо Робърт.
	Карлос протегна ръката си, в която държеше черно-бяла снимка на жена. На Робърт му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае коя е.
	— Това не е ли Джени Фарнбъро?
	Карлос поклати глава:
	— Не, това е Вики Бейкър.
	— Кой?
	— Виктория Бейкър, двайсет и четири годишна, управителка на зала за културизъм „Туенти фор Ауър фитнес“ на булевард „Санта Моника“ — прочете Карлос информацията под снимката.
	— Знам тази зала.
	— Трябвало да замине за Канада за пет дни от шести юни.
	— Заминала ли е?
	— Не пише.
	— Кой ни изпраща това?
	— Логан от „Изчезнали лица“. Все още имаме обявено издирване на всеки, който прилича на компютърно генерирания портрет, който ни даде доктор Уинстън.
	Робърт кимна. Понеже първата жертва все още не беше идентифицирана със стопроцентова сигурност, издирването продължаваше според правилата, а това включваше постоянни проверки в картотеката на отдел „Изчезнали лица“.
	— Кога е подаден сигналът за изчезването й?
	Карлос погледна втората страница на факса.
	— Преди два дни.
	— От кого?
	— Джо Боуман, главен управител на залата.
	Робърт взе факса от ръката на Карлос и го разгледа за няколко секунди. Приликата беше очевидна, но пък високи руси красавици в Ел Ей с лопата да ги ринеш. И Вики Бейкър, и Джени Фарнбъро много приличаха на компютърния портрет. В бързината да установят самоличността на жертвата, двамата детективи твърде прибързано бяха приели, че Джени е момичето, което търсеха.
	— Джени кога е изчезнала от „Вангард“?
	Карлос прегледа няколко листа, които извади от горното си чекмедже.
	— На първи юни. Вики — пет дни по-късно.
	— Тази жена може да не е изчезнала на шести. Може да се е качила на самолета за Канада и да е изчезнала там, или пък след като се е прибрала. Не можем да бъдем сигурни. Да се обадим в залата и да проверим дали Джо Боуман е на работа днес. Ако е там, веднага тръгваме. Началникът на митницата на лосанджелиското летище ми е стар приятел. Ще му се обадя да провери дали Вики е летяла на шести.
	Карлос отново се обърна към компютъра си и провери информацията за спортната зала. Набра номера и се облегна назад, нетърпеливо чакайки някой от другата страна да вдигне. След три позвънявания се обадиха. Разговорът се състоеше само от пет изречения.
	— На работа е до единайсет и половина вечерта — обяви Карлос, след като затвори.
	— Да тръгваме тогава, ти караш. Но първо ще се обадя на Тревър.
	Тревър Гризбек беше началник на отдела „Митници и имиграция“ на международното летище на Лос Анджелис. Робърт знаеше, че няма как да получи информация за пътниците от авиокомпаниите без прокурорска заповед, а нямаше време да вади такава. Имаше обаче хора, които му дължаха услуги. Слънцето бе залязло, но горещината не беше намаляла. Робърт седеше мълчаливо в колата и препрочиташе информацията за Виктория Бейкър, но все още като че ли не можеше да повярва. Точно когато стигнаха до фитнес залата в Санта Моника, мислите му бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон.
	— Тревър, какво откри?
	— Ами, както знаеш, нямам достъп до архивите на авиокомпаниите, но архивът на имиграционната служба е на мое разположение. За всеки случай проверих всички дни от 1 до 12 юни. Виктория Бейкър не е минала през паспортния контрол.
	— Значи не се е качила на самолета.
	— Така излиза.
	— Благодаря, приятел.
	— Няма защо.


	Със значката си в ръка Робърт си проправи път през малката тълпа във фоайето на спортната зала и отиде до рецепцията.
	— Тук ли е Джо Боуман? — попита, без да даде шанс на служителката дори да поиска документите му.
	— Да — отвърна тя леко притеснено.
	— Трябва да говорим с него.
	Гласът му не търпеше възражения. Русото момиче бързо вдигна един телефон и набра директния номер на управителя. Последва кратък тих разговор.
	— Триш, ще се справиш ли сама за няколко минути? — каза блондинката, след като остави телефона и се обърна към колежката си на гишето, нисичко, червенокосо момиче с цяло съзвездие от лунички и очи, сини като океански дълбини.
	— Да, ще се справя — отвърна Триш с лек тексаски акцент.
	Русата служителка натисна някакво копче и лампичката над една от автоматичните врати към залата светна зелено.
	— Последвайте ме, господа — каза тя на двамата детективи.
	Офисът на управителя беше в другия край на пълната с хора зала. Служителката от рецепцията почука три пъти. Отвори им мъж е впечатляваща външност — около половин глава по-висок от Робърт и с десетина килограма по-тежък, но само мускули. Носеше черна фланелка, която изглеждаше с два номера по-малка, и с късата си подстрижка приличаше на сержант от армията. Представи се като Джо Боуман.
	— Сигурно идвате за Вики — добави, като покани детективите в стаята.
	— Да.
	Робърт седна на едното от двете кожени кресла. Джо се настани зад стилното черно-бяло бюро. Детективът огледа за няколко секунди управителя. Присви очи, сякаш искаше да напрегне паметта си.
	— Изглеждате ми познат. Срещали ли сме се преди?
	Джо го погледна изпитателно:
	— Не мисля. Аз поне не си ви спомням.
	Робърт се замисли, после сви рамене.
	— Вие сте подали сигнала за изчезването на Виктория Бейкър, нали? — попита.
	— Да.
	— Защо?
	Джо вдигна поглед от ръцете си и се усмихна сконфузено.
	— Ами защото изчезна — отговори, като произнасяше всяка дума по-бавно от нормалното.
	„Отворко“ — помисли си Робърт.
	— Не, имам предвид защо точно вие. Съпруг ли сте й, гадже, любовник?
	Джо погледна служителката от рецепцията, която още стоеше на вратата.
	— Повече не ни трябваш, Кери. Аз ще се оправям.
	Тя мълчаливо излезе и затвори вратата след себе си. Джо отново насочи вниманието си към детективите:
	— Не съм й съпруг, нито гадже или любовник. Женен съм.
	Кимна към една снимка на бюрото си, на жена с къса черна коса и заразителна усмивка. Робърт погледна снимката, но тъгата в очите на Джо го издаде. Детективът вече се досещаше за чувствата му към Виктория Бейкър.
	— Трябваше да дойде на работа на дванайсети, но не се появи. Това изобщо не е в неин стил. Тя е много отговорен човек, голям професионалист, никога не е излизала в болнични, не си е вземала отпуск, винаги идва навреме.
	— Хубаво, но защо вие, а не някой от близките й, съпруг или приятел?
	— Вики не е омъжена и няма връзка с мъж в момента. Близките й са в Канада. Точно при тях щеше да ходи. Иначе живее в малък апартамент на няколко километра оттук.
	— Близките й не ви ли се обадиха? — попита Робърт. — Ако са я очаквали и не се е появила, сигурно са се разтревожили.
	Джо го погледна нервно:
	— Не знаеха, че ще ходи. Искаше да ги изненада. Какво искате да кажете с „не се е появила“?
	— Проверихме авиолиниите. Изобщо не се е качила на самолета.
	— Господи! — Джо прокара пръсти през косата си. — И през цялото време никой не я е виждал?
	— Казахте, че е трябвало да се върне на работа на дванайсети този месец, но сте подали сигнала едва преди два дни, на седемнайсети. Защо чакахте цели пет дни?
	— На седемнайсети се прибрах от Европа. Бях на състезание по културизъм.
	— Кога заминахте за Европа? — попита Карлос.
	— В края на миналия месец… на двайсет и девети. — Джо погледна треперещите си ръце. — Трябваше да се опитам да се свържа с нея, докато бях в Европа. За последно говорихме в деня, когато трябваше да замине за Канада.
	— Защо ще й се обаждате? Тя е просто една служителка, нали? — опита се да го провокира Робърт.
	Джо се смути. Опита да се усмихне, но не успя.
	Робърт се приближи със стола и се наведе напред, като опря лактите си върху бюрото.
	— Хайде, Джо, изплюйте камъчето. Не е била просто служителка, нали?
	Мълчание.
	— Вижте, господин Боуман, ние не сме нравствена полиция. Няма да ви разпитваме за брака ви. С Виктория Бейкър може да се е случило нещо много лошо и ние се опитваме да помогнем. За целта обаче имаме нужда от вашето съдействие. Всичко, което ни кажете, ще си остане между нас. Ако имате някакви чувства към нея, моля ви, помогнете ни.
	Робърт се усмихна насърчително. Джо се поколеба за момент, като гледаше снимката на жена си.
	— Обичаме се — измънка накрая.
	Робърт остана мълчаливо втренчен в него.
	— Мислехме да се преместим да живеем заедно.
	Карлос се ококори изненадано:
	— Ами бракът ви?
	Джо разтърка очите си с дясната си ръка, преди да отговори:
	— Бракът ми се разпадна още преди години. — Погледна снимката на бюрото. — Любовта я няма… вече няма за какво да си говорим… превърнали сме се в двама непознати. Преди година се опитахме да съберем парчетата, но вече няма какво да се събира.
	В гласа му звучеше тъга.
	— Кога започнахте да се виждате С Вики?
	— Преди около осем месеца. Тя беше толкова заразително щастлива… караше ме отново да чувствам, че живея. Затова преди два месеца реших да поискам развод от жена си и да направя това, което ми носи щастие — да живея с Вики.
	— Вики — знаеше ли? Разказахте ли й за плановете си?
	— Да. Затова отиде в Канада — отвърна Джо.
	Робърт го изгледа неразбиращо.
	— Искаше да каже на родителите си, че ще се премести да живее с мен. Искаше благословията им.
	Недоумението на Робърт не намаля.
	— Вики е от много традиционно семейство — обясни Джо. — Искаше да ме одобрят.
	— Да одобрят идеята дъщеря им да се премести да живее с женен мъж? — намеси се Карлос заинтригуван.
	— Не — побърза да отговори Робърт. — Да одобрят идеята дъщеря им да се премести да живее с афроамериканец.
	— Чернокож — поправи го Джо. — Ние обичаме да ни наричат чернокожи. Точно такива сме, черни, и това не е обидна дума. Тези бюрократични евфемизми са пълна глупост, но вие сте прав. Близките на Вики, меко казано, не одобряваха връзката ни.
	— И докато бяхте в Европа, не сте й се обаждали, така ли?
	— Не… а трябваше…
	— Защо не се чувахте?
	— Тя така поиска. Каза, че й е нужно време, за да ги накара да приемат идеята. Знаех, че трябва да се прибере на дванайсети, затова се опитах да се свържа с нея, но не отговаряше. Докато бях в Европа, нямаше какво да направя. След като се прибрах и не можах да я открия, се уплаших и се обадих в полицията.
	— Казахте, че живеела само на няколко километра оттук.
	— Да, на Крофт Авеню.
	— Имате ли ключ от апартамента й?
	— Не, нямам — отговори Джо, като избягваше да гледа Робърт в очите. — Но вашите колеги вече ме питаха за това.
	— Имате предвид от отдел „Изчезнали лица“?
	— Да.
	— Ние не сме от „Изчезнали лица“. Ние сме от „Убийства“.
	Джо го изгледа втрещено:
	— „Убийства“?
	Робърт не си даде труд да обяснява. Извади копие от скицата, направена по описанието на Изабела, с двайсетте различни варианта и ги постави на бюрото.
	— Виждали ли сте този човек?
	Джо взе скиците с треперещи ръце и ги разгледа внимателно.
	— Не, не си спомням да съм го виждал. Какво общо има с изчезването на Вики? Защо от отдел „Убийства“ идват да ме разпитват?
	— Може да има връзка с едно разследване, което водим — обясни Карлос.
	— Мислите ли, че може да е убита? — Гласът на Джо прозвуча прегракнало от страх.
	— Още не знаем.
	— Боже! Кой би направил нещо лошо на Вики? Тя е най-добрият човек, който съм виждал.
	— Да не правим прибързани изводи, господин Боуман — опита се да го успокои Робърт. Отново посочи скиците. — Значи сте сигурен, че не сте виждали този човек в залата, така ли?
	— Ако е идвал в залата, трябва да попитате момичетата от рецепцията.
	— Ще ги попитаме. Трябва ни също адресът на Вики.
	Джо мълчаливо го написа на едно листче и го даде на Робърт.
	— С Вики ходехте ли по барове, нощни клубове, други такива места?
	Джо го погледна смутено:
	— Не, никога. Заради моето положение не афиширахме връзката си.
	Робърт кимна.
	— Тя обичаше ли да ходи сама или с приятели на такива места?
	— Доколкото знам, не — колебливо отговори Джо.
	— Знаете ли дали е участвала в нестандартни събирания? — вметна Карлос.
	Джо и Робърт го изгледаха недоумяващо. Никой от двамата не разбра точно какво има предвид под „нестандартни събирания“.
	— Не разбирам какво имате предвид — каза Джо.
	На Робърт също му стана интересно как партньорът му ще обясни мисълта си. Карлос реши, че ще е най-лесно да го каже направо:
	— Участвала ли е в сексуални оргии, садо-мазо, фетишизъм… такива неща?
	— Какъв е този въпрос?
	— Въпрос, който може да помогне за разследването.
	— Нима намеквате, че Вики е извратена? — възмути се Джо.
	— Не, само питам дали си падаше по такива неща.
	— Не, не си падаше.
	Робърт реши да смени темата:
	— Какво е финансовото й положение? Имам предвид, добре ли припечелва?
	Джо го погледна с вид, сякаш искаше да каже: „Какво общо има това?“.
	— Може ли да си позволи да си купува скъпи неща — опита се да обясни Робърт.
	— Какви неща? Наркотици ли? — още по-смутено попита Джо.
	— Не. Козметика — овлажнители за кожа, кремове, грим, нали се сещате, женски неща.
	— Е, не е богата, особено по лосанджелиските стандарти, но бих казал, че припечелва достатъчно. Що се отнася до козметиката, способна е да изхарчи цяло състояние. Виждал съм я да плаща 300 долара за вечерен крем против бръчки „Антикартър“, а шишенцето беше колкото пакет дъвки.
	Робърт изненадано вдигна вежди.
	— И това не е всичко — продължи Джо. — 400 долара за швейцарски крем за очи, 150 долара за лак за нокти, да не говорим колко харчи за маникюр, педикюр, овлажнители, разкрасяване и SPA процедури. Може да гладува, но не може да живее без кремчетата и помадите си. Вики е много суетна. Може би малко прекалено.
	— Има ли шкафче, където държи вещите си тук? — попита Робърт.
	— Да. Всички от персонала имат шкафчета. Ние насърчаваме служителите си да тренират. Всички имаме шкафчета.
	— Чудесно. Може ли да погледнем нейното?
	— Ключалката не е електронна. Заключва се с четирицифрен код и само тя го знае.
	— Сигурен съм, че има начин да се разбие кодът — вметна Карлос.
	Джо се намръщи, явно се колебаеше дали е редно.
	— Не трябва ли да имате съдебна заповед, за да ровите във вещите й?
	— Опитваме се да я открием, не да я вкараме в затвора. Докато извадим заповед, ще ни трябват един-два дни, а това може да ни струва ценно време — отговори Робърт.
	— Шкафчето е в женската съблекалня.
	— Трябват ни само пет минути. Просто кажете на жените в съблекалнята да се облекат.
	Настъпи кратко мълчание.
	— Губим време — настоя Робърт.
	— Добре — предаде се най-сетне Джо. — Изчакайте няколко минути. Ще кажа на момичетата да предупредят клиентките.
	Робърт продължи да наблюдава Джо, докато той бързо говореше със служителката.
	— Сигурен ли сте, че не сме се виждали досега? Наистина ми изглеждате познат — попита детективът, след като управителят на спортната зала остави телефона.
	— Снимал съм се за няколко списания по културизъм. Аз съм професионален състезател. Вие също ми изглеждате в доста добра форма. Четете ли списания за фитнес?
	Робърт щракна с пръсти:
	— Да, веднъж или два пъти съм си купувал. Може би там съм ви виждал.
	Джо се усмихна кисело.
	Десет минути по-късно стояха пред шкафче номер 365 в женската съблекалня. Джо въведе резервния шестцифрен код, който позволяваше да се заобиколи оригиналната комбинация на Вики. Лампичката на ключалката светна зелено и вратичката се отвори. Карлос бе донесъл гумени ръкавици от колата и Робърт се зае да претърси съдържанието на шкафчето.
	Нямаше много вещи. Чифт маратонки, два чифта чорапи, шорти, горнище и чифт ръкавици за вдигане на тежести. На горната полица намери каквото търсеше. Дезодорант и четка за коса. Взе ги и ги прибра в отделни найлонови пликчета.
	Джо наблюдаваше и недоумяваше защо само тези два предмета заинтересуваха детектива.


	52.

	В осем вечерта доктор Уинстън тъкмо се канеше да си тръгва от работа, когато Робърт му се обади. Дезодорантът и четката за коса трябваше да бъдат проверени за отпечатъци и косми.
	Робърт знаеше, че резултатите от ДНК анализа на намерените косми ще излязат най-рано след пет дни, може би след три, ако пуснат поръчка с най-високото ниво на спешност, но отпечатъците можеха да се снемат още тази нощ. Доктор Уинстън каза, че ще изчака резултата.
	Робърт се радваше, че не се намират пак в стаичката на сутерена, където се съхраняваха труповете на двете жертви. Той по принцип се чувстваше неловко в сградата на моргата, а в подземието направо го побиваха тръпки. Лабораторията по криминалистика се намираше на първия етаж и доктор Уинстън бе помолил Рикардо Пинейро, един от подчинените си, да остане и да му помогне за отпечатъците. Робърт даде на лаборанта флакона с дезодоранта и изчака, докато специалистите поръсиха повърхността му с прахообразен титанов диоксид. Върху метала веднага се проявиха няколко полуразмазани отпечатъка.
	Рикардо изтръска излишния прах от флакона и прехвърли отпечатъците върху няколко прозрачни целофанови листчета.
	— На пръв поглед мога да кажа, че вероятно имаме три различни набора от отпечатъци. — Рикардо рядко грешеше. Той взе целофановите листчета и започна да ги разглежда под близкия микроскоп. — Да, три различни набора, но едните са по-силно изразени.
	— Да проверим първо по-силно изразените — каза доктор Уинстън. — Можеш ли да ги прехвърлиш на компютъра?
	— Разбира се.
	Рикардо премести листчетата под един от няколкото видео микроскопа, които бяха свързани с лабораторния компютър. Засне отпечатъците един по един и след всяко заснемане на екрана се показваше компютърно проявен образ.
	— Искате ли да потърсим съответствия в полицейската картотека? — попита Рикардо.
	— Не, сравни ги с тези — отговори Уинстън, като му подаде малко периферно устройство, на което бяха записани цифровите образи на отпечатъците от пръстите на първата жертва.
	Рикардо записа файловете на своя компютър и с няколко щраквания с мишката извади двата образа на екрана. Натисна команда „Сравни“ и върху двата отпечатъка на монитора започнаха да се появяват червени точки, обозначаващи съответствията. Само след пет минути резултатът се изписа с букви в долната част на екрана.
	— Да, от един и същи човек са — потвърди Рикардо.
	— Това е официално потвърждение — заяви доктор Уинстън. — Жертвата е идентифицирана. Как каза, че се е казвала?
	— Виктория Бейкър. Канадка… живее в Лос Анджелис от четири години — отговори Карл ос.
	Робърт не сваляше очи от отпечатъците върху монитора.
	— Ще проверим другите два отпечатъка в полицейския архив за всеки случай — измърмори след малко, явно обезпокоен от нещо.
	Проговори отново чак когато се върнаха в колата на Карлос:
	— В търсенето на връзка между жертвите пак започваме от нулата. Това изключва теорията за садомазохистичните оргии. Джордж Слейтър вероятно не е и чувал за Виктория Бейкър.
	Карлос разтърка очите си с две ръце.
	— Да, знам.
	— Трябва да разберем откъде е била отвлечена. В апартамента й може да намерим улики, но заповедта за обиск ще излезе чак утре.
	— Трябва също да се свържем с близките й в Канада и да им кажем.
	Робърт кимна мрачно. Това беше едно от най-неприятните задължения в работата им.
	— Ще им се обадя още тази вечер — каза той.
	Когато Карлос паркираше пред сградата на отдела, Робърт се запита дали и той изглежда уморен и обезсърчен като партньора си.
	— Ще се обадя на капитан Болтър да извади съдебна заповед. При малко късмет утре сутринта трябва да е готова. Ще се срещнем тук около десет и половина. Преди това ще пробвам да взема списък на пациентите от още една болница.
	Карлос облегна главата си назад и въздъхна дълбоко.
	— Прибирай се вкъщи, новобранец — продължи Робърт, като хвърли кратък поглед на часовника си. — Още няма девет. Отдели повече време на жена си. И двамата имате нужда от това. Тази нощ няма какво повече да направим.
	— Ами списъците на пациентите? Трябва да прегледаме снимките.
	— Аз ще свърша тази работа. Имаме само три списъка. Няма да ми отнеме повече от час.
	В службата винаги имаше какво да се прави, но Робърт беше прав. Тази нощ нямаше какво повече да свършат. Карлос си спомни какво се беше случило миналата вечер с Ана и реши поне веднъж тази седмица да се прибере, преди тя да си е легнала. От няколко седмици работеха без почивка, без да държат сметка за времето. Дори кратко прекъсване щеше да му дойде добре.
	— Да, Ана ще е доволна, ако се прибера навреме.
	— Така е — съгласи се Робърт. — Мини да купиш някакви цветя, докато се прибираш. Не някой евтин букет, а нещо хубаво. Запомни, че като купуваш подарък на някого, показваш загрижеността си за него. Затова й избери нещо, което обича.


	53.

	Карлос послуша съвета на Робърт и се отби в „Маркис“, малък супермаркет на булевард „Рампарт“. В магазинчето имаше почти всичко, от цветя до алкохол, а сандвичите с кюфте и кафето също не бяха лоши. Като млад детектив Карлос доста често се беше отбивал оттук. Трябваше да направи малко отклонение от обичайния си маршрут, но Ана щеше да оцени усилията му.
	Високата руса красавица на касата го посрещна с широка усмивка, показвайки безупречните си зъби. Карлос също се усмихна и прокара пръсти през косата си, за да си придаде малко по-представителен вид.
	Реши да купи освен цветя и бутилка хубаво червено вино. Отдавна не бяха сядали на чашка, а Ана обожаваше „Риоха“. Цветята бяха изложени на самия вход на магазина, но Карлос ги отмина засега.
	— Извинете, къде е виното?
	— Ей там, отзад — отвърна блондинката и се усмихна още по-лъчезарно.
	Асортиментът не беше потресаващ, но пък и Карлос не разбираше особено от вино. Затова избра бутилката според цената. „Колкото по-скъпо, толкова по-хубаво“ — предположи. Върна се при цветята и хареса букет красиво аранжирани червени рози.
	— Това ще бъде — каза, като остави всичко на щанда.
	— Четирийсет и деветдесет и пет.
	Карлос даде три двайсетачки.
	— Дамата явно е голяма късметлийка — коментира момичето, докато му връщаше рестото.
	— Моля?
	— Дамата, за която са цветята… голяма късметлийка — усмихна се продавачката и на Карлос му направи впечатление колко млада и красива беше.
	— О! Благодаря.
	— Наблизо ли живеете?
	— Хм… не. Просто минах да купя тези неща. На път сте ми.
	— О… жалко. Но може някой път пак да се отбиете.
	Карлос не отговори, само се усмихна смутено.
	Докато вървеше към колата си отвън, отново се замисли за разговора в магазина. Беше удивен, че продавачката се опита да го сваля. Не му се беше случвало отдавна.
	Единствената друга кола на паркинга беше чисто нов микробус „Шевролет“. Карлос отвори дясната врата на автомобила си и внимателно остави розите на седалката. Отново се замисли за събитията от деня. Все още му беше трудно да повярва колко си приличаха Джени Фарнбъро и Виктория Бейкър. Той не вярваше в съвпадения, но и не му се вярваше едновременното изчезване на двете жени да е било планирано. Убиецът не държеше жертвите си дълго. Отвличаше ги, измъчваше ги и след няколко дни ги захвърляше мъртви някъде. „Убил е Вики Бейкър — размишляваше Карлос. — Значи Джени Фарнбъро просто се е скрила някъде“.
	Изведнъж си спомни, че още не са отменили заповедта за следене на Краля. Събитията през изминалите дни се бяха случили толкова бързо, че съвсем беше забравил за това. Трябваше да се обади на колегите си и да им каже да прекратят следенето. Той извади мобилния си телефон и затърси номера. Толкова бе вглъбен в мислите си, че не забеляза как някой се промъква зад гърба му. Твърде късно видя отражението на тъмния силует върху лъскавия капак на колата. Преди да успее да се обърне към нападателя, нещо убоде врата му.
	Приспивателното подейства почти мигновено. На Карлос му причерня, коленете му омекнаха. Изпусна телефона и го чу как се разбива на асфалта. Опита се да се задържи за вратата, но не успя и в следващия момент нападателят го повлече към микробуса.


	54.

	Джером трябваше да се отбие на още едно място, да се види с още един човек, преди да се прибере вкъщи за поредната кошмарна нощ. Краля му беше дал една-единствена задача — да открие онези, които бяха убили Джени.
	Беше видял доста хора да умират по различни начини, мнозина — от неговите собствени ръце, и никога не се беше притеснявал от това. Предсмъртните изражения на лицата им никога не го преследваха, но сцените от диска, който бе гледал с шефа си в лимузината, не можеха да се изтрият от паметта му. Не му даваха да заспи, убиваха апетита му. Тя му липсваше. Джени му беше любимка. Винаги усмихната, винаги позитивно настроена към всичко. Колкото и лошо да беше положението, тя винаги намираше добрата, смешната страна.
	Джером издирваше извършителите от около седмица. Беше говорил с почти всеки негодяй, който му дължеше услуга. Всеки го препращаше към следващия. Поредният в списъка бе изпаднал наркоман на име Дарил.
	Порочната мрежа, в която бе оплетен бизнесът с извратени порнофилми, беше твърде трудна за разплитане. Никой не знаеше нищо, а ако някой знаеше, не искаше да говори. Джером беше наясно, че Дарил не е свързан с порноиндустрията, но имаше информация, че може би знае нещо.
	Дарил живееше на улицата, спеше по разни дупки. Тази вечер си правеше компания с още неколцина бездомници в луксозните руини на една полуразрушена сграда в южен Лос Анджелис. Джером просто трябваше да го открие.
	От известно време чакаше търпеливо, наблюдаваше сградата от безопасно разстояние. Бяха му дали достатъчно добро описание на Дарил, но всички наоколо изглеждаха почти еднакво. Единственото улеснение за Джером беше фактът, че наркоманът бе висок около метър и деветдесет и това го правеше лесно забележим.
	Беше около един, когато Джером забеляза някакъв висок, непохватен тип да пресича улицата по посока на порутената сграда. Той бързо излезе от скривалището си и го настигна.
	— Дарил!
	Дългучът се обърна. Дрехите му бяха мръсни и окъсани. Обръснатата му глава бе цялата в белези и струпеи. Очевидно не се беше бръснал или къпал от няколко дни. Изглеждаше уплашен.
	— Кой си ти?
	— Приятел.
	Наркоманът изгледа Джером от главата до петите. Бодигардът се беше преоблякъл с обикновена фланелка и дънки вместо обичайния костюм за хиляда долара, но въпреки това изглеждаше твърде елегантен за тази част на града.
	— Какъв приятел? — попита Дарил и направи крачка назад.
	— Човек, който може да ти помогне.
	Джером извади от джоба си целофаново пликче, пълно с кафеникав прах. Очите на наркомана грейнаха от възбуда.
	— Какво искаш, мой човек? — попита с все така скептичен тон.
	— Искам да знам дали ти си Дарил.
	— Ако съм, ще ми дадеш ли пликчето?
	— Зависи дали ще ми кажеш онова, което искам да знам.
	Дългучът се приближи и на Джером му направи впечатление колко хилав изглежда. Можеше да му изтръгне каквато си поиска информация с обикновен бой.
	— Да не си ченге?
	— На ченге ли ти приличам? — измърмори Джером, като се запита защо хората винаги му задаваха този въпрос. Сякаш ако беше ченге, щеше да си признае.
	— Ченгета — всякакви.
	— Не съм ченге. Така, ти Дарил ли си или не?
	Наркоманът се подвоуми няколко секунди, като не отместваше очи от кафявото прахче.
	— Да, аз съм.
	„Охо! Силата на стимула“ — помисли си Джером.
	— Добре. Значи сега можем да поговорим — каза и прибра пликчето в джоба си.
	Дарил посърна като малко момченце, на което са взели бонбона от устата.
	— За какво искаш да си говорим?
	— За нещо, което знаеш.
	На лицето на Дарил се изписа съмнение.
	— И какво се очаква да знам?
	Джером долови нотка на враждебност в гласа му. Явно имаше нужда от още стимули.
	— Гладен ли си? Можем да хапнем по нещо и да пием кафе. Зад ъгъла има денонощно кафене. Хайде да поговорим там, аз черпя.
	Дарил се поколеба, но кимна:
	— Да, кафе и нещо за ядене ще ми дойде добре.
	Тръгнаха мълчаливо, Дарил вървеше на две крачки пред Джером. Влязоха в празното кафене и седнаха в дъното. Джером поръча кафе и палачинки, а Дарил — двоен сандвич с кашкавал и пържени картофи. Бодигардът не бързаше да яде, докато Дарил излапа всичко за нула време.
	— Искаш ли още? — попита Джером, след като наркоманът омете чинията си.
	Дарил довърши последните глътки бира от чашата си и се оригна шумно.
	— Не, благодаря. Това ми дойде много добре. И така, какво те интересува?
	Джером се облегна небрежно назад.
	Искам информация за едни хора.
	— Хора ли? Какви хора?
	— Не много симпатични.
	Дарил почеса брадясалото си лице и кривия си нос.
	— Всичките ми познати спадат към тази категория — отбеляза, като се усмихна леко.
	— Доколкото ми казаха, ти не се познаваш лично с тези хора. Просто знаеш как мога да ги намеря.
	Дарил вдигна вежди:
	— Ще ми кажеш ли нещо повече?
	Джером се наведе напред и постави ръцете си върху малката маса. Изчака Дарил да направи същото.
	— Интересуват ме едни мръсници, които отвличат жени, за да снимат извратено порно, и после ги убиват пред камерата — прошепна негърът.
	Дарил се дръпна рязко, като за малко не събори кафето му.
	— Я стига бе, човек! Знаех си, че това са глупости. Не знам нищо за това.
	— Друго ми казаха.
	— Излъгали са те. Кой, по дяволите, ти е казал такова нещо?
	— Няма значение. Интересува ме какво знаеш ти.
	— Не знам нищо, човече — измънка наркоманът, като жестикулираше енергично, без да поглежда Джером в очите.
	— Виж какво, има два начина да се разберем. — Бодигардът извади целофановото пликче, което му беше показал по-рано. — Можеш да ми кажеш какво знаеш и да получиш десет такива.
	Дарил се размърда смутено.
	— Десет ли?
	— Точно така.
	Дарил не беше виждал толкова хероин на едно място. Можеше дори да продаде част от него със скромна печалба. Той нервно облиза напуканите си устни.
	— Нямам нищо общо с това, човече.
	— Не съм казал, че имаш. Просто искам да ми кажеш какво знаеш.
	Дарил започваше да се поти. Имаше нужда от поредната доза.
	— Хората, които се занимават с това… те са кофти копелета, човече. Ако разберат, че съм пропял, ще ме очистят.
	— Не и ако аз ги намеря първи. Тогава няма да има от какво да се страхуваш.
	Дарил нервно потърка устата си, сякаш искаше да изтрие нещо.
	— Предполагам, че вторият начин да се разберем, е болезнен, нали?
	— За теб… да.
	Дарил си пое дълбоко въздух и издиша бавно.
	— Добре, но не знам имена.
	— Не искам имена.
	— Ами ето какво. От известно време нещо не ми върви — с тих и тъжен глас заговори наркоманът. — Рядко ми се случва да ям друго, освен огризките от нечий чужд обяд. Ако имах възможност да се къпя всеки ден, щях да го правя, но знаеш, че не е лесно, когато си толкова изпаднал. През повечето време спя на улицата, затова навсякъде ме устройва, но ако имам покрив над главата, е по-добре.
	Джером слушаше търпеливо.
	— Преди няколко месеца се бях надрусал, напих се и се озовах в някаква изоставена фабрика в Гардена.
	— Гардена ли? Това е доста далеч от града — отбеляза Джером.
	— Да, аз доста пътувам. Това е едно от предимствата да си скитник — мрачно се усмихна Дарил. — В задната част на сградата още имаше запазена част от покрива над една стая, затова се трупясах там. Събуди ме шум от кола. Нямах представа колко е часът, вероятно е било късно, все още беше тъмно. Както и да е, от любопитство надникнах през една дупка в стената да видя какво става.
	— И какво видя?
	— Четирима мъже измъкнаха една вързана жена от голям микробус.
	— Къде я заведоха?
	— Отзад, по една пътечка. Стана ми любопитно и тръгнах след тях. Не знаех, че сградата има подземие, но имаше. Голяма желязна врата, скрита във високата трева в края на пътечката. Изчаках пет минути, после слязох след тях.
	— И?
	— Долу беше мръсотия, пълно с плъхове и лайна, миришеше на кенеф.
	И това го казваше човек като Дарил.
	— Човече, вътре бяха нагласили всичко. Прожектори, камери, такива неща. Сградата е почти съборена, стените са целите в дупки. Беше лесно да гледам, без да ме видят.
	— Какво правеха?
	— Ами отначало си помислих, че снимат порнофилм. Вързаха жената на един стол. Тя риташе и пищеше, опитваше се да се съпротивлява, но те й удариха як пердах. Двама снимаха, а другите двама обработваха момичето. Само че не беше порно, човече. — Дарил зашепна. — Пребиха я и я изчукаха, а после я заклаха, човече. Изтърбушиха я като тиквен фенер, и то не на ужким. — Гледаше с премрежен поглед, сякаш още виждаше сцената от онази нощ. — После почнаха да се хилят, човече, сякаш правеха нещо много забавно. Извратена работа.
	— Ти какво направи?
	— Уплаших се, но знаех, че ако вдигна шум, аз ще съм следващият. Затова, докато чистеха, се измъкнах навън, скрих се в старата фабрика и останах, докато се съмна. Никога след това не съм ходил там.
	— Да, но си спомняш къде е, нали?
	— Да, мамка му.
	— Хайде тогава, да тръгваме.
	Джером извади двайсет долара от портфейла си и стана.
	— Къде да тръгваме?
	— Към Гардена. Искам да видя тази стара фабрика.
	— Хей, човече, не сме се разбирали да те водя там.
	— Сега се разбираме.
	— Стига бе, човече. Нали ти казах каквото знам, така се бяхме разбрали. Не си ли заработих пликчетата?
	— Ако искаш пликчетата, трябва да ме заведеш.
	— Не е честно, човече, не беше такава сделката.
	— Сделката се променя.
	Дарил знаеше, че няма избор. Отчаяно се нуждаеше от доза хероин.
	— Добре, човече, но ако ония типове са там, оставам в колата.
	— Искам само да видя къде е.


	55.

	Цареше непрогледен мрак и сетивата му се пробудиха бавно. Остатъчният ефект от наркотика още не беше отминал. Главата му пулсираше от болка, която бързо обхвана врата и раменете му, дори най-слабото движение беше като агония. Той се опита да си спомни какво се е случило, но спомените му все още бяха размити. След няколко минути успя да събере мислите си.
	Спомни си магазина, русата красавица, бутилката вино и розите за Ана. Ана… не й се беше обадил да й каже, че ще се прибере вкъщи по-рано от обикновеното.
	Тя не го очакваше. Спомни си как видя нечие тъмно отражение в стъклото на колата, но не успя да се завърти навреме, убождането във врата и после — нищо.
	Присви очи в мрака, но нищо не се виждаше. Беше влажно и вонеше на гнило.
	Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Опита се да погледне часовника си, но не можеше да види ръцете си.
	— Хей! — Гласът му беше твърде немощен. — Хей!
	Звукът прокънтя между стените на помещението.
	Опита се да седне, но нещо стискаше десния му глезен. Пробва да го дръпне, беше като прикован. Опипа крака си.
	Верига.
	Дебела верига, закачена с желязна халка за стената. Опита се да се освободи, но напразно.
	— Хей, има ли някой?
	Тишина.
	Пое си дълбоко въздух, за да овладее страха. Трябваше да запази спокойствие и способността си да мисли трезво.
	Помисли си: „Какво става? Някой ме нападна, но защо?“. Пистолета му го нямаше, но портфейлът и дори полицейската значка бяха все още у него. Изведнъж си даде сметка кой може да го е отвлякъл и от това го побиха тръпки.
	„Убиецът — Ангела на смъртта!“
	Ако беше така, можеше да се смята за мъртъв. Никой нямаше да го намери, преди убиецът да го довърши. Затвори очи и се замисли за Ана.
	Така и не беше успял да й каже колко много я обича, колко му липсва. Съжаляваше, че не й е осигурил по-добър живот. Живот, в който нямаше постоянно да се пита дали съпругът й ще се прибере жив вкъщи. Живот, в който нямаше да бъде винаги на второ място след работата му.
	— Осъзнай се, Карлос. Още не си мъртъв — прошепна сам на себе си.
	Трябваше да се ориентира, да разбере къде се намира. Отново опипа веригата около глезена си и се опита да прецени каква свобода на движенията му позволява. Успя да се изправи и осъзна колко отслабнали са краката му. Опря се на най-близката стена. Сякаш хиляди иглички се забиваха в краката му. Остана прав няколко секунди, докато кръвообращението му се нормализира. Тухлите бяха влажни, но здрави. Той направи пет крачки и се блъсна в другата стена. Тръгна наляво, но веригата се опъна и го спря. Протегна ръка и напипа третата стена. Обърна се и тръгна в другата посока. Достигна преграда, която на пипане приличаше на масивна дървена врата. Заудря я с юмруци, но дъските издадоха само приглушено думкане. Където и да се намираше, затворът му беше доста солиден.
	Понечи да се върне там, откъдето беше тръгнал, но изрита нещо в тъмното. Инстинктивно се дръпна назад и зачака, но нищо не се случи. Клекна и предпазливо опипа предмета — пластмасова бутилка с някаква течност.
	Отвинти капачката и вдигна бутилката към носа си. Не миришеше на нищо. Топна десния си показалец вътре. Течността приличаше на вода и едва тогава Карлос осъзна колко е жаден. Внимателно вдигна пръста си и го докосна с език — нямаше вкус, чиста вода.
	Може би убиецът не искаше да го убие, поне засега. Имаше такива случаи — убийци да държат жертвите си в плен за известно време, преди да ги убият. Ако му се предоставеше шанс да влезе в схватка с похитителя, Карлос трябваше да пази силите си. Той пак потопи пръста си в течността и го лапна. Този път беше сигурен — това бе вода. Бавно вдигна бутилката към устните си и отпи глътка. Задържа течността в устата си, без да преглъща. Нямаше вкус. Накрая преглътна и се почувства като в рая.
	Изчака няколко минути, ако стомахът му реагира по някакъв начин, но нищо не се случи. Бързо отпи още три-четири глътки. Водата не беше студена, но му вдъхна живот.
	Отново завъртя капачката и седна с лице към дървената врата и с бутилката между краката. Тази вратата бе единственият начин да се влезе или излезе и Карлос се надяваше, че рано или късно ще се отвори. Трябваше да измисли план, но нямаше време.
	След петнайсет минути му се доспа. Започна да се пляска по бузите с две ръце в опит да се разсъни, но нямаше ефект. Преди да изпадне в безсъзнание, вдигна пластмасовата бутилка и я запрати по вратата. Разбра какво е направил. Беше се приспал, доброволно.


	56.

	Робърт стана в пет часа след тежка нощ. Беше успял да задреме на няколко пъти, но за не повече от двайсетина минути. Двойната доза уиски му беше помогнала, но не достатъчно. „Ако и тази нощ се случи същото, ще трябва да прибягна към бутилка Найкил“ — помисли си. Седна в кухнята и се опита да разсее главоболието с чаша портокалов сок и силни обезболяващи.
	Беше предвидил да стане рано, но в пет часа бе прекалено. Искаше да вземе поне още един списък на пациенти, преди да се срещне с Карлос в службата. Сравняването на снимки от изминалата вечер не беше довело до резултат, но му оставаше да провери още няколко болници и клиники за физиотерапия и се опитваше да не губи надежда.
	Очакваше доста да походи днес и реши, че това е идеална възможност да поноси новите си обувки. Малко му стягаха, докато ги разтъпкваше в хола, но знаеше, че след два дни ходене из Лос Анджелис със сигурност ще се отпуснат.
	Посещението в следващата болница от списъка премина бавно, както и предишните. Поредната претъпкана стаичка, поредният архив, който изглеждаше така, сякаш за разгадаването му трябва да използва услугите на стенограф.
	— Защо са им на болниците тези компютри, като никой не знае да работи с тях? — изруга под носа си Робърт, след като най-сетне успя да извади списъка на пациентите, претърпели тежки операции.
	Когато пристигна в службата в десет и петнайсет, фактът, че Карлос го няма в кабинета, не му направи особено впечатление. Предположи, че партньорът му е слязъл да предаде доклада за предишния ден на капитан Болтър.
	Робърт остави плика с новия списък на пациенти на бюрото си и загледа снимките върху корковото табло. Преди да слезе на долния етаж, изпита нужда от чаша силно бразилско кафе. Забеляза, че Карлос още не го е направил. „Странно“ — помисли си, защото това бе първото нещо, което партньорът му приготвяше, когато дойдеше в службата. Сам свари кафето.
	— Това да не са нови обувки? — попита го детектив Лукас, когато влезе в оперативната зала.
	Робърт не обърна внимание на сарказма на колегата си.
	Повечето от другите детективи вдигнаха погледи от мониторите си, за да погледнат.
	— Нови са, нали, прахоснико? — настоя Лукас.
	— Купувам си нови обувки веднъж на десет години, а ти ме обвиняваш, че харча — възнегодува Робърт.
	Мобилният му телефон иззвъня, преди Лукас да отговори.
	— Ало, детектив Хънтър.
	— Здравей, Робърт. Имам изненада за теб. Да си виждал наскоро партньора си?


	57.

	60, 59, 58… Робърт не сваляше очи от електронния дисплей. Сърцето му туптеше като парен чук. Въпреки че в подземието беше горещо като в сауна, той трепереше. Трепереше от страх, който смразяваше цялото му тяло.
	„Избери едно копче… което и да е“ — помисли си. Черно, бяло, синьо и червено, цветовете просветваха пред очите му като в дискотека. Той погледна Карлос, който отново изглеждаше изпаднал в безсъзнание.
	— Новобранец, събуди се! — изкрещя Робърт, като заудря с юмруци по плексигласовата клетка.
	Никакво движение, никакъв отговор.
	— Карлос…
	Гласът му прокънтя в подземното помещение.
	Този път младежът леко помръдна глава. Светлата линия на монитора още беше назъбена.
	43, 42, 41…
	— Хайде, новобранец, дръж се!
	Робърт се огледа, търсейки нещо, което да му подскаже кое е правилното копче. Нямаше нищо.
	По-малко от два месеца. Карлос беше дошъл в отдел убийства преди по-малко от два месеца. „Защо трябваше да го прикрепят към мен? — изруга на ум Робърт. — Не трябваше това да бъде първото му разследване!“ Тялото на младия мъж леко потрепери и върна мислите на Робърт към действителността.
	32, 31, 30…
	„Колко кръв е изгубил? Дори да успея да го измъкна, може да не издържи“. Надяваше се Карлос да се окаже по-силен, отколкото изглеждаше.
	На секунди от смъртта. Мозъкът на Робърт работеше трескаво, но как да избере кое копче да натисне? Можеше само да налучка. Обърна се и погледна вратата. Можеше да се измъкне жив, но знаеше, че ще остане мъртъв отвътре. Ако излезеше и оставеше Карлос да умре, цял живот нямаше да си го прости. Тръсна глава, за да пропъди ужасната мисъл. Все още не бяха мъртви.
	15, 14, 13…
	— Мамка му!
	Притисна основата на носа си и стисна очи. „Това е, избери шибаното копче, Робърт!“ Цветно кодиране, защо цветно кодиране? Убиецът можеше да използва числа, защо беше използвал цветове?
	Знаеше, че времето изтича.
	„Отново си играе с мен, както при надбягването с кучета… — Изведнъж Робърт застина. — Надбягването… победителят, какъв цвят беше?“ Опита се да си спомни. Знаеше, че кучето е номер две, но какъв цвят беше жилетката му?
	— Мамка му, какъв цвят беше победителят? — изкрещя.
	Вдигна очи от копчетата и погледна Карлос, който отново беше дошъл в съзнание.
	6, 5, 4…
	— Съжалявам — промълви Робърт.
	Понечи да натисне едно от копчетата, когато устните на Карлос се размърдаха. Не издадоха звук, но Робърт успя да прочете думата по тях:
	„Синьо…“
	Нямаше време за колебание. Робърт натисна синьото копче.
	2…
	Броенето на цифровия дисплей спря. Вратата на плексигласовата клетка избръмча и се отвори. Робърт се ухили широко:
	— Проклет да съм!
	Изтича вътре и повдигна брадичката на Карлос от окървавените му гърди.
	— Дръж се, приятел!
	Бързо огледа вътрешността на клетката. Ръцете на Карлос бяха заковани за дървен кръст. Нямаше как да го освободи. Трябваше да извика помощ.
	— Хайде, дай сигнал! — изкрещя на мобилния си телефон.
	Напразно. Трябваше да се качи над земята.
	— Дръж се, новобранец! Ще извикам помощ. Веднага се връщам.
	Карлос отново беше изпаднал в безсъзнание. Робърт излезе от клетката и тръгна към вратата, но чу изпиукване и това го накара да се обърне. Очите му се разшириха от ужас.
	— Не е истина!


	58.

	Броенето на червения електронен дисплей отново беше започнало.
	59, 58, 57…
	— Натиснах правилното копче! Такава беше сделката! — изкрещя с все сила Робърт.
	Изтича обратно в клетката и огледа дървения кръст. Нямаше начин да освободи Карлос от него. Гвоздеите бяха забити в дланите му и дълбоко в дървото. Робърт забеляза, че кръстът е монтиран върху отделна дървена основа.
	42, 41, 40…
	Единствената му надежда бе да го вдигне от основата и да го измъкне от клетката навреме.
	33, 32, 31…
	Нямаше време за мислене. Бързо подпря рамото си под лявата греда на кръста. От опита си в залата за фитнес знаеше, че трябва да използва за повдигането краката, а не ръцете и гърба си. Зае стабилна поза, сви колене и натисна с всички сили. За негова изненада кръстът се откачи от основата.
	Вратата на клетката беше все още отворена, но Робърт нямаше да успее да извади кръста, без да го наклони. Извъртя цялото си тяло колкото можеше наляво. Карлос изохка от болка, но акробатичният трик на Робърт подейства. Измъкнаха се от клетката. Сега трябваше да стигне до вратата на стаята.
	20, 19, 18…
	Краката го боляха непоносимо и тежестта започваше да го притиска.
	— Още няколко крачки — прошепна.
	Изведнъж лявото му коляно се подви и той се просна върху бетонния под.
	Острата болка в крака го замая за няколко секунди — скъпоценни секунди. Някак отново намести кръста на гърба си.
	Не знаеше колко време му остава. Беше го страх да се обърне да погледне часовника, но знаеше, че трябва пак да се изправи. Подпря десния си крак на земята и с крясък отново повдигна товара.
	9, 8, 7…
	Най-сетне се добра до вратата. Отново се наложи да извърти тялото си, но този път не можеше да разчита на лявото си коляно. Използвайки десния си крак за баланс, повтори акробатичния трик отпреди няколко секунди. Изкрещя от болка. Молеше се да издържи още няколко крачки. Усети лош вкус в устата си, почувства слабост и се напрегна да преодолее непоносимата болка. Кръстът му се изплъзваше.
	Още една стъпка.
	Използва последните си сили, за да се измъкне заедно с кръста през вратата.
	Времето свърши.
	Робърт затръшна желязната врата след себе си, като се надяваше да е достатъчно здрава, за да издържи взрива. Пусна кръста и се хвърли върху партньора си, за да му послужи като жив щит. Затвори очи и зачака взрива.


	59.

	Линейката спря със свирещи спирачки пред входа на спешното отделение. Три сестри чакаха да приемат пациентите. Пред ужасените им погледи от колата изкараха първата количка. Полугол мъж с венец от бодлива тел на челото, закован върху дървен кръст. От раните му течеше кръв.
	— Боже мили… — прошепна първата сестра, която пое пациента.
	Вторият беше покрит с фин сив прах, сякаш са го извадили изпод руините на срутена сграда.
	— Аз съм добре, оставете ме. Погрижете се за него — крещеше той. Робърт се опитваше да седне, но санитарите го държаха върху носилката. — Пуснете ме!
	— Господине, вече се грижим за приятеля ви. Моля ви, успокойте се и оставете лекарите да ви прегледат. Всичко ще бъде наред.
	Робърт замълча, докато санитарите откарваха Карлос през двойната врата към края на коридора.
	Отвори очи и се опита да разбере какво става. За няколко секунди всичко изглеждаше размазано, после видя белите стени. Виеше му се свят и беше ужасно жаден.
	— Вече се събуди.
	Гласът на жената беше нежен и приятен.
	С голямо усилие той обърна главата си към нея. Беше нисичка тъмнокоса сестра, която го гледаше отстрани на леглото.
	— Как сте?
	— Жаден.
	— Ето…
	Тя му наля малко вода в пластмасова чашка от една алуминиева кана. Робърт отпи жадно, но водата сякаш пареше в гърлото му. На лицето му се изписа болка.
	— Добре ли сте? — разтревожи се сестрата.
	— Боли ме гърлото — прошепна той.
	— Това е нормално. Дайте да ви измеря температурата — добави тя и извади малък стъклен термометър.
	— Нямам температура — запротестира той и бутна термометъра от устата си.
	Най-сетне си спомни какво се беше случило. Опита се да седне, но стаята сякаш се разлюля.
	— Ох!
	— По-полека, господине — спря го сестрата, като постави ръка на гърдите му. — Трябва да си почивате.
	— Трябва да се махна оттук. Веднага!
	— Може би по-късно. Първо трябва да се погрижим за вас.
	— Не, чуйте ме. Приятелят ми… как е той?
	— Какъв приятел?
	— Онзи, когото докараха прикован на дървен кръст. Няма как да не сте го забелязали. Приличаше на Исус Христос.
	Робърт отново се опита да седне. Главата го болеше зверски.
	Вратата се отвори и капитан Болтър показа главата си в стаята.
	— Проблеми ли ви създава?
	Сестрата се усмихна лъчезарно.
	— Капитане, къде е Карлос? Как е той?
	— Бихте ли ни оставили за малко? — обърна се началникът му към сестрата.
	Робърт я изчака да излезе, преди отново да започне да разпитва:
	— Жив ли е? Трябва да го видя!
	Опита се да седне, но пак падна на леглото.
	— Никъде няма да ходиш — твърдо заяви капитанът.
	— Отговори ми, капитане. Жив ли е?
	— Да.
	— Как е?
	— Загубил е много кръв. Лекарите го наричат „кръвоизлив четвърта степен“. Вследствие от това сърцето, черният дроб и бъбреците му силно са отслабнали. Направиха му кръвопреливане, но няма какво друго да предприемат. Можем само да чакаме да оживее.
	— Да оживее? — Гласът на Робърт леко потрепери.
	— Състоянието му е стабилно, но е в безсъзнание. Все още се въздържат да го нарекат кома. Жизнените му показатели са слаби… много слаби. Държат го в реанимацията.
	Робърт закри лицето си с ръце.
	— Карлос е силен, ще оцелее — увери го капитанът.
	— Трябва да го видя.
	— Никъде няма да ходиш. Какво стана, Хънтър? За малко да изгубя двама от детективите си, а дори не знаех какво става, по дяволите.
	— А ти как мислиш, капитане? Убиецът нападна Карлос — гневно контрира Робърт.
	— Но защо? Да не би изведнъж да е решил да вдигне мизата и е започнал да убива полицаи? Това не е неговата игра.
	— Така ли мислиш? Кажи ми тогава, капитане, каква е неговата игра?
	Капитан Болтър избягваше погледа на Робърт.
	— Преследвам го от три години и единственото, което знам, е, че обича да измъчва и да убива. Няма никакво значение кого избира за жертва. Може да избере всекиго и изглежда, че Карлос е бил поредната му цел.
	— Разкажи ми какво се случи — заповяда капитанът със спокоен глас.
	Робърт разказа всичко в подробности, от обаждането на убиеца до момента, в който бе затворил очи в очакване на експлозията.
	— Защо не ми се обади? Защо не повика подкрепление?
	— Защото той ми каза да не викам никого. Нямах намерение да рискувам живота на Карлос.
	— Няма логика. Ако си го победил на негова територия, защо пак е задействал детонатора?
	Робърт поклати глава и сведе очи към пода.
	— Искал е да убие и двама ви. На всяка цена — заключи Болтър.
	— Не мисля.
	— Ако не е искал да ви убие, защо пак е задействал бомбата?
	— Улики.
	— Какво?
	— Стаята беше пълна с улики, капитане. Касетофонът, клетката, експлозивите, ключалката на вратата, инвалидната количка. Ако се бяхме добрали до всичко това, все нещо щеше да ни заведе при него. Сега, след като вдигна стаята във въздуха, нямаме нищо.
	Капитанът се намръщи скептично.
	— Кръстът нямаше да излезе от основата си, ако не беше смазан — продължи Робърт. — Стана твърде лесно. Количеството експлозив, използвано от убиеца, е само толкова, колкото да унищожи пералното помещение. Ние бяхме само на крачка от вратата. Убиецът можеше да използва по-силен експлозив, който да унищожи цялото подземие. Така нямаше да ни даде шанс да избягаме. Основната цел на взрива не беше да ни убие.
	— Значи убиецът разбира от експлозиви, така ли?
	— Поне малко.
	— Какво искаш да кажеш с „поне малко“?
	— Не вярвам бомбата да е нещо специално. Със сигурност не е професионална изработка или нещо в терористичен стил. Да, убиецът трябва да е разбирал нещо от експлозиви, за да я сглоби и да направи детонатора, но не е нужно да е експерт.
	— Откъде, по дяволите, е взел експлозивите?
	— Това е Америка, капитане — изкиска се подигравателно Робърт. — Страната, в която с пари можеш да си купиш всичко. Ако познаваш подходящите хора и имаш подходящата сума, можеш да си намериш и противовъздушно оръдие, какво остава за скромно количество експлозив за взривяването на една малка стая. Ако убиецът разбира малко от химия, може и сам да си го е направил с подръчни химикали.
	Капитанът поклати глава и замълча за няколко секунди.
	— Ще трябва да дадем обяснения за случая; както може би се досещаш. Медиите са побеснели. Експлозиви, детектив, разпънат на кръст. Навън се разиграва истински цирк и ние сме клоуните.
	Робърт не отговори. Стаята почти беше спряла да се върти и той пак се опита да седне. Краката му докоснаха пода и той изстена от болка. От новите обувки целите му стъпала бяха в мехури.
	— Къде си тръгнал? — сопна се капитанът.
	— Трябва да видя Карлос. Къде е?
	Болтър поглади мустаците си и погледна изпитателно подчинения си.
	— Казах ти вече, в интензивното е. Ела, ще те заведа.
	Когато минаваше покрай малкото огледало отляво на вратата, Робърт спря и се огледа критично. Приличаше на мъртвец. Измъченото му, бледо лице бе покрито със стотици драскотини. Очите му бяха кървясали. Долната му устна беше подута и безформена. От едната страна на устата му имаше засъхнала кръв. Като че ли се беше състарил с няколко години само за един следобед.
	— Вие трябва да сте Ана — каза той, след като влезе в Г-образното интензивно отделение.
	До леглото на Карлос седеше жена с къса черна коса. Изглеждаше подута, очите й бяха подпухнали от плач.
	— А вие сигурно сте Робърт — отговори тя със слаб, треперлив глас.
	Той се опита да се усмихне.
	— Съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства.
	Подаде й треперещата си ръка. Тя я стисна леко и очите й се напълниха със сълзи. Тримата мълчаливо загледаха безжизнения Карлос, който лежеше неподвижно под тънкото одеяло. От устата, носа и ръцете му стърчаха тръбички, свързани с два апарата. Ръцете и главата му бяха бинтовани, лицето — цялото в синини и драскотини. Отстрани равномерно пиукаше електрокардиограф и при вида му Робърт потрепери.
	Карлос изглеждаше спокоен, но уязвим. Робърт се приближи и внимателно постави дланта си върху дясната му ръка.
	— Хайде, новобранец, ще се справиш. Лесно е — прошепна. — Трудното свърши. Измъкнахме се. Победихме го. Победихме го в собствената му игра…
	Робърт подържа ръката си върху тази на Карлос, после се обърна към Ана:
	— Той е силен, ще оцелее. Сега просто спи.
	Ана мълчеше. По лицето й се стичаха сълзи. Робърт отново се обърна към леглото и се наведе над партньора си. Леко опипа врата му.
	— Хайде, той трябва да почива. Ти също — каза Болтър и тръгна към вратата.
	Робърт искаше да каже нещо на Ана, но нямаше думи. Просто последва капитана и двамата мълчаливо се върнаха в стаята му. Робърт заговори първи:
	— Нямаше белег.
	— Какво?
	— На врата на Карлос… нямаше белег. Убиецът не го е белязал.
	— Какво означава това?
	— Че не е смятал да го убие.
	— Не е смятал да го убие? Ами ако не беше натиснал вярното копче?
	Робърт не знаеше какво да отговори. Опита се да мисли, но пулсирането в главата му блокираше мозъка му. Седна на леглото и стаята отново започна да се върти пред очите му.
	— Трябва да запознаеш Мат и Дойл с материалите по случая — каза Болтър.
	— Как? Какво искаш да кажеш?
	— Трябва да те изтегля от разследването, Хънтър. Знаеш правилника. Мат и Дойл ще поемат случая. Искам да им кажеш всичко, което знаеш.
	— Майната му на правилника, капитане! Това са глупости…
	— Знаеш, че не мога да позволя да продължиш разследването. По някаква причина убиецът те преследва. Обажда ти се по телефона. Говори ти на малко име. Играе си с теб. Още малко и ще седнете да си пиете бирата заедно. Изглежда, че вече те познава твърде добре.
	— Именно. Ако ме изтеглиш от разследването, може още повече да се вбеси. Един дявол знае какво ще направи тогава.
	— Един дявол знае какво ще направи сега, Хънтър. Нямаме никаква информация за него, много добре знаеш. От три години водим това разследване и нямаме никакви следи. Може би сега имаме нужда от два свежи мозъка.
	— Имаме нужда да продължа оттам, докъдето съм стигнал. С Карлос бяхме на следа, която ще ни заведе при убиеца.
	— Чудесно. Ще разкажеш за тази следа на Мат и Дойл.
	— Това е мое разследване, мое и на Карлос.
	— Сътресение ли имаш? Да не би тази експлозия да ти е размътила мозъка? Нека да те върна към действителността — сопна се Болтър. — Карлос лежи в интензивното отделение почти в кома. Той беше разпънат на кръст, Хънтър. Имаше венец от бодлива тел. Скоро няма да може да държи химикалка, камо ли пистолет. Ти си психолог, сигурно знаеш какви травми ще трябва да преодолее, преди да се върне на работа, ако изобщо се върне. Това беше първото му разследване.
	— Мислиш ли, че не знам, капитане?
	— В момента нямаш партньор. Нямам кого другиго да ти дам, а дори да имах… нямаше да го направя.
	— Какво се случва, по дяволите, капитане?
	— Виж какво, Хънтър. Знаеш, че се доверявам на интуицията ти. През всички тези години, през които си работил в отдела, тя нито веднъж не ти е изневерявала. Ти имаш нещо като шесто чувство за тези неща, но сега не мога да те защитя.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Началниците ме притискат, от кмета до главния комисар. Искат отговори, а аз не мога да им ги дам. Сега те командват парада и аз нямам думата. Нещата са извън контрол. Вече говорят, че ще извикат на помощ ФБР. Истински късмет ще е, ако си запазя работата.
	Робърт потърка лицето си с две ръце.
	— Ако ме извадиш от разследването, ще направиш голяма грешка.
	— Е, няма да е първата в това разследване, нали?
	Вратата се отвори и дребната тъмнокоса сестра влезе.
	— Господа, това е болница, не стадион. — Обърна се към Робърт: — Може би пак трябва да ви приспя.
	— Няма да стане — възкликна той и скочи на крака. — Къде са ми дрехите?
	— Трябва да останете под наблюдение поне двайсет и четири часа — възрази сестрата и се приближи.
	— Тая няма да стане, сладурано. Дръпни се и ми покажи къде са ми дрехите.
	Тя погледна капитан Болтър, като се надяваше на подкрепа, но не я получи. Колебливо посочи малък гардероб отдясно на вратата.
	— Там са.
	— Аз ще се оправя с него — каза Болтър, като махна към вратата. Изчака, докато раздразнената сестра излезе. — Вземи си почивка, Хънтър.
	— Какво?
	— Трябва да си починеш. Искам да си вземеш отпуск, след като запознаеш Мат и Дойл с материалите по случая.
	— Отстраняваш ли ме?
	— Не, само искам да си вземеш отпуск.
	— Това разследване има нужда от мен, капитане.
	— Разследването има нужда да запознаеш с него двама нови детективи и да излезеш във ваканция. Това не е молба, Хънтър. Вземи си отпуск, влез във форма и забрави за този случай. Ти стори всичко, което можеше. След като се върнеш, ще поговорим какво ще правиш по-нататък. — Болтър спря на вратата. — На твое място бих послушал сестрата. Може би не е зле да останеш и през нощта тук.
	— И това ли е заповед? — попита Робърт, като подигравателно козирува на началника си.
	— Не, само съвет. Но се тревожа.
	— За какво?
	— За теб. Убиецът е нападнал Гарсия, сега ти си на ред.
	— Ако искаше да ме убие, вече да съм мъртъв.
	— Може би иска да те убие сега, което вероятно е причината за експлозивите в стаята. Може да му е омръзнало от игрички и сега да иска да те ликвидира.
	— Да заповяда — предизвикателно заяви Робърт.
	— О, да. Ти си човекът, който не се бои от смъртта, коравото ченге.
	Робърт сведе очи.
	— Ти не си супергерой, Хънтър. Какво ще направиш, ако убиецът е решил да те ликвидира тази нощ? Някакво тайно оръжие ли ще извадиш?
	— Защо ще ме ликвидира?
	— За да свърши онова, което е започнал.
	Робърт не знаеше какво да отговори. Сведе очи към босите си, покрити с мехури крака.
	— Знам, че си силен. Издръжлив си, но точно сега си отслабен… физически и психически. Ако той реши да те убие в близките няколко дни, ще има твърде голямо преимущество.
	Детективът трябваше да признае, че капитанът е прав. Побиха го тръпки.
	— Помисли добре, Хънтър, не бъди глупак. Ти не си свръхчовек. Прекарай нощта, тук, където има хора да те пазят.
	— Нямам нужда от бавачка, капитане — измърмори Робърт, като се приближи до прозореца.
	Капитан Болтър знаеше колко е безсмислено да се опитва да вразумява Хънтър. Беше пробвал много пъти досега. Робърт погледна към оживения болничен паркинг.
	— Колата ми. Какво стана с колата ми?
	— Закараха я в отдела. Ако искаш, мога да ти я докарам утре.
	Робърт се обърна към началника си.
	— Няма да остана тук тази нощ, капитане. Ще взема колата си на път за вкъщи.
	— Както искаш. Няма да споря с теб. Вземи си почивка утре и вдругиден. После искам да информираш Мат и Дойл.
	Болтър излезе и затръшна вратата след себе си.


	60.

	Робърт слезе от таксито и погледна сградата на отдел „Грабежи и убийства“. Цялото тяло го болеше. Нуждаеше се от почивка, но знаеше, че за нищо на света не би прекарал нощта в болничната стая.
	Започна да го измъчва чувство за вина. Трябваше да остане при Карлос, трябваше да бъде до партньора си, но каква полза щеше да има от това? „Жена му е с него — в добри ръце е“ — помисли си. Още на заранта щеше да се върне да го види.
	Замайването му бе понамаляло, но не достатъчно, за да може да кара. Може би едно силно кафе щеше да му помогне.
	Робърт остави вратата да се затвори бавно след него и огледа празния кабинет. Спря погледа си върху осеяното със снимки табло. Девет жертви го гледаха. Девет души, на които не беше успял да помогне, но с натискането на едно копче бе предотвратил увеличаването им на единайсет. Спомените от старото перално помещение се върнаха и изведнъж в стаята стана студено. Мисълта колко близо до смъртта са били двамата с Карлос го накара да потрепери. В гърлото му заседна буца.
	Бавно си приготви кафе, както го беше научил Карлос, и това събуди нов порой от спомени.
	Защо Карлос? Защо полицай? Защо беше похитил партньора му, а не него? Защо нямаше белег, защо го нямаше двойния кръст на врата? Защо? Може би Карлос не беше нарочен да умре или пък нямаше смисъл да се маркира жертвата, когато стаята така или иначе щеше да бъде унищожена от експлозията. Робърт беше сигурен, че убиецът работи по план от самото начало, и може би капитанът бе прав, може би престъпникът беше постигнал целта си и сега Робърт оставаше последното парче от мозайката.
	Наля си голяма чаша кафе и седна на бюрото си може би за последен път. Новият списък с пациенти, който бе взел сутринта, все още беше отгоре. Всеки друг ден щеше да включи компютъра си и да започне да проверява имената в полицейския архив, но днес не беше обикновен ден. Днес той бе претърпял поражение. Убиецът беше победил. Каквото и да станеше отсега нататък, дори двамата нови детективи да заловяха Ангела на смъртта, Робърт Хънтър беше загубил. Убиецът се беше оказал по-способен от него.
	Той докосна долната си устна и усети пулсирането й. Облегна се назад, подпря главата си на стола и затвори очи. Имаше нужда от почивка, но не знаеше дали ще успее да заспи. Може би беше най-добре да се напие. Това със сигурност щеше да облекчи болката му.
	Робърт разтърка слепоочията си и се замисли какво да прави сега. Имаше нужда от свеж въздух, имаше нужда да излезе. Може би да се върне в службата не беше добра идея — особено тази нощ.
	Звънът на мобилния телефон прекъсна мислите му.
	— Детектив Хънтър.
	— Робърт, Стивън се обажда.
	Беше забравил за хората, които трябваше да следят Краля. Стивън беше един от тримата в екипа, който държеше престъпния бос под двайсет и четири часово наблюдение.
	— Бога ми, Стивън! Бях забравил да отзова екипа. Можете да престанете да го следите. Това беше погрешна следа.
	— Благодаря, че ми казваш — измърмори Стивън леко раздразнено.
	— Извинявай, човече, но днес се случиха много неща. Не съм имал време да помисля.
	— Значи не те интересува какво се случва тази нощ, така ли?
	— Какво се случва тази нощ? — попита Робърт със засилен интерес.
	— Не знам точно, но е нещо голямо.


	61.

	Робърт последва указанията на Стивън и двамата се срещнаха до изоставената фабрика в Гардена.
	— Боже! Какво ти се е случило? — попита Стивън, когато видя надраното лице на колегата си.
	— Дълга история. Какво става тук?
	Стивън му подаде бинокъл.
	— Там долу, в задната част на сградата.
	Робърт погледна натам.
	— Много е тъмно. Какво трябва да гледам?
	— Близо до северната стена. Ето там — посочи Стивън.
	— Чакай… Това микробус ли е? — попита Робърт малко по-заинтригувано.
	— Микробусът на Краля. Преди около половин час пристигна с четирима от своите хора и слязоха в подземието в задната част на сградата. Носеха малък арсенал.
	Интересът на Робърт се увеличи.
	— Какво става?
	— Не знам, но разделихме екипа на две. Едните наблюдавахме Краля, а другите следяхме дясната му ръка, оная горила.
	— Да, и какво?
	— Ами през последните няколко дни се случва нещо. Усилено търсят нещо или някого. Каквото и да е, мисля, че вече го намериха.
	Робърт погледна набързо сградата. „Краля не знае, че жертвата не е Джени — помисли си. — Търсил е убиеца и може би е попаднал на следа“.
	— Къде са другите от екипа?
	— Освободих ги. Нали каза, че не искаш повече да следим приятеля ти наркопласьор. Показвам ти това, защото помислих, че може да ти е интересно. Сега и аз си тръгвам.
	— Преди това кажи къде точно отидоха.
	— Виждаш ли пътечката зад главната сграда? — Стивън отново посочи към фабриката. — Тръгни по нея. Там влязоха, но трябва да си луд, ако отидеш сам. Къде, по дяволите, е новият ти партньор?
	Робърт се поколеба, преди да отговори с не много убедителен тон:
	— След малко ще дойде.
	— Искаш ли да се обадя за подкрепления?
	— Не, ще се справим.
	Робърт знаеше, че капитан Болтър ще получи удар, ако поиска подкрепления след разговора, който бяха водили по-рано.
	— Както искаш.
	Стивън се качи в колата си и отпътува.
	— Какво правя, по дяволите? — измърмори, докато проверяваше пистолета си. — Не ти ли се събраха достатъчно опасности за един ден, Робърт?
	Извади малък фенер от жабката и тръгна към пътечката, която му беше показал Стивън.


	62.

	Робърт заобиколи зад фабриката и в задния й край видя желязна врата, скрита между растителността. Надолу към подземието водеше каменно стълбище. Той се ослуша.
	Тишина.
	Предпазливо тръгна по тъмния тунел.
	Тежката миризма на гнило и влага го задави. Уплаши се да не го чуят как кашля.
	— Какво правиш, Робърт? — прошепна сам на себе си. — Пак стара съборетина, пак влажно подземие…
	Тунелът в долната част на стълбището беше тесен, с бетонни стени и осеян с боклуци. Отвътре се чуваха гласове — гласовете на няколко души, гневни гласове. Към миризмата на гнило се прибави воня на клозет. Навсякъде пълзяха плъхове.
	— Мразя плъхове — изсъска Робърт през зъби.
	Достигна голямо кръгло помещение с полуразрушено квадратно заграждение по средата. Стените бяха целите в дупки. Гласовете идваха от тази стаичка. Робърт изключи фенера и се промъкна по-близо, като внимаваше да не се спъне в някоя от изпадалите тухли, разпилени по целия под на подземието. Заобиколи квадратната стаичка и се скри зад няколко стари торби цимент на няколко крачки от стената. Наведе се и надникна през една дупка. Забеляза някакво движение вътре, но от този ъгъл не виждаше ясно.
	Гласовете станаха по-силни. Робърт разпозна Краля:
	— Няма да ти направим нищо лошо. Дошли сме да те спасим от тези копелета. Свободна си, всичко свърши. Сега ще свалим превръзката от очите и гумата от устата ти. Не се страхувай, няма да те нараня.
	„Какво, по дяволите, става тук?“ — помисли си Робърт. Трябваше да се приближи още. Промъкна се по-близо до стената и бързо намери по-добро място, откъдето можеше да гледа през една по-голяма дупка. С лице към срещуположната стена и ръце на тила стояха трима мъже. Единият беше чисто гол, но гърбът му беше плътно покрит с татуировка, изобразяваща разпнатия Христос. Краля стоеше коленичил пред трепереща от страх млада брюнетка. Жената беше със завързани очи, запушена уста и стегната за метален стол. По тялото й висяха парцали от разкъсана мръсна черна рокля. Сутиенът й също беше разкъсан. Около зърната на гърдите й се виждаха пресни изгаряния от цигара, започваха да се образуват мехури. Краката й бяха разкрачени и вързани за стола. Вагината й бе разголена и около нея имаше още изгаряния от цигара. Косата й беше сплъстена от засъхнала кръв. Долната й устна бе подута и цепната.
	Краля посегна зад главата на жената. Превръзката падна от очите й и тя примигна бързо няколко пъти. Силната светлина я заслепи. Гумената топка, с която бе запушена устата й, беше стегната толкова силно, че ремъците се бяха впили в устните й. Тя се задави, когато Краля отпуши устата й. Наркопласьорът извади хартиена кърпичка от джоба си и избърса лицето й от остатъците от грим и засъхнала кръв. Един от хората му освободи ръцете и краката й. Жената заплака. Тялото й се тресеше при всяко изхлипване, но сега на лицето й се четеше не само страх, а и облекчение.
	— Как се казваш? — попита Краля.
	— Беки.
	— Ще се оправиш, Беки. Ще те измъкнем оттук.
	Той й помогна да се изправи, но коленете й се подвиха. Краля я задържа и я остави отново да седне на стола.
	— Спокойно… Краката ти още са слаби. Не трябва да бързаме. — Престъпният бос се обърна към един от хората си: — Намери нещо да я покрием.
	Другият мъж се огледа за някаква дреха или парцал, но не намери нищо.
	— Ето, вземи това.
	Робърт разпозна гласа на Джером от нощния клуб. Той съблече ризата си и я подаде на Краля. Широката дреха стоеше на дребничката жена като рокля.
	— Всичко ще се оправи, Беки. Страшното мина. — Изведнъж гласът на Краля придоби съвсем различен тон. — Заведи я горе, прибери я в колата и не се отделяй от нея — заповяда на някого.
	Робърт бързо се скри зад торбите с цимент. През пролуката между чувалите видя друг едър мъж да излиза от стаята с треперещата от страх жена в ръце.
	— С мен ще си в безопасност, Беки — увери я мъжагата с грижовен глас.
	Робърт изчака да изчезнат в другия край на коридора и отново се промъкна до наблюдателницата си.
	— Значи вярваш в Исус, а? — с гневен глас заговори Краля на голия мъж.
	Татуираният не отговори.
	Краля го удари в гърба с приклада на двуцевната си пушка и той се свлече на земята. По-ниският от тримата заловени мъже инстинктивно се обърна, но в този момент Джером го фрасна с автомата си „Узи“ в лицето. Кръв опръска стената. Два зъба издрънчаха на земята.
	— Кой ви поръча да снимате? — гневно изкрещя Джером.
	„Мамка му! Стивън беше прав, че имат цял арсенал“ — помисли си Робърт.
	— На колко беше това момиче, на двайсет и осем, двайсет и девет? — Краля изрита падналия мъж с все сила в корема. — Стани и се обърни, отрепко!
	Краля направи няколко крачки пред уплашените мъже.
	— Знаете ли кой съм аз?
	Въпросът увисна във въздуха. След малко най-ниският от тримата кимна.
	Краля го погледна удивено.
	— Значи знаете кой съм — продължи със спокоен глас — и въпреки това отвлякохте едно от момичетата ми, изнасилихте го, измъчвахте го и го убихте?
	Никой не отговори.
	— Това вече е феноменална глупост. Вие двамата… съблечете се! — заповяда на двамата облечени мъже.
	Те го погледнаха недоумяващо.
	— Глухи ли сте бе, кретени? Каза да се съблечете! — изкрещя Джером и удари единия, който носеше очила, в корема.
	— Абе тези пишки с лупа трябва да ги гледаш — подигра им се Краля, след като огледа голите им тела. — Нищо чудно, че мацките не ви пускат. Вържете ги за столовете, както правеха с жертвите си!
	Щрак! Зад гърба си Робърт чу познатото изщракване на полуавтоматично оръжие. След части от секундата усети студения допир на дулото в тила си.
	— Не мърдай! — заповяда някой.


	63.

	Вратата се отвори и въоръженият мъж изблъска Робърт в стаята, като държеше пистолета си допрян в тила му.
	— Намерих този боклук да се крие навън. Носеше това — каза мъжагата и хвърли пистолета, който беше взел от Робърт, на пода.
	Краля се обърна.
	— Детектив Хънтър? Каква изненада.
	— Детектив ли? — удиви се Уорън, който беше открил и заловил полицая.
	— Какво, по дяволите, ти се е случило? — попита Краля, като огледа насиненото и надрано лице на Робърт.
	— Не гледай мен, шефе — побърза да се оправдае Уорън, като вдигна ръце. — Когато го намерих, вече си беше грозен.
	Робърт се огледа. Стаята беше осветена с професионални филмови прожектори, а подът — покрит с найлони. Металният стол, на който беше вързана жената, се намираше в средата на стаята. До стената зад Краля имаше масичка с различни ножове. В единия ъгъл на статив бе монтирана полупрофесионална видеокамера, а зад нея имаше още два стола. Няколко секунди бяха достатъчни на Робърт да разбере къде е попаднал.
	— Студио за нелегални филми? Много стилно.
	— О, бързо загряваш — подсмихна се Краля. — Я чакай малко! Да не мислиш, че аз снимам тези гадости? О, не, по дяволите!
	Робърт погледна тримата голи мъже в другия край на стаята, после — съблечения до кръста Джером.
	— Да не би да прекъсвам нещо? — подигра им се, като придаде смешен носов тон на гласа си. — Малко нестандартно забавление, а?
	— О, много духовито — изръмжа Краля, като вдигна двуцевката си. — Какво, по дяволите, търсиш тук, детективе?
	— Бях в квартала. Това е едно от любимите ми места.
	— Не си в положение да се шегуваш — предупреди Джером.
	Робърт погледна тримата голи мъже.
	— Още не си отговорил на въпроса ми, детективе — настоя Краля. — Какво, по дяволите, правиш тук?
	Робърт не отговори.
	— Чакай малко. — Краля присви очи. — Хитро копеле! Искаше аз да ти свърша работата, нали?
	Джером не разбра:
	— Какво?
	— Знаел е, че ще преследвам убиеца на Джени с всички средства, затова просто е стоял и е чакал да свърша черната работа, да намеря извършителя, а той да се появи в последната минута и да обере лаврите.
	— Не беше съвсем така — оправда се Робърт.
	— Е, имам лоша новина за теб, детективе. Момичето на твоя компютърен портрет не е Джени. И не я е убил вашият маниак. Убили са я тези отрепки. — Посочи тримата голи мъже. — Изнасилили са я, измъчвали са я, гаврили са се е нея и накрая са прерязали гърлото й. Имам всичко това на филм.
	Гневът отново се върна в гласа на Краля и той с нова злоба удари татуирания мъж в слабините.
	— Завържете ги за столовете — заповяда за втори път наркопласьорът, като кимна на Уорън.
	— Вие сте полицай, направете нещо — проплака дребосъкът с очилата.
	— Млък! — изкрещя Уорън и го удари с юмрук в устата.
	— Прав е — намеси се Робърт. — Не мога да позволя да отмъщавате, както намерите за добре.
	— Не се меси, детективе. Това не е твоя работа.
	— Сега стана моя.
	Краля огледа стаята и се усмихна подигравателно:
	— Мисля, че численото превъзходство не е на твоя страна. Какво ще ни направиш?
	— Може да е повикал подкрепления, шефе — намеси се Джером.
	— Не е. Ако беше повикал, вече да са тук — отвърна Краля като погледна презрително Робърт. — Вържете ги!
	След няколко минути тримата голи мъже седяха вързани за столовете в средата на стаята.
	— Чуй ме, още не си сторил непоправимото — заговори Робърт, като пристъпи към Краля. — Нещата все още не са излезли от контрол. Нека да ги арестувам. Остави ги на правосъдието. Ще ги тикнем в затвора до края на живота им.
	— На твое място нямаше да се обаждам — предупреди Уорън, като насочи пистолета си към главата на Робърт.
	— На твое място нямаше да съм такъв грозник — контрира Робърт. — Кралю, знам, че си разстроен заради това, което са направили на Джени, но нека да решим проблема по най-правилния начин.
	Краля се изсмя:
	— Думичката „разстроен“ някак не отразява много точно настроението ми. Освен това този е правилният начин. Върни се на земята, детективе. Съдът ще им позволи да се измъкнат, знаеш го. Ще извъртят нещата с някоя процедурна хитрост, както винаги правят. Ако искаш да ги арестуваш, трябва да арестуваш и нас, а това няма да стане, сладурче. Съжалявам, Хънтър, ще се разправим с тях по нашия начин.
	— Не мога да стоя и да гледам как ги убивате.
	— Затвори си очите тогава. И без това нямаше работа тук. Тези хора отвличат, изнасилват и убиват жени за пари.
	Робърт се изсмя нервно:
	— От твоите уста звучи много назидателно.
	— О, не! Да не би да ме сравняваш с тези боклуци? Аз не принуждавам момичетата да работят за мен. Освен това не ги убивам. Така правят тези мръсници. Каквото и да казваш, това е извратено. Огледай се. Как можеш да сравняваш това с моята дейност?
	Ненадейно стената зад тях се разцепи. Висок мъж с бръсната глава и 50-калибров пистолет „Дезърт Ийгъл“ в ръка изскочи през дупката. Очите му бяха изцъклени, зениците — разширени. Изражението му бе като на луд, вманиачен да убива.
	Никой нямаше време да реагира. Сред изстрелите Робърт видя своя шанс и се хвърли на пода да търси оръжието си.
	Куршумите полетяха без цел или конкретна посока. Един от прожекторите се пръсна. Внезапната промяна на осветлението заслепи всички за части от секундата и Краля инстинктивно залегна. В стената зад него се забиха няколко куршума, пропускайки главата му на милиметри. Уорън изкрещя от болка и грамадното му тяло се стовари на пода. Той хвана лицето си с две ръце и между пръстите му потече кръв.
	Джером стоеше като безстрашен войник, готов да посрещне смъртта. Натисна спусъка на автомата си и потокът от куршуми с безупречна точност намери целта. Нападателят се сгърчи и падна по гръб в тайната стаичка. Ударната вълна на куршумите беше толкова силна, че почти отдели краката от тялото му. Той остана да лежи безжизнено на пода. Стрелбата продължи не повече от десет секунди. След като изстрелите заглъхнаха, помещението се огласи от ужасените писъци на тримата голи мъже. Като по чудо всичките бяха живи.
	— Млък! — изкрещя Джером и насочи автомата си към тях.
	— Спокойно, чернилко! — извика Краля, като насочи пушката към новооткрилата се врата. — Те не са опасни. Провери оня тип.
	Направи знак към полуобезобразения нападател.
	Уорън лежеше на пода, ръцете и ризата му бяха целите в кръв. Робърт се изправи с пистолет в ръка.
	— Всички да хвърлят оръжието!
	Краля и Джером насочиха оръжията си към него.
	— Стига глупости, детективе. В онази стая може да има още някого. Нямам какво да деля с тебе, но ако ми се изпречиш на пътя, ще те гръмна и окото ми няма да мигне. Не забравяй, че все още имаме числено превъзходство.
	Робърт остана с пистолет, насочен към Краля. Служебният му „Уидли Сървайвър“ беше модифициран със спусък двойно по-мек от нормалния. Това и фактът, че обичайното спусково съпротивление на двуцевката беше около двеста грама, означаваше, че детективът може да стреля с около секунда по-бързо от Краля. Узито на Джером беше по-голям проблем, но в момента врагът бе друг. Робърт нямаше намерение да започва нова престрелка и със сигурност не смяташе да рискува живота си заради тримата голи мръсници в стаята. Той отмести пистолета си от Краля.
	— Добре, да видим какво има там.
	— Уорън, кажи нещо. Как си? Ранен ли си? — извика Краля, без да изпуска от поглед първоначалната си цел.
	Уорън изстена като ранено животно, за да покаже, че още е жив.
	— Този е мъртъв — обяви Джером, след като провери безжизненото тяло до тайната врата.
	Краля се обърна към тримата голи пленници:
	— Има ли още някой в стаята, откъдето дойде този боклук?
	Никой не отговори.
	— Има ли още някой в стаичката? — повтори негърът, като допря дулото до главата на татуирания.
	— Не — измънка най-ниският от тримата.
	Краля кимна на Джером, който смени пълнителя на автомата си и много предпазливо влезе оттатък.
	— Чисто е — извика след няколко секунди:
	— Трябва да видя какво става с Уорън. Джером, дръж под око Хънтър.
	Джером се обърна и насочи автомата си към Робърт, който му отвърна със същото.
	Краля остави пушката на пода и изтича при Уорън.
	— Хайде, дай да видя. Мръдни си ръцете.
	Уорън плахо вдигна кървавите си ръце от лицето. Краля избърса кръвта с ризата си, за да го огледа по-внимателно. Имаше две големи драскотини — една на челото и една на лявата буза на Уорън.
	— Няма дълбока рана — установи шефът. — Не те е улучил куршум. Сигурно някоя отломка от стената те е одраскала. Ще оцелееш. — Съблече ризата си и я даде на Уорън. — Притисни с това раните.
	— Шефе, ела да видиш какво има тук!
	Нещо в гласа на Джером разтревожи Краля.
	— Какво?
	— Ела да видиш.


	64.

	Краля вдигна пушката и се приближи до Джером при тайната врата. Спря неподвижно. Внимателно огледа другото помещение.
	— Какво е това, по дяволите? — прошепна. — Хънтър, ела да видиш.
	Робърт предпазливо се приближи.
	Тайната стаичка беше в доста по-добра форма от тази, в която се намираха. Таванът бе боядисан в синьо и украсен с безброй флуоресциращи звезди. На стените имаше пъстри рисунки на дракони, магьосници, коне, джуджета… В дъното няколко полици съдържаха впечатляваща колекция от играчки — кукли, колички, герои от анимационни филми. Още играчки бяха разхвърляни по пода. Отляво на вратата имаше голямо люлеещо се конче. В единия ъгъл имаше статив с видеокамера.
	Сърцето на Робърт се сви. Той погледна смаяното лице на Краля.
	— Деца — прошепна детективът.
	Краля не можеше да откъсне очи от украсата на стаята. След половин минута най-после погледна Робърт.
	— Деца ли? — гласът му заглъхна. — Деца! — изкрещя и скочи обратно в първата стая. Вече не можеше да сдържа гнева си.
	— Това е извратено, човече — измърмори Джером.
	— И с деца ли се гаврите? — изрева Краля, като застана пред тримата вързани мъже. — Как може да има такива изроди?
	Тримата мълчаха. Не смееха да го погледнат.
	Робърт почувства, че негърът губи самообладание.
	— Успокой се, Кралю. Не прави нищо, за което ще съжаляваш.
	— Да съжалявам ли? — изсмя се Краля. — Видя ли онази стая? Деца, Хънтър. Те изнасилват деца! Един Господ знае колко са убили и колко малки са били. Както и да го гледаш, това е нечовешко. — Посочи тримата пленници. — Дори да ги арестуваш и да ги осъдят, а знаеш, че това е малко вероятно, знаеш ли какво ще стане? Ще се излежават в затвора и ще се присмиват на системата. Това ли наричаш правосъдие?
	Робърт не отговори.
	— Аз съм израснал по тези улици, Хънтър. Цял живот имам работа с отрепки. Ако съм научил нещо в този живот, то е, че има само един начин да се разправяш с такива хора. Повечето отрепки не се страхуват от полицията. Не се страхуват от затвора. Той им е като дом. Но напълват гащите, ако законът на улицата почука на вратата им. Тук ние сме съдебни заседатели, съдия и палач. Това не засяга нито теб, нито съдебната система. Тези копелета ще си платят за онова, което са сторили на Джени, и ти няма да ми попречиш.
	Гласът на Краля потрепери почти недоловимо, но това не убягна на Робърт. В него имаше повече от обикновен гняв. Робърт беше прав. За Краля Джени беше нещо повече от обикновено работещо момиче.
	Робърт не искаше да го признае, но Краля беше прав. Ако арестуваше тримата, нямаше да успее да обясни защо го е направил без съдебна заповед. Нямаше как да обясни откъде се е взело надупченото от куршуми тяло на земята. Само тези две основания бяха достатъчни дори за студент по право, за да оправдае тези отрепки. Колко пъти Робърт беше арестувал някой мръсник и само след няколко седмици отново го виждаше на улицата? Правосъдието не е безгрешно. Тези трима мъже заслужаваха да бъдат наказани за делата си, но Робърт с нищо не можеше да докаже, че са замесени в смъртта на Джени или в заснемането на филми, документиращи такива убийства. Нито Краля, нито някой от хората му щяха да свидетелстват. По-скоро Елвис щеше да се окаже жив, отколкото тези негодници да влязат в затвора. Робърт се обърна към тримата мъже, завързани за столовете. Гледаха го с нагли усмивчици, знаеха, че трябва да ги арестува, да спази процедурата, нали това беше задължението на всеки полицай? Вината им беше толкова очевидна, че на Робърт му се повдигаше от тях, но в съда това не означаваше нищо. Без доказателства най-вероятно щяха да излязат на свобода.
	— Искам отговор, Хънтър — със суров глас каза Краля.
	Робърт беше уморен. Бе преживял достатъчно. Никой не знаеше, че е тук. Този случай нямаше нищо общо с Ангела на смъртта. Това беше проблем само на Краля.
	— Майната й на процедурата — прошепна Робърт. — Не съм бил тук.
	Краля кимна кратко. Робърт прибра пистолета си и мълчаливо тръгна към вратата.
	— Чакайте! — изкрещя татуираният. — Не можете да си тръгнете! Ами нашите човешки права?
	— Права ли? — изсмя се Краля. — Ще ви дам аз едни права… правото да умрете!
	— Какво ще правим с това място… и с тях? — попита Джером, като кимна към пленниците в първата стая.
	— Запалете сградата, но тези тримата ще ги вземем с нас. Трябва да ни кажат името на шефа си.
	— Ами ако не искат да говорят?
	— О, ще проговорят, гарантирам. Щом си падат по садомазохистични удоволствия, ние ще им ги осигурим… в продължение на десет дни.
	Зловещата усмивка на Краля накара Джером да потрепери.
	Отново в колата, Робърт погледна треперещите си ръце и се опита да преодолее неловкото чувство, което изпитваше. Той трябваше, да брани закона, а току-що бе пренебрегнал това свое задължение. Сърцето му подсказваше, че е постъпил правилно, но съвестта му не беше съгласна. Думите на Краля още звучаха в ушите му. „Тук ние сме съдебни заседатели, съдия и палач“. Изведнъж Робърт затаи дъх.
	— Това е! — прошепна с треперещ глас. — Ето откъде го познавам!


	65.

	С разтуптяно сърце Робърт се върна в отдела колкото можеше по-бързо. Трябваше да провери в архива.
	Беше доволен, че кабинетът му е на друг етаж, а не в общото оперативно помещение. Искаше да остане сам. Заключи вратата и пусна компютъра си.
	— Дано да съм прав… дано… — измърмори сам на себе си, когато отвори електронния архив на Калифорнийския отдел по правосъдие.
	Бързо въведе името, от което се интересуваше, избра критериите за търсене и натисна бутона „Търси“. Докато програмата изпълняваше командата, той тревожно следеше малката точка, обикаляща напред-назад върху екрана. Секундите му се сториха часове.
	— Хайде…
	Стана и закрачи нервно пред бюрото. След две минути точката спря да се движи и на монитора се появи съобщение: „Няма съвпадения“.
	— Мамка му!
	Отново опита. Този път се върна няколко години назад. Знаеше, че е прав, знаеше, че това трябва да е отговорът.
	Познатата точка отново започна да обикаля, екрана. Робърт пак закрачи из стаята. Безпокойството му растеше. Спря пред корковото табло и загледа снимките. Знаеше, че отговорът е там, трябваше да е там.
	Точката, която означаваше, че търсенето тече, отново спря и този път на екрана излязоха данни. Той намери каквото търсеше и се намръщи.
	— Стига бе!
	Робърт седна и се замисли какво да прави.
	— Родословните дървета! Родословието на жертвите!
	При първоначалното разследване двамата със Скот бяха опитали всичко, за което се бяха сетили, за да намерят връзка между жертвите. Дори бяха проследили родословните дървета на някои от тях. Данните бяха някъде там. Той разрови планината от папки с документи от старото разследване на бюрото си.
	— Ето го! — Прегледа списъка, който извади. — Това е!
	Върна се на компютъра и въведе още едно име. След конкретизирането на критериите за търсене резултатът излезе почти мигновено.
	Още едно съвпадение… после още едно.
	Робърт разтърка уморените си очи. Цялото тяло го болеше, но новото откритие му даваше енергия. Не можеше да намери връзка между жертвите, но вече знаеше защо.
	— Как може да не сме забелязали преди? — запита се и се удари по челото с юмрук.
	Знаеше как. Връзката беше едно старо разследване, отпреди няколко години. Разследване, в което той бе арестувал заподозрения. Връзките между жертвите бяха неясни и се преплитаха понякога три поколения назад в родословните дървета. Някои дори нямаха близки. Без подсказване никога нямаше да се досети. Без Краля никога нямаше да му хрумне.
	Робърт отново закрачи из стаята и спря пред бюрото на Карлос. Мъка стегна гърлото му. Партньорът му лежеше в болницата почти в кома, а той нямаше как да му помогне. Спомни си тъжните очи на Ана. Как седеше до леглото на съпруга си и чакаше някакъв признак на живот. Няма по-силна любов от съпружеската, помисли си Робърт. Изведнъж го побиха тръпки.
	— Мамка му!
	Изтича при компютъра и в продължение на цял час трескаво изчете всяка страница информация на екрана с нарастващо удивление. Постепенно всичко си дойде на мястото.
	Документите за арест… татуировките. Бързо отвори архива на отдела и намери една стара преписка.
	— Не… може… да… бъде… — изрече насечено.
	Обхвана го смесица от възбуда и страх. Изведнъж си спомни онова, което беше видял само преди няколко седмици, и стомахът му се сви.
	— Колко сме били слепи — измърмори, преди да въведе едно последно търсене в компютъра.
	Име, което можеше да свърже всички останали. По-малко от минута му беше достатъчна, за да го намери.
	— През цялото време е било пред очите ми — прошепна, като се взираше в екрана. — Отговорът е бил пред очите ми.
	Нуждаеше се от още едно потвърждение и то можеше да дойде от полицейското управление на Сан Франциско. Свърза се с лейтенант Морис и след кратък разговор зачака нетърпеливо колегата му да изпрати искания доклад за арест по факса. След половин час, когато документът се получи, Робърт го загледа мълчаливо. Умът му отказваше да осмисли истината. Снимката беше стара, но нямаше съмнение — той познаваше този човек.
	Доказателства. Това се търсеше във всяко разследване, а Робърт нямаше никакви. Нямаше начин да свърже човека от снимката с никое от убийствата. Колкото и да беше убеден, без улики нищо нямаше да постигне. Той още веднъж погледна часовника си, преди да вдигне телефона и да проведе един последен разговор.


	66.

	Робърт караше бавно, без да обръща внимание на другите шофьори, които го задминаваха и ругаеха. Спря пред апартамента си и остана седнал, облегнал глава на волана за няколко минути. Главоболието му се беше засилило и той знаеше, че хапчетата няма да го облекчат. Преди да слезе, провери мобилния си телефон за съобщения и пропуснати повиквания. Нямаше, точно както беше очаквал. Бе инструктирал всички в болницата да му се обадят, щом Карлос дойде в съзнание, но нещо му подсказваше, че това няма да стане тази нощ.
	Влезе в празния апартамент и затвори вратата. Облегна измъченото си тяло на нея. Покъртителната пустота на хола го натъжи още повече.
	Полузамаян, влезе в кухнята. Стори му се, че нещо е променено. Не можеше да определи какво, но натрапчивото чувство остана. Огледа се още веднъж, но всичко изглеждаше така, както го беше оставил. Тръсна глава, за да пропъди странното чувство, и го отдаде на умората. Копнееше за един топъл душ. Това щеше да облекчи мускулите му, но преди това имаше нещо по-важно. Най-напред трябваше да пийне едно уиски.
	Робърт загледа бутилките в барчето и се опита да вземе решение. Накрая избра едно от най-силните — 30-годишно „Абърлър“. Сипа си половин чаша й не сложи лед. „Колкото по-силно, толкова по-добре“ — помисли си и се отпусна върху вехтия диван. Алкохолът му вля сили. Течността защипа драскотините върху устните му, но това му достави удоволствие — приятна болка.
	Облегна главата си назад, но положи усилие да не затвори очи. Боеше се от сцените, които се криеха зад клепачите му.
	Странното чувство, че нещо е променено, което беше изпитал в кухнята, се засили в хола. Като че ли някой беше влизал в апартамента му. Той стана и отиде при прозореца. Навън улицата беше пуста. Обърна се отново с лице към празния хол. Нещо не беше наред, чувстваше го. Бавно обиколи стаята, но всичко си изглеждаше на мястото.
	— Сигурно полудявам — прошепна си сам и отпи глътка уиски.
	Отново погледна мобилния си телефон и натисна няколко копчета, за да се увери, че работи. Върна се в кухнята, остави чашата на масата и седна. Погледна листчетата за припомняне, които закачваше на една дъсчица до хладилника, и се вцепени. Обхвана го страх. Бележката с номера на Изабела я нямаше. Някой я беше взел.
	— По дяволите!
	Бързо посегна към телефона, но преди да го достигне, помещението се завъртя пред очите му. Опита се да се хване за плота, за да се задържи. Краката му омекнаха. Замига енергично, за да проясни зрението си, но всичко беше замъглено. Объркано погледна чашата. „Някой е идвал“ — помисли си. Преди да падне на пода, пред премрежения му поглед се появи тъмен силует.


	67.

	Бавно отвори очи, но напразно. Тъмнината беше непрогледна. Виеше му се свят. Веществото, което бяха сипали в уискито му, го бе изкарало от строя за броени минути. Първото, което осъзна, беше, че е седнал на неудобен стол. Ръцете му бяха вързани зад гърба, краката — за стола. Опита се да се освободи, но усилията му бяха напразни. Тялото го болеше още повече, но беше сигурен, че няма счупени кости — поне засега. Изпитваше жажда — адска жажда.
	Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Бавно и болезнено започна да си спомня какво се беше случило. Спомни си странното чувство. Спомни си как бе обиколил хола и кухнята, за да открие какво не си е на мястото, но трябваше да претърси целия апартамент и не за разместени предмети, а за скрит човек. Опита се да се успокои и изпита странно познато чувство. Огледа се в тъмното и макар че не виждаше нищо, разбра къде се намира. Беше все още в апартамента си. Седеше в хола.
	Отново се опита да помръдне, но ръцете и краката му бяха вързани много стегнато. Опита се да изкрещи, обаче не успя да издаде звук. Изненада се колко немощен се чувства. Изведнъж усети смразяващо присъствие зад гърба си.
	— Чувам, че си буден.
	Същият металически глас, който го измъчваше от три години, прокънтя в стаята и го накара да застине. Идваше зад него, от някакъв високоговорител. Робърт се почувства странно. Най-накрая се беше срещнал с убиеца. Ангела на смъртта.
	Опита се да се обърне, завъртя главата си максимално, но в мрака не можа да види нищо.
	— Не бързай, Робърт. Това е последната глава. Поне за тебе. Всичко ще свърши тази нощ. Тук. Ти си последният.
	Последният. Разкритията, които Робърт бе направил в кабинета си, се потвърждаваха. Всичко това беше за отмъщение.
	Изведнъж чу подрънкване на метал. Хирургически инструменти може би. Инстинктивно тялото му се вцепени от страх, но той си наложи да запази спокойствие.
	Робърт разбираше психологията на убийците, особено на серийните. Онова, което искат най-много от всичко, е да бъдат разбрани. За тях убийствата имат смисъл, те гонят някаква цел и искат жертвите им да знаят, че не умират случайно. Преди убийството винаги има обяснение.
	— Тази нощ ще платиш за онова, което направи.
	Тези последни думи накараха Робърт да подскочи. Гласът зад него беше силен и ясен, не металически; не изопачен от устройството за замаскиране. Нямаше нужда да напряга паметта си, нямаше нужда да се замисля. Той познаваше този глас, познаваше го много добре. Изведнъж мракът изчезна. Робърт стисна очи и назъбени светли кръгове замъглиха зрението му. Зениците му се свиха, за да се нагодят към ярката светлина. Когато погледът му се проясни, той видя пред себе си познато лице.


	68.

	Докато погледът му се проясни, мина цяла вечност, но щом очите му отново бяха в състояние да фокусират, той се увери, че е бил прав. Странно, но още не искаше да повярва. Втренчи се в човека пред себе си.
	— По изражението ти личи, че си изненадан.
	Гласът й беше нежен, както винаги досега. Беше се надявал, че греши, но сега, когато я виждаше пред себе си, всичко си идваше на място. Успя да прошепне само една дума:
	— Изабела.
	Тя се усмихна. Същата усмивка, която беше виждал много пъти, но сега в нея имаше и нещо друго, нещо, което никога не бе показвала. Скрита заплаха.
	— Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш.
	Италианският й акцент бе изчезнал.
	Робърт запази спокойно изражение. Мозъкът му най-после бе подредил и последните части на пъзела.
	— Заслужаваш „Оскар“. Италианският ти акцент беше безупречен.
	Тя се поклони, сякаш приемаше комплимент.
	— Трикът с обаждането в ресторанта също беше хитър. Идеалното алиби — отбеляза Робърт, като си спомни обаждането от убиеца, докато обядваха първия път в ресторанта. — Предварително записано обаждане с таймер. Лесно и много ефикасно.
	На устата й се изписа тънка усмивка.
	— Позволи ми да се представя…
	— Бренда… — прекъсна я с пресипнал глас Робърт. — Бренда Спенсър… Сестрата на Джон Спенсър, музикалния продуцент.
	Тя го погледна изненадано и леко смутено.
	— Доктор Бренда Спенсър, ако нямаш нищо против — поправи го.
	— Доктор по медицина.
	— За да сме по-точни… хирург.
	На лицето й се изписа нова злорада усмивка.
	— Всичко това е било отмъщение за смъртта на брат ти, нали? — попита Робърт, макар че вече знаеше отговора.
	— Много добре, Робърт — похвали го тя и заръкопляска ентусиазирано като дете при вида на неочакван нов подарък.
	Настъпи зловеща тишина, която се проточи сякаш цяла вечност.
	— Той се самоуби — каза след малко Робърт.
	— Самоуби се, защото вие не си свършихте шибаната работа! — Гневът в гласа й беше ясно доловим. — Да защитавате и служите, каква смешка! Той беше невинен, знаеш много добре. — Замълча за момент, за да придаде тежест на думите си. — Колко пъти ти е казвал, че никога не би наранил Линда? Той я обичаше с любов, която никога няма да разбереш. — Спря за секунда, за да възвърне самообладанието си. — Ти си го разпитвал. Знаел си, че е невинен, но въпреки това ги остави да го осъдят.
	— Не зависеше от мен. Показанията ми нямаха никаква тежест, нямах доказателства, че е невинен. Нищо не можех да направя без доказателства.
	— Ако бяхте водили разследването, както трябва, щяхте да заловите истинския убиец по-рано, преди брат ми да превърти, преди да се обеси. Но вие спряхте да търсите.
	— Не можеш да обвиняваш полицията за самоубийството на брат си. Рано или късно щяхме да хванем истинския убиец и той щеше да излезе на свобода.
	— Не, нямаше. — В гласа й отново прозвуча гняв. — Как щяхте да хванете истинския убиец, като не го търсехте? Бяхте зарязали разследването, защото първоначалните повърхностни улики сочеха към Джон и това устройваше теб и партньора ти. Поредният разплетен случай на звездния екип. Пак получихте похвала, а само това ви интересуваше. Той беше осъден за убийство, Робърт. Получи смъртна присъда за нещо, което не беше извършил. Никой дори за момент не допусна, че може да е невинен, никой, включително тези жалки мекотели, наречени съдебни заседатели. Обявихте брат ми за чудовище. — Тя замълча и си пое дълбоко дъх. — Изгубих цялото си семейство заради теб, партньора ти и онези шибани, безполезни, жалки човечета. Нямаше да видят истината, дори да танцуваше гола пред тях.
	Очите й горяха от гняв. Робърт я погледна озадачено.
	— Двайсет дни след самоубийството на брат ми мама почина от мъка. Знаеш ли какво е това?
	Робърт не отговори.
	— Спря да се храни, не говореше, не се движеше. Само седеше в стаята си със снимка на Джон в скута и гледаше прозореца. По лицето й течаха сълзи, докато очите й пресъхнаха. Мъката разяждаше сърцето й отвътре и тя беше твърде слаба, за да се справи.
	Робърт мълчеше. Следеше с поглед Бренда, която бавно крачеше из стаята.
	— И това не беше всичко — продължи тя с мрачен глас. — Трийсет и пет години, Робърт. Родителите ми бяха женени от трийсет и пет години. След като изгуби сина и жена си за толкова кратко време, баща ми бе сломен от безкрайна скръб.
	Робърт вече се досещаше какво е станало.
	— Двайсет и два дни след погребението на майка ми, след като истинският убиец най-сетне беше заловен, баща ми не издържа на депресията и последва пътя на брат ми. Аз останах сама… отново.
	Робърт я наблюдава известно време. Гневът й беше почти осезаем.
	— Затова реши да отмъстиш на съдебните заседатели — отбеляза след малко с все още немощен глас.
	— Най-после се досети — усмихна се тя. — Доста трудно ти беше. Може би великият Робърт Хънтър не е чак толкова велик.
	— Само че не уби самите съдебни заседатели, а някои от любимите им хора — добави той.
	— Не е ли сладко отмъщение? — каза тя със смразяващо небрежна усмивка. — Око за око, Робърт. Те получиха онова, което бяха причинили на мен. Главоболие, самота, пустота, тъга. Исках да изпитат толкова голяма мъка, че ежедневният им живот да се превърне в борба.
	Не всички жертви бяха пряко свързани с някой от съдебните заседатели в делото срещу Джон Спенсър, но причината беше ясна. Някои от тях бяха любовници. Тайни любовници, незаконни афери, дори хомосексуални авантюри. Скрити връзки, които нямаше как да бъдат проследени до някого от съдебните заседатели. Но въпреки това любими хора.
	— Посветих живота си в търсене на най-подходящите. Най-обичаните. Внимателно ги следях. Изучавах навиците им. Открих всичко за тях. Любими места. Тайни от миналото им. Участвах дори в сексуални оргии, за да се доближа до тях, и признавам, да гледам как съдебните заседатели страдат след всяко ново убийство, ме изпълваше с енергия.
	Робърт я погледна тревожно.
	— О, да, наблюдавах ги внимателно след всяко убийство — обясни тя. — Исках да видя как страдат, болката им ми даваше сили. — Замълча за момент.
	— Трима от тях се самоубиха, знаеше ли? Не можаха да понесат мъката. Не издържаха, също както родителите ми. — Бренда се изсмя зловещо. — Само за да докажа колко некадърни са ченгетата, оставях улика върху всяка от жертвите и въпреки това не ме разкрихте.
	— Двойният кръст на тила на всяка жертва.
	Тя кимна злорадо.
	— Като татуировката, която брат ти е имал на врата? — добави Робърт.
	Бренда го изгледа изненадано.
	— След като разбрах за съдебните заседатели, проверих досието на брат ти. Спомних си, че в доклада за арестуването му в графата за отличителни белези бяха записани няколко татуировки, но арестувалият го полицай не ги беше описал подробно. Наложи се да проверя в доклада от аутопсията, за да разбера какви са били. Една от тях е била двоен кръст в задната част на врата. Ти си белязвала жертвите си със символа на брат си.
	— Какъв умник си бил! Аз лично татуирах двойния кръст на врата на брат ми — гордо заяви тя. — Джон обичаше болката.
	Робърт потрепери, сякаш в стаята изведнъж стана по-студено. Самодоволството в гласа на Бренда, когато разказваше как е причинила болка на брат си, беше смразяващо.
	— Защо натопи Майк Фарлоу? Той нямаше нищо общо с процеса срещу брат ти — попита Робърт, опитвайки се да попълни празнотите, за които все още нямаше обяснение.
	— Той винаги е бил част от плана — небрежно отвърна Бренда. — Смятах да улича някого, достатъчно подозрителен, след последното убийство и разследването да приключи. Случаят щеше да бъде решен и всички щяха да са доволни. За съжаление обаче изникна малък проблем. Наложи се да ускоря нещата.
	— Седмата жертва! — досети се Робърт.
	— Охо. Много си умен — престори се на впечатлена Бренда.
	Майк Фарлоу бе арестуван наскоро след откриването на седмата жертва. Амбициозна млада адвокатка, дъщеря на един от съдебните заседатели. Това беше най-близката връзка между жертва и участник в процеса. При малко повече време Робърт и Скот със сигурност щяха да открият този факт, но защо да търсят връзки между жертвите, когато имаха самопризнанията на арестувания убиец? След залавянето на Майк разследването, бе спряно.
	— Тя трябваше да бъде последната ми жертва — изсумтя Бренда. — Само че кой да знае, че имала добра визуална памет? Беше ме запомнила от съдебната зала и ме позна още при първата ни среща. Дори помнеше с какви дрехи съм била. Превърна се в непосредствена заплаха и нямах друг избор, освен да я преместя нагоре в списъка. След това ми трябваше време, за да реорганизирам плана. Майк беше лесен. Превъртял педофил, който бе превърнал Ангела на смъртта в свой идол. Видях го да проповядва по улиците малко след като очистих, оня лайнян адвокат.
	„Петата жертва“ — помисли си Робърт.
	— Подготвях Майк месеци наред, подавах му необходимата информация. Само колкото да звучи убедително. Знаех, че е готов. — Тя сви рамене. — Все пак не съм се надявала на самопризнания, това беше бонус. Така разследването съвсем замря. Точно каквото ми трябваше. Арестуването му обаче ми даде достъп до друг човек от списъка. Един от главните виновници за страданията ми… глупавият ти партньор.
	Очите на Робърт се изпълниха с ужас.
	— О, забравих — добави тя с ледена усмивка. — Не знаеше, че и това е мое дело, нали?
	— Кое е твое дело? — с треперещ глас попита Робърт.
	— Онази малка експлозия на яхтата.
	Стомахът на Робърт се сви.
	— След края на случая „Ангел на смъртта“ вие с партньора ти, обяснимо, решихте да си починете. Съвсем оправдано след такова дълго разследване. Достатъчно беше да го последвам.
	Бренда замълча и загледа Робърт, който се опитваше да преодолее внезапно обхваналото го чувство на вина.
	— Знаеш ли, сами ме поканиха на яхтата. Винаги можеш да разчиташ на полицай да помогне на човек, изпаднал в беда, особено ако е жена. След като попаднах на борда, убийството беше детска игра. Вързах го точно както си ти сега, и го накарах да гледа. Да гледа как прерязвам гърлото на онази кучка, жена му. — Остана мълчаливо втренчена в Робърт няколко секунди, за да се наслади на болката му. — Ах, да. Знаех, че е единствената ти братовчедка. Това ми достави още по-голямо удоволствие.
	На Робърт започна да му се гади, усети горчив вкус в устата си.
	— Той ме молеше да я пощадя. Предлагаше ми своя живот в замяна на нейния. Най-висшата любовна саможертва, но тази сделка не ме устройваше. Така или иначе, животът му беше в ръцете ми. — Бренда направи кратка пауза, преди да продължи. — Тя умря бавно, докато той плачеше като малко дете. Не го убих веднага. Оставих го няколко часа да се пържи в болката от смъртта й. След това оставаше само да докарам няколко туби с гориво от моята яхта, да предизвикам малък теч, да заредя часовниковите механизми и… _бум_! Огънят унищожи всички улики, които евентуално бях забравила.
	Самодоволството в гласа й беше смразяващо.
	— Удоволствието от това изживяване можеше да се сравнява само с това да те гледам как потъваш към дъното. Беше прекрасно. След смъртта им очаквах и ти да ги последваш. Смятах, че няма да издържиш и ще си пръснеш мозъка. Почти го беше направил.
	Робърт нямаше думи да отговори.
	— После обаче ти дадоха нов партньор и ти като че ли започна да се съвземаш. Имах още двама в списъка, ако не броим теб, затова реших отново да си поиграем. — Бренда прокара небрежно пръсти през косата си. — Ти се оказа костелив орех. Истински самотник. Без жена, без приятелка, без деца, без любовница, без близки. Затова създадох Изабела. Курвата, която да те забърше в някой пропаднал бар. Онази, която ще те накара да се влюбиш.
	Арогантността й беше колосална.
	— Имаш ли представа какво е да спиш с някого, когото мразиш? Да му позволяваш да те докосва, да те целува? — Тя направи гримаса на отвращение. — Всяка секунда, в която бях с теб, ме караше да настръхвам. Всеки път, когато ме докоснеше, се чувствах омърсена. Всеки път, когато си тръгнеше, трябваше да се мия с часове, търках кожата си до червено. — Усмихна се цинично. — Според плана трябваше да се влюбиш в нея. За нея трябваше да рискуваш живота си. Тя трябваше да разбие сърцето ти, преди да те убие. Виждаш ли каква ирония, Робърт?
	Той не каза нищо, остана втренчен в нея.
	— Само че ти бягаше от любовта като дявол от тамян — продължи Бренда със спокоен глас. — Не успя да видиш в нея жената на живота си. Нима беше прекалено добър за нея? Така ли си мислеше? Робърт Хънтър беше прекалено добър за малката, крехка Изабела?
	Тя се намуси като обидено дете.
	— Времето ми изтичаше — продължи след малко. — Трябваше да променя плана. Да намеря някого, който да заеме мястото на Изабела. Някой, когото обичаш повече от себе си, но такъв няма, нали Робърт? Най-близкият ти човек беше новият ти партньор, затова избрах него. Трябваше да действам бързо.
	Робърт се замисли за Карлос, който лежеше в безсъзнание в болницата. Единствената му вина беше, че го бяха назначили за партньор на Робърт.
	— Трябва да призная, че имах известни резерви. Съмнявах се, че ще рискуваш живота си за него. Не очаквах, че си способен на такова нещо. Мислех, че ще си тръгнеш и ще го оставиш да умре сам. — Бренда сви рамене. — Робърт мъченикът, а? Каква смешка!
	Той я гледаше внимателно, анализираше движенията й. Тя изглеждаше възбудена.
	— Но ти някак успя да изпревариш брояча на два пъти и пак да спасиш партньора си. Добре се справи, но нима си мислеше, че ще ме победиш? — попита тя с насмешлива усмивка. Наведе се и се втренчи в очите му. — Не можеш да ме победиш, Робърт. Аз съм по-добра от теб. По-умна. По-бърза съм и не правя грешки. Не можеш да се бориш с мен. Планът ми беше съвършен. Аз съм съвършена.
	Тя мина зад стола и Робърт я изгуби от поглед. Зад него се чу шум от острене на нож и сърцето му се разтуптя уплашено. Времето му беше изтекло. Бренда се готвеше за последното си убийство.


	69.

	— Време е най-сетне да платиш за това, което направи. За некадърността си, за всички мъки, които ми причини, Робърт. Предполагам, че имам на разположение два дни сама с теб. След случилото се днес капитанът сигурно ти е казал да си вземеш почивка. Никой не очаква да му се обадиш. Партньорът ти е извън строя. Никой няма да забележи, че те няма, Робърт. Когато дойдат да те търсят…
	Тя не довърши изречението. Неочаквано сграбчи косата му със страшна сила. Рязко наведе главата му напред. Той се опита да се съпротивлява, но нямаше сили. Допирът на острието в кожата на врата му бе като от парче лед, после го преряза болка като изгаряне от вулканична лава. Острието не се заби дълбоко. Само колкото да остави белег върху кожата.
	„Двойният кръст — помисли си Робърт. — Белегът на смъртта“.
	— Чакай… — извика. Гласът му беше немощен, гърлото му гореше. — Не искаш ли да разбереш къде ти е грешката? Не искаш ли да разбереш как ще се провалиш?
	Острието се вдигна от врата му. Налудничавият й смях проехтя в малкия хол.
	— Ти дори не умееш да блъфираш, Робърт. Никъде нямам грешка. Никъде не съм оставила улики. Планът ми винаги е бил безупречен — надменно заяви тя. — Мисля, че започваш да бълнуваш. Нека ти обясня как стоят нещата. Ти си вързан, сам, безпомощен като ранено животно. Аз държа ножа, а ти твърдиш, че ще се проваля.
	— Почти си права — каза Робърт, като отново вдигна главата си. Раната на врата му го болеше. — Но преди да тръгна насам, когато разбрах за твоето отмъщение, за съдебните заседатели, за истинската ти самоличност, установих, че днес е и рожденият ден на брат ти.
	Бренда беше заобиколила стола и сега отново стоеше пред Робърт. В ръката й проблясваше острие. В очите й се четеше любопитство.
	— Досетих се, че така си го замислила — продължи Робърт. — Кулминацията на отмъщението да е на рождения ден на брат ти. Идеалният завършек.
	— Много добре, Робърт — изръкопляска тя. — Жалко, че започна да вършиш работата си на детектив едва в деня на смъртта си.
	— Затова… — побърза да добави Робърт, — преди да тръгна от службата, се обадих на капитана, разказах му какво съм открил и той изпрати екип да ме следи.
	Бренда се намръщи. Върху лицето й се прокрадна следа на съмнение.
	— Когато се прибрах, забелязах, че нещо не е наред. Досетих се, че някой е идвал. Ти знаеше, че вечер обичам да си пийвам, затова си сипала приспивателно във всички бутилки уиски, които имам, в случай че се колебая кое да избера. Но трябваше да ги подредиш в правилния ред.
	Бренда погледна за момент към минибара.
	— Те от години стоят подредени по един и същи начин. Никога не ги размествам.
	— Ако си знаел, че в бутилките има приспивателно, защо пи? — попита тя надменно.
	— Защото знаех, че няма да ме отровиш. Не е в твоя стил. Не би било отмъщение, ако не разбера защо.
	Робърт усети, че Бренда започва да се изнервя. Сърцето му биеше силно, но гласът му остана спокоен.
	— Знаех, че си в апартамента ми, чувствах присъствието ти. Знаех, че ме наблюдаваш, затова натиснах няколко копчета, като се престорих, че проверявам текстовите си съобщения. Всъщност набрах номера на капитана. Ако погледнеш в джоба ми, ще видиш, че телефонът ми още е включен. Ако погледнеш през прозореца, ще видиш, че сградата е обградена. Не можеш да се измъкнеш оттук. Играта свърши.
	Тя погледна прозореца зад Робърт. На лицето й се изписа тревога. Сега си даваше сметка, че го е подценила.
	— Блъфираш — заяви с изнервен глас.
	— Погледни през прозореца — спокойно отвърна той.
	Тя не помръдна. Ръката й трепереше от възбуда.
	— Нищо не е свършило — изкрещя гневно и отново заобиколи стола отзад.
	Внезапно вратата се отвори с трясък. От счупените панти се разхвърчаха трески. За части от секундата в стаята нахълтаха трима полицаи от специалния отряд. Трите червени точки от лазерните им мерници спряха върху гърдите на Бренда.
	— Хвърли ножа! Хвърли го! — изкрещя единият, но Бренда беше застанала зад Робърт.
	Коленичи и по-голямата част от тялото й се скри зад него. Хвана ножа с две ръце и допря острието хоризонтално пред гърлото на Робърт.
	— Хвърли ножа! — отново заповяда полицаят.
	— Чакайте… — извика Робърт.
	Беше разбрал целта й. Бренда беше застанала така, че тежестта на тялото й да бъде назад. При това положение на острието, ако паднеше назад, направо щеше да обезглави Робърт. Ако тя умреше, той също умираше.
	— Свалете оръжията.
	— Не може, сър — отвърна веднага полицаят.
	Робърт знаеше, че няма да се откажат. Те живееха за такива моменти.
	— Изабела, чуй ме… — прошепна. Не искаше да я нарича с истинското й име. Надяваше се, че нещо от Изабела е останало в нея. — Тези момчета не се боят да натиснат спусъка. Няма да се поколебаят да те застрелят. Няма да се поколебаят да застрелят мен, ако така ще те заловят.
	Говореше колкото можеше по-спокойно. Той разбираше от стресови ситуации. Знаеше, че хората реагират толкова по-агресивно, колкото по-напрегната е обстановката около тях.
	— Моля те, нека всичко свърши дотук. Има хора, които ще ти помогнат, хора, които искат да ти помогнат. Разбирам през какви мъки си преминала, но не е нужно мъката да продължава.
	— Никога няма да разбереш мъката ми.
	— Разбирам я. Ти видя сама. След като изгубих партньора и единствената си братовчедка, болката почти ме изяде жив. Аз достигнах дъното, но не останах там. Дай ни шанс да ти помогнем.
	— Искаш да ми помогнеш? — с малко по-мек глас попита тя.
	— Да, позволи ми да ти помогна. Моля те.
	— Както помогна на партньора си днес?
	Италианският й акцент отново се върна.
	— Да… както помогнах на Карлос.
	В гласа на Робърт нямаше и следа от колебание. Той почувства как острието се притиска малко по-силно в гърлото му и започва да се забива в кожата.
	— Би ли направил същото за мен, Робърт? — прошепна тя на ухото му. — Би ли рискувал живота си за мен?
	— Имаш три секунди да хвърлиш ножа или ще те застреляме на място — отново заповяда полицаят и този път в гласа му се усети раздразнение.
	Робърт знаеше, че не разполага с много време.
	— Няма ли да ми отговориш? — попита Бренда.
	— Да… — прошепна Робърт само след миг колебание. — Бих рискувал живота си за теб.
	Робърт почувства как на устните й се изписа нежна усмивка, преди острието да се отмести от гърлото му. С мълниеносна бързина, преди спецполицаите да успеят да натиснат спусъците, Бренда се изправи и заби ножа дълбоко в корема си. Лазерно наточеното острие разряза кожа и мускули с невероятна лекота и хирургическа точност. Робърт почувства топла течност да облива врата му отзад.
	— Не! — изкрещя хрипливо.
	— Боже мили! — възкликна командирът на отряда и свали оръжието си. — Извикайте медиците… бързо!
	Тримата изтичаха при Робърт и Бренда. Локвата кръв около тялото й се увеличаваше с невероятна скорост. Командирът на специалния отряд извади ножа си и бързо освободи Робърт, който падна на колене и тялото му затрепери.
	— Добре ли сте, сър? — попита полицаят.
	Робърт не отговори. Гледаше втренчено безжизненото тяло на Бренда. Един от спецполицаите държеше главата й. Робърт чувстваше как животът напуска тялото й. Лицето на полицая отразяваше онова, което той вече знаеше.


	70.

	_Четири дни по-късно_
	Робърт бавно отвори вратата на болничната стая и надникна вътре. Ана стоеше до леглото и нежно галеше Карлос по ръката.
	— Събуди ли се? — прошепна Робърт.
	— Да, вече мърдам — отвърна Карлос с немощен глас и обърна главата си към вратата.
	Робърт се усмихна широко и влезе. Под дясната си мишница носеше кутия шоколадови бонбони.
	— Подарък ли ми носиш? — изненада се Карлос.
	— О, не… това е за Ана — отговори партньорът му и й подаде кутията.
	— Много благодаря — каза тя, като я взе и целуна леко Робърт по бузата.
	— Какво означава това? — възмути се Карлос. — Бонбони… целувки… още малко и ще дойдеш на вечеря у нас.
	— О, ще дойде — потвърди Ана. — Вече го поканих. Веднага щом се върнеш вкъщи.
	Нежната й усмивка сякаш огря цялото помещение.
	— Как си, партньоре? — попита Робърт.
	Карлос сведе очи към превързаните си ръце.
	— Ами ако не броим нежеланите дупки в дланите, драскотините по главата ми и чувството, че съм паднал от моста Голдън Гейт, всичко ми е наред. Ти как си?
	— Горе-долу като теб — не много убедено отговори Робърт.
	Карлос погледна Ана, която веднага разбра намека.
	— Ще ви оставя за малко сами. Искам да си взема нещо от кафетерията. — Наведе се и целуна Карлос по устата. — Трябва да се погрижа за бонбоните.
	— Запази ми няколко — пошегува се Карлос и й намигна.
	След като Ана излезе, младият детектив заговори първи:
	— Чух, че сте я хванали.
	— Чух, че нямаш много спомени — контрира Робърт.
	Карлос бавно поклати глава:
	— Не си спомням нищо конкретно. Имам откъслечни спомени, но не бих могъл да разпозная убийцата, ако се наложи.
	Робърт кимна и Карлос забеляза тъга в очите му.
	— Разкрих я, но не успях да я хвана — каза Робърт, като направи крачка към леглото.
	— Как я разкри?
	— Джо Боуман…
	Карлос се намръщи, опитвайки се да си спомни името.
	— Управителят на залата за фитнес ли? Стероидният гигант?
	Робърт кимна:
	— Знаех, че вече съм го виждал някъде, но той ме убеди, че е от някое списание за културизъм. Не успях да се сетя, докато Краля не спомена, че той и неговите хора са съдебни заседатели, съдия и палач на улицата.
	— Краля ли? — изненада се Карлос. — Наркопласьорът?
	— Това е дълга история. Ще ти разкажа по-късно. Но всичко това събуди спомените ми за случая „Джон Спенсър“. Боуман беше сред съдебните заседатели. Тогава изглеждаше доста по-различно. Не се тъпчеше със стероиди, беше доста по-строен, но го познах.
	Любопитното изражение на Карлос подтикна Робърт да продължи.
	— Установих, че всички жертви са били свързани с някого от съдебните заседатели. Близки роднини, съпрузи или любовници като Виктория Бейкър. Тя е била любовница на Джо Боуман, който е женен, спомни ли си?
	Карлос кимна.
	— Ами Джордж Слейтър?
	— Имал е любовник, гей. Рафаел, един от съдебните заседатели. Вчера го разпитахме.
	— Жена му знае ли?
	— Едва ли. Не смятам, че трябва да научава. Това само ще засили мъката й.
	— Съгласен съм. Значи сме били прави, че е имал тайна любовна връзка.
	Робърт кимна:
	— Основната трудност беше да се досетя кой е убиецът. Очевидно беше, че мотивът е отмъщение заради случая „Джон Спенсър“. Но кой?
	— Някой близък.
	— Няма по-силна любов от тази на семейството — съгласи се Робърт. — Проверих и се оказа, че единственият му жив роднина е сестра му. Осиновената му сестра.
	— Осиновена?
	Робърт пак кимна:
	— Бренда е била осиновена, когато е била на девет. Но не като сираче. Била е отнета от родителите й, които са я малтретирали. Семейството на Джон я е взело и й е дало любовта, която никога не е имала. С тях се е чувствала защитена. Превърнали се в семейството, което никога не е имала. Смъртта им е възбудила нещо от подсъзнателната й памет. Може би страх, че отново е останала сама. Може би спомените от малтретирането й като дете. Може би страх, че ще я върнат при истинските й родители.
	Карлос явно не разбра съвсем.
	— В травматични ситуации като тази — обясни Робърт, — когато човек изгуби цялото си семейство за такъв кратък период, мозъкът често губи чувството за възраст. Той просто извлича спомени от подсъзнанието. Страхът и гневът, които е чувствала като дете, са се възобновили със същата интензивност, ако не и по-силни, и са я накарали да се почувства отново като самотно момиченце. Това може да е възбудило някаква ярост, някакво скрито зло в нея. Започнала е да обвинява всички, свързани с процеса срещу брат й, че са й отнели семейството. Най-вече съдебните заседатели, Скот и мен. Затова е решила да ни накаже.
	— Кога се сети, че е Изабела?
	— Когато разбрах за Джон Спенсър. След като сестра му беше единствената му жива роднина, трябваше просто да разбера коя е тя. Потърсих информация и установих, че скоро след смъртта на баща си е била въдворена в Сан Франциско.
	— Въдворена?
	— В Сан Франциско, там е живяла. След смъртта на баща си изпаднала в ярост… направо полудяла, унищожила апартамента си и едва не убила приятеля си, с когото живеели от известно време заедно.
	— Значи са я арестували — отбеляза Карлос.
	— Отначало — да. После я въдворили в психиатричната болница „Лангли Портър“, където останала две години. Обадих се в полицията на Сан Франциско и оттам ми изпратиха доклада за арест. На снимката изглеждаше различно. Друг цвят и дължина на косата, всъщност изглеждаше по-стара, сякаш онова, което бе преживяла, беше убило желанието й за живот. Но нямаше съмнение, че е тя. Така я разкрих.
	Робърт отиде при прозореца и погледна навън. Времето беше идеално, на небето нямаше нито едно облаче.
	— Освен това си спомних колекцията й от компактдискове и тогава всички съмнения изчезнаха.
	— Колекцията от дискове ли?
	— При първата ми вечеря в апартамента й по някаква случайност разгледах колекцията й от музикални дискове.
	Карлос погледна озадачено партньора си.
	— Почти всички дискове бяха с джаз. Имаше само няколко рок албума, всичките — с автографи, но не от състава, не от музикантите, а от продуцента — Джо Спенсър. Тогава обаче не знаех, че Джон никога не се е подписвал с истинското си име; в музикалната индустрия е бил по-известен с псевдонима си. Винаги се е подписвал като Спектър Джей. Това го научих от интернет. Затова, когато прочетох автографите първия път, името не ми говореше нищо. Посвещенията бяха нещо от рода на „От Биг Б. с любов“. Помислих си, че е някой от шантавите прякори, които музикантите си измислят, като Пуфи или Ел Ел Куул. Спектър Джей и Биг Б. не ми говореха нищо.
	— Биг Брадър — Големият брат? — досети се Карлос.
	Робърт кимна:
	— Джон Спенсър е бил с една година по-голям от Бренда.
	— Докато е била в психиатричната клиника, е имала предостатъчно време да измисли плана си.
	— Две години.
	— Това обяснява периода между смъртта на Джон Спенсър и първото убийство на Ангела на смъртта.
	— Да. А вчера разбрах за военната й подготовка.
	— Военна подготовка?
	— Така да се каже. Била е хирург, много способен при това. В зората на кариерата си е била две години в Босна и Херцеговина с американския контингент. Екипът й е лекувал жертви на противопехотни мини.
	— Стига бе! — Карл ос изненадано вдигна вежди. — Експлозивите?
	— Явно там е получила познанията си за тях. Било е част от обучението й: мини, експлозиви, детонатори, скорост и сила на експлозията… такива неща. Имала е достъп до всякакви ръководства.
	— Оставало е само да потърси правилните хора, за да се сдобие с необходимите вещества.
	— Именно.
	Последва кратко мълчание.
	— Ами скицата, която ни даде? — попита Карлос, макар че вече се досещаше за отговора.
	— За да ни заблуди. Онази нощ несъзнателно надрасках на една хартийка двойния кръст. Бях толкова вглъбен в разследването, че не се замислих какво правя. Изабела… — Робърт замълча и бързо се поправи: — Бренда беше много умна жена. Веднага е видяла шанса си да ни прати по фалшива следа, затова измисли историята за мъжа в бара и татуировката на двоен кръст на китките му. Оставаше само да ни даде някакво описание, за да ни заблуди съвсем.
	— Изгубихме две седмици в търсене на измисления заподозрян.
	— И щяхме да изгубим още — съгласи се Робърт. — Нямахме причина да се съмняваме в нея. Мислехме си, че сме на вярна следа.
	— Как разбра, че ще се опита да те убие същата нощ?
	— По три неща. Първо, нямаше повече съдебни заседатели, на които да отмъщава.
	— Как така? Жертвите бяха девет, а съдебните заседатели са били дванайсет.
	— Другите трима са починали от естествена смърт. Вече нямаше как да ги накара да страдат. Партньорът ми, Скот, другият детектив по делото, също беше мъртъв.
	Робърт замълча за момент. Спомни си какво му беше разказала Бренда преди четири дни. Пое си дълбоко дъх и добави:
	— Аз бях единственият останал.
	— Не много приятно положение — пошегува се Карлос.
	— Така е. Освен това тогава беше рожденият ден на Джон. За нея това беше кулминацията на отмъщението. Най-скъпият подарък за родителите и брат й.
	Последва дълго мълчание.
	— Кое е третото? — попита Карлос. — Каза, че имало три неща.
	— Това, че носих твоя кръст.
	— Какво? Не разбирам — измърмори Карлос, като се опита да се намести по-удобно на леглото.
	— Най-известният символ за последните дни на някого на земята.
	Карлос се замисли за няколко секунди. Сетне се досети:
	— Да носиш кръст на гърба си. Последните дни на Исус.
	Робърт кимна:
	— Знаех, че имам само няколко часа да измисля нещо. Знаех, че ще се опита да ме убие.
	Отново се обърна към прозореца и се загледа разсеяно в нищото. Леко докосна врата си отзад и опипа белега, който още не беше зараснал съвсем.
	— Ако си подозирал Изабела, защо премина през всичко това? Защо рискува живота си, като й позволи да те хване? Защо не я арестува направо?
	— Нямах доказателства, само подозрения. Една налудничава теория за отмъщение. Както знаеш, нямахме нищо срещу убиеца — нито ДНК, нито пръстови отпечатъци, нищо, което да го свърже с жертвите или местопрестъпленията. Ако я бяхме арестували, скоро щеше да се наложи да я освободим и може би завинаги щеше да се скрие. Единственият начин бе да й позволя да ме хване.
	— Заложил си й капан. Опасен капан.
	Ново кимване.
	— Не се сетих за нищо друго. Времето изтичаше.
	— Как може да е извършила всички тези убийства, всички тези зверства?
	— Никога няма да узнаем, но когато оставаше насаме с жертвата си, тя се преобразяваше. Очите й горяха от гняв и злоба. Беше способна на всичко. Знам от личен опит. Видях я. Буквално усещах яростта в нея.
	Карлос остана загледан в партньора си няколко секунди.
	— Добре ли си? — попита след малко.
	— Да — уверено отговори Робърт. — Радвам се, че свърши.
	— Кажи го пак — усмихна се Карлос, като вдигна превързаните си ръце.
	Двамата се засмяха.
	— Дано Болтър да не ме сложи на някоя административна службица.
	— Само през трупа ми — заяви Робърт. — Ти си моят партньор. Ако ще преследвам престъпници, искам ти да си до мен.
	Карл ос се усмихна:
	— Благодаря, Робърт.
	— За нищо. Няма да допусна капитанът да те заточи на някое бюро.
	— Не за това… задето си рискува живота… задето ме спаси.
	Робърт леко постави ръка върху рамото на партньора си. Не каза нищо. Думите бяха излишни.


	Доктор Уинстън отвори вратата на секционната зала в подземието на лабораторията по криминалистика и пусна капитан Болтър да влезе.
	— Какво имаме? — попита капитанът, без да губи време за излишни приказки.
	Както повечето хора, той изпитваше ужас от подземието на моргата и бързаше да се махне колкото може по-скоро.
	— Причината за смъртта са тежки разкъсвания на стомаха и червата, аневризма на аортата и масивен кръвоизлив. Когато е забила ножа в корема си, тя е успяла да го премести отляво надясно. Малко като в японския ритуал — обясни патологът, като заведе Болтър до трупа на металната маса.
	— Сепуку?
	— Не точно, но със същия смъртоносен ефект. Знаела е, че ще умре за минута. Никакъв шанс да оцелее.
	Двамата постояха загледани в тялото за няколко секунди.
	— Е — отбеляза капитанът, — трябва да призная, радвам се, че това най-после свърши.
	— Аз също — усмихна се патологът. — Как е Гарсия?
	— Оправя се. Скоро ще се възстанови.
	— Ами Хънтър?
	— И той е добре, но нали го знаеш. Ядосва се, че не се е досетил по-рано.
	— Хънтър е най-способният детектив, с когото съм работил, но не е ясновидец — поклати глава Уинстън. — Не може да види онова, което го няма. Никой не може. Можеше да чете само уликите, които тя оставяше, а тя не оставяше никакви. Много успешно е играла ролята си. Заблуждавала е жертвите, като се е представяла за друг човек. Била е безупречна в ролята на Изабела. Никакви пропуски. Нищо, което да я издаде. Манията за отмъщение я е променила до неузнаваемост. Изабела и Бренда са били две различни жени.
	Болтър погледна трупа.
	— Е, вече е мъртва. Хънтър ще го преживее и другата седмица вече ще работи по следващия случай.
	— Сигурен съм в това, но не за това те повиках.
	Капитанът се намръщи озадачено и зачака патологът да обясни.
	— Робърт ще иска да види доклада от аутопсията.
	— Е, и какво?
	— Мисля, че трябва да го променя.
	Болтър го погледна тревожно:
	— Защо да го променяш?
	Доктор Уинстън взе един лист от бюрото си и го подаде на капитана, който го прочете внимателно. Когато стигна до средата на страницата, очите му се разшириха от удивление.
	— Сигурен ли си, докторе?
	— Абсолютно.
	— На каква възраст?
	— Ако съдим по размера на зародиша, не повече от четири-пет седмици.
	Болтър прокара пръсти през косата си, преди да прочете още веднъж доклада.
	— Забременяла е около датата, когато са се срещнали за първи път, така ли?
	— Мисля, че да.
	— Сигурен ли си, че е негово?
	— Не… няма как без ДНК тест, но Бренда е имала план. Не прилича на жена, която ляга с всеки срещнат, особено след като е търсила отмъщение за близките си и е искала да съсипе Робърт.
	Болтър остави листа на бюрото. След кратко мълчание отново заговори:
	— Няма да е добре за Хънтър, ако научи.
	— И аз така мисля. Това е най-лошото за него в момента.
	— Кой още знае?
	— Само аз и ти.
	— Тогава нека си остане между нас. Промени доклада.


	— Чух, че ще получиш награда от главния комисар на полицията и от самия кмет — каза Карлос, докато Робърт си сипваше вода от каната до леглото му.
	— Ти също.
	Карлос вдигна вежди.
	— Ние сме партньори, забрави ли? Заедно работихме по случая.
	Карлос се усмихна.
	— Не е зле като за първо разследване — пошегува се Робърт.
	— Да, не е зле за човек, който може да използва ръцете си като свирки.
	Карлос вдигна дясната си ръка и се престори, че духа през дланта си, като същевременно изсвири с уста.
	Двамата се разсмяха.
	На вратата се почука.
	— Чух ви да се смеете от средата на коридора — отбеляза Ана, след като влезе. — Чудесно е да ви видя засмени.
	— Да, така е — съгласи се Робърт, като постави ръката си върху тази на Карлос. — Наистина е чудесно.


	Chris Carter
	The Crusifix Killer, 2009

	__Издание:__
	Английска Първо издание
	ИК „Ера“, София, 2009
	Редактор: Евгения Мирева
	Коректор: Евгения Мирева
	ISBN: 978-954-389-269-9

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/29990
	Последна корекция: 21 април 2014 в 18:45