thriller Ерик Стори Дадена дума След шестнайсет години пътешествия и участия във войни на три континента, както и незаслужен престой в затвора Клайд Бар се завръща в планините на Колорадо. Търси само уединение и спокойствие, но миналото скоро го застига. Неочаквано телефонно обаждане от сестра му Джен преобръща плановете му. Джен го моли за помощ, линията прекъсва, а той не знае нито с колко време разполага, нито къде е тя, нито кой я е отвлякъл. Знае само, че нищо не може да го спре да я спаси. Защото е дал дума. Клайд получава неочаквана подкрепа — младата Али Мартин се включва всеотдайно в търсенето, а мотивите й са твърде сложни. И докато двамата се надбягват с часовника, именно Али показва на Клайд в какво се е превърнал и какъв човек все още може да бъде. Впечатляващ нов талант. Този трилър те грабва от първата си страница. Ерик Стори е роден разказвач. ДЖЕФРИ ДИВЪР bg en Милко Стоименов (неизвестен автор) FBSToFB2 Convertor, FictionBook Editor Release 2.6.6 30.10.2018 9367ED85-6E74-43BF-970A-8FABD1C7922 0.0 Дадена дума © ИК „Обсидиан“ София 2016 978-954-769-412-5 Ерик Стори Дадена дума серия „Клайд Бар“ #1 На Стефани — защото ти ме хвана за ръка и тръгна с мен по неравния път на живота. Без теб тази книга нямаше да се появи. Няма думи, с които да изкажа любовта си. 1 Всичко започна с едно телефонно обаждане. Намирах се в Юта — преди седмица бях излязъл от затвора — и се наслаждавах на една от онези прекрасни вечери в планините. Бездънно мастиленосиньо небе, нежен северозападен бриз, дъх на сладък естрагон, диви животни, които скачат от пътеката направо в тигана. Страхотен ден беше, казах си аз, а най-хубавото е, че ме очакват още много такива в Юкон. Възнамерявах да живея там в тишина, спокойствие и… студ. Бях прекарал сутринта преди въпросното телефонно обаждане да гоня млад черноопашат елен, който в крайна сметка издебнах и застрелях. Преследвах го през ручеи, помътнели от кал, свлякла се от планините след последните валежи, и стръмни склонове, покрити с толкова гъст килим от листа, че се подхлъзвах и падах няколко пъти. Накрая излязох на поляна, осеяна с пъстроцветен млад лупин, и изчаках еленът да се обърне настрани и да подуши въздуха с разширени ноздри, преди да натисна спусъка на голямата си африканска ловна пушка. Нарязах елена — пържоли за вечеря и ивици месо, които да опуша и изсуша. Когато се стъмни, запалих огън от хвойнови клони с дебелината на ръката ми, седнах край него и вперих поглед в пламъците. После извадих чисто новия си мобилен телефон. Надявах се завръщането ми у дома да прилича на онези от приказките. Ще позвъня на сестрите си, ще им кажа, че се прибирам, а те ще ме подканят да побързам, за да не изстине яденето, което ще приготвят за мен. Представях си как ще седнем край масата и ще си говорим за доброто старо време и за семейството, което бяхме някога. Тази сцена си остана само в мечтите ми. В реалността Деб изобщо не ми отговори, когато й звъннах, а Анджи ме прати по дяволите. Не знаех номера на Джен, затова и не направих опит да се свържа с нея. Вероятността да получа същия отговор бе прекалено голяма, затова прибрах телефона и се заех с приготвянето на вечерята. Седях на сгъваемия си стол и се наслаждавах на концерта, който изнасяха щурците и нощният вятър. Току-що бях поръсил месото със сол и черен пипер, когато проклетата пластмасова джаджа иззвъня в джоба ми. Всъщност запищя като стара видеоигра и аз стреснато занатисках бутоните, за да я накарам да замлъкне. — Бар — казах аз. — Клайд! — Беше Джен и шепнеше едва доловимо. — Трябва да дойдеш и да ме измъкнеш! Погледнах нощното небе и погладих брадата си. Колкото и щастлив да бях да чуя гласа й, тонът й ме изплаши и ме върна назад към времена, изпълнени със страх. Това бе същият тон и в него се съдържаше същата молба, която бях чувал като дете в най-кошмарните си нощи. В нощите, когато мама и тате — или мама и някой тип — се караха или когато някой от приятелите й, пиян до козирката и напълно неконтролируем, изливаше гнева си върху нас. По онова време Джен често се промъкваше в стаята ми и ме събуждаше с разтреперан шепот. Двамата избутвахме скрина до вратата, залоствахме я, свивахме се в ъгъла и изчаквахме бурята да отмине. — Къде си? — Клайд, трябва да побързаш. Той ще ме убие. След като му помогна, съм мъртва. — Кой ще те убие? На кого ще помагаш? С какво? Нямах абсолютно никаква представа нито къде се намира, нито за кого говори. — Божичко, Клайд! — Макар да шепнеше, долавях паниката в гласа й. — Помогна ли му веднъж да влезе, ставам безполезна… излишна. Моля те, моля те, измъкни ме от тук! Задължен си ми! Беше права, че й бях длъжник. — Добре, кажи къде си. — Обещай ми. Обещай, че ще дойдеш и ще ме измъкнеш! Отговорът бе много важен и тя го знаеше. Дам ли дума, нищо не е в състояние да ме спре да изпълня обещанието си. Освен смъртта. Вдигнах поглед към небето, където звездите започваха да гаснат. — Обещавам — заявих аз. — А сега ми кажи къде, по дяволите, се намираш? Изведнъж прозвуча приглушен вик, последван от трясък. Чух мъжки глас, след което настъпи тишина. — Джен? Не последва отговор. Погледнах дисплея на телефона. Броячът продължаваше да отчита разговора. — Джен? — извиках аз. Нищо. Последва тихо изщракване и линията прекъсна. Механичен глас ме уведоми, че трябва да затворя, след което да набера отново номера. Затворих телефона и го пъхнах в джоба си. Докато нощният вятър шумолеше сред клоните на дърветата, извадих пакет цигари от джоба на ризата си и измъкнах една. Запалих я с въгленче от огъня и се загледах невиждащо в мрака. Преди да дойда тук, бях решил да откажа цигарите. Бях напълно уверен, че ще преборя този вреден навик, тъй като чистият въздух и откритите пространства могат да имат наистина благотворно влияние. Случилото се обаче обърка плановете ми. Колкото и да не ми се искаше да отлагам пътуването си на север, трябваше да дам дума. Този път ставаше въпрос за сестра ми, а не за някой беден селянин или отчаян туземец в някоя от многобройните джунгли, които бях кръстосвал. Собствената ми плът и кръв… каквото и да означаваше това. Върнах се край огъня и хвърлих ново дърво в пламъците. Над долината прозвуча самотен вой на койот. Вятърът довя миризмата на топящ се сняг и погали върховете на боровете. Взирах се в пламъците и се чудех в какво ли се е забъркала този път Джен. И тя като мен — за разлика от двете ни порядъчни сестри — все си имаше неприятности. Притежаваше невероятното умение да попада на неподходящи места в неподходящо време и да се замесва с неподходящи хора. Когато бяхме млади, имахме чувството, че сме само ние двамата против целия свят. После обаче аз си тръгнах. Оставих я да се оправя сама, защото бях егоист. Сега получавах възможност да й се реванширам. За целта се нуждаех от известно упътване. От посока, в която да тръгна. Така че позвъних отново на Анджи. Не ми вдигна, затова пробвах с Деб. Отново се включи механичен глас, който ме подкани да оставя съобщение. Така и направих. Не бях сигурен дали Деб ще ми върне обаждането, затова започнах да раздигам лагера. Събрах палатката за толкова време, за колкото повечето хора сменят чаршафите на леглото си. Напъхах спалния чувал в голямата раница, която неизменно мъкнех със себе си от единия край на света до другия. Засипах огъня с пръст. Когато и последните въгленчета угаснаха, се сбогувах мълчаливо с дъбовете, трепетликите и боровете, превърнали се в мой дом през изминалата седмица. Докоснах шапката си, за да си взема „сбогом“ с планината, която ми бе позволила да спя върху склоновете й през последните два дни. Бе най-близкото подобие на женска прегръдка, на което се бях наслаждавал през последните три години. Тъкмо се качвах в пикапа, когато телефонът иззвъня. Излязох навън и започнах да натискам разни бутони, докато пищенето не престана. — Бар — казах аз. — Обажда се Ник. Не познавах никакъв Ник. — Съпругът на Деб. — А! — възкликнах аз. — Престани да звъниш. Тя не желае да говори с теб. Нито сега, нито когато и да било. Ясно ли е? Кимнах и зареях поглед към луната, която надничаше иззад назъбените върхове на хоризонта. Ник заяви, че съм нищожество и гадно копеле, което е зарязало семейството си. Когато приключи с монолога, го уведомих какво е казала Джен. А той ми отвърна, че двамата сме един дол дренки и не му пука в какво се е забъркала тя. Най-сетне успях да изкопча информацията, че я е видял в Клифтън в компанията „на онези нейни отрепки“, както и че отново е започнала да взема наркотици. — Добре, благодаря за… Той затвори, преди да довърша изречението. Качих се в колата, хвърлих телефона на напуканото табло и завъртях ключа. Нищо. Слязох, изритах вратата, после калниците, стоварих юмрук върху предния капак. След като останах доволен от уменията си на механик, седнах обратно зад волана и завъртях ключа отново. Разнебитеният двигател се закашля и издаде нездравословен стържещ звук. Потеглих на юг. Слязох от планината по черни пътища, озарени от ярката луна, и се спуснах към долината, която смятах, че съм оставил завинаги зад гърба си. Ударих с длани по волана и почувствах как целият автомобил се тресе. Бях го купил за двеста долара от трафиканта, който ме бе прекарал през границата. Докато слушах скърцането и стърженето на старата каросерия, се запитах дали двамата с пикапа ще оцелеем в това пътуване. Очите ми пареха, шосето плуваше като в мъгла пред мен. Мечтаех да спра и да се пъхна в спалния чувал, но вместо това реших да се поотпусна. Посегнах към хартиения плик, който бях оставил на седалката до мен, извадих бутилката, пъхнах я между краката си и отпих голяма глътка. След като алкохолът подейства, отдалечаването от мечтания живот в Юкон и завръщането по местата, където бях израснал, започнаха да ми изглеждат по-примамливо. Дълбоко в себе си обаче знаех, че се заблуждавам. Истината бе, че обаждането на Джен пробуди спомени, които бях погребал под много, много години и хиляди километри. Едно телефонно обаждане се оказа достатъчно да ме върне към онова, което исках да забравя. Когато баща ми ни напусна, а майка ни почина, направих голяма глупост, която едва не коства живота ми. А Джен направи още по-голяма глупост, която ме спаси. Разбереше ли някой какво сме извършили, и двамата щяхме да се озовем в затвора с доживотни присъди. Мълчанието на Джен бе ключът към моята свобода. Заради това — а също и заради преживяното заедно — щях да направя каквото сестра ми поискаше от мен. 2 Събудих се, оплетен в мокри от пот чаршафи. Писъците на жени и деца и тракането на автомати „Калашников“ заглъхнаха бавно в царството на сънищата, а през леко раздалечените завеси се процедиха първите лъчи утринна светлина. Макар и готов да реагирам на всяка заплаха, изпитах истинско облекчение, когато видях евтиния телевизор, кацнал на стойката си на стената. Именно телевизорът ме уведоми къде точно съм се събудил. Мекото легло под мен също ми подсказа къде се намирам. Не бях заобиколен от хъркащи мъже, налягали по пода, увити в мръсни одеяла. Не видях нито пилета, нито кози. Почесах стегнатия си гол корем, напипах студената стомана на пушката до мен (което ми подейства крайно успокоително) и поклатих глава, удивен от това какви неща приемаме за даденост в развитите страни. Бойлерите например. Обожавам бойлерите. Съществуването им означава, че мога да се насладя безкрайно дълго на топлата струя под душа, без да положа каквото и да било усилие. Чувствах се ужасно мръсен. Седмиците, прекарани в планината, бяха покрили краката, а и цялото ми тяло с твърда черна мръсотия, засъхнала на люспи по кожата ми. След като се подсуших, избърсах капчиците влага от огледалото и използвах ножицата, за да оформя буйната си коса и брада. Гледката на сивите кичури би могла да ми подейства депресиращо, но аз се замислих за нещо съвсем друго — колко много се бях променил за времето, което отсъствах. Пред мен стоеше същество, което наподобяваше гола човекоподобна маймуна с широки рамене, силни, мускулести крайници и загоряла кожа. Изглеждах прекалено слаб. Трябваше да наваксам изгубените калории, и то бързо, ако не исках да спадна под деветдесет килограма за пръв път от гимназията насам. Облякох чисти джинси и риза, седнах на леглото и извадих малкия бележник от раницата си. Прехапах устни, прелистих страниците и прегледах телефонните номера, записани там. На кого да се обадя най-напред? Реших да позвъня на Хуан. Той бе единственият ми приятел от гимназията „Ривървю“. Докато другите хлапета учеха геометрия и биология, Хуан ми показваше как да крадем коли и да разбиваме ключалки. В замяна аз го учех да стреля и да се бие. Надявах се да поддържа връзки с останалата част от фамилията. — Обажда се Бар — казах аз, когато Хуан вдигна на третото позвъняване. — Бар? — Настъпи кратко мълчание, последвано от тихо възклицание на испански: — Наистина ли? — Да. Трябва ми малко помощ. — Добре съм, благодаря, че попита. — Извинявай! — ухилих се аз. — Как си? — Добре, човече. Доста време мина. А ти как… — Ще ти разкажа по-късно. Сега имам спешна нужда от малко информация. — Каква информация? — поинтересува се предпазливо Хуан. — Джен е загазила… отново. Може да се е забъркала с опасни хора. — Не съм сигурен как мога да ти помогна. Отдавна сме вън от играта. — Кои сме „ние“? — Аз и Мария. Останах безмълвен в продължение на няколко секунди, опитвайки се да игнорирам удара в слабините. — О, човече… не знаеше ли? — попита Хуан. — Още ли живеете на същото място? — Да, но, Клайд… — Ще дойда до трийсет минути — казах аз и затворих. * * * Двайсет минути по-късно — след като междувременно бях изпушил една цигара — влязох в Ривърсайд и спрях край парка. Тополите бяха започнали да се разлистват, а тревата бе ниска и зелена. В другия край се издигаше дигата, която предпазваше града от наводнения. Там децата си играеха и караха велосипеди. Долавях сладникавия мирис на пръст, който носеха водите на могъщата река Колорадо. Паркът буквално гъмжеше от многолюдни семейства, излезли на разходка, на пикник или на празненство за рожден ден. Слязох от колата, подпрях се на предния капак и запалих нова цигара. Повечето посетители бяха весели и шумни латиноамериканци. Имах чувството, че се намирам в някоя южноамериканска държава, но не, бях си у дома и се взирах в беседката на централната алея, която бе променила живота ми. Спомените от миналото нахлуха в главата ми с такава сила, сякаш дигата бе рухнала изведнъж. Малко по-надолу по улицата се намираше къщата на Хуан, а до нея — тази, в която бе израснала Мария. Мария бе момичето, с което излизах в гимназията, което с удоволствие отне девствеността ми и което ме накара да изпитам непознати до този момент чувства. Преди шестнайсет години двамата с Мария седяхме в беседката. Бях обвил ръце здраво около кръста й, когато й съобщих, че заминавам. Тя не заплака, само ме погледна в очите и кимна. Знаела, че това е неизбежно, заяви тя. Разбирала, че изпитвам нужда да се махна от тук, да избягам. Това ли правех през цялото време? Бягах? Захвърлих угарката, смачках я с крак, качих се в колата и подкарах към дома на Хуан. * * * Седях в задния двор на мръсен пластмасов стол, вдигнал крака върху хладилната чанта. Пиех „Бъдуайзър“ и се преструвах, че не се чувствам адски неловко. — Мога да се опитам да ти помогна, но както вече ти казах, отдавна не се занимавам с тези неща — заяви Хуан. Отпих от бирата. — Що се отнася до това „ние“… — Съжалявам, че не знаеше… Щяхме да те поканим, но никой нямаше представа къде си. Сведох поглед към земята. — Наистина — продължи той. — Не може да се сърдиш чак толкова! Нямаше те почти… Кога всъщност замина? — Една година след като завърших гимназия — отвърнах аз. Хуан поклати глава. — Шестнайсет години. А сега какво, ще ме удариш или ще ми изпиеш цялата бира? — Ти щастлив ли си? Тя щастлива ли е? — попитах аз. — Разбира се. Особено сега. Децата пораснаха, вече тичат из двора, а тя завърши училището за медицински сестри. Аз получих повишение в сервиза. — Това е най-важното. — Пресегнах се към хладилната чанта за нова бира и отворих следващата „Бъдуайзър“. — Мислех, че вие пиете само „Корона“. — Тази конска пикня? Сигурно си мислиш и че ядем бурито по три пъти на ден? — Не ядете ли? — учудих се аз. Хуан се засмя. — Е, точно тази вечер ще ядем бурито. В този момент от къщата излезе Мария. Носеше картонени чинии, отрупани с храна, над която се стелеше аромат на кимион и черен пипер. Около буритото кръжаха мухи. Избегнах погледа й. Вместо да я погледна, забих очи в бирата си. Двамата с Хуан зачуруликаха някакъв любовен сонет на смесица от испански и английски. Говореха толкова бързо, че не схванах всичко. Благодарих й, но тя не ми обърна внимание и се прибра вътре. Проследих с поглед безмълвното й оттегляне. Опитах се да си представя едно несъстояло се минало. — Мога да позвъня на братовчедите — предложи Хуан. — А също и на братята ми. Те продължават да се занимават с това. Ще видя какво ще научат. Кимнах, без да обръщам особено внимание на думите му. Къща, деца, работа… Те живееха американската мечта, същата, на която можех да се наслаждавам и аз, ако бях останал. — Ще ти се обадя — обеща Хуан. — Добре — отвърнах и изпих бирата си до капка. Когато приключих, смачках кена и го захвърлих в желязната кофа, оставена за тази цел. После се изправих и заявих: — Благодаря. И… ъъъ… кажи на Мария, че е все така красива. 3 Слънцето се скри зад хоризонта, докато карах по междущатската магистрала към Клифтън. В огледалото видях как умореното старо кълбо се скрива зад скалите и пясъците, покрива главата си с виолетово-розово одеяло и накрая угасва светлината. Щеше да измине известно време, преди луната да заеме мястото му. Бях свалил и двата прозореца и усетих колко бързо пада температурата. Нещо съвсем обичайно за пустинята. Духаше прохладен въздух, който започваше да навява миризмата на река и да прогонва тази на отровния бензинов смог, който ме бе измъчвал през целия ден. Светлините на града искряха в мрака по-ярко от звездите и създаваха усещането, че светът се е обърнал с главата наопаки. Отбих от магистралата с подрънкване и проскърцване и спрях пред първия мотел, който се изпречи пред погледа ми. Беше оцелял от времето, когато пътуването с кола бе вълнуващо приключение. Дори името му напомняше за онази отдавна отминала епоха: „Странноприемница“. Фасадата бе покрита с тъмнокафяво дърво, а рекламна табела твърдеше, че мотелът разполага с всички модерни удобства като климатик и цветен телевизор. Такива места обичам. Хуан звънна малко след като се бях настанил и разопаковал багажа си. — Разпитах тук-там — заяви той. — Открих някои неща. Които ми напомниха защо съм решил да не се забърквам. Помниш ли по-големия ми брат Алехандро? Ръководи една банда в Клифтън. Продават предимно марихуана и малко метамфетамини. Доскоро използваше едно заведение на Еф Стрийт и „Сюзан“. Казва се „Избата“. Сещаш ли се? Както и да е, преди около година в града се появил някакъв гангстер, бял, с много горили, и прогонил Алехандро от „Избата“. — Какво общо има това с Джен? — попитах аз, воден от неприятно предчувствие. Замесех ли се в подобни неща, можех да се озова в затвора. — Онзи тип изчезнал преди седмица. Последния път, когато го видели, бил в компанията на Джен. — О! — възкликнах аз. — Да. Всички го търсят. Прекратил е доставките на добри метамфетамини. Говори се, че щял да предложи нещо много по-качествено, но спрял кранчето, за да изостри апетита на клиентите, когато пристигне новата стока. — И как се казва този тип? — Не попитах. Не исках да навлизам в подробности, след като нямам нищо общо с това. — Значи да започна от „Избата“, така ли? — Така каза Алехандро. Големият шеф е изчезнал, но заведението се държи от по-малкия му брат, който продава марихуана. Когато разполага със стока, разбира се. Алехандро предлага да поговориш с барманката, красива брюнетка на име Али Мартин. Но внимавай. — Познаваш ме — отвърнах му. — Винаги внимавам. — Много добре те познавам. Затова те предупредих да внимаваш. Гледай да не стъпиш в гнездо на гърмящи змии, че някоя може да те ухапе. — Добре, добре. — Още нещо — продължи Хуан. — Чопо излезе неотдавна и идва насам, за да помогне на брат ми. Знам, че вие с него сте имали вземане-даване преди години. Може да се съгласи да ти помогне. — Ясно, Хуан, благодаря. И кажи на… — Да, да, ще й кажа. Гледай да не загазиш! Той затвори. Половин час по-късно влязох през главния вход на „Избата“. Посегнах под якето си, първо отдясно, после отляво, за да се уверя, че петнайсетсантиметровият ми касапски нож „Грийн Ривър“ и компактният ми 40-калибров пистолет са на местата си. Пристъпвах бавно, за да могат очите ми да привикнат със сумрака. Барът миришеше на урина, плесен и вкисната бира. Долових и още нещо: острата, парлива миризма, която се носи около наркоманите. Тя ми напомни за долнопробните кафенета в Боливия, където местните идваха след края на смяната, за да прочистят гърлото си от прахоляка, който се вдигаше при сушенето и стриването на кокаиновата паста. Ако прокълнатите души имаха миризма, тя щеше да бъде досущ като тази в „Избата“. Барплотът вдясно заемаше цялата дължина на помещението, а покрай него бяха наредени дванайсет стола, на пет от които седяха мъже. Вляво имаше няколко маси, една от тях играеше ролята на възглавница за трима души, които сякаш бяха предали богу дух, но всъщност спяха. Барманката, красива млада жена с конска опашка, крещеше нещо на мъж, който се бе облегнал на бара. Той се отдалечи гневно и се върна на мястото си. Четиримата, които заемаха останалите столове, се намръщиха заплашително, когато минах покрай тях и седнах. Барманката се престори, че не ме забелязва. След като изчака известно време, за да покаже на четиримата на чия страна е, тя дойде при мен и взе поръчката ми. Канадско уиски с евтина бира. Моят вариант на коктейл „Бойлмейкър“. Четиримата се размърдаха по местата си, развълнувани от нещо. Очите им шареха из помещението, а самите те се стряскаха от време на време. Явно им се привиждаха паяците по стените и хора молци по ъглите. И четиримата наркомани бяха бели, слаби и високи. И приблизително на една възраст. Всичките бяха облечени с широки ризи и торбести панталони, а бейзболните им шапки бяха завъртени настрани. Говореха бързо, накъсано, а жестовете им напомняха зле усвоено бойно изкуство. От време на време поглеждаха към мен, сочеха ме и започваха да се подхилкват или направо да се заливат от смях. Единият се изплю в краката ми. Усмихнах се, кимнах и вдигнах чашата с уиски. Тримата на масата явно се завръщаха от „дългата разходка по луната“, както любителите на метамфетамина наричаха времето, което бяха прекарали надрусани. Бяха положили глави върху мършавите си ръце, а един от тях дори изхърка. — Вие ли сте Али? — попитах барманката, която сваляше някаква бутилка от най-горния рафт, за да избърше дебелия слой прах върху нея. — Може би. — Познавате ли момиче на име Джен Бар? Тя се усмихна по начин, който ми подсказа, че знае много неща. След като върна бутилката на мястото й, отвърна: — Може и да я познавам. Ченге ли си? Запретнах ръкавите на ризата, за да й покажа белезите и татуировките. — Да ти приличам на ченге? Тя се засмя. — Всички имат татуировки. Дори ченгетата. Нямаше какво да възразя. Когато напуснах страната, единствено моряците, рокерите и затворниците се татуираха. А доколкото бях успял да видя след завръщането ми, всички — включително баби и внуци — бяха започнали да се татуират. — Пет пари не давам за закона — отвърнах. — Аз съм просто един брат, който търси сестра си. Джен. — Трябва да попиташ собственика — каза тя и се подсмихна странно. — Той е отвън, пуши, но ще се върне скоро. Може и да я познава. — Нещо против да седя тук и да чакам? — Както искаш. Останах на стола си, продължих да отпивам от уискито и да чакам. — Кой е собственикът? — попитах, след като пресуших чашата си. — Брент. Но всички го наричат Спайк. — Спайк? Бодливия? — Името ми се стори по-подходящо за булдог от анимационен филм. — Да. Получи прякора, когато спря да пуши и започна да се боцка. — Тя имитира забиването на спринцовка във вената. — Глупаво име. Много му подхожда. — Ясно. Или наистина вярваше, че не съм полицай, или мразеше шефа си. А може би и двете. Тя отиде до касата, раздруса празния буркан за бакшиши, изгледа първо четиримата нерваци, а после и мен. Взе парцала и започна да бърше барплота, като се приближаваше към мен. — Брент не обича непознати да идват в заведението му и да задават въпроси — каза тя. — Това не е място, където човек може да получи отговори. Кимнах, без да издавам тревогата си, но наистина започвах да се притеснявам. Загубих прекалено много време тук. Очаквах да задам няколко въпроса, да открия някаква следа и да тръгна по нея. Ловът на хора е несравнимо по-досаден от лова на животни, защото изисква прекалено много разговори, в което хич не ме бива. Отпих от бирата си, настроих се за дълга вечер в „Избата“ и се замислих за всичките онези долнопробни барове, които бях посещавал през годините. Али продължи да бърше барплота, върху който имаше разлят алкохол. — Познаваш я, нали? — попитах а. Тя скръсти ръце и ме удостои с презрителен поглед, който ми подсказа, че е достигнала лимита си от досадници за деня. Изражението обаче й отиваше. — Може би трябва да попиташ него — каза тя и погледна над рамото ми. Обърнах се и видях нисичък тип с пепелява коса. Предположих, че е съдържателят, който се е върнал в бара, защото е забравил нещо. Мъжът прекоси енергично помещението, като ускори крачка, когато ме видя. Беше със зелен панталон и кафява тениска, която му бе прекалено тясна. И на двете му ръце имаше следи от спринцовки. Изпука с кокалчетата на ръцете си, при което златният ролекс на китката му подскочи. Кой си ти, по дяволите? — попита той с висок и гневен глас. — Ти трябва да си Спайк — повиших на свой ред глас аз. — Не отговори на въпроса ми, задник. Това е нещо като частен клуб. Няма място за външни. Ще ми кажеш кой си и защо си тук, след което ще си вдигнеш задника от този стол или ще те… — Казвам се Клайд Бар — представих се аз и отместих стола няколко сантиметра назад. — Търся някого и мисля, че ти можеш да ми помогнеш. Да те черпя ли една бира? — Не, не искам никаква глупава бира. И не разговарям с ченгета. Това с ченгетата започваше да ми омръзва. — Не е ченге, Брент — обади се Али. — И ако си ми ядосан, не си го изкарвай на него. Човекът търси сестра си. — Млъквай, кучко, никой не те е питал! Ще се разправям с теб, когато приключа с него! — закани се Спайк. Или Брент. — Внимавай какво приказваш — заявих аз. — Но тя е права. Не съм полицай и търся сестра си Джен. Познаваш ли я? — Може би. Не беше ли онази кучка, която брат ми… Не издържах, скочих от стола, хванах устатия глупак за врата и го запратих в най-близката тапицирана колона. С периферното си зрение забелязах, че четиримата от барплота се втурват към мен. Бях забравил колко бързо могат да се движат някои хора, когато са надрусани с метамфетамини. Затова фраснах Спайк с юмрук по ухото, завъртях го и го запратих в краката им. Той залитна, просна се на земята и препъна трима от тях. Те също паднаха. Четвъртият, който се движеше като надрусан с бензедрин, прескочи Спайк, хвърли се срещу мен и се опита да ме просне с дясно кроше. Направих крачка встрани и му нанесох страничен удар с ръба на дланта по оголения врат. Когато започна да се свлича, стоварих отворената си длан върху лицето му и забих коляно в ухото му. Наркоманът рухна на земята в мига, в който другите трима започнаха да се надигат. Бяха бързи, но не достатъчно. Посегнах назад, грабнах чаша за шотове и я счупих в слепоочието на най-близкия нападател. После поставих длан под брадичката на следващия, повдигнах го от земята и го блъснах към останалите. Последният нападател пристъпи предпазливо към мен. Приличаше на кечист, опитваше се да ме подмами с лъжливи удари и да ме сграбчи като борец, ако му предоставех подобна възможност. Аз обаче не му я предоставих. Престорих се, че ще му нанеса дясно кроше, но спрях ръката си тъкмо когато започна да се навежда, след което го ударих с левия си лакът. Той се завъртя леко, а аз пристъпих напред, стоварих юмрук върху тила му и го проснах отново на земята. Спайк вече се надигаше от пода, макар и с много усилия. Притискаше ухото си с длан, затова стъпих рязко върху коляното му. Все едно смачках кен от кока-кола. Нещо изпука и Спайк изгуби съзнание. От останалите никой не бе в състояние да се изправи. Върнах се на бара, седнах и отпих глътка бира. Али стоеше безмълвно с облещени очи. Не можеше да откъсне поглед от проснатите на земята мъже. — Ще повикаш ли ченгетата? — попитах аз и кимнах с брадичка към телефона, монтиран на стената зад нея. Вместо да отговори, тя се засмя. Не беше момичешки кикот, а нещо като радостно изхилване. Поклати глава и каза: — Не, по дяволите! Тук непрекъснато стават побои. И ако някой заслужава да отнесе един хубав бой, това са точно тези мръсници. Като се изключи гласът й, заведението бе потънало в относителна тишина: от време на време се разнасяше похъркване от онези тримата, задрямали на масата, или охкане от някой от мъжете на пода. Допих бирата си и се поколебах дали да не си поръчам още една, но се отказах. Попитах Али: — Трябва ли да си тръгвам, или мога да ти задам няколко въпроса? Тя се облегна на барплота и ме изгледа изпитателно. Помълча няколко секунди, после отсече: — Давай! Изобщо не приличаше на наркоманите, които се събираха в „Избата“. Те бяха бледи и мършави, а тя имаше слънчев загар и изглеждаше в отлична форма. Нямаше и следа от обичайните симптоми, съпътстващи употребата на метамфетамини: втрисане, скърцане със зъби, кожни обриви. — Не ползваш стоката, която продават тук, нали? — Не — заяви гордо барманката. — Тук съм само защото Брент плаща добре, а аз трябва да плащам твърде много сметки. Поради някаква причина това ме накара да почувствам, че е на моя страна. Продължих да й се възхищавам. Имаше дълга черна коса, събрана отзад, и носеше сив суичър и джинси. Никакъв грим, никакви бижута, не че имаше нужда от тях. Хуан бе подценил красотата й. — Значи познаваш Джен. Виждала ли си я? — попитах. Тя кимна. — Редовен клиент е. Идва през деня. Работи нощем. Винаги съм се чудила как се е опазила да не я уволнят. Въпреки че, ако работиш като чистачка, едва ли ги е грижа дали си пияна или дрогирана. А може да използва боклуците, които Брент продава, за да стои будна нощем. Кимнах, макар да ме заболя, когато осъзнах, че Джен се е върнала към стария порок. Но поне се опитваше да работи. — Чух, че последния път, когато е идвала тук, е била с някаква важна клечка. Али се обърна и се запъти към задната част на бара. Реших, че разговорът ни е приключил, но тя се върна с нова бира. Посегнах към рулото с банкноти, но тя махна с ръка. Аз черпя. За това, че разчисти боклука. Дори да означава, че трябва да си търся нова работа. — Познаваш ли онзи тип, с когото са я видели? — попитах и отпих от бирата, която не бях поръчал. Настъпи тишина, докато Али решаваше какво да сподели с мен и какво не. Надявах се да бъде по-откровена. В края на краищата двамата с нея нямахме нищо общо с отрепките на пода. Накрая след още няколко секунди тя каза: — Ланс, братът на Брент. Небезизвестният господин Алвис. Сестра ти беше тук последния път, когато Ланс ни удостои с присъствието си. Почерпи я няколко питиета и си тръгнаха заедно, но не им обърнах внимание, защото имах много клиенти. Направихме оборот от два бона за час и нещо, а аз изкарах триста долара от бакшиши. Оттогава не съм виждала нито Ланс, нито Джен. — Имаш ли представа къде са отишли? Къде може да са сега? Али поклати глава. — Не. Но сестра ти или има ужасен вкус по отношение на мъжете, или е загазила здравата. — Защо смяташ така? — Не си ли чувал за господин Ланс Алвис? — Ако бях чувал, нямаше да задавам глупави въпроси — отвърнах й. — Кой е той? — Наистина не си ченге — заключи тя и кимна одобрително. — Ланс е човекът, към когото се обръщаш, когато ти потрябва нещо за пушене, смъркане, боцкане. Мрежата му обхваща три щата и продължава да се разширява. Говори се, че този мръсник е ръководил частна охранителна фирма в Ирак, а когато се върнал и видял с какво се занимава Брент, решил да смени професията. Ланс е несравнимо по-добър бизнесмен от малкия си брат. Някои казват, че в щата едва ли има по-голям доставчик от него. — Вярваш ли им? — Ако съдя по това, което съм виждала, да. Където и да отиде, го придружават трима-четирима от приятелите му, все яки мъже със заплашителни погледи. Целите са в белези и гледат лошо като теб. Пръскат пари като конфети на парад. Сигурна съм, че преди месец пребиха някого в офиса отзад. Джубоксът гърмеше, но въпреки това чувах писъците. Кимнах. Брент се размърда, изохка и заплака. — Трябва ми чаша вода — казах аз. — За какво ти е? — За да я излея върху Спайк и да го събудя. Искам да му задам няколко въпроса за брат му. Али поклати глава, при което конската й опашка се полюшна между раменете й. — Едва ли ще има полза. Ланс го държи настрана от бизнеса. Дава на Брент достатъчно дрога, за да пълни заведението и да изкарва по някой и друг долар. Но дори тогава стоката минава през посредник. Ланс е прекалено умен, за да се докосне до дрогата или парите. Никой не знае какво точно прави Ланс или къде ходи, освен може би мацката, с която се движи в момента. Извадих банкнота от сто долара и я плъзнах по бара. — Бакшиш — казах й. — Ще поостана в града, ще се опитам да науча нещо повече за Джен. Ако чуеш нещо или ако Спайк откачи, когато се съвземе, и се опита да направи някоя глупост, позвъни ми. — Записах й телефонния си номер върху картонената подложка за бира и се надигнах. — Да ти помогна ли да затвориш? Мъжете продължаваха да лежат на пода, но някои вече започваха да се размърдват. Али въздъхна, прибра стотачката и подложката и поклати глава. — Изглеждат ми доста зле. Ще се наложи да повикам линейка. Тя отиде до касата, извади две двайсетачки и ги прибра в джоба на джинсите си. — Ще изчакам пет минути, след като си тръгнеш, и ще повикам линейка. Протегнах ръка и тя я стисна изненадващо силно за жена. — Клайд Бар. — Чух. Имаш пет минути. Беше време да си вървя. Тя затвори чекмеджето на касата, тръгна пред мен и отвори вратата. Озовах се на потъналата в мрак в улица. Подкарах към мотела, като не преставах да се възхищавам на хладнокръвието на това момиче. Предположих, че е виждала какви ли не гадни типове и още по-гадни случки. Когато човек се е спуснал в ада и се е върнал, сцената, в която някакъв едър тип пребива шайка наркомани, вероятно може да се нарече обикновен работен ден. 4 Утрото започна със звъна на църковни камбани. Но не и онези, които обикновено бият по върховете на обрасли в мъх каменни кули. Не, ставаше въпрос за мощни тонколони, скрити в имитации на камбанарии, които гърмяха оглушително и отсечено, сякаш някой предаваше телеграма с помощта на морзовата азбука, като удряше силно по метален гонг. Направих опит да покрия главата си с възглавница, но това само породи у мен пристъп на клаустрофобия. А и мехурът ми бе пълен до пръсване. По дяволите! Затътрих се към тоалетната, където се облекчих с наслада. Ръцете ми бяха прекалено отекли, за да закопчая панталона си. Още преди години бях научил, че човек не бива да удря с юмруци, ако си изкарва прехраната с ръце, затова и те не бяха чак толкова подути, колкото можеха да бъдат, ако бях спукал кокалче в черепа на някой от онези наркомани, но въпреки това ме боляха. Цялото тяло ме болеше. Вероятно не изпитвах такива болки, каквито измъчваха Спайк и приятелчетата му, но юмручният бой не прощава никому Победителят е онзи, когото го боли по-малко. Изнесох голямата си раница навън и я метнах в каросерията на пикапа, после се върнах в стаята, хвърлих ключа на леглото и проверих малката си раница — протрита и изподраскана „Дълут“, кожена, с тънки ремъци, които се впиваха в раменете ми, когато натежеше прекалено. Един възрастен африканец ми я бе подарил, когато бях млад и работех в ловен резерват в Кения. От този мой приятел, Сесил, бях получил не само раницата, но и жизненоважни познания по въпроса кого и какво да избягвам. В кожената раница носех малкия си бележник, нож и пистолет, муниции за .375-калибровата си пушка „Холанд & Холанд“, комплект за първа помощ и две книжки на Ницше и Хагард. Тайното отделение на раницата ми бе приятно издуто, което ми подейства успокоително, тъй като означаваше, че парите ми са на мястото си. Мисълта за тях ме накара да застана нащрек, затова извадих пистолета, уверих се, че има патрон в цевта, и го прибрах в джоба на якето си. Тъкмо се канех да хвърля мобилния си телефон в раницата, когато реших да проверя съобщенията преди това. Бях пропуснал едно обаждане — от Али, която ми бе оставила съобщение. — Здрасти, Бар, помниш ли ме от снощи? Брент дойде на себе си в болница „Сейнт Мери“. Обади ми се два пъти, за да ми каже, че ще ме убие. Въобразява си, че съм ти помогнала… че двамата сме имали някакъв план или нещо подобно. Ама че глупак! Позвъни на батко си с молба за подкрепления. Предлагам да поговорим. Погладих брада и прибрах телефона в джоба си. Седнах на леглото, въздъхнах и започнах да почиствам пушката. Не бе необходимо да го правя — бях я почистил, след като одрах онзи елен в планината, — но това ми предостави време за размисъл. Повторих наум думите на Али. Те внасяха промяна в плановете ми и означаваха, че ще трябва да се притеснявам за още един човек. Но не можех да отрека факта, че именно аз бях изложил Али на риск. Това бе проблем, който трябваше да реша. Привърших с почистването, прибрах шомпола и машинното масло, вдишах с наслада острата миризма на оръжейна смазка и зареях поглед през прозореца. Онези, които се нуждаеха от помощ, винаги успяваха да ме намерят, където и да се скриех. Тръгваха след мен и започваха да ме умоляват. А аз никога не отказвах. Което само създаваше още по-големи проблеми. * * * Затворих вратата на стаята си и минута по-късно се озовах във фоайето. Скучаещият тийнейджър зад рецепцията забеляза пушката, огледа лицето ми и на бърза ръка замени досадата с тревога. На пъпчивото му лице се изписа уплаха, а треперещата му ръка посегна към телефона на бюрото. — Недей, хлапе — казах му аз. — Просто освобождавам стаята. Сто и четвърта. — О! — отвърна той с облекчение. Провери в компютъра, заяви, че всичко е наред, и едва тогава попита: — Да не би да отивате на сафари или нещо подобно? Той премести поглед от пушката към главата ми. Носех стара кафява филцова шапка с широка прашасала периферия, покрита цялата с петна от кръв. От кожената лента стърчеше гарваново перо. — Нещо подобно — отвърнах му аз, излязох от мотела и се качих в пикапа. Подкарах на изток, като не спирах да се тревожа за Али. Трябваше да й позвъня скоро, но преди това трябваше да напусна мотела и Клифтън колкото се може по-бързо. Имах чувството, че и тя е направила същото. Но ако трябваше да се срещнем някъде, щеше да е на място по мой избор, на открито, където да проверя дали някой не ни следи. Пътят минаваше край живописна местност, която излъчваше онази красота, характерна само за добре обработваните и напоявани земи. Стари викториански къщи, прасковени градини, разлистени лозя, сергии за плодове и зеленчуци. Пътят се разшири, за да подскаже, че навлизам в града. Завих надясно и подкарах покрай реката към големия парк с широките алеи, зелените морави и високите дървета, които скриваха гледката към брега. До основния паркинг се простираше обширен парцел, застлан със сгурия, който предлагаше по-добър изглед към реката и играеше ролята на допълнителен паркинг, когато основният се препълнеше. Спрях на сянка между две тополи. Останах в кабината и позвъних на Али. Тя вдигна още на първото позвъняване. — Бар? Къде си? — В пикапа. Забелязали някой от тях? — Не. Обикалям града с колата и чакам да се обадиш. — Добре — отвърнах аз. В гласа й звучеше твърдост, а това бе свидетелство за самообладание и решителност пред лицето на страха. Честно казано, доста добре се справяше със ситуацията. Успя да ме впечатли за втори път. — Искам да потеглиш към Палисайд и парка „Ривърбенд“ и да спреш в западната част на главния паркинг. Ще те взема от там. Каква кола караш? — Бял форд ескорт. Ще пристигна след… чакай малко… двайсет минути. — Добре. — Ей, Бар… — Да. — Когато Брент ме заплаши, каза нещо и за сестра ти. Подхвърли, че им била в тежест и се налагало да се отърват от нея. Мисля, че трябва да я откриеш колкото се може по-бързо. Думите й ме стреснаха, но бързо прогоних мислите за нерадостната участ, която би могла да очаква Джен. През годините се бях забърквал в достатъчно неприятности, за да знам, че проблемите трябва да се решават един по един. Отидох пеша до асфалтирания паркинг, защото исках колата ми да остане скрита. Тя наистина не се виждаше. Огледах се. Само един малък червен седан, паркиран непосредствено до арката на входа. Възпълен възрастен мъж с червени тиранти, къси панталони и бели три четвърти чорапи седеше на пейка и четеше книга. Не забелязах никаква заплаха. Али трябваше да пристигне след петнайсетина минути, затова отидох до брега на реката. Колорадо не бе особено пълноводна, но въпреки това представляваше внушителна гледка. По-голямата част от брега бе покрита от водите й с цвят на млечен шоколад, чието ниво щеше да се покачва с всеки изминал ден. Надигаха се вълни, които се разбиваха в дигите. Тъкмо това обичах в тази река — непрестанното движение към Пасифика. Щеше да е хубаво, след като всичко приключи, да се впусна на дълго плаване с каяк по течението. Може би двамата с Джен щяхме да преодолеем с усърдно гребане Уестуотър и страховитите му бързеи, а после да опънем палатка на брега край Моуаб в Юта за една-две седмици. Щеше да е великолепно — рафтинг с бира в ръка вместо пушка. Долових плясък на криле и вдигнах глава. Над едно от най-високите дървета се издигна чапла, кацна на калната ливада край брега и протегна дългата си шия. Вдигна във въздуха издължения си клюн, погледна първо наляво, после надясно, изведнъж размаха огромните си криле, измъкна краката си от калта и полетя на запад. Някой идваше. Върнах се при пикапа и се облегнах на предния капак, без да изпускам от поглед паркинга и единствения път, който водеше към него. Зададе се бял форд ескорт, който взе остро десния завой и спря рязко в края на паркинга, а изпод гумите му полетя канонада от дребни камъчета. От колата излезе Али с телефон в ръка. Моят мигом иззвъня, но аз не й отговорих. Тя заобиколи колата, погледна тревожно телефона си и се озърна. Телефонът ми иззвъня отново. Продължих да наблюдавам пътя. Никой не я следеше, никой не паркира на равно разстояние от мен и изхода. С други думи, никой не играеше моята игра. Продължих да наблюдавам Али, за да проверя как се държи, когато е под напрежение. Тя закрачи гневно около колата, после тръгна към парка, свърна право към дърветата, върна се при колата и седна на земята, опряла гръб на предната врата. Държеше телефона с две ръце и не вдигаше поглед от дисплея. Днес бе облечена с къси панталони и потник. Очевидно никога не бе вземала наркотици. Загорялото й тяло бе стегнато и мускулесто. Продължих да я наблюдавам още няколко минути, после огледах парка. Възрастният мъж се качваше в колата и се канеше да си тръгне и тъй като не видях никаква заплаха, реших да спра да измъчвам Али. Извадих телефона си. — Али? — Господи, Бар? Къде, по дяволите, се намираш? Това не ми… — Спокойно. Тук съм. Взела ли си чанта с дрехи и прочие? Тя се поколеба. — Да, но… — Вземи я. Тръгни на запад, отдалечи се от парка и влез в горичката. Ще те чакам там. Тя изгуби няколко секунди, докато отключи багажника и извади малка раница. Не куфар и не сак, а нещо, което да не й пречи да тича. Метна я на гръб, като сложи и двете презрамки. Навлезе сред дърветата, забеляза мен и пикапа ми и преследвачите най-сетне се появиха. 5 Показа се нисък спортен седан със затъмнени прозорци, който се движеше прекалено бързо към парка. Излязох от сянката на дърветата и махнах с ръка на Али, която тичаше към мен. — Качвай се в пикапа и не мърдай от там — наредих й тихичко. — Ще се върна след минута. Тя се поколеба за миг, преди да отвори дясната врата. Погледът й издаваше, че се надява на обяснение. — Имаме гости — казах й аз. — Бар, нека просто тръгнем. — Тръгнем ли сега, ще ни последват и няма да ни оставят на мира. Ще се погрижа да ги изпреварим поне с малко. — Сигурно са въоръжени. — Аз също. * * * Докато тичах между храстите към паркинга, проверих пистолета в джоба си и обмислих как да го използвам. Реших да се прокрадна незабелязано. На около три метра от колата на Али приклекнах на едно коляно и се скрих зад разлистена топола. В краката си открих дълъг клон. Взех го и зачаках подходящия момент. Синият седан мина бавно покрай белия ескорт на Али и спря. От колата слязоха трима мъже — двама от задната седалка, последвани от шофьора. И тримата бяха на по двайсет и няколко. Шофьорът, нисък, със зализана назад коса и гъсти мустаци, излая някаква заповед. Другите двама хукнаха към колата на Али, заобиколиха я и надзърнаха през прозорците. Ръцете и на двамата бяха свободни, но от време на време посягаха към коланите си. Шофьорът се завъртя бавно на място и огледа целия парк. Непрекъснато докосваше токата на колана си. Явно и той бе въоръжен. Но бе затъкнал пистолета си на място, което никога не бих използвал. Можеше само да се надява, че оръжието няма да гръмне по случайност. В крайна сметка той се обърна към колата и се разкрещя на испански. Нареждаше на онези двамата да огледат наоколо, след което да претърсят парка. Те хукнаха, а шофьорът ги проследи с поглед. Стоеше с гръб към мен, а двете му приятелчета скоро изчезнаха от полезрението му. Скочих и хукнах към него, като замахнах с клона още в движение. Шофьорът обаче се оказа нащрек и демонстрира отлични реакции. Обърна се и тъкмо измъкваше пистолета от колана си, когато дървото се стовари здраво върху врата му. Той падна на колене, но въпреки това се опита да насочи пистолета. Ударих го с клона по ръката. Пръстите му се разтвориха и изтърваха оръжието, а той се обърна и се огледа за приятелите си. Ударих го за трети път с клона, този път по ухото. Замахнах с две ръце и се завъртях, за да вложа повече сила. Нещо изпука и той се просна по лице. Шумът от кратката ни схватка достигна до слуха на приятелите му и те хукнаха обратно към мен, точно както се бях надявал. Затичах се към реката, навлязох в храсталака и запълзях по корем до една пътека, която водеше към водата. Чух стъпките им, последвани от викове, които издаваха силен акцент. — Къде отиде? — Май че слезе към реката. — Тоя тип преби Фернандо. Пипна ли го, мой е! От храстите край пътеката изскочи скорец. — Той ли е? — Нямам представа! Нищо не виждам! Тръгнаха по пътеката и минаха покрай мен с извадени оръжия — черни пистолети с полимерни ръкохватки, насочени ниско и готови за стрелба. Отидоха до самата река, огледаха брега, тръстиките и бурените, после се покатериха на нисък насип, който се издигаше на метър и половина над водата. Стояха един до друг, здраво стиснали пистолетите с две ръце, когато се втурнах към тях. Хвърлих се върху тях, стиснал здраво клона на нивото на гърдите, блъснах ги и ги запратих в пенливите кафеникави води на реката. Главите им се показаха след секунди. Те размахаха ръце, но течението ги бе отнесло на петнайсетина метра. Чух ги да плюят вода, а после да псуват. Проследих как придошлата река ги отнася отвъд първия завой и ги скрива от погледа ми. Върнах се бързо при колата на Али. Шофьорът продължаваше да лежи в безсъзнание, проснат по лице в прахоляка. Метнах го на рамо, както правят пожарникарите, и го отнесох на брега, където го оставих да лежи. Събрах шепи, загребах вода и я плиснах върху лицето му. Нищо. Повторих и потретих упражнението, преди той да се свести най-после. — Ти! — възкликна шофьорът и впери очи в мен. — Ще те убия! Къде е тя? — Али? Замина отдавна. Нещо против да ми кажеш къде да открия Ланс? — Нищо няма да ти кажа! — Мъжът се опита да ме заплюе, но не успя да събере достатъчно слюнка, в резултат на което по брадичката му се стече тънка струйка. Той постави ръка върху главата си и простена: — Къде са Диего и Хорхе? Как така още си… Прекъснах го. — Плуват към Мексико. Искаш ли да ги последваш? Той присви очи, обмисли думите ми и възкликна: — Копеле мръсно! — Това не беше никак любезно от твоя страна, Фернандо. Да опитаме отново. Къде е Ланс? С него има едно момиче на име Джен, нали? Направих крачка вляво, без да го изпускам от очи, и вдигнах от земята голям кръгъл камък. Той следеше действията ми и облещи очи. — Какво ще правиш с този камък? Стига… Пристъпих към него и вдигнах камъка над главата си. Беше лек и гладък, парче пясъчник, добре шлифовано от водите на реката. Фернандо вдигна ръце над главата си и се завъртя ту наляво, ту надясно в опит да се изправи. Скочих към него, замахнах с камъка и видях по предната част на джинсите му да се разлива тъмно петно. Запратих камъка в реката. Нямаше да ми каже нищо, затова го сграбчих за гелосаната коса и без да обръщам внимание на виковете му, го замъкнах към водата. Попитах го за последен път: — Знаеш ли къде е Ланс? Не ми отговори, задиша тежко, на пресекулки, захлипа и поклати глава. Добре, все пак направих опит. Хванах го за раменете и го плъзнах във водата. Въпреки раната на главата той се опита да изплува до брега, но не видях дали успя, защото течението побърза да го отнесе зад завоя. Върнах се при пикапа. 6 Излязохме на магистралата и потеглихме на изток. Измина доста време, преди Али да отвори уста. — Ще ми кажеш ли какво се случи с онези типове? — Преподадох им безплатен урок по плуване. Тя се ококори и впери поглед в мен. Вероятно се чудеше в какво ли състояние са били, когато са се озовали в реката. — Мислиш ли, че Брент ще изпрати още някого? — Не и за момента. За всеки случай ще се постараем да не ни открие. Какво друго знаеш за Ланс? Тя зарея поглед през прозореца и въздъхна. — Казах ти каквото знаех. Доста е амбициозен, а от беглите ми лични впечатления мога да ти кажа, че е лишен от каквато и да било съвест. Дори с Брент се отнася като с последен боклук. — Това не ми дава отправна точка. Трябва да има още нещо. Али поклати глава. — Много е потаен, не говори за работата или за плановете си. Не е от хората, които ще се разприказват в бара. Брент е дърдоркото в семейството. — Тя замълча, явно си бе спомнила нещо. — Какво? — Една вечер Брент се беше надрусал с каквото там вземаше по това време и се хвалеше пред две от горилите си… обясняваше им, че сега Ланс имал лаборатория с мащабите на завод. Думите му бяха: „който контролира тази лаборатория, контролира търговията с мет в радиус от хиляда километра“. За пръв път се зачудих дали човекът, срещу когото бях тръгнал, няма да се окаже прекалено голям залък за моята уста. За трите години в Сомалия се бях научил как да се справям с местните военни командири, които имаха за гърба си малки частни армии, но Ланс ми изглеждаше по-умен от средностатистическия племенен вожд. Притежава опит в охраната и сигурността. Не говори за работата си. Строи цяла империя. Какво беше казала Джен, когато ми се бе обадила преди две вечери? Помогна ли му веднъж да влезе, ставам безполезна… излишна. Да влезе къде? Продължих да обмислям най-различни варианти, докато пътните табели прелитаха покрай нас. Накрая Али не издържа и наруши тишината. — Джен те спомена веднъж или два пъти. — Така ли? И какво каза? — Че си избягал в Африка, за да си поиграеш на война с местните. Твърдеше, че си наемник. Мразех тази дума. Тя предполагаше, че се сражавам за пари, което никога не правя… т.е. никога не се сражавам само за пари. Вярно, използвам натрупаните ловни умения, но обикновено го правя в името на някаква кауза. — Джен не знае истината. Не че това има някакво значение в момента. Важното е, че в момента съм в пикапа с едно момиче и отиваме… като се замисля, нямам представа къде отиваме. И нямам представа къде е сестра ми. — Не съм момиче — възрази Али. Присви очи, после ме погледна, сякаш се канеше да подхване спор. — Разбира се, не си момиче. Ясно. Очевидно бях докоснал болно място и нямах намерение да се препирам. — Да си изясним нещо от самото начало, Бар. За моите двайсет и шест години съм видяла повече, отколкото други жени виждат за цял живот. Тя извърна глава към прозореца и се загледа в овощните градини, покрай които минавахме. Продължих да карам. Чаках я да каже нещо друго. — Баща ми почина, когато бях на десет — заговори тихо тя. — Получи инфаркт, докато палеше стърнища. Двете с мама трябваше сами да се оправяме с фермата. Мама много ме обичаше, но беше болнава, имаше проблеми със здравето. Пушеше по две кутии цигари на ден и нямаше сили за земеделие. Наложи се аз да върша всяка домакинска работа, да карам всеки трактор, да поправям всяка ограда. Никой не ме нарича момиче. Кимнах и стиснах здраво волана, тъй като навлизахме в поредица от остри завои. Изминаха няколко минути, но чувствах, че това не е всичко. — Искаш ли да ми разкажеш и останалото? Али прекара ръка през косата и затвори очи. — Срещнах по-възрастен мъж, започнахме да излизаме и… нещата се объркаха. Лошо, много лошо. Тогава мама получи удар. Аз съм единственото й дете, кой друг да се грижи за нея, нали? Лечението се оказа доста скъпо, а грижите погълнаха цялото ми време. Прекарвах всяка секунда край леглото на майка ми или в работа в долнопробни барове, която едва не ме уби. Тогава започнах в „Избата“. Брент казваше, че водя клиенти. Твърдеше, че съм удвоила оборота. Плащаше ми достатъчно, за да настаня мама в хоспис, където да се грижат за нея. Явно това ще се промени съвсем скоро. Ето, отново. Една и съща схема, която се повтаряше непрекъснато през живота ми. Тъкмо бях започнал да помагам на Джен, а вече бях причинил сериозен проблем на Али. По дяволите! * * * Напуснахме Гранд Вали и навлязохме в тесния каньон, който реката бе прорязала през червено-кафявия пясъчник. Озовахме се в тунел и натиснах клаксона само за да чуя ехото. Звукът стресна Али и тя заговори отново. — Какво ще правим? Очите й бяха червени, но устните й бяха здраво стиснати. — Ще те оставя в първия град — отвърнах аз, докато се опитвах да удържа пикапа в лентата. Колелата обаче не ме слушаха. Али не откъсваше поглед от прозореца. — Оставам. — Ще ти дам пари, можеш да се качиш на автобуса и да започнеш отначало на някое друго място. — Това не ме устройва. — Какво искаш да кажеш? — Ако аз ти помогна, може би ти ще ми помогнеш, а? — Как? Нямах представа накъде отива този разговор. — Имам чувството, че си човек, който получава това, което иска. И не се задоволяваш с трохи, а получаваш всичко. — А ти за какво си ми? Тя се усмихна. — За да те озаптявам например? Невинаги най-доброто решение е да пратиш петима негодници в болница или да хвърлиш трима в реката. Престорих се, че не ми е забавно, макар всъщност да не беше така. — Мога да спра пикапа още в тази секунда, да те изхвърля навън и да изчезна. — Съмнявам се — отвърна тя уверено и извърна поглед към прозореца, при което конската й опашка се полюшна като махало. — Не си такъв тип. Не би постъпил така с жена. Но ако се опиташ… — Какво? — попитах. — Ще те сритам в топките. Пикапът се отклони вляво, прекоси жълтата линия между двете ленти и едва не обърса срещуположния банкет, преди да го овладея отново. Али ме погледна и повтори въпроса си: — Какво ще правим? Едно на нула за нея. Поклатих глава и се замислих. — Можем… можем да потърсим посредника, който продава на Брент. Той би могъл да ни отведе при Ланс. — Имаш предвид Дребосъка? Брент го нарича така. Нямам представа къде е. Или как изглежда. — Спайк трябва да е споменал нещо по негов адрес. Всяка подробност, която си спомниш, може да ни помогне. Тя прехапа леко устни, сякаш се ровеше в архива от спомени. — Брент все го наричаше „Дребосъка от Райфъл“. Хората, които Брент изпращаше, трябваше да го чакат на място, наречено „Кингс Краун“. Предполагам, че са знаели какво е то, но аз нямам никаква представа. — А виждала ли си го някога? — Не, за бога. Не съм ходила в Райфъл от дете. А Дребосъка никога не идва в Джънкшън. Брент винаги изпраща някого. Онзи вероятно разполага със собствен екип и е важна клечка, щом не ходи никъде, а останалите ходят при него. — Така е. Трябва да открием Дребосъка. — Трябва да е някакво място. Чакай малко. — Тя извади телефона си и в продължение на десетина минути не спря да почуква с пръсти по дисплея. Накрая заяви: — Открих го! Паркинг за каравани в северната част на града. — Как успя? — учудих се аз. Бях живял в пущинаците прекалено дълго; технологиите явно се бяха развили, докато бях в чужбина и в затвора. Али ми обясни, че съществувало приложение, наречено „Гугъл Мапс“, дори ми показа изображението на една карта и се прозя. После помоли да я събудя, когато пристигнем в Райфъл, тъй като имала тежка нощ и трябвало да дремне. Спряхме само веднъж в малко, затънтено градче в Колорадо, наречено Дибек, за да напълним резервоара и да купим бургери и кола. Настроението ми определено се подобряваше. Чувствах се отлично, защото имах цел. Може би когато пристигнехме в Райфъл, щях да притисна Дребосъка и да науча къде държат Джен. Дори бях започнал да си тананикам, когато погледнах в огледалото и видях два големи черни джипа, които ни следяха от Дибек насам. Това не можеше да е съвпадение. Колите се приближиха достатъчно, за да различа модела — „Шевролет Тахо“, — но спазваха определена дистанция. Който и да ни следваше, възнамеряваше да кара след нас и да види къде ще го отведем. Кой ли можеше да е това? 7 Отляво се нижеха песъчливи хълмове, а отдясно се издигаха скалисти плата, които ни правеха компания чак докато се спуснахме по един склон и навлязохме в долината Райфъл. Тук реката бе по-широка и гребените на вълните й проблясваха в бяло, озарени от слънцето. Някогашните ливади в плодородната долина бяха заети от сондажи за природен газ, складове за тръби, компресорни станции, газгенератори… Над върха на една от кулите, издигнат на двайсетина метра над земята, гореше огън. А когато наближихме града, пасищата, които помнех от своето детство, се оказаха погребани под асфалт и паваж, къщи и жилищни комплекси. Слязохме от магистралата и се насочихме към западните квартали на града. Джиповете ни последваха. — Кои са тези? — попита Али. Беше се събудила и гледаше в страничното огледало. Зададе въпроса напълно спокойно, лицето й не изразяваше никаква емоция. — Нямам представа — отвърнах аз, пресегнах се за бинокъла, който държах под седалката, и й го подадох. — Какво пише на регистрационните табели? Тя се обърна и подпря лакти на облегалката. — Номерата са правителствени. Джей, тире, четири, две, седем. — Чудесно — възкликнах аз. — Не само наркодилърите търсят Ланс. Доколкото знам, единствено ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия имат правителствени номера, които започват с „джей“. Али се ококори и закопча колана си. — Откъде знаеш? — Зебрата не обича леопарди — отвърнах й, докато следвах тясното двулентово шосе, което пресичаше промишлената зона на града. — Какво? — Няма значение. Следят ни от известно време. Тя продължи да наблюдава джиповете в страничното огледало, след което бръкна в плика с бургерите, които бях купил по-рано. — Искаш ли си твоя сега? — попита тя. Поклатих глава. — Ще го оставя за по-късно. В момента искам да проверя дали мога да се отърва от правителствените агенти. Имаш ли яке в раницата? Тя ме погледна озадачена. — Бар, това прилича ли ти на раница, която може да побере яке? — Тогава суичър? Нещо топло? — Да, но… — Ще ти обясня по-късно — казах аз и насочих пикапа на север, към центъра на Райфъл. Въпросният център бе съвсем малък, дължината му се измерваше с едва няколко пресечки, но притежаваше всички признаци на цивилизация: библиотека, заведения за бързо хранене, автомивки, барове, заложни къщи и дори магазини за марихуана, откакто Колорадо легализира продажбата й. Откога тревата се превърна в белег на модерен живот? Али отново погледна в страничното огледало. — Няма ли да ги оставиш да те спрат, за да можеш да ги пребиеш? — попита тя. Не можех да преценя дали се шегува, или говори сериозно. — Не е добра стратегия. — Следователно притежаваш и други умения в репертоара си — усмихна се тя. — Радвам се да го чуя. Когато завихме надясно по друга двулентова улица, двата джипа ни последваха най-невъзмутимо. Али ме погледна и отпи от безалкохолното си. — Правил ли си го и преди, или просто си гледал много филми? — Там, където живях последните няколко години, нямаше кино. Но пък четох доста книги. — Да не би да си научил от книга как да се отървеш от преследвачи? — Не от книга, а от книги. Освен това са ме преследвали няколко пъти. Не след дълго къщите останаха зад гърба ни и преминахме покрай водна кула, развъдник за риба и къмпинг. Двата джипа бяха единствените автомобили в огледалото. — Не са много добри — отбеляза Али. — Знам какво правя, повярвай ми. След малко асфалтът ще свърши и ще се отървем от тях. — Откъде знаеш? — попита ме тя и преглътна последната хапка от бургера си. — Виждаш ли онази планина пред нас? — посочих голямото скалисто плато в далечината. — Ходил съм там на излет няколко пъти. Лицето й остана безизразно, но погледът й ми подсказа какви мисли се въртят в главата й. В какво ли се забърках?, чудеше се тя. Каньонът се стесни още повече. От двете ни страни се издигаха отвесни скали, а на дъното му ромолеше рекичка. Прекосихме я няколко пъти сред облаци от водни пръски. Растителността по бреговете й бе рехава — слънчевата светлина, която достигаше дъното на каньона, бе прекалено оскъдна, — но малкото дървета и храсти, които растяха от двете страни на черния път, жулеха боята и от време на време закачаха страничните огледала на пикапа. Пропаднахме във всяка дупка и подскочихме на всяка бабуна. От двете ни страни се извисяваха остри скали, а пред нас се издигаше величествена планина. Пътят стана толкова тесен, че в продължение на няколко секунди изглеждаше, че ще се заклещим. — Бар, изгубихме ли се? — попита Али. — Не. Погледни ей там. Сред онези дървета има просека, която изкачва хълма. Този път води натам. Така беше наистина, но пътят правеше прекалено много остри завои. Хълмът бе с южно изложение, което означаваше, че пролетно време ще е кален, заледен и осеян със снежни преспи на по-дълбоките места. Намалих, включих задвижването и на четирите колела, завих наляво и се насочих право напред. Когато навлязохме в калните коловози, колата поднесе и предните колела изхвърлиха фонтан от пръски, които покриха страничните прозорци. — Още ли са зад нас? — попитах Али. Стисках здраво волана с две ръце и не откъсвах поглед от пътя. — Мисля, че да. Изкачват хълма… Не… вече не. Едната кола е препречила пътя… блокира го. Излязоха четирима мъже. Мисля, че са заседнали. — Май ще си изцапат костюмите — отвърнах аз. Следващите няколко завоя изискваха огромно усилие от страна на двигателя и моя милост. Пътят ни предложи последователно кал, лед и сняг, но в крайна сметка успяхме да изкачим хълма и да се озовем на малка поляна, заобиколена от високи борове. Тревата бе ниска, връхчетата й показваха едва-едва над дебелия килим от борови иглички. По-сенчестите места криеха снежни преспи, а земята под някои дървета бе покрита с дебела ледена кора. Отбих встрани и слязох от колата. Взех бинокъла и отидох до билото. Федералните бяха вързали първия джип с въже и се опитваха да го върнат на пътя с помощта на втория. Добре дошли в планината, момчета. Върнах се при пикапа и се качих зад волана. — Господи! — възкликна Али. — Да. Продължихме навътре в гората. 8 — Мога ли да получа бургер сега? — попитах аз и протегнах ръка към Али. Бяхме продължили да караме още двайсетина минути, като ту излизахме на някоя полянка, ту отново потъвахме сред дърветата. Бях поел по поредица от кални коловози, които ни отведоха още по-навътре сред гората. Али почти не бе продумала, докато подскачахме по камъните. — Разбира се — отвърна тя сега и ми подаде твърдия като камък бургер. — Изстинал е. Взех го и го погълнах на три големи хапки. — Защо продължаваме да караме? — попита Али. — В случай, че все пак ни проследят. Дори да стигнат до тук, няма да успеят да слязат от планината. Не спряха да заредят. — О! Слънцето бе започнало да се спуска над главите ни. Удължените сенки на дърветата пресичаха пътя и изпъстряха на ивици поляната вдясно. — Сега ще се върнем ли в града? — Не. Ще прекараме нощта тук. Това ще даде възможност на всеки от нас да се успокои и да помисли трезво. — Ще спим тук? — намръщи се Али. — Сериозно ли говориш? — Ходила ли си на къмпинг? — попитах я аз. — Израснала съм в Мак, Колорадо. Къмпингуването бе единственото ни забавление през уикендите, след като свършехме цялата работа във фермата. Това и… алкохолът. Усмихнах се и забелязах мястото, което търсех. Включих на задна и подкарах към полянката. Клоните заудряха по стоповете, но накрая излязохме на слънчева ливада, покрита с цветя. Спрях под висок бор в края и изключих двигателя. Протегнах ръка към слънцето с палеца нагоре, останалите пръсти изпънах успоредно на хоризонта, а показалеца поставих точно под слънцето. Имаше място за още една ръка, което означаваше, че до залеза остават поне два часа. По петнайсет минути на пръст, по един час на ръка. Али излезе, взе раницата си и седна на земята до покритите с кал гуми. Порови вътре, измъкна суичър с качулка и го облече. — Не ти ли е студено на краката? — попитах я, когато тя дръпна ципа на раницата и я метна на гърба си. Отворих каросерията и извадих една от раниците си за къмпингуване. — Аз имам резервни панталони, топло бельо, дори две дебели якета. Мога да ти дам едното, ако искаш, макар че ще ти бъде голямо. Тя ме погледна изпод качулката с навъсено лице. — Престани да се правиш на бавачка. Добре съм. Долових полъха на вятъра, който идваше откъм заснежените планински върхове, и погледнах към залязващото слънце. — През нощта температурата ще падне под нулата. Ще ти трябва панталон. — Не и ако запалиш огън и ми дадеш нещо да правя. Няма да ми стане студено. Настина, Бар, не съм глупачка! Правила съм това и преди. Поклатих глава. Нямах намерение да споря. Щеше да й стане студено, да я втресе и едва тогава да ме помоли за помощ. — Добре. — Извадих палатката от раницата и я подхвърлих към нея. — Ето. Щом си такава специалистка, разпъни я сама. Тя улови малката торба, пълна с лека здрава материя, завъртя я и дръпна връзките. Навлязох в гората, но се извърнах и извиках: — Отивам за дърва. Ще видя дали ще я разпънеш, преди да се върна. Преди да направя и две крачки сред дърветата, чух колчетата да падат на земята, след което Али извика: — Не е толкова сложно, Бар. Гледай да не се изгубиш. Навлязох навътре, но продължавах да чувам ругатните на Али, докато се опитваше да подреди колчетата в невъзможна конфигурация. Усмихнах се, когато поредният полъх на свежия пролетен вятър погали лицето ми и разшумоли листата на трепетликите. Започнах да събирам паднали клони и не след дълго натрупах цял наръч. Поех по обратния път, а обувките ми потъваха дълбоко в черната глинеста почва. Докато крачех по стъпките, които бях оставил малко по-рано, мислите ми се насочиха към Джен и неприятностите, в които се бе забъркала. Дали опитите ми да науча нещо повече бяха предупредили Ланс, че идвам? И дали това щеше да помогне или да навреди. Надявах се да е първото. Може би Джен щеше да научи за станалото и то да й вдъхне надежда. Прогоних тези мисли с усилие на волята, съсредоточих се върху новата си спътница и начините да се отърва от нея. Али бе силна, смела, издръжлива, но се опитвах да не повтарям стари грешки. Страхувах се, че останем ли заедно, ще я изложа на опасност. — Много се забави — заяви тя, когато се върнах в импровизирания ни лагер. Вече бе опънала палатката и разстлала спалните чували, а столовете и хладилните чанти бяха наредени в полукръг около току-що изкопана дупка в земята. — Тук! — каза тя и посочи дупката. Кимнах, впечатлен от видяното. За да не остана по-назад, пуснах наръча дърва край бъдещото огнище и се върнах при пикапа. Бръкнах в един от саковете, извадих малка кожена чанта и я донесох до дупката. След като извадих съдържанието й и го наредих край сухите клони, прекосих поляната и обелих кората на една голяма хвойна. Получи се топка с размерите на птиче гнездо, която отнесох до дупката и се заех с паленето на огън. Али седеше на един стол и ме наблюдаваше. Действията ми явно я забавляваха. Взех малък клон от топола с дупка в горната част и нарези в долната и го оставих на земята. Под един от нарезите сложих малко плоско парче кора. В дупката пъхнах кръгла клонка, дълга трийсетина сантиметра. С помощта на малък еднометров лък навих тетивата около кръглата клонка. Взех парче дърво с размерите на чашка за шотове и го втрих усърдно в косата си, за да попие мазнината, насъбрала се през този дълъг и уморителен ден. Оттук насетне всичко бе рутина: коленичих, настъпих чатала и използвах лъка като трион, а кръглата пръчка завъртях като бургия. След като го въртях в продължение на десетина минути и целият плувнах в пот, усилията ми бяха възнаградени с появата на дим. Продължих още малко и получих въгленче, което поставих върху парчето кора и внимателно отнесох до останалата част от „птичето гнездо“. Задухах, отначало по-леко, а сетне по-силно и по-продължително, докато не се появиха пламъци, които да обхванат цялото гнездо. Поставих го върху подготвените предварително клонки и продължих да бабувам на огъня, докато не се разгоря както трябва. Обикновено с помощта на запалка и суха дървесина мога да стъкмя огън за минута-две. Този път ми отне повече време, но в случая се опитвах да впечатля Али. — Не е зле — отбеляза тя. Свих рамене, тайничко преизпълнен с гордост. Слънцето започна да залязва тъкмо когато огънят се разгоря хубаво и оранжевочервените му пламъци се устремиха към небето, обагрено в същия цвят. Извадих няколко консерви от голямата си раница, а също и малкия несесер, в който държах подправките. Когато огънят започна да догаря, поставих върху въглените чугунена тенджера с капак, от онези, които наричат холандска фурна. Изсипах в нея тиквено пюре, пилешки бульон и мащерка, докато Али наблюдаваше действията ми с интерес. Изглеждаше спокойна, седеше опряла лакти на коленете си и длани под брадичката си. Отблясъците от огъня обагряха краката й в наситени оранжеви нюанси. — Какво ще ядем? — попита тя, докато душеше миризмата, която се издигаше над огнището. — Супа от тиква. — Надзърнах в хладилната чанта и извадих две бутилки. — Какво искаш? Вино или уиски? — Не си падам по твърд алкохол — отвърна тя, без да откъсва поглед от пламъците. — В такъв случай вино — заключих и порових в чантата за тирбушона, който не бях виждал доста отдавна. Намерих го все пак, отворих бутилката и й налях в пластмасова чашка. Моята напълних с уиски. Защо не, помислих си. Трябваше да спра алкохола, но моментът не ми се струваше подходящ. Подадох на Али нейната чаша. Тя я взе с усмивка, а аз разбърках супата и добавих малко сушен лук. Сетне отпихме мълчаливо от чашите си, докато наблюдавахме огъня и слушахме песента на птиците и шумоленето на вятъра по върховете на боровете. Луната изгряваше на изток. Отпивахме от питиетата си. Чуваше се само прашенето на огъня. — Ланс няма да остане доволен, че го търсиш — заяви Али, която следеше с поглед искрите от въгленчетата, които политаха нагоре към нощното небе. — Ще се ядоса още повече, когато отведеш федералните при него. Ако изобщо го намерим, разбира се. — Що се отнася до това „ние“… — Имаш нужда от мен, Бар. — Имам нужда да намеря сестра си. А ти няма да ми помогнеш да го направя. С теб ще трябва да се тревожа за още един човек. Али спря да рови в огъня и ме изгледа по начин, който означаваше: престани да се държиш с мен като с малко дете. — Мога да се грижа за себе си, Бар! — Аха. Вперихме поглед един в друг. Двама еднакво упорити млади хора, попаднали в патова ситуация. Изминаха няколко секунди, преди Али да наруши тишината: — Какво каза сестра ти? Какво каза, че те разтревожи толкова много? Вдигнах поглед от пламъците. — Накара ме да й обещая, че ще дойда. Каза, че някакъв тип се опитва да я убие. Когато е надрусана, може да наговори страшни небивалици, но този път не ми звучеше дрогирана. Разговорът обаче приключи, преди да науча нещо повече. — Сигурен ли си, че точно Ланс я държи? — Или е при него, или той знае при кого е. Все тая. — Ще го намерим — каза тя. — Знаем откъде да започнем. Изсумтях. Пак това „ние“. Али явно долови скептицизма ми. — Знам как изглежда Ланс. А повечето хора нямат дори представа. Затова използва толкова много посредници. Ако го намериш без мен и се окаже, че е скрил Джен някъде, откъде ще знаеш дали си хванал когото трябва? Кимнах и отпих отново. — Звучи логично — съгласих се аз. — Но какво ще се случи, когато нещата загрубеят, както се опасявам, че ще стане? Някой ще пострада. Много хора ще пострадат, ако се опитат да застанат между мен и сестра ми. Наясно си с това, нали? Тя отпи от виното си и мълча дълго, преди да отговори. Пламъците се бяха смалили до половината, когато тя каза: — Наясно съм. Брент и Ланс са гадняри. Познавам много гадняри. Прекалено много. И все се измъкват безнаказано. Този път обаче имам чувството, че няма да му се размине. Идвам с теб. Точка. Отказах се да споря. Помълчахме още около час, всеки потънал в собствените си мисли. Слушахме песента на щурците и нощния вятър. Тъкмо се канех да си налея още една чаша, когато погледнах към Али и видях, че най-после е започнала да трепери от студ. Станах, без да се замисля, свалих якето си и внимателно покрих краката й. За пръв път през деня не ми възрази. Вместо това ме погледна изпитателно, с присвити очи, както правех аз, когато оглеждах небето с надеждата да предвидя какво ще е времето. Няколко минути по-късно тя стана рязко от стола си. Долових дъх на вино и тиква. — Ще си лягам, Бар. Ще поговорим на сутринта. Чух я да рови в палатката. Тя изнесе спалния ми чувал и го запрати в храсталака. После дръпна рязко ципа докрай. 9 Песента на дроздовете ме събуди още преди изгрев-слънце. Измъкнах се от спалния чувал, извадих чисти дрехи и се преоблякох на оскъдната утринна светлина, която се процеждаше под дърветата. Предположих, че Али не се е събудила още, и реших, че е в мой интерес да я оставя да спи. Събрах раницата си, взех пушката и тръгнах да пообиколя наоколо, както бях направил и предишната вечер. Не смятах, че нещо ни заплашва, просто исках да се насладя на свежия горски въздух, изпълнен с аромат на борова смола, и да поразсъждавам на спокойствие. Гауейн, Парсифал, Ланселот и останалите рицари от Кръглата маса, за които бях чел като дете, можеха да се гордеят с мен. Бях защитил красивата девица, не се бях възползвал от нея и дори я бях направил нещо като свой партньор. Какво можеше да се обърка? Върнах се в лагера, но отговорът на този въпрос не излизаше от главата ми. Всичко. Всичко можеше да се обърка. Както по времето, когато двамата с Джен бяхме още малки, татко ни бе напуснал, Деб работеше в Аспен, а Анджи учеше в колежа. Сякаш не бе достатъчно лошо, че татко ни бе напуснал и бе оставил мама да се грижи сама за нас. Много по-лошо стана, когато мама започна да излиза с разни мъже. Всъщност първите двама не бяха чак толкова зле. Само дето пиеха. Третият обаче, когото наричахме Ски, защото не можехме да произнесем цялата му фамилия, бе много по-лош от тях. Двамата с мама обикаляха баровете и ни оставяха с Джен да готвим, да чистим и да си лягаме сами. Прибираха се късно нощем и тогава избухваше неизбежната кавга — хвърляне на тенджери, чупене на чаши, събуждане на съседи… Излязох от стаята си по време на един от техните скандали и още съжалявам, че го направих. Мама лежеше по лице на кухненската маса. От насинените й скули капеше кръв. Блузата й бе разкъсана и висеше от ръцете й, разголила големите й гърди. Ски стоеше зад нея със смъкнат панталон и крещеше, че е курва. По онова време бях хилаво единайсетгодишно хлапе. Затова, когато се втурнах и заудрях Ски — който тежеше над сто килограма — с малките си юмруци, бе достатъчен само един шамар, за да ме запрати в стената и да се свлека в безсъзнание. На сутринта мама се бе пооправила и превързала и макар да не бе изтрезняла, се опита да приготви закуска. Заяви, че нищо не се било случило, че съм сънувал кошмар. Кошмарите обаче не оставят цицини на главата. Две седмици по-късно Джен ми сподели за своите кошмари. В тях Ски идвал нощем в стаята й и я опипвал. Натиках тези спомени в най-дълбоката дупка в мозъка си и се върнах в палатката. Али вече бе станала и седеше на стола до огъня, който бе запалила. Бе намерила кутия гофрети и бе сложила две от тях в тигана, за да ги стопли на пламъците. Беше се преоблякла в сини джинси и розов суичър. Косата й бе невчесана и сплъстена, но лицето й сияеше на яркото слънце. Тя вдигна поглед и попита: — Гладен ли си? — Умирам — отвърнах аз. Погледнах плетеницата от клонки, която гореше в ямата. — Хубав огън. Тя се усмихна. — Намерих едно нещо. Нарича се кибрит. Защо не го пробваш някой път? — Може и да пробвам — отвърнах й и осъзнах, че заяждането й ми доставя удоволствие. Седнах на съседния стол и тя ми подаде топла гофрета. Тъкмо облизвах лимоновия топинг от пръстите си, когато видях изражението й да помръква. — Смяташ ли, че сме загазили, Бар? — Защо? — Избягахме от федералните. Това не е ли престъпление? — Съмнявам се — отвърнах й. — Не мисля, че се интересуваха от нас. В противен случай щяха да ни настигнат и да ни спрат още в самото начало. Очакват от нас да ги отведем при Ланс. — Сигурен ли си? — Не. Наистина не бях сигурен. Просто се опитвах да разсъждавам логично. * * * Събрахме багажа и потеглихме след по-малко от час. Останах впечатлен от уменията на Али в това отношение. Действахме като добре сработен екип и макар да не разменяхме и дума, поставяхме всяко нещо на мястото му в раниците и ги товарехме в пикапа. Днес тя се усмихваше малко повече от вчера, сякаш партньорството ни поставяше началото на нещо чудесно. Надявах се да е така. Али се настани на предната седалка с намерението да се наслади на гледката, докато пикапът се спускаше по черния път, който слизаше от планината. Смъкнахме се с много друсане до мястото, където поточето, покрай което бяхме тръгнали, се вливаше в по-голямо, а то на свой ред водеше към Райфъл. Отбих на един по-широк участък, изключих двигателя и позвъних на Хуан в Ривърсайд. Не остана очарован от поредната ми молба за помощ, но заяви, че има някои връзки в Райфъл. Обеща скоро да изпрати Чопо. — Сега искам да проведеш един разговор — казах на Али. — На кого трябва да се обадя? — На Спайк. Кажи му, че съм те зарязал в Райфъл, а ти искаш да се върнеш на работа. Много съжаляваш, много си уплашена, не знаеш какво да правиш. — Защо? — Никой от нас няма представа как изглеждат хората му в Райфъл. Предполагам, че Спайк ще изпрати някой да те вземе. Ще си уговорим среща. Когато пристигнат, ще убедя някой от тях да се разприказва. Али поклати глава. — Мога да позвъня на Брент и да му изнеса това представление, но не мисля, че ще се върже. По-добре ти му позвъни, кажи му, че ти е дошло до гуша от мен и ще ме оставиш в Райфъл, ако иска да дойде да ме прибере. Представи го като двойна игра, все едно аз не подозирам нищо и те чакам да се върнеш, а ти всъщност ме използваш като откуп, за да се отървеш от преследване. Засмях се. — Имате опасен ум, госпожице Мартин. — Брент не разбира друга мотивация освен егоизма — усмихна се тя. — Освен това не искам да му слушам глупостите. Али ми подаде мобилния телефон. Когато се свързах с Брент, той реагира по предсказуем начин — заплаши ме с всяка бавна и мъчителна смърт, за която ограниченият му мозък се сети. Списъкът не бе особено дълъг. — Какво каза? — попита Али с усмивка. — Обичайните любезности. Но обеща да изпрати някого. — Взех ключовете и й ги подадох. — Мислиш ли, че можеш да караш пикапа? — Разбира се. Мога да карам всичко, което има колела. Защо? — Оттук нататък ще трябва да импровизираме, и то доста. Може да се наложи да шофираш. Ще бъде добре да натрупаш малко опит с пикапа. Тя сви рамене в знак на съгласие. — Добре. Запомни, че този автомобил е прекалено своенравен. Предницата е разбита, амортисьорите са сдали багажа, а карбураторът и спирачките няма да изкарат дълго. Ще се справиш ли? — Да си сменим местата и ще видиш. Така и направихме. Когато си сложихме коланите и потеглихме, тя показа, че не си хвърля думите на вятъра. Нагласи си първо седалката, като я придърпа напред, по-близо до волана, но след това показа, че не отстъпва на нито един шофьор, с когото се бях возил. В интерес на истината, спусна се толкова бързо по черния път, че в един момент стиснах здраво предпазния колан. — Уплаши ли се? — попита ме тя. — Не за мен, а за пикапа. Ще трябва да издържи, докато стигнем до града. Смехът й прозвуча по-звънко и по-женствено от обикновено. Излязохме на асфалта. Упътих я как да стигнем до Райфъл. Тя намали скоростта. Качихме се на магистралата и потеглихме на юг. Подминахме няколко ферми, преди Али да ме погледне и да попита: — Откога не си виждал Джен? — Прекалено дълго. — Откога не си говорил с нея? — Ако не броим последното й обаждане? Прекалено дълго. — Защо? — Бях зает да помагам на куп други хора. — Да не си работил в болница или нещо подобно? Наистина бях работил в болница по едно време в Мтабила, лагера на бежанци от Бурунди, който бяха организирали в Танзания, но не й казах. — Помагах на добри хора да се отърват от лоши хора — в Африка, Южна и Централна Америка, после в Мексико… — Какво означава „да се отърват“? — Винаги се намира някой, който да се нагърби с ролята на тиран и да започне да тормози по-слабите, особено по тези места. Не ми хареса каква насока поема разговорът, затова й заявих да си гледа пътя. * * * Тъкмо изкачихме един хълм и започнахме да се спускаме към долината на Райфъл, когато пикапът поднесе рязко. Бях потънал в спомени за Африка, които викът на Али прогони в миг. Погледнах пътя пред нас и видях два големи канадски елена, от онези, които наричат уапити, да стоят по средата на пътя, а дясната страна на кабината да се носи право към тях. Изглеждаха объркани и не помръднаха от местата си. Пикапът се заби в тях. Едното животно полетя във въздуха и падна в канавката, където се претърколи по гръб и зарита с крака. Главата на другото се блъсна в прозореца ми, пръсна го на парчета и тялото му увисна за миг на вратата, преди да изчезне под колелата. Изчистих стъклата и казах на Али да отбие встрани. Тя овладя очукания пикап далече извън пътното платно. — По дяволите! Не ги видях! Не успях да спра! Тя впери поглед право пред себе си и стисна волана толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Очите й се навлажниха, но не заплака. — Случва се — казах аз, притеснен повече от това, което трябваше да направя, а не от случилото се. Извадих пистолета от малката раница, която бях оставил между нас. — Господи! — възкликна Али, без да откъсва поглед от пистолета. — Ще ме застреляш, задето чукнах скапания ти пикап? — За тях е — отвърнах и посочих през счупения прозорец двете големи животни, които се търкаляха в канавката. Едното подритваше във въздуха със сетни сили. Другото се опитваше да се изправи на счупените си крака и издаваше жален вик при всеки опит; главата му трепереше, от устата му излизаше пяна. Али извърна поглед, когато слязох от кабината. След десетина крачки спрях на достатъчно разстояние от животните, за да не ме изритат. Натиснах спусъка два пъти и изпратих два едрокалибрени куршума в черепите им. И двата елена замряха и натрошените им, почти обезглавени тела се превърнаха в купчина кърваво месо в канавката. Когато се върнах в пикапа, Али ме посрещна пребледняла. Извадих пълнителя, поставих два нови патрона на мястото на изстреляните и го върнах на мястото. — Защо? — попита ме тя. — Искаш да кажеш: защо ги застрелях? Не исках да ги гледам как страдат. Нищо повече. — Погледнах я изпитателно, загрижен от начина, по който ще възприеме случилото се. — Добре ли си? Тя кимна, но продължи да гледа право пред себе си. В един момент се обърна към мен. — Кажи ми нещо, Бар. Когато правиш това… нали разбираш… когато се биеш и убиваш… изпитваш ли някакви чувства? Замислих се за миг какво да й отговоря и се върнах към времето, когато бях на двайсет, и към първото кръвопролитие, в което бях участвал. Беше в джунглите на Конго и вината за случилото се бе донякъде моя. Видях окървавените тела, струпани накуп под обедното слънце. Птиците, които кълвяха разкъсаните камуфлажни униформи. Жуженето на мухите. Миризмата на кръв, която изпълваше ноздрите. Погледнах Али и отвърнах на погледа й. — Винаги — казах аз. 10 Двайсетина минути по-късно вече карахме по улиците на Райфъл. Аз бях зад волана, а вятърът нахлуваше през счупения прозорец на смачканата от удара дясна врата. Поривите му развяваха косите на Али, а аз поглеждах предпазливо в страничното огледало откъм моята страна. Изпитвах усещането, че се промъквам във вражеска територия. Навлязохме в жилищен комплекс, северно от паркинга за каравани „Кингс Краун“, и спряхме на полупразен паркинг, осеян с хартиени пликове от бургери и кенове от кока-кола. На юг се простираха поляните на парка, за който ми бе споменала Али. Не видях никого освен две възпълни жени, които говореха на испански и бутаха колички по напуканата бетонна алея. В далечината зад нас се издигаха триетажни жилищни блокове, разположени под такъв ъгъл, че прозорците на повечето от тях да не гледат към парка. Това ми се стори най-подходящото място, за да огледам незабелязано алеите. Седнах на предния капак. Али ме последва. Обсъдихме плана за пореден път. — Хората, които Спайк ще изпрати да те „вземат“ или каквито там са истинските им намерения, ще пристигнат в парка до няколко часа. Отиваш в депото за отпадъци, което братовчедът на Хуан държи, и паркираш пикапа. Оставаш там в готовност с багажа. Нещата тук могат да загрубеят. Ще взема колата им и ще дойда за теб, когато всичко тук приключи. Да се надяваме, че дотогава някое от момчетата на Дребосъка ще е изпяло адреса му. Чопо ще пристигне тук, за да ми пази гърба. Появят ли се федералните, ще дойда пеша до депото. Пропуснах ли нещо? — Защо трябва да оставим пикапа в депото? — Трябва да го оправим. А и федералните имат номера ми. Хуан каза, че братовчед му има кола, която можем да използваме. Ще я разменим срещу онази, която ще взема от хората на Дребосъка. Хуан обеща, когато приключим, някой да оправи пикапа ми. Ясно ли е? Али кимна. Скочихме на земята. Проследих я с поглед, докато се настаняваше зад волана, а тя се обърна и извика през отворения прозорец: — Ей, Бар? — Да. — Знам, че за теб това е нещо обикновено, но гледай да не те застрелят и да ме оставиш сама в депото. Става ли? — До скоро — отвърнах уверено аз. Усмивката ми избледня, когато пикапът се скри от погледа ми. Ситуацията не ми допадаше. Инцидентът с елените ме бе разтърсил. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да се впускам в потенциално незаконни ситуации с много насилие. Когато някой тормозеше беззащитни хора, можех да разгранича работата от чувствата — както бях правил в Африка и Южна Америка. Когато някой убива хора без никаква причина, е лесно да заемеш страната на онеправданите и да им помогнеш. Това е просто. В онези ситуации обаче не бях замесен лично. Разбира се, можех да загина при някоя престрелка, но по онова време тази мисъл изобщо не ме тревожеше. Сега обаче имах основателна причина да се тревожа за изхода от ситуацията. Замесен бе член на семейството ми, който разчиташе на мен — сестра, която бе най-добрият ми приятел и довереник, когато бяхме малки. Сестра, на която само аз можех да помогна. Замислих се за онази седмица, когато Ски ме бе ударил, а Джен бе споделила, че е започнал да я опипва. * * * Тя мълча цялата седмица. Мама сигурно се досещаше за причината, но никога не би си признала, че тя е в нея или в Ски. Аз обаче знаех истината. И възнамерявах да се погрижа това да не се повтори. Два дни след като ударът на Ски ме бе запратил в безсъзнание, двамата с мама отново спретнаха шумен скандал. Минаваше десет часа на следващата сутрин, а те продължаваха да хъркат в леглото с махмурлук от предишната вечер. Накиснах един парцал в бензин, промъкнах се до понтиака на Ски и го напъхах в резервоара. Върнах се у дома и си измих ръцете. Ослушах се да не би да са се събудили. Не, продължаваха да похъркват по същия начин. Проверих стаята на Джен, но не можах да отворя вратата. Впоследствие научих, че я е залостила със скрина. Без да губя повече време, измъкнах пакет цигари от панталона, който Ски бе зарязал в потрошената кухня, грабнах кутия фойерверки и излязох навън. Внимателно пробих малка дупка в парцала и навързах фитилите, които взех от фойерверките, така, че получих един голям с дължина трийсетина сантиметра. Намотах единия му край около цигара, а другия прокарах през дупката и увих около парцала, сетне поднесох запалката към цигарата. Духаше лек бриз, напълно достатъчен, за да разпали цигарата. После влязох вътре. Бях натрупал опит в майсторенето на подобни подпалки с помощта на Хуан. Предишното лято бяхме запалили по този начин безброй туби за бензин, затова знаех, че разполагам с десетина минути. Използвах гнева, за да прогоня с негова помощ страха. Отворих вратата на мама. Стараех се да не гледам към голите тела в леглото и казах достатъчно високо, за да ги събудя: „Мамо, гладен съм“. Ски стана пръв, заби един десен в лицето ми и ме запрати във вратата на гардероба, а когато паднах, ме изрита, след което обу панталона си и излезе. Извика през рамо: „Трябва да поставиш тези копеленца на мястото им! Излизам!“. Мама изкрещя нещо след него, но беше прекалено пияна или слаба, за да ми помогне. Аз обаче се съвземах бързо от подобни удари и хич не се притеснявах за последиците от побоя. Притеснявах се да не съм объркал нещо. Очаквах Ски да се помотае малко из дома ни, да види колата си в пламъци, да се зачуди как съм успял да го направя, когато съм бил пред очите му, и да избяга уплашен. Вместо това на следващия ден прочетох във вестника, че мъж с трудно за произнасяне фамилно име е пострадал от тежки изгаряния, обхванали половината му тяло, когато понтиакът му избухнал в пламъци, докато намалявал скоростта, преминавайки покрай паркинг за каравани. Ски така и не се върна и двамата с Джен решихме, че неприятностите ни са приключили. Тогава мама започна да излиза с мъж на име Джими Пакстън. И нещата станаха много, много по-лоши. * * * До мен спря кола и скърцането на гумите й по чакъла ме извади от мислите ми. Беше черно камаро — според надписа отстрани — с голям багажник и още по-голям двигател, произведено по времето, когато автомобилите са се правели от стомана. Пъхнах ръка в джоба на якето си и свих пръсти около дръжката на пистолета, тъй като от колата слезе много як, мускулест мъж. Имаше гъста черна коса и тънки мустаци. Беше облечен с безупречно изгладена риза с къси ръкави и джинси. Целите му ръце бяха покрити с татуировки, които започваха от китките и изчезваха под ръкавите. Обувките му бяха от кожа на щраус или друго екзотично животно. Движеше се с нетипична за мъж с неговите габарити лекота. Насочи се право към моя пикап. След него се носеше гъст облак от одеколон. — Здрасти, Чопо — поздравих аз и извадих ръка от якето. —  Que pasa? Какво става? Чопо скръсти ръце на гърдите, широко разкрачен, и демонстрира огромните си мускули. Той работеше на свободна практика и изпълняваше поръчки за различни картели. Носеше му се славата на човек, който се справя със задачите си без излишни усложнения, затова не можеше да се оплаче от липса на поръчки. — Хуан се обади. Каза, че може би имаш нужда от помощ с някакви отрепки. — Оценявам го. — Няма проблем, длъжник съм ти — отвърна той и се огледа спокойно наляво и надясно. Веднъж двамата бяхме отишли до Мексико със съвсем простата задача да преместим майка му от сламената й къщурка в провинцията до далеч по-голяма тухлена къща в града. Чопо искаше да му е под ръка, за да се грижи за нея. Работата не беше опасна, но фактът, че бях помогнал на семейството му, означаваше много за него. — Очакваме някакви момчета от Райфъл, нали? — попита Чопо. Кимнах. — Искат да вземат една барманка от „Избата“, която е влязла в черния им списък. Нуждая се от тях, за да ме отведат до шефа си, някакъв тип, известен като Дребосъка. —  Jefe? Хефе? — Това ли е истинското име на Дребосъка? — Истинското му име е Джеф. Представя се като Хефе, защото си въобразява, че това го прави истински гангстер като нас. — Хефе може да знае къде шефът му Ланс Алвис произвежда своята дрога. Той държи сестра ми. Чопо се изплю на земята. — Ей, човече, всички търсят господин Алвис. Спрял е доставките на евтина стока. Ако мога да ти дам един съвет, стой по-далече от него. Този тип разпъна на кръст трима дилъри от Албъкърки. Досущ като Христос. — По дяволите! — Това бе второто напомняне, че може да съм подценил Ланс. — Разбираш, че нямам избор. Трябва да измъкна сестра си. И най-вероятно не разполагам с много време. Споделих с Чопо останалата част от плана си. — Разбрано, брато — отвърна той и посочи петдесеткалибровия „Дезърт Игъл“ в колана на джинсите си. Повечето хора не могат дори да държат такова оръжие в ръцете си, какво остава да стрелят точно с него. В дланите на Чопо обаче то изглеждаше малко като моя четирийсеткалибров пистолет. Чопо забеляза интереса ми. — Харесва ли ти? — попита той. — Намерих го на земята. Ухили се зловещо, което означаваше, че не бих искал да узная подробности как се е сдобил с него. 11 Седяхме в колата и наблюдавахме парка. Слънцето грееше и въздухът миришеше на суха трева и кофи за боклук. Беше пълно със семейства, които идваха да обядват, а малките им деца си играеха на изпотъпканата кафеникава трева. Майки идваха и си отиваха, някои правеха фитнес, като крачеха бързо и размахваха пухкавите си ръце, други тикаха бавно бебешки колички. Прелитаха врани, кацаха и ровеха по алеите за остатъци от храна. Към шест часа паркът започна да се опразва. Кварталът явно следваше неписано правило, че започне ли да се стъмва, мястото става територия, на която местните банди вършат своя бизнес. Появи се току-що измит и полиран червен мустанг, който направи обратен завой и мина бавно покрай нас, а после изчезна в края на улицата. — Момчетата на Дребосъка пристигнаха — заяви Чопо. — Добре, да обсъдим как ще действаме. Казваш им, че си от друг екип. Взел си момичето и искаш да изкараш някой долар, като им го предадеш. Водиш ги по алеята и свивате зад ъгъла. Появят ли се на определеното място, опирам пистолет в главата на шофьора и ги изкарвам от колата. Трябва да направиш така, че да ти повярват… Да се убедят, че не си алчен, а просто искаш да спечелиш малко пари. — Ще се справя — кимна Чопо. Мустангът навлезе в главния паркинг със скоростта на пешеходец и спря. От колата излязоха двама души и се облегнаха на нея. Високи мърляви бели младежи, облечени с кожени якета и черни джинси. Седяхме в колата и наблюдавахме парка. Слънцето грееше и въздухът миришеше на суха трева и кофи за боклук. Беше пълно със семейства, които идваха да обядват, а малките им деца си играеха на изпотъпканата кафеникава трева. Майки идваха и си отиваха, някои правеха фитнес, като крачеха бързо и размахваха пухкавите си ръце, други тикаха бавно бебешки колички. Прелитаха врани, кацаха и ровеха по алеите за остатъци от храна. Към шест часа паркът започна да се опразва. Кварталът явно следваше неписано правило, че започне ли да се стъмва, мястото става територия, на която местните банди вършат своя бизнес. Появи се току-що измит и полиран червен мустанг, който направи обратен завой и мина бавно покрай нас, а после изчезна в края на улицата. — Момчетата на Дребосъка пристигнаха — заяви Чопо. — Добре, да обсъдим как ще действаме. Казваш им, че си от друг екип. Взел си момичето и искаш да изкараш някой долар, като им го предадеш. Водиш ги по алеята и свивате зад ъгъла. Появят ли се на определеното място, опирам пистолет в главата на шофьора и ги изкарвам от колата. Трябва да направиш така, че да ти повярват… Да се убедят, че не си алчен, а просто искаш да спечелиш малко пари. — Ще се справя — кимна Чопо. Мустангът навлезе в главния паркинг със скоростта на пешеходец и спря. От колата излязоха двама души и се облегнаха на нея. Високи мърляви бели младежи, облечени с кожени якета и черни джинси. Чопо се отправи към тях с ленива крачка, а аз се скрих зад един контейнер за боклук на алеята и свалих предпазителя на пистолета. Огледах улицата и в двете посоки, като от време на време се извръщах, за да държа под око и сградите зад гърба ми. Не можех да чуя какво казва Чопо, тъй като трафикът бе прекалено оживен, а в един момент прозвучаха и сирени. Двамата от мустанга като че ли се смееха. Чопо остана сериозен. Отстъпи крачка назад и посегна към кръста си. Във въздуха полетяха три чифта ръце, появиха се три пистолета. Прозвучаха два изстрела. Чопо вече тичаше обратно към мен, докато онези двамата се свличаха на земята. Насочих пистолета си към тях, а Чопо тичаше приведен под мушката ми. Лошо. Много лошо. И ставаше още по-лошо. — Влизай в проклетата кола, Бар! — изкрещя Чопо, профуча покрай мен и отвори рязко шофьорската врата. — Ама че скапан план! В мига, в който посегнах към другата врата, иззад ъгъла изскочи втора кола и се понесе към паркинга. Мъжът до шофьора отвори прозореца и насочи към нас пушка. Прогърмя изстрел и в предницата ни се забиха куп сачми, които одраскаха боята и напукаха стъклото. Натиснах спусъка три пъти, като се целех в стоповете на колата. Задният прозорец се пръсна на парчета, но колата се скри от погледа ми. Скочих на мястото до шофьора. Чопо включи на задна и натисна газта. Изпод гумите изхвърча фонтан от камъчета и боклуци. Чопо нави рязко волана и предницата се завъртя на сто и осемдесет градуса. Той включи на предна и се насочи на изток към града. Кучи син! Оставих пистолета в скута си с треперещи ръце. Дулото бе топло, в купето миришеше на барут и дим. — Какво, по дяволите, беше това? — Алвис е издал заповед да ликвидират и теб, и барманката. Не успяха да се ориентират какво правя аз тук, но единият ме позна и ме свърза с Алехандро. Посегнаха към оръжията и заявиха, че никога няма да си върнем града. Трябваше да ги гръмна! — А втората кола? — Кой знае? Не си никак популярен, Бар. Хората не те обичат. Личеше си, че е ядосан, но не чак толкова. За него това бе един обикновен работен ден. — Ако Алвис ни иска мъртви, трябва да отидем веднага при Али. — Разбира се. В депото на братовчед ми на Антлърс Роуд? — Да. Потеглихме на запад от града, като се движехме с разумна скорост по черни пътища. Когато излязохме на шосе №6, дадохме газ, като не спирахме да се оглеждаме за ченгета. Колата ни бе изгубила голяма част от боята си и още първият патрул щеше да ни спре. По ливадите вляво от нас бродеха флегматични коне и крави и похапваха от късата сладка зелена трева. Колата на Чопо миришеше на съвсем друг вид трева и скъп одеколон. Но пък беше чиста за разлика от повечето таратайки. Как бе възможно да съм толкова глупав? През цялото време бях подценявал Алвис. Беше напълно логично, след като заявя на Брент, че отивам в Райфъл, той да изпрати горилите си. Нямах представа как, но за броени дни бях успял да се забъркам с няколко банди наркотърговци, федералните и едно момиче, което започваше да означава нещо за мен. За мен и за всички останали. Дотук с тихия и мирен живот в Юкон. По железопътната линия вдясно от нас затрака влак, дълга композиция, натоварена с въглища. Над нея се издигаше сиво-бял дим, който се носеше в противоположната посока. Депото за отпадъци се намираше пред нас. Вече виждах високата дървена ограда, която от това разстояние приличаше на тънка кафява линия и сякаш се простираше от единия край на хоризонта до другия. Когато наближихме, различих дим. Гъсти черни кълбета, устремили се към помръкващото синьо небе. — Видя ли? — попита Чопо. Изглеждаше спокоен и делови; дясната му длан държеше небрежно волана, докато мускулестата му лява ръка сочеше през прозореца към депото. Натисна газта и подкара право натам. Кимнах. Димът се издигаше над централната част на депото за отпадъци, на мястото, където би трябвало да се намира офисът. Различих пламъци на фона на помръкващата светлина, които танцуваха като дервиши. Али беше там. Когато спряхме в двора, веднага стана ясно, че всичко се е объркало. Входната врата висеше разбита на пантите си, няколко коли горяха и през счупените им прозорци излизаха огнени езици, а край пламналия офис лежаха трупове. Скочих от колата, извадих пистолета си от якето и хукнах към пламъците. Чопо ме последва, за да ме подсигури с оръжие, насочено към отворената врата на офиса. Не прозвуча нито един изстрел. Телата не помръднаха. Отправих безмълвна молитва с надеждата Али да не е сред тях. Достигнах офиса, коленичих и огледах труповете. После махнах на Чопо да дойде. Телата принадлежаха на трима мъже: двама лежаха по лице в локви от кръв върху черната земя, а третият стенеше присвит на две край огромна гума от камион. — Познаваш ли някой от тези типове? — попитах Чопо, когато дотича при мен. Той ги обиколи бавно и коленичи до единия мъртвец. — Това е братовчед ми. — Чопо прекара огромната си длан по окървавената му скула. — Ако съдя по дрехите на другия мъртвец, явно е наемник. Най-вероятно работи за Хефе или Алвис. Онзи, който хленчи, сигурно е новият работник, когото братовчед ми нае. Той трябва да ни е предал на Хефе или Алвис. Пристъпих към падналия мъж с наведен към земята пистолет. — Чопо — извиках през рамо, — пикапът ми е стар, целият очукан, с твърдо покривало отзад. Намери го и потърси Али. Виж дали е оставила две раници. Трябва да са близо до пикапа, но скрити. Чопо потупа по рамото мъртвия си братовчед, сетне се изправи с присвити очи и кимна. Отдалечи се със свити юмруци и аз останах сам с мъжа, който се превиваше до гумата. Въпросният мъж — по-скоро, момче на осемнайсет или деветнайсет — бе прострелян в корема. Синята му джинсова риза бе потъмняла. Той притискаше раната си и стенеше със затворени очи. Надвесих се над него и го ритнах в слабините. Той изпищя и отвори очи. Приклекнах до него. — Къде е тя? — Аз… кой… Думите му се изгубиха в хъхрене, придружено от тънки струйки кръв. — Нямам време за глупости — отсякох аз. — Тук имаше едно момиче. Брюнетка. Караше бял пикап. Къде е сега? Ти ли се обади на Хефе? Младежът не отговори достатъчно бързо, затова опрях дулото на пистолета си в кръглата черна дупка в корема му. Сетне натиснах и завъртях. Той започна да крещи и да се гърчи от болка. Натиснах още по-навътре в дупката. — Къде е момичето? — Добре… престани! Извадих пистолета. От дулото капеше кръв. — Къде е? — Добре, добре! — изхърка момчето и изплю кървава храчка. — Хефе… Джеф… е баща на приятелката ми. Продава добра стока… Каза, че се опитваш да съсипеш бизнеса му… че си избягал с някаква кучка. Трябваше да му позвъня, ако някой от вас двамата се появи. Цезар обаче оказа съпротива… — От устата му отново потече кръв. — Човече, ще умра ли? — Лицето му бе побеляло като платно. — Не отговори на въпроса ми. Къде е момичето? При Хефе ли е? Момчето изкашля още кръв. — Да… заведоха го при него. Помогни ми… моля… — Къде е Хефе? — Трябва да ми помо… — Къде е Хефе? — повторих аз. — Къде живее? Младежът бързо си отиваше. Завъртях главата му към мен, наведох се и го погледнах в очите. — Къде? — Голяма къща… на… Фър Корт… Той успя да изкашля адреса. Изправих се и се огледах за Чопо. Когато сведох поглед, видях, че очите на момчето са затворени, а тялото му е безжизнено и отпуснато. 12 Качихме се в новата кола и потеглихме на север по обходен маршрут. Отдалечихме се от депото за отпадъци, после се насочихме към хълмовете, които се мержелееха на изток, и се спуснахме към Райфъл. Аз седях зад волана, а Чопо се бе настанил до мен. Минахме покрай малки ферми, по чиито пасища се разхождаха коне и крави, после навлязохме в тесни каньони, осеяни с луксозни и не толкова луксозни вили. Колата на Чопо представляваше прекалено голяма мишена, затова бяхме взели от паркинга на Цезар един най-обикновен джип чероки. Тръгнахме си, преди сирените на пожарните коли, полицейските патрули и линейките да изпълнят депото. — Съжалявам за пикапа ти, човече — каза Чопо и наруши напрегнатата тишина. Бе открил колата ми да догаря. Пламъците се издигаха на три метра, металът се бе разкривил, пластмасата пукаше и се топеше, а горещината не му позволяваше да се приближи. Бе открил две препълнени туристически раници и една по-малка, скрити недалече от пикапа, и бе използвал почти цялата си неимоверна сила, за да ги домъкне до джипа. Зачудих се как ли Али е успяла да ги скрие там. — Не беше нищо особено — отвърнах. Повече съжалявах за нещата, които бях оставил вътре: почти всичките ми нови топли дрехи, вещи, предназначени за живота ми в Юкон… Предполагам, че някои хора изпитват същите чувства, когато пожар изпепелява домовете им или фондовата борса се срива и те губят парите си за старини. — Доста неща си натъпкал в тези раници — отбеляза Чопо. — Може би. Благодаря ти за тях. Някакви следи от Али? — Не. Бялото момче, което ни е предало, каза, че хората на Хефе са я отвели, нали? — Точно така. Надявах се да лъже. — Човек не лъже, когато кръвта му изтича на земята. — Видял си и това, така ли? Чопо кимна. — Понякога можеш да бъдеш жестоко копеле. Свих рамене. — Животът на две жени зависи от мен. Дълбоко в себе си обаче се питах дали всеки път, когато стигна толкова далече, не губя частица от себе си. Навлязохме в Райфъл по лабиринт от тесни черни пътища. Разполагахме с адрес, но нямахме представа къде се намира. Съжалих, че не разполагам с телефон като на Али, с разните му там карти, но после се сетих, че бях взел телефона от хлапето, което ми бе дало адреса. Извадих го от джоба си и видях, че е нов модел. — Ей, Чопо — попитах аз и му подадох апарата, — знаеш ли как да изкараш на дисплея някое от онези неща с картите? — Нарича се приложение, Бар — усмихна се той и започна да натиска някакви бутони. — Готово! — обяви спътникът ми само след минута. — Открих Фър Корт. Продължавай напред, после първата вдясно. Продължи да ме упътва, докато не излязохме на тесен път, северно от квартала на Хефе. Шосето вървеше от изток на запад и следваше подножието на хълм с южно изложение. Прекосихме сух овраг, който се спускаше право на юг от едно занемарено ранчо и навлизаше в задния двор на Хефе, ако, разбира се, адресът, който хлапето ми бе дало, беше верен. Вече се смрачаваше и уличните лампи на върха на хълма хвърляха златисто сияние. Спряхме до изоставеното ранчо и изключихме фаровете. Хълмът, който ни отделяше от Фър Корт, бе покрит с хвойна, а в оврага бяха израснали няколко залинели тополи. Ранчото, хълмът и оврагът бяха единствените парцели наоколо, до които строителните предприемачи не се бяха докопали, за да ги застроят наново или да реновират старите постройки. Чопо остана при джипа, докато аз използвах прикритието, което ми осигуряваха оскъдната светлина и тъмните сенки, за да огледам къщата. Не видях коли. Нито животни. Оградата бе порутена и последните следи в калта, които открих, принадлежаха на елен и хлапета с велосипеди. На един счупен прозорец висеше табелка, която прочетох, преди да се върна при джипа. — Има ли някой? — попита Чопо. — Чисто е. — Как разбра? — Проверих следите, ослушах се за шумове, използвах разни умения, които овладях в пустинята. Чопо подбели театрално очи. — Точно така — казах аз. — И табелата на прозореца, според която къщата е собственост на община Райфъл и е предназначена за събаряне. Чопо се усмихна и попита: — Ще се доберем до Хефе, нали? — Чрез дъщеря му — отвърнах аз и слязох от джипа. — И как ще го направим? — Ще подлъжем дъщеря му да излезе навън и един от нас ще я хване. Другият ще го прикрива някъде от хълма с пушка. Ще я доведем тук и ще поискаме размяна. — Смяташ ли, че ще свърши работа? — Вероятно не, но не мога да измисля нищо друго. — Това е отвличане, нали знаеш… само казвам. — Да, но те започнаха първи. Колко ли от най-глупавите постъпки в историята са били оправдани с тези думи? Чопо кимна. Явно смяташе всичките ми планове за откачени. — Как ще я подмамим извън дома й? Замислих се за миг. — Мога да отгатна коя кола отпред е нейната и да задействам алармата. Чопо поклати глава. — Може просто да използва дистанционното, а и кой знае дали изобщо има кола. Нямах представа за какво дистанционно говори. Толкова много имах да наваксвам в областта на технологиите, но предпочетох да замълча. — Имаш ли по-добра идея, господин Престъпен ум? Чопо се замисли за миг, после каза: — Ще използваме телефона на хлапето. — Извади от джоба си телефона с картите. — Нали момчето й е било гадже? Ще изпратим есемес от телефона му. Ще напишем, че иска да се срещнат тайно в задния двор. Есемес? Това пък какво беше? Чопо долови объркването ми. — Господи Бар, все едно си дошъл от друга планета. Хората изпращат текстови съобщения с помощта на телефоните си. Аз поклатих глава, а той ми показа търпеливо за какво става въпрос. — Аха — отвърнах му. Чопо предложи да отвлече момичето, докато го прикривам с пушката, затова отворих калъфа и се замислих за миг дали да използвам голямата „Холанд & Холанд“, калибър .375, или по-малката, калибър .22. Първата бе за лов на големи африкански животни — или за стрелба по хора, които не могат да бъдат спрени по друг начин, затова предпочетох по-лекото оръжие. Затворих калъфа и увесих бинокъла на врата си. После взех телефона на хлапето. Открих номера на приятелката му и показах снимката на Чопо. Той кимна и затъкна пистолета в колана си. — Готов ли си? — попитах го аз. Той кимна. Прекосихме пътя и тръгнахме напред. Движехме се тихо и леко приведени. Спрях на петдесетина метра зад къщата и се скрих зад две големи хвойни. — Ще чакам тук — прошепнах аз. Чопо кимна и продължи бавно по склона, докато не се озова в подножието на оградата на Хефе. Аз легнах на земята и опрях в рамото си приклада на пушката. През оптичния прицел видях Чопо да вади пистолета си. Щурците свиреха силно в ухото ми, в далечината чух да се включва пръскачка в нечий двор. Без да свалям поглед от кръстчето в мушката, извадих бавно телефона си и натиснах бутона, с който изпратих съобщението, което бях написал по-рано. Изчаках няколко минути, изпратих го повторно и бях възнаграден, когато видях Чопо да се размърдва край оградата. Както се бях надявал, дъщерята на Хефе излезе в задния двор. Ако не го направеше, нямах резервен план. Останалото протече като в мъгла. Чопо се прехвърли през оградата, изрита здраво задната порта, бравата и изхвърча и той хукна надолу по хълма, метнал на рамо слабичко бяло момиче. Тичаше на зигзаг с огромни крачки, помъкнал пленницата си към мен. През портата изскочиха двама мъже в костюми и хукнаха след него. Наблюдавах ги през оптичния мерник, видях ги да вдигат пушки и стрелях три пъти в бърза последователност. Единият мигом се свлече на колене и от гърдите му бликна кръв, затова насочих вниманието си към втория. Той успя да стреля, но аз натиснах спусъка още три пъти. Той падна по лице и се претърколи надолу по склона. Към този момент Чопо вече ме бе подминал, понесъл момичето, което не спираше да рита и пищи. Останах да наблюдавам задния двор още няколко секунди и когато не видях никой да излиза, хукнах след Чопо в мрака. Докато тичахме през калта, събрала се на дъното на оврага, се зачудих какво, по дяволите, си бях въобразявал. Събитията се развиваха прекалено бързо и ескалираха до точка, от която нямаше връщане назад. Тук не беше Конго, Чили или дори Мексико. От гледна точка на закона това бе отвличане и убийство. От моя гледна точка ставаше въпрос за ответна реакция и средство за постигане на целта. Затова продължих да тичам приведен ниско и успях да настигна Чопо. Прозорците на съседните къщи започнаха да светват един по един. Чопо отнесе момичето в изоставеното ранчо. Последвах ги и оставих пушката си на старата маса в кухнята. Прозорците бяха толкова мръсни, че бяха станали матови, а помещението миришеше на плесен и миши изпражнения. Единствената светлина идваше от фенерчето на Чопо. Момичето седеше на един разнебитен стол. Устата и ръцете му бяха завързани с тиксо. Не намерих сили да го погледна. — Не можем да останем тук — заявих аз. — Съседите ще се обадят на ченгета. А и Хефе сигурно вече е повикал подкрепления. Чопо кимна. — Познавам една мацка, държи къща, в която отсядат наши момчета от Мексико. — Да вървим тогава. Погледнах най-сетне към момичето. Кафявите му очи бяха облещени от страх и започваха да се наливат със сълзи. Едва ли бе на повече от шестнайсет. Направих опит да се усмихна. — Чуй ме, малката. Няма да ти направим нищо. Нуждаем се от теб, за да сключим сделка. Баща ти държи моя приятелка. Когато ми я върне, ще се прибереш у дома, без косъм да е паднал от главата ти. Ясно ли е? Кимни, ако ме разбираш. Тя поклати глава нагоре-надолу, а раменете й увиснаха унило. Събрахме нещата си, изведохме момичето навън и го настанихме на задната седалка, а багажа нахвърляхме отзад. Подкарахме бавно, отново по черните пътища и накрая се озовахме в паркинг за каравани, пълен с тунинговани спортни автомобили с ниско окачване и пикапи със скъсени каросерии и затъмнени стъкла. Чопо слезе и се запъти към един фургон. Затропа по тънката дървена врата и на прага й се появи огромна жена с кожа с цвят на кафе и пеньоар на цветя. Двамата размениха няколко думи, след което тя ни махна с ръка да влезем. Когато излязох от колата, жената угаси лампата над входа и мястото потъна в мрак. — Нито дума, хлапе — прошепнах в ухото на момичето, докато го водех към фургона. — Всичко ще свърши много скоро. То кимна и по бледото му лице потекоха сълзи. Жената ни посрещна на прага и обгърна с едрата си месеста ръка раменете на момичето. Имаше кръгло лице с масивни челюсти и се усмихваше сърдечно. Очите й обаче оставаха сериозни и в тях припламна майчинска грижа. — Съжалявам за това, госпожо — казах аз. — Благодаря ви, че ни приемате след толкова кратко предизвестие. Ще се погрижите ли за нея тази нощ? — Да — отвърна тя с дрезгав глас. — Няма проблем. Обичам гости. Вие също сте добре дошли. Можете да останете в едната стая, а аз ще наглеждам момичето в другата. Синът ми Хулио ще премести колата ви на сигурно място. Ако ви потрябва, той ще я докара обратно. Хулио! В стаята влетя слабичко момче на не повече от седемнайсет. В ръцете си държеше айпод, а на врата си бе увесил слушалки. Майка му изкрещя нещо на испански и то хукна към вратата. — Ще я взема с мен. Вие двамата останете тук. Тя поведе момичето по тесния коридор, който тръгваше от кухнята. Месестата й ръка увисна на рамото му като огромен шал от целулитна плът. Заговори му тихо и успокоително: — Всичко е наред, скъпа, това са някакви глупави мъжки истории. Те не разбират нищо. Ще те настаня в една специална стая. — Гласът й започна да заглъхва. — Ще бъдеш заключена, но ще разполагаш с всичко необходимо… Двамата с Чопо седнахме край малката дървена маса. Фургонът бе доста стар, боята му бе опадала на обичайните места, но изглеждаше чист и поддържан. Всичко в кухнята бе измито неотдавна, чиниите бяха подредени, а масата — чиста. Отнякъде се появи пухкава жълтеникава котка, която се отърка в крака ми и измърка силно. Посегнах да я погаля и попитах Чопо: — Коя е тя? — Котката ли? Нямам представа. Що се отнася до нашата домакиня, името й е Нита. Леля е на един приятел. Помага да крием хора, понякога такива като мен, от ченгетата, друг път цели семейства от имиграционните власти. Доста е добра. Кимнах. В този момент Хулио се върна и седна на единственото канапе в дневната, разположено точно срещу големия телевизор. Взе дистанционното и започна играе някаква видеоигра, без да ни обръща никакво внимание. Малко след това се появи Нита, затвори вратата след себе си и я заключи. — Много е уплашена, но поговорих с нея и смятам, че ще се оправи. Искате ли да приготвя нещо за ядене? Изглеждате ми гладни. Бях готов да приема предложението й. Свалих шапката си и я окачих на облегалката на стола. Чопо обаче каза: — Не, благодаря. — Добре, кажете ми, ако размислите. Стаята ви е първата вляво по коридора. Ако ви се допуши, излезте в задния двор. Потрябва ли ви нещо от колата, кажете на мен и Хулио ще ви го донесе, става ли? Когато излязохме навън, Чопо попита: — Искаш само Алвис, нали? Той запали цигара и дръпна силно. — Да. Ще направим размяната, а после ще потърся друг начин да го открия. Но ще го открия. Непременно. Сестра ми е при него. — В такъв случай Хефе е мой. Това не беше въпрос. — Целият е твой — отвърнах му. — Не мисля, че ще измъкна някаква полезна информация от него. Много ми се пушеше, затова си позволих да запаля една цигара. Само една. На следващия ден щях да ги откажа. — Човече, те убиха Цезар! Прибави това към списъка с мръсотии, които направиха, откакто отнеха бизнеса от Алехандро, и ето ти война. — Разбирам. Остави ме първо да измъкна Али, после можеш да правиш каквото си искаш. — Тази chica означава нещо за теб, така ли? Разбира се, че беше така. Но не бях мислил за нея по начина, който Чопо предполагаше. Е, признавам, че може и да бях мислил по този начин. Искам да кажа, че понякога поглеждах към нея и откривах, че ми е трудно да извърна очи. — Така е — каза Чопо, който не се нуждаеше от потвърждението ми. Смених темата. — Виж какво, Чопо, днес вече два пъти пое риск заради мен. Няма да го забравя. Веднага щом направим размяната утре, ще те отърва от присъствието ми и ще ти дължа услуга, която можеш да поискаш по всяко време. Искам да го знаеш. Чопо кимна. Тъкмо се канеше да ме попита какъв е планът за утрешния ден, когато Нита излезе на малката веранда и сложи край на разговора ни. — Всичко наред ли е? — попита тя. Отвърнахме й, че всичко е наред. Нита се прибра вътре, а ние допушихме цигарите си. После влязохме във фургона и се приготвихме за сън. Спахме в свободната спалня, направо на пода, застлан с протрит килим, заобиколени от стени, покрити с олющени тапети на Спайдърмен. Чувствах се отвратително за това, че бях забъркал момичето, и се заклех да оправя всичко на следващия ден. Но понякога Вселената има свои планове. 13 Събудих се на пода в мрака, след като се бях мятал в съня си, полузавит с одеяла, които бяха прекалено малки. Чух някой да хърка до мен и това ме върна назад във времето, в тъмните стаи, в които се будех редом с почти непознати мъже. Тогава всички заедно бяхме принудени да обитаваме, неясно докога, мексикански „хотел“ с железни врати. Първата година от престоя ми зад решетките — преди да ме преместят в „селото“ — прекарах в малка килия с още четирима затворници в една от кулите. Там времето не означаваше нищо. Усещах миризмата на пот и страх, пропила онази дупка, стомахът ме присви при мисълта, че ще прекарам пореден ден на това място, където монотонният ритъм се нарушава единствено от разходката в двора, а тя неизбежно води до изблици на насилие и демонстрации на затворническа йерархия. Чувах обидите и подигравките, които отекваха от стените, чувах подсвиркването и дюдюкането, агонизиращите викове на самота и безнадеждност. Затворих очи и поклатих глава, за да прогоня спомените. В този момент Нита запя в съседната стая. Някаква испанска песен, май на Шакира, която мигом ме върна в настоящето. Облякох се, прескочих Чопо и тръгнах към кухнята. Нита бе сварила кафе и бе приготвила закуска. Подаде ми чаша горещ черен еликсир, над която се вдигаше пара, и тортиля с бъркани яйца. Седнах на масата и отпих от кафето. Кухнята ухаеше фантастично и до този момент не бях имал представа колко съм изгладнял. Когато Чопо се присъедини към мен, вече бях изял три пресни тортили, напоени обилно с горещ сос. — Момичето спи ли? — попитах аз. — Да — отвърна Нита, — но не добре. Разбирате, че трябва да се прибере у дома, нали? — Да. Бар? Чопо повдигна вежди над чашата си с кафе. — Така е — съгласих се аз. — Допиваме си кафето и изчезваме от тук. Ти си чудесна домакиня, Нита. Ако някога имаш нужда от нещо, само ми позвъни. Записах номера си на гърба на едно от нейните списания, изпих кафето си и излязох навън. Порових в джобовете на якето за един от мобилните ми телефони. Носех три: моя, на момчето и на момичето. Списъкът с контакти в телефона на момичето съдържаше и номера на Джеф. Позвъних на него. — Кейти? — попита някой само след едно позвъняване. — Здрасти, Джеф — отвърнах аз. — Кой е? Къде е Кейти? При теб ли е? В такъв случай… — Да, при мен е. В безопасност е, никой не й е сторил нищо. При теб обаче е една моя приятелка. Трябва да ги разменим. — Трябва, а? Мисля, че ако не пуснеш Кейти, ще ти отрежа оная работа! — Това не беше никак любезно, Джеф. И не ме стимулира да ти върна Кейти. Но все пак аз искам Али, а ти искаш Кейти. Толкова е просто. Само бизнес. — Бизнес? Това не е бизнес! Ти прецакваш моя бизнес. Заради теб Спайк се щура наоколо и хленчи като глезено момиченце. Ядоса и мен, и моите хора. Загубих четирима. А Спайк е загубил дори повече. И сега от мен се очаква да ти дам онази малка кучка? — Само — подчертах аз, тъй като този разговор започваше да ме отегчава — ако искаш да видиш дъщеря си. При мен има един тип, един много лош мексиканец, който с удоволствие би причинил на Кейти някои ужасни неща. Не искам това да се случва. Искам Али, след което изчезвам от града. Какво ще кажеш? Чувах как Джеф диша тежко и обмисля предложението ми, опитва се да открие начин как хем да получи дъщеря си, хем да ми отмъсти. Накрая каза: — Не я ли върна у дома, жена ми ще ми отреже топките. Добре, добре. Майната му! Как предлагаш да го направим? Казах му, че ще го чакам на бензиностанцията на магистралата по обед. Там имаше камери, а и достатъчно хора, така че никой от нас двамата не би могъл да направи каквото и да било. Щях да пусна Кейти и да й кажа да тръгне към дамската тоалетна. Той щеше да направи същото с Али. Съвсем просто. Обичам простите неща. — Добре — съгласи се той. — Става. Но нараниш ли Кейти, ще те преследвам накрай света. Ще убия и теб, и всички, които обичаш и познаваш. Майка ти, баща ти, сестрите ти, братята ти, приятелите ти, библиотекарката, която ти е дала да прочетеш първата си книга… Вярвах му, затова реших му дам известно предимство. — Аз пръв ще пусна Кейти. Но не видя ли Али в рамките на трийсет секунди след това, ще прострелям момичето ти в гърба. Ясно ли е? — Ясно. Копеле мръсно! — изруга той и затвори. Когато влязох вътре, заварих Нита и Чопо да седят край масата, да пият кафе и да разговарят приятелски на испански. Когато ме видяха, млъкнаха. — Благодаря ти отново, Нита. Чопо, време е да действаме. * * * Минахме през бензиностанцията за пръв път към единайсет часа. Прекосихме асфалтирания паркинг, който заобикаляше бетонните тоалетни и туристическия информационен център, после продължихме и се върнахме на магистралата. Не видяхме нищо странно, никой не ни проследи. Повторихме тази маневра три пъти, преди накрая да паркираме в сянката на тополите в другия край на паркинга. Погледнах към задната седалка. Бяхме свалили тиксото от устата на Кейти. Тя седеше тихо и кротко, изглеждаше унила, отчаяна дори, но не бе разстроена или ядосана, както би могло да се очаква. Бе зареяла поглед през страничния прозорец някъде между дърветата. — Чопо, ще ме прикриваш ли откъм онова езеро? От там ще можеш да държиш под око тоалетните. Ще наблюдаваш и нея, и Али, ако Джеф спази уговорката ни. Калъфът с пушките е отзад. Вземи двайсет и втори калибър, голямата пушка остави на мен. — Няма проблеми. Той слезе бързо, порови отзад и се запъти към високата трева, която растеше по бреговете на тихото спокойно езеро. Извадих пистолета от малката раница, която бях прехвърлил на предната седалка, вкарах патрон в цевта и погледнах към Кейти. — Съжалявам, че се наложи да преживееш това, хлапе. Но ако баща ти не направи някоя глупост, никой няма да пострада. Ще се прибереш у дома още по обед. — Мразя го — отвърна тихо Кейти, сякаш говореше на себе си. — Какво? — попитах аз и се извърнах назад. — Мразя го — повтори тя, този път по-силно. — Джеф е задник. Не ми е истински баща. Онази тъпа курва, майка ми, обожава парите, а Джеф е доста богат. Оставете ме на някое друго място, става ли? Приятелят ми Макс ще дойде и ще ме вземе. Как се сдобихте с телефона му, между другото? Нямаше да ми е лесно, но трябваше да го направя. — Взехме го от депото — отвърнах аз. — Какво означава това? Съжалих, че Чопо не е останал в колата. Може би той щеше да измисли по-подходящ отговор. Аз изчаках секунда-две, въздъхнах и изплюх камъчето: — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Кейти, но Макс е мъртъв. Тя си пое рязко дъх. — Не… видях го вчера… Не може да… — Изпълнявал е поръчки за Джеф — продължих аз, като се опитвах да опростя нещата. — Опасявам се, че това е причината да пострада. Открихме го тежко ранен. Наблюдавах лицето на Кейти от предната седалка и се замислих за хората, които бях погребал, когато бях много млад. Дори един труп може да се окаже твърде много, а при мен те бяха доста повече. Кейти не би трябвало да се среща със смъртта в толкова ранна възраст. Кейти помълча известно време, след което заключи: — Джеф е убил Макс. — Изрече го спокойно, хладнокръвно, без следа от емоция. — Знаех, че може да се случи рано или късно. Другите ми приятели… избягаха от мен или бяха пребити. Не от самия Джеф, не, той е хитър като невестулка. Но има хора, които изпълняват желанията му. Не ми е позволено да бъда щастлива. Тя избухна в плач. Сълзите се стичаха по лицето й, раменете й се повдигаха с всяко хлипане. Затропа с юмруци по стъклото и седалката, като при всеки удар изричаше името на Макс. По дяволите! Завъртях се на седалката и вперих празен поглед през предното стъкло. Бях поразен. Момичето не се искаше да се прибира у дома, не искаше да се върне към нещастния си живот. Не можеш да помогнеш на всички, казах си аз. Всичко бе започнало с намерението ми да открия Джен, после бях попаднал на Али и я бях изгубил, а сега трябваше да се оправям с тази разплакана тийнейджърка. Едва ли можеше да стане по-лошо. За Кейти обаче можеше. Изобщо не се съмнявах в това. — Моля те — изрече тя между две хлипания. — Измъкни ме. И бездруго си ми длъжник, нали ме отвлече. Не бях сигурен, че разбирам логиката й, но знаех, че не мога да й откажа. Прокарах пръсти през косата си и въздъхнах. Време беше да измисля поредния щур план. След като поразсъждавах в продължение на половин минута, обясних на глас последователността на действията, които трябваше да предприемем. Не бях убеден, че ще се получи, но си заслужаваше да опитаме. Понякога, дори да си нагазил до коленете в тиня, трябва да продължиш да шляпаш напред. — Измъкнем ли те — казах аз, — не можеш да останеш с нас. Има ли къде да отидеш? — При истинския ми баща. Живее в Рино. Обажда се от време на време. И казва, че мога да му отида на гости, когато пожелая. — Добре тогава. Ще те качим на автобуса. Ако успеем. 14 Докато седях и чаках, чувах приглушените хлипания на Кейти. Бяха провокирани несъмнено от спомени за нейния приятел. Аз бях напрегнат до краен предел, защото отчаяно копнеех да видя Али, да се уверя, че е добре, но и защото се притеснявах за Джен. Дали вече бе научила, че брат й е тръгнал да я търси? Дали състоянието й се бе утежнило? С колко време разполагах, за да я намеря? Прекалено много въпроси оставаха без отговор, затова реших да се концентрирам върху размяната. Наближаваше обед. Колата ни бе единственият малък автомобил на целия паркинг, но на север от нас боботеха двигателите на пет големи камиона. Съмнявах се, че Джеф ще изпрати хората си с някой от тях — горивото бе прекалено скъпо. Момчетата му щяха да се появят от изток, защото това бе единственият подход към паркинга. Щяха да слязат от междущатската магистрала №70, да се спуснат по детелината, да изминат триста-четиристотин метра между ракити и дървета, да продължат по брега на реката и да заобиколят тоалетните и информационния център. Извиках картата на местността в главата си. Паркингът се намираше на запад от сградите, а езерото се простираше на запад от него. На север течеше река Колорадо, а на юг минаваше магистралата. Видях поне три стълба с охранителни камери и се постарах да спра по-далече от зоната им на видимост. Предполагах, че хората му ще пристигнат с една кола, вероятно в компанията на Али, и ще спрат на паркинга, докато втора кола ще ги очаква някъде на отсечката между магистралата и бензиностанцията. Щяха да извършат размяната и да си тръгнат. Предполагаше се, че ще изчакаме малко и ще тръгнем към шосето и по пътя ще бъдем разстреляни от засада. Заемеха ли позиции от двете страни, щяха да ни направят на решето. Щяха да приложат класическа техника за засада. Бях научил за нея от книгите, в които бях заровил нос като малък, а после я бях усвоил на практика на места като Кабинда, Фритаун и Хартум. Слънцето грееше право над главите ни, отразяваше се в джипа и го нагряваше като канче със супа на огъня. Свалих прозореца си в мига, в който на паркинга навлезе синьо беемве и спря точно срещу нас. Погледнах наляво, зад джипа, към двуметровите треви, които заобикаляха езерото. Чопо би трябвало да лежи там някъде и да наблюдава района през оптичния мерник на моята полуавтоматична двайсет и две калиброва пушка. Пълнителят й побираше двайсет и пет патрона, а тя стреляше относително безшумно и от близко разстояние можеше да повали поне няколко нападатели. Разполагах с пистолета си, макар че, ако нещо се объркаше, нямаше да ми се наложи да го използвам. А ако нещо много се объркаше, можех да разчитам на голямата пушка отзад. В нея имаше само три патрона, но щеше да спре връхлитащ лос. — Ето ги — казах аз. — Приготви се. Кейти разкопча колана си, изтри сълзите си и оправи връзките на обувките си. — Трудно ми е да тичам с тези обувки — каза тя и подсмръкна. Телефонът й иззвъня в джоба ми и аз й го подадох. Тя проведе кратък разговор, който приключи с: — Добре. — Не забравяй плана. Надявам се, че знаеш какво правиш. Кейти слезе от колата. Отиде до тоалетните и се облегна на сивата бетонна стена. Започнах да броя. Стигнах до двайсет, когато задната врата на беемвето се отвори от нея излезе Али. Дрехите й бяха измачкани, на лицето й имаше синина, но като изключим това, изглеждаше добре. Отправи се с бърза крачка към тоалетните, като едва се сдържаше да не хукне. Двете момичета си кимнаха, преди всяко от тях да се отправи към колата, която го очакваше. Али първа стигна до джипа и скочи бързо на мястото до мен. Както очаквах, Кейти изобщо не бързаше да се прибере у дома. Когато се озова на два-три метра от беемвето, тя зави рязко и хукна обратно към тоалетните. Тичаше приведена на зигзаг. От колата веднага слязоха двама мъже; единият извади пистолет от кобура си под мишницата, а другият спринтира след Кейти. Прицелих се в тичащия, но преди да натисна спусъка, Чопо вече започна да стреля с малката пушка. Оказа се, че е заел позиция по-близо до нас, отколкото бях предполагал, може би на двайсетина метра от джипа. Стреляше по мъжете, които се намираха на петдесетина метра от него, и натискаше спусъка с изумителна бързина. Прогърмя стакато от изстрели, което замлъкна само за миг, колкото Чопо да смени пълнителя. Онзи, който тичаше след Кейти, падна на земята, сви се на топка и застина. Момичето смени посоката и хукна към джипа. Мъжът с пистолета отвърна на огъня и изпрати няколко куршума към тревата. Вторият откос на Чопо обаче го застигна и превърна лицето му в кървава каша. Тялото му рухна върху капака на беемвето. Кейти стигна до джипа и се качи вътре. — Какво прави той? — изкрещя тя. — Мислех, че няма да убива никого. В продължение на секунда единственият звук, който се чуваше, бе запъхтяният дъх на момичетата. — Това му е работата, не мога да го спра — отвърнах аз. Чопо бе прекратил стрелбата и над паркинга отново се възцари тишина. Е, почти. Шофьорите на камионите вече излизаха — едни от тоалетните, други от кабините — и започваха да крещят възбудено, да обсъждат оживено, да се чудят какво, по дяволите, става. От туристическия информационен център изскочи възрастна чернокожа жена, която говореше по телефона. Време беше да тръгваме. Излязох от джипа и казах на момичетата да не мърдат от местата си. Чопо трябваше вече да е дотътрил задника си до нас. Но не беше. Затова прибрах пистолета в якето и тръгнах към високата трева. Тръстиките се издигаха над главата ми и пречеха да се ориентирам. Проправих си път към мястото, откъдето бях чул изстрелите, и зърнах ботуш. Лъскав каубойски ботуш, който принадлежеше на Чопо. Хукнах с всички сили, доколкото ми позволяваше старата рана на крака, и приклекнах до него. Чопо лежеше с лице в калта, а пушката ми бе захвърлена на сантиметри от ръцете, прострени високо над главата му. Имаше вид на човек, който е скочил, за да я хване, но е застинал във въздуха. Само че Чопо не бе скачал във въздуха. Под главата му се събираше локва кръв и когато се приближих, видях източника й. Голяма кръгла дупка в предната част на врата и второ, още по-голямо, изходно отверстие на четири-пет сантиметра под основата на черепа. Явно бе улучен от случаен куршум. По дяволите! Още една ненужна смърт, вината за която бе изцяло моя. Изправих се. Единственият начин да придам някакъв смисъл на смъртта му бе да си припомня, че той бе войник и това щеше да се случи рано или късно. Който нож вади… Същата съдба щеше да застигне и мен някой ден. Оставих го да лежи на земята, оставих и пушката. Сбогувах се и тръгнах бавно към джипа, като се опитвах да не привличам внимание. Когато се настаних зад волана, чух воя на сирените в далечината. Включих на скорост и напуснах паркинга през западния изход, след което поех по черен път, който следваше бреговете на езерото. Когато то остана зад гърба ни, изкачих стръмния, обрасъл с трева склон и излязох на магистралата. Веднъж стъпил на асфалта, потеглих право на запад и се слях с колите, насочили се към Гранд Джънкшън и градовете отвъд него. — Коя е приятелката ти? — попита Али и кимна към Кейти. — Дъщерята на мъжа, който те отвлече. Аз пък отвлякох нея, за да я разменя за теб, но тя не пожела да се върна у дома. Затова е тук. — Страхотно, Бар! Станали сме и похитители! Погледнах Али и осъзнах, че се опитва да запази самообладание, но все още не се е съвзела от нощта, прекарана у Джеф. Продължаваше да се озърта през прозореца ту наляво, ту надясно, вероятно се чудеше откъде ли ще дойде следващата смъртна опасност. — Отпусни се — отвърнах тихо аз. — Сега си добре. Тя се заклати напред-назад, сякаш се опитваше да убеди сама себе си, че съм прав. — Какво стана с твоя приятел? — попита Кейти от задната седалка. Включих автопилота, като го настроих на скорост с пет километра в час над максимално разрешената. — Мъртъв е. Един куршум го е пронизал във врата. — Какво ще правим сега? — продължи да пита възбудено момичето. — Ще слезем от магистралата, в случай че устроят блокади. Не мисля, че ще го направят, но все пак… Надявам се да решат, че става въпрос за провалена наркосделка или за гангстерска война. Али спря да се клатушка на седалката. Изглеждаше замислена, концентрирана върху ситуацията, в която се бяхме озовали. — Ами ако някой от паркинга съобщи на полицаите описанието ни? Нямаше ли камери? Вече бях анализирал този въпрос. — Вероятно са заснели вас двете. Ако търсят някого, това ще сте вие. — Чудесно! — възкликна Али. — Виж какво, направих каквото трябваше, за да ти спася кожата. Полицията не знае нищо за вас, освен че сте две уплашени жени, които случайно са се озовали на паркинга. Али като че ли се канеше да възрази, след което размисли и чертите й се отпуснаха. — Да, добре… благодарна съм ти, че дойде за мен. Продължихме в същата посока още петнайсетина километра, когато Али изведнъж каза: — Отбий там! — Защо? — Трепериш целият — отвърна тя. — Освен това съм по-добър шофьор. Можеш да ме упътваш накъде да карам. Беше права. Не бях забелязал, че адреналинът ми не е спаднал, а и честно казано, не бях кой знае колко добър шофьор. Затова слязох от колата, Али стори същото, а Кейти седна отпред. Щях да се возя сам на задната седалка и можех да изпъна крака. Когато Кейти се настани на мястото до шофьора и затвори вратата, Али се приведе към мен и прошепна: — Отиваме в Ледвил. — Защо? — Ланс приготвя дрогата именно там. Един от онези идиоти с беемвето се изпусна пред мен. Спомена, че е бил там. Някакво място в горите край Ледвил, същинска малка крепост, скрита сред планините. Почувствах се като хрътка, надушила следа. Осъзнах, че това е шансът ми да открия Джен. — Браво! — похвалих я. Когато лицето на Али не грейна така ярко, както бях очаквал, попитах: — Ей, добре ли си? Не я попитах как е накарала онзи тип да каже това. — Да — отвърна тя и отвори шофьорската врата. — Удариха ме два-три пъти, но нямам счупени кости. Свалих един на земята в депото, преди да ме халосат по главата. Виж! Тя ми показа ожулените си кокалчета на ръката. — Браво — отвърнах аз и се излегнах на задната седалка на джипа. — Къде отиваме? — попита Кейти. — Бар? — изви въпросително глас Али и включи на скорост. Засега не исках да отиваме в Ледвил. — Тръгни на север. Ще заобиколим през планините, ще оставим нещата тук да поутихнат, ще качим Кейти на автобуса и ще тръгнем към мястото, което спомена. Али кимна и отново се включихме във върволицата от тежки камиони и бели пикапи по магистралата. Когато джипът започна да гълта километрите, Али погледна към Кейти и се усмихна. — Значи успя да се запознаеш с прочутия Клайд Бар, а? 15 Така се започна. С всяка изминала минута разговорът им ставаше все по-приятелски и по-интимен. Скоро си приказваха така, сякаш се познаваха от деца. Али свали маската на кораво момиче и се превърна в по-голямата сестра, която закриля по-малката. Не я бях виждал в тази роля, но трябва да призная, че й отиваше. Продължихме на север по тясно двулентово шосе. Положих усилия да следя пътя и заобикалящата ни природа, докато двете млади дами споделяха преживените беди. Темите се сменяха една след друга, но неизменно се въртяха около един основен лайтмотив: мъжете. Сюжетът явно бе неизчерпаем: проблеми с мъжете, мъжете, които се опитваха да забравят, глупостта на мъжете, жестокостта на мъжете… Седях на задната седалка и се чувствах като жертва, принесена на олтара на половите различия. И макар да не бях съгласен с укорите и обвиненията, бях принуден да призная, че са прави поне в едно отношение: мъжете наистина са склонни да създават бъркотии. Докато момичетата продължаваха да бъбрят, джипът ни полагаше сериозни усилия, за да изкачи склоновете на Рио Бланко. Накъдето и да погледнехме, пред нас се простираше любимата ми дива пустош. Върховете в далечината — Хогбек и Роун — събудиха у мен детски спомени. На тринайсет започнах да шофирам и да обикалям планините и пустините около Джънкшън и да осигурявам прясно месо за трапезата. Мама работеше като сервитьорка, но парите, които се опитваше да разпредели между поредния си приятел и четирите си деца, не стигаха нито за едните, нито за другите. Затова подпомагах семейния бюджет с лов. Беше незаконно, разбира се — и шофирането, и бракониерството, — но ние се нуждаехме от тази храна. Това постави началото на професионалната ми ловна кариера. В началото беше трудно: скитах сам из планините и овладявах изкуството да оцелея сред дивата природа без чужда помощ. Гръмотевични бури, скални срутвания, слаби шофьорски умения и недоразвито чувство за ориентация — все неща, които едва не сложиха край на живота ми. Сега обаче ми се струва, че онези години са били изпълнени и с друг смисъл — не ставаше въпрос единствено за храна, а за своеобразно бягство. Обичах много да чета и героите ми по онова време бяха все хора, които живееха в планините като прочутия трапер Хю Глас, ловеца и изследователя Джим Бейкър и пътешественика Джон Колтър от експедицията на Луис и Кларк. Те принадлежаха на съвсем друга епоха. Аз също, предполагам. Прогоних спомените и се върнах към настоящето само за да чуя как Али и Кейти обсъждат принципа на работа на двигателите с вътрешно горене и автомобилите. Али обясняваше как би могла да оправи стотиците проблеми на джипа, а Кейти попиваше думите й и споделяше плановете си да стане майстор готвач, когато порасне. Излегнах се на задната седалка с надеждата да подремна, но мислите ми се насочиха към Джен. * * * Когато бях на десет, татко срещнал седемнайсетгодишна магистрална проститутка, докато карал огромния си камион „Питърбилт“ из Невада, и се обадил на мама, за да й каже, че няма да се прибере у дома. Мама започна да излиза с разни алкохолици, а после се появи Ски. Деб и Анджи вече бяха напуснали дома, едната — за да се омъжи за богаташ, другата — за да следва счетоводство. След прогонването на Ски настъпи „Годината на Пакстън“, както я наричахме с Джен, или най-лошият период в нашия живот. Джими Пакстън беше строителен предприемач и ръководеше бригада от десетина нелегални имигранти. Хората му наливаха и оформяха бетонните основи на новите сгради в града. Когато Пакстън имаше поръчки, изкарваше добри пари и се държеше сносно. Мама се запознала с него в ресторанта, където му сервирала закуска, именно в такъв период, когато имал доста работа. Месец след като се срещнаха, строителният балон се спука и той остана без работа. Тогава се превърна в съвсем друг човек — завършен психопат, склонен към неконтролируеми изблици на насилие. Пакстън не позволяваше на мама да работи. Разполагаше с известни спестявания и смяташе, че много скоро отново ще започне да получава поръчки, затова не искаше тя да работи на места, където да я гледат други мъже. И макар да разполагахме с по-малко пари от преди, това нямаше особено значение. Пазарът ще се оправи, повтаряше Пакстън. Не след дълго забрани на мама да излиза от къщи. По какъвто и да било повод. После й забрани да носи любимите си дрехи. Започна лично да й купува дрехите, а в случай че облечеше нещо друго, я пребиваше и я оставяше със счупено ребро. А той обичаше да чупи ребра. За целта използваше парче арматурно желязо. Когато се нанесе у нас, след като банката прибра голямата му къща за неизплатена ипотека, наложи правила, които трябваше да спазваме, ако искахме костите ни да останат цели. Мама нямаше право на мнение. Ние с Джен пък нямахме право да говорим в негово присъствие. Всяка съпротива биваше наказвана с премерени удари с парчето стомана. Когато Пакстън излезеше навън, за да търси работа, ние вкупом отивахме в болницата и обяснявахме раните си с падания по стълби или блъскане във врати. По това време бях по-голям и по-силен. Бях започнал да ловувам, за да допълвам оскъдното меню, което спестяванията на Пакстън позволяваха, но изобщо не му бях в категорията. Направих два опита: веднъж, когато изби една хубава книга от ръката ми, и втори път, когато нарече Джен „курва“. Ски беше много по-едър, но макар Пакстън да му отстъпваше по габарити, компенсираше с мускули, заякнали от тежък физически труд и много гняв. И двата пъти, когато се бях опитал да му се противопоставя, ме бе пребивал от бой. Това се случи, когато мама спеше след поредния пиянски запой. Пакстън никога не ни удряше, когато тя беше будна. След втория безплоден опит се предадох и положих усилия да спазвам правилата. Джен обаче не се предаде. Беше по-голяма и настроена много по-бунтарски. Когато аз отсъствах, а мама спеше, Джен отнасяше боя с арматурното желязо. На два пъти състоянието й се оказа толкова тежко, че се наложиха болнично лечение и посещение от социалните служби. Мама и Пакстън прикриваха всичко, за да останем заедно. Сега ми се иска да не го бяха правили. Защото една ноемврийска нощ, малко след като бях навършил шестнайсет, Пакстън разби нашето семейство. Слязох от планината, натоварен с еленско месо, и заварих Джен да трепери от страх, свряна в ъгъла на хола. Пакстън, пиян до козирката, бе изпаднал в поредния пристъп на лошо настроение и се опитваше да пресуши последните капки от втората празна бутилка водка на масата. Мама спеше. Така поне смятахме. Джен заяви на Пакстън, че трябва или да си легне, или да си тръгне. Той я нарече глупава малка кучка. Джен го замери с ваза със сухи цветя, която се стовари върху масивната му челюст. Аз замахнах с пушката си, като се целех в главата му, но той блокира удара мис една ръка, издърпа я рязко от ръцете ми, извади патрона и я захвърли на канапето. Тогава се опитах да го изритам в слабините, но той се извъртя и обувката ми се заби в бедрото му. Той сграбчи крака ми и го дръпна нагоре, в резултат на което се проснах по гръб на земята. Пакстън взе желязната пръчка от масичката за кафе и се запъти към Джен, макар да се олюляваше и едва да се държеше на крака. Тогава се появи мама. Очите й бяха подпухнали, а дрехите й раздърпани. Заяви, че трябва да изпуши още една цигара. И тя за пръв път видя Пакстън да удря дъщеря й. Останалото се случи като в мъгла. В продължение на много години се опитвах ту да си припомня, ту да забравя случилото се. Мама изкрещя и се хвърли върху Пакстън. Джен блокира желязото с ръка, заби нокти в лицето му и го раздра, но получи втори удар, този път в главата. Тя падна. Докато правех опити да се изправя на крака, мама го биеше с юмруци, удряше му шамари, дърпаше му дрехите. Джими се опита да се усмихне, но беше прекалено пиян. Взех пушката, стиснах здраво цевта и стоварих приклада върху врата му. От удара Пакстън залитна към закачалката за дрехи в коридора. Късметът обаче ми изневери. Адреналинът в организма на Джими явно надделя над алкохола и той се втурна към мен. Този път не залитна и ме удари така, както никога не ме бе удрял. Издържах няколко секунди, след което мракът ме погълна. На следващата сутрин се събудих с главоболие, каквото никога не бях изпитвал. От мястото си на пода видях Джен. Още не бе дошла на себе си, а лицето й бе покрито със засъхнала кръв. Лежеше под дупка с размерите на главата й в преградната стена от гипсокартон. Огледах останалата част от помещението и видях мама до вратата. Не бях виждал човек в такова състояние. Подът пред вратата бе застлан с парче линолеум. Там събувахме обувките си. По принцип бе жълтеникав, но сега бе почернял. Покрит с кръвта, която бе изтекла от пробития череп на мама. Стените и таванът на кухнята и предната врата бяха покрити с алени пръски. Къщата вонеше на урина и изпражнения, повръщано и кръв. Догади ми се и на свой ред повърнах, по-болезнено и по-продължително и от всеки друг път. Когато най-сетне успях да се изправя на крака, проверих пулса на Джен. Беше жива. Нямаше смисъл да проверявам пулса на мама. Никой не може да оцелее, когато главата му изглежда като премазана от стадо бизони. След като се съвзех от шока и избърсах сълзите си, позвъних на 911. После претърсих къщата за Пакстън. Нямаше и следа от него. * * * Джипът спря и това ме извади от унеса. — Къде сме? — попитах аз, изправих се и нагласих шапката си. — Мийкър, ако се вярва на пътните табели — отвърна Али. — С Кейти умираме от глад. Имаш ли пари? Извадих пачка банкноти, отделих от нея две двайсетачки и ги връчих на момичетата, след което огледах мястото. Бяхме спрели на малък паркинг в малък град, вероятно пред един от малкото магазини за хранителни стоки в него. Магазинът бе отрупан с камари нездравословна храна — колбаси, чипс, мъфини и шоколадови десерти, лишени от каквито и да било хранителни вещества, но за сметка на това пълни с какви ли не химикали. Прочетох съставките, вложени в част от тях. Бутилхидрохинон, хидрокситолуен, натриев бензоат… Не можех да ги произнеса на глас и нямах представа какво причиняват. Не бях сигурен дали хората, които ги влагаха в тези храни, имаха представа от това. Няма да се учудя, ако след двайсет години ни връхлети вълна от някакво ново онкологично заболяване, което лекарите да припишат именно на някоя подобна съставка с труднопроизносимо наименование. Избрах сушено месо, голяма чаша кафе и мариновано яйце. Платих и застанах до вратата в очакване на момичетата. Забелязах две чисти маси до машината за кафе. Край тях седяха няколко възрастни мъже, които разговаряха, спореха, ругаеха. Високите им старчески гласове кънтяха из магазина. Не обърнаха никакво внимание нито на мен, нито на момичетата. Такива групи са обичайна гледка за всеки малък град. Възрастните мъже се събират отделно от жените, на които поверяват цялата домашна работа. Другаде тези старци щяха да се превърнат в ключов елемент от местното общество и да се радват на голяма почит. Тук обаче те седяха в кафенето до бензиностанцията и никой не им обръщаше внимание. Докоснах периферията на шапката си, когато минах покрай тях. Али поведе Кейти из магазина и двете напълниха кошниците си с всевъзможни боклуци. Наложи се да извадя още два долара, за да платя за отвратителната храна, които изсипаха на касата. Излязохме навън, напълнихме резервоара на джипа и се върнахме на шосето. Мийкър изглеждаше приятно, спокойно място. Срещнахме малко коли по пътя, предимно очукани фермерски пикапи, които теглеха ремаркета, пълни с животни. Не видяхме пешеходци. Бях прочел някъде, че навремето по тези земи си давали среща различните кланове на племената юти, корави планинци, които обитавали Скалистите планини и Юинта. После правителството направило опит да ги изсели, открило филиал на Бюрото по индианските въпроси и се опитало да накара войнствените ловци да се заемат със земеделие и оран. В отговор на това индианците убили жестоко представителя на Бюрото господин Мийкър, отвлекли съпругата и дъщеря му, след което оказали упорита съпротива и избили доста от войниците, изпратени да потушат тяхното въстание. Днес долината бе осеяна с ферми, големи постройки и асфалтирани пътища. Градът дори разполагаше с един от онези модерни фитнес центрове, пълни с всевъзможни гладиатори, тренажори и щанги, при положение че повечето хора тук прекарваха времето си в гонене на овце и трупане на бали сено. Прииска ми се да видя как е изглеждало това място преди пристигането на Мийкър. След още час, който изминахме в пътуване по криволичещи пътища, които прекосяваха безлюдната сива долина, достигнахме Крейг. Градът бе доста по-голям, достатъчно многолюден, че да има и „Кеймарт“, и „Уолмарт“, но достатъчно малък, за да го прекосим от единия до другия край за не повече от десет минути. Когато се озовахме в противоположния край, помолих Али да спре на един на пръв поглед изоставен паркинг и да изключи двигателя. Проведох бърз телефонен разговор, с който поръчах автобусен билет, докато Али и Кейти продължиха да си бъбрят. Али предлагаше житейски съвети, а Кейти ги попиваше с двете уши. Двайсет минути по-късно, след безброй прегръдки и сълзи, Кейти се качи на автобуса на „Грейхаунд“ и потегли на запад с надеждата, че там я очаква по-добро бъдеще. Опитах се да не мисля за това, опитах се да се концентрирам върху факта, че тя ме бе помолила да я измъкна от нещастния й живот и аз го бях направил. Окажеше ли се, че там, където отива, я очаква нещо още по-лошо… е, бях направил максималното. Човек не може да контролира всичко. Али отвори вратата на джипа и се облегна на рамката. — Моля те, кажи ми, че това е първото ти отвличане на дете. Вдигнах рамене и се качих в колата. Съмнявах се, че истината щеше да я зарадва. След като Али включи на скорост, аз се пресегнах, взех от купчината торбички нещо, което наподобяваше карамелен бонбон, и задъвках разсеяно. Погледнах през прозореца, за да определя местоположението на слънцето над планините. След няколко часа щеше да се стъмни. — Какво ще кажеш да тръгнем на изток — предложих аз. — Може там да намерим истинска храна. 16 Навлязохме в долината на река Ямпа, прекосихме още един град, заобиколен от добре напоявани градини и добре угоен добитък, и навлязохме в Стиймбоут Спрингс. Изпитах приятно чувство, когато напуснахме пустинята, в която доминираха различни оттенъци на кафявото, и се върнахме в планините, които бяха зелени и живописни. Ски сезонът бе към края си, а летният, когато тук идваха любители на колоезденето, разходките с въздушни балони и рафтинга, още не бе започнал. Предложих да се отбием в „Макдоналдс“. Али се усмихна. — Това ли е представата ти за истинска храна, Бар? Присмя ми се, че нещата, които взех в онзи магазин, са пълни с химикали, а сам тичаш към „Макдоналдс“. Отвърнах й, че по време на престоя си в чужбина съм бил на места, където няма заведения за бързо хранене. Затова възприемам двойния чийзбургер като екзотичен деликатес. — Няма да ходим в „Макдоналдс“! — заяви тя и сложи край на спора. — В град като този все ще намерим нещо по-свястно. Карахме по главната улица, когато Али изведнъж започна да се мръщи. В същия миг джипът придърпа и нещо затрака под капака. Часовникът на арматурното табло премигна и цифрите му изчезнаха. — Проблем — възкликна тя. — Какво? — Още не бях изрекъл въпроса, когато двигателят угасна. — О! Тъкмо бяхме влезли в паркинга на някакъв търговски център. Али успя да добута колата до едно място в средата. Когато излязохме, тя вдигна предния капак и огледа двигателя. Видях плетеница от кабели и електроника, от която нищо не разбирах. Бях поправял ровъри, тойоти и нисани, но не и толкова нови автомобили. — Най-вероятно е алтернаторът — заяви Али. — Мога да го оправя. — Извади телефона си, потърси нещо на дисплея и обяви: — Не и днес. Всички магазини за резервни части са затворени. — Тогава да зарежем колата и да си намерим нова — предложих аз. — Не можем да откраднем кола, Бар. Ченгетата най-вероятно вече ни издирват заради онази престрелка, която спретна. Не искам да добавяме към списъка с обвинения и кражба на автомобил. Думите й ме подсетиха, че тя продължава да поема рискове, като играе ролята на Бони, докато аз се правя на Клайд. — Защо остана с мен? — попитах я аз. — Защо не си взе билет за автобуса в Крейг и не тръгна на запад с Кейти? Защо не се върна при майка си или нещо подобно? — Искаш ли да го направя? Сведох поглед. — Не, но… — Виж какво, Бар. Ако можех да ти обясня защо останах, щях да го направя. Може да ми харесва начинът, по който един брат се притичва на помощ на сестра си и се опитва да я измъкне от лапите на големия лош вълк. Никога не съм имала брат… или сестра. А и Джен, макар да знам много малко за нея, ми изглежда свястно момиче. Може да си мисля, че ще изкарам малко пари от тази история. Ланс е достатъчно богат. А ти ми изглеждаш изпълнен с решимост. А може и да ми се струваш… интересен. От известно време водя доста скучен живот. — Искаш да кажеш, че си приличаме — заявих аз, като едва успях да потисна усмивката си. — Да не отиваме толкова далече, Бар. Доста си… нееволюирал. Да речем, че ми е интересно как ще свърши филмът, озаглавен „Клайд Бар“. — И на мен също — отвърнах, изпълнен с известна боязън. — Във всеки случай няма да ти позволя да откраднеш кола, а тази, с която разполагаме, е извън строя. Предложения? Завъртях се бавно и огледах града. — Предлагам да се настаним в мотела от другата страна на шосето и да си починем. Да вземем душ. Може дори да намерим някое по-приятно място за вечеря от „Макдоналдс“. — Смяташ ли? — попита Али, но прие предложението ми. Щом се настанихме в стаята, Али грабна раницата си и влезе в банята. Докато тя се къпеше, обиколих набързо мотела и огледах за потенциални опасности. Не открих такива — в края на краищата това беше Стиймбоут, САЩ, а не Хуарес, Мексико, — но старите навици умират трудно. Когато се върнах в стаята, бях изненадан от появата на една съвсем различна Али. В раницата си бе намерила място и за малка черна рокля, която стигаше до средата на загорелите й добре оформени бедра. Палавото V-образно деколте се спускаше дълбоко между гърдите. Косата й лежеше върху едното рамо, събрана в стегната плитка. — Чудесно — казах аз. Полагах огромни усилия да не я зяпам, но не се справях особено добре със задачата си. Зачудих се защо ли е взела толкова непрактична дреха. Нима всяка жена слага в раницата си вечерна рокля? Като се замислих обаче, взе да ми изглежда логично. Върху тялото й подобна рокля се превръщаше в оръжие. — Трябва да си вземеш душ — посъветва ме тя. — Налягането е достатъчно силно. А ти вониш. Изтърках се здраво под душа, за да изчистя кръвта на Чопо от тялото си, и се замислих за семейството, а това ме върна към една сутрин месец след като погребахме мама. * * * Както обикновено, бях приготвил закуска и за Джен: кафе, яйца и месо от дивеч, останало от вечеря. Хранех се сам на евтината пластмасова маса, четях книга, която бях взел от библиотеката, и чаках сестра ми да излезе от ужасно разхвърляната си стая и да се присъедини към мен. Тя обаче не го направи. Довърших страницата, която четях, излапах остатъка от закуската си и отидох да я събудя. Стаята беше празна. На неоправеното легло лежеше смачкана жълта бележка. Прочетох я, мигом разбрах, грабнах раницата си и хукнах навън. По това време полицията вече се бе отказала да търси Пакстън. Трагедиите сред белите бедняци привличат нищожен интерес, малко по-голям от тези сред малцинствата. Двамата с Джен се явихме пред съда два пъти, когато се опитаха да ни включат в системата за временно настаняване на непълнолетни, но в крайна сметка прецениха, че сме достатъчно големи, за да живеем сами. В бележката си Джен пишеше, че е открила Пакстън и ще наблюдава мястото цяла нощ, за да види дали ще се появи. Изминах пеша трите километра и открих малката й тойота в мръсна уличка зад къща, построена през шейсетте. Двайсетина минути по-късно мръсникът излезе в задния двор и запали цигара. — Това е къщата на майка му. Живее при нея — прошепна Джен, докато се криехме зад арматурното табло на колата й. — Да повикаме ли ченгетата? — Не — отвърнах аз и изложих плана си. План, който отново щеше да промени живота ни. * * * Петнайсет минути по-късно приключих с душа, подсуших се и се опитах да прогоня стегнатото тяло на Али от мислите си. Облякох риза и джинси, след което вчесах разрошената си брада и непокорната си коса. През това време Али лежеше на леглото и четеше. Когато излязох с накуцване от банята, тя седна. — Бре, бре! Изглеждаш почти като човек. Държеше в ръце книга на Хагард, един от романите, които бях прочел поне двайсет пъти. — Благодаря — отвърнах аз. — Какво означава тази рокля? — Върнахме се в цивилизацията. Така се обличат хората, които се хранят в истински ресторанти, а не в „Макдоналдс“. * * * След продължително обсъждане избрахме грил ресторант с изглед към реката. Али предпочиташе мексиканска кухня, но след като й обясних къде съм бил последните три години и каква храна съм бил принуден да ям, отстъпи. Тръгнахме пеша, за да пораздвижим схванатите от дългия престой в колата мускули. Не бяхме изминали и една пресечка, когато тя забеляза накуцването ми, което бе станало още по-отчетливо. — Ще стигнеш ли? — Добре съм. Положих усилия да вървя нормално, но зле излекуваните сухожилия около коляното се отпуснаха едва след като изминахме два-три километра. — Днес ли се случи? Докато отвличаше и убиваше хора? — попита тя. Опитваше се да го прикрие, но забелязах едва доловими признаци на тревога. За пръв път проявяваше загриженост към мен. — Стара история. Кракът ми се схваща, ако не се движа дълго време. — Как стана? — попита тя, когато свихме зад ъгъла и тръгнахме по крайбрежната алея, която следваше извивките на реката. Бучащите бързеи, ромолящите плитчини и уханието на мъх, изпълнило въздуха, оправиха настроението ми, затова реших да й кажа истината. — Бях в Африка, работех като ловен водач. Ранен бивол ме прободе в крака, клиентите се разбягаха и ме зарязаха в безсъзнание. Останах да лежа през целия ден. През нощта една хиена дойде и ме захапа, но дойдох на себе си и я застрелях. Двама селяни се натъкнаха на мен на следващия ден, а местната медицинска сестра заши раната и спря инфекцията. Извадих късмет. — Не ми изглежда да си извадил късмет. Али продължаваше да ме наблюдава с известно опасение, но и с още нещо. Интерес? Приближавахме ресторанта и щом долових аромата на печено месо и подправки, устата ми се изпълни със слюнка. — Запазих крака си — отвърнах с неловка усмивка. Когато влязохме в ресторанта, чийто интериор залагаше изцяло на огледала и дървена ламперия, поръчах най-голямата пържола в менюто. Али се спря на китайски спагети с тофу. Каквото и да беше това. По мълчаливо съгласие поддържахме лек, неангажиращ разговор и се впуснахме в игра, чиято цел бе да си представим какво ли работят хората около нас. Али се оказа по-добра от мен. Забелязваше дребни, но важни подробности, свързани с бижутата или дрехите на посетителите, дори с начина, по който сгъваха салфетките си, и създаваше уникални истории, основани именно на подобни детайли. — Ти печелиш — заявих аз. — Историите ти са по-добри, а и забелязваш неща, които дори Шерлок Холмс би пропуснал. — Доста време си прекарал далече от цивилизацията, Бар — напомни ми тя. — Забавляват те елементарни неща. — Точно обратното. Много съм придирчив даже. Думите ми увиснаха във въздуха, останали без отговор. Секунди по-късно извадих петдесетачка от джоба си и я хвърлих на масата. — Какво, няма ли десерт? — попита Али с престорено възмущение. — Не. Трябва да вървим. Да се наспим, да се събудим отпочинали и да потеглим отново. Джен е някъде в планините и трябва да я измъкна от мястото, където я държат, каквото и да е то. — О, боже! Али присви очи и се вгледа някъде така напрегнато, сякаш се взираше в собствените си мисли. — Какво има? — Сетих се нещо… когато ме хванаха в депото за отпадъци. — Нали каза, че са те ударили по главата и са те заключили в някакъв склад. — Така беше. Бях замаяна и не чувах добре. Натикаха ме в склад, който се затваряше с метална ролетка. Но чух двама от онези типове да разговарят отвън. Единият не спираше да обяснява за Алвис. Спомена нещо за някакво момиче, което упоил и държал… трябвало му за нещо… за да влезе някъде. — Защо не ми го каза по-рано? — Едва сега се сетих. Може да съм била контузена по това време, но се кълна, че помня думите му. Когато спомена, че трябва да я измъкнеш, тогава се сетих, че те искат да се вмъкнат някъде. — Сигурна ли си, че ставаше въпрос за Джен? — Разбира се, че не. Но се връзва, нали? Мисля, че това е добра новина. — Защо реши така? — Ако Ланс се нуждае от Джен, всичко е наред… поне за известно време. — Но докога? Усетих, че свивам юмруци и ги отпускам. Исках да направя нещо. Али се пресегна и ме докосна нежно по ръката. — Бар, тази вечер не може да предприемем нищо. На сутринта ще оправя джипа и ще тръгнем към Ледвил. А сега мисля да пийна още едно. — Не знам… — отвърнах, тъй като не се бях отказал напълно от идеята да открадна кола и да потегля веднага към Ледвил. — Хайде, Бар! Още едно питие! После ще се приберем в мотела и ще се наспим, става ли? Погледът ми се плъзна по тънките презрамки, които придържаха малката черна рокля на раменете й. Изглеждаха доста фини, ефирни дори, сякаш, ако Али се извърнеше рязко, роклята можеше да се свлече на пода. — Добре — отстъпих аз, — но само още едно. 17 Платихме и продължихме по крайбрежната алея до най-близкия бар. Още бях напрегнат. Чудех се как ще действаме, когато пристигнем в Ледвил, но Али беше права. И бездруго бях прекалено неспокоен, за да заспя. Реката край нас бучеше и носеше дъх на чистота и свежест. Върбите и папурите по брега се поклащаха с всеки повей на вятъра. Сградата беше стара, но барът беше обзаведен с нови, евтини боклуци, които да придадат на интериора по-старомоден вид. По стените висяха уж старовремски ламаринени табели, фабрично състарени ски и гребла. Вътре имаше двайсетина души, все млади и добре облечени. В единия ъгъл свиреше някаква група. — Какво ще пием? — попита Али. — Бира? — Добре, бира. Тя се запъти към бара, размени няколко думи с две момичета, които спокойно можеха да бъдат супермодели, и даде поръчката си. Лицето на бармана грейна, когато Али го заговори. Тя се върна след малко с голяма кана бира и две халби. — Нали щяхме да си поръчаме само по едно питие? — попитах аз. — Каната е една — отвърна тя с усмивка. Напълних чашата й, после и моята. Приведох се да отпия глътка и се задавих. — Какво е това, по дяволите? Езикът ми залепна за небцето. — Идва от малка пивоварна наблизо. Барманът го препоръча. Нарича се боровинков ейл. Пътешественик като теб би трябвало да е готов за нови предизвикателства, нали? — Не е лоша — отвърнах аз, за да не я обидя. Всъщност бирата имаше вкус на мечешки изпражнения, но алкохолното й съдържание май бе доста високо, защото не бяхме преполовили каната, когато главата ми се замая. Едва сега забелязах, че броят на посетителите в бара се е утроил. Повечето от тях се намираха на дансинга. Али ме погледна и остави халбата си. — Какво ще кажеш, Бар? Обичаш ли да танцуваш? — Само когато имам половин кана бира пред себе си. — В такъв случай моментът е подходящ. Хайде. Тя стана от мястото си и посочи дансинга. Следващите две песни бяха доста бързи, в резултат на което размахвахме ръце и клатехме глави като марионетки, болни от паралич или пронизани от електрически ток. По време на бавните песни се придържахме към прогимназиална стойка, при която ръцете на Али бяха обвити около врата ми, а моите лежаха на кръста й. Тя се усмихваше на явното ми неудобство. В един момент музикантите обявиха почивка и Али заяви, че трябва да отиде до тоалетната. — Добра идея — кимнах аз. Запътихме се към съответните тоалетни. След минимален зрителен контакт с шайката окъпани в одеколон младежи вътре излязох в коридора и зачаках Али. Както обикновено, на жените им отнемаше повече време да свършат същата работа, затова подхванах разговор с двама мургави младежи с каубойски шапки, които също стояха на пост. Разговаряха на испански, затова последвах примера им и си разменихме приятелски коментари за плажовете в Баха. Али излезе, погълната в разговор с новите си приятелки: две високи блондинки, толкова слаби, че ребрата им се брояха. Видя ме, махна ми с ръка, сетне посочи навън и излезе, придружена от двете девойки. Това ме остави сам с новите ми приятели. Обсъждахме възможността да поиграем билярд, докато не споменах дартс. Идеята им хареса, затова се отправихме към дъските за дартс. Убеден съм, че именно това е най-добрата игра за барове. За разлика от билярда, който изисква докторска степен по геометрия и тригонометрия, при дартс се залага на мускулна памет и инстинкт. Това е игра, която ангажира най-примитивната част от мозъка. Точно като за мен. Спечелих първия рунд, а Едуардо втория. Огледах салона за Али, тъй като се зачудих защо не ме е потърсила още, но я видях да танцува с новите си приятелки и двама мъже. Прониза ме ревност, която прогоних, тъй като знаех, че нямам право да ревнувам. Тъкмо се канехме да започнем третата игра, когато един мъж от съседната маса се изправи и започна да говори. Бе прегърнал красиво червенокосо момиче. Огромните му мускули, оформени в някой фитнес, опъваха до скъсване чистата му риза. Ръцете му не допираха тялото, тъй като гигантските буци мускули не им позволяваха. Нямаше врат, а косата му бе съвсем късо подстригана. Строеше изправен, с опънати рамене и вирната брадичка. Явно беше бивш полицай или военен. В първия момент не му обърнах внимание. Но когато мозъкът ми превключи отново на английски, започнах да различавам куп обидни думи. Не се съмнявах, че Хайме и Едуардо също ги чуват, защото наведоха глави и забиха поглед в ботушите си. Аз оставих стреличката и пристъпих към масата на Дърдоркото. — Какъв ти е проблемът? — попитах аз. На испански. — Научете езика ни, тъпаци! Той се захили и погледна встрани, за да види дали приятелката му го е чула. Беше го чула, но не изглеждаше особено впечатлена. Направих нова крачка към двамата. — И какъв е езикът ни, умнико? — попитах отново. На английски. Той се засмя, малко неловко, тъй като никой не се присъедини към него. — Американски — каза, след което се поправи. — Английски. — Грешиш — отвърнах аз и отново пристъпих напред. — Тази страна няма официален език. Нямаше какво да ми отговори. Затова напрегна огромните си мускули като котка, наежила козината си, и отсече: — Хора като твоите приятели съсипват тази страна. — Пак грешиш — отвърнах и прехвърлих още малко тежест на задния си крак. — Празноглави кресливи тъпаци като теб съсипват тази страна. Той се усмихна. — Тъпак ли ме нарече? Това бе целта му — да предизвика някого, да провокира физически сблъсък, в който да излезе победител, и да се представи като герой в очите на своята възлюбена. — И празноглав — поясних аз. Беше едър — над сто и десет килограма и почти два метра — и най-вероятно бе участвал в бойни действия някъде по света. Бях готов да се обзаложа обаче, че съм попадал на далеч по-опасни типове от него. Не помръдна от мястото си, огледа се и видя, че никой не му обръща внимание. С изключения на приятелката му, която изглеждаше отегчена. Човекът или търсеше по-голяма аудитория, или се страхуваше, че някой може да е видял нещо, което да навреди на репутацията му. Не откри нито едното, нито другото, каза ми къде мога да вървя и седна на мястото си. Приятелката му ме зяпна, сякаш бях въплъщение на сатаната, после се приведе и му прошепна нещо. Каквото и да се случеше вече, щеше да е по нейна вина. За щастие, едрият тип бе от онези, които обичат да се перчат, докато пият бира. Оставих Едуардо да подготви следващата игра на дартс и отидох до бара, за да си взема вода с резенче лимон. Когато се върнах, видях, че играта на дартс е отишла по дяволите. Едрият тип бе притиснал Хайме към стената, а месестите му пестници бяха усукали елегантната риза на приятеля ми. Крещеше нещо за крадци на работни места, които щял да изхвърли от бара. Едуардо бе изчезнал. Червенокосата се усмихваше, щастлива да види любимия си в действие. Огледах заведението, но не открих Али. Трябваше да я потърся. Това би било най-умната постъпка от моя страна. Най-рационалната. Да си тръгна. Да оставя едрия тип и Хайме сами да изгладят противоречията си и да се изнижа тихо и кротко. Цивилизованата част от мозъка ми — онази, която човек използва, когато играе билярд — ме умоляваше да го направя. Аз обаче не обичам билярд, а дартс. Грабнах една щека за билярд от най-близката маса и застанах плътно зад скандалджията. — Пусни го — наредих му аз. — Първо ще дам на приятеля ти един малък урок — отвърна гръмогласно той, — после ще се разправя с теб. Не изчаках реда си. Излях водата върху главата му и я изгледах как се стича на струйки по ризата му. Той пусна Хайме и се обърна. Озъби се и ми показа идеално белите си зъби. В погледа му проблесна нещо, явно извършваше преоценка на ситуацията. Видя щеката, забеляза и начина, по който съм застанал, и планира действията си по съответния начин. Обучението или опитът му подсказваха, че трябва първо да влезе в обхвата на щеката. Затова се хвърли към мен, без да изрече нито дума. Беше бърз и знаеше какво прави. Ако не бях готов, вероятно щеше да ме смаже от бой. Вместо да замахна обаче, вдигнах щеката и забих дебелия й край във вдлъбнатината точно под адамовата му ябълка. Атакувах го по същия начин, както воин от племето масаи би се изправил срещу лъв, и оставих инерцията му да довърши останалото. Щеката се разтресе от удара и изпрати шокови вълни по ръцете и краката ми. Не помръднах от мястото си. Той отлетя назад, строполи се на пода, обхвана гърлото си с ръце и закашля. Част от мен видя в него ранен противник и пожела да го довърши, да стовари три-четири здрави удара в главата му и да си гарантира, че противникът няма да се надигне от пода. Можех и да го сритам един-два пъти. Но не го направих. Не се намирах сред саваната, а на обществено място в центъра на оживен град. Когато приятелката на едрия тип се втурна към нас, пуснах щеката на земята и си тръгнах, като се опитвах да се слея с прииждащата тълпа. Открих Али сред зяпачите. — Време е да си вървим — казах аз. — Така ли мислиш? Крачехме забързано по крайбрежната алея; бяхме прекалено притеснени от евентуалната поява на полицията, за да обърнем погледи към реката или да се насладим на приятните аромати, които долитаха с вятъра. Али, която вървеше пред мен, се обърна и ме изгледа укорително. — Ти си идиот, Бар — заяви тя. — Онзи обиди приятелите ми. Заслужаваше си го. — Пазачите в зоопарка знаят ли, че си избягал? Не отговорих, а само се опитах да следвам забързаното й темпо. Върнахме се в мотела. Никой не ни проследи. Когато спрях да запаля цигара пред вратата на стаята ни, Али отново се нахвърли върху мен. — Господи, Бар! Обясни ми само едно нещо: защо продължаваш да правиш неща, които могат да ти струват живота? Смъртта ли си търсиш? Не ти ли пука какво може да ти се случи? Вдишах никотина и се замислих. Не, не си търсех смъртта. Просто, когато човек прекара прекалено много време на място, изпълнено с какви ли не ужаси, губи представа за някои неща. Губи и егото си. Затова, когато хората се нуждаят от помощ, той си казва: „Защо не? Какво имам да губя в сравнение с останалите?“. А когато наистина пет пари не даваш, това ти позволява да действаш на по-високо и по-бързо ниво. По ирония на съдбата именно обстоятелството, че не ми пукаше какво може да се случи, ми позволяваше да оцелея. — Не знам — отвърнах аз и свих рамене. — Глупак! — наруга ме Али, въздъхна и влезе в стаята. Допуших цигарата си, влязох вътре и се излегнах на свободното легло до вратата. Свих се под студените завивки и се почувствах по-самотен от когато и да е. 18 Мобилният ми телефон ме събуди с пронизителна електронна мелодия. Слънцето бе започнало да наднича между изпокъсаните мръсни завеси. Накарах апарата да замлъкне, като го запратих в стената, ядосан, че ме е измъкнал от покоя и липсата на сънища. Притъпеният разум и обърканите чувства, които съпровождат нощта след поемането на обилно количество алкохол, се бяха развихрили с всички сили и не ми позволяваха да изпитвам само гняв и похот. Погледнах към другото легло. Али лежеше по гръб, а завивките й бяха смъкнати до половината. Не бе съблякла черната си рокля. Бе протегнала ръце над главата и бе разтворила широко крака. Приличаше на момиче, което се опитва да очертае тялото си в снега. Придърпах роклята надолу, за да не се изкуша да я събудя. Едва след това си взех душ, облякох се, взех си якето и шапката и отворих вратата. Навън слънцето се бе изкачило високо над хоризонта и градът започваше да се събужда. Седнах край една бетонна маса и се загледах в птиците, които прехвърчаха наоколо. Гарвани, врани и скорци се боричкаха за отпадъците от препълнените кофи за боклук. Високо над телефонните стълбове катеричките изпълняваха невероятни акробатични номера въпреки несъмнената им затлъстялост. Утринният въздух донасяше миризма на влажни листа, които гниеха на купчини под дърветата. Бях заобиколен от достатъчно дива природа дори в това туристическо градче, за да запазя разума си здрав, но въпреки това копнеех да се озова колкото се може по-далече от всички тези сгради, автомобили, хора. Скоро, много скоро, обещах си аз. Извадих телефона и проверих пропуснатите разговори. Пишеше „скрит номер“, но който и да беше, щеше да се обади отново, ако беше важно. Надявах се да е Джен. Преодолях желанието да запаля цигара и направих опит да си припомня събитията от предишната вечер. Танцувахме, после се спречках с оня тъп расист. Али ми се ядоса. Колкото и да ми се искаше да я събудя, за да потеглим по-бързо, нямах желание да измина в компанията на толкова кисел и начумерен шофьор онези двеста-триста километра, които ни оставаха. Телефонът завибрира върху бетонната маса, завъртя се и затанцува в кръг. Погледнах дисплея. Скрит номер. Какво пък толкова, си казах и вдигнах. — Бар. — Бар, обажда се Ланс Алвис. Искам да ти кажа следното: трябва да престанеш да търсиш мен и сестра си. Бре, бре, бре, самият Ланс Алвис. — И защо? — Защото, Клайд, започваш да ми пречиш на бизнеса. В момента той се нуждае от по-голяма дискретност, от по-голяма дистанция от хора, които се интересуват от местоположението му. — Дадох обещание на Джен — отвърнах аз. — Тя е съгласна с мен, че трябва да спреш да я търсиш. И се тревожи за теб, Клайд. — Така ли? Дай й телефона тогава, за да изчистим това недоразумение. — В момента не е тук с мен, но те уверявам, че е добре. — Не си я наранил, нали? Защото, ако си го направил… — Не съм я наранил. Но ще го направя, ако продължиш да досаждаш. Поразпиташ ли наоколо, ще разбереш, че мога да демонстрирам голяма изобретателност по отношение на начините да проявя своето недоволство. — Така ли? Това означава, че имаме нещо общо. — Ще повторя ясно и разбрано: обаждам се само защото сестра ти ме помоли да ти кажа да спреш да я търсиш. За твое собствено добро. Говореше спокойно и уверено, което лесно можеше да бъде взето за проява на искреност. Изострянето на тона му обаче ме накара да се замисля. Ако в думите му имаше дори частица истина, можех да се окажа в положението на човек, който се сражава с вятърни мелници. Но бях готов да се обзаложа, че лъже. Освен това бях дал дума на Джен. — Съжалявам, дадох дума на Джен. Държа на тези неща. За мен е нещо като честна скаутска. Сигурно си бил бойскаут, а, Ланс? Знаеш какво имам предвид. — Обещанията понякога убиват, Бар. В конкретния случай твоето обещание ще ме накара да убия Джен, както и останалата част от семейството ти. Случайно да си ходил на гости на сестрите си Дебора и Анджела, след като си се върнал в страната? Мога да ти дам адресите им, ако желаеш. — Сигурен съм, че федералните ще очакват с нетърпение посещението ти при сестрите ми, Алвис — излъгах аз, без да ми мигне окото. Блъфирането бе техника, която бях овладял до съвършенство с течение на годините. Алвис помълча няколко секунди, след което изломоти: — Какво… какво говориш? — Федералните са убедени, че работя за теб, Алвис. Странно, нали? Сигурно са се объркали нещо. Най-вероятно защото елиминирах част от хората на брат ти. Разбираш ли, те подозират, че брат ти се опитва да те изкара от играта, и подозират, че аз съм главният ти… как да се изразя… чистач. Затова ме следят и наблюдават семейството ми. Бях обмислил част от тази реч предварително, тъй като очаквах Ланс да ме заплаши с нещо от рода на: „ще избия семейството ти“. Друга част просто ми хрумна в движение. — Бар, ще се окажеш голяма досада. — Съжалявам, че смяташ така, Алвис. Надявах се да станем приятели. — Ще се озовеш в толкова ужасен ад, колкото не можеш да си представиш — закани се той през зъби. — Очаквам с нетърпение да се срещнем там. Всеки от нас се опиташе да хвърли прах в очите на другия с надеждата да го убеди, че зад черните облаци дим се крие същински ад. Не се съмнявах, че Алвис е опасен тип, но предвид обстоятелствата реших, че най-добрият ми ход изисква да го откажа от идеята, че може да ме шантажира посредством най-близките ми хора. Трябваше да го убедя, че ако им посегне, рискува да се разкрие, както и че нищо не е в състояние да ме спре, тъй като явно не съм с всичкия си. А може би това бе самата истина. Алвис затвори телефона, преди да го убедя в това. Започна да ми писва от този телефон. Изгарях от желание да го разбия в някое дърво или да го прегазя с джипа. Трябваше обаче да проведа още един разговор. Набрах Хуан, чийто номер бях запаметил в указателя. Очакваше ме сериозен разговор. — Чопо е мъртъв — казах аз. — Да. Чух. — Опитах се да го опазя, Хуан. Настина се опитах. — Никой не те обвинява, Клайд. Отиде си по начин, по който винаги е искал. Самият той ми го е казвал. — Въпреки това… трябваше да направя нещо повече. Или да се опитам да се справя сам. — Не беше възможно. Нито едното, нито другото. Всичко е наред. Алехандро вече позвъни в Калифорния. — Точно затова се обаждам. — Хората на Алехандро вече пътуват насам. Чопо ще бъде отмъстен. И то зрелищно. — Само една молба, Хуан. Кажи на Алехандро, че може да прави какво си иска с Хефе и хората му, но Алвис е мой, става ли? Хуан въздъхна. — Да не би да командваш армия, за която не подозирам, Клайд? — Имам един доброволец, но там, където отивам, може би ще намеря и други. — Ще намериш смъртта си, Клайд. Знаеш го, нали? — Може би, но не мога да постъпя по друг начин. След като затворих, влязох във фоайето на мотела и напълних пластмасова чашка с кафе, което миришеше на дъждовна локва от паркинга. Отпих две големи глътки, след което отново посегнах към телефона. Трябваше да проведа още един разговор… стига да помнех телефонния номер на дявола. 19 — Зики? — попитах аз. — Може би. Кой се обажда, по дяволите? — Бар. Мълчанието бе последвано от рев: — Клайд? Излезе ли най-после? — Да. Преди по-малко от месец. Там ли те намирам, където каза, че отиваш? — Да. В Ледвил. Върша си моята работа. С какво, по дяволите, си се захванал? — Един човек ми се обади, помоли ме за помощ и не можах да му откажа. — Никога не си знаел как да отказваш, Бар. Ако не беше такова гадно копеле, нежното ти сърце можеше да те превърне в нечия пачавра в затвора. Защо ми се обаждаш, мамка му? Едва ли щеше да го направиш, ако не беше важно. — Много е важно. Сестра ми има нужда от моята помощ. Обади ми се. А аз имам нужда от твоята. Той се засмя. Можех да си го представя как се хили с онази негова широка снизходителна усмивка. — От моята помощ, а? Още си ми длъжник от миналия път. — Знам. Ще удвоя дълга, ако ми помогнеш. Става въпрос за сестра ми. — Коя по-точно? Всичките са готини мацки, но най-готината е… — Внимавай! Говорили сме вече за това! — Стига бе, човек. Говорили сме за какво ли не. Три дълги години в Мексико и образите, които нарисува в съзнанието ми. Продължавам да си мисля за тях. Може сестра ти да ми се отблагодари, ако й помогна. Имам предвид, да ми се отблагодари в леглото. Подлагаше на изпитание търпението ми. — Всъщност мислех си да ти напиша една разписка… нещо като полица, че съм ти длъжник. Това устройва ли те, или да затварям? Отново настъпи тишина. После чух Зики да изплюва тютюна си за дъвчене. — Има ли пари в това? Трябва да получа нещо, ако ще ти помагам. — Много зелено. Онзи тип, който я държи, е червив от пари. Ще я измъкнем, ще вземем няколко скалпа, ще натоварим и доста плячка. Дълбоко в себе си мразех да говоря по този начин. — Звучи забавно. Ти ли ще дойдеш тук, или аз трябва да отида някъде? — Пътувам към теб. Предполагам, че сестра ми е някъде в твоите планини. Ще се видим в града. — Добре, братле. Ще се чакаме пред операта. Ще я видиш веднага щом стигнеш центъра. Звънни ми половин час преди това. Затворих телефона и запалих цигара. Катранът и никотинът ми напомниха за затвора. Три години в онази гадна дупка. Първата година гледах да не се забърквам в неприятности, но втората не успях да откажа на молба за помощ. Надцених силите си и тогава се намеси Зики. След това станахме неразделен екип в потъналия в прахоляк двор, спечелихме си малко приятели и много врагове и не се присъединихме към нито една банда. Повечето затворници, попаднали в онази лудница в Хуарес, ни избягваха. Наричаха ни лудите планинци. Не бяхме непременно по-силни или по-корави от останалите, но се радвахме на репутацията на истински откачалки. Бяхме пълни противоположности в емоционално отношение, но споделяхме една слабост — любовта към уединените места и страстта към планините. Бяхме си обещали, когато се измъкнем от затвора, да се върнем в тях — аз в Юкон, Зики в Колорадо. Последната година бе изключително тежка. Зики изгуби всякакъв интерес към човешката раса и уби двама затворници с голи ръце и един надзирател с гарота от връзки за обувки. Така и не го хванаха, защото единственият свидетел бях аз. Смятах, че мълчанието ми ни прави квит, но Зики бе на друго мнение. Заяви, че ще му дължа услуга, като излезем. Мислех, че няма да го видя повече, а сега се обръщах за помощ към най-опасния човек, когото познавах. По дяволите, Джен, длъжница си ми! Върнах се в стаята и открих, че Али е излязла. Прекосих улицата и я открих вдигнала предния капак на джипа. На земята до една от предните гуми лежеше нов комплект инструменти. Ругаеше нещо, но когато приближих, я видях да развива ловко болтове и да сваля разни части. Когато ме забеляза, помоли за гедоре 9/16. Открих го и й го подадох след дълго търсене, а тя ме уведоми: — Почти съм готова. Трябват ми още трийсет минути и потегляме. — Къде, по дяволите, си се научила на всичко това? Все още избягваше погледа ми, което означаваше, че не ми е простила за предишната вечер. Нали ти казах, че по едно време имах сериозна връзка с един тип… връзка, която приключи зле? Допадаше му, че се оправям толкова добре с техниката. Научих се, докато поправях тракторите във фермата. Та той ме назначи на работа в автосервиза си. — Колко романтично — отвърнах аз. Тя бръкна дълбоко край двигателя и извади някакъв кабел. — За известно време си заслужаваше, изкарвах добри пари. После… после се случиха разни неща. Повъртях се още малко около нея, опитвах се да й помогна с нещо, но бързо разбрах, че Али не се нуждае от мен, затова се върнах в стаята и събрах багажа ни. Трябваше да помисля как да подходя към Зики. Седнах и почистих пистолета и голямата пушка. Острата миризма на оръжейна смазка ми подейства като ароматерапия, мускулите ми се отпуснаха, дишането ми се регулира. Излъсках студения метал до блясък, презаредих и двете оръжия и започнах да точа ножа си. Ритмичното стържене на острието по гладкия брус ми помогна да се концентрирам. Прибрах ножа в канията и пъхнах камъка в раницата, след което взех багажа и излязох навън да проверя какво става. Али тъкмо затваряше предния капак и събираше инструментите. — Закуска? — попита тя. — Няма време. Остана малко сушено месо. — Но не и чипс. — Ще ти вземем чипс за обяд. — Добре. Но ще помоля да покараш поне за малко, става ли? Имам ужасно главоболие и си ожулих едно кокалче, докато се опитвах да извадя тези ръждиви болтове. Дарих я с най-очарователната си усмивка. — Какво се случи с онова момиче в черна рокля, с което се запознах снощи? — Изгуби чувството си за хумор. 20 Аз карах. Температурата спадна, когато излязохме от Стиймбоут. Тръгнахме първо на изток, а после на юг по западните склонове на Скалистите планини. Полагах сериозни усилия да следя пътя, тъй като карахме по маршрут, който водата бе прокарвала хилядолетия наред сред твърдите скали, но вместо това непрекъснато извръщах поглед към Али. Като изключим ожулените кокалчета на ръцете й, тя изглеждаше страхотно. Косата й бе грижливо сресана и прибрана на стегната конска опашка. Беше с тесни джинси и сив суичър. Бе вдигнала крака на арматурното табло и прегърнала колената си, при което протритите й маратонки оставяха прашни следи по лъскавата пластмаса. Дрехите й бяха памучни, а горната част на обувките й бе от лек, перфориран плат. Което ме подсети, че трябва да спрем и да се оборудваме по подходящ начин за мястото, към което се бяхме запътили. Спрях да я поглеждам крадешком, когато тя се унесе в сън и започна да похърква тихичко, опряла глава на страничния прозорец. Разделях вниманието си между острите завои и живописната природа. Това не бяха същите планини, в които бях ловувал като дете; бяха по-големи, по-самотни и се издигаха като великани на фона на лазурното небе. Посегнах към кутията с цигари, но се поколебах и вместо това свалих прозореца. В купето нахлу остър, свеж аромат на борове, диви цветя и планински ручеи и ми помогна да потисна нарастващата тревога, която притискаше като камък гърдите ми. Ако можех да спра някъде — просто да отбия и да стъкмя малък огън край някой ромолящ поток, ако можех да поспя една-две нощи под ярките звезди, вероятно щях да започна да забравям нещата, които бях направил, нещата, които бях видял. И да забравя, че сега и трите ми сестри бяха в опасност. Замислих се дали да не позвъня на Деб и Анджи и да ги предупредя, но какво можех да им кажа? „Здравей, сестричке, да знаеш, че един гаден наркобарон разполага с домашния ти адрес и може да цъфне на прага ти тези дни?“ Опитах се да си представя как би протекъл един подобен разговор и той неизменно завършваше с ругатни и обиди от страна на сестрите ми. А и какво биха могли да направят, след като захвърлеха накрая слушалката? Нищо повече от това да уведомят полицията, а тя на свой ред не бе в състояние да спре Алвис, ако той бе решил да създава проблеми. Джипът се спусна по склона и се включи в трафика на магистралата. Когато се вляхме в широкия поток от автомобили, погледнах отново към Али. Тя продължаваше да спи, главата й бе подпряна на вратата под неудобен ъгъл, тялото й бе извъртяно в края на седалката, а устните й бяха леко разтворени. Можех единствено да й завиждам за подобен сън. Така спяха само децата, и то сгушени в обятията на любящите си родители. Рядко бях спал по този начин през изминалите десет години. Повечето утрини се бях будил в агония, предизвикана от някой кошмар. А после образите от кошмарите ме преследваха през целия ден: купища тела край пътя, красиви едри животни, които съм убил за богати клиенти, татуирани полуголи мъже, които размахват ножове и сипят закани, селяни от два континента, които биват прегазвани, разстрелвани, изгаряни, изнасилвани, докато аз стрелям по виновните за тези престъпления, макар нерядко да съм принуден да избягам в джунглата, когато те започнат да ме преследват. Всяка нощ бе същински калейдоскоп от смърт и насилие. Лавирах сред натоварения трафик, ту забавях, ту ускорявах, промушвах се между колите. Нестройните им колони ми напомняха стада диви животни, втурнали се през саваната, за да се разделят в един момент, подгонени от хищник. Отбихме се в някакъв ски курорт с множество еднопосочни улички, на една от които открих магазин за спортни стоки. Отдавна не бях пазарувал на място, което да не гъмжи от джебчии и хлапета, които продават бонбони и сувенири. Единствените мошеници и престъпници тук бяха лицензирани от държавата. Когато се озовах в огромния магазин за спортни стоки, се почувствах като дете в сладкарница. Помещението бе тъпкано чак до тавана с оборудване за къмпинг, оръжия и муниции, въдици, туристически дрехи и обувки — все неща, които милиони хора по света не бяха виждали през живота си. Похарчих останалите си пари, за да екипирам Али: спален чувал, раница, яке, шапка, обувки и топло бельо. На път към касата видях нещо, на което не успях да устоя — двойно извит лък, който се разглобяваше на три части. Побираше се идеално в раницата ми. Хвърлих го в количката заедно с шест комплекта стоманени стрели и широки върхове за тях. Сметката едва не ме разори. След като платих, от парите, които бях спечелил в досегашния си живот, останаха не повече от сто долара. Носех спестяванията си с мен на три континента, харчех и попълвах похарченото, докато не се озовах зад решетките. Но дори тогава един братовчед на Чопо се грижеше за тях и ми изпращаше по някой долар от време на време, за да направи живота ми в ада малко по-поносим. * * * Отнесохме всичко в джипа, а когато потеглихме, слязохме от магистралата и започнахме да се катерим по склона. Седях удобно зад волана и се наслаждавах на гледката, която се откриваше пред нас. — Изглеждаш ми разтревожен, Бар — каза Али и откъсна за миг поглед от страничния прозорец. Край пътя вървеше възрастен мъж и дърпаше муле за повода. — Какво те притеснява? Помълчах, после се обърнах към нея. — На първо място ти. Още не мога да си обясня защо тръгна с мен. Снощи каза, че съм глупак. Тя се усмихна едва доловимо и заби поглед пред себе си. След няколко секунди отвърна: — Защото сме стигнали до тук. — Какво, по дяволите, означават тези думи? — Означават, че всичко е резултат от случилото се през последните два дни. Затова сме тук, затова правим всичко днес. Не можем да променим случилото се… нито онова, което ще последва оттук насетне. Продължавах да не я разбирам. — Мястото ти не е тук. Проблемът е мой. — Ти ми помогна, сега аз ти помагам. Така е устроен светът. Виж какво, Бар, още като малка се научих да живея ден за ден. Което е неизбежно, когато растеш във ферма. Не го ли направиш, скуката жива ще те изяде. Вгледаш ли се прекалено далече в бъдещето, няма да видиш нищо друго, освен как ореш браздите и как засяваш посевите, ден след ден, година след година, докато си жива. Това ще те побърка. Ако пък погледнеш назад и видиш, че в живота си не си направила нищо друго, освен да отглеждаш растения и да жънеш, ще изпаднеш в депресия. Затова не си губя времето нито с миналото, нито с бъдещето. Кимнах. Имаше логика, но не обясняваше желанието й да рискува живота си, за да ми помогне. Изразих недоумението си на глас. — Искам да съм тук. Това е важното. Каквото е писано, ще се случи. А сега млъкни, карай и ме остави да поспя още малко. Поклатих глава. Нямаше смисъл да споря с нея. Изкачихме планината по тесен път с остри завои, след което навлязохме в малка равна долина. Видях табела за историческа забележителност и отбивка. Спрях джипа на банкета от другата страна на пътя и прочетох табелата. Пишеше, че мястото е било тренировъчен полигон на Десета планинска дивизия, чиито алпийски командоси се подготвяли да ликвидират Хитлер на ски. Възрастна двойка правеше снимки. Чух мъжът, който изглеждаше достатъчно стар, за да е участвал във Втората световна, да казва, че мястото е използвано и като лагер за интернирани, а после и като учебен полигон на ЦРУ. А това само доказваше, че тези планини крият много тайни. Облекчих се в храстите и когато се върнах в джипа, видях, че Али се е събудила. Настаних се зад волана и завъртях ключа. Не преставах да мисля за предишния ни разговор. — Да разбирам ли, че в миналото ти няма нищо, което да не можеш да загърбиш? — попитах аз. — Никога не съм казвала подобно нещо, Бар. Казах, че не си губя времето с размисли за миналото. — Тоест няма нищо, така ли? — Е, ако ще продължаваш да чоплиш този въпрос — отвърна тя, — има едно нещо. Много важно нещо. Дъщеря ми. Не казах нито дума, но явно не успях да прикрия изненадата си. — Не съм я виждала след раждането й. Мъжът, с когото излизах — собственикът на автосервиза, — ме заряза, когато разбра, че съм бременна. Мама получи удар, когато бях в седмия месец… Тя замълча, зарея поглед през прозореца към дърветата, които се поклащаха на вятъра, и изтри една сълза от лицето си. Поставих ръка на рамото й. Али не я махна. — Останах сама — продължи тя. — Невъзможно бе да се грижа и за себе си, и за мама, и за бебето… — Задави се и продължи: — По дяволите, започвам да се размеквам. Браво, Бар, заслугата е твоя. Но ми е приятно, че има с кого да поговоря. На никого не съм споменавала за бебето. Искаше ми се и аз да можех да споделя миналото си с някого. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от опашката и падаха върху очите й. Отместих ги нежно и ги пригладих зад ухото й. — Затова я дадох… Мислех да се обърна към агенция за осиновяване, но все не събирах кураж и отлагах. Останах във фермата. Нямах пари да отида другаде. Както и да е… една сутрин седях на верандата и плачех. Минаха семейство Отърман… съседи, които отглеждаха кози през две ферми от нашата. Жената ме прегърна и ме покани на вечеря. По време на вечерята ми разказа своята история, призна, че не може да има деца, и ми направи предложение. Приех го. Те отглеждат дъщеря ми. — И никога не си я посещавала? — Не. Опитах се да я забравя. Не успях, разбира се, но се справях сравнително добре, докато ти не започна да човъркаш тази рана. Извиних се. — Непременно ще я посетя обаче — заяви тя. — Когато нещата се оправят, непременно ще я посетя. Не искам да си я върна, мина прекалено много време, а и семейство Отърман са добри хора. Искам обаче да я погледна в очите, да видя частица от себе си у някого другиго. Кимнах отново. Сложих ръка на рамото й. Тя изсумтя и смени темата. — Ето защо ще измъкнем Джен. Трябва да я видиш отново. Опитах се да срещна погледа й. — Няма да е лесно. Али ме стисна силно за крака и отсече: — Затова ще го направим заедно. По-добре с помощник, отколкото сам, нали? Очите й се взираха в мен, оглеждаха ме, надяваха се, очакваха от мен да отговоря както трябва. — Останеш ли с мен, може и двамата да не се измъкнем — отвърнах аз. — В дългосрочен план, Бар, никой няма да се измъкне. Включих на скорост. — Ден за ден, нали? — Именно. Излязохме на магистралата, озовахме се под топлите лъчи на слънцето и се престорихме, че сме готови за това, което ще ни поднесе бъдещето. 21 Ледвил бе стар, занемарен и потънал в мръсотия. Подкарахме право към операта, паркирахме и излязохме, за да се насладим на пейзажа. Градът бе наистина много стар и много мръсен и приличаше на призрачно селище, из което обаче бродеха живи хора. Сградите бяха масивни постройки във викториански стил, магазини с фалшиви фасади като на обикновени къщи или внушителни тухлени мастодонти. Повечето бяха превърнати в бизнес центрове и жилищни сгради, но въпреки това бяха запазили старинната си атмосфера. Човек буквално можеше да помирише барута и алкохола, които се носеха из разредения въздух, и да чуе как старите миньори си говорят — все спомени от времето, когато по улиците на Ледвил сновели трийсет хиляди души. Сега бяха останали едва две хиляди. Градът бе разположен ниско в долината, заобиколен от всички страни от някои от най-високите върхове в щата. Планинските склонове бяха покрити със сняг, а тук, долу, където стояхме двамата с Али, в пукнатините на асфалта вече се показваха стръкчета трева. Повечето места на паркинга бяха пусти, обрасли с диви цветя. Нашето не беше. В далечния край на паркинга бе спрял стар и очукан сив пикап. Други коли не се виждаха. Огледах по навик покрива на операта, околните сгради и улици за снайперисти. Не открих нищо освен гарвани и свраки. Видях, че през прозореца на шофьорската врата на пикала се издига облак дим, който вятърът бавно разнася. Когато шофьорът излезе от кабината и тръгна бавно към нас, Али се скри зад гърба ми. Мъжът бе с няколко сантиметра по-висок от мен, ръстът му доближаваше два метра. Носеше широкопола каубойска шапка. Мръсната му джинсова риза бе грижливо прибрана в също толкова мръсни джинси. Когато приближи, видяхме големите увиснали мустаци над стиснатите устни, от единия край на които стърчеше пура. Лицето му бе обветрено и сбръчкано, а едното му око бе прорязано от широк белег, който започваше от веждата и свършваше до ухото. Съжалих, че оставих пистолета в джипа. — Бар — поздрави ме той, когато дойде достатъчно близо, че да подуша миризмата на конска пот, пропила дрехите му. — Зики. Той захвърли дебелата си пура на паркинга и впери поглед в мен. Прошепнах на Али: — Не пищи и не викай, каквото и да стане. Прибери се в джипа. Зики има странни представи за поздрав. Тя сбърчи вежди, сякаш искаше да каже: „Каква ли щуротия ще направиш сега?“. После се запъти бавно към джипа. Зики нави ръкави, отстъпи назад до средата на паркинга и заби здраво крака в асфалта. Сетне започна да рие с десния си крак и да пуфти като бик. Пуфтенето бързо премина в гърлено мучене. Отстъпих крачка назад и се приготвих. Свалих шапката си и я оставих върху капака на джипа. И двамата се втурнахме едновременно напред и се сблъскахме челно по средата на паркинга. Скоростта и теглото ни направиха удара наистина болезнен. Той разтърси всяка кост в тялото ми, накара зъбите ми да изтракат и едва не откъсна от костите мускулите на ръцете и краката ми. Зики ме удържа в мечешката си прегръдка, докато се съвзема от сблъсъка. Не съм никак лек, но той успя да ме вдигне във въздуха с обезпокоителна бързина и лекота. Успях да измъкна едната си ръка от питонската му прегръдка и забих пръст в едното му око. Той се извърна и се изхили. — Стига бе, Бар! Не можа ли да измислиш нещо по-добро? Не отместих пръст, а стоварих лакът в лицето му. Последва силен удар върху ухото му. — Опитваш се, значи! — изрева Зики. Разхлаби хватката си, но не ме пусна. Ударих го още три пъти по ухото, а после забих чело в главата му, когато се извърна. Ударът попадна в скулата му и той ме пусна, олюля се и се откри. Сграбчих предницата на ризата му, завъртях го рязко и го препънах с крак. Зики рухна тежко на асфалта, изсумтя, но се претърколи и скочи на крака сред облак прах. — Отдавна не сме се виждали, Зики, май си загубил форма? — подразних го аз. Отново се втурнахме един към друг, но този път не се сблъскахме. Зики ме подмина, като междувременно успя да ми удари такова ляво кроше, че ме събори. Зрението ми се замъгли. Паднах на асфалта, при което ожулих коляното си. Зики се хвърли към мен и ме изрита в стомаха, докато се опитвах да се изправя. Престорих се, че ударът му е бил по-силен, отколкото бе в действителност, и той реши да ме изрита отново. Аз обаче се претърколих и сграбчих крака му с две ръце. Завъртях рязко и Зики се строполи на земята. — По дяволите, Бар! — каза той. — Добре, добре, това е достатъчно! Пуснах го и понечих да стана, но той ме изрита здравата в бедрото. — Сега вече е достатъчно! Зики се надигна бавно и се изтупа. Аз също се изправих на крака. Бях замаян, но без сериозни травми благодарение на моя стар приятел адреналина. Зики протегна ръка, която поех неохотно. Той обаче стисна десницата ми и изрева: — По дяволите, радвам се да те видя, лудо копеле такова! Тръгнахме към джипа, където Али седеше зад волана. Беше свалила прозореца и бе опряла левия си лакът на вратата. — Забавлявате ли се, момчета? — попита тя. — Бре, бре, Бар. Кое е това готино маце? — Внимавай — изръмжах аз. — Извинявай, коя е тази госпожица? — Това е Али. Али, Зики. Али го дари с усмивка, която бе в състояние да разтопи и най-коравото мъжко сърце, след което заяви: — Приятно ми е да се запознаем, Зики. Ще ни помогнеш ли да открием Джен? Не бях споменавал името на Джен. Зики поглади брадичка и ми намигна. — Значи нашето момче иска да му помогна за Джен? А ти какво ще направиш за мен? Той пристъпи към шофьорската врата на джипа и се ухили на Али през прозореца. Сграбчих го за яката на ризата, дръпнах го рязко и прошепнах в ухото му: — Остави я на мира. Тя е с мен. Зики отблъсна ръката ми и отвърна: — Разбира се, разбира се, само се шегувам с момичето. Да тръгваме. Имаш ли достатъчно бензин? Кимнах. — Добре. Живея там, горе — каза Зики и посочи високите върхове в далечината. 22 Направих знак на Али да се премести на другата седалка. Напуснахме бързо града. Асфалтът остана зад гърба ни и навлязохме в рехава гора от борове и трепетлики. Зики караше така, както правеше всичко останало — бързо и диво. Трябваше да изцедя цялата мощност на джипа, за да не изостана, като не спирах да се тревожа, че нещо може да се счупи. — Откъде познаваш Зики? — попита Али. — Бяхме приятели — отвърнах аз и премълчах за затвора. — В някоя лудница ли се срещнахте? — Нещо подобно. — С какво се занимава? Знае ли къде е Джен? — Златотърсач е. Живее в хижа, търси злато в реките, понякога копае в изоставените мини в района. През есента работи като ловен водач, от време на време изпълнява и други… незаконни поръчки. Може да не знае къде точно се намира Джен, но познава тези планини и ако Ланс е разположил лабораторията си там някъде, Зики ще ни упъти къде да го търсим. Споменах само с какво се занимава Зики, а не с какво се е занимавал. Пропуснах да й разкажа как Зики прекарваше наркотици от Мексико, скрити в пода на камиони с добитък, и ги продаваше на цена, тройно по-висока от тази, която бе заплатил. Пропуснах да й разкажа как Зики завлече с много пари едни типове от наркокартела и се скри в Аризона. Докато един наемен убиец не го откри, а Зики го застреля в националния парк „Кабеза Приета“. Зики закопа тялото, след което — по ирония на съдбата — бе спрян от полицията в Мексико за превишена скорост. Спука от бой пътния полицай, който дори изгуби едното си око. Никой не успя да го свърже с убийството в Аризона, но получи за ченгето десет години, които трябваше да изкара в мексикански затвор край границата. — Какво ще правим, ако Ланс не е в лабораторията? Или ако хората на Джеф са ни излъгали? Погледнах я и се опитах да прикрия безпокойството си. — Съмнявам се, че са ни излъгали. В крайна сметка възнамеряваха да те убият. Али предпочете да замълчи. Потри слепоочията си, после бутна седалката назад и затвори очи. Пикапът на Зики продължи по тясно шосе, застлано с чакъл, след което свърна по черен път с дълбоки коловози. Изкачвахме се в планината и минавахме покрай кристалночисти езерца и поточета. Зърнах два бобъра да се къпят в едно от тях. Това ме разсея, макар да знаех, че трябва да следя внимателно пътя. Не можех да си обясня защо рискувам живота си — а и този на Али — в търсене на сестра, която не съм виждал от години. Мисля, че това е свързано с егоизма. На определено ниво всички сме егоисти. Налице е еволюционен механизъм, който гарантира оцеляването на вида — индивидите трябва да живеят достатъчно дълго, за да започнат да се размножават. В същото време обаче съществуват различни нива на егоизъм. Храната, дрехите и покривът над главата са базовото, основното ниво, единственият истински егоизъм, необходим за оцеляването на човека. На следващото ниво действат социални механизми, които ни помагат да се впишем в рамките на дадена група. И взаимопомощта между членовете на семейството е един от тези механизми. Обичам семейството си и ако някой от членовете му се нуждае от помощ, аз съм на негово разположение. Истината обаче е, че помагах на Джен най-вече от чувство за вина. Чувствах се виновен, че не съм бил с нея в момента, когато е имала най-голяма нужда от мен. Видях двата червени стопа пред мен и се върнах в настоящето. За малко да се блъснем в пикапа на Зики, който буквално скочи на спирачките, зави рязко наляво и навлезе в тясна просека между трепетликите. Последвах го, макар джипът да поднесе и едва не се преобърна. Пътят сред дърветата се оказа доста къс и ни отведе пред порта от бодлива тел, а после и на горска поляна, осеяна с дървени постройки, край които пасяха коне. Събудих Али и й казах, че сме пристигнали. — Къде? — попита тя, докато излизаше бавно-бавно от царството на сънищата. — В чифлика на Зики. — Че кой използва тази дума в наши дни? — Зики. Внимавай с него. Подай ми раницата. Тя ми я подхвърли, а аз паркирах до пикапа на Зики. Намирахме се пред голяма хижа от дървени трупи, сгушена сред северните склонове на планината. Сигурно това е домът му, помислих си аз, тъй като бе най-голямата сграда наоколо и единствената с прозорци. Виждаха се стари плевни, заграждения за конете, бараки за юзди и седла, складове за зърно, всичките заобиколени от три реда бодлива тел, увиснала на места между прогнилите дървени колове. На далечната поляна пасяха коне, които скубеха нисичката трева, показала се между преспите сняг. Извадих ножа си от раницата и го подадох на Али. — Вземи. Скрий го у себе си. Използвай го, ако Зики откачи. Не го заплашвай, направо го забий в него. Ей така. — Показах й, като протегнах ръка и имитирах мушкане. — Ясно ли е? — Знам как се борави с нож. И нямам проблем да го използвам. Тръпки ме побиват от този тип. Кимнах, извадих пистолета от раницата и го прибрах в джоба на якето си. — Нямаш представа на какво е способен — отвърнах аз. Проследихме с очи как Зики излиза от пикапа си и го последвахме. Озовахме се на дървената веранда, а от там в хижата. Оказа се непретенциозно жилище само с две помещения. Дневната бе просторна и в нея имаше голяма квадратна дървена маса и няколко стола. В ъгъла стоеше стара печка, до нея — бюфет с чинии, тенджери и тигани. Там беше и мивката. На стената имаше рафт, увиснал под тежестта на наредените книги, а до него — изтърбушен фотьойл. Вдясно се виждаше тесен отвор, който водеше към спалня с едно легло и ракла. Единствените модерни уреди, които видях в цялата къща, бяха мобилният телефон, оставен на масата, и ловните пушки с оптически мерници, наредени на стойка до вратата. Зики придърпа два стола и се ухили. — Седнете, оставете си багажа. Господи, Бар, ако знаеш откога не съм имал гости. А и не съм виждал никого освен онези, които срещам в града, разбира се, от… повече от година. Дай да поседнем, да си почешем езиците. И бездруго днес не можем да направим нищо повече. Скоро съвсем ще се стъмни. Истинското лято ще дойде чак след няколко месеца. Развоят на събитията ускори пулса ми и накара сърцето ми да запрепуска в галоп. Всяка клетка, способна да разсъждава рационално, ми крещеше да напусна тази хижа. Въпреки това седнах, но без да вадя дясната си ръка от джоба. Али се настани до мен. Усмихна се и на двама ни, но държеше ръцете си под масата. Погледнах към прозореца, обърнат на запад, и видях безкрайна гора да огражда постройките. Проследих как слънцето докосва бавно склоновете на… може би Масив, а може би някой друг планински връх. Трябваше да следя по-внимателно пътя насам. Между нас и Ланс се простираха хиляди декари пустош, а аз нямах представа къде точно се намирам. — И така — започна Зики, след като се облегна на стола си, — къде се запознаха влюбените птички? Не бях мислил за двама ни с Али в тази светлина, а по-скоро като за глупака и неговата спътница. — Измъкна ме от една каша — отвърна Али и ме стрелна косо с поглед. Зики се засмя. — По дяволите, Бар. Докога ще нагазваш в дълбокото, докато се опитваш да помагаш на другите? Трябва да призная обаче, че този път си избрал добре кого да спасиш — ухили се той. Али се усмихна, но ръцете й изглеждаха заети под масата. — Още една дума, Зики. Само още една. След това… Не довърших изречението и вдигнах ръце в жест, който означаваше: кой знае? — Разбира се, разбира се. Шегувам се, Бар. Винаги си бил прекалено чувствителен. Винаги си гледал да не засегнеш чувствата на другите. И винаги си се грижил за по-слабите. Защитникът на безпомощните. След като излязох, прочетох доста за хора като теб. — Той посочи рафта с книгите и продължи: — За рицарите, за каубоите от онези уестърни, за хората, които се грижат за другите. Стори ми се странно, но знаеш ли какво се случва с тях в крайна сметка? — Защо ли имам предчувствието, че ти ще ни кажеш? — отвърнах аз. — Умират. Така историята става още по-хубава. Нали разбираш, стават мъченици, а читателите обичат героите, които жертват живота си за другите. А какво става с такива като мен? За нас няма много истории. Защото ние се грижим сами за себе си и така преуспяваме. Ние сме мнозинството, Бар. А вие ще отмрете. — Той се засмя отново и стана. Върна се след малко с бутилка ръжено уиски и три чаши. — Неизбежно е. Просто няма живи герои. Най-добрите герои са мъртвите герои. — Наля уискито в чашите, в очите му играеше весело пламъче. — Не се обиждай. Не ме разбирай погрешно. Просто светът е устроен така. Знаеш го. В противен случай нямаше да ми се обадиш. Нямаше да се нуждаеш от помощта ми. Хора като нас също имат своето място под слънцето. Отпих бавно от чашата. Бях слушал тази реч всеки ден, който бях прекарал зад решетките. Зики бе рядък случай на социопат, който защитава възгледите си и го прави добре. Али отпи бързо от чашата си и пое рязко дъх през зъби. — Добре, да се залавяме за работа — предложих аз. — Познаваш ли този тип Алвис? Зики напълни отново чашата си. — Не, не го познавам. Не познавам много хора. Присъствието им не ми се отразява добре. — Той отпи нова глътка. — Но съм чувал за него. Бърка метамфетамини на кристалчета в моята планина и ги продава наоколо. Не че ми е искал разрешение да се намърда тук. Говорят, че някакъв дилър от Канзас се опитал да го прецака с парите преди време. Нашият господин Алвис се заел лично с въпроса и извадил с лъжичка очите на дилъра. Мили боже! — Трудно ли ще го открием? — О, без проблем. Това са моите планини. Имам представа къде се подвизава. Мисля, че е на трийсетина километра от тук. Попаднах на нови постройки в един малък каньон. Там се носи такава воня, все едно са отворили крематориум. Дрогата им мирише толкова гадно, че плаши конете ми. Действат с голям замах обаче. Пренасят стоката с големи камиони. Виждал съм хората му да карат нови джипове, но само един се вози в голям стар лендровър. Мислиш ли, че това е твоят човек? — Възможно е — отвърнах аз и отпих нова глътка. Уискито беше хубаво и започваше да ми се услажда. — Стигал ли си по-близо до това място? — Много ясно. Стига бе, Бар. Да не мислиш, че правя всичко това само заради теб? Бях в планините преди около седмица. Копах дупка на по-малко от два километра от базата им. А това е истинска база, и то каква! Триметрова ограда, бодлива тел, един портал откъм южната страна. Към нея водят два пътя, единият се качва по склона, другият се спуска. Но… — Зики пресуши чашата си и се пресегна за полупразната вече бутилка. — Охраната им е слаба. Някакви наркоманчета на входа и още няколко, които обикалят с оръжие в ръка. Задната част е неохранявана, а теренът там опира в гората. Фасулска работа — усмихна се той. — Добре — отвърнах аз, — в такъв случай планът е да стигнем до там на коне. Ще се движим далече от пътищата, особено от тези, които водят към града. Ще пренощуваме в планината и ще ударим мястото рано сутринта. Добре ли ти звучи? — Зики кимна. — Знаеш ли дали сестра ми е там? Алвис може да я държи и в града. Зики сви рамене. — Зависи. Нали каза, че сестра ти не е с него по своя воля? Това означава, че я държи затворена или нещо подобно. Съмнявам се, че Алвис би я скрил от охраната. Като се замисля, в базата видях един голяма каравана… а ровърът спря до нея няколко пъти. Сестра ти може да е там. Но няма как да бъдем сигурни. Звучеше ми доста мъгляво. Възможно бе Джен да е там. Или на друго място. Струваше ли си да атакуваме добре охранявана нарколаборатория, за да проверим? Запитах се има ли смисъл да провеждаме подобна операция, но инстинктът ми подсказа, че каквото и да открием там, ще ни приближи до Джен. Допих уискито си и отсякох: — Мисля, че си заслужава усилието. Ще атакуваме базата, ще намерим Джен и ще изчезнем. Зики се усмихна. — Не забравяй, че трябва да получа възнаграждение за услугите си. Смяташ ли, че Алвис държи там пари? — Или много пари, или много стока. Все тая. Само това му липсваше на този свят: Зики и двеста дози дрога, с които да подмамва отчаяни жени. Нямах намерение да му плащам, но щях да реша този въпрос, когато му дойдеше времето. Зики се усмихна широко, когато видя клепачите на Али да натежават. — Май ти доспа, кукло? Можеш да използваш леглото ми отзад. Аз ще дойда по-късно. Той й смигна, а тя ме погледна. Скочих от стола си и зашлевих Зики с опакото на ръката си, за да изтрия тази негова усмивка. Силата на удара ми бе достатъчна, за да отхвърчи назад заедно със стола, да се преобърне и да се блъсне първо в стената, а после да се стовари на пода. Усмивката му обаче не изчезна. Скочи на крака, ухили се и тръгна към мен, но замръзна, когато видя пистолета. — Браво, Бар — похвали ме той. Проследи дулото, насочено към корема му, след което ме погледна в очите. В тях играеше палаво пламъче, но се спотайваше и заплаха. Не се съмнявах, че ще ми отмъсти рано или късно. — Радвам се, че си взел пистолет. Нещо против да го прибереш? — Няма проблем. — Прибрах пистолета в джоба си казах: — Продължиш ли да ме дразниш обаче, ще те застрелям. — Седнах на стола си и отпих глътка уиски. Ръката ми трепереше леко. — Мисля, че е време да си лягаме. Утре ни очаква тежък ден. Леглото е твое, Зики. Двамата с Али ще спим навън. Зики кимна, вдигна стола си от пода и седна отново. Запътихме се към вратата, а той си наля поредната чаша уиски. * * * Когато влязохме в палатка и се сгушихме в топлите спални чували, Али попита: — Сериозно ли говореше? Щеше ли да убиеш Зики? В палатката беше топло, а тялото на Али, притиснато до моето, покачваше допълнително градусите. — Принуди ли ме, да, ще го направя. Той не би се поколебал да убие когото и да било от нас. Ще го направи, без да му мигне окото. Зики е пълен психопат, но се нуждаем от него и конете му. Познава планините по-добре от всеки друг, а конете му ще ни прекарат там, където можем да бъдем сигурни, че няма да се натъкнем на хората на Алвис. — Мисля, че може да се наложи да го убиеш — отбеляза Али и се сгуши в чувала. — Ужасно ме плаши. — И мен — отвърнах аз и се примъкнах по-близо до топлото й тяло. Бяхме разположили палатката между хижата и хамбара на една тревиста полянка, заобиколена от див пелин и сухи магарешки бодили, чиито стъбла се триеха едно в друго от вечерния бриз. Али ми помогна, затова бързо се справихме с разпъването на палатката. Изгледа ме странно, когато я попитах дали предпочита да спи в джипа, затова извадих двата спални чувала и ги разстлах един до друг. Сухите бодили щяха да ни предупредят, ако Зики се прокраднеше към нас. А чуех ли шума им, щях да бъда готов да го посрещна. Оставих заредения си пистолет до възглавницата, а Али сложи ножа до своята. До мен лежеше и голямата ми пушка .375 калибър. Когато слънцето се скри зад планините, отнесе със себе си и топлината. Виждахме как дъхът ни се носи на облачета, при това вътре в найлоновия мехур, който трябваше да ни предпази от природните стихии. — Ей, Бар? — повика ме Али. Завъртя се към мен и ме погледна. Долових топлия й дъх върху лицето си. — Да. — Мисля, че не мога да заспя. — Аз също. А трябва. Утре ни очаква тежък ден. — Не мога да заспя, още не… — Защо? — Може да има мечки. Или… — Или какво? — Когато танцувахме в Стиймбоут, не ти ли мина през ума да ме целунеш? Приближих се към нея. — Може би. — А искаш ли да ме целунеш сега? — Искам. — Направи го тогава. И аз го направих. Поставих нежно ръка на врата й и я притеглих към мен. Целунах я леко. Тя ме отблъсна. — Какво беше това, Бар? Да не сме в прогимназията? — Али се примъкна към мен и ме сграбчи за раменете. — Това е целувка! — обясни тя и притисна здраво меките си устни в моите. После продължи да ми показва кое как се прави. Пет минути по-късно бяхме останали без дъх. Взирахме се един в друг на слабата светлина. Беше повече от достатъчно. Свалихме ризите, изхлузихме панталоните, а това е доста трудна задача, ако човек не се изправи или не излезе от спалния чувал. Гладка, копринено нежна кожа се притисна към груба, осеяна с белези кожа. Студените ни устни се докоснаха, топлият ни дъх се смеси, трудният ден и предишната нощ потънаха в забрава. Мина толкова добре, че го направихме отново. После се отпуснахме, останали без сили, прегърнали се като корабокрушенци. Палатката ни играеше ролята на спасителен сал, който се носеше над море от насилие и лудост. Открихме в сумрака спалния чувал и се напъхахме дълбоко в топлите му найлонови гънки. Не знам как, но напипахме и оръжията и ги върнахме на предишните им места. Тогава чухме смеха. Той се понесе на крилете на студения нощен вятър. Приличаше на вой на хиени, но ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая чухме: — Лека нощ, влюбени птички! По дървената веранда отекнаха тежки стъпки, последвани от затръшване на врата. Придърпах топлото голо тяло на Али към себе си и стиснах пистолета. Унесохме се в сън. 23 В мрака, който цари малко преди изгрева на слънцето, ме събуди конски тропот. Зики прекарваше бавно един жребец покрай палатката ни. Топуркането на копита и ботуши замлъкна, последвано от тих въпрос: — Бар, буден ли си? — Да — отвърнах тихо, за да не събудя Али, която продължаваше да спи. — Размърдай си задника тогава и ми помогни да оседлаем проклетите коне. — Добре, хубавецо, дай ми една минута. Чух го да изсумтява, след което да се отдалечава. Не спираше да мърмори, че е на крак от часове, че не се е наспал като хората, докато други са се въргаляли в сеното, че конете отказват да се оседлаят сами и прочие. Накрая оплакванията му заглъхнаха в далечината. Намерих дрехите си и ги облякох набързо, а пистолета прибрах в кобура, който закачих на колана. Вече нямаше смисъл да го крия. Преди да изляза от палатката, погледнах Али. Лицето й изглеждаше по детски невинно, но тялото й излъчваше невероятна чувственост. На гърба й имаше малки белези, резултат от горещи въгленчета или нажежен метал. На едната предмишница има множество малки хоризонтални белези, които ми напомняха за резките, с които затворниците отбелязват времето, прекарано зад решетките. Явно по някое време бе изпитала необходимостта да усети болка и се бе порязала, за да се почувства жива. Имаше още белези и татуировки, които не бях забелязал по-рано. Те бяха доказателство за това колко малко познавах Али и колко много си приличахме. Тя се размърда под погледа ми, вдигна глава и се усмихна. — Добро утро. Али притегли главата ми за страстна целувка. — Трябва да тръгваме — напомних й аз. — Знам. Ще се приготвя бързо. Посегнах към ципа на палатката. — Ей, Бар? — Да. — Само едно нещо… не мога да яздя. — Страхотно! Метнах пушката на рамо, измъкнах се от палатката и се запътих към Зики в студения утринен въздух. Той стягаше ремъка на последния от четирите коня, които стояха край коневръза. Погледна пистолета, после пушката и видя, че дулото е достатъчно широко, че да пъхне пръста си в него. — Какво е това, Бар? Да не очакваш да срещнеш слон? — Ако очаквах, щях да взема по-голяма пушка. Какво си ни приготвил? — попитах аз и кимнах към конете. Зики затегна ремъка и оправи колана си. Забелязах големия револвер, увиснал ниско на бедрото му. Той също не криеше нищо. Погали по врата най-близкия кон. Над гривата му се вдигнаха гъсти облачета фина прах и се понесоха към просветляващото небе. — Това е Небулус. Моят кон. Жребец. Най-добрият наследник на Чимни. Струва към петнайсет бона. До него — каза той и посочи пъстра кобила — е Шийла. Тя е за приятелката ти. — Кротка ли е? — Кой? Кобилата или приятелката ти? Шийла е кротка. Когато работех като водач, на нея качвах децата. Тя ще следва останалите коне, така че на Али няма да й се наложи да язди, а само да се държи на седлото. Потръпнах, когато си представих Зики в компанията на деца. — Сивата кобила е Джес. Ще я натоварим с част от багажа, а когато измъкнем Джен, тя ще я язди. — Тогава този е за мен? — попитах аз и посочих последния кон в редицата. Черният жребец поклати глава и потропа с крак, после изви гръб, а по устните му изби пяна. — Да. Казва се Попкорн. Надявам се, че не си забравил да яздиш — подсмихна се Зики и запали пура. — Жена ти стана ли вече? Тази сутрин се държеше доста по-дружелюбно, но в гласа му се долавяше напрегната нотка, а ръката му никога не се отдалечаваше от револвера. Казах му, че ще отида да я събудя и да приготвя багажа. След половин час щяхме да сме готови да тръгнем. — Вземете само нещата за спане и малки раници — нареди Зики. — Не можем да мъкнем много багаж, трябва да пътуваме бързо и леко. Кимнах и се запътих обратно към палатката. Слънцето се показа иззад високите планински върхове на изток. Али бе облякла джинси и карирана риза с дълги ръкави. Когато отидох при нея, тя вече бе събрала багажа и тъкмо започваше да сгъва палатката. Помогнах й да прибере всичко освен най-необходимото в джипа и отидохме при конете. Двамата със Зики натоварихме нещата за спане в кошовете на Джес, после привързах раниците за моето седло. Проверих два пъти пушката си, след което я преметнах през рамо, за да оставя и двете си ръце свободни. Зики скочи на коня си и потегли, като поведе Джес след себе си. — Тръгвайте — извика той. Обясних на Али набързо най-важните неща, свързани с язденето. Показах й как да се качва на седлото, как да се хваща с две ръце за рога, след което да премята крак отгоре. Демонстрирах й основните команди: смушкването с пети означава „тръгвай“, дърпането на поводите — „стой“. Обясних й, че трябва да натисне стремената и да притисне задника си към седлото. Казах й да държи коня си зад моя и я уверих, че всичко ще бъде наред. Помогнах й да се качи на Шийла и забелязах, че тя се справи със задачата с грация и атлетизъм. Отначало, докато водех Шийла в кръг, Али ахкаше и охкаше като уплашено дете. После се усмихна и накрая, когато се почувства по-уверена, направо засия. Когато ги оставих сами, за да доведа Попкорн, Шийла реши да си поиграе с Али и се опита да издърпа поводите от ръцете й и да похапне свежа трева. Попкорн ме изгледа как приближавам и изпръхтя, когато го развързах. Направих няколко малки кръга и го наблюдавах как пристъпва сковано, преди да направя опит да го яхна. Нахлупих шапката си ниско, поставих крак на стремето и се надигнах. Попкорн не ми даде шанс да пъхна и другия си крак в стремето. Жребецът буквално експлодира във фойерверк от буйни скокове и къчове, започна да подскача, да се върти, да рита и да цвили. Приложи всички номера в арсенала си в опит да ме свали от гърба си. Аз обаче стисках здраво рога на седлото, успях някак си да напъхам крак в другото стреме, след което дръпнах рязко левия повод и го принудих да се завърти в по-малък кръг. Той забави темпото и заподскача на място. Отпуснах леко поводите и го оставих да потича. Попкорн се втурна напред в пълен галоп, наведе рязко глава и започна да хвърля къчове. Аз обаче бях подготвен и умело балансирах, докато жребецът не започна да се изморява. Тогава отново го поведох в кръг, този път по-дълго, и тъкмо започвах да се наслаждавам на ездата, когато чух Али да вика зад мен. Обърнах се и видях ококорените й очи, побелелите кокалчета на ръцете, които стискаха рога на седлото, и гърдите, които подскачаха в синхрон с Шийла. Кобилата ни следваше, докато водех моя кон покрай оградата, между сградите и обратно в заграждението. Това се оказа грешка от моя страна, тъй като обръщането наруши баланса ми и Попкорн не пропусна шанса си. Подскочи високо, завъртя се настрани и се закова на място с опънати крака. Преметнах се във въздуха и се приземих по гръб, при което пушката се заби в бъбреците ми и изкара въздуха от белите ми дробове като от спукана надуваема възглавница. Чух Али да пищи, затова преодолях болката и се надигнах навреме, за да видя как Попкорн профучава покрай Зики и излиза през вратата, която той току-що бе отворил. — Какво има, Али, по дяволите? — попитах с немощен глас. Тя не спираше да крещи: „Тпру! Тпру! Тпру!“, и да дърпа поводите на Шийла. Докуцах при нея и отново я попитах какво, по дяволите, прави. — Нали каза да те следвам! Ето, следвам те — отвърна тя. Можех единствено да се засмея, доволен, че не бе последвала пощурелия ми кон през портата. — Не ми се смей, по дяволите! Не е забавно! Нали ти казах, че не мога да яздя! — Забавно е — отвърнах с усмивка и поведох коня й към Зики. Али кипеше от яд и ми хвърляше гневни погледи. — Майната ти, Бар! На Зики му отне десет минути да настигне Попкорн и да го върне обратно, докато аз държах поводите на Джес и Шийла. — Да не си забравил как се язди? — попита той, докато ми подаваше поводите на непокорния жребец. Изглеждаше разочарован, че още дишам. — Не — отвърнах му, — припомнях си как се пада. Яхнах Попкорн, подкарах го отново в кръг, настроен за родео или каквото там ми беше приготвил Зики. Ако искаше да се отърве от мен, трябваше да положи повече усилия. 24 Два часа по-късно се движехме в хубав малък конвой под топлото утринно слънце. Конете се бяха успокоили и пристъпваха безмълвно в индианска нишка. Движехме се по пътека, толкова тясна, че едва се намираше място за копитата на конете. Следвахме гънките на планината. Високите дървета, полюшвани от бриза, шепнеха и пееха под акомпанимента на свраки и сойки. Вятърът навяваше аромат на сняг, борове и хвойни. Извърнах се на неудобното кожено седло и погледнах Али. — Извинявай! — казах аз. Тя не отговори, зареяла поглед сред дърветата. Обърнах се отново напред. През последния час Али започваше да свиква с ездата, но продължаваше да се цупи, защото й се бях присмял. Не отронваше нито дума, от време на време галеше Шийла по врата и се наслаждаваше на природата. Зики, който яздеше пред мен, запали пура и се обърна, за да ни погледне. — След малко излизаме на кръстопът. Ще тръгнем вляво и ще поемем по пътеката, която ще ни отведе до базата на Алвис. Вдясно има каньон, в който работя от време на време… търся злато. Заклевам се, Бар, че това е едно от най-негостоприемните места на планетата. Трябват ми няколко часа, за да сляза с коня на дъното на каньона. Наоколо са само скали. Реките са толкова буйни, че никъде няма да видиш такива бързеи, а от склоновете падат гранитни канари с размерите на кон. Прекарах там една седмица миналия сезон, но така и не успях да стигна до езерата в края на каньона. Наричат го Куотърмун. Както казах, никога не съм стигал до езерата, но се върнах в града със злато за цяла хилядарка. Зики се обърна, завъртя се на седлото наляво-надясно, докато го намести точно в центъра на гърба на своя жребец. Посочи с пурата дърветата и каньоните под нас, а димът от нея се понесе към ясното синьо небе. — Това е райско кътче. И става още по-красиво. След няколко километра ще навлезем в същинската пустош. Природен резерват. Достъпът на автомобили е забранен. Който иска да дойде, трябва да върви пеша или да язди кон. Ние ще яздим цял ден. По това време на годината най-вероятно няма да срещнем други хора. По-късно ще започнат да се мъкнат разни къмпингари, ще изцапат и умиришат всичко. Не че ловците и златотърсачите като мен са цвете за мирисане. Във всеки случай планините ми ще започнат да гъмжат от хора. Аз обаче разбирам защо идват. Гарантирам ви, че ще видите някои от най-прекрасните места, които Бог е създал. Засмях се наум. Зики да споменава името Божие? Това си беше виц! Едва ли имаше по-голям грешник от него. Но беше прав, отдавна не бях виждал толкова красив пейзаж. Чувствах се прекрасно, че мога да се потопя в чистия и разреден планински въздух, да бъда заобиколен от дървета и животни, от скали и реки, да яздя отново, въпреки че вътрешната част на бедрата ми започваше да ме боли. Долових остро, пронизително цвърчене на катерица, която предупреждаваше съседите си, че минаваме под нея. Реката на дъното на каньона препускаше разпенена между канарите и изпращаше фини пръски нагоре към небето. Зики продължаваше да говори: — … след което ще стигнем до една хубава долчинка, сгушена сред борове и трепетлики. Ще пренощуваме там. Няма да разполагаме с кой знае какви удобства, но поне ще имаме вода. Прясна вода от разтопен сняг. Няма нищо по-хубаво от нея. Освен уискито, разбира се. Ще бъде студено обаче. Температурите ще паднат под нулата. Сега сме на около три хиляди и двеста метра, а докато стигнем там, ще се качим поне на три и триста. Да си починем тук — предложи Зики, когато излязохме на малка горска поляна. — Конете имат по-големи бели дробове от нас, но и те дишат трудно по тези места. Не бях забелязал, докато Зики не го спомена, но наистина се бяхме изкачвали цяла сутрин. Сега дърветата бяха по-малки, въздухът — по-разреден, а слънцето въпреки студа сякаш грееше по-топло. Задуха вятър и ме принуди да облека якето си, тъй като ледените повеи, които се спускаха от заснежените върхове, пронизваха костите ми. — Добре ли си? — попитах Али, докато слизаше грациозно от коня си. Тя ме изгледа кръвнишки, потупа Шийла по хълбока и каза: — Задникът ме боли до смърт. Свих рамене. Често ми се бе налагало да яздя, но винаги предпочитах да ходя пеша и да нося багажа си на гръб като някой от онези мръсни къмпингари, които Зики ненавиждаше. По тези места обаче най-добрият начин на придвижване бе именно с кон. Зики скочи елегантно от седлото като Джон Уейн, за когото всъщност се мислеше. Оправи колана с кобура и се ухили: — Свиквай, хубавице! Той извади от чантата плик със сушено говеждо и попита: — Има ли гладни? Умирах от глад, планинският въздух само засилваше апетита ми, но изчаках Зики да си вземе пръв, преди да посегна към плика. Той забеляза колебанието ми и попита: — Какво? Да не мислиш, че ще отровя един от най-добрите си приятели? Или красивото му гадже? За кого ме смяташ, Бар? Още ли ми се сърдиш за снощи? Казах ти, че само те дразнех, нищо повече. Не те бях виждал толкова отдавна, че реших да се пошегувам с теб. Ще простиш ли на стария си приятел? Кимнах, взе парче сушено месо и подадох останалото на Али. Беше твърдо и жилаво, едва не си счупих зъб в опит да го сдъвча, но беше вкусно и казах това на Зики. Той се ухили доволно. — Така е. Сам го приготвих. От лос е. По тези места още се срещат големи лосове. Много ги обичам. Вкусни са и имат достатъчно месо да изкарам цяла зима с един от тях. Освен това ловът им е лесен, стига да имаш пушка и да си достатъчно далече. Защото озовеш ли се прекалено близо, те могат да се превърнат в най-опасните животни на Земята. Дори мечките гризли стоят настрана от тях. Зики бръкна в джоба на елека си и извади нова пура. Пушеше като комин — като мен, предполагам, когато бях в лошо настроение. Запали и каза: — Почти стигнахме. Два часа, докато изкачим онзи хребет, после още два, докато се спуснем в долината. Там ще лагеруваме. Ще повървим още малко, ще превалим онези хълмове и ще се спуснем в базата им. — Той дръпна силно, издиша дима и продължи: — Казах ли, че базата на Алвис е била някога една от най-големите мини в района? Някъде в края на деветнайсети век. Продължи да говори, но не му обърнах особено внимание. Не ставаше въпрос за обикновени хълмове. А за най-високите върхове в Колорадо. Утре ни очакваше труден ден: планински преход, атака срещу базата на наркотърговец и оттегляне с Джен. Ако Джен беше там. В противен случай щях поне да получа информация къде да я открия. Зики не млъкваше. Али изчезна сред дърветата, вероятно за да клекне сред храстите. Зики се обърна, видя, че сме останали само двамата, и млъкна. Усмивката му изчезна. — Казах ти вече, че снощи само се шегувах — заяви той със студен и безмилостен глас. — Но ако отново насочиш пистолет срещу мен, най-добре ще е да натиснеш спусъка. Той впери в мен неумолим безжизнен поглед, същия, който бях виждал в Мексико, същия, от който стомахът ми се свиваше на топка, а кръвта ми замръзваше във вените. — Това е последно предупреждение. Не отстъпих. Положих усилия да издържа на погледа му и да разтегна устни в налудничава усмивка. Изпитах облекчение, когато Али се върна и застана зад мен. Не посегна към ръката ми. Не ме прегърна през кръста. Не помръдна от мястото си, но попита нетърпеливо: — Готови ли сте? Зики мигом се усмихна отново, както умее само човек, който е водил туристически групи, и се провикна: — Качвайте се на конете! Очаква ни дълъг път до лагера. Зики познаваше маршрута и скоро достигнахме мястото, което ни бе описал. Живописна долчинка, сгушена сред планинските склонове, с ручей и достатъчно дървета. Заехме се с устройването на лагера и не след дълго разтоварихме багажа, а конете започнаха да пасат тревата наоколо. Показах на Али къде да разположи спалните чували — под най-големия бор с най-гъстата корона, за да имаме покрив през нощта. Зики стъкми малък огън и разстла постелката си до него, после напълни няколко канчета вода от леденостудения поток. — Мармот за вечеря? — попита той и остави водата до огъня. — С удоволствие — отвърнах аз. — Какво е това? — попита Али и дойде при нас. — Малък гризач. Прилича на лалугер — отвърна Зики. — На вкус е като морско свинче. — Да не би да си го донесъл със себе си? — продължи да разпитва тя. — Не — призна Зики през смях. — Ще намеря някой и ще го застрелям. Не се ли опасяваш, че в базата могат да чуят изстрелите? — попитах аз. — Често ловувам тук. Няколко изстрела не би трябвало да ги разтревожат. — Добре. Пистолети — казах аз и погледнах към Зики. — Аз ще тръгна по течението, а ти срещу него. Трийсет минути. После ще се върнем тук и ще видим кой е извадил по-голям късмет. Зики кимна и се отдалечи бързо. Очите му вече шареха по скалите за скрити сред тях мармоти. Казах на Али да събере още дърва за огъня и да го поддържа, като обещах да се върна скоро. Отвърна ми да не й нареждам какво да прави. Напомних й, че нямам вяра на Зики, затова да държи пушката под ръка, в случай че той се върне по-рано и понечи да направи някоя глупост. Отвърна ми, че ще се справи. Чух изстрел нагоре по течението, последван не след дълго от още един, но по-далечен. Зики се отдалечаваше от лагера, а аз вече губех състезанието. Тръгнах надолу по течението с надеждата да намеря нещо за вечеря. 25 Върнах се в лагера двайсет минути по-късно с четири изкормени и почистени мармота. Слънцето бе започнало да се скрива зад върховете, което означаваше, че разполагаме с около час дневна светлина, но не исках Зики да се върне преди мен и да остане сам с Али. Докато ловувах, си припомнях трудни моменти от детството, тревожех се за Джен, връщах се към случки от престоя ми в Африка и Южна Америка. Пустошта действа така — в състояние е да те върне много по-назад в миналото, отколкото цивилизацията. Това именно е причината онези от нас, които прекарват по-голямата част от живота си в уединение сред пущинаците, да полудяват. Али бе домъкнала цял дънер до огъня и бе седнала върху него. От време на време хвърляше сухи клонки в пламъците. Видя изражението ми и веднага разбра къде съм. — Трудно ти е да останеш в настоящето, а, Бар? Свих рамене и нанизах мармотите на пръчка. Седнах на дънера до Али и пъхнах мъртвите животинки в огъня. — Кажи ми какво си мислиш — започна тя. — Че съм видял твърде много лоши неща. И се каня да видя още. Али кимна. — Това е още една причина да останем в настоящето и да живеем ден за ден. Огледай се, Бар. Погледни дърветата, птиците, конете… Заобиколени сме от такава красота, но няма да можеш да й се насладиш, ако затънеш в миналото или се тревожиш за бъдещето. Може никога да не я видиш отново. — Не ме разбираш правилно — отвърнах й аз. — Искам да приключа с това. Да видя сметката на Алвис и да прибера сестра си у дома. Колкото повече време минава, толкова по-голяма става вероятността да не успея. — Няма смисъл да се тревожиш сега. Не бива да правиш друго, освен да се фокусираш върху вечерята. Свих рамене и се замислих дали да не запаля цигара. Прогоних тази мисъл и обърнах месото върху огъня. — Странно — отбеляза тя и наруши тишината. — Двамата с Ланс не сте чак толкова различни. — Това не е нито забавно, нито вярно. — Добре, може да не е забавно, но ми се струва интересно. Но е вярно, че и двамата мачкате всичко по пътя си. Наумите ли си нещо, не се спирате пред нищо, за да го постигнете. Няма значение кой ще се изпречи на пътя ви. Единствената разлика между вас е, че Ланс мисли изцяло за бъдещето, интересува се единствено от това да направи империята си колкото се може по-голяма. Интригите и убийствата са неговият начин да се изкачи на върха. А ти… ти си затънал в миналото и непрекъснато гледаш назад. Имаше логика в думите й. Имаше обаче и още една разлика. Аз постъпвах правилно, а Ланс — не. Али видя изражението ми и побърза да продължи: — Не твърдя, че не си прав или че не бива да го правиш, Бар. Понякога… когато човек е толкова опасен като Ланс, е необходим друг, също толкова опасен, който да премахне заплахата. Това си ти. В този момент в лагера ни се върна Зики, нарамил наниз с шест мармота. Засмя се, когато ме видя да седя на дънера, и преброи животните, които бях донесъл. — Аз печеля — обяви той и окачи улова си на един клон. Порови в кошовете, извади съдовете за готвене и се залови да приготвя вечерята. Ухили ми се и каза: — Не можеш да ме победиш в нищо, Бар! Свих рамене и поставих ръка на кръста на Али. Тя не се отдръпна. Останахме край огъня и вечеряхме доволно, а после дневната светлина започна да отслабва и звездите заблестяха в нощното небе. Поставих по-голям дънер в огъня, който да гори и да ни топли през цялата нощ. — По-добре ли се чувстваш тук? — попита Зики. Наистина се чувствах по-добре, затова се усмихнах. Звездите, свежият дъх на борове, студеният чист въздух прогониха страховете от утрешния ден и недоверието ми към Зики. Не можех да се отпусна истински, но той беше прав. — Тук е много по-красиво, отколкото край границата. Зики се изплю в краката ми и попита: — С какво се занимаваше, след като излезе? Изтрих мазните си длани в панталона. — Навън съм едва от две седмици. Прекосих границата с Тексас близо до Джаспър. Помогна ми онзи тип, с когото се запознахме в Тихуана. Купих пикапа му и потеглих на север. Направих опит да се свържа със сестрите ми, но само Джен искаше да има нещо общо с мен. Знаеш останалото. — На север ли ще отидеш? Там е доста студено. Кимнах. — Но ще бъде приятен контраст след джунглата и онази прашна яма в пустинята, в която бяхме затворени. — Търсиш ли си работа? — попита Зики и втри мазнината от мармотите в мустаците си, за да завърти краищата им нагоре. Поклатих глава. — Ще се опитам да стоя далече от цивилизацията, поне за известно време. Може да стана трапер, да се установя някъде, да кача някой килограм. Не искам да се забърквам в повече конфликти. Този ми е последният. Дните ми на наемник са преброени. — Жалко. Можех да ти намеря работа по тези места. — Работата, която имаш предвид, е прекалено опасна. Не искам да се върна в затвора. Ти също трябва да се замислиш за това, освен ако не ти е харесало зад решетките. — Внимавай, Бар! Правя каквото си искам. Никой не ми казва какво да е то. Дори ти! Не ми допадна насоката, в която поемаше разговорът ни. — Това беше съвет. Не се сърди. Едното око на Зики потрепна. Плъзнах ръка в джоба на якето. Али се намеси: — Ей, момчета, не се карайте. Настъпи тишина. Не се чуваше никакъв звук освен пукота на клоните в огъня. Зики се отпусна и аз извадих ръка. — А ти, госпожице? Каква е твоята история? Как се събра с този загубеняк? — попита Зики и изплю тютюнев сок в пламъците. — Всъщност не е толкова лош… — отвърна Али. — Благодаря — казах аз. — … за лузър — довърши тя. — Благодаря — повторих аз, този път с помръкнал ентусиазъм. Зики се засмя. Този път смехът му прозвуча искрено, не беше обичайното му налудничаво хихикане, а идваше от корема. — Не отговори на въпроса ми. Как се запознахте? Какво, по дяволите, видя в него? — Казах ти и преди. Помогна ми да се измъкна от една каша. Освен това исках да напусна града. Бар пътуваше в моята посока, затова се присъединих към него. Така се озовахме тук. — Да бе, да — отвърна Зики. — Обзалагам се, че не е било толкова просто. Добре, щом не искаш да споделиш с мен край огъня, когато е най-подходящото време да си разкажем подобни истории, нека аз ти разкажа как се запознах с Клайд Бар. Зики се изправи, направи знак с ръка да го изчакаме минутка, след което изчезна в мрака и се върна с бутилка ръжено уиски. Отпи голяма глътка, подаде бутилката на Али, която отказа, и я връчи на мен. Аз също отпих голяма глътка. Не исках Зики да говори за мен, но още по-малко исках да направя опит да го спра. Върнах му бутилката. — На юг от границата, близо до Хуарес, има голям затвор. Бях там от две години, гледах си живота и не се забърквах в неприятности, когато един ден чух страшна суматоха в централния двор. Това всъщност не е двор като в американските затвори, а прилича по-скоро на търговска уличка в Хуарес с магазини и сергии. Винаги кипи оживление, винаги става някаква бъркотия, но един ден врявата бе по-силна от обичайното. Затова оставих Библията, която четях в този момент, и слязох долу да видя какво става. Проправих си път с лакти сред тълпата от мексиканци, събрала се около няколко типове, които се млатеха зверски. Бяха се вкопчили един в друг, сякаш това бе олимпийски финал и те се биеха за златния медал. Трима огромни мексиканци, от онези, които по цял ден не правят нищо друго, освен да вдигат тежести и да позират пред огледалото, се биеха с мръсен брадясал тип. Въобразяваха си, че вече е паднал в ръцете им, тъй като го бяха притиснали в ъгъла на оградата, но тогава той направо откачи. Божичко, момиче, трябваше да си там и да го видиш! Последва вихрушка от удари с лакти, юмруци, колене. Приличаше на побъркана горила, на която някой току-що е откраднал банана. Приличаше на брадато торнадо. В един момент и тримата се озоваха проснати на земята и започнаха да пъшкат като крави в родилни мъки. Беше страхотна гледка. И тогава може би десетина други мексиканци се нахвърлиха срещу Брадатия. А те бяха въоръжени с ножове. По това време аз не правех нищо, стоях си на мястото, зяпах боя и се възхищавах на грингото, а после си казах, че ние, англосаксонците, трябва да си помагаме. Затова извадих два ножа от ботушите и се втурнах напред. Започнах да мушкам и ръгам. Хвърлих единия нож на брадатия тип, опряхме гръб в гръб и продължихме да се бием с мексиканците. И знаеш ли докога? Докато те не се озоваха на земята целите в кръв, а други пожелаха да заемат мястото си. После се появиха надзирателите с техните щитове и палки. Заключиха ни с Брадатия в карцера за една нощ. Не си казахме нито дума, само си кимнахме и легнахме да спим. На сутринта ни пуснаха и отидохме в килията на Брадатия. Той разполагаше с малък апартамент, с истинско легло, книги, купешки алкохол. Изпихме бутилка мескал. Сещаш ли се, правят го от кактуси и слагат по един червей във всяка бутилка? Празнувахме факта, че сме живи. Тогава го попитах за какво е било всичко. И знаеш ли какво ми отговори? Зики отпи дълга глътка от бутилката и извърна поглед от мен към Али. В очите му играеше весело пламъче. Али поклати глава. Приведе се напред с широко разтворени очи. Явно й беше интересно. — Каза, че се опитал да помогне на Лефти! На Лефти! Проклетият Лефти беше едно сакато хлапе, когото всички тормозеха. Беше свикнало. Всички го правеха. Този глупак обаче, дето се нарича Бар, реши да се опълчи на целия затвор заради някакъв тъп инвалид, на когото дори не му пука дали ще го пребият или не. Нали разбираш, беше свикнал. Зики отпи нова глътка. — Затова го попитах защо, по дяволите, постъпва толкова глупаво. А Клайд вече се бе накъркал. Изсипа червея от бутилката право в устата си, сдъвка го и подхвана някаква история за Африка. Толкова често виждал да се отнасят с жените и децата, сякаш не са хора, че започнал да им помага. Така се забъркал в разните му там граждански войни само защото на някои хора им е писано да са жертви. И аз се напих, но нищичко не разбрах от обясненията му. Дори когато бях трезвен. Нали разбираш какво се опитвам да кажа? Кой го е грижа за някакви си негри? Продължих да го слушам, но не можах да повярвам някои от нещата, които ми разказа. Толкова беше объркано. Зачудих се как се е измъкнал жив, а той ми отвърна, че е извадил късмет. Трябва да призная, че е извадил невероятен късмет. — Зики замълча, пое си дъх, после отпи отново. Погледна Али и продължи: — Та ето с какъв човек си се събрала. Най-големият късметлия и най-големият глупак, когото някога съм срещал. — Съгласна съм — отвърна Али. — Благодаря — казах аз. Вперихме поглед в огъня и замълчахме, всеки от нас потънал в собствените си мисли. Зики продължи да пие и да гледа към звездите. Али ме погледна отново. Този път видях в очите й нещо като възхищение. Но пък можеше и да е онова чувство, което човек изпитва, когато срещне трикрако куче на улицата. Поместих се по-близо до нея на дънера. Тя не се отдръпна. Седяхме тихичко под звездното небе и слушахме пращенето на огъня и шумоленето на вятъра сред листата на трепетликите, докато сънят не ни призова със силата на песента на сирените. 26 Час преди слънцето да се покаже зад планинските върхове на изток, двамата със Зики стояхме зад огромна канара, опрели лакти на студения гранит и насочили биноклите си към лабораторията за производство на метамфетамин. Звездите, луната и сивкавата светлина на изток ни позволяваха да огледаме добре мястото. То заемаше част от дълга тясна долина с площ от десетина декара, оградена с бодлива тел. В центъра на парцела се издигаше метален хангар с полукръгла цилиндрична форма, заобиколен от фургони — като онези, които използват по строежите, — разположени покрай оградата. Между нас и хангара се намираше голям зелен фургон. Прозорецът му светеше. До входа бяха паркирани два бели камиона. Всичко изглеждаше толкова чуждо и грозно, колкото и мините, които някога бяха прорязвали тези планини. Не се виждаше никаква растителност. В момента цареше тишина, но преди малко тук кипеше оживена дейност. Десетина мъже в тактически униформи, въоръжени с черни автомати, застанаха на пост край портата, за да пропуснат шест камиона, които влязоха в базата. След като ги натовариха, шестима от охранителите тръгнаха с камионите. Това означаваше, че охраната на периметъра е поверена на останалите четирима. Наблюдавахме безмълвно. Посочих светлината, която се процеждаше през покрития с мръсотия прозорец на зеления фургон. Зики кимна. Тримата бяхме свършили доста работа тази сутрин. Станахме рано, облякохме се в мрака, оседлахме конете и тръгнахме по пътеката, озарена от студената лунна светлина. Час по-късно пристигнахме на това място, разположено високо на север над долината, което използвахме като наблюдателен пункт. Зики каза, че е идвал тук и преди и нямало начин да ни забележат отдолу. Али седеше зад нас, между дърветата, и наблюдаваше конете. — Липсва ти, нали? — прошепна Зики. Свалих бинокъла, наместих пушката на рамо и се усмихнах. Студеният вятър погали брадата ми. Изправих се и кимнах. — Малко. Бях започнал да разсъждавам върху това предишната вечер, докато лежах под боровете в чистия нощен въздух. Колко пъти за тези петнайсет години, през които бях скитал по света, бях скачал от сън и грабвал автомата, готов да се втурна през глава в поредната опасност? Вълнението, което ми носеше подобна мисия, подобен… лов, никога не ми омръзваше. Онова, което не ми липсваше, онова, от което се опитвах да се избавя, бе случващото се в края на лова. От него сънувах кошмари. — Така си и помислих — каза Зики. — Мога да ти уредя няколко поръчки, да се върнеш в играта. Кимнах и казах това, което искаше да чуе: — Ще си помисля. Вдигнах отново бинокъла и го насочих към мъжете зад оградата. Двама патрулираха край портала. Друг наблюдаваше задния периметър. Четвъртият влезе в хангара. Всичките имаха вид на военни. Вероятно приятелчета на Ланс от Ирак. Информацията на Зики се оказа невярна. Мястото бе строго охранявано. Проникването нямаше да се окаже толкова лесно, колкото бяхме очаквали. — Трудна работа — отбелязах аз. Зики сви рамене. — Не съм идвал тук от месец-два. Знаят, че издирваш сестра си, затова са увеличили охраната. Все още можем да успеем. А там вътре просто трябва да намериш нещо, което да осмисли участието ми. Кимнах делово, сякаш помощта ми за решаването на финансовите проблеми на Зики бе неотменна част от плана. Прецених, че ще имаме нужда от допълнителни оръжия за целта. Казах му да държи мястото под око и се изкачих по склона, за да взема раницата си. Али се бе стреснала леко сутринта, когато споделих с нея плана си, който не бе никакъв план. Както и да е, тя бе решила, че измъкването на Джен няма да е съпроводено с кой знае какъв риск. Нямах представа откъде е останала с това впечатление. След като се опита да ме разубеди — напразно — от директна атака срещу базата, тя се съгласи да стои при конете с думите, че те били „единствените разумни, здравомислещи същества в тези планини“. Подпрях пушката си на едно дърво до нея и й казах да я използва, ако загинем и мъжете долу се втурнат по склона. Когато изрекох думата „загинем“, тя ме нарече глупак, след което отиде да поговори с конете. Взех раницата си и се върнах при Зики. Докато се спускахме долу, чух ръмженето на автомобилен двигател, последвано от подрънкването на портала. Видях и стопове, които проблеснаха за миг по пътя. — Какво беше това? — попитах аз, когато настигнах Зики. — Ровърът потегли нанякъде. Да се надяваме, че в него е бил само Алвис, но, в интерес на истината, би могъл да отведе сестра ти някъде. Ще разберем едва когато слезем долу. — Не ние — казах аз и затършувах в раницата си. — Можеш ли да се справиш с някой от тези типове от тук, в тъмното? Зики се засмя тихо, когато сглобих трите части на новия си лък. — Синко — отвърна той, — по-често ловувам в мрака, отколкото пазарувам в магазина. — Добре — казах аз и привързах новия си колчан със стрели към колана. Пъхнах пистолета в джоба си, извадих малък комплект за касоразбивачи и метнах раницата на гръб. — Ще трябва да го направим тихо. Мъжете долу са професионалисти. Ще се промъкна и ще взема Джен, ако е там, след което изчезваме. Ти трябва да подсигуриш изтеглянето ни. — Какво означава това, по дяволите? — Че трябва да прикриваш задника ми, докато тичам нагоре по склона. Надявам се, с Джен. Зики изсумтя и кимна. — Мога да се справя. А ти сигурен ли си, че ще свалиш наемниците с това индианско оръжие? — Всичко ще бъде наред, стига да не ме простреляш случайно — отвърнах аз, оправих колана и стегнах ремъците на раницата. — Ако те прострелям — отвърна Зики и се подсмихна, — няма да е случайно. Окуражаващи думи, помислих си аз и заслизах по склона. С всяка предпазлива стъпка, която изминавах, осъзнавах, че Зики ме държи на мушка. Решеше ли да натисне спусъка, слизането ми щеше да приключи много бързо. Не го ли направеше и успеех ли да се добера до оградата, без да получа куршум в гърба или да привлека вниманието на охраната, без да падна и да си счупя глезен, тогава щеше да започне истинското предизвикателство. Съотношението бе четирима срещу един. Най-малко. А не бях стрелял с лък поне от четири години. 27 Докато приближавах портата, почувствах как се превръщам в ловец и това ми подейства успокояващо. Внимателното пристъпване, подушването на въздуха, тежестта на лъка в ръката ми, ушите, които следяха и най-лекия шум — всичко това ми напомни за онова, което ме държеше жив през всичките онези години в джунглата и пустинята въпреки ужасите, на които бях станал свидетел. Гората свърши на трийсетина метра от оградата. Спрях зад едно дърво в самия край и се ослушах. Не долових признаци на тревога. Само вятърът между дърветата. Нямаше за какво да се тревожа. Прекосих откритото пространство между гората и оградата, като използвах за прикритие сенките на дърветата. Тук трябваше да се движа бавно, да внимавам за всяка стъпка, за всеки звук. Направих една крачка, ослушах се, направих втора… … и едва не паднах в ямата. Спрях навреме, но залитнах назад и се стоварих по гръб, после изчаках очите ми да се адаптират към мрака, за да огледам къде не се бях озовал току-що. Ямата бе дълбока поне три метра и дълга повече от двайсет. Бе запълнена до половината с газови бутилки, тенекии с газ за примуси, кутии с използвани клечки кибрит, бутилки спирт, счупени стъкла, черни чували за боклук и нещо, което приличаше на буци сол. Много, много сол. В първия момент реших, че това е най-странният капан, който съм виждал, но после осъзнах, че тук изхвърлят боклука си. Разбира се, че не биха искали отпадъците да замърсяват базата им, и изглеждаше по-логично да изкопаят дупка и да ги погребат в планините, отколкото да чакат боклукчийски камион, който да ги отнесе на сметището. Внимателно пропълзях по края на ямата. Опитвах се да не вдигам шум и да се слея със земята, докато се добера до телената ограда. Там бях възнаграден с малък — колкото да мине човек — отвор в нея, направен явно за да улесни достъпа до ямата за боклук. Това спестяваше време, тъй като в противен случай трябваше да обикалят доста, за да изхвърлят всички тези боклуци, които бяха използвали за отровата, която произвеждаха тук. Малката врата бе заключена с масивна верига и катинар. При това модел, който се отваряше много трудно. Разконцентрирах се за миг, мислех за ключалката, мислех и за това, че ако Джен е в базата, трябва да побързам и да я измъкна, преди Алвис да се върне. Той вероятно се движеше с охрана. И това моментно разсейване едва не ме провали. Тъкмо посягах към задния си джоб, за да извадя шперцовете, когато се появи охранителят, който патрулираше по задния периметър. Тръгна право към мен. Вървеше покрай телената ограда и от време на време я потупваше с ръка. Просто за да я чуе как дрънчи или да си намери някакво занимание, предположих аз. Шумът бе достатъчен, за да заглуши стъпките ми. Когато се отдръпнах от оградата и се скрих в сянката. Мислите ми се въртяха около щифтовете и пружините на катинара и нито чух, нито видях пазача, който изникна иззад най-близкия фургон отляво. Пред мен, в непосредствена близост от другата страна на оградата, се намираше зеленият фургон, в който светеше. И в който се надявах да открия Джен. Ако исках да се върна жив при конете, не можех просто да хукна и да я измъкна от там. Трябваше да се справя с цялата охрана, и то преди Ланс да се върне. Налагаше се да се заема най-напред с мъжа, който идваше право към мен. Намираше се на двайсетина метра. Оставих шперцовете и извадих стрела от колчана. Сетне бавно наведох лъка. Десет метра. Пазачът включи фенерчето и насочи жълтеникавия лъч светлина пред себе си, като от време на време поглеждаше към оградата. Фенерчето бе добър знак. То означаваше, че не разполагат с прожектори, а най-вероятно и с външен източник на електричество в двора. Стори ми се логично. Ланс не можеше да се свърже с електрическата мрежа. Налагаше се да използва генератори в случай на нужда. Но не чувах боботене. Още един добър знак. Лошото бе, че пазачът вече се намираше на пет метра от вратата и насочваше лъча на фенерчето все по-близо и по-близо към сянката, в която се бях скрил. Това бе единственият ми шанс. Приближеше ли още малко, щеше да вдигне тревога. Вляво от вратата имаше малък отвор. Ако стрелях точно, стрелата нямаше да докосне телената ограда. Запънах стрелата, вдигнах лъка, прицелих се, стрелях и… … пропуснах. Стрелата се отклони вляво и отскочи от оградата. Мъжът се сепна, обърна се и насочи фенерчето навън от базата. Лъчът му затрепери трескаво, но най-накрая ме намери. В този момент изстрелях следващата си стрела. Този път тя попадна в целта. Горе-долу. Вместо да прониже гърдите, стрелата се заби в гърлото му и той падна на колене и притисна с длани новата дупка в трахеята си. Хукнах към катинара и извадих шперцовете с треперещи ръце. Тъкмо започнах да усещам пружините и да броя щифтовете, когато чух вратата на зеления фургон да се отваря със скърцане. На прага се появи мъж в бял лабораторен гащеризон и респираторна маска, овесена на врата. Направи крачка напред в мрака, но очите му още не се бяха адаптирали към липсата на светлина. След броени секунди обаче щеше да забележи мъртвеца, проснат на земята. За частица от секунда се замислих дали отново да използвам лъка, но се отказах, тъй като видях, че мъжът е невъоръжен. Затова свих шепи, извърнах глава към дърветата и възпроизведох най-добрата имитация на вой на койот, на която бях способен. Съчетанието от виене и ръмжене постигна желания ефект. Мъжът се втурна нанякъде, без изобщо да се огледа, явно обезпокоен от присъствието на друг хищник. Ослушах се напрегнато, тъй като знаех, че воят може да привлече внимание, но след няколко мъчително дълги минути не се появи никой и аз отново се заех с ключалката на катинара. Десет минути по-късно успях най-после да го отворя. В началото проклетият механизъм ме подлъга, в резултат на което се наложи да коригирам отделните щифтчета, което не е лесно, когато ръцете ти треперят, а сърцето ти бие до пръсване. Зачудих се дали хирурзите в спешните отделения се чувстват по същия начин. В крайна сметка успях да отворя катинара. Изпитах искрено задоволство, когато механизмът изщрака, свалих веригата и се промъкнах през вратата. Бях се справил с един от пазачите. Оставаха още трима. Не бях сигурен дали са променили схемата на патрулиране, откакто се спуснах по хълма. Невъзможно бе да разбера, тъй като нямах връзка със Зики. Налагаше да се справя сам, на сляпо. Както обикновено. Опипах трупа на пазача и открих микрофон, закрепен на ревера, слушалка в ухото и радиостанция на колана. Бързо ги свалих, напъхах радиостанцията и микрофона в джоба си, а слушалката пъхнах в ухото си. Пълно мълчание, което бе добре. Завлякох тялото под зеления фургон, зарих кръвта с пръст и запънах нова стрела в тетивата. После притичах от сянка в сянка по протежение на хангара, където бях видял да влиза един от пазачите. Приклекнах в един коловоз, приготвих лъка и стоварих с всички сили юмрук върху ламаринената стена. Металът прокънтя глухо и силно и завибрира по протежение на хангара. Радиостанцията изпращя. Разнесе се самоуверен груб глас: — Централа, тук Паркър. Статус: Бърк не отговаря на поста си при фургона на Алвис. Пратете Спенсър да провери какво става. Проверявам странен шум в северната част на склада. Отвърна му женски глас, далечен, почти заглушен от пращене: — Централа до Бърк, статус. — Няколко секунди по-късно повтори повикването: — Централа до Бърк, статус. Женският глас изчака още малко, след което продължи: — Паркър, десет-четири. Спенсър идва. Бърк е десет-седем. Бъди нащрек. Чух тихия смях на Паркър. — Десет-четири. Паркър, край на връзката. Той продължаваше да се смее, когато заобиколи зад ъгъла, и да поклаща глава, покрита с плетена шапка, тъй като вероятно предполагаше, че опасностите, които се крият в тези планини, изобщо не могат да се сравняват с онова, срещу което се е изправял в миналото. Смехът му секна, когато едва не се набоде на острия като бръснач широк връх на стрелата, която бях запънал в тетивата. Бях пристъпил към ъгъла, бях се ослушал за стъпките му и бях приготвил стрелата. — Изключи фенера — прошепнах аз. Той се подчини бавно и го наведе към земята. — Хвърли го! Той изпълни заповедта. — На колене — наредих аз и размахах лъка. Дланите ми започваха да треперят от силата на опън, която надвишаваше трийсет килограма. — Ръцете на тила. Паркър се подчини неохотно и ме изгледа толкова хладнокръвно, дори презрително, че ме уплаши. Човекът срещу мен бе истински убиец. Трябваше да забия стрелата в гърлото му още в първия миг. Колебанието в подобна ситуация може да ти струва живота. Ръката ми трепереше толкова силно, че отпуснах тетивата и посочих ръцете на Паркър. Забелязах, че когато вдига ръце, прехвърля тежестта върху коленете. Разбрах какво се кани да направи. Вдигнах крак и се опитах да го изритам в челюстта. Той обаче се извърна в другата посока и скочи, в резултат на което изгубих равновесие. Той се възползва от това, сграбчи единия ми крак и го дръпна рязко, а с другата си ръка посегна към оръжието. Знаех, че извади ли пистолета, или ще ме убие, или ще сложи край на играта. Един изстрел, и мястото щеше да се превърне в разбунен мравуняк. Централата щеше да повика подкрепленията по радиостанцията. Зики може би щеше да ликвидира няколко, но аз нямаше да се измъкна с Джен. Затова пуснах стрелата, която полетя над главата на пазача и изчезна със свистене в мрака. Стиснах здраво лъка и замахнах към главата му, докато падах. Силно опънатата тетива го удари в очите и той падна до мен. Протегнах ръце, дръпнах лъка надолу и тетивата се впи във врата му. Използвах коляното си като лост и придърпах лъка към себе си с цялата сила, останала в треперещите ми ръце, докато дървото изпука. Пазачът се съпротивлява няколко секунди, но не успя нито да извади пистолета от кобура, нито да ме удари и притихна. Поех си дъх, захвърлих счупения лък настрани и се изправих. Проверих пулса му. Сърцето му биеше бавно, но стабилно. Не беше мъртъв, но определено го бях извадил от строя за определено време. Ослушах се за шумове откъм базата. Нищо необичайно. Само слабо прашене от слушалката на изпадналия в безсъзнание пазач. Извадих я и се заслушах. — Централата до Спенсър и Флинт. Паркър подаде сигнал за тиха тревога. Следвайте инструкцията, подсигурете обекта. Друг, дрезгав глас отвърна: — Централа, тук Флинт. Край портата съм. Ще остана тук, докато ситуацията не наложи промяна. Обади се и трети глас, запъхтян. — Централа, тук Спенсър. Десет-четири, идвам. Надпреварата бе започнала. Финалът бе фургонът на Джен, а сестра ми бе голямата награда. 28 Не можех да хукна просто така през базата, без да привлека вниманието на пазача на портала. Затова свалих раницата, напъхах шапката си вътре и нахлупих тази на Паркър. Взех елека му и автомата с надеждата, че ако случайно се натъкна на четвъртия охранител, той ще ме вземе за Паркър. Затичах се покрай фургоните, наредени от западната страна на базата. Раницата и автоматът подскачаха и ме удряха по гърба. Не след дълго видях светлината на зеления фургон. Насочих се право към него, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош, белите дробове ме боляха, краката едва ме удържаха. Не мислех, че ще успея да поддържам това темпо, докато не видях Спенсър да тича от изток и да ми пресича пътя. Не можех да го настигна. Тичаше на петнайсетина метра пред мен и изглеждаше в отлична форма — размахваше високо ръце, оттласкваше се с колене. Първата ми мисъл бе да спра и го прострелям, но знаех, че не бива да го правя, ако искам да измъкна Джен. А бях толкова близо. Затова ускорих темпото и когато съкратих дистанцията на дванайсет метра, забавих и грабнах първия камък с размерите на топка за бейзбол, който ми попадна пред очите. Без да спра, подскочих и запратих камъка в човека пред мен. И се помолих на Господ да попадна в целта. Като дете никога не бях хвърлял топка с баща ми. Никога не бях играл на бейзбол с приятели. Никога не бях гледал бейзболен мач, защото намирах този спорт за скучен. За разлика от бокса. Но бях прекарал безброй часове в хвърляне на камъни по какви ли не животни, за да си набавя храна, бях целил дървета и дупки ей така, за забавление. Намирах това занимание за по-примитивна версия на дартс. Посветиш ли му достатъчно време, тялото ти запомня движенията. Всичко се случи като на забавен каданс. Проследих с поглед камъка, който полетя по права линия под звездното небе. Когато Спенсър свърна към фургона, той го удари в основата на черепа. Чу се тъп удар, пазачът полетя напред и се просна по лице. Изтичах до него, изритах го набързо в слепоочието и хукнах към вратата. Отворих я рязко, извадих пистолета и се завъртях в полукръг, като се оглеждах за още пазачи. Не видях никой. Помещението беше празно. Затворих тихо вратата и огледах стаята по-внимателно. Малка лампа, захранвана с батерии, поставена на алуминиевата маса, хвърляше жълтеникава светлина върху евтиния мокет и наскоро боядисаните бели стени. До лампата лежеше недовършен пасианс. Отстрани бе оставен сгъваем стол за къмпинг, на който бе подпряна пушка „Ремингтън“, черна, с тактическо фенерче, прикрепено за цевта. В кутията до нея имаше спретната купчинка резервни пълнители. Нито следа от Джен. В другия край на помещението, точно пред стола, бе разположено чисто ново лъскаво черно канапе. От мястото, на което стоях, можех да помириша неомачканата му кожа. В единия му край бе грижливо сгънато вълнено одеяло. И това бе всичко. В стаята нямаше нищо друго. Не съвсем. В източната й стена имаше врата. Не я забелязах в първия момент, тъй като бе боядисана в същия цвят като стената и се сливаше с нея. Ако Джен бе тук, най-вероятно се намираше от другата страна на вратата. А може би там имаше някой друг. Натиснах дръжката на бравата — оказа се заключена, разбира се — и отстъпих крачка назад. Беше време да разбера кой се крие зад тази врата. Скочих напред и стоварих подметката на ботуша си близо до касата. Представих си въображаема точка на метър и половина от другата страна и се опитах да я достигна с ритник. Вратата изпращя, но издържа. На втория ритник обаче се предаде и се отвори толкова рязко, че едва не се проснах на скъпия мокет. Скъп. Думата изобщо не подхождаше на това място. Но въпреки това го описваше съвсем точно. Изчаках очите ми да привикнат с мрака и благодарение на оскъдната светлина, която достигаше от фенера в съседното помещение, установих, че всичко тук е скъпо. Имах чувството, че съм попаднал в луксозна хотелска стая: голяма спалня с пухени завивки, плосък телевизор на стената, планински пейзаж над леглото. А на нощното шкафче: будилник и две големи шишенца с хапчета. Пристъпих напред, за да огледам що за лекарства са това. Прочетох името на лекаря, който ги бе предписал, и названията им — амбиен и либриум, — изписани с големи печатни букви. Имената нищо не ми говореха. Но фактът, че Джен не беше в тази стая, бе достатъчно красноречив. Това означаваше, че бях рискувал живота си напразно. Трябваше да изчезвам от тук, да се върна при останалите, да прегрупираме силите си, да измислим нов план. А мен никак не ме биваше в планирането. Два звука ми попречиха да напусна мигом стаята. Два звука, които нямаше да чуя, ако не бях прекарал години далече от цивилизацията, но те бяха изострили сетивата ми и ми бяха помогнали да оцелея. Чух съвсем слабо похъркване и стъпки край фургона. Похъркването идваше от тясната ниша между спалнята и стената срещу мен. Покатерих се върху леглото и надзърнах в нея, докато стъпките приближаваха фургона. Джен бе паднала от леглото и се бе свила на кълбо, доколкото това бе възможно в толкова тясно пространство. Изглеждаше остаряла и отслабнала, уморена, но спокойна. Тропотът от стъпки премина в скърцане на врата, когато човекът отвън изкачи металните стъпала пред фургона. Застинах на място и обмислих възможността да измъкна Джен и да я метна на рамо. Преди да се сетя за друг вариант, мъжът отвън отвори вратата на фургона и влезе. — Ей, Бърк — прокънтя гласът му. — Още сме… — Пауза. — Бърк? Оставих раницата на леглото, но задържах автомата, пистолета и черната униформа, които бях взел от Паркър. Поех дълбоко дъх и излязох в съседното помещение. — Къде е Бърк? Кой си ти? Не отговорих, а само се престорих на отегчен, отидох до стола и седнах на него. Взех резервен пълнител от кутията и го прибрах в джоба си. Замислих се и преместих шестица пика под седмица каро. — Готово! — възкликнах аз, докато се опитвах да открия петица купа, която да сложа под шестицата. — Дойдох снощи с Алвис. Повика ме заради повишеното ниво на опасност. — О! Това бе мъжът, когото бях видял по-рано, онзи с белия лабораторен гащеризон. Влезе вътре и се излегна на канапето. Беше от онези червенокоси мъже с бяла кожа, които бързо изгарят на слънце. Не бе извадил късмет от генетичната лотария и в други отношения — носеше очила и имаше бирено коремче. — Къде е Бърк? Обикновено играем покер с него. Свих рамене. — Нямам представа. Заповедите ми са да наблюдавам жената. Досадният тип разбра, че няма да станем най-добри приятели, и се надигна от канапето. — Ще те оставя да я пазиш тогава. — Аха — отвърнах аз, без да вдигам поглед от пасианса. — До по-късно. Червенокосият отвори вратата и слезе по стълбите. Върнах се в стаята на Джен, вдигнах я внимателно от пода и я сложих на леглото. Беше облечена с копринена пижама, тъмнолилава, с дълги ръкави и панталон. Изглеждаше добре, ако не броим тънката струйка слюнка, която се стичаше от устата й. Нямаше синини. Нито порязвания или ожулвания. Нямаше липсващи пръсти или гипс. Беше слаба и бледа, но не повече от някоя популярна обществена личност, която прекалява с вегетарианската си диета. Пулсът й бе равномерен. Нещо в изражението на лицето й ми напомни за най-добрия ми приятел и довереник от детството и за момент изпитах онова болезнено усещане за загуба, което пронизва човек, когато осъзнае, че не може да върне времето назад и дори не е сигурен дали иска да го направи. Заслушах се отново в шумовете около фургона. Нищо. — Джен? — повиках я аз. Не последва реакция, затова повторих по-високо: — Джен… Тя промърмори нещо и отвори едно око. Половин секунда по-късно отвори и другото. Погледът й се избистри. Тя простена: — Ти дойде! — И още как — отвърнах аз и наметнах раменете й с пухената завивка. Хванах я под мишниците, изправих я и я обърнах към вратата. Джен се олюля, но аз я притиснах към себе си и я хванах здраво за лакътя. Изведох я от фургона. Слязохме по стъпалата и прекосихме базата. Стигнахме вратата, която използваха за изхвърлянето на боклука. Заключих я след себе си и помъкнах Джен, като ту я влачех, ту я носех. Изкачих склона, запъхтян като антилопа, която току-що е получила слънчев удар. Най-сетне се добрах до Зики и той пое Джен от ръцете ми. Едва тогава осъзнах, че съм капнал от умора. И се сгромолясах на земята до сестра ми. 29 — Ставай, Бар! По дяволите, ставай! Трябва да тръгваме! В различни моменти от живота си съм бил прегазван, премятан, пробождан, прострелван, пребиван. Обикновено се бях съвземал сравнително бързо. Сега обаче, докато лежах на земята и гледах Зики, изведнъж ми хрумна, че може наскоро да съм преминал онази невидима граница към средната възраст, тъй като напрежението, свързано с проникването в базата, елиминирането на пазачите и мъкненето на Джен нагоре по склона, ме бе оставило без капка сили. Хайде, Клайд, стегни се, упрекнах се аз. — Добре, добре — отвърнах на глас. — Ставам. Помогни ми да пренеса сестра ми. Двамата със Зики я хванахме под мишница и я отнесохме до конете. Приливът на адреналин ми помогна да се справя със задачата. — Какво й има, по дяволите? — попита Зики, докато мъкнехме Джен сред скали и дървета. — Хапчета — отвърнах аз с надеждата това да е всичко. Наведох се под един клон, но видях как Зики оглежда сестра ми похотливо. — Въпреки това изглежда добре — отбеляза той. — Радвам се, че я измъкна, но какво друго откри там? Някаква награда за твоя приятел? Време беше да сваля картите. — Обърнах фургона с главата надолу, за да открия парите на Ланс — отвърнах аз. — Уви, не намерих нито мангизи, нито дрога. — В такъв случай си ми длъжник и аз държа да ми платиш — заяви заплашително Зики. — Ще ти се изплатя до последния цент, не се притеснявай. Мъчениците като мен си плащат задълженията — отвърнах с усмивка. — Умреш ли, няма да получа нищо — оплака се Зики. — В такъв случай трябва да остана жив, нали? В отговор Зики се изплю на земята. Али проследи с поглед как домъкнахме Джен и я оставихме на земята до конете. — Божичко — изохка тя и коленичи до нея. Прошепна нещо в ухото й и миг по-късно се върна с раницата ми. — Помогни ми, Бар — каза тя. След което извади риза, панталон и яке. Помогнах й да облечем отпуснатата Джен в по-топли дрехи и я положихме върху меко легло от листа в подножието на едно дърво. Няколко секунди по-късно вече стоях на ръба на скалите и оглеждах внимателно базата с помощта на бинокъл. Не видях патрули. Нито камиони, които да се връщат. Не чух и прашене по радиото, за което бях забравил. Захвърлих слушалката и микрофона в храсталак от арония. Зики застана до мен и попита: — Дали са открили, че Спящата красавица е изчезнала? Поклатих глава. — Не ми се струва вероятно. — В такъв случай да се махаме от тук. Сестра ти може да е в безсъзнание, но конете стават неспокойни. Мога да взема Джен на коня ми, ако искаш. — Не, ще я сложа на седлото при мен. Не я докосвай! Зики се усмихна, обърна ми гръб и тръгна към конете и момичетата. Минута по-късно извика: — Качвайте се! — и яхна жребеца си. Али ми помогна да кача Джен на седлото пред мен, после се върна при коня си и го възседна с усилие. Потри очи и ми кимна в знак, че е готова. Потеглихме в тръс по обратния път. Конете се движеха бързо въпреки неравния терен, както правят всички, когато знаят, че се прибират у дома. Очите на Джен бяха полузатворени. Несъмнено бе силно дрогирана. В момента нямаше никакво значение дали някой друг бе причината за това, или тя сама си го бе причинила. Трябваше да използвам цялата ми останала енергия, за да я държа на седлото, докато конят пристъпваше по стръмните горски пътеки между дърветата. Главата й бе клюмнала безпомощно, тъмната й коса се бе разпиляла и не можех да направя нищо повече от това да крепя и двама ни. Когато обгърнах ръце около кръста й и я прегърнах по начина, по който го бях правил в детството, изпитах съвсем различно чувство — доказателство, че и двамата не бяхме деца, при това отдавна, от много години. Това усещане обаче върна спомена за моя дълг към нея, за причината да се отзова на обаждането й. * * * Двамата с Джен наблюдавахме Пакстън в продължение на цяла година след смъртта на мама. Копелето рядко напускаше дома на родителите си, а когато го правеше, отиваше пеша до магазинчето на ъгъла, за да си купи бира и цигари. Всеки път, когато го зърнех, скрит зад някой ъгъл, ограда или кола, скърцах със зъби от ярост. Бях доволен, че ченгетата не са го открили, тъй като исках тъкмо аз да съм човекът, който ще види как Пакстън издава последния си дъх. Този гняв ме караше да се стремя да стана по-едър, По-силен, по-умен. Онова лято приемах всяка черна работа, която успеех да открия. Колкото по-тежка, толкова по-добре. Пренасях бали слама, мъкнех чували със зърно, работех по строежи, не отказвах никой труд; който укрепваше мускулите ми. Всеки ден пробягвах по три километра. В библиотеката прочетох всичко за бойните изкуства, което успях да открия. На следващата есен, когато реших, че най-сетне мога да се справя с този тип, Джен ме взе с колата и отидохме до дома на Пакстън. Той излезе от къщата към девет. Знаехме по кой маршрут ще се прибере. Никога не го променяше. Джен паркира на една пряка, а аз я накарах да обещае да не излиза от колата каквото и да се случи. Изправих се срещу мръсника в един изоставен парцел, пълен с изсъхнали брястове, високи бурени и прокъсани найлонови чували. Припомних си парчето арматурно желязо, с което ни налагаше, припомних си как изглеждаше мъртвото тяло на майка ми върху окървавения под. Получи се мощна смес от гняв, адреналин и страх, която едва не ме заслепи и ме разтрепери по-силно от мъртвите листа по дърветата. Когато ме видя, Пакстън се засмя. Остави стека с бира и амбалажния плик и продължи да се смее. Смехът му угасна, когато се втурнах към него с нож в ръка. Блокирах удара му, който се оказа напълно предвидим, и забих ножа шест пъти в корема му. После той ми го отне. Добре си спомням броя на намушкванията — шест, — защото за това време той ме удари три пъти, преди да падна. Моите удари бяха два пъти повече, нали? Само дето не можех да стана. Последният от трите удара ми бе счупил нещо и аз не можех да се изправя на крака. Пакстън се изплю върху мен, притисна корема си с ръка и се наведе да вземе ножа. Тъкмо щеше да го направи, когато прогърмя изстрел и задната част на главата му се пръсна. Извърнах се и видях Джен да стои на тротоара в края на запустелия парцел и да стиска пистолет. И да се усмихва доволно. 30 През по-голямата част от обратния път Джен остана в полубудно състояние благодарение на магическата сила на съвременната фармация. Само веднъж се съвзе достатъчно, за да регистрира присъствието ми и да промълви едва-едва: „Клайд?“. Погалих я по косата и отвърнах: — Тук съм, сестричке. Успях. Всичко ще бъде наред. Още докато изричах тези думи, знаех, че не всичко ще бъде наред. Бях ядосал прекалено много хора, бях осуетил прекалено много планове, при това грижливо подготвени. Въпрос единствено на време бе някой да ми връчи сметката. Докато стигнем до дома на Зики, бяхме принудени да слушаме история след история за тъпи туристи, тъпи ченгета и жени, достатъчно тъпи, за да прекарат нощта с него, които на сутринта побягвали с писъци. Тъкмо бе стигнал по средата на поредния епизод, когато силен порив на вятъра събори шапката му и той слезе да я вземе. Възползвах се от случая, за да обърна внимание на Джен. Бе започнала да мърмори нещо, а очите й полепваха под клепачите. Повиках я отново, а тя прошепна името ми, затова слязох от коня, наместих я на седлото, качих се отново и обвих ръцете й около мен. Повиках Али. — Какво има? — попита тя. — Направи ми услуга, бръкни в чантата и извади едно дълго синьо въже. Искам да завържеш Джен. Али откри въжето, което имаше клуп в единия край. — Какво да направя с него? — Завържи ни заедно през кръста. То трябва да я задържи на седлото, ако случайно отпусне ръце. — Защо изобщо си взел подобно нещо? — попита Али, докато връзваше въжето. — Ако искаш да знаеш истината, не бях сигурен дали няма да мъкнем труп със себе си. Радвам се, че не се стигна дотам. Али въздъхна и кимна. После отиде при коня си и го яхна. Прошепнах на Джен: — Помниш ли, когато открадна мотора на онзи приятел на мама, Рийд? Тя не отвори очи, но измърмори нещо, което можеше да мине за „да“. — Искам да се държиш така, както аз се държах тогава. Когато започна да ме ръгаш с лакти и да крещиш, че ще ти счупя ребрата. Мога да се закълна, че видях усмивка, и усетих ръцете й да ме стискат достатъчно здраво, за да се удържи на седлото. Смушках коня и го подкарах към Зики. Когато Попкорн направи първите крачки, изпитах облекчение, че Джен не падна. Али, която яздеше зад мен, изглеждаше унила. Да не би да изпитваше същите опасения като мен? Нима наистина спасяването на човек от лапите на дявола беше толкова лесно? Скоро щяхме да разберем. Конете ни изминаха в лек галоп оставащите километри и накрая се озовахме пред външната порта на ранчото на Зики. Продължих да не обръщам внимание на небивалиците, които той разказваше, тъй като се чудех какво да правя с Джен, когато се върнем в града. Определено не исках тя да се събере отново със Спайк и шайката му. Трябваше да й намеря ново жилище и… Бях прекалено уморен и не забелязах навреме нито лендровъра, спрял до къщата, нито тримата мъже до него с автомати в ръце. Иззад ровъра се появи сух жилав мъж с памучен панталон и риза с къси ръкави, застана до хората си и се усмихна самодоволно. Движенията му бяха самоуверени, дори арогантни. Имаше вид на човек, който дълбоко вярва, че светът му принадлежи. Това бе същият манталитет, който бях наблюдавал у възгордели се африкански главатари, самодоволство, основано на власт и контрол и подкрепено от безмозъчни убийци. Сами по себе си въпросните убийци са слаби, но шайка от десетки такива слабаци вече става опасна. Когато съзнанието ми осмисли случващото се, ръката ми посегна към пистолета. — Недей — каза ми Зики и размаха .44-калибровия си револвер пред гърдите ми. — Остави на мен. Въоръжените мъже ни наблюдаваха внимателно и държаха автоматите си в готовност. Зики заговори пръв, навел дулото на револвера си към земята. — Нали щяхме да се срещнем в града? Сухият жилав мъж се засмя, по-точно, изхили се самодоволно и презрително. Когато го направи, Джен се напрегна и ръцете й се разтрепериха. — Доверието не е най-силната ми страна — отвърна той. — Нали каза, че Бар ще е при теб? Дойдох да го взема. Твоето ранчо ми беше на път. — После поклати мрачно глава. — Разочарован съм, че си имал други планове, Алвис. Значи този тип беше Алвис? Това беше лошо. Погледнах назад към Али, която изглеждаше силно уплашена. Зики се размърда неловко в седлото си. Изглеждаше притеснен за пръв път, откакто го познавах. — Планът винаги е бил да ви предам Бар. Но вие нарушавате уговорката ни — каза той и показалецът му се плъзна бавно към спусъка. — Сега това е моята планина — отвърна Алвис. — Омръзна ми да ти осигурявам жени. Опасявам се, че няма да мога да те компенсирам за Бар, тъй като знам, че си му помогнал да нападне базата ми. Всъщност ти толкова ме разочарова, че стигнах до извода, че трябва да умреш. Зики отстъпи крачка назад и насочи револвера си към Алвис. — Никога не съм се страхувал от смъртта, но ти гарантирам, Алвис, умра ли аз, умираш и ти. Предлагам ти следното: ти се омиташ от тук, а аз те оставям жив. Зад Алвис се разнесе подрънкване на оръжия и дулата на автоматите се насочиха към Зики. Алвис продължи да се усмихва. — Насочи револвера си другаде. Аз ще взема Дженифър и Бар, а ти ще умреш. Не ни оставаше много време. Стомахът ме присви, докато бързо обмислях възможностите да се измъкнем от тази ситуация. Настъпи продължителна тишина, в която показалците на всички се присвиха около спусъците. В един момент обаче Зики се ухили. — Добре — каза той и пусна револвера си на земята. Познавах го добре и знаех, че трескаво обмисля нещо. Не се беше предал. Алвис даде знак на хората си. — Придружете онази красива барманка и господин Зики до купчината тор край плевнята. После ги застреляйте и двамата. Той извади един глок, пристъпи напред и го насочи към главата ми. Хората му дадоха знак на Зики, но се държаха на разстояние от него. Той отиде до коня на Али и изтръгна поводите от ръцете й. Когато задърпа кобилата й към плевнята, каза: — Двамата с теб можехме хубавичко да се позабавляваме. Погали Шийла по врата, сетне и Али по бедрото. Тя се опита да го изрита, но Зики се отдръпна и се засмя. Част от хората на Алвис също се разхилиха, докато следваха двамата към плевнята. Положих усилия да дишам спокойно и да накарам сърцето си да бие по-бавно, докато стрелците на Алвис отвеждаха осъдените на смърт. Очаквах Зики да ми спретне някакъв номер, но не и това. Очевидно бе намислил да ме предаде от самото начало, но алчността му го бе подвела. Бе решил да изкара пари и от мен, и от Алвис. Сега сметката щяхме да платим Али, Джен и аз. И самият Зики, разбира се. Алвис постави едната си ръка върху юздата на коня ми, а с другата продължаваше да стиска пистолета. — Последна цигара? — попитах аз. Той кимна. Пресегнах се бавно и извадих цигарите и запалката от якето си. — Благодаря — казах му, извадих цигара и я запалих. — Жалко — възкликна Алвис и погледна за миг към плевнята. — Тъпият миньор вършеше добра работа. Въпреки безспорната си извратеност държеше туристите и ловците далече от земята ми. Извършваше разузнавателни мисии в тила на врага, ако предпочитащ да го кажем така. Нали и ти си вършил това някъде далече от тук? Дръпнах от цигарата и свих рамене. Всеки път, когато Алвис кажеше нещо, Джен се напрягаше и ме стискаше силно през кръста. — О, моля те, Бар. Двамата с теб правим едно и също. Просто аз съм по-добър. Нямаме нищо общо, помислих си аз. Но си замълчах и продължих да пуша. Проследих с поглед как Али и конят й приближават плевнята, водени от онзи психопат. — Знаеш ли, това ми достави удоволствие — продължи Алвис. — Тази война, имам предвид. Предполагам, че и ти си изпитал същото. Когато се върнах в страната, бях отегчен до смърт, но после започнах да развивам бизнеса, който онзи некадърен мой брат бе започнал. Сега се наслаждавам на същите неща, които вършех и там. — Предполагам, че не си падаш по повредени коли? — попитах аз. — Какво имаш предвид? Посочих с цигарата. — Онази спукана гума на твоя ровър. Трикът бе съвсем елементарен и всеки глупак би се досетил. Но свърши работа. Алвис извърна поглед само за секунда и това ми бе повече от достатъчно. Забих цигарата в лицето му и искрящите червени въгленчета попаднаха в едното му око. Едновременно с това извадих пистолета от якето си, смушках коня в хълбоците и прегазих Алвис. Той не успя да стреля, не успя да помръдне дори, след като гърдите на коня го събориха на земята, а копитата го стъпкаха. Продължих в галоп към мъжете с автоматите. Джен заби глава в гърба ми и изхленчи, но се хвана здраво за мен. Видях в далечината Али да се размърдва. Отново замахна към Зики, като този път използва разсейването му, докато той се мъчеше да извади резервния си пистолет от елека, и го изрита здраво. Сетне дръпна поводите, смушка коня си и го пришпори към портата. Отправих пет изстрела към хората на Алвис, видях един да пада, после стрелях отново, този път към Зики. Той ми отвърна веднъж, пропусна и стреля четири пъти към пазачите. Падна още един. Третият запълзя на четири крака към ровъра. Алвис продължаваше да лежи на земята, без да помръдне. Зики погледна първо към коня си, който, след като бе чул изстрелите, се бе отправил към пасището, после към мен. Отново стрелях към него, а той се наведе и затича към къщата. Сетих се за пушките, които държеше там, затова смушках галопиращия кон така, че да пресека пътя на жребеца на Зики, сграбчих увисналите поводи и се насочих към портата с всички сили. Намалих скоростта, когато стигнах на двайсетина метра от нея, и видях Али да я връхлита с коня си, в резултат на което двете й крила отхвръкнаха встрани. Тъкмо премина през нея, когато в далечината прозвуча автоматен откос и куршумите се забиха в един клон вдясно от мен. Явно последният стрелец бе решил да отвърне на огъня. Браво на него. Завъртях коня си с коляно и извадих голямата пушка, калибър .375. Вдигнах предпазителя, прицелих се и стрелях към ранчото. Откатът бе твърде силен, но гърмежът бе направо оглушителен. Конят ми се уплаши, тръсна глава и хукна отново Джен продължаваше да се държи здраво. Овладях Попкорн, но едва не изгубих коня на Зики тъй като бях пуснал поводите му, за да взема пушката. Притиснах го към оградата и успях да сграбча поводите. — Добре — казах аз на жените. — Да вървим. Когато потеглихме в тръс по пътеката, която водеше към Ледвил, забелязах, че Джен едва се държи на седлото. Добре че я бях вързал. Али беше зад нас. Мълча известно време, но не след дълго започна отново да задава въпроси. Едва бяхме достигнали първата полянка, когато тя попита: — Колко време ще трябва на Ланс или някой от хората му да убие Зики? — Добере ли се до къщата, няма да го убият — отвърнах аз. — Там държи пушките си, освен това е отличен стрелец. Нямат шанс. Освен това Алвис може вече да е мъртъв. — Видях го да помръдва, преди да избягаме, затова си мисля, че може да оцелее. Оправи ли се, ще хукне след нас. — Не мисля. Оцелелият пазач ще се опита първо да измъкне Алвис от ранчото. — Усетих Джен да ме притиска по-силно при споменаването на името на Ланс. — Дори да качи Алвис в ровъра и да се опита да ни последва, ние ще се измъкнем през гората благодарение на конете. — Зики също ще ни преследва. — Възможно е. Той не обича недовършени работи. И знае, че срещнем ли се отново, ще го убия. — Има и още нещо — тихо каза Али. — Какво. — Джен и аз. Зики иска да получи заплащане за услугите си. — Той е откачен. Али, толкова съжалявам, че… — Да, знам, Бар. Смятал си го за порядъчен човек. Недостатъците му са те изненадали… — Смятах, че следва някакви принципи, някакъв морален кодекс. Силата уважава силата и прочие. — Моралният му принцип гласи: „Вземай каквото си поискаш и не спирай!“. — Да, предполагам, че си права. В момента обаче най-важната ни задача е да открием място, където да се скрием и да си починем. Конете са уморени, аз съм уморен, а умът на Джен е… кой знае къде. Няма да ни е от полза, докато не дойде на себе си. — Спрем ли, Зики ще ни настигне, нали? — Не знам — отвърнах аз. Заслушах се в изстрелите, които отекваха в далечината, дръпнах поводите на коня и навлязох сред дърветата, по-далече от пътя. 31 Половин час по-късно, когато бялото слънце започна да се спуска ниско над хоризонта, намерих мястото, което търсех. Изкачихме нисък хълм, заобиколен от назъбени варовикови канари, които оформяха естествена стена, наподобяваща тази на порутен замък. Открих само едно място, откъдето можеше да се влезе и излезе. На самия връх, в центъра на откритото пространство, заобиколено от каменната стена, се виждаха преспи сняг, изпъстрени с трева и маргаритки. Оставих коня си пред каменния пръстен и заявих: — Ще изчакаме тук. Надявам се да се появи, преди да се мръкне. В противен случай ще лагеруваме и ще го чакаме на сутринта. — Добре — отвърна тихо Али. — Ще взема конете. Макар уморена и уплашена, тя бе готова да помогне, вместо да говори. Осъзнах колко много завися от нея. — Благодаря. Развързах Джен и я вдигнах от седлото. Хванах я под ръка и заедно прекосихме тесния отвор в сиво-белите скали. Положих я на едно по-сухо място и я попитах дали е добре. Не ми отговори, само измърмори нещо със затворени очи. Седнах до нея и взех ръката й в своята. Беше студена, но тя не се опита да я дръпне. Али дойде при нас. Бе преметнала раници и на двете си рамене. Захвърли ги в краката ни, после се отпусна тежко до Джен, чието красиво лице и матова черна коса бяха покрити с капчици пот. — Трябва да запалим огън — каза Али. Станах и отидох да събера дърва. Преди да се отдалеча, извиках: — Ще й правиш ли компания? Моля те. Али завъртя театрално очи и отвърна: — Че какво друго мога да правя? Заслизах по хълма, като заобиколих онези сенчести места, където топящият се сняг бе направил почвата кална и хлъзгава, и започнах да събирам сухи борови клони за огъня. Беше лесна задача и ми помогна да подредя мислите си. Спомних си една книга за дзенбудизма, която бях прочел в Найроби. В нея се твърдеше, че простият физически труд е най-добрият начин да съхраниш ума си спокоен. Като почистване на нива от камъни, пренасяне на вода, насичане на дърва… Според книгата тези дейности помагали, защото карали човек да се чувства добре и давали незабавен резултат. Събрах цял наръч сухи клони, но нещо ми подсказваше, че ще ми трябват още. А може би клоните, които бях помъкнал, не бяха достатъчно големи или сухи. Навлязох в гъстия храсталак под боровете, продължих да разговарям със себе, да вдигам клон след клон, да ги оглеждам, а после да ги хвърлям на земята. В един момент разбрах, че само протакам, отлагам момента, в който да се завърна в импровизирания ни лагер. Не исках да се връщам. Там имаше хора и тези хора щяха да започнат да ме разпитват. Е, поне един от тях. Щеше да мине известно време, преди Джен да бъде в състояние да говори. Тук, долу, нещата бяха прости. В крайна сметка обаче се затътрих неохотно нагоре по хълма. Време е да си вземеш лекарството, Бар. Когато се озовах на двайсетина метра от лагера, ги чух да разговарят и изпуснах дървата от изненада. Какво, по… Бързо събрах клоните и продължих към заобиколения от скали хълм. — Не разбирам защо си тук — казваше Джен. — Брент също ли е тук? Али й отговори, че Брент го няма и че това е дълга история. — А къде е Клайд? — Тук съм, сестричке — отвърнах аз и влязох в лагера. Оставих клоните на земята и се заех да стъкмя огъня: подредих най-малките съчки във формата на вигвам, а около тях нагласих по-големи клонки така, че да заприличат на колибка. Джен поклати бавно глава. — Клайд, как успя… исках да кажа… съжалявам. — Тя прокара пръсти през косата си. — Всичко ми е като в мъгла. Кажи ми… кой беше този Зики? Погледнах към Али. Тя не извърна очи. — Ще ти обясня по-късно, когато си в безопасност. За момента съм доволен, че действието на това, което са ти дали, започва да отминава. Какво правеше в базата, Джен? Какво искаше от теб Алвис? Защо те държеше упоена? — Беше кошмар — отвърна Джен. — Помня Ланс и питиетата, които ме почерпи. Прояви интерес към работата ми. Следващото, което помня, е, че се събудих в една хотелска стая. Пазеха ме. Ланс ме принуждаваше да вземам хапчета. Изплюх някои от тях, после се измъкнах и ти се обадих. Един охранител обаче ме хвана и натика хапчетата в гърлото ми. — Свързано ли е с някакъв взлом? — попита Али. Докато чаках Джен да отговори, поднесох запалката към клонките. Пламъците ги погълнаха лакомо и запълзяха към по-големите клони. Огънят бавно се разгоря, а аз се отпуснах уморено на земята и опрях лакти в земята. Джен поклати бавно глава, черните й коси се разпиляха по лицето. — Взлом ли? Да, може би. Искаше нещо от мястото, където работех… трябваше да проникне в главния склад. Чакаше смяната ми да започне след… два дни? Кой ден сме днес… И после… — Къде работиш? — попитах аз, впил поглед в пламъците. — В един склад на Министерството на енергетиката край Джънкшън. Чистя там… Стори ми се логично. Правителствена сграда, вероятно добре охранявана. А като служител тя имаше достъп до цялата сграда. — Какво иска Лаис от този склад? — попита объркана Али. Джен промърмори нещо, после притисна слепоочията си с длани. — Още съм като в мъгла. Свързано е с… свързано е с някакъв химикал. В бидони. Големи черни бидони. Използват ги за почистване в урановите мини. Измърмори нещо и клепачите й натежаха отново. Братът в мен каза: Достатъчно! Тя беше прекалено уморена и упоена, за да я притискаме повече. Щяхме да научим повече, ако я оставехме да се наспи. Докато бях събирал дърва, Али беше извадила оборудването ни за къмпинг. Взех спалния си чувал, дръпнах ципа и го разстлах до Джен. Когато очите й се затвориха напълно, просто я претърколих внимателно върху мекия плат. В съзнанието ми изскочи спомен от детството — Джен лежи на леглото си и прегръща големия плюшен тигър, който бе спечелила на панаира. Беше толкова отдавна. Алис забеляза изражението ми. — Добре ли си? Кимнах. — Денят беше дълъг. — Още не е дошла на себе си — отбеляза Али, — но поне е жива. И ще се оправи. Ти изпълни обещанието си, Бар. Зарових лице в шепи, после вдигнах глава и зареях поглед над пламъците, към мрака, който падаше около нас. — Не сме приключили, докато не се отървем от Зики и Ланс. Разритахме гнездото и сега осите летят към нас. — Какво ще правим? Мислих няколко секунди. — Най-лесно ще ни бъде да спрем Ланс. Някъде в гората зад нас си изгубих телефона. Трябва да използвам твоя. Ще позвъня на федералните агенти, които ни преследваха, и ще им кажа къде се намира лабораторията му. — Звучи добре — отвърна Али. — Има само един малък проблем. — Какъв? — Телефонът ми остана в джипа. — Защо не го сложи в чантата? — Защото ти каза да взема най-важното. Освен това Зики спомена, че обхватът по тези места е много слаб. — О! — отвърнах аз. — Добре. Раницата ми лежеше до туфа трева близо до Али. Порових в нея и открих патроните и ловния ми нож. Затъкнах го в колана. Отне ми само минута да заредя пистолета и пушката. Подадох пистолета на Али. — Време е. Зики ще се появи съвсем скоро. Ще се покатеря на някоя от онези скали и ще държа мястото под око. От теб искам да останеш тук, между скалите, и да се грижиш за Джен. Ако Зики все пак се промъкне, застреляй го. Тя кимна. Погледнах сестра си — спеше, бълнуваше и потрепваше, също както когато беше малка. Обърнах се, взех пушката и отидох да потърся подходяща скала. 32 Легнах върху студения твърд гранит и вкарах патрон в пушката. Слънцето се бе скрило зад хоризонта на път към другата половина на глобуса и звездите започваха да премигват по сивото небе. След половин час щеше да се спусне непрогледен мрак и ако Зики не бе пристигнал все още, щеше да му се наложи да използва фенерче, за да открие следите ни. Това щеше да го превърне в лесна мишена. Но ако вече беше тук… щеше да усложни нещата. Трябваше по-рано да дам пистолет на Али, за да може да го застреля още в ранчото. Ако го бе сторила, сега щяхме да пътуваме към града, вместо да стоим на този хълм и да чакаме някакъв луд да ни нападне. От склоновете под нас не долитаха странни шумове, само обичайните промени в поведението на горските обитатели. Дочух бухане на бухали, дрезгав грак на гарвани, които сякаш обсъждаха нещо, далечен самотен вой на койот… Когато бях малък, си представях как катеричките поднасят малки перфокарти към също толкова малки часовници, които отмерват работното им време, окачват малките си шапки на малки пирони и се катерят уморено по дърветата, за да се приберат в малките си къщи и да се сгушат до любящите ги малки съпруги. Работният им ден бе приключил и всичко извеждаше спокойно. Изтегнах се върху скалата и стиснах добрата стара пушка. Не можех да не се усмихна, осъзнавайки абсурдната ситуация, в която се бяхме озовали. Най-после се бях върнал в Земята на изобилието, както се пее в онази прочута песен на Ленард Коен, но тук отново се бях забъркал в същата каша. В началото, преди много години, когато бях млад и приемах света като място, пълно с приключения, намирах всичко за забавно. Прекосих Африка от север на юг — наивен, лекомислен младеж, но с късмет, — скитах се из пустошта и опъвах палатката си където пожелаех. Но парите, спестени през първата ми година по круизни кораби, свършиха и се принудих да приема каква ли не работа, от неприятна по-неприятна. Подбирах такива, за които уменията ми гарантираха, че ще се справя, а това означаваше, че прекарвах месеци наред в пасене на крави, зидане на огради и копаене на кладенци. В една развиваща се страна трябва да работиш години и години подобни неща, за да може да се измъкнеш от нея. Затова се ориентирах към по-добре платени занимания. Като лов на бракониери в резервати за диви животни. Или водене на ловни сафарита. Хубава работа, сред природата, но пак не изкарвах кой знае какви пари. Тогава започнах да помагам на онеправданите в организирането на преврати и революции, заставах на страната на онези, чиято кауза одобрявах. Това се оказа същинска златна мина — в сравнение с останалите възможности. В крайна сметка обаче се отказах и от нея. Присъединих се към екипажа на кораб, който плаваше от Кейптаун за Чили. Озовах се в Южна Америка с малко повече спестявания, затова продължих да се скитам из джунгли и пустини. Пътувах на север, докато парите не започнаха да свършват. Отново се върнах към стария занаят и започнах да помагам на бедняците в борбата им срещу петролните компании. В този вид протестни действия няма пари, затова започнах да вземам по малко от богатите компании, дошли да плячкосват богатствата на страната. Месеците се превърнаха в години и един ден се събудих в Мексико. Както и преди, се опитах да помогна на бедните и онеправданите, макар че ми бе трудно да се ориентирам на кого точно помагам. В крайна сметка късметът ми изневери и се озовах в мексикански затвор. Там се запознах със Зики. Едва сега осъзнах, че Зики е участвал в заговора от самото начало. Обиколи света, нали, Бар? И си въобрази, че си много умен? Защо тогава не ти се стори подозрително, че старото ти приятелче от затвора знае къде точно да откриеш човека, когото търсиш? Зики е бил уведомен предварително, че може да се обърна към него, и ме бе подмамил като паяк в паяжината си. Явно бях задрямал. Вдигнах глава от скалата, когато някъде под мен един от конете изпръхтя и тропна с крак. Огледах се и установих, че е станало прекалено тъмно. Всъщност не успявах да различа абсолютно нищо освен море от мрак под искрящите звезди. Боровите иглички, покрили земята около конете, зашумолиха. Можеше да е елен, лос или някое друго животно, избрало този нощен час, за да попасе. Но не смятах така. Опрях приклада в рамото си и погледнах през оптичния мерник, изпълнен с надежда. Не бях изненадан, когато не видях нищо. Зад гърба ми прозвуча тихия глас на Али, която успокояваше Джен, а игличките пред мен помръднаха сякаш в отговор на думите й. Свалих пушката от рамо, плъзнах се бавно от скалата и тръгнах тихо надолу по склона, към конете. Луната не бе изгряла все още, но звездите сияеха на безоблачното небе и осигуряваха достатъчно светлина, за да виждам на половин метър пред мен. Това ми позволи да се промъкна бавно към конете и да избера място, където да се скрия и да ги огледам. Отне ми десет минути, за да го направя, прекалено дълго, както се оказа. Нечия размита сянка пробяга между дърветата последвана от шляпване по конски хълбок. Трите коня се понесоха надолу по хълма, обратно към ранчото. Нашите коне. Зачудих се как така са се развързали, когато близо до мен изпращя клонче. Тропотът на копита ми попречи да определя откъде точно дойде звукът, затова останах неподвижно и изчаках сетивата ми да се настроят. Те обаче ми изневериха, защото източникът на звука ме намери. — Здрасти, копеле мръсно — прошепна Зики, докато здравата му като стоманено въже ръка се уви около врата ми и в плътта ми се заби студено острие. 33 Напрегнах се. Добре познато усещане изпълни тялото ми. Сърдечният ми ритъм се ускори, мускулите ми се издуха, от стомаха ми се надигна жлъчка и се превърна в пареща киселина. Не за пръв път опираха нож в гърлото ми. Ако беше за пръв път, щях да се уплаша, вместо да се ядосам. Посегнах светкавично към ножа и притиснах ръката, която го държеше, към гърдите ми. Сетне дясната ми длан буквално полетя нагоре, повдигна рамото ми и принуди острието да напусне врата ми. Накрая се извъртях и измъкнах от хватката на лудото копеле, като дори го блъснах, преди да избягам. Той обаче продължаваше да стиска ножа. А аз мразя ножовете. Първобитната алармена система в съзнанието ми писна оглушително, за да ме предупреди, че трябва да избягам, но не можех да я послушам. Нямаше накъде да бягам, а и не можех да изоставя жените. Ръцете ми потърсиха ремъка на пушката, но оръжието бе паднало от рамото ми по време на кратката схватка. — Не биваше да стреляш по мен, омбре — изсъска Зики, докато стискаше здраво ножа и пристъпваше към мен. Али явно бе чула суматохата, защото извика иззад каменните стени на лагера: — Бар? Пристъпих встрани и застанах между откачения ми противник и лагера. Извиках през рамо: — Не мърдай от там, по дяволите! Грижи се за Джен! Посегнах към моя нож, но не успях да го достигна, преди Зики да се усмихне и да скочи към мен с протегнато острие. Хвърлих се към него, сграбчих ръката с ножа и се опитах да забия лакът в главата му. Не успях да го ударя, но използвах собствената му инерция, за да го съборя на земята. Това не бе игра, в която просто да си премерим силите и да се позабавляваме. Това бе животинска схватка, първобитна, дивашка битка, която включваше усукване, хапане, дращене, търкаляне… Зики продължаваше да атакува, а аз да стискам ръката му. Никой не отстъпваше, просто се държахме здраво, дърпахме и извъртахме, докато в един момент той успя да се освободи и да забие ножа в рамото ми. За щастие, мускулите ми бяха стегнати като камък от усилието и Зики ми нанесе съвсем повърхностна рана. Стиснах едното му ухо, завъртях го и дръпнах. Почувствах как то се отделя от главата му като топла гофрета. Зики изпищя, аз изпуснах ухото, претърколих се встрани и скочих на крака. Той се съвзе бързо, закрещя обиди и притисна длан към главата си в опит да спре кръвта, която се стичаше по лицето му. Другата му ръка държеше ножа, чието острие проблесна на лунната светлина, когато Зики започна да го размахва в полукръг. Изкрещя нещо по адрес на майка ми, че била представителка на най-древната професия, а после ми пожела да пукна и да горя в ада. Не го слушах какви ги приказва. И да исках, не можех да го чуя заради бученето на кръвта в ушите ми. — Бар! — извика Али от лагера. Стори ми се, че гласът й идва от по-близо. — Не виждам добре, за да стрелям! — Недей — отвърнах й. — Върни се при Джен! Чух я да казва нещо, но тонът й подсказваше, че отново ще ми се наложи да й се извинявам. Извадих ножа си, поех дълбоко дъх и се приготвих за най-неприятния двубой. По филмите никога не го представят както трябва. Показват двама мъже, които танцуват в кръг, като се нахвърлят периодично един срещу друг и пропускат на косъм от целта. За бога, дори състезателите по фехтовка не правят подобни неща. Те отбелязват точките си толкова бързо, че понякога човешкото око не е в състояние да улови движенията им. Затова във фехтовката използват електронни сензори. Същото се отнася и за повечето двубои с ножове. Те са бързи, мръсни и кървави. Повечето промушвания се извършват с такава скорост, че нито окото, нито мозъкът успяват да ги регистрират. А най-лошото е, че в първия момент тялото дори не осъзнава, че е пронизано. Това се случва по-късно. Отначало имаш чувството, че си се одраскал или убол, а после — че се потиш обилно. Свеждаш поглед и установяваш, че одраскването или убождането е всъщност дълбока рана, а потта е кръв. По-късно, ако още си жив, започва да те боли, при това ужасно. Беше прекалено тъмно, за да различа изражението на Зики, но бях сигурен, че ако можех да зърна лицето му, щях да видя, че се усмихва лудешки. Дори след като бях откъснал ухото му. Държеше ножа ниско, близо до бедрото си, когато каза: — Добре, Бар! Последна схватка. Ти? Или аз? Бях абсолютно сигурен, че съм участвал в повече такива двубои с ножове от него. Той обаче беше добър, а не исках схватката да се развие така, че единият от нас да се окаже мъртъв, а другият — полумъртъв. Затова реших да го излъжа. — Ти — казах аз и се обърнах уж за да хукна обратно към жените. Зики понечи да ме последва, а аз се престорих, че се препъвам и политам с ръце към земята. Той се втурна след мен с вдигнат нож, но аз го изритах силно в глезена и съборих. Приземи се тежко по лице, после се извърна по гръб и изохка. Скочих върху него, притиснах го към земята, блокирах ножа му с коляно, както ковачът приклещва врата на телето, когато го дамгосва. Тук Холивуд допуска още една грешка. Не го приковах към земята, не му дадох възможност да окаже съпротива. Не направих опит за последен разговор, не му казах колко съжалявам, че се е стигнало дотук, не заявих, че искам отново да сме приятели. Не направих нито едно от тези неща, защото човек никога не постъпва така в реалния живот, когато някой се опитва да го убие. Особено с нож. Особено ако следващото, което противникът ти ще направи, след като те убие, ще бъде да изнасили сестра ти и приятелката ти. Не, нямах време за подобни сълзливи мелодрами, просто го притиснах към земята, хванах с една ръка дланта му, която стискаше ножа, а с другата забих острието си във врата, в гърдите, в стомаха му… отново и отново. Докато спря да мърда, а аз останах без сили докато кръвта на човека, когото наричах свой приятел, не ме опръска целия и не започна да ми се гади. С него се бяхме били рамо до рамо, но дълбоко в себе си винаги бях знаел, че никога не може да ми бъде приятел. Защото бе изгубил душата си. Надигнах се от тялото на Зики и седнах на твърдата земя. Изтрих окървавения си нож в панталона и изчаках сърцето и белите ми дробове да възвърнат нормалния си ритъм. След като тялото ми се успокои, след като ножът ми заблестя отново, след като гаденето ми отмина и след като почистих кръвта от дрехите си с помощта на пясък и листа, се върнах при трупа на Зики. Взех пистолета му и петстотин долара в брой от портфейла му. После изритах пясък върху лицето му. Успях някак си да завлека умореното си, насинено и изтощено тяло до лагерния огън и жените. Джен продължаваше да спи, сгушена в спалния ми чувал до една скала край гаснещия огън. Али слезе от една скала и хукна към мен. Прегърна ме през кръста и ми помогна да стигна до огъня. — Ранен ли си? — попита тя развълнувано. — И по-добре съм бил — отвърнах аз, олюлях се и се отпуснах на земята. — Зики? — Мъртъв. Чух въздишката й. После тя попита: — Какво ще правим сега? — Ще поспим. — Не трябва ли да го правим на смени, в случай че някой друг ни проследи до тук? Нямах представа кой би могъл да го направи. Зики познаваше мястото, познаваше и мен, затова не му бе трудно да ни намери. Съмнявах се, че някой друг би могъл. — Ще поема първата смяна — казах аз. — Ела да ме смениш, когато се събудиш. — Трябва да подремнеш първи, Бар. През последните два дни спах два пъти повече от теб. В думите й имаше логика, но на моя страна бяха опитът и умението да боравя с пушката. — Легни до Джен. Погрижи се да не се изгуби, ако й се наложи да отиде до храстите. Аз отивам на скалите. — Тя понечи да възрази отново, но се предаде с прозявка. — Добре. Но само няколко часа, после ще те сменя. Кимнах и открих място между скалите, откъдето можех да наблюдавам пътя в далечината. Легнах по корем и прегърнах пушката. Всеки път, когато притворех очи, за да мигна, виждах кръв, а премигванията ставаха все по-чести и по-чести. Чух Али и Джен да похъркват тихичко и да мърморят нещо в съня си, чух шумоленето на тревата, полюшвана от бриза, и вдигнах поглед към звездите. Само още няколко часа и щях да поспя. 34 В първия момент реших, че сънувам. В съня си метнах раницата си на рамо, а Али стоеше на пътеката, плачеше и ме умоляваше да не я оставям. Целунах я по бузата и я уверих, че всичко ще бъде наред. Тя обаче не спря да плаче. Едва тогава осъзнах, че лежа с лице в пръстта, а зад гърба ми долитат не ридания, а ругатни. Али крачеше нервно в далечния край на лагера и псуваше. Бях заспал на поста си. Да, точно така. Никой не ме беше нападал. Никой не ме бе зашеметявал с удар по главата. Просто бях заспал. Въпреки това имах чувството, че в главата ми блъска пневматичен чук. Раменете ми пареха, сякаш пясъкът бе проникнал под кожата ми. Всичките ми стави горяха от болка и при най-малкото движение, дори дишането ми причиняваше агония. Като изключим това, се чувствах добре. Али застана до мен. — Бар — заяви тя, — ти заспа. — Да, досетих се. — Погледнах я с присвити очи. — Но явно и ти си заспала. — Да. И сега имаме друг проблем. — Какъв… — Голям! — О, изплюй камъчето, жено! — отвърнах аз и отворих широко очи. Слънцето вече грееше право над мен. Предположих, че наистина съм имал голяма нужда от сън. — Знаеш ли, понякога си голям гадняр! — Казвали са ми го и преди. Какво има? — Джен е изчезнала. Скочих бързо на крака, прекалено бързо, защото ми причерня и едва не изгубих съзнание. Изчаках погледът ми да се избистри и попитах: — Какво означава: „Джен е изчезнала“? — Няма я. — Искаш да кажеш, че се е събудила и си е тръгнала? Къде, по дяволите, е отишла? — Нямам представа. Събудих се, погледнах към нея и… не я видях. — Добре, със сигурност не е взела кон. — Откъде знаеш? — Конете се разбягаха. Зики ги пропъди, преди двамата с него да се срещнем. — По дяволите… Али изглеждаше ядосана и изнервена. — Вината е моя — казах аз. — Беше права за смените. Изправих се на крака и се затътрих към мястото, където бе спала Джен. Следите, макар и заличени донякъде от стъпките на Али, ми разказаха всичко, което трябваше да знам. Видях следи от влачене и дълбоките стъпки на човек, помъкнал тежък товар. Какъв глупак бях! Ако бях по-гъвкав, щях сам да се сритам отзад. — Трябва да тръгваме — заявих аз. — И то веднага. Човекът на Алвис не е потеглил с него. Проследил ни е. А после е отвлякъл Джен, докато сме спали сладко-сладко. Али не възрази. Помогна ми да съберем в раниците си малкото неща, от които имахме нужда, и да скрием останалата част от багажа. — Как разбра, че е човекът, когото видяхме при Зики? — Беше едър, а тези следи тук — посочих мястото, където бе лежала Джен — са оставени от обувки четирийсет и седми номер. Не мога да бъда абсолютно сигурен, но съм убеден, че е той. Явно Алвис е още жив и продължава да командва. Изпратил е човека си след нас. Али ми помогна да угасим огъня. Бързо зарихме пепелта, за да прикрием обстоятелството, че изобщо сме били тук. — Не разбирам как е дошъл — зачуди се Али. — Как е могъл да вземе Джен и да си тръгне, без да го забележим? Освен това, ако сме спали чак толкова дълбоко, защо не ни е убил? — Не е искал да рискува — предположих аз. — Бил е сам и не е знаел колко дълбоко спим. Освен това бях легнал встрани. Може да не ме е забелязал. На негово място щях да запуша устата на Джен или да използвам парче плат, напоено с някакъв химикал, за да я приспя, и щях да изчезна, без да издам никакъв звук. За да се покажа като герой в очите на Алвис. И да получа повишение. — Предполагам, че е станало така — отвърна Али. — Явно този тип го бива. — Така е. Възможно е да съм подценил Алвис и хората му. — Смяташ ли? Вперихме погледи един в друг, безкрайно ядосани от случилото се. Предишния ден — след като бях измъкнал Джен, едва не бях загинал в ранчото на Зики и бях оцелял при опита му да ме изкорми — имах чувството, че съм изкачил най-високата планина на света. Изкачването бе изцедило и последната ми капка сила. А сега бяхме прахосали постигнатото вчера. Бях принудил и двама ни да дадем всичко от себе си и да стигнем до предела на възможностите си. В резултат на това бяхме загубили всичко, което бяхме спечелили. Все едно отново се бяхме озовали в подножието на планината и бяхме устремили поглед към върха, който чезнеше във висините. Али се съвзе първа. — Добрата новина е, че Джен им трябва за нещо. Дотогава ще я държат жива. Трябва да си я върнем отново, преди да стане непотребна. — Звучи като нещо лесно — отвърнах аз. — Да ни би да смяташ да се откажеш? — Какво? — Въпросът й ме озадачи. — Не, по дяволите! — За пореден път се възхитих на тази жена, появила се толкова неочаквано в живота ми, и на непоколебимата й решителност. — Да действаме. Когато метнахме раниците на гръб, наредих на Али да се движи непосредствено зад мен и да се опитва да върви в стъпките ми. — Както трябва да прави всяка добра жена? — попита тя. — Не, за да не повредиш случайно някоя следа. Беше към един часа и най-подходящото време — рано сутринта, когато силно наклонените слънчеви лъчи хвърлят странични сенки върху следите и улесняват откриването им — бе отминало. Трябваше да изчакам да започне да се свечерява, за да се получи същият ефект, а това означаваше да се забавим прекалено много. Обиколих вътрешния периметър на каменния кръг и открих стъпките, оставени от големите подметки. Тръгнах по тях, като ги последвах през един отвор в скалите. — По интуиция ли се движиш, или наистина виждаш откъде е минал? — попита Али, докато вървеше зад мен. Приклекнах, а бученето в главата ми се усили. Посочих й следите: големи военни обувки, четирийсет и седми размер, с допълнителна тежест на външната страна на дясното стъпало — резултат от носенето на сестра ми. — Виж — казах аз и погалих нежно отпечатъка с върховете на пръстите си, за да запомня усещането, в случай че се наложи да следвам дирята единствено по този начин. — Не… Чакай, да. Едва-едва. Не можем ли да се върнем в лагера на Алвис или в ранчото на Зики? Трябва да се е запътил именно натам. — Бихме могли. Но ако са се разбрали да се срещнат на друго място? Ако я води в града? Ами ако Джен окаже съпротива и той спре, докато я успокои? Или ако този тип си изкълчи глезена и залегне някъде храсталака между това място и пътя? — Добре, разбрах. Продължаваме по следите. Продължих приведен, свел глава към земята в търсене на следващия отпечатък. И тъй като светлината падаше под различен ъгъл, успях да различа смачканите борови иглички на петнайсетина сантиметра пред първата следа. Следите показваха, че в зависимост от това кога точно онзи мъж бе проникнал в лагера ни, можехме да успеем да ги настигнем, преди да излязат на пътя. Забелязах едно-единствено изкривяване в средата на нишката, което означаваше много бавно темпо. Освен това от време на време откривах следи от полюшване и залитане встрани, свидетелство за почивки или учестено дишане. Колкото и да си добър, не е лесно да мъкнеш някого в продължение на километри. Част от отпечатъците имаха съвсем чисти върхове, което означаваше, че са оставени преди не повече от два часа. Тоест посред бял ден. С други думи, бяхме спали много дълбоко. Един от най-големите недостатъци на човешкия организъм е, че когато мозъкът прецени, че се нуждае от сън, той го получава. Никакво количество кофеин, медикаменти или адреналин не е в състояние да държи някого буден неограничено време. — Можем да ги настигнем — казах аз. Изправих се с усилие, болка прониза тялото ми и едва не паднах, преди Али да ме хване. — Сигурен ли си, че си добре? Трябва да слезем в града, да те заведем в болница. — Добре съм — отвърнах аз. Разбира се, че не бях добре, но съм бил и в далеч по-тежки състояния. Знаех докъде мога да стигна. Трябваше да стисна зъби. Джен разчиташе на мен. Затова постъпих именно така. Отблъснах помощта на Али и изпаднах в онзи транс, от който човек се нуждае, когато върви по следа. Продължих бързо напред, като се оглеждах за отпечатъци, разбутани камъчета, смачкани борови иглички, стъпкана трева. Когато следата бе прекалено неясна, използвах средното разстояние между две крачки, за да я открия. Час по-късно — който ми се стори, че измина твърде бързо — открихме, че господин Четирийсет и седми номер е тръгнал по главния път към ранчото на Зики. От мястото ни деляха малко повече от шест километра. Видях множество свидетелства за залитания, когато едрият тип се бе уморил, открих дори няколко места, където се бе спъвал и падал, а накрая разстоянието между крачките му се бе свило до пет сантиметра. При тази скорост бързо щяхме да ги настигнем. Само че не ги заварихме в ранчото. Вместо това открих две овални следи на мястото, където онзи тип бе седнал на земята. Али ме повика и ми посочи следите от гуми по черния път. Отпечатъците от грайферите на пикапа и джипа бяха изчезнали, заличени от два пъти по-широките гуми на ровъра, а това означаваше, че Алвис първо си е тръгнал, а след това се е върнал обратно. Единствените необичайни следи бяха отпечатъците от гуми близо до мястото, където мъжът бе седнал на земята. И следите от втори, по-лек мъж. Той бе излязъл от колата откъм страната на шофьора и я бе заобиколил. Следите от Джен вървяха редом с тези на мъжете в посока към колата. Смачканите треви и тръни от другата страна на пътя показваха къде точно ровърът е направил обратен завой. Дърветата от нашата страна на пътя започнаха да се полюшват, над пътя се понесоха паднали листа. Поривът на вятъра донесе със себе си мирис на студен дъжд. — Какво означава това? — попита Али, свела объркано поглед към земята. — Означава, че сме ги изпуснали. Отишли са или в базата, или на друго място. Което на свой ред означаваше, че всичко сторено до този момент е било напразно. Отпуснах се тежко на земята на почти същото място, където бе седял мъжът, отвлякъл сестра ми. Али се настани до мен и постави ръка на крака ми. — А сега… какво? Вдигнах отчаяно ръце във въздуха. — Нямам представа. Можем да се върнем пеша до ранчото, да вземем джипа и да започнем отначало. Трябва да помисля дали и кога да звънна на федералните, след като Джен отново се намира в опасност. Нямам представа какви ще бъдат приоритетите на агентите, ако тя се намира в базата на Алвис и те решат да атакуват. Али стисна леко крака ми. — Страхотно — възкликна тя, преди да скочи и да дръпне и мен да се изправя. Сега, след като Алвис знаеше, че съм наблизо и ми е известно местоположението на нарколабораторията му, той щеше да вземе съответните мерки и най-вероятно щеше да напусне базата. Което означаваше, че новият ми план трябваше да включва откриване на местонахождението му и прибягване до изненада, която не би могъл да предвиди. Тъкмо започнах да обмислям различните варианти, когато бурята ни връхлетя. 35 На около двеста метра надолу по пътя вятърът задуха с удвоени сили. Поривите му биеха в лицата ни и вдигаха вихрушки от камъчета над пътя. Дърветата танцуваха в лудешки кръгове, като по-малките борове се превиваха толкова ниско, че игличките им докосваха земята. Али спря, закри лицето си с шепи и се завъртя с гръб към вятъра. Отидох при нея и извиках: — Няма да успеем. Не и днес. — Защо? Едва я чувах, защото вятърът отнасяше думите й надалече. Имах чувството, че ми говори от километри разстояние. — Виж! — извиках аз и посочих хоризонта. От планинските върхове се спускаше стена от мастиленочерни облаци, която се насочваше право към нас. От време на време проблясваше светкавица и озаряваше обширни части от настъпващата черна лавина Али видя облаците и вдигна ръце. Не успях да чуя думите й, но прочетох по устните: — А сега какво? Беше лесно, изричаше тези думи толкова често, че се бяха превърнали в нейна запазена марка. Посочих нагоре по склона, към рида, осеян с огромни канари, които предлагаха най-добрата възможност да намерим подслон. Али кимна. Хукнахме към скалите, а вятърът ни връхлиташе в гръб и някои негови пориви сякаш ни побутваха към убежището, към което се бяхме устремили. Скоро открихме подходящо място: вдлъбната в основата средно голяма канара, която наподобяваше скална козирка. Мушнахме се отдолу и захвърлихме раниците си на земята. Не беше особено просторно, може би шест на девет метра, но щеше да свърши работа. Вятърът продължаваше да вие отвън, но вътре бе доста по-тихо. Подът беше равен, почти без наклон, застлан с мека суха пръст. Седнах върху раницата си и Али последва примера ми. Обгърна колене с ръце и се заклати лекичко напред-назад. — Защо не продължим да вървим? Защо не стигнем до хижата? Там няма ли да е топло? Бурята ще донесе не само дъжд, но и светкавици, наводнения, кални потоци… По-добре да изчакаме. Ако продължи до вечерта, ще си устроим лагер и ще пренощуваме тук. Али не отвърна. Продължи да седи и да се люлее. Тази жена продължаваше да ме изненадва. Беше изтощена. Беше преминала през същите перипетии като мен през последните няколко дни. Но искаше да продължи. През последната седмица Джен също бе демонстрирала удивителна издръжливост и устойчивост, макар и по различен начин. Бяха я отвлекли, замъкнали в планините, упоили… отвлекли отново. Силата й винаги ме бе удивявала. Същото бе и когато бяхме деца: биеха я повече от мен, но въпреки това намираше сили да отговори. Дръж се, Джен, казах си аз. Дръж се още малко. — Идва — каза Али и посочи небето. Облаците ни бяха настигнали и първите едри капки дъжд заваляха над главите ни, пръснаха се върху скалите и образуваха малки локви и ручейчета в по-ниските места. Прокънтяха гръмотевици и разтърсиха скалите. Преместихме се по-навътре в пещерата и се сгушихме един в друг, водени от някакъв първобитен човешки инстинкт. — Бар? — каза Али по едно време. — Да? — Тече ти кръв. Сведох поглед и видях тъмното петно на рамото си. Пясъкът не бе запушил раната достатъчно добре и част от срязаната от Зики плът се бе отворила отново. Не изпитвах особена болка в сравнение с изтощението, което чувствах. — В една от раниците има комплект за първа помощ — казах аз и погледнах към небето. Дъждът отвън бе толкова силен, а големите капки падаха толкова плътно една до друга, че образуваха същинска водна стена. Али откри комплекта за първа помощ и ми го подхвърли. Свалих ризата си и я поставих върху раницата. — Чудесно изглежда — отбеляза Али, след като огледа рамото ми. — Само ако обичаш кълцано месо. Не можех да видя добре раната. Беше върху задната част на трапецовидния мускул, близо до трицепса. Опипах я, после взех дезинфекциращ тампон с алкохол и разкъсах опаковката. Али посочи раницата си. — Седни. — Ще се справя. — Просто седни и мълчи — нареди тя, хвана раменете ми и ги притисна надолу. — Можеш да изгубиш съзнание. Остави на мен. — Знаеш ли какво вършиш? — Мога да се справя с една малка рана, Бар — отвърна тя. — Макар че, ако дупката беше по-голяма, щеше да се наложи да ти дам болкоуспокояващо. Седнах. По-скоро почувствах, отколкото видях, как почиства раната и я намазва с антибиотичен крем. Взе опаковка с десетсантиметрови марли и постави една отгоре й. Справи се чудесно, а аз изпитвах странно чувство, тъй като не бях свикнал някой да се грижи за мен. Не се бе случвало често, когато бях дете, а оттогава насетне бе истинска рядкост. Присъствието на жена като Али означаваше за мен повече, отколкото исках да призная. След като почисти раната и я превърза така здраво, че бинтът да издържи поне два дни, Али се изправи и прибра остатъка от комплекта. Надигнах се, за да облека ризата си. — Не — спря ме тя, когато се върна. Притисна раменете ми надолу и остави ръцете си там. — Трябва да проверя и останалата част от тялото ти. — Вече съм добре. Благодаря. Али поклати глава. — Не изглеждаш добре. Имаш вид на човек, който е паднал от висок планински връх. Ще огледам останалата част от тялото ти, независимо дали ти харесва или не. Свали си панталона. — Да, госпожо — отвърнах аз, свалих панталона си и го оставих до ризата. Али седна до мен и ме огледа. — Толкова си различен… знаеш ли това, Бар? — Казвали са ми го и преди. — Не, имам предвид, че дори изглеждаш различно — обясни тя. — Тези белези например. Толкова са много! Тя плъзна топлия си пръст върху белезите от куршуми и шрапнели по раменете ми. Докосването й ме възбуди, независимо дали това бе целта й или не. Продължи пътешествието си по калиграфията от минала болка първо по раменете ми, надолу по гърба, спусна се покрай боксерките ми и тръгна по бедрата. Загледа се в голямата рана на крака ми. — Тук ли хиената е решила да закуси с теб? — Това е животното с една от най-силните захапки в Африка — отвърнах аз, притеснен, че ме разглеждат по този начин. Тя погали белезите ми, после се сгуши в мен. — Щом си оцелял след подобна рана, ще оцелееш и след тази. Известно време и двамата мълчахме. Навън дъждът продължаваше да вали като из ведро. — Ей — казах аз накрая, — от теб ще излезе добра медицинска сестра. Тя се усмихна. — Да, това съм аз, сестра Мартин. Винаги на вашите услуги. — Редно е и аз да те прегледам. Искам да се уверя, че ти също си добре. — Аха. И какво по-точно имаш предвид? И двамата знаехме за какво става въпрос, но се забавлявахме, преструвайки се на пълни невежи. — Трябва да си свалиш ризата. — И панталона, предполагам? Кимнах. Тя присви очи, свали ризата си, после и панталона. Срита ги на купчинка и потрепери от студ. — Така добре ли е? — Я да видя. Хванах я за раменете и я завъртях бавно. Огледах синьо-зелените натъртвания, зарасналите рани, ожулванията. — Изглеждаш добре — заявих аз, — ако не броим нараняванията. Тя също имаше вид на човек, паднал от планински връх, но по-нисък от моя. Контрастът между перленобялата й кожа и черното й бельо изглеждаше неземно красив. А също и малките белези и старите татуировки, които бележеха трудния й живот. Именно те й придаваха реалност, превръщаха я в красива жена от плът и кръв. Отстъпих крачка назад. — Чакай малко. Взех медицинския комплект и се погрижих за нея. Почистих раничките, втрих крем в ожулванията, измих охлузванията. Не ме биваше в грижите за чужди рани, но се престорих, че знам какво правя. Това ми даде повод да прокарам длани по нежната й, но настръхнала кожа, да се приближа достатъчно близо, за да вдъхна наситения й женствен аромат. — Мисля, че имаш нужда от душ — заявих аз. — Настина ли? Тази седмица вече се къпах. Не е ли достатъчно? — Обикновено, да. Сега обаче мисля, че един душ ще ти се отрази добре. Преди да успее да каже каквото и да било, аз я вдигнах на ръце и я отнесох навън — макар да риташе бясно — под проливния дъжд. И двамата закрещяхме. Пролетният ден бе топъл, но не и водата, която се лееше от облаците. Имах чувството, че някой ледник се е разтопил, за да се излее върху ни. Сърцето ми пропусна няколко удара и ми бе необходимо известно време, преди да успокоя дишането си след първия вик. Али обаче се съвзе преди мен. — Мили-боже-Бар-дъждът-е-леден-задникът-ми- замръзва-по-дяволите-Бар! — изкрещя тя на един дъх. Съгласих се, метнах я на рамо и се втурнах обратно в пещерата. Отворихме трескаво раниците, извадихме спалните чували, разстлахме ги на земята и се излегнахме върху тях, останали без сили. — По дяволите, Бар! Толкова беше студено! — възкликна Али и се претърколи върху мен. — Да. И няма да можем да запалим огън. Дървото е мокро — отвърнах аз и я прегърнах през кръста. — Стопли ме тогава! Това и направих. 36 Събуди ме песента на птиците. Фини жълтеникави песъчинки покриваха лицето ми и дори бяха проникнали в ноздрите ми. Нечие топло бедро се бе притиснало към гърба ми и аз се пресегнах, за да погаля тази, на която принадлежеше. Малко над спящата красавица видях две очи — малки, жълти, напрегнати, — увиснали под свода на пещерата. Изгледаха ме за миг, после изчезнаха. Светлината проникваше бавно. Видях и два големи плъха, покатерили се върху раниците, които бяхме оставили подпрени на стената. Забелязаха, че се извръщам към тях, и си плюха на петите, като единият отмъкна последното парче сушено месо с острозъбата си уста. Мислите ми се залутаха из лабиринта на съзнанието ми и започнаха да скачат от плъховете към мъжете, с които мама излизаше, към Пакстън и Джен и нощта, в която Пакстън умря. * * * Гърмежът от изстрела ми осигури достатъчно прилив на адреналин, за да побързам да завлека пребитото си тяло до колата. Двамата с Джен потеглихме рязко в нощта със свирене на гуми. Карахме безцелно часове наред в опит да осмислим стореното от нас. В крайна сметка, след като се успокоихме и анализирахме логично смъртта на Пакстън, отидохме до реката и изхвърлихме оръжието — пистолета на мама, който тя трябваше да използва по-рано — в буйните кафяви води. Прекарахме следващите три дни в пустинята, спахме в колата, хранехме със зайци и слушахме радиото за новини. Не бяха открили свидетели и полицията се обърна с молба към всеки, който разполага с някаква информация. Прибрахме се у дома и когато ченгетата пристигнаха и започнаха да задават въпроси, ние си осигурихме взаимно алибито. Тази случка циментира обещанието, което си бяхме дали — да се грижим винаги един за друг. * * * Али се събуди и ме притегли към себе си. — Добро утро — поздрави ме тя и ме целуна страстно. — Добро утро — отвърнах й аз. — Трябва да тръгваме. Тя ме отблъсна и ме изгледа недоволно. — Можем да останем тук. Ти можеш да застреляш нещо за закуска, после ще запалим огън и ще довършим онова, което започнахме снощи. Очите й искряха, изпълнени с надежда. Намразих се заради думите, които изрекох в този миг. — Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джен. Недовършените неща си остават недовършени и те измъчват като кораво седло. — И как ще го направим? — попита тя, надигна се неохотно и обу панталона си. — Нямаме представа къде е. Облякох се и аз, после проверих пушката. — Почти съм сигурен, че е с Алвис. Почти съм сигурен, че той е оставил някаква следа. Първо ще се промъкнем в ранчото и ако не открием никого, ще вземем джипа и ще обмислим следващия си ход. Али въздъхна и започна да събира нещата си. Изгледах я продължително, след което казах тихо: — Ей, Али… Тя се обърна. — Да? Не намерих сили да я погледна в очите. — Ще те разбера, ако решиш да се откажеш, ако вземеш джипа и се прибереш в града. Аз мога да взема някой от конете на Зики. Ще се справя… Наистина. Може би така ще бъде по-добре. — Отново се опитваш да се отървеш от мен? — отвърна тя. — Не ме искаш до себе си? — Пристъпи към мен и повдигна брадичката ми. — Погледни ме, Бар. Очите ни се срещнаха, аз я притеглих към себе си и я целунах по челото. — Не искам да пострадаш… Не бих могъл да понеса… — Ти можеш да понесеш всичко, Бар — каза Али. — И това те прави такъв, какъвто си. — В ъгълчето на окото й се появи сълза, тя я изтри и подсмръкна. — Какво ще кажеш… какво ще кажеш да разберем къде се намира Ланс, но да го направим тихичко, без да вдигаме шум? Не бива да нахлуваме, освен ако не водим цяла армия след себе си. Може ли да се свържем с федералните? Не казах нищо за момент, после кимнах. Имаше право, разбира се, но не смятах, че нещата ще се развият по този начин. Събрахме набързо багажа и потеглихме. Ранното утринно слънце започваше да се изкачва по източния хоризонт. * * * Дъждът винаги изпълва планините с живот. Слънчевите лъчи се отразяваха от капчиците роса по тревата и пронизваха сребърните нишки на паяжините, увиснали под дърветата. Над скалите с накацали по тях гарвани се издигаше призрачна бяла пара. Бързо достигнахме ранчото, тъй като предишната нощ не се бяхме отдалечили кой знае колко. Просто така ни се бе сторило в трескавото ни бягство. Излязох от пътя. Али ме следваше по петите и заедно тръгнахме сред дърветата, покрили хълма зад ранчото. Оттам внимателно огледахме постройките за следи от човешко присъствие. След като не забелязахме такова, се спуснахме бавно по склона с насочена напред пушка, докато не достигнахме къщата. — Ще запаля джипа — каза Али. — Ти се заеми с твоята работа. Кимнах и тя хукна към колата. Чух двигателя на джипа тъкмо когато отворих с ритник вратата на къщата с пушка, здраво опряна в рамото ми. Нищо не се случи. Мястото изглеждаше изоставено, но не и почистено. На масата имаше две празни бутилки от водка и разкъсан пакет стерилни марли. Претърсих набързо къщата, без да свалям приклада от рамо, а после я огледах отново, този път по-бавно, за да се уверя, че наистина е празна. Претърсих стаята на Зики и когато отворих раклата, осъзнах колко мрачна душевност е притежавал. В нея открих снимки на ужасени жени, оковани с вериги за дървените колони в плевнята. И купища дискове, надписани с имената на жени. До дисковете лежаха два чифта белезници. Минута по-късно претърсих гардероба и открих малък револвер, напъхан в чорап. Огледах тихо плевнята, но не открих нищо освен конете, които бяхме яздили преди два дни. Изгледаха ме глуповато и не ми обърнаха никакво внимание. Проверих набързо стопанските постройки, след което се върнах тичешком в къщата. Затършувах в барчето, напъхах бутилка уиски в якето, а останалите разбих в стените и пода. Поколебах се, когато открих някаква карта на стола до рафта с книгите. Върху нея бе отбелязана базата на Алвис. Грабнах я и я прибрах в джоба си. Тогава извадих запалката, запалих парче марля и го пуснах на пода. После излязох навън. Почувствах вълната горещ въздух върху врата си и чух приглушеното бумтене на пламъците, докато крачех към джипа. Отворих шофьорската врата, погледнах за миг назад и видях пламъците да танцуват зад прозорците. — Време е да потегляме — казах на Али. — Нека аз да карам. Едва излязохме през портата на ранчото и аз спрях. — Какво има? — попита Али. — Трябва да видя как това място изгаря до основи. Слязохме от колата и не помръднахме, докато къщата не се превърна в безформена купчина въглени. Пламъците се промъкнаха през прозорците и облизаха покрива. Дори от това разстояние чувахме пукането и пращенето на гладния огън. Стълб от черен дим се устреми към кристалночистото небе и се наклони леко към реещите се във висините гарвани. Те заграчиха и закръжиха над главите ни, свели погледи към огнените останки от царството на умопомрачения Зики. Когато се качихме в джипа и потеглихме надолу по набраздения от коловози черен път, се замислих каква ирония се криеше в това. Бях се изправял лице в лице със злото на три континента и част от видяното от мен надминаваше всяко въображение, но най-ужасяващото зло срещнах на мястото, което наричах свой дом. На друг континент всичко — и доброто, и злото — може да изглежда непознато и чуждо. Човек обаче не очаква да се завърне на познато място и да открие най-голямото зло. Допуснах грешката да намаля скоростта, когато се отдалечихме на няколко километра от ранчото, за да проверя картата и да реша дали си струва да поема риска да се приближа към базата на Алвис. Това се оказа една от най-големите грешки в живота ми. 37 Тъкмо посягах за картата, която бях прибрал в якето, когато първите куршуми пробиха предното стъкло. Около мен полетяха парченца стъкло, а Али изпищя. Скочих върху спирачката и педалът опря пода. Оглушително тракане на автомати прониза въздуха, а в купето на джипа отново се посипаха стъкла. През една нащърбена дупка в предното стъкло видях да се появяват два бежови джипа, да спират плътно един срещу друг и да блокират пътя ни. От прозорците се показаха черни дула. — Залегни! — изкрещях аз и включих на задна. Али се смъкна под арматурното табло, докато аз подкарах джипа назад през храсти и дървета в опит да направя обратен завой по тесния път. Преди отново да потегля напред обаче, зад нас се появиха двама мъже с четириколесни мотори. Скочиха от седалките и откриха огън по нас. По калниците затракаха куршуми, някои дори пробиха покрива. Извадих пистолета си, стиснах го под волана с две ръце и стрелях веднъж. Единият от стрелците с атеветата се завъртя и падна като парцалена кукла на пътя. Другият побърза да се скрие зад машината си. Мъжете в джиповете отново откриха огън. — Излизай! — извиках аз на Али. — Дай ми оръжие! — отвърна ми тя. Изпратих още два куршума към оцелелия стрелец с атевето, после — без да губя време да проверявам дали съм го уцелил или не — пъхнах револвера на Зики в ръката на Али и я побутнах към вратата. С едно движение — така поне ми се стори, макар всъщност да ставаше въпрос за поредица от светкавични действия — грабнах пушката и раницата от задната седалка, опрях раницата на предния капак, свалих предпазителя на пушката и прострелях първия противник, който се появи на мушката ми, ръководен единствено от инстинкта си. Улучих го в гърдите и той се строполи на място, едро парче плът се откъсна от гърба му и полетя към дърветата зад него. Куршуми пронизаха предния капак и един от тях профуча толкова близо, че одраска бузата ми, преди да приклекна зад калника. Следващите куршуми се забиха в двигателя и аз изкрещях в ухото на Али: — Ще стрелям още веднъж. През това време тичай към атеветата и се скрий между дърветата. Видиш ли някой, застреляй го! Тя кимна с разширени от страх очи. Това бе най-голямата опасност, в която бяхме попадали до момента. — Готова ли си? Тя извади револвера, запъна ударника и кимна. Вдигнах пушката и тя хукна. Забелязах един мъж между двете коли пред нас и стрелях. Големият куршум, калибър .375, се заби в бедрото му и раздроби костта му сред облак от кървави капчици. Почти по същото време забелязах други мъже сред дърветата и чух изстрели зад гърба си. Заредих последния патрон и понечих да се обърна, когато двамата с джипа полетяхме във въздуха сред ослепителна светлина. Докато се издигах над земята, се опитах да си спомня кога за последен път бяха стреляли по мен с гранатомет. После настъпи мрак. Мрак, последван от… звън в ушите и нещо, което ми прозвуча като вик, долетял откъм Али. Ужасът в гласа й ме върна към реалността. Помръднах ръка, опипах тялото си — всичко изглеждаше на мястото си. Целият ми торс обаче агонизираше от болка и забелязах влажни петна на необичайни места. Време бе да се размърдам. Изправих се, видях пушката си далече от мен, долових движение. От някое дълбоко, първобитно място призовах достатъчно енергия, за да се завъртя, да грабна пушката и да я опра в рамото си в мига, в който иззад един нисък дъб изскочи някакъв мъж. Вдигна автомата си, а аз го прострелях. Целех се в гърдите му, но от тази позиция не можех да използвам оптичния мерник и куршумът профуча по-нависоко. Прониза главата му и я превърна в топка кървава каша. Тялото падна напред и се срина почти в краката ми. Изтрих кръвта му от лицето си и направих опит да се изправя. Бях останал без сили и нямах представа дали ще успея. Писъците на Али обаче стимулираха производството на адреналин в организма ми и аз скочих на крака. Взривът ме бе запратил встрани от горящия джип, а виковете й бяха долетели някъде от задната част на пътя. Опитах се да хукна натам, но краката не ме удържаха. Рухнах върху обезглавения нападател. Сведох поглед и видях от крака ми да стърчи парче пластмаса. Беше се забило в средната част на бедрото ми, точно над коляното, което хиената бе захапала. Естествено, че не можеше да бъде другият крак. Размърдах пръсти, за да се уверя, че не са засегнати нерви, и изпитах истинско щастие, когато те реагираха. Тогава забелязах автомата на обезглавения тип. Метнах пушката на рамо, взех новото оръжие, проверих пълнителя, надигнах се от земята и закуцах към мястото, откъдето прозвучаха изстрели. Приведох се ниско и използвах храстите и дърветата за прикритие. За миг настъпи тишина. Чувах само тежкото си дишане и влаченето на ранения ми крак по сухите листа. После вляво от мен прозвуча автоматен откос. От дървото, което стоеше между мен и стрелеца, полетяха трески, парченца кора от бяла трепетлика се понесоха във въздуха като конфети и аз се хвърлих на земята. Вдигнах автомата над главата си и отправих кратък откос към мястото, откъдето смятах, че е дошла стрелбата, след което се претърколих вдясно и залегнах зад оголените корени на един бор. В мястото, където бях лежал само допреди миг, се забиха куршуми. Някои потънаха в глинестата пръст, други рикошираха в далечината, след като попаднаха върху камъни, скрити под опадалите листа. Още не можех да видя кой стреля по мен. Не можех и да чуя нищо освен учестеното си дишане. Зачаках, очите и ушите ми търсеха нещо, което да не е на мястото си, в очакване на следващия ход на стрелеца. Опитах се да изтрия мръсотията, полепнала по мокрото ми от пот лице, когато чух Али да вика от болка. Този път звукът дойде от по-близо. Канех се да пропълзя към нея, когато стрелецът изскочи от прикритието си и хукна натам. Притича покрай позицията ми и аз се надигнах достатъчно, за да стрелям три пъти. И трите куршума попаднаха в целта: първият забави темпото му, вторият го завъртя бавно, а третият се заби в лицето му, докато падаше на земята. Скочих на крака, огледах се за други опасности и когато се уверих, че никой не ме е забелязал, хукнах към мъртвеца и взех от него резервните му пълнители. Усещах постоянен прилив на адреналин. Насочих се към мястото, откъдето бях чул последния вик на Али. От тази посока отново се разнесе стрелба. Единичен изстрел, последван от автоматен откос. А после по-шумен и по-рязък изстрел от по-далече. Влачех почти безжизнения си крак, ръцете ми бяха натежали и не ме слушаха, едва държаха автомата. Дни като този са причината да откривам все повече и повече бели косми в брадата си. По милостивата воля на някакво неизвестно божество успях да се добера до широка долина. На дъното й имаше малко скалисто възвишение, на което не растеше нито едно дърво. Резките, отсечени откоси идваха именно от подножието на хълма, при това от всичките му страни. От върха му изтрещя изстрел, последван от силен ответен огън. Настаних се зад един повален бор и се покрих с гнили листа. Свалих раницата от гърба си, захвърлих автомата, с който се бях сдобил преди малко, и взех ловната си пушка. Извадих от раницата последната си кутийка патрони калибър .375 и заредих бързо. Влязох в добре познатия ми ритъм. Опрях приклада на рамо и огледах подножието на хълма през оптичния мерник. Насочих търсенето си към източниците на автоматична стрелба. Кръстчето на мерника ми бързо кацна върху мъж, облечен подобно на останалите в черна военна униформа. Дишаше тежко, а лицето му бе изопнато в строга гримаса. Изрече някаква команда, от която и дума не разбрах, и вдигна автомата си. Разстояние около четиристотин метра. Лек северен вятър. Регулирах оптичния прицел, тъй като между дърветата започна да пада лек сняг. Успокоих дъха си и вперих поглед в облачето бяла пара, което се издигаше сред студения въздух. Натиснах бавно спусъка. Над долината отекна оглушителен гръм и видях как мъжът — макар и с известно забавяне — рухва мъртъв на земята с неестествено голяма дупка в гърдите. Автоматичният огън спря мигновено. Али стреля отново и аз понечих да извикам, но не исках да издам позицията си. Тъкмо се канех да потърся следващия си противник, когато голямо парче от дънера, зад който се криех, просто изчезна. Миг по-късно се чу силен гърмеж. Някой от другата страна на долината разполагаше с мощна карабина и или ме бе забелязал, или се бе досетил откъде би могъл да дойде моят изстрел. Бях прикован към земята, докато някой не направеше ход. Touche, мръсници! Али ме измъкна от тази патова ситуация, тъй като отправи няколко изстрела към мястото, където се криеше снайперистът. Той реагира мигновено и гърмът бе последван от нов вик на Али. Хванах двете оръжия и раницата в ръце, прескочих поваления дънер и хукнах надолу по хълма. Затъркалях се по склона, а светът около мен се завъртя в черна вихрушка. Успях да спра едва в подножието на хълма, и то след като вече раненото ми рамо се удари в голяма трепетлика, която дори не помръдна от сблъсъка. Естествено, че не можеше да бъде другото рамо. Ама че късмет! Сподавих вика на болка, събрах нещата си и хукнах нагоре към възвишението. Стараех се да бягам на зигзаг, стараех се да не се показвам над храстите, стараех се да пазя тишина, но в интерес на истината не разполагах с достатъчно енергия за това. Тичах нагоре по права линия и се молех късметът да ме закриля. Около мен летяха куршуми като конски мухи през лятото, но този път късметът не ми изневери. Успях да се добера зад малката купчина скали, където лежеше Али. И двамата изругахме силно в момента, в който се метнах заедно с целия си товар в гнездото, където се бе свила тя. Дори не я погледнах, дори не казах дума, само свалих автомата и изпратих по няколко изстрела във всяка посока, докато не изпразних пълнителя. Отново се скрих зад камъните. Ответният огън на противниците изпълни цялата долина с гръмовен тътен. Извадих резервните пълнители от джоба си, поставих един в автомата и погледнах към Али. Тя лежеше свита на кълбо, опряла гръб в една скала, стенеше и ругаеше. Черната й коса бе все така вързана на опашка, но върховете на кичурите й лежаха в локва кръв, която ставаше все по-голяма. Притискаше корема си с ръце. — О, Али! Съжалявам! — казах аз. — За какво? Не ти ме простреля в проклетия панкреас — отвърна тя. Опита се да се засмее през сълзи, но в крайна сметка се задави. — Сигурна ли си, че си ранена точно там? — Не. Не съм сигурна. Нямам представа дори къде се намира проклетият панкреас. Ранена съм в стомаха. Тя се закашля силно и видях от ъгълчето на устата й да се стича струйка кръв. Примеси се със сълзи, порозовя и падна на земята. Лицето й загуби цвета си и започна да се отпуска. Животът бързо напускаше тялото й. Прехапах устни, докато ми потече кръв, сетне презаредих пушката. Поставих заредения автомат до Али и я попитах: — Можеш ли да стреляш? Тя се усмихна едва-едва. — Не. Патроните свършиха. — Добре. Ще ти дам този автомат. Насочи го във въздуха и натисни спусъка. Трябва да сваля снайпериста. Тя кимна бавно, пропълзя до скалата, взе предпазливо автомата в немощните си ръце, вдигна го и натисна спусъка. Оръжието заподскача като накрайник на пожарникарски маркуч. Миг по-късно тя го изпусна между скалите. Автоматът падна, а от цевта му излезе струйка дим. Заех позиция в мига, в който Али натисна спусъка, огледах мястото, където предполагах, че се намира снайперистът. Видях пламъчето, излетяло от дулото, усетих и силния удар по камъка, зад който бе залегнала Али, а после чух и гърмежа, отекнал над долината. Оголих зъби, стиснах пушката с такава сила, че кокалчетата ми изпукаха, и стрелях. Над мястото, където се бях прицелил, изригна червен гейзер. Не последва ответен огън. Само далеч по-слабият пукот на останалите мъже с автомати. Изсумтях и приседнах до Али. След като бях ликвидирал снайпериста, останалите не можеха да направят кой знае какво от позициите, които заемаха. Сигурен бях, че ще тръгнат нагоре по склона, но какво толкова? Да заповядат. Това вече нямаше никакво значение. Обърнах се, коленичих и повдигнах ризата на Али. — Нека те прегледам — казах аз. — Клайд — прошепна тя тихо. За пръв път използва малкото ми име и това ме уплаши. — Секунда! Повдигнах подгизналата от кръв риза и огледах раната й. — Клайд? — Ще се оправиш. Не е толкова зле — заявих аз. Раната обаче бе тежка. Видях няколко разкъсани отверстия, от които течеше кръв. Двете най-големи — кръгли дупки, в които можех да пъхна кутрето си бяха разположени на сантиметри от пъпа й. Топлата й кръв се стичаше по дланите ми, които опипваха корема й в търсене на други рани. Изтрих ръце в панталона си и извадих от раницата си комплекта за първа помощ. В него не бе останало почти нищо, във всеки случай не и марли и бинтове, които да се справят с подобни поражения. — Клайд? — повика ме тя отново, този път с едва доловим шепот. — Да? Свалих якето, а после и ризата си, свих я на топка и притиснах към мокрия й от кръв корем. — Сту… — започна тя, сетне довърши: — Студено ми е! — Заради снега е — отвърнах аз. — Ще те измъкна от тук, хлапе! Тя ме погледна и се усмихна. — Разбира се. Но не съм хлапе, Клайд. Али затвори очи, главата й клюмна на гърдите и тя си отиде. 38 Отиде си. Не. Не го вярвах. Не можех да го повярвам. Проверих два пъти пулса й. Нищо. Разтърсих я, извиках името й. Краката ми се подкосиха. Строполих се до нея. Заплаках, горещи солени сълзи потекоха по брадата ми. Не можеше да е мъртва. Не и сега, когато бяхме толкова близо до края на онова, което бяхме започнали. Обвих ръце около дребничкото й тяло, което сега ми се струваше още по-крехко, и притиснах лице към врата й. Целувах я по бузите, по челото, по бездиханните вече устни, забърсах снежинките от косата й. Вдъхнах чезнещия мирис на дим по кожата й и си припомних онази нощ със супата от тиква. Колко красива бе изглеждала Али, озарена от оранжевото сияние на пламъците. Трябваше да останем в пещерата. Казах си, че трябваше да я оставя в Джънкшън, но тогава нямаше да имаме нито онези танци в Стиймбоут, нито нощта в палатката в ранчото на Зики или студения душ и топлото гнездо в пещерата. Никога нямаше да си простя смъртта й. Никога. Тя отвори рана в сърцето ми, която нямаше да зарасне. Искаше ми се да бях показал повече чувства, да бях демонстрирал повече любов, да бях разкрил онова, което изпитвах. Сега беше прекалено късно. Целунах я по челото за последен път, бавно и нежно, докато изстрелите зад гърба ми не ме върнаха към реалността. Тогава грабнах пушката. Заредих патроните в пълнителя. Изпуснах един-два, защото ръцете ми бяха мокри и лепкави от кръв, после вкарах затвора толкова рязко и силно, че се уплаших да не го счупя или да засече. Изправих се — снегът сякаш жилеше голото ми покрито с кръв тяло — и опрях приклада в рамото си. Забелязах един от нападателите да тича нагоре по възвишението с насочен напред автомат. Натиснах спусъка, той се завъртя и падна мъртъв на земята. Вкарах нов патрон и изкрещях нещо. Прозвуча добре в главата ми, но не и когато го изрекох. Викът ми отекна над долината, наподобявайки рева на ранен лъв. Изстрелите долетяха от две различни посоки — от два часа и от девет. Не ме притесниха. Ъгълът не бе подходящ, а аз заемах стратегическото възвишение. Единият или другият стрелец бе убил красива жена, която притежаваше десет пъти повече кураж от тях. И двамата щяха да умрат заради това. Или пък аз щях да умра. И двата варианта ми се струваха приемливи. Завъртях се и потърсих в мерника човека, застанал на два часа. Зърнах за миг ръката му зад един нисък дъб. Прицелих се нагоре и вдясно, стрелях и куршумът ми го събори на земята. Беше мъртъв, преди да я докосне. От втория стрелец дойде дълъг откос, но не от девет, а от единайсет часа. Беше сменил позицията си — явно бе тичал, защото изстрелите дойдоха от по-близо. Куршумите, които не прелетяха в опасна близост до главата ми, се забиха в скалите край мен. Във въздуха полетяха миниатюрни шрапнели гранит, два от които се забиха в гърдите ми. Кучи син! Завъртях се и го потърсих през оптичния мерник. Не го открих, затова извиках: — Ако искаш да ме пипнеш, ела! Не свалих пушката, а продължих да оглеждам мястото, откъдето бе стрелял. В този момент една тънка вретеновидна фиданка помръдна в посока, обратна на тази, в която духаше вятърът. Пипнах те! Искаше ми се да хукна надолу по хълма, да го удуша с голи ръце или да дръпна главата му и да я откъсна от мършавия му врат. Но държах в ръцете си пушка и студеното оръжие бе сякаш продължение на собственото ми тяло. Стрелях в дървото. Два пъти. Мъжът изскочи иззад него, претърколи се и отвърна с кратък неточен откос, после запълзя на четири крака и се скри зад по-голям дънер. Пропуснах целта за пръв път от години и това ме вбеси. Покатерих се върху скалите, извадих още патрони от джоба си и заредих, като не спирах да си мърморя. Едно дърво се полюшна на вятъра и аз насочих мерника си към него. Видях белещата се кора, грубите чворове, останали на мястото, където някога бяха расли клони. Видях белезите от нокти на мечки и бодливи свинчета. В основата му зърнах млади стръкчета трева и бял равнец и… един крак, подал се леко иззад дънера, точно до голям корен. Стрелях отново. И отново пропуснах. Образът на Али разпалваше огъня на гнева в душата ми. Нямаше полза от подобна стрелба, защото ръцете ми трепереха и не бях в състояние да улуча мишена с размери, по-малки от плевня. Затова прескочих скалите и хукнах надолу по склона към човека зад дървото. Изхвърлих в движение празната гилза, върнах затвора на място и нададох такъв вик, че сам останах изненадан. Не обърнах внимание на изтръпването на крака и рамото, не обърнах внимание на снежинките, които се забиваха като иглички в кожата ми. Цялото ми същество бе погълнато от мисълта за отмъщение. Мъжът ме чу и излезе иззад дървото. Опита се да вдигне автомата си, но размисли, като видя какво го връхлита. Това именно е разликата между войниците, които се бият за някаква кауза, и наемниците. Човекът бе изгубил другарите си и тъй като нямаше причина да отстоява позицията си, хукна да бяга. Настигнах го, преди да измине и десет крачки, скочих, забих коляно в гърба му и стоварих приклада на пушката си в основата на черепа му. И тъй като нямаше кой да ме спре, а аз бях попаднал в плен на лудостта, продължих да удрям с приклада, докато костта не изпука и не хлътна. Щях да продължа, ако умората не ме бе надвила. Претърколих се по гръб, останал без капка сили, и вдигнах поглед към сипещия се сняг. Когато се съвзех, пропълзях обратно при тялото на Али. Треперех от студ. Температурата спадаше опасно близо до нулата, а на земята се бяха натрупали поне два-три сантиметра сняг. Облякох си якето, седнах срещу Али и вперих поглед в снежинките, които танцуваха във въздуха, преди да паднат на земята. Част от мен вярваше, че тя ще бъде добре, че може би просто е заспала или изгубила съзнание и ще се събуди, когато се върна. В същото време бях виждал достатъчно смърт, за да повярвам в подобно нещо. Затова се концентрирах върху настоящето. Тялото й бе толкова студено, че снегът полепваше по кожата й и й придаваше вид на Снежната кралица от приказките. Изведнъж осъзнах, че няма къде да я отнеса. Затова погалих красивото й лице за последен път, после коленичих, взех остро парче скала и започнах да копая плитък гроб. Възприех това като акт на покаяние. Ако някой ме наблюдаваше отстрани, щеше да реши, че съм изгубил ума си. Продължих да се самонаказвам почти през цялата нощ, преди накрая да положа Али в дупка, дълбока едва шейсет-седемдесет сантиметра. С ръце, покрити с кървави мехури, покрих лицето й с нейното яке, после я засипах с камъни. Когато хвърлих последната шепа пръст, легнах на земята. Спусна се нощ. Клепачите ми натежаха. Помолих студа да ме отнесе надалече, да ме вледени така, че никога вече да не изпитам каквито и да било чувства. 39 Студът не чу молбите ми. Два дни по-късно паркирах до тротоара пред новата къща на сестра ми Дебора в Гранд Джънкшън. Върнал се бях отново в долината, където бях израснал. Слънцето грееше ярко в тази прекрасна пролетна утрин. Небето бе лазурносиньо, без следа от пролетната буря, развихрила се над планините. Всички къщи в квартала изглеждаха като направени по калъп: двуетажни, с гипсови мазилки, безупречни зелени морави и бели оградки. Улицата и предните дворове бяха пусти. Въпреки блъфа, че мястото се наблюдава от федералните, очаквах да видя някоя от колите на Алвис, паркирана наблизо. Но единственият негов автомобил наоколо бе този, в който седях аз самият. Посегнах към пушката си, преди да изляза, но реших да я оставя на задната седалка на форда, покрита с мръсното ми яке. Грабнах раницата, закуцах към входната врата и почуках. Деб ми отвори. Беше по халат, а късата й черна коса бе още влажна от душа. Намръщи се, когато видя състоянието на дрехите ми. — Какво, по… Влизай, Клайд. Какво се е случило? Покани ме в чистата си къща, прекалено разтревожена за мен — или за Джен?, — за да ме помоли да си сваля обувките. Почувствах се неловко, тъй като внесох бог знае какви мръсотии по белия й килим. Седнахме в ярко осветената трапезария край светла дървена маса. Тя ми подаде чаша кафе и попита: — Е? Откри ли я? Нисичката й фигура изглеждаше още по-дребничка в толкова голяма къща, но вирнатата й брадичка издаваше самоувереност. Загледах се в снимките на стената: Деб и съпругът й на сватбата, двете им момчета в детската градина и основното училище, семейни сбирки, куп усмихнати хора. Бях пропуснал всички тези тържества. Иноксовият хладилник бе покрит с рисунки с пастели. — Трябва да си взема душ — отвърнах. — Къде е Ник? — На работа, защо? Какво става, Клайд? — Налага се да взема назаем някакви дрехи — казах аз и влязох в дневната. В дома й ме порази не онова, което видях — луксозното обзавеждане или безобразно големите стаи, а онова, което не видях. Тук живееха деца, но като изключим снимките върху хладилника, не забелязах никакви следи от тях. Къде бяха играчките? Къде бяха захвърлените дрехи, рисунките по стените, калните обувки? Липсваше и миризмата, онази силна миризма на мръсни памперси или недоядени вафли. Вместо това из къщата се носеше аромат на борово масло. При положение, че и двамата родители работеха — а аз предполагах, че случаят е именно такъв, тъй като в противен случай не биха могли да си позволят подобна къща, — как, по дяволите, я поддържаха толкова чиста и подредена? Мен ако питаха, прекалено чиста и подредена. Това място се нуждаеше от малко детски хаос, за да прилича на истински дом. Зяпнах скъпата кожена гарнитура, лъснатия до блясък месинг и стомана. Очевидно бе, че Деб бе преодоляла тежкото ни семейно минало и се бе придвижила нагоре по социалната стълбица. Аз бях избрал обратното. — Къде е чистачката? Деб се намуси, но отвърна: — Идва само в сряда и неделя и когато дойде следващия път, ще остане неприятно изненадана. Тя ме хвана за ръка и ме изведе от дневната. — Защо? — попитах аз. — Кървиш на килима ми. Ела. Последвах я през още четири, огромни като пещери стаи, тръгнах по коридор, украсен със снимки на децата призраци, и се озовах в малка баня. — Вземи си душ, съвземи се и когато приключиш, ела и ми разкажи какво, по дяволите, става. Деб затвори вратата и се отдалечи по коридора. Застинах неподвижен за миг. Вратата се отвори и тя ми подаде купчина дрехи. — Ще са ти големи — заяви сестра ми. Вече знаех това от снимките. Макар никога да не се бях срещал с Ник, предположих, че тежи към сто и двадесет килограма. И много малка част от тях бяха мускули. Явно водеше охолен живот. — Открих Джен — извиках аз, преди Деб да затвори вратата. — Ще ти разкажа, когато изляза. Пристъпих под душа, вдигнах зелените гумени жаби, сложих ги в кутията до детския шампоан и пуснах горещата вода. Когато калта и кръвта потекоха по пода, направих опит да осмисля случилото се през последните два дни. Пред очите ми премина поредица от размазани образи. Сякаш бях пиян, но от гняв и отчаяние. Днес бе началото на махмурлука. Стигнах до нощта, в която си бях пожелал да измръзна до смърт, но желанието ми не се бе сбъднало. На сутринта се бях събудил и бях седнал край гроба на Али. Вече имах мисия. Позволих си да запаля огън и след като се стоплих и ободрих, прекарах остатъка от слънчевите часове в трупане на двуметрова грамада от камъни, която да опази гроба от хищници. Всеки камък ме приближаваше до примирението, всеки камък ме отдалечаваше от Али и превръщаше смъртта й в постоянна и неизменна истина. Когато слънцето залезе, вече бях приел смъртта й. И знаех какво трябва да направя. Спускането от планината явно е било най-лесната част, тъкмо нея си спомнях най-малко. Вероятно съм тръгнал по пътя, подминал съм изгорелите останки на джипа и съм взел една от колите на хората, които ни устроиха засадата. Нямах спомен как съм се добрал до града. Не помнех нищо до момента, в който спрях пред новата къща на Деб. Явно в някакъв момент бях намерил по-добре оборудван комплект за първа помощ. Раната на крака ми бе зашита съвсем прилично, а рамото ми се бе сдобило с нова марля и лейкопласт. Болеше ужасно, докато свалях превръзките, но бързо щях да се оправя при подходящо лечение. След като си взех душ, огледах набързо шкафчето и аптечката в банята. Открих предимно детски неща: паста за зъби с анимационни герои върху тубичката, вода за уста, слабителни, лейкопласт, тубичка неоспорин за дезинфекциране на рани, но никакви антибиотици. Трябваше бързо да намеря по-сериозни медикаменти, ако не исках да загубя крака си. Облякох риза и панталон с размери на цирково шапито. Преди да се върна в кухнята, прегледах отново съдържанието на малката раница. Вътре имаше нов комплект за първа помощ, от който липсваха марлите и бинтовете, използвани вчера и днес. Там бяха и най-важните неща, които носех със себе си: няколко пачки банкноти, книги, нож, малък, но напълно достатъчен комплект за оцеляване и нов деветмилиметров глок, който трябва да бях взел от някоя от колите на нападателите. Нов мобилен телефон също взет от тях. На дъното на раницата лежеше тежка кутия патрони, а когато я извадих, проверих фалшивото дъно и открих малката платнена чантичка, в която се криеше по-голямата част от личното ми състояние. Въздъхнах от облекчение, след като се уверих, че все още разполагам с най-важното. Когато се върнах в кухнята, заварих Деб да пържи бекон на печка с керамичен плот. Седнах, оставих раницата под стола си и пъхнах единия си крак между презрамките, навик, който бях придобил на по-опасни места и в по-опасни времена. Вперих поглед в сватбената снимка, докато Деб бавно обръщаше бекона в чугунения си тиган. На снимката сестра ми имаше дълга черна коса. Ник бе с двайсет и пет-трийсет килограма по-лек и имаше пясъчноруса козя брадичка. В смокинга си приличаше на човек, заровен до врата в черен пясък. Деб обаче изглеждаше добре. В нейната младост, виталност и усещане за щастие имаше нещо, което… което ми напомняше за Али. Прогоних тази мисъл и казах: — Знаеш ли откога не съм ял бекон? — Нямам представа — отвърна тя. — Още го обичаш, нали? — Разбира се. Това е вълшебна храна. От години не съм вкусвал бекон. Анджи го мразеше. Деб се усмихна. — Да, Анджи е ужасно придирчива към храната. — Как е тя? — попитах аз и се сетих, че последния път, когато й се бях обадил, тя ми бе казала да вървя по дяволите. — Чудесно. Двамата със Стив имат собствен бизнес, дипломирани експерт-счетоводители са. Обещала е утре да ми дойде на гости, да се поглези в джакузито, да си побъбрим… Джакузи? Не го бях забелязал. Но предположих, че влиза в стандартното обзавеждане на подобни къщи. — Аха. И двамата замълчахме за секунда. — Джен добре ли е? — попита Деб и постави парчетата бекон в отделна чиния, покрита с хартиени салфетки. — Жива е. — Къде е? — Нямам представа. — Какво означава „нямам представа“? Нали затова отиде… — Изслушай ме внимателно! Съжалявам, че се изтърсих така. Благодаря ти за душа, кафето и храната. В планината обаче се случиха разни гадости и трябва да… — Внимавай какво говориш — каза тя и ми подаде чинията. В нея имаше и яйца. — Момчетата ще се приберат съвсем скоро. Предпочитам да не те виждат. Но все пак, заварят ли, трябва да се държиш прилично. — Ясно. Съжалявам. Случиха се някои неща. Седни за секунда, може ли? Деб долови нещо в тона ми, остави вилицата, пристегна халата си и седна до мен. Столът й проскърца по дюшемето. Разказах й по-голямата част от случилото се. Съкратена версия, предназначена за порядъчни граждани. Съобщих й, че съм открил Джен и съм се опитал да я върна у дома. Джен отново бе отвлечена от хората, които я бяха похитили първия път. Спестих повечето неприятни подробности. Съобщих й обаче, че човекът, който държи Джен, ми е много ядосан и макар да съм блъфирал с цел да го откажа от подобно намерение, би могъл да си отмъсти на останалите членове на семейството. На нея и на Анджи. Тя се изправи. Беше дребничка, едва метър и петдесет и осем, но изглеждаше наистина заплашително. — Какви, по дяволите, ги вършиш, Клайд? Идваш в дома ми и ми казваш, че някой те мрази до такава степен, че може да си отмъсти на мен? На децата ми? След като ми каза, че си приключил с тези истории? А те се повтарят отново и отново! Същите истории от гимназията. Само че този път, вместо в дома ми да нахлуват ченгета, трябва да чакам някакъв тип да се опита да ни убие? Страхотно! Какво можех да кажа? Бях забъркал страшна каша и изражението ми показваше, че съм готов да понеса всяко наказание, което ми наложи сестра ми. — Виж какво — заяви тя, докато полагаше усилия да се успокои. — Не си мисли, че не ни е грижа за Джен. Напротив, винаги ни е било грижа за нея, затова можеш да я доведеш тук и ние ще й помогнем с всичко по силите ни. Но не мога да позволя да излагаш семейството ми на опасност. Това е абсолютно неприемливо. Изглеждаше объркана, явно част от нея осъзнаваше, че проблемът няма да се разреши, като ми прочете едно конско. — Не мисля, че е добра идея да се обръщаш към полицията — казах аз, предвидил следващия й ход. — Полицията не може да се справи с подобни хора. Ще се обадя на някой, който може. Деб изпадна в ярост. — Трябва да си тръгнеш, Клайд! Съжалявам, че го казвам, но на гърбати е нарисувана мишена. Трябва да стоиш далече от тук! Надигнах се, пъхнах две резенчета бекон в устата си и метнах раницата на гръб. — Ще се погрижа двете с Анджи да останете в безопасност — казах, обърнах се и си тръгнах. Когато се озовах на улицата, осъзнах иронията на случилото се. Бях дал още един път дума, която щеше да ми бъде много трудно да изпълня. Нещо ми подсказваше, че трябва да спазя обещанието си пред Деб, преди да изпълня онова, което бях дал на Джен. 40 Имах нужда да бъда сред хора, в противен случай щях да започна да мисля за Али и да пропадна в мрачна бездна, от която да не се измъкна никога. Зачудих се дали да не отида в някой бар, но се страхувах, че едно питие може с лекота да доведе до десет. Коктейлите с уиски бяха твърде лесен начин да се притъпи болката. Затова се отправих към най-близкия търговски център. Влязох вътре, преминах покрай безброй ненужни магазини и открих тиха, спокойна пейка. Бе в непосредствена близост до наситенозелено пластмасово дръвче. Тук можех да проведа няколко телефонни разговора и да наблюдавам хората, които преминаваха покрай мен. Реших да започна с най-трудните разговори. Покрай мен се разхождаха хванати за ръце влюбени тийнейджъри и спираха да се целуват и прегръщат под зеления неонов надпис „изход“. Идеята за телефонните разговори ми хрумна в резултат на онзи хубав блъф, който бях пробутал на Алвис — че федералните наблюдават сестрите ми денонощно, тъй като смятат, че аз, Клайд Бар, съм ключът към залавянето на Ланс Алвис. Сега тази идея не ми се стори чак толкова невъзможна. Използвах телефона, който бях взел от един от мъртвите нападатели, и се свързах с местното поделение на Агенцията за борба с наркотиците. Попитах отегчената секретарка дали мога да оставя съобщение за шефа й. „Предайте му — казах аз, — че човекът, когото се е опитал да проследи в Райфъл, иска да говори с него.“ Съобщих й, че могат да се свържат с мен на същия номер. Затворих и осъзнах, че през последната седмица съм прекарал повече време в разговори по тази досадна джаджа, отколкото през изминалите петнайсет години. Докато чаках отговор, наблюдавах потока от безмълвни и безчувствени, сякаш зомбирани клиенти, които влизаха и излизаха от многобройните магазини. Порази ме разликата между тях и селяните, които бях виждал да се тълпят по пазарите на Третия свят. Това място бе толкова бездушно, изпълнено с мъже и жени, които купуваха неща, от които нямаха нужда. Мъкнеха найлонови торбички (които сами по себе си представляваха боклук), натъпкани с безполезни вещи. Никой не разговаряше с никого, повечето просто бяха забили погледи в телефоните си, докато влачеха крака по мръсните плочки. Телефонът в джоба ми иззвъня. — Да — казах аз. — Обажда се специален агент Питърс. Агенция за борба с наркотиците. Вие ли сте оставили съобщението? — Да. Искам да сключа сделка. Информация срещу услуга. — Кой сте вие? — Няма значение. Можем ли да се споразумеем? — Ако разполагате с информация, обадете се на горещата ни линия. Питърс замълча, но не затвори. Чувах как дъвче нещо. — Знаете, че разполагам с важна информация. Затова ме следяхте. Търсите Алвис, нали? Преди момчетата ви да заседнат в планината. — Ще трябва да си поговорим за това. — Няма да стане. Но мога да ви кажа къде се намират част от хората на Алвис в момента. — Така ли? — Отново се чуха дъвчене и мляскане. — И къде са те? Издекламирах адресите на сестрите ми. — Поставете свои хора пред къщите и те сами ще дойдат при вас. А погрижите ли се за безопасността на хората в тези къщи, ще ви дам още информация. Позвънете ми, след като го направите — казах аз и затворих телефона. Той иззвъня почти незабавно. Отказах да приема разговора. Питърс ми звънна още три пъти, но не му отговорих. Прибрах телефона на дъното на раницата и влязох в един магазин за електроника, където си купих евтин апарат с предплатена карта от красива дребничка блондинка с много метал по едната вежда, която първо ми се усмихна, а после завъртя театрално очи, като видя торбестите ми дрехи. Затова влязох в съседния магазин и си купих чисто нови джинси, изпрани и износени, което означаваше, че някой вече ги бе разпрал на коленете и протрил на бедрата. Предполагам, че видът им си заслужаваше високата цена, тъй като щеше да ми спести поне две години носене. Отне ми известно време да намеря чифт, който да ми става, тъй като повечето джинси в магазина бяха за хора с атрофирали крака. Единствените ризи, които се продаваха, бяха прекалено вталени дизайнерски боклуци, затова, макар да връчих баснословна сума на един пъпчасал тийнейджър, си тръгнах само с износените джинси. Подминах кафенето и се озовах пред магазин с име „Ранчо“. Мястото нямаше нищо общо с което и да било ранчо, а дрехите в него ми напомняха актьорите, които бях гледал преди много години в онзи филм с Джон Траволта, „Градски каубой“. Купих си сива риза с дълги ръкави и копчета тик-так и се преоблякох в прекалено многолюдната тоалетна на мола. Върнах се на пейката и позвъних на Хуан от предплатения телефон. Вдигна Мария, която ме увери, че Хуан ще ми звънне след малко. Той наистина ми се обади, но от скрит номер. — Бар, линията сигурна ли е? — Да. — Добре. Как си? — Нормално — излъгах аз. — Искам да разбера дали враговете на нашия приятел още са в играта. — Имам информация по въпроса. Цялата компания от Райфъл е напуснала града. Усмихнах се. — Добре, една задача по-малко. Последна услуга, приятел. И обещавам да не те безпокоя повече. — Прекаляваш, Бар. Казах ти, че не искам да се връщам към живота, който водех в миналото. — Разбрах те. Наистина. Последна услуга, Хуан… моля те. Той въздъхна. — Добре, казвай. — Знаеш ли онзи малък плаж на езерото Корн, където пускат лодките за рафтинг? Ако Алехандро е още в района, кажи му, че довечера ще го чакам там. Да речем, към шест и половина. Хуан се поколеба. — Защо искаш да се срещнете? Не се познавате достатъчно добре. — Искам да му предложа услугите си като компенсация за случилото се с нашия приятел. Дори компанията, за която говорим, да не е вече сред нас, пак трябва да решим въпроса с нейния ръководител, нали така? Хуан се засмя. — Мислех, че ще се справиш сам с него, Бар. Нали не си забравил, че ми се обади с молба Алехандро да не се пречка на теб и на малката ти армия? Прав беше. Може би за стотен път ми се прииска да се ритна отзад, задето бях проявил подобна неоправдана арогантност. Прекомерно раздутото ми его бе причината Али да изгуби живота си. — В момента армията ми се състои от един човек — отвърнах тихо аз, но гласът ми набра сила. — Твърдо решен съм обаче да си разчистя сметките с този тип. Алехандро би трябвало да прояви интерес. — Добре, Бар. Ще му предам думите ти. Кимнах и затворих. После извадих СИМ картата, счупих я и изхвърлих и нея, и телефона в кошчето до пейката. Мина някакво момче, което ме изгледа с такова учудване, сякаш току-що бях изгорил Библията на клада. Когато излязох от мола, очите ми се нуждаеха от секунда-две, за да се приспособят към ослепителната слънчева светлина. Качих се във форда, запалих двигателя и подкарах към най-близкия парк. Спрях на асфалтирания паркинг, огледах се, заключих, тръгнах към центъра на парка и седнах на тревата под един голям ясен. Намирах се точно срещу детската площадка, достатъчно близо, за да чуя щастливите викове и смеха на хлапетата, но достатъчно далече, за да не ме сбъркат с някой педофил. Извадих телефона, открих номера, който търсех, и натиснах зеления бутон. Алвис отговори на третото позвъняване. — Тейт? — попита той. — Мъртъв ли е? Не казах нито дума, само продължих да дишам в телефона. — Тейт? Ти ли си? — отново попита Алвис. — Боя се, че не — проговорих най-сетне аз. Настана мълчание. Накрая той въздъхна: — Явно пак съм направил лоша инвестиция. Къде са хората ми, Бар? — Всички са мъртви. — Много жалко. Предполагам, че искаш сестра си? — Правилно. Този път мълчанието продължи по-дълго. — Добре — каза Алвис най-накрая, — изглежда, държиш повече козове в тези преговори. Ще кажа на някой от хората ми да остави сестра ти на място по твой избор. Само кажи къде. Затършувах из раницата и открих пакет евтини цигари. Запалих една и попитах: — Бил ли някога в Африка, Ланс? — Не, и не възнамерявам да ходя. Какво общо има това с… — А в Южна Америка? — Не. За какво говориш? — Аз съм бил и там, и на много други места, където почти никой не ходи… места, където законът е доста разтегливо понятие. — Какво се опитваш да кажеш? — Че съм преживял доста неща. Човек не се връща от подобни места, ако не е развил способност да подушва лъжата отдалече. Задръж Джен при теб. — Сигурен ли си? — Напълно. Аз ще дойда да я взема. 41 Върнах се до форда и подкарах отново към центъра. Спрях пред първата заложна къща, която открих. Тъкмо излизах от колата, когато телефонът иззвъня отново. — Бар. — Специален агент Питърс. — Да? — Няма следа от хората на Алвис. Агентите ми не са бавачки, Бар, а аз съм много нетърпелив човек. — Изчакайте още един ден — казах аз с надеждата да спечеля малко време. — Дори да се наложи хората ви да работят на две смени. Въпросът не е дали ще се появят, а кога… Вече пишех собствената си застрахователна полица, но исках Деб и Анджи да бъдат в безопасност, докато изиграя последния си ход. — Каква е връзката ти с всичко това? — Аз съм просто един съвестен гражданин, който разполага с полезна информация. — Да, а аз съм Червената шапчица. Иззехме записите от няколко охранителни камери в Райфъл. Замесен си в престрелка на една бензиностанция. А сега и това… — Убеден съм, че престрелката на бензиностанцията е свързана с наркосделка или война между банди. Аз просто се оказах на неподходящото място в неподходящото време. — Както и да е. Прибрахме четирима от хората му. — Както ви обещах. — Обеща и още информация. — Ще продължите ли да наблюдавате двете къщи заради мен? — попитах. Отговорът на този въпрос бе особено важен. Можеше да ме излъже, разбира се, както аз бях сторил, но имах чувството, че е от праволинейните. — Зависи. Правителствената охрана излиза доста скъпо. Как ще оправдаеш разходите? — Добре, добре… Съобщих му местоположението на нарколабораторията в Ледвил. Предупредих го, че може да не завари Алвис там. Всъщност бях убеден, че няма да го открие. Ланс беше прекалено умен, но след като бях открил мястото, очаквах там да има достатъчно доказателства, които да послужат пред съда, когато ченгетата го заловят. Питърс не ми благодари, просто затвори телефона. В заложната къща извадих късмет. Старецът с потрепващото око, разположил се зад щанда с бижутата, носеше шапка с емблемата на Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие. Камуфлажната му тениска бе опъната до скъсване на корема, появил се след твърде много халби бира, а на единия му бицепс се мъдреше избеляла зелена татуировка с надпис Semper Fi. Винаги верни. Девизът на морската пехота. Изгледа ме, когато влязох, и посочи с два пръста към очите си, за да ми покаже, че ще ме следи да не свия нещо. Прекарах в магазина повече време в сравнение с останалите клиенти, защото тук се чувствах комфортно. Много по-комфортно, отколкото в мола. Заложната къща бе пълна с използвани, дори износени вещи. Нищо ново, нищо опаковано в дебел прозрачен найлон. Само стоки, които бях виждал в Третия свят: купища видеокасетофони и касети, черно-бели телевизори, седла, детски играчки… Взех едно поизносено яке от закачалката и отидох на гишето. Старецът продължаваше да ме следи с поглед. Попитах го за муниции за пушката и пистолета, а той ми отвърна, че не продава такива неща. Тогава споменах, че току-що съм се завърнал от бойни действия в чужбина, което не бе много далече от истината. Човекът изчезна в задната стаичка и се върна с две кутии патрони — калибър .375 в едната и деветмилиметрови в другата — и ги постави върху стъклената витрина. Платих в брой, без да задавам въпроси. Когато взех кутиите с патрони, забелязах, че витрината е пълна със заложени сватбени пръстени — златни халки за мъжете и пръстени с диаманти за жените. Това говореше доста красноречиво за състоянието на браковете в тази страна. Подкарах надолу покрай реката и спрях под една стара топола на застлания с чакъл паркинг, където любителите на рафтинга пускаха лодките си във водата. Проследих как един мъж в добра форма, със сандали и широкопола шапка, разтоварва лодката си с помощта на симпатична блондинка с изрязани джинси. Използваха ръчни помпи, за да надуят лодката, като се редуваха, когато някой се измореше. Заредих оръжията и съжалих, че не мога да се пусна по реката заедно с тези двамата. Бях започнал игра на изчакване, само дето никак не исках да чакам. Исках да действам, да продължа напред, да нараня някого. Исках да се понеса като огън в степта, да помета сухата трева, а пламъците ми да се издигнат все по-високи и все по-горещи, водени от милостта на вятъра. Докато стигна брега на някоя река. Страхувах се, че ще изгоря, ако спра да се движа. Трябваше да убия два часа до шест и половина, затова, след като лодката се спусна по реката, слязох от колата, заключих я и тръгнах нагоре по течението. Забелязах едно място под моста, където реката образуваше вир, съблякох се по боксерки и скочих. Студените кафяви води сякаш изсмукаха въздуха от дробовете ми. След като задишах отново, заплувах към средата на силното течение, оставих се реката да ме отнесе няколко метра по-надолу, после заплувах срещу нея. Благодарение на добрата си форма, силни, бързи загребвания и мощни ритници не й позволих да ме повлече по течението. Продължих да плувам срещу него и да се наслаждавам на парещите от усилието мускули и учестеното дишане. Усещането бе приятно, но знаех, че не мога да издържа дълго. Затова доплувах до водовъртежа, отпуснах се в него и се оставих на по-бавната вода да ме понесе в кръг. Обърнах се по гръб, вперих поглед в дебелите клематиси, обгърнали брега и моста, и се опитах да не мисля за мама… за Али… или за Джен. Не се получи. Нямаше как да се получи, защото някъде в калта под мен лежеше ръждясалия пистолет, който Джен бе използвала, за да пръсне мозъка на Пакстън. Докато тялото ми се носеше бавно по течението, умът ми се понесе към последните години, които бях прекарал в това градче. * * * Ченгетата ни притиснаха здраво. Не разполагаха с никакви доказателства: оръжие, свидетели, абсолютно нищо, което да ни свърже с тялото. Ние обаче имахме мотив. Дяволски добър мотив. Затова полицаите идваха всеки ден и понякога дори ни водеха в участъка. Отвориха стария случай, който социалните служби уж бяха приключили, и ни принудиха да заживеем у Деб с надеждата, че тя ще ни накара да проговорим. Ние обаче не споменахме нито дума за случилото се. Никой от нас не се огъна. Ченгетата останаха с празни ръце. Двамата с Джен обаче се променихме. Преструвахме се, че нищо никога не се е случвало, което свърши работа за известно време, поне докато ченгетата продължаваха да слухтят около нас и да ни държат под око. Когато престанаха, бяхме принудени да се замислим върху онова, което бяхме направили. Децата не са в състояние да понесат толкова много кръв и толкова тежка вина и това ни пречупи. Джен заряза гимназията, и то в последната си година. Започна да се мъкне с разни типове, които приличаха на статисти от филм за Дракула. И да използва всяка дрога, която минаваше през долината. Аз също щях да напусна училище, ако не бях срещнал Мария, благодарение на която съхраних здравия си разум. Разбира се, доколкото един тийнейджър, в чието тяло бушува същинска буря от хормони, може да притежава здрав разум. Джен избяга и заживя с онези типове, които си слагаха черно червило за устни, а аз прекарвах по-голямата част от времето си у Хуан. Когато наближи време да завърша, Мария вече не бе в състояние да ме предпази от демоните, които ме навестяваха нощем. Не можех да стоя на едно място трябваше да се движа, да видя планините, пустините, джунглата, морето… Затова се сбогувах с нея — тук, на брега на същата тази река — и напуснах страната. * * * Продължих да плувам безцелно и да се наслаждавам на силните дълбоки течения, които гъделичкаха краката ми. И да се опитвам да намеря отговорите на всички онези трудни въпроси, които не бях успял да разгадая. Явно се бях унесъл прекалено, защото не чух скърцането на автомобилни гуми по каменистия бряг. Не чух и затръшването на четирите врати на джипа, нито пък забелязах четиримата мъжаги в огромни бели тениски и груби памучни панталони, застанали до купчинката с дрехите ми. Видях ги едва когато се обърнах по корем и заплувах към брега. Но тогава те вече бяха насочили пистолетите си към главата ми. 42 — Ти ли си Бар? — попита единият и размаха оръжието си. — Кой пита? — отвърнах аз и се приготвих да се гмурна дълбоко. Обикновено водата осигурява добра защита срещу куршумите. — Застреляйте го — каза непознатият. Поех дълбоко дъх и бях готов да се гмурна, когато той каза: — Шегувам се, приятел. Приберете оръжието. Останалите се засмяха и мушнаха пистолетите в панталоните си, а онзи, който бе говорил до момента, ми протегна ръка. Поех я и той ме издърпа от водата. — Брат ми се обади. Стоях на брега, треперех от студ, от мен капеше вода и попиваше в пясъка, а мъжът, който вероятно бе Алехандро, продължаваше да говори. — Жалко за Чопо — заяви той. — Отличен стрелец беше. Кимнах. Исках да кажа колко много съжалявам за смъртта му, но хора като тях не си падаха по сантименталностите. — Дори да беше жив, нямаше да имаме нужда от него. Нито от теб — продължи Алехандро. — Отбих се само да ти благодаря за намесата. Алвис вече се крие. Нямаме представа къде е, но оттегли хората си. Ние ще поемем бизнеса в долината. — Радвам се да го чуя — казах аз. — Вече се нанесохме в „Избата“. От вчера братът на Алвис продава за нас. Изгаря от желание да предаде батко си и го прави, без да му мигне окото. Можеш да ме попиташ обаче дали му имам доверие. Усмихнах се. — Никакво, предполагам. — Съвсем скоро Спайк ще остане извън играта. Трябва само да разбера как точно действат каналите му. Споменаването на Спайк ме извади от унеса. — Нещо против да се облека? — попитах аз, защото продължавах да треперя. — Ще те оставим да го направиш на спокойствие. Алехандро махна с ръка, което означаваше: моля, заповядай. Даде знак на хората си и четиримата се обърнаха и отдалечиха. Изминаха трийсетина метра, когато Алехандро се обърна и извика: — Ей, Бар? Тъкмо закопчавах колана си. — Какво? — Следващия път, когато си уговориш среща с някой като мен, гледай да си с панталон. — Добър съвет — кимнах аз. * * * Трябваше да открия мотел, където да подремна. Не ме свърташе на едно място. Нямах представа къде е Алвис, но знаех откъде да започна да го търся. След като изсъхнах, подкарах покрай реката, свих по Трийсет и втора улица и паркирах на тихо, спокойно място на една пряка от „Избата“. Проверих пистолета, пъхнах го в якето си и тръгнах пеша. По улицата се разминаваха коли, чиито шофьори нямаха и най-малка представа за онова, което се бе случило в планините. Нито за това, което предстоеше да се случи. Завиждах им. Пред бара пак нямаше никакви хора. Изритах вратата и влязох. Заведението вонеше по същия начин: на урина, застояла бира и отчаяние. Този път обаче долових и слаб мирис на страх. И кръв. Тесният продълговат салон бе празен, с изключение на тримата мъже на бара: двама рокери с прошарени бради и прашни кожени дрехи и Спайк, облечен в хавайска риза, панталон в цвят каки и шина на крака. И тримата се обърнаха, като чуха вратата да се блъска в стената. — О, мамка му! — възкликна Спайк и посегна под барплота. — Недей — посъветвах го аз. Извадих пистолета си и го насочих към малоумната физиономия под скъпата прическа. Той вдигна ръце и разкриви лице в неприятна гримаса. — Вие двамата! — посочих рокерите с пистолета. — Вън! Те се надигнаха от столовете си, които проскърцаха, и се затътриха към вратата. Изчаках, докато боботенето на моторите им отшуми, и попитах: — Къде е брат ти? Миниатюрни капчици пот избиха по челото на Спайк. Лявото му око потрепна, ръцете му се разтрепериха. — Виж какво, човече. Вече нямам нищо общо с него. Дори когато той беше шефът тук, пак нямах представа къде е. — Мисля, че лъжеш. Мисля, че ти си едно лъжливо мръсно копеле — отсякох аз и пристъпих към бара. — Мисля, че знаеше плановете му по отношение на сестра ми още в мига, в който ме видя за пръв път. И мисля, че Али е мъртва, защото ти си пратил хората си след нея. Спайк облещи очи. — Али е мъртва? Как… Към яката на пъстрата му риза вече се стичаха ручейчета пот. Устната му затрепери в синхрон с лявото око. Притиснах пистолета си в гърдите му. — Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за сестра ми. Веднага! — Моля те, моля те, трябва да ми повярваш! Споменах веднъж пред брат ми, че сестра ти работи в онова правителствено учреждение, и той наостри слух. Две минути по-късно вече я омайваше с приказки и разпитваше за химикалите, които държат там. Онази вечер си тръгнаха заедно и… това беше. Не знам нищо повече. Притиснах дулото още по-силно в гърдите му. — Не мисля. Има още нещо, нали? В този миг Спайк приличаше на човек, който отчаяно се чуди дали да си отвори устата, или да я остави затворена. В крайна сметка страхът надделя и той изохка: — Да, добре… Може да съм подочул нещо, което брат ми каза по телефона малко след като ти се появи за пръв път. Беше ден или два по-късно. Нещо, свързано с взлом, което трябвало да стане утре вечер. Спомена „онази Бар“. Утре. Първия път, когато ми позвъни за помощ, Джен спомена, че онзи, който я държи — Алвис, както се оказа, — ще я убие, след като направи каквото се иска от нея. Това утре означаваше, че разполагам с много малко време. Трябваше да разбера къде се крие Ланс, когато не е в лабораторията. И тогава се сетих. Спомних си нещо, което Али бе казала по адрес на Ланс по време на първата ни среща. Никой не знае какво точно прави Ланс или къде ходи, освен може би мацката, с която се движи в момента. Защо думите й не ми бяха направили впечатление още в нощта, когато ги бе изрекла? Колко хора можеха да запазят живота си — включително Али, — ако им бях обърнал внимание? Вдигнах пистолета и го опрях под треперещото ляво око на Спайк. — Трябва ми име — обясних му аз. — Името на жената, която е правила компания на брат ти миналата седмица. Спайк не ми отговори, а реши да попита: — Защо ти е… Натиснах пистолета в меката плът под очната му орбита и видях, че започва да се образува синина. — Просто… ми… кажи… името! — изрекох аз. — Бет Кориган — избълва името той. — Фризьорка е в „Меса“, мола на магистралата. Идвала е тук само два-три пъти, но тя е последната му приятелка. И преди бях виждал този поглед в очите на Спайк. Бе на човек, който очаква да бъде убит в следващите няколко секунди. Затова реших, че ми казва истината. И отдръпнах пистолета си няколко сантиметра. — Добре. Дай ми телефона си. Той бръкна бавно в джоба на панталона си, извади черен пластмасов апарат и го плъзна по барплота. Взех го от локвичката алкохол, която Спайк бе разлял, и го прибрах в якето си. — А сега забрави, че съм идвал. Ако пък ти хрумне да позвъниш на брат си, ако ти хрумне да позвъниш на когото и да било, свързан с него, кълна се, че ще се върна, ще ти отрежа топките и ще ти ги натикам в гърлото. Ясно ли е? Ланс закима енергично. Излязох от бара и се озовах навън в нощта. Уличните лампи жужаха над главата ми. А сега накъде? Молът едва ли щеше да работи по това време. Подкарах безцелно из градчето, в което бях израснал. Забелязах колко се е променило след заминаването ми. Прогрес. Бяха съборили цели квартали, за да построят търговски центрове, и много хора се бяха преместили в покрайнините, където навремето се простираха ферми. Всички тези хора караха коли, които задръстваха улиците и кварталите. Не исках да остана на това място. Реших да тръгна на север, към пустинята. След трийсетина минути спрях на един самотен гол рид, спуснах седалката назад, покрих лицето си с шапка и се опитах да заспя с надеждата да сънувам нещо друго освен огън и кръв. 43 В девет сутринта влязох във фризьорския салон. Помещението вонеше на промишлени химикали и лак за нокти. Редом с четирите стола в чакалнята бяха наредени стелажи със скъпи лосиони за тяло и балсами за коса. Две фризьорки обслужваха клиентките, настанили се на въртящи се столове. На пода около едната се стелеха отрязани кичури. Другата бе вдигнала краката си, докато педикюристката лакираше ноктите й. — Бет на работа ли е? — попитах аз, без да се обръщам към никого конкретно. Гласът ми прогърмя в тясното помещение. — Разбира се, че съм тук — отвърна фризьорката, която подстригваше първата клиентка. — Някой те е изпратил да се подстрижеш ли? — Трябва да поговорим. Тя спря работа, постави ръце на кръста и присви вежди. Беше висока — необичайно висока, — с тяло на колежанка: стегнати мускули и меки извивки. Лицето й обаче имаше строго излъчване. Беше лицето на жена, която прави третата си обиколка по пистата, но полага сериозни усилия да се преструва, че е първата. — Имаш нужда от подстригване — заяви тя. Свалих шапката си и прокарах пръсти през невчесаната си коса. Беше права. Днешният ден обаче можеше да се окаже последен в живота на Джен, така че нямах време за такива неща. Погледнах ценоразписа на стената зад столовете и открих тарифата за мъжко подстригване. — Ще ти платя двайсет подстригвания, ако поговорим. До този момент лицето й имаше излъчване на пребито паленце, симпатично, но малтретирано. Сега доби изражението на койот: гладно и алчно. — Трябват ми пет минути, за да приключа тук. Изчакай ме в кафенето до нас. Кимнах, сложих си шапката, докоснах периферията в знак на поздрав към дамите и влязох в съседното заведение. Бет Кориган се появи шест минути по-късно и седна срещу мен на малката маса. — Сестра ми изчезна. Тя е при човек, когото познаваш — обясних аз. — Имаш ли представа къде мога да го открия, ако е в града? — Ченге ли си? — Нямам нищо общо с полицията. Сестра ми е загазила. Тя се замисли за миг, после кимна. — Първо парите. Плъзнах по масата две стотачки от петте, които бях взел от Зики. — Човекът, когото търсиш… инициалите му Л и А ли са? Кимнах на свой ред. Тя се огледа притеснено. — Не мисля, че мога да говоря. Той е гаден тип. — Но излизаш с него, нали? — Излизах с него, минало време. Приключих миналата седмица, когато ми причини това. — Тя вдигна лявата си ръка. Кутрето й липсваше. Чуканчето бе бинтовано. — Предполагам, че съм късметлийка, защото пощади другата ми ръка. Подстригвам с дясната. — И с какво го заслужи? — Засмях се. — Какво? — Засмях се на начина, по който режеше пържолата си. Не обича да му се присмиват. Поклатих глава. Всяка история, която чуех за този тип, бе по-лоша от предишната. — Имаш ли представа къде отсяда, когато идва тук? — Казах ти вече! Не мога да говоря с теб. Прекалено опасно е! — В такъв случай ще си поръчам още подстригвания. Поставих на масата нови двеста долара. Тя впери поглед в банкнотите и се замисли. През това време поръчах две средно големи кафета, черни. След като сервитьорката ни поднесе чашите, над които се вдигаше пара, и отиде да обслужи друга маса, Бет Кориган попита: — Ще го убиеш ли? Кимнах. — Добре — отвърна тя. — Имаш вид на човек, който може да се справи с него. Не успееш ли обаче, и двамата сме мъртви, ясно ли ти е? Ще ти дам адреса, но трябва да ми обещаеш, че няма да доживее до следващия ден. Ще се справиш ли? Кимнах отново. Тя ми даде адреса. А докато пиехме кафе, сподели повече интимни подробности за Алвис, отколкото исках да чуя. Благодарих й и станах. — Постъпи правилно — уверих Бет и тръгнах към вратата. Тогава забелязах ченгето. През витрината видях патрулен автомобил с емблемата на шерифа на окръг Меса, паркиран пред крадения ми джип. До шофьорската врата стоеше широкоплещест плешив помощник-шериф, който докладваше нещо по микрофона, окачен на рамото му. Простенах. Трябваше да се досетиш, Бар! Не можеш да караш кола, свързана с издирван от закона наркобарон, и да не привлечеш внимание. Ако не бързах, най-вероятно щях да уредя въпроса в полицейското управление с едно обаждане до федералните. Но сега, след като разполагах с вероятния адрес на Алвис, не можех да мисля за нищо друго, освен как по-бързо да стигна там. Което ме изправяше пред сериозен проблем. Не можех да си взема нещата незабелязано. Не можех и да изкарам джипа заради полицейския автомобил. Нито — пък можех да нокаутирам ченгето и да задигна колата му. Това не беше Африка, където полицията и армията са част от режими, които се сменят като носни кърпички, и където ченгетата от предходния месец днес са бунтовници. Върнах се при Бет, която отпиваше от кафето си. Очевидно още размишляваше върху разговора ни. — Толкова бързо? — попита тя. — Трябва да взема колата ти назаем. — Защото сме близки приятели или какво? Беше права. Изобщо не ме познаваше. Не си бях направил труда да й съобщя дори името си. Не бях казал нищо, освен че възнамерявам да убия бившия й приятел. Не се бях представил като човек, на когото с радост да дадеш колата си. — Виж, знам, че се запознахме току-що. И че нямаш причина да ми се довериш. Но повярвай ми, аз просто се опитвам да спася сестра си. Освен това ще ти върна колата. — А къде е твоята? Или нямаш кола? Кимнах към шерифа, който сега обикаляше бавно около джипа и записваше нещо в бележника си. — Принадлежи на човека, който обича да реже пръсти — казах аз. — Открадна ли я? — Кимнах. Тя се ухили одобрително. — Как ще се прибера у дома? Извадих последната си стотачка и й я подадох с най-очарователното изражение, на която бях способен. После разперих длани под ъгъл, сякаш за да попитам „Имаме ли сделка?“. Тя скръсти ръце и се поколеба още две секунди. — Имаш ли си име? — Клайд Бар. — Клайд, ако ти дам ключовете, ще ми обещаеш ли, че няма да съжалявам? — Обещавам. — Добре, може да е лудост, но… Червен „Хонда Интерсептор“, паркиран зад салона. Можеш да караш, нали? Мотор? Не бях карал от години. — Прекарал съм живота си на мотори. Ще ти го върна довечера или утре сутринта. — На всяка цена. Веднага щом излязох навън, заваля дъжд. Отначало лек ръмеж със ситни капчици, наподобяващи мъгла, който после премина в студен упорит дъжд. Идеално време за пътуване. Открих червения мотор до тухлената стена и го яхнах. Потърсих стартера в продължение на няколко секунди, преди да осъзная, че такъв просто няма, след което открих бутона на електронното запалване. Нахлупих ниско шапката си, дръпнах ципа на новото си яке и затиках мотора по алеята. Включих на скорост, натиснах съединителя, излетях на улицата, поднесох се и едва не ударих някакво дърво и кофа за боклук. Намалих газта, овладях машината и се понесох по асфалта. На магистралата усетих малките капчици дъжд да се забиват в кожата ми и се опитах да си припомня пътя към адреса, който бях получил. Ако картата в главата ми не грешеше, трябваше да се добера до там съвсем лесно: магистрала I-70B до Фруита, от там на юг покрай реката. С толкова бърз мотор можех да стигна за броени минути, стига да натиснех газта. Което и направих. Обикновено не карам бързо, но Алвис имаше преднина. Или щеше да бъде на мястото, за което ми бе казала Бет Кориган, или щеше да е път към мястото, където работеше Джен, за да открадне химикалите, които му трябваха. И бездруго бях закъснял. Наклоних се напред, а коремът ми опря в резервоара. Започнах да сменям предавките една след друга. Карах на пета, докато прекося предградията, но вдигнах на шеста, когато излязох на магистралата. С над сто и шейсет километра в час. Молех се да не падна от мотора, молех се да не срещна ченгета, молех се да заваря Алвис у дома му, молех се Джен да е невредима. Късметът не ми изневери и се добрах до Фруита без никакви проблеми. Спрях край едно голф игрище и се помолих късметът да не ме изоставя. Щеше да ми трябва. 44 Стоях край пътя и треперех от студ. От подгизналите ми дрехи се стичаха вода, масло и мръсотия. Съставих нещо като план. Извадих телефона от якето и позвъних на Алвис. Той вдигна, но не ми отговори веднага. Само дишаше в микрофона. Надявах се да е запъхтян от бързината, с която си събира багажа. — Промених си решението — заявих аз. — Радвам се да те чуя, Бар — отвърна Алвис, макар гласът му да издаваше точно обратното. — Променил си решението си относно какво? — Относно идеята да докараш сестра ми. Прекалено съм уморен, за да идвам при теб. Какво ще кажеш за Стокър Стейдиъм? Стадионът в парка, южно от тук? Ще бъда там по обед. Остави я на Норт Авеню, кажи й да тръгне пеша към парка. Аз ще я взема, а ти ще продължиш да си работиш на спокойствие. Настъпи тишина, докато Алвис се опитваше да прецени колко съм глупав. — Звучи добре. По обед — каза той и затвори. Яхнах мотора, макар да нямах никакво намерение да ходя до „Стокър“. Ако Алвис проявеше предпазливост, щях да имам по-малко притеснения, когато стигнех до дома му. Пътят, който водеше към къщата на Алвис, вървеше право на юг покрай голф игрището, после извиваше покрай езерца със засадени покрай тях диви маслини и тамарикси. Езерцата някога били баластриери, използвани при строежа на магистралата. Впоследствие, поради близостта до реката, ги бяха запълнили с вода и бяха построили луксозни къщи наоколо. В една от тях живееше Алвис. Адресът, с който разполагах, предполагаше, че ще го открия в края на Деветнайсета улица, на северния бряг на река Колорадо. Стори ми се логично. Мястото бе отдалечено, предоставяше бърз и лесен достъп по магистралата и реката. Готов бях да заложа двайсет долара, че Алвис разполага с моторница, която е спуснал някъде наблизо. Разбира се, щеше да се е подсигурил и с охрана, разположена най-вероятно в няколко обръча около къщата. Спрях мотора край едно езерце и го оставих под ниско дърво с надвиснала над мен корона. Докато го паркирах, се убодох на седемсантиметрови тръни. Тъй като ми бе студено, не усетих никаква болка. Извадих пистолета и тръгнах през джунглата от диви маслини, паднали клони и плетеница от лиани, завладяла пространството между реката и пътя. През по-голямата част от този преход направо пълзях. Следвах пътеки, използвани от дивите животни, които наподобяваха по-скоро тунели сред гъстата растителност. Провирах се под ниско надвиснали дебели клони. Комарите се събираха на ята и атакуваха всеки сантиметър непокрита кожа. Черна лепкава кал покриваше тялото ми от главата до петите. Миришех на гнила растителност и моторно масло. След като в продължение на пет минути газих локва след локва, излязох на малка поляна, разположена толкова близо, че можех да наблюдавам къщата в края на улицата. Растителността бе достатъчно гъста, за да ме скрие от обитателите й, но, от друга страна, бях застанал прекалено далече, за да доловя каквито и да било звуци. Спрях да треперя. Дъждът обаче се усили и водната пелена ми пречеше да видя какво точно се случва пред огромното триетажно имение. Видях два черни джипа, паркирани до лендровъра, и успях да различа петима мъже, които напуснаха тичешком къщата, качиха се в колите и потеглиха с бясна скорост. Тъкмо се канех да заобиколя имението от задната му страна, когато телефонът ми иззвъня. Извадих го и натиснах копчето, на което пишеше ОК. — Стокър Стейдиъм не ме устройва — заяви Алвис, този път с по-спокоен и уравновесен тон. — Ще трябва да сменим мястото. И времето. Два часът в Ботаническата градина. Забавих се с отговора, за да го накарам да си помисли, че размишлявам върху предложението му. — Добре — отвърнах неохотно аз. — Не искам нищо друго, освен да взема сестра си. Той, разбира се, нямаше никакво намерение да доведе Джен. Както и аз не бях имал никакво намерение да ходя до „Стокър“. Алвис беше умен, но смяташе, че аз не съм. Разсъждаваше по следния начин: Бар иска да се срещнем по обед. Той избира мястото и пристига по-рано, за да устрои засада. Затова ще му се обадя, ще сменя часа и мястото и ще изпратя моите хора още докато провеждам разговора. По този начин, колкото и рано да пристигне Бар, моите хора ще са го изпреварили. Добър опит. Нямаше представа къде се намирам в момента. А това означаваше, че повечето от горилите му вече пътуваха към Ботаническата градина и щяха да останат там дълго, много дълго, в очакване на човек, който нямаше да се появи. — Чакай! — казах аз. — Да? — Искам да чуя Джен. Да се уверя, че е жива, преди да отида на срещата с твоите хора. Настъпи пауза, прекъсната от викове в далечината. Накрая Алвис все отново телефона и излая: — Ето. Последва тишина, след която чух треперещия глас на Джен. — Клайд? — Добре ли си? — По-добре. Още съм замаяна, но съм по-добре. Къде си? — На път към теб. Трябва да бъдеш силна, Джен. Още от този момент. И да направиш онова, което правехме всеки път в старата ни къща, когато някой се опиташе да ни нарани. Още сега, нали? Тя задиша тежко, объркана отначало, но после каза: — Да, моля, побързай. Ще тръгваме и… Прозвуча плесница, след което Алвис отново взе телефона. — Два часът, Бар. За момент ми се стори, че чувам дращене и борба. После Алвис затвори. Не бях сигурен дали Джен е разбрала какво исках да й кажа, нито дали е в състояние да изпълни молбата ми. Нямах представа в какво състояние е. Но се сетих за всички онези ужасни нощи, когато използваше скрина си, за да препречи вратата, и реших, че си заслужава да опитам. Колко ли от хората на Алвис бяха останали в къщата? Предположих, че е поне един, и се помолих да не са повече. Изпълнен с твърда решимост да дам всичко от себе си, но и с надежда късметът да не ми изневери, проверих пистолета, уверих се, че има патрон в цевта, и започнах да се прокрадвам към къщата. 45 Небесата се разтвориха, изля се нов студен порой, а през това време аз заобиколих къщата от задната й страна. Макар да не можех да бъда напълно сигурен заради дъжда, бях почти уверен, че е останал само един охранител, който да патрулира из двора. Когато маршрутът му го отведе в задната част на имението, реших да приведа плана си в действие. Хукнах по моравата — ботушите ми шляпаха из калта — и се скрих зад лендровъра, без да прозвучи нито един изстрел. Промъкнах се до шофьорската врата, видях, че е отключена, и я отворих. После дръпнах ръчката на капака. Заобиколих отпред, като внимавах да не се надигам много-много, и вдигнах капака. Не разбирам от коли, освен че съм повредил няколко, но ми отне по-малко от минута да издърпам кабелите на свещите и да отскубна бушоните и релетата от кутията на електронния блок. След като затворих капака, се върнах до шофьорската врата и се вмъкнах вътре. Потърсих автомат или друго оръжие, каквото и да било, за да го използвам в къщата. Колата беше чиста. Не открих никакви оръжия. Излязох, затворих вратата и се ослушах. Отново не се чуха изстрели. Всъщност не чувах нищо освен ритмичното ромолене на дъжда. Когато успокоих дишането си, зарязах джипа и хукнах към къщата. Дъждовните капки станаха два пъти по-едри, а на изток проблеснаха светкавици. Първият оглушителен гръм тресна точно когато завивах зад ъгъла и се оглеждах за охранителя. Беше с гръб към мен, на петнайсетина метра може би, и се взираше в тъмнината под дърветата. Вероятно бе забелязал отъпканата трева по местата, където предишния ден бях видял няколко елена. Ако беше наистина добър, щеше да открие и следите, които бях оставил, докато заобикалях къщата. От небето се спусна ослепителна синьо-бяла светкавица и удари върха на хребета на километър-два от нас. Точно това ми трябваше. Вдигнах пистолета, опрях ръце на стената и започнах да броя. Когато стигнах до пет, натиснах спусъка. Изстрелът отекна едновременно с тътена на гръмотевицата и охранителят падна на земята. Искаше ми се да хукна към него и да взема автомата, резервните пълнители и елека му, но тогава чух някакъв звук. Долетя от къщата и ми заприлича на писък. Вероятно Джен бе решила да направи това, за което я бях помолил. Хукнах към вратата, без да се замисля. Заварих я отключена и влетях вътре. Къщата беше по-голяма от тази на Деб, но много приличаше на нейната. Партерът бе зает от огромна дневна, кухня, трапезария и сервизни помещения. Малкото скъпи елементи от интериора издаваха завидното състояние на собственика. Голяма статуя на Марс стоеше на пост до вратата, а точно срещу нея, до стълбите, се издигаше още по-голяма фигура на Аполон. Стълбите би трябвало да водят към спалните, където щях да открия Джен, стига да бе направила това, за което я бях помолил. Ослушах се в продължение на секунда за втори охранител, който да стои на пост в къщата, но не чух нищо. Тръгнах нагоре, като вземах стъпалата по две наведнъж и държах пистолета си ниско, но готов за стрелба. Стигнах по средата на широкото стълбище когато чух тропане, последвано от крясъците на Алвис: — Отвори проклетата врата, кучко! Изкачих стълбите, свих зад ъгъла и се озовах в началото на дълъг коридор. Алвис стоеше по средата и се опитваше да изкърти с ритници една от вратите. Явно ме бе забелязал с периферното си зрение, защото мигом се извърна с лице към мен. Нямах възможност да натисна спусъка, защото в този момент се случиха едновременно две неща. В ръката на Алвис като по магия се появи пистолет. Беше добър. И бърз. А от стената до мен полетяха парченца гипс. Някой бе стрелял отдолу. Изпратих един куршум към Алвис, но пропуснах. Той натисна два пъти спусъка и също не уцели. Хукнах надолу по стълбите, като стрелях два пъти по охранителя до статуята на Марс. Той се прикри зад древноримското божество, а аз прескочих парапета и падах цяла секунда, преди да се стоваря по средата на фоайето. Раненият ми крак подаде. Претърколих се, без да изпускам стрелеца от поглед. Заболя ме от скока, но сега между мен и охранителя стоеше стълбището. Той стреля отново, но прекалено високо. Отвърнах му два пъти. Единият куршум се заби в бедрото му и той се строполи на земята с крясък. Кръвта от феморалната му артерия оплеска пода и секунди по-късно мъжът издаде последния си дъх. Запълзях по пода с намерение да взема автомата му и почти се бях добрал до него, когато Алвис започна да стреля от площадката на горния етаж. Разхвърчаха се трески и аз се претърколих към кухнята, по-далече от линията на огъня. Стрелбата спря, но блъскането и ритането по вратата се подновиха, последвани от писъците на Джен. Чух я да вика името ми. Преди да се изправя, Алвис вече влачеше сестра ми по стълбите. Застана пред мен. Пистолетът му бе опрян в слепоочието й. — Пусни оръжието, Бар! — изсъска той. — Пусни го или ще я убия! Видях страха в погледа на Джен. Вече знаех къде е спасението в подобни ситуации. Инстинктът надделя и аз само се изсмях. В първия момент Алвис не знаеше как да реагира. Погледна ме, проснат безпомощно на пода, видя ме да притискам ранения си крак с една ръка, а с другата да държа пистолета. — Защо се смееш, по дяволите? Усмихнах се. — Защото няма да я убиеш. Нуждаеш се от помощта й, за да извършиш големия удар, на който разчиташ. Днес, нали? Докато Алвис размишляваше до каква степен съм запознат с плановете му, Джен използва момента, за да стъпи с всичка сила върху крака му. — Проклета кучка! — изруга той и замахна да я зашлеви с ръката, която държеше пистолета. Не биваше да пропускам този миг. Макар ръката ми да трепереше от болка и изтощение, насочих пистолета и дръпнах спусъка. Пропуснах. Или по-скоро, пропуснах главата, в която се прицелвах, а вместо това улучих ръката с оръжието. В лакътя. Първата ми любов, Фортуна, не ми изневери в този миг. Алвис изохка, изпусна пистолета и се опита да замъкне Джен до вратата с една ръка. Не се получи. Вече се бях изправил на крака и куцуках към него, когато Джен замахна към лицето му. Беше свила пръсти в юмрук, всички освен един, който заби в окото му, след което впи нокти и раздра кожата му чак до брадичката. Алвис изохка отново, блъсна я, видя ме, че връхлитам, и хукна към входната врата. Отвори я рязко и се затича към ровъра. Аз се втурнах след него, но се препънах в тревата. Въпреки това успях да се изправя и да го последвам. Алвис вече седеше зад волана и блъскаше по арматурното табло. Видя отражението ми в страничното огледало и изскочи навън. Хукна на юг, към реката, притиснал кървящата си ръка към тялото. 46 Последвах го по пътеката, която водеше към реката. Наблизо отекна гръмотевица, но дъждът, слава богу, бе спрял. Засега. Куцах, тичах и оглеждах внимателно земята. Само ръката на Алвис бе извън строя, което обясняваше защо той тичаше два пъти по-бързо от мен. Но оставяше следи. Капки кръв и стъпки. Проследих ги до поляната, а от там по пътеката между дърветата, която водеше към брега. Петната от кръв бяха яркочервени, което означава високо съдържание на кислород. С други думи, бях засегнал артерия. Освен това колкото по-близо до водата отивахме, толкова по-често срещах кървави следи. Това ми подсказа, че Алвис губи кръв и няма да успее да се добере до моторницата, която го чакаше някъде край брега. Истината бе, че нямах представа какво да правя, ако Алвис потегли надолу по течението или ако е скрил оръжие на борда. Скоро ми хрумна, че той постъпва като всяко тежко ранено диво животно. Те тичат надолу по хълма или към водата. Освен това губят ориентация и допускат грешка след грешка. Разсъждавах върху това, без да изпускам от погледа си следите на Алвис. Имаше кръв от двете страни на пътеката. Първоначално петната кръв бяха само от дясната й страна, резултат от ранената дясна ръка на Алвис. Спрях рязко и се ослушах. Не чух нищо освен дъждовни капки и далечна гръмотевица, затова извадих пълнителя на пистолета и проверих колко патрони са ми останали. Беше празен. Което означаваше, че разполагам с един патрон в цевта. Ако съдех по следите, Алвис бе направил кръг и се бе озовал зад мен. Беше се спотаил встрани от пътеката, като или бе заобиколил покрай реката, или се бе спотаил някъде в засада в зависимост от това дали се възприемаше като плячка или хищник. Обърнах се с намерението да проследя дирите му, които водеха назад, когато от храстите изскочи отвратително голо до кръста привидение с камък в ръка. Стрелях ниско, от бедрото, но пропуснах. Алвис замахна със здравата си ръка с явното намерение да стовари камъка върху главата ми и да счупи черепа ми, но аз се гмурнах под удара му. Ударих го силно в слънчевия сплит и той се сви, сетне забих безполезния вече пистолет в слепоочието му и отскочих назад. Огледах човека пред мен за един безкрайно дълъг миг — така ми се стори, макар да бе частица от секундата — и видях, че е свалил ризата си и е превързал ранената си ръка, след което е стегнал колана над лакътя като турникет. Би трябвало да е замаян. Бе загубил доста кръв. Въпреки това изглеждаше неочаквано спокоен и хладнокръвен. — Сгреших за теб, Бар. Ти не си просто досадник, ти си нещо по-лошо. Ти си гадна, космата хлебарка, която си пъха носа, където не й е работата. Затова сега ще те стъпча и размажа! — Давай! — отвърнах аз, без да откъсвам поглед от камъка в ръката му. Вдигнах пистолета, като разчитах той да не знае, че съм останал без патрони. Алвис обаче се оказа два пъти по-бърз от мен и преодоля разстоянието между нас, преди да насоча пистолета към гърдите му. Вместо да хвърли камъка, той го стовари върху крака ми и ми нанесе ъперкът, който ме изправи на пръсти. Аз обаче не паднах. Не и преди Алвис да постави крака си зад моя и да ме блъсне назад. Тогава се стоварих тежко в калта, а той се озова върху мен. Белите ми дробове се свиха от удара, но успях да вдигна крака и да сключа глезени над гърба му. Алвис ме удари веднъж в брадичката, после здравата му ръка посегна към пистолета, като едва не счупи показалеца и китката ми. Той измъкна пистолета от ръката ми, а аз сграбчих ранения му лакът, забих пръсти в импровизираната превръзка и стиснах. Алвис изкрещя от болка и понечи да ме удари с глава, но аз долепих брадичката си към гърдите и той пропусна. В този момент би трябвало да чуя стъпките по пътеката, но бях прекалено зает да дърпам главата на Алвис към себе си, за да мога да забия зъби във врата му. И когато успях да го направя, той изкрещя по-силно от преди. С последно усилие противникът ми вдигна пистолета и стреля в главата ми. Без никакъв резултат, разбира се. Възползвах се от това и се нахвърлих върху него. Претърколих се, при което той се озова отдолу, и започнах да го удрям както ми падне. С юмруци. С глава. С длани. С всеки удар се сещах за майка ми… и за Али… и за всички жени и деца, които бях погребал на три континента през годините — невинни жертви на злото. Опитах се да размажа физиономията му до неузнаваемост. Представих си човешкото същество под мен като парче месо, което щях да налагам, докато се превърне в кайма… ако не бе гласът на сестра ми, който ме молеше да спра. — Престани, Клайд! Моля те, престани! Предполагам, че в този момент й е било трудно да ме възприеме като човешко същество. Най-вероятно съм й заприличал на чудовище. Почувствах ръцете й на раменете ми. — Няма смисъл, Клайд! Това няма да върне мъртвите! — извика сестра ми. Тогава отпуснах ръце, отстъпих назад и прегърнах Джен. Тя обви ръце около мен и двамата заплакахме. 47 Когато спрях мотора на Бет в алеята пред огромната къща на Деб, видях там паркирани автомобили. Джен беше зад мен и ме стискаше здраво, както бе правила преди няколко дни, когато се опасявах да не падне от коня ми. Бе седяла на мотора с ръце, сключени около кръста ми, притиснала малката раница между нас. Беше се справила отлично, само дъждът малко я бе намокрил. Четирийсет минути по-рано бях позвънил в дома на Деб, но се бе включил телефонният секретар, затова просто бях оставил кратко съобщение. То гласеше, че „лошият“ си е получил заслуженото и всичко е наред. Сега седях пред дома на най-голямата ми сестра и не знаех дали ще заваря някого вътре. Затова направих нещо, което бях вършил само веднъж през живота си. Изпратих есемес. Попитах Деб дали си е вкъщи, съобщих й, че Джен е с мен, и я помолих да влезем. Тя не отговори. Вместо това отвори вратата. А до нея стоеше сестра ми Анджи, която не бях виждал от шестнайсет години. Джен се втурна към тях и ги прегърна и двете. Трите момичета се завъртяха в кръг и се засмяха. Грабнах раницата, която двамата с Джен бяхме донесли, и тръгнах напред, макар да се чувствах неловко на тази семейна среща. Когато прекрачих прага и оставих раницата до вратата, Анджи пусна Джен от прегръдките си и ме изгледа по начин, който казваше: „може да си луд, но аз пак те обичам“. Изглеждаше по-руса и по-красива, отколкото я помнех. — Всички се радваме, че тази история приключи, Клайд. — Изглеждаш страхотно! — казах й напълно искрено. Тя се усмихна и изигра цяла пантомима, докато оглеждаше израненото ми и окървавено тяло. — А ти изглеждаш… — Не е нужно да го казваш. Изглеждам ужасно. Последните дни бяха доста трудни. Когато се настанихме край кухненската маса, Джен огледа скъпото обзавеждане и възкликна: — Тази къща е направо страхотна! По-добра дори от предишната. — Забравих, че не си ни идвала на гости, след като се преместихме тук — отвърна Деб и й подаде одеяло. Връчи едно и на мен. — Знаеш как е, новата къща предоставя възможност да си създадеш нови спомени. — Погледна ме и попита: — Да ви приготвя ли нещо за хапване? Отворих уста, за да отговори, но Джен ме изпревари. — Умирам от глад! — заяви тя. Зачаках Деб да й отвърне заядливо, както бе постъпила с мен при последното ми посещение — и както бе правила винаги, когато бяхме деца. Но тя замълча. Просто отиде до един шкаф и извади тиган от там. — Телешко с броколи? Става ли? — попита тя и се усмихна, когато чу хора от ентусиазирани възгласи. — Ще ти помогна, Деб — каза Анджи и се присъедини към нея на кухненския плот. — Децата не са ли вкъщи? — попитах аз. — Ник ги заведе в парка — отвърна Деб, докато вадеше продукти от хладилника. — Всички въздъхнахме с облекчение, когато чухме съобщението ти на секретаря. Децата бяха пощурели след толкова време, затворени у дома. Затова, щом дъждът спря… Кимнах. Тъкмо се канех да се извиня и да произнеса онази малка реч, която бях приготвил по пътя насам, когато Джен отново ме изпревари. — Благодаря за храната. И на двете! А тези одеяла са просто божествени. — Моля — отвърна Деб. Докато двете ни по-големи сестри се суетяха из кухнята, двамата с Джен се спогледахме. Погледите ни сякаш казваха: Не мога да повярвам, че всичко приключи. Истината бе, че най-вероятно още не се бяхме отърсили от шока. Почти не си бяхме говорили, след като напуснахме къщата на Алвис. * * * Бях свършил точно четири неща, преди да измъкна хондата от мястото, където я бях оставил, да кача Джен отзад и да полетя през портата на имението. Първото бе да позвъня на Деб и да оставя съобщението. Второто бе да огледам ровъра. Идеята се оказа добра. Под един от панелите отзад, където обикновено стоеше резервната гума, открих малка кафява чанта, пълна с пачки банкноти с голям номинал. Третото, което направих, бе да позвъня на агент Питърс и да му съобщя за един слух, който бях чул по адрес на господин Ланс Алвис. Продиктувах му адреса и предложих да изпрати и линейка. Последното ми действие, преди да напусна имението на Алвис, бе да попитам Джен за какъв „удар“ е ставало въпрос. — Знам само, че тези химикали бяха много важни — отвърна тя. — Хората му говореха за някаква специална формула, която разработили в трите лаборатории… да, да, има още две. Формулата зависела от някаква съставка, която се намирала много трудно. Аз можех да ги вкарам в складовете. Имах пропуск с право на достъп и всичко останало. Там обаче работехме на смени — една седмица дежурим, една седмица почиваме. От съображения за сигурност. Затова Ланс се нуждаеше от мен за следващата ми смяна. Тогава щеше да се отърве… да ме изхвърли като използвана спринцовка. — Тя изтри една сълза. — Ако не беше дошъл ти… — Но аз дойдох. Дойдох, защото… нали за това са братята? Тя се усмихна едва-едва и кимна. — Добре, а сега се дръж здраво — казах аз и излетях с пълна газ през портата на имението. Зад гърба ми останаха Ланс Алвис и налудничавите му планове да изгради наркоимперия. * * * Озовахме се отново в настоящето, но вече с пълни стомаси. Деб, Анджи и Джен запрелистваха фотоалбумите на Деб. В ъгъла на една страница забелязах стара снимка на мама като ученичка. Момичето на фотографията бе младо, красиво и несъмнено устремено към бляскаво бъдеще. В някакъв момент в нашето детство всички ние гледаме на живота именно по този начин. Какво се случва впоследствие с нас? Сестрите ми ме повикаха и ми показаха малка снимка, на която бях в трети клас. Присмяха се на големите ми уши. Аз също се засмях, защото се наслаждавах на момента. За бога, бе изминал цял един час, без да огледам хоризонта за приближаваща заплаха. Чувството бе приятно. — Обичам ви, момичета! — възкликнах изненадващо. Всички млъкнаха и ме погледнаха. — Какво? — възкликнаха сестрите ми почти едновременно. — Никога не бях изричал тези думи пред която и да било от тях. Да, когато бяхме малки, бях правил опити да им го покажа, но не помня да го бях изричал на глас. Пропуснах тази възможност и с Али и това бе урок, с който бях принуден да живея и — надявах се — да си извадя поука от него. — Чухте ме — казах аз и погледнах Джен. — Отсега нататък имате ли нужда от нещо, само ми позвънете. Без значение колко съм далече. Заклевам се. Трябва обаче да ми обещаете едно. — Какво? — попита Джен. — Никакви наркотици. — Обещавам — каза тя. Усмихна се по онзи начин, по който се усмихваше, когато татко живееше с нас и животът ни още не бе тръгнал по наклонената плоскост. Деб и Анджи се усмихнаха широко. В този миг чух отварянето на входната врата, последвано от оживените гласове на две момчета и гръмогласно предупреждение, което гласеше: „Събуйте си обувките, терминатори такива, ще изкаляте килима на майка си!“. Това можеше да бъде само Ник. Срещата със зет ми не протече така неловко, както би могло да се очаква. Той долови настроението в стаята и се вписа в него. Дори открихме, че имаме нещо общо — омразата към съвременните технологии. Или най-малкото, нежеланието да се научим да боравим с тях. Що се отнася до племенниците ми, те се оказаха страхотни хлапета. Изглеждаха очаровани, че са се сдобили с вуйчо. И останаха още по-очаровани от белезите ми. Поискаха да разберат как съм ги получил, а аз им отвърнах, че съм работил в строителството. Поседях още час и реших, че е време да си тръгвам. Денят бе прекалено наситен със събития. Прекалено наситен с емоции. Имах нужда да остана сам и да подредя мислите си. — Добре дошла у дома — казах на Джен и се надигнах с усилие от канапето. Оставих я в грижовните ръце на Деб и Анджи, махнах на Ник, потупах хлапетата по гърба и тръгнах към вратата. Преди да изляза, взех чантата, която бях оставил до прага. Подкарах към най-близкия хотел и използвах част от парите в чантата, за да наема стая, след което се насладих на най-горещия душ, който това място предлагаше. Накрая свалих завивките и матрака от второто легло, поставих ги върху другото, което бе по-близо до вратата, и си направих нещо като палатка. Насладих се на дългоочакваната топлина и спокойствие и скоро се унесох в така необходимия ми сън. 48 Тъй като не разполагах с мобилен телефон, който да ме събуди, спах почти до обед. Наложи се да платя за още една нощувка, както поиска сърдитата дребна жена, която едва се показваше зад рецепцията. Не ми пукаше, нали парите не бяха мои. Сетих се за неочаквания късмет, който бях извадил, върнах се в стаята и преброих парите в чантата. Почти петстотин бона. Напъхах една пачка в джоба, развих решетката на климатичната инсталация, скрих чантата в отвора и върнах решетката на мястото й. Преди да изляза от стаята, закачих на вратата табелка „Моля, не безпокойте!“. Слязох долу, заявих на рецепцията, че ще се върна скоро, и изтръгнах обещание да не почистват стаята. Излязох на паркинга и яхнах хондата. Бет Кориган въздъхна облекчено, когато й върнах мотора. Опитах се да й дам още двеста долара като компенсация за закъснението, но когато й казах, че поне за известно време никой няма да реже пръсти в Джънкшън, тя натика банкнотите обратно в ръката ми. — Добре се справи, Клайд Бар — заяви тя. Докоснах шапката си с върховете на пръстите и си тръгнах. Изминах пеша разстоянието от три преки до една автокъща, която предлагаше евтини автомобили втора ръка. Бе от онези места, където даваш пари в брой и получаваш документите на колата. Никой не пише договори, никой не задава въпроси. Нуждаех се от превозно средство, което да използвам временно. Познавах един човек на осемстотин километра на север, който щеше да ми помогне да си намеря постоянен автомобил. След като в продължение на десетина минути оглеждах куп ръждясали и очукани возила, отидох при една притеснена, неспокойна жена, разположила се зад бронирано гише, връчих й хиляда долара и получих ключовете на джип АМС. Колата бе огромна и груба, предшественик на по-комфортните, но далеч не толкова надеждни съвременни кросоувъри. Не изглеждаше добре, но щеше да свърши работа. После се отбих в най-близкия магазин за спортни стоки. Купих си три раници и всичко необходимо, за да извърша пешеходен преход, ако се наложи. Филтър за пречистване на вода. Прибори за готвене. Въжета, пончо, спален чувал, подпалки за огън. Някъде по пътя щях да си купя и пушка. Когато се върнах в хотела, извадих чантата от климатика и разделих парите в трите раници. В две от тях оставих по двеста четирийсет и пет бона, а последните няколко хилядарки пъхнах в моята. Зарязах старата чанта в стаята и напуснах хотела. Отбих се в справочния отдел на местната библиотека, където млада жена с пръстен на носа и оранжева коса ми помогна да открия два адреса. Използва куп непонятни за мен компютърни трикове и откри хората в Джънкшън, които търсех. Ако знаех, че е толкова лесно, можех да опитам и сам, стига да не бях толкова уморен. Може пък технологиите да не бяха чак толкова лошо нещо. Слънцето светеше ярко и лъчите му пронизваха последните облачета. Подкарах джипа към място на име „Маунтин Топ“. След като попълних съответните документи — предимно с информация, която изобщо не отговаряше на истината, — оставих едната раница на симпатичен пълничък служител, който ме увери, че парите ще постъпят по сметката на госпожа Мартин. Предположих, че сумата ще стигне, за да осигури необходими грижи за майката на Али поне за следващите двайсет години. Някой ден щях да й пиша, за да й разкажа колко смела дъщеря е имала, но нямаше да е днес. Побързах да напусна хосписа, като се заклех, че ще отида в гората и ще умра от хипотермия, но няма да позволя да ме настанят на подобно място. Следващата ми спирка бе Мак, малко земеделско градче, разположено в непосредствена близост до границата с Юта. Предполагам, че бе към четири следобед, когато отворих бялата порта и влязох в къщата, която се намираше на адреса, предоставен ми от библиотекарката с оранжевата коса. Беше малка къща, боядисана в кафяво, добре поддържана, със спретната морава, която я заобикаляше като крепостен ров. Из двора обикаляха поне двеста ниски добре охранени кози, разделени на групички. Скубеха плевелите, а от време на време и някое стръкче трева зад масивните огради, влизаха и излизаха от малките бараки, които служеха за обор, наслаждаваха се на топлите слънчеви лъчи. Почуках. Никой не отговори. Чух топуркане някъде встрани и тръгнах натам, тъй като предположих, че някой работи по оградата или поправя машина. Не, беше малко момиченце, може би на четири-пет годинки, което тропаше по стената с кутия от кафе, пълна с кал. Явно се опитваше да изпразни съдържанието й. Вдигна поглед към мен и аз видях светлозелените очи и наскоро появилите се лунички. Черната й коса бе събрана на опашка. Очите ми се изпълниха със сълзи. Закашлях се. Момиченцето не изглеждаше нито уплашено, нито стреснато, а просто подразнено, че прекъсвам работата му. — Родителите ти тук ли са? — попитах аз. Детето погледна кутията, продължи да удря и посочи козите. Открих госпожа Отърман в обора, където доеше козите. Когато влязох, чух характерния звук, който издава струята мляко в гюма, съпроводен от провлачено блеене. Извиках: — Ехо? Това домът на семейство Отърман ли е? Посрещна ме висока слаба жена с кални джинси и карирана риза. Изтри ръце в панталона си и протегна ръка. — Да. Аз съм Лив. Стиснах протегнатата длан и почувствах, че ръката й е достатъчно силна да чупи кости. — Аз съм Клайд, минавам оттук. Лив ме огледа предпазливо от глава до пети, като не пропусна шапката и раницата, които държах в ръка. — Мога ли да ви помогна? — попита тя, погледна към къщата и видя джипа, паркиран отпред. Подадох й раницата, която тя пое неохотно. — Момиченцето е ваше, нали? — попитах аз. — Това е за него. Майка му би искала да получи тези пари. Преди жената да успее да отвърне каквото и да било и преди очите ми да се насълзят отново, се обърнах и излязох. Качих се в колата и не погледнах назад. * * * Открих ги в пустинята на седемдесет-осемдесет километра западно от Мак. Не се виждаха други коли по магистралата, а слънцето бе започнало да залязва и да обагря небето във виолетово. Табун от осем диви коня с високо вдигнати глави и опашки, които тичаха по голия хребет на северозапад. Тъмните им тела пробиваха дупки в светлината, която струеше от залязващото слънце, и докато тичаха към хоризонта, създаваха илюзията, че бягат от облаците лилав прах, които ги гонеха по петите. Разбира се, никой и нищо не ги преследваше. Тичаха, защото искаха да тичат. Защото бяха свободни. Защото се наслаждаваха на този прекрасен момент между две бури, риеха с копита, пръхтяха, мятаха глави… Преди да ги видя, бях изпълнен със самосъжаление и се чудех къде съм се запътил. Къде съм се запътил в по-дълбок смисъл. Джен бе на сигурно място сред семейството. Али я нямаше. Не можех да отричам повече този факт, не и след като бях видял дъщеря й. Тук нямаше нищо, което да ме задържа, нищо не ми бе останало… Конете достигнаха далечния край на хребета и се скриха от погледа ми, но продължиха да преследват слънцето. Едва тогава си спомних нещо, което Али ми бе казала. Спомних си го, защото видях конете да следват мъдрия й съвет. Те не бягаха от миналото. Не тичаха устремени към по-зелени пасища. Живееха в настоящето. Живееха за мига. Реших, че може би не трябва да ходя далече на север, за да намеря спокойствието, за което мечтаех. Може би Юкон бе просто начин да избягам от спомените и да потърся нещо, което не съществува. Можех да шофирам, да яздя, да вървя пеша в каквато посока си пожелая, да правя каквото си поискам. Защото винаги има нещо, което трябва да бъде направено. Сигурен съм. Ключът е в това да останеш в настоящето и да посрещнеш всяка ситуация в мига, в който се появи. Както би постъпила Али. БЛАГОДАРНОСТИ Писателите са само малка част от издателския процес и тук искам да благодаря на хората, които направиха появата на тази книга възможна. Благодаря на моя агент Дарли Андерсън, който повярва в мен и Клайд и ме подкрепи. Благодаря и на прекрасните служители в агенцията му за подкрепата и приятелското отношение. Благодаря на прекрасния ми редактор Рик Хорган в издателство „Скрибнър“ — с твоя помощ книгата стана по-хубава. Ние наистина сме чудесен екип. Благодаря на Дейвид Лам и на хората в „Скрибнър“, които вложиха толкова време и усилия в този проект. Благодаря на родителите ми, които ме възпитаха да обичам четенето и да работя здраво за всичко, на брат ми и сестра ми, които бяха заедно с мен по целия път. На моите учители г-н Къмингс и г-н Кругър — обещах да ви благодаря за подкрепата, ако някога напиша книга, и не съм го забравил. Благодаря отново на жена ми и на дъщерите ми, че ме изтърпяха през цялото това време. Знам, че мога да бъда ужасен, но вашата любов и подкрепа са всичко за мен. Благодаря на всички читатели — вие сте изчезващ и уникален вид. Благодаря ви, че отделяте време и средства, за да четете книги, когато толкова много други неща се борят за вниманието ви. Огромни благодарности, че избрахте точно тази книга. На всички, които някога съм срещал — помогнахте ми толкова много, дори и да не е било съзнателно. Благодаря ви! Информация за текста ERIK STOREY NOTHING SHORT OF DYING 2016 Ерик Стори Дадена дума серия „Клайд Бар“ #1 Превод Милко Стоименов 2016 © ИК „Обсидиан“, София, 2016 ISBN: 978-954-769-412-5