[Kodirane UTF-8]

	Ерик Лустбадер
	Документът Катей
	Книга 2


	Макар да е избрал спокойния живот на твореца, американският художник Майкъл Дос владее до съвършенство тайните на източните бойни изкуства. Трагичната смърт на баща му го принуждава да захвърли четката, кръвта му не може да се успокои, без да открие загадките на живота му.
	Дос предприема продължително пътуване в света на престъпността и започва смъртна битка с японската тайна организация, известна под името ДЖИБАН. Главната цел на тази организация е унищожаването на САЩ посредством глобален икономически хаос.
	Попаднал в лепкавата мрежа на сложен международен заговор, Майкъл има на своя страна ценен съюзник — красива и загадъчна японка. Единственият му шанс за оцеляване е победата в двубоя с тайнствен убиец, наречен Зиро…
	„Изключително напрегнат трилър… Изпълнен с многобройни обрати и изненади. Читателят просто препуска към развръзката на финала…“


	Част трета
	Ха Гакуре

	Пролет, в наши дни

	_Токио, Мауи, Москва, Париж_
	— „Шинмоку“ — каза Козо Шина. — В архитектурата сянката и мълчанието означават едно и също, има пълна взаимозаменяемост. Виждаш ли това, Жожи?
	— Да, Шина-сан — отвърна Жожи, доволен, че един от най-могъщите мъже на Япония разговаря с него като с равен.
	Намираха се в будисткия храм Кан’ ей-жи в парка Усно, разположен в североизточната част на Токио. Този храм играеше изключително важна роля в живота на японците. Изграден според изискванията на древните ясновидци, създали преди хилядолетия в Китай изкуството на петте основни елемента, върху които се крепи светът (земя, въздух, огън, вода и желязо), този парк беше обект на чести посещения както от представители на деловите среди, така и на духовенството.
	— Извън тази ограда препускат ордите на нисшите духом, заети с нисшите си дела — каза Шина. — Но зад стените на Кан’ ей-жи се извисява духът на Япония, печен и непоклатим. Вековната тишина успява да запази своето величие в центъра на една метрополия, обзета от хаоса…
	Някога, при строителството на този храм, бил издигнат солиден „кимон“ — портал, охраняван от демони, който имал предназначението да защитава града. Постепенно били строени и други „кимони“ не само в този район, но и навсякъде из Токио. Най-накрая целият град бил опасан от драконови порти. Тяхната сенчеста тишина не само държала злите духове на почетно разстояние, но и предлагала на градските жители онзи духовен подслон, в който петте базисни елемента на света от миналото били непристъпна стена срещу модернизацията, заплашваща да изтръгне сърцето на Япония от нейното уникално минало.
	— Сенчестата тишина е онова състояние на духа, което се постига сред непристъпни скали, гъсти гори и пясъчни градинки — добави Козо Шина. Погледът му се рееше някъде надалеч, сякаш обхващаше всичко, дори прашинките, които танцуваха под ярките лъчи на слънцето. Жожи имаше чувството, че Шина вижда дълбоката същност на това свято място. — „Яма но ото“. Тук, сред вековната тишина, аз съм в състояние да чуя гласа на могъщата планина…
	— Дано мъдрите й слова достигнат и до мен — прошепна Жожи.
	— Успокой се, приятелю. Седни тук, до мен, престани с тази нервна разходка. Чуй как сенките пълзят по стените, поглъщат камъка, плъзгат се по гладкия пясък… Позволи на тишината да проникне дълбоко в твоето нетърпение, да премахне твоето безпокойство…
	— Шина-сан — промълви Жожи. — Обръщам се към теб, защото се нуждая от помощ. Брат ми Масаши узурпира властта в клана Таки, която след смъртта на най-големия ни брат Хироши по право се падаше на мен.
	Шина го изчака да седне до него и попита:
	— Знаеш ли истинската дефиниция на думата война? Според мен не я знаеш… Тя не е създадена нито от самурай, нито от някой велик пълководец. Дело е на един скулптор и поет, който се казвал Котаро Такамура. Ето я: _Войната означава да нападнеш дълбоката тишина._
	— Не зная какво означава това.
	— Именно затова предпочетох да те доведа тук, вместо да отидем в чайната.
	— Искам да разбера, Шина-сан.
	— Не само архитектурата е в състояние да създава тишина. Това може да стори и човешката психика, човешката мисъл. Без мълчание мисълта е непостижима. А без мисъл няма стратегия. Твърде често войната и стратегията са несъвместими, Жожи. Генералите, които се поздравяват за своята печеливша стратегия, най-често се самозаблуждават. Докато човек не потърси с цялата си душа тишината сред грохота на войната (така, както аз я търся на това свято място сред кипежа на шумната и модерна метрополия), той не е спечелил тази война. Той просто е успял да оцелее.
	Жожи се напрягаше да го разбере.
	— Ти се намираш сред грохота на войната, Жожи. Пред теб стоят две възможности — да спечелиш тази война, или просто да оцелееш. И трябва да направиш своя избор…
	— Мисля, че вече съм го направил — поклати глава Жожи. — Затова се обърнах към теб.
	— Искам да си изясним един въпрос. Аз бях заклет враг на баща ти. Защо мислиш, че ще ти помогна?
	— Ако ме подкрепиш и ми помогнеш в изготвянето на печеливша стратегия, ще получиш половината от клана Таки в момента, в който бъда обявен за оябун — отвърна Жожи с разтуптяно сърце.
	— Половината значи… — проточи замислено Шина.
	Жожи се притесни, не знаеше дали офертата му е била достатъчно щедра. Вдигна глава и забързано допълни:
	— Нали винаги си искал това, Шина-сан? Сега, с моята помощ, ти ще го получиш… Заедно с теб ние можем да победим Масаши, а след това да получим това, за което сме мечтали…
	Шина затвори очи и прошепна:
	— Чуй тишината, Жожи. Длъжен си да изтълкуваш правилно многобройните й нюанси. Само тогава ще те осени прозрението. Не можеш ли да постигнеш това, ти си безполезен за мен…
	— Опитвам се, Шина-сан.
	— Червеят, изхвърлен на повърхността от някое земетресение, прави отчаяни опити да намери пътя си сред светлината. Но светлината не е неговата жизнена среда. Не успее ли да потъне обратно в земята, той загива…
	— Така ли мислиш за мен, Шина-сан? — сковано попита Жожи.
	— Както за теб, така и за брат ти Масаши — промърмори Шина. — Мисля, че проблемът е в Масаши, който отряза корените си, забрави миналото… А именно в близкото минало се роди заплахата за Япония, Жожи. Това е американската окупация…
	Струва ми се, че Масаши се опитва да види бъдещето като прилеп, решил да напусне тъмната си дупка по пладне. Той е сляп за силите на природата, задвижени преди много години. Той мисли, че историята е измислица на старите хора просто защото те са стари и склерозирали и нямат за какво друго да се уловят.
	О, Буда, колко самодоволен е той! Колко сигурен се чувства в своята безкрайна алчност! Но именно поради това него го използват. Използват го по-стари, по-мъдри хора, които имат на своя страна силата на историята. Той мечтае за контрол над промишлеността, бюрокрацията и държавата и се надява да го постигне с груба сила. Но без познанието, което дава историята, той не е в състояние дори да идентифицира силите, които движат страната, а още по-малко да ги постави под контрол.
	Жожи наблюдаваше неспирната игра на сенките по покрива на храма, по сочните зелени бамбукови дръвчета отвън, по острите камъни и безупречно поддържаните пясъчни градинки. Думите на Козо Шина падаха върху главата му като капки разяждаща киселина.
	— Поясни се, ако обичаш, Шина-сан — тихо помоли той.
	Очите на Козо Шина бяха затворени, топлото следобедно слънце огряваше лицето му.
	— Всичко е много просто, Жожи. Имам връзки в правителството и благодарение на тях научих, че брат ти е създал контакти с някои… да ги наречем радикални елементи на работа в различни министерства…
	— Да, да — кимна с глава Жожи. — Спомена пред мен за нещо такова…
	— Така ли? — попита Шина, отвори очи и закова немигащия си поглед в лицето на Жожи.
	— Да — кимна другият. — Масаши търси начин да се установи в обществото. Иска да постигне това, което не успя да постигне баща ни — да стане пълноправен член на японското общество. Иска уважение. Иска го толкова силно, че е станал непредпазлив. Според мен, продължи ли по този път, той скоро ще изгуби властта си над клана Таки.
	По пътечката към храма се проточи върволица от будистки монаси с бръснати глави. Въздухът затрептя от носовото им пеене. Вместо да наруши дълбоката тишина на Кан’ ей-жи, то я подчерта още повече…
	Шина изчака да заглъхнат псалмите на монасите и тихо попита:
	— Защо тогава аз трябва да го спирам?
	Най-сетне ми падна в ръцете, помисли си Жожи и вдигна глава:
	— Защото ще получиш половината от клана Таки, когато ми помогнеш да победя. Не е ли това далеч по-разумното решение? Другата възможност е да виним как цялата организация се разпада…
	— Не виждам как мога да ти откажа, след като поставяш нещата в тази светлина — леко се усмихна Шина.
	— Твоята намеса ще означава радикални промени и рамките на клана — свъси вежди Жожи. Каза го така, сякаш току-що му беше хрумнало. До този разговор Мичико беше тази, която му помагаше да се оправи в сложните разсъждения.
	— Не съжалявай за това, Жожи — с някакво злорадство отвърна Шина. — Помисли за Мейжи Жинжа. Храмът на първия император от династията Мейжи е бил построен през 1921 година. Напълно унищожен от пойната в Тихоокеанския регион, той е построен отново през 1958-а. В подобно положение са голяма част от нашите държавни институции. Всички те са били разрушавани и възстановявани наново. Точно такава е историята и на клановете на Якудза — по лицето му заигра бледа усмивка: — Помисли за доброто, което можеш да сториш…
	— В момента мисля единствено за начините, по които мога да се справя с Масаши — тръсна глава Жожи.
	— Слушай — прошепна Шина. — Тук, сред стените на този храм, ние можем да наблюдаваме войната като богове. Оглеждайки внимателно разположението ма силите и на двете страни, ние ще бъдем в състояние да изготвим онази съвършена стратегия, която ще донесе поражение за твоя брат. Но искам да ти отправя сериозно предупреждение: времето ни е малко. Съюзите, в които е влязъл Масаши, укрепват с всеки изминал ден. Забавим ли се прекалено дълго, дори аз няма да съм в състояние да ти помогна.
	— Аз съм готов, Шина-сан — промълви Жожи и изпита чувството, че е самурай, който се готви за бой.
	От устата на Шина се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.
	— Виждам това, Жожи — тихо отвърна той. — И не се съмнявам, че крайният победител ще бъдеш ти.


	— Здравей, бабо.
	„Слушай, заповяда си Мичико. Стискай зъби и слушай.“ Но сърцето й кървеше, не можеше да търпи мисълта, че миличката Тори е заключена като животно.
	— Как си, мила?
	— Липсваш ми — отвърна Тори. — Кога ще мога да се върна у дома?
	— Скоро, мъничката ми.
	— Но аз искам сега, веднага!
	Детското гласче прозвуча умолително, пред очите на Мичико изплува малкото, обляно в сълзи личице. „Стига, заповяда си тя. С нищо не помагаш на внучката си, когато се държиш като слабак!“ Насочи вниманието си към звуците, които се долавяха зад гласа на детето, винаги правеше това. Понякога долавяше мъжки гласове, а по-рядко — дори и репликите на отегчените не по-малко от Тори пазачи.
	Мичико помнеше някакъв телевизионен сериал, в който приятелката на главния герой беше задържана против волята й. При всяко обаждане на похитителите героят чуваше някакъв особен звук. Накрая успя да определи произхода му — пневматичен чук. Намери карта на всички строежи в града и успя да спаси своето момиче. Оттогава насам Мичико неизменно се опитваше да открие произхода на звуците около внучката си.
	Но този път странични шумове нямаше. Не можеше да определи дори дали Тори е в Токио, или някъде в провинцията. Мичико прехапа устни, задачата й се струваше непосилна. Доброто побеждава злото само на кино, а това тук е жестоката действителност. При нея човек никога не знае какъв ще бъде крайният изход.
	— О, бабо, много искам да те видя! Искам да се прибера у дома!
	Беше дала клетва да отдаде живота си на борбата срещу злото, но сега, слушайки гласа на своята внучка, Мичико изведнъж осъзна, че за тази клетва плаща една прекомерно висока цена. Тори е невинно дете. Въвличането й в такава жестока битка бе ужасно несправедливо.
	— Слушай, мъничката ми — направи последен опит тя. — Тори, чуваш ли ме? Добре. Мъжете чуват ли какво си говорим? Не, не гледай към тях. Искам да ми разкажеш какво виждаш през прозореца на стаята, в която се намираш.
	— Не виждам нищо, бабо — отвърна детето. — Тук няма прозорци.
	— Значи си под…
	— Ако още веднъж направите това, ще се принудя да причиня болка на внучката ви, госпожо Ямамото! — прекъсна я груб мъжки глас.
	— Кой сте вие? — изгуби самообладание Мичико. Изведнъж всичко й дойде твърде много: заплахите, представата как мъжът с грубия глас малтретира детето. — Къде я държите? Защо не я пуснете?
	— Знаете защо, госпожо Ямамото — отвърна гласът. — Не ме карайте да ви напомням, че по този начин си осигуряваме сътрудничеството на цялата ви фамилия.
	— Дайте ми да говоря с внучката ми. Искам да…
	В слушалката прозвуча рязко изщракване и линията прекъсна. Кръвта на Мичико замръзна в жилите й.


	— Тук присъстват тайнствени сили — каза Илайн. — Тук, на Мауи, в самата долина Иао… — очите й възбудено блестяха в здрача, приличаха на очите на пантера, готова за скок. — И на други места в света присъстват такива сили — Стоунхендж в Англия, пирамидите в Гиза и Прованс. Когато бях малка, мислех, че такива сили присъстват на едно-две места в света. Но с годините списъкът непрекъснато се разширяваше…
	— Искам да науча всичко за документа Катей — каза Майкъл. Току-що беше станал от леглото. Пристъпи в хола и завари Илайн свита на дивана с чаша горещ чай между дланите. — Ичимада Дебелака каза да питам теб за съдържанието му.
	Скоро щеше да съмне. Небето отвъд острите вулканични върхове вече избледняваше, някъде зад прозореца се разнесоха първите птичи трели. Бяха успели да дремнат няколко часа, но умората продължаваше да им тежи. Възбудата от тежката битка в имението на Ичимада беше изсмукала силите им.
	Носът на Майкъл беше превързан. Кожата беше разкъсана и подута, но хрущялът бе оцелял.
	— От всички места с тайнствена енергия тази на Мауи е най-силната — продължи Илайн. — Хавайците вярват, че в тази долина се събират техните богове. Тук те се бият и любят, хвърлят гръмотевици, къпят се в бистрите струи на дъжда…
	Майкъл седна до нея, издърпа чашата от ръцете й и попита:
	— Коя си ти, Илайн? Къде си се научила да боравиш с катаната като сенсей?
	В очите й се отразиха първите лъчи на настъпващия ден, бузите й порозовяха. Издърпа ръката си и бавно се изправи. Прекоси стаята, взе преметнатите през стола избелели джинси и започна да ги обува.
	— Не мислиш ли, че в нашата среща има нещо многозначително? — продължи да настоява Майкъл.
	Тя прокара пръсти през косата си, после се обърна да се огледа в голямото стенно огледало.
	— Не ми казвай, че това е просто съвпадение — подхвърли Майкъл. — Дойдох тук да се срещна с Ичимада Дебелака. А се оказа, че твоят приятел работи за него и…
	— Зная, зная — прекъсна го тя. — През цялото време си искал да проникнеш в имението и да откриеш убиеца на баща си.
	— Точно така.
	— След като започваш да ми казваш истината, и аз ще постъпя по същия начин — изгледа го продължително тя. — Ще ти призная, че аз също исках да проникна в това имение. И нямам никакъв приятел… — върна се обратно и седна на дивана.
	Майкъл закова поглед в очите й:
	— Коя си ти, Илайн? Ичимада те познаваше.
	— Аз съм Якудза — отвърна тя. — По-скоро произхождам от семейство на Якудза. Майка ми е дъщеря на Ватаро Таки. Доведена дъщеря. Той я осиновил отдавна, години преди моето раждане.
	Майкъл внимателно я наблюдаваше. Тя положително знае кой съм аз, помисли си той. През цялото време го е знаела.
	— Масаши ли те изпрати тук? — попита той.
	— Нямам нищо общо с Масаши — отвърна тя. — Презирам този човек. Също като мама.
	— Но все пак си тук. Защо?
	— Дойдох да открия документа Катей. Преди хората на Масаши да го сторят.
	— Ичимада каза, че баща ми е отмъкнал този документ от Масаши Таки.
	— И аз чух същото.
	— Какво представлява документът Катей?
	— Той е същността на Джибан — едно тайно общество на висши правителствени чиновници, създадено непосредствено след Втората световна война. Ватаро Таки беше твърдо решен да го унищожи. Джибан притежава дългосрочна програма за бъдещото развитие на Япония.
	— Каква по-точно?
	— Никой не знае — поклати глава Илайн. — С изключение на членовете на Джибан, а вероятно и на Масаши… Защото той е сключил някакво споразумение със съзаклятниците.
	— Какво искат членовете на този Джибан?
	— Пълна независимост за Япония. От страните производителки на петрол, но най-вече от американското влияние.
	В главата на Майкъл звънна предупредително звънче, но той не успя да разбере защо. Събитията се бяха развили прекалено динамично, в главата му се блъскаха хиляди въпроси без отговор. Над тях плуваше този, който се съдържаше в посланието на баща му: _помниш ли шинтай_? Откъде му беше позната червената панделка, за която спомена Ичимада?
	— А ти защо дойде на Мауи? — попита Илайн.
	— Защото баща ми се е обадил на Ичимада Дебелака малко преди да бъде убит.
	— С това ли бяха свързани предсмъртните думи на Дебелака?
	— Не зная — сви рамене Майкъл, но отговорът му не беше напълно откровен. Съзнаваше, че седи до една полугола жена, която го привличаше, особено сега, в тишината на ранното утро. Но може ли да се довери на тази жена? Това вече беше съвсем друг въпрос.
	— Защо веднага не ми каза, че принадлежиш към Якудза? — попита той.
	— Вероятно по същата причина, поради която и ти не ми се довери — отвърна унесено тя, очите й не се отделяха от позлатените вулканични върхове, които заобикаляха долината Иао. Гледаше ги захласнато, гледаше ги така, както се гледа произведение на велик художник. — Не можех да ти се доверя, не ми бяха известни мотивите ти… И все още се страхувам…
	Това прозвуча като признание, но Майкъл не изпита очакваното облекчение. _Най-опасният ти враг ще се опита да стане твой най-близък приятел_, беше го предупредил преди години Цуйо. _Защото приятелството води след себе си доверие, намалява твоята бдителност. А това са най-силните оръжия на врага._
	— Как е бил убит баща ти? — попита Илайн. — Трябва да е било ужасно!
	— Не зная — въздъхна Майкъл. — Затова дойдох на Хаваите — да разбера. Надявах се да науча нещо от Ичимада Дебелака. Но сега ще трябва да открия Уде и да попитам него…
	_Как мога да се предпазя от коварността на врага, сенсей_, беше запитал Майкъл.
	_По начина, по който го прави язовецът_, отвърна Цуйо. _Той непрестанно проверява околната среда. А ти ще проверяваш и всички, които населяват тази среда. Друг начин няма._
	— Ти обичаше ли го? — попита Илайн. — Имам предвид баща ти.
	— Да — кимна Майкъл, поколеба се за миг, после добави: — Но съжалявам, че не успях да го опозная по-добре…
	— Защо не успя?
	Бях твърде зает със специалната си подготовка в Япония, отвърна мислено Майкъл, сви рамене и каза:
	— Докато растях и възмъжавах, той постоянно пътуваше…
	— Но го уважаваш, нали?
	Как ли бих могъл да отговоря на подобен въпрос, въздъхна в себе си Майкъл. Филип Дос не беше президент на някоя просперираща компания, за да може момчето му да се гордее с него и да го сочи с пръст на приятелите си. От друга страна, той се беше издигнал сам, със собствени сили и възможности.
	— През по-голямата част от живота си нямах никакво понятие с какво се занимава той — призна на глас Майкъл. — Затова не зная дали мога да отговоря точно на въпроса ти… — планините наоколо вече бяха задени от ярка светлина, пожарът на новия ден лумна над гъстите яркозелени листа на дърветата. — Сега вече зная, но все още ми е трудно да разбера всичко това. Положително се възхищавам от него, той е притежавал силна вяра в своите идеали…
	— Но? — изгледа го продължително тя, безпогрешно доловила нотката на съмнение в гласа му.
	— Не съм сигурен, че одобрявам това, което е вършил…
	— Какво е било то?
	— Я ми кажи нещо за _твоя_ баща! — рязко смени темата Майкъл.
	Илайн отново беше вдигнала чашата с чай, но сега я държеше пред себе си като шит.
	— Уважавам го — прошепна тя.
	— Но? — сега беше негов ред да долови неизказаното.
	— Но нищо! — отсече тя и сведе очи към дебелия порцелан в ръцете си.
	— Добре — въздъхна той. — Няма да те насилвам, след като не искаш да говориш…
	Но тя искаше. При това страшно много. Никога през живота си не беше срещала човек, с когото да сподели своите интимни тайни, най-малко й се искаше да обременява с тях родната си майка.
	— Баща ми никога не ми е обръщал особено внимание — тихо започна тя, очите й останаха заковани в зеленикавата течност. — Винаги мама се е грижила за мен, той се занимаваше с фамилния бизнес. Не обичаше да му се месят, не позволяваше на мама да му дава съвети, макар че тя беше надарена с прозорлив ум — чашата напусна ръцете й и звънна върху масата. — Почти не го виждах в годините на детството… — изведнъж й стана трудно да продължи, едва сега си даде сметка колко е трудно да облечеш в думи това, което цял живот си носил в душата си. Но тя имаше нужда от това пречистване, вече беше сигурна, че от години е търсила човек, на когото да се довери. — Имаше и друг човек — с въздишка продължи тя. — Един мъж, приятел на мама… Идваше да ме вижда, разговаряше с мен. Отначало мислех, че го прави по молба на мама, но после, бавно и постепенно, започна да ми става ясно, че той го прави по собствена воля… Просто защото ме обича — очите й се насълзиха, принуди се да стисне клепачите си. — Мама винаги беше искала да повярвам на този човек. Да повярвам в _някого_, но преди всичко в него.
	— Защо?
	Илайн се преви на две, ръцете й здраво обхванаха рамене.
	— Защото _тя_ му вярваше. Защото след смъртта на дядо беше много важно да повярваме на някого — лъчите на утринното слънце проникнаха в стаята и докоснаха лицето й. Майкъл видя сребърните нишки, които се спускаха по него. — Не искам да говоря повече…
	— Илайн!…
	— Не! Остави ме на мира!
	Заедно с утринното слънце между тях се настани някакво странно отчуждение. Сякаш вместо да ги направят близки, спомените за семейството ги бяха раздалечили на хиляди мили.
	Това не би трябвало да става, когато двама души разкриват душите си, мрачно помисли Майкъл.


	Евгений Карск пушеше цигара. Чакаше телефонното позвъняване и наблюдаваше жена си. Тя опаковаше багажа му със сръчността, с която вършеше всичко.
	— Искам да ходиш на дачата, докато ме няма — каза той и издуха дима в неподвижния въздух на спалнята. — Ще ти се отрази добре да се откъснеш за малко от Москва.
	— Още е студено — отвърна жена му — привлекателна брюнетка със стройна фигура и елегантно облекло. „Добре съм я избрал, помисли Карск. Продължава да е красива, въпреки че е родила и отгледала три деца.“
	— Какво от това? — попита на глас той, натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Нали си имаш кожено палто?
	— Самурът е за операта — отговори жена му с обичайната си практичност.
	Карск само изсумтя. Обичаше да излиза с нея, когато носеше това палто, обичаше да чувства завистливите погледи на по-младите офицери. Да, изборът ми не беше лош, увери се още веднъж той.
	— Както искаш — промърмори. — И без това винаги правиш каквото си наумиш. Просто си помислих, че можеш да си починеш, докато аз пътувам, а момчетата са в пансиона… Московската зима е мрачна и противно продължителна.
	— Не аз, а ти си този, който мечтае за Европа — изтъкна тя и се зае да изчетка един от костюмите му, който трябваше да влезе в куфара. — На мен и тук ми е добре.
	— На мен да не би да ми е зле? — малко ядосано отвърна той.
	Жена му дръпна ципа на куфара и се изправи.
	— Знаеш ли какво ще ти кажа, Евгений? — изгледа го тя. — Ти преживяваш романтично приключение, без дори да си даваш сметка за това.
	— Какво искаш да кажеш? — изръмжа той, този път действително ядосан.
	— Имаш любовница — отвърна жена му. — И нейното име е Европа — на лицето й се появи усмивка, пристъпи напред и нежно го целуна: — Господи, какво си хлапе! Според мен това се дължи на факта, че си бил единствено дете в семейството си. Психолозите твърдят, че единствените деца са по-капризни от онези, които си имат братчета и сестрички.
	— Глупости!
	— Като гледам теб, мисля, че това е истина — поклати глава тя и отново го целуна. — Не се чувствай виновен за своята любовница, аз не ревнувам…
	Тя излезе, а Карск бавно пристъпи към прозореца и се загледа към широкия гръб на река Москва. Като един от четиримата шефове на КРО — Контраразузнавателния отдел към Първа дирекция на КГБ, Евгений Карск се ползваше с много привилегии. Една от тях беше този просторен апартамент в новия висок жилищен блок в близост до реката.
	Не беше въодушевен от великолепната гледка на извиващата се като змия река и блестящите кубета на църковните събори в далечината. Макар вече да беше април, речната вода продължаваше да е скована от дебел пласт лед, зимата отказваше да охлаби ледената си прегръдка, макар времето й да беше отминало.
	Карск запали нова цигара още преди старата да беше изгоряла до половината. Гърлото му беше възпалено и го болеше, но той продължаваше да пуши с неотслабващо темпо. Този навик беше наказание за нещо, но за какво?
	Може би защото не вярваше в Бога. Майка му беше набожна, но след продължителната подготовка в КГБ той гледаше на религията с насмешка, като проява на душевна слабост. Религията е опиум за народа, заблуда, с чиято помощ малка група хора държат в подчинение останалите. Организираната религия, независимо от вида и съдържанието си, е потенциално опасна и непродуктивна. Така проповядваше научната диалектика на Маркс и Ленин.
	Същото се отнася и до реформите, помисли си той. Всички се чувстват добре там, където си вадят хляба. Никой не е против по-голямата ефективност на съветската икономика, всеки иска да се ликвидира корупцията в управлението. Но първо трябва да се помисли много внимателно за последиците от реформата. Открехне ли се вратата към подобно радикално мислене, ще могат ли нещата да останат под контрол? Няма ли да стане така, че реформите, благодарение на особения си характер, да доведат до всеобщ хаос, с който никой няма да успее да се справи?
	А какво ще стане после, питаше се Карск. В крайна сметка пак ще се стигне до противопоставяне на Съединените щати, макар и по друг начин…
	Облегнат на рамката на прозореца, Карск почувства леденото докосване на московската пролет и с нетърпение си помисли за Европа.
	Телефонът иззвъня. В кухнята потракваше посуда, жена му очевидно вече беше готова с вечерята. Погледна часовника си, телефонът продължаваше да звъни. Но тя никога не вдигаше слушалката. Винаги се оттегляше в другия край на апартамента, не искаше да проявява интерес към неговите служебни разговори. Той вдигна слушалката едва когато в кухнята зашуртя пода.
	— Моши Мощи (ало)?
	— Позвъних в службата, но дежурният офицер прехвърли разговора — каза Козо Шина.
	Сергей е изобретателен както винаги, помисли си Карск. Без колебание оставяше цялата текуща работа в ръцете му и беше сигурен, че проблеми няма да има.
	— Нещо ново за Одри Дос? — попита Карск.
	— Нищо — отвърна Шина.
	— Трябва да зная къде се намира — намръщи се Карск. — Това е много важно!
	— Правя каквото мога, веднага ще докладвам — отвърна Шина. — Получихте ли информация за убийците на Филип Дос?
	— Не — кратко отвърна Карск. — Ударих на камък.
	— Хм… Това ме безпокои… Кой го е убил? Не обичам невидимите играчи. В повечето случаи те се оказват врагове.
	— Бъдете спокоен — отвърна Карск. — Който и да го е извършил, той вече не може да ни спре.
	— Това означава ли, че можем да очакваме доставката в уговорения срок? — попита Шина. Никой от двамата не споменаваше стоката по име, въпреки сигурността на телефонната линия.
	— Да — отвърна Карск. — До ден-два. Разбирате какви трудности трябваше да преодолеем при създалите се обстоятелства.
	— Напълно — отвърна Шина, в гласа му се долови нескрито облекчение. Последната част от плана му беше на прага на реализацията. — Ценя високо внимателното ви отношение.
	Разговаряха на японски. Шина може би мислеше, че това е знак на любезност, но на практика Карск искаше да долавя всички нюанси на разговора. Той беше абсолютен полиглот, твърдо вярваше, че когато обменът на информация става на трети език, това неизменно се отразява на ценните подробности. По тази причина владееше до съвършенство дванадесет езика, плюс още два пъти по толкова наречия.
	— Напомням ви да изтриете всички руски букви и цифри от опаковката на стоката — продължи Шина. — Не искам някой да прояви любопитство относно нейния произход.
	Особено Масаши, добави мислено той. Масаши ненавиждаше руснаците с цялата си душа.
	— Бъдете спокоен — отвърна Карск. — Ние също нямаме интерес от това — дори не му се искаше да мисли за последиците от едно евентуално разкритие. — Сега да поговорим за останалото…
	— Ликвидацията на клана Таки е в пълен ход — докладва Шина, в гласа му прозвуча нескрито удовлетворение.
	Чудесно е, когато хората, които работят за теб, мислят еднакво с теб, доволно въздъхна Карск. Особено онези хора, на които дори през ум не минава, че работят за теб. Просто защото си успял да ги приласкаеш, да ги накараш да повярват, че са твои равноправни партньори. Козо Шина беше един от тях.
	— Хироши Таки е мъртъв — продължаваше доклада си Шина. — Аз организирах нещата, макар Масаши да издаде окончателната заповед. Точно според уговорките ни. Сега, пак в съответствие с тях, аз успях да скарам двамата братя, които останаха…
	Очите на Карск механично следяха движението на колите по недобре почистената от сняг магистрала долу, късчетата лед, които хвърчаха изпод колелата.
	— Понякога се питам на кое повече се радвате — тихо промълви той. — На новия статут на своята родина в света, или на унищожението на това, което е създал Ватаро Таки…
	— Задавате си странен въпрос — отвърна Шина. — Особено след като знаете, че двете неща са неразривно свързани. Джибан никога не би постигнала своите цели, ако Ватаро беше жив. Япония никога не би заела своето достойно място в света. А вие никога не бихте повалили Америка на колене…
	— Може би отвърна Карск. — Но тогава положително бихме открили друг начин за това…
	— Невъзможно, Карск — възрази Козо Шина. — Припомнете си историята. Вие, руснаците, можете да завладеете чужда страна единствено с помощта на Червената армия…
	— Ние не се стремим да завладеем САЩ — отвърна Карск. — Подобно начинание, дори и да завърши с пълен успех, бързо би обезкървило страната ни. За разлика от това, което мислите, аз внимателно чета историята на Русия и света. Давам си сметка, че Римската империя се е самоунищожила именно защото е завладяла прекалено големи територии. Римляните ги е бивало само в едно да воюват. Побеждавали са всички противници, но това е била първата и по-лесната част от задачата им. Трудната част, в крайна сметка и невъзможната, е била друга — да задържат завзетите земи под свой контрол. Върху тези земи са живеели различни народи, всички те са искали свободата си. Издръжката на огромната армия е това, което довежда до банкрута на империята. Ние нямаме намерение да повтаряме тази грешка.
	— Тогава какво искате да сторите на Америка? — попита Козо Шина.
	Карск внимателно наблюдаваше струйките дим, които бавно се издигаха към тавана. Рамото му замръзна, опряно на рамката, зад стъклото отново започна да вали сняг. Това е то московската пролет, мрачно поклати глава той. Дъвчейки филтъра на цигарата, той неволно се запита защо пуши само когато си е у дома в Русия.
	— Онова, към което и вие се стремите в дългосрочен план — тихо отвърна той. — Пълната разруха на американската икономика, Шина-сан.


	Уде се върна в Хана облян в кръв. Пред очите му се появи видението, което го мъчеше от известно време насам. Беше се превърнал в слънце и гореше като факла. Излъчваше ярка, ослепителна светлина, животът му пулсираше сред нажежени пламъци. А после започна да кърви. Какво представлява божествената течност, която се отделя от една наранена звезда. Плазма? Магма? Това нямаше значение. Защото Уде-слънцето отделяше кръв. И докато кървеше, в душата му се събираше отчаянието. Имаше чувството, че се разделя със светлината и топлината, със самия живот…
	Започна да крещи и не спря, докато жената до него не натика в гърлото му двадесет и пет кубически сантиметра „Торазин“.
	Сега, полусляп, в здрача на къщата на Ичимада Дебелака в Хана, Уде сграбчи жицата, която пристягаше Одри към дървения стол. Тя беше отпуснала глава на гърдите си, наложи му се да й удари няколко силни плесника, за да я върне в съзнание.
	— Помогни ми! — изкрещя той. — Помогни ми, аз кървя!
	Одри отвори очи. Не знаеше къде се намира, не познаваше мъжа, който крещеше в лицето й. Полумъртва от глад, обезводняване и ужас, тя нададе кратък вик и отново припадна.
	Приведен над нея, Уде задъхано я наблюдаваше. Спомни си я при проникването в този дом. Тогава не беше вързана, кротко си спеше на едно от леглата в стаята, на масичката до нея имаше храна и вода. Уде ликвидира и двете, докато четеше неподписаната бележка оставена на възглавницата.

	„Одри, не бива да се страхуваш от нищо. Доведох те на Хаваите, за да те спася. Вече си далеч от хората, които искат да ти причинят зло. Стой тук, докато се върна. Имай ми доверие.“

	Уде накъса бележката и завърза Одри за стола. Искаше да бъде сигурен, че ще я завари тук, след като приключи с по-неотложните задачи.
	А сега гледаше как изтича собствената му кръв.


	Одри дойде в съзнание доста по-късно, събудена от птичите песни. Върху едната й гърда спеше малък геко. Тя го видя и изпищя, ръката й светкавично се пресегна, хвана гущерчето и го захвърли на земята. Надигна се и започна да се оглежда. Къде се намирам, запита се тя. Главата ужасно я болеше, сякаш часове наред я бяха стягали в менгеме. В гърлото си усещаше странен парлив вкус, устата й беше суха, изпитваше страхотна жажда.
	Навсякъде около себе си виждаше дървета — дебели, разклонени и покрити със сочнозелени листа. По тялото й играеха слънчеви зайчета. Беше облечена с къси панталонки от син памук, бяла тениска и яркочервени пластмасови сандали. Не бяха нови, не бяха и нейни. На тениската имаше някакъв надпис. Дръпна плата по-далеч и успя да го прочете: „Триатлон — мъже, Кона, 1985.“
	Кона? Къде се намираше това? Напрегна паметта си. Май беше на Хавайските острови. Огледа се ръцете и краката й усетиха полъха на топлия бриз, в ушите и с нова сила нахлу песента на птиците и жуженето на насекомите. Нима наистина съм на Хаваите запита се тя.
	Какво се случи?
	Стисна главата си с две ръце и затвори очи от режещите лъчи на слънцето. Тяхната яркост допълнително усилваше главоболието й. Господи! О, Господи! Моля те, направи така, че това ужасно главоболие да изчезне!
	Започна да си спомня. Беше си у дома, в Белхейвън. Дочу нещо в мрака на нощта, стана и започна да се спуска към хола. Мислеше, че там, в кабинета на баща им, се намира Майкъл… Но вместо него…
	Кой беше там? Защо?
	Въпросите без отговор летяха в обърканото й съзнание като подплашени птици, главоболието се усили. Тя изпъшка, претърколи се по корем и повърна. От устата и не излезе почти нищо, тъй като стомахът й отдавна беше празен.
	Замаяна, тя се отпусна върху меката трева. Дори дишането причиняваше силни болки в главата й, а и в цялото й тяло. Но здравият й организъм постепенно започна да излиза от шока и тя скоро се почувства по-добре.
	Опря длани на земята и бавно се надигна. Краката й бяха странно омекнали, чувстваше се като инвалид. Застанала на колене и лакти, с приведена ниско към гърдите глава, тя си даде сметка, че вероятно отново беше изгубила съзнание.
	В душата й се промъкна страх. Какво се е случило с мен? Съдейки по полегатите лъчи на слънцето, пробиващи гъстите корони на дърветата, вече беше късен следобед. Което означаваше, че доста часове е била в безсъзнание.
	Спомни си, че Майкъл я беше повикал по име, приближавайки се към кабинета. Спомни си и блясъка на катаната, пронизителния звън от сблъсъка на оръжията. Отново и отново…
	А после? Какво се е случило после?
	Майкъл! Майкъл!
	Удържа сълзите си с огромно усилие на волята. В главата й прозвуча поучителният глас на брат й: „Това няма да доведе до нищо добро. Трябва да се стегнеш, Одри.“
	Почерпила сили от този глас, тя се опита да изпълни съвета му.
	И тогава видя Уде. Най-напред очите и се спряха на „ирезуми“ — татуировките, които покриваха голото му тяло. После си даде сметка за огромните му размери. Лявото му рамо беше бинтовано, марлята беше напоена с ръждиво петно засъхнала кръв.
	Мъжът беше от източната раса. Японец или китаец, тя не беше в състояние да определи това. Ако Майкъл беше тук, положително би се ядосал на невежеството й.
	— Кой си ти? — тихо попита тя, думите излетяха с мъка от пресъхналата й уста.
	Уде развинти капачката на малък термос, напълни чаша от прозрачна пластмаса и й я подаде:
	— Дръж, изпий това — видял как Одри се нахвърля върху водата, той тихо добави: — Полека, ще се задавиш…
	Главата на Одри се завъртя, тялото и безсилно се отпусна във високата трева.
	— Къде съм? — попита тя. — Не са ли това Хаванските острови? — главата й сякаш бе натъпкана с олово. Отпусна я върху дланите си, но скоро отново я отмести. Разранените й китки болезнено пулсираха.
	— Няма значение къде си — отвърна Уде. — Просто защото скоро няма да си тук…
	Одри си наложи да пие бавно, макар обезводненото и тяло да крещеше за така желаната влага. Уде напълни чашата още няколко пъти. Накрая тя вдигна глава и замаяно попита:
	— Какво се е случило с мен?
	— Достатъчно — прибра чашата Уде и й помогна да се изправи на крака. Тя почти припадна в ръцете му и той се принуди да я носи по тясната, обсипана с камъчета пътечка. Пред очите й за миг се мярна някаква къща. Онази, в която я бяха държали вързана? После гледката изчезна, тялото й беше безцеремонно натикано на задната седалка на някаква кола.
	Следващите няколко часа бяха запълнени от неясни, разпокъсани видения. Одри правеше всичко възможно да остане будна, но на няколко пъти припадна.
	Събуждането й беше болезнено, сякаш някой грубо я разтърсваше в момента на най-сладкия сън.
	Даде си сметка, че напредват бавно, вероятно поради трудния планински терен. Без да го вижда, тя ясно усещаше острия наклон. От време на време колата спираше напълно. Тогава до слуха й долиташе ръмженето на автомобилен мотор, очевидно се разминаваха с някого.
	Най-сетне наклонът започна да намалява, после напълно се стопи. Друсането видимо намаля, колата усили скоростта си. Изтощена до крайност, Одри потъна в дълбок и неспокоен сън.


	Дланите на Нобуо Ямамото бяха влажни от пот. Вече на няколко пъти ги бършеше с ленената си кърпичка, започнала да посивява от градската мръсотия.
	Това беше доста необичайно за човек с неговия ранг и обществено положение. Седеше напрегнато в лимузината, управлявана от униформен шофьор, тялото му беше приведено напред, нервите му бяха опънати до скъсване.
	Вече месеци Нобуо спеше лошо. Когато все пак успяваше да се унесе, в главата му се появяваха страховити кошмари. Сънуваше смъртта. Ужасната, предизвикана от ослепителен блясък смърт, едновременно бърза и агонизиращо бавна… Да, от ослепителен блясък, а не от детонация. Блясъкът беше нещо, с което можеше да се примири, поне за момента.
	Тъй като беше японец, Нобуо чувстваше огромната опасност далеч по-остро. Заради поуките на историята поради Хирошима и Нагасаки. Поради вроденото у всеки японец отвращение към всичко, свързано с атома, особено към атомното оръжие.
	Господи, как се оказах замесен във всичко това, запита се смутено той. Отговорът на този въпрос, разбира се, му беше известен. Заради Мичико. Тя го привърза към Таки, тялом и духом. Към онзи съюз, които баща му и Ватаро Таки (отдавна беше забравил името Дзен Годо) бяха създали. Семеен бизнес, обвързване на двете фамилии завинаги, засилване на тяхната мощ.
	Но сега Ватаро Таки го нямаше, Хироши също. По-малкият брат Масаши беше получил всичко, което искаше. Стана оябун на клана Таки. Един луд човек, с когото Нобуо се оказа здраво свързан, макар и по доста особен начин. Изграждам това, което Масаши иска от мен, помисли си той, замаян от близкото приключване на задачата. Правя всичко възможно да протакам, но и протакането си има граници. Скоро всичко ще бъде завършено, рано или късно ще трябва да предам това, което се очаква от мен. Но какво друго бих могъл да сторя, за да запазя живота на внучката си?
	Кошмарите не спираха. В сънищата му продължаваха да се появяват живи мъртъвци, в ноздрите продължаваше да го удря отвратителната воня на гниеща плът, душата му все така тръпнеше от дълбокото чувство за вина.
	Отвъд прозорчето Токио блестеше с цялото великолепие на нощния си живот. Огромни неонови реклами и ярко осветени плакати покриваха всеки сантиметър от стените и прозорците на сградите. Тук тъмнината беше прогонена завинаги, дори и от най-незабележимите извивки и вдлъбнатини. Сякаш звездите бяха напуснали небосвода, за да намерят приют в този град — символ на дълбоките противоречия на Япония. Сякаш за да потвърдят уникалната способност на японската култура да придава невероятен блясък и красота на всичко, до което се докосва.
	— Той е тук, сър — почтително се обади шофьорът.
	Както винаги закъснява, каза си Нобуо. Брутален намек за положението на всеки от нас.
	Масаши слезе от лимузината и изчезна във входа на театъра. Време е, каза си Нобуо. Избърса за последен път дланите си и прибра кърпичката.
	Вътрешността на сградата беше преднамерено гола, нямаше абсолютно нищо излишно. Място за публиката и сцена. Толкоз. С изключение на мониторите разбира се. По стените бяха окачени дълги редици телевизионни монитори, в момента изключени. Общият им брой вероятно надхвърляше сто и петдесет — тъмни прозорци, които не гледаха наникъде. Тяхното присъствие подчертаваше още повече мрачната празнота на залата. Човек оставаше с чувството, че влиза в един тъмен космос, лишен дори от мъждукането на звездите. Сенките и отраженията в равнодушно проблясващите екрани принадлежаха единствено на хората, които запълваха залата.
	Масаши по стар навик изчака край вратата до самото начало на представлението. Залата бавно се изпълваше, накрая в нея остана едно-единствено свободно място. Масаши получи възможност внимателно да огледа всеки един от присъстващите.
	Най-накрая седна на мястото си. Вляво от него се беше настанила млада японка с прекалено широки дрехи във всички оттенъци на сивото. По страните й имаше руж, умело примесен със синкав грим, червилото й блестеше. Късо подстриганата й коса със странно стърчащ отпред бретон изглеждаше така, сякаш я беше намазала с лепило. Вдясно от него седеше Нобуо.
	Представлението започна внезапно, без никакви увертюри. Всичките сто и петдесет монитора изведнъж оживяха, върху зрителите се изсипа лавина от фосфоресциращи електронни импулси.
	В същия момент на сцената се появиха танцьорките. Бяха голи и полуголи, много от тях с боядисани в бяло тела. Танцът се казваше „буто“ странна смесица от древни ритуали и модерен балет, от следвоенната японска култура, силно повлияна от европейските и американските тенденции през петдесетте години на века. В него имаше нещо силно провокиращо в политическо отношение, едновременно с това продължаваше да се усеща и онзи културен консерватизъм, които беше характерен за митологическите първообрази на японския балет. „Буто“ беше танц на скованите и същевременно безкрайно пластични фигури, разкриващи по уникален начин физическото и душевното състояние на човека.
	В средата на сцената се изправи величествената фигура на Богинята на слънцето — тази, от която произхождаше императорският род. Разгневена от това, което вижда около себе си, тя се оттегли в самотна пещера и светът потъна в мрак.
	Залата се изпълни от звуците на разюздано пиршество, ритуалните танци се развихриха с нарастващо темпо — диви, примитивни, еротични. Това беше единственият начин да се уталожи гневът на богинята, само по този начин тя можеше да бъда убедена отново да се появи, а заедно с нея и топлата, слънчева пролет…
	Танцьорките извиваха тела, пресъздавайки древния мит, едновременно с това видеомониторите излъчваха нещо, което можеше да се окачестви единствено като генерална репетиция на същия танц. Ефектът беше опустошителен, приличаше на странно визуално ехо.
	В антракта Масаши стана и излезе във фоайето, без да каже нито дума на когото и да било. След миг Нобуо се присъедини към него.
	— Разбра ли нещо от тази бъркотия? — попита Масаши.
	— Изобщо не я гледах — призна Нобуо. — Добри ли бяха танцьорките?
	— Онези парцалени кукли? — презрително сви устни Масаши. — Бива ги единствено за цирка! Ако това се нарича изкуство, значи творческият дух на този народ отдавна е мъртъв! В него няма грациозност, няма тишина, няма „юген“! — последният термин беше свързан с една родена в началото на XVIII век концепция, по време на управлението на шогуна Токугава. Тя означаваше присъствието на особена, изключително деликатна вътрешна красота, която се проявява по начин, които подчертава физическото съвършенство на твореца.
	Нобуо беше достатъчно разумен, за да избегне капана на един спор с Масаши. Предварително знаеше, че не може да спечели, освен това Масаши изпитваше особена наслада от подобни малки победи.
	— Доставката на частите се бави — смени темата оябунът.
	— Правя всичко възможно — въздъхна Нобуо. — Трябва да се мисли и за производствения процес. Не сглобяваме автомобили, знаеш… Всяка част трябва да бъде произведена безупречно, да мине всички възможни тестове.
	— Запази си рекламните приказки за някой, който ще ги оцени! — сряза го Масаши.
	— Това е истината — отново въздъхна Нобуо. — Имаш ли представа колко енергия се освобождава при една термоядрена реакция?
	— Не ме интересува! — троснато отвърна Масаши. — Аз имам срокове и те трябва да бъдат спазени! След два дни трябва да сме готови!
	— Проклети да са сроковете ти! — избухна Нобуо. — Аз пък мисля единствено за своята внучка!
	— Ако наистина мислиш за нея, след два дни наистина трябва да си готов! — заплашително присви очи Масаши. — Точно след два дни ще се срещнем в твоя завод. Нима не си даваш сметка, че съдбата на Япония е в твои ръце, Нобуо-сан? А дори и съдбата на света? Какво значи животът на едно малко момиченце в сравнение с това? — видял как Нобуо настръхва, Масаши се засмя: — Спокойно, Нобуо-сан. Нямам никакво намерение да наранявам Тори. Дал съм ти дума.
	— Колко струва твоята дума?
	— Не знам, но те съветвам да я приемеш! — блеснаха очите на Масаши.
	— Не съм в положение да преценявам колко струва думата ти — рязко отвърна Нобуо. — За това трябва да се посъветваш с духа на баща ти. Той положително знае отговора.
	— Смъртта на баща ми беше _карма_, нали.
	— Предполагам, че кармата уби и Хироши — горчиво поклати глава Нобуо. — Но не е така… Каквото и да казваш, аз зная, че именно ти уби брат си. Сега си оябун и аз съм принуден да ти служа. Но нашият съюз не беше създаден от убийството на Хироши, а от твоето вероломство. Докато съм жив, няма да ти простя, че отвлече внучката ми!
	— Аз? — невинно попита Масаши. — Нима имам вина за това, което съм сторил? Създадох и пуснах в действие една изключително ефикасна машина и нищо повече. Такава машина дори баща ми не можеше да си представи. Не бъди толкова мрачен, Нобуо. Ти градиш историята. С това, което създаваме, ние ще бъдем владетели на нова Япония!
	Или ще бъдем изтрити от лицето на земята заедно с всички живи същества в тази страна, мрачно си помисли Нобуо.


	Омайна птича песен. Слънчевите лъчи прозират между дебелите дървесни стволове. Жужат насекоми, някъде в тревата бълбука невидимо поточе.
	Илайн върви към него, усмихва се. Върви бавно, уверено.
	После нещо пропуква, като далечен пушечен изстрел. Майкъл крещи името й, но тя изчезва сред скалното срутване. Надолу, към бездънна пропаст…
	Тътенът се подема от ехото, превръща се в гръмотевица…
	Майкъл рязко се събуди. Знаеше, че беше изкрещял името на Сейоко, а не на Илайн.
	Обзе го дълбока депресия. В мрака на нощта се чуваше единствено собственото му дишане. За момент не успя да разбере къде се намира. После разбра беше в къщата на Илайн и вероятно цял ден беше спал.
	Стана и тръгна към банята. Напълни ваната и се отпусна в студената вода. Три минути по-късно излезе и започна да се разтърква с хавлията. Не запали осветлението. Увил хавлията около кръста си, той тихо излезе на верандата, която опасваше къщата.
	Вятърът леко шумолеше в листата на палмите. Малки лампички осветяваха градинските насаждения.
	Някои от храстите бяха толкова близо, че можеше да ги докосне с ръка. Зад тях се издигаше величественият планински масив. Въздухът беше напоен с аромата на цъфтящ ананас.
	Скоро ще се съмне, помисли си той. Къде ли е избягал Уде? Не знаеше точното място, но в замяна на това разбираше отлично къде трябва да търси — в Токио. Там ще открие Одри, там ще разбере кой и защо е убил баща му.
	Шужи Шурикен.
	Приклекна и започна бавно да си поема дъх. Гласът му едва чуто прошепваше „У“. Съществуване „Му“. Несъществуване. „Суйгетцу“. Лунна светлина по водата. „Йо“. Вътрешна чистота. „Шин“. Владетел на духа. „Сен“. Мисълта предхожда действието. „Шинмьокен“. Мястото, където прониква върхът на сабята. „Кара“. Пустотата. „Зиро“. Мястото, на което _Пътят_ е безсилен…
	„Суйгетцу“. Лунната светлина по водата. Този израз означаваше заблуда. _Всичко, което възприемаш тук, се базира на заблудата_, беше казал някога Цуйо. _В Шинтоистката религия заблудата, която се превръща в истина се нарича „ШИМПО“ — загадка, мистерия. Твърди се, че „ШИМПО“ позволява на хората да притежават вяра. Единствено, защото тази вяра е скрита. Но за боеца „ШИМПО“ е стратегия. Да допуснем, че ти искаш да заблудиш противника, да му покажеш, че дясната ти ръка е ранена. Правиш всичко възможно в тази посока, успяваш да промениш избраната от него стратегия и по този начин го побеждаваш. Нима заблудата не се е превърнала в истина?_
	_Когато успееш да промениш начина, по който противникът възприема околната среда, ти си постигнал истинско съвършенство в стратегията._
	Дали Илайн не практикува „шимпо“? Дали умишлено не се обвива в тайнственост, или просто е толкова открита и непосредствена, колкото изглежда? В съзнанието на Майкъл отново изплува последният му ден в школата на Цуйо. Колко беше лесно да разгадае намеренията на сенсея! А какво беше казал баща му след това? _Първо трябва да идентифицираш злото, а после да се бориш с него. Накрая трябва да направиш всичко възможно това зло да не с е превъплъти в теб. Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно ще ти бъде да постигаш това._
	Къщата спеше, отговори на въпросите му нямаше.
	Пътят означава истина, помисли си Майкъл. Той е „тендо“.
	Рязко се изправи и влезе вътре. Взе телефонния апарат в кухнята и набра номера на летище Кахулуи. Направи си резервация за един от полетите по вътрешните линии, след това се свърза с международното летище на Хонолулу. Най-накрая набра домашния телефон на Джонас.
	Отсреща вдигнаха още при първото позвъняване.
	— Чичо Сами?
	— О, Майкъл. Как си?
	Беше му се обадил веднага след като напуснаха къщата на Ичимада Дебелака и се бяха настанили тук. Кога беше това? Вчера? Разказа му всичко, което се беше случило от пристигането му в Мауи насам.
	— Някакви новини за Одри? — попита накрая той.
	— Все още нищо — отвърна Джонас. — Но ти не се отчайвай, правим всичко възможно после побърза да смени темата: — Свързах се с федералните власти в Мауи, никой няма да те разпитва за касапницата в дома на Ичимада.
	— Мисля, че предчувствието ти за Япония ще излезе вярно — промълви Майкъл. — Всички следи водят натам, тази сутрин вземам първия самолет за Токио.
	— Направи това, което считаш за необходимо, синко — отвърна Джонас. — Аз тук съм изправен пред дълбока криза, изглежда няма да успея да я преодолея. След цяла година тежки преговори за постигане на военно-търговско споразумение с Америка японците изведнъж смениха позицията си. Вчера техният министър-председател официално уведоми президента, че Япония анулира всички индивидуални търговски споразумения между нейни и наши фирми. Без обяснения, без причини. В момента няма никакви изгледи за възобновяване на преговорите.
	Цялата нощ прекарах на Капитолийския хълм. Конгресът реагира така, както се очакваше — гласува закон за митата и тарифите, който си прилича като две капки вода със закона Смут-Хоули, приет преди няколко десетилетия. Преди десет години Америка вероятно би се справила с последиците от подобен удар, синко. Но днес това е невъзможно. Въпреки това никой пет пари не дава за жестоката депресия, която ще настъпи и националната икономика след приемането на този строго протекционистичен закон!
	— По всичко личи, че си затънал до гуша в работа — отбеляза Майкъл.
	— На всичкото отгоре има голяма вероятност БЕМТ да бъде закрито завинаги — въздъхна Джонас и с няколко думи му разказа за доклада, който му беше показала Лилиан.
	— Добре ли си, чичо Сами? — попита Майкъл, доловил нещо необичайно в гласа насреща.
	— Честно ще ти кажа, че този път нямам увереност в победата — тежко въздъхна Джонас.
	Майкъл окачи слушалката, душата му се изпълни с дълбока тревога. Върна се обратно на верандата, пое с пълни гърди свежия нощен въздух. Тук, в сърцето на долината Иао, имаше чувството, че наистина се намира в някакъв приказен замък.
	Зад него нещо прошумоля. Обърна се и видя, че Илайн е отворила стъклените френски прозорци на спалнята си. Беше облечена в джинси и мъжка риза с дълги ръкави, косата й меко блестеше на лунната светлина.
	— Чух, че си тук — прошепна тя.
	— Съжалявам, не исках да те будя.
	— Вече бях станала — отвърна тя и обърна лице по посока на долината. — Тук нощите са прекрасни… По-прекрасни дори от дните, ако това изобщо е възможно…
	— Луната е толкова ярка, че човек вижда всяка песъчинка в тази долина — кимна Майкъл.
	— Не съвсем — отвърна Илайн. — Тук има места, на които от векове не е стъпвал човешки крак.
	— Вероятно защото са труднодостъпни заради растителността, нали?
	— Не — поклати глава тя. — Защото никой няма желание да иде там. Това са свети места, истински еталони във времето и пространството. Древните богове продължават да ги обитават… Така мислят голяма част от хавайците…
	Майкъл усети, че момичето говори напълно сериозно, сам той не изпита дори частица от очаквания скептицизъм.
	_Физиците твърдят, че земното притегляне или неговото отсъствие са факторите, които ръководят Вселената_, каза му веднъж Цуйо. _Но в същото време вярата ръководи съзнанието. Във всички случаи съществуват много места, на които действат не физични закони, а именно вярата. С течение на времето ще ги откриеш. Няма значение дали сам ще сториш това, или ще ти помогна и аз…_
	— Ще ме заведеш ли на някое от тези места? — вдигна глава Майкъл. — Искам да видя къде живеят хавайските богове.
	Тя втренчено го погледна, очевидно не можеш да разбере дали се шегува, или говори сериозно.
	Колебанието й беше кратко, главата й кимна.
	— Добре. Но то е високо в планината, трябва дълго да се катерим…
	В съзнанието на Майкъл отново изплува кошмарният сън, за миг преживя с разтърсваща сила трагедията, разиграла се преди години в планината Йошино. Отново крещеше името на Сейоко, отново го обзе чувството на огромно отчаяние.
	— Няма значение — каза с отсенка на колебание той, безпогрешно доловил вълнението в душата й. До полета за Хонолулу имаше достатъчно време.
	Дали съдбата има пръст в предстоящото изкачване, запита се той. Дали е обречен да види смъртта и на това момиче? Господи, какви идиотски мисли ми минават през главата, укори се мислено Майкъл.
	Тя го последва в стаята и го изчака да намъкне чифт джинси и тънка памучна тениска. Светлината на звездите изпълваше въздуха като милиони несбъднати желания. Илайн крачеше напред-назад, сякаш не можеше да се примири с ограничението на четирите голи стени.
	— Вземи това — подаде му тя един мощен полеви бинокъл. — От там, където отиваме, гледката е фантастична дори нощем.
	После тръгна напред. Пътечката се виеше сред висока трева и остри, обрасли с шубраци скали. Цикадите упойващо потракваха, нощта беше изпълнена с тайнствени звуци.
	Прекосиха долината. Илайн носеше електрическо фенерче, но то се оказа напълно излишно. Луната и звездите превръщаха нощта в ден. Скоро поеха по стръмния планински склон, родил се преди милиони години от силен гърч на гладкото океанско дъно.
	Първата си почивка направиха на височина петстотин метра. Майкъл доближи бинокъла до очите си. Под светлината на звездите светът изглеждаше твърд като гранит и някак необичайно релефен, но от това гледката ставаше още по-възхитителна. На подобно място човек неволно започва да си дава сметка за нищожно микроскопичната частица от времето, която маркира собственото му съществуване в обятията на вечната природа. Гола и жестока, лишена от растителност и живот, тук тази природа се извисяваше с цялото си величие над дребните насекоми, които се раждаха бореха и умираха върху могъщата й гръд.
	— Какво гледаш? — попита Илайн.
	— Себе си — отвърна Майкъл.
	— Дали огледалата някога ще ни кажат това, което искаме да знаем за себе си? — погледна го тя в очите й проблесна напрежение. „Сякаш се опитва да попие дълбоката ми същност, помисли си Майкъл. Сякаш иска да вдъхне част от душата ми.“
	Мълчанието се проточи дълго, после Илайн тихо промълви:
	— Когато бях малка, всяка вечер на заспиване казвах една и съща молитва… Научих я от един приятел на мама. Предупреди ме да я казвам само когато съм самичка, пред никого да не се издавам, че я знам… Дори пред мама. Ето какво гласеше тя: _„ДА“ означава желание. „НЕ“ означава мечта. Нямам други средства да се справя с живота, длъжна съм да използвам „ДА“ и „НЕ“… Позволи ми, Боже, да запазя скрити желанията и мечтите си. Така някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се справям и без тях…_
	Лунната светлина я обвиваше със сребърно було. Хладни синкави лъчи пробягаха по решителните черти на лицето й. Те не само го лишаваха от естествения му цвят, но и му придаваха онази концентрирана енергия, на която е способна единствено бялата и монохромна светлина, от която отсъстват каквито и да било оттенъци.
	— Майкъл — прошепна тя. — Вършила съм ужасни неща в живота си…
	— Всички ние извършили по нещо, от което се срамуваме — отвърна той и отдръпна бинокъла от очите си.
	— Но моите прегрешения са наистина ужасни.
	— Тогава защо си ги вършила? — пристъпи към нея той.
	— Защото се страхувах — отвърна тя. — Защото знаех, че не ги ли извърша, в живота ми ще настъпи хаос… Страхувах се, че ще се превърна в нула…
	— Невъзможно — усмихна се той и поклати глава. — Ти си умна и интелигентна, сръчна и силна… А на всичкото отгоре — и красива!
	На лицето й не се появи очакваната усмивка, главата й леко се поклати.
	— С една дума аз съм съвършена, така ли.
	— Не съм казал това.
	— Каза го. И не си единственият. Откакто се помня хората край мен твърдят, че съм съвършена. И така ме лишиха от избор. Не можех да отхвърля отговорността, която носи съвършенството. Точно както не можех да отхвърля факта, че съм жена. Но тази ужасна отговорност ме лиши от детство. Цял живот съм била възрастен човек, Майкъл. Иначе не бих могла да издържа…
	Той я гледаше, в душата му се бореха тъга и гняв. Първото от тези чувства беше предназначено лично за нея, а второто за онези, които й бяха внушили една опасна лъжа.
	— Наистина ли си повярвала в това? — тихо попита той.
	— Да — кимна тя. — И продължавам да вярвам. Защото с течение на времето тази тежка отговорност се превърна за мен в единствен начин на съществуване. Какво бих могла да бъда, ако не съм съвършена? Нищо. Пълна нула! Не бих могла да го понеса!
	— Но ти си _нещо_! — поклати глава той и протегна ръка: — Хайде, нека продължим.
	Измина една безкрайно дълга секунда преди пръстите и да докоснат дланта му.


	Натикал едрото си тяло в една телефонна кабина в предградията на Уайлуку, Уде довършваше доклада си. Дрехите му бяха покрити с дебел слой вулканична пепел.
	— Онзи глупак Ичимада е кроял големи планове и нито за секунда не е мислил за теб… — очите му час по час прескачаха към паркираната до тротоара кола, в която лежеше вързаната Одри. — Наел двама от местните да търсят документа Катей. Аз ги засякох, но документът не беше у тях. Не знаеха у кого може да бъде. Все пак успях да измъкна нещо. Бяха открили една червена панделка, която Филип Дос оставил в наследство на сина си. Говори ли ти нещо тя?
	Масаши се замисли за момент, после кратко отвърна:
	— Не.
	— Алчността се превръща в глупост с онази неизбежност, с която храната се превръща в изпражнения — промълви Уде. — Глупостта на Ичимада го беше направила уязвим. Не само спрямо мен, което не би било толкова недостойно, но и спрямо един „итеки“ — това беше презрителното прозвище за всички европейци, считани от японците за варвари. Но в случая се отнасяше единствено за Майкъл Дос. — Този „итеки“ успя да проникне в строго охраняваното имение на Ичимада!
	— А не ти ли е минавало през ума, че Ичимада Дебелака може би е искал да се срещне с Майкъл Дос? — попита Масаши. — Откъде би могъл да знае, че Филип Дос е оставил въпросната панделка на сина си? Очевидно двамата са разговаряли, поне по телефона…
	— Не съм мислил за това — призна Уде.
	— Знаеш ли къде е в момента Майкъл Дос?
	— Да. В къщата на Илайн Ямамото.
	— Така ли? — равнодушно проточи Масаши и Уде се учуди на реакцията му при тази наистина необикновена новина. — Искам сестра му Одри да бъде изпратена тук, в Япония.
	— Няма да е лесно — загрижено поклати глава Уде. — Майкъл Дос се навърта наоколо, федералните власти положително ще проявят силен интерес към касапницата в дома на Ичимада… Ръцете ми са вързани.
	— Няма за какво да се тревожиш. Ще изпратя частния си самолет, всичко ще бъде предварително организирано. Жената ще се качи на борда в сандък с резервни части. Знаеш как става това, вършил си го десетки пъти. Но се налага да почакаш. Ще минат най-малко осем часа, преди самолетът да кацне на летището в Мауи.
	— Тъкмо ще имам време да се подготвя.
	— Добре. Сега ще проведа още няколко телефонни разговора и ще си осигуря помощта на местните. Къде могат да те открият?
	Уде продиктува името на бара, в който беше чакал появата на братята хавайци.
	— Намира се в Уайлуку, не може да не го знаят… Още е много рано и сигурно не работи, но аз ще бъда в колата отпред… — замисли се за момент, после добави. — Кажи им да донесат малко от грубата стока…
	— Ще ти доставят всичко необходимо — увери го Масаши. — Успя ли да откриеш убийците на Филип Дос?
	— Ичимада не е бил един от тях.
	— Не отговаряш на въпроса ми.
	— Нямам отговор — въздъхна Уде. — Какво да правя с Майкъл Дос?
	— Майкъл Дос е единствената ни нишка към документа Катей — отвърна Масаши. — Искам да получи червената панделка и чрез него да разберем значението й. Ясно ти е, нали?
	— Според мен това ще бъде загуба на време — отвърна Уде. — Убеден съм, че документът Катей е изгорял заедно с Филип Дос.
	— Не ти се плаща, за да предлагаш убежденията си! — сряза го Масаши. — Върши това, което ти се казва!
	— Документът Катей вече означава всичко, нали? — попита Уде. — Долавям вълнението в гласа ти. Но това вълнение не е твое, а на Козо Шина. Документът Катей е свещен за Джибан, а не за теб. Струва ми се, че Козо Шина вече е новият оябун на клана Таки…
	— Млък! — изкрещя извън себе си Масаши. — Сечеш клона, на който седиш! Да не би да се мислиш за най-великия?!
	— Не — малко тъжно отвърна Уде. — Просто виждам по-надалеч от теб и Козо Шина. Мога да забравя за документа Катей, мога да си дам сметка, че за нас той е безвъзвратно изчезнал… Но едновременно с това мога да преценя коя е най-голямата заплаха за клана в момента. Това е Майкъл Дос, тръгнал по пътя на баща си. Филип Дос все пак успя да те държи встрани от властта, особено когато беше жив баща ти… И несъмнено щеше да те ликвидира, ако беше останал жив…
	— Или аз него!
	— А не мислиш ли, че Майкъл Дос ще довърши това, което е започнал баща му?
	— Мъдростта на Тао ни учи, че умният човек застава зад другите и в крайна сметка получава най-добрата позиция — отвърна Масаши.
	— Какво ми пука за Тао? — презрително процеди Уде. — Тао е за старците, които вече са глухи и слепи за заобикалящия ги свят!
	— Тао е най-могъщият закон на природата! — поясни сухо Масаши.
	— Тао е мъртъв!
	Мъртъв е по-скоро умът ти, помисли си Масаши.
	— Ти все още си член на клана Таки! — хладно процеди на глас той. — И си длъжен да изпълняваш заповедите на своя оябун!
	Точно така, помисли си Уде, докато окачваше слушалката. Но кой, по дяволите, е моят оябун?


	Изкачването беше наистина трудно. Майкъл чувстваше височината и придвижването му стана крайно внимателно. Околните дървета бяха толкова дебели, че закриваха всичко напред и встрани. Илайн обаче продължаваше да крачи леко и бързо. Тя излезе права за дългия преход и Майкъл започна да съжалява. Оживлението му беше изчезнало, почувства се уморен, мускулите го боляха.
	Най-накрая Илайн забави ход, обърна се да го изчака и посочи с ръка. Пред тях се виждаше тясно дефиле, изсечено като с нож в каменистата гръд на планината. В него се влизаше от тесен проход, край който стояха на стража два огромни къса скала. Бяха замръзнали в гротескни фигури, образувани при изригването на океанското дъно преди много, много години. Майкъл тръгна натам. Отначало му се стори, че формата на скалите е плод на човешка ръка, но когато се приближи, видя, че човекоподобните очертания са дело на вятъра, дъждовете и ерозията.
	— Проходът на боговете — прошепна Илайн и вдигна ръка. — Почакай — обърна се и потъна сред дебелите стволове на околните дървета. Върна се след няколко минути, в ръцете си държеше малки гирлянди от планинско цвете с особени листа. — Това са листата на „ти“ — прошепна тя и окачи единия на врата му. — Хавайците ги считат за свещени, защото били любимите цветя на боговете. Дори „кахуните“ си ги слагат, когато идват насам. Листата на „ти“ ще ни закрилят…
	— От какво? — попита Майкъл, докато тя слагаше втория гирлянд на врата си.
	Но Илайн се обърна и изчезна през тесния процеп. Проходът на боговете.


	— Според мен най-важната част на разговора е и най-добре прикрита — каза в слушалката Уде. — Какво прави на Мауи Илайн Ямамото, защо е в компанията на Майкъл Дос?
	Козо Шина не отговори, умът му напрегнато работеше. Илайн е дъщеря на Мичико, той не можеше да разбере какво може да търси тя при Майкъл Дос. Никак не му харесваше мисълта, че на Мауи става нещо, което е извън неговия контрол.
	— Каква е твоята оценка на ситуацията? — попита в мембраната той.
	— Не се доверявам на Масаши — бързо отвърна Уде. А Шина се запита дали да се довери на един такъв отговор, плод повече на емоциите, отколкото на здравия разум. Шина не обичаше емоциите, те променяха всичко наоколо — като цветен филтър, поставен върху обектива на фотоапарат. А Уде продължаваше: — Когато съобщих на Масаши за появата на Илайн, реакцията му беше много странна. Сякаш не искаше да говори по този въпрос. Сякаш вече знаеше, че тя е тук…
	Какво ли е намислил Масаши, запита се Козо Шина.
	— Разбра ли кой уби Филип Дос? — попита на глас той.
	— Още не.
	— Продължавай да търсиш. А по отношение на Майкъл Дос можеш да следваш указанията на Масаши. Дай му червената панделка. Според мен Масаши е прав този „итеки“ наистина може да ни отведе при документа Катей.
	Значи и Шина не си дава сметка за заплахата, която представлява Майкъл Дос, помисли си Уде. Но той е в Япония като Масаши, и той няма представа какво представлява Майкъл Дос по време на действие. И двамата го мислят за обикновен „итеки“, незначителен чужденец.
	Уде обаче знаеше как трябва да постъпи. Човек като Майкъл Дос не може да бъде воден на каишка, той е твърде умен и непредвидим, познава отлично значението на „шимпо“ — стратегията на заблудата.
	Решението бавно се оформи в главата на Уде. Няма да изпълни заповедите на Масаши и Шина. Тук, на бойното поле, човек трябва да решава сам. Защото от неговите решения зависи дали ще оцелее, или ще се превърне в безжизнен труп. И Уде реши: Майкъл Дос трябва да бъде убит.


	Напуснаха непрогледната тъмнина на тесния процеп и излязоха под светлината на звездите. Всичко наоколо блестеше, скалите бяха двуизмерни, сякаш изсечени с нож.
	Над главите им плеснаха могъщи криле, Майкъл успя да зърне качулата глава и гневно пламтящи очи. Бухал?
	— Внимавай, не се отклонявай встрани — шепнешком го предупреди Илайн и посочи с ръка към гладката, отсечена под прав ъгъл скала на няколко метра от тях. — Когато вали, това се превръща във водопад. Но в сухо време като днешното, скалата е особено опасна, защото е съвършено гладка, като стъкло…
	Майкъл приклекна и прокара длан по хладния камък.
	— Какво е станало тук? — попита той.
	— Зависи в какво вярваш — отвърна Илайн. — Хавайците твърдят, че тук е имало страшна битка. След нея победителите изхвърлили победените от тази скала…
	Майкъл протегна врат и направи опит да погледне надолу, после побърза да се отдръпне.
	— Според легендата тогава се е родил и водопадът — продължи Илайн. — Бил червен, напоен от кръвта на жертвите.
	— Вярваш ли в това? — вдигна глава Майкъл.
	— Не зная, това не е моята родина… Но чувствам силата, която се излъчва от това място. Тя е огромна, всеки я усеща…
	По лицето й играеха сенки. Сякаш светлината на звездите изведнъж беше придобила плът и кръв, издължената й ръка галеше скулите й, нежно докосваше шията. Тя беше проникнала и в очите й, правеше ги огромни и бездънни като планински езера. Ветрецът развяваше дългата й черна коса. Прилича на гарваново крило, ясно очертано върху фона на звездното небе, помисли си Майкъл.
	Изпита чувството, че едва сега вижда истинската Илайн, а това, с което беше контактувал до този момент, беше сякаш икона или портрет, оживял върху платното под четката на гениален художник. Но сега, под звездното небе на това свято място, той изведнъж видя истинската Илайн.
	Протегна ръка да я докосне, долови ударите на сърцето й. Дишането й се сля с неговото, двамата се превърнаха в едно цяло — здраво, неделимо, вечно. Майкъл усети как сърцето му се разтваря, как душата му се измъква от дебелата черупка на трупаната с години горчивина, като змия от старата си кожа.
	— Илайн! — прошепнаха устните му.
	Но тя издърпа ръката си, вълшебният миг отлетя.
	— Не! Ти не ме искаш! — отстъпи крачка назад и сякаш се стопи в непрогледната сянка на скалата. — Заблуждаваш се!
	— Откъде знаеш какво искам?
	По-скоро почувства, отколкото видя ироничната и усмивка.
	— Повярвай ми, Майкъл — прошепна тя. — Ти не ме искаш. Би се уверил в това веднага след като ме имаш… Никой не може да ме иска!
	— Защо? Какво толкова ужасно се крие в теб?
	— Аз съм грозна — потръпна тя.
	— Напротив, ти си много красива.
	Непрогледният мрак около нея беше ужасен.
	— Помня деня, в който разбрах, че мама и татко никога не са мили един с друг — прошепна тя. — Помня нощта, в която разбрах, че те никога не се любят… И скоро ми стана ясно, че между двамата не съществува обич… Как тогава можеха да обичат мен?
	От гърдите й се откърти тежка въздишка:
	— Заключението ми беше съвсем детско, но в замяна на това категорично и ясно — не могат да ме обичат просто защото не са способни да изпитват обич… Дадох си сметка, че всичко зависи от мен. Всичко, свързано с бъдещето на моето семейство… Помниш ли какво ти казах за отговорността? Правех всичко необходимо да запазя целостта на семейството си. Родителите ми бяха толкова безразлични един към друг, че аз непрекъснато се страхувах. Все ми се струваше, че някой от тях ще обърне гръб и ще си тръгне. И от семейството ни няма да остане нищо. Не можех да си представя какво бих могла да правя след това… Сънувах кошмари, ужасно се страхувах.
	Така пораснах. Всеки ден и всяка нощ се борех за съществуването на своето семейство. Превърнах се в единствената свързваща брънка на тънка верига, но нямах друг избор. Години наред страдах от булимия… Знаеш ли какво представлява тя? Болест, предизвикана от пълна липса на апетит. Беше нещо като лудост… Но необходима лудост, жизненоважна за мен. Държах здраво контролния лост и докато той беше там, нищо лошо не можеше да се случи със семейството ми. Баща ми нямаше да ни напусне, майка ми нямаше да ме вземе, за да избяга от него. Всичко беше наред — от гърдите й се изтръгна хладен смях, Майкъл неволно потръпна. — Но дали наистина беше наред? И да, и не. Аз оцелях, семейството ни също. Но в замяна на това почти полудях…
	— А сега? — погледна я внимателно Майкъл. — Нали всичко е свършило?
	— Да — тихо отвърна тя. — Всичко свърши и аз не съм луда.
	— Това, което каза, не може да промени отношението ми към теб — промълви Майкъл.
	— Отвътре съм мъртва — прошепна тя.
	— Не те разбирам.
	— Нещата, които бях принудена да върша… Моля те, Майкъл, не се доближавай до мен… Нещата, които бях принудена да върша, опустошиха душата ми като чума. Там вече няма нищо, аз съм куха, празна… Надничам в себе си и виждам една огромна дупка…
	— Каквото и да си вършила, то е било самозащита. Никой не може да те обвинява.
	— Но аз съм убивала хора! — извика тя и околните скали й отвърнаха с многогласно ехо.
	— Баща ми също е убивал хора — отвърна Майкъл. — А аз добре видях на какво си способна, когато се налага да се защитаваш…
	— Изпращаха ме да убивам. Хора, които не познавах, които не са ми сторили нищо лошо…
	— И ти чувстваш вина, чувстваш угризения на съвестта, така ли? Значи душата ти е жива!
	— Не — въздъхна тя и вече с по-нормален тон добави: — Аз съм прокажена! — гласът й леко потрепна: — Превърнах се в нещо по-различно от нормален човек… В нещо като механична гилотина, в нещо като робот…
	— Въпреки това изпитваш желание — меко промълви Майкъл. — Значи имаш и мечти…
	— Вече съм прекалено силна, за да изпитвам подобни неща — тъжно поклати глава тя. — Или прекалено твърда. Отдавна съм забравила да мечтая… Всъщност никога не съм умеела да го правя.
	— Илайн — прошепна Майкъл. Не виждаше абсолютно нищо в тъмната сянка на Надвисналата скала, но изпитваше непреодолимо желание да бъде там, при нея. Пристъпи крачка напред.
	— Майкъл, моля те! Недей!
	— Спри ме, ако можеш!
	Беше на дъх разстояние от нея.
	— Моля те! — разрида се тя. — Недей!
	— Кажи ми да спра — тихо отвърна той. Вече чувстваше топлината на тялото й, долавяше дори треперенето му. — Или просто ме отблъсни с ръка…
	Устните й се разтвориха под неговите, езикът й го докосна, стенанието й отекна дълбоко в устата му.
	— Майкъл! — тялото й се впи в неговото, сякаш заковано с пирони от петите до косата. Той усети тежестта, гъвкавите мускули, увиващи се около него. Но усети и нещо повече — нейната могъща „хара“, вътрешната енергия на тялото, концентрирана в долната част на стомаха. — Изгарям за теб!
	Почувства как потъва в могъщите вълни на нейната „хара“. Беше точно такава, каквато му я беше описала: здрава като дебела кожа, твърда като камък, суха като пустиня. Едновременно с това чувстваше и друго: горещата лава на чувствата под железния похлупак, изграден от волята; вулканичната сила на дълго потисканото желание.
	И външно тя беше такава, каквато е вътре. Устата й го търсеше с чувство на собственик, ръцете й го стискаха в желязна прегръдка. После краката й се разтвориха и бавно започнаха да се увиват около таза му. Движенията й бяха недвусмислени и ясни — това, което искаше от него гъвкавото й тяло, беше едно: агресивност. Дива и брутална агресивност.
	Но нуждата и желанието са две коренно противоположни неща. Те често се смесват и объркват в съзнанието на хората, именно този процес е причина за неразбирателството между половете. Майкъл почувства, не, по-скоро _разбра_… Илайн нямаше нужда от това, което желаеше. Тя самата не знаеше от какво има нужда, тъй като в живота на всеки човек настъпва момент, в който бремето на нуждата става непоносимо и той неволно го скрива някъде далеч, в най-потайните кътчета на душата си.
	Съзна, че ако отстъпи пред желанието на гъвкавото й тяло, пред желанието, което изпълваше с луда възбуда и него, той ще я загуби завинаги.
	Има друг начин, помисли си той. Нежен като лунната светлина, като полъха на пролетния ветрец. Бавно се изтръгна от здравата й прегръдка, още по-бавно се смъкна на колене.
	Усещаше присъствието на нощта около себе си. Чувстваше нейния дъх, чуваше помръдването на птиците в гнездата, свистенето на крилете на нощните хищници, тръгнали да търсят храна. Ветрецът разхлаждаше страните му, гарвановата коса на Илайн безшумно се развяваше над главата му.
	Джинсите й бавно се свлякоха към глезените. Той вдъхна аромата на свежата й плът, главата му се притисна в бедрата й.
	Нежно, каза си той. Много нежно. Въпреки огромното желание на собствената си плът, заплашващо всеки миг да изригне като вулкан. Въпреки мъчителната сладост на болката, въпреки влудяващия стремеж да се слее с нея. Сега, веднага! Грубо и агресивно — точно по начина, по който го искаше тя.
	Пръстите му подеха деликатната си работа, езикът му нежно я докосваше. Защото, в крайна сметка, той искаше да я притежава. По всички възможни начини. Той искаше _нея_!
	Окъпани за миг от светлината на звездите, те отново потънаха в непрогледния мрак. Майкъл проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Там, в самата същност на съществуванието й. Илайн се приведе над него, твърдите й гърди се притиснаха до мускулите на гърба му. Леко забити в кожата му, ноктите й показваха степента на насладата, същото доказваше и потръпването на бедрата й.
	Езикът му пробяга нагоре-надолу, от устата й се изтръгна тихо стенание. Имаше чувството, че тялото й се запълва от гореща, изключително приятна течност… Като стопено масло. Приятните тръпки я разтърсваха цялата, чак до връхчетата на пръстите. Бедрата й се притискаха към лицето му, едва наболата четина на брадата му издраска меката кожа от вътрешната им страна. Тя потръпна и още по-силно се наведе напред. Разтопената лава вътре в нея се разпени, готова да кипне. Очите й се затвориха, главата й се изпразни.
	Почувства дъха му върху лицето си, клепачите й потрепнаха и се разтвориха. Очите му грееха на сантиметър от нейните.
	Сякаш сме двойка вълци, съвкупяващи се сред непристъпните скали, помисли тя. От него се излъчва топлината на желанието, нейното тяло й отвръща с обилни сокове…
	Протегна ръка да го докосне, но това не беше достатъчно. Голото й тяло се плъзна надолу, устата й го пое, от гърлото й се изтръгна глух стон. Вкусът му беше невероятно възбуждащ, пръстите й се спуснаха между краката. С изненада откри, че е на ръба на нов оргазъм, стана й страшно приятно…
	Усети го да нараства в устата й, повдигна се леко нагоре и притисна тяло в неговото. За момент останаха напълно неподвижни, възбудените им органи се докосваха, ръката й леко го придържаше. И толкова. Удоволствието беше невероятно, изтънчено, съвършено. Обагрено от очакването.
	Майкъл прие играта, всяка фибра на тялото му усещаше пулсиращите вибрации на нейната женственост. Изобщо не беше необходимо да помръдва. Ароматът на тялото й се смесваше в странна комбинация с особената миризма на листенцата „ти“, той изпита чувството, че двамата са сами във вселената, увиснали сред звездите.
	После тялото й леко помръдна, той беше убеден, че е свързано с неговото не само в една точка влудяващо възбуждаща, а с всяка молекула, с всяка нервна клетчица. Усети, че моментът на изпразването е близо. Опита се да го отложи, да продължи още малко това невероятно удоволствие. Но могъщата вълна на желанието пробяга по плътно притиснатите им тела, вече никой от двамата нямаше сили да се сдържа.
	От устата му се изтръгна дрезгаво стенание, торсът му рязко се вдигна нагоре. В същия момент оттатък тъмната сянка на скалата нещо помръдна, до слуха му достигна някакъв звук. Приличаше на протяжен религиозен припев, придружен от глухо думкане на тъпан. Понечи да извърне глава в посока на звука, но Илайн се надигна и притисна гръд до устните му. Отново се разтопи в нея, после настъпи блаженото облекчение. Сладко и продължително, като началото…


	Жожи Таки влезе в стаята на Шозо.
	Той гледаше майсторски гримираното лице на Марлон Брандо върху осемдесетсантиметровия екран на телевизора. Побелелите сколуфи и дълбоко врязаните бръчки превръщаха актьора в напълно достоверен Кръстник.
	— Къде щеше да е Майкъл Корлеоне, ако духът на баща му не бдеше над него? — промърмори Шозо.
	Дон Корлеоне и внучето му бяха в градината, обляна от щедрите лъчи на слънцето. Старецът пъхна в уста резенче портокал и тромаво се затича след детето, което пищеше от престорен ужас.
	— Ей сега ще стане, оябун — промърмори Шозо.
	— Гледай, гледай!
	Престореното ръмжене на Дон Корлеоне промени своя тон, тялото му политна напред и се стовари на тревата. Детето продължаваше подетата от дядото игра, без да си дава сметка какво е станало.
	— Бедничкото! — промълви с насълзени очи Шозо. — Откъде може да знае, че дядо му вече е мъртъв?
	— Шозо!
	Шозо натисна един бутон на дистанционното управление и вдигна глава. Видял изражението върху лицето на Жожи, той се изправи:
	— Отивам да си взема катаната.
	— Няма да е достатъчно — поклати глава Жожи.
	Шозо кимна и пристъпи към вратата на гардероба. Облече си черна, дълга до земята найлонова пелерина и се извърна:
	— Така добре ли е? — от процепа на ръкава надникна дулото на пушка, майсторски прикрепена към подплатата.
	— Добре е — кимна Жожи.
	Както обикновено уличното движение беше много оживено. Сякаш градът не можеше да съществува без умопобъркващата автомобилна гмеж. Температурата на асфалта беше близо до точката на кипенето.
	— Къде отиваме? — попита Шозо.
	— На кея Такашиба.
	След две пресечки, преминати влудяващо бавно, с непрекъснати потеглялия и спирания, Шозо свърна в една странична уличка и най-накрая увеличи скоростта.
	— Какво ще правим на кея Такашиба? — извърна глава той.
	— Нещо по-важно от Дон Корлеоне — отвърна Жожи.
	Навлязоха в центъра на града. Слънчевите лъчи се отразяваха в хилядите бавно пълзящи коли и хвърляха странни отблясъци по стените на сградите. Пътуваха в северна посока, към Чийода-ку и Императорския дворец. На Шинбаши Шозо сви на юг и подкара успоредно на пристанището. Край тях се простираше огромната площ на терминала Шодоме, носовите сирени на стотиците товарни съдове във водата вземаха връх над грохота на уличното движение.
	— Брат ти Масаши има бизнес на Такашиба, нали? — попита Шозо.
	— Точно така — отвърна Жожи. Гледаше право напред, към ослепителното слънчево зайче, което играеше над радиатора на колата.
	— Оябун на клана Таки трябваше да си ти — каза Шозо. — Това е твое право.
	Жожи не отвърна нищо.
	— Може би ще бъдеш от утре… — добави Шозо.
	Вече навлизаха в Хаматцушо, Шозо майсторски сви наляво в една тясна странична уличка. От двете и страни се издигаха складове, противоположните им страни гледаха към пристанището.
	Жожи извади пистолета си и бавно завинти заглушител на дулото му. Слязоха от колата, заключиха я и тръгнаха по хлъзгавия тротоар. Шозо държеше ръце в джобовете на дългата си пелерина. Пресякоха улицата и хлътнаха във вратата на един от складовете. Над нея нямаше указателна табела.
	Спряха в полумрака. Преддверие липсваше, от вратата направо към огромната складова площ се спускаше стръмна дървена стълба, няколко стъпала водеха в обратна посока — нагоре. Въздухът вонеше на рибено масло и нафта. Жожи стисна пистолета и започна да се изкачва. Шозо безшумно го последва. Стъпваха на пръсти, прогнилите дъски под краката им не издаваха никакъв звук.
	Горе, в края на стълбата, ги посрещна гола стена. Вдясно се виждаше тясно коридорче. Те предпазливо тръгнаха по него. Пред себе си виждаха огромното, слабо осветено пространство на складовите площи.
	Изведнъж в това пространство помръдна сянка. Жожи замръзна на място, Шозо отскочи до стената.
	Дайзо се закова. Широките му рамене несъмнено биха се чувствали по-добре в традиционния екип на борците „сумо“, вместо в модерното сако на тесни ивици.
	— Какво правите тук? — заплашително изръмжа той. — Вие вече не принадлежите на клана Таки и нямате място тук!
	— Имам среща с брат си — излъга Жожи и видя как Дайзо бавно откопчава сакото, а дясната му ръка замръзва на нивото на колана. — Не мисля, че постъпката ти ще бъде разумна — добави той и помръдна пистолета така, че светлината да проблесне по дългата цев.
	— Каква е тази воня? — попита Дайзо, без да адресира въпроса си към някой от двамата.
	Жожи не отвърна, умът му трескаво работеше. Трябва да е моята, помисли си той.
	Дайзо започна да души въздуха като ловджийско куче:
	Май познавам тази миризма…
	— Дръпни се да мина!
	Очите на Дайзо се заковаха в неговите:
	— Това е вонята на смъртта!
	Атаката му започна светкавично, едновременно с последната дума. Раменете му се приведоха напред късите здрави крака го изстреляха като снаряд към корема на Жожи.
	Шозо измъкна карабината с отрязана цев изпод пелерината и я насочи към бореца, Жожи присви клелата и натисна спусъка. Но онзи вече беше успял да го докопа за гърлото.
	Стовари се на дъските, тилът му глухо издрънча. Усети как един лакът се забива в слънчевия му сплит майсторска хватка обездвижи дясната му ръка от рамото надолу.
	Закашля се, устата му зина за глътка въздух Дайзо видя изпуснатия пистолет и посегна към него. Като на забавен филм Жожи видя как мускулестата ръка се обвива около ръкохватката, а пръстът бавно обира луфта на спусъка. После оръжието блесна във въздуха и започна да се насочва към челото му.
	Жожи се концентрира до крайност, нанесе рязък удар с ръба на дланта си върху шията на Дайзо, едновременно с това светкавично се претърколи встрани. Ръцете му се вкопчиха в китката на Дайзо и рязко я извъртяха. Онзи простена едновременно с отчетливото пропукване на костта. Дебелият пръст трябваше да направи огромно усилие, за да се мушне между предпазителя и спусъка. Краката на Дайзо извършиха рязко ритащо движение, тялото му започна да се отдалечава. Жожи го блокира доколкото успя, но в същия миг Дайзо бръкна под сакото си и измъкна дълъг нож „танто“. Стисна го в здравата си ръка, другата, все още стиснала пистолета, безпомощно висеше надолу.
	Шозо усети помръдването на някаква сянка зад вкопчените на пода фигури, повдигна дулото на пушката си и натисна спусъка. Двама бойци — якудза отлетяха обратно към вратата, от която току-що бяха изскочили. Шозо залепи гръб за стената и се промъкна покрай биещите се. На сантиметър от главата му се заби куршум, той приклекна и отново натисна спусъка. После зареди двойната цев, отпусна се на лакти и колене и запълзя напред.
	Дайзо вече беше успял да се съвземе и започваше атаката си. Дългото острие беше вдигнато високо над тавата му. Жожи скочи напред и протегна левия си крак. В същия миг десният му юмрук улучи брадичката на Дайзо, главата на бореца отскочи назад. Лявата ръка на Жожи се вкопчи в китката с ножа, сега вече беше достатъчно само да използва набраната инерция. Всичко изглеждаше наред.
	Но токът на обувката му се закачи в някакъв ръждив пирон, коленете му се подгънаха и той се стовари по очи. Дайзо моментално се възползва от шанса и скочи отгоре му. Острието на ножа се насочи към гърлото на Жожи. Силата на удара беше такава, че щеше да свърши работа, дори и частично блокирана.
	Жожи отчаяно се вкопчи в китката му.
	В този момент се разнесе приглушен трясък, очите на Дайзо широко се разтвориха. Жожи беше стиснал счупения му пръст върху спусъка и жестоко го изви. Това предизвика изстрел, куршумът потъна в гърдите на противника му.
	Шурна кръв, Жожи сподавено извика.
	— Какво стана? — надвеси се над него задъханият Шозо.
	— Почти ми видя сметката! — изръмжа раздразнено Жожи. — Това стана!
	— Мъртъв ли е? — угрижено попита Шозо.
	— Мъртъв е точно толкова, колкото последната змиорка, с която си вечерял — отвърна Жожи и внимателно вдигна глава. Някъде в дъното на коридора се чу приглушен звук. Една врата се отвори, иззад нея предпазливо надникна главата на въоръжен мъж.
	— Какво става? — разнесе се приглушен глас от вътрешността на помещението.
	— Не знам — отвърна боецът. — Стори ми се, че чувам изстрели. Долу е тъмно, нищо не мога да видя…
	Но в стаята на бандитите горе не беше тъмно. Очите на Жожи широко се разтвориха. Всемогъщи Буда! Добре помнеше лицата на непознатите мъже, които не се отделяха дори на крачка от Мичико, не беше забравил и напрегнатото и поведение в тяхната компания. Едва сега всичко дойде на мястото си. Защото зърна личицето на Тори, внучката на Мичико, скрита в тази стая без прозорци, осветена от бледа и гола крушка. Един от бандитите нервно притискаше револвер в слепоочието на детето. Изглеждаше уплашен, Жожи побърза да скрие главата си зад дебелата дървена греда.
	„Можеш да забравиш за брат си Масаши, беше му казала Мичико, когато Жожи я помоли за помощ. Не мога да се намеся, не мога да направя каквото и да било.“ А той, прекалено зает със собствените си грижи, беше пропуснал да забележи отчаянието в гласа на сестра си.
	Много му се прииска да се втурне в стаята, по-точно в мизерната килия, да сграбчи Тори и да я притисне до гърдите си. Но онзи нервен бандит продължаваше да притиска дулото в главата на детето. Жожи си даде сметка, че няма да спаси Тори, единственото му оръжие в света на Масаши можеше да бъде изненадата.
	— Бързо! — прошепна по посока на Шозо той. — Остави пушката тук, но преди това я избърши! — стори това със собствения си пистолет и го положи върху дъските. И двете оръжия бяха без серийни номера и никой не можеше да ги проследи.
	Излязоха на улицата и бавно се насочиха към колата си.
	— Хайде, потегляй! — дрезгаво нареди Жожи.
	Шозо мълчаливо се подчини.


	Служител на хотел „Плаца Атене“ почтително чакаше на летище Шарл де Гол в Париж.
	— Bonjour, madame — поздрави той.
	— Франсоа! — усмихна се приятно изненадана Лилиан Дос.
	— Радвам се отново да ви видя, мадам — поклони се човекът и взе багажа й.
	— Аз пък — че отново съм тук — отвърна тя на отличен френски.
	Беше облечена в лятна рокля на лилави цветя, косата й беше сресана настрана и прикрепена с шноли, на шията й върху фина златна верижка се поклащаше самотна и изключително изящна сълзичка от изумруд.
	Стоеше сред тълпата с лека усмивка на уста и търпеливо чакаше пристигането на куфарите си. Умът й се занимаваше с позната, винаги приятна игра — да разгадава националността на хората край себе си. Американец? Европеец? От коя европейска страна? Франция, Италия, Англия, Германия? Колко са източноевропейците наоколо? Може ли да направи разлика между поляк и югославянин, между румънец и руснак?
	Последният въпрос беше сред най-трудните в тази игра. За отговора му се изискваше остро око и доста опит. Човек се научава да не обръща внимание на лицата, а да се концентрира върху облеклото. Лилиан насочи вниманието си към най-близкостоящите. Докато Франсоа събра всичките й куфари й сакове, тя беше разрешила загадката. Никой край нея не остана неидентифициран.
	— Моля, мадам — галантно започна да я насочва хотелският служител. — За колата от тук…
	Денят беше слънчев. В небето плуваха пухкави облачета, въздухът беше свеж и влажен, натежал от аромата на пролетни цветя. Лилиан знаеше, че през есента ще мирише на изгорели листа — една тежка и, специално за нея, доста тревожна миризма. Но независимо от сезона тук тя винаги имаше чувството, че вдишва аромата на тежко старо вино. Беше й приятно да усеща, че модерният живот все още не е успял да изтрие от лицето на Франция онази изтънчена помпозност, която винаги е била характерна за нейната култура.
	Дефанс и Халите тя възприемаше не толкова като отстъпление пред изискванията на действителността, колкото като екзотична добавка към очарованието на Париж — все така жизнено и привлекателно, все така омайващо. Да дишаш въздуха на Париж означава да обезсмъртяваш душата си, мислеше Лилиан. Кой беше написал тези думи? Може би Виктор Юго?
	Въртеше глава във всички посоки, не искаше да пропусне нищо. Когато се включиха в оживеното движение на Периферик, сърцето й се сви от нетърпеливо очакване. Сякаш едва сега си даде сметка, че наистина се намира във Франция. Наближиха отбивката за Порт Мело и Франсоа ловко напусна магистралата. Стори го с такава скорост, че главата на Лилиан леко се завъртя.
	Настани се в хотела, изчака да й напълнят ваната и доволно се отпусна в нея. После подсуши косата си, облече меката хавлия и разтвори широките френски прозорци. Стаята й беше на шестия етаж, една от малкото, които имаха широка тераса. Кафето и кроасаните вече чакаха на масичката, управителят на хотела дискретно беше преценил, че за шампанско все още е рано и издължената бутилка чакаше върху бюфета в своята сребърна купичка с лед.
	Лилиан се отпусна на терасата и отпи глътка от силното черно кафе. Наоколо цвъртяха врабчета, далеч долу в градината на ресторанта тихо потракваха прибори. Персоналът вече зареждаше масите за обяд. Изложила тялото си на топлите слънчеви лъчи, тя вдигна от масичката последния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Очите й попаднаха на статия, написана от бившия канцлер на Федералната република Хелмут Шмидт. Привлече я заглавието — „ЯПОНИЯ НЯМА ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ В ТОЗИ СВЯТ“. Изчете я, после се прехвърли на другите материали. Един от тях, препечатан от Обединените синдикати на пресата, цитираше мнението на корейски интелектуалци и политически лидери, които единодушно твърдяха, че днешна Япония представлява сериозна заплаха за мира в Далечния изток и целия свят. В друг материал се споменаваше, че двигателят на „Хюндай“ — най-добрата корейска кола в момента, се произвежда в Япония.
	„Всички искат парите на японците, заявяваше известен учен от Сингапур. С една-единствена мисъл — не дай боже утре да разчитаме на тяхната милост. Американците идват и си отиват, но когато японците се настанят някъде, те остават там завинаги.“
	Лилиан отпи нова глътка кафе и продължи четенето. Още няколко известни политически фигури от района на Югоизточна Азия изразяваха опасенията си от бурното настъпление на японския технически гений. Всички бяха единодушни, че този гений рано или късно ще се насочи към военните технологии и светът скоро ще се сдобие с оръжието на XXI век.
	Като пример се сочеше свръхмодерният изтребител ФАКС, дело на компанията „Ямамото“. Според единодушното мнение на специалистите този самолет е толкова далеч от всичко създадено досега, че има опасност големите американски производители „Боинг“ и „Макдонъл-Дъглас“ да се окажат изтласкани от пазара.
	Лилиан прелисти и останалите страници, но не откри нищо интересно в тях. Цветята в големи пръстени вази, наредени покрай оградата на лятната градина, грееха в ярки цветове. Глъчката се усили и тя надникна над парапета. Край масите се настаняваха първите клиенти.
	В главата й изплува далечен спомен. Джонас я беше взел със себе си на един от многобройните приеми, — посещението им беше част от неговата работа. Филип пак го нямаше, беше отлетял за Банкок, или може би Бангладеш… Един Господ знаеше точно къде. За пръв път в живота си Лилиан видя събрани на едно място толкова медали и почетни лентички и разни други ордени, окачени върху тъмните ревери на присъстващите мъже.
	Хванала Джонас под ръка и залепила на лицето си изкуствената усмивка на опитна стюардеса, Лилиан обикаляше залата и бавно осъзнаваше, че е попаднала в капан. Невероятно красивите жени, край които се плъзгаше, приличаха на манекените от витрина на моден бутик. Недокоснати от превратностите на съдбата и хода на времето, те прекарваха дните си в истински разкош. Подреждането и оцветяването на косите им отнемаше часове — точно толкова, колкото пиленето, лакирането и оцветяването на ноктите. После идваше ред на лицето — парна баня, почистване, масаж. Телата също не познаваха пощада — кални бани, специални благородни масла и шампоани. В паузата между тези сложни дейности и ежедневните шопинг турове тези жени съумяваха да се срещнат с колежките си от организационния комитет на поредната и, разбира се, най-важна благотворителна проява. Това им даваше чувство за собствена значимост, осмисляше съществуванието им.
	„Как можах да допусна, че ще мога да се включа в подобна компания, беше се запитала Лилиан. Приемайки поканата на Джонас, би трябвало да си запиша час при психиатър!“ Изпита дълбоко чувство на срам, имаше усещането, че играе в някаква пиеса на абсурда, уплаши се. „Всеки момент мадам Пиер Кроа дьо Гер-Сен Естоф, изправила се ей там, ще разбере, че моето място съвсем не е тук! А после, прибягвайки до идиоматичния си английски език, несъмнено овладян на Лазурния бряг, тя ще извика униформената охрана и ще нареди да ме изгонят. Открито, пред очите на всички.“
	„Какво?! Тя няма благородническа титла?! Но от какво семейство произхожда? Дъщеря на действащ генерал? В армията? Пресвета Дево! Нима е възможно? Но как е успяла да се промъкне тук? Нима не разбира, че това място е неподходящо за нея?“
	Лилиан неволно потръпна. Думите им — тоест тези, които тя им сложи в устата, — я накараха да усети ударите на сърцето си, шампанското изведнъж й загорча.
	В един момент Джонас се обърна към посланика на Австралия до себе си — млад и амбициозен дипломат от кариерата, и шеговито го попита знае ли за какво мечтаят американците. Онзи вдигна глава, очите му светнаха в очакване.
	— Американските мъже мечтаят за власт, а жените им за един втвърден пенис — две неща, които поразително си приличат.
	Последвалият смях я накара да се почувства още по-неудобно. Просто защото анекдотът беше за сметка на нежния пол. А тя беше жена, беше и част от тяхната компания. Дори мъж с далеч по-малко мозък в главата би си дал сметка за некавалерското им поведение. Да не говорим, че Джонас би могъл да направи и задължителния банален жест на внимание. И да каже нещо от сорта на „присъстващите се изключват, разбира се“… Там, на онзи помпозен прием, тя беше просто негова _добавка_, нещо като декор за мъжкото му самочувствие.
	Още помнеше хладното свиване на стомаха си. Помнеше и обстановката — разкошна зала в колониален стил, тапети в синьо, бяло и златно, огромни петметрови френски прозорци, закрити от красиви копринени завеси. Келнерки в снежнобели престилки сновяха между благородните мъже и им поднасяха разхладителни. Келнерки, разбира се. Тук присъствието на обслужващ персонал от мъжки пол се считаше за обида.
	Австралиецът продължаваше да разговоря единствено с Джонас, за него тя просто не съществуваше. Някакъв бригаден генерал от Пентагона, военен аташе бог знае къде, направи опит да я заговори. Но думите му й прозвучаха като тибетско наречие, не успя да разбере абсолютно нищо.
	Бузите й пламтяха, все още не можеше да приеме, че току-що чутата от австралиеца фраза се отнася за нея. „Това животинче до рамото ти изглежда наистина приятно“, небрежно подхвърли на Джонас дипломатът от кариерата.
	Направи усилие да пусне ръката на Джонас. Обърна се и тръгна към дамската тоалетна. Стори й се страхотно несправедливо да търси закрила от мъжката бруталност именно в подобно помещение.
	Погледна се в огледалото. Останала сама, най-сетне си даде сметка какво е породило хладното свиване на стомаха й. Яростта. Тя не беше насочена конкретно към онази австралийска свиня. Просто защото този човек не означаваше нищо за нея. Не беше насочена към Джонас, макар че той би трябвало да се съобрази с нейното присъствие. Но кучето си е куче — то не говори, а просто изпълнява заповедите на господаря си.
	Там, в малката кабинка на тоалетната, Лилиан плака така, както не беше плакала дори в собствената си спалня. Защото тази спалня не беше само нейна, а и на Филип…
	В онзи момент изпитваше огромна омраза към съпруга си. Винаги я оставяше сама, винаги в ада на безкрайното очакване. Мразеше го, защото я беше принудил да води живот, който ненавижда.


	Утрото завари телата им плътно притиснати. Листенцата на „ти“ бяха започнали да потъмняват, ароматът им изчезна.
	Майкъл потръпна и отвори очи. По ръката му пропълзя бръмбар, тромаво стъпи на скалата и изчезна в някаква пукнатина. Докосна Илайн и тя се събуди. Очите й, широко отворени, се заковаха в лицето му. Той потръпна от хладното им безразличие, сякаш студен вятър беше разделил голите им тела. След миг това чувство се стопи, Илайн се завърна от далечното си мрачно убежище.
	— Добро утро — прошепна той и я целуна по устните.
	Тя протегна ръка и прокара пръст по брадичката му.
	— Добре ли спа? — попита той.
	— Да — кимна тя. — Не сънувах нищо. Това не ми се беше случвало от години.
	— Аз пък цяла нощ не можах да се отърва от кошмари — призна Майкъл. — Сънувах някаква безкрайна битка между древни рицари, носещи кръгли брони от черупката на гигантски морски костенурки… — стана и започна да се облича, ръката му автоматично понечи да свали повехналия гирлянд.
	— Остави го — спря го тя. — Ще го свалиш, като се приберем у дома.
	Той я погледна, после в главата му нахлуха спомените от отминалата нощ.
	— Видях нещо ей там — посочи с ръка той. — Снощи, докато се любехме… Чух и някакъв странен звук. Какво беше то според теб?
	— Не зная — сви рамене тя. — Вероятно някое нощно животно. Тук гъмжи от диви прасета и мангусти…
	— Прасетата и мангустите не излизат нощем — поклати глава Майкъл. — Освен това ти нарочно ми попречи с тялото си…
	— Това вече е без значение — изправи се тя и започна да се облича.
	Майкъл докосна гирлянда около врата си.
	— Каза, че тези листенца ще ни закрилят… Но от какво?
	— Зависи в какво вярваш — сви рамене Илайн. — Според „кахуните“ това място продължава да бъде обитавано от боговете… Същите онези бойци, които са загинали тук преди много векове…
	— Искаш да кажеш, че снощи съм чул тях, така ли?
	— Защо не? — отново сви рамене тя. — Техните духове обитават целия остров…
	— Едно е да чувстваш присъствието на духовете, съвсем друго да ги видиш!
	— Ако не вярваш, значи не се е случило — прошепна Илайн. — Но ще ти кажа нещо… Боговете, които са се сражавали тук, наистина са носили щитове от костенурки…
	Майкъл озадачено я погледна, не можеше да разбере дали се шегува, или говори сериозно.
	Тя се наведе и го целуна по устните.
	— Не гледай толкова подозрително. Това е истината. Достатъчно е да се обърнеш към историята на Мауи…
	Майкъл замислено довърши тоалета си.
	— Сънищата не съществуват — тихо промълви той. — Те придобиват очертания от подсъзнателното у нас, а не от заобикалящата ни среда.
	— Човешкият мозък е нещо ирационално, Майкъл. Отдавна би трябвало да знаеш това, но въпреки всичко търсиш обратното…
	— Светът на духовете те привлича неотразимо, нали? — вдигна глава той. — Но едновременно с това знаеш, че той не може да бъде заместител на реалния живот.
	— За какво говориш?
	— Просто намеквам, че това може би е още един опит да се избяга от действителността…
	— Като булимията?
	— Само ти знаеш отговора на този въпрос — сви рамене той.
	— Нищо не знам — тъжно поклати глава тя. — Защото единственият урок на живота, който помня добре, ми препоръчва да не вярвам на нищо и на никого — обърна се и започна да се спуска по тясната пътечка.
	— Дори и на себе си? — тръгна след нея Майкъл.
	— Особено на себе си!


	Коленичила пред олтара на богинята лисица, Мичико усети чуждото присъствие зад гърба си.
	— Мичико? — прозвуча гласът на Жожи.
	— Здравей, братко — отвърна, без да се обръща тя. — Как си?
	— Трябва да поговоря с теб.
	— Почакай да приключа с молитвите си и ще се разходим в градината.
	Жожи погледна двамата едри мъже, изправили се на крачка зад Мичико, и поклати глава:
	— Не, искам да говорим насаме.
	Главата му беше извърната така, че пазачите да не виждат движението на устните му.
	— Ако става въпрос за Масаши, отговорът ми ти е известен…
	— Моля те, Мичико. Зная кои си тези пазачи. Трябва да говорим на четири очи.
	Тя долови отчаянието в гласа му и леко кимна с глава:
	— Добре.
	Замисли се за момент, после добави:
	— Може да стане по времето, което използвам за тоалет… В шест часа… Помниш ли онова място от оградата, което се нуждаеше от поправка?
	— При дупката на лисиците?
	— Да. Вместо да я запуша, аз всяка сутрин ходя да проверявам дали мястото е свободно. Лисиците трябва да имат достъп до тук. За тях това е свещено място… — на лицето й се появи усмивка, не искаше пазачите да разберат, че разговорът е сериозен: — Дупката е достатъчно широка, за да се промушиш през нея. Ела на входа на кухнята малко преди шест. Ще кажа на готвачката да те пусне.
	В шест без четвърт Жожи се промуши през лисичата дупка в бамбуковата ограда и тръгна към вратата на кухнята. Възрастната готвачка, служила дълги години в къщата на доведената му сестра, бързо го вкара вътре. Поведе го към стаите за почивка, почука на една от плъзгащите се врати и леко кимна с глава.
	Жожи се отпусна на колене и влезе. Стаята беше изцяло от камък, запълнена с гореща пара. В дъното се виждаше голият гръб на Мичико, температурата беше толкова висока, че той веднага започна да се поти.
	— Отстраних момичетата — каза Мичико. — Казвай каквото имаш да ми казваш, Жожи… Времето ни е малко.
	— Разбрах къде крият Тори.
	За момент му се стори, че Мичико не го е чула. После тялото й потръпна, от устата й се откъсна тих вик:
	— Къде?
	Обърна се, лицето й беше по-бяло от парата.
	— Господи, къде е малката ми внучка?
	— В един склад на кея Такашиба. Знаеш ли го?
	— Разбира се — кимна тя. — Петдесет процента от него принадлежат на Нобуо, по-точно на „Ямамото Хеви Индъстриз“… Но как разбра, че Тори е там, Жожи-сан?
	Той й разказа. Как е направил опит да си осигури подкрепата на Кай Шоза, как е стигнал до Козо Шина и какво го е посъветвал да стори той. И накрая това, което двамата с Шозо бяха видели в склада.
	— Господи, колко глупаво си постъпил! — клюмна главата на Мичико.
	— Ако беше приела да ми помогнеш, това нямаше да се случи — обвинително повиши тон Жожи. — Разбрах всичко едва след като зърнах Тори. Разбрах защо не си била в състояние да ме подкрепиш срещу Масаши…
	— Ох, Жожи — въздъхна тя. — Нищо не си разбрал! Надявах се поне ти да останеш настрана, поне на теб да бъде спестено унижението!
	— Какво искаш да кажеш? — втренчено я погледна Жожи.
	— Преди месеци брат ти Масаши сключи сделка с Козо Шина.
	— Какво?!
	— Не викай, Жожи-сан. Стой спокойно и ме изслушай. Шина казва, че е с теб против Масаши, но същото казва и на него. Въпросът е каква е неговата цел? — помълча малко, после тихо възкликна: — О, Буда! Шина ли ти даде идеята да проникнеш в склада Такашиба?
	Жожи кимна с глава.
	— Естествено това ще стане достояние на Масаши, вероятно така иска Шина… Масаши ще те убие и тогава остава само един брат от фамилията Таки… Познавам Шина, убедена съм, че вече е намислил как да се отърве и от Масаши. И мечтата на живота му ще се превърне в действителност: кланът Таки ще бъде напълно унищожен!
	— О, не!
	— Не трябва да губим нито секунда! — изправи се Мичико. — Подай ми хавлията. Трябва веднага да ме изведеш от този дом! Трябва да спасим Тори! Успеем ли, вероятно ще имаме шанса да се изправим срещу Шина на равни начала! — Жожи се зае да я подсушава, на лицето й се появи бледа усмивка: — О, да! Това ще ми донесе удовлетворение! Козо Шина има много грехове, за които трябва да отговаря!


	Илайн и Майкъл се прибраха в къщата, взеха по един душ и смениха дрехите си. Събраха се отново в кухнята, беше малко след осем часа сутринта.
	— Времето ми изтече — тихо промълви той. — След два часа отлитам за Токио.
	Илайн изстискваше плодов сок на масата.
	— На летището ще имаш затруднения — рече тя и побутна към него сутрешното издание на „Хонолулу Адвъртайзър“. На първа страница имаше крещящо заглавие, изписано с тлъсти черни букви: „МАСОВО УБИЙСТВО В ЗАПАДНИТЕ ПЛАНИНИ НА МАУИ.“ Под него следваше подробно описание на битката в дома на Ичимада Дебелака. — Полицията е навсякъде, да не говорим за агентите от Службата за имиграция и натурализация. Тази служба се бори с мрежата на Якудза на Хавайските острови, никога няма да успееш да се измъкнеш…
	— Няма проблеми — успокои я Майкъл. — През нощта говорих с моите хора във Вашингтон. Нещата с властите са уредени. Никой няма да се занимава с нас, в това можеш да бъдеш сигурна… Но аз трябва да замина за Токио, всички следи водят натам. Имам контакти, ще успея да открия Уде. Той положително отдавна се е измъкнал…
	— Може би — промърмори Илайн и разцепи на две сочна папая. Загреба с лъжица черните горчиви семена и я поднесе към устата на Майкъл. Семената блестяха, приличаха на пресен хайвер.
	— Благодаря.
	— Но има шанс Уде още да е на острова — продължи тя. — В такъв случай съм сигурна къде може да бъде открит — ръката й загреба втора лъжица от сочния плод, но Майкъл отказа с поклащане на глава.
	— Не мисля, че този шанс е голям — промърмори той. — Но това не означава, че трябва да го пренебрегваме.
	Настаниха се в джипа и потеглиха.
	— Защо чак сега споменаваш за това? — попита Майкъл.
	Илайн ловко въртеше волана по тесния път, майсторски задмина някакъв автобус с японски туристи.
	— Защото сега ми хрумна — призна тя. — Едва след като ми каза, че твоите хора са уредили нещата с властите. Уде не би могъл да напусне острова през нощта на престрелката, полетите започват едва сутринта. Но тогава вече е било късно, федералните агенти положително биха го засекли. Местната организация на Якудза има добри отношения с полицията, но с федералните власти положението е съвсем различно…
	— Не виждам никаква връзка между това и твърдението ти, че знаеш къде се крие Уде, дори и да се окажеш права… — въздъхна Майкъл.
	— Не е толкова трудно — отвърна Илайн. — След смъртта на Ичимада подчинените му са объркани… Дебелака упорито отказваше да подготви свой заместник тук… Той беше твърд привърженик на „катамичи“ — древното средство на главатарите на Якудза за укрепване на едноличната им власт. Непрекъснато противопоставяше заместниците си един срещу друг, обичаше да им казва: „Ще победи най-добрият“… А когато най-добрият най-накрая успяваше да спечели битката, той буквално му отрязваше краката…
	Напуснаха долината Иао и поеха на изток, към Уайлуку.
	— Има обаче един човек на име Оме — продължи Илайн. — Неговото поле на дейност е централното, тоест — в и около летището. Хората му се занимават с вносно-износни операции. Оме беше подчинен единствено на Ичимада. Логично е да се допусне, че Уде се е свързал с него, особено ако е разговарял с Масаши… Оме е доверен човек на Масаши.
	Прекосиха бедните покрайнини на града и поеха по пътя, на който се бяха запознали. Илайн намали скоростта, очите й внимателно опипваха скалите наоколо. Открила това, което търси, тя отби встрани и спря.
	— Ето там — посочи ръката й. — Използвай бинокъла.
	Майкъл видя тесен павиран път, който се виеше нагоре в планината. Той очевидно водеше към Кахакулоа, край него се виждаше старото гробище, което вече познаваше.
	Китка дървета почти закриваше къщата, която беше построена на стръмния склон. Майкъл насочи бинокъла натам. През мощното увеличително стъкло всичко се виждаше с кристална яснота. Пред къщата имаше паркирана кола, не се забелязваше никакво движение.
	Майкъл изчака малко, после понечи да слезе от джипа и да смени позицията за наблюдение. В този момент входната врата се отвори. На прага се появиха двама бойци — якудза. Огледаха се внимателно и тръгнаха към колата. Инспекцията, на която я подложиха беше достойна за учебно занятие в полицията.
	След десетина минути единият се прибра обратно в къщата. Върна се в компанията на висок японец с белег на лицето, в ръцете си държеше багаж.
	— Това е Оме — каза Илайн, оценила за секунда кратката му информация. — Вероятно и Уде е там.
	— Няма следа от него — поклати глава Майкъл, после добави: — Чакай, чакай! На входа има още една фигура…
	На вратата се появи едър мъж, ръцете му придържаха жена със завързани крайници. Наведе се да свали въжетата от краката й и лицето му се извърна насам.
	— Уде ли е? — попита Илайн.
	— Да — промърмори Майкъл, пръстите му се стегнаха около бинокъла. — Мъкне завързана жена…
	— Жена ли? — учуди се Илайн. — Странно… Уде пристигна тук съвсем сам.
	— Но сега е с жена и това прави задачата ни по-лесна. Ще трябва да мисли и за нея, докато ние… — изведнъж млъкна, после от гърлото му излетя сподавен вик. Уде беше дръпнал качулката от главата на жената: — Това е Одри! Мръсникът е отвлякъл сестра ми!
	Илайн дръпна бинокъла от ръцете му. Видя как Одри прикляка и се облекчава в крайпътните храсталаци, главата й безсилно клюмаше. Уде я изчака да свърши, после веднага й върза краката. Вдигна я на рамо и я натика на задната седалка, после седна зад волана.
	— Пресвети боже! — възкликна Илайн.
	— Какво става? — нетърпеливо попита Майкъл.
	— Илайн, какво става, за бога?!
	Илайн не отвърна, очите й не се отделяха от бялото като вар лице на Одри. Майкъл я издърпа от шофьорското място и седна зад волана. Тя едва успя да скочи до него и джипът рязко потегли. Колата на Уде бързо се отдалечаваше.
	— Искам да знам какво става! — твърдо процеди той. — Хайде, Илайн, казвай!
	— Не зная — объркано отвърна тя, лицето й стана загрижено. — Всичко се обърка…
	— Какво по-точно?
	— Майкъл, сестра ти беше отвлечена от мен…
	— Какво?!
	— Направих го, за да я спася. Масаши направи опит да я докопа веднъж, не исках това да се повтори…
	— Но защо? Баща ми е мъртъв, той не би могъл да използва Одри за заложница!
	— Филип й е пратил нещо, нали?
	Ето че се оказах прав, помисли си Майкъл. Татко с изпратил на Одри нещо от жизненоважно значение.
	— Значи с теб се бих в кабинета на баща ми? — присви очи той.
	— Съжалявам, но нямах друг изход — въздъхна Илайн. — Присъствието ти там не беше планирано…
	— Би могла да ме предупредиш! Заедно можехме да измислим нещо по-добро. Като фалшиво отвличане, например…
	— Нима щеше да ми повярваш? — поклати глава Илайн. — Съмнявам се. Нямах право да рискувам. Освен това наистина трябваше да я отвлека. Не бих посмяла да предложа на Масаши нещо фалшиво… А и не исках да замесвам и теб.
	— Ти взе катаната, която ми е подарък от татко. Къде е тя?
	— Не е у мен — отвърна Илайн. — Преди години баща ти я откраднал от човек на име Козо Шина — създателя и ръководителя на Джибан. Тази катана, изкована преди столетия специално за принц Ямато Такеру, е единият от свещените символи на Джибан. Другият е документът Катей. Говори се, че когато Шина реши да използва услугите на този меч, Джибан ще е постигнала целите си. Мисля, че в момента оръжието е именно у Шина.
	— Ти ли му го даде? — недоверчиво я изгледа Майкъл.
	— Не — поклати глава тя. — Отнеха ми го със сила.
	Катаната си е катана, но Одри не излизаше от тапата на Майкъл.
	— Как стана така, че сестра ми се оказва пленница на Уде? — попита той. — Нали си я отвлякла, за да е на сигурно място?
	— Не знам — призна Илайн. — Докарах я на Мауи и я скрих в планинската къща на Ичимада. Знаех, че Дебелака не стъпва в Хана и че това е последното място на света, където някой може да я потърси… Особено пък Масаши. Но се оказа, че греша…
	Сега идва ред на най-важния въпрос, въздъхна в себе си Майкъл.
	— Масаши знае ли за картичката, която баща ми е изпрател на Одри? — тихо попита той.
	— Сигурно — отвърна Илайн. — Защото беше успял да хване писмото, което Филип Дос беше изпратил на теб.
	— Но аз го получих — възрази Майкъл.
	— Това не ме учудва. Масаши знае защо си тук и иска да се възползва от услугите ти. Ако откриеш документа Катей, та всъщност ще му направиш огромна услуга. Обзалагам се, че вече сме под неотстъпно наблюдение. В момента, в който разбереш къде баща ти е скрил документа Катей, Масаши ще бъде тук да го получи…
	А другият вариант е ти самата да си негов агент, помисли си Майкъл. Това би било най-удобният вариант за японеца… Но как да разбера истината?
	— Сега и аз трябва да се включа в битката, Майкъл — продължи с равен глас Илайн. — Нося лична отговорност за съдбата на сестра ти. Тя е в опасност заради мен. Уде пътува за летището, няма съмнение, че е уредил да я измъкне нелегално от Хавай. Масаши несъмнено изпитва силно любопитство по отношение на това, което Одри е получила от баща ти. Ще разбере какво е то, в това няма никакво съмнение… И вече няма да има никаква полза от нея. Ако сега не успеем да попречим на Уде, шансовете ни да видим Одри жива стават съвсем теоретически…
	Майкъл я слушаше с половин ухо, умът му бързо съобразяваше. Въпросът беше дали може да й се довери и до каква степен да го стори. Добре помнеше какво беше казал баща му: колкото по-възрастен става човек, толкова по-трудно стига до истината. И вероятно наистина е така. Но Майкъл притежаваше „Тендо“ — небесното вдъхновение. _Небесното вдъхновение е истината_, казваше някога Цуйо.
	— Не се безпокой — каза на глас той. — Ще спрем Уде още тук.
	В момента, в който прие предложението на Джонас да открие убийците на баща си, Майкъл веднага разбра, че обрича живота си на тази цел. И сега нямаше никакво намерение да се отклонява от своя път.
	Има само един начин да разбера на чия страна е Илайн, помисли си той и стъпи здраво на педала. Налага се играта да бъде изиграна докрай.


	Уде спря колата минута преди Майкъл и Илайн да навлязат в района на летище Кахулуи. Придружен от доверен боец на Оме, той изчака появата на един униформен служител от летището и тримата потеглиха към входа на службата за товарни превози. Десет минути по-късно двамата се появиха на пистата облечени в работни комбинезони, седнали в открит мотокар за багаж. Отзад беше натоварен голям дървен сандък, върху който имаше надпис:

	„ЯМАМОТО ХЕВИ ИНДЪСТРИЗ
	РЕЗЕРВНИ ЧАСТИ ЗА АВТОМОБИЛИ
	ЧУПЛИВО“

	Пистата за частни самолети се намираше встрани от централната, от която излитаха и кацаха тежките ДС-10 и „Боинг 707“ за Сан Франциско и още ред направления.
	Самолетът на Масаши — малък ДС-9, вече беше кацнал. Към него се доближиха малка подвижна стълба и платформа за багаж. На двеста метра по-нататък почиваше огромен „Дъглас“, от който бавно се точеха последните пътници. Уде видя как един от униформените механици край самолета на Масаши започна да отваря товарния люк, колегата му закрепи подвижната стълба към корпуса и отиде да му помага. Защо вършат това, вместо да влязат в самолета и да помогнат на екипажа, запита се той. Наведе се леко напред и напрегна взор. Механикът се обърна и Уде успя да зърне лицето му, пресечено от тънък лейкопласт в основата на носа.
	— Буда! — безгласно възкликна той. — Та това е Майкъл Дос! — скочи от мотокара и заповяда на боеца — якудза до себе си: — Каквото и да става, сандъкът трябва да бъде натоварен!
	После хукна към самолета, размахвайки ръце по посока на един от представителите на летищната охрана.
	— Хей! Онези двамата не са механици!
	Пазачът се затича към самолета, ръката му изчезна под ревера на униформеното сако.
	Майкъл хукна напред, Илайн извика нещо подире му. Обля го облак отработени газове от реактивните двигатели, дробовете му се свиха, очите му се напълниха с люти сълзи. Горещата струя го тласкаше назад, оттатък нея смътно се долавяха виковете на човека от охраната. Наведе глава да избегне крилото, на крачка от подвижната стълба попадна на маслено петно, подхлъзна се и едва успя да се задържи на крака.
	В същия момент го връхлетя Уде, той се извъртя и падна по гръб. Ръцете му се стрелнаха нагоре, за да отклонят удара на късия японски нож „танто“.
	Светкавично преценил посоката на острието, Майкъл опита да предпази корема си с ветрилообразно движение и рязка контраатака. Уде блокира удара с дръжката на „танто“, завъртя се по посока на часовниковата стрелка и така комбинира инерцията на собственото си тяло с тази на противника.
	Сърцето на Майкъл се свиваше от страх. Даде си сметка, че това е страх за Одри, за крехката му сестра, попаднала в лапите на този звяр. Прехапал устни, той вложи цялото си умение, за да парира яростната атака!
	_Страхът води до поражение_, казваше Цуйо. _Омраза, гняв, объркване — всичко това са елементи на страха. Колкото по-бързо се освободиш от тях, толкова по-големи са шансовете ти да оцелееш. Това учениците ми разбират най-трудно, просто защото са тук да трупат познания, а не да се освобождават от тях. Ако мислиш само за отмъщението, твоето тяло ще загуби част от силата си. Изборът пред теб ще намалее и стратегията ще престане да бъде на твоя страна. Оставаш с една мисъл в главата — мисълта за отмъщение; и тя те прави слаб._
	Но в момента душата на Майкъл се гърчеше именно от желанието за мъст. Искаше да накаже Уде за всичко, което е причинил на сестра му. Лявата му ръка се стрелна напред и сграбчи китката на Уде. Целта му беше да използва инерцията на нападението и да го накара да пусне оръжието.
	Но Уде очакваше подобна тактика, тялото му рязко се отмести встрани, удари се в основата на подвижната стълба и политна. Майкъл светкавично се възползва, краката му се стрелнаха напред и се сключиха около бедрото на Уде.
	Японецът се строполи на асфалта. Някъде завиха сирени, Майкъл вдигна глава. Боецът — якудза се беше отпуснал на коляно, пистолетът в ръката му вече се насочваше насам. Отскочи зад стълбата, миг по-късно куршумът звънна в металната основа и пръсна рояк искри. Лишен от пространство за маневриране, Майкъл направи светкавична оценка на обстановката. Уде вече се надигаше с „танто“ в ръка, бягството беше невъзможно, тъй като боецът го държеше на мушката си.
	После зърна фигурата на Илайн да изскача иззад корпуса на самолета. Ръката й се вдигна нагоре, някакъв тъмен предмет излетя от нея и се стовари в темето на боеца. Онзи се просна по очи, пистолетът му издрънча на пистата.
	Майкъл се обърна и хукна да бяга, в главата му се въртеше мисълта за „муто“. _Муто е умението да се защитаваш без сабя_, казваше Цуйо. _Ако разчиташ единствено на оръжието, много често ще изпадаш в неизгодна позиция. Истинският боец трябва да владее всички форми на водене на бой, да се възползва от подръчни оръжия, да се защитава и с голи ръце. Иначе няма да оцелее._
	Илайн беше прибягнала именно до „муто“ и това спаси живота му.
	Продължаваше да лети напред. Одри, къде си?
	Уде се изправи на крака, тръсна глава и се втурна да го преследва. Илайн изскочи иззад крилото на малкия самолет и също затича насам. Придвижваше се под ъгъл и скоро се озова до рамото му.
	Двамата се насочиха към огромния търбух на ДС-10, който в момента беше единственото им спасение. След няколко секунди се добраха до стълбичката, Майкъл тичаше пръв. Сграбчи стюардесата, която изпращаше последните пътници, и грубо я бутна във вътрешността на самолета.
	— Затворете вратата! — изкрещя той на другите момичета с тъмносини униформи, които смаяно се облещиха насреща му. Командирът на самолета и вторият пилот тъкмо се надигаха от местата си.
	Уде вече се изкачваше по подвижната стълба, в ръцете си държеше малко момиченце. Зад него тичаше майката, по лицето й се стичаха сълзи, от устата й излитаха отчаяни вопли.
	— Правете каквото ви казах, за бога! — изкрещя Майкъл.
	Но екипажът не беше в състояние да реагира, парализиран от изненада и страх. Спасението дойде пак от Илайн. Без да губи самообладание, тя се втурна навътре, освободи ключалката и тежката врата шумно се затръшна.
	„Господи, успяхме“, замаяно въздъхна Майкъл.


	Джонас си беше у дома, на бюрото му имаше купчина папки с агентурни сведения. Отначало реши да провери всичко, което се отнасяше за дейността на БЕМТ през последните шест години, в съответствие с информацията в доклада на генерал Хадли. Но после в главата му започна да се оформя неясно подозрение, ръцете му механично се насочиха към папките с още по-ранни оперативни материали.
	Нещата бавно започнаха да заемат местата си. Джонас разбра, че неговото ведомство е отстъпвало територия на руското разузнаване в продължение на повече от петнадесет години. Без очебийни провали, без шумни успехи. Тук изгубиш агент, там проваляш някоя операция. После пък става обратното — руснаците са тези, които търпят подобни загуби… Всичко изглеждаше в границите на нормалното… Но прегледът на цялата оперативна информация доказа, че нищо не е било в границите на нормалното.
	Бюрото беше отрупано с картонени чаши за кафе, всяка от тях съдържаше различно количество течност. Джонас отдавна беше изгубил представа кога за последен път беше слагал нещо в уста, да не говорим за почивка и сън. Разтърка очи, извади някакви хапчета от чекмеджето и ги хвърли в устата си.
	После въздъхна и се зае с обща оценка на работата си. По всичко личеше, че заключението в доклада на Хадли не отговаря на истината. Потокът оперативна информация към руснаците е текъл далеч повече от шест години. Но това не беше единствената беда. Защото неговата интензивност отбелязваше рязък скок през последната година — същата, в която японците започнаха да променят търговската си стратегия спрямо Съединените щати. Това съвпадение едва ли е случайно, тежко въздъхна Джонас.
	Червеният апарат върху бюрото му рязко издрънча. Минаваше два след полунощ — времето на лошите новини.
	— Моля незабавно да тръгнете насам — прозвуча в слушалката напрегнатият глас на дежурния офицер в БЕМТ. — Обявена е тревога „син код“, вече се свързах със службата на генерал Хадли!
	„Син код“ беше най-високата степен на бойна тревога в разузнавателните служби на Съединените щати.
	Джонас пристигна в сградата на БЕМТ за тринадесет минути и половина — истински личен рекорд.
	Прекоси охранителната полоса на входа и се насочи навътре. Обстановката беше делова и спокойна. Дежурният офицер го чакаше във фоайето, навсякъде се виждаха хора от силите на сигурността.
	— Наложих забрана за влизане и излизане — информира го офицерът. — Ще я вдигнем само по ваше нареждане.
	Джонас продиктува имената на своите сътрудници, които трябваше да бъдат допуснати в сградата.
	На осмия етаж всичко изглеждаше спокойно, от мониторите се носеше разноезична реч. Тук никога не настъпваше тишина, просто защото двадесет и четири часа в денонощието подслушвателната апаратура следеше всички азиатски и източноевропейски радиопредавания.
	Дежурният офицер прекоси залата и се насочи към кабинета на Джонас. Отвори вратата, запали осветлението и включи компютъра. Върху екрана започна да пулсира оранжев правоъгълник. Текстът в него накара сърцето на Джонас да пропусне един такт.

	„ИЗТРИТИ БАЗИСНИ ДАННИ В ЦЕНТРАЛНИЯ ФАЙЛ“

	Думите се забиха като нож в главата на Джонас, той седна зад бюрото и започна да набира различни спомагателни кодове. Навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в огромната памет на БЕМТ, но резултатът си остана същият.
	— Пресвети Боже! — въздъхна той и уморено прокара длан през лицето си. Главата му щеше да се пръсне, дишането му беше плитко и неравно, като на болен човек. Повтори операцията от начало до край — промяна нямаше.
	Сътрудниците му, повикани по спешност, започнаха да изпълват кабинета.
	— Руската мрежа — информира ги с дрезгав глас тон. — Някой е успял да проникне до базисните данни и да ги изтрие от паметта. Имена, дати, начин за контакт, замразени агенти, всичко…
	— Не разполагаме с резервни дискети — обади се със загрижен глас един от помощниците му. — На практика нямаме нищо, записано на хартия. Ако между нас не се намери човек с феноменална памет, при това запознат с операциите ни в Съветския съюз от доста време насам, можем да се простим с всичко, което сме постигнали там!
	Интеркомът тихо зажужа.
	— Да? — натисна копчето Джонас.
	— Един човек настоява да влезе — съобщи му ръководителят на охраната.
	— Кой?
	— Генерал Хадли, сър.
	Стомашните мускули на Джонас нервно се стегнаха.
	— Пуснете го — промърмори той. После изпрати дежурния да го посрещне и освободи сътрудниците си. Господи Исусе! Нали нямаше да го има още два дни.
	След минута дежурният въведе Хадли, отдаде чест и затвори вратата след себе си.
	— Как си, Джонас? — попита генералът. — Отдавна не сме се виждали.
	Макар и надхвърлящ осемдесетте, генерал Хадли все още беше хубав и представителен мъж. Косата му беше снежнобяла, бръчките върху загорялото му лице бяха изсечени като в скала, старчески петна покриваха сухата като пергамент кожа на ръцете му. И това беше всичко. Енергията, която се излъчваше от бистрите и проницателни сини очи, беше енергия на млад и стегнат човек.
	Пристъпи напред, отпусна се в едно от креслата и добави:
	— От колко време се познаваме, Джонас?
	— От много — промърмори шефът на БЕМТ.
	— Май от следвоенните години, по време на окупацията на Токио, нали? Тогава БЕМТ изобщо не съществуваше… — главата на Хадли бавно се поклати. — Какво става тук, Джонас?
	— Тази вечер ли имаш предвид?
	— Не само нея — отвърна генералът. — Тя просто сложи венец на това, което се мъти от шест години насам… — „Значи вече е прочел доклада“, въздъхна в себе си Джонас. — Какво е истинското състояние на нещата? Много ли сме зле?
	Джонас му разказа всичко, което знаеше.
	— Господи Исусе! — поклати глава Хадли. — Ако руснаците разполагат с всичко, за което ми спомена, нашето разузнаване е с колко… може би десет години зад тях! — в очите му се появи дълбоко отчаяние: — Знаят даже и за замразените агенти, а? Пресвета Дево!
	После скочи на крака и започна да кръстосва напред-назад по килима.
	— Кой е предателят, Джонас? Само човек от висшето ръководство на БЕМТ може да получи достъп до секретните кодове на централния компютър и да изтрие базисни данни от паметта му!
	— Дори не всички ръководители имат подобен достъп — въздъхна Джонас. — Кръгът се затваря с три-четири имена.
	— Но защо му е трябвало да изтрива данните? — свъси вежди Хадли. — Защо просто не ги е записал? Тогава компютърът изобщо нямаше да вдигне тревога. Той сигнализира само при изтриване на базисна информация. Май ще се окаже, че имаме работа с еднократно проникнал агент!
	— А може би той нарочно е сторил това — промърмори Джонас. — Може би е искал да научим какво е направил. Което означава, че вече е далеч. Веднага се заемам с проверките.
	— Няма смисъл, Джонас.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ние сме стари приятели и колеги — въздъхна Хадли — Може би ще ти е по-лесно да го чуеш от мен… — закова се пред бюрото и впи очи в лицето му: — Това е краят, Джонас. Трябва ми свежа кръв, трябват ми млади хора. БЕМТ остаря и склерозира, допусна врага да проникне в самото му сърце! Времето му безвъзвратно отмина.
	Джонас усети как му се завива свят, ушите му забучаха. Имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт.
	— Генерале, не може така изведнъж да…
	— Наистина съжалявам — твърдо отвърна Хадли. — Но заповедта е окончателна и вече се привежда в изпълнение. Президентът е информиран, моите хора всеки момент ще започнат да запечатват сградата. Скоро тук ще дойде специална група за разследване, вече няма от какво да се притесняваш. От тази минута нататък БЕМТ не съществува.
	Джонас бавно се облегна назад, лицето му беше по-бяло от стената.


	Притиснал детето до гърди, Уде бръкна в джоба си и извади стоманен „шакен“. Беше застанал в основата на подвижната стълба, тълпата пред него беше на прага на истерията. Усещаше особения, странно възбуждащ аромат на лудостта и масовата психоза.
	Въоръженият пазач, втурнал се след Майкъл и Илайн, беше на няколко крачки от него. Китката на Уде се стрелна напред, очите на човека широко се разтвориха. Стоманената звезда потъна дълбоко в гърдите му, тялото му политна и се строполи на бетона.
	Уде изтича до него, измъкна револвера от ръката му и провери барабана. Два патрона липсваха, ръката му се протегна към колана с резервните пълнители. Откъм изхода се появиха още три униформени фигури. Пазачи или полицаи. Уде се прицели и натисна спусъка. Втори, трети път… Униформените фигури паднаха една по една, като дървени патици в стрелбище. Нямаше време за проверка на точността, мислеше единствено за патроните, останали в барабана.
	Обърна се и пропълзя под туловището на ДС-10. Намираше се в Мауи, а това означаваше, че до появата на нови полицейски подкрепления ще измине доста време. Въпреки това разполагаше с броени минути за изпълнение на задачата.
	Придвижи се към опашката. Както очакваше, вратите за багажното и персонала зееха широко отворени. Захвърли детето върху цимента, скочи и се набра на мускули в тъмното и хладно багажно отделение.
	Натика револвера в колана си, протегна ръка и напипа централния панел над главата си. Придържайки се към него, той неизбежно щеше да стигне до кабината. Конструкцията беше от алуминий, тънки ребра поддържаха външната обшивка. Пръстите му опипаха преградата и той разбра, че няма да може да проникне оттатък — беше занитена.
	Бръкна в джоба си и извади инструментите, които сутринта получи от хората на Оме. Беше избрал този метод за ликвидирането на Майкъл още в Уайлуку, веднага след като научи къде се намира къщата под наем на Илайн Ямамото. Фактът, че Майкъл намери убежище в огромния ДС-10, не можеше да му попречи с нищо, методът беше подходящ и тук.
	Ръцете му се заеха с работа. В тях се появи нещо като ролка скоч, широка около сантиметър, мазна и лепкава. Прикрепи я към вътрешния панел, разделящ багажното отделение от пътническия салон, закачи детонатора и се огледа. Експлозивите се подчиняваха на основните физически закони като всичко останало в природата. Следователно и те търсеха най-лекия път за своето проникване. Уде придърпа един палет, натоварен с тежки и здрави куфари от известната марка „Самсонайт“. Те несъмнено щяха да бъдат достатъчни като преграда, взривната вълна ще се насочи в противоположна посока. Ако не беше си направил този труд, експлозията положително щеше да бъде достатъчно силна, за да помете и него заедно с враговете му.
	Приклекна зад солидната преграда и драсна клечка кибрит. Насочи я към късия фитил и отскочи назад. Фитилът изсъска, секунда по-късно експлозията разтърси корпуса на големия самолет.
	Уде започна да се катери към дупката още преди димът да се беше разсеял. Не се страхуваше от нагорещения метал, защото знаеше, че алуминият се топи при изключително високи температури и веднага след това се охлажда. Проникна оттатък точно навреме, за да застреля почти от упор двама от членовете на екипажа, втурнали се към мястото на експлозията. Прескочи ги и се понесе напред, към пилотската кабина. Там се мернаха и изчезнаха още две фигури.
	Едната беше на Майкъл Дос — човека, който трябваше да бъде убит.


	Заводският комплекс на „Ямамото Хеви Индъстриз“ беше разположен на шест квадратни терена в околностите на Кобе, южно от Токио. Разстоянието между отделните промишлени модули беше толкова голямо, че корпорацията беше създала специални микробуси за вътрешен транспорт, които обслужваха работници и ръководители.
	Масаши беше спрян на пропуска, униформеният служител внимателно провери дали името му фигурира в списъка на външните лица, които имат разрешение за достъп в заводите, после махна с ръка по посока на огромен паркинг. Там вече чакаше синьо микробусче, което трябваше да го отведе в корпуса за производство на самолетни възли и детайли. Той се оказа висока, дванадесететажна бетонна конструкция, чийто връх се губеше в натежалия от смог въздух. Около нея бяха подредени симетрично ниските производствени халета.
	Микробусът остави Масаши пред входа, там отново бяха проверени документите му за самоличност. Към него прикрепиха униформен пазач, вероятно както да го води, така и да го държи под око. Това беше задължителна процедура за всички външни лица, Масаши можеше само да се възхищава на стриктното й спазване.
	Пазачът го въведе в огромно помещение, което на пръв поглед приличаше на празен склад — вероятно най-голямата покрита площ в света. Масаши изчака очите му да свикнат с полумрака, гигантското помещение беше лишено от всякакви прозорци. И едва тогава си даде сметка, че се намира в хангар за самолети.
	В средата стърчеше високата фигура на Нобуо Ямамото, зад него смътно се очертаваше нисък, хищен силует. Сърцето на Масаши ускори ритъма си. Ето го, безгласно възкликна той. Ето го нашето могъщо унищожително оръжие! Птицата със стоманени криле, която ще донесе световна слава на Япония!
	Тръгна натам. След няколко крачки разбра, че самолетът е покрит с тънък сив брезент. Лицето на Нобуо беше в сянка.
	— Това е, нали? — развълнувано попита Масаши. — Готов?
	— Готови сме за изпитанието — кимна Нобуо. — То ще бъде първото и последното. Всяка част от тази машина е била подложена на продължителни изпитания както преди, така и след монтирането.
	— Искам да го видя — прошепна Масаши. Очите му блестяха, лицето му грееше в очакване. Приличаше на мъж, който гори от нетърпение да зърне голото тяло на своята любима.
	Нобуо внимателно го наблюдаваше, чертите на лицето му се изкривиха от отвращение. То беше предназначено не само за този алчен и налудничав тип, то беше насочено и към него самия. Продължаваше да се проклина за своята слабост, даваше си ясна сметка, че изпълнявайки изискванията на Масаши, той се превръща в съучастник на едно изключително тежко престъпление.
	„Но какво можех да сторя, запита се с отчаяние той. Масаши държи внучката ми, нямам сили да я жертвам, за да се справя с този луд! Нима мога да обясня на майката, че трябва да жертва своята рожба в името на родината?“
	Душата на Нобуо тръпнеше от обзелото го колебание, ръката му конвулсивно стискаше края на тънко въже, което се губеше по посока на брезента.
	От устните му се откърти тежка въздишка, ръката му дръпна въжето.
	Сребристо-сивата футуристична форма на суперизтребителя ФАКС проблесна в здрача. Корпусът беше нисък и издължен, изострен в носа и рязко отсечен в задната част, странно удебелена от блестящи цилиндри. Крилата му бяха с доста необичайна форма — някак прекалено широки и къси за летателен апарат, спускащи се назад и надолу под остър ъгъл.
	— Готов ли е? — повтори въпроса си Масаши.
	— Сега ще видим — отвърна Нобуо. Сърцето му беше стиснато от ледени пръсти, имаше чувството, че някой друг говори вместо него. Екипът от механици се зае с подготовката за полет. Той ги погледа известно време, после тръсна глава и добави: — Нормалната скорост на полета превишава четири пъти скоростта на звука, при екстремни ситуации лесно се стига и до шест…
	Помогнаха на пилота да се настани в кабината, люкът над главата му щракна. Всички се отдръпнаха на безопасно разстояние и двигателите бяха включени.
	— Скоростта не е единствената отличителна черта на този самолет — добави Нобуо. — Особено ако гледаме в перспектива.
	Далечната стена на огромния хангар бавно се плъзна встрани, зад нея блесна бетонна писта. Изтребителят бавно се плъзна към нея и спря, до слуха им долетя свистенето на двигателите, бързо набиращи необходимите за излитането обороти. Въздухът затрептя от високата температура, силуетът на машината се размърда като жив.
	Нобуо кимна на Масаши и го поведе към командния пункт. Спряха пред работещ радарен екран.
	— Всичко е готово — каза Нобуо и кимна на един мъж със слушалки на главата. Той каза нещо в микрофона и ФАКС-ът изведнъж се втурна напред. Още преди Масаши да успее да го фиксира с очи, той вече се откъсваше от пистата. В следващата секунда сребристото му тяло се стрелна под остър ъгъл нагоре и изчезна в небето.
	— Кога? — дрезгаво попита Масаши, останал без глас от обзелото го вълнение.
	— Точно след петнадесет секунди самолетът ще бъде на удобна за радара височина и пилотът ще задейства устройството — отвърна Нобуо. Очите му се насочиха към екрана, миг по-късно върху него започна да мига ярка точица. — Ето го! — въпреки съмненията и страховете си, той усети как го обзема нетърпеливо очакване. В крайна сметка ФАКС беше негово творение!
	— … Четири, три, две, едно — започна да отброява той, без да откъсва очи от бягащата по екрана точица.
	В следващата секунда самолетът изчезна от радара, сякаш никога не е бил там.
	— Буда! — възкликна Масаши.
	Очите им се прехвърлиха върху катодната тръба, излъчваща синкава светлина. Нищо не нарушаваше гладката й повърхност. Устройството за изплъзване от радарен контрол действа безотказно, помисли Нобуо. Сега ФАКС е невидим, но следва курса си. Масаши спокойно може да разчита на него, за да пусне термоядрения си товар над територията на Китай. И вероятно никой няма да е в състояние да го спре.


	В момента на експлозията Илайн се готвеше да сложи нова лепенка върху разранения нос на Майкъл. След борбата с Уде той отново беше започнал да кърви.
	— Достатъчно, Майкъл — промърмори тя. — Не можеш да се сравняваш с…
	В същия миг тресна оглушителната експлозия, кабината се изпълни с ослепителна светлина, въздухът натежа от задушлив бял дим.
	— Какво става? — подскочи Майкъл. Тялото го болеше ужасно, главата му се въртеше. Необходимо му беше огромно усилие на волята, за да потиска болката.
	— Уде! — изкрещя Илайн.
	Треснаха изстрели, телата на двамата помощник–пилоти се строполиха в средата на пътническия салон. От вратата на пилотската кабина надникна командирът, ръцете му стискаха аптечката за първа помощ, която Илайн беше поискала минута преди това.
	— Включвайте двигателите! — извика Илайн.
	— Но какво става?… — объркано я изгледа пилотът.
	— Сядайте на щурвала и тръгвайте! — заповяда Илайн с нетърпящ възражение тон.
	— Нямаме достатъчно гориво — възрази командирът.
	— Ще стигне ли за няколко кръга ниско над земята?
	— Да, но люкът на товарния отсек е отворен…
	— Ще летите ниско! — тръсна глава Илайн. — Хайде!
	Блъсна Майкъл на пода на пътническия салон и изчезна зад вратата.
	Командирът седна на мястото си и започна да включва различни уреди. Миг по-късно завиха реактивните двигатели.
	Майкъл с мъка раздвижи крайниците си и зае позиция зад една от седалките. Илайн не се виждаше никъде. Тежката машина се раздвижи, в същия миг над него се появи главата на Уде. Револверът се насочи в гърдите му, дупката на дулото изглеждаше черна и огромна.
	Сви глава в раменете си и хлътна зад седалката в момента, в който тресна изстрелът. Куршумът улучи металната рамка на креслото, разлетяха се искри. Самолетът започна да набира скорост. Замаян и напрегнат, Майкъл кой знае защо се запита какви обяснения е дал пилотът по радиото за внезапното си излитане. На тази писта всеки момент щеше да се приземи поредният тежък лайнер от континента, въздушният трафик над острова също беше достатъчно оживен.
	Уде стреля за втори път, Майкъл намери укритие зад друго кресло. Изчака още два изстрела, после стана на крака и с олюляване се затича по пътечката. Зад гърба му се чу остро изщракване, но изстрел не последва. Слава Богу! Изчисленията му бяха правилни, Уде вече нямаше патрони!
	Обърна се и се стрелна по посока на японеца, предупредителният вик на Илайн дойде твърде късно. В ръката на Уде блесна късче метал, в следващия миг „шакенът“ вече летеше във въздуха.
	Майкъл направи отчаяно усилие да убие скоростта си, тялото му отлетя встрани и смъртоносното късче стомана бръмна покрай ухото му. Но цената на спасението беше висока — главата му се тресна в острия ръб на една от предпазните шини на корпуса, в очите му се появиха ослепителни искри.
	Вероятно беше изгубил съзнание, тъй като дойде на себе си в момента, в който Уде го тикаше към дупката от взрива на пластичния експлозив в пода на салона.
	Стегна се, извика на помощ всички резерви на тренираното си тяло. Но в същия миг самолетът рязко се разклати и колелата му се отделиха от повърхността на пистата. Тласъкът беше достатъчно силен, за да го запрати долу, в тъмния багажен отсек.
	Удари се в някаква дървена каса и изкрещя от болка. Тук осветление липсваше, през отворения багажен люк се виждаше сивата лента на пистата, която бързо се отдалечаваше. Уде скочи долу и приклекна, в ръцете му се появи къса метална верига с дървени дръжки.
	Устните на японеца бяха разтеглени в нещо средно между гримаса на болка и тържествуваща усмивка.
	— Сега ще видим кой от нас е сенсей — дрезгаво изграчи той и размаха веригата. В свободната му ръка се появи тъмночервено шнурче. — Ставай! Ела да си прибереш наследството! Едва ли ще ти свърши някаква работа когато се превърнеш в труп, но все пак ела да го погледнеш!
	Останал съвсем без сили, Майкъл се приготви да умре.
	После Уде рязко се извърна, злорадата усмивка изчезна от лицето му. Пред него се беше изправила Илайн, успяла да скочи в дупката на багажното отделение.
	— Ти? — промърмори огромният японец. — Не ми трябваш, но щом си тук, и на тебе ще ти видя сметката! А после ще обърна внимание на приятелчето ти!
	Илайн не отвърна нищо, стоеше напълно неподвижно на мястото си. Сякаш се беше превърнала в каменна статуя. Но умът й напрегнато работеше, цялата й душевна мощ се концентрираше в „иро“. В буквален превод тази дума означава „цвят“, но значението й в бойните изкуства е съвсем различно — там „иро“ е опит да се разгадаят намеренията на противника, да се определи „цветът“ на мислите му. Концентрирана до крайност, Илайн разбра, че Уде е решил да нанесе един-единствен, но фатален удар. Това беше неговото „иро“ и тя му се подчини.
	До края.
	Решил да я удуши, Уде пусна червеникавото шнурче в краката си. Това беше жест на презрение към противника, едновременно с това и уловка за отвличане на вниманието. В следващата частица от секундата тялото му летеше напред, веригата беше здраво опъната в двете му ръце. Илайн не реагира. Нито вдигна ръце да се предпази, нито зае бойна позиция. В резултат Уде изпита чувство на триумф, вече я виждаше да се гърчи в краката му с прерязано гърло.
	Движението й беше мълниеносно. Ударът беше нанесен в средата на опънатата верига, от горе на долу. Стоманените брънки опряха в пода, в същата секунда кракът й се стрелна напред и силно дръпна, дръжките излетяха от ръцете на Уде. Използвайки опората, Илайн направи крачка напред и замахна с убийствена сила.
	Но тежкият ДС-10, достигнал предела на скоростта за излитане, рязко се разтърси и пое по зададения курс. Двамата противници изгубиха равновесие и се строполиха на пода.
	Илайн удари главата си в ръба на дървена каса, това позволи на Уде да спечели предимство. Проснат по гръб, той я сграбчи за блузата и преметна тялото и над себе си. Главата й се провеси през отворения люк, въздушната струя бързо възвърна способността и да мисли. Тежката машина бавно набираше височина, но разстоянието до земята вече беше убийствено голямо.
	Само бедрата и краката й продължаваха да са във вътрешността на самолета. Скоростта, нарастваща постоянно, пречеше както на зрението, така и на дишането й. Кракът й ритна назад и влезе в съприкосновение с коляното на Уде.
	Огромният японец се обърна да вземе веригата си нададе вик на злорадство и замахна по посока на шията й. Именно злорадството и огромната жажда за убийство му попречиха да види навреме спираловидното движение на краката й, стрелнали се със светкавична бързина нагоре, във великолепно изпълнение на нападателната позиция „атеми“.
	Инерцията на тежкото му тяло влезе в комбинация с отчаяната сила на удара. Ръбът на дланта и потъна в сърдечната му област, такова нещо Уде виждаше за пръв път в живота си. И за последен. Никой досега не беше нанасял смъртоносен удар на противника си с гръб към него, без изобщо да го вижда. Ясно чу пропукването на строшените ребра, съзнанието му се замая от непоносима болка.
	Илайн се издърпа с помощта на собствената му верига, закрепи се на ръба на люка и му нанесе силен ритник.
	Тялото на японеца се размаза върху пистата долу, черно и неузнаваемо като обгорял брикет.


	Пролетта на 1947-а — есента на 1948-а

	_Токио_
	Генерал Хадли се намеси пряко в работата на Централната разузнавателна група едва след бруталното убийство на полковник Силвърс. Заповедта издаде лично Макартър, убеден, че малко или много ЦРГ е творение именно на Хадли, който успешно беше ръководил и военното разузнаване на САЩ в региона по време на войната.
	Но времената вече бяха други. Президентът Труман поддържаше становището, че подобна организация няма място в мирно време. И тя беше създадена единствено благодарение на настоятелните увещания на генерал Хадли, чието мнение президентът високо ценеше.
	В своето предложение генералът настояваше за създаването на ЦРГ, което трябваше да съществува при скромен бюджет и силно ограничен персонал. Основният му аргумент беше, че това ще бъде единствената организация, която ще заеме място между правителствените институции на САЩ, включително ФБР, и масовата програма за внедряване на съветски агенти отвъд океана.
	Следвоенният хаос прави практически невъзможно проследяването и проверката на стотици и хиляди репатрирани хора, появили се в болници и центрове за бежанци, твърдеше Хадли. Съветското НКВД отдавна е в състояние да изготвя напълно задоволителни легенди за своите агенти и действащите в САЩ имиграционни и разузнавателни проверки не бяха никаква преграда за тях. Аргументирано и убедително генералът описа в подробности режима и начина на подготовка на вражески агенти в едно специално градче на съветска територия, получило известност под прозвището „Малкото Чикаго“. Там всичко било точно копие на средно голям американски град, с отделните му квартали и етнически общности.
	Президентът съвсем не беше склонен да повярва, че „руски агенти се крият под леглото на всеки втори американец“, но Хадли беше толкова красноречив, представи такова изобилие от аргументи, че той най-накрая отстъпи. Така се роди ЦРГ, съвсем логично беше именно Хадли да се заеме с разчистването на локалния клон на организацията в Токио. Тук всичко беше от решаващо значение, задачите на ЦРГ имаха решителен приоритет. Просто защото Япония беше прекалено близо до границата на СССР.
	Промените бяха драстични и това се дължеше на високия пост на полковник Силвърс. Изгорени бяха всички кодове, промениха се явки и пароли, изтеглени бяха почти всички агенти, действащи на вражеска територия. Но това беше само началото. Предстоеше ликвидирането на широки и отдавна установени мрежи, тъй като, по собствените думи на Хадли, „пораженията от предателството на Силвърс са неизчислими“.
	През първите няколко месеца след смъртта на Силвърс ръководството на ЦРГ в Токио пое лично Хадли. Прекалено зает с прочистването на агентурната мрежа, той повика Джонас и му възложи изпълнението на текущите задачи на организацията.
	Младият и стегнат офицер, подпомаган по най-добрия начин от Дейвид Търнър, бързо изправи организацията на крака. Ръководеше операциите с вещина и акуратност, това му създаде име и авторитет. Не след дълго Хадли издаде заповед за постоянното му назначение, заедно с нея дойде и повишението — Джонас стана подполковник.
	Междувременно Дейвид Търнър предложи да продължи играта с Джибан и да не прекъсва срещите си с неговите представители. Аргументира се с ползата, която ЦРГ би имала от секретната информация на Джибан. Особено сега, когато вече се знаеше, че тази информация е фалшива и високопоставените членове на тайната общност, подхвърлят компрометиращи материали за своите противници и по този начин ги хвърлят в лапите на военните трибунали.
	Джонас и генерал Хадли обаче бяха на друго мнение — според тях Джибан беше отговорна за убийството на Силвърс. Разбрали, че Филип е по следите му, ръководителите на тайната общност бяха побързали да го отстранят. По единствения ефикасен и напълно сигурен начин — убийството.
	Следователно в Джибан вече знаеха, че чистката в ЦРГ означава край на нейното присъствие там.
	— А защо да не пуснем слух, че чистката е предизвикана от други, съвсем вътрешни причини, които нямат нищо общо с Джибан? — попита Дейвид Търнър.
	— Напоследък претърпяхме няколко сериозни провала в северните си агентурни територии — кимна след кратък размисъл Джонас, после се обърна към Хадли: — Какво е вашето мнение, сър? Бихме имали несъмнена полза, ако продължим контактите с Джибан. Колкото повече информация получаваме от тях, толкова по-голяма е вероятността да разкрием самоличността на отделните членове.
	— А ти какво мислиш, синко? — въпросът на генерал Хадли беше предназначен за Филип. — Ти си нашият специалист по агентурата тук, ти най-добре познаваш японския начин на мислене…
	— Джонас има право — отвърна Филип. — Колкото повече имена измъкнем от фалшивите сведения на Джибан, толкова повече се увеличават шансовете ни да проследим нишката в обратна посока и да се приближим до същинските лидери на тази организация — благодарение на Ватаро Таки, Филип вече знаеше имената на някои от тези хора. Но не желаеше, пък и нямаше как да обясни произхода на своята информация. — Не бива да се забравя, че те ни подхвърлят имената на своите врагове. Използвайки контактите си в политическите среди на Япония, ние можем значително да стесним списъка на евентуалните участници в тази тайна организация. По метода на аритметичното елиминиране.
	— Значи си струва да рискуваме — кимна генерал Хадли. — Аз мога да измисля някакъв убедителен претекст за основния ремонт на къщата… Джибан разполага с широка мрежа за информация, няма съмнение, че слуховете ще стигнат там, където трябва. Друг въпрос е дали ще захапят въдицата. Ако това не стане, присъстващият тук офицер Търнър ще изпадне в твърде опасно положение. И поредната му среща с представителя на Джибан може да се окаже последната…
	— Готов съм да поема този риск, господин генерал — обади се Търнър. — Джибан има интерес да приеме подхвърлената версия. Просто защото все още има твърде много врагове, от които с удоволствие би се освободила.
	— Това е друга работа — отвърна Хадли. — Ние трябва да ги убедим, че продължаваме да ликвидираме хората от подхвърлените им списъци.
	— Като на практика не го вършим — добави Филип.
	— Защо просто не ги прибираме в секретната си квартира? — предложи Търнър. — Там ще имат всички удобства, едновременно с това ще излязат от обръщение, докато ние разпространяваме убедителни версии за тяхната смърт…
	— Идеята не е лоша — кимна Джонас.
	— Значи се споразумяхме, така ли? — огледа ги генерал Хадли. Всички кимнаха в знак на съгласие. — Много добре. Но провал не трябва да има! Позицията ни пред президента вече е доста разклатена, всичко може да рухне още при първата негативна информация.
	Така Дейвид Търнър получи зелена улица за своите секретни срещи с представителите на Джибан. Всички се надяваха да съберат достатъчно информация за разкриването и обезвреждането на най-могъщата тайна организация в Япония.


	— Какво ти става? — постави ръка на рамото му Мичико. — Вече часове мълчиш.
	Филип беше отправил поглед към листа хартия пред себе си, писалката му чертаеше безсмислени кръгове върху нея. Не можеше да откъсне мислите си от убийството на Силвърс, все му се струваше, че е пропуснал нещо важно. Въпреки мнението на генерал Хадли, Джонас и Търнър, той продължаваше да поддържа становището, че тази смърт трябва да бъде разследвана докрай.
	Кой уби полковник Харолд Мортън Силвърс? Хадли твърдеше, че вратата на къщата му била затворена, но незаключена. По време на пристигането му — около 11 часа вечерта, Силвърс вече е бил мъртъв. Незаключената врата навеждаше на мисълта, че Силвърс е познавал убиеца си и лично му е отворил. Полковникът не беше от хората, които ще отворят на непознат по това време на денонощието.
	Колегите му подозираха, че убиецът е неизвестният представител на Джибан. Но това просто не се връзваше. Никой японец не би използвал катаната като сатър, а тялото на жертвата бе наистина накълцано на парчета. Следователно някой нарочно е направил това, искал е убийството да изглежда като работа на Джибан. Но кой?
	Какви са последиците от смъртта на Силвърс, запита се Филип. Командването на ЦРГ, макар и временно, беше прехвърлено на генерал Хадли. Джонас получи повишение, Търнър запази мястото си. Какво означават тези промени? Хадли получи директен достъп до операциите на ЦРГ в Далечния изток. Позициите на Търнър останаха непокътнати, а Джонас получи старт нагоре много по-бързо от очакванията. Но да се допусне, че Джонас е организирал убийството на Силвърс в името на собствената си кариера, беше нещо наистина прекалено.
	Какво тогава ми убягва, продължаваше да се пита Филип. Вдигна глава към загриженото лице на Мичико, на неговото се появи бледа усмивка:
	— Изпитвала ли си някога чувството, че не можеш да се почешеш там, където те сърби? — попита той. — Седя си тук, пред купища факти, свързани със смъртта на полковник Силвърс, и нищо не ми влиза в главата!
	— Вече месеци наред се блъскаш в тази каменна стена — отвърна Мичико. — До завръщането на баща ми от Кюшю остана само една седмица, а ние все още не сме се подготвили.
	— Не мога да мисля за нищо друго, освен за това проклето убийство — промърмори Филип и продължи да чертае концентричните си окръжности.
	— Хайде, ставай — рече Мичико, хвърли му някаква връхна дреха и навлече своята: — Имаш нужда от малко въздух.
	— Къде ще ходим?
	— В провинцията — усмихна се тя. — Ще видиш!
	Качиха се в колата и потеглиха.
	— Малко ще се позабавим — подхвърли Мичико и започна продължителна серия от обиколки из тесните улички. Двамата вършеха това напълно механично, не беше нужно да им се напомня, че зад тях може да тръгне и съответната опашка.
	Закара го на север, към подножието на Японските Алпи, които пресичаха Япония като гръбнак на чудовищно изкопаемо. Тук зимата все още беше на власт, пътищата бяха заледени, край канавките белееха преспи сняг.
	Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-осезаемо се чувстваше присъствието на зимата. Снежните преспи скоро започнаха да се съединяват, не след дълго жълто-зелените ивици оголена земя между тях напълно изчезнаха. Едновременно с това полето започна да отстъпва място на високи борови и кедрови гори. Край пътя работеха хора, никой не поглеждаше към рядко преминаващите автомобили.
	Най-сетне Мичико намали скоростта и свърна вдясно по тесен и разкалян път. Знаци нямаше, но стотина метра по-нататък зееше широко отворена порта от бамбукови пръти. Преминаха през нея и се задрусаха по изровените коловози. Пътуваха така още десетина минути, после Мичико натисна спирачката.
	Тръгнаха пеш. Напуснаха гъстата сянка на горичката от стройни японски кедри и излязоха в открито поле. Снегът беше девствен и бял, небето — някак бледо. Лъчите на слънцето не бяха в състояние да стоплят замръзналата природа. Но най-забележителна беше тишината. Филип имаше чувството, че синеещите се в далечината непристъпни планини са изсмукали всички звуци от тази безлюдна долина.
	Скоро се спряха пред гранитен параклис, на входа му бяха струпани купчинки дребни камъчета. Мичико се отдели от него и коленичи, в ръката й се появи ароматизирана пръчица. Закрепи я на върха на близката купчинка и я запали. Вятърът веднага пое тънката струйка дим, Филип не успя да усети миризмата й.
	— Какво е това тук? — попита той.
	— Олтар на Мегами Кицуне, богинята — лисица — отвърна Мичико и устните й се размърдаха в беззвучна молитва.
	— Коя е тя?
	— Мегами Кицуне е изключително могъща — вдигна ръце Мичико. — Под нейна власт е всичко, което виждаш наоколо.
	Филип почувства как в душата му помръдва любопитството. Нали той беше преследвачът на червената лисица? Нали успя да я открие и унищожи там, в далечната Пенсилвания, в своето детство? Нали именно благодарение на нея животът му потече в руслото, което го доведе чак тук? Той тръсна глава — като куче, което иска да прогони сковаващия студ.
	— Искаш да кажеш, че тя е богинята на тази долина?
	Мичико приключи с молитвата и се изправи. Лицето й беше неестествено бледо, почти се сливаше с белотата на девствения сняг.
	— Не е точно така — прошепна тя и хвана ръката му. — Мегами Кицуне държи под контрол мислите и чувствата на хората, особено на влюбените…
	— Като нас?
	Мичико вдигна глава и долепи устните си до неговите. Той усети лекото им потрепване, прегърна я и я притисна до себе си.
	Над заснежената долина се появи ято диви патици. Тревожното им грачене бързо заглъхна в далечината.
	— Някога, недалеч от тук, имало малка къщичка, в която живеело самотно момиченце — тихо промълви Мичико. — Имало само баща, който се препитавал от каменоделство. Майка му умряла при раждането. Растяло буйно и своенравно. Това било нормално, тъй като каменоделецът му угаждал във всичко, то било единствената радост в живота му. От време на време се опитвал да го възпитава, но бил безсилен пред неговата упоритост и лошо поведение. Бързо се отказвал от това, предпочитал да го остави да живее както му харесва. И без това нямали много радости в живота си.
	Един ден в селцето се появил стар слепец. Изгарял от силна треска и не можел да върви, носел го строен и красив младеж.
	Случило се така, че каменоделецът ги срещнал точно пред входа на дома си. Жалостив по душа, той без колебание ги поканил да отседнат при него и да останат, докато старецът се поправи.
	Младежът горещо му благодарил и пристъпил прага на къщата. Момичето го зърнало и веднага се влюбило в него. Бащата го пратил за селския доктор, който прегледал стареца и предписал начина на лечението му. Момичето го слушало разсеяно, очите му не изпускали красивото лице на младежа. И така тръгнало. Денем го изпивала с очи, нощем го сънувала.
	Каменоделецът отишъл да поговори със съседа си. Той бил дървар, снабдявал цялото селце с дърва за огрев. Момчето искало да си намери работа, за да плати за подслона и лечението на слепия старец. Момичето наистина изпълнило голяма част от предписанията на селския лекар. Давало лекарствата на слепия старец, но често го зарязвало и по цял ден стояло на прозореца. Гледало силния гръб на младежа, който, разсъблечен до кръста, сечал дърва в двора на съседа.
	Случило се така, че лятото било изключително горещо, дори най-възрастните хора в селото не помнели такава жега. Вероятно тя била главната причина за бързата кончина на слепия старец, но и момичето имало известна вина за нея. Защото често забравяло да му дава лекарствата, не искало да го разтрива с кърпи, натопени в студена вода.
	На погребението присъствали малко хора — момичето с баща си, селският свещеник и младежът. Тя продължавала да мисли за него, очите й нито за миг не се отделяли от лицето му, обърнато към свещеника.
	На другия ден момчето отишло в гората заедно със своя работодател. Вечерта не се прибрали, разразилата се лятна буря попречила на онези, които тръгнали да ги търсят. Момичето не мръднало от прозореца. Когато се разбрало, че никой не е открил следа от изчезналите, сърцето й се превърнало в късче гранит. Мислела единствено за младежа, дори не си спомнила за съседа дървар, когото познавала цял живот и който редовно й носел подаръци по празниците и бил готов да се грижи за нея, ако нещо, не дай боже, се случи с баща й…
	Бащата отдавна спял в леглото си, но момичето продължавало да стои на прозореца. Не обръщало внимание нито на ураганния вятър, нито на дъжда, който го измокрил до кости. Запалило фенер и го окачило така, че да се вижда откъм гората.
	Някъде между полунощ и два сутринта — „часа на плъховете“ — тя изведнъж се сепнала. Сторило й се, че чува глас. Наострила слух, но навън виел само ураганният вятър. Изведнъж отново го чула и този път вече нямала никакви съмнения — гласът бил на младежа, който я викал по име!
	Без да се колебае нито за миг, тя изскочила навън. Бурята я посрещнала с пълна сила, но тя не й обърнала внимание. Чувала единствено гласа на младежа и го следвала. Калните улички бързо останали зад гърба й, в откритото поле бурята била наистина страшна. Вятърът беснеел, дъждът се леел на проливни потоци. На няколко пъти се спъвала и падала по лице в калта, но гласът продължавал да я зове, тя ставала и продължавала напред. Навлизала все по-навътре в гората, скоро изгубила представа къде се намира. Това изобщо не я разколебало, вече била сигурна, че животът без този младеж губи всякакъв смисъл.
	Най-накрая дърветата пред нея се разредили, краката й стъпили на малка полянка. Там, неясна като сянка, се очертавала някаква фигура. Момичето надало радостен вик и се втурнало напред.
	Оказало се, че фигурата действително принадлежи на любимия младеж. Момичето протегнало ръце да го прегърне, но изведнъж замръзнало на място, после надало отчаян вик и отскочило назад. Очите й не можели да се откъснат от лицето на неподвижната фигура. Ощипала се, за да бъде сигурна, че не сънува. Лицето на младежа било бяло като късче лед, гладко и студено. Протегнала пръсти да го докосне и се уверила, че това наистина е лед.
	Неизвестно как младежът се оказал окован в прозрачен, но плътен слой лед.
	Момичето било сломено. Простенало от отчаяние, хвърлило се върху ледената фигура и забило нокти в нея. Фигурата се олюляла и рухнала на земята, ледът се пръснал на хиляди дребни късчета. Отпуснато на лакти и колене, ридаещото момиче започнало да се рови сред тях и да търси тялото на своя любим. Но там нямало нищо, ледът започнал да се топи под напора на топлия вятър.
	След известно време момичето се надигнало. Почувствало как започва да се вледенява, бавно и с цената на огромни усилия започнало да се придвижва към края на полянката. Добрало се до най-близкото дърво и увило ръце около ствола му. После се обърнало да погледне любимия си за последен път. И зяпнало от изненада.
	На мястото на топенето се издигала тънка струйка дим, бавно и неусетно тя придобивала плътни очертания. Пред смаяните очи на момичето се появили високи скули, продълговати очи, гъста блестяща коса… От цялата фигура се излъчвала някаква странна, сякаш неземна светлина.
	Момичето потръпнало от страх, но отчаянието взело връх в душата му.
	— Момчето! — извикало то. — Какво направи с него?
	Фигурата бавно се обърнала, на лицето й се появила отвратителна усмивка. Момичето надало вик на ужас и закрило очите си с длан.
	— Няма момче — проехтял гробовен глас. — И никога не е имало. Нито пък някакъв сляп и болен старец…
	Едва сега момичето видяло, че фигурата била обсипана със заледен сняг, белотата му била ослепителна.
	— Тук съм само аз, душата ми е пълна с мъка и дълбоко отчаяние. Появих се тук да те заведа при наградата, която си заслужила…
	После болезнената светлина изчезнала. Момичето разтъркало очи, но от ледената фигура нямало следа. Прибрала се у дома, но никой не я познал. Дори баща й, когото заварила безутешно да ридае за изчезналата си дъщеря.
	Разбрала всичко, когато се погледнала в огледалото. Бледото й лице било прорязано от дълбоки бръчки, очите й гледали безучастно. В рамките на една нощ се превърнала в старица.
	Напуснала селото още на другата сутрин, не можела да понесе мисълта, че никой от близките й не може да я познае. Вървяла дълго, най-накрая стигнала планинския проход, през който минавал пътят между Киото и Токио. Над пътя се издигала каменната сграда на „ан-жицу“ — малък манастир за пътуващи проповедници.
	Някогашното момиче отседнало там и останало до края на дните си. Предлагало подслон и храна на уморените пътници, до последния си дъх виждало заледената фигура на онази горска полянка. Тя принадлежала на Мегами Кицуне — богинята — лисица…
	Патиците шумно накацаха върху заснеженото поле. Въздухът се изпълни от тъжното им грачене. Тромавото им поклащане влизаше в странен, дори комичен контраст с грациозността на полета им.
	— От тази богиня — лисица ли се страхуваш? — прошепна Филип и притисна рамото на Мичико до своето.
	Тя го погледна и тъжно кимна с глава. Обърнаха гръб на олтара и бавно започнаха да се отдалечават. Пламъчето на ароматичната пръчица примигна и угасна. Патиците утихнаха, тишината се нарушаваше единствено от свиренето на вятъра в клоните на дърветата. Под краката им изскочи уплашен заек, задницата му смешно заподскача в снега.
	— Това, от което се страхувам… — започна Мичико, после спря и извърна поглед встрани. Набра кураж и добави: — Страхувам се, че приличам на онова момиче. Изгарям от егоизъм, искам те… Но и двамата имаме семейства. Понякога се събуждам посред нощ, обляна в студена пот. Имам чувството, че започвам да се вледенявам… Това е, защото живея в грях…
	— Аз също — изтъкна той.
	Тя го възнагради с бледа усмивка, но остана безчувствена под топлата му прегръдка.


	Мичико правилно беше отбелязала, че им предстои много работа, докато Ватаро Таки се грижи за портокаловите си дръвчета в Кюшю. Междувременно той успя да им предостави пълна информация за трите най-мощни клана на Якудза в Токио. Макар и полезна в основната си част тази информация беше обща. Филип и Мичико сами трябваше да открият насоките в дейността на тези фамилии днес, техните сфери на влияние и евентуални апетити за бъдещето.
	Единият от тези кланове носеше името Таки — очевидно Ватаро имаше желание да поеме ръководството му лично. Както вече беше обяснил на Филип изключително силното влияние на Джибан в икономиката и политиката го изправяше пред единственото възможно решение да поеме третата реална сила в страната. А тя беше Якудза. Тук, извън строгите рамки на кастовото японско общество, Ватаро виждаше своя шанс да изгради една мощна и самостоятелна организация.
	В качеството си на оябун — тоест главатар на един мощен клан, той щеше да има широки възможности за контакти с висшите сфери на икономическата и политическата власт. Надарен с природна прозорливост, Ватаро беше от малцината, които си даваха сметка, че организираната престъпност в Япония все още е в пелени, че под умелото му ръководство Якудза лесно ще може да се превърне в достоен съперник на Джибан. Инстинктивно чувстваше, че примитивните канони на престъпната организация съдържат доста рационални зърна и подходящо насочени, те могат да служат на благородни и справедливи каузи. Бунтовете на пристанищните работници, организирани и ръководени от комунистите бяха ясна индикация за насоките, които би трябвало да следва кланът му в бъдеще. Защото, ако неговите бойци бяха помогнали на правителството да се справи с метежите, при които загинаха десетки полицаи и държавни служители, то това правителство несъмнено щеше да му отвърне с подходящ жест.
	Именно това беше същността на неговата стратегия. Възползвайки се от услугите на правителството той постепенно щеше да се включи в законния бизнес, щеше да привлече на своя страна висши правителствени чиновници, постепенно щеше да проникне дори в свещената крепост на Джибан — привилегированата бюрокрация. Едва тогава можеше да мисли за пряка конфронтация с могъщия си противник.
	Но тази стратегия изисква строга дисциплина и безкрайно търпение, предупреждаваше той. Подобно на плановете на Джибан, и тя ще се нуждае от десетилетия за своята крайна реализация. А първата крачка в тази посока беше завладяването на клана Таки. Все още не беше ясно как ще се справи със съперничеството на останалите две фамилии.
	Между трите гангстерски групировки съществуваше открито съперничество, но едновременно с това и нещо като солидарност — особено в първите следвоенни години и американската окупация на страната. Тази солидарност беше временна, слаба и доста неясно изразена, но все пак съществуваше. Гангстерските кланове започнаха да действат съвместно срещу общия враг — Окупационната армия на САЩ, която започна планирано настъпление именно срещу тях.
	Може би поради интензивната работа около изясняване сферите на влияние и териториите на трите съпернически клана Филип остана някак настрана от промените, които ставаха в собствената му организация. За това несъмнено допринасяше и загадъчното убийство на полковник Силвърс, което продължаваше да го измъчва, но най-силно беше все по-нарастващото му чувство към Мичико. В нейната компания Филип имаше чувството, че потъва в необятните дебри на Азия, в един митичен свят, коренно различен от този на обикновените смъртни. Преди години беше чел романа на Х. Райдър Хагард — „Тя“. Започна да се улавя в ситуацията в която изпадаше главният герои на тази изключителна книга — объркан и замаян сред руините на една изчезнала цивилизация, управлявана от богиня с дивна красота и неограничена власт.
	Във всеки случай нещата започнаха да се подреждат в съзнанието му години по-късно. И всичко си дойде на мястото едва в Мауи, по време на отчаяните му опити да се отърве от преследвачите си. Решението на огромната кръстословица се появи в съзнанието му за частица от секундата. За съжаление твърде късно, след десетилетия напразни усилия.
	Нещата се развиваха така, че той почти не обърна внимание на Лилиан, която му каза, че си е намерила работа в посолството. По препоръка на Дейвид Търнър, разбира се. А посланикът толкова я харесал, че само след месец и половина я взел за своя лична съветничка.
	Лилиан започна да чете книгите, които й препоръчваше Дейвид Търнър „Октоподът“ на Франк Норис, „САЩ“ на Джон Дос Пасос, „Пачи крак“ и „Краят на света“ от Ъптън Синклер. Между тях прехвърли и няколко книги за момчетата от Скотсбъроу и вълненията в Хеймаркет. Философски съчинения със социалистически уклон, но Лилиан не забелязваше това увлечена от жаждата за познания.
	Излязъл от железните граници, наложени от баща й, светът бавно започваше да се разкрива пред нея. Чрез вечерите с Дейвид Търнър и книгите му тя на практика отново тръгна на училище. И разполагаше, по свое дълбоко убеждение, с най-фантастичния преподавател на света.
	Отначало се запозна общо със световните икономически системи, после премина върху по-сложните геополитически отношения. Историята на своята родина научи от нейните велики писатели: Норис, Дос Пасос, Синклер. Тези забележителни мислители й разкриха другата страна на капитализма онази, тъмната, която генерал Хадли старателно избягваше да споменава.
	Запознала се с идеите на Френската и Руската революция, преминала през Гражданската война в Испания, тя постепенно стигна до убеждението, че развитието на човешката цивилизация може да става единствено по пътя на революцията.
	Изучи начините, по които капитализмът експлоатира хората в собствената й страна. Главно работниците, които би трябвало най-много да печелят от неговата система. Разбра, че шепа алчни капиталисти контролират живота и съдбата на десетки милиони обикновени хора в Америка, разбра и нещо далеч по-важно — потиснатите са лишени от възможността да осъзнаят своята жестока експлоатация, а още по-малко да се борят срещу нея. От същата шепа алчни капиталисти, съвсем по начина, по който беше сторил това собственият й баща.
	В крайна сметка започна да симпатизира на онези дясно ориентирани интелектуалци (напредничави според определението на Търнър), които бяха осъзнали своята отговорност пред масите и бяха твърдо решени да ги освободят от невидимия гнет по единствения възможен път — пътя на революцията.
	Филип дълго не забелязваше промените в мисленето на жена си, но в крайна сметка всичко дойде на мястото си.
	Спорът им започна съвсем цивилизовано. Една вечер прибрал се у дома късно, както обикновено, той видя, че в спалнята им още свети. Лилиан четеше някакво списание. Търнър изрично й беше забранил да носи у дома книгите, които й даваше. Обяснението му за тази забрана беше невинно и на пръв поглед напълно разумно — не искаше Филип да задава въпроси за начина, по който жена му прекарва свободното си време. „Ще вземе да помисли, че между нас има нещо“, каза й с усмивка той.
	— Къде беше? — попита тя и затвори списанието.
	Той отдавна очакваше този въпрос, всъщност дори се учуди, че толкова късно го чува.
	— Работих.
	— Едва ли — изгледа го продължително тя. — Звънях на Джонас.
	Това вече не беше очаквал. А би трябвало. Лилиан разсъждаваше елементарно и подобни действия бяха първото нещо, което би сторила.
	— Проверки ли ми правиш?
	— Налага се — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Искам да зная къде ходиш и какво правиш, когато не се прибираш у дома.
	— След като изведнъж си станала толкова близка с Джонас, вземи от него дневното ми разписание — отвърна той и започна да се съблича.
	— Говориш точно като баща ми! — възкликна тя, в гласа и се долови нещо като тържество. — Той винаги се е старал да ме държи далеч от реалностите на живота. За него бях като състезателен кон, на който винаги трябва да се слагат капаци!
	Филип внимателно я погледна. Това ли беше жената, за която се беше оженил преди по-малко от година? Какво е станало с нея?
	— Аз не съм баща ти — отвърна той, окачи сакото на стола и започна да разхлабва вратовръзката си.
	— Имах предвид, че _приличаш_ на него!
	— Дебати ли ще водим? — попита той, макар да беше сигурен, че тя дори не знае значението на тази дума.
	— Нека ги наречем и така — твърдо отвърна тя.
	Това би трябвало да бъде първата сигнална лампичка за Филип Дос. Семантиката, играта на думи — това бяха твърде сложни неща за момичето, което беше взел за жена. Преди година тя можеше да говори единствено за мода. Във всичко останало приличаше на момиче от село — ограничено, просто, праволинейно. Поне така я беше възприел Филип, тези й качества го бяха привлекли. Но сега, емоционално отчужден, той не беше в състояние да оцени промяната в нея.
	— Не искам да започваме нищо подобно — поклати глава той, седна на леглото и взе ръката й. — През последните няколко месеца имам страшно много работа, Лилиан. Убийството на Силвърс донесе огромно объркване в службата.
	— Тук не става въпрос за убийството на Силвърс — отвърна тя и се зае да изследва лицето му с вниманието, с което археологът търси следите на отдавна отминал живот. — Какво се е случило с теб, Фил? Сякаш вече не сме мъж и жена. Никога не излизаме заедно вече дори не се любим…
	— Така е — погали ръката й той. — Зная, че прекалено често те оставям сама.
	— Не е това — поклати глава тя. — В крайна сметка сега аз работя в посолството, отговорностите ми нарастват с всеки изминат ден. Вече отговарям за цялата секретна кореспонденция, включително и тази, която идва от страна на баща ми… А когато видя, че пак те няма за вечеря, аз съм принудена сама да се погрижа за себе си…
	Филип най-сетне долови особения тон на гласа й. Къде изчезна доброто и слънчево момиченце, в което преди година се беше влюбил? Сякаш в негово отсъствие някой го беше отмъкнал и подменил с тази твърда и очевидно напълно самостоятелна жена. Нима това, което чу току-що, беше самоувереност? Невъзможно! То би говорило за тотална промяна в нея. То би означавало, че той не познава тази жена.
	— Какво искаш да кажеш? Сама да се грижиш за себе си?
	— В ЦРГ ли се научи на този номер? — въздъхна Лилиан. — Да увърташ, вместо да отговаряш на поставените въпроси? Попитах те нещо съвсем просто — _къде_ беше тази вечер?
	— С кого се срещаш, Лил? — тихо попита той. — С Джонас?
	— Не се дръж глупаво!
	Независимо от промените, тя все пак не беше успяла да се научи да лъже.
	— Искам да зная истината — каза той, питайки се всъщност, защо това трябва да е толкова важно. Той самият има любовница, какво чудно има в това и тя да е сторила същото? Душата му се сви някак не можеше да приеме тази груба формулировка. Мичико не му беше любовница, връзката им най-малко приличаше на бягство от дома за отмора и разнообразие. Но каква е в такъв случай тя? Отговор на този въпрос нямаше.
	— Истината ли? — попита Лилиан. — Но защо ти е тя Фил? Дори да я чуеш, ти едва ли ще я разбереш. Прекалено си затънал в собствените си тайни, реалният живот вече не означава нищо за теб.
	— Преувеличаваш — промърмори той.
	— Така ли? Я се погледни! Разговаряш с мен, без да казваш нищо, абсолютно нищо! Не желаеш да отговориш на въпроса ми, не…
	— По-скоро на подозренията ти — прекъсна я той.
	— На въпроса ми — настоя тя. — Не желаеш да кажеш къде прекарваш голяма част от времето си, знам само, че не е в службата. Какво трябва да си помисля аз? Какво би помислил ти, ако си на мое място?
	— Знаеш ли къде е бедата, Лил? — въздъхна той. — Ти просто искаш да бъда такъв, какъвто никога не съм бил и едва ли ще бъда.
	— Това е изключително удобен отговор — тръсна глава тя. — Спокойна ли е съвестта ти? Е добре можеш да забравиш всичко. Няма да позволя подобно унизително положение. Ти си едната страна на нашия брак, следователно половината вина е твоя!
	— Вина за какво?
	Тя затвори очи, тялото й се размърда под завивките.
	— Аз те обичам, Фил — прошепна. — Господ ми е свидетел, че наистина те обичам — очите й рязко се разтвориха: — Няма да ти простя, ако разбера, че ме мамиш! Но няма и да те напусна! Защото ти все още си човекът, с когото искам да прекарам живота си.
	— А може би искаш прекалено много — тихо отвърна той. — В мен има някои неща, които никога няма да разбереш.
	— Защото не мога или защото не ми позволяваш да ги разбера? — горчиво попита тя.
	Той не отговори. Страхуваше се да отговори.
	— Нещата не вървят, Фил — тъжно поклати глава тя. — Нима не виждаш, че не се разбираме? Нима не виждаш, че не правим опит да се опознаем и сближим? А без подобен опит никога няма да узнаем на какво сме способни заедно в този живот!
	— Това не е вярно! — възрази Филип.
	— Вярно е, разбира се — отвърна Лилиан и в гласа и отново се долови онази странна нотка на самоувереност. Ти предпочиташ да си останеш непознат, това отговаря на вроденото ти чувство за тайнственост, затваряш се с Джонас и кроите тайните си планове. Струва ми се, че това ви доставя _огромно_ удоволствие!
	— Такава ми е работата, Лил. Според мен я приемаш прекалено лично.
	— Не е така — възрази тя. — Защото ти не се отнасяш към нея като към обикновена работа. Ти я _обичаш_, аз съм принудена да се боря с нея за частица от твоето време. Но с какво всъщност се боря? Със сенки. Затова борбата ми е безсмислена. Зная, че ако трябва да избираш между сенките и светлината, ти ще избереш сенките.
	— Но защо тогава не го приемеш?
	— Защото е погрешно! Не така трябва да живееш живота си. Твоята тайнственост прилича на капитализма, при това на най-грозните, най-алчните и отвратителни негови черти. Онези, които някои хора искат да бъдат дълбоко покрити!
	— Кои хора?
	— Такива като баща ми, например — сви рамене Лилиан.
	Той се изправи, очите му гневно проблеснаха.
	— И като мен, нали? Искаш да кажеш, че и аз съм като баща ти!
	— Много ми се иска да не си — въздъхна Лилиан.
	— И наистина не съм, Лил — каза той. — Много ми се ще да осъзнаеш това!
	— Но нима не виждаш колко много си приличате? И двамата трупате тайни, и двамата жадувате за тях. Убедена съм, че не можете да живеете без това. Но такъв живот не е за мен, Фил! Той автоматически ме изхвърля встрани.
	— Не е така.
	— Така е и ти прекрасно го знаеш — спокойно отвърна тя. — Въпросът ми беше съвсем прост: къде се забави тази вечер?
	— Лил…
	— Всичко е наред — вдигна ръка тя. — Не съм очаквала отговор, но все пак таях надежда, че може би ще пожелаеш да споделиш нещо с мен. Че ще направиш опит да си изясним отношенията… — замълча, в паузата се долавяше неизказана подкана. След известно време въздъхна и кимна с глава: — Вече нищо не очаквам от теб, Фил.


	Филип подготвяше завръщането на Ватаро Таки от доброволното изгнание в Кюшю. Трудностите бяха големи, особено след като Окупационната армия на Съединените щати обяви война на гангстерите и трите големи клана на Якудза в Токио се обединиха за общ отпор. Подобно обединение беше необичайно. Врагът с верни съюзници е много по-опасен от самотния враг.
	Филип и Мичико подготвиха план за разединяването и противопоставянето на гангстерските кланове. Това несъмнено щеше да доведе до доста кръвопролития, но в крайна сметка завладяването на клана Таки щеше да стане по-лесно и с цената на по-малко жертви.
	В деня на завръщането на Ватаро Таки планът им беше готов. Видът му беше отличен, тялото му пращеше от здраве. Но изражението на лицето му беше толкова различно, че Филип за момент се запита дали това е човекът, когото някога изпрати в Кюшю. Съмненията му се разсеяха едва след като Таки отвори уста да го поздрави:
	— Добро утро, Дос-сан.
	Очите на Филип продължаваха да опипват лицето на възрастния мъж. Нима това беше някогашният Дзен Годо?
	— Какво е станало с вас? — попита той.
	— Радвам се, че не можахте да ме познаете — засмя се Ватаро Таки. — Снощи и Мичико не успя… Предупредих я да не ви казва нищо, исках да видя реакцията ви — усмивката му бавно се стопи: — Честно казано аз сериозно се безпокоях за външния си вид, предвид живота, който ми предстои да водя… Затова реших не само да отглеждам портокали, а и да се подновя… пръстите му докоснаха високите скули: — Докторите счупиха тези кости и промениха формата им, рязнаха по нещо от тук от там, премахнаха мазнините…
	Лицето му беше обветрено и загоряло от живота на открито, човек би трябвало да се приближи на сантиметри, за да забележи фините белези, които все още не бяха напълно завехнали.
	— След месец от белезите няма да има дори следа — уверено добави Ватаро Таки.
	Промените в тялото му бяха не по-малко забележителни. То изглеждаше по-високо и по-изправено, мускулатурата беше видимо увеличена. Накратко казано, този човек изглеждаше далеч по-млад и енергичен от Дзен Годо, напуснал столицата преди около осем месеца.
	— Безпокоя се за Мичико — продължи Ватаро Таки. — Макар и снаха на Ямамото, тя в крайна сметка продължава да е дъщеря на Дзен Годо. На първо време ще я взема на работа при себе си, а после — когато завладея властта в клана Таки — ще я осиновя. Така ще стане част от фамилията Таки, а моето оправдание ще бъде, че е жена на Нобуо Ямамото… Един изключително влиятелен бизнесмен, на чиято помощ разчитам за навлизането на клана в законния бизнес…
	Седнаха край масата в новозакупената къща на Ватаро Таки, възрастният човек отпиваше от чая си и внимателно слушаше подробностите на плана. В продължение на два месеца Мичико се занимаваше с продажбата и препродажбата на старата къща на баща си, накрая следите окончателно се загубиха. Едва тогава пристъпи към покупката на новата, произходът на парите за нея беше прикрит по безупречен начин.
	В крайна сметка Ватаро Таки отхвърли плана им.
	— Ще се пролее прекалено много кръв — мрачно поклати глава той. — Не искам да ме разберете погрешно — пет пари не давам, че бандитите ще се избият помежду си. Но не виждам смисъла в унищожението на част от това, което искаме да завладеем…
	Преди няколко седмици получих от вас най-новите сведения за трите големи клана, оттогава насам непрекъснато мисля… И вече съм сигурен, че открих начин да завладеем клана Таки, без да пролеем дори капчица кръв…
	Сегашният главатар Ген Таки има репутацията на гений в отбранителната тактика. Именно тази репутация му осигурява известно предимство в сложните и нестабилни отношения вътре в престъпния триъгълник. Но от вашата информация разбирам, че не той е създател на тази стратегия, а неговият съветник Кенжи Харигами, който на практика управлява всички дейности на фамилията. Кенжи Харигами е най-ценното притежание на Ген Таки, без него той става нула и ще бъде пионка в ръцете ни. Следователно трябва да намерим слабото място на Харигами-сан.
	— Съмнявам се, че има такова — поклати глава Филип. — Женен е, има две деца, обича жена си и тя него…
	Ватаро Таки изсумтя и кимна на Мичико да допълни чашата му с чай.
	— Дос-сан, вече е време да разберете, че семейните мъже в Япония — имам предвид абсолютно _всички_ семейни мъже — водят свой отделен живот. Понякога той е таен, понякога — не. Но винаги го има. Затова нашата задача е да открием тайния живот на Кенжи Харагами.


	След известно време Филип започна да подозира, че са допуснали ужасна грешка. Всичко започна с един кошмар, който го изтръгна от съня и го накара да се изправи в леглото. Отново беше момче, отново живееше в Латроуб, Пенсилвания. Беше нощ, стиснал в ръце бащината си пушка, той преследваше своя дивеч. Бягаше през заскрежените ниви, не след дълго потъна в нощната гора, изпълнена с тайнствени шумове, луната посребряваше водата на тихо бълбукащото поточе. Лек ветрец разклащаше клоните на дърветата, някъде наблизо прозвучаха призивните вопли на сова.
	Усещаше, че е близо до жертвата си. Увеличи крачка, пушката беше готова в ръцете му. Нагази в поточето, студената вода се чувстваше дори през дебелата кожа на ботушите. Дишаше учестено, въздухът излиташе от устата му на гъсти облачета пара.
	После засече своята жертва. Закова се на място от изненада. Оказа се, че това не е животно, а човек.
	Отпусна се на коляно, опря приклада в рамото си и се прицели. В момента, в който пръстът му започна да обира луфта на спусъка, жертвата протегна ръце нагоре и раздра лицето си с нокти. То се смъкна като маска, под него се показа друго, странно познато.
	Точно когато започна да го идентифицира, това лице също беше смъкнато, под него се показа трето. Разтърсен от ужас, Филип натисна спусъка. Куршумът се заби в лицето на жертвата, но за разлика от действието на нормален куршум 22-ри калибър, той не проникна навътре, а просто го пръсна на късове. Отдолу се показа още едно лице…
	Филип потръпна и се събуди, целият плуваше в пот. В продължение на една минута не можа да определи къде се намира. После извърна глава и видя спящата до него Лилиан.
	И едва тогава разбра смисъла на сънувания кошмар.


	На следващата сутрин отиде при Ед Портър — човека, който посрещна него и Джонас при пристигането им в Япония.
	— Искам да ми направиш една услуга, Ед — каза той.
	— Разбира се — кимна Портър и намести купчината папки под мишницата си.
	Филип го хвана за ръка и двамата влязоха в помещението за съхраняване на архивите. Очите му се спуснаха към папките.
	— Много работа ли имаш?
	— Разнасям боклуци — промърмори Портър. — Търнър ме превърна в момче за поръчки. Всички компрометирани от Джибан висши правителствени чиновници трябва да бъдат настанени в секретните ни квартири. А аз трябва да изготвя и изпратя на вестниците достоверни съобщения за тяхната „смърт“, да изпратя съответните съболезнования на семействата им… Всичко това трябва да успокои Джибан, да ги накара да си помислят, че изобщо не се съмняваме в тяхната информация.
	— Не е като едно време, а?
	— Никак, дяволите да го вземат! — горчиво тръсна глава Портър. — Полковник Силвърс ми възлагаше оперативни задачи. Аз съм специалист в събирането на поверителна информация, но откакто му видяха сметката никой нищо не ми е възложил!
	— Това е именно заради Силвърс — внимателно го погледна Филип. — Никой не иска да му напомнят за развалената ябълка…
	— Там е работата, че полковникът никога не е играл двойна игра! — убедено отвърна Портър.
	— Така ли? — вдигна глава Филип. — Какво те кара да мислиш по този начин? Уликите и доказателствата…
	— Всичко е подхвърлено и не струва пукната пара! — отвърна възбудено Портър, остави папките на близката масичка и запали цигара: — Дай ми половин ден, лейтенанте, повече не ми трябва. Ще ти донеса такива улики, че сам ще повярваш, че си убил майка си! Сигурен съм, че полковникът беше чист, защото зная каква информация съм му предавал. Веднага бих разбрал, ако тази информация става достояние на Джибан или на който и да било друг. Той беше чист, действията му винаги са били логични и правилни!
	Филип потръпна от лошо предчувствие, в главата му отново изплува кошмарният сън от отминалата нощ.
	— Казвал ли си това на някого? — тихо попита той.
	— Разбира се. На Търнър. Записа го дословно и обеща да го придвижи по съответните канали.
	— Разбирам.
	Но защо Портър не беше се свързал с него, запита се той. После си даде сметка, че сам би трябвало да го потърси, но неволно беше отстъпил пред убедителността на доказателствата. Ами да, как няма да отстъпи? Те са били подготвени лично за него, подредени като маса за пикник! Въздъхна при мисълта за собствената си глупост, после почука с пръст по устните си:
	— Хей, Ед, какво ще кажеш, ако отново ти възложа оперативна работа?
	— Излишен въпрос, лейтенанте — светнаха очите на Портър. — Хич не ми понася да съм товарен кон на Търнър, освен това оперативната работа ми липсва!
	— Добре — кимна Филип. — Как си в проследяването?
	— Мога да проследя Орфей чак до ада и пак няма да разбере! — тръсна глава онзи, на лицето му се появи широка усмивка. — Освен това никой не познава Токио по-добре от мен, завирал съм се и в най-затънтените му краища… — угаси цигарата си и добави: — Дай ми името и описанието на обекта, останалото е моя работа.
	— Името ще ти бъде достатъчно — тихо отвърна Филип.
	Портър потръпна от особения тон в гласа му и вдигна глава:
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че ще вървиш по стъпките на жена ми, където и да ходи тя! — отчетливо отвърна Филип.


	Именно на Филип се удаде да открие начина за проникването в клана Таки. В един от седмичните оперативни доклади на ЦРГ относно акция на американската армия срещу комарджийски синдикат в северните предградия на Токио той изведнъж се натъкна на познато име. Кенжи Харигами, главен съветник на Ген Таки.
	Интересът на ЦРГ към операцията се дължеше на подозренията, че един от собствениците на нелегалните игрални домове се занимава с контрабанда на оръжие. А Кенжи Харигами бил заловен в качеството си на клиент. В доклада се споменаваше, че Харигами е успял да се откупи, срещу него не са повдигнати никакви обвинения.
	Филип се замисли. Информацията можеше да се окаже и без никакво значение. Много от членовете на Якудза бяха отчаяни комарджии, това беше просто един от начините им за разтоварване. Но когато се поразрови по-надълбоко, той откри, че Кенжи Харигами е чест гост и в други игрални заведения, включително и такива, които нямат нищо общо с Якудза. Това вече беше нещо и той без колебание предаде информацията на Ватаро Таки.
	След две седмици Таки разполагаше с всички маршрути на Харигами за всеки час от денонощието. Оказа се, че любимото му място за хазарт е една невзрачна дупка в предградията на Токио — толкова малка и незначителна, че имаше всички шансове да остане завинаги извън полезрението на Якудза.
	— Играе на големи суми — каза Ватаро Таки на поредната си среща с Филип и Мичико. — И непрекъснато губи.
	— Какви суми? — полюбопитства Мичико.
	Баща й назова цифрата, веждите на Филип учудено се повдигнаха:
	— Но откъде разполага с толкова пари?
	Ватаро Таки се усмихна.
	— Когато открием това, ще открием и лоста, който ще ни отвори вратата на клана Таки, Дос-сан — отвърна той.


	Няколко дни по-късно Ед Портър спря Филип на входа на ЦРГ.
	— Обядвал ли си, лейтенанте? — попита той.
	— Да идем в парка — изгледа го внимателно Филип.
	Първите нежни цветове на разцъфналите вишни напояваха въздуха с особения си, възможен единствено в Япония аромат. Под белите облачета тичаха деца паркът ехтеше от весели крясъци.
	— Какво имаш да докладваш, Ед?
	— Лоши новини, лейтенанте.
	Филип се загледа в момченцето пред тях, което дърпаше конците на шарено хвърчило.
	— Казвай.
	— Е, добре — въздъхна Портър. — Съжалявам, че трябва да го научиш, но Дейвид Търнър е в близки отношения с жена ти, лейтенанте…
	Е, в крайна сметка се оказа, че не е Джонас въздъхна вътрешно Филип. Изпита облекчение, примесено с гняв. С изненада откри, че Лилиан все още е част от живота му, никак не му се искаше да се разделят.
	— Какви по-точно? — попита на глас той.
	Хвърчилото се люшна от вятъра и се издигна нагоре, момченцето майсторски го управляваше между вишневите дръвчета.
	— Там е работата, че не мога да ги определя — въздъхна Портър. — По всичко личи, че не става въпрос за някаква интимност или съпружеска изневяра…
	— Сигурен ли си? — за пръв път го погледна в очите Филип.
	— Разбира се. Срещат се само на публични места — ресторанти, барчета… Най-много обичат Офицерския клуб…
	— А след това?
	— Точно там става странно, лейтенанте… Търнър изпраща жена ти до вкъщи. И точка.
	— И тя никога не е ходила в дома му, така ли.
	— Никога. Нито пък в някой хотел.
	— А у дома?
	— Никога не е стъпвал там, лейтенанте. Изпраща я чак до вратата, после си тръгва. Държи се като абсолютен джентълмен.
	Вятърът се усили, момченцето започна да навива конеца около китката си.
	— И това е всичко, така ли? — попита след известно време Филип.
	— Почти — кимна Портър, после с фалшива небрежност подхвърли: — О, щях да забравя. Търнър посещава два пъти седмично едно място… С точността на часовник, винаги след поредната среща с жена ти. „Фуро“ — обществена баня със сауна… — раменете му се свиха: — Но какво от това? Там не може да се срещне с жена ти…
	— Къде се намира това „фуро“?
	Портър му каза адреса и добави:
	— Няма да ти свърши работа, лейтенанте. Просто няма начин да влезеш там, без да те забележи Търнър… Мен също. Там ходят предимно японци, но сред клиентите има и няколко чужденци.
	— Чужденци?
	— Да — кимна Портър. — От различни посолства. Познаваш ги по-добре от мен, нали тъстът ти редовно ги събира на своите приеми?


	— Когато съм с теб, аз се чувствам цяла — прошепна Мичико.
	Филип я притисна към гърдите си.
	— Когато ме гледаш, ти виждаш мен, аз преставам да бъда прозрачна…
	Затворил очи, той откри у нея едно от качествата на Лилиан. Новата Лилиан. Успя да го определи години по-късно — беше сила. И това му се стори много странно. Защото в много отношения Лилиан беше слаба, постоянно се бореше със себе си. За разлика от Мичико, която никога не проявяваше колебание или нерешителност. Поне външно, разбира се.
	После разбра какъв е и нейният проблем. Дълбоко в себе си Мичико изпитваше несигурност от факта, че е жена. Докато у Лилиан се криеше желязната непоколебимост на самурая.
	— Когато проникваш в мен, ти търсиш нещо — каза тя. — Нещо, което и аз искам да ти дам. Но зная, че никога не съм го притежавала и не бих могла да го притежавам…
	Пое възбудения му член в ръката си и здраво го стисна. Седяха един срещу друг на рогозката, розовото кимоно на Мичико беше разтворено отпред. В сянката леко се очертаваха безупречните форми на тялото й. Огненочервената материя на бельото покриваше щръкналите зърна на гърдите й, коленете и глезените й. Вътрешната част на бедрата й, голи и съвършено гладки, меко блестеше. Във въздуха се усещаше ароматът на тялото й. Години по-късно за него щеше да му напомня миризмата на прясно изплетени камъшени рогозки.
	— Ако говоря по този начин докато се любим, аз съм в състояние да постигна толкова оргазми, колкото пожелая… Защото виждам само теб, защото в чувствата ми си само ти… — Пръстите й започнаха да гладят члена му, устните й леко го докосваха в горната част. Той затвори очи, от гърдите му се откъсна въздишка на удоволствие. А на нея й се прииска да припадне от радост. Направо й се зави свят от желанието, което предизвикваше в стегнатото му тяло.
	Ръката му се протегна напред и дръпна алената материя от гърдите й. Главата му се склони, устните му се впиха в щръкналото зърно. Бедрата й се повдигнаха нагоре, членът му проникна леко в нея.
	Тя почувства горещия му дъх върху гърдите си, ръката й се плъзна надолу и погали тестисите му. Той по-тръпна и се притисна в нея, бедрата й се разтвориха и го поеха докрай. За миг двамата замръзнаха, плътно притиснати един до друг.
	— Ето какво търсиш — потръпна тя. — Моята гореща същност, моята котва… — по-тръпна още веднъж, после я заляха горещите вълни на оргазма. Усещаше пулсиращата му мъжественост дълбоко в себе си, имаше чувството, че ще умре на място, ако в този момент всичко свърши…
	— Изследвам теб, а откривам себе си — прошепна тя. — Пътувам из огромен тайнствен материк, градовете му са вътре в мен… — телата им ритмично се полюшваха, здраво преплетени в танца на страстта. — Ти ме гледаш, под твоя поглед аз се превръщам в реалност… Вече съм истинска, затова и различна… Не се задоволявам от ролята си в този живот… Не искам да бъда японската съпруга, японската майка, японската любовница… — нов спазъм разтърси тялото й, устните й се разкривиха от върховната наслада: — Ох, ох, ох…
	Почувства нарастващото напрежение в слабините му, прилепи плътно до него влажния си таз, движенията й станаха интензивни, страстни, повелителни…
	— Ти ми показа, че силата се крие в сърцето ми… И всичко се промени!… Ох, ох!… — долови дълбокото клокочене в гърлото му, усети първите горещи капки дълбоко в себе. — На теб също ти харесва! О, да!
	После и двамата потънаха във влудяващите талази на съвършено синхронизираното си облекчение.


	Една седмица по-късно Филип и Мичико отново бяха в дома на Ватаро Таки.
	— Започнах преговори за купуване на залата за хазарт, която посещава Кенжи Харигами — съобщи им той, видя озадачените им лица и се разсмя: — Признавам, че никак не беше трудно… По-важното е, че Кенжи Харигами има доста дългове към синдиката и отказва да ги изплати. Същевременно продължава да играе с пари в брой. Собствениците се страхуват да го притиснат, разбира се. Знаят, че една негова дума е достатъчна, за да изгубят заведението си — усмивката му се разшири: — На практика бяха изключително доволни от щедрата ми оферта, всички шансове вече са на наша страна и ние трябва да се възползваме от тях.
	Три дни след този разговор Кенжи Харигами отново се появи в игралната зала. Всичко си беше както обикновено. Помещението беше опушено и мръсно, около масата за залагане се тълпяха същите небръснати мутри с възпалени очи и лоша миризма. Плочките обръщаше една изключително красива жена, помагаше й някакъв европеец. Харигами никога не ги беше виждал тук, но това нямаше значение. Сега за него най-главното беше да задоволи хазартната страст, която прогаряше душата му. Мислите му бяха насочени единствено към плочките, нищо останало не съществуваше.
	Вечерта премина в нощ, после навън започна да се развиделява. Играта следваше нормалния си ход, резултатите също, особено за Кенжи Харигами. Дебелата пачка, с която започна, току-що се стопи напълно. Много от играчите си бяха отишли, край масата висяха само най-отчаяните комарджии.
	Кенжи не понасяше мисълта, че плочките се обръщат, а той няма възможност да залага. Бутна напред последните си пари, отново загуби.
	Това беше последната ръка. Играчите се надигнаха от местата си и започнаха да напускат заведението. Кенжи Харигами не искаше да си тръгва, но плочките вече бяха подредени в кутиите. С нежелание се надигна от стола, протегна се и се обърна към изхода. До него изведнъж се изправи европеецът.
	— Собственикът моли да му отделите една минута — каза на безупречен японски той.
	Кенжи прикри изненадата си сравнително добре, но на лицето му все пак се появи леко недоумение. „Дребните риби навсякъде са еднакви, помисли си той. Мислят, че светът им принадлежи.“
	— Ако става въпрос за моите дългове, въпросът е уреден — малко троснато отвърна той. — Собствениците знаят, че имам неограничен кредит.
	— Заведението е продадено на нов човек, ще трябва да уредите нещата с него — каза европеецът.
	— Вие знаете ли с кого… — извика гневно Кенжи, после изведнъж млъкна и лицето му се изкриви от болка: — Но какво правите?! — напразно се опита да се изтръгне от желязната хватка на високия мъж до себе си.
	— Тръгвай с мен! — изръмжа заплашително онзи.
	— Съветвам ви да изпълните желанието му — обади се женски глас зад него.
	Кенжи извъртя глава и видя, че красивата жена е зарязала плочките, в ръката й проблясваше дълга катана.
	— Кои сте вие? — прошепна той, очите му бързо се местеха от единия към другия.
	— Ние сме новите собственици — отвърна жената.
	Филип и Мичико заведоха Кенжи в тясната канцелария, разположена в дъното на сградата. Зад малкото бюро в ъгъла се беше настанил Ватаро Таки, облечен в официален костюм с европейска кройка.
	— Добър вечер, Харигами-сан — любезно по-здрави той. — Много се радвам, че приехте тромавата ми покана за разговор — ръцете му се плъзнаха по гладката повърхност на бюрото. — Искате ли чай?
	— Какво става тук? — гневно попита Кенжи.
	Ватаро Таки пръсна по масата дебела пачка разписки.
	— Става въпрос за вашите дългове, Харигами-сан. Страхувам се, че сумата е прекалено голяма. Принуден съм да ви помоля за пълното й изплащане, плюс двадесет и пет процента лихва. Общата цифра е… — той погледна в листа пред себе си и назова сумата. — Моля да се издължите незабавно!
	— Глупости! — презрително се изсмя Кенжи. — Нима си въобразявате, че нося толкова пари в себе си? Освен това проиграх всичко, което имах!
	— Въпреки това настоявам за незабавно погасяване на дълга! — твърдо рече Ватаро Таки.
	Кенжи се приведе напред, юмруците му се стовариха върху бюрото.
	— Ако не сте глупак, вие положително не сте в течение на нещата! — заплашително изръмжа той. — Аз съм главен съветник на клана Таки. Якудза! — от тона му беше ясно, че не за пръв път използва тази фраза пред своите кредитори. — В момента моите хора просто не забелязват вонящата ви дупка. Но ако им кажа само една дума, с вас ще бъде свършено. Ще ви изравнят със земята заедно с гадното заведение! — тялото му се изправи, заплахата беше недвусмислена. — На ваше място бих проверявал по-внимателно клиентите си!
	— Седнете, Харигами-сан — спокойно отвърна Ватаро.
	— Не разбрахте ли какво ще ви се случи, ако…
	— Казах ви да седнете!
	Филип нанесе къс, но силен ритник в глезена на Кенжи, тялото му рухна като подсечено. Пространството беше толкова малко, че челото му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на бюрото. Филип го сграбчи за реверите и го хвърли върху единствения стол за гости.
	— А сега чуйте какво е вашето положение — започна все така спокойно Ватаро. — Аз не се страхувам от Якудза, не се страхувам и от клана Таки. А още по-малко се страхувам от вас, Харигами-сан. От моя гледна точка вашето положение е доста тежко. Дължите ми голяма сума пари и аз си я искам обратно. Веднага! Ако не можете да изплатите дълговете си, ще се наложи да прибегнем до друга форма на компенсация. Съществуват няколко възможности. Едната от тях е да ви ликвидирам. Повечето редовни клиенти добре знаят, че ми дължите пари. Ако ви оставя да продължавате в този дух, те несъмнено ще поискат същите привилегии и за себе си. Това аз не мога да допусна, ето защо вашата смърт също е благоприятен изход за мен и моите съдружници…
	— Вие сте луд! — извика Кенжи, но по челото му се появиха издайнически капчици пот.
	Ватаро Таки не му обърна внимание.
	— Искам си парите! — отсече той. — Искам ги веднага, Харигами!
	— Вече ви казах, че нямам у себе си! Може ли да изстискате нещо от една суха гъба?
	— Тогава ми предложете някаква друга компенсация.
	— Например?
	— Разкажете ми за слабостите на своя оябун.
	Очите на Кенжи щяха да изхвръкнат от орбитите си.
	— Сега вече съм убеден, че вие сте луд! — изхърка той. — Ако сторя това, което искате, след няколко часа ще бъда труп!
	— Ще ви взема под своята закрила — меко продума Ватаро.
	— Срещу Ген Таки? — презрително се изсмя Харигами. — Пълен абсурд! Онези, които са дръзнали да се изправят срещу него, отдавна са при своите прадеди!
	— Значи не ми оставяте никакъв избор — сви рамене Ватаро. — Нямате пари да си изплатите дълга, отказвате да го размените срещу исканата от мен информация. Ще се наложи да ви убия.
	Главата му леко кимна по посока на Мичико, острието на катаната проблесна и се вдигна високо над Кенжи.
	Той рязко се обърна, вратните му прешлени отчетливо пропукаха.
	— Вие всички сте луди!
	— Мога да ви уверя, че ще изпълня това, което казах — спокойно отвърна Ватаро.
	— Виждам — промърмори Кенжи, извади носна кърпичка и попи потта от челото си. Ръката му видимо трепереше. — Дайте ми една минута, трябва да си помисля…
	Ватаро кимна и катаната се спусна към пода.
	— Е, добре — въздъхна най-сетне Кенжи. — Ще ви донеса парите. Цялата сума, включително грабителската ви лихва. Но за това ще ми трябват два дни…
	— Не мога да ви отпусна повече от дванадесет часа — поклати глава Ватаро.
	— Двадесет и четири!
	— Дванадесет, Харигами!
	Кенжи бавно кимна с глава, осъзнал поражението си.
	— Добре, ще си получите парите…
	Стана и се приготви да си върви.
	Ватаро Таки направи необходимата пауза. Искаше този човек да повярва, че е успял да ги измами. Беше сигурен, че Кенжи няма никакво намерение да си плаща дълговете. В момента, в който се прибере в клана, ще издаде заповед за унищожението на игралното заведение заедно със собствениците му.
	— Един момент — тихо рече той. — Мисля, че ще бъде твърде наивно от моя страна, ако ви пусна да си идете на честна дума. Това не означава, че се съмнявам във вашата почтеност, Харигами-сан… Но в крайна сметка аз все още не ви познавам…
	— Обещавам да си получите парите в рамките на дванадесет часа — погледна го Харигами.
	— О, в това изобщо не се съмнявам — усмихна се Ватаро и изчака завръщането на Филип, който безшумно беше напуснал стаята преди минута. Сега с него имаше още един човек. — Защото съм взел необходимите предпазни мерки!
	Кенжи рязко се завъртя, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си.
	— Хана!
	— Точно така — кимна Ватаро Таки. — Дъщеря ви Хана. Ще остане при нас до вашето завръщане.
	— Мръсно копеле! — изрева Кенжи, тялото му трепереше от гняв.
	— Може — сви рамене Ватаро. — Но аз съм длъжен да взема необходимите мерки. Зная какво щяхте да сторите, ако бях ви пуснал на честна дума… — усмихна се и добави: — Както виждате, Харигами-сан, аз нито съм наивен, нито съм глупак.


	Филип и Мичико се заеха с проследяването на Кенжи. В колата той й разказа за разкритията на Ед Портър по отношение на Дейвид Търнър. Стори го не толкова от необходимост, колкото от нуждата да сподели съмненията си.
	— Вече съм убеден, че именно Търнър е нашият човек — промърмори в заключение той, очите му не изпускаха колата на Кенжи пред тях. Навън валеше топъл пролетен дъждец, чистачките ритмично потракваха. — Търнър е ликвидирал Силвърс, за да прекрати моите разкрития…
	— Може би имаш право — кимна Мичико. — Но трябва да бъдем сигурни, при това час по-скоро… Защото това означава, че Търнър предава секретната ви информация директно в ръцете на Джибан. И те вече знаят, че враговете им в правителствените кръгове не са убити, а просто скрити в няколко апартамента и къщи из Токио…
	— Проблемът е „фуро“ — въздъхна Филип. — Нито аз, нито някой от агентите на ЦРГ може да проникне там, без да бъдем забелязани… Търнър веднага ще ни засече. Но ключът към загадката е именно там… Банята е мястото на неговите явки. Трябва да намерим начин за дискретна проверка на редовните посетители.
	— Аз мога да направя това — каза Мичико.
	— Не — поклати глава Филип. — Опасността е голяма.
	Колата на Кенжи отпред забави ход и се долепи до тротоара. Двамата видяха как съветникът изскочи от нея и хлътна във вратата на едно заведение за „пачинко“. То беше от онези, които ползваха протекциите на клана Таки. А това означаваше редовни месечни вноски в полза на гангстерската организация.
	Филип и Мичико се спогледаха. Кенжи продължи обиколката си, посещенията му из различни игрални зали методично нарастваха.
	— Значи така си набавя парите за комар — поклати глава Филип. — Бръсне жестоко и мами господаря си!
	— Ген Таки сигурно ще прояви интерес към подобна дейност — усмихна се Мичико.
	— Доколкото познавам баща ти, Ген Таки никога няма да разбере за това — въздъхна Филип. — Той ще използва тази информация, за да привърже Харигами към себе си. Здраво и завинаги!
	Запали мотора и насочи колата обратно към комарджийския вертеп. Но мислите му бяха далеч. Търсеше начин за проникване в онази малка японска баня, търсеше начин да разбере с какво се занимава там Дейвид Търнър.


	Филип отвори бележката.

	„Мили мой, направих това, което искаше. Трябваше да се действа изключително предпазливо, само аз можех да свърша тази работа. Влязох в онова «фуро» и видях с кого се среща Дейвид Търнър. Останах доста изненадана, но мисля, че има и още много загадки. С мен беше и Ед Портър. Надявам се, че когато четеш тази бележка, вече ще сме постигнали успех. Моля те, ела в единадесет при стадиона за сумо.“

	Филип погледна часовника си. Минаваше десет. Бележката беше донесена от един от хората на Ватаро. Филип го засипа с въпроси, но човекът не знаеше нищо. Мичико му дала бележката в пет часа следобед и му наредила да я предаде на Филип в десет вечерта.
	Качи се в колата и подкара на североизток, към квартала Рьогоку и стадиона за японска борба „сумо“.
	Остана на мястото си, пръстите му нервно барабаняха по кормилото. Положението не му харесваше, имаше чувството, че е кукла на конци. Отвори вратата и слезе. Валеше ситен дъждец, наоколо се издигаха огромните дънери на дървото „гингко“, приведените им клони сякаш плачеха.
	Какво ли е разкрила Мичико, питаше се той. Защо трябва да се срещат при стадиона за „сумо“?
	Наоколо беше пусто, автомобили не се движеха. Закрачи по уличното платно, чувстваше се някак беззащитен. Направи пълен кръг около стадиона, накрая откри една не заключена врата. Надникна през нея и бързо се дръпна назад. В бетонното помещение светеше лампа, но хора не се забелязваха.
	Усети ускоряването на пулса си, ужасът се свиваше на топка в гърлото му. Години по-късно си даде сметка, че Мичико беше приела желанието му за проникване в онази сауна като заповед, че тя е била готова да жертва живота си, но да я изпълни.
	Пак години по-късно щеше да изкаже на глас фразата, от която щеше да изпита дълбоко чувство на срам: _Не съм я молил да го прави!_ Защото на практика я беше помолил точно това. Съвсем по японски, със заобиколки и подробно описание на обстоятелствата, вероятните изгоди…
	Беше го направил напълно съзнателно, беше я подтикнал към действие. Тя трябваше да проникне в забранено за него пространство, върху нея трябваше да се стовари огромния риск и смъртната опасност.
	Но всичко това щеше да изплува в главата му по-късно. Сега Филип знаеше само едно — трябва да влезе в стадиона за „сумо“, където го чакат Мичико и Ед Портър.
	Въздухът вътре миришеше на слама и пот. Тежка и застояла миризма, напомняща за отдавна отминали и забравени схватки. Имаше и други признаци за запуснатост. Дребни и незабележими, но подчертаващи първоначалното впечатление. Като особените оттенъци в телефонните сигнали, които ясно показват, че насреща няма да вдигнат слушалката, че там отдавна няма никого…
	Филип долови това, прекоси залата и излезе в средата на арената, под високия, извит като дъга свод на покрива. Безкрайни редици от скамейки, смътно осветени от голите крушки под тавана. Намираше се на „дохио“ — традиционния тепих за борба „сумо“, издигащ се на петдесетина сантиметра от пода. Той представляваше кръг с диаметър около пет метра — площ, равняваща се на шестнадесет бали оризова слама, наредени плътно една до друга. Това беше традицията, днешните материали бяха далеч по-модерни.
	Пред него нещо прошумоля, Филип вдигна глава. В средата на тепиха, осветен от ярък лъч светлина, клечеше огромен борец. Косата му беше сплетена в сложна прическа „ичомаге“, която използваха само шампионите. Дебелият мъж отпи глътка вода от голяма купа. Това беше церемонията „мизо-саказуки“ — акт на пречистване, предхождащ началото на схватката. В древни времена противниците на тепиха са отпивали вода от купата на противника, считало се е, че така изпробват неговите кураж и решителност за бой.
	Борецът остави купата и отново приклекна. Тежестта на тялото му беше изцяло върху петите, огромните му ръце леко: докосваха тепиха. Тази позиция се наричаше „шикири“ — изходната позиция за началото на схватката. После очите на бореца, блеснали от мрачно предизвикателство, се заковаха върху лицето на Филип.
	Филип извърна глава към вратата, от която беше влязъл. Под крушката се очертаваше фигурата на още един мъж, в ръцете му проблясваше катана. Това беше придружителят на шампиона. Нещо в стойката на тази фигура се стори познато на Филип, но той нямаше време за разсъждения. Обърна се и хукна в противоположната посока. Фигурата със сабята се втурна подире му, борецът слезе от тепиха и тръгна да му пресича пътя.
	Филип увеличи скоростта си, прескачаше ниските пейки с максимално внимание, целта му беше изходът отвъд тях. Стигна до вратата, хвана дръжката и с всички сили я дръпна. Не се случи нищо, вратата беше здраво залостена. Продължи движението си, пробвайки останалите врати, двамата японци бързо го настигаха.
	Най-накрая една врата се отвори, той замижа и се втурна напред. Сърцето му се изпълни с мрачно отчаяние, тялото му влезе в съприкосновение с бетонния под, претърколи се. В същия миг получи тежък удар в основата на врата, придружен от остро пробождане в ръката. Разтърси я и замахна с крак. Улучи невидимият си противник, свидетелство за това беше тежкото изпъшкване в полумрака. Замахна за втори ритник, но кракът му попадна в железни клещи, които рязко го извиха встрани. Болката беше страхотна, Филип се отпусна по гръб и нанесе рязък ритник с другия си крак. Нападателят се стовари върху него с цялата тежест на тялото си.
	Филип прибегна до два къси удара в гърдите на противника, похват за близък бой в джудото. Ребрата на човека пропукаха, хватката му за миг отслабна. Но този миг беше предостатъчен. Филип измъкна тънкия нож, прикрепен около китката на лявата му ръка, острието потъна дълбоко в тялото на нападателя.
	Ясно долови приближаващ се шум, претърколи се встрани и скочи на крака. Ръката му продължаваше да виси като отсечена, трябваше да бяга. Бетонният тунел беше тъмен, светеха само една-две слаби крушки на тавана. Блъсна се в някакъв сандък, прескочи един стол, единственото му желание беше да поддържа високата си скорост.
	Тунелът най-накрая свърши, зад завоя зърна вратата, през която беше проникнал в покритата арена. Изпита чувството, че вижда вратата на родния си дом.
	Забеляза странната сянка едва когато беше на няколко крачки от нея. Закова се на място и напрегна взор. Сянката бавно се поклащаше, като огромно махало.
	Задъхан, Филип предпазливо пристъпи напред, гърдите му се свиха от ужасно предчувствие.
	— Господи! — простена той. Въздухът излиташе от устата му с остро свистене, езикът му беше набъбнал и някак странно омекнал. — Господи, боже мой!
	Пред него се полюшваше тялото на обесен човек, лицето му беше извърнато встрани и нагоре, подутият език висеше между посинелите устни.
	— Мичико! — отчаяно изкрещя Филип. Отвърна му мрачно ехо, сякаш смъртта недоволстваше от нарушеното си спокойствие.
	После някъде отдалеч се обади странен, сякаш задгробен глас:
	— Тук съм, Филип-сан…
	С вик на огромно облекчение Филип пристъпи напред и завъртя тялото. Още когато го докосна, разбра, че то принадлежи на мъж, в следващата секунда позна и подутото окървавено лице. Ед Портър.
	Отскочи назад и се огледа. Фигурата на Мичико тъмнееше до стената, китките и глезените й бяха стегнати с тънък, но здрав кабел. Очевидно беше правила опити да се освободи, кожата й беше разкъсана и окървавена, синкаво лилава и подута около жицата.
	— Мичико! — извика той и взе главата й в ръце. — Благодаря на Бога, че си жива! — от очите му рукнаха сълзи на облекчение, устните му целуваха страните й — влажни и солени…
	Главата й леко помръдна, от устата й се изтръгна болезнен вик.
	— Мичико! Какво ти е?
	Тя не беше в състояние да отговори, главата й се тресеше, лицето й беше обляно в кръв. Филип имаше чувството, че ще полудее, пръстите му трескаво се заеха да я бършат.
	— Мила моя, какво са ти сторили? — въпросът му увисна във въздуха, истината се стовари върху съзнанието му със смразяваща сила. Изведнъж си спомни легендата за Мегами Кицуне, богинята — лисица, за опасенията на Мичико, че ще бъде наказана за грешната си любов към него.
	— Нищо — прошепна тя. — Нищо… — главата й безсилно се люшна към гърдите му, от гърлото й се изтръгна отчаяно, по детски безпомощно стенание: — О, Филип-сан! Те отнеха зрението ми, аз съм сляпа!


	— Благодарение на информацията, получена от Мичико, аз разбрах кой всъщност е Дейвид Търнър — каза Ватаро.
	— Но Мичико…
	— Не желая да говорим за нея! — прекъсна го с повелителен тон Ватаро Таки и допълни чашките с чай. Седяха на малка масичка в една обикновена токийска чайна, от инцидента на стадиона за „сумо“ бяха изтекли двадесет и четири часа. Филип беше закарал Мичико при баща й и оттогава насам не беше чувал нищо за нея.
	— Добре ли е тя? — настойчиво попита той.
	Очите на Ватаро Таки бяха заковани в миниатюрните зелени листенца, които плуваха в чашата пред него.
	— Не — въздъхна след продължително мълчание бащата. — Не е добре — забелязал тревогата в очите на Филип, той побърза да добави: — Раните й ще зараснат, в това отношение няма за какво да се безпокоите…
	— Но зрението… — задавено рече Филип.
	— Зрението си тя изгуби завинаги, Дос-сан — твърдо каза Ватаро. — И ние трябва да се примирим с този факт.
	— Аз съм виновен! — простена Филип. — Заради мен Мичико отиде в онова „фуро“, заради мен беше и на стадиона за „сумо“!
	— Нещата вече не могат да се променят, вярвам, че съзнавате това — отговори Ватаро Таки.
	Филип мрачно кимна с глава.
	— Да поговорим за Дейвид Търнър — продължи по-възрастният мъж. — Оказа се, че вашите подозрения към него са напълно основателни.
	— Кой всъщност е той? — прошепна Филип.
	— Името му е Евгений Карск, полковник от съветското НКВД. В онова „фуро“ е осъществявал тайните си срещи с един от аташетата в съветското посолство. По всичко личи, че Карск е преминал курс по специална подготовка в Русия и на пръв поглед е точно толкова американец, колкото и вие самият, Дос-сан…
	— Господи Исусе! — изстена Филип. — Значи ние с Портър сме били прави! Търнър-Карск през цялото време е бил агент на Джибан! Именно той ми е подхвърлил фалшивите улики срещу полковник Силвърс!
	— Той е разбрал, че вие ставате подозрителен по отношение на информацията, която Джибан е подхвърляла на ЦРГ, и е взел съответните мерки — кимна Ватаро Таки. — Признавам, че се е справил отлично.
	— Силвърс е бил убит, преди да опровергае фалшивите обвинения — въздъхна Филип, разбрал едва сега как са се развивали събитията. Генерал Хадли беше споделил неговите съмнения с двама души от личния състав на ЦРГ. Единият беше Джонас, а другият — Търнър. Това беше станало в нощта преди убийството, Търнър е имал достатъчно време да осъзнае какво ще се случи и да предприеме ответните си действия.
	— Точно така — кимна Ватаро Таки. — По всичко личи, че Търнър…
	— Не го наричайте с това име, моля ви! — прекъсна го рязко Филип.
	— Добре. По всичко личи, че Карск е убиецът на полковник Силвърс.
	— Само едно не ми е ясно — тежко въздъхна Филип. — Защо Козо Шина, ръководител на такава подчертано реакционна общност като Джибан, се е свързал със съветски агент?
	— Обяснението е просто — отвърна Ватаро Таки. — Козо Шина е сърцето и душата на Джибан. Тайната организация е негово творение, същевременно Шина се огражда с нещо като философски култ. Той вижда капитализма — по-точно американския капитализъм с неговия подчертан уклон към свободната инициатива — като главна заплаха за японския начин на живот. Защото тук, в тази страна, съществува традиционното обединение на народа, всичко се върши в името на народа и в името на Императора. Индивидът не представлява нищо… В това отношение, поне временно, съветският начин на мислене е близък до японския… И Шина решава да се възползва от този факт. Руснаците мога да бъдат могъщи съюзници.
	— И опасни врагове — добави Филип, пред очите му плуваше лицето на Търнър-Карск. — На практика Евгений Карск е безскрупулен убиец, никой не знае на какво още е способен той… — После изведнъж си спомни за бегло познатия силует със сабята, появил се предишната нощ на стадиона за „сумо“. — Господи Карск е присъствал на ослепяването на Мичико!
	— Сега вашите най-опасни врагове са Евгений Карск и Козо Шина — тихо промълви Ватаро.
	— Защо? — учудено го погледна Филип. — Карск наистина ме познава, но Шина никога не ме е виждал.
	— До снощи вероятно е било така — въздъхна Ватаро. — Но битката на арената за „сумо“ промени всичко. По време на бягството си вие убихте един човек, нали така, Дос-сан? Този човек е бил синът на Козо Шина!
	— Исусе! — тихо възкликна Филип.
	— Имаме късмет, че Дзен Годо е мъртъв, нали? — вдигна глава Ватаро. — Иначе Мичико вече нямаше да е сред живите. С изключение на вас и нея, никой на този свят не може да направи връзка между Дзен Годо и Ватаро Таки!
	Козо Шина е мой смъртен враг, Дос-сан. А сега вече и ваш… Един могъщ враг, който, за съжаление е влязъл в съюз с Евгений Карск… И сега ние имаме двама опасни врагове. Ясно е, че именно Шина и Карск са в основата на сложен план за трайно блокиране дейността на ЦРГ. Имам чувството, че неприятностите ни с Евгений Карск тепърва предстоят, Дос-сан…
	— Ако преди това не го открия и не забия един куршум между очите му! — твърдо отвърна Филип.


	— Ако го загубя, ще сложа край на живота си!
	— Не говори глупости!
	— Наистина мисля така! — промълви Мичико, все още объркана от факта, че баща й знае всичко за отношенията й с Филип. Как е успял да разбере? Нали вземаха всички предпазни мерки?
	— Ако действително мислиш така, значи си едно глупаво момиче — поклати глава Ватаро Таки.
	— Не е глупаво да зная какво искам! От какво имам нужда в този живот!
	Той объркано я погледна.
	— Какво искаш ТИ… От какво се нуждаеш ТИ… Нима не разбираш, че това няма никакво значение? — беше облечен в модерен европейски костюм, с пригладена коса и добре поддържани ръце. Истински представител на новото време, на новата ера на Япония. — Важни са нуждите на семейството и толкоз!
	— Той ще напусне жена си и ще дойде при мен — поклати глава Мичико. — Сигурна съм в това!
	— Това, което може да стори Филип Дос, също няма никакво значение! — остро отвърна Ватаро, но душата му се гърчеше от мъка при вида на бледото лице на Мичико, увито в дебел пласт бинтове. С усилие потисна желанието си да заплаче. Не бива да показва слабостта си, само така ще съумее да вдъхне сила и на собствената си дъщеря. Знаеше, че тя ще рухне и при най-лекия признак на състрадание. — Нима забрави собствените си задължения? — остро продължи той. — Помисли ли за Нобуо? И без това рядко му отделяш от времето си, сега остава само да го унижиш до крайност!
	— Татко, аз никога не съм обичала Нобуо! И ти прекрасно го знаеше, когато уговори нашия брак с неговото семейство…
	— Това е най-доброто решение, което някога съм вземал — твърдо отвърна той. — Фамилията Ямамото беше най-верният ми съюзник в онези тежки времена и до днес е напълно лоялна към мен… За разлика от собствената ми дъщеря, която очевидно не изпитва кой знае какви синовни чувства… Я ми кажи какво би помислила майка ти за поведението, което демонстрираш? Радвам се, че не е сред нас, за да те види…
	— Много ти е удобно да споменаваш мама само когато ти изнася, нали? — проплака Мичико.
	В душата на Ватаро се бореха гняв и чувство за дълг. Сърцето му се късаше при вида на жестоко ослепената си единствена дъщеря, в гърдите му клокочеше желание за мъст. Но едновременно с това си даваше сметка, че стои върху подвижни пясъци. Така казваше някога баща му. Опасен терен, създаващ чувството за измамна сигурност. Който може да бъде пометен от първата по-висока вълна на настъпващия прилив…
	Ватаро Таки си даваше сметка, че моментът не е подходящ за мъст. Всяко действие срещу Козо Шина и Джибан би предизвикало подозрение към новата му самоличност. Всеки би се запитал кой е той, как дръзва да се изправи срещу един толкова могъщ противник… Какви са мотивите му… Несъмнено ще започнат да ровят. Разполагат с огромни ресурси в областта на информацията, положително ще се докопат до нещо.
	Мислите му се насочиха към Филип Дос. Именно той беше внушил на Мичико да тръгне по следите на Дейвид Търнър, негова беше част от вината за последвалата трагедия. Затова Ватаро ще го превърне в свой троянски кон, в оръжие на своето отмъщение.
	Решил този въпрос, Ватаро Таки тръсна глава и каза:
	— Забранявам ти всякакви отношения с Филип Дос!
	Даваше си сметка, че ако Мичико продължи да се среща с Филип, враговете му положително ще я убият. Ослепяването й беше последното предупреждение.
	— Недей татко! — прошепна Мичико. — Моля те, не ми забранявай това!
	— Стига — твърдо отвърна Ватаро. — Сбогувай с него и се връщай при мъжа си!
	— Край — клюмна главата на Мичико. — Това означава, че животът ми ще се превърне в пепел…
	— За което си виновна единствено ти! — все така твърдо продължи баща й. — Живяла си в грях, сега трябва да понесеш своето наказание. Ослепя именно заради връзката си с Дос-сан. Но ти си моя дъщеря и аз зная, че ще се подчиниш на волята ми. Твоят основен и единствен дълг е дългът към семейството. Вярвам, че никога няма да забравиш това, Мичико! — Ватаро Таки поправи възела на вратовръзката си, приглади косата си. — Нобуо не знае нищо, аз ще имам грижата положението да остане същото докрай. А чувствата си към Филип Дос просто трябва да забравиш! От този момент нататък той не съществува за теб!
	Естествено Ватаро Таки не можеше да знае колко дълбоко се лъже. Не можеше да знае, че Мичико няма да се подчини на бащината му воля и именно това неподчинение в крайна сметка ще спаси всичките му мечти.


	Джонас се обади малко след като Филип се прибра у дома. Лилиан се размърда и го повика по име.
	— Не се безпокой, аз ще вдигна — успокои я Филип и пристъпи към апарата с тежко предчувствие.
	— Къде ходиш, по дяволите? — извика в слушалката Джонас. — Половин час те търся навсякъде! — после гласът му изведнъж стана едва доловим: — Случи се, приятелче! Кошмар, какъвто не можеш да си представиш!
	— Какво става?
	Линията беше абсолютно обезопасена, можеха да разговарят открито.
	— Разбита е тайната квартира, в която събрахме набелязаните от Джибан правителствени служители!
	— Господи!
	— Мъртви са, Фил — промърмори Джонас. — Всички до един. Някой е възпламенил вътре цяла връзка гранати. Не можем да ги изстържем от рогозките!
	— Къде е Търнър?
	— Какво?
	— Търнър! — изкрещя Филип. — Питам къде е Дейвид Търнър!
	— Там е, ръководи разследването…
	— Отивам! — извика Филип.
	— Няма смисъл, там вече всичко е блокирано. А и аз съм на път…
	— Не! — отсече Филип. — Ти ще идеш в апартамента на Търнър!
	— Защо?
	— Нямам време да ти обяснявам — нетърпеливо отвърна Филип. — Търнър е руски шпионин, Джонас. Той уби Силвърс, експлозията в тайната квартира също е негова работа! Направи каквото ти казвам! И бъди внимателен, за бога!


	Преди да влезе в тайната квартира на ЦРГ, Филип внимателно провери пистолета си. Както Джонас го беше предупредил, мястото гъмжеше от войници и служители на ЦРГ. На тротоара имаше пожарни коли, дебели маркучи се точеха към входа.
	Извади служебната си карта, но въпреки това проникна в къщата след обстойна проверка. Сержант с квадратна челюсти непреклонен поглед го задържа във вестибюла, докато един от войниците тръгна да търси Търнър. Разследването беше в ръцете на екип от опитни криминалисти. Въздухът тежеше от миризмата на изгоряло. Някъде вътре все още тлееше огън, пожарникарите забързано влизаха и излизаха със своите брадвички и къси лопатки.
	Войникът се върна и прошепна нещо в ухото на сержанта.
	— Странно — промърмори онзи, на лицето му се появи озадачено изражение. — Само преди минутка лейтенант Търнър беше тук. Видях го да говори по телефона…
	— Преди колко време? — напрегнато попита Филип.
	— Не повече от пет-шест минути — стреснато отвърна униформеният.
	— Разбрахте ли с кого говори?
	Сержантът сви рамене. Филип се обърна и хукна към колата си.
	Към апартамента на Търнър се приближи пеша.
	Входът беше един, както при повечето японски жилищни блокове и тук нямаше авариен изход.
	Беше ясно, че някой е уведомил Търнър за намеренията на Филип. Това можеше да означава само две неща — или телефонът му се подслушва, или Търнър има съучастник в щаба на ЦРГ. Защото Джонас му беше позвънил именно оттам. Филип складира това заключение в паметта си и се съсредоточи върху непосредственото.
	А то носеше името Търнър-Карск. Човекът, които го беше накарал да насочи съмненията си към Силвърс, а след това го беше убил. Човекът, който беше отговорен за убийството на Ед Портър и ослепяването на Мичико. Човекът, който беше взривил четирима висши правителствени служители на Япония в свръхсекретната квартира на ЦРГ.
	Филип пристъпи към входа с револвер в ръка. Малкият вестибюл, хладен и полутъмен, беше празен. Търнър-Карск живееше на четвъртия етаж. Асансьорът беше на партера. Филип взе от ъгъла четката за миене и я препречи през вратата. Така щеше да бъде сигурен, че никой не може да го извика от горе. После пое по стълбите. Стъпките му ехтяха, примесени със странни звуци. Придвижваше се внимателно, непрекъснато се придържаше към стената. Стигна на четвъртия етаж, приклекна и внимателно се огледа. Коридорът беше пуст. Предпазливо тръгна към апартамента на Карск. Вратата беше заключена. Насочи дулото на оръжието в ключалката и дръпна спусъка. Ритна вратата заедно с изстрела и светкавично отскочи встрани. Отговор на стрелбата нямаше. Филип внимателно се приведе напред и пристъпи навътре. Револверът стискаше с две ръце.
	Прозорците бяха отворени, вятърът развяваше завесите. Леглото беше неоправено, навсякъде се валяха хартии. Част от тях се вдигнаха във въздуха от течението.
	Нещо помръдна откъм банята, тялото на Филип светкавично се извъртя и се залепи за стената, кракът му се стрелна към притворената врата.
	Вътре беше Джонас, кръв капеше от рамото му.
	Лицето му беше бяло като вар.
	— Добре ли си? — дрезгаво прошепна Филип.
	— Нищо ми няма — кимна онзи. — Мръсникът стреля по мен и изчезна през прозореца…
	Филип понечи да се втурне натам, но Джонас го спря.
	— Няма смисъл. Изчезна по покривите като прилеп, отдавна вече е далеч…
	Филип се надвеси през прозореца. Апартаментът беше на нивото на съседния покрив, зад него се виждаше дълга редица от плоски асфалтирани правоъгълници. Джонас беше прав. Карск отдавна беше изчезнал.


	— Имам нещо за теб.
	— Какво е то?
	Мичико прекоси стаята и коленичи на рогозката. Превръзката върху очите й вече я нямаше, човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да забележи белезите. В ръцете си държеше малка инкрустирана кутийка „кьоки“.
	— Подарък.
	— Но, Мичико…
	— Първо ще пием чай — прекъсна го тя.
	Той замълча и загледа отмерените движения на ръцете и. Малката бъркалка методично разбъркваше зеленикавата течност, пръстите й ловко въртяха чашата. Страничен наблюдател едва ли би допуснал че тази жена е сляпа.
	Най-накрая ритуалът приключи и тя му поднесе чашата. Някога обичаше да го гледа как пие, сега можеше да разчита единствено на слуха си.
	Изчака го да изпие чашата до дъно, пое я от ръката му и церемонията започна отначало. Този път приготви чай и за себе си.
	— Ще се любим ли днес? — попита тихо тя.
	— Винаги сме се любили, когато сме заедно — отвърна Филип. — А и други неща сме вършили… — изви глава, усетил нещо необичайно: — Какво се е случило?
	— Нищо, просто аз съм по-различна — тихо отвърна тя, клепачите й бяха сведени надолу.
	От отворения прозорец долиташе приглушеният грохот на уличното движение, далечен и странно заплашителен.
	— Чаят е превъзходен.
	— „Домо“, благодаря.
	— Не си по-различна — промълви той и остави чашата до себе си. Главата й леко се наклони в очакване.
	— Мичико… — започна той. — Какво стана там, на стадиона за „сумо“?…
	— Разбирам какво изпитваш — прекъсна го тя. — Убиха един от добрите ти приятели…
	— Това е вярно, но аз говорех за теб — поклати глава Филип.
	— О, с мен не се случи нищо особено — сладко се усмихна тя. — Извадих късмет и оцелях…
	— Но това нямаше да стане, ако не бях ти казал за онова „фуро“…
	— И никога нямаше да разберем, че Дейвид Търнър е агент на НКВД…
	Филип примирено кимна с глава. С подобно поведение нямаше да стигне до никъде. Чувството за вина в подобна ситуация е присъщо единствено на европейците, тук то нямаше абсолютно никаква почва.
	Прочисти гърлото си, за да скрие напора на чувствата, после тихо продължи:
	— Кланът Таки прие добре появата на баща ти… Никой не подозира, че Ватаро Таки и Дзен Годо са едно и също лице…
	— Баща ми си е намерил жена — каза Мичико. — След един месец ще сключат брак.
	— Странно ли ти се струва това? — внимателно я погледна той, усетил още нещо зад думите й. — След смъртта на майка ти Дзен Годо е живял достатъчно дълго сам… Да не би да ревнуваш?
	— Мисля, че е бременна — отвърна Мичико, клепачите й продължаваха да са спуснати. Това беше единственият признак за нейната слепота.
	— Затова ли ще се женят? — Филип продължаваше да търси причината за нейното безпокойство.
	— Според мен не — отвърна тя, тялото й беше съвършено неподвижно. — Напълно разбираемо е желанието на баща ми да има синове. Защото един ден именно те ще наследят всичко, което е създал…
	— Вместо теб, неговата дъщеря, така ли?
	— Нямам желание да вървя по неговия път — поклати глава Мичико. — Какво те кара да задаваш този въпрос?
	— Какво има, Мичико? — тихо попита той.
	— Искам те в себе си! — прошепна пламенно тя. — Веднага, още в този момент!
	Тялото й беше лудо, притискаше се в неговото е дива бруталност. Сякаш това, което се таеше в душата и, изведнъж я беше лишило от нежност, сякаш единственото нещо на света за нея беше да го приеме дълбоко в себе си, да го изпие до дъно…
	Напълно изтощени, те заспаха в прегръдките си. Когато Филип отвори очи, тя вече беше станала и приготвяше чай. Той се надигна и се настани срещу нея. За разлика от друг път, тя беше останала гола, без дори да наметне кимоното си.
	— Мичико?
	— Пий — протегна му чашата тя. Беше друга чаша лека, от фин бледозелен порцелан, с изрисувана отстрани златиста чапла. В клюна й се мяташе малка черна рибка, крилете й се разтваряха за полет. Тази чаша той бутна в деня, в който трябваше да убие Дзен Годо, тя беше сигналът, че вече се намира в тъмната спалня.
	Покритата с инкрустации кутийка „кьоко“ беше отворена. Нима вътре е била тази чаша? Нима тя е подаръкът? Филип присви очи и внимателно я погледна.
	— Пий — повтори Мичико. — Половината.
	Той мълчаливо се подчини, после сложи чашата в протегнатата и длан. Тя изпи останалия чай, избърса чашата и внимателно я положи в кутийката. Значи това е нейният подарък… Но защо?
	Ръката й затвори капачето, кутийката се плъзна към него.
	— За спомен.
	Лицето й беше бледо, гласът й едва се долавяше.
	— Какво означава това?
	— Отивам си — отвърна Мичико. — Връщам се при съпруга си.
	— Но защо? Баща ти ли го иска? Знае ли за нашата връзка?
	— Решението е мое — поклати глава тя. — Ние с теб имаме семейства, имаме дълг… Свят дълг, който трябва да следваме докрай… Позволихме си да го забравим за известно време, но не можем да продължаваме повече така.
	— Защо? — тихо попита той. — Защо трябва да се лишаваме от щастие? Нима можем да бъдем щастливи един без друг?
	— За нас щастието е невъзможно…
	— Мичико…
	— Моля те, нека не правим нещата прекалено трудни! Ти трябва да приемеш…
	— Не мога!
	— Трябва! — прошепна с треперещ глас тя, всеки момент щеше да се разплаче. — Ако поне малко ме обичаш, сега ще се облечеш и ще си тръгнеш! Веднага, без да се бавиш нито секунда! Без да казваш нито дума повече, без да ме поглеждаш!
	Той беше напълно объркан.
	— Полудях ли? — извика. — Кошмар ли сънувам? Нима между нас не е имало нищо?
	— Трябва да се разделим именно защото между нас е имало нещо!
	— Не разбирам!
	Тя се приведе напред, косата и докосна малката дървена кутийка. Не пророни нито дума.
	Филип стана и отиде в банята. Механично се погледна в огледалото, запита се какво вижда там. Чие беше това лице? Какъв грях е сторило то, докато той самият е бил някъде далеч? Не можеше да отговори на тези въпроси, или може би не искаше. Изведнъж му стана студено, тялото му се разтърси от силни тръпки.
	От банята излезе напълно облечен. Тръпките бяха отминали, като кратък пристъп на треска. Мичико не беше помръднала. Пристъпи към масичката и взе кутията. Беше лека като перце.
	После изпълни молбата й. Не каза нищо. Не я погледна.


	Част четвърта
	Зиро

	Пролет, в наши дни

	_Париж, Токио, Вашингтон, Сен-Пол де Ванс_
	Лилиан влезе в „Унгаро“, но стилът на тази модна къща й се стори твърде футуристичен, затова се прехвърли в „Диор“. Чувстваше се отлично, откъсването от мрачния живот във Вашингтон я окриляше, изпитваше усещането, че е избягала от самото чистилище. Ех, ако някой можеше да ми каже, че и Одри е добре, въздъхна в себе си тя.
	От край време обичаше „Диор“. Моделите на тази къща винаги бяха très chic, в тях никога не се долавяше отминалият полъх на вчерашната мода. Елегантната линия на облеклото не беше подвластна на времето и именно това неотразимо привличаше Лилиан.
	Магазинът се намираше на авеню „Монтен“, само на няколко крачки от „Плаца Атене“. Потънала сред елегантните дрехи, Лилиан отново почувства възбуда от факта, че най-сетне е успяла да избяга от мрачния затвор, който сама беше издигнала около себе си.
	Купи вечерен костюм, който щеше да бъде пригоден към фигурата й и след това изпратен в хотела. Беше дреха, пропита с дискретна елегантност, отиваше й много. Твърдо реши да я носи често, почти всеки ден.
	Излезе на тротоара и нерешително спря. Би могла да тръгне по улица „Франсоа I“ и да стигне до Сена. Така ще мине покрай Гран Пале и Университета. Подобно на децата си, и тя много обичаше водата, присъствието на Сена в този град неудържимо я привличаше. Но после си спомни, че ще трябва да мине покрай речната гара и тълпите туристи, които чакаха да се натоварят в увеселителните корабчета, за да обядват с посредствена храна на борда, докато Париж бавно се точи край тях. Това я накара да промени решението си. Обърна се и тръгна в обратна посока, към Поан Рон.
	На „Шан-з Елизе“ вдигна глава да огледа площад „Шарл де Гол“. Триумфалната арка блестеше с махова светлина. Стори й се още по-огромна и величествена от последния път. Може би поради хилядите буболечки с ръмжащи мотори, които я заобикаляха в плътни потоци. Но Париж винаги й въздействаше по този начин при всяко идване тук той й се струваше все по-красив и по-желан. И това беше най-ценното му качество. Всеки голям град в света притежава определена фасада, с която привлича своите гости. Но колкото повече го посещава човек, толкова по-ясно вижда пукнатините по тази фасада, толкова по-делничен и обикновен става този град. Докато накрая измамата рухва и градът завинаги губи своята първоначална привлекателност.
	Но тук това не може да стане никога, мислеше Лилиан, докато бавно крачеше по Шан-з Елизе. Тук фасадата винаги е привлекателна, зад нея неизменно надничат възбуждащи преживявания. Колкото по-често идва човек в Париж, толкова по-привлекателен му се струва той.
	В далечината се очерта обелискът на площад „Конкорд“. Лилиан бавно вървеше под кестените на широкия булевард, цялото й тяло усещаше невидимото присъствие на вековете, на богатата история. Откъм реката долитаха приглушените сирени на туристическите корабчета, изведнъж изпита чувството, че гостува в къщата на хора, които си е представяла като строги и затворени, но за нейна изненада те са се оказали гостоприемни домакини и приятни събеседници.
	Въздухът над площад „Конкорд“ беше сив от пушека на дългата редица туристически автобуси, чакащи търпеливо реда си да преминат към Ру Роял и Сан-Мари Мадлен.
	Лилиан ускори крачка, свърна покрай Оранжерията и навлезе в Тюйлери. Облегнати на дебелите стволове на дърветата, млади бащи наблюдаваха децата, играещи дама на утъпканата трева на полянката. Всъщност погледите им бяха обърнати не толкова към крещящите от възбуда хлапета, колкото към красивите и добре облечени жени, които се разхождаха по околните алеи. Лилиан беше доволна, че носи новия си костюм от „Диор“. Във Вашингтон значение имаше единствено вечната игра за власт, обличането по парижки маниер се срещаше рядко, всички го считаха за чудата приумица. Това вероятно се дължеше на самата атмосфера в Новия свят, а може би и на нежеланието на американците да се съобразяват с установените традиции.
	Във всеки случай една разходка по парижките улици беше напълно достатъчна, за да се разбере как трябва да се обличат хората. Дори възрастните дами бяха шик. Не само в облеклото, но и в прическите и грима. Това страшно ги подмладяваше, човек често не можеше да направи разлика между жени на шестдесет и на четиридесет години. Още една от уникалните черти на този вечен град. Неговите жители запазваха младостта на духа си, независимо от побелелите коси. Несъмнено биха се изсмели на това, което в Америка наричат достойнството на възрастта.
	Лилиан се отпусна на една пейка и отправи поглед към играещите деца. Те бяха страшно разгорещени, сякаш от победата зависеше цялото им бъдеще.
	Животът е игра, беше казал някога Филип. Това беше още в началото на връзката им, в далечното Токио. Лилиан не можеше да разбере какво се крие зад тези думи, отказът му да се поясни само засили чувството й на безсилие пред собственото й невежество. Естествено, днес всичко й беше ясно. Още помнеше как отговорът на загадъчните му слова пасна съвсем точно на собствените й виждания.
	Винаги беше вярвала, че превъплъщава само половината на една завършена личност, а другата половина принадлежи на човека, в когото ще се влюби. Но бракът с Филип не оправда очакванията й в това отношение, тя се почувства някак стегната в своята половина, ограничена и безсилна. Състояние, за което дори не беше подозирала. Като съпруга на Филип тя ясно видя границите на света, в който беше принудена да живее. И му беше благодарна за това.
	По отношение обаче на самия Филип нещата бяха по-сложни, много обстоятелства трябваше да бъдат отчетени. Това й стана ясно по време на тяхното първо и единствено пътуване до Париж, осъществено, разбира се, по нейно настояване. Нежеланието на Филип да посети Стария свят беше като тежка котва, която теглеше и двамата към дъното. Неговите представи за пътешествие се изчерпваха с двуседмична обиколка на страни като Бирма или Хиндукуш.
	Последната си вечер в най-романтичния град на света прекараха в ресторанта на луксозен туристически кораб, които Филип, за голямо учудване на оберкелнера, нарече „барка“.
	Тя говореше френски свободно и почти без акцент, докато той изпитваше известни трудности. (Ако обаче бяха заминали за Бирма или Хиндукуш, Филип несъмнено щеше да се справи с всяко от тамошните наречия.) Това го направи нервен, всъщност по-нервен, тъй като вече съжаляваше, че беше отстъпил пред настояванията й да заминат за Париж. Според него никъде в Европа нямало и следа от цивилизация, европейците дори нямали представа какво означава този термин. Особено пък французите, които проявявали пълна безпомощност при среща с действително цивилизованите хора. Каквито в неговите очи бяха например японците.
	„Може би французите просто не искат да признаят съществуването на цивилизованост у други народ“ беше му казала Лилиан в отчаян опит да спаси нещо от провалената ваканция, а и да го успокои.
	Но се получи обратното. Почервенял като рак, Филип отвърна, че французите се мислят за богоизбрани и нищо не е в състояние да ги освободи от тази глупост. Затова той не желае да дискутира повече този въпрос.
	След настъпилото тежко мълчание Филип скочи на крака и напусна масата. Лилиан остана сама, очите й тъжно следяха бреговете на Сена, които бавно се плъзгаха от двете страни на корабчето. Когато в далечината се очерта внушителната грамада на Нотр Дам тя стана и отиде да го потърси.


	— Приличаш на мъртвец — отбеляза Илайн. — Не можа ли да дремнеш в самолета?
	Майкъл с мъка си пробиваше път с взетия под наем нисан сред оживеното улично движение.
	— Не — отвърна той. — Непрекъснато мислех за Одри. Така и не разбрах как онзи мръсник Уде е успял да я качи на частния ДС-9 и как проклетият самолет е излетял без разрешението на кулата!
	В Токио наближаваше полунощ, но движението продължаваше да е все така оживено. Господи, има ли поне един час в денонощието, когато човек може да се прибере без задръствания от летище Нарита, въздъхна в себе си Майкъл.
	Илайн не сваляше поглед от лицето му.
	— Как се чувстваш?
	— Нормално — промърмори той и размърда тялото си в ограниченото пространство на предпазния колан. В огледалцето се мярна дебело бинтованият му нос, той направи гримаса и с въздишка добави: — Имал съм обаче и по-добри моменти… — Джонас също не излизаше от съзнанието му, не можеше да забрави отчаяните нотки в гласа му при последния разговор. Сякаш беше болен. Майкъл не помнеше чичо Сами да е бил болен дори един ден в живота си. И именно това го караше да изпитва страх.
	Домашният телефон на чичо Сами не отговаряше. Резидентът на БЕМТ в Хонолулу пристигна бързо и се зае да оправя нещата с Националната гвардия. Но това си беше негов проблем, единственото желание на Майкъл и Илайн беше час по-скоро да напуснат Хавайските острови и да последват частния самолет ДС-9, който беше отнесъл Одри.
	Чистачките ритмично се движеха, светлините на насрещните коли изглеждаха размазани от ситния дъждец. Сякаш и небето плачеше, в душата на Майкъл трайно се настани черното отчаяние.
	— Зная колко ти е трудно — промълви Илайн. — Откакто напуснахме Мауи непрекъснато мълчиш…
	— Остави ме на мира и престани да се правиш на психолог! — остро отвърна той. — Не си въобразявай, че всичко разбираш и всичко ти е ясно!
	— Защо ми се сърдиш?
	— Не ти се сърдя — въздъхна той, съзнавайки, че изпитва точно обратното. — Просто се уморих от твоята сляпа вяра в света на духовете. Много те моля, ако някога отново се окажем на свято място, спести ми тази тайнственост!
	— Глупостта на тази тирада ме кара да вярвам, че съм абсолютно права — отвърна тя.
	— Това пък какво означава? — повиши тон Майкъл и отново се запита с какво го дразни тази жена. Изведнъж си даде сметка, че през целия полет се е дразнил от нейното присъствие.
	— Когато ми спаси живота в Кахакулоа, всичко беше наред — промълви Илайн. — Ти си мъж, от теб се очаква да проявиш героизъм и себеотрицание. Но когато си сменихме ролите и аз спасих твоя живот, нещата изведнъж станаха други, нали?
	— Говориш глупости — отвърна той и веднага усети неубедителния си тон.
	Продължиха напред в мълчание, само ритмичното потракване на чистачките отмерваше хода на времето.
	— Дължа ти извинение — промърмори най-накрая Майкъл. — Имаш право, но не съвсем… Ядосан съм повече на себе си… В онзи самолет се държах съвсем като аматьор!
	— Но ти наистина си аматьор, Майкъл — меко каза тя и сложи ръка на бедрото му. — Какво срамно има в това?
	— Цуйо, моят сенсей, никога не би ми простил подобно поведение… Ако не беше ти, сега аз щях да съм безжизнен труп!
	— Глупаво е да мислиш какво би станало, след като всичко е вече зад гърба ни — прошепна тя. — Не мислиш ли така?
	Той мълчаливо кимна. В душата му цареше пълно объркване. Намесата на Илайн наистина беше решаваща, миг преди Уде да го убие. Означава ли това, че тя е на негова страна? Може би. Но ако изпълнява задача на Масаши, тя несъмнено ще иска да запази живота му. Поне докато разкрие загадката, свързана с документа Катей. Стоп! Нали и Уде работи за Масаши? Защо тогава искаше да го убие?
	В далечината се появи сиянието на Токио, нощта бързо отстъпваше. Майкъл шофираше механично, въпросите в съзнанието му се блъскаха без отговор, започна да му се вие свят. Някъде дълбоко в него продължаваше да се таи чувството, че изпуска нещо важно от цялостната картина. Нещо, което е тук, съвсем пред очите му…
	— Къде отиваме? — обади се Илайн. — Резервацията ни е за хотел „Окура“, но този път не води натам…
	— Няма да ходим в „Окура“ — отвърна Майкъл. — Хората на Масаши положително ме очакват и лесно ще открият името ми на рецепцията. След това просто ще се лепнат за мен и ще чакат подходящия миг…
	Илайн замислено го погледна, сребърното отражение на дъждовните струйки по стъклото проблесна върху скулата му.
	— В крайна сметка ще се окаже, че съвсем не си аматьор — поклати глава тя.
	— Ами! — усмихна се той. — Пак съм си аматьор, но имам способността бързо да се уча…


	Лилиан го откри в салона.
	По-скоро го видя. А също и това, което той беше открил — висока и стройна японка с малка аристократична глава и тесни, силно дръпнати очи.
	В такава жена Лилиан не можеше да види никакви признаци на красота, особено сега, след като отдавна вече сърцето й беше затворено за всички представители на източните раси. Все пак призна пред себе си, че в движенията на тази японка се долавяше някаква женственост, неуловима и трудноразбираема за човек като нея. Макар и предназначена за съпруга й, тази женственост беше чужда за света на Лилиан, непозната и може би поради това — дори опасна.
	С което беше привлякла и вниманието на Филип, разбира се. Той отдавна беше вникнал в психиката на източните хора, така и трябваше да бъде. Лилиан нямаше нищо против тесните му контакти с тях — те бяха част от работата му, но и много повече. Те бяха негов начин на живот. Дрогата за наркомана, бутилката за алкохолика. Всичко щеше да бъде наред, ако тези контакти се ограничаваха единствено с работата му, но Лилиан отдавна подозираше, че нещата не стоят така.
	Сега, наблюдаваща съпруга си в компанията на японката, Лилиан усети как подозренията й се разтварят като незараснала рана. Двамата стояха толкова близо един до друг, че телата им се докосваха. Не се целуваха, но вероятно го бяха правили. Помежду им прелитаха искрите на някаква особена интимност, от която Лилиан неволно потръпна.
	Не се любеха, но вероятно го бяха правили. Какво има между тях, запита се Лилиан с нарастващо чувство на отчаяние. Знаеше, че никога няма да научи, не беше сигурна, че ще разбере, дори някой да й го обясни. Чувстваше се като французите от примера на Филип, попаднали на един истински цивилизован човек.
	Обзе я зашеметяващо чувство на неадекватност, примесено с черно отчаяние. Имаше усещането, че е малко момиче, попаднало в неразбираемия свят на възрастните. Фактът, че спрямо нея самата се извършва предателство, само подсилваше чувството на неадекватност, струваше й се, че е напълно излишна.
	С мъка потисна сълзите на унижение, или поне й се стори, че успява да го стори. Години по-късно, когато се връщаше върху мотивите на собственото си предателство, Лилиан разбра, че в онази парижка нощ е плакала с горчивите сълзи на яростта.


	Масаши и Шина стояха на дървеното мостче, издигнато над огромната складова площ в Такашиба.
	— Признавам, че сбърках по отношение на Жожи — каза Масаши. — Не допусках, че ще посмее да оспори моето лидерство в клана.
	— Аз не ти дадох мнението си, защото ти не го поиска — отвърна Шина. — В крайна сметка това са ваши семейни отношения, никой не може да ви се бърка. Но вътре в себе си усещах, че Жожи няма да се откаже доброволно от наследството на баща ви.
	Гледаха разтоварването на един голям дървен сандък в складовата площ под краката си. Работниците бяха облечени в широки и дълги до петите предпазни облекла, в ръцете си държаха гайгерови броячи, чието потракване се чуваше чак горе.
	— Май ще се окаже, че брат ми не е битото куче, за което го вземах — изръмжа Масаши.
	— Така е — кимна Шина. — И двамата познаваме Дайзо, той едва ли би позволил да бъде победен току-така…
	— Жожи го биваше в учението — призна Масаши. — Включително и когато ставаше въпрос за бойните изкуства. Просто не допусках, че ще посмее да ми обяви война. Особено след като го лиших от подкрепата на Мичико — неговия най-силен съюзник.
	— Сега разбра, че си допуснал грешка, която струваше скъпо…
	— Ще намеря достоен заместник на Дайзо — тръсна глава Масаши.
	— Нямах предвид Дайзо, а изгубения авторитет пред хората ти — рече Шина, състареното му лице беше ярко осветено от луминесцентните тръби над главите им. — Ще се наложи да ликвидираш Жожи.
	Долу отвориха сандъка, съдържанието му внимателно беше прехвърлено върху здрава количка.
	— Съвестта ми вече е обременена от смъртта на един брат, не искам това да се повтаря — поклати глава Масаши.
	— А имаш ли друг избор? — попита Шина. — Не отмъстиш ли за безчестието, авторитетът ти като оябун бързо ще се стопи.
	Шина отлично знаеше на коя струна трябва да наблегне. Ръководството на клана беше най-важното нещо в живота на Масаши. Цял живот беше живял в сянката на баща си, не желаеше отново да бъде номер две. И това беше напълно разбираемо. Хора, които не трепват пред меча на противника, обикновено са далеч по-податливи пред едно друго, далеч по-мощно оръжие — силата на разума.
	Шина отдавна знаеше, че това е проклятието на всеки, който обръща внимание единствено на физическото си състояние. Защото с течение на годините тялото отслабва, силата на мускулите престава да бъде водеща при вземането на решения. И нейното място се заема от разума. Дефиницията за сила в неговото съзнание се промени. Бавно и постепенно, с цената на болезнени сътресения. И накрая разбра истината: силата е самоцел.
	— Запознах се с данните от учебния полет на ФАКС — каза той. — Наистина са впечатляващи.
	— Трябваше да си там, за да го видиш с очите си — усмихна се Масаши. — Този самолет върши всичко, което беше обещал Нобуо.
	— Много добре. А дали е променил фюзелажа според особеностите на товара?
	— Да, всичко е готово.
	А сега да преминем на по-трудната част, рече си Шина.
	— Уде докара ли Одри Дос? — попита той, макар че отлично знаеше отговора.
	— Уде е мъртъв — отвърна Масаши. — Имали са известни трудности при излитането. Майкъл Дос вероятно е разгадал плановете му за транспортирането на Одри Дос и се е опитал да му попречи. Но важното е друго — Майкъл Дос продължава да търси документа Катей, който баща му открадна от мен. Затова ще го държим под неотклонно наблюдение.
	— Уде разбрал ли е кой е убиецът на Филип Дос?
	— Не. Изглежда не е успял да открие никакви следи. А после се е натъкнал на Одри Дос и е променил плановете си.
	Шина искаше да разбере какви са намеренията на Масаши по отношение на Илайн Ямамото.
	— Откъде си сигурен, че Майкъл Дос ще те отведе при документа Катей? — попита той. В душата му се надигаше гняв. Уде не трябваше да умира, той му беше от голяма полза.
	— Трябваше да я ликвидирам — промърмори Масаши, имайки предвид Одри Дос. — Като наказание за неприятностите, които ми причини баща й.
	— Какво значение има дали ще я убиеш, или ще й подариш живота? — сви рамене Шина. — Един живот не означава нищо. За нас е важно да си върнем документа Катей — после с небрежен тон повтори първоначалния си въпрос.
	— Майкъл Дос няма да ми се изплъзне — отвърна Масаши. — А когато ми върне документа Катей, ще бъде ликвидиран. Около врата му съм увил здрава каишка.
	Шина се замисли. Здравата каишка очевидно е Илайн Ямамото. Няма други причини за присъствието й на Мауи и сближаването й с Майкъл Дос. Но защо Илайн изпълнява заповедите на Масаши? Тя го мрази с цялото си сърце, Шина беше сигурен в това. Спомни си един неотдавнашен разговор с Масаши. „Изобщо не се тревожа за Мичико, беше казал оябунът. Планът за пълната й неутрализация вече е в ход.“ Дали този план включва и неутрализацията на Илайн — дъщерята на Мичико, запита се Шина. Дали заради него Илайн е приела да работи за Масаши? По всичко личеше, че нещата стоят именно така…
	Картината стана ясна: Масаши използва Илайн, за да държи под око Майкъл Дос. Тя трябва да стане негов приятел, а дори и съзаклятник. В определен момент ще му подхвърля точно премерена информация за документа Катей, ползата от нея рязко ще нарасне именно след откриването на този документ. Защото последната й задача несъмнено ще бъде отстраняването на Майкъл Дос. Това Шина не искаше да допусне. Именно Филип Дос уби сина му преди години, сега той беше длъжен да стори същото с неговия син. Той и никой друг, със собствените си ръце! Само по този начин отмъщението му ще бъде пълно. Син за син!
	— Получих известна информация относно смъртта на Уде — внимателно подхвърли той.
	— Ти си знаел? — рязко се извърна Масаши.
	В този момент Шина почти го съжали. Масаши беше млад, прекалено млад, за да хване юздите на огромната власт, оставена в наследство от Ватаро Таки. Позволи си да покаже изненада. Един истински оябун не разкрива чувствата си. Нито пред приятели, нито пред врагове. Чувствата са признак на слабост. Този урок Масаши ще научи след много, много години. Но тогава ще бъде късно.
	— Знаех — кимна Шина. — Зная и друго: Уде не е бил убит от Майкъл Дос. Работата е свършила Илайн Ямамото.
	— Илайн? — вдигна вежди Масаши. — Това не може да бъде истина! Откъде получи тази информация?
	— Имам високопоставен агент в Службата по имиграция и натурализация на Съединените щати в Хавай — отвърна Шина. — Обади ми се преди няколко часа, веднага след приключването на предварителното следствие.
	— Но това е невъзможно! Напълно немислимо!
	— Защо? — усмихна се Шина. — Защото Илайн Ямамото работи за теб? Сам се издаде, Масаши… Аз просто ти хвърлих една малка въдичка… Защото отдавна подозирам, че по някакъв начин си успял да изнудиш както нея, така и Мичико. За това най-искрено те поздравявам. Но те предупреждавам да привикаш госпожица Ямамото незабавно, а след това да изтръгнеш от нея всичко, което е възможно. Тя е доста по-коварна, отколкото си очаквал, нали? Ами ако се окаже, че иска да задържи за себе си документа Катей?
	Масаши се замисли. Беше бесен, че Шина успя да разгадае плановете му, но още по-бесен беше от поведението на Илайн. Какво ли е намислила? Защо е убила Уде, ако информацията на Шина са окаже вярна?
	— Ще я прибера — кимна с нежелание той.
	Мъжете в торбесто защитно облекло долу приключиха с разтоварването на сандъка.
	— Виж — протегна ръка Шина. — Най-сетне всичко е тук. Мечтите ни за велика Япония започват да се сбъдват.
	Очите им се насочиха към ядрения заряд.
	— Как успя да го получиш? — попита Масаши, обзет от неволно страхопочитание.
	— Джибан има връзки навсякъде — отвърна Шина. — Както и могъщи съюзници.
	— Колко е малък — прошепна Масаши, без да сваля очи от бомбата, която внимателно бе насочена към подземните лаборатории.
	— Такъв трябва да бъде — отвърна Шина. — Но не се заблуждавай от размерите. Този заряд ще изравни със земята една трета от Пекин. Обитателите на останалите две трети ще умрат в рамките на няколко дни, а тези на предградията — най-много след седмица.
	— Но далеч преди това Китай ще е капитулирал пред нашите условия — тръсна глава Масаши. — И Япония най-сетне ще получи достатъчно жизнена площ за своя народ!
	Представи си Хирошима и Нагасаки, представи си пламтящия въздух, превърнал стотици хиляди хора в купчинка пепел. После си представи космическия катаклизъм, който ще предизвика детонацията на атомната бомба над Пекин. Неговата бомба. Името му ще остане завинаги в историята. Светът ще помни него — Масаши. А не Ватаро Таки, превърнал се в легенда за толкова много хора.


	Играта на момчетата беше към края си. Мъжете бавно започнаха да развалят кръга около игрището. Остана само един. Изчака полянката да се обезлюди, после направи няколко крачки и се отпусна на пейката до Лилиан. Беше човек с приятни черти, очевидно французин. Разтвори „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и се задълбочи в четене.
	Момчетата се смееха и закачаха, бузите им бяха зачервени от току-що приключилата игра. Под краката им се вдигаха малки облачета прах. Лилиан отново се учуди на факта, че тук се чувства съвсем като у дома. Безкрайно далеч от притесненията, които я обземаха преди излитането от летище „Дълес“.
	Денят преваляше, светлината стана богата и плътна, сякаш взета от картината на гениален импресионист. Слънцето беше надвиснало над западните квартали, небето беше теменуженосиньо, дълбоко и чисто. Полъхна хладен ветрец. Смехът на децата заглъхна в далечината, над дърветата се издигна самотен балон.
	Мъжът до нея сгъна вестника и вдигна глава. Запали цигара, дръпна няколко пъти, после стана и бавно тръгна към улица „Риволи“.
	Малко по-късно си тръгна и Лилиан. Пое отново по Шан-з Елизе, но този път в обратна посока. Уличните продавачи вече прибираха своите сергии, по тротоара бавно се разхождаха хванати за ръце влюбени. Младеж с дълга коса свиреше тъжна мелодия на испанска китара. Лилиан пусна монета от пет франка в шапката, сложена направо на тротоара. Момчето се усмихна, устните му се свиха в беззвучно „merci madame“.
	Прибра се в хотела и се насочи към бара. Поръча си лек коктейл и с облекчение протегна дългите си крака. За един кратък миг долови одобрителните погледи на мъжете и жените, изпълнили полутъмното помещение. Без колебание събу обувките с високи токове и с удоволствие размърда босите си крака по мокета.
	Питието пристигна, тя отпи една глътка бавно. Хрумна й да отиде до регистрацията и да ги помоли да запазят маса в някой от най-добрите ресторанти на града. Ще се наслади на една отлична вечеря, а утре може да се върне у дома. Във Вашингтон или Белхейвън… Ако това наистина е нейният дом. Дали някога е бил такъв, запита се тя. Може би всичко зависи от смисъла който човек придава на една сграда…
	За секунда си позволи лукса да си представи, че постъпва точно така. Но изпита единствено чувство на празнота. Защо човек трябва доброволно да се завръща в чистилището? На този въпрос отговор нямаше.
	Въздъхна и отвори вестника, който онзи мъж в Тюйлери беше оставил на пейката. Събитията рязко ускориха своя ход. Имаше чувството, че язди кон, който изведнъж е преминал в галоп. Но това й беше приятно, никак не й се искаше да слезе от седлото.
	Бавно разгърна вестника на определената страница, отпи глътка от коктейла и прочете съобщението предназначено само за нейните очи.


	— Здрасти — рече Стик Харума, поклони се и протегна ръка.
	Илайн стреснато я пое.
	— Влизай, тук ще станем вир-вода — покани я той. Беше облечен в джинси „Ливайс“, маратонки „Ел Ей Гиър“, къси бели чорапки, върху широката тениска имаше сребърен надпис „КАУБОИТЕ НА ОХАЙО“. Лицето му би било напълно обикновено, ако не беше вътрешната енергия, която струеше от него. Илайн усети как неволно се заразява от нея. — Хей, Майк… усмивката на Стик Харума се стопи при вида на лепенките и бинтовете, които трудно прикриваха многобройните рани на Майкъл. — Някой май се е опитал да ти смени физиономията, а?
	— Това е дълга история — отвърна Майкъл и дружески го плесна по рамото. — Не сме се виждали повече от пет години! — извърна се към Илайн и поясни:
	Ние със Стик бяхме съученици в школата за бойни изкуства…
	— Бяхме откачени хлапаци — кимна Стик и се дръпна встрани: — Хайде, влизайте… Как го казваха в Щатите? „Моят дом е и ваш дом“…
	Апартаментът на Стик представляваше голямо помещение във формата на буква L, в късата част на която се намираше спалнята му. Освен него имаше само килер, малка кухня и баня. По американските стандарти помещенията бяха наистина миниатюрни, но по японските съвсем не беше така.
	— Страшно се зарадвах, като ми позвъни от летището — рече Стик. — Рядко се отбиваш насам… не обели нито дума за плачевното състояние на дрехите им, нито пък се учуди от липсата на какъвто и да било багаж. Стик не се учудваше на нищо в този живот. — Казвайте сега какво да ви предложа — бодро продължи той. — Нещо за кльопане или ще му ударим по едно?
	Видял изражението на Илайн, Майкъл весело се разсмя.
	— Така си говори, не трябва да му обръщаш внимание — поясни той. — Цялото си време прекарва в Шинжуку, в компанията на разни американци…
	— Обичам всичко, свързано с Америка — гордо добави Стик. — Мечтата на живота ми е да си купя открит „Корвет“, модел 61-ва година. За предпочитане бял, с червени кожени седалки. Ще мина по Гинза, ще дъвча огромен „Биг Мак“ с пържени картофки и ще си къркам кока-кола!
	Илайн се разсмя.
	— Стик работи като преводач в американското посолство — добави Майкъл.
	— Гадна работа, но все някой трябва да я върши — кимна домакинът. — А на онези копелета много им харесва, че ползвам всички идиоми, дори такива, които и те още не са чували… — побутна ги към широкия диван и добави: — Е, какво да бъде? Бира, кока-кола? Лицето ти е направо на кайма, Майк… Затова ти препоръчвам един скоч, най-доброто болкоуспокояващо…
	— Добре — кимна Майкъл. — Имаш ли нещо против, ако проведа един международен разговор?
	— Използвай ей онзи телефон — махна по посока на нишата Стик.
	Майкъл изкачи трите дървени стъпала и седна на тънкия футон, издигнат на около метър от нивото на нишата. Набра номера на Джонас, допря слушалката до скулата си и се намръщи от болка.
	— Ало?
	— Там ли е Джонас?
	— Кой се обажда?
	— Майкъл Дос. Обаждам се от Токио. Мога ли да говоря с чичо си, моля?
	— Майкъл, тук е твоят дядо Сам — отвърна генерал Хадли, настанил се зад бюрото в кабинета на Джонас. Беше заел това място в момента, в който неговите екипи проникнаха в сградата на БЕМТ. Малко след тях пристигна и линейката, дежурните лекари направиха всичко възможно да върнат Джонас към живота. — Съжалявам, че ще го чуеш от мен, но Джонас почина… Преди около час получи инфаркт. В момента съм в неговия кабинет и преглеждам документите…
	Майкъл стисна клепачи, но сълзите си намериха път към скулите му. Какво ще правя без чичо Сами, простена душата му.
	— Майк?
	— Да.
	— Добре ли си? Доста дълго мълчиш… Зная, че тази новина е шок за теб…
	— Просто си мислех — промърмори Майкъл.
	— За Джонас, нали? — прочисти гърлото си генерал Хадли. — Виж какво, момчето ми. Предстои ми страшно много работа… Но това, което искаше да кажеш на Джонас, можеш да го кажеш и на мен…
	Майкъл си спомни опасенията на Джонас за закриването на БЕМТ. Но какво значение имат сега те? Джонас е мъртъв!
	— Майк! Ако имаш да предадеш нещо важно, сега му е времето!
	И Майкъл започна. Разказа на дядо си всичко, което се беше случило до този момент. Включително и за съществуването на документа Катей. Когато свърши, насреща настъпи продължително мълчание.
	— А Одри? — обади се най-сетне генералът. — Успя ли да я откриеш?
	— Не — отвърна Майкъл. — Но успях да науча, че е прехвърлена в Япония. Ще я открия, никой не може да ми попречи. И ще я прибера у дома, Сам. В това можеш да бъдеш напълно сигурен…
	— Убеден съм, че ще направиш всичко възможно — рече Хадли. — Вече прегледах записките на Джонас, които се отнасят до твоята мисия… — помълча малко, после добави: — Искам да зная… Не, трябва да зная дали ще продължиш с изпълнението на задачата, синко! Давам си сметка, че не си професионалист, давам си сметка, че нямам право да искам каквото и да било от теб, още повече че си член на моето семейство. Но баща ти е мъртъв, ето че и Джонас си отиде… Ти си единствената ни надежда. Трябва да откриеш документа Катей, това е от жизненоважно значение за нас. Ако всичко, което ми разказа, е вярно, този документ ще се превърне в основен лост за уреждане на отношенията ни с Япония!
	— Какво говориш? — смаяно попита Майкъл. — Какви отношения имаш предвид?
	— Отношения на най-високо правителствено равнище — отвърна генералът. — Разкритията на тайните им планове е немислимо, Япония ще изгуби голяма част от международния си авторитет. Ето защо, с помощта на въпросния документ, ние ще можем да ги принудим да се завърнат на масата за преговори. А вероятно и да ги откажем от намеренията за тотална търговска война. Това беше целта на Джонас, това е и моята цел. За съжаление времето ни е малко, Майк. Беглият прегледна документацията на БЕМТ беше достатъчен за установяването на един тъжен факт — в централата действа добре прикрит съветски агент, при това в продължение на години. Това беше една от основните причини за моето предложение да прекратим дейността й.
	Но едва сега съм напълно наясно със състоянието на нещата. В моето предложение за закриване се говори за вражеско проникване в БЕМТ приблизително от шест години насам. Джонас обаче, непосредствено преди смъртта си, е успял да разкрие, че агентурата на противника действа тук от десетилетия… Според мен вече е имал съвсем определени подозрения, но за съжаление ги отнесе заедно със себе си…
	— След като Джонас е успял да открие конкретни доказателства, ти също ще успееш — отвърна Майкъл. — Предполагам, че няма да оставиш нещата така нали?
	— Не съм сигурен дали има смисъл да продължавам — отвърна Хадли. — Поне по този път… Шпионинът е успял да ликвидира цялата информация за агентурната ни мрежа на съветска територия, включително информаторите и замразените агенти. Възстановяването на тази информация е от жизненоважно значение за нас. По всичко личи, че този човек вече е избягал с това, което е докопал тук… Най-вероятно вече се намира отвъд Желязната завеса.
	— И това слага точка, така ли? — с недоверие попита Майкъл.
	— А какво да направя, синко? — въздъхна генерал Хадли. — Да им обявя война? Понякога човек трябва просто да преглътне загубата, да извлече поука от грешките си и да продължава напред… — отново прочисти гърлото си и добави: — Единственият светъл лъч в тази бъркотия е надеждата, че ти ще съумееш да откриеш документа Катей. Моля те, Майк, донеси ми го! Просто нямам думи да ти обясня какво значение има това за всички нас! По всяка вероятност този документ ще се окаже единственото ни спасение.


	Доковете Такашиба. Ослепителни прожектори осветяваха мътната водна повърхност, милиони мушички ги атакуваха в самоубийствен порив. Светлината подскачаше по малките вълни, водата ту проблясваше, ту се превръщаше в непрогледно черна подвижна грамада.
	Над пристаните имаше леки изпарения, бетонът мазно блестеше. И тук, както в центъра на града, оживлението не стихваше. Околните улици бяха задръстени от камиони с тежки ремаркета — Токио беше известен със строгата забрана за движение на товарни коли през деня. Бодната площ на пристанището беше претъпкана с тежки танкери и товарни кораби, всички ярко осветени и кипящи от живот. Екипажите разтоварваха суров петрол за рафинериите, стоки на едро за многобройните складове, които щяха да бъдат на пазара още с раждането на новия ден.
	Не беше трудно да заблудят пазачите, оставени от Масаши. Мичико повика домашните си помощници в банята, накара една от тях да облече нейните дрехи и я изпрати в спалнята си. Придържаше я другото момиче.
	— Няма да си показвате носа навън — предупреди ги тя. Пазачите на Масаши никога не влизаха в нейната част от къщата, задоволяваха се да я наблюдават отвън. — Легни си и ме чакай да се върна — добави тя към преоблеченото момиче. „Това трябва да стане преди часа за закуска“, предупреди Жожи тя. Тогава пазачите изпращаха някоя от прислужниците да я събуди.
	Заваля като из ведро в момента, в който Жожи и Мичико слязоха от колата. Той вдигна яката на шлифера си, хвана я под ръка и бързо закрачи по тротоара. Остави Мичико да го чака в колата повече от четвърт час, искаше да провери подробно обстановката в района. Накрая прекъсна самотната си разходка и се върна да я вземе, усетил нарастващото й нетърпение.
	Улицата беше пуста. По платното профучаха няколко тежки камиона. Никой не спря, никой дори не намали ход. Жожи насочи вниманието си към сградата, в която неотдавна двамата с Шозо бяха водили битка с Дайзо. Всичко изглеждаше нормално.
	Пристъпи към вратата и внимателно я отвори. Влезе пръв, после придърпа Мичико след себе си. В ръката му се появи пистолет.
	Въздухът пак миришеше на риба и машинно масло, наоколо цареше мрак.
	— Чуваш ли нещо? — попита шепнешком той. Знаеше, че за сметка на зрението останалите й сетива бяха далеч по-чувствителни от тези на обикновените хора. Тя мълчаливо поклати глава.
	Очите му свикнаха с тъмнината, сред нея бавно се очертаха миниатюрната входна площадка и голите стени на огромния склад. Дъждът барабанеше по вратата като досаден пияница.
	Вратата леко проскърца при отварянето и това беше всичко. Тишината се нарушаваше от далечно бръмчене, вероятно на генератор в долните помещения. Започнаха спускането си бавно и внимателно. Придържаха се към вътрешната страна на стълбите, често спираха и се ослушваха. Далечното бръмчене постепенно изчезна, в склада се възцари тежка тишина.
	Стигнаха разклонението. Насреща им се издигаха стъпалата, които водеха към полуетажа с канцелариите. Горе беше малко по-светло, очевидно от някой прозорец, през който проникваше бледата светлина на уличните лампи. Вдясно беше голямата празна стая, през която се беше измъкнал Шозо, засипвайки враговете с куршуми от рязаната си пушка. Верният Шозо, усмихна се в мрака Жожи. После се извърна към Мичико и долепи устни до ухото й:
	— Ще ме чакаш тук — прошепна той и без да чака отговор, потегли нагоре. Монотонният тропот на дъжда по плоския бетонен покрив поглъщаше всички останали шумове. Това му позволи да преодолее последните пет стъпала почти тичешком.
	Спря в тъмния коридор. Обърна се наляво, но не беше в състояние да види каквото и да било. Вдясно се процеждаше бледата улична светлина. Реши да се насочи натам.
	В голямата стая пороят се чуваше далеч по-силно. Жожи бързо откри причината — прозорците в дъното бяха широко отворени, подът под тях представляваше малко езеро.
	Жожи внимателно продължи напред. Видя вратата на стаята, зад която при предишното си посещение беше зърнал Тори. Насочи се към нея безкрайно предпазливо, използваше всяка сянка.
	На три крачки от нея спря и се приготви. После напълни гърдите си с въздух, почука по дървото с дръжката на пистолета и дрезгаво извика:
	— Отваряй! Масаши-сан иска да говори с момичето!
	Вратата се отвори от тласъка и сърцето на Жожи се сви от лошо предчувствие. Пристъпи напред и се огледа.
	Стаята беше празна.


	— Хей, приятел, какво става? — Стик Харума подаде на Майкъл чаша уиски с лед. — Изглеждаш така, сякаш току-що се връщаш от среща с призрак!
	— Майкъл? — протегна ръка Илайн. — Добре ли си?
	Изправил се на прага на нишата, Майкъл лисна алкохола в гърлото си и тихо промълви:
	— Чичо ми е мъртъв.
	— Твоят чичо Сами? — вдигна вежди Стик Харума. — Моите съболезнования, приятел. Помня старата кримка, беше човек на място…
	Илайн местеше поглед от единия към другия и правеше опити да не показва вълнението си.
	— Да-а-а — проточи Стик Харума. — Няма вече хора като стария Джонас Самартин.
	— От какво е починал, Майкъл? — попита Илайн.
	— Сърдечен удар. Получил го е в кабинета си.
	— Щрак и готово, а? — промърмори Стик Харума и отново напълни чашата на Майкъл. — Пийни си, Майк. Такъв е животът. Човек никога не знае кога ще се качи на самолета за вечността… — вдигна своята чаша, чукна се последователно с двамата и добави: — Да пием в памет на чичо Сами. Беше страхотен тип.
	Майкъл механично отпи една глътка, не усети абсолютно никакъв вкус.
	— Трябва да изляза за малко — промърмори той, без да се обръща към някого.
	Илайн пристъпи крачка напред, но Стик я спря.
	— Както искаш, приятел — рече той. — Понякога е хубаво да останеш сам…
	В момента, в който вратата се затвори зад гърба на Майкъл, Стик се обърна към Илайн и каза на японски:
	— Тръгвам след него, ще го държа под око. Ти остани тук. Зная, че е станало нещо сериозно, иначе Майкъл положително щеше да ми донесе подарък… Прав съм, нали?
	Илайн кимна с глава. Според японските обичаи подаръци се поднасяха при далеч по-незначителни поводи от гостуването на стар приятел. Пропуск в подобен момент означаваше сериозно нарушение на етикета.
	— Много сериозно — прошепна тя.
	Той разсеяно кимна с глава и се насочи към изхода.
	— Чакай тук!


	Как можеш да откриеш някого в град, населен от десет милиона човешки същества, притиснати като сардели? Тротоарите бяха претъпкани с народ, по улиците имаше толкова много автомобили, че движението им изглеждаше замряло завинаги. Зимно време процъфтяваше бизнесът на шивашките ателиета, които пришиваха скъсаните копчета на връхните дрехи направо на тротоара. Лятно време човек не можеше да си пренесе дори закуската до някоя пейка в парка. Пакетчето му неизбежно се оказваше смачкано от пресата по тротоарите.
	На всичкото отгоре Токио беше една метрополия, застроена напълно хаотично. Центърът, а и предградията, представляваха истински лабиринт от широки булеварди и тесни улички, преплетени по невъобразим начин. Сградите нямаха номера, дори кореняците прибягваха до услугите на полицията за адреси, които често се оказваха на няколко преки от родния им дом.
	Пробивайки си път сред тълпата, Майкъл изпитваше дълбоко смайване от това стълпотворение на хора и механични средства за придвижване. Стик е прав, помисли си той. Наистина отдавна не съм идвал тук. Разбира се, помнеше невероятните задръствания на Токио, но спомените имаха способността да се деформират в съзнанието. Действителността наистина го обърка. Как е възможно толкова хора да се натъпчат в това ограничено пространство? Беше чувал за хотелите капсули любимо място за пренощуване на бизнесмените от провинцията, но никога не ги беше виждал. В тях стаите липсваха, заменени от нещо като капсула с размери два на един. Гостът пропълзяваше вътре и лягаше на тънкия футон. Обзавеждането се състоеше от малка лампичка и радиочасовник. За японците подобен начин на нощуване беше съвсем в реда на нещата. За разлика от американците, които положително биха изпаднали в истерична криза. Пренаселеността беше нещо съвсем нормално за тази страна, хората свикваха с нея още от най-ранното си детство.
	Майкъл се спря пред витрината на някакъв универсален магазин. Пред очите му мигаха разноцветни лампички, в дебелото стъкло до себе си видя отражението на Стик Харума.
	— Забрави да вземеш чадър — промърмори приятелят му и отвори един над главата на Майкъл. — Как се чувстваш, приятел?
	— Не знам — въздъхна Майкъл.
	— Ела да ударим по един зъб — предложи Стик и тръгна към вратата на магазина. Помещението беше огромно, истински град сред града. Вътре имаше шест ресторанта, Стик избра онзи, който се намираше на покрива. Не след дълго се настаниха на масичка до прозореца, панорамата към нощно Токио наистина спираше дъха. Навсякъде блестяха огромни неонови реклами, над Шинжуку се преплитаха разноцветните лъчи на мощни прожектори.
	— Мисля, че ще е по-добре да ми разкажеш всичко — въздъхна Стик, след като им взеха поръчката.
	Наистина трябва да се разтоваря пред някого, каза си Майкъл. Вдигна поглед към приятеля си, за пръв път след обаждането на чичо Сами, съобщил тъжната новина за смъртта на баща му, той се почувства в безопасност.
	— Ето как започна всичко — въздъхна той и вече не можеше да се спре. Разказа му всичко с най-големи подробности, спести единствено подозренията си по отношение на Илайн. Не искаше да влияе на Стик, предпочиташе да чуе непредубедените му впечатления от нея. И приключи с въпрос:
	— Какво мислиш за Илайн?
	Поръчката им беше пристигнала, Стик вече се беше нахвърлил на храната.
	— Първо ти ми кажи защо си се свързал с Илайн Ямамото — промърмори той.
	Майкъл замалко не изпусна пръчиците за хранене.
	— Какво?! Тя се представи като Илайн Шинжо!
	— Излъгала те е — отвърна Стик и на лицето му се изписа дълбока загриженост. — Майк, тази жена се казва Ямамото, баща и е Нобуо Ямамото — президент на корпорацията „Ямамото Хеви Индъстриз“!
	Сякаш някой натисна спусък на пушка в главата на Майкъл. Загадъчният мрак изчезна, на негово място се появи ослепителна светлина. Спомни си за разговора, който проведе с чичо Сами след преговорите на високо равнище във Вашингтон. Още тогава беше убеден, че Нобуо Ямамото има свои тайни мотиви за прекъсване на разговорите в клуба „Елипс“. Тогава му се стори доста странно, че ръководителят на японската делегация търси повод за проваляне на преговорите. „Защо се придържа към подобна линия?“, попита чичо Сами той. А Джонас го посъветва да мисли единствено за задачата, която му предстои — кой от Якудза е имал интерес от убийството на Филип Дос и защо го е сторил…
	После се сблъсквам с дъщерята на Нобуо на далечния остров Мауи, въздъхна вътрешно той. Сблъсквам се в буквалния смисъл на думата. Тя признава, че е от Якудза и става мой партньор. Защо? Какви са целите й? Какво става, дявол да го вземе?!
	— След като е дъщеря на Ямамото, откъде знае всичко за плановете на клана Таки? — попита с леко недоверие той.
	— Добър въпрос — призна Стик Харума. — Малцина от местните хора биха му намерили отговор… Но аз съм надеждно включен в бюрократичната система, която движи всичко в тази страна. Чувал ли си някога името Ватаро Таки?
	— Кръстникът на Якудза? — вдигна шава Майкъл. — Че кой не е чувал за него?
	— Е, добре. Мичико — майката на Илайн, е негова осиновена дъщеря… След смъртта му кланът се разкъсва от противоречия. Оябун е най-малкият син Масаши, но се говори, че за да вземе властта, той е убил най-големия си брат Хироши… Това са само слухове, но Масаши със сигурност е изхвърлил от ръководството на клана средния брат Жожи и е заграбил властта. Никой не знае на чия страна е тяхната природена сестра Мичико. Тя е била вярна до гроб на Ватаро, но старецът вече го няма…
	Майкъл потръпна, очите му не се отделяха от лицето на приятеля. Исусе Христе, помисли си той. Илайн е вътре във всичко това, възможно е да работи за всяка една от враждуващите групировки.
	— Стик — тихо промълви той. — Аз съм в беда, имам нужда от твоята помощ!
	— Казвай, ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Стик Харума и махна с пръчицата си по посока на чинията му: — Няма ли да опиташ това „сашими“? Ще бъде жалко за хубавата храна!
	— Вземи го — побутна чинията Майкъл. Нещо нямам апетит…
	— Грешка — отбеляза Стик и размени чиниите. — Добрата стратегия се нуждае от пълен стомах — набоде късче сурова риба и внимателно го натопи в соев сос: — Гладът не е добър съветник на никого.
	Майкъл се усмихна, мрачното му настроение започна да се разсейва.
	— Все си си същият! — отбеляза той. — И слава богу, че е така!
	— Бог няма нищо общо с това — поклати глава Стик и набоде ново парченце риба. — Бог е една пагубна за честните хора концепция и нищо повече!
	— Сега разбрах колко много си ми липсвал, приятелче — усмихна се Майкъл.
	— Така вече е по-добре — доволно въздъхна Стик и бутна настрана празната чиния. — Казвай сега какво искаш да направя.
	Майкъл бръкна в джоба си и извади тъмночервеното шнурче. Постави го на масата и попита:
	— Познато ли ти е това?
	Стик го взе в ръка и внимателно започна да го разглежда.
	— Не е ли взето от храма? — тихо попита след известно време той. Не беше нужно да уточнява от кой храм. Двамата бяха учили при един и същ сенсей, знаеха за какво става въпрос.
	— От там е — кимна Майкъл. — Баща ми го оставил на Мауи и поръчал да ми го предадат. По време на полета насам непрекъснато мислих. Вече съм сигурен, че шнурчето ще ме заведе при документа Катей…
	— В храма?
	— Точно така.
	— Добре, да предположим, че си прав — замислено промълви Стик и се облегна назад. — Но какво ще правиш с Илайн Ямамото? Не знаеш каква е нейната роля в цялата история, не знаеш какво иска… Как мислиш да разбереш?
	— Именно затова ми е нужна твоята помощ — отвърна Майкъл.


	— Какво стана?
	Лицето й беше мъртвешки бледо на трепкащата светлина, която идваше откъм доковете. Помисли, че никога в живота си не беше виждал такъв ужас, изписан върху човешко лице.
	— Тори не е там — промълви Жожи. — Преместили са я другаде.
	— Защо?
	— Вероятно поради моето предишно проникване, поради смъртта на Дайзо, поради факта, че Масаши знае за моите намерения… Казва ли ти някой?
	— Жожи-сан — промълви с пресъхнала уста Мичико. — Ние трябва да открием внучката ми!
	— Но тя може да бъде навсякъде… Тя…
	— Не, не! — разтърси дрехата му Мичико. — Не искам да говориш така! Разполагаме само с тази нощ, за да я открием! — хвана ръката му и рязко го дръпна: — Хайде! Махни този пистолет, не можем да си позволим да вдигаме шум… Вземи това… — в ръката на Жожи се озова дълъг и остър кинжал „танто“.
	Мичико се обърна и закрачи по коридора. Слепотата изобщо не я притесняваше, отдавна се беше научила да използва останалите си сетива. На практика Жожи беше този, който се препъваше в тъмнината. Тялото му силно се блъсна в нейното, тъй като Мичико изведнъж се закова на място. Той усети нещо необичайно, протегна ръка и учудено прошепна:
	— Катана ли държиш?
	— Тихо! — изсъска предупредително тя. — Някой идва!
	Жожи напрегна слух, но долови единствено далечното бучене на агрегата. После ноздрите му уловиха миризмата на топла храна, някой безгрижно си подсвиркваше. Миг по-късно видя фигурата на един боец — якудза, която пресече бледото кръгче светлина, хвърляно от малка крушка високо на тавана. В ръцете на боеца имаше поднос с храна, той се приближаваше към тях. Делеше ги тясната стълба, която водеше към улицата.
	Жожи видя острието на катаната в ръцете на Мичико, блеснало за миг на бледата светлина. Боецът се закова на място.
	— Името ти! — повелително заповяда Мичико.
	Боецът покорно го съобщи.
	— Къде държите момиченцето?
	— Какво момиченце? — учудено попита боецът. — Не зная за никакво…
	Острието се стрелна напред, от устата му се откъсна уплашен вик. Ризата се разцепи, кръв бликна от плитката рана на гърдите му.
	— Заведи ни при нея! — просъска Мичико.
	Човекът мълчаливо кимна с глава и ги поведе надолу по стълбите. Спуснаха се на нивото на складовата площ и продължиха надолу, по тясната стълба за подземията. Тук машинното боботене се чуваше много по-ясно, перилата леко потръпваха от вибрациите.
	Скоро се озоваха на подземния етаж и поеха по тесен, неизползван от години коридор. Навсякъде имаше паяжини и прах, в краката им валяха полуизгнили сандъци. В дъното се виждаше една-единствена врата.
	— Там е — посочи с ръка боецът. — Но няма да я измъкнете жива, а и вие самите ще бъдете убити!
	В следващия миг Мичико стовари дръжката на катаната върху главата му, очите на боеца се изцъклиха. Жожи ловко подхвана таблата с храна, тялото безшумно се свлече на пода. Очите му се отправиха към Мичико.
	— Защо се колебаеш, Жожи-сан? — тихо попита тя.
	Жожи погледна към безжизненото тяло в краката си, после премести очи към вратата.
	— Може би ще се окаже прав — тихо отвърна той. — Те сигурно ще я убият…
	— Едва ли, стига да действаш правилно — тръсна глава Мичико. — Ще проникнем под предлог, че носим храната — наведе се и придърпа безжизненото тяло на боеца в тъмния ъгъл, после стисна катаната с две ръце и заповяда: — Хайде!
	Жожи изпъчи гърди и напълни дробовете си с въздух.
	— Не забравяй, че трябва да ги накараме да говорят! — предупреди го Мичико.
	Той почука на вратата и приглушено извика:
	— Вечерята!
	Вратата се открехна, зад нея надникна едно лице, дулото на едрокалибрен револвер се насочи в гърдите на Жожи.
	— Кой си ти? — подозрително попита онзи.
	Жожи веднага го позна — беше един от онези, които охраняваха Тори. Отвори уста и каза първото име, което му дойде наум.
	— Не те познавам — предпазливо отвърна боецът.
	— И аз тебе — усмихна се Жожи — Просто изпълнявам поръчката…
	— Значи си добро момче, а? — ухили се онзи и отвори широко вратата.
	Жожи пристъпи прага, в същия момент зад него се стрелна фигурата на Мичико с вдигната над главата катана.
	— Но какво…
	Смайването едва започна да се изписва върху лицето на боеца, когато острието потъна дълбоко в тялото му.
	Жожи захвърли подноса, приведе се към пода и дългия кинжал излетя от ръката му. Острието свирна във въздуха и се заби до дръжката в гърдите на втория якудза, който вече беше започнал да се надига от мястото си.
	Тори се събуди от шума и крехкото и телце се надигна от парцаливия футон в ъгъла.
	— Бабо! — извика тя и разтърка очи. — Сънувам ли?
	Мичико се втурна напред, препъна се в тялото на убития на входа, миг по-късно детето беше в прегръдките й.
	— Не сънуваш, мъничката ми! — прошепна тя. — Наистина съм тук! — от мъртвите и очи капеха горещи сълзи.
	— Знаех, че ще дойдеш, бабо — притисна се в нея Тори. — Защо плачеш?
	Мичико се извърна към Жожи и прошепна.
	— Не й позволявай да гледа!
	Имаше предвид окървавените трупове на пазачите.
	— Тези хора спят ли? — попита Тори.
	— Да, миличка. Умориха се да те пазят и заспаха… — Мичико почти се задави от лъжата, но топлото телце в обятията й я накара да се почувства като новородена. „Животът отново има смисъл“, каза си тя. После отправи една гореща благодарствена молитва към Мегами Кицуне — богинята — лисица. Беше дълбоко убедена, че именно тя е запазила живота на скъпата й внучка.
	Уверил се, че и двамата пазачи са мъртви, Жожи се наведе и издърпа дългия нож. Избърса острието му в дрехите на убития и тръгна да излиза от тясната стаичка.
	— Как си, мъничката ми? — попита Мичико. Облекчението й беше огромно, главата й се завъртя. Изведнъж й се наложи здраво да се облегне на ръката на Жожи.
	— Мъчно ми беше за теб, бабо — отвърна Тори и зарови лице в гъстите коси на Мичико. — Липсваше ми тази приятна миризма…
	Прашният коридор беше пуст, боботенето на невидимия агрегат — оглушително.
	— И мама ли е тук? — попита Тори, устата й се разтегна в прозявка. Всеки момент щеше да заспи.
	— Скоро ще я видиш — отвърна Мичико. — Съвсем скоро, мое смело дете!


	Лилиан остана дълго на мястото, очите й не виждаха нищо. Раздвижи се едва когато ароматът на запарения чай достигна до ноздрите й. Доближи чашата до устните си и отпи една глътка.
	Когато се събуди, видя жълто-кафява пеперуда, потрепваща на листата на папратите. Краченцата й леко се докосваха до зеленината, после крилата се размахваха и пеперудата продължаваше своя път. По листата на лозата оттатък прозореца съсредоточено пълзеше малка гъсеница.
	Колко различни са тези същества, помисли Лилиан. Но само след една седмица те ще бъдат еднакви като близнаци, над папратите ще пърхат две жълто-кафяви пеперуди.
	Две коренно различни същества, които в крайна сметка се оказват еднакви. Като мен. Вчера бях гъсеница, в това състояние прекарах десетилетия. А днес съм пеперуда. Преживях пълна метаморфоза, освободих се от оковите на предишния си живот, получих своето удовлетворение.
	Видя го в момента, в които влезе в ресторанта. Висок и строен мъж с посивяла коса и проницателни сиви очи. Тя беше облякла своя костюм от „Диор“, чувстваше се лека и свободна. Страхотно свободна.
	Той беше облечен в сив костюм на тъмносини райета същия, който му беше избрала Лилиан. Стоеше му отлично. (Преди години се обличаше единствено в старомодни вълнени костюми с широки ревери.)
	Видя го веднага, защото знаеше къде да го търси — на ъгловата маса вдясно от вратата. (Често се шегуваше с този негов навик — той винаги сядаше там, независимо от ресторанта, в който се намират. Доста по-късно й обясни, че това е част от подготовката му, и тя изпита истинско възхищение от този факт.)
	Главният келнер я отведе до масата му, той стана и я целуна по бузата. После й поръча джин с тоник, самият той пиеше кампари със сода. Вече беше успял да възприеме парижката традиция да поема леки питиета с храната си.
	— Как си?
	Никога не се обръщаше към нея по име, дори не използваше прилагателни. Позволяваше си това само в леглото, когато се любеха. Но тогава беше изключително мил — сякаш искаше да си навакса за въздържанието.
	— Случи ли се нещо по време на пътуването?
	Съвсем типичен за него въпрос. Не каза: добре ли пътува? Лилиан отдавна беше забелязала, че той винаги се стреми да получи някаква информация, дори и в най-личните разговори. Вероятно и това беше част от подготовката му.
	— Беше приятно — отвърна тя и кимна на главния келнер, който лично й поднесе питието. Тук идваха редовно и персоналът ги познаваше.
	— Тогава да пием за срещата — вдигна чашата си той. — Радвам се да те видя.
	— Казваш го така, сякаш не си бил сигурен, че ще се срещнем — погледна го в очите тя. Беше я научил на това, беше я научил на още много полезни неща. Като например да определя националността на хората по чертите на лицата им.
	— Честно казано, имах известни съмнения — кимна той.
	— Защо? Нима някога съм пропускала нашите срещи? — в очите му ясно се забелязваше наличието на известна нервност.
	— Не си — кимна той. — Но сега обстоятелствата са по-особени — стремежът му да се придържа максимално близо до истината правеше репликите му къси и малко напрегнати. — Това е нашата последна среща — винаги имаше какво да се научи от интонацията му, от начина, по който подреждаше фразите си.
	— И ти си помисли, че краката ми ще изстинат, а?
	— Моля?
	Обичаше обърканото изражение на лицето му. Отчасти защото то се появяваше изключително рядко, отчасти — защото причината беше тя самата.
	— Исках да кажа, че ще променя решението си в последния момент…
	— Така се чувствах в дните, преди да се оженя — замислено промълви той. За жена си споменаваше изключително рядко. Майка й била еврейка и това усложнявало нещата. Знаел, че ще си има неприятности, ако този факт изплува на повърхността. И той изплувал. Тайната разкрил един от съперниците му, който искал да го провали. Станало обратното и съперникът бил този, който претърпял провал. Но жена му била затворена и подложена на мъчения. Не успяла да се оправи оттогава нататък живеела по санаториуми. Той ходел при нея всяка седмица.
	— И на мен ми изстинаха краката — добави с усмивка той. — Не защото не я обичах… Напротив — обичах я много… Но все пак… — Лилиан продължаваше да следи изражението на очите му. — Беше важна бих казал дори съдбоносна стъпка… Понякога човек трудно променя живота си… Съзнанието му отказва да се промени… Не мислиш ли?
	— Зависи — отвърна тя.
	— От какво? — любопитството му беше искрено и неподправено, тя много го харесваше такъв.
	— От човека, от обстоятелствата… — тя отпи глътка питие и добави: — Промяната е трудна, когато човек е щастлив или нещастен… Лично аз не бях нито едното, нито другото… Затова приветствам промяната. Тя ме кара да се чувствам свободна.
	— И никакви задни мисли, така ли? — по-скоро констатира, отколкото попита той. Отново съвсем в своя стил.
	— Никакви.
	— Разбирам — кимна сериозно той. — Това е хубаво — на лицето му се появи внезапната, чаровна усмивка, която го превръщаше почти в момче. А тя си спомни за деня, в който се бяха запознали. Благодарение на сестра му, с която Лилиан беше добра приятелка.
	Срещнаха се тук, в Париж. В едно бистро на булевард „Сен Жермен“, което Лилиан често посещаваше. Обичаше да седи пред чаша аперитив и да наблюдава шумните групи студенти, които се събираха там. Младежите викаха и се смееха, а понякога и пееха стари, но любими шлагери, най-често от репертоара на Пийт Сигър. Обземаше я носталгия, в главата и нахлуваха спомените от нейните студентски години. Тогава това беше единственият начин да забрави за Вашингтон, за постоянното отсъствие на Филип.
	Сестра му беше приятна жена, макар че Лилиан я считаше за малко простовата. С няколко години по-млада от самата нея. Оказа се обаче, че проблемите им са едни и същи. Съпругът й я мамеше, едновременно с това много държеше двамата да изглеждат като една съвършено щастлива семейна двойка. Мислела да го напусне, сподели един следобед сестрата. Но нямала куража да го стори.
	От този ден нататък Лилиан прекарваше голяма част от времето си с нея, непрекъснато я убеждаваше да напусне неверния си съпруг. Но сестра му просто не можеше да го стори. Нямаше сили за подобна рязка промяна, самотата я плашеше. Животът й бил прекалено монотонен, казваше тя. Единственото й развлечение било да си фантазира разни мръсни неща, които върши с един колега в службата. Гадно и греховно, нали?
	Нищо подобно, увери я Лилиан. Вече живо се интересуваше от живота на сестрата. Струваше и се много забавно да гледа отстрани в живота на някой друг, да вижда грешките му, да предлага готови решения. Това я караше да се чувства нужна. Не, не просто нужна… А по-скоро полезна. Подобен род фантазии са нещо съвсем в реда на нещата, казваше Лилиан и си спомняше за собствените си мечти. Всъщност какво пречи на сестрата да ги превърне в действителност? Не, това е невъзможно, беше отвърнала другата жена. Би било грях. Но защо, възпротиви се Лилиан. Не може да обърне гръб на досегашния си живот, защо поне да не го направи по-приятен?
	Бавно и търпеливо, в продължение на много следобеди, Лилиан обработваше сестрата. Изтъкваше й всички предимства от една извънбрачна връзка, едновременно с това започна да си дава сметка, че и тя самата би могла да има такава…
	И точно в този период й го представиха. Един ден сестра му го доведе в бистрото. Самотен дипломат, назначен току-що в своето посолство в Париж. Моята отпуска е към края си, срамежливо се беше усмихнала сестрата. Ще бъдеш ли така любезна?…
	Разбира се, че ще бъде, кимна Лилиан. Дори нещо повече — тя жадуваше за срещите си с него. Беше потисната и самотна, при това в най-романтичния град на света.
	Дали се изненада от факта, че този човек се оказа Дейвид Търнър? Или по-скоро онзи, когото тя познаваше под името Дейвид Търнър? Мъжът, към когото изпитваше дълбока симпатия преди години… Мъжът, когото беше спасила и който беше изчезнал без следа… Мъжът, който отново щеше да стане изповедник и господар на Лилиан. В един свят на тайни игри и шпионаж, за който тя отдавна мечтаеше…
	Все още беше красив. Дори повече, отколкото на младини. Разбира се, трябваше да промени това-онова по себе си, главно облеклото. Иначе си беше същият — силен и властен, стабилен като алпийски масив. Неговият свят беше очертан от ясни и вечни граници — това и позволи да стори същото и със своя. Хаосът на живота й с Филип изчезваше в мига, в който срещаше погледа му. Този мъж никога не я изоставяше. Напротив тя беше тази, която се разделяше с него, поне за известно време. Какви по-удобни условия за една красива, макар и тайна любовна връзка? И кой би могъл да предположи, че животът ще я срещне отново с един мъж, когото определено беше харесвала?
	— Как е Мими? — тръсна глава Лилиан и се върна обратно в действителността.
	— Добре е — отвърна с усмивка той. — Непрекъснато пита за теб.
	— Много ми липсва…
	— Добре — рече той и покри ръката й с длан.
	— Все се каня да те попитам… — лицето й поруменя, в очите й се появи смущение: — Защо прибягна до Мими? Защо сам не дойде при мен?
	— Честно казано, не знаех как ще реагираш — отвърна той. — Тогава, в Токио, аз изчезнах без дори да ти се обадя. Беше наложително, разбира се… Но не знаех дали ще го разбереш.
	— Помня деня, в който те доведе Мими — усмихна се Лилиан. — Дори за миг не бях допускала, че някога отново ще те видя… Поне тогава бях сигурна в това… Сега обаче си мисля, че срещата ни е била предопределена… През цялото време съм знаела, че пак ще те видя. Издържах до този миг благодарение на нещо, на което ти си ме учил… На търпение…
	— Така и не успях да ти благодаря за всичко, което направи за мен в Токио — тихо промълви той.
	— О, не — стисна ръката му тя. — Отдавна си ми благодарил, освен това продължаваш да го правиш…
	Очите им се срещнаха.
	Време е да се пресече Рубикон, рече си с въздишка Лилиан. Отвори чантичката си и извади от нея малко пакетче. Протегна ръка и го постави пред него.
	— Донесох го — рече.
	Ето. Край. Всичко свърши. Леко, без затруднения.
	— Това не е краят — сякаш отгатна мислите й Евгений Карск. — Да пием за новото начало, по-прекрасно от всякога.
	Чашите тихо звъннаха.


	Когато Илайн се събуди, Майкъл вече го нямаше. Опипа футона в малката стая на Стик Харума, намести се на вдлъбнатината от тялото му. Леко погали завивката и затвори очи. Започна да го сънува, без да спи.
	Когато отново отвори очи, вече беше готова за ставане. Уви се в едно от кимоната на Стик и отиде в банята. Днес ще трябва да си купим малко дрехи, каза си тя. Когато излезе, Стик вече беше на крака и приготвяше закуската.
	— Видя ли се с Майкъл? — попита тя.
	— Излязъл е, преди да се събудя — отвърна той, ръцете му ловко правеха оризови топчета. — Обичаш ли такива неща за закуска?
	— Не особено.
	— И аз — усмихна се той. — Какво ще кажеш ако отскочим до едно място в Шинжуку и хапнем палачинки?
	Илайн се засмя.
	— Бас правя, че там ходят всички американци в Токио.
	— Точно така — кимна той. — Там се предлагат най-добрите палачинки от тази страна на екватора!
	— Никога не съм вкусвала палачинки…
	— Значи никога не си живяла като хората!
	Един час по-късно Илайн вдигна глава над масата и попита:
	— Това какво е?
	— Кленов сироп — вдигна малкото шишенце Стик. — Полива се върху палачинките…
	Тя погледна със съмнение тъмната течност, която приличаше на горчиво лекарство.
	— Трябва! — настоя Стик Харума. — Иначе нищо няма да разбереш. Без кленов сироп паланката е нищо.
	Илайн внимателно наклони шишенцето над чинията си. Отхапа от крайчето на палачинката и кимна с глава:
	— Прав си, наистина е вкусно…
	Беше я завел в „Раят на палачинките“ — заведение, заемащо мецанина на висока сграда с търговски кантори. Стените бяха изцяло остъклени, през тях се откриваше отлична гледка към Кабуки-чо — източната част на Шинжуку. Улиците бяха задръстени от шарена тълпа, не се виждаше дори квадратен метър свободен асфалт.
	Хром и ламперия от фалшиво розово дърво придаваха на заведението приятен ретро вид. Хората идващи тук да похапнат палачинки, бекон с яйца или телешко с картофи, допълнително допринасяха за това впечатление. Тийнейджърите носеха кожени якета и тесни сака по модата на 50-те години, смееха се шумно и весело, непринудено си подаваха солници и съдове с подправки.
	— Тук ми харесва — реши Илайн. — Различно е.
	— Аха — рече Стик и поръча нова порция топли палачинки. — Едва ли често ти се е случвало да се подвизаваш на подобни места…
	— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.
	— Ами това, че семейството ти е фрашкано с мангизи и не знае какво да прави с тях — сви рамене Стик. — Нямаш причини да посещаваш подобни заведения… Дори през ум не ти е минавало, че можеш да закусваш навън.
	— Не те разбирам — отвърна със свито сърце Илайн.
	— Ще се поясня — въздъхна Стик и се дръпна назад. Келнерката смени празната му чиния с нова, върху нея апетитно димяха леко зачервените палачинки. — Баща ти се казва Нобуо Ямамото, едва ли хора като него знаят за съществуването на квартали като Кабуки-чо… Никога не би завел дъщеря си на закуска в място като това, нали?
	— Нещо бъркаш — отвърна Илайн. — Моята фамилия е Шинжо. Казвам се Илайн Шинжо.
	— Моля за извинение, госпожице Ямамото — поклати глава Стик. — Няма смисъл да навлизаме в подобен спор. Макар старателно да избягваш фотографите, аз чудесно знам коя си. Веднъж те видях с баща ти, Ямамото-сан… Бяхте в неговите заводи, които са построени в Кобе… — набучи на вилицата си парче палачинка и усърдно задъвка: — Случайно да помниш деня, в който „Ямамото Хеви Индъстриз“ официално призна за субсидиите, отпуснати от правителството за програмата ФАКС? Положително го помниш, тъй като стоеше до баща си по време на изявлението му за печата… Присъстваха цял куп чуждестранни величия. Посолството се нуждаеше от услугите ми. Аз бях този, който преведе речта на Ямамото-сан…
	— Е, добре — въздъхна Илайн и остави вилицата си. — Какво искаш?
	— Зависи — сви рамене Стик.
	— От какво? — попита с безпокойство тя.
	— От това, доколко бих могъл да ти бъда полезен.
	В очите й се появи опасен блясък.
	— Не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен.
	— Тъй ли? — небрежно подхвърли Стик, устата му продължаваше да работи. — Лоша работа. Защото на Майк най-сетне му светна къде се крие документът Катей… Същият, който толкова много те интересува… Както виждаш, наистина знам всичко. Майк ми има пълно доверие… — последните капки ароматичен сок попиха върху повърхността на последната палачинка, самата тя бе погълната в пълно мълчание, после главата на Стик тъжно се поклати: — Което не може да се каже за теб… Аз ще го придружавам, когато тръгне за документа, а ти ще останеш тук… Защото той просто не ти вярва…
	— Значи това имаш предвид, когато казваш, че би могъл да ми бъдеш от полза — кимна Илайн.
	— Може би.
	— Но Майк е твой приятел — възрази тя. — Защо искаш да го предадеш?
	Стик се облегна в стола си и отправи хладен поглед в лицето й:
	— Това ли ще сторя?
	— Поне на мен ми изглежда така…
	— Всеки си има цена, госпожице Ямамото. Така поне твърдят умните хора, които познавам. И затова се питам каква е твоята цена?…
	— Не дрънкай глупости!
	— Питам се за кого работиш… За баща си? За Масаши Таки? За Мичико, твоята майка? Не мога да повярвам, че Нобуо Ямамото се е забъркал в аферите на клана Таки, а още по-малко да допусна, че ти самата си Якудза…
	— Не съм Якудза — уморено отвърна Илайн. Изведнъж й се стори, че дебелите пластове секретност, под които работеше вече толкова много време, някак странно са се превърнали в безсънни дни и седмици. Тежестта на постоянните лъжи и страхът да не се изпусне пред някого бяха съсипали нервите й. Дълбоко затънала в блатото на тайните игри, тя вече желаеше само едно — да се отърси от фалша, да бъде свободна.
	— Каква си тогава? — попита Стик.
	Илайн отмести поглед от напрегнатото му лице, очите й разсеяно пробягаха по тълпата, която бавно се точеше под ярките неонови реклами на ларгото. С цялото си сърце желаеше да бъде там, анонимна и свободна сред непознатите хора, които безгрижно се наслаждаваха на утринната прохлада. Пак валеше, а тя копнееше за свежите капки върху лицето си. Искаше да усети тяхната мокрота, искаше да почувства хладината на влажните дрехи върху тялото си. Искаше да се чувства жива. Но това беше невъзможно. Продължаваше да е в своя ужасен капан, продължаваше да лъже и заблуждава хора, които не й бяха безразлични; хора, които може би наистина обичаше… Не можеше да разбере как е попаднала в този капан, не искаше дори да си дава сметка за това…
	— От доста време не мисля за себе си като за Илайн Ямамото — тихо промълви тя. — Вече не помня каква съм била някога, каква ми се иска да бъда…
	— Но какво ти пречи? — настоятелно попита Стик.
	— Обстоятелствата — отвърна тя. — Задълженията — отмести поглед от желаната свобода навън, гледката я потискаше. — Гири… Дългът към семейството, който понякога е наистина непоносим…
	Стик Харума замълча.
	Илайн въздъхна и все така тихо добави:
	— Може би наистина ще се окаже, че се нуждая от твоята помощ…
	— Само ако приемеш цената ми.
	Илайн се замисли. Даваше си сметка, че й предстои да вземе едно изключително важно решение.
	— Искам да убедиш Майкъл, че трябва да ми се довери — въздъхна най-сетне тя. Чувстваше се на края на силите си, пред очите й беше единствено Тори, душата й се гърчеше от мисълта за отвлеченото момиченце.
	— Окей — кимна Стик. — А какво ще получа в замяна?
	— Мисля, че допуснах грешка — изправи се тя. — Ако ти наистина беше приятел на Майкъл, нямаше да зададеш този въпрос. Аз му желая само доброто. Свързах се с него, за да го закрилям и помагам. С всички средства, по всякакъв начин. Но той очевидно не те познава толкова добре, колкото си въобразява…
	— Спокойно, Илайн — обади се Майкъл, внезапно изскочил от тълпата тийнейджъри, задръстила „Раят на палачинките“. Беше облечен в протъркани джинси и кожено яке, небръснатото лице го правеше почти неузнаваем. — Познавам Стик като себе си. Този разговор беше проведен по мое настояване.
	— Какво?!
	— Така е — усмихна се Майкъл. — Вече съм сигурен на чия страна си в тази игра. От което следва, че двамата с теб имаме възможност наистина да се опознаем…


	Тори дремеше в обятията на Мичико. Около нея ставаха безкрайно интересни неща, но умората я обгръщаше в лепкавите си пипала. Страхът е изтощителна емоция, а Тори се беше страхувала дни и седмици наред. Единствено ежедневните телефонни обаждания на баба й предотвратяваха истерията.
	Сега, сгушена до сърцето на своята баба, тя се чувстваше в безопасност. Дойде желаното време на сънищата. Тори обичаше това време, с нетърпение очакваше да се появят ярките лъчи на слънцето, насечени от високите стволове на дърветата, чуруликането на птиците сред листата, свежата миризма на пролетта…
	Смътно усещаше движението на Мичико, която бързаше редом с Жожи по тъмните коридори на огромния склад. Чуваше и звуци. Звуци, сред които доминираше дълбоко и равно дишане. Като на голямо животно, най-вероятно динозавър. Беше вече достатъчно голяма, за да знае, че динозаври няма, но въпреки това си представяше именно това праисторическо чудовище… Какво друго би могло да издава такива могъщи звуци?
	Отвори очи и извърна глава. Искаше да провери дали пък праисторическото чудовище не се спотайва там, долу, в непрогледния мрак… Видя сянката, въздъхна от облекчение. Беше твърде малка, за да принадлежи на динозавър.
	— Бабо…
	Мичико и Жожи пристъпваха с изключително внимание, наострили слух. Но боботенето на агрегата поглъщаше всички шумове — именно то беше възприето от детето като дишането на динозавър…
	— Почакай малко, Жожи — прошепна Мичико. — Отминахме ли една врата вляво на коридора?
	Жожи се обърна и кимна с глава:
	— Да.
	— Иди да надникнеш — каза Мичико. — Искам да зная какво крие тук Масаши…
	— Това не е разумно, Мичико-сан — нервно отвърна Жожи. — Освободихме Тори, трябва час по-скоро да се измъкнем оттук. Опасността е огромна!
	— Съгласна съм — кимна Мичико. — Но вече седмици наред Нобуо живее в истински ужас. Въобразява си, че го прикрива, но аз го усещам в цялото му поведение. В начина, по който ходи и разговаря, изобщо във всичко! И непрекъснато се питам: Какво иска от него Масаши? Нямам отговор на този въпрос, Жожи-сан. Отговорът е тук, в този склад. Друг шанс няма да имаме. Затова трябва да рискуваме — ръката й леко го побутна: — Върви! И не се бави!
	Жожи хлътна в тъмното помещение, хладен въздух го блъсна в лицето. От течението разбра, че е попаднал в малка стая. Направи няколко внимателни крачки напред, протегнатата му ръка скоро докосна противоположната стена. Потърси врата, напипа бравата само след секунди.
	Натисна я, хладното течение изведнъж се превърна в истински вятър. Погледна надолу. Намираше се на тясно дървено мостче, увиснало високо над огромната складова площ. Само на крачка от мястото му Масаши и Козо Шина бяха наблюдавали разтоварването на съветската атомна бомба, но Жожи не можеше да знае това.
	Далеч долу се движеха хора в защитно облекло. Жожи присви очи и успя да прочете надписите върху гърбовете им. „Ямамото Хеви Индъстриз“.
	Ядреният заряд беше освободен от оловната си черупка, техниците на „Ямамото“ внимателно го насочваха към нещо, което приличаше на ракета — носител.
	Сърцето на Жожи почти спря. Обърна се и хукна обратно, напразно се опитваше да намери подходящите думи, за да съобщи на Мичико за ужасното си разкритие. В средата на тъмната стаичка се закова на място, стори му се, че чува гласове. Да, не се лъжеше. Гласовете идваха точно от мястото, на което беше оставил Мичико и малката Тори. Ужас скова душата му.
	Плъзна се напред, тялото му се извиваше като гущер покрай влажната стена. Внимателно надникна иззад рамката на вратата. Видя Мичико, притиснала здраво Тори до гърдите си. Пред нея стоеше Масаши, в ръцете му проблясваше катана.
	— Причиняваш ми огромни неприятности! — изръмжа оябунът, думите му долетяха ясно до ушите на Жожи. — Присъствието ти тук е необяснимо, не мога да разбера как си успяла да откриеш къде държа внучката ти… — раменете му се свиха: — Всъщност, това вече няма значение… Признавам, че сериозно те бях подценил. Сега трябва да поправя грешката си. Сроковете ме притискат, операцията навлезе в решителната си фаза. Не мога да позволя на никого да ми попречи, дори на своята природена сестра! Нещата трябва да се изяснят веднъж завинаги, а начинът за това е само един!


	Пороят с грохот обливаше дървения покрив на храма. Намираха се в северните предградия, наоколо тъмнееха високи дървета.
	Майкъл паркира колата близо до храма, очите му внимателно опипаха тъмните постройки. Имаше чувството, че се е върнал у дома. Цуйо беше наблизо, душата му се изпълни с нетърпение, тялото му започна да се налива със сила. Въпреки многобройните рани, въпреки умората. Остави мотора да работи, иначе стъклата веднага щяха да се замъглят.
	— Трябва да ми разкажеш всичко, Илайн — промълви той. — Защо не искаше да науча истинското ти име?
	— Наистина ли искаш да чуеш всичко? — попита тя, внезапно разбрала, че чувствата й към този човек неусетно са променили душата й. В негово присъствие тя забравяше всичко: дълг, обстоятелства, семейство. Самата същност на „гири“. Господи, сигурно полудявам, затвори очи тя. Попаднала съм в ужасен капан, сърцето ми се разкъсва между страха за дъщеря ми и любовта към този мъж! Не зная какво да правя. Моля те, Господи, спаси ме!
	— Винаги искам да зная истината — отвърна Майкъл. — Особено за теб. Но по всичко личи, че ти не си в състояние да я разкриеш…
	— Защото на теб ти трябва прост и ясен отговор — промълви тя, напрегнала до крайност душевните си сили. — Такъв, какъвто героинята от някой филм би предложила на своя партньор. Едно изречение, след което всичко става просто и ясно. Но реалният живот не е хербарий. В него има стотици нюанси, хиляди неизречени неща…
	Главата й беше извърната встрани, очите й се рееха в мрака. Майкъл разбра, че дълго е мислила над думите, които се готвеше да произнесе сега. Много му се искаше да й помогне, да направи по-малко болезнен този миг. Но не знаеше как.
	Най-накрая тя тихо проговори:
	— Не ти казах фамилното си име, защото не бях сигурна, че трябва да ти се доверя…
	Майкъл смаяно я изгледа. Изведнъж му се прииска да я сграбчи за раменете и яростно да изкрещи: _Да ми се довериш?! Аз съм този, който се съмняваше в теб!_
	— Казаха ми да ти се доверя, но аз продължавах да изпитвам съмнения… Никой не можеше да знае кому си верен… На баща си, на Джонас Самартин?… Или на някой друг, когото изобщо не познаваме?
	Майкъл изведнъж видя лабиринта в душата й; видя това, което само преди броени секунди беше пълна мъгла — както Илайн, така и той самият са като две слепи мишлета, които правят напразни опити за ориентация в територията на врага. „Господи, как все още не сме се разкъсали?“, смутено се запита той.
	— Говорили са ти за мен, очевидно познаваш и чичо Сами — промълви на глас той. — Поясни се, ако обичаш…
	— Ето тук се напластяват сенките — въздъхна Илайн и хвана ръката му. — Нито един син не би искал да чуе това, което ще чуеш ти, Майкъл… Но ти искаш истината и ще я получиш…
	Очите й бяха огромни, той имаше чувството, че потъва и се разтваря в тях. По-късно, когато възстановяваше този момент в съзнанието си, Майкъл ясно осъзна магнетичната сила на тези очи, това до известна степен му помогна да преодолее шока, болката и недоверието…
	— Истината е, че твоят баща и моята майка са били любовници — прошепна Илайн.
	Майкъл очакваше да чуе всичко друго, но не и това.
	— Какво? — механично попита той, опитвайки се да запълни поредната пропаст на мълчанието.
	— Запознали са се през 1946 година — продължи все така тихо Илайн. — Работили са заедно по времето, когато баща ти е бил в ЦРГ. После вторият й баща — Ватаро Таки, забранил на мама да се среща повече с Филип Дос.
	— И това е всичко, така ли? — попита Майкъл с нескрито облекчение в гласа. — Всичко е отдавна приключено и забравено.
	Илайн стисна ръката му. Сякаш искаше да му помогне да преодолее предстоящата болка.
	— Не — поклати глава тя. — Нещата се развили по друг начин… — водните струи шибаха купето с пълна сила, чистачките отмятаха плътен слой вода от челното стъкло. — Мама не се подчинила на волята на Ватаро Таки. Никога в живота си не била вършила подобно нещо, дори не сънувала, че може да го стори… Но тогава знаела, че не може да постъпи по друг начин, че просто не може да остави Филип…
	Майкъл гледаше напред с невиждащи очи.
	— Искаш да кажеш, че те са продължили да бъдат заедно чак… чак до смъртта му?
	— Майкъл, помниш ли какво ти казах за онази молитва, която си повтарях като малка? — тихо попита тя. — _„ДА“ означава желание, „НЕ“ означава мечта. Нямам друг начин да се боря с живота, трябва да използвам само „ДА“ и „НЕ“. Нека успея да държа в тайна своите желания и мечти — така някой ден ще мога да се справя и без тях…_
	— Помня я — кимна Майкъл.
	— Научих тази молитва от баща ти… — той рязко се извърна към нея: — Да, от баща ти… Трябваше да изминат години, за да разбера истинското й съдържание… Ние с теб сме желанието и мечтата, Майкъл… Баща ти е пожелал да те направи боец. Мама сторила същото. Съвпадение ли е било това? Дълги години мислех, че е именно така… После мама ме заведе при моя нов дядо…
	Бях го виждала като дете, но не го помнех… Пожелал да ме види, след като научил, че съм приключила с овладяването на бойните изкуства… Сега ми се струва, че това, което ми каза при нашата среща, е толкова важно за теб, колкото и за мен тогава… Каза, че в продължение на много години мама е била неговата дясна ръка… А Филип Дос е бил лявата… Но времената се променят и човек трябва да мисли за бъдещето… След което добави: _Ти си бъдещето, Илайн._
	После ми обясни защо съм получила християнско, а не японско име. Бях навършила осемнадесет и той решил, че може да ме запознае с някои неща. Сам пожелал да ме кръстят Илайн. Защото в мен виждал бъдещето. Не само за клана Таки, но и за цяла Япония. Аз трябвало да бъда живият символ на интернационализацията на Япония, символ на нейното оцеляване и просперитет. Японците трудно възприемат външния свят, моята роля била да им напомням необходимостта от това.
	Илайн взе ръцете на Майкъл и ги притисна до гърдите си:
	— Сега прехвърлям желанието на дядо върху теб. Баща ти трябваше да го изпълни, но той вече не е между нас. Аз съм само заместник, движи ме единствено чувството за дълг. Ние с теб сме бъдещето, Майкъл. Възпитани сме с единствената цел да доведем до победен край битката, започната от нашите семейства…
	— Битката, която отне живота на баща ми! — горчиво поклати глава Майкъл. — Битката, в която дори не зная, че искам да взема участие!
	— Точно тези думи казах на Ватаро Таки и аз — усмихна се Илайн.
	— Но нали твърдеше, че не си якудза? — погледна я озадачено Майкъл.
	— И наистина не съм — кимна тя. — Мама също не е била. Но това съвсем не попречи на баща ти да се отдаде на нашата кауза.
	— Какво по-точно искаше Ватаро?
	— Той искаше аз да бъда новата му дясна ръка — поясни Илайн. — Искаше да поддържам мира между клановете на Якудза, без да привличам вниманието на полицията. Но това означаваше, че трябва да пазя доминиращата позиция на клана Таки и аз отлично го разбрах… Бях убедена, че това е непосилна задача, особено за една жена. Но Ватаро беше далеч по-умен от мен, стратегията му вече беше готова… Двамата заедно изградихме един мит… Той му придаде необходимата доза историческа достоверност, а аз я превъплътих в плът и кръв…
	Превърнах се в Зиро.


	Лилиан изпитваше истинско удоволствие да ходи по магазините в компанията на Евгений Карск. Особено сега, когато душата й се гърчеше от ужас за съдбата на децата й.
	Карск беше висок и строен, с подчертано атлетично тяло. Времето беше безсилно да го промени, в замяна на това определено му липсваше стил. Лесноразбираемо, мислеше си Лилиан. Русия може да е люлка на много прогресивни достижения, но стилът едва ли е сред тях.
	Направиха блиц обиколка на Рив Дроа. Костюмите му купиха от „Живанши“, саката и панталоните от „Пиер Балмен“, ризите от „Шарве“, а спортните дрехи (които напълно липсваха от гардероба му) — от „Даниел Хектер“. Обувки избраха от „Робер Клержери“. (Не ставай досаден, скъпи, каза му Лилиан. Защо трябва да носиш „Бали“ като всички сноби?) Приключиха в „Мисони“ с покупка на вратовръзки, чорапи и носни кърпички.
	Това им отне целия предобед. Карск шеговито подхвърли:
	— Никога не съм допускал, че обиколката на магазините е толкова уморителна работа.
	— Какво говориш? — погледна го с искрена изненада Лилиан. — Та ние едва се разходихме, дори не сме обядвали!
	— Щях да се чувствам далеч по-добре, ако бяхме седнали да похапнем някъде, вместо да тичаме като луди из бутиците — отвърна Карск.
	— Я не ставай глупак! — отряза го Лилиан. — Сега ти си най-добре облеченият шпионин в Европа!
	— Не говори така — намръщи се той.
	Лилиан избухна в смях.
	— Трябва да си видиш физиономията! Наистина трябва! — той спря да се погледне в една витрина, но тя размаха ръце: — Късно е, изражението ти вече го няма…
	— Положително няма да облека дори половината от нещата, които накупихме — въздъхна Карск.
	— Ще ти свършат работа — успокои го Лилиан. — При това много добра.
	Карск отново въздъхна. Даваше си сметка, че наистина си пада по капиталистическите глезотии и жена му е права — Европа наистина е неговата най-скъпа любовница. Което означава, че я предпочита пред Русия. И което не означава, че не обича родината си.
	— Няма ли да похапнем? — попита той. — Или да изпием по нещо… Поне такива бяха намеренията ми, когато ти звъннах сутринта…
	— Където кажеш.
	Взеха метрото, тъй като по това време на денонощието беше почти невъзможно да се намери свободно такси. Шофьорите се сменяха.
	Карск избра най-добрия марокански ресторант в града. Намираше се на дълга, тясна и слабо осветена улица, запълнена предимно с хлапета, които пушеха цигари и правеха балони от дъвка. Карск се чувстваше уверен в себе си, тъй като голяма част от секретните си срещи провеждаше именно тук. Качеството на храната не го тревожеше особено — от всяко ястие той така и така получаваше киселини.
	Собственикът беше дебел арабин с мазно лице, но чисти и спретнати дрехи. Най-голямото удоволствие в живота му очевидно беше да приветства своите постоянни посетители. Карск винаги получаваше дискретна масичка в някой от ъглите на салона. Както обикновено той седна с лице към вратата и поръча напитки.
	— Сега вече изпитвам истинско удоволствие да бъда в твоя компания — усмихна се Лилиан и докосна ръката му. — С тези дрехи си наистина привлекателен европеец. Tu es très chic, mon coeur.
	— Merci, madame.
	Напитките пристигнаха, двамата се облегнаха назад и бавно отпиха, наслаждавайки се на спокойствието.
	— Моите хора проявиха материала, който ми достави — подхвърли Карск.
	— И? — попита с преднамерена небрежност Лилиан. — Отговаря ли на очакванията ти?
	— И да, и не…
	— Как така? — объркано примигна тя.
	— Данните са точно онези, от които се интересувахме — отвърна Карск. — Секретна информация за дейността на БЕМТ в Съветския съюз. За пръв път успяваме да проникнем толкова дълбоко в архивите на американското разузнаване. Но това е всичко, очаквахме поне десет пъти повече… Твоят материал е само намек за нещо важно и вълнуващо…
	— Зная.
	Карск замълча и изчака главата му да се проясни. Дясното му слепоочие пулсираше, а това беше сигурен признак за рязко покачване на кръвното му налягане.
	— Какво искаш да кажеш с това? — тихо попита той.
	— Много просто — усмихна се Лилиан. — Дадох ти точно това, което исках да ти дам. Нима си очаквал да получиш това, което искаш, просто ей така? Рискът за личната ми сигурност беше огромен, освен това трябваше да взема и важното решение за тотална промяна в живота си… Вече не мога да се върна в Америка. Разбрах това в момента, в който поиска от мен тази информация… Ти също, нали? Затова трябва да очакваш и известни условия…
	Карск се наежи, спокойното настроение и питието бяха забравени.
	— Очаквах… — гласът му развълнувано изтъня и прекъсна, наложи се да започне изречението си отначало. — Мислех, че вършиш всичко това от чувство за дълг!
	— Чувство за дълг ли? — почти му се изсмя Лилиан.
	— Точно така! — вдървено отвърна той. — Аз притежавам чувството за идеологическа правота, мислех, че и ти изпитваш същото… Ние водим война. Без да използваме войски и оръжия, водим война на мисленето. И крайната ни цел е пълното освобождение на работниците от експлоатацията на шепа привилегировани люде!
	— Я стига! — остро го прекъсна Лилиан. — Още малко и ще вземеш да размахваш призраците на Маркс и Енгелс пред лицето ми! Дълбоко грешиш, ако мислиш, че съм приела да работя за теб по идеологически причини!
	С ъгълчето на окото си Карск забеляза приближаването на келнера и нетърпеливо го отпрати с ръка.
	— А по какви си го сторила тогава? — попита той.
	— По мои лични причини — отвърна Лилиан. — Годините тайна работа за теб ми носеха удовлетворение просто защото знаех, че копая гроба на това, което най-силно мразя в този живот. Това, с което се занимаваха баща ми, Филип и Джонас. Защо според теб никога не поисках развод от Филип? Бракът ми с него беше част от прикритието. Едно съвършено прикритие, нали? Или почти съвършено… Но всяко удоволствие се заплаща. Моята цена не беше никак ниска — десетилетия наред бях принудена да гледам как мъжът ми ме мами. Не прекрати връзката си с онази кучка Мичико Ямамото до последния си ден!
	— Какво значение са имали неговите изневери, след като толкова много си го мразила? — попита Карск.
	Лилиан изпита задоволство от факта, че успя да насочи разговора в желаната посока, че вече е на сигурна почва и може да подготви контраатаката си.
	— Имаха значение, Евгений — тихо отвърна тя. — Аз съм горд човек, изпитвам нужда от вниманието на околните. Като всеки друг. Беше страхотно болезнено да бъда омъжена за един безразличен човек…
	На лицето му се появи болезнена усмивка.
	— Но ти имаше мен. Нашата връзка те крепеше…
	— Точно така — докосна ръката му тя. — Благодарение на теб открих това, което ми беше липсвало от години… И именно затова ми беше още по-трудно да продължавам връзката си с Филип…
	Той доволно погали ръцете й, обикновено си позволяваше това само в леглото.
	— Прекрасно е когато някой мъж се нуждае от теб — продължи тя. — Сякаш изведнъж се натъкваш на оазис сред пустинята… Ти спаси живота ми, Евгений… Наистина е така!
	Той притисна дланта й до устните си.
	— Какво е Париж без теб? — прошепна, после тръсна глава, на устните му се появи бледа усмивка: — Нека се върнем на информацията, която си измъкнала от главния компютър на БЕМТ… Къде е останалата част от нея?
	— У мен, скрита на сигурно място — отвърна Лилиан. — Не бива да се безпокоиш, обещала съм ти я и скоро ще я получиш. Аз държа на дадената дума… — чертите й леко се сковаха: — Все пак трябва да получа известна компенсация… Както вече казах, задачата ми беше трудна и продължителна, с огромна доза риск. Поех този риск с желание, дори с радост…
	— Но защо? — погледна я с недоумение Карск. — Нима искаш да повярвам, че си предала родината си само за да отмъстиш на мъжете в своя живот?
	— _Само?_ Какво значи това? Нима човек може да стане предател единствено в името на марксизма — ленинизма?
	— Горе-долу е така. Достатъчно е да си спомниш славните народни революции, станали в различни краища на света. Както и това, което си прочела в моите книги.
	— О, помня го отлично — кимна Лилиан. — Не би могъл да си представиш колко безсънни нощи съм прекарала над тези книги… Но в крайна сметка се опитах да разбера какво означава идеализмът в тях лично за мен… И знаеш ли какво открих? На определено ниво няма абсолютно никаква разлика в идеологията, проповядвана от Вашингтон и Кремъл. Властта корумпира, Евгений… Това е най-вярното заключение на цялата световна история. А абсолютната власт корумпира абсолютно. Така е във Вашингтон, така е и в Москва…
	— Грешиш — поклати глава Карск. — Дълбоко грешиш.
	— Така ли? — усмихна се тя. — Един поглед върху самия теб е достатъчен, за да докажа своята правота. Ти твърдиш, че си твърд и праволинеен марксист, верен защитник на комунизма. И аз имам всички основания да ти вярвам. Но едновременно с това ти си явен поклонник на западния начин на живот… Дори само дрехите, които купихме току-що, го доказват…
	— Купихме ги по твое настояване!
	— Не те накарах насила, нито пък ги платих със свои пари, нали? — тя поклати глава: — Не, Евгений, обиколката по модните бутици ти достави огромно удоволствие. Същото, което изпитваш от всяка минута, прекарана в Париж. Със сигурност би предпочел да останеш тук до края на дните си, нали?
	— Аз обичам Русия! — сопна се той, ядосан от насоката на разговора. Никак не обичаше да бъде в отбранителна позиция, все още не можеше да разбере как го е допуснал. — Обичам Одеса през пролетта, обичам и…
	— Знаеш ли какво е написал за този град Хенри Джеймс? — не обърна внимание на протестите му тя.
	— „Париж е най-великият храм на света, издигнат за задоволяване на простите човешки радости.“ Именно тук, в този храм, се молиш и ти, Евгений!
	— Не отричам, че тук ми харесва — сви рамене той.
	— Но какво ще кажеш за Москва? Сигурно живееш в едностайно жилище на многоетажен блок, по-близо до своите любими работници? — очите й изпитателно пробягаха по лицето му.
	— Не — поклати глава той.
	— Естествено — тържествуващо се усмихна Лилиан. — Без съмнение обитаваш сграда, построена специално за висши партийни работници. В някой от добрите квартали, със стаи за пет или шест човека. Гледката от прозорците ти положително е красива, вероятно виждаш реката… Има много въздух и слънчева светлина… Така е, нали?
	— Приблизително.
	— Защитникът на социализма! — саркастично проточи тя. — Верният войник на Ленин! — ръката й потъна в чантичката и се показа отново с купчина прегънати листа.
	— Какво е това? — подозрително попита Карск, очите му гледаха хартията така, сякаш беше гнездо на скорпиони.
	— Задълженията ви към мен — отвърна Лилиан. — Задълженията на страната ти, както и твоите _лични_ задължения!
	— Глупости! — отсече той. — Държиш се като дете! Дай ми останалата част от информацията!
	— Намеренията ми са напълно сериозни — увери го Лилиан. — Нима си въобразяваш, че ще я получиш единствено чрез мъжката си сила и воля?
	Той протегна ръка и я погали там, където тя много обичаше.
	Но изразът на лицето й продължаваше да бъде циничен, гласът й — подигравателен:
	— О, сега пък мислиш, че съм лудо влюбена в теб и ще направя всичко, което пожелаеш…
	Когато той преодоля раздразнението си, гласът му прозвуча съвсем различно:
	— Мисля, че не разбираш добре какво вършиш!
	— Не ме заплашвай, Евгений — отвърна тя. — Не съм толкова слабоволева, колкото може би си въобразяваш. Опиташ ли се да ми сториш нещо лошо, можеш да кажеш сбогом на скъпоценната си информация!
	Очите му се заковаха в нейните и останаха там. След една безкрайно дълга минута той въздъхна, измъкна очилата от джобчето на сакото си и придърпа купчината хартия. Документите бяха два комплекта, всеки с по три копия. Карск прочете първия от тях и бавно вдигна глава. Едва сега си даде сметка колко много беше подценявал жената срещу себе си.
	— Това тук няма нищо общо с отмъщението — тихо промълви той.
	— Отмъщението е личната страна на въпроса — отвърна Лилиан. — А това пред теб е другата страна. Чисто делова.
	— Виждам — въздъхна той и очите му отново пробягаха по листовете. — Политическото убежище в моята страна очевидно не те задоволява…
	— Вече споменах, че никога няма да се върна в Америка. Но пред мен все още има години, искам да ги преживея щастливо…
	Той бавно свали очилата си.
	— Искаш да оглавиш отдел в КГБ. Искаш да станеш член на Политбюро в рамките на една година от пристигането си в Москва. Това е невъзможно, Лилиан.
	— На този свят няма невъзможни неща — усмихна се сдържано тя. — Помисли си само за информацията, до която ще се добереш!
	— Отчасти си права — кимна той. — Много неща могат да се уредят. Но не и Политбюро, за бога! За членство в него съществуват строги процедури — обсъждания, предварително съгласие на силните на деня… Всичко това изисква един доста продължителен период на… хм… нека го наречем адаптация.
	— Но в главата ти се върти една по-друга мисъл, нали? — отново се усмихна тя. — Че има вероятност да се окажа Троянски кон на американците… — тръсна глава и се разсмя: — Но след като членовете на Политбюро се запознаят с информацията, която на практика им предоставяш _ти_, Евгений, едва ли някой от тях ще изпитва съмнение в моята искреност! Помисли за изключителното значение на това, което ти предоставям. Всеки час закъснение увеличава шансовете на американците да прикрият следите си!
	За пръв път от началото на разговора по лицето на Карск се изписа истинска тревога.
	— Какво искаш да кажеш? — напрегнато прошепна той. — Нима си оставила следи? Нима американците вече знаят какво си сторила? Уверяваше ме, че можеш да измъкнеш информация от компютъра и цяла седмица никой нищо да не забележи!
	— Абсолютно вярно — кимна Лилиан. — Оставих една електронна карта за повикване. Хората в БЕМГ все още не знаят кой е откраднал базисните данни, но положително вече са наясно, че тези данни ги няма.
	— Господи, Боже мой! — въздъхна Карск и прокара ръка през косата си. Главоболието му се засилваше с всяка измината минута.
	— Подпиши се под този договор — каза Лилиан. — Зная, че имаш съответните пълномощия.
	Той изненадано я погледна.
	— Наистина зная — кимна тя. — Както и всичко останало около теб, Евгений. Дори факта, че изобщо нямаш сестра на име Мими. Нямаш никаква сестра. За срещата си с мен прибягна до услугите на опитен агент на КГБ. Защото не беше сигурен в мен, особено след внезапното ти бягство от Токио. Да, ти успя да се спасиш от Филип и Джонас благодарение на моето обаждане. Но изгуби контакт с мен. И не би могъл да си сигурен в моите убеждения след толкова много години, нали? Затова реши да се възползваш от услугите на Мими. Тя трябваше да ме прослуша, а едва след това да осъществи връзката между нас.
	Очите на Карск станаха стъклени, едва сега започна да си дава сметка, че е бил надигран.
	— Откога знаеш, че те използвам?
	— Веднага след първата ми среща с Мими. Върнах се във Вашингтон и те открих в компютъра на БЕМТ.
	Той си помисли, че желанието й в крайна сметка не е чак толкова неизпълнимо. Умът на тази жена беше наистина изключителен, току-що доказа, че секретната работа е в кръвта й сякаш по рождение.
	— Добре — въздъхна Карск, извади писалка и сложи подписа си под трите копия на документа.
	— Две са за мен — протегна ръка Лилиан.
	— А третото? — погледна я той.
	— Ще бъде изпратено в една от банките на Лихтенщайн. Швейцария отпада. Напоследък там имат едно наум по отношение на шифрованите сметки. Ако ти или някой от твоите хора решите да хитрувате, копия от този договор ще бъдат разпратени до всички водещи вестници в света.
	— И какво от това? — засмя се той.
	— Сам по себе си този договор наистина не доказва нищо — кимна тя. — Но прибавен към известни неоспорими доказателства, които притежавам, той ще има опустошителен ефект. Мога да докажа, че именно ти си убил Харолд Мортън Силвърс полковник от армията на САЩ и ръководител на Централната разузнавателна група в Далечния изток! — замълча за момент, тъй като й се стори, че Карск всеки момент ще повърне. После поклати глава и тихо добави: — Да, Евгений, единствена аз зная това… Просто защото те познавах далеч по-добре от Филип и Джонас. Знаех къде точно си бил в нощта на убийството на Силвърс. И ако нещо се случи с мен в Москва, това ще стане известно на всички. След което животът ти ще е свършен. Джентълменските правила, по които играете вие, шпионите, ще бъдат изхвърлени през прозореца. Американците няма да се успокоят, преди да те открият и ликвидират… — от устата й се откърти тежка въздишка: — Но защо трябва да се отдаваме на такива тъжни размишления. — Кимна по посока на втория комплект документи и добави: — Има още някои неща, които се нуждаят от твоето внимание.
	Карск отново надяна очилата си. Прочетеното го остави почти без дъх, ръцете му видимо започнаха да треперят.
	— Това е чудовищно! — втренчи се в нея той. — Не можеш да го искаш от мен!
	— Но го искам!
	— Защо?
	— Обичаш ли я, Евгений? Обичаш ли жена си.
	— Разбира се. Даже я обожавам!
	— Това не е отговорът, който очаквах от смел боец като теб — поклати глава тя. — По-скоро ми прилича на реплика, която би подхвърлил един обикновен банков чиновник…
	— Но това е истината, нищо повече!
	— Следователно ще трябва да променя не само начина ти на обличане — въздъхна Лилиан. Хайде, Евгений, подписвай! Така ще получиш много повече от славата, която ще ти донесе най-големият шпионски успех в историята на Съветския съюз! — на устата й се появи бледа усмивка: — Ще се разведеш с жена си и ще имаш мен!
	— Да се разведа с жена си? — Карск никога не беше мислил по този въпрос, това му се струваше напълно абсурдно. Дребните лъжи по отношение на личния си живот подхвърляше именно за да избегне подобни кризи. Едва сега разбра колко дълбоки са промените в живота на Лилиан.
	Тя сякаш отгатна мислите му:
	— Ще бъдем заедно, връзката ни до този момент беше наистина разкошна… Аз обичам Париж не по-малко от теб, дори нещо повече — открих, че го обичам само когато съм с теб… Фактът, че играехме разни игри, нямаше никакво значение. Той само изостряше сетивата ни по време на тези чудесни парижки срещи, с положителност придаваше допълнително очарование на интимния ни живот… — взе ръцете му в своите и добави: — Но ще ти призная, че вече се уморих да бъда сама, Евгений… Искам да имам власт, ще я получа от теб… Не се заблуждавам и зная, че това няма да е достатъчно… Ще ръководя свой отдел в КГБ, ще стана член на Политбюро. Но в крайна сметка пак ще бъда жена. Никой мъж в Русия не би могъл да ми даде това, което искам… Освен теб, Евгений… Искам те, ти си част от сделката!
	— Лилиан! — изстена Карск, тялото му безсилно се свлече върху стола. Най-сетне беше произнесъл името й.
	— Подпиши това и ще получиш цялата секретна информация — прошепна тя. — Уверявам те, че си струва… Ще бъдеш в състояние да разбиеш американската разузнавателна мрежа в целия свят. Подпиши и ние с теб ще напуснем Париж в момента, в който събера своите секретни материали. Ще изчезнем за мъничко… Защото ще ти трябва време за разшифроване. Информацията е огромна, бих казала дори енциклопедична. На този етап едва ли ще позволиш на някой друг да се занимава с нея… Зная едно място, на което няма да ни открият нито твоите, нито моите хора… Там ще работим на спокойствие, ще имаме време и за себе си… А после можеш да ме отведеш където поискаш… — на лицето й се появи усмивка: — Дори в Одеса! Винаги съм мечтала да видя Одеса през пролетта…


	Майкъл изскочи от колата и отправи поглед към вековния японски кедър, извисяващ се високо над покрива на шинтоисткия храм. Изобщо не обръщаше внимание на поройния дъжд, който бързо мокреше дрехите му.
	Илайн остана в колата, даде си сметка, че няма смисъл да го последва в момент като този. Беше я принудил да му разкаже твърде много неща, при това за твърде кратко време.
	Ослепителна светкавица проряза тъмното небе, сълзите се появиха в очите на Майкъл едновременно с гръмотевицата. Сякаш контрастът на цветовете, роден от природната стихия, беше натиснал някаква чувствителна струна в душата му. Сърцето му се гърчеше от противоречиви чувства, гневът проблясваше като светкавицата над главата му, после с тътен потъваше в мрачните дълбини на огромната любов към баща му.
	В този момент беше готов да даде живота си, да умре тук, на място, но да е редом с баща си… Имаше много въпроси към него. Шокът и раздразнението от това, което Филип Дос беше сторил на Лилиан, вече отминаваха. На тяхно място се настаняваха тъгата и отчаянието. Чувства, които изпитват всички деца, родени и израснали в трудни семейства. Те неизменно присъстваха заедно с отчаяното желание да върнат времето назад, с увереността, че биха могли да поправят отношенията между своите родители… Ех, ако това беше възможно!…
	Обърна се и погледна Илайн. Лицето и смътно се белееше зад мокрото стъкло. Вратичката се отвори и тя излезе под дъжда. Майкъл изведнъж разбра, че това е най-близкият му човек на този свят. В съзнанието му отекнаха думите й: _Ние сме желанието и мечтата, Майкъл. Ние сме бъдещето…_
	— Имаш ли желание да поговорим? — попита тя.
	— Не, още не… — поклати глава той. Тук беше неговото свято място, тук трябваше да се появи чудотворната сила, за която плачеше душата му. Онази, която се беше вляла в жилите на Илайн там, в Прохода на боговете — високо над долината Иао в Мауи…
	— Ела — прошепна той.
	Изкачиха широките каменни стъпала. От двете страни на входа се издигаха каменни статуи, покрити с червен лак. Стройни японски кедри се поклащаха под напорите на вятъра и дъжда. Сякаш това свято място — толкова близо до модерния град и едновременно с това отдалечено на векове в историята — изведнъж беше оживяло и ги приветстваше. Майкъл се усмихна, спомнил си за онзи „шинтай“ в предсмъртната поема на баща си.
	Стълбите свършваха при малък навес. Майкъл и Илайн се притиснаха един до друг, за да се възползват от закрилата му. Дъждът яростно плющеше над главите им, сякаш искаше да отмие следите от незнаен грях.
	От навеса се спускаше дълго въже, на което бяха завързани няколко камбанки. Майкъл протегна ръка, мелодичният звън се разнесе надалеч в тъмната нощ!
	— Събуждаш духовете, нали? — прошепна Илайн. — За да чуят молитвите ни…
	— В този шинтоистки храм е погребан Цуйо, моят сенсей — отвърна Майкъл. — Именно при него ме изпрати татко преди години…
	Бръкна в джоба си и извади пурпурната панделка отрупана с многобройни възелчета.
	— Да ти прилича на нещо?
	Илайн се втренчи в нея, после бавно я взе в ръка и я повдигна до въженцето с камбанките.
	— Еднакви са…
	— Точно така — кимна Майкъл. — Тукашните духовници ги правят на ръка, възлите им са много особени…
	Камбанният звън се превърна в далечно ехо, отекващо в главата на Илайн с болезнена яснота.
	— Научиха ме да правя тези шнурове още по време на обучението в школата на Цуйо — продължи Майкъл. — Баща ми знаеше това — при една от редките му визити аз му подарих именно такова шнурче… И затова го е оставил като знак… Бил е сигурен, че никой друг на света не би разгадал неговото значение…
	Ехото се концентрира във вътрешността на храма, въздухът сякаш натежа от него.
	— Това, което баща ми е отмъкнал от японците, несъмнено се намира тук — гласът му отекна под високия свод, звуковите вълни затихваха бавно и постепенно, като кръговете вода от камък, хвърлен в средата на спокойно езеро. — Тук, при гроба на Цуйо…
	Илайн най-сетне разбра, че ехото е предизвикано от собствените им гласове, а не от камбанния звън.
	— Документът Катей — прошепна тя.
	Да, именно документът Катей, помисли си Майкъл. Ключът към една загадка. _При гроба на Цуйо… Попитайте синът ми дали си спомня онзи „шинтай“…_ Духът закрилник на всеки храм… Тук, в този храм, духът закрилник принадлежеше на Цуйо.
	Въздухът беше напоен от аромата на кедър, във вътрешността на храма горяха ароматични пръчици. Свещеникът щеше да се появи всеки момент.
	— Според мен именно това е причината, поради която татко ме е пратил на обучение в Япония — промълви Майкъл и сам се изненада от прозрението си. — Именно тук, при Цуйо… Така е, наистина е така! — тялото му потръпна, сърцето му се сви от нетърпеливо очакване. Беше ослепен от яркото си прозрение. В какво ли е бил замесен баща ми, запита се той. Нима то е било толкова важно, че Филип Дос се е подготвял за смъртта преди много години? За пръв път в съзнанието му започнаха да се очертават огромните мащаби на операцията, която беше отнела живота на баща му. Огромни и несъмнено жизненоважни. Филип Дос не би жертвал своя живот, а още по-малко живота на своя син, ако това не беше така…
	Майкъл изпита мощен прилив на духовни сили, беше твърдо решен да разкрие загадката, каквато и да е тя.
	Във вътрешността на храма се разнесоха стъпки. Бавни и отмерени, те скоро заглушиха камбанния звън. Пред тях се изправи свещеникът, едновременно с появата му в храма настъпи гробовна тишина.
	Беше висок и слаб мъж, с гола глава и изпито лице на аскет. Очите му фанатично блестяха, от цялата му фигура се излъчваше всеотдайността на човек отдал живота си на боговете. Не беше млад, не беше и стар. Слабото осветление в храма не позволяваше да се определи възрастта му дори приблизително.
	— Ти си ученикът — втренчи се в Майкъл той. — Последният ученик на Цуйо.
	Деликатен начин да се изтъкне, че Майкъл е бил единственият ученик на Цуйо от бялата раса. И съответно обект на неотклонно внимание от страна на свещениците, обслужващи този шинтоистки храм. Защото Цуйо не само се беше молил тук — той беше един тях.
	— Хай — отвърна Майкъл и стори дълбок поклон.
	Свещеникът му отвърна.
	Майкъл протегна ръка с аленото шнурче.
	— Мисля, че това е ваше — прошепна той.
	Свещеникът не показа никаква изненада. Пое шнурчето в ръката си и отново се поклони — този път леко и почти незабележимо.
	— Моля, последвайте ме.
	Насочи се към средата на храма — най-святото място, онова, което замества олтара. За разлика от повечето религии, шинтоизмът гради своите храмове така, че поклонниците да имат директен достъп до „ками“ — безсмъртните духове. В тях липсва олтар, липсва и амвон. Поклонниците на Шинто не се нуждаят от проповеди — те контактуват пряко с великия му дух.
	Присъствието на „ками“ се усещаше с всяка измината крачка: от флаговете, които се спускаха покрай стените; от „шинтай“ — в случая свещеният дух на храма, скрит в издълбаната коруба на дърво над гроба на Цуйо; от огледалата, монтирани така, че да отразяват единствено светлината от „гохей“ и „харайгуши“ — древните папируси и ритуални предмети, с помощта на които свещениците пречистваха душите на своето паство.
	Прекосиха вътрешното помещение, в което според преданието почива духът покровител на храма, после влязоха в малък страничен павилион. Преди да ги остави сами, свещеникът посочи към прозорците с оловни рамки и каза:
	— От тук се вижда гробът на твоя сенсей…
	Майкъл помнеше мястото. Няколко свещени дървета го обграждаха от всички страни, най-старото от тях беше поразено от гръмотевица. Именно от неговия ствол беше изрязан „шинтай“ — божественото тяло на „ками“, съхранило за вечни времена дух на Цуйо. Дъждът обливаше белия камък, положен върху гроба на любимия сенсей.
	Спомни си далечното утро на погребението. Монотонните псалми запълваха въздуха до такава степен, че човек неволно започваше да мисли, че направо ги вдишва.
	Ракът, поразил гласовия апарат на Цуйо, най-сетне разяде и останалата част от тялото му. Но той не легна дори за един ден. Продължаваше да живее както преди, продължаваше да се занимава с онова, което го правеше щастлив. До последната нощ, в която заспа и вече не се събуди.
	— Тъжно ли ти е отново да си тук? — тихо попита Илайн.
	— Тъжно? — тръсна глава Майкъл. — Не. Това място е свято. Чувствам ясно присъствието на Цуйо. Може би всичко е плод на фантазията, но аз вярвам, че усещам неговото „ками“. Тук не мога да бъда тъжен, любовта ми е прекалено силна за това…
	Свещеникът отново се появи, в ръцете си държеше някакъв предмет, старателно увит в бяла кърпа. Без да пророни нито дума, той го остави на една от свещените масички.
	Майкъл и Илайн се спогледаха.
	— Възможно ли е? — почти безгласно попита тя.
	Майкъл пристъпи напред и дръпна кърпата.
	— Господи! — ахна Илайн.
	Предметът се оказа стара, изящно гравирана кутийка от дървото „кьоки“. Двата феникса върху капачето очевидно бяха изрисувани допълнително, вероятно преди няколко години. Гербът на клана Таки.
	Свещеникът заби блестящите си очи в лицето на Майкъл.
	— Баща ти е откраднал тази кутийка — твърдо рече той. — Не мога и не искам да коментирам деянието му. Но той я изпрати за съхранение тук и аз изпълних неговото желание.
	След тези думи се обърна и ги остави сами. Дълго време никой от двамата не помръдна. Стояха и гледаха, напълно вцепенени от представата за това, което се крие във вътрешността на кутийката. Обикновен къс хартия, причинил смъртта на стотици и хиляди хора. Обикновен къс хартия, който заплашваше да промени цялата човешка история.
	— Отвори я — прошепна безгласно Илайн. — Длъжен си да я отвориш!
	Ето, всичко идва на мястото си, помисли Майкъл. Документът Катей ще разкрие цялата истина — кой на чия страна действа, за какво е създадена могъщата организация Джибан, защо всички дават мило и драго, за да притежават този къс хартия. И най-важното за него самия: защо е бил убит Филип Дос. Сърцето му се сви от нетърпение и ускори ритъма си. Протегна ръка и вдигна капачето. Вътре имаше малък пергаментов свитък.


	— А сега искам да ми кажете какво пишеше в картичката, която получихте от баща си — тихо и отчетливо промълви Масаши.
	— Която получих, след като го убиха! — натъртено отвърна Одри. — Вие ли направихте това?
	— Не, драга — отвърна Масаши и на лицето му се появи очарователна усмивка. — Мога да се закълна, че търся убийците му още от първия ден и имам огромното желание да ги предам на правосъдието — изпитваше известна трудност да говори любезно и едновременно с това умно, тъй като разговаряха на английски. Прекалено много бяха думите и идиомите в този език, които Масаши не познаваше. Или познаваше бегло, но не смееше да използва, тъй като не искаше да поема никакви рискове в настоящия разговор.
	Одри внимателно го изучаваше. В тази сграда беше прекарала вече доста часове, дори успя да поспи. А когато се събуди, в стаята й имаше две мълчаливи и любезни японки, кимоната им успокоително шумоляха.
	— Къде се намирам? — попита уплашено тя. Но японките само се изкискаха, после внимателно й помогнаха да свали мръсните дрехи от тялото си. „Едва ли съм на Хавайските острови, прецени Одри. Тук е доста по-студено.“
	Жените я облякоха в мека памучна роба, после я поведоха по коридор с голи стени. Тишината се нарушаваше от монотонно бучене, идващо някъде отдалеч. Сградата не беше хотел, не беше и жилищен дом. Предназначението й очевидно беше делово — склад или офис…
	Жените я побутнаха към една врата, вътре я обви гъста струя гореща пара. Краката й стъпиха на дървени скари, мокри и леко хлъзгави. Жените свалиха халата от тялото й, после я побутнаха към широка дървена вана. В продължение на десетина минути Одри беше измита с изключително внимание, тялото й никога не беше изпитвало такова фино удоволствие.
	После я накараха да влезе в друга дървена вана, водата вътре беше направо вряла. Одри доволно се отпусна в нея, мускулите й приятно се разхлабиха. Японките весело бъбреха помежду си. Затвори очи и напълни дробовете си с влажния въздух. От ваната се носеше приятен билков аромат.
	Спомни си за помещението, в което се беше събудила. Тясно и мръсно, без прозорци, с мазен под. Мебелировката се състоеше от тънък футон и малка лампа, включена до главата й.
	Когато отвори очи, жените бяха на колене и оживено си шепнеха. Разбрали, че е будна, те веднага й предложиха чай. Одри жадно го погълна, изпитвайки леко притеснение от лошата миризма на отдавна некъпаното си тяло. Японките сякаш я разбраха и скоро след това я поведоха към банята.
	В крайна сметка трябва да съм в някакъв склад, реши тя. Защото всяка сграда с офиси има различен ритъм на живот през деня и нощта, а има и прозорци…
	След като се изкъпа, японките я облякоха с тъмносиньо копринено бельо, върху раменете й наметнаха изящно бродирано бледосиньо кимоно.
	— Къде ме водите? — попита Одри, забравила, че жените не говорят английски. Отвърна й любезен кикот.
	Върнаха се обратно в стаята без прозорци, там я чакаше обяд. Одри се нахвърли върху храната, поглъщаше всичко наред, без да обръща внимание на вкуса му, всичко й се струваше великолепно. Не беше много сигурна какво стана след това, но по всяка вероятност беше заспала. Когато отвори очи, чиниите ги нямаше тялото й беше леко сковано.
	После я заведоха при Масаши. Той седеше зад ниска лакирана масичка, стените на широката стая бяха покрити с транспаранти, върху които бяха изписани непонятни йероглифи. Тук имаше малко прозорче, покрито с „шожи“ — матова оризова хартия. Масаши се представи, после й обясни къде се намира и откога е тук. Одри беше чувала за Якудза, но за пръв път в живота си се изправяше срещу жив представител на японските гангстери.
	— Зная, че се страхувате и сте объркана — каза Масаши. — Вероятно няма да изпитвате желание да отговаряте на въпросите ми. Напълно ви разбирам, но все пак искам да ви обясня как стоят нещата. Била сте отвлечена от врагове на баща ви, може би от неговите убийци… Извадили сте късмет, че моите хора са ви открили на Хавайските острови. Изпратих ги там да търсят убийците на баща ви… — главата му се поклати, усмивката му беше леко извинителна: — За съжаление не успяха, но в замяна на това попаднаха на вас… Тук се намирате в пълна безопасност, вашите похитители не могат да ви достигнат.
	— А онзи мъж в Хавай? — попита с потръпване Одри. — Който ме беше вързал за някакъв стол и…
	— Кой по-точно, драга? — заинтересува се Масаши.
	Одри го описа и тихо попита:
	— Ваш човек ли беше?
	— Не — гладко излъга Масаши. — Той беше вашият похитител, моите хора бяха принудени да го ликвидират на летището в Мауи. Сториха го, за да ви помогнат… И за да ви доведат тук.
	— Излиза, че трябва да ви благодаря, така ли? — попита Одри и без да иска потръпна. — Много съм ви задължена… Ще ви помоля да ми дадете достъп до телефон, искам да се обадя на семейството си… Сигурно са полудели от тревога!
	— Вероятно ще останете доволна, ако ви кажа, че моите хора вече разговаряха с майка ви — продължи да импровизира Масаши. — Тя беше много щастлива, че сте жива и здрава…
	— Много ви благодаря — кимна Одри. — Но все пак бих искала да чуя гласа й…
	— Няма проблеми — кимна Масаши. — Но преди това бих ви помолил да отговорите на въпроса ми. За мен е много важно да науча съдържанието на картичката, която сте получила от баща си.
	— Не ви разбирам — сбърчи вежди Одри. — Какво общо има една лична картичка с вас?
	— От нея може би ще разбера кой го е убил.
	— Много се съмнявам — поклати глава Одри. — Написаното беше пълна безсмислица, поне за мен…
	Масаши с мъка прикри обзелото го нетърпение.
	— Но за мен може би няма да е така — промълви той.
	— Добре — кимна тя. — Ще ви го предам дословно.


	— Документът Катей! — възкликна зад гърба му Илайн.
	Майкъл го разтвори. Йероглифите бяха едри и четливи, изписани на ръка в стил „канжи“. Още при първия бегъл поглед върху съдържанието сърцето на Майкъл започна да изстива. Разбра целите на Джибан, видя ясно налудничавата идея за създаване на нова „велика“ Япония от пепелищата на старата, победена в последната война страна. Но как е възможно да се мисли за агресия срещу Китай? Тези хора наистина са луди подобно нещо е изключено в съвременния свят, претъпкан с оръжия за масово унищожение.
	Продължи да чете. Манифестът на Козо Шина беше насочен срещу американския капитализъм, заплашващ с унищожение древните японски традиции, самата същност на Япония. В главата му отново прозвучаха думите на Илайн: „Джибан се бори за независимост на Япония. Независимост от страните производителки на петрол, но преди всичко — за пълна свобода от икономическия диктат на Америка.“
	Предупредителните звънчета не го спряха, той продължи да се запознава със съдържанието на документа Катей. Не искаше да пропусне нищо, все му се струваше, че ще открие липсващата брънка от веригата. И налудничавите перспективи на този документ ще се свържат с реалната действителност.
	Стигна до последния параграф и изведнъж замръзна.
	— Пресвети Боже!
	— Какво има, Майкъл? — напрегнато прошепна Илайн.
	Той започна да навива папируса.
	— Документът Катей е нещо повече от програма за действие на Джибан — каза с внезапно одрезгавял глас той. — Той е и нещо като дневник, в който се вписват всички важни събития за организацията — очите му се заковаха в лицето й: — Тук е отбелязано, че Джибан е сключила таен договор с КГБ и ще получи от СССР един ядрен заряд със средна мощност.
	— Това е лудост! — прошепна Илайн.
	— Точно така — кимна Майкъл. — Козо Шина и останалите членове на Джибан наистина са луди!
	— Пише ли там кога ще бъде осъществена доставката?
	— Не — поклати глава Майкъл. — Но имам всички основания да считам, че бомбата е вече в ръцете им!
	Настъпилото тежко мълчание беше нарушено от появата на свещеника.
	— Хиляди извинения за нарушеното спокойствие — рече той и изпитателно огледа лицата на двамата. — Но в храма се появиха хора, които не прибегнаха до камбаните на входа — с това искаше да каже, че неканените посетители са опасни.
	— Познавате ли ги? — попита Майкъл.
	— Лицата им не ми говорят нищо — отвърна свещеникът, очевидно развълнуван. — Мога да ви кажа, че са четирима.
	Майкъл прибра ръкописа в кутията и започна да я увива в бялата памучна кърпа.
	— От Якудза ли са? — попита Илайн.
	— Тук Якудза няма никаква власт — поклати глава свещеникът. — Моля ви да побързате, не искам насилие под покрива на този свят храм…
	Майкъл взе кутията и се насочи към вратата. Илайн го последва. Тишината под огромния купол на храма беше безвъзвратно нарушена. Ехото улавяше грубите мъжки гласове и многократно ги усилваше.
	— Моите братя ще се опитат да попречат на неканените гости — каза свещеникът. — Но по принцип ние не можем да откажем подслон на никого. Дори когато ни посещават хора с каменни сърца…
	Поведе ги към основното помещение, прекосиха мястото, на което възлестите шнурове очертаваха владенията на свещения „ками“. Зад традиционните завеси от плат и раирана хартия имаше малък, добре прикрит параклис. Свещеникът влезе вътре, открехна вратата към улицата, после бързо я затвори. Успя да зърне фигурите на двама мъже, които тичаха под проливния дъжд.
	— Този път е твърде опасен — промърмори той. — Елате!
	Върна се обратно по пътя, по който беше дошъл. Гласовете в основния храм бяха станали по-високи, в тона им безпогрешно се долавяше раздразнението. Свещеникът спря и загрижено погледна натам. Пред него висяха свещените шнурове.
	— Насам — подкани ги той и пристъпи зад ритуалната стена.
	— Но това е домът на „ками“ — възрази Майкъл.
	— Свято място, никой не би трябвало да нарушава неговото спокойствие.
	Свещеникът се обърна да го погледне, очите му изведнъж станаха топли и човешки.
	— Такъв е животът — промърмори той. — Скрийте се тук, а аз ще отида да помогна на моите братя.
	Зад стената беше хладно и тъмно. Човек оставаше с чувството, че се намира в огромно пространство, по-обширно дори от самия храм. Което беше невъзможно, разбира се.
	— Може би някой от нас трябва да се опита да стигне до колата — прошепна Илайн. — Твоята сабя е…
	Майкъл сложи пръст на устните й, тежката тишина ги притисна в прегръдката си. Имаше странното чувство, че двамата са актьори, които чакат вдигането на завесата за важна премиера. Някакво особено електричество пронизваше вените му, но то едва ли имаше нещо общо със сценичната треска. Беше по-скоро свързано с присъствието на невидимата публика оттатък завесата, през плътната тъкан прескачаха ярки искри…
	— Майкъл — прошепна в ухото му Илайн. — Нека ида аз!
	Той поклати глава, но тя вече беше тръгнала. Посегна да улови ръката й, но тя отскочи и продължи да се отдалечава. Обзе го дълбоко чувство на самота. Или по-скоро чувството, че е останал без нея.
	Защото не беше сам.
	До него беше „ками“.
	До него беше Цуйо.
	Всъщност те бяха едно цяло…

	„… Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай. Нека използва моята порцеланова чаша. Той винаги е обичал да пие в нея. Мисля за мястото, където вие двамата за малко не загинахте. Но уви, дори през пролетта там няма нито една чапла…“

	Одри свърши тайнственото послание на баща си и млъкна.
	Масаши напрегнато размишляваше върху всяка дума.
	— Вие виждали ли сте тази порцеланова чаша? — попита най-сетне той.
	— Разбира се — кимна Одри. — Тя беше един от сувенирите, които татко донесе от Япония.
	— Кога, скоро ли? — попита Масаши, като трудно прикриваше обзелото го вълнение.
	— О, не. Донесе я преди много години. Малко след края на войната…
	„Значи не е тя“, помисли Масаши.
	— А това място, на което за малко не сте загинали? В Япония ли се намира то?
	— Не, аз никога не съм идвала в Япония. Намира се в Щатите.
	— Моля?
	— В Америка.
	— Защо то е толкова специално за него?
	— Предполагам заради това, което каза… — Одри се замисли за момент и добави: — Много се страхуваше, че ние с Майкъл сме загинали. Снежната буря беше ужасна и…
	В този момент вратата се отвори и в стаята влетя Каеру. Лицето му беше разкривено, дори беше забравил да почука.
	— Какво има? — остро попита Масаши.
	Резкият глас на оябуна накара Каеру да се осъзнае и да си спомни за добрите маниери. Главата му стори механичен поклон:
	— Хиляди извинения, оябун, но навън донесоха едно пакетче за теб.
	— Остави ме на мира! — раздразнено отвърна Масаши. — Не виждаш ли, че съм зает?
	— Разбира се, оябун — поклони се отново Каеру. — Не бих си позволил да те безпокоя, но пакетчето е донесено от специален куриер, който отказва да приеме подписа на когото и да било от нас. Настоява лично ти да го получиш от ръцете му.
	— Добре — изръмжа Масаши, извърна се към Одри и на лицето му се появи мазна усмивка: — Няма да се бавя, драга. Починете си малко, ще довършим разговора си, след като се върна…
	— Какво стана с телефона? — спря го Одри. — Искам да говоря с майка си.
	— Скоро и това ще стане — отвърна Масаши и стана на крака. — А засега ще оставя един човек отвън, за да не бъдете обезпокоявана от никого.
	— Но… — Одри се опита да протестира, но двамата мъже вече бяха напуснали стаята. Очите й се насълзиха от унижение. Искаше да се махне от тук, да се прибере у дома, при майка си и Майкъл. „О, Майкъл, беззвучно промълвиха устните й. Какво ли е станало с теб?“
	„Стига вече, заповяда си след малко тя. Престани с това самосъжаление и направи нещо!“ Отиде до вратата и натисна бравата. Нищо. Беше заключена. Беше странно. Масаши не бе споменал нищо за допълнителни, мерки за сигурност… Защо?
	„Е, добре, започна да кръстосва помещението тя. Тук съм на сигурно място.“ Приближи се до прозорчето и дръпна транспаранта. Пред очите й се разкриха водите на пристанището и част от кея. Река, реши тя, тъй като насреща се виждаше оживеният бряг. Значи е била права — намира се в склад. Душата й се изпълни със задоволство.
	Обърна гръб на прозореца и видя как бравата леко се завърта надолу. Странно, помисли си тя. Ако е Масаши, той би трябвало да разполага с ключ. Пристъпи напред и се втренчи в ключалката. Нещо се плъзна между нея и рамката на вратата, бравата изщрака и се отвори. В стаята нахълта някакъв непознат, зад гърба му се виждаше проснатото тяло на пазача, оставен от Масаши. „Пресвети Боже, откриха ме!“, помисли си с ужас Одри.
	Понечи да побегне, но мъжът я сграбчи изотзад. Реши да вика, но ръката му притисна устата й. Гърлото й се сви от ужас.


	Боецът от клана Таки, който беше претърсил външните постройки, се завърна в храма мокър и ядосан. По същия начин се чувстваше и другият. Двамата се спогледаха и миг по-късно решението беше взето — измъкнаха дългите си катани и тръгнаха напред, към вътрешността на храма, въпреки протестите на свещениците. Претърсваха методично и внимателно, не се съобразяваха, че се намират в свята обител. Но това бяха млади момчета, душите им бяха груби и необработени като гласпапир. Само допреди няколко месеца бяха надували своите мотоциклети с кутийка бира в ръка, облечени във вонящи кожени якета, излъскани от непрестанна употреба. Какво знаеха те за Шинто, за храмовете, за свещените горички на „ками“? Интересуваха ги единствено скоростта и мощността на моторите, алкохолът и наркотиците. Мразеха околните по простата причина, че не понасяха собствения си страх. Омразата ги правеше диви, арогантни и жестоки престъпници. Имаха нужда единствено от обект, върху който да я излеят. Това тяхно качество беше прозрял Масаши и умело го използваше. Затова и те безпрекословно му се подчиняваха, често без дори да разбират задачите, които им се поставяха.
	Онзи със сипаничавото лице пристъпи към свещения шнур и забеляза завесата зад него. Даваше си сметка, че това са някакви символи, но не знаеше на какво, а и не изпитваше никакво любопитство. Замахна с катаната и преряза шнура, после внимателно пристъпи зад завесата.
	Гологлавият беше по-наблюдателен. Очите му уловиха някакво движение в тъмния ъгъл, краката му бързо се насочиха натам. Успя да зърне женската фигура, която изчезна зад завоя, на лицето му се появи тържествуваща усмивка.
	Вместо да се втурне подире й, той направи точно обратното — върна се назад, разбута възбудените духовници и напусна храма през главния вход. Прелетя край навързаните една за друга камбанки, широките стъпала надолу вземаше по три наведнъж.
	Гологлавият беше сигурен накъде се е насочила жената. Бяха открили колата, видяха, че на задната седалка има катана в кожен калъф. Не пипнаха нищо. Просто защото не подозираха кой е противникът и какви са намеренията му. Но сега гологлавият знаеше.
	Стигна при колата доста преди нея, за скривалище избра сянката на висок, проскърцващ на вятъра бор. Не се наложи да чака дълго. Илайн изскочи от горичката и се затича към колата. Гологлавият се изкиска.
	Тръгна напред в момента, в който тя отвори вратата и посегна към катаната. Не прецени, че движението му ще се отрази в стъклото. Без фигура, без ясни очертания. Просто движение сред дъждовните вадички.
	И това се оказа фатално. Илайн рязко се завъртя, сгъна лявото си коляно, дясната й ръка се стрелна нагоре, катаната свирна в нощния въздух. Гологлавият изпъшка и се олюля, време за друго просто не му остана. Тялото на Илайн го връхлетя, върхът на обувката й се стрелна нагоре и го улучи в брадичката. Вратът на бандита се счупи с остър пукот, трупът рухна в калта с неестествено извита глава.
	Илайн се наведе да вземе захвърлената на земята катана, после се стрелна обратно към мъждукащите светлини на храма. Стори й се, че сред грохота на пороя се прокашля автомобилен мотор. Нямаше как да разбере това, липсваха й необходимите десетина секунди.
	Под огромния купол действието се развиваше бързо. Сипаничавият бандит спря на крачка от завесата и зае добре известната на всички бойци „първа нападателна позиция от кенжуцу“. Дясната част на тялото му се насочи напред, коленете се прегънаха. Лявата ръка пазеше гърдите, дясната стискаше блестящата катана.
	Стоеше на петдесетина сантиметра от завесата. Дишаше леко, наострил слух. Чуваше единствено кънтящото ехо под високия свод, предизвикано от претърсването на колегите му.
	Внимателно протегна ръка, върхът на сабята докосна завесата. Видя, че лесно ще я дръпне встрани и се приготви да го стори. Но в този миг завесата се разтвори, отгоре му скочи ужасен демон. От гърлото на боеца се откъсна сподавен вик.
	Демонът беше бял. От главата му стърчаха рога, устата му беше огромна кървавочервена паст. Едва когато получи силен удар „атеми“ и три от ребрата му се счупиха, сипаничавият боец разбра, че противникът му си е сложил маска, а около тялото му е увит бял чаршаф. Но вече беше късно. Получи още няколко силни удара в главата, и изпадна в безсъзнание.
	Майкъл захвърли маската и изтръгна катаната от ръцете на умиращия бандит. Дръпна чаршафа от горната част на тялото си и се втурна напред.
	Миг по-късно видя ръководителя на групата — строен мъж с тънки мустачки и изискан костюм. Не приличаше на подчинените си. Беше доста по-възрастен от тях, едва ли някога се беше разхождал с мотоциклет. От фигурата му се излъчваше авторитет. Положително знаеше къде се намират и какво трябва да открият. Умишлено пренебрегваше светостта на храма, но очевидно я съзнаваше. Вършеше това в името на поставената задача.
	В ръката си държеше дълъг кинжал „танто“, острието беше опряно в гърдите на гологлавия свещеник, който им беше предал кутията. „Изражението му издава задоволство“, кой знае защо си помисли Майкъл.
	Ножът потъна в кожата на свещеника и остави кървава следа.
	— Иди и я донеси! — просъска мъжът с костюма. — Не ми губи времето с въпроси, не се прави на луд!
	— Но аз…
	Втора кървава черта се появи на гърдите на свещеника.
	— Това ще продължава, докато не донесеш кутията! — предупреди го бандитът.
	Майкъл се обърна и влезе обратно в нишата. Взе в ръце дървената кутийка и се насочи към бандита и неговата жертва.
	— Много добре — проблеснаха очите на онзи. — Остави я тук, близо до краката на този смахнат… За да може да ми я подаде…
	Майкъл се подчини.
	— Вземи я! — просъска бандитът и отдръпна ножа от гърдите на свещеника. Зад него се мерна неясна фигура, от дрехите й капеше вода.
	— Не го наранявай! — умолително се обади Майкъл.
	— Млък! — ухили се бандитът и леко кимна с глава: — Кажи на момичето отзад да не прави повече движения, иначе ще го изпръскам с кръвта на тоя поп!
	— Няма да мърдам — обади се с разтреперан глас Илайн.
	Бандитът помръдна глава по посока на Майкъл:
	— Видях, че уби единия от моите хора… Къде е другият?
	— Отвън, при колата — отговори Илайн. — Лежи със счупен врат.
	— Сега ще взема кутията — промърмори онзи. Действаше изключително умно, тялото му беше изпънато като струна. Очевидно не искаше да допусне никаква грешка.
	Майкъл пристъпи към кутията и се наведе.
	— Не ти — спря го бандитът. — Момичето — доловил моментното колебание на Майкъл, той тихо просъска: — Една десета от секундата ми е достатъчна, за да отнема живота на стареца!
	Острието на кинжала опасно проблесна и се опря в гърлото на свещеника.
	— Кутията!
	Илайн я побутна към прага, едновременно с отстъплението на стройния мъж. Кинжалът отново блесна, натискът върху гърлото на свещеника видимо се усили.
	— Сега ела тук!
	Илайн направи крачка напред и потъна в мрака.
	Майкъл видя как ножът се отдели от гърлото на свещеника и се премести върху шията на Илайн. После двамата изчезнаха в дъжда.


	— Тихо! — прошепна Жожи в ухото на Одри. — Стой мирна, иначе ще издадеш и двама ни! — кракът му ритна вратата. — Не се плаши, зная коя си… Аз съм твой приятел.
	Изгубил Тори и Мичико в лабиринта от коридори и неосветени помещения, Жожи изпадна в паника. Беше се придържал прекалено далеч от хората на Масаши, страхуваше се да не бъде открит.
	После започна да се лута. На два пъти избягна бойците на Масаши в последния миг, изобщо не разбра как се беше озовал именно в този коридор. Видя пазача пред вратата и сърцето му пропусна един такт. Беше убеден, че провидението го е довело до стаята, в която Масаши е заключил Мичико и нейната внучка.
	Успя да се справи с боеца, но вратата се оказа заключена. Ловко преодоля ключалката и пристъпи прага. Очакваше да види Тори и своята природена сестра, но вместо това се оказа лице в лице с дъщерята на Филип Дос. За нея беше чувал от Мичико, познаваше лицето й от снимките, които сестра му ревниво пазеше.
	— Няма да ти сторя нищо лошо — продължи с успокоителен тон той. — Ей сега ще дръпна ръката си от устатата…
	Стори го, после обърна Одри към себе си и бързо й обясни кой е и какво прави тук.
	Одри внимателно слушаше, на лицето й бавно започна да се изписва ужас.
	— Масаши е враг на баща ми? — прошепна тя. — Но той твърдеше точно обратното!
	— Излъгал те е — въздъхна Жожи. — Брат ми много го бива в лъжите!
	Одри отстъпи крачка назад.
	— Единият от вас лъже — кимна тя. — Проблемът ми е да разбера кой…
	Жожи помисли за миг, после кимна с глава:
	— Разбирам те напълно. Имам една идея. Остани с мен до момента, в който открием сестра ми Мичико. Масаши я държи затворена някъде тук заедно с внучката й Тори… Всъщност той беше отвлякъл Тори, за да принуди семейството ни да му се подчинява… Моля те. Мичико положително ще намери начин да ти докаже, че говоря истината!
	Тези думи й се сториха напълно разумни. Жожи предлагаше две неща, от които Одри изпитваше огромна нужда: свобода и възможност за обмисляне на следващите си стъпки.
	— Добре — кимна тя. — Дотолкова мога да ти се доверя. Което не означава, че ти вярвам докрай…
	— Съвсем справедливо — поклони й се Жожи. — Ела.


	Масаши се подписа за получаването на пратката. Куриерът запали мотоциклета си и бързо изчезна. Пакетчето беше малко, побираше се изцяло в шепата му. Върху опаковката имаше червен печат с надпис: „КРАЙНО СПЕШНО! ДА СЕ ОТВОРИ НЕЗАБАВНО!“ Масаши изпълни предписанието. Пакетчето съдържаше една аудиокасета и нищо повече. Нямаше бележка, нямаше и надписи върху касетата.
	Масаши кимна на Каеру да го последва и се насочи към кабинета си на третия етаж. Там седна зад бюрото и включи портативен касетофон.
	Гласът говореше руски с подчертан акцент. Масаши беше сигурен, че го познава, но не можеше да се сети откъде. Протегна ръка и спря касетофона.
	— Ти знаеш руски, превеждай! — заповяда на Каеру той.
	— Това е запис на международен разговор — започна Каеру. — Гласът иска да говори с човек на име Евгений Карск, генерал…
	— В руската армия? — присви очи Масаши.
	— Не, генерал от КГБ.
	— КГБ? — учуди се Масаши. Какво ли има на тази касетка?
	Каеру слушаше напрегнато, главата му се приведе на сантиметри от репродуктора.
	— От казаното до тук личи, че този Карск е един от шефовете на КРО — контраразузнавателния отдел на КГБ… Но какво общо имаме ние със съветските шпиони?
	— Ако не се брои огромното ми желание да ги изтребя до крак — абсолютно нищо! — отвърна Масаши. Пръстът му освободи бутона за пауза и разговорът продължи. Този път говореше човекът отсреща.
	— Съобщават, че по това време на нощта Карск е у дома си — преведе Каеру. — Ще прехвърлят разговора там…
	От репродуктора се разнесе остро писукане, последвано от електронни сигнали. После някой каза на японски:
	— Моши-моши (Здравей).
	— Търсих те в службата — поясни първият глас. И Масаши го позна — това беше гласът на Козо Шина!
	Масаши и Каеру мълчаливо се спогледаха. Разговорът между Шина и Карск продължи — разговор между стари и добри приятели. Обсъдиха плановете си за ликвидиране на клана Таки, после уточниха условията на сделката, която трябваше да доведе икономиката на САЩ до пълна разруха. Накрая обърнаха внимание и на сложната игра, чрез която Жожи и Масаши би трябвало взаимно да се унищожат.
	— Шина е агент на КГБ! — просъска с побеляло от гняв лице Масаши. — Долен негодник! — замахна с ръка, хартиите от бюрото му полетяха към пода.
	— По-скоро работи с КГБ — внимателно подхвърли Каеру.
	— Идиот! — кресна Масаши. — Никой не може да работи с КГБ! — тялото му трепереше, вече почти не беше в състояние да се владее: — Руснаците са майстори на манипулацията! Баща ми използваше цялата мощ на клана, за да се бори с тях! Прилошаваше му само при мисълта, че някога могат да стъпят на японска земя! — юмруците му се стовариха върху бюрото, дървеният плот изкънтя: — А сега се оказва, че аз едва ли не съм техен съюзник! Не, това вече е прекалено!
	— Този човек ти внуши да убиеш Хироши, същото се опитва да стори и по отношение на Жожи — промълви Каеру, без да сваля очи от лицето на господаря си, в очакване на нов гневен изблик: — Шина те е използвал за свои цели… А руснаците улучват с един куршум два заека. Използват ни за превантивен удар срещу вечния си враг Китай, в същото време постигат една стара своя мечта — да стъпят на японска земя! След ядреното нападение Шина ще разчита единствено на тях, за да се закрепи на власт тук, в Япония. Но те знаят прекалено много за неговите машинации и ще бъдат в състояние да изнудват Джибан… А именно Джибан ще бъде управляващата сила в нова Япония…
	— От което следва, че нова Япония ще бъде управлявана от КГБ — мрачно кимна Масаши и започна да крачи напред-назад като затворен в клетка звяр. — Това аз няма да позволя! Ще убия Шина и ще осуетя коварните им планове!
	— Надявам се, че наистина си готов за това — загрижено го погледна Каеру. — Просто защото друг изход няма!
	— Считай, че Козо Шина вече е труп! — изсъска Масаши. — В момента е тук, на територията на склада, уточнява нещата с ядрените специалисти на Нобуо… Не успях да го накарам да си отиде и зная защо… Той просто чака появата на Илайн… — очите му се насочиха към бъркотията на килима, резултат от необузданата му ярост. Наведе се и извади касетата от счупения магнетофон, гласът му прозвуча много по-спокойно от преди: — Много ми е любопитно кой праща тази касета… — очите му се заковаха върху лицето на Каеру, в зениците им проблеснаха победоносни пламъчета: — Май наистина ще се окаже, че над мен бдят безсмъртните духове на дедите ми!


	До храма се стигаше само по един път, тесен и изпълнен с остри завои, вкопан високо в снагата на непристъпната планина. Майкъл натискаше педала докрай, за ориентир му служеха бледите стоп светлини на колата на бандита. Караше без фарове, всеки момент очакваше да катастрофира.
	На места дъждът беше предизвикал свличания, асфалтът беше покрит с камъни и кал. Натъкнал се на първото от тях, нисанът на Майкъл опасно се подхлъзна и поднесе встрани. Той скочи на спирачките, но поднасянето продължаваше. Светкавично превключи на ниска предавка, гумите намериха сцепление с настилката в последния момент, колата с рев се върна на пътя.
	Най-сетне планинският път остана зад гърба им, бандитът прекоси моста над Сумида и пое по магистрала 122. Караше с максимална скорост, но не направи никакви опити за изплъзване. Това даде увереност на Майкъл, че е успял да остане незабелязан.
	При Такиногава бандитът напусна магистрала 122 и Майкъл почти го изгуби в оживеното движение на кръстовището. Продължаваха да се движат в югозападна посока, прекосиха Тошима-ку и блестящите неонови реклами на Шинжуку, после поеха на югоизток към Минато-ку. Тук улиците бяха пусти и зле осветени, модерните небостъргачи тънеха в мрак. Майкъл беше принуден да увеличи дистанцията и да кара с върховно внимание. Плъзнаха се покрай парка Шиба Онши, миризмата на реката го удари в ноздрите. После се озоваха на кея Такашиба.
	Бандитът сви в тясна уличка и закова колата пред някакъв склад. Майкъл остави двигателя да работи и напрегна взор. Онзи слезе от колата, в ръката си държеше кутийката, в която би трябвало да бъде документът Катей. Илайн слезе сама, бандитът не я държеше на мушка. Прекосиха уличното платно и се насочиха към входа на отсрещния склад. Там ги очакваше неясна сянка, която нетърпеливо пристъпи напред да ги посрещне. Под бледата светлина на уличната лампа се изправи Масаши Таки.
	Останал зад волана, Майкъл напрегнато размишляваше. Нима всичко е било лъжа? Нима Илайн все пак работи за Масаши? Ръцете му изстинаха, в главата му настъпи пълно объркване. Възможно ли е цялата битка в шинтоисткия храм да се окаже представление в моя чест? В съзнанието му бавно изплуваха думите й: „Ти, изглежда, се нуждаеш от лесен отговор. Едно изречение, след което всичко ще стане ясно и разбираемо. Но реалният живот не е хербарий. В него има светлини и сенки, в него се преплитат стотици и хиляди оттенъци…“
	Пое дълбоко въздух и направи опит да се успокои. После отвори вратата и тихо се плъзна навън.


	— Няма смисъл — отчаяно прошепна Жожи. — Тук е истински лабиринт, никога няма да успеем навреме да открием Мичико…
	— Навреме за какво? — попита Одри, доволна от възможността да разговарят. Няколко пъти се опита да каже нещо, но Жожи неизменно й запушваше устата с длан. Все по-рядко се натъкваха на бойци от клана, всички се насочваха надолу, към подземното ниво на огромния склад. Разговорът беше единственото й оръжие срещу пълното объркване, Одри отлично съзнаваше този факт. Колкото повече неща измъкне от Жожи, толкова по-добре ще го опознае. На практика съвсем не изглеждаше като човек, който е свикнал да прибягва до насилие. Преди всичко, защото не беше проявил желание да я държи под ключ като брат си Масаши. Нито пък я беше заплашил с пистолета, чиято дръжка стърчеше от панталоните му. Какво ли ще стане, ако успея да му измъкна оръжието, запита се тя. Може би наистина трябва да опита — това положително ще даде отговор на много въпроси…
	— Хората на Масаши се занимават с монтажа на някаква бомба или ракета — промълви Жожи и махна с ръка по посока на дървеното мостче, увиснало над подземния хангар. — Ей там… Преди известно време видях хора със защитно облекло…
	— Защитно облекло ли? — вдигна вежди Одри. — За ядрено оръжие ли става въпрос?
	— Един Господ знае какво е намислил брат ми — въздъхна Жожи. — Но то несъмнено е опасно, дори налудничаво. Масаши дължи властта си на Козо Шина — човек, когото баща ти положително е познавал. Неговата тайна организация се нарича Джибан, членовете й разполагат с голяма власт както в Япония, така и в различни страни по света. Основната цел на Джибан е по-голямо жизнено пространство за японците. А това означава окупация на Манджурия и Китай… Цел, която доведе до катастрофално загубената война в Тихоокеанския басейн… Според мен вече всичко е ясно: Шина е доставил атомното оръжие, а брат ми е осигурил човешките ресурси…
	— Но какво ще правят с тази бомба? — попита Одри.
	— Не знам — въздъхна Жожи и притисна слепоочието си с длан. — Имам чувството, че сънувам ужасен кошмар… — очите му се впиха в лицето на Одри: — Ще пуснат атомния заряд над територията на Китай!
	— Това е невъзможно! — възкликна Одри. — Нали има радари, международна система за сигурност? Ще ги спрат още преди да са тръгнали!
	— Вероятно — кимна Жожи. — Но те отлично знаят това и положително са открили начин да се промъкнат… Иначе цялата бъркотия тук е лишена от смисъл…
	Одри спря очи на пистолета, който стърчеше от панталоните му. Дръжката беше на сантиметри от ръката й. Дали да не го измъкне? Поколеба се за миг, после реши да се откаже. Искаше да открие по заобиколен начин дали този човек казва истината, или всичко е един предварително подготвен сценарий.
	— Ела — дръпна го за ръкава тя. — Трябва да открием твоята Мичико. Може би тя ще знае отговора на този въпрос.


	Трополенето на дъжда наподобяваше пулсирането на милиони сърца. Свит на втория етаж на склада в Такашиба, Майкъл внимателно се ослушваше.
	От тавана висеше голям плакат от оризова хартия, изобразяващ връх Фуджи, увит в облаци и огрян от лунна светлина. Преобладаващите цветове бяха златно, черно и синьо, околният пейзаж сякаш грееше от сиянието на гордата планина. Плакатът разделяше помещението на две: бледа сянка и слаба, разсеяна светлина. До стената в дъното имаше стар дървен шкаф — от онези, които се използват в селските къщи. Прозорчето редом с него гледаше към пристанището. Отсам плаката беше използваемата част на стаята, съдържаща голяма готварска печка „хибаши“. Върху дървена маса с каменни крака димеше бронзов чайник, две порцеланови чашки чакаха да бъдат напълнени със зелен чай. Подът беше покрит с татами, отгоре имаше няколко напълнени със слама възглавници.
	Майкъл успя да се добере до тук, използвайки дългата верига с тежести в двата края, която му даде Стик Харума. Приклекнал в центъра на помещението, той внимателно се ослушваше. Душата му тръпнеше от предчувствието за близка опасност.
	Зърна сянката, затъмнила за миг нарисуваната луна, обърна се и отскочи надясно. Плакатът зад гърба му се разцепи на две от острието на дълга сабя. Стиснал с две ръце веригата, Майкъл се шмугна оттатък.
	Сянката върху стената, издължена и някак безформена, сякаш го очакваше. Да напусне този живот и да се прехвърли в друг, да замени една действителност с нейната противоположност…
	— Илайн! — ръцете му се стегнаха около веригата.
	— Мисля, че това беше неизбежно — прошепна тя с тъжно лице. Дългата сабя се вдигна над главата й.
	— Твърдеше, че искаш да ме закриляш — погледна я в очите Майкъл. — Но през цялото време работеше за Масаши. Постоянно ме лъжеше, чудя се как изобщо съм ти вярвал…
	— Нямаше как да ти обясня — тихо отвърна тя и започна кръговото си движение около него. — Масаши отвлече дъщеря ми и я държи заложница. Сам разбираш, че думите и обещанията ми нямат никакво значение… Готова съм на всичко, за да спася живота на дъщеря си.
	— Дори да ме убиеш, така ли?
	— Масаши получи документа Катей — отвърна тя, разстоянието помежду им бавно се скъсяваше. — Всичко ще свърши в момента, в който го предаде на Козо Шина. И аз ще получа обратно своето дете.
	— Наистина ли вярваш в това? — отчаяно попита Майкъл. Беше сигурен, че не може да победи Илайн. — Масаши добре знае колко си опасна, едва ли ще те остави да живееш… — единственото му желание беше да избегне сблъсъка, да се опита да я убеди.
	— Длъжна съм да вярвам — отвърна Илайн. — Това е единственото нещо на света, което ме крепи… Не мога да допусна убийството на собственото си дете!
	— Двамата заедно имаме шансове — каза Майкъл. — Можем да победим Масаши.
	— Изключено — обади се гласът на Масаши зад него. Остра, ослепителна болка проряза главата на Майкъл. Едва сега разбра, че Илайн е била примамката за отвличане на вниманието му. А Масаши спокойно е заел позиция зад гърба му.
	— Махай се от тук! — просъска Масаши по посока на Илайн. — Долу всичко вече е готово, хората чакат… — очите му се насочиха към проснатото тяло на Майкъл: — Той каза истината. Ти си твърде опасна, би трябвало да съм разбрал това отдавна, преди много дни… Баща ми те създаде на базата на един мит, в крайна сметка ти наистина се превърна в мит… Не зная дали това се дължи на неговото умение да разказва легенди, или пък на твоите собствени физически качества. Но тъй или иначе ти наметна мантията на свръхестественото…
	Хвърли й бегъл поглед, веднага установи, че тялото й продължава да е обтегнато в нападателна стойка. Китката на лявата му ръка направи светкавично движение, острието на катаната блесна на бледата светлина.
	— Май ти се иска да опиташ, а? — просъскаха устните му. — Да провериш кой от нас може да пролее повече кръв, кой ще оцелее? Битката ще бъде жестока и изтощителна. Лично аз ще се погрижа да я направя такава, притежавам достатъчно козове, за да бъда сигурен, че никога няма да я спечелиш. По-силен съм от теб, освен това държа Тори. Мъничкото, сладко момиченце. Днес го видях. Беше тъжно и плачеше за своята майчица…
	— Мръсник! — гневно изръмжа Илайн. — Страшно много ми се иска да те насека на парчета!
	— Хайде, опитай! — ухили се Масаши, острието на катаната му отново проблесна във въздуха.
	Душата на Илайн се сгърчи от омерзение. Обърна се и напусна помещението, без да поглежда към безжизненото тяло на Майкъл. Последва я саркастичният смях на Масаши.
	Спусна се по някаква стълба, пое по друга. Не виждаше къде стъпва, не знаеше къде отива. Спъна се и падна в ъгъла на някакъв коридор, сърцето я болеше. Съзнаваше, че каквото и да върши, то е погрешно. Пропито от зло. Къде изчезна блестящата, благородната цел на боеца? Няма такива неща в живота, всичко е легенда… Реалността е груба и жестока.
	„Нима наистина мога да бъда част от надеждите и мечтите, запита се безмълвно тя. Ако това е бъдещето, за което съм била предопределена, аз не искам дори да го поглеждам!“
	Измъкна катаната от ножницата, обърна я с дръжката навън, острието опря в долната част на корема й. Душата й се разкъсваше от чувството за вина, примесено с „гири“. Ако остане безучастна тук, любимият човек ще бъде унищожен. А с него и родината й. А ако събере кураж и се върне в стаята, в която Масаши се готви да ликвидира Майкъл, ако забие катаната си в гърлото му, тя ще бъде сигурна, че убива и собствената си дъщеря. Смъртта я обграждаше отвсякъде, смъртта я викаше. Тя беше единственото й спасение. „Аз съм облекчение, шепнеше тя. Аз нося спасението от болки, страдания и отговорност… В моите ръце дългът се превръща в сън, аз съм спокойствието и тишината, вечния покой на забравата…“ Свободата махаше с ръка отвъд мрака, душата на Илайн се изпълни с копнеж.
	А тялото й се приготви за смъртта.


	„Ако попаднеш в ръцете на врага, устата ти трябва да остане затворена — инструктираше го от висок подиум чичо Сами. — Информацията е смърт, синко… Такава е нашата работа…“ Приличаше на английска овчарка, приличаше на Нана — стражевото куче от „Питър Пан“, което бдеше над децата на семейство Дарлинг.
	Каква е тази работа, искаше да узнае Майкъл, удобно отпуснат в леглото си.
	Чичо Сами вдигна лапи от катедрата. Това не бяха лапи на английска овчарка. Черни и с дълги нокти, те приличаха повече на лапите на доберман… Звярът изръмжа и се приготви за скок…
	Той простена и се надигна. Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Погледът му потъна в очите на Масаши.
	Връх Фуджи гордо се издигаше в средата на помещението, околностите му блестяха все така ослепително. Майкъл примигна, капчиците кървава пот се отстраниха от клепачите му. Вече можеше да вижда.
	Масаши постави кутийката на масата и се наведе напред. Майкъл направи опит да се отдръпне, но не можеше дори да помръдне.
	— Имало едно време трима братя — прошепна японецът. — Първият загинал в бой за славата на своя оябун, вторият го последвал… — омразата бликаше от очите на Масаши, правеше ги воднисти и някак безцветни: — Дошъл ред и на третия брат да се хвърли в бой за славата на своя оябун. Той го сторил с желание, също като братята си. Но преди това се заклел, че ще отмъсти за смъртта им…
	Очите му се превърнаха в очи на вълк, хищни и безмилостни.
	— Твоята задача беше да ни заведеш при тази кутия — пръстите му докоснаха белия плат на кърпата. Ти я изпълни и вече е време да умреш.
	Майкъл погледна оцъклените очи насреща си и разбра всичко. Този човек наистина щеше да го убие. От Цуйо, своя любим сенсей, беше научил да прави разлика между заплаха и действителни намерения.
	Масаши развърза възела и вдигна капачето. В продължение на една безкрайно дълга секунда лицето му остана напълно безизразно. Пръстите му леко повдигнаха навития на руло пергамент, очите му внимателно опипваха печата.
	— Документът Катей — доволно въздъхна той, блесналите му очи се спряха върху лицето на Майкъл. — Сега вече разполагам с всичко. Най-сетне ще бъда в състояние да подчиня Козо Шина. Старият мръсник е сключил съюз с КГБ, възнамеряваше да ме продаде на руснака Евгений Карск в момента, в който се възползва от армията на клана Таки. Но аз успях да го надхитря, документът Катей е в ръцете ми. Без него Шина е загубен, от ръцете му ще се изплъзне контролът над Джибан… А ако иска да го задържи, ще трябва да разчита само на мен.
	— Къде е сестра ми? — тихо попита Майкъл. — Къде е Одри?
	Масаши остави документа на масата.
	— Вече нямам нужда от теб — изръмжа той, сграбчи реверите на Майкъл и го придърпа към голямата печка „хибаши“. Вдигна медното капаче, лицето му стана алено от блясъка на разгорелите се въглени.
	— Време е да умреш!


	Одри първа забеляза сгърчената фигура на Илайн в ъгъла.
	— Това тя ли е? — попита. — Това ли е Мичико?
	Жожи се закова на място, очите му се насочиха към ъгъла на коридора.
	— Господи! — прошепна той. — Това е Илайн, нейната дъщеря! Какво ли прави тук? — в същия миг видя блясъка на дългото острие, нададе отчаян вик и се втурна напред.
	— Махай се! — проплака Илайн. Беше сигурна, че това е Масаши, че идва да й отнеме и последната проява на воля. — Вече съм мъртва!
	Одри настигна Жожи и решително го блъсна настрана. Видяла отчаяното лице на Илайн, тя изведнъж, по силата на някакво шесто чувство, разбра какво трябва да стори.
	— Отдръпни се, Жожи! — извика тя. — Скрий се зад ъгъла, иначе с нея е свършено!
	Изчака Жожи да се оттегли и се наведе над Илайн. Сърцето болезнено блъскаше в гърдите й, даваше си ясна сметка, че гледа право в лицето на смъртта. Чертите на Илайн бяха изопнати като на мъртвец, кожата й блестеше в странно сияние.
	Одри се парализира от ужас. В главата й нахлуха спомени. Някога, преди много години, Майкъл й беше разказал за онази буря в планините на Йошино. Сега в ушите й отново прозвуча гробовният глас, с който брат й разказваше за Сейоко, отнесена от вятъра в бездънната пропаст. Беше описал в подробности лицето на момичето, но Одри не успя да го разбере. Едва сега всичко й стана ясно. Господи, помисли си тя, как изобщо е успял да запази съня си след всичко това?
	— Илайн.
	— Коя си ти? — уморено прошепна Илайн. — Махай се от тук!
	Отчаяно опитвайки се да си спомни всичко, което Майкъл й беше разказвал за Япония, Одри бавно се отпусна на колене. Не повече от метър я делеше от тялото на Илайн.
	— Аз съм сестрата на Майкъл Дос — тихо промълви тя. — Познаваш ли го?
	В очите на Илайн блесна живец, погледът й бавно се фокусира върху лицето на Одри.
	— Господи! — тихо възкликна тя. — Значи още си жива! Е, поне теб не съм успяла да унищожа… — от гърдите й се откърти тежка въздишка, гласът й се превърна в стон: — Да, познавам твоя брат… Дори вече го убих!
	Одри прехапа устни, за да не изкрещи. Душата й се гърчеше от усилия да преодолее паниката.
	— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.
	— Мама ми заповяда да открия Майкъл и да остана с него, да го пазя и закрилям… Но Масаши отвлече дъщеря ми, принуди мама и татко да изпълняват неговите заповеди. Аз му донесох свещената сабя на Джибан и документа Катей, доведох му и Майкъл… Сега Масаши има всичко, цялата власт е в ръцете му. Ще убие Майкъл. Зная, че ще го стори…
	Одри с мъка разбра значението на този объркан поток от думи. Но това бе напълно достатъчно, за да се увери, че Жожи й е казал истината.
	— Искаш да кажеш, че Майкъл още не е убит, така ли?
	— Не зная, може би… — тихо отвърна Илайн, в очите й се появи отчаяние. — А сега ме остави да умра…
	— Значи имаме надежда! — извика Одри, без да обръща внимание на последните й думи. — Илайн, чуй ме! Жожи е с мен. Той знае къде е скрита дъщеря ти. Дошъл тук заедно с Мичико, за да я спаси. Майка ти и Тори са заедно. Тук, в този склад!
	Илайн надигна глава. Ужасното мъртвило в изцъклените й очи отстъпи място на яростен пламък, гърдите й започнаха да се надигат и отпускат, по бузите й изби червенина.
	— Възможно ли е това да е истина? — прошепна напрегнато тя.
	Одри се обърна и повика Жожи. Появата му оказа чудотворно влияние върху отчаяната жена. Илайн изпусна сабята, скочи на крака и го прегърна.
	— О, Жожи! — проплака тя. — Истина ли е това? В безопасност ли е Тори?
	Той хвърли един нерешителен поглед през рамото й, Одри енергично кимна с глава.
	— Да — стисна я в прегръдките си той. — В момента Тори и майка ти наистина са на сигурно място…
	Илайн рязко се отдръпна, лицето й стана бяло като вар.
	— Майкъл! — прошепна тя. — Какво направих аз, Господи?!


	Двубоят се водеше така, сякаш и двамата държаха катани в ръцете си. _Трябва да изчислиш траекторията, да намериш центъра на битката_, казваше някога Цуйо. _Сториш ли това, противникът ти ще има сериозни затруднения._
	Тялото му гореше от остра болка, но Майкъл не й обръщаше внимание. Знаеше, че отстъпи ли пред нея дори за миг, всичко ще бъде загубено.
	Точно към това се стремеше Масаши. Въпросът беше кой ще издържи докрай. В подобна битка поражението не се измерва със спирането на сърцето на противника, а с прекършване на волята му.
	Болката заливаше главата на Майкъл като огнен водопад. Вмъкваше се дълбоко в съзнанието му, превръщаше се в ослепителна светлина, която изсмукваше въздуха от сгърчените му дробове.
	Огънят имаше способността да говори. Да крещи и да се гърчи, да прогаря всяка съзнателна мисъл в главата му. Реакцията беше неизбежна — умът му започна да се свива и затваря в себе си, отдръпвайки се по-далеч от нетърпимата болка. _Открий центъра на битката, влез в него!_ Едва чут шепот, бързо погълнат от огнената стихия. _Битката?_ Тялото му потъваше в пламъците на болката, умът му агонизираше. _Точно това в битката!_
	Не след дълго се оказа на ръба. Отвъд него царяха тишина и спокойствие. Вечна неподвижност, която чуваше и усещаше. Примамлива и ведра. Толкова лесно е да се потопиш в нея, ще бъде прекрасно! Край на ослепителната светлина, край на нетърпимия шум и острата болка! Всичко ще бъде…
	Стига! Нали точно към това се стреми противникът?
	Все пак… Там е толкова тихо, толкова спокойно!
	_Открий центъра на битката, влез в него!_
	Само една стъпка. И потъваш в черното безбрежно спокойствие. Край на всякакви битки. Завинаги!
	Не! _Битката е…_
	Стратегията на Масаши изведнъж стана ясна. Искаше да убеди Майкъл, че центърът на битката е вътре в главата му.
	_А не там…_
	Майкъл изведнъж прозря измамата.
	_Тук…_
	Масаши концентрираше усилията на волята си в една точка. Да, разлика наистина нямаше. Все едно, че катаната е в ръката му… И точката е там. Мястото, привличащо цялата му душевна енергия.
	После умът на Майкъл се откъсна от оковите, понесе се на воля, на свобода. _Кара — вечната пустош…_
	Главата му се стрелна напред и размаза носа на Масаши. Бликна кръв, японецът замаяно се хвана за него. Майкъл отскочи назад, кракът му замахна за тежък ритник. Не улучи.
	Масаши се дръпна крачка назад, катаната блесна над главата му. Майкъл нямаше оръжие. Нямаше нищо. С изключение на _Вечната пустош_. Умът му не разработваше никаква стратегия, не търсеше защита в границите на това, което му беше познато. Не се опираше на никакъв закон. Дори на Всеобщия закон на Вселената, с който се съобразяваха всички майстори на бойното изкуство, независимо от своята школа…
	Не можеше да се концентрира върху нищо. Не беше в състояние да вижда и реагира. Стори единствено това, което му повеляваше духът на сенсея: _Влезе в центъра на битката._ Право в ръцете на Масаши. Стори го, без да отчита стратегията на противника, без да вижда катаната в ръцете му, без да се съобразява с естеството на неговото нападение.
	Стори това, от което имаше нужда. Това, което му диктуваше _Вечната пустош_… Ръцете му се стрелнаха нагоре и изтръгнаха катаната.
	Неподготвен за тази изненадваща атака, Масаши отстъпи назад и измъкна дълъг кинжал „танто“. Дръжката му се стовари в слепоочието на Майкъл, тялото му се люшна и падна на колене. Хиляди оси бръмнаха в главата му, после дружно го ужилиха…
	Без да изпуска документа Катей, Масаши се наведе да издърпа сабята от омекналата ръка на Майкъл.
	После рязко се изправи, замахна и насочи острието към сърцето му. Стотна от секундата преди решителния удар нещо помръдна зад гърба му. Масаши рязко се обърна и видя Козо Шина на крачка от себе си. В ръцете му проблясваше свещената катана на Джибан.
	— Какво става? — изръмжа Масаши, на лицето му се появи зловеща и едновременно с това подигравателна усмивка. Старецът очевидно си въобразяваше, че все още е воин, че все още може да върти оръжието над главата си. При това не какво да е оръжие, а свещената катана на Джибан! — Махай се, нямаш работа тук! — ръката му инстинктивно придърпа документа Катей по-близо до тялото.
	— Напротив — спокойно отвърна Шина. — Имам една малка работа… Твоята роля приключи с доставката на изтребителя ФАКС за нуждите на Джибан, сега ще получиш наградата си… — едновременно с последните думи тялото на възрастния мъж се стрелна напред със смайваща бързина, острието на древното оръжие потъна дълбоко в гърдите на Масаши.
	Оябунът на клана Таки нямаше време да организира защитата си. Тялото му отхвръкна назад и се задържа изправено единствено благодарение на сабята, която беше изтръгнал от ръцете на Майкъл.
	Острието на свещената катана го прободе и се заби в стената. Въздухът излетя от устата на Масаши с остро свистене, дробовете му сякаш се напълниха с вода.
	— Беше сигурен, че всичко си преценил — все така спокойно рече Козо Шина. — Беше убеден, че си господар на света… Бях наблизо и чух всичко. Не зная как си разбрал за моята сделка с генерал Карск, но това вече е без особено значение… — на лицето му се появи жестока гримаса, ръката му рязко завъртя острието.
	Масаши изпъшка от болка, видя собственото си отражение в стъклените очи на Козо Шина. Отражението на един глупак. Стори му се, че чува подигравателния смях на баща си. А може би това не беше смях, а ридание?
	— Това не е справедливо — прошепнаха напуканите му устни. Дишаше трудно, в главата му отекна настойчив призив. Викаше го Ватаро. Някъде отдалеч, безкрайно далеч… Ослепително слънце в синьото небе, което го зове до себе си. Изведнъж Масаши разбра посланието на Ватаро. Ръката му потрепна в последно усилие, документът Катей изчезна в огнената паст на голямата печка „хибаши“.
	Козо Шина изкрещя и скочи по посока на пламналия ръкопис, острието на свещената катана се измъкна от стената.
	Масаши наблюдаваше как скъпоценният документ се превръща в пепел в пламналите ръце на Шина, на лицето му се появи доволна усмивка. После отмести поглед, вече не можеше да понася мутрата на противника си. Ярка светлина се появи в мрака на нощта.
	Беше странно. Гледаше светлината и едновременно с това падаше. Кръвта се превърна в ален флаг плющящ на вятъра, стаята започна да се преобръща. Подът зае мястото на стената, зъбите му рязко изтракаха…
	Масаши падаше, но имаше чувството, че е увиснал във въздуха. Под себе си виждаше ярките светлини на Токио, оживеното пристанище, усилената работа на доковете.
	През дъждовните струи бавно се очерта черен квадрат. Беше прозорецът на втория етаж, зад които се спотайваше злокобна и могъща сила. Но тя вече нямаше нищо общо с него. Той се носеше във въздуха, тласкан от поривите на ураганния вятър. Не чувстваше болка, не чувстваше страх.
	В съзнанието му изплува една отдавна забравена приказка, беше я чувал от баща си… Малко момче решило да излезе от дома си през нощта, бързо се изгубило в гората. Обкръжено от страшни сенки и непознати звуци, то се изплашило и започнало да плаче. После иззад облаците изскочила луната. Огромна, златиста, увиснала ниско над земята. Било в края на лятото, малко преди жътва. Лъчите на луната облели момчето в златен дъжд, то вдигнало глава и видяло ясно очертаната пътечка между дърветата. Пътечката свършвала пред няколко широки каменни стъпала.
	Момчето започнало да ги изкачва. На всяко от тях ставало все по-леко и по-леко. Накрая се принудило да се хване за камъка, тъй като имало опасност да отлети. Погледнало надолу, гористата равнина била отдалечена на хиляди метри. Уплашило се и отново започнало да плаче. Тялото му се разтърсило, пръстите му се откъснали от хладния камък. Момчето полетяло високо в нощното небе.
	Същото вършеше и Масаши. Обзе го чувство на радостно опиянение. Стори му се, че е онова момче от приказката. А може би се беше върнал в детството си, омагьосан от приказката на баща си.
	— Сега момчето не се страхува от нищо — каза Ватаро Таки.
	— Защо? — попита Масаши.
	— Защото целият свят му принадлежи — отвърна баща му. — Той е под него, показва му се с цялото си многообразие. Момчето може да види добрите места, да отмине лошите… Никой нищо не му е казал, но то вече знае, че може да отлети където пожелае…
	— То просто следва светлината…
	Тялото на Масаши се къпеше в кръв. Дъждът беше спрял, единственият звук в стаята беше монотонното почукване на капките, падащи от върха на свещената катана на Джибан. Плътните облаци се бяха разкъсали, между тях се спускаше кос лъч лунна светлина.
	— Исках да се гордееш с мен — прошепна той на духа на баща си. — Нима не се гордееш с мен и сега? Поне мъничко? — изправено на ръба на смъртта, съзнанието на Масаши отчаяно потърси светлината. Но тя беше изчезнала.


	Илайн видя първо кръвта.
	Локва кръв бавно попиваше в татамито, тялото на Майкъл беше опръскано с нея. Алени капки се стичаха от заснеженото чело на връх Фуджи.
	Душата й се изпълни с ужас. Хукна към него, дори не забеляза сянката, която се прокрадваше зад плаката. Точно там, където преди минути се беше спотайвала, за да го изненада.
	Рухна на колене, взе главата му в ръцете си. На вратата се появиха Одри и Жожи.
	— Майкъл! — проплака Одри. — О, не, за бога! Не!
	Илайн вдигна глава и тихо прошепна:
	— Жив е…
	Одри затвори очи в безгласна молитва, сълзите рукнаха изпод клепачите й. Коленичи до брат си, протегна ръка да го докосне. Искаше да почувства дишането му, да усети топлината на тялото му.
	— Масаши е мъртъв — промълви някак учудено Жожи. Сякаш не можеше да повярва, че брат му вече е преминал в отвъдното. Наведе се над трупа и надникна в безжизнените очи, втренчени в нещо далечно и невидимо за останалите.
	— Масаши…
	В душата на Жожи се бореха смесени чувства. Облекчение, мъка, угризения… Но задоволство нямаше. Липсваше дори усещането, че е възтържествувала справедливостта. Вместо това се запита какво би могъл да стори, за да предотврати тази трагедия. Карма, въздъхна най-сетне той. Така е било писано…
	Майкъл отвори очи и ги закова в лицето на Илайн. После бавно извърна глава.
	— Майкъл! — прошепна тя.
	— Нямам какво да ти кажа — с мъка отвърна той и се претърколи настрана. Понечи да седне и видя сестра си.
	— Оди!
	— О, Майкъл! — проплака Одри и се хвърли в прегръдките му. Той се намръщи от болка.
	— Значи тук са те докарали…
	— Масаши направи опит да ме убеди, че е на наша страна — кимна тя. — И че търси убиеца на татко…
	— В това отношение не те е излъгал — обади се Илайн. — Наистина много искаше да разбере кой го е убил… Уде, личният му екзекутор, е бил по следите на Филип… Задачата му била да открие Филип Дос и с мъчения да изтръгне от него признание за местонахождението на документа Катей. А след това да го убие. Нещата се развиха почти така…
	— Аз мислех, че ти си екзекуторът на Масаши — погледна я Майкъл. — Зиро…
	— Вече ти казах, че Масаши държеше в плен дъщеря ми Тори — търпеливо отвърна Илайн. — Заплашваше да я убие при първото неподчинение от моя страна.
	— Не ти вярвам — поклати глава Майкъл. — До този момент чувах от устата ти единствено лъжи…
	— Масаши искаше да те държа под око — продължи Илайн. — Беше сигурен, че именно ти ще го отведеш при документа Катей след убийството на баща ти.
	— Лъжеш!
	— За дъщеря си казва истината — намеси се Одри. — Масаши действително я е държал тук… Жожи е открил това и довел Мичико да я спасяват… — извърна глава и добави: — Нали така, Жожи?
	— Точно така — кимна японецът. — Чрез Тори моят брат е държал в подчинение не само Илайн, но и самата Мичико… Съпругът й Нобуо и Козо Шина са успели да набавят един ядрен заряд, видях го с очите си. Техниците на „Ямамото Хеви Индъстриз“ го монтираха на нещо като ракета… Но…
	— Почакай малко — прекъсна го Майкъл. Думите на Жожи избухнаха като ярък пламък в съзнанието му, сега вече всичко си идваше на мястото. Нобуо Ямамото е бил изнудван — ето го ключът към загадката, последното късче от мозайката. Ето защо прекъсна търговските преговори със Съединените щати! — ФАКС! — възкликна той. — Изтребителят ФАКС на Ямамото ще бъде използван за превозването на ядрения товар! Ето защо Масаши и Козо Шина са държали толкова много на техническата помощ на Нобуо! Готов съм да се обзаложа, че това е основната причина за съюза между Козо Шина и Масаши! Човешките ресурси на клана Таки са били само претекст. Масаши е имал начин да се добере до ФАКС, а Козо Шина е имал нужда именно от този експериментален изтребител!
	— Звучи логично — кимна Жожи. — Но ти уби брат ми и заплахата вече не съществува.
	— Де да беше така — въздъхна Майкъл и направи опит да се изправи. Не успя да се справи без помощта на двете жени. — Не аз убих Масаши… Стори го Козо Шина. Очевидно съюзът им се е основавал на коварството… Всеки от тях е бил готов да унищожи другия в момента, в който избухне ядреният заряд… Чух това с ушите си. Взаимно са се използвали. Шина е имал нужда от достъпа на Масаши до ФАКС, Масаши пък е разчитал на влиянието на Джибан…
	— Но какво ги е накарало да се вкопчат точно сега? — попита Жожи.
	— Не съм много сигурен — отвърна Майкъл. — Масаши е успял да открие, неизвестно как, че Шина е сключил сделка със съветското КГБ. С генерал на име Евгений Карск. Именно той е осигурил доставката на ядрения заряд.
	— Съвсем логично — обади се Илайн. — Масаши дълбоко мразеше руснаците, подобна информация положително би го накарала да побеснее.
	— Значи трябва да благодарим на съдбата, че му е подхвърлила тази информация точно когато трябва — въздъхна Жожи. — Така смъртоносната бомба се е самоунищожила…
	— Не съвсем — поклати глава Майкъл. — Козо Шина все още има пълна свобода на действие. В момента е някъде тук, на територията на този склад.
	— Освен това е докопал и документа Катей! — възкликна Илайн.
	— Не — поклати глава Майкъл и посочи нажежената печка. — Масаши го хвърли в огъня. Шина е лишен завинаги от него, аз също… — в главата му се появи мисълта за генерал Хадли. Сега дядо му няма да има с какво да притисне японците. — Много жалко — въздъхна на глас той. — И други важни събития следват своя ход… Не зная до какво ще се стигне… Документът Катей действително имаше огромно значение!
	— Мисля, че сега трябва да се тревожим единствено за ядрения заряд — намеси се Жожи. — Особено след като и Шина е тук!
	Илайн се извърна към Майкъл:
	— Как се чувстваш?
	— Не се безпокой за мен, ще се оправя — отвърна той. Направи опит да ходи, но още на втората крачка тялото му се олюля и рухна. Изпъшка от болка, улучил желязната верига, която му беше дал Стик Харума.
	— Майкъл! — извика Одри и коленичи до него.
	— Да вървим — извърна се към Илайн Жожи. — Не разполагаме с много време.
	— Аз ще остана при него — вдигна плава Одри. — А вие вървете, и без това едва ли ще ви бъда в помощ…


	Устата на Козо Шина се разкриви в нещо като усмивка. Ясно си представяше духа на Ватаро Таки, още по-ясно виждаше отчаяните му гърчове. Старият мръсник положително вие от мъка при вида на това, което беше останало от могъщата му империя.
	После сърцето му беше пронизано от остра болка, усмивката се превърна в гримаса. Изправен над мъртвия Масаши, той имаше едно-единствено желание — да издърпа сабята на принц Ямато Такеру от изстиващото му тяло, да я вдигне високо над главата си и да прониже сърцето на Майкъл Дос. Дълго беше чакал този миг, свещения миг на отмъщението. Но стана така, че не можа да се възползва от него. В опита си да спаси останките на документа Катей получи тежки обгаряния, ръцете му се покриха с болезнени мехури.
	Но за отчаяния човек няма невъзможни неща. Скърцайки Със зъби, Шина стисна дръжката на катаната с изранените си ръце. Почти изкрещя от непоносимата болка, но хватката му не отслабна, беше готов за сладкото отмъщение… Катаната започна да се повдига, в същия момент в коридора се разнесоха стъпки. Шина отскочи назад и се скри зад полускъсания плакат с планината Фуджи. Окървавеният връх изглеждаше съвсем подходящ за обстановката.
	Чу целия разговор, сърцето му потръпна от мъка. Ех, защо не успя да убие Майкъл Дос! Само една минута не му достигна, една нищожна минута! Но ситуацията вече претърпя коренна промяна. С Джибан беше свършено, мечтите му за велика Япония се превърнаха в купчинка пепел! КАРМА! Злощастна, но не съвсем… Надничайки внимателно иззад остатъците на плаката, той видя нажежената до червено печка „хибаши“. А само на крачка от нея се беше изправил Майкъл Дос, подкрепян от сестра си…
	Желанието за мъст измести всичко останало от съзнанието на Шина. Сега е моментът да отмъсти на Филип Дос за убийството на собствения му син! Момент, който беше чакал с години! Беше останал насаме с децата на Филип Дос — неговото наследство, неговото бъдеще! Стисна здраво дръжката на катаната и отметна разкъсания плакат.
	Майкъл бавно вдигна глава. Лицето на човека му беше непознато, но катаната в ръцете му несъмнено принадлежеше на принц Ямато Такеру. Това трябва да е Козо Шина, каза си той.
	— Майкъл Дос! — прошепна Шина с натежал от вълнение глас. Само след миг щеше да отмъсти за убийството на сина си, годините на мрачно отчаяние щяха да бъдат забравени. Зае нападателна стойка, катаната блесна над главата му. Майкъл се претърколи встрани, стотна от секундата преди острието да го посече.
	Шина рязко се завъртя и отново нападна. В същия миг долови някакъв шум зад гърба си и инстинктивно извърна глава. Неясна сянка се появи откъм другата страна на широкия екран, пристъпи напред… Сърцето на Козо Шина пропусна един такт.
	— Кой си ти? — дрезгаво попита той.
	— Духът на Ватаро Таки — отвърна сянката. Духът на Дзен Годо…
	— Дзен Годо? — стреснато повтори Шина. — От десетилетия не съм чувал това име! Дзен Годо отдавна е в гроба! — устата му се разкриви от гняв: — Всички са мъртви! Вече нямам живи врагове! — пропукването на огъня, погълнал завинаги документа Катей, смътно достигаше до съзнанието му: — Кой си ти? — отново прошепна той. — Кажи ми!
	— Аз съм Зиро — отвърна гласът.
	— Зиро? — потръпна Козо Шина. — Зиро означава отсъствие на Вечния закон!
	— Означава и възкресение на Дзен Годо. Легендата, която той създаде, направи духа му безсмъртен. Аз съм този дух! Аз ти нанесох поражение точно когато ти мислеше, че си победил Дзен Годо завинаги!
	— Стига с този Дзен Годо! — изкрещя Шина. — Той е мъртъв, лично присъствах на погребението му!
	— Тогава се приготви да умреш! — отвърна сянката и пристъпи крачка напред. Шина изведнъж я позна. Не, това е невъзможно, изкрещя съзнанието му. Напълно невъзможно!
	Полетя в атака, насочил свещената катана на принц Такеру пред себе си. Острието се стовари върху пистолета в ръката на сянката, той отлетя настрана и издрънча на пода. С жестока усмивка на уста, Шина замахна да нанесе посичащ удар. От ляво на дясно, целящ да среже на две гръдния кош на противника.
	В същия момент Майкъл хвърли веригата. Оловната тежест се уви около китката на Шина, катаната промени посоката на движението си.
	Старият воин политна на една страна, но въпреки това не прекрати нападението. Напротив — стори нещо, което никой от присъстващите не очакваше. Пръстите му се разхлабиха и пуснаха дръжката на свещеното оръжие, това му помогна да се освободи от веригата и да се стрелне към сабята на Масаши, търкаляща се на пода в краката му.
	Майкъл сподавено изруга и рязко се наведе. Острият като бръснач връх на катаната отнесе ризата от гърба му, движението му напред и надолу получи допълнително ускорение. В следващия миг свещената катана на Джибан се оказа в ръцете му.
	Но времето не стигна, Шина вече беше съкратил разстоянието между двамата и нанасяше вихрени удари. Телата им се преплетоха, Майкъл силно се притисна до противника. Това беше единственият начин да се предпази от свистящата на милиметри от тялото му катана. Отби един удар, после втори, трети… Почувства как силите го напускат, защитата му стана по-бавна и по-неадекватна. Острието се стрелна към гърлото му, той разбра, че е на прага на смъртта. В съзнанието му изплуваха думите на Цуйо: _Може би ще изпаднеш в такова състояние, в което всичко научено до тук няма да ти носи полза. В което ще се биеш като истински воин, но без успех. Тогава силата ще ти изневери, ще настъпи мигът на „Зиро“… Божественото прозрение ще ти обърне гръб…_
	Втренчил поглед в лицето на могъщия си враг, Майкъл разбра, че този миг е дошъл. Беше изпаднал в състоянието „зиро“ и той, като своя сенсей преди години, беше загубен. Човекът и воинът се сляха в едно цяло, поклащащо се на ръба на дълбока пропаст. Далеч долу шумяха мрачните вълни на Съдбата… Вълни на страх и вечно отчаяние. Там място за кураж все още нямаше…
	Шина усети близкия край, ноздрите му хищно потръпнаха. Нанесе два светкавични удара от горе на долу, после смени тактиката и се гмурна под защитата на противника си. Майкъл беше зашеметен, ръцете му безсилно увиснаха. Шина отскочи крачка назад и вдигна катаната високо над главата си.
	Проехтя изстрел, пистолетът в ръката на сянката изпусна синкаво облаче дим. Шина изкрещя и се хвана за рамото.
	Майкъл реагира светкавично, острието на свещената катана потъна в тялото на противника.
	Шина потръпна от болка, после извика на помощ всичките си душевни сили. Огромната концентрация премахна болката, от устата му се откъсна грозният боен вик „кай“ на самураите. Острието на сабята му пусна искри от катаната на Майкъл и попречи на по-нататъшното й проникване.
	Но Майкъл вече не беше същият човек. Беше успял да се измъкне от царството на страха. Постигна това, което не беше се удало дори на Цуйо — измъкване от състоянието „зиро“. Главата му се проясни, тялото му се стегна, очите му следяха всяко движение на противника. Забеляза слабото място в хватката на Шина, начина, по който старият воин нанесе блокиращия си удар. Преценил точно ъгъла, той отскочи встрани и заби свещената катана на принц Такеру дълбоко в сърцето на врага си.
	Бликна фонтан алена кръв, Одри сподавено изпищя. „Може би отдавна крещи“, замаяно си помисли Майкъл. Устата на Козо Шина се разкриви, тялото му се люшна напред. Майкъл издърпа катаната, светлината проблесна по мокрото острие.
	Шина се строполи до трупа на Масаши, върху него бавно се посипаха остатъците от книжния плакат с рисунката на връх Фуджи… Меки бледорозови късчета хартия, които странно наподобяваха дюлевите цветчета отвъд прозореца на кабинета му… Помътнелите му очи бяха заковани върху сабята, към която цял живот бе изпитвал преклонение. И която беше причинила смъртта му.
	В помещението се настани тежка и продължителна тишина. Далечното боботене на подземния агрегат създаваше илюзията, че се намират дълбоко в земните недра, в някаква чудовищна пещера, плод на болно въображение…
	Майкъл и Одри объркано гледаха силуета, който бавно коленичи до трупа на Козо Шина. Осветен от веселите пламъчета в голямата печка „хибаши“, той престана да бъде силует, бавно се превърна в жив човек, от плът и кръв… Но братът и сестрата, широко отворили очи, бяха убедени, че виждат истински призрак.
	— Наистина ли си ти? — прошепна накрая Майкъл.
	— Татко?! — смаяно хлъцна Одри.
	— Добре ли сте вие двамата? — попита Филип Дос. Дълбоко развълнуван, той не можа да измисли нищо друго. Отдавна не беше виждал децата си, никога не си беше представял, че Майкъл е толкова опитен боец… Все още потръпваше от силата, която излъчваше Козо Шина, даваше си ясна сметка, че не би могъл да му устои… Добре че беше Майкъл… В крайна сметка великолепният японски боец, въпреки напредналата си възраст, беше победен от обединените усилия на две поколения Дос…
	Вдигнал глава към децата си, Филип Дос изведнъж разбра, че трудната част все още предстои. Новият му живот излъчваше мрачна заплаха за всички. Труден, тайнствен и коренно различен живот. Който лесно можеше да бъде заклеймен от най-близките му хора на този свят. Изведнъж му се стори, че четиридесетгодишната тежка битка с Джибан е нищо в сравнение с опасността да загуби близките си. Не можеше да си представи живота без тях, не можеше дори да си помисли за такава възможност…
	— Татко, татко! — Одри се хвърли на врата му и почти го повали по гръб. Ръцете й здраво го прегърнаха. — Ти не си мъртъв, ти си жив!… О, Господи!
	— Всичко беше резултат на сложен заговор — прошепна Филип Дос, устните му несъзнателно докосваха косите й, бузите й, затворените очи. Душата му се гърчеше от вълнение, любовта му изригна като вулкан, освободена завинаги от ограниченията на тайния живот, който беше водил в продължение на дълги години. Имаше чувството, че тялото му се разтапя, пред очите му се появи мъничката Одри, любимата дъщеря, трогателно безпомощна в своите пелени…
	Залюля я в прегръдките си, обичта се смеси с чувство на тъга по онези безвъзвратно отминали мигове. Съжаляваше, че не е бил до нея, че не е подавал с лъжичка храната в мъничката устица, че не е къпал крехкото телце, че не го е друсал на коляното си, че не е разказвал приказки за дивни феи и лоши духове… Сам се беше лишил от всичко това, нямаше кого да обвинява. Но сега, в този кратък миг, Филип Дос отново се чувстваше щастлив.
	Най-сетне отвори очи и срещна погледа на Майкъл.
	— Как можа да го направиш, татко? — попита той и сам се учуди на въпроса си. Беше сигурен, че контролира всички свои емоции, но сега, изправен пред внезапно оживелия си баща, изведнъж разбра, че се е заблуждавал. — Как можа да мамиш мама?
	Одри разхлаби прегръдката си и объркано ги изгледа.
	— Какво искаш да кажеш? — обърна се към Майкъл тя.
	И той й разказа всичко. За продължилата години връзка между баща им и Мичико, за нейното продължение дори след категоричната забрана на баща й.
	— Не разбирам — прошепна Одри. — Ти си изневерявал на мама, така ли?
	— Правехме го взаимно — тъжно поклати глава Филип Дос. — Тук би трябвало да кажа, че изобщо не би трябвало да се женим, но вие двамата сте доказателство за противното… — направи усилие да се вземе в ръце, предстояха нелеки минути. Истината винаги има своите достойнства, но в случая той изпитваше истински ужас от това, което трябваше да разкрие пред децата си. Може би ще го намразят, може би просто няма да му повярват… Но и в двата случая ефектът ще бъде опустошителен. Както за тях, така и за него, така и за бъдещите им отношения.
	— Трябва да ви съобщя една неприятна новина — тихо рече Филип. — Майка ви също си има любовник… — замълча, сърцето му се сви при вида на наскърбените лица на децата му. — Този мъж тя познава още от първите години на брака ни, когато живеехме в Токио… Името му е Евгений Карск.
	— Карск ли? — учудено го погледна Майкъл. — Масаши спомена името му. Бил генерал в съветското КГБ, именно той доставил ядрения заряд на Козо Шина!
	— Точно така — кимна Филип и им разказа за първия си сблъсък с Карск в Токио през 1947 година. — Оттогава насам вървя по следите му. Страхувам се, че в момента майка ви работи за него… Напуснала е Вашингтон с голямо количество секретна информация.
	— Не ти вярвам! — отсече Одри. — Това не може да бъде истина!
	— За съжаление е истина, Оди — поклати глава Филип. — Зная, че това ще бъде огромен шок за…
	— Откога знаеш това за мама? — прекъсна го Майкъл.
	— От години подозирах, че в БЕМТ действа агент на врага — отвърна Филип. — Дълго време не успях да събера необходимите доказателства… Но после всичко дойде на мястото си и вече бях в състояние да я разкрия.
	Лицето на Одри стана по-бяло от стената, ръката й несъзнателно се протегна към Майкъл.
	— Това не може да бъде! — прошепна тя. — Сигурно сънувам! Майк, моля те, събуди ме!
	— Съжалявам, Оди — промълви Филип. — В момента дядо ти провежда пълно разследване на дейността на БЕМТ.
	— А чичо Сами? — проплака тя.
	— Чичо Сами получи инфаркт — прегърна я през раменете Майкъл. — Мъртъв е.
	— Господи! — изстена Одри и скри лице в шепите си.
	Филип погледна сина си право в очите.
	— Не очаквам прошка от теб — каза той. — Използвах те по същия начин, по който Мичико използва Илайн… Сторихме това, което ни диктуваше съвестта. Не зная дали е било правилно, или не… Имахме нужда от вас, но цената, която платихте, беше прекалено жестока… Вие не разполагахте с живота си… Майкъл, искам да…
	— Спри — вдигна ръка Майкъл. — Трябва ми време. В момента не зная какво изпитвам.
	Одри вдигна глава, очите й бяха премрежени от сълзи.
	— Искам да я видя — прошепна с колеблив глас тя. — Искам да чуя и нейната версия…
	— Аз също — поклати глава Филип. — Но никой не знае къде се намира. Била е в Париж да се срещне с Карск. Не беше трудно да я открием в хотел „Плаца Атене“, тя винаги отсяда там. Но след това следите й се губят. Тази сутрин е изчезнала от там, заедно с Карск… Неговите хора са искрено изненадани, не знаят нищо за местонахождението му… Двамата сякаш изведнъж са се разтопили във въздуха. Положението е много сериозно. Документите, които е успяла да вземе майка ви, са от жизненоважно значение за Съединените щати.
	Одри се дръпна настрана, обгърна с ръце раменете си и потръпна. Лицето на Майкъл беше уморено и загрижено. Шокът беше страхотен и за него. Не можеше да си представи майка си като вражески шпионин… Също както преди седмици не можеше да си представи същото и за баща си… Стана му студено, ужас стегна сърцето му. Животът изведнъж се превърна в бурен океан, имаше чувството, че се подмята в него — сам, безпомощен, безполезен… Само можеше да предполага какви мисли минават в момента през главата на Одри.
	— Сега вие двамата трябва да бъдете прегледани от лекар — смени темата Филип Дос. — Преживяхте наистина ужасни неща.
	— По-ужасни, отколкото предполагаш — кимна Одри. — О, колко много ми се иска чичо Сами да е тук, да ни каже, че всичко е наред!
	Вероятно не си даде сметка за последиците от тези думи. Децата винаги са били в състояние да нараняват родителите си далеч по-жестоко от чуждите хора. Това стори и Одри. За частица от секундата успя да покаже на Филип колко безнадеждно наранени са отношенията му с неговите деца, колко лош баща е бил през целия си живот… Една горчива истина.
	Отново му се прииска да й каже колко много съжалява. Но стисна устни и замълча. Правилно усети, че тук думите нямаха никаква сила. Време — каза преди малко Майкъл. _Трябва ми малко време…_ Може би на всички ни трябва, въздъхна в себе си Филип.
	В този момент се върна Илайн.
	— Не успяхме да открием Шина — съобщи тя. — Но Жожи вече поема командването на бойците от клана Таки. Обадих се на Нобуо да му съобщя добрата новина. Обеща веднага да изпрати хора за обезвреждане на ядрения заряд, който по-късно ще бъде предаден на правителството на САЩ. Ние… — видя трупа на Шина, очите й пробягаха по разстроените лица на присъстващите: — Но какво става? Добре ли сте?
	— Да — кимна Филип. — Успях да открия Мичико и Тори, докато се придвижвах насам. Иди да ги доведеш… — даде й указания как да открие помещението и добави: — А през това време аз имам намерение да отведа своите деца по-далеч от това злокобно място.


	Дъждът отмина, градът блесна с цялото си великолепие. Всичко изглеждаше ново, ярко, модерно…
	Филип заведе децата си при Мичико. Тя ги посрещна на прага, облечена в кимоно с прасковен цвят, под него се виждаше яркочервена копринена блузка. Фино бродирани чапли размахваха криле на гърба й. Майкъл остана смаян от приликата между майка и дъщеря. И двете бяха красиви, грациозни и фини, зад деликатните им черти се усещаше присъствието на твърдост и сила. Веднага съзна, че Илайн се стреми да подражава на Мичико, да черпи от нейната сила и съвършенство. Не й е било лесно да расте под крилото на тази властна жена, помисли си той. А сетне се запита дали отношението му към Мичико е коректно, дали наистина желае да я хареса и приеме.
	Илайн беше на крачка зад майка си. Притиснала Тори до себе си, тя механично галеше слабичките й раменца.
	Мичико се усмихна и стори дълбок поклон:
	— Добре дошли, много се радвам на посещението ви.
	Може би от думите й, може би от начина, по който сведе глава, Майкъл изведнъж усети нещо странно в поведението на тази жена. Събуха обувките си и ги сложиха в дървеното сандъче при входа. Разбра какво е в момента, в който тя се обърна да ги поведе към вътрешността на къщата. Мичико беше сляпа. Погледна въпросително към баща си, той леко кимна с глава.
	Дебелите греди под тавана представляваха красива и някак успокоителна плетеница, помещението беше пълно с безупречно аранжирани цветя. Филип вече им беше казал, че Мичико много обича да подрежда вазите, пълни с цветя от собствената й градина.
	Късото коридорче ги въведе в широка стая с дванадесет удобни татами на пода. Бледозелените стени бяха насечени от кафяви дървени колони, в ъгъла се издигаше „токонома“ — малък подиум, над който висеше ритуален пергамент. Красиво изрисуваните йероглифи гласяха:

	„Слънчевите лъчи рисуват красиви картини,
	Тъмнината ги скрива от очите на хората…
	но за слепеца тази промяна е без значение…“

	Колко е вярна тази мисъл, помисли Майкъл, докато Мичико ги канеше около ниската безупречно полирана масичка.
	Жалузите от матова хартия бяха частично дръпнати, зад тях се виждаше част от градината на Мичико. Зад лъскавите парапети на верандата, сгушени под шумолящите листа на величествен клен, поклащаха стебла разкошни азалии. Сред тях надигаше чело бял скален отломък, красив и спокоен като кораб сред морските вълни. Полегатият, покрит с плочки покрив над верандата хвърляше дълбока сянка, стаята тънеше в пастелна светлина.
	Илайн беше облечена в бледозелено кимоно с тъмни ширити. Извърна Тори с лице към гостите и ги представи един по един. Тори се изкиска, слабичкото й телце се извъртя и Илайн беше принудена да я пусне. Изтича при Филип и сложи ръце върху коленете му.
	— Ще ме вземеш ли, дядо? — изчурулика на японски тя.
	— Тори, нима забрави как трябва да се държиш? — обади се с престорено строг глас Илайн.
	Филип се усмихна, грабна крехкото момиченце и го настани на раменете си. То изпищя от възторг.
	— Това е сън — прошепна Одри. — От друго време, от друг свят…
	— Не — поклати глава Филип и намести детето върху раменете си. — Това просто е друг живот.
	— Беше го написал в картичката си, нали? — погледна го Одри. — Краят на живота, който си водил толкова дълги години…
	— Умрях, за да възкръсна — отвърна сериозно Филип и свали детето на пода. — Много ми се иска да забравя прегрешенията от предишния си живот.
	— Сега ще пием чай — обади се Мичико. Всичко беше готово. На масичката имаше шест миниатюрни чашки от фин порцелан, димящ чайник и тръстикова бъркалка, във всяка от чашките се поклащаха зелени, ситно нарязани листенца. Ръката й взе чайника и започна да налива. Движенията й бяха бавни, сигурни и натежали от грациозност, очите на присъстващите неволно ги проследиха. Бъркалката се завъртя, листенцата се превърнаха в зелена, гъста и ароматична течност. Първата чашка беше за Филип, следващите — за Майкъл и Одри. Подаде чая на Тори и Илайн, най-накрая обслужи и себе си.
	Отпиха първите глътки едновременно, в стаята се възцари тържествена тишина. Дори Тори утихна, почувствала особеното напрежение у присъстващите.
	— Искам да чуя какво ще кажете за всичко това — обади се най-сетне Одри и извърна глава към Мичико.
	Мичико се извърна към нея, Майкъл си даде сметка, че сестра му едва сега осъзна нейната слепота.
	— Не смятам, че в момента моето мнение е най-важното — промълви домакинята. — Първо трябва да изясните отношенията с баща си, а после аз съм готова да отговарям на въпросите ви. Защото наистина имате право да знаете всичко…
	— Това не е честно! — тръсна глава Одри. — Как мога да взема отношение, без да зная какво мислите вие?
	— Какво мисля аз няма значение — усмихна се Мичико. — Предстои ви да възприемете много неща, животът ви е коренно променен… Не ви завиждам, тъй като този процес ще се превърне в тест за силата на характера ви. Илайн ми разказа как сте спасили живота й и вече имам представа за силата на вашия дух…
	— Не мога да кажа дали това е вярно — отвърна Одри, малко объркана от идеята, че някой може да я смята за силен човек.
	— Но другите могат — поклати глава Мичико. — Дълго време сте била в опасна ситуация, проявила сте завиден дух и издръжливост. Може би не си давате сметка за това, но околните ясно са го забелязали — на лицето й отново се появи усмивка: — Духът неизменно се проявява в екстремни ситуации…
	Отегчена от този разговор, Тори се размърда, направи кратка обиколка на стаята и без колебание се настани в скута на Одри.
	— Здравей — усмихна се тя и притисна личицето см до бузата й. Одри несъзнателно я прегърна, после с недоумение поклати глава пред потока от японски думи, с който я заля детето.
	— Съвсем неотдавна започна да учи английски — извинително се обади Илайн.
	— Май всички ние все още се учим — подхвърли Мичико.
	Майкъл не отделяше очи от лицето й. Тя изглежда усети настойчивия поглед, извърна се към него и тихо попита:
	— Носите нещо, нали, Майкъл? Подарък ли е?
	— Не — поклати глава той и сведе поглед към свещената катана, която беше изтръгнал от изстиващите ръце на Козо Шина предишната нощ. Катаната на принц Ямато Такеру, култовото оръжие на Джибан. Което вече се беше превърнало в символ на разбитите мечи на шепа безумци, което доказваше, че историята на Япония ще продължи да следва естествения си ход.
	— Все пак то трябва да символизира нещо, нали? — продължи Мичико. — Всеки неодушевен предмет го прави. Защото е неутрален, свободен от предразсъдъци и предпочитания. Ние сме тези, които му придаваме определено значение. И то се проявява единствено когато предметът се слее с нашето желание, с нашата воля и мечти… Едва тогава тайните и загадките престават да съществуват… — лицето й беше обърнато към него, Майкъл изведнъж изпита странното чувство, че тази сляпа жена го вижда по-ясно от всички присъстващи. — Това ли е причината, поради която носите този предмет тук?
	Той си даде сметка, че наистина е така. Сякаш духът на тази жена беше ослепителен слънчев лъч, прогонващ мрака от дълбините на съзнанието му. Ръцете му бавно вдигнаха сабята. Знаеше какво иска да направи, но не беше в състояние да го изрази. Погледна баща си, в главата му изплуваха думите, които би искал да му каже: _Получих тази катана от твоите ръце преди много години… Винаги съм мислил, че тя е подарък от теб, едва сега си давам сметка, че е била нещо съвсем друго… Аз съм бил просто пазител на това свещено оръжие… Заклех се да го съхраня и спазих клетвата си… Отнеха ми го, но успях да си го върна обратно…_ А след това би трябвало да се поклони и да върне оръжието на баща си.
	Всъщност не беше сигурен защо взе катаната със себе си. Едва сега, след думите на Мичико, докоснали същността на душата му, той разбра защо го е сторил. Погледна я с нови очи, сякаш за пръв път я виждаше. Вече не можеше да я сравнява с майка си, напрежението и антагонизмът неусетно се бяха изпарили. Това е изцяло заслуга на Мичико, помисли си той. На чистотата и величието на нейния дух. Дали все още я ненавижда за това, което беше отнела от майка му? Не можеше да прецени. Съзнаваше само едно — всеки жест, всяка дума на тази жена спомагаше за заздравяването на раните, за възстановяване доверието между членовете на семейството му. Нещо, което напълно отсъстваше у Лилиан. Тя се бореше с Филип за всичко, беше твърдо убедена, че това е единственият начин да се изяви като личност. А тук положението беше коренно различно.
	Съзнателно или не, Мичико показа на Майкъл _Пътя_ към съвършенството. Блестящият и единственият, водещ към победата над Зиро — състоянието, в което дори и най-опитният воин изпада в безизходица. Майкъл вече беше убеден, че ако не върне свещената катана на баща си, пропастта между тях никога няма да бъде затворена. Подаръкът на Филип в деня на неговото възмъжаване беше изпълнил своето предназначение. Сега настъпи времето да го върне обратно. Свещената катана вече не му беше необходима. Може би Мичико знае това, може би го усеща, или пък просто иска да го приобщи обратно към семейството. Това наистина нямаше значение. В крайна сметка победи нейната всеотдайност, нейното изключително развито чувство на вярност към близките. И Майкъл подозираше, че някой ден ще трябва да й бъде дълбоко благодарен за това. Тя го накара да изпита чувството на опрощение и по този начин му върна най-скъпото — родния баща. Но сега още е рано, сега не може да й изрази своята благодарност.
	Гневът и възмущението от постъпката на Филип бяха все още твърде живи, раната в душата на Майкъл продължаваше да кърви. Все още не беше готов да разбере мотивите на баща си, все още не приемаше убежденията му, желанието за мъст…
	Прегърнала слабичките раменца на Тори, Одри също мислеше над думите на Мичико. _Май всички все още се учим…_ Тръсна глава и се обърна към Филип:
	— Татко, сигурен ли си, че всичко, което ни разказа за мама, е вярно?
	— За съжаление да…
	— И тя е във Франция, така ли?
	— Никой не може да бъде сигурен в това — поклати глава Филип. — Отлетяла е за Париж, отседнала е и хотел „Плаца Атене“… Вчера е платила сметката си, едновременно с това е изчезнал и Карск… Никой не знае къде са заминали…
	Сърцето на Одри лудо блъскаше, ръцете й несъзнателно притискаха Тори.
	— Аз знам… — прошепна едва чуто тя.
	Настъпи напрегнато мълчание. Филип бавно вдигна глава и впи поглед в бледото лице на дъщеря си.
	— Наистина ли? — промълви едва чуто той. — Как е възможно това, Оди?
	— Преди да ти отговоря, искам да ми обещаеш нещо — тръсна глава Одри. — Искам да бъда сигурна, че когато я откриеш, дори косъм няма да падне от главата й! — очите й пламтяха, забили се в лицето на Филип. — Не ме интересува какво е направила, не ме интересува какво мислят другите за нея! Искам да бъде жива и здрава, толкоз!
	Филип се замисли за миг, после бавно кимна с глава:
	— Добре. Имаш думата ми.
	Одри усещаше топлината на детското телце, това й даваше спокойствие и увереност. Чувството, че постъпва правилно, измести съмненията.
	— Мама често ми разказваше за едно място, което много обича — започна тя. — Това беше тайната ни… Малък хотел, високо в планините на Южна Франция, близо до Ница…
	— Помниш ли името му?
	Одри с мъка преглътна сълзите си, момиченцето в прегръдката й усети, че нещо не е наред, обърна се и я погали по бузата.
	— Защо тя плаче, мамо? — екна звънливото гласче. — Аз също ли трябва да съм тъжна?
	— Според мен просто трябва да целунеш леля Одри — меко отвърна Илайн. — Това ще я накара да се почувства далеч по-добре…
	Тори уви ръчички около шията на Одри, целувката й беше онази неповторима смесица от искреност и чувство за притежание, която само децата могат да изразят.
	Одри вече не криеше риданията си, ръцете й здраво притиснаха топлото телце на Тори.
	— Казва се „Манастирът“ — прошепна тя.
	Въздухът натежа от чувство за необратимост, пред очите на Одри изплува целият й досегашен живот. Смътна, но едновременно с това ярка картина, създадена сякаш от четката на велик художник. Ярка като кимоната на притихналите около масата японки.


	Зад прозореца се поклащаха клоните на стара круша, стволът й беше напукан, откровено грозен. Но Лилиан ясно усещаше величието на вековното дърво. Пролетта скриваше грозотата му, нежните цветчета проблясваха сред листата като звезди в безоблачна нощ. И го превръщаха в младо и сякаш вечно красиво творение на природата. Макар и за кратко, само веднъж в годината…
	Двамата с Карск пристигнаха тук, в манастира Бон Кьор на Сен Пол дьо Ванс, късно през нощта, след десет часа непрекъснато шофиране. Лилиан не беше помещавала долината на Рона, където отседнаха предишната нощ, мястото й се стори мрачно и потискащо. Въздухът беше напоен с тежък смог, високите конуси на ядрените електроцентрали сякаш заплашително се издигаха към сивото небе.
	Манастирът се намираше на върха на горист хълм в околностите на Сен Пол дьо Ванс — малко селце в подножието на Френските Алпи, разположено сред красива долина, известна с името Вълчата яма. Беше само ма един час път от Ница, именно това позволи на Лилиан да го открие при едно от предишните си посещения. Построен през XV век, манастирът почти никога не е бил използван по предназначението си. Преди тридесет години тук се заселил един известен с кулинарните си умения специалист, изпитал смъртна умора от туристическата суматоха на Ница и околните курорти. Първоначално отворил малка семейна кръчма, но успехът й бил огромен и само след две години целият манастир бил превърнат в хотел.
	В средата на святата обител все още се издигаше недокоснатият от годините храм. Над входа висеше огромен кръст от бял мрамор, от двете му страни все още личаха стенописи върху дърво. Единият възхваляваше живота и дейността на Йоан Баптист, а другият — на апостол Йоан. Явен намек за Стария и Новия Завет…
	Зад високите, на места вече порутени, крепостни стени, имаше фантастични овощни градини и зеленчукови лехи, създадени още по времето на първите монаси. Отвъд тях се простираше поляна с теменужки и стари маслинови дървета. Толкова стари, че никой не помнеше кога са били засадени.
	Лилиан веднага се влюби в това място. Беше толкова древно и недокоснато от времето, че душата й с лекота се освобождаваше от ръждата на цивилизацията. Тук нямаше радио, нямаше телевизия. Единственият телефон се намираше в просторната канцелария на собственика.
	Но това съвсем не означаваше, че манастирът Бон Кьор е откъснат от света, стар и запуснат. Собственикът беше амбициозен човек, всичко тук беше на висота, луксозно и скъпо. Обзавеждането беше изцяло по специална поръчка, а славата на кухнята се носеше из цяла Южна Франция. Стаите бяха светли и просторни, гледката към подножието на Алпите — наистина фантастична. Мебелите бяха антични, далеч от евтините имитации, картините по стените — без изключение оригинали. Обслужването беше изключително.
	Тази сутрин, втората след пристигането им, Лилиан се събуди от помръдването на Карск в леглото до нея.
	— Къде отиваш? — надигна се от възглавницата тя.
	— Наближава девет — отвърна той и погледна към масичката, върху която лежеше все още неотвореният пакет със секретните сведения от БЕМТ. — Искам да започна дешифровката.
	До слуха на Лилиан долетя веселото чуруликане на птиците зад прозореца, в ноздрите я удари ароматът на хубаво кафе.
	— Рано е — прошепна тя и го придърпа обратно в леглото. — Има време…
	— Работата трябва да бъде свършена — промърмори Карск, но се остави на опитните й ръце. Удоволствието беше огромно, а тук действително бяха далеч от напрежението и страха, далеч в планината, забравени от всички… Един час повече или по-малко нямаше никакво значение. Карск гореше от нетърпение да се запознае с важната информация, донесена от Лилиан, но едновременно с това си даваше сметка, че по-важна е победата. Искаше да й се наслаждава, да я гали и целува като любимо дете. Освен това дешифровката на купищата секретни материали беше тежък труд, който изискваше много време и търпение, а той не беше от хората, които обичат черната работа. Предстоеше му много писане, грамадата от имена, цифри и данни не можеше да бъде ни то запомнена от едно прочитане, нито съхранена по някакъв друг начин.
	Удоволствието ставаше все по-пълно, Карск затвори очи. В съзнанието му се появи образът на жена му — умна, чувствителна и стабилна, истински другар в живота. Това, което й липсваше, беше излъчването. Сравнена с Лилиан Дос, тя губеше по всички показатели. Животът с Лилиан, приела фамилията Карск, положително предлагаше повече емоции… После тялото му се разтърси от горещите вълни на насладата, умът му се изключи…
	По-късно вероятно задряма. Единственото, което помнеше, беше лекият ветрец, долитащ през отворения прозорец, звучната песен на птиците. Беше тихо и спокойно, морното тяло на Лилиан се притискаше в неговото…
	Положително беше задрямал. Иначе щеше да усети отварянето на вратата. Събуди го острото чувство за опасност. Същото, което го беше спасявало от неприятности години наред.
	Лилиан се надигна в леглото и смаяно промърмори:
	— Пресвети Боже!
	— Здравей, Лилиан — рече Филип Дос, стиснал в ръка тежкия магнум — 357, с който беше стрелял по Козо Шина на другия край на света. Лицето му беше мрачно, фактът, че за този миг беше чакал цели четиридесет години, изведнъж изгуби своето значение. Беше си го представял по различен начин и в различни варианти, беше го проигравал безброй пъти в мислите си. Но сега изведнъж пожела да не е тук, някой друг да сложи чертата под продължителната и трудна игра. — Как се чувстваш? Приятно ли беше да живееш с мисълта, че си надхитрила всички? Мен, баща си, Джонас… Всички мъже. Вероятно и Карск, тъй като добре познавам мисловните процеси, които протичат в главата ти… Но ти изгуби Лилиан, изгуби всичко!
	Лилиан събра на топка цялата си смелост и самообладание.
	— Как успя да ни откриеш? — промърмори почти безразлично тя.
	— Одри си спомни за това място — усмихна се Филип. — Разбрах, че си тук, когато каза, че това е вашата малка тайна…
	Карск така и не отвори очите си докрай. Смаян от неканения гост далеч повече от Лилиан, той успя да запази самообладание. Дясната му ръка, отметната нагоре в съня, беше почти скрита под възглавницата. Пръстите му бавно се увиха около ръкохватката на револвера под нея, който винаги беше там, верен и надежден помощник…
	— Горкият Масаши Таки беше много объркан от моята „смърт“ — продължи Филип. — Така и трябваше да бъде, играта беше сложна и опасна… Но по онова време друг избор ние нямахме…
	— Ние? — вдигна вежди Лилиан, гласът й беше изтънял от изненадата.
	— Идеята за „смъртта“ ми даде Илайн — поясни Филип. — Чувала си за нея, нали? Дъщерята на Мичико… Тримата планирахме операцията. Именно Илайн беше зад волана на колата, която ме преследваше на Мауи. Бяхме си осигурили труп, возех го до себе си на предната седалка по време на „преследването“. Скочих в последния миг, после колата катастрофира и аз „изгорях“… Нямаше друг начин да спрем Уде. Направих някои грешки и той беше на крачка от успеха… — сви рамене и добави: — Вероятно остарявам… Както и ти… Я се погледни, Лилиан! Гола, в едно легло с шеф на КГБ! — главата му тъжно се поклати: — Надявам се, че си здраво обвързана с тях, иначе нямаш никакви шансове за оцеляване!
	Отстъпи крачка назад и започна да се разхожда из стаята.
	— Когато подозренията ми се насочиха към теб, аз си дадох ясна сметка, че ще ми трябват неопровержими доказателства. Трябваше да те накарам да побегнеш. Но как? Ти вече се беше превърнала в опитен разузнавач, положително щеше да усетиш началото на всяка игра… После баща ти ми каза за предстоящото разследване в БЕМТ и аз разбрах, че всичко е въпрос на време. Ти не можеше да не отчетеш факта, че рано или късно играта ти ще бъде разкрита. Исках сама да направиш първата крачка към бягството, но ти си жена… И като жена си твърде силно привързана към семейството си… Трябваше да разруша това семейство, да накарам членовете му да се пръснат по света, да изчезнат… Първо организирах „смъртта си“, после прибрах Одри. Накрая принудих Джонас да вербува Майкъл…
	— Ти си луд! — възкликна Лилиан, успяла най-сетне да възвърне част от самообладанието си. — Да отвлечеш собствената си дъщеря! Не, това не го вярвам!…
	— Честно казано, твоето мнение вече е без значение — отвърна Филип. — Но когато имаш време да размислиш, сама ще се увериш в логиката на моите действия. Нима щеше да се решиш на бягство, ако Одри и Майкъл бяха останали у дома?
	Лилиан знаеше, че е прав. Къде сбърках, Господи? Сърцето й тревожно се сви.
	— Сега вече си напълно сама — добави Филип и намести пистолета в ръката си. — Е, ще имаш компанията на Карск, но на практика той не се брои…
	Карск незабавно се възползва от моментното разсейване на противника. Ръката му светкавично измъкна револвера изпод възглавницата, пръстът му натисна спусъка. Веднъж, втори път… Видя как Филип отскача встрани и тялото му изчезва по посока на пода. После магнумът тресна като оръдие, остра болка проряза гърдите му. Лилиан изпищя и се хвърли върху него, голото й тяло почервеня от кръв.
	— Жив ли си още, Карск? — наведе се над него Филип.
	— Умира — прошепна Лилиан. Беше абсолютно спокойна и това й се струваше много странно. Би трябвало да е потресена, би трябвало да изпитва някакви чувства. Но не изпитваше абсолютно нищо. Душата й изтръпна, единствената емоция в нея беше нещо, което наподобяваше ужас от присъствието на внезапно възкръсналия й съпруг.
	— Не се безпокой — усети го безпогрешно Филип. — Обещах на децата да се погрижа за твоята сигурност… — погледът му се премести върху Карск: — Нямах намерение да го убивам, но така пожела съдбата… Предполагам, че това се нарича възмездие. За всичко, което този човек ни стори в Токио, за убийството на Силвърс… — забеляза изражението на Лилиан и добави:
	— О, да, веднага се досетих чия работа е това убийство… Карск се е надявал да ни насочи по погрешна следа и именно затова е използвал катана… Но никой японец не би заклал и насякъл жертвата си по такъв варварски начин. А това означаваше само едно — Силвърс е бил убит от човек, който не умее да използва катана. След това си спомних, че именно Карск подхвърли версията за убиец японец и това ме накара да се усъмня. „Чудотворното“ му бягство ме накара да се замисля още повече… В крайна сметка се оказа, че твоята помощ не му донесе кой знае каква полза… Трябваше ми доста време да очертая параметрите на операцията, но накрая бях сигурен, че зная какво става… Оставаше ми само да намеря начина, по който да ви накарам да се разкриете…
	Филип протегна ръка и докосна жена си. За пръв път след толкова много години, за последен път в живота си.
	— Не се тревожи, Лилиан. В крайна сметка може да се окаже, че не си съвсем сама… До теб ще бъде „Матушка Русия“! — устните му се разтеглиха в бледа усмивка: — Не зная как ще те посрещнат твоите нови господари, когато разберат, че отиваш при тях с празни ръце… Но при всички случаи то ще бъде за предпочитане пред смъртта, нали?
	Отдръпна се от любовното гнездо, взе в ръце откраднатата информация и предварителните записки на Карск.
	— Сбогом, Лилиан — въздъхна той. — Обръщайки поглед назад, трябва да призная, че не бях кой знае какъв съпруг… Но и ти не беше кой знае каква съпруга, нали? — очите му станаха тъжни, отбелязали механично гневната руменина, която започна да залива страните й. Ох, колко добре я познаваше! — Непрекъснато се предавахме един друг, предполагам, че всеки от нас си получи заслуженото…
	Вече беше на крачка от открехнатата врата, но дулото на магнума продължаваше да бъде насочено в гърдите й.
	— Единствената разлика е, че аз избрах правилната страна, а ти сбърка… — тихо добави той.
	— Може би — промърмори тя. — Поне засега.
	Филип се усмихна, дулото на револвера описа кръст във въздуха:
	— Някога тук са благославяли грешниците и са опрощавали греховете им. Дано Господ прости и на теб…


	Пролет, в наши дни

	_Килингтън, щата Върмонт_

	„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай. Нека използва моята порцеланова чаша. Той винаги е обичал да пие в нея. Мисля за мястото, където вие двамата за малко не загинахте. Но уви, дори през пролетта там няма нито една чапла…“

	Майкъл и Илайн влязоха в старата хижа, изградена изцяло от дърво и дялани камъни. Беше пролет, но споменът за онази снежна виелица от детството продължаваше да дълбае като гвоздей съзнанието му.
	Мястото беше останало същото, напълно недокоснато от времето. Но Майкъл беше обзет от чувството, че всичко е някак смалено, някак лишено от някогашното величие. Вдигна поглед към стената над рецепцията. Да, дори еленовата глава, закована там, изглеждаше далеч по-незначителна от годините на детството. Беше доста проскубана, покрита с прах…
	— Всичко ли е такова, каквото го помниш? — попита Илайн.
	— И да, и не — отвърна той. — Прилича ми на филм, който много съм обичал като дете… Разбира се, филмът си е същият, но като го гледам сега, вече възрастен човек, виждам огромната разлика… Защото аз съм вече друг…
	— Илайн — прошепна той, ръката му се уви около кръста й: — Просто не мога да си представя как си издържала на всичко това, на огромното напрежение…
	— Вероятно нямаше да издържа, ако не беше Одри — тихо отвърна тя. — Цял живот съм била в обкръжението на мъже. С изключение на мама, която обаче в много отношения беше по-силна и от мъжете… Учеха ме да оцелявам и да побеждавам в света на мъжете. Но през цялото това време, без дори да го съзнавам, аз съм мечтала за приятелка, за близка душа… С която да мога да споделям съмненията си, която да ме разбира, която да не ме осъжда за проявата на слабост… В мъжкия свят не ми беше позволено да проявявам слабост. Дядо ми, баща ми, дори мъжът ми, преди да умре — всички очакваха от мен точно определено поведение…
	Главата й се отпусна на рамото му:
	— Когато бях на прага на самоубийството, три четвърти от мен вече бяха преминали в отвъдното… Дори и Жожи не познах… После дойде Одри и се отпусна до мен… Усетих нейната женственост… И нейното състрадание. Това именно ме върна към живота… Бавно и мъчително, но все пак ме върна…
	— Да благодарим на Бога, че се е оказала там — развълнувано прошепна той. — Знаеш ли, вие двете в много отношения си приличате… Сродни души, това сте вие… Нямаше как да не бъдете привлечени една от друга…
	— Майкъл — притисна се в него тя. — Дължа ти извинение за всичко, което ти причиних… За лъжите, които непрекъснато ти повтарях…
	— Това вече е минало — погали бузата й той.
	— Зная, но не мога да го забравя.
	— Не се опитвай — отвърна той. — По-скоро трябва да го осъзнаеш…
	Тя вдигна глава и се усмихна.
	Той се наведе и впи устни в нейните.
	На рецепцията седеше слабичко момиче, заето със сортирането на пощата. Вдигна глава към двамата, на лицето й се появи усмивка, ръката й с ярка рекламна брошура се протегна към Майкъл:
	— През лятото затваряме за ремонт — обяви момичето. — Ако догодина отново дойдете тук, всичко ще бъде съвсем различно. Ще разполагаме с покрит плувен басейн и сауна, зала за конференции и изискан ресторант. Дори моден бутик. Не е ли страхотно?
	Според Майкъл никак не беше страхотно, но той не каза нищо, просто от любезност. Искаше му се това място никога да не се променя — да бъде все така малко, влажно и леко занемарено. Такова, каквото го помнеше от детството си. Мисълта, че догодина от него ще остане само спомен, прониза като свредел умореното му съзнание.
	Облегна лакти на тежката каменна плоча, която заместваше плота на рецепцията, и бавно се огледа. После въздъхна и тихо попита:
	— Има ли пакет за мен? Казвам се Майкъл Дос…
	— Сега ще проверя — отвърна момичето и остави пачката рекламни брошури на масичката. Изчезна в малкото вътрешно помещение, миг по-късно се появи обратно с малко пакетче в ръце. Остави го на плота и придърпа жълт формуляр: — Тук пише да изискам от получателя документ за самоличност. И да предам пакетчето срещу подпис…
	Пое в ръка паспорта на Майкъл и педантично записа номера му. После откъсна разписката в долната част на формуляра:
	— Подпишете тук, ако обичате.
	Майкъл взе пакетчето, хвана Илайн за ръката и я поведе навън. Филип и Одри чакаха до взетата под наем кола.
	— Това е твоята порцеланова чаша — каза Майкъл и започна да разкъсва опаковката.
	— Подари ми я Мичико, преди много години — кимна Филип. — Много държа на нея…
	„Кажи на Майкъл да си спомни за мен, когато пие зелен чай…“
	Майкъл замислено въртеше чашата в ръцете си.
	— Изпратих я тук на твое име просто за да бъда абсолютно сигурен — продължи баща му. — След като доставих на Масаши запис от телефонния разговор между Шина и Карск, вече не бях сигурен какво може да стане…
	„Кажи му да използва моята порцеланова чаша…“
	— Сега, след като Масаши унищожи документа Катей, тази чаша е от жизненоважно значение за нас.
	— Но това е само една чаша, нали? — учудено се обади Одри. — Има ли нещо в нея?
	— Не — поклати глава Филип. — Сама можеш да се увериш, че е празна.
	— Тогава?
	„Уви, дори през пролетта тук няма нито една чапла…“
	— Чаплата! — извика Майкъл и закова очи в изрисуваната птица върху външната стена на чашата. — Всичко е на нея!
	— Точно така! — кимна Филип, доволен от проницателността на децата си. — Върху окото на чаплата е залепен микрофилм с пълното съдържание на документа Катей. Затова нашата задача сега е да доставим на Хадли тази чаша. Колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Старецът има да свърши много неща. Благодарение на документа Катей ще стане възможна поименната идентификация на членовете на Джибан… Козо Шина беше главата на тази организация, но тя е хидра, има още много глави… Ще продължи да функционира, ще ръководи всички сфери на японската икономика и политика. Затова трябва да бъде разбита до край!
	— Май ще е най-добре да тръгвам за летището — рече Майкъл и седна зад волана. — Самолетът, който изпраща дядо, ще кацне след броени минути…
	— Идвам с теб — извика Илайн. — Много искам да се запозная с генерал Хадли!
	Филип бавно пристъпи към колата и се наведе над прозорчето.
	— Толкова неща имам да ти разказвам, Майк — тихо промълви той. — Ще ми трябват дни, а може би и седмици…
	Майкъл вдигна глава към прорязаното от дълбоки бръчки лице на баща си. Даде си ясна сметка, че ще му трябва време да промени начина си на мислене. Дори не беше си представял, че отново ще види това лице, че ще може да му прости… Опрощението е процес, който най-много се нуждае от време. Защото нещата не бяха прости. В крайна сметка Филип беше използвал както Одри, така и него самия, за да постави капан на Лилиан — тяхната родна майка… И нея вече я нямаше. Майкъл не можеше да си представи живота й в Русия. Откри, че отправя безгласна молитва към Бога; молеше се за търпение, за лъч на просветление в този ужасно объркан свят.
	— Много ми се иска… — Филип Дос млъкна за момент, адамовата му ябълка развълнувано подскочи. Преодоля напора на чувствата и тихо добави: — Много ми се иска да видя картините ти… Някой ден… — извърна глава встрани, помълча малко, от устата му се откърти тежка въздишка: — Майкъл, искам да знаеш, че бих те разбрал… Бих приел всички обвинения за живота, който ти предложих… И ще се оттегля в момента, в който кажеш, че не искаш да имаш нищо общо с мен…
	— Престани! — извика Майкъл. — Не искам да те слушам повече! До гуша ми дойде от разумните ти доводи!
	— Просто искам да знаеш, че има и още нещо — упорито продължи Филип. — Насоката на твоя живот имаше точно определена цел. Както и смъртта на Джонас… За нещастие те бяха необходими…
	— Знам, знам! — изръмжа Майкъл и нетърпеливо натисна педала на газта. — Проповедите на свети Филип!
	— Бесен е — промълви Одри, докато колата потегляше с остро свирене на гумите. — Сякаш наистина те мрази!
	Филип проследи с поглед бързо отдалечаващата се кола, сви рамене и обърна гръб на дъщеря си.
	— По-добре да идем да си запазим стаи — промърмори той. — След два дни трябва да отлетя за Токио.
	— Толкова скоро? — изненадано го погледна Одри.
	— Искам да ида — целуна я по бузата Филип. — Освен това там ме очакват…
	— Мичико?
	— Тя също, но има и други… Жожи се нуждае от помощта ми, вече той е оябун на клана Таки… Високопоставените членове на Джибан трябва да бъдат арестувани, иначе могат да направят още много пакости… А дори и след това нещата трябва да бъдат под контрол. Единствено кланът Таки е в състояние да блокира всяка проява на непокорство и вероломство… Защото не бива да се заблуждаваме, че с ликвидирането на Джибан ще умре и идеологията на нейните лидери… В много отношения днешната обстановка в Япония прилича на тази, която съществуваше непосредствено след края на войната. Аз и Мичико трябва да помогнем на Жожи. Така, както помогнахме на баща му преди години…
	— Но Мичико е омъжена — възрази Одри. — Какво ще стане с вашите отношения?
	— Не зная — поклати глава Филип. — Можеш ли да имаш някакви гаранции, когато става въпрос за жив човек? Между нея и Нобуо никога не е имало чувства, бракът им е резултат от договорката между две могъщи фамилии и има стриктно делови характер. Но ако Мичико напусне Нобуо, той ще бъде безнадеждно компрометиран в очите на обществеността. Тя никога не би го сторила, а и аз не бих я молил за подобно нещо. Ще оставим нещата да следват естествения си ход…
	Взеха багажа си и влязоха във вестибюла на хижата. Филип безпомощно я наблюдаваше.
	— Съжалявам, че стана така — промълви той. — Много бих искал нещата да се развият по друг начин, но това съм аз… Не бях особено добър съпруг, предполагам, че и като баща не ме е бивало…
	— Не говори така — тръсна глава Одри. Беше получила баща си обратно от небитието, нищо на света не можеше да я накара отново да го изгуби. — Никога вече не казвай такива неща!
	— Но те са истина и ти прекрасно го знаеш — настоя той. — Не приемеш ли тази истина, никога няма да се отървеш от болката и гнева спрямо мен…
	— Не искам да ти се сърдя за нищо.
	— Но ми се сърдиш, Оди — поклати глава Филип. — И това е съвсем естествено. Просто искам да ти кажа, че те разбирам. Също и Майкъл. Зная какво се крие зад болката и гнева. То ще си остане там, дори когато тези емоции изчезнат…
	Одри се извърна към него, очите й потънаха в неговите.
	— Татко — прошепна тя. — Мислиш ли, че мама някога ще се върне?
	— Честно казано, не — поклати глава Филип.
	— Боже Господи — разплака се Одри. — Все ми се струваше, че ще се върне… Ще й стане мъчно за нас, ще направи всичко възможно да бъдем заедно… А сега… — главата й се вдигна към лицето на Филип: — Сега я няма, отиде си завинаги! Сякаш е мъртва!
	— Зная, Оди… Зная, че е така.
	— Не мога да повярвам — унесено, сякаш на себе си промълви тя. — Поне в момента… Сега предпочитам да си представям, че тя все някога ще се прибере… Татко, аз трябва да я имам жива в съзнанието си! Не мога да я изключа от живота си просто ей така… Все пак тя не е умряла, нали?
	— Направи това, което е най-добро за теб, Оди.
	— Ти я мразиш, нали? Мразиш я за това, което е извършила.
	Филип се замисли, искаше отговорът му да бъде напълно искрен.
	— Не — промълви след известно време той. — Не я мразя. Признавам, че на един етап имах подобни чувства… Иначе едва ли бих успял да се справя със задачата… Но всичко това вече е минало. В момента я съжалявам и това е всичко.
	— Тя ни обича, нали? — прошепна Одри.
	— Положително — кимна Филип. — Доколкото Лилиан е в състояние да обича някого… Вие с Майкъл сте на първо място в списъка.
	— Тя ми липсва, татко…
	Филип надникна в очите на дъщеря си, решението изплува някак внезапно в съзнанието му.
	— По дяволите, Оди! — решително рече той. — И без това нищо не те задържа тук, защо не дойдеш с мен в Токио?
	— Сигурен ли си, че искаш да дойда, татко? — изненадано го погледна тя. — Ще имаш много работа там…
	— Е, все ще отделя малко време и за дъщеря си — усмихна се широко той. — В Япония има толкова интересни неща, мога да ти ги покажа, поне отчасти… — идеята го въодушеви: — Освен това няма да пътуваш сама… Майкъл и Илайн също ще дойдат, придружени от дядо ти.
	— Така ли? — изненада се Одри.
	— Хадли е твърд като скала — кимна Филип. — Винаги се е справял по най-добрия начин. Предателството на майка ти сякаш изобщо не му се е отразило. Но аз го познавам от много години и виждам това, което остава скрито за другите. Дядо ти рухна, Оди… Призна ми, че иска да се откаже от шпионските игри… А това съвсем не е в неговия стил. Ще се погрижи за документа Катей, след което ще подаде оставка… Президентът настоява аз да стана директор на новата разузнавателна агенция, която се създава в Щатите. Майка ти и Карск нанесоха огромни щети на нашето разузнаване… Както казва президентът: „Ние сме осакатени, но все още живи…“
	Не пожела да й каже истинските причини за поканата на президента, тях не би споделил с никой жив човек на света. А те бяха прости и ясни: шефовете на американското разузнаване изпитваха истински ужас от познанията и възможностите на Лилиан. Всички те, включително президентът и Комисията по национална сигурност, възлагаха единствената си надежда на него, Филип Дос. Според тях само той беше в състояние да неутрализира огромното предимство, което получава КГБ. Ако, разбира се, руснаците повярват на Лилиан и започнат да се вслушват в съветите й… Сега, след смъртта на Карск, Лилиан беше най-опасният противник на Съединените щати. „Дали най-сетне е доволна от равенството си с мъжките умове?“, запита се Филип.
	— Ще приемеш ли поста? — попита Одри.
	Филип насочи поглед към далечните, покрити със сняг планински върхове, Одри неволно потръпна. За пръв път ясно усети колко важно за семейството му ще бъде решението, което предстои да вземе.
	— В момента още не зная — отговори той. — Важното е, че убедих Сам да дойде с нас в Япония. „Хубаво е, когато знаеш, че все още имаш семейство“, каза ми той… А ти винаги си била неговата любимка, Оди… — притисна я до рамото си и продължи: — Илайн също много държи да стане близка с теб. Готов съм да се обзаложа, че само след една седмица вие с нея ще бъдете неразделни!
	— Дано не стане — засмя се Одри. — Иначе Майкъл ще остане на сухо! — но вътре в себе си беше доволна. Въздъхна и кимна с глава: — Добре, ще дойда… И без това ми е мъчно за малката Тори. За дядо също трябва да се погрижим…
	Господи, колко е хубаво да имаш близки!
	Филип усещаше топлината на тялото й, сърцето му се изпълваше с увереност, че скоро ще усети и обичта й. „Време, това е всичко, от което се нуждаем, въздъхна в себе си той. Нали и Майкъл го каза? А аз ще направя всичко необходимо, за да не се разделяме повече…“
	После започна да мечтае. За Япония, за зеления чай и вишневите цветове, за удоволствието да бъде сред близките си. Съжаляваше единствено, че там няма да е Джонас. Поне тялом…
	Притисна Одри до гърдите си. Ето това е действителната разлика между нас, Лилиан. Дълги години ми бяха нужни, за да науча една проста истина. Но сега вече зная за какво си струва да се живее.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6520
	__Издание:__
	Ерик Лустбадер. Документът „Катей“. Книга 2
	Американска. Първо издание
	ИК „Гарант-21“, София, 1994
	ISBN: 954-8009-42-0