[Kodirane UTF-8] Ерик Лустбадер Двойникът на нинджата Може би нощен магнит притегля всички към истината. А може би просто животът кара Младостта да помъдрява. „Постоянен копнеж“ К. Д. Лан Бен Мин Човек до смъртта си не може да опознае силата на собствената си смелост. „Смъртта може да танцува“ Жан Анюи Всички ние сме изгубени в бурята на времето. Уилям Карлос Уилямс > _Токио_ — Какво най-много си искала в живота си? Майк Леонфорте погледна през масата високата елегантна жена, която бавно пушеше тънка черна пура. Гиай Къртц беше виетнамка, произхождаща от известна сайгонска фамилия. Омъжена, разбира се, но това също бе част от играта. Свободна тя не би изглеждала толкова желана. С жена като нея Майк мечтаеше да бъде още от пристигането си в Азия преди двадесет години. А дори и преди това, ако искаше да бъде честен пред себе си… Забил поглед в овалното лице с високи скули, безупречната кожа в махагонов цвят и разкошните синкавочерни коси, той бавно си даде сметка, че това изящно създание (или нещо, което силно се доближаваше до него) беше смущавало съня му далеч преди дори да помисли за Азия. Нищо чудно, че пристигнал да воюва в Азия, той никога повече не се завърна у дома. Защото Виетнам стана _истинският_ му дом. — Кажи — настоя той с подобие на усмивка в ъгълчетата на устата си. — Кажи и то ще бъде твое… Жената пушеше пурата си спокойно, синкав дим излиташе от полуотворените й устни. Ако Майк не познаваше толкова добре хората на Югоизточна Азия, положително не би обърнал внимание на металическия блясък на страха, проблясващ дълбоко в бездънните очи на тази красавица. — Знаеш какво искам — отвърна най-сетне тя. — Всичко друго, но не и това — поклати глава Майк. Намираха се в последното сепаре на „Пул Марин“ — шикозен френски ресторант в скъпия квартал Ропонги, финансиран изцяло от Майк. Той беше само малка част от процъфтяващия му бизнес в Азия — както законен, така и незаконен. Едно от деловите начинания, което беше запазил в тайна от покойния си партньор Рок… — Искам _теб_! _По-скоро аз искам да е така_, помисли си Майк. _Да се чувстваш така…_ — Но ти ме имаш — каза на глас той и разпери ръце. — Ето, виждаш ли? В другия край на залата бе издигнат малък подиум. Тънка като тръстика виетнамка пееше баладите на Жан Брел, натежали от меланхолия и безнадеждна мъка. В устата й тъгата на Врел звучеше като стенание на ранен по време на бой. Това несъмнено създаваше особено настроение в залата с майсторски монтирано скрито осветление. — Знаеш какво имам предвид — поклати глава Гиай. — Искам винаги да сме заедно… Акомпанимент на певицата правеха китарист и млад мъж зад пулта на електронен синтезатор, който на моменти звучеше внушително като орган. В главата на Майк нахлуха спомени за Жана Д’Арк — любимата историческа личност на баща му. Апокрифни или не, неговите разкази останаха завинаги в съзнанието на младия Майк, тъй като до голяма степен изразяваха мирогледа му: за Джони Леонфорте религията представляваше дълга кохорта от рицари светци, борещи се за свята кауза. — Тогава зарязвам всичко и тръгвам с теб — погледна го в очите Гиай и дръпна от пурата си. — Ето това искам! Майк дълго гледа красивите тъмни очи срещу себе си. — Добре — кимна най-сетне той. Сочните устни се усмихнаха, пропускайки по-голямо количество синкав дим. Този ресторант пресъздаваше едно към едно луксозните заведения на Токио — ярък пример за промяната и новото благоденствие на Сайгон. Стените бяха покрити със златисти тапети, подът от червен мрамор отразяваше тъмносиньото сияние на куполовидния таван. По масите горяха свещи и това засилваше чувството на посетителите, че се намират в храм. На една от стените беше окачена огромна виетнамска маска, яркочервеният лак странно проблясваше под синкавата светлина на прожекторите. Безупречно облечените келнери бяха под разпореждането на Хонико — блестяща блондинка с гол гръб и дълга до глезените пола от естествена коприна, която владееше до съвършенство както френски, така и японски. Разбира се, говореше и виетнамски, авторитетът й сред персонала беше абсолютен. В този час на нощта тя обикновено посрещаше клиентите си край вратата, впечатляваше ги с искрената си любезност, а после ги повеждаше към предварително запазените маси, върху които топло проблясваха свещите. Но днес се беше оттеглила зад бронзовия барплот и гледаше певицата с присвити очи. На практика нямаше какво друго да прави, тъй като, освен двойката в далечния ъгъл, заведението беше празно. Зад гърба й се намираше вратата за залата на втория етаж — заключена и с дръпнати завеси. Отвъд широките панорамни стъкла на терасата блестяха хилядите разноцветни светлини на Ропонги. Край масата изникна келнер с вглъбено като на доктор лице. Майк го изчака да сервира пържените рибки и огромните тигрови скариди с пикантен сос, после грабна вилицата. Гиай продължаваше да пуши. — Питам се дали наистина мислиш това, което казваш — промълви тя. Той започна да се храни с апетита на човек, който дълго е бил лишен от добра храна. Гиай безмълвно го наблюдаваше, дългите й нокти, лакирани в цвета на тапетите, тихо пощракваха. Като бръмбари, които се блъскат в стъкло… — Не си ли гладна? — попита с пълна уста Майк. От тона му личеше, че пет пари не дава за апетита й. — Лично аз умирам от глад! — Познавам добре апетитите ти — кимна тя, наблюдавайки го невинно като ангел. Или може би като дявол… Срещу нея седеше мъж с грубо, обветрено лице, върху което доминираше издължен римски нос. В сивите му очи проблясваха странни оранжеви точици и това му придаваше свирепо изражение. Прошарената коса беше дълга, край скулите тъмнееше добре поддържана къса брада. Лице на човек, който е роден да заповядва. Лице на човек с радикални възгледи и мрачни тайни, с непоклатим мироглед… — Къде е? — тихо попита тя. — Искам да ми го покажеш… Той очевидно знаеше за какво става въпрос. — Откъде знаеш, че е у мен? Главата на едра скарида изчезна между здравите му зъби. — Познавам те — усмихна се тя и извади нова пура. Той се протегна и я издърпа от пръстите й. Тя стреснато го погледна, раменете й едва забележимо потръпнаха. После въздъхна и покорно хвана вилицата. Хранеше се без апетит, механично. Жалко, въздъхна в себе си Майк. Дори за миг не мога да зърна прекрасните й зъби, равни и бели като бисери. Страшно много му се искаше да ги види. Ръката му се появи над масата, стиснала дръжката на остър нож с пружина. Светлината на свещите заигра по дългото острие. Гиай замръзна с вилица в ръка, ноздрите, й се разшириха като на хищник, усетил близостта на плячката си. — Това ли е? — ненужно попита тя. Знаеше, че е точно това. Странно, много странно оръжие. Бронзова ръкохватка във формата на лотос предпазваше юмрука, от долната част стърчеше вертикална, извита като дъга стоманена шина, която се сливаше с дръжката. Двуострата повърхностна дългото острие зловещо проблясваше между пръстите му. — Почистен е безупречно — промърмори Майк и острието леко помръдна. — Потопих го в бутилка „Лато Талбо“, реколта 1970-а, любимото му вино… Добре съм направил, нали? По тялото й пробяга тръпка, раменете й леко помръднаха. Но на лицето й нямаше отвращение. Напротив — очите й възбудено проблеснаха, устните се разтвориха още малко. — Да — тихо отвърна тя, макар въпросът му да й беше непонятен. — Снощи отворихме една бутилка от това вино. Той отпразнува петата ни годишнина, като пое първата глътка направо от пъпа ми. Лежах на килима и правех огромни усилия да не повърна. Вкопчих пръсти в косите му. Той мислеше, че това е изблик на страст… Но през цялото време си мислех за… — очите й най-накрая напуснаха блестящото острие и се спряха върху лицето на Майк. В тях проблесна онази шокираща интимност, която може да се види само по време на секс. — Мислех си, че мачкам не косите, а сърцето му! — Беше гадно копеле — кимна Майк. — Опита се да ме прекара в оная сделка с „Транс нет“… Мислеше, че може да се скрие зад всичките си адвокати и бодигардове. Но не знаеше простата истина, че те или са ми задължени, или просто изпитват ужас от мен… Предадоха го без колебание, бих казал — дори с удоволствие и злорадство… — раменете му леко се повдигнаха. — Но така е в Сайгон, работа се върши с връзки и пари. Нямаш ли ги — загубен си… — Юмрукът му светкавично се извъртя, ножът тресна върху плота на масата. Никой от персонала не извърна глава. — За да получиш това, което искаш, трябва да пролееш малко кръв… Нали така, Гиай? Това е Азия. Животът струва по-малко от кило ориз, така сте закърмени… Очите на Гиай не се отделяха от блестящата кама, сякаш беше готова за скок пепелянка. От изражението й не можеше да се разбере дали мрази, или боготвори смъртоносното оръжие. Страните й поруменяха, над горната й устна се появиха ситни капчици пот. — Уби го със собствените си ръце, нали? — Не, Гиай. _Ти_ го уби! — Аз? Нищо подобно! — Най-странното е, че си вярваш промърмори Майк, след като дълго я гледа. — Но истината е друга: ти просто отваряш крака и се изключваш. Оставяш секса да командва — сякаш разполага със свой отделен разум. Така изпитваш чувството, че не си отговорна за решенията, които се вземат… Решения за живота и смъртта… — Не понасям гледката на смъртта! — дрезгаво прошепна Гиай. Очите й бавно се оттеглиха от лицето му и се заковаха, в някаква точка над рамото му. Майк прекрасно знаеше какво вижда там: своето минало. — Откакто открих мама на пода в спалнята… Кръвта… — пое въздух с остро свистене, после забързано продължи: — Страшно много кръв! А червата й бяха пръснати из цялата стая, като отровни змии… — Очите й отново се фокусираха на лицето му, изражението им беше обвинително. Ти знаеш всичко това… _Знаеш го!_ Но продължаваш да ме съдиш според собствените си стандарти! Той се приведе над масата, оранжевите точици в очите му възбудено проблеснаха: — Само това мога, Гиай. Не влагам нищо лично, повярвай ми! — Набоде една скарида с вилицата си и тръсна глава. — А сега яж, защото всичко изстива… Гиай се подчини, този път с малко по-голяма охота. И той получи възможност да зърне бисерните зъби, проблясващи като светкавици зад сочните червени устни. В известен смисъл съжаляваше за смъртта на съпруга й. С нея изгуби и удоволствието да притежава жена, която принадлежи на друг мъж. Спомни си как я облада по време на някакво парти. Просто я награби в кухнята, вдигна полата й, стисна с длани подскачащите й гърди и проникна дълбоко в нея. Слушаше учестеното й дишане, членът му беше твърд като скала. А през цялото време тъпият й мъж се наливаше с вино оттатък стената и правеше още по-тъпите си сделки! Имаше нещо особено възбуждащо в чукането на жена, чийто съпруг се беше опитал да го измами. Особено пък на негов терен… Но всичко това вече го няма… Жалко! Ала времето на действието така или иначе е настъпило, въздъхна в себе си Майк. Заради Никълъс Линеър, който успя да проникне в Плаващия град… Плаващият град беше град-държава, скрит дълбоко в джунглата на Виетнам. Оттам Майк и Рок направляваха огромната си мрежа за трафик на наркотици и оръжие, най-голямата в света. Но Плаващият град вече е само спомен, пометен от ядрена експлозия. Благодарение на онзи тип Линеър. На практика нещата се бяха подредили добре за Майк, който отдавна беше замислил да се оттегли. Линеър проникна в Плаващия град точно навреме и вероятно би очистил и него, но тогава избухна експерименталният ядрен заряд, известен с името „Факел“. Именно в Плаващия град Майк и Никълъс се сблъскаха очи в очи. И Майк почти изпадна в шок. Сякаш виждаше една оживяла легенда — стария полковник Линеър да се надига от гроба. Сякаш виждате скритата половина на собствената си същност, своя брат близнак… Защото между бащите им беше съществувала толкова здрава връзка, че тя неминуемо се прехвърляше и върху синовете. Никълъс все още не подозираше за нея, а Майк напразно се беше опитвал да докаже, че подобно нещо не съществува. Дълго и упорито, в продължение на месеци… После се отказа и единствената му грижа беше Никълъс да научи за нея, когато на него му е удобно и нито минута по-рано. Проучва сина на полковник Линеър с години, накрая вече го познаваше далеч по-добре дори от най-близките си любовници. Но когато се срещнаха очи в очи сред пламъците на Плаващия град, илюзиите му се пръснаха като сапунен мехур. Никълъс Линеър от плът и кръв се оказа далеч по-впечатляващ от представата, която си беше изградил за него Майк. Потънал в погледа на ясните му като планинско езеро кафяви очи, Майк усети как косъмчетата на врата му настръхват. Едва в онзи миг разбра, че съдбата му е преплетена завинаги със съдбата на този мъж. Защото Никълъс Линеър се оказа противникът, за който беше мечтал цял живот. По тази причина му даде възможност да избяга от бамбуковата клетка, в която го беше затворил Рок. Знаеше, че в решителната битка ще трябва да използва цялото си умение срещу могъщото Тао-тао на Никълъс — умението да използва силата на древната психонекромансия. Майк видя с очите си какво може Никълъс. Видя с каква лекота се справи с охраната и уби Рок — човека, страшилище за всички опиумни крале в Златния триъгълник. Още помнеше паническото си бягство от Плаващия град с раздрънкания камион, в чиято каросерия се метна и Никълъс. Дали усети, че зад волана е той, Майк? Все още виждаше в огледалцето как раненият Рок се надига от земята и насочва „Факел“ по посока на Никълъс, а той използва студената стомана на Тао-тао, за да отклони ракетата към небето. Малко след това Никълъс скочи от камиона. Направи го точно когато бяха на моста над дълбока стотици метри пропаст, в дъното на която се пенеше пълноводен планински поток. Естествено, той не можеше да знае, че Майк е блиндирал кабината с дебел слой олово, нито пък, че са извън обсега на ядрената експлозия, която унищожава всичко в периметър от няколко градски квартала. Плаващият град бе изпепелен, но Майк остана невредим. Надяваше се, че и Никълъс е успял да се спаси. Защото бяха квит: Майк му помогна да се измъкне от бамбуковата клетка на Рок, Никълъс на свой ред го спаси от ядрения заряд, изстрелян от лудия му съдружник. Срещата им се отложи за неопределено време в бъдещето. Но Майк си даваше сметка, че всичките му действия от онзи момент нататък се подчиняваха единствено на очакването на този ден. Това го накара да се появи в Токио; това, грубо казано, беше и причината да бъде с Гиай Къртц в този момент. — Извинявай — промърмори той и стана от масата. Обърна се малко преди да хлътне в тоалетната. Гиай се беше заела с тигровите скариди, изящните й пръсти действаха по-добре от пръчици за хранене. Изчака я да отвори поредната черупка с дългите си, безупречно поддържани нокти, после прекоси къс коридор и хлътна в тоалетната. Облекчи се, провери всички кабинки и едва тогава извади мобифона си. — Време е — късо продума той, когато се върна на масата. — Не искаш ли десерт? — огромните очи, които го плениха преди петнадесет месеца на някакъв прием в Сайгон, внимателно се взряха в лицето му. Тези приеми са голяма скука, особено ако не познаваш подходящите хора. Но Майк ги знаеше всичките. Информация за нея получи от японския консул, очите му вече я отделяха от тълпата. Мъжът й се оказа червендалест и русоляв арийски бизнесмен от Кьолн. Арогантен и едновременно с това ограничен, той беше от онези противни европейци, които си въобразяват, че знаят всичко за Азия. Интересуваше го бизнесът и нищо друго. Майк остана с впечатлението, че и окото му нямаше да мигне, ако начука жена му направо там, върху персийския килим под краката му. Всъщност го направи почти там. В тоалетната стаичка с кристален полилей, чиито висулки тихо звъннаха при влизането й… — По-късно — промърмори в отговор на въпроса й той. Стана, подаде й ръка и махна за сбогом на Хонико, момичето с дългата копринена пола. Същото би сторил и с певицата, но тя се беше скрила в гримьорната. — Къде отиваме? — У дома, в Хоан Кием. — В _моята_ вила? — спря се Гиай. — Но аз цял ден не съм стъпвала там! Той знаеше какво иска да каже. — Не се безпокой — побутна я към изхода Майк. — Той вече не е там… — На лицето му се появи усмивка. — И кръвта отдавна е почистена. — Къде е тогава? — Няма смисъл да ти обяснявам, защото не е приятно — отвърна той. След миг вече бяха на тротоара, потънали в шумната тълпа от туристи, изпълнила Ропонги. Сред тях преобладаваха скинари и хипита, от които направо му се повдигаше. Бръснати татуирани глави, изподупчени ръце, метални халки в носове, езици, клепачи… Истински кошмар! Отпадъците на човешкия род. „Работните добичета трудно понасят удоволствието да си почиват“, казваше Фридрих Ницше. Може би затова толкова много се възхищавам на японците, рече си Майк. Но я ги виж тези — безформени, гротескни фигури, които се лутат в мрака на нощта… Измитите от дъжда улици излъчваха особената хормонална жизненост на безгрижната младост. По тротоарите бавно се влачеха тълпи хора, пред светофарите наставаше задръстване. Въздухът тежеше от дизелови изпарения, придаващи особено сияние на неоновите реклами. Витрините показваха последните вдъхновения на модни дизайнери, голяма част от тях сякаш изобщо не бяха предназначени за човешкото тяло… Спряха едно свободно такси, което бавно пълзеше по платното. Вилата на Гиай се намираше в Асакуза — квартала на храмовете. Името Хоан Кием — „Извита сабя“, й отиваше, самата постройка беше от бетон и дърво, обединени от идеите на опитен архитект, и доста по-просторна от обикновените къщи в Токио. Нощем стаите се осветяваха от бронзови лампиони, а през деня — от слънцето, което проникваше през жалузите на прозорците. От тях се разкриваше великолепна гледка към футуристичните форми на небостъргача „Златен пламък“, построен от известния архитект Филип Старк. Гиай се поколеба с ключ в ръка. — Казах ти, че го няма — изръмжа Майк и пристъпи напред. Помъкна я след себе си в антрето, затръшна с крак входната врата. — Ела, ще ти покажа къде стана всичко… — Не! — изпищя тя и почти успя да се освободи от желязната му хватка. Той се изправи в средата на доскорошното владение на Родни Къртц, на лицето му се появи лукава усмивка. — Нали ти поиска всичко това? — ръцете му описаха широк полукръг. — Мръсник! — мрачно отвърна Гиай. Майк пристъпи към барчето, покрито с огледала. Свали от рафта две тумбести чаши и щедро ги напълни с коняк „Наполеон“. Подаде й едната, чукна своята в нея и поклати глава: — Не аз съм мръсникът, скъпа… Нима забрави, че тази роля играеше твоят съпруг Родни? — Отпи една глътка и замислено я погледна. Обичаше да я вижда в това състояние — нервна и малко несигурна. Състояние, което предизвикваше у повечето хора дори само с присъствието си. — Господи! — въздъхна Гиай. — Обаждах ти се след толкова много нощи, в които той се гавреше с мен, биеше ме, изнасилваше ме!… — И се връщаше за още — отбеляза той. — Винаги съжаляваше. Плачеше и се молеше като разкаяно дете… Майк скри отвращението си зад непроницаема маска, мислите му се насочиха към това, което предстоеше. — А ти понасяше всичко… — Не всичко! — тръсна глава тя и опразни чашата си на две големи, конвулсивни глътки. Очите й овлажняха. — _Вече_ не! Радвам се, че е мъртъв! — Тъй, тъй — промърмори Майк, отпи глътка коняк и го задържа в устата си. — Да сме живи и здрави, ние двамата с теб… — „Едно нещо не може да му се отрече на онзи гадняр Родни, помисли си той. Умееше да се наслаждава на живота…“ Остави чашата на масата и тръсна глава: — А сега в леглото! Взе я в прегръдките си и усети как тялото й се сгорещява. Твърдо вярваше, че е един от онези избрани мъже, които, по думите на Ницше, са „родени да побеждават и съблазняват“. Отлично разбираше какво иска да каже с това неговият идол — мъж, когото съдбата е дарила със способността да контролира живота си, да го предизвиква и побеждава… Като Наполеон — един от любимците на Ницше. Тялото й имаше вкус на горена захар. Той свали дрехите й и вдъхна сладкия аромат. Както обикновено, тя не носеше бельо. Гърдите й легнаха в дланите му, в гърлото й заклокочи възбудено стенание. Ръцете му се плъзнаха надолу и я повдигнаха за задните части, краката й се увиха около кръста му. Никой от двамата нямаше търпение за леглото. Деликатните пръсти, които допреди час сръчно белеха гигантските скариди, сега разкопчаха колана и изтикаха панталона му надолу. Пое го докрай в пламналата си женственост, очите й широко се разтвориха. После тазът й се раздвижи и влудяващо чувственият танц започна. „Quidquid luce fruit, tenebris agit“, помисли Майк, докато зъбите му потъваха в свежата плът. „Онова, което започва на светло, продължава и в мрака.“ Една от любимите поговорки на Ницше, която харесваше и той. Просто защото отговаряше на всичко, което се случваше в живота му. Притисна я грубо в стената. Точно _тук_, където беше нанесъл първия удар с камата. Арогантността беше напуснала лицето на Къртц, отстъпвайки място на недоверието и страха. О, колко беше приятно! Той — истинският супермен на Ницше, принуждава надменния ариец да падне на колене! Започна да се задъхва. Не защото се умори, а заради образите, които се блъскаха в главата му. Гиай близна ухото му и се притисна в него. Тялото му работеше като могъща машина, умът му запя. Разбира се, че Къртц се е измъчвал, нали затова е биел жена си? „Стигаме до заключението, че безброй обгорели тела лежат в близост до слънцето, но не можем да ги видим“, пишеше Ницше. Едно от тях е принадлежало на Къртц. Женейки се за Гиай, той явно е пристъпил чертата. Арийският му дух не е успял да приеме разочарованието от смесената кръв, от безразборното прекрояване на расите. Но не е бил в състояние да я напусне. Затова е започнал да я бие и измъчва, наказвайки я за собствения си грях. Гиай беше на ръба на оргазма. От устата й излитаха разпокъсани стенания, очите й се въртяха, тазът й полудя. Мускулите на бедрата й конвулсивно потръпваха. Той затвори очи и се остави да бъде отнесен от този шеметен ураган. Тя галеше потния му врат, от устата й продължаваха да излитат сподавени стенания. Майк беше твърдо убеден, че моралът не е нищо друго, освен свян, наметнат с мантията на философските разсъждения. Това го нямаше в „Отвъд доброто и злото“, беше го научил от собствения си опит по време на Виетнамската война. Именно този опит караше думите на Ницше да кънтят в главата му по-силно от всякога. И мен ме разбират погрешно, _като всички мъже победители_, мислеше той. Какво е моралът, освен изкуствена преграда срещу страстта, жалък опит да бъде кастрирана опасността, с която човек живее постоянно? — Да! — простена Гиай. — О, да! Той притисна лекото й тяло към гърдите си. Тя потръпна и изхлипа, бедрата й около таза му конвулсивно потръпнаха. Майк сведе глава и заби зъбите си в меката плът. После още веднъж и още веднъж… Имаше чувството, че животът изтича между зъбите му, най-сетне освободен от мръсотията… Животът на Къртц… Отвори очи и срещна блестящия поглед на Гиай. — Сега вече съм свободна, нали? Усещаше горещите й сокове по бедрата си, своите също… — Стига ли ти? — Не! — извика тя. — Не, не, не! Разбира се. Това е част от играта им. Побърза да втрие малко кокаин в зачервената кожа на главичката си още преди ерекцията му да изгуби своята сила. Усети познатото пощипване, после членът му изтръпна и стана безчувствен. Изпита усещането, че потъва в гъста мъгла, сред която мига фарът на сексуалното желание. Проникна дълбоко в нея и закрачи през стаята. Петите й ритмично почукваха в задните му части. Винаги пламенна, този път Гиай буквално беше на ръба на побесняването. „Свободата“, за която спомена преди малко, на практика я правеше ненаситна. За пореден път Майк отправи благодарност към небето, позволило му да се възползва пълноценно от този трик с кокаина… Без него дори и той не би могъл да издържи. Облада я зверски на масата в трапезарията на Къртц — едно блестящо полирано бижу от тайландско тиково дърво; предложи й мъчителен оргазъм върху бюрото на Къртц, размазвайки на пода безжичния телефон; направо я разкъса на персийския килим, а след това и в леглото на Къртц… За последен път Гиай си го получи под душа и точно когато мислеше, че всичко е приключило, той направи това, което отдавна си беше намислил: облада я отзад… След всичките тези тежки упражнения Гиай пожела да заспи, но той не я остави на мира. Обясни, че кокаинът го прави напрегнат, драсна клечка кибрит под върха на пурата си и я накара да се облече. После, вместо да се пъхнат под копринените чаршафи на Къртц, те отново се озоваха навън, във влажната и блестяща с неонови светлини токийска нощ. Беше повикал такси и то чакаше пред входа. Минаваше полунощ, разстоянието до промишления район Шибаура изминаха сравнително бързо. Майк каза на шофьора да спре, малко след като навлязоха в Кайгон-дьори. Плати, после тръгнаха пеша към „Мудра“ — един от многобройните клубове за еротични танци, които се бяха навъдили в този район в началото на 90-те. Черният мерцедес се появи зад тях още преди да бяха изминали първата пресечка. Майк извърна глава точно навреме, за да види как колата се качва на тротоара и помита двойка пънкове с блестящи дрънкулки по дрехите, червено-черни коси, събрани в стил „Уди Кълвача“, и боядисани в черно устни. — Какво има? — попита Гиай. Пред тях имаше двама мотористи с фосфоресциращи якета и железни халки на носовете, които пиеха бира направо от бутилките, небрежно облегнати на шарени като папагали мотори „Сузуки“. Майк се втурна към тях и им извика нещо. Гиай остана да го чака на платното. — Кретени! — изръмжа той и се обърна към нея. Очите му не изпускаха черния мерцедес, който беше разчистил пътя си и летеше към тях. От устата му се откъсна нечленоразделен вик, Гиай се обърна. Очите й се разшириха от ужас. Бронята на мерцедеса се вряза в нея. Тялото й отхвръкна във въздуха, после се строполи на асфалта. Разнесе се зловещият пукот на прекъснати гръбначни прешлени, кръвта бликна като фонтан. Мерцедесът изрева и полетя напред, едва тогава тълпата пред нощния клуб излезе от вцепенението си. Разнесоха се викове, хората, се втурнаха към пострадалата. Майк използва суматохата и се промъкна към дъното на улицата по следите на изчезналата кола. В далечината се разнесе познатият вой на полицейски сирени, който бързо се приближаваше. Видя как мерцедесът свива наляво, в тясна уличка. Последва го тичешком. Краката му се движеха леко, дробовете му равномерно поемаха кислород. Свърна зад ъгъла точно навреме, за да види как черният мерцедес заковава на място и купето му се разклаща на подсилените амортисьори. Уличката беше пуста. Дори обичайните клюкари се бяха втурнали към мястото на произшествието. Една от задните врати се отвори, Майк ускори крачка. Сърцето му пееше. Какво беше казал Ницше? „Човек обича желанието си, а не обекта на това желание…“ В следващия миг вече беше в купето. Вратичката се затръшна, скоростите изскърцаха, гумите изсвириха. Майк се приведе напред и потупа шофьора по рамото: — Отлична работа, Йоши! Книга първа Между куче и вълк Най-добрият начин да удържиш на думата си е изобщо да не я даваш. Наполеон Първа глава Токио | Ню Йорк Никълъс Линеър отправи поглед към токийската нощ, — натежала от смог и разноцветно неоново сияние. Далеч долу се поклащаше гора от черни чадъри, върху купетата на колите барабанеше дъждът. Шинжуку както винаги беше задръстен от народ. Това беше обичайната гледка от кабинета му, разположен на петдесет и втория етаж на небостъргача Шинжуку Сюриу. Но в момента всичко му изглеждаше някак различно. — От последната му поява в Токио бяха изминали петнадесет месеца. Дойде тук, за да изпълни своя дълг, да спази едно обещание, което даде на покойния си баща — полковник Денис Линеър. Петнадесет месеца от срещата му с представителя на Микио Оками близък приятел на баща му и, както се оказа по-късно, Кайшо… Оябун на оябуните, върховен ръководител на всички кланове на японската мафия Якудза. Предаден от най-близките си съветници, Оками бил принуден да се укрие във Венеция. Потърси помощта на Никълъс за своето оцеляване. Никълъс имаше дълбоки лични причини да ненавижда Якудза и положително би отклонил молбата на стареца, дори с риска да не изпълни последната воля на баща си. Но той беше човек на честта. Прие задачата, въпреки иронията на съдбата, принудила го да закриля главатаря на една организация, която дълбоко ненавиждаше. Прие я спокойно и се зае да я изпълни съвестно, в чисто японски стил. Откри убиеца, на когото бяха възложили изпълнението на присъдата. Един страховит виетнамец на име До Дук Фуджиро. Откри и оябуна, който му беше възложил задачата. Сега Тетцуо Акинага (единственият останал жив представител на Вътрешния кръг съветници) бе в затвора и очакваше процес по обвинение в опит за убийство. Оками се върна в Токио, придружен от Никълъс. Тук двамата откриха, че са изправени пред нова, още по-голяма опасност. След петнадесет месеца отсъствие Токио му се струваше коренно променено. Даваше си сметка, че тези промени се дължат преди всичко на депресията, обзела Япония след 1991 година. Днес по улиците имаше далеч повече бездомници, повечето компании работеха с малка печалба или на загуба. Доскоро непознатият процес на временни уволнения заливаше цялата страна, а заплатите на работещите не бяха повишавани над четири години. На път за Шинжуку Никълъс видя дълги опашки пред магазините. Японците отказваха да купуват вносния американски ориз и настояваха за този, който е произведен в страната. Търговската война със САЩ се изостряше с всеки изминал ден, правителството беше сериозно загрижено и за поведението на режима в Северна Корея, който създаваше голямо напрежение в района. Традиционните зали за играта „пачинко“ постепенно бяха преминали в ръцете на корейци и правителството с тревога установи, че немалките печалби от тях напускат страната директно за военния режим в Пхенян. За пръв път от Големия икономически подем на 50-те години Япония изглеждаше неуверена и стагнирана. Хората станаха мрачни и подозрителни, а пресата по традиция ги засипваше с песимистични прогнози. Някой го докосна по гърба, във витрината до себе си видя познатото лице на Коей. То беше далеч от традиционните представи за красота — с малка уста, огромни очи и високи скули, но той го обичаше. Коей беше дъщеря на мафиотски главатар, двамата се запознаха през 1971 г. и безнадеждно се влюбиха един в друг. В името на тази любов Никълъс уби един мъж, когото мислеше за човека, изнасилил и измъчвал Коей. После стана ясно, че този мъж е невинен, а злодеят е собственият й баща. Момичето го беше излъгало от срам и той, потресен от това, се беше оттеглил. Видя я отново едва миналата година, по настояване на Оками. И откри, че може да потисне гнева си. Както към нея, така и към всички членове на Якудза. Постепенно, с течение на времето, тя беше обърнала гръб на хората от подземния свят. Отдавайки се на мистичната шинтоистка секта Шугендо със седалище в подножието на планината Йошино, Коей едва ли би се върнала към светския живот, ако не бяха изричните настоявания на баща й. Той искал да я омъжи за непознат човек, само и само да стабилизира нелегалните си връзки. След шест месеца с този човек, Коей направила безуспешен опит да се отдръпне. В отчаянието си потърсила помощта на Микио Оками — върховния оябун и единствения човек, който бил в състояние да промени положението й. Оками откликнал на молбата й и я изпратил в джунглите на Виетнам, където мъжът не можел да я открие. Той действително направил всичко възможно да го стори. А Коей го мразела и презирала, едновременно с това тръпнела от страх пред силата му. Човекът, за когото трябвало да се омъжи, се казваше Майк Леонфорте. — Нанги-сан все още го няма — промълви тя. — А вечерята трябва да бъде сервирана след десет минути. Танцан Нанги беше президент на фирмата „Сато интернешънъл“ — едно могъщо предприятие за съвременна компютърна техника, създадено от сливането на „Сато петрокемикъл“ и американската компания „Томкин индъстриз“, чийто собственик беше Никълъс. — Надявам се, че няма да му се отрази прекалено — добави Коей. Имаше предвид крехкото здравословно състояние на Нанги след неотдавна прекарания лек инфаркт. — Дано — промърмори Никълъс и провери в огледалото възела на вратовръзката си. — Той отдавна мечтае да се включи в масовото производство на „Кибер-нет“… Коей го извъртя към себе си и вдигна ръце към възела. — Гостите вече започнаха да пристигат и Тьорин става нервен. Сигурно се чуди защо още те няма във фоайето да ги посрещаш… — Първо ще се отбия на 40-ия етаж — усмихна се той и леко я целуна. Трябва да съм сигурен, че последните данни на „Кибер-нет“ са вкарани в главния компютър. Най-общо казано „Кибер-нет“ представляваше ултрамодерна информационна система за абонати в цяла Югоизточна Азия ръководството на „Сато интернешънъл“ се надяваше да излезе от рецесионната спирала именно чрез нея. Затова програмата се радваше на изключителни грижи и внимание. Всички във фирмата знаеха, че ако стане засечка и в нея, положението на „Сато“ ще бъде трудно за предсказване. Успехите на компанията се дължаха на уникалната комбинация между острия като бръснач аналитичен ум на Нанги и гениалните търговски способности на Никълъс. Но днес, по подобие на повечето японски гиганти, наричани „кейретцу“, и в „Сато“ течеше тежък процес на реорганизация. „Кейретцу“ са преки наследници на довоенните „дзайбатцу“ — големите фамилни компании на едрата буржоазия в Япония. Те представляват няколко десетки промишлени предприятия, изградени около една централна банка. В добрите времена всяко „кейретцу“ имаше възможността да се самофинансира, особено в областта на научноизследователската дейност и въвеждането на нови продукти. Но в процес на рецесия положението ставаше сериозно: банките бяха подложени на огромен натиск от две страни — прекалено високата цена на издръжката на промишлените предприятия под техен контрол и на съответната продукция плюс рязкото поскъпване на йената, което правеше експорта неизгоден. В случая със „Сато“ положението беше спасено единствено благодарение на факта, че компанията е международна. Американският филиал (собственост на Никълъс) пое пълното финансиране на новата гама продукти, включително и пазената в дълбока тайна технология на „Кибер-нет“. Въпреки това в душата на Никълъс остана чувството за вина. Защото ако не беше се ангажирал с Микио Оками за цели петнадесет месеца, той положително би намерил начин да измъкне компанията от острите нокти на рецесията. Вместо това наложи становището си за широкомащабни инвестиции в областта на фиброоптичните комуникационни системи и в резултат „Сато интернешънъл“ вложи почти всичките си финансови резерви в тази област, изграждайки съответните заводи не само в Югоизточна Азия и Китай, но дори и в Южна Америка. От дългосрочна гледна точка това бе един безспорно разумен ход, но в краткосрочен план се оказа доста рисковано начинание, влошено до крайност от тежката рецесия. И се стигна до там, че днес съдбата на компанията зависеше изцяло от успеха на „Кибер-нет“. Нещо, за което цялата вина падаше върху Никълъс… — Никълъс! Той се усмихна, взе я в прегръдката си и отново я целуна. — Спокойно, всичко ще бъде наред. В тъмната си рокля беше изключително привлекателна. — Зная, че си човек на действието и едва ли ще ти е много приятно да забавляваш официални гости на компанията — промълви тя. — Но не забравяй, че обеща на Нанги-сан да присъстваш на тази вечеря. Не е нужно да ти напомням колко е важна тя. Официалното откриване на „Кибер-нет“ в Япония! В присъствието на висши служители от Америка, Русия, Виетнам, Тайланд, Сингапур и Китай. Тази система е много важна за Нанги-сан, а и за компанията като цяло… Имаше право, разбира се. Налагаше се някой да му напомни, че трябва да се върне в настоящето. Нанги бе далеч повече от делови партньор, той бе приятел и духовен наставник. Двамата бяха преживели толкова опасни ситуации един до друг, че душите им бяха слети завинаги. Коей вдигна близкия телефон, промърмори няколко думи в слушалката, после отново пристъпи към него. — Нанги-сан още го няма — разтревожено рече тя. — Не е в стила му да закъснява… — Докосна ръкава му и добави: — А ти сам каза, че напоследък изглежда мрачен и уморен. — Ще го потърся, после веднага слизам — кимна Никълъс. — Така става ли? — Да — отвърна тя и го остави сам в полумрака на кабинета. Никълъс се извърна към бюрото и продиктува домашния номер на Нанги. Автоматичният телефон се задейства от гласа му. Остави го да отброи десет позвънявания, после му нареди да затвори. Очевидно Нанги вече пътуваше насам. Бръкна в джоба на смокинга си и извади матирана черна правоъгълна кутийка, чиито размери бяха почти колкото на мобифон. Натисна едно копче и повърхността й светна със зеленикава светлина. Това беше екранът на „Ками“ — прототипа на комуникационното устройство, което скоро щеше да влезе в действие като част от „Кибер-нет“. Именно с негова помощ Никълъс поддържаше контакт с Нанги, когато някой от двамата липсваше от заседанията на директорския съвет. Понечи да набере номера на приятеля си, но в същия миг кутийката започна да вибрира. Това означаваше, че някой го търси и той натисна друга част на екрана. — Линеър-сан — появи се лицето на Нанги, невероятно ясно очертано от съвършената комбинация на течни кристали. Този образ беше най-привлекателната черта на бъдещата комуникационна мрежа, макар да предполагаше силен интерес от съответните агенти на промишления шпионаж. Откриването на първата система „Кибер-нет“ предизвика истинска буря сред конкурентите на „Сато интернешънъл“ на международните пазари. Защото в ерата на информацията всеки, който притежава дигитална видеосистема с подобни качества, ще спечели милиарди долари от нея, ще привлече клиента от всички части на света. — Нанги-сан, къде си? Коктейлът всеки момент ще започне! — Зная — махна с ръка Нанги, после въздъхна. Къде ли се намира, зачуди се Никълъс. Екранът беше прекалено малък, за да даде отговор на този въпрос. Единственото ясно нещо бе, че приятелят му не е в дома си. — Имах някакви дяволски видения… — Добре ли си? — изтръпна Никълъс. — Повика ли лекар? — Нямам нужда от лекар, успокой се — отвърна Нанги и очите му за миг се отместиха от екрана. Дали има някой до него? — Тук наистина се грижат добре за мен… — Къде се намираш, Нанги-сан? Гостите вече са тук! — Разбирам твоята загриженост въздъхна отново Нанги, после пред него беше поставена малка чашка чай. — Но не мога да бъда на две места едновременно, което означава, че коктейлът ще мине без мен… Защо не казва къде е, тревожно се запита Никълъс. — Искаш ли да отложим всичко? — попита на глас той. — В никакъв случай! Представянето трябва да стане тази вечер! — в очите на Нанги за миг се появи познатият твърд блясък. — Прекалено силно зависим от успеха на това начинание. Всяко отлагане ще доведе до слухове в бранша и ще намали доверието в новата ни комуникационна система. Не, не! Разчитам на теб и Тьорин за успешното представяне. Той ще ти помогне в случай на нужда. Нали е новата ми дясна ръка? Нанги се готвеше да го изключи и Никълъс забързано каза: — Поне ме изслушай, Нанги-сан! — Хрумна му нещо, но не беше сигурен дали Нанги ще се включи в играта. — Може би има начин да използваме отсъствието ти за наша изгода… Това моментално привлече вниманието на Нанги. — Продължавай — вдигна ръка той. — Предлагам да демонстрираме качествата на „Кибер-нет“ като осъществим връзка с теб направо от коктейла. — Не. — Но защо, Нанги-сан? Това би било великолепна демонстрация. Стоиш там, където си, а образът ти се изписва на специалния екран, който сме монтирали в залата… Казах не и толкоз! — отсече Нанги и миг по-късно лицето му се стопи от дигиталния екран. Никълъс не знаеше дали да се чуди, или тревожи. Особено сега, след като всичките му усилия бяха насочени към просперитета на „Сато интернешънъл“, а Микио Оками най-сетне остана на втори план. Хладното и ирационално поведение на Нанги беше много странно. Какво става с приятеля му? От изключение тези резки прекъсвания на контактите им започваха да се превръщат в правило. Знаеше, че създаването и промоцията на „Кибер-нет“ отнемаха всичките сили на Нанги, а той все пак е на седемдесет и шест години. Но току-що приключилият разговор едва ли се дължи на възрастта му… Дали характерът му не се променя като последица от сърдечната криза? Никълъс реши да открие приятеля си още тази вечер, веднага след като приключи показният коктейл. Огледа смокинга си в стенното огледало, в главата му за пореден път изплува въпросът дали е постъпил правилно, като реши да се присъедини към Микио Оками, великия Кайшо. Якудза продължаваше да играе важна роля в обществено-икономическия живот на Япония. В Америка подземният свят е напълно откъснат от обществото, докато тук е точно обратното — негови висши представители активно участват в обществения живот. Макар много от тези хора да считат себе си за отритнати от обществото, те са неделима част от това, което е известно под наименованието „Железен триъгълник“ и което управлява Япония още от 1947 г. насам: държавна администрация, делови среди и политици. Най-могъщият представител на този триъгълник е МИТИ — Министерството на международната търговия и индустрията, което държи в свои ръце икономическата политика на страната и диктува насоките на промишленото производство според общите интереси на Япония. От него зависят всички „кейретцу“, независимо дали се управляват семейно, или са сложен конгломерат от различни по своята дейност компании. Именно МИТИ решава през 60-те, че японската икономика трябва да се откъсне от металургията и тежката промишленост и да наблегне на производството на полупроводници и компютърна техника. В резултат на взетите мерки за насърчаване на това производство се ражда икономическото чудо на Япония, много индустриалци стават милиардери. МИТИ продължава да действа в избраната посока, всички отпаднали от администрацията технократи заемат високи постове в промишлените конгломерати и контролират тяхното действие. Тази политика се радва на сериозна подкрепа от най-висшите ешелони на властта. Либерално-демократическата партия, която ръководи страната от началото на 50-те чак до загубата на общите избори през 1993 г. работи в тясно сътрудничество с могъщото министерство и именно то лежи в основата на всички икономически успехи. Това е постигнато сравнително лесно, тъй като японците са свикнали да бъдат управлявани с желязна ръка. Преди войната това е била ръката на императора. След нея — дългата поредица от министър-председатели, издигани от ЛДП. В тази система Якудза играе ролята на трансмисия. Шефовете на гангстерската организация имат грижата за електората на ЛДП, като на практика осигуряват на поредния премиер толкова гласове, колкото са му необходими. Едновременно с това поемат грижата и за „политическия принос“ на отделните „кейретцу“, който се изразява в приемането на изгодни за бизнеса икономически закони от парламента. Така вървят нещата в продължение на десетилетия: смайващи темпове на икономически растеж, придружени от дълбоко вкоренена корупция. Но идва 1991 година и рецесията слага прът в добре смазаните колела на японската икономическа машина… Никълъс въздъхна и поклати глава. Осъзна, че вече е крайно време да слиза в залата за коктейла и се насочи към вратата. Спря го жуженето на „Ками“. Върху екрана изплува лицето на Микио Оками. Въпреки ситните бръчици около очите и първите признаци на старческо изтощение, лицето му продължаваше да младее. Едва ли някой би му дал деветдесет години… — Имам важни новини, Никълъс — започна той без обичайните любезности. Своето „Ками“ беше получил тайно, никой не знаеше за него. Въпреки че все още бяха в експериментален стадий, комуникационните панели на „Кибер-нет“ предлагаха многократно по-голяма сигурност от обикновените мобифони. — Утре сутринта министър-председателят официално подава оставка! Никълъс усети как краката му омекват и неволно седна на ръба на бюрото. — За последните три години това ще бъде шестата оставка… — промърмори той. — Точно така — кимна Оками. — Сбъдва се прогнозата ми, че без силна ЛДП ще рухне и центристката коалиция от малки партии. Техните програми са твърде противоречиви, за да се стигне до консенсус. Особено трудни са социалистите, които са главни виновници за нестабилността на всички правителства… — Какво ще правим сега? — Затова ти се обаждам. Тази оставка ще бъде като чук по главата за повечето политически сили. Този път обаче няма политическа фигура, готова да поеме властта. Нито опитен външен министър, нито представител на деловите среди. Ще се стигне до вакуум във властта. А това значи само едно — политически хаос. Нещо, което не бива да допуснем. — Мисля, че трябва да се срещнем. — Взе ми думите от устата — кимна Оками. — Вдругиден, точно в седем вечерта трябва да бъдеш в Карасумори. Дотогава съм зает с важни дела. — Добре. По лицето на Оками се изписа видимо облекчение. — Как върви коктейлът? — Тъкмо отивах да проверя… — Успех. Никълъс благодари и се изключи от системата. Излезе от кабинета, прекоси просторната приемна и се насочи към президентския асансьор, който само за секунди щеше да го свали до мецанина. Хвърли поглед на часовника си. Не, няма време да се отбива в научноизследователския отдел… Може би ще се измъкне по време на коктейла. Много искаше да присъства на прехвърлянето на основните параметри на „Кибер-нет“ в паметта на главния компютър. Пъхна ключа в тежката врата с бронзова рамка на личния си асансьор, а в главата му отново прозвучаха думите на Оками, с които върховният оябун обясни истинската причина да го потърси: „Когато се видяхме за пръв път миналата година, душата ти кипеше от омраза срещу Якудза. Нямаше как да ти разкажа истината за баща ти… Нямаше как да ти обясня, че ние двамата с него бяхме партньори в строителството на Нова Япония от 1946-та до смъртта му през 1963-та… След това продължих сам, тъй като възгледите на Полковника трябваше да бъдат приложени на практика. Без значение беше фактът, че аз съм Кайшо — върховен оябун на всички Якудза… Баща ти притежаваше гениална проницателност. Ти си негов син и в крайна сметка аз стигнах до решението да те привлека на своя страна. Не за да ме закриляш, както ти казах в началото… Вероятно вече си разбрал, че и сам мога да се пазя… Това беше началото на оздравителния процес за теб. Трябваше да се освободиш от гнева си срещу Коей, сложил началото на яростната ти омраза срещу всички Якудза… Едва тогава щеше да бъдеш в състояние да разбереш истината, скрита зад непроницаемата маска на баща ти и да я приемеш… Време е да продължиш делото, което започнахме ние двамата с баща ти…“ Преди около две години Никълъс и Нанги решиха да купят второразредния френски ресторант, който заемаше мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу. Ремонтът продължи година и половина, цяла армия архитекти и дизайнери се бяха заели да превърнат неуютното помещение в най-скъпия нощен клуб-ресторант на японската столица. Откриването стана едва преди три месеца и беше шумно отразено от пресата. Заведението моментално привлече клиенти от най-висшите слоеве на японското общество. Но тази вечер ресторантът беше затворен. В блестящите зали щяха да присъстват единствено официалните гости, поканени за откриването на „Кибер-нет“. Внушителното триетажно пространство беше запълнено от подобни на тераси платформи, върху които бяха разположени по три-четири маси във формата на бумеранг. Всички гледаха към широк дансинг, който, благодарение на сложната лазерна техника, изглеждаше покрит с пъстър персийски килим. Скритото осветление създаваше илюзията, че масите висят във въздуха като летящи килимчета, потопени в синкаво сияние. Стените към кухненските помещения бяха покрити с панели от вишнево дърво, под тях се извиваше дълъг бар с блестящо метално покритие. Огледалните лавици зад него бяха задръстени от вносни питиета с екзотични имена, върху тях имаше дори бира от Филипините и малки частни пивоварни в Съединените щати. Никълъс завари дансинга претъпкан с елегантно облечени хора, във въздуха се носеха приглушени разговори на поне десет различни езика. Навалицата пред бара беше особено голяма, тримата бармани сръчно изпълняваха поръчките. Шестдесет и шест вградени в стените и пода хай-фи бокса дискретно озвучаваха помещението с хладния джаз на Майлс Дейвис. Десетки глави се извърнаха в негова посока, стотици очи пробягаха одобрително по стегнатото му тяло на танцьор с широки рамене и тесни бедра. Най-впечатляваща от всичко беше походката му — пъргава и гъвкава, с фини и някак флуидни движения. Тя нямаше нищо общо с походката на повечето хора, по-скоро приличаше на плавно плъзгане в разредена атмосфера. Центърът на тежестта му падаше ниско, някъде към слабините. Мястото, което японците наричат „хара“. Тъмната, леко чуплива коса влизаше в странно противоречие с ориенталските черти на лицето му, особено с високите скули и издължените бадемови очи. Едновременно с това в тези черти се долавяше безспорното присъствие на европейския ген. Засече Канда Тьорин и започна да си пробива път към него. Наскоро прехвърлил тридесетте, Тьорин беше висок и слаб мъж с приятно издължено лице и сдържаното поведение на човек с богат опит. Никълъс все още не беше си изградил окончателно мнение за него, но нямаше никакво съмнение, че младият мъж е бил от голяма помощ на Нанги по време на неговото отсъствие. Свидетелство за това беше фактът, че неотдавна Нанги го беше издигнал на поста първи вицепрезидент — длъжност, която рядко се дава на толкова млад човек. Откровено казано, Никълъс не беше доволен от прекомерната близост на съдружника си с този човек. Тя някак си пречеше на приятелството му с Танцан Нанги. Без съмнение Тьорин бе надарен с блестящ ум и в това отношение преценката на Нанги беше точна. Но в поведението му се долавяше и присъствието на огромни амбиции, особено когато ставаше въпрос за „Кибер-нет“… А може би не е така, може би Никълъс е прекалено мнителен? Може би Тьорин е взел присърце делата на „Сато интернешънъл“ просто за да попълни вакуума, оставен от самия него… Въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че младият човек взема участие в колективната игра единствено от личен интерес… Ако е така, нещата могат да поемат в непредвидима посока. Тьорин беше в компанията на червендалест американец с къдрава червеникава коса и маниери на човек, на когото са дошли до гуша изтънчените японски порядки. За съжаление подобно поведение е характерно за повечето американци тук, помисли си Никълъс. Този се казваше Корд Макнайт и беше търговски представител на няколко фирми от Силиконовата долина, занимаващи се с производство на полупроводници. Направи обходна маневра и се изправи зад рамото на Тьорин. — Ти си едно нещастно копеле — промърмори Макнайт. „С това прямо лице и праволинейно поведение мястото му не е тук, а на някоя атлетическа писта в Щатите“, помисли си Никълъс. Светлите, леко раздалечени очи гледаха твърдо и безизразно. — Нали само преди три години такива като теб нахлуха в Щатите и започнаха да купуват като луди? Хвърлихте страхотни суми за имоти в Холивуд, Манхатън и Пебъл бийч, да не говорим за Хаваите… Кой нормален бизнесмен би постъпил така? Да, да… Ще кажеш, че можете да си го позволите заради процъфтяващата си икономика. Но тя се оказа обикновен сапунен мехур, нали? Тьорин премълча. Или от благоразумие, или просто от остро усещане за унижение. Рецесията се отразяваше особено тежко на младите и динамични японски бизнесмени. Те бяха успели да свикнат с удобствата на силата и парите, трудно можеха да приемат положението на „номер две“. Само допреди четири години никой от тях дори не беше сънувал, че може да изпадне в това положение. — Погледни какво става днес — продължи Макнайт, без да обръща внимание на любопитните гости, които започваха да се трупат наоколо. Сред тях Никълъс забеляза познатите лица на Коей и Нгуен Ван Трък — изпълнителен директор на „Минх Телеком“. От известно време насам тази компания засипваше Никълъс и Нанги с изгодни предложения за финансова помощ срещу част от акциите на „Сато“. — Япония вече е второстепенна икономическа сила… Помниш ли как с презрение отхвърлихте нашата образователна система? Къде е днес това презрение? — на устните на Макнайт се появи усмивка на превъзходство. — Ще ти кажа какво става в момента, приятелю… Вие бавно, но неотклонно се превръщате в компютърно неграмотни индивиди. Ние използваме компютрите още в самото начало на нашата образователна система, докато вие ги считате за твърде неперсонални. Не можете да вършите бизнес с помощта на компютрите, тъй като не сте в състояние да се отърсите от сложните и усукани ритуали… — от устата му изригна подигравателен смях. — Затова бихте предпочели дори шибаното сметало! Господи, Тьорин, затворени в своята монополистична система, вие не сте в състояние да вземете нищо полезно от нас. Не забелязвате, че и в Щатите се появяват „кейретцу“, но от нов тип… Способни да посрещнат предизвикателствата на XXI век. Нашите предприятия в областта на телекомуникациите, битовата електроника и компютрите стават по-малки, но далеч по-жизнеспособни: Те се обединяват помежду си и бързо се отърсват от ненужния слой тлъстина, който беше характерен за отминалото десетилетие. Така стават далеч по-продуктивни и конкурентоспособни, докато японските компании продължават да са с прекалено раздут щат и действат в излишно много области едновременно… — Не мислите ли, че поведението ви излиза извън границите на доброто възпитание, старче? — обади се с модулирания си глас Нгуен Ван Трък. Образованието си беше получил в Англия и говореше английски с подчертано литературен акцент. — Кой, по дяволите, сте вие? — извърна се към него Макнайт. — Казвам истината и нищо повече! Ако нямате с какво да възразите, можете да се пръждосвате! Очите на Ван Трък бавно обходиха тълпата. Познаваше всички, те също го познаваха. На лицето му се появи усмивка на превъзходство: — Мисля, че сте прекалено разпален и… — И неконструктивен! — отсече Макнайт, после отново се обърна към Тьорин: — Ето какво имам предвид… Ние, американците, вече се променихме. Днес сме съвършени бойни машини, готови на всичко. Милиарди байтове електронна информация достигат до домовете на милиони хора по територията на САЩ, защото разполагаме с най-съвършената кабелна система в света. — Смехът му прозвуча като кучешки лай. — А какво имате вие? Нищо! Знаеш ли, че вие сте единствената развита страна в света, която не разполага с добре развита кабелна индустрия? Манията ви да държите затворени своите телекомуникации и техника за предаване на информация ще ви изкопае гроба! Защото вече усещате неизгодното положение, в което сте изпаднали благодарение на тази мания, нали? — Да си чувал някога думата „конкуренция“, приятелче? Тя е основен двигател на американския прогрес и пак тя ще ви натика в океана. Достатъчно е да погледнеш един телевизор с висока разделителна способност и ще видиш бъдещето. Налага ви се да изоставите една промишленост, в която сте хвърлили стотици милиарди долари. Защо? Защото японските телевизионни приемници с висока разделителна способност действат на аналогов принцип и следователно са безнадеждно остарели. Нашите обаче са дигитални и далеч по-добри. Което означава, че сте изгубили конкурентната битка, при това окончателно! — Вие говорите за миналото, господин Макнайт — обади се Никълъс. Гласът му накара хората да се раздвижат, Тьорин се обърна да го погледне. — А бъдещето е тук, сред нас. Предстои да ви го демонстрираме… Системата „Кибер-нет“ вече действа в Русия и резултатите надхвърлят най-оптимистичните ни прогнози. Тьорин-сан може да ви предостави последните данни в това отношение… — По време на вечерята ще изнеса последните статистически данни — кимна малко вдървено младият мъж. — Вие сте Никълъс Линеър, нали? — намръщи се Макнайт. — Е, добре, господин Линеър, поправете ме, ако греша… Доколкото зная, в Русия вече действа една кибернетична мрежа. Защо, по дяволите, им трябва друга? — На този въпрос най-добре ще ви отговори Тьорин-сан — усмихна се Никълъс. Можеше да го стори и сам, но искаше да възвърне самочувствието на младия вицепрезидент. — Вярно е, че за разлика от страните на Югоизточна Азия руснаците разполагаха с известни средства за телекомуникации започна незабавно Тьорин. — Но тяхната мрежа „Релком“ е далеч по-несъвършена от „Кибер-нет“, особено по отношение на сигурността. Честотната лента на „Кибер-нет“ (най-общо казано това е количеството информация, което може да се предава) е далеч по-голяма не само от тази на „Релком“, но и на всяка друга телекомуникационна система в света. В Русия и Югоизточна Азия вече се изпробват приемниците „Ками“ от второ поколение, които действат изцяло на базата на дигиталното видео. Никълъс забеляза сред тълпата слушатели Сергей Ванов — чернокос мъж с широко славянско лице и изразителни очи. Направи му знак да излезе напред и победоносно се усмихна на Макнайт: — Нека чуем информация направо от извора… — Не зная какво ще чуете от извора, но руснаците са влюбени в „Кибер-нет“! — засмя се Ванов, който очевидно изпитваше удоволствие от жонгльорството с американските идиоми. Това го караше да се чувства на висота, равноправен партньор на най-големите бизнесмени в света. — В моята родина има огромен интерес към „Кибер-нет“, просто защото там сега се ражда новото поколение предприемачи, което гледа напред, към XXI век. Те добре оценяват ползата от такава комуникационна система, дори когато са принудени да се включат в нея със своите стари й евтини персонални компютри. За нас е достатъчно да знаем, че можем да се включим в мрежата срещу известна такса и да въртим бизнес, без да зависим от разни държавни правилници и ограничения… — Можете ли да си представите какво означава това? — разпери ръце Никълъс. — Те търгуват с всичко: от картофи до влакови композиции със суровини, от сибирски петрол и украинско жито до български плодове и зеленчуци… Тьорин кимна с глава, най-сетне разбрал каква линия на поведение трябва да следва. — Ограничения няма — добави той. — Нужни са само три неща: стока, която да се предложи на пазара, желание и въображение да се сключи сделка и, разбира се, една надеждна комуникационна система като „Кибер-нет“… Електронната поща — любима рожба на специалистите по кибернетични мрежи, вече е спомен от миналото… Защо трябва да се набира текст върху компютърен монитор, когато посланието може да се изпрати направо по дигиталното видео? В света на бизнеса скоростта е по-важна от всичко. А тази скорост се постига само с помощта на видео байта. Чрез „Ками“ всеки може да прави текстообработка, да обновява данни и схеми, да се включва и изключва от компютърните мрежи, да изпраща и получава видео факсове и видеопоща, да купува и продава, да прехвърля финансови средства по всяка точка на земното кълбо. — Страхотно! — промърмори язвително Макнайт. — Стига тази видео шашма действително да работи… — Но в гласа му липсваше предишното убеждение. — Точно затова сме се събрали тук тази вечер — отвърна Никълъс. — Лично аз вече изпитвам пълно доверие към „Кибер-нет“ — обади се Рая Хаджи — висок и мургав мюсюлманин, официален представител на сингапурското правителство. Никълъс го познаваше отдавна — преди години двамата бяха работили съвместно по проект за фиброоптична мрежа в страната му. Още от самото начало той беше сред най-запалените почитатели на „Кибер-нет“. В ръката му се появи апаратче „Ками“. — Готов съм веднага да докажа думите си. След официалното откриване ще се обадя директно на нашия министър-председател и всички вие ще имате възможност да видите смаяното му лице. Разнесоха се ръкопляскания, хората се разсмяха. — Моята работа се облекчи поне с 30% след въвеждането на „Кибер-нет“ — обади се и Нгуен Ван Трък. — Виетнам вече притежава надеждна система за комуникация. Край на претоварените телефонни линии, край на постоянните преплитания… — Е, мисля, че можем да седнем зад масите — усмихна се Никълъс. — Рекламата беше повече от достатъчна… Не зная как се чувствате вие, но лично аз умирам от глад! Разнесе се одобрителен шепот, хората извадиха поканите си да видят кой къде трябва да седне. Изправена до Никълъс, Коей безмълвно наблюдаваше размяната на любезности между домакин и гости. Издебнала подходящия миг, тя хвана ръката му и здраво я стисна. — Представяш се доста добре за човек, който ненавижда приемите — прошепна тя. — Някой трябваше да подкрепи Тьорин — отвърна той. — Може и да е отличен администратор, но трябва още доста да се учи в областта на дипломацията. — Това важи и за Макнайт, нали? — Мечок — кимна Никълъс. — Но върши точно това, за което му плащат. Днешната американска администрация си е поставила за главна цел да притиска японците за отваряне на икономиката им. За постигането й са позволени всякакви средства, дори бруталните заплахи… — Нали видя какво стана, като отворихме пазара за ориз — намръщи се Коей. — Нашите селскостопански производители са пред бунт, а хората предпочитат да се редят на опашки за японски ориз, вместо да купуват американски… Още малко усилия в тази посока и ще се превърнем в страна от Третия свят — като Русия… Седнаха един до друг в центъра на няколко маси, заети почти изцяло от японски политици и висши държавни служители. „Как ли ще се почувстват утре сутринта, когато научат за оставката на премиера“, запита се Никълъс. Улови мрачните погледи, които му хвърляше Тьорин от масата си на десетина метра по-нататък. Беше настанен в компанията на Макнайт, Рая Хаджи и още няколко бизнесмени от Изтока. — Бедният Тьорин — въздъхна Коей, след като приключиха с размяната на поздрави със съседите си по маса. — Изглежда като бито коте! Сигурен, че местата по масите са били разпределени лично от Нанги, Никълъс се усмихна: — Ще му бъде от полза да надникне в мечата бърлога. Така или иначе ще трябва да контактува с трудни хора, затова е по-добре да започне още днес. Специално Макнайт е безопасен. Няма да се случи нищо лошо, дори ако Тьорин продължава да го дразни… Келнерите поднесоха първото блюдо — тигрови скариди на скара, обилно полети с китайски билков сос. Раираните черупки бяха толкова крехки и прозрачни, че никой не си правеше труда да ги отстранява. Гостите ги дъвчеха цели, заедно с главите. Второто блюдо беше студени японски макарони, поднесени в малки дървени купички. Полети със специални подправки, те се оказаха толкова вкусни, че гостите започнаха да ги хвалят на висок глас. За пиене се поднасяше саке, по желание бира и вино. След това блюдо осветлението в залата намаля и Тьорин зае място зад ярко осветения подиум. Зад гърба му беше спуснат широк прожекционен екран. Изглеждаше отлично с високия си ръст, гладко сресаната коса и самоувереното си поведение. От смачканото му самочувствие преди малко нямаше никаква следа. — Дами и господа, съжалявам, че трябва да прекъсна насладата от добрата вечеря, но едновременно с това съм горд да открия представителството на „Кибер-нет“ за Япония, една съвместна изява на „Сато интернешънъл“ и „Денва партнърс“ обяви тържествено той. „Денва партнърс“, удивено вдигна вежди Никълъс. Какво по дяволите, е това? „Сато“ няма партньори в начинанието „Кибер-нет“! Изправен зад подиума, Тьорин извади един панел „Ками“ и започна да набира някакъв номер. — Дами и господа, вие присъствате на историческо събитие! — все така тържествено каза той. — Имам честта да ви демонстрирам първата официална видеовръзка на комуникационната система „Кибер-нет“. Моля, насочете вниманието си към екрана… — Моши-моши (ало) — разнесе се многократно усилен от тонколоните глас. Екранът оживя и бавно се запълни от лицето на японския министър-председател. Яснотата на дигиталното изображение беше забележителна. Никълъс хвърли поглед към масата на Тьорин, но не успя да види лицето на Макнайт. Мястото му беше празно, но очевидно никой не беше обърнал внимание на този факт. — Господин министър-председателю, вие разговаряте с Канда Тьорин, вицепрезидент на компанията „Сато интернешънъл“ отговарящ за въвеждането на новата комуникационна система „Кибер-нет“ — представи се Тьорин. — Здравейте, Тьорин-сан — отвърна премиерът. Лицето му беше сиво и уморено. — Аз съм министър-председателят Таканобу и разговарям с вас от сградата на Токийската стокова борса Нихонбаши. Изглеждате великолепно в новия си смокинг, Тьорин-сан. Желае ли някой от изтъкнатите ви гости да осъществи директна сделка с борсата в Ню Йорк? Този въпрос беше посрещнат с весел смях от присъстващите в залата, после се разнесоха аплодисменти. Демонстрацията продължи. Никълъс се надигна от мястото си и безшумно се насочи към изхода. Прекоси фоайето на мецанина и се насочи към частния асансьор. Искаше да отскочи до помещенията с главния компютър и да разбере докъде е стигнало прехвърлянето на данните. В същия момент видя Макнайт, който се измъкна от мъжката тоалетна и бързо се насочи към залата. Натисна бутона с номер 40 и бронзовите врати започнаха да се затварят. В последния момент успя да тикне обувката си в процепа и да натисне бутона за отваряне. От тоалетната излезе втори мъж, който се насочи към общите асансьори и натисна бутона за повикване. Никълъс изскочи от кабината и се втурна към него. Човекът се беше опрял на стената и бавно се свличаше. Никълъс протегна ръце да го подхване. Още в първия момент му се стори, че познава това лице. Сега вече беше сигурен. Човекът в ръцете му беше Капа Ватанабе — техническият сътрудник в научноизследователския отдел, който отговаряше за прехвърлянето на данните. Гой би трябвало да е на 40-ия етаж, а не тук, в тоалетната на мецанина. Какво става? — Ватанабе-сан — разтърси го Никълъс, но отговор не последва. Очите на оператора бяха притворени, но под клепачите ясно се виждаха неестествено разширените му зеници. Никълъс провери пулса му. Беше необичайно бавен, като на човек, изпаднал в кома. По устните му се появи едва забележима розова пяна. Никълъс се готвеше да хукне за линейка, когато забеляза необичайно свитите пръсти на дясната ръка на припадналия. Сърцето му пропусна един такт, ръцете му внимателно се заеха да разтварят дланта. Тази поза му беше позната от Вунг Тау — крайбрежната ивица, югоизточно от Сайгон. Ръката на Ватанабе се разтвори и пред очите на Никълъс се появи очакваната гледка: малка раничка в средата на дланта с посинели краища. Същата като на онзи гмуркач, изтласкан от океанските вълни край Вунг Тау… Разпита един от местните рибари и разбра, че нещастникът е бил прободен от Бан-том — една странна на вид мида с невинното наименование „мида-торта“. Но, както се оказа, тази мида била един от най-отровните обитатели на Южнокитайско море, особено опасна заради поразителната си прилика с кралската скарида. „Виж тук — рибарят предпазливо посочи раничката на дланта на гмуреца. — Синьото петно е доказателство за отровата…“ Капа Ватанабе беше инжектиран с отровата на „мида-торта“. Защо? Никълъс разкъса с нокът раничката, наведе се и засмука кръвта. Изплю я на пода, свали вратовръзката си и я стегна като турникет около китката на Ватанабе. Дали това ще е достатъчно, за да спаси живота му, запита се той. Начинът за проверка беше само един. Наведе се над човека, затвори с длан очите му и включи своето танжинско око. Светът се смали и изчезна, съзнанието му потъна дълбоко в тайнството на Тао-тао. Обви го мрак, душата му бавно се отвори за Акшара — тайнствената Пътека на светлината, с чиято помощ душевната енергия се превръщаше във физическа. Според древното учение всичко в света се върти около един център, наречен „кокоро“. Той представлява бавно пулсираща мембрана, благодарение на която психическата енергия се трансформира във физическа. В това отношение притежателят на Тао-тао не се различава съществено от тибетските магьосници, китайските аскети и шаманите на редица древни племена. Всички те черпят енергия от източници, които са известни на хората от хилядолетия, но вече забравени от цивилизования човек… За самия Никълъс Акшара беше едно несъвършено умение, тъй като на даден етап неизбежно се преплиташе с Кшира — обратната му страна. Тъмна и опасна, тя беше отнела живота на много свои последователи. Никълъс беше опознал страховитата й мощ по време на двубоя си с До Дук Фуджиро. Веднага след това се зае да я изкорени от душата си. Това беше възможно само чрез „шукен“ — особеното състояние на възбудено просветление, което лежи на границата между Акшара и Кшира и може да бъде докоснато само за частица от секундата. Теоретиците на Тао-тао и до днес са разединени по въпроса за съществуването на „шукен“. Голяма част от тях го отричат напълно, докато други се съмняват в съществуването на гранична линия между светлината и мрака. Никълъс не беше нито сред едните, нито сред другите. Просто защото изпита на гърба си опасността, която се зараждаше дълбоко в раздвоената му психика. При всяко потъване в Акшара усещаше и черните пипала на Кшира. Съзнаваше, че ако не успее да се освободи от тях, неизбежно ще се превърне в пленник на злото, подобно на своя духовен наставник Канзацу. В главата му отекваха странни звуци. Сякаш се намираше под вода и долавяше призивните викове на китовете, които докосваха цялата кожа на тялото му. Светът се превърна в нещо далечно и едновременно с това близко; в материя, скрита зад стените на древна амфора, от която беше в състояние да вади отделни късчета — глас, жужене на насекомо, сянка… И дати подложи на внимателно изследване… Сега протегна ръка към амфората и измъкна душата на Ватанабе. Залепи се за нея като акула, промъкна се дълбоко в същността й. Стана част от Ватанабе, без дори да съзнава това. И веднага разбра, че умира. Дозата отрова в кръвта на Ватанабе се оказа далеч по-концентрирана от това, което може да се открие в природата. Въпреки турникета, тя беше успяла да проникне в кръвообращението на жертвата. Поде борбата там, етап по етап — както го беше учил Канзацу. С безкрайно търпение изолираше химическите съставки, които тровеха кръвта на Ватанабе. После проникна в отделните му органи и започна да стимулира производството на антитела, хормони и сложни нервопептини, които имаха способност да неутрализират отровата. Върна се в хладната и едноизмерна действителност едва след като се увери, че животът на колегата му вече е извън опасност. Изчака да се отърси напълно от Тао-тао, после извика хората от охраната и заедно с тях премести неподвижното тяло на Ватанабе в лечебницата. — Сложете лед на раничката, а на хората от „Бърза помощ“ ще кажете, че се е отровил с ампула нервнопаралитичен газ — заповяда на старшия офицер той. — Вие и още един от вашите хора ще стоите неотлъчно до леглото му, дори и в болницата. Нито за миг не трябва да го оставяте сам. Ясно ли е? — Да, сър — кимна офицерът и вратата на асансьора се затвори. Никълъс изтича към личния си асансьор, завъртя ключето и натисна бутона за 40-ия етаж. Ледената ръка на страха стисна сърцето му. Ватанабе не би трябвало да напуска помещенията на центъра. Какво търсеше в тоалетната на мецанина, при това заедно с онзи американец Макнайт? Подозираше, че знае отговора на този въпрос, но искаше да бъде сигурен. Асансьорът спря на етажа, който се заемаше от научноизследователския център на „Сато интернешънъл“. Никълъс откри отговорника на нощната смяна и накратко му разказа за инцидента. — Удвоете охраната! — заповяда той. — В главния коридор да има постоянно поне по двама въоръжени мъже. Аз ще се занимая с персоналния компютър на Ватанабе-сан, възможно е и да го изключа от мрежата. Погрижете се да блокирате вътрешната алармена инсталация. — Слушам, сър — отвърна стреснатият човек. — Веднага отивам. — Изпратете ми отговорника по прехвърлянето на база данните на „Кибер-нет“ — добави Никълъс. — Това беше Ватанабе-сан. — Тогава ми изпратете началника му. Да дойде в кабинета на Ватанабе. — Веднага ще открия Матцумура-сан. Следвайки указанията на служителя, Никълъс откри кабинета на Ватанабе без никакви затруднения. Компютърът беше включен, от екрана личеше, че прехвърлянето на данните на „Кибер-нет“ продължава. Но когато Никълъс поиска менюто и включи личния си код, стана ясно, че данните са прехвърлени докрай. Това означаваше само едно — въпреки предпазните мерки и секретните кодове някой беше успял да си извади копие от архивите на „Кибер-нет“. Върна се на програмата, с която беше работил Ватанабе. Едва сега забеляза, че тя не е включена в общата компютърна система на отдела. Това предполагаше, че той е извадил копие от данните на отделна дискета. На теория беше невъзможно, поне така го уверяваха програмистите му в Щатите. Но нямаше как да не повярва на това, което виждаше със собствените си очи. Ватанабе беше открил начин да деблокира всички защитни шифри. — Линеър-сан? На прага се беше изправил слаб мъж с очила, неестествено бледо лице и почти гола глава. — Аз съм Юно Матцумура — представи се той. — Вие сте началник и контрольор на Ватанабе-сан, така ли? — вдигна глава Никълъс. — Да, сър. Никълъс набързо го запозна със състоянието на нещата. — Не мога да повярвам, сър! — пребледня още повече Матцумура. — Значи ставаме двама — нетърпеливо отвърна Никълъс. — Но Ватанабе-сан се е изключил от главния компютър. Можете ли да установите дали и някой друг терминал не е сторил същото? — Сега ще проверя — кимна Матцумура, наведе се над екрана и започна да мести „мишката“ с бързи и точни движения: Прегледа всички файлове на терминала, после се премести в паметта на главния компютър и облекчено поклати глава: — Няма други, сър. Изключен е само този терминал. Никълъс започна да диша по-леко. Ватанабе, каквото и да бе намислил, е действал сам. Вече нямаше съмнение какво е правил долу, на мецанина: предавал е на Корд Макнайт дискетата с база данните на „Кибер-нет“. — Да изтрия ли информацията за „Кибер-нет“ върху този твърд диск? — попита Матцумура. Никълъс се замисли, после бавно поклати глава: — Имам по-добра идея. С няколко думи обясни на главния програмист какво има предвид. — Никакъв проблем — кимна онзи. — С удоволствие. Никълъс се върна на приема. В коридора вече пазеха двама въоръжени мъже и той доволно кимна с глава. Съобщиха му, че Ватанабе е откаран в болницата под силна охрана. Демонстрацията в ресторанта беше приключила, гостите бяха заети с основното ястие на менюто. Макнайт кротко си седеше до Тьорин и човъркаше с вилица голям и апетитен на вид омар. Седна обратно на мястото си и промърмори някакви извинения. Коей моментално усети напрежението му, но не зададе никакви въпроси. Вечерята вървеше гладко. Поела ролята на очарователна домакиня, Коей беше забавлявала гостите добре, сега беше негов ред. Пое ролята си със забележителна лекота, но нито за миг не изпусна от очи Макнайт. Както се очакваше, министрите бяха във възторг от новата видеокомуникационна система. След провала на телевизията с висока разделителна способност това беше първият сериозен пробив на японската електронна индустрия. — Какво е станало с вратовръзката ви, Линеър-сан? — попита Каниожи Накахаши, един от висшите представители на Социалистическата партия в парламента. — Някъде съм си изгубил носната кърпа, Накахаши-сан — отвърна с усмивка Никълъс. — И побързах да избърша мазнината от омарите по лицето си, преди онзи американец Макнайт да ме обвини в лакомия! Забележката му беше посрещната с бурен смях. Най-високо се смееше Накахаши, който очевидно изгаряше от желание да се подиграе на американеца. Отнесоха посудата, на нейно място се появи десерт, придружен от кафе и алкохол. Разговорите станаха разпокъсани и безсмислени — като на всеки прием с международно участие. Гостите започнаха да се разотиват около единадесет. Никълъс предвидливо пусна ключовете от колата в шепата на Коей и издебна подходящия момент да й прошепне, че ще се прибере по-късно. Задържайки се в центъра на тълпата, той незабелязано се спусна по широкото стълбище към фоайето, без нито за миг да изпуска гърба на Макнайт. Навън дъждът беше преминал в ситна и неприятна мъгла. Гостите се стълпиха на тротоара в очакване на колите си, над главите им се разтвориха чадъри. Макнайт беше сред тях. Малко по-късно един от служителите спря голямото му БМВ до тротоара. Никълъс хвърли бегъл поглед към човека от охраната, с когото беше разговарял на етажа. Той кимна с глава към мощния мотоциклет „Кавазаки“, опрян на стената. — Моторът е готов, сър — каза. — Извадих го от гаража, заредих го и пробвах как работи двигателят. Всичко е наред. — Пакетчето? — Получих го лично от Матцумура-сан — подаде му малка пластмасова кутийка човекът. — Каза, че ще бъдете приятно изненадан от резултатите. Никълъс благодари, нахлупи каската и подкара мощната машина след бялото БМВ на Макнайт. Американецът пътуваше сам. Държеше се на почетно разстояние от него. Не се страхуваше, че ще бъде разкрит, тъй като по мокрия асфалт фучаха десетки хлапаци с подобни мотори, улиците се огласяха от тътена на мощни двигатели. Луната надникна иззад косматите облаци, после отново се скри. Беше все така влажно. Макнайт пътуваше към Гинза. Никълъс механично прецени, че ако тръгне по посока на пресечката Йоншоме — най-широкото кръстовище, което беше виждал в живота си — може като нищо да го изпусне. Но Макнайт свърна вляво малко преди кръстовището и се насочи към долната част на Шинжуку. Прекоси железопътния прелез при Кабукичо и рязко завъртя волана. Тежкото БМВ се подхлъзна на мокрия асфалт, разлюля се на пружините си, после се стрелна в една от тесните улички. Никълъс предпазливо го последва, подавайки предното колело на мотора иззад ъгъла. Това беше една от типичните за този квартал „шомбен-йокочо“ („Улица на пикнята“, според цветистия токийски жаргон), запълнена с евтини барове, подозрителни заведения за стриптийз и ресторантчета, в които се сервираше не дотам качествена храна. На стотина метра от ъгъла униформен хоп седна зад волана на бялото БМВ и го откара към подземния паркинг. За пръв път виждаше подобна услуга на „шомбен-йокочо“… Паркира мотоциклета и тръгна по тротоара. Къде ли е влязъл Макнайт? Съмнителните заведения бяха така натъпкани едно до друго, че нямаше никакъв смисъл да ги проверява едно по едно. Налагаше се да прибегне до друг начин. Потъна в Акшара и околната действителност се стопи като лош сън. Блясъкът на неона избледня и отстъпи място на ослепителната вътрешна светлина. Миг по-късно се присъедини към Макнайт, който бавно пристъпваше в долнопробен, задръстен от тютюнев дим бар. Вътре беше шумно, разголените сервитьорки бяха от най-ниско качество. Неотклонно продължаваше да следва американеца, картината в съзнанието му беше кристално ясна, като на телевизор с висока разделителна способност. Макнайт бавно си пробиваше път сред масите, около които седяха мъже с женски дрехи, съмнителни бизнесмени и авантюристично настроени туристи. Насочи се към една малка масичка в дъното и седна. Другият стол вече беше зает от позната физиономия — виетнамеца Нгуен Ван Трък. Макнайт се облегна назад и си поръча уиски. Не след дълго Никълъс се появи на входа. Заведението се казваше „Дехарау“, което в буквален превод означаваше „Без пукната пара“. Макнайт опразни чашата си на един дъх и поръча още едно питие. — Малко ли ти беше на приема? — вдигна вежди Нгуен. — Не зная как е при теб, приятелю — тежко го изгледа Макнайт. — Но аз не всеки ден убивам хора… — Много сте кекави вие, американците — подигравателно сви устни Нгуен. — Защо не остави аз да свърша работата? — Вече ти казах — въздъхна Макнайт и глътна второто уиски по начина, по който беше изпил първото. — Ватанабе се беше разбрал с мен, до теб дори нямаше да се приближи! — Ето докъде го доведе доверието му в американците! — ухили се Нгуен. — Честни и праволинейни, а? Би трябвало да има едно наум… С това очевидно се изчерпи въвеждащата част на разговора. Виетнамецът се приведе напред и напрегнато попита: — Успя ли? Третото питие на Макнайт бе донесено от келнер с изкуствени гърди като на Доли Партън и съответната перука. — Разбира се — кимна американецът, след като педерастът се отдалечи. Възбудата му все още беше силна — като на човек, току-що видял смъртта в очите. Адреналинът във вените го караше да се усмихва с чувство на превъзходство. Особено сега, след като всички козове бяха в ръцете му, той искаше да се наслади напълно на тържеството си над виетнамеца. Никълъс механично отчете този факт, докато предпазливо скъсяваше разстоянието до масата на жертвите си. „Сега Макнайт ще стане недискретен, каза си той. Следователно трябва да чуя всяка негова дума.“ — Аз просто изпълнявам заповеди — започна виетнамецът. — Моят шеф иска… — _Знам_ какво иска твоят шеф — прекъсна го с мрачна ирония Макнайт и Никълъс съвсем ясно си представи лицето му. — _И имам_ това, което иска! — Сега най-важно е времето! — Така ли? — небрежно попита Макнайт и изпружи дългите си крака. — И защо! — Това не те засяга. — Не ме засяга, значи… — Макнайт запали цигара и лениво пусна няколко кръгчета дим: — Но само аз мога да помогна на твоя _шеф_… — На теб ти беше възложена определена задача! Ако си я изпълнил, ще получиш съответното възнаграждение, което е доста щедро… Иначе… — Не си позволявай такъв тон! — внезапно просъска Макнайт. — Аз съм _американец_, докато ти си обикновено момче за поръчки! Никой не може да ми говори по този начин, дори скъпоценният ти шеф! Писна ми да стоя в шеста глуха и да ми подхвърлят трохи! При това хора, които печелят милиони! Искам да се включа в надбягването и билет за него е именно това, което притежавам! — Дискетата, моля! — прошепна с каменно лице Нгуен. — Всяко нещо с времето си! — отсече другият. — Първо искам среща с Майк Леонфор… — Без имена! — просъска виетнамецът. — Да бе, забравих — ухили се Макнайт. — Все не мога да свикна с ролята на дребен шпионин. Но успях да _привлека_ вниманието ти, нали? — от ноздрите му се проточиха две синкави струйки дим. — Всъщност кой ще ни чуе точно тук? Може би тълпата японски педерасти с перуки и грим? Трябва да внимаваш, Ван Трък! Ще вземат да ти пробутат някой обратен! — Въпреки всичко настоявам да не споменаваш имена! — твърдо каза Нгуен. — Ясно ли е? — Я кажи защо твоят _шеф_ иска толкова спешно тази помия — смени темата американецът. Доловил името на Майк Леонфорте, Никълъс се превърна в мраморна статуя. Задоволството, че успя да проследи и засече крадците, отстъпи място на тъмна празнота, в която предпочиташе да не наднича. По време на Виетнамската война при Майк са били изпратени цяла кохорта агенти на ЦРУ, които поискали да им осигури постоянен канал за доставка на наркотици от Златния триъгълник. Майк действително сторил това, но дезертирал от армията и запазил канала за себе си. На по-късен етап влязъл в съдружие с Рок и някакъв виетнамец на име До Дук. Тримата заедно изградили Плаващия град в най-затънтените джунгли на Виетнам и го превърнали в склад за наркотици и огромни количества контрабандно оръжие, с което захранвали диктаторски режими по целия свят. До този момент Никълъс беше сигурен, че Майк Леонфорте е мъртъв — изпепелен от ядрената експлозия на „Факел“ над Плаващия град или разяден от радиацията. Но сега разбра, че този човек не само е жив и здрав, но и стои зад кражбата на база данните на „Кибер-нет“. Душата му потръпна, тялото му бе пронизано от онова особено напрежение, което се беше появило там, в джунглата край Плаващия град — когато двамата най-сетне се бяха изправили лице в лице. — Това не е твоя работа — промърмори най-сетне Нгуен. — Както виждаш, вече е моя работа — поклати глава Макнайт и лениво изтръска пепелта си. — Едно от задължителните условия на доставката… — Не сме се договаряли за… — Току-що промених условията на договора, задник! — изсъска Макнайт. — Бъди добър да ги приемеш! Нгуен замълча, очите му обходиха претъпкания бар. Когато проговори отново, гласът му се превърна в шепот, Макнайт се принуди да се приведе над масата. — Е, хубаво… Само не тук. Зная едно наистина спокойно място… Хвърли няколко банкноти на масата и отмести стола си. Макнайт стори същото. Когато излязоха на тротоара, Никълъс вече беше заел позиция във входа на отсрещния бар. Видя как момчето за поръчки изтича да докара паркираното БМВ. — Имаш ли кола? — долетя до слуха му гласът на Макнайт. — Дойдох с такси — отвърна Нгуен. — Така никой не може да ме засече. Никълъс ги изчака да се качат в колата, очите му пробягаха по вътрешността на бара, пред който се беше спрял. На малката, но ярко осветена сцена бяха струпани няколко здраво овързани жени, някакъв полугол тип се кълчеше над тях, а изпод краката му излитаха гъсти кълба разноцветни пушеци. Моторът на БМВ-то изръмжа и той прекоси улицата към паркираното „Кавазаки“. Предпазливо подкара след бялата кола. Американецът се насочи към серия от тесни улички, очевидно следвайки указанията на Нгуен. Придвижваха се на изток, към изискания квартал Шинбаши, където все още се предлагаха изтънчените услуги на гейшите. Но в този квартал се намираше и гигантският рибен пазар Тцуки, заемащ километри от крайбрежието на река Сумида. Луната отново изчезна зад ниските облаци, светлините на града се полюшваха като многоцветен планктон върху фосфоресциращата повърхност на океана. Никълъс спря и изключи двигателя. Макнайт паркира БМВ-то до брега и двамата с Нгуен се насочиха към малка лодка, завързана за близкия пристан. Временно възпрепятстван от обстоятелствата, Никълъс бе принуден да изостри докрай психическата си връзка с Макнайт, докато очите му търсеха подходящ за проследяването плавателен съд. Не откри такъв и започна да тича по брега, успоредно с лодката. Пазарът беше пуст, осветен от нарядко поставени електрически стълбове. За щастие Нгуен скоро спря лодката и я остави да се полюшва върху малките вълни. Потънал дълбоко в Акшара, Никълъс чуваше гласовете на двамата пътници с такава яснота, сякаш беше на метър от тях. — Е, започвай! — обади се Макнайт. — Токио едва ли може да ни предложи по-уединено място от това! Нгуен се надигна, внимателно зае позиция в средата на лодката и му нанесе страхотен удар с ръба на дланта си. Очевидно улучи сънната артерия, тъй като Макнайт се строполи като подсечен в ръцете му. Докато виетнамецът беше зает да претърсва джобовете на жертвата си, Никълъс хукна към кея. Даваше си ясна сметка, че няма да успее да се добере до Нгуен. Въпросът беше колко ще закъснее. Нгуен бе експерт в своите умения, докато Макнайт се прояви като обикновен глупак. Само секунди след: като го удари, Нгуен вече държеше в ръцете си скъпоценната дискета. Онзи я беше скрил в подплънката на смокинга си. Виетнамецът я тикна в джоба си и сграбчи реверите на Макнайт. Разкрачил крака да запази равновесие в клатушкащата се лодка, той натика главата на жертвата си под водата. Никълъс усети как по тялото му пробягва студена тръпка, краката му увеличиха скоростта. Летеше под малките лампи на кея, които светеха студено като миниатюрни й равнодушни луни… В средата на реката Нгуен продължаваше да натиска врата на Макнайт под водата. Започна да си подсвирква една популярна мелодия на Жак Врел. Никълъс я знаеше: в песента се разказваше за ужасите на войната, за една проститутка, легнала по гръб с разтворени крака, която нетърпеливо подвиква: „Следващият!“… Мелодията се лееше в мрака, сякаш невидима връзка с това, което ставаше във водата. Никълъс вече беше достатъчно близо, за да усети зловещото присъствие на смъртта. Смъртта на Макнайт. Имаше странното чувство, че е муха, кацнала на рамото на тази Смърт, и неудържимо се носи към поредната й жертва. Душата му се сля с отлитащото съзнание на Макнайт, в лицето го лъхна хладният мрак на Великата пустош… Във въздуха се появи странен резонанс — сякаш зимен вятър фучеше сред заледените клони на дърветата. Прибавен към подсвиркването на Нгуен, той изведнъж се превърна в мрачна, но величествена симфония. После в душата му отекна тежка въздишка и той разбра, че Макнайт е мъртъв. Болка стегна сърцето му, краката му омекнаха, очите му неволно се затвориха… След това остана единствено симфонията. Водопад от чисти, кристално ясни звуци. Следвайки ги като омагьосан, Никълъс не разбра къде и как намери лодка, кога я насочи през черната като мастило вода. Звуците изведнъж изчезнаха. Без предупреждение, без ехо дори. Никълъс застина на място. От рязкото прекъсване на психическата връзка с онова, което го чакаше в средата на тъмната река, изведнъж се почувства разнебитен и неспособен дори да повдигне ръка. Нещо се беше случило. Обзе го безпомощен гняв. Дори мръсник като Макнайт не заслужаваше такава смърт! Оставаше Нгуен, коварният виетнамец. Уверил се, че Макнайт вече не диша, той сръчно завърза няколко бетонни блокчета за тялото му и го тикна в черната вода. После потегли напред. Трябва да се справя с него, заповяда си Никълъс. Но как? Вместо да се върне на кея при рибния пазар, виетнамецът продължи по течението на реката. Това по безспорен начин доказваше, че убийството е било планирано предварително. До Кабукичо виетнамецът се беше придвижил с такси, а лодката с бетонните блокове го е чакала готова на кея. Никълъс беше убеден, че Нгуен щеше да намери начин да подмами Макнайт в нея, дори и ако американецът не беше изявил новите си претенции. Както и да се бяха развили преговорите, животът на Макнайт щеше да свърши в тази нощ… Напълни дробовете си с въздух и отпусна ръце. Беше стигнал мястото на престъплението. Напрегна психиката си и веднага усети движението на трупа към тинестото дъно. Там, където щеше да остане завинаги… Стисна зъби и тръсна глава. Рано или късно Нгуен ще трябва да слезе на брега. Продължи преследването, планът за действие бавно започна да се оформя в главата му. Маргарет Голдони де Камило бавно слезе от блестящия си нов „Лексус“. Колата спря малко след пресечката на Парк авеню и Четиридесет и седма улица. Разделителната ивица между двете платна беше засадена с нови храсти, по клоните на добре поддържаните дървета край тротоара вече се виждаха яркозелени пъпки. Минаваше пет следобед, но светлината все още беше достатъчно силна — сигурен признак, че хладният ветрец, който свиреше между небостъргачите, скоро ще се превърне в спомен. Пролетта встъпваше в правата си. Маргарет се наведе към стъклото и нареди на Франки — въоръжения си шофьор, да остане зад волана. После направи знак на личния си телохранител Роко и се насочи към входа на близкия небостъргач, изграден изцяло от алуминий и стъкло. Докато асансьорът я отнасяше към 36-ия етаж, тя имаше време да събере мислите си. Много се зарадва на този неочакван и кратък отдих. През последните петнадесет месеца рядко имаше възможност да се занимава с бизнеса си. След бруталното убийство на брат й. Доминик Голдони, Маргарет изведнъж се оказа във вихъра на живот, за който дори не беше подозирала. Дом действително направи опит да й предаде част от връзките и контактите си и в резултат Маргарет поддържаше добри отношения с много влиятелни личности от Ню Йорк и Вашингтон. Но в крайна сметка се оказа неподготвена за ролята на Макиавели, която по принуда трябваше да играе в качеството си на кръстник на всички мафиотски фамилии по Източното крайбрежие. За прикритие използваше съпруга си Тони Д. — скъпоплатен адвокат на най-големите звезди в шоубизнеса. Дом беше подготвил нещата така, че именно Тони да изглежда кръстник в очите на когото трябва. Но на практика конците дърпаше Маргарет и никой друг. Главната й грижа беше да поддържа мира между многобройните фамилии под нейно подчинение, като едновременно с това се бори и срещу домогванията на заклетия враг на Дом — Леонфорте „Гадняра“, който не се отказваше от идеята да разшири на изток своята империя на Западното крайбрежие. През последните няколко месеца, въпреки съответните мерки на Маргарет, Гадняра все пак беше успял да поеме контрола над Чикаго и фамилиите от Средния запад. С мъка и горчивина Маргарет си даде сметка, че ако Дом беше жив, той дори не би помислил за подобна експанзия. В устата й се появи металически вкус. Това ставаше всеки път, когато си спомнеше как провали брат си и цялото му голямо семейство, обхванало Източното крайбрежие в здравата си мрежа. Асансьорът спря, вратите се отвориха с тих звън. Маргарет и Роко излязоха в коридора и тръгнаха по дебелия бежов мокет към офисите на „Серенисима“. Това беше името на компанията й за козметични продукти, която заемаше стабилни позиции на пазара. Сърцето й се сви от мъка. Страшно много й се искаше да потъне в любимата работа, да се наслаждава на успехите, да страда от провалите… Да, в този бизнес има и провали… Но не можеше да го стори. Върху плещите й лежеше трудната задача да изпълни последната воля на Дом. Създаде компанията колкото сама, толкова и с помощта на партньора си Рич Купър. Отначало изпълняваха поръчки по пощата, но твърде скоро се разраснаха и днес „Серенисима“ беше международна корпорация с филиали навсякъде по света. Изискани щандове с нейното име имаше в най-големите универсални магазини на страната — „Барниз“, „Блумингсдейл“, „Бъргдорф“ и „Сакс“. Отскоро влезе в действие и собствена верига от скъпи бутици, пръснати в главните световни столици. Французи, италианци и японци посрещаха продуктите на „Серенисима“ изключително добре. Това даде кураж на Рич, който планираше масова инвазия на германския пазар още до края на годината, а за следващата беше предвидил настъпление и в бившите страни на Източния блок. Добре, че е Рич, въздъхна в себе си Маргарет. Партньорът й беше поел цялата работа, докато тя водеше битки с Гадняра и поддържаше тесни връзки с Микио Оками — някогашния съюзник на Дом. Обзавеждането в офиса беше дискретно, скъпо и елегантно. Преобладаваха златистите и размито червените цветове. Мебелите в приемната бяха подбрани лично от Маргарет, която държеше да бъдат преди всичко удобни. По стените бяха окачени стилизирани плакати с лицето на световноизвестен фотомодел, избрана за единствена реклама на компанията. Момичето прие да рекламира продуктите на „Серенисима“ още в самото начало, и лицето й отдавна се беше превърнало в търговска марка на компанията. Възприеха тактиката на „Ланком“ и отказаха да се поддават на бързо променящите се модни тенденции. Това се оказа разумен ход. Независимо от капризите на модата, печалбите на „Серенисима“ се покачваха със стабилните 25% годишно. Рич я очакваше в заседателната зала — солидно правоъгълно помещение с тежки завеси, чиито стени бяха изцяло заети от махагонови рафтове. В средата имаше масивна маса от тиково дърво във формата на бумеранг. Зад нея беше разположен също така масивен бюфет, върху който имаше кафе машина „Браун“, два термофора за ледена вода и бутилка самбука*. Долната част на бюфета криеше малък, но добре зареден хладилник. От опит бяха разбрали, че съдържанието му върши добра работа, особено когато заседанията по обсъждане на новите проекти се проточваха до малките часове на нощта. [* Вид италианско питие, подобно на мастиката. — Б.пр.] Рич скочи на крака, а Маргарет хвърли кратък поглед на бодигарда си, който остана пред двойната врата. Често се питаше дали ще дойде време да се придвижва без горила зад гърба си. — Bella! — възкликна Рич, разтвори ръце и я разцелува по двете бузи, съвсем по европейски. — Колко отдавна не сме се виждали! Вече си мислех, че си пропаднала вдън земя! Така ми писна да си говоря с телефонния ти секретар, че онзи ден изплюх една малина отгоре му! — Зная — усмихна се Маргарет. — Актът ти е напълно документиран. Съжалявам, че те карам да ме чакаш, но… — Да, да — вдигна ръце той. — Пак си имала проблеми с Франси! Това беше историята за прикритие, която си беше избрала. Защото, подобно на най-добрите лъжи, в нея имаше и зрънце истина. Изпаднала в дълбока депресия от постоянните кавги между Маргарет и Тони Д., тийнейджърката Франси откри утеха в Лю Кроукър — бивш полицай от Централното управление на нюйоркската полиция и близък приятел на Никълъс Линеър. Страдаща от рядката болест булимия, Франси продължаваше да кипи от гняв срещу своите родители, но благотворното влияние на Кроукър вече започваше да се усеща. Момичето обожаваше Кроукър толкова страстно, че Маргарет изпитваше кратки пристъпи на ревност. Тя самата обичаше Кроукър, но любовта й беше тъжна и безнадеждна, тъй като Лю не правеше компромиси с понятията си за добро и зло. Но хармоничните му отношения с Франси бяха на моменти така влудяващи, че Маргарет плачеше дори по време на сън. Копнееше да има подобни отношения с дъщеря си, но силно се съмняваше, че това някога ще стане. — Тя наистина е по-добре, Рич — отвърна на глас Маргарет и се настани в едно от креслата. Рич Купър беше привлекателен мъж, който свободно говореше всички романски езици, а напоследък сериозно се беше заел с японския. Притежаваше необичайното качество да се адаптира напълно с чуждата култура — качество, което често бъркаха с безхарактерност. Но той беше доволен, тъй като по този начин постигаше максимални резултати при всяко свое начинание. Надхвърляше четиридесетте, но буйната пясъчноруса коса и яркосините очи му придаваха вид на хлапак. Беше дребен и подвижен, с неизтощима духовна енергия. Маргарет не познаваше друг човек на този свят, който можеше да работи в продължение на пет денонощия без прекъсване за подготовката на ревю за висша мода в Милано, да отлети веднага след това за Токио, да се върне за друго ревю в Париж, а след това да се появи в офиса си, напълно готов за работа. Най-много обичаше да пътува, да се запознава с нови хора и да ги печели за каузата си. Харесваше до лудост „Серенисима“ и страхотно се гордееше с успехите на компанията. От време на време подхвърляше идеята да пуснат акции на пазара, но Маргарет неизменно се противопоставяше. „Представи си само колко много капитал можем да наберем, възбудено я убеждаваше Рич. Истинска лавина от пари, Bella!“ „Не, клатеше глава Маргарет. Продажбата на акции означава борд на директорите, отговорност пред инвеститори, заплаха от поглъщане или още по-лошо — възможност да бъдем отстранени от ръководството на собствената си компания.“ Маргарет се беше нагледала на подобни случки. „Нашето си е наше, твърдо заявяваше тя. И аз ще направя всичко възможно нещата да останат в сегашния си вид!“ — Хайде, започвай с информацията — усмихна се сега тя и разтвори претъпканата си чанта с документи. През следващия час Рич я запозна с ръста на печалбите за последното тримесечие, който надхвърляше 30%. След това заговори за научноизследователската разработка на нов вид нощен крем, който показал отлични резултати срещу пиянска подпухналост и липса на достатъчно сън. Кампанията в Германия вървяла успешно, през пролетта предстояло откриването на първите им бутици в Мюнхен и Берлин. Рич току-що подписал договор с новите им немски партньори, които се ангажирали да отворят и обзаведат магазините. В тази поредица от блестящи успехи нямаше нито едно тъмно петънце, но въпреки това Маргарет остана с чувството, че нещо не е наред. Рич изглеждаше необичайно възбуден, пръстите му постоянно си играеха със сребърната писалка „Пеликан“, която му бяха подарили германците. Докладът му беше някак прибързан, без обичайното наслаждение от всеки отделен успех. Когато свърши и Маргарет подписа всички документи, които й бяха предложени, тя вдигна глава и в обичайния си прям стил рече: — Е, добре, казвай сега какво има… Рич замълча, писалката продължаваше да се търкаля между пръстите му. После рязко скочи на крака и пристъпи към прозореца. Дръпна тежките завеси и отправи поглед към града, който се простираше сред синкав смог оттатък река Хъдзън и чезнеше по посока на Ню Джърси. — Рич? — Молех се на Бога да не се връщаш… — прошепна партньорът й. — Какво?! Той пусна завесите и се обърна с лице към нея. — Писмото е готово, тази сутрин трябваше да бъде напечатано и изпратено в офиса на Тони. Тя се изправи, сърцето лудо блъскаше в гърдите й. — Какво писмо? — видя го как си поема дъх, гърлото й се стегна. — Продадох моя дял, bella… Маргарет смаяно се вторачи в лицето му, мозъкът й блокира. От устата й се изтръгна едно сподавено „По дяволите“ и това беше всичко, което беше в състояние да предложи. Така действа човек, когато види, че върху колата му връхлита пиян дръвник и не може да стори нищо друго, освен да се надява на предпазните колани и въздушната възглавница. Но на какво да се надява тя в момент като този? Шокът най-сетне отмина и тя започна да си възвръща дар слово. — Защо? — гласът й беше дрезгав и необичайно чужд. — Защо, копеле такова? Рич сви рамене, на лицето му се изписа тъпо смущение: — За пари, за какво друго? — промърмори той. — ЗА _пари ли_?! — не повярва на ушите си Маргарет. — Искаш да кажеш, че напоследък не печелиш достатъчно пари?! — Парите никога не стигат, bella — отново си рамене той. — Престани! Вече нямаш право да ме наричаш така! Той видимо пребледня, главата му отново се извърна към прозореца. — Сама виждаш, че с писмо нещата щяха да минат по-леко… Маргарет притисна с длани пламтящите си слепоочия, пристъпи към бюфета и си наля чаша вода. Разрови чантичката си за хапче „Буферин“ и бързо го глътна. После стисна устни и се извърна към партньора си: — Защо не обсъди нещата предварително? Защо не поиска мнението ми? — Защото от месеци насам не мога да ти видя очите! — отвърна той и пристъпи крачка към вратата. — Нека поговорим за това сега, Рич — протегна ръка да го спре Маргарет. — Все още не е късно да… — Късно е, Маргарет. Сделката е приключена, снощи подписах последните документи. Тя надникна в яркосините му очи в отчаян опит да отгатне истината. Поведението му беше странно, пред нея сякаш стоеше съвсем друг човек. От онзи Рич, с когото беше работила в продължение на дванадесет години, нямаше дори следа. Колко пъти беше отскачал да я види у дома? Присъства на първото причастие на Франси, именно той й подари двуметровия мечок играчка, с който дъщеря й все още отказваше да се раздели. А миналата година, по повод 16-ия й рожден ден, донесе в къщата огромна и скъпа стереосистема, която накара дъщеря й буквално да онемее от възторг. А сега я предава! Защо? За пари? — На кого продаде своята част? — О, не бива да се тревожиш, bella… Всичко ще продължи постарому. Продължавам да работя тук, но по граждански договор… — По граждански договор, значи! — презрително го изгледа тя. — Платен служител в собствената си компания! — Пръстите й несъзнателно се заровиха сред гъстата черна коса, главата й отчаяно се поклати. — Мадона, ако можеше да се чуеш отстрани! Все още не осъзнаваш какво си направил! Които и да са негодниците, на които си продал дела си, те вече _те притежават_, Рич! Могат да те изгонят в момента, в който престанат да одобряват работата ти, могат да те изгонят, дори само защото не харесват костюмите или физиономията ти! Всичко, което си създал през годините, отива по дяволите. Всичко, разбираш ли? — очите й отчаяно се впиха в лицето му. — О, Рич, какво си направил, за Бога?! — Това, което трябваше — отвърна той и се извърна настрана. — Можеш да ми повярваш… — В момента не вярвам на нищо и на никого! — отсече Маргарет и си допълни чашата. Гърлото й продължаваше да дращи. — Е, казвай кой е новият ми партньор! Перелман? Да не би да съм се оказала съдружничка на „Ревлон“? — Не, никой от бранша — прехапа устни Рич. — На практика тази компания за пръв път се заема с козметиката. Името й е „Волто ентърпрайсиз унлимитид“ с централа в Уест Палм бийч, Флорида, и офиси из целия свят… — В гласа му се появи фалшив ентусиазъм. — Изпратиха самолет на компанията да ме вземе. Ако можеше да видиш какво чудо е имението им в Уест Палм, свят ще ти се завие! Един страхотен замък, надвиснал над водите на Атлантика! — Значи ти взеха акъла с разкош, а може би са пратили и човек да те начука, докато ти изскочат очите! — отбеляза с презрение в гласа Маргарет. — Как изглежда главният разбойник на тая „Волто“? — Не знам, никога не съм го виждал. Срещах се с членове на директорския съвет, някои от тях бяха… хм… доста приятни мъже… — Рич беше бисексуален и това се оказа сериозно предимство в деловите му контакти, особено на европейска територия. — И цял вагон юристи… Просто да не повярва човек! — Изгарям от нетърпение да се запозная с новите си партньори! — язвително подхвърли Маргарет. — Описваш ги така, сякаш са истински магьосници! — Нищо няма да се промени — повтори Рич, но в гласа му липсваше предишното убеждение. Утре хората от „Волто“ ще са тук, имаме официална среща. И на нея ще се увериш, че съвсем не ни чака катастрофа… — В каква саксия си расъл, Господи? — засмя се Маргарет и с облекчение усети, че няма да се разплаче. Опразни водата в чашата си и решително посегна към шишето със самбука. — Ти ме предаде, Рич! Предаде всичко, което изградихме заедно! Отвърна й мълчание. Въздухът свистеше през отворите на климатичната инсталация, ушите й пищяха. — Аз ти се _доверявах_, а ти ме предаде! — Празната чаша полетя към главата му. — Копеле мръсно! Всеки четвъртък, точно в пет следобед, Тони Д. се подлагаше на масаж. А когато се намираше извън града (най-често по адвокатски дела в Лос Анджелис), прекратяваше работа точно в този час и започваше да се разтоварва. Разтоварването беше едно от основните неща в живота на Тони Д. Отдавна беше разбрал, че без него не е в състояние да сключи нито една изгодна сделка. Проветряването на мозъка му беше необходимо, за да омотава клиентите си в сложната мрежа на юридическите процедури и термини, които в крайна сметка водеха до прякото им обвързване с него. Независимо дали това ставаше след една, три или пет години… Но сега се намираше в нюйоркския си офис. Точно в пет без четвърт стана и се оттегли в съблекалнята към гимнастическия салон, който беше изградил по време на последната реконструкция на сградата. В четири и половина проведе един телефонен разговор с филмовата къща „Трайдънт“ в Лос Анджелис. — Виж какво, Стенли — поклати патрицианската си глава Тони Д., — клиентът ми има солидни юридически аргументи… Да, разбира се, че зная… Нали аз изготвих договора на мръсника заедно с вашите юристи… Три месеца се потих над него и затова ти казвам, че нищо няма да излезе… Защо ли? Ще ти кажа защо, Стенли… Онзи задник продуцентът иска да прогони клиента ми… Да, точно така! Можеш да викаш колкото си искаш! Но ако не изпълните условията на клиента ми, вашето студио ще бъде запечатано като кокоши задник и аз лично ще се погрижа за това! Какво профсъюзите?… Стенли, да не би да ме заплашваш? — Клечката за зъби ловко се премести в другия край на устата му. — Мисля, че ме познаваш, приятелю… Аз съм това, което хората наричат метеоролог… Да, точно така. Мога да предскажа зараждането на силен ураган, който се движи в твоя посока… Съветът ми е да разпъваш платна и да изчезваш, преди да си потънал! Тони Д. тресна слушалката, промърмори едно сподавено „тъпак“ и натисна бутона за вътрешна връзка: — Мери, след малко вероятно ще позвъни Стенли Фридман. Кажи му, че ме няма. Набери номера на Майки в Л.А. и му кажи след три дни да бъде в „Трайдънт“. Той ще разбере за какво става въпрос… Три дни са достатъчни на Стенли Фридман за размисъл. След тях просто няма да има своето скъпо и добре разработено студио… Хвърли поглед на тънкия си златен „Патек Филип“. Точно пет без четвърт. Стана, протегна се и влезе във вътрешната стаичка. Изрита ръчно изработените си чехли, на лицето му се изписа доволна усмивка. Денят общо взето беше успешен. Прекоси гимнастическия салон и влезе в стаята за масажи. Пристъпи към прозореца и загледа с невиждащ взор величествената панорама на Манхатън. После дръпна завесите, свали дрехите и бижутата си и се опъна по корем на масата с гумирано покритие. Току-що изгладената кърпа гальовно покри косматите му задни части. Вече пет години ползваше услугите на една и съща масажистка. Въпреки това тя идваше и си отиваше, а багажът й се подлагаше на внимателна проверка. Преминаваше през ръцете на личните му бодигардове и едва тогава получаваше достъп до покоите на Тони Д. Днес се появи както обикновено — в точно уречения час. Вкара една касета в уредбата, намали звука и влезе да се мие в банята. После намаза ръцете си с масло от розмарин, разтърка длани и се залови за работа. Спокойната музика на „Лунни пастири“ допринасяше за облекчението му не по-малко от силните и опитни ръце, които мачкаха раменете му. Отпусна се и както обикновено в съзнанието му изплуваха спомени от отдавна отминалите години на детството. В ноздрите го удари сладката миризма на домашен хляб, в ушите му прозвуча простичката сицилианска мелодия, която си тананикаше майка му. Пред очите му бавно изплуваха здравите й ръце, покрити до лактите с брашно… Острата миризма на розмарин му напомни за лютивия дим от пурите на баща му. Свиваше ги долу, в килера, от изсъхнали листа кубински тютюн. Никой нямаше достъп до това място, но любопитството на Тони надделя и един ден се промъкна долу да се поогледа. Баща му го пипна и му хвърли як пердах. Това си беше в реда на нещата — един хлапак няма право да наднича в частния живот на възрастните. Баща му беше мрачен и мълчалив. Говореше само за спорт и никога за мръсната фабрика оттатък реката Уихокън, където си вадеше хляба сред опасни за живота химикали. Един ден не се върна от там. Гадните химикали бяха избухнали и баща му загина във възникналия пожар. По-добре така, промърмори на погребението един от съседите им. Щрак и те няма! Иначе трябва да се мъчиш поне десетина години с емфизема или рак на белите дробове… По-късно, вече като студент в Принстън, Тони Д. разбра, че баща му просто се е срамувал от работата си, от ниското си образование. Затова страшно много му се прииска да го види отнякъде в деня, в който се дипломира в Юридическия факултет на Принстън. Пръстите на масажистката потънаха в нервните възли на тила му и той неволно изпъшка. Дишането му стана по-дълбоко и по-равномерно. Миризмата на розмарин му напомняше и неделните обеди в дома на брат му. Мери беше страхотна готвачка, достатъчно беше само да я зърне човек. Едновременно с това беше красива и вярна съпруга, дарила на Франк две прекрасни момченца. Доста повече от това, което му беше предложила Маргарет… Освен това Мери беше кротка и покорна, знаеше мястото на жената в дома. Грижеше се за къщата, останалото беше работа на Франк. Докато Тони беше обикновено момче за поръчки, една фасада за истинския господар — Маргарет… Проклет да е Доминик с неговата слабост към жените! — Отпуснете се, мистър Тони — тихо прошепна масажистката. — Мускулите ви отново се стягат… Какво чудно има в това, замаяно си помисли Тони и се отпусна в ръцете й. Един Господ знае колко унижения е принуден да търпи! В семейството му командва жена, която се мисли за мъж, но едновременно с това е неспособна да го дари със син! Има някаква дъщеря, която се е запиляла някъде из Кънектикът и само Маргарет знае точно къде… На всичкото отгоре се занася с онова бивше ченге Лю Кроукър… Нима това не е достатъчно, за да побеснее човек? Но Тони Д. си даваше сметка, че трябва да запази спокойствие. Търпението беше единственият път към успеха. Проклетото търпение, което никога не му достигаше. Ако можеше да бъде търпелив с Маргарет и Франси поне толкова, колкото с деловите си партньори, всичко щеше да е наред. След известно време кучките щяха да се принудят да го уважават, после идваше ред на помирението. Маргарет ще разбере, че няма смисъл да си губи времето с Кроукър и отново ще го допусне в постелята си. И тогава шансовете му да се сдобие със син отново щяха да нараснат… Истинският мъж трябва да отгледа поне един син, казваше баща му и разтриваше обезобразените си от химикали ръце. И беше прав, разбира се… Извърна глава да облекчи болките във врата си и благодарение на това забеляза раздвижването на завесата. Остана да лежи неподвижно, сърцето му биеше дълбоко и равномерно. Примигна и отново погледна към прозореца. Да, завесата все още помръдваше. Нима е възможно това? Тази сграда беше построена като повечето небостъргачи на града и прозорците й бяха херметически запечатани. В ноздрите го удари лек полъх на топъл въздух, примесен с миризмата на автомобилни газове. Ръката му леко помръдна, очите му се отвориха. — Бих предпочел лавандулов спирт, Дорис — тихо прошепна той. — Веднага, мистър Тони — отвърна масажистката и пристъпи към сака с материалите си — купчина стъклени контейнери с гумени капачки. Жената се наведе над сака, в същия момент завесите се раздвижиха и Тони се надигна до седнало положение. В процепа се очерта голяма кръгла дупка, изрязана в дебелото стъкло. Изрязаното парче лежеше на сгъваема дървена стълба — от онези, които използват миячите на прозорци. Мъжът, който беше свършил тази работа, прекрачи перваза и се озова в стаята. Беше облечен в обикновени работни дрехи и по нищо не се отличаваше от миячите на стъкла. В дясната му ръка мътно проблесна автоматичен пистолет 38-и калибър с дълъг заглушител, завинтен на цевта. Очите му се заковаха върху голото тяло на Тони на масата, усмивката му разкри редица жълти и развалени зъби: — Гадняра ти казва „сбогом“, Тони! _Пук, пук!_ Звуците бяха тихи, сякаш Тони се беше изпуснал от уплаха и нищо повече. Но ефектът им беше опустошителен. Ухиленият бандит политна назад. Устата му така и си остана разтегната, но в очите му се появиха недоумение и страх, успели да забележат тежкия колт 45-и калибър в мазната ръка на Тони. От заглушителя се точеха тънки валма барутен дим. Нападателят се хвана за завесите и политна към пода, от гърдите и гърлото му изригнаха плътни струи кръв. След миг очите му се замъглиха, а тялото му се строполи на пода и застина. — Жалко, че няма как да отнесеш поздравите ми на Гадняра — изръмжа Тони Д. Зад гърба му се разнесе сподавено пъшкане и той рязко се обърна. Дорис беше скрила уста зад дланта си, в другата й ръка се белееше нещо — вероятно бурканчето с поредното мазило… очите й бяха широко отворени, гърбът й безсилно се опря на стената. — Всичко е наред — подвикна успокоително Тони. — Няма от какво да се плашиш… — с тези думи слезе от масата, отпусна ръката си с колта и бавно тръгна към нея. Направи опит да се усмихне, но очите на жената продължаваха да гледат с ужас револвера в ръката му. За нищо на света не искаше да алармира охраната на огромната сграда. Кантората му се занимаваше с абсолютно легален бизнес, репутацията й беше безупречна. Именно заради тази репутация колтът беше снабден с дълъг заглушител. Внимателно го остави на масата и вдигна ръце: — Ето, виж… Няма проблеми. Всичко е наред. Беше на крачка от нея и усети как дишането й започва да се успокоява. Ръката й се отпусна, върху кожата около устата й останаха бели петна. — Добре ли си, Дорис? — внимателно я докосна той. — Сега не е време да мисля за себе си отвърна масажистката и спокойно заби десетсантиметровия нож в корема на Тони Д. — По дяволите! — изохка той и политна напред с широко отворена уста. Юмрукът на Дорис я запълни изцяло. — Гадняра каза, че трябва да се пазиш по-добре, мистър Тони!… — очите й го гледаха напрегнато, като жаба, на която се готви да направи дисекция. Той искаше да я напсува и да докопа револвера, но не успя да стори нито едното, нито другото. Краката му омекнаха, вътрешностите му се вкамениха. Само изпъшка, когато късият, но изключително остър нож майсторски сряза дробовете му и стигна сърцето. Тялото му се стовари върху нея с цялата си тежест. Мъртвите тежат много, рече си Дорис и внимателно го пусна на пода. Избърса ръкохватката на ножа, после издърпа навътре в помещението трупа на несполучилия убиец и притисна ножа в още топлата му длан. Огледа се, взе една от колосаните кърпи и с нейна помощ пусна колта между двата трупа. Прибра белия тампон, в който беше скрила ножа, натика го в сака и се зае да събира нещата си. Преметна сака през рамо, шмугна се през кръглата дупка в стъклото и стъпи на сгъваемата стълба. След миг вече я нямаше. Втора глава Токио | Палм бийч | Ню Йорк — Значи го проследи чак дотук, така ли? — Да — кимна Никълъс. — И къде хлътна този тайнствен виетнамец? Никълъс посочи с ръка към ултрамодерната сграда от бетон и стъкло, която сякаш махаше с криле на прилеп в центъра на Ропонги, изискания квартал с художествени галерии и туристически атракции: — Виждаш ли онази тераса на втория етаж, която прилича на стъклен мехур? Ето там хлътна… Френски ресторант, казва се „Пул Марин“. Съвсем нов, с космически цени… Танцан Нанги се беше отпуснал в коженото кресло на луксозния си мерцедес, очите му блуждаеха над панорамата на Ропонги. Само преди пет минути лимузината безшумно се плъзна зад мощното „Кавазаки“ на Никълъс. Сутринта Коей го беше докарала до кейовете зад рибния пазар Тцуки, където снощи заряза мотора. От колата позвъни в болницата и научи, че състоянието на Ватанабе е стабилизирано. Охраняваха го стриктно, макар все още да не беше се върнал в съзнание. Никълъс трябваше да почака, за да може да го разпита. С Нанги се свърза благодарение на „Ками“. Беше сигурен, че възрастният му съдружник не би напуснал неизвестното си убежище, ако не беше новината за кражбата на база данните на „Кибер-нет“. Какво ли вижда в тази мрачна и дъждовна панорама, запита се Никълъс. Над входа на близката зала за пачинко сияеха ярки неонови реклами, вътре беше оживено и шумно. Част от нереалната действителност на един град, изпълнен със символи… — С кого се свърза там? — обади се най-сетне Нанги. С една жена, името й е Хонико. — И тя разполага с дискетата, така ли? — Да. Нанги не дойде сам и Никълъс доста се изненада от този факт. С него беше новият вицепрезидент на компанията и обсъждането на редица важни въпроси трябваше да бъде отложено. Никълъс не можеше да говори свободно пред Тьорин. Отново усети промяната в отношението на своя стар съдружник и приятел. Беше живял толкова дълго с болките и радостите на този мъж, че загрижеността за него не можеше лесно да го напусне. Нанги вече не беше толкова здрав и жизнен, колкото преди време. През изтеклата година беше предприел серия от пътувания из Русия, Украйна, Сингапур, Китай и Хонконг, напрежението видимо му се отрази. Вероятно сърдечната криза имаше някаква връзка с това напрежение, но въпросът за промененото му отношение продължаваше да е без отговор… Наистина той беше прекалено ангажиран с проблемите на „Сато“, горещо желаеше стабилизацията на компанията чрез въвеждането на „Кибер-нет“. Това изостряше чувството на вина у Никълъс, който постоянно се кореше за отсъствието си по време на кризата. Нанги с усилие се размърда, изкуственото му око блесна с хладна светлина. През войната беше преживял много, включително загубата на най-близкия си приятел — същия, който му беше завещал компанията „Сато интернешънъл“. — Това е голямо нещастие — бавно промълви той и тъжно поклати глава. — Трябва на всяка цена да си върнем данните на „Кибер-нет“! — Аз все още не разбирам как е възможна подобна кражба — обади се Тьорин. — Тя означава, че нашите мерки за сигурност са на твърде ниско ниво. — „Лесно му е да критикува мерките за сигурност, въздъхна в себе си Никълъс. Просто защото те са извън сферата на личните му отговорности. Дали пък не иска да си отреже парче и от тази торта?“ — Това е втори провал за изтеклите осемнадесет месеца. Преди време заловихме друг наш служител да продава тайните на „Сато“, казваше се Масамото Гоей… Предлагам пълно и задълбочено разследване на цялата система за сигурност!… — „Да, май наистина иска и тази торта…“ — Добре е, че Линеър-сан е направил всичко възможно да спаси живота на Ватанабе — промърмори без ентусиазъм Нанги, После въздъхна и вдигна ръка, вероятно за да приеме предложението на младия вицепрезидент: — Може би сбъркахме, Тьорин-сан… Може би не трябваше да избързваме с комерсиалното представяне на „Кибер-нет“… Тьорин запази мълчание. Не беше толкова глупав, че да поведе спор по този въпрос. Очевидно съзнаваше, че каквото и да каже, не би могъл да се измъкне от неудобното положение. Никълъс се възползва от мълчанието му и зададе въпроса, който го измъчваше от снощния прием насам: — Можеш ли да ми обясниш какво представлява „Денва партнърс“, Нанги-сан? Снощи Тьорин-сан обяви, че тази компания е наш партньор… Нанги прокара длан през лицето си, точно както снощи по време на разговора им по видеосистемата. — А, да… Не ми остана време да ти кажа, Никълъс-сан… Докато те нямаше, бяхме принудени да влезем в съдружие с няколко фирми… Иначе не бихме успели да ускорим програмата „Кибер-нет“… — Съдружие? Защо не беше потърсено мнението ми? По този въпрос имаме твърда уговорка, Нанги-сан. Тук се намеси Тьорин, в гласа му се долови безпокойство: — Извинявам се за грубия въпрос, но наистина ли не сте информирал господин Линеър за нашите партньори, Нанги-сан? — Нямахме друг избор — загрижено въздъхна Нанги, без да показва, че е чул въпроса на младия си помощник. — Всъщност идеята за помощ отвън принадлежеше на Тьорин-сан… Никълъс стрелна с поглед Тьорин, който седеше изправен и с непроницаемо лице. — Мисля, че тази идея се оказа много умна — продължи с усилие Нанги. — Тя не само повиши авторитета ни на компания с желание за съвместни производства, но и значително ускори реализацията на проекта „Кибер-нет“ — разтърси глава като стар териер и добави: — Ужасно е това, което стана с министър-председателя… Сутринта го съобщиха по радиото… А и това нещастие с „Кибер-нет“… За щастие Тьорин се справя много добре и мисля да му възложа ежедневния контрол върху оперативната програма… Сякаш очаквал тези думи, Тьорин се наведе напред и отвори вратичката на малък бар. Вътре имаше миниатюрна печка хибаши и всичко необходимо за запарване на чай. Залови се за работа, в колата отново настъпи мълчание. Нанги гледаше пред себе си, но очевидно знаеше с какво е зает помощникът му. Никълъс мълчаливо наблюдаваше сръчните ръце на младия мъж. Стритите на прах зелени листенца бързо се превърнаха в гъста смес, разбъркана с дълга бамбукова пръчица. Първата чаша предложи на Нанги, втората пое Никълъс. В очите на Тьорин се четеше загриженост за Нанги, сякаш той беше болно и безпомощно дете… Възрастният мъж опразни чашата си, но остана неспокоен. — Кампанията на „Кибер-нет“ беше организирана безупречно — промърмори той. — Безупречно! Но сега, след като откраднаха данните, вече не зная какво ще стане… Никълъс извърна поглед към ситните водни капчици, които се плъзгаха по страничното стъкло. Не му харесваше отношението на Тьорин, което сякаш искаше да подчертае намалените умствени способности на стария му съдружник. Направи усилие да се освободи от гнева, чакаха го далеч по-важни неща. Всичко се промени в мига, в който разбра, че Нгуен работи за Майк Леонфорте. Какво иска Майк? Защо е този интерес към „Кибер-нет“? Едва ли има време и възможности да организира собствено производство на подобна система. Юристите на „Сато“ ще го ликвидират за броени дни. Тогава защо открадна информацията? Нямаше отговор на този въпрос, но усещаше, че трябва да го открие. Срещата му очи в очи с Майк сред останките на Плаващия град беше достатъчно обезпокоителна. Ако искаше да бъде докрай откровен пред себе си, Никълъс трябваше да признае, че не може да я забрави нито за миг… Нещо около този човек му беше безкрайно познато и едновременно с това странно… Сякаш го познаваше от години. Нещо, което е напълно изключено, нали? — Още чай? Тьорин се беше привел към Нанги като грижовна гейша, но старецът поклати глава и се обърна към Никълъс: — Открий тази дискета. „Кибер-нет“ е последната ни надежда… — Трябва да поговорим, Нанги-сан… Никълъс вдигна глава и видя, че Тьорин вече му отваря вратата на лимузината. Излезе под дъжда, сгуши глава в яката си и каза: — Елате с мен, ако обичате. Младият мъж кимна с пресилена покорност. Никълъс подозираше, че чрез нея иска да прикрие прекомерните си лични амбиции. Изчака го да разтвори широкия черен чадър над главите им и го погледна в очите. — Мисля, че е крайно време да ме информирате за всичко, което става в компанията. Тьорин продължаваше да играе ролята на покорен слуга. — Разбира се, Линеър-сан — промълви той. — Снощи ми помогнахте по наистина чудесен начин, сега е мой ред… Никълъс изведнъж си даде сметка, че Тьорин умишлено изпитва здравината на нервите му, залагайки на вроденото му европейско нетърпение. С помощта на тази тактика японците обикновено се справят с повечето от своите западни партньори. Естествено, той беше готов да възприеме тактиката на младия мъж, но това съвсем не означаваше, че е застрахован от изненади. — Знаете, че продължителното отсъствие от Токио ме поставя в неизгодно положение, когато става въпрос за последните проекти на компанията — започна спокойно той. — Разчитам на вас, за да бъда информиран както трябва… Тьорин кимна, по тънките му устни пробяга едва забележима усмивка. — Това е чест за мен, Линеър-сан. Ще се опитам да ви бъда от полза, въпреки че добре зная точността и силата на вашите непосредствени впечатления. Никълъс изпита неволно възхищение към младия мъж. Беше съумял да го жилне под прикритието на похвалите си. Едновременно с това нямаше никакво намерение да му позволи обвинителен тон заради дългото си отсъствие. Все пак Тьорин е негов подчинен и няма право да се бърка в работата му. Направи усилие да прогони инстинктивната си неприязън и леко поклати глава: — Напоследък Нанги-сан се държи странно. Изглежда хладен и затворен. Пропусна да ме информира за партньорите ни в проекта „Кибер-нет“. Нещо, което е длъжен да направи… Имате ли идея на какво се дължи това? — Може би е последица от сърдечната криза. Чел съм, че това се случва често… — Отговорът прозвуча хладно, Тьорин стоеше изпънат и неподвижен. Върху лицето му отново се появи маската на предан слуга. Играеше безупречно, като опитен артист от театъра „Но“… Никълъс внимателно огледа сдържаното лице насреща си, после тихо подхвърли: — Нямате ли собствено мнение по въпроса? — Не мога да си го позволя, тъй като съзнавам, че би било неточно… Никълъс започна да се ориентира в поведението на събеседника си. — Това обаче предполага, че _имате_ собствено мнение относно състоянието на Нанги-сан. Ще ви бъда много задължен, ако го споделите с мен. — Както желаете, сър — прочисти гърлото си Тьорин. Видимо се отпусна, може би заради това, което предстоеше да каже, а може би и просто защото разговорът, вървеше в желаната от него посока. — Моето мнение е, че през последната година Нанги-сан е получил още няколко леки удара, почти незабележими както за него, така и за околните. Сърцето на Никълъс пропусна един такт. Не можеше да приеме мисълта, че трябва да живее без своя любим другар и наставник. — Разполагате ли с медицински доказателства в подкрепа на това мнение? — попита той. — Не, сър — поклати глава Тьорин и се дръпна да направи място на двама минувачи с чадъри в ръце. — Това е личното ми впечатление, което едва ли бих споделил с някой друг… — Много добре, Тьорин-сан — кимна Никълъс и направи опит да прикрие дълбокото си безпокойство. — Нямам повече въпроси. Между другото, бих искал да се запозная с досието на „Денва партнърс“ колкото може по-бързо… — Разбира се, сър — покорно кимна Тьорин и се насочи към колата. Хвана дръжката на вратата и се спря: — Ако позволите един въпрос, сър… — Разбира се. — Нанги-сан ме запозна с някои подробности за кражбата на данните… Питам се защо сте допуснали дискетата да остане в ръцете на човек, когото вече сте идентифицирал… Не е ли било по-разумно да предприемете съответните действия за възстановяване на загубата? Никълъс забави отговора си, неволно впечатлен от острия ум на този човек. Въпросът му беше напълно уместен, сега трябваше да стори всичко възможно, за да прикрие многото си тайни подозрения. — Така действително бих спасил данните — кимна той. — Но и бих се лишил от възможността да разкрия самоличността на крадците. Което означава само едно — на даден етап те отново ще повторят номера, а ние няма да имаме никакви гаранции, че ще ги заловим… — Разбирам — поклати глава Тьорин. На лицето му се изписа благоговейното изражение на студент, който получава ценни указания от любимия си професор. Отвори вратичката на колата и сгъна чадъра. Ситните дъждовни капчици покриха гъстата му коса, която проблесна като самурайски шлем. Подбрал с абсолютна точност продължителността на паузата, той се обърна и подхвърли: — Между другото, Нанги-сан ме помоли да ви предам, че е поискал външна помощ за това разследване… Става въпрос за Танака Гин — служител в Градската прокуратура на Токио. — Нямам нужда от прокурорска помощ — поклати глава Никълъс. — Най-добре работя сам и Нанги-сан отлично го знае. Тежката блиндирана врата на лимузината се затръшна и мерцедесът безшумно потегли. Ситните дъждовни капки не намаляваха блясъка на безупречно лакираното купе. — Затворено е. Никълъс внимателно огледа Хонико. Беше облечена в сиво-зелено костюмче на модната къща „Токуко Маеда“, изработено от нашумял напоследък синтетичен материал, който имаше уникалното свойство да имитира всички естествени тъкани. Този приличаше на съвършена смес между коприна и лен. Полата беше дълга, чак до високите токове на елегантните обувки от сива кожа. Светлорусата коса беше прибрана на кок, разтеглените в хладна усмивка устни имаха цвета на бледа роза. На лявата китка се поклащаше тежка златна гривна — единственото й украшение. Изглеждаше стройна и елегантна — такава, каквато трябва да бъде салонната управителка на заведение от ранга на „Пул Марин“… Стените зад гърба й бяха покрити със златисти тапети, медната повърхност на дългия бар меко проблясваше под дискретната светлина на полилеите. В дъното се виждаше малък подиум, по масите горяха дебели ароматизирани свещи. Изпълнено с виетнамски произведения на изкуството, заведението силно наподобяваше новите и скъпи ресторанти, които никнеха като гъби в Сайгон. — Не съм дошъл да вечерям — промърмори Никълъс и с учудване установи как атмосферата зад гърба на младата жена придобива нови, подобни на пещера измерения. Това вероятно се дължи на майсторската игра с осветлението, съобрази той. Хонико беше на около тридесет години, но тъмните, леко издължени очи я правеха да изглежда някак по-възрастна и по-мъдра. От цялото й поведение се излъчваше самоувереност, очевидно беше от хората, които знаят как да излязат и от най-заплетената ситуация. — Не приличате на пътуващ търговец — отбеляза тя. — Ние нямаме просрочени плащания, следователно не сте и данъчен агент… — направи малка пауза, очите й леко се разшириха. — Да не би да сте ченге? — Какво би търсило едно ченге в подобно заведение? — контрира Никълъс. — Нямам представа. — Искам просто да пийна нещо — поясни Никълъс, без да се отмества от прага. Жената кимна с глава и тръгна към бара: — Бира или нещо друго? Беше достатъчно умна да съобрази, че едва ли ще го прогони. — Нека бъде бира… Никълъс се настани на едно от високите столчета пред бара и загледа дългите й пръсти, които сръчно измъкнаха от хладилника две бутилки „Кирин Ичибан“. Капачките изпукаха, едната бутилка се плъзна към него, а другата остана на мокрия плот пред нея. — Отдавна ли сте тук? Тя вдигна глава: — За мен ли питате, или за ресторанта? — Което си изберете. — Заведението е отворено от три месеца, но почти година преди това беше в реконструкция. — Ваше ли е? Тя се засмя, гласът й придоби приятно модулиран оттенък: — Не, за съжаление. Но не мога да се оплача, заплащането ми е добро… — Съмнявам се, че ви задоволява… — Как странно се изразявате — въздъхна тя, но усмивката остана върху лицето й. — Предполагам, че имате право… Парите никога не стигат. — Познавате ли човек на име Ван Трък? Нгуен Ван Трък… — Това е виетнамско име… — Да. Веждите й леко се присвиха, мозъкът й усилено работеше. — Сред редовните ни клиенти има двама виетнамци, но имената им са други… — Сигурна ли сте? Във Виетнам името Нгуен се среща толкова често, колкото Джо Смит в Америка… — Може, но на мен не ми говори нищо — тръсна глава тя и отмести бирата си. — А вие все пак _сте_ ченге! — Ван Трък ми дължи пари. Вървя подире му чак от Сайгон… Вратата се отвори и в залата влезе човек с работни дрехи, който тикаше пред себе си количка с безалкохолни напитки. Хонико се извини, подписа фактурата и подвикна към задната част на заведението. Оттам се появи прегърбен японец с навити ръкави и мръсна престилка, който побърза да изтика количката към склада. — Ако вашият човек се появи, няма да пропусна да му кажа, че го търсите — извърна се жената към Никълъс. Желаете ли нещо друго? — Походката ви е грациозна като на истинска гейша — промълви Никълъс. Това беше възможно най-добрият комплимент и Хонико моментално го оцени. — Благодаря. — Колко ви дължа? — слезе от високото столче той. — Заведението черпи — усмихна се тя, но дълбоко в тъмните й очи се мерна нещо неясно, може би любопитство. — Вие сте наполовина американец, нали? — Не, по-скоро британец — поклати глава той. — Баща ми е служил в армията на Макартър. — Моят пък е бил военен полицай, от следвоенния контингент… Това беше мигът, в който се установи невидимата връзка между тях. Връзката на майчината кръв от Изтока, която прескача от клетка в клетка като тайнствените ензими на ДНК. Може би се готвеше да каже още нещо, но в този момент звънна телефонът. Тя вдигна безжичния апарат, а Никълъс се поклони и тръгна към вратата. Хонико изключи апарата, отново понечи да каже нещо, после се отказа и отвърна на поклона му по традиционния за японците начин. Слънцето над Палм бийч беше в зенита си, над водата се лееше ослепителна светлина. Кралските палми бяха посърнали. Минаваше един часът, но Веспър Аркам и Лю Кроукър работеха здраво още от три и половина през нощта. За Веспър тази работа продължаваше вече години. Започнала като шпионка на Кайшо Микио Оками, тя беше успяла да проникне в „Огледалото“ — свръхсекретната правителствена организация за специални поръчения, която се занимаваше с цялата мръсна работа в шпионажа, включително и политическите убийства. Там разбра, че някой редовно краде ултрамодерни оръжия от ДАРПА — Специалния отдел за разработка на нови оръжейни системи към Пентагона, и оттам тези оръжия отиват направо на черния пазар. При мисълта, че най-съвременните американски оръжия (още в експериментален стадий) — могат да попаднат в ръцете на Саддам Хюсеин или колумбийските наркокартели, направо й спираше дъхът. Положението стана още по-лошо, когато установи, че следите на крадеца водят направо към „Огледалото“. От момента, в който откри, че покойният Леон Уоксман — шеф на „Огледалото“ — е бил всъщност Джони Леонфорте, тя насочи усилията си към отговора на основния въпрос — дали фамилията Леонфорте стои зад кражбите в ДАРПА. Специалният отдел се финансираше от извънбюджетна сметка на Пентагона, което означаваше, че Конгресът няма контрол върху него. Официално ДАРПА изобщо не съществуваше. Въпреки това някой беше проникнал в него и подбираше за свои цели най-добрите експериментални оръжия. Чезаре Леонфорте? Веспър беше склонна да вярва, че е именно така. Защото точно бащата на Чезаре — Джони Леонфорте, беше имал възможността да проникне в ДАРПА благодарение на ръководния си пост в „Огледалото“. А Чезаре беше достатъчно умен, за да съхрани този канал и след смъртта на Джони, вероятно прибягвайки до подкупи и заплахи. Желанието на Веспър да запуши огромната пробойна в системата за национална сигурност и да предаде Чезаре в ръцете на правосъдието постепенно се превърна в мания, в най-важното нещо в живота й. Подобно на всички членове на „Огледалото“ и тя остана измамена от комбинациите на Джони Леонфорте. Може би затова беше твърдо решена да принуди сина да плаща за греховете на баща си, а и за своите собствени… Усилията й в тази насока бяха възнаградени. Получила назначение в Специалния отдел за борба с монополизма на Федералното правителство (СОБМ), тя издейства наемането на Лю Кроукър като оперативен агент под личното й разпореждане. Това стана далеч по-лесно, отколкото можеше да се предположи. Преди всичко, защото във Федералните служби работеха уморени и зле мотивирани чиновници, които бяха безнадеждно затънали сред тонове бумаги и ефективността от работата им се доближаваше до нулата. Когато човек знае по кои пътеки да тръгне, той без особени усилия получава необходимите подписи за назначаването на външен сътрудник. Старият шеф на Веспър Леон Уоксман (Джони Леонфорте) беше мъртъв. Самата тя си беше създала широка мрежа от мълчаливи помощници в лабиринта на държавната бюрократична система и това й даваше огромно предимство. Някои от тези хора заемаха толкова високи постове в правителството, че дори Бог се вслушваше в думата им… Веднъж успяла да проникне в СОБМ, Веспър бързо откри, че компанията „Волто ентърпрайсиз унлимитид“ е сред най-подозрителните клиенти на Отдела. Имаше данни, че през главната й централа, регистрирана на Бахамските острови, тече пълноводен поток от мръсни пари, стотици милиони долари годишно. Пулсът й рязко се ускори, когато научи името на човека, дърпащ конците на незаконната дейност на „Волто“. Това беше Чезаре Леонфорте, синът на Джони… Именно той трупаше огромно състояние от прането на мръсните пари! Всичко дойде на мястото си. Винаги се беше питала как Джони Леонфорте е успявал в продължение на години да се крие зад маската на Леон Уоксман. Документите му действително бяха безупречно фалшифицирани и не беше пропуснато нищо — кръщелно свидетелство, дипломи от гимназията и университета, справки за финансово състояние, сведения от армията, а дори и решение по бракоразводно дело, издадено от съдебните власти на щата Вирджиния. Към всичко това трябваше да се прибави и пластичната операция на лицето му, извършена в чужбина. Но въпреки това Веспър продължаваше да недоумява как Леонфорте е създал своята шпионска мрежа вътре в „Огледалото“. Започна да рови в тази посока и скоро получи отговор. Назначението на Леонфорте съвпадаше с една от периодичните кампании за дебюрократизация на държавния апарат. Стотици държавни служители от среден ранг са били уволнени, сред тях попаднали и почти всички от Отдела за проучване на новоназначените служители, които и без това имали временни заповеди. Първата работа на Леонфорте била да освободи всички от отдела, а за тази дейност да използва услугите на една независима компания, наречена „Служба за национална сигурност“. Веспър се зарови в компютрите и упоритостта й беше възнаградена: оказа се, че тази „независима“ компания е филиал на „Волто ентърпрайсиз унлимитид“. Ето как Джони Леонфорте е успял да се справи с проверките и сложната система за сигурност. На практика е бил „проучен“ от собствения си син! Късчетата от мозайката продължаваха да заемат местата си, особено след като Лю Кроукър й обясни как Никълъс Линеър е задигнал свръхсекретна информация от компютрите на „Авалон ЛТД“ — една от най-известните международни компании за търговия с оръжие, превела по сметка на „Волто“ стотици милиони долари. Миналата година „Авалон“ успя да се добере и до „Факел“ — портативния ядрен заряд, който може да се изстрелва от рамо, една от последните разработки на ДАРПА. Веднага след това стана ясно, че истинският собственик на „Авалон“ е Чезаре Леонфорте… Всичко дойде на мястото си, стана ясно кой и как е имал достъп до секретните планове на „Огледалото“, Веспър изпита неволно възхищение от умно изпипаната операция. Чезаре осигурява на Джони ръководния пост в „Огледалото“ чрез безупречната легенда на несъществуващия Леон Уоксман. В отговор Джони му предава всички необходими данни за проникване в ДАРПА. После Чезаре създава „Волто“, която му е необходима за изпиране на огромните печалби от продажбите на оръжията, откраднати от складовете на ДАРПА чрез хора на „Авалон“… Вече цяла седмица Веспър и Кроукър наблюдаваха бялата вила в западните покрайнини на Палм бийч. Тя старателно си записваше всички, които влизат и излизат от нея: военни и цивилни, адвокати и бизнесмени, съмнителни типове с вид на гангстери, момичета за забавление и (колкото и невероятно да звучи) момчета със същите функции… Към тези посещения трябваше да се прибавят и чисто служебни: ежедневната доставка на кифли, гевреци и хляб от близката фурна „Льо Пти“, свежи цветя от „Амазония“, поддръжка на басейна два пъти седмично от „Блу Грото“, градинарски услуги… Списъкът зае две гъсто изписани страници от бележника й. Тръсна глава и направи усилие да се концентрира върху непосредствените задачи. Двамата с Кроукър бяха заели ъглова маса в един от модерните ресторанти на Палм бийч, разположен на авеню „Уърт“ — главната артерия на курортния град. По тротоарите се влачеха отегчени туристи, търсещи по-скоро прохладата на скъпите магазини, отколкото стоките, изложени в тях. В ръцете им се поклащаха полупразни торбички за пазаруване. Веспър кръстоса крака и си поръча ново мартини. Изглеждаше страхотно, лицето й с яркосини очи и прекрасна златиста коса привличаше като магнит погледите на минувачите. Носеше къса рокличка без ръкави на модната къща „Ерве Леже“, която подчертаваше не само дългите й, безупречно оформени бедра, но и всички останали предимства на гъвкавото й тяло. Ето какво прави един тоалет за 3000 долара, въздъхна в себе си тя. Да изглеждаш секси, но да се различаваш от евтините красавици, които на подобни курорти се срещат в изобилие… Преди около час Кроукър — издокаран като богат безделник, беше я забърсал от дългия бар в дъното на ресторанта. Много хора станаха свидетели на свалката. Такава беше и целта им, тъй като бяха решили да не демонстрират старото си познанство… Огромен мъжага с изпито лице и дълбоки бръчки, Кроукър би трябвало да изглежда безличен. Но нещо в чертите, а може би и в поведението му издаваше един решителен тип. За това явно допринасяше и японската биомеханична протеза, която мътно проблясваше изпод ръкава му. На масата пред тях имаше огромна купа манилски миди и салата „Цезар“. Гледани отстрани, двамата несъмнено приличаха на безгрижни туристи. Той пускаше шеги, а тя звънко се смееше. Говорим за вълка, а той — в кошарата, помисли си Веспър, забелязала появата на Чезаре на прага на ресторанта в компанията на антуража си. Очевидно беше човек на навика, тъй като всеки ден идваше да обядва тук. Първоначално тя се възпротиви на идеята на Кроукър да направят контакта именно в ресторанта, но той я убеди, след като й разказа как Леонфорте се беше опитал да го използва срещу Маргарет, убеден, че между двамата има любовен роман. И как след отказа му се беше опитал да го убие… — _Ето, виждаш ли?_ — беше изтъкнала тя. — _Зърне ли те тук, Гадняра веднага ще ти види сметката._ — _Не го познаваш, мръсното копеле_ — беше поклатил глава Кроукър. — _Това не му е в стила. Първо би искал да ме подложи на мъчения…_ Сега, усещайки присъствието на Чезаре в ресторанта, Веспър затвори очи и се изключи от заобикалящата я действителност. Чуваше единствено ударите на собственото си сърце, гръмки като ритуален барабан. Усещаше как въздухът влиза и излиза от дробовете й и се концентрира. Сърцето й затихна, остана само натежалата от мисли тишина. Извърна глава, клепачите й се повдигнаха. Оказа се очи в очи с Чезаре Леонфорте. Кроукър се оказа прав: в тези очи нямаше нищо човешко, погледът им беше изцъклен и неподвижен като на луд. Макар и в противоположния край на залата, от тялото му се излъчваше авторитет. Беше широкоплещест, със здрави като на щангист ръце и неестествено тънък кръст. Косата му беше дълга и разрошена. Прибавена към широката усмивка на лицето му, тя подсилваше усещането, че това е един човек с характер на палав хлапак. Но то се разсейваше в момента, в който се срещнеха студените и неподвижни очи на убиец… Издържа погледа на Леонфорте спокойно, отпусната в небрежна поза до Кроукър. Вече беше достатъчно информирана, за да знае, че Чезаре не отговаря на типичната представа за гангстер, който вади пищов при първия признак на раздразнение. Безспорно умен и вероятно мъничко луд, Гадняра упражняваше властта си над фамилиите по Западното крайбрежие без усилие, но с желязна ръка. Успял да отстрани Доминик Голдони от ръководството на мафията по Източното крайбрежие, той без колебание тръгна да я завладява. — Видя ни — прошепна Веспър, после отметна глава и се засмя, сякаш беше чула нещо много смешно от устата на събеседника си. — Подкреплението зае позиция… — Имаше предвид хората от СОБМ. Нещо в гласа й накара Кроукър да вдигне глава: — Няма от какво да се страхуваш. Цял живот се разправям с федерални агенти, ще се оправя и сега… — Форест е добър служител, но малко твърдоглав — като теб… — Казах ти, че няма от какво да се безпокоиш. Мога да държа в подчинение не само Уейд Форест, но и всички останали членове на СОБМ. Те са бюрократи до мозъка на костите и това прави действията им предвидими, колкото и неочаквани да изглеждат отстрани… Беше прав, включително и за това, което ставаше в душата й. Като булка преди сватбата, Веспър беше обхваната от съмнения накрая, в най-важния момент. Трябваше да сключи сделка с Форест, който вече години ръководеше екипа за проследяването. Срещу огромното количество информация за фамилията Леонфорте се задължи да му предостави свобода на действие в решителния миг (разбира се, ако изобщо се стигнеше до такъв). След дълги съмнения и колебания Форест беше принуден да приеме техния нестандартен и доста опасен план, признавайки честно, че не вижда друг начин за проникване в организацията на Леонфорте. _Ако Гадняра действително измъква най-доброто ни оръжие извън границите на страната, аз ще го пипна_, сподели откровено Веспър. Форест беше принуден да й повярва. Не само поради отличните й резултати в „Огледалото“, но просто защото нямаше друг избор. Това беше причината да приеме ролята на поддържаща сила в операцията, но Веспър правилно отбеляза, че на даден етап положително ще поиска да влезе в играта със свой план. Имаше намерението да се възползва от основната слабост на Гадняра — красивите жени. Разчиташе на външността си, за да проникне дълбоко в мрежата и да спечели доверието му. Тук Форест основателно изтъкна, че си слага главата на дръвника, тъй като никой не можеше да й помогне в случай на провал. Планът беше несигурен и опасен, но бе единственият начин за отстраняването на Гадняра. В противен случай всичко отиваше по дяволите… — Идва насам — прошепна Веспър. Чезаре се надигна от широката и отрупана с цветя овална маса на горния етаж, обърна гръб на антуража си и тръгна към тях, като нощна пеперуда, привлечена от ослепителната светлина на лампата. Двама от телохранителите му понечиха да го последват, но той ги спря с повелителен жест. Горилите се заковаха на място, очите им започнаха да опипват помещението с предпазливостта на диви зверове. — Ето го и сигнала — добави Веспър с фалшива усмивка на уста. — Запази спокойствие, за Бога — прошепна Кроукър. — Кой би могъл да устои на разкошните ти форми, очертани на фона на прозореца? Веспър го дари със сладка усмивка, но всяка фибра на тялото й усещаше близостта на Гадняра. Кожата й настръхна и стана червеникава, сякаш беше прекалила с баните под ослепителното слънце на Флорида. — Кроукър — изръмжа Чезаре. — Какво правиш тук, да те вземат мътните? Кроукър вдигна глава, сякаш да се увери, че погледът на Гадняра е насочен в деколтето на Веспър. — Както виждаш, почивам си — разпери ръце той. — Скоро ще трябва да се връщам при дебелаците на Маркоу Айлънд, които сигурно вече плачат за мен… — Не ми продухвай задника с приказки за шибания си бизнес — благо отвърна Чезаре и змийските му очи най-сетне се отместиха от пазвата на Веспър. — Той е отдавна мъртъв и погребан и ти прекрасно го знаеш! Очаквам по-скоро да се върнеш в Ню Йорк, където отново ще се опиташ да свалиш гащичките на Маргарет, нали?… — Коя е тази Маргарет, по дяволите? — капризно сви устни Веспър, а на лицето й се изписа обида. Чезаре я дари с една от най-очарователните си усмивки. Онази, която пускаше в ход само пред влиятелни личности. — Не зная какви легенди ти е разказвал тоя умник, скъпа — подхвърли той. — Но у дома се е омотал здравата. С омъжено маце, дето хич не си поплюва! — Вярно ли е това? — поруменя Веспър, смачка салфетката в ръката си и я захвърли на масата. — А аз си мислех, че си искрен с мен! — Сядай! — изръмжа нервно Кроукър, вътрешно смаян от артистичната дарба на младата жена. — Не го слушай тоя, отдавна търси начин да ме подхлъзне… Минали истории, нали разбираш? Чезаре се приведе над Веспър, усмивката му стана още по-широка. — Търся начин само да се докосна до маце като теб — обяви той и протегна ръка. — Ела, ще те запозная с моята компания… С нас ще прекараш наистина добре! — По-добре изчезвай! — предупредително изръмжа Кроукър. — Внимавай какво приказваш, умнико! — изсъска Чезаре. — Иначе ще се окажеш с прегризано гърло! Кроукър вдигна биомеханичната си протеза, ноктите от неръждаема стомана започнаха да се показват от върховете на пръстите. Чезаре обаче беше по-бърз. В ръката му се появи къс нож с широко острие, върхът му светкавично прикова протезата към масата. Лицето му застрашително се приведе над Кроукър: — Веднъж вече те предупредих да не се заяждаш с мен, задник! — просъска той. — Но ти продължаваш да си пееш старата песен и сега вече ще съжаляваш! Отдръпна се рязко, взе една роза от вазата на съседната маса и я подаде на Веспър с галантен поклон: — Красивата жена заслужава красиво цвете… Веспър доближи розата до носа си, усмихна се и отстъпи пред натиска на ръката му. Гадняра се обърна да погледне Кроукър, в очите му проблесна неукротима лудост. — Знаеш ли какво ще ти кажа, задник? — ухили се той. — Засега ще те оставя на мира, а после ще си помисля какво още мога да ти отмъкна под носа! Кроукър употреби цялата си воля, за да остане неподвижен на стола си. _По дяволите? Защо трябва да търпя това гадно копеле?_Протегна здравата си ръка и измъкна ножа от протезата. В ушите му продължаваше да звучи подигравателният смях на Гадняра. Провери един по един пръстите на биомеханичната ръка. Голяма част от електронните възли имаха способността да се самовъзстановяват, но имаше и такива, които се нуждаеха от намесата на опитен механик. Всичко изглеждаше наред. Вдигна глава и видя как Гадняра настанява Веспър на свободния стол до себе си. Планът им успя. Приела ролята на мацка със свободно поведение, Веспър наистина влезе в средата на Леонфорте. При това максимално близко до него… Сега трябваше да използва цялото си умение, за да остане там. Успя да шашне Чезаре от пръв поглед, но й предстоеше по-трудното — да направи така, че да бъде нещо по-различно от обикновена прелетна птичка. Все още смаяна и разтревожена от предателството на Рич Купър, Маргарет бавно се насочи към своя автомобил „Лексус“. Спомените са нещо много особено, По-късно, когато отново беше в състояние да възстанови инцидента, тя помнеше единствено как Франки захвърли спортните страници на „Дейли нюз“ и изскочи навън да й отвори вратичката. Видя усмивката му, забеляза дори издутината под сакото му — там, където беше кобурът на револвера 38-и калибър. После всичко стана някак едновременно. Личният й бодигард Роко сякаш се подхлъзна и започна да се свлича на земята. Тя сведе очи и видя неестествено подгънатия му крак. Пръстите му започнаха да разкопчават кобура, но в същия миг главата му се пръсна и обля с кръв и мозък минаващата на метър от тях достопочтена възрастна дама. Тя пронизително изпищя, а Маргарет се обърна по посока на колата. Приклекнал до калника, Франки й крещеше да залегне. После се надигна и полетя към нея. Първият куршум го улучи под брадичката и разкъса гръкляна му, вторият раздроби дясната му ключица. Него той не усети, тъй като вече беше мъртъв… Тялото му политна към нея. Маргарет се опита да го задържи, но не успя и бавно се отпусна на колене. — Франки! За Бога, Франки!… Ръката й усети хладината на револвера, затиснат под трупа. Механично го издърпа и направи опит за преценка на обстановката. Наоколо вече крещяха, чуваше се тропот на тичащи нозе. Хаосът започваше. Тръсна глава и насочи вниманието си към тримата мъже, които тичаха насам с револвери в ръце. Кои са те? Гастрольори? Маргарет беше готова да се обзаложи за това. Професионалисти от друг град или друга страна, сключили договор за нейното ликвидиране… Сърцето болезнено блъскаше в гърдите й. _Дойде и моят ред_, объркано си помисли тя. _Леонфорте очисти първо Дом, сега ще се разправи и с мен…_ Опита се да стане, но револверът се закачи някъде по дрехите на Франки. Маргарет изкрещя от гняв, вдигна крак и преобърна трупа. Очите на Франки внимателно се взряха в небето, от устата му се проточи тънка струйка кръв. Единият от убийците се отпусна на коляно, опря лакти на бронята на някаква кола и насочи към нея дулото на автоматичен пистолет 45-и калибър. Маргарет освободи револвера на Франки от кобура, прицели се с нетрепваща ръка и натисна спусъка. Коленичилият отлетя назад с разперени ръце. Двамата му колеги се заковаха на място, върху лицата им се изписа объркване. Маргарет стреля още веднъж и хукна към колата, която чакаше на няколко крачки с отворена врата. Скочи вътре и завъртя ключа на стартера още преди тялото й да улучи седалката. Кракът й потърси педала за газта, пропусна го, после веднага опита още веднъж. Дясната й ръка премести лоста на скоростите в мига, в който задното стъкло се пръсна на хиляди късчета. Мощната кола се стрелна напред и потъна сред потока автомобили по булеварда. Засвяткаха фарове, разнесе се нестроен хор от недоволни клаксони, примесен със скърцане на спирачки. Един последен куршум бръмна в купето, после Маргарет нави волана да избегне насрещното движение и прекоси кръстовището на червено, избягвайки по чудо някакъв тромав камион със зеленчуци и движещия се успоредно с него мотоциклетист. После натисна спирачката и направи обратен завой по Парк авеню. Върху асфалта се изсипа дъжд от ситно натрошени стъкла, примесени с части от тапицерията на лексуса. Мощният мотор изрева и колата сякаш литна към центъра на града, средния тунел и сигурността на голямата къща в Олд Уестбъри… Шофьорът вкара блиндираната лимузина в алеята пред огромната бяла къща в западен Палм бийч. Пред входа се издигаше величествена колонада в древноримски стил, по безупречно подстриганата полянка бяха пръснати цветни лехи и вечнозелени храсти. Уличката се наричаше „Флаглър драйв“ и не беше толкова престижна като булевард „Океан“ — мястото на най-богатите резиденции, но в замяна на това беше далеч по-тиха и уединена. Не без значение беше фактът, че до тук се стига през квартала на хората от средна ръка, без да се налага пресичането на черното гето, разположено западно от града. Къщата нямаше изглед към Атлантическия океан и това я спасяваше от непрекъснатия поток туристи. В замяна на това гледаше към тихите и кристалночисти води на езерото Уърт. — Ето ни у дома — промърмори някак злорадо Гадняра и свали страничното стъкло на лимузината. — Хрътките веднага те усетиха… Над прозорчето се наведе униформен пазач. — Свежа кръв — подхвърли Гадняра. Онзи се ухили и направи знак на колегата си — огромен като бик здравеняк, който държеше на къса верига зловеща на вид ваймарска овчарка. Вратичката се отвори и муцуната на песа се пъхна вътре. Веспър замръзна от ужас. Кучето беше огромно и зло, вероятно поне шест месеца го бяха тъпкали с витамини и сурово месо. Предните му лапи стъпиха на пода на колата, здравенякът огледа Веспър с похотливи очи и кратко заповяда: — Отваряй чантата! Тя се подчини, и кучето навря муцуната си в личните й вещи. _Значи за всичко е помислено_ рече си тя. Гадняра може да е груб, но съвсем не е глупав. В ресторанта се държеше свободно, водеше разговори на най-различни теми. През цялото време ръката му опипваше стегнатото бедро на Веспър под късата рокличка. Ноктите й го спираха всеки път, когато решаваше да задълбочи любопитството си. Това очевидно го изненада, но в крайна сметка само усили възбудата му. Веспър отдавна знаеше простата истина, че мъжете желаят това, което не могат да имат, й затова не се изненада, когато пиршеството бе разтурено и Гадняра я покани да се качи в лимузината. Овчарката се опъна на веригата, униформеният здравеняк въздъхна и кратко нареди: — Слизай! Веспър хвърли очаквателен поглед по посока на Гадняра. Онзи я фиксираше напрегнато, в очите му ясно проблясваха светкавиците на безумието. Макар и подготвена за този поглед, тя неволно потръпна. — Май имаш проблеми с моята охрана, миличка? — Нищо подобно — сладко му се усмихна тя, после си сложи слънчевите очила, слезе от колата и застана неподвижно под ярките лъчи на следобедното слънце. Униформеният се наведе и разкопча веригата на песа. Чудовището почти се подхлъзна от радост, че е свободно, сивата му козина проблесна. Започна да обикаля Веспър и да я души, муцуната му потъна между краката й. Униформеният с усмивка наблюдаваше изражението на лицето й. Никой не каза нито дума. Веспър заби хладен поглед в очите на здравеняка и го принуди да се размърда от неудобство. Откъм колата се разнесе дрезгавият смях на Гадняра: — Какво става, Джоуи? Да не би да си е лепнала някой и друг ташак там, долу? — Всичко е наред, господин Леонфорте — отвърна пазачът и отново сложи веригата на песа. — Качвай се, миличка — махна с ръка Гадняра. — Проверката свърши — изчака я да седне обратно на мястото си и внимателно я погледна: — Добре ли си? — Да. Особено след като този пес реши, че не ставам за закуска… — За него може и да не ставаш — ухили се многозначително Гадняра и сложи длан върху коляното й. Останалата част от пътя до къщата изминаха в мълчание. Вътрешността се оказа точно толкова бяла и чиста, колкото фасадата. „Само да не я чисти човек“, кой знае защо си помисли Веспър. Стените от стъклени тухли придаваха на светлината особен, някак кънтящ ефект. Правените по поръчка мебели имаха онзи нисък, гладък и мъничко хищен вид, характерен за ултрамодерните дизайнери на Милано. Два дивана от бяла кожа се извиваха около малък басейн, в който лениво помръдваха пъстърви. До плочките на перваза имаше огромна ваза свежи цветя, чиито цветове влизаха в рязък контраст със стерилната белота на помещението. Свиреше тиха музика: Джери Вейл с една от неговите безкрайни инструментални вариации. — Харесва ли ти тази боза? — изръмжа Гадняра и пристъпи към матовочерната стереосистема, върху която примигваха разноцветни светлини като в кабината на презокеански самолет. — Аз лично не мога да я понасям, но тук този вид музика е нещо като традиция… Напомняла за мама и татко, или други подобни глупости… — Натисна един бутон и компактдискът изскочи от леговището си. — А на теб Джери Вейл не ти напомня за баща ти, така ли? Той се закова на място, после бавно се обърна и я погледна в очите. Вероятно се питаше какво знае мадама като Веспър за баща му. Тя напълни дробовете си с въздух и понижи ударите на сърцето си — трик, който използваше при разпит с детектора на лъжата. Обичаше да го прави, беше нещо като предизвикателство, достойно за необикновените й умствени качества. Притежаваше дипломи по клинична психология от Йейл и Колумбийския университет, беше защитила докторат по парапсихология и членуваше в Клуба на парапсихолозите, в който намираха място само най-изтъкнати учени: — Моят старец никога не е слушал Джери Вейл — промърмори Гадняра, а очите му изпитателно пробягаха по лицето й. — Падаше си по оперите… Пускаш му една добра ария и чакаш да се разциври… Веспър разглеждаше колекцията от компактдискове с престорено безразличие. Ръката й измъкна една пластмасова кутийка: — Какво ще кажеш за това? Гадняра погледна заглавието. — Джери Мълиган? — в очите му се мерна учудване. — Наистина ли обичаш джаз? — Не всичко — отвърна тя. — Трудно понасям модерните течения, но харесвам Мълиган, Бръбек и Майлс… — Беше си направила труда да запомни наизуст всички имена във фонотеката му — така, както други агенти запомнят имената в секретните документи. — Аз също — промърмори Гадняра и вкара диска в системата. Стаята се изпълни от елегантните звуци на саксофон. Без предупреждение и повече приказки той я хвана през кръста и направи няколко стъпки. Оказа се отличен танцьор, с лека стъпка и елегантни движения. Бедрата му леко се притиснаха към нея. В ресторанта беше ударил няколко питиета, но те сякаш изобщо не бяха му се отразили. Веспър ясно усети привличането му, силно и повелително — като гравитацията на тъмна звезда… За миг изпита несигурност и страх, почувства се като онази ваймарска овчарка на поляната, внезапно освободена от веригата си… Напълни дробовете си с въздух, за да прогони неприятния световъртеж. Предпочела по собствено желание живота на сирак още като невръстно дете и израснала на улицата, Веспър добре знаеше какво означава да си сам и безпомощен под открито небе, да си извън контрол… Беше родена в Потомак, щат Мериленд, имаше си съвсем законни родители — Максуел и Бони Харкастър. Но те отдавна бяха престанали да бъдат част от живота й, а и едва ли някога са били… Надарена с пъргав и необичайно комбинативен ум, тя още от ранни години беше преживяла експериментите с наркотици и секс, алтернативен начин на живот и всичко, което й се струваше необичайно и интересно. Не признаваше нито задръжки, нито ограничения. Макар да си даваше сметка за опасностите, които носи СПИН-ът (една от най-близките й приятелки почина от тази болест далеч преди тя да се превърне в епидемия за Америка), тя продължаваше да експериментира. В онези години най-много се плашеше от застоя, от намаляването на темпото. Неподлежаща на никакъв контрол, тя продължаваше да се хвърля от една авантюра към друга, обзета сякаш от непреодолимото желание за самоунищожение. Там, сред тинята на човешките отпадъци, я беше открил Микио Оками. Приличаше на захвърлена монета, напълно откъсната от човешкия род, истинска прокажена… Състоянието й беше ужасно, в главата й се блъскаха ужас и страх. Беше направила опит да издере очите му и да го изпохапе, убедена, че срещу себе си вижда поредния насилник… Измина доста време, преди да се укроти, но той продължаваше да се тревожи. Защото беше достатъчно мъдър да усети какви чувства вълнуват душата й. Беше убедена, че той иска да прекърши волята й, за да я подчини, докато намеренията му бяха точно обратните — той искаше само да я направи свободна… Сега, притисната в прегръдките на Леонфорте Гадняра, Веспър отново почувства как се раждат предишните страхове. Толкова дълго беше потискала давите си емоции, че дори само преди половин час тяхното възраждане й се струваше невъзможно. Но в ръцете на Чезаре изведнъж изпита чувството, че я грабва някаква могъща и примитивна сила. Всичко, което беше изградила с цената на много търпение през трите години в Йейл и още четирите в Колумбийския университет, започна да се топи. Не помагаха и петте години в служба на Оками. Старецът щеше да се окаже прав — необичайните й способности даваха своите плодове, светът наистина лягаше в краката й. Дланта на Чезаре се плъзна надолу по гърба й, движенията му бяха леки и почти незабележими. Погледна го в очите в момента, в който устните им се сляха. Ясно видя червеникавите искрици на лудостта, ноздрите й неволно се разшириха. Ако този човек действително е луд, то тази лудост й беше добре позната. При мисълта за нея тялото й неволно се разтърси от дълбока, подобна на конвулсия тръпка. Саксофонът на Мълиган изпълваше сенчестите ъгли на помещението, преплиташе се с разсеяната светлина, която се процеждаше през стъклените тухли, придаваше им странни, огледални отблясъци. Кралските палми навън леко се поклащаха, откъм плажа се носеше сиянието на горещия слънчев следобед… Извиваща тяло в ръцете на Чезаре, Веспър усети магнетичната клонка на времето и неусетно започна да се връща обратно към младите си години. Твърда и едновременно с това гъвкава като каучук, тогава тя лесно преодоляваше ограниченията на цивилизованото общество. Беше волна като птичка, не дължеше обяснения на никого. Любеше се само с жени, третираше ги с нежност и жестокост, даваше им онова, което никой мъж преди нея не беше им предлагал… Може би точно по тази причина прие ангажиментите си към Микио Оками като Божи дар. Защото той предлагаше морална закрила на тъмните й желания, които приличаха на птици в полет с протегнати нокти и широко разтворена, гладна човка… Дълго време отъждествяваше своя стремеж към един _по-добър свят_, своите безумни мечти с ято хищни ястреби, понесени от нощния вятър… Разбира се, тази представа се беше появила с помощта на наркотиците, но тя се оказа трайна като самия живот… Сега, докато устните на Чезаре се впиваха в нейните, тя усети как тези ястреби се пробуждат и започват да пляскат с криле. Вече не искаха да стоят в тъмната клетка на душата й, натикани там доброволно, след като разбра истинската същност на Микио Оками и го прие… Даде си сметка, че ако не намери сили да ги укроти, птиците скоро ще я понесат на могъщите си криле и ще я отведат там, където се беше заклела никога да не се завръща… Чезаре шепнеше името й, тя неволно затвори очи. Смътно осъзна, че я насочва към една от стъклените стени, сърцето й ускори ритъма си. Гърбът й усети хладината на прозрачните тухли, тялото на Чезаре се притисна в нейното. Потъна в зеленикаво сияние, пречупените слънчеви лъчи се отразяваха в басейна и хвърляха странни отблясъци по тавана. Предаде се, кракът й се уви около бедрата му. Пръстите му се плъзнаха надолу и спряха върху онази точка от тялото й, която до този миг не бяха успели да докоснат. Погалиха я нежно, после бавно започнаха да проникват навътре. Веспър отметна глава, от устата й излетя продължителен стон. Ястребите плеснаха с криле и напуснаха клетката си. Наточили нокти, те започнаха да пищят в ушите й. Някога, беше на не повече от седемнадесет, сериозно мислеше да си направи операция, която да узакони ненаситната й страст към жените. Но сега, за свое огромно учудване, Веспър установи, че Чезаре Леонфорте я възбужда с невероятна сила, карайки я да забрави желанието си да бъде мъж… Дишането му се учести, ръцете му нетърпеливо вдигнаха нагоре ластичната рокля. Пръстите й трескаво дръпнаха ципа му и започнаха да разкопчават колана. Членът му легна в дланта й — тежък и твърд като скала. Отърка го в плоския си корем, възбудата й стана огромна. Насочи го към себе си, въздухът напусна дробовете й с остро свистене, обля я непоносима топлина. Спазмите на оргазма започнаха почти веднага, от устата й се откъсна дрезгав вик. Захапа рамото му, притисна се в него, тялото й полудя. Гърбът й се плъзна по остъклената стена, той я последва. Беше прекрасно да усеща тежестта му върху себе си, обзе я чувство за сигурност и пълнота. Някъде дълбоко в съзнанието й отекна предупредителен вик, сякаш да я обуздае. Но крясъците на ястребите бързо го заглушиха, тялото й се предаде пред влудяващите пристъпи на поредния оргазъм. Това беше прекалено, дори за мъж като Чезаре. Тазът му направи мощен тласък, освобождението му беше могъщо като приливна вълна. Смаяно установи, че иска да проникне докрай в тази жена и че това е единственото нещо на света, което го интересува. И моментално си даде сметка, че е в беда. Тя заспа направо на пода, влажна и доволна от смесването на телесните им сокове. Чезаре се надигна и хвана телефона, божественият саксофон на Мълиган продължаваше да изпълва къщата с нежните си трели. Веспър сънуваше, че отново е в Колумбийския университет, затънала дълбоко в програмата за специално обучение по парапсихология. Обект на експериментите беше Чезаре. И в резултат, подчинявайки се на волята й, той я беше потърсил в онзи луксозен ресторант… Но нещата излязоха от контрол. Силата на духа й — силата, от която се плашеше и бягаше, преди да се срещне с Оками, някак изведнъж й изневери… Вместо да й осигури доминиращи позиции, както винаги досега, тя изведнъж я тласна към подчинение на примитивния магнетизъм, който се излъчваше от този мъж. Ястребите бяха на свобода, а самата Веспър за пръв път в живота си се оказа в неизгодно и изключително опасно положение. Трета глава Токио | Ню Йорк — Французите имат една поговорка: „Най-важно е времето, което настъпва между часа на кучето и вълка.“ — И кога настъпва то? Майк Леонфорте се усмихна: — На свечеряване. Слънцето се е скрило зад хоризонта, но нощта все още не е настъпила. В този час козарите от Люберон изпращат кучетата да приберат стадата от паша, още преди да ги нападнат вълците… облиза устни и добави: — В този час всичко е възможно. — Значи краят на деня… — кимна Гинжиро Машида, шеф на токийската Главна прокуратура, и засмука въздух през почернелите си от тютюн зъби. — Или началото на нощта — добави Майк. — Часът на _неяснотата_. Виждате, че всичко съвпада. — Как така? — Историята има свойството да се променя и пише отново — отвърна Майк и започна да крачи из правоъгълната стая като звяр в клетка. — Великите умове имат способността да интерпретират миналото по своя начин, да го прочистват от лъжите на тъй наречените историци и да се докосват до чистата истина. Защото историята не е нищо друго, освен съчетание между език и текст. Всички знаем, че езикът поначало е недостоверен, а текстът винаги е двусмислен и трудно защитим срещу манипулации и погрешни интерпретации. Намираха се в токийското жилище на Машида. Къщата беше от малкото оцелели паметници на културата, построена през 1920 г. по проект на Франк Лойд Райт*. Представляваше сложна плетеница от бетонни елементи, свързани помежду си по начина, по който някога са строили жилищата си майте. Това й придаваше футуристичен вид, мнозина я считаха за потискаща, изпълнена с напрежение конструкция. [* Известен американски архитект (1869–1959), създател на модерната архитектура. — Б.пр.] Машида обаче я обожаваше. Притиснат от строгите догми на служебното си положение, той я приемаше като единствен отдушник и радост в живота си, поддържаше я в безупречно състояние с маниакална страст. — Аз съм деструкционист — продължи Майк. — Подлагам историята на задълбочен текстуален анализ и стигам до истината едва след като разкрия и отстраня всички пластове на погрешна интерпретация, манипулация и субективизъм. Машида се замисли, очите му се спряха на камината от дялани камъни с красиви бронзови орнаменти. Беше мургав мъж с плоско лице и зализана коса, притежаваше хищните маниери на опитен съдия. Всъщност, преди да поеме престижния пост в прокуратурата, той дълги години беше раздавал правосъдие. Устата му беше широка, черните като въглени очи не пропускаха нищо. Бавно се извърна към Майк, който изглеждаше като гост от друга планета в безупречния си черен костюм на модната къща „Исей Мияке“. — Вие отричате всичко, което се е случило в миналото — промълви той. — Манипулирате го, разпъвате го на кръст и на практика го убивате. — Напротив — поклати глава Майк. — Стремя се единствено към нова интерпретация на това минало и искам да докажа несъстоятелността на някои широко разгласявани исторически факти. Като например случая с тъй наречения холокост. В продължение на години евреите манипулират историческите факти и искат да наложат на света идеята за едно масово изтребление, което на практика никога не е ставало… Машида владееше до съвършенство онази изпълнена с авторитет неподвижност, която японците ценят особено много. С нейна помощ в тази страна се постигаше всичко — важни сделки, достъп до висшите кръгове на държавната администрация. — Значи твърдите, че нацистите не са отговорни за смъртта на шест милиона евреи, така ли? — попита той. — Да. — А документираните доказателства за обратното? — Тенденциозно подбрани фалшификати — махна с ръка Майк. — Вече ви казах, че системната манипулация на отминалите събития е широко срещана практика. Това няма нищо общо с _историческата наука_, за която все още малцина са чували. Но времето й идва, скоро никой няма да се съмнява в нейните заключения. Машида си позволи тънка усмивка, после се извърна и тръгна към барчето с мраморен плот на сребристочерни ивици. — Вашата философия наистина е динамична и убедителна — подхвърли той. — Признавам, че съм склонен да я приема, но… За да не бъда недискретен, ще кажа само, че останалите едва ли ще бъдат склонни да се вслушат в подобен вид аргументи… _Също като теб_, помисли си Майк и отново закрачи из стаята. Приближи се до прокурора, погледна го в очите и отчетливо попита: — Знаете за какво служат изкуствените патици, нали? Да, точно така… Осигурете ми достъп до тези хора, останалото е моя работа… Машида не беше от хората, които избягват близостта на околните. Лицето му не се отдръпна дори на сантиметър. — Често се питам дали постъпих разумно, като сключих съюз с вас — спокойно подхвърли той. — Винаги можете да се оттеглите! — хладно го изгледа Майк. — Не обичам колебливите партньори. Машида наля уиски „Сънтъри“ в две високи чаши и му подаде едната. — Не мога да се оттегля — поклати глава той. — Вече е твърде късно. Наложи се да преодолея доста трудности, за да идентифицирам и локализирам всички членове на „Денва партнърс“, които… хм… биха откликнали положително на вашето послание. Дадоха се обещания, сключиха се сделки, броиха се суми за компенсация… Вие добре разбирате тези неща, не от вчера сте в Азия… — Вярно е — кимна Майк, отпи една глътка от любезност и остави чашата си на плота. Никога не беше си падал по японското уиски. — Много добре. Машида не помръдна, но от тялото му се откъсна някаква невидима енергия. Майк потръпна, сякаш ударен от електрически ток, косъмчетата на врата му настръхнаха. — Давам си сметка за партньорите, които сте имали в миналото — тихо продължи японецът. — Никой от тях не е сред живите и това е един обезпокоителен факт. Но аз не се плаша от обезпокоителните факти, просто защото съм изградил кариера от тях. Те са, образно казано, моята храна и вода… — Това заплаха ли е? Леката усмивка отново се появи върху устните на Машида. — Когато се опознаем по-добре, ще разберете, че аз никога не прибягвам до заплахи — отвърна той. — Предпочитам да правя верни прогнози… Майк действително беше живял достатъчно дълго в Азия, за да разбере тази игра. Японците я наричат „премерване на катаните“. Просто пробват докъде се простира самообладанието на противника и едва тогава преценяват дали могат да го уважават, или не. — Навсякъде около себе си виждам мрачните лица на хора, които се страхуват от предложенията на тъй наречените реформатори — продължи Машида. — Аз обаче не съм сред тях, тъй като съзнавам, че реформаторите не притежават реална сила. Аз съм реалната сила. Аз определям правилата на играта, аз купувам и продавам хора като кило ориз… Такива са правилата в тази страна след края на войната, такива ще останат и в бъдеще. Реформаторите са не само безсилни, но и наивни. „Коалицията“ им е смешна. Напуснаха я толкова много хора, че вече никой не може да я познае… Защото Япония върви напред като добре смазана машина единствено благодарение на връзките и личните интереси. Това е закон, на който се подчиняват всички, включително и аз… Останалото е глупост. Майк знаеше всичко това, именно затова беше потърсил Машида. — Ницше казва: „Ако искаш една връзка да оцелее, трябва да я захапеш смело и да не я изпускаш нито за миг“ — усмихна се той. — Ако някои от моите партньори в миналото са напуснали този свят, вината си е тяхна… Не са притежавали достатъчно воля или смелост, за да захапят здраво… Машида щракна със зъби, не можеше да се разбере дали това е израз на одобрение или нещо друго. В същия миг на входната врата се позвъни. — Неочаквана, но навременна пауза — промълви, без да се помръдва домакинът. — В дъното на коридора е библиотеката ми, там положително ще откриете нещо интересно за четене. Дори на английски… — Ползвам японски — отвърна Майк и веднага съжали за признанието си. В тази страна човек никога не знае кога ще му се наложи да използва скритите си предимства. Кимна на Машида и се отдалечи по коридора. Машида отвори входната врата едва след като се увери, че Майк е изчезнал по посока на библиотеката. — Господин главен прокурор — поклони се дълбоко Такуо Хата. Машида го пропусна да влезе. Беше нисък и стегнат мъж със стоманеносива коса, която беше подстригана толкова късо, че под нея проблясваше матовата кожа на черепа. Носеше многодиоптрови очила в метални рамки, зад тях очите му изглеждаха някак размити и влажни. Към гърдите си притискаше куфарче от очукана кожа, сякаш вътре бяха всички важни тайни на страната. — Нали ти казах да си купиш ново куфарче? — погледна го с леко отвращение Машида. — Това изглежда така, сякаш са го ръфали бездомни псета… — Да, господин главен прокурор — отвърна Хата сред непрекъсващ водопад от дълбоки поклони. — Просто не ми остана време да… — Оплакваш ли се? — Не, господин главен прокурор. — Мисля, че ти направих услуга, като те назначих за свой асистент. Така беше оплескал работата по обвинителния акт срещу Ногучи, че те чакаше тежко наказание… Все още не разбирам как си пропуснал да разпиташ най-важните свидетели и позволи на Ногучи да се измъкне по главното обвинение — незаконни връзки с „Тора сикюритис“… Като администратор си много добър, но не дай, Боже, да се занимаваш с хора… Хата потръпна от презрението в гласа на шефа си и мълчаливо го изчака да отпие едра глътка уиски от чашата си. До нея имаше още една, Машида опразни и нея. — Стомахът ми се преобръща, като те гледам! — враждебно продължи той. — Ногучи още се смее на некомпетентността, която прояви. От нея страда цялата прокуратура! Положително щях да те изхвърля, но имаш късмет, че само ден преди това подписах заповедта за преместването на предишния ми асистент в Киото. Имах нужда от помощник и нямах избор. Лош късмет за мен, но добър за теб… — обърна се и прекоси стаята по посока на госта си. — Затова изпълнявай всичко, което ти заповядам… Още утре те искам с ново куфарче, ще си го купиш по време на обедната почивка! — Слушам, господин главен прокурор. — А сега ми кажи прегледа ли материалите на Танака Гин срещу Тетцуо Акинага. — Всичко е тук, господин главен прокурор — отвърна Хата и щракна ключалките на куфарчето. Машида пое папката от ръцете му и започна да чете. След известно време вдигна глава и изсумтя: — Може би не съм сбъркал чак толкова с теб, Хата-сан… От това тук личи, че съвсем не си глупав… Освен това си ерген и това ти позволява да работиш до късно, заедно с мен. — Не заслужавам похвалите ви, господин главен прокурор — поклони се дълбоко Хата, наблюдавайки изпод вежди как Машида отново потъва в четене. Шефът на токийската прокуратура беше известен с прецизната обработка на обвинителните актове, след неговата намеса те ставаха неуязвими дори и за най-педантичния съдия. — Още съм на втора страница и вече виждам проблеми — намръщи се Машида. Палецът му започна да почуква хартията: — Тук, тук и тук… Липсват министерски подписи, показанията на главния свидетел са непълни. — Вдигна глава, очите му се забиха в лицето на дребничкия мъж. — С подобен обвинителен акт не можем да изправим пред съда човек като Акинага. Къде е Гин? — Разследва убийството на Къртц, господин главен прокурор. — Аха… Гин-сан винаги си избира най-нашумелите престъпления… Нали така, Хата-сан? — Точно така, господин главен прокурор. — Тази работа с Къртц наистина ще излезе дебела. Тоя тип беше „итеки“ — чужденец, при това приказно богат… С делови контакти из цяла Азия… Следствието действително трябва да бъде водено от Гин-сан, но ми трябва негов заместник… — След кратка пауза пръстът му се насочи в гърдите на асистента. — Имам една идея, Хата-сан… — Папката отново се озова в ръцете на другия. — Ще преработиш обвинителния акт срещу Акинага, като добавиш липсващите материали. Тук съм ти отбелязал слабите пунктове… А междувременно ще изготвиш една молба до съда за отлагане на делото… — Адвокатите на Акинага-сан ще вдигнат голям шум — поклати глава Хата. — За да напише обвинителния акт в сегашния му вид, Гин-сан на два пъти поиска отлагане… — Прави каквото ти казвам — тръсна глава Машида и това даде да се разбере, че разговорът е приключен. — Обади ми се, ако възникнат някакви проблеми… От тона на думите му обаче Хата разбра, че сам ще трябва да се оправя с усложненията. — Слушам, господин главен прокурор — покорно се поклони той. — Ще изготвя молбата още утре сутринта. Машида го изпрати до вратата и я залости зад гърба му. Когато се върна в хола, Майк вече беше там. — Проблеми в рая? — вдигна вежди американецът. — Нищо сериозно — въздъхна Машида и си сипа два пръста уиски. — С няколко милиарда йени в брой всичко ще се оправи… Тази рецесия започва наистина да ми досажда. — Предполагам, че тя се отразява дори и на „Дай-Року“ — подхвърли Майк, насочвайки разговора към точката, на която го бяха прекъснали. — Не е много благоразумно да споменавате това име — обърна се Машида. — Дори тук? — изви вежди Майк. — Та това е домът ви, за Бога! Освен това имаме предвид една доста голяма група от хора… — „Дай-Року“ е повече идея, отколкото група хора — кисело отвърна Машида. — Няма заседания, протоколи, архиви… Просто един устен обмен на мнения, който остава единствено в паметта на участниците… „Дай-Року“ е начин на живот, продължение на древните самурайски традиции… — За мен няма никакво значение дали е идея, или група хора — сви рамене Майк. — Сключих сделка с вас, защото сте единственият човек, който може да ме свърже с „Дай-Року“. Разчитах да идентифицирате и „Денва партнърс“, които участват в проекта „Кибер-нет“ на „Сато интернешънъл“… Признавам, че съм впечатлен от начина, по който се справихте… Машида любезно се поклони, после през зъби подхвърли: — Постъпили сте правилно… „Дай-Року“ няма добро отношение към чужденците… Ако бяхте проявили глупостта да опитате директен контакт, положително щяхте да се изправите срещу бетонна стена. Членовете на „Дай-Року“ са влиятелни хора, имат ясна представа за бъдещето на света… Разполагам с пълното им доверие, вършил съм им много услуги… А и те на мен… — от устата му се откъсна рязък смях. — С мое посредничество имате всички шансове да се срещнете с тях. Оттам нататък обаче… — сви рамене, за да покаже, че всичко останало ще зависи от Майк. — Искам среща с тях точно заради качествата, които споменахте — кимна той. — Трябват ми проницателни хора, с възгледи за днешния и утрешния ден… Най-сетне бяха стигнали до някакво относително съгласие. Майк обаче не пропусна да отбележи враждебното отношение на Машида, съдържащо в себе си проклетата конфуцианска двуличност на всички азиатци. Казват „може би“, когато трябва да откажат; казват „всичко е наред“, когато вече са ти издали присъдата… В Азия няма нищо невъзможно, особено ако има глупак, който да повярва в това… Сериозно подозираше, че Машида съвсем не е пионката в ръцете на „Дай-Року“, за която искаше да се представи. По-скоро беше един от хората, които трябваше да убеждава, на които трябваше да внуши собствените си деконструктивни идеи. Ако са верни твърденията на главния прокурор, че „Дай-Року“ е по-скоро идейно течение, нещо като философия на самурайската чистота, тогава то най-вероятно функционира под формата на свободен съюз между бюрократи и бизнесмени, които твърдо вярват в подобна полумитическа концепция и действат заедно за практическото й приложение. Последните тенденции в японската политика ясно показваха, че нещата вече не могат да продължават както преди, когато големите корпорации просто плащаха на политици и депутати за прокарването на благоприятни икономически закони и значителни данъчни облекчения. Обединени от идеята „Дай-Року“, днешните японски бизнесмени бяха принудени да търсят нови, по-изтънчени форми на влияние. По същество те без изключение са президенти на „кейретцу“ с оборот от милиарди долари, министри и висши чиновници от държавната бюрокрация. А положението им в съвременното общество не се отличава кой знае колко от това, което са имали независимите феодали в средновековна Япония. Всеки от тях разполага с пълна автономия в определена сфера, с нея се съобразяват останалите. Следователно тези сфери са от жизненоважно значение за тях. Майк добре усещаше, че тези хора изпитват страх, въпреки огромната си власт. Страх от новото, страх от настъпващите промени, срещу които се борят със зъби и нокти и правят всичко възможно да ги отложат за непредвидимото бъдеще. През последните шест години тази борба стана особено ожесточена, скандалите с подкупи и незаконни финансови машинации придобиха невиждани размери. Фалираха солидни компании и брокерски къщи, в крайна сметка дори Либерално-демократическата партия беше принудена да се раздели с властта. А всичко това, прибавено към промененото отношение на обществеността и правоохранителните институции, носи непосредствена заплаха за новите самураи, поставя на карта съществуването на техните малки и доскоро независими империи. Тези хора отказват да приемат неизбежността на промените. Майк и Машида сключиха съюз, който се градеше именно върху страха им да не изгубят своето могъщество. Двамата бяха достатъчно умни да разберат, че е дошло времето да ги използват за своите цели — така, както те поколения наред бяха използвали държавния апарат… Машида бе подходящ съдружник по простата причина, че му липсва финансовото положение на останалите членове на „Дай-Року“ и това неизбежно го поставя в неизгодна позиция. Майк прецени, че елитните капиталисти го търпят сред себе си единствено заради поста му, а самият Машида е достатъчно умен, за да отчита този факт. В качеството си на главен прокурор той имаше великолепната възможност да ги държи в течение на по-важните политически и икономически дела, да ги предупреждава за предстоящи акции на властите срещу широката мрежа от корумпирани физически и юридически лица. Мрежа, върху която на практика се крепи цялата им мощ… Сега, след като нещата се задвижиха, пред Майк стоеше най-важната задача. Да убеди членовете на „Дай-Року“, че неизбежните промени могат да увеличат тяхната власт и благосъстояние, а не да ги ликвидират. Реално погледнато би могло да се каже, че Майк се опитва да ги измами според класическите правила на всички мошеници. Но когато нещата се поставят под лупата на личните амбиции, той би могъл да ги убеди, че целите му са далеч по-високи от техните, а амбицията му да ги постигне не познава граници. Защото иска да промени хода на цялата човешка история, да приложи философията на Ницше в настъпващия XXI век. А това означава само едно — пълен контрол над бизнеса и моралните категории. Към тази цел той подхожда от позицията на Ubermensch — супермена на Ницше, който е роден да управлява света и единствен разполага със средствата за постигане на тази цел. Въвеждането на видео компютърната технология „Кибер-нет“ в японската икономика без съмнение ще се радва на широка популярност сред деловите среди. Компаниите ще могат да обменят информация по сигурни канали. Но ключът за тези сигурни канали вече лежи в джоба на Майк. Да не говорим за документацията на още редица революционно нови технологии: последните дигитални разработки на „Сони“, миниатюрната видеокамера на „Матцушита“, която може да се вгради в рамките на обикновени очила, пълната информация за фаворизираните от МИТИ корпорации, дори прогнозите за курса на йената… Има толкова много начини да се печелят пари, да се притиска конкуренцията… Ех, само ако имаше и достатъчно време! Амбициите му да установи пълен контрол над международната търговия съвсем не бяха безпочвени. Отдавна знаеше, че разполага с достатъчно капитал, влияние и връзки с хора на отговорни постове за подобна широкомащабна акция. В продължение на няколко години беше изграждал нелегални канали за наркотици и оръжие, чрез които държеше под контрол почти цяла Югоизточна Азия. Началото беше поставено там, в непристъпните джунгли на Виетнам, в почти митичния Плаващ град… Но сега настъпи моментът да навлезе в законния бизнес и за тази цел той избра Токио. Тук амбициите му срещаха най-голямо разбиране, тук по най-добър начин можеше да се възползва от темперамента на своите съдружници, базиращ се върху прикритост, двойственост и вечен стремеж към създаване на секретни общности. Разбира се, в Токио се намираше и централата на „Сато интернешънъл“ — компанията, създала „Кибер-нет“… Ако всичко върви по план и „Денва партнърс“ възприеме идеите му, само след няколко седмици той ще бъде в течение на най-секретните проекти на „Сато“… А хората от „Денва“ без съмнение ще възприемат всичко, което ги посъветва. Просто защото си беше свършил работата както трябва и държеше в ръце всички лостчета, които движат машината на тяхното благополучие. Офертата на Майк беше от тези, които няма как да бъдат отхвърлени. Бизнесмените самураи са противници на промените само защото се опасяват за собственото си бъдеще. С ужас наблюдават как рухва системата, носила им тлъсти печалби в продължение на десетилетия, как правоохранителните институции се нахвърлят върху всичко, което притежават: брокерски къщи, огромни строителни компании, финансови институции… Политическите скандали следват един след друг, верните им хора са изобличени и предадени на правосъдието… Това ги изнервя до крайност, реакциите им стават инстинктивни и необмислени. А Майк ще им предложи изход от всичко това: нов икономически ред, който ще им осигури спокойствие и благополучие. Нима биха могли да откажат? А когато вземат своето решение, той ще ги държи в шепата си. Твърдо и завинаги. Именно чрез тях ще получи достъп до „Сато интернешънъл“ и тогава светът ще разбере как действа суперменът на Ницше: бързо, решително, без капчица милост. Това ще бъде краят на смъртния му враг — Никълъс Линеър… Маргарет се събуди с натежала глава и подпухнали очи, свита на задната седалка на спортния лексус. Излезе от колата и се протегна. Минаваше пладне, но в това нямаше нищо чудно, тъй като беше заспала чак в пет сутринта. Настани се зад волана, изкара колата от паркинга и спря пред първото крайпътно ресторантче от веригата 7–11. Поръча си кафе и кейк, после се зае да обмисля положението. Може би беше проявила прекалена предпазливост, за да не вземе стая в някой от многобройните мотели край магистралата за Лонг Айлънд, но не пожела да рискува. Отпи глътка от горещата течност и започна да масажира схванатия си врат. Късно снощи, на около три километра от къщата си в Олд Уестбъри, изведнъж си даде сметка, че ще стори най-глупавото сложно нещо на света. Нима убийците нямаше да я причакат именно край дома й? С положителност. Напусна мястото на престрелката в такава паника, че не беше в състояние да разсъждава логично. Реши да се покрие някъде и на спокойствие да обмисли следващите си ходове. Но първо трябваше да се свърже с Тони. Отмина отклонението за Олд Уестбъри и вдигна глава към телефонната конзола, монтирана в покрива на колата: — Офиса на Тони! Задействан от гласа й, апаратът започна да набира номера. Тя погледна часовника си и неволно изпищя. Циферблатът беше покрит със засъхнала кръв, вероятно на Роко или шофьора. Избърса го и погледна цифрите. Седем и половина. Тони е свършил с масажа и вече провежда най-важните си разговори със Западното крайбрежие. — Ало? — обади се непознат глас. — Кой се обажда, моля? — Маргарет се представи и поиска връзка с Тони. — Почакайте една секунда. — Миг преди дланта на непознатия да покрие мембраната, тя долови нещо като „лейтенант“ и неволно си спомни за Лю Кроукър. _Господи, колко ми липсва!_ От устата й се откърти тежка въздишка. _Особено сега, в тази ситуация!_ — Госпожа Де Камило? — появи се, друг, по-мек глас в слушалката. — Това вие ли сте? — изчака отговора, после се представи: — Казвам се. Джек Барнет, лейтенант-детектив от Централно полицейско управление Ню Йорк. Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоши новини за съпруга ви… Ледени пипала стиснаха сърцето на Маргарет. Нави волана, отби на затревения банкет и натисна спирачките: — Мъртъв ли е? — За съжаление, да, госпожо Де Камило. Убит в кабинета си… Гадняра! В душата й простенаха хиляди емоции, като зимен вятър в мрачен каньон. Тони е мъртъв! Изпита чувството, че душата й се прочиства от ръката на Бога. Направи опит да контролира дишането си, да избистри съзнанието си. Сега трябва да задава точно определени въпроси и нищо повече… — Ало? Госпожо Де Камило? _Вземи се в ръце, по дяволите!_ — Кога се е случило? — попита тя и затръшна вратичката на колата. — Моля, не ви разбрах? — Кога са убили Тони? — в гласа й се промъкна нетърпение, информацията беше от решаващо значение. — Не мога да кажа с абсолютна точност, но преди около час… Кръвта още не се е съсирила… — Ясно. Малка пауза, после: — Къде се намирате, госпожо Де Камило? Новината е шок за вас, може би трябва да ви изпратим някого… Освен това бих искал да поговорим… — Страхувам се, че това е невъзможно, лейтенант… — Барнет, госпожо. Джек Барнет. — В момента съм на път и ще ми трябва известно време, за да се върна в града… Вдигна глава към асфалтовата лента, по която безразлично фучаха коли. От другата страна й отговори мълчание. — Разумно ли е това, госпожо Де Камило? — обади се най-накрая Барнет. — Мъжът ви е убит, престъпниците вероятно търсят и вас… Мисля, че имате нужда от закрила. _В това отношение има право_, рече си тя. _Тези коли по магистралата приличат на пасажи. Безлични и равнодушни риби, във всяка от тях седят хора, потънали в собствените си проблеми… Една безкрайна кавалкада от метал и човешка плът, която пет пари не дава за моя живот… Първо ме предаде партньорът ми, продавайки компанията зад гърба ми… После шофьорът и бодигардът ми бяха пометени от куршуми, а аз самата за малко не бях убита, при това в същия час, в който са убили Тони._ — Госпожо? — прекъсна мислите й гласът на лейтенант Барнет. — Във ваш интерес е да споделите с нас всяка информация, отнасяща се до убийците на мъжа ви. Така бихме предотвратили евентуална кървава баня… — Какво би трябвало да означава това, по дяволите? — Мъжът ви е бил влиятелен адвокат, естествено е да има и също така влиятелни врагове… Не е трудно да се направят известни догадки, госпожо Де Камило… — Вървете по дяволите! — Зная, че сте разстроена… Но, както виждате, правя всичко възможно да ви бъда от помощ… Защо не опитате същото? От счупеното задно стъкло полъхна хлад, Маргарет изведнъж се почувства слаба и безпомощна. _Трябва да се махам оттук_, заповяда си тя. — Ако искате да научите кой е убил съпруга ми, потърсете Чезаре Леонфорте! — рязко каза тя и прекъсна разговора. Това беше моментът, в който я обзе параноята. Потръпваща от страх, тя се отказа от услугите на крайпътните мотели и остана на открития паркинг… _Издърпват килима изпод краката ми със систематична последователност_, помисли си сега Маргарет и отпи глътка изстинало кафе. Всичко е планирано предварително, провежда се с методичната прецизност на военно настъпление. Кои, по дяволите, са хората, изкупили дела на Рич? Господи, какъв глупак! Гадняра го е изиграл с лекота. Сега вече беше абсолютно сигурна, че Чезаре Леонфорте притежава или контролира компанията „Волто“, на която Рич беше продал своя дял от „Серенисима“. Тялото й се разтърси от гняв и страх. _Трябва на всяка цена да се свържа с Лю и Веспър_, рече си тя и рязко натисна педала на газта. Гумите на спортната кола изсвириха и тя се стрелна към дясното платно на магистралата, възползвала се от малка пролука в автомобилния поток. Вчера вечерта се опита да ги открие, но не успя. Преди това обаче е Франси. Трябва да бъде при нея, особено сега, когато опасността наднича зад всеки ъгъл. Дъщеря й беше единственото нещо, което все още имаше смисъл в този живот. Снощи потърси и нея, но й отговори телефонният секретар. След кратка справка с дневната програма установи, че днес по някое време Франси ще се прибере от урок по езда. Напусна магистралата, прекоси тунела и пое на запад, към Трогс Нек бридж. Нервите й се нуждаеха от отпускане. Пресегна се и включи компактдиска, но от тонколоните не излезе нито звук. Нервите й останаха напрегнати. Изключи автоматичния апарат и се прехвърли на радиостанция, която предаваше класическа музика. През последните девет месеца Франси живееше в Кънектикът при приятелката на Маргарет Джули Лонгакър. Джули беше маниак на тема езда и Франси моментално си падна по нея. Вслушвайки се в съвета на Лю Кроукър, Маргарет отстъпи пред настояванията на дъщеря си и я остави при Джули. Дори Тони не научи къде е изчезнала дъщеря му. А самата Джули — разведена наследница на значително състояние, с коне, ловни кучета и всичко, което върви заедно с тях, умираше да бъде участник в някое тайно начинание… Маргарет съзнаваше, че отстраняването на Франси едва ли разреши проблема. Дъщеря й без съмнение усещаше напрежението в семейството, проблемите на Тони. Децата винаги се оказват по-умни и чувствителни, отколкото очакват родителите им. Това, естествено, ги прави по-податливи на натиск, по-изнервени от проблемите на родителите… А Тони де Камило представляваше сериозен проблем. И до днес Маргарет не можеше да разбере тайнствените импулси, които преди години я бяха накарали да се влюби в него. Той действително беше хубав и умен мъж, движеше се в общество, за което дотогава тя можеше само да мечтае. Всички блестящи звезди на Холивуд го познаваха, немалко от тях бяха негови клиенти. Това не можеше да не окаже влияние. Все още помнеше първото си участие в номинациите за „Оскар“, предавани от телевизията по петте континента. Сякаш я беше грабнал вълшебен вихър и я беше запратил направо в Оз… Нямаше как да не се предаде. Нямаше как да не гледа на Тони като на бог. Нямаше как да не се омъжи за него… А после дойде ред на кошмарите. Плати таксата за прекосяване на моста и пое по магистрала 95. Тони искаше да я превърне в машина за деца. Още по време на сватбеното пътешествие й каза, че ще очаква всяка година по едно дете. При това синове! Господи, как побесня при раждането на Франси! Промени се тотално, не пожела дори да погледне дъщеря си. Отношението му към самата Маргарет стана враждебно и подозрително — сякаш тя нарочно го беше лишила от наследник, от продължител на фамилията Де Камило. Профуча край Пелъмс, мощният мотор на лексуса щастливо пееше, вятърът свиреше през счупеното стъкло. Е, добре. Сега Тони е мъртъв… Защо не й е мъчно? На практика се чувстваше лека и свободна като вятъра, отърсила се от една продължителна и тъпа болка… Със смайване установи, че изпитва удоволствие от всяка глътка въздух, че иска да се наслаждава на живота както преди… От огромното облекчение й се зави свят. Същевременно дълбоко в душата й помръдна черната стена на безпокойството. Атаките срещу фамилията Голдони и самата нея продължаваха, ставаха все по-опасни… Зад тях стоеше Гадняра, разбира се. Нищо чудно, че нанася удара си едва сега. Трябваше му време за подготовка, за мобилизация на всички налични сили. Време, през което правеше всичко възможно да й хвърля прах в очите, да я накара да повярва, че никой не би посмял да протегне ръка към фамилиите по Източното крайбрежие, ръководени доскоро от брат й — Доминик Голдони… Планът му действаше безупречно, с изключение на снощния атентат. Но Маргарет ясно съзнаваше, че се беше отървала по чудо — сякаш ангел-хранител бдеше над рамото й… Колата профуча край знак, обозначаващ навлизането в Кънектикът, душата й отново потръпна от страх. На кого да се довери? Вече нямаше отговор на този въпрос. Даваше си сметка, че, независимо от своето, огромно влияние, Гадняра не би посмял да предприеме решителна атака без тайната подкрепа на поне част от нейните фамилии. Следователно възникваше въпросът кои са предателите… Вероятно онези, на които са били обещани по-големи територии… Завъртя волана към банкета и натисна спирачките. Главата й безсилно политна напред, очите й безумно се втренчиха в огледалото за обратно виждане. _Какво правя, Господи?! Ами ако ме следят?!_ Отчитайки гладкия начин, по който се развиваха последните събития, тя си даде сметка, че това е напълно вероятно. Намираше се зад волана на собствения си тъмночервен лексус, номерът по най-глупав и суетен начин съдържаше инициалите й — МГДК. Какво по-лесно от това да бъде засечена? Отвори чантичката си и стисна ръкохватката на револвера 38-и калибър. Слава Богу, че Доминик беше настоявал да взема уроци по стрелба! Провери барабана и откри, че е изстреляла един-единствен патрон. Само един?! Беше останала с усещането, че е изпразнила целия пълнител срещу онези убийци… Тежестта на оръжието възвърна малка част от увереността й. Господи, нима и Доминик беше живял под огромния натиск на този стрес? Маргарет бавно поклати глава. Със стрес или без него тя водеше евентуалните си преследвачи право при Франси! Не, няма да допусна грешката на Тони, въздъхна в себе си тя. Няма да подценя Гадняра нито за миг! Той е достатъчно умен, за да знае, че Франси е слабото ми място. А сега, след провала на покушението, в плановете му положително ще бъде включена и Франси! Ако успее да я открие, разбира се. Проклета да съм, ако му помогна да го стори, скръцна със зъби Маргарет, огледа още веднъж пътя зад себе си и активира автоматичния телефон: — Набери Джули! Помоли се на Бога слушалката да вдигне Франси, но отсреща прозвуча безжизненият глас на телефонния секретар. — Франси, миличка, аз съм — каза тя след сигнала за включване. — Надявам се, че си прекарала добре на хиподрума. Много искам да ми звъннеш веднага след като се прибереш… В колата съм и няма да мърдам от нея до късно през нощта. Скоро ще се чуем, скъпа… — прекъсна връзката с надеждата, че момичето няма да долови ужаса в гласа й. После тръсна глава и заповяда: — Набери Лю! Но мобифонът на Кроукър продължаваше да дава свободно. _А сега какво, по дяволите?_ В събота вечер беше канена на сватбата на Джоуи Инфанте и Кейт Деларго. Присъствието й беше задължително, особено в светлината на последните събития. Трябваше да покаже, че продължава да държи юздите на империята, ръководена доскоро от Доминик… Фамилията Инфанте имаше сицилиански произход, борбата й за надмощие с неаполитанците от Деларго беше кървава и продължителна, дестабилизираща дейността на мафията по цялото Източно крайбрежие. От доста време насам ченгетата се чудеха какво да правят с купищата трупове, на които редовно се натъкваха в Източен Ню Йорк и Озоун парк. Прекратяването на тази война беше първото сериозно изпитание на Маргарет, след като пое ролята на кръстник. Благодарение на поредица от умни ходове тя успя да открие, че Джоуи и Кейт се срещат тайно, съвсем като Ромео и Жулиета. Но, за разлика от Шекспир, Маргарет беше твърдо решена тази пиеса да има щастлив край. Двамата с Тони привикаха доновете на фамилиите на тайна среща. Ледената сдържаност на заклетите врагове се стопи в момента, в който двамата млади признаха за връзката си, нещата отиваха към брутална физическа разправа. Тони успя да ги успокои с цената на огромни усилия и това даде възможност на Маргарет да им внуши — спокойно и убедително, че любовта на младите е пътят към мира и благоденствието. Наблегна на емоционалната страна — бащите постепенно се укротиха. След това влезе в действие желязната логика на Тони, който очерта практическите параметри на сделката с красноречието на блестящ адвокат. Днес, след месеци на сложни преговори, взаимни отстъпки и майсторски дипломатически маневри, нещата бяха пред прага на окончателното уреждане. Със сватбата на Джоуи и Кейт двете фамилии слагаха край на кървавата вендета, която разтърсваше Източното крайбрежие. Ето защо присъствието на Маргарет беше абсолютно задължително. Тази сватба се превръщаше в крайъгълен камък на един нов режим. Провали ли се тя, проваляше се и цялата империя, наследена от Доминик. Смъртта на Тони сериозно усложняваше нещата, тя все още не знаеше как ще се наложи в този изцяло мъжки свят без паравана на съпруга си. На пръв поглед именно Тони играеше ролята на кръстника, наследил Доминик, но конците дърпаше тя. Сега обаче Тони го няма и никой не може да предскаже как ще се развият събитията. Кой от доновете на мафиотските фамилии ще се подчини на една жена? Вероятно никой. Доминик несъмнено е бил наясно с това при определяне на ролята й. Единствен Тони беше в течение и този факт несъмнено беше родил омразата му. Естествено, Доминик беше гледал на нещата по съвсем друг начин. Мъдро, далновидно, като истински бос… И до днес Маргарет нямаше представа защо повери ръководството на фамилиите по Източното крайбрежие именно на нея. Несъмнено си е давал сметка, че това е една непосилна задача, но въпреки това настоя… И тя прие. Отчасти поради вроденото покорство на по-малката сестра, отчасти от любопитство… И ето докъде я доведе всичко — предадена от приятели, преследвана от врагове, съвсем сама в бурята… Дали блестящият ум на Дом беше предвидил и това? Скри лице в дланите си и се разплака. Тялото й потрепваше, в душата й нахлу самосъжалението. Дълго остана така. Най-после сълзите престанаха, главата й бавно се изправи. Ех, защо не звъни проклетият телефон! _Франси, къде си? Моля те, Господи, смили се над нея!_ После телефонът иззвъня и тя подскочи. Поколеба се само за миг, после изпусна въздишка на облекчение. Това е Франси! — Ало? — Здравей, любима. Сърцето й пропусна един такт. — Кой се обажда? — Онези момчета я оплескаха, Маргарет. Трябваше да ликвидират бодигарда и да те отмъкнат. Без излишен шум. Но напоследък човек наистина не може да наеме добри професионалисти, нали? — Чезаре? — В друго време и на друго място ние с теб бихме могли да бъдем другарчета — въздъхна Чезаре Леонфорте. — Дори нещо повече… Жалко! Тя затвори очи. — Какво искаш, Чезаре? Смъртта ми? — О, не, Маргарет. Не само смъртта ти. Искам _всичко_! Всичко, създадено от Доминик, всичко, притежавано от теб! — от репродуктора се разнесе дрезгавият му смях. — И ще го имам, скъпа. Можеш да ми повярваш! — Без да се съобразяваш с мен, така ли? — А защо трябва да се съобразявам с теб, любима? Ти си нула. Една _фуста_ и нищо повече! С премахването на Тони аз откъснах главата на фамилията Голдони, нали? Оставаш само ти, скоро и на теб ще ти видя сметката! Ръката й се стегна около ръкохватката на револвера. — Гръмнах един от твоите убийци право в сърцето, същото ще направя и с теб! — просъска тя. — Вярвам ти, любима — отвърна Чезаре. — Признавам, че стреляш страхотно, макар да си жена. Затова реших да те прибера на топло, иначе току-виж наистина си ме гръмнала! — Нищо не можеш да решаваш без моето съгласие! — Избягвай силните думи, Маргарет. Без съмнение Доминик е бил достатъчно мъдър да ти даде подобен съвет… — Не смей да произнасяш името на брат ми! — Хайде, стига, Маргарет. Предлагам ти доброволно да се предадеш, обещавам косъм да не падне от главата ти. Веднага ще ти дам инструкции как да ме намериш… — Майната ти! — Господи, какъв език! Е, добре, любима… Поведението ти ме принуждава да сменя тактиката, макар никак да не ми е приятно… Зададе ли си въпроса защо не ти работи компактдискът в колата? Ами защото му пъхнахме едно приспособление за засичане на телефонните разговори. Така разбрахме, че дъщеря ти се намира при Джули… Останалото беше лесно — просто взехме адреса на приятелката ти от телефонната централа… Искаш ли да ти го продиктувам? Франси! Кръвта замръзна в жилите на Маргарет. — Мръсник! — Ню Кейнън, Фокс Холоу Лейн 3837 — злорадо пропя Гадняра. От устата на Маргарет се откъсна вопъл на отчаяние. — Добре ли си, любима? Чух някакъв подозрителен звук… Маргарет тръсна глава и протегна врат към репродуктора: — Ако посмееш да направиш нещо на Франси, ще те намеря и в миша дупка, мръснико! — дрезгаво извика тя. — Дори ако това ми коства живота! — Нямам подобни намерения, скъпа — увери я Чезаре. — При условие, че доброволно се предадеш. Давам ти един час! — Продиктува й някакъв адрес в Шийпсхед бей, на служебния път между Белт паркуей и авеню Кони айлънд. — Ако точно след час не си там, няма да съм в състояние да гарантирам сигурността на дъщеря ти! Маргарет прехапа устни, но не успя да сдържи риданията си. — Господи, Чезаре! Та тя е само едно невинно дете! — Отговор не последва, зъбите й яростно проскърцаха: — Няма да се предам, преди да я видя жива и здрава! — Забрави за това! — Трябва ми доказателство! — Това е война, Маргарет. Не съм склонен на компромиси! — Нито пък аз! — Мръсна кучка! Ако продължаваш да ме дразниш, ще ти донеса на срещата един от пръстите й! Ясно ли ти е? — Ох, Чезаре! Направиш ли го, бъди сигурен, че лично ще ти извадя очите и ще те накарам да ги изядеш! Той омекна, може би стреснат от тона й. А може би предварително беше планирал да омекне и само я беше тормозил. — Добре де, навих се… Като дойдеш, тя ще те чака. Доволна ли си? — Надявам се, че ще е жива и здрава. — Разбира се. Съзнанието й беше парализирано от шока, но някои центрове все пак работеха: — Трябва ми повече време. — Изключено. — Няма да успея. Оживено движение, пресечки, мостове… Освен това трябва да заредя с бензин и да открия някаква аптека… — За какво ти е пък аптека? — За какво мислиш, идиот такъв? Току-що ми дойде периодът… Трябват ми… — Стига, стига! Не ми се слушат гадории! — За Бога, Чезаре! Става въпрос за _живота_ на детето ми! Настъпи кратко мълчание, Маргарет отправи една безгласна молитва към Бога. — Добре, любима — прозвуча най-сетне гласът на Гадняра. — Давам ти три часа. Не забравяй, че те могат да се окажат последните три часа от живота на Франси! Обичайното за Токио постоянно ръмене премина в силен дъжд, тежките капки забарабаниха по вертикалните неонови реклами и широките порти на шинтоистките храмове. Последните преобладаваха тук, в Асакуза, където Никълъс се срещна с Танака Гин. Стоеше пред частен дом в странна конична форма, заел място под единствения кедър на улицата, на който бетонът беше отстъпил малко кръгче земя, покрито с решетка. Танака Гин беше слаб мъж с мургаво лице, приличаше на герой от японските филми за детективи или самураи. От фигурата му се излъчваше някаква тайнственост, сякаш в главата си имаше сейф със секретни документи. Очите му бяха скрити под тежки клепачи, от цялото му поведение се излъчваше сънлива отпуснатост. Но Никълъс знаеше, че това не би му попречило да тича с пълни сили подир някой престъпник, нито пък да провежда тежък разпит на поредния от клиентите си. — За мен е чест да ви видя, Линеър-сан — поклони се официално следователят. — За мен също — отвърна на поклона Никълъс и прибра в джоба си портативното „Ками“. Вечно компетентният Канда Тьорин току-що му беше предал информация за около дузина членове на управителния съвет на „Денва партнърс“. Информацията се появи върху екрана на „Ками“ под формата на единици и нули, които апаратчето безпогрешно превърна в нормална реч. — Вие се радвате на огромна репутация, особено след обвиненията, които подготвихте срещу Тетцуо Акинага и Йошинори… — Единият от тези хора беше кръстник на японската мафия, а другият — необвързан, но изключително влиятелен политик, който имаше пръст в свалянето на последните осем министър-председатели на Япония. — Славите се като най-последователния реформатор в тази страна. Успехът на прокуратурата по делото Акинага беше от особено значение за Никълъс. Тетцуо Акинага беше оябун на могъщия токийски клан Шикей. Якудза се гордеят с факта, че са извън обществото и обичат да се кръщават с фатални имена. В превод „шикей“ означава „смъртна присъда“. Акинага беше един от членовете на Вътрешния съвет на Кайшо, който под маската на верен приятел и ученик на Микио Оками се беше оказал най-опасният му враг. На практика той беше и последният, всички останали врагове на възрастния дон бяха преминали в отвъдното. — Разполагам с отличен екип от верни хора — отвърна Танака Гин, изправен гологлав под дъжда. Вдигнатата яка на зеленикавия шлифер беше единственият признак, че си дава сметка за неблагоприятното време. — Радвам се, че веднага се отзовахте на молбата ми за среща. — Не по-малко от вас желая да установя самоличността на хората, които откраднаха данните на „Кибер-нет“ — отвърна Никълъс. Танака Гин извади ключ и отвори тежката бронзова врата, върху която бяха залепени оранжеви полицейски лепенки с надпис: Внимание! Полицейско разследване! Влизането забранено! Никълъс мълчаливо го последва. Озоваха се във вътрешността на сграда, която поразително приличаше на класическа сайгонска вила от колониалния период. Осветлението идваше от скрити в стените неонови тръби и безупречно имитираше светлината на мрачния ден, която би трябвало да идва от прозорците със спуснати щори. Въздухът тежеше от миризмата на ароматични пръчици и анасон. В това имаше нещо заплашително и Никълъс неволно се стегна. Танака Гин затвори вратата след него и се обърна да го погледне: — Ще бъда напълно откровен с вас, Линеър-сан. Приех да ви помогна в разследването само защото за това ме помоли Танцан Нанги. Той е човек, към когото изпитвам огромно уважение — пристъпи към дългата маса до стената и включи два големи лампиона на бронзови стойки. — Иначе работа имам предостатъчно… Разследвам убийството на Родни Къртц — известен немски бизнесмен, последвано от прегазването на съпругата му Гиай, която е от виетнамски произход. — Разпери ръце и добави: — Тук е бил убит господин Къртц… Никълъс кимна с глава: — И аз ще бъда откровен с вас, господин прокурор. На практика не съм молил за помощта ви, винаги предпочитам да работя сам. — В Токио това е доста опасно занимание. Официално не бих ви дал подобен съвет. — А неофициално? — Чувал съм това-онова за вас, Линеър-сан — усмихна се Танака Гин. — Нанги-сан говори за вас като за собствен син. Нещо, което не мога да отмина без внимание… — замълча за секунда, после добави: — Готов съм да ви предложа помощта си, особено ако имате полза от нея. Но… бих предпочел тази помощ да не доведе до усложнения в служебното ми положение. — Ще имам предвид това, господин прокурор — отвърна Никълъс и усети внимателния поглед на другия изпод полуспуснатите клепачи. — Радвам се. Танака Гин извади фенерче и насочи лъча му към стените. Забави се пред нещо, което наподобяваше капчици изсъхнала кръв. — Желаете ли да изляза, господин прокурор? — попита Никълъс. Лъчът на фенерчето остана върху кървавите петна. — Предполагам, че сте познавали убития, Линеър-сан. Аха, ето какво си чувал за мен, въздъхна в себе си Никълъс. — Срещал съм го веднъж-дваж пъти — кимна той. — Но не го познавах отблизо. — Така ли? — извъртя се на токовете си Танака Гин, клепачите му леко се повдигнаха. — Но той е бил един от партньорите ви в „Кибер-нет“… Проклет да е онзи хлапак Канда Тьорин с манията му да пусне „Кибер-нет“ по най-бързия начин! _Този прокурор знае за системата повече от мен!_ — Съжалявам, не знаех това — призна на глас той. — Вие очевидно сте подготвен добре, следователно знаете, че аз не съм участвал пряко в изграждането на „Кибер-нет“… — Възможно ли е това? — леко изви вежди Танака Гин. — Технологията на „Кибер-нет“ е създадена със съдействието на специалисти от вашите американски предприятия. Нима не сте бил в течение? Нека Тьорин ти отговори на този въпрос, въздъхна в себе си Никълъс. — Решението за това начинание е било взето от Нанги-сан — поясни на глас той. — През това време аз бях по работа в чужбина. Доколкото разбирам, икономическата обстановка е такава, че „Кибер-нет“ трябва да влезе в действие веднага, без никакво отлагане. „Сато интернешънъл“ не е била в състояние да финансира проекта сама и Нанги-сан е потърсил партньори. Идеята е била добра, тъй като на този етап компанията не би могла да си позволи заробващи кредити. Танака Гин мълчаливо се доближи до стената, постоя известно време така, после поклати глава: — Питам се дали е станало тук, до бара… Бил е прободен с изключително остър нож, никой от моите хора не е виждал подобно нещо… При това неведнъж, а многократно… — Има такива оръжия — кимна Никълъс. — Използвали са ги за посичане. Танака Гин извади снопче снимки от външния джоб на сакото си и му ги подаде, без да извръща глава. Бяха направени от полицейските фотографи и показваха трупа на Родни Къртц гол, в едър план. Лицето, раменете и гърдите му бяха жестоко насечени. — Къде открихте трупа? — Не тук, а в Тцуки… — Прокурорът имаше предвид големия рибен пазар на Токио. Светлината от фенерчето потрепна. — Доколкото знам, вие сте специалист по древните оръжия, Линеър-сан. Можете ли да кажете с какво точно е действал убиецът? — Не от тези снимки — поклати глава Никълъс. — Тялото е прекалено насечено. Но ако вашите хора се натъкнат на друго подобно убийство… — Разбрах — кимна Танака Гин и си записа нещо в бележника. — На челото му има някакъв знак… Никълъс внимателно се взря в една от снимките. — Вертикален полумесец — установи той. — Точно така. В долния десен край на снимката се виждаше някакъв тъмен белег, може би ръбчето на друга рана върху гърдите на Къртц. Дали наистина е така? Вдигна глава и срещна любопитния поглед на Танака Гин. — Казват, че човек е в състояние да запази самообладание дори пред прага на смъртта — подхвърли японецът. — Питам се, възможно ли е това? — Това пък какво общо има? — върна му снимките Никълъс. — С разследването няма — кимна примирително онзи. — Но в момента аз контактувам с вас, Линеър-сан. И предпочитам да знам на каква база. Не мислите ли, че това е най-добрият начин? — Така е — отвърна Никълъс. — Стига да не става въпрос за отношения с жени. — Аз пък мислех, че изясняването е важно _именно_ при отношенията с жени. — Виждам, че не сте романтична натура, господин прокурор — въздъхна Никълъс, излезе от кръга на светлината и се приближи до събеседника си. — Когато се намесват чувствата, е по-добре човек _да не знае_ какво му предстои… — Сега разбирам защо се разминаваме — усмихна се Танака Гин. — Вие говорите за любов, докато аз имам предвид секса. — Лъчът на фенерчето бавно тръгна по голата стена. — А двете често са напълно несъвместими… Никълъс огледа стаята, после рече: — Питам се дали бихте имали нещо против да огледам и останалата част от къщата, Гин-сан… — Нямам нищо против — кимна онзи. — Вече са взети отпечатъци от всичко, направени са и снимки. Никълъс бавно започна огледа си. Влизаше в стаи, запълнени с мъртвешка тишина, но в главата му отекваха писъци на ужас и болка. Отвори танжинското си око и потърси необикновеното. Мебелите бяха покрити с черен прах за снемане на отпечатъци, който приличаше на пепел от запушена камина. Прекоси трапезарията, спалните, кабинета на Къртц. Огромната, облицована с мрамор баня беше впечатляваща. Вътре имаше душ, японска вана от кедър и съвременна вана от фибростъкло на фирмата „Якуци“. Контрастът между старото и модерното беше ярък. Седна на ръба на ваната. Вниманието му беше привлечено от керамичната плочка, зад която влизаха тръбите. Наведе се и внимателно разгледа четирите винта, които я държаха. Стори му се, че гланцираната повърхност е леко надраскана. Наведе се още малко и внимателно развъртя единия от винтовете. Около резбата беше навит човешки косъм, именно неговия леко стърчащ край беше взел за драскотина. Това несъмнено е направено нарочно. Но защо? Знак за нещо особено, което се крие зад плочката… Разви останалите винтове и внимателно свали плочката. В стената проблесна вратичката на скъп сейф с цифрова комбинация. Ето защо е бил поставен косъмът. Пръстите му пробягаха по стоманата. Оказа се, че сейфът е отворен и празен. Ограбен от убиеца на Родни Къртц? Вероятно… Но той очевидно е бил прецизен тип, след като се е погрижил да нагласи косъма на мястото му… Завари Танака Гин там, където го беше оставил. — Върху масата в трапезарията и бюрото на Къртц имаше косъмчета от интимните части на жена — промълви той. — Любопитно, нали? — Секс и смърт. За някои хора тази комбинация е неудържимо привлекателна. — За някои хора — извърна се да го погледне Танака Гин, после бавно кимна с глава. — Нима не си представяте този мъж, който държи Къртц и го пробожда с ножа — бавно, точно, с наслада… Бил е страстен мъж, но е действал съвсем целенасочено… — Кога го е сторил според вас? Преди да обладае жената на Къртц върху бюрото и масата за хранене или след това? Танака Гин изглеждаше напълно погълнат от броенето на кървавите капчици по стената. — Зависи — замислено промълви той. — От какво? — Дали тя е била съучастник в убийството… — очите му леко помръднаха и се заковаха върху лицето на Никълъс. — Свидетели на инцидента с Гиай Къртц твърдят, че е била в компанията на някакъв чужденец. Хукнал след черния мерцедес, който я прегазил. Повече никой не го видял… В този момент Никълъс си даде сметка, че човекът срещу него е наистина много добър детектив. — Сигурен ли сте, че колата е била „Мерцедес“? — Абсолютно. Рано тази сутрин я открихме край един строеж в Шибуя, напълно изгоряла… — Пръстът му изключи фенерчето. — А според патологическото заключение Къртц е бил убит 10–12 часа преди злополуката с жена му. — И тя ли е жертва на предумишлено убийство? — В този град рядко имаме случаи на бягство от местопроизшествието — сви рамене Танака Гин. — Затова не изключвам подобна версия и работя върху нея… Стояха рамо до рамо в здрача, в ноздрите им лъхаше миризмата на секс и смърт. — Какво означа за вас вертикалният полумесец, Линеър-сан? — попита Танака Гин. Никълъс се поколеба. Беше виждал подобно изображение и преди, името му идваше от изопачен китайски диалект. В някои части на Китай и Виетнам вертикалният полумесец се нарича Гим — „Двуостра сабя“, и представлява особен култов символ. Татуират си го планинците от племето Нунг, подобна татуировка имаше и До Дук Фуджиро — човекът, изпратен да убие Микио Оками. Той владееше изкуството на месулетите — тайнствена секта с необикновени психически способности, чиито корени се крият далеч назад в миналото и според някои изследователи са родоначалниците на могъщото Изкуство Тао-тао. Но Оками нямаше нищо общо със сегашното разследване, а и Никълъс не искаше да го забърква. Главно защото беше ликвидирал До Дук на японска земя — факт, който несъмнено би предизвикал съответното следствие. — Нищо — поклати глава той. — Мисля, че убиецът на семейство Къртц е изключително опасен — въздъхна Танака Гин, обърна се и очите му проблеснаха под светлината на лампионите. — Щяхте ли да ми кажете, ако полумесецът ви говореше нещо? Освен че е отличен детектив, този човек го бива и в разпитите, отбеляза Никълъс. — Разбира се — кимна той. — Нямам какво да крия. Дълбоко в душата си обаче не можеше да се отърве от предчувствието, което го обзе още като пристъпи прага на този дом: наоколо действа още един месулет… Намираше се много близо до опръсканата с кръв стена, може би затова потъна в „кокоро“ несъзнателно, дори против волята си. Нещо мрачно и неясно го привличаше, нещо, което имаше силата на черен магнит… — Интересно — подхвърли Танака Гин. — Мислех, че човекът, дал клетва да закриля Кайшо, има много неща за криене… — раменете му леко се присвиха. — Е, вероятно греша… Какво в крайна сметка може да знае един обикновен държавен служител като мен? Никълъс усети как го обзема чувство, наподобяващо шизофрения. Част от съзнанието му остана смаяна от факта, че Танака Гин е в течение на връзката му с Микио Оками. Това е опасно, много опасно… Но вниманието му вече беше отвлечено, умът му бягаше надалеч, разкъсал оковите на времето и пространството. Опря длан в стената, леко извитите му пръсти действаха като оптичен кабел, приемащ и предаващ информация. Светът се смали и изчезна, остана единствено ослепителното сияние на Акшара. Времето спря хода си, после бавно тръгна назад. И той се озова в това помещение ден по-рано — такова, каквото е било в навечерието на престъплението. Хипотезата на Танака Гин се оказа отчасти правилна. — Той е бил тук… — прошепна унесено Никълъс. Танака Гин рязко се извъртя, тялото му се олюля. Сякаш го беше засмукал могъщ и внезапен вихър. — Кой? — напрегнато попита той. — Кой е бил тук с Гиай Къртц? Съпругът й? — Отначало да… Но после… Танака Гин затаи дъх. Беше чувал за чудотворните способности на Никълъс Линеър, но никога не си беше позволил да им вярва. Но сега, заковал поглед върху унесеното лице на другия, той разбра, че тук не става въпрос за евтини трикове и илюзионистични номера. Това, което ставаше, беше истинско. _Ето я голямата надежда_, помисли си той. — Какво стана после? — Къртц е бил убит тук… — Искате да кажете — в тази къща. — Не, точно тук… — ръката на Никълъс бавно се плъзна по стената. Лицето му се изкриви и деформира, сякаш осветено отдолу. — Някой друг… Някой, който… — тялото му се разтърси от остра тръпка, лицето му побеля. — Добре ли сте, Линеър-сан? Какво виждате? — Аз… — Кой е бил в компанията на Гиай Къртц? — Убиецът на съпруга й… — Виждате ли го? — затаи дъх Танака Гин. В главата му отново се появи странното електростатично пропукване, свързано единствено с присъствието на Майк Леонфорте. Този път обаче то беше придружено с особеното усещане, че по тялото му лазят непознати насекоми. Предчувствието му беше силно, но нямаше как да го сподели с човек като Танака Гин. — Виждам нещо… — прошепна той. — Сянка? — подхвърли Танака Гин, давайки си сметка, че човекът насреща му изобщо не прилича на себе си. — Трябва да ми кажете всичко, Линеър-сан! Никълъс се втренчи в прокурора, погледът му беше особен. Сякаш гледаше нещо _вътре_ в тялото му. Откъм улицата долиташе фученето на коли и ръмженето на тежки камиони, започнали нощните си курсове. — Можете да ми се доверите, Линеър-сан. Кълна се! Никълъс рязко кимна с глава. — Кажете какво ви разкрива Тао-тао. Ще се разберем, тъй като можем да си помагаме… — Как мога да ви помогна аз? — дрезгаво попита Никълъс и отмести поглед към прозореца със спуснати щори. — Няма ли да седнем за малко? — направи широк жест с ръка Танака Гин. Настаниха се на плетен диван. През щорите проникваха ослепителните отблясъци на слънцето върху водите на река Сумида. Но Никълъс скочи почти веднага, на лицето му се изписа погнуса. — Това място е прокълнато! — извика той. — Дори въздухът е изпълнен с омраза и гняв! — Чувал съм, че господин Къртц се отнасял жестоко с жена си — кимна Танака Гин. — Тя оплаквала ли се е в полицията? — Не, но това рядко става при случаите с физическо насилие в семейството. Силуетът на Никълъс се очертаваше в рамката на прозореца, някак сив и самотен. Танака Гин добре го разбираше. Само преди месец беше умрял Ушиба, а приятелство като тяхното не може да се забрави лесно. Той все още не беше успял да излезе от шока. — Имам желание да ви се доверя — промърмори Никълъс. — Идва момент, в който дори човек като мен изпитва _нужда_ да се довери на някого… — Не ви казах всичко за Къртц — въздъхна Танака Гин, после тръсна глава и го погледна право в очите: — Липсваха част от вътрешните му органи… Сърце, бял дроб, панкреас… — „Ето причината за тъмното петно на онази снимка, каза си Никълъс. Било е част от дупката, през която са били извадени органите.“ — По думите на патолога са били изрязани с хирургическа точност… Какво ви говори всичко това — вертикалният полумесец, липсващите органи? Същото беше и в случая с Доминик Голдони, въздъхна в себе си Никълъс. Естествено, нямаше никакво намерение да запознае с тези подробности прокурора Гин. — Нищо — отвърна на глас той. — Но възнамерявам да извърша някои проучвания… — Дано ни бъдат от помощ. В забележката прозвуча нескрита ирония. Отново изпита чувството, че прокурорът знае повече, отколкото показва. Но сега не беше време да мисли по този въпрос, предстояха му по-важни неща. Макар и шокиран, той си даваше сметка, че трябва да се отърси от всичко, което беше пронизало съзнанието му край тази стена на смъртта. Дълбоко и пронизително, това усещане пулсираше в главата му като прясна рана. _Ще се разберем, тъй като можем да си помагаме…_ С тези думи Танака Гин ясно показваше, че знае пред какво е изправен. Този убиец не е като другите и той инстинктивно го усещаше. Очевидно имаше известна представа за Тао-тао и вярваше, че човек като Никълъс вероятно ще успее да възстанови събитията, изправен на местопрестъплението… Ето защо го беше поканил на среща тук, в дома на Къртц, а не в служебния си кабинет. _Вероятно изпитва отчаяна нужда от помощта ми_, съобрази Никълъс. Замълчаха. Никълъс, защото имаше нужда от време за преоценка на ситуацията; Танака Гин — защото искаше да му даде време за възстановяване на вътрешното равновесие. Пръв се обади Танака Гин: — Арестувах оябуна Тетцуо Акинага на публично място и това дълбоко го унижи. Може би допуснах тактическа грешка, тъй като Акинага-сан е достатъчно труден и без да бъде разгневен. Но аз също бях разгневен, тъй като той стана причина за смъртта на човек, когото обичах и уважавах — очите му се насочиха към окървавената стена. — Акинага ме предупреди съвсем недвусмислено: „В отдела ти има механизми, чието действие ще доведе до твоето унищожение…“ Цитирам го дословно. Няма да забравя тези думи, няма да забравя и погледа му… — Опит на един унизен човек да възвърне част от достойнството си. — И аз така си помислих — кимна Танака Гин. — Но Акира Шоза — друг оябун на Якудза, ми каза почти същото: „Ако преследвате корупцията, не е зле да се поогледате в отдела си…“ Вие правилно отбелязахте преди малко, че имам репутацията на реформатор. Но това ме откъсна от хората, създадох си могъщи врагове… — прочисти гърлото си и глухо добави: — Някой пречи на следствието срещу Акинага, но не зная кой е той… — И мислите, че аз зная, така ли? — Нещата най-накрая се изясниха. Танака Гин беше приел молбата на Нанги за изясняване на случая, но срещу това искаше да се възползва в пълна степен от способностите на Никълъс. — Ако не знаете, ще научите, Линеър-сан — отвърна с блеснали очи прокурорът. — Тао-тао ще ви помогне. Нали с негова помощ видяхте насилието в този дом, гнева в брака на двамата убити? — Може би — замислено отвърна Никълъс. — Отношенията между Гиай и Родни Къртц са били лоши, но тук виждам далеч по-силни емоции. И те идват от друг човек… — От убиеца, Линеър-сан! — Може би… — Вие го видяхте, нали? — възбудено се приведе напред японецът. — Кажете ми кой е! — Не зная… Дори не мога да повярвам, че… — Прясната рана в главата му отново се отвори, гласът му премина в дрезгав шепот: — Действително пуснах в действие Тао-тао, Гин-сан… Исках да видя кой е убил Родни Къртц, а вероятно и Гиай… Но изпитах чувството, че гледам в черно огледало… — пръстите му притиснаха слепоочието. — И в него видях себе си! Експерименти на ужаса Всеки, който живее с две или три поколения хора, прилича на зяпач пред панаирджийски фокусник. Вижда два-три пъти едни и същи номера. А те трябва да се видят само веднъж. Шопенхауер _Озоун парк, Ню Йорк_ _Пролетта на 1961 г._ Този сън Майк Леонфорте сънуваше откакто се помнеше. В него беше младеж (не момчето, което започна да сънува) и нямаше нищо общо с мургавия красавец от средиземноморски тип, който сутрин го гледаше от огледалото. Беше рус и синеок, неизменно облечен в бяло. Живееше далеч от семейния апартамент на 101 авеню и Осемдесет и седма улица, пресичащи се в Озоун парк, Куинс. Не можеше да каже точно къде се намира. Може би Флорида или Европа. Там имаше палми и хладен ветрец, върху зелената вода на океана се поклащаха луксозни, блестящи на слънцето яхти. Май не беше Флорида, тъй като хората, включително и той самият, говореха на непознат език. Не беше английски, не беше и италиански. Не, не беше Флорида, тъй като веднъж беше ходил там заедно с баща си и Чезаре. Мястото беше фантастично, прекрасно, неповторимо. Още повече че редом с него седеше високо и стройно момиче с бронзово тяло, от което не можеше да отмести очи. Русата му коса беше събрана на френска конска опашка, зелените му очи бяха дълбоки и хладни като океанската шир. Седеше до него на луксозната кожена седалка на златисто-черен „Стъц Беъркет“*, под тънката материя на полата прозираха бронзовите й колене. Усмихваше се, няколко непокорни косъмчета край ушите й се развяваха на вятъра. Гледката на тези колене и сантиметър-два от бронзовата плът над тях беше достатъчна, за да предизвика болезнен смут в душата му. [* Изключително скъп американски автомобил, произвеждан само по поръчка. — Б.пр.] — Майкъл! — извика тя, за да преодолее шума на вятъра. — Майкъл! Никога не го наричаше Майк и това много му харесваше. Но той харесваше абсолютно всичко, свързано с нея, и това чувство беше като постоянна болка в сърцето. Сякаш момичето беше част от същността му, познаваше всичките му радости и мъки, всичките му мрачни тайни… И въпреки това го обичаше. Чувстваше се лек като перце, готов да захвърчи из облаците. Караше своя „Стъц“ по тесен път, край който се издигаха стройни кипариси, отвъд тях се виждаше скалистият бряг на океана. Профучаваха покрай къщи с доматеночервени покриви и бели като мляко стени. Чувството за свобода беше опияняващо като наркотик в кръвта. Пулсираше като тропическа луна над лагуната, могъщо, омайващо, спиращо дъха… Посегна с ръка да я докосне, тя грабна пръстите му и ги целуна със сочните си червени устни. После се озоваха на надвиснал над океана дансинг, заобиколен с ароматични рози. Оркестранти в смокинги свиреха „Ти си лунна светлина“, а момичето се отпусна в прегръдката му — гъвкаво, привлекателно, с дъх на мед от полуотворените устни. Блестящите й очи бяха заковани в неговите, в зениците им се отразяваше светлината на разноцветните китайски фенери, окачени над дансинга. Оркестърът свиреше само за тях и това най-много му харесваше. В бара нямаше други посетители, такива не се и очакваха. Защото заведението беше негово и той пожела да не бъдат безпокоени. Сякаш прочел мислите му, шефът на оркестъра премина на „Лунна серенада“. Майк притегли момичето плътно към себе си, усети твърдостта на гъвкавото му тяло, издълженото й бедро се плъзна между краката му. Прониза го електрически ток, обзе го невероятна възбуда, обхванала не само мъжествеността, но и съзнанието му. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това момиче. Останалото избледня и потъна някъде надалеч — оркестърът, дансингът, обсипаното със звезди лятно небе… С почти сюрреалистична яснота си спомняше първия от серията подобни сънища. Проснат по гръб, с широко отворени очи той гледаше в тавана и виждаше китайските фенери, в ушите му звучеше „Лунната серенада“, тялото му още чувстваше допира на гъвкавите й бедра, гладки и съвършени като скулптурен шедьовър… После на вратата рязко се почука и в процепа надникна главата на сестра му Джаки. — Време е да ставаш, Майкъл. Този момент си остана запечатан в съзнанието му завинаги. С помътено от еротични видения съзнание и подути очи той изведнъж си даде сметка, че именно тя е момичето от вълшебния сън… Дядо му — Чезаре Леонфорте, на когото бяха кръстили най-големия брат, беше емигрирал в Новия свят през 1910 година. Заселил се в източната част на Ню Йорк в един квартал, известен с името Олд Мил. Там било сицилианското гето, оформено около долния край на Крисънт стрийт, опиращ в Джамайка бей. По-младите поколения преселници знаят това място като „Дупката“ — там улиците и къщите са с десетина метра по-ниско от всяка друга точка на Ню Йорк. Градоначалниците от началото на века били загрижени за бъдещето на Ню Йорк и издали мъдрата заповед всички улици и съответните сгради по тях да се изграждат на определена височина над равнището на реката. Тази заповед не била изпълнена единствено в Дупката. Може би защото там вече имало много постройки, а може би просто защото никой не го е било грижа за емигрантското гето. В първите години от живота си в Америка дядото на Майк отглеждал кози и продавал млякото им на емигранти като себе си. Скоро обаче се преориентирал към охранителния бизнес, който бил далеч по-съблазнителен. Веднага след това осъществил втория си емигрантски скок — напуснал Дупката и купил просторен апартамент в масивна тухлена сграда, издигаща се в центъра на Озоун парк, на ъгъла на 101 авеню и Осемдесет и седма улица. Тази част на Куинс била населена предимно от сицилианци и неаполитанци, отношенията помежду им били доста напрегнати. Дори в онези дни преместването от Източен Ню Йорк в Озоун парк представлявало сериозен проблем. И в двата района гъмжало от хулигани, мошеници и лумпени, готови да ти видят сметката за няколко дребни монети. Открай време Източен Ню Йорк се намирал в ръцете на бандата „Фултън-Рокъуей“, известна с инициалите „Ф & Р“, която била пълновластен господар на териториите южно от авеню Атлантик. В Озоун парк върлувала бандата на „Светците“ — млади и безскрупулни бандити, родени през 50-те години. Тази банда дори надминавала по жестокост конкурентите от „Ф & Р“, нейна рожба бил първият в града екип от професионални убийци. Той бил в състав от шестима напълно откачени главорези, които имали навика да се разхождат по булевард Крос бей в лъскав „Форд“ пикап, размахвайки вериги, пистолети и ножове от всякакъв вид. В тази взривоопасна атмосфера растял Майк. Всяка поява на улицата била свързана с риск, човек трябвало да мисли за евентуалната си самозащита. В случая с Майк обаче взривоопасната атмосфера била не само извън, но и вътре в семейството му. Той бил най-малкото от трите деца, но сестрата, разбира се, не се брои… Мислел непрекъснато за баща си Джон… В онези дни никой не споменавал името на Джони Леонфорте. Нито Алфонс, по-големият брат на Джони и чичо на Майк, нито дядо Чезаре… Какво се бе случило с Джони Леонфорте? Информация нямаше. Децата му не знаеха дори дали е жив. Съседите загадъчно подхвърляха за огромен скандал, вследствие на който Джони е изчезнал, а дядо Чезаре бил дълбоко унижен. Много от тях твърдяха, че фамилията Леонфорте вече не е същата, но никой не посочваше причините за скандала. Майк не знаеше на какво да вярва, но Чезаре — избухлив и подозрителен, винаги беше готов да се сбие с онзи, който дръзне да подхвърли нещо недостойно за изчезналия им баща. А фактът, че Майк не го подкрепяше в това отношение, само допълнително го ожесточаваше. Дядо Чезаре беше висок и слаб мъж, коренно различен от ниските и набити сицилианци. Отсъствието на физическа сила компенсираше с остър и комбинативен ум, пред който околните не само се прекланяха, но и потръпваха от ужас. Алфонс от своя страна беше едър и силен като мечок, побойник с твърд и неотстъпчив характер, изпитващ дълбока наслада от физическата болка, която причинява на другите. Чезаре — по-големият брат на Майк, умираше да му подражава. Но битките му обикновено завършваха с пукната глава, разкървавен нос и — о, ужас! — с допълнителното унижение да бъде спасяван именно от чичо си Алфонс. После, естествено, гневът му се изливаше върху беззащитния Майк, който сякаш беше напълно лишен от кръвожадните амбиции на рода. Кръстен на дядо си, Чезаре беше любимец на семейството и това се знаеше далеч извън стените на дома. По тази причина коженият камшик на чичо Алфонс, който висеше окачен на пирон на вратата в банята, далеч по-често влизаше в употреба върху гърба на Майк, отколкото на брат му. Алфонс биеше момчетата делово и съсредоточено, това просто беше част от възпитанието в семейството. В тази ситуация Майк беше принуден да избира: или да се подчини на семейната традиция и да тачи свято спомена за баща си като Чезаре, или да се разбунтува и да го намрази, защото беше напуснал семейството си. Избра второто, но и до днес не знаеше какво го беше подтикнало в тази посока. На четиринадесет години вече не мислеше за баща си, всичките топли чувства в душата му бяха предназначени за дядото: Старият Чезаре, неизменно облечен в протъркан черен костюм и широкопола шапка, приличаше на кацнал върху зида сицилиански гарван. Но черните му, потънали в ситни бръчици очи, надничаха изпод периферията на шапката живо, без да пропускат нищо. Имаше огромни квадратни длани, които неизбежно привличаха вниманието на събеседниците му. Обикновено седеше на кухненската маса, пред него имаше водна чаша вино, между пръстите му димеше цигара. Пожълтели от никотина, тези пръсти често стискаха врата на Майк с огромна сила. Дядо Чезаре обичаше да го поучава, историите му бяха безкрайни. Именно в момента на тяхната кулминация жълтите пръсти се впиваха във врата на момчето и то започваше да се гърчи от болка. — Ти си добро момче — казваше старецът. — Умен си, но по различен начин от останалите… Не е за теб тая работа тук, тоя бизнес… Ясно? Щеше да измине доста време, преди Майк да разбере какво е имал предвид дядо му. За момента обаче му стигаше, че старият Чезаре го обича, независимо от недостатъка да е различен от останалите. Същевременно брат му Чезаре си оставаше пълна загадка. Надничайки в очите му, Майк беше сигурен, че вижда онази странна светлина, която откриваше около звездите през ученическия телескоп, коледен подарък от дядо му. Всяка вечер го мяташе на рамо и поемаше към покрива. Разполагаше се на топлия асфалт и насочваше тръбата към небето, избледняло от сиянието на големия град. Представяше си, че е там, горе, на някоя от ярките звезди и гледа към малката Земя с нейните непознати и затова още пожелани континенти. Втората причина да се оттегля на покрива беше, разбира се, чичо Алфонс. Майк предпочиташе да не му се мярка пред очите, тъй като физическите му изстъпления се бяха превърнали в ежедневие. За негова радост Алфонс се задържаше все по-рядко у дома. По-голямата част от времето си прекарваше в Сан Франциско, зает да утвърждава позициите на новата си фамилия. Често ставаше така, че докато стоеше на покрива зад телескопа си, Майк чуваше затръшване на автомобилни врати пред къщата. Надничаше над парапета и виждаше как дядо Чезаре се прибира у дома след поредната нощна среща в офиса, където провеждаше повечето от тайнствените си разговори. Друго място за тях беше цветарницата „Фонтенбло“ на улица „Фултън“. Като гледаше отгоре черната широкопола шапка на дядо си и енергичната му походка, душата му се изпълваше с чувство за наследственост. Най-много обичаше да ходи в офиса на дядо си. Той се намираше на авеню Кондуит, над погребалната агенция „Мастимо“. Тони Мастимо беше възрастен и консервативен човек, когото съдбата беше дарила с четири дъщери, но нито един син да поеме семейния бизнес. Това го принуди да продаде агенцията на дядо Чезаре, след което поведението му претърпя видима промяна. Благоразумно приел офертата на Леонфорте, той вече не беше старият и отегчен до смърт погребален агент. Вкусът му към живота изведнъж се възвърна. Взе си нова жена, купи си малка, но спретната къщичка в Бей Ридж и се отдаде на живот. Пътуваше непрекъснато до Европа, а времето си в Щатите прекарваше в игри на комар и други приятни забавления. Сделката беше изгодна и за двете страни. Само шест месеца след покупката на агенцията от дядо Чезаре тя започна да дава добра печалба. Отворени бяха още две бюра със същото име в Куинс, които също се радваха на добри приходи. Всичко това се дължеше на търговския гений на дядо Чезаре, а и на високата му репутация. Възходът на Леонфорте в Озоун парк беше стремителен, но не без обичайните трудни мигове. Защото му завидяха както съперници, така и членове на собствената фамилия. Повечето от тях просто изчезнаха, но най-гласовитите откриха на задните седалки на зарязани в района коли с фалшива регистрация. Всички имаха по една дупка от куршум в тила и това беше достатъчно, за да настъпи мир. Дори най-отявлените врагове на Чезаре Леонфорте разбраха посланието. Дядото обичаше да пие своето еспресо с три бучки захар и чаша мастика. Майк бързо се ориентира в странните му предпочитания и пое ежедневната грижа за тях. Всеки ден, веднага след училище, той отиваше в офиса над погребалното бюро „Мастимо“ на авеню Кондуит и се заемаше да приготви кафето на стареца. Обикновено отиваше с автобусите на линията „Грийн бъс“, но при хубаво време предпочиташе велосипеда си. Брат му Чезаре, вече врял и кипял гангстер с чифт пистолети под сакото, изразяваше откритото си презрение към тази сервилност. Но Майк не му обръщаше внимание. За разлика от Чезаре, който хранеше особена почит към ежедневните сблъсъци с бандитите от Озоун парк и Източен Ню Йорк — груби и тъпоумни хъшлаци, известни сред италианската общност с презрителното наименование „gavones“, Майк предпочиташе да се навърта край дядо си и да попива всичко, което ставаше в офиса: срещи с главатарите на различни фамилии, които идваха по работа или просто да засвидетелстват уважението си към стареца; приятелите, които се събираха около голямата кръгла маса пред чаша вино с ръчно навити пури в уста, сладките им разговори… От дядо си усвои всички нюанси на господарското поведение, научи, че в живота има нужда както от хумор, така и от неизбежните тъмни сделки. Постепенно откри нещо особено важно: дядо му имаше страшно много познати, но почти никакви приятели. Край масата му се събираха далеч повече врагове, отколкото хора, на които би оказал доверие. — Приятелството е странно животно — каза му веднъж Чезаре Леонфорте, замислено разбърквайки кафето си. — То е като болно куче, което си прибрал от улицата. Храниш го, лекуваш го, а накрая то вземе, че те ухапе… Това е приятелството… Затова човек трябва да го цени, но и да внимава… Бяха сами в офиса. Въздухът тук обикновено беше наситен с миризмата на кафе, анасон и страх, но сега нямаше посетители и вероятно поради този факт преобладаващата миризма беше на сладникаво горчивата течност за балсамиране. Навън валеше ситен и досаден дъждец, автомобилните гуми по авеню Кондуит съскаха като разгневени змии. Чезаре дръпна от цигарата си и впи пръсти в кльощавото рамо на Майк. Едното му око бавно се присви от лютивия дим. — Лично аз предпочитам компанията на враговете си и веднага ще ти кажа защо… Защото зная кои са те и какво искат от мен… — Извърна Майк с лице към себе си и впи черните си очи в лицето му. — Освен това колкото повече време прекарвам със своите врагове, толкова по-добре ги опознавам… — усмихна се, Майк изпита чувството, че слънце изгря над окъпаната земя. — Но ти вече знаеш това, нали, умнико? После дядо Чезаре направи нещо необичайно. — Я седни тук — рече той и натисна рамото на момчето срещу себе си. Напълни една чашка с еспресо, пусна вътре три бучки захар и я тикна пред него. — Пий! Време е да опиташ това, което с такова желание предлагаш на мен… Това беше единственият случай, в който дядо Чезаре показа, че знае причината за ежедневните посещения на Майк. Въпреки откритото си презрение към Майк, Чезаре не пропускаше да го използва. Майк все още не беше стигнал етапа на открито противопоставяне срещу по-големия си брат, но вече започваше да съжалява за всеки контакт между двамата. Така стана и при инцидента със синия „Форд Феърлейн“. Един ден Чезаре се появи, тикна му два ключа в ръката и заповяда: — Искам да ми свършиш една работа, хлапе! Лесна е, не се притеснявай, дори нещастник като теб може да я свърши… Единият ключ е за син „Феърлейн“, паркиран на Десето авеню, малко преди пресечката с Петнадесета… Отиваш там и го подкарваш. Трябва да го преместиш на авеню Ямайка, точно зад пощата, ясно ли е? Ето ти адреса… С втория ключ ще отвориш един апартамент на четвъртия етаж и това е всичко — пъхна една банкнота от двадесет долара в шепата на Майк и добави: — Предаваш двата ключа на човека, който ще те чака горе, и получаваш още една двайсетачка. Ясно ли е? — Майк кимна с глава, а брат му добави: — Вземи си оная шофьорска книжка, в която пише, че си на осемнадесет… — Майк отново кимна. — Хайде, бягай, какво още чакаш? Майк се подчини. Това не означаваше, че приема да му се говори по такъв начин, нито пък, че много харесва задачите, които му поставя Чезаре. Но той бе негов батко, семейните традиции изискваха да му се подчини и толкоз. Фордът се оказа тюркоазен на цвят и беше паркиран точно на посоченото място. Стрелката на паркометъра сочеше, че е платено за още два часа, резервоарът беше пълен догоре. Беше красива кола и Майк отдели почти половин час да й се възхищава. После седна зад волана и потегли. Всичко беше наред до светофара на Тридесет и четвърта улица. Там някакъв разсеян тип мина на червено и замалко не го направи на хармоника. Майк удари спирачки и успя да избегне катастрофата, но сериозно се ядоса. Вероятно всичко щеше да се размине, ако онзи тип — някакво конте с кафяв костюм, не беше размахал юмрук по посока на Майк. Дълго потисканият гняв в душата му изригна като вулкан. Гняв срещу изчезналия баща, гняв срещу надменното поведение на по-големия брат… Червена пелена се спусна пред очите на Майк и той изскочи от колата. Измъкна другия направо през отворения прозорец на бялото му шеви, стисна го за гърлото и започна да блъска главата му в покрива на колата. Пусна го едва когато всичко наоколо се покри с кръв. Тялото на нещастника се свлече на асфалта, а Майк с олюляване се върна във форда, даде газ и изчезна. Пристигна на авеню Джамайка без повече инциденти. Паркира срещу мрачната каменна сграда на пощата, заключи колата и хлътна във входа на отсрещната сграда. Въздухът тежеше от миризмата на чесън и розмарин. Затича нагоре по стълбите, като вече обмисляше как да похарчи спечелените четиридесет долара. Почука на вратата, но отвътре никой не отговори. Отвори с помощта на втория ключ в ръката си. Озова се в зле обзаведена гарсониера, която вонеше на непрани чорапи. В кухнята бръмчеше стар хладилник „Норг“, кранът в малката баня капеше. Умивалникът под него имаше цвета на форда, паркиран долу. Апартаментчето беше празно. Майк се върна в дневната, пристъпи към прозореца и хвърли поглед към колата, паркирана под единственото дърво на улицата — посърнало и посивяло от прах. После остави ключовете на кухненската маса, покрита с дебел слой изстинала мазнина. Отвори хладилника и сложи лед върху подутите и обелени кокалчета на дясната си ръка — последица от инцидента с онзи тип на пресечката. Не му се искаше да си тръгне, преди да получи втората двайсетачка. Телефонът в хола започна да звъни, той се поколеба, после бавно вдигна слушалката. — Ти ли си, Майк? — бръмна познат глас в ухото му. — Чезаре? — Какви си ги свършил, да те вземат мътните? — извика брат му. — Нали ти казах какво точно трябва да направиш? — Какви съм ги свършил? — недоумяващо попита Майк. — Ти си знаеш, мамка му! — изрева Чезаре. — Но един мой човек в полицията току-що ми съобщи, че ченгетата търсят шофьора на синия „Феърлейн“! Някакъв шибан продавач на застраховки дал номера му на ченгетата малко преди да го откарат с „Бърза помощ“! — Исусе! — Какви си ги натръшкал, хлапе? — изръмжа Чезаре, после въздъхна и вече с по-спокоен тон добави: — Я иди до прозореца и виж кво става на улицата! Майк изви врат и неволно потръпна: — Виждам една шибана полицейска кола! — Че какво друго ще видиш, задник такъв! — изръмжа Чезаре. — А знаеш ли кво има в багажника на феърлейна? Пет кила марихуана и още толкоз хероин! _Прекрасно_, възкликна в себе си Майк. _Шибаният ми брат най-сетне успя да ме вкара в торбата лайна, в която живее от доста време насам!_ — И с такива гадости ли се занимаваш? — ревна в слушалката ТОЙ. — Вадя си хляба, копеле! — викна насреща Чезаре. — Докато ти ходиш да слугуваш на дъртия в шибаното погребално бюро! — Дядо каза, че ние нямаме нищо общо с наркотиците — изтъкна Майк. — Слушай го тоя стар пуяк! — изръмжа Чезаре. — Какво знаеш ти за бизнеса, хлапе? Времената се променят, аз зная как да правя мангизи… А дъртият все още си мисли, че живеем в Дупката… Моите уважения, но вече му е време да отива в пенсия! Майк скръцна със зъби. Ако Чезаре му беше казал тези думи в очите, а не по телефона, с положителност щеше да му извие врата. Сега обаче не можеше да направи нищо друго, освен да изръмжи едно „Майната ти!“ — Хей, хлапе, я си мери думите — изсмя се подигравателно Чезаре. — Слушай сега кво трябва да направиш: слизаш долу и измъкваш стоката, без да те видят ченгетата… — Но, Чезаре… — Никакво мрънкане, хлапе! Иначе ще дойда там и ще те насиня здравата! Майк затръшна слушалката, сви пръстите си в юмруци и ги натика дълбоко в джобовете на панталона. Очите му отново се насочиха към улицата. Проклети ченгета! Положително ще висят тук, докато се появи, дори това да им отнеме цяла нощ! Какво да се прави, по дяволите? Денят преваляше. Стана шест, той продължаваше да се чуди как да измъкне стоката на Чезаре. Колата на ченгетата си тръгна, но след по-малко от две минути на нейно място се появи друга. Майк седеше до прозореца и наблюдаваше. Ами да, как не се сети по-рано? Обикновена смяна. Работното време на едните е свършило, наблюдението се поема от следващите. Кога ще дойдат да сменят и тях? Направи бързи изчисления. В четири сутринта, ето кога. Приготви се за дълго чакане. Свари си малко спагети с доматен сос, който намери в хладилника, после си позволи два часа сън. Събуди се в един, полежа на дивана до три, после стана. Времето на смяната наближаваше, трябва да е готов. А ще му трябва и късмет. Ако следващата смяна пристигне преди четири часа, шансовете му стават нула. Не пристигна. Точно в четири моторът на патрулната кола изръмжа, отегчените ченгета бързаха да се приберат у дома. Майк ги изчака да завият по авеню Джамайка и хукна към форда с готов ключ в ръка. Отвори багажника, награби боклуците на Чезаре и потъна в нощта. Погледнато обективно, Майк би трябвало да изпитва облекчение и вина за обърканата операция, а Чезаре — справедлив гняв. Но се получи точно обратното. Когато Майк се прибра у дома, страхът му от евентуалния сблъсък с ченгетата беше толкова силен, че в гърдите му клокочеше гняв. Чезаре огледа стоката си, хвана главата му и тържествено го целуна по темето. — Браво бе, хлапе! Признавам, че се справи страхотно! Защо не почнеш да работиш за мен? — Я стига! — размаха ръце Майк, отстъпи крачка назад и се огледа. Искаше да е сигурен, че Джаки и майка им не са някъде наблизо. После насочи пръст в гърдите на брат си и с треперещ от гняв глас изръмжа: — Ако още веднъж посмееш да ме замесиш в мръсните си наркомански номера, направо ще ти откъсна ташаците! Вместо да се обиди, Чезаре се разсмя. А и защо не? Този насреща му беше не някой друг, а кльощавият му по-малък брат, който предпочита да слугува на дядо си, вместо да излезе на улицата като всеки истински мъж. Нима думите на такъв човек могат да се приемат сериозно? Чезаре имаше само една забележка: — Не викай толкова, да те вземат мътните! — изръмжа той. — Нима искаш цялата махала да разбере за какво става въпрос? Майк знаеше какво има предвид брат му. Пет пари не даваше нито за махалата, нито за жените в семейството. Страхуваше се единствено от дядо Чезаре. Защото ако старецът разбереше с какво се занимава, щеше да го съсипе от бой, независимо че му е любимец… — Искам си парите — рече той. — Няма проблеми, хлапе — отвърна Чезаре и измъкна пачка банкноти. — Ето ти двайсетачката. — Заслужавам повече — поклати глава Майк. — За какво, по дяволите? — Усложнения по време на операцията — отвърна Майк и протегна ръка. — Измъкнах ти стоката под носа на ченгетата. Чезаре го погледна в очите и разбра, че Майк съвсем не се шегува. Освен това имаше право. — Майната ти! — ухили се той. — Казах четиридесет и точно толкова ще получиш! — Добре — хладно се усмихна Майк. — Но се питам какво ли ще каже дядо за пласьорската ти дейност… — Много добре знаеш какво ще каже! — озъби се Чезаре и присви очи. Помълча известно време, въздъхна, на лицето му се появи крива усмивка: — Ето ти още четиридесет, изнудвач такъв! И гледай да не ги профукаш наведнъж! — Осемдесет долара — промълви дядо Чезаре, отправил поглед към четирите банкноти, които Майк остави на кръглата масичка в офиса му. Въздухът тежеше от миризмата на формалдехид, цигарен дим и пот. В продължение на три часа старецът беше преговарял с врагове и съюзници за спорните територии между „Ф & Р“ и Светците, които бяха обект на толкова отдавнашни вражди, че вече бяха получили името „фронтова линия“. Битките между двете банди бяха привлекли трайното внимание на полицията и днес тези територии изглеждаха доста по-малко привлекателни отпреди. В крайна сметка споразумение беше постигнато, но не всички бяха доволни от него. Категорично отказаха да го приемат мургавият Франк Вицини от Бей Ридж, известен с прозвището „Вносителя“, както и дебелият Тони Пентанжели от Рокъуейс, който контролираше шофьорите на камиони. Двамата се опасяваха, че фамилиите им ще се разбунтуват и ще ги свалят от местата им. Неутралитет запазиха Пол Варно, който вземаше процент от всичко, което излиташе и кацаше на летище Кенеди, и Пол Матачино „Черния“, който контролираше застрахователния бизнес и имаше тлъст пай от вносно-износната търговия на Рибния пазар във Фултън, собственост на венецианския дон Енрико Голдони. Всички имаха силно влияние сред профсъюзите, а за торта като тази това беше най-важното. Дядо Чезаре спечели битката благодарение на умението си да убеждава, както и на подкрепата на Джино Скалфа — един от най-влиятелните донове в Източен Ню Йорк, който изглеждаше като сушена риба, но всички се страхуваха от него. Когато дядо Чезаре напусна Дупката, пръв отиде да посети именно него. Преговорите бяха тежки и напрегнати. Майк с възхищение наблюдаваше как дядо му умно се възползва от слабостите на отделните мафиоти, за да манипулира мнението им. През цялото време шеташе насам-натам и обслужваше мъжете, които дори не го забелязваха. И беше доволен, тъй като получаваше възможност да гледа и да се учи на едно сложно изкуство. Сега най-сетне останаха само двамата. — Отвори прозореца — рече дядо му. — Ще се издушим… Майк се подчини и старецът шумно напълни дробовете си с чист въздух. — Това ме прави малко тъжен — промърмори той. — Кое, дядо? — попита Майк, наля два пръста мастика във висока чаша и му я подаде. Чезаре вдигна чашата и загледа играта на светлината в кристалната течност. — Този аромат прави нещата такива, каквито са — въздъхна той, опразни чашата на един дъх и добави: — Запомни го добре, Майк. Това е най-важният аромат на света… По-важен дори от женския… — облиза устните си и поясни: — Ароматът на страха, най-приятният аромат на света! Сведе поглед към двайсетачките на масата: — Какво искаш да правиш с тези пари? Доволен, че не го питат за произхода на доларите, Майк побърза да каже: — Да ги инвестирам. — Нямаш ли банкова сметка, умнико? — Банките са за глупаците. Аз искам да ги инвестирам при теб. Майк понечи да налее още мастика в чашата, но старецът го спря. Изправи се, сложи си черната шапка и каза: — Ела, искам да ти покажа нещо… — Пръстът му се насочи към банкнотите: — Вземи ги. Дядо Чезаре обичаше да шофира. Имаше един златист „Кадилак“, модел 1959-а, който винаги беше в безупречно състояние. Разполагаше и с шофьор, но предпочиташе да кара сам. Това е едно от най-хубавите неща в Америка, твърдеше той. Възможността да шофираш. Колкото повече остаряваше, толкова повече му се искаше да кара своя лъскав кадилак. Майк подозираше, че го прави, защото това беше едно от уменията, което все още не му се беше изплъзнало. Тази вечер тръгнаха на запад, към Шийпсхед Бей. В онези години на брега действаха няколко клуба и един луксозен хотел — „Голдън гейт ин“, които бяха любимо място за отмора на емигрантите. Може би защото близостта на водата им напомняше за Италия. Дядо Чезаре паркира колата на обраслия с трева банкет. Слънцето залязваше, по небето с цвят на мида се стрелкаха чайки и надаваха призивни викове. Старецът отправи поглед към спокойните води на океана, отразяващи сивкавото небе. — Красиво е, нали? — промърмори той. Майк мълчаливо кимна. Пръстът на дядо му се насочи към средата на залива: — А знаеш ли колко души са там, долу, с бетонни блокчета на краката? Двайсет. Поне аз зная за толкова, но сигурно има и други… — Смехът му прозвуча като стържене на ботуши върху мокър цимент. — Видя Джино Скалфа — оня, дебелия, нали? Всяка вечер идва тук и гледа водата… Съвсем сам. Защо ли? Защото това му пречи да се увлича… Просто си спомня каква е съдбата на хора, които са станали прекалено алчни, умни и амбициозни… И е прав, знаеш… В такъв свят живеем… — Взе банкнотите от ръката на момчето и попита: — Сигурен ли си, че знаеш какво искаш от мен? — Да — кимна Майк. — Хубаво тогава — промърмори старецът, бавно сгъна банкнотите и ги прибра в джоба си. — Ще ги оставим да се размножават като семенца, нали? — ръката му докосна периферията на шапката. — Там, във водата, има не само врагове… Има и приятели. За някои от тях дори ми е мъчно… — обърна се и тихо промълви на италиански: — Ще ти разкрия тайната на живота, Майки… Не на моя живот, а на _твоя_… Образовай се, момчето ми, не се задоволявай с ролята на обикновен негодник. Чрез образованието ще разбереш себе си, а без него просто ще се превърнеш в един от онези бандити с празни глави, които искат да станат велики чрез насилието. Образованието е история, а историята съдържа в себе си всичко, което ни трябва. Тя е отбелязала всички сериозни грешки на хората преди нас. Един добър познавач на историята няма да ги повтори… А мога да ти кажа, че най-важното нещо на този свят е _да не допускаш_ грешки! Огромните длани на дядо Чезаре развълнувано се размахаха: — Защо се преселихме тук? — прогърмя той. — За да допускаме грешките, които допускахме и в старата си родина? Не. Ние сме тук заради благоприятните перспективи. И съответно трябва да се променим… — намигна на Майк и се усмихна. — Но повечето пейзани не разбират това и в крайна сметка именно те намират смъртта си, паднали по очи на паважа… _Образовай се._ Гласът на стареца отекна в главата на Майк, превил се под телескопа. Беше успял да улови съзвездието Орион, бледо на фона на градското сияние. _Дойдохме тук да търсим благоприятен шанс, но и да се променим…_ Много му се искаше Чезаре да чуе тези думи. Тогава едва ли би нарекъл дядо им изкуфял. А може би пак ще държи на своето. Чезаре има свой мироглед, своя философия. Майк неволно му се възхищаваше за това, което съвсем не означаваше, че я одобрява. Погрешна или не, тази философия вече го отделяше от тълпата хулигани, сегашни и бъдещи. Ако не го сполети кучешката смърт на улицата, Чезаре несъмнено ще извърши велики дела. Една вечер, около месец след разходката до Шийпсхед, Бей, Майк отново се качи на покрива да наблюдава звездите. Очите го боляха от взиране, светлините на града му пречеха. Вратата зад гърба му се отвори и той отмести телескопа. Разтърка очи и се втренчи в дребничката фигура, появила се на асфалтираната повърхност. — Джаки? — Здрасти, Майкъл. Беше едва началото на юни, но над Ню Йорк се беше спуснала нетърпима жега. Дори вечер трудно можеше да се диша. Майк гледаше сестра си, облечена в бяла памучна рокличка и леки сандали. Раменете и краката й вече бяха почернели. — Как вървят нещата? — Нормално — отвърна той и преглътна видението от съня си, внезапно появило се в главата му. — Просто зяпам… — Много ми харесва, че се интересуваш от звездите. — Наистина ли? — Разбира се. Иначе щеше да си по улиците с останалите бандити… — Те не ме интересуват — разпалено отвърна Майк. — Още по-добре. За разлика от италианските обичаи, Джаки беше получила името си благодарение на списание „Лайф“, редовна читателка на което беше майка им. Беше усърдно и затворено момиче, което не разговаряше с почти никого от Озоун парк. В семейството се появи слух, че я готвят за монахиня, но Майк не го беше чувал с ушите си. Джаки действително беше ревностна католичка, не пропускаше нито една служба и често можеше да се види забързана към катедралата „Света Мария“ в Астория. Беше хубаво момиче с раздалечени зеленикави очи и сочни устни, но Майк най-много я харесваше заради начина, по който се придвижва из Озоун парк — така, сякаш околните не съществуват. Не се интересуваше от нищо — нито от ежедневните скандали и постоянните сражения между бандите, нито от оръжията и вонята на пури в къщата, нито от това, което става зад затворените врати на мъжките стаи. Деветнадесетгодишна, тя си оставаше недокосната от жестокия живот на неуките хора около себе си. Беше на светлинни години дори от собствената си майка, която (ако не друго) поне готвеше и прислужваше на дядо Чезаре и неговите бандити. Докато Джаки си оставаше изолирана от ежедневието и беше толкова далеч от проблемите на семейството, колкото бяха бледите мигащи звезди от уличното осветление на Озоун парк. В това отношение тя вече беше там, на онзи далечен и непознат континент, за който мечтаеше Майк… „Обичай ме или си иди“, пееше Дорис Дей откъм къщата на съседите. _Никога не ме лъжи_, добави в себе си Майк. Наблюдавайки походката на Джаки, Майк неволно я сравняваше с танца. Сега, докато тя бавно пристъпваше към него, той неволно си я представи на онази надвиснала над океана тераса, видя оркестрантите в черни смокинги, разноцветните китайски фенери над главите им… Толкова често сънуваше тази картина, че вече я приемаше за действителност. — Може ли да погледна? — попита тя. — Разбира се — наведе се напред и й помогна да застане пред окуляра. — Това, което виждаш, е Орион… Съзвездие. — Знам какво е съзвездие, глупчо — засмя се Джаки и го стрелна със зеленикавите си очи. Смехът й беше нежен и приятен, нямаше нищо общо с боботенето на Чезаре, което го пробождаше като нож. — Колко звезди има на Орион? — залепи се отново за телескопа тя. — Седем — отвърна Майк. — Двете най-ярки са като рамене, виждаш ли ги? Под тях са три по-бледи, те са коланът… Най-отдолу са още две, които представляват коленете… — Не мога да открия колана… Той се наведе да й помогне, в ноздрите го удари чистият аромат на лимон, който се излъчваше от косата й. Коленете му изведнъж омекнаха. Страните му пламнаха от срам. Как е възможно да изпитва подобно нещо към родната си сестра? Успокои се само защото знаеше, че влечението му далеч не е само физическо, а нещо много по-голямо. Тя беше като частица от собствената му същност, като липсващо късче от тялото му, което искаше да си върне на всяка цена… Дланите му легнаха върху меките й рамене и леко ги завъртяха: — Ей там… — О, да, виждам ги… Колко са красиви, Майкъл! Разбира се, че са красиви. Нима прекрасните звезди могат да се сравняват с грозния Озоун парк? Ох, колко много му се искаше да бъде на онази тераса над океана заедно с нея, далеч оттук, на прекрасния непознат континент! Пръстите му погалиха раменете й, кожата й леко настръхна. — Джаки? Тя се отдръпна от окуляра. — Да, Майкъл? — Нищо — промърмори той, преглътна и отмести очи. Какво би могъл да й каже? Каква лудост се готвеше да излети от устните му? Докосна челото си с ръка, сякаш искаше да провери температурата си. Тя сложи ръцете си на гърба и се усмихна: — Знаеш ли какво още мисля за прекрасно? — Какво? — Че продължаваш да ходиш на училище… — облиза устни и поклати глава. — Защото нашият батко очевидно е на път да се откаже… Зная, че ще стане така. Той просто предпочита да използва пистолет, а не мозъка си… — За какъв мозък говориш? — засмя се Майк. Не беше трудно да се помайтапи с Чезаре, особено в негово отсъствие. — Той не е глупав — намръщи се Джаки. — Не прилича на онези типове, с които се мотае… Те са банда некадърници, които дори не могат да стрелят както трябва. Но ако ги поеме някой с капка мозък в главата, могат да станат наистина опасни… Майк се засмя: — Е, знаеш какъв е Чезаре… — Зная — кимна тя. — Твърд като скала и упорит като бик. Но дълбоко под дебелия му череп се крие един първокласен ум — от устата й се откъсна лека въздишка: — Ех, ако можеше да вземе пример от теб и да продължи да учи! — Чезаре? Изключено! Прекалено е зает с това, което му предлага улицата. Джаки стоеше на крачка от него. Дъхът й ухаеше на рози, точно като в съня. Замаян и разколебан, Майк изпита чувството, че сънят се е превърнал в действителност и покривът на къщата всъщност е онази прекрасна тераса… А истинският Озоун парк е нечий друг сън, вероятно кошмарен… — Страхувам се от този живот, Майкъл — прошепна Джаки. — Не съм като мама и не мога да живея сред диващини и смърт, сякаш те са най-обикновеното нещо на света. Не мога да си представя, че ще седя и ще чакам някой от тези мъже, без да зная дали ще се завърне от последната война… Страхът се е промъкнал направо в костите ми, знаеш… Като неизлечима болест, която все още не се е развила… — Раменете й потръпнаха и Майк неволно я притисна към себе си. Главата й легна на рамото му и той вече не можеше да се владее. — Искам да се махна, Майкъл — прошепна в ухото му тя. — Толкова много искам, че чак ми прилошава! — отдръпна се малко назад, давайки възможност на красивите си зелени очи да срещнат неговите. — Не е ли лудост това, което току-що казах? _Разкажи й, глупако_, заповяда властен глас в съзнанието му. _Никога няма да имаш по-подходящ момент! Разкажи й всичко!_ — Нищо подобно — отрониха устните му. — Разбирам те много добре. — Наистина ли? Честна дума? Това беше една от любимите й фрази, Майк нямаше никаква представа откъде я беше чула и запомнила. — Честна дума — кимна той. Усмивката й грейна като слънце, ръцете й го притиснаха. — О, Майкъл! Толкова се радвам, че мога да си поговоря с някого от семейството! Едва сега той си даде сметка какво е дало храна на натрапчивия сън, какво го свързва с Джаки. _Аз не съм като мама._ Тя изключваше контактите си с мъжката част от семейството, а майка им беше прекалено тривиална, за да разбере копнежите й. Но в замяна на това той ги разбираше. При това по-добре, отколкото тя допускаше… — С мен можеш да разговаряш винаги и за всичко — тихо промълви Майк. — Защото не си като тях — кимна тя, седна на парапета и приглади златистата си коса. Светлините на града се отразиха в очите й. — Нищо чудно, че всяка вечер се качваш тук. Все пак на това място си далеч от това _там, долу_! От енергията на злото, от глупавото насилие… — Погледът й беше толкова чист и невинен, че чак стомахът му се присви. — Защо мъжете са толкова груби, Майкъл? Непрекъснато си задавам този въпрос… — Не зная — поклати глава той. — Може би е от гените… Нещо от древния нагон за закрила на семейството… — Искаш да кажеш, че войната е в кръвта на мъжете, така ли? — погледна го с интерес тя. — Нещо такова… Просто е по-силно от тях. — Но ти не си такъв… — Може би имам някаква генетична деформация — пошегува се той: Засмяха се едновременно, това ги направи още по-близки. Реалност и фантазии се смесиха в главата на Майк — ароматът на рози стана още по-осезаем. — Говорим така, сякаш сме последователи на Фридрих Ницше — изведнъж потръпна тя. — Чувал ли си за него? — Не. — Немски философ от XIX век, чиито теории за природата на човека са узурпирани и изопачени от нацистите. — Те са ги използвали, за да оправдаят етническото прочистване, на което подложили както собствения си народ, така и народите на редица европейски страни. Ницше е защитник на примитивното у човека — онзи човек, който населява тропическите и труднопроходими гори на душата… Той презира всички, които проявяват умереност, които притежават дори капчица морал… — С други думи, той е вярвал, че войната е в кръвта и душата на човека, така ли? — Точно така — кимна Джаки. — Затова твърди, че най-войнствените мъже на света са останали неразбрани. Например Наполеон или Цезар Борджия… Според Ницше тези мъже са претърпели провал заради присъдата на моралистите, но на практика именно те са били най-ярките носители на истинската човешка природа. Тази идеология оказа дълбоко влияние върху Майк. Едва сега, благодарение на нея, той намери допирна точка между два мирогледа, които до този момент му се струваха абсолютно противоположни. Дядо Чезаре твърдеше, че образованието е ключът към успеха, тъй като ти показва къде се намираш. И Майк му повярва. Но какво да прави с Чезаре? Той се образоваше сам, кварталното училище беше под пълната му и неоспорима власт. Ходеше там, когато си поиска, пет пари не даваше нито за уроци, нито за учители. И въпреки това изглеждаше образован. Имаше напълно оформен мироглед, дълбока вътрешна мотивация. Според терминологията на Ницше именно Чезаре обитава девствените тропически лесове на човешката душа. Следователно е велик като Наполеон и своя адаш Цезар Борджия! Долу се захлопна автомобилна врата и Майк надникна през парапета, на който седеше Джаки. И двамата видяха как дядо Чезаре прекосява двора към входната врата, а шофьорът паркира кадилака на мястото до тротоара, което винаги беше свободно за него. Майк се готвеше да го повика, когато до ушите му достигна някакъв шум. Мъжки глас, стържещ като тенекия по асфалт, вероятно извика „Чезаре Леонфорте!“… Старецът го чу и бавно се завъртя по посока на улицата. В този момент Майк видя двете сенки, които се плъзнаха в градината. Откриха огън в момента, в който от устата му се откъсна предупредителен вик. Револверите в ръцете им изхвърлиха жълтеникави пламъчета, грохотът бе многократно усилен от каменните фасади наоколо. От гърдите и главата на дядо Леонфорте бликнаха фонтани алена кръв тялото му политна назад. Джаки вдигна ръка пред устата си и нададе пронизителен вик, но Майк запази самообладание и бързо я дръпна от парапета. Притисна я към асфалтовото покритие на покрива и ясно усети конвулсиите на тялото й. Зелените й очи бяха широко отворени, зъбите й хапеха юмрука, за да не изкрещи отново. Между кокалчетата й плъзва на тънка струйка кръв, бликнала от малките дупки върху бялата й кожа. Усети, че иска да се изправи, и здраво я притисна. Тя отвори уста да протестира, но той сложи длан върху устните й, поклати глава и изви палец и показалец, изобразявайки пистолет. С това искаше да й внуши, че трябва да останат скрити от куршумите на убийците. От един отворен прозорец насреща се разнесе пронизителен вой, последваха го объркани крясъци. Майк се надигна и предпазливо надникна над парапета. Дворът беше пълен с хора, но убийците, разбира се, вече ги нямаше. Майк пусна сестра се и изтича към парапета, който гледаше към улицата. Видя как потегля един „Коугър“ в тъмен цвят и с висока скорост се насочва към светофарите на Осемдесет и осма улица. Шофьорът очевидно се готвеше да мине на червено, но видя носа на патрулната кола иззад ъгъла и в последния момент натисна спирачките. Майк грабна телескопа си и тичешком го отнесе до парапета. Пръстите му трескаво го насочиха към тъмния коугър. Полицейската кола включи синята лампа и сирената си и рязко потегли по посока на къщата. В същия момент светлините на светофара се смениха, шофьорът на тъмната кола даде газ и изчезна по булеварда. Но Майк вече беше успял да види регистрационния му номер. — Видя ли нещо? — възбудено попита Джаки. — Полицията е тук, можеш да им помогнеш… — В главата на Майк нахлуха думите й, казани преди малко: _„Ти не си като другите мъже в Озоун парк“…_ — Нищо не видях — рече на глас той. — Честна дума? — погледна го със съмнение и разочарование тя. — Честна дума. Сгъна тръбата на телескопа, сложи го на рамото си. Тя побутна: — Ела, време е да слезем долу… Появиха се на двора едва след като оставиха телескопа в апартамента. Дядото на Майк лежеше по очи сред локва кръв, парченца мозък и фекалии. Никога през живота си ле беше виждал по-ужасна гледка, но въпреки това не отмести очи. Сякаш искаше да я запомни завинаги. Тялото му бавено започна да се гърчи в конвулсии. — Тълпата край него бавно се разпръсна, подчинявайки се на настойчивите подкани на полицаите. Чезаре изръмжа някаква закана и изчезна. Полуприпаднала от изненада и ужас, майката на Майк се остави да бъде отведена в къщата, край тялото останаха единствено Джаки и Майк, засипвани от въпросите на полицаите и полузаслепени от светкавиците на фотоапаратите им. Не след дълго се появи и съдебният лекар. — Не е нужно да присъстваш повече — тихо рече Майк. — Ще остана — поклати глава Джаки и здраво стисна ръката му. И ето ги двамата сами, замръзнали в средата на покрития с плочки двор. Нямаше оркестър, вместо китайските фенери в нощта остро проблясваха светкавиците на фотоапаратите. Вместо аромат на рози, в ноздрите на Майк се блъсна отвратителната воня на смъртта. Изправен над трупа на дядо си, той чуваше пророческите му слова: _„… И в крайна сметка именно те намират смъртта си, паднали по очи на паважа…“_ — Какво?! — погледна го с недоумение Чезаре. — Вече ти казах — трябва да открием тези хора по номера на колата им! — Ти си умно хлапе — присви очи Чезаре Леонфорте. — Но в момента нямам време за теб, тъй като имам проблеми с Фултън и Рокъуейс. Още не съм решил кого да разбия по-напред: Вицини или Пентанжели… Да не говорим за онзи млад дон Доминик Матачино, когото все още не мога да определя… И до днес никой не знае как умря баща му — Пол Матачино „Черния“… А вдовицата му скочи в леглото на Енрико Голдони няма и година, след като „Черния“ ритна камбаната… Синчето Доминик пое командването на фамилията и се надува така, сякаш неговите лайна не миришат… Един Господ знае дали изобщо е син на Черния… — Ръцете на Чезаре обвинително отскочиха над главата му. — Но какво са на практика тези Голдони? Едни шибани венецианци, ето какво! Никой не ти гарантира, че в жилите им тече италианска кръв! — Пръстите му започнаха да правят кръгообразни движения. — Какво знае нафуканото копеле Доминик за законите на фамилията? Дядо може и да му е вярвал, но не и аз! Това е шибана война, хлапе! Усещам я, вече подозирам, че цял куп хора ще бъдат пречукани! Намираха се в канцеларията на дядо Чезаре над погребалното бюро „Мастимо“. Вътре имаше поне дузина членове на фамилията и дребни главатари, но без присъствието на дядо Чезаре помещението изглеждаше някак празно и студено. — Зная това — промълви Майк. — Щом знаеш, свърши някаква полезна работа — тръсна глава Чезаре. — Иди да ми направиш едно еспресо! — Искам тази информация — настоя Майк. — Тя е много важна за мен. Тези умници ми задигнаха телескопа от покрива, а той ми е подарък от дядо! Чезаре замалко не започна да си скубе косите. — Задигнали му телескопа! — прогърмя той. — Господи, Ричи, кажи ми какво да правя с това хлапе?! — Я да взема да се обадя по шибания телефон — изръмжа Ричи. — И да ни се маха от главата! — Давай! — щракна с пръсти Чезаре. — Нямаме време за губене! След един час им позвъниха от 106-и участък. Ричи притисна слушалката с рамо и трескаво започна да пише върху някакъв бележник на бюрото. — Да, да, разбрах… — изръмжа той, затръшна слушалката и подаде листа на Майк. — Дръж, хлапе! И гледай да не оплескаш нещата, щото брат ти ще ни претрепе и двамата! — Благодаря — кимна Майк и прибра листчето в джоба си. Навън все още беше светло. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта, лек ветрец разклащаше листата на брезите. По авеню Кондуит съскаха коли, тежък автобус изригна облак дизелови газове. Майк бавно се огледа и откри, че светът около него се е променил. Всичко изглеждаше някак плоско и грозно, сякаш обвито от неясно сияние. Очертанията на хора и сгради изглеждаха ясни и отчетливи, сякаш ги гледаше през окуляра на телескопа си. Цветовете бяха толкова ярки и живи, че очите му започнаха да се насълзяват. Беше приятно, може би затова не си сложи слънчевите очила. Върна се у дома, влезе в стаята на брат си и отмести зимните дрехи, сгънати в дъното на гардероба: Зад тях се показа метално сандъче за амуниции от Втората световна война, боядисано в маслиненозелен цвят. Чезаре го беше купил в негово присъствие от един магазин за разпродажба на военни стоки. Любопитен да види какво ще прави с една толкова безполезна вещ, Майк беше надзърнал в стаята крадешком и знаеше къде е скрито сандъчето. Сложи го на леглото и отвори капака. Вътре, увит в намаслена хартия, лежеше револвер 45-и калибър и няколко пълнителя. Претегли го в ръка, зареди барабана, в джоба си пъхна няколко резервни пачки с патрони. После затвори сандъчето и го върна на мястото му. Преди да напусне апартамента, се отби в кухнята, взе един от дългите ножове на майка си и го прикрепи на гърба си с помощта на телена закачалка за дрехи, която ловко превърна в колан. Едва тогава разгърна листа хартия, върху който Ричи беше записал името и адреса на човека, който притежаваше тъмния коугър. Адресът беше в Източен Ню Йорк, името не му говореше нищо. Но това вече беше без значение. Просто защото животът му претърпя коренна промяна в мига, в който дядо му се просна по очи на плочите. Притиснал до себе си треперещата Джаки, той усети как невидими сили повдигат света — _познатия до болка свят_ — и го захвърлят някъде надалеч. Вече нищо няма да е както преди. Не знаеше защо, но беше убеден в това… Измина пеша почти два километра, преди да открадне колата. Проникна в нея с помощта на дръжката на закачалката, оголи кабелите и даде на късо. Моторът избоботи и колата се насочи към Източен Ню Йорк. Откри свободно място за паркиране точно срещу адреса, написан на листчето. Тъмният коугър не се виждаше никъде и Майк тръгна на бавна обиколка из околността. Приключи, върна се обратно в крадената кола, седна зад волана и скръсти ръце. Налагаше се да чака. В главата му се въртяха все едни и същи мисли — опитваше се да си представи какво е изпитал дядо му в последните мигове от живота си… Ето, крачи по познатите, плочки на двора и се насочва към дома в следващия миг вече е окървавен труп, с лице забито в паважа… О, Господи! Изпод здраво стиснатите му клепачи бликнаха сълзи, душата му потръпна от гняв. Не, няма да позволи да настигне съдбата на дядо му! Той е силен и благороден човек, а не бездомно псе! Отмъщението е единственият път към спасението. Майк вече беше обърнал гръб на умерените зони на човешкото поведение. Насочи се към знойните тропици, към непроходимите лесове на примитивната човешка душа. Когато отвори очи, в душата му беше хладно и спокойно. В дъното на улицата се появи тъмен коугър. Караше бавно, шофьорът очевидно търсеше място за паркиране. Майк улови регистрационния номер в огледалцето за обратно виждане. Беше онзи, същият… Включи двигателя и потегли, освобождавайки място на коугъра. Това беше една малка шега. Онзи зад волана дори му махна с ръка в знак на благодарност. Майк остави колата на втори ред зад ъгъла и забърза обратно. Висок мъж с тъмна коса и маслинена кожа тъкмо заключваше вратичката на коугъра. Беше на двадесет и четири-пет години, при внимателно взиране човек можеше да забележи тънкия белег, който разсичаше веждата му. — Хей, здрасти! — извика Майк и се затича към него с широка усмивка на уста. — Нали ти си Вини Медзатеста? — Какво искаш, момче? — обърна се онзи. — Нищо особено — отвърна Майк и стовари юмрука си в слънчевия му сплит. Изненаданият Вини се преви на две, а Майк побърза да го замъкне в тясната и тъмна алея, която беше открил при кратката си разходка. Там го опря на стената и започна да го плеска по бузите. — Хей, задник! Вини Глупака! Съвземи се, дявол да те вземе! Казвам се Майкъл Леонфорте, чуваш ли? — устните му се залепиха за ухото на замаяния гангстер. — _Леонфорте_, задник такъв! — Кво от това? — изръмжа объркано онзи. — Ей това! — отвърна Майк и заби коляно в слабините му. Вини изпъшка и започна да се свлича край стената. Майк го притисна към нея и обсипа лицето му с тежки плесници. Кървясалите очи най-сетне се отвориха, погледът им попадна върху тежкия револвер в ръката на Майк. — Значи ти уби дядо ми, а? — Очите на Вини не можеха да се откъснат от дулото на револвера. — Момче, ти си превъртял! — Ти и още един тип като теб! — Шибано копеле! — започна да се съвзема Вини. — Знаеш ли за кого работя, да те вземат мътните? За Джино Скалфа! Ако не се махнеш още в тази секунда, можеш да се считаш за покойник! Майк притисна дулото в шията на Вини, погледна го в очите и бавно измъкна ножа иззад гърба си. С плавно и добре премерено движение дългото острие потъна в крака на бандита, точно встрани от коляното. _Щрак, щрак!_ Капачката се счупи с интересен звук, но Майк нямаше време да му се наслади. Продължи да натиска и острието бързо прекъсна сухожилията. Вини изрева и подскочи като жаба, докосната от оголен кабел. Майк се наслади на разширените му от болка зеници и го пусна да се свлече на земята. — Господи, Света Богородице! — ревна онзи и започна да се гърчи от непоносимата болка: — Какво направи с коляното ми, бе копеле?! — Това е положението, тъпак! — успокои го Майк, без да обръща внимание на оголените кости и кръвта, която шуртеше от крачола. — Вече никога няма да ходиш на два крака… Ти уби дядо ми и затова хич не ми пука кой си, за кого работиш и ходиш ли редовно на църква! — Дулото на револвера потъна в скулата на Вини. — Ей сега ще ти пръсна шибания мозък! Вини Медзатеста най-сетне разбра, че това момче има сериозни намерения да изпълни заплахите си. Евтиният кураж, с чиято помощ беше привлякъл вниманието на Джино Скалфа и хората около него, започна да се топи като роса под ярките лъчи на слънцето. И зад него се показа това, което е бил винаги: неособено умен млад бандит без никакво самочувствие. — Не го убих аз — проплака той, продължавайки да се клати напред-назад. — Аз само карах шибания коугър. Други свършиха работата. — Кои са те, Вини? — Господи, момче, даваш ли си сметка какво искаш от мен?! Майк бавно вкара острието на ножа под капачката на нараненото му коляно. Вини изкрещя от болка и отскочи към стената, главата му се разтърси от тежките удари, нанесени с дулото на револвера. — Кой стреля, Вини? Майк знаеше, че тоя тип лъже. Не е бил само шофьор, тъй като със собствените си очи видя двамата убийци. Единият бе Вини, сега трябва да разбере името на втория… Вини отпусна глава на коленете си и промърмори нещо. — Какво? Не те чувам… Тялото на бандита се разтърси от гърчове, шокът беше близо. — Другият беше Джино, искаше лично да свърши работата… — напуканите устни се движеха с видимо усилие, от очите му покапаха сълзи: — Господи, как боли!… Джино натисна спусъка срещу твоя старец!… Не обичаше проклетия сицилианец, дразнеше се, че сключва сделки с враговете му… И знаеш ли защо? Защото го обиди… Защото първо отиде при Пол Матачино Черния, а не при него… Но Джино е търпелив човек, знае как да изчака удобния момент… Сега вече нещата са наред, твоят старец е организирал всичко и Джино само трябва да поеме командването… Гласът на бандита постепенно укрепна, вероятно под влиянието на вековната етническа омраза. А може би просто беше малоумен, както сочеше и името му*. Следващите му действия доказаха това. Надявайки се, че думите му са оказали влияние върху концентрацията на Майк, той скочи и протегна ръка към револвера му. [* В буквален превод mezzatesta означава „половин глава“, „смахнат човек“. — Б.пр.] Но Майк го наблюдаваше с такова напрегнато внимание, че отгатна намеренията му още в погледа на кървясалите очи. Позволи му да докопа ръкохватката и спокойно заби ножа до дръжката в гърдите му. По всяка вероятност беше прекъснал главната артерия, тъй като кръвта бликна като фонтан. Наложи му се бързо да отскочи назад, за да се предпази. Очите на Вини станаха кръгли от ужас, устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Понечи да вдигне ръце към раната си, но силите го напуснаха и падна по очи на паважа. Майк смаяно установи, че се чувства отлично. Главата му беше бистра, спокойствие завладя душата му. Кръвта течеше във вените му на равномерни тласъци, ноздрите му дори не потръпнаха от отвратителната воня, надигаща се от трупа. Никога не беше убивал, дори не беше си представял, че отнема нечий живот. Дали този монументален акт не го променя из основи? Кръвта на жертвата буквално обливаше ръцете му, метаморфозата се превърна в реален факт. Вече нищо не можеше да го отклони от пътя, който му сочеше съдбата. Нещата просто трябва да се доведат докрай. Въпрос на бизнес и нищо повече… Избърса ножа в дрехите на Вини, после внимателно прибра и двете оръжия. Измъкна ключовете на коугъра от джоба на жертвата и вдигна глава. Колата беше, паркирана точно срещу алеята. Отиде при нея, отвори багажника и внимателно се огледа. После награби трупа на Вини, натика го вътре и затръшна капака. Спокойно заобиколи колата, настани се зад волана и потегли. Над спокойните води на Шийпсхед Бей се сипеше ситен дъждец. Майк остана зад волана, в ушите му кънтеше грохотът на реактивни двигатели от близкото летище. Във въздуха се носеше особена миризма на нещо гнило. Някак не му се искаше да мисли за източника й, но беше сигурен, че тя се дължи на всичките онези циментирани трупове, които дядо му и Джино Скалфа бяха пратили на дъното на залива. Скалфа вече беше там, точно както го беше предупредил дядо Чезаре. Стоеше на брега и гледаше към водата. Майк натисна клаксона и Скалфа бавно се обърна. — Хей, Вини, какво правиш тук? Преди малко те търсих, но никой не вдигаше… Майк слезе от колата и бавно пристъпи към дебелия дон. — Ти не си Вини! — промърмори онзи и лицето му се сбърчи от усилие да си спомни къде е виждал това момче. — Мисля, че те познавам… — Вини ме праща — отвърна успокоително Майк, после, възползвайки се от колебанието на дебелия мафиот, бързо скочи напред и опря дулото на револвера в сърцето му. — Казвам се Леонфорте — съобщи той, докато натискаше спусъка: — Майк Леонфорте! Куршумът разкъса гърдите на Скалфа и отнесе сърцето му. Коленете му се подгънаха и Майк разбра, че няма смисъл да стреля втори път: светлината в очите на дона бързо угасна. Гларусите изпълниха небето с плясък на криле и уплашени крясъци. Дланта на Майк изтръпна от силния откат на тежкия револвер. Скалфа политна и падна по очи, а момчето замахна и запрати оръжието във водата. Изстрелът прозвуча като обикновено ръмжене на автомобилен мотор, едва ли някой би му обърнал внимание на изолирано място като това. Майк обаче нямаше никакво намерение да проверява дали някой го е чул. Награби тежкия труп на Скалфа, замъкна го до колата и с цената на доста усилия успя да го натика в багажника при Вини Смахнатия. Изправи се и внимателно се огледа. Местността беше пуста, само чайките се въртяха над главата му. Високо горе летеше реактивен самолет, зад корпуса му се къдреше бяла следа газове. Миг по-късно до слуха на Майк долетя и далечният грохот на двигателите. Прозвуча му като гръм от ясно небе, като Божи знак… — Какво си направил?! — попита с недоверие Чезаре. — Господи, не ми дрънкай глупости, моля те! Изправил се в мрачното преддверие на погребално бюро „Мастимо“, Майк търпеливо започна да обяснява. Как е засякъл номера на убийците с телескопа си, как е оправил Вини Медзатеста, а след това е тръгнал да търси Скалфа на обичайното му място за разходка в Шийпсхед Бей. — Искаш да повярвам, че си видял сметката на Вини не-знам-кой-си и на самия шибан _Джино Скалфа_?! — вдигна ръце, сякаш да се предпази Чезаре. — Стига, хлапе! Знам, че имаш развинтено въображение, но това вече е прекалено! — Слез долу — предложи Майк. — Труповете са в багажника на колата на Вини. Не исках да ги оставя на ченгетата, тъй като това ще доведе до неприятно разследване. Десет минути по-късно Чезаре извика Ричи и още двама от бандитите. Лицето му беше бяло като вар. — Закарайте тая каруца пред служебния вход — разпореди се той. — Изкарайте стоката от багажника и започнете обичайната обработка. После махнете колата. Най-добре е да я подпалите… — Кой е вътре? — полюбопитства Ричи. — Виж сам — мрачно се ухили Чезаре. — Бас държа, че няма да повярваш на зъркелите си! Колата потегли, Чезаре и Майк останаха сами под ситния дъждец. — Ей, хлапе, ти си бил голяма работа, бе! — блъсна го по рамото Чезаре. — Трябва да съм ти ядосан, че не ме включи в операцията, но признавам таланта ти! Действал си страхотно, като истински професионалист! Това беше най-голямата похвала за Майк, която беше излизала от устата на Чезаре. За малко да каже, че се гордее с по-малкия си брат. Майк беше очаквал този момент от години, но сега се чувстваше някак празен. Вместо очакваната гордост и задоволство, в душата му се луташе един-единствен въпрос: какво ще каже Джаки, когато научи за всичко това? Най-лошото беше, че предварително знаеше отговора. Джаки презира всички, които прибягват до насилие. — Значи Джино Скалфа е бил мръсникът! — поклати глава Чезаре. — И през ум не ми минаваше това! Нали се пишеше голям приятел на дядо? — Приятелството е странно животно — отвърна Майк, използвайки думите на дядо си. — Прилича на бездомно куче… Прибираш го от улицата, храниш го, а то захапва ръката ти… Приятелството трябва да се приема внимателно, с необходимата доза скептицизъм… — Какви ги дрънкаш, по дяволите? — погледна го с недоумение Чезаре. — Искам да кажа, че в бизнеса човек няма приятели, а само врагове — поясни Майк. В погледа на Чезаре се появи уважение, въпросът му прозвуча малко объркано: — Как така изведнъж научи всичко за нашия бизнес, хлапе? — Не е изведнъж — поклати глава Майк. — Забравяш, че дълго време поднасях еспресо и мастика на дядо… Влязоха в погребалното бюро. Майк никога не беше стъпвал отзад — там, където се подготвяха покойниците. Остана четири часа и научи маса нови неща. Вини Медзатеста и Джино Скалфа бяха почистени, балсамирани и поставени в ковчези от черешово дърво — най-скъпата стока, предлагана от заведението. Обикновено в тези ковчези поставяха известни покойници, гангстерите ги пренасяха на ръце до вечното им жилище. Така се постигаха две неща — демонстрираше се уважение към предалите Богу дух, освен това никой не можеше да разбере какво им се е случило. В допълнение се отстраняваше риска от евентуалното откриване на полуразложените им трупове шест месеца по-късно, независимо дали това би станало сред купчината боклуци на ъгъла на Пенсилвания и Фонтейн, или във водите на залива… Това беше един от най-добрите начини за изчезване на трупове, при това напълно законен. В тази нощ Майк разбра как дядо Чезаре е успял да превърне западналото погребално бюро в процъфтяващо предприятие. — Свършил си страхотна работа, хлапе — промълви Чезаре. — Дядо Чезаре несъмнено е страшно доволен, че си открил и наказал убийците му… — въздъхна и леко поклати глава. — Признавам, че старият гарван ми липсва… — И на мен — каза Майк. — Разликата е там, че ти през цялото време беше край него — унило рече Чезаре. — И май постъпи по-умно от мен… Майк отиде да прави еспресо, а брат му се настани зад широката маса в офиса на дядо Чезаре. Тук се бяха събирали много влиятелни мъже, играеха карти, пиеха вино, надлъгваха се… Това вече нямаше да се повтори. Нито в тази сграда, нито в Озоун парк. Чичо Алфонс се появи за погребението, после отново замина за Калифорния. Майка им скоро щеше да го последва, след нея вероятно щеше да замине и Чезаре. Времената се променяха, за фамилията Леонфорте нещата в Ню Йорк ставаха все по-трудни. След смъртта на дядото вече нямаше смисъл да остават тук. На Западното крайбрежие шансовете им бяха значително по-добри. — Мисля да се включа в бизнеса на чичо Алфонс — каза Чезаре. — Не след дълго ще стана дясната му ръка… И без това няма собствен син, тъй че… — Разбърка захарта в чашата, която му подаде Майк, после и двамата замълчаха. — Ако искаш, можеш да се включиш и ти… Предложението дойде достатъчно късно и прозвуча фалшиво. Майк беше прекарал доста време край тази маса, за да знае кога един човек говори истината. Думите на брат му бяха толкова истински, колкото може да бъде банкнота от три долара. Чезаре не би желал конкуренция в бизнеса на чичо Алфонс, особено пък от брат си. — Да се включа като какъв? — вдигна глава Майк. — Като твой слуга? Няма да стане. Имам по-други намерения… Ще вляза в армията. — Какво? — едва не изпусна чашката си Чезаре. — Да не си мръднал? — Трябва да се махна оттук. — Няма проблеми — кимна Чезаре и измъкна от джоба си пачка банкноти. — Колко ти трябват, хлапе? Кажи цифрата и ги имаш. Заслужил си ги… — Не! — вдигна ръка Майк и го погледна право в очите. — Чуй ме добре, Чезаре. Това, което направих, беше от уважение и обич към дядо. Направих го, защото _трябваше_, а не за пари. — Не се обиждай, хлапе. Тук не става въпрос за поръчка, ако това те тревожи… Просто фамилията ти е задължена и аз искам да… — Забрави го. Фамилията не ми дължи нищо… — Майк събра на купчина стодоларовите банкноти и ги тикна обратно в шепата на Чезаре. — Искам да се махна не само от Озоун парк, а и от всичко останало… — Всичко останало? — изви глава Чезаре. — Не те разбирам… — Не съм и очаквал да ме разбереш. — Виж какво, хлапе — намръщи се Чезаре. — Започваш да ме дразниш. Първо отказваш да приемеш парите ми — предложени от сърце, като брат на брат… А след това започваш да дрънкаш глупости. Това решително не ми харесва! — Няма значение дали ти харесва, или не — изправи се Майк. — Сбогом, Чезаре. — Не бързай толкова, умнико! — скочи на крака Чезаре и столът му се прекатури. — А какво ще стане с мама? Не можеш да я зарежеш просто ей така. Тя очаква да дойдеш с нас в Сан Франциско. Не стига, че Джаки остава тук, ами сега и ти… Ще й разбиете сърцето. — Съжалявам. — Съжаляваш ли? — в очите на Чезаре се появи налудничав блясък. — Това ли е всичко, което ще кажеш, неблагодарно копеле? — направи крачка напред и заплашително изръмжа. — Ей сега ще ти извия врата! — Това време вече отмина! — решително процеди Майк и вдигна ръка. Чезаре изненадано се закова на място. В очите му се мерна колебание, явно не можеше да забрави онези двамата в черешовите ковчези. — Майната ти, прави какво искаш! — изръмжа по-големият брат, натика юмруци дълбоко в джобовете на панталона си и добави: — Но да не си посмял да потърсиш помощта ми, чуваш ли? Вече не те познавам! Куполът на катедралата „Санта Мария“ се извисяваше над тихата зелена уличка в Астория. За стените на храма бяха залепени малка пералня и фурна за топъл хляб. Край отсрещния тротоар бяха подредени като на парад чисти тухлени къщички с алуминиеви навеси пред входа. Храмът беше красив и величествен, изграден от големи каменни блокове, които сякаш отразяваха слънчевата светлина. От двете страни на входа се издигаха изящни статуи от алабастър. Едната беше на Дева Мария с Младенеца, другата я показваше сама. Майк придърпа периферията на черната шапка и натисна звънеца на страничната врата. Отвори му някаква монахиня, усмихна се и се дръпна да го пропусне. Той свали шапката си и влезе. — Дойдох да видя Джаки — промърмори със свито гърло Майк, срещна недоумяващия поглед на монахинята и поясни: — Джаки Леонфорте… — Ти трябва да си Майкъл — рече с топъл глас монахинята и на лицето й се появи широка усмивка. — Моля, последвай ме. Поведе го през дълги коридори с бели стени, през една широка врата за миг се видя красиво вътрешно дворче, отрупано е разцъфнали цветя. Край малък фонтан имаше изящна каменна пейка. Монахинята спря пред широка дъбова врата в дъното на коридора. — Светата майка ще те приеме. Майк се озова в изненадващо малка стаичка, очевидно изпълняваща ролята на кабинет. Ниша в дъното криеше малка пластмасова статуетка на Мадоната, на стената зад бюрото беше окачен голям позлатен кръст. — Аз съм Бърнис — надигна се от стола една жена, която очевидно наближаваше шестдесетте. — А ти трябва да си Майкъл Леонфорте… — Сухите й пръсти стиснаха дланта му неочаквано здраво, като мъж. — Мери-Роуз често говори за теб. — Кой? Бърнис свали очилата с метални рамки и настойчиво го изгледа с бледосините си, необикновено ярки очи. — Мислех, че знаеш… Сестра ти вече е пълноправен член на нашия женски манастир. Новото й име е Мери-Роуз… Стиснал здраво широкополата шапка на дядо си. Майк нервно пристъпи от крак на крак. — Това означава ли, че не мога да я видя? — Обикновено е така — отвърна с равния си глас Бърнис. — Но аз заминавам, знаете — погледна я умолително Майк. — Задълго, може би завинаги… Трябва да я видя! — Защо не седнеш, Майкъл? — попита Бърнис и му посочи един стол с твърда облегалка. Изчака го да се подчини, после с усмивка добави: — Не искам да те притеснявам… — Не се притеснявам от вас — поклати глава Майк. — По-скоро от мястото… Тук е толкова тихо! — Нарочно е така — кимна Бърнис, после замълча, сякаш се колебаеше дали трябва да продължи. — Доколкото разбирам, ти си имал особено близки отношения с дядо си… — Да — кимна Майк. — Сигурно Джаки… тоест Мери-Роуз ви е казала това. — Не — отвърна Бърнис и се върна на мястото си зад бюрото. — Аз познавах дядо ти, при това доста добре… — Така ли? — Изглеждаш изненадан — усмихна се отново Бърнис. — Ами как да ви кажа… — смутено промълви Майк, после бързо се окопити: — Астория е доста далеч от неговите територии… Бърнис се разсмя, гласът й беше изненадващо звучен и мелодичен: — И така може да се каже… Бръкна в чекмеджето пред себе си и извади четири банкноти от по двадесет долара. — Познати ли са ти тези пари? — попита тя и бледосините очи отново го жегнаха. — Помолих го да ги инвестира някъде… — Изненадан ли си, че е решил да ги инвестира при мен, а не в своите погребални бюра и застрахователни компании? — Какво знаете _вие_ за всичко това? — присви очи Майк. — Всичко — отвърна Бърнис и прибра парите от бюрото с опитни ръце, съвсем като крупие. Около очите й се появиха ситни бръчици. — И мисля, че ще бъдеш доволен от своите инвестиции… — изправи се и смени тона си: — Сега се върни обратно по коридора и влез в градинката за размисъл. Там ще те чака новата послушница Мери-Роуз. — Благодаря, Света майко — смотолеви Майк и се изправи. — Няма защо, Майкъл — отвърна Бърнис, изпрати го до вратата и някак замислено, сякаш на себе си, добави: — Аз го обичах, знаеш… Ключалката меко изщрака и Майк остана сам в пустия коридор. Някъде отдалеч до слуха му долиташе хорова молитва. Какво искаше да каже Светата майка с неочакваното си признание? По какъв начин е обичала дядо Чезаре? И защо го сподели точно с него? С тези въпроси в главата стигна до широката врата към градината. Посрещна го птича песен, в ноздрите го удари сладката миризма на цъфнали рози. И той моментално потъна в своя странен и натрапчив сън. Пристъпи няколко крачки напред и си помисли, че може би това е тяхната фантастична тераса, увиснала над непознатия бряг. Молитвените псалми станаха по-силни, тъй като идваха от един отворен прозорец насреща му. Приличаха на странна, но приятна музика. Тръгна към каменната пейка, на която го очакваше Джаки. Лицето й се извърна към него, сърцето му се сви. Нищо не се беше променило, чувствата му към нея оставаха същите. Тя се усмихна, но не го прегърна както очакваше. Взе ръката му и тихо промълви: — Толкова се радвам да те видя, Майкъл… Не бях сигурна, че ще намериш време за мен… Опитах се да поговоря с Чезаре, но ти го знаеш какъв е… — в усмивката й се появи леко притеснение. — Той никога не иска да чуе дори дума от устата ми… — Ръката й се вдигна и докосна бузата му. — Изглеждаш уморен. Отведе го до пейката, седнаха. Ароматът на розите го връхлетя с нова сила. Направи опит да не диша, но и това не помогна. — Сигурна ли си, че точно това искаш, Джаки? — вдигна глава той. — Това ме устройва, Майкъл. — Предполагам, че просто не те разбирам — въздъхна той, ръката му докосна високата каменна стена, главата му се поклати. — Всичко това наоколо, при това за цял живот! — Видя се с Бърнис, нали? — Светата майка? Да, видях я… — Значи знаеш защо съм тук — стисна ръката му тя. — Дядо също е знаел… — Наистина ли? — Още от самото начало — кимна тя. — Мама е проявила разбиране… — Очите й се отместиха по посока на храстите, изведнъж заприлича на гладна птичка. — Джаки… — Сега съм Мери-Роуз — обърна се да го погледне тя. — О, да… — той освободи ръката си от пръстите й и се изправи. Не беше предполагал, че всичко ще свърши така. Не го искаше. — Трябва да тръгвам… — Защо изобщо беше дошъл тук, по дяволите? — Зная — промълви тя, но остана на мястото си. Сякаш искаше да продължи още малко този миг. За частица от секундата той остана с неприятното чувство, че Джаки знае всичко за онзи странен сън. — Не зная кога ще се върна. Тя вдигна глава: — Но ще се видим пак, нали? — Разбира се. Обърна се и си тръгна, последното нещо, което видя, беше блясъкът на слънцето в очите й. Не я срещна в продължение на много години, но тези прекрасни зелени очи продължаваха да смущават сънищата му. Книга втора Огледало и дим Хиляди сърца туптят в гърдите ми! Напред, да победим врага! „Ричард“, действие V, сцена 3 Уилям Шекспир Четвърта глава Ню Йорк | Токио Сладката песен на дъждосвирец ознаменува завръщането на Маргарет Голдони де Камило в Астория. Гледката на познатите улички и магазини й подейства успокоително, въпреки опасното положение, в което се намираше. Паркира пред малка пекарница и влезе. Вътрешността й не беше променена, по пода все така имаше тънък слой брашнена прах, като в Италия. Осветлението идваше от големи луминесцентни тръби на тавана, но те не й се сториха толкова ярки, колкото преди години. — Моля, заповядайте — рече ниска и тантуреста жена, изскочила от задната част. Сивата й коса беше стегната в кок, лицето й с дебели извити вежди наподобяваше лицето на клоун. На устните й цъфна усмивка. — Маргарет? — Да, госпожо Паля, това съм аз. — Мадона! — извика госпожа Паля, излезе иззад тезгяха и я прегърна. — Bella! Толкова се радвам да те видя! — Пазвата й миришеше на брашно и нишесте. — Бедната ми душичка! Какво нещастие! Тази сутрин чух за Тони по новините и не можах да повярвам! Викам му на Луиджи: „Хей, това е нашият Тони Д.!“ Какво нещастие! — Да, все още съм в шок — промълви Маргарет. — Не бива да се терзаеш, bella — размаха ръце госпожа Паля. — Сега вече си тук, у дома! — забързано се върна зад тезгяха и сложи отгоре му няколко пухкави хлебчета. — Яж, ангелче, яж! Маргарет си отхапа малко, макар изобщо да не й беше до храна. Не искаше да обиди добрата женица, но стомахът й беше свит на топка и упорито отказваше да приеме каквото и да било. — Няма да се тревожиш за нищо — продължи да нарежда госпожа Паля, измъкнала отнякъде шише грапа* и висока водна чаша. — Ето, ангелче, изпий това. Винаги помага — отново размаха ръце, сякаш с това щеше да накара чашата по-бързо да стигне до устните на Маргарет. — Изпий го до дъно, bella, ще ти помогне! [* Италианска гроздова ракия. — Б.пр.] Заобиколи тезгяха, протегна ръце да я прегърне и тихо прошепна: — Зная защо си тук… — очите й се стрелнаха към задното помещение, където вероятно беше Луиджи. — Инстинкт, ангелче. Той те кара да се върнеш в родното гнездо, нали? Мъжете си въобразяват, че всичко им е ясно. Но ние сме тези, които правят сметките… — На лицето й се появи лукава усмивка. — Изяж си хлебчето и бягай при комшиите. Нали затова си тук? — Тя там ли е? — Слава Богу, да — кимна госпожа Паля и се прекръсти. — Той продължава да я търси. Вече минава деветдесетте, но никой не би й ги дал… — Месестият показалец почука по челото. — Вече не е Светата майка, разбира се. Но умът й щрака добре, сама ще се увериш в това… Дъждосвирецът продължаваше омайната си песен в нощния въздух. Маргарет хвърли поглед на часовника си. Оставаха й два часа, за да спаси живота на дъщеря си. Но какво ще стане с тях след това? Нищо добро. Доброволното й предаване в ръцете на Гадняра означаваше начало, а не край. Той иска да научи всички тайни на Доминик: контрактите му с шофьорите на камиони, търговците на едро, съдиите, ченгетата, банкерите из цялата страна, връзките му във Вашингтон… Но най-вече подробности за мрежата „Нишики“, която беше осигурила на Доминик личен достъп до високите етажи на властта и му даваше всичко, което поиска… „Нишики“ беше псевдоним, зад който се криеше Микио Оками. Той беше навсякъде, той събираше секретните сведения за хора, от които зависеше бъдещето на света. Информацията за всичко това беше в главата на Маргарет. А Гадняра без съмнение ще използва Франси докрай, докато измъкне всичко, което му трябва. Залитна, спря на ъгъла и повърна. Изчака затихването на спазмите, извади от чантичката си салфетка „Клийнекс“ и избърса устата си. Дулото на револвера мрачно проблесна под светлината на уличните лампи. _Исусе_, простена в себе си тя. _Какво се готвя да сторя?!_ В момента беше съвсем наясно какво трябва да направи. Бутна вратата от ковано желязо и се насочи към бялата каменна сграда, която заемаше по-голямата част от улицата. Отпред бяха вградени образите на Дева Мария и Младенеца, които изглеждаха точно както преди шест години — когато Доминик я доведе за пръв път тук. Натисна звънеца и вратата веднага се отвори. В манастира цареше успокоителна тишина. На един клон беше кацнал дъждосвирец, главата му смешно се беше извила към нея. После, очевидно задоволил любопитството си, той поднови сладката си песен. Звучеше така, сякаш чуруликаха най-малко три, а може би четири птички. Ето още един майстор на измамата, помисли си Маргарет и се насочи към мраморните стъпала. — Добре дошла, дете мое — обади се познат глас. — Бърнис? — спря Маргарет, за момент изгубила чувство за реалност. — Аз съм, дете мое — отвърна Бърнис, излезе от сянката и я прегърна. — Господи, Бърнис! — разрида се Маргарет, потънала в топлата прегръдка. — Какво стана с живота ми? — След като вече си тук, ще разбереш, дете мое — отвърна Бърнис, затвори вратата и я поведе по дългия коридор. Маргарет още веднъж усети величествената тишина, която цареше в манастира. Това, което другите посетители вероятно вземат за враждебно безмълвие, за нея беше топлина и възможност да преоткрие душата си. — Случиха се толкова много неща… Чувствам се безпомощна, всичко се изплъзва от ръцете ми… — млъкна и нервно преглътна, напълно неспособна да продължи. Бърнис спря пред голямо стенно огледало, силните й пръсти повдигнаха брадичката на Маргарет: — Я се погледни. Какво виждаш? Едно лице, обляно в сълзи… Но аз виждам нещо повече. Душата ти се дави в сълзи и това не се дължи единствено на събитията от последните дни, дете мое… Трябва да осъзнаеш това, иначе не можеш да вървиш напред. — Не мога… Аз… — Можеш, Маргарет. И знаеш ли защо? Защото си сестра на брат си. Дълбоко в себе си носиш неговите черти, въпреки че не сте от една кръв… Той без съмнение е видял това и се е възползвал от него. Сестрата на Маргарет се казваше Челесте, двете бяха дъщери на Енрико Голдони — производител и търговец на фина венецианска коприна, който разполагаше с къщи във Венеция и Астория, Куинс. През 1964 г., когато Маргарет беше на девет, а Челесте на шест годинки, той се ожени за втори път. Жена му — Фейт Матачино, имаше един син от предишен брак. Година по-късно Голдони го осинови. Първият съпруг на Фейт се казваше Пол Матачино „Черния“ — един от най-известните донове на нюйоркската мафия, починал при тайнствени обстоятелства. Много от фамилиите по Източното крайбрежие твърдяха, че Доминик изобщо не е негов син. — Съмнявам се, че той някога е бил толкова объркан — прошепна Маргарет. — Доминик дойде тук, за да установи контрол над всичко — напомни й Светата майка. — А сега и ти идваш по същата причина. — Светлосините й очи светеха с фанатична сила. — Никога не забравяй, че Доминик те избра за своя наследница именно заради духа, който притежаваш! — Ох, не зная… Може би е сбъркал… — Но _аз_ не бъркам, Маргарет! — категорично отсече Бърнис, взе в длани мокрото лице на гостенката и продължи: — Сега слушай внимателно, дете мое. Аз посъветвах брат ти относно избора на наследник и той ме послуша. Не сме сбъркали с теб, можеш да бъдеш сигурна в това. Но пътят ти е труден, необходими са ти много сили. — Не знаех, че ще е _чак толкова_ труден! — проплака Маргарет. — Ние също. Но такава е била Божията воля. Той винаги ни подлага на изпитания… — Потупа я успокоително по ръката и добави: — Престани да плачеш и се овладей. Време е да свикаме военния съвет. В канцеларията на Бърнис витаеше приятно спокойствие. Може би защото формата на помещението беше такава. Приличаше на пещерите от приказките, които Маргарет разказваше на малката Франси. — Онова чудовище държи детето ми, Бърнис! — избухна в нови ридания Маргарет. — Защо водим тази война с фамилията Леонфорте? Те убиха Дом, видяха сметката на Тони, направиха ми засада на Парк авеню. Гадняра държи Франси, а на всичкото отгоре изгубих контрол и над бизнеса си! — сълзите се стичаха по лицето й на буйни вадички, вече не беше в състояние да ги спре. Юмруците й гневно се свиха, очите й хвърляха мълнии: — Ах, това противно животно! Ще го убия, дори да изгубя собствения си живот! Бърнис седна под позлатения дървен кръст и скръсти ръце пред гърдите си. Годините бяха изсушили лицето й, гладката кожа сякаш беше опъната направо върху деликатните кости, без подплънката на подкожни тлъстини и съединителна тъкан. Но годините се бяха оказали безсилни пред блясъка на бледосините очи — остри, млади, интелигентни. Очите, чийто огън беше давал сили на толкова много хора… — Мила моя — промълви спокойно тя. — Ако наистина мислиш по този начин, Чезаре Леонфорте вече е спечелил войната… Ти си шокирана и уплашена, това е нещо напълно разбираемо. Отлично разбирам какво чувстваш, Маргарет… — дланите й легнаха върху стиснатите юмруци на младата жена, пръстите й неволно започнаха да се отпускат под успокоителната им топлина. — Но на това трябва да сложим край, при това _веднага_! Страхът ражда омразата, а омразата е майка на грешките… Хора като Чезаре Леонфорте умеят да се възползват от грешките на своите врагове. — Нима не виждаш какво ми стори тоя тип? — извика Маргарет. — Отне ми всичко, за което си струва да се живее! Завари ме неподготвена, нанесе ми смъртоносен удар! Аз изгубих не само битката, но и цялата война! След по-малко от два часа трябва да бъда в Шийпсхед Бей, иначе Франси ще умре! — Той няма да убие дъщеря ти! — отсече Бърнис с такава увереност, че Маргарет най-сетне й повярва. — Откъде си толкова сигурна? — Опитай се да мислиш рационално, мила моя. Какво ще спечели той от смъртта на Франси? Тя е единственият лост, който би могъл да използва с успех срещу теб. Изпусне ли го, ще изпусне и теб. Бъди сигурна, че Чезаре отлично знае това. Маргарет стисна устни, зъбите й изскърцаха. Бърнис каза, че знае как се чувства, но това едва ли е така. Просто защото никога не е имала дете и не може дори да предположи, че майката е готова да стори ВСИЧКО, за да спаси живота на рожбата си. — Моите уважения, Света майко, но ние с теб говорим за Чезаре Леонфорте! — поклати глава тя. — А този човек не е нито рационален, нито логичен. Животът му е изцяло подчинен на емоциите и ние с теб прекрасно знаем това! — Пръстите й отново се е виха в юмруци, въпреки успокоителната топлина, която излъчваха дланите на Бърнис. — Маргарет! Бърнис се приведе напред, силата на психиката й се уви като пашкул около изтерзаната душа на младата жена. — Слушай ме внимателно, трябва на всяка цена да разбереш това, което ще ти кажа. Направи усилия да се освободиш от жаждата за мъст. — Главата на Маргарет отрицателно се поклати. — Не, не се опитвай да отричаш… Виждам жаждата за мъст в очите ти, чувствам я в свитите ти юмруци. Но ти _трябва_ да прогониш тази отрова от душата си, мила моя. Именно тя даде началото на кървавата вендета между фамилиите Леонфорте и Голдони. Ако не се освободиш от нея, ще се пролее още много кръв! Маргарет замълча. Стана й някак спокойно и приятно, къпеше се в пенливите води на силата, която се излъчваше от възрастната жена. Това беше сила, която Бърнис използваше рядко. На практика повечето от хората, които я посещаваха в манастира, изобщо не подозираха за нея. За тях тя беше просто една блага и спокойна старица, която им предлагаше душевен комфорт, но нищо повече. — Не мога да сведа глава в примирение, Бърнис — въздъхна най-сетне Маргарет. — Не искай това от мен, просто няма да се получи. Чуваш ли, няма! — Сякаш слушам Доминик — усмихна се леко Бърнис. — „Нападай, казваше той. Нападай постоянно! Свиеш ли се в защита, с теб ще бъде свършено!“ По тази причина ненавиждаше Федералната програма за защита на свидетелите и въпреки нея поддържаше контакт с теб… Доминик живееше живота си по собствени правила и пет пари не даваше за околните… Маргарет гледаше като омагьосана ярките сини очи на жената срещу себе си. — В момента Чезаре държи най-скъпото ти — продължи Бърнис. — Но аз не те карам да се свиваш, Маргарет. Напротив — мисля, че вече навлизаме в последната фаза на кървавата вендета между фамилиите Голдони и Леонфорте. Моментът е тежък, дете мое. Но именно сега трябва да бъдеш силна. Именно сега трябва да изградиш тактиката, която ще ти донесе победа. — Ох, не зная… — поклати глава Маргарет. — Всичко около мен рухна, не зная на кого мога да се опра. — Именно това е целта на Чезаре. От теб зависи дали ще успее, или не… — Бърнис стегна пръсти около китката на Маргарет, топлината й нахлу в тялото на младата жена. — Сега трябва да се възползваме от всичко, което притежаваме. При това по най-бързия и правилен начин. Нали на това те учихме, докато беше тук? Маргарет замислено кимна с глава. — Не силата ни корумпира — продължи Бърнис. — Корумпира ни _злоупотребата_ със сила. Тя дава могъщество на фамилията Леонфорте, но тя и ще ги погребе! — И двамата братя ще се избият взаимно, така ли? — горчиво я изгледа Маргарет. — Възмездието е в ръцете на Бога — отвърна твърдо Бърнис. — Ще те моля да не забравяш това, особено през следващите дни. — Изправи се и добави: — Сега ще те оставя сама, трябва да се подготвиш психически. Всичко в този манастир е на твое разположение, както винаги… Не се колебай и искай каквото считаш за необходимо. Наведе се към челото на Маргарет и нежно я целуна, от фигурата й лъхна приятно спокойствие: — Бог да те благослови, дете мое… Дано вечно да те закриля! Утринната мъгла от река Сумида се спускаше над Токио, очертанията на сградите и улиците станаха размити и неясни, като на долнокачествена пощенска картичка. Грохотът на мощния мотор „Кавазаки“ отекваше между стените на строените още преди войната складове. Никълъс натисна спирачките и изключи двигателя. В настъпилата тишина се разнесе далечният и плачлив вой на корабна сирена. Слезе от мотоциклета и отправи поглед към малката къщичка, сгушена между фасадите на два огромни склада. Беше сива и незабележима, човек би трябвало предварително да знае за нея, за да може да я открие. Ето какъв бил домът на Кисоко — сестрата на Микио Оками, помисли си Никълъс. Мястото, което Нанги е избрал за тайно убежище. Но защо го прави, запита се Никълъс, тикна каската под мишница и пое по стълбите към входната врата. Звънец липсваше, мястото му заемаше традиционното бронзово чукче, което звънна необичайно силно върху плота на вратата. Никълъс опря длан в нея и веднага разбра на какво се дължи това — вратата беше направена от солидна стомана. Странно приспособление за един частен дом, помисли си той. Защо са тези необичайни мерки за сигурност? Нямаше време да търси отговор на този въпрос, тъй като вратата се отвори и на прага застана сестрата на Оками. Беше чувал доста неща за нея, но никога не беше я виждал. Кисоко живееше затворено, срещаше се с малко хора. Приликата й с Оками беше поразителна. — Няма ли да влезете? — покани го със звучен глас тя, а тонът й беше като на стар познат. — Скоро отново ще завали и ако останете още малко тук, положително ще се измокрите. Видя колебанието му, усмихна се и добави: — Зная кой сте, Линеър-сан. Веднага ви познах. Той пристъпи в антрето, тежката стоманена врата се захлопна зад гърба му с тътена на затворнически портал. — Приличате на баща си — каза Кисоко. — Но едновременно с това имате нещо и от майка си… — Вие сте ги познавали? — Да, бих казала, че е така… Озова се в овален вестибюл. Стените бяха боядисани в кремаво, гипсовите розетки по ъглите бяха златни. В средата имаше елегантна поставка от мрамор, върху която стоеше висока кристална ваза със свежи цветя. Зад нея се виждаше широко мраморно стълбище — от онези, които са били строени в началото на века. Въпреки подчертано европейския вид на къщата, Кисоко беше облечена в традиционното японско кимоно от фина коприна. Косата й беше събрана в сложна фризура, придържана от няколко дълги и красиво гравирани фиби от старо сребро. Кимоното й беше оранжево-червено, под него се виждаше част от специалното бельо, оцветено в модерния напоследък индигов цвят. Никълъс знаеше, че тази жена отдавна е надхвърлила седемдесетте, но на практика изглеждаше поне с двадесет години по-млада. Кожата й беше чиста и гладка, като на порцеланова статуетка. Лицето й имаше странна, асиметрична форма, над която доминираха свежи чувствени устни и блестящи черни очи, които, според слуховете, били в състояние да правят точна преценка на хората дори от най-дребните и незабележими на пръв поглед подробности в тяхното поведение. Полугласно се твърдеше, че тази жена била „канашими де нуитори шитеару“, което в буквален превод означаваше „пронизана от тъга“. С тази фраза японците обикновено говорят за хора, преживели дълбока лична трагедия. Никълъс нямаше никаква представа за трагедията на Кисоко и подозираше, че малцина са в течение. Вземайки предвид затворения начин на живот, който водеше тази жена, той беше почти сигурен, че ако наистина е преживяла някаква трагедия, за нея знае само брат й… Поведе го по дълъг коридор, облицован с дъски от черешово дърво. По стените бяха окачени „суримоно“ — японски литографии от XVII век, които някога са използвали като поздравителни картички. Техни автори са били известни художници, подложени на преследване от своите съвременници. Но днес вече заемаха достойно място сред общността на творците, произведенията им се търсеха по всички търгове и аукциони в света. Танцан Нанги го очакваше в гостната, тапицирана в златистозелени тапети. Беше се изтегнал на малък френски диван с бледожълта дамаска, изглеждаше тъжен и уморен. — Радвам се, че сте тук, Линеър-сан — подхвърли с жизнена усмивка Кисоко, сякаш искаше да разпръсне натрупалото се във въздуха напрежение. — Съжалявам, че не се сетих да ви поканя по-рано… Подът беше покрит с голям персийски килим, мебелите бяха стари и от различни епохи, върху тях имаше удобни възглавнички. Край стените се издигаха високи стъклени шкафове, в които имаше великолепно запазени самурайски доспехи. Колекцията беше пълна и съвсем автентична, доста по-богата и по-скъпа от тези, които можеха да се видят в музеите. — Тези брони са на Кен, моя син — обади се Кисоко, проследила погледа на Никълъс. — Великолепни са — промълви със страхопочитание той. Кисоко леко се поклони: — Вашата оценка без съмнение ще му достави удоволствие — на лицето й се появи лека усмивка. — Ще приемете ли чаша чай? — попита така, сякаш бяха сами в стаята. — Не, благодаря. — Не е нищо особено, но все пак… — Не, благодаря. Тя попита още веднъж и той, според правилата на това тежко конфуцианско общество, беше принуден да приеме. Кисоко се поклони: — Ще ме извините за момент, но днес прислугата има почивен ден… Останал сам в компанията на Нанги, Никълъс се приближи до дивана: — Нанги-сан. — Как ме откри? — рязко попита възрастният мъж. — С помощта на емисиите от твоето „Ками“. Никълъс седна до своя приятел и наставник, опитвайки се да не обръща внимание на хладината, излъчваща се от него. — Няколко въпроса се нуждаят от спешното ни внимание, Нанги-сан — промълви той. — Можеш да ги обсъдиш с Тьорин-сан, нали затова е назначен? — Тьорин не притежава твоя опит. Освен това все още не мога да му се доверя изцяло… — Той се ползва от _моето_ пълно доверие — натърти Нанги. — Трябва да намериш начин да се сработиш с него — отпусна се на облегалката и въздъхна. — Аз остарявам, Никълъс-сан… Или просто ме обзема меланхолията. — Здравото му око се извърна към приятеля. — Ти си прекалено добър детектив, за да мога да се скрия… Нали разбираш какво искам да кажа? Преди пет години едва ли бих допуснал такава елементарна грешка… — Трябва да поговоря с теб, Нанги-сан — настоя Никълъс. — Без действащ президент в „Сато-Томкин“ бързо ще настъпи хаос. Трябва да замина за Ню Йорк по важни задачи, не мога да кажа колко дълго ще остана там… А „Сато“ има нужда от твърда ръка. Нанги се поизправи на дивана: — Аз няма да съм вечно тук, Никълъс-сан. Добре познавам характера ти и зная, че едва ли ще се заковеш в Токио, за да ръководиш ежедневните операции на „Сато интернешънъл“. Имаш достатъчно работа и в Америка, да не говорим за връзките ти с Оками-сан и Якудза… Главата му се извъртя настрана, в стаята отново се възцари странното, хладно мълчание. — Ето защо съм принуден да прехвърлям повечето от задачите на Тьорин-сан — продължи след паузата Нанги. — Той е млад, но бързо се учи. Ти _трябва_ да преодолееш своите предразсъдъци и да му се довериш… — Аз _не искам_ да му се доверя! — Виждам. Никълъс си даде сметка, че между двамата е зейнала дълбока пропаст. Въздъхна и призна пред себе си, че за подобно нещо не е бил готов. — Нанги-сан — започна той. — Ако трябва да… — млъкна и рязко се извърна към вратата. Изправена на прага, Кисоко внимателно ги наблюдаваше. Срещнала погледа на Никълъс, тя се плъзна навътре, безшумно като дух. Нанги отново извърна глава. — Бих искал да не си тук — глухо промълви той. Кисоко остана с очи, вперени в изящния сервиз за чай, после стрелна Никълъс и се усмихна. Някога трябва да е била много чувствена жена, неволно отбеляза той. Сервизът плавно легна върху модерната масичка от ковано желязо и пушено стъкло. В ръката на домакинята се появи малко шишенце, розово хапче потъна под езика на Нанги. Здравото му око за момент изгуби напрегнатото си изражение, от устата му се откърти тежка въздишка. — Трябва да поговорим, Нанги-сан — меко настоя Никълъс. — Имам нужда от информация относно нашите партньори от „Денва“… — Както винаги ще направя всичко, което се иска от мен — разпери ръце Нанги. — Само не го преуморявайте, Линеър-сан — тихо се обади Кисоко и напълни чашките със зелен чай. Никълъс отпи една глътка и поклати глава: — Искаш да се доверя на Тьорин-сан — човека, който ни е вкарал в това странно съдружие с „Денва“… Ние с теб сме имали много предложения за съдружие, но никога не сме ги приемали, Нанги-сан… Никога не сме пожелали да бъдем отговорни пред външни хора и това е причината, която ме кара да се чувствам притеснен от „Денва“. Моментното ни състояние е такова, че и най-малкият пропуск може да доведе до сериозни финансови затруднения… — Не разбираш ли, че „Кибер-нет“ е единственият ни шанс? — вдигна глава Нанги. — Трябва първи да въведем системата в Япония, иначе сме загубени. Не след дълго и други компании ще разполагат с тази технология. — А ти не разбираш ли какво си направил? — повиши тон Никълъс. — Нима не съзнаваш, че си заложил всичко на една карта? Ако стане някаква засечка, именно „Денва партнърс“ ще се докопат до буркана със сладкото! А нашият дългогодишен труд ще хвръкне по дяволите! — Ти нямаш предвид, „Денва партнърс“ и „Кибер-нет“, Никълъс-сан — поклати глава Нанги. — Безпокоиш се от факта, че в ръцете на Тьорин-сан има прекалено голяма власт, нали? — Наистина мисля, че той е твърде млад, за да бъде вицепрезидент — кимна Никълъс, внимателно опипвайки минното поле на непознати за него взаимоотношения. Колко близки са станали Тьорин и Нанги в негово отсъствие? Петнадесет месеца съвсем не са кратък срок… — Моля те, опитай се да видиш нещата от моя гледна точка… Дори не бях чувал за Канда Тьорин, когато заминах за Венеция да изпълня дълга си към Кайшо… А днес, година и половина по-късно, го заварвам отговорник на най-важната операция за оцеляването на компанията. И което е още по-тревожно — заставен съм да приема съдружие с неизвестна фирма. Нещо, което е прецедент в нашата практика… Нанги леко кимна с глава, в здравото му око се появи смъртна умора. Кисоко хвърли предупредителен поглед към Никълъс. — Разбирам тревогите ти, Никълъс-сан — бавно отвърна Нанги. — Но светът се променя, независимо от нашите желания. — Слабото му тяло се размърда, на лицето му се появи лека усмивка. — Казвам това не за да те обидя, а просто защото такива са фактите. Към тях трябва да прибавя и още един: имах нужда от теб тук, но ти си човек на честта и дълговете на баща ти са твои… Зная, че си изпълнен с чувство за вина, но това е излишно. На твое място и аз бих постъпил по същия начин. Честта е над всичко, Никълъс-сан. Тя ни прави такива, каквито сме, тя лежи в основата на съществуванието ни… — ръката му започна да трепери и Кисоко побърза да вземе чашката му. Сляпото око гледаше неподвижно в една точка, сякаш за да подчертае смисъла на думите му. — Но фактът си остава непроменен: _Ти не беше тук_, а аз нямах възможност да се справя сам. Имах нужда от по-млад и енергичен човек, със здрави инстинкти и свежи идеи. Човек, който познава бойното поле и може да гледа в бъдещето по начина, по който го правиш ти… Човек, който не се обръща назад и няма да се страхува от решителни действия. И този човек беше Канда Тьорин. Попаднах на досието му преди доста време и реших да го наблюдавам. Тримесечните му отчети бяха истински шедьоври и това ме накара да го привлека в ръководния екип на компанията. Не съжалявам за решението си, тъй като нито веднъж не ме е подвел… В стаята легна тежка тишина. Сякаш и тримата се бяха превърнали в музейни експонати, съвсем като тези зад стъклените витрини. Никълъс усети как дишането му става плитко и незабележимо, а сърцето му сякаш спира. Времето и пространството се размиха и изчезнаха. _„Не! Не сега!“_, заповяда си той. Но вече беше късно. Тъмният облак на Кшира се надигна и погълна съзнанието му. Изпита чувството, че пропада в бездънна пропаст. Видя се някак отстрани, като в кошмарен сън… Тялото му се поклащаше като узрял царевичен мамул, редом с него висяха и телата на останалите… Безпомощни, флегматични, всички те чакаха ножа на стопанина. После в душата му се отвори бездънното око на Кшира, ослепителен лъч светлина попадна за миг върху тайнството на Смъртта. Дълбоко в душата му започна да се заражда вик на ужас… Нанги задряма. Кисоко седеше неподвижно като статуя, която очаква някакъв тайнствен сигнал. Измина доста време, преди да се размърда. Ще ви изпратя — прошепна тя. Никълъс бавно се изправи на омекналите си крака. Направи няколко дълбоки вдишвания, после колебливо последва домакинята. На вратата тя се обърна да го погледне: — Нанги-сан ви е разказал за нас, нали? От всички останали ме е пазил в дълбока тайна… Това беше вярно. Миналата година Нанги му намекна за връзката си с Кисоко. Бяха се срещнали преди единадесет години, връзката им била бурна и трагична. Нанги не успял да я забрави, повторната им среща била решителната. Останал при нея завинаги… — Нямам намерение да споменавам за вас пред никого — разбра я Никълъс. — Най-малкото пък пред Тьорин-сан… Тя благодарно склони глава, после промълви: — Не му се обиждайте. Беше му много тежко да ви приеме в това състояние, при това точно тук… Не обича да го виждат слаб и болен… — Но вчера ние пак се видяхме, беше в колата му… — Вчера е бил готов. Облечен както обикновено, натъпкан със съответната доза лекарства… Обзалагам се, че срещата ви е била кратка. — Така беше. Тя кимна и се усмихна: — Такъв си е той, Линеър-сан, не бива да се обиждате. Обича ви като роден син, счита ви за част от себе си… И точно по тази причина се срамува и не иска да го виждате стар и безпомощен… — Трябваше да дойда… — Разбира се — кимна тя. — Аз оценявам това и мога дави уверя, че същото се отнася и за него… Като не броим срама, който ръководи поведението му… — очите им се срещнаха, Кисоко тихо добави: — Преди шест месеца, когато той получи сърдечния удар, вие не бяхте тук… — Не мога да си го простя — въздъхна Никълъс. — Аз ви прощавам — неочаквано заяви Кисоко. — А Нанги-сан не вижда за какво трябва да ви прощава… — Пристъпи крачка напред и продължи: — Искам да разберете, че няма никакъв смисъл да се чувствате виновен… Ще ви призная това, което той едва ли някога ще посмее да ви признае — инфарктът му беше доста по-тежък, отколкото го представихме… Дори Тьорин-сан няма понятие за това… Не, не бива да се безпокоите… Докторите твърдят, че ще се оправи и последици няма да има. Но процесът ще бъде продължителен… — гласът й премина в шепот. — Ще си позволя да ви отправя една молба, Линеър-сан… Ние действително се запознахме току-що, но аз познавах вашите родители и ги обичах… — Ще направя всичко, което е по силите ми, Кисоко-сан. Тя кимна с облекчение, а той изпита странното чувство, че иска да го докосне. Което беше изключено, разбира се. Подобна проява на невъзпитание от жена като Кисоко е просто немислима. Мигът отмина, на лицето й отново се появи усмивката: — Много приличате на баща си. Хубав мъж, със силна воля… — ръката й натисна бравата, палавият ветрец разроши косите им. — Вършете каквото трябва, Линеър-сан… Само му дайте време да се възстанови… Дори ако това означава да работите известно време с Тьорин-сан… Вятърът запрати в краката им ситни водни капчици, откъм реката долетя протяжният вой на корабна сирена. — Ценя високо вашата откровеност, Кисоко-сан — склони глава Никълъс. — Не бих могла да бъда друга — усмихна се тя. — Вие сте близък с най-скъпите на сърцето ми хора. — Очите й потънаха в неговите, той отново изпита чувството, че преди години тази жена е била наистина забележителна. — Вие сте ангел-пазител на брат ми… Нали така казват на Запад? Никълъс кимна с глава и отново каза: — Ще направя всичко, което е по силите ми, Кисоко-сан. — Сигурна съм в това и ви благодаря предварително — поклони се тя. Той отново изпита странното чувство, че иска да протегне ръце и да го прегърне. — Бог да те пази — прошепнаха едва чуто устните й, когато фигурата на Никълъс се стопи в мрака. Никълъс причака Хонико на стълбите, които водеха към „Пул Марин“. — Днес не беше ли почивният ви ден? — подвикна той от седалката на кавазакито. Хонико спря за миг, засмя се и продължи да слиза по стълбите: — Така е, но вие откъде знаете това? — Попитах Йоши, колегата ви метрдотел — отвърна той. Тя започна да си пробива път към него през навалицата, блъскаща се по тротоарите на Ропонги. Беше облечена с ленена пола на синьо-зелени райета, перленосива блузка и лек жакет на черно-зелени ивици. На краката си имаше черни обувки с нисък ток, около шията й висеше тънка златна верижка. — Но това не обяснява факта, че ме чакате именно тук — отбеляза тя. — Йоши каза, че след около час ще се появите за някакво събрание на персонала… — И това ли ви каза? — Споделих, че съм влюбен във вас… Предполагам, че ме е съжалил. — Е, по-добре той, отколкото аз… Хонико си сложи слънчевите очила. Облаците действително бяха започнали да се разкъсват, но Никълъс не беше убеден, че именно това е причината. Жената продължаваше да се държи резервирано. — Толкова ли съм зле? — направи опит да се усмихне той. — Искате нещо — вдигна глава тя. — Проблемът е, че не разбирам какво… — Вече ви казах — опитвам се да открия Нгуен Ван Трък. — О, да — онзи, който ви дължи пари… — Точно така. — Вие сте лъжец! — пристъпи крачка към него тя. — Не, не лъжа… — Но аз не се поддавам на заплахи! — приведе се напред Хонико. — Че кой ви заплашва? — вдигна вежди Никълъс, после с усмивка предложи: — Защо не свалите тези очила? — Не се поддавам на заплахи, дори когато те идват от симпатичен мъж, яхнал лъскав мотоциклет! — повтори упорито жената. — Е, след като вече очертахте фронтовата линия, не ми остава нищо друго, освен да ви поканя на обяд — въздъхна Никълъс. — Или аз вас — подхвърли Хонико. — Ето, пак тази линия — отвърна Никълъс и потупа кожената седалка зад себе си. — Ще идем да хапнем, а после ще правим това, което пожелаете. Става ли? Вместо отговор, Хонико яхна мотоциклета, притисна твърдите си гърди в гърба му и го хвана през кръста. Свали слънчевите си очила едва в малкия ресторант, носещ странното име „Третият камък от слънцето“. Имаше такова парче на Джими Хендрикс, спомни си Никълъс. Намираше се на една от терасите на небостъргача Горгон билдинг, на хвърлей камък от „Малкия Бевърли хилс“ — модерно заведение в американски стил, любимо място на местните пънкари. Никълъс го харесваше, тъй като беше едно непретенциозно островче сред морето от тежки френски и китайски ресторанти, а освен това беше разположено точно срещу изцяло остъклената ритуална зала на Горгон билдинг, в която бракосъчетанията по европейски маниер следваха едно след друго в непрекъснат поток. В момента течеше сватбената церемония на млада японска двойка, облечена в стил „Елвис и Присила Пресли“. Туширана до известна степен от дълбоката рецесия, вулгарната американска мода в стил „Дивият Запад“ все още изглеждаше странно, когато се прилагаше върху японските младежи. Когато от мощните тонколони започна да се лее „Пламтяща любов“ — един от големите хитове на Краля, Хонико не издържа и избухна в смях. — Значи все пак притежавате чувство за хумор — отбеляза Никълъс. — Исусе! — избърса очите си тя. — Знаехте ли предварително какво представлява това място? — Да — кимна с усмивка Никълъс. — И затова реших, че човек като вас, зает през по-голямата част от денонощието в луксозен ресторант, вероятно ще държи повече на атмосферата, отколкото на храната… — Много сте предвидлив — изгледа го с тъмните си очи тя. После, сякаш неволно му беше отправила този малък комплимент, грабна менюто и заби глава в него. „С тази руса коса и издължени азиатски очи прилича на странен коктейл, помисли си Никълъс. Нещо като саке с мартини…“ След няколко секунди тя забеляза, че Никълъс не проявява интерес към менюто. — Не сте ли гладен? — попита. — Или тук храната е прекалено лоша? — Поръчайте вместо мен. Убеден съм, че ще ми хареса… — Вие сте най-самоувереният мъж, когото съм виждала — остави менюто на масата Хонико. — Как го правите? — Какво искате да кажете? — Вижте какво става наоколо. Живеем в един нестабилен свят. Навремето си казвах: поне в Япония има стабилност. Но сега? През последните четири години всичко хвръкна по дяволите. Потънахме в дълбока рецесия, банкрутите следват един подир друг, големите банки рухват, скъпата йена ни съсипва, недвижимите имоти се обезценяват, появи се безработица, управляващата партия е свалена от власт, хората се интересуват повече от цената на ориза, отколкото от съдбата на правителството… Насреща Елвис и Присила излязоха на обляната от слънце тераса, заобиколени от радостните гости. „Пламтяща любов“ отстъпи място на „Искам те, имам нужда от теб, обичам те“. Някой подаде микрофон на младоженеца, той го грабна и започна да пее и да кърши бедра. Присила запляска с ръце, гостите аплодираха. — Ето защо харесвам самоуверените хора — въздъхна Хонико и също изръкопляска. — Те имат стабилен мироглед й се оправят в живота. — Очите й се спряха върху лицето му. — И това ми напомня, че на небето все още свети пътеводната Северна звезда… — Като самурайските даймийо — онези средновековни бойци, които са населявали някога Ропонги… — Точно така. Светостта на техните идеали винаги е била загадка за чужденците. Келнерът донесе питиетата и Хонико му поръча салата с козе сирене и задушени зеленчуци. — Вегетарианка съм — поясни на Никълъс тя. — Надявам се, че това не ви смущава… Той поклати глава. — Знаете ли откъде идва името Ропонги? Някога този район е бил собственост на шестима от онези даймийо, за които ви споменах. В имената на всички се е съдържал китайският йероглиф, обозначаващ „дърво“. Оттам идва и Ропонги, което означава „шест дървета“. В средата на XIX век губят статута си на самураи, династията Мейжи им отнема собствеността и я прехвърля на Имперската армия. — Познавам съвременната история — поклати глава Хонико. — Зная, че след войната тук са били настанени американски окупационни части и постепенно кварталът се превръща в район за забавления. — Пръстите й си играеха със слънчевите очила. — В онези години баща ми е работил тук… — Бил е в армията, така ли? — Във военната полиция — отвърна тя, а тъмните очила продължаваха танца си над чашите. — Преследвал лошите, знаете… Валутни спекуланти, търговци на оръжие, черноборсаджии… Ставаше интересно. Тази жена ясно показваше, че не желае да говори за баща си, но въпреки това го правеше. — Разкажете ми за майка си — каза Никълъс, след като изчака да сервират салатите. Стремежът му беше да отнеме част от напрежението. — Няма кой знае какво за разказване. Баща ми се запознал с нея в Ропонги… — очите на Хонико бяха насочени към следващата брачна двойка. Тези бяха облечени в черни кожени костюми на мотоциклетисти, пъргав фотограф ги инструктираше как да заемат най-добри пози. — И това е всичко, така ли? Хонико изчака сватбарите да бъдат подредени срещу слънцето, после бавно сведе очи към салатата си. — Извинявайте, това не ми влиза в работата — рече Никълъс. На терасата отсреща двамата младоженци си разменяха якетата. Раменете и ръцете им бяха така татуирани, че кожа почти не можеше да се види. Заковала внимателен поглед в шарените татуировки, Хонико бавно поклати глава: — Всъщност това съвсем _не е_ всичко… Никълъс мълчаливо чакаше, очите му следяха пъргавите действия на фотографа. — Майка ми е работила съвсем близо, в едно „торуко“ — промълви тя след дълга пауза. Очите й срещнаха неговите и побързаха да се отместят встрани. — Знаете ли какво е „торуко“? — Да, в днешно време ги наричат „сапунджийници“… — Никълъс набучи на вилицата си малко задушени зеленчуци, покрити с козе сирене. — Името произлиза от изопаченото наименование на английски, което означава „турска баня“. — Тогава сигурно знаете, че мъжете не ходят на „торуко“ само за да се изкъпят… — Обикновено това зависи от сумата, с която биха желали да се разделят… — И от въображението на жената, която те къпе — добави тя и сведе поглед към недокоснатата салата пред себе си. — Майка ми е била „хало“… — Думата беше жаргонна. В буквален превод означава „кутия“, но значението й е съвсем различно, когато става въпрос за жените в мъжките бани. — Баща ви знаел ли е това? — Да. Това било тяхното „тенки“… — „Тенки“ е японската дума за тайна, която знаят само двама души. — Получил сигнал, че в банята се намира опасен черноборсаджия. Арестувал го вътре, буквално с насапунисани гениталии. Същата участ сполетяла и останалите посетители, включително и майка ми… — И двамата се влюбили… — Безумно — засмя се с леко притеснение Хонико. — Баща ми беше стопроцентов американец — праволинеен и малко романтичен… Изобщо не е имал представа за японския характер… — Остави вилицата, която от известно време въртеше между пръстите си. — Единственото му желание било да я отведе по-далеч от този живот… — Тя, естествено, приела — добави той и отмести салатата си. — Не защото го е искала, а защото _той_ е пожелал така, нали? — Тя му станала съпруга — отбеляза Хонико, наблюдавайки сръчните ръце на келнера, който разчистваше масата. — Това, което е поискал от нея… — Нима е имала друг избор? — Страхувам се, че не — поклати глава Хонико. — Той я измъкнал от затвора. Семейството й било в Изе, никой дори не подозирал, че тя работи в Токио… — Пред тях се появиха чинии с красиво подредени зеленчуци. — Платил й глобата, изчистил досието й… „За да започнеш нов живот“, рекъл… — Вилицата й набучи един аспарагус с доста повече сила от необходимото. — Той, а не тя… — Очите й гледаха набученото на вилицата парче зеленчук с такъв интерес, сякаш го очакваше да оживее. — Можете да си представите колко му е била благодарна, нали? На терасата отсреща фотографът буквално побъркваше нещастните младоженци. — От този ден нататък тя му е дължала огромно „гири“ и не можела да му откаже нищо… Най-смешното е, че ако баща ми е подозирал това, той без съмнение би се побъркал… Но подобно нещо и през ум не му минавало, разбира се… Никълъс ровеше в чинията си, вероятно заразен от нейната липса на апетит. — В крайна сметка обикнала ли го е? — попита той. Хонико го възнагради с крива усмивка и отмести чинията си: — Всички търсим хепиенда, нали? Всъщност не мога да отговоря на този въпрос… Тя почина преди година, а баща ми… — от устата й се откъсна тежка въздишка. — Не зная къде е, не зная дори дали е жив… Напусна ни, когато бях на дванадесет години, оттогава насам не съм чувала нищо за него. Не се обади, не прати дори цент за издръжката ми. Нищо. Сякаш никога не е съществувал. Оттогава до самата си смърт мама не произнесе името му нито веднъж… — Очите й срещнаха неговите. — Предполагам, че го е обичала… Защото той наистина й разби сърцето… Насочил поглед към тълпата, която се блъскаше в церемониалната зала, Никълъс сериозно се усъмни в правилността на хрумването си да доведе тази жена именно тук. Изведнъж светът наоколо се наклони на една страна, сватбарите насреща заприличаха на шарени лентички, небето придоби цвят на дъвка. Никълъс стреснато сведе очи към ръката си, легнала върху масата. Нима _действително е проникнала през плота_, както изглеждаше? Тръсна глава, но в ушите му продължаха да бръмчат милиони пчели. Усети озадачения поглед на Хонико, но на практика изобщо не я виждаше. Дъвката бавно се спускаше от небето и заплашваше да го погълне. После всичко дойде на мястото си — като опънат ластик, изплъзнал се между пръстите. — Лошо ли ви стана? — попита Хонико. — Преди миг бяхте бял като вар, а сега се потите… Никълъс избърса челото си със салфетката, езикът му беше странно надебелял. Какво стана? Пристъпът беше на Тао-тао, в това съмнение нямаше. Но не беше Акшара, а по-скоро Кшира… Мрачна и стихийна енергия, неподлежаща на контрол. Накъде се устреми тя? Въпросът го накара да потръпне от ужас. — Няма нищо, всичко е наред — успя да смотолеви той. И веднага усети фалша в собствените си думи. Преди тридесет години хотел „Голдън гейт ин“ бил модерно и процъфтяващо заведение. Въпреки грозната си фасада, сградата била особено удобна за срещи на бандитите от Куинс и Източен Ню Йорк. Разположена на пресечката на авеню Кони Айлънд и Белт паркуей, тя предлагала отлична гледка към залива Шийпсхед Бей. А там, върху широката пясъчна ивица, лежало всичко, което бандитите харесват: плаж, яхти, разголени женски тела… Имало, разбира се, и други тела. Вкочанените трупове на врагове, които полицията от време на време откривала сред гъстата тръстика. Именно тук Майк Леонфорте беше видял сметката на Джино Скалфа през далечната 1961 година, но Джино не беше нито първият, нито последният… Днес хотелът вече не предлагаше подслон на гангстери, които си падат по уиски, русокоси красавици и масажи. На практика той беше затворен от години и вече започваше да се руши. Но околността — дива, обрасла с ниски храсталаци и отдавна запусната, продължаваше да се напоява с кръвта на някогашните клиенти и техните наследници… Именно тук Чезаре Леонфорте трябваше да се срещне с Маргарет. Тя пристигна десет минути по-рано и остана да чака в колата. Не беше студено, но скръсти ръце на гърдите си, в отчаян опит да спре неудържимото им треперене. Сърцето лудо блъскаше в гърдите й. Направи опит да се успокои, потъна в миналото и се замисли за начина, по който Гадняра беше успял да съсипе живота й. Вероятно именно това й помогна да разбере, че през последните два дни се намира в състояние на силен стрес. Струваше й се, че са били не два дни, а няколко седмици, запълнени с парализиращо напрежение. Чезаре — умно и проницателно копеле, както винаги, беше успял да прониже сърцето й точно три пъти подред. И по този начин да я лиши от най-силното й оръжие: разума. Паническият страх за живота на Франси изхвърли от съзнанието й всичко — дори тъгата по разрушения бизнес и смъртта на Тони, с когото все пак беше имала и добри дни… Той се държеше грубо с нея, но без съмнение я обичаше. За съжаление не можа да надрасне себе си и остана там, където беше, когато се запознаха. Тони просто беше от мъжете, които не могат да проумеят женските амбиции. Особено когато тези амбиции водят до успех… За него Маргарет трябваше да си стои у дома и да го дарява с наследници — един безкраен низ от мъжки рожби, носещи фамилията Де Камило… А тя направи точно обратното: гмурна се в живота, получи добро образование и започна самостоятелен бизнес. Нещо немислимо в очите на Тони, нещо недопустимо за една добра съпруга и майка… После стана още по-зле. Доминик направи от Тони свой наследник само на книга, а цялата реална власт бе прехвърлена в ръцете на Маргарет. С нея споделяше своите тайни, нея подготвяше за върховен шеф на могъщата организация. И Тони съвсем побесня. Сега Тони е мъртъв. Маргарет жалеше за него в традиционния смисъл на това понятие, но дълбоко се съмняваше, че някой ден ще усети липсата му край себе си. Очите й се заковаха в дупката на арматурното табло — там, където доскоро се намираше скъпият компактдиск. Изкърти го с помощта на щангата, която намери в багажника, и го изхвърли през прозореца в движение. Едва тогава, абсолютно сигурна, че Чезаре не може да я подслушва, тя набра номера на пейджъра, чрез който се свързваше с един от най-важните агенти на Голдони — високопоставен общински, служител. Нареди му да отстрани от следствието по убийството на Тони както онова ченге Джак Барнет, така и всички от екипа му. — Ето какво трябва да направи Барнет — каза накрая тя и започна да изрежда специалните си инструкции. Общинският служител не възрази. Той беше един от стотиците чиновници в правителството, щатските и общинските администрации, за които Доминик Голдони имаше подробни досиета. А мрежата „Нишики“ постоянно допълваше и осъвременяваше тези досиета. Получила ги в наследство от Дом, Маргарет се чувстваше силна и спокойна. Този специално беше травестит — един особено тежък порок за държавен служител. Не биха го търпели нито секунда на мястото му, в случай, че репортерите се докопат до неговата малка тайна. Обществото трудно ще понесе гледката на един от верните си слуги, облечен в женски дрехи. Телефонът иззвъня и тя подскочи, сякаш пронизана от електрически ток. — Ало? Какво ли ново е измислил онзи мръсник Чезаре? — Госпожа Де Камило? Обажда се Барнет. Очите й се премрежиха от облекчение. — Къде сте, лейтенант? — Съвсем наблизо. — Време е — стрелна часовника си Маргарет. — Готов съм. — Дъщеря ми Франси… — Разбрах ви отлично, госпожо Де Камило. Връзките ви в Сити хол наистина са много силни… — Такава ми е работата… — Вярно, госпожо. А такива като мен само разчистват след вас… На лицето й се появи напрегната гримаса, моторът на лексуса тихо забоботи. — Тръгвам. — Разбрано. Маргарет прекъсна връзката и предпазливо насочи колата по черния път, който се виеше сред храсталаците. Водите на залива лениво проблясваха, отразяващи сиянието на града под ниско надвисналите облаци. Въздухът беше тежък и влажен, всеки момент щеше да завали. Над главата й прогърмя голям самолет, насочил се за кацане към близкото летище „Кенеди“. Бърнис греши, въздъхна Маргарет, докато внимателно оглеждаше околността. Не е възможно да се забрави жаждата за мъст. Та това е Франсин, нейната любима и единствена дъщеря! Как е възможно да запази хладнокръвие? Гадняра нарушава всички неписани правила на света, в който живеят. И трябва да си плати за това. Никой не може да избива семейството на противника си безнаказано — това е част от моралния кодекс на хората, които дърпат конците тук. И всеки трябва да се съобразява с него. Маргарет си даваше ясна сметка за огромния риск, който поема. Но обстоятелствата го изискваха. Отвличайки дъщеря й, Чезаре беше подписал присъдата си. Присъда, която тя лично щеше да изпълни. Далеч напред — там, където пътят свършваше и започваха тръстиките, беше паркиран тъмен на цвят линкълн. В ниския му силует се долавяше нещо хищно и заплашително. Фаровете му кратко примигнаха и Маргарет натисна спирачките. Моторът на лексуса мъркаше тихо, в такт с пулса на Маргарет. Очите й се заковаха в тежката лимузина, сякаш искаха да проникнат през блиндираните стъкла и да зърнат дъщеря й… _Франсин_, изпищя парализираното й от ужас съзнание. Не, въпреки своята мъдрост и проницателност Бърнис не може да знае какво е да изпитваш агонизираща болка за единствения ти скъп човек на света! Клепачите й примигнаха, побелелите й пръсти бавно започнаха да се отлепват от волана. — Госпожо Де Камило! — гласът, обезобразен до неузнаваемост от разстоянието, неволно я накара да потръпне. _Дишай_, заповяда си тя. _Дишай!_ — Да — извика през отворения прозорец тя. — Тук съм! — Излезте от колата и оставете вратите отворени. _След минута всичко ще приключи_, рече си тя и бавно излезе от лексуса. _Така каза Барнет и аз му вярвам. Трябва да му вярвам!_ — Отдръпнете се от колата, за да сме сигурни, че вътре няма друг човек. — Вече казах на Чезаре, че… — Трябва да сме сигурни, госпожо Д. Знаете как става… Аз просто изпълнявам заповеди… Маргарет бавно се отдалечи от колата. — Застанете пред фаровете, за да ви виждаме. Тя се подчини, притиснала револвера между тялото и чантичката си. Беше сигурна, че ще го използва. Вече уби един човек при самозащита, с още по-голямо желание ще направи това втори път, за да спаси Франси. Тя е ангелът на смъртта, който ще унищожи Чезаре! — Чиста е — обади се гласът. — Колата също. Наистина е сама. Затръшна се автомобилна врата, Маргарет присви очи срещу режещата светлина на фаровете. Мерна й се неясна фигура. Няма да е лесно, рече си. Понечи да пристъпи напред, но един глас я спря: — Не ви съветвам да мърдате, госпожо Д.! — беше нов, напълно непознат глас, сочен и самоуверен. — Държа дъщеря ви пред себе си, не вярвам да искате да й се случи нещо лошо… Сърцето на Маргарет пропусна един такт: — Франсин! — Мамо! _Слава тебе, Господи_, въздъхна с облекчение Маргарет. _Тя е тук и е жива!_ — Добре ли си, Франси? — Мамо, какво става тук? — Не се безпокой, ангелче, всичко ще се оправи. Това е просто бизнес и Чезаре иска да… — Достатъчно — прекъсна ги сочният бас. — Госпожо Д., аз се казвам Марко. Вече се уверихте, че държа дъщеря ви, нали? Сега искам да тръгнете бавно насам. Стоя зад отворената задна врата на черния линкълн. Качвате се вътре, настанявам момичето до вас и с това приключваме. Наши хора ще се погрижат за лексуса… — Но аз… — Правете каквото ви казвам, госпожо Д. Пак повтарям, че дъщеря ви е точно пред мен. Зад волана на линкълна е Вини, в ръката си държи пистолет. Аз също. Дулото му опира в тила на дъщеря ви… — гласът му леко се понижи. — Хайде, момиче, кажи й го и ти! — Той ме натиска с нещо отзад, мамо! — извика Франси, в гласа й за пръв път се появиха несигурност и страх. — Добре, идвам! — извика Маргарет и бавно тръгна напред. — Изпълнявам инструкциите! — Много добре, госпожо Д. — отвърна Марко. — Това улеснява задачата ми, а вашата дъщеря… Така и не успя да завърши, тъй като Маргарет се изравни с него, тикна дулото на револвера под брадичката му и натисна спусъка. Главата на бандита почти се откъсна. Франси нададе вик на ужас, Маргарет я блъсна настрана, прекрачи трупа на Марко и насочи револвера към Вини. Но закъсня. Над залива отекна втори изстрел, в предното стъкло на линкълна се появи малка дупчица, а останалата му част се превърна в паяжина от ситни пукнатини. Отпуснат на облегалката, Вини я гледаше с широко разтворени и учудени очи, в челото му зееше черна дупка. Маргарет пусна револвера на земята и го тикна с крак под трупа на Марко. В светлината на фаровете се появи забързаната фигура на лейтенант Барнет. — Наред ли е всичко, госпожо Де Камило? — извика той. — Да, живи сме — отвърна Маргарет, прегърна дъщеря си и бързо я огледа. _Всичко е наред_, въздъхна с облекчение тя. Целуна я по двете бузи, разроши дългата й червеникава коса. _Колко е красива_, каза си и надникна в топлите кафяви очи на момичето. _Единственото хубаво нещо, останало от брака ми с Тони! Но по характер си е чиста Голдони, Не виждам нищо, което да напомня за Де Камило…_ Стройната дългокрака фигура на момичето потръпваше в прегръдките й. Беше облечена в прилепнали джинси „Гап“, натикани в износените кожени ботуши на Тони. Ръкавите на дънковото й яке бяха навити нагоре. Тялото й се притискаше в Маргарет и видимо трепереше, очите й не се откъсваха от труповете на убитите. _Господи, колко е крехка младостта_, въздъхна Маргарет. _И колко мимолетна. Минава като сън и никога вече не можеш да я върнеш…_ — Доста се стреснах от първия изстрел — подхвърли Барнет и огледа с присвити очи дупката, която беше направил в предното стъкло на линкълна. В лявата си ръка държеше шведска пушка „Хускварна“ с прибор за нощно виждане, дясната стискаше служебния револвер. Беше хубав мъж на около четиридесет години с пясъчноруса коса и светли очи, които изглеждаха някак безцветни на светлината на фаровете. Имаше лице на човек, който се е сблъсквал с какво ли не и е оцелял благодарение на способността си да ходи по живи въглени и практичността си. Носеше тъмен костюм, изненадващо чист и изгладен в създалата се ситуация. Вратовръзката му, преметната през рамото от палавия ветрец, изглеждаше по-скоро елегантна, отколкото крещяща. Заобиколи колата и се изправи пред Маргарет и вкопчената в нея Франси. Очите му се насочиха към трупа на Марко, сгърчен в краката им. — Хм… — промърмори. — Един изстрел, двама убити… Аз минавам за добър стрелец, но чак пък толкова… — Погледът на светлите му очи върху лицето на Маргарет беше остър като светлината на йодните фарове. — Вероятно нямате коментар по този въпрос, госпожо Де Камило… Маргарет понечи да отговори, но тялото на Барнет изведнъж отхвръкна назад и се залепи за линкълна. Пушката излетя от ръцете му, главата му клюмна към черната лакирана ламарина, на лицето му се изписа тъжно и някак примирено изражение. Успя да й хвърли един последен поглед със светлите си очи, които бързо се изцъкляха. Едва тогава Маргарет забеляза алената роза върху ризата му, която бързо набъбваше и цапаше хубавия костюм. От гърдите й излетя сподавен вик, ръцете й инстинктивно притиснаха Франси. Понечи да помогне на бедния Барнет, въпреки че алената роза разцъфваше право от сърцето му. В този момент Франси изстена и тялото й започна да се гърчи в конвулсии. Маргарет я целуна по главата. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, но стоеше напълно неподвижно и гледаше как тялото на лейтенанта бавно се свлича на окървавената земя. После се наведе и протегна ръка към служебния му пистолет. — Само се опитай! — обади се хладен глас зад гърба й и тя неволно замръзна. — Много по-лесно е да застреляш въоръжена жена. И далеч по-приятно! Обърна се и видя фигурата на висок мъж, който се приближаваше откъм лексуса. Походката му беше странно подскачаща, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Мъжът компенсираше недъга си с дълги и гъвкави крачки, движеше се в лек зигзаг. Маргарет неволно го сравни с малките безцветни рачета, които беше наблюдавала по плажовете на Карибско море… Но у този мъж нямаше нищо безцветно. Приближил се на няколко крачки от нея, той се оказа не толкова висок, колкото внушителен. Лицето му беше квадратно като блокче лед, с безизразни като на скумрия очи и пожълтяла като вчерашна краставичка кожа. Беше облечен в късо, отдавна излязло от мода палтенце и това му придаваше вид на Бакхус, гръцкия бог на виното и жените, който имал тяло на звяр… Подобно на Бакхус, този мъж имаше лъскава, гарвановочерна коса, която падаше на къдрици над челото и врата му. Устата му беше широка и чувствена, хармонията ставаше пълна благодарение на правия и издължен римски нос. Би бил истински красавец, ако не беше безизразният поглед в очите му. Под палтенцето се виждаше сако с цвят на отлежало уиски, под което имаше раирана риза без яка. Крачолите на черните джинси бяха натикани в скъпи ботуши от кожа на алигатор, високите им токчета завършваха с месингови налчета. — Познаваме се отнякъде, нали? — попита Маргарет. — И да, и не — отвърна мъжът. — Аз съм призракът на Пол Матачино „Черния“, но на практика съм синът му — Пол Киарамонте… — Това име ми е познато — кимна Маргарет. — Вие сте от фамилията Абриола. Хората, на които мъжът ми имаше пълно доверие… Десетилетия наред вие сте били верни на Голдони! Зъбите на мъжа проблеснаха в мрака, кракът му се отдели от земята и изрита пистолета на Барнет с виртуозността на танцьор. В лявата му ръка проблесна дългото дуло на тежък револвер. — Гадняра ме предупреди да внимавам с теб и беше прав — промърмори Киарамонте и започна да цъка с език. „Съвсем като бабичките в кварталното кино, попаднали на еротичен филм“, помисли си Маргарет. — Но той винаги е прав… — раменете му леко се присвиха. — Е, можем да кажем сбогом на Вини и Марко… Не бяха от най-добрите, но все пак… — Благодарение на чувствените устни, усмивката му се превърна в заплашителна гримаса и Маргарет неволно покри с длан очите на дъщеря си. — Едно време такива като Вини и Марко са ги наричали „гюлета“, тъй като са били обречени да умрат по време на бой… — раменете му отново се присвиха. — Е, все някой трябва да умре… Защо това да са първокласни специалисти, когато можем да използваме и такива като тези? — Зъбите му отново проблеснаха, дълги и остри като на вълк. Очите му се сведоха към трупа на лейтенант Джак Барнет, налчето на ботуша му потъна в главата му и Маргарет неволно затвори очи. — Но кой е тоя? Бодигард или любовник? А може би и двете? Киарамонте приклекна, отметна с нокът окървавения ревер на сакото и внимателно измъкна евтин пластмасов портфейл. — Май ще се окаже дребна риба, а? После от устата му се откъсна грозен вик, пръстите му пуснаха портфейла като опарени. — Луда ли си, мътните да те вземат?! — втренчи се в Маргарет той. — Та тоя шибаняк е _ченге_ — Раменете му направиха странни движения, сякаш играеха ритуален танц. — Значи съм гръмнал редовно ченге от Градското полицейско управление на Ню Йорк! По дяволите! Откъде можех да предполагам? — Не беше необходимо да го убиваш — каза Маргарет, шокирана и уплашена до смърт. Пол Киарамонте скочи на крака, лицето му потъмня от притока на кръв. Дулото на револвера му потъна в меката кожа под брадичката на Маргарет, тя неволно извика. — Мамо! — изпищя Франси. — Тихо, ангелче мое — промълви Маргарет, от очите й рукнаха сълзи на болка и страх. — Ти и твоето ченге видяхте сметката на двама души от екипа ми! — заплашително изръмжа в лицето й онзи. — Затова би трябвало още сега да ти пръсна черепа! — Имаше тежки златни пръстени на всички пръсти, включително и на палеца. Това го правеше да изглежда още по-заплашителен. — Давай, какво чакаш? — дрезгаво попита Маргарет. — Очевидно много си падаш по разправите с беззащитни жени! Пол Киарамонте я зашлеви с опакото на ръката си, тежките пръстени разкървавиха кожата й. — Млък и да не си мръднала! — изръмжа той, зъбите му зловещо се оголиха. — Господи Исусе! Не съм изпадал в подобна ситуация откак мащеха ти живееше тук! — Какво знаеш за Фейт Голдони? — вдигна глава Маргарет. — Много неща — изръмжа бандитът. — Майка ми се казваше Сара Киарамонте, единствената жена, която е обичал Черния Пол… — очите му се сведоха към Франсин, която го гледаше оцъклено, както се гледа отровна змия. — Бракът му с онази кучка Фейт беше безрадостен, тъжен, безнадежден… Но той беше католик от старото поколение и не можеше дори да помисли за развод… — Очите му, пъргави като на пепелянка, отскочиха към лицето на Маргарет. — А тя го уби. Бавно и коварно, като слагаше отрова в любимите му черни смокини… За да може да се омъжи за баща ти, гадния Енрико Голдони! — Опитваш се да ме плашиш, така ли? За нея се говореше какво ли не… Но това бяха слухове и нищо повече. Хората просто й завиждаха, че се е омъжила за баща ми. Фейт не е способна да извърши убийство, можеш да си сигурен в това! — Да бе, как не! — изръмжа Пол Киарамонте. — Всъщност на кого му пука? Тя хвърли топа и вече не може да лъже нито теб, нито който и да било друг! Маргарет потръпна от отвращение и страх, очите й се отместиха встрани и неволно попаднаха върху лицето на Джак Барнет… Хубав мъж, жалко за него. Дали е бил женен? Дали има дете, което вероятно би било на възрастта на Франси? Едва ли някога щеше да узнае това, пък и вече нямаше значение. Барнет е мъртъв и нищо не може да се промени. Умря в името на нейното отмъщение… _Ще има много смърт и страдания, това е сигурно като смяната на деня с нощта…_ Така беше казала Бърнис. Но Маргарет си въобрази, че е по-умна от всички, че може да промени съдбата на хората и правилата на играта. И ето, резултатът е налице. Реши да се възползва от силата си, силата на фамилията Голдони… И това доведе до смъртта на един невинен човек… Какво беше казала Бърнис? _Корумпира ни не силата, а злоупотребата с нея…_ Наистина излезе така. Тя беше злоупотребила със своята сила, резултатът бе страдание и смърт… Всички мислят, че Фейт е мъртва. Включително тоя тип Пол Киарамонте, който я държи в ръцете си. Но истината е друга. Фейт просто промени самоличността си. Днес се нарича Рената Лоти и е една от най-влиятелните политически фигури във Вашингтон. Маргарет я виждаше рядко, отношенията им бяха объркани и напрегнати. Беше на девет години, когато баща й се ожени за Фейт — една възраст, която не й позволяваше да забрави истинската си майка, а още по-малко — да разбере трудностите, които изпитва Фейт в новото и враждебно настроено семейство. Маргарет никога не повярва на слуховете, че Фейт е убила първия си съпруг преднамерено и хладнокръвно, с търпението на истински Макиавели. Но това може би беше обикновена защитна реакция. Кое дете би искало да признае, че живее под един покрив с убийца? _Душата ти се дави от сълзи_, беше казала Бърнис, отново демонстрирайки необичайната си прозорливост. Сега в душата й се надигна вой на отчаяние. В следващия миг си даде сметка, че този вой се комбинира с това, което чуват ушите й, тялото й неволно подскочи. Нощната тишина се разкъса от воя на полицейски сирени. — Здрасти, време е да си тръгваме — промърмори Пол Киарамонте, перифразирайки една известна фраза на комика Гручо Маркс. Смушка двете жени с дулото на револвера си и ги подкара към запуснатия паркинг на някогашния хотел. Водата в залива излъчваше фосфоресцентно сияние. По-добре да не мисля за вероятния му произход, въздъхна в себе си Маргарет. В дъното, съвсем близо до запустялата сграда, клечеше яркочервен тъндърбърд с подвижен покрив. Пол накара Маргарет да върже китките и глезените на Франси грабна лекото й тяло и го натика на тясната задна седалка. После сръчно повтори операцията и със самата Маргарет. — Няма нужда — опита се да го разубеди тя. — Ще седя отпред, до теб. Освен това държиш дъщеря ми… Можеш да ми се довериш. — Като Марко и Вини, нали? — изръмжа онзи. — Няма що, добре те е отгледала мащехата ти! Ти си една истинска пепелянка, госпожо! Натика носната си кърпа в устата й, прегъна тялото й на две и я бутна отзад, при Франси. После затръшна вратичката, седна зад волана и рязко натисна педала на газта. Не след дълго пое по Белт паркуей, протегна ръка и включи касетофона. Поддържаше нормална скорост, чертите на лицето му започнаха да се отпускат. Няколко минути по-късно се размина с четири-пет синьо-бели патрулни коли, които летяха към „Голдън гейт ин“ с включени сирени. — Много ви здраве, нещастници! — изкрещя Пол Киарамонте, надвиквайки сладкия гласец на Брайън Уилсън, който пееше „Не се тревожи за нищо, скъпа“… Пета глава Токио | Уест Палм бийч Никълъс срещна Танака Гин в болничната стая на Ватанабе. Специалистът по електроника изглеждаше дяволски зле. Кожата на лицето му, силно опъната върху костите, имаше зеленикаво сивкав цвят от действието на отровата. Беше сложен на системи, специален вентилатор над главата му помагаше на дишането. Сърдечната му дейност се отчиташе от монитор, до него седеше сестра, която следеше за дозировката на лекарствата във вените му. — Пет минути, не повече! — отсече очевидно раздразненият лекар в коридора. — Той все още е много слаб, не бива да го претоварвате! — Благодарим ви за помощта — поклони се Танака Гин. Вътре поведението му беше коренно променено. Представи се на Ватанабе, говорът му беше бърз и делови. — Водим разследване за криминално престъпление — заключи той под неодобрителния поглед на сестрата. — Както сам виждате, участието ви в него за малко не отне живота ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако излезете оттук, ще ви бъде предявено официално обвинение за шпионаж, измама и кражба. В хода на разследването вероятно ще се прибавят и други обвинения… — Танака Гин беше заковал поглед в бледото лице на Ватанабе и не обръщаше внимание на жестовете на сестрата. Съдейки по показанията на монитора, основните жизнени функции на болния рязко се усилиха. Сега беше времето за решителния натиск, за който Никълъс и прокурорът се бяха уточнили предварително. — Ватанабе-сан, вие съзнателно сте откраднали защитени от авторски права материали на компанията „Сато интернешънъл“. Страхувам се, че ако животът ви не свърши тук, навън ви очаква доживотна присъда. — Един момент — намеси се Никълъс, точно по предварително съгласувания сценарий. — Имам една друга идея, Гин-сан… — Алтернативи _не може_ да има! — отсече Танака Гин, забил стоманен поглед в разширените от ужас очи на Ватанабе. — Поне ме изслушайте — настоя Никълъс. — Какво ще стане, ако Ватанабе-сан направи пълни и доброволни самопризнания? — Да — прошушна с отчаян глас болният. — О, да! — Този човек е крадец, Линеър-сан! — изръмжа Танака Гин. — Той се опита да ви разори! Не мога да повярвам, че го защитавате! — Не го защитавам, но искам да стигна до дъното на това престъпление. От уликите, с които разполагаме до този момент, аз стигам до убеждението, че Ватанабе-сан не е откраднал за лична облага данните на „Кибер-нет“. Ако той ни помогне да открием истинските престъпници, аз ще се откажа да го съдя. — Но не и аз! — прогърмя Танака Гин и сестрата уплашено се сви в ъгъла си. — Градската прокуратура на Токио няма да толерира промишления шпионаж! По дяволите, тук става въпрос за националната сигурност! Ватанабе трепереше, пулсът му полудя. — Ще ви дам исканата информация, Линеър-сан — прошепна с усилие той. — Никога няма си простя за стореното, но искрено искам да ви помогна! — Никакви сделки! — отсече с категоричен тон Танака Гин. — Няма смисъл да го тикнем в затвора, ако наистина ни сътрудничи — възрази Никълъс. — Знаете какво е да си вътре, в това състояние той едва ли ще издържи… Ватанабе ги гледаше с опулен поглед, душеше го ужас. Единственото му желание беше час по-скоро да изплюе всичко, което знае. В същия момент вратата се отвори и на прага застана докторът. — Какво, за Бога, става тук? — извика той. — Нали ви казах, че… — Изпълнявам служебните си задължения! — прикова го с леден поглед Танака Гин. — Вън оттук, ще влезете, когато ви наредя! — Нямате право! — извика докторът. — Аз отговарям за болния! — Само след като приключа с него! — все така ледено отвърна Танака Гин, в ръката му се появи сгънат на две лист хартия. — В противен случай ще бъда принуден да преместя пациента ви в болницата на затвора! Искате ли да го направя, докторе? Онзи отвърна с възмутен, поне за пред сестрата поглед, после се отдръпна и затвори вратата след себе си. Танака Гин хвърли кратък поглед към Никълъс и той се наведе над леглото: — Успокойте се, Ватанабе-сан, всичко ще бъде наред. — Готов съм, Линеър-сан — отвърна с тъничък гласец Ватанабе и прокурорът с мъка прикри една въздишка на облекчение. — Всичко е в главата ми, искам да го споделя с вас! Танака Гин включи портативния си магнетофон и продиктува в микрофона деня, часа и мястото на записа. После постави апаратчето на подвижния поднос пред брадичката на болния и Ватанабе потвърди, че дава показания доброволно, без никакъв външен натиск. — Признавате ли, че сте направили неразрешено копие на данните за „Кибер-нет“, които са собственост на „Сато интернешънъл“? — започна разпита прокурорът. — Да. — Давахте ли си сметка, че правата върху тези данни принадлежат на „Сато интернешънъл“? — Да. — Сам ли замислихте престъплението? — Не. Поиска го от мен един човек на име Нгуен Ван Трък, вицепрезидент на виетнамската компания „Минх Телеком“. — Един момент — намеси се Никълъс. — Не бяхте ли във връзка с американец на име Корд Макнайт? — Не, контакт осъществих с Ван Трък. — Но дискетата предадохте на Макнайт — изтъкна Никълъс. — Доколкото зная, той беше само посредник — поклати глава Ватанабе. — Маша в ръцете на Ван Трък… — лицето му се обля в пот, главата му безсилно се отпусна на възглавницата. — Ето, пийнете малко вода — подаде му чашата Никълъс. Двамата с Танака Гин безмълвно наблюдаваха как Ватанабе смуче ледената течност през сламка, със затворени очи и задоволството на малко дете. — Разкажете ни нещо повече за този виетнамец — заповяда Танака Гин. — Ван Трък работи за „Минх“, както вече ви казах… Но чух, че получава парите си от другаде… От един индустриалец на име Къртц. Никълъс и прокурорът си размениха светкавични погледи. — Родни Къртц? — пожела да уточни Никълъс. — Да. — Откъде знаете това? — попита Танака Гин. — Сам твърдите, че тези хора действат изключително предпазливо. Нали затова Ван Трък е прибегнал до услугите на Макнайт? — Това е така — нетърпеливо отвърна Ватанабе. — Но Ван Трък трябваше да използва нечие тежко име, за да ме убеди… Предложи ми собствен научноизследователски институт в компанията „Стърнголд асошиейтс“. Направих съответните проучвания и открих, че „Стърнголд“ е една от десетината азиатски компании на Родни Къртц. Нима е възможно вицепрезидентът по маркетинга на някаква виетнамска телекомуникационна компания да ми предлага цял институт, ако зад него не стоят парите на Къртц? — Трябваше веднага да дойдете при мен — поклати глава Никълъс. — Щях да ви помогна и сега нямаше да лежите тук, натъпкан с отрова от хората, които са ви наели… Изтощен до крайност, Ватанабе затвори очи. Ръцете му силно трепереха, сестрата не отделяше разтревожен поглед от екрана на монитора. — Наистина трябваше — едва чуто прошепна болният. — Всички в „Сато“ говорят за доброто ви отношение и изключителната прозорливост… Но за съжаление вие не бяхте тук… Седнали в малко кафене до болницата, Никълъс и Танака Гин мълчаливо наблюдаваха уличното стълпотворение зад прозореца. По тротоарите се блъскаха хиляди хора, бързащи към дома за обичайната вечеря пред телевизора, всяка педя от асфалта беше заета от автомобили, притиснати плътно един до друг. — Добре ли сте? — попита Танака Гин. — Изглеждате почти като Ватанабе… — Нищо ми няма — отвърна Никълъс и отпи глътка кафе. — На мен пък ми има — въздъхна Танака Гин и уморено разтърка очи. — Малко преди да се видим в болницата ми съобщиха, че адвокатите на Тетцуо Акинага са успели да го измъкнат. — Какво? — стреснато го изгледа Никълъс. Не можеше да повярва, че могъщият оябун на Якудза и смъртен враг на Микио Оками отново ще се окаже на свобода. — Нали го чакаше процес? Възможно ли е да свалят всички обвинения срещу него? — Адвокатите му твърдят, че в обвинителния акт има съществени пропуски и май ще излязат прави — поклати глава Танака Гин. — Подготвен е не според личните ми указания… Вече ви казах, че имам сигнали за корупция в прокуратурата, това е първото им пряко потвърждение… — Ще направя някои проучвания, които вие няма как да направите. — Благодаря, Линеър-сан — поклони се прокурорът. — Ще ви бъда много задължен. Поръчаха още кафе, очите им отново се насочиха към уличния трафик и дъжда. Под светлината на неоновите реклами мокрите тротоари изглеждаха като лакирани. — Много ми се иска да поприказвам с тоя Нгуен Вай Трък — промърмори Танака Гин. — Но по всичко личи, че е пропаднал вдън земя… Нито в компанията, нито в семейството му са го виждали и чували след приема за промоцията на „Кибер-нет“, граничните власти нямат информация да е напуснал страната… Къде, по дяволите, се е скрил? Никълъс мълчаливо гледаше оживеното движение зад прозореца. — За Къртц бяхте прав — въздъхна най-сетне той. — Компанията „Стърнголд асошиейтс“ е в списъка на партньорите ни в проекта „Кибер-нет“, известни под общото наименование „Денва партнърс“. — Но за какво му е да краде данните на проект, който сам е финансирал? — Интересен въпрос — отвърна Никълъс. — Който несъмнено ще постави мотивите за убийството му в съвсем различна светлина… — Как? — Къртц е бил изключително предпазлив и затворен бизнесмен, всичките му компании са частни, без акции на световните борси. Според редица репортажи в „Таим“, „Щерн“ и „Форбс“ той упорито е отказвал да пусне акции на пазара, въпреки убеждението на неговите юристи и икономисти, че би направил страхотен удар там. Той е бил самотен стрелец, но истински гений в бизнеса. Няма брокер на този свят, който да не дава мило и драго за малко акции от неговата империя… — И какво от това? — Нищо особено. С изключение на факта, че състоянието му е лично. При евентуална смърт милиардите се наследяват от жена му. А при нейната смърт… — Те не са имали деца. — Не са — кимна Никълъс и допи кафето си. — Къртц изведнъж харесва технологията на „Кибер-нет“ до такава степен, че финансира „Денва партнърс“… Две седмици по-късно е убит, на другия ден жена му е прегазена от неизвестен автомобил. Нещастно съвпадение на космически сили или добре обмислен заговор? — Има ли убийство, няма съвпадение! — отсече Танака Гин. — Мисля да проверя кой наследява империята след смъртта на собствениците… Извади няколко банкноти и ги хвърли на масата, после вдигна глава: — Ще ви попитам нещо, Линеър-сан… Снощи в жилището на Къртц вие уловихте присъствието на убиеца. Сигурен съм в това, тъй като имам представа за силата на вашето Тао-тао… Имате ли по-конкретна представа за неговата самоличност? Ще оставя настрана твърдението ви, че в огледалото видяхте собствения си лик… Не вие сте убил Къртц, нали? — Не, разбира се. Но… Светът се разлюля и започна да потъва в безбрежния океан, шибан от упоритите дъждовни струи. От пода на кафенето се надигнаха странни колони, смесица от блестяща синкавочервена светлина. Ушите му екнаха от ударите на собственото му сърце — бързи и тревожни. Погледна надолу и видя как потъва в пода, прониквайки през твърдите предмети като ефимерен газ… В ушите му се появи грохот, последван от гневното жужене на милиони пчели. На лицето му се появи болезнена гримаса, тялото му политна към пода. — Линеър-сан! Някой викаше, сякаш искаше да заглуши милионите разговори, които водеха между себе си пчелите. Тихо, ако обичате! — Линеър-сан! Пред очите му се появи познатото лице на Танака Гин, ръцете му го повдигаха от пода. Вдигна ръка и докосна пламтящото си чело. Колоните изчезнаха, подът изглеждаше солиден както преди. Но пчелното жужене все още се носеше във въздуха. — Какво стана? — объркано прошепна Никълъс. — Вие ще кажете — отвърна Танака Гин. — Внезапно пребледняхте и започнахте да се свличате от стола… Никълъс си спомни финала на обяда с Хонико. Тогава отново се беше появило проклетото жужене. — Да се махаме оттук! — рече той. Мокрите тротоари изглеждаха доста по-спокойни отпреди. Тълпите хора и грохотът на уличното движение му помогнаха да се завърне в действителността. — Линеър-сан? — Подхлъзнах се… — Така ли? Забравяте, че в къщата на Къртц вече бях свидетел на подобен транс… Той едва ли може да се нарече подхлъзване. — Прав сте — мрачно кимна Никълъс. — Но се страхувам, че това подхлъзване е дълбоко в мен — от една действителност към друга… Гадняра притежаваше 13-метрова „цигара“ — великолепен образец на свръхбързите и елегантни круизери, които във Флорида означават всичко — пари, власт, положение в обществото. Кабината и корпусът бяха боядисани в морскосиньо. На дневна светлина бързият катер се сливаше с океанската шир, а нощем ставаше съвсем невидим. Това беше и целта — тези „цигари“ се използваха главно от контрабандистите. А катерът на Чезаре беше свръхбърз, дори по претенциозните критерии на този вид съдове. Броени минути след като се откъснаха от кея на Уест Палм, кожата на Веспър настръхна от ледения вятър, а ръцете й се вкопчиха в парапета. Грохотът на моторите беше почти нетърпим, като в боен самолет. Неволно си спомни за чувството, което изпитваше като дете по панаирите, вкопчена в предпазния парапет на „влакчето на ужасите“. Изви глава и видя, че носът на катера беше изцяло във въздуха, пръските морска вода я шибаха със силата на куршуми. — Долу в кабината има якета — изрева Гадняра, опитвайки се да надвика воя на вятъра и грохота на мощните двигатели. — Ако искаш, иди да се облечеш… Веспър поклати глава, тялото й вибрираше заедно с корпуса. — С каква скорост се движим? — извика тя. — По-голяма от всичко, което плава върху вода — отвърна Гадняра. — Включително катерите на онези ченгета от Бреговата охрана… Минаваше седем, но той продължаваше да е развълнуван. Още в къщата крачеше напред-назад като тигър в клетка, очевидно очакваше нещо. Телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Очевидно не очакваше точно този делови разговор, но веднага след това й каза да си събира багажа. — Кипя от енергия и не мога да стоя затворен — поясни той, очевидно превъзбуден от нещо. Но от какво? Веспър се смъкна от леглото. Неволно се запита как се оправя Кроукър с онзи Уейд Форест, който отговаряше пряко за действията на клана Леонфорте. Дали трябваше да замесва Лю? Той е безспорно умен и твърд, но Форест беше от онези амбициозни типове, които, ако не бъдат държани изкъсо, помитат всичко по пътя си. Това не трябва да става. С времето беше започнала да го харесва, имаше чувството, че контактува с филмов герой на Робърт Мичъм… А тя много си падаше по Мичъм… — Утре може да ми гостува един приятел — съобщи Гадняра, насочил круизера по лунната пътека над вълните… — Страхотен тип, положително ще си паднеш по него… Сигурно ще остане ден-два. Води си и гаджето, което е окей… — направи малка пауза, после добави: — Няма да я виждаш много често, щото е вечно болнава… — Значи няма да ходим на Южния бряг, така ли? — попита Веспър, отмятайки кичур коса от челото си. — Нали ми обеща? — Ще ходим, скъпа, нищо не се е променило… Поли, моят приятел, ще се появи не по-рано от късния следобед… Ще ги вземем и отиваме на кръчма, искаш ли? И без това ми става лошо от тая къща! На около пет километра от брега Чезаре изведнъж изключи двигателите. Носът легна върху вълните, лодката бързо забави ход. — Виж залеза — промълви той и махна с ръка към оранжево-зелените пламъци на хоризонта. — Кара те да се радваш на живота, нали? Тук, встрани от корабните маршрути и крясъците на крайбрежните птици, цареше величествена тишина. Повечето от лодките за забавления отдавна бяха закотвени зад вълнолома, тишината над водата се нарушаваше единствено от далечния грохот на невидим самолет. Далеч зад гърба им започнаха да мигат разноцветните светлини на Палм бийч — сякаш отражение на величествения залез. — Гладна ли си? — Още не — поклати глава тя и хвърли поглед към голямата хладилна чанта, която Гадняра беше тикнал до щурвала. — А знаеш ли с какво се занимавах днес? — продължи с небрежен тон Гадняра. — Проверявах те… — усмивката му се стопи, едрата му фигура заплашително се насочи към нея. Тя остана на мястото си с цената на огромни усилия. — И какво открих? Моята мадама е работила за федералното правителство! В някакъв дълбоко секретен отдел, наречен „Огледалото“… — Тя усети миризмата му. Странната животинска миризма, която плашеше хората. — На всичкото отгоре излезе, че си работила и за баща ми Джон… — Всичко това е вярно — спокойно кимна Веспър. — Знам, че е вярно, момичето ми! — изръмжа Гадняра. — Единственото нещо, което не знам, е защо си тук! — ръцете му направиха изразителен жест. — Едва ли се беше заредила в „Ил Палацо“ случайно, очевидно си искала да те забележа! Веспър имаше чувството, че крачи в минно поле, без да знае точното разположение на смъртоносните заряди. С Чезаре Леонфорте винаги е така. По принцип не беше имала нищо против тази задача, тъй като цял живот беше ходила по ръба на бръснача. И, за добро или зло, винаги беше съумявала да се държи на безопасно разстояние от пламъка, подобно на някаква мъдра нощна пеперуда. Най-привлекателното в риска е начинът, по който човек излиза от собствената си същност. В това има нещо от актьорското майсторство, нещо като антитеза на самоанализите, които Веспър никога не беше обичала… Заети с пресъздаването на чуждите образи, актьорите нямат време да обърнат внимание на това, което са… Същото важи и за риска. В рискова ситуация ти трябва да бъдеш точно това, за което те мисли противникът. До точно определен момент. После преобръщаш масата и се опитваш да измъкнеш от него това, което ти трябва… Отношенията на Веспър с Гадняра все още бяха в първата и най-опасна фаза. Ако я разкрият сега, други роли няма да има. Просто защото изпълнителят ще бъде отстранен от сцената. Реши да се възползва от рискованата теория, според която нападението е най-добрата защита. Пристъпи напред и го прегърна, устните й се впиха в неговите. После леко отдръпна глава да надзърне в очите му, на устата й се появи дяволита усмивка: — Аз ли те накарах да дойдеш точно в онзи момент и да ме измъкнеш? — Не, разбира се. Но… — _Наистина_ бях там с надеждата да те видя! — Така ли? — присви очи Гадняра. — И защо? — Защото ми трябваше сигурно убежище — отвърна тя. — Особено след като в Пентагона започна разследване на дейността на баща ти в ДАРПА. — Под тези инициали се криеше Агенцията за разработка на модерни оръжейни системи към Пентагона. Това е една дълбоко секретна организация с таен бюджет, което означаваше, че никой в Конгреса не може да контролира нейната дейност. — Баща ти имаше свободен достъп до разработките на ДАРПА и вземаше онези от тях, които пожелаеше. Това постави в доста глупаво положение редица генерали в Пентагона, особено онези, които отговарят за секретните оръжейни системи… — Но ти какво общо имаш с всичко това? — Наложи се да изчезна от Вашингтон, преди разследването да стигне и до мен… — Как така? — подозрително я изгледа той. — Какво общо имаш ти със секретните разработки? И тук, както при повечето неща в живота, всичко опираше до размяна. Веспър принуди Гадняра да бъде подозрителен и ядосан, но в замяна получи една мъничка частица от мозайката, която искаше да подреди — стана й ясно, че той действително е свързан с дейността на баща си в ДАРПА. — Нищо общо — кимна с въздишка тя. — Ако не се брои фактът, че поддържах тесни контакти с баща ти… — В коя област? — Наркотиците. Чезаре беше толкова объркан, че млъкна. После изведнъж се разсмя. Толкова бурно и продължително, че от очите му изскочиха сълзи. — Ти? — заби показалец в гърдите й той. — Една красива и интелигентна мадама се забърква в гадния свят на трафикантите? Не, момичето ми!… Сигурно се шегуваш! — Не се шегувам. Отрезвяването му настъпи светкавично. — Не се опитвай да ме баламосваш, момиче! — изръмжа той. — Защото жива ще те одера! — гласът му беше студен и заплашителен. — Не те баламосвам — поклати глава Веспър. — На книга се водех административен помощник на баща ти. Но на практика координирах всички операции с наркотици, при това директно от щаба на „Огледалото“… — А защо никога не съм чувал за теб? — Защото се занимавах главно с операциите в Азия, а и Джони умееше да пази тайна… — Тук си права — кимна той, вече малко по-спокоен. — Старият мръсник споделяше само толкова, колкото беше необходимо… Не се доверяваше на никого, дори на децата си. Господи, какви ги дрънкам? _особено_ на децата си! Никой на този свят не може да се похвали, че е бил близък с шибания Джони Леонфорте! — Последните думи бяха казани с нескрито уважение, но Веспър ясно усети горчивината им. Беше успяла да се докосне до стара, но незараснала рана… Той седна на носа и се извърна с лице към нея: — Пазеше те на сянка, защото те чукаше, а? Веспър се поколеба по кой път да тръгне. Усещаше, че ако каже „да“, Чезаре ще побеснее от ревност. Въпросът беше дали това й е необходимо. — Искаше му се, разбира се — отвърна по интуиция тя. — Бих казала, че не престана да се опитва… Чезаре я гледаше като омагьосан. За пръв път срещаше толкова хладна и затворена в някои отношения жена, от това възбудата му още повече нарастваше. С учудване установи, че харесва начина, по който му се противопоставя, харесва го дори повече от начина, по който се любеше с него. По характер беше човек, който иска да има всичко от живота. И може би затова Веспър му се струваше истински Божи дар… Всичко у нея беше по-голямо от живота — страст, хумор, гняв, ум… Повечето мъже биха се стреснали от това, събрано на куп в една жена. Но той изпитваше единствено възторг… Цял живот беше третирал жените като същества от второ качество, предназначени да запълват миговете на скука. Но сега беше срещнал сродна душа, която, чрез животинската сила на примитивния си характер, беше успяла да изкачи онова стъпало на живота, върху което Чезаре винаги е бил сам. Душата му потръпна и в това нямаше нищо странно. Сякаш я докосна тайнствено подводно течение, което примамливо го зовеше в своите дълбини. — Страхотна кучка си, мамка му! — промълви с уважение той. — На моменти направо се чудя къде са ти ташаците! Разсмяха се едновременно и тя разбра, че е взела правилното решение. Преградите в душата му се рушаха и тя вече беше далеч по-навътре, отколкото смееше да се надява. Нощта влизаше в правата си, светлинните гирлянди на далечния бряг станаха по-ярки. Източната част на небето вече беше черна. — Знаеш ли, за пръв срещам мадама, която се е опряла на баща ми — промърмори Чезаре. — Не й е било лесно на майка ти… — подхвърли Веспър. — Мама? — вдигна очи Чезаре и усърдно се прекръсти. — Нека Бог даде мир на душата й. Беше кротка и покорна съпруга, обичаше мъжа си до последния си час… Нищо не беше в състояние да я промени. А него, знаеш, все го нямаше… — Погледът му се насочи към теменужените вълни, лактите легнаха на коленете му. — Мисля обаче, че понякога и той правеше каквото може… Въпреки че ни заряза бързо и не се обади никакъв… Лично аз нямах време да почувствам липсата му — бързах да порасна, като всички останали… Нещо в погледа му обаче го издаде. Веспър беше сигурна, че е било точно обратното. — Какво можеше да направи тя? — продължи с въздишка Чезаре. — Обичаше го, той беше единственият мъж в живота й… Дори когато изчезна, тя търпеше и мълчеше. Защото знаеше, че има свои дела, които трябва да бъдат свършени… Вероятно много й е липсвал, вероятно именно това я уби… Любовта. А аз, млад и глупав, вършеех по улиците на Озоун парк и често се питах защо става така… Очите му намериха нейните. — Отговор получих едва когато поех задължението да заведа сестра си в манастира в Астория, за който тя мечтаеше цял живот… — Пръстите му се преплетоха. — Странно момиче беше моята сестра Джаки… Никога не съм я разбирал. Единствената й мечта беше да стане монахиня в Астория, в манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“… Само веднъж съм бил там, но името запомних завинаги… От устата му се откъсна тежка въздишка. — Както и да е… Разговаряхме в колата на път за манастира. Бедничката Джаки, тя винаги се опитваше да завърже разговор с мен, ама кой да я слуша? Тя беше моя _сестра_, по дяволите! Но говореше за неща, от които си нямах никакво понятие… С изключение на случая, за който ти казвам… Зададох й въпросите, които ме измъчваха: Кога ще се върне татко? Мама разби сърцето си в очакване… А тя вика: „Нима не си разбрал, че татко никога няма да се върне?“ Чезаре безпомощно разтвори ръце: — Това ме нервира и започнах да й крещя… Какви ги дрънка, мамка му… Защо постоянно ме залива с врели-некипели… Как така няма да се върне? Нали ние сме неговото семейство? — очите му се сведоха надолу. — Но тя излезе права… Татко наистина не се върна… Главата му рязко отскочи, настроението му претърпя рязка промяна: — Джаки се оказа момиче на място… Ти приличаш на нея, защото имаш нещо тук… — пръстът му почука по слепоочието. — Тя нито веднъж не нарече татко с обичайното обръщение: тате, татко… Това име предпочиташе да използва само за свещениците. Може би го е мразела, а може би просто го е съжалявала. — А ти? — обади се Веспър. — Ти какви чувства изпитваше към него? — Аз ли? — вдигна глава Чезаре. — Никакви. Нямах време, бях зает да усвоявам семейния бизнес от чичо Алфонс… — гласът му отново стана мрачен, на прага на избухването. — Просто не бях като Джаки, не мислех задълбочено върху нещата… — Потърка длани, сякаш да ги стопли, очите му отново се насочиха към тъмните вълни. — Какво стана с Джаки? — попита Веспър, сложи длан на гърба му и започна да го разтрива с леки, кръгообразни движения. На това я беше учил Оками, така съумяваше да се откъсне от физическото съществувание и да навлезе в кристално ясните коридори на мисълта… В ушите й се появи плясък на невидими криле, духът й бавно започна да прониква в психиката на Чезаре. Установила контакт, тя направи каквото може, за да го подтикне към откровеност. Разкритията щяха да последват едно след друго, Веспър беше сигурна в това. Най-трудно е първото, което има задачата да разтвори черупката на Гадняра… — Там е работата, че не мога да си обясня нещата — въздъхна Чезаре и унило махна с ръка. — Джаки умря при автомобилна катастрофа една двадесетгодишна… Десетина месеца след като влезе в манастира… — Очите му останаха заковани в леко развълнуваната вода. — Едва двадесетгодишна, Господи! — Тялото му рязко се завъртя към Веспър. — Знаеш ли, най-странното е, че ми липсва… Сега, а не когато беше в манастира и преди това… Тогава рядко мислех за нея и обикновено се ядосвах, защото не проявяваше необходимото уважение към татко… А сега непрекъснато мисля за нея… Шантава работа, нали? — Никак не е шантава — поклати глава Веспър. — Според мен е хубаво, че си в състояние да я оцениш… Това положително би й харесало… — Не знам — мрачно поклати глава Чезаре. — Все си спомням как й се развиках тогава в колата… Честно казано, не само се развиках, но и й плеснах един шамар… Доста силен, знаеш… Нараних я… Външно и вътрешно… Чувствам го ей тук… — пръстите му се свиха в юмрук и докоснаха гърдите. — И сега съжаляваш, нали? — Разбира се, че съжалявам. Исусе, какво чудовище съм бил! Исках да бъда твърд като татко, истинска глава на семейството! Защото брат ми Майк не ставаше за нищо, вятър го вееше… Майк Леонфорте, помисли си Веспър. Каква е била ролята му в семейството? Понечи да насочи разговора в тази посока, но Чезаре рязко се надигна и отиде да включи зелените сигнални лампи на кърмата. Избликът на физическа енергия беше изненадващо рязък, деликатната психическа връзка между двамата веднага изчезна… — Виждаш ли нещо ей там? — промърмори той, грабна един бинокъл и го насочи към най-тъмния сектор на океана. Веспър отиде при него и напрегна поглед по посока на някакви неясни червеникави искри. — Какво е това? — попита тя. — Сигнални светлини? — Умно момиче — похвали я с усмивка Чезаре. — Да, това са светлините на един катер, с който ще се срещнем тук… — Поласкана съм от доверието да ме вземеш със себе си. — А не трябва! — стрелна я косо той. — Защото мястото тук е идеално да се отървеш от един труп… Акулите ще го разкъсат без остатък… Сърцето на Веспър пропусна един такт: — Това ли ме чака? — Така мислех в началото — кимна Чезаре и свали бинокъла. — Но сега ми хрумна по-добра идея… Всичко зависи от това дали ще повярвам на приказките ти, или не… Тя веднага си даде сметка за неизгодната позиция, в която беше изпаднала. Краката й стъпиха на перилата, ръцете й се разпериха, за да пазят равновесие. — Е, хайде — процедиха устните й. — Бутни ме във водата! Нали казваш, че всичко е въпрос на минути? Червените светлини бавно се приближаваха, до ушите им долетя тихо боботене на мотор. — Не — поклати глава Чезаре. — Предпочитам да поразмисля още малко… — Защо трябва да чакаш, Чезаре? Направи го сега! А после ще се върнеш към предишния си живот, без дори да си спомняш, че ме е имало… Очите му се заковаха в нея. Грохотът на мотора зад гърба й заглъхна, очевидно лодката беше оставена да се плъзга по инерция. Ушите й доловиха тихия плясък на вълните в борда. — Любопитен съм — промълви най-сетне той. — Искам да видя дали не ме будалкаш… — Само толкоз, така ли? — Не — протегна ръка към нея той, но не я докосна. — Не само това… Мисля, че не искам да те забравям… Едва сега Веспър разбра истинския смисъл на думите му: _Не искам да забравям Джаки…_ — Ти ме нарани! — ледено процеди тя. — Нима си въобразяваш, че аз съм една от обикновените ти мадами? Нима мислиш, че можеш да се правиш на мъж пред мен? Обявяваш намеренията си да ме хвърлиш на акулите и чакаш да ти се моля? — гласът й бавно набираше сила. — Това ли искаш да постигнеш, Чезаре? Такива ли са представите ти за забавление? — Постави се на мое място — промърмори с несигурност в гласа той. — Ами ако наистина се окаже, че си дошла да ме шпионираш? — Ти си все същото чудовище! — изкрещя извън себе си тя. — Онова, което е вдигнало ръка срещу единствената си сестра! — Хайде, стига — размърда се притеснено Чезаре. — Дрънкаш глупости! — Ти си садист! — не му обърна внимание Веспър. — Как е възможно да се държиш така с мен? — Не употребявай такива думи, за Бога! — Защо, по дяволите? — викна тя, макар че отлично знаеше какво има предвид Чезаре — Джаки никога не би използвала подобен речник… — Ти можеш да ругаеш, а аз не мога, така ли? Ти ме караш да умирам от страх и си въобразяваш, че това е в реда на нещата? Как мислиш, че се чувствам, да те вземат мътните?! — Добре де, добре… — промърмори той, пристъпи крачка напред и я свали от парапета. Задържа я в прегръдката си и започна да я целува. По двете бузи, по клепачите, по челото… Бавно, с трепет и уважение. После устните му се впиха в нейните, езиците им осъществиха кратък, но пламенен контакт. Тишината на нощта се наруши от тихо подсвирване и Чезаре я пусна на палубата. — Време е за работа — прошепна той, погали я по бузата и отговори на подсвирването! — Добре — кимна тя. — Ще сляза долу… — Не — хвана я за ръката той. — Искам да останеш… Нали каза, че си в този бизнес? — Доброволно или не, главата му отново се мушна в примката. — _Бях_ в този бизнес, Чезаре — тихо, но напрегнато отвърна тя, докато един слаб мъж ловко се прехвърляше през борда. — Това е достатъчно — рече Чезаре и се обърна с лице към новодошлия. — Искам да ми кажеш какво мислиш за тоя кучи син! Веспър се завъртя и с изненада установи, че на няколко метра от тях се поклаща катер на Бреговата охрана с изключени светлини. На борда в близост до носа смътно се виждаше регистрационният му номер: CGM 1176. Слабият мъж, който се прехвърли през борда, беше облечен в стандартната униформа на Бреговата охрана, на петлиците му се виждаха лейтенантски нашивки. В ръката му се поклащаше синьо-бял гимнастически сак. — Майло — вдигна ръка да го поздрави Чезаре. — Това е Веспър, тя ще провери стоката. Имаш ли нещо против? — Пет пари не давам — сви рамене Майло. — Ако искаш, можеш да я дадеш за проверка и на самия Папа… Дръпна ципа на сака и извади пластмасова торбичка с бял прах. Веспър пое ножа, който й подаваше Чезаре. Разсече на кръст горната част на торбичката, постави малко прах на върха на ножа и предпазливо го близна с език. Обърна се да изплюе сместа през борда, впи тежък поглед в очите на Чезаре и бавно кимна с глава. — Прехвърляй! — кратко се разпореди той. Операцията отне точно седем минути. През това време Чезаре изчезна в каютата и се върна с тънко дипломатическо куфарче. Вероятно вътре са парите за кокаина, съобрази Веспър. Обърна се с гръб към Майло, пристъпи към Чезаре и тихо прошепна: — Не му плащай още… Чакай да ти дам знак… Върна се при слабия лейтенант, който тъкмо приключваше с броенето. Торбичките бяха сто и петдесет. — Това ли е всичко? — попита тя. — Това е — кимна онзи. — Давайте мангизите. — Момент — отвърна Веспър, наведе се и издърпа две торбички от средата на купчината. — Но какво прави тя? — разтревожено повиши тон Майло. — Нали имахме уговорка? — Проверявам стоката — отвърна Веспър и сръчно отвори торбичките. — Нали вече го направи? — нервно попита Майло и хвърли кос поглед към Чезаре: — Тя вече го направи, Гадняр! Откога ползваш помощта на фусти? — Затваряй си плювалника! — сряза го Чезаре. В ръката му проблесна късото дуло на картечен пистолет МАК-10. — Спокойно, за Бога! — извика с треперещ глас Майло. — Не исках да кажа нищо лошо! Веспър бавно се изправи и внимателно се отдръпна от пространството между двамата. — Лявата торбичка е редовна — обяви тя. — Но в дясната има една доста гадна съставка… Арсеник! Картечният пистолет се закова в гордите на Майло. — Нещо да кажеш? — изръмжа Чезаре. Лейтенантът близна с розов език малко прах от посочената торбичка, на лицето му се изписаха учудване и страх: — По дяволите, шефе! — промърмори той. — Тя е права! Чезаре се стрелна напред, дулото на пистолета се заби в шията на трафиканта. — Ей сега ще ти видя сметката, гадно лъжливо копеле! — изръмжа страховито Гадняра. — Казвай кой ти нареди да ме прекараш, иначе заминаваш да пееш в ангелския хор около дядо Господ! — в очите му пламнаха червените искри на животинския гняв, Веспър неволно потръпна. — _Започвай_, копелдак! — Исусе! — сподавено извика Майло. — Не убивай вестоносеца само защото новините са неприятни! Знаеш, че аз съм само посредник, за Бога! Никога не съм бил в бизнеса с наркотици и изобщо не съм се докосвал до шибаната ти стока! — гласът му прекъсна, задавен от страх. — Кълна ти се, Гадняр! Чезаре се овладя с цената на огромни усилия, въздъхна и се извърна към Веспър. Тя кимна, за да му покаже, че вярва на Майло. Почувства се някак разочарован. Много му се искаше да накаже измамника веднага, още тук — Веспър ясно усети това. — Окей — дрезгаво промърмори той и отмести дулото от шията на лейтенанта. Слабичкият мъж се потеше обилно, краката му се подгъваха. Даваше си ясна сметка, че живее втори живот. — Някой се опитва да ме будалка, Майло — изръмжа Чезаре и свали пистолета на нивото на кръста си. — Я дай да си направим сметките… За утре през нощта е уредена нова доставка, нали? Майло безмълвно кимна с глава. — Хубаво, тогава ще се оправим… Майло най-сетне започна да диша отново. — Кво ще кажеш, ако изхвърля тоя боклук в океана? — попита той. — Нека шибаните акули се задавят с него! — Затваря си плювалника! — сряза го Чезаре. — Кой ти е дал, право да разсъждаваш? — ръката му се стрелна към торбичката трева. — Залепяш я и я връщаш обратно. Утре вечер да бъде сред новата стока. Аз ще дойда с теб! — Ти си шефът, но… — Изчезвай! — изрева Гадняра и Майло побърза да се подчини. Веспър изчака да останат сами, обърна се и заби пламтящ поглед в лицето на Чезаре: — Каква постановка! Така ли трябваше да ме изпиташ? — Не можеш да ми се сърдиш — сви рамене Чезаре. — Една мадама ми пада в скута направо от небето, при това мадама със страхотни качества… Няма начин да не си задам някой и друг въпрос… Други проблеми имаш ли? — Не, нямам. — Хубаво… Все пак отчитам жеста ти… Не всеки може да различи арсеник, смесен с кокаин… — Вдигна капака на туристическата хладилна чанта, натъпкана догоре с храна и ледено шампанско. — Хайде да ядем. Направо умирам от глад! Над Токио беше легнало отровно розово-зеленикаво сияние. Но тук, сред модерната бетонна черупка на Карасумори Джинджа, светлината идваше от старите фенери, запалени пред шинтоисткия храм. Тесните улички около него бяха такива, каквито са били през XIX век, далеч преди началото на икономическото чудо, променило из основи града. — Япония няма политически лидер — каза Микио Оками. — Прилича на кораб без капитан, който е лашкан от огромните вълни на икономическия хаос… Но природата не търпи вакуум, нещата скоро ще се променят… — Нали сам каза, че липсват солидни кандидатури за премиерския пост? — напомни му Никълъс. — Така беше до вчера — кимна Микио Оками и напусна кръга светлина под лампата. — Но днес следобед беше решено да се издигне кандидатурата на Канзай Митцуи… — Не го познавам. — Нищо чудно, името му е известно на ограничен кръг от политици. Опасен тип, един от малцината, които твърдят, че касапницата в Нанкин е пълна измислица… — Оками имаше предвид едно от най-тежките престъпления на японския милитаризъм по време на Втората световна война. През 1937 г. японската армия нахлува в Нанкин и предприема масово клане. Избити са стотици хиляди китайци, над двадесет хиляди жени са изнасилени, а след това градът е опожарен… Единадесет години по-късно главнокомандващият на тази армия е осъден на смърт от военен трибунал. — Канзай Митцуи е неконструктивна личност, просто и ясно — продължи Оками. — Има собствени виждания върху хода на историята, обявява се открито срещу усилията на сегашния министър-председател да заличи раните от войната в Тихия океан. Продължава да твърди, че нахлуването на японската армия в Континентална Азия не е агресия, а освободителна война. Отрича експанзионистичните апетити на военната върхушка през 40-те години и твърди, че ние просто сме освободили народите на Азия от оковите на европейския колониализъм. Оками замълча и направи нов кръг около фенера! После поклати глава и продължи: — Малцина знаят, че един от най-горещите поддръжници на Митцуи е Тетцуо Акинага… Слава Богу, че е в затвора и по всяка вероятност ще изгние там… — Днес следобед ми съобщиха, че нашият приятел Акинага ще бъде освободен през следващите няколко дни — блеснаха очите на Никълъс. — Адвокатите му са открили серия от технически недостатъци в обвинителния акт на прокуратурата срещу него. — Акинага ще бъде освободен? — Очевидно държи в джоба си важни хора от Токийската градска прокуратура — кимна Никълъс. — Зная това от Танака Гин — един свестен човек и много добър юрист. Той се занимаваше с делото Акинага. Убеден е, че обвинителният акт е нарочно подправен от някой друг служител в прокуратурата. Може би няма да е зле да се заемеш с този въпрос… — С удоволствие! — изръмжа Оками и на лицето му се появи жестока усмивка. Бавната им разходка ги отведе при уличен музикант, който дръпна струните на своя шамисен. Не спряха, имаха нужда от спокойствие за разговор. Но мелодията ги последва и дълго време остана с тях. — Сериозна ли е заплахата от този Митцуи? — попита Никълъс. — Ще поживеем, ще видим — въздъхна Оками. — Сега най-голямата заплаха е самият Акинага. Любопитен съм да видя дали все още е толкова влиятелен, че да осигури премиерското кресло на своя приятел Митцуи. — Няма ли да е късно? — Не съвсем — отвърна Оками и продължи да крачи напред. — Акинага е ключовата фигура. Без него Митцуи ще бъде просто поредният слаб премиер, който няма да постигне нищо съществено. Мисля, че най-подходящата ни позиция за момента е да изчакаме Акинага да се измъкне от пашкула си… — Говорим за заплахи и това ме подсеща да ти кажа за странните неща, които ми се случиха на два пъти днес следобед — въздъхна Никълъс и подробно описа пристъпите на Тао-тао, които го бяха обзели в компанията на Хонико и Танака Гин. — Не съм чувал Акшара да се проявява по подобен начин — загрижено поклати глава Оками. — Работата е там, че не беше точно Акшара — промълви Никълъс. Все още не му се искаше да споделя странното чувство на идентификация с убиеца, което беше изпитал в дома на Родни Къртц. То беше твърде лично, твърде интимно, за да бъде споделяно дори с близък приятел като Оками. — А какво беше? — Не съм сигурен… Имах чувството, че небето над главата ми се превръща в разтопена лава, в главата ми отекнаха хиляди гласове… Но това вероятно ти звучи съвсем налудничаво, нали? — Напротив. Кара ме да мисля, че трябва да продължим терапията и окончателно да излекуваме раните в душата ти — Оками протегна ръка да го докосне. — Готов ли си за това? Никълъс кимна. Душата му се сви, споменът от необичайните състояния през последните няколко дни все още беше твърде свеж в душата му. Закова се на място. Обичайните градски шумове наоколо започнаха да боботят в съзнанието му с огромна сила, после затихнаха. — Точно така — обади се Микио Оками. — Остави се да потънеш в нощта… Изправен на крачка от Никълъс, той гледаше как приятелят му отмята глава и се втренчва в непрогледната пустош на Акшара. Светлините на Токио останаха някъде надалеч и бързо се топяха. — Навлез дълбоко в Акшара — прошепна Оками. — Толкова дълбоко, че да можеш да различаваш сенките в черната пустош. Това е Кшира… Кшира беше тъмната пътека на Тао-тао, обратната страна на Акшара. За нея се знаеше малко, никой не искаше да я обсъжда. Защото всеки, който се беше опитал да я овладее, беше завършил живота си в ужасни и налудничави мъки. Такъв беше случаят с Канзацу — сенсея, помогнал на Никълъс да овладее тайнството на Тао-тао. Именно той беше втъкал в душата на Никълъс черните нишки на Кшира, които бяха ужасни бомби със закъснител… Никълъс беше чувал, че Оками владее „корьоку“ — Силата на великото просветление. Векове наред майсторите на Тао-тао са вярвали, че „корьоку“ е единственият път към, „шукен“ — състоянието на Върховна мощ, обединяващо двете части на Тао-тао в един безупречен механизъм. Имало е и противници, на тази теория, немалко са били хората, които твърдо са вярвали, че Акшара и Кшира не могат да бъдат обединени и подчинени от никого. Самият Никълъс беше страстен привърженик на идеята за „шукен“. Той просто не можеше да вярва в друго. Беше убеден, че ако не открие пътя към „шукен“, животът му ще завърши като този на Канзацу сред лудост и ужасни видения. Изведнъж почувства как желираното небе полепва по крайниците му, десет милиона гласа бръмнаха в главата му едновременно, говореха на странен, напълно непознат език. Също като днес следобед… Ето, това е Кшира! Трябва да… — Не! — рязко извика Оками. — Не се отдръпвай от Кшира! Остави се на тъмните й пипала, нека проникнат дълбоко в съзнанието ти! Потънал изцяло в транса на Тао-тао, Никълъс напусна времето и пространството. Съществуванието му се сви до размерите на малка блестяща точка, заобиколена отвсякъде с безкраен мрак. Космосът дишаше около него дълбоко, като могъщ звяр. Вместо в надеждната броня на Акшара душата му потъна в неспокойния мрак на Кшира. Някога черните криле на този мрак пляскаха надалеч, почти отвъд хоризонта, струваха му се напълно безопасни. Но сега те бяха около него, бързо изсмукваха психическите му сили. Той си даде сметка, че скоро тези криле ще се слеят в плътна стена, ще отрежат изцяло пътя му към Акшара и ще го накарат да полудее. Психиката му се насочи към нова, сияйна и безкрайно красива колона от светлина, край която меко пляскаха тъмните криле на Кшира. Отвъд нея се усещаше психическото присъствие на Оками. Много пъти бяха изпадали в това състояние, особено след завръщането на Никълъс от Венеция. В тези дни пристъпите на Кшира станаха натрапчиво силни, смущаваха действието на Акшара, правеха го неуверен и неспокоен… Страхът му се усили, тъй като си спомни за една случка, станала преди три седмици в горите край Йошино. Тогава се беше опитал да изгради подобен духовен съюз с Таши Шидаре, един млад и умен оябун на Якудза, с когото бяха станали приятели. Таши също притежаваше „корьоку“, но опитът му да установи духовен контакт с Никълъс завърши с нещастие… _Не мога, нещо ми пречи…_ — Изразът на лицето му беше странен. — _Кшира е много силна…_ Оттегли се и секунди по-късно беше убит. Никълъс така и не успя да разгадае тайната му. Дали неговата собствена Кшира е била твърде силна за Таши? Възможно ли е това? Нали именно „корьоку“ може да се справи с нея? Зад яркия стълб светлина бавно се очерта лицето на Оками. Може би той ще даде отговор на този въпрос… Усети могъщите вълни на психическа енергия, които го привличаха към светлината. Стана горещо, по кожата му запълзяха хиляди невидими насекоми. Пристъпи напред, светлината в колоната стана игрива и променлива, после изведнъж се превърна в ирис, отворен да го погълне. Сърцето на Никълъс запя от възторг. Пътуването към висшата форма на интеграция най-сетне започна! Скоро тъмното привличане на Кшира ще изчезне завинаги! Но в мига, в който протегна ръце да прегърне прекрасната светлина, в главата му отекнаха гласовете на Оками и Таши, странно преплетени: _Не, Не… Не мога да удържам… Стената рухва навътре, взривява се… Очисти се! Бързо! Бягай, за да се спасиш!_ Връзката му с Акшара се скъса като опънат докрай ластик, душата му отскочи обратно във времето и пространството. Тялото му се сгърчи и рухна на земята, потръпна и се насочи към стената на храма, пълзейки на лакти и колене. Неоновото сияние на Токио увисна над главата му като странен и непознат Млечен път… Замаян от рязкото прекъсване на връзката с Акшара, Никълъс потърси с очи Оками. Откри го проснат на земята, сякаш прострелян от пушечен куршум. Пропълзя до него, сложи ухо на гърдите му, повдигна клепачите… Тялото на възрастния мъж изведнъж се разтърси от неудържими конвулсии, кръвното му налягане рязко се повиши. Какво стана с „кокоро“? Какво беше видял Оками? Какво го хвърли в конвулсивни пристъпи, принуждавайки го да изпусне блестящата колона на „корьоку“? Може би същото, което отблъсна Таши от психически контакт с Никълъс? Нима отровата на Канзацу ще се окаже толкова силна? Беше твърдо решен да получи отговор на всички тези въпроси. Напрегна се докрай, мобилизира психическите си сили и проникна в кръвта на Оками с помощта на Акшара. Моментално снижи нивото на адреналина, помогна на Оками да изхвърли от организма си опасно високото количество нуклеопептиди, които бяха предизвикали шока и конвулсиите. Тялото на възрастния мъж се отпусна в ръцете му. Конвулсиите стихнаха, очите му бавно се отвориха. — Как се чувстваш, Оками-сан? — Уморен — направи опит да се усмихне Оками. — Вече не съм млад… — Да, навършил си деветдесет — кимна Никълъс. — Кой ти каза? — любопитно го погледна Оками и облиза пресъхналите си устни. — Вероятно Челесте, нали? Но дори и тя няма представа за годините ми. Никълъс понечи да го повдигне, но възрастният мъж простена и отпусна глава на земята. — Какво ми направи? — с мъка произнесе той. — Такова количество ендорфини не е влизало в организма ми откакто бях на седемдесет! — Получи силни конвулсии — осведоми го Никълъс. — Нищо не си спомням… Никълъс замълча, предоставяйки възможност на възрастния мъж да изпълни упражнението „прана“, което допълнително пречистваше тялото му. Клепачите на Оками най-сетне потрепнаха, очите му се заковаха в лицето на Никълъс. Мисля, че няма да мога да ти помогна, приятелю — промълви той. — Макар че страшно много ми се искаше… _Не мога да повярвам на ушите си_, смаяно помисли Никълъс, а на глас каза: — Но ти притежаваш „корьоку“, в теб е последната ми надежда! — Да се молим на боговете, в които вярваме! — въздъхна Оками, хвана се за ръката му и с пъшкане се изправи на крака. — Защото ако наистина е така, ти си обречен! Знаеш ли, Кшира е постоянно в теб, но ти нямаш пряк достъп до нея. Аз също не мога да я доближа… Опитах се, но за малко не загинах… Същото се е случило и с Таши Шидаре… От всичко това трябва да заключим, че „корьоку“ — Великата сила на просветлението, в твоя случай е безсилна… Никълъс с мъка преодоля паническия си световъртеж. — Но какво да правя, Оками-сан? — отчаяно прошепна той. — Не мога вече да търпя Кшира в душата си. Напоследък усещам, че силата й нараства… Прилича на тъмна сянка, която заплашва да ме погълне… — Разбирам те и ти съчувствам, приятелю. Но към Кшира трябва да се подходи по строго определен начин. Иначе ще заприличаш на сапьор, който иска да обезвреди мощна мина, без да е запознат с принципното й действие… — Оками поклати глава. — Жалко, че Канзацу е мъртъв… Само той би могъл да ти помогне… — На лицето му се изписа отвращение. — Господи, какъв човек! Сигурно много те е мразел, за да действа по такъв начин! Хайде да се махаме оттук! — добави той и сковано тръгна напред. — Не мога да понасям повече психическото ехо на това проклето място! Насочиха се към оживлението на Западен Шинбаши, Оками хвърли загрижен поглед към посивялото лице на Никълъс. — Аз съм твърде стар и уморен, за да ти помогна, Линеър-сан — промълви той. — Но ти не трябва да губиш надежда. Сигурен съм, че твоят проблем ще намери разрешението си. На този свят _има_ човек, който ще ти помогне да избягаш от стоманената клетка на психическия затвор! _Има_, повярвай ми! Шеста глава Ню Йорк | Токио — Всичко наред ли е? — Мама заспа — отвърна Франсин Голдони де Камило. — Така и трябва — отвърна Пол Киарамонте. — Дадох й успокоително. В утробата на частния самолет беше тъмно и студено. Седяха лице срещу лице на приковани в стените седалки, отвъд малките и издраскани стъкла на илюминаторите тичаха посребрени от луната облаци. Приличат на облаците от машините за сух лед, които използват във видеоклиповете, помисли си Франси. Опитваше се да бъде смела, да не обръща внимание на уплашеното пърхане на сърцето си. Премести се мъничко, успя да се облегне на топлото рамо на майка си. Стана й малко по-добре. — Къде ни карате? Очите на Пол проблеснаха в здрача. — На юг, където е топло — отвърна той. — Там ще ти хареса. Ще плуваш на воля, а може да покараш и сърф… — Защо ме будалкаш? Карате ни при Гадняра! Пол я погледа известно време, после въздъхна: — Имаш глава на раменете си, момиче. Не ми говори така! Не съм на седем годинки! — Виждам отвърна той и очите му одобрително опипаха стройната й фигура. — Май току-що си хвърлила сутиена за тренировки, а? — Харесваш ли гърдите ми? — поизпъчи се Франси. — Че кой няма да ги хареса? — сви рамене Пол. — Искаш ли да ги пипнеш? Пол подскочи, сякаш го бяха докоснали с върха на горяща цигара: — Хей, хлапе! Какви ги дрънкаш? — Там, край Шийпсхед Бей, се държеше по друг начин. Той размаха ръце: — Бях нервиран, при това с пълно право! Майка ти е виновна за смъртта на моите хора! — Те трябваше да ни отвлекат, нали? — Принуди ме да видя сметката на едно ченге! На _ченге_, разбираш ли? И ми подпали задника! Който гръмне ченге, вече е пътник! Пипнат ли го, вкарват го в килията и хвърлят ключа в морето! — Той искаше да ни защити и нищо повече. Пол я огледа внимателно, в очите му се появи нещо като уважение. — Ти си на седемнадесет, нали? — Почти. — А аз скоро ще навърша двадесет и осем — изсумтя той. — Затова ще ти дам един съвет, момиче… Не бързай, има време да пораснеш. Не е нужно да го правиш на един скок… Франси се замисли над думите му, после вдигна глава: — А защо приспа само мама? Пол опря пръст в устните си и прегриза някаква малка кожичка. — Харесваш ми, хлапе. Задаваш умни въпроси и не дрънкаш глупости. Затова ще ти отговоря направо: Приспах майка ти, защото ме мрази и в червата, като нищо ще направи опит да ми види сметката. Освен това бях малко груб с нея… За което съжалявам, но просто се бях ядосал… Ако я бях оставил будна, сигурно щеше да ме ругае и кълне… И щеше да бъде права, поне за себе си… Реших, че ти си по-друга… Почти на седемнадесет, сигурно ще слушаш какво ти говоря… — Ще слушам само ако не дрънкаш глупости. В противен случай и от мен ще чуеш едно „майната ти“! — Окей, това вече е приказка — кимна Пол и внимателно огледа показалеца си. — Познаваш ли Гадняра, хлапе? — Не. — Ясно — промърмори той, отмести очи, после изведнъж скочи на крака: — Хей! Сигурно си гладна! Искаш ли да направя спагети? Франси бавно се огледа: — Да не би да има и кухня на този самолет? — Че как мислиш? Кухня с всичко необходимо! Като на презокеански кораб. — Направи й знак да го последва и я поведе към опашката. Щракна електрически ключ и гордо се отдръпна да й покаже малкия, блестящ кухненски ъгъл от никелирана стомана. — Нямате ли стюардеси? — Не. Това е частен самолет, хлапе. Измъкна от шкафа кутия спагети, включи електрическия котлон и сложи вода. После се зае да приготви соса. Продукти имаше достатъчно: доматено гаоре, белени домати, магданоз, риган, зехтин и лук. — Малко сол и черен пипер — промърмори той и разбърка всичко в тигана, който постави на втората плоча. — После ще ядем… — Какво ти е на крака? Пол механично погледна към по-късия си крак. — Катастрофа — промърмори. — Отдавна, още бях хлапе. През шейсет и втора, в Астория… Тогава живеехме там. — Разбърка соса и поклати глава: — Беше като сън, знаеш… Като един щурав сън! Ако не беше този крак, щях да съм сигурен, че сънувам… Видях една кола да фучи по улицата и бях сигурен, че ще стане нещо ужасно… Летеше право към момичето, знаеш… Гледах я, защото беше истинска красавица. — Нададох предупредителен вик и тя се обърна. Скочих от тротоара, като на кино… Въобразявах си, че ще я спася… Но колата ме тресна в бедрената кост… — А какво стана с момичето? — Умря. Аз лежах с месеци в болницата. Направиха ми три операции, но така и не успяха да ме оправят… Казаха, че съм късметлия, щото все пак ходя на два крака… Някъде между операциите се заинтересувах за момичето… Казаха ми, че не е успяла да прескочи трапа и вече са я погребали… — Пръстът му се насочи към котлона. — Ето, спагетите са готови. Номерът е да не ги превариш, нали знаеш? — Знам. — Всички казват така — махна с ръка той. — Но _истинската_ тайна на спагетите е сосът… Трябва да е точно толкова, колкото да покрие цялото количество макарони с тънък слой… — Погледна я в лицето и с разочарование откри, че не се усмихва. — Ти, какво, страх ли те е? Франси се поколеба, после кимна с глава: — Малко… Много съм слушала за тоя Гадняр… — Че кой не е? — изръмжа Пол. — Знаеш ли откъде идва прякорът му? — Не — поклати глава Франси. — Станало по време на първото му убийство… Поръчка, знаеш… Оня тип бил в някакъв ресторант, Гадняра влиза и _бум_, видял му сметката… После, сякаш изобщо нямал нерви, пристъпил към масата и надникнал в чинията му… Вътре имало спагети със сос от миди. „Сигурно мидите са развалени и тоя тип се е натровил“, рекъл… Представяш ли си? — от гърдите на Пол се изтръгна смях. Погледна сериозното лице на Франси и усмивката му бавно се оттегли. — Нормално е да се страхуваш, хлапе… Но бъди спокойна, нищо няма да ти се случи. — Откъде знаеш? — Знам — тръсна глава Пол и се зае да изцежда спагетите през ситото, което беше закрепил на умивалника. — Много неща знам… — Ловко върна плъзгавите макарони в тигана и ги заля с горещия сос. — Красива работа — похвали се сам той. — Само майстор може да прави истински спагети. — Разпредели количеството в две дълбоки чинии и добави: — „Истинските спагети освежават душата“ — така казваше майка ми… — Подаде на Франси едната чиния, тикна вътре вилица и лъжица. — Съжалявам, че нямаме малко от онзи хубав домашен хляб… — И така е добре — отвърна Франси. От чинията се издигаше пара с фантастичен аромат, тя изведнъж изпита пристъп на животински глад. Седнаха един срещу друг и хванаха вилиците. Той включи една от лампичките на тавана, която осветяваше само масичката между тях. — Не ме бива да готвя, но на спагетите съм майстор — похвали се Пол. — Това съм го наследил от мама… — Каква е била тя? — Belissima. Истинска красавица — отвърна с някакво скрито напрежение той. — Това е всичко, което мога да ти кажа… Франси му хвърли един внимателен поглед и започна да се храни. Пол нави малко макарони на вилицата си, въздъхна и я остави в чинията. — Малко съм стегнат, когато става въпрос за нея — поясни той. — Беше еврейка, извън семейството… Старецът вероятно си е направил сметката, че едва ли може да си позволи любовница италианка… А с еврейка всичко е било наред, никой дума не може да му каже… Дори Фейт — твоята баба по майчина линия… Която по онова време е била съпруга на баща ми… Франси колебливо го погледна. Стори й се толкова тъжен и безпомощен, че изведнъж й се прииска да го прегърне. Защото много добре знаеше какво е да имаш родители, които са равнодушни един към друг. — И Фейт е разбрала за тази връзка, нали? — попита тя. — Не е било точно така — отвърна Пол, блъсна чинията и скръсти ръце на тила си. Очите му се насочиха в тавана. — Разбрала, че за баща ми тази връзка не е обикновено търкаляне в сламата… Той имал чувства към другата жена, към _еврейката_… И Фейт здравата го притиснала. „Тя или аз!“, отсякла. С пълното съзнание, че той не може да се разведе… — Очите му се спуснаха към лицето на Франси. — Такъв е католическият обичай… Ако питаш мен, един шибан обичай, истинска болка в задника! — Не зная почти нищо за него. — Много просто — поклати глава Пол и очите му отново се насочиха към тавана. — Баща ми е бил страшилището на Астория, но това не му пречело да е ревностен католик. Редовно ходел на църква, правел дарения, дори ядял риба в петък, макар да я мразел като отрова… После ходел да повръща в тоалетната и през останалата част от деня не хапвал нито залък… — Ето защо Фейт спечелила, знаеш… Църквата казва, че разводът е грях, точка! — Какво е станало после? — „Кво толкоз ти пука, рекла Фейт. Тя и без това е еврейка, знаела е много добре какво прави, когато те е съблазнявала. Нищо няма да й стане!“ Да, ама било точно обратното — баща ми я съблазнил, не преценил какво ще стане после… — И вероятно е продължил да се среща с нея, нали? — попита Франси, механично търсейки щастливия край. — Това не знам — отвърна Пол. Клепачите му мигаха често-често, сякаш в окото му беше попаднала прашинка. — Мама се омъжила за Джон Киарамонте, професор по история на Ренесанса в Сити колидж. Била студентка там, следвала вечерно, два пъти в седмицата… Познавали се доста добре, той вече й бил направил едно предложение… Второто приела веднага, вероятно защото била бременна… — Мама беше практична жена, имаше глава на раменете си — добави след кратка пауза Пол, в тона му се долови дълбоко уважение. — Аз съм се родил едва шест месеца след сватбата, но Джон така и не я попитал кой е бащата. Според мама, той просто ме приел като свой син… — от гърдите му се откъсна дълбока въздишка. Каква любов, Господи… — Очите му се насочиха към Франси, изгризаният нокът отново докосна устните. — Такава любов изпитваше към нея Пол Матачино „Черния“… Вероятно са се виждали, не зная къде и как… Но тя редовно получаваше парична помощ от него… С тези пари плати за престоя ми в болницата, за всичките операции… — А защо работиш за Гадняра? — попита Франси, слагайки празната си чиния върху неговата. — Защо толкова много мразиш майка ми? — Вече не я мразя чак толкова — поклати глава Пол. — А теб изобщо не те мразя… Вярваш ли ми? Франси само сви рамене. — Вярно е, хлапе. Помниш ли какво каза одеве за глупостите? Това не са глупости. Всичко, което става в момента, се дължи на войната между две фамилии. Леонфорте и Голдони. Ти и майка ти просто сте жертви на тази война, нищо повече. Тя би трябвало да се държи настрана, като всяка жена… — За да я застрелят като баща ми, така ли? — разгорещено извика Франси. — Нищо не зная за това, кълна ти се! — отвърна Пол и хвърли на пода невидима частица от нокътя си. — За тая работа са наели хора отвън, мен ме държаха на тъмно… — Вдигна ръка и поверително добави: — По мое мнение нападението срещу майка ти беше грешка… Тя е твърда душа, също като теб… — на лицето му се появи тъжна усмивка. — И успя да обърка живота ми завинаги! — Рискове на професията. Очите му се разшириха, от устата му излетя смаяно сумтене: — Какъв език, Господи! — Тук може би не става въпрос само за война между фамилиите — изгледа го настойчиво Франси. — Ти мразиш Фейт, нали? — Мразех я, кучката! Нали тя уби баща ми, Пол „Черния“? — Вярно ли е това? — Заклевам се в паметта на мама! — тържествено вдигна ръка Пол, после на лицето му се изписа гримаса. — Надявам се, че Фейт си е получила заслуженото и вечно ще се пържи в ада! — Тук ми намирисва на отмъщение. — Къде си усвоила този език? — вдигна вежди той. — Сигурно от шибаните филми! Франси седна с подгънати крака на седалката и надникна към тъмната вътрешност на самолета. — Как мислиш, тя добре ли е? — Разбира се — отвърна Пол, почука с пръст по ръката й и я принуди да седне обратно. — Я ми кажи нещо, хлапе… Майка ти водила ли те е някога в храма „Света Мария“ в Астория? — Искаш да кажеш в манастира? Погледът му помръкна. — Да, в манастира. „Свещеното сърце на Дева Мария“… — Много пъти — кимна Франси. — Значи познаваш Светата майка? — Да, редовно се виждах с нея… — И за какво си приказвахте? За религия? — Да — кимна момичето. — Най-често за религия… Но погледът й се отмести встрани и той разбра, че лъже. Това нямаше значение, на практика изобщо не го интересуваше за какво са си говорили. Приведе се напред и напрегнато попита: — А да си се срещала с още някой? Франси забеляза напрежението, което скова чертите на лицето му. — Разбира се — кимна. — Сестри, монахини… Кого друг можеш да срещнеш в един женски манастир? — Вярно — кимна той. — Имам предвид една определена монахиня… Ще ти я опиша, а ти ще ми кажеш дали си я виждала… — Защо? — За мен това е много важно, момиче — наведе се още повече той. Гласът му се превърна в шепот. — Добре — повярва му тя. — Висока, слаба, с хм… страхотни крака — започна той. — Но това не означава нищо, защото вероятно е била облечена в расо, нали? Много красива, с тъмна чуплива коса. С най-невероятните зелени очи на света… Онова зелено, което човек вижда в океана… Не около себе си, а чак на далечния хоризонт… — рязко млъкна, сякаш изведнъж си даде сметка, че говори прекалено много. — Виждала ли си подобна жена в „Санта Мария“? — Не. — Сигурна ли си? — присви очи Пол. — Истината ли ми казваш? — Да. — Чистата истина? — Да. Честна дума. — Господи, Исусе! — прошепна той. _Честна дума!_ Любимата фраза на Джаки! Остана дълго време напълно неподвижен, очите му гледаха Франси, но изобщо не я виждаха. Тя, от своя страна, разбра, че е докоснала оголен нерв, паметта й грижливо регистрира този факт. Най-накрая очите му отново се фокусираха, дланите му плеснаха бедрата. — Окей, хлапе — промърмори с коренно различен глас Пол. — Време е да видим какво става с майка ти, там, в кабината… — Ела да си легнеш. — След малко — отвърна Никълъс. Коей уви голото си тяло в чаршафа, слезе от футона и потръпна при съприкосновението на босите си крака с пода. — Студено! — притисна се в него и прошепна: — Ти не усещаш ли студа? — Само тук — отвърна Никълъс и почука с пръст слепоочието си. — Днес на два пъти имах тежки пристъпи, чувствах се напълно откъснат от действителността. Кшира ме връхлиташе с такава сила, че ми изпиваше ума!… — А сега как си? — Добре, съвсем нормално. В огромните й очи, пълни с живот, сякаш се отразяваше цялото нощно сияние на Токио. — Оками-сан ще ти помогне — прошепнаха устните й. — Не съм сигурен — поклати глава той. — Тази вечер се опита и за малко не загина. Той е стар, Коей… Запазил е необичайната бистрота на ума си, но го е насочил на друго място — към сложните политически игри в държавата. Мисля, че му липсва онази вътрешна енергия, която би ми помогнала да спечеля тежката психическа битка, която водя… Замълча, очите му се насочиха към прозореца, зад който сияеха неоновите реклами на Токио. Намираха се почти на върха на висок ултрамодерен небостъргач, издигащ се в сърцето на града. Никълъс купи два огромни по японските стандарти апартамента, после нае специалист по вътрешен дизайн за оформлението им. Резултатът беше комбинация от розови, сиви и черни гранитни плоскости, стените бяха покрити с топла, тъмночервена ламперия от черешово дърво и майсторски скрито осветление. — Ще ида да запаря чай — прошепна Коей и се откъсна от него. Никълъс отправи поглед към кулата-капсула „Найгай“, която се издигаше толкова близо до прозорците на апартамента, че сякаш можеше да се достигне с ръка. Тя беше остатък от нашумялото през 70-те години Движение на метаболистите, които се бяха ангажирали с нелеката задача да обединят жилищната площ на града с постоянно нарастващата мрежа от виадукти, тунели и автомагистрали, опасваща всичко с бетонните си пръстени. Задача, която беше претърпяла пълен провал… Кулата беше построена на принципа на пчелния кошер, опасана отвсякъде с издутите шахти на асансьорите. Отделните етажи се заемаха от предварително сглобени апартаменти, които се свързваха помежду си с дълги коридори, а площта им отговаряше на обществения статут на собствениците. Преди двадесет години това се считаше за последен писък на урбанистичната мода, път към следващия век. Днес обаче беше една мъртва реликва и нищо повече. Повечето от апартаментите бяха празни, хората очевидно предпочитаха да живеят по традиционния начин. Постоя още малко, после се надигна и последва Коей по широкото стълбище с метален парапет, което свързваше двата етажа на жилището. Горе бяха разположени двете спални с удобни бани, изпълнени изцяло в японски стил. Долу всичко беше европейско, ако не се броеше богатата колекция от антични предмети, която Никълъс беше събирал по целия азиатски континент. Тя беше подредена в солидни шкафове от червено дърво, запълващи почти изцяло стените. Пристъпи към Коей, погледа известно време сръчните движения на ръцете й, после попита: — Спомняш ли си понякога за него? Тази странна форма на словесна стенография би сконфузила всяка друга жена, с изключение на Коей. Тя притежаваше жив и интуитивен ум, умееше да го настройва светкавично към настроението на всеки събеседник. — Почти не си спомням за Майкъл Леонфорте — отвърна тя. Напълни бамбукова лъжичка със ситно нарязани листенца зелен чай, движенията на ръцете й бяха точни и икономични. — А когато го правя, неизменно си мисля за падението на човешката душа… — Светлината в очите й сякаш беше електрическа. — Затова никога не забравям късмета си да те срещна отново… Изправен в средата на блестящата кухня от порцелан и специално дърво „киоки“, Никълъс мълчаливо следеше движенията на ръцете й. „Сръчността й идва от щастливата увереност, от дълбокото вътрешно самочувствие“, рече си той. Колко е различна от слабичкото момиче, в което се беше влюбил преди години! Като денят от нощта, като разликата между тази кухня и онази, която беше имал в крайградската си къща някога… Нея също беше обичал, но тя беше мъртва и погребана, докато тази тук беше жива и светла, наситена от сръчните движения на Коей… — А на теб липсва ли ти къщата? — попита с обичайната си прозорливост тя. — Израснах там — отвърна Никълъс и пое керамичната чаша от ръцете й. — Много спомени ме свързват с нея… Трудно е да ги забравя. — Съжаляваш ли, че я продаде? — Не — въздъхна той. — Не всички спомени от стария дом са приятни. Там витае духът на Джъстин, на нейното нещастие… А после, когато тя загина при автомобилна катастрофа… — млъкна, отпи глътка от горещата течност и добави. — Така и не успя да се адаптира тук… Не престана да мечтае за Ню Йорк… — Според мен за това мечтаеш и ти — погледна го внимателно над ръба на чашата си Коей. — Не, не зная… — Знаеш — прошепна тя. — Тази мечта е част от твоето подсъзнание, независимо дали го признаваш, или не… — Япония е моята родина. — Може би — отвърна тя. Умно и открито, лицето й сякаш плуваше в здрача. Един фар на разума сред вълните на полуделия свят. — Вероятно си от хората, които не могат да имат само една родина. Някои хора просто са устроени така… Усещам носталгията ти, Никълъс. Давам си сметка колко много ти липсва онзи, другият свят… — Сега дори нямам време да мисля за него. — Не се знае. Може би ще се озовеш там далеч по-скоро, отколкото допускаш… Той втренчено я погледна: — Аз _наистина_ трябва да замина. При това _скоро_! Американският ни филиал все още няма президент. Терънс Макнотън — моят могъщ лобист във Вашингтон, действително е провел серия от сондажи в тази посока, но последните интервюта трябва да проведа лично… Чудно ми е как си разбрала това! Тя се засмя, ръката й се вдигна нагоре съвсем по детски: — Просто откликвам на това, което се излъчва от теб. — Дори и да е така, аз все пак не зная дали ще намеря време за подобно пътуване. Нещата в „Сато“ не вървят добре, безпокои ме нарастващото влияние на този Канда Тьорин, който е успял да влезе под кожата на Нанги-сан… Преминаха в хола. Коей дръпна завесите и градът блесна в краката им с цялото си великолепие. Седнаха един до друг на дивана, ръцете им се докоснаха. Две нежни животни, увити в меката пелена на нощта. — Ти май не изпитваш доверие към него… — Честно казано, не зная какво да мисля — отвърна Никълъс. — В компанията има нещо гнило и за момента подозренията ми са насочени именно към Тьорин… Същевременно си давам сметка, че мнението ми е пристрастно, тъй като изпитвам ревност от близостта му с Нанги-сан. — Значи е време да си поговориш отново с него. — Сърдечният му удар е бил далеч по-тежък, отколкото ни беше казано — въздъхна Никълъс и разклати празната чаша от препечена глина върху дланта си. — Възстановява се, но ще му трябва време… Освен това продължава да настоява да вярвам на Тьорин… — Следователно и двамата стават съмнителни… — На теория е така, но на практика… — Никълъс горчиво поклати глава, после я погледна в очите: — Продължавам да имам чувството, че става нещо, за което нямам никаква представа… Показалецът на Коей докосна челото му: — Тук, с танжинското си око? — Да. — Значи си прав — отсече с лека въздишка тя. — От друга страна, годините напредват, скъпи… И времето ти става все по-ценно… Въпреки това мисля, че Нанги-сан заслужава да му дадеш необходимото време. — Пръстите й изгладиха бръчките върху челото му, устните й леко докоснаха бузата му. — Не гледай толкова объркано. Вече знаеш какво трябва да направиш. Следвай сърцето си и несъмнено ще се окажеш в близост до целта. Той рязко се извърна. Не го правеше за пръв път, нямаше да е и за последен. Но тя не се обиди, не се разтревожи. Никога не забравяше, че именно тези емоции бяха отровили връзката му с Джъстин. Тук времето беше единственият й съюзник и тя възнамеряваше да се възползва от услугите му докрай. — Няма нищо лошо в това, че мислиш за нея — меко промълви Коей. — То е съвсем естествено, Джъстин е била твоя съпруга… Никълъс се обърна да я погледне, лицето му беше разкривено от мъка. — Не се терзая, защото е мъртва — прошепна той. — С това вече свикнах и го приех. Но не мога да се отърва от чувството за вина… Оставих я сама, в дълбоко отчаяние… Молеше ме да не заминавам… Мразеше Япония и аз прекрасно знаех това. Но просто отказах да й повярвам. Отказах да видя предупредителните сигнали! — Смъртта й се дължи на нещастна случайност и нищо повече — твърдо изрече Коей. — Пътувала е за дома ви в компанията на стар приятел. През това време ти си бил във Венеция при Микио Оками. — Така е — кимна Никълъс. — Два пъти се опитах да й позвъня. Беше посред нощ, но никой не вдигна. Била ми е толкова ядосана, че вероятно не е искала да разговаря с мен. — Въпросът не е в това. Едва ли щеше да я спасиш, дори да не беше мърдал от Токио. Такава е била кармата й… Той я прегърна и целуна хладните й устни. Както винаги беше права. — Да забравим миналото — прошепна. — А моята карма е била да те срещна пак… — погали я, вдъхна аромата на косите й. Затвори очи и потъна в приятната люлка на душевното спокойствие. — Наистина съм късметлия да те имам… Подземните супермаркети под огромните универсални магазини в центъра на Токио са претъпкани почти през целия ден, но след пет се превръщат в пустиня. Такъв беше и клонът на „Тамаяма“ в Гинза, построен във формата на английска градина за максимално удобство на купувачите. Нощем този истински подземен град изглеждаше някак странно. След почистването алеите смътно проблясваха на светлината на дежурното осветление, празните щандове някак изведнъж губеха смисъла си. Трансформирани във форма без съдържание, ескалаторите изглеждаха ненужни и самотни като бездомниците, чието количество по тротоарите на Токио непрестанно нарастваше. Но отвъд търговската площ имаше и други, забранени за обществен достъп помещения. За разлика от магазина, тук беше пусто предимно през деня, активност се проявяваше нощем и именно това обичаше Майк. На практика той беше собственик на веригата от магазини „Тамаяма“, които закупи преди около две години с няколко от своите корейски съдружници. Рецесията стопи резервите на компанията, задоволявала изискванията на придирчиви купувачи в течение на десетилетия. Буквално за една нощ тя стигна до ръба на банкрута. Майк и партньорите му се намесиха в последния момент, изкупиха 9/10 от активите на фирмата (главно бутиците с маркови облекла), след което заместиха скъпите европейски стоки с внос от Тайван, Малайзия и Континентален Китай. Ефектът беше поразителен. Засегнати от рецесията, доскоро платежоспособните клиенти с удоволствие откриха, че могат да купуват качествени стоки на половин цена. Върху роклите, полите и костюмите нямаше етикети на „Шанел“ и „Армани“, но в замяна на това бяха изработени добре, според последните модни тенденции. Новите собственици на „Тамаяма“ приложиха същия критерий и в областта на битовата електроника. Щандовете на магазините се запълниха с евтина и качествена техника, произведена в Югоизточна Азия от заводи, които бяха собственост на Майк. Благодарение на директните доставки, предлаганите цени бяха значително по-ниски от тези на конкуренцията. Тази вечер Майк пристигна по-рано, тъй като искаше лично да провери вечерята, която щеше да предложи на хората от „Денва партнърс“, поканени от главния прокурор Гинжиро Машида. За разлика от повечето делови вечери, тук храната имаше онова значение, което обикновено имат приветствените речи. Майк излезе от кухненските помещения и внимателно огледа банкетната зала, облицована в дървена ламперия. Всичко беше подредено точно според указанията му. Дългата маса от солидно черешово дърво меко проблясваше под светлината на тежкия кристален полилей. Приборите светеха като диаманти на витрината на „Тифани“, името на всеки от гостите беше отбелязано върху картичка с плътен калиграфски шрифт. Залата беше пълна, присъстваха дванадесет мъже заедно с Машида. Главният прокурор се зае с процедурата на представянето, сложна и официална като повечето японски ритуали. Облечени в кимоно сервитьорки с дървени чехли на крака безшумно поднасяха високи чаши с шампанско, „Дом Рьодерер“, чинийки с хайвер от сьомга и любимото на всички азиатци „суши“. Въздухът вече синееше от тютюнев дим, над главите на гостите се издигаше сивкава, подобна на градски смог мъгла, която климатичната инсталация бързо изсмукваше. Приключил с представянето, Машида покани гостите да седнат. Всеки зае мястото, обозначено върху съответната картичка. Майк изчака да се настанят и придърпа стола пред тясната страна на масата. Машида се настани насреща му. Един от столовете остана празен. Това беше сигналът за обслужващия персонал. Корковите тапи на отлежалото „Кортон Шарлеман“ напускаха гърлата на бутилките с меко пукане, очите на Майк опипваха лицата на гостите със самоуверена сърдечност. В този момент приличаше на тиранин с неограничена власт, поканил на пир сатрапите си. Златистото френско вино се лееше в изобилие, като парижки фонтан. Всички бяха в приповдигнато настроение. Майк не беше сбъркал в преценката си — рецесията караше тези хора още повече да ценят всичко старо, скъпо и истинско. — Добър вечер, господа — започна той, опипвайки с очи лицето на всеки от присъстващите. — Благодаря ви за честта, с която ме удостоихте. Позволете ми да изразя огромното си удоволствие от вашето присъствие тук. Толкоз с любезностите, въздъхна в себе си той и замълча. Сервитьорките поставиха пред всеки гост по една малка чиния със салата. Откъм кухнята се появи Хонико, пред себе си тикаше малка количка. Върху нея имаше огромен супник от масивно сребро, над капака му стърчеше дръжката на тежък черпак. Започна да обикаля масата и да слага по един черпак от съдържанието на супника върху салатата на гостите. Всички без изключение сведоха очи към чиниите, опитвайки се да отгатнат какво им се предлага. Видяха нещо като големи бобени зърна на черно-бели ивици, покрити с прозрачна, желирана глазура. — Първото блюдо е китайски специалитет — обяви Майк. — Древна рецепта, запазена до днес само зад стените на Забранения град… — разпери ръце, на лицето му се появи заразителна усмивка. — Тази вечер ще хапнем като древните императори, господа! Мъжете се заловиха за вилиците. Майк кимна на Хонико, която му сервира последен и напусна залата. Очите му обаче не се сведоха към чинията, а пробягаха по лицата на гостите. — Възнамерявах да произнеса реч — започна той. — Но вчера случайно чух разсъжденията на двама възрастни господа в парка Уено, които очевидно познават живота. Единият твърдеше, че ако не се появи нова идеология, засягаща примитивното у човека, масите са осъдени на робска агония. — Какво искаше да каже? Първичните инстинкти на хората действат в една посока: дом, семейство, оцеляване. Здрави инстинкти, нали? Но светът е водил и продължава да води кървави войни, расови и етнически конфликти, именно благодарение на тези инстинкти — дом, семейство, оцеляване. — Това не е случайно. Вижте как се възражда фашистката идеология, при това в момента, в който комунизмът започна да залязва. Неонацистите в Германия надигат глава, в Италия управляват хора, които считат Мусолини за свой идол. В Русия настъпи хаос, недоволството от пазарната икономика изтласка към властта човек, който казва: „Русия над всичко! Другите да бъдат изгорени!“ Човек, който твърди, че е готов да обяви война на Америка, за да си възвърне Аляска… Днес такива мъже са велики в очите на милиони хора… — Може би такива хора наистина са велики, отвърна вторият господин в парка. Те са готови да рискуват всичко, за да разбият старите порядки, корупцията и удобните коалиции, осигуряващи властта на онези, които управляват страната още от времето на Тихоокеанската война. Корупцията е така вплетена в живота, че изтръгването й действително иска извънредни мерки. Няма друг начин за изкореняване на злото. И целта неминуемо ще оправдае средствата… Майк вдигна ръка да задържи вниманието на присъстващите и риторично попита: — Нима автоматически ще заклеймим тези горди мъже, които притежават способността да хипнотизират огромни маси хора и да ги привличат за своята кауза? Дали средствата, до които прибягват тези мъже — понякога груби, но ефикасни, — трябва да бъдат оправдани в името на бъдещата справедливост? Дали ние — признати лидери, елитът на обществото — трябва да стоим настрана и да гледаме как това общество се самоизяжда като побесняло куче? Или трябва да го стиснем за гърлото и да му наложим строгите, но необходими правила за оцеляване? Тези въпроси са стари колкото света. Върху тях са спорили различни поколения философи и политици, генерали и теолози… И никой не е предложил рационално решение. Майк разтвори ръце, сякаш да обхване цялата зала. Сервитьорките пъргаво разчистваха чиниите от салатата. — Надявам се, че харесахте императорското предястие. Докато чакаме следващото блюдо, ми се иска да попитам всеки от вас поотделно на чия страна предпочита да застане… — Извърна се към сивокосия мъж вляво от себе си и добави: — Да започнем с вас, Асада-сан… — Спорът е ясен — кимна Асада. — Веднага след войната създадохме Либерално-демократическата партия, при това с пълно единодушие. Тя оглави държавата и допреди три години никой не й оспорваше властта. Благодарение на ЛДП и нейните правителства Япония се превърна в икономически колос… — главата му бавно се поклати. — Да, понякога управлението й беше грубо, бих казал — дори жестоко. Но всички ние си давахме сметка, че то е необходимо за доброто на Япония. Историята красноречиво доказа правотата ни. Затова смея да заявя, че целта _наистина_ оправдава средствата! Един по един останалите гости изразиха същото мнение. Майк ги изчака да свършат и доволно кимна с глава: — Поздравявам ви, вие наистина доказахте, че разбирате същността на величието. — И какво от това? — вдигна глава Асада. — Тези дни принадлежат на миналото и всички го знаем… ЛДП е свалена от власт, страната се управлява от коалиции, които са толкова слаби и нестабилни, че на всеки шест месеца осъмваме с нов премиер… Мисля, че никой от присъстващите тук не може да каже какво ни предлага бъдещето, особено в условията на задълбочавалите се компромиси… Нищо, господа, абсолютно нищо. Можем само да мечтаем за отминалите дни! — Тук грешите, приятелю! — приведе се над масата Майк, в очите му се появи фанатичен блясък. — Припомнете си разговора между двамата старци, който ви дадох за пример. Първият от тях хули историческия прогрес _във всичките му форми_. Следователно живее в миналото, намира утеха в него. Може би и вие мислите така. Но другият живее с бъдещето, просто защото е готов да разбере и оправдае хората, които удрят по масата и заявяват: _„Бъдещето е в собствените ми ръце!“_ Той мисли за това, което предстои… Ето какво ще ви кажа, господа: и двамата старци от моя пример са обречени. И знаете ли защо? Защото им липсва чувството за настоящето, _за днешния ден_! Замълча за миг, сякаш да се наслади на напрежението, което се появи над масата. — И вие ще бъдете като тях, ако не дръзнете да направите решителния скок към бъдещето, ако не промените сегашните си представи за света и своя живот в него. Аз ви предлагам именно това — решителния скок към светлото бъдеще! Отново разпери ръце, сякаш искаше да прегърне всички около масата. Летящата врата към кухнята отскочи на пантите си, в залата нахлуха сервитьорките, предвождани от Хонико. Гласът на Майк видимо се смекчи: — Помислете върху това предложение, господа. Помислете сериозно. А междувременно опитайте нашето основно блюдо… Излетяха тапите на нова батарея бутилки. Този път виното беше червено — „Петрус“, реколта 1960-а. Към него поднесоха антрето — задушено месо с тъмен цвят в отлежал оцет и кръгчета ароматен лук. За гарнитура се предлагаше неизбежният ориз по японски, смесен с крехки връхчета аспарагус. Майк вдигна чашата си в мълчалива наздравица. Срещна за миг погледа на Хонико и отново кимна с глава. Тя бързо поведе подчинените си към кухнята. — Помислете за масите, които робуват на медиите — промълви някак замислено той. — После помислете за себе си — интелигентни и влиятелни люде, които са _високо над тълпата_. — Говореше с хипнотизиращия фанатизъм на праведник, на опитен политик или баптистки проповедник. — Вие сте господарите на света! Стремеше се да докосне тъмната, но здрава струна на самолюбието в душите им — струната, която не признава ограниченията на раса, вяра и религия; струната, която се крие в душата на всеки човек и в подходящ момент е готова да изскочи на повърхността. — Днес културното и философското противопоставяне се считат за проява на политическа свобода, особено в страни като Съединените щати — продължи той. — В атмосферата на творческа свобода господарите на света стават по-силни, по-богати — нещо, което не би било възможно при авторитарен режим. Предразсъдъците отпадат и това също е един акт в полза на господарите. Университетите са пълни с потенциални послушници, нещо повече — на тях им се отпускат щедри стипендии с една-единствена цел — да насаждат расова и етническа омраза сред масите под прикритието на свободата на личността и словото. Една изключително благоприятна среда за господарите на света! — Какво имам предвид под това понятие? Хора, които са предопределени да поведат масите! — Показалецът му се стрелна напред и започна да се мести по лицата на гостите: — Това сте вие, вие и вие… Асада-сан, Моримото-сан, всички останали! — Пръстът му описа светкавична окръжност: — Това сме _всички ние_, господа! Хората, които живеят по собствени правила, които вършат каквото пожелаят, които носят на раменете си мантията на властта така, както някога императорите са носили своите тоги! Ние виждаме бъдещето такова, каквото не може да го види тълпата. И именно това ни свързва. Няма значение дали сме японци или европейци. Защото говорим на един и същ език! Понижи глас и с удовлетворение видя как всички се привеждат над масата, за да чуват по-добре: — Ние имаме правото и _отговорността_ да се възползваме от преимуществата, които ни предлага демократичното общество. — Пръстът му предупредително се вдигна. — И от това право ще се възползваме веднага, тук и сега! — Ръката му махна над масата. — Неслучайно тази вечер се храним като императори, господа. Това е само началото, един магически ритуал! — На лицето му се появи усмивка. — В джунглите на Виетнам съществува едно поверие… Първата стъпка към победата над врага е да го глътнеш целия! — Що за глупости? — попита с недоумение Изу Икудзо. Беше едър мъж с месесто лице, седнал вдясно от Майк, президент на могъщ концерн за производство на стомана, поддържащ тесни връзки с Якудза. По-точно с клана Шикей, ако информацията на Майк беше точна. — Казахте, че първото блюдо е китайско… Беше достатъчно сладко, за да изглежда наистина такова! — Точен сте — разшири се усмивката на Майк. — Нашето предястие беше от кралски пчели, желирани в алкохол, прибавен към собствения им мед. Нима не бяха вкусни? — Вкусни бяха — призна Асада. — Човек рядко може да срещне толкова изтънчен вкус у един чужденец. Аз например си признавам, че очаквах да видя на масата най-много по някой „Биг Мак“ с пържени картофи! Това изявление беше посрещнато с общ смях и одобрително кимане. Разбира се, че бяха харесали кралските пчели, помисли Майк. Това можеше да се очаква. — А основното? — продължи да любопитства Икудзо. — Не ви ли хареса, Икудзо-сан? — попита го Асада. — Вкусът му беше доста необичаен… — Бил съм във Венеция — сви рамене Икудзо. — Опитвал съм тамошния специалитет „фегато“*. [* Дроб. — Б.пр.] — Дроб по венециански — уточни Майк. — Но тук ви беше поднесен един _по-специален_ дроб! — очите му бавно обходиха масата. — Всички помним покойния Родни Къртц и скърбим за него… Столът му край тази маса остана празен… — гласът му отново набра сила. — Помним и опита му да измами своите съдружници от „Денва партнърс“, нали? Именно _неговия_ дроб хапнахме тази вечер, приятели! Като опитен режисьор Майк се облегна назад и зачака ефекта от думите си. — Това вече е прекалено! — изрева Икудзо. — Що за канибализъм? Асада пребледня, имаше вид на човек, който всеки миг ще повърне. Не беше сам. Всичките дванадесет гости бяха на крака, крещяха и размахваха юмруци с посивели лица. Единствен Машида остана невъзмутимо на мястото си, изглеждаше, че не чува нито виковете, нито гневните въпроси. След известно време бутна стола назад и стана. — Тук не става въпрос за канибализъм! — тихо отсече той, но заповедническият му глас стигна до ушите на всички. — Предлагам да чуем това, което се готви да каже господин Леонфорте. Гостите бавно започнаха да заемат местата си. Повечето от тях отместиха чиниите си към средата на масата, като избягваха да ги гледат. — Сега всички сме братя! — извика Майк, след като главите се извърнаха отново в негова посока. Вкусвайки от тялото на врага, ние дадохме своята кървава клетва, макар и в по-модерен вариант! — Набучи на вилицата си късче от задушеното и лакомо започна да дъвче. Изядохме врага! Вече можем да насочим действията на „Денва партнърс“ в желаната посока! Икудзо рязко захвърли вилицата си. — Нямам желание да участвам в тези животински ритуали! — отсече той. Чувствам се измамен, направиха ме на глупак! — Скочи на крака и разпалено добави: Вие злоупотребихте с правата си на домакин! Не се чувствам задължен към вас с абсолютно нищо! — Предлагам да ме изслушате — меко отвърна Майк. — После можете да си вървите. — Мога да си тръгна още сега! — ядосано го изгледа Икудзо. — Кой сте вие, та да ми заповядвате? Вие сте „итеки“ й нямате никаква власт над мен! — Боли ме от вашия гняв, Икудзо-сан — отвърна Майк. — Разбира се, че можете да си тръгнете веднага. След като това е вашето желание… — Да, това е моето желание! — отвърна запъхтяно Икудзо и се зае с ритуалните поклони за сбогом. Майк го изчака да стигне на крачка от вратата и каза: — Бих ви помолил да ми отговорите на един въпрос, Икудзо-сан… — Какъв е той? — обърна се онзи. — Вие сте партньор в сянка на „Стърнголд асошиейтс“, нали? — Защо задавате въпрос, на който очевидно знаете отговора? — остро отвърна Икудзо. — „Стърнголд“ беше собственост на Родни Къртц. — А знаехте ли, че Къртц подготвяше отстраняването ви както от „Стърнголд“, така и от „Денва партнърс“? — За какво говорите? — попита Икудзо и в погледа му се мярна объркване. — Доказателство за правотата на твърдението ми е съгласието на Къртц да размени сравнително скромното ви участие в „Стърнголд“ за половината от своите акции в „Денва“. Същевременно обаче вашата последна вноска не е направена и това автоматически води до анулиране на договора между вас. В тази светлина на събитията Къртц е имал благоразумието да вземе известни предпазни мерки, особено в случай на някакво нещастие с него или съпругата му. В момента „Стърнголд“ е собственост на американската юридическа фирма „Бейтс & Бейтс“. А според завещанието на Къртц _цялото_ участие на „Стърнголд“ в „Денва“ е предадено в разпореждане на корпорацията „Уърлдтел & ко“, която съвсем неотдавна закупих. — Това е невъзможно! — объркано възкликна японецът. — Не допускам да го е сторил! Къртц отлично знаеше, че имам временни финансови затруднения! Видяхме се миналата седмица и той изрично подчерта, че ми отпуска още шест седмици за погасяване на дълга. Сделката беше конкретна и ясна. — Познайте какво се е случило — промърмори Майк, извади от джоба си договора и го разстла върху масата. — Просто ви е излъгал. Германците казват: „Не стой по посока на вятъра, когато Къртц пикае!“ — Изчака вниманието на Икудзо да бъде привлечено от документа, после подхвърли: — Какво чакате още, Икудзо-сан? Можете да си вървите! — разигра кратко колебание и поклати глава. — А ако случайно желаете да обсъдим новите условия за участието ви в „Денва“, можете да се върнете на мястото си! — на лицето му отново изгря победоносната усмивка. — Уверявам ви, че аз съм доста по-надежден партньор от Родни Къртц! Икудзо бавно се върна на мястото си, останалите гости мълчаливо го наблюдаваха. Майк му подаде договора, после вдигна глава: — Негодуванието на Асада-сан беше напълно основателно, господа. Доброто старо време отлетя заедно с музиката на Моцарт, както би казал Фридрих Ницше… А в нашия случай то отлетя с шогуна Йеасу Токугава… През XVIII век династията Мейжи отне привилегиите на самураите и това доведе до пълна разруха на японските исторически традиции, лиши от душа Страната на изгряващото слънце… — Ето защо мисля, че системата „Кибер-нет“ е жизненоважна за бъдещето на Япония. В момента вие сте едно компютърно неграмотно общество. Вашите деца завършват училище, без да имат представа как се използва техниката, която ще ги отведе в XXI век. Японците трябва да усвоят информационните предимства, предлагани от „Кибер-нет“. Само така ще се изравнят с европейците и американците. При това по начин, който е по-добър и по-ефективен… — „Кибер-нет“ е първата магистрална информационна система на Япония и тя трябва да бъде внедрена в цялата страна. Мога да ви уверя, че нейните огромни видео дигитални възможности ще наложат монопол върху предаването и разпространяването на информация за години напред. — Честно казано, аз мечтая да създам своя собствена „Кибер-нет“, но вие знаете, че тази технология е патентована и защитена с всички авторски права. — Ако се появи пиратска мрежа с качествата на „Кибер-нет“, ние моментално ще осъдим нейните създатели и положително ще ги разорим — намеси се с твърд глас Асада-сан. — Точно така — кимна Майк. — По тази причина аз реших да финансирам „Денва партнърс“. През следващите няколко десетилетия видео дигиталната технология ще струва милиарди долари, които ще получим от лицензи… — Пръстът му предупредително се вдигна. Но ние сме тук, защото „Кибер-нет“ все още не може да развие пълния си потенциал… _Разпространение на информация…_ Помислете малко над тази фраза. „Кибер-нет“ ще се превърне в единствено могъщо средство за обмен на информация не само в Япония, но и в останалите страни от Тихоокеанския регион. Но тя може да върши и много повече — _да влияе_ върху хората и техните делови контакти. Тя е крачка в бъдещето, поредната революция в информацията, много помощна от сателитната телевизия, която (както всички виждаме), невинаги преминава безпрепятствено границите… — очите на Майк бавно се местеха по лицата на гостите. — Едва ли трябва да ви напомням какво стана със сателитната програма „Стар“ на Рупърт Мърдок… Тя беше принудена да спре предаванията на ББС за Китай, тъй като в тях се съдържали критики срещу правителството на тази страна по отношение на човешките права; „Кибер-нет“ няма да има подобни проблеми, просто защото не се транслира по традиционния начин. Никой не е в състояние да контролира информацията в компютърните мрежи. По този начин ние ще се превърнем в архитекти на собствен информационен поток, ще се приравним с боговете… Направи малка пауза, за да даде възможност на гостите да оценят важността на думите му, после отново продължи: — За нас няма да има тайни, ще поставим под свой контрол не само комуникациите, но и търговията. В качеството си на собственици, ние ще бъдем в състояние да диктуваме програмирането на всеки свой абонат. Представете си ефекта от една 24-часова реклама, маскирана под формата на програмиране. Да речем, че решим да възстановим имиджа на ЛДП и да я върнем на власт. За тази цел ще бъде достатъчно да създадем рекламен продукт на нейната политика и да го пуснем по „Кибер-нет“. Ден и нощ, без почивен ден. Това неминуемо ще повдигне рейтинга на тази партия, ще засенчи отрицателното отношение на традиционните медии… Тялото му се приведе напред, в гласа му се появи вълнение: — Ще ви дам и друг, още по-съществен пример… Представете си, че ни трябва информация от конкуренцията на „Митцуи хеви индъстриз“, от Министерството на външните работи или от полицията. Как мислите, ще могат ли те да останат извън системата „Кибер-нет“ и да бъдат конкурентоспособни? Изключено! Който иска да запази водещи позиции в бизнеса, трябва да дойде при нас! Ще контролираме всички, при това без да играем омръзналите ни игри с подкупи, които отдавна привличат вниманието на полиция и преса. Ще се освободим завинаги от опасността на съдебните процеси срещу нас. Създадената след войната мрежа от връзки и влияние вече е безнадеждно остаряла — един тромав динозавър, който изисква все повече време, нерви и средства. На негово място идва лесна за употреба и най-важното _чиста_ електронна система. Бърза, проста, ефикасна, но най-вече _непробиваема_! — Разсъжденията ви са революционни, в това няма съмнение — намеси се отново Асада. — Но възможно ли е на практика всичко това? Информацията е твърде чувствителна стока, фирмите едва ли ще доверят тайните си на „Кибер-нет“, преди да са стопроцентово сигурни в надеждната им защита. В момента обаче системата „Кибер-нет“ е незащитена, всеки може да се включва винаги, когато пожелае… — Асада-сан е прав, но едновременно с това греши — отвърна Майк и отвори дясната си длан с жест на опитен фокусник. Между пръстите му проблесна малък компютърен чип с ослепително бял платинен цвят. — Господа, позволете ми да ви представя КЛАЧ — новия кироно-литиев алгоритмичен чип. Той представлява подобрена версия на американския алгоритмичен чип „Слипджек“ и предлага една нова, практически непробиваема система от защитни кодове, които изключват проникването в „Кибер-нет“ Ще докажем лесно ефективността му, като го предложим безплатно на всички компании, които решат да се включат в „Кибер-нет“ през първите шест месеца на кампанията. После, бъдете сигурни, ще бъдем затрупани с поръчки… На лицето на Майк се появи лукава усмивка: — Разбира се, ще пропуснем да осведомим клиентите си, че КЛАЧ не само създава кодове, но и ги _разшифрова_, при това независимо от тяхната сложност. На практика това е най-съвършеното подслушвателно устройство в света, тъй като предлага не само звуков, но и видеозапис на желаната информация! Наведе се и измъкна изпод масата два електронни уреда, които постави пред себе си. — На тази машина е записан разговор, кодиран с американския алгоритъм „Слипджек“ — посочи уреда вляво, наведе се и даде командата „възпроизвеждане“. От репродуктора се изсипаха куп неразбираеми звуци. — Някой може ли да каже какво е записано? Мълчание. Майк пренави лентата и кимна с глава: — Дори да включите този запис към главните си компютри и кодиращи машини, едва ли ще имате резултат преди края на годината. „Слипджек“ наистина е много сложен… Ръцете му свързаха втория апарат. — Този магнетофон е зареден с КЛАЧ, сега ще прехвърлим записа на него. От репродуктора се разнесе ясен глас: „Бордът не знае нищо за подобна инициатива, господин президент…“ Отговори му друг, тих и носов: „Тогава трябва да го информираме…“ Разпознали специфичния глас на президента на САЩ, повечето от присъстващите напрегнато се приведоха напред. „Кажете на Митчесън в търговското министерство, че не харесвам тази дупка в политиката ни… Японците трябва да купуват по-големи количества наш ориз…“ „Митчесън ще иска да получи ясни указания, сър…“ „Оставям му сам да избере методите. И преди сме били твърди с японците, няма нищо страшно. Искам да купуват нашия ориз и толкоз!“ „Разбрано, сър.“ Майк изключи апаратите и в залата се възцари напрегната тишина. — Включваме този чип в матрицата на „Кибер-нет“ и работата е свършена обяви след известно време той. — С негова помощ ще получим достъп до всички кодирани информации, минаващи през системата. Пръв се обади Моримото, директор на Отдела за промишлена политика в МИТИ. — „Сато интернешънъл“ държи контролния пакет на „Кибер-нет“ — отбеляза той, прочисти гърлото си и огледа хората около масата: — Всички вие познавате Танцан Нанги, той никога няма да позволи интегрирането на подобен чип в системата. Дори ние да приемем вашите идеи, Леонфорте-сан, той ще бъде против… — Нанги-сан е възрастен — поклати глава Майк. — Възрастен и болен. Неотдавнашният му инфаркт ще… — Увериха ни, че ударът не е бил сериозен — прекъсна го Асада. — Ние пък ще уверим всички клиенти, че КЛАЧ прави електронното подслушване невъзможно — твърдо изрече Майк, изчака малко, после добави: — Да, наистина се говори, че инфарктът на Нанги-сан е бил лек. Ами ако не е така? Ами ако се окаже, че той вече не може да работи? Бихте ли желали подобен човек начело на „Сато интернешънъл“? — Знаете ли нещо, което ние не знаем? — засече го Асада. Майк майсторски разигра колебание. — Кога получи удара? — попита той. — Май беше… — Преди шест месеца — помогна му Моримото. — А върна ли се на работа? — невинно попита Майк. — Не — замислено поклати глава Асада. — Не се появи дори на официалната промоция на „Кибер-нет“… Усетил промяната, Моримото побърза да се възползва от шанса си: — Ако не е добре, Нанги-сан не бива да ръководи такова влиятелно „кейретцу“ като „Сато интернешънъл“ — твърдо рече той. Около масата закимаха одобрително. Всеки от присъстващите знаеше отношението на Моримото към Танцан Нанги. Той навсякъде твърдеше, че президентът на „Сато“ разполага с прекалено много власт, но подобно твърдение вероятно се дължеше на завистта, тъй като, преди да се заеме с частен бизнес, Нанги е бил високопоставен служител на МИТИ. Там също беше оставил следа, но беше далеч по-известен в деловите среди като президент на „Сато“. — Стигаме до същността на въпроса — отбеляза Майк. — Контролът върху „Сато интернешънъл“ — компанията-майка. До този момент тя беше частна, дори високопоставени хора като нас нямаха шанс да участват в управлението й. — Очите му тържествуващо проблеснаха. — Но „Кибер-нет“ и „Денва партнърс“ промениха състоянието на нещата! Финансовото състояние на „Сато“ е толкова тежко, че те се принудиха да търсят външна помощ за реализация на системата. — Но ние държим по-малката част от акциите — обади се Асада. — Контролният пакет е в ръцете на „Сато“. — Това е така — кимна Майк. — Но само при определени условия. Според клаузите на нашия договор „Сато“ трябва да изплати безлихвения кредит на „Денва“ в рамките на 90 дни. Не го ли стори, ние получаваме правото да поемем контролния пакет. Аз ще имам грижата този кредит да не бъде изплатен навреме. Това мога да ви го гарантирам. В замяна искам от вас да бъда избран за президент на „Денва партнърс“. В качеството си на такъв автоматически ще вляза в Борда на директорите на „Сато“, при това още на следващия ден след просрочване на кредита. Повече не ми трябва. За кратко време ще установя контрол както над „Сато“, така и над „Кибер-нет“. Като член на Борда ще бъда в състояние да обработя всеки един от останалите членове поотделно, ще осигуря мнозинство за отстраняването на Нанги от президентския пост и ще заема мястото му. В залата отново се възцари тишина Майк внимателно следеше лицата на гостите си. От изражението им разбра, че е рискувал правилно и вероятно ще спечели. Предварително беше сигурен, че тези влиятелни и консервативни люде не обичат известния с либералните си възгледи Нанги, завиждат му за успехите и се страхуват от партньора му Никълъс Линеър. Всичко, което им каза, беше вярно. Едновременно с това обаче той преследваше и друга, съвсем лична цел. Искаше да притежава „Сато интернешънъл“ повече от всичко друго на света. Защото въпреки временните си затруднения тази компания си оставаше най-стабилното „кейретцу“ в страната, с огромна мрежа по целия свят. Тя предлагаше изключителни възможности на Майк да се включи в легален бизнес, беше ключът към реалния свят, в който той имаше намерение да играе водеща роля. Отдавна му беше дошло до гуша да дърпа конците на незаконната си дейност от джунглите на Виетнам. А фактът, че съсобственик на „Сато интернешънъл“ е заклетият му враг Никълъс Линеър, превръщаше желанието му в копнеж. Изкушението да види Линеър на колене, съсипан и разорен, беше прекалено силно, за да му устои… Решил, че паузата се е проточила достатъчно дълго, Майк тръсна глава: — Това е нашият шанс да завладеем настоящето на Япония, господа! А чрез него да разчупим оковите на „Сато“ върху бъдещето! — А какво ще стане с Линеър-сан? — попита Асада. В гласа му прозвуча неприкрит страх — сигурен сигнал за общата капитулация на присъстващите. Те искат тази сделка, искат да ги ръководи Майк. Видяха бъдещето, желанието им да бъдат подготвени за него беше непреодолимо… — Линеър го оставете на мен — усмихна се Майк. — Зная как да се справя с него. Мога да ви обещая, че той няма да попречи на плановете ни. — Приведе се напред и попита: — Искам да зная кой от вас ме подкрепя. Помислете, не бързайте. Не е нужно да подчертавам, че такъв шанс каца на рамото само веднъж в живота. Ще използваме ли „Денва“ като оръдие за контрол над „Сато“? — Очите му бавно огледаха лицата на присъстващите. Те започнаха да кимат един по един, с някаква скрита тържественост. Против и въздържали се нямаше. След като гостите си тръгнаха, включително и Машида, Майк запали пура и отправи поглед в тавана. Масата беше гола, от полираната й повърхност се разнасяше приятната лимонена миризма на препарат за излъскване. Хонико беше в кухнята, за да контролира почистването. В такива мигове обикновено си спомняше за Коей. Шестте месеца, които прекара с нея, бяха трудни, дори болезнени. Но незабравими, също като излежавана в затвора присъда. Беше сигурен, че тя го ненавижда. Това би трябвало да е достатъчно, за да й даде пътя. Какъв смисъл има връзката с жена, която предпочита да те заплюе в лицето, вместо да скочи в леглото ти? Но той ценеше всичко у Коей, най-много омразата й. Когато тя си отиде, най-силно му липсваше именно омразата, всички онези дребни унижения, на които се подлагаше в името на мрачното, но непобедимо чувство… Бавно и постепенно това чувство стана част от живота му — горчилка в устата, пепел от изстинала камина… От мрачните мисли го изтръгна Хонико, най-сетне приключила с кухнята. Беше свалила кимоното и дървените обувки, на тяхно място потрепваше елегантно костюмче на „Армани“ в сивкав цвят и жакет без ревери. Лишено от грим, лицето й още повече подчертаваше блясъка на издължените й ориенталски очи. На този фон русата й коса изглеждаше невероятно. — Майсторско представление — даде оценката си тя. — Така ли мислиш? — попита Майк, издуха облак ароматен дим и очите му най-сетне напуснаха тавана. — Може би действително бях красноречив, но главното е, че им казах точно това, което искаха да чуят. Хвърлих въдицата и ги поведох за носа. И знаеш ли защо нямаха нищо против? Защото не обичат несигурността на днешния ден, мечтаят за миналото и се страхуват от бъдещето! Прехвърли пурата в другия край на устата си, дръпна и пусна ново облаче дим. — Но и аз имах късмет — между пръстите му проблесна мини дискетата, която Хонико му беше предала в началото на вечерта. — Операцията да измъкна този диск от научноизследователския отдел на „Сато“ беше доста рискована, можеше да се провали на няколко пъти… — Не виждам как — поклати глава тя. — Ти беше взел всички предпазни мерки и прояви достатъчно благоразумие. — Благоразумието е патерицата, с която човек оправдава поражението си — отвърна Майк и завъртя дискетата между пръстите си. — То е оръжие на слабите… Тя седна до него и прокара пръсти през косата му. — Какво значение има? Нали получи всичко, което искаше? — Разполагам с технологията на „Кибер-нет“, макар че нямам нужда от нея — въздъхна той и продължи да върти дискетата между пръстите си. — Откраднах я от „Сато“, за да отвлека вниманието им от истинската опасност. В момента не искам никой там да обсъжда договора с „Денва партнърс“. По-добре да се въртят в кръг и да се чудят кой и защо им е свил скъпоценната технология! — Над главата му се изви ново облаче ароматичен дим. — Но не си права, като казваш, че съм получил всичко. Все още нямам главата на Линеър… Все още! — На лицето му се появи момчешката усмивка, която Хонико вече добре познаваше. — Искаш ли да видиш плодовете на нашия труд? — И още как! — отвърна тя, отмести стола си и стана. Майк измъкна куфарче от мека кожа, под капака му се показа портативен компютър с мощна памет и флопи за мини дискети. Включи го и пъхна в процепа дискетата, която въртеше между пръстите си. Екранът светна, след секунда компютърът беше готов за работа. — Ето, това е — промърмори той и пръстът му увисна над клавиша с надпис „ENTER“. — Натисна ли го, на екрана ще се появи цялата информация за „Кибер-нет“… — Дръпна от пурата, завъртя дима в устата си и натисна клавиша. Компютърът реагира светкавично, екранът се изпълни със сложни формули, работни инструкции, кодове и шифри. Най-отдолу акуратно се подредиха заглавията на съответните файлове. — Каква прелест! — въздъхна доволно Майк, очите му попиваха екрана. Изведнъж лицето му се изопна, зъбите му почти пречупиха пурата. — Какво става, по дяволите? Информацията върху екрана започна да се самоунищожава. Пръстите му полетяха над клавишите, опитвайки се да прехвърлят в паметта на твърдия диск всичко, което можеше да бъде спасено. До голяма степен успя. Преди екранът да се изчисти, в паметта бяха прехвърлени почти три четвърти от данните. Светкавично превключи на флопи, но на екрана се изписа _Грешка_. Направи опит за пряк достъп до информацията на дискетата и с ужас установи, че тя се самоизтрива. Започна процедурата отначало, но този път дори не можа да влезе в програмата. Превключи на позиция „С“ и даде ход на вградената антивирусна диагностика. С нарастващ ужас отбеляза, че вирусът вече унищожава и това, което е записано в основната памет. Бързо набра командите на програмата за борба с вируси, но тя изобщо не задейства. — Какво става? — разтревожено попита Хонико. — Не знам — троснато отвърна Майк и напрегнато се приведе над клавиатурата. Но не беше в състояние да направи много. — В компютъра е вкаран вирус, който унищожава всичко, записано върху твърдия диск! — Включително данните за „Кибер-нет“? Той кимна, после гневно тръсна глава. На екрана се изписа една-единствена дума: УСМИХНИ СЕ! Пръстите му нервно затичаха по клавишите, но надписът не изчезваше. Лицето му стана бяло като вар, ръката му нервно блъсна машинката. Тя се стовари на пода. — Хайде! — скочи на крака Майк. — Да си вървим у дома! В същия момент звънна мобифонът му, забравен на масата. — Кой е? — раздразнено изръмжа в слушалката Майк. — Намирам се в Кейжи — бръмна в ухото му гласът на Йоши — най-близкия от помощниците му. Кейжи Хакубут-цукан беше името на Музея по криминалистика, разположен в квартала Канда, геометричен център на Токио. — Какво правиш там? — Мисля, че ще е най-добре да дойдеш и да видиш сам. Майк понечи да го наругае за излишната тайнственост, но после долови вълнението в гласа му и се въздържа. Йоши отлично знае, че може да говори спокойно, тъй като връзката им е двойно кодирана. Значи има основателна причина да не го прави… Господи, вероятно се е случило нещо чудовищно! — Тъкмо приключихме в „Тамаяма“ — каза в слушалката той. — Тръгваме веднага. Между другото, замина ли пратката за брат ми? — Да, точно навреме. Този нов превозвач е истински ас. Майк прекъсна разговора и вдигна поглед към озадаченото лице на Хонико. — Йоши е открил нещо важно в Музея по криминалистика — съобщи й той. — По това време? — вдигна вежди тя. — Музеят е затворен от часове! — Да вървим! — изръмжа Майк и взе шлифера си от закачалката. — Несъмнено става въпрос за нещо спешно! Нощно Токио крие в себе си някаква странна магия, помисли той, докато натискаше педала по мокрите улици. Тълпите от хора, които се блъскат по тротоарите осемнадесет часа в денонощието, най-сетне ги няма, тишината нарушават единствено камионите за зареждане, които по закон работят само нощем. Тук-там можеха да се видят младежи с кожени якета, развяващи дългите си коси върху мощни мотоциклети. Майк ги разбираше много добре, с кръвта си усещаше стремежа им към безразсъдство и самоунищожение. Такива са днес всички младежи по света — в Брюксел и Санкт Петербург, в Сайгон и Питсбърг… Носят едни и същи дрехи, забавляват се с опасни игри, зяпат МТВ… Жажда за самоопределение. Но колкото повече гледат МТВ, колкото по-често играят компютърни игри с някой като себе си на Тимбукту или Бог знае още къде, толкова повече им се изплъзва самоопределението… А с това нараства и желанието им да обърнат гръб на действителността, да се превърнат в други личности или просто да изчезнат. _Аз не съм цифра или номер, аз съм свободен човек!_ Ето я максимата, която тласка едно цяло поколение към пропастта. Ето какво ги кара да се татуират, да вземат наркотици и да нехаят за опасностите. Пристигнаха в Канда под оглушителния акомпанимент на мотоциклетни двигатели. Ехото се блъскаше във фасадите на небостъргачите и се връщаше обратно — остро, метално като топчетата на играта пачинко, които търсят път през сложния лабиринт… Йоши се появи от тъмната уличка до Музея по криминалистика. Внимателно огледа утихналата улица в двете посоки, после направи знак на Майк. Той слезе от колата, хвана Хонико за ръка и го последва. Токчетата й зачукаха по асфалта. Йоши продължаваше да върви напред, в ръката му блесна мощен прожектор. Минаха покрай два гигантски контейнера за смет със зелени стени, които изглеждаха непочиствани от години. Между тях се бяха настанили група бездомници, заобиколили буен огън. Онези, които бяха будни, ги изгледаха равнодушно с възпалени от ревматизъм очи. Въздухът тежеше от вонята на алкохол и отдавна некъпани тела. Майк не ускори крачка, нито запуши носа си — така както биха постъпили повечето обикновени жители на Токио. Вместо това забави ход, очите му внимателно огледаха дрипльовците. Чувстваше ги далеч по-близки от влиятелните мъже, които вечеряха при него няколко часа по-рано, но за нищо на света не би го признал. Защото онези мъже принадлежаха на Горния град — онази част от Токио, която някога са управлявали шогуните. Докато Майк беше роден и израснал в мизерията на Долния град, сред вонята и жестоките гангстерски войни… — Побързай, Майк! — напрегнато подвикна Йоши. — Сега не е време за социологически проучвания! Продължиха пътя си и скоро стигнаха до задънения край на уличката. До влажната бетонна стена на музея седеше мъж. Йоши го освети с прожектора. Позата му беше толкова естествена, че отначало Майк го взе за един от заспалите бездомници. Но после, пристъпил крачка напред, той забеляза вкочанените крайници и посинелите пръсти. Лъчът на фенерчето се плъзна по бялото като вар лице. — Исусе Христе! — сподавено възкликна той. — Та това е Нгуен! — Точно така — кимна Йоши. — Човекът, който взе дискетата на „Кибер-нет“ от онзи американец Макнайт… — Лъчът на фенерчето остана закован върху лицето на виетнамеца. — Търсим го от момента, в който е предал дискетата на Хонико. — Нормално ли изглеждаше? — попита Майк, стрелна с поглед Хонико и се намръщи от неприятната миризма, която се носеше на талази от трупа. — Предполагам — колебливо отвърна тя. — Беше съвсем спокоен, бих казала дори хладен… Но все пак го виждах за пръв път… — Само ти го познаваше, Майк — обади се Йоши. — Вярно е — кимна Майк. — Открих го в Сайгон и веднага го харесах. Зъл, решителен, алчен за пари… Какво го е убило, по дяволите? — Проклет да съм, ако знам! — въздъхна Йоши. — Открихме го тук и веднага ти се обадих. Дори не сме го докосвали. Майк пристъпи напред и използва върха на обувката си да обърне трупа. Вонята стана нетърпима. — Уф! — неволно възкликна Хонико, но не се помръдна от мястото си. Майк я стрелна с поглед. Не беше от жените, които ще припаднат при среща със смъртта. Беше достатъчно близка с нея. Не колкото него, разбира се. Но той все пак беше участвал във Виетнамската война и беше виждал потоци от кръв и планини от трупове… Върхът на обувката му продължи работата си, трупът беше огледан отвсякъде. — Няма следи от куршум, нож или верига — констатира Майк. — Може да са го удушили — подхвърли Хонико. — Всеки друг, но не и него — поклати глава Майк. — Никого не би допуснал толкова близо до себе си… Преобърна трупа за последен път, направи знак на Йоши да насочи фенерчето и се приведе над бледото лице. Наложи се да диша през устата, тъй като вонята наистина беше трудна за понасяне. — Според мен са го удавили — произнесе се най-сетне той и пръстът му се насочи към скулите на виетнамеца: — Виждате ли как е подпухнал? От това личи, че е прекарал известно време във водата… — Искаш да кажеш, че някой го е удавил, а след това го е домъкнал чак тук? — учудено го погледна Хонико. — Защо би сторил това? Майк беше виждал толкова много смърт, че гледката на един убит повече не би трябвало да му влияе. Но не беше така. Смъртта няма нищо общо с това, което показват по филмите. Тя не е безлична и безинтересна. Напротив кара те да се замислиш, да се запиташ с присвит стомах какъв е смисълът на живота… Може би не те прави безпомощен както пише в книгите, но положително те променя… — На този въпрос имам само един отговор — изправи се той. — Вижте къде са го захвърлили — край стената на Музея по криминалистика. Посланието е ясно… Убиецът е искал да го открием. — Никой не знаеше, че Нгуен работи за теб — възрази Йоши. А Майк си спомни за вируса, който унищожи паметта на компютъра му. Той е бил пренесен чрез дискетата, друг начин нямаше. Което означаваше две неща: или Ватанабе го е измамил (което беше малко вероятно, тъй като Майк го беше проучил основно, преди да го вербува), или дискетата е била подменена, преди да стигне до предназначението си. — Мамка му! Ръцете му се свиха в юмруци. Единственият човек, който беше в състояние да стори това, беше Никълъс Линеър. Насочи поглед към небето, устните му се разтегнаха в жестока усмивка. Отдавна беше разбрал, че в живота има моменти, в които светът променя своята форма и съдържание под натиска на обстоятелствата и бурните емоции. Подобно нещо се случи в нощта, когато беше убит дядо му, а двамата с Джаки станаха свидетели на престъплението, сгушени на покрива на къщата. За втори път го изпита в джунглите на Лаос, когато дивите планинци от племето нунги го приеха за свой и татуираха вътрешната част на китката му с Гим — вертикалния, тъмносин полумесец. Сега изпитваше това чувство за трети път. Накъдето и да погледнеше, очите му срещаха неестествено ясните очертания на околните небостъргачи, сияйни и остри като бръснач… Жадно поглъщаше хладния въздух на токийската нощ, имаше чувството, че отново се е завърнал в Хималаите… Ето, най-сетне се изправиха един срещу друг, само двамата! Нали за това беше мечтал? Да се изправи срещу своя двойник, срещу тъмната сянка на човека, когото чувстваше близък като едноутробен близнак… Линеър му погоди номер. _Усмихни се_, посъветва го компютърът и упорито отказа да се подчини на командите му. Значи Линеър също е решил да влязат в директен двубой. Е, добре. Танцът на смъртта започва. Притиснати един в друг като любовници, те ще следват сложните стъпки на този танц, ще излизат на светлината на прожекторите, после отново ще изчезват в мрака… Здраво свързани от тайнствената нишка на миналото. Реалността се сви и изчезна. Майк се озова сред пустотата на Вселената, прорязвана от ослепителни ивици светлина и непрогледен мрак. Изпита чувството, че двамата с Никълъс Линеър са противоположни полюси, протонът и електронът на последния атом в света, които обикалят около ядрото в шеметна орбита, тръпнещи от уплаха и възторг пред неизбежния сблъсък. Сблъсък, който за единия от тях ще означава живот, а за другия — унищожение… Светци Древните самураи са се ужасявали от мисълта, че могат да умрат в леглото, а не на бойното поле. Същото се отнася и за свещеника, решил да търси Пътя… Отец Риьой Извадка от глава 10 на „Хагакире“ — Книгата на самураите _Астория_ _Пролетта на 1957 г. — зимата на 1945 г. Пролетта на 1961–1962 г._ В момента, в който срещна Бърнис, Джаки Леонфорте разбра, че съдбата й е отредила специална роля. Затворена зад стените на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“, тя усети, че притежава особено вътрешно прозрение, позволяващо й да надникне отвъд благата фасада на Светата майка, чак до сърцето й на боец. Погледна крадешком към Мама, която със сигурност не притежаваше това прозрение. Но тя беше съвсем обикновена жена, друго не можеше да се очаква. Понякога, отпусната в леглото с широко отворени очи, Джаки се питаше дали появата й в това семейство не е резултат на някаква грешка. Може би са я разменили в родилното, може би някъде в огромния град има момиче, което живее нейния живот… На моменти беше толкова сигурна в това, че се изключваше напълно, отказваше всякакъв контакт със средата, която я заобикаляше. Мама, уплашена от зачестилите появи на подобни пристъпи, реши да я заведе на лекар в Манхатън. Джаки запомни пътуването с влака по дългия мост далеч по-добре, отколкото загриженото лице на доктора. — Нищо й няма — обяви той след продължителния преглед и Мама се разплака от облекчение. — Трябва да й обръщате по-голямо внимание и това е всичко. Момичето е отегчено. — Зная, че не си щастлива — каза Мама във влака по обратния път. — От доста време го забелязвам, но все не правя нищо… — дланта й легна върху ръката на Джаки, от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Надявах се, че ще ти мине с възрастта, но явно не става така… Време е да те заведа в Астория. Джаки се влюби в манастира в мига, в който желязната врата се отвори да я пропусне в зелената градина. Хареса й особената миризма на изсушена от слънцето трева жуженето на пчелите около розите, гръмката птича песен в заемите клони на дърветата. Но най-силно я впечатли _присъствието_. Тук може би наистина се усещаше присъствието на Бога — както горещо вярваше Бърнис. А може би просто липсваше постоянното насилие, сред което беше израснала Джаки. Каквото и да беше това присъствие, тя го усещаше като силна и топла ръка върху рамото си. И Бърнис го знаеше. Бялата каменна фасада блестеше като огледало под ярките слънчеви лъчи. Джаки по-скоро усети, отколкото видя любопитните очи, които я гледаха с добронамерено очакване през едно от малките, подобни на амбразура прозорчета. Когато Мама я поведе по широкото стълбище и обкованата с желязо врата се отвори пред тях, момичето разбра, че влиза в друг свят, че голямото приключение на живота й започва. Това стана през пролетта на 1957-а, тя беше на петнадесет години. — Вярваш ли в Бога? — Вярвам в… — Джаки изведнъж млъкна. Не се страхуваше от пронизителните сини очи насреща си, не й повлия мрачната католическа иконография, която изобилстваше по стените в кабинета на Бърнис. Беше нещо друго. Откритието я връхлетя изведнъж. Съвсем нормална католичка, кръстена и баптизирана, тя редовно ходеше на църква заедно с родителите си, рецитираше Катехизма, изповядваше се в кабинката, която миришеше на боя за обувки и пот, гледаше разпънатия на кръста Исус… И въпреки това нямаше никаква представа за своята вяра. — Не зная дали вярвам, или не… — Много добре — ентусиазирано кимна Бърнис и вниманието на Джаки моментално се изостри. Мама беше останала в градината и вероятно се питаше дали е постъпила правилно, като я доведе тук… — Как така добре? — попита Джаки. — Ти отговори честно и това е добро начало — отсече Бърнис. Беше от хората, които представяха мнението си за неоспорим факт. Джаки плъзна поглед по картините с религиозни сцени статуята на Девата с Младенеца, позлатения дървен кръст. Усети тежестта на религиозните символи с огромна сила. — Не искам да ставам монахиня — промълви тя. Бърнис се приведе, взе ръцете й в своите, на устните й се появи топла усмивка: — Нямам намерение да те правя монахиня, дете… В същия момент Джаки осъзна, че през онова средновековно прозорче са я наблюдавали очите на Бърнис. Прозорче на замък, една тясна цепнатина, която предлага надеждна защита срещу копията и стрелите на врага… Тук, в центъра на Куинс, на тихата уличка с високи тополи… Погледна Бърнис и със смайване установи, че я вижда в тежка броня, препасала дълга сабя. Бронята блестеше ослепително, също като бялата фасада на манастира под слънчевите лъчи… Джаки промърмори нещо под нос и усилено започна да мига. После погледна пак. Светата майка изглеждаше както преди — блага, спокойна, самоуверена. — Какво има, дете мое? — Стори ми се… — Джаки отново примигна, от устата й излетя смутен смях. — Стори ми се, че те виждам в средновековна броня… Лудост, нали? Бърнис дълбоко въздъхна, очите й се навлажниха. — Ела — изправи се тя. — Искам да ти покажа нещо. — Вместо да тръгне към вратата, тя се насочи към нишата зад бюрото си, изцяло запълнена с книги. Пъхна ръка зад един от рафтовете, нещо щракна и цялата стена се отвори навътре. Прекосиха високия праг и се озоваха в каменен коридор с висок таван. Осветлението идваше от малки електрически крушки, скрити в нишите, където би трябвало да има запалени свещи. Токчетата им звучно затракаха по каменните плочи. В дъното на коридора имаше желязна врата, която Бърнис отвори с един от ключовете на връзката си. Пантите пронизително изскърцаха. Бърнис грижливо заключи и тръгна нагоре по стръмна и извита метална стълба. Стаята на върха не беше голяма, но правеше впечатление. Едната й стена беше извита като на крепостна кула, на метър от високия таван започваше широк прозорец с цветни, великолепно изографисани панелни стъкла. Странно, но само един от стъклописите беше с религиозна тематика — Жана Д’Арк на бял кон… Останалите бяха исторически, главно от славното минало на Франция и Италия. И почти всички с военна тематика. Стаята беше изпълнена с разноцветна, сякаш магическа светлина. Тя обливаше двете жени, Джаки се почувства някак преродена. Обзе я приятна топлина, ужасите на Озоун парк и Източен Ню Йорк се изпариха от съзнанието й, сякаш никога не беше ги имало… — О, Бърнис, колко е красиво! — извика тя. — Наистина ли мислиш така? — Честна дума! — разпалено отвърна Джаки и се извърна към Светата майка. — Чувствам, че… Бърнис я сграбчи за раменете, пронизителните сини очи се забиха в лицето й: — Какво чувстваш? — Не зная — прошепна Джаки, изведнъж останала без дъх. Сякаш беше тичала от Озоун парк до тук. — _Нещо особено…_ — Да! — процеди през стиснати устни Бърнис. — Не съм се излъгала в теб! Ръцете й завъртяха момичето към голата стена. Тя беше изградена от същите камъни, които видяха в коридора. Напълно гола, с изключение на една малка картина. Въпреки скромните си размери, тя доминираше в помещението, сякаш беше десет пъти по-голяма. — Боже Господи! — ахна Джаки. — Точно така — отвърна Бърнис, а сините й очи станаха още по-ярки. Джаки гледаше като омагьосана. Картината представляваше висока фигура с тежка броня, препасала дълга сабя. Шлемът беше в лявата й ръка, лицето се виждаше съвсем ясно. Жена, която поразително приличаше на Бърнис… Художникът беше вложил цялото си умение в това лице и то грееше с мека, неземна светлина… — Точно тази картина ми се привидя преди малко, в канцеларията — прошепна Джаки с разтуптяно сърце. — Ти ли си това? — Невъзможно — усмихна се Бърнис. — Картината е рисувана преди стотици години. — Но все пак… — Джаки я погледна, после отново насочи очи към платното: — _Ти си!_ — Само до известна степен — поклати глава Бърнис. — Това е портрет на Дона ди Пиаве, основателката на нашия орден. Джаки не можеше да отмести очи от картината. — Но как е възможно това, Бърнис? — замаяно прошепна тя. — Аз я _видях_, повярвай ми! — По-вероятно си почувствала присъствието й в мен… — Виж лицето й! То грее с… — Божествено просветление — подсказа й Бърнис. — Да, точно така — кимна Джаки, усетила инстинктивно правотата на думите й. — Но защо е във воински доспехи? — Дона ди Пиаве е била монахиня — меко отвърна Бърнис. — Но едновременно с това и твърд защитник на своя народ… Понякога става и така, особено когато светът е в оковите на злото… — главата й кимна към два блестящи на светлината савонски стола, разположени един срещу друг. — Седни, дете мое. Трябва да чуеш много неща, преди да вземеш решението си. — Какво решение? — Ти си особена, Джаки. Ти си от избраните. Затова майка ти те доведе тук… — Бърнис се усмихна, но Джаки вече не можеше да бъде заблудена. Под маската на спокойната доброта несъмнено се криеше жена воин. — Жените в днешния свят се третират по два начина — продължи Бърнис. — Като майки или като уличници. И в двата случая са считани за второ качество… — Изчака момичето да седне, после също се отпусна на твърдия стол. — Познаваш ли Гьоте, германския философ? — Само като име, не съм чела нищо от него. — Ако решиш да се присъединиш към нас, ще прочетеш произведенията му тук… — очите на Бърнис се насочиха към портрета на Дона ди Пиаве. — Той казва, че малко мъже притежават достатъчно въображение да обхванат действителността… И съвсем правилно не включва жените в тази категория. Бърнис стана, пристъпи към картината и рязко я дръпна. Зад нея се появи малка ниша. В дъното й имаше някакъв продълговат предмет, старателно увит в червено кадифе със златни ширити. Върху плата имаше избродирани в златно латински сентенции, които Джаки не можеше да разбере. Бърнис се обърна и започна да развива плата. В ръката й блесна сабя, Джаки ахна. Беше древно оръжие от желязо, очевидно изковано далеч преди да бъде открита стоманата. — Това е сабята на Дона ди Пиаве — каза Бърнис. Подчинявайки се на тайнствена сила, Джаки стана от мястото си и протегна ръка. В същия миг Бърнис се олюля и сякаш изгуби равновесие, острието на сабята изсвири във въздуха и се заби в дясната китка на момичето. Странно, но Джаки нито извика, нито се отдръпна. На практика изобщо не усети болка, а само някакво особено пулсиране. Сведе поглед и видя, че целите й ръце са в кръв. Бърнис излетя от стаята и минута по-късно се върна с шишенце йод, стерилна марля и лепенки. Сабята остана да лежи на пода. — Не боли — някак разсеяно промълви Джаки, без да се обръща към никого. Бърнис се отпусна на колене, грабна китката на момичето и внимателно почисти раната. _Благодаря ти, Боже, тя е_, развълнувано си мислеше Светата майка, докато пръстите й сръчно полагаха марлята. — И архиепископът приема твоите интерпретации на Гьоте? — Забравяш, че живеем през 1945 година — отвърна Бърнис. — Архиепископът е прекалено зает с войната, за да мисли за Гьоте или моите интерпретации на неговата философия. Камила Голдони (която се падаше леля на Маргарет след брака й и почина в началото на 70-те) беше жена с едър кокал, никаква талия и масивни рамене. Далеч от стандартите за красота, лицето й излъчваше нещо ведро и приятно. Мъжките й черти се подчертаваха още повече от твърдия поглед и решителното й поведение. Същевременно беше жена с изключително благ и отзивчив характер. Дойде при Бърнис подгонена от нещастието. Съпругът й Марко Голдони (по-големият брат на Енрико) беше получил удар. Нещо доста необичайно за мъж на четиридесет години. По каприз на съдбата това се беше случило в неделя, у дома, бяха само двамата. Закара го в болница, повика и личния му лекар. Взе решението си в момента, в който научи диагнозата. Никой нищо не трябваше да разбере. Подкупи доктора и двете сестри, които бяха на смяна, после се погрижи и за телохранителите, докарали ги в болницата. Каза им, че Марко е получил остро хранително отравяне. — Прецених, че фамилията ще има сериозни неприятности, ако се разчуе за удара на Марко — поясни на Бърнис тя. — Енрико е във Венеция, но дори да беше тук, едва ли щеше да удържи положението. Защото Марко е генераторът, той планира и осъществява всички операции… Очите й бяха сухи, седеше изправена и в безупречен вид. Всичко по нея си беше на мястото: грим, червило, ръбовете на чорапите. Поплака си малко само край леглото на Марко. — Не зная нищо за работата му — добави тя. — Естествено, той никога не смесваше бизнеса с личния си живот. Камила все още не беше разкрила истинската цел на посещението си. Беше прекалено наивно да се мисли, че е потърсила съчувствието на Бърнис и тя прекрасно го знаеше. — Искам да се доверя на някого, Бърнис — промълви Камила. — Бедата е, че не зная на кого… Марко се срещаше всяка седмица със своите подчинени, повечето от тях са у дома на вечеря поне веднъж месечно… Но аз не зная на кого от тях да се доверя. Кой ще ни остане верен, когато научи истината? И кой ще се опита да предаде фамилията в момент на криза? — Мила моя, проблемът ти наистина е сериозен. — Не, не. Дойдох тук, при човека, на когото мога да имам пълно доверие! Сърцето на Бърнис пропусна един такт. Нима е дошло времето да се върне в реалния свят? Напълни дробовете си с въздух и си наложи търпение. — Марко винаги е бил щедър към манастира — продължи Камила. — И двамата сме ти много благодарни, че прие дъщеря ни при себе си. Лекарите бяха категорични, че тя няма да оцелее в света навън, а ние нямахме сърце да я пратим зад стените на някоя клиника… — Емоциите най-сетне взеха връх, очите й се напълниха със сълзи. — Никога няма да забравим жеста ти, Бърнис! — Успокой се, мила — погали я по бузата Бърнис. — Марко е този, който направи истински жест. Благодарение на него ремонтирахме „Санта Мария“, дори построихме ново крило… Положението ни е цветущо, докато други манастири се борят за оцеляване… — Камила се вкопчи в ръката й, на устните на Бърнис изплува хладна усмивка. — Освен това ние двете се познаваме вече от доста години, мила… Доста часове сме прекарали заедно в градината, разговаряли сме за какво ли не сред цъфналите рози… — Вярно — усмихна се през сълзи Камила. — Още помня как се запознахме… Светата майка Мери-Маргарет не беше чак толкова стара, но боледуваше… Никак не й се искаше да се раздели със службата си, затова те водеше със себе си. „Бърнис ще говори вместо мен“, каза с онзи скърцащ глас тя, помниш ли? — Нека Бог ми прости, но смъртта ще бъде избавление за нея — въздъхна Бърнис. — Не е справедливо да страда така… — Искам да те попитам нещо, Бърнис. Ти добре знаеш какъв е истинският бизнес на фамилия Голдони, но въпреки това се сприятели с нас. Защо? — Наистина е така — отвърна Бърнис и взе ръката й. По тялото на Камила пробягаха топлите вълни на тайнственото излъчване, което беше само част от дарбата на Бърнис. Тя беше висока и стройна жена със смайващо изразително лице. Някой някога беше казал, че има очи на математик. Спокойни и аналитични, отбелязващи онова, което другите пропускат, дори най-малките подробности на всекидневния живот… Беше известна със своята искреност и прямота, жените в квартала бяха единодушни, че е твърда като мъж, но далеч по-честна в преценките си. Четеше много, никога не даваше повърхностни оценки на човешкия характер. — Аз просто съм прагматик. Трябва да се грижа за паството си, освен това се моля за душата на Марко поне по два пъти на ден… Често казвах на шега, че без грешници като Марко църквата отдавна би изчезнала… — на лицето й се появи замислена усмивка. — Едно трябва да знаеш, мила… Чувствам те близка като родна сестра! — Значи така — развълнувано промълви Камила и пръстите замачкаха кърпичката в скута й. — Значи така… Някъде далеч, вероятно в противоположния край на манастира, тихо зазвуча псалм. Мелодията на латинската литургия проникваше през каменните стени, въздействаше успокоително като нежна милувка… — Кажи ми как да ти помогна, Камила — промълви Бърнис. — Уверявам те, че нищо няма да ме спре. Камила кимна, набрала кураж от милото поведение на приятелката си. — Отчаяна съм — прошепна тя. — Дойдох да ти поискам съвет… — Очите й потънаха в пронизително сините ириси на Бърнис. — Семейството ми е в опасност, кажи ми какво да правя… Бърнис бавно се облегна в стола си. Стана й ясно, че е изправена пред най-решителното предизвикателство на съдбата. Държеше го в ръцете си, усещаше вкуса му, но въпреки това беше необичайно спокойна. — Мила моя, преди да продължим този разговор, искам да ти кажа, че най-лесното нещо на света е да даваш съвети. Трудното е да ги приемеш… — О, Бърнис! За какво според теб съм тук? — клепачите на Камила овлажняха. — Дойдох за съвета ти, нямам друг, към когото да се обърна. Заклевам се, че ще го приема! — Намираш се в Божи дом. Дадеш ли клетва между тези стени, тя трябва да бъде изпълнена. — Ще бъде! — преглътна с усилие Камила. — Много добре — кимна Бърнис. — Тогава нека се обърнем към Гьоте. „Мъжете нямат достатъчно въображение да посрещнат реалността“, казва той. Нека ти обясня с какво ни засяга тази сентенция. Ти спомена за обичаите, мила. Каза, че не знаеш нищо за бизнеса на съпруга си и аз ти повярвах. Това в неговите очи, а и в очите на всички мъже, е напълно в реда на нещата. Но опирайки се на логиката на Гьоте, аз не мога да го приема като факт. — Какво имам предвид? Векове наред мъжете са вършили това, което са считали за необходимо. Резултатът обикновено е един — войни и кръвопролития. Просто защото те не познават друг начин за изглаждане на споровете помежду си. Но смъртта на нашите синове съвсем не означава светло бъдеще. — Пръстът на Бърнис предупредително се вдигна пред лицето на Камила. — Искам да помислиш добре… Болестта на съпруга ти може би е знамение. Преди три нощи ми се присъни Бог. Протегна ръка в мрака, от нея излетя мълния… Тогава нямах представа за посоката й, но сега вече имам. Лицето на Бърнис грееше с божествена светлина. — Това е Божа работа, Камила — прошепна тя. — Трябва да видим пръста му в това, което се случи. Успеем ли да го сторим, трагедията ще се превърне в триумф! — Не те разбирам — поклати глава Камила. — Как е възможно да виждаш Божията ръка в удара на Марко? — Помисли за цитата на Гьоте. Векове наред мъжете управляват човешкото общество, векове наред светът е разкъсван от войни и нещастия… — Така е устроен светът, Бърнис. Какво можем да направим? — На пръв поглед нищо. Така и трябва да бъде. Но ти добре знаеш, че нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед… — Показалецът на Бърнис леко докосна носа й. — Тайните на този свят се пазят най-добре от жените и от мъртвите мъже. За нас това е естествено. Жената лъже мъжа си всеки Божи ден с единствената цел да го направи щастлив, да го спаси от мъката. Не е ли така? — от гърдите й се откърти тежка въздишка. — Понякога си мисля, че Бог именно с тази цел е създал красивите ни лица и сладките ни гласчета… — Това е вярно — кимна Камила. — Във всяко семейство мъжът казва: „Не ми задавай въпроси, за да не те лъжа.“ Докато жената притежава дарбата да придава правдивост на собствените си лъжи… — Така е било в продължение на векове — въздъхна Бърнис, хвана гостенката си за ръката и я отведе в стаята на върха на кулата, в която десет години по-късно щеше да отведе и Джаки. От устата на Камила излетя въздишка. Така въздъхва човек, усетил замайващия аромат на току-що разцъфнали рози. Така въздъхва човек, в чиято душа се е настанило задоволството. Бърнис я изчака да се наслади на красивите стъклописи, после й показа портрета на монахинята боец. — Преди много, много години, в началото на XV век е била създадена една тайна женска общност — започна тя. — Нарекли я Орденът на Дона ди Пиаве. В онези времена било естествено такива общности да виреят далеч от дневната светлина, на места, които мъжете рядко посещават. Манастирът е особено подходящ за тази цел, нали? — Орденът бил създаден от силни жени, които виждали, че трябва да изоставят пасивното поведение. Че е време да се намесят в хода на съдбата и да осигурят на децата си по-добро бъдеще. Те не искали синовете им да гинат в безкрайните войни или да се връщат от тях физически и духовни инвалиди. Те не искали дъщерите им да отглеждат децата си в самота… — Векове по-късно Орденът достигнал и до тази страна. Съхранил се тук, в очакване на своето прераждане. Мисля, че денят на това прераждане вече _настъпва_, Камила… — Ръката на Бърнис махна по посока на картината. — Живеем във време, което не е по-различно от времето на Дона ди Пиаве. Време, в което господства злото… — Ръката й обви раменете на Камила. — Божията поличба е болестта на Марко и сочи едно: властта му трябва да премине в твоите ръце! — Какво?! — стреснато я погледна Камила. — Слушай ме внимателно, мила. Дойде при мен, защото само на мен можеш да се довериш, нали така? Е, добре, повярвай ми — това е нашият шанс да поемем властта от мъжете. — Пръстът й предупредително се вдигна: — И не забравяй клетвата, която даде в този Божи дом! — Но как си представяш нещата, дори да е вярно това, което казваш? — колебливо попита Камила. — Как бих могла да върша работата на Марко? Живеем в мъжки свят, Бърнис… Особено когато става въпрос за фамилията… Нима сериозно вярваш, че момчетата на Марко ще ми се подчиняват? Дори ако зная какви заповеди да им давам? — Заповедите се формулират лесно — отвърна Бърнис. — Трябва само да се спазва логичната последователност на нещата. Когато решаваш проблемите един по един, бързо откриваш, че те рядко носят затруднения… — Главата й леко кимна. — За останалото си права… Момчетата ще изпълняват твоите заповеди само ако са убедени, че те идват лично от него или от съответния му пълномощник… — В светлината на казаното дотук предлагам да осъществиш незабавен контакт с Енрико, по-малкия брат на Марко. Да го повикаш от Венеция, за да бъде до болния си брат… — Но Енрико се занимава с износ на платове. Той няма никаква представа за истинския бизнес на Марко. — Ще я получи заедно с теб… Важното е, че до този момент не си сбъркала никъде. Никой не знае колко тежко е състоянието на Марко и с Божия помощ това ще си остане тайна. Енрико ще стане негов пълномощник и говорител, в крайна сметка именно той ще поеме бизнеса. Но решенията ще вземаме ние. Тук, зад стените на този манастир, скрити от чужди очи. Камила се разтрепери. — О, Бърнис! Тази идея ме плаши! — Това е съвсем нормално. Но я си представи каква добродетелна сила ще бъде съсредоточена в ръцете ти! Ще погребеш страховете дълбоко в себе си, ще се превърнеш в страж на доброто и истината. Мислите ти ще надхвърлят грижите за семейното огнище, защото вече ще трябва да мислиш за бъдещето на цялата фамилия. Представяш ли си какви светли перспективи поставя в ръцете ти Бог? Това е скъп дар, особено като знаеш, че разполагаш с всички ресурси на Ордена на Дона ди Пиаве! След като изпрати Камила, Бърнис се отби в кухнята, напълни един поднос с храна и се върна в стаята на кулата. Прекоси я, отвори една тайна врата и влезе в просторна стая, пригодена за спалня. Плътни завеси покриваха двата прозореца, които гледаха към вътрешния двор на манастира. Във вазите имаше свежи цветя, светлината идваше от малка настолна лампа до прозореца. Значителна част от помещението заемаше огромно легло от махагон с ебонитови пилони и балдахин. Беше истинско произведение на изкуството, докарано преди години от Европа, разглобено на части. Бърнис спря на прага и изчака очите й да свикнат със слабата светлина. — Ти ли си, Бърнис? — обади се странно стържещ глас. — Да, Мери-Маргарет. — Какво се е случило? — Марко Голдони получил удар. — Тежък? — По всяка вероятност — да. — Толкова ли е бил грешен? — Предполагам — въздъхна Бърнис. — Но това е Божа работа. — Той винаги е бил щедър към нас. Много щедър… А сега и Камила дойде тук… — Да. — Слава Богу! Бърнис пристъпи към леглото. Въпреки упоритите й усилия, около него се прокрадваше сладникавата миризма на болест и смърт. — Аз ще Го прославя само когато ти даде облекчение! — Какъв гняв! — въздъхна Мери-Маргарет. — Ти наистина трябва да препашеш сабя! — Тънкият й кикот премина в болезнена кашлица, Бърнис бързо опря предварително приготвената салфетка до устата й. — Вдигни ме! Беше оплешивяла от жестоката болест, с хлътнали скули и изпъната като пергамент жълтеникава кожа. Носеше синя сатенена нощница, подарък от съседките. Цветът беше прекалено ярък, но тя си го харесваше. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху изпитото лице. Вече от доста време от стаята и съседната баня бяха демонтирани всички огледала. Съсухреното лице на Мери-Маргарет се сбърчи и заприлича на тъжна кукла, захвърлена от собственика си. — Сигурно й е било много трудно да дойде тук… — Според мен още по-трудно й е било да не прави нищо. Знае, че я обичаме… А сега знае, че можем и да й помогнем. — Бърнис целуна студеното чело на Мери-Маргарет и добави: — В момента има нужда именно от това… Оправи възглавниците под главата й, а Мери-Маргарет се обади: — Получи се, нали? Вече имаме своя шанс… — Да. Съсухреният показалец на болната почука по ръката на Бърнис: — Дълго време се молехме за това, но ти не ми изглеждаш щастлива. — Щастлива съм — отвърна Бърнис и отметна кичур коса от челото си. — Но едновременно с това съм и разтревожена. — По-добре се тревожи за храната ми… Бърнис донесе подноса и го положи на леглото. — Гладна ли си? — Не особено. Но трябва да се храня, нали? Бърнис натопи малка сребърна лъжица в задушените зеленчуци и я поднесе към устата на Мери-Маргарет. — Сънувах, преди да дойдеш… — обади се болната. — Съжалявам, че те обезпокоих. — Не си. Времето и пространството отдавна вече нямат значение за мен… Сънувах, че съм малко дете. Пак съм в тази стая, ти ще дойдеш всеки момент… Не е ли странно? Колкото по-близо е смъртта, толкова по-добре усещам същността на времето… То не съществува. Поне за мен. Случка отпреди две години е толкова прясна в паметта ми, колкото и онази, станала преди две минути. Същото се отнася и за събития отпреди двадесет или четиридесет години. Всичко е на едно и също колело, а то бавно се върти… Мери-Маргарет затвори очи и започна да се храни. Дъвчеше с цената на доста усилия, вероятно така се концентрираше по-добре. — Сънувах, че съм дете — повтори тя. — Но това не беше сън… Наистина _бях_ дете, нямах нищо общо с това разложено тяло под завивките… — очите й рязко се отвориха. Може би искаше да провери дали Бърнис я слуша. Винаги прибягваше до подобни трикове. — Вярваш ли ми? — Да, Мери-Маргарет. Вярвам ти. Доволна от отговора, възрастната жена пое нова лъжичка грах с карфиол, затвори очи и усърдно задъвка. Приличаше на войник, който си пробива път през девствена джунгла. — Но макар и дете, аз знаех всичко, на което ме е научил животът… Беше толкова необикновено! Да си млада и едновременно с това мъдра. Представяш ли си? Мери-Маргарет често задаваше въпроси, на които не очакваше отговор. Опирайки се на опита, Бърнис разбра, че този е един от тях. Поднесе нова лъжичка храна към устата й и замълча. — Човек трябва да го изпита — продължи Мери-Маргарет. — Загадъчни са пътищата на Бога… Знаеш ли, чувствам се напълно компенсирана за страданията… Получих възможност да се нося над живота волна като птичка. И откривам Бог на такива места, където нормален човек дори няма да се сети да го потърси… Спря да дъвче, очите й бяха широко отворени. Ясни и чисти, като в дните на добро физическо здраве. — Има вяра и _вяра_, знаеш… — прошепна Мери-Маргарет. — Разбира се, вярата в Бога никога не може да бъде разколебана. Но е страшно интересно да _виждаш_ Неговото творение, да _разбереш_ по нов начин Неговата мъдрост… Млъкна за момент, вероятно да си почине, очите й отново помръкнаха от болка. — Стига ми толкова храна — прошепна. — Каквото и да ми приготвяш, то има вкус на пепел в устата ми… Бърнис остави лъжицата и избърса със салфетка устните на възрастната жена. Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, дори в тази последна фаза на болестта й. — Мисълта ми блуждае, но нека това не те подвежда — рязко отвори очи старицата. — Давам си ясна сметка какво те тревожи, опасността наистина е голяма… Ще има провали, можеш да бъдеш сигурна в това. Но трябва да се бориш, трябва да издържиш! Бог е с нас. По Негова воля бе създаден Орденът на Дона ди Пиаве. По Негова воля тази жена е посегнала към меча. През 1495 година дожът на Венеция изпраща нейната женска армия да пази „Свещеното сърце на Дева Мария“ от войските на френския крал Шарл VIII. Дона ди Пиаве помита френската армия, а след това получава Божествено прозрение. Бог насочва ръката й, нейните монахини пленяват оръжието на врага и с негова помощ защитават Свещеното сърце… — Тринадесет години по-късно папа Юлий II, кралят на Франция Луи XII, Фердинанд Арагонски и император Максимилиан създават Лигата на Камбрай с едничката цел да заграбят венецианските територии на континента. Но Дона ди Пиаве и нейният Орден вече са напуснали позорното и унизително място, отредено на жените от историята. С оръжие в ръка те защитават родината си… На устните на Мери-Маргарет се появи бледа усмивка. Съветът на дожите твърди, че е запазил страната благодарение на дипломатически усилия, но истината е друга. Жените от нашия орден успяха да променят хода на историята. В леглото на френския монарх, в будоарите на императора, чрез съветите, шепнати в ухото на папата… Именно орденът обучава Лукреция Борджия и съпругите на най-малко седем дожи, излезли от фамилията Мосениго. Да не говорим за стотиците други жени, които са оказвали влияние върху политиката на страната. — Ние създадохме поколенията кралски особи, ние ги вдъхновявахме да се борят за национална независимост. Защото владеехме до съвършенство изкуството на внушението, изкуството на скритата власт. Усвоихме добре своя урок: никога да не посягаме пряко към властта. За сметка на това я упражнявахме по стотици други начини… Ръката на Мери-Маргарет ритмично почукваше по завивките, сякаш да отмери поредната дълга молитва на латински: — Мъжете не са в състояние да използват силата на ласкателството, не го виждат, дори когато е под носа им. По-скоро го приемат за истина, особено когато то идва от жена с красиво лице и гъвкаво тяло. Това е причината, поради която членките на нашия орден никога не дават обет за безбрачие. Естествено, този факт се пази в дълбока тайна, особено при контактите ни със съответния архиепископ… Господ ни е дарил със средства и начини да постигаме на тъмно онова, което никога не бихме постигнали на ярка дневна светлина… Замълча, Бърнис ясно чуваше напрегнатото й дишане. Заплака, макар да си беше обещала, че докато е тук, ще сдържа сълзите си. — Защо плачеш, дете мое? — докосна я една суха и гореща длан. — Толкова е несправедливо! — стисна юмруци Бърнис. — Нима е възможно човек да понася толкова страдания? — Говориш като истински воин. Но понякога и мечът е безсилен… Мястото му заема вярата. — Вярата! — намръщи се Бърнис, сякаш в устата й се появи неприятен вкус. — Чуй какво ще ти кажа — рече Мери-Маргарет и с усилие зае изправено положение. Завивките прошумоляха като невидими криле. — Вярата е нищо, когато Бог е благосклонен към теб. Истинската й сила проличава само когато Бог ти изглежда враждебен и безсърдечен… Бърнис сведе глава и направи опит да спре сълзите си. — А сега казвай какво те тревожи! — заповяда със свеж глас Мери-Маргарет. Бърнис напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. — Аз ще те наследя, орденът ще продължи да функционира — започна тя. — Но кой ще наследи мен? Сред монахините няма достойни кандидати, няма нито една, разбираш ли? — Сега не е време да се тревожиш от подобен проблем — отвърна с каменно лице старицата и сухият й пръст отново докосна ръката на Бърнис. — Престани да вършиш всичко сама. Помни, че трябва да мислиш единствено за непосредствената задача и всичко ще бъде наред. Остави Бог да си свърши работата и ще видиш, че Той ще се погрижи за твоята наследница. Така, както го стори с мен… — Но как ще позная тази наследница, Мери-Маргарет? Старицата дълго мълча. Очите й потъмняха и изгубиха фокус, Бърнис знаеше, че пред тях се върти свещеното колело на живота… — Ще я познаеш по окървавените ръце — най-сетне прошепна тя. Докато Бърнис разказваше историята за Камила, слънцето бавно се скри зад хоризонта и стаичката на върха на кулата се изпълни с особен, блестящ като скъпоценен камък здрач. Навън пропя присмехулник, ясните трели на песента му проникваха дори през дебелите каменни стени. — Значи манастирът се е издържал от даренията на семейство Голдони — промълви Джаки и хвърли изпитателен поглед към Бърнис. — Но Енрико Голдони и баща ми Джон никога не са заставали лице в лице… — Нещо повече, те са заклети врагове — кимна Бърнис. — Тогава защо съм тук аз — една Леонфорте? — Защото си богоизбрана — усмихна се Бърнис. — Тук враждата между Голдони и Леонфорте няма нищо общо… — Взе ръцете на Джаки между дланите си, момичето ясно усети вътрешната й сила. — От друга страна, ролята на Голдони тук се знае от малцина… — Пронизителните сини очи потънаха в лицето на момичето. — И това ще остане така! — Разбирам — промълви Джаки. — Няма да кажа на никого. — Почувства се някак далеч по-близка с Бърнис, стана й приятно. Малка пауза, после Бърнис се усмихна: — Предполагам, че се чудиш как разбрах за теб… С дядо ти Чезаре сме добри приятели. — Означава ли това, че той знае за даренията на Голдони за този манастир? — Да, разбира се. Но, мога да те уверя, знае само той и никой друг. Знаеш ли, Джаки, дядо ти е необикновен човек. Един от малцината през вековете, които наистина разбират нашата роля в историята. И иска да ни помогне. Воден от това желание, той ми разказа за теб… — Какво?! — Да — кимна Бърнис. — Много пъти ми е говорил за теб. — Дядо Чезаре?! — Джаки беше дълбоко смаяна. Знаеше, че има обичта на дядо си, но беше убедена, че вниманието му е насочено главно към внуците, както го изискват италианските традиции. — Внимателно е следял развитието ти, в главата му постоянно е била мисълта за ордена… — Разбирам — замислено поклати глава Джаки. — И сега ти си убедена, че Бог ме изпраща при теб — точно както някога е изпратил теб при Мери-Маргарет… Бърнис дълго мълча. — Вярвам на сърцето си — прошепна най-сетне тя. — Въпреки огромното количество лъжи и фалшиви видения, които го заливат… Но на теб ти се яви Дона ди Пиаве… По същия начин, по който се яви и на мен, когато пристъпих прага на този манастир… Сърцето ми казва, че всичко е истина, че такава е волята Божия… — очите й се спряха върху лицето на Джаки, на устните й се появи усмивка. — По този начин искам да ти кажа, че вярвам в посланието на Бога. Вярвам му с всяка фибра на тялото си. — Ръцете й се повдигнаха, после отново легнаха в скута. — Но от опит зная, че моите чувства нямат никакво значение, ако и ти не чувстваш същото… — Чувствам го — объркано промълви Джаки. — Искам да кажа, че _почувствах_ нещо в мига, в който влязох тук… Какво е то? Духът на Дона ди Пиаве или Божията ръка? — Мога да ти помогна в много отношения, дете мое — въздъхна Бърнис. — Но не и тук. Сама трябва да откриеш същността на това _присъствие_, защото за всеки човек то е различно — очите й изпитателно се впиха в лицето на момичето. — Това представлява ли интерес за теб? Въпросът беше зададен небрежно, сякаш я питаше дали иска да я придружи на вечерната разходка. Но Джаки усети скритото напрежение в него. Търсенето на истината за _присъствието_ е нещо, което ще продължи до края на живота й — тя беше сигурна в това. Огромното значение на тази мисия малко я плашеше. Едновременно с това изпитваше приятна възбуда. Дали тя се дължеше на загадката? Дали не беше следствие от жестоката бруталност на света, в който се беше родила? Свят, от който искаше да избяга почти през целия си съзнателен живот? — Да — дрезгаво отвърна тя. — Представлява огромен интерес за мен! — Чудесно — кимна Бърнис. — Това означава, че не съм се излъгала в първоначалното си предчувствие. Още като те зърнах, разбрах, че и ти — подобно на мен самата — си носител на промяната… — взе ръката й, Джаки потръпна от топлината, която сякаш се преля в жилите й. — Ето — прошепна Бърнис. — Реакцията започна… Джаки винаги си беше представяла, че в душата на Майкъл е затворен огромен и гладен вълк, който отчаяно иска да изскочи на свобода. И именно това отчаяно желание я плашеше. Тя беше в състояние да се възхищава на природната му интелигентност, оценяваше решението му да се държи настрана от фамилния бизнес изключително високо. Но нито за миг не забравяше за дремещия в душата му звяр, сърцето й тръпнеше от уплаха. И въпреки това беше привлечена от него. Какво я караше да бъде уверена, че у Майкъл вижда една сродна душа? Сънуваше го. Двамата бяха на малка полянка сред необятна гора. Наоколо беше тъмно, в гората се прокрадваха нощни хищници. Върху полянката падаха бледите лъчи на луната, но под гъстия листак цареше непрогледен мрак. Висок и красив, Майкъл стоеше неустрашим сред тревата, докато самата тя усещаше ужаса като втора кожа върху тялото си, като пъплене на противно насекомо… — Майкъл! — крещеше тя. — Помогни ми, страх ме е! Той се усмихваше с онази топла усмивка, която пазеше единствено за нея. — Майкъл! Той очевидно не я чуваше, а тя изведнъж си даде сметка, че е няма, напълно лишена от дар слово. В ушите й прозвучаха ритмичните латински псалми, тя сграбчи ръката на Майкъл и двамата хукнаха към тъмната гора. Тишината на мрака се нарушаваше единствено от ударите на сърцата им, синхронизирани и хармонични като гласовете, които пееха латинските псалми. Тя го теглеше все по-навътре в тъмната гора, полянката и лунните лъчи бързо изчезнаха. Защо? Какво искаше да открие тук? Събуди се с чувството, че всеки момент щяха да бъдат нападнати, в главата й се въртеше една-единствена мисъл, тежка и болезнена: _Аз му причиних всичко това! Грешката е моя!_ Този сън прогаряше съзнанието й и през онази душна юнска нощ на 1961 година, когато се качи при Майкъл на покрива на блока им в Озоун парк. Дядо му беше подарил телескоп — един чудесен подарък за момчето мечтател, което най-силно от всичко желае да прекоси границите на грубия свят около себе си. Но дядо си беше такъв — той сякаш винаги знаеше какво най-силно желаят внуците му. За нейния деветнадесети рожден ден (който съвпадаше с празника на свети Валентин), той й подари историческа книга за раждането на Италия. На Чезаре пък подари револвер. В онази нощ от Майкъл се излъчваше едно особено напрежение. Сякаш и той беше навлякъл онази втора кожа от съня на Джаки, под която се криеше непознат звяр. Държеше се странно — ту топъл и отзивчив, ту напълно затворен в себе си. Като човек, който все още няма отговор на най-важния въпрос, който го измъчва. Тя прояви интерес към звездите, въпреки че те й се струваха толкова далечни и мъртви, колкото латинският език. Но дори този език излъчваше нещо от себе си, особено когато се използваше за религиозните псалми. Докато звездите винаги си оставаха равнодушни и студени. Те й бяха прекалено чужди, но тя имаше нужда от човешка дума и не намери друга причина за оправдаване престоя си на покрива. Майкъл обичаше да е сам, може би дори мечтаеше за това. Нещо, което също плашеше Джаки. Защото самотата е твърде взискателна, за нея е необходима особена концентрация на духа. Това състояние тя току-що беше започнала да опознава, благодарение на разговорите си с Бърнис в манастира „Дева Мария“. Господи, колко глупаво се държа тогава! Приближи се до него толкова близо, че усети защитното свиване на душата му. Мечтаеше да сподели всичко с него, да му разкаже за необикновеното пътуване, което й предстои. Но в последния момент се уплаши и замълча. Как е възможно да има подобни желания? Нима ще разкрие толкова лесно тайните си? След като е склонна да наруши дадената пред Бърнис и Ордена клетва, тя трябва моментално да се оттегли, да поправи грешката си! Знаеше, че няма да го стори. Орденът е това, което й трябва. Съдбата й е предопределена — тя ще наследи Бърнис. Беше сигурна в това така, както в дишането си. Но защо иска да сподели тайната си с Майкъл? Какво е това негово особено излъчване? Получи отговор на този въпрос по-късно през нощта, след особената интимност с Майкъл и въпреки трагедията, на която станаха свидетели. Реакцията му на убийството на дядо — коренно различна от тази на Чезаре и далеч _по-интелигентна_ от нея, я накара да повярва, че благодарение на непонятна алхимическа реакция звярът в душата му най-сетне е изскочил на свобода. Може би причина за това беше смъртта на близък човек, накарала го да отметне от себе си онази втора кожа — тайнствена и ужасна. Изправена до него на окървавените плочи, ослепена от ярките светкавици на полицейските фотографи, Джаки изведнъж разбра всичко. Сънят се смеси с действителността, резултатът беше раждането на една нова, съвсем различна реалност. Видя се до него в тъмната гора, разбра защо беше избягала от светлината, вкопчена в ръката му. Защото я привличаше онзи ужасяващ звяр, който дремеше в душата на Майкъл. При Чезаре нещата бяха далеч по-прости. Той беше страшилище за целия квартал, но Джаки не се страхуваше от него. Често й крещеше, но тя беше убедена, че го прави от страх и гняв. Просто защото усещаше, че душата му е разтворена книга за нея. А чувствата му съвсем не бяха трудни за разгадаване: Чезаре обожаваше мама, докато по отношение на баща им чувствата му бяха така раздвоени, че го изправяха пред прага на лудостта. По характерен начин той не обръщаше никакво внимание на очевидните провали на майка им — прекалената й пасивност, маската на постоянното страдание, превърнала се в неразделна част от нейното съществувание. Убедена, че крепи на плещите си цялото семейство, на практика тя правеше точно обратното. Децата й рискуваха да възприемат собствената й пасивност, или обратното — да станат агресивни насилници като Чезаре. Ех, ако Джони не беше ги напуснал заради низките си страсти, често въздъхваше Джаки. Дълбоко в себе си тя беше убедена, че нехранимайкото Джони Леонфорте е напуснал семейството си заради друга жена — по-млада и по-привлекателна от мама. И сега безгрижно си живее с нея някъде из тропиците. Как другояче да обясни унизителната му постъпка? Как да се тълкува фактът, че дядо Чезаре дори дума не проронва за него? Сякаш Джони Леонфорте никога не е съществувал на този свят… Ако дядо Чезаре е знаел срамната тайна на сина си, тя е била заключена дълбоко в душата му. Ами мама? Дали има представа какво е станало с мъжа й, жив ли е, мъртъв ли е? Джаки често си задаваше този въпрос. Веднъж завари мама да плаче на широкото брачно легло и си даде сметка, че отговорът му няма да е лесен… Това стана около година преди постъпването й в манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“. Стресната от появата на Джаки, мама набързо мушна нещо под смачканата възглавница и започна да трие очите си. Решила, че това е някаква игра, Джаки изтича към леглото и измъкна смачканото писмо. — Не! — изкрещя мама. В гласа й прозвуча такъв гняв, че момичето мълчаливо й позволи да вземе писмото. Червените набръчкани ръце на мама нервно го смачкаха на топка. — От кого е това писмо, мамо? — попита Джаки. — Не мога да ти кажа — отвърна мама и на лицето й се изписа онова силно безпокойство, което до този момент момичето беше откривало единствено в романите. Подчинявайки се на детински импулс и прозорливост, Джаки тръсна глава: — Знам от кого е — от Джони! Моментално осъзна колко абсурдно прозвучаха думите й. Ако все още е жив, Джони Леонфорте без съмнение се припича на някой плаж в компанията на разкошна блондинка с едри гърди и… Прозрението я връхлетя с главозамайваща сила. — _Наистина е_ от Джони! — извика тя. — Бих искала да го наричаш татко — промълви мама и в очите й се появиха сълзи. Разтърсена от непонятен ужас, Джаки се отпусна на колене и уви ръце около раменете й. — Моето малко момиченце! — разплака се мама. — Виждаш толкова много неща, знаеш толкова много! — Главата й горчиво се поклати. — Това е несправедливо! Ти си единствената ми надежда на този свят! Джаки долепи глава до нейната и тихо попита: — Жив ли е Джони? — Искам да ми се закълнеш, Джаки! — погледна я с разширени от болка очи мама. — Искам да се закълнеш в Бога и Дева Мария, че няма да кажеш на никого! — Но защо, мамо? — _Закълни се!_ Усетила с нова сила стоманената воля на майка си, Джаки се подчини. Дори не успя да се учуди откъде се е появила тази воля… — Жив е — промълви мама, а Джаки вдигна ръка и избърса сълзите от скулите й. — Не, миличка, остави ги. За мен е полезно да си поплача… Твърде дълго сдържам чувствата си, а това е вредно… Питай дядо си, ако не вярваш… — Той знае, че Джони е жив, така ли? — Той знае всичко — кимна мама. — Всичко до последната подробност. Но никога не го карай да признае това. По-скоро би си прерязал гърлото. Ще побеснее, ако разбере, че съм ти казала… — Но какво е станало? — стисна месестото й рамо Джаки. — _Къде е_ Джони? — Не зная — отвърна мама и съкрушено сведе глава. — Доскоро писмата му идваха от Япония, но напоследък на пликовете има американски печат… От тукашни градове, пръснати из цялата страна… Аз обаче мисля, че той не е там… — Ще се върне ли? — Не зная — прошепна мама. — Защо ни е напуснал, мамо? — попита Джаки и разтърси раменете й. — _Защо?_ Тялото на мама се клатеше като парцалена кукла. — Мамо! — изкрещя Джаки и по-възрастната жена подскочи, сякаш улучена от светкавица. — Той… Баща ти участва във войната, знаеш… След нея остана в Япония… — Тялото на мама се разтърси от ридания, но този път Джаки нямаше желание да я утешава. Имаше чувството, че стои в коритото на отдавна пресъхнал поток и очаква водните талази на далечната планинска буря всеки момент да я връхлетят. — Опита се да направи нещо… Някакъв бизнес. Не ме питай какъв, защото никога не съм била информирана… Важен бизнес, който, по думите на дядо ти, щял да позлати цялата фамилия Леонфорте… — И какво стана? — нетърпеливо попита Джаки, за която тези обяснения не означаваха нищо. — Не зная — въздъхна майка й. — Нещата се развили по друг начин, някой излязъл по-умен… Във всеки случай нещастието било толкова голямо, че дядо ти още не може да се съвземе… Нито пък останалите членове на фамилията. Значи в клюките и слуховете е имало известна доза истина, съобрази Джаки. — Но какво значение има това? — попита тя. — Защо Джони не е тук, когато се нуждаем от него? Главата на мама се повдигна, погледът на зачервените й очи беше пуст. Направи опит да се усмихне, ръката й погали блестящите коси на Джаки: — Толкова си красива! Напомняш ми за… — Мамо! — Мога само да ти кажа, че такова беше желанието на дядо ти… — Дядото е прогонил за цял живот, така ли? — За цял живот? — повтори мама и в погледа й се появи недоумение. — Не зная… Това е бизнес, в който нямам право да се бъркам. Приех го и толкоз. Ти трябва да сториш същото. Мама изгори писмото, без да позволи на Джаки да го прочете, и веднага се почувства по-добре. Залови се с къщната работа спокойно, сякаш нищо не беше се случило. А вечерта посрещна дядо с такава сърдечност, че Джаки замръзна от учудване. — По дяволите, кога ще се върне татко? — изръмжа Чезаре и ядно натисна педала. Караше Джаки обратно в „Дева Мария“ след погребението на дядо Чезаре. — Ако беше тук, изобщо нямаше да правя разни сделки с чичо Алфонс! Безкрайно изненадана от доверието му, Джаки допусна глупостта да му каже истината. — Джони никога няма да се върне — рече. — Трябва да се примириш, че ни е напуснал окончателно. Теб и мен, мама и Майк… Просто си е тръгнал. Защо му е да се връща сега? А Чезаре замахна и й удари оглушителна плесница. По-късно си даде сметка, че той не е имал друг избор. В неговия черно-бял свят Джони не беше само баща, а глава на семейството, върховен идол. Да не говорим за ролята на всепризнат дон, под чието командване са много хора и пари. Останалият път до Астория изминаха в мълчание. Бузата на Джаки пламтеше. Чувстваше именно топлината, а не болката. Когато колата спря пред портала на „Дева Мария“, тя беше толкова унижена и обидена, че забрави за християнския обичай му ду подложи другата си буза, да прости и забрави. Ако можеше да я види отнякъде, Бърнис положително би се срамувала от нея. По-късно обаче разбра, че е получила добър урок. Истината, като всички неща в живота, също си има точно определено място. Тя не може да се подмята насам-натам, просто защото има моменти, в които причинява не по-малко болка и страдания от наглата лъжа. Спрял до отворената врата на колата си, Чезаре се обърна и подхвърли: — За последен път идваш тук, в „Дева Мария“! — Какво?! — смаяно се извърна Джаки. — Докарах те само заради мама! Джаки поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Какво говориш? — Да не си глуха! — тросна се Чезаре. — „Дева Мария“ е територия на Голдони! — Че какво от това? Търпението му се изчерпа. — Ние мразим шибаните Голдони, забрави ли? — ревна той и Джаки уплашено се сви. — Аз нямам нищо общо с тъпите ти вендети! — окопити се бързо тя. Сърцето й блъскаше с такава сила, че се уплаши да не се пукне. — Това е _манастир_! Божие място! — Може и да е така, но то принадлежи на Голдони! — на лицето на Чезаре се изписа задоволството на човек, който знае повече от събеседника си. — Хвърлили са тук купища пари. Този манастир отдавна нямаше да го има, ако не бяха мангизите на Голдони! — Дръж си езика! — сряза го Джаки. — Това е свято място! Той й отправи продължителен поглед, после тежко въздъхна: — Ти май наистина си вярваш, а? — Да, точно така! Тялото му стремително се приведе напред: — В жилите ти обаче тече кръвта на Леонфорте, да те вземат мътните! — Зад стените на „Дева Мария“ това няма значение — поклати глава Джаки. — И именно затова искам да съм тук! — Мамка им на тези монахини! — отчаяно изпъшка Чезаре, вдигна ръце и те щръкнаха над отворения покрив на колата. — Забрави ги за момент и се опитай да използваш главата си! Голдони никога няма да забравят коя си! — Грешиш. — Грешката е на мама — поклати глава Чезаре. — Не трябваше да те води тук. Това, което ти казах, не е моя идея, а заповед отгоре. Лично чичо Алфонс иска да се прибереш у дома! Гледаха се в очите дълго, всеки от двамата мислеше за баща си. — Хич не ме интересува — обади се най-сетне Джаки. — По-добре е да те интересува! — изръмжа Чезаре, завърнал се в ролята на безмозъчен бандит. — Защо? — попита тя, докато слизаше от колата. — Ти искаш да приличаш на него, а не аз! — Не можеш да избягаш, сестричке! — изрева през отвореното прозорче той. — Родена си Леонфорте и ще умреш Леонфорте! Няма мърдане, по дяволите! Няма да те спаси нито „Дева Мария“, нито всичките светци на света, взети заедно! Джаки се молеше. От устните й излиташе молитвата за мъртвите, която беше научила от Бърнис, тъй като подобен текст липсваше в молитвеника. През разноцветните стъкла на параклиса идваше мека като течен мед светлина. Прозорците бяха тесни и издължени като средновековни копия, от тях навяваше усещането за крепост, подсилено от абсолютното ехо на затвореното помещение. Молеше се на латински, според изискванията на ордена. Думите излитаха тромаво от несвикналите й устни. Отново беше поразена от аскетизма на живота, който беше избрала. Или той беше избрал нея? Това беше въпрос, който пробуждаше страховете в душата й. Не би могла да понесе факта, че е изпуснала юздите на собствения си живот. Което на практика вече беше сторила. Бърнис правилно й напомни, че, влизайки в ордена, човек трябва да предаде съдбата си в ръцете на Бога. Продължи да се моли, но в душата й плъзна съмнението. От Бърнис знаеше, че съмнението е творение на дявола. Вярата в Бога е Сияйната пътека за всеки смъртен, но тя се опасяваше, че тази вяра е измама, която води до сляпо подчинение. А Джаки дълбоко ненавиждаше както сляпото подчинение, така и липсата на разум. Опита се да не мрази баща си, опита се да прости на Чезаре безумието и погрешното отношение към нея и баща й, към заобикалящия го свят. Даваше си сметка, че омразата също е дяволско творение; че ако това чувство надделее в душата й, няма смисъл да бъде в ордена, да се ползва от доверието на Бърнис и на самия Господ Бог. Да мразиш, означава да умираш бавно. Тя ясно съзнаваше това, но беше безсилна пред чувствата, които се трупаха в душата й. Те бяха насочени към зли хора, дълбоко в сърцето си тя беше убедена в това. Бог никога няма да ги дари с усмивката си, никой от фамилията не може да разчита на Неговото благоволение. Никой, с изключение на Майкъл… Не се чувстваше пречистена. Бърнис я успокои, като каза, че чистотата не е неразделна част от човешката природа. Тя е предназначена за светците и за самия Бог. На смъртните остава само едно — стремежът към тази чистота. Такава е волята на Бога… Свела глава към коленете си в тишината на параклиса, Джаки усети присъствието му, появило се във въздуха като плясък на невидими криле. Усети топлината му и затвори очи. Беше убедена, че една топла длан окуражително я докосна по рамото, изпита сигурност и спокойствие. Бърнис може би е права… Може би Джаки действително е избраницата на Бога за велики дела… В началото на пролетта Джаки срещна Пол Киарамонте. Това стана в малката пекарница на ъгъла срещу манастира. Той влезе в момента, в който госпожа Паля опаковаше шест големи хляба, а Джаки броеше парите върху покрития с трохи стъклен тезгях. Неволно вдигна очи и срещна погледа на мургавия млад мъж. Той пристъпи напред с прекалената самоувереност на пияница, или може би на хлапак, който иска да изглежда по-голям в очите на околните. Но от него не лъхаше на алкохол, а черните му очи не се откъсваха от лицето на Джаки. Тя му се усмихна, реакцията му беше странна и неочаквана. Придоби вид на човек, който всеки миг ще припадне — краката му се подгънаха, ръцете му се вкопчиха в тезгяха с отчаянието на удавник. Вечно загрижената за хората госпожа Паля разтревожено вдигна глава: — Добре ли си, Поли? — Разбира се, госпожо Паля — изграчи Пол, после тръсна глави и добави: — Но малко вода няма да ми дойде зле… Жената кимна, остави торбите на Джаки и забърза към задната част на магазинчето. — Здрасти — усмихна се измъчено той. — Казвам се Пол Киарамонте. — Джаки Леонфорте — отвърна тя и му протегна ръка. Пол толкова се смая, че не знаеше какво да прави с ръката й. Продължаваше да я зяпа, сякаш беше статуетка от порцелан. Най-накрая се осъзна, сграбчи ръката й и я раздруса. После рязко я пусна, сякаш беше хванал нажежен шиш. На лицето му се изписа разочарование, очевидно беше недоволен от държанието си, но вече беше късно да се поправи. — Живея тук наблизо — промърмори той. — А ти? — Аз съм от Озоун парк — отвърна Джаки. — Но след няколко седмици ще се преместя в „Дева Мария“. — Ще ставаш монахиня? — ококори се той. — Толкова ли е странно? — О, Господи! — сломено въздъхна той. — Защо се запознахме толкова късно? Госпожа Паля се завърна с чаша вода. Пол я погълна на един дъх, а Джаки плати сметката си. — Радвам се, че се запознахме — подхвърли тя. Направи огромно усилие да сдържи смеха си, видяла как младежът за малко не се задави. Неволно се запита защо му направи такова силно впечатление. Той не беше сродна душа, не я привличаше като Майкъл. Двамата с Майкъл бяха на една и съща емоционална вълна, това едва ли можеше да бъде постигнато с друг човек. Но към Пол изпита нещо по-различно. Никога не беше имала приятел, дори на среща не беше ходила. Момчетата я отегчаваха с потните си ръце и бавни мозъци. Докато мозъкът на Майкъл беше бърз и непредвидим, именно затова го обичаше. Може би по тази причина не направи опит да го спре, когато тръгна да търси убийците на дядо им. Не одобряваше жаждата му за мъст, но можеше да я разбере. Ницше пишеше, че най-голямата опасност за човек идва от собственото му състрадание. На това, макар и по свой начин, я учеше и Бърнис. Стойността на личността е въпрос на фанатизъм. Защото състраданието в крайна сметка се беше оказало недостатъчно за защитата на „Свещеното сърце на Дева Мария“ и Бог беше показал друг път на Дона ди Пиаве и нейните бойци в монашески одежди. Те бяха взели мечовете на падналите воини и с тях бяха победили врага. След което Бог им беше показал трети път: това, което Бърнис наричаше „дипломацията на фанатизма“. „Наш, особен вид фанатизъм, уточни тя. В онези времена са имали нужда от фанатизъм, за да се издигнат над своето традиционно битие, да разкъсат оковите му. Но Бог е дарил Дона ди Пиаве с прозрението, че фанатизмът е опасен и лесно може да скрие фактите от очите на вярващите.“ А когато „Свещеното сърце на Дева Мария“ е било успешно защитено от агресорите, Бог изтръгнал окървавения меч от ръцете на Дона ди Пиаве и й забранил повече да се докосва до него. Ослепил я за тридесетина секунди, само за да й покаже опасния път, по който никога не трябва да поема. Фанатиците са слепи за истината, защото могат да виждат само тази истина, на която са заложили живота и вярата си. В светлината на всичко това Джаки не се учудваше, че след отстраняването на убийците Майкъл се беше превърнал в нещо като герой. От друга страна обаче си даваше сметка, че той едва ли ще търпи дълго своята известност в света на престъпниците, които ненавиждаше. Дълбоко в душата си усети, че рано или късно Майкъл ще се махне оттук, ще замине някъде надалеч… Макар и по друг начин, Пол също й се стори различен. За своя огромна изненада Джаки откри, че се спира на тротоара пред пекарната на госпожа Паля и го чака да излезе. Когато това стана, той беше не по-малко смаян от нея. Занесе й торбите до манастира и остана да чака пред желязната врата, докато тя предаваше хляба в кухнята. Започнаха да се разхождат в здрача на отминаващия ден. Фаровете на колите ги заливаха със златиста светлина. Уличните лампи светеха по друг начин — разсеяно и някак мътно. Разговорът им течеше разпокъсано, с дълги паузи, темите бяха общи и незначителни. Джаки нямаше желание да му разкрива душата си, както беше направила пред Майкъл. Отношенията с брат й бяха святи, дори с Бърнис се държеше по-сдържано и по-различно… Желанието да бъде с Пол приличаше на остър глад, на присвиване в стомаха. За пръв път в живота си изпитваше подобно чувство, но все пак беше достатъчно благоразумна да разбере, че задоволяването на този глад би било глупаво. Защото само след няколко седмици щеше да се затвори зад високите стени на „Дева Мария“, далеч от света на Майкъл и Пол. Вече беше дала обет на Ордена и чувствата й към Пол само можеха да засилят решимостта й. Но въпреки това го искаше. Глупаво, пропито от егоизъм чувство. В момента той е неотразимо привлечен от нея, но с времето това чувство ще отмине. Затова е глупаво и себично да търси нещо повече от тази невинна разходка, да изследва причините за острото чувство на глад, което дълбаеше стомаха й. Дори нещо повече — подобно поведение би било жестоко. Но нали вече го предупреди за бъдещите си планове? Да, стори го. Въпреки това обаче той държеше ръката й, а в очите му проблясваше такова желание, че коленете на Джаки започнаха да омекват. Никога не беше се събличала гола пред мъж. Като дете тичаше гола заедно с братята си, но това беше много, много отдавна. Понякога взаимно се оглеждаха сред парите на горещата баня и това беше всичко. Обикновено детско любопитство, нищо повече… То не беше същото като с горещите вълни, които я заляха, когато Пол започна да разкопчава роклята й, а собствените й пръсти нервно се впиха в токата на колана му. Но когато ръцете му махнаха сутиена и се докоснаха до гърдите и, тя имаше чувството, че ще припадне. Клепачите й запърхаха, тялото й омекна в прегръдката му. Той я взе на ръце, прекоси тревата в задния двор на къщата им и отвори с ритник вратата на бараката за градински сечива. Острата миризма на добре смазаните панти се смеси с аромата на тялото му, ноздрите и неволно потръпнаха. От устата й се изтръгна тих стон, устните й се впиха в голото му рамо. Той се надвеси над нея, огромен и силен като Бог. Тази гледка щеше да остане в паметта й, докато е жива — наситена, ярка, незабравима. Той не я притисна под себе си, силните му ръце не й причиниха никаква болка. Просто стоеше и чакаше тя да поеме инициативата. Не бързаше да проникне в нея, предпочиташе любовната игра. Целуваше я навсякъде — по челото и бузите, по клепачите и полуотворените устни. Езикът му леко се плъзваше в задъханата й уста, после бързаше да се отдръпне. Извита като струна, тя сама притискаше щръкналите си зърна към гърдите му. Устните му се сключиха върху едно от тях. От устата й се изтръгна възбуден стон, бедрата й широко се разтвориха. Той се плъзна надолу и докосна с език пламналата й женственост. Тя сподавено извика, ноктите й потънаха в могъщите му раменни мускули. — О, не! Всъщност нямаше представа срещу какво протестира, тъй като усещането беше главозамайващо, фантастично. Устните и езикът му нежно разтваряха пламналата й женственост, а тя имаше чувството, че наблюдава как се разтварят листенцата на розите в двора на манастира. Потъна във вълните на неземната наслада, никога не бе допускала, че човек може да изпитва подобно нещо. Усети оловна тежест между бедрата си, стоманени струни тръгнаха нагоре по цялото й тяло. Сякаш се беше озовала на далечна планета с огромна гравитация, която я засмуква с неотразима сила. Членът му леко се плъзна в нея. Желанието й беше толкова огромно, че ръцете й се вкопчиха в раменете му, бедрата й рязко отскочиха нагоре. Девствената ципа се разкъса леко, без никакви усилия и той проникна дълбоко, дълбоко в пламналото й тяло. Очите й станаха широки като езера, устните попиваха ситните капчици пот по челото му. Зениците й станаха огромни — две тъмни луни, виждаха всичко… Гребла и лопати, ножица за подрязване на храсти, тубичка с масло, два чифта употребявани градинарски ръкавици, купчина подпалки, торби с посадъчен материал… Всичко това се превърна в блестящо съзвездие, обгърнато от сиянието на екстаза… Тя го искаше с всяка фибра на тялото си. Сега, тук, в този момент! И го получаваше… После се отпусна, очите й се навлажниха. Плачеше за прекрасния миг, защото знаеше, че той никога няма да се повтори… Коленичила в параклиса, Джаки чакаше. Наближаваше полунощ, небето навън беше чисто, без нито едно облаче. Лъчите на луната бяха ослепителни, някак тържествени. Проникваха през цветните стъкла на тесния прозорец и рисуваха странни шарки по каменния под. Олтарът, пред който беше коленичила Джаки, беше обвит с яркочервено кадифе. Дълга редица от сребърни свещници очертаваше формите му, някъде отдалеч долиташе напевен псалм. Беше облечена в бяла ленена роба, над нея беше наметнала черно расо от тежък муселин със златен кръст на гърба. Тези дрехи бяха точно копие на облеклото на Дона ди Пиаве отпреди стотици години. За последен път ги беше обличала Бърнис, коленичила пред подобен олтар и покорно свела глава пред Светата майка Мери-Маргарет… Коленичила в безмълвна молитва, Джаки ясно усети появата на Бърнис на прага на параклиса. В ръцете й проблясваше тежката сабя на Дона ди Пиаве. Застана до нея и започна дълга молитва на латински. Напълни сребърния потир със светено вино, започна нова молитва и бавно натопи върха на сабята в него. Избърса го с бяла кърпичка и леко я подхвърли във въздуха. — Това е кръвта на всички загинали за ордена — мелодично пропя Бърнис. — Ние ги помним и тачим паметта им. Това е кръвта на Дона ди Пиаве, която е нашата светица… — пръстите й внимателно сгънаха кърпичката на три и я положиха под сребърния потир. После Бърнис отстъпи крачка назад от олтара и се извърна към Джаки: — Сестра Мери-Роуз, ти си богоизбрана да продължиш делото на Дона ди Пиаве и да прославяш името Господне… — Сабята се спусна към рамото на Джаки и остана там. — Закълни се пред Бога, че ще му служиш вярно при всички обстоятелства, независимо от изненадите на Съдбата. — Заклевам се — прошепна Джаки. Бърнис премести сабята на другото й рамо. — Закълни се, че ще служиш на Ордена, че ще изпълняваш всичко, което се изисква от теб. — Заклевам се. Сабята се спусна над челото й: — Закълни се, че отдаваш живота, душата и сърцето си на Бог и ордена. — Заклевам се. Бърнис отдръпна сабята, а Джаки започна да шепне молитва на латински. Бърнис я изчака да свърши и й направи знак да стане. Хвана я за раменете и я целуна. Първо едната, после и другата буза. Очите й светеха с божествено сияние. — Край! — прошепна тя. — Всичко е свършено! Разбира се, в последния момент всичко замалко щеше да се провали. Джаки съзнаваше, че грешката е нейна, но едновременно с това беше склонна да приеме мнението на Бърнис, според което тук се намеси и ръката на Бога. Вече се беше сбогувала с Майкъл, който се отби да я види, преди да поеме дългия си път. Изобщо не се изненада от решението му да се махне, нито пък от избора му да постъпи доброволец в армията. Той просто трябваше да избяга от Озоун парк, каквото и да му струва това. Баща им Джон също е бил военен, по време на Втората световна война частта му е била разположена в Токио. Джаки нямаше да се изненада, ако и Майкъл се озове там. Но сбогуването се оказа доста по-мъчително, отколкото си го беше представяла. Майкъл беше много развълнуван, сърцето му тръпнеше от мъка. Много му се искаше да я вземе със себе си, заедно да открият непознати земи. Но такъв си беше той — винаги искаше цялата торта за себе си. Тя, от своя страна, беше прекалено щастлива заради него, за да почувства загубата. Но от тъжното му лице разбра, че въпреки непроницаемата фасада, зад която се беше скрил, душата му се гърчеше от болка за дядо. Той беше най-близък със стареца, разбираше го по-добре от всички. Такава е била съдбата му… Радваше се да го види и по друга причина. Просто беше убедена, че когато умре, той няма да е тук. Не можеше да понесе мисълта, че Майкъл ще бъде над гроба й в мига, в който ковчегът се спуска сред пръстта. Видяла изражението на лицето му, когато се изправиха над надупченото тяло на дядо в онзи двор, тя искрено се надяваше, че това изражение никога повече няма да се появи. С Чезаре нещата се развиха далеч по-просто. Спорът в колата се оказа последният им разговор. Той не си направи труда да я разбере, просто защото прекалено много приличаше на баща им. С жените се отнасяше като с мебели — за него те бяха полезни само когато мъжът има нужда от тях. Нещата почти се провалиха заради единствената, но прекрасна нощ с Пол Киарамонте. Двете с Бърнис предвидиха и планираха смъртта й веднага след като Чезаре й отправи заплахите си. Отначало това й се струваше прекалено, тъй като си представяше единствено мъката на мама и Майкъл. Но Бърнис монахинята воин, бързо успя да я убеди, че в този акт се крие единственият им шанс за успех. Чезаре така и не се появи повече в „Дева Мария“, но за сметка на това там пристигна чичото на Джаки. Ядосан, че трябва да прекоси цялата страна и да зареже работата си в Сан Франциско, Алфонс влетя в канцеларията на Бърнис като пратеник на Бога. В крайна сметка обаче беше принуден да се признае за победен. — Джаки е тук по собствена воля! — твърдо му заяви Бърнис. — Както и по волята на Бога. Никой няма право да я отклонява от избрания път! — думите й бяха пропити с божествена сила, бяха твърди и убедителни. Дори умен и властен човек като Алфонс беше принуден да признае поражението си. Излезе обратно на улицата, хвърли един последен поглед към стените на манастира и потегли за летището. Бърнис обаче съвсем не се заблуждаваше. — Ти си Леонфорте — каза на Джаки тя, неволно повтаряйки думите на Чезаре. — Семейството ти никога няма да забрави, че си тук и никога няма да ти прости. Има само един начин да се избавиш от всичко това — да умреш. В манастира имаше една млада монахиня — сестра Агнес, която беше на смъртно легло. Лекарите бяха безсилни срещу болестта й, а тя беше помолила да прекара последните си дни в манастира, вместо сред сивите стени на болницата. Бърнис, естествено, удовлетвори молбата й. — Вие двете доста си приличате — съобщи на Джаки тя. — Ако човек се вгледа внимателно, едва ли ще ви вземе за сестри, но приликата е достатъчна за нашата цел… — Но… — Никакво „но“! Обсъдила съм всичко с нея. Тя няма семейство и веднага се съгласи. Такава е волята на Бога. Джаки отстъпи едва когато проведе дълъг разговор със сестра Агнес. Дълбоко в душата си се съмняваше, че именно такава е волята на Бога. По-скоро беше волята на Бърнис, тъй като отговаряше отлично на византийските й кроежи. Обсъдиха плана до най-малки подробности, оглеждаха го отвсякъде. Но, както често казваше Мери-Маргарет, Бог не обича заговорите и винаги прави така, че да ги разруши… В случая направи така, че Пол Киарамонте се появи пред пекарната точно когато колата, която трябваше да блъсне Джаки, изскочи иззад близката пряка. В продължение на цели шест месеца момичето ходеше за хляб и зеленчуци точно в определен час на денонощието, избирайки винаги един и същи път. Но в деня на фалшивата катастрофа тя седеше зад ъгловото прозорче на манастирската сграда и напрегнато очакваше развоя на събитията. На нейно място бяха изпратили специално наета жена, която работеше в киното като дубльор и всеки ден по няколко пъти я „убиваха“. Изцяло ангажирала вниманието си във времето и мястото на инцидента, дубльорката твърде късно видя Пол. Той рязко извика и тя автоматически се обърна. За частица от секундата очите му недоумяващо пробягаха по лицето й. Господи Исусе! Никой не трябваше да вижда това лице! В следващия миг той вече летеше напред. Дубльорката отлетя встрани, колата блъсна Пол с ужасна сила. Тялото му полетя високо във въздуха, Джаки беше сигурна, че чу пукота на строшените му кости, въпреки стъклото и разстоянието. Бърнис беше тази, която уреди всички подробности по траурната церемония. Майката на Джаки беше твърде съсипана, за да стори каквото и да било. Именно Бърнис посрещна ченгетата от пътната полиция, пак тя разговаря и с цивилните детективи, появили се по-късно на сцената. Познаваше ги до един, както познаваше съдебния лекар и собственика на погребалното бюро. Погребението стана при затворен ковчег, това също беше заслуга на Бърнис. Работа свърши майсторски пуснатият слух, че лицето на момичето е твърде обезобразено, за да бъде изложено на показ. Всичко мина гладко, точно според прогнозите на Бърнис. Нещата бяха на ръба на провала след погребението, преминало без никакви инциденти. Фамилията занесе на ръце до гробището ковчега с тялото на сестра Агнес, всички повярваха, че вътре лежи нещастната Джаки. Тя самата получи уверенията на Бърнис, че за Пол е направено каквото трябва и не бива да се безпокои. Манастирът плати всичките му операции, нещата се развиваха по плана. После Бърнис й съобщи, че Пол разпитва очевидци на катастрофата. — Според мен той не вярва в смъртта ти — заключи тя. — Остави нещата такива, каквито са — примоли се Джаки. — Не прави нищо… — Той може да ни създаде проблеми — поклати глава Бърнис. — Разказва, че не ти си била ударена от колата… Подозира някаква конспирация. — Нормална реакция, нищо повече — държеше на своето Джаки. — Познавам го. Едва не загина, след болницата вече е коренно различен човек. _Иска_ да си вярва и това е всичко! Останала сама, Джаки усети как решителността бързо я напуска и на нейно място идва чувството за вина. Ето до какво доведе единствената й любовна нощ! Пол знае всичко. Видял лицето на дубльорката, той неминуемо е стигнал до заключението, че нещо не е наред. Горещо се надяваше, че нещата ще спрат дотук. Може би Пол ще започне да се съмнява в очите си, особено след като мине време и последиците от контузията отзвучат. Ще престане да задава неудобни въпроси и ще се заеме със собствения си живот. Ще я забрави и толкоз… Ами ако не го стори? Парещ и тревожен, този въпрос започна да се появява във всяка от дългата поредица безсънни нощи. Планът им беше подготвен и реализиран безупречно, но една нощ на безумна страст заплашваше да го унищожи. Тогава всичко отива по дяволите: клетвата й за вярност на ордена, стремежът й да наследи легендарната закрилница на манастира — Дона ди Пиаве. Но Бог винаги влага елемент на изненада в своите действия. Така стана и сега. На утрото след „смъртта“ си, Джаки влезе в параклиса и започна да се моли. Юлският ден обещаваше да бъде изключително горещ и задушен. Макар че още нямаше осем часа, термометърът показваше тридесет градуса. Молеше се за майка си. Много я обичаше, но дълбоко в душата си изпитваше и някакво презрение към нея. То по всяка вероятност се дължеше на факта, че мама безропотно понасяше съществуванието си в рамките на фамилията, приемаше за нормални дивите актове на насилие и смърт, които бяха част от ежедневието на Леонфорте. И с това се приравняваше към мъжете, които ги осъществяваха. В крайна сметка и тя беше грешница като всички останали. Сега обаче Бог реши да й разкрие истината. Винаги го правеше, когато намери за добре, по свой особен начин. Джаки изведнъж осъзна, че с решението си да я доведе в „Дева Мария“ мама се беше превърнала в истинска героиня. Какво ли е било ужасното наказание на чичо Алфонс? Той никога не би й простил волността да заведе дъщеря си — една Леонфорте, във владенията на Голдони!… Съвсем сама в параклиса, изпотена от жегата, Джаки неволно потръпна. В сравнение със смелостта на майка й, нейният собствен кураж изглеждаше блед и незначителен, готов да се стопи при първия сигнал. Камбаните екнаха, каменното помещение се разтърси. Джаки поднови горещите си молитви към Бога, но този път включи и майка си в тях. Книга трета Doppelganger Двойници Ако не видиш ръката, убиваща нежно — не си наблюдавал внимателно живота. Фридрих Ницше Седма глава Токио | Саут бийч В ранното утро къщата на Кисоко изглеждаше някак гола. Огромните складове край реката Сумида я заобикаляха отвсякъде, намръщено надвесени над нея. Дъждът спря, на хоризонта се появи розовата светлина на изгряващото слънце. Пръснатите по асфалта зелени листа приличаха на стъпки на невидими призраци. Никълъс слезе от седлото на своето кавазаки и натисна звънеца. Отвори му млада жена в униформа и неохотно го покани да влезе. — Господарката още не приема — обяви тя с тих, потрепващ глас. — Няма нужда да я безпокоите — отвърна Никълъс. — Дошъл съм при Нанги-сан. — Страхувам се, че старото момче все още спи — обади се заповеден глас от дъното на коридора. — Може би аз ще ви помогна… Мъж на около четиридесет години бавно вкара инвалидната си количка в средата на помещението. Върху бледото му издължено лице доминираха кафяви очи с влажен блясък, които само привидно изглеждаха меки. Раменните му мускули гъвкаво се движеха от усилията да придвижва блестящата никелирана количка. Гумите едва чуто просъскаха по мраморния под. Прислужницата му хвърли един бегъл поглед и побърза да се оттегли. — Дадох дума на Кисоко-сан… — Тя е майка ми. Никълъс озадачено млъкна, а човекът в количката се усмихна: — Не ви е казала нищо за мен, нали? — масивните му рамене леко се повдигнаха. — Нормално. Казвам се Кен и вече зная вашето име, Линеър-сан… — Не се поклони, не протегна ръка. — Дадох дума на майка ви, но наистина се налага да поговоря с Нанги-сан — довърши мисълта си Никълъс. — Има редица неща, които се нуждаят от разясняване. Кен сплете пръстите си. Мазолите върху тях бяха толкова дебели, че приличаха на броня. — Невежеството е едно от най-често срещаните състояния на човешката душа отново се усмихна той. — Някои хора просто са по-невежи от другите… Никълъс втренчено го погледна. Приличаше му на някого, но не можеше да разбере на кого. — Тревожа се от състоянието на Нанги-сан — подхвърли той. — Предполагам — кимна другият. — Лоша болест, доста годинки на гърба му… Но ще се оправи, няма от какво да се страхувате — главата му леко се наклони. — Вероятно знаете, че някога те са били любовници и ще останат такива завинаги… Притежаваше обезпокоителния навик да скача от тема на тема, без да споменава имената на хора и предмети. Съвсем като следовател. — И представа си нямах — излъга с лекота Никълъс. — Това не бива да ви тревожи — отвърна Кен. — Малко хора на света знаят за тях… — помълча малко, сякаш искаше да се концентрира. — Запознали се през 1948 година в едно „торуко“… Знаете ги — японската версия на турската баня… Там ходели американски войници от окупационните части. Когато Кен спомена за „торуко“, нещо помръдна в паметта на Никълъс. Майката на Хонико беше работила в такава баня, наричаше се Тенки. — Къде се е намирало това „торуко“? — попита той. — В Ропонги — сви рамене Кен. — Там са били почти всички подобни заведения… Тръпки пробягаха по кожата на Никълъс. Какво е това? Миналото и настоящето се смесиха, отрупвайки го с въпроси без отговор. Нанги и Кисоко се бяха запознали едва преди единадесет години. Кен го лъже, но защо? — Как беше името му? — Чакайте да помисля — извърна очи към тавана Кен. — Май беше Тенки… Същото „торуко“, в което беше работила майката на Хонико! Кен сякаш се опитваше да му каже нещо… — Кен! Острият глас на Кисоко накара Кен да отправи един мълчалив, но настоятелен поглед към Никълъс. — Кен, имаш неотложна работа! Кисоко се появи от стълбата, по която преди малко беше изчезнала прислужницата. Вероятно именно тя й беше съобщила какво става тук. Усмивката на младия мъж заприлича по-скоро на гримаса. Без да поглежда майка си, той завъртя количката и изчезна към задната част на къщата. — Едва ли мога да извиня грубостта на сина си — промълви Кисоко и се насочи към Никълъс. — Предполагам, че тя се дължи на неговия… хм… на неговия недъг… — Беше облечена в домашно кимоно от мек памук в индигов цвят, но прическата й беше както винаги безупречна. — Справя се много добре — рече Никълъс. — Извинете — усмихна се Кисоко. — Все още не съм ви разказала за него… Но ние едва се познаваме… — Ръката й махна по посока на кухнята: — Идвате точно за закуска. Нали ще се присъедините към нас? Страхувам се, че Нанги-сан все още е в леглото си… Сърцето на Никълъс се сви от мрачно предчувствие. — Добре ли е той? — Съвсем — разшири се усмивката на Кисоко. — Вече ви казах, Линеър-сан… Той се нуждае единствено от малко време. Не се тревожете, ще се оправи. Никълъс отвори уста да отговори, но изведнъж изпита усещането, че някой е тикнал дърво между челюстите му. Мракът се спусна пред очите му като зейнал гроб, мраморният под се размърда под краката му. Подхлъзна се, направи опит да се задържи, но Кшира го повали на колене. В средата на мрака се отвори огромно око. Не беше неговото око на танжин, а нещо друго — страшно, отвратително. Никълъс го виждаше за пръв път. Окото се отвори напълно и той видя заобикалящата го среда в нови, напълно непознати измерения. Къщата заприлича на пчелна пита. В нея имаше гангстери, присъстваше и Божията ръка. Видя как се ражда любовта, видя преливащи от радост сърца да се разкъсват на парчета, видя сълзи на болка и мъка, светкавичните проблясъци на злото… Отвори очи и срещна загрижения поглед на Кисоко. Коленичила на хладните мраморни плочи, тя държеше главата му в скута си и леко го люлееше. — Аз… — започна той, но се принуди да млъкне от силния световъртеж. — Зная — успокоително прошепна Кисоко. — Зная какво изпитвате, усещам страданието ви… — Но как е възможно… — отново млъкна и се втренчи в образа, който се появи в съзнанието му. Това беше Кисоко, но такава, каквато е била през 1947 година. В мрака около нея мърдаха неясни сенки, чуваха се сподавени гласове. Сякаш реалността беше придобила нови измерения и миналото оживя. Усети любовта й като нещо живо, като скъпоценен камък върху затоплената си длан. Усети, че психиката й го увива в нежна прегръдка. После видението изчезна. Но топлината остана и той уморено затвори очи. — Вие сте танжин — прошепна. — Познавам Акшара, усещам нещичко и от Кшира. Зная, че през душата ви преминават ивици от светлина и мрак… — Кшира набъбва и се опитва да ме погълне — прошепна Никълъс, отвори очи и попита: — Какво става с мен? — Промяна. Независимо от посоката си, тя изисква време. — Но аз… — Прогонете страха от сърцето си. Доверете се на „кокоро“, центъра на всичко в този свят. — Имам чувството, че Кшира ще ме завладее напълно, Кисоко-сан… Оками-сан не успя да ми помогне. Вие ще можете ли? Тя мълчаливо поклати глава. — Но мракът… — Вие нямате нужда от помощ, Линеър-сан — нежно прошепна тя. — Оставете се на мрака… Двадесет минути по-късно той отново беше на улицата. Дъждът плющеше с пълна сила, вятърът увиваше клоните на дърветата. Небето имаше теменужен цвят, слепите стени на складовете го гледаха намръщено. Какво трябва да мисля за Кисоко, запита се Никълъс. Без съмнение тя е танжин, при това опитен. Спомни си как я видя за пръв път — спокойна и неподвижна като статуя, сякаш не дишаше. Вероятно би могла да му помогне… _Оставете се на мрака…_ Възседна кавазакито и се насочи към задръстените улици на Шинжуку. На портативното „Ками“ имаше послание от Оками. Искаше да се видят в музея Шитамачи утре следобед в пет без четвърт. Никълъс спря на червен светофар и изпрати сигнал за потвърждение. _Оставете се на мрака…_ Възможно ли е да стори това? Абсолютна ли е вярата му в „кокоро“? Потърси отговора дълбоко в сърцето си, но не го откри там. Дойдоха за Майк Леонфорте в часа, в който той обикновено напускаше „Двата горящи края“ — известния нощен клуб в Ропонги, където основна атракция беше стриптийзът на едрогърди момичета, придружен от покриване на телата им с нагорещен восък под облещените погледи на тълпа потни, похотливи мъже. Акцията беше координирана отлично. Изе Икудзо — шефът на стоманодобивното „кейретцу“ със същото име — остана в блестящо белия мерцедес, докато шофьорът и бодигардът му изскочиха от предните врати и се понесоха с пълна скорост към Майк. Единият беше нисък и широкоплещест борец сумо, а другият — значително по-млад — беше с обръсната глава, върху която мърдаше цветна татуировка на феникс. — На улицата май не си толкова велик! — извика Икудзо. — Никой не може да ме унижава безнаказано, господинчо! Сега ще получиш един добър урок! Минаваше три през нощта, но на светлината на неоновите реклами Майк безпогрешно определи, че двамата бандити са членове на клана Шикей. Значи са верни слуховете за връзка между Икудзо и мафията, помисли си Майк и съжали, че Йоши не е тук да се наслади на предстоящия екшън. — Ти си натрапник тук — продължаваше откъм мерцедеса Икудзо. — Освен това си „итеки“ — презрян чужденец! Аз не се оставих да ме омайваш със сладки приказки като другите. Утре сутринта, като те открият, и те ще разберат, че не бива да се водят по акъла на един чужденец! Ще им бъде за урок! Двамата едри бандити очакваха да хукне да бяга, но Майк не помръдна от мястото си. Дебелият сумо се стрелна напред, но той беше готов. Дясната му ръка се плъзна под сакото и стисна дръжката на острия нож, с който беше ликвидирал Родни Къртц. Едно светкавично движение и острието потъна в гърдите на нападателя, вдясно от гръбначния стълб. Ръбът преодоля съпротивата на костта с остро изскърцване, после се завъртя и прониза сърцето. Майк отстъпи крачка назад да пропусне връхлитащото тяло и се обърна да посрещне онзи с феникса. Краката на дебелия зад гърба му отчаяно задраскаха по асфалта, после утихнаха. Малката уличка се изпълни от напрегнато дишане и отвратителната миризма на смъртта. Майк нямаше време да обърне внимание на обстановката, тъй като трябваше да се справи с късото дуло на пистолета, насочено в гърдите му от втория бандит. Направи това, което онзи най-малко очакваше — изправи се точно срещу дулото, ръцете му светкавично се стрелнаха напред и нагоре. Бръснатата глава на татуирания оглушително тресна в повдигнатото му нагоре коляно. Строшиха се кости и хрущяли, бръснатият остана без нос. Пръстите му изпуснаха пистолета и Майк побърза да го изрита в канавката. Едновременно с това ръбът на дланта му потъна в незащитената зона точно зад дясното ухо на татуирания — там, където се преплитаха много нервни възли. Човекът-феникс се строполи на улицата, сякаш привлечен от огромна гравитация. Майк сложи единия си крак на врата му, а с другия притисна рамото. Рязко натисна с тока на обувката си и вратните прешлени се строшиха. Време за губене нямаше. Обърна се и хукна към белия мерцедес. Икудзо благоразумно се беше прибрал вътре, електронните ключалки на вратите изщракаха, ръката му трескаво местеше лоста на скоростите. Лакътят на Майк се стовари върху страничното стъкло. Икудзо уплашено извика и направи опит да се отърси от ситните късчета, които го засипаха. Но Майк го сграбчи за яката и го измъкна навън, направо през прозорчето. Японецът извади малък пистолет 25-и калибър, но Майк му го отне с едно рязко движение и презрително го запрати в мрака. — Значи съм итеки, така ли? — изръмжа той и нанесе слаб, но парализиращо точен удар между очите на японеца. — Много лошо. Писано ти било да умреш от ръката на итеки! Стиснал камата в ръка, той направи първия ритуален срез, точно според древната митология на нунгите. Нямаше смисъл да бърза. Улицата беше абсолютно пуста, Токио равнодушно наблюдаваше ритуала на отмъщението му. Изряза сърцето, черния дроб и далака, после просна окървавения труп върху покрива на тихо работещия мерцедес, синкав на светлината на рекламите. По блестящата боя плъзна кръв, синкавочерна като печатарско мастило. Майк разтвори стиснатите челюсти на Икудзо с върха на ножа и натика далака между зъбите му. — Идеята ти за урока е добра — промърмори той. — Сбърка само в избора на жертвата! Вървя пеш в продължение на десетина минути, преди да стигне до колата си. Никога не паркираше в близост до заведенията, които държеше под контрол. Клекна и положи димящите органи пред себе си — както го беше правил безброй пъти в джунглите на Виетнам и Лаос. Избърса ръцете си колкото можа, после взе мобифона. Йоши вдигна още след първото позвъняване и мълчаливо изслуша разказа му. — Искам двата трупа да изчезнат по обичайния начин! — заключи Майк. — Само двата? — Точно така. Третият нека остане върху белия мерцедес. Той е символ на една тайна война, която току-що започна… Лю Кроукър се протегна на удобния стол в „Плая дел Сол“ — един от безбройните ресторанти по крайбрежната улица на Южен Маями. Слънцето безмилостно напичаше. Човек можеше да изгори дори под дебел чадър. Облечен в широка шарена риза, бермуди в златист цвят и леки сандали, той разрови с вилица храната пред себе си. Кренвирши с ориз и черен боб — „християни и безбожници“, както ги наричаха кубинците. Нямаше апетит, стомахът му се беше свил като мидена черупка. Вдигна глава, намести слънчевите си очила и проследи стройната фигура на младо момиче по бикини, което летеше на летни кънки по отсрещния тротоар на булевард „Океан“. Южният плаж на Маями беше възвърнал буржоазния си разкош, на който се беше радвал през 30-те и 40-те години, главно благодарение на масовото нахлуване на европейски и международни модни централи, привлекли като магнит вниманието на богаташите от северната и южната част на американския континент. До старите, колоритно боядисани колониални хасиенди никнеха като гъби ултрамодерни хотели и частни резиденции, обитавани от известни личности. Току зад ъгъла например се издигаше разкошната вила в европейски стил на Джани Версаче, пред която денонощно дежуреха свирепи бодигардове, отблъскващи тълпата любопитни туристи. По асфалта се плъзна кървавочервено „Камаро“ с издънена докрай стереоуредба. Двамата русокоси здравеняци вътре очевидно извършваха поредния оглед на женското стадо, избрани образци от което евентуално биха получили благоволението им. След тях боботеха три богато никелирани мотоциклета „Харли Дейвидсън“, възседнати от дългокоси самци. Мобифонът на масата тихо зажужа. — Надявам се, че двамата с Веспър правилно сте изчислили всичко и Гадняра вече е захапал въдицата! — прозвуча в слушалката гневният глас на Уейд Форест, началник на Групата за антикартелна дейност към ФБР. — В противен случай всички ние сме изправени пред цяла камара с лайна! Кроукър придърпа стола си към масата и вдигна глава. Не искаше да напуска наблюдателния си пункт, тъй като Веспър и Гадняра всеки момент щяха да се появят. Рано сутринта успя да се измъкне незабелязано от хотел „Марлин“ и подкара колата си към бялата резиденция на Гадняра. Паркира на безопасно разстояние и насочи мощния си бинокъл към терасата на втория етаж, разположена над входа. Точно в седем завесата се размърда и в окулярите за миг попадна лицето на Веспър. Облекчението му беше толкова силно, че от устата му се откъсна шумна въздишка. Появата й на това място и по това време означаваше, че всичко се развива по план. Веспър и Гадняра щяха да се появят на южния бряг някъде по обед. — Какво ти е влязло под шапката? — промърмори в слушалката Кроукър. — Хората на Гадняра очистиха Тони Д. и направиха опит да сторят същото и с мадамата му… — Какво?! — подскочи като ужилен Кроукър. — Как е Маргарет де Камило? Жива ли е? — Познаваш ли я? — любопитно попита Форест. — Да… Всъщност тя е много важна част от нашия план, по косвен начин… — оплете се Кроукър. — Какво е станало, за Бога? — Къде са Веспър и Гадняра? — Още не се виждат — озърна се Кроукър. — Работата е там, че хората на Гадняра са изпуснали мадамата и сега преминават към резервния вариант… Кръвта блъскаше в ушите на Кроукър. — Какъв е той? В миг като този беше готов да удуши Форест със собствените си ръце. Копелето очевидно се наслаждаваше на ситуацията. — Отмъкнаха хлапето… Как му беше името? — Франсин — отвърна Кроукър и за миг затвори очи. — Точно така, Франсин. Отмъкнаха хлапето и мамичка сама им отиде в ръчичките. Но тя се оказала по-умна, отколкото предполагаха горилите, и взела със себе си някакво ченге от отдел „Убийства“, мисля че се казва Барнет… — Форест прекъсна разказа си, прикри с длан слушалката и започна да крещи заповеди на хората от екипа си: Кръвта блъскаше в ушите на Кроукър, стомахът му се сви. — Нещата се задвижиха — върна се на телефона Форест. — Градското ченге видяло сметката на двете горили, изпратени да приберат Маргарет, но си го получило от трети бандит, който умно се спотайвал наблизо. Вътрешен човек на фамилията Голдони, казва се Пол Киарамонте… Сърцето на Кроукър пропусна един такт. Ярките лъчи на слънцето играеха по разноцветните лимузини и никелирани мотоциклети, пълзящи бавно и тържествено по булевард „Океан“. Двама голи до кръста юнаци се настаниха на свободна масичка, отегчено размърдаха мускули и поръчаха водка с доматен сок на скучаещата келнерка. Стройно момиче в оскъдно облекло на черно-червени ивици разхождаше кафяв доберман на дебела верига. Юнаците впериха погледи в дълбоко изрязаното й деколте. Кроукър започна да се поти и подръпна ризата си. Нещата стават опасни. Гадняра очевидно разполага с агент в щаба на Маргарет, но никой не се сети за подобна възможност… Какво, по дяволите, правя тук, запита се Кроукър. А Маргарет и Франси се намират в смъртна опасност! Започна да планира най-бързия начин за придвижване до летището, устата му механично попита: — Какво е направил с тях Киарамонте? — С кого? — попита Форест, сякаш беше забравил за какво говорят. — С мадамата Де Камило и момичето ли? Според последните ни сведения ги качил на някакъв частен самолет… Кроукър изчака продължението, но в слушалката цареше тишина. _наистина_ ще му извия врата на това копеле, закани се той. После въздъхна и зададе въпроса, който Форест очевидно очакваше: — Накъде са отлетели? — За Маями, тоест тук — доволно обяви онзи. — Киарамонте ги води право в клетката на лъва. Днес по някое време Гадняра ще ги приеме да им съобщи условията си… — Форест направи кратка пауза и невинно попита: Чуваш ли ме, Кроукър? — Чувам те, по дяволите! — Не знам до какво ще доведе всичко това, но мадамата Де Камило очевидно е загазила… Тя е Голдони, а ти знаеш как стоят нещата между Леонфорте и Голдони, нали? Кроукър знаеше, при това дяволски добре. — Хей! — в гласа на Форест звънна напрежението. — Говорим за вълка, а той в кошарата! Северният пост току-що докладва за раздвижване. Вървят по „Океан“ в твоя посока. Внимавай, защото обектът е облечен в спортно яке, което предполага скрито оръжие! Кроукър се обърна и видя Веспър и Гадняра. Хванати за ръце, те бавно се насочваха към входа на заведението. Бързо прибра телефона и влезе в покритата част на ресторанта. Мушна се в тоалетните и направи опит да успокои бясно препускащия си пулс. — Разполагаме с две минути, не повече — предупреди го Веспър. — Казах му, че отивам да си поизцедя бъбреците… — Намираха се в дамската тоалетна, която, типично за Маями, имаше една-единствена кабинка. — Има свои хора в Бреговата охрана — забързано продължи Веспър и му разказа за срещата в морето през нощта. Не пропусна да направи словесен портрет на мъжа, представил се като Майло, съобщи и номера на катера — CGM — 1176. Накрая описа гнева на Чезаре, разкрил с нейна помощ арсеника в торбичките с наркотик. — Ще поискам съответната проверка — обеща Кроукър. — Тази връзка с Бреговата охрана е доста интригуваща. Имам чувството, че Гадняра използва този катер не само за контрабанда на кокаин… Може би с негова помощ _изнася_ от страната и секретите разработки на ДАРПА… — Възможно е — кимна замислено Веспър. — Какво по-добро прикритие от катер на Бреговата охрана, който пътува където си пожелае? Между другото, утре имаме нова среща с него. В пет следобед, аз също съм сред поканените… — Справяш се отлично. Разполагаме с номера на катера и можем да го поставим под наблюдение. Тя беше толкова горда с успеха си, че на Кроукър никак не му се искаше да й разваля настроението. Но нямаше избор. Набързо й разказа за нападението на Чезаре срещу фамилията Голдони, за Маргарет и Пол Киарамонте. Веспър и Маргарет бяха близки приятелки, след смъртта на Доминик двете бяха почти неразделни. — Господи Исусе! — простена тя и ръцете й се свиха в юмруци. — Трябва да направим всичко възможно, за да я отървем от лапите на Гадняра! — Няма да е лесно — въздъхна Кроукър. — Чезаре го остави на мен — докосна ръката му тя. — А ти се заеми с жените… — прехапа устни и поклати глава. — Значи са видели сметката на Тони Д. Защо не предвидихме този ход, Лю? — И аз си задавам същия въпрос — тръсна глава той. — Но сега не е време за анализи… Веспър кимна в знак на съгласие, после каза: — Гадняра ми съобщи, че днес очаква някакъв свой приятел на име Пол… Щял да бъде с гаджето си. Бас държа, че ще ги настани в къщичката за гости! — Погледна Кроукър и загрижено попита: — Добре ли си? — Да — кимна с въздишка той. — А ти? — Всичко е наред. — Не й се искаше да говори за отношенията си с Чезаре. Стисна ръката му и убедено добави: — Ще ги измъкнем, не се безпокой! — Разбира се. — Скоро ще имам пълното му доверие, Лю. Нали това беше крайната ни цел? — Напълни дробовете си с въздух и добави: — Разполагаме с тридесет секунди, за да реализираме операцията. Няма страшно, все едно, че се давиш… — Благодаря ти, много ме успокои… — Не се опитвай да дишаш и всичко ще е наред — почука с кокалче по дървената врата и добави: — Отпускаш се и чакаш. Останалото е моя работа. — Надявам се някой ден да си разменим ролите — усмихна се насила той. — И това може да стане — засмя се тя и стисна ръката му за сбогом. — Сега и без това ще бъдеш зает с Маргарет и Франси. Наистина ще имат нужда от помощта ти… — Превъртя ключалката и изпитателно го погледна. — Готов ли си? Той мълчаливо кимна. — Ще се видим оттатък. Плъзнаха се покрай чакащата отвън проститутка с огромни слънчеви очила и оранжево червило, която поклати глава и равнодушно промърмори: — Какви хора, Господи! Чезаре моментално засече забързаната фигура на Веспър и напрегнато се надигна от мястото си. Не му хареса изражението на лицето й. — Чезаре! — извика тя и хвърли поглед през рамо. Той тръгна към нея. — Какво става, по дяволите! — изръмжа той, после видя Кроукър и изведнъж млъкна. — Хей! — гневно извика някогашното ченге и се завтече след Веспър. — Не можеш да ми се измъкнеш просто ей така! За каква се мислиш, да те вземат мътните? — Махай се! — изкрещя Веспър и направи опит да избегне протегнатите му ръце. Копринената й блузка се разцепи с дразнещ ухото звук и Чезаре хукна натам. После събитията се развиха с такава бързина, че дори той не разбра какво става. Стиснал в юмрук разкъсаната блузка на Веспър, Кроукър замахна и стовари тежка плесница върху лицето й. Тя изкрещя и политна. — Копеле нещастно, пусни я! — изрева Гадняра и пръстите му нервно потърсиха ръкохватката на автоматичния пистолет под лявата му мишница. Екна оглушителен изстрел, гостите на ресторанта наскачаха. Кроукър отлетя назад, сякаш улучен от гигантски юмрук. С един светкавичен поглед Чезаре обхвана както димящото дуло в ръката на Веспър, така и струйката алена кръв, бликнала от гърдите на Кроукър. Разлетяха се маси и столове, настана истинска лудница. Клиентите хукнаха към изхода, келнерките захвърлиха таблите и потърсиха някакво укритие. Разнесе се втори изстрел и паниката нарасна. Този път Чезаре беше сигурен, че видя как куршумът се заби в гърдите на Кроукър, на милиметри от предишното попадение. Бившето ченге се претърколи през някаква маса и се просна на пода. Въпреки суматохата в душата на Чезаре се прокрадна възхищение. Господи, какъв стрелец е тази Веспър! После си даде сметка, че час по-скоро трябва да изчезват оттук. Разбута обзетите от паника хора и се хвърли към Веспър. Наложи му се да използва и юмруците си, имаше гадното чувство, че плува срещу течението на буйна река… Ужасените крясъци на тълпата стигнаха своето кресчендо. Чезаре не обръщаше внимание на нищо, единственото му желание беше да се добере до нея. Най-накрая успя и рязко я дръпна към себе си. — Копеле мръсно! — ръмжеше Веспър. — Никой не може да се отнася така с мен! Чезаре си даваше сметка, че положението й е сериозно и без помощта му с нея ще бъде свършено. За пръв път усети, че може да й има доверие и _иска_ да й даде тази помощ. Такава беше и крайната цел на цялата сложна игра. Осланяйки се на помощта му, Веспър щеше да получи пълното му доверие. Такива са законите на човешката природа. Той пристъпи крачка напред и се взря в сгърчената фигура на Кроукър, от която обилно течеше кръв. Дали е мъртъв? Исусе Христе, та нима е възможно обратното? Веспър беше вкарала два куршума в сърцето му! Какви нерви има тази жена, Господи! Обърна се, сграбчи ръката на Веспър и я повлече навън. Затичаха се по тротоара, от обратната страна на булевард „Океан“ се разнесе вой на полицейски сирени. Тълпата любопитни туристи бързо ги погълна. Осма глава Токио | Саут бийч Отначало хорът на електрическите китари наподобяваше сирените на хиляди линейки, но после акустиката на огромното помещение влезе в правата си и воят някак внезапно се превърна в музика — страстна, задъхана, екзалтирана. Музика, която раздвижва кръвта във вените и те кара да скочиш на дансинга. Никълъс и Танака Гин си пробиваха път сред извиващите се разгорещени тела на танцьорите в огромната дискотека „Мудра“, над главите им проблясваха тънките нишки на лазерни лъчи и ги караха да се чувстват като в аквариум. От време на време светлината попадаше на древните санскритски надписи и още по-древни скулптурни композиции, на които съдбата беше определила ролята да пробуждат нирвана в душите на живите… Навън, въпреки че беше четири сутринта, Кайгон-дьори беше задръстена от народ. Сводници с пачки пари за харчене, фотомодели, певици, новоизлюпени актьори… Край тях обикаляха обичайните нощни хищници, готови да се възползват от всеки удобен шанс за удар, след което да изчезнат в мрака на нощта. Цялата тази тълпа безгрижно се люшкаше около мястото, на което Гиай Къртц беше намерила смъртта си. Прокурорът позвъни на Никълъс и го помоли да разпита един човек. Определиха си среща в сърцето на Токио — квартала Шибаура. За да стигне навреме, Никълъс доста поизмъчи подсиления двигател на своето кавазаки. Прие поканата на Гин без колебание, тъй като и без това не можеше да заспи и правеше опити за анализ на предварителната информация, която Оками му беше предоставил за личния състав на Токийската градска прокуратура. Остави бележка на Коей, която, за разлика от Джъстин, изобщо не се влияеше от внезапните му нощни разходки и безгрижно спеше. Тя просто беше приела, че тези разходки са част от неговия начин на живот. — Открих кой е наследил парите на Къртц — съобщи му Танака Гин, принуден да крещи в лудницата около тях. — Това е създадената от него корпорация „Стърнголд“. — Интересно — промърмори Никълъс и ловко избегна сблъсъка с гъвкаво женско тяло, стрелнало се към него със скоростта на ракета. Гърдите на момичето сякаш всеки момент щяха да изскочат от дълбоко изрязаното деколте. — Насам, тук е по-спокойно — подвикна Танака Гин и се насочи към извит бар, чиито стени от фалшив гранит изглеждаха като изсечени в девствена скала. — В завещанието на Къртц изрично е посочено, че делът му в „Денва партнърс“ трябва да се поеме от компания на име „Уърлдтел“. Цял следобед проверявах активите и пасивите на тази компания. Оказа се дребна риба, притежава една-две фабрики за безжични телефони в Югоизточна Азия. А сега изведнъж получава огромно количество акции в „Денва“… Вниманието на Никълъс за момент бе привлечено от младо момиче с халки на носа, които стигаха чак до бузата. На устните й имаше черно червило, а стърчащата във всички посоки коса беше снежнобяла. — Кой ръководи „Уърлдтел“? — попита той. — Предполагам, че това е Управителният съвет на „Стърнголд“… — Може би някога, но не и сега — поклати глава Гин. — „Уърлдтел“ е била продадена съвсем наскоро, вероятно в рамките на изминалите двадесет и четири часа… Успях да се добера единствено до името на новия собственик… Някаква компания на име „Тенки асошиейтс“… Косъмчетата по врата на Никълъс настръхнаха. „Тенки“ е името на онази стара турска баня „торуко“, където според Кен е била първата среща на майка му с Нанги. Среща, станала цели тридесет и четири години преди двамата да се съберат. На същото място е работила и майката на Хонико по време на Окупацията… — „Тенки“? — вдигна вежди той. — Сигурен ли си? Животът го беше научил, че подобни съвпадения никога не са случайни. — Да, защо? — Проверил ли си всичко? — Естествено — кимна Танака Гин. — Компания призрак със седалище в Шри Ланка. На обаждането ми отговори телефонен секретар. Оставих съобщение, но едва ли ще дочакам отговор. Никълъс се замисли. — Според мен, открием ли собствениците на „Тенки асошиейтс“, ще получим шанс да стигнем и до убиеца на семейство Къртц — промълви той. — Ти вече имаш този шанс, Линеър-сан — напомни му Гин. Подът под краката на Никълъс изведнъж омекна, изпита чувството, че пропада. Светлините и музиката на „Мудра“ надвиснаха над главата му като блестяща дъга. После го обгърна мрак и дълбока тишина, в главата му отново се появи натрапчивото жужене на хиляди пчели. Миг — и то се превърна в нестроен хор от човешки гласове. Говореха на непознат език, но в главата му сякаш задейства електронен преводач и думите им бяха напълно разбираеми. Изпита чувството, че е малко дете, залепило ухо до вратата, за да чуе какво си говорят гостите в другата стая. Кшира запълваше душата му с блестящата лава на злото. Тя се промъкваше в него като нощен хищник, чиито зъби зловещо проблясват на лунната светлина. Никълъс просто нямаше сили да се бори. Не беше спал почти тридесет и шест часа, липсваше му енергията, необходима за достигането на светлината и звуците, които висяха някъде далеч, високо над главата му. _Промяна_, беше казала Кисоко. _Оставете се на промяната, не се страхувайте от нея. Доверете се на „Кокоро“…_ Потъваше все по-дълбоко в желеподобния мрак, жуженето на хилядите пчели постепенно стихваше. Накрая то внезапно се трансформира в един общ глас, който му проговори на непознат, но напълно разбираем език: — _Трябва да опознаеш революционерите, защото един от тях те е отгледал…_ — Гласът беше едновременно познат и смразяващ: — _Аз проучих баща ти до последния детайл… Полковникът се оказа най-потайният човек на света… По-потаен дори от баща ми, който променяше самоличността си толкова често, че дори аз забравих кой всъщност е той…_ — Гласът на Майк Леонфорте кънтеше в главата на Никълъс, обвит от мрачното сияние на Кшира. Но как е възможно това? — _Заех се с тежката задача да разбия илюзиите на миналото и да ги превърна в удобно за себе си бъдеще…_ Очите на Никълъс рязко се отвориха, втренчени в светлината, която само той беше в състояние да види. По странен, смразяващ душата начин Кшира му разкриваше своя _път_ — една невероятна комбинация от отминали и предполагаеми събития, които се подреждаха в сложната мозайка на настоящето и бъдещето. Едва сега си даде сметка, че Пътят на Кшира е огледалото, в своето видя собствения си лик там, в дома на убития Къртц. Но сега вече знаеше истината: това не беше огледало, а прозорец. През него видя не собствения си лик, а лицето на Майк Леонфорте, което обърка със своето. Видя двойника си. Своят _Doppelganger…_ Тази старомодна, почти излязла от употреба немска дума отекна в главата му с гръмотевична сила. _Майк и аз сме огледални образи, еднакви като кръвни близнаци, но с обратен знак!_ Не, това е абсурд! Вече беше сигурен, че именно Майк е убиецът на семейство Къртц. Но защо? За да притежава акциите на Родни Къртц в „Денва“? Едва ли. Това не се постига с убийство. Нима тези акции са толкова ценни, че струват два човешки живота? Може би, особено за човек като Майк Леонфорте… Въпреки привидната логика във всичко това, Никълъс остана с чувството, че пропуска важна част от главоблъсканицата. Страхът напусна душата му, на негово място се появи радостна, но някак свирепа възбуда. Оказа се, че не Акшара, а Кшира му показа пътя към истината. Защо ли толкова много се беше страхувал от нея? Нима умишлено обръща гръб на това, което Кшира беше сторила с Канзацу — неговия луд „сенсей“? Нима забрави какво стана с Оками, опитал се да му помогне? Глупости! Това са несъществени подробности! Важно сега е само едно — истината. Истината, която се изправи пред него с цялата си могъща сила. Благодарение на Кшира той постигна състоянието „шикаку“ — прозрение и разбиране на тайнствените сили, които движат съдбата на хората. Състояние, към което цял живот се стремят най-опитните сенсеи на различните психофизически изкуства, но малцина го постигат. — Линеър-сан? Клепачите му потрепнаха, завръщането му в света на светлината и шума беше стремително. Оказа се на колене в близост до дансинга, полезрението му се запълваше от стройните фигури на две млади японки, чиито коси бяха по-дълги от полите им. Тайната беше разкрита. — Видях го — промърмори Никълъс, докато Танака Гин му помагаше да се изправи. — Зная името на човека, убил семейство Къртц. Казва се Майкъл Леонфорте. Очите на прокурора широко се разтвориха. — Човекът, създал Плаващия град? — учудено прошепна той, докато водеше Никълъс към опразнения ъгъл на бара. — Да, заедно с американския наемник Рок… — Но аз мислех, че е загинал в ядрената експлозия, която унищожи тяхната крепост… — Вероятно такова е било и неговото желание — въздъхна Никълъс. — Между другото, вече съм убеден, че именно той е откраднал документацията на „Кибер-нет“… — Това означава, че всичко е свързано — погледна го внимателно Гин. — Убийството на семейство Къртц и кражбата в „Сато интернешънъл“… Нашите случаи се преплитат. — Така изглежда — кимна Никълъс. — Но доказателство можем да имаме, само ако разкрием собственика на „Тенки асошиейтс“… Танака Гин замълча. Грохотът на музиката превръщаше тишината в далечен спомен. Басите и чинелите разтърсваха не само телата, но и душите на посетителите. — Това е единственият шанс за мен — въздъхна най-сетне прокурорът. — Защото за теб нещата стоят другояче… Започвам да разбирам, че подхождаш към тях по свой начин и не мога да скрия възхищението си… — Главата му се склони с уважение. — Признавам необичайния ти талант, но искам да разбереш само едно: аз съм дал клетва да прилагам закона и винаги ще го правя. Дълбоко съм убеден, че ти си достоен човек в пълния смисъл на тази дума, но едновременно с това имам чувството, че моето отношение към закона… хм… невинаги ще съвпада с твоето… Никълъс отново се смая от невероятната прозорливост на този човек. Никога в живота си не беше срещал следовател като него. Наричайки го „достоен човек“, той му беше отправил най-високия възможен комплимент, отношенията помежду им очевидно навлизаха в нова и доста неочаквана фаза. Отвърна на поклона на Гин и каза: — Вероятно ще стане точно така, както казваш, Гин-сан. Но аз съм готов да ти се закълна, че моето и твоето отношение към закона никога няма да влязат в противоречие. Този път поклонът на Танака Гин беше дълбок и пропит с уважение. С този жест необичайното приятелство между двамата мъже беше подпечатано завинаги. — Ще можеш ли да разговаряш с този индивид? — промени тон японецът, преминал към конкретните задачи. Изчака Никълъс да кимне, после го поведе към една врата, почти незабележима до стената на бара. В момента, в който вратата се затръшна зад тях, музиката и вибрациите изведнъж изчезнаха. Сложна акустична изолация, механично отбеляза Никълъс. Почти веднага усети друга вибрация — по-ритмична и по-поносима, която се усилваше заедно с напредването им по дългия коридор с дъсчен под, който вероятно беше последен остатък от някогашния склад, превърнат в дискотека. Поскърцващ товарен асансьор с метална решетка ги свали в приземния етаж. Отново се появи музика — този път тиха, ритмична, чувствена. Асансьорът ги стовари в тесен вестибюл, отвъд който се виждаше ярко осветена сцена. Жена с дълга до кръста коса беше приклекнала над тялото на гол мъж, около шията на когото имаше метален кучешки нашийник с шипове. Жената беше облечена в къси кожени панталонки с ципове, смразяващ на вид сутиен от черна коприна и малка кожена шапчица. На краката й имаше обувки с десетсантиметрови токчета, в едната си ръка стискаше кучешка каишка, закачена за нашийника, а в другата — тънък камшик. Срещу тях се изправи безупречно облечен японец със зализана коса и набраздено от бръчки лице. — Какво мога да направя за вас, господа? — попита той. Жената дръпна един от многобройните ципове на панталонките си и започна да уринира върху лицето на голия мъж. — Имаме среща с Тенто-сан — отговори Танака Гин. — С Тенто-сан? — повтори занизаният и внимателно ги огледа. Това беше шега, игра на думи. На токийски жаргон „тенто“ означава възбуден член, коренът на думата произхожда от английската „тент“ (палатка), което едва ли можеше да бъде наречено остроумно. — Той ни очаква — спокойно добави Танака Гин. Голият мъж на подиума започна да пие урината на жената, Никълъс го наблюдаваше с разширени от учудване очи. — А вие сте? — попита зализаният и леко се приведе напред. — Не е нужно да знаете кои сме. Просто му кажете, че го търси Гин. Японецът се поклони и изчезна, разнесоха се аплодисменти. Осветлението в малката театрална зала се включи, на сцената се появиха работници с парцали и усърдно затъркаха осветеното от прожекторите пространство. Никълъс потръпна от погнуса, надявайки се да се махнат оттук преди началото на следващия акт. Мъже с потни лица и измачкани костюми се струпаха пред вратата на асансьора. В следващия момент пред тях се изправи дебел японец с лъскав костюм и отрупани с пръстени ръце, главата му се склони в почтителен поклон. Това беше Тенто. — Да минем отзад, Гин-сан — каза той с тънък женски гласец. — Там ще ни бъде по-удобно… Канцеларията му се оказа килия без прозорци с голи стени. Единственото украшение върху тях беше дупка за вентилация, от която се разнасяше подозрително трополене, вероятно от краката на безброй гризачи. Обзавеждането се състоеше от старо и очукано метално бюро, вероятно останало от американската окупационна армия, прост дървен стол и две етажерки до стената. Това ли е представата за удобство на дебелия Тенто, неволно се запита Никълъс. По-вероятно е имал предвид уединение… Благоразумно отклони поканата на домакина за питие и зачака. Дебелият духна в една чаша, върху която личаха мазни отпечатъци от пръсти, а Танака Гин започна: — Тенто-сан, при последния ни разговор споменахте, че Гиай Къртц на няколко пъти е посещавала заведението ви… Тенто измъкна бутилка „Сънтъри“ от бюрото, сипа си два пръста и кимна с глава: — Да, точно така. Танака Гин извади снимка на Гиай Къртц и я постави на бюрото пред него: — За тази жена ли става въпрос? Тенто погледна снимката, после премести очи върху лицето на следователя. — Мене ме бива в две неща — обяви той. — Едното е да боравя с пари, а второто — да запомням лица. Помня лицето на всеки, който е посетил клуба ми повече от веднъж… — Дебелият му пръст се заби в снимката. — Тая мадама е идвала тук поне пет-шест пъти. — Тук или в дискотеката? — намеси се Никълъс. — Тук, в „О Бас“… — отвърна Тенто и опразни чашата си. — Така се казва театърът на френски: „Долу, в дупката“… — Харесвала е подобен род шоу? — намеси се Никълъс. Тенто леко изви глава към Танака Гин: — Кой е той? — Приятел на семейството — отвърна следователят. — Моля, отговорете на въпроса му. — Не съм разговарял с нея, знаете — облиза устните си дебелият. — Но от поведението й бих казал, че не си падаше по номерата, които показваме тук. Помня, че винаги извръщаше глава. Но не и придружителят й… — Опишете го, ако обичате — каза Гин. — Нали вече го сторих? — Нищо, направете го още веднъж… Тенто започна. Думите му бяха точни и ясни, очевидно наистина беше наблюдателен. Описанието му отговаряше на външността на Майк Леонфорте. Никълъс и Танака Гин си размениха бързи погледи. — Значи той харесваше номера, така ли? — попита Никълъс, след като дебелият свърши. — О, да — кимна Тенто и отново напълни чашата си. — Дори би го разнообразил, ако можеше… Тук идват много извратени типове, знаете… Веднага ги надушвам. — В какъв смисъл извратени? — попита Танака Гин. — В сексуален — отвърна Тенто и с нежелание отмести чашата, която междувременно отново бе успял да опразни. — Понякога той се връщаше без жената, плащалите допълнителната такса и вземаше в стаята си изпълнителките… По две, по три наведнъж… — И какво правеше с тях? — попита Никълъс. — Откъде да знам — направи гримаса Тенто. — Да не мислите, че и аз съм извратен? Нито съм питал, нито пък искам да знам. Предлагам стока на всеки перверзен тип и толкоз… — Друго? — попита Танака Гин. Тенто се замисли, после поклати глава: — Нищо особено, ако не се брои фактът, че Лонда — една от най-добрите ми изпълнителки, напусна преди три месеца. Останах с чувството, че оня тип има нещо общо с тази работа. — Имате ли адреса й? — Имам го, но само боговете знаят дали е истински — отвърна Тенто. — Тези създания са непредвидими… — Отпусна се зад бюрото и започна да рови из чекмеджетата. Измъкна голяма парцалива тетрадка и бавно я запрелиства. Откри каквото му трябва, надраска няколко думи върху лист хартия и го побутна към ръба на бюрото. Танака Гин го взе, прибра снимката на Гиай Къртц и се насочи към вратата. Никълъс го последва, после изведнъж се спря. — Казахте, че мъжът е идвал и без жената, нали? — обърна се към Тенто той. — Да. — Означава ли това, че е идвал и с нея? — Да — кимна дебелият. — В тези случаи винаги вземаха Лонда и тримата заедно се качваха горе… — Това не ви ли учуди? Очите на Тенто с копнеж опипваха бутилката уиски. — Не — промърмори той. — Защо трябва да ме учудва? Насочиха се към асансьора. — Какво ще кажеш? — попита Танака Гин. — Не съм сигурен — отвърна Никълъс и отвори металната врата. Беше доволен, че следващият сеанс на сцената все още не беше започнал. — Имам чувството, че сексът и смъртта винаги са свързани в съзнанието на Майк… Това чувство беше особено силно онази вечер, в апартамента на семейство Къртц… Мисля, че трябва да издиря тази мадама Лонда. — Само с мен — поклати глава прокурорът. — Слушай, Гин-сан — погледна го тежко Никълъс, докато си пробиваха път през навалицата в дискотеката и се насочваха към изхода. — Жените от този тип принадлежат на съвсем друг свят. Формално работата й може да е законна, но веднъж забъркана с човек като Майк Леонфорте, въпросната мадама неминуемо е преминала оттатък чертата. Едва ли ще бъде възхитена от възможността да си има работа с теб… Още повече, че имам някои сведения за прокуратурата, които несъмнено ще изискват цялото ти внимание през следващите няколко дни… Танака Гин се готвеше да възрази, но го спря тихото жужене на пейджъра в джоба на сакото му. Очите му пробягаха по екранчето, лицето му светна. — Да вървим — възбудено каза той. — Съобщиха ми нещо доста интересно и за двама ни… Навън отново беше започнало да вали, мокрият асфалт отразяваше размазаните светлини на рекламите. Никълъс следваше хондата на Танака Гин, която пресичаше града в северозападна посока. Прекосиха мрачните южни предградия и навлязоха в Ропонги — блестящото електронно гето за туристите и рояците живописни японски рокери, яхнали мощни мотоциклети. Хондата навлезе в една странична уличка, блокирана от полицейски коли с включени светлини на покрива. Никълъс слезе от мотора и се насочи към белия — мерцедес, върху който беше проснато неподвижно човешко тяло. Танака Гин му проправяше път сред униформените, а той успя да зърне лицето на трупа. Позна го, въпреки отвратителното нещо, което висеше от устата му, въпреки кървавия полумесец, издълбан на челото му. — Икудзо-сан! Танака Гин рязко спря и се обърна: — Познаваш този човек? — Да. Това е президентът на „Икудзо Нипон стийл“ — Никълъс пристъпи крачка към колата и добави: — Той беше член на „Денва партнърс“, Гин-сан… — Изрязано му е сърцето, черният дроб и Бог знае още какво — промърмори прокурорът. — Какво е това в устата му? — Далак — обади се един мъж до него, очевидно съдебен лекар. Танака Гин кимна в знак на благодарност и промърмори: — Прекалено много прилича на Родни Къртц, за да допуснем случайност… Никълъс изпусна въздуха от гърдите си и попита: — Пипано ли е тялото? — Само го фотографирахме — отвърна съдебният лекар. — Получих заповед да не пипам нищо до пристигането на Гин-сан. — Искам да огледам раните. Танака Гин кимна на доктора, той от своя страна подхвърли няколко думи на сътрудниците си. Трупът беше свален от покрива на колата и положен по гръб върху носилка. Никълъс помоли за фенерче и насочи лъча му към жертвата. — Виж тук — промърмори той. — И тук… Раните са нанесени с широк нож, също като при Родни Къртц… Няма разкъсване, няма разръфана кожа както би станало с обикновен нож… — Какво тогава е оръжието на престъплението? — Специален кинжал — отвърна Никълъс. — Какво ще рече това? — Острието се опира на здрава метална ръкохватка, позволявайки нанасянето на удар с цялата тежест на тялото. Силата му е страхотна, реже всичко, включително и костите — показалецът му се насочи към една от раните на гърдите. — Ето, виж тук… Пробивната рана е изключително дълбока, но със съвършено гладки стени. Това е работа на специалния кинжал, друг нож не може да я свърши… — пръстът му се премести към зейналата коремна кухина. — Виж как са изрязани органите. С едно движение, като от хирург. Ако погледнеш по-внимателно, отново ще откриеш следите на специалния кинжал… Отдръпнаха се, Танака Гин изчака кимването на Никълъс и даде знак на медицинския екип да прибере трупа. — Искам подробен доклад от аутопсията, докторе — промърмори той. — Ще го имате в девет сутринта — отвърна онзи. Танака Гин гледаше как товарят трупа на Икудзо в линейката. — Показно убийство, а? — промърмори той. — Несъмнено — кимна Никълъс. — А далакът в устата е предупреждение… — Към нас или към някой друг? — Вероятно и двете… Бяха уморени и премръзнали, но прекалено възбудени, за да мислят за сън и почивка. Освен това вече се разсъмваше. Подкараха към Тцуки. Рибният пазар работеше, ярката светлина и оживлението им подействаха като балсам. Изправиха се под навеса на щанд за закуски и си поръчаха пълни купи димящи макарони, гарнирани с пресни зеленчуци и тънки резенчета печено свинско. — Трябва да действаме с изключително внимание — предупредително се обади Никълъс. Лицето на Танака Гин беше изгубило част от обичайната си безизразност. — Вертикалният полумесец е ритуален символ на едно племе, което обитава високите плата на Виетнам… — Нунгите — кимна прокурорът. — Чувал съм за тях. — Значи през цялото време си знаел?! — рязко се извърна Никълъс. — Исках да ти вярвам, Линеър-сан — поясни японецът и напълни устата си с макарони. — Но исках и ти да ми вярваш… В крайна сметка нещата се подреждат добре, нали? — Сигурно — засмя се Никълъс и отпи глътка горещ бульон. — Значи знаеш и за обичая на нунгите да изяждат органите на враговете си, за да попият силата им… Да. Наричат го „нго мей юхт“, което означава полумесец… — В случая ритуалът има и друго значение — подхвърли Никълъс. — Древните месулети са използвали символа на полумесеца, за да изобразяват двуострите си саби, наречени „Гим“… Мажели лицата си със синя боя същото правели и с телата на жертвите си. Танака Гин с мъка преглътна залъка си и вдигна глава: — Да не би да твърдиш, че Майкъл Леонфорте е месулет? — Не зная — въздъхна Никълъс. — Но дълго време е живял във Виетнам и Лаос, при това именно в пущинаците, обитавани от нунгите. Ясно е, че познава техните ритуали. Никой обаче не може да каже дали е бил посветен и в тайните им… Танака Гин взе пръчиците и отново започна да се храни. Никълъс внимателно го погледна: — Не ме попита какво е месулет, Гин-сан… Това означава, че знаеш. — Изкарах цяла година в платата на Виетнам — усмихна се прокурорът. — Едно от безумията на младостта… В колежа имах един преподавател, който беше запален антрополог и вечно организираше експедиции. Едно лято тръгнах с него за Виетнам и се върнах чак след дванадесет месеца… — Значи си се срещал с нунгите… — Почти през цялото време живеехме сред тях. Страшно интересни хора. Живеят в постоянен допир с духовете и древните богове… Или поне така си въобразяват. — Танака Гин вдигна ръкава на палтото си, разкопча ризата и я нави до лакътя. От вътрешната страна на лявата му китка беше татуиран син полумесец. Никълъс бавно изпусна въздуха от гърдите си. Ето защо непрекъснато имаше чувството, че този японец знае повече, отколкото показва. Просто защото е един от новопокръстените последователи на нунгите… — Трябва да попречим на Майк Леонфорте — каза с хладно спокойствие Танака Гин. — Трябва да сложим край на убийствата! — Всички следи водят към „Денва“. Майк очевидно иска да установи пълен контрол над съдружието, едновременно с това иска и новата видеотехнология… — Никълъс се замисли за момент, после продължи: — Мисля, че на всяка цена трябва да открия онази Лонда, която го е забавлявала! — Идеята ти не е добра — поклати глава прокурорът и закопча ръкава си. — Мина ли ти през главата, че Леонфорте без колебание е ликвидирал Гиай Къртц пред вратите на клуб, в който ходи кажи-речи всеки ден? Реално погледнато това е неразумно. Една от грешките, които ни позволяват да залавяме тъпите престъпници. Но ние познаваме този човек и знаем, че той е от друга категория. Следователно инцидентът с жената на Къртц не може да бъде грешка, нали? — Не може — кимна Никълъс. — Прекалено умен е за подобни грешки. — Тогава? Никълъс пое дълбоко в гърдите си соления въздух, наситен с миризмата на риба. Дъждът го беше пречистил от саждите и въглеродния двуокис, утрото изглеждаше свежо и чисто като в планината. — Подозирам, че ни води за носа — промърмори той. — Никой не може да каже какво е намислил… — помълча, после добави: — Вероятно си прав. Все си мисля за оръжието, използвано при убийствата… Познавам един майстор на тези специални ками с широко острие… Мисля да отскоча, до него и да разбера още какви изненади ни е подготвил Майк. — Мразя типовете, които се правят на богове — въздъхна Танака Гин и остави пръчиците за хранене в празната купичка. — Те просто не знаят къде им е мястото. — Най-точната дефиниция за Майк Леонфорте — погледна го е уважение Никълъс. Вътре в себе си обаче неволно се запита дали тя не се отнася и за него… Майк докосна с длан голата гръд на Хонико и тя се размърда като събудена змия. Лежеше гола, просната по гръб. Кожата й блестеше, обилно намазана с ароматични масла. Китките, бедрата и глезените й бяха здраво завързани, копринена кърпа стягаше очите й, други две минаваха под и над гърдите й, карайки ги да изскочат нагоре като зрели плодове. Дъждът монотонно почукваше по малкото прозорче. Бяха полулегнали върху широк стол, който ритмично поскърцваше под тежестта им. В ноздрите го удари ароматът на възбудата, която пробяга по тялото й като електрическа искра. Езикът й пробяга по тъмносиния полумесец на китката му. Бамбуковите игли бяха оставили дълбоки следи по кожата. Груби и примитивни, те сякаш се бяха превърнали в неразделна част от отличителните му белези. — Никой не разбира хората като мен — промърмори Майк и се плъзна върху влажното й тяло. — Обществото се плаши от страстта, единствената му грижа е да се предпазва с всички средства от нея… — Пръстите му докоснаха зърното на гърдата й, влажно и щръкнало от възбуда. — Прави го дори когато е гнило и напълно безполезно… Хонико го усети дълбоко в себе си. Беше свикнала с подобни приказки, възприемаше ги като част от философията му, като божествените псалми на Аполон или Дионис, превърнали се в неразделна част от начина, по който някога са се любили… Майк превръщаше в ритуал всичко, до което се докосваше. Любовта също. Хонико потръпна от възбуда. — Аз съм изследовател на живота. Като Юлий Цезар, Наполеон и Ницше… От мен се страхуват и ме мразят… — Притиснал таза си в удобното седло на Хонико, той насочи поглед към прозореца на малкия апартамент във високата капсула на кулата Найгай. — Те са били истински герои. Знаели са как да наситят съществуванието си с тежест и дълбочина, от които всички са изпитвали страх. Но страхът е бил последната им грижа, те никога не са мислили за него. — Дъждът почукваше по стъклото, панорамата на града се превръщаше в ивица блестяща светлина, като изстинала глазура на огромна торта. — Виждали са единствено страхопочитанието в очите на околните… Нещо, което е бликало направо от сърцата им. — Очите му се спряха на красивия нов небостъргач, издигащ се на стотина метра от тях, потърсиха една неясна фигура зад редицата ярко осветени прозорци. — Постигали са го не само благодарение на традицията, но и на божествената си вяра… — Фигурата отсреща пристъпи към прозореца и включи настолна лампа. Майк беше в състояние да види ясно лицето на Коей. Намираха се точно срещу апартамента, в който тя живееше с Никълъс. Ръцете й се повдигнаха, освободена от фибите, косата й се спусна към раменете като блестящ водопад. — Как е възможно да се постигне това? — Тласъкът на бедрата му беше могъщ и внезапен, Хонико неволно извика. — Крал Вишвамитра е разкрил истината още преди столетия: силата да се изгради новият рай се поражда от ада, който човек носи в душата си! _Все едно, че се давиш…_ Думите на Веспър се оказаха точни. Затворил очи, Кроукър имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Гърбът го болеше от удара в ръба на масата, в душата му нахлу изтощението. Даваше си сметка, че всичко това е дело на Веспър, но не можеше да разбере как го прави. Беше чувал, че подобни чувства изпитват хора, спасили се като по чудо от удавяне. Потънали дълбоко във водата — там, където дори тропическото море е студено и този студ ги пронизва до костите… Смъртта е наблизо, в напрегнатите до пръсване дробове почти няма въздух, тялото отмалява, предава се на изтощението и тръгва надолу, към мрачните дълбини… Чуваше писъците като през дебела бетонна стена, смътно си даваше сметка за движение около себе си. Веспър беше успяла да притъпи чувствата му благодарение на странната си дарба, наследена от Оками, организмът му стремително се приближаваше към онова безчувствено състояние, което предшества смъртта. Кръвообращението му почти спря, ударите на сърцето му бяха слаби. _Как_ го прави, по дяволите? Положиха го на носилка, ярката слънчева светлина престана да пари клепачите му. Вкараха носилката в предварително наетата частна линейка. Изръмжа мотор, завиха сирени. — Как е той? Гласът принадлежеше на Рико Лемон — специалист по филмови ефекти, който Веспър беше настояла да включат в екипа на антикартелното звено. Останалите членове на този екип действаха като агенти на ФБР, поели в свои ръце „разследването“ на „смъртта“ на Кроукър. _Добре съм_, отвърна мислено Кроукър. _Вече започвам да се съвземам…_ — Ква е тая ръка, бе?! — прозвуча слисано втори глас. — Никога не съм виждал такава! Прииска му се да избухне в смях. Докторът се интересуваше от биомеханичната му протеза, вместо да се грижи за синините под жилетката от кевлар, причинени от куршумите. — Как действа подобно чудо? — Ще ти каже, ако успееш да го съживиш — отвърна троснато Лемон. — Добре де, няма проблеми — отвърна докторът. — Излишно е да се нервираш. Вонята на амоняк накара Кроукър да се закашля. Ръката му отблъсна шишенцето, очите му се отвориха. — Стига, достатъчно — промърмори той. Мургавото лице на Лемон загрижено се наведе над него: — Как е, братче? Гадно ли е там долу, при мъртвите? — Не мисля, че съм бил там — изръмжа Кроукър. — Дотук всичко върви по план — обади се трети глас от дъното на фургона. Принадлежеше на Уейд Форест, ръководителя на екипа. Лицето му бавно се появи в кръга светлина на лампата. — Искам го като нов — обяви той, без да се обръща конкретно към никого. Беше огромен мъжага с фигура на футболен защитник, вратът му беше значително по-дебел от талията на повечето фотомодели. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана, под огледалните слънчеви очила се криеха хладни, воднистосини очи. Брадичката му беше твърда и решителна. — Как е работата, Кроукър? Положително е разбивал сърцата на хубавиците в гимназията, помисли си Кроукър и тръсна глава: — Дай ми още две минути, моля те… — Не разполагам дори с една! — отвърна с железен тон Форест. На подобно поведение тези копелета ги учат там, край бреговете на Потомак, въздъхна в себе си Кроукър. Масивният гръб на другия се изви над носилката, пръстите му докоснаха късата коса. — Три години вървя по дирите на Чезаре Леонфорте, косата ми побеля заради гадното копеле! Пропуснах дори абитуриентската вечер на дъщеря си, защото трябваше да съм в Л.А. и да инструктирам един тъп агент. В крайна сметка получих един нещастник с кървяща язва, който не знаеше нищо… Днес пък е рожденият ден на по-малката ми дъщеря, а аз отново съм тук, за да ти правя компания в шибаната линейка! — Масивното тяло не помръдваше, само огромните бицепси играеха под ръкавите на фланелката. — Но този път ще го пипна, Кроукър! Ще го пипна, гадното копеле! Ти и Веспър ще ми го поднесете на тепсия! Кроукър добре познаваше типове като Форест. За тях преследването се превръща в мания, готови са на всичко. Най-добре е човек да не им обръща внимание, особено когато става въпрос за агент с пълна свобода на действие като този тук. Тази политика беше сравнително нова, въведена от шепа теоретици във ФБР, на които им беше дошло до гуша да губят скъпо струващи агенти. — Помогни ми да се освободя от тези доспехи — обърна се към Лемон той. Надигна раменете си и онзи разкопча каишките на жилетката от кевлар, която стягаше гърдите му. — Какви дупки, господи! — обади се с уважение докторът. — Точно в сърцето! А и кръвта изглежда съвсем истинска… — Защото е истинска, но от пиле — поясни Лемон и пъхна пръст в дупката върху ризата на Кроукър. — Много ли си натъртен? Имайки предвид връзките и влиянието на Чезаре Леонфорте, Веспър и Кроукър не изгаряха от желание да си сътрудничат с полицията на Маями. Затова бяха предпочели услугите на Лемон, който, с помощта на хитроумно дистанционно управление, беше отворил торбичките с кръв, прикрепени към бронираната жилетка. Ефектът беше поразителен всеки свидетел би се заклел, че куршумите на Веспър са пронизали гърдите на Кроукър сред фонтани от кръв. — Ти как мислиш? — направи гримаса Кроукър. — Замалко да получа инфаркт! — Внимателно се надигна до седнало положение. — Не бих ти препоръчал подобни упражнения за сутрешната гимнастика… Смъкна ризата и се остави в ръцете на доктора, който внимателно опипа лявата част на гърдите му. — Доста сериозни натъртвания — обяви онзи и му направи знак да се извърти. — Но най-странното е, че кожата ти дори не е разкъсана… — Събра инструментите си и се изправи. — Искаш ли шишенце с успокоително? Довечера тези натъртвания ще ти създадат доста проблеми… — Не, благодаря. От хапчетата ми се доспива. — Както искаш — сви рамене докторът, хвърли любопитен поглед към биомеханичната протеза и добави: — Ще ми покажеш ли как действа това? — Защо не? — отвърна Кроукър, сви титановите пръсти в юмрук и го стовари в страничната стена на линейката. Докторът подскочи, а шофьорът натисна спирачките и извика: — Какво става, по дяволите? Докторът се наведе и смаяно огледа дупката в стоманената обшивка на кабината. — Господи Исусе Христе! — прошепна с уважение той. — Хайде стига, че имам работа — безцеремонно го изтика Лемон. — Нали ти направихме кефа? — Наведе се над голям метален сандък и започна да се рови в съдържанието му. Беше млад човек, най-много на тридесет, строен и стегнат. Имаше топли кафяви очи, черна коса и тънки мустачки в стил „Дик Пауъл“. Беше от онези влюбени в професията си хора, които непрекъснато експериментират и предлагат неочаквани новости. А фактът, че беше местен, го правеше още по-ценен за операцията. — Сега ще те подредя така, че дори майка ти няма да те познае — обърна се той към Кроукър. В ръцете си държеше изкуствен нос от мека гума. — Харесва ли ти? — Ти си майсторът — сви рамене Кроукър. — Дяволски си прав — съгласи се Лемон. — Най-красивото нещо в това приспособление е един малък чип в лявата ноздра, затова те съветвам да не кихаш… — бутна го обратно на носилката и добави: — Лягай и не мърдай. Трябва да взема отпечатък от лицето ти, за да съм сигурен, че всичко ще е наред. Нещо като смъртна маска, нали разбираш? — Точно това ми трябва — промърмори Кроукър, отпусна се в носилката и заслуша как вятърът свири през дупката, която беше пробил в стената на линейката. Когато Тетцуо Акинага, оябун на клана Шикей, най-сетне беше освободен от предварителния арест, той не се прибра у дома, не отиде и в нито един от многобройните си офиси, пръснати из града. Предпочиташе да постъпи така, особено след смъртта на Наохиро Ушиба, министър на МИТИ. Лично беше издал заповедта за премахването на Ушиба, който в крайна сметка премина на страната на Микио Оками и се превърна в негов смъртен враг. Познатите места станаха табу за Акинага не само заради убийството, но и заради събитията, които го последваха. Особено начина, по който съдия-следователят Танака Гин го арестува в обществената баня „офуро“ построена от бащата на Акинага, а и всички унижения, на които беше подложен в затвора. Влезе в един от десетината апартаменти, които държеше за лично ползване в центъра на Токио. Свали вносния костюм за 3500 долара и го натика в кухненския умивалник. Сложи при него бельото и чорапите си, поля ги с бензин и драсна клечка кибрит. Бузите му пламнаха, сякаш докоснати от белите езици на огъня. Но това беше резултат от гнева му, от понесените унижения. Познатите неща в живота му станаха неизползваеми, чувстваше се безпомощен като свещеник в поругания си храм. Нямаше къде да отиде, останаха му единствено тези анонимни квартири, лишени напълно от естетическа стойност. Сякаш беше свещеникът от поругания храм, принуден да отслужва своите литургии в мазето на безлична служебна сграда… Яростта му гореше далеч по-ярко от всякакъв бензин. Вонята на изгорял плат се смеси с миризмата на бързо засъхналата пот по тялото му и от тази отвратителна смес му се догади. Но яростта отказваше да го напусне. Стиснал топлия порцелан на умивалника, той стоеше гол, леко приведен върху кривите си, мускулести крака. Беше кльощав като концлагерист, ставите на крайниците му стърчаха като чужди. Годините му бяха едва петдесет и пет, но тежката битка за власт доста го беше състарила. Сивата му коса беше старомодно дълга, стегната в самурайска плитка на тила. Дълбоко хлътналите му очи гледаха хладно, видът му издаваше човек, който е способен да понася, но и да нанася удари. Човек, който не моли за милост и не дава милост. Човек, който не вярва в нищо, с изключение на факта, че е чужденец в един полудял свят… Ключалката на входната врата меко изщрака. Акинага не се обърна, защото знаеше кой е. Ключ за този апартамент имаше само един човек, освен него. — Да ти налея ли питие? — попита Лонда с онзи сладък глас, който караше мъжете да мечтаят за леглото й. Той не отговори, очите му продължаваха да следят умиращите пламъци. Дрехите се превърнаха в пепел, заедно с тях умираше и онзи противен страх, който беше стиснал душата му от мига, в който попадна в ръцете на властта и стоманената врата на килията, се затръшна зад гърба му. Ще убие Танака Гин, ще го свърши сам, с дълбоко удовлетворение. Но и след това нямаше да му прости. Защото той беше причината за този парализиращ страх, който продължаваше да се таи в душата на Акинага. Лонда пристъпи зад него, дългата й коса гальовно се уви около шията му. С нейна помощ го издърпа от умивалника, далеч от парещия страх и противното чувство на безпомощност. — Трябва да се изкъпя — дрезгаво промълви Акинага. — После — прошепна тя. — Сигурно ще вониш още повече, когато свърша с теб… Вече беше успял да се възбуди. Тази жена го постигаше когато пожелае, без никакво усилие. Достатъчно беше да усети косата й върху голата си кожа, докосването на кадифената й длан. А понякога му стигаше дори блясъкът на очите й. Просто защото знаеше какво се крие зад него, мечтаеше за чудесния начин, по който тя го караше да се отпусне и забрави за всичко: пари, власт, корупция, бизнес… В опитните й ръце Акинага се превръщаше в малко дете, ненаситно за ласки. Прозорците бяха тесни и високи, от пода до тавана. От тях се разкриваше прекрасна гледка към Ропонги — символа на съвременна Япония, където рядко се срещат старомодни, в традиционния смисъл на думата, хора като Акинага. Апартаментът се намираше на висок етаж и това позволяваше на наблюдателя да види дори Ноги Джинджа — паметника на генерала-самурай, който без колебание беше прибягнал до ритуалното самоубийство сепуку след смъртта на любимия му император Мейжи през 1912 година. Противопоставянето на живия самурайски дух с доминирания от чуждестранни обичаи Ропонги беше пропито с онази горчива ирония, която беше неразделна част от живота на Акинага. Отпусна глава върху грубите косми на дебелия берберски килим. Не намираше нищо необичайно в позата си, от която все пак можеше да гледа Ноги Джинджа, блеснал като факел в нощта. Коленете му опираха в килима, задникът му се повдигна нагоре, гениталиите провиснаха между кльощавите крака. Усети миризмата си, която не беше чак толкова неприятна. После усети и миризмата на Лонда, която тикна токчето на обувката си в процепа между краката му и се наведе над него. Беше странно, че не изпитва никакво неудобство от тази поза. Заливаха го единствено вълните на облекчението. Неудобството и срамът бяха останали там, в обществената баня на баща му, в момента на ареста му от Танака Гин. Неудобството и срама изпитваше в затвора, опипван от опитните ръце на надзирателите, много от които без съмнение бяха играли комар в някой от вертепите му или пък бяха получавали сексуално облекчение в публичните му домове… Някога те се бяха страхували от него, но там — зад решетките, в очите им проблясваше присмех. Стиснал вързопа с дрехите пред срамотиите си, гол и безпомощен, той се беше превърнал в един стар и уморен престъпник, който няма достатъчно пари и влияние, за да се измъкне на свобода. Беше се огънал, но в това нямаше нищо странно. Унижението беше проникнало в кръвта му като силен наркотик, нищо не можеше да го спре. Но сега вече е друго. Сега просто трябва да се измъкне от старата коса и да стане напълно нов човек! Лонда ще се погрижи за това, както само тя умее… Тази нощ ще отиде докрай, тази нощ ще прочисти душата си от всички унижения! Тази нощ _ще бъде друг_, няма да се преструва. Даде си сметка, че иска невъзможното, и безсилно заблъска с юмруци по дебелия килим. — Готов ли си? — попита Лонда и ръката й се спусна към възбудения му член. В същия миг нещо пропука, прониза го остра болка отзад, в главата му нахлу кръв. — Още не си… — пропя успокоително тя. — Но ще те отведем където трябва, нали? Разбира се, че ще стане така. Това е нейният специалитет, именно по тази причина той беше така _запленен_ от нея. Да, това е точната дума — _запленен_! За пръв път я зърна в един нашумял нощен клуб — изгледа акта на сцената и реши, че трябва да я има на всяка цена. Получи я, разбира се… Макар че я имаше не толкова често, колкото би му се искало. Лонда беше изключително популярна, имаше могъщи покровители и дори той — Тетцуо Акинага, беше принуден да си чака реда… После, около месец преди да го арестуват, нещо стана… Тя изведнъж се оказа на негово разположение, можеше да я има когато пожелае. Държеше единствено тя да определя часа на срещите. Логично възникна въпросът _какво_ е правила преди, когато го виждаше далеч по-рядко? В крайна сметка реши, че е по-добре да не знае… Защо да разрушава илюзията, която му действаше така добре? Болката стана достатъчно силна, за да го накара да простене. Членът му помръдна и започна да се развива като змия, душата му се изчисти от всички спомени за мъка и унижение. Болката продължаваше да нараства. Беше особена, изтънчена болка, която бавно се доближаваше до границите на екстаза. После двете усещания се смесиха, превръщайки се в ярък пламък на насладата, бликащ от слабините му… От устата му излитаха тихи стенания, а Лонда го обработваше така, както само тя умееше. Потта й капеше върху гърба му като разтопен восък, всяка капка беше пропита от мъчителна наслада. После, приведена над него като гигантски рак, тя направи нещо, от което очите му почти изскочиха. В гърдите му се появи могъща вибрация, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Но това, както винаги, не стана… То би означавало край на влудяващото й докосване, край на мъчително сладката болка… Нещо, което Акинага не можеше да си позволи… Продължаваше да се гърчи на колене и лакти, — зъбите му яростно проскърцваха. Още малко, още съвсем мъничко!… До ушите му долетя странен звук, коренно различен от това, което вършеше Лонда. Беше остър и металически, като изщракване на ключалка. — Какво става? — замаяно промърмори той. — Нищо — отвърна Лонда и заби токчето си до дъно. В устата му нахлу особеният горчиво-сладникав вкус, който предвещаваше кулминацията. Изщракването се повтори, Акинага смътно се запита дали Лонда беше заключила вратата. Разбира се, успокои се той. Тя винаги го прави. Но този път… Дали наистина чу превъртането на ключа в бравата? Или… Насълзените му очи се спряха на чифт скъпи черни обувки, излъскани до блясък. Бяха мъжки, нямаха нищо общо с обувките, на Лонда. — Кой? Какво?… — объркано изломоти Акинага. Направи опит да смени позата, но погледът му стигна едва до маншетите на безупречно изгладен панталон. Лонда го притискаше в желязна хватка. — Радвам се да ви видя, Акинага-сан — прозвуча плътен мъжки глас. Потънал дълбоко в еротичната мъгла, Акинага направи отчаян опит да се съсредоточи. Но Лонда го притискаше здраво, кръвта във вените му полудя, тестостеронът в нея виеше и пропукваше като гигантски горски пожар. — Кой…? — едва успя да изпъшка той. — Казвам се Майкъл Леонфорте — отвърна мъжът. — Може би сте чували името ми. Акинага направи опит да поклати глава — нещо, което, разбира се, не му се удаде. — Не — промърмори той. — Това няма значение — продължи неканеният гост, обувките му леко помръднаха. — Аз съм слушал много за вас, хрумна ми, че можем да направим съвместен бизнес… Положително бихме имали полза един от друг… — Не ми трябва… никаква полза. — Трябва да се видите отстрани, Акинага-сан — засмя се Майк. — Позата ви е страхотна! Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ? — Ще ви убия! — скръцна със зъби Акинага. — И двамата! — С токче в задника? Съмнявам се… — Ако наистина сте чували за мен… — Да, да… — прекъсна го Майк. — Зная всичко за Якудза. Но вие вече съвсем не сте това, което бяхте… Вътрешният съвет на Кайшо го няма, издухан като есенни листа… И какво остана? Властта ви вече не съществува и никога няма да се върне… Тя е изцяло в ръцете на Никълъс Линеър и вашия Кайшо — Микио Оками… Опитът ви да свалите Оками беше грешка. Изпратихте убийците си да го ликвидират и той се принуди да потърси закрилата на Никълъс — син на неговия стар приятел и партньор полковник Денис Линеър… Погрешен ход, Акинага-сан. Твърде погрешен… Линеър почти ви унищожи, в момента стискате душата си в зъбите… — Какво правя? — Американски жаргон, Акинага-сан. Означава, че сте на ръба на отвъдното… — Нищо подобно. Разполагам с достатъчно връзки и власт, именно те ме измъкнаха от затвора. Съмнявам се _вие_ да сторите същото при подобни обстоятелства… — Аз изобщо не бих позволил да се окажа в подобни обстоятелства — язвително отвърна Майк. — Приказки! — презрително изсумтя Акинага. — Обичайният атрибут на глупаците! Главата му рязко отскочи нагоре, зъбите му изтракаха. Очите му се заковаха в хладното лице на Майк Леонфорте, който го беше дръпнал за косата. — Глупак си ти, приятелю! — изръмжа американецът. — Вирнал си задник и мислиш, че използваш жената, която почти не познаваш! — Какво искаш да кажеш? — Лонда работи за мен, ето какво. Пратих я да те омайва веднага след като видях с какви очи я зяпаш в клуба… — главата му се поклати с недоумение. — Но все още не разбирам как е възможно да се преценяват нещата според количеството на болката и удоволствието… Този начин на мислене ми е непонятен. Аз добре познавам могъществото на човешкия мозък, съзнавам напълно огромния му потенциал… И именно затова не мога да ти простя начина, по който изпусна властта си… — Придърпа главата на Акинага към себе си и попита: — Нима си сляп? Аз съм шогун тук, в _твоя дом_. И ти ми се _покланяш_! Акинага не отговори нищо. Този властен и очевидно налудничав тип започна да го интригува. — Фридрих Ницше казва, че у всеки човек се крие както _творецът_, така и _творението_ — продължаваше Майк. — Разбираш ли какво означава това, Акинага-сан? _творението_ е суровината, глината на съществуванието. В нея се съдържат частици от други времена и друг живот, мръсотия, безумие и хаос, прекомерно удоволствие и непоносима болка… Но _творецът_ е съвсем, друго нещо: той създава образите, превръща глината и хаоса в _нещо повече_ от глина и хаос, оформя характери в пресата на болезнения си опит. Извлича божественото от суровината, разкъсва я, мачка я, формира я наново, нагорещява я до блясък… Така новото _творение_ се пречиства и достига друга, по-висша и _по-добра_ фаза на съществувание! Майк пусна косата му, в същото време Лонда отдръпна крака си. Акинага се просна по гръб, от гърдите му излетя болезнен стон, очите му се втренчиха в лицето на неканения гост. — Не говориш като итеки — отбеляза задъхано той. — И не мислиш като итеки… — Помълча за момент, после добави: — Бих могъл да те убия. Тук, още в този миг. И окото ми няма да мигне… — Приказки! — приклекна до него Майк. — Обичайният атрибут на глупаците! Акинага отметна глава и се разсмя. Дрезгавите звуци отекнаха в тихия апартамент. — Искам саке! — обяви той. Лонда изчезна по посока на кухнята, а той се надигна до седнало положение и каза: — Ти наистина си необикновен човек. Чудя се откъде си се появил… — От казана на опита… — Добър отговор — одобрително кимна Акинага. Заедно с оризовото вино Лонда донесе и копринена роба, която наметна върху раменете на домакина. Той проговори отново едва когато всеки от тях беше опразнил по три чашки алкохол: — Спомена нещо за взаимна полза между нас… — Аз искам нещо от теб, ти искаш нещо от мен… Най-простият бартер на света. Акинага внимателно го погледна: — Доколкото усещам, ти не си по простите неща… Но можеш да продължаваш, слушам те с огромно внимание. — Този път нещата наистина са прости — погледна го в очите Майк. — Искам достъп до „Сато интернешънъл“. За момент тишината в апартамента стана абсолютна, кънтяща от напрежение. После Акинага избухна в остър, неприятен смях, от очите му потекоха сълзи. — Това ли е всичко? — изхълца той, посочи отстъпилата в мрака на стаята Лонда и избърса скулите си: — Страхувам се, че чукаш на погрешна врата и способностите на тази хубавица са отишли напразно… Аз самият мечтая за достъп до „Сато“, но за съжаление го нямам… Майк невъзмутимо напълни чашата си със саке. — Ще ти разкажа една история — започна той, без да показва с нищо, че е чул последните му думи. — Случила се е преди десетина години. Един амбициозен помощник-оябун мечтаел да застане начело на клана си, който, останал без водач, попадал под все по-силното влияние на клана Ямаучи. Решил да сключи сделка, която, откровено казано, членовете на Якудза сключват всеки ден помежду си… Но тази сделка младият мафиот сключил не с японец, а с итеки. Известен чужденец, собственик на международен бизнес и много промишлени предприятия, който искал да се настани в Япония, без да попада под ударите на протекционистични закони, наказателни мита и бюрократични спънки. Именно такъв бил човекът, приел да направи помощник-оябуна богат, като го пусне да действа на Токийската фондова борса… Акинага помълча, отправил замислен поглед в осветената статуя на генерал Ноги зад прозореца. — Поучителна история — промърмори най-сетне той. — Но не виждам какво общо има тя с мен… — Почакай, още не съм свършил — хищно се усмихна Майк. — Помощник-оябунът взел всички мерки да прикрие незаконните сделки — открил си сметка в авторитетна брокерска фирма, наел собствен брокер и му поверил малка сума лични пари, с които да оперира. Междувременно сумите от незаконните сделки влагал по сметка на синовете си близнаци… — Чул последните думи, Акинага видимо потръпна. — Сега вече виждаш ли какво общо има с теб тази история, Акинага-сан? — изви глава Майк, почака малко за отговор и продължи: — Виждаш, че съм прилежен изследовател на човешкото поведение. И затова зная какво най-много от всичко на света желаеш ти… — Какво? — вдигна глава Акинага, а Майк веднага отбеляза унилата нотка в гласа му. — Продължение на рода ти, на доминиращата му роля в подземния свят на тази страна. Искаш синовете ти да управляват клана Шикей, след това техните синове и така нататък… Да се създаде династия, която да съперничи на шогуната Токугава, управлявал Япония в продължение на двеста години… — Мисля, че дълбоко се заблуждаваш — кротко отбеляза Акинага. — Значи съм се изложил — сви рамене Майк. — Но въпреки това нека изиграя козовете си, Акинага-сан. Ей така, за удоволствие на дявола! Случайно притежавам документи, които доказват онези незаконни сделки. Те вече не могат да навредят на чуждестранния капиталист. Името му е Родни Къртц и миналата седмица го сполетя най-лошото… Аз бях близък с жена му. Къртц сериозно я подценяваше. Докато аз му слагах рога, тя с удоволствие и радост издаваше тайните му… — Майк махна с ръка: — Но това е друга история. Да се върнем на твоя случай. Признавам, че връзките и контактите ти в правораздавателната машина на Япония са големи и имаш всички шансове да се измъкнеш с минимално наказание… Някоя по-солена глоба например, която ще платиш, без да ти мигне окото, нали? Но близнаците ти едва ли ще имат толкова късмет. Връзките ти вероятно ще им осигурят известна закрила, но репутацията им ще падне до нулата. Никога няма да станат оябуни на клана Шикей, нито пък на друг мафиотски клан. Майк извади дебела пура и се залови да я пали. Така искаше да даде на Акинага достатъчно време за оценка на обстоятелствата. — Само пръста си да помръдна и ще бъдеш ликвидиран! — изръмжа старият оябун. — Не се съмнявам в това, Акинага-сан — отвърна Майк. — Но обстоятелствата са срещу теб. Танака Гин се е лепнал за задника ти и няма да миряса, преди да те види отново зад решетките. — Майната му на Гин! — изрева Акинага. — Ще се погрижа за него! — После идва ред на проблема с Никълъс Линеър — невъзмутимо продължи Майк. — Той е близък с Микио Оками, което означава, че автоматически става и твой враг. — Подръпна да разпали пурата си и добави: — Мисля, че имаш нужда от нови съюзници, Акинага-сан. Съюзници, които мразят Оками и Линеър не по-малко от теб… Съюзници, чийто философски мироглед е близък до твоя… — Като теб! — втренчено го изгледа Акинага. Майк леко се поклони, очите на Акинага за миг се преместиха по посока на Лонда. — Ти изигра добра ръка, итеки — промърмори той и на лицето му се изписа горчива усмивка. — Е, защо пък да не опитаме? И без това загубих всичко наведнъж, без дори да се замислям… Майк допълни чашата му, после вдигна своята: — Да пием за новия съюз! Двамата отпиха по глътка под погледа на Лонда, неподвижна като статуя. — А сега да поговорим за твоя човек в „Сато интернешънъл“ — делово рече Майк. Акинага дълго мълча. Не беше от хората, които лесно се разделят със своите тайни. — В „Сато“ работи един човек на име Канда Тьорин — най-сетне промълви той. — Успя да спечели доверието на Танцан Нанги, докато Линеър беше в чужбина. Той е моят човек… Девета глава Уест Палм бийч | Токио — Откъде докопа тоя пистолет? — ревна Чезаре. — От колекцията ти, откъде другаде! — троснато отвърна Веспър. — Как иначе ще се защитавам? — Аз за какво съм? — продължаваше да кипи той. — Не ти трябва никакъв пистолет! Гневът му беше толкова силен, че пробуди любопитството й. — Както видя — свърши ми добра работа — отсече тя. — Какъв ти е проблемът? — Ще ти кажа какъв е шибаният ми проблем! — прогърмя той. — Ти си ми проблем! Мразя, когато _жените_ носят оръжие! Ясно ли ти е? — плесна се по челото и съкрушено продължи: — Господи Исусе! И слепците знаят, че на тоя свят има _правила_, които не трябва да се нарушават! Мъжете вършат мъжката работа, жените — женската! Жените не се разхождат с патлаци и не гърмят по хората! Исусе! Това е ясно като бял ден! Намираха се в задната част на бялата къща в Уест Палм. В продължение на повече от час Гадняра не пусна слушалката. Дърпаше необходимите струни, напомняше за сторени услуги, правеше всичко необходимо следствието по смъртта на Кроукър да бъде проведено набързо и повърхностно. — Тоя тип беше истинска болка в задника — каза по време на последния разговор Чезаре. — Някога е бил ченге в Ню Йорк, следователно има куп врагове… Нали ме разбираш? Всички ченгета си имат врагове… Един от тях му е видял сметката и толкоз! Точка по въпроса. Казваш това на ФБР, или който там се заеме с разследването. И гледай да няма свидетели! Край на разследването, край на всякакви приказки! — Затръшна слушалката и мрачно промърмори: — Мръсно ченге! Мисли, че като е станал комисар, вече е голяма работа! — Извърна се към нея и поклати глава: — А ти си пълна откачалка! Какво ще те правя сега, като гръмна онова бивше ченге? — Кво толкова ти пука? — влезе в тон Веспър. — Доколкото разбирам, между вас двамата не е имало Бог знае колко топли чувства! — Господи, тая ще ме побърка! — изстена Чезаре, сложи ръце на кръста си и втренчено я изгледа. — Кипнах, дявол да го вземе! — въздъхна тя. Гласът й се смекчи, в очите й се появи влага: — Нали ще ми помогнеш, Чезаре? Той я взе в прегръдките си, ръката му се плъзна по златистата й коса. Душата му преливаше от гордост. Ето, тя има нужда от закрилата му. Тя е слаба и беззащитна, доверява му се и разчита на него… Точно това искаше той! Да, точно това! Тази жена беше като сън, като сияйно видение. Всеки ден му разкриваше нова черта от характера си, по-прекрасна от предишните. Да, той ще направи всичко необходимо, за да я задържи… — Няма да мислиш повече за шибаната бъркотия — успокоително промърмори Чезаре. — Мисля, че нещата са задействани и всичко ще бъде наред. Най-странното и най-невероятното беше, че, сгушена в силните му ръце, Веспър _наистина_ се чувстваше защитена. Далеч повече, отколкото в къщата на родителите си, далеч повече дори от онова, което изпитваше пред Мадоната-Майка в храма „Санта Марбела“! Даже в присъствието на Оками не беше се чувствала така. Оказа се напълно неподготвена за това усещане обезоръжена и лишена от непробиваемата си броня. Оказа се просто _жена_… Чезаре я целуна, после леко я отстрани от себе си. — Поли е тук и трябва да го видя — тихо рече той. — По работа… Тя мълчаливо кимна. Палецът му повдигна брадичката й: — Добре ли си? Питам, щото все пак уби човек, при това не кой да е… В такива моменти понякога ти се иска да повърнеш, да си легнеш… — Направих го — усмихна се през сълзи тя. — Още докато ти разговаряше по телефона… — Тогава всичко е наред — кимна той. — Гледай напред, всичко свърши… Иди в кухнята и накарай Джино да ти приготви нещо… — И сама ще се справя. — Знам, за Бога! Има ли нещо, с което _не можеш_ да се справиш?! Но какво да правя аз? На Джино това му е работата, за нея му плащам… Искаш ли да го уволня? — Не — отвърна с въздишка тя, после покорно склони глава. Инстинктивно усети, че точно това му трябва — една жена, изцяло под властта му. При това жена като _нея_! Господи, колко са лесни мъжете… — Добре, ще го накарам да ми приготви нещо… — Откъсна се от прегръдката му и вдигна глава. — За теб? — Нямам време — отвърна той. — Ще хапна нещо с Поли и мадамата му, все й забравям името… — Взе ръката й и долепи устни до дланта й: — Може би ще се позабавя… — Няма проблеми — усмихна се тя и го побутна към вратата: — Върви, деловите въпроси не трябва да чакат. На практика Чезаре отдели на Пол Киарамонте само няколко минути. — Как си, братле? — попита той, после одобрително поклати глава. — Хубава работа свърши, браво… Докара и мадамата, и хлапето й! — После изведнъж се пресегна и жестоко стисна ухото на госта си. — Тъпо копеле! Защо си гръмнал ченгето? Нямаш ли акъл? Сега подире ни ще хукне цялото полицейско управление на Ню Йорк! — Никой не ме видя, с изключение на мадамата и хлапето — отвърна Пол Киарамонте. — Използвах крадено оръжие със заличен номер. Спокойно можеш да забравиш за тъпите ченгета от Ню Йорк! — Нямам предвид ченгетата, Поли. Става въпрос за шибаното ти прикритие. Вече едва ли ще мога да те използвам като малкото църковно мишле в параклиса на Голдони! — Кво ти пука? — сви рамене онзи. — Нали поемаш контрола над тях? В следващия момент лицето му се разкриви от болка, тъй като Чезаре отново изви ухото му. — Трябва да четеш повече исторически книги, приятелче — изръмжа Гадняра. — Тогава ще разбереш как римляните са направили световната си империя. Инфилтрация сред покорените, мой човек. Това е тайната на успеха. Да не мислиш, че босовете на клана Голдони ще вирнат крака и ще чакат да ги чеша по корема? Нищо подобно. Привидно ще се покорят, но при първия удобен случай ще ми забият нож в гърба. А с твоята глупост ти ме лишаваш от възможността да бъда крачка пред тях, разбираш ли? — Съжалявам — наведе глава Пол. — Добре поне, че се справи с жената на Тони Д. — промърмори Гадняра. — Значи ще забравим цялата история, така ли? — вдигна глава Киарамонте. — Нищо подобно! — изръмжа Чезаре и пристъпи напред. — Ще я помним до последната крачка! И знаеш ли защо, Поли? За да не допускаш отново подобни грешки! Ясно ли е? — Да. Чезаре протегна ръка, придърпа го за врата и го целуна по челото. — Ти си добро момче — промърмори той. — И най-вече вярно. Аз високо ценя верността, Поли… — Тръсна глава и добави: — Между другото, време е да прочетеш съчиненията на Плиний, дявол да го вземе! Има какво да научиш от тях… — Очите му бавно обходиха хола на апартамента за гости, обзаведен в неутрални тонове. Не го харесваше, но какво от това? Приемаше го, просто защото никога нямаше да му се наложи да живее тук. — Къде е Маргарет? — В спалнята. — Хубаво. Дръж хлапето под око. Не искам да ме безпокоят, ясно ли е? Поли кимна и се насочи към спалнята. Отключи белезниците, с които беше вързал Франси за вратата на гардероба, и каза: Хайде, хлапе. Отиваме да обядваме. Франси хвърли разтревожен поглед към Маргарет, вързана за ръцете и краката към таблите на широкото легло. — Ами мама? — Аз ще се погрижа за нея — обади се от вратата Чезаре. — Как си, Франси? Момичето не го удостои с отговор и тръгна към вратата, следвано от Пол. Стиснал кутийка диетична кока-кола в ръка, Чезаре бавно пристъпи към леглото. — Гледката не е от приятните — промълви той. — Да се бориш с Тони е в реда на нещата — хладно го изгледа Маргарет. — Но да преследваш мен и дъщеря ми означава, че нямаш капчица морал, че си забравил законите на нашия свят! Ти си един презрян нещастник, Чезаре! Човек без никакво достойнство! — Свърши ли? — небрежно попита Гадняра и се почеса по главата. — Тия приказки никой няма да ги чуе и ще ти кажа защо… Ти си виновна за сегашното си положение, Маргарет. Не ти се искаше да оставиш бизнеса в ръцете на Тони Д., вечно си навираше носа дето не ти е работа… Почна да летиш до Вашингтон всяка седмица, очевидно си търсила подкрепа от старите приятели на Дом… А като капак на всичко се хвана и с онова бивше ченге Лю Кроукър и той окончателно ти размъти главата! — Чезаре въздъхна и прехвърли кутийката в другата си ръка. — Въпросът защо Тони Д. ти позволяваше всичко това ще си остане загадка за мен… Но останалото е просто: ти се превърна в мой враг, опасен поне колкото покойния ти съпруг! По отношение на хубавата ти дъщеричка ще кажа само едно: нямах друг избор. Ти видя сметката на двама от гастрольорите, които бях поканил за операцията, и аз трябваше да действам с максимална бързина. Наложи се да прибегна до услугите на Пол, макар че никак не ми се искаше да го, правя. Но, пак повтарям — ти не ми остави друг избор. Стана прекалено опасна, можех да те неутрализирам само чрез Франси… — Отпи глътка кока-кола и кимна с глава: — И излязох прав… — Отвратителен си! Чезаре приседна на ръба на леглото. — От твоите уста това звучи като комплимент — ухили се той и протегна кутийката: — Искаш ли една глътка? — По-скоро бих умряла от жажда! — Жени, жени… — поклати глава Чезаре. — Прекалено ирационални, прекалено темпераментни… Не трябваше да се бъркаш в бизнеса, Маргарет. Мисля, че вече си даваш сметка за това. — Нямам какво повече да ти кажа! — отсече тя и извърна лице към стената. — Пак бъркаш, Маргарет — успокоително рече той. — Не съм те докарал тук на почивка, нито пък имам намерение да ти видя сметката… Искам просто да изплюеш всичко, което знаеш от Тони… Трябват ми връзките на Дом, скъпа… Контактите му във Вашингтон и в чужбина, тайните канали… Искам цялата архива на Нишики — онези огромни купчини мръсотия, с чиято помощ твоето братче държи в шепата си няколко наистина големи личности… Нали няма да ме разочароваш, Маргарет? — Върви по дяволите! Той скочи на крака и запрати алуминиевата кутийка в лицето й. На бузата й се появи кървава драскотина, от устата й излетя неволен вик. — Ще изплюеш всичко! — прогърмя Гадняра. — Иначе ще стане страшно! Кълна се в Бога, че ще вкарам тук малката Франси и пред очите ти ще прогоря с цигара всеки квадратен сантиметър от прекрасната й кожа! Безброй дребни прашинки танцуваха на слънчевата светлина, която нахлуваше през високите прозорци. Далеч под тях Каиши Тойода се беше привел над своето менгеме. Широкият закръглен гръб го оприличаваше на гигантска костенурка, това впечатление още повече се подсилваше от масивните рамене и тесния кръст. Чукът му се стовари върху нажежената стомана, из мрачното и горещо помещение се разлетяха искри. По опушените стени бяха окачени различни инструменти. Професията на Тойода беше ковач на оръжие. Изпод чука му излизаха прекрасни стоманени ножове и саби, изработени по технологията на древните майстори — чрез многократно закаляване на стоманата и търпелива обработка. За направата на едно наистина безупречно острие отиваха средно по десет хиляди удара с чука — нещо, което единствено японските майстори бяха в състояние да постигнат. Едната му страна се заточва със специална, изключително твърда стомана, а другата — леко удебелена, предлага необходимата здравина. После твърдата основа се покрива с миниатюрни пластове от друга, по-мека стомана и така се постига абсорбирането дори и на най-силните удари. Най-отгоре се полага пласт стомана със средна твърдост и това придава на оръжието необходимата гъвкавост. Такава, описана с няколко думи, е технологията на изключителните хладни оръжия, които правят японците. Здрави, гъвкави и невероятно остри… — Прорезна кама? — попита Тойода, вдигнал за миг глава да изслуша въпроса на Никълъс. — Напоследък рядко имам такива поръчки… — По преценка на Никълъс майсторът беше поне на седемдесет години, с гладко лице, потъмняло от горещината на пещта. От брадичката му стърчаха няколко дълги бели косъма. — Все пак опитай се да си спомниш — настоя Никълъс. Тойода извади нагорещената стоманена пръчка от пещта и вдигна чука над главата си. После забеляза нещо по повърхността на метала, вероятно миниатюрна шупла. Наведе се да я разгледа отблизо и с широк жест изхвърли дефектното късче метал във варел със студена вода, опрян до стената. Разнесе се силно съскане, вдигна се облак пара. Майсторът избърса мазолестите си ръце в престилката от негоряема материя, заключи вратата на работилницата и леко кимна с глава: — Да минем отзад… Прекосиха късия коридор зад пещта, горещ като сауна. В дъното се виждаше отворената врата на стаичка, покрита с татами, от нея се излизаше в миниатюрна градинка, заградена с високи стени. В средата й доминираше красив кипарис „хиноки“ — единственото свежо петно сред околната сивота. Тойода спусна наполовина щорите, стаичката моментално се нагорещи като пустинен пясък. Обзавеждането беше спартанско, като в монашеска килия. Тойода беше дзенбудист. Обикновено хора с неговите убеждения са привърженици на спартанския живот и изобщо не се притесняват от бедността. Тази стаичка очевидно задоволяваше всичките изисквания на възрастния майстор — също като кипариса „хиноки“ в миниатюрната градинка отвън. Настаниха се един срещу друг. Върху вътрешната част на лявото бедро на домакина белееше дълбок белег. Оттам, преди около десетина години, хирурзите бяха взели една артерия, с чиято помощ бяха изолирали запушените вени около сърцето му. Никълъс прие предложената му чаша чай. Отпиваха от горещата течност в мълчание, очите им бяха насочени към зеления кипарис навън. — Познаваме се отдавна, Линеър-сан — обади се пръв домакинът и остави чашата до себе си. — Правил съм — много оръжия за теб… Опасни оръжия, уникални екземпляри. — Никога не бих се обърнал към друг майстор, Тойода-сан. — Вероятно защото съм ти подръка — сви рамене Тойода. Деликатно пропусна да добави, че клиентите му никога не отиваха при друг по простата причина, че в целия токийски регион не можеше да се намери майстор като него. Помълча малко, после вдигна глава: — Преди известно време получих поръчка за едно особено опасно оръжие… — Прорезна кама? Тойода кимна. — По твой собствен модел? Очите на Тойода не се отделяха от кипариса, окъпан в слънчева светлина. — Тъкмо това е интересното, Линеър-сан — промълви най-сетне той. — Работих по модел на клиента… Примитивен, но остроумен и най-вече функционален… — Функционален? — Точно така — кимна старецът. — С прорезна кама можеш да убиеш дори див глиган, стига да притежаваш достатъчно сила и умение… — Наясно съм с пробивната сила на това оръжие — отвърна Никълъс. — Но искам да ми кажеш нещо й за порезните му възможности… На лицето на Тойода се появи лека усмивка: — Вече ти казах, че моделът беше много остроумен… Да, остротата на ножа беше забележителна… Никълъс извади бележника си и нахвърля груба скица на ножа, който беше разсякъл тялото на Изе Икудзо. — Нещо такова? — тикна го под носа на стареца той. Тойода огледа скицата и бавно кимна с глава: — Горе-долу… Никълъс извади снимка на Майк Леонфорте, открита в архивите на американската армия. На нея той беше далеч по-млад, прилежно подстриган и чистичък, съвсем като стотиците хиляди новобранци. Но чертите на лицето му, чувствените устни и тежките клепачи не можеха да бъдат сбъркани. Тойода дълго разучава снимката, после бавно кимна с глава: — Да, това е той. — Каза ли ти името си? — Не съм го питал… — Защо? — Имената означават самоличност и цел. А за мен всяка цел извън тази, на която съм отдал живота си, е просто губене на време… — Изпълнявал ли си други поръчки на този човек, Тойода-сан? — Не. Никълъс прибра снимката и бележника. — Защо прие да направиш такова оръжие, Тойода сан? — попита той. — Отговорът е очевиден — въздъхна старецът. — По същите причини, по които приемам да правя всички останали оръжия… В завършен вид те са истински произведения на изкуството… — Не съм гладна — обяви Франси. — Добре — спря се Пол Киарамонте и внимателно я погледна: — Гадняра те изнервя, нали? Какво ще кажеш за малко плуване? Онзи басейн изглежда наистина чудесно. — Нямам бански — сви рамене Франси. — Ще намерим — отвърна той и я вкара в една от съседните спални. Тя се изправи в средата на стаята и пасивно го гледаше как се рови из чекмеджетата на полиран гардероб. — Ето… — в ръката му се появи цял бански в тюркоазен цвят. — Този ще ти стане. Тя го взе и тръгна към вратата на банята. На прага се обърна и попита: — Искаш ли да гледаш? — Господи, момиче, ти наистина си върхът! — отвърна изнервено той. От изражението на лицето й личеше, че това й доставя удоволствие. — Хайде, влизай вътре и се оправяй! — А ти? Той отвори друго чекмедже, измъкна мъжки бански със златни рибки по него и тръсна глава, без да обръща внимание на смеха й: — Аз ще се преоблека тук. Франси затвори вратата на банята след себе си, а Пол се тръшна на леглото. От устата му излетя въздишка на облекчение. Задачата почваше да му идва до гуша. Първо гръмна действащо ченге от Полицейското управление на Ню Йорк, после се принуди да мъкне чак дотук онази дива котка, а сега трябваше да се оправя и с 16-годишен пубертет, който не само се правеше на умник, но май наистина беше такъв… Освен това този пубертет беше особено важен за него, тъй като съществуваше реален шанс Франси да познава Джаки, а и кой знае?… Може би дори са разговаряли… Джаки жива! При тази мисъл през тялото му пробягваше електрически ток. Съзнаваше, че всичко, може би е плод на една дългогодишна, превърнала се в мания илюзия, но въпреки това не можеше да спре. Трябва да научи истината и толкоз! За целта се налага да спечели доверието на това хлапе, което наистина му харесваше. Остроумна, красива и дяволски забавна е тази Франси! Пол рядко срещаше човек, който е в състояние да го разсмее. На практика животът му протичаше в пълен хаос, запълнен изцяло с шпионската роля в полза на Гадняра, която играеше във фамилията Абриола. Душевни вълнения липсваха, тъй като след срещата му с Джаки през 1962 година други жени за него не съществуваха. Беше в състояние да мисли единствено за нея, а споменът от тяхната първа и последна нощ го довеждаше до лудост. Започна да се съблича. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания — нещо, което беше усвоил от курса по йога, на който беше присъствал преди години. Те му помагаха да преодолее стреса. Лишен от помощта им, Пол положително би получил инфаркт. От доста време насам страдаше от високо кръвно и докторът го беше посъветвал да упражнява йога. Упражненията помагаха, предстоеше му да усвои и другата, по-висша фаза на древното изкуство — медитацията. Съблече ризата и панталона си и започна да смъква гащетата. Вратата на банята се отвори в мига, в който те се бяха усукали около глезените му. — Мадона! — гневно извика той и тикна шарения бански пред чатала си със зачервено лице. Франси стоеше на прага в тюркоазния си бански, върху лицето й се беше изписало задоволството на котка, току-що погълнала канарче. На устните й играеше лека усмивка и това я правеше да прилича на Мона Лиза. — Сигурно си доволна! — троснато рече той. — Добре ли изглеждам? Тя се завъртя пред него като опитен фотомодел от модните списания „Вог“ и „Космо“. Направи го много професионално, много секси. Пол се принуди да си напомни, че това момиче още няма седемнадесет, но гледката пред очите му съвсем не потвърждаваше този факт. — Разбира се — дрезгаво отвърна той. — Изглеждаш отлично… Тя се приближи и седна на леглото до него. Погледна го в очите и каза: — Защо не облечеш банския? Искам да поплувам… — Как така защо? — зяпна насреща й той. — Нали ме гледаш?! — Че какво от това? И друг път съм го виждала… — За Бога, дете! — тръсна глава Пол. — Поне се обърни! Тя се подчини и той забързано навлече банския, ужасен от мисълта, че момичето всеки момент може да се обърне. Не му беше много лесно, тъй като, за свой огромен ужас, очите му видяха как членът му започва да набъбва. _Господи Исусе! И това ли трябваше да стане?!_ — Готово. Главата й рязко се извърна, от устата й се разнесе кикот: — Страхотен си, няма що! — По-добре наметни нещо! — сопна й се той, малко по-рязко, отколкото би желал. Очите й се сведоха по гъвкавото тяло: — Не ме ли харесваш? — Проблемът е, че _прекалено_ много те харесвам! — извъртя очи той. Тя прехапа устни и се замисли. После стана, отиде до огледалото на тоалетката и прокара ръце по бедрата и плоския си корем. — Знаеш ли, миналата година бих дала всичко, за да бъда по-слаба… Ама абсолютно всичко! Пръст, око, каквото се сетиш… Исках да бъда _болезнено_ слаба! — Това ми звучи прекалено. — Но е истина — обърна се към него тя. Имаше онзи открит и честен поглед, който винаги създава проблеми на притежателите си, решили да излъжат или скрият нещо от другите. — Тялото ми беше единственото нещо, с което разполагах изцяло… Всичко останало беше под контрола на родителите ми, а те никак не се разбираха… — от устата й излетя горчив смях. — Това едва ли е най-точният израз, тъй като на практика те водеха една безкрайна война… Мама е прекалено умна и си имаше собствен живот, а татко… Той пък реши, че трябва да я наказва за ума… Биеше я непрекъснато! — Разбирам — кимна с леко притеснение Пол. — Тогава си внуших, че ако стана слаба и тънка като вейка, нещата между мама и татко ще се оправят — продължи Франси и, му отправи изпълнен с подозрение поглед. Вероятно очакваше подигравки. — Това беше нещо като сделка с Бога. Измина дълго време, преди да разбера, че съм направила сделка не с Бога, а с най-лошата и най-мрачна страна на собствения си характер… Защото на практика се самонаказвах заради скандалите на моите родители… Пристъпи напред и се просна на леглото. Толкова близо до Пол, че той неволно се отдръпна, сякаш опарен от буен пламък. — Намразих себе си, най-вече тялото си… — продължи момичето. — Вероятно по тази причина сега се гордея с него и искам да го показвам… — В това няма нищо лошо — въздъхна Пол. — Но трябва да го показваш на младежи на твоите години… — Тя се засмя и той побърза да замаже гафа. — Искам да кажа, че _не трябва_ да го показваш на всеки… Помниш ли какво ти казах снощи? Не бързай да остаряваш. В живота на възрастните има доста неприятни неща… — Погледна часовника си и скочи на крака. — Хайде, да вървим да поплуваме! Франси се оказа истинско земноводно. Наблюдавайки я във водата, Пол неволно започна да я сравнява с дресираните делфини, които беше виждал в аквариума на Кони Айлънд. Гладкото й тяло се плъзгаше с лекота в бистрата вода, гмуркаше се, изскачаше на повърхността, играеше с примитивно удоволствие. Плуваше в кръг около него, дългата й червеникава коса се влачеше след нея като опашка на екзотичен звяр, като перката на някоя от златните рибки, изрисувани върху банския му. Моментално го намрази, особено след като видя, че се издува отпред от мехурчетата въздух. Най-накрая се умори и бавно се оттегли до стената на басейна. Очите му внимателно опипаха фигурите на пазачите, които охраняваха имота и къщичката за гости. За момент се запита какво ли става в онази спалня между Гадняра и Маргарет Голдони де Камило, после тръсна глава и се извърна към Франси, която изплува на метър от него като жизнерадостен кит. — Какво ти стана? — извика тя. — Много бързо се отказа! — Предполагам, че съм остарял — направи гримаса той. Тя направи един кръг, той остана да я гледа с лакти върху месинговия парапет. Тялото й с лекота пореше бистрата вода. Приближи се към него, бедрата й се разтвориха, краката й стъпиха на дъното от двете му страни. — Не е това — поклати глава Франси. — Ти просто не умееш да се забавляваш. Той отвори уста да възрази, после изведнъж я затвори. Момичето беше право. Стройното й тяло излъчваше леки вълни, които неусетно се превръщаха във вибрации и го докосваха право в сърцето. — Сигурно е така — сви рамене Пол. — Но животът, който водя, не ми предлага особени забавления… Отговарям за куп неща, хората разчитат на мен… — Особено Гадняра — уточни тя, изчака да види реакцията му и добави: — Затова ли казваш, че в живота на възрастните има неприятни неща? — Това пък откъде ти хрумна? — размаха ръце той. — Права съм и ти го знаеш — не отстъпи момичето. — Не е лесно да работиш за Гадняра и да мамиш хора, които ти имат пълно доверие, нали? — Живите интелигентни очи не изпускаха лицето му. — Бас държа, че на моменти ти идва до гуша! Отново е права, въздъхна в себе си той. Естествено, никога не би признал това на глас. Нито пред нея, нито пред когото и да било друг. — Сам съм избрал този начин на живот — отсече с прекалена твърдост той. — Защото мисля, че е най-подходящ за мен! — Така ли? — изви вежди тя. — Искаш да повярвам, че харесваш начина, по който мамиш, заблуждаваш и убиваш достойни хора? Това вече беше прекалено. — Ей, хлапе! — гневно извика Пол. — Пет пари не давам какво… — Според мен не ти си избрал този начин на живот, а той е избрал _теб_! — отсече тя. — Това пък какво означава по дяволите? — замалко не се задави той. — Прекрасно знаеш какво. — Май си падаш по гатанките — промърмори — Пол и с изненада откри, че не може да откъсне поглед от очите й. Чувстваше се парализиран като полска мишка пред бавно поклащаща се кобра. — Може би — сви рамене Франси. — Но съм сигурна в едно: душата ти се разяжда отвътре, защото не можеш да се освободиш от чувствата, които напират в нея. Омраза, мъст, любов… — Любов? — смаяно я погледна Пол. — _Любов?!_ Главата й се доближи до лицето му, клепачите й докоснаха скулата му: — Аз зная за Джаки — прошепна тя. Пол изостави всякакви опити да контролира положението, сърцето му пропусна един такт. — Какво каза? — дрезгаво попита той. Върховете на пръстите му се превърнаха в бучки лед, главата му пламна. Ето! Сега ще чуе това, което се чудеше как да измъкне от момичето! — Не се изразих точно — прошепна Франси. — Всъщност аз я познавам… Сестра Мери-Роуз. Разговаряла съм с нея, учила съм се от нея… Жената, която се опитваш да откриеш. Жената, която обичаш… Пол беше убеден, че полудява. Най-сетне чу от устата на друг човек това, в което беше вярвал толкова много години! Че Джаки е жива, че в онази катастрофа е загинала друга жена, че сестрата-майка на „Дева Мария“ му беше спестила истината… Какво ли не стори, за да открие тази истина! Първо се направи на репортер, а после и на лекар от близката болница, напразно опитвайки се да измъкне съдебномедицинското заключение. Паметната 1962 година се отдалечаваше все повече и повече, но вярата му не намаля. Оплака я в душата си, но продължаваше да вярва, че е жива. И ето я бомбата, хвърлена от едно съвсем младо, но очевидно умно момиче, което в никакъв случай не бива да подценява! За съжаление усети, че вече е подвластен на тези умни очи, в които се четеше присъдата му… Подобно на внезапно пробудил се лунатик, той изведнъж разбра, че е изминал голяма част от пътеката, по която го водеше това момиче, че е фатално обвързан. Събра душевните си сили на топка, тръсна глава и дрезгаво промърмори: — Не ме ли лъжеш, хлапе? — Не. В този едносричен отговор блесна истината. Снощи, по време на полета, беше попитал дали познава монахиня с очи като морския лазур и веднага усети лъжата й. Сега нещата бяха различни, коренно различни. Господи! Джаки! — Исусе! — едва чуто простена той. — Искаш ли да я видиш? — прошепна Франси. — Искаш ли да поговориш с нея? — Повече от всичко на света! В нормално състояние сигурно би се срамувал от този отговор, от проявата на невъздържаност. Но сега състоянието му не беше нормално. В душата му се надигаше див възторг, доскоро ледените пръсти на крайниците му започнаха да пулсират с приятна топлина, огромен прилив на енергия изду мускулите му. — Аз ще те заведа при нея — продължаваше да шепне Франси. — Но в замяна на това ще трябва да ни измъкнеш оттук. Мен и мама… Ето го проклятието. Ето го пътя, от който връщане няма. Усети какво ще трябва да стори още в мига, в който от устните й се отрони името Джаки. Това момиче е много умно, за да се задоволи с по-малко. Но най-лошото в случая беше твърдата му увереност, че то ще изпълни обещанието си. Виждаше го в очите й, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Тя иска да му помогне. Но и той, въпреки всички угризения на съвестта, искаше да помогне на нея… Това желание натежа в душата му с огромна сила. В душата на Пол Киарамонте — човека, известен със своята лоялност и безпощадност; човека, на когото съдбата не беше спестила нито един от мръсните си номера; човека, който е бил предаден от баща си, от Фейт Голдони, а дори и от собствената си майка, не успяла да задържи Пол Черния до себе си по простата причина, че е еврейка… _Искаше_ да помогне на Франси. Въпреки скъпата цена, която вероятно ще заплати… Въпреки увереността, че Гадняра положително ще го убие… Ръцете му бавно се повдигнаха, сякаш беше в транс. Увиха се около китките на Франси — единствената прегръдка, която беше в състояние да й предложи. Край, жребият е хвърлен. Договорът им е подпечатан с печата на живота. От душата му се откърти безмълвен стон. Коей беше потънала в данните, които предлагаше компютърът на центъра „Нипоншу Саке“, намиращ се на улица „Харуми“, в непосредствена близост до пресечката на Гинза и Йоншоме. Тук имаше всичко, което човек би пожелал да научи за алкохолните напитки, произвеждани на базата на ферментирал ориз. Никълъс обичаше саке и това беше причината да се зарови в данните на програмата. Разчиташе с нейна помощ да открие най-доброто питие, което се прави в Япония. По екрана пробяга неясна сянка и тя вдигна очи. Озова се лице в лице с Майк Леонфорте, появил се като призрак, като кошмар от далечен сън… — Здравей, Коей — промълви той. — Каква изненада да те видя тук… — каза го с тон, който тя добре познаваше от времето на съвместното им съжителство. Тон, издаващ превъзходство и надменност; тон, с който обявяваше странните си желания за сексуален контакт… От него разбра, че срещата им не е случайна, а той съвсем не е изненадан… По тротоарите навън се блъскаха хиляди хора, чадърите над главите им бяха жива гора. Но тук, в тишината на залата, Коей се почувства самотна и беззащитна, изцяло във властта на хищния звяр срещу себе си, когото познаваше прекалено добре. — Не се ли радваш да ме видиш? — дари я с хлапашка усмивка той. — Доста време изтече, откакто избяга и се криеш от мен… — Очите му изглеждаха някак тъжни, чертите на лицето му — смекчени и удължени от светлината на лампата, под която беше застанал. — Какво те накара да ме изоставиш? Коей механично се огледа. В залата имаше доста хора, но никой не им обръщаше внимание. — Надявам се, че не си нервна — ухили се Майк, рязко сменил както тона, така и настроението си. — И защо трябва да бъдеш нервна? Само защото трябваше да се омъжиш за мен, а не го стори? Избяга при Микио Оками, който, ако не ми изневерява паметта, направи всичко възможно да те скрие от мен… — Ръцете му се протегнаха напред, здрави й заплашителни като решетки на затворническа килия. Тя неволно се сви; на устните му се плъзна доволна усмивка. — Опитах се да те открия, знаеш… Използвах всички възможни средства, доста хора получиха непосилната задача да изровят някаква информация за теб… И какво получих срещу всичко това? Нищо, една шибана нула! Ти изчезна като дим. Онзи мръсник Оками излезе истински магьосник! Пристъпи крачка напред, тя неволно се притисна до екрана на монитора, който търпеливо й напомняше да зададе поредния си въпрос. — Откровено казано, това не отговаря съвсем точно на истината — продължи Майк, очевидно доволен от притеснението й. — Все пак _получих_ нещо срещу усилията си. Унижение. Стигнах дотам, че всички разбраха колко много искам да се върнеш. Ровех се като луд, а зад гърба си получавах подигравателни усмивки… — Лицето му рязко потъмня. — Смееха се на _мен_! — Съжалявам. — Глупости! — тръсна глава той, очите му гневно проблеснаха. — Изобщо не съжаляваш! Направи това, което ти харесваше. Винаги си го правила. Не си ме обичала, както не обичаш и никой друг, освен себе си. — Чертите му се разкривиха от гняв. — Не се безпокой, няма да ти причиня болка! Но изпитвам искрено съжаление към бедното копеле, с което живееш в момента! После изчезна. Стопи се като призрак, още преди Коей да измисли някакъв отговор. Унижена и дълбоко разтревожена, тя обърна гръб на хората в залата и впери невиждащ поглед в екраните пред себе си. Усети как очите й се навлажняват, направи опит да се овладее, но горещите сълзи започнаха да капят по клавиатурата на компютъра. Прииска й се да изтича у дома и да разкаже на Никълъс всичко. Но знаеше, че не бива да прави това. Все още помнеше реакцията му, когато сподели, че Майкъл е бил влюбен в нея. От компютъра се разнесе тих звуков сигнал. Коей избърса очите си и видя, че е стигнала до последната информация. Най-сетне откри онова саке, което идеално отговаря на вкуса на Никълъс. Но този факт изобщо не я зарадва. _Трябва да открия защо животът ми протича в паралел с живота на Майк Леонфорте_, мислеше Никълъс, докато пресичаше града към адреса на стриптийзьорката Лонда. Доста време беше висял пред ресторанта „Пул Марин“ в Ропонги с надеждата да засече Майк. Дотук стигна в резултат на опита си да открие крадеца на данните за „Кибер-нет“ и вече беше убеден, че Майк рано или късно ще се появи именно в това заведение. Имаше чувството, че Майк се е превърнал в огромна тъмна паяжина, огледален образ на собствената му същност, пълновластен господар на злото… Логично последва и смразяващото откритие, че именно този човек е физическото превъплъщение на Кшира, която заливаше душата му с мрачните си талази и заплашваше да му отнеме разума. Всеки човек е под влиянието на мрачните сили, всеки човек изпитва егоизъм и злоба, ревност и омраза… Но тези чувства са мимолетни, преминават през филтъра на разума и после изчезват като пухести облачета в светлината на летния ден… И слънцето влиза в правата си. Така е при повечето хора. Но има и индивиди, за които мрачните мисли се превръщат в реалност, в неразделна част от живота им. Обикновено те са преследвани от полицията и правосъдието, затварят ги под ключ, докато са живи… Такъв е Майк, черният огледален образ на Никълъс… Мислите му бяха прекъснати от резкия вой на полицейска сирена. Погледна в огледалцето и видя сигналните светлини на тежък мотоциклет от пътната полиция. Даде си сметка, че превишава допустимата скорост, отпусна газта и потърси място да отбие встрани. Скоро в трафика се появи празнина и той ловко се шмугна между две тойоти. Погледна в огледалцето да види дали полицаят го следва и в същия миг разпозна лицето под бялата каска. Това беше Йоши, метрдотелът на „Пул Марин“ — ресторанта, в който работеше Хонико. Какво го е накарало да се маскира като полицай? Зърна пролука между колите, даде газ и мощното кавазаки се стрелна напред с пронизително свирене на гумите. Йоши включи сирената и го последва. Никълъс си даде сметка, че е дошло времето да изпробва многобройните подобрения, които беше направил на своя мотоциклет. Йоши си проби път сред колите и изключи сирената. Логично. Очевидно беше разбрал, че е разкрит, вече нямаше смисъл да привлича вниманието на истинските ченгета. Никълъс профуча покрай южния изход на станцията Шинжуку, Йоши плътно го следваше. Задържа се максимално дълго край стената, после прекоси разделителната линия и почти се сблъска с някакво червено мицубиши, което закова на място и пронизително изсвири с клаксона си. Подкара направо по тротоара, пешеходците се разбягаха с гневни възклицания. След няколко десетки метра отново изскочи на платното и пое с пълна газ към парка Шинжуку Гьоен, в средата на който се издигаше китайски павилион, построен още през 1927 година. Едва сега си позволи да хвърли поглед в огледалцето. Йоши се оказа на няколко метра зад него, успешно преодолял острия завой на входа на парка. Цветните лехи бяха занемарени, редките посетители имаха достатъчно време да се отстранят от пътя на мощното черно кавазаки, следвано по петите от полицейски мотоциклет. Отпред се появи малко изкуствено езеро, запълнено с водни растения и скални късове. Никълъс даде газ и колелата на мотоциклета се откъснаха от настилката. Приземи се успешно от другата страна на езерото, удържа тежката машина, която започна да се хлъзга, и пое към павилиона, издигнат в чест на сватбата на император Хирохито. Йоши неотклонно го следваше. Прелетя над езерото, приземи се в следите на Никълъс и майсторски подпря крак, за да спре хлъзгането на мотоциклета си. Самият Никълъс продължаваше с пълна газ към павилиона. Йоши намали ход и загледа самоубийствените му действия. В мига, в който ударът изглеждаше неизбежен, Никълъс завъртя кормилото и профуча на милиметри от дървената стена. Шлемът му отнесе късче от нея, вратът му болезнено пропука. Размина се на сантиметри с работно скеле, направено от бамбукови пръти и тесни дъски. Насочи мотора успоредно с него, силуетът на Йоши изчезна зад ъгъла. Грохотът на мотоциклета му изведнъж се появи от противоположната страна на сградата. Никълъс рязко нави кормилото, колелата поднесоха, скелето се срути. Полетя към френската градина наблизо, Йоши почти се изравни с него. Изскочи отново на улицата. Заскърцаха спирачки, чуха се гневни викове и пронизителни клаксони. Двата мотоциклета профучаха през площад, покрит с големи каменни плочи, пред очите им блесна огромният купол на Токиокан — новия подземен комплекс с многобройни магазини и места за отдих. Нямаше врати, заместваше ги триъгълен отвор, наподобяващ раззината уста. Никълъс даде газ, разби бариерата, която се вдигаше само с магнитни карти, които заместваха входните билети. Полетя по тясна алея, хората пред него панически се разбягаха. От двете му страни се нижеха зали за вдигане на тежести и сумо, писти за бягане. Около тях блестяха витрините на многобройни бутици. Моторът беше пригоден да откликва и на най-лекото докосване на газта и спирачките. Това му даваше огромно предимство при заобикалянето на уплашените посетители и шахматно наредените бетонни колони на естакадата. Йоши неотклонно го следваше, но удържането на тежкия полицейски мотоциклет без съмнение му костваше много сили. Никълъс даде газ и пое по спираловидно извиващата се естакада, която щеше да го отведе обратно до нивото на улицата. Разтвори танжинското си око и за пръв път призова не Акшара, а Кшира. Светът се разлюля и започна да се разпада, мястото му се заемаше от непрогледен мрак, в дъното на който тлееше алена жарава. Профуча покрай поредната колона толкова близо, че почти я одраска със стъпенката на мотоциклета. Йоши замалко не се блъсна в нея и неволно увеличих десетина метра разстоянието помежду им. Никълъс това и чакаше. Натисна газта и кавазакито се стрелна нагоре по рампата. Вместо да изскочи на уличното платно обаче, той рязко завъртя кормилото и предното колело блъсна летящата врата на ниска постройка вдясно. Озова се върху полираното дюшеме на атлетическа зала. Уплашени спортисти се разбягаха във всички посоки, зарязвайки сакове и екипи. Върху стената в дъното имаше огромен кръгъл прозорец, който гледаше към централния парк Шинжуку. Первазът му се издигаше най-малко на седем-осем метра от пода. Потънал дълбоко сред вълните на Кшира, Никълъс премести тежестта на тялото си към задната част на мотоциклета. Изминал две трети от дължината на залата, той рязко дръпна кормилото нагоре, а кракът му включи допълнителния турбокомпресор на двигателя, който беше монтирал със собствените си ръце. Кавазакито се откъсна от пода и полетя като птица. Озовал се във въздуха, Никълъс се приведе ниско над кормилото, имитирайки позата на състезател по ски скокове, откъснал се от ръба на шанцата. За миг си помисли, че няма да успее и ще се размаже в бетонната стена на залата. Но траекторията на мотоциклета беше изчислена точно, предното колело се вряза с огромна сила в средата на дебелото стъкло. Скоростта беше толкова висока, че острите отломки отлетяха далеч встрани и назад, а моторът тежко се приземи на затревена полянка. Задното колело поднесе и машината се плъзна към ствола на стар кипарис. Но Никълъс отново включи турбото, грайферите откъснаха дебели чимове трева и машината се насочи към изхода на парка, отвъд който мърдаха разноцветните светлини на трафика. Йоши остана далеч назад, сред хаоса на атлетическата зала. До затварянето на музея „Шитамачи“ оставаха двадесетина минути и залите опустяваха. Един от малцината посетители, които продължаваха да стоят вътре, беше Микио Оками. Той обичаше да идва тук за размисъл, докато съзерцаваше прекрасните средновековни картини на някогашния квартал Шитамачи. Най-много харесваше три от тях — жилищна сграда, търговска къща и малко магазинче за сладкиши, наричани „дагаши“. Отпуснат на скамейката пред картината с „дагаши“, той беше потънал в размисъл. Дойде тук направо от срещата си с Йо Хитомото — действащия министър на финансите, който беше един от най-сериозните кандидати за вакантния пост на министър-председателя. Негов съперник беше Канзай Митцуи, подкрепян от Тетцуо Акинага. Видяха се на „Накамизе-дьори“ — една малка търговска уличка в квартала Сензо-жи, намираща се в непосредствена близост до храма Асакуза Канон. Преди години Оками беше имал сериозни проблеми с алкохола. От лошата привичка го отказа неговият приятел полковник Линеър. Но навикът му да залита в една или друга посока остана и мястото на алкохола бе заето от сладкишите. На „Накамизе-дьори“ имаше една сладкарничка „дагаши“, която беше там поне от двеста години и която Оками посещаваше при всяка възможност. Ето още една от причините да се чувствам добре у дома, в Токио, помисли си той. Със смайване установи, че родният град му беше липсвал жестоко. Може би защото тук беше собственото му минало, не по-малко блестящо от този музей, събрал зад витрините си скъпи реликви от историята на страната. С наслада дъвчеше бонбоните, които беше купил от сладкарничката, и съзерцаваше някогашната „дагаши“ на платното в разкошна рамка. Мислеше за Йо Хитомото и шансовете му да поеме юздите на властта. Предпочиташе него пред Митцуи, който се отличаваше с доста радикални, дори фашистки възгледи, особено когато ставаше въпрос за контактите на Япония с останалия свят. Мислеше за Никълъс Линеър и дългата му борба да разбере собствения си баща, личната си съдба и сложния си характер. Но най-вече мислеше за стария си приятел Денис Линеър. Полковникът означаваше всичко за него — приятел, довереник, наставник и враг. Личността му по странен начин беше успяла да обедини всички тези противоречиви качества. Но Полковникът беше рядък екземпляр. Един от малцината следвоенни експерти, успял да прозре бъдещето на Япония, огромния й потенциал не само в местен, но и в световен мащаб. Именно значението на страната за обществено-икономическото развитие на Запада го беше подтикнало да използва Оками и могъщите пипала на Якудза, отстранявайки всеки, който се бе изпречил на пътя му. И в крайна сметка се беше оказал единственият чужденец в цялата японска история, успял да впрегне в колесницата си всички движещи сили на това затворено общество — бюрокрация, промишленост и политически партии. Дълбоко почтен и морален човек, Полковникът беше в състояние да е дори брутален, ако обстоятелствата изискват това. Завистниците му твърдяха, че моралът на този човек е променлив, че той е в състояние да го манипулира за личните си цели по същия начин, по който манипулира всички около себе си. Вярно ли беше това? Както всичко останало на този свят, отговорът зависи единствено от личната гледна точка, въздъхна в себе си Оками. Неговата лична гледна точка се губеше далеч в подвижните пясъци на миналото, предпочиташе да не се рови в тях, макар и по съвсем лични причини… Никой няма право да пресича границата на интимното, особено когато нещата опират до семейството. А полковник Линеър беше сторил именно това. По тази причина дори днес, седнал в тихата музейна зала, Оками нямаше сили да му прости… — Музеят е отлично място за почивка на възрастните хора — обади се един глас до него. Върху далечния край на каменната скамейка безшумно се беше настанил мъж, облечен в тъмни дрехи. — Я се погледни — продължи Майк Леонфорте. — Великият Кайшо седи тук като някакъв бездомник, дъвче бонбони и си спомня за годините на младостта! — докосна с ръка сърцето си и саркастично добави: — Колко трогателно! — Ръката му се насочи към кесийката с бонбони. — Проследих те дотук благодарение на тях. Вървя по следите от опаковките им чак от Асакуза. И се питам няма ли да получиш цироза от толкова сладко… — Май те познавам — промълви Оками. — Че как няма да ме познаваш — отвърна Майк, докосна с пръст устните си и добави: — Искам да позная за кого мислиш, докато седиш тук, сред реликвите на миналото… — приведе се рязко напред. — Да, вече зная това! Мислиш за _него_! — За кого? — За полковник Линеър, твоя скъп приятел… — Не пропусна да отбележи хладината в очите на Оками и забързано продължи: — Мислиш за всичко, което ти е сторил този човек! — Тялото на Оками се стегна, сякаш беше погледнал в очите на Медуза и се беше превърнал в камък. — Зная, зная… Всичко зная — промърмори Майк и се премести по-близо до него. — Само не мога да разбера защо си го позволил… В началото вероятно не си имал време за преценка, но после… — цъкна с език и поклати глава. — Чудя се дали си открил извинителни причини за своето бездействие… — Какво искаш? — хладно попита Оками. Все още не отместваше очи от картината със сладкарницата. Майк се намести на пейката, коляното му почти докосна стареца. — Истината — прошепна в ухото му той. — Истината? — оживи се Оками, в очите му се появи осъдителен блясък. — Ти вече знаеш истината, или по-скоро това, което ти изнася да знаеш… Режеш и прекрояваш миналото по такъв начин, че то губи всякакъв смисъл. Искаш да го разбиеш на дребни частици, за да можеш да ги сглобяваш както намериш за добре… Какво беше определението, което даваш сам на себе си? — Деструкционист. — По-скоро си фашист-нихилист — поклати глава Оками. — Деструкцията е само работният ти инструмент, чрез него се надяваш да ликвидираш съществуващите политически и социални институции и да ги замениш със свои… — Все пак си струва да помним историята — ухили се Майк. — Какво искаш да кажеш? — Това, което току-що дефинира, е точно копие на действията на твоя приятел полковник Линеър през 1947-а — поясни Майк. — Не го отричаш, нали? — Не разбирам за какво говориш. — Пасивната съпротива е номер, който не минава пред мен, Кайшо! — изръмжа Майк. — Полковник Линеър е искал да възстанови. Япония в съответствие със _собствените си представи_ и ти прекрасно го знаеш! Оками отново втренчи поглед в картината, но вкусът на бонбоните в устата му изведнъж стана горчив. — По-фашистки подход от този — здраве му кажи! — отсече Майк, дръпна полупразната кесийка от ръцете на стареца и хвърли няколко бонбона в устата си. — Затова ще е по-добре да престанем с категоричните дефиниции и обвиненията… — Това е твоята специалност, нали? Да изопачаваш истината, докато превърнеш деня в нощ, доброто в зло… Докато моралът се превърне в размито петно, до което никой не прибягва, по простата причина, че не може да го разпознае… — Ще говорим за морал, така ли? — присви очи Майк. — Добре… Нека тогава вдъхна живот на призраците, които носят имената Сейзо и Митцуба Ямауши… Двама от Якудза, които пречеха на твоите планове. Ще отречеш ли, че лично си организирал тяхното премахване? А какво ще кажеш за Катцуодо Козо — оябун на клана Ямаучи, когото откриват в река Сумида през 1947-а? Нямаш ли пръст в неговото убийство? Мога да продължавам със списъка… — Тая игра не се играе с фалшиви зарове — поклати глава Оками. — Не отговори на въпросите ми, татенце — усмихна се Майк. — Но аз не съм изненадан, защото зная, че си виновен. Смъртта не може да бъде свидетел на твоите престъпления, ето защо аз съм прокурор и съдия в този процес… — Процес ли? — вдигна глава Оками. — Какъв процес? — Ей такъв — изръмжа Майк и опря дулото на плосък пистолет в слепоочието му. — Познавам типове като теб — поклати глава Оками, пое въздух с широко отворена уста и го изпусна през ноздрите си. Сякаш отвратителното създание до него замърсяваше въздуха със самото си присъствие. — За теб моралът не е нищо друго, освен маниакална самовлюбеност. Всяка заплаха за нея третираш като заплаха за целия свят! — Точно така. Аз създавам честта и морала. Лъжци са всички обикновени хора, които се тълпят по улиците, но не и аз. — Естествено. Ти си богоизбран. Ти си като онези благородници, които са управлявали древна Гърция, и носиш в себе си святата истина. Нали така? Майк притисна дулото на пистолета в скулата на стареца. — Много хора биха дали мило и драго да са на моето място в момента — процеди той. — Само натискам този спусък и ти се превръщаш в част от историята… _Моята_ история! — Как не — въздъхна Оками. — Нали живееш именно за това екзалтирано състояние? За високото напрежение, за чувството на безгранична власт? В това се съдържа смисълът на целия ти живот… — Нима мислиш, че Ницше ще те спаси, Кайшо? — попита Майк и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — Я си задай още веднъж този въпрос! — След като познаваш Ницше, би трябвало да знаеш и сагата на викингите за техния главен бог Вотан, която гласи: _Който не е коравосърдечен на млади години, никога не може да бъде такъв…_ — Ти трябва да си бил доста коравосърдечен на млади години — отбеляза Майк. — Иначе не мога да си обясня многобройните убийства, които тежат на съвестта ти… — Убивал съм, за да накажа предателството. Убивал съм враговете на баща си, които са планирали неговото премахване… — гласът на Оками прозвуча спокойно, дори равнодушно. — Изпълнявал съм синовния си дълг. — Ти наистина си един твърд и коравосърдечен стар дявол! — възкликна Майк. — Преценката ми е била правилна. — Има ли място за състрадание в душата ти? — прошепна Оками. — За какво състрадание говориш, Кайшо? — изръмжа Майк. — Не си чел Ницше както трябва… Хората, чиито сърца са превърнати в камък от Вотан, не познават състраданието. То е слабост, то е предназначено за низшите духом. За жалките лъжци с робски морал, които като бездомни псета се ровят из боклуците в задния двор на живота… Нещастниците, които слагат знак за равенство между властта и опасността, които противопоставят доброто на злото, без да забелязват, че такива понятия изобщо не съществуват… Състраданието е предназначено за добродушния звяр, когото всеки може да измами. За онези, които са изпълнени с човешка доброта и винаги са готови да ти подадат ръка… За стадото, чието единствено предназначение на този свят е да се покорява на хора като мен! — Господи, колко си самоуверен! Колко си сигурен, че познаваш универсалната формула на живота! — А защо да не съм? — усмихна се Майк. — Тази формула е достатъчно проста. — Точно тук грешиш. Тази формула е най-сложното нещо на света. — И ти я познаваш, а? — подигравателно се ухили Майк. — Това ли искаш да ми внушиш, старче? — Аз?! — смаяно възкликна Оками. — Нищо подобно! Познавам я колкото всеки обикновен смъртен… — Конфуцианското унижение е добра форма на прикритие — одобрително кимна Майк. — Но под покорната маска на Конфуций се крие нещо съвсем друго и аз го виждам! — Как не — въздъхна Оками. — Ти виждаш и знаеш всичко! Майк натисна спусъка на пистолета, разнесе се тихо пропукване, като въздишка. Ръцете му успяха да подхванат тялото на Оками, което политна към пода. — Точно така: _Всичко!_ — прошепна той с фанатичната вяра, че е успял да спре подвижните пясъци на времето и мигът на триумф ще продължи вечно. Поради инцидента с Йоши, Никълъс закъсня с почти 40 минути за срещата с Оками. Когато най-сетне стигна до музея „Шитамачи“, вратите бяха затворени и Оками не се виждаше никъде. Потърси го чрез пейджъра на „Кибер-нет“, но на адреса му никой не отговори. Остави му послание, после се свърза с министерството на финансите. Оттам съобщиха, че Йо Хитомото — подкрепяният от Оками кандидат за министър-председател, е извън службата и няма да се върне до края на работното време. Това беше всичко, което можеше да стори. Пусна една въздишка и отново яхна кавазакито. Според Тенто, собственика на стриптийз клуба „А Бас“, жената на име Лонда живееше в Мегуро — един от ниско разположените и изключително гъсто населени квартали в западните покрайнини на Токио. Основна забележителност там беше построеният във формата на замък хотел „Мегуро клъб Секитей“ — любимо място за тайни срещи на влюбените… Никълъс се добра дотам с цената на доста усилия, тъй като Кшира продължаваше да замъглява непосредствените му възприятия. За сметка на това му предлагаше други — далеч по-странни и необичайни. Например общ поглед към Токио, свит до размерите на пощенска марка, но въпреки това съвършено ясен. Усещаше пулса на града на всяка улица и алея, виждаше енергията, която кара хората да напускат едно място и да вървят към друго… Това беше чисто психическа енергия, която нямаше нищо общо с енергията на електричеството — движеща сила на милионния град. Кръвта му пулсираше в такт с тази енергия — мракът на Кшира изпускаше тъмно сияние… При едно от честите си спирания чу жуженето на „Ками“ в джоба на якето си. Извади го и видя, че го търси Канда Тьорин. Не се включи, нямаше настроение за разговор с младия сътрудник на фирмата. В крайна сметка Кшира започна да го напуска, кръвта му се освободи от прекомерното количество адреналин. Пристигна на търсения адрес и слезе от мотоциклета. Мегуро трудно можеше да се нарече престижен квартал, а улицата на Лонда съвсем не беше от най-добрите тук. Наблъсканите една до друга неугледни постройки бяха рожба на следвоенния бум в жилищното строителство, отблъскващите им фасади бяха покрити с дебел слой сажди и прах. Паркирал пред блок, който спокойно би заел призово място по запуснатост и грозота, той привлече вниманието на групичка рокери на ъгъла, облечени в кожени якета с никелирани дрънкулки по тях, яхнали мотоциклети от най-различни марки и кубатура. Откри домоуправителя в приземното му апартаментче вдясно от входа. Изглежда го вдигна от сън. На лицето му се изписа видимо раздразнение. Отрече да познава жена на име Лонда, която работи през малките часове на денонощието. Колкото повече го разпитваше Никълъс, толкова по-враждебно ставаше поведението му. — Нямам какво повече да ти кажа, мелез! — отсече накрая той и затръшна вратата под носа на Никълъс. Двама от рокерите се бяха изправили пред кавазакито на тротоара и открито му се възхищаваха. — Страхотна машинка! — изрази одобрението си единият — нисък, набит младеж с халка на носа, стърчаща във всички посоки снежнобяла коса и пъстри очи. Тялото му беше извито като въпросителен знак, на гърба на коженото му яке беше пришит националният флаг с изгряващото слънце. — Като гледам, доста си се потрудил по нея… — добави той и хвърли кос поглед към Никълъс. — Два месеца — отговори Никълъс. — Плътно бачкане, от сутрин до вечер… Рокерът кимна и посочи с ръка на колегата си някои от по-важните нововъведения по двигателя. После вдигна глава, очите му се присвиха: — Викат ми Кава… Намери ли това, което търсиш? — Не — призна Никълъс. Нямаше никакъв смисъл да увърта, присъствието му тук беше толкова ярко, колкото присъствието на американец на турнир по сумо. Очите му пробягаха по лицето на младежа. Името „Кава“ означаваше кожа… — Често ли се навърташ тук? — От време на време — уклончиво отвърна онзи и това предизвика смеха на приятелите му. — Познаваш ли жена на име Лонда? Обикновено работи нощем… — Работи, при това здравата! — презрително изръмжа Кава. — Живееше тук допреди два месеца, после изчезна. Говори се, че пипнала някакъв баровец… — Говори се или си сигурен? — внимателно го изгледа Никълъс. — Сигурен съм. — А случайно да знаеш къде живее сега? — Може и да знам… — Кава се обърна към групичката младежи, които се хилеха и размахваха ръце, после вниманието му отново се насочи, към Никълъс: — Имаш добро моторче, братко… — засмука долната си устна, после я облиза с език. И върху него беше окачена халка… — Кво ще кажеш, ако проверим, дали е част от теб, или обикновена играчка? Успееш ли да се задържиш с нас, ще те отведем право на адреса, който ти трябва… Справедливо е, нали? Бандата си имаше име — „Уорпейнт“, Това беше важно за тях, тъй като всички рокери се организират в отделни, строго затворени групи, наподобяващи голямо семейство. Родени от едно бързо комерсиализиращо се общество, тези момчета бяха противовес на своите преуспяващи родители. Повечето от тях бяха достатъчно богати и достатъчно отегчени от живота, хранеха се е хамбургери и презираха „суши“, интересуваха се единствено от високите скорости и безкрайните видеоигри. Бандата потегли едновременно, пропускайки Никълъс пред себе си. Той отлично знаеше какво се очаква от него. Тези момчета ненавиждаха обществения ред и щяха да го зарежат в мига, в който се убедяха, че той е част от него. Демонстрира им серия от опасни маневри. Безстрашно лавираше между колите по уличното платно, минаваше на червено, влизаше в еднопосочни улички, които бяха толкова тесни, че всяка грешка можеше да се окаже фатална. Хлапаците харесаха постоянна нарастващата опасност на това съвместно пътуване, нададоха тържествуващи крясъци, когато Никълъс даде газ и мина по покривите на три коли, паркирани в пуста уличка. След този номер го приеха за свой и покорно го последваха, ухилени до уши. Той им достави така желаното разнообразие, денят им беше пълен. Затова и те спазиха дадената дума — след около час го отведоха в Съншайн сити — един модерен комплекс в Икебукуро, построен върху територията на някогашния затвор Сугамо, където бяха обесени немалко от военнопрестъпниците на страната. Освен жилищни блокове комплексът включваше хотел, музей, културен център и 60-етажен небостъргач с офиси. Кава му съобщи номера на апартамента, в който живееше Лонда. После, сякаш недоволен от нещо, намръщено добави: — Едно време ни ползваше за бодигардове… Ама сега работата й порасна и хич не ще да знае за нас! Никълъс му благодари и изчака потеглянето на бандата. Бялата коса на Кава изчезна последна в уличния трафик. Стори му се, че младежът на няколко пъти се обърна да го погледне. Паркира кавазакито и се насочи към входа на блока, който му бяха показали. Вратата се оказа автомат, на стената до нея имаше домофон с дълга редица бутони. Върху съответните табелки бяха изписани по една буква и една цифра, никакви имена. Натисна онзи, който беше разположен над табелката с номера на Лонда. Никакъв отговор. Стори същото с още няколко бутона, ефект нямаше. За щастие се появи една възрастна жена, натоварена с покупки. Никълъс любезно пое торбичките от ръцете й, а тя бръкна в портмонето си за ключа. Вратата се отвори. — Търся госпожа Окушимо — рече той, докато й връщаше покупките. — Живее в Е-29… Случайно да я познавате? Жената му направи място да влезе, но не отговори. Той я остави пред вратата на асансьора и пое по стълбите. Стигна до етажа на Лонда, без да срещне никого, и предпазливо пое по безличния коридор. Такива коридори има във всички големи сгради по света. Спря пред вратата на Лонда и силно почука. Изминаха няколко секунди, после отвътре долетя приглушен женски глас: — Кой е? Вместо отговор той отново почука и вратата се отвори. Тъмни, издължени очи, дълга до кръста смолиста коса. Късо кимоно, боси крака. — Господи Исусе! — смаяно промълви жената. Имаше всички основания за това. Защото в рамката на вратата стоеше Хонико. Смъкна дългата черна перука и отдолу се показа познатата руса, късо подстригана коса. — Не зная как сте ме открил тук и не искам да зная — промълви тя. — Но не биваше да идвате… Очите й обаче казваха друго. — Ще ме пуснете ли да вляза? — попита той, светкавично решил да се възползва от смущението, което тя отчаяно се опитваше да прикрие. — Идеята не е много разумна… После, очевидно разбрала, че той няма да си тръгне, Хонико неохотно се отмести встрани. Озоваха се в светъл двустаен апартамент с ниски тавани и малки като кутийки помещения. Обзавеждането беше ненатрапчиво, но скъпо. Диван от полиран кипарис, удобни кресла, маса за хранене. По стените нямаше картини, единственото украшение беше сребърно разпятие, окачено на верига. На една от библиотечните лавици имаше мраморна статуетка на Дева Мария. Подът беше покрит с плочки от светлозелен гранит, стените между многобройните, отрупани с книги лавици бяха боядисани в бронзов цвят. Общо взето обстановката нямаше нищо общо с това, което човек очаква да види в жилището на стриптийзьорка или келнерка… Хонико се изправи в средата на стаята, кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа с иронична усмивка. От поведението й лъхаха потайност и сдържаност, които едва ли бяха вродени черти на характера й. — Виждам, виждам — промърмори тя. — Изписано е на лицето ви… Не одобрявате това, което върша. Е, хубаво, край на заблудите! Не съм загубеното момиченце, за което ме взехте в Ропонги, няма нужда да ме съжалявате. Насила проникнахте в живота ми, а сега не одобрявате това, което е факт. Изпълнен сте с презрение и справедливо възмущение, нали? Изрече тази тирада задъхано, отстъпвайки бавно назад. Накрая гърбът й опря в стената, на която беше окачено сребърното разпятие. Очевидно искаше да бъде максимално далеч от неканения гост. — Интересна теория, но няма нищо общо с мислите ми — поклати глава Никълъс. — Може би има нещо общо с _вашите_? — Какво? — изгледа го с недоумение тя. — Допускам, че вие сте изпълнена с презрение и справедливо възмущение — отвърна той и пристъпи крачка напред. — Мразите ли се, Хонико? Или предпочитате да ви наричам Лонда? — Все едно — сви рамене тя. — За мен това е без значение… — Наистина ли? — вдигна вежди той. — Защо тогава ми се струва, че под цялата тежест на циничната броня тупти сърцето на една друга жена? — Престанете! — Една жена с пъргав ум и уникална чувствителност, която… — Казах ви да престанете! — извика тя. — … която познава удоволствието и болката, която прикрива страха си зад различни маски — Никълъс се спря пред нея. — Коя сте вие? Имате ли отговор на този простичък въпрос? — Мръсно копеле! — простена тя, откъсна се от стената и се вкопчи в него. Разпятието се разклати на сребърната си верига. Устните й се впиха в неговите, езикът й пареше. Тялото й потръпваше и сякаш искаше да се слее с неговото. В следващия миг рязко отскочи назад, блъсна се в лавиците, пред краката й паднаха няколко книги. Олюля се, успя да запази равновесие и се втренчи в лицето му. Гледаше го така, сякаш пред очите й пламтеше огънят на ада. — Какво правя, Господи?! — прошепнаха едва чуто устните й. — Нима се влюбвам в теб?! Дала съм клетва никога да не дарявам чувствата си на мъж! Клетва пред… Никълъс долови странното потрепване на съзнанието й и изведнъж застана нащрек. — Да не би да имаш гости? — попита той и тръгна към вратата на спалнята. — Може би някой от редовните ти клиенти… — Отвори вратата и замръзна на място. Пред него стоеше стройна бяла жена с блестящи синьо-зелени очи, в които се отразяваше мъдростта на цялата Вселена. Хладни, умни, някак състрадателни… Беше някъде около четиридесетте, фантастично красива. За такива жени бленуват хиляди мъже, но малцина имат късмета да ги притежават… В подобен вид красота се съдържа нещо крехко и неуловимо… Нещо, което не принадлежи на грубия материален свят. Беше облечена в скромно черно костюмче, ръцете й стискаха чантичка от черна кожа. Усмивката й беше умопомрачителна. Не, тази жена определено не можеше да бъде клиент… — Здравейте — протегна ръка тя. — Аз съм сестра Мери-Роуз. — Никълъс Линеър — пое ръката й той. Дланта й беше суха и твърда, усещаше се наличието на мазоли. Той ясно почувства физическата сила на тази жена, примесена по неотразим начин с душевното й излъчване. Тя кимна и освободи ръката си. Едва сега очите му попаднаха на изящното, ръчно направено разпятие, което висеше на шията й, окачено на тънка златна верижка. — Срещали ли сме се някъде? Сестра Мери-Роуз мълчаливо насочи в лицето му невероятните си синьо-зелени очи. — Мери-Роуз… — нервно се обади Хонико. — Всичко е наред, Хонико-сан — отвърна на превъзходен японски монахинята. — Не мога да крия вечно присъствието си тук. Трябва да се залавям за работа… — Каква по-точно? — полюбопитства Никълъс. — Божа работа. Сестрата мина покрай него и се насочи към дневната. Лъхна го розов аромат. Нима монахините се парфюмират, неволно се запита той. — Мери-Роуз е Светата майка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“ — поясни Хонико. — В Астория, Куинс. — Това е чак на другия край на света — отбеляза Никълъс. — Нали така, майко? — Господин Линеър, аз съм глава на ордена на Дона ди Пиаве — съобщи с равен глас Мери-Роуз. — Чувал ли сте за него? — А трябва ли да съм чувал? — отговори с въпрос той. — Може би не — отвърна тя и в очите й блесна кратка светкавица. — Просто допусках, че Полковника ви е разказал за него, преди да умре… — Баща ми? — изненадано я погледна Никълъс и поклати глава. — Не, нищо не ми е разказвал… Върху лицето на Мери-Роуз се появи лека усмивка: — Ти беше права, Хонико-сан… Приликата е поразителна. Вие много приличате на баща си, господин Линеър… Същото издължено и изразително лице, същите тъмни и неспокойни очи. Но фигурата ви е съвсем различна… — Но как е възможно да знаете как е изглеждал баща ми? — озадачено попита Никълъс. — При това и двете… — От разказите на майка ми — поясни Хонико. — Тя е познавала полковник Линеър от нейното „торуко“… — Банята в Ропонги? — вдигна вежди той. — „Тенки“? — Точно така. — Значи сте ми казала истината по време на онзи обяд. „Торуко“-то наистина е съществувало… — Да. — Непрекъснато се сблъсквам с името „Тенки“. Какво е скритото му значение? Така се е казвала банята, в която е работила вашата майка, а Майк Леонфорте кръщава една цяла корпорация със същото име… Това не е случайно, той положително е свързан по някакъв начин с това „торуко“… Светът се люшна и изчезна, цветовете се стопиха като олющена боя. Кшира го понесе на невидимите си криле, надолу — към нагорещената магма в центъра на земното кълбо. В ушите му звънна гласът на Майкъл Леонфорте: _Аз съм бъдещето. Аз съм прогресът и уникалната сигурност. Аз съм Бог, Родина и Семейство. Аз съм Апостолът, който забранява абортите, гони чужденците и се бори с нелегалната имиграция. Аз съм възроденият фашизъм и ти си призован под знамената на нова, свещена война. Ние с теб сме затворени в кръг, който непрекъснато се стеснява. Скоро ще се слеем в пространството. Но ние не можем да живеем в едно и също пространство, нали? Какво ще стане тогава? Аз имам отговор на този въпрос, а ти?_ Клепачите му потрепнаха и се отвориха. Оказа се проснат на пода, затрупан от книги. Хонико се беше надвесила над него, лицето й беше бяло като вар. Беше плакала, по бузите й личаха засъхнали вадички. Над нея се извисяваше царствената фигура на Мери-Роуз, синьо-зелените й очи спокойно го наблюдаваха. — Падна и аз помислих, че си умрял — прошепна Хонико и докосна гърдите му с длан. — После долових ударите на сърцето ти. Бяха силни, но страшно бавни! — Хонико — обади се сестра Мери-Роуз и докосна рамото на момичето, което се клатеше напред-назад като в транс. — Знаеш какви са твоите задължения! — Задължения? — промърмори с недоумение Никълъс, все още частично парализиран от пристъпа на Кшира. Този път ефектът беше особено опустошителен, може би защото дълго се беше въздържал от необичайното състояние на духа. — Какви задължения? Морскозелените очи запълниха зениците му. — Хонико е член на Ордена, господин Линеър — поясни сестра Мери-Роуз. — Също като майка й преди нея. Задълженията й са към Бога и Ордена, всичко останало е подробност… — Орденът е действал в Япония по времето на баща ми? — попита с недоверие той. — Да — усмихна се Мери-Роуз. — Той е познавал Бърнис, моята предшественица… — Не разбирам. — След малко всичко ще ви се изясни — мило го погледна монахинята. — Хонико ще ви разкаже за „Тенки“, за всичко, което се е случило в онова торуко… За баща ви и начина, по който са се преплели съдбите им… — Мери-Роуз коленичи и взе ръката му между дланите си. — Но преди това ще ви помоля за мъничко вяра… Ще ви помоля да ми се доверите, въпреки че току-що се запознахме… Никълъс ясно усети магнетичното й излъчване. Здраво като стомана, горещо като слънцето… И въпреки това някак хладно… Не, не хладно, а по-скоро студено… Като бучка лед, като самата смърт! Тази жена изпитва смъртен страх от нещо… Но от какво? — Доверявам ви се, майко — промълви той. — Чудесно — стисна ръката му тя, главата й леко се наклони. — Сега ме погледнете в очите и кажете какво виждате, господин Линеър! Молбата й беше странна, но той се подчини. В главата му внезапно изплува въпросът, който й беше задал преди малко: _Срещали сме се някъде?_ Прочете отговора на този въпрос в бистрите й, невероятно красиви очи. Не, не бяха се срещали, но тази прилика… Една врата рязко се отвори в съзнанието му, пространството се запълни от неясна фигура… Сестра Мери-Роуз кимна с глава, прочела в очите му всичко, което се появи в обърканата му душа. — Да, точно така — промълви тя. — Постигнахте го благодарение на изключителната сила на духа. Открихте семейните черти… Приех името Мери-Роуз при постъпването си в манастира. Светското ми име е Джаки и съм сестра на Майкъл Леонфорте. Торуко Колко е студена взетата на заем стара броня! Бузон _Токио_ _Есента на 1949 г._ Старата и с нищо незабележима сграда на „торуко“ имаше всички шансове да се превърне в постоянно място за тайните срещи на полковник Денис Линеър. Разположена в сърцето на Ропонги — квартала, който предлагаше удоволствия на живеещите в Токио чужденци, тя беше не толкова японски вариант на турската баня, колкото място за сексуални контакти. И като такава вече беше натрупала огромно количество мрачни тайни. В представите на Полковникът сексуалният акт неизбежно се свързваше с тях. Това е единствената човешка дейност, която освобождава тялото и подтиква душата да стори същото, да се очисти от тъмните пластове на натрупаните в нея тайни. Едновременно с това този акт действа и в противоположна посока — дава храна на фантазията, перверзните, инфантилизма и срамните спомени, подтиква ги към изява… Такава беше мрачната и нагорещена атмосфера, в която действаха полковник Линеър и Микио Оками. Тя предлагаше изключително благоприятна среда за разкриването и съответното използване на купища чужди тайни, беше удобна като банков сейф за съхранение на откраднато съкровище… Тайните, към които се стремяха двамата мъже, едва ли имаха нещо общо със секса, поне в началото… Жената, която ръководеше заведението (съвсем уместно наречено „Тенки“), се казваше Ейко Шима. Беше приятна на вид, дребна и стегната, с леко озадачен израз на лицето. Отначало Полковника често оставаше с впечатлението, че тя не разбира какво й се казва, но скоро откри, че е точно обратното — Ейко не само разбираше всичко, но и действаше в съответствие с обстановката. Хората на Оками я провериха основно. Оказа се, че е от Осака — града, в който жените работят, а мъжете не вършат нищо (освен да вземат фамилното име на жена си по време на шинтоистката брачна церемония). Притежаваше отлични делови качества, освен това беше тънък познавач на човешката душа и умееше да използва тази своя дарба. За разлика от повечето собственици на „торуко“, Ейко отказала да плаща рекет на Якудза. На мафиотските заплахи отвръщала със свои, шантажирала успешно различните банди, побеждавайки ги в собствената им игра. Беше натрупала толкова компрометиращи факти за дейността им, че окупационните власти нямаше как да не им обърнат внимание, въпреки очевидното си нежелание да се бъркат в делата на подземния свят… Макар и неохотно, Якудза вдигнала ръце от заведението на Ейко. Това го правеше още по-ценно в очите на полковник Линеър. В последно време враговете му в Г-2 се бяха активизирали, вървяха по петите му и се стремяха да засекат всичките му тайни квартири. Това обаче не се отнасяше за „Тенки“, което нямаше нищо общо със света, в който живееше. И постепенно се превърна в идеално място за тайните му срещи. Ейко им предостави малък апартамент в задната част на сградата. Полковникът и Оками побързаха да се оттеглят на спокойствие. Имаха да обсъждат много важни въпроси, челно място сред които заемаше черният пазар в Токио, появил се през зимата на 1947 година. По принцип черните пазари В Япония бяха често срещано явление, но този беше различен. Не само защото беше по-голям и по-добре организиран, но и защото се ръководеше от американец, успял по някакъв начин да влезе в съюз с един от най-влиятелните оябуни на Якудза. Този човек се казваше Джонатан Ленърд и беше капитан в американската армия. Оками се поразрови около него и бързо откри истинското му име: Джони Леонфорте. Над него стоеше човек на име Леон Уоксман, за когото не успяха да открият нищо, въпреки положените усилия. През април на следващата година Оками се срещна с Джони Леонфорте, а малко по-късно се запозна и с приятелката му. Тя се казваше Фейт Соухил и работеше като медицинска сестра в американската армия. Конфликтът между двамата мъже завърши със смъртта на Джони Леонфорте, но веднага след това стана ясно, че не той, а Фейт ръководи контрабандните операции. Фейт предложи делово партньорство на Оками и той прие. В последвалите дни и месеци се изясни, че тя дори не е чувала за човек на име Леон Уоксман. Макар и неохотно, Полковника бе принуден да заключи, че това е просто едно име, един призрак, измислен от Джони за заблуда на враговете му. Малко по-късно Оками откри и тайнствения партньор на Джони. Оказа се, че това е Катцуодо Козо — оябун на клана Ямаучи. Той действаше изключително, предпазливо и умно чрез посредничеството на неколцина от своите помощници, шумно обявили самостоятелност. Именно техните „кобун“ — улични бойци, осъществява контакт с хората на Леонфорте и едва ли имаше някой, който да заподозре Козо в пряка връзка с американеца. Ситуацията беше много опасна и някъде в средата на лятото Полковникът и Оками стигнаха до решението да отстранят Козо. Не след дълго тялото на оябуна изплува от водите на река Сумида. Последва успешната неутрализация на нелегалната мрежа, главно защото Оками успя да открие истинската роля на Фейт. Оказа се, че тази жена ръководи таен канал за секретна военна информация към Щатите, а източник на тази информация е щабът на генерал-майор Чарлс Уилоубай. Изключително неудобен за Полковника, този човек беше началник на Г-2 — военното разузнаване на окупационната армия. Известен с фашистките си възгледи и влиятелните си приятели във Вашингтон, Уилоубай беше отстранен от поста си едва след шумния провал с група японски военнопрестъпници, които избегнаха правосъдието срещу задължението да станат агенти на Г-2. Всички те изгоряха живи в една от тайните квартири на военното разузнаване, виновник за пожара беше Оками. Освободеният от Уилоубай пост беше зает от Джак Доноу — бившия адютант на генерала и основен информатор на Фейт. Хората на Фейт разполагаха с тайна квартира в индустриалната зона на Токио, край бреговете на река Сумида. Оками успя да проникне в нея само веднъж, но я запомни завинаги. Разположена между слепите стени на два огромни склада, къщата беше наистина изключителна. Окачени тавани, кристални полилеи, антични мебели и огромна библиотека, запълнена главно с редки издания по философия и военна история. На кого принадлежеше този изтънчен вкус? Защо Фейт го предупреди никога повече да не стъпва тук? На кого докладва самата Фейт? Това бяха въпросите, които Оками постави на Полковника при срещата им в неугледното „торуко“. Както винаги полковник Линеър прояви забележителните си умствени способности. Съобщи на Оками, че една от основните причини за избора на заведението на Ейко е свързана със сексуалната извратеност на Доноу… Майорът се оказа педофил, който обича малките момиченца, но голямата му страст бяха момчетата на десетина години… Доноу беше посвоему хубав мъж. Пясъчноруса коса, високо чело, зеленикави очи и тънка, решителна уста… Полковникът си го представяше като шкипер на яхта, която се отделя от пристана на Нюпорт… Имаше вид на човек, който мечтае за пари и власт, но това съвсем не го превръщаше в марионетка. Беше твърд като гранит, с изключително развит политически нюх. Благодарение на тези качества остана на поста си значително по-дълго време от своя предшественик Чарлс Уилоубай. Доноу прие тестето снимки от Полковникът с ледено спокойствие. На повечето от тях бяха запечатани интимни моменти от срещите му с очевидно непълнолетни японски младежи, полускрити сред изпаренията на „торуко“. — Тази е най-добрата — отдели една снимка той. — Бихте ли ми я увеличили? Полковникът търпеливо чакаше. Доноу събра снимките в плика и ги пусна в краката си. — Май ще трябва да ги изгорим — промърмори той, разкърши рамене и хвърли кос поглед към Полковника. — Какво ще искате в замяна? Денис Линеър бавно натъпка лулата си и се зае да я разпалва. Проговори едва когато над главата му се изви облак ароматен дим: — Човек върши какви ли не гнусотии в личния си живот, майор Доноу… Но рано или късно трябва да плати за тях… — смукна от лулата и тихо продължи. — Не съм тук, за да ви съдя, нито пък възнамерявам да провалям кариерата ви. Ще платите по друг, по-изтънчен начин за своите извратени удоволствия… — Какъв, ако смея да попитам? — наклони глава Доноу и на лицето му се появи нещо като усмивка. Полковникът се замисли за миг, после извади лулата от устата си и попита: — За кого е предназначена секретната информация за дейността на Г-2? — Познавате ли медицинска сестра на име Фейт Соухил? — отвърна с въпрос Доноу. Полковникът въздъхна, пристъпи напред и се настани на дивана до Доноу. — Нашият разговор може да протече лесно или трудно, това зависи изцяло от вас — рече той. Доноу изрита плика със снимките, сякаш искаше да го натика между дъските. Помълча, после попита: — Чувал ли сте за сенатор Джаклин Макейб?… Според мен, не сте… Бил е капитан в армията докъм края на 47-а, взел е участие във войната. После се прибрал в Минесота и станал кандидат на Републиканската партия… Герой от войната, смел и решителен, той лесно помете съпротивата на противника си от демократите… Очите му с копнеж се насочиха към облачетата ароматен дим над главата на Полковника, след кратка пауза разказът продължи: — Макейб бързо спечелил популярност на Капитолийския хълм, особено след като се обявил за защитник на американския народ от „тайните попълзновения на комунизма“… Той бил роден оратор, на когото Сенатът предложил отлично поле за изява… Речите му следвали една след друга, винаги на същата тема… — Доноу се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Същевременно направил досиета на всички, с които имал някакъв контакт. Може само да се предполага какво е искал да прави с тях… — Вашето предположение? Доноу му хвърли замислен поглед, после сви рамене: — Не съм обсъждал задълбочено този въпрос, но имам чувството, че Макейб подготвял широкомащабна акция… Нещо като гонене на вещици, отстраняване на всеки, у когото се подозират леви настроения… Лично аз нямам нищо против подобна акция у дома… Полковника помълча, после вдигна глава: — С това ли ви купи Фейт? С обещанието за директна връзка между вас и Макейб? — Имам своите политически възгледи, но съвсем не съм идеолог — поклати глава Доноу. — Страхувам се, че истината е далеч по-прозаична. Обичам хубавите неща в живота, но за съжаление те са извън финансовите възможности на един обикновен държавен служител… Фейт ме купи по най-тривиалния начин — с пари… — Кръстоса крака и отправи умолителен поглед към Полковника. — Извинете, но направо умирам за една цигара! Полковникът отиде до съседната стая и се върна с пакет „Честърфийлд“ и армейска запалка „Зипо“. Доноу кимна в знак на благодарност, разпечата пакетчето и запали. Изглеждаше напълно спокоен. Комбинативният му ум очевидно се беше примирил с положението и вече търсеше най-благоприятния изход. — Знаете ли точно на кого предава Фейт събраната информация? — изведнъж попита Полковника. — Не — поклати глава Доноу. — Но зная, че не е директно на Макейб… Той дори не подозира за съществуването й. — От устата му излетя плътна струйка дим. — Макейб не обича да си има работа с жени… Той е мъжкар, ако разбирате какво имам предвид с тази дума… Жените в живота му имат своето точно определено място. Никога не би се вслушал в женски съвет… Полковника замълча. Познаваше до тънкост техниката на разпитите, на това се беше научил по време на службата си в Сингапур. Мълчанието е мощно оръжие в ръцете на следователя. То почти винаги съдържа в себе си мрачна заплаха. Доноу махна парченце тютюн от устната си, напълни дробовете си с нова порция дим и замислено повтори: — На кого докладва Фейт?… Отначало бях сигурен, че това е Чезаре Леонфорте, един от легендарните главатари на мафията… Има двама синове — Алфонсо и Джони… Един от двамата ще го наследи… Работи в комбина с друг мафиотски бос… Как му беше името… — щракна с пръсти, помисли за момент, после кимна с глава. — Да, сетих се… Пол Матачино „Черния“… Двамата с Леонфорте поддържат тясна връзка с фантазираните политици във Вашингтон… Може би Фейт действително докладва на Леонфорте, но съм убеден, че има и друг… За когото Леонфорте дори не подозира. — Считате Фейт за двоен агент, така ли? — Да, но не в обичайния смисъл на думата… Искам да кажа, че тя едва ли работи за комунистите, или нещо от тоя сорт… От доста време имам усещането, че тази жена не обича фамилията Леонфорте… — Но доскоро живееше с един от тях — изтъкна Полковника. — Знаете ли, че капитан Ленърд всъщност е Джони Леонфорте, синът на Чезаре? — Тъй ли? — проточи Доноу, без да отделя очи от горящия край на цигарата си. — Това вече _наистина_ е интересно… — Напълни дробовете си с дим и добави: — Все пак ние не трябва да забравяме, че да живееш с един човек все още не означава, че го обичаш… Тя спокойно е могла да го ненавижда и пак да живее с него… _Ние._ Добър знак за всеки следовател. Подложената на разпит личност започва да се идентифицира със следователя, противопоставянето се топи… — Това е напълно възможно — кимна полковник Линеър. — Аз почти не я познавам, може би ще се наложи да поговоря с нея… — Искрено ви желая успех — поклати глава Доноу. — Но тази жена не е като другите… Твърда като стомана, при това изключително коварна… — Натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Имам чувството, че Фейт Соухил е планирала живота си до деня на Страшния съд!… Полковникът реши, че е време да смени темата. Попита Доноу дали знае нещо за къщата, притисната между два склада на брега на Сумида. Разбира се, пропусна да уточни, че тази къща е една от тайните явки на Фейт… Изчака отрицателния отговор на майора и се изправи: — Добре, за днес е достатъчно… — Искате да кажете, че съм свободен? — вдигна глава Доноу. — Разбира се. Доноу бавно се надигна, очите му с нежелание се насочиха към пачката снимки на пода. — Можете да ги вземете — каза Полковника. — Имам и други копия… Доноу се усмихна и леко поклати глава: — По-добре да разчитам на паметта си… Полковника го изчака да стигне до вратата и тихо се обади: — Майоре… Онзи с нежелание се обърна. — Ще ви бъда много благодарен, ако откриете собственика на къщата край реката, за която ви споменах… Зелените очи на Доноу опипаха за последен път снимките на пода, главата му бавно кимна. Късно през нощта Оками потвърди основната част от информацията на Доноу за мафията. Неотразимо привлечен от приликата между „омерта“ — сицилианската клетва за вярност, и клетвата на Якудза в собствената си страна, той се беше заел със задълбоченото изучаване на живота на италианската и американската мафия, превръщайки го в нещо като хоби. Според неговите сведения фамилиите Леонфорте и Матачино бяха в състояние на безмилостна война, целта им бе Вашингтон и контролът над шепа продажни политици там. Голямата награда за победителя щеше да бъде сенаторът Джаклин Макейб — изгряващата звезда на американския политически небосклон. — Искам да се захванеш с тази Фейт Соухил — рече Полковника. — По какъв начин? — Джак Доноу мисли, че тя е двоен агент. Работи не само за Леонфорте, но и за някой друг… Искам да зная кой е той. Може би Пол Матачино „Черния“? — подхвърли Оками. — Може би… Оками насочи поглед към малкия прозорец на торукото и поклати глава: — Идеята е много примамлива, но се страхувам, че е неприложима по отношение на Фейт… — Защо? — След премахването на Джони Леонфорте цялата мрежа е в наши ръце… Но въпреки това тя ме държи на разстояние… Опитах всичко възможно, но така и не разбрах каква е същинската й роля… — Оками се обърна да погледне Полковника в очите. — Затворена е като мида, а след смъртта на Джони живее като монахиня… Такова поне е моето впечатление… Разговаряме два пъти седмично по телефона, но поне от година не съм я виждал очи в очи… — Къде, по дяволите, се е скрила? Може би в Сицилия? — Нямам представа. Всичките ми опити в тази посока завършиха с неуспех… — Продължавай — троснато нареди Полковника. — В бронята на тази жена не може да няма пукнатини! — Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Оками, демонстрирайки конфуцианска покорност от най-чиста проба. Но две седмици по-късно Оками все още нямаше никакъв напредък относно тайните на Фейт. Изправен до прозореца, Полковника наблюдаваше панорамата на Токио, която в дневните часове се променяше със скоростта на калейдоскоп. Напоследък възприемаше апартаментчето в торуко като втори дом, сякаш само тук се чувстваше в безопасност от враговете си. Продължаваше да мисли за тайната квартира на Фейт Соухил в промишления квартал, непрекъснато се питаше кой ли може да е собственик на малката къщичка между складовете. После изведнъж му хрумна, че няма да е зле да й хвърли едно око. Излезе в коридора и спря пред вратата на стаята, в която работеше Ейко. Когато беше свободна от клиенти, тя идваше тук, разтваряше голям тефтер и старателно записваше с калиграфския си почерк имената на гостите и точния ден и час на посещенията им при момичетата. — Господин полковник — вдигна глава тя. Гласът й беше мек и напевен, усмивката й — почти скрита зад широкия ръкав на кимоното. — Тъкмо мислех да запаря чай, ще ми направите ли компания? До този момент не беше канила на чай нито него, нито Оками. Макар и изгарящ от любопитство за тайнствената квартира на Фейт Соухил, Полковника не си позволи да отклони поканата й. — Благодаря, Ейко-сан — поклони се официално той. Тя разчисти бумагите от масата, която използваше за писалище. В движенията й се долавяше скрито напрежение, сякаш някъде в дребното й тяло беше навита стоманена пружина. Дали това се дължеше на скрити амбиции, или просто на факта, че ежедневно се бори със силната мъжка конкуренция, включително тази на Якудза? Полковникът все още нямаше отговор на този въпрос. — Работите ден и нощ — погледна го японката. — Кога ви остава време за почивка, за внимание към съпругата ви Чонг и малкия Никълъс? — Сръчно постави малък поднос на масата, ръцете й положиха чайника на старата печка „хибаши“, която се издигаше в средата на стаята. Бяха силни и едновременно с това нежни ръце, шията й беше дълга и извита като на лебед. Чертите на лицето й бяха строги, патрициански. Полковникът неволно си я представи като съпруга на някой могъщ феодал-даймийо, управляваща именията му с желязна ръка. — Имам страшно много работа и времето не стига — отвърна с лека въздишка той. — Говорите като истински англичанин — каза Ейко и сръчно пусна ситно нарязан чай в чашите. Полковникът отбеляза, че това е „маша“ — най-скъпата и фина съставка на зеления чай, която обикновено се предлага само на изключително важни гости. Ейко сведе очи и добави: — Дано не съм ви обидила… Защото в много отношения вие сте си чист японец… — Благодаря — поклони се дълбоко той. — Мисля, че не заслужавам такава похвала. Не сте ме обидила ни най-малко, защото дълбоко в душата си продължавам да бъда англичанин. — Но сърцето ви е японско, нали? — попита тя, наля горещата вода в чашите и започна да я разбърква. Подаде му едната, той почтително я пое с две ръце. Изчака го да отпие първата глътка и едва тогава посегна към своята. Мълчанието се проточи. Ейко гледаше в чая си с такъв интерес, сякаш там се беше скрила цяла вселена. Зададе няколко любезни въпроса за Чонг и Никълъс, за градината в дома му. Знаеше, че Полковника много обича тази градина, но почти никога не му остава време да се занимава с нея. Изпиха един чайник, тя се зае да запарва втори. В моменти като този най-важно е търпението, рече си той. Рано или късно Ейко ще каже това, което иска да каже… Приключиха с поредните чаши ароматична течност и Ейко най-сетне вдигна глава: — Имам известна представа за това, което вършите тук, полковник-сан… Не че ви шпионирам, но просто ми прави впечатление непрекъснатата върволица от хора, които вие и Оками-сан каните тук… — замълча, Полковникът търпеливо чакаше. — Лично аз приветствам това, което вършите за моята родина. И съм доволна, че допринасям с нещо за него, колкото й малко да е то… Отново напълни чашите с чай, на масата между двамата се появи поднос с кремави сладкиши от соя, оформени като кленови листа. Полковникът захапа една от тях, отпи глътка чай. В устата му се смесиха горчивото и сладкото, вкусът беше странен, но приятен… Вкусът на живота, както вярват японците. — Имам един клиент… — подхвърли Ейко. — Обслужвам го лично, защото ме предпочита пред останалите момичета… Полковника моментално наостри уши. Ейко никога не говореше за своите клиенти. Фактът, че нарушава това правило именно сега, беше от изключително значение. В поведението й се долови колебание и той реши да й помогне: — Смущава ли ви нещо около този клиент, Ейко-сан? — Да — кимна тя. — Това е, точната дума… — Показалецът й леко докосна бузата. — Той има белези ей тук… — Вероятно е бил ранен във войната. Такива белези оставят шрапнелите… — Тези не са такива. Виждала съм белези от шрапнели, обикновено придружени от грубите шевове, които са правили във военните болници… — Поклати глава и продължи: — А тези белези са перфектни, разположени напълно симетрично върху лицето му… Кожата между тях е недокосната. — Показалецът напусна бузата и предупредително се вдигна във въздуха. — Виждала съм такива белези и преди… Върху лицето на една жена, която ги считаше за грозни и се срамуваше от тях… — Искате да кажете, че става въпрос за пластична операция? — Точно така. — Да разбирам ли, че този човек е бял и вероятно американец? — Да. Полковникът внимателно я погледна. Защо му разказва за човек, който си е правил пластична операция? Това не може да е без причина. — Не става въпрос за обикновена пластична операция — сякаш отгатна въпроса му Ейко. — По всичко личи, че лицето му е изцяло променено. Имам предвид костите, дори хрущялите… — Пръстите й нервно почукваха по масата. — Това най-ясно личи при скулите и челото му, които са изкуствено повдигнати… Носът му също е бил обект на търпеливо моделиране. Кожата около очите е изпъната, очевидно с цел да се промени формата им… — Оставам с впечатлението, че това е човек, който иска да скрие нещо — внимателно подхвърли Полковника. — Точно така. — Имате ли представа какво? — Попита ме дали мога да открия един мъж, който му трябва… Вече беше разбрал, че имам приятели навсякъде. Предложи ми огромна сума пари… — Кой е този мъж? Загрижените очи на Ейко най-сетне се спряха върху лицето на Полковника. — Оками-сан — тихо прошепна тя. — Много хора искат да поговорят с Оками-сан — с мъка сдържа усмивката си Полковника. — Но този не иска да говори с него, а да го убие? — Да го убие ли? — изненадано вдигна глава той. — Така ли ви каза? — Не, разбира се. Но това пролича в очите му. Омразата му към Оками-сан беше гола като новородено бебе. — Добре — въздъхна Полковника. — Ще взема необходимите мерки. Има ли си име този ваш клиент? — Да. Казва се Леон Уоксман. Полковникът я закле да мълчи. Не искаше никой, а най-малкото Оками, да разбере, че някой си Леон Уоксман е направил мащабна пластична операция на лицето си и се появява почти две години, след като Джони Леонфорте споменава името му. През 1947 година той беше склонен да вярва, че името Леон Уоксман не е нищо повече от една фикция. Но кой тогава е мъжът от плът и кръв, представил се под същото име? Помоли Ейко да разучи къде се правят пластични операции, после, в продължение на две седмици, безуспешно обиколи всички специализирани клиники. Те не бяха чак толкова много и в края на обиколката си Полковника вече беше склонен да вярва, че тайнственият Уоксман се е оперирал извън Токио. На практика подобно нещо беше малко вероятно, тъй като добрите специалисти се намираха именно в столицата. После отиде за втори път при хирурга на име Хийгата. Първата им среща беше прекъсната още в началото, тъй като докторът трябваше да отиде при току-що опериран пациент, който внезапно беше почнал да кърви. Насрочи му нова среща след пет дни. Беше дребен и пъргав мъж със стоманеносива коса и тъжно като на покойник лице. — Размислих върху вашия проблем — промърмори той, след като се настаниха в малкия, отрупан с бумаги кабинет. Лавиците бяха запълнени с дебели книги, между които се хилеха оголени черепи. — Вие обикаляте клиниките за пластична хирургия с предварителното внушение, че човекът, който ви интересува… ъ-ъ-ъ… — Леон Уоксман — подсказа му Полковника. — Точно така — Леон Уоксман, се е подложил доброволно на операция… — Бледите лъчи на слънцето с мъка си пробиха път през стъклото на малкото прозорче, което е плакало за миене преди година, а днес вече приличаше на странен лабораторен експеримент. — Ами ако не е било така? — Какво искате да кажете? — напрегнато се приведе напред Полковника. — Искам да кажа, че операцията може би е била принудителна — преплете пръсти доктор Хийгата. — Може би вашият човек е претърпял катастрофа, може би просто е паднал по стълбите… И реконструкцията на лицевите кости, кожата и сухожилията е била задължителна… Я ми кажете, полковник, сетихте ли се да проверите в клиниката по неврохирургия към университета Тодай? Измина още една седмица преди срещата на Полковникът с доктор Ингава, приятеля на Хийгата в университетската клиника. Оказа се, че той е главен хирург там и води на отчет всички извършени операции. — Леон Уоксман? — попита доктор Ингава и сведе поглед към клиничния дневник пред себе си. — Да, беше наш пациент в продължение на десетина месеца… Всъщност дори малко повече. Сърцето на Полковника пропусна, един такт. — Кога е бил изписан? — Миналата година — отвърна доктор Ингава и любезно се усмихна. — Точно когато са цъфтели вишните… Някъде в средата на април 1948-а, светкавично изчисли Полковника. Това означава, че е постъпил в клиниката приблизително година по-рано — през май 1947-а. Докосна с длан пулсиращото си слепоочие и тихо попита: — Случайно да разполагате със снимки на господин Уоксман отпреди операцията? — Естествено — отвърна доктор Ингава и с решителен жест затвори папката пред себе си. — Но те са строго поверителни. Беше доста висок за японец, болезнено слаб мъж с широки длани. На носа му бяха окачени кръгли очилца в телени рамки, които с нищо не допринасяха за неговата представителност, а дори обратното — подчертаваха несъвършената форма на постоянно разтворената уста и късия чип нос… Ушите стърчаха от главата му почти под прав ъгъл и това го правеше да прилича на пеперуда, прикована в хербарий. От цялата му фигура лъхаше на тебешир и дребна преподавателска заядливост, поведението му беше предизвикателно и надменно. — Дойдох при вас с официална мисия на Въоръжените сили на САЩ — започна с любезен тон Полковника. — Господин Уоксман се издирва за разпит, тъй като е заподозрян в редица тежки престъпления. Между тях фигурират убийства и контрабанда на наркотици. Моля ви, не ме принуждавайте да се връщам тук в компанията на Военната полиция! Врял и кипял в разпалени академични спорове, доктор Ингава очевидно знаеше кога губи и кога печели. Въпреки това помълча, просто за да покаже на госта си кой командва между тези стени. Полковникът търпеливо чакаше. Нямаше смисъл да се конфронтира с този човек, по-добре беше да го остави да изиграе ролята си и да му спести унижението. Нека нещата изглеждат така, сякаш главният хирург предава поверителната информация доброволно, а не под натиска на американската армия. Обади се едва когато Ингава извади папката от бюрото и я плъзна към него: — Благодаря за любезното ви сътрудничество, докторе. Не бързаше да отвори важния документ, този път за да спаси собственото си достойнство. Най-накрая въздъхна, взе папката и я положи на коленете си. В следващия миг се озова очи в очи с Джони Леонфорте. Човекът, който би трябвало да е мъртъв и забравен от години. — Докараха го тук почти на парчета — поясни Ингава. — Честно казано, аз не вярвах, че ще успеем да го спасим. Беше… — Извинете, че ще ви прекъсна, докторе — вдигна глава Линеър. — Но кой го докара? — Не съм много сигурен — отвърна онзи и пръстите му забарабаниха по бюрото. — Май каза, че е монахиня… Това вече беше интересно. — Японска монахиня? — Не, жената беше американка — Ингава кимна с глава. — Точно така. Помня я, защото имаше невероятни очи… Наситено сини, електрик… Наистина невероятни очи! — Каза ли името си? — Може би — сви рамене доктор Ингава. — Но вече съм го забравил… — Искате да кажете, че не е записано никъде? Доктор Ингава склони глава и пренебрежително подхвърли: — Драги господин полковник, наша грижа беше мъжът, който ни докара тази жена… Той беше изгубил много кръв и се намираше на прага на смъртта… Раните му бяха ужасни… Не зная какво му се беше случило, но то положително е било страшно… Целият ни екип се ангажира с него… — Кокалестите рамене леко се повдигнаха и отпуснаха. — Когато излязох от операционната, жената отдавна я нямаше… — И повече не се появи, така ли? Дори не позвъни да се информира за състоянието на Уоксман? — Доколкото зная — не. Никой не потърси господин Уоксман по време на престоя му тук. Имах чувството, че такова е и неговото желание… Полковника приключи с прегледа на папката и вдигна глава: — Какво ви кара да мислите така? — О, нищо конкретно… Просто известни наблюдения. Пациентът имаше нощни кошмари, но упорито отказваше да разговоря с психолога, който му изпратих. Доколкото си спомням, държанието му с него беше направо грубо… — Доктор Ингава помълча, после продължи: — Освен това не направи опит да се свърже с никого, дори след като го вдигнахме на крака и му предоставихме телефон… Не се сприятели нито с пациент, нито с представител на персонала… На практика не говореше с никого, освен с мен и сестрите, които го обслужваха. При това само в краен случай… Да, като се замислям, бих казал, че беше много затворен и саможив човек. — Изолиран? — Може да се каже и така. Полковникът се замисли. — Претърпял е сложна пластична операция, нали? — Да — кимна доктор Ингава. — На практика от предишното му лице не остана абсолютно нищо… — каза го с някаква ревнива гордост — сякаш Полковникът беше тук, за да му отнеме заслужена и скъпа награда. — Преди малко споменахте, че раните му са били дълбоки и многобройни… — Точно така. — Заради тях ли се наложи пластичната операция на лицето? — Не съвсем. Повечето от раните затворих по време на първата операция. Тя продължи над четиринадесет часа, тъй като свързването на прекъснатите нерви изисква голямо внимание… Последвалите пластични операции, три на брой, бяха по изричната молба на господин Уоксман. — Имам новини — съобщи Ейко няколко дни по-късно. — Уоксман си търси приятели. Полковникът спря да тъпче лулата си и рязко вдигна глава: — Сред клиентите? — Да. Даваше си ясна сметка какво означава това. „Тенки“ отдавна се беше превърнала в любимо място за тайни срещи и забранени сексуални игри на част от персонала на Окупационната армия. Тук идваха не само военни, но и икономисти, технически сътрудници и бизнесмени, ангажирали се в следвоенното възстановяване на Япония. Идваха и политици. Полковникът със собствените си очи беше виждал поне една десета от елита на Вашингтон сред стените на „Тенки“. — Мисля, че именно това е причината за появата му тук — замислено промълви той. — И аз мисля така — кимна Ейко. Беше му донесла топло суши, купено от денонощната закусвалня на ъгъла. Там никога не затваряха, тъй като бързо бяха открили, че след поредния сеанс клиентите на Ейко обикновено умират от глад. Полковникът похапна малко сурова риба и добре сварен ориз, после побутна чинията към Ейко. Стори го, защото вече я познаваше и беше сигурен, че не е купила дори трошица за себе си. — С кого се опитва да се сприятели? — попита той. — Направих списък — отвърна тя, извади лист хартия от ръкава на кимоното си и му го подаде. Полковника го разтвори и небрежно подхвърли: — Нахраних се до насита, Ейко-сан… — Моля да ме извините, не прецених, че ви нося толкова голямо количество… Полковника престорено се намръщи, после с въздишка каза: — Ще ми, направите услуга, ако изядете тази храна… — О, благодаря, полковник-сан, но не съм гладна. Наистина не съм! Той запали лулата си и започна да чете имената, изписани върху хартията с красивия калиграфски почерк на Ейко. — Все известни личности — отбеляза. — Какво според вас би могъл да иска от тях? — Да установи контакти — отвърна Ейко. — Според мен се готви да започне бизнес… Това е ясно, на какъв бизнес, запита се Полковника, после вдигна глава: — Свършили сте отлична работа, Ейко-сан. Ще ви помоля и за в бъдеще да водите записки за всички срещи на Леон Уоксман. А когато му дойде времето, ще ми кажете кога мога да го намеря във вашата компания… Тя взе подноса със суши и се приготви да излезе, но гласът му я спря: — Извинявам се, Ейко-сан… Забравих да спомена името на една жена, капитан в медицинските служби на американската армия… Казва се Фейт Соухил. Оками е убеден, че дейността й не се изчерпва само с болните, аз съм на същото мнение… Вече десет месеца двамата не са се виждали, макар че трябва да поддържат тесен контакт. Ще използвате ли връзките си да я открием? — С удоволствие, полковник-сан. Доста време след това, най-сетне готов да се прибере у дома, Полковникът стана и безшумно излезе в коридора. Вратата на Ейко беше открехната и той предпазливо надникна. Седнала зад масата, жената унищожаваше суровата риба и ориза с нескрита наслада. Полковникът се усмихна и безшумно се отдалечи. На другия ден се обади майор Джак Доноу и поиска среща след работно време. Видяха се в „Тенки“ на мръкване. — Открих собственика на странната къща на брега на Сумида — съобщи Доноу, без да си прави труда за въвеждащи слова. Отказа да седне и остана пред бюрото на Полковника, потръпващ от възбуда. — Няма да повярвате, но къщата се води на името на сенатора Джаклин Макейб! — Макейб?! — смаяно промълви Полковника. — Какво общо може да има един американски сенатор с недвижима собственост в Токио? При това къща, която се използва за нелегална квартира от мафията? — И аз това се питам — сви рамене Доноу. Веждите на Полковникът се превърнаха в плътна черта: — Сигурен ли сте в достоверността на своята информация? — Абсолютно. Източникът ми е непоклатим. — Исусе! Полковникът стана и пристъпи към прозореца. Умът му бясно препускаше, опипвайки всички възможности. Не, смисълът се губи… Освен ако… Доноу спомена, че фамилиите Леонфорте и Матачино са в бясна надпревара да установят контакти с фашизирани политици във Вашингтон. Възможно ли е една от тях вече да е спечелила най-големия фашист на Капитолийския хълм? Оками се появи около час, след като Доноу си тръгна. От изражението на лицето му беше ясно, че отново не е успял да открие Фейт Соухил. Подчинявайки се на внезапен импулс, Полковника вдигна глава: — Никога не съм виждал Фейт… Какъв е цветът на очите й? — Син — кратко отвърна Оками и отиде да се измие. Става интересно, помисли си Полковника. Предположението му беше твърде смело, но напоследък боравеше единствено със смели предположения… Възстанови в паметта си разговора с доктор Ингава — хирурга, който беше оперирал лицето на Уоксман. Той твърдеше, че раненият е бил докаран в клиниката от синеока жена, представила се за монахиня. Оками пък подхвърли, че след фалшивата смърт на Джони Леонфорте Фейт Соухил, води живот на монахиня… Също със сини очи… Съвпадение ли е това? Или именно Фейт е откарала ранения си любим в болницата? Дали наистина мрази Леонфорте (както твърди Доноу), или просто се е постарала да изгради нова самоличност на своя любим? Три вечери по-късно Полковника потърси Ейко. Надникна в стаята й, но там нямаше никого. Реши да й остави бележка и потърси чист лист хартия сред бумагите върху масата. Нещо проблесна и той бавно остави листовете. Пред очите му се появи сребърно разпятие на тънка верижка. Нима Ейко е католичка? Никога не я беше разпитвал в тази посока, а и тя приличаше на съвсем обикновен будист. Няколко пъти беше споменавала „мисоги“ — шинтоисткия ритуал за пречистване чрез вода, на който обичаше да се подлага. Беше типична японка както в облеклото, така и в поведението си, той нито за миг не допусна, че може да изповядва западна религия. Но защо трябва да крие, че е католичка? Готвеше се да остави хартията на мястото й, когато от вратата долетя тъничкият й глас: — Полковник-сан? — О, Ейко-сан — извърна се той. — Тъкмо се канех да ви оставя бележка. — Искате да ме видите? — пристъпи в стаята тя. — Да, разбира се. Очите й пробягаха по сребърното разпятие: — Значи открихте моята тайна… — Никога не съм мислил, че религиозните убеждения са тайна, Ейко-сан — изправи се той. Тя замислено го погледна. От този ъгъл лицето й с тъмни очи и още по-тъмният венец на косата наподобяваше стар и мъдър гарван. — Вие сте наполовина евреин, полковник-сан — промълви тя. — Но предпочитате да не разгласявате този факт, нали? Той дори не се опита да разбере как Ейко се е докопала до ревниво пазената тайна. За нея не подозираше дори Оками. — Имам основателни причини за това, Ейко-сан — рече. — Много хора имат особено отношение към евреите. В него се съдържа елемент на дискриминация, макар че никой не би го признал. Ако еврейската кръв в жилите ми стане обществено достояние, аз несъмнено ще изгубя част от своите връзки и авторитет. — Можете да бъдете спокоен по отношение на моята дискретност — отвърна тя, седна на един стол и кръстоса крака като европейка. — Всички ние имаме своите тайни… — Полите на кимоното й леко се разтвориха и той стреснато установи, че между краката й виси добре оформен пенис. Следващата й реплика беше на чист, идиоматичен английски: — Видите ли, полковник… Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите… — Католически орден? — намръщи се недоумяващо той. — Не мисля, че… — Имам предвид женски орден — тихо го прекъсна тя. В стаята се възцари тежко мълчание. Откъм прозореца долиташе тихото съскане на автомобилни гуми по мокрия асфалт, през стените се чуваха натежали от сексуална възбуда стенания. Полковникът тежко се отпусна в близкия стол и поклати глава: — Бихте ли ми обяснили всичко това, Ейко-сан? — промълви с усилие той. Тя отпусна ръце в скута си и леко се приведе напред: — Успях да получа известна информация за вашата Фейт Соухил… Не се е срещала с Оками-сан близо десет месеца по простата причина, че се намира извън Япония. — Къде е? Обратно в Щатите? — Да. Преди да замине, е живяла в индустриалния квартал, край реката… Хладни пипала сграбчиха душата на полковник Линеър. — В къщичка, притисната между два склада? — приведе се напред той. Ейко кимна с глава, без да проявява никакво учудване. — Трябва да разбера какво става — промърмори сякаш на себе си той. — Трябва да проникна в тази къща! Черните й очи замислено се плъзнаха по лицето му. — Искате ли да го сторите още сега? Вратата от неръждаема стомана беше първото нещо, което се набиваше в очи. На външен вид изглеждаше съвсем обикновена, но при почукването изкънтя на метал. Дали ще открие истината? В тази къща Фейт и Оками се бяха видели за последен път и тя го беше предупредила, че е твърде опасно да се мярка насам… Кой дебнеше вътре? Самата Фейт? Чезаре Леонфорте или може би сенатор Джаклин Макейб? Ами ако там е тайнственият Леон Уоксман — Джони Леонфорте? Вратата безшумно се отвори. На прага се изправи младо момиче, което едва ли имаше повече от двадесет години. Ейко я представи като Анако, после двамата покорно я последваха вътре. Прекосиха приятния овален вестибюл, изкачиха се по широкото стълбище към втория етаж и тръгнаха по дълъг, облицован в черешова ламперия коридор. Озоваха се в просторна библиотека, обзаведена богато и с вкус. Тя, заедно с металната врата на входа, недвусмислено сочеше, че парите никога не са били проблем в този дом. Помещението беше просторно. Таванът се издигаше поне на пет метра от пода, в средата му беше окачен тежък полилей от австрийски кристал. Високите лавици от тъмен махагон бяха претъпкани с книги. Подът беше покрит с разкошен персийски килим, който грееше с рубинено-сапфирените си шарки. Върху него бяха пръснати скъпи кожени мебели: два еднакви на външен вид дивана, разположени един срещу друг, тежки фотьойли с табуретки за краката, няколко изящни настолни лампи със зеленикави абажури. В ъгъла мътно проблясваше великолепен френски секретер от крушово дърво, който би намерил място във всеки известен музей по света. Върху кристалния плот на малка масичка за кафе с бронзови крачета пропя античен часовник с изящни орнаменти. Отмерил кръглия час, той звучно затиктака към следващия. Прозорците бяха скрити зад дебели завеси от тъмнозелено кадифе. — Какво означава всичко това? — попита Полковникът и се извърна към Ейко. — Дом далеч от дома — обади се приятен контраалт от дъното на помещението. — Оазис за странници по чужди земи… Полковника рязко се обърна по посока на гласа. Оказа се, че той принадлежи на висока жена с царствена фигура. Бузите й бяха леко поруменели, кестенявата коса се спускаше на вълни към раменете й. Очите й бяха необикновени, той никога в живота си не беше виждал такива… Доктор Ингава излезе прав: цветът им беше невероятен, истински електрик… Жената пристъпи напред и полите на черната й роба тихо прошумоляха. Протегна ръка и Полковникът я пое. Кожата на дланта й беше суха и топла, от нея се излъчваше сила. Той неволно примигна от странното излъчване на тази жена. — Добре дошъл в нашата резиденция, полковник Линеър — усмихна се монахинята. — Аз се казвам Бърнис и съм игуменка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“… — Вие… — заекна той. — Вие сте тази, която спаси живота на Джони Леонфорте, нали? Бърнис продължаваше да стиска ръката му, на лицето й грейна широка усмивка. — Всяко нещо с времето си, полковник — промърмори тя и се извърна към Ейко. — Преценката ти за него е била точна… — Благодаря, Бърнис — поклони се Ейко. Каза го по напълно западен маниер и Полковникът неволно си спомни думите й отпреди час-два: _Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите._ Бърнис изви глава: — И тъй, полковник Линеър… Какво е впечатлението ви от мен? Ръкостискането й не отслабваше, това го объркваше. Отвърна с първите думи, които се мярнаха в главата му: — Мисля, че вие сте най-прекрасната амазонка, която съм виждал… Бърнис се разсмя: — Господи, полковник! Готова съм да се закълна в свещения меч на Дона ди Пиаве, че започвам да ви харесвам! Махна с ръка към коженото кресло с висока облегалка и добави: — Моля, настанете се удобно. Самата тя предпочете стилната табуретка, която беше в комплект с френския секретер. Отпусна се на ръба й, напрегната като птица пред полет, белите ръце покорно легнаха в скута й. Има нокти на селскостопански труженик, отбеляза Полковника. Очевидно не обича административната работа. Казано на шахматен език, тя беше повече офицер, отколкото цар. Фигурата, чрез която се провеждат решителните атаки… — Какво да ви предложа, полковник? Чай, кафе, коняк? Той избра чай и тя се присъедини към него. Ейко изчезна зад вратата, секунди по-късно се появи Анако със сребърен поднос в ръце. Чаят беше приготвен по английски обичай, до последната подробност — с резенче лимон на ръба на чашата, гъсто мляко и току-що изпечени кифлички. Вероятно в негова чест… Стана му драго от това колкото неочаквано, толкова и приятно посрещане. Утолил жаждата си, той най-сетне се облегна назад и погледна красивото лице срещу себе си: — Сестро, имам нужда от някои разяснения… Очите й пробягаха по лицето му, ръцете й се разпериха: — На ваше разположение съм. — Какво правите в къща, която се използва за тайна квартира на мафията, а по документи се води собственост на сенатора Джаклин Макейб? — Добър въпрос, полковник — обади се плътен глас зад гърба му. Той се извърна и видя висока мъжка фигура на прага. Беше поне метър и деветдесет, с широки рамене. Качеството на раирания му костюм беше такова, че Полковника за миг си позволи да помечтае за цивилния живот. Яката на снежнобялата риза беше стегната от тъмна папийонка, на краката му имаше мокасини от мека кожа, очевидно ръчна изработка. — На него ще ви отговоря аз… Кожата на лицето му беше мургава, косата чуплива. Над устните му се очертаваха тънки мустачки. Очите му бяха с цвят на маслина, пъргави и весели. Сякаш не можеше да се нарадва на великолепната игра, наречена живот… Беше безспорно привлекателен мъж, някъде около тридесетте. С високи скули, решителна брадичка и широко чело, издаващо присъствието на буден ум. Насочи се към тях с походката на човек, който познава света и навсякъде се чувства у дома си. — Истината е много елементарна — продължи закачливо той. — Ние просто делим постелята си с дявола! — Усмивката му беше предназначена колкото за госта, толкова и за Бърнис. — Нямам предвид Дявола с главно „Д“, макар че Бърнис сигурно е на друго мнение… — спря пред сребърния поднос, натопи безименния си пръст в купичката сметана и с наслада го облиза. У друг човек този акт несъмнено би изглеждал просташки, но в действията на новодошлия имаше толкова чар и непринуденост, че всичко изглеждаше съвсем в реда на нещата. Ето какво прави природната дарба, отбеляза в себе си Полковника. Мъжът избърса пръстите си в ленена салфетка и поясни: — Имам предвид дявола, вселил се в душата на всеки от нас… — Отпусна се на табуретката между двамата и добави: — Най-често си го представям в образа на сенатора Джаклин Макейб… Изключително самоуверен кучи син (извинявай, Бърнис), който е дълбоко убеден в правотата си и това го прави особено опасен! — Господ слага юзди на фанатиците — обади се Бърнис. Новодошлият сграбчи ръката на Полковникът и енергично я разтърси: — Казвам се Пол Матачино, но всички ми викат Черния — ухили се той. — Заради матовата ми кожа… Един Бог знае откъде съм я наследил. Може би от африканските мури, появили се в Европа през Агридженто… — Много си словоохотлив, Пол — направи му забележка Бърнис. — Полковникът е зает човек… — Зная — отново се ухили Черния и намигна на Полковника. — Нали именно затова е тук? — Пол! — намръщи се Бърнис и изведнъж заприлича на загрижена гувернантка. — Добре, добре — въздъхна онзи, разбрал, че е време да се залавя за работа. — Използвам една мрежа на моята фамилия тук, целта ми е да стигна до Макейб. Трябва ми, защото с негова помощ ще направя контакт с един куп баровци във Вашингтон. За това плащам скъпо и прескъпо, но няма как. Моята мрежа му предоставя всички поверителни сведения за командването на Окупационната армия… — Сенатор Макейб прави досиета на всички висши офицери в армията на САЩ — обади се Бърнис. — Наскоро признал пред Пол, че с помощта на завербуваните военни започва да изготвя досиета на служителите от Държавния департамент… — Гадно копеле! — изръмжа Пол. Полковникът механично погледна Бърнис, но игуменката с нищо не показа, че забелязва сквернословията на мафиота. Много странна монахиня, рече си той. — Но Макейб има и положителните си страни — промърмори Черния. — Чрез него получавам достъп до хората, които управляват… Нямам отношение към политиката му, но напоследък започвам да се тревожа. Особено след като чух за намерението му да вкара законопроект за проверка произхода на всички държавни служители. Това е гадна работа и не искам да имам нищо общо с нея… — Вече имате — напомни му Полковника. — Може би се престарахме — призна с въздишка Бърнис. Изявлението на деня, помисли си Полковника, а на глас подхвърли: — Това ме подсеща да ви задам един друг въпрос: какво правите _вие_ в едно легло с мафията? — Хей, приятел! — изгледа го кръвнишки Пол. — Внимавай как се отнасяш с игуменката! — Млъквай, Пол! — сряза го Бърнис. — Не искам да проявявам неуважение, но от моя гледна точка този съюз е меко казано странен… — _Непочтен_ вероятно е по-точната дума — усмихна се Бърнис. — И тя ми мина през главата — призна Полковника. — Хей, какви ги дрънкате? — повиши тон Черния и размаха дебелия си показалец. — Трябва ли да ви напомням, че моята фамилия е поддържала контакти с ордена на Дона ди Пиаве в продължение на десетилетия? — приведе се напред, великолепно скроеното сако се набръчка. — Фамилията Матачино има _връзки_, полковник! — Пръстите му се вкопчиха един в друг и бавно се разклатиха пред лицето на госта. Здраво преплетени връзки, които дори не можете да си представите!… — Ние също имаме полза от хора като Матачино — разпери ръце Бърнис. — Просто защото сме женски орден и контактите ни са генетично ограничени… Преследвани сме в продължение на векове под една или друга форма… — Яркосините й очи се забиха в неговите, Полковникът неволно се запита дали и тя е наясно с еврейския му произход. — Но Бог е милостив и орденът на Дона ди Пиаве оцеля… Ние вършим Неговите дела, а Той ни дава сила… — Превъплътена от фамилията Матачино — отбеляза Полковника. — Нима искате да кажете, че Бог иска да сключите съюз с гангстери? — Всички сме Негови чада, полковник — усмихна се Бърнис. — Затова не бива да обръщаме гръб на грешниците. Те имат нужда от нашата утеха. В замяна правят дарения на църквата, занимават се с благотворителна дейност. И по този начин предпазват много хора от лапите на злото… — Като съдират кожата на други — поклати глава Полковника. — Вече те предупредих! — скочи на крака Пол Матачино. — Няма да търпя повече подобни… — прехапа устни да си спести прилагателното, поклати глава и въздъхна: — Цялата тая работа е една шибана грешка! Знаех си аз! Бърнис запази спокойствие, очите й не се отделяха от лицето на Полковника. Изчака да отмине гневното избухване на Пол Черния и меко промълви: — Всички сме грешни, полковник… Нима ще хвърляте камъни по себеподобните си? Усетил правотата в думите й, Полковника замълча. Наистина нямаше право да бъде съдник на тези хора, особено след като сам нарушава законите и дори убива в името на своите убеждения… Нима не прибягва до услугите на Якудза? Нима _не е в едно легло с тях_, за да постигне целта си? — Какво искате от мен? — глухо промълви той. Пол Черния смаяно го погледна, после премести очи към Бърнис. — Имаме нужда от помощта ви за задържане на нещата. Получихме своето от сенатора Макейб, но с тревога следим все по-истеричните му антикомунистически изяви — в гласа на Бърнис се появи заповедническа тежест. — Кампанията му за гонене на вещици е заплаха за нас. — Крайно време е да го размажем! — изръмжа Черния и стовари огромния си юмрук върху масата. — Затова ли искате моята помощ? — вдигна вежди Полковника. — В началото на другата седмица Макейб пристига в Токио — съобщи Бърнис. — Прекрасно! — промърмори Полковникът и се надигна от мястото си. — Ще извадя пистолета и ще му видя сметката! — Мадона! — проплака Пол Черния и отчаяно се плесна по челото. — Защо ни трябваше да се занимаваме с тоя тип, Бърнис? Тя изви глава да го погледне и замислено отвърна: — Защото без него няма да направим нищо… Никой от нас не може дори да припари до сенатора Макейб. — Дявол или не, аз не искам да имам нищо общо с това убийство! — отсече Полковника. — Какво убийство? — размаха ръце Пол. — Кой, по дяволите, е споменал тук за някакво убийство? — Нали сам каза, че е време да го размажеш — припомни му Полковника. — Да, но… — Моля, седнете! — обади се заповеднически Бърнис. — И двамата! Изчака ги да се подчинят, после спокойно се извърна към госта: — Полковник, ние трябва да неутрализираме сенатора Макейб и това е всичко. Не е нужно да го убиваме, достатъчно е да го лишим от влияние… Полковника дълго мълча. Ръцете му механично тъпчеха лулата. Най-накрая запали, изпусна облаче ароматен дим и вдигна глава: — Това би могло да се уреди… Но на определена цена. — Парите не са проблем — нетърпеливо подхвърли Пол. — Не ставай смешен, приятелю — изгледа го ледено Бърнис. — Полковникът е прагматичен мъж, парите едва ли ще имат място в нашето споразумение… — Че какво друго? — объркано я погледна Пол. Полковникът изчака малко, после вдигна глава: — Първото ми условие е да се срещна с Фейт… — Не! — изрева Пол. — В никакъв случай! Фейт е извън тази сделка! Полковникът се извърна да погледне Бърнис. — В случая Пол е прав — каза тя. — Освен това Фейт отдавна се върна в Щатите. — Само тя е в състояние да потвърди това, за което говорим. — Виждаш ли? — размаха ръце Черния. — Тоя тип не вярва нито дума на това, което му казахме! — Извърна се към полковника и гневно просъска: — Имаш думата й, да те вземат мътните! Забрави ли, че е монахиня?! — Достатъчно, Пол! Едрият мъж се извърна към спуснатата завеса на прозореца и стисна зъби. Очите му хвърляха мълнии. — Страхувам се, че по този въпрос не можем да се пазарим, господин полковник! — твърдо изрече Бърнис. — Фейт просто я няма и вие трябва да се примирите с този факт! — А давате ли си сметка какво искате от мен, сестро? Нима то е по-различно от бруталното убийство? Вие просто искате да _взема_ живота на сенатор Макейб! Защото без кариера и със съсипана репутация той вероятно ще опре дулото в слепоочието си! — Това би било идеалното разрешение за всички! — обади се откъм прозореца Пол. — Този маниак е истински дявол! Казвам това, защото съм му сърбал попарата! Бърнис и Полковника не му обърнаха внимание. — Представяте ли си какво може да направи с Америка човек като Макейб — промълви тя. — Ще я разкъса на парчета! Няма да го спрат нито приятели, нито семейство, десетки и стотици хора ще бъдат съсипани! — Представата няма да ни помогне — поклати глава Полковника. — Нещата опират до нещо съвсем просто: вие искате от мен да разчистя мръсотия, в чието натрупване имате пряко участие… — Нищо подобно — поклати глава Бърнис, извърна се към вратата и леко повиши глас: — Ейко-сан! Японката влезе, подаде на Бърнис някаква папка със зелени корици и побърза да напусне помещението, без дори да погледне към Линеър. Така бягат хора, станали неволни свидетели на тежка катастрофа. Бърнис мълчаливо протегна ръка и Полковника взе папката. Имаше чувството, че кориците й парят. — Но какво правиш?! — промърмори Пол Черния и напусна мястото си до прозореца. — Нали се бяхме разбрали, че… Бърнис вдигна ръка, в сочния контраалт на гласа и се появи стоманена нотка: — Той заслужава да научи всичко. Полковникът с трепет разгърна папката. Вътре имаше материали за Г-2, които добре познаваше. От устата му излетя въздишка на облекчение, ръцете му запрелистваха материалите. Така стигна до последната страница, към която бяха прикрепени два обикновени бели листа, подпечатани с официалния печат на Г-2. Прочете съдържанието им и ужас стисна сърцето му. На първия лист беше описано съдружието му с Микио Оками, при това до последния детайл. Заглавието на втората страница беше такова, че нямаше смисъл да продължава: Еврейското минало на полковник Линеър. Думите пламтяха върху хартията с огромна сила, сякаш бяха написани с живи въглени, а не от обикновена пишеща машина. В главата му нахлу част от монолога на Ричард III: Убийство, грозно и отвратително! Всичките грехове на света се надвесиха над банката в съдебната зала и закрещяха: „Виновен, виновен!…“ — Това е екземплярът, който се съхранява в канцеларията на Г-2 — меко поясни Бърнис. — Сенаторът вече притежава копие от него, предостави му го Пол… — Полковника вдигна глава и срещна твърдия поглед на блестящите й очи. — Предполагам, че си давате сметка какво ще стане, нали? Вие сте евреин. Макейб ще ви обвини в сътрудничество с комунистите по простата причина, че няколко известни евреи са демонстрирали връзките си с тях… Още повече, че вие сте британски гражданин, съумял да получи висок пост в Окупационната армия. Дори само този факт вече предполага, че доста хора във Вашингтон ви ненавиждат… Те с удоволствие ще пируват над гроба ви. — Протегна ръка и взе папката. — Сега вече заплахата е съвсем непосредствена, господин полковник. Защото и вие ще се окажете сред хората с разбити кариери… Въпросът става личен. — А Г-2? — прочисти гърлото си Полковника. — Запознати ли са неговите ръководители със съдържанието на тази папка? — Още не, очакват допълнителни сведения — Бърнис откачи последните два листа и ги размаха във въздуха. — Искате ли да ги унищожим? Полковникът мълчаливо кимна, извади тежка сребърна запалка и щракна капачето. Пламъците жадно погълнаха компрометиращите материали. Съвестта ми има хиляди езици, всеки с по няколко отвратителни пипала… Те съскат и се гърчат, обвинявайки ме в насилие… Колко е бил прав Ричард III, въздъхна Полковника, докато очите му следяха как Бърнис пуска пепелта в сребърния поднос за чай. — Жребият е хвърлен — прошепна игуменката и старателно се прекръсти. — Сега трябва да решим какво ще правим по-нататък… Майор Джак Доноу влезе в задните стаички на торукото в отлично настроение. — Познайте кой ще гостува на Г-2 идущата седмица — усмихна се на Полковника той. — Информацията е строго секретна, но аз ще… Думите замряха в гърлото му, очите му се оцъклиха. Беше толкова смаян, че дори не помръдна, когато тялото на Полковникът се стрелна напред и го прикова към стената. Болезнено удари главата си, зъбите му изтракаха, пред очите му затанцуваха звезди. Преди да разбере какво става, Полковника придърпа с крак близкия стол и го бутна да седне. Неволно стисна клепачи, сякаш искаше да прогони тежък кошмар. Остро металическо изщракване обаче го накара веднага да ги отвори. — Но какво…? Не успя да довърши, тъй като дулото на собствения му служебен револвер се оказа дълбоко натикано в устата му. Вкусът и дължината му накараха стомаха му да се свие. _Исусе Христе_, искаше да извика той. _Всемогъщи Исусе на кръста!_ — Ще броя до три — изръмжа в ухото му Полковника. — После ще намажа стената с мозъка ти! Ясно ли е, Доноу?! — Майорът замръзна на мястото си, сякаш това беше единственият начин да се спаси. — А след това ще тикна този револвер между пръстите ти, ще пръсна красивите снимки из стаята и ще повикам военната полиция! Нека сами си направят заключението… Конвулсии пробягаха по тялото на Доноу, стори му се, че всеки момент ще повърне. — Хайде, направи го! — изръмжа Полковникът и тикна дулото още по-навътре. — Тъкмо ще се задавиш в собствените си нечистотии! Майорът успя да се овладее. — Ти ми погоди тоя номер, нали, Доноу? — изсъска Линеър. — Какво те накара да рискуваш толкова? Нима си въобразяваше, че няма да видя досието, което си ми съставил? Мръсно фашистко копеле! Дулото рязко излезе от устата на нещастника, последва оглушителен плесник, който го събори от стола. Доноу се сви в ъгъла на помещението, прибра колене към гърдите си и започна да плаче. Лицето на Полковникът се сбърчи от отвращение. Обърна стола и го яхна, очите му не изпускаха сгърчената на пода фигура. — Чакам, майоре! — заплашително изръмжа той. Доноу подсмръкна и изтри носа си в ръкава на униформата. — Бях… Бях уплашен… Не знаех какво друго да сторя. Трябваше да се спася по някакъв начин… — И това е всичко, така ли? Онзи безмълвно кимна с глава. Защо пък не, каза си Полковника. Понякога най-искрени са именно неубедителните отговори. — Слушай ме внимателно — решително започна той. — Зная за тайното посещение на сенатора Макейб, което започва в понеделник. Запознат съм и с някои от странните му сексуални привички… — помълча за миг, после продължи: — Зная и за _теб_, Доноу! — изчака онзи да вдигне глава и заби поглед в кървясалите му очи. — Вие с Макейб си бяхте дружки, докато той служеше в армията, нали? Оттам го познаваш така добре… — Малки, но полезни късчета информация, събрани от някогашните партньори на Макейб. Полковникът се изправи, блъсна стола встрани и сграбчи яката на Доноу. Онзи се озъби, в очите му блесна див ужас. — Сега слушай внимателно, защото трябва да изпълниш абсолютно точно това, което ще ти кажа! — Револверът в ръката му помръдна, Доноу уплашено се дръпна назад. — Искам да те предупредя, че ако се опиташ да ме измамиш, това нещо ще го тикна в устата ти и с _удоволствие_ ще дръпна спусъка! Ясно ли е? Все още зашеметен, Доноу мълчаливо кимна с глава. — И още нещо — подхвърли Полковника. — Досието ми в Г-2 е подменено, в него липсват онези два листа, които си добавил… Ако пак се опиташ да ги сложиш там… — Няма! — прошепна майорът и тялото му потръпна от ужас. — Няма, заклевам се! — Съжалявам, но в стаята ми правят ремонт — каза Ейко, посрещнала Леон Уоксман на прага на торукото. — Ще трябва да идем в друга… Уоксман разсеяно кимна с глава. Мислеше за евентуалната сделка, която трябва да сключи, след като тази японска курва го облекчи. Ейко го поведе към задната част на къщата. В коридора прозвуча висок и очевидно ядосан глас, Уоксман неволно забави крачка. — Пет пари не давам какво мислиш ти! — гласът идваше от стаята на Полковника, който очевидно говореше по телефона. — Тази операция ръководя аз! — Мълчание. Джони спря и затаи дъх. — Точно така! — обади се след малко ядосаният глас. — А сега ме чуй добре, господин Матачино!… — Мамка му стара! — простена Уоксман и леко се плесна по челото. — Забравих включени фаровете на колата си! — усмихна се на Ейко, която се беше обърнала и го наблюдаваше с открито недоумение. — Ето какво ще направим, скъпа… Ти иди да подготвиш нещата, а аз веднага се връщам! — Хай — покорно кимна тя, поклони се и му посочи вратата на стаята. Уоксман се завъртя и тръгна обратно. Изчака щракането на ключалката зад Ейко, пъргаво отскочи назад и залепи ухо до вратата на Полковника. Страшно много искаше да разбере какви ги върши онзи лъжец Пол Матачино „Черния“… — Господин Матачино, вие наистина поставяте търпението ми на изпитание! — продължаваше да вика отвътре Линеър. — Така ли? На мен заплахи не ми минават! Предлагам да ви пратя кола и да… Ало? Ало? — разнесе се затръшване на слушалка, последвано от сподавена ругатня: — Гаден мръсник! Джони Леонфорте чу достатъчно. На устата му се появи коварна усмивка. Почука на вратата, изчака сподавеното „влез“ и натисна бравата. — С какво мога да ви помогна? — погледнато иззад бюрото полковник Линеър. — Мисля, че сте объркал стаите… — Не съм — поклати глава Джони, придърпа близкия стол и се отпусна в него. — Кой сте вие? Британец, помисли Джони. При това цял полковник… — Леон Уоксман — представи се той, без да подава ръка, спомнил си, че британците имат странни правила за поведение. — Полковник Денис Линеър — отвърна човекът зад бюрото, кимна с глава и прибра в чекмеджето папката, над която работеше. После кръстоса ръце пред гърдите си и попита: — С какво мога да ви помогна, господин Уоксман? — По-скоро е обратното — усмихна се Джони. — Мисля, че аз съм този, който може да ви помогне… — Така ли? — хладно изви вежди Линеър. — Точно така. Случайно разбрах, че имате проблеми е един човек на име Пол Матачино „Черния“… — Никога не съм чувал за него. — Добре де, не сте… Но аз съм чувал… При това не само съм чувал, но и го познавам отлично. По-добре дори от шибаната му майчица!… — Много интересно, но… Вратата отскочи на пантите си, в стаята влетя Ейко. — Полковник-сан! — извика задъхано тя. — Моля ви, елате бързо! Двама клиенти се сбиха! Единият е в кръв, а другият… Полковникът скочи и се устреми към вратата. — Моля да ме извините, господин Уоксман — обърна се от прага той. — Веднага се връщам… — стъпките им заглъхнаха по коридора. — Извинен си, приятелю — промърмори в празната стая Джони. — Можеш и да не бързаш… — стана, надникна в коридора и се настани зад бюрото на Линеър. Издърпа най-горното чекмедже и извади папката, която Полковникът беше прибрал при внезапното му посещение. На корицата й имаше печат на Г-2 с надпис „Строго секретно“. Американското военно разузнаване, кимна с одобрение Джони. Почти веднага попадна на плановете за тайното посещение на сенатора Джаклин Макейб, насрочено за началото на следващата седмица. Вниманието му беше привлечено от забележка в полето, изписана със ситен, нервен почерк: Вторник, 23 нула-нула, Доноу ще доведе М. тук. Да се подготви стая №7. Максимални мерки за сигурност. Сърцето на Джони блъскаше като чук в гърдите му. Сенаторът Макейб ще посети „Тенки“! Той вече имаше информация за точния ден и час на пристигането му — всичко съвпадаше. Господи, това е шанс, който идва един път в живота! Нито баща му, нито брат му Алфонс бяха успели да се докопат до Макейб. Фамилията Леонфорте има какво да предложи на сенатора, който без съмнение е един прагматичен мъж, и нещата ще се оправят. _Много благодаря, полковник Линеър_, ухили се той и вдигна глава. Откъм коридора прозвучаха приглушени гласове, папката бързо се върна на мястото си. Полковникът влезе точно когато Джони се настаняваше обратно на стола си. — Още ли сте тук? — раздразнено попита той, седна зад бюрото и започна да пише нещо. — Неприятности? — спокойно го изгледа Джони. — Нищо особено, вече се оправих… — Пак ви повтарям, с Пол Черния няма да ви е лесно… Полковника рязко вдигна глава: — Вече ви казах, че не познавам този човек! — Тъй ли? — ухили се Джони. — Е, хубаво тогава… — Вижте какво, господин… — Уоксман. — Само си губите времето, господин Уоксман! — Добре, добре — вдигна длани Джони и започна да се изправя. — Отивам си. Може пък вие да излезете прав… — на лицето му светна приятелска усмивка. — Пак ще се видим… Във вторник вечерта Полковникът беше изключително нервен. Планът му беше изтънчен и остроумен, но доста крехък. От него зависеха много неща, същевременно още повече неща можеха да го провалят. — Крехък… — замислено повтори Ейко, изслушала безмълвно опасенията му. После бавно поклати глава. — Аз не мисля така. Залагаме на човешката природа, нали? Това е най-сигурното нещо на света… — на лицето й се появи усмивка. — Не се безпокойте, полковник-сан. Какво е най-лошото, което може да се случи? — Макейб да се измъкне от капана, а после да ме разпъне на кръст като евреин със симпатии към комунистите… А Оками да разбере, че умишлено не му казвам нищо за Джони Леонфорте… — Тикна лулата между зъбите си и мрачно добави: — Две катастрофи от личен характер, за които дори не ми се ще да мисля… — Хубаво е, че знаете от какво да се пазите — промълви Ейко. От начина, по който го каза, ясно личеше гордостта й от участието й в една толкова сложна операция. Полковника усети, че подкрепата й го успокоява. — Благодаря, Ейко-сан — простичко рече той. — Нищо не съм направила, полковник-сан — скромно сведе поглед тя. Той опря длани на бюрото и бавно се изправи: — Независимо от развоя на събитията, съм решил тази вечер да ви заведа на най-доброто „суши“, което може да се намери в Токио… Тя замълча, което в нейния случай със сигурност означаваше съгласие. Доноу доведе сенатора Джаклин Макейб точно в 23,00 часа. Беше едър мъж с оплешивяло чело и синкави от бръснене бузи, над яката на ризата му висяха няколко гънки тлъстина. От тялото му се разнасяше миризма на дезодорант и пот, свинските, разположени близо едно до друго очички наблюдаваха света с навъсено подозрение. В замяна на това притежаваше забележителна самоувереност и беше толкова сладкодумен, че би намерил слушатели дори ако започнеше да чете телефонния указател. И в крайна сметка именно тези качества бяха от значение. Запозна се с предлаганите в „Тенки“ услуги като военен командир, започнал инспекция на поверените му части. Полковникът беше почти сигурен, че вижда как му текат лигите. — У дома положително не можем да очакваме такова обслужване — промърмори сенаторът, обръщайки се към Доноу. — Най-много да издебнем някоя секретарка и да я плеснем по дупето… — тлъстаците му се разтърсиха от смях. После му представиха Ейко. — Имате ли момчета в тая дупка? — безцеремонно попита Макейб. — Имам предвид млади и красиви хора, които притежават известни умения… — отново се разкикоти, очевидно опиянен от свободата, която му предлагаше японското торуко. Особено ако я сравняваше с отегчителните официални разговори в щаба на окупационната армия. — Имаме — увери го Ейко и умишлено засрича английските думи. — Всички са първо… първо… — _Първо качество, а?_ — изрева Макейб и бавно я последва към стая номер 7. На прага се обърна и подхвърли на Доноу: — Това е гвоздеят на програмата, нали, Джак? — Хвана топката на бравата и заповеднически добави: — Ти ще ме чакаш да свърша, после можем да похапнем… Стая номер седем беше готова да посрещне високия гост. Скрит зад двойното стъкло на стенното огледало, Полковника неуморно натискаше бутона на своя фотоапарат. Имаше за какво, тъй като тлъстото и космато тяло на сенатора демонстрираше изненадващо пълен и енергичен комплект сексуални упражнения върху слабичко японче, което едва ли беше на повече от 12–13 години. Полковникът беше живял на Изток достатъчно дълго, за да се впечатлява от хомосексуализма, но винаги се беше питал как може да се прекрати насилието над непълнолетни… Не изпитваше гняв от сцените, които се разиграваха пред очите му. Сексуалните навици са част от културното наследство на един народ и той нямаше нито морално, нито законно право да се бърка в тях. Позволи си доволна усмивка, едва когато в стая номер 7 се появи Джони Леонфорте, гол, както майка го беше родила. Такива са законите на човешката природа, Ейко-сан отново се беше оказала права… Изтощеното момче вече спеше на пода, но сенаторът, все още възбуден, беше позвънил да му изпратят друго. — Света майко! — втренчи се в Джони Леонфорте той. — Не си ли прекалено дърт?! Джони се засмя, протегна ръка и се представи. — Сенатор Джаклин, ние с вас имаме да обсъдим доста неща — подхвърли той. — Така ли? — промърмори Макейб и хвърли разтревожен поглед към заспалото на пода момче. — Точно така — дари го с най-ослепителната си усмивка Джони. — А междувременно лично ще се погрижа да имате най-добрия секс, който може да предложи тази страна, при това всяка вечер от престоя ви… — Аз живея в Съединените щати, господин Уоксман — скептично поклати глава сенаторът. — По-точно във Вашингтон, област Кълъмбия. Хората там не приемат сексуални навици като моите… Още по-добре, сенаторе — отвърна Джони и почтително се поклони. — Аз съм… как да кажа… опитен в този бизнес и съм изцяло на ваше разположение. Всяко ваше желание ще бъде закон за мен! Полковникът следеше сцената с неотклонно внимание. Тя беше онази крехка част от плана му, която не можеше да дирижира и за която изцяло разчиташе на самообладанието на Джони. С въздишка на облекчение видя, че гангстерът се справя успешно и снимките с перверзиите на Джаклин Макейб не само ще предизвикат фурор сред сенаторите на Капитолийския хълм, но и веднъж завинаги ще ликвидират влиянието на фамилията Леонфорте сред вашингтонските политици. Безпокойството му бързо се стопи, особено след като стана свидетел на парада на японски момченца, майсторски организиран от Джони… Тоя тип наистина прояви завидна изобретателност. — Всичко приключи! — доволно се усмихна Ейко, почти скрита зад огромната чиния със „суши“. — Вие пипнахте не само сенатора Макейб, но и цялата фамилия Леонфорте! Бърнис и Пол са ви много задължени! — На вас разчитам — усмихна се Полковника, доволен от апетита й. — Трябва да ги убедите да спазят своята част от уговорката… — Не се безпокойте — кимна Ейко, хвана с пръчиците късче тлъста риба, натопи го в соевия сос и го хвърли в устата си. Челюстите й ритмично се задвижиха, очите й се премрежиха от удоволствие. — Това е най-доброто суши, което някога съм яла… Как открихте ресторантчето? — То е собственост на Оками. — Аха, Оками… — проточи тя и избърса устните си с книжна салфетка. — Успяхте ли да го задържите настрана от цялата операция? Полковникът кимна с глава. — Не беше лесно, а и не ми е особено приятно — призна с неохота той. — Дано някой ден не ми отвърне със същото… — Очите му се насочиха към прозореца. — Познавам характера му… Разбере ли, че Леон Уоксман е Джони Леонфорте, нищо няма да го спре. Просто ще отиде и ще го ликвидира! Това обаче не отговаря на моите планове. Искам Джони да е жив, докато провали цялата фамилия Леонфорте… — Дано да си струва — промълви Ейко. — Защото той е изключително опасен… Това бяха пророчески думи, но полковник Линеър не доживя сбъдването им. Почина през есента на 1963 година и делото му бавно потъна в забрава. Книга четвърта Отвъд доброто и злото „Извърших това“, казва паметта ми. „Не съм го сторил“, казва гордостта ми и остава неумолима. Паметта ми е тази, която трябва да отстъпи. Фридрих Ницше Десета глава Токио Никълъс откри Танцан Нанги в една от вътрешните стаи на къщата на Кисоко. Беше на таванския етаж, въздухът миришеше на запуснатост, дебели като човешки пръст паяжини замрежваха стъклото на прозореца. Отнякъде долиташе тежкото почукване на голям часовник, сянката на махалото му падаше като кръст върху пода. Нанги лежеше на старо легло от черен махагон. Върху чаршафите имаше петна, черни като дървото. Пристъпил крачка напред, Никълъс установи, че те са от стара, засъхнала кръв. Повика приятеля си по име, но остана с чувството, че гласът му се абсорбира от стените и могъщото равномерно потракване. Какво е то? Тиктакането на часовник или сърцето на възрастния мъж? Наведе се, взе на ръце съсухреното тяло на приятеля си и го понесе към вратата. Почукването придоби металически оттенък. Сянката на махалото попадна върху друга сгърчена фигура. Никълъс се обърна и започна да се връща по стъпките си. Изведнъж изпита чувството, че му предстои дълъг и труден път, тялото на Нанги рязко натежа в ръцете му. — Кой е там? — подвикна той, но стените отново погълнаха гласа му. После сянката на махалото изчезна, на пода се очерта неясна фигура, седнала с кръстосани крака. Тя препречваше пътя му към вратата. Разтвори танжинското си око, пипалата на психиката му започнаха да опипват неясната фигура. _Не, тук това няма да действа…_ Акшара изчезна. От устата му излетя задавен вик, сякаш беше протегнал ръка към непознатия мрак и остра сабя я отряза от рамото. Тялото му се разтърси от студена тръпка, танжинското око се затвори. В този кратък миг на паника успя да види как фигурата се надига от пода и увисва във въздуха. До ушите му долетя тих смях, отвърна му необичайно силно ехо, което поглъщаше собствения му глас. После фигурата се стрелна напред с такава заплашителна бързина, че той извика и вдигна ръка пред лицето си… Събуди се, тялото му се оказа в седнало положение. — Добре ли си, Никълъс? Очите му се плъзнаха по разтревоженото лице на Хонико. — Къде съм? — В апартамента ми, Съншайн сити… Стана ти нещо, което не знам как да назова… Нещо като онзи припадък, който получи по време на нашия обяд. Двете с Мери-Роуз едва успяхме да те довлечем дотук — Хонико коленичи на леглото и докосна челото му с длан. — Потиш се, може би си болен… — Нищо ми няма — поклати глава Никълъс. — Просто сънувах кошмар… Но какъв кошмар, добави мислено той. По-реален от живота. Скри лице между дланите си и потъна в прана, за да прочисти дихателните си органи. Сблъсъците с Кшира ставаха все по-тежки, в главата му не оставаха почти никакви спомени. Вече разбра, че припадъците се дължат на умишленото предизвикване на Кшира от негова страна. При това ставаха все по-остри и трудни за възприемане. — Къде е игуменката? — Отиде си, но не зная къде. Начинът, по който отговори Хонико, му даде да разбере, че не бива да пита нищо повече. — Каква беше тази история за майка ти Ейко, за баща ми и Джони Леонфорте? — Не беше история, а чистата истина. — Защо ми я разказа едва сега? Знаела си кой съм още при първата ни среща, защо не ми я разказа тогава? — Искаше ми се, но… — извърна глава, гласът и се превърна в едва доловим шепот. — В мен се крият прекалено много тайни… — Една от тях е превъплъщението ти в Лонда, нали? Тя кимна, косата й хвърли златни отблясъци. — Не исках да научиш това, не исках дори да го подозираш… — пое си дъх на пресекулки, сякаш нещо отровно притискаше гърдите й. — Не исках да ме разбереш погрешно и да ме намразиш… — Но защо го вършиш? Не си длъжна да участваш в сексуалните сцени на онзи клуб… — Длъжна ли? — усмихна се тя. — Не, аз сама _пожелах_ това! — усмивката й бързо се стопи. — Сега вече наистина те шокирах, нали? — Той не отговори, очите й изпитателно пробягаха по лицето му. — Може би приличам на майка си, която също е _искала_ да работи в онова торуко. Изпълнявала е Божията воля, аз също… — Не те разбирам. Нима Бог иска от теб да задоволяваш сексуалния нагон на мъжете? — Бог иска от мен да разкривам мъжките тайни. Бог ме моли да работя за могъществото на ордена. А това може да стане по точно определени начини, особено когато си жена. Нещата са такива от столетия… — Значи животът ти не е чак толкова труден… — Знаеш ли, веднага те харесах — засмя се Хонико. — Ти си различен от другите, затова… — Прекъсна мисълта си, наведе се и го целуна по устата. Никълъс я хвана за раменете, отстрани я от себе си и надникна в очите й. — Аз също те харесах — промълви той. — Още в мига, в който те видях в ресторанта. — Тя го целуна отново, страстта й беше като разтворена рана. Той внимателно се освободи. — Не, това не е добра идея… — Аз не съм курва! — прошепна тя и в очите й отново се появи обидата. — За мен това е без значение — отвърна той и погледна към малката статуетка на Мадоната върху рафта. — Не си изгубила вярата си… — Не съм — кимна тя, проследила погледа му. — Вярвам в Бога, но презирам мъжете… — ръката й се протегна да го докосне. Очакваше отново да види гладната похот в погледа й, но се излъга. Едва сега разбра, че тази жена не очаква да получи секс, за нея подобна стока нямаше никаква цена… Усмихна се, взе ръката й и я целуна. После бавно се изправи: — Минава осем, трябва да вървя… Тя се извърна да го погледне. — Първо се измий. Приличаш на човек, който е водил тежка битка. Очите му замислено се спряха върху лицето й. _В мен се крият много тайни…_ Колко много? — Имаш ли представа защо би искал да ме убие Йоши — твоят колега от „Пул Марин“? — изведнъж попита той. — Моля? — Днес двамата с него си поиграхме на една опасна игра с мотоциклети — поясни Никълъс. — Той караше полицейска машина и от начина, по който ме преследваше, стигнах до извода, че е доста решителен човек… — Нямам представа — объркано го погледна тя. — Какво стана? — Нищо особено. Просто аз успях да мина през една дупка, а той — не… — Радвам се, че нищо ти няма — прошепна тя. Недоумението в очите й изглеждаше истинско. — Но за Йоши не зная нищо. Нямам представа какво е искал да постигне… За разлика от нея Никълъс имаше представа, при това съвсем конкретна. Хонико, Йоши и „Пул Марин“ бяха брънки от веригата, която държеше Майк Леонфорте. По всяка вероятност именно той е собственик на луксозния ресторант. Малката игра с Хонико му позволи да уточни това, което искаше да знае: тя наистина няма представа за действията на Йоши. Все още не можеше да й се довери изцяло, но вече усещаше, че макар и в лагера на врага, тази жена не е истинският враг. — Управителният съвет на „Денва партнърс“ настоява за незабавна среща — каза Канда Тьорин, посрещнал Никълъс пред кабинета му. Етажът беше оживен, хората от нощната смяна работеха с пълни сили. — Опитах се да ви открия чрез „Ками“, после реших да ви изчакам… — „Денва“ ще почака — кратко отвърна Никълъс и се зае да преглежда електронните съобщения, съхранени от компютъра. Нови проблеми в Сайгон, положението в Южна Америка е все така нестабилно. Три последователни съобщения от Терънс Макнотън — човека на „Сато“ във Вашингтон. Последното беше отбелязано със знака „много спешно“. Никълъс го извика на екрана. Макнотън се беше спрял на трима кандидати за поста президент на „Сато-Томкин“ — американския филиал на „Сато интернешънъл“. — Не бива да правим това, Линеър-сан — обади се Тьорин. — В договора с „Денва“ има клауза, според която трябва да ги информираме за хода на работата на всеки тридесет дни. Закъснели сме почти със седмица… — Ще почакат още два дни — отсече Никълъс. — Нямаме ново развитие на системата „Кибер-нет“, която действа едва от четири дни. — Линеър-сан, те настояват за тази среща по друга причина мрачно поклати глава младият мъж. — Сериозно са обезпокоени от дългосрочните перспективи на „Сато“. Знаят много добре, че кампанията по въвеждането на „Кибер-нет“ и заводите за фиброоптични влакна в Южна Америка са изцедили всичките ни финансови резерви. Едва сега Никълъс осъзна смисъла на чутото и вдигна глава. — Реагират прекалено нервно — сухо отбеляза той. — На практика ни трябва един краткосрочен заем, за да изкараме следващите шест месеца. След това нещата ще се оправят… В очите на Тьорин се появи колебание. — Хайде, изплюйте камъчето — моментално го засече Никълъс. — Ще простите думите ми, Линеър-сан — започна неуверено онзи. — Но за тях вие сте гайжин и не бива да отговаряте пряко за инвестициите им. Вложили са в „Сато“ сто и петдесет милиарда йени, което прави приблизително около два милиарда долара. Настояват за незабавна среща, в противен случай ни заплашват със съд. — Очите на Тьорин се изпразниха от съдържание. — А там ще поискат контролния пакет на „Кибер-нет“… — Което означава бърза смърт за „Сато“ — поклати глава Никълъс, в очите му блеснаха светкавици. — Как допуснахте да се забъркаме с подобни партньори? — Дълбоко в душата си имаше отговор на този въпрос. Просто трябваше да е тук. Здравословното състояние на Нанги се беше влошило и на практика нещата са били движени единствено от този Тьорин. Именно той е сключил сделката с „Денва“, воден от прекомерните си амбиции, а може би и от нещо друго… Помисли за момент, после кимна. — Добре, организирайте срещата за утре сутринта, точно в десет. Отново насочи поглед към съобщенията на екрана. Измина доста време, преди да усети, че не вижда нито дума. Тьорин продължаваше да стои на крачка зад него, търпелив като змия. Нека чака, реши Никълъс. Направи опит да се свърже с Макнотън, но часовата разлика му попречи. Остави му бележка на телефонния секретар, отбелязвайки, че онзи предвидливо му беше изпратил биографиите на кандидатите. После потърси съобщение от Оками, но не откри нищо. Какво стана с този човек? Тьорин се обърна и излезе в момента, в който звънна телефонът. Нощният мениджър на завода в Осака имаше проблеми с контрактите за фиброоптични влакна. Никълъс му даде няколко указания, вдигна глава и видя, че Тьорин отново е в кабинета. — Идеята за сътрудничество с „Денва партнърс“ е била ваша, нали? — изгледа го хладно той. — Все още не зная дали тя ще бъде катастрофа или успех, но не мога да разбера как сте допуснали Нанги-сан да подпише договор с толкова неизгодни за нас клаузи! — Нямах избор — отвърна с типично японско покорство Тьорин. — Условията на договора се диктуваха изцяло от другата страна, без възможност за преговори по отделните клаузи. Те отлично знаеха, че изпитваме остра нужда от капитал за въвеждането на „Кибер-нет“ и няма към кого друг да се обърнем… — Ако бях тук, положително щях да намеря партньори в Америка, които нямаше да ни притискат с толкова алчност… — На мен лично много ми се искаше да сте тук. Вашият опит щеше да ни бъде от огромна полза. Признавам, че се повлиях от прекомерния ентусиазъм на Нанги-сан… — Тьорин покорно сведе глава. — Но той също се дължеше на вас… Защото именно от вашите лаборатории в Щатите получихме новата видеотехнология и Нанги-сан се вкопчи в нея като удавник за сламка… Рецесията и политическата нестабилност се проточиха прекалено дълго. Хора като него положително се опасяват, че тази страна е пред колапс… — В душите на старите хора понякога се ражда нещо особено, нещо като втора кожа… Но ние не трябва да се страхуваме от него… — Едва когато произнесе тези думи на глас, Никълъс си даде сметка, че те се отнасят и за собственото му състояние. _Остави се на мрака…_ Кшира. Очите му се върнаха върху лицето на Тьорин, решението беше взето. — Нанги-сан е убеден, че мога да ви имам доверие — промълви той. — Затова ще ви кажа как възнамерявам да действам по време на утрешната ни среща с „Денва партнърс“. По всичко личи, че ще се опитат да получат контролния пакет на „Кибер-нет“, но ние не трябва да допуснем това. Очаквам безрезервно сътрудничество от ваша страна, тъй като битката ще бъде тежка… — Горд съм, че ме удостоявате с доверието си, Линеър-сан — поклони се дълбоко Тьорин. — Уверявам ви, че ще направя всичко възможно да го оправдая. Канда Тьорин не се прибра у дома, а влезе в колата си и включи шифъра на личното си „Ками“. После подкара безцелно по мокрите улици. На няколко пъти се връщаше по маршрута, който току-що беше преминал, очите му внимателно следяха трафика в огледалцето за обратно виждане. Не забеляза преследвачи. Най-сетне спря пред железобетонна сграда в Тошимаку, окичена с антени и сателитни чинии. В единия край на покрива беше монтирано широко огледало, чието предназначение беше да улавя слънчевите лъчи и да ги препраща в миниатюрната градина до входа. На пресечката в дъното на уличката мигаха неоновите реклами на някакъв бар. От часовника на таблото установи, че е подранил. Включи радиото и изслуша новините. Финансовите кръгове все по-открито подкрепяха кандидатурата на реакционера Канзай Митцуи за министърпредседателския пост. Шансовете на министъра на финансите Хитомото за коалиционна подкрепа се свиваха. Политическите сили продължаваха битката помежду си, а икономиката се рушеше. Лоша работа, въздъхна в себе си Тьорин. Край стъклото съскаха коли, ситни дъждовни капчици проблясваха с всички цветове на дъгата. Корпусът на голям микробус за миг затъмни уличните лампи, после отмина. Настъпи тишина. Тьорин хвърли последен поглед към дигиталния часовник на таблото на спортния лексус и отвори вратичката. Извървя пеш разстоянието до пресечката и влезе в бара. Зае стола в края на високия тезгях и си поръча уиски „Сънтъри“ с вода. Чашата кацна върху картонена поставка на тъмния махагон. Откъм полуосветения салон се разнесе дрезгав глас. Невидим пияница се опитваше да имитира Франк Синатра в местната версия на известния му хит „По моя си начин“… Тьорин напрегна взор и успя да различи лицето на певеца. Типичен японски чиновник с отегчителна работа, сравнително добра заплата, жена и деца. Какво знае той за интригите по високите етажи на властта, за промишления шпионаж и противници с качествата на Никълъс Линеър? За него животът е прост и ясен: приключва работния ден, изпива няколко чашки в кръчмата и отива да спи. Тьорин с изненада установи, че завижда на този човек. Отпи малка глътка и остави чашата си на бара. Ясно усети вълната на самосъжалението, което заливаше душата му. _Спокойно_, рече си той. _Високите цели изискват и опасни рискове. Нали това искаш?_ Отпи втора глътка, бръкна в джоба си и измъкна лист хартия. Сложи го на скута си и внимателно изчете инструкциите. Пияницата смени репертоара и започна „Странници в нощта“. Пееше още по-фалшиво. Тьорин плати и излезе. Ноги Джинджа беше осветена като театрална сцена, но Тьорин си даде сметка, че това е нещо нормално за Ропонги. През деня тук се излагаха модни облекла, скъпа бижутерия и авангардни произведения на изкуството. Нощем блясваха ослепителни реклами, музиката на джаза се примесваше с грохота на мощни мотоциклети. Целият квартал приличаше на оживяла скулптура, върху чийто ултрамодерен торс главите се сменяха, подчинени изцяло на времето и човешките прищевки. Откри тесния небостъргач, в който се намираше тайното убежище на Акинага, влезе в стъклената клетка на асансьора и натисна бутона за последния етаж. Излезе в коридора и веднага видя, че вратата на оябуна зее отворена. Това го разтревожи. Мракът във вътрешността на апартамента изглеждаше жив и сякаш го очакваше. Въздухът беше топъл и лепкав като под капака на ковчег. В него се долавяше нещо противно сладникаво, наподобяващо застоялата миризма на изсъхнали цветя. Това беше миризмата на смъртта. Лампите блеснаха внезапно, Тьорин неволно присви очи. — Добър вечер, Тьорин-сан — поздрави го Майк Леонфорте. Някой зад гърба му залости вратата и се оттегли във вътрешността на апартамента. Това беше Йоши, успял да се съвземе от мотоциклетната каскада с Никълъс. Майк го беше изпратил там със задачата да забави Никълъс и да провали срещата му с Оками в музея „Шитамачи“. Като член на „Денва партнърс“ той също притежаваше „Ками“ и не му беше трудно да засече уговорената между двамата среща. Йоши получи задачата да задържи Никълъс, докато Майк се срещне със стария оябун. — Моля за извинение — погледна го с недоумение Тьорин. — Познаваме ли се отнякъде? Майк шеговито се поклони, имитирайки официалната сдържаност на японците. — Разбирам вашето объркване, Тьорин-сан — рече той. — Очаквахте да ви посрещне Акинага, нали? — на лицето му се появи неприятна усмивка. — Великият оябун е зает и ме помоли да ви посрещна… — Побутна госта към дневната, продължавайки да говори: — Той ви поднася своите извинения, мястото му ще заема аз… Ние двамата с него успяхме да постигнем единодушие. — Как се казвате? — попита Тьорин, после очите му изведнъж се облещиха. — Пресвети Боже! Голото тяло се поклащаше с главата надолу, окачено на тавана с помощта на дебела верига. Кожата му беше мъртвешки бледа, само лицето и шията му бяха потъмнели от притока на кръв. Разноцветните татуировки „иризуми“ изглеждаха някак изкуствени и мъртви, като книжни тапети върху стена. Те изобразяваха митични чудовища, морски сирени, безстрашни бойци с мечове в ръце, огън, лед и шибащи дъждовни струи… Красиви и изящни, тези татуировки бяха ярко доказателство за мъжкото его на японеца: едно насочено навътре насилие, екзотична изява на вродения му мазохизъм. До тялото на стареца имаше никелирана стойка за медицинска система. Към нея беше прикрепена пластмасова торбичка с кехлибарена течност, която минаваше по прозрачен маркуч и влизаше във вената на лявата ръка. Пръстите бяха извити като нокти на граблива птица. — Какво е това?! — смаяно промълви Тьорин. Не беше в състояние да откъсне поглед от грозната гледка на едно безкрайно унижено и безпомощно човешко същество. — _Това ли?_ — попита Майк и махна по посока на веригата със самочувствието на цирков фокусник. — _Това_ е Микио Оками. Оябун на оябуните, самият _Кайшо_! — Кайшо ли? — замаяно попита Тьорин. — Аз мислех, че той е плод на въображението, някакъв мит… — Някога за мит е било считано и твърдението, че земята е кръгла — отвърна Майк. Очите на Тьорин най-сетне се отместиха от голото тяло и потърсиха лицето на Майк. Веднага забеляза, че човекът насреща му открито се забавлява. — Нищо не разбирам — поклати глава той. — Всяко нещо с времето си — изръмжа Майк и на лицето му се появи налудничава усмивка. — Казвам се Майкъл Леонфорте, в момента приключвам една сделка, която ще ме направи наследник на бизнеса на Акинага. — Акинага-сан е якудза! — почти се задави Тьорин. — Дори да повярвам, че доброволно е решил да отстъпи ръководството на клана Шикей, той едва ли би го предложил на вас — един гайжин! — Забравете тези глупости! — сопна му се Майк. — Светът се промени, правилата на играта — също. — Време е да се събудите. Отдавна вече не сте „ичибан“ — всепризнатите лидери. Играта придоби глобален характер, приятелче. Всичко се преплита, дявол да го вземе! Което означава, че всичко е възможно, стига да си достатъчно умен да го постигнеш… — Пристъпи напред и прегърна госта през рамото. Недопустим жест, крещяща обида към традиционния етикет. Тьорин буквално се смали и това доведе до нова усмивка върху лицето на Майк. — Най-добре е да се подготвите за сключване на нови съюзи — изръмжа той. — Само стратегически важни партньори могат да ви спасят… — Пръстите му стиснаха рамото на Тьорин. — Аз не се обиждам, повярвайте ми… Когато ме опознаете отблизо, ще видите, че при мен _всичко_ е възможно. Тьорин се откъсна от грубата му прегръдка и посочи тялото на Оками: — Защо сте го направили? — Част от предварително планираната операция, Тьорин-сан. Няма от какво да се безпокоите. По-добре се концентрирайте върху собствената си роля… — Каква роля? — погледна го с недоумение Тьорин. — Как каква? — изви глава Майк. — Нали заради нея сте тук? — Дойдох да видя Акинага-сан. — Точно така — кимна американецът. — Защото работите за великия оябун, нали? — Разпери ръце и добави: — Което означава, че сега работите за мен! — Къде е Акинага-сан? — огледа се Тьорин. — Искам да… Замълча и се закова на място, усетил хладното дуло на револвер 38-и калибър в слепоочието си. — Време е да уточним правилата! — изръмжа заплашително Майк. — Ти вече не _искаш_ нищо друго, освен да изпълняваш моите заповеди! Ясно ли е? Тьорин кимна с глава. — Дължиш всичко на парите и влиянието на Акинага — продължи с по-спокоен тон Майк, променил гласа си като хамелеон, пробуждайки други, съвсем различни чувства в душата на събеседника си. — Той те измъкна от улицата и компаниите на „нихолин“ — новите нихилисти сред младежта, чиито родители работят и печелят прекалено много, за да дават добър пример на поколението си. Обезкуражени от успехите на бащите си, тези хлапаци предпочитат да зарежат всякакви амбиции и да излязат на улицата, да затънат в мръсотията на наркотиците и животинския секс, на мощните мотоциклети и дивите оргии… В настъпилата кратка пауза Тьорин правеше отчаяни опити да не гледа към татуираното тяло на Оками. — Такъв беше и ти, когато Акинага те прибра от улицата, нали? Вцепенен от ужас, Тьорин не отговори. — Той ти даде подслон, образование и цел в живота — продължи Майк и леко сви рамене. — Какво повече би могъл да желаеш? — От гърдите му се откърти язвителен смях. — Ще ти кажа какво… Акинага е един шибан нещастник… Мислиш, че му пука за теб? Нищо подобно! Пет пари не дава дали си жив, или мъртъв, единствената му цел е да има полза от теб. Но сега аз съм ти господар, а при мен ограничения няма. Разбираш ли? С мен можеш да натрупаш истинско състояние! Можеш дори да управляваш в известни области, стига да постъпваш както трябва… — Ръката му се плъзна към слабините на Тьорин. — И ако имаш задник за тази работа, разбира се! Младежът отново кимна с глава. — Окей — прибра револвера Майк. — Ето каква е работата: ти си проникнал в „Сато интернешънъл“, точно това те прави ценен в очите ми. Защото аз пък контролирам „Денва партнърс“! — Ухили се и добави: — Би трябвало да видиш лицето си, Тьорин-сан… Не гледай толкова слисано, аз дърпам конците на някои неща от доста време насам… Видях сметката на Родни Къртц, но преди това шибах жена му във всички дупки и в колкото пози успях да се сетя… Гиай Къртц мразеше мъжа си и с удоволствие изплю всичките му тайни… Получих неговия дял в „Денва“ и елиминирах опозицията вътре в компанията… — Като убихте Изе Икудзо, нали? — Точно така — кимна Майк, облиза устни и се ухили. — При това го направих както трябва… Кой според теб поиска утрешната среща с Линеър? Моя милост, разбира се. След нея ще държа в ръцете си всичко — „Денва партнърс“, „Сато интернешънъл“ и „Кибер-нет“. — Не ви вярвам! — погледна го с отчаяна решителност Тьорин. Майк нехайно се насочи към бюфета в ъгъла, минавайки край Оками заби пръст в ребрата му. Онзи тихо простена. Отиде до малка метална табла, върху която бяха подредени спринцовки и епруветки. Напълни две чашки с някаква течност и се върна при Тьорин. — В едната има оцветена вода — обяви той. — А в другата е субстанцията, която инжектирахме на Капа Ватанабе, вашия програмист… — Палецът му отскочи назад. — И на великия Кайшо ей там… — На устата му се появи гадна усмивка. — Казва се „Бан Том“, искаш ли да опиташ? — Какво е това? — дръпна се Тьорин. — Оцветена вода, нали ти казах… — Имах предвид другата… — Нали каза, че не ми вярваш? — сви рамене Майк. — Какво значение има отговорът ми… — _Не мога_ да повярвам! — Искаш да кажеш, че _няма_ да повярваш! — замислено се намръщи Майк. — Защо хората отказват да повярват на доказателствата, които са пред очите им? Какво кара ума да гради свои спасителни оазиси, за да се спаси от опасностите на живота? — Ръцете му с чашките отново се протегнаха напред. — Оками-сан се трови бавно от една отвратителна билка, която открих в джунглите на Виетнам… Ти не ми вярваш, но си длъжен да го сториш. Затова пий! — Вярвам ви! — прошепна едва чуто Тьорин. Тялото му беше вкочанено, сърцето пулсираше в гърлото му. — Не! По очите ти познавам, че не ми _вярваш_ — китката му светкавично се изви и съдържанието на една от чашките изчезна в устата му. Пусна я на пода и премлясна, после ръката му се стрелна напред и сграбчи китката на Тьорин. — Пий! — изръмжа той и бавно го притегли към себе си. Порцелановата чашка звънна в здраво стиснатите зъби на младия мъж. — _Пий!_ Възможностите са две, Тьорин-сан — блеснаха зъбите на Майк. — Или оставаш цял, или се превръщаш в прах… Сега или никога. Аз съм бъдещето! Нещо да кажеш? Тьорин отвори уста, вероятно за да протестира. С едно рязко и добре премерено движение Майк лисна кехлибарената течност в гърлото му. Тьорин се задави и започна да кашля. Понечи да повърне, но Майк здраво стискаше челюстите му. — Няма да умреш, глупако! — изсъска в ухото му той. — Но ще ми _повярваш_! Пусна го толкова рязко, колкото го беше сграбчил, тялото на Тьорин се олюля. Искаше да се раздвижи, но краката му окаменяха, по-тежки от олово. Вдигна ръка и с ужас видя треперенето й. Сякаш внезапно беше остарял с петдесет години. Остана на място, зашеметен от тази мисъл. Слушаше пулсирането на кръвта във вените си, усещаше как пулсът му се забавя като часовник, който всеки момент ще спре… После, с почти осезаемо пропукване всичко се върна на мястото си. Пулсът му се ускори до нормалните граници, кръвта весело запрепуска във вените му, вече беше в състояние да се движи. Погледна Майк, който му намигна и бавно кимна с глава. — Хоп — и готово! Прекалиш ли съвсем мъничко с това питие, никога няма да се върнеш… Ясно ли ти е? Вкаменен от ужас, Тьорин го гледаше така, сякаш току-що му беше пораснала втора глава. — Сега вече разбираш, че връщане назад няма. Нанги и Линеър губят президентството на „Сато“ и никога няма да го получат обратно. Искам да запомниш това добре! Тьорин преглътна и бавно кимна с глава. — Линеър има свой план за утрешната среща с „Денва“ — глухо каза той. — Мисля, че е готов да се откаже от „Кибер-нет“, а може би и от цялото „кейретцу“… — И ще постъпи правилно — кимна Майк. — Макар че вече е изгубил контрол над ситуацията и дори да иска, нищо не може да промени. — Придърпа младежа за реверите и натъртено добави: — Държа управителния съвет на „Денва“ в шепата си, те ще подкрепят всяко мое искане… Но ми трябва подкрепа и от щаба на „Сато“… Всички знаят, че се ползваш с доверието на Нанги. Вицепрезидентите на отделните подразделения имат власт само над тях… Така са устроили компанията си Нанги и Линеър и това е напълно разбираемо… Следователно вицепрезидентите нямат властта да се борят с мен. Като одобрите назначението ми за изпълняващ длъжността президент на… — Не забравяте ли за Никълъс Линеър? — прекъсна го Тьорин. — Не — поклати глава Майк и на лицето му се появи вълча усмивка. — Не бих си позволил подобен разкош! — разпери ръце, сякаш да обхване целия апартамент, включително тялото на Микио Оками, увиснало като телешки бут на куката си. — За какво, мислиш, е всичко това, гений? Всичко това е предназначено именно за Никълъс Линеър! Никълъс и Танака Гин вървяха по уличките на Джимбо-шо, квартала на книжарниците, простиращ се зад музея „Шитамачи“. Тук можеха да бъдат открити всякакви печатни издания — от тясно специализираните научни трудове и световната класика до най-долнопробните порнографски брошури. Ръмеше, във въздуха се носеха ситни като мъгла капчици, които образуваха странно, почти свръхестествено, сияние около уличните лампи. Като в картина на Рене Магрит*. [* Белгийски художник сюрреалист (1898–1967). — Б.пр.] — Нещата са ясни — промърмори Никълъс. — Майк Леонфорте е убил Изе Икудзо, същото е сторил с Родни Къртц и жена му. — После разказа на Танака Гин за посещението си при Тойода, майстора на хладни оръжия. — Достатъчно ли е това, за да го арестуваме? — Ти ще кажеш. Разполагаме със следните доказателства: Тойода разпозна Майк на снимката, която си успял да изровиш от военните архиви, призна, че е изработил пробивна кама по негов чертеж. Показах му характеристиките на раните и той ги определи като последица от ножа, който е изработил за Майк. Между другото, подхвърли, че с подобно оръжие може да се убие дори разгневен глиган… — Страшно оръжие! — подсвирна Танака Гин. — Напълно достойно за месулетски ритуал! — И още как — кимна Никълъс. — Значи го пипнахме. — Ако го открием… — За това не бери грижа — възбудено отвърна Гин. — Ще го открием просто защото той го иска… Организирал е убийството на Гиай Къртц така, че да остави следи… Защо иначе ще инсценира катастрофата точно пред заведение, в което ходи всеки ден? Би могъл да го стори на всяко друго място в Токио, а не точно в Мудра… Защо използва ритуално оръжие да коли жертвите си? — Танака Гин спря и вдигна глава. — Той те познава, Линеър-сан. Бил е сигурен, че ще се вгледаш в раните на Икудзо и ще разбереш всичко. Според мен е поръчал пробивната си кама при Тойода-сан именно защото ти _познаваш_ и него… — Продължавай — рече Никълъс. — Играе своя, опасна игра. Танцува около теб, приближава се все по-близо и по-близо… Като нощна пеперуда около лампа… — Какво ще стане, когато се приближи прекалено? — Казва ли ти някой? — сви рамене Танака Гин. Продължиха разходката си, Никълъс внимателно обмисляше казаното от прокурора. Накрая вдигна глава: — Има и още нещо… Днес, малко преди да се срещнем, аз проследих. Канда Тьорин — нашия млад сътрудник в „Сато“. Отиде в един бар в Тошимаку, после хлътна в някакъв небостъргач на Ропонги, точно срещу Ноги Джинджа… — описа подробно сградата, тъй като в центъра на Токио липсваха адреси. — Мисля, че най-сетне направихме пробив — спря се Танака Гин. — Зная тази сграда, там е една от квартирите на Тетцуо Акинага. — Сигурен ли си? Танака Гин кимна с глава. — Проучил съм го отвсякъде. Притежава много компании, повечето са под шапката на чужди фирми с фалшива регистрация. Преди около три години една от тях привлече вниманието ни. Изглеждаше напълно безобидна, но аз си направих труда да се заровя по-надълбоко… И открих, че именно чрез нея Акинага купува недвижими имоти във всички квартали на Токио. Използва ги рядко, никой не подозира за съществуването им. Апартаментът в Ропонги е една такава квартира… — Значи съм бил прав да не се доверявам на Тьорин. Той работи за Акинага… — Така изглежда. — Но как е успял да заблуди Нанги-сан? — поклати глава Никълъс. — Един толкова добър познавач на човешката душа… — Нещата не изглеждат чак толкова зле — усмихна се Танака Гин. — Сега поне познаваш лицето на врага. — На враговете, приятелю — поправи го Никълъс. — По всичко личи, че тук сме си създали доста врагове. Като се придържаше към указанията на Микио Оками, той свърна в една странична уличка. Повечето прозорци бяха осветени, хората бяха приключили с вечерята и насочваха вниманието си към телевизорите. Гледаха новините или някое от онези тъпи състезания, в които всеки от участниците прави невероятни усилия да изглежда унижен и нещастен пред очите на 10 милиона зрители. Уличката беше съвсем обикновена, в Токио имаше хиляди като нея. Сърцето на Танака Гин се сви. Колко малко беше необходимо, за да стане и той един от милионите обикновени хора, живеещи на подобни улички… Малко апартаментче, съпруга и две деца, вечеря пред телевизора, екскурзии през уикендите и две отпуски годишно: на ски в Хокайдо през зимата, на море в Хаваи през лятото… Грижи за образованието на децата, заеми и ипотеки… Прост, подреден и удобен живот. Усети студена пот по гърба си. Вероятно така се чувстват дивите зверове, затворени в клетките на зоологическата градина. Точно като загадъчния мъж, който крачеше до него, превърнал се неусетно в истински приятел. Откриха адреса и натиснаха бутона на звънеца, под който с калиграфски букви беше изписано името Д. Канагава. Входната врата щракна и се отвори, след секунди се изправиха пред апартамента. Канагава се оказа представителен джентълмен, надхвърлил шестдесетте. Косата и мустаците му бяха стоманеносиви, лицето кръгло, тялото — пъргаво и стегнато. Поздрави ги официално, после ги представи на съпругата си и 12-годишния си внук, който им беше дошъл на гости. Едва след това ги отведе в кабинета си. Апартаментът беше по-голям от очакванията на Танака Гин. Три спални плюс една отделна стая, която Канагава беше превърнал в кабинет. Обзавеждането беше скъпо. Съпругата на Канагава им поднесе зелен чай и соеви сладкиши, после се оттегли така тихо, както беше дошла. През стените на кабинета, боядисани в приятни сиво-зелени тонове, долитаха приглушените звуци на телевизора. Високите до тавана лавици бяха отрупани с книги, една от стените беше гола, очевидно предназначена за многобройните награди и дипломи за научни степени от университета Тодай — най-престижното учебно заведение в Япония. Там бяха окачени и снимки на домакина, направени в компанията на известни личности. Между тях Танака Гин разпозна новия император и няколко от премиерите на страната. Повечето лица обаче не му говореха нищо. Настаниха се и преминаха към ритуала с чая. Когато размяната на любезности и незначителни реплики най-сетне приключи, Канагава вдигна глава и каза: — По телефона споменахте, че става въпрос за нещо изключително спешно… Мога ли да попитам какво общо имам аз с Японската национална банка? Танака Гин беше прибягнал до този камуфлаж, защото не искаше да бъде идентифициран преди този разговор. Никълъс кръстоса ръце пред гърдите си, а прокурорът отвори бележника си и започна да задава въпроси: — Вие сте главен ковчежник на Тодай, нали? — Да. — От колко време заемате тази длъжност? — От петнадесет години. — А преди това? — Преди това бях помощник на главния ковчежник — очите на Канагава леко се присвиха. — Вижте, всичко това го има в архивите на университета… Предполагам, че сте ги прегледали далеч преди да се появите тук… — Естествено — кимна Танака Гин и невъзмутимо продължи: — Какъв наем плащате за този апартамент? — Моля?! Върху лицето на Канагава се изписа дълбока тревога. При други обстоятелства Гин би изпитал симпатия към него и подредения му живот. Жалко, че обстоятелствата не са други. — Обзавеждането ви е доста скъпо — продължи той, после затвори бележника си и заби поглед в очите на Канагава. — Можете и да не отговаряте, тъй като вече зная всичко… — извади служебната си карта и я подаде на домакина, после тихо подхвърли: — Страхувам се, че сте в беда, Канагава-сан. Възрастният мъж уплашено го погледна, в очите му се появи спомен за всичките му грехове, знайни и незнайни… — Сериозно ли е? — успя да промърмори той, а погледът му неволно се насочи към вратата, зад която съпругата и внучето му нямаха никаква представа за черния облак, надвиснал над семейното благополучие. — Зависи — обади се за пръв път Никълъс. — Зависи от желанието ви да ни помогнете. — А ако откажа? — Нека първо ви обясня за какво става въпрос, Канагава-сан — приведе се напред Танака Гин. — В продължение на години вие сте получавали пари от Тетцуо Акинага, срещу тях сте имали задължението да вкарвате в университета младежи, които ви е изпращал той. Но това не е всичко. Поел сте задължението тези младежи да се дипломират, в случай на необходимост дори сте фалшифицирали оценките им. Това не са голословни твърдения, всичко е документирано. Освен това успях да се добера до всичките ви банкови сметки, шест на брой. Освен очевидните нарушения за укриване на доходи, за които има обособен текст в Наказателния кодекс, срещу вас положително ще бъде отправено и обвинението за съзнателно и доброволно сътрудничество с известен оябун на Якудза. — Очите на Танака Гин бавно обходиха стаята. — Ще изгубите всичко това, Канагава-сан… Удобства, сигурност, уважавано положение в академичната общност. Канагава потръпна, очите му овлажняха. Танака Гин прекрасно го разбираше — за човек като него удобствата и сигурността са важни неща, но най-важното е неопетнената му репутация. — Допуснахте глупава грешка — обади се отново Никълъс. Гласът му беше преднамерено груб и заповеднически. — Сега трябва да внимавате, защото лесно бихте могли да я повторите! — Какво искате да научите от мен? — В прокуратурата има един човек, който е във ведомостта на Акинага, също като вас — меко промълви Танака Гин. — Искам да науча името му. — А после? — Няма да правим пазарлъци! — отсече Никълъс. — Въздухът тук започва да вони! Канагава отмести поглед и облиза изпръхналите си устни. — Трябва да ме разберете, господин прокурор — промълви той. — Тази… тази информация е единственото ценно нещо, което притежавам… Моля ви, дайте ми нещо срещу нея… — Името! — Хата — с отчаяние промърмори Канагава. — Човекът, който ви интересува, се казва Такуо Хата. Танака Гин помълча, после бавно започна да се надига. Никълъс се изправи до него. — Много добре, Канагава-сан — процеди през стиснати устни прокурорът. — От този момент нататък вие ще прекъснете всякакви връзки с Тетцуо Акинага! Никакъв контакт, никакъв сигнал от ваша страна! Имам начин да разбера, ако се опитате да го сторите… Тогава милост няма да има! Връзката между вас ще стане обществено достояние и кариерата ви ще отиде по дяволите! — Но той ще разбере, че нещо става! — отчаяно поклати глава Канагава. — Особено ако се отдръпна рязко, както предлагате… — Ще разбере, но късно — кимна Танака Гин. — Това са моите условия, имате свободата да ги приемете или отхвърлите… — Искам да продължа досегашния си начин на живот — тихо отвърна Канагава. — Той е в ръцете ви — подхвърли Никълъс и се насочи към вратата. — Съветвам ви да не забравяте, че за малко не го изгубихте… Стълбището миришеше на дъжд и влажен цимент. Двамата се спуснаха по мокрите следи, оставени от други хора. — Какво ще кажеш? — обади се Танака Гин. — Дали е достатъчно уплашен, за да скъса с миналото? — Мисля, че по-скоро би дал да му отсекат ръката, отколкото да разговаря с Акинага! — категорично отсече Никълъс. До мокрия тротоар беше паркирала голяма черна тойота. В момента, в който Никълъс и Танака Гин излязоха от входа, вратите на колата се отвориха и от нея се изсипаха четирима мъже. Двама униформени полицаи, един цивилен детектив и главният прокурор Джинждиро Машида, пряк началник на Танака Гин. — Машида-сан! Поздравът на Танака Гин приличаше на отдаване на чест. Изостанал крачка зад него, Никълъс ясно видя, че приятелят му светкавично оцени ситуацията, с един-единствен поглед. — Гин-сан — поклони се официално Машида, а двамата униформени се изправиха от двете страни на прокурора. Детективът се плъзна отзад, лицето му беше възбудено като на секундант от старовремски дуел. — Изчаках колкото можах, Гин-сан — разпери ръце Машида и леко се дръпна от пръските, излетели изпод колелата на минаваща кола. — Тетцуо Акинага е на свобода, защото адвокатите му разбиха на пух и прах обвиненията, които вие му отправихте… — Със свито сърце Танака Гин отбеляза това „вие“, а не обичайното за подобни случаи „ние“. Без съмнение появата на Машида тук означаваше опасност. — Ще ме последвате ли доброволно, Гин-сан? — Къде? — В Главното управление на полицията — поясни цивилният детектив, а двамата полицаи пристъпиха крачка напред. — Разбира се, но защо? Детективът се приготви да отговори, но Машида го спря с едва доловим жест. — Имаме известни подозрения, Гин-сан — меко промълви той. — Дори нещо повече — преки улики, които говорят, че Акинага има свой човек в _моя_ отдел! По асфалта изсъскаха гумите на още две коли, звукът беше неприятен като от раздрана женска пола. Танака Гин дълго мълча, после тихо попита: — И вие мислите, че това съм АЗ?! — Акинага е на свобода благодарение на пропуските във _вашия_ обвинителен акт — сви рамене Машида. — Какво бихте си помислили вие, ако бяхте на моето място? — Но нали именно аз го арестувах? — Танака Гин усети колко глупаво звучи този въпрос, още докато го задаваше. Цивилният детектив го гледаше с презрение, докато очите на Машида бяха заковани някъде над рамото му. На Никълъс никой не обръщаше внимание. — Срещу вас е възбудено наказателно дело — съобщи с равен глас Машида, обърна се и пристъпи към черната тойота. Сякаш не искаше да има нищо общо с това, което предстои. — Бихте ли се качили в колата, Гин-сан? — попита с леден тон цивилният. Танака Гин хвърли безпомощен поглед към шефа си, който остана с гръб към него. Усетил, че приятелят му ще тръгне всеки миг, Никълъс ловко плъзна пръсти в задния джоб на панталона му и измъкна портфейла. По всичко личеше, че за известно време Танака няма да има нужда от документи. Докато там, където Никълъс възнамеряваше да отиде, официалните документи сигурно ще бъдат задължителни… — Дръж се! — прошепна в ухото му той, но прокурорът е нищо не показа, че го е чул. Наведе се и влезе в черната тойота, по покрива на която забарабаниха ситни капчици дъжд. Униформените се изправиха от двете страни на колата, чакаха само детектива. — Тебе те познавам — изръмжа на Никълъс той. И толкоз. В гласа му нямаше нищо. Нито раздразнение, нито някакви други емоции. Единадесета глава Уест Палм бийч | Токио Тресна пистолетен изстрел, Маргарет извика и скочи от стола. Все още беше в спалнята, в която я беше вързал Пол Киарамонте. След първия разпит на Чезаре спа в продължение на пълни седем часа. Той я развърза и й позволи да ползва тоалетната колкото пожелае, разреши й да вземе и душ. Господи, как се беше вмирисала! Чувстваше се дълбоко унижена от миризмата на страха и дълго се търка с гъбата. Приличаше на лейди Макбет, която мие ръцете си от въображаемата кръв. После разпитът продължи, но, слава Богу, вече без въжетата около китките и глезените й. Въпреки молбите й, Чезаре остана непреклонен и не й позволи да види Франсин. Сърцето й се свиваше от черно отчаяние. Детето! Как е детето? Беше ясно, че трябва да избира между живота на дъщеря си и тайните брънки на мрежата „Нишики“. И знаеше какво ще стане — ще протака колкото може, после Чезаре ще изгуби търпение и ще опре револвер в слепоочието на Франси. Тук, в тази стая, направо пред очите й. И тогава тя ще се предаде, ще му разкаже всичко… В очите й се появиха сълзи. Доминик положително би намерил друг изход, но тя е майка. Няма начин да търси алтернативни решения, когато животът на детето й е в опасност. През нощта се събуди и видя, че Чезаре й беше оставил дрехи. Ползвани, вероятно на любовницата му. В тях имаше нещо познато, въпреки че явно бяха предназначени за жена с руси коси, а не за брюнетка като нея. Но какво е то? Ноздрите й потръпнаха и се разшириха. Ароматът! Дрехите бяха напоени с едва доловимата миризма на познат парфюм. На кого принадлежеше той? Цяла сутрин търси отговор на този въпрос, но не успя да го открие. Може би защото съзнанието й продължаваше да стои натикано в оловната кутия с надпис „паника“ на капака. После се появи Чезаре. В ръцете му имаше поднос с кафе и закуска. Отново унижена, тя се нахвърли върху храната като прегладнял звяр. А той стоеше и я гледаше като дресьор в зоологическата градина. Остана на стола, въжетата не влязоха в употреба. Разпитът продължи, скоро търпението му започна да се изчерпва. В крайна сметка скочи на крака, захвърли каничката с кафе на пода и излетя навън. Секунди по-късно до слуха й долетя самотният пистолетен изстрел. Скочи на крака й изтича към заключената врата, ръката й се вкопчи в бравата. Пред очите й се появи ужасна картина: Чезаре вдига пистолета и го насочва в слепоочието на Франси. — Не, не, не! — започна да крещи тя, а рамото й потъна в солидното дърво. Блъскаше като полудяла, въпреки острата болка, пронизваща цялото й тяло. Накрая ключалката щракна, тя механично се върна на стола, на който я беше оставил Чезаре. Раменете и ребрата й пулсираха от болка, но тялото й се сви като стоманена пружина. Чезаре застана на прага с револвер в ръка, всички мисли в главата й изчезнаха и на мястото им се появи бяло петно. Стрелна се към него с такава бързина, че той нямаше време да се отдръпне. Главата й го улучи в гърдите, револверът отлетя настрана, телата им с трясък се строполиха на пода в дневната. Ноктите й бясно се забиха в него, коляното й потърси слабините му. Въздухът напусна гърдите му с болезнено свистене, но тя не го чу, тъй като вече беше на крака и тичаше по коридора. — Франси, Франси! Отваряше вратите на стаите, обхващаше за частица от секундата празнотата им, после продължаваше напред. Най-сетне се озова обратно в дневната, задъхана и обляна в пот. Очите й се спряха на прясна дупка от куршум в облегалката на дивана. Завъртя се като фурия и впи пламтящ поглед в Чезаре, който се беше хванал за един от столовете и притискаше с длан наранените си слабини. — Копеле мръсно! Искаше да изкрещи тези думи, но от устата й излетя едва доловим шепот. Адреналинът напусна кръвта й в мига, в който разбра, че изстрелът не е бил предназначен за Франси. Краката й се подгънаха, тялото й безсилно се отпусна на дивана. — Господи, мили Боже! — простена тя и отпусна глава в дланите си. — Чукаш на погрешната врата — обади се Чезаре, лицето му все още беше разкривено от болка. — Глупаво е да мислиш, че можеш да спасиш семейството си, след като видях сметката на Тони… Отдавна трябваше да вдигнеш бялото знаме, Маргарет! — Кога по-точно? — горчиво промълви тя. — Преди или след като твоите умници убиха шофьора направо пред очите ми? — Престани да дрънкаш глупости! Идеята да повикаш онова ченге си беше твоя, а от Пол разбрах, че лично си очистила един от хората ми… Останах с чувството, че ти се възхищава… Главата й отскочи нагоре, Чезаре стреснато отстъпи крачка назад. В очите й пламтеше бясна злоба. — Престани да ме будалкаш! Планирал си тази операция далеч преди да знаеш дали ще капитулирам, или не! Защо иначе ще откраднеш фирмата ми? — Това беше бизнес, Маргарет — сви рамене Чезаре. — Видях благоприятен шанс и се възползвах от него, нищо повече… — Глупости! — гневно тръсна глава тя и отметна кичур коса от лицето си. — Прекрасно знаеш какво означава тази компания за мен! С ей тези две ръце съм я изградила! — Стига вече — разпери ръце той. — Това е само една компания, за Бога! — Тя беше въздух за мен, глупако! — стисна юмруци Маргарет. — Тя ми даваше самочувствие, тя ме направи това, което съм. Единственото нещо на света, с което се гордеех, като изключим дъщеря ми… — Махна с ръка и горчиво добави: — Всъщност защо трябва да ти обяснявам подобни неща? И след милион години пак няма да ги разбереш! Но Чезаре я разбираше, при това много добре. На практика я уважаваше далеч повече, отколкото онзи нещастник Тони Д. Така и не можа да разбере какво толкова е видял у него Доминик. Докато тази жена беше от друго тесто. Смело се изправи насреща му, не се поколеба да стреля срещу наемните убийци, без колебание потърси помощ от полицията и ако не беше намесата на Пол Киарамонте, положително би се измъкнала… А после издържа и на психологическия тормоз. Но сега, свита на кълбо върху мекия диван, тя вече беше в ръцете му. Достатъчно бе да вкара тук момичето и да го заплаши с физическа разправа. Куражът на Маргарет ще рухне като картонена кула… Време е да повика Пол и да го накара да доведе момичето. Все още превит на две от жестокия ритник в слабините, Чезаре се наведе над интеркома. Натисна бутона три пъти, но Пол не се обади. Това го накара да се свърже с охраната. Заповяда им да разберат какво става. Измина цяла вечност, преди да се разнесе жуженето на апарата. Чезаре нетърпеливо натисна копчето за връзка с ръкохватката на револвера: — Да? — Няма ги — уведоми го спокоен металически глас. — Какво искаш да кажеш, по дяволите? — Претърсихме навсякъде — отвърна гласът, равнодушен като робот. — Къщата, имението, всичко… Киарамонте и момичето са изчезнали. — Как е възможно това, да те вземат мътните?! — Не зная, шефе. Те просто… Чезаре насочи револвера в апарата, нададе гневен вик и натисна спусъка. — Той ще убие мама! Пол Киарамонте погледна в умните и бистри очи насреща си, въздъхна и отвърна с цялата искреност, на която беше способен: — Не, няма да го направи! — Глупости! — поклати глава Франси и отправи потъмнял от тревога поглед към полуголите туристи, които изпълваха тротоарите на булевард Саут бийч. — Не са глупости — отвърна Пол. — Нима не разбираш, че ти си единственото му средство за натиск? Майка ти е готова на всичко за теб, включително и на предателство… И Гадняра го знае… — Размаха ръце и разтревожено подвикна: — Хей, я се махни от прозореца! Там си като мишена! — Изчака я да се подчини, после поклати глава. — Както ти казах, без теб… — Без мен тя става излишна за него! — прекъсна го Франси и пристъпи навътре в хотелската стая. Обзавеждането беше в стил „арт деко“, ярките тонове на тапетите дразнеха очите. — Не трябваше да бягаме без нея! — Възползвахме се от шанса и това е всичко! — отвърна Пол. — Така става в живота… — Човек не бяга от хората, които обича — поклати глава Франси. — При никакви обстоятелства! — Това можеш да го кажеш на баща ми — горчиво се усмихна Пол. — Той избяга от мен и мама в момента, в който стана напечено… — Значи това е причината да се отнасяш гадно към фамилията Абриола, въпреки че са те имали за свой син? Той натика ръце в джобовете на панталона си и замълча. — Нима не разбираш? — меко промълви Франси и изви глава да го погледне. — Без мен мама няма да каже на Чезаре абсолютно нищо. Той ще се вбеси и животът й няма да струва пукната пара! Пол безгласно я прокле, погледът му стана мрачен. — Май подценяваш шансовете й, а? — изръмжа той. — Може би — кимна тя. — Ами ако грешиш? Чезаре изобщо не е от класата й… Той тъкмо си помисли, че това заключение има всички шансове да излезе вярно, когато следващите й думи го накараха да подскочи: — Трябва да се върнем там! — Какво?! Не те чух добре! Нима каза „трябва да се върнем там“?! — Точно така — кимна Франси. — Трябва да се върнем и да освободим мама. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Ти луда ли си?! Никого няма да освободим, най-много да получим по един куршум между очите! — Няма — тръсна глава тя. — Чезаре ме иска жива. — Как не, разбира се, че те иска жива… — извърна очи към тавана Пол. — Ние пък искаме да си далеч от него, нали? Можеш да си представиш какво ще стане, ако се върнем… — разпери ръце, сякаш искаше да се оплаче някому от хлапашкото й поведение. — Това не е задължително. — Какво?! — главата му се завъртя толкова рязко, че чак прешлените му пропукаха. — Имам една идея — отвърна Франси и слезе от прозоречния перваз. — Защо не ме изслушаш? — Не искам да те слушам — мрачно отвърна Пол. — Ако не тръгнем веднага за летището, Гадняра положително ще ни открие… Нали сама поиска това? — Е, признавам, че идеята ми не беше добра — отвърна Франси и го придърпа на леглото до себе си. Беше покрито с абстрактно нашарена кувертюра, наподобяваща футуристичните архитектурни творения на Франк Лойд Райт*. — Но за сметка на това идеята да се върнем е отлична! [* Известен американски архитект, родоначалник на модерната архитектура. — Б.пр.] — Да не си се побъркала? Там гъмжи от охрана! Как си въобразяваш, че ще се промъкнем? — Никакъв проблем, сами ще ни пуснат — усмихна се Франси. — Слагаш пистолета си на челото ми и казваш, че съм избягала. Успял си да ме хванеш и се връщаш… — Добре, генийче — въздъхна с отчаяние Пол и отпусна ръце на бедрата си. — А после? — После вземаме мама и пак изчезваме. От гърдите му се откърти дълбока въздишка: — И през цялото време Гадняра стои и гледа сеир, така ли? — Не, разбира се — отвърна Франси, постави палеца си перпендикулярно на изпънатия показалец и добави: — Той ще се опита да ни спре, а ти ще го застреляш. — Надценяваш ме, хлапе — засмя се Пол. — Значи нямаш дупе, а? — присви очи момичето. Пол подскочи. — За Бога, няма ли да престанеш да говориш като… като… — Като какво? — ледено го изгледа тя. — Като някакъв хлапак от улицата, дявол да го вземе! — размаха ръце той. — Защо не се държиш като момиче? — Джаки правеше ли го? Той облиза пресъхналите си устни: — Какво да прави? — Да се държи като момиче… — Разбира се! — троснато отвърна той. Това беше лъжа, и двамата го знаеха. Пол разроши косата си и отчаяно промърмори: — Господи, откакто те срещнах, животът ми се превърна в истински ад! — Не е вярно. И преди това е бил ад… — тя стана и пристъпи към малкия бар. — Искаш ли нещо? — Да не съм луд — промърмори Пол. — Не видя ли шибания им ценоразпис? Шест долара за една кока-кола! Разбойници! — Какво ти пука? — усмихна се тя и му подхвърли бяло-червената кутийка, а за себе си избра диетична кока-кола. — И без това нямаш много шансове да стигнеш до плащане! Той се засмя, металните езичета изпукаха почти едновременно. Отпи едра глътка, течността се плъзна в гърлото му почти като бира. Истината беше, че много му се искаше да удари едно сериозно питие, но в компанията на момичето не можеше да си позволи това. Знаеше, че е глупаво, но беше безсилен да го преодолее. Сякаш Франси бе собствената му дъщеря… — Откъде толкова акъл? — вдигна очи той. — Няма такова нещо — отвърна тя и облиза с език капчиците по капачето на кутийката. — Просто пораснах преди другите… Помагаха ми. Майка ми, чичо Лю… А и сестра Мери-Роуз също… Твоята Джаки… — кръстоса крак върху крак и се загледа в голите пръсти. — Отначало я мразех… Истински малък Хитлер, така се оплаквах на мама… Държеше на правилника и дисциплината, останалото беше без значение. „Сбъркала си си професията — рекох й веднъж. — Трябвало е да станеш надзирателка в затвор!“ — очите й бавно се вдигнаха към лицето на Пол. — И знаеш ли какво ми отговори? „Беше крайно време да ми направиш някакъв комплимент…“ Представяш ли си? Побеснях! Замерих я с първото нещо, което ми попадна подръка — някаква гипсова статуетка на Дева Мария… Пръсна се на хиляди късчета. — Това не е хубаво — поклати глава Пол. — Ти мислиш така — отвърна Франси и отпи глътка диетична кола. — Но сестра Мери-Роуз нито веднъж не се ядоса, нито веднъж не ми повиши тон… Сега вече си давам сметка, че е постъпвала умно… Разбрах, че не мога да я изкарам от търпение, и престанах да се заяждам с нея… — Отпи нова глътка и поклати глава. — Но това свърши работа само наполовина… Всичко си дойде на мястото едва когато разбрах, че нито веднъж не се е оплакала на мама… „Сестра Мери-Роуз казва, че си истинско ангелче — рече ми един ден мама. — Много бих искала да науча как е стигнала до подобно заключение.“ Тогава разбрах — каквото и да върша, сестра Мери-Роуз е на моя страна. Стана ми приятно. За пръв път мама ме заведе при нея, когато бях на осем години, оттогава нататък я виждах редовно… После се разболях от булимия… Една гадна болест, която те удря право в главата, знаеш… И имах нужда от човек, който да не ме съди… — Но все пак тя ти е налагала някакви правила… — Вярно е, но тези правила не бяха _нейни_. Бяха правилата на Бога — Франси събра длани, сякаш й предстоеше молитва. — Когато разбрах, че сестра Мери-Роуз няма свои правила, аз се влюбих в нея! Тя беше човек от моята кръвна група… — На лицето й се появи сконфузена усмивка. — Представяш ли си? Една монахиня. Но тя беше единственият човек, с когото можех да разговарям, преди да се появи чичо Лю… — Това трябва да е Лю Кроукър, някогашното ченге… — Познаваш ли го? — Не, чувал съм името му от Гадняра… — Пол замълча за момент, после вдигна глава: — Според теб той е добър човек, така ли? — О, да! — светнаха очите на Франси. Пол се надигна, остави недопитата кола на барчето и изтри ръцете си в панталона. После извади пистолета, провери пълнителя и то тикна обратно в кобура. — Може и да съм се побъркал — промърмори той и погледна момичето в очите. — Но давай да вървим и да измъкнем майка ти от ръцете на онези разбойници! На лицето му се появи характерната крива усмивка, а Франси имаше чувството, че това е най-прекрасната усмивка, която беше виждала в краткия си живот. — Много си хубав! Никълъс се усмихна на слабичкия европеец с късо подстригана коса и чувствени устни. — Искаш ли да дойдеш с мен? Зад ъгъла има един хотел, който предлага прекрасни условия за любов! — Съжалявам — отвърна Никълъс. — Вече имам насрочена среща. — Тогава ще го отложим за друг път — въздъхна европеецът и се насочи към следващата си жертва. Никълъс влезе в бара и си поръча уиски със сода. Заведението се наричаше „21 рози“ и беше любимо място за среща на педерастите от Шинжуку. Не се смути от многобройните погледи, които се насочиха към него, тук се чувстваше в безопасност. „Наншоку“ — любовта между мъже, имаше дълбоки корени в японската история. Тя се беше породила през средните векове в самурайските среди. Тогава е било популярно поверието, че любовта към жената е слабост, от която всеки истински мъж трябва да се срамува. Проявата на чувства към мъж или момче вероятно се е прехвърлила тук от древна Гърция, където мъжкото тяло е било обект на особена почит. В Япония тази почит се разпространява от многобройните будистки монаси, нахлули от Континентален Китай. Никълъс плати питието си, опря гръб на бара и бавно огледа заведението. Доста хора знаеха, че Такуо Хата прекарва поне два дни от седмицата в подобни бардаци. Преди да дойде тук, беше позвънил в дома му, жената на прокурора потвърди, че Хата е излязъл и сигурно ще се забави. „21 рози“ беше четвъртото педерастко свърталище, в което влизаше. На малкия дансинг танцуваха плътно притиснати мъже, край стената в дъното открито се опипваха. Заведението беше задимено и полутъмно, в атмосферата се долавяше нещо като отчаяна разруха, което очевидно допринасяше за настроението на посетителите. Никълъс получи още две предложения и едно недвусмислено опипване преди откъм тоалетната да се появи мъж, който отговаряше на описанието на Хата. Насочи се натам, с мъка пробивайки си път между запотените тела на танцуващите двойки. Някой опипа задника му, а мъж с лице на дребен чиновник пусна кавалера си и направи опит да го целуне по устата. Успял да се измъкне невредим от разгорещените педерасти, той се озова в далечния край на бара и с удовлетворение установи, че човекът наистина е Такуо Хата. За нещастие обаче Хата го забеляза почти в същия миг. Очите зад дебелите стъкла на очилата се ококориха, ръцете му разблъскаха двамата младежи, които го опипваха по задника, краката пъргаво го понесоха към изхода. Успя да изскочи навън, преди Никълъс да го докопа, пъргав като горски елен. Никълъс си пробиваше път в обратна посока с чувството, че стъпва сред подвижни пясъци. Използваше цялата сила на раменете и лактите си и най-сетне беше изхвърлен по посока на вратата. Изскочи на тротоара тъкмо навреме, за да види как Хата отваря задната врата на голям черен мерцедес, който чакаше край тротоара с работещ мотор. Нададе предупредителен вик, Хата вдигна глава и страхливо се огледа. В следващия миг вече беше във вътрешността на лимузината. Гумите изсвириха и колата стремително потегли. Бронята й закачи минаващо край нея такси, което се завъртя и задръсти движението. Шофьорът направи бърза маневра и отново даде газ. Но Никълъс вече беше успял да се вкопчи в рамката на отворения страничен прозорец. Зад волана на мерцедеса седеше кльощав якудза, който очевидно беше майстор в занаята си. Видял неканения гост, той рязко нави волана и тялото на Никълъс се размина на милиметри със стоманената каросерия на тежък камион, който се движеше насреща. Разнесе се пронизителен вой на сирена, мерцедесът се разлюля на пружините си и стремително полетя по мокрия асфалт. Бандитът зад волана продължаваше да криволичи, обувките на Никълъс дращеха асфалта, тялото на прокурора безпомощно се мяташе из купето. Колата навлезе в остър ляв завой и Никълъс моментално използва инерцията, за да се хване по-здраво. В следващия миг периферното му зрение улови нещо тъмно и зловещо, което стремително се приближаваше. Изви глава и успя да зърне тясната алея, към която се бяха насочили. Светкавично си даде сметка, че не може да остане на мястото си, тъй като ширината на алеята надвишаваше тази на мерцедеса едва със сантиметър-два. Навлизането в алеята беше отбелязано с разклащане и остър удар в близката стена. Единият фар примигна и угасна. Време за губене нямаше. Никълъс отпусна крака, петите му влязоха в болезнено съприкосновение с асфалта и отново отскочиха. Повтори упражнението и този път тласъкът беше достатъчно силен, за да го отхвърли към покрива на колата. Мерцедесът се стрелна в алеята, разлетяха се искри, разнесе се остро скърцане на метал. Легнал по корем, Никълъс се държеше с върховете на пръстите си за металната обшивка на предното стъкло. Оглушителен трясък го накара да отскочи встрани, пръстите му почти изпуснаха обшивката. В средата на покрива зейна грозна дупка с остри като бръснач краища. _Този мръсник стреля по мен!_ Сви се на топка и се претърколи назад секунда преди появата на втората дупка в ламарината. Бандитът остави пистолета до себе си, стисна волана с две ръце и скочи на спирачките. В очите му проблесна триумф, тъй като тялото на Никълъс стремително се претърколи напред и падна пред колата. Посегна към пистолета, но вече беше късно. Оцелял по магически начин, Никълъс връхлиташе срещу него. Нямаше какво друго да прави, освен да натисне педала на газта. Алеята беше прекалено тясна, Никълъс нямаше къде да се скрие. Разкривил устни в жестока усмивка, бандитът вече предчувстваше удоволствието. Обичаше тъпия звук от съприкосновението на метала с човешкото тяло, но още повече харесваше чувството на радостна възбуда, което придружаваше този миг… Но тялото на Никълъс полетя срещу стъклото с краката напред, бандитът инстинктивно се дръпна към облегалката. На задната седалка Хата нададе вик на ужас. Вниманието на якудза беше отклонено само за миг, но той се оказа достатъчен за Никълъс, чийто втори ритник най-сетне проби здравото трипластово стъкло. Блестящи като скъпоценни камъни частици се посипаха в скута на бандита, той насочи пистолета си срещу връхлитащата фигура и слепешком натисна спусъка. Никълъс усети горещия полъх на куршума, ушите му писнаха от оглушителния изстрел. Усети как якето на рамото му се опъва, сякаш го беше закачил за бодлива тел. Тялото му продължи движението си напред и почти достигна седалката. Бандитът скочи на спирачките — колкото да се защити, толкова и за да затрудни движенията на противника. Тялото на Никълъс политна и се удари в арматурното табло. Главата му тресна бутоните на компактдиска, краката му се оплетоха в лоста на скоростите. Болката в ребрата му беше толкова остра, че той неволно изпъшка. В устата му се появи металически вкус, по-скоро усети, отколкото почувства удара на противника си. Направи опит да се претърколи встрани, но стигна едва до жабката. Очите на якудза се оцъклиха от резкия приток на адреналин. Беше млад човек, най-много на двадесет и три-четири години. Вените отчетливо изпъкваха по гладко обръснатата му глава. Никълъс видя неестествено разширените му зеници и веднага разбра, че е дрогиран, вероятно с кокаин. На това се дължеше и свръхчовешката му сила… Онзи се приготви да нанесе нов удар, този път насочен към шията му. Никълъс не направи опит да го блокира, просто защото прецени, че няма достатъчно място. Вместо това се надигна и сграбчи ръката му. Ръкавът се дръпна нагоре, откривайки част от сложна татуировка „иризуми“. Ако можеше да я види цялата, без съмнение щеше да разбере към кой клан принадлежи младият бандит. Но в момента имаше други грижи. Възползвайки се от по-изгодната позиция, якудза изви китката си и рязко натисна надолу, опитвайки се да прикове Никълъс в пространството между седалките. В очите му се появи неясно учудване, когато Никълъс вдигна крак и заби коляно в ребрата му. Разнесе се остро изпукване, учудването отстъпи място на недоверие и разочарование. Така хлапакът прие тъжния факт, че няколко от ребрата му са счупени. После в очите му се появи бяс, силата му сякаш се утрои, подпомогната от наркотиците. В ръката му проблесна къс нож, тялото му се устреми напред, станало безчувствено към божата. Нападението беше толкова стремително, че острието потъна в рамото на Никълъс миг преди лакътят му да се забие в адамовата ябълка на якудза. Успя да избегне втория удар благодарение на гъвкавостта си, а и бандитът го нанесе слепешком, почти задавен от удара в гърлото. Лостът за скоростите се отмести, ножът потъна дълбоко в кожата на седалката. Никълъс реши да използва долната част на тялото си, но това се оказа грешка. Кракът на младежа се отдръпна от спирачката и рязко натисна газта. Мерцедесът се стрелна напред сред рояк от синкави искри и оглушително стържене. Откъм задната седалка се разнесе уплашеният писък на Хата. Никълъс направи опит да хване волана, но с това даде възможност на якудза да измъкне ножа от седалката и да го насочи към корема му. Останал без контрол, мерцедесът най-сетне напусна тясната алея, блъсна паркиран наблизо нисан и отскочи към тротоара. Пешеходците се разбягаха с гневни викове, последва ги още по-гневен хор от клаксони. Острието на ножа беше толкова близо до шията на Никълъс, че той почувства топлината му. Направи отчаян ключ с двете си ръце, китката на бандита се прекърши и безсилно увисна. От устата му се изтръгна вик на болка, но Никълъс не му даде време да се осъзнае и заби лакът в носа му. Рукна фонтан от кръв, тялото на шофьора политна и безсилно се отпусна върху волана. Никълъс го дръпна назад и направи опит да изрита крака му от педала за газта. Съумя да насочи колата обратно към уличното платно и се понесе срещу движението към светофарите на Мейжи-дьори. Плувна в пот, но краката на бандита отказваха да се помръднат. В главата му изведнъж се появи неясно бучене. _Не_, изкрещя безмълвно той. _Не сега, за Бога!_ Направи отчаян опит да прогони тъмната вълна на Кшира, която заплашваше да погълне съзнанието му. Това му костваше огромна душевна енергия, за момент вероятно припадна… Когато отвори очи, колата беше само на няколко метра от тежък камион с ремарке, запълнил кръстовището. Никълъс се отказа да стигне до педалите. Ръката му светкавично премести лоста на скоростите в неутрално положение, после завъртя ключа и изгаси мотора. Камионът нарастваше срещу тях с мълниеносна скорост, огромен като жилищен блок. Макар и с изключен двигател, мерцедесът продължаваше да се носи напред по инерция. Никълъс се надигна и рязко дръпна волана. Колата направи завой от 180 градуса, очите му се наляха с кръв от огромната центробежна сила. Хата продължаваше да крещи от ужас на задната седалка, светът се превърна в едно блестящо огнено кълбо… Цветовете на неоновите реклами се сляха, оформяйки нова и странно променена реалност. Всичко това продължи едва стотна от секундата, но чувството за пълна свобода беше главозамайващо. Никълъс усещаше единствено ударите на сърцето си, дори за миг не му мина през ума, че се намира в смъртна опасност… После мигът отмина и колата се тресна в тежкия камион. Ударът беше страничен и не особено силен, но Хата се блъсна в облегалката до главата на Никълъс и той замалко не си прехапа езика. Инерцията се стопи, ръцете му механично завъртяха кормилото към близкия тротоар. Мерцедесът се блъсна в него, разклати се и най-сетне спря. Вонята във вътрешността на купето беше нетърпима. Пропукването на изстиващия мотор бързо потъна във воя на приближаващи се сирени и тропота на крака по бетонния тротоар. Никълъс с мъка извърна глава и видя Хата между седалките. Дишаше с усилие, по лицето му се търкаляха едри капки пот. Цялата задна седалка беше покрита със съдържанието на стомаха му. Сирените бързо се приближаваха. Никълъс грабна ножа и разцепи ръкава на бандита до себе си. Пред очите му блесна сложно, почти фантастично „иризуми“. Запаметил отличителните знаци на клана, Никълъс излезе от колата и отвори задната врата. В същия момент пристигнаха ченгетата. Той бръкна в джоба си и им показа служебната значка на Танака Гин, после хвана Хата за яката и безцеремонно го издърпа навън. Капчици дъжд разхладиха челото му, благословени като ангелска целувка. Въртящите се светлини на полицейските коли започнаха да привличат зяпачите. Част от униформените ченгета се заеха да ги разпръскват, други обърнаха внимание на задръстеното движение. Двама-трима останаха в близост до Никълъс и очевидно очакваха някакво обяснение. Появи се линейка, червената лампа на покрива й превърна пресечката в истински карнавал. От нея слязоха хора с бели престилки и невъзмутимо се насочиха към сгърченото зад волана тяло на младия бандит. Никой не погледна Никълъс, никой не му предложи помощ. Очите му се сведоха към черните следи върху асфалта, покрити със ситни дъждовни капчици. Измина доста време, преди да установи, че те са негово дело. Умът му бавно възвръщаше нормалното си състояние. Напълни дробовете си с хладния нощен въздух, наведе се към Хата и тихо прошепна: — Сега си в ръцете ми, изменник! Ще правиш каквото ти заповядам, иначе веднага те предавам в ръцете на полицията! Ясно ли е? Хата кимна, лицето му стана още по-бледо. Никълъс се извърна към търпеливо чакащия сержант и каза: — Готов съм да направя изявление. Дванадесета глава Уест Палм бийч | Токио Двама широкоплещести здравеняци с 38-калиброви револвери подмишниците нахлуха като фурии в стая 421 на хотел „Авамарин“ в Саут бийч. Револверите се озоваха в ръцете им още в мига, в който краката им стъпиха на мокета. Единият огледа банята, другият се зае със стенните гардероби, като не забрави да надникне и под леглото. Чезаре Леонфорте и Веспър влязоха едва когато първият надникна, през вратата и кимна с глава. — Къде е малкото борсуче? — навъсено изръмжа Чезаре. Никой не разбра кого има предвид — момичето или Пол Киарамонте. — Как ви се изплъзнаха, да ви вземат мътните? — извърна се към единия от здравеняците той. Беше тип с близко разположени очички и мазна къдрава коса. — Рече, че хлапето иска диетична кола и тя го повлече към кухнята на дома за гости — отвърна мазният, все още запъхтян от тичането до четвъртия етаж. Шефът и мадамата му бяха взели асансьора. Потеше се обилно и беше ядосан, че не откриха никого. Револверът в ръката му нетърпеливо се поклати, сякаш искаше на всяка цена да гръмне по някого. — Прибери шибаната ютия! — гневно го изгледа Чезаре. — По хлебарките ли ще стреляш, тъпако?! — Добре де — изръмжа горилата, тикна оръжието под потната си мишница и продължи: — Почнахме от кухнята… Нямаше ги, затуй излязохме навън… Никой нищо не беше видял… Ни момчетата, ни кучетата… — Приведе рамене и виновно добави: — Кво можехме да направим? Чезаре изобщо не си направи труда да отговаря на тъпия въпрос, очите му се насочиха към барчето. — Обикновена и диетична кола — установи той и поклати глава. — Били са тук! — Никой не ги е видял да излизат! — напомни му Веспър. — Така е — изръмжа той и веждите му се сключиха в една линия. — Защо изведнъж са се разбързали, да ги вземат мътните? — Да вървим да ги търсим! — изръмжа единият от здравеняците, очевидно изгарящ от нетърпение да използва револвера си. — Имаме хора на летището, автобусните терминали и железопътните гари — промълви сякаш на себе си Чезаре. — Агенциите за коли под наем са предупредени да сигнализират веднага, ако мъж с отличителните белези на Пол се опита да наеме кола. Остават само две възможности — да свият превоз или да купят кола на старо… Но и двете ги изключвам, защото Пол не е толкова глупав да рискува с кражба, а мангизи за покупка няма… — Все още не знаем дали е избягал заедно с хлапето, или просто се опитва да го открие — напомни му Веспър. — Заедно са — промърмори Чезаре и махна с ръка към кутийките кока-кола на барчето. — Не зная какво е намислил Пол, но ще го накарам да съжалява! — ръката му направи къс, повелителен жест. — Вие двамата почвате оглед на квартала! Искам да проверите всяка кръчма и всеки хотел в периметър от осем пресечки. Едва ли са отишли далеч, след като от администрацията твърдят, че не са напуснали… — Акинага не вдига телефона, което означава, че не иска да го безпокоят или го няма — промърмори Хата и окачи слушалката на автомата. Натика ръце дълбоко в джобовете на панталона си, подметките му изскърцаха върху асфалта. — Ако второто е вярно, значи е в „Запален от двата края“… — Искам да го открия, при това тази нощ — изръмжа Никълъс. — И няма да те изпусна от очи, докато не ме заведеш при него! Стояха на тротоара близо до пресечката на Мейжи-дьори с Ясукун-дьори, очите на Никълъс бавно оглеждаха размитите от дъжда неонови реклами. — Какво представлява „Запален от двата края“? Гей бар или заведение за стриптийз? Хата се поколеба и Никълъс мрачно го изгледа. — Частен клуб, в който се предлага и стриптийз, но много специален — побърза да отвърне той. — Достъп до него имат само хора с членски карти, повечето от тях са важни личности… Никълъс продължаваше да наблюдава улицата, очите му търсеха големи лимузини с якудза зад волана. Една среща с подобна кола му беше повече от достатъчна, нямаше никакво желание за втора. Беше ясно, че Хата е поставен под наблюдение и закрила, отстраняването на първия бодигард навеждаше на мисълта, че съответният клан на Якудза ще направи необходимото да го снабди с нов… „Запален от двата края“… Странно име за нощен клуб. Но още по-странно беше, че именно пред входа на този клуб беше съсечен Изе Икудзо… Показно убийство, вероятно дело на самия Майкъл Леонфорте. — Важни личности? — повтори замислено той. — Какво имаш предвид? Хата отново се поколеба. Външният му вид беше ужасен, от тялото му се разнасяше отвратителна миризма. Никълъс умишлено не му даде възможност да се приведе в ред. Понякога унижението е най-доброто средство за душевно пречистване… — Знаеш какво — най-сетне отвърна Хата. — Политици, висши чиновници, бизнесмени… Не се допускат хора на заплата… — Това означаваше, че клубът е табу за държавни служители от среден и дребен калибър. — „Запален от двата края“ е клуб за избрани, там се срещат само хора с истинска власт… Именно по тази причина Акинага го е превърнал в нещо като втори дом… Умът на Никълъс напрегнато работеше. Нещо не беше наред, усети го още в момента, в който Хата неохотно призна за тайните си връзки с Тетцуо Акинага. Онзи беше оябун на клана Шикей, докато татуировките на бодигарда с мерцедеса сочеха, че той принадлежи към клана Ямаучи. След убийството на Таши Шидаре — оябун на Ямаучи, кланът се управляваше от тримата му помощници заедно, тъй като никой от тях нямаше достатъчно подкрепа за самостоятелно управление. Дали Акинага е решил да погълне Ямаучи? Според някои слухове той имал сериозни намерения да наследи Шидаре, освен това вече беше направил един опит за премахването на самия Никълъс. — Значи Акинага е редовен посетител на „Запален от двата края“ — промърмори той. — А останалите оябуни? — Естествено — кимна Хата. — Почти всички са членове. Също и няколко от помощниците им… Късчета от мозайката продължаваха да плуват в мрака, но някои от тях бавно лягаха по местата си. — И ти ли си член? Хата се поколеба, после неохотно кимна с глава. Никълъс мълчаливо наблюдаваше сребърните дъждовни струи, които шибаха ярко осветените витрини на Шинжуку. — Заемаш достатъчно важен пост, за да поддържаш връзка с Акинага — промълви най-сетне той. — Знаеш къде можеш да го откриеш, сега ще видим дали те познават там. Разбира се, Хата наистина се оказа член на клуба. При това достатъчно популярен, за да не показва картата си. А Никълъс беше помолен да остави името си. Той се представи като Майк Леонфорте, после и двамата получиха пластмасови карти с лазерен код. — Защо ме доведе тук? — просъска Хата, докато се спускаха по каменните стъпала, излъскани от дългогодишна употреба. — Нещата могат да станат доста сложни! — Сигурно — сви рамене Никълъс. — Но именно тук си планирал отстраняването на Танака Гин, нали? Значи е редно да довършиш започнатото дело… Стълбището се осветяваше от неонови тръби, скрити зад метални решетки. Неприятно ярката светлина превръщаше кожата им в болезнено бледа материя, сякаш бяха мъртъвци. Долу гърмеше оглушителна рок музика, вибрациите й проникваха в краката им направо през каменните стъпала. Стълбата свърши, пред очите им се разкри дълъг и тесен коридор, далечният му край тънеше в мрак. Подът беше покрит с леко извити дялани камъни, по стените се плъзгаха водни струи, събираха се в нещо като плитки канавки и изчезваха незнайно къде. На сводестия таван бяха окачени слаби електрически крушки в метални решетки. Всичко това напомняше за някаква естествена пещера, вероятно разположена точно над тунелите на метрото. Приближиха се към тежка метална врата, която наподобяваше вход на древен замък. Зад нея седеше огромен борец сумо, който лениво се изправи и пое пластмасовите им карти през решетките. Вкара ги в някаква машина до себе си, решетъчната врата щракна и се отвори. Борецът мълчаливо им върна картите и отстъпи встрани. Музиката беше оглушителна, задъхана като ритуалните ритми на индианско племе. Пробиха си път между тълпата разгорещени танцьори и се озоваха в продълговато помещение с нисък таван. Топлината и влагата на стотици човешки тела се стелеше над масите като тропическа мъгла. Пронизваха я разноцветни прожектори, над всичко доминираше музиката — някаква странна, но възбуждаща комбинация от джаз, бибоп и рап… Приличаше на вятър, който свири сред стеблата на млада бамбукова горичка… Докато следваше Хата по петите, Никълъс бавно оглеждаше лицата на присъстващите. Разпозна министъра на финансите, министъра на търговията и индустрията, шефовете на търговската и промишлената камари… Спря да запаметява лицата на известните личности, когато видя министъра на външната търговия, заобиколен от цяла тълпа политици. Тук бяха водещи фигури от Либерално-демократическата партия, Социалистическата партия, имаше представители и на новосформираната Аграрна партия, начело със заместник-министъра на правосъдието. Между тях се виждаха президенти на големи международни компании, имаше и достатъчно представители на Якудза… Никълъс се насочи именно към последните, очаквайки да открие и Тетцуо Акинага. Един младолик оябун, когото не познаваше, беше потънал в оживен разговор с директора на отдел „Хранителна промишленост“ в Министерството на търговията. Каква ли сделка се уговаря, запита се той и стисна ръката на Хата, който очевидно искаше да се смеси с тълпата и да изчезне. — Къде е Акинага? — просъска той. — Не зная — сви рамене прокурорът. Наложи му се да крещи, за да бъде чут. Приближиха се към извит бар, пред който се трупаха клиенти — все видни представители на индустрията, висшата бюрокрация и подземния свят. Имаше нещо обезпокоително в свободното им, очевидно приятелско общуване, във веселите подвиквания и честите наздравици. — Всяка нощ ли е така? — попита Никълъс. Хата мълчаливо кимна с глава. Какви сделки се сключват тук, неволно се запита Никълъс. Очевидно именно в това подземие се вземат важните решения за бъдещето на страната, докато дебатите в парламента са сухи и скучни, предназначени единствено за обществена консумация. Тук пулсира могъщото сърце на Япония, консервативно, хладно, затворено… То няма нищо общо с приказките за реформи, течащи като пълноводна река от парламентарната трибуна и предназначени за тълпата наивни и лековерни избиратели. Тук се сключват реалните сделки, участници в които както винаги са представители на железния триъгълник от бизнесмени, политици и висши администратори. Тук се уговарят взаимни отстъпки и облекчения, създават се съюзи и приятелства, разменят се огромни парични средства. Оттук тръгва мрежата на връзки и предпочитания, която покрива цялата страна и без която нищо не може да бъде постигнато. Хората сред тези стени, якудза или не, си препредават властта като вълшебен амулет, за тях невъзможни неща няма… Оглеждайки тълпата, Никълъс изведнъж усети как тялото на Хата се стяга. Не извърна глава, само леко отмести очи и ги насочи натам, накъдето гледаше прокурорът. Отначало видя само мъглата от тютюнев дим, сред която се мяркаха телата на посетителите. Опипа полумрака с поглед и отвори танжинското си око точно навреме, за да усети как нещо тъмно и неясно започва да му се изплъзва. Опита се да го проследи, но наоколо действаха прекалено много дразнители, танжинското му око започна да се затваря… Тогава се случи нещо странно. Вместо обичайния непрогледен мрак, който настъпваше след затваряне на танжинското око, в душата му се развихри истинска буря. В черепа му бръмнаха десет хиляди пчели, сърцето му неволно се сви пред могъщата приливна вълна на Кшира. Но този път жуженето продължи кратко, на негово място изплува тихият глас на Кисоко: _Остави се на мрака…_ Послуша го, мракът стремително настъпваше. Оглушителната човешка глъч се стопи и изчезна, замести я дълбока тишина. Никълъс чакаше. Някъде далеч, в покрайнините на езерото от кънтяща тишина, изведнъж проблесна сребърна искра — сякаш палава риба изскочи на повърхността, плесна с опашка и изчезна. Мракът се раздвижи и започна да фосфоресцира. Никълъс с учудване установи, че се движи. Плъзгаше се между хора, потънали в сериозни разговори, в приятелски прегръдки и напрегнати преговори… Усещаше скритите помисли на всеки един от тях, изкусните капани, които си поставяха, задните им мисли… Усещаше фалша на току-що сключени споразумения и опасни съюзи. Вървеше сред този вулкан от човешки чувства и теглеше след себе си Хата, превърнал се в блееща овца, която ще бъде продадена на пазара… Черната вълна на Кшира го насочи към Тетцуо Акинага. Позна го с душата си, сякаш Кшира го беше белязала е яркия си знак. Вървеше към него бавно, но неотклонно. Приближаваше го от такъв ъгъл, който изключваше бягството. Когато фигурата на оябуна най-сетне се появи в полезрението му, той стисна ръката на Хата и тихо промълви: — Това е краят… Беше на крачка от оябуна, можеше да го докосне с ръка. Притегли Хата до себе си, просто за да предотврати всякакви изненади, Акинага беше потънал в сериозен разговор с един от ръководителите на Аграрната партия и с Канзай Митцуи — кандидата за премиерския пост, който се радваше на подкрепата му. Очевидно не беше забелязал сложните маневри на Никълъс, пътят за евентуалното му отстъпление скоро щеше да бъде окончателно затворен. Насочил цялото си внимание към Акинага, той изведнъж чу името си, произнесено на висок глас. Потръпна като улучен от куршум, извърна се наляво и срещна очите на Хонико. — Никълъс! — извика тя. — Никълъс! В същия миг отдясно настъпи раздвижване, Хата изкрещя и се блъсна в него, буквално вдигнат във въздуха. Плисна гореща кръв, тялото му рязко се завъртя и почти падна върху Йоши, който напрегнато дишаше в лицето му. Хата се гърчеше като риба на въдица, кръвта от гърдите му бликаше като фонтан. Йоши изръмжа и отново го блъсна към Никълъс. В този момент Кшира го предупреди, че Акинага напуска мястото си и тръгва към един от изходите, точно зад гърба му. Никълъс отстъпи крачка назад, ръката му не изпускаше Хата. Дългото острие на ножа се измъкна от слабините на нещастника, кръвта бликна с нова сила. Никой не им обръщаше внимание. Посетителите продължаваха да разговарят и танцуват, сякаш нищо не беше се случило. — Хонико! — извика Никълъс и пусна тялото на Хата. Докопа ръцете й и започна да я придърпва към себе си. — Йоши наръга Хата-сан, а аз мислех, че ще нападне мен!… Очите й бяха широко отворени. Никълъс се извърна и видя, че висока жена се беше навела над Хата и полагаше главата му в скута си. По дрехите й имаше кръв. Тя бавно вдигна глава и впи блестящите си зеленикави очи в лицето на Никълъс. Господи, какво търси тук Светата майка, смаяно се запита той. — Погрижи се за него! — извърна се той към Хонико. — Извикай доктор или линейка, а най-добре и двете! Приведена над ранения Хата, Хонико вдигна глава: — А ти къде отиваш? Но Никълъс вече се беше стопил в тълпата. Подмладен поне с десетина години, със скромен и незабележим вид, Лю Кроукър се насочи към имението на Чезаре Леонфорте в товарния отсек на жълто-зеления микробус на фирмата „Амазония“, поела ангажимента за ежедневната доставка на свежи цветя в голямата бяла резиденция. Рико Лемон — специалистът по дегизировка, се беше оказал прав в твърдението си, че дори и майка му не би го познала. Характерните черти на лицето му, особено тези около носа, устата и челото, бяха майсторски променени с помощта на подплънки от мека гума. Прилягаха му отлично благодарение на „посмъртната“ маска, която Лемон не забрави да снеме от лицето му. — Тези бебчета издържат на доста голяма топлина, но все пак се нуждаят от известно притискане — предупреди го Лемон. — Затова ще те посъветвам да избягваш слънцето, особено по пладне… Каквото и да правиш, не натискай лявата част на носа си. Освен ако не искаш подкрепления, разбира се… Както обикновено, микробусът премина през отворения портал и спря. Охраната получи възможност да огледа стоката, а кучетата — да подушат придружителите й. В един кратък, но изпълнен с напрежение миг Кроукър изпита паническото чувство, че приближаващото се куче ще подуши гумата върху лицето му и ще вдигне тревога. Оказа се обаче, че интерес към него проявява не огромният пес, а един от пазачите — едър мъжага с космати, подобни на лопати ръце. — Морти е в отпуска — уведоми го шофьорът на микробуса. — Аха — промърмори Косматия и впи очи в лицето на Кроукър с такова внимание, сякаш новодошлият се готвеше да оспори завещание в негова полза. — И къде се запиля тъпият Морти? Сигурно чак в Аляска, само там може да се спаси от шибаната жега! — Заведе децата си в Дисниленд — отвърна шофьорът. — Какви ги дрънкаш, по дяволите? — изви вежди Косматия. — Нали старият Морти беше заклет ерген? — Бъркаш — спокойно отвърна шофьорът, очевидно свикнал с разпити от подобен сорт. — Заклетият ерген съм аз! И двамата избухнаха в смях. Кроукър рискува с една срамежлива усмивка, но Косматия само му се намръщи. Вторият пазач дръпна веригата на песа, Косматия затръшна вратичката и промърмори: — Хайде, бягайте! Шефът хич не обича увехнали цветя! Кроукър въздъхна с облекчение и извади биомеханичната си протеза от джоба. — По-бързо! — прошепна напрегнато той. Минаваше два следобед, а той беше нервен и неспокоен. Според първоначалните планове трябваше да проникне в крепостта на Гадняра още в осем сутринта, използвайки камионетката на пекарната „Льо Пти“, която всеки ден доставяше в имението хляб и пресни кроасани. По чиста случайност видя, че собственикът се опитва да позвъни на някого и алармира федералните агенти. При последвалия разпит стана ясно, че тоя тип е на твърда заплата при Гадняра. Това откритие, въпреки успешния край, ги разтърси здравата… Дали пък тоя бандит не е купил цялото крайбрежие, неспокойно се питаше Кроукър. Нямаше начин да разберат това. Прехвърлиха се в цветарницата „Амазония“ и се погрижиха да подслушват всички телефонни разговори. Повече от това не можеха да направят. В продължение на четиридесет минути събираха вчерашните цветя и ги заменяха със свежи. Кроукър беше на втория етаж и внимателно аранжираше вазата с някакви екзотични растения в хола. Там го завари Косматия… — Къде ти е песът? — попита той, докато търсеше място за яркочервената чашка на тропическо цвете с неизвестно, поне за него, име. — Много смешно, няма що — изръмжа онзи. Стоеше толкова близо, че Кроукър усещаше зловонния му дъх. Показалецът му, дебел като банан и покрит с къдрави косъмчета, рязко се насочи към вазата: — Кво е това? Кроукър озадачено го изгледа. — Това! — настойчиво повтори онзи и приближи пръст към едно бяло цвете. — Как се казва? Кроукър нямаше никакво понятие. — Делфиний — уверено отвърна той, после попита: — Къде е кенефът? Трябва да пусна една вода… — В дъното на коридора — изгледа го подозрително Косматия. — Ще те заведа… Кроукър покорно тръгна в указаната посока, с всяка фибра на тялото си усещаше присъствието на огромния мъжага зад гърба си. Вратата на тоалетната се отваряше навътре. Той хвана бравата и в същия момент заби лакът в слънчевия сплит на горилата. Завъртя се с цялата бързина, на която беше способен, биомеханичната протеза се стрелна към гърлото на противника. Но онзи наистина се оказа невероятно як, юмрукът му се стрелна напред и се стовари върху брадичката на Кроукър със силата на парен чук. Тялото му отлетя назад, блъсна вратата и падна върху плочките на пода на тоалетната. Косматия скочи отгоре му, стисна го за шията и блъсна главата му в ръба на ваната. От устата на Кроукър се откъсна болезнен стон, пред очите му заиграха разноцветни кръгове. Косматия се наведе напред, пръстите му се стегнаха около шията на Кроукър, на лицето му изплува жестока усмивка. Кроукър бавно освободи протезата си, сви я до отказ, после я стовари върху ключицата на едрия мъж. Разнесе се остро пропукване, металните пръсти се разтвориха като листенцата на отровно цвете и се забиха в шията на Косматия, прерязвайки сънната артерия: Онзи се олюля и падна на колене, но огромните му лапи продължаваха да стискат шията на Кроукър. Той замахва с другата си ръка и му нанесе силен удар в основата на носа. Бликна фонтан от кръв, Косматия се просна в цял ръст и повече не помръдна. Кроукър понечи да се изправи, подхлъзна се на гладките плочки и падна. Хвана се за ръба на умивалника и най-сетне стана. Погледна се в огледалото и не остана доволен от това, което видя. Дишаше напрегнато, брадичката адски го болеше. Понечи да се наплиска със студена вода, но се сети за дегизировката. Не, това е изключено. Стори му се, че носът му е леко разкривен и вдигна ръка да го оправи. После се зае с Косматия. Сръчно го разсъблече, наведе се и с напрегнато пъшкане успя да го претърколи във ваната. Извади от джоба си навито на ролка найлоново въже и старателно овърза китките и глезените на горилата. После опразни джобовете на жълто-зеления комбинезон с емблемата на „Амазония“, нави го на топка и го запрати във ваната. Не забрави да дръпне докрай найлоновата завеса, върху която беше отпечатана картина на Тулуз-Лотрек, изобразяваща пикник сред природата. Навлече дрехите на Косматия и веднага се вмириса на лук и червен пипер. Пристъпи към огледалото. Панталонът беше доста дълъг, но той го придърпа максимално нагоре и го пристегна с колана. Резултатът беше задоволителен. Натика вещите си из джобовете на новата дреха, вдигна от пода револвера 38-и калибър с отрязано дуло и го пъхна в кобура. Огледа се за последен път и напусна банята. Затвори вратата зад гърба си и почти се сблъска с Чезаре Леонфорте, внезапно изскочил иззад ъгъла. — Горещо е като във фурна, мамка му! — промърмори Чезаре Леонфорте, заобиколи един от хората си, който очевидно охраняваше втория етаж, и се обърна към забързаната подире му Веспър. Отдавна вече не познаваше лично всички горили, наети да пазят къщата. Все пак лицето на мъжа, с когото почти се сблъска, накара паметта му да потрепне. Влезе в кабинета си и завъртя докрай копчето на термостата, който управляваше климатичната инсталация. — Копелето му с копеле! — изръмжа той, имайки предвид Пол Киарамонте. — Дадох му всичко, за което може да мечтае: пари, власт, възможност за изява… Й какво направи той? Издебна ме да ме прекара отзад! — Когато беше ядосан, забравяше за изтънчения език и започваше да говори като уличен хлапак. Погледна златния си „Патек Филип“ и поклати глава: — Не искам да ме шибат повече, особено по време на срещата с Майло… Ще го видя след по-малко от час, ще прибера стоката и тогава ще правим сметки… — Юмрукът му удари бюрото, очите му се насочиха към прозореца: — Момчетата от Саут бийч не се обадиха и това ме прави неспокоен… Взе един мобифон, натисна бутона за автоматично избиране и миг по-късно го захвърли върху бюрото: — Никой не се обажда, мамка му! Или са извън обсега на тая играчка, или нямат капка акъл! Но и в двата случая това означава, че още не са открили Пол и момичето! Веспър изчака да отмине гневното му избухване и предпазливо подхвърли: — Не ми каза защо твоят приятел Пол иска да отвлече дъщерята на гаджето си… — Оценявам високо начина, по който се държиш настрана от тая шибана история! — отвърна Чезаре. Очите му продължаваха да гледат навън, сякаш само по този начин би могъл да върне бегълците. — Но иначе имаш право… Историята, която ти разказах, вече няма никакъв смисъл, нали? — от гърдите му се откърти тежка въздишка. — Мадамата не е гадже на Пол, а мой конкурент в бизнеса… Напоследък стана прекалено амбициозна, знаеш… Премина границата и затова наредих на Пол да я доведе тук заедно с хлапето й… — А защо и малката? — За да стане по-сговорчива. За нея малката е по-важна от бизнеса… — Доста мръсен номер от твоя страна… Доколкото съм чувала, сицилианците никога не го правят… Това е един от железните им закони… — Майната им на законите! — извика Чезаре. — Те са за разни старци с черни костюми и наследствен артрит! — Блъсна юмрук в гърдите си и добави: — Тук законите ги създавам _аз_! Който не ги харесва, да върви по дяволите! Изведнъж тялото му се вкамени, сякаш беше ловджийско куче, надушило дивеча. — Проклет да съм! — дрезгаво промърмори той. — Я ела да хвърлиш един поглед и да ми кажеш дали не халюцинирам! Веспър пристъпи към прозореца и надникна зад рамото му. Сърцето й пропусна един такт. През градината вървеше Пол Киарамонте, стиснал ръката на Франси. Зад тях крачеха двама настръхнали пазачи с ръце върху кобурите. Единият държеше веригата на обучено куче, което душеше коленете на момичето. Вървяха право към входа на резиденцията. Пол пусна ръката на Франси и предвидливо я прехвърли през рамото й. — Можеш ли да ми кажеш _това_ пък какво означава?! — промърмори Чезаре, извади от бюрото револвер 38-и калибър и провери барабана. — По всичко личи, че Пол я връща обратно — поклати глава Веспър. — Преценката ти за него май ще излезе погрешна… — Ще видим! — заплашително изръмжа Чезаре и щракна предпазителя. Отстъпи крачка от прозореца, в същия миг звънна мобифонът. Той се поколеба за миг, после натисна бутона. — Да! Какво има? — Обажда се „Белият вълк“. Чезаре артистично извъртя очи към тавана. Това беше шефът на полицията, на когото плащаше луди пари, но явно само за да си чете шпионските романи. Държеше да използват псевдоними и пароли, които периодично се сменяха. — Тук „Зеленият делфин“ — въздъхна Чезаре. Мислите му се въртяха около Пол Киарамонте, който може би действително не го беше предал. — Имам новини относно убийството на онова бивше ченге от Ню Йорк, Люис Кроукър… — Какво за него? Нали ти казах да прекратиш по най-бърз начин всякакви… — Не говоря за следствието, а за един много любопитен факт — прекъсна го онзи. — Кроукър не е бил закаран в нито една болница в района… — Че защо му е на покойник болница? — ухили се Чезаре. — На него му трябва поп! — На твое място нямаше да съм толкова спокоен. Току-що разговарях със Съдебна медицина. При тях няма никакъв труп, който да отговаря на описанията на Кроукър. Екипът, пристигнал на местопрестъплението, е длъжен да отбележи не само свидетелските показания, но и да регистрира колата на „Бърза помощ“, вдигнала жертвата. Позвъних в болницата, после поразпитах насам-натам… И знаеш ли какво открих? Линейката, вдигнала тялото на Кроукър, е била фалшива! Пол Киарамонте и Франсин Голдони де Камило моментално се изпариха от съзнанието на Чезаре. Той бавно се обърна, очите му се заковаха върху лицето на Веспър. Очертаваха се две възможности, и двете еднакво неприятни за него… Първата беше тялото на Кроукър да е в ръцете на ФБР, което означаваше тайно разследване, върху чийто ход няма как да влияе… Втората беше още по-гадна: Кроукър е жив, което означава, че Веспър съвсем не е тази, за която се представя. — Кой го е вдигнал в крайна сметка? — промърмори в мембраната Чезаре. — Не знам. Ако щеш вярвай, но нищо повече не успях да науча. Чезаре бавно си пое въздух и попита: — Сигурен ли си в това, което току-що ми съобщи? — Абсолютно. — Благодаря, много ми помогна — въздъхна Чезаре. — За момента предпочитам да прекратим контактите — засмя се полицейският началник отсреща. — Не обичам ситуации, които не съм в състояние да контролирам… Все пак не забравяй да ме споменеш в завещанието си!… Чезаре прекъсна връзката, в главата му помръдна нещо, което току-що беше видял… Да, точно така! Мъжът, с когото почти, се сблъска в коридора! Лицето му се появи съвсем ясно… Обикновено, с нищо незабележимо лице… Което обаче никога не беше виждал! От гърдите му излетя животинско ръмжене. Скочи и полетя към вратата, която жалостиво проскърца под тежкия му ритник. — Оня тип! — изрева извън себе си той. — Къде е гадното копеле?! Горилата, която пазеше стълбището, с недоумение го погледна: — Кой, шефе? — Оня нещастник, с когото се сблъсках преди малко! — изрева извън себе си Чезаре, без да обръща внимание на Веспър, която се опита да го успокои. — Кой, шефе? — повтори онзи и в очите му се появи объркване. — Майки, Джоуи, Фредо? — Глупак! — просъска Чезаре, блъсна го и затича надолу по стълбите. Много му се искаше да опише непознатия, но изведнъж осъзна, че няма какво да описва. Беше един напълно безличен тип. Здрав, едър, но напълно безличен! — Мамка ви! — изрева като бесен той. — Не може никой да не го е видял, тъпаци такива! За какво ви плащам, по дяволите? Да висите наоколо и да си чешете ташаците! Разблъска двамата, които охраняваха долния етаж, и видя как вратата се отваря. Отскочи към стената с пъргавината на акробат, в ръката му се появи револверът. Очакваше да види Пол и Франси, но вместо тях в коридора се втурна Джоуи. Беше зачервен и възбуден — нещо крайно необичайно за него. — Шефе! — извика той. — Един хеликоптер се кани да кацне на моравата! — Кво от това? — озъби се Чезаре. — Тук всеки ден кацат хеликоптери! — Хвърлих му едно око през бинокъла — поясни Джоуи. — ФБР! — Стига бе! — не можа да повярва Чезаре, но онзи енергично кимаше с глава. Приличаше на пластмасовите кученца, които някои тъпаци слагат на задното стъкло на колите си. В огромното фоайе на резиденцията се настани напрегната тишина, сякаш някой изведнъж го беше превърнал в обреден дом… — Прилича на шибаните бойни чопъри във Виетнам, шефе — обади се след известно време Джоуи. — Претъпкан е с типове в защитни униформи… Носят снайперистки пушки и автомати… Лети ниско, на метър над дърветата… — Тръгвай! — просъска Чезаре, стисна ръката на Веспър и затича по коридора към кухнята. Имаше чувството, че в главата му се издува огромен балон, слепоочията му започнаха да пулсират. — Влизай тук! — просъска той и я блъсна към тясна, почти незабележима вратичка. Озоваха се в някакъв килер, мракът беше непрогледен. Но Чезаре очевидно познаваше всеки сантиметър от помещението и уверено тръгна напред. Стигна далечната стена, размести бурканите от лавицата, която се издигаше чак до тавана, пръстите му напипаха някакъв бутон. После се изправи и зачака. Стената се отмести, лъхна ги хладен и застоял въздух с мирис на сяра. Сякаш насреща им дишаше невидим демон. — Надолу! — прошепна Чезаре и натисна главата на Веспър. Слязоха по няколко дървени стъпала, той спря и натисна друг бутон на стената. Подвижният панел се плъзна на мястото си, само на няколко сантиметра от главата му. Тук вонеше като в преизподнята. Резиденцията нямаше мазета. Така се строяха почти всички къщи във Флорида, просто защото подпочвените води бяха прекалено близо до повърхността. Но веднага след като една от подставените му компании купи този имот, Чезаре се беше погрижил за изграждането на тайния тунел. Просто за всеки случай… На строителите обясни, че през него ще се простират фиброоптични кабели за комуникация, но настоя да бъде прокопан така, че да може да се минава… Побутваше Веспър пред себе си, от време на време натискаше главата й надолу. Колкото да я предпази от ниския свод, толкова и за да я държи под контрол. В момента тя беше единственото нещо на света, което беше в състояние да контролира. Независимо дали е тази, за която се представя, или е част от заговора на Кроукър и агентите на ФБР… В крайна сметка е едно и също, въздъхна в себе си той, докато продължаваха да се промъкват покрай вонящите на сяра тръби от ПВЦ, навън от къщата, по-далеч от федералните ченгета… Важното е, че е тук. Вълшебен амулет, сигурна защита срещу света на предателите и подлеците… Няма значение дали ще я третира като любовница или заложник. Нека Кроукър и гадните федерални ченгета да посинеят от злоба! Скован от лицевите подплънки, Кроукър профуча през входната врата и изскочи под ярките лъчи на флоридското слънце. Моментално се изпоти, после си спомни за предупреждението на Рико Лемон относно здравината на лепилото по лицето си и започна да се поти още повече. Насочи се към двете горили, които вървяха подир мъжа с маслинена кожа, опрял револвер в слепоочието на Франси. Придържайки се към максимата, че нападението е най-добрата защита, той препречи пътя им и извика: — Какво, по дяволите, става тук? — Изпуснах тая козичка само за миг — обади се мургавият. — Но можеш да кажеш на Гадняра, че пак я пипнах… Грешката беше моя, но вече всичко е наред. — Кой си ти, да те вземат мътните? — пристъпи напред горилата, която държеше веригата на кучето пазач. — Викат ми Джоуи „Ръката“ — отвърна Кроукър и протегна протезата си. Старателно избягваше ококорените очи на Франси, но не пропусна да отбележи как лакътят й потъна в корема на мургавия, ловко възползвайки се от факта, че и двете горили се бяха зазяпали в биомеханичната му ръка. — Не познавам никакъв Джоуи Ръката — изръмжа онзи, а кучето се задърпа като бясно с очевидното намерение да забие зъби в бутовете на Кроукър. — От бригадата в Ню Йорк — поясни бившето ченге и побърза да добави: — Шефът ме повика да помагам при обработката на оная мадама Де Камило и непокорната й дъщеря. — Този е Пол Киарамонте — рече мъжът и махна с ръка към мургавия. — Той е от нюйоркската бригада и доведе мадамата с детето… — Очите му се местеха от лицето на Кроукър към Пол и обратно. — Кво става, май не се познавате, а? Устата на Пол Киарамонте се отвори, но Франси го настъпи толкова внезапно, че чак очите му се навлажниха. — Че кой не познава Джоуи Ръката? — усмихна се пресилено той, пристъпи напред и протегна ръка. Кроукър я пое, очите му предупредително проблеснаха. — Къде се видяхме за последен път? Май беше в Бенсън-хърст, на сватбата на Донели, нали? — Точно така — кимна Кроукър, усещайки струйката студена пот по гърба си. — Страхотна сватба беше! — Как актьорите се справят с цял тон лайна върху лицата си, безгласно се запита той. Имаше чувството, че маската му всеки момент ще протече като разтопен восък. — Вярно — влезе в ролята си Киарамонте, протегна ръка и приятелски го смушка в ребрата: — Помниш ли Роуз? — Ами Софи? — ухили се Кроукър. — Дереше се пред микрофона като пияна лунатичка! — Достатъчно — обади се горилата с кучето. — Видяхме целия сериал „Това е нашият живот“… — Извърна се към Кроукър и поясни: — Шефът има съмнения към твоя приятел Киарамонте. В резиденцията ли да ги отведем тия двамата? — Искам да видя мама! — извика Франси и затегли Пол към къщата за гости. Кроукър я благослови за бързата реакция. — Не — поклати глава той. — Шефът нареди момичето и майка му да бъдат на едно място, така по-лесно ще ги държим под око… — Умно — обади се втората горила. — Ако пак ги изпуснем, живи ще ни одере! Тръгнаха през тревата покрай красиво подрязаните храсти и лехите с цветя. Обувките им закънтяха по цимента край басейна, Кроукър чуваше единствено драскането на острите кучешки нокти. Над главите им плеснаха криле, красива птица се откъсна от клона на близкото дърво и се стрелна в лазурното небе, далеч от човешката жестокост. Пред очите му се появи снежнобялата сграда за гости, неволно се запита къде в нея е затворена Маргарет. Дали е в добра форма? Дали изобщо е на себе си? Адреналинът издуваше вените и артериите му, изведнъж му се прииска да хукне натам. Стъпиха на покритата с тухли пътечка, в същия миг до слуха им достигна свистенето на витла. Вдигна глава тъкмо навреме, за да засече бойния хеликоптер, който се носеше ниско над дърветата и бързо се приближаваше. — Това пък какво е? — промърмори единият от пазачите. Кучето залая и започна да се дърпа на веригата си. Без да губи повече време, Кроукър стовари протезата си в слепоочието му и онзи се срина. Кучето връхлетя отгоре му, но той вече беше готов да го посрещне. В здравата му ръка се появи пластмасова възглавничка, която потъна дълбоко в раззинатата паст, секунда по-късно в шията на звяра се заби дълга спринцовка с конска доза приспивателно. — Хей… — направи опит да се обърне втората горила, но изведнъж се задави, политна и падна по очи. В скулата му се отвори дълбока рана, причинена от приклада на пистолета, поклащащ се в ръката на Пол. — Ти ме знаеш кой съм — изръмжа Киарамонте. — Но да пукна, ако аз съм те виждал някъде! — Последните думи почти изкрещя, тъй като хеликоптерът беше вече почти над главите им. — Чичо Лю! — извика Франси и се хвърли в прегръдката му. — Знаех си аз! Знаех, че ще дойдеш да ни вземеш! В очите на Пол Киарамонте се появи особено изражение. Кроукър беше готов да се закълне, че това е тъга. В този момент младият мъж изглеждаше самотен и изоставен, на светлинни години от света на бандитите. — Зная всичко за теб, приятел — промърмори Кроукър, докато тичаха към навеса над входната врата. — Не всичко, чичо Лю — обади се Франси. — Аз съм стар грешник — усмихна се Пол и разроши косите й. — Но двамата с Франси си имаме договор. Обещах й да измъкна майка й оттук и държа на думата си… От дърветата падаха листа, алуминиевите рамки на прозорците тихо подрънкваха от вибрациите. — Все още имаш възможност да го сториш — въздъхна Кроукър и погледна през рамото му към кацащия хеликоптер. — Колко пазачи има вътре? — Когато тръгвахме с Франси, бяха двама. Но сега може и да са повече… — Окей — промърмори Кроукър и извади пистолета на горилата, която беше обезвредил на втория етаж. — Да вървим! Пол почука на вратата, а Кроукър се извърна към Франси и сложи ръце на раменете й: — Оставаш тук и никъде няма да мърдаш. Обещаваш ли? Тя объркано го изгледа, после очите й се преместиха на мъжете в защитни униформи, които скачаха от тежката машина, приземила се в средата на поляната. — Какво става тук, чичо Лю? — Стой тук и не мърдай, после ще ти обясня — отвърна Кроукър и се втурна подир Пол Киарамонте, който ритна вратата и се понесе по стълбите. Подмина го, пресече входното антре и светкавично се просна по очи. От спалнята в дъното на коридора изскочи пазач с пистолет в ръце, куршумът му свирна на сантиметри от главата на Кроукър и се заби в библиотеката до стената. Кроукър се надигна на лакът и натисна спусъка. Горилата извика и отхвръкна назад, улучен от три куршума, изстреляни в бърза последователност. Обърна се и видя, че Пол се бори с пазача, който беше отворил вратата. Онзи беше едър мъжага и вече печелеше надмощие. Юмрукът му се вдигна над главата на Пол, готов да го смаже. Кроукър извика, за да привлече вниманието му, после го замери със стола, озовал се подръка. Горилата се наведе да го избегне, но така стана удобен за Пол, чието отмерено кроше го улучи точно в брадичката. Едрото тяло политна и се отпусна на колене, главата му клюмна. Пол го довърши с жесток саблен удар във врата. Кроукър скочи на крака и започна да проверява стаите. Всички бяха празни, остана единствено спалнята в дъното. Направи знак на Пол да го прикрива и внимателно се плъзна към отворената врата. Вдясно се намираше широкото легло, вляво оставаха огледалото и дрешникът. Точно насреща беше банята. Зърна за миг разкривеното от ужас лице на Маргарет, която беше коленичила в леглото. После вниманието му беше привлечено от неясно петно, отразено от огледалото. Зад отворената врата дебнеше човек. Пристъпи напред, сякаш не беше забелязал нищо. Подмина вратата, вдигна револвера над лявото си рамо и натисна спусъка. Куршумите с лекота пронизаха тънкия шперплат, нещо тежко падна зад вратата. Кроукър надникна, очите му се спряха върху бледото лице на трети пазач. Ритна с крак револвера, който беше паднал на сантиметри от дясната му ръка, после се наведе и потърси пулса му. Не откри нищо. — Кой е?! — истерично изкрещя познатият глас. Той се надигна, дръпна фалшивия нос и широко се усмихна. — Аз съм, Маргарет… — О, Господи! — простена тя, скочи от леглото и се хвърли в протегнатите му ръце. — Господи, Лю! Устните му докоснаха шията й, в ноздрите му нахлу ароматът на тялото й. Едва сега си даде сметка колко му беше липсвала тази жена! — Всичко свърши — промърмори успокоително той. — Ти си в безопасност, Франси също… Тетцуо Акинага не се виждаше никъде, но Никълъс успя да зърне фигурата на Йоши, който се измъкваше през един от задните изходи на заведението. Втурна се подире му и рязко дръпна вратата. Очакваше да се озове във вътрешен двор или направо на улицата, но вместо това пред очите му се разкри дълъг, зле осветен коридор, който завършваше с полуотворена врата. Налагаше се да се придвижва бавно, прилепен до стената. Когато най-сетне стигна дъното на коридора, протегна крак и внимателно побутна открехнатата врата. Тя проскърца, главата му предпазливо надникна навън. Тясната уличка беше пуста. Дали Йоши и Акинага бяха избягали оттук, или все още се намираха в сградата, запита се той. Дръпна се навътре, отвори Танжинското си око и тъмнината бързо отстъпи. На тавана над главата му се очерта квадратен отвор, покрит с дървен капак. Към него водеха няколко метални стъпала. Безшумно се изкачи по тях, сгуши глава в раменете си и надникна през дупката. Пред очите му се разкри задната част на магазинче за видеоигри. Надигна се на ръце, влезе в прашното помещение и безшумно започна да си пробива път между празни кашони и повредени автомати. Надникна към предния салон, пред очите му блеснаха редица призрачно осветени екрани, върху които се водеха безкрайните компютъризирани битки. Зад машините стояха младежи, повечето от тях рокери с кожени якета, с боядисани коси и купища железни дрънкулки по дрехите. В очите им се четеше отегчението на хора, които разполагат изцяло с времето си. Никълъс внимателно огледа помещението. Беше голямо колкото обикновена зала за игра на пачинко, върху неоновите тръби на осветлението се изписваха имената на фирмите производителки на игралните автомати. Тук минаваше животът на голяма част от младите хора в квартала, това беше върховната му изява: неограничен контрол над малки човечета върху още по-малки екрани, които загиваха при всяко погрешно натискане на бутона, но само за да се съживят миг по-късно — силни, спокойни, лишени от емоции. Зад пулта стояха младежи, които не искаха или не бяха в състояние да приемат подредения живот на своите родители, предпочитайки да се гмурнат във въображаемия свят на компютърните игри, който не изискваше от тях нито отговорност, нито някакви усилия… Тук, между машините, които безупречно възпроизвеждаха всички загинали в „битката“ войници, те се чувстваха безсмъртни, неподвластни на времето. Тук миналото не съществуваше, а бъдещето зависеше от броя на жетоните, пуснати в съответния процеп… Глух и сляп за оживлението около себе си, Никълъс бавно прекоси салона. Търсеше Йоши, нищо друго не беше в състояние да привлече вниманието му. Мина покрай касиерката, затворена в осветена от неон кабинка, бавно пое по стръмната стълба, залепена за стената. Прекоси тъмен и полупразен бар, в който пулсираше задъхана рок музика, озова се в просторно и доста по-тихо помещение. Стените бяха пепелявосиви, по тях висяха огромни черно-бели снимки на Джек Керуак, Алън Гинсбърг, Лоурънс Ферлингети, на младия Марлон Брандо в роля от „Дивият“… Срещу тях беше окачен Джим Морисън в кожените си дрехи, изправен на сцената с каменно лице и микрофон в ръка, до него се усмихваше Лорънс Харви, който очевидно се чувстваше добре в компанията на Джеймс Дийн с лице на гладен хищник, и Т. И. Лоурънс, чието мургаво лице влизаше в ярък контраст с бялата му арабска роба… Залата беше хладна и оскъдно осветена, масите бяха пръснати нарядко. Върху леко издигнат подиум, който можеше да бъде наречен „сцена“ само от човек с богато въображение, се беше изправил младеж с черни ботуши и тесни джинси, над широкия кожен колан носеше синкавобяла тениска. От ъгъла на устата му висеше недопушена цигара, а самата му уста бълваше дълги тиради, които посетителите очевидно приемаха за някакъв вид поезия… На масичките имаше само чаши с кафе или неизвестен за Никълъс заместител… Въздухът тежеше от тютюнев дим. Прекоси залата и влезе в блестяща от хромираната стомана кухня — тясна и дълга като хотелски коридор. Присвил очи от ярката луминесцентна светлина, той се зае с методичното й претърсване, без да обръща внимание на въпросите, с които го засипваше някакъв готвач. Уверил се, че тук няма заден изход, той се върна в залата на кафенето и започна да я оглежда с присвити очи. Не видя Йоши и Акинага, но за сметка на това видя едно друго лице, което му беше познато. Дръпна свободния стол и се отпусна до рокера и неговата компания. — Хей, я виж кой е тук! — извика Кава, сграбчи ръката му и здравата я разтърси. Снежнобялата му коса грееше с неестествен блясък в мрака. — Май си падаш по тия номера, а? — промърмори Никълъс и кимна към импровизираната сцена. — Ами — поклати глава Кава. — Бълвоч като всичко останало, но за момента ни устройва… — Останалите членове на групата одобрително закимаха. Никълъс се приведе към ухото му, блъсна го миризма на евтини наркотици. — Да си видял двама души да минават оттук преди малко? — попита шепнешком той, после описа с няколко думи Акинага и Йоши. — Лов? — попита по обичайния си стенографски начин Кава, очите му възбудено проблеснаха. Изчака кимването на Никълъс, обърна се и поведе разгорещен разговор с останалите членове на бандата. След минута бялата му глава отново се завъртя по посока на Никълъс: — Мая може би е видяла нещо от сорта, но не е сигурна — съобщи той. — Останалите не знаят нищо… Мая се оказа млада японка с изрусена коса и трескав поглед, която беше толкова дрогирана, че едва ли би могла да даде някакво що-годе приемливо описание на това, което си въобразяваше, че е видяла. Кава приятелски го смушка и му намигна: — Не се притеснявай… Ако тези типове са минали оттук, аз зная къде са отишли. — Покажи ми. Кава стана и се насочи към кухнята. Тук миришеше на прясно сварено еспресо и току-що нарязан лимон. Италианската машина за капучино в ъгъла съскаше като цяло гнездо пепелянки. Отвъд вонящата тоалетна имаше малка площадка, върху която трупаха пластмасовите торби с отпадъците, зад нея — както Никълъс вече беше проверил — се издигаше сляпа стена. Сега обаче видя това, което беше пропуснал. Торбите с боклук не опираха в стената. Кава натисна някакво копче до вратата, стената бавно започна да ляга назад. Оказа се, че е изградена не от тухли, а от лека пластмаса, зад нея се появи платформата на малък товарен асансьор. Никълъс гледаше така, сякаш насреща му се зъбеше опасен звяр. — Накъде води това съоръжение? — глухо попита той. — Вероятно към улицата, нали? — Не — поклати глава Кава. — Отива горе, към един скъп ресторант… Обзет от мрачно предчувствие, Никълъс вдигна глава: — Знаеш ли как се казва? — Разбира се — „Пул Марин“. Ресторантът, който Хонико и Йоши използваха за прикритие на дейността си в полза на Майк Леонфорте! Явно около това заведение се въртеше всичко. — Познаваш ли управителя? — вдигна глава Никълъс. — Разбира се — кимна Кава. — Преди малко го видях да си тръгва, но ще ида да проверя… Младежът се стопи сред парите на капучиното, миг по-късно се появи обратно в компанията на нисък оплешивяващ мъж с мрачно лице и подозрителен поглед. — Това е Сута-сан — представи го Кава, ниският мълчаливо се поклони. Никълъс отвърна на поклона и тикна под носа му служебната значка на Танака Гин още преди Кава да го представи. Очите на рокера пробягаха по отворения портфейл, по нищо не пролича, че е изненадан. — С какво мога да ви помогна? — попита Сута. — Прокуратурата разследва едно тежко убийство, следите на престъпниците водят към тази сграда — поясни сбито Никълъс. — Знаете ли чия собственост е тя? Сута потърка длани, очевидно доволен, че прокуратурата не се интересува лично от него. — Преди всичко трябва да подчертая, че тук има няколко сгради, свързани със стари тунели под земята — започна той. — Не съм ги виждал, само съм чувал за тях… — Ръцете му направиха няколко въртеливи движения, сякаш ги миеше. Никълъс очакваше да чуе, че собственик е някоя от многобройните компании, които са тайно притежание на Тетцуо Акинага. — Историята им е доста интересна, но се знае от малцина — продължи Сута. — Собственик на целия този лабиринт беше една компания на име „Стърнголд асошиейтс“, но съвсем наскоро тя го продаде на друга, казва се „Тенки“… Никълъс наостри уши. „Стърнголд“ беше собственост на Родни Къртц — германския бизнесмен, когото Майк Леонфорте беше премахнал посредством варварските ритуали на нунгите. А „Тенки“ е компанията на самия Майк… — Предполагам, че „Стърнголд“ е закупила поне три сгради — подхвърли на глас той. — Не — поклати глава Сута. — Всички сгради бяха с един нотариален акт, когато ги купи „Стърнголд“. Това беше отдавна, преди повече от десет години… — Мога ли да попитам откъде знаете всичко това? — Разбира се — кимна плешивият. — Баща ми създаде малка агенция за недвижими имоти, която наследих… — Раменете му леко се присвиха. — Това заведение е нещо като хоби за мен… Жена ми почина преди няколко години и се заех с него ей така, за запълване на времето… — Да разбирам ли, че сделката е била осъществена от вашата агенция? — попита Никълъс. — Хай — кимна Сута. Умът на Никълъс бясно препускаше. — А кой беше предишният собственик? — попита той. Сута пристъпи от крак на крак, на лицето му се изписа колебание. — Не трябва да споменавам името му — глухо прошепна той. Започна да става интересно. — Защо? — попита Никълъс. — Не бива да скривате информация, която би била от полза за прокуратурата. — Нямам подобни намерения — размаха ръце Сута. — Но не зная дали е редно да разкривам данни, засягащи частно лице… — Целият парцел е бил собственост на едно лице, така ли? — Да — кимна Сута. — Отдавна, още отпреди войната… Казва се Оками-сан. Сякаш някой стовари юмрук в слънчевия сплит на Никълъс. Изчака малко, напълни гърдите си с въздух и предпазливо попита: — Имате предвид Микио Оками, известния оябун на Якудза? — Не. Имам предвид Кисоко Оками, която е негова сестра. Тъмна буря се надигна в душата на Никълъс, главата му се завъртя. — Продали са семейна собственост? — Не. Бях помолен да проверя за евентуални тежести върху имота и затова съм сигурен… Кисоко Оками беше единствен собственик. Никълъс потъна в дълбок размисъл. Какво общо може да има между Родни Къртц, Майк Леонфорте и Кисоко Оками? Нямаше дори и най-бледа представа… После нещата изведнъж се завъртяха на деветдесет градуса, всичко дойде на мястото си. Само допреди пет минути не би допуснал подобно развитие, дори да го беше видял с очите си. Усети, че Сута го наблюдава с нескрито любопитство и почтително сведе глава: — Страшно много ми помогнахте в разследването, Сута-сан. Ще отбележа това в официалния си рапорт. Върху лицето на Сута отново се изписа облекчение. След няколко дълбоки поклона той се оттегли, Никълъс и Кава останаха сами в кухнята. — Ловът започва да става интересен — отбеляза младежът. — Май си прав — въздъхна Никълъс. — Ще се качиш ли горе? — имаше предвид „Пул Марин“. — Страхувам се, че нямам друг избор — отвърна Никълъс и натисна бутона зад вратата. Скърцането на подемника заглуши съскането на кафе машината в кухнята. — Слиза — отбеляза Кава. Вратата се отвори и Никълъс стъпи на платформата. Обърна се миг, преди механизмът за затваряне да се задейства, и видя вдигнатия палец на Кава. — Успех — извика рокерът. — Изпий им кръвчицата! Вратата се затвори и асансьорът потегли нагоре в пълен мрак. В тясната кабинка се долавяше ароматът на женски парфюм, примесен със странен, но не неприятен мирис на мъж. Вероятно някой е свалил крушката, помисли си Никълъс. Не беше натиснал никакъв бутон, подемникът сам тръгна нагоре. Дали е автоматичен, запита се той. Хладен полъх докосна бузата му. Вероятно шахтата е свързана с вентилационна система… Не, едва ли. Кой ще си прави труда да прокарва вентилация в този лабиринт? Очите му се разфокусираха, тялото му се олюля. Кшира? Не, липсваше познатото жужене в главата му. На практика се чувстваше напълно спокоен, в душата му се промъкна приятна нега, волята му отслабна. _Газ._ Това беше последната дума, която се появи в замаяното му съзнание. После светът се смали и изчезна, на мястото му нахлу приливната вълна на мрака. Тринадесета глава Уест Палм бийч | Токио Чезаре разблъска купчината гниещи листа, примесени с пясък и пръст. Оказа се, че подземният проход свършва чак на брега на езерото Уърт, почти на километър извън чертите на имението. Добре замаскираният изход беше на броени метри от малък частен пристан. Той се измъкна навън, изтръска дрехите си от прах и дребни насекоми, след което се обърна да подаде ръка на Веспър. Насочи се към „цигарата“, а тя се обърна да погледне имението, което дори оттук приличаше на казарма, в която е дадена учебна тревога. Хеликоптерът се беше приземил, командоси в защитни униформи се виждаха навсякъде, мощен рупор заповяда на всички, които се намираха в сградите, да излязат на поляната с вдигнати ръце. Обезпокоена за своите приятели, Веспър се обърна към моторницата и подвикна: — Не те ли интересува какво става там. Проверил резервоара, Чезаре се зае да събира котвеното въже. — Ако животът ме е научил на нещо, то безсъмнено е никога да не се обръщам назад — промърмори той. — Но това са твоите хора, рискували са живота си за теб! Не им ли се чувстваш задължен, поне мъничко? — Те са алчни, глупави и най-вече мързеливи — вдигна глава да я погледне той. — Всички, до последния човек! — Но и лоялни, нали? — Лоялност мога да получа и от всяко куче — махна с ръка той. — Хайде, идвай! Преди това не забравяй да откачиш въжето… Миг по-късно двигателите забоботиха и моторницата бавно се отлепи от кея. Насочи се на изток, описа широк кръг и взе курс в южна посока. Водата зад кърмата закипя. Отминаха малкия остров, на който се виждаха ниските сгради на Бреговата охрана, и Чезаре подаде газ. „Цигарата“ насочи нос в небето и стремително полетя напред. Брегът бързо се стопи, объркването и хаосът в имението сякаш никога не ги беше имало. Уейд Форест скочи на тревата, сърцето му развълнувано биеше. Беше облечен в камуфлажен комбинезон, в ръцете си стискаше автомат. Излетя броени секунди, след като Кроукър натисна електронния прекъсвач, скрит в изкуствения му нос. Момчетата му вече бяха събрали на куп италианските горили на мафиота, те страхливо се блещеха срещу демонстрацията на сила от страна на американското правителство. Приведен под свистящото витло, Форест издаде няколко заповеди в микрофона, вграден в каската му. Не се чувстваше удобно в широките дрехи, създадени да издържат на картечен откос, но правилникът си е правилник и той нямаше никакво намерение да го нарушава. Вчера се обади на дъщеря си. Купонът по случай рождения й ден беше в разгара си, в слушалката се чуваше музика и смях. А на него стомахът му се сви от мъка. Говориха няколко минути, но след като разговорът прекъсна, той изведнъж си даде сметка, че не помни дори една дума. Винаги ставаше така. Прекалено зает да мечтае за семейството си, той пропускаше подробностите, пропускаше всичко, което го прави съпруг и баща… Дъщерите му растяха без него и нищо не можеше да промени този факт. Такава му е работата, такъв е животът… Все не съумяваше да каже това, което мисли. Онези няколко топли думички, които носеха сигурност и чувство за душевно спокойствие. Импулсивно набра номера още веднъж, но дъщеря му беше някъде навън. Приятелката, която вдигна слушалката, обеща да я открие. Форест почака три-четири минути, заслушан в музиката и взривовете весел смях. После бавно окачи слушалката. И без това имаше работа да гуша… В момента работата му беше да разстави правилно хората си. Тръгна да обикаля имението в компанията на въоръжените си помощници. От главната сграда течеше поток от хора с вдигнати ръце, други бяха подбрани от храсталаците край оградата, където се бяха опитали да се скрият. Нещата се развиваха благоприятно, без нито един изстрел. Но Чезаре Леонфорте го нямаше. Форест заповяда пълно претърсване на основната сграда и се насочи към къщичката за гости. Там завари Кроукър, вече успял да обезвреди трите горили, които я охраняваха. Беше в компанията на красива жена с тъмна коса и светли очи, дрехите й издаваха току-що освободената пленница. Позна я веднага, позна и момичето, което беше прегърнала. В стаята имаше още един мъж, когото Форест виждаше за пръв път. Не му обърна внимание. — Маргарет Голдони де Камило — каза, той със звучния тембър, който беше усвоил още в полицейската академия на Вирджиния. — Възползвам се от присъствието ви тук, за да ви отправя официално обвинение в убийството на Франко Бондини, известен с прозвището „Рибата“. — В ръцете му се появиха никелирани белезници. — Трима свидетели, които не се познават помежду си, са ви идентифицирали като жената, застреляла мистър Бондини на Парк авеню и… — Моля? — изгледа го с недоумение Маргарет. — Това беше акт на самозащита! — Може би — промърмори Форест, щракна белезниците на китките й и с монотонен глас й прочете правата. — Но аз не съм виновна! — извика Маргарет и хвърли отчаян поглед към Кроукър: — Лю! Зает да отлепя последните остатъци от дегизировката си, Кроукър ядосано вдигна глава: — Какво си въобразяваш, че правиш, Форест? Това са глупости и ти отлично го знаеш! Те убиха шофьора й и… — Бодигарда, искаш да кажеш — озъби се Форест. — Според теб с какъв бизнес се занимава тази дама? — Те застреляха човек, намиращ се редом с нея — пристъпи крачка напред Кроукър. — И се готвеха да я ликвидират. — Светлината се отрази в грима по лицето му. — Никой съд в тази страна няма да я признае за виновна. Всъщност няма и прокурор, който да й отправи официално обвинение… В това отношение законът е напълно категоричен: всеки гражданин има право да се защитава, когато животът му е поставен под заплаха. Нещата се изчерпват с това, което ти каза дамата — самозащита! — Добре, изслушах те внимателно. Сега ти ме чуй — остави ме да си върша работата и се разкарай по дяволите! — Да бе, как не! — Виж какво, Кроукър! Отлично знаеш, че съм упълномощен да повдигам обвинения срещу всички мафиотски структури на територията на Съединените щати! А тя е Голдони! — Това, което правиш в момента, е по-скоро фарс, отколкото официално обвинение! — повиши тон Кроукър. — Нима си въобразяваш, че властите сами ще вадят кестените от огъня? На тях им трябва маша и ти си точно това! Ще те използват, а после ще стоварят цялата вина на главата ти и кариерата ти ще потъне дълбоко в кенефа! Жилите на шията на Форест се издуха и видимо започнаха да пулсират. — Няма да повтарям! — изръмжа той. — Махай се, по дяволите, от пътя ми! Кроукър пристъпи още крачка напред и понижи глас: — Свали й белезниците, човече! Тази жена току-що се измъква от ада! Била е заложница на Гадняра заедно с дъщеря си! От очите на Форест излетя налудничав пламък, сякаш беше една от гротескните фигури, които плашат децата в лабиринта на ужасите. — Ако не се махнеш от пътя ми, ще те арестувам заедно с госпожа Де Камило! — дрезгаво изръмжа той и рязко дръпна верижката, която висеше от белезниците. Маргарет се люшна напред и замалко не падна. — Мамо! — Спокойно, дете — хвана я за рамото Пол Киарамонте, но Франси се отскубна от него и се втурна напред. Ръцете й се вкопчиха в комбинезона на Форест. — Разкарайте я оттук! — ревна шефът на командосите. Кроукър изпревари войниците, прегърна Франси и прошепна в ухото й: — Престани. Това няма да оправи нещата. Франси се разплака, изви глава и я притисна в рамото му. Сърцето му се сви от мъка, очите му ясно видяха измъченото изражение на Маргарет. Дали някога си е представяла какво изпитва човек, когато го арестуват? Едва ли, особено пък пред очите на детето си? Маргарет се олюля, после наведе глава и последва Форест, който рязко я дръпна към изхода. До слуха на Никълъс долетя тихо бучене, наподобяващо далечно тананикане. Постепенно звукът се усили, превръщайки се в позната мелодия, мрачна и тържествена, плющяща в мрака като невидимо знаме. Това беше „Песента на земята“ от Рихард Вагнер. Издигайки се нагоре като гмуркач, той изпитваше отчаяно желание да напълни дробовете си с кислород. Опита, но не се получи нищо. Дробовете му не се разгъваха. Насочи усилията си навътре, към собствената си психика. Танжинското му око отказа да се отвори, лепкава паяжина препречваше пътя му към „кокоро“ — центъра на всичко важно в света. Умът му се оказа окован в тежки вериги, логичната мисъл се превърна в задача, изискваща непосилен труд. Клепачите му лепнеха, отвори очи с цената на върховни усилия. Намираше се в гола стая, наподобяваща затворническа килия. В душата му се надигна сляпа паника, после изведнъж осъзна, че виси с главата надолу, а сърцето му блъска с такава сила, сякаш иска да изскочи. На метър-два от него висеше тялото на Микио Оками, към китката му беше прикрепена прозрачната тръбичка на медицинска система. Никълъс изви глава и видя, че същата тръбичка е свързана със собствената му вена, от нея бавно капеше бледокафява, почти безцветна течност. Очите му обхванаха дясната част на помещението. Там имаше още една верига и медицинска система, но човек липсваше… — Оками-сан! — прошепна напрегнато той. — Оками-сан! Кървясалите очи на Кайшо бавно се отвориха, клепачите му заслепено примигнаха. — Линеър-сан — въздъхна дрезгаво той. — Значи и ти попадна в капана! — Не се отчайвай, Оками-сан. Ще се измъкнем! Погледът на възрастния мъж го накара да потръпне. — Смъртта ни чака — бавно промълви Оками. — Наш дълг е да й придадем смисъл… — Никаква смърт! — размаха ръце Никълъс. — Да й придадем смисъл — дрезгаво повтори Оками и направи безуспешен опит да се усмихне. Клепачите му потрепнаха и се затвориха, отстъпвайки пред наркотиците, отровили кръвта му. — Оками-сан! Отговор нямаше, мислите в главата на Никълъс ставаха все по-объркани и неясни. Какво стана? Беше в клуба „Запален от двата края“ заедно с Хата. Появи се Йоши и заби нож в корема на Хата, Никълъс се втурна да го преследва… Коридори, звуци, ярка светлина, изплъзващи се сенки, аромат на прясно сварено кафе… Всичко това се блъскаше в съзнанието му и сякаш искаше да намери точното си място. После си спомни за изкачването в тъмния, подобен на ковчег асансьор, за хладния полъх, който погали бузата му… Попадна в капан, упоиха го с газ… Хонико, Кава, Сута… Нима всички са били участници в този план? Пред очите му за миг се появи ухиленото лице на Кава, вдигнатият нагоре палец и странното му пожелание. _Изпий им кръвчицата!_ Извърна глава бавно и мъчително, с цената на огромни усилия, усетил присъствието на трети човек в голата стая. Той се движеше напред-назад, очевидно зает с важна работа. През цялото време тихо си тананикаше. Сякаш усетил погледа на Никълъс, човекът вдигна глава, пристъпи напред и го хвана за косата: — Поспа ли си? — попита и механично опипа прозрачния маркуч, прикрепен за китката му. — Харесва ли ти нашето малко заведение? Светлината падна върху лицето му и Никълъс го позна. Това беше Майк Леонфорте. — Това _наистина_ е нашето малко заведение — натъртено повтори онзи. — „Тенки“, старото „торуко“, в което е плел своите мрежи полковник Линеър… — На лицето му се появи широка усмивка. — Беше цяла одисея, докато стигнеш дотук, нали? — Облиза устни и с престорено съжаление добави: — Жалко, че за разлика от Одисей ти нямаш богиня, която да те закриля и съветва… — Ръцете му безпомощно се отвориха. — Няма я Атина, никой не е в състояние да ти помогне… Затова ще останеш тук, докато аз осъществя безкръвния преврат, чрез който ще сложа ръка на твоята мощна империя… — Погали го по бузата и промълви: — О, колко сладко е отмъщението! Ръката рязко се отдръпна, гласът стана назидателен: — Признавам, че добре си подредил живота си. Жениш се за парите и властта на „Томкин индъстриз“, ставаш едноличен наследник и улучваш най-подходящия момент да се слееш със „Сато“… Експанзията ви е стремителна. От производство на софтуер минавате на хардуер, фиброоптика и всичко, до което успеете да се докопате… Венец на усилията ви е създаването на „Кибер-нет“… — Майк бавно поклати глава. — Да, наистина отлична работа. Действал си разумно и точно, почти както бих действал аз, ако не бях принуден да се държа в сянка, по-далеч от ръката на закона… — Дълбоки бръчки прорязаха челото му, устата му ядно се сви. — Какви ги дрънкам? Какъв закон? _Аз_ съм законът! Пусна косата на Никълъс и кимна по посока на Оками: — После обаче допусна грешката да се забъркаш в кошмарите на този дядо… Хукна да го пазиш от убийците и заряза програмата на „Сато“ за цели петнадесет месеца… Твърде дълъг срок, приятелю… В твоя бизнес дори _два_ месеца са твърде дълъг срок! Губиш ритъма, пропускаш пулса на промените, забравяш способностите си… — На лицето му отново изплува широката усмивка, пръстите му нагласиха нещо по системата. — С две думи, сам се направи уязвим, Ники… Сам посочи слабото си място и аз веднага впих зъби в него. Нали ме знаеш какъв съм хищник… Беше приятно, но… — Майк се намръщи. — Признавам, че ми трябваше време да свикна… Имах чувството, че пия собствената си кръв. Между нас съществува една особена връзка, знаеш… Защо? На какво се дължи тя? Много просто — на факта, че нашите бащи са били заклети врагове и цял живот са си търсили цаката… Какви ли не мръсни номера са си погаждали! Като тези, които аз погаждам на теб… Спах с мадамата ти, приятелче. Много пъти, шибах я навсякъде… Не зная какви обяснения ти е дала, но ще ти кажа едно — харесваше й… При това много! Изправи се, щракна с пръсти и извика: — Хей, не си длъжен да ми вярваш! Имам нещо друго, което ще те убеди… — Изчезна от полезрението на Никълъс, порови се в невидимо чекмедже и се върна с портативен магнетофон. — Ето, слушай… — натисна клавиша за възпроизвеждане и опря апаратчето в ухото на пленника си. Никълъс направи опит да се изключи, да запечата съзнанието си. Но нивото на наркотиците в кръвоносната му система беше прекалено високо, а времето за насилствено прочистване — твърде кратко. Освен това жълтеникавите капчици продължаваха да се вливат в отворената му вена. Неволно се заслуша в пъшкането и стенанията, в тихите писъци на възбудата, които бавно нарастваха, устремени към своя апогей… Дали това наистина е гласът на Коей? Как можеше да бъде сигурен, че не се заблуждава от аматьорския запис и действието на наркотиците? Вероятно е той… Иначе не виждаше смисъл в усилията на Майк… — По лицето ти виждам, че ножът е забит до кокала! — ухили се Майк, изключи магнетофончето и коленичи пред лицето на Никълъс. — Искам да ти кажа нещо, което трябва да запомниш добре… Това, което правя на теб и хората, които обичаш, на целия ти дългогодишен труд… няма нищо общо с враждата между нашите бащи! — Ръцете му се размахаха. — Нека оставим призраците им да водят своята безкрайна битка, независимо в кой кръг на ада става това! Аз не искам да се влияя от събития, които са станали преди мен и без прякото ми участие. Нали затова наричам себе си деструкционист? — Ръката му бавно се сви в юмрук. — Аз манипулирам миналото. Аз използвам историята за своите цели, интерпретирам по свой начин отминалите събития, превръщам в пепел тъй наречените факти, събрани върху хартията от банда престъпници, които имат нахалството да наричат себе си _историци_! Да, това е нахалство. Не мога и не искам да дефинирам по друг начин техните лъжи, създадени е единствената цел да торпилират неизбежната трансформация на човечеството! Главата му се отметна назад, светлината на лампата падна върху лицето му. Приличаше на опасно чудовище, внезапно изскочило от морските дълбини. — В крайна сметка всички ние сме вестоносци, грубо белязани зарове във великата игра на случайността… Игра, която играят Зевс, Йов, Один — сложи каквото искаш име на божественото дете на Хераклит и няма да сбъркаш, Ники… Ние също сме деца на великия философ Хераклит. Просто защото съзнаваме какво е постигнал той… Промяната и борбата за промяна са единствените движещи сили във Вселената… Главата му се върна в нормално положение, зъбите му се оголиха в хищна усмивка: — Не мога и не искам да търся възмездие за това, което полковник Линеър е причинил на баща ми. Подобен акт изисква наличието на съвест, но аз, за съжаление, съм лишен от такава. Цивилизованият свят се прекланя пред общественото благополучие, но то е най-лошата трансформация, която е претърпял човешкият индивид. Аз с готовност бих се подложил на „ужасите“ в концлагерите, превърнати във фикция от привържениците на всеобщото добруване. Ще го направя дори с радост и чувство на облекчение, защото така ще спася от лапите на милосърдието и така нареченото общество най-добрата част от своята хуманност! Да искаш от човека да бъде доброжелателно същество, е все едно да искаш от рибата да живее на сухо. Подобно искане би му отнело най-висшата негова _същност_, най-скъпия му дар от Бога. От Ницше научих, че човешкият род е бил най-щастлив, най-свободен и най-близо до Бога, когато се е доверявал на инстинктите си, когато с огън и меч е придобил това, което му е било необходимо… Надникна в очите на Никълъс, размътени от действието на наркотиците, поклати глава и продължи: — Разбираш, че става въпрос за най-чистите пориви на човешката душа… А какво предлага хуманността? — Нищо! Тя просто казва на тези пориви да вървят по дяволите, обявява ги за срамни, лоши, ненормални… Доброжелателното поведение кастрира човека, а после му нахлузва и усмирителна риза… Но не може да го победи. У нас продължават да дремят първичните инстинкти, именно те ни мотивират и тласкат напред… Избърса длани в панталона си и се изправи: — Така се раждат сложните измами. Тайните и перверзни удоволствия заемат мястото на онези, с които ни е дарила природата. Нещата стават все по-лоши. Затвореното общество и липсата на свеж приток от външни врагове кара индивида да се опълчва срещу себе си, да се самоинквизира. Живееш от дълго време в Япония и сигурно си забелязал, че тук стремежът към насилие се изявява особено ярко, тъй като индивидът е стегнат в безмилостния обръч на доброжелателството. И когато това насилие се освободи, последиците са ужасни. Така става, приятелю Ники. Лишен от естествените си ловни полета, постоянно убеждаван, че естествените му хищнически инстинкти са нещо престъпно, човекът бавно полудява… — Ръцете му се разпериха, сякаш да обхванат невидима аудитория. — Вгледаш ли се дори за миг в света, който ни заобикаля, ти ще признаеш правотата на думите ми… Къде да насочим взор? В Босна, Руанда, Камбоджа, Русия, Украйна, Ирак, Хаити, Колумбия, Италия, Германия, Щатите?… Има ли смисъл да продължавам? — главата му бавно се поклати. — Няма! Омразата тече по цялото земно кълбо като отровена кръв и заразява всичко. Лудостта ни разяжда… Тотална, неукротима лудост! В ръката на Майк блесна кинжал. Острието беше тъмно като нощта, покрито с тънък слой смазка. — И ето ни тук, нас двамата с теб… Огледални образи, пълна противоположност… Мрак и светлина, слънце и сянка… — изви глава, сякаш искаше да чуе неизказан отговор. — Какво казваш? Доброто и злото? — главата му бавно се поклати. — Не, Ники… Това сравнение е безсмислено, защото ние сме отвъд подобни понятия. За да бъдем добри или лоши, ние трябва да се мразим, нали? — раменете му леко се присвиха. — Аз поне не те мразя, един Бог знае какви са твоите чувства към мен… — Смехът му отекна в затвореното помещение като неясно ехо. — Ние сме неравностойни противници, Ники… И знаеш ли защо? Свободната му ръка сграбчи косата на Никълъс и жестоко я дръпна. — Защото ти си евреин, Ники! Защото баща ти е бил фатално заразен от този опасен ген, въпреки усилията му да се прикрива. Ти също, Ники… Какво си въобразяваш, за Бога? Няма да се превърнеш в ориенталец, дори да станеш по-жълт от всички китайци на света! От наследството не можеш да избягаш. Сега вече разбираш защо не мога да те мразя, Ники… Защото си замесен от долнопробно тесто, защото си недостоен да събудиш подобно чувство у мен… Замълча, извъртя се на пети и се приближи до Микио Оками. В очите му се появи жесток блясък, тялото му замря. Никълъс усети приближаването на нещо страшно, вероятно началната фаза на жестокия шамански ритуал. _Не! Не го прави_, пропищя упоеното му съзнание. Стегна последните остатъци на волята си, принуди организма си да даде решителен отпор на отровата, която пълнеше вените му. Видя какво предстои, сякаш за миг се беше превърнал в ясновидец. Съзнанието му крещеше безмълвни заповеди към тялото, но единственото, което постигна, беше леко разклащане на веригата. — Приближава се — усмихна се Майк от другия край на помещението. — Усещаш го, нали? Наистина беше така. Никълъс имаше известни познания за примитивните психохипнотични способности на месулетите, с очите си беше виждал последиците от тях. _Мисли_, заповяда си с отчаяна решителност той. _Това е като ходенето — просто слагаш една мисъл пред друга и вървиш напред!_ Смътно успя да определи какъв е съставът на наркотика в кръвта му. Беше умерен нервнопаралитичен токсин, най-вероятно „Бан Том“… Онзи, който Майк Леонфорте беше използвал и върху Капа Ватанабе… Знаеше как да го неутрализира по химически път, просто защото вече беше спасил живота на Ватанабе… Едновременно с това си даваше сметка, че ситуацията е коренно различна. Едно е да използваш способностите си върху друг човек, съвсем друго е, когато трябва да се бориш с отровата в собствената си кръв… Но беше длъжен да опита. Стисна зъби и потъна в болезнения хиперметаболитичен процес. Не усети облекчение, не почувства никаква реакция. Може би вече бе късно. Междувременно атмосферата в помещението се промени, въздухът натежа от заплашително напрежение, светлината сякаш се сви и намаля. — Идва! — възбудено прошепна Майк. В гласа му прозвуча диво тържество, сякаш беше вълк, надвесен над димящите вътрешности на току-що изкормен елен. _Не!_ Майк се превърна във вихрушка. Кинжалът мътно проблесна във въздуха, после острието му потъна в гърдите на Микио Оками. Разнесе се остро пропукване, сякаш се беше разцепил стар плат, забравен от години в прашния скрин. Бликна фонтан алена кръв, вонята във въздуха стана нетърпима… Четиринадесета глава Крайбрежието на Флорида | Токио В открито море Чезаре Леонфорте се превърна в друг човек. В движенията му се появи нещо хищно и примитивно, приличаше на акула, устремена към дълбините. Наблюдавайки го как управлява „цигарата“, как поглежда навигационните карти с леко пружиниращи срещу поклащането крака, Веспър имаше чувството, че това е човек, който е загърбил всички грижи на живота. Така щеше да мисли във всички случаи, ако не го познаваше толкова добре. През дните и нощите в негова компания тя действително го опозна отблизо, дори повече, отколкото би й се искало. Чезаре наистина нямаше грижи. Нито една. Не притежаваше чувство за вярност, не му пукаше за нищо, мислеше единствено за себе си. Ако някога е имал способността да обича, това чувство отдавна беше погребано от обстоятелствата на живота, който бе водил, от собствената му извратена натура. Мразеше баща си, но едновременно с това се стремеше да му подражава; презираше сестра си Джаки, но много му се искаше да получи одобрението й. Душата му беше истински вулкан от противоречия, които бяха в постоянен конфликт и нито едно от тях не се предаваше. Това го правеше непредсказуем и избухлив. — Шибани федерални ченгета! — изръмжа той, насочил моторницата към мястото на срещата с катер 1176 на Бреговата охрана. — Вечно ми висят на задника! По едно време мислех, че съм ги изпързалял и ги държа в джоба си. Но те са като хидра — имат безброй глави! — говореше тихо и гневно, сякаш на себе си. Изправена до блестящата от водни капки предпазна преграда, Веспър имаше чувството, че отдавна е забравил за присъствието й. — Трябва да се прегрупирам, да дръпна други конци, да поискам ответни услуги… Само така ще ги окача на куката и ще ги накарам да ми играят по свирката! Веспър сложи ръка над очите си и напрегна взор. На хоризонта се поклащаше катер на Бреговата охрана. Лежеше на едно място, двигателите му вероятно бяха изключени. Чезаре също го беше видял, тъй като завъртя руля и се насочи към него. Приближи го странично, изчака да се плъзнат на стотина метра от борда и направи знак на Веспър да включи електрическата лебедка на котвата. Тежкото желязо цопна във водата и бързо започна да потъва. Катерът беше достатъчно близо, за да се различи надписът на носа му. Наистина беше CGM 1176. Мощният дизел тихо боботеше. От кърмата излетя облак синкав дим, моторът увеличи оборотите си и катерът бавно се насочи към тях. Залепиха се без проблем, Майло ги изчака да се прехвърлят на борда и даде знак на кормчията да се отдалечи. Чезаре бегло го погледна, в очите му нямаше никакво учудване. — Нещата у дома се усложниха — промърмори той. — Няма да се връщаме с „цигарата“. Майло мълчаливо кимна. Беше облечен в изгладена сива униформа, брадичката му беше акуратно подстригана. Чистичък и стегнат, той приличаше на хрътка преди състезание. Очите му пробягаха по лицето на Веспър, сякаш търсеха допълнителни разяснения. Тя му се усмихна и пристъпи към кабината, а Чезаре отиде да провери как върви размяната на пратката кокаин с оръжията, които прехвърлиха от „цигарата“. — Какво му става, по дяволите? — промърмори Майло, без да помръдва устни. Едва на метър от лицето му човек можеше да забележи мрежата от ситни бръчици около очите и устата. Самите му очи бяха скрити зад огледалните стъкла на слънчеви очила. — Федералните ченгета нахлуха в имението — тихо отвърна Веспър. — Пристигнаха с брониран хеликоптер, едва се измъкнахме… Тънките устни на Майло станаха още по-тънки — сигурен признак на загриженост. — Трябва да поговоря с него — промърмори той. — Може би има опасност и за целия канал… — млъкна, усетил предупредителното докосване на Веспър. — На твое място не бих и помислила за подобно нещо — предупреди го тя. — Направо ще ти отреже главата! — Ясно — промърмори Майло, обърна се, даде указания на човека зад руля, после й кимна да го последва зад стената на кубрика. — Слушай! — просъска той и наведе глава към лицето й. — За този канал съм заложил не само кариерата, но и главата, си! — Имаш предвид канала, по който Чезаре изнася новите оръжейни разработки на ДАРПА? — пожела да уточни тя. — Точно така! — кимна той и на лицето му се появи презрителна усмивка. — Да не би да мислиш, че ще си губя времето с контрабанда на кокаин? Нямам желание за подобно нещо, а вероятно и никой не би ми позволил. В този бизнес е тъпкано с кръвожадни латиноамериканци, които с удоволствие ще ми прегризат гърлото! Мисля само за оръжието. То е нещо като хоби за мен, разбираш ли? Веспър не разбираше, но въпреки това кимна с глава. — Както и да е — облиза устните си Майло. — Имам дял в този канал… _Суха пара_, разбираш ли? Ако не бяха връзките ми, твоят баровец изобщо нямаше да поглежда насам… Аз съм играч, а не някакъв тъпак! Затова искам да съм чист, особено при положение, че федералните ченгета са го надушили! — С други думи, не искаш да бъдеш привлечен под отговорност… Видя как бръчките около очите му станаха по-дълбоки. — Искам да не бъда натопен, каквото и да стане! — изръмжа той. — Това е всичко! Усети страха му. Един мъж с достатъчно свобода на действие беше прекрачил чертата, вероятно от скука или авантюризъм. Един мъж, който обича работата си, но търси силни усещания. Скочил в дълбокото, без да мисли за последиците. Както сам каза, той е играч, а не някакъв тъпак. Цял живот е търсил силните усещания, но когато нещата вземат неочакван обрат, изведнъж се оказва неподготвен… — Не трябва да вършиш престъплението, ако не си готов да излежиш съответната присъда… Майло подскочи, сякаш беше докоснал оголена жица: — Какви ги дрънкаш, по дяволите? Никаква присъда няма да излежавам! — Мога да го уредя… — Тъй ли? За каква се мислиш, по дяволите? — Аз съм тази, която може да те освободи от наказателна отговорност — отвърна Веспър и спря настоятелен поглед върху лицето му. — Нали _искаш_ да си спасиш задника, Майло? От устата му излетя въздишка, дори през очилата пролича, че очите му се насочват към Чезаре. Без повече приказки Веспър разбра, че е готов да напусне кораба, при това веднага… И защо не? Чезаре не проявява лоялност към хората си, защо те трябва да са лоялни към него? — Ако разбере… Майло имаше предвид Чезаре. — Няма — поклати глава тя. — С него аз ще се разправям… — Почака един миг, после попита: — Правим ли сделката? Главата на Майло леко помръдна, очилата проблеснаха. — Не искам да попадна в пандиза — промърмори той. — Сигурно ли е това, което предлагаш? — Абсолютно. Майло облиза устни и кимна с глава. Веспър искаше веднага, още в същата минута да го разпита за начините, по които заобикалят мерките за сигурност на Пентагона, но Чезаре я повика на носа. Тя тръгна моментално, като добре дресирано куче, без дори да погледне Майло… — Ще хвърлиш ли едно око? — изкрещя Чезаре, опитвайки де са надвика грохота на моторите. Ръката му махна към дървен сандък с разкован капак, върху който имаше държавни печати и лепенки. Веспър се наведе, в същия миг пръстите му я стиснаха за врата с такава сила, че пред очите й затанцуваха искри. Не успя да си поеме дъх, челото й влезе в болезнено съприкосновение с ръба на сандъка. Изправен до кубрика, Майло напрегнато наблюдаваше развоя на събитията. Зашеметена от удара, тя чу металическо изщракване, в следващия миг дулото на револвера му болезнено проникна в ухото й. — Малка, долна кучка! — изръмжа той с разкривено от гняв лице. — Мислиш, че ще се измъкнеш, а? Беше й трудно да разсъждава, но все пак успя да оформи въпроса си: — От какво да се измъкна? Чезаре я удари в тила, по гласа му позна, че е на прага на лудостта. — От какво ли? — извика той. — От това, че ме предаде на федералните ченгета, ето от какво! Предметът с форма на триъгълник мрачно блесна пред очите на Никълъс. От него се разнасяше отвратителна миризма, която предизвика гадене в стомаха му, въпреки упойващото действие на наркотиците. Организмът му успешно неутрализираше отровата „Бан Том“, но за съжаление процесът не беше достатъчно бърз. — Ето я властта! Вдигнал сърцето на Микио Оками пред ужасеното лице на Никълъс, Майк Леонфорте хищно впи зъби в него. Приличаше на касапин, оплискан с кръв от главата до краката. Кръвта на Микио Оками. Никълъс не смееше да погледне към насечения труп, който се поклащаше в другия край на стаята. Това беше всичко, което остана от великия Кайшо, оябун на всички оябуни на Якудза. Леш, мърша… Безмилостно транжирана от касапския нож… Майк дъвчеше бавно и замислено, с дълбока наслада. Времето на приказките отмина и Никълъс отлично го знаеше. Дойде времето на действията. Запознат отблизо с шаманските поверия, той си даваше сметка за течащия в момента ритуал. Онзи, който изяжда органите на врага си, придобива свръхестествена сила. Колкото по-могъщ е бил този враг, толкова по-голяма е силата… Но има и друго: поглъщайки жизненоважните органи на врага си, победителят го лишава от възможността за прераждане… Майк довърши сърцето, пристъпи към трупа и замахна с ножа. Върна се при Никълъс с тъмночервена, плъзгава маса в ръце. Това беше черният дроб на Оками. Притисна го към гърдите на пленника и започна да пее. Протяжен, смразяващ кръвта псалм на виетнамски диалект: — Ти си болен… Смъртно болен… Заразен си от еврейския вирус… Той е като левкемия, унищожава кръвта ти, превръща те в низше същество… Бих могъл да те спася, ако това ми достави удоволствие… — разсмя се, в очите му блесна налудничава светкавица, от устата й брадичката му капеше кръв. Миг на напрегната тишина, после припяването продължи, тялото му унесено се поклащаше. Рязко отлепи дроба от гърдите на Никълъс и лакомо го захапа. Но не сдъвка парчетата, а ги задържа в устата си. Наведе глава към лицето на Никълъс, опря вонящите си устни в неговите, езикът му започна да тика кървавите късове между зъбите му. — Яж, яж! Никълъс стискаше устни. Майк се усмихна, после рязко стовари юмрука си в слънчевия му сплит. Въздухът напусна дробовете на Никълъс с остро свистене, устата му неволно се отвори. Майк моментално се възползва от това, притисна окървавените си устни в нея и я напълни с кървавите късчета. Никълъс затвори уста, тялото му се разтърси от могъщи спазми. Но Майк не му позволяваше да повърне, притиснал устните му с длан. — Гълтай, Ники, момчето ми! — прошепна в ухото му той. — Гълтай, иначе Оками ще те задави и ще умреш! Никълъс конвулсивно се подчини. — Така вече е по-добре — кимна Майк. — Далеч по-добре… — Дояде дроба, разкъсвайки го направо със зъби. Налудничавият блясък в очите му стана още по-силен. — Още не съм свършил с теб — заканително изръмжа той. — Предстои последното действие на пиесата! — Докосна тялото на Никълъс нежно, почти с обич. — Сега си почивай… Защото през следващите няколко часа ще ти трябват много сили… — Сделка? — изръмжа Уейд Форест, без да поглежда към Кроукър: — Каква сделка? Стояха в средата на моравата, Форест приемаше рапортите на своите подчинени. Новините не бяха добри: Чезаре Леонфорте го нямаше никъде, никой не знаеше как е успял да се измъкне. Това вбеси едрия мъж, ругатните му накараха дори ветераните да се изчервят. Кроукър се добра до този факт преди командосите, но го запази за себе си с върховно усилие на волята. Причината беше проста: Веспър също беше изчезнала. Отлично знаеше къде е тя, къде е и Гадняра… Или, по-точно, къде ще бъдат двамата след около един час: на борда на катер CGM 1176 от Бреговата охрана. Тази информация беше последен шанс за спасението на Маргарет и той изведнъж усети, че в главата му се появяват простичките думи на отдавна забравените молитви, с които се приспиваше като дете… Наоколо цареше онзи невъобразим хаос, който може да създаде единствено правителството на Съединените щати, обявило извънредно положение или война… Въоръжени до зъби командоси с почернени лица и защитни комбинезони щъкаха насам-натам, крещяха заповеди, разменяха си информация. Стрелците на Леонфорте вече бяха отведени, строени един зад друг с високо вдигнати ръце. Радиостанцията на хеликоптера внасяше своя дял в суматохата с чести, неприятно стържещи залпове електростатично пропукване. Но Форест очевидно се чувстваше отлично в тази лудница. Изправен като диригент на пулт, той крещеше своите заповеди и следеше за незабавното им изпълнение. Кроукър ясно долавяше вълните на задоволството, които се излъчваха от едрото му, стегнато тяло. КАКВА ПРЕЛЕСТ, сякаш казваха те. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА ОТНОВО! Но, както във всяка война, и тук нещата се развиваха двупосочно. Главнокомандващият на врага беше успял да се измъкне, въпреки безупречно проведената операция. — Предлагам ти сделка, Форест — повтори Кроукър, повишил глас да надвика шума. — Не приемам никакви сделки — поклати глава онзи. — Тази ще я приемеш, стига да чуеш за какво става въпрос — продължи да настоява Кроукър. Форест приключи с поредната инструкция, освободи униформения си подчинен и се обърна да го погледне. Кроукър имаше достатъчно стаж из съдебните зали, за да знае до каква защитна тактика трябва да прибегне. Притисна плачещата Франси до себе си, знаеше накъде са насочени мокрите й очи: към окованата в белезници Маргарет. Не му се искаше да прибягва до подобна тактика, но беше принуден да го стори. — Ти нещо бълнуваш, братко — промърмори Форест и в очите му се появи недоверие. — Не мисля така — отвърна Кроукър и пристъпи по-близо до него, продължавайки да притиска Франси към гърдите си. — Ние двамата с теб имаме възможност да сключим една перфектна сделка, Форест. Защото ти притежаваш това, което ми трябва: Маргарет де Камило… — Точно така — кимна онзи. — Притежавам я и нямам никакво намерение да я изпускам! — Но категоричният отговор не можеше да прикрие интереса, който пламна в очите му. — А с какво можеш да ме подмамиш ти? — С Чезаре Леонфорте. Откритото, типично американско лице на Форест стана мрачно като буреносен облак. — Слушай какво ще ти кажа, приятел! — прогърмя той. — Ако имаш информация за местопребиваването на Леонфорте, трябва веднага да я споделиш с мен! В противен случай ще те арестувам за умишлено възпрепятстване на следствието! — Не ме заплашвай, Уейд — меко отвърна Кроукър. — Прави каквото намериш за добре, само не ме заплашвай! Стреснат колкото от решителността на тези думи, толкова и от употребата на малкото му име, Форест видимо омекна. — Госпожа Де Камило не е обект за размяна — предупреди той. — Ако имаш подобни намерения, забрави ги! Но Кроукър забеляза, че очите на едрия мъж умишлено отбягват разплаканото лице на Франси. — Значи си съгласен Леонфорте да се измъкне — подхвърли той. — Ако се налага… — сви рамене Форест и с мъка преглътна. — А заедно с него изпускаш и целия канал за трафик на кокаин, така ли? — Майната му на канала! — държеше се Форест. — Ще го открием по друг начин… — Ще кажеш ли същото и за канала за износ на оръжията, които се изработват в ДАРПА? При споменаването на научноизследователския институт на Пентагона Форест се намръщи и прехапа устни. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато пред него изскочи поредният идиот от групата за бързо реагиране. Прогони го с такава серия от сочни псувни, че лицето на човека посивя от ужас. Самият Форест продължи да дъвче устните си, като хищник в прекалено тясна клетка. После очите му бавно се сведоха към лицето на Франсин и останаха там. — По дяволите! — вбесено изръмжа той. — По дяволите! — Ти май си полудял! — изгледа го Мая. — Какво изобщо знаеш за тоя тип? — Зная, че кара мотор като бог! — тръсна глава Кава. Стоеше пред шахтата на малкия асансьор, отнесъл Никълъс в „Пул Марин“ преди броени минути. След като се разделиха, Кава се върна в заведението и се заслуша в безсмислената поезия, която се носеше от подиума. Мислеше за Никълъс, не чуваше дори дума от безкрайния монолог. Някой го попита нещо, после всички се разсмяха. Скочи на крака и се върна в кухнята, Мая го последва. Протегна ръка и натисна копчето, асансьорът тихо забуча. — Какво, като умее да кара мотор? — настоя Мая. — Защо трябва да се забъркваш? — Ей така — тръсна глава Кава. — Освен това ми писна от оня тъпак на сцената… — Господи, как вони тук! — сбърчи нос Мая. — Значи отиваш, а? Тръсна глава, протегна ръка и пъхна нещо между пръстите му. Той втренчено я погледна, после въздъхна и влезе в кабинката. Последното нещо, което зърна, бяха замаяните от наркотици очи на момичето с платинената коса. Асансьорът спря, вратата се плъзна встрани. Йоши замахна с огромна сила, юмрукът му замалко не откъсна главата на младежа. Кава обаче успя да се наведе и кокалчетата на другия само одраскаха темето му. В същия миг натисна пружината на сгъваемия нож и скочи напред. Йоши ловко изви ръката му, костите изпукаха. Ножът издрънча на пода на кабината. Едва сега разбрал, че нещата са сериозни и едва ли имат нещо общо с битките на видеомониторите, Кава направи единственото възможно нещо: оголи зъби и ги заби в скулата на Йоши. Агонизиращата болка в ставите му отслабна достатъчно, за да използва коляното си. Но Йоши дори не потрепна и го прикова за стената с огромна сила. Кава изпъшка, Йоши се ухили. С тръпка на ужас младежът видя смъртта си в очите му. В следващия миг дланта на Йоши потъна в слънчевия му сплит, тялото му се сгърчи. Коленете му се подгънаха, ръката му се протегна към изпуснатия на пода нож, но Йоши смаза пръстите му с тока на обувката си. Болката прочисти съзнанието му от наркотичния унес, мускулите му се стегнаха. Отскочи нагоре като освободена пружина, темето му тресна брадичката на Йоши. Онзи се олюля и отстъпи крачка назад, а Кава грабна ножа, нададе яростен вик и го заби до дръжката между ребрата му. Йоши издаде нечленоразделен звук и направи опит да измъкне ножа. Отскочи крачка назад, опулените му очи с недоверие се спряха на дръжката, която стърчеше от гърдите му. Промърмори нещо, понечи да тръгне срещу младежа, но краката му се подгънаха и тялото му се строполи по очи. Кава дишаше напрегнато, от очите му се стичаха сълзи. Прехапал устни, той докосна бялата си коса с треперещи пръсти, погледът му не изпускаше проснатата фигура на Йоши. Защо не мърда тоя тип? Изведнъж всичко му стана ясно, лицето му се разкриви, съдържанието на стомаха му стремително тръгна нагоре. Продължи да повръща, дори когато вече нямаше какво, и в устата му се появи противният вкус на стомашните сокове. Олекна му. Спомни си за Мая, която го чака долу, сред познатата обстановка на заведението. Ръката му сама потърси бутона, беше готов да се върне. После изведнъж усети промяната. Светът на рокерите с фалшивото им бунтарство изведнъж му се стори непоносим и празен. Почти толкова, колкото да ходи на работа пет дни в седмицата, по осем дълги и скучни часа… Спомни си защо е тук и тръгна да търси Никълъс. Откри го в една от задните стаички на ресторанта, която носеше следи на дългогодишна запуснатост. До тази нощ… Пристъпвайки в оплисканото с кръв помещение, което приличаше на касапница, Кава изведнъж изпита задоволство от факта, че беше убил човек. Иначе едва ли щеше да издържи на страшната гледка. — Ами ако грешиш? — В живота няма „ами ако“, момичето ми — изръмжа Чезаре. — Затова никога не си губя времето в догадки! Въпреки тежкото боботене на дизелите, Веспър усети пулсиращите си слепоочия. В носа я блъсна миризмата на океана, свеж и пълен с живот. Ситни водни капчици се оплетоха в косите й. Това е решителният миг, граничният пункт между живота и смъртта. Усещаше желанието му да я убие. Властно, пропито с жажда за мъст желание, което се излъчваше на хладни вълни от тялото му, стегнато като навита пружина. То беше напълно логично, особено за човек като Чезаре, който вижда как могъщата империя се разпада пред очите му… Но заедно с яростта от него се излъчваше и още нещо… Нещо, което тя на всяка цена трябваше да използва, ако искаше да съхрани живота си… — Хайде, стреляй! — просъска Веспър. — Сега, без да се колебаеш! Нали така би постъпил баща ти? Усети тръпката на колебанието в душата му и напрегна волята си. Сега или никога! Не успее ли да пренасочи вълните на гнева му, с нея ще бъде свършено! Дулото на револвера потъна в ухото й с огромна сила, от устата й излетя вик на болка. — Какво общо има баща ми с всичко това? — заплашително изръмжа той. — Някога работех за него, забрави ли? Бях сред най-добрите му оперативни агенти… — Нервите й се опънаха до крайност, зави й се свят. Стисна зъби и продължи с отчаяна решителност: — Беше толкова загрижен за новата си самоличност, че се превърна в истински параноик… От изключение екзекуциите се превърнаха в правило… В това отношение ти много приличаш на него… Тръпката на колебанието отново, се появи, този път още по-отчетлива. — Какво значи „в това отношение“? — Знаеш какво — задъхано отвърна тя. — Ставаш ирационален, извън всякакъв контрол! Рискът беше огромен, но друг начин нямаше. Беше на ръба. Или ще оцелее, или ще потъне в бездънната пропаст на отвъдното. При това сега, всеки миг… Трета възможност няма. — _Ирационален_, значи… — промърмори той. Произнесе думата така, сякаш беше непознато на вкус ястие. — Може би си права, баща ми наистина беше ирационален… Но това не означава, че аз го познавам в тази светлина, тъй като него просто го нямаше… — Главата му замислено кимна. — Може наистина да е бил гадна свиня… Но едновременно с това е бил умен, нали? Иначе не би успял да води федералните ченгета за носа, при това десетилетия наред… Веспър се концентрира. Успя да получи търсения ефект. В гласа на Чезаре се появи онази странна смесица от гняв и възхищение, която винаги беше определяла отношението му към баща му беше почти сигурна, че чува как мечовете на двете противоречиви чувства започват безкрайния си дуел в съзнанието му. Нищо чудно, че цял живот бе гледал на света в черно и бяло. Всичко останало би означавало лудост, пълен хаос… — Умен беше — съгласи се тя. — Толкова умен, че дори ти не успя да го поставиш под контрол… — Гърбът я заболя от неудобната поза, скулата й кървеше от острия ръб на сандъка с крадените оръжия на ДАРПА. — Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?! Аз никога не… — Напротив — отвърна Веспър. — Винаги си искал да покажеш на стареца какво е пропуснал, като е избягал от семейството си… Винаги си искал да му натриеш носа със собствените си успехи! — Глупости! — тръсна глава Чезаре. — За какво ми е притрябвало подобно нещо? — Дулото на револвера болезнено помръдна в ухото й. — За да му докажеш, че си по-добър и по-умен от него. — Никога не съм се състезавал с татко! — И това не е вярно — рече задъхано Веспър. — Състезавал си се, при това по най-лошия възможен начин. Защото си отровен от омраза, Чезаре. Защото си искал да го накажеш за бягството от семейството… — Той не е имал друг избор! — извика Чезаре. — Поел е своите задължения, искал е да бъде максимално полезен за семейството си! — Това са глупости и ти прекрасно го знаеш — продължи обработката Веспър. — Той беше амбициозен, бих казала — _прекалено_ амбициозен, за да го е грижа за семейството… Едва след като се е оженил и е създал деца, той си е дал сметка, че това е било грешка. Никога ли е искал да бъде любящ съпруг и баща. Никога не е искал стабилност, тъй като авантюрата и постоянната промяна са били в кръвта му. Искал е власт и пари, искал е да живее пълноценно! — Не, това не е вярно! — извика Чезаре и най-сетне отдръпна револвера от ухото й. — Знаеш, че не е вярно! Веспър бавно се изправи, погледна го и веднага забеляза промяната. Беше успяла да отклони гнева му от себе си, обект на този гняв отново беше станала собствената му личност… — Не греша, Чезаре — тихо, но ясно промълви тя. — Баща ти дълго време мърсуваше из Токио. През 1947 година е споделял леглото на Фейт Голдони, след нея идва ред на много други… Особено след като излиза от болницата… Жените дефилират през спалнята му в безкраен поток… Дълга поредица от „фусти“, както обичаше да ги нарича Джони… Стиснал зъби и блед като платно, Чезаре потръпна от конфронтацията с онзи ужасен факт, който се беше опитвал да потиска в продължение на години. Оказа се, че в крайна сметка Джаки излезе права и той _наистина_ е като баща си! Но нима не искаше именно това? И да, и не… Беше превърнал в идол един баща, когото не познаваше. Измисляше какви ли не истории за него — дълги, сложни, преплетени… С единствената цел да се предпази. Да не намрази човека, който ги беше зарязал… Както го беше намразила Джаки. _Безкраен поток от жени… Дълга поредица от „фусти“…_ Господи! Джон и Чезаре Леонфорте си приличат като близнаци! Веспър усещаше приближаването на емоционалния срив. Далечни светкавици на хоризонта, заплашителен тътен… Но бурята можеше да връхлети всеки миг и да удави света. — Лъжеш! В дрезгавия шепот нямаше убеждение, по очите му личеше, че вярва на всяка нейна дума. Разумът го беше напуснал, вече действаше по интуиция. Беше успяла да го обезоръжи. Гръмотевичният гняв най-сетне освободи онази част от съзнанието му, която беше потискала интуицията му в продължение на години. — Ти си прекалено млада, за да знаеш всичко това! — Зная го лично от него, Чезаре — пристъп крачка напред Веспър. — Той обичаше да се _хвали_ със завоеванията си, особено пред мен — една жена. Това му доставяше допълнително удоволствие, приятен гъдел в слабините… Чезаре втренчено я гледаше, но очите му минаваха някак през нея… Насочени към отдавна отминали събития, станали в друго време и на друго място… Веспър направи нова крачка напред, гласът й прозвуча спокойно и равно, напълно лишен от емоции: — Само едно нещо зная със сигурност за баща ти: не му пукаше от нищо, не обичаше никого… Сякаш не беше човек! — Не беше човек?! — дрезгаво повтори Чезаре и леко се олюля. — Беше неспособен да изпитва обич — прошепна в ухото му тя. — Не можеше нито да я дава, нито да я получава… Обичта за него беше нещо безкрайно чуждо — като дишането под вода… Той неволно отстъпи крачка назад, но тя безмилостно го последва. Пръстът й обвинително се насочи в гърдите му: — И ти си като него, Чезаре! — Не! — О, да! — настъпваше към него тя с пламнали очи и развята от вятъра руса грива. Приличаше на безмилостна Богиня на отмъщението. — Ти нямаш Бог, нямаш чувство за вярност, нямаш нищо! Разголен изцяло, ти си точно това, което беше баща ти — мъжкар, обладан от маниакално его! Гледам те, но не виждам нищо! Празно пространство, бездънна пропаст! Изгубил дар слово, той само поклати глава. В изцъклените му очи се четеше ужас. — Защо сестра ти престана да разговаря с теб? — продължаваше неумолимото си настъпление Веспър. — Само защото си я ударил? — Ех, ако можех да зная!… Шепот, потънал в плясъка на вълните и соления вятър. — _Знаеш_, Чезаре! И винаги си го знаел. Тя те е видяла такъв, какъвто си. И е изпитала ужас от теб! А би могла да те обича, Чезаре… Дори съм сигурна, че на даден етап го е правила… Но със своята грубост и безразличие ти си убил тази обич… Дори в онези години вече си приличал на баща си и тя не е могла да понесе този факт! — Пръстът й отново се заби в гърдите му. — Ти си виновен за смъртта й, Чезаре! Ако не беше я прогонил, Джаки и до днес щеше да е жива! С ъгълчето на окото си улови фигурата на Майло, появила се иззад кубрика. Махна му повелително с ръка и той затвори уста. Вместо това посочи към небето и изразително поклати глава. Веспър отмести очи от бледото лице на Чезаре и почти веднага засече черната точка на хеликоптера, който бързо се приближаваше. _Кроукър_, почти изхълца от облекчение тя. _Той е, чувствам го!_ В същия миг прозвуча изстрел и тя подскочи. Погледна към Майло, който побягна, после сведе очи към Чезаре. Беше се отпуснал на колене, дулото на револвера сочеше към главата му. Отначало помисли, че се е самоубил, но бързо се успокои. Не, не би могъл да постъпи по този начин, егото му все още е прекалено силно… Отпусна се на колене до него и протегна ръце. Сърцето й блъскаше лудо, сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите й. Даваше си сметка, че продължава да е здраво свързана с този мъж, но, слава Богу — не по начина, от който се беше страхувала… Сега й предстоеше по-трудното — да го измъкне от пропастта, в която го беше натикала с помощта на волята си, да го накара да диша отново. Хеликоптерът бързо се приближаваше, до слуха й достигнаха грохотът на мотора и тънкото свистене на витлата. Гребените на вълните около катера изчезнаха, повърхността на водата се набръчка. Пипалата на стоманената й воля се плъзнаха към съзнанието му, боботенето постепенно се стопи и изчезна. Ако успее сега, значи Микио Оками не беше се излъгал в необичайните й способности… На палубата всички се движеха, настъпи истински хаос. Но пипалата на волята й увиваха душата му с невероятна сила, хаосът остана встрани. Чезаре беше спокоен и тих като вълните на Червено море, укротени от божествения дух на Мойсей… Веспър ясно усети как се оформя връзката между тях. Напрежението започна да го напуска, душата му стана мека и отзивчива като памук… Очите й бавно се отделиха от лицето му и се насочиха към Майло: — ФБР вече е тук. Заповядай да изключат двигателите, екипажът трябва да се предаде без никаква съпротива. Майло мрачно кимна и се отдалечи. Отново се извърна към Чезаре. В очите му се беше появила млечна белота — така изглеждат хората, които току-що са починали… Къде ли изчезна разумът му, безмълвно се запита тя. — Джаки? Всичко й стана ясно. Трябваше да му даде този отговор, от който със сигурност зависеше животът му. — Тук съм, Чезаре. — Аз… Аз съжалявам, Джаки… — Зная. Наведе се и бавно издърпа револвера от вкочанените му пръсти. Въздухът около катера вибрираше, сякаш ангелски криле плющяха над главите им. — Джаки… — прошепна той и конвулсивно напълни дробовете си с въздух. — Всичко е наред, Чезаре — отвърна тя, притисна главата му в гърдите си и леко започна да го люлее. — Най-сетне всичко е наред! — Изглеждаше като умрял, който никога няма да възкръсне! — Възкръснах благодарение на теб — усмихна се Никълъс и стисна ръката на младежа. — Благодаря! — Дребна работа… Клечаха в един от складовете на „Пул Марин“, никой не отваряше дума за касапницата в дъното на коридора. Кава не прояви интерес към обезобразения труп на стареца в онази стая, а в момента и Никълъс не искаше да си спомня за него. Знаеше, че такива моменти ще има в бъдеще, при това далеч по-чести, отколкото би му се искало. — Май трябва да те отведа в болница, човече… Никълъс само поклати глава. Чувстваше се далеч по-добре, след като Кава го свали от куката, процесът на хиперметаболизация на отровата течеше далеч по-бързо. Но все още му трябваше време… — Налага се да свърша една работа, при това веднага — промърмори той. В съзнанието му блесна окървавената мутра на Майк. _Още не съм свършил с теб. Предстои финалният акт на действието…_ Пред очите му изплува системата, през която капеше „Бан Том“, зад нея се поклащаше свободната верига с трети комплект прозрачни маркучи, очевидно очакваща своята жертва… — Не се обиждай, човече — обади се загрижено Кава. — Но в момента имаш вид на човек, който става единствено за леглото… _Още не съм свършил с теб._ Наркотичната мъгла не успя да му попречи и Никълъс разбра къде е отишъл Майк, Изправи се, зави му се свят, изпита чувството, че се намира в асансьор със скъсано въже, който стремително пропада в шахтата си. Кава скочи и го подхвана през кръста. — Ето, нали ти казах? — Кава-сан — бавно вдигна глава Никълъс. — Човекът, който направи всичко това, все още е на свобода… Страхувам се, че ще убива отново… — По онзи ужасен начин? — попита Кава. Снежнобялата коса приличаше на ореол около главата му, Никълъс неволно изпита чувството, че е спасен от митичен японски демон. — Да. Кава видимо потръпна. — Ще ми трябва помощ — добави Никълъс. Върху лицето на рокера се появи крива усмивка. — Хей, тази нощ се превърна в незабравимо преживяване — подхвърли той. — Защо пък да не стигнем докрай? Коей беше задрямала. Никога не беше в състояние да спи дълбоко, когато Никълъс е навън, въпреки че той беше убеден в обратното. Отвори очи, обърна се по гръб и насочи поглед към токийската нощ зад прозореца, която хвърляше странни отблясъци по тавана. Направи опит да преброи светлите точки и да определи формата им. Затвори очи, после клепачите й отново се вдигнаха. Наближаваше пет часът сутринта, а Никълъс още го нямаше. Не беше особено разтревожена, тъй като напоследък той често се губеше по цяла нощ. Особено след кризата с „Кибер-нет“. Седна в леглото и едва сега забеляза, че беше забравила да дръпне пердето. Вероятно именно по тази причина не можеше да заспи. Стана и пристъпи към прозореца. Високата кула на небостъргача Найгай беше съвсем близо, изпита чувството, че може да я докосне с ръка. Стоманената конструкция приличаше на огромна паяжина. В главата й се появи спомен за Метаболистичното движение през 70-те години, чиито привърженици настояваха за нова урбанистична политика с всичките й странни последици. Неволно се запита как ли би се чувствала, ако живее в подобна капсула, после поклати глава и реши, че е по-добре да не знае… Въздъхна, сънят окончателно отлетя от очите й. Небето просветля, днес може би слънцето все пак ще успее да пробие дебелите пластове на промишления смог. Облече къса памучна блузка „юката“, пристегна коланчето и тръгна към стълбите. В същия миг до ушите й долетя някакъв звук. — Никълъс? Отговори й тишина. Изправена на площадката, Коей сложи ръка върху перилата и напрегна взор към тъмнината на долния етаж. Как прозвуча онзи звук, запита се тя. Като почукване върху метал или като шумолене на дрехи? Може би завесите са се раздвижили от утринния ветрец… Не успя да даде отговор на тези въпроси, просто не помнеше. Започна да се спуска надолу, бавно и внимателно. Имаше чувството, че потъва в океанските дълбини. Тук всички пердета бяха спуснати… Не помнеше дали тя е сторила това, преди да си легне… Подобни неща се вършеха механично, бяха част от ежедневието и затова трудно се запомняха… Стигна долния край на стълбите и се закова на място. Гледаше в непрогледния мрак толкова напрегнато, че очите я заболяха. В апартамента имаше чужд човек! Усети присъствието му толкова ясно, че чак гърдите й се свиха. Звукът отново се появи, този път беше съвсем ясно, че шумолят дрехи. — Коей… Тя потръпна и понечи да запали една от настолните лампи. — Не прави това, моля те. Нещо в този глас я накара да отдръпне ръката си от електрическия ключ. — По-добре да останем на тъмно. Гласът принадлежеше на жена, чист и ясен. Въпреки мекия, любезен тембър, това беше глас на жена, която е свикнала да й се подчиняват. — Казвам се Мери-Роуз, но Майкъл Леонфорте ме познава под името Джаки… Коей ахна, краката й започнаха да омекват. Протегнатата й ръка напипа тапицерията на близкия стол, тялото й безсилно се отпусна в него. — Джаки, неговата сестра?! Тялото й потръпваше на ръба на стола, приличаше на птичка, която всеки момент ще отлети. — Да. — Но той мисли, че си мъртва… — едва успя да прошушне тя. — Че си умряла отдавна, преди много години… — Умря друга жена — отвърна Мери-Роуз, а Коей бавно различи светлото петно, което би трябвало да бъде лицето й. — А мен Бог ме избра за свой представител… Станах игуменка и върховен ръководител на ордена на Дона ди Пиаве… — Ордена? — повтори като ехо Коей. — Чувала си за него. Прехвърлен от Италия, той в продължение на много години е финансиран от фамилията Голдони… Но аз съм Леонфорте и това наложи използването на прикритие… — До слуха на Коей достигна лекото шумолене на дрехи. — Орденът присъства в Япония от края на войната. В него членуват Кисоко Оками, Ейко Шима, дъщеря й Хонико и много други… Всички са част от една огромна мозайка… — Но защо си тук? — бавно дойде на себе си Коей. — В пет часа сутринта? Изплаши ме до смърт! — На челото й най-сетне се появиха недоумяващите бръчки. — И как успя да влезеш? — Просто се справих с ключалката — отвърна Мери-Роуз и в гласа й се долови нещо като усмивка. — Това е една малка част от… хм… някои доста необичайни умения, които притежавам… Ще ти кажа и защо съм тук — просто брат ми ще има нужда от моето присъствие! — Майкъл? Тук? Откъде знаеш, че ще дойде? — Господ ми каза. Коей усети как Джаки става и се насочва към завесата. В същия миг се разнесе силен трясък, стъклото се пръсна на хиляди късчета, завесата отлетя навътре. Коей изпищя и скочи на крака, после замръзна на място с изцъклени очи. На перваза клечеше Майк, облечен в странни, мътно проблясващи дрехи. На кръста му имаше широк кожен колан с халки от никелирана стомана, през които бяха прокарани тънки, но очевидно здрави въжета. — Майкъл! Какво, за Бога… Коей изведнъж потръпна и млъкна, чула безупречния японски, на който проговори Джаки. Още една от необичайните й дарби… Имаше чувството, че сънува. — Дойде време за разплата, Коей — гърлено изръмжа Майк. В следващия миг сграбчи Джаки, дръпна едно от въжетата на кръста си и изчезна в сиво-черната бездна на настъпващия ден. Коей потисна писъка на ужас, който се надигаше в гърдите й, очите й се разтвориха още по-широко. Успя да зърне Джаки на фона на настъпващото утро за един кратък миг, но това беше достатъчно. Видя, че прическата й беше също като нейната, дрехите върху тялото й очевидно бяха извадени от собствения й гардероб. Едва сега си даде сметка, че не беше издала нито звук, а възклицанието, което взе за свое, беше една съвършена имитация от страна на Джаки… — Майкъл! — извика тя и се втурна към прозореца, без да обръща внимание на стъклата върху килима. Видя го отсреща, залепен като паяк на фасадата на Найгай. Преметнал Джаки през рамо, той сръчно се спускаше по системата от алпинистки въжета, прикрепени в бетона със специални клинове. Ето каква била работата! Джаки умишлено беше заела мястото й, вероятно защото е била предварително запозната с плановете на брат си. И беше успяла да го заблуди! Точно единадесет минути по-късно в апартамента се втурна Никълъс. Беше в компанията на странно облечен рокер със снежнобяла коса. Коей нададе вик на облекчение и се хвърли в прегръдката му. Господи, колко много неща искаше да му каже! Енергията на Кайшо, пламтяща във вътрешностите му като ярка звезда, изостри до крайност сетивата на Майк, накара го да се чувства свръхчовек. Действието й беше многократно усилено от комбинацията с погълнатия наркотик, без който ритуалът на нунгите просто не можеше да се получи. Този наркотик се изготвяше от няколко билки, смесени с черупката на един особен бръмбар рогач, който можеше да се срещне само във високите плата на Виетнам. Беше огромно насекомо, почти колкото детски юмрук. Ловяха го със специални капани, окачаха го да се суши на слънце в продължение на седмица — докато черупката му станеше черна като въглен. После внимателно я отделяха от тялото и я счукваха на прах с плоски камъни. Особено ценни бяха рогата, които шаманите прибираха за себе си и ги поглъщаха в началото на своите диви ритуали. Именно благодарение на изострените си сетива Майк разбра, че ще бъде преследван. Пред очите му изплува лицето на Никълъс Линеър, ръката му отскочи нагоре и рязко натисна металната скоба, която придържаше въжето. Спускането продължи, душата му се изпълни с неземно блаженство. Всичко вървеше по план. Ще отнеме на Никълъс всичко скъпо, а после ще се изправи срещу него и ще го победи в честен двубой. Това беше най-важното, просто защото Никълъс олицетворяваше всичко, което Майк не можеше да бъде… Притежаваше това, за което младият Майк мечтаеше сред розовите храсти на „Свещеното сърце на Дева Мария“ преди толкова много години! Но кръвната връзка и коварното стечение на обстоятелствата го бяха лишили от любовта на жената, за която с радост би дал живота си… Какво ли не опита, за да забрави миналото, да изтрие от паметта си всякакви спомени… Отиде на края на света, в непристъпните джунгли на Виетнам. Там се опита да погребе предишния живот, да се превърне в нов, напълно различен Майкъл Леонфорте… Но какво се получи на практика? Един наистина друг човек, жалко подобие на шаман, подвижен кошмар, двойник с хлътнали от терзания очи… Въпреки усилията му, старият Майкъл Леонфорте отказа да умре. Той продължаваше да наднича в душата му, продължаваше да тръпне от ужас пред гледката, която заварваше там: една сродна душа, която копнее да обича. Душа, с която иска да се слее и която предизвиква в сърцето му онези чувства, които познаваше единствено благодарение на нещастната си любов… Думите, които каза на Никълъс, излязоха чиста истина: както и да се опитва, човек не може да избяга от корените си… Стигна до първата капсула, сви се на топка и успешно се приземи на металната решетка между дебелите носещи колони. Откачи се от алпинисткото седло, намести живия товар на рамото си и започна да се спуска по желязната стълба. Намираше се на осемдесетия етаж, вятърът весело подсвирваше между сложната мрежа на металната конструкция, сред която се извиваха дебелите ПВЦ-тръби на огромната сграда, скрили в себе си всичко, което й дава живот: асансьорни шахти, отопление и климатична инсталация, водопровод и канализация, електрически и телефонни кабели, телевизионни антени… Сякаш гледаше кръвоносната система на гигантски организъм, странно наподобяващ човешкия… Над главата му плеснаха криле, тялото му се сви на пружина. Заблуденото врабче успя да се измъкне от лабиринта и радостно литна към небето. Вдигна ръка и избърса потта от челото си. Тялото му се намести удобно, слухът му се напрегна до крайност… Никълъс взе от банята една дебела кърпа, преметна я над здравото найлоново въже, което се точеше от рамката на прозореца до небостъргача насреща, хвана двата края и започна да се спуска. Весели слънчеви зайчета пробягаха по свитото му тяло. С това примитивно приспособление той не можеше да контролира скоростта на спускането, тялото му беше безпомощно пред инерцията. Измина около една трета от разстоянието, когато в носа го удари миризмата на изгорял плат. Вдигна глава и видя, че от средата на хавлията излита плътна струя дим. Триенето в найлоновото въже беше прекалено силно, положението му ставаше сериозно… Първите пламъчета изскочиха някъде около средата на разстоянието. Скоростта на спускането беше достатъчно висока, за да ги изгаси, но той знаеше, че това е временно. Измина още няколко метра и хавлията отново се подпали. Остро пропукване му съобщи, че материята започва да се къса. До върха на кулата оставаше приблизително една четвърт от цялото разстояние. Под краката му зееше бездънна пропаст, покривите на околните сгради бяха на стотина метра по-ниско, набучени с антени и сателитни чинии. Падането от подобна височина без съмнение щеше да бъде фатално. Миризмата на изгоряло стана нетърпима, тялото му се разлюля, вкопчено в бързо разпадащия се плат. Един поглед напред беше достатъчен, за да разбере, че няма да успее. Усети окончателното прокъсване на плата броени секунди по-рано, стегна мускули и се залюля. Краката и тазът му се стрелнаха нагоре, глезените му се сплетоха около въжето. Триенето беше толкова силно, че чорапите и обувките му се прокъсаха почти веднага. Но основната тежест на тялото му вече не беше върху пламналата хавлия и това му даде три-четири допълнителни секунди, които имаха цената на злато. Горната част на небостъргача стремително нарастваше, вече се виждаха и най-малките подробности на решетъчната й структура. Гледката беше колкото странна, толкова и красива. Сякаш някой беше пренесъл тук, сред гъмжилото на огромния град, една от тайнствените пирамиди на маите… Летеше към нея с огромна скорост, трябваха му само няколко секунди… Не ги получи. Пламъците проядоха средата на кърпата и двете й части увиснаха в ръцете му. Тялото му рязко се люшна надолу, цялата му тежест се прехвърли на глезените, вкопчени отчаяно в найлоновото въже. Продължи да се спуска с огромна скорост, мускулите на краката му бързо започнаха да се схващат. Болката в прогорената му кожа стана нетърпима. Приготви се за скок, просто защото друг изход нямаше. Точно в този миг тялото му профуча под разхлабената от Майк метална закопчалка, въжето се освободи. Вкопчил се в него с цялата сила на мускулите си, Никълъс се разлюля като страховито махало. Прехвърли тежестта си на ръцете и хладнокръвно изчака люлеенето да го приближи максимално до металната конструкция на небостъргача. Разтвори крака и направи опит да скочи на една от площадките. Не улучи, рамото му болезнено се блъсна в следващата. За сметка на това обаче успя да се вкопчи с две ръце в третата, последна на този ред… Стискаше железния парапет, почти припаднал от болка и умора, краката му безпомощно увиснаха. Беше на прага на изтощението, прекарал без сън почти цяла седмица, отровен от наркотичното въздействие на „Бан Том“, шокиран от ужасната смърт на Микио Оками… Укроти люшкането на тялото си с цената на върховни усилия, тръсна глава да прогони пулсиращата болка и наркотичния унес. Започна бавно да се изтегля нагоре. С последните остатъци от волята си прогони танжинското око, което започна да се разтваря в душата му, за пръв път в живота си повика Кшира открито, с влудяващ копнеж… Тъмната стена скоро се появи, сред мрачните й дълбини изплува един нов, коренно променен свят. Изведнъж видя небостъргача капсула в истинската му светлина: един неуспешен опит да се обедини постоянното с променливото, светлината с мрака… Градът наоколо се превърна в сив океан, огромен и чужд… Остана да съществува единствено кулата — черна и грозна, като главата на проскубан гарван… И трите човешки същества, които се катереха по нея. Като мравки, поели към връх Фуджи… Тъмната вълна на Кшира бавно вървеше напред и нагоре, внимателно опипвайки железния лабиринт. Не след дълго Никълъс засече фигурата на Майк, стегна мускулите си и започна да се катери. — Майкъл… Майк се закова на място, приклекнал на външното метално мостче. До този момент мислите му бяха заети единствено с Никълъс, който беше успял да се справи с капана и вече беше във вътрешността на кулата. Повече от това не можеше да знае, но и то беше достатъчно. — Майкъл… Гласът. Не беше на Коей, но въпреки това звучеше познато. Бавно се извърна, сърцето му пропусна един такт още преди мозъкът му да осъзнае видяното. Жената срещу него бавно свали перуката от главата си. Носеше дрехите на Коей, но не беше Коей… Втренчи се в бездънните морскозелени очи — същите, които в продължение на години беше се опитвал да прогони от спомените си. Защото има спомени, които трябва да бъдат прогонени… Има спомени, които са прекалено болезнени, които се надигат като призраци от старо гробище… Изпита чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си… — Да — бавно кимна тя. — Това съм аз, Джаки… — Исусе! — простена той. — Това е невъзможно! — Стори му се, че пропада в ледена пещера, че железни пръсти мачкат сърцето му. — Ти си мъртва! Тя бавно пристъпи към него и протегна ръка да го докосне. — Мъртва ли съм? Той се сви и настръхна, лицето му се разкриви от ужас: — Какво става, Господи?! — Да, Господ е този, който ни събра… — гласът на Джаки прозвуча нежно и успокоително, смесвайки се със свиренето на вятъра. Протегнатата й ръка докосна голата му кожа. — Ето, виждаш ли? Аз съм жива, от плът и кръв… Моята „смърт“ беше нагласена, иначе нямаше как да проникна в ордена, който се поддържа от Голдони… Той притисна гръб в металния парапет, в очите му се появи недоумение: — Но защо? — Причина за всичко е враждата между фамилиите Леонфорте и Голдони… Никой не знае кога и защо се е породила тя. Кървавите вендети следват една след друга, разказите за тях се предават от поколение на поколение, стават все по-жестоки, превръщат се в мит… — Дядо Чезаре си даваше сметка за всичко това, но и не знаеше как да постъпи. Поддържал тесни връзки с ордена в продължение на години, той най-сетне разбрал, че аз съм тази, която може да сложи край на кръвопролитната война. — Убедил мама да ме заведе в манастира, разбира се, след като навърша определени години… И се оказа, че е постъпил правилно. Бог беше решил да ме вкара в ордена, но не само това… След фалшивата ми „смърт“ приех името Мери-Роуз и започнах да се подготвям за ролята, която Бог ми беше отредил. Да стана игуменка на „Дева Мария“ и да поема ръководството на ордена. Това не би могло да стане, ако бях жива… Фамилията Голдони не би го допуснала, нито пък чичо Алфонс… — Помня — унесено кимна с глава Майк. — Чичо Алфонс се върна бесен от манастира… Беше сигурен, че рано или късно ще те измъкне оттам… Но не след дълго ти умря… — Така беше — кимна Джаки, пристъпи нова крачка напред и протегна ръце: — Майкъл, аз съм тук, за да сложа край на кървавата вендета. Веднъж и завинаги… Аз съм тук, за да ти дам покой! — О, не! — простена Майк, отпусна се на колене и запуши ушите си с длани. — Нека Бог ме пази от собствените ми мисли! — Аз също мога да те пазя, Майкъл — наведе се над него Джаки. — Вършил си ужасни, отвратителни неща… Вече не си моят любим брат, с когото прекарвахме толкова хубави вечери на покрива и споделяхме мечтите си… Главата на Майк отчаяно се поклати: — Нищо не сме споделяли! Говорехме пълни глупости! — Нима? Глупост ли беше общото ни желание да отлетим някъде надалеч, да забравим за фамилията Леонфорте? Надявам се, че поне това все още помниш… — О, Джаки! Аз имах една-единствена мечта, но за съжаление никога не я споделих с теб… Просто не бях в състояние да го сторя! — очите му неволно се надигнаха към лазурната светлина на погледа й, за която беше копнял толкова дълги години… — Направи го сега. Ето, аз съм тук и чакам… — Не — разкриви се лицето му. — Не мога! — Можеш. Господ ще ти даде сили. Гримасата му стана още по-болезнена: — Господ! Той е толкова далеч от мен! Вече не съществува… — Съществува, Майкъл — протегна ръка Джаки. — Аз съм тук по Негова воля. Повярвай ми, Той съществува! — Ти си толкова добра, толкова чиста! — затвори очи Майк. — Ти си свята като шаман, успял да се въздигне до небето… Бог съществува за теб! — Той съществува за всички, Майкъл. За теб също… Той усети докосването й, желанието му да се смали и изчезне бързо се стопи. — Внимавай, Джаки! Аз съм като прокажен… Дори потта ми е заразна! Тя се притисна в него. Вятърът се усили, небето се обагри от първите лъчи на слънцето. — Кажи ми за своята мечта… — Ако ти кажа, значи съм умрял! — неволно потръпна той. — Не можеш да умреш, докато си в прегръдката ми. Няма от какво да се страхуваш, Майкъл. — Има, Джаки — прошепна той. — Страхувам се от себе си… Страхувам се… нека Бог ми прости… страхувам се и от теб! — От мен? Но защо? — Защото зная какво ще си помислиш, ако споделя мечтата си… — потръпна той. — Ще ме намразиш! — Добре тогава — кимна тя и го притисна до себе си. — Не казвай нищо, само слушай… Веднъж, бяхме все още много млади, аз сънувах, че влизаш в стаята ми… Бяхме някъде далеч от Озоун парк, струваше ми се, че чувам вълните на морски прибой… В стаята ми цареше непрогледен мрак, но аз знаех, че си ти… Легна до мен, кожата ти пареше… Прошепна името ми, аз прошепнах твоето… А после се любихме. Майк замръзна в прегръдката й, имаше чувството, че тялото му е течност, която бързо се изпарява. В душата му пламна буен огън, не беше в състояние да го спре. Изпод здраво стиснатите му клепачи бликнаха горещи сълзи. Дойде му прекалено много, просто не можеше да повярва, че чува думите, за които беше бленувал цял живот… Имаше чувството, че отново е открил сърцето, си, но само за да усети как то се пръска на хиляди късчета… Измина доста време, преди да се овладее и да й разкаже за натрапчивия си сън, превърнал се в болезнен копнеж… За онази осветена от фенери тераса, надвиснала над средиземноморския бряг, за оркестъра, който свиреше само за тях двамата… — Обичах те лудо, исках те, но не можех да те имам — съкрушено завърши той. — Беше ужасно, невъзможно чувство, което с положителност щеше да ме отведе в ада… Но въпреки това не бях в състояние да го преодолея, то беше всичко за мен… После ти постъпи в манастира, а аз трябваше да бягам. Колкото по-далеч, толкова по-добре… — Господи, Майкъл! — разплака се тя. — Как съм те разочаровала! — Не, не! — бурно отговори той, вътрешно смаян от нежността, която го обземаше. Едва сега разбра, че тази нежност е била движещата сила на всичките му постъпки през годините, че без нея отдавна би се превърнал в пепел. Втората кожа, изграждана с толкова труд и търпение, внимателно покрила истинската му същност като човек, бързо започна да се разпада… Останал без дъх, той се почувства най-безпомощното създание на света. После тя го целуна. С женска страст? Или със сестринска нежност? Не можеше да определи, не искаше и да знае… Бурята в душата му заплашваше да го погълне. Нададе животински вик и я отблъсна от себе си. Вероятно го стори прекалено силно, тъй като тя се олюля и падна по гръб. Над нея се появи тъмна, но добре позната сянка, която удивително му приличаше на него… Това беше Никълъс Линеър, неговият двойник, неговото проклятие и съдба… Скочи и се втурна към врага си, глух за предупредителния вик на Джаки. Защо трябва да се вслушва в нея? Защо изобщо трябва да се вслушва в каквото и да било? Той вече беше обречен, напълно безсилен пред бурята на емоциите в душата си. Обичаше Джаки с цялото си сърце, това чувство го накара да изпита самоубийствения възторг на човек, който лети към пропастта в спортна кола без спирачки… В краткия миг преди сблъсъка всичко изглеждаше възможно, лесно за постигане… Законите на Вселената престанаха да действат, сред главозамайващия възторг на свободното падане дори животът и смъртта изгубиха своето значение… Връхлетя върху Никълъс с цялата тежест на тялото си, а той неволно отстъпи. Или поне така изглеждаше… Отскочи към парапета и едва тогава осъзна, че противникът му просто се беше дръпнал встрани, за да избегне силата на сблъсъка. В същия миг усети черното око на Кшира, на устните му се появи усмивка. Това беше усмивката на древен и забравен от всички бог, изтръгнат от хилядолетния си сън; усмивката на сатир, на когото са заповядали да разпръсне мрака на нощта… Стегната в ослепителен сноп, психиката му се стрелна напред като ракета, върху лицето на Никълъс се изписа дълбока изненада. В следващия миг стовари юмруци върху лицето му. И още веднъж, и още веднъж… Тялото на Никълъс потръпна и се преви над парапета, пръстите му отчаяно се вкопчиха в хладния метал… Психическата атака на Майк беше колкото силна, толкова и неочаквана. Отровата на „Бан Том“ почти изчезна от организма на Никълъс, но битката с нея го беше изтощила до крайност. Граници на силите съществуваха дори за човек като него, дълбоко в себе си той осъзна, че отдавна ги е прекрачил… Майк го притискаше към перилата с огромна сила, чувството му за равновесие постепенно се стопи, тъмното око на Кшира колебливо примигна. Усетил това, Майк го блъсна с удесеторени сили, Никълъс разбра, че всеки миг ще се откъсне от парапета и ще полети в пропастта… В момента, в който тялото му увисна почти отвесно от тесния парапет и щеше да се откъсне от него, в душата му изведнъж помръдна нещо странно. Не беше Кшира, не беше и Акшара, но психическата му енергия беше огромна. Може би ръката на Бога се беше издигнала от промишления смог на Токио, за да подкрепи омаломощеното му тяло… Нямаше време за анализи, инстинктът го накара да се възползва от блясъка на тази странна искра… Краката му отскочиха и се сплетоха около шията на Майк, тръбните му мускули се стегнаха, торсът му рязко отскочи нагоре. Юмруците му се стовариха върху скулите на Майк с огромна сила, онзи нададе неволен вик на болка, хватката му отслабна. Никълъс рязко го отблъсна от себе си, тялото му се олюля и отстъпи към навити на руло ПВЦ-тръби. В ръката му проблесна острието на къс нож. — Майкъл, не! — изкрещя Джаки. Той не й обърна внимание и се втурна напред. Никълъс ловко отскочи встрани, но мястото за маневри се оказа прекалено тясно. Ножът се плъзна по ръката му, зейна грозна рана. Острието светкавично промени посоката си и се насочи към гърлото му. Последвалата му реакция беше напълно механична, той просто се остави в ръцете на Бога. Сграбчи тръбата над главата си, напрегна мускули и я пречупи. От нея излетя облаче гореща пара под налягане, струите й блъснаха Майк право в лицето. Той нададе страшен вик, тялото му отскочи към парапета, блъсна се в него и полетя надолу, в бездънната пропаст, от която пълзяха утринните изпарения… Джаки не извика, тялото й беше като парализирано. Дълго време не помръдна, забила зъби до кръв в кокалчетата си. От счупената тръба продължаваше да излита пара, бялото облаче се промушваше през металните решетки и се насочваше нагоре, към синьото небе. Далеч долу прозвуча острият вой на полицейски сирени. Приклекнал на мястото, откъдето Майк започна последната си атака, Никълъс дишаше тежко и правеше всичко възможно да възвърне самообладанието си. Главата му се въртеше, в стомаха му се появи гадене. — Съжалявам, че не успях да го спася — най-сетне прошепна той и погледна по посока на Джаки. Окървавеният юмрук се отдели от зъбите й, морско зелените очи бавно срещнаха неговите. — Не бяхте длъжен да го сторите — глухо отвърна тя. Нещо в тези невероятни очи беше помръкнало. Може би онази особена вътрешна светлина, която Никълъс забеляза още при първата им среща в апартамента на Хонико, а след това — макар и само за миг — в клуба „Запален от двата края“… Сърцето му потръпна, нещата изведнъж дойдоха по местата си. Започна бавно да се надига, гърбът му се подпираше в стената. Порязаната ръка го болеше ужасно. — Вие ме спасихте, нали? Тя пристъпи напред, разкъса ръкава на блузката си и му направи стегната превръзка, точно над раната. — Не зная за какво говорите… — Знаете — поклати глава Никълъс, без да отделя поглед от очите й. — В момента, в който брат ви положително щеше да ме изблъска през парапета, аз усетих нещо странно… Сякаш невидима ръка ме подкрепи… — Вероятно е бил самият Майкъл — прошепна тя и се насочи към парапета. — През бурния си живот е имал възможност да придобие някои доста необикновени умения… — Невъзможно — поклати глава Никълъс. — Единственото му желание беше да ме блъсне в пропастта… Тя гледаше надолу, към малкото площадче пред входа на сградата, задръстено от полицейски коли. Лицето й се озари от неясна, розова светлина. — Той не искаше да унищожи вас, господин Линеър — тихо промълви Джаки. — Желанието му беше да се освободи от себе си… — Може би не знаете какви ужасни престъпления е извършил — поклати глава Никълъс. На устата й се появи иронична усмивка. — Зная, господин Линеър… Зная много повече. Имам представа на какво беше способен Майкъл… Той пристъпи към парапета и погледна надолу, към проснатата върху асфалта тъмна фигура. — Умря, както и живя, нали? — прошепна Джаки. — По блестящ начин, драматично… Точно според предписанията на „Кагакуре“ — Книгата на самураите… Никълъс замълча. Не можеше да разбере какви чувства вълнуват душата й. Не пророни дори сълза за брат си, нима действително го беше обичала? Тя притисна гръб в парапета и се извърна към него. Откъм реката Сумида подухваше палав ветрец и рошеше косата й. Върху лицето й се появи израз на дълбока тъга, очите й — тези невероятни морскозелени очи — сякаш бяха угаснали завинаги. — В тази история има нещо особено тъжно, господин Линеър — промълви тя. — Тъжно и иронично… Майкъл беше твърдо убеден, че аз съм чиста и неопетнена… нарече ме дори светица… Така ме е виждал в мечтите си… Което обаче няма нищо общо с действителността… — потръпна и обхвана раменете си с ръце, помръкналите, но все още прекрасни очи се спряха върху лицето му. — Ще приемете ли моята изповед? — Не съм свещеник! — тръсна глава Никълъс. — Мисля, че не е… — Моля ви! — Добре — въздъхна той. Нима може да се откаже на тези очи? — Както желаете… — Не както желая, господин Линеър — въздъхна тя и затвори очи. — Такава е Божията воля… — помълча за: миг, после промълви: — Майкъл наистина е извършил ужасни престъпления, но и аз не му отстъпвам… — Моля за извинение, Света майко — погледна я с недоумение Никълъс. — Но вашият брат беше убиец! — Аз също. — Света майко… — Помните ли Нгуен Ван Трък — човека, който трябваше да предаде на Хонико откраднатата информация за „Кибер-нет“? Недоумението на Никълъс нарасна. — Но откъде знаете за „Кибер-нет“ и Нгуен? — попита той, после сам намери отговора — от Хонико, разбира се… — Вие проследихте Ван Трък — продължи Джаки. — Хванахте го, подменихте дискетата, а след това го хипнотизирахте… Така той нямаше да запомни, че е бил разкрит… Но нещо се беше объркало… Няколко часа след като предаде дискетата на Хонико, той споделил с нея, че започва да си спомня за някакъв инцидент… — И Хонико ви го каза, така ли? — втренчено я погледна Никълъс. — Да. — После? — После изпълних дълга си. Не можех да позволя на Майкъл да разкрие измамата, преди да му дойде времето… Нещата вече бяха задвижени… — Какви неща? — Ще научите, когато му дойде времето… Той продължаваше да я гледа с недоверие: — Значи вие убихте Ван Трък, така ли? — Вече ви казах, изпълних дълга си и нищо повече… — в очите й се появи нов, непознат блясък. — Устата на Ван Трък трябваше да бъде затворена! — блясъкът се усили, тъмен и тайнствен като непозната планета. Никълъс изведнъж разбра какво ще се случи и протегна ръце. Тялото й политна през металния парапет и започна да пада, но той успя да сграбчи китката й. — Не това е начинът, Света майко! — извика. Тя вдигна лице към него, очите й бяха угаснали. — Дойдох тук да спася Майкъл, да излекувам душата му — прошепна, думите й бяха подети от вятъра. — Но претърпях провал… Предадох ордена, престъпих свещената си клетва пред Бога… Увиснала на ръката му, Джаки изглеждаше крехка и безпомощна, съвсем като дете. Впил поглед в очите й, Никълъс усети с пълна сила огромната рана, зейнала в душата й. — Няма значение какво си сторила, Майко — настоятелно рече той. — Колкото и ужасно да е то, Бог не би поискал живота ти… Кичур коса покри отчасти невероятните морско зелени очи, в същия миг облаците се разкъсаха и лицето й бе осветено от ярките слънчеви лъчи. — Не се изповядах докрай — прошепнаха побелелите й устни. — Не ти казах за най-тежкия си грях… — Добре, изповядай се — прегракнало извика Никълъс. — А после живей! — Пусни ме, моля те! Бог не би позволил да живея с това, което се крие в душата ми! — Да оставим решението в Неговите, не в твоите ръце! — поклати глава Никълъс и започна да я изтегля нагоре — бавно, но решително. Нощта на жътвата Закъде бързаш? Където и да идеш, все същата луна ще видиш! Изуми Шикибу _Токио, Ню Йорк_ Тетцуо Акинага се появи на погребението на Кайшо в будисткия храм Ниширен. Двадесет елитни якудза останаха навън под командата на помощник-оябуните. Това беше повече от проява на уважение, приличаше по-скоро на демонстрация на сила. Единствен оцелял след дългата и продължителна битка между Микио Оками и „Вътрешния кръг“ — Съвета на оябуните, мършавият Акинага искаше да покаже на всички кой е победителят. В паузата между опелото и погребението той без колебание се изправи срещу Никълъс Линеър, представи се по име, положение и принадлежност към съответния клан, изчака Никълъс да стори същото и каза: — Разбирам, че ме търсите… Вътрешността на храма грееше в разкошни алено златисти тонове и странно наподобяваше неоновите реклами по Гинза. Въпреки че Акинага беше избрал момента за контакт с изключително внимание и малцината опечалени вече бяха навън, Никълъс забеляза напрегнатата фигура на Хонико край вратата, която очевидно искаше да присъства на предстоящия сблъсък. Коей му хвърли един разтревожен поглед, но той й направи знак и тя неохотно се отправи към градината, щедро обляна от лъчите на следобедното слънце. Фигурата й се открои на вратата като изящна литография. — Танака Гин е събрал доста улики срещу вас — отвърна Никълъс, внимавайки гласът му да не прозвучи враждебно. — Разполагам с тях и възнамерявам да ги предам на главния прокурор лично, веднага след погребението на Оками-сан… — Зная, зная — небрежно отвърна Акинага. — Фантасмагории, които няма да издържат пред никой съд… — Мога да ви уверя, че не е така. Обвиненията са проверени и доказани. — Вярвам ви — наклони глава Акинага. — Затова съм тук. Зная, че имате насрочена среща при Гинжиро Машида и искам да ви направя едно предложение: отменете срещата и доброволно ми предайте своите тъй наречени улики! — Май не сте наред! — втренчено го изгледа Никълъс. — Напротив — поклати глава оябунът. — Хата-сан е мъртъв и признанието му, че не Танака Гин, а той е работил за мен, вече не струва пукната пара. Сам знаете, че трябва да го потвърди лично в съда. А това означава, че вашият приятел Гин ще гние в затвора, при това за доста продължителен срок. Времената са такива, че нито правителството, нито обществеността ще подминат тайния съюз между висш държавен служител и Якудза… — Обвинението срещу Танака Гин ще се провали — отвърна Никълъс, но добре си даде сметка накъде вървят нещата и сърцето му се сви. Изведнъж му се прииска да е навън, под топлите лъчи на слънцето, близо до Коей… — Може би — сви рамене Акинага. — Но това е без значение. Правителството трябва да демонстрира решимост пред очите на избирателите си. Както обикновено, това няма да има нищо общо с истината за отделния човек… Бъдете сигурен, че Танака Гин ще бъде жертвеното агне и ще получи максимална присъда. Зная това от най-високо място. Никълъс чувстваше с цялото си тяло как опечалените, между които бяха Кисоко, Нанги и Коей, бавно се отдалечават по посока на гробището. Двамата с Акинага останаха абсолютно сами, ако не се броеше неподвижната фигура на Хонико, замръзнала в близост до входната врата на храма. — А какво ще стане, ако ви предам уликите? — Не ако, а когато, Линеър-сан — поправи го оябунът. — Тогава аз ще направя публично изявление, с което ще оневиня Танака Гин… — Кой ще ви повярва? — Думите ми ще бъдат потвърдени от свидетел, в чиято почтеност никой не би дръзнал да се осъмни. В рамките на следващите четири часа Танака Гин ще бъде свободен. Това ви го гарантирам лично. Животът на Танака Гин срещу свободата на Акинага, въздъхна в себе си Никълъс. Неравностойна размяна. Но нима в живота има нещо равностойно и честно? — Ще се срещнем един час след погребението — каза на глас той. — Чакайте ме пред Ноги Джинджа в Ропонги. — Подходящо място — склони глава Акинага. — Доволен съм. В същия момент през вратата на храма се втурна един от бойците якудза и мълчаливо му подаде мобифон. Оябунът подхвърли няколко къси изречения в мембраната, изключи апарата и го върна на младежа. — Сега ще се оттеглите ли, Акинага-сан? Тясната, гола като череп глава на Акинага се извърна към Никълъс с някакво скрито раздразнение. — Много ми се иска да продължим приятния си разговор, но за съжаление присъствието ми на друго място е крайно наложително… Поклонът му беше къс, на границата на пренебрежението, мършавата му фигура се насочи към изхода. После изведнъж спря и се обърна: — Не ви поднесох съболезнования за смъртта на съпругата ви — подхвърли той. — Моля да ми простите… — Но това се случи преди повече от година… — Да, зная — замислено кимна Акинага, помълча малко, после подхвърли: — Някои хора са убедени, че сте напълно безчувствен, Линеър-сан… Не проляхте дори сълза на погребението на жена си, виждам, че и сега очите ви са сухи… — Кокалестият му показалец се вдигна с някаква скрита заплаха. — Ще ми простите арогантността, но много ми се иска да видя още веднъж демонстрацията на този толкова _японски_ стоицизъм от ваша страна… — Секундна пауза, очите му трескаво проблеснаха. — Съпругата ви… Джъстин, нали?… Почина при автомобилна катастрофа… — Точно така — отвърна Никълъс и сърцето му се сви. Акинага направи крачка в обратна посока, Никълъс долови дъха му, напоен с миризма на риба и соев сос. — Съвсем не е така. Тя беше следена от моите хора, забеляза ги и в паниката се блъсна в насрещния камион… Горещите вълни на гнева започнаха да се надигат в гърдите на Никълъс. Съзнаваше, че Акинага нарочно го дразни, очевидно недоволен от готовността, с която прие условията му. Беше ясно, че иска да го накаже и унижи, да го принуди да изгуби самообладание и едва тогава да сключи сделката си с него. — Възхищавам се от начина, по който приехте този тежък удар — поклати глава Акинага, който през цялото време внимателно го наблюдаваше. — Уважавам хората като вас, които при всички обстоятелства остават твърди като скала… — На устните му се появи тънка усмивка. — Ще ви съобщя и още един факт… Със съпругата ви изгоря и един мъж… Господи, пак ми се изплъзва името… А, да — Рик Милар, бившият й шеф… Нощта преди катастрофата двамата прекараха в хотелската му стая и мога да ви уверя, че нито за миг не бяха спали… — Наблюдаваше реакцията на Никълъс е, хищния поглед на вълк, надвесен над жертвата си. — Точно така, Линеър-сан… Тя ви мамеше… Чукаше се с този Милар с истинска страст!… — Отново замълча, после тихо подхвърли: — Имам чувството, че с тази информация ви правя голяма услуга… Обърна се и излезе от храма, следван на почтително разстояние от малката си армия. Приличаше на възкръснал от древността шогун, който няма никакви проблеми с адаптацията към съвременните реалности. Никълъс стоеше до Кисоко, намираха се в библиотеката на дома й. Помещението изглеждаше странно с оголените си лавици за книги. Край вратата бяха струпани пълни кашони, до тях беше изправен персийският килим, навит на руло. Дъсченият под хладно проблясваше. Произведенията на изкуството по стените и мебелите вече бяха опаковани и почти изнесени. Онези, които все още се намираха тук, бяха покрити с бели парчета памучен плат. На мястото на разкошния кристален полилей светеше гола крушка, стаята изглеждаше мрачна като пещера, във въздуха вече се усещаше атмосферата на запуснатост… — Надявам се, че срещата с „Денва партнърс“ премина добре… — Да — кимна Никълъс. — Лишени от подкрепата на Майк, те проявиха разбиране и приеха молбата ни за отсрочка… Присъствието на Нанги-сан също си каза думата… Канда ни беше много полезен, тъй като познава тези хора далеч по-добре от мен… — Това е хубаво — кимна Кисоко. — В крайна сметка вие и Тьорин-сан ще трябва да намерите общ език… — Несъмнено — кимна Никълъс и внимателно я погледна. — Знаехте ли, че Тьорин е длъжник на Акинага и преди да дойде в „Сато“, е работил за него? — Не — без колебание отвърна тя. — Дори не съм подозирала това. Същото се отнася както за Нанги-сан, така и за Оками… — Реших да му кажа, че зная всичко — въздъхна Никълъс. — Излезе така, както и очаквах — той ненавижда Акинага, но е бил парализиран от страх… — На устните му се появи усмивка. — Сега вече се страхува от мен, а не от Акинага! На това се дължи и усърдието му… — Няма ли да го уволните? — попита Кисоко, неестествено бледа на слабата светлина. — Вероятно не — поклати глава Никълъс. — Тьорин знае много неща за Акинага и ще ми бъде от полза. А и преценката на Нанги-сан в крайна сметка излезе вярна: този младеж има изключително пъргав ум… Извърна се леко встрани, просто за да покаже, че не иска да говори повече за Канда Тьорин. Предстояха далеч по-важни неща. Опразнена от мебелировката, къщата изглеждаше мъртва. Направи опит да си представи Полковника между тези стени. Предпочиташе да мисли за него, вместо за това, което му съобщи Акинага. Да мисли за Коей или Нанги, за Танака Гин или Тьорин, но не и за ужасната рана, която оябунът отвори в сърцето му. Да, това наистина беше рана, проклет да бъде! Оказа се, че този тип познава отлично не само семейните му проблеми с Джъстин, но и отношенията й с Рик Милар… А думите му бяха тежко обвинение… Защото от тях ставаше ясно, че единствен виновник за нелепата смърт на Джъстин е той, Никълъс! Ами ако е прав, изведнъж се запита той. Нима Джъстин наистина му е изневерявала? Напълно възможно. Тя беше нещастна и самотна, принудена да живее във враждебна среда. А той я остави сама и въпреки молбите й замина да изпълни дълга на баща си към Микио Оками… Спомни си, че в онази нощ я търси по телефона няколко пъти, но никой не вдигна слушалката. Дали е била навън, или просто не е искала да чуе гласа, му? А може би е била в леглото на Рик? Всичко беше възможно и той добре го съзнаваше. Истината… Какво означава истината? Едва ли някога ще я научи със сигурност… Всъщност изобщо не му се искаше да я научи… Отгатнала бурята в душата му, Хонико мъдро го беше оставила сам в будисткия храм, някак изведнъж изгубил своята святост, дори кислорода във въздуха… Оттеглила се в сянката, тя безмълвно го наблюдаваше, почти физически усещаше нажежените до бяло пламъци на мъката и гнева, които сякаш изскачаха направо от наелектризираното му тяло… Сега, няколко часа по-късно, той се беше изправил в дома, който тежеше от горчиви спомени. И за пръв път в живота си разбра, че честта е жестока и коварна любовница… Кисоко прекъсна мрачните му размишления, пристъпвайки към един от бюфетите, върху който имаше поднос с преполовена бутилка уиски и две кристални чаши. — Къде отивате двамата с Нанги-сан? — попита Никълъс. — Нямаме определени предпочитания, важното е той да си почине добре — отвърна Кисоко и напълни чашите с кехлибарена течност. — Синът ми Кен замина за Щатите и в момента нищо не ме задържа тук… — Насочи се към него с чаши в ръце, токчетата й отчетливо почукваха по голите дъски на пода. Той не се учуди на решението й да се откаже от обичайния чай, моментът наистина изискваше нещо по-силно… Възрастната жена беше облечена изцяло в бяло — цвета на траура. Коприненото костюмче, ръкавиците и шапката с воал бяха на мода през 60-те години, но тази година най-известните модни къщи отново ги включиха в колекциите си. Погледна я в тъжните очи, чашите звъннаха. Отпиха по глътка в памет на Микио Оками. — По дяволите! — изведнъж рече тя и запрати чашата си към отсрещната стена. — Той все пак живя дълго и интересно! — Съжалявам, че не успях да го спася — промълви Никълъс и сведе поглед към ситните късчета кристал. — До известна степен го сторихте — поклати глава Кисоко. — Освен че изплатихте дълга на баща си, вие успяхте и да спечелите обичта му, Линеър-сан. Имам чувството, че ви обичаше повече от всички на този свят, включително и от мен… — в гласа й нямаше ревност, нямаше завист. — Беше човек с труден характер, не обичаше да проявява слабост. От много години се опитвах да полагам грижи за него, тъй като животът му беше пълен с опасности… Но това само го правеше нервен и избухлив. Защото на практика той обожаваше опасността, стремеше се към нея с цялата си душа… Бях принудена да го закрилям по друг начин, отдалеч… — на лицето й се появи тъжна усмивка. — Чрез Тао-тао, нали? — Да. — Той знаеше ли, че вие сте танжин? — Нямам представа. Никога не сме говорили по този въпрос… Вероятно е усещал нещо… — Що се отнася до Кшира… — Да — кимна тя. — Очаквах да повдигнете този въпрос. — Тръгна към бюфета, но там нямаше други чаши. Никълъс й предложи своята, тя благодарно кимна и я напълни с уиски. Отпи голяма глътка, въздъхна и каза: — Трябва да внимавам, алкохолизмът е нашата семейна болест… Насочи се към един от покритите столове, седна и кръстоса крака. Беше съвършена, като модел на гениален художник. Нанги е един щастлив човек, неволно си помисли Никълъс. — Страховитите истории за Кшира карат хората да полудяват… — Аз съм ги преживял на практика. — Несъмнено — вдигна глава тя. — Кшира не е привилегия на всички танжини… Тя е по-могъщата част на Тао-тао, далеч по-силна от Акшара… Точно поради това малцина са тези, които я разбират… — Очевидно решила да не обръща внимание на собственото си предупреждение, Кисоко вдигна чашата и лисна съдържанието й в устата си. — Аз владея Кшира, Линеър-сан… Затова можете да вярвате, като ви казвам, че тя подлудява всеки, който не успее да я постави под контрол… Ако обаче я посрещнете с открити гърди, тя няма да ви нарани… Вгледайте се в душата си, овладейте това, което се крие в нея, и ще бъдете богато възнаграден… — на лицето й се появи загадъчна усмивка. — Но мисля, че вие вече сте усвоили този урок… — А Шукен? — попита той. — Наистина ли съществува могъщата комбинация от Акшара и Кшира, която превръща човек в Бог? Чувал съм доста противоречиви теории по този въпрос… — А какво е личното ви мнение? — лукаво го погледна Кисоко. — Мисля, че нямам достатъчно познания, за да си изградя собствено — призна той. — Имате, Линеър-сан — възрази тя. — Имате далеч по-задълбочени познания от повечето танжини… — стана, остави чашата на бюфета, редом с полупразната бутилка уиски. Дали в погледа й не пролича желание за ново питие? — Отговорът на въпроса е у вас, трябва само да го потърсите… — Какво искате да кажете? Токчетата й затракаха в негова посока. Изправи се пред него и мълчаливо го погледна. Усети вълнението в душата й, изведнъж разбра, че ще стане свидетел на интимни разкрития, за които дори не смееше да мечтае. — Акшара и Кшира _съжителстват_ в душата ви, Линеър-сан. Той се закова на място. Разбира се, тя е права! Шукен действително беше в душата му. Той беше живото доказателство на теорията, според която интеграцията на двете части на Тао-тао е напълно възможна. Канзацу, някогашният му сенсей, беше сбъркал. Той не беше повярвал, че Никълъс е достатъчно силен да се справи с Кшира, просто защото сам полудя от нея. В душата на Никълъс нахлу огромно облекчение. Изведнъж му се прииска и Коей да е тук, да сподели радостта му. Във въздуха бавно плуваха прашинки, всяка натежала от спомени, всяка със своя история… Ярки искри в безбрежния океан на времето. — Кисоко — промълви най-сетне той, забравил за официалния тон. — Ти си изключително мила с мен… — Брат ми те обичаше като син, аз също — простичко отвърна тя, а прямото изражение на лицето й му напомни за Коей. Стана му топло и приятно, изпита дълбоко съжаление, че тази жена заминава. — Ти имаш особена съдба, необикновена карма… Чувствам я като топлите лъчи на слънцето по гърба си… — Като кармата на баща ми? — О, не! — на лицето й се появи шокирано изражение. — Нищо подобно! Баща ти беше архитект и като всички архитекти — голям мечтател… Именно тази негова черта го сближи с брат ми и двамата станаха великолепен тандем… Полковника мечтаеше за бъдещето, а Оками-сан превръщаше мечтите му в действителност. Той беше изпълнителят. За съжаление плановете на баща ти за мирна и преуспяваща Япония бяха обречени на частичен неуспех още от самото начало… — Защо? — Само Бог може да вижда бъдещето и да го превръща в действителност — отвърна Кисоко и спря поглед на тънък лъч светлина, успял да проникне през прозореца. Беше толкова плътен, че създаваше илюзията за мост, по който човек може да избяга от мрака. — В крайна сметка хората винаги си остават хора — продължи тя с глас, омекнал от тежестта на спомените. — Колкото и да са гениални, те не са в състояние да предвидят всичко… Особено когато става въпрос за гигантско начинание като това, което започна баща ти… В него присъстваха политиката (в лицето на Либерално-демократическата партия), бюрокрацията, едрият капитал и Якудза… Неточностите в прогнозите му се дължат на самата човешка природа. Обърна се да погледне Никълъс, за миг чертите на лицето й станаха живи и прекрасни, като в годините на далечната й младост. — Баща ти не беше алчен, затова не успя да разбере, че великолепните му планове ще рухнат именно поради алчността. Но човек по природа е алчно същество, иска да притежава всичко — пари, състояние и най-вече власт… Именно алчността доведе до рухването на ЛДП, тя е в основата и на сегашната дълбока рецесия. Алчността подкопа устоите на управлението в тази страна, превърна политиците в марионетки, доведе до създаването на абсурдната политическа коалиция, която практически блокира всички усилия за промяна. Никълъс помисли малко, после вдигна глава: — Но идеите на баща ми все пак се наложиха, нали? — Общо взето — да — кимна тя и извади червилото си. Това беше знак, че разговорът трябва да приключи дотук. Той гледаше как червилото покрива алените й устни, търпеливо чакаше. Кисоко бавно тръгна из стаята, ръцете й нежно докосваха лавиците за книги и покритите мебели. Сякаш бяха стари приятели, от които търсеше подкрепа… — Искам да си изясня някои неща — промълви най-сетне той. Тя спря, ръката й остана върху полираната плоскост на библиотеката. — Светата майка твърди, че си член на нейния орден… Пръстите й пробягаха по изящните извивки на дървото. — Това е истина… — Не Оками-сан, а ти си била собственица на някогашното „торуко“, известно като „Тенки“… Онзи комплекс от сгради, в който днес се помещават „Пул Марин“ и „Запален от двата края“… — Имотът действително беше на мое име — стрелна го с поглед тя. — Но беше купен с пари на ордена… — Не разбирам — поклати глава Никълъс. — Какво е търсил тук вашият орден по време на Окупацията? — Имам нужда от чист въздух — изведнъж промълви Кисоко и тръгна към вратата. — Ще ми правиш ли компания? Никълъс я погледна и с учудване установи, че тя променя посоката на движението си и спира пред сляпата тухлена стена. Протегна ръка и натисна определено място в мазилката, стената плавно се завъртя около невидима ос, разположена в средата. Никълъс пристъпи напред и смаяно се облещи. Покрити със ситен чакъл пътечки се извиваха сред стройни ели и кленове джуджета, току-що окъпани от дъжда. Бистро поточе ромонеше по посока на малък вир, в който играеха пъстърви. Едва сега Никълъс разбра, че складът, към който беше прилепена къщата на Кисоко, на практика играе ролята на черупка, скрила в себе си най-прекрасната градина на света. — Харесва ли ти? — попита със странна свенливост Кисоко и спря да го изчака. — Много! — В Токио просто няма достатъчно въздух — във въздишката й имаше както доволство, така и мъка. — Имам чувството, че тази градина ще ми липсва най-много от всичко, което оставям тук… Седна на каменна пейка без облегалка, нещо в позата и изражението на лицето й го накара да си спомни снимките на Жаклин Кенеди от погребението на съпруга й… Бледата светлина на следобедното слънце вършеше истинска магия — направо пред очите на Никълъс тази жена се освобождаваше от тежестта на времето и бързо се превръщаше в това, което е била на младини. — Единствената цел на ордена беше да служи на Бога, при това по най-добрия начин — промълви Кисоко, погледът й се сведе към ръцете в ръкавици, отпуснати спокойно в скута й. — Той беше създаден по Негова воля и с Негова благословия… — Главата й леко се повдигна, очите й сякаш гледаха в далечното минало. — Но постигането, на тази цел невинаги е лесно… Защото, както е казано в Светото писание, „неведоми са пътищата Господни“… Той често изпращаше своите сигнали до нас, сигнали, които се превръщаха във видения… Но виденията винаги подлежат на различна интерпретация, понякога бяха откровено фалшиви… Никълъс срещна погледа на блестящите й очи, непроницаеми като каменна стена. — Точно такова видение се яви на Мери-Маргарет — жената, която оглавяваше ордена през 1947 година… В резултат тя изпрати Бърнис в Токио, мисията й беше трудна и изключително опасна… Според видението й, един армейски офицер от Окупационните части щеше да се завърне в Щатите и да се прехвърли в политиката. После, с демагогски средства, насилие и страх, щеше да се добере до президентския пост… Видението рисуваше апокалиптична картина… Този човек беше истински антихрист, който щеше да хвърли страната в гибелна война срещу Съветския съюз… Никълъс си спомни разказа на Хонико и вдигна глава: — Заехте се за работа и установихте, че този човек е Джаклин Макейб, така ли? — Да — кимна Кисоко. — Той отговаряше напълно на описанието, което присъстваше във видението на Мери-Маргарет. Но, концентрирани върху него, ние пропуснахме да идентифицираме истинската опасност… — Сенаторът Джо Маккарти… — Точно така. Бяхме като парализирани от ужасната си грешка… В онези години съветската заплаха беше съвсем реална, Никълъс-сан. Именно това позволи на Маккарти да спечели доверието на голяма част от политиците и обикновените хора в страната. Бяха ни необходими доста усилия да разбием неговия имидж, въпреки това голяма част от злото вече беше сторено… Въздухът беше влажен и лепкав, Кисоко се принуди да свали тънките ръкавици. Постави ги в скута си и започна да ги глади с дългите си изящни пръсти. Над главите им жужаха пчели. — Истинската опасност се криеше във факта, че _част_ от нещата, срещу които се бореше Маккарти, бяха реалност… Затова стигнахме до решението, че трябва да подкрепим баща ти в усилията му да изгради една нова Япония — силна, модерна, истински страж срещу настъплението на комунизма в Тихоокеанския регион. Руснаците вече бяха заграбили Курилските острови, не беше трудно да се отгатне какъв ще бъде следващият им ход… — Кисоко вдигна ръка и прибра няколко игриви косъмчета зад ухото си. — Класическият фашизъм на Хитлер и Мусолини беше мъртъв, но правителството на САЩ вече го възраждаше, макар и под нова форма… В онези години неофашистките идеи бяха изключително популярни… — ръката й предупредително се вдигна. — Колелото на историята продължава да се върти и днес отново наблюдаваме как фашизмът надига глава — този път под формата на религиозен фанатизъм и етническа нетърпимост… Стана и приглади полата на костюмчето си. Слънцето потъна зад хоризонта, нощта бързо влизаше в правата си. — Позволихме на Майкъл Леонфорте да изиграе всичките си козове, просто защото не знаехме откъде ще дойде опасността. Такава беше Божията воля, последиците можеха да бъдат ужасни. Но те винаги са ужасни, когато тъмните сили се развихрят… Мина покрай него, душата му беше докосната от блестящия сноп на психиката й. Никълъс изпита чувството, че потъва в ледено подводно течение, Бог знае откъде изскочило в спокойните и топли води на детски басейн… — Кисоко-сан… — тихо промълви той. — Да? Тя спря и се обърна, но пред очите й моментално се спусна воал, с чиято помощ прикри чувствата си. — Не ми казваш всичко, което е свързано с Майкъл Леонфорте… Някъде сред храсталаците пропя кос. Кисоко бавно нахлузи тънките ръкавици от бяла материя, изведнъж заприлича на хирург пред трудна операция. — Имаш право — кимна тя. — Някога, преди много години, дядото на Майкъл инвестира малка сума пари в ордена. След смъртта му в сметката ни постъпиха още пари, вече значително повече… Старият Чезаре имаше големи амбиции за бъдещето на Майкъл и искаше да му помогне… — Но той стана богат от контрабандата с наркотици в Лаос, едва ли се е нуждаел от парите на ордена — изтъкна Никълъс. — Но се нуждаеше от нашето влияние — поклати глава Кисоко. — И го получаваше, без дори да знае за какво отиват завещаните от дядо му пари… Те му помогнаха особено много в армията, още преди да стане дезертьор и да се заеме с престъпна дейност… Как мислиш, би ли успял да заблуждава командирите си толкова дълго време, без да си получи заслуженото? Благодарение на парите на Чезаре, той си осигури такива връзки и влияние, които винаги го държаха една крачка пред военните следователи… — очите й напуснаха лицето му и се зареяха към градината. — Сега вече разбираш, че орденът е имал всички основания да се стреми към неутрализирането на Майкъл… — Но това означава, че Светата майка… — Точно така — кимна Кисоко. — Тя беше длъжна да организира отстраняването на собствения си брат. Къщата зад гърба им се издигаше с мрачна величественост, пуста и кънтяща като катедрала. — Положението беше много трудно, тъй като Мери-Роуз имаше… хм… доста специални отношения с Майкъл. Ти без съмнение си ги усетил… Дойде тук просто за да направи последен опит да го спаси… Въпреки че дълбоко в душата си е знаела какъв ще бъде резултатът. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Надеждата винаги умира последна, нали? В нея се съдържат болката и радостта от живота… — Господи, колко ми липсваше! — въздъхна Маргарет и се притисна до Кроукър. Той я целуна по бузата и обви ръце около кръста й. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си и да стори това, за което дълго време беше мечтал. Възпираше го единствено, обстановката. Около тях се издигаха високите бели стени на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“, блестящи на светлината на слънцето. Сред листата на дърветата пърхаха птички, лениви пчели тихо жужаха над розовите храсти. — Франси винаги е обичала да идва тук — въздъхна Маргарет. — Особено когато беше болна, а нещата между Тони и мен се влошиха… Замълчаха, всеки беше доволен от присъствието на другия. По време на полета от Форт Лодърдейл имаха достатъчно време да споделят преживяното, да се уверят във взаимните си чувства. А Маргарет получи възможност да обмисли и непосредствено предстоящите действия. Много й се искаше да си възвърне компанията, дори с цената на тежък съдебен процес. Чезаре беше в затвора, очакваше го съд по обвинение в контрабанда на оръжие и наркотици. Главен свидетел на обвинението беше лейтенант Майло, а Веспър получи повишение и стана ръководител на собствена антитерористична група, изпълняваща заповедите единствено на директора на отдела Сполдинг Гън. Именно тя свърза Маргарет с един от заместник-главните прокурори, работещ в Арбитражния съд. Той хранеше големи надежди, че изкупуването на компанията й от Чезаре ще бъде обявено за невалидно поради процедурни нарушения. А самият Чезаре изпадна в дълбока психическа депресия и вече не представляваше заплаха, за никого. Най-решителната стъпка на Маргарет беше свързана с бизнеса на Доминик. Твърдо решила да излезе от него, тя предаде ръководството на клана Голдони в ръцете на тричленен съвет, съставен от най-верните на фамилията босове. Тези мъже не бяха свикнали да се консултират с никого, но даваха явни признаци на разбиране и очевидно щяха да се приспособят към новите условия на играта. Кроукър забеляза, че тя извръща глава към параклиса с тесните решетъчни прозорчета. — Тревожи ли те нещо? — попита. — Да ме тревожи? — погледна го с усмивка тя. — Не… Всъщност мъничко… — лицето й видимо потъмня. — Какво ще стане, ако изгубя Франси, Лю? Няма да е честно, особено сега — след като отново станахме близки… Ти си до мен, а тя никога не е имала истински баща… Кроукър взе ръцете й и ги целуна. — Според мен трябва да й вярваш — промълви той. — Преживя достатъчно, за да знае какво иска… Не забравяй, че животът й едва започва, Маргарет… След всичко преживяно нещо вътре в нея се е променило… Нека изчакаме да видим какво ще последва. Пол Киарамонте беше сам в параклиса на манастира. Нервно пристъпваше от крак на крак, ноздрите му долавяха миризмата на прах и изгорели свещи. Тук беше влажно и доста хладно, но въпреки това той се потеше. Храмовете винаги го караха да мисли за изповед, а изповедта означаваше да си спомни за всичките грехове в живота си. — Пол… Обърна се, сърцето му пропусна един такт. В черно-бялата роба на игуменка Джаки изглеждаше наистина като кралица. Зад нея пристъпваше Франси и очите на Пол се разшириха от учудване. Беше облечена в проста черна рокля, която стигаше до коленете й. Зачервеното й лице беше спокойно и тържествено. — Знаех си аз… — задавено промълви той, неспособен да отмести поглед от невероятните морскозелени очи, които беше сънувал в продължение на години. — Знаех, че не може да си мъртва! Джаки протегна ръце, той бързо ги покри с дланите си. Не се целунаха, но Франси ясно усети електрическата искра, пронизала телата им. Приличаше на топлината, която се издига от напечения асфалт през лятото — невидима, но властна като приливна вълна. — Трябва да ти се извиня, Пол… — За какво? — За онази нощ в градината, когато ние… — Не е нужно да се извиняваш — прекъсна я с категоричен тон той. — Дори тогава си давах сметка, че не мога да те имам завинаги, но те исках… Ужасно силно те исках, Джаки! И всичко, което последва, беше прекрасно… Чула светското си име от устата му, тя неволно потръпна. Не беше очаквала, че толкова много ще се развълнува… Неволно си спомни за Майкъл, за нощите, които прекарваха заедно на покрива в Озоун парк… Негов блян ли беше това? Вече не помнеше. Блян и спомени се смесиха в едно монолитно цяло… — Така беше — кимна тя. — Благодаря ти… Дълбоко в душата й все още живееше частица от някогашната Джаки Леонфорте. Така щеше да бъде до края на дните й, нищо не можеше да се промени. Дали и предишните игуменки са изпитвали подобни чувства? Прегърна Франси през рамото, спокойствието на духа й бавно се прехвърли върху Пол и момичето. Дали Франси ще се окаже избраницата на Бога? Дали промяната не идва заедно с нея? Ако наистина е така, пред момичето се разстила труден и продължителен път. Може би точно това й е необходимо, бегло си помисли Джаки. — Хубаво направи, че дойде да ме видиш — промълви Пол и прочисти стегнатото си гърло. — Закрилял си я в продължение на доста дни — отвърна Джаки, имайки предвид Франси. — И ти благодаря най-сърдечно, от името на ордена… Очите й бяха необятна вселена, той объркано усети, че цял се разтапя в тях. В съзнанието му изплува одисеята на трудния, изпълнен с приключения живот, изведнъж разбра, че най-важните уроци човек усвоява у дома, при корените си… Втренчен в очите на Джаки, той вече знаеше отговора на въпроса, който искаше да зададе. Въздъхна, поклати глава и все пак го зададе на глас: — Ще те видя ли отново? — Със сигурност ще видиш Франсин — отвърна Джаки. — Бог да те благослови! Изведнъж осъзна, че той си отива, вероятно завинаги. Остра болка прониза сърцето й. По небето тичаха буреносни облаци, камъните по пътечката блестяха от влага, над тях се виеше мъгла от изпарения, сякаш беше ранно утро… — Кажи нещо — прошепна Коей. — Мълчанието ти ме плаши… Тишината в гробището се нарушаваше единствено от монотонните звуци на далечна молитва, вятърът рошеше косата на Коей. Следобедът ставаше нетърпимо задушен. — Акинага ме осведоми за събитията, настъпили след моето заминаване за Европа — тихо промълви той. Тя неволно потръпна от отчаянието в гласа му, но въпреки това попита: — Какви събития? — Събитията около смъртта на Джъстин… — очите му се сведоха към неравната пътечка, която водеше към гроба На Оками-сан. Камъните бяха пропукани от старост, между тях се виждаха жилави коренища. — Умряла е не при катастрофа, а защото са я преследвали хората на Акинага… Имала е любовна връзка с бившия си шеф… — И сега се питаш как е било възможно да ти изневери, така ли? — стрелна го с поглед Коей. — Отчасти — призна той. — Това не отговаря на истината! — отсече тя, избърза крачка напред и застана на пътя му. Очите му бавно се вдигнаха към лицето й. — Всичко между вас е тук и тук… — пръстът и докосна първо главата, а после сърцето му. — Ако в края на краищата тя е имала връзка с друг мъж, това съвсем не означава, че те е предала… Просто е осъзнала, че всичко между вас вече е мъртво… За разлика от теб. Ти отказваше да приемеш този факт, непрекъснато те мъчеше чувство за вина… — Но Акинага… — Остави Акинага на мира — твърдо го пресече тя, очите й останаха впити в неговите. — Забрави всичко и всички, опитай се да намериш себе си… — Не мога да забравя Микио Оками. Той беше… — Първо трябва да приемеш смъртта на Джъстин, а едва след това да скърбиш за Оками и всички останали… Дъждосвирец проблесна с пера под самотен слънчев лъч, кацна за миг върху надгробната плоча на Оками, после отлетя. А Никълъс изведнъж осъзна правотата на думите й. Не бива да се поддава на уловките на Акинага, не бива да му позволи да разбие просто ей така годините, които беше преживял с Джъстин… Щастливи години, споменът за които оставаше единствено в неговата душа, натежал от символите на една незабравима любов… Не, Акинага няма право да се докосва до тях! Обстоятелствата, довели до тяхната духовна раздяла, едва ли биха могли да се дефинират просто — само чрез чувството за вина, което дълго властваше в душата му. Те бяха различни и многобройни, мрежата на отчуждението се беше изграждала в продължение на години — същите тези щастливи и пълноценни години на голямата им любов… Сега, каквото и да стореше, каквито и обвинения да хвърляше върху себе си, резултатът все ще си бъде същият… Карма… Станало е това, което е било писано да стане. Протегна ръка и стисна топлата длан на Коей. — Тя ще ми липсва винаги — промълвиха едва чуто устните му. — Сигурно ще е така — тихо отвърна Коей. Коленичиха пред надгробната плоча, прошепнаха заедно думите на заупокойна молитва, после бавно се изправиха. — Ти си магьосница, Коей — прошепна Никълъс и взе лицето й между дланите си. Псалмите в далечния храм бяха стихнали, но звуците им още висяха от клоните на дърветата, сякаш бяха сребърни сълзи… Коей въздъхна и се притисна в него. — Прекалено дълго живееше затворен в себе си, Никълъс — промълви тя. Потръпна и с благодарност усети как тялото му се притиска в нейното, а душите им се сливат. Блестящият диск на луната надникна иззад буреносните облаци, струпали се на хоризонта. От мястото, на което лежеше — гол и напълно отпуснат, Тетцуо Акинага имаше прекрасна гледка към заснежения връх Фуджи, огрян от сребристите лъчи. Това беше Нощта на жътвата, отбелязваща началото на пълнолунието… Акинага обичаше Нощта на жътвата. В една такава нощ преди много години беше водил смъртен бой с якудза от враждебен клан. И двамата бяха тежко ранени, но Акинага пръв се надигна от мръсотията в уличната канавка, окървавените му пръсти се впиха в шията на полумъртвия враг. С див блясък в очите и огромна наслада той гледаше как езикът на противника изскача между посинелите устни, чуваше безпомощното гъргорене на лишените от кислород дробове, ноздрите му е наслада улавяха вонята на пресни фекалии, съпровождаща смъртта… Зад гърба му се разнесе мекият и приятен глас на Лонда, запяла непозната песен. Гледам луната на разсъмване, самотна сред небето… Опознах себе си докрай, всичко ми се изясни… Чу тихите й стъпки, миг по-късно силните й ръце се плъзнаха по голото му тяло. — Истински лукс е да те притежавам — въздъхна той. — Това ме кара да си припомням един факт, който ми носи особено удовлетворение — имал съм много врагове, но нито един от тях не доживя до дълбока старост… — потръпна от удоволствие при докосването й и продължи: — Всички живееха с една-единствена мисъл — как да ме унищожат. Какви ли начини не опитваха… — От устата му излетя тих смях. — Но аз все още съм тук, единственият оцелял… Мъртъв е дори Микио Оками, великият Кайшо… Да, мъртъв е. Имах удоволствието да присъствам на погребението му. И защо не? Той наистина заслужава почести, особено сега, когато е заровен на два метра под земята… — Смехът му се превърна в налудничаво кискане, сякаш боговете бяха отнели разума му. — Трябва да призная, че срещата с Никълъс Линеър също ми достави огромна наслада… Приятно е да зная, че е безсилен да направи срещу мен каквото и да било… Няма улики, разполага само с това, което сам реших да му кажа… Разигравах го като маймуна, копелето нещастно… — от гърдите му се откърти блажена въздишка, очите му се премрежиха. — Лонда, ти струваш колкото… — Млъквай! Облечена в оскъдните одежди на стриптийзьорката Лонда, Хонико рязко стегна тънкото найлоново въже около шията на Акинага. Тялото му потръпна от възбуда, членът му стана твърд като скала. О, колко е сладко да си безпомощен! Като пеленаче, притиснато до майчината гръд, на най-топлото и сигурно място на света! Ноздрите му неволно се разшириха, търсейки сладката миризма. Мама… Очите му се затвориха… Въжето се стегна, болката и чувството за задушаване се смесиха с екстаза, който плъзна по гърба му и се насочи към слабините — тежък, омайващ, прекрасен… Ерекцията пулсираше с могъща сила в цялото му тяло, вибрациите в слабините му бяха като ярки светкавици. Каква сладка болка, Господи! Тя наистина е страхотна. О, да!… Очите му рязко се разтвориха, клепачите му запърхаха като на дете, изложено под ярките слънчеви лъчи. Дали въжето не беше прекалено стегнато, или просто така му се струваше? Отвори уста да каже нещо, но въжето се впи в кожата му с нова сила, разнесе се задавено гъргорене… Главата му отскочи нагоре, вените на шията му се издуха… Направи опит да се плъзне встрани, но коляното й върху кръста му беше тежко като скала. Загърчи се като пепелянка, стисната зад главата, неспособна да изстреля отровата си. Какво става? Направи опит да напълни дробовете си с кислород, но не се получи… Ако още малко продължава така, с положителност ще… Жълтият диск на луната, започна да се увеличава пред пламналия му взор, скоро се превърна в огромен балон и изобщо престана да прилича на небесното светило… Хонико безмълвно наблюдаваше как омразното лице на Акинага потъмнява и се налива с кръв, душата й пееше… Отправи поглед към пълната луна едва след като се увери, че оябунът е мъртъв. Мислеше за Никълъс Линеър, за самотната му мъка и гняв, за тъгата в душата му… Устните й се разтвориха и тихо повториха рефрена на песента, която пееше преди малко: Опознах себе си докрай, всичко ми се изясни… Мек и прекрасен, гласът й се понесе нагоре, към теменуженото небе. Там, където беше всеопрощаващият Бог… Eric Lustbader Second Skin, 1995 Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/21274) Последна редакция: 2011-09-07 07:03:11